Извънредни пълномощия-да се даде право на някоя институция или на някого да извърши

действие от твое име вместо теб и това да не е регулярно, а да е извънредно, еднократно

например, за случая

Режимът на пълномощията в Княжество България е форма на управление, при която

княз Александър Батенберг суспендира Търновската конституция, ограничава
избирателното право и ролята на парламента и управлява чрез укази и назначени от него
правителства и Държавен съвет. Продddasdasdsadasdsaължава от юли 1881 до декември
1883 година.
От възкачването си на престола през 1879 княз Александър Батенберг е в обтегнати
отношения с Либералната партия, която държи на парламентарната система, заложена
в Търновската конституция, за сметка на монархическата власт. След две поредни
изборни победи на либералите и разпускането на Първото обикновено народно
събрание обаче той е принуден да им предостави властта през март 1880 година.
Неколкократните му постъпки за суспендиране на конституцията не срещат подкрепа от
Русия, която има господстващо влияние над Княжеството. Руското становище се променя
едва след убийството на цар Александър II от народоволци през март 1881. Новият руски
цар, Александър III, повежда реакционна политика у дома и фаворизира аналогичен обрат
на политиката в България.[1]
Основен вътрешен поддръжник на княжеските амбиции и идеолог на едноличния му
режим е Консервативната партия в лицето на Константин Стоилов и Димитър Греков. В
програмни документи от 1881 – 1882 година те развиват визията за централизирана власт,
която дължи силата си на ограничаването на народното представителство, сдруженията и
другите граждански свободи и се опира на управляваща партия, обвързана с
чиновническия апарат и стопанския елит на страната.[2]
Съединението-става въпрос за Съединението на Квяжество България и Източна Румелия. То се
случва на 6 или на 18 септември по нов стил 1885 година. Тогава автономната област Източна
Румелия се отцепва от Османската империя и се обединява с Княжество България, противно
решенията на Великите сили и Берлинския конгрес.

Сръбско-българска война 1885г. – след съединението на България с Източна Румелия,

Княжество България бива заплашена Османската империя. Русия отказва да подкрепи
княжеството, поради недоверието на руския цар Александър трети, заради Режима на
пълномощията. Съединението не е добре прието от другите балкански държави и в Сърбия
започват протести. Гърция извършва незабавна мобилизация и заплашва Русия, Османската
империя и западните Велики сили, че ще присъедини части от турската територия към
Македония, за компенсация за съединението на Източна Румелия с Княжество България.
Сърбия е категорично против такова съединения и още няколко години преди реално да се
случи, 1881 година, тя обявява на всички Велики сили, че ще започне война, ако това се случи.
Съответно, то се случва и в Сърбия започва пропагандно движение против съединението на 12
септември. Всички Велики сили заемат позиция на неутралитет и общо взето оставят Сърбия
да се справя сама, по какъвто начин е приемливо. Те първоначално искат да насочат
държавата към мир, но накрая се отказват. Това бива идея на Австро-Унгария.
Протекционизмът (на латински: protectio, предпазване) е икономическа политика по
ограничаване на външната търговия на дадена страна, чрез такива методи като: високи
тарифни ставки на импортните стоки, рестриктивни квоти, разнообразни правителствени
регулации за намаляване на вноса и анти-дъмпингови закони, с цел защита на
националната индустрия от чуждестранна конкуренция или нахлуване. Протекционизмът е
противоположен на свободната търговия, при която не се установяват изкуствени бариери
на навлизане пред вноса.
С понятието „Стамболовизъм“ се обозначава политиката, водена от Стефан
Стамболов от 1887 до 1894 г.
Малко сред пристигането на княз Фердинанд в Търново неговият първи регент Стамболов
съставя правителство на създадената от него по-рано Народнолиберална партия. Зад
тази партия застават едри капиталисти: земевладелци, търговци и предприемачи.
Стремежът им е властта да се постави в услуга на модерното капиталистическо развитие.
Характеристика на Стамболовата политика:

 осъществява единна държавна стратегия на стопанско развитие;

 води се активна протекционистка политика в полза на българското
производство;
 осигуряват се безлихвени заеми за индустриалците;
 води се борба против капитулационния режим;
 сключват се временни търговски съглашения със западноевропейски страни
(1889-1890);
 Развити са банковото, акционерното и застрахователното дело;
 Проявява се стремеж към привличане на чужди капитали.
Основната икономическа идея на Стамболов е държавната закрила за българската
индустрия.
По времето на Стамболовото управление се приема първият български цялостен закон за
народното просвещение. Открит е Софийският университет през 1888 г.
Стамболов е известен със своето родолюбие и отстояване на интересите на България,
довели го от активно сътрудничество с Русия до разрив с нея, възприемано от някои като
прозападна ориентация и непоносимост към русофилството[1].
Илинденско-Преображенското въстание е въстание в Османската империя,
организирано от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). То
избухва на 2 август (нов стил[1]) 1903 година в Македония и на 19 август (нов стил) 1903
година в Одринско. Въстанието отбелязва връхна точка в националноосвободителната
борба на македонските и тракийските българи. По данни на ВМОРО,[2] заради
потушаването на въстанието 30 000 души от засегнатите региони на Османската империя
бягат в България.

Име на въстанието[редактиране | редактиране на кода]

Въстанието носи имената на двата църковни празника, на които избухват двата основни
бунта. В Битолския вилает то избухва на 20 юли (2 август нов стил) – Илинден, а
в Одринския – на 6 август (19 август нов стил), Преображение Господне.
В северномакедонската,[4] както и понякога в западната,[5] и в българската историография,
то се определя също само като Илинденско.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]
След организираното от Върховния македоно-одрински комитет Горноджумайско
въстание напрежението в Македония нараства чувствително. Правителството
на Османската империя засилва репресивните мерки, съсредоточава военни и полицейски
части, които извършват масови беззакония. Увеличават се стълкновенията между турските
въоръжени сили и чети на комитета.
В тази обстановка през януари 1903 г. част от членовете на ЦК ВМОРО начело с Иван
Гарванов свикват конгрес в Солун, който взема решение да се вдигне повсеместно
въстание в Македония и Одринско. На конгреса не присъстват задграничните
представители Гоце Делчев и Гьорче Петров. Все пак задграничното представителство на
организацията в София след дълги дискусии се присъединява към това решение. Гоце
Делчев е против прибързани въоръжени действия, защото познава обстановката и смята,
че без българска подкрепа може да се стигне до поражение, но след идването си в
Македония се среща със завърналия се от заточение Даме Груев. Двамата решават, че
след като решението е взето и разпратено по окръзите, връщане назад не може да има и
Делчев се подчинява на общото решение. В навечерието на въстанието, обаче той е убит
край село Баница на път за конгреса на Серския революционен окръг.
В ръководните среди на организацията няма единно мнение за методите на
революционната борба. Самият Гоце Делчев дълго време настоява борбата да се води
чрез партизанска война, реализирана чрез постоянни терористични актове, които да не
засягат населените места, а да се съсредоточат върху турски военни и пътни обекти.
Групата около Гьорче Петров настоява за провеждането на т. нар. перманентна
революция, за да не се допусне пълно изтощаване на силите на организацията. Те
предлагат действията да се разпрострат във времето и пространството, за да се постигне
по-голям териториален и времеви обхват. Членът на ЦК Христо Татарчев се изказва за
провеждането на масово и внезапно въстание, като се използват всички сили на
организацията и на населението, за да може или да се постигне евентуален успех, или,
ако акцията се провали, европейската дипломация да бъде принудена да проведе
реформи в Турция.
В края на април 1903 година серия от атентати в Солун ускорява избухването на
въстанието. Взривени са сградата на „Банк Отоман“, френският кораб „Гвадалкивир“,
прекъснато е осветлението на града. Повечето атентатори загиват, след като водят
неколкодневни боеве по улиците на града. Европейските държави още от януари 1903 г.
се опитват да проведат известни реформи, но вековните им противоречия не допускат
особен резултат.