БОРБАТА ЗА АВТОНОМИЯ

Ролята, която игра Русия в освобождаването на България, е достатъчно добре известна.

Но по-малко известно е, че това освобождение е предшествано през 1878 г. от голямо
национално движение в страната. Ние говорихме вече за това във връзка с мирната
борба, водена от Екзархията срещу гръцките фанариоти. Тя е придружена от
революционно движение, чиято цел е независимостта на държавата. Подобно на
развитието в Сърбия и в Гърция от началото на XIX век движението намира съюзници
сред полуразбойническите, полуреволюционни планински водачи, известни като
хайдути.

Главните ръководители, така наречените „апостоли" на движението, са революционери

от много по-съвременен тип - интелектуалци, които в много случаи са получили своето
образование в чуждестранни училища и университети. Поколението на „апостолите" се
обявява срещу старите методи за водене на борбата - църковните методи, възприети от
чорбаджиите или от богаташите сред българската колония в Цариград. Народът тръгва
с апостолите и започва ерата на въстанията, която довежда до турските зверства,
разкрити от Гладстон пред цивилизования свят.

30

Македонските българи участват в това движение наравно с българите от старите

предели на страната. Напълно естествено е краят на Руско-турската война да доведе до
въздигането на идеята за „целокупна България", считана в границите на Санстефанския
договор, една България, включваща населението в Турция, което само се обявява за
българско. Протестите на сръбския национализъм са заличени от самите сърби, защото
те, както и г-н Веркович, преди това са признали, че всички области, включени в
границите на бъдеща България, представена от граф Игнатиев, са традиционно
български земи [Трябва да се добави, че географските граници на България, които включват и
Македония, са посочени още преди Санстефанския договор в протоколите на Цариградската
конференция от 1876 година. (Вж. разискванията на 11/23 декември). Както е известно, Санстефанският
договор, сключен между Русия и Турция, бе изменен много съществено от споразумението, сключено в
Берлин, което раздели тази етнографска България на три части: 1) Княжество България; 2) васалната
провинция Източна Румелия; 3) турската провинция Македония.]

Съдбата на Санстефанския договор е известна. Княжество България е разкъсано на

отделни части** и Македония остава в ръцете на турците. Това става причина и основа
на всички по-нататъшни конфликти. „Целокупна България" се превръща в идеала на
българската национална политика. На този политически ход Турция отвръща с
насърчаване на отделните малцинства. Следва период на вътрешни борби с употреба на
средства, за които току-шо завършилата война дава ужасяващи примери. Оттук нататък
сигурност в Македония вече няма. Всеки от съперничещите си народи - българи, гърци,
сърби - изброява своите герои и своите жертви, своите войводи и своите четници в тази
национална партизанска война. Резултатът за всеки от тези

народи са дълги списъци от мъченици. В английската Синя книга от началото на 1904 г.

броят на политическите убийства в Македония достига средно 100 души на месец.
Българите естествено са най-силните; техните чети са най-многочислени и цялостната
им организация има най-здрави корени сред населението на страната. Правителството
на Българското княжество ръководи създаването на македонското движение по времето
на Стефан Стамболов (около 1895 година). Съществува обаче известна разлика между
гледището на официална България, която се старае да използва движението като
инструмент на своята външна политика, и становището на самите революционери,
повечето от които са млади хора, влюбени в идеята за независимост и обладани от един
особен вид космополитен идеализъм.

Революционното движение в Македония твърде често е представяно като продукт на

българските амбиции и българското правителство е считано като пряко отговорно за
това движение. Всъщност обаче ходовете на българското правителство често пъти са
взимани под силното влияние на македонците, които разчитат на общественото мнение,
превъзбудено от печата, както и на пряката пропаганда, провеждана от ръководителите
им. Положително е имало един „Централен комитет"* в София, чийто председател
обикновено е човек, удостоен с доверието на цар Фердинанд. Но този комитет служи
главно като представител на движението в очите на чужденците. В очите на истинските
водачи в движението комитетът винаги е под подозрението, че твърде много служи на
династичните амбиции на царя. Истинската революционна организация се намира в
Македония, тя е безкомпромисна и ревниво пази своята независимост. Що се отнася до
произхода на тази вътрешна организация, трябва да се върнем до 1893 година, когато в
градеца Ресен** малобройна група млади български интелектуалци основава тайно
общество с ясно изразеното намерение „да подготви християнското население за
въоръжена борба срещу турския режим, за да може да се постигнат лична сигурност и
гаранции за ред и справедливост в управлението" - нещо, което може да се преведе като
политическа автономия за Македония. Тази „вътрешна организация" няма за цел
присъединяването на Македония към България. Тя призовава всички националности,
живеещи в трите вилаета на Македония, да обединят своите редици.

Организацията не се отнася с доверие към Европа. Нейната надежда е в енергични

действия от страна на народа. Първите задачи на конспирато-рите са да се сдобият с
оръжие, да го раздадат на младите хора по селата и да ги обучат в ползването на това
оръжие и във воденето на военни действия. Не след дълго това ново развитие е
забелязано от турците, които случайно откриват склад на оръжие и бомби във Виница.
Това разкритие служи като повод за турски репресии и жестокости. Оттук нататък в
борбата за Македония няма никакво затишие. Вместо да се обезкуражат от мъченията и
от убийствата, хората всъщност се включват много по-активно в организацията. За
няколко години страната вече се е подготвила за борба. Цяла Македония е разделена на
военни области, всяка от които има свой войвода и доброволци. Централната
„организация", която събира сили „отвсякъде и отникъде", разполага с редовната
машина на една революционна организация. Тя има „административна полиция",
пощенска и дори разузнавателна служба, чиято задача е да предотвратява ударите на
противника и да наказва „предателите и шпионите". През този период, дори при
уреждане на своите частни работи народът с готовност се обръща към водачите си,
вместо да се отнася до отоманските официални власти и съдии. Хората с готовност
плащат своите вноски на революционната организация. Самоувереността нараства до
такава степен,

32

че започват нападателни акции. Земеделските работници правят опит да стачкуват

срещу своите турски господари, за да получат увеличение на надниците си, които
трябва да достигнат до определения от ръководителите на „организацията" минимум.
Те стават по-смели и вече са готови да рискуват и да излизат в открити битки с
турските войски. Официалният доклад на „организацията" съобщава, че през периода
от 1989 до 1902 година са се състояли 132 стълкновения с 512 жертви. Най-сетне
европейската дипломация проявява интерес. Става известен първият план за реформи,
съставен от Русия и Австрия в резултат на тяхното „съглашение" от 1897 година.
Австрорус-ката нота от месец февруари 1903 г. формулира искания, които са твърде
скромни и не биха могли да разрешат проблема. Резултатът е както обикновено:
Високата порта бърза да предвари действията на Европа, като обещава, че ще въведе
реформи през януари. Македонските революционери са отчаяни. Малка група
екстремисти се откъсва от комитета и се опитва да възприеме насилнически мерки,
които да привлекат вниманието на Европа. През месец юни са хвърлени бомби в Солун.
На 20 юли (стар стил), денят на Свети Илия (Илинден), избухва истинско въстание:
раята вижда, че вече е достатъчно силна, за да се опълчи срещу своите потисници.

Всичко това представлява апогея на „вътрешната организация", а също така и нейното

падение. Героизмът на въстаниците не успява да се наложи над превъзхождащите ги
сили на редовната турска армия. Съотношението е 1:13 или 26 хиляди души срещу 35
100. Има около 1000 души убити и в края на краищата 200 села са опожарени при
турското отмъщение. 12 000 къщи са изгорени, 3000 жени изнасилени, 4700 жители
заклани и 71 хиляди жители са останали без покрив. (Всички тези данни са от
официалния доклад на „Организацията".)
Западането на „Вътрешната организация" започва от този момент с обикновените
последици - деморализация и якобинство. Търсят се предатели и все по-голям брой се
откриват и екзекутират. Средства се събират със заплаха и се употребяват за лични
цели, вместо да помогнат на националната кауза. Принудителното безделие осъжда
хората на безредие и насилие. Първият период на борбата (1897-1904) завършва.