ШУМЕНСКИ

УНИВЕРСИТЕТ
“Епископ КОНСТАНТИН ПРЕСЛАВСКИ”

КУРСОВА РАБОТА

на тема

ИСТОРИЯ, ПЕРИОДИЧЕН ПЕЧАТ И

АРХИВНА ДЕЙНОСТ В ГРАД АЙТОС

Изготвил: Здравко Иванов Димов Проверил:

Специалност: Краезнание, Проф. Д-р. Росица Ангелова
магистърска степен, задочно
Фак. №: 1712991017

Шумен
2018

1
Съдържание

І Краеведска историческа справка за град Айтос

ІІ Периодичен печат в град Айтос в периода 1879 – 1944 година
III Архив на Община Айтос

Източници

2
І Краеведска историческа справка за град Айтос

Град Айтос е административен и стопански център на Община Айтос. Разположен

е в Югоизточна България и има население към 2015 година от малко над 22000
души.
Айтос е сред най-старите селища в пределите на днешна България. Най-ранните
материални паметници за наличието на селище са от ІV – ІІІ хилядолетие преди
новата ера и са от селищна могила на около 1 километър южно от днешния град –
фрагменти от оръдия на труда, глинени съдове, хромели, костни шила, върхове на
копия, брадвички и тесли. Тези артефакти свидетелстват за наличие на условия за
земеделие, а множеството костни фрагменти от диви животни указват значението
на лова за живота на поселението. В селищната могила са открити също и тежести
за стан и прешлени за вретено, както и тежести за рибарски мрежи. Що се отнася
до вярванията на древните хора, намерени са няколко глинени статуетки на идолна
пластика – силно обобщени хора и животни. Човешките фигурки препращат към
култа към майката-земя.
Около Барал чешма са открити няколко праисторически сечива, което указва, че
този водоизточник е бил използван от новокаменната и меднокаменната епоха.
Няма открити артефакти от времето на бронза и ранната фаза на старожелязните
векове. Извън това прекъсване културните слоеве свидетелстват за непрекъснат
живот на града и развитие, особено през времето на завладяването на Тракия от
римляните.
Първите исторически документирани заселници на айтоското поле са траките.
Древногръцкият истори Страбон сочи, че „Цялото пространство от Стримон до
Понта и до Хем (Стара планина) е заето от траките, с изключение на бреговете,
заети от елини“. Техните поселища и култови места са били отдалечени на около
пет километра северно и източно от днешния град. Около града са преброени 11
тракийски могили, а Август Йохмус съобщава за могилен некропол. В района на
града са открити множество оброчни мраморни плочки с изображения на конник
или орел. Повечето плочки са открити около чешми или минерални извори. Градът
с името Аетос е основан между 567-549 година преди новата ера. Данните сочат, че

3
премето гети е основало града. Той е основан след появата на гръцките колонии,
която се случва през VІІ век преди новата ера. През този период са поддържани
търговски връзки с гръцките градове по крайбрежието дори преди македонското
владиечество. Колективна находка от монети на коалицията между град Парион (на
малоазийския бряг на Мраморно море) и градовете от Галиполийския полуостров
(Тракийски Херсонес), и Аполония (Созопол), намерена в Аетос, свидетелства за
търговския обмен на града. Търговски връзки имало и с Месемврия и Анхиало,
свидетелство за което са откритите техни автономни монети. От понтските градове
Аетос получавал зехтин, сол и маслини, а давал зърнени храни и необработени
кожи. Към това трябва да добавим и значението на Аетос като място за развитие на
изкуството. Известен е скулптурът Каламида, чието дело е основаването на
аполонийското ваятелно ателие. Само 30 години след основаването си Аетос води
дълга война с Месемврия за пътя, който свързвал черноморската колония с
вътрешността на страната както и по спора за приемането на избягалите от
Месемврия роби.
Аетос през тракийско време бил управляван от съвет от 30 души, които всяка
година избирали помежду си свой началник на войската. През годината на начало
на войната за началник бил избран Котис.
През 513 година преди новата ера персийската армия търпи разгром в айтоското
поле от настъпващите откъм Дунав келти. През 339-333 преди новата ера
македонските царе Филип и Александър през време на военния си поход срещу
скитите и въстаналите Одесос и Калитис, минали през прохода и завладели града, а
по-късно, през 313 година преди новата ера владението е потвърдено от Лизимах,
пълководец на Александър Велики.
Римският пълководец Марк Лукул предвожда завладяването на земите южно от
Стара планина и присъединяването им към Рим. Когато римляните нахлуват по
тези земи (след 72 година преди новата ера до към средата на І век от новата ера),
те заварват в айтоското поле няколко тракийски заселища, отдалечени по на около
5 или по-малко километри едно от друго. Най-добре е проучено селището в
местността Балар чешма (известно и като Стария град), което римляните
наименуват Аквилея – превод на латински на наименованието Аетос (на гръцки,

4
значещо орел). Това е развитият тракийски град Аетос, който не се предава на
римляните, а е напуснат от цялото население, укрило се из прокопаните тунели. В
последствие градът е нападнат отново, опожарен, цялото тракийско население е
избито, а всичко, което е взето от града е изпратено в дар н римския император.
След плячката са две колони, едната от които носи надписа с името на града –
Аетос, а другата е създадена от Каламида. Другото тракийко заселище е в
местността Чеменлията, а слабо проучено е заселището в местнотта Чатал дере.
Античният град Аквилея е разкрит през 1973 година при земеделски работи. При
това са открити разпръснати на голяма площ множество фрагменти от керамика,
включително гръцка чернофигурна. Най-значителна част от находките обаче са от
римския период. Римляните развиват тракийското заселище като построили
масивни сгради от необработен и обработен бял камък, споен с бял и червен
хоросан. Селището е било водоснабдено, което се доказва от голямото количество
парчета от тръби, както и изцяло запазени образци. При проучването на някои
помещения в са открити хипокаусти. Самото селище се е простирало на около 30
декара, а стоителният материал е докарван и от по-отдалечени кариери. Римляните
построяват сгради, в чието архитектурно оформление са включени колони с бази,
корнизи, капители и бяла мраморна облицовка. Развитието на града от римляните
се дължи на факта, че Аетос е градът, който пазел Айтоския проход и пътя от
Деултум (Дебелт) за Марцианополис (Девня). Археологическите проучвания
показват, че градът е бил в своя разцвет през ІІ – ІІІ век от новата ера. В средата на
ІІІ век готите при своите нашествия го разрушавата (за което свидетелстват
следите от пожари). През ІV век градът се съживява, но не добива значението,
което е имал при римляните. След 395 година при разделянето на Рим Аетос остава
в пределите на източната част. През 450 година от новата ера хуните под
предводителството на Атила опожаряват града. По-късно, през царуването на
император Тиберий-Константин над Византия, аварите нападат града, но
безуспешно.
След нахлуването на славяните на балканския полуостров през V век от новата ера,
районът на града бил заселен от тях.
След основаването на българската държава Аетос остава в пределите на Византия,

5
но през 705 година Айтос, бивайки в пределите на областта Загоре, бива
присъединен към България след сключения между хан Тервел и император
Юстиниан ІІ Безноси.
Айтос участва в Симеоновите битки с византийците. Пред битката при Анхиало,
през 902 година, ромеите тръгват на настъпление срещу Аетос, изгарят
минералните бани (днес в района на село Ветрен), но търпят поражение при
айтоската крепост. През 918 година войски от айтоската крепост решават битката
при Ахелой.
През времето на византийското владичество Айтос остава значим търговски град.
Арабският учен и пътешественик Мохамед Али идриси го споменава с името Айту
Кастру (Айтоска крепост), обграден с високи стени и с голям пазар.
През 1206 година е първото нападение на кръстоносците над Аетос (Аквилея).
Жофруа дьо Вилардуен описва как градът е разрушен от войските на латинския
император Хенрих през време на ІV кръстоносен поход.
През 1241 година татарите нападат града, опожаряват го, избиват населението.
Градът се възстановява.
Във времето на въстанието на Ивайло градът застава на негова страна и император
Палеолог изпраща пълководеца Михаил Глава да се справи с въстанниците. Те са
разбити и изселени в южна Тракия, а градът е заселен с жителите на разрушената
столица Преслав. След поражението на византийците от Ивайло при Мокренския
проход, изселените се завръщат между 1278-1280 година.
През Второто българско царство Айтос е в благоприятна позиция на кръстопътя
между старите търговски пътища, които свързват северните градове с Цариград и
Одрин и черноморските градове с вътрежността на страната. През 1332 година
император Андроник поема военен поход срещу Българското царство, но цар Иван
Александър разполага войска от 8000 българи и 2000 татари в Айтоската крепост и
при Русокастро разбива византийците.
През 1366 година за втори път кръстоносците начело с Амедей VІ Галски
(Савойски) обсаждат града, но неуспешно, при което е пленен миланският дук
Антонио Дисконти.
Айтос е завладяван от османците на два пъти. През 1371 година е битката при

6
Чирмен между войските на султан Мурад и сръбските войски на Углеш и
Вълкашин. Султанът предприема поход срещу цар Иван Шишман и
прибалканските крепости Аетос и Маркели (Карнобат), както и черноморските
пунктове са едни от първите завладени. През 1387 година след поражението на
османската армия в битката при Плочник крепостите въстанали и прогонили
османските нашественици. През следващата година, 1388, султан Мурад изпратил
великия везир Али паша с армия от 30000 души, която за втори път превзема
крепостите и настъпва на север през айтоския проход. Аетос участва и във
въстанието на Константин и Фрузин през 1409 година. Градът участва и във
въстанието от 1597 година, водено от Павел Джорджич и Тодор Балин, след което
много българи забягнали към Румъния или Странджа планина.
През време на османското робство Айтос първоначално е в Силистренския санджак,
но после е преобразуван в кааза от Сливенския санджак. Поради важното си
местоположение градът се развива дори и под османска власт като става търговски
център на кръстопът. От османски документи, Закон за пазарния бач на градчето
Айдос“ е видно, че се е търгувало с риба, зърнени храни, ориз, вино, гьон, коне,
биволи, говеда, овце, дървен материал, дори и роби. В града се заселили
малоазиски (анатолийски) турци, чиновници, духовници, занятчии. През града
минавали и отсядали много известни за своето време личности – полският
посланник в Цариград Отвиновски, после и Тарановски, Христофор Збараски,
Медо Даба Ранина, Сабо Марина Менчетич, Евлия Челеби, шведският крал Карл
ХІІ, арменският пътешественик Минас Пъжъшкян.
От 23 юли до 11 август 1829 година в Айтос е главната квартира на Дунавсакта
армия, чийто главнокомандващ и генерал Дибич Забалкански. След Одринския мир
обаче в Айтос пристигат много заселници от Сливен, Ямбол, Нова Загора, Стара
Загора, Карнобат. Част от населението на Айтос се изселва в днешна Молдова и се
установява в село Московей – общо 65 семейства с 375 души.
През 1868 година е открито първото в града училище в църковния двор, а една
година по-късно е основано читалището, тогава с името „Будний муж“.
Дейци на национално-освободителното движение в Айтос са Христо Стамболски,
поп Георги Стоянов и поп Димитър Станчев, Сава Катрафилов, войводата Христо

7
Патрев.
Освобождението на Айтос от османска власт се случва на 23 януари 1878 година.
При оттеглянето си османските военни части опожаряват и разграбват града. Във
ведомостта за броя на къщите, църквите, джамиите и другите сгради, разрушени по
време на бягоството на османците в окръзите на Сливенската губерния се посочва,
че в Айтоско са разруени 284 къщи, 1 църква, 1 джамия и 87 други сгради, а са
убити 91 души.
В събитията по Съединението през 1885 година участва 11-та Айтоска дружина.
През 1910 година е открито замисленото още през 1896 година Низше земеделско
училище с двегодишен курс на обучение. Това е първото в България училище от
този род. В началото то е само девическо, по-късно е преобразувано в общо.
След Освобождението започва изграждането на Айтоската околия, която има
население от малко над 25000 души и обхваща днешните общини Айтос и Руен. За
първи кмет на града се сочи Божил Сапунов, а първи околийски началник е
капитан Краузе от гвардията на руския цар.
Айтоски дейци са участвали и в подготвяния, но неуспешен в последствие, заговор
за покушението над княз Александър Батенберг. Айтос е едно от местата, където
добра почва намира социалистическата идея. Още през 1894 година в Айтос е
основан социалистически кръжок от Добри Бодуров, който по-късно прераства в
организирана партийна организация. През 1920 година Айтоската община е
обявена за комуна, защото комунистите печелят 8 мандата в общинския съвет.

ІІ Периодичен печат в град Айтос в периода 1879 – 1944 година

След Освобождението Айтос е повече прилично на село, разделено на три части

около реките Дермен дере и Гяур дере: Централен град, Кая махле и Маджур махле
от бежанци. 4500 са жителите на града. Липсвала организация на града –
благоустрояване, пътища.
Населението се състояло предимно от бедняшки безимотни семейства, които били
дребни земеделци с наети десетина-двадесет декара земя, десетина овце, крава или
волове, а често и магарета. Айтоска околия в началото на ХХ век изоставала от

8
общото развитие на страната
Засилената експлоатация на каменните кариери по време на строежа на
пристанището в Бургас ускорява стопанското развитие и в Айтос. То е последвано
от политически и културен подем.
На 26 май 1905 е отпечатан първият брой на първия айтоски вестник. Не случайно
той се нарича "Тракийски ееленин", обявява се в защита на дребните земеделци и
си поставя за задача "да се занимава със земеделие и клоновете му". Така този
вестник "запълва една празнота" в Бургаския край, "гдето за жалост няма да се
издава никакъв вестник или списание, който да гони тази цел".
"Вестникът ни не принадлежи на никоя партия и е самостоятелен, като еднакво ще
бичува всеки, който върши престъпление, без да искаме да знайме към коя партия
принадлежи той" -заявява в бр. 9 от 30 август Н.Кантарджиев, който от бр.7
продължава редактирането на вестника след основателя му Георги Дъбински. За
това как изпълнява изпълнява намерението си говорят заглавията на статиите "За
селелина - истинския генерал", "В епохата на анархията" /в която се пита "Кое
българско правителство е било тъй прахосническо, както настоящето?"/, "Главата
се смирисала" с посвещение "на този, за когото се сетите", "Направило ли е нещо
настоящето правителство за. земеделците" и др.
На 17 септември същата година на бял свят се появява в "Айтос", местен орган на
народняците. Незабавно разгорялата се полемика между двата първи айтоски
вестника е последвана през февруари следващата година от злостен некролог: "Със
съкрушено от болка сърце съобщаваме на приятели, читатели и абонати, че нашият
събрат "Тракийски селенин" след тримесечна агония предаде богу дух, като
отвлече и единствения останал негов редактор неизвестно де. Нашите искрени
съболезнования към платилите му абонати."
Ясно е, че една от причините за нередовното излизане и накрая спиране на този
опозиционен на управляващата Народнолиберална партия вестник е липсата на
финансови средства за издаването му.
Липсата на финансови средства е най-честата причина за закриването на
вестниците, които с появата си запълват обществените нужди. Показателно е, че
такава е съдбата още на първия. Можем само да предполагаме колко от

9
последвалите го 18 периодични издания до 9 септевмври 1944 година прекратяват
съществуването си по тази именно причина. Показателно е също, че вестниците на
управляващите партии се отличават със сравнително по-дълъг период на
отпечатване. Така вестник "Айтос" продължава да излиза до 1912година,
надживявайки не само "Тракийски селенин", но и издавания през 1906 година от
Никола Янев вестник "Орлово", демократическия вестник "Орлов поглед" от 1908
година, редактиран от Р. Р. Семянов, и местния вестник за обявления и реклами
"Нов Айтос" с редактор-стопанин Крум Боев от 1912 година.
Това, което се забелязва от пръв поглед е, че названията на вестниците често
съдържат еднакви думи. Името"Орлово" стои и на независимия седмичник за
местни културни и стопански новини и обявления от 1931 година с главен редактор
Георги Стаматов и редактор Никола Паунов. Новите два вестника "Нов Айтос" на
Крум Боев от 1914-15 година и от 1934-43 година също носят това име.
Заслужен интерес предизвикват двата вестника "Орлов поглед" - от 1908 и 1923-24
година с редактор Р. Р .Семянов. Първият (от 1908) се отличава с описанията на
природните забележителности и особености на Айтоския край, съдържа данни за
населението и стопанството, обобщено описва нравите на "айтосчени", а в
поредицата "Града ни" разказва за миналото на Айтос и околностите му. Вторият
(от 1923-24) след потушаването на Септемврийското въстание гневно заклеймява
палачите с публикуването на знаменития позив на Антон Страшимиров "Клаха
народа си, както турчин не го е клал". След централния антифашистки печат
позивът е публикуван единствено в два провинциални вестника - "Шуменски
вести" и "Орлов поглед".
1922 година обогатява печата в малкия провинциален град с три нови вестника.
"Айтоски глас" е първият редактиран от Никола Божилов вестник, излизал до 1928г.
с прекъсване през 1926 година. У съвременния читател интерес предизвиква не
само хумористичната страница "Амури и кусури" след бр.108, но и
забележителното политическо преориентиране на вестника след Деветоюнския
преврат. Показателни са заглавията на уводни статии през един и същи месец юни
в три последователни години: 1922 година: "Какво казва Работнически вестник по
убийството на Айтоския околийски началник", която отразява арестуването на

10
последващия ръководител на Септемврийското въстание в Айтоския край Петър
Станев; 1923 година: "Болно време" и "Промяната" - вестникът показва подкрепата
си за Демократическия сговор; 1924 година: - "Една знаменита годишнина":
"Думата е за 9 юни, започва статията, -една лъчезарна дата, която може би в
течение на една година милиони пъти се е славословила, и то заслужено, от оная
част на българския народ, която, като знаме за своя прогрес издигна лозунгите на
реда, законността и свободата." Тази политическа обвързаност на вестника
вероятно води до това, че в началото на 1923 година "Айтоски глас" е изоставен от
своя редактор-основател.
През 1922г. започва да се печата бюлетинът "Айтоски кооператор" на местния
земеделски синдикат. "Самопомощ" с мото "Кооперацията само знае да служи на
народа" и отговорен редактор Ст. Кеков. През същата година започва да излиза
духовният лист "Евангелска правда" под формата на изобличителни писма на
Михаил Костов и Христо Копринаров до "заблудените дъновисти от Айтос". Една
година по-късно кредитното кооперативно дружество, основано през 1919г.,
започва да издава "Известия на Айтоската популярна банка" /до 1926 година/, в
който се поместват статии по кооперативно дело и служебни материали.
През 1923г. излиза първият туристически единичен лист "Луда Камчия", който е
последван от свой съменник през 1929 година и от "Юбилеен туристически лист"
през 1939г. послучай 40 години от основаването на туристическото дружество.
Юбилеен лист издава и Ученическото неутрално въздържателно дружество
„Искра“ през 1933 година, наречен "Ковач на трезвостта", а четири години по-
късно Айтоската популярна банка отпечатва свой "Спестовен лист".
"Айтоски вести" е редактиран от Николай К. Огнянов, а "Седмични айтооки вести"
- от Георги поп Димитров. Тези два вестника си приличат не само по заглавията. И
двата са за информация, култура и стопански живот, съдържат реклами и
обявления. Първият има забавна страница "Драчки за закачки" и просъществува от
1927 година до 1936 година, а от втория излиза само един брой през 1929 година.
В града се издава и младежкото литературно списание "Мост" от 1925 година на
айтоския поет Пенчо Пеев. Излиза и месечният културно-образователен лист
"Факел" от 1934 година на Народно читалище "Васил Левски". В Айтос започва

11
издаването на първия в България енигматичен вестник с първи брой от 20 февруари
1927 година и отговорен редактор Петър поп Петров.
През 1944 година започва да излиза младежкия двуседмичник „Пламък“.
Вестникът, който преживява всички събития от началото на ХХ век и продължава
да излиза и днес с два броя седмично е вестник „Народен приятел“, чийто първи
брой излиза през месец април, на 14, 1924 година. Негов основател е един от
първите айтоски социалисти Никола Божилов. Името на вестника е заимствано от
името на вестник „Приятел на народа“, издаван от Жан Пол Марат, едно от
основните действащи лица във Френската революция. Съдържанието на вестника
се мени, както и означението му: „Седмичен вестник“, „Седвичен вестник за
култура и стопански живот“. В началото вестникът се списва само от Никола
Божилов, който е обявяван като редактор, редактор-стопанин или редактор-издател.
След 1932 година вестникът се разраства и негови сътрудници сатват Георги
Връбчев (краевед), Светлю Василев, Милко Андонов, Петър Станев (политически
деятел), Паскал Стефанов, Стоян Сейменлийски (краевед), Яни Димитров, Стеан
Драганов, всичките социалисти по убеждение, повечето от които преживяват и
затварянето в лагерите в периода 1941-44 година. От вестника откриваме
информация за работещите печатници в района по онова време – „Братя Ф.
Апостолови“, „График“, „Котва“ – в Бургас, „Нов живот“, „Модерно изкуство“ и
„Паун Андреев“ – в Айтос.
Вестникът е подложен на цензурата на управлението, което преследва
социалистите (комунистите) през тридесетте години. През 1938 година за работата
по вестника са привлечени нови сътрудници и дописници, съдържанието му се
обогатява с нови рубрики, увеличено е литературното му съдържание. Тиражът
нараства и от 500 – 800 броя достига 1000 броя.

III Архив на Община Айтос

Архивът на Община Айтос води началото си от периода на първите години след

Освобождението, когато са създадени местните администрации, които имали

12
първоначлно задачата да водят гражданския регистър на ражданията, умиранията и
сключените бракове. Най-ранните архивни единици в архива на Община Айтос са
от 1893 година и съдържат регистъра за ражданията и умиранията. Първоначално
по закон регистрите за гражданското състояние се пазят в общинския архив 100
години, но след изменение срокът се увеличава на 130 години. Причина за тази
промяна е, че общинската администрация ползва регистрите непрекъснато в
процедурите по земеразделяне. След изтичане на срока от 130 години регистрите
ще бъдат предадени в регионалната служба „Държавен архив“ в град Бургас за
съхранение със срок „безсрочно“. Със същия срок се съхраняват и актовете за
общинската собственост. Финансовите документи се съхраняват в архива за
срокове, посочени в Закона за счетоводството.
За воденето на архива в Община Айтос отговаря Дирекция „Административно-
правно и стопанско обслужване“.
Към това следва да се отбележи, че общинските училища водят собствен архив, за
който в Наредба 8 за информацията и документите в системата на образованието са
посочени сроковете за съхранение и предаване към регионалния архив на
различните видове документи.
Архивното дело се води съгласно Закона за държавния архив.

13
Източници

1. Връбчев, Г., Айтос през вековете, Понтика принт, Бургас, 1995

2. Панчев, П., История на град Айтос, ИК „Матаник-М“, Бургас, 2001
3. Панчев, П., Древният Айтос, Информа принт, Бургас, 2016
4. Сейменлийски, Ст., Айтос, Форек, Бургас, 1972
5. Капралова, Р., Николабожиловият вестник „Народен приятел“ (1924-1949) – дипломна
работа, София, 1990
6. Вестник „Народен приятел“, броеве от 1987, 1974, 1973, 1984, 1979, 1975, 1989 години.
7. Теренно проучване в общинска администрация на Община Айтос за третата част на
тази курсова работа.

14