ШУМЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ

“Епископ КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ”

КУРСОВА РАБОТА

на тема

ПРИБАЛТИКА И ПРИБАЛТИЙСКИТЕ
ДЪРЖАВИ - ИСТОРИЧЕСКА И
ГЕОГРАФСКА ХАРАКТЕРИСТИКА

Изготвил: Здравко Иванов Димов Проверил:

Специалност: Краезнание, Доц. Д-р. Стефан Минков
магистърска степен, задочно
Фак. №: 1712991017

Шумен
2018

1
Съдържание

І Въведение
ІІ Историческа характеристика на прибалтийските държави
ІІІ Географска характеристика на прибалтийските държави
Карти
Източници

2
І Въведение

Понятието Прибалтийски страни е русизъм, навлязъл в българския език, от времето на

Руската империя, който следва да бъде замемен с адекватното на съвременния контекст
Балтийски страни. То започва да се използва в средата на ХІХ век от немския елит в
Руската империя за означаване на Литва, Латвия и Естония, които тогава с под руска
хегемония. Това понятие е геополитическо и няма никаква функция за означаване на
региона по културен, географски, исторически, езиков или етнически признак. Балтийски
държави е събирателното име, използвано до началото на 20-и век за държавите, които са
около Балтийско море - а именно Швеция и Дания, понякога и Германия и Руската
империя в чийто състав по онова време са Литва, Латвия и Естония). С появата на
Северния съюз терминът вече не се използва за Швеция и Дания След Първата световна
война Балтийски остават само новите суверенни държави, които се появяват на източното
крайбрежие на Балтийско море - Естония, Латвия, Литва и по време на Междувоенния
период, Финландия.
Терминът балтийски произлиза от името на Балтийско море - хидроним от 11-ти век
(Адам от Бремен споменава латинското наименование Mare Balticum), но може да се
твърди, че наименованието датира и от по-рано. Въпреки че има няколко теории за
произхода му, най-достоверно е проследяването на индоевропейския корен bhel, което
означава бял, справедлив. Това значение се е запазило в съвременните езици натрите
държави. В литовския език baltas в латвийския balts означават бял. До ХІХ век обаче
името, произлизащо от този корен не е било използвано в нито един от езиците.
От Средновековието до днес Балтийско море се появява на географските и историческите
карти с немското наименование Ostsee, датското Østersøen, холандското Oostzee,
шведското Östersjön. Това име идва от посоката, в която морето се намира спрямо
Германия, Дания, Швеция, Норвегия – на изток от тях. Това наименование се използва за
балтийските владения на Шведската империя, а след това и за балтийските губернии на
Руската империя. Имена от корена bhel се откриват в древни текстове, но в продължение
на дълъг период до към ХVІІІ-ХІХ век изчезва от писмените документи. Едва през ХІХ
век с появата на немското прилагателно baltisch балтийски започва да се използва повече
от ost.
В тази разработка ще разгледаме географската и историческата характеристика само на
Литва, Латвия и Естония, тъй като в съвременния контекст с понятието Балтийски
държави се означават само те.

ІІ Историческа характеристика на прибалтийските държави

Историята на трите съвременни държави определя техния облик днес. Колкото всяка от
трите страни е вървяла по своя собствен исторически път, толкова и трите са свързани по
своята история, делейки различните периоди.
За население, обитавало земите на днешните Литва, Латвия и Естония, и оставило
материални следи може със сигурност да се говори към поне две хилядолетия преди
Христа.
3
В праисторически времена финско-ургическите племена населяват обширен район,
простиращ се в Северна Европа от Урал до северна Скандинавия, и достигащ на юг до
днешна Латвия. Предшествениците на съвременните балти населявали земите на юг по
протежение на този район, който започвал от днешна централна Русия и стигал до устието
на река Висла в Полша. Големи площи на днешна Русия, Беларус, Латвия, Литва и
Северна Полша били населени от Балтите. По време на бронзовата епоха, около 1250 г. пр.
н. е., западната част на Балтийския регион става известна на средиземноморските
цивилизации като "кехлибарената земя".
Усилените търговски отношения продължават до упадъка на Римската империя и
германските миграции. След това от 8-ми век насам Балтийските народи преживели
разширяването на войнствените търговски обединения на Скандинавия, които използвали
речните системи. По същия начин, от 10-ти век те били подложени на натиск от
източнославянското разширяване, предимно в района на съвременния Беларус.
През ранното Средновековие фино-угрите, които са днешните естонци, живеели в осем
значителни по площ независими района и в четири по-малки. Техните роднини, жителите
на Лив, населявали четири основни района в Северна Латвия и Северна Курландия.
Западните Балти били разделени на поне осем обособени групи. Най-западните, пруските,
формирали 10 княжества които впоследствие стават Източна Прусия. Жоплианците и
Галиндийците обитавали област на юг, простираща се от днешна Полша на изток до
Беларус. Селищата на предците на литовците - самогитите и аугстайците - обхващали по-
голямата част от днешна Литва, простираща се и в Беларус. Още пет подразделения
формирали основата за съвременните латвийци. Най-западните от тях са курдите, които
били разделени на пет до седем княжества на полуостров Курландия (съвременния
Курземе). На изток били семигалианците, в днешна Централна Латвия и части от северна
Литва. Източна Латвия била обитавана от селонци и латгалианци.
Балтите почитали природните сили като божества в свещени дъбови горички. Техният
религиозен и културен живот е известен преди всичко от многото запазени народни песни,
даинос. Песните обхващат целия човешки живот в общение с природата и разкриват
силно чувство за етика. Археологическите разкопки допълват тази картина. Духовният
свят на естонците е известен до голяма степен от епичната им поема Калевипоег,
компилация от 19-ти век на корпус от оцелели народни песни и шаманско пеене.
Нахлуването на скандинавските викинги в крайбрежните райони на естонците и курдите
започва през 9 век. От началото на хилядолетието също се появил и източнославянски
натиск. Още през 1030 г. югоизточната част на днешна Естония е прегазена, въпреки че
борбата продължила повече от век. През 1132 г. естонците победили източнославянска
армия и през 1177 г. нападат Псков. Галиндийците и джупинците били преобладаващо и
частично асимилирани, но въпреки това последните продължават да се появяват в
източнославянски хроники и през през 14 век.
Скандинавските и източнославските нахлувания били придружени от усилия за
разпространение на християнството сред естите и балтийците. Най-ранният опит да се
донесе римското християнство на Прусаците датира от 997 г. Първата датска църква била
построена в Курландия около 1070 г., а първият датски мисионер бил изпратен в Естония
около столетие по-късно. През 1219-20 г. кралят на Дания, Валдемар II, завладял голяма
част от северната част на Естония. Към края на 12 век към скандинавските нашественици

4
се присъединили германците, които между 1198 и 1290 завладели останалата част от
Естония и Латвия. Територията на Лив поддала на нашествието през 1207. Голяма част от
Латгалия понася същата съдба година по-късно. Естония била завладяна през 1227 г., а
Курландия през 1263 г.
Най-голямото усилие в превземането на тези земи бло положено от кръсноносния Орден
на братята на меча, основан през 1202 г. от епископ Алберт от Буксхьовден. Към тях се
присъединили рицарите от Тевтонския орден, които съсредоточили вниманието си върху
земите на прусаците. Германските нахлувания подтикнали литовските племена,
населяващи по-отдалечените райони, да организират дейна съпротива. Фокусът на борбата
се преместил в Самогития – областта, която разделяла германските владения в Прусия от
завоеванията им в Латвия. През 1236 г. братята на меча претърпяват тежко поражение от
литовците и семигалианците в Сауле, недалеч от днешните Шиулие в Литва. Останалите
от Ордена на братята на меча се реорганизирали в Ливонски орден и се превърнали в клон
на рицарите на Тевтонския орден. Последващ опит през 1260 г. да се превземе Самогития
също бил потушен в Дурпе.
Северна Естония, включително и Ревел (съвременния Талин), били част от датското
кралство. Владенията на тевтонските рицари обхващали Източна Прусия, а тези на
Ливонският орден по-голямата част от сегашната Латвия и южна Естония. В този район
били включени и четирите независими църковни държавни образувания: архиепископията
на Рига и епископите на Курланд, Дорпат (сега Тарту, Естония) и Йозел-Виик. Самата
Рига била свободен град. Германските управници покорявали местното население, но се
оказали недостатъчно силни и настойчиви, за да ги германизират.
По-малко достъпните литовци, живеещи в гъсти гори и блатисти области, успели да
устоят на чуждестранните набези и да запазят своята независимост сравнително дълго.
През 1236 г. военачалникът Миндауас обединил няколко племена в литовско политическо
формирование. През 1251 г. той приел римското католическо християнство, а през 1253 г.
се присъединил към западната политическа йерархия чрез коронацията от ръцете на
папския легат. Десет години по-късно, обаче, той бил убит, а литовците се върнали към
традиционното си езическо изповедание.
Много вероятно е друг военачалник Траидис да е основал династията, която впоследствие
станала известна като династия на Гедиминас, който се възкачил на трона около 1315 г. и
управлявал до смъртта си през 1341 или 1342 г. Гедиминас изградил империята, която
станала известна като историческата Литва, включваща днешните Литва, Беларус и
северозападна Украйна. Разширението на изток продължило при наследниците на
Гедиминас, Алгирдас и Кестутис, които разделят царството помежду си. През 1370 г.
Великият принц Алгирдас обсадил Москва. Разширението на изток осигурило ресурси за
литовската държава в нейната съпротива срещу нападенията от Тевтонския орден от запад.
След смъртта на Алгирда, размириците между сина му Йогайла, от една страна, и чичовия
му син Кестутис, Витаутас, от друга, заедно с нарастващия натиск от Тевтонския орден,
поставили пред литовците необходимостта от съюзник. Изборът бил между Москва и
Полша – православие или католицизъм. През 1385 г. Йогайла постигнал споразумение с
Полша. Той се оженил за 12-годишната кралица Яджига и се присъединил към полския
трон като Владислав II Ягело; По този начин Литва станала част от латинския
християнски свят. В крайна сметка Витаутас станал владетел над Литва.

5
Успешната кампания на Витаутас през 1410 г. срещу Тевтонския орден обаче трайно
премахнала заплахата от тази страна на владенията; на 15 юли 1410 г. една полско-
литовска армия нанесла съкрушителна победа на Тевтонския орден в Танбенберг
(Грюнвалд), от която орденът никога не се възстановил. Витаутас продължил
разширяването на изток. По време на управлението му литовската държава достига своя
апогей и се простирала от Балтийско до Черно море.
През първите си две столетия политическият съюз на Литва с Полша се състоял от
свободен съюз, основан на подялбата на един общ владетел. На 1 юли 1569 г. чисто
личностният съюз бил изменен чрез съвместна парламентарна среща в Люблин в Съюз на
два народа. Полско-литовският съюз (понякога наричан Съюз на Люблин) бил началото на
период на политическа слава, просперитет и културно развитие. До средата на 17-ти век,
Съюзът бил под заплахата от Москва. Католическата контрареформация, която се случила
във времето на установяването на Съюза, оставила върху Литва незаличим печат. Вилнюс
се очертал като център на бароковата култура. Вилнюският университет, основан през
1579 г., е най-старата институция за висше образование в тази част на света.
Вътрешната сила на Конфедерацията на Ливония намаляла през 16 век, въпреки че
търговията с Русия от Ханзата донесла благополучие на градовете. Реформацията
превърнала църковните държави в анахронизъм. Конфедерацията не била в състояние да
устои на атаките на руския цар Иван IV (Иван Грозни), който през 1558 г. се постарал да
се сдобие с излаз на море. Регионът се разпаднал на три херцогства - Курландия, Ливония
и Естланд - административно разделение, което продължило до 1917 г. Естланд, северната
част на съвременната Естония, попада под шведското управление. Ливония с нейната
столица Рига станала част от Литва, докато Курландия стана наследствено херцогство
номинално под литовска опека. Германските законодателство и администрация били
запазени. Благородството и магистратите на свободните градове запазили привилегиите си.
През 1592 г. балтийските земи стават обект на спор между Полско-литовския съюз и
Швеция. По-голямата част от Ливония, заедно с Рига, била предадена на Швеция през
1629 г. Югоизточната част, Латгале, останала част от Литва. През този период било
въведено задължителното начално образование и Библията била преведена на местните
езици. В Рига през 1631 г. било открито средно училище, а в Допрат през 1632 г и
университет.
Курландия, номинално под литовска власт, се развивала като почти независима държава.
Херцог Якоб (1642-82) активно насърчавал търговията и производствата и създал флота.
От втората половина на 17-ти век балтийският регион се изправил пред нарастващ натиск
от страна на Русия. През първото десетилетие на 18 век Естония и Ливония попаднали под
руско управление. До края на века останалата част от Латвия и Литва също били
включени в руската империя. Голямата северна война била решаващ фактор за
историческото развитие на Естония и Латвия. В резултат от нея шведското господство над
Ливония и Естония преминало в Русия, въпреки че бил запазен специалния статут на
широка автономия. През 1795 г. Курланд, спадаща към Литва, също попаднала под руско
управление с подобен статут. Състоянието на селяните продължило да се влошава.
През по-голямата част на 18-ти век полско-литовския съюз останал незначителна пешка,
управлявана от поредица от саксонски аристократи, които я тласнали към династичните
си борби в Германия. Опитите за обновление на Станислав ІІ Август, който управлявал от

6
1764 до 1795 г., довели до пряка чуждестранна намеса. В резултат на три разделения (1772,
1793 и 1795), Съюзът изчезнал от политическата карта на Европа.
През 19-ти век царското управление се различавало значително между балтийските
провинции Естония, Ливланд и Курланд, от една страна, и литовските земи и Латгале, от
друга. Първите запазили широка автономия, особено през периода на либералните
реформи през 60-те и 70-те години. След 1881 г. била провеждана политика на
русификация, която продължила до 1905 г. Тя обхванала както образованието, така и
правните и административните системи.
Литовските земи участвали в полските революции от 1830-31 и 1863-64 и претърпели
значителни репресии след тях. През 1832 г. Университетът във Вилнюс бил затворен, а
през 1840 г. бил отменен основният закон, който бил в сила от 16-и век. След въстанието
от 1863 г. русификацията била разширена и над обществения живот. Книги на литовски
или латвийски език можело да се публикуват само на кирилицата (т.е. с руската азбука).
Използването на руския език станало задължително във всички области на обществения
живот, включително в образованието.
Процесът на социална и национална еманципация започнал през 19 век. Първата крачка
била премахването на робството. Най-рано еманципацията била засечена в югозападна
Литва, която попаднала под пруски контрол през 1795 г. През 19 век в трите балтийски
провинции настъпила значителна социално-икономическа промяна. Обезземляването в
началото на века стимулирало миграцията към градовете. Началото на железопътната
епоха през втората половина на века свързало пристанищните градове с обширен
хинтерланд. Ревал (Талин), Нарва, Рига и Либау (модерна Лиепая, Латвия) се очертали
като значими центрове за износ и промишлено производство и като седалища на
значителни търговски флотилии. До края на века Рига се превърнала в пристанище от
световно значение. Населението му е нараснало от 250 000 на 500 000 през периода между
1900 и 1914 г.
Руската революция от 1905 г. се усетила и в трите страни. Марксизмът се появил в
Балтийските провинции в последните двадесет години на ХІХ век. Въпреки че
Социалдемократическата партия била основана най-рано в Литва (1895 г.), тя никога не
станала толкова значителна, колкото нейните латвийски и естонски сестрински партии,
основани съответно през 1904 и 1906 г. През 1905 г. естонски и латвийски политици се
присъединили към революционерите в търсенето на национална автономия.
Революционна вълна минала през естонската и латвийската провинция. Плячкосването и
опожаряването на имения трябвало да бъде извършено от въоръжените сили. Около 1000
души били застреляни, а хиляди заточени в Сибир или избягали в чужбина. През 1905 г. в
Литва започнали драматични събития, макар и не толкова бурни, колкото тези на север.
През есента на същата година във Вилнюс се събрал конгрес от 2000 делегати,
представляващи всички течения в литовския обществен живот, и приел резолюция,
изискваща създаването на автономна литовска държава в рамките на етническите граници.
Падането на германскита и руската империи през Първата световна война позволило на
балтийските народи да създадат независими държави. Пътят към независимост бил
подобен и в трите. През ноември 1917 г., по време на болшевишката революция в
Петроград, цялата Литва и по-голямата част от Латвия били под германска военна
окупация. Естония и източната част на Латвия все още били под контрола на Русия.

7
Договорът от Брест-Литовск от 3 март 1918 г. отстъпва руските права върху цялата
балтийска територия на Германия, която се стремяла да организира покорни държави-
марионетки в региона. Германия признава "независимостта" на Херцогство Курландия на
15 март 1918 г .; на Кралство Литва на 23 март 1918 г .; и на останалата част от региона на
22 септември 1918 г. Балтите обаче потърсили истинска независимост. Германският
колапс в края на 1918 г. бил последван от опити за възстановяване на руския контрол чрез
налагането на съветски режими.
През юни 1917я г. се провели избори за естонски национален съвет. След болевишката
революция в Русия Националният съвет решил страната да се откъсне от Русия.
Болшевиките обаче успели да организират своя администрация в Естония, но избягали
през февруари 1918 г., когато германците подновили настъплението си. На 24 февруари
Националният съвет обявил независимостта на Естония и сформирал временно
правителство, което се разпаднало на следващия ден, когато немски войски влезли в
Талин.
Естонското временно правителство подновява дейността си след падането на Герамния
през ноември 1918 г., но веднага се сблъскало със съветската инвазия. Съветско естонско
правителство било сформирано на 29 ноември 1918 г. Временното правителство обаче
успяло да устои на съветската атака с помощта на британски военен ескадрон и
финландски доброволци. До края на февруари 1919 г. цяла Естония била освободена от
съветите. Съветското естонско правителство било разпуснато през януари 1920 г. Скоро
след това на 2 февруари 1920 г. Съветска Русия подписала мирен договор с Естония,
който признавал независимостта и.
На 30 ноември 1917 г., след болшевишката узурпация на властта в Петроград,
Латвийският временен национален съвет, заседаващ в съветската част на страната, обявил
автономна латвийска провинция в рамките на етническите граници. Скоро след това
цялата Латвия попаднала под немска военна окупация. На 18 ноември 1918 г.
новосъздаденият Латвийски народен съвет, заседаващ в Рига, обявил независимостта на
Латвия и създава национално правителство. Последвала съветска инвазия. На 3 януари
1919 г. Рига паднала и бил създаден болшевишки латвийски режим. Националното
правителство се оттеглило в Либава, където получило защитата на британски военен
ескадрон.
На 16 февруари 1918 г. литовският национален съвет, създаден през 1917 г., обявил
независимостта на Литва и създаването на национално правителство. Подобно на Естония
и Латвия, Литва веднага се сблъскала със съветската инвазия. Червената армия окупирала
Вилнюс на 5 януари 1919 г. и поставила съветско правителство. Националното
правителство, защитено от германски сили, останало в Западна Литва . То успяло да
организира армия, която започнала да изтласква руснаците от страната. До края на август
Литва била освободена от съветски войски. Съветската Русия подписала мирен договор с
Литва на 12 юли 1920 г.
Литванският натиск за независимост бил усложнен от историческите му отношения с
Полша. За много поляци Литва си оставала част от Полша. Други смятали, че ако
литовците създадели независима държава, основана на принципа на етническите граници,
Вилнюс с многобройното си полско население трябва да стане част от Полша.
Падането на Франция под немска окупация променило ситуацията за Литва. В деня, в

8
който Париж паднал, 15 юни 1940 г., Йосиф Сталин поставил на Литва ултиматум за
приемане на неограничен брой войници и за формиране на правителство, което всъщност
означава, че в този ден Литва вече била окупирана.
Започналата по-рано съветизация вървяла с бързи темпове, почти без да се съобразява с
конституциите, които били в сила в трите страни. незаконните комунистически партии,
чиято членска маса била изключително малка, се очертали като водещи политически сили.
На 14-15 юли новите съветски режими организирали избори за народни събрания, в които
се появила само една кандидатура. Новите парламенти незабавно гласували декларации да
поискат включването на своите държави в СССР. В началото на август 1940 тези
„искания“ били „приети" от Върховния съвет на СССР.
Военновременните загуби в балтийските държави са сред най-високите в Европа.
Изчисленията посочват загуба на население през време на войната от 25% за Естония, 30%
за Латвия и 15% за Литва. Сред тях са депортираните през 1941 г., германското
депортиране и унищожаване на еврейското население и значителната вълна от бежанци
към Швеция и Германия през 1944-45. Жертвите на войната и окупацията се оценяват на
90 000 в Естония, 180 000 в Латвия и 250 000 в Литва.
Индустриализацията и урбанизацията в по-слабо развитата Литва започнали в края на 50-
те години. Жизненият стандарт останал по принцип нисък по европейските показатели, но
вес пак по-високи от средните в държавите от СССР.
След възстановяването на контрола Съветите възобновили принудителната интеграция на
Балтийските земи в СССР. Политическите структури, създадени през 1940-41 г., били
възстановени. Били назначени значителен брой неместни длъжностни лица, които не били
запознати с обществото в региона, за да консолидират съветската власт и да допълнят
тежкото присъствие на военни сили.
Опозицията се оказала особено изразена и драматична в селските райони, особено в Литва.
Националната партизанска опозиция се развила в края на 1944 г. и продължила в началото
на 50-те години. Тя се оказала особено остра по време на две вълни през - 1948-49 г. –
времето на принудителна колективизация, придружена от масови депортирания. Смята се,
че между 1946 и 1953 г. депортирането и партизанските смъртни случаи достигат 95 000 в
Естония, 125 000 в Латвия и 310 000 в Литва. След 1953 г. много от оцелелите
депортирани получили право да се завърнат, макар и в много случаи не в собствените си
домове.
Следвоенните социално-икономически политики преобразуват трите страни с
преобладаващо селско население общества в до голяма степен урбанизирани страни. През
1939 г. Естония е била 66% селска; Латвия, 65%; а Литва - 77%. Петдесет години по-късно
тези цифри се обърнали: Естония била 72% градска; Латвия, 71% и Литва - 67%. Трите
балтийски републики били най-урбанизираната част на U.S.S.R.
През 70-те години на ХХ век районът на Балтийско море се очертал като огнище на
антисъветски настроения. Размирици и нерегламентирани демонстрации се случвали
няколко пъти. Неофициални печатни публикации били произведени и разпространявани
нелегално. Най-забележителната периодика от този тип, Хрониката на литовската
католическа църква, се появила през 1972 г. и просъществувала до разпадането на
съветската система в края на 80-те години.
Опитите за реформиране на системата през втората половина на 80-те години под

9
ръководството на Михаил Горбачов създали нова ситуация в балтийските земи.
Отслабването на централната структура на властта в Москва позволило да се търси
нарастваща автономия в състава на републиките на СССР. Процесът бил особено изразен
в трите балтийски републики, чието местно население никога не се примирило със
загубата на независимост. Нещо повече, включването на Естония, Латвия и Литва в СССР
никога не било признато от Съединените щати или от повечето западни страни.
През 1988 г. във всяка от балтийските републики се появили масови движения за промяна:
народния фронт на Естония, народния фронт на Латвия и литовското движение за
възстановяване. През 1989 г. техните избрани депутати в Москва официално повдигнали
въпроса за незаконността на включването на балтийските държави в СССР. На 23 август
1989 г. масова демонстрация включваща около 500 000 души - човешка верига, свързваща
Талин в Естония, Рига в Латвия и Вилнюс в Литва - отбелязала 50-годишнината от
немско-съветския пакт от 1939 г., чиито тайни разпоредби довели до съветската окупация
на балтийските държави.
Изборите в началото на 1990 г. излъчили парламентарни групи, коит обили за
независимостта. На заседанието си от 11 март 1990 г. първият свободно избран парламент
в следвоенна Литва обявил възстановяването на независима държава. Естония последвала
по-късно през същия месец, а Латвия през май. Декларациите били обявени за незаконни
от Москва, които наложили същевременно икономическа блокада на Литва, ограничаваща
доставките на нефт и газ. Продължили и с редица други действия, предназначени да
възстановят про-съветските правителства и да подкопаят балтийското решение за
независимост. Те завършили с кръвопролитие на 13 януари 1991 г. по време на съветската
военна окупация на телевизионната кула във Вилнюс. Няколко дни по-късно в Рига се
случил кървав инцидент. Спорадични избухвания на насилие имало и през пролетта и
лятото.
Следващото десетилетие е времето на развитие на нови конституции, нови валути и нови
външни пазари за всяка от балтийските държави. Непосредственият постсъветски период
обаче остава белязан от икономическа нестабилност, а през 1998 г. финансова криза в
Русия има отражение в целия регион. Въпреки това в началото на 21-и век балтийските
държави преживяват устойчив икономически растеж и по-тясна интеграция с Европейския
съюз и Организацията на Северноатлантическия договор, към които и трите държави се
присъединяват през 2004 г.

III Географска характеристика на прибалтийските държави

Литва, Латвия и Естония са сред относително малките по площ европейски държави,

които споделят общо географско пространство в североизточната част на Европа. Общата
площ на трите страни е 175 000 km”, а населението е близо 7 млн. д. Главен белег на
географското пространство на региона е разположението му между Балтийско море,
руското (постсъветското), немското, полското и скандинавското пространство. По суша
регионът на прибалтийските републики граничи на изток с Русия, на югоизток с
Белорусия, на югозапад с Полша и руската Калининградска област. Това разположение на
страните от Прибалтийския регион стимулира развитието на отрасли като корабостроене
10
и корабоплаване, туризъм, нефтопреработка, риболов, животновъдство и отглеждането на
някои зърнени култури. Характерна особеност е, че населението в Прибалтика се отличава
със своята самобитна материална и духовна култура.

Литва

Литва" е най-голямата по територия и с най-малък морски излаз прибалтийска държава.

Литовското крайбрежие е много слабо разчленено, което възпрепятства изграждането на
големи пристанища, с изключение на това при град Клайпеда. На север Литва граничи с
Латвия, на изток и югоизток с Белорусия, а на югозапад — с Полша и руския анклав
Калининградска област. По форма на държавно управление тя е президентска република.
В териториален аспект е поделена на 10 области. Те са подразделени на 60 окръга, в това
число 16 градски. Релефът е равнинен. Средната надморска височина е около 100 m, като
само на места територията е разнообразена от хълмисти възвишения, достигащи
максимална височина 292 метра при връх Юозапинес в югоизточната част. Равнините и
низините в Литва заемат 53 % от Площта, а равнинно-хълмистите земи — 47 %. От запад
на изток се простират Среднолитовската низина (в центъра на която се издигат
Жамайтските възвишения) и хълмистата Балтийска граяда. Южно от Клайпеда е
разположена Курската (Кружката) пясъчна коса. Сред полезните изкопаеми специфично
значение имат крайбрежните находища на янтар (естествен кехлибар), които са едни от
най-големите в света. Важно значение имат също находищата на варовик и глини.
Залежите на нефт са недостатъчни, което определя силната зависимост от вноса на горива
и ориентира литовската промишленост към неенергоемките производства. Климатът е с
преходен характер – от морски на запад към умерено-континентален на изток. Под
влияние на природо географското положение в Западна Литва температурната амплитуда
е по-малка, а годишната сума на валежите – по-голяма в стравнение с източните райони на
страната. Специфичните климатични условия благоприятстват отглеждането на основните
култури, които са характерни за северната Ивица на умерения пояс. Територията на Литва
има гъста речна мрежа ие прорязана от над 20 реки. Река Неман е най-голяма и към нея се
оттичат над 70 % от територията на страната. Езерата са над 2500 и заемат приблизително
2 % от площта на Литва, а торфените блата са повече от 40 000. Те обхващат над 6 % от
площта и са разположени предимно в източната и южната част на Литва. Големи са също
запасите от подземни води. Най-типични са подзолистите почви, върху които се разполага
основната част от обработваемите земи. Около 30 % от площа на страната са покрити от
вековни смесени гори. Най-разпространени са борът и брезата, които обхващат 60 % от
горските площи. Развитието на животновъдството е осигурено от обширните ливади и
пасища, заемащи 17 % от териториятата на Литва.
Територията на Литва е поделена на четири географски региона — Източен, Южен,
Северен и Западен. Източна Литва заема 30 % от площта и населението на страната и
изпълнява водещи функции в социално-икономческото й развитие. Тя обхваща по-
голямата част от равнинно хълмистите земи на Балтийската граяда. В пределите й се
включва столицата Вилнюс. Южна Литва обхваща южната част на Среднолитовската
низина и също има силно развита. Нейн главен град е Каунас. Той е разположен на важен
кръстопът по бреговете на река Нямунас и е на второ място по икономическо значение

11
след Вилнюс. Северна Литва заема северната част на Среднолитовската низина и има
големи запаси на торф, варовици и глини. Това е и основният район за производство на
лен и захарно цвекло. Икономическото му развитие се определя от двата основни
стопански центъра на север — Шауляй и Пеневежис. Западна Литва се отличава като
единственият географски регион в страната, който има излаз на Балтийско море. Той
обхваща балтийското крайбрежие с Приморската низина и Жамайтските възвишения.
Главен икономически център на региона е Клапейда – главното литовско пристанище и
риболовна база.

Латвия

Латвия заема средищно положение спрямо своите прибалтийски съседи, както по

отношение на географското положение и морския достъп, така и заради размерите на
територията и броя на населението си. Тя е разположена между Естония на север, Русия
на изток, Белорусия на югоизток и Литва на юг. По балтийското крайбрежие особено
добре изразен е Рижкият залив. Изградени са и няколко други незамръзващи пристанища
– при столицата Рига, Вентспилс и Лиепая. Латвия е парламентарна република.
Територията й е поделена на 33 административни единици – 26 района и 7 града на
републиканско подчинение.
Релефът на Латвия е еднообразен, равнинен и млад по произход. Почти 98 % от
територията представляват моренна равнина с отделни хълмисти възвишения, като на
запад се откроява Курземското (184 m), а на изток — Летгалското възвишение (289 m).
Около 2/3 от площта е с надморска височина до 100 m, като най-високата точка достига
312 метра при връх Гайзинкалис в обхвата на Видземското възвишение, разположено в
Централна Латвия. Страната е бедна на полезни изкопаеми. Известно стопанско значение
имат само находищата на варовици, гипс, пясъци и глини. Подобно на Литва, климатът е
преходно-умерен, със засилване на континенталността от северозапад на югоизток. Често
явление са циклоните, предизвикващи обилни валежи по крайбрежието. Латвия е богата
на водни ресурси държава. Тя е изпъстрена от близо 4000 езера и многобройни торфени
блата, заемащи 10 % от територията. Гъстата речна мрежа на страната се оттича изцяло
към Балтийско море. Най-дълга (357 km) и с най-важно икономическо значение е река
Даугава, която извира от Валдайските възвишения в Русия. По нейните брегове, при
вливането й в Балтийско море, е разположена столицата Рига. Горските ландшафти
покриват над 40 % от площта на Латвия. Най-типичен представител е борът, който е
разпространен в над половината от горските масиви, и в по-малка степен брезата (24 %) и
елата (17 %).
Територията на Латвия е съставена от четири географски региона – Централен, Западен,
Североизточен и Югоизточен. Водещи позиции в икономическото развитие на страната
има Централна Латвия, която заема 1/3 от площта и включва почти 2/3 от населението.
Централният регион представлява историко-географското ядро на Латвия. В пределите на
Рижката агломерация се откроява предградието Юрмала (55 000 д.) — един от главните
морски курорти в страната. Западна Латвия (Курландия) заема западното балтийско
крайбрежие. Присъствието на най-важните пристанищни центрове в неговите предели –
Лиепая и Вентспилс, определя морския характер на регионалното му стопанство. В

12
пределите на Югоизточна Латвия (Летгалския регион) се включва вторият по важност
икономически център в страната – град Даугавпил. С най-слабо стопанско значение и
демографска Плътност се отличава Североизточна Латвия, която е лишена от големи
градски селища.

Естония

Естония” е най-северната и най-малката по площ прибалтийска република, но тя

разполага с най-широк морски излаз. На юг Естония граничи с Латвия, а на изток с Русия,
границата с която е естествено очертана от река Нарва, Чудското и Псковското езеро. По
крайбрежието добре обособени са Рижкият залив на югозапад и Финският залив на север.
Последният я свързва с Финландия, като Хелзинки отстои само на 82 км от естонския
бряг. Освен това руско-естонската граница е разположена на 150 km от главното
балтийско пристанище на Санкт Петербург. Тя притежава над 1500 острова, които заемат
близо 10 % от площта й. Сред тях най-големи са островите Сааремаа (2673 kм2), Хийумаа
(989 kм2). Брегът е силно разчленен и е изпълнен с многобройни заливи, където са
изградени важни морски пристанища — столицата Талин, Нарва, Кохтла Ярве и Пярну.
По форма на управление Естония се отнася към парламентарните републики. Нейната
територия е съставена от 15 области, наречени маа. Те се поделят на 242 общини, в т. ч. 43
градски, 194 селски и пет островни.
Релефът, както и при другите държави от региона, е предимно равнинен (особено в
Западна Естония). Той също е образуван през плейстоцена, т. е. преди 12 - 13 хил. г.,
доказателство за което са многобройните моренни хълмове и езера. Около 90 % от
територията е с надморска височина до 100 метра и само 10 % – над 100 метра. Моренната
низина включва няколко невисоки възвишения – Сакала, Отепя и Хаания на югоизток,
където територията на Естония достига максимална височина 318 метра при в. Суур-
Мунамаги. За разлика от Литва и Латвия, Естония притежава разнообразни полезни
изкопаеми, но техните находища са също толкова незначителни и със слабо стопанско
значение. Най-голямо богатство за националната икономика представляват залежите на
горивни шисти, намиращи приложение в енергетиката и химическата промишленост.
Важно значение имат също запасите на торф, варовици и фосфати. Климатът в Естония е
преходно-умерен, но е много по-суров в сравнение с останалите страни от региона.
Валежите и слабото изпарение предизвикват заблатяване, което обхваща 20 % от
територията. Богатството на хидроресурси се илюстрира и от наличието на повече от 1000
реки и над 1000 езера, които заемат 5 % от площта. Главни реки са Нарва, Суур-Еймяги и
Пярну, а сред езерата се откроява граничното Чудско езеро (3555 kм2, от които 1584 kм2 в
Естония). Почвите са слабоплодородни – подзолисти и блатни. Смесените и иглолистните
(главно борови) гори покриват 45 % от територията на страната, а ливадите и пасищата –
около 1/3 от нея.
За Естония не са характерни ярките различия в регионален план. Въпреки това
територията на страната може да бъде поделена на четири основни региона —
Северозападна, Североизточна, Югоизточна и Югозападна Естония. Най-силно развит в
стопанско отношение е Северозападният регион (28 % от площта и 45 % от населението).
Той има благоприятно географско положение, като в неговия обхват се намира и

13
столицата Талин. Североизточна Естония заема територия между Финския залив и
Чудското езеро. Основно богатство на региона са големите запаси на горивни шисти и
торф. Най-важно икономическо значение имат пристанищните центрове Кохтла Ярве и
Нарва. Югоизточна Естония споделя част от политическите граници на страната с Русия и
Латвия. Тя представлява единственият регион без морски достъп. Основно икономическо
и урбанистично ядро е Тарту – най-старият естонски град и главният университетски
център в страната. Районът на Югозападна Естония обхваща басейна на река Пярну, по
името на която е наречен и главният му град. Към този регион се отнасят и западните
естонски острови. На тях живеят около 3% от населението, като то се занимава предимно
с риболов. Главен град на островния архипелаг е Курессааре.

Карти

Карта 1: Литва

14
Карта 2: Латвия

Карта 3: Естония

15
Източници

1. https://www.britannica.com/place/Baltic-states
2. Иванов, И., Латвия и латвийците, кратка история, Велико Търново 2015
3. https://www.hoover.org/sites/default/files/library/docs/baltic_states_guide_english.pdf
4. https://www.ucis.pitt.edu/crees/sites/default/files/images/documents/Baltics.pdf
5. https://origins.osu.edu/sites/origins.osu.edu/files/origins-
archive/Volume2Issue3Article12.pdf
6. http://providus.lv/article_files/2430/original/balticstateseu-
grigaskasekampmaslauskaitezorgenfreija-ne-jdi-july13.pdf?1373552090
7. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0
%D1%84%D0%B8%D1%8F_%D0%BD%D0%B0_%D0%9B%D0%B8%D1%82%D0
%B2%D0%B0#/media/File:LithuaniaPhysicalMap-Detailed.svg
8. https://www.tourister.ru/world/europe/estonia/map
9. http://mapeurope.ru/wp-content/uploads/karta-latvii-fizicheskaya.jpg
10.

16