Из „Сборникъ за народни умотворения и народописъ.

Книга XL. Каменица. Географско-етнографско изучаване“

автор Йордан Захариев, София 1935 г.

4. Носия

Днесъ въ Каменица се употребѣва въ всички села една и сѫща носия, която

принадлежи къмъ групата чернодрешковци и се характеризува съ тъмнокестенявитѣ
(„самоцрънка“) потури и долама за мѫжкото облѣкло и съ черната сая („шаекъ“) и елече
за женското. Обаче, около 70—80 години преди освободителната война, когато нашата
покрайнина се е населявала и доселявала, не всички села сѫ имали еднаква носия: всѣки
пришелецъ е донасялъ върху себе си и носията на своя край — оня изъ паланешкитѣ и
козички села своитѣ беневреци съ черни гайтани, тумани) за мѫжетѣ, „бѣла кошуля“
(вмѣсто сукманъ или сая) — за женитѣ; краешчанинътъ: бѣли беневреци без черни
гайтани (мѫжка носия) и слабоукрасена сая съ „касачѐ“ отгоре (за женитѣ); оня пъкъ отъ
полето — черни потури и контошъ (за мѫжетѣ) и сѫщата краешка сая (за женитѣ). И
отначало преобладавала кривопаланската и кумановска носии. По-после това така
разнообразно облѣкло почнало да се уеднаквява, като добили по-широко
разпространение краешкитѣ бѣли беневреци (безъ черни гайтани) за мѫжката носия и
краешката и кюстендилска сая за женската носия. Влиянието не е идѣло, обаче,
непосрѣдно изъ Кюстендилско краище, а чрезъ „полето“, гдето краешчани намирали
работа или били заставяни като кесимджии да работятъ по многобройнитѣ турски
чифлици. Това влияние е продължило и по-късно, когато голѣм брой краешки семейства
се преселили, като момци и ортакчии, въ тия чифлици и тукъ, подъ турско влияние,
измѣнили бѣлодрешковската си носия въ чернодрешковска (тѣснокройнитѣ бѣли
беневреци въ ширококройни черни потури).

Запазени сѫ свежи спомени въ нашата покрайнина за преобладаващата преди сто

години назадъ отъ днесъ бѣлодрешковска носия, представена главно съ беневрецитѣ.
Само селата Каменичка-Скакавица и Гюешево правѣли изключение съ своитѣ тъмни
кривопалански „тумани“, които по-сетне направо замѣнили съ тъмнокестеняви потури.
Това станало въ единъ периодъ отъ двадесеть години (десеть преди и толкова следъ
освобождението), и бѣлодрешковското мѫжко облѣкло, отстѫпило на
чернодрешковското. Но тукъ трѣбва да се забележи, че сѫщинско бѣлодрешковско
облѣкло, такова, каквото имаме въ трънско, врачанско и видинско, гдето мѫжътъ изцѣло
носи бѣли дрехи, а не само бѣли беневреци, — въ Каменица не е имало поне зa времето,
за което сѫ запазени спомени и предания. Твърде бързата замѣна на беневрецитѣ съ
потури, стари хора обясняватъ съ практически съображения: потуритѣ сѫ много по-
удобни за земедѣлска работа отколкото беневрецитѣ, които никога не сѫ могли да
бѫдатъ запазени чисти при орань н копань. И тукъ трѣбва ла се забележи, че, когато въ
Каменица сѫ се носили беневрецитѣ, тя не е била ocoбeнa, единъ видъ изолирана
область относно мѫжкото облѣкло, а е принадлежала къмъ западнобългарската
бѣлодрешковска носия, наричана шопска, въ която най-рано взела да прониква часть по
часть чернодрешковската носия, замѣнила най-напредъ горната кѫса дреха — дорамната
долама. Тукъ и сега свръзватъ името шопъ съ бѣлитѣ беневреци, като говорятъ за себе
си: „Некогашъ нашите деди биле шопье, оти носили бели беневреци, како радомирчан'е
и трънчан'е; ама сега ние не сме шопье: сѝте си носиме потури како у пол'ето“.

1
 Стара мѫжка носия. По времето, когато сѫ се носѣли беневрецитѣ и скоро
следъ тoвa, когато почнали да си пробиватъ пѫть чернитѣ потури покрай беневрецитѣ,
мѫжкото облѣкло се състояло отъ кошуля, беневрѐци и потỳри, долактàнецъ, фѐрмене
или елѐкъ, бѣло сайчѐ за лѣте, пòясъ, доламà, чепкѐнъ или гỳня, чорàпци, опѝнци и кà
па.

К о ш у л я т а (риза) била отъ дебело „къчишно“, конопено, домашно платно,

дълга до колѣнетѣ, отпредъ цепната до пѫпа, съ висока яка и широки рѫкави съ дължина
до китката. Най-много яката е могла да бѫде отъ памучно или мелезно платно, съ каквото
по-късно били правени и рѫкавитѣ. Тя била извезана само отпредъ, и то въ горнитѣ два
ѫгла, съ червенъ вълненъ конецъ, който образувалъ геометрични мотиви; завързва се
съ два чифта конопени „връвчици“, наричани пѐкл'и, и то така, че яката да стои права,
за да се вижда везмото. Била широка до 8 см. Отгоре, по „кенаро", яката била украсена
съ дребни памучни бѣли „пупки“. Никаква друга украса не сѫ имали мѫжкитѣ ризи.

Б е н е в р е ц и т ѣ били отъ бѣлъ домашенъ вълненъ шаякъ, четворно тъкань

(за малкитѣ деца се тъче и литъ шаякъ), тупанъ на валявица. Шили ги не особено тѣсни
и прилепнати на краката, каквито сѫ сегашнитѣ софийски напр., отъ които се
различаватъ още и по това, че нѣматъ отпредъ на колѣнетѣ нашивки , а и още, че не сѫ
цепнати отпредъ зарадъ малка естествена нужда на човѣка. Вмѣсто това, оставени сѫ
отъ страни до хълбоцитѣ две елипсовидни изрѣзки, колко да мине свободно човѣшка
рѫка. Наричатъ ги „пролабици“. Беневрецитѣ, се запасватъ по-низко отколкото
днешнитѣ панталони — около бедрата чрезъ ремъкъ, прокаранъ въ подгънатия горенъ
край на шаяка, и се обличали на голо, безъ долни гащи, затова били прани следъ всѣко
едноседмично носене. Днесъ въ цѣла Каменица има само 3-4 старци, които носятъ
беневреци.

Първитѣ п о т у р и, които почнали да измѣстятъ постепенно беневрецитѣ, били

съ широка кройка (обр. 1) отъ черенъ дебелъ домашенъ шаякъ. Шиятъ се отъ шесть
парчета — две за крачулитѣ и четири около таза и предницата. Тамъ, гдето се събиратъ
тия парчета въ шевъ, е обточено, за да се покрие шевътъ, съ ясносинь (blеu chinois)
гайтанъ, наричанъ и к и - б о я л и я гайтанъ, купуванъ отъ пазаря, защото съ домашнитѣ
бои този цвѣтъ не сѫ могли да докаратъ. Въ горния край, до пояса, тия потури били по-
тѣсни, а въ долния — по-широки, широкодънести, тъкмо обратно на сегашнитѣ потури.
И ако не сѫ били привързвани подъ колѣнетѣ съ тъй наричанитѣ п о д в е з к и,
ногавицитѣ сѫ щѣли да падатъ низко, дори до стѫпалото, и човѣкъ би ималъ единъ
смъкнатъ видъ. Тъкани отъ разноцвѣтни вълнени жички и бѣли телени нишки
(последнитѣ купувани отъ пазаря подъ име с и м ъ, а оттамъ и названието с и м л и и п
о д в е з к и), съ цвѣтни вълнени или копринени топчици „кичушки“, на двата края,
подвескитѣ (широки 1,5 см.) отъ своя страна сѫ били едно украшение на потуритѣ.
Крачолитѣ сѫ разцепени отъ вѫтрешна страна, надъ глезенитѣ, на височина 20 см. Този
„разцапокъ“, заедно съ краищата на крачола сѫ обточени съ 9-12 реда ясносинь гайтaнъ
въ права и чупена линия, надъ която на единъ сантиметъръ разстояние се редятъ
успоредно още два гайтана отъ сѫщия цвѣтъ. Въ срѣдата на първия редъ гайтани лежатъ
други три съ тъмножълтъ цвѣтъ. Отъ дветѣ страни на потуритѣ, подъ „къковете“, току
подъ „гашнико“ (на мѣстото на сегашнитѣ джобове на панталонитѣ), сѫ оставени два
отвора за джебове, обточени сѫ четири реда ики боялия гайтанъ, а до тѣхъ, на единъ
см. разстояние сѫ поставени други два отъ сѫщия цвѣтъ гайтани, които на петь мѣста
образуват растителни орнаменти — трилистна детелина.

2
 Обр. 1. Потури.

Дѣсниятъ джебъ е „пунъ“, т. е. представя истински джебъ, въ който се поставятъ разни

потрѣбници, а лѣвиятъ е „кьоравъ“ и служи за бърза естествена малка нужда, каквато
изпълняватъ пролабницитѣ при беневрецитѣ (цв. табл. 1.). Тия потури се запасвали не
около кръста, както днешнитѣ, а по срѣдата на бедрата, 5—6 см. до пояса, така че
бѣлият, конопен конецъ, съ който е билъ пришитъ „гашнико“, и часть отъ ризата сѫ се
виждали. По-богати хора сѫ покривали този конецъ съ пъстъръ гайтанъ. Замѣстникъ на
този видъ черни потури днесъ се явява разкръстениятъ кpoй потури отъ тъмнокестенявъ
домашенъ шаякъ.

Върху конопената риза обличали д о л à к т е н и к ъ (цв. табл. 2) или д о л à к

т и ц а — една дреха, която с излѣзла изъ масова упoтрѣба още преди 40—45 години.
Днесъ се намиратъ запазени въ малко села по нѣкоя и друга такава дреха, и то въ стари
хора, които си ги доизнасятъ. „Язъкъ е за убавата дреа“, ми казваше дѣдо Тасе отъ
Церовица „да я ядатъ молците. Младите ми се смеятъ дека е шарена, но я к'е си я носа”.
Други стаpци задължаватъ синовете си да имъ обличатъ запазенитѣ долактици въ деня
на тѣхната смърть и съ тѣхъ да ги погребватъ. Долактеникътъ е дреха отъ черенъ дебелъ
домашенъ шаякъ, четворна тъкань, дълга е до седалищната область, отворена отпредъ,
съ кѫси, до 20—22 см. рѫкави, колкото да стигнатъ до лактитѣ — отгдето иде и
названието ѝ. Яката е низка (3 см.), обточена съ черни гайтани (2 или 3). Долниятъ край
— политѣ — е безъ обтока, понеже се запасва съ пояса и се не вижда. Рѫкавитѣ сѫ

3
обточени съ „куклици“, малки украшения отъ коприненъ конецъ (наричанъ „бикмѐ“) съ
вишненочервенъ и златожълтъ цвѣтъ, поставени размѣсомъ, едно следъ друго. Следватъ
два успередни злато-жълти копринени конци, после зигзагообразно жълто бикме, друго
право въ два реда (по един конецъ) и сетне коприненъ ширитъ, широкъ 2 см., тъканъ съ
черни и жълти конци. Следватъ вълнени гайтани: пъстъръ отъ зеленъ и вишневъ цвѣтъ,
после жълтъ и три зелени. Най-отгоре — спирални извивки на правъ редъ отъ вишненъ,
синь и жълтъ гайтани. На свой редъ и пазвитѣ, които сѫ отворени и два джеба (единъ
истински и единъ фалшивъ), сѫ доста много и съ вкусъ украсени. Върху черния шаякъ
на края, до лѣвата „ошвица“, е зашита червена чоха, около 4 см. широка, дълбоко
назѫбена и обточена съ два реда черни гайтани, а задъ тѣхъ единъ шаренъ (зеленъ и
червенъ). Там, гдето е зашита чохата за шаяка, има направни десеть „пекльи“ отъ черенъ
гайтанъ, които служатъ да се закопчаватъ въ тѣхъ острещнитѣ (на дѣсната ошвица)
вълнени черни точици. Следватъ два реда черни гайтани, единъ златожълтъ, пакъ два
реда черни, единъ пъстъръ (шаренъ), сетне копринено бикме и най-после геометрични
фигурки отъ непълни прави шестоѫгълници отъ сѫщия цвѣтъ бикме. Двата джеба сѫщо
така сѫ обточени съ гайтани и бикме отъ червена чоха (цв. табл. 3). Изобщо цѣлиятъ
орнаментъ е геометриченъ — прави линии, малко спирала и непълни шестоѫгълници,
обърнати навънъ, изработени отъ гайтани, ширити, и изпъкнала шевъ отъ коприненъ
конецъ (златожълтъ или бѣлъ) съ плосъкъ бодъ. Сърмени гайтани и сърмено бикме
съвършено липсватъ. И ако на пръвъ погледъ червениятъ цвѣтъ чоха, която заема
голѣмо мѣсто въ орнамента, ни напомня силно турско влияние, подробноститѣ нѣматъ
нищо общо съ турския вкусъ на украса за мѫжкитѣ дрехи, защото както се спомена по-
горе, въ каменишкия долакатанецъ липсватъ сърмените материали; освенъ това,
турцитѣ около тоя край не сѫ носѣли никога долактанци. Вмѣсто тѣхъ имали чепкени. И
докато общото впечатление отъ украсата на турския чепкенъ е блѣсъкъ и натрупаность
на скѫпи сърмени гайтани и бикмента, които дразнятъ неприятно окото, отъ нашия
долакатанецъ вѣе една прѣснота и скромность, която подкупва съ своитѣ прости
съчетания на цвѣтоветѣ и линеарния орнаментъ. Долакатанецътъ се шие отъ три плата
(две предници и гръбъ съ клинове подъ мишницитѣ — обр. 2).

Описаниятъ долакатанецъ е праздниченъ. За дѣлниченъ день сѫ носѣли другъ отъ

сѫщия цвѣтъ шаякъ, съ сѫщата кройка, обаче съ бедна и еднообразна по цвѣтъ украса,
въ която карминениятъ цвѣтъ (rouge carmoisi) преобладава и не подхожда толкозъ на
черния фонъ. Общата гледка не е така свежа, както въ праздничния долакатанецъ. Най-
отдолу на рѫкава е поставен вълненъ гайтанъ съ червенокарминенъ цвѣтъ, зашитъ
зигзагообразно, а надъ него черенъ въ хоризонтално положение. Следватъ отгоре
четири червенокарминени гайтани, сетне единъ „шаренъ“ (зеленъ и карминенъ), надъ
него вълненъ гайтанъ, въ който сѫщо така преобладава карминениятъ цвѣтъ, и най-
после златожълто бикме въ хоризонтална, чупена и преплетена линия. Всичкото това —
гайтанитѣ и везмото — заематъ петь см. ширина. На гъpдитѣ („ошвицитѣ“) сѫ запазени
само два цвѣта: червенокарминениятъ и златожълтиятъ. Дѣсната пола е обточена съ
петь карм.-червени гайтани, три отъ които продължаватъ нагоре и обтачатъ яката (4 см.
висока), а до тѣхъ съ извезани отъ златожълто копринено бикме дребни „пупки“; следва
половинъ см. празднина върху шаяка, а после сѫ зашити два отъ сѫщия цвѣтъ на първитѣ
гайтани, а до тѣхъ — златожълти „пупки“. Фалшиво джебче, широко 4—5 см. и дълго 16,
запазва съ украсата си общия цвѣтъ: въ срѣдата червена единъ см. чоха, прекосена съ
чупена линия отъ бѣлъ коприненъ конецъ, а отвънъ обточено съ четири реда черв.-карм.
вълненъ гайтанъ, а до него споменатитѣ вече бикмени „пупки“.

4
 Обр. 2. Долактанецъ.

Лѣвата пола („ошвица“) се различава отъ дѣсната само по това, че има прибавена
червена чоха (зашита върху парче отъ шаяка), обточена съ черенъ и червенъ гaйтанъ,
„пекл'и“ отъ сѫщия и пълно джебче, което достига дори до другия край на полата.

Сега вмѣсто долактанецъ се носи черна или тъмнокестенява антерия, безъ

каквато и да е везба освенъ обтокитѣ отъ черенъ гайтанъ.

Като преходъ отъ долактанеца къмъ днешната антерия се явява в е з е н а т а

а н т е р и я, която се е носѣла едновременно, а и следъ долактанеца. Главната разлика
е въ рѫкавитѣ, които въ тази антерия сѫ дълги до китката на рѫката и тамъ завръшватъ
съ единъ везанъ „камакъ“ 12 см. широкъ и 10 дълбокъ. Отпредъ на гърдитѣ украситѣ сѫ
сѫщитѣ, като на долактанеца, обаче на рѫкавитѣ сѫ по-малко. А пъкъ капакътъ на рѫкава
(той покрива понѣкога и половинъ китката) е обточенъ съ три реда черенъ или ясносинь
гайтанъ, а до нѣго златожълто бикме на малки спирали. Такива фигури това бикме
образува и при основата на капака, само че тамъ сѫ по-дълбоки криволицитѣ. И
антерията, както и долакатанецътъ съ своята простота на колорита (злато-жълт цвѣтъ и
черенъ фонъ) и съ простия линеаренъ орнаментъ е твърде красива дреха, която сѫщо
така се ушива отъ три плата съ клинове.

Върху долактанеца (resp. антерията съ рѫкави) се опасва п о я с ъ, домашна

вълнена тъкань, дълъгъ до 4 м., а широкъ до 50 см., съ тъмносинъ или черненокарминенъ
цвѣтъ, наричанъ специално за пояса „гювезиленъ“, по-рѣдко „àловъ" (червенъ, écarlatе),
а съвсемъ рѣдко бѣлъ (само за стари хора). Върху пояса носѣли коженъ силяхъ съ 3—4
отдѣления, въ които били постаневени разни нѣща: ножъ („анджаръ" у кания или
обикновенъ „поклапачъ"), „пищоль" (скритъ въ закривката на силяха), „огнило", вързано
нa синджиръ, арнаутски „шѝлки", предназначени за пищова и за оправяне огъня,
дървенъ „шил'òкъ" за опинци, „кутѝя" (огледало), лула съ кѫсъ чибукъ, платнено или
кожено „к'есе“ за пари; на дѣсна страна, подъ „кръшняко" висѣла „тутун'ица" отъ щавена
кожа, волски рогъ за барутъ, а до него „лажѝчнякъ" (сѫщо отъ кожа). Така „нагизденъ“
върху пояса мѫжътъ е билъ истински мѫжъ, идеалъ на младитѣ. Оттамъ и пѣсеньта —

5
благословия, която нѣкогашнитѣ коледари, а по-сетнешнитѣ джамалари пѣли въ кѫщи
на домакина:

Сега cме дошли у Господѝна

нашего домакѝна (името му).
Богъ да му арѝже
чѐсни добрѝ сѝноне,
чѐсни добрѝ чѐрки!
Още Гòспод да му дадѐ крѝво ралце
и босѝлкьова копраля
да разоре, да раскопа,
да разкопа длъги нѝви;
нa нивите купни да му се превалятъ
и кръсци да му се преклаждатъ.

Нa малата нива, на крайо крушка,

на крушката люлкя,
у люлкята момчѐнце,
како златъ Божи кръстѐцъ!
нa рамо му кованъ кривакъ,
на плечи му янджѝчка
със тънки ѝгли извѐзена.
Ножъкъ му, рожъкъ му,
огнѝлце му, посекалце мy,
и отъ лѣва му страна лажѝчнякъ.
Върху долактанеца, опасанъ вече съ поясъ и силяхъ, обличали е л е к ъ (нѣкои
го казватъ дорàмче, фѐрмене). Той е безъ рѫкави, дорамникъ и oбръща най-напредъ
внимание съ своята дълбока талия или, както казватъ тукъ, съ своитѣ „гулѣми бòкове“
(цв. табл. 4). Елекътъ е кѫса дреха, колко да покрие пояса, отпредъ отворена, не се
закопчва и е безъ джебове. Шие се отъ три плата: гръбъ и две предници. (обр. 3), отъ
домашенъ дебелъ черенъ шаякъ (по-дебелъ отъ този за долактицата), съ бѣли конопени
конци отъ опаката страна, които се губятъ въ шева и затова на лицето не се забелязватъ.
Цѣлата дреха — дветѣ предници, политѣ, гърбътъ заедно съ яката (висока 3—4 см.) — е
обточена съ петь реда ясносинь („ики боялия“) гайтанъ. Успоредно на тази обтока,
отдалечени 1,5 см., сѫ зашити три други гайтани отъ сѫщия цвѣтъ и до тѣхъ другъ въ
зигзагообразна форма, та всичко четири, които обаче не обикалятъ цѣлото протежение
на първата oбтока, а завръшватъ до долния край на рѫкавния отворъ съ единъ
растителенъ орнаментъ — шестозърнестъ гроздъ oтъ сѫщия гайтанъ. Отзадъ на полата,
точно по срѣдата, зигзагообразниятъ гайтанъ образува едно „кръстче“ — малко
украшение съ мотивъ на детелина. Рѫкавнитѣ отвори на свой редъ, сѫ обточени съ
четири реда „ики боялия“ гайтани, срещу които на единъ см. разстояние успоредно сѫ
шити два сѫщо такива гайтани. Точно подъ мишницитѣ на рѫкавнитѣ отвори е поставенъ
по единъ орнаментъ отъ прави ясносини гайтани, въ срѣдата на които сѫ поставени въ
форма на фибули петь гайтанени украшения: две жълти въ краищата, две червени до
тѣхъ и едно ясно-синьо въ срѣдата (цв. табл. 5). Съ много прости и безизкуствени
срѣдства си е послужилъ стариятъ шивачъ, за да добие една отъ най-хубавитѣ дрехи въ
нашата носия: върху черенъ фонъ съ ясносиня украса по краищата и съ други още два

6
 Обр. 3. Елекъ, дорамче.

цвѣта (червенъ и жълтъ), обаче употрѣбени въ много ограниченъ размѣръ, дрехата

изглежда твърде весела, а отъ друга страна особено удобна, защото може да се носи
презъ всѣко време на годината. Модернизирана, тази дреха би била много красиво
дамско фигаро.

Лѣтно време вмѣсто долактанецъ или везана антерия се носи с а й ч е (цв. табл.
6). То е дорамникъ отъ дебело домашно платно (най-често памучно), съшито отъ три
плата, изцѣло дълго около 60 см. Яката му е сравнително доста висока (6 см.), обточена
съ три гайтани (памучни), отъ които два сѫ бѣли, а единиятъ — крайниятъ — с „шаренъ“
(бѣлъ и черенъ). Лѣвата пазва („ошвица“) е украсена съ червена чоха, обточена съ два
бѣли и единъ червенокарминовъ по срѣдата имъ гaйтани, а въ дъното 10-15 бѣли „пекл'и“
отъ бѣлъ гайтанъ, между които и излизатъ по две бѣли „пупки“ отъ сѫщия; до тѣхъ бѣлъ
гайтанъ, единъ пъстъръ (бѣлъ и черенъ) — сѫщиятъ продължава на горе и обтача яката,
пакъ бѣлъ, а до него черна чоха, извезана по cpѣдата съ два реда дѫговидни фигурки,
обърнати помежду си съ гръбъ, а по срѣдата имъ правъ двоенъ конецъ — всичко отъ
златожълта коприна (цв. таб. 7). Следватъ единъ червенокарминенъ и два бѣли гайтана
съ единъ пъстъръ по срѣдата имъ и най-после зигзагообразенъ бѣлъ гайтанъ. Лѣвата
пазва е безъ червена чоха; срещу всѣка пекля на лѣвата пазва стои по едно вълнено
топче за закопчаване, за „запеклюване“ — (Запѐкляй си сайчѐто, бре, да ти се не
рунтовѐятъ градѝте!) Сайчето, както и долактанецътъ, има два джеба до тия пазвени
украшения — единъ фалшивъ, а другиятъ пъленъ — „подметнати“ въ срѣдата съ червена
чоха. Тази дреха не отстѫпя по хубость нa долактанеца и елека. Подборътъ на цвѣтоветѣ
и тѣхното редене е напълно сполучливо, макар при избора имъ шивачътъ често пъти да
не е билъ съвсемъ свободенъ, защото, поради честото пране нa дрехата, трѣбвало е да
бѫдатъ поставяни само трайни цвѣтове, които отъ водата и сапуня дa не могатъ да се
повреждатъ.

Зимно време обличатъ върху споменатитѣ по-горе дрехи друга една, наричана
д о л а м à, която се шие само отъ „самоцрънка“ шаякъ, който отначало, догдето е нова
дрехата, има сивкавъ цвѣтъ, а сетне става кестенявъ и бозовъ. Доламата е дълга до подъ

7
седалищната область, 20—30 см. надъ колѣнетѣ. Шие се отъ три плата — гръбъ две
предници, съ талия и изпъкнали бокове. Тя има четири части: станъ, поли, яка и дълги
рѫкави съ капаци надъ китката —всичко това е обточено съ модра (тъмносиня) обтока,
домашна изработка (и материята, и боята). По-старитѣ долами сѫ имали обтока (модра)
и по рѫбоветѣ на боковетѣ, сѫщо като на дорамчето-ферменето. По-заможни хора
поставяли вмѣсто домашна обтока ясносини („ики боялии") купешки вълнени гайтани.
Доламата се носи зиме и обикновено е безъ кожена подплата. Тази по-стара долама
почнала да се измѣства отъ преди 30-40 години отъ друга една, която и днесъ е запазена:
тя o по-кѫса, обточена е съ черни гайтани, нѣма бокове, а подъ мишницитѣ има малка
украса отъ черни гайтани. Имало е, a има и днесъ долами бeзъ рѫкави; носени сѫ само
лѣтно време. Нѣкои ги наричатъ ферменета.

На пѫть, а особено кога човѣкъ язди зимно време на конь, загръща се отгоре съ
една дълга безъ рѫкави и рѫкавни отвори дреха, наричана ч е п к ѐ н ъ и още г ỳ н я.
Чепкенътъ е отъ самоцрънка домашенъ дебелъ шаякъ и се шие дълъгъ до петитѣ. Съ
тази дреха човѣкътъ може спокойно да се завие, кoгa лѣгa да спи, дори и да подвие
часть отъ нея за постилка. Яката ѝ е висока до 15 см., а върху плещитѣ и основата на
яката е зашита качулка („кюлавка") отъ сѫщата материя. Освенъ отъ вълненъ шаякъ
правятъ чепкени и отъ козинявъ, но по-рѣдко. Козинявитѣ чепкени, наричатъ „гун'и“, сѫ
по-здрави, но сѫ по-тежки. Употрѣбяватъ се главно отъ овчаритѣ за завивка лѣтно време
по егрецитѣ. Особена честь е за жената да приготви хубавъ шаякъ зa чепкенъ на мѫжа
си и да настоява да бѫде ушитъ по-хубаво.

Ш а п к а т а (въ селата около Гюешево се казва шапка, а въ другите — кàпа)

била по-голѣма отъ сегашната и се правѣла отъ домашна овча кожа съ черна или
тъмнокафява вълна, неостригана, въ мѣстния „кюрчия“, който я и щавѣлъ, и ушивалъ.
Такава шапка се с наричала б а р ỳ ш к а. Подъ нея стари хора сѫ носѣли червенъ п о д
к а п н и к отъ вълнена купешка материя и (готова отъ пазаря), намазана отвѫтре съ
пласть отъ темянъ. Отъ дългото носене и нечистене (не могла да се пере) червената
подкапница добивала видъ на дзифтосана отвѫтре дълбока паница, която понѣкога
изпълвявала и ролята на такава. Напримеръ разказвать, че на единъ Ивановдень, следъ
като нѣколко души събрали цѣлъ „ператенъ“ котелъ ракия отъ обзалагане, кого да
кѫпятъ въ рѣката, седнали да я пиятъ. 3а единъ старецъ, обаче, нѣмало чаша. Тогава,
следъ като билъ изпилъ нѣколко чашки отъ съседа, и главата му се помрачила, свалилъ
подкапника си и съ него „зацръпалъ“ — „Богъ да го убие!“ — разказвала после бабичката
му: „дойде си дома; море, не смърди на ракия и комина, но разноси! Бpe, одека си се
уврътелъ та к'е ни искараш изъ кащи от смрад? Прашуем го язе, а онъ се чуди и дзвери.
Когà да се соблечѐ, тѝке испаднà клепòшката (така наричатъ на подигравка подкапника)
изъ пазука. Гледамъ — мокра и смръдѝ, та се не трае. А онъ се смее. — Я, каже, пѝхъ съ
нея ракѝя. Немаше за мене чаша, па я си пихъ съ келепошката“. Пo-младитѣ носѣли подъ
капата бѣлъ терликъ съ мъничка тантелена ивица по периферията, която добре се
виждала подъ барушката. Терлицитѣ се държали въ по- голѣма чистота, защото могли
да се ператъ.

На краката обували доста дебели ч о р а п и отъ вълнена прежда (цв. табл. 8,

б), неособено високи — caмo до срѣдата на прасето — застегнати горе съ „подвезка“ —
вълнена тънка връвъ. Плетени сѫ отъ разноцвѣтна прежда, най-вече тъмночервена
(багрилка отъ растението брошъ), а слелъ това зелена, морава, розова („пембена“),
жълта. бѣла и черна. Орнаментъ — геометриченъ: прави, чупени и криволици линии,
ромбични фигурки, а покрай това и растителни мотиви въ най-честъ слyчай трилистна

8
детелина. По-после тия „шарени чорапье“ почнали да отстѫпятъ на други по-простъ
видъ, тъй наречанитѣ „шарки на редове“ съ по два цвѣта: червенокърмъзно съ зелено,
тъмночервено съ бѣло, мораво съ орѣхово (тъмнокестеняво), за да се достигне до
днешния съвсемъ опростенъ по цвѣтъ чорапъ, въ който тъй много yпoтpѣбимата червена
боя съ нѣколко нюанса е изчезнала. Сегашнитѣ сѫ едноцвѣтни: бѣли, черни, тъмносини,
тъмнокестеняви и др.

Върху чорапитѣ — о п и н ц и отъ свинска или говежда нещавена кожа, отъ

заклано у дома добиче. Застилятъ ги съ 2—3 реда „навоща“, а ги завръзватъ за крака съ
„опинчалки“ отъ бѣла вълна или бѣла козина. Краешчанинътъ носи всѣкога черни
козиняви опинчалки и, когато види въ нѣкого бѣли, дума мy: „Що си се умоталъ съ бѣли
опѝнчалки, како каменичанинъ, бре? Салъ да туришъ и уздата отъ кон'о преко рамо, ете
ти целъ каменички айдукъ“ (съ последното име краешчани наричатъ селянитѣ изъ
Каменица). Зимно време носятъ върху чоранитѣ бѣли вълнени навои (навиваче) или
съшити като чорапи отъ бѣлъ шаякъ „калчун'е“.

Стара женска носия. По отношение общия видъ и предназначение на всѣка

дреха поотдѣлно, може се каза, че старото женско облѣкло малко нѣщо се различава
отъ днешното такова, противно нa мѫжкото, което е претърпѣло, сравнително, по-
голѣми и дори сѫществени промѣни. Обаче, и пpи него (женското облѣкло) нѣкои дрехи
сѫ изчезнали и сѫ се замѣстили съ други или пъкъ сѫ изгубили придобили по нѣщо ново
въ своята украса. Тукъ му е мѣстото да се забележи, че, докато мѫжката носия въ по-
старо време била по-украсена отъ женската, днесъ е обратно: женската далечъ
надминава въ това отношение мѫжката — последната вече нѣма никаква цвѣтна украса.

Стариятъ женски костюмъ се състоялъ отъ риза (кошуля), шаякъ (сая), поясъ,
тканица, скутача, скута (втора престилка), касаче, контушъ (не всички сѫ носѣли
такъвъ), яшмакъ или шамия, чорапи, опинци и цревье (oбyщa) — съвсемъ рѣдко.

Р и з а т а (тука се употрѣбява за нея само думата „кошуля“) била конопена,

„къчишна“, изцѣло: и яка, и рѫкави, и станъ (цв. табл. 9). Яката била низка, зa да не
прѣчела на редоветѣ нанизъ, който се връзвалъ на голъ вратъ, и е много слабо украсена
— само съ единъ зеленъ конецъ отъ вълна по „кенаро“, безъ каквото да е везмо. Съ сѫщо
такъвъ конецъ били обточени и политѣ. Тука, обаче, както и на рѫкавитѣ, има везмо.
Цѣлитѣ поли („прегн'ицата и дзагн'гницата“) на единъ см. височина отъ рѫба и на
разстояние 10—12 см. едно отъ друго били украсени съ тъй наричанитѣ полѝ, извезани
съ разноцвѣтенъ вълненъ, а по-късно коприненъ конецъ. Тѣ били 18—20 на брой. Политѣ
сѫ малки украшения, нѣкои едва единъ см. високи и широки, дори и по-малко, везани с
разминатъ и кръстатъ бодъ отъ разноцвѣтенъ вълненъ или коприненъ конецъ. Между
тия поли сѫ извезани две шарки или „успòлници“ (наричатъ ги още и „бойове“) — точно
въ срѣдата на гръбния платъ, на „дзагн'ицата“ (цв. табл. 10). Най-обикната голѣмина за
тѣхъ е 5 см. височина и 3 широчина, винаги въ геометриченъ мотивъ: една многостранна
фигура (четири или шестоѫгълникъ) се раздѣля на малки квадратчета, които се пълнятъ
съ разминатъ (успореденъ) бодъ отъ карминочервенъ, алдановъ (saumon —
бледочервенъ), зеленъ, виолетовъ, жълтъ и съвсемъ въ малъкъ размѣръ черенъ цвѣтъ.
Рѫкавитѣ, широки обикновено отъ 30—35 см., сѫ украсени съ четири еднакви украшения,
наричани „бенки“. Обикновено тѣ сѫ голѣми, колкото усполницитѣ, но се срѣщатъ и по-
малки, и по-голѣми отъ тѣхъ. Различаватъ се главно по общата фигура, която за
усполницитѣ е винаги правилна, а за бенкитѣ може да бѫде и неправилна. Най-често
орнаментътъ е растителенъ, силно стилизуванъ и въ комбинация съ геометрични

9
фигурки. И бенкитѣ се везатъ най-много съ червенъ коприненъ конецъ, покрай който се
срѣща още зеленъ, жълтъ, метличино-синь, розовъ, лилавъ — всички постанени въ
твърде меки съчетания, съ които се е целѣло да се докаратъ цвѣтоветѣ хармонично, като
се убиятъ студенитѣ тонове. Рѫкавътъ е украсенъ още и съ тъй наречения „подвезокъ“
или „запесье“ (цв. табл. 11). Подвезокътъ обикаля половината рѫкавъ, покрай крайния
му рѫбъ и е широкъ отъ половинъ до единъ и половина сантиметра; извезанъ е съ
коприненъ конецъ, съ цвѣтъ съответно на бенкитѣ, въ растителенъ, животински (най-
често пеперудки) и геометриченъ мотивъ. „Подлахтицата“, т. е. другата половина на
рѫкава, е само порѫбена.

Върху ризата се облича ш а е к ъ или с а я, които сѫ еднакви по кройка и шевъ,

но се различанатъ по материя. Шаякътъ се шие отъ домашенъ вълненъ платъ, четворна
тъкань, който въ Каменица носи име „прътено“, а саята — отъ домашно конопено или
памучно платно, лита тъкань, боядисано черно, тъмнозелено или пъкъ го оставятъ съ
бѣлъ цвѣтъ. Шаекътъ е винаги съ черенъ цвѣтъ. За удобство, тукъ ще се употрѣбява само
името сая, както тази дреха, безразлично дали е отъ вълнена или памучна материя, е
известна въ Кюстендилско краище, въ Радомирска и Дупнишка околия. Крои се отъ три
плата съ малки клинове къмъ политѣ и е изцѣло отворена отпредъ. Дветѣ предници не
се „премѝтатъ“, т. е. не се покриватъ поне малко, затова винаги отпредъ се запасва
престилка. Цѣлата дреха (заедно съ политѣ) е обточена съ тъмночервена домашна
обтока. Яка низка. Украсени съ разноцвѣтни гайтани, ширити и фигурки отъ вълнени или
копринени конци сѫ и рѫкавитѣ, и пазвитѣ („ошвицитѣ“). Саята е долактеникъ. Рѫкавитѣ
заедно съ украшенията, които сѫ като придавка на дължината имъ, достигатъ точно до
лактитѣ. Най-отгоре, на рамото, рѫкавътъ се отдѣля съ единъ червенъ гайтанъ, а близу
до него е зашита ивица червена чоха (1 см. широка). На едно разстояние отъ 8—10 см.
подъ него сѫ зашити върху плата готови, купени отъ пазаря украшения, наричани
„кръмѝ“ (фигурки, получени отъ извивкитѣ на единъ конопенъ дебелъ конецъ, обвитъ съ
тънъкъ коприненъ отъ различенъ цвѣтъ); подъ кръмитѣ — коприненъ купешки или
вълненъ домашенъ ширитъ. Оттукъ на долу следватъ гайтани, зашити единъ до другъ
свободно, не върху шаяка. За да се запази, обаче, формата, подплащатъ гайтанитѣ съ
конопено платно. Гайтанитѣ за една обикновена, всѣкидневна, сая се редятъ горе—долу,
както следва: като основа на кръмитѣ се поставя единъ „шаренъ“ гайтанъ (зеленъ съ
тъмночервенъ), до него тъмночервенъ, после свѣтлосинь (Ыеu chinois), два
тъмночервени, следва „кафезъ“ — свити зигзагообразно, по 2 см. дължина по редъ,
единъ до другъ: свѣтлосинь, жълтъ и бѣлъ гайтани; подъ кафеза поставятъ два
тъмночервени гайтани, после единъ „шаренъ“ (полученъ отъ черно и жълто), пакъ
тъмночервенъ, свѣтлосинь, два тъмночервени, пакъ кафезъ, два тъмночервени, единъ
свѣтлосинь, тъмночервенъ, шаренъ (зеленъ съ тъмночервенъ), два червени (шарлахъ) и
най-сетне „пупки“, направени отъ тъмночервенъ (три пупки) и свѣтлосинь (три), които
се редуватъ.

Предниятъ отворъ, „ошвицитѣ“ сѫ украсенн съ сѫщитѣ цвѣтове гайтани, само че

поставени въ по-малко количество, а вмѣсто кърмѝ като завършекъ (или начало,
безразлично) сѫ поставени тъй нареченитѣ „кованалмѝ“, готови пазарски копринени
украшения.

Лѣтната сая била бѣла (отъ домашно конопено, мелезно, а по-късно памучно
платно) или тъмнозелена и черна, отъ сѫщо такова плaтнo. Освенъ това бѣлата сая е и
вѣнчална дреха за всѣка невѣста. Никаква разлика въ кройка, шевъ и украса нѣма отъ

10
„шаека“ освенъ въ цвѣтоветѣ на нѣкои гайтани. Саята е съшита така, че да не покрива
шевичнитѣ мѣста на ризата.

Върху саята, която се закопчва отпредъ само на корема, опасвали доста дълъгъ
поясъ, който обхваща 6-8 пѫти „кръстината“, „половинитѣ“ и образува една дебелина
отъ 5—6 см. Поясътъ се тъче отъ вълнена прежда (бѣлa) върху конопена основа, а само
въ края, който обикаля най-отгоре „опасаното“, се тъче съ разноцвѣтна вълнена прежда,
въ която преобладава червениятъ цвѣтъ. Въ праздниченъ день носятъ п а ф т и с ъ к о
л а н ъ. Последниятъ се тъче отъ бѣла вълнена прежда, лито, после се боядисва у „брок“
(медно-червено), а следъ това се везе съ зелени, сини и жълти вълненн конци, домашна
изработка. Въ праздниченъ день вмѣсто коланъ носятъ т к а н ѝ ц а — това е дълъгъ до
5 м. ширитъ, домашна тъкань (тъче се на две дъсчици), съ доста много шарки, между
които по нѣкой бѣлъ сърменъ конецъ.

С к у т а ч а т а е дълга отъ срѣдата на пояса до политѣ на ризата, а широка

колко да покрие отпредъ двата крака. Тъче се отъ разноцвѣтна вълнена прежда на
хоризонтални рѣзки, въ които преобладава червениятъ цвѣтъ. Дори може да се каже, че
скутачата е червена съ малко рѣзки отъ другъ цвѣтъ. Носи се на праздникъ, на хоро и
съборъ. На обикновенъ день върху нея запасватъ друга, по-широка престилка, наричана
с к у т а. И тя е вълнена, но съ по-тъмни цвѣтове и се съшива отъ два плата, когато
скутачата е само отъ единъ, „отъ едно бърдо“, т.е. скутата е двойно по-широка отъ
скутачата.

Зимно време и на праздникъ (за въ черква) се ноcи отъ невѣститѣ, женитѣ и

бабитѣ дълга дреха, наричана к а с а ч ѐ (цв. табл. 12). Тя е дорамникъ и е отворена
отпредъ; не се закопчва, не се и запасва, а се облича върху описанитѣ дотукъ дрехи.
Крои се отъ три плата съ четири клина, за да се докара нуждната ширина въ долния край
и за да изпъкватъ боковетѣ. Шие се отъ черенъ домашенъ шаякъ, „прътено“. Дълга е до
глезенитѣ или малко по-горе отъ тѣхъ и покрива саята и частъ отъ ризата, като остава
на погледа само известнитѣ части „дзагн'ицата“. Отдѣлнитѣ части на кройката (обр. 4)
носятъ следнитѣ имена: ст а н ъ (гръбъ), широкъ около 24 см. по цѣлото си протежение
(има обаче и кройки съ 30 см. въ горния край и 24 въ долния). До стана, отъ дветѣ
страни, сѫ зашити по два б о ч н ѝ к а (бочницѝ, клинове), широки въ долния край 13,5
см., а въ горния 4—5 см. Следватъ боковетѣ. Тѣ се образуватъ отъ съединението на
бочницитѣ и изпъкватъ освенъ отъ начина на кройката, но още и отъ особеното ушиване
на бочницитѣ помежду имъ – като че ли сѫ слепени наполовинъ сантиметъръ единъ съ
другъ, вмѣсто да сѫ зашити единъ до другъ. До втория чифтъ бочници (външнитѣ) се
зашиватъ политѣ, широки долу 38 см, а горе 24. Рѫкавнитѣ отвори сѫ изрѣзани въ горния
край на политѣ и технитѣ бочници. И така, касачето е широко въ долния край (изобщо
политѣ) 1,45 м., а горния 0,90 м. Дълго е до 1,25 м. отъ горната часть на рѫкавния отворъ
до яката (по посока на рамото) има 12 см., а последната е широка едва 2 см.

Касачето е било една отъ най-много украсенитѣ женски дрехи въ Каменица.

Цѣлото е обточено съ три реда вълнени или копринени гайтани ясносинь цвѣтъ
(известниятъ вече ики боялия гайтанъ — мѣстно название). Тази обтока се видоизмѣнява
на гръдната часть въ „завикулки—пупки“ по 20—25 на пола, които се правятъ отъ най-
горния гайтанъ, който следъ това заедно съ втория обтачатъ яката, а третиятъ стои въ
основата на последната, та ясно да я откроява. Рѫкавнитѣ отвори сѫ обточени съ по два
реда гайтани отъ сѫщия цвѣтъ, а до тѣхъ се зашива на рамото задъ него парче червена
чоха, извезана съ черенъ и зеленъ копринепъ конецъ, рѣдъкъ наведенъ бодъ. Съ сѫщия

11
 Обр. 4. Касаче.

гайтанъ сѣ покрити и шевоветѣ между политѣ и бочницитѣ, отъ една страна, и стана и
бочницнтѣ, отъ друга, обаче не по цѣлата дължина, а по долния край на шесттѣ цвѣтни
украшения. Последнитѣ, заедно съ „киткитѣ“, които сѫ поставени върху лѣвата бока, сѫ
наистина рѣдки по своята хубость въ българската народна носия. Преди всичко, тия
украшения не сѫ претрупани, каквито има въ нѣкои отъ македонскитѣ носии. Най-голѣ-
мо мѣсто заема червениятъ цвѣтъ, следъ него ясносиниятъ, а сетне жълтъ, зеленъ, бѣлъ
и пр. Две отъ тѣхъ сѫ поставени на ошвицитѣ, задъ синитѣ „пупки“ на гайтана и иматъ
форма на скоби, обърнати къмъ гърдитѣ. Дълги сѫ 34 см., а широки 11. Основа на мотива
образува три сантиметра широка ясночервена чоха, а около нея и върху нея сѫ извезани
отъ разноцвѣтни копринени конци, съ разноцвѣтенъ изпъкналъ бодъ различни
криволици, чупени лини и, кръстчета, звездици, ромбчета и др., които общо съчетаватъ
една хубава картина отъ прѣсни и весели тонове (цв. табл. 13). И останалитѣ четири
украшения (цв. табл. 14), които сѫ поставени срещуположно две две подъ мишницата
до бочника, покрити съ „киткитѣ“, сѫ изработени въ сѫщия маниеръ и орнаменти, съ
сѫщитѣ цвѣтове копринени конци н чоха, само съ тази разлика, че вмѣсто кръстетата на
първитѣ две, тукъ сѫ извезани едри звезди. Въ украшенията на тази чудно хубава дреха
се преплитатъ християнски съ турски знакове (кръстове съ звезди), обаче дрехата нѣма
нишо общо съ женското облекло на туркинята, главно поради липса на блестещи цвѣтове
и материи и преобладаване на топли тонове. „Киткитѣ“ върху бoкoветѣ сѫ отъ разно-
цвѣтна вълнена или копринена прежда, направени като кѫси пискюлчета, зашити отъ
едната си страна, а разчесани отъ другата. Въ нѣкои касачета цвѣтоветѣ на тия
пискюлчета (бѣлъ, зеленъ, жълтъ и метличино-синь) се редуватъ презъ по единъ
червенъ, а други — образуватъ групъ, и последнитѣ се дѣлятъ съ по единъ червенъ
(карминеночервенъ) Отъ страни на киткитѣ, откъмъ гърба, е зашита по единъ
сантиметъръ широка червена чоха, а до нея (въ нѣкои върху нея) стои украса oтъ бѣлъ
коприненъ конецъ, плосъкъ бодъ, въ видъ на чупени линии. Още преди освободителната

12
война скѫповезаното касаче взело да отстѫпя мѣсто на по-евтиното джубе, шито сѫщо
като касачето отъ дебелъ черенъ домашенъ шаякъ. Вмѣсто шаренитѣ бокове (съ „китки“),
стоятъ по три плисета, които се спускатъ отъ подъ мишницитѣ до край на политѣ, 2 отъ
шесттѣ украшения на касачето сѫ останали само две, и то много опростени гайтанени
извивки подъ рѫкавниѣ отвори. Обточено е съ пo два черни гайтани. Джубето, както и
касачето, е празднична дреха за лѣте, а всѣкидневна за зиме. И понеже не е подплатена
съ кожи, при силенъ студъ върху него носѣли обикновени кѫси овчи кожуси
(„кожувчета“).

Главата покривали съ я ш м а ц и — бѣла тънка памучна забрадка, купувана отъ

пазаря. Тази забрадка покрива темето и почти половина отъ челото и на гърба се спуска
до кръста. Държи се за косата съ игли. Момитѣ носѣли на главата си ш а м и и, най-
често съ моравъ цвѣтъ. Сиромашки моми ходѣли и гологлави въ обикновени дни.

На краката обували в ъ л н е н и ч о р а п и (цв. табл. 8, а), дълги 50 см. (32 см.

е горнището, „гредѝцата“). Плетатъ ги отъ вълнена дебела разноцвѣтна прежда, въ
която преобладава черниятъ цвѣтъ, който е като фонъ на дpyгитѣ цвѣтове. Орнаментъ
геометриченъ, най-често стилизувана главна печатна буква у. Една трета отъ чорапа,
подъ колѣното, е бѣло поле, изукрасено на 3—4 мѣста съ успоредни „тканички“ — иглени
бодове отъ червено и зелено или червено и модро. Завръзвать се съ подвезки, дълги до
80 см. Върху чорапитѣ — о п и н ц и, домашна изработка отъ свинска или говежда кожа,
но отъ по-слабата ѝ часть: по-здравата е за мѫжки опинци. За сватба —„цревье“, кожени
обувки отъ пазаря, прилични донейде на днешнитѣ сандали.

За да бѫде по-пълна картината на старото мѫжко и женско, облѣкло изобщо, тукъ

ще се дадатъ и нѣколко бележки за д е т с к о т о тогавашно облѣкло.

Момчето носѣло конопена кошуля, дълга до петитѣ и разцепена, отпредъ на

„папоко“. Яката била широка „два пръста“, невезана и се връзвала съ конци, вмѣсто да
се закопчава. Скѫсатъ ли се концитѣ, което става твърде скоро, ризата остава отворена
на гърдитѣ и за лѣтния пекъ, и за зимния студъ. Върху ризата — елекъ отъ „самоцрънка“,
а по-рѣдко черно боядисанъ шаякъ, дълъгъ до колѣнетѣ, съ кѫси рѫкави — долактеникъ
— обточенъ съ червена или модра домашна вълнена обтока. Никакви други украшения.
По-късно на елека почнали да поставятъ дълги до китката рѫкави, и тази дреха добива
име „антерия“ или „ентерия“. Върху елека или антерията опасватъ тѣсни тъмночервено
(боядисано въ брок' — с. Преколница) поясче, наричано зунѝца (и на небесната дѫга
тукъ казватъ зуница). Чорапи — като мѫжкитѣ съ много шарки и затова отвѫтре имало
„нòгу прѝмки, та зоръ бѐше, додѐка човѐкъ ги облече: пръстѝтѣ се лòвея у прѝмкитѣ
какò врàбци“ — Ив. Златковъ, Преколница. Върху чорапитѣ свински опинци, на главата
„цръвена капица зa 60 пари“, а подъ нея „терлъчецъ“, който могълъ да се пере. „Дaй да
ти опѐремъ терлъчецо, Йовàнчо, ютре к'е ѝдеме на цръква да се кòмкашъ!“ За всѣки
голѣмъ праздникъ имъ бръснели главитѣ, a особено зa Великдень. Зимно време по-
състоятелнитѣ момчета носѣли върху антерията неподплатенъ съ кожи кòнтушъ (дълъгъ
до седалището), който често пѫти, кога билъ свободенъ пѫтувалъ отъ кѫща на кѫща, зa
да отиватъ децата съ него на черква за причастие. „Дай голѣмѝце Мѝтро, Йовàновио
кòнтушъ да иде мой Милѐнко съ него на прѐчесъ, да се кòмка!“ (Преколница). Такива
дрехи момчето носѣло до края на шестата си година, а въ седмата непремѣнно ще му
съшиятъ „беневрѐчки“ или „потỳрки“. Тогава ризата е по-кѫса, антерията е до кръста, а
върху тѣхъ се носи долама съ не особено развити бокове.

13
 Момичето сѫщо така носѣло конопена кошуля, често пѫти съ мелезни рѫкави,
извезани на четири мѣста съ по една „бенка“ въ малъкъ размѣръ, а по тѣхъ, край рѫба
на рѫкава, стоялъ тѣсенъ „подвѣзокъ“; на политѣ отзадъ се везли две „бòйовки“ (малки
„шарки“). Вмѣсто елекъ или антерия носѣли „шаекъ“ или „саѝца“ съ много малко
гайтанени украшения покрай долактеннитѣ рѫкави, а на гръдната извивка, т. е.
ошвицитѣ, били поставени 2—3 разноцвѣтни гайтани съ извезани „мулѝи“ (фигурки въ
видъ на детелина отъ модъръ или червенъ вълненъ, рѣдко коприненъ конецъ). Опасватъ
се съ тѣсно, до 6 см. ширина, поясче, съ кѫса тканица, а отпредъ мъничка червена
скутачка. Върху „саѝцата“ или „шаечето“ обличали контушчета безъ бокове, а по-рѣдко
„джубѐнца“ (отъ 6 години нагоре), обточени съ червена обтока, домашна вълнена
изработка. На главата—шамия или гологлави. Рѣдко бръснѣли косата на момичетата,
както това правѣли съ момчетата, но до десеть годишна възрасть ги стрижели, зa да имъ
се сгѫсти косата и да расте по-буйно. Чорапи, както на възрастнитѣ жени.

Днешна мѫжка носия (ф. табл. XXXVI, XXXVII, XXXV111). Като такава можемъ
да смѣтаме установената вече отъ преди 40 години насамъ, макаръ и въ нея да има
нжкои малки промѣни, обаче не сѫ сѫществени. Това се отнася и за женската. Старата
носия държи до последнитѣ години на турското робство, а десеттѣ години следъ него сѫ
преходни.

Днешната м ѫ ж к а р и з а (кошуля се казва и сега) е отъ мелезно или памучно

платно, домашна лита тъкань. Яката ѝ е по-тѣсна и по-прибрана отъ тази на старата, и
вмѣсто връвчици за закопчаване, зашиватъ бѣли стъклени копчета съ „елици“ отъ
срещната страна. Дълга е до колѣнетѣ. Рѫкави тѣсни и закопчани надъ киткитѣ (вмѣсто
широкитѣ въ по-старото време). Подъ градско влияние отпреди около 20 години,
мѫжкитѣ ризи почнали да украсяватъ по яката и пазвитѣ съ готови пазарски шевици, а
после вмѣсто готова шевица, почнали да везатъ сѫщитѣ орнаменти съ памученъ
разноцвѣтенъ конецъ (главно карминеночервенъ, метличиносинь и черенъ цвѣтъ). И
сега везатъ, но по-рѣдко. Отъ две години насамъ си пробива пѫть софийската и
македонска шевици, които искатъ по-висока яка.

А н т е р и я т а е дреха отъ черенъ или натураленъ черенъ цвѣтъ на вълната

(„самоцрънка“) дебелъ шаякъ, домашна четворна тъкань. Шие се отъ три плата. Рѫкави
дълги до киткитѣ, срѣдно широки и не се закопчаватъ. Дветѣ предници сѫ широки
толкова, че да може да се закопчаватъ чакъ до рамото горе и слабинитѣ доле. По тоя
начинъ на гърдитѣ се събиратъ два плата. Има два джеба — единъ вѫтрешенъ и единъ
външенъ. Нѣма никаква украса, освенъ нѣколко реда гайтанена тока.

П о т у р и — само отъ „самоцрънка“ домашенъ шаякъ. Сега никой е носи черни

(боядисвани) потури. Като излѣзли отъ мода широкодъннитѣ (по турско влияние) черни
съ синь гайтанъ обточени потури, почнали да ги шиятъ отначало въ тъй наречения
„разкръстенъ крой“, който, въ сравнение съ по-новитѣ, ималъ доста неугледенъ видъ,
били смъкнати. И сега по-стари и по-бедни хора носятъ този крой потури. Шиятъ се отъ
цѣли четири плата съ „придàвници“. По-после се въвелъ крой потури съ „два скута“, а
най-после (за по-млади хора) — потури съ четири скута отъ шесть плата, доста прибрани
около колѣното, та изглеждатъ на полубричъ панталони. Украсата имъ, ако може да се
говори за такава, е въ гайтанитѣ, черни по цвѣтъ. Tѣ обтачатъ ногавицитѣ и двата
странични джеба (единиятъ е фалшивъ) по десеть и повече пѫти , а шевнитѣ рѫбове по
два до петь пѫти. Между гайтанитѣ на ногавицитѣ и джебоветѣ има и по единъ—два
сърмени (сребъренъ цвѣтъ). Турското влияние тукъ е очевидно.

14
 П о я с ъ, както стария, само че боядисанъ червено (тъмночервено „гювезилно“),
дълъгъ седемь „аршина“, а широкъ 30 см. Тъче се у дома, а се боядисва „на бояджия“
(следъ като сѫ излѣзли изъ yпoтpѣба растителнитѣ бои). Отгоре — коженъ ремъкъ. Върху
антерията обличатъ д о л à м а, която днесъ вече остава дреха за по-стари хора; съшита
е отъ три плата самоцрънка домашенъ шаякъ, обточена съ черни гайтани. По-старата
долама е била съ бокове и дълга до надъ колѣнетѣ, а по-новата е кѫса до подъ пояса,
безъ бокове и съ черни гайтани по двата гръбни рѫба, предницата и политѣ (ф. табл.
XXXV. 1, 2). Доламата е съ дълги рѣкави и не се подплаща. Облича се и върху обикновенъ
кожухъ. Тази долама (по-новата) е преходъ между старата и днешния к ò н т у ш ъ, кѫса
до пояса горна дреха, винаги подплатена съ овчи кожи и въ повечето случаи отъ черенъ
шаякъ. Дветѣ предници сѫ обточени съ „фитилъ“ — черна лъскава кожа отъ „морско
конче“, а политѣ — съ гайтани, отъ които единъ или два сѫ сърмени, сребъренъ цвѣтъ,
по-рѣдко златожълтъ. По влияние изъ Кюстендилско краище нѣкои по-възрастни хора
носятъ зиме дълги подплатени съ кожа палта съ кройка — нѣщо срѣдно между градското
палто и краешкия опасачъ.

На главата — ш а п к а отъ карнобатска овча кожа, купена отъ пазаря. Стари и

по-бедни хора, обаче, носятъ и „капи“ отъ мѣстнитѣ кюркчии, само че съ по-малки
размѣри отъ старитѣ нѣкогашнитѣ „рунтавици“.

Ч о р а п и — въ повечето случаи едноцвѣтни (бѣли, черни, „трешливи“— кафяви

и модри) — всичко домашна вълнена изработка, плетени на игла. Върху чорапитѣ носятъ
опинци и градски обувки. Нѣма вече селянинъ въ Каменица, който да не носи поне въ
праздникъ градски обувки. Напоследъкъ, особено отъ войнитѣ насамъ, градското мѫжко
облѣкло почва полека-лека да измѣства селското. Започва съ палтото и джилетката,
които се носятъ нѣкоя и друга година върху потуритѣ, а сетне и последнитѣ отстѫпятъ
мѣсто на панталонитѣ. Болшинството, които носятъ градски крой дрехи, ги шиятъ отъ
домашенъ шаякъ, за по-евтино и по-здраво.

Днешната женска носия (ф. табл. XXXV11, XXXVIII, ХХХ1Х). И тя, както
мѫжката, не се различава коренно отъ старата, но е претърпѣла известно развитие,
което ще бѫде изтъкнато по-доле.

Р и з а т а е памyчна (домашна тъкань отъ готова купешка прежда) много рѣдко

мелезна. Нѣма никакво везмо или друго украшение, освенъ дребни бѣли памучни „пупки“
по яката и дантела („тантела“ — м. название) по политѣ и края на рѫкавитѣ. Последната
е всѣкога отъ домашна изработка. Въ по-предно време е била отъ дебелъ памученъ
конецъ, плетенъ съ кукеста дълга игла, изглеждала по-груба, а сегашната е финна
изработка отъ тънъкъ памученъ, лененъ, рѣдко коприненъ конецъ, шитъ съ обикновена
игла „на рѫка“. Това е градско влияние. Преди 30 години върху ризата обличали з а б ъ
н ъ, кѫса до пояса дреха и безъ рѫкави, която играе роль само за украса, защото гърбътъ
и подмишницитѣ (тя е безъ яка) се шиятъ отъ каквато и да е памучна материя, често
пѫти парчета отъ носени дрехи, а само пазвитѣ сѫ отъ черна или синя чоха или отъ
черенъ домашенъ шаякъ, извезани съ сърменъ (жълтъ или бѣлъ цвѣтъ) конецъ по турски
маниеръ. По-късно тази дреха била изоставена, и сега я замѣства н а г р ъ д н и к ъ отъ
купешка памучна, вълнена или копринена материя, който покрива ризата подъ извития
отворъ на саята. Върху нагръдника стои герданъ отъ мъниста и нанизъ отъ златни дребни
и едри монети (пендари).

Д н е ш н а т а с а я е много по-украсена и по-разкошна отъ старата. Като дреха

отъ женското облѣкло, тя обръща най-голѣмо внимание на външни посетители, които

15
съзиратъ въ нея едва ли не останки отъ старото българско болярско облѣкло. А саята
наистина с болярска дреха, особено съ сърменитѣ везове на рѫкавитѣ и пазвитѣ. Шие се
отъ домашенъ срѣдно-дебелъ вълненъ шаякъ (специална четворна тъкань отъ по-тънъкъ
конецъ), боядисанъ черно, а праздничната — отъ „казмиръ“, сѫщо черенъ цвѣтъ.
Рѫкавитѣ сѫ до лакета дълги и най-много сѫ украсени. Най-отдолу стои златожълтъ
коприненъ гайтанъ, зашитъ на криволнци съ връхчета, наричани „пупки“, надъ него
шесть хоризонтално наредени вълнени гайтани оть различенъ цвѣтъ. Следва чифтъ
сърмени гайтани (сребъренъ цвѣтъ), по половинъ см. широки, въ срѣдата на които стои
тъмночервенъ коприненъ гайтанъ. По-нататъкъ следватъ дванадесеть разноцвѣтни
гайтани (черенъ, тъмносинь, тъмночервенъ, шаренъ, които се повтарятъ), раздѣлени по
срѣдата съ „кафезъ“ отъ бѣлъ, жълтъ и модъръ гайтанъ на кривици. После — коприненъ
ширитъ съ тъмночервена основа, а върху нея лента отъ жълти ромбчета, а най-отгоре
сърмено везмо, изработено съ бѣлъ или златенъ цвѣтъ въ силно стилизиранъ
растителенъ орнаментъ; нѣкои части сѫ и въ геометрични мотиви — прави, чупени и на
криволици линии. Само сърменото везмо заема 4,5 до 5 см. ширина. Срещу него, на
разстояние 5-6 см. праздно мѣсто, стои друго отъ сѫщия орнаментъ и ширина, но въ
обратна посока. То лежи точно подъ раменната ключица, като има за основа коприненъ
ширитъ върху тъминосинь гайтанъ. По подобие на рѫкавитѣ, украсени сѫ и пазвитѣ (съ
16 разноцвѣтни гайтани, а между тѣхъ на двѣ мѣста по единъ сърменъ), само че
сърменото везмо въ края на пазвата е дребно — малъкъ растителенъ орнаментъ съ
дебелъ изпъкналъ шевъ, какъвто е на другото везмо.

Между ризата и саята обличатъ памуклия, безъ рѫкави дълга е почти колко саята.
Нарича се з ъ б ч е и се купува готова отъ пазаря.

Сегашниятъ женски п о я с ъ е по-кѫсъ отъ стария (обикаля 3-4 пѫти кръста) и

е по-тѣсенъ. Колко единъ м. отъ него е изтъканъ съ нѣколкоцвѣтна вълнена прежда, а
напоследъкъ и съ сърмени нишки. Този край се опасва най-отгоре. Съ такива сърмени
нишки е и с к у т а ч а т а, която се носи отъ моми и невѣсти (всѣкидневната е като
старата: вълнена съ червенъ цвѣтъ), а скутата вече почва да остава само за старитѣ
жени.

Върху саята обличатъ е л е ч е, дорамникъ отъ черенъ домашенъ шаякъ. Въ

недавно време сѫ го носѣли винаги подплатено съ кожи, преднитѣ поли обшити съ
лисича или отъ поръ кожа, а по-късно отъ такава на „морска конче“. Отъ войнитѣ насамъ
елечето не е вече въ масова употрѣба. Вмѣсто него — градски шалове, които самички си
плетатъ у дома отъ домашна вълна. Нѣкои носятъ зимно време контушъ, подобенъ на
мѫжкия, но неподплатенъ съ кожи. Джубето е на изчезване (отъ войнитѣ насамъ никой
не шие джубе), а негде се замѣства съ мѫжко палто, градски типъ, дълго до колѣнетѣ.
Такива палта носятъ срѣдно-възрастнитѣ жени. Бабичкитѣ „износватъ“ джубетата.

Градското влияние се е отразило и на ч о р а п и т ѣ. Последнитѣ сѫ само

едноцѣтни (черни, бежови), домашна плетка. Само по-стари жени носятъ пъстроцвѣтни
чорапи. Момитѣ носятъ тънки фабрични чорапи, като гражданки. Освенъ опинци (за
работа по къра и на пѫть) всички носятъ и градски oбyщa. На главата — шамия, която
за момитѣ е копринена и доста скѫпа. Въ по-предени години шамии сѫ носѣли само моми
тѣ, а ceгa и женитѣ; яшмакътъ е само за по-стари баби. На рѫцетѣ, подъ широкия рѫкавъ
на ризата, надѣватъ „н а р à к в и ц и“ отъ разноцвѣтна басма. По-рано нарѫкавницитѣ
били плетени отъ домашна вълнена прежда по подобие на „гредѝцата“ на чорапитѣ, съ
хоризонтални прави шарки. Интересно е да се отбележи, че градската рокля (фустанъ,

16
мѣстно название) не е могла да си пробие пѫть въ Каменица, както това виждаме да
става вече въ Краище, гдето отъ чисто икономически причини, носятъ по време на
работа, пъкъ и у дома въ дѣлникъ, „фъсти“ отъ домашно тъмноцвѣтно памyчно платно,
а тукъ нито една жена не е правила и опитъ. Привързаностьта къмъ саята е голѣма.
Всички сѫ убедени, че отъ нея нѣя никѫде по-хубава женска дреха, затова не жалятъ
нищо, кога трѣбва да се ушие хубава и богата сая.

Д н е ш н о т о д е т с к о о б л ѣ к л о. Нѣма да се сгрѣши много, ако се каже,

че сегашното детско облѣкло изобщо представя това на възрастнитѣ въ умаленъ видъ,
— което нѣщо не може да се каже за старата детска форма. Тогава момчетата cѫ xoдѣли
„кошулярчѐта“ чакъ до седемь годишна възрасть, а днесъ още на третата година имъ
шиятъ „панталонки отъ памyченъ платъ, а къмъ шестата година и потурки“. Инакъ —
носятъ кошуля, антерия, контошъ (а нѣкога и долама), шапка (предпочита се фуражка),
чорапи, опинци, „кондурки“, изобщо като за възрастенъ човѣкъ. Сѫщото е и за
момичетата. Само саята (до петь годишна възрасть) се различана отъ тая на
възрастнитѣ, че не е долактанецъ, а има дълги до китката на рѫката рѫкави, които
заедно съ предницата и политѣ сѫ обточени съ тъмночервенъ и черенъ гайтанъ на два и
повече реда. Отъ петь години нагоре на момичетата шиятъ сѫщитѣ саи, каквито носятъ
възрастнитѣ, безъ скѫпитѣ сърми и сърмени бикмета.

17