Professional Documents
Culture Documents
Петър Петров, Христо Темелски - Църква и църковен живот в Македония (2003)
Петър Петров, Христо Темелски - Църква и църковен живот в Македония (2003)
За първи път земите между реките Вардар и Бистрица са познати под името Ематия
елинизирана форма на тракийско название, свързано с тракийския владетел Ематион
(Ематий).
Названието Македония пък най-напред се среща на гръцки език в края на VII век пр.
н.е., изведено от името Македон: според една версия син на Зевс, а според друга син на
Еол, митичен владетел на Еолия.
През 168 г. пр.н.е. римляните завладели Македония и създали от нея четири области.
Двадесет години по-късно, през 148 г. пр. н.е. от тези области била създадена
провинцията Македония. Нейният обхват често бил променян и дори през 133 г. пр.н.е.
на изток обхванал далечния Галиполски полуостров. Промени наставали и по-късно:
през IV век македонските земи влезли в префектурата Илирик, включваща диоцезите
Дакия и Македония. Това устройство се запазило чак до началото на VIII век.
През VIII век с името Македония във Византия обозначили нова административна
единица (тема), обхващаща Югоизточна Тракия с център Адрианопол (Одрин),
простираща се по средните и долните течения на реките Марица и Арда. Това название
на областта се запазило чак до XVI век.
От началото на VII век, когато в македонските земи се заселили славянски племена, тук
вече се срещат названията Славиния или производни имена на отделни племена:
Драгувития от драговити, Берзития от берзити, и т.н.
След 1018 г., когато византийците завладели земите на българската държава, те създали
темата (областта) България, обхващаща земите от София до Албанските планини и от
Костур до Белград. Затова и обособената тук нова църковна йерархия била наречена
Охридска българска архиепископия. В изворите тази територия е обозначена като
“българска земя”, а населението ? се назовава “българи”. Векове наред областта е
известна и като “Долна земя”, за отлика от “Горна земя” (Мизия), т. е. става дума за две
отделни български области.
През XVII и XVIII век в Западна Европа се развива византологията като част от
историческата наука. Това е времето на Ренесанса, когато се проявява особен интерес
към античното наследство, свързан между другото и с употребата на забравените
антични имена. Така напр. на Източната римска империя било дадено името Византия
(от Византион, старото име на Константинопол), а поданиците от ромеи станали
“византийци”. Северна България получила отново името Мизия. Названието
Македония пък било прехвърлено от Югоизточна Тракия върху древномакедонските
земи. Така се появили названията “българин от Мизия”, “българин от Тракия”,
“българин от Македония”. Македония била наричана и “Долна Мизия” по подобие на
Горна и Долна земя. Горна и Долна България.
ПЪРВА ГЛАВА
--------------------------------------------------------------------------------
Известен прелом във възстановяване на църковната организация настанал през VIII век,
по време на императорите иконоборци, когато властта в империята била стабилизирана.
В епархийските списъци от края на VII и началото на VIII в. се съобщава, че в
епархията Македония митрополията Тесалоника (Солун) имала под своето ведомство
18 града: Диоклитианопол (Арменохорион), Никея (вер. Велушина, Битолско),
Хераклея (Лерин), Кели (неуточнено), Едеса (Воден), Кастра (Костур), Пела (Постол,
Ениджевардарско), Евдоксиопол (неуточнено), Аполония (Полина, южно от езерото
Волве), Арал (неуточнено), Партикопол (Нигрита), Калик (неуточнено), Кипер
(неуточнено), Серес, Амфипол (Неохор), Неапол (Кавала), Делев (неуточнено) и Китрос
(Катерини). В провинция Нови Епир пък митрополията Дирахиум (Драч) имала под
свое ведомство 8 града: Тамна (неуточнено), Скампа (Елбасан), Лихнида (Охрид),
Амантия (Пльока), Вулис (Градица), Атрад (неуточнено), Авлона (Валона) и
Акрокеравния (Логаре в планината Лонгария) [10].
Покръстването
В началото на IХ в., при хан Крум, действията на българите на югозапад станали още
по-решителни. През 808 г., пак по сведения на Теофан, българите навлезли по долината
на р. Струма, сразили византийската войска и дори отнели цялата й заплата - 1100
литри злато. На следната 809 г. българите овладели важната крепост Средец (дн.
София), контролираща центъра на Балканския полуостров. Така пътят към долината на
Струма и Македония бил открит [15].
След покръстването, а и много години след това, изворите изобилстват със сведения за
запазено езичество и езически обичаи. Във въпросите си към папата княз Борис I се
интересува дали е необходимо “да се употребява насилие над езичника”, как трябва да
се постъпва с “ония, които отказват да възприемат благото на християнството и
принасят жертва на идоли или свиват колене пред тях”, както и с ония, “които се
отричат от християнския закон” [25]. Цариградският събор в 869 г. забранил на
славяните в Тракия и Македония да изпълняват езически обреди, от които те не могли
да отвикнат. И в двете жития на Климент Охридски се разказва за езичници в
Македония близо 25 години след покръстването. За езичници и езически села се говори
още в уводната част на Закона за съдене на хората. За езичници славяни разказва и
Йоан Екзарх в своя “Шестоднев”. В Завета на Иван Рилски се говори за християни,
които още пазят “нелепите езически обичаи и зли нрави, които пазят и след приемането
на светата вяра”. Презвитер Козма в своята Беседа против богомилите споменава за
пиене на “вино с гусли, танци и бесовски песни”. В Родопите се пазела статуя на една
езическа богиня чак до ХI век. В Житието на св. Власий се споменава за покръстени
племена на Атон в началото на Х век. Едно славянско племе в Родопите било
покръстено от Георги Иверски чак през ХI век. За женитби без църковен брак се говори
чак до ХIII век. В Синодика на Борил от 1211 г. се отправят анатеми против онези,
които си служат с билки, чародеяния, обайване, влъхвувания, прорицателство и
всякакви “скверни и подобни на езическа служба тайнства”. С решение на Охридската
архиепископия от началото на ХIII в. се забраняват русалийските игри, защото
“произлизат от езическо блуждение” [26].
Подобни примери могат да се приведат още много, особено във връзка с разрастване на
богомилството в България. А това ще рече, че християнизирането на българския народ,
включително и населението на Македония, е продължителен процес, извършен в
пределите на българската държава с най-активното участие на българската църква.
--------------------------------------------------------------------------------
(886-916 г.)
Решаването на този труден въпрос станало възможно едва след 886 г., когато в
България пристигнали прогонените от Великоморавия едни от най-добрите
Кирилометодиеви ученици - Климент, Наум и Ангеларий. Още в Белград, когато те
преминали Дунава, българският управител ги посрещнал най-радушно и побързал да ги
изпрати в Плиска, тъй като знаел, че “Борис жадува за такива мъже”. Така започва
разказът в Пространното житие на Климент за дейността на тези ученици в България.
По-нататък в Житието се разказва, че в Плиска учениците били посрещнати още по-
ласкаво от княз Борис и той не скривал “силното си желание да разговаря всеки ден с
тях”. Всъщност това били разговори за създаване на двете книжовно-просветни
средища в столицата и в Македония, за обучение на книжовници и духовници, за
изграждане на независима българска църква. В тази дейност князът включил и най-
близките си боляри, сред които се споменават имената на Есхач и Чеслав. Сега именно,
след скоропостижната смърт на Ангеларий, било решено да бъдат създадени двете
книжовно-просветни школи: едната в Плиска (по-късно в Преслав) начело с Наум, а
другата в югозападните български земи начело с Климент.
***
През 893 г. в Преслав бил проведен църковно-народен събор, който взел няколко
изключително важни решения: защитникът на езичеството княз Владимир бил свален
от престола и на негово място издигнали княз Симеон - убеден привърженик на делото
на славянобългарската писменост и книжнина; столицата била преместена от Плиска в
Преслав - тук била преместена и оглавяваната от Наум школа; византийското
духовенство било изгонено от страната и заменено с българско; старобългарският език
бил обявен за държавен, книжовен и богослужебен.
Изнурен и престарял, през 915 г. Климент решил да се оттегли от активна дейност. Това
му намерение обаче срещнало решителната съпротива на цар Симеон. Житието предава
по следния начин думите, които българският владетел му казал: “Каквото и да
говориш, не ще се подчиня; каквото и да правиш, не ще отстъпя; защото оттеглянето,
мисля, е позволено само на недостойните, а ти си по-горе от всяко достойнство.”
На 27 юли 916 г. Климент склопил очи и бил погребан в манастира “в гроб, който той
сам със собствените си ръце бил приготвил от дясната страна на предната част на
олтара”. Така завършил живота си един заслужил за делото на старобългарската
писменост и книжнина човек, посветил 30 години в служба на българската църква и на
българската държава. Затова толкова правдиво звучат думите, казани за него в
заключителната част на Житието му: “Чрез тебе цялата българска земя позна бога! Ти
сам снабди богато църквите с песни и псалмопения, а празниците обясни с поучения.
Чрез тебе с житията на светиите монасите ни напътстват към подвижничество! Чрез
тебе свещениците се приучават да живеят в съгласие с каноните”. [31] Цариградската
църква в Синаксара си отбелязва честването на този епископ български от Охрид в деня
на неговата смърт - 27 юли [32].
***
--------------------------------------------------------------------------------
(916-1018 г.)
През есента на 913 г. под стените на Цариград между Българи и Византия бил сключен
мирен договор: синовете на българския владетел Симеон били приети в императорския
дворец и обядвали заедно с малолетния Константин VII; бил уговорен брак на
последния с една от Симеоновите дъщери, което давало възможност на Симеон да
получи най-високата византийска титла “василеопатор”, т.е. баща на император. Било
постигнато и споразумение на българския владетел да бъде призната титлата
“василевс” (цар). Състоял се тържествен акт, при който Николай Мистик, след като
прочел молитва, поставил на главата на Симеон “вместо корона собствения си
епириптарий”. Този акт бил изтълкуван като коронясване и българският владетел в
печатите започнал да се величае като “цар на българите”.
Наскоро след това Византия се отметнала от мирния договор. През 914 г. започнала
нова война, в която българите постигнали големи успехи и дори превзели Одрин. Сега
вече в печатите на Симеон титлата му станала “цар на българи и ромеи” [34].
Само след една година, когато цар Симеон починал и на престола се възкачил неговият
син Петър, между България и Византия бил сключен 30-годишен мир. На българския
владетел била призната официално титлата “цар” и той се оженил за внучката на
императора Роман Лакапин. Било признато и патриаршеското достойнство на
българския църковен глава. Но тъй като патриарх Леонтий бил въздигнат от папския
престол, той бил отстранен и на негово място за български патриарх бил избран
митрополит Дамян. В Списъка на българските архиепископи, съставен през ХII в. от
охридския архиепископ Йоан Комнин, известен като “Дюканжов списък”, за този
Дамян се казва, че дотогава той светителствал в Доростол (Дръстър, Силистра): “При
него и България бе почетена за автокефална. Той, по заповед на императора Роман
Лакапин, биде провъзгласен за патриарх от императорския съвет” [37].
Четиримата братя се изявили като ярки защитници на българската държавност още през
970 г., когато руски и български отряди се сражавали в Тракия против византийците. А
когато цар Борис II и брат му Роман били отведени като пленници в Цариград,
четиримата братя комитопули не само застанали начело на свободните български
територии, но и взели активно участие във войната против Византия. Затова през 971 г.,
когато византийците превзели Североизточна България, комитопулите не признали
чуждата власт и продължили да стоят начело на югозападните български земи. А за да
подчертаят, че са продължители не само на политическия и държавен живот на
непокорената част от българската държава, те приели при себе си избягалия от Преслав
патриарх Дамян и му дали възможност и занапред да изпълнява задълженията си като
глава на българската църква. Чрез приемствеността и по църковна линия още веднъж се
подчертавало, че става дума за естествено и непрекъснато развитие на държавния
живот на България. Разликата се състояла само в това, че държавният и църковният
център на страната бил преместен на югозапад.
8. Митрополит Симеон. Писмата на Теофилакта Охридски. СбБАН, т. 27, С., 1931, 256-
260.
10. Гръцки извори за българската история (по-нататък: ГИБИ). Т. III, С., 1960, 191-193.
11. Снегаров, Ив. Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865).
- ГДА, т. 5, 1956, с. 202.
17. ГИБИ. Т. IV, С., 1961, 29-30; Т. V, С., 1964, с. 119, 287-288 и 292.
21. Латински извори за българската история (по-нататък: ЛИБИ). Т. II, С., 1958, с. 77,
122 и 124.
22. Снегаров, Ив. Старобългарският разказ “Чудо на св. Георги с българина” като
исторически извор. - ГДА, т. IV, С., 1955, с. 225.
28. Милев, Ал. Жития на св. Климент Охридски. С., 1961, с. 130.
30. Милетич, Л. Към фреските на манастира “Св. Наум”. - МПр, 1925, кн. 3, 229-238.
36. Дуйчев, Ив. Из старата българска книжнина. Т. II, С., 1944, с. 168.
38. Иванов, Й. Цит. съч., с. 566; ГИБИ, т. V, с. 242 (Епархийски списък от времето на
Йоан Цимисхий).
39. История на България, т. 2, с. 397 и сл.
42. Димевски, Сл. Црковна историjа на македонскиот народ. Скопие, 1965, 24-25.
ЦЪРКВА И ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ
ВТОРА ГЛАВА
В югозападните земи, там където се простирала българската държава след 1001 г., била
формирана темата България; тя обхващала земите от София до Централна Албания и от
Белград до Остров и Костур. Останалите български земи били включени преди това във
вече съществуващите византийски теми.
Още с първата грамота, издадена през 1019 г., императорът определя присъединяването
на “държавата на българите към Византия като най-голямата добрина, с която бог
някога бил дарявал страната му. Във втората грамота от 1020 г. той отбелязва, че е
покорил българската държава “не без кръв, не без труд и пот, а с многогодишна
упоритост”. Затова нарежда в новосъздадената архиепископия да бъдат включени
“всичките български епископства, както и всички други градове, които бяха под
властта на цар Петър и Самуил и се държаха от тогавашните архиепископи [т.е.
патриарси]”.
С третата грамота, издадена между 1020 и 1025 г., към архиепископията били
присъединени още две епископства - Стаг и Верея (Бер) [3]. По този начин на
Охридската българска архиепископия станали подведомствени 32 епископства,
обхващащи цялата територия от делтата на Дунава до Централна Албания и от Белград
до Костур и Бер. Това ще рече, че архиепископията се разпростряла върху темите
България и Паристрион.
С грамотите се определя и какво зависимо население трябва да има всяка епархия. Най-
големите епархии - Охрид, Главиница, Ниш, Белград, Видин, Дръстър и други, имали
по 40 парици и 40 клирици. След тях идвали епархиите с по 30 парици и 30 клирици, а
най-малките имали съответно по 12 парици и по толкова клирици. Същевременно на
охридския български архиепископ се предоставяло правото да събира църковен данък
(каноникон) от цялата подвластна му територия.
Големи промени ставали и през ХIII и ХIV век, до падането на Балканския полуостров
под турска власт, когато диоцезът на архиепископията попадал в пределите ту на една,
ту на друга балканска държава.
--------------------------------------------------------------------------------
2. Архиепископията - оръдие
Първият удар върху Охридската българска архиепископия бил нанесен след смъртта на
Йоан Дебърски (1037 г.). Отсега нататък начело на архиепископията заставали все
гърци. При това архиепископите били назначавани от цариградските императори, а
синодът само ги ръкополагал [9]. За около два века, до началото на ХIII век, на
архиепископския престол се изредили 11 души. Най-изтъкнати от тях били Лъв
Пафлагонски, Теофилакт Охридски, Йоан Комнин (племенник на императора Алексий
Комнин) и Йоан Каматир. По същия начин при избора и ръкополагането на епископи
най-грубо започнали да се месят и висшите провинциални служители. Така
ръководният клир на архиепископията станал оръдие на цариградската светска и
църковна власт и ярък проводник на тяхната политика на ромеизация [10].
Най-ярка изява на тази политика било въвеждането на гръцкия език като официален и
литургичен. Започнало преследване и унищожаване на старата българска книжнина - от
времето на Златния Симеонов век останали само отделни съчинения; ограничило се до
минимум съставянето на нови книжовни паметници на български език. Изчезнало дори
славянското Житие на св. Климент Охридски, а Теофилакт Охридски написал ново на
гръцки език. Пострадала и българската географска номенклатура - били сменени или
били възстановени античните имена на области и селища. Дори названията “българи” и
“България” постепенно били отдавани на забрава [11].
--------------------------------------------------------------------------------
Още през 1183 г., когато унгарците превзели северозападната част на Балканския
полуостров, от архиепископията отпаднали Белградската, Браничевската, Нишката и
Средечката (Софийската) епархии. Само след две години обаче, когато Византия
сключила мирен договор и съюз с Унгария, архиепископията си възвърнала
споменатите епископства [17].
През времето от 1191 до 1204 г. България постигнала големи успехи срещу Византия.
Тогава именно от Охридската българска архиепископия отпаднали и били
присъединени към Търновската архиепископия следните епархии: Видинска, Средечка,
Велбъджска, Нишка, Браничевска, Белградска, Призренска и Скопска. А през 1204 г.,
когато била образувана Латинската цариградска империя, в Девол и Костур били
наложени латински епископи. Скоро след това останалите епархии в Македония влезли
в състава на българската държава [18].
--------------------------------------------------------------------------------
През 1246 г. Никейската империя отнела на България Родопската област и голяма част
от Македония, а през 1261 г. император Михаил VIII Палеолог изгонил латинците от
Цариград и възстановил Византийската империя. По време на тези бурни събития,
когато империята водела войни с остатъците от Епирското деспотство, с българи и
сърби, със сицилианския крал, диоцезът на Охридската българска архиепископия губел
ту едни, ту други епархии; изпаднал и под силна зависимост от възобновената
Цариградска патриаршия. Общо взето обаче той запазил положението и статута си на
независима църковна институция.
Към края на ХIII в., по времето на крал Стефан Урош II Милутин (1282-1321),
започнало разширението на Сърбия на юг, в пределите на Охридската българска
архиепископия. Границата с Византия достигнала северно от линията Струмица,
Просек, Прилеп, Охрид и Кроя. Съвсем естествено било, че от архиепископията били
откъснати епархиите Скопска, Мороздвиска, Дебърска и част от Пелагонийската, като
били присъединени към сръбската Ипекска архиепископия. Така в края на ХIII в.
Охридската българска архиепископия обхващала в диоцеза си само 11 епархии:
Охридска, Костурска, Деволска, Главенишка, Канинска, Пелагонийска, Мъгленска,
Сланишка, Гребенска, Струмишка и Влашка [25].
От 20-те години на ХIV век Сърбия отново започнала завоеванията си на юг. А през
времето от 1334 до 1345 г., при крал Стефан Душан, цяла Македония и Албания влезли
в пределите на сръбската държава. Това поставило въпроса за отношението на новите
завоеватели към Охридската българска архиепископия.
На 16 април 1346 г., Великден, в Скопие бил свикан многоброен църковен събор. На
него, по искане на Стефан Душан, българският патриарх Симеон със синода си и
охридският архиепископ Николай със синода си провъзгласили сръбския архиепископ
Йоаникий за патриарх. След това двамата патриарси и охридският архиепископ
коронясали крал Стефан Душан за цар, жена му Елена за царица, а сина им Урош за
крал. Участието на охридския архиепископ в тези събития ясно показва промененото
отношение и благосклонност на сръбските власти към Охридската българска
архиепископия [26].
--------------------------------------------------------------------------------
През 1439 г. във Флоренция бил проведен събор, на който цариградският патриарх и
няколко епархийски архиереи от Балканския полуостров сключили уния с Рим.
Охридският архиепископ не се присъединил и не признал тази уния. Това му дало
възможност да си спечели славата на борец за православието. А и султанската власт се
отнасяла подозрително към тази уния, в която виждала създаването на антитурски съюз
(Цариград бил превзет чак през 1453 г.) А от всичко това се възползвала Охридската
българска архиепископия и разширила юрисдикцията си над Влашко и Молдова.
Когато обаче Цариград бил превзет от турците, борбата между униати и техните
противници станала безпредметна. В резултат на това влиянието на Охридската
архиепископия над Влашко и Молдова постепенно намалявало и не след много време
те преминали отново в лоното на Цариградската патриаршия [30].
--------------------------------------------------------------------------------
6. Ликвидиране
--------------------------------------------------------------------------------
9. Това е казано изрично в епархийския списък на Нил Доксопатър, съставен през 1143
г. ГИБИ, т. VII, С., 1969, с. 108.
28. Матанов, Хр. Югозападните български земи през XIV век. С., 1986.
ТРЕТА ГЛАВА
на Цариградската патриаршия
--------------------------------------------------------------------------------
--------------------------------------------------------------------------------
3. Борбите в Охридска епархия
След смъртта на Калиник Патриаршията назначила (от 30 юни 1843 г.) на Охридската
катедра Йосиф, който се забавил в турската столица, а изпратил в епархията
протосингела си българина Неофит. Охридчани останали доволни от това и
благодарили писмено на митрополит Йосиф [41]. Посрещането на владиката в Охрид
било доста тържествено и в него участвали много българи. Неизвестно защо Йосиф не
се задържал дълго на Охридската катедра. Според Ив. Снегаров вероятните причини са
две: “или народът бил недоволен от него, или пък Патриаршията е нямала в него
доверие” [42]. След Йосиф през 1847 г. охридски митрополит станал Дионисий, човек с
високо образование, който се стремял да повдигне религиозното съзнание на
православното население в епархията. Обаче охридчани не могли да се привържат към
новия си архиерей и дори започнали открита борба, която придобила характер на
църковно-народно движение [43]. Като подигравка, с цел да изкажат своята болка и
протест, те съчинили едно многолетствие за архиерея си, което гласи: “На Дионисия
всесветейшия и Богопроизведения митрополит на светейшата Охридска и Преспанска
митрополия, пречестен екзарх на всичка Долна Македонска България, на нашия отец и
владика много години” [44]. Фактически това многолетствие било протест за голямото
унижение на охридчани и епархията им, загдето Цариградската патриаршия не дала на
Дионисий дори почетната титла “иперимос” (пречестен) или пък “екзархос” (екзарх),
както направила това с много други митрополити, а направо го титулувала “преспон”
(преспански) [45].
4. Църковно-националните борби
в Пелагонийска епархия
По това време в Битоля бил назначен (заел поста си на 29 март 1861 г.) руският консул
Михаил Хитрово, който в доклада си от 9 април 1861 г. до Азиатския департамент в С.-
Петербург съобщава: “Християнското общество в самия град представлява жалка
картина поради постоянните разпри, главен виновник за които е местният митрополит
Венедикт... По цялата негова епархия няма нито в една черква богослужение на
славянско наречие, няма нито едно училище, където да се преподава български език, и
се е дошло дотам, че за писмо на своя език българите употребяват гръцки букви. Някой
си Миладинович открил народно училище, но владиката... го представил пред турските
власти като опасен човек, проповядващ въстание, и вследствие на това Миладинович
бил арестуван, а владиката се заел да преведе на турски език намерените у него книжа”.
По този повод битолският английски консул Чарлз Калверт пише на 24 юли 1861 г. до
своя посланик в Цариград сър Хенри Булверт частно писмо с подробни сведения за Д.
Миладинов. Според него “Миладинов е по-скоро жертва на политико-религиозно
преследване от страна на гръцкото духовенство и особено на гръцкия архиепископ в
Битоля. Този гръцки владика е имал свободен достъп да преглежда всичките частни
писма на споменатия и от неговите уста идва тълкуванието за онова, което е открито
там... Изглежда че Миладинов е български патриот, който неуморно се е трудил да
освободи своите сънародници от робията на фанариотската черква, проповядвайки да я
напуснат и да си основат българска народна черква”. [72] А битолският австрийски
вицеконсул Франц Ритер фон Соретич, който научил сръбски и български език, в
доклад от 30 май 1861 г. пише: “Абдул Керим паша (валия на Битоля) ме запозна
поверително със съчиненията и книжата на арестувания учител от Струга Миладинов,
които са написани, изключая написаните на гръцки писма, на известното ми българско
наречие на кирилица. От тях добих твърдото убеждение, че до момента на арестуването
си Миладинов енергично е действал не в полза на унията със римския Свети престол, а
за отделянето на българите от Гръцката патриаршия и за основаването на отделна
българска православна църковна общност” [73].
Само след един месец от Високата порта пристигнала заповед до битолския валия,
според която “никой не бива да пречи на българите да се отделят от гръцката
патриаршия”. Архиепископ Партений трябвало да се подчини на заповедта и дори
върнал обратно изпратените от него свещеници във Велес [80].
--------------------------------------------------------------------------------
5. Църковно-националните борби
През лятото на 1860 г. разривът достигнал своя апогей и на 22 юли владиката си подал
оставката, но останал във Велес. В началото на август с. г., използвайки отсъствието на
първогражданите, които били на прочутия Прилепски панаир, ги оклеветил пред
властите, че готвят бунт, като посочил и конкретни имена. Най-влиятелният от старите
турци хаджи Исмаил му поискал и писмено изложение. Когато го получил, публично
смъмрил владиката: “Лъжеш и лъжеш за това, защото българите не ти позволяват да
обираш народа... Мен ми е много жал, дето съм принуден да ти го кажа в очите... Стори
добрината да оставиш Велес и в името на вашия Бог аз те моля да не правиш такива
работи друг път” [89].
През януари, както съобщава П. Окули, във Велес се стигнало до конфликт между
българи и власи. В този град с население 18 600 българи и 1000 власи, епископ Антим
приел искането да се направи благодарствено богослужение за отделяне на българската
църква от гръцката, както и да се направи повторна ревизия на приходите и разходите
на всички основани от българите манастири [95].
През юли 1869 г. Патриаршията изпратила във Велес бившия Дебърски митрополит
Генадий, който бил македонски българин и в Дебър развил активна дейност за
въвеждането на българския език в храмовете. Първоначално велешани отказали да го
признаят за свой архипастир, понеже бил “назначен от гръцкия патриарх, на чиято
църковна власт те отпреди няколко месеца бяха престанали да се подчиняват” [96].
Обаче Генадий се отказал от Патриаршията и се присъединил към независимата
българска църковна йерархия, която скоро трябвало да се узакони.
--------------------------------------------------------------------------------
6. Църковно-националните борби
в Полянинска епархия
През май 1845 г. за полянински епископ бил изпратен фанариотът Мелетий, родом от
Цариград и сродник на великия патриаршески логотет. Той бил олицетворение на
всички фанариотски злоупотребления и византийска разпуснатост и с право кукушани
го наричали “огледало на гръцките владици” [102]. През 1850 г. кукушани се оплакали
от алчния си и развратен владика пред солунския валия Якуб паша. Узнавайки за това,
седемте епископи подведомствени на солунския митрополит се събрали на съвет и в
крайна сметка решили да се противопоставят на българите от Кукуш, като обещали да
броят на валията сумата от 32 000 гроша (12 хиляди от тях броил веднага самият
Мелетий). Срещу тази доста крупна сума епископите искали изпращането на няколко
кукушани на заточение. От своя страна, без да знаят за дадения от епископите подкуп
на валията, жителите на Кукуш приготвили 3000 гр. рушвет за Якуб паша да им
разгледа по-скоро жалбата. Обаче като разбрали как стоят всъщност нещата, и че трима
от тях ще бъдат изпратени на заточение, потърсили помощта и съдействието на
английския консул в Солун Чарлз Блънт. Последният информирал валията, че е в
течение на жалбата на кукушани и очаква справедливото й решение. Стреснат от
намесата на дипломата, Якуб паша “замазва работата”, като накарал кукушани да се
помирят с епископа си, а него и солунския митрополит Калиник “строго” посъветвал да
не тормозят раята [103].
На Гергьовден, 23 април 1858 г., бил храмовият празник на църквата “Св. Георги” край
Кукуш. За празника пристигал Мелетий с целия си антураж. На тържествената служба
се стекли стотици граждани, а също и много селяни от околните села. Когато
владишкият дякон започвал да пее по гръцки, учениците тутакси му отговорили по
църковнославянски. На същия език бил прочетен и Апостолът от един младеж.
Гръцкият архиерей почервенял от гняв от тези своеволия и изпратил свой човек в
олтара да каже на свещениците по-бързо да изкарат службата. След църковния отпуск
Мелетий влязъл в остри пререкания с учителите, загдето “зле” възпитавали учениците.
Подкрепен от първогражданите, Д. Миладинов рязко му възразил, че той няма право да
се меси в работите на училищата, които принадлежат към църковната градска община,
а не към владиката. Разяреният епископ веднага напуснал Кукуш и се прибрал в
Дойран [105]. Оттам той заплашил кукушани, че ако не се откажат от “това
нововъведение”, ще ги “афореса” (т. е. отлъчи от църквата). На тази заплаха
“кукушаните му затнаха устата на владиката и он волею и неволею се замолча, но
видимо сърцето му кипеше от гняв и ярост. Бог да го научи на добро!” [106].
В края на ноември 1858 г. в Кукуш пристигнал панагюрецът Васил Чолаков, който учил
в Москва заедно с Константин Миладинов. Бъдещият книжовник и фолклорист
предприел частична обиколка из Македония, подпомогнат от Московския славянски
благотворителен комитет, който му дал 160 рубли [111]. На 25 ноември с.г. Нако
Станишев го завел в църква, гдето първогражданите го посрещнали с голямо
съжаление, че все още нямат църковнославянски богослужебни книги, за да празнуват
деня на св. Екатерина заедно с всичките други българи. Все пак “Апостол и Евангелие
слушах на български язик из преводът на о. Неофит (Рилски). В църквата най-голямо
впечатление ми стори това: като влезох в св. олтар, видях да служат двама свещеници,
из които единът още не могъл да ся научи да чете свободно по български като
престарял чоловек и затова по-младият му шъпнеше пред престола, а той го повтаряше.
Това като видях, не можех да ся не просълзя и да не пожаля почтенний старец.” [112]
При това положение кукушани прибягнали към крайни мерки. На 12 юли 1859 г. те
подали специално “Прошение” до папа Пий IХ, в което заявили, че ще признаят
неговата върховна власт при условие, че ще им се запази православното богослужение
и църковният обичай, и че за техен архиепископ ще бъде назначено лице, избрано от
народа. Приемането на унията, въпреки че не било правилна стъпка, за кукушани било
по-скоро тактическа маневра, “възприета като удобно за момента средство за изгонване
на фанариотското духовенство” и на практика означавало скъсване с Цариградската
патриаршия. Само по себе си това събитие било “революционен акт”, който раздвижил
българската общественост в турската столица и изплашил самата Патриаршия [118].
***
Сега българите уволнили всички учители по гръцки език, които единствено със
застъпничеството на гръцките епископи получавали както назначението, така и
съответната заплата, назначили български учители и заявили на гръцките духовници,
че отсега нататък и богослужението трябва да се извършва на български език [126].
--------------------------------------------------------------------------------
3. Срећковић, П. Податци за историjу цркве у Староj Србии. Гласник, кн. XI, 1874, 221-
222.
37. Снегаров, Ив. Град Охрид. Исторически очерк. – МПр., 1928, кн. 1, с. 115.
41. Снегаров, Ив. Нови данни за българщината в Македония. – МПр., 1925, кн. 4, с. 56.
42. Снегаров, Ив. Град Охрид. Исторически очерк, С., 1928, с. 50. (Отд. отп. от МПр.,
год. IV, кн. 1, 2 и 3 от 1928 г.)
47. НБКМ – БИА, ф. 33, а. е. 57, л. 23-24. Писмо на Авксентий Велешки до Захари
Хаджигюров в Самоков.
48. Спространов, Е. По възраждането на град Охрид. – СбНУНК, кн. ХIII, С., 1896, с.
625.
53. Пърличев, Гр. С. Автобиография (1830-1892). – СбНУНК, кн. ХI, 1894, 370-371.
60. Македония през погледа на австрийски консули (1851-1877). Т. I, С., 1994, с. 200.
65. Еничерев, Н. Г. Спомени от моето учителство в Прилеп. – СбНУНК, 1904, кн. ХХ, с.
49.
66. Табаков, Н. Цит. съч., 36-39.
70. Табаков, Н. Цит. съч., 75-76. По молба на Д. Миладинов Манчов писал на брат му
Константин, който бил по това време в Загреб при епископ Йосип Щросмайер и
подготвял за издаване прекрасния сборник “Български народни песни” (Манчов, В.
Цит. съч., с. 78).
79. Македония през погледа на австрийски консули (1851-1877/78). Т. II, С., 1998, с.
151.
82. Кънчов, В. Цит. съч., 216-217. Кънчов имал възможността да научи от велешкия
свещеник поп Георги, тогава още млад учител, как “е придружавал владиката в някои
от тези варварски пътешествия по старите църкви; ... той тогава бил убеден как тези
вехтари съдържат еретически поучения, които били достойни за огъня. Сам той е
изгорил един куп книги в една селска църква”.
93. В. “Гайда”, бр. 14 от 21 януари 1865 г.; Кънчов, В. Цит. съч., с. 251.
96. Янишлиев, Б. Д. Гр. Дойран (Полянин, Пулин) и живота ни там при турското
владичество до 1912 година (Спомени), С., 1936, с. 15.
106. Сп. Български книжици. Ч. II, кн. 2 от май 1858 г., с. 21.
107. Жинзифов, Р. Цит. съч., с. 55.; вж. и Влахов, Т. Цит. съч., с. 80.
112. Сп. Български книжици, год. I, кн. втора (24), част трета, декември 1858 г., с. 33 и
сл.
113. Табаков, Н. Цит. съч., 45-46.
118. Карапетров, П. П. Сбирка от статии. Средец, 1898, 167-168; Влахов, Т. Цит. съч., с.
94.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
След близо четири десетилетия от първите вълнения във Враца и Скопие, през 1870 г.
българското църковно-национално движение достигнало своя щастлив апогей. В петък,
на 27 февруари 1870 г., султан Абдул Азис подписал ферман за учредяването на
самостоятелна българска църковна йерархия под формата на Екзархия, полузависима
от Вселенската цариградска гръцка патриаршия. На следващия ден - 28 февруари,
събота, Тодоровден, великият везир Али паша извикал членовете на двустранната
българо-гръцка комисия и им връчва по един екземпляр от фермана. Българските
представители Гаврил Кръстевич и Иванчо Хаджипенчович веднага отнесли ценния и
дългоочакван документ в столичния квартал “Ортакьой”, където се помещавал
привременният български Свети синод, и го предали на владиците [1].
Съборът се саморазпуснал на 24 юли 1871 г., след като безрезултатно чакал два месеца
позволение да избере екзарх. На 7 август с. г. представителите на спорните епархии в
Македония подавали до великия везир колективно прошение, в което заявили: “Ние ще
бъдем неотделни от Българската екзархия и молим да предпишите на местните власти
да се съобразяват с предписанията на султанския ферман.” [12]
На 11 май 1872 г., празника на светите братя Кирил и Методий, екзарх Антим I в
съслужение с трима владици отслужил тържествена служба на Фенер, в края на която
прочел акт, с който се провъзгласява възобновението на независимостта на Българската
православна църква. С разрешение на Високата порта били ръкоположени и назначени
първите екзархийски митрополити (от тях двама за македонските епархии - Иларион
Кюстендилски и Виктор Нишки). На 28 юни 1872 г. Портата изпратила в Екзархията
бератите на новите владици, които поетапно заминали за епархиите си. В началото на
есента последвали нови избори и ръкоположения - на Дамаскин Велешки, Доротей
Скопски, Натанаил Охридски, Мелетий Софийски и Евстатий Пелагонийски [15].
--------------------------------------------------------------------------------
--------------------------------------------------------------------------------
в Македония и Одринско
На 9 януари 1880 г. екзарх Йосиф I напуснал Пловдив и се прибрал в Цариград, където
започнал активна дейност по изграждането на екзархийското управление. Упорито и
системно той подавал изложения и молби до Високата порта, за да получи право да
изпрати духовни началници в епархиите, които имали български владици преди
войната - Охрид, Велес и Скопие. Освен това чрез т. нар. истилями (допитвания)
населението в Дебърска, Струмишка и Кукушка епархия също изявило волята си да
премине на страната на Екзархията. Високата порта обаче не бързала да удовлетвори
исканията на българите и непрекъснато възпрепятствала изпращането на екзархийските
архиереи. Така започнала една дълга и безконечна “игра” на отлагане, забавяне и
отклоняване, което било обикновена практика в системата на османското управление
[41].
Какви били целите и задачите на Българската екзархия в Цариград, след като църквата
в свободното Княжество вървяла по друг път на развитие и през 1883 г. променила и
приспособила за свои вътрешни нужди Екзархийския устав от 1871 г.? “Задачата на
Екзархията е, се казва в едно поверително изложение на екзарх Йосиф I от 23 март 1900
г. до самоковския митрополит Доситей, наместник-председател на Св. синод в София,
да приложи втората част на Императорския ферман от 1870 год., именно да придобие
ведомство в смесените епархии, които се оспоряват от Патриаршията. На Екзархията,
следователно, предстои да оделотвори тежката историческа задача - да прибере под
свое ведомство всички българи във вилаетите на Европейска Турция, да развие у тях
съзнание и любов към народността и езика им и да култивира в тях всенародния идеал:
всички българи проникнати от един дух, едни тежнения и една вяра, сплотени под
крилото на праотеческата си черква и образуващи едно здраво и жилаво тяло, способно
да отстои и запази своята индивидуалност при всяка евентуалност в империята.
Правото си Екзархията основава на историята, фермана и етнографията; за извоюването
на това право тя си служи с най-законните средства - мирна културна еволюция чрез
черквите и училищата” [42].
Екзарх Йосиф I определил своята мисия като дълг да обедини цялото българско
население, но особено да придобие “черковните права на Македония”, защото в нея
живеели от 1 200 000 до 1 500 000 българи. Тези негови твърдения били основани на
статистически данни, предоставени му от компетентни екзархийски органи, а също и на
някои авторитетни изследвания. Позовавайки се на фермана от 1870 г., на истилямите-
допитвания и на състоянието на българските църковни общини още през 1883 г. екзарх
Йосиф I отбелязал 13 епархии в Македония, 2 в Одринска Тракия и 3 в Източна
Румелия. Според него от тези общо 18 епархии с около 300 000 венчила (т. е.
семейства) можело да се състави самостоятелна Екзархия (т. е. църковна област),
способна да съществува независимо от Българското княжество [43]. Този план обаче
останал неосъществим, защото различни сили пречели и спъвали разрастването на
екзархийския диоцез. В началото на 1883 г. Йосиф I се опитал да състави Св. синод при
Екзархията в Цариград и с него да разреши някои въпроси, свързани с устройството на
църквата и със запазването на нейното седалище в турската столица. Той извикал при
себе си двама владици от Източна Румелия - Панарет Пловдивски и Серафим
Сливенски, които одобрили решението седалището на Екзархията да остане в
Цариград, а в столицата на Княжеството София екзархът да бъде представляван от един
наместник или делегат, избиран измежду владиците в тамошните епархии. Високата
порта остро се обявила против свикването на Синод и той преждевременно бил
разпуснат [44].
В Одринска епархия Българската екзархия имала свой епископ, но той нямал султански
берат. В останалите епархии с българско или смесено, но преобладаващо българско
население - Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Кукушка
(Полянинска), Сярска, Мелнишка и Драмска - екзарх Йосиф I успял да наложи
председателите на църковните общини да бъдат признати за екзархийски наместници с
права да уреждат всички църковни и училищни работи [51].
През периода 1897-1912 г. утвърждаването на ведомството на Българската екзархия
срещнало редица непреодолими пречки. Напразни били усилията на екзарх Йосиф I да
издейства берати за митрополити в Серес, Солун, Одрин и Гюмюрджина. Високата
порта, подтиквана от Цариградската патриаршия, взела страната на сръбската
пропаганда, която започнала да се разраства в Северна Македония. През 1897 г.
Патриаршията назначила за протосингел на скопския гръцки митрополит Амвросий
сръбския архимандрит Фирмилиян. Година по-късно Амвросий бил преместен от
Скопие, а Фирмилиян станал управляващ епархията. Високата порта привидно не
позволила Фирмилиян да бъде поставен за титулярен митрополит, но по-късно
отстъпила, когато руският посланик в Цариград Иван Ал. Зиновиев се застъпил за него,
а българското правителство тихомълком дало съгласието и отказало да подкрепи
Екзархията. Така на 15 юни 1902 г. Фирмилиян бил ръкоположен за скопски
митрополит, намиращ се под ведомството на Цариградската гръцка патриаршия [52].
През 1910 г. по искане на сръбския крал Петър I Карагеоргиевич Патриаршията
отстъпила на сърбите и Велешко-Дебърската епархия, начело на която бил поставен за
управляващ сръбският епископ Варнава, който по-късно станал сръбски патриарх.
в Македония и Одринско
Класни училища (прогимназии) с втори, трети и четвърти клас били открити във
всички градове и централни селища в Македония и Одринско, а основни (начални)
училища до четвърто отделение, някои от тях със забавачници, имало в почти всички
по-големи български села [64].
--------------------------------------------------------------------------------
6. Темелски, Хр. Църковно-народният събор от 1871 г. - Сп. Родина, 1996, кн. 2, с. 86.
7. Темелски, Хр. Султанският ферман..., с. 22.
11. Протоколи на Българският народен събор в Цариград през 1871 г. С., 1911, 156-161.
17. Миларов, С. Н. История на българския народ 679-1877. Пловдив, 1885, с. 246 и сл.;
Цанков, Ст. Българската православна църква от Освобождението до наши дни. - ГСУ
БФ, т. XVI, 1938-1939, с. 70.
23. Дорев, П. Народните борби в Македония. - Сп. Македонски преглед, 1936,кн. 3-4,
5-6.
30. ЦДИА, ф. 989 к (Екзарх Йосиф), оп. 2, а. е. 25, л. 13-15; вж. и Митев, Й. “Записката”
на митрополит Методий Старозагорски като извор за свалянето на екзарх Антим I. -
ИИИ, кн. 28, 1985, 236-252.
31. Темелски, Хр. Строител на Българската църква. - Сп. Духовна култура, 1995, кн. 7,
с. 6.
32. Темелски, Хр. Екзарх Български Йосиф I - жизнен път и дело. - В: Екзарх Йосиф в
спомени на съвременници. С., 1995, с. 25 и сл.
34. Български екзарх Йосиф I. Дневник. С., 1992, с. 72 и сл. (по-нататък: Дневник).
35. Темелски, Хр. Екзарх Йосиф I като политик и дипломат. Сп. Родина, кн. 3, 1996, с.
33.
42. Пасков, Ил. Изложение на екзарх Йосиф I до Св. Синод на Българската църква за
църковно-училищното дело в Македония и Одринско (1897-1900 г.). - ИДА, кн. 59,
1990, с. 398.
49. Арнаудов, М. Живот и дейност..., с. 115 и сл.; Юб. сб. Йосиф I Екзарх Български
(1877-1902). С., 1904, 89-90.
58. Георгиев В. и Ст. Трифонов. Екзарх Български Йосиф I. Писма и доклади. С., 1994,
20-47.
68. Снегаров, Ив. Екзарх Йосиф като политик. - В: Темелски, Хр. Екзарх Йосиф I в
спомени ..., с. 399.
ПЕТА ГЛАВА
На 29 февруари (13 март) 1912 г. между България и Сърбия бил подписан съюзен
договор. Според него при бъдеща успешна война с Турция на България се признавало
правото върху териториите на изток от р. Струма, а на Сърбия - върху земите на север и
запад от Шар планина. Останалите територии, ако не се постигнело съгласие, се
разделяли на “безспорна” и “спорна” зона. Безспорната зона обхващала териториите
южно от линията Крива паланка - манастира Гърбовци при Охридското езеро и се
предоставяла на България. Спорната зона обхващала градовете Куманово, Скопие,
Гостивар, Кичево, Тетово, Струга и Дебър и при липса на съгласие руският император
като арбитър ще определи на коя от двете държави да бъде предоставена.
Още в хода на военните действия през 1912 г. сърби и гърци започнали да закриват
българските национални институции в Македония и да създават свои. Така на 15
октомври с.г. сръбското правителство разделило завладените от сърбите територии на
четири окръга - Кумановски, Скопски, Тетовски и Дебърски, т.е. цялата “спорна” зона,
като включило части от безспорната зона - Кратовска и Велешка околия. Към Скопския
окръг пък били включени Неготинска, Гевгелийска и Дойранска околии, които били
освободени от българската войска и административно се числели към Кукушки окръг.
По същия начин действала и Гърция: тя настоявала за оттеглянето на българския
гарнизон от Солун и дори предявила претенции за редица околии от Драмски, Серски,
Кукушки и Солунски окръзи, въпреки постигнатото с Българското главно командване
споразумение, че всички територии източно от р. Вардар оставали под българско
военно управление.
В сръбската зона още през ноември обявили цялото българско население за сърби и
започнали планомерно преследване на всички, изявяващи се като българи. Тази
дейност се засилила особено много през декември. От януари 1913 г. започнало
овладяването на всички български манастири - прогонване на българското духовенство
и заменянето му със сръбско. След това дошъл ред на училищата и църквите: изгонени
и прокудени в България били всички учители и свещеници, които отказали да се
запишат като сърби; в църквите били назначени сръбски свещеници, в училищата -
сръбски учители, а българската учебна литература била унищожена. През март 1913 г.
били прогонени всички български архиерейски наместници, а през юни с.г. - и
митрополитите: скопският Неофит, велешкият Мелетий, битолският Арсений и
дебърският Козма. В Скопската епархия дори бил забранен празникът на св. Кирил и
Методий, а в Кичевско като сърби били записани и българите мохамедани (помаци),
тъй като говорели български [2].
Сформирани били три оперативни армии с обща численост над 800 000 войници. Първа
и Втора армия били дислоцирани срещу Сърбия. За по-малко от два месеца
българските войски освободили Вардарска Македония и окупирали цяла Източна
Сърбия до Морава и голяма част от Косово. В края на ноември 1915 г. Сърбия била
заличена от картата на Европа. Подобна била и съдбата на Сръбската православна
църква, като от нейните осем епархии шест изцяло или частично влезли в българската
зона: Скопската и Велешко-Дебърската в Македония; Нишката в Поморавието;
Тимошката и Белградската в Източна Сърбия и Рашко-Призренската в Косово. По-
голямата част от духовенството, заедно с някои от митрополитите, успели да избягат
заедно със сръбските войски; а онези, които останали, били интернирани във
вътрешността на България [7].
Титулярният митрополит на Велешка епархия Мелетий още през ноември 1913 г. бил
оставен от екзарх Йосиф I за екзархийски заместник в Цариград. Две години по-късно,
през ноември 1915 г., Св. синод му изпратил за временен заместник архимандрит
Харитон, бивш протосингел в Ловчанска епархия. Последният пристигнал в Цариград
на 20 ноември 1915 г., но възникнали недоразумения по неговото представяне пред
турското правителство. Българският пълномощен министър Г. Кулишев искал да го
представи като викарий (помощник) на митрополит Мелетий, но архимандрит Харитон
по предписание на Св. синод държал да бъде считан като “представител на св.
Българска Екзархия в Цариград”. Потърсено било съдействието на МВнРИ, а то от своя
страна отнесло въпроса до Св. синод. Последният решил да телеграфира на архим.
Харитон да възприеме становището на пълномощния министър и да бъде представен
като викарий на митрополит Мелетий [22].
Още през ноември 1915 г. Св. синод наредил на бившия пелагонийски (битолски)
митрополит Авксентий да се завърне в каноничната си епархия. Той обаче помолил с
писмо от 9 декември 1915 г. да бъде освободен от управлението на епархията, понеже
бил с разстроено здраве, а и обстановката била по-особена - т. е. военна. Св. синод не
уважил молбата му, а отново му наредил да замине за епархията си [26]. Авксентий
пристигнал в Битоля в края на декември 1915 г. Освен завърналите се български
свещеници той намерил в епархията и 24 патриаршески свещеници с около 2000
пасоми, главно от Битоля и околните влашки села. Още в началото на 1916 г.
патриаршеските свещеници започнали да се отказват от Цариградската патриаршия и
да преминават към ведомството на Българската екзархия. Обаче те се оказали
слабообразовани и не знаели църковнославянски език, затова митрополит Авксентий
открил за тях специално свещеническо училище при църквата “Св. Неделя” в Битоля
[27].
През 1916 г. българските войски окупирали Сяр, Драма и Кавала и сключили обръч
около Солун и Орфанския залив. В духовно отношение тази област била на подчинение
към Цариградската гръцка патриаршия. По това време на територията между реките
Струма и Места Патриаршията имала седем епархии с митрополити: Серска, Драмска,
Кавалска, Зъхненска (със седалище в с. Зиляхово), Мелнишко-Демирхисарска (със
седалище в Демирхисар), Неврокопска (с център в с. Зърново) и Правишка (със
седалище в с. Правище) [31]. Към заварените гръцки митрополити и духовници
българските военно-административни и екзархийски власти първоначално се отнасяли
лоялно и им давали възможност да изпълняват длъжностите си. Но през 1917 г. във
връзка със затягането на бойните действия на Македонския фронт и вероятността от
открито присъединяване на Гърция към Антантата, обстановката в Драмската военно-
инспекционна област станала доста изострена. На 30 юни 1917 г. Щабът на
действуващата армия издал заповед да се съставят списъци на всички гръцки граждани
от 17 до 50 годишна възраст, които веднага след влизането на Гърция във войната да
бъдат интернирани в България. А от 5 юли с.г. започнало интернирането на
митрополити, духовници, учители и чиновници [32].
--------------------------------------------------------------------------------
3. Македонските земи
Веднага след прекратяване на войната във Вардарска Македония били изпратени 12 000
униформени полицаи (от всичките 17 000). Командировани били значителен брой
цивилна полиция, жандармерия, гранична и редовна войска - общо 55 000 души.
Изпратени били и много колонисти (заселници) от други краища на кралството [43].
Отново била наложена властта на сръбската православна църква, която през 1919 г.
била провъзгласена за патриаршия. Тя от своя страна откупила от Цариградската
патриаршия шестте македонски епархии за 1 500 000 франка. Първоначално за
временно управляващ на цялата област бил натоварен сръбският велешко-дебърски
митрополит Варнава. Скоро след това шестте епархии били реорганизирани и сведени
до три: Скопска, Охридско-Битолска и Злетовско-Струмишка. Начело на епархиите
застанали сръбски епископи. Почти целият управляващ апарат в църквите също бил
сръбски. Духовенството, свързано с Екзархията, било отстранено и изселено в
България. Само тук-там се задържали селски свещеници, които декларират лоялност
към Сръбската православна църква [45]. По-късно и те били подложени на преследване.
Само в Злетовско-Струмишката епархия през януари 1922 г. били наказани 50
свещеници, от които на 6 било забранено да служат; през 1923 г. били отстранени от
служба 8 души; през 1930 г. още 9 души били наказани; през 1932 г. били
пенсионирани 13 и наказани 5 души; през 1935 г. били осъдени 7 души, и т.н. [46]
Успоредно с това вървяла културната денационализация на българското население: в
Белград били пренесени културни паметници от църкви и манастири, стари ръкописи,
икони, богослужебни книги и други [47].
Събитията в Егейска Македония под гръцка власт, освен с терор, насилия, колонизация
и асимилация, се характеризирали и с масово прогонване на българско население.
--------------------------------------------------------------------------------
В тази все още неясна и твърде сложна обстановка през пролетта на 1941 г. Българската
екзархия “най-бързо се ориентира и най-напред изгражда структурата на църковната
власт и пристъпва към нейното установяване” [53]. Фактически още на 29 април 1941 г.
Св. синод в пълен състав се събрал в София на извънредна сесия, за да обсъди
“каноническите мерки за възстановяване ведомството на св. ни Църква в
новоосвободените епархии от нашата църковна област” [54].
През май и началото на юни 1941 г. определените български архиереи обиколили като
управляващи новите си епархии. Навсякъде българското население ги посрещнало по
най-тържествен начин и всячески помагало при изграждането на новото духовно
управление. На 12 юни 1941 г. на заседание на Св. синод управляващите архиереи се
явили да докладват положението в новоосвободените земи. Според Филарет Ловчански
в поверената му Охридско-Битолска епархия имало 170 енории и почти всички имали
свещеници. Досега пристигнали само трима командировани свещеници, протосингелът
му от Ловеч, един секретар и един касиер. Понеже в Охрид нямало митрополитски дом,
той се настанил в Битоля, където битовите условия били по-добри. Въпреки това
охридчани “държат да имат свой владика”. В Охрид свикал конференция на всички
свещеници от околията, които се оказали все българи, но повечето били на преклонна
възраст [59].
След като Българската екзархия получила такъв обширен диоцез, през юни 1942 г. Св.
синод поискал от правителството да проведе избори за глава на Българската
православна църква и то с ранг на “патриарх”. Според синодалните архиереи новият
патриарх щял да стане символ на духовното единство на българската нация,
независимо от териториалните и политическите промени. Цар Борис III и трите
последователни правителства (на проф. Б. Филов, Д. Божилов и Ив. Багрянов), към
които било отправено искането, не давали съгласие, понеже според тяхната преценка
моментът за това не бил подходящ. В проведените разговори със синодалните членове
недвусмислено им било дадено да разберат, че ролята на обединител на нацията е
отредена не на духовния глава, а на българския монарх. Освен това до края на
екзархийското управление в Македония и Тракия не бил решен и въпросът с избора на
титулярните им митрополити. По този начин тези епархии, за които Екзархията
претендирала десетилетия наред, останали неравностойни от канонична гледна точка
спрямо епархиите от царството [66].
--------------------------------------------------------------------------------
13. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 31, л. 184; Църковен вестник, бр. 51-52 от 23 декември 1915
г., с. 599.
16. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 33 (Из Протоколната книга на Св. синод за 1916 г.), л. 2-3.
18. Архимандрит Кирил Рилски. Кратки спомени из миналия ми живот (1861-1931). С.,
1931, 95-105.
19. Църковен вестник, бр. 50 от 12 декември 1915 г., с. 574.
25. Пак там, а.е. 35 (Из Протоколната книга на Св. синод за 1918 г.), л. 14.
30. ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 28, л. 367; а.е. 29, л. 34.
31. Снегаров, Ив. Кратък исторически очерк за поместните православни църкви. С.,
1948, 103-107.
36. Държавен вестник, бр. 50 от 3 март 1916 г.; Конева, Р. Голямата среща на
българския народ. Културата и предизвикателствата на войната 1912-1918 г. С., 1995, с.
64.
40. Пак там, а.е. 36 (Из Протоколната книга на Св. синод за 1919 г.) л. 12; а.е. 35, л. 113.
54. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67 (Из Протоколната книга на Св. синод за 1941 г.), л. 23.
55. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67, л. 29.
63. Архив на Министерството на външните работи (АМВнР), оп. 9, д. 3, пр. 48, л. 45.
68. ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а.е. 67, л. 34; Стоянова, В. Цит. съч., с. 269.
70. Темелски, Хр. Документи за най-новата българска църковна история. - Сп. Родина,
1996, кн. 2, с. 54.
ЦЪРКВА И ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ
Петър Петров, Христо Темелски
ШЕСТА ГЛАВА
С това обаче отношенията на Македонската православна църква със СПЦ далеч не били
уредени. През 1960 г. цариградският патриарх Атинагорас протестирал остро пред
сръбския патриарх против посещението на епископ Наум в Австралия, където той от
името на МПЦ осветил църквата “Св. Георги” в Мелбърн. В своя отговор патриарх
Герман уведомил цариградския патриарх, че новосъздадената Македонска православна
църква е автономна (а не автокефална), че начело стои митрополит (а не архиепископ),
че тя канонически е в единство със СПЦ чрез нейния патриарх, който е върховен глава
и на Македонската православна църква. В същото писмо Република Македония е
определена като автономна, а не суверенна държава [11].
На следващия ден 18 юли с. г. Съборът приел устава на МПЦ, според който висшата
църковно-административна йерархия била: Архиепископ; св. Архиерейски синод;
Архиерейски църковен съд и Църковно-просветен съвет. Според новия устав МПЦ
имал следните епархии: Скопска със седалище в Скопие, чийто архиерей е
архиепископът; Преспанско-Битолска със седалище в Битоля; Брегалнишка с център в
Щип; Дебърско-Кичевска с център в Охрид; Полошко-Кумановска със седалище в
Скопие; Повардарска с център във Велес; Струмишка със седалище в Струмица;
Американско-Канадска македонска православна епархия; Австралийска македонска
православна епархия, и Европейска македонска православна епархия [14].
Днешна Македония като държава се простира само върху един дял от историко-
географската област Македония - Вардарския. Нима Егейският и Пиринският дял нямат
същите права над Охридската българска архиепископия, за да бъде тя узурпирана само
от Македонската православна църква?
--------------------------------------------------------------------------------
10. Белчовски, J. Цит. съч., с. 154; Димевски, Сл. Цит. съч., с. 223.
Summary
In the historical and geographical region of Macedonia, Christianity and organized clerical
life have existed for two millennia. Due to the specific political and geographical peculiarities
of the Balkans, this life has gone through various complex developments.
Christianity came to the Balkan Peninsula very early – in the middle of the 1st century. But it
actually became widespread in the fourth century, when it was recognized as a religion in the
Eastern Roman Empire (the Byzantine Empire). However, in the 6th and 7th century, when
systematic assaults and settling of Slavonic tribes began all over the Balkan Peninsula, the
clerical organization they found was destroyed, as the new settlers were pagans.
The actual Christianization and the establishment of religious life in Macedonia was not a fact
until the middle of the 9th century, when the southeastern lands were already within the
borders of the Bulgarian state, and together with the rest of the Bulgarian population they
converted to Christianity in 864. Here, in Ochrida, King Boris I created a big Christian centre,
which some called “The Second Jerusalem”. Here the great Bulgarian educators and bookmen
Clement of Ochrida and Naoum worked, many churches and monasteries were built, and a
solid clerical organization was created as a part of the Bulgarian Christian Church – first an
archbishopric, and later – a patriarchate. As a result of all this, as early as the second half of
the 9th century, the Slavonic population of Macedonia became a part of the Bulgarian people,
with a clearly expressed Bulgarian identity. Because of this fact, from that moment onwards,
in order to settle well in Macedonia, each conqueror had to destroy the clerical organization
Bulgarians had created, in an attempt to assimilate the Bulgarian population.
When in 971 the Byzantine armies conquered Northeastern Bulgaria, the Bulgarian state
continued its existence in the lands from the Iskar River to the Adriatic Sea. Then the
Bulgarian Patriarch Damyan moved his residence in the Macedonian region. The Bulgarian
Patriarchate continued to exist in the southwestern part of Bulgaria until these lands were also
conquered by Byzantium in 1018.
In 1019 Emperor Basil II transformed the Bulgarian Patriarchate into Ochrida Bulgarian
Archbishopric. In the three charters he sent to the Archbishopric, he specified that in the
Bulgarian lands he had conquered he will retain the taxes and privileges as they had been
during the rule of the Bulgarian kings Peter and Samuil. Even the Archbishop was to be
elected by the Bulgarian clergy.
After the death of Emperor Basil II in 1025, his will was forgotten – the diocese of the
Ochrida Archbishopric was limited, only Greeks were appointed for archbishops, and the
Church turned into a weapon of the Byzantine policy of imposing Byzantine identity upon the
conquered population.
In the first half of the 13th century there were two periods when the Archbishopric’s diocese
was within the territory of the Bulgarian state – first, during the rule of King Kaloyan (1197-
1207) the Greek bishops were replaced by Bulgarian ones, and they were the ones who
ordained Bulgarian priests and monks; and secondly, during the rule of King Ivan Asen II
(1218-1241) the Ochrida Bulgarian Archbishopric came under the influence of the renewed
Bulgarian Patriarchate in Turnovo (1235).
In the 13th century the Archbishopric’s diocese repeatedly changed its appurtenance – it came
into the territory of Byzantium, or the Epirus state, or in one part of it – the Latin
Constantinople Empire. Each of these states used the Ochrida Archbishopric for its own
purposes. The same thing was done by Serbia in the 14th century, when Macedonia came into
the territory of the huge state of King Stephan Duљan.
In spite of these changes, the population of Macedonia still kept its Bulgarian identity and was
a part of the steadfast Bulgarian ethnic community. Such was its state when the Ottoman
armies conquered the territory at the end of the 14th century.
Within the boundaries of the Ottoman Empire the state of the Ochrida Bulgarian
Archbishopric was seriously aggravated not only due to the limitations the new rule imposed,
but also due to the serious rivalry of the Constantinople Patriarchate. In the beginning, the
Ochrida Archbishopric disseminated its influence beyond the Danube River, in the
Wallachian region and in Moldova, and even over the East Orthodox communities in Italy and
Dalmatia. After 1557, when the Serbian Archbishopric was renewed, the Ochrida
Archbishopric lost many of its dioceses.
In 1767, as a result of intrigues, slanders and bribes, the Constantinople Patriarchate managed
to eliminate the Ochrida Bulgarian Archbishopric. The Ochrida diocese itself was under the
authority of the bishop of Drach, and even the ancient name of Ochrida – Lihnis – was
restored.
After the elimination of the Ochrida Bulgarian Archbishopric, all Christian Bulgarians fell
under the ecclesiastical authority of the Universal Greek Patriarchate of Constantinople. The
century-long position of Bulgarians in the Ottoman Empire of being considered as part of the
Greek people (rum millet) was strongly established, and the Turks considered the
Constantinople Patriarch the only religious leader (millet bashi) Bulgarians had. Besides, the
Constantinople Patriarchate was turned into a market place, where religious titles and offices
were acquired with bribes and bidding. The Sublime Porte made use of this profitable state of
affairs and often increased the “fees” for approving new patriarchs and bishops. However, the
unrestrained plunders of the Greek clergy in the Bulgarian lands accumulated lasting hatred in
Bulgarian consciousness against the clergy of the Constantinople Patriarchate. Gradually,
among the enslaved Bulgarian population arose the desire to counteract the violence of the
bishops and their protйgйs. At first these counteractions were too local and quite spontaneous.
The Greek Patriarchate of Constantinople was not satisfied with getting from the Bulgarian
dioceses material benefits only. It gradually developed an aggressive denationalizing
program. At the end of the 18th and the beginning of the 19th century, patriarchal
administration and religious hierarchy were obsessed with the “megali idea” of reviving the
Byzantine Empire at the expense of the cultural and historical inheritance of the Southern
Slavs (especially the Bulgarians), and they set out to impose the Greek influence upon the
Orthodox communities of other languages. However, the Bulgarian clergy with its patriotic
and educational activities, managed to preserve the way of thinking, style of living and
morality of the Bulgarian people. It tempered its will and strengthened its moral powers to
fight against the oppressors. The struggle for religious independence began in the early 20s of
the 19th century and continued in Macedonia and Adrianople Thrace even after the national
liberation of the Principality of Bulgaria in 1878. This struggle underwent two stages until
1870 and it was done under very specific conditions. The first stage started in 1824 and
continued until the Crimean War (1853-1856) as a movement for rejecting the Greek
language as a part of the religious service and for introducing Bulgarian instead; the second
stage was harder and longer, and concerned the expelling of bishops of the Greek Patriarchate
from Bulgarian dioceses.
The book discusses in many details and examples the struggle for national religious liberation
in five Macedonian dioceses: Skopje (where the struggle started and from where it dispersed
to the other dioceses), Ohrid, Bitola (the Pelagonian diocese), the Veles diocese and the
Polyana diocese (Dojran and Koukoush). In these dioceses for many decades the Bulgarian
population carried on a steady struggle for holding religious services in the Church-Slavonic
language, for Bulgarian bishops and for religious independence. A number of popular
teachers, educators and bookmen excelled in this uncompromising struggle – people like the
priest Kiril Peychinovich, Yordan hajji Konstantinov-Jinot, Dimitar and Konstantin
Miladinovi, Rayko Jhinzifov, Grigor Parlichev, Kuzman Shapkarev, Georgy Ikonomov, as
well as many others. The local leaders and figures also participated in the struggle – hajji
Trayko Rekali, the Popovich brothers, Todor (Tode) Kusev, the Robev brothers, the
Mishaykovs, Nako Stanishev, etc.
The struggle for national religious liberation in Macedonia lagged behind the struggle in
Moesia and Northern Thrace. The delay in the struggle for national religious liberation was
most of all due to the stronger positions of the Greek culture, as the Macedonian lands were
quite peripheral for Bulgaria and in close proximity to the Greek kingdom. There were strong
Greek communities in many places, consisting mostly of Phanariots, Aromanians and
Arnaouts.
As it is well-known, the struggle for national religious liberation was a “peaceful” stage in the
national revolution and all social strata of the Bulgarian society took part in it. In its essence,
this struggle was a sociopolitical movement for the acknowledgement of the Bulgarian nation
as an independent unit of the Orthodox community within the Ottoman Empire. At that time
Lyuben Karavelov pointed the essence of the religious issue and categorically stated that “the
Bulgarian religious issue has nothing to do with hierarchy, or canon, but it is a political one,
because when it is resolved, the existence of the Bulgarian nationality will be recognized”. By
1870 the success achieved in the struggle for national religious liberation in Macedonia was
not insignificant or trivial, but it was not sufficient. New and decisive actions were to be done,
whose initiator and coordinator was the Bulgarian church community in Constantinople, and
later, the Provisional Mixed Council and its legal structure – the Temporary Mixed Exarchate
Council, and then – the Bulgarian Exarchate itself.
The struggle for national religious liberation continued for almost four decades and received
its lucky conclusion on February 27, 1870, when by means of a firman of the Sultan the
independent Bulgarian Exarchate hierarchy was established as Bulgarian Exarchate.
The formation of the Bulgarian Exarchate was a difficult and arduous process. The
Patriarchate of Constantinople created multiple impediments, together with the inert Ottoman
administration. On the First National Religious Congress in 1871, held at Constantinople,
representatives from all Bulgarian bishoprics participated in the congress, including the
Macedonian ones. They developed and signed the statute of the Exarchate, which was based
on comparatively progressive and democratic principles of government for the Bulgarian
Orthodox Church.
The successful developments of the Exarchate achieved through hard work and dedication
were interrupted by the Russian-Turkish War for the liberation of Bulgaria. After the Berlin
Congress on July 1, 1878, which violently tore the San Stefano Bulgaria to pieces, the
Bulgarian Exarchate came to a crossroad. After long discussions, they decided to leave the
headquarters of the Exarchate in Constantinople and from there the Church would take care of
its parishes in Macedonia and Adrianople Thrace. Thus by the end of 1913, the Bulgarian
Orthodox Church had one leader (Exarch Yosif I), but it followed two different roads of
development. In Macedonia and the Adrianople region the struggle was for the establishment
and development of the Exarchate diocese, and for the educational and cultural restoration of
the enslaved Bulgarian people. By the end of 1912, 7 bishoprics were established and
governed by exarchate bishops; 8 bishoprics in Macedonia and one in the Adrianople region,
governed by “exarchate vicars”. They encompassed about 1600 churches and chapels, 73
monasteries and 1310 priests. The number of the exarchate schools was 1373 (of those there
were 13 high-schools and 87 secondary schools) with 2266 teachers and 78 854 students. In
the free Principality of Bulgaria, the Exarchate was also being established, but it led
continuous internal struggles with the government authorities for its independence and
internal immunity.
After the first national catastrophe (the Balkan War of 1913), the territory of the Exarchate
diocese was limited, the headquarters moved to Sofia and in Constantinople a representative
agency was left to keep the door open for future expansions. After the death of Exarch Yosif
on June 20, 1915, for three decades the Church was governed by deputy chairmen of the Holy
Synod.
After the war of 1913, Bulgaria underwent a national catastrophe and the huge Exarch diocese
in Macedonia and Adrianople was almost destroyed. The Macedonian bishoprics (nine tenths
of which were in Macedonia) were seized by Serbian and Greek despots who chased
Bulgarian bishops away and broke up Bulgarian church communities. In World War I, which
broke a year later, Bulgaria participated as a part of the Central Powers, as they promissed the
entire region of Macedonia back to Bulgaria. After the liberation of Vardar Macedonia and
the occupation of Eastern Serbia the Bulgarian Exarchate hurried to set up a clerical
administration. The bishops and priests who were chased out in 1913 came back to their
canonic bishoprics and parishes, and others were sent to the freed bishoprics. Until the
autumn of 1918 the exarchate work in these parishes was subsidized by the country’s budget.
As the education work had been organized by the Ministry of Education, there was friction
with the Holy Synod concerning the ownership of the properties that belonged to the old
clerical-and-educational communities. In September 1918 Bulgaria underwent its second
national catastrophe. According to the peace treaty of November 27, 1919 Bulgaria lost the
Western outlying districts and the region of Struma. So after the First World War the
Bulgarian Exarchate was narrowed down again within the political borders of the state. Only
one exarchate representative agency functioned in Constantinople.
The Vardar Macedonia with its bishoprics came within the borders of the newly created
kingdom of Serbians, Croatians and Slovenians. In 1920 the Serbian Patriarchate was restored
and the former exarchate bishoprics in Macedonia acquired by the Greek Patriarchate of
Constantinople were included.
The years after the World War I became a nightmare for the Bulgarian population of
Macedonia – in the Serbian regions it was proclaimed to be Serbian, and in the Greek regions
it was considered Greek. Both Greeks and Serbians destroyed the Bulgarian clerical
organization and built their own bishoprics, with their own bishops and priests. They
destroyed Bulgarian cultural monuments, chased away or murdered Bulgarian intellectuals
and imposed their own language. They carried out an unreserved and unscrupulous policy of
assimilation.
In the beginning of World War II the Bulgarian Exarchate was faced with another possibility
to regain its Macedonian bishoprics. Macedonia was conquered by Bulgaria’s allies, Germany
and Italy, which transferred the conquered territory to Bulgaria for administration. Again
temporary bishoprics with Bulgarian bishops were built and hundreds of priests were sent to
the newly annexed territories. After Bulgaria withdrew from the War in the autumn of 1944,
the Bulgarian army, the civil and church administration also withdrew from the newly
annexed territories of Vardar and Aegean Macedonia. This was practically the end of the
active and real participation of the Bulgarian Exarchate in the settling of the Bulgarian
question, concerning the integration of the Bulgarian ethnic territories and communities into a
single national state.
In 1944, when the Republic of Macedonia was created as a part of the new Yugoslavia, its
population was proclaimed Macedonian. That led to changes in the life of the church as well.
In October 1944 an Initiative Committee for the Organization of Clerical Life in Macedonia
was created. At its First Clerical Congress on March 4 and 5, 1945 in Skopje, a resolution was
passed for the renewal of the Ohrid Archbishopric under the name of Macedonian Orthodox
Church headed by an archbishop. The Bishops’ Synod of the Serbian Orthodox Church did
not accept this separation and condemned the act. At the Second Clerical Congress on
October 4-6, 1958 in Ohrid, a decision was taken for the restoration of the ancient Ochrida
Archbishopric, and it was decided that it would be called Macedonian Orthodox Church.
Right after that a Macedonian bishop was elected, who was to be the head of the Macedonian
Orthodox Church, and he received the title of “Archbishop of Ohrid and Skopje and Bishop of
Macedonia”. After a series of developments it was on the Third Clerical Congress in July
1967 that the Macedonian Orthodox Church was proclaimed autocephalous. The
independence was recognized neither by the Universal Greek Partiarchy in Constantinople,
nor by the autocephalous orthodox churches, including the Bulgarian Orthodox Church. In
spite of that, for a number of decades this national church has been leading an independent
clerical life and is being established firmer. Unfortunately the isolation of the Macedonian
Orthodox Church is still a fact even today. This church did not participate in the celebrations
organized in June 2000 in relation to the 2000-year anniversary of the birth of Christ. There
was even a division in 2002, when one of the bishops (Yoan of Veles and Vardar) returned to
the Serbian Orthodox Church and was proclaimed as an Exarch of Ohrid.
--------------------------------------------------------------------------------
СЪДЪРЖАНИЕ
ПЪРВА ГЛАВА
ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ ДО НАЧАЛОТО НА ХI ВЕК 8
1. Проникване на християнството в Македония 8
2. Църковен живот в пределите на Византия (VI - средата на IХ в.) 10
3. Македония в пределите на българската държава. Покръстването 14
4. Дейността на св. Климент и Наум в Македония (886-916 г.) 19
5. Македония в диоцеза на българската патриаршия (916-1018 г.) 26
ВТОРА ГЛАВА
ОХРИДСКАТА БЪЛГАРСКА АРХИЕПИСКОПИЯ (1018-1767 г.) 31
1. Създаване, териториален обхват и статут 31
2. Архиепископията - оръдие на византийската имперска политика 34
3. Охридската българска архиепископия през първата половина на ХIII век 38
4. Охридската българска архиепископия до края на ХIV век 43
5. Охридската българска архиепископия в пределите на Османската империя 46
6. Ликвидиране на Охридската българска архиепископия 53
ТРЕТА ГЛАВА
БОРБА ЗА НЕЗАВИСИМА БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА 57
1. Македонските епархии в диоцеза на Цариградската патриаршия 57
2. Борбите в Скопска епархия 60
3. Борбите в Охридска епархия 68
4. Църковно-националните борби в Пелагонийска епархия 75
5. Църковно-националните борби във Велешка епархия 82
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
МАКЕДОНИЯ В ДИОЦЕЗА НА БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ 97
1. Изграждане на Българската екзархия 97
2. Екзархийското дело на кръстопът 107
3. Утвърждаване на екзархийското ведомство в Македония и Одринско 111
4. Просветно-културна дейност на Българската екзархия в Македония и Одринско 118
5. Българската екзархия и ВМОРО 123
ПЕТА ГЛАВА
ЦЪРКОВЕН ЖИВОТ В МАКЕДОНИЯ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1912-1944 г. 127
1. Македония в ръцете на сръбските и гръцките завоеватели (1912-1915 г.) 127
2. Екзархийското дело по време на Първата световна война (1915-1918 г.) 131
3. Македонските земи между двете световни войни 144
4. Екзархийското дело по време на Втората световна война 147
ШЕСТА ГЛАВА
СЪЗДАВАНЕ НА МАКЕДОНСКА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА ВЪВ ВАРДАРСКА
МАКЕДОНИЯ 155
--------------------------------------------------------------------------------
ISBN 954-8187-59-0