РАДОМИРСКА НОСИЯ

отъ Ст. Л. Костовъ

Въ непосрѣдно лежащата южно отъ Граовско Радомирска котловина носията е

сѫщо така бѣлодрешковска. Мѫжката носия въ тази область съвсемъ малко се отличава
отъ мѫжката граовска и знеполска носия (Трънска носия, Известия на Народния
етнографски музей, год VIII-IX, стр. 135). Разликата се състои само въ това, че граовци
и знеполци носятъ като връхна дреха бѣло дорамче, дълго по колѣнетѣ и безъ рѫкави, а
радомирци бѣлъ елекъ, който всѫщность е долактеникъ, дълъгъ до колѣне, но съ рѫкави
до лактитѣ и като у първитѣ престегнатъ около кръста съ поясъ или ремикъ (обр. 1) Но
този старъ елекъ отдавна е вече изчезналъ и вмѣсто него днесъ се носи по цѣло
Радомирско кѫсъ до подъ пояса елекъ съ рѫкави пакъ до лактитѣ.
Женската носия въ тази область съ общо употрѣбителната горна дреха сая, цѣла
отворена отпредъ, коренно се различава отъ женската носия въ Граовско, Знеполско и
Софийско.
МѪЖКОТО ОБЛѢКЛО се състои отъ кошуля, чешире, дорàмче, антерия,
елекъ, долама, кожỳхъ, япунджакъ, поясъ, капа, чорапи и опинци или обуща (Обр. 1, 2
и 3).

Обр. 1 – Стара мѫжка Обр. 2 – Мѫжка носия с елек Обр. 3 – Мѫжка носия с
носия отъ с. Радибошъ. отъ с. Изворъ. долама отъ с. Изворъ.

Кошулята се прави отъ конопено, памучно или

мелезно (памукъ и конопъ) платно. Мѫжката кошуля е
много кѫса и се крои отъ единъ плать за гръбъ в предница
и по единъ широкъ страниченъ клинъ — бочнѝкъ, който
достига горе почти до рамото (обр. 4). Рѫкавитѣ се кроятъ
отъ два плата и сѫ еднакво широки до китката на рѫката
или пъкъ по-тѣсни и долу стегнати съ наборъ. Яката —
огърлячъ се прави отъ два плата и е висока до 5 см. Нѣкога
до яката и пазвитѣ сѫ извезвали съвсемъ тънко везмо отъ
бѣлъ и червенъ памукъ. А на вѣнчалнитѣ ризи и краищата
Обр. 4 – Мѫжка кошуля.

1 стр. | Костов, Ст. Л. Радомирска носия. // Известия на Народния етнографски музей (ИНЕМ). Том 12. София, 1936 г.
на рѫкавитѣ сѫ били така извезвани и обшивани съ дребни маниста и флутурки. Днесъ
се носятъ най-обикновени памучни ризи.
Чеширетѣ се кроятъ отъ бѣло четворно бало. Тѣ сѫ досѫщъ като граовскитѣ и
софийскитѣ, безъ колчацитѣ на последнитѣ (Софийска носия, Изв. на Нар. етнограф.
музей, год. VII, стр. 25), плътно прилепнали о краката, съ малъкъ разрѣзъ отпредъ въ
срѣдата — процепъ и два такива paзpѣза отстрани — ỳрези. И тѣзи чешире се стѣгатъ не
тъкмо около кръста, а малко по-долу около тазовитѣ кости съ навървена връвъ или
ремъкъ — гàчникъ. Крачолитѣ долу отзадъ иматъ малки цепки — рàзцапци, нѣкои
обшиватъ крачолитѣ съ черенъ гайтанъ. Седалищната часть на чеширетѣ — седлò не
прилѣга плътно о тѣлото. За запазване на чеширетѣ при по-тежка работа употрѣбятъ
наколѐници отъ нещавена козя кожа, които обвиватъ главно колѣнетѣ.
Дорàмчето се прави отъ черно бало. То е кѫса
дрешка безъ рѫкави и прилича на софийското менте,
само че е по-кѫсо. Крои се отъ три плата — гърба и
две предници съ по единъ клинъ отзадъ между гръбъ
и предницитѣ (обр. 5). Цѣлото дорамче наоколо, както
и рѫкавнитѣ отвори сѫ обшити съ черенъ гайтанъ.
Шевътъ подъ мишницитѣ е украсенъ съ черенъ и синь
гайтанъ. Обр. 5 – Дорамче.
Антерията се прави пакъ отъ черно бало сѫщо като дорамчето, само че безъ
клинове и съ дълги тѣсни рѫкави, които стигатъ до китката на рѫката съ малъкъ разрѣзъ
отзадъ, който се закопчава съ черни островърхи порцеланови копчета — дугмѐта и
пѐкли. Предницитѣ на антерията отпреде се покриватъ и се закопчаваrь пакъ съ дугмета.
Елекътъ се прави отъ бѣло или пo-рѣдко отъ черно бало съ рѫкави до лактитѣ и
прилича на долактеника въ Софийско, само че не е съ клинове. Крои се отъ три плата —
гръбъ и две предници (обр. 6) безъ клинове. Ако гърбътъ е по-широкъ отъ ширината на

Обр. 6 – Елекъ.

плата, добавя се съответната ивица платъ. По вратната извивка на елека се пришива

висока до 3 см яка, а кѫситѣ до лактитѣ рѫкави отъ по единъ платъ се пришиватъ о
раменетѣ съ по една четвъртита латица подъ мишницитѣ. На дѣсната предница се прави
обикновенъ съ хоризонталенъ разрѣзъ джебъ. Яката, предницитѣ, рѫкавитѣ и джобътъ
се обшиватъ съ черни гайтани по рѫбоветѣ. Дѣсната предница покрива лѣвата и се
закопчава о нея съ две телени копчета (обр. 2). Стариятъ елекъ се крои пакъ отъ три плата
— гръбъ и две предници, само че пo-дълги до надъ колѣнетѣ, отъ пояса надолу между

2 стр. | Костов, Ст. Л. Радомирска носия. // Известия на Народния етнографски музей (ИНЕМ). Том 12. София, 1936 г.
гърба и предницитѣ отстрани съ по единъ клинъ и по една цепка. Тѣсната яка,
предницитѣ горе, рѫкавитѣ и джобътъ сѫ обшити съ черенъ гайтанъ. Дѣсната предница
покрива малко накриво лѣвата и около кръста се стѣга съ ремъкъ (обр. 1).
Доламàта или, както я още наричатъ въ нѣкои села аба, аджѐмка, се прави отъ
черно бaлo. Тя е горна зимна дреха, достига почти до колѣнетѣ (зимна) и е съ дълги
рѫкави (обр. 3). Крои се отъ три плата — гръбъ и две предници съ по два широки клина
отстрани, което дава ширина на дрехата (обр. 7). По вратната извивка се пришива висока
до 5 см. яка, а дългитѣ, до китката па рѫката рѫкави отъ по единъ платъ се пришиватъ о
раменетѣ съ по две четвъртити
латици подъ мишницата. Долу
рѫкавитѣ завършватъ съ по едно
пришито парче — капакъ, който
обикновено се запретва нагоре. На
дѣсната предница се прави
обикновенъ съ отвесенъ разрѣзъ
джобъ. Рѫкавитѣ долу, джобътъ и
цѣлата долама околовръстъ cѫ
обточени съ черенъ гайтанъ.
Обр. 7 – Долама.
Предницитѣ отпредъ се покриватъ,
но не се закопчаватъ. Носи се и по-кѫса долама въ по-топло време.
Зимно време носятъ кожухъ отъ овча кожа, дълъгъ до подъ колѣнетѣ и съ дълги
рѫкави, отъ две части: горнище — гръбъ и две предници, долнище — една задна пола и
две предни поли съ по единъ широкъ клинъ отстрани. Горнището и долнището се
зашиватъ съ наборъ, който прилѣга тъкмо въ кръста. По пазвитѣ, а често и на гърба
между плещитѣ се нашиватъ малки изрѣзки отъ разноцвѣтна тънка кожа — дàлове.
Носятъ се дълги кожуси съ обикновена направа не отъ две части, безъ наборъ въ кръста
и цвѣтни нашивки. Кожушче е кѫсъ до подъ пояса кожухъ съ дълги рѫкави, съ гръбъ и
две предници. Кожушче-дорамче е още по-кѫсъ кожухъ безъ рѫкави, пакъ съ гръбъ и
две предници, облича се подъ елека. Предницитѣ и на тритѣ вида кожуси се покриватъ и
се закопчаватъ съ кожени пулове и пѐкли.
Япунджакътъ, дълга до подъ колѣнетѣ намѣтка отъ бѣло четворно бало, чиста
вълна или вълна и конопъ, безъ рѫкави и съ качулка — чучỳлкя и се крои отъ петъ плата
и два клина. Поясътъ е червенъ вълненъ, двойно тъканъ, широк до 25 см, дълъгъ до 2-3
см, опасва се непосрѣдно надъ чеширетѣ и кошулята.
Капата е отъ овча кафява кожа и островърха — чучỳлеста, капа съ по-хубаво
влакно и плоско дъно бaгaнѐта. Подъ шапката въ голѣмъ студъ носятъ коженъ заyшникъ,
който покрива ушитѣ и се затѣга съ подбрадникъ.
Чорапитѣ сѫ отъ по-дебела вълнена прежда. По-преди тѣ сѫ били шарени,
предимно червени на разноцвѣтни ивици — пѫтища, съ дребни растителни мотиви
между тѣхъ. Днесъ сѫ едноцвѣтни — бѣли или черни съ по-едъръ растителенъ мотивъ
надъ пръститѣ, обикновено лале, гюлъ и др. отъ шпаня — испанска вълна. Старитѣ
обуватъ надъ чорапитѣ и високи до колѣне бѣли или сури калцуни, закопчани съ телени
колчета. Опинцитѣ cѫ островърхи отъ щавена или нещавена говежда или свинска кожа,

3 стр. | Костов, Ст. Л. Радомирска носия. // Известия на Народния етнографски музей (ИНЕМ). Том 12. София, 1936 г.
прибрани и стегнати съ опинчѐлки — ремички. Завързватъ се о крака съ конопени или
козиняви върви. Носятъ се и половини обуща — црѐвье, сѫщо така и цѣли, по-хубаво
изработени — щивлѐта. Съ опинци или обуща, крачолитѣ на чеширетѣ падатъ отъ вънъ
върху чорапитѣ. Съ опинци се носятъ и бѣли навуща, които стигатъ до подъ колѣното и
се пристѣгатъ съ козиняви върви.
ЖЕНСКОТО ОБЛѢКЛО се състои отъ кошуля, сая, контушѐ, джубѐ, фỳта, поясъ,
коланъ, марама, шарени чорапи, опинци или обуща (обр. 8).
Кошулята се прави отъ тънко памучно
платно съ бѣли кенари, отъ по-дебело памучно или
мелезно платно, а въ по-старо време и отъ
конопено. Тя е дълга, достига до подъ глезенитѣ,
така че се вижда малко подъ саята. Крои се отъ
единъ платъ за гръбъ и предница съ по два широки
клина — бочнѝци отстрани, които достигатъ горе
до подъ мишницитѣ. Рѫкавитѣ сѫ отъ два плата и
еднакво широки до китката на рѫката. Яката —
огърлячъ отъ двоенъ платъ съ висока до 2-3 см.
Яката и пазухитѣ по-преди сѫ украшавали съ тънко
разноцвѣтно, предимно червено везмо, а рѫкавитѣ
и политѣ съ разноцвѣтни много дребни растителни
мотиви — пѐря. А по пазвитѣ на още по-стари ризи
има пришити продълговато ивици отъ червенъ
вълненъ платъ — òшвици и съ извезани по тѣхъ съ
разноцвѣтна вълна и жълта сърма растителни и
геометрични мотиви. Рѫкавитѣ и пазвитѣ на Обр. 8 – Женска носия отъ с. Изворъ.
днешнитѣ ризи сѫ обшити основно съ бѣла памучна
домашна тантела.
Саята е горна дреха отъ черно четворно
бало или отъ купешко черно сукно, или казмиръ съ
рѫкави до лактитѣ, дълбоко изрѣзани пазви,
отворена чакъ до долу и съ две странични цепки на
политѣ (обр. 9). Крои се отъ единъ платъ за гърба и
дветѣ тѣсни предници, съ по два широки клина
отстрани (обр. 10). Кѫситѣ рѫкави отъ по единъ
платъ се пришиватъ о раменетѣ съ по една
четвъртита латица, която достига надолу до върха
на клиноветѣ. Пазвитѣ и рѫкавитѣ сѫ обшити съ
бикмѐ — тънко везмо отъ сърма, после нашивки
отъ разноцвѣтни вълнени и сърмени гайтани и
ширити, разноцвѣтни ивици отъ вълненъ платъ,
обшити съ бѣла и жълта сърма, флутурки и дребни
маниста. Предницата е обточена съ червенъ
гайтанъ, а долу саята е обточена околовръстъ съ
червенъ гайтанъ, сърменъ ширитъ и флутурки.
Обр. 9 – Сая отъ с. Горна Диканя.
Момитѣ лѣтно време носятъ и бѣла памучна сая,

4 стр. | Костов, Ст. Л. Радомирска носия. // Известия на Народния етнографски музей (ИНЕМ). Том 12. София, 1936 г.
която по кроежъ и шевъ е сѫщо като
гореспоменатата, само че е по-малко украсена
— по пазвата само нѣколко реда разноцвѣтни
гайтани, а по рѫкавитѣ черни гайтани и малко
разноцвѣтно, предимно червено памучно везмо,
наоколо цѣлата сая с обшита съ черенъ гайтанъ.
Такива сая носятъ само моми и щомъ се
оженятъ, преставатъ да я носятъ.
Контушѐто отъ черно бало или купешко
черно сукно, кѫсо до кръста и безъ рѫкави,
прилича на мѫжкото дорамче, но е безъ
клинове. То е подплатено съ агнешка кожа, а
яката и края на предницитѣ сѫ обточени съ
лисича или друга по-скѫпа кожа. Само Обр. 10 – Сая.
женената жена носи контуше, което получава като даръ за сватбата отъ младоженика.
Джубѐто или, още както се казва, полàта е горна дреха отъ черно бало или
купешко сукно, безъ рѫкави и безъ изрѣзъ на пазвитѣ, както саята, но като последната
цѣла е отворена отпредъ и малко по-кѫса отъ нея. Джубето се облича надъ саята и
контушето. Гърбътъ и дветѣ предници се кроятъ отдѣлно (обр. 11, А и Б). Гърбътъ и
предницитѣ се съшиватъ съ едно малко клинче къмъ гърба, а между гърба и предницитѣ
се вшиватъ, успоредно на предницитѣ и отвесно на гърба, по три закрѫглени на края
парчета платъ, които даватъ ширината на джубето. Отзадъ въ кръста, въ шева на гърба,

Обр. 10 – Сая.

Обр. 11 – Джубе.

се прави наборъ. На вратната извивка се пришива съ черенъ гайтанъ висока до 2 см яка

отъ сѫщия платъ. Отъ дветѣ страни сѫ пришити на предницитѣ по единъ капакъ за
джобъ, обточени съ черенъ и жълтъ гайтанъ и съ по три металически орнаментирани
копчета, безъ да има въ сѫщность джобове. Сѫщо така съ черенъ и жълтъ гайтанъ сѫ
обточени рѫкавнитѣ отвори, а цѣлата дреха е обточена околовръстъ съ черенъ гайтанъ.
Отвѫтре предницата по цѣлия си край е обшита съ ивица червенъ памученъ платъ,
широка 5 см. Джубето прилича много на бръчника въ Софийско, само че се различава по
кроежа си. (Ст. Л. Костовъ и Е. Петева, Селски битъ и изкуство въ Софийско, София,
1935, стр. 134).

5 стр. | Костов, Ст. Л. Радомирска носия. // Известия на Народния етнографски музей (ИНЕМ). Том 12. София, 1936 г.
 Футата (престилка) е вълнена обикновено червена съ разноцвѣтни ивици отъ
единъ или два плата. Въ по-ново време въ ивицитѣ се втъкава и бѣла или жълта сърма,
такава фута се казва сърменъ опрегачъ.
Поясътъ е вълненъ червенъ на единия край съ бѣли и червени ивици, дълъгъ до
2,50 см и широкъ до 15 см, сдипленъ по цѣлата си дължина на три ката. Този поясъ се
притѣга съ вълненъ червенъ коланъ, дълъгъ до 1 м, широкъ до 7-8 см. съ втъкани и
извезани геометрични мотиви съ разноцвѣтна вълна и жълта сърма. Коланътъ се
закопчава съ крѫгли сребърни ковани, типични за цѣлия край пàвти съ по единъ цвѣтенъ
фалшивъ камъкъ въ срѣдата, а срѣдното павтѐ (тока) е украсено и съ повече камъни.
Фесчето се прави отъ две парчета червено
сукно, отвѫтре подплатено съ бѣло памучно
платно, а наоколо обточено съ черенъ гайтанъ. По
фесчето сѫ нашити едри и дребни сребърни турски
монети и жълти металически дугмета.
Подбрадникъ отъ черенъ гайтанъ крепи фесчето на
темето на главата (обр.12). Надъ фесчето се намѣта
като забрадка бѣла кърпа — марамà, подъ която се
вижда предната часть на фесчето съ дребнитѣ
монети и чийто краища падатъ свободно отзадъ на
гърба. Така едно време всички жени сѫ носили
това фесче за красота и противъ уроки. Днесъ сами
нѣкои стари жени го носятъ. Заедно съ него е
изчезнала и бѣлата кърпа, която се замѣня редовно
съ купешка цвѣтна шамия, копринена или памучна,
съ ресни — ресата шамия или безъ ресни. Момитѣ
не носятъ шамии, забраждатъ се съ бѣли кърпи лѣте Обр. 12 – Фесче отъ
с. Горна Диканя.
по полска работа. Днесъ съ марама означаватъ
невѣстинския накитъ — голѣма ресата копринена шамия съ малко червено було и жълтъ
телъ предъ лицето и съ изкуствени или естествени цвѣтя.
Чорапитѣ сѫ вълнени шарени, предимно червени, съ разноцвѣтни ивици — на
пѫтища, съ дребни растителни мотиви между тѣхъ, а надъ пръститѣ често по-голѣмъ
мотивъ, като у мѫжкитѣ чорапи отъ шпаня. Освенъ островърхи опинци, женитѣ носятъ
и половинки обуща — црѐвье или цѣли, съ по-хубава направа — щивлѐта.
Главно саята характеризира женската носия въ този край въ различие отъ
женската носия съ сукманъ въ Софийско, съ литакъ въ Трънско и Граовско и другитѣ
типове женски носии съ бръчникъ и съ клашникъ. Покойниятъ Кондаковъ, като говори
за македонската сая, която е сѫщо памучна, предполага, че днешното българско название
сая или сагѝя произхожда отъ древноиталиянското название на плаща (sagun — σάγιον),
което по-после у византийцитѣ започнало да означава мантия, отначало императорска, а
по-късно женска, патрицианска. Това название на дрехата е много важенъ фактъ за
Македония, тъй като приблизително вече около Х в. то въ самата Византия става голѣма
рѣдкость, единъ видъ архаизъмъ и, значи, могло е да бѫде разпространено на Балканския
полуостровъ само презъ периода VII—IX в. Отъ друга страна се знае, че македонскитѣ
саи сѫ или само бѣли, или пък, биватъ зелени и червени. Тия два цвѣта, както е известно,

6 стр. | Костов, Ст. Л. Радомирска носия. // Известия на Народния етнографски музей (ИНЕМ). Том 12. София, 1936 г.
сѫ отличавали знаменититѣ византийски циркови партии. (Македонiя, археологическое
путешествiе, стр. 49). Като се има предъ видъ голѣмото византийско влияние върху
облѣклото на българитѣ въ Македония и Тракия, кѫдето именно тази дреха е много
разпространена и отъ кѫдето е проникнала на северъ въ Радомирско и Кюстендилско и
голѣмото сходство между българското и латино-византийското название, хипотезата па
Кондакова е много правдоподобна. Трѣбва да се предполага, че името на византийския
патрициански плащъ σάγιον е преминало постепенно върху тая друга дреха или че той
самиятъ се е измѣнилъ по кройка и съ течение на времето, както това обикновено става,
тази дреха се е разпространила отъ висшата класа между народната маса. Изящната
копринена материя на византийската сагия, каквато ще да е била възприета и отъ
българската висша класа, между народа въ южнитѣ краища се замѣня съ конопена или
памучна тъкань, а въ севернитѣ поради по-острия климатъ и съ вълнена. Самата кройка
на дрехата, която плътно обвива талията и елегантно очертава бюста на тѣлото, както и
нейната изящна украса съ сърма и копринени гайтани ни подсказватъ нейния
аристократиченъ произходъ. Възможно е сѫщо така червениятъ и зеленъ цвѣтъ на
македонската сая да сѫ по традиция на нѣкогашнитѣ византийски циркови партии,
пренесена между българитѣ съ самата сая като нѣщо модно. Въ полза на това говори и
фактътъ, че зелениятъ цвѣтъ заема съвсемъ малко мѣсто въ българския костюмъ и то
повечето като колоритна украса. А като цвѣтъ на цѣла дреха, какъвто е случаятъ при
саята, се дължи безъ съмнение на силна чужда мода. Както почти навредъ въ България,
и въ Радомирско мѫжката бѣлодрешковска носия, ако и по-късно, започва редовно да
отстѫпва на черното градско облѣкло. Женската носия съ саята още здраво се държи по
цѣлата область. Подъ влияние на Граовско въ нѣкои северни села е проникналъ граовски
литакъ отъ по-тънъкъ лито тъканъ черенъ платъ безъ рѫкави и съ сърмено везмо по
пазвитѣ, а въ нѣкои източни села е проникналъ отъ Дупнишко дупнишки сукманъ отъ
черно бало и съ рѫкави до лактитѣ отъ памученъ или коприненъ цвѣтенъ платъ.

7 стр. | Костов, Ст. Л. Радомирска носия. // Известия на Народния етнографски музей (ИНЕМ). Том 12. София, 1936 г.