I

ЙОРДАН МИТЕВ
ФИЛИП УЗУНОВ

ПОЛИТИЧЕСКА
ИСТОРИЯ
НА ЗАПАДНА ЕВРОПА
И САЩ
( 1918- 1945)

"л
© Йордан Митев, автор, 1994
© Филип Узунов, автор, 1994
© Димитър Димитров, художник, 1994
© Издателство "Абагар", 1994
ISBN 954-427-149-Х
 ЙОРДАН МИТЕВ
ФИЛИП УЗУНОВ

ПОЛИТИЧЕСКА
ИСТОРИЯ
НА ЗАПАДНА ЕВРОПА
И САЩ
(1918- 1945)
Р ец ен зен т
проф. Андрей П антев

Велико Търново 1994

 Настоящото изследване анализира държавно-политическо­
то и стопанско развитие на западноевропейските държави и
САЩ в междувоенния период. Първата световна война марки­
ра края на "либералната ера" с нейните индивидуалистична ети­
ка, лична гражданска и икономическа свобода и "минимална
държава". Настъпва времето на държавно организираните ма­
сови общества; обществата на масовото производство и масо­
вото потребление, но и на масовите армии и "мегасмъртта".
Завършеното индустриално развитие формира предпоставките
за появата на системните антилиберални алтернативи — фа­
шисткия корпоративизъм и болшевишкия колективизъм. Три­
умфът на тоталитарните феномени предопределя едно ново съ­
държание и перспектива на историческото развитие.
Авторите са преподаватели във Великотърновския универ­
ситет "Св.св. Кирил и Методий". Йордан Митев е доцент в ка­
тедра "Нова и най-обща история". Филип Узунов е асистент в
катедра "Политология". Съавторският способ за създаване на
учебник в случая е прецизиран с оглед професионално най-удач­
ния подбор при разработването на отделните тематични цик­
ли.
 ПРЕДГОВОР

Предназначението на учебника е да послужи като средство

в академичното преподаване и изучаване на модерната евро­
пейска и американска история в периода 1918 —1945 г. В тема­
тичен обхват той не е оптимален за целия курс по Най-нова об­
ща история, но третира ключови проблеми в съвременното
европейско и американско политическо, институционно и сто­
панско развитие. В перспектива учебникът ще се окаже удачно
композиран при програмираното тематично-географско струк­
туриране в отделни академични дисциплини на съвременната
история на Западна Европа, Северна Америка и страните от
Азия, Африка и Латинска Америка.
Авторите на учебника съзнателно не са търсили унифика­
ция при разработването на отделните глави. Всеки от тях си е
запазил правото на подход, метод на изследване и начин на из­
каз. Йордан Митев преимуществено е изготвил темите за на­
ционалните истории на отделните континентални държави и
Великобритания, като участието на Филип Узунов е акцентно
в частта за международните отношения и външната политика,
военностратегическата и политикодипломатическа история на
Втората световна война. Главите Международни отношения и
външна политика 1918 —1932 г. и САЩ 1919—1939 г. са писа­
ни в съавторство.

***

Първата световна война е своеобразен водораздел в исто­

рията на модерния свят, стимулиращ възникването на тенден­
ции и явления, политически структури и стопански модели, ня­
мащи аналог в довоенното обществено развитие. Универсално
следствие от "Голямата война" в политическата организация
на обществата е огромното нарастване ролята на държавата,
на нейните контролиращи, регламентиращи и репресивни фун­
кции. Процесът на естествена, структурна и функционална
трансформация на държавната организация е повлиян както от

5
нуждите на военноикономическата мобилизация, така и от со­
циалните потребности на бурното индустриално развитие.
Военният империализъм и монополистическата стопанска
регламентация разрушават държавата на "лесе фер" и поставят
на нейно място утилитарно-интервенционистката държава. В
този исторически контекст въпреки импулсите на консерватив­
на реставрация, "новият курс" на Франклин Рузвелт поставя на­
чалото на т.нар. държава на благоденствието. Държава с пред­
назначение не само в областта на политическия ред, откъдето
произтича нейната суверенност, но и национална структура, ръ­
ководеща икономическия живот и разпределението на ресурси
в социалната сфера.
Следвоенните антилиберални тенденции, разбирани и като
политически нагласи и ориентации, и като интелектуален кли­
мат, концентрират реална власт в държавните системи, пред­
поставяйки възможности за широкомащабно "социално инже­
нерство". В най-драстичен и свиреп вид този способ на
социално управление се осъществява в тоталитарните държа­
ви — нов и труднообясним феномен в съвременното държав­
но-политическо развитие. Модерната история до 20-те години
на XX век не познава подобна акумулация на политическа, иде­
ологическа и репресивна власт. Новата роля, структура и фун­
кции на тоталитарната държава е същностна, качествена про­
мяна, водеща до създаването на държава от "нов тип", до нова
история и социология на държавата.
Що се отнася до цялостния тоталитарен феномен, той е стра­
ничен продукт на едно завършено индустриално развитие,
предполагащо общество на идеологически мотивиран масов
политически активизъм. Класовата теория на Ленин и расова­
та доктрина на Хитлер са онези политически "мегамитове", ко­
ито мобилизират и ангажират огромни човешки маси с опре­
делени политически цели и по същество предопределят едно
ново историческо развитие.
Най-новата история е ера не само на Държавата, но и на
национализма. Първата световна война става каталитичен ек­
вивалент на Френската революция. Тя разрушава "легитимис-
тка Европа" на многонационалните династически империи и
дава политически хоризонт на национализма, иредентизма и
етническата ксенофобия. За разлика от национализма на бур­
жоазните революции, който се вписва в общия демократичен
поток и е предимно антиаристократичен, антидйнастичен и ан-
тиклерикален, национализмът в междувоенна Европа е импер­

6
ски, шовинистичен и ксенофобски. Той формулира национал­
ни цели и външнополитически етос, базирани върху основата
на т.нар. реалполитик. Обяснявайки нейната инстинктивна при­
рода и корени, основоположникът на американския "полити­
чески реализъм" Р.Нибур пише: "Във всяка социална група, ин­
дивид или държ ава същ ествуват експанзионистически
отклонения, коренящи се в инстинкта за самосъхранение и чес­
то излизащи извън предела на този инстинкт. Така волята за
живот се превръща във воля за власт... За възприемчивото съз­
нание обществото винаги ще наподобява джунгла, каквото то
в действителност е." В интерпретацията на Нибур "реалполи-
тиката" е въплъщение на егоистичния, морално-етически рела-
тивизъм в областта на външната политика.
Версайският мир не донася на Европа и света (за разлика
от Виенския конгрес през 1815 г.) действен баланс на силите, от
една страна, поради необходимостта от съобразяване с прин­
ципа на националния суверенитет и прокарването на нови гра­
ници на мястото на Германската, Австро-унгарската и Руска­
та империи и, от друга, поради натиска на френската
общественост за възмездие срещу Германия. Устойчива чрез
доминация структура на международни отношения съществу­
ва докъм началото на 30-те години. Политическият и военен
упадък на Третата република, английската политика на "уми-
ротворяване" и американският изолационализъм предопреде­
лят съществуването на геополитически пространства, където
Версайско-Вашингтонската система не може да бъде защитена
с военна сила. Японският далекоизточен експанзионизъм пър­
ви оползотворява този силов вакуум, нанасяйки непоправим
удар върху миротворческия престиж на Англия, Франция и
САЩ. Във външната политика загубата на престиж означава и
загуба на власт. В този смисъл либералните демокрации прес­
тават постепенно да бъдат силови гаранти на версайското по­
литическо статукво.
Японският експанзионистически ревизионизъм осигурява
свободата на действие на другите големи ревизионистически
сили — Германия и Италия. В средата на 30-те години Герма­
ния гради успеха на външната си политика не върху официал­
ните отношения и договори, а върху релативистката политика
на свобода на действие. През 1939—1940 г. комунистическа Ру­
сия експлоатира в пълна степен този принцип, запазвайки най-
много алтернативи за успешно външнополитическо и военно
действие.

7
 Етатично-колективистичните промени в политическата,
икономическата и социалната организации на модерните об­
щества и базираните върху империализма, релативизма и ба­
ланса на силите външни отношения между националните дър­
жави са двете най-важни, емблематични същ ности в
историческото развитие на Европа и света между двете светов­
ни войни. Те формулират нови изследователски пространства,
обект на изследване на хронологически еманципираната и пред­
метно интердисциплинарна, академична дисциплина Най-нова
обща история.

От авторите
 МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ И
ВЪНШНА ПОЛИТИКА (1919-1932)

ПАРИЖКА МИРНА КОНФЕРЕНЦИЯ 1919 г.

През есента на 1918 г. по фронтовете на Първата световна

война войските на Антантата преминават в общо и решително
настъпление. Съюзниците на Германия започват да капитули­
рат един след друг (България на 29 септември 1918 г., Турция
на 30 октомври 1918 г. и Австро-Унгария на 3 ноември 1918 г.).
В края на месец септември генерал-фелдмаршал Ерик фон Лу-
дендорф информира членовете на германското правителство
"че състоянието на армията изисква незабавно примирие". На
4 октомври канцлерът Макс Баденски открива преговорите за
примирие с американците на базата на "14-те точки" на Уил-
сън от януари 1918 г.
"Четиринадесетте точки" на президента Уилсън е етично
формулираната програма на американския либерален интер­
национализъм. Тя е проектирана да се превърне в справедлив
принцип на следвоенното мирно урегулиране. Чрез т.нар. ко­
ментари на полковник Хаус, направени в края на октомври
1918 г., са ревизирани част от предимствата на Централните си­
ли и програмата придобива явно изразен антигермански и ан-
тируски характер.
Германците не са информирани своевременно за тази
промяна в мирната политика на съюзниците и на 11 ноември
1918 г. в Компиен статссекретарят на Министерството на вън­
шните работи Ерцбергер подписва съглашението за примирие.
Според условията на примирието в течение на 15 дни Герма­
ния трябва да евакуира своите войски от Франция, Белгия,
Люксембург, Елзас и Лорен, да освободи левия бряг на Рейн,
да предаде на съюзниците 5000 оръдия, 2500 картечници, 1700
самолета, 5000 локомотива, 150 000 вагона, 5000 камиона, 100
подводни лодки, 6 линейни кораби и 10 броненосеца. Герма­
ния е длъжна да изведе своите войски от Австро-Унгария, Тур­
ция, Румъния и Русия.
На 18 януари 1919 г. в Париж се открива конференция за из­
работването на мирните договори с Германия и другите побе­
дени страни. В конференцията участвуват 27 държави, воюва­
щи на страната на Антантата, разделени в четири категории. В

9
първата влизат воюващите велики сили, "които имат интереси
от общ характер" — САЩ, Великобритания, Франция, Италия
и Япония. Фактически от делегатите на тези държави, предста­
вени в органите на конференцията — Съвета на десетте, Съве­
та на петте и Съвета на четирите, се вземат най-важните реше­
ния. Германия и другите победени държави не са допуснати в
работата на конференцията.
Парижката мирна конференция продължава пет месеца и е
един от най-представителните и в същото време неудачни фо­
руми в модерната дипломатическа история. Нерационалната
организация на конференцията, липсата на съгласувана прог­
рама и противоречията в националните стратегии за мирно
уреждане провалят вземането на ефективни и дълготрайни ре­
шения. Френската непримиримост към Германия, проектира­
на по посока на федерализиране, и стремежът към превръща­
нето й в стопанска и съпротивителна второстепенност среща
решителна англо-американска съпротива. В този случай анг­
лийската и американската делегации се ръководят от различни
мотиви.
При британците доминира "великолепната подсъзнателна
традиция" на баланс на силите, осъществена в ситуацията на
запазена относително силна и стабилна в политическо и ико­
номическо отношение Германия — гарант срещу френското
континентално могъщество и интервенционистките аспирации
на болшевиките. Английската позиция по отношение на анти-
германския, френски максимализъм е оповестена в т.нар. доку­
мент от Фонтенбло от 25 март 1919 г. (Документът представ­
лява меморандум на Лойд Джордж до Клемансо): "Вие можете
да лишите Германия от колониите й — пише Лойд Джордж,
— да сведете армията й до размерите на полицейска сила и
флота й до степента на държава от пети ранг. В края на краи­
щата, това е безразлично: ако сметне мирния договор от
1919 г. за несправедлив, тя ще намери средства да отмъсти на
победителите... По тези съображения решително възразявам да
се откъсва от Германия повече немско население в полза на дру­
ги нации, отколкото е необходимо."
При Уилсън в решаването на германския проблем преобла­
дава стремеж за съхраняването на моралния престиж на "14-те
точки", да се запази Германия като икономически фактор и про­
дуктивен стопански контрагент и да се засили ролята на Об­
ществото на народите (ОН) в окончателно решаване съдбата
на великата държава. Американската позиция на конференци­
ята е уязвима в два пункта, ловко използвани от Клемансо;
прогресиращото заболяване на президента Уилсън и републи-

10 ) ' (·

/ νί
канското мнозинство в Сената, изискващо включването на док­
трината Монро в устава на ОН. Срещу концесията за включ­
ването на доктрината Монро в устава на ОН Уилсън прави зна­
чителни отстъпки по френското искане за френски мандат на
Саарска област, англо-френска окупация на левия бряг на Рейн
и демилитаризацията на петдесеткилометровата зона на десния
бряг на р. Рейн. «ч
На 28 юни 1919 г. в Огледалната зала на Версайския дворец
се подписва мирният договор с Германия, по силата на който
се задължава да върне на Франция областите Елзас и Лорен в
границите от 1870 г. с всички мостове на Рейн. Каменовъгле­
ните мини в Саарския басейн преминават в собственост на
Франция, а управлението на областта е предадено на ОН за 15
години. След изтичането на този срок плебисцит трябва да ре­
ши окончателно на кого да принадлежи Саар. Левият бряг на
Рейн се окупира от Антантата за 15 години. Територията, пет­
десет километра източно от Рейн, напълно се демилитаризира.
Окръзите Айпен и Малмеди след осъществен плебисцит пре­
минават към Белгия. Същото става със Северен Шлезвиг, кой­
то преминава към Дания.
Германия признава и се задължава да уважава независи­
мостта на Австрия. Тя признава и се отказва в полза на Чехос­
ловакия от Гулчински окръг, а в полза на Полша от т.нар. Пол­
ски коридор (разделящ Прусия на две части), от Познански
район, част от Горна Силезия и гр. Данцинг — превърнат в ос­
вободен град, намиращ се под защитата на Лигата на нации­
те. Германия се отказва от Мемел (Клайпеда), който през
1923 г. е предаден на Литва. Териториалните претенции на Пол­
ша не са задоволени напълно, като тя не получава широка по­
лоса на изход към Балтийско море.
По силата на версайското споразумение Германия трябва
да се откаже от всичките си колонии в полза на съюзниците.
Англия и Франция си поделят Того и Камерун. Германска
Югозападна Африка е дадена на Южноафриканския съюз, гер­
манска Източна Африка на Англия, германската част на Нова
Гвинея на Австралийския съюз. Към Япония са присъединени
Каролинските, Марианските и Маршалските острови. Предос­
тавени й са също правата на Германия на полуостров Шандун.
Съгласно военните клаузи, числеността на германската ар­
мия е ограничена на 100 000 души (офицерският корпус не тряб­
ва да надхвърля 4000 души). Общата военна повинност в Гер­
мания е отменена, като армията се комплектува на добровол­
чески принцип. Германският генерален щаб е разпуснат и драс­
тично са съкратени военноморските сили. Флотата е сведена до
' V r .o W р № «**· 'C O V rin Орчгч iM i 1 » t
6 броненосеца, 6 леки крайцера, 12 контраминоносеца и 12 ми-
ноносеца. На Германия е забранено да притежава тежка арти­
лерия, авиация, танкове и подводници. Укрепленията и крепос­
тите по нейните граници подлежат на разоръжаване и
разрушаване.
Версайският договор вменява във вина на Германия и на
нейните съюзници отговорността за започването на войната.
На тази морализаторска основа победителите аргументират
претенциите си за тежки репарации по отношение на Германия
и нейните военновременни съюзници, точният обем на който
се възлага на репарационна комисия.
"Картагенският мир", предложен на Германия, и унизител­
ната церемония по подписването му задълго стимулират ре-
ваншистките тенденции в германското общество. Версайският
мир легитимира междувоенния германски свръхнационализъм
и всеки траен екстремистки стремеж, довел до разпадането на
Ваймарската република, разглеждана като продукт, натрапен
отвън.
Според по-реалистични преценки, въпреки суровите усло­
вия, наложени на Германия от Версайския договор, тя съхра­
нява значими структури и ресурси за възраждане на експанзи-
онистичния си потенциал, а репарационната система на
следвоенните плащания дестабилизира почти в еднаква степен
икономиките както на Германия, така и на нейните бъдещи про­
тивници. За Дж.М.Кейнс "проклетият договор е формула за
икономическо бедствие и бъдеща война".
Важна съставна част от Версайския договор е пактът на Ли­
гата на нациите. Идеята за създаване на Лигата (Обществото
на народите) е лансирана от британски либерално-пацифистки
среди през 1916 г. и фигурира в "14-те точки" на Уилсън. При
програмирането в Устава на структурата и функциите на ОН
всяка от великите държави се опитва да включи елементи, об­
лагодетелстващи собствената й външнополитическа доктрина.
В крайна сметка ОН се оформя като съюз за взаимна сигур­
ност, за запазване на континенталното и световното статукво,
утвърдено от следвоенните мирни договори. Републикано-изо-
лационисткото мнозинство в американския сенат не ратифици­
ра Версайския договор поради наличието на клаузи за Общес­
твото на народите, отчуждаващи суверен прерогатив на
Конгреса в полза на колективно взети извъннационални реше­
ния (като например използване на американски войски в ситу­
ация на криза).
В приетия на Парижката мирна конференция Устав на Ли­
гата на нациите са формулирани фундаменталните цели на ор­

12
ганизацията: съкращаване на въоръженията до минимум; обез­
печаване на националната безопасност; взаимна гаранция на
териториалната цялост на страните, членове на Лигата на на­
циите; в случай на възникване на война или угроза от война
предприемане на мерки, способни да запазят мира; разрешава­
не на споровете между нациите по пътя на политическите ре­
шения.
Уставът на ОН предвижда приемане на финансови и воен­
ни санкции към държавата, извършваща акт на агресия. Меха-
низмът на вземане на решения обаче е тромав и неефективен,
особено по отношение на косвената или друга неконвенционал-
на форма на агресия.
Институционната структурираност на ОН се представлява
от Общо събрание на националните членове (Асамблеята) и
Съвет, при който е учреден постоянен секретариат. Съветът на
Лигата на нациите първоначално се състои от четири постоян­
ни членове (Англия, Франция, Италия и Япония) и пет непос­
тоянни членове, избирани от Асамблеята за определен срок.
При Секретариата на ОН са създадени такива органи, като Ко­
мисия по разоръжаването, Международно бюро по труда, Па­
лата на международното правосъдие и др.
Обществото на народите признава, че всяка война "интере­
сува цялото Общество на народите" и последното е задълже­
но да вземе всички мерки за запазване на мира. По искане на
всеки член на Обществото на народите незабавно се свиква Съ­
вета. В случай че възникне конфликт между членове на ОН, те
трябва да го внесат за разглеждане в Арбитражния съд или в
Съвета.
Лигата на нациите е проектирана и като орган за поддър­
жане на мандатната система. В системата на мандатите влизат
бившите германски колонии и териториите, откъснати от бив­
шата Османска империя. Изобретяването й е свързано с жела­
нието да се заобиколи германската претенция за перспективно
обвързване на репарационните задължения със стойността на
загубените колонии като част от контрибуцията. Мандатният
принцип създава възможност за отнемане колониите на Гер­
мания без каквато и да е компенсация.
Подмандатните територии са разделени на три групи в за­
висимост от достигнатата степен на политическо и стопанско
развитие, като предпоставка за бъдещо държавно организира­
не на нациите. На Япония е предоставен мандат върху Мари-
анските, Маршаловите и Каролинските острови, управлявани
по законите на Япония и като съставна част от нейната тери­
тория; на Франция — Сирия, Ливан, на части от Того и Каме­

13
рун; на Англия — Палестина, Трансйордания, Ирак, Танганай-
ка, на части от Того и Камерун; на Южноафриканския съюз —
Германска югозападна Африка; на Австралия — германската
част от Нова Гвинея.

М ИРНИТЕ ДОГОВОРИ СЪС СЪЮЗНИЦИТЕ

НА ГЕРМАНИЯ
Световният военен конфликт оказва решаващо въздействие
върху процесите на етническа и държавна дезинтеграция на
многонационалните империи. Националистическият импулс,
стимулиран от военното поражение и частично насърчаван от­
вън, довежда до разпадането на три империи — Руската, Авс-
тро-Унгарската и Турската. Възникват нови национални дър­
жави в Централна и Югоизточна Европа: Чехословакия,
Полша, Сърбо-Хърватско-Словенско кралство (Югославия),
Австрия и Унгария, което собствено е ново предизвикателство
към справедливостта и ефективността на системата на мирно
урегулиране.
При очертаване на новите европейски граници великите
държави победителки трябва да преодоляват политическия ек­
стремизъм на националистическите движения и незримите, но
взривоопасни в перспектива действия на малцинствения наци­
онализъм и иредентизъм. След войната Европа се нуждае от
справедливи граници, очертани по национален признак, а не от
изкуствени и нежизнеспособни в политическо и съпротивител­
но отношение държавни формации, продукти на търсения "ба­
ланс на силите", а не следствие от държавнотворчески тради­
ции, хомогенна национална общност и език.
Мирният договор с Австрия е подписан на 10 септември
1919 г. в парижкото предградие Сен-Жерман-ан-Ле. В догово­
ра получава международно признание фактът на отпадането от
Австрия на нейните славянски владения и образуване на нови
държавни формирования в Централна и Югоизточна Европа.
Заложени са и международно-правните основи на съществува­
нето на независимата австрийска държава, категорично е отх­
върлена възможността от бъдещ "аншлус" между Германия и
Австрия.
По силата на Сен-Жерменския договор Австрия признава
независимостта на Чехословакия и отстъпва бившите си про­
винции Бохемия, Моравия и принадлежащите към нея части от
Силезия. Австрия признава независимостта на Югославия и се
отказва от своите южнославянски територии. Разделянето на

14
 :о.Гель*олаив^г
;нилмт»ридован:
Любех

Гдмбург Ш твттм
Бремен 0 (Щецяя)

I БЕРЛИНф
Б ранденбург
Магдебург*

Л е*пциг°
.Кельй
БЕЛЬГИЯ

■ранкфурт

Нюр«берг° * Территории, отошедшие от Германии

Задьаб]
Граници Германии на 1914 г.
Граници Германии после Версальского мир»
(н а 1923 г.)
Территории, отошедшие от Германии
в 1919-1921 гг.
Саарская область, переданная на 15 лет под
управление Лиги наций
7 7 7 7 7 Л Демилитаризованная Рейнская область (лев.ий б е -
Υ / / / / Λ per р е й н а оккупирован войсками Антанти на 15 лет)
по Версальскому мирному догоаору
(обозначени цнфрамн)
1 Зльзас и Лотарингия (возвращени Ф ранцнн)
2 Зйпен, Мальмеди (и Бельгии)
3 Данциг (Гданьск.) превращ ен · „волький го род1
4 Зем ли, возвращ енние Польше
5 Часть Верхней Силезии (к Польше по пла-
бисциту 1921 г.)
6 Часть Ш лезвига (к Данни по плебисциту
1920 г.)
7 М емельская область (с 1920 г. под контрола
держав А нтанти, с 1923 г. к П итае)
8 Гульчинский район ( » Чехословакнм)
^..■■9 'У***

Германия по Версайския мирен договор 1919 г.*

тези територии между Италия и Югославия е осъществено с

Рапалския договор от 1920 г. Италия получава Юлийска Край­
на, почти цяла Истрия с Триест, пристанището Задар и редица
острови по далматинското крайбрежие (70% от населението на
провинциите е от славянски произход). В състава на Югосла­
вия от бившите австрийски владения влизат Словения, Далма­
ция, Босна и Херцеговина.

* Картите в изданието са от "Новейшая история зарубежнмх стран", т. 1,

"Просвещение", Москва, 1967 (бел. авт.).

15
 По Сен-Жерменския договор Австрия се отказва от всички
права върху Галиция, Италия получава Южен Тирол (област­
та Алто Адиджи) с хомогенно немско малцинство, обект на те­
риториален спор между Италия и Германия през целия след­
военен период.
Според санкциониращите военни клаузи на мирния дого­
вор всеобщата военна повинност е отменена, като на Австрия
се разрешава да има армия не повече от 30 000 войници, ком­
плектувана на доброволчески принцип. Австрия е задължена
да предаде своя военен и търговски флот на победителите ка­
то част от репарационните задължения.
На 4 юни 1920 г. в големия Трианонски дворец във Версай
се подписва мирният договор с Унгария. Договорът е едноти­
пен със Сен-Жерменския мирен договор. Той юридически
оформя отпадането от Унгария на нейните славянски владения,
признава независимостта на самата Унгария и налага тежки ре-
парационни задължения.
Унгария признава независимостта на Югославския, като й
предава: Сърбо-Хърватско-Словенското кралство, Хърватско,
Словения, Бачка и западната част на Банат. На Чехословакия
са предадени Словакия и Задкарпатска Украйна. Областите
Трансилвания и Източен Банат са отстъпени на Румъния. Спо­
ред Трианонския договор пределната численост на унгарската
армия е установена на 35 000 души, формирана на добровол­
чески принцип. (Ньойският договор с България не е обект на
настоящото изложение поради пространните изследвания в на­
ционалната историография.)
На 10 август 1920 г. държавите победителки сключват с Тур­
ция Севърския мирен договор, оформящ разделянето на Тур­
ската империя. Турция губи около 80% от своите владения (Па­
лестина, Трансйордания, Ирак, Сирия, Армения, Кюрдистан,
Източна Тракия и други територии). На черноморските проли­
ви е установен международен контрол от специална комисия.
Зоната на проливите подлежи на пълно разоръжаване и се обя­
вява за открита за търговските и военни кораби на всички на­
ции. На Турция е наложен (възстановен) режимът на капиту­
лации, освобождаващ чужденците от действията на турската
юрисдикция и подчинявайки ги на юрисдикцията на техните
консули.
За управлението на турските финанси е учредена специална
международна финансова комисия. Режимът на капитулации­
те и извъннационалният контрол върху финансите фактически
лишава Турция от суверенитет и я превръща в колония.

16
 Версайският мирен ред, проектиран като трайна система на
международни отношения, не издържа предизвикателствата на
времето. Неговият най-голям недостатък в морален и факти­
чески план е нарушаването на прокламирания принцип на са­
моуправление и на естествените етнически граници. Версайска-
та система създава повече проблеми на Европа, отколкото
решава. Създадените на мястото на довоенните многонацио­
нални династически империи национални държави не са етни­
чески хомогенни. Малцинственият сепаратизъм и национали­
зъм, подхранван от неефективното и неравномерното
стопанско развитие, нарушава вътрешната им политическа и
социална стабилност и прави тези държави уязвими от авто­
ритарни изкушения или революционни експерименти. Спотае­
ният, но латентен етнически национализъм винаги е в готов­
ност да предизвика мощна социална колизия или непрограми-
ран междудържавен конфликт.
Поривът към самоопределение и самоуправление е изклю­
чително силен в колониите и подмандатните територии. В Ин­
дия Махатма Ганди започва първата кампания "сатия граха"
(пасивна съпротива). Избухват антибритански въстания в Еги­
пет и в Ирак, безредици в Пенджаб и истинска националноос-
вободителна война, ръководена от Кемал Ататюрк в Турция.
Системата на мандатите, вместо да цивилизова страните и да
ги подготви за самоуправление, се превръща в обикновена при­
турка към колониалната система.
Непоследователна и объркана е политиката на държавите
от Антантата към Съветска Русия. Неуточнената формула на
поведение едновременно допуска осъществяване на стопански
връзки с болшевишката държава и подпомагане на нейните
противници. Широкомащабна интервенция не се осъществява,
а малките контингенти на съюзническите армии не са в състо­
яние да мобилизират и интегрират вътрешните антиболшевиш-
ки сили. Разпилените опити на Антантата да формира единен
антиболшевишки блок не се увенчават с успех. За Полша бол-
шевиките са също толкова големи врагове, каквито са монар­
хистът Колчак и националистът Деникин. На болшевишкия ре­
жим даже се гледа с подозрителна благосклонност, като
елемент от общия хаос, разруха и разпад на бившата многона­
ционална империя. Това обстоятелство пряко облагодетелст­
ва съюзниците на Антантата, Полша, Румъния и Чехословакия
и ги подтиква да грабнат неохраняваните погранични терито­
рии.
В общ геополитически план Версайската система облагоде­
телства в най-значителна степен Франция. Континенталната й

2. 17
 0 Т»»рШ1
k Petaie-
’Уртия)

Адексднд|> Мосул!
Антиоз

т /.
Л Т рипол

V БЕЙРУЪ
щ ш № ДАД:

ш Кт
^А кабаЗ

Яйяжяа Мандатние территории •—— Граници государств после первой мировой войни
022223 Великобритании с 1920 г.
- —— Граници внутрн мандатния террнторнй
F^NVsNXM Мандатние территории
Франций с 1920 г. 1 Санджак Александретти (возвращен Турции в 1939 г.)
- ............... Южная граница Турции 1^0 9 150 300 км
к 1914 г.

Мандатни територии в Близкия и Среден изток след Първата

световна война

доминация се крепи на три фундаментални фактора — свръх­

мощна армия, победена и омаломощена Германия и разпада­
ща се и обезкръвена от гражданската война Русия. В допълне­
ние идват съюзниците в Централна и Източна Европа,
обединени в регионалната "Малка Антанта" (Чехословакия,
Югославия и Румъния) и Полша, като най-важен отделен съ­
юзник.
В перспектива обаче френското могъщество няма изгледи
за стабилно и трайно лидерство. Ниският демографски растеж,
перманентните правителствени кризи и хроничната финансова
и стопанска нестабилност формират отначало скрити, но трай­
ни в перспектива тенденции на политически и социален упадък
на френската държава. Колебливата позиция на Франция по
"руския въпрос" и репарационният проблем са първите симп­
томи на този кризис.

18
 Англия запазва по-стабилни дългосрочни позиции като си­
лов фактор в световната политика. В геополитическо отноше­
ние водещата й роля в Близкия изток и господството по мор­
ските комуникации към Индия са абсолютни. Американският
антиколониализъм, религиозният фундаментализъм, национа­
лизмът и в последна сметка експортираният от Русия комунис­
тически интернационализъм, асоцииран с идеята за самоуправ­
ление, създават сериозни проблеми и трудности в поддържане
интегритета на империята. Превръщането на Италия и Япония
в "експанзионистки велики сили" през първата половина на три­
десетте години и концентрираните усилия на Германия за ре­
зервиране на Версайската система правят Великобритания фа­
тално зависима от американската благосклонност и намаляват
нейната значимост на първостепенна сила.
Следвоенната мирна система предизвиква дългосрочни
противоречия между бившите съюзници и най-вече между
Франция и Италия, САЩ и Япония. (Впоследствие и двете дър­
жави, Италия и Япония, минават на страната на Германия в
ревизиране на тази система.) Опитите на Франция да възпира
апетитите на Италия към Балканите и на САЩ, стремежът на
Япония към утвърждаване в Китай формират могъщи центро­
ве на конфликтност, маркиращи цялото следвоенно междуна­
родно развитие.
Липсата на координиран и съгласуван интерес между съюз­
ниците от Антантата разрушава оптималността на антигерман-
ската и антируската насоченост на Версайската система. Гер­
мания и Русия използват стратегически вътрешните съюзни­
чески недоразумения за свои политически цели: Германия —
по репарационния въпрос и за запазване на икономическия и
военния си потенциал, а болшевишкият режим в Русия — за
международното си утвърждаване и легитимиране.

ВАШИНГТОНСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ И ДОГОВОРЪТ

НА "ДЕВЕТТЕ ДЪРЖАВИ"
Версайското мирно уреждане не е в състояние да реши ки­
тайския проблем и въпроса за военноморското разоръжаване.
Войната нарушава крехкото равновесие на силите в Далечния
изток категорично в полза на Япония. Англо-японският съю­
зен договор, подновен през 1911 г. за срок от 10 години, и раз­
падането на руската евроазиатска империя съдействат за япон­
ското утвърждаване и доминация в азиатско-тихоокеанския
район.

19

I
 Наложените на Китай през 1915 г. "21 условия" превръщат
страната в полузависима държава с ограничен суверенитет.
Заграбването на бившите германски територии, полуостров
Шандун и пристанище Циндао и поддържането на войски в
Южна Манджурия се третират като условие за непосредствен
контрол върху Китай чрез налагането на окупация на изконни
китайски територии. Опитите на японците да окупират руско­
то тихоокеанско крайбрежие и да завземат Северен Сахалин
допълнително засилват представата за необузданите японски
експанзионистични амбиции на фона на незначителните й зас­
луги във войната срщу Германия.
Вашингтонската конференция, подготвена и осъществена от
администрацията на президента Хардинг, се провежда от но­
ември 1921 до февруари 1922 г. Тя е проектирана да подобри
позициите на САЩ в района на Далечния изток чрез диплома­
тическо възпиране на уголемяващата се японска мощ. В кон­
ференцията участват девет държави: САЩ, Британската импе­
рия (А н гл и я, К а н а д а , А в с т р а л и я , Н о в а Зе лан ди я,
Южноафриканският съюз, Индия), Япония, Франция, Италия,
Белгия, Холандия, Португалия и Китай. Болшевишка Русия не
е допусната на конференцията. Във Вашингтон присъстват де­
легации на контролираната от болшевиките Далекоизточна ре­
публика (ДРВ).
На 13 декември 1921 г. е подписан първият договор на Ва­
шингтонската конференция — трактатът на четирите държави
— САЩ, Англия, Япония и Франция, за съвместна защита на
"правата" на всяка от споменатите държави за островните вла­
дения и островните територии в района на Тихия океан. Спо­
разумението е сключено за срок от 10 години, като след рати­
фицирането му англо-японският съюзен договор, възобновен в
1911 г., губи сила.
През февруари 1922 г. на подписания допълнителен прото­
кол се пояснява, че понятието "островни владения и островни
територии" включва за Япония Карафуто (южната част на ос­
тров Сахалин), Формоза (Тайван), Пескадорите и островите, за
които Япония е получила мандат. На 4 февруари 1922 г. пра­
вителствата на четирите държави декларират, че ще зачитат
правата на Холандия и Португалия, свързани с техните остров­
ни владения в басейна на Тихия океан. "Договорът на четири­
те държави" е по същество гаранционен пакт за територии из­
вън метрополиите, преразпределени като резултат от войната.
Ключов политически въпрос, разискван на конференцията,
е проблемът с Китай. На 4 февруари 1922 г. Япония сключва с
Китай съглашение, с което се задължава да освободи полуос­

20
тров Шандун, а Великобритания се отказва в полза на Китай
от арендуваната територия Вейхайвей, запазвайки присъствие­
то си в Кулон. Два дена по-късно е подписан договор на девет
държави за политиката по отношение на Китай. По силата на
договора държавите се задължават да уважават суверенитета,
независимостта и териториалната неприкосновеност на Китай,
както и властта на отговорното китайско правителство. Прин­
ципът на особените преимущества и привилегированите сфери
на влияние е заменен с либералното изискване на "отворените
врати" и "равните възможности" за търговско и индустриално
проникване. Отменени са унижаващите китайската държавност
право на екстериториалност и свързаното с него присъствие на
чуждестранни войски.
Най-разгорещени дебати на конференцията се провеждат по
дефиниране принципите за ограничаване размера на морските
въоръжения. Американската позиция за намаляване от всяка
държава на общия тонаж на линейния, крайцерския и подвод­
ния флот в пропорции, установяващи равенство на британския
и американския флот и значително ограничаващи флота на
Япония, е категорично отхвърлена.('Британия, разполагаща с
най-мощните оперативни крайцерски съединения, мотивира
тяхното запазване с нуждата от охрана на морските комуника­
ции на огромната си колониална империя. Японците,пък въз­
разяват срещу американската пропорция 5:5:3 за национални­
те флоти на Англия, САЩ и Япония и предлагат своя
пропорция 10:10:7. Частични дискусии се водят и по размера
на сухопътните армии, най-вече тези на Франция, но без пос­
тигане на позитивни резултати.
На 6 февруари 1922 г. САЩ, Англия, Япония, Франция и
Италия подписват "договора на петте държави" — за ограни­
чаване на морските въоръжения и установяване на следното съ­
отношение на размерите на линейния флот — 5:5:3:1, 7:1,7. В
брой линейни кораби перспективното съотношение трябва да
бъде следното. Англия се задължава да разполага най-много с
20 линейни кораба с общо 558 950 тона, САЩ — 18 кораба с
525 850 тона, Япония — 10 кораба с 301 320 тона, Франция —
10 кораба с 221 170 тона, Италия — 10 кораба с 182 800 тона.
Водоизместимостта на линкорите се ограничава до 35 000 то­
на, а калибърът на оръдията до 16 дюйма.
Решенията на конференцията потвърждават фактическото
отказване на Англия от основния принцип на британското мор­
ско могъщество — да има флот, равен на флотите на двете най-
силни в света морски държави. Японците получават важни кон­
цесии, свързани с фиксираните договорни задължения на

21
Великобритания и САЩ, да не изграждат военни бази на по-
малко от 5000 км разстояние от островната империя. Амери­
канците се лишават от възможността да укрепват военните си
бази в Гуам и Филипините, а Великобритания, въпреки че има
такава възможност по отношение на Сингапур, до Втората све­
товна война не я оползотворява.
Вашингтонските съглашения, като допълнение към Версайс-
ката система, установяват нов режим на равновесие на силите
в Тихия океан. Равновесие, неустойчиво и динамично, изисква­
що във всеки един момент твърди и решителни мерки от стра­
на на либералните демокрации. В геостратегически план ва­
шингтонските решения за морско разоръжаване и базиране в
ситуация на решителни японски географски и комуникационни
предимства и при условията на омаломощена и разчленена Ру­
сия предопределят през тридесетте години японския хегемони-
зъм в Далечния изток. В централната и южната част на Тихия
океан няма да съществува съсредоточена военна сила, способ­
на да спре започналото през 1931 г. японско завладяване на Ки­
тай.

ПЪРВИ КОРЕКЦИИ НА ВЕРСАЙСКАТА СИСТЕМА.

ГЕНУЕЗКАТА И ЛОЗАНСКАТА КОНФЕРЕНЦИИ.
ГЕРМАНО-РУСКОТО ПРИЯТЕЛСТВО
Опасностите и рисковете от възраждането на Германия имат
нееднозначно тълкуване в столиците на Англия и Франция.
Франция с нейния неблагоприятен демографски растеж е осо­
бено чувствителна към запазения германски индустриален и ре­
сурсен потенциал. Версайският договор е по-скоро унизителен,
отколкото съсипващ за Германия. (Всички икономически нес­
полуки на Ваймарската република са следствие главно от хро­
ническата и политическата нестабилност.) Договорът не създа­
ва ефективни механизми за удържане в приемливи рамки на
германския милитаризъм и най-вече за осъществяване на посо­
чените в членове 168 и 169 на Версайския договор мерки за ра­
зоръжаване на Германия. Чрез холдингови компании немските
военноикономическите групировки организират оръжейно про­
изводство във Финландия, Швеция, Испания и Русия.
На 16 април 1922 г. представители на германската и руската
делегации на Генуезката икономическа конференция подписват
т. нар. Рапалски договор, с който двете правителства нормали­
зират отношенията си чрез отказ от взаимно обезщетение за во­

22
енните и невоенни разходи и вреди, причинени от тях и на тех­
ните граждани през време на войната. Германия признава на­
ционализацията на германската държавна и частна собственост
в Русия. Русия се отказва от дял в германските репарационни
плащания. Според изискването на договора Германия и Съвет­
ска Русия се задължават незабавно да възстановяват диплома­
тически и консулски отношения. Рапалският договор и герма-
но-руското сближаване са пряко следствие от антигерманската
и антируската насоченост на Версайската система, на френско-
полския военен съюз от 1921 г. и провежданата по същото вре­
ме Генуезка икономическа конференция (април-май 1922 г.).
Руската делегация на конференцията, водена от Г. В. Чиче-
рин, желае многостранно и глобално решение на въпроса за
руския дълг чрез частично признаване на правомерността на
претенциите за неговото връщане. Руснаците декларират готов­
ност за изплащането на дълга при условия на достатъчна и пре­
вантивна финансова помощ за икономическо възстановяване,
гарантирана с концесии. На конференцията в Хага (юни-юли
1922 г.) руската страна подновява предложението си да върне
част от дълговете на царското правителство срещу правото й
да получи кредити и икономическа помощ.
Отказът руските предложения да получат удовлетворител­
но разрешение подтиква съветската дипломация да урегулира
поотделно с всяка страна политико-стопанските си връзки. Още
през март 1921 г. е подписано британо-съветско търговско съг­
лашение. През май 1921 г. търговски съглашения са подписа­
ни с Германия, Норвегия, Австрия и Италия. Съветска Русия
стабилизира отношенията си чрез дипломатическо признаване
с Афганистан, Иран и Турция. Осъществен е пробив в бавния
и труден процес на международното признаване на болшевиш-
ката държава.
Първото, извършено чрез сила преформулиране на мирен
договор в полза на победена държава, е осъществено в края на
1922 и началото на 1923 г. и е следствие от националноосвобо-
дителната война на турския народ под ръководството на Мус-
тафа Кемал (Ататюрк). Излъченото от Великото национално
събрание на Турция Анкарско правителство отказва да приз­
нае Севърския мирен договор. През август 1922 г. турската ар­
мия нанася катастрофално поражение на гръцкия експедицио­
нен корпус в Мала Азия и през месец септември овладява
гр. Измир (Смирна). Английските армейски подразделения в
Истанбул и в зоната на Проливите са унищожени, а Франция
и Италия евакуират войските си от Турция. На 11 октомври
1922 г. в гр. Муданя (на Мраморно море) е сключено прими­

23
рие между Турция и страните от Антантата. Според условията
на примирието Гърция се задължава да евакуира своите войс­
ки от Източна Тракия. В Истанбул и в зоната на Проливите
войските на съюзниците запазват своите позиции до сключва­
нето на нов мирен договор.
През ноември 1922 г. в гр. Лозана (Швейцария) се открива
мирна конференция за изработване на нов мирен договор с
Турция. На конференцията присъстват делегации от Англия,
Франция, Италия, Гърция, Румъния, България и Турция. САЩ
изпращат в Лозана наблюдатели.
Отсъствието на съгласуван англо-френски интерес по турс­
кия проблем и противоречията, свързани с контрола върху об­
ластта Мосул (в Ирак), формират дух на противоборство и съ­
перничество между английската и френската делегации на
конференцията. Облагодетелствани от това обстоятелство, тур­
ските и съветските представители в началото на конференция­
та застъпват почти идентични позиции. В самото навечерие на
форума в Лозана Ленин формулира съветското становище за
пълна подкрепа на Турция в "задоволяване на националните й
стремежи".
По втория ключов проблем — режимът на черноморските
проливи — позицията на Съветите, изразена на конференция­
та от Чичерин пред лорд Кързон, е:... "Ние ви предлагаме не
борба, а мир, основаващ се върху принципа на изолацията меж­
ду нас и върху принципа на свободата и суверенитета на Тур­
ция." Съветската делегация е категорично за свобода на тър­
говското корабоплаване в Черноморските проливи и за
закриване на Проливите за военните кораби на всички страни,
освен за Турция както в мирно, така и във военно време. Спо­
ред съветската теза Турция разполага със суверенното право да
укрепва Проливите и да държи там свои войски.
Контратезис на съветско-турското гледище по режима на
корабоплаването в Проливите е поддържаното от Англия,
Франция и Италия искане за свободно преминаване през Про­
ливите на военните кораби на всяка страна както в мирно, та­
ка и във военно време. Английската позиция включва още де-
милитаризация на крайбрежието на Проливите и предаването
им под контрола на международна комисия, в която ще са
представени не само черноморските държави.
Остри разногласия на конференцията предизвиква и въпро­
сът за капитулациите и финансовите ангажименти на Турция.
Турската делегация, водена от Исмет Иньоню, пледира за смя­
на на режима на капитулациите, както и на финансовия конт­
рол на великите държави над Турция. Турците поставят и въп­

24
роса за връщането на Мосул (богат район на петрол на грани­
цата с Ирак).
Първата Лозанска конференция е истински "христоматиен"
дипломатически провал. Липсата на гъвкавост в позициите и
динамизъм при формулирането на нови предложения обрича
на неуспех усилията на договарящите се страни. След двуме­
сечна пауза, през април 1923 г., Лозанската конференция (Вто­
рата Лозанска конференция) възобновява своята дейност. То­
зи път английската страна очертава приоритетите си към
интернационализация на режима на военно корабоплаване
през Босфора и Дарданелите. На турците са обещани терито­
риални концесии в Източна Тракия за сметка на гърците. Учас­
тието на съветската делегация е блокирано, а съветският дип­
ломатически куриер Воровски е застрелян от белоемигрант. В
тази ситуация руско-турският блок е разколебан и турската де­
легация е принудена да отстъпи.
На 24 юли 1923 г. е подписан Лозанският мирен договор
между съюзниците и Турция и конвенция за режима на черно­
морските проливи. Според договора Турция получава между­
народно признание на държавните си граници. Връщат й се Из­
мир (Смирна), Източна Тракия с Одрин, европейския бряг на
Дарданелите, полуостров Галиполи, турската част на Армения
и Кюрдистан, откъснати от нея по Севърския договор. Режи­
мът на капитулациите е отменен, а финансовият контрол на ве­
ликите държави над Турция е снет. Отменени са и всякакви ог­
раничения върху големината и въоръженията на турската
армия.
Частично турският суверенитет е накърнен с договорното
изискване за демилитаризацията на Проливите и поставянето
им под контрола на международна комисия. Според тези кла­
узи Турция не може да държи свои войски в зоната на Проли­
вите и да строи там укрепления. Проливите са открити за во­
енните кораби на всички нации; в мирно време при условие, че
всяка нечерноморска държава може да вкара в Черно море
флот, непревишаващ по своя тонаж флота на най-силната чер­
номорска държава; във военно време (ако Турция е неутрална)
— без всякакви ограничения. Турция възстановява пълния си
суверенитет върху Проливите на конференцията в Монтрьо
през 1936 г.
Конвенцията, приета на Лозанската конференция за либе­
рализиране на режима на военноморското корабоплаване през
черноморските проливи, не удовлетворява Съветския съюз и
той не ратифицира тази конвенция.

25
 РУРСКАТА КРИЗА ПРЕЗ 1923 г. И ГЕРМАНСКИЯТ
РЕПАРАЦИОНЕН ВЪПРОС
В началото на двадесетте години Франция изживява триум­
фа на своето военно могъщество и престижа на утвърдената си
европейска доминация. Третата република разполага с мощна
армия, недискредитирани политици, с предани и ентусиазира­
ни европейски съюзници. През февруари 1921 г. е сключен френ­
ско-полският военен съюз, сдържащ както Германия, така и Ру­
сия. През 1921—22 г. се формира т.нар. Малка Антанта —
военнополитически съюз на Чехословакия, Румъния и Югос­
лавия, гравитиращ във френската орбита на влияние.
Първият кризисен симптом в осъществяване на френската
външна политика се очертава с невъзможността Франция оп­
тимално да реши в своя полза част от нерешените проблеми,
които Версайската система оставя в наследство. Версайският
мир не установява общата сума на германските репарации, как­
то и частта за всеки от съюзниците. Окончателното уреждане
на въпроса е предадено на Репарационна комисия, в която
Франция и нейните съюзници имат превес.
На конференцията в гр. Спа през юли 1920 г. са фиксирани
процентите от общия обем германски репарации за всяка от
воюващите държави. На Франция са предоставени 52% от гер­
манските репарации, на Англия — 22%, на Италия — 10% и
на Белгия — 8%. В началото на следващата година на конфе­
ренцията в Париж е взето решение, че Германия е длъжна да
плати 266 млрд. марки в течение на 42 години. Германците от­
хвърлят тази сума, заявявайки, че са в състояние да платят 30
млрд. марки.
През май 1921 г. на втората конференция на съюзниците в
Париж общата сума на германските репарации е редуцирана
на 132 млрд. златни марки. Срокът на изплащане от Германия
на тази сума не е уточнен, с което се формират перспективни
условия за протакане решаването на репарационния въпрос. В
края на месец август 1921 г. Германия прави първата си внос­
ка по плащанията, като в края на 1921 г. тя моли за отсрочка,
мотивирайки се със стопанския хаос и лошото състояние на фи­
нансите си.
Със смяната на правителствения екип в Германия и форми­
рането на десноцентристкото правителство на Куно през ноем­
ври 1922 г. се осъществява поврат в т. нар. "политика на изпъл­
нение" на репарационните задължения, провеждана от В.
Ратенау. Високопоставените германски политически и стопан­

26
ски среди вече открито демонстрират нежеланието си да спаз­
ват макар и елементарна репарационна дисциплина.
Германското поведение втвърдява френската позиция и на
конференцията по репарациите в Лондон през август 1922 г.
френският министър-председател Поанкаре подчертава, че бъ­
дещ мораториум върху германските репарационни плащания
ще има само в случай, че неговата страна получи ефикасни га­
ранции под формата на "продуктивни залози". Системата на
продуктивните залози означава владеенето и контрола от съ­
юзниците на рудниците в Рурска област, доставки в натура (въг-
лища и дървен материал) за възстановяване на десетте разру­
шени френски департамента и конфискация за сметка на
репарациите на определена част от германските митнически
такси и налози.
На Парижката конференция през януари 1923 г. френската
позиция еволюира по посока на открита заплаха с военна оку­
пация на Рур. Френската делегация не приема т.нар. "план Бо-
нар Лоу" (по името на английския премиер-министър), съглас­
но който на Германия се предоставя мораториум за четири
години, а общата сума на германския репарационен дълг се ми-
нимализира до 50 млрд. марки. Настъпва най-сериозният раз­
рив в англо-френските отношения след войната.
На 11 януари 1923 г. 100-хилядна френско-белгийска армия
окупира най-важните стопански, административни и комуни­
кационни центрове на Рурска област. Германското правителс­
тво обявява политика на "пасивна съпротива", като се обръща
към работодателите, работниците и административния персо­
нал да прекратят всякаква производствена и административна
дейност. Общата политическа несигурност и опасността от вой­
на имат катастрофални последици за нездравата френска ико­
номика. Френското стопанство и финанси не са мобилизирани
за война и в ситуация на мир, под заплахата от война, курсът
на франка започва главоломно да пада.
Стабилизирането на френската валута и овладяването на
мощните инфлационни процеси е невъзможно без презокеанс­
ка финансова помощ. През есента на 1923 г. френското прави­
телство се обръща към финансовата група на Морган, свърза­
на с вашингтонската администрация. Американците се
съгласяват да отпуснат заем, но само при политически отстъп­
ки от френска страна за експертно урегулиране на репарацион-
ния въпрос. През ноември 1923 г. Репарационна комисия наз­
начава комитет от експерти за разработване на нови решения
по германския репарационен дълг. За председател на комитета
е назначен американският банкер Чарлз Дауес.

27
 Лондонската конференция от август 1924 г. одобрява про­
екта на експертния комитет и той получава международна сан­
кция. В съответствие с "план Дауес" Франция се задължава да
изтегли своите войски от Рурска област. Германия получава
международен заем от 800 млн. марки, главно от американски
банки, за икономическо оздравяване и финансова стабилиза­
ция. Чрез частичен мораториум и разсрочване на плащанията
се изработва график, според който за 4 години (до 1928 г.) Гер­
мания ще трябва да плаща по около 1 млрд. марки на година,
а след тази година по 2,8 млрд. марки. По този начин чрез опе­
рация по разсредоточаване на германския дълг сумата от
132 млрд. марки е редуцирана реално на 50 млрд. марки, сума
близка до германската самооценка за собствената си платежос­
пособност.
Провалът на френската "рурска акция" и американският ста­
билизационен заем по "плана Дауес" възвръщат политическия
и стопански престиж на Германия. През периода 1924—1929 г.
в германската индустрия са инвестирани около 60 млрд. мар­
ки, от които 30 млрд. са чуждестранни заеми главно от САЩ.
Стабилизационният процес получава и вътрешна устойчивост
чрез създаване на гигантски тръстове (И. Г. Фарбениндустри,
Ферайнихте Щалверке), които са конкурентоспособни и доми­
нират в международен мащаб отделни производствени отрас­
ли. През 1927 г. индустриалното производство на Германия
достига до военните параметри. Германската икономика осъ­
ществява преход към структурна и технологична модерниза­
ция, останала незавършена до идването на нацистите на власт
вслед- ствие на "голямата рецесия".
Германското скоростно икономическо възстановяване за­
силва претенциите на страната в сферата на европейската по­
литика. Френският военен натиск след приемането на "плана
Дауес" постепенно отслабва и през август 1925 г. Франция и
Белгия изтеглят войските си от Рур, а също от Дюселдорф и
Доисбург.
Германската дипломация, ръководена от най-способния
германски политик през ваймарския период — Густав Щрезе-
ман, участвува в инициативата за свикване на конференцията в
Локарно (октомври 1925 г.), където за първи път от края на
Първата световна война Германия е призната за пълноправен
член. По оценка на анализатори Локарнските съглашения пред­
ставляват безусловен външнополитически успех за Германия,
осигурявайки и потенциал за проникване на изток и югоизток
в държавни територии с хомогенни германски малцинства.
Подписаните от Германия договорености не влошават отно­

28
шенията и със СССР. Германия ги обновява с търговско съг­
лашение, подписано през октомври 1925 г. и с пакта за неутра­
литет от 1926 г.
Най-важният документ, приет на конференцията в Локар-
но, е Рейнският гаранционен пакт, подписан от правителства­
та на Англия, Франция, Италия, Германия и Белгия. По сила­
та на пакта Германия, Франция и Белгия признават своите
граници за вечни и нерушими, а възникналите между тях спо­
рове трябва да се решават чрез арбитраж. Страните се задъл­
жават да спазват Версайския мирен договор относно Рейнска-
та демилитаризирана зона. Англия и Италия се обявяват за
гаранти на пакта.
Локарнските договорености не осигуряват международни
гаранции за френските съюзници Полша и Чехословакия. Гер­
мания подписва с тях само договори за арбитраж. Въпреки че
френското правителство подписва с правителствата на Полша
и Чехославакия гаранционни договори, Франция не успява да
получи от конференцията неограничено право за завземане с
войските си на Рейнската демилитаризирана зона в случай на
германо-полска война. Според условията на пакта французите
могат да направят това само с разрешение на Обществото на
народите.
Ограничителната международна институционализация на
френската външнополитическа и военна активност бележи на­
чалото на края на френската доминация в Европа. С приема­
нето на Германия за член на Съвета на Обществото на наро­
дите през 1926 г. този процес придобива реални измерения.
През 1928 г. германското правителство с официална катего­
ричност поставя искането за предсрочна евакуация на Рейнска­
та зона от съюзниците и преразглеждане на "плана Дауес". В
края на годината заинтересованите държави се договарят за
създаването на нов комитет от експерти под председателство­
то на американския банкер Юнг. В "плана Юнг" са фиксирани
общият обем на репарационните плащания, преразпределят се
процентите за всяка от съюзническите държави (кауо за Анг­
лия процентът пада от 22 на 19) и на мястото на Репарацион-
ната комисия — бюрократичен политически орган, създаден по
поръчение на Версайската конференция — се създава Банка за
международни сметки, която регулира получаването и разпре­
делението на германските репарационни плащания.
"Планът Юнг" е утвърден през август 1929 г. на междуна­
родната конференция в Хага. Коригиран окончателно на вто­
рата Хагска конференция през януари 1930 г., репарационният
план предвижда Германия да плаща репарации още 59 години

29
(до 1988 г.)· Общият обем репарации, изплатени за този срок,
трябва да е 113,9 млрд. марки. Размерът на ежегодните плате­
жи в продължение на 37 години е по 2 млрд. марки на година.
Дълговите задължения към немската промишленост по "пла­
на Дауес" са анулирани. Единственият източник за покриване
на репарационните плащания са приходите от железопътния
транспорт и доходите от държавния бюджет.
Формално "планът Юнг" съществува като система за пла­
щания по германския репарационен дълг до 1932 г. След мо­
раториума, обявен през юли 1931 г. (мораториум Хувър), Гер­
мания фактически спира да изплаща задълженията си по
репарациите. По-късно съюзниците на Германия, осланяйки се
на прецедента с германските задължения, също спират изпла­
щането на своите репарации.

ПАКТЪТ БРИАН-КЕЛОГ. ЖЕНЕВСКАТА

КОНФЕРЕНЦИЯ ПО РАЗОРЪЖАВАНЕТО
И ОПАСНОСТТА ОТ НОВА ВОЙНА
Ограничаването на възможностите за водене на офанзивна
външна политика подтиква френските управляващи среди да
търсят пацифистки решения на динамичната и конфликтна
международна обстановка. Една от последните престижни, но
неефикасни инициативи на френската дипломатическа полити­
ка е подписването на пакта Бриан-Келог през 1928 г.
На 6 април 1927 г. по случай десетгодишнината от влизане­
то на САЩ в Първата световна война френският министър на
външните работи Аристид Бриан се обръща към правителст­
вото на САЩ с предложение за сключване между двете страни
на договор за вечна дружба, изключващ войната като средст­
во на националната политика. Американската администрация
приема предложението с възторг и предлага в добавка то да
прерасне в многостранен "пакт на мира". На 27 август 1928 г.
представители на 15 държави, между които САЩ, Франция,
Англия, Италия, Япония и Германия, подписват в Париж па­
цифистки пакт за изключване на войната като средство за пос­
тигане на национални цели. Пактът обвързва участниците в не­
го да разрешават всеки спор и конфликт между себе си с мирни
политически средства.
През февруари 1929 г. в Москва представители на СССР,
Полша, Румъния, Естония и Латвия подписват протокол за не­
забавно въвеждане в действие на пакта Бриан-Келог в отноше-

30
нията помежду си. В следващите няколко месеца към Москов­
ския протокол се присъединяват Турция, Иран и Литва. Пак­
тът Бриан-Келог получава международна, морална и юриди­
ческа санкция.
Настъпването на световната икономическа криза обективно
насърчава авторитарно-тоталитарните партии и движения и со­
циално дестабилизира развитите индустриални демокрации.
През 1929—1930 г. нацистите в Германия постигат първите си
сериозни успехи и правят важна крачка към властта. В Япония
гражданското правителство не може да упражнява ефективен
контрол върху военната активност на страната. Щабовете на
армията и флота са пълновластни господари при вземане на
най-важните външнополитически и военни решения. Слабост­
та на САЩ и Англия в района на Тихия океан допълнително
засилва анексионистичните аспирации на японския милитари-
зъм.
През януари-април 1930 г. в Лондон се провежда морска
конференция на петте държави, подписали Вашингтонския до­
говор от 1922 г. за съкращаване на морските въоръжения. На
конференцията се постига договореност между САЩ, Англия
и Япония съотношението на военноморските сили в клас край­
цери да е 5:5:3, по клас ескадрени миноносци 10:10:7, а по под­
водници пропорцията се уеднаквява в съотношение 5:5:5.
Решенията на Лондонската морска конференция са приети
като дискриминиращи Япония и предизвикват правителствена
криза в страната. Конференцията засилва неприязънта между
Франция и Италия поради явното им съперничество в басейна
на Средиземно море. Двете страни не поемат задължения за ог­
раничаване на своето военноморско строителство.
В Европа през периода 1929—1931 г. въпреки икономичес­
ката рецесия се появяват първите признаци за възраждане на
германското военно могъщество. През 1930 г. правителството
на социалдемократа Мюлер взема решение за строеж на "джоб­
ни линейни кораби" (линейни кораби с тонаж до 15 000 тона,
които са забранени по клаузите на Версайския мирен договор).
На 19 март 1931 г. е подписано споразумение за митнически
съюз между Германия и Австрия, с което елегантно се заоби­
калят ограничителните клаузи на Сен-Жерменския договор за
германо-австрийското обединяване. Въпреки че през септемв­
ри с.г. под натиск двете страни се отказват от споразумението,
опитът за заобикаляне на мирните договори е симптоматичен.
През 1930 г. френската дипломация лансира проекта "пан
Европа", предвиждащ създаването на европейски федерален
съюз от всички европейски страни членове на Лигата на наци­

31
ите. Проектът предвижда съюзът да притежава официални
представителни и изпълнителни органи. Целта на "пан Евро­
па" е чрез колективни, "федерирани" усилия да се гарантират
европейската безопасност (запазването на статуквото) и иконо­
мическият просперитет.
С поканата към Съветския съюз и Турция (които по това
време не са членове на ОН) за участие в "пан Европа" Герма­
ния блокира процедурата по осъществяването на проекта. Ан­
глия и САЩ също се въздържат от френския план поради съз­
даването на органи, претендиращи за абсолютна суверенност
върху европейската политика. Провалът на "пан Европа" е по­
реден удар върху френската претенция за лидерство върху ев­
ропейските дела.
Последният широкомащабен опит по линия на ОН да бъ­
де ограничена надпреварата в националните въоръжения е Же­
невската конференция по разоръжаването (1932—1934 г.). Учас­
тници в този най-представителен дипломатически форум на
тридесетте години са всички 55 държави — членки на ОН, а съ­
що СССР, САЩ, Турция и други държави, които по това вре­
ме не са негови членове. Конференцията се открива по време,
когато японската далекоизточна експанзия е в пълен ход, а Гер-
мания се намира в навечерието на установяване на нацисткия
тоталитарен режим. Само поради тези обстоятелства конфе­
ренцията обективно не може да планира и взема трайни и дъл­
госрочни решения.
Поразителна е липсата на координация в подходите към
осъществяването на ефективно разоръжаване и пацифистките
илюзии, демонстрирани от съюзническите държави на конфе­
ренцията. Представителите на Франция настояват за създава­
не на международна армия под контрола на Лигата на нации­
те. "П ланът Тардие" предвижда също и предаване в
разпореждане на Обществото на народите на всички напада­
телни стратегически оръжия на националните държави. Анг­
лийската делегация от своя страна предлага разоръжаване чрез
унищожаване на подводния флот, химическите средства за вой­
на и отменяне на всеобщата военна повинност.
На 22 юни 1932 г. американският делегат Гибсън оповестя­
ва предложенията на президента Хувър за частично разоръжа­
ване. Хувър предлага да се намали с една трета размерът на
всички сухопътни армии, да се унищожат танковете, тежката
артилерия и авиацията, да се забрани химическата война, да се
намалят с една трета броят и тонажът ца линейните кораби.
Предложението на американския президент включва намаля­
ване с една четвърт тонажа на самолетоносачите, крайцерите и

32
 ескадренитеминоносци, определени от Вашингтонското и Лон­
донското споразумения, а също с една трета договорения то­
наж на подводниците.
Съветският съюз внася на конференцията проектоконвенция
за общо и пълно разоръжаване, а след това и проект за частич­
но разоръжаване. Съветските предложения преследват повече
пропагандни цели и техен прицел са левите и пацифистки сре­
ди в западноевропейските държави. Реалистично и продуктив­
но съветско предложение е проектът за декларация за опреде­
ляне на агресора. В декларацията се дефинират параметрите на
пряката и косвена агресия. През юли 1932 г. СССР сключва кон­
венция за определяне на агресора с Естония, Латвия, Полша,
Румъния, Турция, Иран, Афганистан, Чехословакия, Югосла­
вия, Литва, а по-късно и с Финландия.
Демонстрираната от великите държави на конференцията в
Женева неспособност да изработят съгласувана концепция по
разоръжаването мотивира Германия да иска "равноправие" във
въоръженията. Въпреки френските протести, на 11 декември
1932 г. на съвещание на петте държави в Женева (САЩ, Анг­
лия, Франция, Италия и Германия) е изработена компромисна
формула, според която на Германия се дава "равноправие в
рамките на системата на безопасност, еднаква за всички стра­
ни". След идването на нацистите на власт Германия пристъп­
ва към създаването на Вермахт и настоява за увеличение на ар­
мията си до 300 000 души. През октомври 1933 г. тя напуска
конференцията и излиза от Лигата на нациите.
С провала на Женевската конференция по разоръжаването
приключва следвоенният версайски етап от историята на меж­
дународните отношения. Настъпва ерата на глобалната агре­
сия на тоталитарните държави.

з. 33
 ГЕРМАНИЯ (1918-1933)
(Ваймарски период)

През есента на 1918 г. военният разгром на Германия е не­

избежен. Революционното брожение обхваща и армията, кое­
то ускорява политическата криза, още повече че страната е за­
лята от мощна стачна вълна и искания за мир. В тази
обстановка кайзеровото правителство прави всичко възможно
да отложи развръзката и с помощта на парламентарни рефор­
ми и обещания да започне мирни преговори със страните от
Антантата.
В началото на 1918 г. е създадено правителство начело с
Макс Баденски — известен в политическия свят със своите ли­
берални възгледи. В състава на правителството влизат социал­
демократите Бауер и Шайдеман. Новият кабинет заявява наме­
ренията си да утвърди Германия като конституционна и
парламентарна монархия, при която парламентът ще има за­
конодателната власт. За промонархическия политически елит
на страната обаче не съществува реална алтернатива, която мо­
же да спаси монархията и да осигури победата във войната.
Германия плаща твърде висока цена за участието си в Пър­
вата световна война. На фронта загиват 2 млн. души, а заедно
с пленените и ранените загубите възлизат на 7,5 млн. В сравне­
ние с 1913 г. данъците се увеличават 5 пъти, а работният ден
достига 12 —14 часа. Индустрията на империята изпада в про­
дължителна рецесия, а в селското стопанство хаосът е пълен
поради рязкото намаляване на посевните площи.

ПОЛИТИЧЕСКАТА КРИЗА (1918-1923)

На 3 ноември 1918 г. в Кил избухва въстание на матросите
от военния флот, което е насочено против по-нататъшното про­
дължаване на военните действия от страна на имперската ар­
мия. Шест дни по-късно, на 9 ноември, по призива на левора-
дикалната група "Спартак" (в Германия до този момент все
още не е образувана комунистическа партия) в Берлин избухва
всеобща стачка, която по-късно прераства във въоръжено въс­
тание. Начело на масовия протест застават социалдемократи­
чески дейци с леви убеждения като Карл Либкнехт, Роза Люк­

34
сембург, Франц Меринг, Клара Цеткин и Вилхем Пик. Още
през 1916 г. те образуват "Съюза Спартак", а през 1917 г. вли­
зат в състава на Независимата социалдемократическа партия
на Германия (НСДПГ).
Най-същественият резултат от въстанието в Берлин е сва­
лянето на юнкерско-буржоазната монархия на Вилхем II, в ре­
зултат на което на 9 ноември 1918 г. Германия е провъзгласе­
на за република. Пред въодушевените берлинчани Филип
Шайдеман прокламира края на монархията, а Вилхелм II е при­
нуден да напусне страната и да емигрира в Холандия. След во­
енното въстание в Кил по примера на Съветска Русия в Герма-
ния се създават съвети на работническите, войнишките и
селските депутати. Точно такъв съвет на 10 ноември в цирк Буш
утвърждава създаденото по-рано правителство от десни соци­
алдемократи начело с Еберт. Новото правителство получава
названието Съвет на народните пълномощници.
Правителствената власт, която получава своите пълномо­
щия на 10 ноември, още в самото начало е изправена пред проб­
лема за степента на демократичните преобразования. Прави­
телството отменя военното положение в страната, въвежда
всеобщо избирателно право, свобода на словото и на събрани­
ята. Обявена е амнистия за политическите затворници и е приет
осемчасов работен ден. Тези реформи, разбира се, не засягат
държавния апарат и собствеността на едрите земевладелци и
монополите. Юнкерското земевладение остава непокътнато.
Във външната си политика правителството на Еберт се ори­
ентира към държавите победителки от Антантата, надявайки
се да получи подкрепата им за стабилизиране на вътрешнопо­
литическата ситуация. На 11 ноември 1918 г. между Германия
и Антантата е сключено примирие на основата на пълната ка­
питулация на Германия, която успява да запази част от своята
армия за борба против действията на левицата и за участие в
интервенцията против Съветска Русия.
Падането на монархията и острата политическа криза до­
веждат до реорганизация на старите буржоазни партии и до
консолидация на силите на десницата. Едрите индустриалци,
финансисти и земевладелци в края на 1918 г. се обединяват в
Немска национална народна партия. На базата на Прогресис-
тката партия и лявото крило на националлибералите възниква
Германската демократическа партия, която отразява интереси­
те на търговско-промишлените кръгове и на интелиген- цията.
Реорганизация е осъществена и в редовете на Национал-либе-
ралната партия, която се преименува в Немска народна пар­
тия. Католическата партия на центъра започва да се нарича

35
Християндемократическа народна партия, която запазва свои­
те консервативни възгледи и влияние сред католическото насе­
ление на Германия.
След провъзгласяването на Германия за република прави­
телството на Еберт заздравява позициите си, съсредоточавай­
ки в свои ръце действителната репресивна власт. То прави всич­
ко възможно да установи контрол над военните, които не без
негово знание започват да формират "доброволчески обедине­
ния". По-късно те ще бъдат използвани като ударна сила про­
тив германската левица. На 6 декември 1918 г. около сградата
на имперската канцелария в Берлин се събират няколко хиля­
ди войници и матроси, които приветстват Еберт и дори го "про­
възгласяват" за първия германски президент. На този ден ар­
мията се опитва да извърши държавен преврат. В столицата се
водят улични боеве и престрелки, в резултат на които са убити
16 и ранени 30 души.
Датата 6 декември влиза в най-новата история на Германия
като "черния петък". Разследванията, които са извършени по-
късно, за да се разкрият причините за стълкновенията, показ­
ват, че нишките на заговора водят към министерството на вън­
шните работи, военното министерство и към ръководството на
"доброволческите отряди".
След ликвидирането на метежа правителството на Еберт ус­
корява процеса на решаването на най-важния въпрос след па­
дането на монархията — въпроса за властта. На 16 декември
1918 г. се провежда Общогермански конгрес на съветите. Само
10 представители на групата "Спартак" вземат участие като със­
тавна част на 90-членната фракция на НСДП. Социалдемокра­
тическата партия, която разполага с отлично функциониращ
апарат, успява да получи мнозинството от местата в конгреса
на съветите. Тя има 291 от 489 места, което оказва важно вли­
яние върху решенията на конгреса.
Пред делегатите стои дилемата — конституция на съветите
или Национално събрание. Срещу малцинството от членове
на "Спартак", леви радикали и леви независими конгресът при­
ема решение, което постановява предаването на властта на На­
ционално събрание и определя датата за провеждането на из­
борите — 19 януари 1919 г. По този начин решенията на
конгреса се явяват един от повратните пунктове по посока на
утвърждаване на плуралистична демокрация в Германия след
9 ноември 1918 г.
Военното командване, което е обезпокоено за политическо­
то бъдеще на Германия, независимо от успеха на социалдемок­
рацията решава да изпревари по-нататъшния развой на съби­

36
тията. На 20 декември 1918 г. военните предизвикват нападе­
ние срещу берлинската народна морска дивизия, целта на кое­
то е да постави началото на разправата с левицата. Изходът на
битката между редовните армейски части и "червените" матро­
си от дивизията е решен с намесата на хиляди работници, ко­
ито осуетяват заговора с мащабна протестна акция.
В такава напрегната политическа обстановка се образува и
Германската комунистическа партия. На 29 декември в тържес­
твената зала на пруския парламент се открива конференцията
на "Съюза Спартак", свикана, за да вземе решение за основа­
ването на комунистическа партия. Различните схващания на
мнозинството от делегатите на конференцията отразяват със­
тоянието на ранното комунистическо движение в Западна Ев­
ропа. Преди идването на Хитлер на власт обаче Германската
комунистическа партия се превръща в трета политическа сила
и става една от причините едрият финансов капитал да преда­
де властта на нацистите.
В първите дни на януари 1919 г. правителството на Еберт
трябва да подготви предстоящите избори за Национално съб­
рание. Обезпокоено от нестабилната политическа обстановка,
то решава да премине в настъпление, предизвиквайки капиту­
лацията на недоволните от създаденото статукво. Министърът
на вътрешните работи, десният социалдемократ Паул Хирш,
връчва на 4 януари заповед за уволнение на президента на бер­
линската полиция Айхорн. Това е сигналът за настъпление на
берлинските леви социалдемократи, които, разчитайки на под­
крепата на червената морска дивизия и на някои столични пол­
кове, решават да свалят правителството на Еберт. Междувре­
менно Айхорн отказва да изпълни нареждането на пруското
правителство да предаде своя пост.
Следващите дни се оказват фатални за морската дивизия и
подкрепящите я берлински работници. Срещу германската сто­
лица е проведена безмилостна наказателна акция, като число­
то на жертвите от януарските боеве никога не е съобщено, но
се предполага, че през тази яростна кампания загиват некол-
костотин берлинчани. С разгрома на берлинските работници
започва низходящата фаза на "Ноемврийската революция".
Убийството на Роза Люксембург и Карл Либкнехт слага край
на усилията за радикализиране на политическата промяна. Ко­
мунистическата партия не е онази политическа сила, която мо­
же да внесе решаващ обрат през тези драматични дни.
Отглас на политическата криза в Германия през зимата и
пролетта на 1919 г. е провъзгласената в Бавария съветска ре­
публика. Тя обаче няма никакъв шанс да оцелее, въпреки че

37
формира за кратко време дори своя армия. Боевете достигат
кулминацията си на 1 май, като при отбраната на Мюнхен за­
гиват над 100 души. Броят на жертвите е много по-голям, ко-
гато правителствените войски превземат на 3 май и последна­
та барикада. Независимо от целите, които си поставя
Баварската съветска република, тя не може да промени хода на
събитията, който е предопределен още през януари 1919 г.
Съгласно решенията на Общогерманския конгрес на съве­
тите, изборите за Национално събрание трябвало да се прове­
дат на 19 януари 1919 г. Драматичните събития в германската
столица в началото на годината принуждават управляващите
среди в страната да вземат решение Учредителното събрание
да се открие в тюрингския град Ваймар (на 19.1.1919), на чието
име е наречена и самата република.
Буржоазните партии оценяват заслугата на Еберт за разг­
рома на левия радикализъм и на 11 февруари 1919 г. той е из­
бран за президент на Германия. Шайдеман става шеф на пра­
вителството, в което влизат представители на социалде­
мокрацията, на католическата партия на "Центъра" и други дес­
ни политически формации. Работата на Националното събра­
ние е съпроводена с мощна стачна вълна, която в началото на
март обхваща и германската столица. През зимата и пролетта
на 1919 г. Берлин е покрит с барикади и социалното напреже­
ние в страната не стихва.
Лятото на 1919 г. обаче отбелязва спад на революционната
вълна. Уморено от войната и тежката икономическа и полити­
ческа криза, германското общество търси спасителен изход в
една спокойна национална стратегия, при която висшите инте­
реси на националната политика придобиват първостепенно
значение. Така във Ваймар в резултат на продължителни дис­
кусии е изработена новата германска конституция.
Ваймарската конституция, която влиза в сила на 11 август
1919 г., закрепва и юридически оформя превръщането на Гер­
мания от полуабсолютистка монархия в конституционно-плу­
ралистична парламентарна република. Конституцията поставя
на първо място като орган Парламента (Райхстага), който
трябва да бъде избиран чрез общи избори на всеки четири го­
дини. Според съвременните политически оценки суверенитетът
на Райхстага е ограничен от съществуването на федеративно-
олигархичен орган от времето на Бисмарк — райхсрата, който
се ползва със значителни права както в законодателството, та­
ка и в управлението на републиката.
Съгласно новата конституция начело на държавата стои
президентът, който има правото да разпуска Райхстага и да

38
назначава райхсканцлера. Президентът същевременно изпъл­
нява и ролята на главнокомандващ въоръжените сили на Гер­
мания и е упълномощен да назначава висшите офицери в ар­
мията. Той получава значителни права и според чл. 48 от
конституцията, ако общественият ред в страната бъде застра­
шен, има правото да въведе извънредно положение, да употре­
би въоръжена сила и да отмени основните права на граждани­
те — свободата на събранията и на словото, на печата и
неприкосновеността на личността.
В началото на 1920 г. влиза в сила Версайският договор,
според който Германия губи 13,5% от своята територия и 10%
от населението си. Елзас и Лорен са върнати на Франция, Са-
арската област е дадена за 15 години под контрола на OH, а
войските на Антантата окупират левия бряг на река Рейн за
срок от 15 години.
Първоначалното решение за германските репарации възли­
за на сумата от 132 милиарда златни марки. Страната загубва
и всичките си колонии, които са преразпределени между дър­
жавите победителки. Германската сухопътна армия се съкра­
щава до 100 000 души, забранено е строителството на подво­
ден флот и военноморска авиация, а надводният флот е
съкратен до минимум. Така в продължение почти на цяло де­
сетилетие Германия престава да играе ролята на велика дър­
жава.
Анализът на политическото положение в Германия в нача­
лото на двадесетте години дава възможност да се "открият" две
основни течения в лагера на управляващите кръгове. Част от
едрата буржоазия, разбирайки реалната обстановка в страна­
та, става съпричастна на идеята Германия да остане буржоаз­
но-парламентарна република, която да бъде управлявана с
участието на десните лидери на социалдемокрацията и проф­
съюзите. Това би означавало осъществяване на спокойна ста­
билизационна стратегия, която би укрепила конституционния
ред. Поддръжници на този курс са онези буржоазни среди, ко­
ито активно участват в модернизирането на икономическата
инфраструктура на страната и желаят социална оптимализация
при въвеждането на нови технологии в производството.
Другото крило е представено от средите на онези ностал­
гични политически кръгове, които мечтаят за реставрация на
монархическата политическа структура. За тях изходът от неб­
лагоприятната ситуация на Германия след подписването на
Версайския мирен договор е установяването на военна дикта­
тура, която единствено би могла да блокира процесите, съсип­
ващи силата на германската държавност. Всичко това става в

39
момент на изключителна стопанска разруха, съпроводена с пер­
манентна стачна вълна. Годината 1919 е една от най-тъжните
в най-новата германска история, когато великата нация тряб­
ва да свикне с позора от поражението, което малцина са очак­
вали през лятото на 1914 г.

КАПОВСКИЯТ ПУЧ
Социалната нестабилност в Германия мобилизира усилия­
та на значителна част от старите германски управляващи ели-
ти, които се опитват да спрат революционното брожение в
страната. Още по време на януарските боеве в Берлин в Гер­
мания функционират военизирани организации, формирани от
декласирани офицери, които не могат да приемат установено­
то статукво и искат да свържат политическото бъдеще на стра­
ната с установяването на военна диктатура.
Още в края на 1919 г. германските армейски среди започват
подготовката на държавен преврат, целта на който е да прек­
рати достъпа на социалдемокрацията до изпълнителната власт.
Пучистите разчитат на умората на германското общество от
войната и на стремежа му да се установи стабилност и ред в
страната. Те се надяват и на неутралитета на "непримиримата”
левица, която през зимата на 1919 г. плаща твърде висока це­
на, за да измести дясната социалдемокрация от държавното
управление.
Начело на метежа застава юнкерът Кап, който е свързан
както с промишления и банковия свят, така и с германския ге­
нералитет. В ръководното ядро, което трябва да извърши прев­
рата, влизат генерал Лютвиц — бивш шеф на германската по­
лиция от времето на Вилхелм II, и майор Пабст. Пучистите
разчитат и на негласната подкрепа на такива колоси на тежка­
та индустрия като Стинес, Манесман, Круп и Хугенберг.
Метежниците използват като повод за предстоящите дейс­
твия съкращаването на войските на райхсфера съгласно Вер-
сайският договор на 100 000 души и ликвидирането на "добро­
волческите корпуси". На 10 март 1920 г. генерал Лютвиц в
присъствието на военния министър Носке връчва на президен­
та Еберт ултиматум с искане за разпускане на Националното
събрание, преизбиране на президента, отказ от съкращаване на
армията, от предаване на оръжието и на военните престъпни­
ци на Антантата.
Въпреки че Еберт отхвърля ултиматума, той не взема реши­
телни мерки против метежниците по простата причина, че не

40
разполага с достатъчно верни военни ефективи, за да го стори.
Правителствените учреждения и стратегическите пунктове на
Берлин са завзети от метежниците, а над Райхстага е издигнат
монархическият черно-бял-червен флаг. Президентът и прави­
телството са принудени да напуснат столицата и да заминат за
Дрезден, а по-късно в Щутгард.
В германската столица е въведено обсадно положение и са
закрити всички опозиционни вестници. Метежниците успяват
да вземат властта в Бавария, Северна и Средна Германия, Из­
точна Прусия, в Рейнската и Рурската области. На 13 март
1920 г. Кап се обявява за райхсканцлер и заявява, че възстано­
вява правата на юнкерите, отнети от републиканските институ­
ции.
Против режима на Кап се обявяват германските работни­
чески партии. На 13 март те организират обща стачка, която
обхваща цяла Германия. В редица градове като Лайпциг и Ха­
ле, Кил и Хамбург, в Рейнската област и Вестфалия стачните
действия преминават във въоръжени стълкновения с метежни­
ците. На Каповския метеж се противопоставят ръководството
на партията на "Центъра" и Демократическата партия.
В Рур под ръководството на комунистите и "независимите"
е създадена "Червена армия" с числен състав 100 00 души. За
няколко дни тя успява да неутрализира метежниците, заемай­
ки Дортмунд, Раймщад, Есен и други промишлени центрове в
района. За пет дни пучът е ликвидиран и на 17 март Кап е при­
нуден да емигрира в Швеция, а президентът и правителството
се завръщат в столицата.
Епилогът на мартенските събития става в Рур, където до 23
март "Червената армия" успява да овладее най-големите про­
мишлени центрове. Отказът на въстаниците да приемат комп­
ромисните предложения на правителството се превръща в бу­
меранг за самите тях. Страхувайки се от разширяването на
революционната вълна, правителството изпраща срещу въста­
ниците редовни части и в началото на април съпротивата на
Червената гвардия в Рур е смазана.
"Падането на Рур" предизвиква правителствена промяна.
Кабинетът на Бауер е заменен с този на Мюлер — представи­
тел на Социалдемократическата партия. Военният министър
Носке също е принуден да подаде оставка поради обвинения
за връзка с метежниците на Кап. На проведените избори през
юни 1920 г. социалдемократите са победени. Изборите предс­
тавляват успех за представителите на центристките буржоазни
партии. За райхсканцлер е избран лидерът на дясното крило на

41
партията на "Центъра" — Ференбах. В неговия кабинет влизат
представители на Демократическата и Народната партия.
В началото на двадесетте години в Германия настъпват се­
риозни промени и в структурата на левицата. Комунистическа­
та партия е принудена да функционира фактически в нелегал­
ност. На проведения още през октомври 1919 г. конгрес на
партията в Хайделберг се признава, че бойкотът на изборите
за Учредително събрание е политическа грешка. Еволюцията в
позицията на комунистите довежда до промяна в лагера на Не­
зависимата социалдемократическа партия. През декември 1920
г. се провежда обединителен конгрес на комунистите и лявото
крило на независимите, който решава да прекрати съществува­
нето на Независимата социалдемократическа партия. Предста­
вителите на десницата запазват името на партията, но сред ней­
ното сливане през есента на 1922 г. със Социалдемократи­
ческата партия тя престава да функционира като самостоятел­
на политическа формация.

РЕПАРАЦИОННИЯТ ВЪПРОС И СТОПАНСКИЯТ

ХАОС В СТРАНАТА
На Лондонската съюзническа конференция през 1921 г. е оп­
ределена сумата на германските репарационни плащания, коя­
то възлиза на 132 млрд. златни марки. Дългосрочното изпла­
щане на репарации поставя на остро изпитание германската
икономика и стопанските среди на страната. Нещата се услож­
няват изключително след окупацията на Рур през януари
1923 г. от френски и белгийски войски. Правителството на Ку-
но обявява, че ще провежда политика на "пасивна съпротива".
В цялата страна започват протестни акции срещу френско-бел­
гийската окупация. На 12 август започва обща национална
стачка, в резултат на която правителството на Куно подава ос­
тавка. Съставено е ново правителство начело с лидера на На­
родната партия Щреземан. На 26 септември 1923 г. правителс­
твото прекратява "пасивната съпротива", въпреки че оку­
пацията на Рур от френски и белгийски войски продължава.
Окупацията на Рур променя значително вътрешнополити­
ческото и икономическо положение на Германия. Най-засегна­
ти от окупацията се оказват неимуществените слоеве. Социал­
ната нестабилност в германското общество се задълбочава,
което довежда до възникването на вторична политическа кри­
за. Пролетарските слоеве започват масови протестни действия,
чието начало е поставено в Саксония и Тюрингия — най-гъсто

42
населените промишлени райони. На 20 октомври 1923 г. в Дрез­
ден се провежда заседание на ЦК на Комунистическата партия,
на което се взема решение за започване на въоръжено въста­
ние. Решението на ЦК на Комунистическата партия за въоръ­
жени действия е изпълнено единствено в Хамбург. На 23 ок­
томври избухват бунтове, продължили три денонощия. В
другите райони на страната обаче въоръжените стълкновения
са спорадични.
Неуспехът на комунистическите действия в Хамбург дава
възможност на други екстремистки и нелигитимни политичес­
ки сили да излязат на повърхността на политическия живот в
Германия. На 8 ноември 1923 г. формираната през 1919 г. На-
ционалсоциалистическа работническа партия на Адолф Хит­
лер извършва опит за държавен преврат. Събраните в мюнхен­
ската кръчма "Бюргерброй" нацисти "провъзгласяват”
създаването на ново имперско правителство начело с Хитлер
и генерал Лудендорф.
Управляващият елит на Германия не приема сериозно ко­
мичната демонстрация на Хитлер през 1923 г. Германската на­
ция в този момент се нуждае от спокоен конституционен ред,
който може да осигури единствено парламентарно-демокро-
тичната система. Следвоенното международно положение на
Германия също не способства за промяна от такова естество и
за установяване на открита десноекстремистка диктатура. На 2
декември лидерът на Католическата партия на Центъра
В.Маркс формира ново правителство, в което отсъстват пред­
ставители на социалдемокрацията. От 15 декември 1923 г. до
15 февруари 1924 г. новият кабинет издава 75 извънредни зако­
ни и постановления, които целят динамизиране и оздравяване
на икономическия живот на Германия.
С приемането на "плана Дауес", влизащ в сила от месец ав­
густ 1924 г., се регулират вноските по германските репарацион-
ни платежи. Огромните средства, които навлизат в германска­
та икономика, позволяват стопанска рационализация и посте­
пенното възстановяване на германския военнопромишлен по­
тенциал. Укрепването на икономическото и международното
положение на Германия създава благоприятни предпоставки
за консолидиране на буржоазно-парламентарния блок.

43
 УТВЪРЖДАВАНЕ НА ВАЙМАРСКАТА РЕПУБЛИКА
На проведените на 7 декември 1924 г. парламентарни избо­
ри най-много гласове получава Социалдемократическата пар­
тия — 131 места. На второ място се нарежда Националната
партия — 103 места, партията на "Центъра" — 69 места, На­
родната партия — 51 места, Комунистическата партия — 45
места и националистическите групировки — 14 места. Новото
правителство е формирано от представители на Национална­
та партия, Народната партия и партията на "Центъра".
Твърде скоро обаче в страната настъпва неочаквана прави­
телствена криза. Още на 6 януари 1925 г. пруските министри —
членове на Народната партия, напускат правителството, а на
25 февруари умира президентът Еберт, което допълнително ус­
ложнява политическата ситуация в Германия. На първия тур
от президентските избори никой от кандидатите не успява да
събере достатъчно гласове. На 26 април 1925 г., когато се про­
вежда вторият тур, Хинденбург успява да се наложи над своя
противник — бившия министър-председател В.Маркс. Избо­
рът на Хинденбург се квалифицира като реванш на промонар-
хическия консерватизъм.
След победата на Хинденбург неговите привърженици из­
ползват неуспеха на правителството на Лютер да включи
Германия в Лигата на нациите (опитът е направен през март
1926 г.) и след бурни парламентарни дебати премиерът е при­
нуден да подаде оставка. През май 1926 г. е формирано след­
ващото правителство на Ваймарската република отново с
В.Маркс.
Възстановяването на германската икономика способства за
увеличаване на военния бюджет на страната. Военните разхо­
ди от 1924 до 1929 г. са увеличени от 490 на 872 млн. марки.
Райхсферът постепенно преминава установената граница от
100 000 войници и офицери, а военното министерство иниции­
ра изграждането на военни промишлени предприятия, което е
важно доказателство за възраждането на германския милита-
ризъм.
Засилването на милитаризма е благоприятствано от участи­
ето на националистите в изпълнителната власт. Те защитават
все по-открито реваншистки външнополитически програми.
Това затруднява в значителна степен действията на германска­
та дипломация, представлявана от Щреземан. През есента на
1927 г. се влошават отношенията между Националната и На­

44
родната партия, което довежда до практическото разпадане на
управляващата коалиция в началото на 1928 г. Президентът
Хинденбург е принуден да обяви провеждането на избори за
Райхстаг на 20 май 1928 г.
Изборите представляват победа за германската социалде­
мокрация. СДПГ получава 152 депутатски места и става най-
силната парламентарна фракция. Числото на депутатите наци­
оналисти намалява от 103 на 78. Успехът на германските
социалдемократи се обяснява със значително подобряване на
икономическата конюнктура и с разумната социална политика
на тази традиционно силна политическа формация.
Един от лидерите на дясното крило на партията Г. Мюлер
съставя новото германско правителство, което остава в исто­
рията на Ваймарската република като правителство на "голя­
мата коалиция". Кабинетът обаче идва на власт, когато в гер­
манската икономика се наблюдават първите симптоми на
глобална криза. Затова една от първите стъпки на новото пра­
вителство е свързана с преразглеждането на "плана Дауес".
За допълнителна стабилизация на германската икономика
е създаден нов комитет от експерти начело с американския бан­
кер Юнг. Комитетът започва работа през февруари 1929 г. в
Париж в обстановка на остри противоречия между великите
сили. Новият "план Юнг" е утвърден окончателно на конфе­
ренцията в Хага през пролетта на 1930 г. Общата сума на гер­
манските репарации се установява на 116 млрд. марки, които
трябва да бъдат изплатени за 59 години.
Влизането в сила на "плана Юнг" съвпада с началото на
икономическата рецесия. Към средата на 1929 г. увеличаване­
то на промишленото производство е прекратено, а безработи­
цата достига сериозни размери. Изправено пред труднопрео-
долими икономически препятствия, в края на март 1930 г.
правителството на Мюлер подава оставка. Отстраняването на
кабинета на "голямата коалиция" — водеща сила в която е со­
циалдемокрацията — представлява сериозен поврат в най-но­
вата история на Германия. Създава се реална възможност за
суспендиране на конституционния режим.
След оставката на Мюлер новото правителство е оглавено
от лидера на партията на "Центъра" Брюнинг. Използвайки чл.
48 от конституцията, разрешаващ на президента на република­
та да не се съобразява с мнението на Райхстага и да издава из­
вънредни декрети, правителството предприема действия за
свиване на социалните разходи и осъществява безмилостна да­

45
нъчна политика. Броят на безработните надхвърля 5 млн. ду­
ши.
Икономическата рецесия създава изключително благопри­
ятни условия за пропаганда срещу Ваймарската република. В
Германия постепенно се разширява политическото влияние на
фашизма. Още през 1929 г. Германската националсоциалисти-
ческа работническа партия (ГНСРП) преминава границата от
100 000 членове. На изборите за Райхстаг през септември
1930 г. партията получава 6 400 000 гласа срещу 800 000 през
1928 г.
През пролетта на 1932 г. се провеждат президентски избо­
ри. На първия тур са издигнати кандидатурите на Хинденбург,
Хитлер, Телман и Дюстерберг. След като никой от кандидати­
те не получава абсолютно мнозинство, на 10 април се провеж­
да втори тур, на който се налага Хинденбург с 19 млн. гласа.
През април-май се провеждат оживени задкулисни разгово­
ри за състава на бъдещото германско правителство, което тряб­
ва да управлява Германия до следващите парламентарни из­
бори. Изборът пада върху фон Папен, който поддържа тесни
политически връзки с партията на "Центъра". На 30 май по
предложение на Хинденбург Брюнинг подава оставка, а на
1 юни е формирано новото правителство начело с фон Папен.
Папен поддържа тесни контакти с райхсфера и с фашистки­
те формации. Създаването на правителството на Папен беле­
жи началото на нов етап в политическия живот на Германия,
който довежда до постепенна фашизация на страната. Постът
министър на външните работи е даден на барон Нойрат, извес­
тен с десните си възгледи, а военен министър става "сивият кар­
динал" — генерал Шлайхер. През юли 1932 г. правителството
на Папен разпуска Райхстага и обявява провеждането на нови
парламентарни избори.
Изборите се провеждат на 31 юли 1932 г. За Хитлер са по­
дадени вече 13 746 000 гласа и ГНСРП се превръща в първата
по сила партия в страната. Въпреки това новият Райхстаг не
може да излъчи правителство на Германия. Ето защо на 6 но­
ември с.г. се провеждат нови парламентарни избори. Само за
няколко месеца националсоциалистите губят над 2 000 000 гла­
са, с което показват, че са преминали връхната точка в разви­
тието си.
След ноемврийските избори политическата криза в Герма­
ния се изостря до крайност. Правителството на Папен не е в
състояние да се противопостави успешно на противоречията,

46
които съществуват в лагера на буржоазните партии. На 17 но­
ември фон Папен подава оставка. Създадено е ново правител­
ство начело с генерал Шлайхер, който чрез изкусни машинации
се опитва да овладее крайно сложната политическа ситуация в
страната. Правителството на Шлайхер обаче има преходен ха­
рактер и не може да измъкне Германия от политическата бе­
зизходица и икономическата криза.
В началото на януари 1933 г. в Кьолн, в дома на банкера
Шрьодер е организирана среща на най-могъщите представите­
ли на монополите и финансовия свят — Тисен, Кирдорф и Фег-
лер — с фон Папен, Хугенберг и Хитлер. На срещата става яс­
но, че '’време за губене няма". На 30 януари 1933 г. Хитлер е
назначен за канцлер и натоварен да състави новото германско
правителство. Ваймарската република престава да съществува.

47
 ПОДГОТОВКА НА ФАШИСТКА
ГЕРМАНИЯ ЗА ВОЙНА (1933-1939)

Единствената парламентарна република в историята на Гер-

мания до 1933 г. просъществува само 14 години. На 30 януари
1933 г. Хитлер официално получава мандат от президента Хин-
денбург и става петнадесетият канцлер на републиката като ли­
дер на най-голямата политическа партия в страната.
Още на същия ден вечерта се открива първото заседание на
новия кабинет, който е коалиционен — освен членове на нацис­
тката партия в него влизат представители и на Немската наци­
онална партия. Двете партии обаче нямат абсолютно болшин­
ство в Райхстага, тъй като разполагат само с 247 от общо 583
гласа. След като не успяват да се споразумеят с третата поли­
тическа сила — партията на "Центъра", която има 70 мандата,
— нацистите принуждават президента Хинденбург да разпус­
не Райхстага и да насрочи нови парламентарни избори на
5 март 1933 г.
За да си осигури подкрепата на германските монополи, на
20 февруари в резиденцията на председателя на Райхстага Гьо-
ринг са поканени колосите на германския промишлен и финан­
сов свят Круп, Феглер, Бош, Шницлер и др. Срещата се пред­
седателства от могъщия банкер Ялмар Шахт. За разлика от
предишните си "контакти" с промишлениците и финансистите,
на 20 февруари Хитлер, вече като шеф на изпълнителната власт,
открито поставя въпроса за установяването на неограничената
власт на нацистката партия.
Към края на февруари, след като по-рано е осъществена и
среща с генералите, Хитлер получава възможност да блокира
действието на демократичните институции на властта. Въпре­
ки че в кабинета от 11 души само двама са нацисти (Фрик и
Гьоринг), вечерта на 27 февруари 1933 г. се осъществява под­
готвеният вече план за подпалването на Райхстага, събитие, ко­
ето ще създаде "необходимата психологическа атмосфера" пре­
ди изборите от 5 март.
След пожара в Райхстага са арестувани над 4000 души, в то­
ва число и известните писатели и журналисти Лудвиг Рен, Ерих
Мюзам, Карл фон Осицки, Егон Ервин-Киш и др.Убити са без
съд и присъда само за първите месеци след януари 1933 г. меж­

48
ду 500 и 600 души, а в затворите и концлагерите са изпратени
100 000 души.
Процесът по делото за пожара в Райхстага започва на
21 септември 1933 г. в Лайпциг. Той обаче не оправдава надеж­
дите на своите организатори вината за подпалването да бъде
приписана на германската левица, тъй като процедурата на съ­
допроизводството не дава възможност да се изпълни изцяло
волята на Хитлер. Този процес е последният публичен процес
в нацистка Германия.
Преди изборите от 5 март Берлин и другите големи градо­
ве стават свидетели на гигантски паради на фашистката пар­
тия, а денят на изборите Хитлер нарежда да бъде обявен за об-
щогермански празник, ден на "пробудилата се нация".
Изборите обаче не дават очакваните от нацистите резултати.
ГНСРП получава 17 277 000 гласа (43,9%) и 288 мандата. Гла­
совете, получени за партията, са приблизително 3 млн. по-мал­
ко от необходимите за абсолютно болшинство на гласовете в
Райхстага. Въпреки репресиите Комунистическата партия по­
лучава почти 5 000 000 гласа, а Социалдемократическата пар­
тия — 7,2 млн.
На 21 март 1933 г. Хитлер открива заседанието на новия
Райхстаг не в Берлин, а в старата резиденция на пруските кра­
ле в Потсдам, в бившата гарнизонна църква, където е погре­
бан Фридрих II. И мястото, и датата са символични, тъй като
на 21 март 1871 г. "железният Бисмарк" открива първия Райх­
стаг на обединена Германия. От новия парламент са отстране­
ни всичките 81 депутати комунисти и първата сесия гласува "За­
кон за отстраняване бедствията на народа и Райха". Съгласно
новия закон законодателните права на райхстага се прехвърлят
на правителството, което получава пълни права да променя
конституцията. Канцлерът получава и "президентско право" да
подписва законите, за да влязат в сила. Неговото правителст­
во може да сключва без одобрението на Райхстага всякакви до­
говори с други държави. Законът има срок на действие от 4
години и през 1937, 1941 и 1943 г. този срок е удължаван.
Всички депутати от парламентарните партии капитулират
пред Хитлер. Единствено председателят на Социалдемократи­
ческата партия Ото Веле се противопоставя на предложения за­
конопроект. Законът е приет с 441 гласа против 94 (гласовете
на социалдемократите). И при този закон обаче решенията на
фюрера все още се нуждаят от потвърждение на Министерс­
кия съвет и райхепрезидента. Първата институция е елимини­
рана, като Хитлер просто престава да събира Министерския

4.
49
съвет, а последната пречка отпада след смъртта на президента
Хинденбург на 2 август 1934 г.
Само час след смъртта на германския президент правител­
ството издава декрет за сливането на постовете на президента
и канцлера. Хитлер, който вече е поел двата най-високи дър­
жавни поста, автоматически става и главнокомандващ, като на
същия този ден — 2 август, армията полага клетва пред "фю­
рера и канцлера на германската империя".

УТВЪРЖДАВАНЕ НА НАЦИСТКАТА ПАРТИЯ.

"НОЩТА НА ДЪЛГИТЕ НОЖОВЕ"
През лятото на 1934 г. огромната армия на щурмоваците
(СА) притежава голяма политическа тежест в нацистката дър­
жава. В техните среди с особена популярност се ползва все още
социалната демагогия на "националсоциалистическата рево­
люция". След внушителния парад на СА на Темпелховското
поле през август 1933 г. противоречията между СА и райхсфе-
ра се изострят силно. Според ръководителя на СА, Рьом, до­
минираща роля във въоръжените сили на Германия трябва да
играят щурмоваците дори след тяхното сливане с райхсфера.
Тъй като по това време в числено отношение щурмоваците пре­
възхождат значително кадровите военни, ръководното поло­
жение в новата армия естествено биха заели ръководителите
на СА.
Хитлер решително застава на страната на райхсфера и още
през април 1934 г. взема мерки против щурмоваците. Негово­
то решение е продиктувано от желанието му да сплоти нацис­
тката партия и да успокои монополистическия капитал и фи­
нансовите среди. Той е убеден, че ще направи фатална грешка,
ако пренебрегне твърдата подкрепа за райхсфера, още повече
че лидерът на СА — Рьом, вече започва да става опасен със
своите претенции да играе една от първите роли в партията и
държавата.
През нощта на 29 срещу 30 юни акцията против СА е в пъ­
лен ход. Рьом и "цветът" на щурмоваците, които по това вре­
ме се намират в Бад Висзее, са принудени да се предадат. В ак­
цията в Бад Висзее участвува и самият фюрер, а в Берлин с
чистката се занимават Гьоринг и Химлер. Екзекуциите срещу
щурмоваците продължават през целия 1 юли и нощта срещу
2 юли. В издадената в Париж през 1935 г. "Бяла книга" за съ­
битията от 30 юни поименно са споменати 116 души, убити от

50
Хитлер, а общият брой на жертвите според този документ дос­
тига 401 души.
"Нощта на дългите ножове" донася на фюрера редица пре­
димства. С разправата си над СА Хитлер спечелва доверието
на райхсфера и на самия президент. Още на 2 юли Хинденбург
изпраща телеграма до канцлера, в която го поздравява за сто­
реното. Със събитията от 30 юни 1934 г. Хитлер показва още,
че няма намерение да търпи никаква опозиция. Смъртта на не­
говия пръв военен съветник Рьом и на първия му политически
съветник Щрасер оставя дълбок отпечатък в политическия жи­
вот на Германия в началото на тридесетте години.

ПОЛИТИЧЕСКА СТРУКТУРА НА ФАШИСТКАТА

ДЪРЖАВА
След разгрома на СА на 20 юли 1934 г. Хитлер издава указ,
с който издига СС в ранг на самостоятелна организация в рам­
ките на на националсоциалистическата партия. От този момент
райхсфюрерът на СС — Химлер, се подчинява директно на
Хитлер. Съгласно указа цялата служба за безопасност в нацис­
тката партия се подчинява на райхсфюрера на СС. Неговите
пълномощия са разширени с указа от 17 юли 1936 г., когато
Химлер е назначен и за началник на германската полиция.
На практика той получава ранг на министър в кабинета на фю­
рера.
Въоръжените формации на СС се обединяват през периода
1936—1938 г. във "войски СС" и се подразделят на "специални
отряди" и отряди "Мъртва глава". С указ на Хитлер от 17 ав­
густ 1938 г. той поставя "специалните отряди" под свое лично
разпореждане, а главното задължение на отрядите "Мъртва
глава" е охраната на концлагерите.
Обобщено органите за сигурност на фюрера включват:
1. Отряди СС, които достигат до 1 млн. през годините на
войната.
2. Полиция до 140 000 души.
3. Служба за сигурност (СД) до 70 000 души.
4. Гестапо (тайна полиция) до 40 000 души.
Процесът на създаване на държавната система на фашизма
е завършен към края на 1933 г. Твърде скоро след идването на
Хитлер на власт всички нефашистки организации или са лик­
видирани, или са фашизирани, а политическите борби са прек­
ратени поради появилото се политическо "единомислие".

51
 По времето на Ваймарската република функционират 6 го­
леми политически партии. Освен НСГРП значително полити­
ческо влияние имат ГКП, ГСДП, Католическата партия —
Център, Немската национална партия (либерали) и Немската
държавна партия (бившата Демократическа партия). Комунис­
тическата партия е обявена извън закона още през първите сед­
мици след идването на Хитлер на власт. На 19 май 1933 г. се
провежда последното заседание на Райхстага с участието на
представители на ГСДП, а на 22 юни фюрерът обявява разпус­
кането на тази политическа формация.
В края на юни 1933 г. биват ликвидирани още две партии
— Немската национална партия и Държавната партия. В нача­
лото на юли процесът на "саморазпускане" обхваща и Немс­
ката народна партия и нейния баварски филиал — Баварската
народна партия. Фюрерът постига своята цел: НСГРП остава
единствената политическа сила в Германия. На 14 юли с. г. е
издаден закон, който утвърждава монополното положение на
партията и забранява образуването на други политически пар­
тии.
На мястото на независимите профсъюзи на 10 май 1934 г.
нацистите създават т. нар. Германски трудов фронт. Съгласно
устава на тази организация, утвърден от Хитлер през 1934 г.,
нейното ръководство и всички функционери се назначават от
фюрера и канцлер на империята. Германският трудов фронт се
превръща в една от най-значимите организации под контрола
на националсоциалистическата партия.
Важно място в политиката на НСГРП заемат расизмът и
антисемитизмът. Нацистката партия съумява да внуши на гер­
манското общество, че самата принадлежност към арийската
раса го издига над представителите на всички други нации. Вед­
нага след идването си на власт Хитлер започва на държавна
основа да насажда антисемитизма, а на 1 април 1933 г. в об-
щогермански мащаб се организира еврейски погром, който е
свързан с побоища и убийства на невинни хора. Две години по-
късно антисемитските действия биват "кодифицирани", като
крайната цел на Хитлер се заключава в това окончателно да
бъдат изтребени "низшите раси".

НОВАТА ВОЕННА ДОКТРИНА И ТОТАЛНОТО

ВЪОРЪЖАВАНЕ НА ГЕРМАНИЯ
Военните ограничения за Германия по Версайския договор
влизат в остро противоречие с външнополитическите планове

52
на Хитлер. През периода 1935—1936 г. той прави всичко, за да
отхвърли военните клаузи. Междувременно още през 1934 г.
тайният план на военния министър Бломберг за увеличаване
на армията до 300 000 души е в ход. В края на с. г. райхсверът
разполага с 240 000 войници, а заедно с частите на "СС" редов­
ните въоръжени сили на Германия достигат до 280 000 хиляди.
Германия разполага с 1,2 млн. щурмоваци и други полувоен­
ни формирования.
На 13 март 1935 г. Гьоринг в качеството си на министър на
въздухоплаването обявява за създаването на германска авиа­
ция, а след три дни, на 16 март, Хитлер подписва указ за въ­
веждане на всеобща военна повинност и за формиране на ар­
мия от 500 000 души.
На 18 юни с. г. светът с удивление узнава, че Англия е го­
това да признае правото на Германия на морски въоръжения
в "определени размери". В клаузите на споразумението е доба­
вено освен това, че в случай на война Германия може да строи
неограничено количество подводен флот.
Следващата стъпка на ревизията на Версайския договор е
направена на 7 март 1936 г. На този ден германските войски
навлизат в 40-километровата демилитаризирана зона по дес­
ния бряг на р. Рейн и по този начин за три години национал­
социализмът успява да осъществи една съществена част от вън­
шнополитическата си програма — ликвидиране на военните
клаузи на Версайския договор.
"Сходството в съдбите" на Германия, Италия и Япония до­
вежда до споразумение за съвместни действия. На 25 октомв­
ри 1936 г. Германия и Италия оформят оста Рим —Берлин, а
на 25 ноември с. г. Берлин подписва с Япония "Антикоминтер-
новския пакт". На 6 ноември 1937 г. към пакта се присъединя­
ва и Италия.
През 1937 г. в Германия започва нов етап в реализирането
на нейната външнополитическа програма. На 5 ноември с. г.
на проведеното съвещание в главната квартира на фюрера се
планират сроковете за решаване на "проблема за пространст­
вото". На 12 март 1938 г. с присъединяването на Австрия и на
30 септември със завземането на Судетската област от Чехос­
ловакия Германия показва, че е готова да премине към откри­
ти агресивни действия. Германската външнополитическа екс­
панзия се превръща в решаващ конфликтен момент за
европейската и световната политическа ситуация.

53
 ФРАНЦИЯ (1918-1934)

Първата световна война, която Германия започва срещу

Франция, за да я унищожи като велика сила, завършва с капи­
тулация на немците на станция Ретонд в Компиенската гора.
На 11 ноември 1918 г. Германия подписва примирието.
Французите побеждават, но последиците от войната са тра­
гични за Третата република. Според публикувани данни стра­
ната губи 1,4 млн. убити — 17,6% от армията, 10,5% от цяло­
то активно мъжко население. Дори с върнатите Елзас и Лорен
френското население спада от 39,6 на 39,12 млн. Около 1,1 млн.
остават инвалиди и напълно нетрудоспособни. Германците
убиват 673 000 селяни, сериозно раняват още половин милион
и окупират десет департамента с население 6,5 млн. Френско­
то селско стопанство е на изключително ниско равнище. През
тридесетте години във фермите има все още 3 млн. коне, тол­
кова, колкото са били през 1850 г. Финансите са разстроени за
дълъг период от време и през 1920 г. държавният дълг дости­
га внушителната цифра 300 млрд. франка.
Политическият елит на страната се надява да стимулира
икономиката с помощта на върнатите Елзас и Лорен и с нало­
жените тежки репарации на Германия. Икономическото разви­
тие на двете провинции обаче е интегрирано силно с рурската
индустриална зона, затова разделянето не става безболезнено.
Така след кратковременните илюзии следвоенна Франция е из­
правена пред стена от гигантски препятствия.
Въпреки че след войната Франция формално осъществява
демобилизация, тя участва в интервенцията срещу Съветска Ру­
сия. По-късно заплашена от въстанията в Тулон, Брест и Риш-
фор и след бунта на френския черноморски флот в Севастопол
тя се оттегля от интервенцията.
Вътрешните политически сътресения в първите следвоенни
години протичат не без съдействието на френските социалис­
ти. В началото на двадесетте години във Френската социалис­
тическа партия се извършват важни процеси. Увеличава се чис­
леният състав на партията, която през 1920 г. наброява 150 000
души срещу 24 000 през 1915 г.
Създаването на Третия комунистически интернационал пре­
дизвиква остри политически стълкновения в редиците на соци­
алистите поради нескриваното желание на лявото крило на пар­
тията да влезе в новата комунистическа организация. През

54
април 1919 г. мнозинството от делегатите на извънредния кон­
грес на Социалистическата партия в Париж се обявяват за ос­
таване във Втория интернационал. На следващия конгрес оба­
че, който се провежда в Страсбург през 1920 г., се взема решение
да се излезе от Втория интернационал и да се изпрати делега­
ция в Москва, която да подготви приемането на партията в
Третия комунистически интернационал.
В Москва са изпратени делегатите Марсел Кашен и Фро-
сар, които вземат участие в работата на Втория конгрес на Ко­
мунистическия интернационал. След срещата си с Ленин те се
завръщат във Франция, твърдо решени да поставят основите
на Комунистическата партия. Битката за осъществяването на
тази идея намира разрешение на следващия конгрес на Социа­
листическата партия, който се провежда в Тур през декември
1920 г. Около три четвърти от делегатите подкрепят идеята за
влизане в Комунистическия интернационал. Това решение
прокламира създаването на Френската комунистическа партия.
Политическият живот на Третата република непосредстве­
но след войната е свързан с харизматичната личност на Кле-
мансо (тигърът). Неговото правителство управлява Франция
от ноември 1917 г. На проведените две години по-късно парла­
ментарни избори т. нар. Национален блок получава мнозинс­
тво поради подкрепата на Радикалната и Радикалсоциалисти-
ческата партия. Според статистиката от 375-те депутати от
блока 140 са милионери. Клемансо отново формира правител­
ството, което управлява Франция до септември 1920 г. Новият
министър-председател Лейга поема изпълнителната власт за
още по-кратък период от време. През зимата на 1921 г. проти­
воречията в политическия живот се задълбочават и той е при­
нуден да отстъпи министърпредседателския пост.
На 16 януари 1921 г. начело на новото френско правителс­
тво застава опитният политик Аристид Бриан. Управлението
на Бриан съвпада със засилване опасността от война и задъл­
бочаваща се стагнация в индустриалното производство. Гер­
манският репарационен въпрос се превръща в крайъгълен ка­
мък на външната политика за всяко следващо правителство.
Това важно обстоятелство принуждава Аристид Бриан да из­
бира между реализма по отношение на външната политика на
страната и капризите на френските стопански кръгове. Неспо­
собността на министър-председателя да надвие "неукротимата
френска агресивност" и провалът на Франция на Вашингтонс­
ката конференция, където тя се съгласява на условия, ограни­
чаващи нейната морска мощ, са достатъчно основание за ос­
тавката на Бриан.

55
 Поредното френско правителство е оглавено от амбициоз­
ния адвокат Раймон Поанкаре —страстен привърженик на нас­
тъпателна външнополитическа доктрина. Още от първите дни
на своето съществуване правителството на Поанкаре започва
да се готви за налагане на френската хегемония в Европа. До-
като за предходните години в периода 1919—1922 г. военният
бюджет възлиза на сумата от 22 млрд. франка, то само през
1923 г. той достига цифрата 9,5 млрд. Още през юни 1922 г. е
приет закон, който увеличава военната служба на 18 месеца, ка­
то по този начин френската армия в мирно време достига до
700 000 души, а по продължителност на военна служба Фран­
ция застава на първо място в Европа.
Следвоенната политика на Франция в началото на дваде­
сетте години се базира на абсолютно военно превъзходство на
Запад за възпиране на Германия от едната страна и военен съюз
от нови държави (Полша плюс Малката Антанта), които да я
възпират от друга. Най-болезнен за Париж е въпросът за репа­
рациите. От 20 млрд. златни марки, които Германия трябва да
плати за 1921 г. и първите месеци на 1922 г., тя успява да вне­
се само 3 млрд.
На 11 януари 1923 г. под командването на генерал Дегут
френската армия навлиза в Есен. В началото на февруари ця­
лата Рурска област е окупирана от френски и белгийски войс­
ки с обща численост 60 000. Надеждите на Франция за пози­
тивно решаване на германския репарационен въпрос обаче не
са осъществени и Рурската акция е тежък външнополитически
провал за Поанкаре. Инвазията в Рур усложнява в значителна
степен политическата обстановка в самата Германия, а прави­
телството на Куно отвръща на окупацията с отзоваване на сво­
ите дипломатически представители от Париж и Брюксел. То
отказва да се подчинява на разпорежданията на френските и
белгийските окупационни власти.
Пълното прекратяване на добива на въглища в Рур оказва
неблагоприятно въздействие и на френската икономика. Реди­
ца отрасли на промишлеността са съкратени, а безработицата
достига тревожни размери. Доказателство за безсмислеността
на тази наказателна операция са проведените през април
1923 г. френско-белгийски преговори, на които е разискван въп­
росът за целесъобразността на операцията. Оправдавайки сво­
ите действия, Франция и Белгия заявяват, че оттеглянето на тех­
ните войски от Рур може да стане само ако Германия изплати
репарационните си вноски и поеме свързаните с окупацията раз­
ходи.

56
 Окупацията на Рур поставя Франция в условията на между­
народно неодобрение и изолация. Съпротивата на Англия, ко­
ято не одобрява действията на Поанкаре, е решаваща за френ­
ския провал. Вълната на шовинизма, която първоначално
залива Третата република, отстъпва на недоволството. Поли­
тическите сили, подкрепили на изборите "Националния блок",
рязко осъждат недалновидната му политика. При парламен­
тарните дебати се налага идеята, че нормализирането на отно­
шенията със Съветския съюз вероятно ще окаже положително
въздействие за преодоляване на икономическите затруднения.
Парламентарните групи на радикалите и радикалсоциалис-
тите издигат идеята за създаване на нова коалиция, обединява­
ща политическите партии в "Ляв блок". Амбициозният Поан­
каре обвинява радикалите в сговор с "враговете на реда", а
опитът на президента Александър Милеран в реч от 14 октом­
ври 1923 г. да защити "Националния блок" представлява нару­
шение на конституционните му права и предопределя неговата
оставка. Провалът на президента е провал и за правителство­
то на "Националния блок". На проведените на 11 май 1924 г.
парламентарни избори "Националният блок" е победен. Поли­
тическите партии, влизащи в състава на "Левия блок", печелят
328 места срещу 199 на "Националния блок".
Силно влияние в състава на "Левия блок" има партията на
радикалсоциалистите, която получава 139 места. Зад нея се на­
реждат социалистите със 105 места, а след тях републиканци­
те-социалисти с 44 места. В парламента е формирана и група
от 41 депутати, носеща името "радикално-лява". Макар и ма­
лобройна, тя има решаващо значение, тъй като без нейната под­
крепа "Левият блок" не разполага с необходимото мнозинст­
во.
Показателно за политическата тежест на "Левия блок" е ис­
кането му президентът Милеран да напусне Елисейския дворец
заради антиконституционната му намеса в предизборната кам­
пания на страната на "Националния блок". След като радика­
лите отказват да съставят правителство, докато Милеран е на
своя пост, в съответствие с конституцията на 11 юни 1924 г.
френският президент подава оставка.
Изборът на новия президент обаче показва, че "Левият
блок" е уязвим като политическа формация, тъй като не успя­
ва да осигури успеха на своя кандидат — лидера на републи­
канците-социалисти Пол Пенлеве. Той получава само 309 гла­
са срещу 515 за умерения радикал — сенаторът Гастон Думерг,
който е новият президент на Третата република.

57
 Първото правителство на "Левия блок" е оглавено от лиде­
ра на партията на радикалсоциалистите Едуард Ерио. През
краткото време на своето съществуване то изпълнява само част
от предизборните си обещания. Важна външнополитическа ак­
ция е установяването на дипломатически отношения със Съвет­
ския съюз. На 28 октомври 1924 г. петдесет и две годишният
министър-председател изпраща телеграма до Председателя на
Съвета на народните комисари на СССР, с която съобщава, че
Франция признава де-юре правителството на съветската дър­
жава.
Ерио е един от малкото политически дейци във Франция,
които осъзнават опасността от германския реваншизъм и при­
емат за историческа необходимост възстановяването на тради­
ционните френско-руски отношения. Действията на неговото
правителство за урегулирането на германския репарационен
въпрос обаче не довеждат до успех, тъй като политиката на Ан­
глия и САЩ блокира всяка по-важна френска инициатива.
Новият кабинет предоставя амнистия, ограничава привиле­
гиите на католическата църква и въвежда подоходен данък вър­
ху едрия капитал. Тогава най-големите акционери на Френска­
та банка използват влиянието си на борсата и в банката, за да
го свалят чрез изкуствено създадена финансова криза. Кабине­
тът на Едуард Ерио се оказва безсилен да се справи с финан­
совия дисбаланс на страната.
Управлението на Ерио поставя една интересна закономер­
ност в икономическия и политическия живот на Третата репуб­
лика. Всички правителства на левицата след вземането на власт­
та по парламентарен път са принудени твърде скоро да се
разделят с нея. Нейните кабинети падат след изкуствено пре­
дизвикани трудности от финансов характер. Тази тактика е про­
веждана от могъщите финансови среди и се развива винаги ед­
накво, когато правителствата на "Левия блок" напускат
властта, без да са свършили мандата си, но и без да са загуби­
ли масово доверие. На 11 април 1925 г. кабинетът на Ерио по­
дава оставка.
След оставката на Едуард Ерио на 17 април е сформирано
ново правителство, в което превес имат републиканците-соци­
алисти. За министър-председател е избран Пол Пенлеве. Най-
съществената външнополитическа изява на неговото правител­
ство е подписването на Локарнските споразумения (5 —16
октомври 1925 г.), които се окачествяват от външнополитичес­
ките наблюдатели като стратегически неуспех за външната по­
литика на Франция. Споразуменията в Локарно обективно до­
веждат до изменение в разположението на силите в Европа в

58
полза на Германия, отслабват континенталните съюзи на Фран­
ция и намаляват нейното политическо влияние сред малките
европейски страни.
През пролетта и лятото на 1925 г. Франция започва коло­
ниалните войни в Сирия и Мароко. Войната в Мароко избух­
ва на 13 април в дните, когато се формира правителството на
Пенлеве. Отстъпвайки от републиканските идеали, Франция е
принудена да потърси съюза на монархическа Испания. На сре­
щата между генерал Примо де Ривера и маршал Петен е реше-
но Франция да изпрати срещу въстаниците на Абдел Керим
200 000 армия. Франция се справя трудно и с избухналото на
18 юли въстание в Сирия. Жестокостите, извършени от френс­
ката експедиционна армия при потушаването на това въстание,
предизвикват възмущението на арабския свят и световната об­
щност.
Войната резонира бурно в политическия живот на метропо­
лията. Оценките в Париж относно "военните изяви" на Пенле­
ве са диаметрално противоположни, но действията на прави­
телството предизвикват остра политическа криза, която не
стихва и в началото на 1926 г. Политиката на Пенлеве принуж­
дава лявото крило на радикалите да възстанови съюза със со­
циалистите и да върне на власт Едуард Ерио. През октомври
1925 г. конгресът на радикалите подлага на остра критика фи­
нансовата и колониална политика на правителството на Пен­
леве, което обещава да поеме по-независим курс по отношение
на банковия и финансовия елит. То обаче се оказва безсилно
да преодолее техния натиск и в края на ноември 1925 г. пода­
ва оставка.
Новото френско правителство е излъчено от средите на ле­
вите републиканци начело с техния лидер Аристид Бриан. Пра­
вителството е преходно по своя характер. През времето на
осеммесечния му мандат неговият състав е променян неколкок-
ратно. Изключително тежките стопански проблеми ускоряват
падането на курса на франка и причиняват висока инфлация.
За милионите французи Поанкаре е единственият човек, който
може да спаси Франция.
Правителството на Бриан управлява до 17 юли 1926 г. На
следващия ден става известно, че президентът Густав Думерг е
поканил Едуард Ерио да формира отново правителство. Тази
вест предизвикала истинска паника сред деловите среди, а кур­
сът на франка на финансовата борса пада катастрофално. Въп­
реки че новото правителство на Ерио предлага програма, зна­
чително по-либерална от първия му мандат, срещу него се
осъществява невероятна пропагандна кампания и при гласува­

59
нето в парламента той получава само 237 гласа "за” и 290 "про­
тив".
За всички става ясно, че на страната и липсва силен поли­
тик с "желязна воля за власт". Такава силна политическа фигу­
ра "Левият блок" не може да излъчи. Повечето французи се на­
дяват, че човекът, който може да спаси Франция, се казва
Раймон Поанкаре. В неговото правителство, което на 27 юли е
утвърдено от парламента, влизат видни дейци на радикалсоци-
алистите, включително бившите министри на "Левия блок"
Едуард Ерио, Пол Пенлеве и Аристид Бриан. Правителството
веднага е принудено да въведе парична реформа, която леви­
цата квалифицира като антидемократична. Така или иначе фи­
нансовите и данъчни реформи стабилизират френския франк.
Във външната политика Германия, която след приемането
на "плана Дауес" от 1924 г., укрепва значително своите иконо­
мически и външнополитически позиции, си остава главният
проблем. Финансовите трудности на Третата република пре­
дизвикват тайната среща на френския външен министър Бриан
с германския му колега Щреземан, която се провежда през сеп­
тември 1926 г. на френско-швейцарската граница. Срещата оба­
че е неуспешна за френската дипломация. "Планът Юнг" от
1929 г., който е утвърден на конференцията в Хага в началото
на 1930 г., облагодетелства Германия, разсрочвайки нейните
репарационни задължения.
Новият министър-председател започва да управлява с дек­
рети, заобикаляйки представителните учреждения. Прилагайки
политика на строги икономии, в края на септември 1926 г. пра­
вителството започва осъществяването на административна ре­
форма, която е свързана с драстични съкращения на държавни
служители. Новата правителствена политика е свързана с уве­
личаване на данъците и редуциране на заплатите на чиновни­
ците. Тези действия за кратко време стабилизират френския
франк.
Важно изпитание за влиянието на правителството на Поан­
каре представляват парламентарните избори от 1928 г. Още по
време на предизборната кампания се смята, че те ще имат ха­
рактер на своеобразен плебисцит "за" или "против" Поанкаре.
Изходът от парламентарните избори от април 1928 г. не довеж­
да до съществена промяна на политическата ситуация във
Франция. Правителството на "националното единство" е огла­
вено отново от Поанкаре. Личният и политическият престиж
на министър-председателя достигат своя зенит.
Докато във вътрешнополитическата си дейност и икономи­
ческото стабилизиране на страната правителството на Поанка-

60
ре постига позитивни резултати, то външнополитическото по­
ложение на Франция си остава твърде неустановено. Германс­
ката икономическа мощ е основният фактор, който притесня­
ва упорития Поанкаре. Единствената възможност за успешно
противодействие той вижда в засилващата се милитаризация
на страната. Военният бюджет на Франция за периода 1927—
1928 г. е два пъти по-голям от този преди Първата световна
война, а числеността на армията още през 1923 г. достига до
626 841 срещу 558 000 през 1913 г. Силната армия дава надеж­
ди на Поанкаре да "уреди по достойнство" сложните взаимо­
отношения със съседите в континентална Европа.
Министър-председателят осъществява завой и във френско-
съветските икономически и политически връзки. Той става осо­
бено непримирим към комунистическата държава. След скъс­
ването на англо-съветските отношения през май 1927 г.
Поанкаре лично прекратява съветско-френските преговори по
уреждане на въпроса за руския дълг и търговските операции
между двете страни.
Есента на 1928 г. обаче не вещае нищо добро за премиер-
министъра. В началото на ноември същата година се провеж­
да конгрес на радикалсоциалистическата партия, която препо­
ръчва на своите министри да напуснат правителствената
коалиция. По този начин опитът на Поанкаре да играе "раз­
лична" от своите предшественици роля в политическия живот
на Франция завършва с неуспех. Предстоящата рецесия в ико­
номиката предопределя оставането му начело на правителст­
вената власт. На 27 юли 1929 г. опитният политик решава да
подаде оставка.
Правителствената криза, предизвикана от оставката на По­
анкаре, е твърде кратка. Още на 29 юли Аристид Бриан става
за пореден път министър-председател на Франция. Той обаче
управлява твърде кратко и става жертва на неуспехите във вън­
шната политика, най-важен от които се оказва германският ре-
парационен въпрос. След продължителна министерска криза
на 3 ноември 1929 г. Андре Тардие успява да състави следва­
щото френско правителство. Поемането на властта от това пра­
вителство съвпада с началото на "великата депресия". Тя за­
почва на 29 октомври 1929 г. ("черния вторник") с катастро­
фалното падане на акциите на Нюйоркската борса.

61
 ПОЛИТИЧЕСКА НЕСТАБИЛНОСТ В НАЧАЛОТО
НА ТРИДЕСЕТТЕ ГОДИНИ
В края на двадесетте и началото на тридесетте години пар­
тийно-политическият живот във Франция става особено неста­
билен, а обществените отношения се изострят до краен предел.
Правителствените кризи стават все по-чест спътник на френс­
кия политически живот и обикновено са предизвикани от "пар­
ламентарните войни" във връзка с изготвянето на държавния
бюджет, респективно на военния. Дебатите около неговото ут­
върждаване вземат много министерски глави.
От ноември 1929 до пролетта на 1932 г., когато се провеж­
дат поредните парламентарни избори, във Франция се сменят
девет кабинета. С малки изключения те се ръководят от Андре
Тардие и Пиер Лавал. Икономическата криза поставя на дне­
вен ред идеята за "власт на твърдата ръка", като се ликвидират
парламентарните форми на управление. Кампанията се засил­
ва особено много след убийството на президента Пол Думер
от белоемигранта Горгулов. Покушението, което е извършено
на 6 май 1932 г., влошава в значителна степен съветско-френс­
ките отношения.
На парламентарните избори, проведени през май 1932 г., ле­
вите партии получават 4 895 023 гласа срещу 3 880 717 на дес­
ницата. На 10 май се провеждат и президентските избори, ко­
ито са спечелени още на първия тур от Албер Лебрен. На 10
юни левицата отново излъчва правителство начело с Едуард
Ерио, който се превръща в един от най-престижните лидери на
"Левия блок". Съобразявайки се с нарастващата германска зап­
лаха, още през ноември 1932 г. правителството на Ерио сключ­
ва пакт за ненападение със СССР, който поставя началото на
важен етап в отношенията между двете велики държави.

62
 "НАРОДНИЯТ ФРОНТ"
ВЪВ ФРАНЦИЯ

Победата на фашизма в Германия през 1933 г. укрепва по­

зициите на онези политически среди в Европа, които са "обх­
ванати от порива" да унищожат парламентарната система на
управление. В този смисъл френската парламентарна традиция
е поставена на изпитание, още повече че изборите от 1932 г. от­
ново дават предимство на партиите от "Левия блок".
Изтичането на финансови ресурси зад граница, които "двес-
тата семейства" (става дума за най-могъщите представители на
финансовия свят) извършват в началото на двадесетте години,
за да свалят правителствата на левицата, в средата на следва­
щото десетилетие не могат вече да бъдат успешно осъществе­
ни. Това обстоятелство се обяснява с девалвацията на нацио­
налната валута на много страни, която е съпроводена с
неизбежна концентрация на голямо количество злато в хазна­
та на френската банка. По този начин френският франк полу­
чава пълно покритие и предизвикването на изкуствена финан­
сова паника се оказва невъзможно.
Противниците на левицата обаче намират други средства,
за да провокират недоволство и озлобление срещу водачите на
парламентарното мнозинство и въобще срещу парламентариз­
ма. Ориентирайки се към фашистките методи на борба, част от
едрия капитал започва открито да финансира деснонациона-
листически организации от типа на "Огнените кръстове", пред­
вождани от полковник Де ла Рок, "Аксион Франсез", "Солида-
рите Франсез", "Федерасион католик насионал" и редица
младежки и "спортни формации". Във френското село се фор­
мират "Селските комитети за действие", "Западните комитети"
и "Аграрната партия". Всички те са субсидирани от известни
финансови групи,.а тяхна опора стават политическите партии
от десницата — "Републиканската федерация", "Демократич­
ният алианс" и "Републиканският център".
Удобен повод за дискредитиране на "Левия блок" и за из­
вършване на държавен преврат е намерен в аферата Стависки,
в която се оказват замесени видни политически мъже във Фран­
ция. Случаят Стависки е една банална криминална история, но
за да получи по-широк резонанс, той е представен като най-го-
лямата финансова афера на XX век. Десният печат замесва в

63
аферата всички видни личности от средите на "Левия блок".
Корупцията, в която са замесени отделни лица, се представя
като фундаментален недъг на самия парламентарен режим.
Според десните медии щетите от тази афера възлизат на 800
млн. франка и сред спестителите — дребни продавачи, служа­
щи, чиновници и занаятчии, се създава невероятна паника.
В началото мнозина французи започват искрено да се съм­
няват, че Франция се управлява от недостойни хора и мошени­
ци, които трябва да бъдат изгонени на улицата. Така се стига
до 6 февруари 1934 г. — дата, която отбелязва прелом в най-
новата политическа история на Франция. На този ден са уст­
роени народни манифестации против корупцията. По същото
време въоръжени и добре подготвени десничарски лиги обкръ­
жават парламента и други правителствени здания. В продъл­
жение на 6 часа (до полунощ) се водят престрелки на площада
пред парламента, а когато нападателите са разпръснати от пра­
вителствените сили, броят на жертвите възлиза на 16 убити и
повече от 1000 ранени. По-късно властите установяват, че в Па­
риж е подготвено Временно правителство, а на намерените пла­
кати се известявало, че парламентът е разпуснат.
Министър-председателят Даладие публично е наречен
убиец. Той отстъпва срещу започналата срещу него кампания
и още на 7 февруари подава оставка. Три дни по-късно е обра­
зувано ново правителство начело с Густав Думерг. В състава
на правителството вече влизат известни представители на дес­
ницата като Петен, Тардие, Лавал и Фланден. Правителството
на Думерг остава в историята на Франция като правителство
на "националното единство".
Междувременно на 9 февруари Френската комунистическа
партия организира голяма протестна акция против бруталност­
та на фашисткия екстремизъм, а на 12 февруари в цялата стра­
на е проведена всеобща стачка, в която участват над 4,5 млн.
души. Кръвопролитието във френската столица повдига широ­
ка вълна на протест срещу насилието, но за пръв път в истори­
ята на Франция тази вълна не се "отдръпва", за да бъде измес­
тена от политическо безразличие. Метежът от 6 февруари засяга
толкова болезнено френското общество, че случаят не може да
приключи само с обичайното сгромолясване на кабинети.
Първата изборна победа на партиите на бъдещото парла­
ментарно мнозинство е постигната по време на муниципални-
те избори през май —юни 1935 г. На 14 юли независимо от про­
вокацията на "Огнените кръстове" при гроба на незнайния войн
при Триумфалната арка на площад "Етоал" се провежда голям
митинг на много политически, синдикални, културни и др. ор­

64
ганизации, които дават съгласието си за изграждане на Наро­
ден фронт. На плакатите на многолюдното шествие, което пре­
минава от Бастилията към площад "Насион", се виждала клет­
вата, която са положили обществени и политически сили. Тази
клетва представлява в действителност първоосновата на прог­
рамата на Народния фронт.
Създаващото се обществено обединение не може да се счи­
та за коалиция от политически партии, нито нова партия, сто­
яща над другите. Народният фронт е блок на всички полити­
чески и обществени сили, които са убедени, че естественото
развитие на съвременна Франция ще бъде блокирано, ако в нея
се установи авторитарен режим и се допусне унищожаването
на парламентарната традиция.
"Левият блок", който на изборите от 1924 и 1932 г. получа­
ва мнозинство, представлява само изборно споразумение. Той
няма установена и уговорена програма за управление, в случай
че получи мнозинство по време на изборите, още повече че вся­
ка партия от блока излиза със своя собствена програма. Точ­
но заради това веднага след изборите започват мъчителните
спорове във връзка с насоката на осъществяваната политика.
Като обществена формация Народният фронт съществено
се различава от "Левия блок" през 1924 и 1932 г. Готвейки се
да участва в изборите, той не представлява само изборно спо­
разумение. Народният фронт разполага с конкретна социална
и политическа програма, която трябва да бъде реализирана
след изборите с поредица законодателни мерки. При това той
разчита на подкрепата на широко движение от местни комите­
ти, в които отделните партии, синдикати и дружества, без да
скъсват връзките си със своите патронни организации, подкре­
пят общата програма, в която всеки намира израз на своите не­
посредствени искания.
Програмата на Народния фронт е публикувана на 10 януа­
ри 1936 г. Тя е приета от всички партии с изключение на мал­
ка част от радикалсоциалистите, които запазват резерви към
някои пунктове, засягащи финансови и стопански въпроси.
Особено внимание се обръща на възстановяване на покупател­
ната способност, намалена в значителна степен от икономичес­
ката криза. В документа се пледира също за превръщането на
Националната френска банка в държавна. Предвиждало се и
установяване на контрол върху износа на капитали, за да се
осуети тяхното "движение" зад граница.
На 26 април и 3 май 1936 г. се провеждат новите парламен­
тарни избори. Партиите на Народния фронт получават повече
места в парламента, отколкото на изборите през 1932 г. Об­

5. 65
щият брой на гласовете, подадени за десницата, е значително
по-малък от този на Народния фронт, който получава 398 де­
путатски места срещу 222 на десницата. На 3 юни Пиер Лавал
подава оставка и лидерът на Социалистическата партия Леон
Блум образува първото правителство на Народния фронт с
участието на всички партии на мнозинството. Комунистичес­
ката партия, която подкрепя правителството, решава да не учас­
твува в него, за да не бъде квалифицирано то като комунисти­
ческо.
Образуването на правителството на Леон Блум е съпрово­
дено със спонтанно движение и окупация на предприятията.
Французите са нетърпеливи и искат "незабавно" изпълнение на
тази част от програмата на Народния фронт, която се отнася
до икономическото положение на работниците (въвеждане на
40-часова работна седмица, повишаване на работната заплата
и сключване на колективни трудови договори).
Важно е да се знае, че стачното движение започва още пре­
ди образуването на правителството на Леон Блум. То се моти­
вира с желанието да се ускори подобряването на положението
на широките социални слоеве от френското общество. Натис­
кът на стачниците се оказва ефикасен и принуждава Синдика­
та на индустриалците да удовлетвори исканията на протести^-
ращите. Правителството също се намесва и на 7 юни 1936 г. в
двореца "Матиньон" е сключено споразумение, с което се при­
емат четирите основни искания на стачкуващите: признаване на
синдикалните организации за официален представител на ра­
ботниците, повишаване на работната заплата от 9 до 15%,
сключване на колективни трудови договори и избор на работ­
нически делегати в предприятията.
Няколко дни по-късно парламентът превръща в закон спо­
разумението от "Матиньон". Извършена е и частична национа­
лизация на военната индустрия, а правителството е принудено
да декларира, че разпуска фашистките организации. В интерес
на френския селянин е създадена Дирекция за регулирането на
продажбата на зърнени храни. Така законодателните мерки от
юни 1936 г. поставят началото на ново социално законодател­
ство за подобряване на положението на обикновения францу­
зин, което в значителна степен е влошено от стопанската кри­
за след 1929 г.
Социалното законодателство на Народния фронт твърде
скоро среща сериозна съпротива от десните партии. Френска­
та десница в парламента и вън от него прави всичко възмож­
но да нанесе поражение на правителството на Народния фронт '
и да дискредитира неговата програма. Това обстоятелство оп­

66
ределя съдържанието на вътрешнополитическия живот на Тре­
тата република в следващите години. В момент, когато фран­
цузите очакват приложението на останалата част от програма­
та, внезапно правителството на Леон Блум обявява "пауза" по
нейното прилагане.
След като са изчерпани познатите средства за политическа
борба, идва ред на парите да се намесят по-сериозно в полити­
ката. Грамадните резерви на френските банки позволяват слож­
на верига от борсови игри, за да се постигне финансова пани­
ка и падане на курса на франка. Това по принцип означава
нарушаване на стабилността на правителството и дори негово­
то падане.
Първият финансов трус става на 1 октомври 1936 г. незави­
симо от декларациите на министър-председателя и финансовия
министър, че ще запазят силен френския франк. Девалвацията
е обявена официално. Десницата и висшите финансови среди
използват това обстоятелство, за да подчертаят финансовия
банкрут на правителството на Леон Блум, доказвайки, че "раз-
сипническата" политика на правителството е изпразнила дър­
жавната хазна.
През октомври френската статистика показва, че френско­
то злато, изнесено в чужбина през първите десет месеца на го­
дината, възлиза между 14 и 18 млрд. франка. Износът на жъл­
тия метал е засилен особено след изборите, когато френското
злато е "прехвърлено" в Нюйоркската и Лондонската банки,
при лихва по-ниска от тази на Националната френска банка. За
всички става ясно, че причините за износа на злато не са от сто­
пански характер, а целят да дестабилизират финансово прави­
телството на Народния фронт . Оттук финансовата и сто­
панска криза, която се появява в края на 1936 г. и началото на
1937 г.,е главно от политическо естество. Именно поради по­
литическото противопоставяне на финансовите и индустриал­
ни среди във Франция срещу правителството на Народния
фронт се стига до масовото "бягство" на златото зад граница.
Намаляването на златния резерв на държавата дестабилизира
правителствата на Народния фронт.
След девалвацията от 1 октомври 1936 г. финансовият ми­
нистър Венсан Ориол се опитва по законодателен ред да прес­
ледва всички, които изнасят или укриват злато, но среща про­
тиводействието на Сената. Тази олигархична институция
постепенно се превръща в преграда срещу законодателството
на парламентарното мнозинство. След отказа на Сената да
приеме предложението на парламентарното мнозинство за
държавен финансов контрол, последното е принудено да въз­

67
приеме примирителна финансова политика, като се опитва да
спечели благоволението на притежателите на капитали. "Пау­
зата" в изпълнението на програмата на Народния фронт е про­
дължена.
Кампанията на финансовия елит преследва политическата
цел да компрометира докрай и да предизвика оставката на пра­
вителството на Леон Блум. За да докажат, че социалните зако­
ни и особено четиридесетчасовата работна седмица водят
Франция към стопански банкрут, индустриалците започват сис­
темно намаляване на производството. Докато всички страни
през 1937 г. достигат, а някои надминават равнището на индус­
триалното производство от 1929 г. (годината на световната ико­
номическа криза), Франция остава далеч зад него. Финансови­
те и индустриалните трудности, покачването на цените и
поскъпването на живота стават неизменна тема на дясната вес­
тникарска кампания. За обикновения французин, който не е вещ
в задкулисните игри и ходове на финансовата борса, виновни­
кът за всички беди трябва да бъде правителството.
От друга страна, въпреки победата на Народния фронт през
1936 г. Франция не осъществява сериозна промяна и във вън­
шната си политика. При това правителствата на левицата не
правят нищо, за да променят дори дипломатическия персонал,
който традиционно се избира от средите на старите френски
фамилии, предаващи по традиция постовете си в дипломати­
ческите служби. Дипломатическият кадър си остава същият и
той използва колебанията на правителствата, за да съхрани
мудността и консерватизма във външната политика на Трета­
та република.
Избухването на гражданската война в Испания става про­
бен камък и за френската външна политика. По време на вой­
ната целият дипломатически корпус на френското външно ми­
нистерство е "мобилизиран" за да убеди министър-пред­
седателя Леон Блум да изостави испанската република. По-къс­
но от трибуната на френския парламент той признава като своя
лична трагедия политиката на Франция на ненамеса в Испания.
На 21 юни 1937 г., отказвайки се от борбата с дясното мно­
зинство в Сената, правителството на Леон Блум подава остав­
ка. Новото правителство е образувано с активното съдействие
на Радикалната партия. Министър-председател става Камил
Шотан, а министър на финансите Жорж Боне. Новият прави­
телствен екип възнамерява да продължи политиката на "пауза­
та". В социалната област Шотан не променя линията на своя
предшественик. Той дори пристъпва към разработването на
"кодекс на социалния мир", за да бъдат регулирани отношени­

68
ята между работници и работодатели, като се допълни спора­
зумението от "Матиньон". Правителството на Шотан обаче е
принудено да измени на движението на Народния фронт и от­
стъпва пред финансовата опозиция на десницата.
През юли 1937 г. е извършена поредната девалвация на
франка. Екстремистката десница, която вижда, че по законен
път не може да си върне властта, отдава предпочитание на кон­
спиративните методи на борба. През ноември 1937 г. е разкрит
антиправителствен заговор на тайната фашистка организация
на "кагуларите", чиито поделения извършват бомбени атента­
ти на площад "Етоал". Съдебното следствие срещу "кагулари-
те" и организаторите на атентатите установява, че в страната
системно и хладнокръвно е подготвяна гражданска война.
На 10 януари 1938 г. без предварителни симптоми франкът
отново е подложен на силна атака. На 13 срещу 14 януари за­
едно с падането на курса на франка пада и правителството. На
18 януари е образувано ново правителство на Шотан, но без
участието на социалистите и курсът на франка отново се покач­
ва. В реорганизирания кабинет най-важните министерски пос­
тове се оказват в ръцете на десните радикали. Още през март
1938 г. правителството на Шотан подава оставка. Избухва про­
дължителна министерска криза, която е особено драматична
по своя характер. Социалистите успяват да се наложат и фор­
мират отново правителство с Леон Блум. Радостта им обаче е
краткотрайна, защото Блум успява да се задържи на власт са­
мо от 13 март до 8 април. За пореден път финансовите труд­
ности предизвикват оставката на правителството на Народния
фронт, доминирано от социалистите. Леон Блум се опитва да
проведе мерки за финансово оздравяване, но се сблъсква с неп­
реодолимата съпротива на Сената и подава оставка.
На 10 април 1938 г. Франция осъмва с ново правителство,
оглавявано от Едуард Даладие. Лидер на Радикалната партия
и военен министър във всички кабинети след парламентарните
избори през 1936 г. Даладие се оказва най-удобния човек от
средите на Народния фронт, който може да провежда полити­
ка, различна от програмата, чрез която са спечелени изборите.
Не случайно финансовата борса поздравява идването на Дала­
дие с покачването на курса на франка.
Пълномощията, които получава новото правителство, му
дават възможност да издаде редица декрети, с които се заоби­
каля провежданата до този момент финансова политика на На­
родния фронт. През май 1938 г. е издадена първата серия от
извънредни декрети, съгласно които преките и косвени данъци
се увеличават с 8%, а за гражданите на Париж увеличаването

69
на данъците достига до 35%. С въвеждането на допълнителни
работни часове в предприятията фактически се ликвидира че-
тиридесетчасовата работна седмица, а съкращенията на дър­
жавните служители довеждат до чувствително увеличаване на
безработицата.
Лидерът на Радикалната партия се ориентира към все по-
дясна политика. Това става очевидно на проведения през ок­
томври с.г. конгрес на радикалите и радикалсоциалистите, ко­
ито одобряват политическите действия на правителството на
Даладие. Решителен поврат е направен и във външната поли­
тика на Франция, която е насочена към сближаване с тотали­
тарните държави. Опитът за изглаждане на противоречията с
Италия на Мусолини обаче се проваля след триумфалното по­
сещение на Хитлер през месец май в Рим. Самият Мусолини
заявява, че не е възможно никакво френско-италианско сбли­
жение, докато Франция не признае победата на Франко в Ис­
пания.
Драматично за Франция е и развитието на събитията в Че­
хословакия във връзка със Судетската криза. Разумната поли­
тика от месец май 1938 г. отстъпва място на колебанието и пре­
доставяне на незаслужени концесии на фашистка Германия,
които довеждат до подписване на Мюнхенските споразумения.
Реформите на Народния фронт променят структурата на со­
циалния и правов ред във Франция, но не осигуряват полити­
ческа стабилност. Използвайки политическата порочност на от­
делни партийни шефове от средите на Народния фронт,
десницата постепенно успява с активната помощ на Сената да
създаде мнозинство в парламента. Десноекстремистките фор­
мации обаче не могат да си осигурят масова подкрепа. След
несполучливия опит за държавен преврат през зимата на
1934 г. те не могат да намерят обединителния лозунг за френ­
ската нация и не са в състояние да използват слабостта на пра­
вителствата след 1936 г., за да го направят.

70
АНГЛИЯ МЕЖДУ ДВЕТЕ СВЕТОВНИ
ВОЙНИ (1918 - 1939)

Англия излиза от Първата световна война като първосте­

пенна военна сила, дала значим принос за разгрома на държа­
вите от блока на Централните сили. Въпреки че военните дейс­
твия се развиват сравнително далеч от границите на метро­
полията, резултатите от войната дават своето логично отраже­
ние върху икономиката на страната. Икономическите експерти
смятат, че по време на Първата световна война Англия губи
около една трета от своето национално богатство. Държавният
дълг нараства от 645 млн. фунта стерлинги през 1916 г. на
7,8 млрд. през 1919 г.
Прекратяването на военните действия довежда до бързо
възстановяване на икономическите инфраструктури, като поло­
жителните промени се забелязват още в края на 1918 г. Започ­
налият по-рано процес на корпоративна монополизация про­
дължава и в началото на 1920 г. В него значително място заема
Федерацията на британската промишленост, която обхваща
повече от една трета от промишлените предприятия в страна­
та.
Англия не успява обаче да предотврати настъпващата ико­
номическа криза, която, макар и краткотрайна, блокира сто­
панските и социалните процеси в английското общество. В ре­
зултат на кризата промишлената продукция през 1921 г.
намалява с една трета и представлява 68% от довоенното про­
изводство. Безработицата, която се явява естествен спътник на
всяка икономическа криза, обхваща над 2 млн. души, а през
1921 г. тя засяга 20% от членовете на профсъюзите.
Непосредствено след войната, през декември 1918 г. се про­
веждат първите парламентарни избори. Те влизат в историята
на Англия като "избори по команда" и преминават под пропа­
гандния шум за сключване на изгоден мирен договор. Избира­
телният манифест е подписан от лидера на Консервативната
партия Бонар Лоу и на Либералната партия — Лойд Джордж.
Независимо от пацифистките лозунги за прекратяване на ин­
тервенцията в Съветска Русия, за национализация на земята и
независимост за Индия и Ирландия Лейбъристката партия през
зимата на 1918 г. все още не е достатъчно влиятелна, за да се
намеси ефективно при разпределянето на мандатите в английс­

71
кия парламент. Изборите донасят успех на коалиционния блок
между либерали и консерватори. Той печели 477 от общо 707
места в парламента, като 136 от тях получава Либералната пар­
тия. Според предварителното споразумение между политичес­
ките ръководства на двете партии правителството е оглавено
от лидера на либералите Лойд Джордж и управлява Англия до
края на 1922 г.
Изборите от 1918 г. се оценяват като първото катастрофал­
но поражение за Либералната партия, която с известни прекъс­
вания управлява страната в продължение на един век. През де­
кември 1918 г. тя губи около 100 депутатски места и в редиците
и настъпва деморализиране, оказало се фатално за перспектив­
ното бъдеще на тази традиционно влиятелна политическа си­
ла. От зимата на 1918 г. либералите престават да играят реша­
ваща роля във вътрешнополитическия живот на Англия и
отстъпват своето място на Лейбъристката партия. Английска­
та политическа система се запазва като двупартийна.
Още от самото начало правителството на Лойд Джордж е
поставено пред труднопреодолими препятствия от външнопо­
литическо естество. Колонизаторските амбиции на метрополи-
та спрямо Иран, Турция и Афганистан претърпяват неуспех, а
крахът на интервенцията в Турция през 1922 г. на практика ану­
лира решенията на Севърския договор. Несполучлива за анг­
личаните се оказва и интервенцията в Съветска Русия, а наци-
оналноосвободителната борба на Индия и Египет оказва
решително влияние за разцеплението на правителствената ко­
алиция. В края на октомври 1922 г. правителството на Лойд
Джордж е принудено да подаде оставка.
Независимо от неблагоприятните резултати в областта на
външната политика на следващите избори, които се провеждат
през ноември 1922 г. Консервативната партия успява да спече­
ли по-голяма част от мандатите в парламента — 347 мандата.
Лейбъристката партия, чиято парламентарна група вече се ог­
лавява от Рамзей Макдоналд, остава на второ място с 142 ман­
дата. Местата на либералите — 117, са разделени между при­
вържениците на Лойд Джордж и Аскуит.
Съгласно традицията в политическия живот на страната
Консервативната партия съставя самостоятелно правителство
начело с Бонар Лоу, а след 1923 г. той е заменен от Стенли Бол-
дуин. Във външната политика правителството на Болдуин про­
дължава линията на своите предшественици към Съветска Ру­
сия, а през пролетта на 1923 г. "Форин Офис" предявява
ултиматум към съветското правителство за прекратяване на
пропагандната дейност в Иран и Афганистан. Вътре в страна­

72
та правителството не може да овладее неблагоприятните пос­
ледици от кризата. След като управлява Англия малко повече
от една година, кабинетът насрочва нови избори, в резултат на
които за пръв път в историята на страната на власт идва Лей­
бъристката партия, която формира правителство начело с Рам-
зей Макдоналд.
Идването на правителството на Макдоналд съвпада с нача­
лото на периода на временна стопанска стабилизация. Въпре­
ки че Консервативната партия спечелва 258 мандата, а Либе­
ралната 158, загубата на абсолютно мнозинство и неразби­
рателството с либералите дава възможност на Лейбъристката
партия със своите 191 места да състави самостоятелно прави­
телство. В своята предизборна платформа лейбъристите
включват такива пунктове като установяване на дипломатичес­
ки отношения със Съветска Русия, национализация на основ­
ните отрасли в икономиката, повишаване на работната запла­
та и ликвидиране на жилищната криза.
За да изпълнят своята предизборна програма, лейбъристи­
те трябва да разчитат на парламентарната подкрепа на Либе­
ралната партия, което прави уязвими политиката и стабилност­
та на правителството им. Въпреки това то успява да изпълни
част от своята "колективистична" програма: подобрява застра­
хователната система, намалява редица косвени данъци и при­
ема план за широка строителна програма. Предизборните си
обещания обаче за частична национализация екипът на Макдо­
налд не успява да изпълни поради липсата на категорична под­
крепа от страна на Либералната партия.
Първото лейбъристко правителство прави решителна крач­
ка за подобряване на отношенията с болшевишка Русия, като
на 1 февруари 1924 г. извършва дипломатическо признаване.
Тази дипломатическа стъпка не променя отношенията в глоба­
лен аспект между двете страни. Английската дипломация учас­
тва активно във всички външнополитически акции, целящи дис­
кредитирането на политическия режим в СССР, който за
английските правителствени среди си остава нелегитимен.
Колебанията на Либералната партия лишава лейбъристите
от стабилна парламентарна подкрепа, а умелата пропагандна
дейност на намиращата се в опозиция Консервативна партия
поставя под въпрос продължаването на мандата на правител­
ството. Ето защо лейбъристите решават, че най-добър изход от
неблагоприятната ситуация са предварителните парламентар­
ни избори. На 9 октомври Макдоналд подава оставка. Липса­
та на опит и наивните грешки на Макдоналд във връзка с "Пис­
мото на Коминтерна" пречи на лейбъристите да повторят своя

73
успех от зимата на 1924 г. Консерваторите вземат 415 от всич­
ките 515 места в парламента и излъчват ново правителство на­
чело със Стенли Болдуин.
Идването на власт на новото консервативно правителство
стабилизира позициите на едрия предприемачески капитал, но
изостря трудовите конфликти в страната. Поводът за разрив
между правителството и работниците в минните предприятия
е свързан с решението да се намалят миньорските заплати. Да­
тата 4 май 1926 г. се явява една от най-значимите в историята
на стачното движение в Англия. На този ден избухва всеобща
стачка, която с основание се смята за най-крупната изява на ан­
глийските работници, тъй като в нея участват около 5 млн. ду­
ши. На 11 май Върховният съд обявява стачката за незаконна,
а това е удобен повод за реформисткия "Генерален съвет на
трейдюнионите" да прекрати стачните действия. През следва­
щата година правителството приема закон за забрана на все­
общите стачки.
Във външнополитическата си дейност правителството на
Стенли Болдуин възобновява твърдата политика към Съветс­
кия съюз. През 1927 г. двете страни скъсват дипломатически
отношения.
На редовните парламентарни избори, проведени на 7 юни
1929 г., е сформирано второто лейбъристко правителство от­
ново начело с Рамзей Макдоналд. По време на предизборна­
та борба Лейбъристката партия обещава да отмени закона за
профсъюзите, забраняващ правото на всеобща стачка, да въве­
де седемчасов работен ден за работниците от минното произ­
водство, да намали безработицата и да възстанови отново дип­
ломатическите отношения със Съветския съюз.
Идването на власт на второто лейбъристко правителство
съвпада с тежка стопанска рецесия, която трябва да преживее
островната икономика. Кризата попречва в значителна степен
правителството да изпълни своята предизборна програма, а со­
циалното напрежение довежда до еволюцията на част от ръко­
водния елит на партията. През 1930 г. в страната са регистри­
рани 422 стачки, в които участват около 300 хиляди души, а
през следващата година техният брой надхвърля половин ми­
лион. Безработицата в страната достига връхната си точка, ка­
то статистиката регистрирала над 3 млн. безработни.
През 1931 г. едрият предприемачески, индустриален и фи­
нансов капитал в страната поставя изискване пред правителс­
твото да предприеме необходимите мерки за по-скорошно из­
лизане на страната от икономическата рецесия. Социалната
правителствена комисия начело с Джон Мей излиза с програ­

74
ма за преодоляване на кризата чрез снижаване на разходите,
свързани с безработицата и на други социални дейности, кое­
то неизбежно ще влоши положението на големи социални гру­
пи.
Министър-председателят и част от неговия кабинет одобря­
ват предложенията на правителствената комисия, но повечето
от членовете на кабинета се противопоставят, квалифицирайки
програмата като откровено антисоциална. Кризата в правител­
ствения екип принуждава Макдоналд да подаде оставка, запаз­
вайки поста си на министър-председател в новото "национал­
но правителство", което е сформирано на 24 август 1931 г.
Лейбъристката партия оценява позицията на Макдоналд като
прецедент в нарушаване на партийната солидарност и го изк­
лючва от състава на партията. Макдоналд и неговите привър­
женици образуват "национална лейбъристка" група, която вли­
за във временен политически съюз с Консервативната партия.
"Националното правителство" на Макдоналд решава да из­
пълни програмата, предложена от правителствената комисия,
чието реализиране е свързано с рязкото влошаване на жизне­
ния уровен, а това предизвиква естествената реакция на голя­
ма част от английските пролетарски съсловия. Правителство­
то на Макдоналд е принудено да приеме конкретни мерки
срещу нарастването на протестното движение, което води до
падането на неговата популярност.
През 1932 г. бившият лейбърист Освалд Мосли основава
маргиналния "Британски съюз на фашистите". Този политичес­
ки феномен не намира сериозна подкрепа, каквато се наблюда­
ва в други страни, но на него се гледа като на средство за дяс­
но радикализиране на пауперезираните социални низини.
Световната икономическа криза засяга в значителна степен
и отношенията на метрополията с нейните колонии, където ряз­
ко се засилва националистическият сепаратизъм. През 1931 г. е
приет "Уестминстерският статут", който установява юридичес­
ко равноправие между метрополията и доминионите и офици­
ално признавал самостоятелността на английските доминиони
в областта на вътрешната и външната политика. По отноше­
ние на Индия обаче второто лейбъристко правителство отказ­
ва да изпълни предизборните си обещания за предоставянето
на далечната колония правото на доминион. Нещо повече, за
да блокира засилващото се недоволство сред индийската об­
щественост, то организира известния "Мирутски процес" над
видни дейци на профсъюзното движение.
"Националното правителство" не успява да ефективизира
отношенията си със Съветския съюз, които през тридесетте го­

75
дини имат твърде противоречив характер. Така през октомври
1932 г. правителството денонсира англо-съветското търговско
споразумение от 1930 г., а през април 1933 г. налага ембарго
върху целия съветски търговски експорт за Англия. От този мо­
мент до избухването на Втората световна война английската
политика по отношение на Съветския съюз се превръща в ос­
новен барометър за политиката на нефашистките държави
спрямо комунистическата държава.
Английската икономика успява да излезе от тежката иконо­
мическа криза към средата на 1932 г., но техническата изоста­
налост на индустрията и технологиите прави процеса на възс­
тановяване неустойчив, което довежда до сериозни икономи­
чески колебания през следващите години. През 1937 г. започва
отново поредната икономическа рецесия, която забавя моно­
полистическия растеж в навечерието на Втората световна вой­
на.
Колебанията в икономическото развитие на страната посте­
пенно рефлектират върху престижа на "националното прави­
телство" на Макдоналд. Независимо от намерението му да иг­
рае балансираща роля в националния политически процес в
консервативния елит на страната в началото на тридесетте го­
дини се забелязва стремеж към отказ от подкрепа на кабинета
на Макдоналд. През юни 1935 г. неговото правителство пода­
ва оставка и до май 1937 г. страната е управлявана от прави­
телството на Стенли Болдуин, който два пъти преди това е бил
министър-председател.
Значителна роля в политическия живот на страната в годи­
ните, предхождащи Втората световна война, изиграва прави­
телството на "Клайвденската клика", което се отнася снизходи­
телно към външнополитическия ревизионизъм на германския
фашизъм. През май 1937 г. се формира консервативно прави­
телство, оглавено от Невил Чембърлейн. Англия осъществява
политика на "ненамеса" в гражданската война в Испания, кое­
то способства в значителна степен за разгрома на републикан­
ците. Официалното признаване на статуквото след италианска­
та анексия на Етиопия и най-вече участието в Мюнхенската
конференция, където е решена фатално съдбата на Чехослова­
кия, поощряват агресивния външнополитически курс на Герма-
ния.
Тристранните преговори през 1939 г. визират Англия като
непоследователен партньор на Съветския съюз за изграждане
на коалиция срещу нацистката агресия. В периода на тридесет­
те години Лондон оказва значително влияние при формулира­

76
нето на френската външна политика, а от действията на "Фо-
рин Офис" до голяма степен зависи съдбата на мира.
Бързото влошаване на англо-германските отношения през
1939 г. принуждават Чембърлейн към конкретни стъпки за по­
вишаване на отбранителната способност на страната, но те по-
скоро са закъснял рефлекс пред нарастващата мощ на държа­
вите от фашисткия блок. Въпреки надеждите на част от
английските управляващи среди Втората световна война не за­
почна като война между Германия и Съветския съюз.

ИЗВОЮВАНЕ НА ИРЛАНДСКАТА НЕЗАВИСИМОСТ

Избухналото през 1916 г. въстание в Ирландия срещу анг­
лийската власт завършва с поражение. След неуспеха на въста­
нието ръководството на движението за независимост премина­
ва към по-радикалното крило на ирландското "политическо
общество". По време на парламентарните избори в Англия през
декември 1918 г. ирландските републиканци печелят 73 от всич­
ките 105 места, предоставени за Ирландия. Избраните депута­
ти обаче отказват да заседават в английския парламент и на 21
януари 1919 г. в Дъблин провъзгласяват себе си за законода­
телно събрание.
На първата сесия на ирландския парламент, която продъл­
жава само 2 часа, са приети три важни документа: Декларация
за независимост, Призив към народите за мир и Демократич­
на програма. В първите два документа се провъзгласява суве­
ренността на ирландската република. Те съдържат настоятел­
но искане за изтегляне от страната на английските окупационни
войски. Парламентът се обръща към всички държави да приз­
наят Ирландия за независима държава, която при това трябва
да има и свое представителство на Парижката мирна конфе­
ренция.
В Призива към народите за мир се посочва съществуващо­
то състояние на война между Англия и Ирландия, което щяло
да продължи дотогава, докато английските въоръжени сили не
напуснат страната.
В третия документ — Демократичната програма, се утвър­
ждава неотменното право на ирландския народ самостоятел­
но да разполага с националните ресурси на страната, а право­
то на частна собственост да бъде подчинено на интересите на
нацията като единно цяло. Програмата насочва усилията на
Ирландия към изграждане на независима национална иконо­
мика.

77
 Една от първите политически акции на ирландския парла­
мент, който е принуден да действа в нелегалност, е изпращане­
то на специална делегация в Париж за защита интересите на
страната на мирната конференция. Ирландия обаче не е приз­
ната за суверенна страна и нейните делегати не вземат участие
в разискванията на този голям международен форум.
След избирането си парламентът излъчва и първия ирлан­
дски президент Де Валера — лидер на националистическата
партия на Шинфейнерите ("шинфейн" — ние сами), който ста­
ва главнокомандващ и на Ирландската републиканска армия
(ИРА). В годините на войната в страната се изграждат, докол-
кото това е било възможно, и отделните институции на власт­
та, съдилища, републиканска полиция.
Представителите на ирландските либерални среди обаче
продължават своята работа в английския парламент с надеж­
дата Ирландия да получи автономия в рамките на британска­
та империя. Тяхната позиция затруднява в значителна степен
работата на ирландския парламент, който на 2 април 1919 г.
излъчва и първото правителство, в чийто състав освен минис­
тър-председателят влизат още 10 министри. Изпълнителната
власт функционира в условията на тежка окупация и репресии
от страна на английската армия, която е значително по-добре
въоръжена и по-многобройна от Ирландската републиканска
армия.
Имайки предвид уроците от въстанието през 1916 г., ИРА
избягва големите сражения с английската армия и възприема
стратегията на партизанската война. Този военен способ е прак­
тикуван до есента на 1920 г. поради мерките, предприети от ан­
глийската армия, която е подсилена със специални елитни час­
ти. Те с успех отразяват действията на частите на ИРА, които
са принудени да преминат към повсеместна отбрана.
Междувременно британската Лейбъристка партия изпраща
специална комисия с предназначение да се запознае с обстанов­
ката в страната. В отчета на комисията се съдържат тежки об­
винения към британското правителство и неговите окупацион­
ни сили. Въпреки упреците, които комисията отправя към
английското правителство, то не променя съществено своята
политика по ирландския въпрос в края на 1920 и началото на
1921 г.
През пролетта на 1921 г. военните действия между ИРА и
английската армия придобиват особено ожесточен характер.
През лятото на същата година общата численост на ирландс­
ката републиканска армия достига до 100 хиляди души. Бри­
тански военни специалисти стигат до заключението, че Англия

78
би могла да се справи с ИРА само ако успее да изпрати в Ир­
ландия нова стохилядна армия. По този начин политическият
неуспех на ирландската политика на Великобритания е очеви­
ден, още повече че в края на март 1921 г. ирландският парла­
мент официално обявява война от името на Ирландската ре­
публика.
На 11 юли английското правителство предлага да се прек­
ратят военните действия. Настъпва примирие, което е използ­
вано и от двете страни за водене на активна дипломатическа
дейност. В Дъблин са единодушни по въпроса за условията,
при които трябва да се подпише мирното съглашение с Анг­
лия. Ако либералните националисти начело с Грифитс и Ко-
линз са готови да пожертват пълната политическа независи­
мост и са удовлетворени от предлагания от Англия статут на
доминион, то военните ръководители на ИРА начело с Де Ва-
лера не искат да се примирят с английските предложения.
Лойд Джордж шантажира ирландските представители с
"нова ужасна война" и засилващите се противоречия в Дъблин
довеждат до подписването на 6 декември 1921 г. на англо-ир­
ландски договор, според който шест промишлени графства в
североизточната част на страната (Ълстър) се откъсват и се обо­
собяват като отделни административни единици в пределите
на Великобритания. Южната част на страната с нейните 26
графства се конституира като "Свободна ирландска държава"
с права на доминион. Англия си запазва правото да държи во­
енноморски бази и да упражнява контрол върху външната и
политика. - ^
Договорът o t 6 декември 1921 V. не донася внезапна поли­
тическа независимост на страната, съхранява и много препят­
ствия за цялостната и икономическа еманципация. Либерални­
те буржоазни среди одобряват договора, който не накърнява
техните политически и икономически позиции. Лявото крило
на републиканците начело с Де Валера обаче отказва да го приз­
нае — преди всичко заради Ълстър, най-развитата в стопанско
отношение част на Ирландия.
При гласуването в ирландския парламент болшинството от
депутатите са за подписването на споразумението с англичани­
те. Резултатът от гласуването довежда до сериозно разцепле­
ние в ирландските политически среди, като депутатите, подпи­
сали договора, решават да се противопоставят на Де Валера.
Те образуват правителство начело с Грифитс, който започва да
създава нови военни формирования с помощта на богатите
фермери, подпомагани от англичаните. Ирландия встъпва в
тежка гражданска война.

79
 Британското правителство е заинтересувано от ескалиране-
то на гражданската война, която увеличава ресурсите му за вме­
шателство. По време на битката за Дъблин, която продължа­
ва от 28 юни до 5 юли 1922 г., републиканците са победени, а
техният командир — бившият военен министър на първото ир­
ландско правителство генерал Бруг — загива в сраженията.
Във военните действия през есента на 1922 и зимата на
1923 г. правителствените сили осъществяват надмощие и успя­
ват да изтощят републиканската армия на Де Валера. Полити­
ческата програма на левите републиканци страда от съществе­
ни пропуски, които я правят слабо популярна. Важно значение
за нейната изолация има нерешеният въпрос за земята. Значи­
телен морален и пропаганден принос за поражението на ИРА
във войната има и католическата църква. През септември и ок­
томври 1922 г. в специални послания до вярващите църквата
заклеймява бойците на ИРА като "богоотстъпници и убийци".
По време на втория етап на гражданската война, който об­
хваща края на 1922 и началото на 1923 г., предимството на пра­
вителствената армия е решаващо за изхода на войната. Ръко­
водителят на създаденото в нелегалност правителство на Де
Валера се обръща към частите на ИРА с призив да се прекра­
тят военните действия. Националноосвободителната война на
ирландския народ завършва със създаването на "Ирландска
свободна държава". Страната е разчленена, а новата държава
остава макар и номинално в рамките на британската империя.

СУ

oV

т\0

80
I
 ИТАЛИЯ (1918 - 1939)

На 23 март 1919 г. Бенито Мусолини създава в Милано ита­

лианското движение "Фашо ди комбатименто" (групи за бор­
ба). Пред около 120 души той предлага радикалистка партий­
на програма, която бързо увлича лесно подаващите се на
политическа демагогия широки социални групи от италианс­
кото общество. Първата световна война прави твърде чувстви­
телна италианската нация, която дава на фронта 700 000 уби­
ти. Тъкмо заради това между традиционните политически
партии, които са в упадък, и новите политически сили — израз
на "волевото малцинство", пропастта е ясно очертана и вече
никакъв компромис в политическия живот на Апенинския по­
луостров не е възможен.
Влизайки в Първата световна война на печелившата стра­
на, Италия се надява, че ще се превърне в първостепенна воен­
нополитическа сила. Придобитите територии Трентино и Ист-
рия с Триест се оказват обаче незначителни, а платената за тях
цена твърде висока. Нежеланието на съюзниците от Антантата
да удовлетворят териториалните претенции на Италия преди
всичко за адриатическото пристанище Фиуме (Риека) и Далма­
ция влошават отношенията между тях.
Вътрешнополитическото положение на Италия е традици­
онно нестабилно. Поради засилващата се безработица демо­
билизираните от армията войници се превръщат в тежък проб­
лем за италианското правителство. Преустройството на
италианската икономика на военни релси превръща Италия от
аграрна в аграрно-индустриална държава, като особено разви­
тие получават металургичната и химическата промишленост,
но южните райони страдат от хронична изостаналост. Произ­
водството на чугун (като структурно определящ отрасъл) е осо­
бено затруднено поради резкия промишлен спад. От 470 000
тона през 1917 г. то спада на 88 000 през 1920 г. Производство­
то на стомана през 1917 г. е 1 323 000 тона, докато през 1920 г.
то е едва 732 000 тона. Положението не е по-различно и в ос­
таналите сектори на стопанския живот на страната. Намалява­
нето на общия обем на производството довежда до намалява­
не на работните заплати, които през 1918 г. не надвишават 76%
от довоенните.
На този неблагоприятен фон се засилва стачното движение,
в което през 1919 г. вземат участие повече от 1,5 млн. души. Ис-

6. 81
канията на стачкуващите са свързани с повишаване на работ­
ната заплата, съкращаване на работния ден и намаляването на
цените. Най-активни са работещите в Северната част на Ита­
лия, които създават в предприятията фабрично-заводски коми­
тети, обединяващи всички работници от предприятието. Неп­
римиримостта на стачкуващите принуждава Синдиката на
предприемачите и правителството да отстъпят пред засилва­
щото се социално напрежение.

ПАРТИЙНО-ПОЛИТИЧЕСКАТА СИСТЕМА
НА ИТАЛИЯ
След края на Първата световна война поляризацията на по­
литическите сили се засилва чувствително. Твърде любопитно
е положението в редовете на Италианската социалистическа
партия, която за разлика от другите европейски социалдемок­
ратически партии не поддържа военната политика на правител­
ството. След приключването на войната притокът на симпати­
занти и нови членове на партията се увеличава и в първите
следвоенни години численият състав достига цифрата 200 000
души. Италианската социалистическа партия се превръща в ед­
на от най-влиятелните политически сили в следвоенна Италия.
Както и в другите европейски страни, в редовете на Социа­
листическата партия съществуват фракции, които имат различ­
ни възгледи по въпросите на националната политика. Основ­
ните течения на реформистите и центристите не са в състояние
да предложат реална алтернатива за политическото бъдеще на
Италия и преди всичко да определят степента на интеграция на
партията в парламентарната система.
Към реформисткото течение на партията принадлежат вид­
ните парламентарни дейци Турати, Тревес и Модиляни, както
и профсъюзните лидери Ригола, Буоци и Балдези. Благодаре­
ние на участието си в парламентарната фракция и влиянието
си във "Всеобщата конфедерация на труда" те оказват решава­
що въздействие върху формирането на политическата линия на
Социалистическата партия. Значителна част от членския състав
на партията се намира под влиянието на центристите начело
със Серати, Ладзари и Дженари. Те заемат ръководното поло­
жение в централните органи на партията и контролират пар­
тийния вестник "Аванти". Нито една от двете фракции не мо­
же да се квалифицира като ортодоксално-марксистка, въпреки
че центристите използват революционна фразеология и лозун­
ги за установяване на диктатура на пролетариата.

82
 В Социалистическата партия съществува и крайно ляво кри­
ло, което е за незабавни революционни действия и за изключ­
ване от партията на фракцията на реформистите. Лидерът на
"ултралевите" Бордига дори настоява да се прекрати участие­
то в "буржоазния парламент". По-близки позиции до тези на
болшевиките изразява групата на Грамши и Толиати от Тори­
но, която от 1 май 1919 г. започва да издава седмичник "Нов
ред", в който разработва въпросите на стратегията и тактика­
та на "марксистко-ленинската революция". Младите социалис­
ти от Торино за момента не упражняват сериозно влияние в
партията. На конгреса в Болоня през 1919 г. Социалистическа­
та партия издига лозунга за установяване на пролетарската дик­
татура и за присъединяване към Третия комунистически интер­
национал.
На другия полюс на италианския политически живот стари­
те партии правят опити да консолидират своите сили и да въз­
върнат предишния си престиж. Най-силно влияние в страната
постига партията на либералите, чийто лидер Саландра ръко­
води правителството през периода 1914—1916 г. Най-извест­
ният водач на левите либерали Джолити заедно с премиера от
периода 1917 —1919 г. Орландо олицетворяват партийната
фракция, която има най-голям политически престиж сред ита­
лианците. Останалите буржоазни партийни групировки на ре­
публиканците, радикалите и демократите след войната не пред­
ставляват значима политическа сила и разчитат на незна­
чително представителство в парламента.
Нарастващият хаос в политическия живот на страната пос­
тавя пред реформистката буржоазия необходимостта от създа­
ването на нова политическа партия, разполагаща с широка со­
циална база, за да конкурира успешно Италианската социа­
листическа партия. С помощта на "прогресистки" католически
среди през януари 1919 г. се създава новата политическа фор­
мация под името "Народна партия". Тя пропагандира широка
програма за социални и демократически реформи, изключител­
но привлекателни за обикновения италиански избирател. В
стремежа си да намери пряка връзка между зараждащия се фа­
шизъм и неговия производен антипод — болшевизма, основа­
телят на Народната партия в Италия дон Луиджи Стурцо оп­
ределя "болшевизмът като ляв фашизъм, а фашизмът като
десен болшевизъм".
Енергична поддръжка на новата партия оказва католичес­
ката църква, притежаваща големи икономически и финансови
средства. Това обстоятелство позволява на Народната партия
да развие широка пропагандна кампания особено в италианс­

83
кото село, където религиозните ориентации са най-силни. Ита­
лианската народна партия е първообраз на съвременните кон-
сервативно-конфесионални политически партии.

ФАШИСТКИЯТ ФЕНОМЕН
Решителна поляризация на политическите сили в Италия
настъпва, когато крайно десните националистически дейци под
ръководството на Бенито Мусолини създават "Фашо ди ком-
батименто", а писателят символист Габриеле Д ’Анунцио фор­
мира въоръжените отряди на "легионерите". В първата прог­
рама на фашисткото движение, приета на 23 март 1919 г., се
съдържат еклектични искания от други радикални програми —
избирателни права за навършилите 18 години мъже и жени,
осемчасов работен ден, гарантирано минимално заплащане на
труда, премахване на Сената и установяване на еднокамарен
парламент и др.
Постепенно социално-радикалните елементи в програмата
се заменят с националистически формули. Според оценката на
Мусолини фашизмът ще създаде политическа система, която
"ще разбуди спящата национална съвест и ще подчини лични­
те интереси и амбиции на благото на народа". През 1921 г. е
приета новата програма, когато движението на Мусолини се
преименува в Национална фашистка партия. В нея е застъпена
идеята за силната национална държава, националната идея се
противопоставя на идеята за класовата борба и интернацио­
налната солидарност, като се хиперболизират нацията и дър­
жавата.
Сравнявайки двамата лидери на тоталитарните държави
Ленин и Мусолини, известният историк Пол Джонсън посоч­
ва шест общи характерни черти между двамата като дейци на
революционното насилие: "И двамата виждат партията като
силно централизирано, строго йерархично и жестоко дисцип­
линарно средство за постигане на социалистическите цели. И
двамата искат ръководство от професионални революционери.
Никой от двамата няма доверие в способността на пролетари­
ата да се самоорганизира. И двамата мислят, че революцион­
ното съзнание може да се внесе в масите отвън, от един рево­
люционен самоназначил се елит. Накрая и двамата вярват, че
в идващата битка между класите организираното насилие ще
бъде последния съдия"! Според същия автор фашизмът е дър­
жавно-репресивен способ за защита на имуществените слоеве.

84
Мусолини спечелва "буржоазията", като се обявява срещу
"мрачното и престъпно явление, името на което е болшевизъм".
В областта на външната политика Мусолини осъществява
пропаганда в полза на бъдеща териториална инванзия, изла­
гайки възгледите си на страниците на своя вестник "Ил Попо-
ло Д ’Италия ("Италианският народ"). Дучето става особено
убедителен след провала на анексионистичните планове на Ита­
лия на Парижката мирна конференция.

ПРОВАЛЪТ НА СОЦИАЛ-ЛИБЕРАЛНАТА
РЕФОРМАЦИЯ В ИТАЛИЯ 1921-1922 г.
Неуспехът на италианската външна политика довежда до
падането на правителството на Орландо, който в средата на
1919 г. подава оставка. Новото правителство начело с либера­
ла Нити е принудено да се съобрази с нарастващото полити­
ческо напрежение във връзка с участието на Италия в интервен­
цията срещу Съветска Русия и в края на юли 1919 г. започва
подготовката за връщането на италианския експедиционен кор­
пус от Русия. Месец по-късно италианските войски вече се зав­
ръщат в Италия.
Правителството на Нити предприема реформи в социална­
та и икономическата сфера. То въвежда осемчасов работен ден,
намалява цените на някои стоки от първа необходимост и обя­
вява амнистия за политическите затворници. Външната му по­
литика е умерена, но е провокирана от барда на националис­
тите — писателят декадент Габриеле Д ’Анунцио, който на 12
септември 1919 г. начело на отряд легионери завзема Фиюме и
провъзгласява "република". Едва след 16 месеца легионерите
са принудени да напуснат града. Исканията за анексията на Фи-
уме и Далмация са по същество едни от най-важните пунктове
от учредителната декларация на фашисткото движение.
През ноември1919 г. се провеждат първите следвоенни пар­
ламентарни избори в Италия. Те минават под знака на изклю­
чителния успех на Италианската социалистическа партия, коя­
то събира около една трета от всички подадени гласове и
получава 156 от общо 508 места в парламента. Неочакван ус­
пех постига създадената неотдавна Народна партия, която спе­
челва 100 места и се нарежда на второ място след Социалисти­
ческата партия. Либералната партия, която влиза в коалиция с
други политически групировки, за пръв път от 50 години пре­
търпява сериозен неуспех, получавайки по-малко от 200 депу­
татски места.

85
 Първото участие в изборите на фашистите е катастрофал­
но. Те не успяват да вземат нито едно място в Камарата на
представителите. В Милано листата, водена от Мусолини,
получава само 4064 гласа, докато за социалистите гласуват
170 000, а за Народната партия — 75 000.
Парламентарните избори не намаляват напрежението в
страната, залята от нова стачна вълна, която през 1920 г. пре­
раства в движение за завземане на фабриките и заводите от ра­
ботниците. През август с.г. в отговор на опита на индустриал­
ците в Милано да обявят локаут, работниците завземат
промишлените предприятия. Техният пример е последван от
Торино, Генуа и Рим, а най-силен размах това движение полу­
чава в Северна Италия, Пиемонт, Ломбардия и Лигурия.
Министър-председателят Джолити е принуден на 19 септем­
ври да подпише споразумението за прекратяване на окупация­
та на предприятията. Според него индустриалците трябва да
направят отстъпки от чисто икономически характер и да обе­
щаят повишаване на работната заплата.
В условията на спад на социалното напрежение в Италия е
образувана Италианската комунистическа партия. На 21 януа­
ри 1921 г. на конгреса на Социалистическата партия в Ливор-
но представителите на лявото крило на партията внасят пред­
ложение за изключване на реформистите от партийните редици,
но центристкото мнозинство отхвърля това искане с 98 000 сре­
щу 58 000 гласа. Недоволни от позицията на центристите, пред­
ставителите на лявото крило на партията напускат конгреса и
провеждат учредителен конгрес на Комунистическата партия,
която наскоро е приета за член на Третия комунистически ин­
тернационал. В състава на партията влизат групите на Борди-
га, на Грамши и някои представители от лявото крило на цен­
тристите. Бордига, който има най-силно влияние в новата
политическа формация, е ултралевичар и не възприема поли­
тическите възгледи на болшевиките.
През есента и зимата на 1920—1921 г. в Северна Италия се
увеличава броят на фашистките въоръжени формирования, ко­
ито, използвайки стагнацията в икономическия живот на стра­
ната, с националистически лозунги успяват да разширят база­
та на своето движение. Възползувайки се от безразличието на
полицейските власти, фашистките отряди започват организи­
ран терор върху членовете на Социалистическата, а по-късно и
срещу Комунистическата партия, над работнически и профсъ­
юзни организации и над редакциите на демократичните вест­
ници. Кървава арена на действията на фашистките организа­
ции са селските райони в Северна Италия.

86
 През май 1921 г. правителството на Джолити провежда
предсрочни парламентарни избори, очертаващи нова конфигу­
рация на политическите сили. Фашистите вече имат своя пар­
ламентарна фракция от 35 депутати. Народната партия запаз­
ва гласовете си, докато партиите на левицата губят около 20
депутатски места. Изборите са поражение за Джолити и в края
на юни той е принуден да подаде оставка. Новото правителс­
тво е формирано от бившия социалист Бономи, заемащ длъж­
ността военен министър в правителството на Джолити.
Поради засилващото се социално напрежение от действия­
та на фашистките отряди през юли 1921 г. председателят на Ка­
марата на представителите Де Никола предлага да се сключи
"пакт за омиротворяване" между фашисти и социалисти. Му­
солини и ръководството на Социалистическата партия приемат
предложението на председателя на парламента и на 3 август
подписват споразумението. "Пактът за омиротворяване" оба­
че не прекратява фашистките изстъпления. Изпълнителната
власт в лицето на правителството на Бономи и сменилия го
през февруари 1922 г. Факта не успяват да блокират развитие­
то на десния екстремизъм в страната.

ИДВАНЕТО НА ФАШИСТИТЕ НА ВЛАСТ.

ФАШИСТКАТА КОРПОРАТИВНА ДЪРЖАВА
На 7 ноември 1921 г. е проведен Първият конгрес на Наци­
оналната фашистка партия (НФП), който е демонстрация на
фашисткото единство. Приетата програма, публикувана на 27
декември 1921 г., се различава съществено от тази, приета на
23 март 1919 г.
В главните раздели на програмата са включени теоретични­
те принципи на фашистката партия. В раздела "Държавата" се
настоява за опростяване на част от нейните досегашни функ­
ции заедно с тези на парламента. В раздела "Корпорациите" се
посочва главната цел на фашизма в икономическата политика.
Корпорациите трябва да се развиват "като израз на национал­
ната солидарност и като средство за увеличаване на производ­
ството".
Вътрешнополитическите принципи в програмата отразяват
демагогския стремеж на НФП да се утвърди като "качествено
нова политическа формация". В областта на външната полити­
ка програмата обявява "правото на Италия да реализира пъл­
ното си историческо и географско единство дори и там, къде-
то още не го е осъществила".

87
 В социалната сфера програмата на НФП посвещава твърде
много място на "частната собственост, която едновременно е
право и дълг" и настоява да бъдат забранени стачките в общес­
твените служби. В отдел "Организация" доминира идеята, че
"фашизмът приема всички, които споделят неговите принципи
и се подчиняват на неговата доктрина". Ръководните органи на
НФП са:
1) Национален съвет, в който влизат членовете на Централ­
ния комитет и политическите секретари на провинциите;
2) Централен комитет в състав от 30 души — 19 представи­
тели на провинциите и 11 видни дейци на партията;
3) Секретариат с генерален секретар, трима вицесекретари и
административен секретар;
4) Директория от 11 души, която се оглавява лично от ду-
чето, който същевременно е и член на Централния комитет;
През 1922 г. настъплението на фашизма в борбата за власт
е все по-концентрирано, а кризата на парламентаризма в Ита­
лия се задълбочава още повече. Към лятото и есента на с.г. фа­
шистите вече упражняват контрол върху много крупни муни-
ципалитети в това число в Милано и Болоня. В техни ръце
попадат органите за управление в Емилия, Тоскана, Ломбар­
дия. Либералните политически среди се отказват от всяко про­
тиводействие на фашизма. Кабинетите на Джолити, Бономи и
Факта, сменящи се един след друг в периода 1921 —1922 г., про­
явяват изключителна пасивност към десния екстремизъм и
евентуалното му идване на власт.
На 27—28 октомври 1922 г. Мусолини осъществява "своя"
поход към Рим. Четиридесет хиляди черноризци и членове на
Националната фашистка партия в четири колони навлизат в
италианската столица, без да срещнат отпор от полицията и
жандармерията. На 29 октомври министър-председателят Фак­
та подава оставка. Същият ден Мусолини е поканен от краля
на Италия Виктор Емануил III да състави новото правителст­
во. На 31 октомври Мусолини е вече министър-председател,
министър на вътрешните работи и "временно" — на външните
работи.
Първоначално правителството на Мусолини има коалици­
онен характер. До април 1923 г. в него присъстват представи­
тели на Народната партия, а до 1924 г. и на Либералната. Но­
вият проект за избирателна реформа, предложен от Мусолини,
предвижда партията или блокът от партии, получили най-мно­
го гласове на изборите (не по-малко от 25%), да спечели 2/3 от
депутатските места. С гласуване в Камарата на представители­
те и Сената проектът става закон през юли 1923 г., а на прове-

88
дените на 6 април 1924 г. парламентарни избори фашистката
листа получава 64,3% от гласовете.
Още на първите заседания на новия парламент депутатите
от социалистическата опозиция атакуват правителството на
Мусолини, а в речта си от 30 май 1924 г. социалистът Джако-
мо Матеоти формулира обвиненията си за насилията и злоу­
потребите, извършени от привържениците на Мусолини по вре­
ме на парламентарните избори от април 1924 г. На 10 юни
Матеоти отново е трябвало да говори пред камарата, в която
е депозирал важни документи, разобличаващи изборните ма­
шинации на правителството. Същия ден той е отвлечен от дес­
ни екстремисти и зверски убит. "Аферата Матеоти" предизвик­
ва най-голямата политическа криза на италианския фашизъм
до избухването на Втората световна война.
В знак на протест опозиционните депутати напускат Кама­
рата на представителите и създават "Авентинския блок" на име­
то на един от седемте римски хълма, на които се оттегляли ня­
кога плебеите в борбата си срещу патрициите. Депутатите от
"Авентинския блок" разчитат на намесата на краля, когато нас­
тояват за оставката на правителството на Мусолини, считайки
го формално за държавен глава. Тактиката на хетерогенния
блок на "авентинците" не е печеливша. След излизането на Ко­
мунистическата партия от блока (тя решава, че е по-добре да
се върне в парламента, за да продължи борбата с Мусолини)
в края на 1924 г. блокът прекратява своето съществуване. Про­
валът на "Авентинския блок" е доказателство, че процесът на
фашизация на Италия е напреднал значително. На 3 януари
1925 г. в цинична реч пред Камарата на представителите Му­
солини приключва "кризата Матеоти", поемайки цялата отго­
ворност за случилото се.
Окончателно преходът от парламентарната система към от­
крита фашистка диктатура завършва в края на 1926 г. Според
авторитетния познавач на феномена фашизъм проф. Милен
Семков до този момент "историята на фашистка Италия може
да се раздели на три ясно разграничаващи се части: от 30 ок­
томври 1922 г. до 6 април 1924 г. — на сравнително бавна фа­
шизация и на овладяването на главните позиции в ръководст­
вото на държавата, етап, в който се натрупват сили за
следващите трансформации; от 6 април 1924 г. до 3 януари
1925 г. — на осигуряването на парламентарна защита на фа-
шизацията и на преодоляването на съпротивата на левите и
умерените буржоазни кръгове; от 3 януари до 31 октомври
1926 г. — на "хвърлянето на маската", на издаването на серия

89
от закони и декрети, с които се поставят основите на фашист­
ката държава".
Извършеният срещу Мусолини опит за покушение на 31 ок­
томври 1926 г. става повод на 9 ноември да бъде приет "Закон
за защита на държавата", съгласно който се създава съкратена
процедура за съдене за политически престъпления. Според ЗЗД
се създава специален трибунал, който до 31 май 1931 г. издава
7 смъртни присъди, 257 — от доживотен затвор до 10 години
и 2154 — под 10 години. Жертвите на трибунала са доставяни
от политическата полиция — ОВРА (Доброволна организация
за репресия на антифашизма).
По силата на Закона за защита на държавата е арестувано
почти цялото ръководство на Комунистическата партия наче­
ло с Антонио Грамши. На процеса през юни 1928 г. 37 ръко­
водители на партията са осъдени на дълги години затвор. В
затвора намира смъртта си нейният лидер Грамши, който уми­
ра през 1937 г.
През ноември 1926 г. са разпуснати всички политически пар­
тии освен НФП. Реформистките профсъюзни лидери приемат
решение за "самоликвидиране" на Всеобщата конфедерация на
труда и установяват сътрудничество с ръководството на НФП.
През април 1927 г. парламентът приема "Хартата на труда",
рекламирана като "втора конституция", която ще даде отраже­
ние върху икономическите, социалните и политическите зако­
ни, които предстои да бъдат приети.
Мусолини не се отказва от хартата и през Втората светов­
на война и на 1 декември 1940 г. тя е обявена за Конституция
на Италианската империя. Документът съдържа 30 членове.
Корпорацията като организация обединява всички работни­
ци и работодатели и техните профсъюзи от определен отрасъл
на производството. Шеф на всяко местно, областно и нацио­
нално обединение е съответният шеф на фашистката партия.
Чл. 18 от Закона за корпорациите забранява стачните действия
и локаутите. С въвеждането на корпоративната система тран­
сформирането на държавата по посока на елиминиране на пар­
ламентаризма става още по-бързо.
През 1927 г. е приет и Законът за Големия фашистки съвет,
който допълва институцията на министър-председателя, като
признава правото на съвета да определя заместник на ръково­
дителя на правителството в случай на оттегляне от властта или
смърт. Парламентът в неговата функция на основен орган, кой­
то излъчва и контролира правителството, е заместен от Голе­
мия фашистки съвет.

90
 ВЪНШНА ПОЛИТИКА
В областта на външната политика Мусолини предвижда ек­
спанзия в района на Средиземно море и Близкия изток. Още
през 1923 г. Италия се опитва да отнеме от Гърция остров Кор-
фу. Поради намесата на Англия след двуседмична окупация
италианските войски трябвало да напуснат острова. По-успеш­
на е политиката на Мусолини по отношение на Югославия.
През януари 1924 г. в Рим е подписан договор, съгласно кой­
то пристанището Фиюме преминава към Италия.
Подобряването на отношенията между Италия и Англия е
закрепено чрез договора от юни 1926 г., който уточнява сфери­
те на влияние в Етиопия с превес за италианците. В същата го­
дина Италия подписва договор с Албания, който й дава въз­
можност да превърне малката страна в свой протекторат.
Важно събитие в дипломатическата дейност на фашисткото
правителство е сключването на договор и с Ватикана. През фев­
руари 1929 г. в Рим са подписани Латеранските споразумения,
в съответствие с които Италия признава Ватикана за суверен­
на държава.
Италия е засегната значително по-тежко от световната ико­
номическа криза в сравнение с другите европейски държави.
През първите три години на кризата промишленото производ­
ство намалява с една трета. Спадът на производството прик­
лючва през 1933 г., но довоенното производство е достигнато
едва през 1937 г. Както обикновено безработицата рязко се уве­
личава и през периода 1929 —1931 г. броят на безработните дос­
тига до 1 милион. В годините на кризата са създадени 22 кор­
порации, които влизат в подчинение на Националния съвет.
Към 1934 г. почти цялото активно население в Италия факти­
чески е обхванато от корпоративната система, принципите на
която подчинявали "частните и групови интереси пред интере­
сите на нацията".
На границата на тридесетте години италианският фашизъм
все още осъзнавал ограничените си възможности в областта на
външната политика. Това не попречило на Мусолини да обе­
щава в многобройните си речи, че Италия възнамерява да пре­
върне Средиземно море в "италианско езеро". Още през годи­
ните на кризата Италия започва да модернизира воен­
номорския си флот, а през 1934 г. Мусолини поема и военно­
то министерство, заявявайки, че "започва епохата на въоръжа­
ване".
Първата военна демонстрация, предприета от Мусолини, е
насочена срещу неговия бъдещ съюзник Германия, която се

91
опитва да националсоциализира Австрия през 1934 г. В края
на същата година Мусолини започва подготовката по завладя­
ването на Етиопия, имаща важно стратегическо значение за гос­
подство в Африка. Възползвайки се от френско-германските
противоречия Мусолини подписва през януари 1935 г. спора­
зумение с Франция, което фактически санкционира италианс­
ката агресия против Етиопия. През месец май 1936 г. вследст­
вие на започналата през октомври 1935 г. война цялата
територия на Етиопия е окупирана от италианската армия.
Мусолини получава възможност да провери ефективността
на своята армия и по време на гражданската война в Испания.
През март 1937 г. обаче в битката при Гвадалахара италианс­
кият експедиционен корпус понася значителни загуби и преста­
ва да бъде първостепенен фактор във войната. Военната акция
в Пиринейския полуостров сближава в значителна степен Хит­
лер и Мусолини. Така през октомври 1936 г. министърът на
външните работи на Италия граф Чано подписва с Германия
споразумение за сътрудничество между двете държави. По то­
зи начин е поставено началото на военнополитическа ос Бер­
лин—Рим. Съгласно споразумението Италия "не възразява"
Германия да установи господство в Централна Европа. През
следващата 1937 г. Италия се присъединява към "Антикомин-
терновския пакт" между Германия и Япония. През декември
с.г. тя напуска Обществото на народите.
Една от най-съществените външнополитически изяви на
Италия е свързана с участието на Мусолини в Мюнхенската
конференция. В баварската столица той дава своя принос в раз­
членяването на Чехословакия. През април 1939 г. нетърпели­
вият Дуче приключва с независимостта на Албания. Подготов­
ката на Германия и Италия за война довежда до подписването
на 22 май 1939 г. на "стоманения пакт", според който двете стра­
ни се задължавали в случай на война да се поддържат взаим­
но "по суша, море и въздух".
Сближението между Германия и Италия ознаменува нов
етап във фашизацията на Италия. Още през 1937 г. численост­
та на фашистката партия преминава границата от 2 млн. души.
Партията полага изключителни усилия за превъзпитанието на
младежта във фашистки дух, а възпитанието на децата от пре­
дучилищната възраст до студентската скамейка било съпрово­
дено с неизменната клетва: "Аз вярвам в гения на Мусолини".
Както в Германия подготовката за война изисква стопанс­
тво, основаващо се на автархията (самозадоволяването) и осъ­
ществяване на икономическа програма, изискваща максимал­
но използване на националните ресурси, ограничаване на

92
потреблението и засилване на намесата на държавата в ръко­
водството на икономиката. Основните средства за воденето на
новата политика се получават главно от увеличението на данъ­
ците и приемането на държавен бюджет, военните разходи в
който достигат до 50%.

93
 ИСПАНИЯ (1918-1936)

Испания е една от малкото европейски страни, която не взе­

ма участие в Първата световна война. Неутралитетът на стра­
ната се отразява благоприятно на икономическата структура,
а за испанските делови кръгове настъпват дни на икономичес­
ки просперитет. В годините на войната златният запас се уве­
личава четири пъти, тъй като воюваща Европа се нуждае от
всичко. До този момент страната не познава такова динамич­
но икономическо развитие.
Обликът на старата Испания обаче остава непроменен. Ог­
ромните средства, получени в резултат на благоприятната ико­
номическа конюнктура, не са използвани за модернизация на
икономиката и социалната структура на испанското общество.
Грандиозните икономически проекти не се осъществяват и на­
ционалната промишленост в структурно и технологично отно­
шение си остава една от най-изостаналите в Европа.
Испанската армия не участвува в Първата световна война.
В повечето изследвания този факт се отбелязва като несъщест­
вена подробност, без да се посочват причините за испанския
неутралитет. Един от най-често срещаните аргументи е свързан
със състоянието на въоръжените сили на монархията. Проти­
воречията, които се наблюдават между висшите офицери и ре­
довния състав на армията довеждат до образуването на млад­
ши офицерски хунти, които се противопоставят на същест­
вуващите в армията порядки и бездарността на генералския
състав. По време на войната противоречията се задълбочават
и дори заплашват да доведат до установяването на военна дик­
татура. Това е лесно осъществимо, като се имат предвид тра­
диционните намеси на армията в политическия живот на стра­
ните от Иберийския полуостров.
Краят на войната предизвиква очакваната криза и в испан­
ската икономика. Индексът на производството е съкратен поч­
ти във всички отрасли на стопанството, а приключването на
военните действия се отразява негативно и върху структурата
на външнотърговския баланс. Неблагоприятни ситуационни
фактори довеждат до увеличаване на безработицата и до пови­
шаване на социалното напрежение в страната.
Интересите на предприемаческия капитал и на едрите земе­
делски собственици в Испания са защитавани от две основни
политически партии: Консервативната и Либералната. Разли-

94
ката между тях е несъществена и това намира отражение в тех­
ните политически програми. И двете партии поддържат конс­
титуционната монархия и настояват за умерени реформи чрез
административното и социално законодателство. И двете в ед­
наква степен се опитват да блокират ръста на организираните
пролетарски действия. Разликата между тях се свежда основно
до методите на постигане на тези цели: твърда линия или уме­
рено маневриране, известни отстъпки или непримирим консер­
ватизъм в политиката. Така или иначе консервативната и ли­
бералната партии осигуряват стабилна конституционна защита
на крал Алфонсу XIII. Важно място в политическия живот на
Испания в първите следвоенни години заемат буржоазните ре­
публиканци, представляващи дребни и средни буржоазни гру­
пи и демократичната интелигенция. През 1918 г. те създават Ре­
публиканска федерация, в чиято политическа програма се
провъзгласява необходимостта от разрешаването на аграрния
въпрос, подписването на колективни трудови договори, про­
мяна на конституцията, реорганизация на армията и подобря­
ване системата на националното образование.
В първите години след войната политически се активизират
националните малцинства в Каталония, Баскония и Галисия,
където живее повече от една трета от населението в Испания.
Националните движения са сериозна опасност за монархията
в Испания поради обстоятелството, че те настояват за предос­
тавяне на широка автономия в различните области на общес­
твения живот. Това е в противоречие с концепцията на монар­
хическия институт за политически централизирана и унитарна
Испания.
Пролетарският активизъм в страната е под контрола на со­
циалдемокрацията и анархосиндикализма, отношенията меж­
ду които са традиционно обтегнати. Испанската социалисти­
ческа работническа партия контролира дейността на Всеобщия
съюз на трудещите се, чийто състав през 1918 г. наброява око­
ло 100 000 членове, докато анархосиндикалистите държат под
свое попечителство мощната Национална конфедерация на
труда, обединяваща повече от 600 000 души.
Твърде сложни и напрегнати са взаимоотношенията между
различните социални и политически групи в испанското общес­
тво. Общата непримиримост е най-характерната черта на ис­
панския политически живот в началото на двадесетте години.
Монархическите партии са раздирани от постоянни вътрешни
конфликти. Модерният капитал се опитва да ограничи влияни­
ето на могъщата поземлена аристокрация, а представителите
на дребната и средна буржоазия се чувстват безсилни да нало-

95
жат нов курс в политическото и икономическото развитие на
страната. Вярващите в "бога и краля" селяни са трудно поли­
тическо препятствие за демократичната интелигенция, която
вижда главните беди в страната, но е лишена от възможност­
та за продуктивни промени.
Най-почитаната и най-мразената институция в страната —
монархията, преживява тежки дни в годините след войната и
търси опора в своите традиционни и най-верни съюзници —
армията и църквата. Така в политическия живот на Испания в
първите години след войната настъпва своеобразно политичес­
ко равновесие. Скоро то е нарушено от мощни импулси на по­
литическа нестабилност.

ПРЕВРАТЪТ НА ПРИМ О ДЕ РИВЕРА

В чисто специфичните условия на една страна като Испа­
ния, където институционализираната традиция доминира над
програмираната промяна, нещата винаги изглеждат по-различ­
ни. Конкретната политическа ситуация в страната в началото
на двадесетте години неизбежно се свързва с нейната "отвъд
морска политика".
Колониалната политика на метрополията и бойните качес­
тва на испанската армия се оказват решаващи за политическо­
то бъдеще на страната след големия разгром, който понасят
испанските колониални сили в Мароко през 1921 г. Поражени­
ето при Анвал поражда съмнение за военните възможности на
метрополията и не са малко онези, които настояват за отзова­
ването на войските от Мароко и за наказване на виновниците
за катастрофата. Против войната в Мароко се обявява и либе­
ралната опозиция.
Политическата анархия, предизвикана от поражението в
Мароко, разбунва духовете и провокира намесата на армията
в управлението на Испания — обстоятелство, което показва съ­
ществените различия на страните от иберийския регион от кон­
ституционно-легитимните държави Англия, Франция и Герма­
ния.
Военните, които са най-ревностните защитници на колони­
алния режими на монархическата институция, слагат край на
политическите колебания в испанското общество. На 13 сеп­
тември 1923 г. главнокомандващият Каталонския военен окръг
генерал Примо де Ривера извършва държавен преврат. Парла­
ментът и гражданското правителство са разпуснати и страна­
та е поставена под властта на Директория, подготвила серия

96
от декрети, имащи силата на закони. Прието е да се смята, че
Директорията унищожава всички либерално-демократични
свободи. Кортесите и местните органи на самоуправление са
разпуснати, забранена е дейността на всички политически пар­
тии, а властта е предадена в ръцете на военни губернатори.
Периодът от 1923 до 1925 г. е консолидационен за военно-
монархическата диктатура. През ноември 1923 г. Военната ди­
ректория публикува официална нота, в която се декларира, че
изборите за нови кортеси ще бъдат проведени след "оздравя­
ването на избирателната система". На практика това означава,
че възстановяването на парламентарно-конституционните нор­
ми се отлага за дълъг и неопределен срок.
Още с първите си декрети Директорията забранява право­
то на стачки, събрания и манифестации. Комунистическата пар­
тия е забранена, а дейността на Националната конфедерация
на труда е изключително затруднена. Същевременно Директо­
рията се стреми да разшири своята политическа база. На 15 ап­
рил 1924 г. намиращият се в Барселона Примо де Ривера зая­
вява, че Испания ще стане свидетел на раждането на нова
политическа сила, която ще носи името "Патриотичен съюз".
Вратите на новата политическа партия ще са отворени за всич­
ки, които се придържат към основните принципи на конститу­
цията от 1876 г. и са готови да "укрепват и усъвършенствуват
делото, започнато от Директорията".
Въпреки създаването на "Патриотичния съюз" Директори­
ята остава без значителна социална и политическа опора. До­
ри монархическите кръгове в своето мнозинство саботират съз­
даването на новата партия, а за буржоазните републиканци
това движение е съвършено чуждо от самото начало. По този
начин "Патриотичният съюз" се превръща в "мъртвородено де­
те" на генерала. В него участвуват хора, които са непосредст­
вено свързани с Директорията: бюрократичният апарат, части
от буржоазните среди и второстепенни представители на мо­
нархическите партии.
Военната директория съществува повече от две години. В
началото на декември 1925 г. Примо де Ривера формира "граж­
данско правителство". Самият крал Алфонсу XIII заявява, че
Директорията е "извикана от обстоятелствата" и не може да
бъде постоянен орган на властта. Подобни изявления, идващи
от краля и от среди поддържащи диктатурата, свидетелстват
не толкова за провала на Директорията, колкото за предпочи­
таните по-гъвкави методи на управление. За краля вече не са
безразлични засилването на политическата опозиция и недо­
волството в армията, съпротивата на прогресистката интели-

7. 97
генция и промяната в съотношението на политическите сили.
Националноосвободителното движение и войната с Мароко
определя общото настроение, плановете и намеренията на кра­
ля и генерал Примо де Ривера.
Начело на правителството застава самият генерал, а по-го-
лямата част от състава на министерския съвет е излъчен от чле­
новете на партията "Патриотичен съюз". "Гражданското пра­
вителство" въвежда в страната елементи на корпоративната
система, утвърдена с кралски декрет от 26 ноември 1926 г. В
нейната основа са заложени италианските образци — "Харта­
та" на Д ’Анунцио, разработена през 1920 г., и корпоративния
закон на фашистка Италия от 3 април 1926 г.
Съгласно закона от 26 ноември работниците и предприема­
чите се обединяват в общонационални корпорации, а тяхното
сътрудничество се разглежда като основа за обезпечаване на
дисциплинирана организация на труда и преодоляване на на­
ционални или частни трудови конфликти.
Гражданското правителство на генерал Примо де Ривера не
изменя и външнополитическия курс, провеждан от Директори­
ята. Колониалната политика в Мароко не се променя. Нещо
повече, на 10 юли 1926 г. Франция и Испания подписват спо­
разумение за разграничаване сферите на влияние в Мароко.
Значими успехи във външната политика Испания постига в от­
ношенията си с Латинска Америка, разширявайки значително
търговските, финансовите и културните връзки с Аржентина,
Мексико, Куба и други латиноамерикански държави.
През 1926 г. Примо де Ривера решава да закрепи позиции­
те на своята страна в Обществото на народите, предявявайки
искане за предоставянето на Испания на постоянно място в Съ­
вета на организацията. Испания декларира желание и за включ­
ването на Танжер в испанската зона на Мароко. След отказа
на Англия и Франция да подкрепят искането на Испания на
8 септември 1926 г. Испания напуска ОН. Само след две годи­
ни през март 1928 г. тя отново се връща в международната ор­
ганизация.
Заимствайки от опита на Мусолини, диктатурата на Примо
де Ривера се опитва чрез корпоративната система да установи
така желания "класов мир". Корпоративната система е с пла­
нирана всеобхватност, но конфликтните социални различия в
испанското общество не са преодолени. Така политическите ма­
неври на "гражданското правителство" не довеждат до отслаб­
ването на класовата конфронтация в страната и до укрепване­
то на режима.

98
 Правителството не променя с нищо отношението си към ин­
телигенцията и студентството, а сред политическите наблюда­
тели от онова време дейността на испанските интелигентски
среди против диктатурата се приема за едно от най-важните
причини за свалянето й от власт. Монархисти от различни те­
чения и защитниците на републиканската идея също се обявя­
ват за смъкването на Примо де Ривера от власт, търсейки по­
мощта на младшето офицерство. Така на 24 юни 1926 г. се
осъществява заговор, в който вземат участие и видни полити­
чески дейци от различни политически направления. Целта на
преврата е свикването на кортесите и връщането на Испания
към конституционния режим.
Заговорът е провален поради некоординирани действия на
нехомогенния монархическо републикански фронт. Всички
следващи действия на Примо де Ривера обаче срещат непре­
късната обструкция и опозицията вече открито заявява за сво­
ите намерения. С установяването на властта на генерала мо­
нархията на Алфонсу XIII загубва до известна степен своя
полуфеодален и традиционно-легитимитски характер. Режи­
мът на Ривера и преди всичко неговата икономическа полити­
ка модернизира и в известна степен индустриализира страна­
та.
Важен момент в консолидацията на опозиционните сили в
Испания е обединяването на либерално-републиканските пар­
тии в "Републикански съюз", който е създаден на 11 февруари
1926 г. Със специален манифест съюзът призовава всички не­
доволни от диктаторския режим на Примо де Ривера да се обе­
динят около неговата политическа платформа. Манифестът на
"Републиканския съюз" е подписан от видни представители на
испанската интелигенция като Антонио Мачадо, Мигел де Уна-
муно, Едуардо Ортега-и-Гасет, Хуан Негрин и др. Със създа­
ването на "Републиканския съюз" блокът на испанската инте­
лигенция с буржоазните републикански партии е вече оформен,
а с това е нанесен тежък удар на диктатурата и монархията.
Нито военните, нито социалните или административните
реформи на диктатурата не допринасят за нейната катастрофа
така, както безумната й политика за икономическото възраж­
дане на Испания. Икономическите проекти на Примо де Риве­
ра и на неговите министри се превръщат в определящи факто­
ри за пълното разстройство на икономическия живот на
Испания и поставянето на страната на границата на финансо­
вия крах. Всяка следваща година диктатурата завършва с уве­
личен бюджетен дефицит, пасивен баланс във външната търго­
вия и намаляване на златните запаси.

99
 В началото на 1928 г. финансовото положение на страната
става изключително критично. Бюджетният дефицит предиз­
виква невероятна паника сред предприемаческите и финансо­
вите среди, а растящите икономически трудности се отразяват
и на политическата обстановка в страната. Политическата кри­
за на режима се преплита с икономическа и тези сили, които
през 1923 г. поддържат Примо де Ривера, започват да се разг­
раничават от контролираното от него правителство.
На 12 септември 1927 г. с кралски декрет е обявено свиква­
нето на Националната асамблея, на която според документа се
предоставят само съвещателни функции. Съставът на асамбле­
ята варира от 325 до 375 души, 150 от които се назначават ди­
ректно от правителството.
Националната асамблея започва своята работа на 10 октом­
ври 1927 г., но дейността й е блокирана от либерално-републи­
канските сили и различните монархически течения. На 31 де­
кември 1929 г. в официално заявление Примо де Ривера е
принуден да признае поражението си. Той "констатира", че е
изоставен от всички — аристокрация, консерватори, църква,
финансисти, индустриалци и държавни служители. В същия ден
той представя на краля и на правителството своя "последен"
проект за възстановяване на конституционните свободи. Същ­
ността на проекта предвижда до 13 септември 1930 г. да се под­
готвят условията за смяната на неговото правителство.
Въпреки че правителството подкрепя неговия проект, на то­
зи ден фактически е подписана смъртната присъда на диктату­
рата. На 2 януари 1930 г. самият Алфонсу XIII отхвърля основ­
ните положения от проекта. Единственото, с което се съгласява,
е необходимостта от образуването на ново правителство.
Последното действие е предприето от Примо де Ривера, за
да запази властта си, е да потърси подкрепата на въоръжените
сили. За негова най-голяма изненада обаче той не получава съ­
действието на армията и на 28 януари 1930 г. Испания узнава
за оставката на генерала. На този ден завършва един етап от
най-новата история на Испания, в който за дълъг период от
време са нарушени основните демократични свободи и консти­
туционният ред на испанското общество. С провала на режи­
ма на Примо де Ривера завършва с неуспех и експериментът за
авторитарно-традиционалистка санация на испанската държа­
ва и опитът за държавно направлявана икономическа модер­
низация.

100
 ИСПАНИЯ МЕЖДУ МОНАРХИЯТА И НАРОДНИЯ
ФРОНТ. УСТАНОВЯВАНЕ НА РЕПУБЛИКАТА
Оставката на генерал Примо де Ривера поставя началото на
процес на политическа либерализация. Новият министър-пред­
седател генерал Дамасио Беренгер успява за кратко време да
формира ново правителство. С изключение на Комунистичес­
ката партия то разрешава дейността на всички политически
партии, освобождава политическите затворници, ограничава
цензурата и обещава да проведе скорошни избори за кортеси
и местни органи на властта. В страната започва неконтролиран
процес на формиране на нови политически партии. Традици­
онните политически формации — консервативната и либерал­
ната, изпадат в дълбока криза.
В края на март 1930 г. бившият министър-председател Ал-
кала Самора и монархистът Мигел Маура създават "Дясна ли­
берално-републиканска партия", състоящата се изключително
от бивши монархисти. С появата на новата политическа фор­
мация фактически се поставя основата на сътрудничество меж­
ду нея, "Републиканския съюз" и "Радикално-социалистическа­
та партия". Тези три основни политически сили ще бъдат в
основата на действията при свалянето на монархията.
В обстановка на всеобща деморализация и нарастване на
социалното напрежение буржоазните републиканци заедно с
Испанската социалистическа работническа партия (ИСРП)
провеждат в средата на август 1930 г. в гр. Сан Себастиян кон­
ференция, на която сключват пакт за свалянето на монархията
и провъзгласяване на Испания за Република. В Сан Себастиян
те създават правителство в сянка и революционен комитет. Ре­
волюционният комитет установява непосредствена връзка с
представители на висшата армейска йерархия и НКТ. По та­
къв начин в края на октомври и първата половина на ноември
в Испания е постигнато тясно взаимодействие на всички анти-
монархически сили.
В началото на декември 1930 г. Революционният комитет
подготвя нелегален манифест, с който се призовава установя­
ването на република и свикването на учредителни кортеси.
Превратът е планиран за 12 декември 1930 г., но скоро датата
е отложена за 15 декември. Най-активните участници в превра­
та — капитаните Фермин Галан и Гарсия Ернандес, вдигат въс­
тание в гр. Хаки. Отсъствието на координация обрича военния
бунт на неуспех. Верните на краля войски потушават въстани­
ето. Галан и Ернандес са разстреляни от военнополеви съд.

101
 Убийството на двамата капитани сплашва опозицията, но
усилията на правителството на Беренгер да спаси престижа на
монархията са напразни. Дори публикуваният на 8 февруари
1931 г. декрет за провеждане на избори за кортеси на 19 март
не е в състояние да промени политическата обстановка в стра­
ната. Нещо повече, на 14 февруари декретът за изборите е от­
менен и в същия ден правителството на Беренгер подава остав­
ка.
На 18 февруари 1931 г. е формиран нов кабинет начело с ге­
нерал Аснара, който издава декрет за провеждането на 12 ап­
рил на муниципални избори. С този документ официално се
възстановяват конституционните свободи. Времето на преби­
ваването на власт на правителството на Аснара ескалира анти-
монархическите настроения в страната. Недоволството от мо­
нархическия режим достига своя максимум при съдебния
процес срещу участниците във въстанието в Хаки, започнал на
13 март 1931 г. Под натиска на улицата съдът оправдава учас­
тниците в преврата и това е още една загубена битка за монар­
хията.
На проведените на 12 април муниципални избори 70% от
испанците гласуват за републиканските партии. След кратко
колебание на 14 април 1931 г. крал Алфонсу XIII абдикира и е
принуден да напусне пределите на Испания. Революционният
комитет се конституира във Временно правителство. Така за
втори път Испания е провъзгласена за република.
Априлските събития поставят началото на обща демокра­
тична революция в Испания. Начело на Временното правител­
ство застава Алкала Самора, а в неговия състав влизат лиде­
рите на всички основни течения на републиканското движение.
Коалицията, дошла на власт на 14 април 1931 г., обхваща спек­
търа от крайните десни републиканци до ИСРП. Особено зна­
чение има присъствието в правителството на социалистите Лар-
го Кабалеро, Де Лос Риос и Прието.
На 15 април Временното правителство публикува своята по­
литическа програма, в която заявява, че една от най-важните
задачи ще бъде да се проведат избори за кортеси. Правител­
ството намалява възрастовата граница от 25 на 23 години, но
на жените е отказано правото да участвуват в изборите, въпре­
ки че те получават правото да бъдат избирани. По време на
предизборната кампания всички партии от правителствената
коалиция се обединяват в единен фронт, пропагандирайки иде­
ята за политическа демократизация на страната.
На 28 юни 1931 г. са проведени изборите за учредителни
кортеси. Този ден се превръща в триумф на републиканско-со-

102
циалистическата коалиция. ИСРП спечелва 116 места и по то­
зи начин става най-голямата парламентарна партия. Дясната
либерално-републиканска партия, участваща в изборите под
наименованието "прогресистка" няма голям успех, въпреки че
нейният лидер Алкала Самора оглавява правителството. Бла­
гоприятните резултати от гласуването означават, че републи­
канците и социалистите ще са двете политически тенденции, ко­
ито ще доминират политическия процес в страната.
Учредителните кортеси на испанската република са откри­
ти на 14 юли 1931 г. Изпълнявайки своята основна мисия —
създаването на нова конституция, към кортесите е изградена
специална комисия за изработването на конституционния
проект. На 9 декември 1931 г. учредителните кортеси приемат
новата конституция на Испания. Според нея законодателната
власт принадлежи на еднокамарен парламент, който ще бъде
избиран на всеки четири години. Дейността на президентската
институция е строго ограничена и регламентирана в зависимост
от решенията на правителството и парламента. Това означава,
че Испания се конституира като парламентарна, а не президент­
ска република. На 10 декември кортесите избират за президент
на Испания Алкала Самора, а два дни по-късно Временното
правителство прекратява своите пълномощия и Мануел Асаня
е натоварен от държавния глава да създаде първото конститу­
ционно правителство на испанската република.
През 1932 и по-голямата част на 1933 г. в Испания се извър­
шва постепенна институционна промяна и се създават новите
републикански институции. Реформаторската дейност на ре­
публиката в голяма или по-малка степен засяга важни облас­
ти от социалния живот на страната — църквата, семейното пра­
во, трудовото законодателство, националния въпрос, аграр­
ните отношения и образованието.
Аграрната реформа, от чието решаване зависи в значител­
на степен бъдещето на републиката, обаче е извършена в 14 от
49 провинции и не довежда до ограничаването на полуфеодал-
ното земевладение. Църквата съхранява своите имущества, а
армията се превръща в постоянен източник на неспокойствие
и конфликти поради наличието на голям брой офицери-монар­
хисти. На 10 август 1932 г. под ръководството на генерал Сан-
хурхо избухва монархически метеж, който е ликвидиран от пра­
вителството, но свидетелства за решимостта на противниците
на републиката да възстановят монархическата традиция.
На 22 октомври по инициатива на лидера на Католическа­
та партия и аграрната фракция в кортесите е поставено нача­
лото на нова формация в испанския политически живот, която

103
на 5 март 1933 г. получава наименованието "Испанска конфе­
дерация на автономните десни" (СЕДА). Новата партия бързо
се трансформира във внушителна политическа сила, социална
опора на която са едрите земевладелци, индустриалците и при­
вържениците на короната. Главна роля в СЕДА играе партия­
та "Народно действие" на Хил Рублес и "Радикалната партия"
на Лерус.
Републиката е заплашвана не само от монархическите и кле-
рикалните среди. През 1931 г. е създадена профашистката ор­
ганизация "Хунтата на национал-синдикалисткото движение",
а през 1933 г. е образувана и "Испанската фаланга". През фев­
руари 1934 г. "Испанската фаланга" се обединява с "Хунтата
на национал-синдикалисткото движение" в единна партийна
структура "Испанска фаланга и ХОНС". Фалангата представ­
лява испански вариант от фашистоиден тип с характерна прог­
рама, военизирана организация и конспиративни връзки с вис­
шите финансови среди.
Между 9 и 12 септември 1933 г. в Испания възниква прави­
телствената криза, която завършва с падането на кабинета на
Асаня и образуването на ново правителство начело с Лерус.
Представителите на ИСРП не са включени в състава на ново­
то правителство, но леворепубликанските партии оказват под­
крепа на новия кабинет. Това означава разпадане на коалици­
ята от политически сили, които на 14 април 1931 г. про­
възгласяват Испания за република.
Правителството на Лерус не е в състояние да преодолее по­
литическата криза и на 9 октомври 1933 г. Мартинес Барио об­
разува ново коалиционно правителство. За да преодолее кри­
зисната ситуация в страната, правителството подписва декрет
за разпускане на учредителните кортеси и за провеждане на пар­
ламентарни избори на 19 ноември 1933 г.
С разпадането на правителствената коалиция и разпускане­
то на кортесите приключва първият период в историята на ис­
панската република 1931 —1933 г., който се квалифицира като
период на левореформистката политика. През този период опо­
зиционните политически сили получават легален конституцио­
нен статут, но не могат да се интегрират конструктивно в по­
литическия живот на Испания. Политиката на републиката по
отношение на църквата е репресивна и в много отношения аб­
сурдна. Това е една от причините противниците на републикан­
ския режим да мобилизират своите сили и чрез коалиционно
споразумение на всички партии на десницата и центъра на из­
борите от 19 ноември 1933 г. (проведени по мажоритарния за­
кон) да спечелят внушителна победа.

104
 На 16 декември правителството на Мартинес Барио подава
оставка. Формира се ново правителство, оглавено от радикала
Лерус. Партиите, влизащи в състава на правителството, се явя­
ват наследници на две съвършено различни исторически тра­
диции и политически тенденции, на две постоянно враждува­
щи помежду си направления на политическата култура —
християнско-мистичната и рационалистичната. Идеалът на
"Радикалната партия" е република, докато идеалите на католи­
ците са легитимизмът и църквата. Ето защо създаденият пра­
вителствен блок още в самото начало се оказва изключително
нестабилен.
След образуването на правителството на Лерус ръководст­
вото на ИСРП е принудено да преразгледа своя политически
курс и преди всичко отношенията с Испанската комунистичес­
ка партия. През юни 1934 г. Комунистическата партия се обръ­
ща с официално предложение към Социалистическата партия
за създаване на единен фронт. По време на изборите Комунис­
тическата партия наброява едва 23 000 души, но перспективи­
те за по-активно участие на партията в политическия живот на
Испания стават по-благоприятни, след като в началото на
1934 г. в ИСРП и Всеобщата конфедерация на труда се форми­
ра ляво крило начело с Ларго Кабалеро — съгласно да сътруд­
ничи с комунистите.
Повод за усложняването на политическата ситуация в стра­
ната дава правителството на Лерус. На 4 ноември 1934 г. то
включва в своя състав трима министри от СЕДА. На 5 октом­
ври в Испания избухват повсеместни политически стачки, а в
Астурия започват въоръжени бунтове. Към 10 октомври про­
мишлените райони в провинцията са очистени от правителст­
вените войски и властта преминава в ръцете на работнически­
те алианси, които провъзгласяват "работническо-селска
република". В провинцията дори е създадена "Червена армия".
Тя обаче не може да се противопостави решително на прави­
телствените войски, които действат заедно с "чуждестранния
легион". Сраженията продължават около две седмици. Във въс­
танието загиват 3000 души, около 7000 са ранени, а 30 000 арес­
тувани. Въстанието в Астурия ускорява процеса на създаване
на "единен фронт" между социалисти и комунисти.
През март 1935 г. Комунистическата партия се обръща с
призив за създаване на "антифашистки народен фронт". В ре­
зултат на апела в края на същата година контролираните от
комунистите и социалистите профсъюзни централи се обеди­
няват в обща профсъюзна организация, наброяваща 650 000
души.

105
 През януари 1936 г. започват преговори между представи­
телите на Комунистическата партия, Испанската социалисти­
ческа работническа партия, Всеобщия съюз на трудещите се,
Републиканския съюз, Републиканската лява, младежките съю­
зи и други организации, които на 15 януари подписват пакт за
създаване на Народен фронт.
В програмата на Народния фронт се предвижда амнистия
за политическите затворници, възстановяване на работа на
уволнените по политически причини, утвърждаване на консти­
туционните гаранции, намаляване на данъците, повишаване на
цените на селскостопанските продукти и повишаване на работ­
ната заплата. Въпреки умерения си характер програмата поз­
волява мобилизирането на широки слоеве от испанското об­
щество. На изборите от 16 февруари 1936 г. леворадикалната
коалиция печели 268 депутатски места срещу 205 на десницата.
Избраното правителство на Мануел Асаня обещава да изпъл­
нява програмата на Народния фронт.
 ГРАЖДАНСКАТА ВОЙНА
В ИСПАНИЯ (1936 -1 9 3 9 )

Правителството на Народния фронт е съставено от две по­

литически партии "Републиканската лява" и "Републиканския
съюз". Първоначално то е оглавено от Мануел Асаня. Испан­
ската социалистическа работническа партия не влиза в състава
на правителството. Ръководството на партията смята, че пред
страната стоят задачи на демократичната революция, която
трябва да бъде извършена от либералните партии. Комунисти­
ческата партия със своите 17 депутатски места също не влиза в
състава на правителството, макар то да се ползва от нейната
пълна подкрепа.
Леворепубликанското правителство възстановява и провеж­
да социални мероприятия, които са осъществени от републи­
ката през периода 1931 —1933 г. и след това отменени. На 24
февруари 1936 г. правителството издава декрет, съгласно кой- .*
то всички уволнени по политически причини след 1 януари 1934
г. се възстановяват на работа и получават парична компенса­
ция от 3 до 6 работни заплати.
Правителството започва изпълнението на аграрната рефор­
ма, приета през 1932 г. От февруари до юли 1936 г. селяните
получават 712 000 хектара земя.От друга страна, изселването и
миграцията на селяните от арендуваните земи е прекратено.
Всичко това в незначителна степен подобрява положението на
бедните селяни и селскостопанските работници.
В същото време правителството на Асаня и на сменилия го
по-късно Кирога не правят нищо, за да блокират дейността на
политическите сили, които са против републиката. На десни­
цата е нанесен сериозен удар на парламентарните избори от 16
февруари 1936 г., но тя съхранява важни позиции в държавния
апарат и армията. При това именно десницата разполага с
мощната подкрепа на едрата буржоазия, църквата и чуждия ка­
питал, а профашистките организации продължават своята дей­
ност в армията.
Още през март Комунистическата партия, която след фев­
руарските избори увеличава своята членска маса от 30 000 на
100 000 души, предлага на ръководството на Социалистическа­
та партия мерки за радикализиране на програмата на Народ­
ния фронт. Според ръководството на Комунистическата пар-

107
тия е необходимо да се конфискува земята в едрите поземлени
имения, да се национализира едрата индустрия, банките и же­
лезниците и да се извърши чистка в държавния апарат и арми­
ята. Социалистическата партия не приема предложенията на
комунистите, тъй като те влизат в противоречие с нейната пар­
тийна идеология.
През пролетта на 1936 г. пред Испания се открива благоп­
риятна перспектива за задълбочаване и разширяване на демок­
ратичните промени. Крайната десница, представлявана от ед­
рите земевладелци, висшия църковен клир и генералите,
започват подготовката на въоръжен метеж срещу правителст­
вото на Народния фронт. Десните републиканци, които пред­
ставляват "прогресистката", дребната и средната буржоазия и
ръководят в този момент правителството, не могат да прид­
вижат напред демократичните реформи, надявайки се да
"умиротворят" войнстващата десница. Нещо повече, когато на
18 юли 1936 г. избухва метежът на Франко, буржоазните репуб­
ликанци се опитват да намерят компромисен изход от кризата
чрез съставяне на правителство с участие на метежниците. То­
зи опит обаче не успява и на 19 юли е съставено правителство­
то на Хосе Хирал от левите републиканци, което изявява го­
товност да води безкомпромисна политика срещу метеж­
ниците.
Следващите събития обаче показват, че правителството на
Хирал не е най-подходящото, за да бъде решен успешно този
въпрос. По тази причина в началото на септември е създадено
ново правителство начело с Ларго Кабалеро — лидер на ляво­
то течение в Социалистическата партия. В новото правителст­
во влизат всички партии на Народния фронт: социалистичес­
ката, двете партии на бившите републиканци, националисти­
ческите партии на баските и каталонците и Комунистическата
партия.
Франсиско Ларго Кабалеро е социалистическият водач,
който въплъщава испанските републикански традиции. Той
смята образуването на първото лейбъристко правителство на
Рамзей Макдоналд в Англия за най-важното събитие в цялата
история на международния социализъм. След разгрома на въс­
танието в Астурия настъпва решителна еволюция в политичес­
ките възгледи на Ларго Кабалеро. Неговите действия като ми­
нистър-председател в значителна степен са повлияни от Съюза
на социалистическата младеж, който подчинява изцяло своята
дейност на политическия екстремизъм и започва да ласкае Ка­
балеро, наричайки го "испанския Ленин". Постепенно Кабале­
ро е увлечен от левицата, която често е принудена да "изоста­

108
вя” демократичните методи на борба, замествайки ги с насили­
ето.
Според мнението на някои автори, осъществяването на ра­
дикалната програма на Народния фронт не провокира военно­
то въстание. Решаващ фактор за Гражданската война се оказ­
ва, от една страна, неспособността на Народния фронт да
формира силно и стабилно правителство и, от друга, екстре­
мизмът на младежките организации на партиите, влизащи в
състава на правителството. Военните акции на левицата, анар­
хистите, "Работническата партия на марксисткото единство” и
"свободните синдикати” са начело в политическото насилие, на
което раждащите се фашистки банди отговарят с ентусиазъм.
Младежките формации на Народния фронт отглеждат садис­
тичните убийци, които по-късно стават най-лошите провод­
ници на провокирания от Сталин терор през Гражданската
война.
Началото на хаоса в страната е поставено от действията на
анархистите и на членовете на "Работническата партия на мар­
ксисткото единство", които започват да самоуправстват във
фабриките, а селяните да плячкосват големите земевладения.
До 16 юни в страната са изгорени 160 църкви, извършени са
269 политически убийства и 1287 покушения. Ранени са 69 по­
лицаи, проведени са 113 генерални и 228 частични стачки и са
разгромени 10 вестникарски редакции. Правителството на На­
родния фронт не взема възпиращи мерки и предоставя на кон­
сервативните ръководители на армията "солидна гражданска
подкрепа", желана от тях като предварително условие за взе­
мане на властта.
След 18 юли 1836 г. (датата на бунта в испанско Мароко)
по-голяма част от офицерите в старата армия преминават на
страната на Франко. На територията на континентална Испа­
ния практически старата армия е разпусната, без обаче да бъ­
де създадена на нейно място нова. Мястото на армията е за­
пълвано от милиционерските отряди, формирани от антифа-
лангистките партии и организации, които до края на войната
не успяват да изградят общо военно ръководство. Тези части
нямат елементарна военна дисциплина и разчитат единствено
на своя политически мотивиран ентусиазъм. При това тези хо­
ра, анархистично ориентирани, изпитват отвращение към ар­
мията и военната служба.
Анархистите дори настояват командирите да се избират от
бойците, които чрез гласуване да решават всяко настъпление
или отстъпление, както и да се спазва "осемчасовият работен
ден на фронта". Особено опасни стават те зад фронтовата ли­

109
ния. Под техен контрол на територията на републиката се на­
мират регионалните "правителства" на Каталония, Баскония и
Астурия. Анархистките формации от провинция Каталония се
включват във войната твърде късно, а промишлеността на та­
зи провинция не успява да предостави навреме необходимите
военни средства и материали, така нужни на републиката.
Войната в Испания приковава вниманието на световната об­
щност. Чуждата интервенция става ключова от самото начало
и вероятно без военната намеса на Италия и Германия на стра­
ната на Франко военният метеж би се провалил, тъй като въс­
танието е неуспешно в пет от шестте големи градове на Испа­
ния. Африканската армия в началото не може да пресече
водната ивица, тъй като й липсват необходимите морски съдо­
ве. В началото Франко успява да прехвърли в континентална­
та част на Испания едва по 200 войника дневно, докато след
намесата на Германия и Италия тази цифра в началото на ав­
густ нараства на 3000.
Португалия също се намесва в подкрепа на Фанко. В Лиса­
бон и другите португалски пристанища започват да пристигат
първите военни доставки от Германия заедно с военнотехни­
чески персонал. На територията, заета от армията на Франко,
започват да пристигат и "доброволчески" части от португалс­
ката армия, които вземат участие в бойните действия на стра­
ната на метежниците.
Становищата на историците относно чуждата намеса в ис­
панските работи са различни. Според някои изходът на Граж-
данската война не се определя от намесата на великите сили,
уравновесяващи се взаимно, нито от политиката на намеса.
Според Пол Джонсън Германия осигурява 10 000 войници във
всеки отделен момент и дава 300 убити. Хитлер изпраща и зна­
чително количество инструктори за обучение на армейски офи­
цери и пилоти, 200 танка и 600 самолета и качествени противо­
въздуш ни оръдия, които неутрализират въздуш ното
превъзходство на републиканците в началото на 1937 г. Спо­
ред същия автор Италия има значително по-голям принос.
Числеността на нейните войници достига до 50 000, от които
загиват 4000, унищожени са 150 танка, 660 самолета и 800 ар­
тилерийски оръдия.
Съветският съюз доставя на републиката 1000 самолета, 900
танка, 300 бронирани коли, 1500 броя артилерия и огромни ко­
личества военно оборудване. Москва изпраща също 1000 лет­
ци и около 2000 други военни специалисти. Със съветска по­
мощ е организирано и формирането на интернационални
бригади. Пол Джонсън посочва, че 40 000 чужденци се бият на

110
страната на републиката, като в страната пристигат и около
10 000 лекари, сестри и граждански специалисти, като най-го-
лям е контингентът, идващ от Франция, следван от 5000 нем­
ци и австрийци, 5000 поляци, 3350 италианци и около 2500 ду­
ши от Англия и САЩ. Интербригадисти пристигат и от
България. Всички страни дават много жертви, въпреки че циф­
рите са неустановими.
На 27 септември 1936 г. пада гр. Толедо, което отваря пътя
на Франко за настъпление към Мадрид, започнало през ноем­
ври с. г. Настъплението към Мадрид се проваля, макар че ар­
мията на фалангистите успява да стигне до Университетския
квартал. В началото на януари 1937 г. започва второто голямо
настъпление към Мадрид, този път от Запад. Третото настъп­
ление към испанската столица се осъществява през февруари
южно от Мадрид с форсирането на р. Харама, което завърш­
ва неуспешно. През март североизточно от Мадрид е разгро­
мен 50-хилядният италиански експедиционен корпус. На репуб­
ликата обаче не достигат сили да развие настъплението си, още
повече че тя не успява да създаде обединена от общо команд­
ване регулярна армия.
Положението на републиканците се усложнява от непрекъс­
натата конфронтация на анархистите и ръководените от ’’съве­
тите" комунисти, които стигат до въоръжен конфликт през май
1937 г., имащ характер на вътрешна гражданска война в лаге­
ра на левицата. Бунтът в Барселона подписва смъртната при­
съда на правителството на Кабалеро. То не може да устои
на настойчивото искане на комунистите за решителни мерки
против анархотроцкистите и за създаване на редовна армия.
На 18 май 1937 г. Кабалеро подава оставка.
Приемникът на Кабалеро — Хуан Негрин, е избран за ми­
нистър-председател не без намесата на Сталин. Неговото пра­
вителство не предприема решителни действия за подобряване
на положението на републиката, въпреки че успява да създаде
относително единно командване, налага държавен монопол
във външната търговия и пристъпва към организиране на ефек­
тивна военна индустрия.
Новото ръководство на армията се опитва да парализира
действията на Франко, който се стреми да овладее промишле­
ния Север, от контрола върху който зависи по-нататъшният
развой на военните действия. За да промени нещата на Север,
през юли 1937 г. правителството предприема офанзива срещу
Брунете, но на републиканските сили не достигат достатъчно
резерви, за да развият операцията, и твърде скоро те трябва да
преминат към отбрана.

111
 В края август и началото на септември започва битката за
Сарагоса, която възпира за известно време настъплението на
франкистите към промишления Север, но към 20 октомври ре­
публиканската зона в северната част на Испания вече е завла­
дяна от метежниците. Падането на индустриалния Север се ока­
чествява от военните експерти като ключов момент във
военните действия между силите на републиката и Франко. За­
губата на този важен промишлен регион засилва противоречи­
ята сред републиканското управление, някои кръгове сред ко­
ето са готови на компромис и на примирие с Франко. Изразител
на тези настроения е министърът на отбраната в правителство­
то на Негрин — Прието.
Временна стабилизация на републиканския фронт настъпва
след падането на гр. Теруел, който е завзет на 21 декември от
правителствените сили. След тежки и кървави сражения, на 23
февруари 1938 г. франкистите успяват отново да превземат Те­
руел, а на 9 март започват голяма офанзива през областта Ара-
гон към Средиземно море. На 15 април войските на Франко
разсичат републиканска Испания на две части, връзката между
които се осъществява само по море.
Разделянето на републиканската зона се оказва фатално за
съдбата на републиката. Военният министър Прието подава ос­
тавка и на 6 април Негрин образува ново правителство, което
декларира, че ще продължи войната до победен край. Положе­
нието на републиканците обаче става особено критично след
затварянето през юни 1938 г. на френско-испанската граница.
В началото на юли "Комитет за ненамеса" в Лондон приема
"план за отзоваването на чуждите доброволци". Републиката
приема да бъдат отзовани 10 000 интербригадисти, което пред­
ставлява 80% от всички доброволци намиращи се в републи­
канската армия. По силата на това решение Франко трябва да
"освободи" 120 000 немски и италиански войници и офицери.
Броят на отзованите негови съюзници в крайна сметка също
възлиза на 10 000 души.
След разчленяването на територията на републиката съпро­
тивата на правителствените сили не е сломена. Формирана през
пролетта на 1938 г., "армия Ебро" преминава реката на 25 юли,
създавайки широк плацдарм на десния бряг. Битката при р. Еб­
ро продължава 113 дни. Към средата на ноември републикан­
ската армия е принудена отново да се върне на левия бряг. Ус­
пешната (като краен резултат) операция при р. Ебро дава
възможност на Франко в края на 1938 и началото на 1939 г. да
овладее Каталония.
 След загубата на Каталония републиката разполага само с
Централно-Южната зона с площ 140 000 кв. км и население
9 млн. Армията на републиканците възлиза на 700 000 души,
но тя не е в състояние да промени хода на военните операции.
Военното ръководство намело с полковник Касадо — команд­
ващ армията в Централно-Южната зона — извършва преврат
в Мадрид, с което е парализиран тилът на републиката. Прев­
ратът на Касадо дава възможност на фалангистите да влязат в
Мадрид на 28 март 1939 г. На 30 март цялата територия на Ис­
пания се намира под пълния контрол на Франсиско Франко.

8. 113
 ПОРТУГАЛИЯ МЕЖДУ ДВЕТЕ
СВЕТОВНИ ВОЙНИ

На 24 февруари 1916 г., изпълнявайки официалното искане

на съюзниците от Антантата, португалските власти реквизират
76 германски кораба, които се намират на котва в Лисабонс­
кото пристанище. Две седмици по-късно, на 9 март, Германия
обявява война на Португалия.
Въвличането на тази малка европейска страна в Първата
световна война бележи началото на нов етап в политическото
развитие на Португалия и има важно значение за съдбата на
младата португалска република. Около шест години преди вли­
зането във войната, на 5 октомври 1910 г., в Португалия избух­
ва буржоазна революция, която слага край на конституцион­
ната монархия на последния крал Мануел II. Революцията
прокламира първата в историята на страната република, коя­
то просъществува до идването на военната диктатура на власт
на 28 май 1926 г.
Новата власт наследява от монархията една страна, в коя­
то многобройните политически групировки имат твърде раз­
лични мнения по въпроса, какво ще представлява "република­
та". Първоначално ентусиазмът, с който е посрещната вестта
за свалянето на краля, заличава разликата между тях, макар че
те са явни и в самия ден на революцията.
Пред новия режим стоят сериозни и трудни задачи. Той
трябва да обедини различните републикански групи, да "поми­
ри" различните им възгледи. Трябва да победи враговете си мо­
нархисти, които след няколко месеца на бездействие ще се по­
явят отново. Трябва да намери и запази едно честно и мъдро
ръководство, което да може да устои и на най-големия натиск
отвън. Накрая ще трябва да контролира и укротява крайнос­
тите на ревностните привърженици на идеята за влизането на
страната в Първата световна война.
След дълги и мъчителни колебания Лисабон нарушава пор­
тугалския неутралитет и приобщава страната към лагера на съ­
юзниците от Антантата. Независимо от причините за влизане­
то на Португалия във войната, цената, която заплаща
португалският народ, е твърде висока. По време на Първата
световна война се осъществява най-голямата мобилизация в
историята на страната, като в африканската и европейската фа­

114
за на войната са ангажирани над 200 000 души. Сведенията за
дадените жертви са различни, но изпратеният в Европа експе­
диционен корпус, който наброява 55 166 души, само в битката
при Лис на 9 април 1918 г. загубва 7300 души (убити, ранени и
взети в плен). На европейския фронт в сражения и от болести
загиват още 1935 души, 5581 са ранени, а в плен са взети 6895.
На африканския фронт Португалия изпраща 34 000 войни­
ци. Повече от половината войници от състава на португалска­
та армия в Африка са представители на местното население от
Ангола и Мозамбик. По време на войната загиват 1800 евро­
пейци, главно от тропически болести, и 23 000 африкански вой­
ници. В морските сражения загиват 142 матроси, а 2 португал­
ски кораба са потопени от атаки на германски подводници.
Няколко градове в континенталната част на страната и Азор-
ските острови са бомбардирани от германския флот.
Финансовите разходи на Португалия са също много голе­
ми и се отразяват изключително тежко на нестабилната порту­
галска икономика. Нещо повече, военните разходи имат важен
политически отзвук и косвено се явяват една от главните при­
чини за краха на Първата португалска република и установя­
ването на военна диктатура. Ако се вземат под внимание ре­
сурсите, с които е разполагала Португалия през периода
1914 —1918 г., става ясно, че независимо от последствията, уси­
лията на Португалия са били изключителни.
Опитът на португалската армия, придобит било в тропичес­
ка Африка или на бойните полета във Франция, е ключов фак­
тор при разкриване връзката между гражданското управление
на страната и позицията на въоръжените сили. Участието на
Португалия в Първата световна война предотвратява възста­
новяването на монархията и това в крайна сметка се явява един
от най-важните резултати за републиката. Според Версайския
договор значителна част от германските колонии в Източна
Африка се предоставят на Англия, друга част на Белгия, а за
Португалия остава "триъгълникът" Кионга в Северен Мозам­
бик. Като страна победителка Португалия придобива правото
да стане една от държавите учредителки на Обществото на на­
родите.
От друга страна обаче, независимо от неубедителното пред­
ставяне на португалския експедиционен корпус в Европа, ро­
лята на армията след приключването на войната се повишава
неимоверно много и определя в значителна степен стабилност­
та на политическия живот в тази малка европейска държава чак
до началото на седемдесетте години.

115
 ДЕСТАБИЛИЗАЦИЯ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ЖИВОТ
И ПАДАНЕТО НА РЕПУБЛИКАТА
На 5 декември 1917 г. в Лисабон е извършен военен прев­
рат начело с майор Сидонио Паиш, с който е свалено законно
избраното правителство на Афонсу Коща — лидер на най-го-
лямата политическа сила в Португалия — Републиканската
партия. От този ден Португалия започва да експериментира
форма на президентство, при което обективно парламентът е
подчинен на изпълнителната власт. В страната е установена
т. нар. "Нова република", която ще просъществува около го­
дина, до смъртта на нейния създател Сидонио Паиш.
Новата република на Паиш първа открива идеите и инсти­
туциите, използвани от фашизма, и издига на власт поколение
от консервативни личности. Десет от деветдесетте депутати от
първото национално събрание на "Новата държава" (Ештаду
нову) на Салазар и Каетану през 1935 г. имат парламентарен
опит, а половината от тях членуват в кратковременния парла­
мент на Паиш през 1917 —1918 г.
На 9 май 1918 г. Паиш е избран за президент на Португа­
лия. Той разбира твърде скоро, че на парламента "не може да
се разчита" и затова еднолично одобрява годишния бюджет на
републиката. Това своеволно действие разкрива на всички кой
всъщност притежава реалната власт в "Новата република" и
показва, че президентът се отказва от услугите на парламента
като средство за осъществяване на конституционна промяна.
Към края на 1918 г. се оказва, че президентът Паиш загуб­
ва контрол дори над предишните си политически сподвижни-
ци, а законността и редът, които обещава да въдвори в стра­
ната, отстъпват място на градски вълнения и жестокости от
страна на полицията. По улиците цари смут, а затворите са
пълни с политически затворници. На 14 декември 1918 г. Си­
донио Паиш е застрелян на лисабонската железопътна гара
Россио. Със смъртта на президента Португалия окончателно е
разделена политически, въпреки че упорито се противопоставя
на възстановяването на монархията.
Министрите от кабинета на Сидонио Паиш издигат за ова­
кантения президентски пост кандидатурата на адмирал Жуау
де Канто и Каштро, а бившият министър на финансите Жуау
Тамангини Барбоза е избран за министър-председател на Пор­
тугалия. Обстановката в страната обаче остава крайно напрег­
ната. Само в периода между 23 декември 1918 г. и 20 януари
1919 г. избухват няколко антиправителствени метежа, които
стават причина на 27 януари за падането на правителството на

116
Барбоза. Това е цената, която министър-председателят плаща
за колебанието си спрямо монархистите и заради отказа си да
промени състава на своя кабинет.
Президентът назначава за министър-председател лидера на
Партията на независимите републиканци Жозе Релваш, чийто
единствен изход е да състави коалиционно правителство, в ко­
ето за пръв път от прокламирането на Републиката влиза пред­
ставител на Социалистическата партия. Твърде скоро новото
правителство е критикувано, че реагира твърде бавно при по­
тушаване на монархическите вълнения. Правителството е об­
винявано и за това, че налага строг контрол над пресата в мо­
мент, когато получаването на бърза стратегическа информация
е особено необходимо на гражданското население, което е го­
тово активно да се включи в бойните действия срещу монархи­
ята.
След падането на "Новата република" почти всички прави­
телства стигат до идеята, че е необходимо да се укрепи Наци­
оналната републиканска гвардия, за да се превърне в главно
средство за защита на изпълнителната власт и за поддържане
на законността и реда по улиците на столицата и в други гра­
дове на страната. Въпреки взетите мерки, гвардията си остава
организация със съмнителна вярност и недостатъчна професи­
онална подготовка. През периода 1919 —1926 г. политическата
дейност на тази институция е свързана с груба намеса във вът­
решните работи на страната и оказва решително влияние вър­
ху стабилността на политическия живот.
На 31 май 1921 г. след избухването на бунт в редиците на
гвардията министър-председателят Бернардино Машадо пода­
ва оставка. Сложната политическа обстановка, възникнала в
резултат на бунта, и оставката на правителството изискват пре­
зидентът да разпусне парламента и да обяви провеждането на
нови избори, въпреки че мандатът на парламента изтича през
лятото на 1922 г. До провеждането на парламентарните избо­
ри президентът възлага изпълнителната власт на либералното
правителство на Томе Байрош де Куейрош.
На изборите от юли 1921 г. Либералната партия има значи­
телно предимство и съставя правителство начело с Антонио
Гранжо, което управлява Португалия едва до 19 октомври
1921 г. Мандатът на Гранжо завършва с бунт на охраната, при
който са убити министър-председателят и други четирима ми­
нистри. Страшното престъпление от 19 октомври 1921 г. дона­
ся още по-голям национален и международен позор на Порту­
галия и разтърсва дълбоко португалската нация. То служи като
аргумент за мнозина политически дейци да оправдаят отказа

117
си от по-нататъшна политическа дейност. В тази обстановка
някои офицери от столичния гарнизон все по-често започват да
издигат идеята за извършване на държавен преврат, чиято цел
да бъде установяването на военна диктатура.
На 10 декември 1923 г. опозицията организира военен прев­
рат, в основата на който отново са ангажирани части от воен­
номорския флот. Матроси и други въоръжени лица нападат
президентския дворец, но са отблъснати от силите на охрана­
та. Водачите на неуспелия преврат по-късно твърдят, че тях­
ната единствена цел е да "спасят републиката". Събитията от
10 декември отново дават основание на министър председате­
ля да поиска от президента разпускането на парламента и про­
веждането на нови избори. По необясними причини президен­
тът Гомеш отказва да изпълни искането на Машаду и на 18
декември и той е принуден да подаде оставка. С оставката на
правителството на Машаду Португалия навлиза в нова фаза
на политическата криза.
През следващите месеци след оставката на Машаду се за­
белязва известно стабилизиране на икономическото развитие
на републиката, а правителството на Алвару де Каштру, пое­
ло властта на 18 декември 1923 г., сравнително успешно се спра­
вя с икономическите и финансови проблеми на страната. Еш-
кудото се стабилизира и въпреки че през 1924 г. броят на
стачките е значително по-голям в сравнение с периода от
1921 —1923 г., множество показатели сочат, че положението на
градската работническа класа значително се подобрява. Оче­
видно е, че положителните промени в икономиката на страна­
та съвпадат с началото на временната и частична стопанска ста­
билизация .
На 22 ноември 1924 г. на власт идва поредното републикан­
ско правителство начело с адвоката Жозе Домингуш душ Сан-
туш, водач на група демократи, имащи претенцията да принад­
лежат към левицата в португалското републиканско движение.
Политическият стил и програмата на това правителство са с
ясно изразена якобинска и тясносоциалистическа насоченост,
обстоятелство, което още в самото начало предопределя него­
вата съдба. Радикалната политика на правителството предиз­
виква намесата на опозицията и парламента. На сесията, про­
ведена на 11 февруари, 65 депутати гласуват за оставката на
Жозе Домингуш душ Сантуш и правителството е принудено да
подаде оставка. Президентът Тейшейра Гомеш изобщо не пра­
ви опит да подкрепи министър-председателя и предлага на де­
мократа Виторино Гимараеш да състави ново правителство.

118
 Новият кабинет обаче не оправдава надеждите на обикно­
вения португалец, който вярва, че ще бъде продължена поли­
тиката на реформи на Домингуш душ Сантуш. Той не намира
и очакваната подкрепа от страна на консервативните сили, ко­
ито все по-настойчиво издигат идеята за пряка намеса на воен­
ните в политическия живот на страната.
На 18 април е направен опит за пореден път чрез военен
преврат да бъде свалено със сила едно законно правителство.
Водени от монархически настроените офицери Шинел де Кор-
деш и Раул Ештевеш, въстаналите войници настояват пред пре­
зидента да освободи правителството на Гимараеш и да преда­
де властта в ръцете на военен режим начело с полковник Шинел
де Кордеш. Въпреки политическите им искания, главните точ­
ки от програмата на движението на военните засягат преди
всичко военния професионализъм. В тях се настоява за реорга­
низация и прочистване на въоръжените сили от неспособни и
компрометирани офицери. След кратка съпротива бунтовни­
ците се предават на правителствените сили, защото не успяват
да получат подкрепата на по-голямата част от Лисабонския
гарнизон и на Националната републиканска гвардия.
Каузата на въстаниците пропада, защото някои от силите в
заговора в последния момент подкрепят правителството. Важ­
ното в случая е, че въстаниците се отказват от гражданска по­
мощ и открито твърдят, че движението им е чисто военно. При
евентуална победа те възнамерявали да съставят правителство
по модела на генерал Мигел Примо де Ривера в Испания. Ли­
сабонската работническа класа, ръководена все още от анархо-
синдикалистите, се страхува от един промонархически преврат
и обявява обща стачка в подкрепа на правителството.
Въоръжените бунтове в Португалия не стихват и след про­
вала на въстаниците от 18 април. На 19 юли 1925 г. няколко
военни и военноморски части отново въстават, за да свалят по­
редното правителство на Антонио Мария да Силва, което на
1 юли сменя кабинета на Виторино Гимараеш. Въстанието е
ръководено от члена на Националната гвардия и бивш военно­
морски офицер Жозе Мендеш Кабесадаш. След няколко без­
целни престрелки въстаниците се предават на правителството
и са хвърлени в затвора.
Военните процеси от април и юли 1925 г. стават политичес­
ка витрина, използвана от все по-смелата консервативна опо­
зиция, която има за цел да компрометира правителството. През
оставащите месеци до 28 май 1926 г. от страна на въоръжени­
те сили са направени още няколко опита за сваляне на репуб­
ликата. По този начин въоръжените сили все по-открито зас-

119
тават срещу политическата система на Първата република, ко­
ято не оправдава надеждите и очакванията на широките слое­
ве от португалското общество.
Въпреки правителствените контрамерки, приливът на об­
щественото недоволство не отслабва. Враждебно настроената
преса убеждава огромната част от португалската обществе­
ност, че "националното спасение" изисква повече от една смя­
на на републиканските кабинети. Ехото от кампанията на пре­
сата прозвучава и в речите на парламента, и в митингите на
политическите партии. Всичко това довежда до широко разп­
ространеното убеждение, че Първата република е към своя
край, а политическата система се нуждае от радикална промя­
на и от "железен хирург". Според опонентите на правителство­
то само военно лидерство би могло да внесе някаква същест­
вена промяна. При това един подкрепен с армия режим щял
да бъде надеждна гаранция против възстановяването на монар­
хията и ще предпази обществото от значителна загуба на де­
мократическите свободи.
Промяната се налага още повече от обстоятелството, че ре­
публиката става още по-репресивна и корумпирана. На нея й
липсват власт и законност, а нито едно от бързо сменящите се
правителства в рамките на съществуващата система не може
да преддожи уови ид^и, които б.иха помогнали на Португалия
да излезе от тежката криза.
От друга страна, кампанията на пресата постепенно се прев­
ръща в обществена фасада на следващите заговори за органи­
зиране на решителния удар на въоръжените сили. За сетен път
конспирацията се превръща в начин на съществуване на много
политически формации. Нещо повече, на процесите, проведени
през септември по повод на въстанието от 18 април и през но­
ември заради това от 19 юли, правителството на Домингош
Перейра се оказва в положението на обвиняем.
Процесите се превръщат в бумеранг за изпълнителната
власт, която е обвинена в неспособност да се справи с нараст­
ващия социален безпорядък, с гражданските и военните прес­
тъпления. Резултатите от съдебните процеси са пълен провал
за официалната власт, защото всички бунтовници са оправда­
ни, въпреки че те са квалифицирани като "бунтовници със са­
мопризнания пред гражданската власт".
Странните резултати от съдебните процеси срещу военните
през 1925 г. поставят категорично проблема за властта в пор­
тугалската политическа система. Съдебните заседания ясно по­
казват, че правителството има крайно недисциплинирана воен­
на сила, бунтовно настроен офицерски корпус и група

120
непокорни генерали. Показанията на въстаниците, материали­
те от ежедневната преса и провокационните сведения за лиде­
рите в метежите разкриват, че по-голяма част от португалска­
та армия не е лоялна към властта и ще предаде правителството
в момента, когато движението на военните събере достатъчно
обществена подкрепа.

ВОЕННИЯТ ПРЕВРАТ ОТ 28 МАЙ 1926 г.

През зимата на 1926 г. в португалската парламентарна ре­
публика се наблюдава видимо разцепление, което я довежда до
последния "политически кръстопът". Дори за предпазливите
републиканци парламентарната система символизира единст­
вено смут и бъркотия, породени от необузданата търгашеска
надпревара на нейните политици, които стават прицел на спе­
циален речник от политически цинизъм и присмех.
Отчаян от невъзможността за промяна в политическата сис­
тема, образованият елит на страната е увлечен от примера на
авторитарните правителства в Италия, Испания и Гърция. През
оставащите месеци от живота на Първата република са напра­
вени още няколко опита от страна на въоръжените сили за сва­
ляне на Републиката, последният от които — на 28 май 1926 г.
успява да сложи край на парламентарната система.
Подготовката на преврата се превръща в една от най-ло­
шо укритите тайни на десетилетието, още повече че според вли­
ятелни порту?алски ежедневници в португалската политика е
невъзможно да се запазят тайни. Правителството знае за заго­
ворите и не остава пасивно, но то има много малко политичес­
ки средства и приятели, на които може да разчита. Въпреки
арестите на заподозрени конспиратори, суровата цензура над
лисабонската преса, заповедите за подкрепление от отделните
гарнизони и привличането на въоръжени моряци от флота, за
които се предполага, че са лоялни към правителството, воен­
ният бунт се разпространява бързо в цяла Португалия. Пос­
ледната надежда на правителството е Националната републи­
канска гвардия, но тя отказва да се противопостави на
въстаниците от провинцията, където по-голяма част от реша­
ващата организационна дейност, осъществяването на връзките
и куриерската работа се извършват от млади офицери от север­
ните гарнизони и преди всичко от Врага и Коимбра. След ус­
пешните операции на военните по овладяването на португалс­
ката столица късно вечерта на 29 май 1926 г. правителството
на Антонио Мариа да Силва подава оставка.

121
 Противоборството сред висшия елит на въоръжените сили,
кой да поеме ръководството на военната диктатура, завършва
в полза на генерал Оскар Кармона, който едва на 9 юли е обя­
вен за министър-председател и военен министър. От този мо­
мент започва консервативната фаза на военната диктатура.
Съперничеството кой да контролира военния преврат на 28
май 1926 г. не е толкова въпрос на бързина, колкото на веро­
ломство и подлост. Политическите партии в Португалия се
опитват, но не успяват да използват преврата, за да завземат
властта. Непрекъснатото ухажване на армията от тяхна страна
с надеждата, че именно те ще вземат властта от могъщата Ре­
публиканска партия, има обратен ефект не само спрямо тях, но
и спрямо парламентарната република. Изглежда, обществено­
то мнение за съставяне на военно правителство е разделено, но
мнозина смятат, че едно временно военно управление би "вра­
зумило" републиканците.
Враждуващите помежду си опозиционни републикански
партии искат армията да действа само като временен замести­
тел, но никога не биха подкрепили докрай една военна дикта­
тура. Когато обаче програмата на движението на военните по­
казва истинската си същност, мнозина разбират, че движението
от 28 май 1926 г. е извършило на практика политическа конт-
рареволюция с тежки последици.

САЛАЗАР И ПОЛИТИЧЕСКАТА CHCTJEMA В

ПОРТУГАЛИЯ В НАЧАЛОТО НА ТРИДЕСЕТТЕ
ГОДИНИ

На 27 април 1928 г. правителството на Оскар Кармона наз­

начава за министър на финансите тридесет и осем годишния
професор от Коимбра Антонио де Оливейра Салазар. С това
назначение военната диктатура "намира" не само министър на
финансите, но и ембрион на политически диктатор, означаващ
и личен символ на цяла една политическа система.
Въпреки че не е особено оригинална, програмата на Сала­
зар за финансовото възстановяване дава резултати, като стаби­
лизира ешкудото и цените, балансира бюджета и намалява дър­
жавния дълг. Финансовата реформа на военната диктатура се
оказва приложима, тъй като главните военни ръководители
подкрепят Салазар, придават сила на неговите заповеди и на
плановете му за реформа.

122
 Финансовата стабилизация на страната създава възможност
за преход от военна диктатура към установяване на авторитар­
ния режим на Салазар, известен като "Новата държава" (Еш-
таду Нову). Постепенното развитие на процеса на демилитари­
зиране на властта не е лесно, нито лишено от конфликти между
цивилни и военни. След 1932 г. в много случаи изборът на офи­
цери от въоръжените сили за ключови постове като губернатор
на окръг вече не зависят от военните, както в периода 1926—
1932 г., а от министерствата, ръководени от цивилни или ди­
ректно от Салазар.
Между 1931 и 1933 г. Новата държава на Салазар се инсти-
туционализира окончателно. Основните принципи, на които се
основава политическата система, не произтичат пряко от слож­
ните идеологии на португалския интегрализъм, на монархията
или на републиканизма. Освен като корпоративна държава,
Ештаду Нову може да се определи като система, при която
властта на централизираната държава и нейният контрол от
страна на един ограничен елит са много по-важни, отколкото
идеологиите и интересите на различните групи, които в нача­
лото подкрепят военната диктатура. Важно е да се знае, че през
тридесетте години дори добре изработената корпоративна
структура не е функционална и не е в състояние да упражнява
контрол над "конституционната олигархия" начело със Сала­
зар. През този период португалският корпоративизъм просто
следва модата, диктувана от европейския фашизъм.

123
 СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ
ЩАТИ (1918-1939)

Ужасите, преживени от Европа по време на Първата светов­

на война, остават далеч от границите на САЩ. Въпреки че Съ­
единените щати влизат във войната през април 1917 г., ефек­
тивното им участие започва едва през юни-юли 1918 г. с около
40 дивизии. По фронтовете американците дават около 130 000
души убити и около 200 000 ранени.
Огромното производство на въоръжение през военния пе­
риод стимулира развитието на американската индустрия. През
1920 г. делът на САЩ в световното производство на автомо­
били съставлява около 75%, на нефт 67%, на черни метали по­
вече от 60%. Националното богатство се увеличава в 1920 г. в
сравнение с 1914 г. 2,5 пъти. Войната превръща САЩ от стра­
на длъжник в страна кредитор. Военните дългове на страните
от Антантата към Съединените щати са около 9 млрд. долара,
а заедно със заемите, предоставени през периода 1919—1921 г.,
общата задлъжнялост на съюзниците надвишава 11 млрд. до­
лара.
Участието на Америка в Първата световна война формира
нови тенденции и политико-стопански структури, детермини­
ращи пряката намеса на държавата в сферата на икономичес­
ките отношения. Американското либерално общество и сто­
панство е изместено от една нарастваща интервенция на
държавата в отношения и връзки, които никога преди това не
са били обект на контрол.
В икономическата сфера нарастващата етатизация и моно­
полистическа регламентация откриват нова фаза в американс­
ката индустриална революция. В началото на двадесетте годи­
ни САЩ се превръщат във високоразвита индустриална страна.
При обща численост на населението 105,7 млн. през 1920 г.
54,2 млн. живеят в градовете, а в селата 51,5 млн. От 42 млн.
трудоспособно население около 25 млн. (60%) съставляват ин­
дустриалните работници, работници в транспорта и в сферата
на обслужването.
За целите на бързата мобилизация на икономическите ре­
сурси по време на войната е създадено "Управление на военна­
та промишленост" и няколко отраслови военностопански уп­
равления. През декември 1917 г. правителството на Уилсън

124
приема решение за предаването на всички железопътни линии
под временното управление на държавата. По време на воен­
ния период значително нараства регулиращата и контролира­
ща роля на "Федералната резервна банкова система". Центра­
лизацията на банките дава мощни лостове на държавата за
контрол над икономическите процеси в американското общес­
тво.
Като следствие от нарасналата интервенционистка роля на
държавата се увеличават разходите на федералното правител­
ство. Ако през 1916 г. те са 713 млн. долара, в 1918 г. вече са
12,7 млрд. долара, а в 1919 г. тяхната сума достига 18,5 млрд.
долара. Ръководейки се от идеологията на неолиберализма (ли­
бералния реформизъм), правителството на Уилсън осъществя­
ва държавна намеса в икономиката и частични реформи в со­
циалната област. Преходът от държава на "лесе фер" (мини­
мална държава) към интервенционистка държава, стимулиран
от военноикономическата мобилизация, от една страна, и от
реформизма на Уилсън, от друга, е най-значимата тенденция в
американската национална история в периода след 1917 г.
Промяната във функциите на федералното правителство,
военновременната патриотична ксенофобия и икономическата
рецесия 1920—1921 г. създават атмосфера на подозрителност и
нетърпимост към отделни социални и етнически групи в аме­
риканското общество. Още по време на войната са приети За­
конът за шпионажа от 1917 г. и Законът за противодържавна-
та дейност от 1918 г., ограничаващи отделни индивидуални
права и свободи в името на социалната и националната сигур­
ност на страната. През 1921 г. е приет Законът за квотите, ог­
раничаващ годишната емиграция до 3% от броя на всяка на­
ционалност в САЩ според преброяването от 1910 г. Целта на
закона е да постигне етническа хомогенизация и расово равно­
весие, както и да се намали влиянието на радикалните полити­
чески секти (троцкисти, болшевики и анархисти). Тази линия
на поведение към чужденците е продължена през 1924 г. със За­
кона Джонсън-Рийд, който поставя квота от 2% от всяка на­
ционалност, живяла в САЩ през 1980 г. Законът има почти заб­
ранителен характер за някои емигрантски групи, като например
японците и преселниците от Източна и Южна Европа.
Структурните промени в американското общество, започ­
нали в периода на войната, не внасят съществени корекции във
функционирането на американската политическа система. Тя
продължава категорично да е доминирана от Демократическа­
та и Републиканската партии. През септември 1919 г. на осно­
вата на лявото крило на Социалистическата партия едновре-

125
менно възникват две самостоятелни комунистически организа­
ции. Враждебните комунистически, политически и синдикални
секти през април 1923 г. се обединяват в единна работническа
партия на САЩ със секретар Чарлз Ротенберг. Работническа­
та партия наброява около 25 000 членове.
В системата на организирания синдикализъм преобладава­
що влияние има Американската федерация на труда (АФТ). Ор­
ганизираните в АФТ членове нарастват от 2,7 млн. души през
1918 г. на 4,2 млн. през 1920 г. Американската федерация на
труда е организирана на цехов принцип, а нейният президент
Самуел Хомперс налага синдикалната идеология на т. нар. "де­
лови юнионизъм". Доктрината определя АФТ като реформис-
тка организация, своеобразна "група за натиск" за договаряне
на по-добри условия за труд. Хомперс категорично отхвърля
опитите за политическа радикализация на профсъюза и анга­
жирането му с левоекстремистки политически формации. Из­
вън АФТ в началото на двадесетте години в синдикатите са ор­
ганизирани още 1 млн. американски работници.

ИДВАНЕТО НА РЕПУБЛИКАНЦИТЕ НА ВЛАСТ.

КОНСЕРВАТИВНИЯТ ПОВРАТ
През ноември 1918 г. Демократическата партия губи меж­
динните избори, а с тях и контрола върху Конгреса и Сената.
Това затормозява усилията й в сферата на външната политика
и намалява ефективността на американската делегация, ръко­
водена от президента Уилсън на Версайската конференция. От
1919 г. здравословното, състояние наУилсън методично се вло­
шава, обстоятелство, отразило се фатално върху продуктив­
ността на неговата администрация.
На Версайската конференция програмата-максимум, гаран­
тиране на световното лидерство на САЩ, не е постигната. В
противоборството на САЩ с Англия (Лигата на нациите, ко­
лониите, АРА —Американска администрация за помощите), с
Франция (хегемонията в Европа, германският въпрос, манда­
тът в Сирия), с Италия (за Фиюме), с Япония (островните вла­
дения в Тихия океан, железопътните линии в Манджурия и в
Шандун, интервенцията в Сибир) икономическото превъзходс­
тво все още не е достатъчен фактор за гарантиране на глобал­
но политическо преимущество. Американската военна незна­
чителност, късната намеса във войната и противодействието на
републиканското мнозинство в Сената предопределят провала

126
на Уилсън да превърне САЩ в световен политически и мора­
лен лидер.
Интензивните дискусии в американския сенат по въпроса за
ратификацията на Версайския договор и произтичащото от то­
ва встъпване в Лигата на нациите започва непосредствено след
неговото подписване. Фракцията на републиканците "изолаци-
онисти", макар тя да е хетерогенна и да критикува договора от
различни позиции (изолационистите се делят на "непримири­
ми" и "умерени"), е мобилизирана за провала на ратификаци­
ята му. Най-общите аргументи на групата Бора-Лодж са, че по­
емането от САЩ на определени задължения по линията на
Лигата на нациите е "покушение" към независимостта на Аме­
рика. Докато "непримиримите", групирани около сенатора Уи-
лям Бора, акцентират върху несправедливостта на Версайския
договор и оперират с пацифистка риторика, "умерените" с ли­
дер X. К. Лодж са разтревожени, че англо-френската домина-
ция в Лигата ще я насочи към вземане на решения във вреда
на установената американска хегемония в Западното полукъл­
бо (доктрината Монро).
След полемика, продължила осем месеца, на 19 март
1920 г. Сенатът на САЩ отхвърля Версайския договор, а с то­
ва и встъпването на страната в Лигата на нациите. В конститу­
ционния конфликт конгрес —президент побеждава конгресът.
Последното прогресистко-либерално завоевание на админист­
рацията на Уилсън е прокараната чрез конгреса 19-а поправка
към конституцията на САЩ, предоставяща избирателни права
на жените.
Болестта на Уилсън (от есента на 1919 г. той практически е
неработоспособен), скандалното отстраняване на държавния
секретар Робърт Лансинг през 1920 г., нератифицирането на
Версайския договор и икономическата рецесия 1920—1921 г.
подравят политическото влияние на демократите. На избори­
те за президент през 1920 г., побеждава кандидатът на Репуб­
ликанската партия Лорън Хардинг — сенатор от щата Охайо.
Вицепрезидента става губернаторът на щата Масачузетс Кал-
вин Кулидж.
През август 1921 г. администрацията на Хардинг постига
подписване на сепаративен мирен договор с Германия, осигу­
ряващ на САЩ права и привилегии, получени от държавите
победителки по Версайския мирен договор. По инициатива на
американската дипломация от 12 ноември 1921 г. до 6 февруа­
ри 1922 г. се провежда Вашингтонската "конференция по огра­
ничаване на въоръженията, тихоокеанските и далекоизточните
въпроси". На конференцията САЩ постигат частичен краткос-

127
рочен успех, успявайки чрез дипломатически средства да при­
нудят Япония да се изтегли от китайската провинция Шандун
и да прекъснат действието на японо-английския съюзен дого­
вор. Ограниченията, наложени на линейния флот, обаче не се
оказват действено средство за ефективно военноморско разо­
ръжаване, а поетите от Америка задължения да не строи бази
на разстояние по-близо от 5000 км до японските острови в пер­
спектива лишава САЩ от оперативно военно присъствие в ра­
йона.
Установяването на власт на републиканската администра­
ция съвпада с период на финансова стабилизация и икономи­
чески подем. Американското стопанство от средата на 1921 г.
излиза от следвоенната рецесия. Икономическата философия,
споделена от президентския екип, е базирана на традиционния
либерализъм на "лесе фер" (по това време, а и по-късно тази
политика се третира вече като консервативна). Важна индика­
ция за ограничаване на интервенционистката роля на държава­
та са намалените от Хардинг държавни разходи с близо 40%
от разходите, които прави неговият предшественик.
Бързият преход към ограничен държавен и администрати­
вен контрол създава благоприятни условия за корупция в сре­
ди от висшата политическа и държавна йерархия. Висши дър­
жавни служители от администрацията на президента са
обвинени в злоупотреби със служебно положение и корупция,
което дискредитира управлението на президента като цяло.
През август 1923 г. Лорън Хардинг умира от инсулт. Той е нас­
леден от вицепрезидента Калвин Кулидж, който спечелва и из­
борите през 1924 г.
В президентската кампания от 1924 г. за втори път в модер­
ната американска история се прави сериозен опит за "прогре-
систко" преодоляване на двупартийния монопол в управлени­
ето на страната. Предизвикателството е отправено от
сенатора-републиканец на щата Уисконсин Робърт Лафолет.
Лафолет е подкрепен от Конфедерацията за прогресивни поли­
тически действия (КППД) — хетерогенна формация, учредена
през 1922 г. от леви профсъюзни дейци, представители на де­
мократичното фермерско движение и радикални работнически
активисти.
Социалреформистката програма на Лафолет, предложена
на американския избирател, формулира като фундаментална
цел отслабване влиянието на "големия бизнес" върху нацио­
налната политика. В социалната си част тя настоява за приз­
наване правото на работниците на организация и сключване на
колективни трудови договори, забрана за намеса на съдилища-

128
та в трудовите конфликти, обещава организиране на общест­
вен труд за безработни и предоставяне на евтин кредит за фер­
мерите.
Предизборната платформа съдържа и някои откровено со­
циалистически мероприятия като: национализация на железни­
ците и предприятията на хидроенергетиката, въвеждане на об­
ществен контрол върху обществените ресурси, подоходен
данък върху едрия капитал и др. В крайна сметка "прогресис-
ткият експеримент" не успява и Лафолет събира само 4,8 млн.
гласа.
Правителството на Кулидж, имащо за своя максима "биз­
несът на Америка е бизнесът", продължава индивидуалистин­
ната антиетатистка политика на своя предшественик. Идеоло­
гията на т. нар. "твърд индивидуализъм" е положена в основата
на вътрешната политика на американската администрация.
Продължавайки курса на екипа на Хардинг, правителството на
Кулидж се стреми да сведе до минимум всички икономически
и социални функции на държавата. За него достигането на ня­
каква икономическа и социална справедливост е резултат само
от "методите на естествената еволюция", осъществена на прин­
ципа на строга икономия на държавните разходи.
Политиката на "минимална държава" и присъствието на
представители на големите корпорации в администрацията на
републиканците създава благоприятни условия за нарастване
влиянието на големия бизнес в процеса на вземане на полити­
чески решения. Финансово-икономическата политика на пра­
вителството на Кулидж, оперативно ръководена от министъра
на финансите Е. Мелън и министъра на търговията X. Хувър
(и двамата са представители на едрия капитал), е насочена из­
ключително към осигуряване на данъчни и финансови облек­
чения на едрите предприемачески съсловия.
През 1924 и 1926 г. президентът прокарва през конгреса за­
кони, с които се гарантират данъчни облекчения на лица с ви­
соки доходи, а през 1928 г. се осигуряват и ниски данъци вър­
ху печалбите (с около 12%) на големите корпорации.
Икономическият растеж и ниските данъци предпоставят огром­
на акумулация на свободни финансови ресурси в корпорации­
те, стимулиращи инвестиционната политика и индустриалната
модернизация на страната. С бързи темпове се развиват авто­
мобилният, електротехническият и химическият отрасли на
американската промишленост. Нарастват секторите с модерни
технологии, като например радиопромишлеността. Въвежда се
широка механизация и стандартизация на технологическите

9. 129
процеси. Америка първа достига обществото на масовото про­
изводство и масовото потребление.
В ежегодното послание на президента Кулидж пред амери­
канския конгрес през декември 1925 г. се провъзгласява ерата
на "продължително и всеобщо процъфтяване". В предизборна­
та реч през август 1928 г. републиканският кандидат Хувър за­
явява: "Америка сега е по-близо до пълната победа над бед­
ността от когато и да е в историята на всяка друга страна в
света." За разлика от другите лидери на републиканците, още
когато е министър на търговията, Хувър счита, че традицион­
ната идеология на "лесе фер" е вече остаряла, че периодът на
крайния индивидуализъм трябва да отстъпи място на период
на "асоциативните действия". Този буржоазен колективизъм на
"социално отговорния бизнес" става основен мотив в неговата
политическа философия и като президент на страната.
През периода 1924—1928 г. в САЩ се запазва стабилност­
та на двупартийната политическа система. След смъртта на
Р. Лафолет през 1925 г. позициите на прогресистките леви ре­
публиканци в политическия живот на страната постепенно от­
слабват. Херберт Хувър, привърженик на концепциите за "ко­
лективните действия" и на държавата като "върховен морален
арбитър", спечелва изборите през 1928 г. като кандидат на Ре­
публиканската партия. Организационната раздробеност на де­
мократите и липса на споделена политическа идеология меж­
ду нейните лидери почти напълно парализират дейността и.
Опитите на политици като Франклин Рузвелт и Кордъл Хъл
през 1924—1925 г. да стимулират организационната хомогени-
зация на партията чрез намаляване на влиянието на местните
партийни босове се натъкват на упорита съпротива и не успя­
ват. Това, което през двадесетте години политически уеднаквя­
ва Демократическата и Републиканската партия, е, че и двете,
както изтъква американският политолог Джеймс Сънткуист,
попадат под контрола на дейци, които са съставна част от све­
та на големия бизнес.
През десетилетието значително отслабват синдикализмът и
леворадикалните политически групи. Ако през 1920 г. органи­
зирани профсъюзни членове са 12% от общата численост на
гражданската работна сила, то през 1929 г. те са само 7,5%.
Степента на профсъюзна организираност на наемните работ­
ници в САЩ в края на двадесетте години си остава крайно нис­
ка почти във всички отрасли на икономиката.
След провала на "прогресисткия експеримент" на изборите
през 1924 г. и смъртта на Лафолет в КППД се разгаря разру­
шителна дискусия по повод да се продължи ли и занапред "без-

130
партийната политика", или, както настоява Социалистическа­
та партия, и радикални фермерски групи, конфедерацията да
се превърне в трета политическа сила. През 1926 г. КППД на­
пуска политическата арена.
Външната политика на републиканците през двадесетте го­
дини е функция от установения в страната традиционно-кон­
сервативен политически режим. Американската "доларова дип­
ломация" фактически е външнополитически придатък на
държавата на "лесе фер" и ниските правителствени разходи за
отбраната. Реконструирани са приоритетите на традиционния
американски европейски изолационизъм и доктрината Монро.
Американската европейска дипломация се ангажира с експер­
тно уреждане на германския репарационен въпрос (плановете
Дауес и Юнг), обстоятелство, оздравяващо германската ико­
номика и предотвратяващо ескалацията на френско-германс­
кия конфликт. Американската политика е и в основата на под­
писването на пацифисткия пакт Бриан-Келог през 1928 г., който
е първият опит за осъществяване на колективно гарантирана
сигурност чрез общо отхвърляне на войната като средство на
национална политика.
Американската тихоокеанска политика през двадесетте го­
дини е твърдо ориентирана към дипломатическо и договорно
сдържане на Япония в сферата на военноморските въоръжения
и заплашва с търговско ембарго при евентуални опити за япон­
ско проникване в Китай. По отношение на Китай подкрепата
на републиканците за режима на Чан Кай Ш ие категорична и
има икономически, стопански и военни измерения. В отноше­
нието към страните от Латинска Америка преобладават смесе­
ните военноикономически похвати за установяване на амери­
кански контрол или преобладаващо американско влияние в
отделните национални политики и правителствени режими. Ек­
спанзията на САЩ в Западното полукълбо се установява под
идеологическото прикритие на доктрината Монро и идеята на
панамериканизма.
С падането от власт на Уилсъновата администрация аме­
риканската външна политика осъществява преход от "глоба-
лизма" към един "разумен и селективен изолационизъм". На­
ционалистическият изолационизъм е фактическата реализация
на консервативно-индивидуалистическите нагласи на амери­
канския управляващ £пит в сферата на външната политика.

131
 ГОЛЯМАТА РЕЦЕСИЯ 1929-1933 г. "НОВИЯТ КУРС"
НА ФРАНКЛИН РУЗВЕЛТ
Американският междувоенен икономически подем продъл­
жава до 1928 г. През пролетта на 1929 г. се забелязват първите
симптоми на приближаващата се икономическа криза — спи­
ране на стопанския растеж и необуздани борсови и финансови
спекулации. Стопанската история и до ден днешен се затруд­
нява да дефинира цялостните параметри на причините, довели
до това най-голямо икономическо и социално бедствие в мо­
дерната американска история. Безусловно е, че част от секре­
тите на продължилия почти четири години икономически хаос
и разруха са свързани с провежданата от републиканците по­
литика на "твърд индивидуализъм" и липсата на етатизиран
контрол върху спекулативните сектори на американската ико­
номика.
Основните фактори на американското икономическо про­
цъфтяване през двадесетте години, като ниските данъци върху
печалбите на големите корпорации и произтичащите оттук го­
леми инвестиции, сравнително малките правителствени и дър­
жавни разходи, внушената и стимулирана политика на евтин
кредит (евтини пари), борсовите спекулации със заемен капи­
тал и формирането на непродуктивна печалба, както и амери­
канският доларов външнополитически интервенционизъм и
търговски протекционизъм, през 1929 г. се превръщат в своята
противоположност, в причини за "голямата рецесия".
Първите удари на кризата се разразяват на 24 октомври
1929 г., когато в САЩ настъпва безпрецедентна борсова пани­
ка. След няколко дни, на 29 октомври, е достигнат най-висок
ръст на спекулативен ажиотаж и са продадени 14,6 млн. акции.
Курсът на ценните книжа на Нюйоркската борса започва стре­
мително да пада. На 1 ноември стойността на акциите в срав­
нение с първи октомври е снижена с 37%. Падането на курса
на акциите продължава близо три години и през 1933 г. тяхна­
та обща стойност съставлява около 19 млрд. долара, т. е. 4,5
пъти по-малка от 1929 г.
Борсовият крах от 1929 г. е само една от проявите на криза
на свръхпроизводство, която обхваща почти всички сектори на
американската икономика, финансова система, промишленост
и селско стопанство. Най-разрушителни са последствията от
кризата във връзка със спада на промишленото производство.
През 1932 г. то съставлява само 50,8% от докризисната 1929 г.
Периодът от лятото на 1932 до пролетта на 1933 г. е време на
най-значителното задълбочаване на кризата. От пролетта на

132
1933 г. уровенът на промишленото производство на САЩ за­
почва бавно да се повишава. Поставено е началото на период
на продължителна депресия.
Икономическата криза влошава социалните стандарти на
живота в американското общество и предизвиква драматични
обрати в много жизнени съдби. Само през първите дни на бор­
совия крах са регистрирани 11 самоубийства. През периода
1932 —33 г. общият брой на безработните достига близо 17 млн.
души, без да се отчитат хората на непълен работен ден. По офи­
циални данни през 1929—1933 г. са отчетени 130 000 комерчес-
ки банкрута, прекратяват съществуването си 5760 банки, т. е.
1/5 от всички банки в САЩ с обща сума на депозитите 3,5 млрд.
долара.
Поради недооценка сериозността на кризисните явления
първите мерки, взети от Хувъровата администрация, се заба­
вят и не са адекватно приложими. Продължава се с политика­
та на евтино кредитиране и ниски лихвени проценти, което за­
силва инфлацията и дестабилизира долара. Високите тарифи
по закона Смит-Хоули от 1930 г. вдигат митото върху вноса и
намаляват още повече покупателната способност на обикнове­
ния американец. Тарифите Смит-Хоули нарушават търговски­
те връзки на САЩ с чужбина и прехвърлят кризата в Европа.
Когато безработицата започва прогресивно да нараства,
Америка не притежава социална система за преки помощи.
Способите за създаване на работни места чрез големи общес­
твени строежи или инвестиции на държавни средства посредс­
твом Финансовата корпорация за реконструкция (ФКР) не да­
ват задоволителни резултати и голяма част от градската и
фермерска Америка се пауперизира. Икономическата криза от
1929—1933 г. въпреки че има и здравословни аспекти, изхвър­
ляйки спекулативните елементи от икономическата система, ка­
то цяло е катастрофална за средната класа на американското
общество. Най-трудно я преживяват хората, чиито доходи се
определят от пазарната конюнктура, дребните спестители и ак­
ционери. Тя засяга хората със свободни професии, фермерите
и големи групи от индустриалния пролетариат, особено от теж­
ката индустрия.
Кризата превръща американското общество в арена на ос­
три социални противоречия и колизии. През 1932 г. войската
по особено брутален на^ган разгромява протестния палатков
лагер на ветераните от Първата световна война. Акцията на ар­
мията резонира широко в страната и чужбина и предизвиква
протести на престижни интелектуалци. Създаденият "Национа­
лен съвет на безработните" организира внушителни митинги и

133
гладни походи до Вашингтон, искайки от американския конг­
рес незабавна помощ за безработните. Нараства недоволство­
то и на фермерите от щатите Айова, Минесота и Небраска, ко­
ито влизат в открити стълкновения с полицията и части от
националната гвардия по повод злоупотребите на монополис­
тическите посреднически компании.
На изборите през 1932 г. за президент на САЩ е избран кан­
дидатът на Демократическата партия Франклин Делано Руз-
велт. В американската историческа литература и до днес се во­
ди полемика за характера на политиката на "Новия курс".
Известният американски историк и журналист Пол Джонсън
счита, че новата администрация в значителна степен продъл­
жава политиката на ("активната държава") на Херберт Хувър.
Той констатира, че "държавният интервенционизъм Хувър-Руз-
велт е приемствен".
По един категоричен начин антитезисната позиция е застъ­
пена от американския политолог В. Кий. Той посочва, че "На­
ционалното правителство (правителството преди 1932 г.) има
слаб авторитет и ограничена сфера на дейност. То управлява
пощенските служби, грижи се за състоянието на реките и прис­
танищата, поддържа въоръжените сили на равнище, представ­
ляващо заплаха само за банановите латиноамерикански репуб­
лики и осъществява други функции, за които обикновеният
гражданин едва ли знае. За кратко време то се превърна в ин­
ституция, която пряко засегна живота и съдбата на повечето и
дори на всички граждани".
Каквато и оценка да се даде за политиката на Рузвелтовата
администрация, очевидно е, че нейните действия носят отпеча­
тъка на един последователен и систематичен, непознат дотога­
ва в историята на САЩ прогресивен "социаллиберализъм". Та­
зи политика цели както стимулирано от държавата иконо­
мическо възстановяване, така също и прагматичен контрол вър­
ху индивидуалните социални стандарти на живота.
Икономическата политика за стопанско възстановяване но­
вата администрация провежда в две главни насоки: дълбоки
институционални реформи и дефицитно (по Кейнс) държавно
финансиране. През март 1933 г. в конгреса е гласуван извънре­
ден банков закон, даващ право на изпълнителната власт да кон­
тролира банковата система и международните финансови опе­
рации. По силата на закона са закрити около 3000 дребни банки
— обстоятелство, ограничаващо спекулацията с ценни книжа
и даващо на правителството възможност за пълен държавен
контрол върху златото. Това предотвратява изтичането на зла-

134
то зад граница или неговото натрупване в частни ръце с цел
спекулативна дейност.
Новото законодателство има за задача да реформира и фе­
дералната резервна система. По банковия закон от 1935 г. съ­
ветът на управителите се назначава от президента на САЩ. Съ­
ветът получава пълномощия по определена сума на резерва,
който е длъжен да остава в банките—членове на ФРС. Чрез ин­
струмента на кредита в зависимост от равнището на резерва
той можел да влияе върху глобалната делова активност.
В сферата на финансовата политика управляващата адми­
нистрация извършва девалвация на долара. Девалвацията об­
лекчава достъпа до кредит и способства за повишаване на це­
ните, в което правителството вижда важно средство за изход
от кризата. Девалвацията на долара, изземването на монетар­
ното злато от частни ръце, забраната на свободния обмен на
книжни пари за злато, облекчаването под контрола на държа­
вата, достъпът до кредит — всичко това създава механизма на
инфлационно развитие на американската икономика, особено
характерен в периода след Втората световна война.
За възстановяване на американския индустриален механи­
зъм на 16 юни 1933 г. е приет Закон за национално индустри­
ално възстановяване. Законът разрешава асоциацията на пред­
приемачите да формулират, а на президента да санкционира
"кодекси за честна конкуренция", превръщайки ги в правова
норма, нарушението на която се санкционира от Федералната
търговска комисия. Целият процес на възстановяването се кон­
тролира от Националната администрация по възстановяване­
то (НИРА) — корпоративна агенция начело с генерал Хю
Джонсън. Законът за индустриалното възстановяване е откро­
вен опит за "индикативно планиране", регулативен способ, из­
ползван в големи мащаби и след Втората световна война.
За преодоляване на селскостопанския кризис през май
1933 г. конгресът приема закон за помощ на фермерите и е уч­
редена Администрация за регулиране на селското стопанство
(ААА). Този орган регулира цените на селскостопанските про­
дукти и обема на производство чрез премии и стимули за не­
говото съкращаване. През 1933 г. е учредена и администрация
за селскостопански кредити, която предоставя евтини кредити
за фермерите за около 2 млрд. долара.
Администрацията на Рузвелт се намесва и в трудовите от­
ношения, регулирайки ги със закона "Вагнер" и създаването на
Национално бюро по труда. Законът улеснява организирането
на профсъюзи и спечелва за демократите организираните ра­
ботници за десетилетия напред. Реформите на "Новия курс" за-

135
лагат фундамента на модерното държавно урегулиране, усло­
вията на труда и взаимоотношенията на организираните работ­
ници с предприемачите.
Системни са действията и в социалната политика. През май
1933 г. администрацията на Рузвелт одобрява закон за оказва­
не помощ на безработните за около 500 млн. долара. Ръково­
дител на федералната администрация по оказване на извънред­
ната помощ (ФЕРА) става близкият сътрудник на президента
Хари Хопкинс. Хоикинс е стратегът на цялостната социална
политика на ’’Новия курс". Общата сума на правителствените
разходи за преки социални помощи е около 4 млрд. долара.
През август 1935 г. е приет закон, предвиждащ застраховане по
старост и безработица. Значително нараства броят на прави­
телствените програми, засягащи социалната сфера. От 15 те се
увеличават на 37. Сред тях се открояват програмите за извън­
редна помощ срещу икономическата криза и безработицата,
програмата за благоустройство, законът за социалната сигур­
ност и т. н.
Цялата реформаторска дейност по "Новия курс" правител­
ството организира чрез дефицитно бюджетно финансиране,
разглеждано като стимул за икономически растеж. Важна ин­
дикация за реализация на идеите на английския икономист
Кейнс е измененото съотношение между местните бюджети и
бюджета на централното правителство. Ако през 1932 г. то е
2:1 в полза на местните правителства, през 1936 г. за първи път
националното правителство има бюджетни разходи, надхвър­
лящи разходите на щатските местни власти.
Политиката на Рузвелт предизвиква раздвижване, динами-
зиране и известна поляризация в политическата структура на
американското общество. Формира се дясна опозиция на ре­
формите, мобилизирана и ръководена от ръководните дейци
на Републиканската партия, Националната асоциация на про­
мишлениците, Търговската палата на САЩ и преобладаваща
част от членовете на Върховния съд. През 1935—36 г. Върхов­
ният съд отменя двата ключови закона на "Новия курс" за фун­
кционирането на НИРА и ААА.
След спечелен втори президентски мандат през 1936 г. Руз­
велт прави опит за извършване на съдебна реформа на феде­
ралния съдебен корпус. Целта е да се ограничи възможността
за произволни интерпретации на конституционните и законо­
вите текстове от неговите членове. Президентът не успява да
прокара закон за съдебната реформа, но Върховният съд про­
меня линията си на поведение, санкционирайки закона "Ваг­
нер" и по-голяма част от приетите социални закони.

136
 Кризата от 1937—38 г. дава нов импулс за активизиране
противниците на "Новия курс". Техните шансове за дискреди­
тиране на управлението на Рузвелт обаче са неубедителни. Сре­
щу тях се формира своеобразен консенсус между набиращите
сили профсъюзни организации, либералнодемократичните ин­
телигентски среди, градските средни слоеве и социално отго­
ворния бизнес. За президента Рузвелт гласуват 67% от квали­
фицираните работници, 74% от полуквалифицираните и 81%
от неквалифицираните работници. Мощната подкрепа, която
получава Рузвелт от организирания синдикално-индустриален
пролетариат, се оказва решаващ фактор за успеха на неговата
политика.

ВЪНШНА ПОЛИТИКА
През тридесетте години администрацията на Рузвелт про­
вежда външна политика, придържаща се към традиционните
принципи — на доктрината "Монро" в Латинска Америка, на
"отворените врати" в Азия и на изолационизма в Европа.
Американската латиноамериканска политика е белязана от
един интернационализъм и морализаторски неолиберализъм
на "добрия съсед". Рузвелт обявява политика на "добрия съ­
сед" през декември 1933 г. и тя се смята от някои още тогава
като елегантно отрицание на доктрината "Монро". Основните
елементи на политиката на "добрия съсед" включват невмеша-
телство във вътрешните работи на страните от Латинска
Америка, сключване на търговски договори на основата на вза­
имна изгода, оказване на американска техническа, технологич­
на и научна помощ за латиноамериканските държави. През
1936 г. САЩ сключват 11 търговски договора със страните от
Латинска Америка. Търговските договори и панамериканиз-
мът (идеята за единството на американските държави), пропа­
гандиран на трите панамерикански конференции, са двата ос­
новни инструмента за възпиране на конкурентното проникване
на Англия, Германия и Япония в Латинска Америка.
През тридесетте години водеща тенденция в американската
европейска политика си остава изолационизмът. Към средата
на десетилетието вследствие нарастване на военната опасност в
американските политически среди се формира становището, че
изолационизмът най-добре се гарантира чрез неутралитет. На
31 август 1935 г. президентът Рузвелт подписва първия закон
за неутралитет. Вместо принципа за т. нар. дискреционно ем­
барго на оръжие и военни материали, за които настояват ин­

137
тернационалистите в Сената, законът приема принципа за ман­
датното (задължително) ембарго на експорт на оръжие от САЩ
в зоната на евентуален военен конфликт. Мандатното ембарго
не прави разлика между воюващите страни (агресор и жертва)
и органично противоречи на интересите на САЩ като велика
сила. Срокът на ембаргото по силата на закона се ограничава
на 6 месеца.
Законът за неутралитета от 1935 г. представлява проекция
на противоборството между двете големи групировки в амери­
канския сенат по отношение на външнополитическия и военен
прерогатив на президента. Въпреки нехомогенния характер на
двете външнополитически фракции по правило групата на ин­
тернационалистите се формира от политически дейци на Де­
мократическата партия и политици близки до администрация­
та на Рузвелт, а изолационистите от републикански конгре­
смени и леви републиканци-пацифисти (групата Бора-Джон-
сън).
През 1937 г. изтича действието на закона за неутралитета,
приет през август 1935 г. Новият закон за неутралитет влиза в
сила на 1 май 1937 г. Той продължава предните законодател­
ни положения за забрана на експорта на оръжие и предоставя­
не на кредите за воюващи държави. Според закона забраната
за износ на оръжие в зоната на военните конфликти има пос­
тоянен характер и той се счита за въплъщение на "максималис-
тичния изолационизъм".
Законът за неутралитет от 1937 г. съдържа пункт, който раз­
решава търговията с други невоенни стоки (тук влизат и т. нар.
стратегически суровини и материали) за воюващи държави по
принципа "кеш енд кери" (плащай и карай), т. е. заплащане за­
купените в САЩ стоки и превоза им със собствени кораби. Иде­
ята "кеш енд кери" се явява изгодна за Англия и Франция при
евентуален военен конфликт с тяхно участие. Едва след избух­
ването на войната, на 4 ноември 1939 г., президентът Рузвелт
подписва нов, трети закон за неутралитет. Законът разрешава
продажбата на американски оръжия за Европа по способа "кеш
енд кери". Изискването за заплащането на американските сто­
ки в налични пари се явява като следствие от забраната по си­
лата на закона за предоставяне на частни заеми за воюващите
страни, а правителствените заеми са забранени по закона на
Джонсън от 1934 г.
Една от най-важните външнополитически стъпки на Вашин­
гтонската администрация е нормализирането на дипломати­
ческите и стопански отношения със Съветска Русия. На 16 но­
ември 1933 г. САЩ и Съветският съюз установяват диплома-

138
тически отношения. С този акт американското правителство се
надява да засили позиции си в Далечния Изток и да баланси­
ра срещу японското проникване в Китай. Изолационизмът и
законите за неутралитета обаче възпират управляващата адми­
нистрация да осъществява по-активна политика в азиатско-ти­
хоокеанския район. Позитивното съветско предложение за ре­
гионален тихоокеански пакт за гарантиране на безопасността,
въпреки че печели симпатиите на Рузвелт, е недвусмислено от­
клонено от американците през 1937 г. Тази година се явява пов­
ратна точка в американското отношение към трите най-дина­
мични агресора — Германия, Япония и Италия.
Потапянето на американската канонерка "Пеней" в река Ян-
цзъ в Китай през декември 1937 г. от японците едва не довеж­
да до пълен разрив на отношенията между САЩ и Япония. Съ­
битието окончателно формира американското правителствено
гледище за "несъвместимостта на японската и американската
глобални стратегии". В самия край на годината в публично из­
казване американският президент характеризира Германия,
Италия и Япония като бандитски страни.
През 1938—1939 г. във връзка с кризисната ситуация в Ев­
ропа, аншлуса на Австрия, падането на Испанската република
и разпокъсването на Чехословакия американската позиция ста­
ва по-категорична в осъждането на агресорите. Тя е по-адек-
ватна и на практическо равнище. През 1938 г. военното минис­
терство на САЩ разработва план за промишлена мобилизация
в случай на война. В началото на следващата година са пред­
приети мерки за усилване на армията и военноморския флот и
за създаване на мощна авиация. С денонсирането на търговс­
кия договор с Япония през юли 1939 г. се поставя началото на
първите сериозни санкции срещу агресивните държави. Избро­
ените мерки обаче не са достатъчно средство за запазването на
световния мир. Непроменените до 1939 г. закони за неутрали­
тета предопределят в международноправен план незначителна­
та роля на САЩ в сферата на политическите усилия за недо­
пускане на войната.

139
 МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ
И ВЪНШНА ПОЛИТИКА (1933-1939)

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА ГЕРМАНСКОТО
МОГЪЩЕСТВО
Установяването на нацисткия тоталитарен режим в Герма­
ния формира предпоставките на качествено нова ситуация в
развитието на международните отношения, базирани на след­
военната система от мирни договори. През двадесетте години
тази система, макар и колебливо, функционира чрез Общест­
вото на народите, англо-френската континентална доминация
и американската "валутна дипломация". В началото на триде­
сетте години системата рухва, посечена от концентрираните
удари на зримо враждебните, но органично производни тота­
литарни държави, търсещи вътрешна легитимност чрез външ­
на експанзия.
Престижният американски журналист и историк Пол Джон­
сън, изучавайки хронологията на периода, констатира, че "то­
талитарните държави, макар да действуват независимо и поня­
кога открито враждебно една към друга, се възползват от броя
си и от растящата си сила, за да предизвикат и потъпчат разх­
върляните за съжаление ресурси на демократичния ред". Спо­
ред него Италия, Япония и Русия и Германия "играят една ге-
ополитическа игра, но с различни скорости".
Германия е най-динамична, с идея за предстояща "есхато-
логична развръзка", която Хитлер усеща, че трябва да се осъ­
ществи по негово време. Обявявайки нацията за "висша раса",
германският фюрер й посочва правото да завоюва "лебенс-
раум" (жизнено пространство) за сметка на поробването и из­
требването на "низшите раси". Хитлер проектира мощна гер­
манска експанзия както в континентална Европа, така и в
колониите, в която немците се призовават за тотална изтреби­
телна война, незнаеща разлика между фронт и тил.
Нацистката ревизионистична програма поставя пред гер­
манската външна политика достигането на три основни цели:
1) отменяне и анулиране на Версайския договор и неговите ог­
раничения относно въоръженията и военната активност на Гер-
мания; 2) възвръщане на териториите, загубени от Германия в

140
резултат на Първата световна война и завоюването и заграб-
ването на други територии в Европа; 3) възвръщането на загу­
бените германски колонии.
Първа под ударите на "голямата рецесия" катастрофира ре-
парационната система на следвоенните плащания. На 9 юли
1932 г. се подписва "Заключителният акт" на Лозанската кон­
ференция. С този пакт германските платежи по "плана Юнг" са
отменени. Германия се ангажира да внесе в Базелската банка
за международни сметки облигации на обща сума три мили­
арда марки и да ги погаси в течение на 15 години. В следващи­
те три години на Германия се предоставя мораториум.
От своя страна правителствата на Англия, Франция и Ита­
лия декларират, че ще ратифицират съглашението при условие,
че САЩ ще анулира техните военни дългове. Поради обстоя­
телството, че Съединените щати не предприемат подобна стъп­
ка, Лозанският пакт от 1932 г. не е ратифициран. Независимо
от това Германия повече не плаща репарации. От 1932—33 г.
Англия, Франция и другите европейски страни спират плаща­
нията по военновременните дългове към САЩ.
Без съмнение крахът на следвоенната репарационна систе­
ма е сериозен успех за Германия по посока на нейната иконо­
мическа и политическа еманципация. Този успех неизбежно ак­
тивизира германския ревизионистцчески импулс, получил при
политическия режим на нацистите характер на всеобхватен
стремеж за отхвърляне на санкциониращите клаузи на Версай-
ския договор.
На Женевската конференция по разоръжаването (1932 —
33 г.) германската делегация в ултимативна форма изисква
признаването на равноправието на Германия с другите държа­
ви в областта на въоръжаването. След френското несъгласие
на 14 октомври 1933 г. Германия напуска конференцията, а след
няколко дни заявява за своето излизане от Лигата на нациите.
В страната се провеждат подготвителни мероприятия за бързо
превъоръжаване на армията и изграждането на военната ин­
дустрия.
През юли 1934 г. във Виена избухва нацистки пуч, канцле­
рът Долфус е убит, а на австрийската граница са концентрира­
ни германски войски. Бързата окупация на страната е избегна­
та благодарение твърдата позиция на италианското прави­
телство и съсредоточаването на военни съединения на Бренер-
ския проход. В инициираната от Хитлер първа сериозна вън­
шнополитическа криза, Германия е принудена да отстъпи.
В Саарска област през януари 1935 г. се провежда плебис-
цит (предвиден по Версайския договор), легитимиращ естест-

141
веното желание на населението да се върне в състава на гер­
манската държава. Връщането на Саарска област в значител­
на степен увеличава германския военно-промишлен потенциал
и самочувствието на управляващия нацистки елит.
След присъединяването на Саар към Райха политическите
действия за отхвърляне на клаузите на мирния договор от гер­
манска страна следват едно след друго с шеметна бързина. П рез
март 1935 г. нацисткото правителство приема закон за възста­
новяване в Германия на всеобща военна повинност, възстано­
вен е и Германският генерален щаб. Германия полага усилия
за създаване на военна авиация и подводен флот, а през сеп­
тември 1936 г. приема и четиригодишен план за милитариза­
ция на икономиката. На 7 март 1936 г. Хитлер ремилитаризи-
ра "Рейланд", като обезсмисля и Версайският, и Локарнския
договор от 1925 г. С ремилитаризацията на Рейнска област на-
цистите възстановяват пълния си суверенитет върху територи­
ята на германската държава.
За достигане на целите, формулирани в Хитлеровата реви-
зионистична програма, нацисткото ръководство създава дип­
ломация от "нов тип". Нейните действия се характеризират с
"липсата на каквито и да било международноправни, морални
или други ограничения при употребата на средства, методи и
прийоми за осъществяването на дипломатическата политика".
Характерни инструменти на нацистката дипломация стават те­
рорът, шантажът, политическите убийства, тоталният шпио­
наж. Въобще дипломацията е превърната в своето отрицание,
в средство на планираната война. Ако през периода 1933 —
1937 г. германското дипломатическо ведомство частично опе­
рира с конвенционални похвати в дипломатическата политика,
в следващите години външното министерство се превръща в
орган за стратегическа дезинформация или в придатък към сис­
темата за тотален шпионаж.
Подобно предназначение на външнополитическата служба
е проектирано още преди установяването на националсоциа-
листическия режим. Към нацистката партия е създадено така
нареченото "бюро Рибентроп". Неговата основна функция е да
сплоти дванадесетте милиона германци в чужбина в нелегална
нацистка армия и да ръководи подривната дейност в съответ­
ните страни. Въобще германският малцинствен иридентизъм и
национализъм се оказват превъзходен мотив за едромащабна
и систематична анексия и средство за пропаганда и диверсии в
страни, потенциални противници на Райха.

142
 ЯПОНСКАТА АГРЕСИЯ В ИЗТОЧНА АЗИЯ.
КИТАЙСКО-ЯПОНСКАТА ВОЙНА И УСИЛИЯТА ЗА
ДИПЛОМАТИЧЕСКО УРЕГУЛИРАНЕ
НА КОНФЛИКТА
Япония е първата страна, осъществила насилствена ревизия
на Версайско-Вашингтонската система на мирни договори. В
края на двадесетте и началото на тридесетте години японските
управляващи среди разработват широкообхватни експанзио-
нистични планове, ръководейки се от принципите на "държав­
ния шинтоизъм", изискващ обяснение на света "под един пок­
рив". В този дух откровена програма за действие представлява
т. нар. "меморандум Танака", представен на японския импе­
ратор през 1927 г. Авторът на меморандума генерал Гийчи Та­
нака, заемащ по това време поста на японски премиер-минис­
тър, поставя като цел на националната политика завладяването
на Манджурия и Монголия, война със СССР и окупация на съ­
ветския Далечен изток и Сибир, установяване на японско гос­
подство над цял Китай, а след това над Югоизточна Азия и
Индия.
Отчитайки новата фаза на гражданската война в Китай,
между правителствените сили и контролираната от комунисти­
те китайска "червена армия", на 18 септември 1931 г. японски­
те войски, разположени в зоната на Южно-Манджурската же­
лезопътна линия, пристъпват към окупация на Североизточен
Китай. През февруари 1932 г. японските войски завършват оку­
пацията на цялата Манджурия. На 1 март 1932 г. японските
власти официално заявяват, че на завзетата територия се съз­
дава нова държава Манджоу-Го. Начело на марионетната дър­
жава е поставен сваленият през 1912 г. последен китайски им­
ператор Пу И.
Налагането на пряк японски контрол върху части от Китай
е явно нарушение на Вашингтонските съглашения от 1922 г. и
непосредствено засяга геополитическите и икономическите ин­
тереси на Великобритания и САЩ. Либералните демокрации
задействат механизма на Лигата на нациите едва през декемв­
ри 1931 г. с назначаването на комисия под председателството
на англичанина лорд Литън за "обследване мястото на японс­
ко-китайския конфликт и изпращането на препоръки в Лигата
на нациите."
През януари 1932 г. Държавният департамент на САЩ из­
праща нота на правителствата на Япония и Китай, в която се
декларира, че правителството на Съединените щати не призна-

143
ва положението, създадено като следствие от едностранните
действия на Япония. "Доктрината Стимсън" обаче не предла­
га никакви ефективни мерки в защита на териториалната неп­
рикосновеност на Китай и за възпиране на японската агресия.
Една година след японското проникване през октомври
1932 г. комисията на Литън депозира своя доклад в Лигата на
нациите. В него се констатира, че Манджурия е съставна част
от Китай и е свързана с него в икономическо и културно отно­
шение. Фактически само с присъствието на японски войски се
обяснява съществуването на "независимата манджурска дър­
жава". Сериозна концесия към японската страна в доклада е
констатацията за наличието на "особени" интереси на Япония
в Манджурия. Като нарушения от страна на Япония се визи­
рат неспазването Устава на Обществото на народите и на пак­
та Бриан-Келог.
Комисията не предлага възстановяването на статуквото, ма­
кар че счита за необходимо формално да се запази суверените­
тът на Китай над Манджурия, която трябва да получи широ­
ка автономия. В доклада се препоръчва в отношенията с Китай
страните да се придържат към либералния принцип на "отво­
рени врати" не само в правно отношение, но в търговията, про­
мишлеността и банковото дело.
Въпреки умерено балансирания подход към конфликта в
доклада на Литън представителят на Япония в Обществото на
народите Йосуке Мацуока решително отхвърля всички предло­
жения, намирайки елегантна подкрепа в изявлението на анг­
лийския министър на външните работи Саймън за "съобразя­
ване със създалото се положение". Вземането на по-кате­
горично решение по манджурския проблем се протака до фев­
руари 1933 г. Разширяването обхвата на действие на японска­
та армия по посока на Централен Китай принуждава Общото
събрание на ОН да приеме резолюция, с която се признава за
незаконно окупирането на Манджурия. Резолюцията призова­
ва Япония да изтегли войските си от Манджурия, потвържда­
ва суверенитета на Китай над североизточните провинции и за­
дължава членовете на Обществото на народите да не признават
Манджоу-Г о.
В отговор на тази резолюция японските представители на­
пускат заседателната зала на Общото събрание. На 27 март
1933 г. японското правителство обявява излизането на Япония
от ОН, мотивирайки решението си с дълбоките различия във
възгледите на Япония и ОН по принципите за установяване на
траен мир в Далечния изток. Не получили реална подкрепа на
31 май 1933 г., китайските правителствени войски подписват

144
примирие с японското командване, с което се признава японс­
кият контрол над североизточните провинции и част от Севе­
рен Китай. Със "споразумението в Тангу" завършва първият
етап от японската експанзия на азиатския континент.
Вторият етап започва след тригодишен период на ускорено
японско усвояване на завладените китайски провинции и пре­
одоляване на вътрешнополитическите колизии в самата Япо­
ния. Те са свързани с опитите на военни екстремисти от среда­
та на т. нар. "млади офицери" да отстранят от власт
традиционните либерални политически елити. От 1936 г. нас­
тъпва период на относителна политическа и институционална
стабилизация в страната.
Формулирането на японската външна политика винаги е би­
ло доминирано от особеностите на тогавашния държавен строй
на империята. Формално държавен глава е императорът, кой­
то назначава министър-председателя и членовете на кабинета,
без да се допитва до парламента. Освен това той контролира
армията и флота чрез съответните началник-щабове, които са
му пряко подчинени. Ключова роля в кабинета имат военният
и военноморският министър, които са членове на "съвета на
петте министри" (фактически съветът изпълнява функциите на
целия кабинет — на заседанията му се обсъждат и най-важни­
те въпроси на външната политика). Те отговарят за снабдява­
нето във въоръжените сили, но единствено Генералният щаб на
армията и Главният морски щаб решават стратегически въп­
роси. Военните обикновено не информират за плановете на ка­
бинета.
Това обстоятелство, както и липсата на систематична коор­
динация между действията на флота и армията създават лъж­
ливата представа за "сатанинската мъдрост" на Токио и веро­
ломството на японската политика. Всъщност причините са
прозаични и се заключават в сериозните противоречия между
политико-дипломатическите ведомства (чийто кадрови състав
е от политици и дипломати от кариерата, които се придържат
към конвенционалните методи в осъществяването на външна­
та политика) и авантюристичната военна клика, живееща със
спомена и самочувствието от Руско-японската война.
На 7 август 1936 г. "съветът на петте министри" приема до­
кумент, известен под името "Основни принципи на национал­
ната политика". "Основните принципи" поставят пред външна­
та политика на Япония задачата да превърне империята в
стабилизираща сила в Източна Азия. Програмата предвижда
"национално и икономическо придвижване на юг, особено към
района на страните от южните морета". Планира се усилено

10. 145
военноморско строителство с оглед японската мощ по море да
доминира над САЩ и Англия. Като допълнение за осигурява­
не придвижването в южна посока се счита за необходимо уве­
личаването на военните контингенти, разположени в Манджу­
рия и Корея, за гарантиране на тези региони от съветското
проникване. Визира се необходимостта от тясното взаимодейс­
твие между дипломацията и армията с оглед постигането на
по-голяма ефективност на националната политика. Подобна
съгласуваност се оказва необходима за по-доброто дефинира­
не на политическите цели на японската военна експанзия, как-
то и за по-адекватна оценка на политическата ситуация на те­
риториите, където се планират военни операции.
В края на 1936 и началото на 1937 г. в Китай се осъществя­
ва национална мобилизация на антияпонската съпротива, на
силите на Чан Кай Ши, Китайската комунистическа партия и
нейната "Червена армия" и манджурската армия на Чжан Су-
елян. Силите на обединената съпротива ще създадат сериозни
пречки за японското проникване в Северен Китай и за инвази­
ята в Далечния изток като цяло.
Следващият етап на мощното японско установяване в Ки­
тай започва на 7 юли 1937 г. след нападение над китайските
войски близо до Пекин. През август същата година се възста­
новяват военните действия в района на Танхай. В началото на
новата фаза на конфликта настъпващите японски войски регис­
трират значителни военни успехи. В течение на един месец в
японски ръце попадат Пекин, Тянцзън, Чжанцзякоу и редица
други големи градове в Северен Китай. Пред ноември пада
Шанхай, декември — Нанкин.
Въпреки сериозните успехи разчетите на японския генерален
щаб за мълниеносна война не се осъществяват напълно. Съг­
ласуваната съпротива на гоминдановци и комунисти е значи­
телно по-ефективна и японското настъпление се съпътства със
значителни загуби. През септември 1937 г. Гоминдана и Ки­
тайската комунистическа партия сключват съглашение, с кое­
то се прекратява гражданската война, легализира се дейността
на Комунистическата партия в страната и се гарантира кому­
нистическо представителство в Националния военен съвет и
Националния политически съвет при правителството. Органи­
зираната по съветски образец и въоръжена със съветско оръ­
жие китайска "червена армия" се преименува в Осма армия и е
поставена под оперативния контрол на Националния военен
съвет.
Съвместното участие на Гоминдана и Китайската комунис­
тическа партия в единно антияпонско действие при пасивно-де-

146
фанзивната политика на Великобритания и САЩ по отноше­
ние на японско-китайския конфликт очертава реалната перспек­
тива за стратегическо сближаване между СССР и Китай на ан-
тияпонска основа. Нацистка Германия, която до 1937 г.
поддържа отлични отношения с режима на Чан Кай Ши, е се­
риозно обезпокоена от подобен развой на събитията и предп­
риема чрез пряка дипломация може би най-сериозните стъпки
в посока на урегулиране на конфликта. С няколко резки демар-
ша германското външно министерство предупреждава японци­
те "да не очакват, че Германия ще приветства техните дейст­
вия". Берлин даже намеква, че ще смята акцията на Япония за
противоречаща на атикоминтерновския пакт от 1936 г. Според
германската дипломация действията на Япония спъват "обеди­
нението на Китай и с това помагат за разширяването на кому­
низма в Китай".
Интензивността на германския дипломатически натиск на­
малява чак след окупирането на Северен и Централен Китай и
гарантирането от японска страна на германските търговски и
финансови интереси. През юли 1938 г. Германия е принудена
да отзове своите военни съветници при Чан Кай Ши и да прек­
рати доставянето на оръжия за режима.
Японско-китайската война предизвиква сериозни опасения
и в средите на съветския управляващ елит. Тук причините са
най-вече от отбранително и геополитическо естество. Японска­
та военна експанзия в географски райони в близост до съветс­
ките граници мотивира страх за сигурността на съветското За-
байкалие, Сибир и Владивосток. След окупацията на най-гъсто
населените и продуктивни райони на Китай японската полити­
ка в Далечния изток според съветски преценки ще има харак­
тер на систематичен експанзионизъм, застрашаващ както Вън­
шна Монголия, така и претенциите на Москва за регионална
суперсила. Като се отчете и потискащата традиция на резулта­
тите от руско-японското съперничество и латентните диплома­
тически конфликти по най-различни поводи (риболовните кон­
венции например), разбираема е болезнената съветска
чувствителност по повод на войната в Източна Азия.
След неуспеха на съветското дипломатическо ведомство да
реализира инициативата, планираща колективен отпор срещу
японските аспирации, на 21 август 1937 г. се сключва пакт за
ненападение между СССР и Китай. Пактът има значение като
акт на солидарност с китайската антияпонска съпротива и по­
литически легитимира методичното изпращане на оръжия и во­
енни съветници в зоната на конфликта. Военната помощ е пред­
назначена най-вече за военните формирования, намиращи се

147
 /

под контрола на Китайската комунистическа партия, но в общ

план е ефективно възпиращо средство срещу японското настъп­
ление. Значителна е и финансовата помощ на Москва. По оцен­
ки на съветски историци през годините 1938 и 1939 г. тя възли­
за на около 250 милиона щатски долара под формата на заеми
или безвъзмездно.
В известен смисъл японското нахлуване в Китай потвърж­
дава германския възглед за засилване на позициите на болше-
вишка Русия в страната и опасността от силна и продуктивна
комунистическа инфилтрация в азиатската сфера на интереси.
През октомври 1937 г. германската дипломация прави реша­
ващ опит чрез нейни посреднически усилия да се постигне мир
между воюващите държави. Японските условия обаче са тол­
кова неприемливи и заробващи, че преговорите предварител­
но са осъдени на провал. На 16 януари 1938 г. Япония офици­
ално заявява, че се отказва да признае китайското правителство
и изразява надежда, "че в Китай ще бъде създадено и утвърде­
но ново правителство". С това се декларира явен курс цял Ки­
тай да стане второ Манджоу-Го.
През ноември 1938 г. японското правителство публикува
"Декларация за новия ред", в която се формулират политичес­
ките и идеологическите принципи за осигуряване на политичес­
ка стабилност в Източна Азия. В декларацията се заявява, че
правителството на Китай трябва да се откаже от досегашните
си принципи в политиката, да обнови своя състав и да вземе
участие в изграждането на новия ред. С пропагандистки цели
премиерът Коное вмъква в изявлението си традиционни фрази
за зачитане на законните права на трети държави и за възмож­
ността да се сътрудничи с тях. Правителствената декларация
недвусмислено показва намеренията на Япония да установи
монополно господство в Китай.
На 7 ноември 1938 г. японската страна връчва нота на анг­
лийското правителство, в която ясно се визират японските на­
мерения за окупирането на Южен Китай — географска зона на
силно английско и американско икономическо присъствие.
Американското и английското правителства се ограничават са­
мо с вербални протести, имитиращи твърдост и решителност,
но нямащи характера на готовност за реално противодействие
на японската агресия. Въобще през целия период на кризата в
Източна Азия английската, френската и американската дипло­
мация реагират също толкова наивно и неадекватно, както в
опитите си да спрат Хитлер в Европа.
Като основно средство на дипломатическата политика
обикновено се експлоатира бавният, тромав и негоден механи-

148
зъм за уреждане на конфликтите чрез протестни резолюции,
гласувани от Обществото на народите, неподкрепени със сан­
кциониращи решения срещу държавата агресор. Американско­
то "морално ембарго" срещу Япония от 1938 г. на фона на ше­
метната японска военна офанзива в Китай е повече комичен,
отколкото възпиращ жест. Американско-японският стопански
обмен продължава с неотслабващи темпове до 1941 г.
С неуспеха на Брюкселската конференция от ноември
1937 г. на страните, подписали Вашингтонския договор от
1922 г., английските и френски дипломатически усилия в япо-
но-китайския конфликт се ограничават преди всичко до осигу­
ряване на гаранции от японска страна за икономическите инте­
реси на Великобритания и Южен Китай и френското
присъствие в Индокитай. В условията обаче на пределна анга­
жираност на Англия и Франция в Европа и колапса на Версайс-
ко-Вашингтонския модел на международни отношения японс­
ките обещания ще имат само временен характер.

СЪВЕТСКАТА ВЪНШНА ПОЛИТИКА И ИДЕЯТА

ЗА ЕВРОПЕЙСКАТА КОЛЕКТИВНА СИГУРНОСТ
Началото на тридесетте години е период на зримо активи­
зиране и динамизиране на съветската външна политика. Ако
през изтеклото десетилетие тя е ангажирана най-вече с пробле­
ма за преодоляването на международната изолация и дипло­
матическото признаване на съветската държава, то успешно
осъществената икономическа модернизация диктува външно­
политическа активност и инициативност, влияещи върху гло­
балните политически процеси на баланса на силите.
На 16 ноември 1933 г. СССР и САЩ установяват диплома­
тически отношения. През септември 1934 г. Съветският съюз
приема поканата на 30 държави да влезе в обществото на на­
родите, получавайки постоянно място в Съвета на ОН. Съвет­
ски пацифистки инициативи широкомащабно и с пропагандна
систематичност започват да се лансират от началото на 1933 г.
На Женевската конференция по разоръжаването Максим Лит-
винов внася предложение за "определяне на агресора". В пред­
ложението като агресор се квалифицира всяка държава, която
извършва някои от следните действия: обявяване на война на
друга държава, нахлуване с въоръжени сили даже без обявява­
не на война, морска блокада на бреговете и пристанищата на

149
друга държава, нахлуване на въоръжени банди на чужда тери­
тория и т.н.
На 3—5 юли 1933 г. СССР сключва конвенция за определя­
не на агресора с Естония, Латвия, Полша, Румъния, Турция,
Иран, Афганистан, Чехословакия, Югославия и Латвия. Вли­
зането на СССР в ОН прави страната ухажван партньор в меж­
дународни договорни комбинации, целящи промяна или запаз­
ване на статуквото.
С оглед противодействие на изявените претенции на Герма­
ния за ревизия на Версайския договор през декември 1933 г.
френското правителство отправя предложение за контрамерки
от страната на СССР и Франция, в случай че Германия засили
подготовката си за война. Съветското правителство не възра­
зява против сключването в рамките на ОН на регионално спо­
разумение за взаимна защита от страна на Германия.
Активните контакти между френската и съветската дипло­
мация от втората половина на 1933 г. през 1934 г. преминават
в сериозни и всеобхватни преговори за сключване на Източен
пакт. В проекта за пакт се предвиждат две споразумения за вза­
имна помощ, свързани помежду си в една система: пакт за вза­
имна помощ между СССР и Германия, Полша, Чехословакия,
Естония, Финландия, Литва и Латвия и френско-съветски пакт
за взаимопомощ.
Германското правителство категорично отказва да включи
Германия в пакта и констатира, че "пактът служи за обкръжа-
ване на Германия". Тезата за "обкръжаването", която според
нацисткия речник означава съгласувани действия между набе­
лязаните жертви на Германия, става любим рефрен на герман­
ска дипломация и пропаганда. Въобще от 1933 до 1939 г. Хит­
лер яростно избягва всякакви ангажименти в рамките на
система за колективно съгласуване на отбранителните интере­
си.
Немската дипломатическа стратегия ориентирана към все­
обхватно елиминиране на Версайската система, предполага
разчленяване и разколебаване на международните усилия за
възпиране на евентуална агресия. Този външнополитически ма-
киавелизъм изисква сключването на двустранни договори и
съглашения, изхождайки от убеждението, че в удобен момент
Германия може да ги захвърли като ненужен къс хартия.
Проектът за Източен пакт се посреща хладно в Англия и
Полша. Британските управляващи среди се опасяват, че меж­
дународното институционализиране на оста Париж —Москва
ще означава загуба на английско влияние и контрол върху ев­
ропейската политика. Британската дипломация е фатално

150
свързана с политиката на умиротворяване на Германия чрез
преки преговори и урегулиране на отношенията с нея. Що се
отнася до Полша, санатисткият режим се страхува от неизбеж­
на комунистическа инфилтрация при ситуация детерминираща
съветско участие в полската отбрана. В последна сметка сключ­
ването на договор за колективно гарантиране на европейската
безопасност е осуетено от различно мотивираните, но еднопо­
сочно ориентирани усилия на Германия, Полша и Англия.
С провала на преговорите за Източен пакт СССР и Фран­
ция се ориентират към сключването на съветско-френски дого­
вор за взаимна помощ. На 2 май 1935 г. съветският посланик
в Париж В.П.Потьомкин подписва договор, с който се поста­
новява, че ако СССР и Франция, "независимо от искрените и
миролюбиви намерения на двете страни, станат обект на неп-
редизвикано нападение от страна на някоя европейска държа­
ва, те се задължават да си окажат незабавна помощ и поддръж­
ка, действувайки съгласно чл. 16 от Устава на ОН". Военната
конвенция към договора, без която пактът за взаимна помощ
се лишава от конкретно съдържание и оперативност, остава не­
подписана.
На 16 май 1935 г. се подписва и съветско-чехословашки до­
говор за взаимна помощ. В пакта се поставя условие, че учас­
тниците в договора ще се притекат взаимно на помощ само в
случай, че Франция първа се притече на помощ на държавата,
станалата жертва на агресия. Следователно действието на съ­
ветско-чехословашкия договор се поставя в зависимост от по­
ведението на Франция, уговорка направена по настояване на
министъра на външните работи на Чехословакия Бенеш.
Британската политика на пряк диалог и умиротворяване на
Германия постига през юни 1935 г. сключването на англо-гер­
манско морско съглашение. По силата на съглашението Анг­
лия признава правото на Германия да построи флот, равен на
35% от общата водоизместимост на британския военноморс­
ки флот. Договорът разрешава на Германия да притежава и
подводен флот, равен на 45% от британския. Получената отс­
тъпка ускорява строителството на германски подводници, ка­
то в началото на войната нацистите разполагат с най-силния и
модерен подводен флот в света.

151
 ИСПАНСКАТА ГРАЖДАНСКА ВОЙНА
И ПОЛИТИКАТА НА ВЕЛИКИТЕ ДЪРЖАВИ
Испанската гражданска война и нейното интернационали­
зиране са събития от изключителна важност с оглед стимули­
рането на тенденциите на окончателното сближаване на Гер­
мания и Италия и на цялостното преструктуриране на
международните отношения по посока формиране на военно­
политически блокове в Европа и Света.
На 18 юли 1936 г. в Испания започва военен метеж под ръ­
ководство на генералите Санхурко, Франко, Годет и Мола.
Целта е свалянето на леворепубликанското правителство и ус­
тановяване на твърд, авторитарно-традиционалистки режим.
Въпреки първоначалните успехи (дебаркирането в Кадикс и
действията на военните части под ръководството на генерал
Мола в Северна Испания, в Навара и стара Касталия) военна­
та ситуация се променя неблагоприятно за метежниците. Ло­
ялните към правителството военни части и сформираните на­
бързо доброволчески политически милиции оказват ефективна
съпротива на войските на генералите и бързо вземат надмощие.
Кървавият граждански конфликт в Испания скоро става
обект на голяма външнополитическа активност. Германия,
Италия, Португалия и Съветският съюз се ориентират към яв­
но или по-незримо участие в конфликта. Най-бърз рефлекс в
подпомагане на една от страните (ф^анкистите) във войната
проявяват нацистка Германия и фашистка Италия. Хитлер чу­
десно знае, че в същността си Франко е по-скоро традициона-
лист и автократ, отколкото фашист, но помощта, която той за­
едно с Мусолини изпращат на генерала през лятото на 1936 г.,
спасява преврата от ранно поражение и в перспектива пропра­
вя пътя към победата.
Още в летните месеци на 1936 г. става ясно, че изходът от
гражданската война ще зависи от по-значимата и действена
чуждестранна поддръжка. Това обстоятелство интернациона­
лизира конфликта до степен на най-драматичното и важно съ­
битие в Европа до 1938 г. Либералните демокрации от самото
начало на испанската гражданска война се обявяват за полити­
ка, основаваща се на принципа за ненамеса". По предложение
на френското правителство в началото на септември 1936 г. в
Лондон се създава "Комитет за ненамеса" с председател анг­
лийския дипломат лорд Плимът. Правителствата на Великоб­
ритания и Франция се задължават да забранят износа на оръ­
жие за Испания (през целия период на войната републиканците
внасят "контрабандно" самолети и друга военна техника от
ry еш х
Франция). Същото правят и Съединените щати по силата на
законите за неутралитета, актуализирани през януари 1937 г. с
решение на Сената и Камарата на представителите.
През цялото времетраене на войната обаче войските на
Франко получават най-редовно стратегически материали и су­
ровини от САЩ, най-важни от които са нефтът и нефтопро­
дуктите. Конкретните цифри за този износ са: през 1936 г. —
344 000 тона нефт, през 1937 г. — 420 000 тона, 1938 г. —
438 000 тона и през 1939 г. — 624 000 тона. Фалангистите вна­
сят американски оръжия и военни материали контрабандно в
големи количества от Португалия. Формално либерализиране
на режима за износ на някои материали американският конг­
рес допуска през май 1937 г. при условие, че купувачът ще си
ги доставя със собствени транспортни средства съгласно прин­
ципа "плащай и превозвай сам". В този период обаче републи­
канският режим не разполага с океански флот, за да се възпол­
зва от услугите на САЩ.
На дипломатическо равнище съветските външнополитичес­
ки усилия се активизират през февруари 1937 г. След няколко
резки руски демарша, Лондонският Комитет по ненамеса при­
ема решение за осъществяване на контрол върху морските и су­
хопътни граници на Испания. Едновременно с това се забра­
нява изпращането на доброволци в Испания. В знак на протест
срещу това решение Италия и Германия изтеглят своите пред­
ставители от "комитета" през май 1937 г. С това опитите за по-
литико-дипломатическо париране на външното военно вмеша­
телство в испанския конфликт по линия на ОН се оказват
неуспешни.
Позитивните дипломатически усилия на съветската държа­
ва в подкрепа на Испанската република и голямата военна по­
мощ съставляват само външната представителна страна на
действителната руска политика в испанския конфликт. Нейна­
та амбивалентност се предпоставя от намерението на Й.Ста-
лин да унищожи троцкистко-анархисткото движение в нехомо-
генния антифалангистки фронт. Целите на съветската политика
се илюстрират от едно съобщение на Изпълнителния комитет
на комунистическия интернационал (ИККИ) през декември
1936 г. до Испанската комунистическа партия (ИКП): "Окон­
чателното ликвидиране на троцкистите трябва да бъде постиг­
нато, независимо от обстоятелствата, чрез изобличаването им
пред масите като тайни фашистки слуги, които с провокатор-
ската си дейност обслужват интересите на Хитлер и генерал
Франко, опитват се да разрушат Народния фронт и провеждат
клеветническа кампания срещу Съветския съюз, те са тайна
служба, която активно подпомага фашизма в Испания."
Голямата и решаваща криза в лагера на републиканската
левица избухва през пролетта на 1937 г. и в значителна степен
е провокирана от резиденти на НКВД по нареждане на Ста­
лин. В Барселона испанските комунисти с помощта на съветс­
ки военни съветници предприемат действия за ликвидиране на
троцистката "Работническа партия на марксисткото единство"
(ПОУМ) и групировката "Федерация на анархистите на Ибе-
рия" (ФАИ). Троцкисткият водач Андреас Нин е арестуван и
екзекутиран без съгласието на членовете на републиканското
правителство. Започналата кървава гражданска война в редо­
вете на левицата напълно дезинтегрира усилията на антифа­
шистите и нанася смъртен удар на републиката.
За разлика от съветската помощ за испанското правителст­
во, имаща характер повече на широкомащабна антитроцкист-
ка акция, помощта на Италия и Германия за франкистите е из­
ключително продуктивна. Генерал Франко използва по-добре
намиращите се под негов контрол човешки и материални ре­
сурси, осъществява единство на командването и запазва отно­
сително голяма независимост от чуждестранните си съюзници.
Като резултат от тези преимущества на 28 март 1939 г. Мад­
рид е превзет от фалангистите и в Испания задълго се устано­
вява авторитарен диктаторски режим.

ФОРМИРАНЕТО НА ОСТА Р И М -Б Е Р Л И Н -Т О К И О
На 3 октомври 1935 г. въоръжените сили на Италия нахлу­
ват в Абисиния (Етиопия). Тази страна е примитивна африкан­
ска монархия, в която съществува робство. По силата на този
факт тя не би трябвало да бъде член на Обществото на наро­
дите. Въпреки това нахлуването на чужди войски на нейна те­
ритория представлява акт на открита агресия и предизвиква ре­
акцията на световната общност.
Колебливото и неефективно водене на войната от италиан­
ците създава допълнителни възможности за разгръщане на
дипломатически усилия по посока на урегулиране на конфлик­
та. Франция и Англия обаче не проявяват склонност към твър­
ди действия във вреда на Мусолини. Френският външен минис­
тър П. Лавал по време на посещението си в Рим през януари
1935 г. дава, макар и колебливи, концесии на Дуче по отноше­
ние на Етиопия.

154
 Що се отнася до Великобритания, позицията й по един анек-
дотичен начин се илюстрира от преведения от английския жур­
налист Дж. Прайс любопитен факт: "Преди нахлуването в Ети­
опия Мусолини запитал Макдоналд как ще се отнесе Англия
към тази акция. Макдоналд отговорил на Мусолини. Англия
е леди. На жените се нравят активно настъпателните действия
на мъжете, но при условие, че се запази дискретност. Затова
действайте тактично и ние няма да се месим."
Позицията на САЩ към итало-етиопския конфликт е рам-
кирана от Закона за неутралитета, приет през август 1935 г. За­
конът забранява износа на оръжие за воюващите страни, но не
ограничава търговията със стратегически суровини и материа­
ли — обстоятелството, което е обективно, е в полза на агресо­
ра.
На 7 октомври 1935 г. Съветът на Лигата на нациите приз­
нава Италия за агресор и взема решение за икономически и фи­
нансови санкции, влизащи в сила от 18 ноември 1935 г. Реше­
нието е необмислено и има характер повече на морална
солидарност с Етиопия, отколкото на ефективно действащ ме­
ханизъм за възпиране на агресията. Редица страни, като Гер­
мания, Австрия, Унгария, Швейцария и др., отказват да изпъл­
нят резолюцията на Лигата на нациите за санкции против
Италия. Въобще санкциите стават безсмислени, след като и
Франция не е "очарована" от петролните санкции — единстве­
ният вид санкции, имащ някакъв шанс да повлияе на събития­
та. А САЩ, които са най-големият производител на петрол в
света, изобщо не мислят и да ги налагат.
Докато в ОН се водят дебати какъв вид санкции и в какъв
обем да бъдат приложени към Италия, на 7 март 1936 г. Хит­
лер ремилитаризира Рейнланд, а на 5 май Мусолини превзема
Адис Абеба и анексира страната пет дена по-късно. На 10 юни
британският финансов министър Невил Чембърлейн определя
политиката на санкциите като "самата лудост в лятна нощ" и
една седмица по-късно английският кабинет се отказва от тях.
Единственият ефект от политиката на санкциите е насърча­
ването на процеса на италиано-германско сближаване и разпа­
дането на антигерманския фронт от конференцията в Стреза
(1934 г.). Нацистката дипломация се възползва от положение­
то на Италия и ловко кокетира с външнополитическите й труд­
ности, щедро предлагайки германско приятелство. В резултат
на преговорите на италианския външен министър граф Чано с
Хитлер и Рибентроп на 25 октомври 1936 г. се сключва офици­
ално споразумение между Германия и Италия, признаващо от
германска страна италианската анексия на Етиопия. В спора-

155
зумението се установява обща линия на поведение на Герма­
ния и Италия в Комитета за ненамеса, потвърждава се и дого­
вореността за признаване на режима на генерал Франко.
Със споразумението от октомври 1936 г. се очертават кон­
турите на бъдещия германо-италиански военнополитически
съюз. Окончателното му конституиране става в 1939 г. след при­
съединяването на Италия през 1937 г. към Антикоминтерновс-
кия пакт. Пактът е сключен между Япония и Германия на 25
ноември 1936 г. По силата на договора Германия и Япония се
задължават да се информират за дейността на Коминтерна и
съвместно да се борят с нея.
Антикоминтерновският пакт освен като политически доку­
мент се третира и в смисъл на антикомунистически морален ан­
гажимент, в който двете страни се задължават, докато трае сро­
кът на договора (пет години), да не сключват със СССР без
взаимно съгласие никакви политически договори, противоре­
чащи на духа на това споразумение. Сключването на германо-
съветският пакт за ненападение през август 1939 г., без предва­
рителни консултации с Япония от германска страна, води до
сериозно охлаждане на отношенията и предпоставя пагубната
за двата агресора практика на липса на съгласувани действия
и военнополитически стратегии за спечелването на Втората све­
товна война.

АНШЛУСЪТ НА АВСТРИЯ И МЮНХЕНСКАТА

КОНФЕРЕНЦИЯ - 1938 г.

Абисинската война и гражданският конфликт в Испания са

двете ключови предпоставки за германо-италианското сближа­
ване. Европейската ос Рим —Берлин разрушава "фронта от
Стреза" и предизвиква остри англо-френски противоречия, из­
ключващи всяка възможност за съвместни твърди контрамер-
ки срещу Хитлер. Японската агресия в Далечния изток допъл­
нително натоварва пазителите на статуквото с множество бързо
променящи се задачи, които те не могат да решат.
През май 1937 г. във Великобритания се сформира консер­
вативно правителство с премиер Невил Чембърлейн. По пре­
ценка на Лойд Джордж Чембърлейн е "тесногръд, ограничен
и безидеен човек". Основната идея на външнополитическия му
курс е да постигне помирение с Германия и Италия чрез лич­
ни контакти и пряко договаряне с техните диктатори. Той уп­
ражнява пълен контрол върху външната политика на страната

156

Граници Германии к 1938 г
Саарская область· присоединеиная к Германии
по плебисииту в марте 1935 г
ггу у у 1 Ренилитаризоваммая Реймская область
У
///А (март 1936 г )
120 0 120 км
1. . . ____ 1
Захват и расчлененме Чехословакии
Сулетекая област» и другие райони Чехословашки
аахваченнь!е Гермаиией в онтвбре 1938 е
ПГ|-Г[|ил Южние район* Словакии и Занаргитская Украйна
1ДI Дli.fl и захвачеиние Веигрией в 1938 г и в 1939 Ρ­

Τη,ΤΤΤΙΙΡ Захват А ®стрии и включенае ее в сосгаа Ο Η ·» » Тешинская област» захваченная Попьшей в

« • Ш и Германии (март 1938 г ) ■ Н И оитябре 1938 г
■ Мемельсная область. захваченная Гермаиией Протектора» Чехия и Моравия с марта 1939 ν
‘ у Литвм в марте 1939 г
C I J -Госуоарство СлОвакия'с марта 1939 г

Агресията на фашистка Германия (1933—1939)

и за разлика от предишния премиер Стенли Болдуин оператив­

но участва в нейното администриране.
През ноември 1937 г. Германия е посетена от видния деятел
на Консервативната партия и приближен на министър-предсе­
дателя лорд Халифакс. При пребиваването му в Райха са ра­
зисквани най-широк кръг от въпроси, които затвърждават в
Хитлер убеждението, че Англия не е склонна на радикални мер­
ки във вреда на Германия и нейните действия ще се придържат
в рамките на политиката на ненамеса и умиротворяване.
От ноември 1937 г., когато Хитлер казва на своите генера­
ли, че сега може да започне период на офанзивна експанзия, до

157
февруари 1938 г., се извършва кадрова реорганизация в арми­
ята и политико-икономическите ведомства на Райха. Устано­
вява се тотален нацистки контрол върху въоръжените сили, вън­
шното министерство и министерството на икономиката, като
целта е тези ресори да бъдат подготвени за динамичната фаза
в осъществяването на Хитлеровата програма.
Веднага след тези промени през февруари 1938 г. германс­
кият фюрер провокира криза с Австрия. Австрийският канцлер
Шушнинг е извикан в Берхтесгаден и подписва споразумение,
легализиращо нацистката партия в Австрия и предоставящо на
националиста Цайс-Инкварт (приятел на Шушнинг от учени­
ческите години)' поста министър на вътрешните работи. След
завръщането си във Виена Шушнинг се опитва да заобиколи
поетите задължения, като насрочва плебисцит — "Искате ли
свободна, християнска, германска Австрия?" Това е поводът
австрийските нацисти, обръщайки се към Германия, да поис­
кат "защита на конституцията". В нощта на 11 срещу 12 март в
Австрия нахлуват германски войски. Шушнинг подава остав­
ка, като мястото му на канцлер се заема от Цайс-Инкварт. До
момента на нахлуването Хитлер винаги твърди, че е за незави­
сима нацистка Австрия, съюзена с Германия. На 13мартвЛинц
той категорично обявява, че Австрия става занапред част от
Райха. Това решение получава формална легитимност с пле­
бисцит от 10 април 1938 г., в който 99% от участниците гласу­
ват с "да".
Аншлусът на Австрия предоставя на нацистка Германия не­
изброими военни, икономически и геостратегически предимст­
ва. Най-значимите от тях са в посока на териториално обкръ-
жаване на Чехословакия от Север, а след аншлуса и от Юг,
което оптимизира германския план за разрушаване на чехос­
ловашката държавност. Поради географското си положение,
Чехословакия се приема от германците като реална заплаха за
Райха — "револвер, подпрян в германските ребра", Хитлер я
нарича "френски самолетоносач".
Чехословашката република е индустриализирана държава,
извършила отбранителната си модернизация през първата по­
ловина на тридесетте години. С резервните си формирования
чехословашката армия наброява 40 дивизии, снабдени с модер­
но оръжие и разполагаща с мощни отбранителни съоръжения
по старата си граница с Германия. Окупацията на Австрия из­
вежда немските войски на гранични рубежи, незащитени в та­
кава степен, но въпреки това чехословашката армия е в състо­
яние временно да осигури надеждна защита на държавните
граници. На политико-дипломатическо равнище Чехословакия
е гарантирана от отбранителен пакт с Франция, а опосредстве-
но и от СССР.

158
 Най-уязвимият пункт на Чехословакия е хомогенното и по­
литически организирано немско малцинство в Судетска област.
Судетският немски иредентизъм е щедро подкрепян отвън, ко­
ето насърчава сепаратизма на другите малцинствени групи —
словаци, поляци и унгарци. Нагнетеното между Германия и Че­
хословакия политическо напрежение през май 1938 г.
преминава в криза, като и двете страни съсредоточават войски
по границата си. Чехословашкото правителство обявява в Су-
, детите военно положение и извършва мобилизация в армията.
В перспектива последиците от майската криза са фатални за
славянската държава. Паниката от война в Лондон и Париж
придобива параноични измерения и задейства политиката на
отстъпки и умиротворяване в нейната най-драстична форма. В
началото на август 1938 г. в Прага пристига официалният пъл­
номощник на английското правителство лорд Рънсиман. В пре­
доставения по-късно от него меморандум за немско-чехосло­
вашкия конфликт се правят констатации, напълно удов­
летворяващи немския малцинствен сепаратизъм. Изводите слу­
жат и като аргумент за британската политика на натиск върху
чехословашкото правителство, целящи по-голяма отстъпчи­
вост от негова страна.
Паралелно с англо-френския натиск срещу Прага ескалират
и претенциите на нацистката партия на Хенлайн в Судетите.
Първоначално исканията са за автономия на областта, грани­
чеща с Германия, и са обявени в програма, приета на конгре­
са в Карлсбад на 24 април 1938 г. Чехите са готови да удовлет­
ворят исканията и на 27 юли издават проект за статута на
националните малцинства, служещ като основа за преговори.
Провокациите на нацистката пропаганда и недвусмислените
внушения от Берлин за преки действия трансформират в бунт
немския протест в Судетската област.
Привържениците на Хенлайн обаче не печелят широкома-
щабна поддръжка от местното население. В т.нар. "Четвърти
план" чешкото правителство официално предлага на лидерите
на судетските немци проекти за автономия, надхвърлящи иска­
нията на Хенлайн, направени в Карлсбад. Сега правителство­
то в Прага е в по-добра позиция и е на път да реши проблема.
Визитата на Н.Чембърлейн в Германия на 15 септември,
посрещната с изненада от чешките лидери, променя ситуация­
та. На Германия се дава възможност да увеличи претенциите
си. По инструкции от Берлин екстремистите от Судетската пар­
тия сега открито настояват за обединение с Райха. На 17 сеп­
тември в Лондон се провежда заседание на английския каби­
нет с участието на лорд Рънсиман. Той препоръчва политика

159
на "незабавни и драстични действия", а именно "прехвърляне
на области с предимно немско население към Германия". То­
ва становище става официална, макар и набързо формулира­
на позиция на британското правителство.
На 18 септември тази позиция се съгласува с представите­
лите на френското правителство министър-председателя Дала-
дие и външния министър Боне. Френските министри дават сво­
ето одобрение за пълното предаване на Судетската област на
Германия и в допълнение предлагат британското правителст­
во, Франция и Русия да гарантират новите граници на Чехос­
ловакия. По остроумната оценка на Уинстън Чърчил "британ­
ският и френският кабинет по това време представляват два
презрели смачкани пъпеша, а е бил необходим блясък на сто­
мана".
В два часа през нощта срещу 21 септември британският и
френският посланици в Прага информират президента Бенеш
за съюзническите предложения, които трябва да бъдат приети",
"преди да е възникнала ситуация, за която Франция и Великоб­
ритания не биха поели отговорност". След втория демарш
(първият е на 19 септември) на 21 септември чехословашкото
правителство приема "ултиматума" и капитулира. На 22—23
септември при новата среща с Чембърлейн в Годесберг Хит­
лер отправя нови искания, свързани с датата първи октомври,
като крайна дата за евакуиране на областта от чехите. Мемо­
рандумът на германския канцлер има характера на ултиматум
и е съпроводен с географски карти на териториите, подлежащи
на анексия. Въпреки протестите Чембърлейн поема отговор­
ността да информира чехите за новите германски претенции.
Периодът от 24 до 28 септември е решаващ за изхода на Су­
детската криза. Историческите изследвания след войната, ме­
моарите на политическите дейци, съвременници и участници в
събитията, както и архивите на Нюрнбергския процес, катего­
рично доказват тезата, че през тези четири дни симптомите на
глобален поврат в развитието на кризата в полза на Чехосло­
вакия са били налице, но не са били оползотворени.
Най-значим ефект, възпиращ анексионистките апетити на
Германия и активизиращ силите на консервативната опозиция
във Великобритания, е становището на Съветска Русия в под­
крепа на Чехословашката държава. На 21 септември Максим
Литвинов прави официално предупреждение в Обществото на
народите: "Ние имаме намерение да изпълним задълженията
си според пакта и заедно с Франция да окажем подкрепа на Че­
хословакия по достъпните за нас начини." Според изключител­
но авторитетното становище на Уинстън Чърчил, изразено в
том първи на неговите военни мемоари: ..."учудващо е, че та­
зи публична и решителна декларация на една от най-големите,

160
и то засегнати сили нямаше да изиграе никаква роля в прего­
ворите на Чембърлейн или в поведението на Франция по вре­
ме на кризата" — и по-нататък —" ...наложи се недоверието към
руската двуличност. Съветското предложение беше отхвърле­
но. Русия не беше сложена на везните срещу Хитлер и към нея
се отнесоха с безразличие, да не кажа с пренебрежение, което
остави дълбока следа у Сталин. Събитията поеха своя ход, ка­
то че ли Съветска Русия не съществуваше. Затова платихме
твърде скъпо".
Немаловажно е и обстоятелството на частичната мобили­
зация на френската армия и мобилизацията на британския флот
на 28 септември. Тези действия формират перспективата на съг­
ласуван и концентриран фронт срещу агресора и намаляват гер­
манската увереност в крайния успех. Внимателното проучване
на събитията от периода 24—28 септември недвусмислено по­
казва, че на 27 септември Хитлер е бил разколебан в успеха на
евентуално силово решаване на конфликта (възможно е от са­
мото начало заплахата за силовото решение на конфликта да е
била само блъф), Направо отчаян е бил и генералският елит,
който по показания на генерал Халдер е замислил контрадейс-
твия, имащи характер на военен преврат срещу режима.
Престижът на германския ултиматум от Годесберг, изти­
чащ в два часа следобед на 28 септември, е спасен в последния
момент от Чембърлейн. В лично послание до Хитлер той пред­
лага: "Готов съм веднага да пристигна в Берлин, за да обсъ­
дим предаването на територията с Вас и представителите на
правителството на Чехословакия в присъствието на представи­
тели на Франция и Италия, ако желаете."
На проведената в Мюнхен конференция (29—30 септември
1938 г.) с участието на Хитлер, Мусолини, Чембърлейн и Да-
ладие се решава съдбата на Чехословашката държава. Според
условията на подписаното съглашение на Германия се преда­
ват Судетската област и други погранични територии с преоб­
ладаващо немско население. В течение на три месеца Чехосло­
вакия е длъжна да удовлетвори териториалните претенции на
Полша и Унгария (Тешенска област и част от Южна Слова­
кия).
На 30 септември 1938 г. в Мюнхен Чембърлейн и Хитлер
подписват англо-германска декларация, в която двете страни
изразяват желание никога повече да не воюват помежду си. По
смисъл декларацията има характер на пакт за ненападение. По­
добен документ, признаващ ненарушимостта на френско-гер­
манската граница, е подписан на 6 декември в Париж между
Боне и Рибентроп.

11. 161
 ПРЕДВОЕННАТА ПОЛИТИЧЕСКА КРИЗА В ЕВРОПА
И ТРИСТРАННИТЕ АНГЛО-ФРЕНСКО-СЪВЕТСКИ
ПРЕГОВОРИ ПРЕЗ 1939 г.
Териториалната редукция на Чехословакия, осъществена
като резултат от Мюнхенската конференция, оставя нежизнес-
пособна в политическо и отбранително отношение държавна
формация. На 15 март 1939 г. тя е прегазена набързо от гер­
манската армия, без да окаже ефективна съпротива. Аншлусът
на Австрия и окупацията на Чехословакия стимулират във вис­
ша степен германското утвърждаване в Централна Европа и
създават геополитически предпоставки за военна и икономи­
ческа експанзия в северна и южна посока. Германските военно­
политически успехи, съчетани с възстановената стопанска мощ,
правят нацисткия режим обект на ухажване от редица прави­
телства на Източна и Югоизточна Европа, а фашистките и про-
фашистките партии в тези страни разширяват влиянието и прес­
тижа си.
Освен влошената общополитическа ситуация с капитулаци­
ята на Чехословакия се достига до сериозен за западните съюз­
ници дисбаланс във въоръженията и сухопътните войски. Че­
тиридесетте чешки дивизии, които са сред най-добре въоръ­
жените в Европа, са разформировани, а Хитлер получава сред­
ства за въоръжаване на също толкова свои части плюс огром­
ната чешка въоръжена индустрия.
Бързите темпове на изграждане на отбранителната линия
"Зигфрид" по западната немска граница, както и общата воен­
на неподготвеност на Англия и Франция развързват ръцете на
Хитлер за агресия на Изток. Една седмица след като Чехия е
превърната в "протекторат Бохемия и Моравия", Германия
анексира Мемел — немско говорящото пристанище в Литва.
На 23 март тя налага на Румъния "кабално" икономическо съг­
лашение, а от 21 март започва и систематичен натиск върху
Полша за предаване на Данциг и предоставяне на екстерито­
риални шосейни и железопътни връзки през т.нар. "полски ко­
ридор".
Като контрамярка на декларираните германски аспирации
към Полша на 3 април 1939 г. полският външен министър пол­
ковник Бек подписва в Лондон англо-полска декларация за вза­
имна помощ. Френското правителство също потвърждава сво­
ята вярност към френско-полския съюз. На 13 април 1939 г.
правителствата на Англия и Франция предоставят гаранции на

162
Румъния и Гърция в случай на непровокирана агресия. Малко
по-късно такава гаранция е дадена и на Турция.
В отговор на променената британска политика на 28 април
Хитлер денонсира англо-германското морско споразумение от
1935 г. и полско-германския пакт за ненападение от 1934 г., ка­
то несъвместими с англо-полската декларация за взаимна по­
мощ. Паралелно (но не съгласувано) с утвърждаването на гер­
манското господство в Централна Европа Италия осъществява
собствената си експанзионистична програма в Средиземномо-
рието. На 22 декември 1938 г. тя се отказва от консултативния
пакт с Франция, а на 7 април 1939 г. чрез светкавична военна
операция анексира Албания. Засилената италианска военна ак­
тивност необратимо влошава отношенията и с Франция и въп­
реки британските ухажвания и концесии средиземноморската
страна окончателно се превръща в германски съюзник. На 22
май 1939 г. Италия и Германия подписват съюзен договор
("стоманения пакт"), с който се задължават да си оказват по­
мощ при война с трети държави или групи от държави.
Германо-италианските агресивни предизвикателства са пос­
рещнати от западните съюзници с т.нар. "политика на гаран­
ции". Тя е формулирана в реч на премиера Чембърлейн пред
Камарата на общините на 31 март 1939 г.: "В случай на какво-
то и да е действие, което явно заплашва независимостта на Пол­
ша и срещу което полското правителство реши, че трябва да
окаже военна съпротива, правителството на Великобритания
ще се чувства задължено незабавно да предложи на Полша ця­
лата подкрепа, която е в неговата власт. Ние дадохме на пол­
ското правителство уверение в тази насока."
Политиката на гаранции не е реално приложима без подк­
репата на Съветския съюз и неговата армия. По този повод в
том първи на мемоарите си Уинстън Чърчил пише: "Те (гаран­
циите — бел. Ф.У.) нямаха никаква военна стойност, освен ако
не се обвържеха с един генерален договор с Русия."
През пролетта и лятото на 1939 г. се провеждат англо-френ­
ско-съветски преговори, с които се прави опит да се създаде
система за колективен отпор срещу агресията. Преговорите за­
почват през март и протичат в две фази. Първата, политичес­
ка, целяща съгласуване на принципите и общите политически
цели на сътрудничество, и военна, проектирана за сключване­
то на военна конвенция.
В съветския проект за съгласувано политическо решение се
предвижда освен оказването на взаимна помощ между трите
договарящи се държави, в случай на агресия да се окаже така­
ва на източноевропейските държави, граничещи със СССР от

163
Балтика до Черно море. Съветският съюз предлага едновре­
менно с политическия договор да се подпише и военна конвен­
ция. Фактически тези два пункта от съветския проект се прев­
ръщ ат в най-значимите конфликтни точки в хода на
политическите преговори. Англо-френското нежелание за раз­
ширяване на географския периметър на гаранциите е продик­
тувано, както от подозренията, че "съветите" искат просто да
ликвидират независимостта на прибалтийските държави, така
и от резервираността на някои от тях да приемат съветските га­
ранции. Финландия и Естония даже заявяват, че ще сметнат
разширяването на гаранцията над тях като акт на агресия. На
7 юни Естония и Латвия подписват с Германия пакт за нена­
падение.
Опасенията за прикрит съветски интервенционизъм се за­
силват през юли 1939 г., след като съветската страна превръща
въпроса за т.нар. "косвена агресия" в ключов за успешното про­
дължаване на преговорите. В съветската дефиниция косвената
агресия включва и евентуалната вътрешна промяна или завой
в политиката на страната, на която се дават гаранции в угода
на агресора. Според английското виждане подобна трактовка
позволява произволно посягане върху независимостта на бал­
тийските държави и е неприемливо.
Без политическото споразумение да е съгласувано оконча­
телно, на 12 август започват преговорите между военните деле­
гации на Великобритания, Франция и СССР. Още от самото
начало преговорите тръгват трудно, блокирани от непредста-
вителния характер на английската и френската делегации и лип­
сата на пълномощия за водене на сериозни преговори от анг­
лийския представител. Това обстоятелство както и мудните
похвати на водене на преговорите от страна на съюзниците
окончателно формират в съветското ръководство убеждение­
то, че западните държави камуфлират преговори, за да полу­
чат по-добри перспективи за споразумение с Германия.
От май 1939 г. се забелязват симптоми на подобряване на
съветско-германските отношения. Съветската външна полити­
ка е подтикната към радикална трансформация от англо-гер­
манските конфиденциални сондажи през лятото на 1939 г., ан­
гло-японското споразумение "Арита—Крейги", от месец юли
за признаване на японските завоевания в Китай и съветско-
японския въоръжен сблъсък на езерото Буир-Нур и река Хал-
хин-Г ол.
Протакането на преговорите по сключването на военна кон­
венция и категоричното нежелание на Полша и Румъния да раз­
решат транзитно преминаване на съветски войски в случай на

164
война в Европа подтиква съветското правителство към догова­
ряне с Германия с цел елиминиране на възможностите от по­
литическо обкръжаване.
Вечерта на 19 август Сталин обявява пред Политбюро на­
мерението си да подпише пакт с Германия. На 22 август ръко­
водителят на съветската делегация на преговорите маршал Во-
рошилов заявява пред съюзническите мисии: ”... че могат да
настъпят някои политически събития". На следващия ден гер­
манският външен министър Рибентроп пристига в Москва за
подписване на германо-съветския договор за ненападение (по­
вече известен като пакт "Рибентроп —Молотов"). В преамбю­
ла на пакта се казва: "Двете страни, договарящи се на високо
равнище се задължават да се въздържат от акт на насилие, аг­
ресивно действие и ненападение една срещу друга, самостоя­
телно или съвместно с други сили."
Съветско-германският пакт за ненападение е сключен за
срок от 10 години. Той съдържа и таен протокол (анекс), в кой­
то Германия декларира, че е политически незаинтересована от
Латвия, Естония и Финландия, но смята Литва за своя сфера
на влияние. Фиксирана е и разделителната линия на сферите на
интереси по реките Нарев, Висла и Сан при проектираното "те­
риториално-държавно преустройство" на областите, влизащи
в състава на полската държава. В пункт трети от протокола се
подчертава съветският интерес към Бесарабия и пълната поли­
тическа незаинтересованост на германската страна от тези об­
ласти.
Коментирайки смисъла на германо-съветския договор,
Уинстън Чърчил пише: "Фактът, че бе възможно да се сключи
такъв договор, показва краха на британската и френска външ­
на политика и дипломация през последните няколко години."
По отношение на съветските имперски амбиции той подчерта­
ва: "Те трябваше да окупират балтийските държави и голяма
част от Полша със сила и мошеничество, преди да бъдат ата­
кувани. Ако политиката им бе хладнокръвна, в момента до го­
ляма степен тя бе и реалистична".
С провал завършват и непредставителните преговори на ан­
глийски правителствени среди с ръководители на Германия
чрез Б. Далерус. В съветската историография тези контакти,
осъществявани от 24 август до 3 септември 1939 г., хиперболич-
но се квалифицират като "Втори Мюнхен". На 1 септември
1939 г. с германското нападение над Полша започва Втората
световна война.

165
 ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
(1939-1945)

Избухването на Втората световна война е логическо следс­

твие от цялостната система и структура на международните от­
ношения и политика през двадесетте и тридесетте години на
двадесети век. Очевидните несъвършенства на Версайския ми­
рен ред създават нови центрове на етническа и националисти­
ческа конфликтност, които не могат да бъдат овладени и раз­
решени от неговите създатели.
Лигата на нациите през целия период на своето съществу­
ване не се превръща в надежден механизъм за колективно пре­
дотвратяване на агресията. Световната организация е проекти­
рана да гарантира в международноправно отношение себичния
британски колониален интерес и френската претенция за кон­
тинентална доминация. Политическият и социален упадък на
Третата република и английската политика на умиротворява-
не окончателно дискредитират Обществото на народите в ро­
лята му на "върховен авторитет и арбитър".
В последна сметка Версайската система рухва от съсредо­
точения военен натиск на "теократичните" тоталитарни държа­
ви Германия, Япония и Италия и СССР, търсещи чрез външна
експанзия вътрешна легитимност на собствените си политичес­
ки режими. В този смисъл за тях успешната война е доказател­
ство за универсалното превъзходство и всеобхватната прило­
жимост на тоталитарния експеримент.

ГЕРМАНСКОТО НАПАДЕНИЕ НАД ПОЛША

На 1 септември 1939 г. 53 германски дивизии в това число
6 танкови и 5 моторизирани и 2000 самолета нахлуват в Пол­
ша. Задействан е т.нар. "Бял план", утвърден през април
1939 г. "Белият план" проектира разгром на Полша в хода на
светкавична война. В плана е изключена ситуация, предполага­
ща воденето на ефективна война на Западния фронт.
За нуждите на своята отбрана Полша мобилизира и разг­
ръща около 30 дивизии и 950 самолета (предимно стари образ­
ци). Полско-германската граница не е укрепена и полското пра­
вителство възнамерява да води "маневрена война" с военната

166
помощ на Англия и Франция в съответствие с англо-полския
договор от 25 август 1939 г. и френско-полското съглашение от
19 май 1939 г.
След известно колебание и два ултиматума на 3 септември
Англия и Франция обявяват война на Германия. Реални воен­
ни действия така и не започват, въпреки предвоенните уверения
на френския генерален щаб за настъпателни действия на френ­
ската армия три седмици след началото на мобилизацията.
Френската армия, която е концентрирана по границите с Гер­
мания, е около 105 дивизии, като английският експедиционен
корпус в средата на месец октомври достига до 10 дивизии.
Срещу тези сили позиции по "линията Зигфрид" заемат 23
немски дивизии. Въпреки явния съюзнически превес в жива си­
ла и бойна техника, френската армия е неспособна за настъп­
ление. Френската военна доктрина е отбранителна, френските
съединения са слабо снабдени с бронетанкова техника, френс­
кият военен и граждански елит се страхува от германски бом­
бардировки над френските градове. В тези условия предимст­
вата от съществуващия източен фронт са нищожни.
Англо-френската дефанзивна стратегия, получила названи­
ето "странна война", позволява на Германия да осъществи
"блиц кръг" срещу Полша. В рамките на три седмици полска­
та армия е унищожена. Два милиона души престават да същес­
твуват като организирана сила. На 20 септември германската
пропаганда обявява, че битката за Висла е една от най-велики­
те "битки за изтребване".
Унищожаването на полската държава е завършено на 17
септември с нахлуването на Червената армия в Западна Украй­
на и Западна Белорусия (Източна Полша). Под пряк съветски
контрол се поставят територии с около 190 000 квадратни ки­
лометри и с население около 12 милиона души. Според дого­
вора между Съветския съюз и Германия, подписан в Москва
на 28 септември 1939 г., съветско-германската демаркационна
линия е установена по река Нарев, Западен Бут и Сан. Члено­
вете на полското правителство и военното командване са при­
нудени да потърсят убежище в Румъния. В края на септември
1939 г. в гр. Анжер (Франция) е образувано полско емигрантс­
ко правителство с премиер генерал Владислав Сикорски. За­
падните области на Полша са присъединени към Райха, а ос­
таналите са превърнати в генерал-губернаторство, където
пълновластен господар е палачът Ханс Франк.
От октомври 1939 до април 1940 г. във войната между Гер­
мания и западните съюзници настъпва стратегическа пауза. И
двете воюващи страни обмислят планове и мобилизират ресур­

167
си за успешно провеждане на бъдещите военни операции. По-
активни са военните действия по море, свързани с опитите на
германския флот да разстрои системата на английското кора­
боплаване. За тази цел се използват подводници и "джобни ли­
нейни кораби", които в големите и неохраняеми пространства
на Атлантическия океан представляват сериозна опасност за
английското и френско корабоплаване. Немски подводници по­
тапят английския линкорн "Роял Орк" и самолетоносача "Ко-
рейджъс", а джобният линеен кораб "Граф Шпее" тормози ан­
глийските морски комуникации в Южния Атлантик. Със
самовзривяването на "Граф Шпее" на 17 декември 1939 г. опе­
рациите по море намаляват своята интензивност и почти спи­
рат до пролетта на 1940 г.
В началото на Втората световна война Италия, САЩ и
СССР обявяват неутралитет. След окупирането на Източна
Полша и уреждането на отношенията с Германия с договора
от 28 септември 1939 г. съветското правителство налага пакто­
ве за взаимна помощ на балтийските държави. В края на сеп­
тември и началото на октомври договори за взаимна помощ
са сключени с Естония, Латвия и Литва. В чл. 3 от договора с
Латвия и Естония и чл. 4 от договора с Литва се предвижда за
укрепване сигурността на СССР и на съответните държави пос­
ледните да дадат право на СССР да има военноморски и воен­
новъздушни бази, издържани за негова сметка. Освен това до­
говарящите се страни се задължават да не сключват каквито и
да било съюзи и да не участват в коалиции, насочени една сре­
щу друга.
След една трудна, но в крайна сметка победоносна война
срещу Финландия от ноември 1939 г. до март 1940 г. към СССР
са присъединени Карелският провлак с гр. Виборг, западните и
северните брегове на Ладожкото езеро и западната част на по­
луостров Рибачий и Средний в Баренцово море. СССР полу­
чава под аренда полуостров Ханко във Финския залив, където
създава военноморска база.
Затишието на Западния фронт създава възможност и усло­
вия за различни дипломатически инициативи, целящи мирно­
то разрешение на конфликта. Първата идва от самия Хитлер в
края на септември и началото на октомври 1939 г. Германска­
та мирна маневра цели да докаже, че Германия не преследва
военни цели по отношение на Англия и Франция. След капи­
тулацията на Полша и сгромолясването на Версайската систе­
ма според Хитлер са създадени предпоставки за ясни и стабил­
ни отношения между Германия и западните съюзници и след

168
решаването на въпроса с германските колонии отношенията
между тях могат да се уредят без война и в мирна посока.
"Мирните" предложения на Райха преследват широкообх-
ватни политически цели. Исканията, които Хитлер предявява
към Запада, означават, че Германия предлага сключването на
мир при условие, че бъдат признати всичките й завоевания и се
извърши преразпределението на колониите. Тези предложения
са адресирани главно до либерално-пацифистките среди в Ан­
глия и Франция, имащи все още известна тежест в процеса на
формулиране на политиката. През октомври 1939 г. германс­
кият дипломатически маньовър е отклонен, но в известна сте­
пен той постига своята цел, приспивайки военната бдителност
на съюзниците в момент, когато Германия е особено уязвима
по своите западни граници.
Второто широкомащабно и добре планирано мирно усилие
е мисията на заместник-държавния секретар на САЩ С.Уелс
през февруари 1940 г. в Европа. Уелс се среща с ръководители­
те на воюващите държави и проучва добре условията, поста­
вени от тях за достигане на мирен компромис. Френското и ан­
глийските правителства са категорични в изявленията си, че без
възстановяването на независимостта на Полша и Чехослова­
кия мирът с Германия е невъзможен. От своя страна Хитлер
декларира, че смята да продължи войната до победен край.
В голяма степен успехът на дипломатическата совалка на
Уелс зависи от успешните арбитражни действия на Мусолини.
В период на почти завършена подготовка на германските ар­
мии за офанзива на Запад италианските посреднически усилия
нямат шанс и са поредният акт на дезинформация срещу съюз­
ниците. В крайна сметка противоречията между англо-френс­
кия блок и Германия се оказват непреодолими и мисията на
Уелс завършва без резултат.

НЕМСКАТА ОФАНЗИВА НА ЗАПАД. ОКУПАЦИЯТА НА

ДАНИЯ И НОРВЕГИЯ. ФРЕНСКИЯТ РАЗГРОМ.
Скоротечният полски разгром и англо-френската пасивност
създават условия за безпрепятствено концентриране на герман­
ските армии на Западния фронт. Според военните аналитици
на новото френско правителство на Пол Рейно през април
1940 г. на запад Германия разполага с около 150 дивизии сре­
щу 100 френски и 10 английски дивизии. Военните ефективи на
Белгия и Холандия не са сложени в сметката поради отказа на
техните правителства от съвместно планиране на военните опе-

169
Военните действия в Западна Европа (1939—1941)

170
рации и от намерението им да използват войските си само в
случай на неизбежна отбрана. При тази диспозиция в плано­
вете на френския генерален щаб е заложена отбранителната
стратегия, при която решаваща роля се отрежда на линията
"Мажино", построена в началото на тридесетте години. Тя оба­
че не прикрива френско-белгийската граница, както и планин­
ският район на Ардените, считан за непроходим.
Ако френският генерален щаб взема непосредствени мерки
за прикриване на френско-белгийската граница с най-добрите
френски и английски дивизии, в района на Ардените са дисло-
цирани слаби и недобре въоръжени военни формирования. В
германския план за настъпателни операции, приет на 24 февру­
ари 1940 г., именно там в направление Люксембург —Ардени­
те в обход на френско-германската граница се предвижда на­
насянето на главния удар с последващо излизане край бреговете
на Ламанш и обкръжаване на североизточната група съюзни­
чески войски. В този смисъл ОКВ (Върховното главно коман­
дване на Вермахта) постига стратегическа изненада, решаваща
за изхода на кампанията.
Преди реализацията на този план Германия решава да обез- ^ г? г ; ,
печи своите флангове и да създаде стратегически плацдарм в д и
Северна Европа чрез окупация на Дания и Норвегия. Военно-
стратегическите и икономическите цели на тези операции са две.
Първо, пробиване на английската военноморска блокада в Се­
верно море и излизане във фланг на най-големите морски ба­
зи в Шотландия, и на второ място, осигуряване на минаващи­
те през Норвегия германски доставки на желязна руда от
Швеция. С< · ц ■·.
Сутринта на 9 април 1940 г. германските войски пристъпват
към осъществяване на операцията по окупация на Дания и Нор­
вегия с кодово название "Учение на Везер". Дания е окупирана
мигновено от един-единствен батальон на Вермахта. Съпроти­
вата на Норвегия обаче е сериозна, въпреки опитите на нацис-
тите да я разколебаят чрез действията на местни колабораци-
онисти начело с В.Куинслинг. Немските загуби в сухопътните
войски и кораби са значителни. Те се увеличават в средата на
април, когато английски и френски войски извършват десанти
в Северна и Централна Норвегия. Половината от немския край-
церски и миноносен флот е унищожен в норвежките фиорди
или в пристанищата на Нарвик и Тронтхайм. Въпреки загуби­
те най-важните пристанища на Норвегия — Нарвик, Тронт­
хайм, Осло, Ставангер и Берген, са завоювани чрез морски и
въздушни десанти. Със започването на победоносната герман­
ска офанзива срещу Франция англо-френските експедиционни

171
сили в Норвегия са евакуирани и норвежката армия капитули­
ра в началото на юни 1940 г.
Британските неуспехи в Норвегия и нежеланието на английс­
ката Лейбъристка партия да бъде партньор в едно национално
правителство водят до оставката на английския премиер
Н.Ченбърлейн. Сформирано е ново коалиционно правителст­
во начело с Уинстън Чърчил, в което влизат представители на
Либералната и Лейбъристката партия. В Англия превес вземат
политически дейци, настояващи за по-твърдо и решително во­
дене на войната и довеждането й до победен край.
На 10 май 1940 г. започва продължително подготвяне и ши-
рокомащабно настъпление на Германия на Запад. Пренебрег­
вайки обявения неутралитет, германските армии извършват въ­
оръжена инфилтрация в Белгия, Холандия и Люксембург,
имитирайки, че там е нанесен главният удар. Холандците се '-Т
предават почти без съпротива, а белгийските гранични укрещ
ления са преодолени още в първите дни. С най-добрите си войс­
ки съюзниците се насочват към Белгия с цел подпомагане на
белгийската отбрана. Но германците нанасят удар с бронира­
ните си дивизии в центъра на съюзническите сили, преминавай­
ки през горите и планините на Ардените и река Маас, между
белгийските укрепления при Лиеж и линията Мажино. Съюз­
ническото командване допуска стратегическа грешка при опре­
деляне направлението на главния удар на противника. На 44
германски дивизии, включително 7 танкови, то противопоста­
вя 17 непопълнени и зле въоръжени дивизии.
На 20 май дивизиите от танковата група на Клайст дости­
гат Ламанш югозападно от Дюнкерк, обкръжавайки 40 анг­
лийски, френски и белгийски дивизии, сражаващи се на бел­
гийския фронт. Настъпва един от най-драматичните моменти
на войната. Приблизително 338 000 британски и френски вой­
ници трябва да се евакуират през Дюнкерк, за да не попаднат
в немски план. Чърчил определя тази операция като "чудодей­
но избавление", защото между 24—26 май Вермахтът спира
настъплението си. Така наречената "стоп-заповед" на Хитлер и
до днес си остава един от най-загадъчните моменти от истори­
ята на войната. Тълкуватели изказват най-различни версии, но
безспорно е, че успешната евакуация дава възможност на Анг­
лия да продължи борбата, въпреки че е жертвано цялото теж­
ко въоръжение на английските сухопътни войски.
На 28 май по заповед на крал Леополд III белгийската ар­
мия прекратява съпротивата си и слага оръжие. От 6 юни за­
почва вторият етап на германското настъпление срещу френс­
ката столица. На 10 юни танковите съединения на Вермахта

172
пресичат Сена и 4 дни по-късно влизат в Париж. Италия вече е
обявила война на съюзниците и войските й започват настъпле­
ние на алпийския фронт и настъпват по южното френско крайб­
режие.
Отчитайки безнадеждното положение на своя съюзник, ан­
глийското правителство предлага обединение на Франция и
Англия в една държава с единно гражданско и общо правител­
ство. Целта на предложението е да се предотврати налагането
на нацистки контрол върху френските колонии и военноморс­
кия флот. По-голяма част от членовете на френското правител­
ство се обявяват против британското предложение и дават вер­
бални гаранции за неучастие на френския флот във войната
срещу Англия. На 16 юни се сформира ново френско правител­
ство начело с Анри Филип Петен (герой от Първата световна
война, но настоящ капитулант), което на 22 юни в Компиенс-
ката гора подписва акта за безусловна капитулация. Франция е
разделена на две зони. По-голямата част от страната, включ­
ваща северните промишлени райони и пристанищата на атлан­
тическото крайбрежие остават под непосредствена немска оку­
пация. В южната, неокупирана част на Франция се утвърждава
авторитарен режим на марионетното правителство на маршал
Петен със седалище в курортното градче Виши.
На 3 юли 1940 г., след като не получават адекватни гаран­
ции, че флотът няма да попадне в ръцете на Хитлер, английс­
ките военноморски сили потапят големите френски кораби при
Мерс-ел-Кебир (Оран). След два дни Петен скъсва отношени­
ята си с Британия и оттогава режимът на Виши неспасяемо се
свлича в нацисткия лагер, където безскрупулно го третират ка­
то икономически и суровинен придатък. Около 40% от про­
мишленото производство на Франция, милион и половина ра­
ботници и половината от доходите на френския държавен
сектор са предоставени в услуга на германската военна иконо­
мика.

"БИТКАТА ЗА АНГЛИЯ". РАЗШИРЯВАНЕТО

НА ГЕРМАНСКАТА АГРЕСИЯ В ЮГОИЗТОЧНА
ЕВРОПА И БЛИЗКИЯ ИЗТОК
С поражението на Франция германският Райх установява во­
еннополитическа доминация в цялото вътрешно континентално
пространство, включващо Централна и Западна Европа. Воен­
ната операция в Норвегия, както и френският военен крах за-

173
 силват престижа на Хитлер във въоръжените сили до степен на
абсолютен военностратегически авторитет. Ако при планира­
нето на полската кампания той не се намесва нито веднъж, то
при операциите в Норвегия и Франция основните стратегичес­
ки идеи са негови. Английският историк Лиделхард пише, че
при случая с Хитлер "стратегията и политиката се съчетават в
една личност и държавникът става генерал". Това му дава не­
ограничени възможности, с които щабният стратег не разпола­
га — да подготви и разгърне всички необходими средства за
постигане на желаните цели". В коментарите си в затвора на
Нюрнберг генерал Йодъл прави почти същото заключение. Той
подчертава, че войната е водена фактически от фюрера, че за
всички висши германски офицери стратегията е била докрая
"забулена тайна". KfU r ' 'С р ' ! Т!.Ц >/0
В светлината на тези изводи, направени от познавачи, пър­
вите кризисни симптоми във всеобхватната Хитлерова страте­
гия трябва да се търсят през втората половина на 1940 и нача­
лото на 1941 г. Причините са три. Първата е свързана с
подценяването на британската решимост за съпротива. През
1940 г. Британия става решително по-войнствена.У Втората е
липса на ясна съгласуваност на военните стратегии и полити­
ческите усилия на Германия, Италия и Япония, които на 27 сеп­
тември 1940 г. сключват Тристранния пакт и си разпределят
сферите на влияние. Третата е нарасналата съпричастност на
САЩ и огромният й икономически потенциал към нуждите на
британската отбрана и формулирането на американските отго­
ворности при осигуряването на безопасността на корабоплава­
нето в Антлантика.
Първият нацистки стратегически провал във войната е пре­
дизвикан от британските изтребителни ескадрили и радарни
инсталации през юли, август и септември 1940 г. Гьорингово-
то Луфтвафе не успява да разруши летищата на кралските во­
енновъздушни сили в Югоизточна Англия и да подави боеспо- *<©/.
собността на английската авиация като цяло. Операция
"Морски лъв" (Директива №16 от 16 юли 1940 г.) за нахлува­
не на острова към края на годината е дискретно забравена и
Хитлер започва да мисли за нахлуване в Русия.
Неуспешно завършват и опитите на държавите от Оста да
наложат контрол върху региона на Средиземноморието. На
състоялата се през октомври 1940 г. среща между Франко и
Хитлер "каудильо" отказва да сътрудничи в евентуални съвмес­
тни операции срещу английски Гибралтар. На 11 ноември ита­
лианският флот в Таренто е успешно атакуван от английски
торпедоносци и невъзвратимо губи предишната си мощ. Това
Л 4 <VC*

|A \ j ryjSJ? ψ > \ -’ Л λ
Военните действия в Тихия океан (1941 —1942 )
обстоятелство безнадеждно влошава положението на италиан­
ските войски в Африка и стимулира английските предимства.
През декември 1940 г. английските войски, получавайки све­
жи подкрепления, пристъпват към извършване на настъпател­
ни операции в Киренайка, а през януари 1941 г. в Източна Аф­
рика. Италианските армии търпят катастрофални поражения в
Еритрея, Сомалия и Етиопия, като Италия губи своите коло­
ниални владения в източната част на Африка и италианците са
изтласкани от Киренайка и Судан. Положението в Либия е ста­
билизирано през февруари —март 1941 г. след прехвърлянето
на немския танков корпус "Африка" под командването на ге­
нерал Ервин Ромел (получил по-късно прозвището "лисицата
на пустинята").
Италианските военни неприятности продължават и на евро­
пейския военен театър. През октомври 1940 г. Гърция става
обект на агресия от 200 000 италианска армия, дислоцирана в
Албания. Авантюрата на Мусолини, предприета без консулта­
ции и съгласуване с германците, през март 1941 г. е пред пълен
провал. За да избегне унизителното поражение, Дуче моли за
германска помощ, с което Италия от равноправен и ухажван
съюзник постепенно се превръща в най-обикновен германски
сателит.
Разширяването на периметъра на военните действия в Юго­
източна Европа и Близкия изток и неспособността на италиан­
ските армии да гарантират стратегическите интереси на държа­
вите от Оста в района за в бъдеще ще има важно значение за
окончателния германо-италиански военен крах. Хроничната
италианска военна слабост ще превърне защитата на цяла Юж­
на Европа в най-уязвимия елемент от системата на германска­
та континентална отбрана или както Уинстън Чърчил го нари­
ча в своите мемоари "мекото подкоремие на Европа".
Положението на Англия във военнополитическо отношение
след френската капитулация е сериозно, но не е катастрофал­
но. Британия разполага с мощни военни и политически ресур­
си, за да се противопостави на Германия. На първо място то­
ва е военноморският флот, който въпреки интензивните
действия на немските подводници е в състояние да гарантира
най-важните маршрути на търговското корабоплаване и е се­
риозна бариера пред евентуален опит за немско нахлуване на
острова. На 2 септември 1940 г. след териториални концесии
във Вест-Индия Англия получава от САЩ 50 стари минонос-
ци за охрана на крайбрежните води, обстоятелство, илюстри­
ращо все по-голямото ангажиране на САЩ във войната на
страната на съюзниците.

176
 През март 1941 г. в Съединените щати е приет законът
"ленд—лиз" (заем—наем). Законът дава право на президента
да предоставя в "заем или под аренда" военни материали на
страни, отбраната на които е от жизненоважно значение за Съ­
единените щати. За Англия, която е изразходвала почти целия
си валутен резерв, този закон предоставя неизчерпаеми възмож­
ности за продължаване на войната.
През първата половина на 1941 г. Британия разполага все
още с необходимите механизми за политическо влияние в осъ­
ществяването наантигермански дипломатически комбинации и
съюзи, които по преценката на Чърчил и на имперския генера­
лен щаб могат да създадат нов фронт срещу Германия, разпо­
лагащ с около 70 дивизии. Оптимистичната перспектива за ед­
на балканска антанта, включваща Турция, Гърция и
Югославия срещу германско проникване в Югоизточна Евро­
па, не се осъществява, но ангажирането на Вермахта на Балка­
ните през април и май във война с Югославия и Гърция се оказ­
ва фатално за успешното осъществяване на бъдещи германски
военни операции и води до окончателен разрив между Герма-
ния и Русия.
1МГ, - ч Ц Оч г.
ГЕРМАНО-СЪВЕТСКАТА ВОЙНА

1. Подготовка на войната
Пактът Рибентроп —Молотов от 23 август 1939 г. и военна­
та ангажираност на Германия с либералните демокрации съз­
дават изключително благоприятна среда за осъществяването
на изконните хегемонистични стремежи на тоталитарния ре­
жим в болшевишката държава. Като всеки нелегитимен рево­
люционен режим и Сталиновият притежава огромен вътрешен
ресурс, използван за доказване на "универсалната приложи­
мост на системата".
Към средата на 1940 г. Сталин си възвръща голяма част от
териториите, загубени от Русия през периода 1918 —1922 г., и
то с далеч по-нищожни военни усилия и рискове. С присъеди­
няването на териториите на Източна Полша през септември
1939 г. и анексията на прибалтийските държави Литва, Латвия
и Естония през лятото на 1940 г. съветските граници са измес­
тени далеч на запад, с което се подобряват условията за тяхна­
та отбрана. Укрепването на Северния и Югоизточния фланг на
съветската държава с победоносната война срещу Финландия
и откъсването на Бесарабия и Северна Буковина от Румъния

12. 177
 допълнително подобряват позициите на СССР. Опасността от
война в Далечния изток е отстранена с подписания съветско-
японски пакт за неутралитет през април 1941 г.
Решителни промени се извършват и в съветските въоръже­
ни сили. Свирепата чистка през периода 1936—1939 г. погубва
повече полковници и генерали, отколкото последвалата война.
Това обстоятелство безусловно се отразява върху боеспособ­
ността на Червената армия, но не фатално. Във въоръжените
сблъсъци с японците през 1938 —1939 г. във Външна Монголия
съветските съединения показват добри умения за водене на мо­
дерна маневрена война, а командарм първи ранг Г.К.Жуков
изявява за пръв път своя блестящ военен талант. Отлагането
на съветско-германския сблъсък с повече от една година и по­
ловина позволява на Червената армия да рационализира орга­
низацията на своите 300 дивизии и 13 000 танка по германски
образец и на нейните командири да анализират германските
военни успехи на запад.
Решението на Хитлер да нахлуе в Русия идва през юли
1940 г., когато заповядва на фелдмаршал фон Браухич, глав­
нокомандващ сухопътните войски, да разработи план за вой­
на срещу СССР. Фюрерът знае, че между Германия и Русия съ­
ществуват непримирими геополитически противоречия, които
трябва да бъдат решени веднъж завинаги. В чисто доктрина-
лен план още в "Моята борба" той е заявил, че германският
"лебенсраум" (жизнено пространство) може да бъде постигнат
само на Изток, в необятните простори на Украйна и Русия.
В средата на месец ноември се провеждат съветско-герман­
ски преговори на равнище министри на външните работи. В
разговорите съветската делегация ясно демонстрира своя праг­
матизъм, отказвайки да бъде въвлечена в антибританска ком­
бинация, отвеждаща СССР в зони на влияние на юг от Кас­
пийско море и включващи Индия. Ръководителят на съветската
дипломация В.Молотов се интересува преди всичко от Финлан­
дия, Румъния и България, които са в зоната на непосредстве­
ните съветски интереси и обуславят гарантирането безопас­
ността на границите. Резултатите от германо-съветските
преговори през ноември не задоволяват Хитлер и на 18 декем­
ври 1940 г. той утвърждава Директива №21 "операция Барбо-
са". Крайната цел, фиксирана в нея, е чрез мълниеносна война
"да се издигне бариера пред азиатска Русия по главната линия
1 Волга—Архангелск". Оцелелите индустриални райони в Русия
могат да бъдат унищожени по-късно от авиацията, ако е необ­
ходимо". (Съветският съюз отвъд Урал според директивата
става част от Японската империя.)

178
 Преди началото на руската кампания германската домина-
ция в Централна и Югоизточна Европа е абсолютна. За да дър­
жи в зависимост Унгария и Румъния, Германия настоява на
"Виенския арбитраж" от 30 август 1940 г. северната част на
Трансилвания да бъде предадена на Унгария, в която господ­
ства диктаторският режим на Хорти. През ноември 1940 г. Ун­
гария, Румъния и Словакия се присъединяват към Тристранния
пакт, ставайки германски сателити.
На 1 март 1941 г. без особено желание към пакта се присъ­
единява България, а на 25 март Югославия. В последния мо­
мент Югославия прави отчаян опит да се измъкне от германс­
ката орбита. В страната се извършва военен преврат и новият
кабинет на генерал Душан Симович на 5 април 1941 г. подпис­
ва договор за дружба и ненападение с СССР.
Повратът в югославската политика провокира германска
интервенция, която заедно с нахлуването в Гърция ангажира
Вермахта във военни операции на Балканите. Военните дейст­
вия продължават до края на май 1941 г. с превземането на ос­
тров Крит. Немската армия подсигурява тила си, окупирайки
Югославия, Гърция и островния архипелаг, но забавя с пове­
че от месец подготовката на планираната за 15 май операция
"Барбароса". Според престижни военни историци това е една
от причините със стратегически характер за германския краен
неуспех.

II. Начален етап на войната

На 22 юни 1941 г. германската армия нахлува на територи­
ята на СССР. Въпреки постъпилите дотогава информации за
възможно германско нападение, включително и от чуждестран­
ни правителства, по неустановени и до днес причини немците
постигат стратегическа изненада. Голяма част от погранични­
те съветски армейски части са пометени от концентрираните
удари на германските бронетанкови съединения. Около 1500
съветски самолета са унищожени на земята, разстроена е и ця­
лата система на връзки и комуникации за управление на войс­
ките.
По оценка на генерал Халдер (началник на щаба на сухо­
пътните войски на Германия), направена на 21 юни 1941 г., Чер­
вената армия разполага с 213 дивизии против 141 немски ди­
визии. Съветските следвоенни оценки са за 190 напълно
окомплектовани немски дивизии с 5,5 млн. души, 4300 танка и
около 5000 бойни самолета, изправени срещу силите на съвет-

179
 Λ 'Γ γ tk.
*ДЖ:)Р
d
ските западни военни окръзи — 2,9 млн.души, 1470 нови тан­
кове и 1540 самолета от нов тип. Дс V ·Μ
Германците осъществяват настъплението си в три стратеги­
чески направления. Груна армии "Север” под командването на
фон Лееб настъпва от Източна Прусия по посока на Ленинг­
рад със силите на 29 дивизии. Група армии "Център" под ко­
мандването на фон Бок настъпва по направление Минск—Смо-
ленск—Москва. Тя е най-мощната групировка, между 50—75
дивизии на различните етапи, с най-голям брой танкове. Гру-
па армии "Юг" под ръководството на фон Рундацет в състав 42
дивизии нанася удар от района на Люблин в направление Киев.
Хитлер и германските планиращи органи считат, че съвет­
ският военен потенциал е съсредоточен на сравнително неголя­
ма територия в Западна Русия и преди всичко в Украйна и Дон-
бас и двата основни промишлени центъра Москва и Ленинград.
Немското командване е убедено, че руснаците упорито ще от­
браняват Прибалтика, за да не загубят военноморските си ба­
зи в Балтийско море и във Финския залив, което ще ограничи
диапазона на действие на съветския флот. От това следва, че
руските армии трябва да не отстъпват по на изток от рубежа
Двина—Днепър. Отстъпването от тази линия би открило за
противника Донбас и Финския залив.
Тези оценки на немското командване са крайно нереалис­
тични и говорят за пълното непознаване на отбранителните ре­
сурси на болшевишката държава. В различни варианти те се
споделят от британски и американски военни специалисти,
предсказващи, че руската съпротива ще издържи от няколко
седмици до няколко месеца.
Германското настъпление се развива с планираните темпо­
ве до средата на юли 1941 г. Най-успешни са действията на гру­
па армии "Център". В района на Белосток —Минск войските от
тази групировка обкръжават около 30 руски дивизии, а пред­
ните танкови части стигат до подстъпите към Смоленск. На 3
юли началник-щабът на сухопътните войски на Германия гене­
рал Халдер записва в своя дневник: "Като цяло може да се ка­
же, че задачата по разгрома на гръбнака на руските армии на
рубежа Двина—Днепър вече е изпълнена. Няма да бъде преу­
величено, ако кажа, че кампанията против Русия е спечелена в
течение на 14 дни."
В първите три седмици германските войски проникват на
съветска територия в дълбочина от 300—600 км, като окупират
Латвия, Литва, Белорусия, значителна част от Украйна, Мол-
давия и стигат към подстъпите на Ленинград, Киев, Смоленск,
Одеса. Настъпва най-критичният момент в цялата кампания.

180
Окончателната победа на германския Вермахт се очаква в рам­
ките на една седмица. Успехите на немците са ужасяващи, но
противно на всички очаквания руският фронт издържа натис­
ка и съветската отбрана се стабилизира. Германското настъп­
ление на юг е забавено, което поставя в трудно положение прид­
вижването на група армии "Център". Нейните оголени
флангове при Припятските блата стават обект на жестоки кон-
траудари от съветските армии, което разстройва комуникаци­
ите и обезсилва настъпателния й потенциал. На Север все още
мощни руски части преграждат пътя към Ленинград. На 4 ав­
густ се изяснява, че Съветите притежават не 29 танкови диви­
зии, както немците считат в началото на войната, а 50.
Впечатляваща е равносметката на Халдер, който месец по-
късно, след като е констатирал в дневника си, че с руската съп­
ротива е свършено, пише: "...B началото на войната ние счи­
тахме, че противникът разполага с 200 дивизии. Сега ние ги
изчисляваме на 360... и когато ние унищожавахме 10 руски ди­
визии, русите веднага ни противопоставяха нови 10 дивизии."
Към средата на месец юли Ставката на съветското Върхов­
но Главно командване успява да създаде непрекъснат фронт от
Финския залив до Черно море. На Север пътят на войските на
фон Лееб е препречен от Лужката отбранителна линия. Нем­
ците успяват да я преодолеят едва в началото на септември, с
което започва епопеята на Ленинградската обсада, продължи­
ла 900 дни. На Московското направление от 10 юли в продъл­
жение на два месеца се води Смоленското сражение на огром­
на територия от около 650 км по фронта. Фон Бок влиза в
Смоленск, но ударните групировки на група армии "Център"
са фатално омаломощени. Оценявайки значението на смолен­
ското сражение, съветският маршал Василевски пише: "В отб­
ранителните сражения на съветските войски, проведени през ля­
тото й есента на 1941 г., смоленското сражение заема особено
място. То постави началото на провала на "мълниеносната вой­
на" срещу Съветския съюз и накара врага да внесе поправки в
прочутия план "Барбароса".
На Южно направление решаващите събития през втората
половина на юли и първата половина на август се развиват в
района на Киев. За да преодолее мощната съветска отбрана,
Хитлер взема решение да прехвърли Втора танкова армия от
група армии "Център" (от Московско направление) за нанася­
не на удар във фланг на войските от Югозападния фронт, да
обкръжи и унищожи неговите съединения. Това германците ус­
пяват да направят през септември, но активните настъпателни

181
 операции към Москва са прекратени в продължение на два ме­
сеца.
Решението на Хитлер да изпрати бронираните части от гру-
, па армии "Център", въпреки протестите на фон Бок, в помощ
на Рундщет и Лееб и с това да забави настъплението към Мос­
ква е едно от най-критикуваните негови действия в мемоарна-
та и историческата литература за Втората световна война. "Та­
кова направление на мислите — пише Халдер — аз разглеждам
като начало на нашето объркване в момент на най-голямо раз­
витие на нашите операции и отказ да се възползваме от потен­
циалните възможности на нашите войски и механизирани съе­
динения".
"Грешката" на Хитлер е продиктувана от общата германс­
ка неосведоменост за промишлените ресурси на Русия и от же­
ланието му чрез окупацията на Украйна и Донбас да подобри
продоволственото положение в самата Германия. В тази ситу­
ация той разсъждава повече като държавник и политик, откол-
кото като военен лидер. Конфликтът му с генералите се задъл­
бочава през есента на 1941 г., когато разузнавателните органи
информират, че по тяхна преценка Русия е в състояние да про­
дължи съпротивата даже ако тя загуби Москва, Тула, Курск,
Харков и всички ресурси на стомана, желязо и въглища от Юг.
Дори ако тя се лиши от Горкиевския център на авиационната
промишленост и нефтодобива на Баку, положението й не би
било катастрофално, макар и сериозно да се усложни.
След двумесечно прекъсване на 30 септември — 2 октомв­
ри войските от група армии "Център" започват общо и гене­
рално настъпление към Москва (операция "Тайфун"). В цент­
ралния участък на съветско-германския фронт се развиват
ожесточени сражения, слагащи началото на битката за Моск­
ва, която продължава до края на април 1942 г. Тя е главното
събитие през първата година от германо-съветската война.
В битката за Москва се очертават два етапа в зависимост от
осъщественото надмощие на едната или другата воюваща стра­
на. Първият етап обхваща периода от 2 октомври до 5 декем­
ври 1941 г. Той се характеризира със силен първоначален уст­
рем на немските войски, които се придвижват от 200 до 250 км
на руския фронт и при Вязма обкръжават седем руски армии.
Взети са огромен брой пленници. На 18 октомври германски­
те войски влизат в Можайск и Сталин заповядва съветските
правителствени учреждения да бъдат евакуирани в Куйбишев.
От 15 —16 ноември започва второто генерално настъпление
на немците към Москва. Позициите, от които армиите на фон
Бок започват последната и решителна атака, са на 50—60 км

182
 “ч тс V « г х N W

от московските предградия, но тя се оказва неуспешна. Герман­

ските резерви са изчерпани, а температурите падат на 35 граду­
са под нулата. Опитите Москва да бъде овладяна чрез обход
от югозападна и северозападна посока не успяват и на 4 —5 де­
кември германските войски преминават към повсеместна отб­
рана;.*
В края на месец октомври и през целия ноември въпреки
значителните неуспехи съветското Върховно Главно командва­
не успява чрез формиране на нови дивизии и прехвърляне на
такива от Сибир и Далечния изток да създаде мощни ударни
групировки в резерв, които на 6 декември контраатакуват не-
успелите да се укрепят достатъчно немски съединения. От бде*-
кември започва вторият етап на битката за Москва. Хитлерис­
тите претърпяват първото си голямо стратегическо поражение
през Втората световна война. Разгромени са около 30 дивизии
от най-добрите им войски, а целият немски фронт е отхвърлен
от 100 до 250 км на Запад. Разгърналото се през януари 1942 г.
настъпление на Червената армия продължава с по-слаби тем­
пове през цялата пролет, като фронтовете на Московско, Ле­
нинградско и Югозападно направление са стабилизирани.

ВЛИЗАНЕТО НА САЩ ВЪВ ВОЙНАТА. ФОРМИРАНЕТО

НА АНТИНАЦИСТКАТА КОАЛИЦИЯ
Един от най-неизяснените проблеми от историята на Вто­
рата световна война е липсата на съгласуваност във военните
планове между Германия и Япония. Подобна съгласуваност
между Германия и Италия се постига едва от 1941 г., след ка­
то Италия се превръща от съюзник в сателит на Германия.
Като структура на военната си мощ Германия и Япония си
приличат по краткотрайната интензивност на военните си по­
тенциали и почти непреодолимата си ресурсна необезпеченост.
Това налага и при двете държави стремеж политическите цели
да се постигат с краткосрочни военни кампании. От септемв­
ри 1940 г. Германия и Япония са военнополитически съюзни­
ци, разпределили помежду си сферите на влияние, но не коор­
динирали бъдещите си военни стратегии. Традицията е
започната от Хитлер, който информира японското правителс­
тво за германо-съветския пакт само два дена преди неговото
подписване и с това вбесява антисъветските управляващи сре­
ди в Токио. Сключването на Тристранния пакт на 27 септемв­
ри 1940 г. би трябвало да създаде институционни предпостав­

183
ки за преодоляване на бъдещи стратегически недоразумения
между двете държави. Но това не става.
^Хитлер, който отлично знае мъчителната дилема пред япон­
ския експанзионизъм, изборът между "Северната" стратегия за
нападение срещу Русия и "Южната" стратегия срещу старите
империи, не информира японските си съюзници за подготвяна­
та офанзива срещу СССР. Когато започва германо-съветската
война, японският външен министър Йосуке Мацуока, който на
13 април 1941 г. подписва пакт за неутралитет със СССР, приз­
нава: "Аз сключих пакт за неутралитет, защото мислех, че Гер­
мания и Русия няма да воюват. Ако знаех, че ще воюват, няма­
ше да сключвам Договора за неутралитет."
През втората половина на 1941 г. Япония окончателно се
ориентира към "Южната" стратегия. След френската капиту­
лация в Европа колониалният контрол в Индокитай е отсла­
бен и Япония го окупира през лятото на 1941 г. Окупацията за­
дълбочава разрива й с Великобритания и САЩ, които
замразяват японските активи и обявяват ембарго върху търго­
вията с Япония. През октомври 1941 г. кабинетът на умерения
Коное пада и е сформирано правителството начело с генерал
Тодзио. На 5 ноември на императорската конференция е при­
ето окончателно решение за нападение срещу САЩ и Англия.
За да приспят американската бдителност, японците до послед­
ния момент камуфлират преговори с Вашингтон посредством
двамата опитни дипломати Номура и Куросу. Но даже и те не
знаят точните намерения на японските военни щабове. Японс­
кото военно планиране е незавършено и може да предвиди са­
мо събитията през първите три-четири месеца на войната.
Японските военни нямат дългосрочно планиране и се надяват,
че след първите сериозни загуби англо-американците ще са
склонни поне на компромисно примирие.
На 7 декември 1941 г. палубната авиация на японските во­
енноморски сили нанася удар по американската военноморска
база Пърл Харбър на Хавайските острови. Нападението пос­
тига пълна тактическа внезапност, въпреки че американците
разполагат с радиолокационна апаратура на островите, а аме­
риканското разузнаване редовно дешифрира секретните япон­
ски радиограми. От 8 линейни кораба 4 са потопени на малки
дълбочини, а други 4 са сериозно повредени. Около 180 само­
лета от авиацията на базата са унищожени на летищата. Заги­
ват около 4000 американци. Японските загуби са само 29 само­
лета.
Като цяло японската атака не постига сериозни и дългос­
рочни резултати. Американските самолетоносачи, които са в

184
Военните действия в Северна Африка (август 1940 — май 1943 г.)

185
открито море, оцеляват, не са бомбардирани и складовете с го­
риво за флота. Така че военната печалба е слаба срещу поли­
тическия риск вероломно да се нападне най-мощната в стопан­
ско отношение държава в света.
До лятото на 1942 г. Япония успява да поддържа стратеги­
ческата инициатива на тихоокеанския фронт. Превзети са ост­
ровите Уейк и Гуам, принадлежащи на САЩ. Японските войс­
ки дебаркират във Филипините, на 25 декември е взет и
Хонконг. Овладявайки Малая, японските сухопътни съедине­
ния на 15 февруари.1942 г. влизат в Сингапур, най-голямата во­
енноморска база в Далечния изток. Нанасяйки удари по САЩ
и Великобритания, Япония се опитва едновременно с това да
извади Китай от войната. С окупацията на Бирма японците
блокират т.нар. бирмански път, основната пътна артерия за
снабдяване войските на Чан Кай Ши в Югоизточен Китай. На
подстъпите към Австралия в японски ръце попадат островите
Нова Британия, Соломоновите острови и част от Нова Гвинея.
Понасяйки незначителни загуби — около 20 000 души убити,
Япония за половин година овладява територии около 3,8
млн.кв.км с население повече от 150 млн. души.
Японската държава обаче не е в състояние да усвои и най-
вече да задържи тези територии. Разтеглените на хиляди кило­
метри комуникации и стотиците гарнизони по островите разс-
редоточават и обезсилват японската военна мощ. Не е
постигната и глобална координация на германо-японската
стратегия. На 11 декември 1941 г. Германия и Япония подпис­
ват съглашение, допълващо Берлински пакт от 1940 г. В него
трите държави се задължават да водят война срещу САЩ и Ан­
глия и да не сключват примирие или мир с тях без взаимно съг­
ласие.
На 18 януари 1942 г. между страните от фашисткия блок е
сключено военно съглашение, според което 70-ият меридиан
разделя съответните им сфери на действие. Между трите дър­
жави обаче не са създадени институции за коалиционно плани­
ране на военните операции. И когато през юли-август 1942 г.
немците осъществяват най-голямото пространствено разшире­
ние на завзетите територии до подстъпите към Азия, японци­
те, блокирани пред вратите на Индия, са принудени да поемат
в обратна посока.
Влизането на САЩ във войната въпреки "микроскопична­
та” им в началния период армия, решително изменя съотноше­
нието на силите в полза на антинацистката коалиция. Начал­
ното и формиране е поставено с речта на Чърчил от 22 юни
1941 г. и декларацията на Рузвелт от 24 юни, в които те заявя-

186
ват за намеренията на Англия и САЩ да окажат помощ на Съ­
ветския съюз във войната му с Германия. Важна крачка по пъ­
тя на установяване на съюзнически отношения между СССР и
Англия е подписаното на 12 юли 1941 г. англо-съветско съгла­
шение за съвместни действия във войната против Германия.
Съглашението задължава двете страни да си оказват взаимна
помощ и поддръжка във войната против Германия, а също да
не водят преговори и да не сключват примирие или мирен до­
говор без взаимно съгласие.
Затормозяващ фактор в процеса на формиране на коалици­
ята и оказването на действена помощ на СССР е англосаксон­
ската мнителност по отношение боеспособността на Червена­
та армия и отбранителните възможности на съветската
държава. Прогнозите за продължителността на германо-съвет-
ската война варират от няколко седмици до няколко месеца. В
случая военните се оказват по-големи песимисти, отколкото ци­
вилните политици.
След посещението на съветника на президента Рузвелт, Ха­
ри Хопкинс в Москва възгледите на официален Вашингтон за
боеспособността на СССР коренно се променят. На 2 август
1941 г. правителството на САЩ заявява за своето решение да
окаже икономическо съдействие с цел укрепване на СССР в не­
говата борба срещу агресията. С Англия СССР подписва съг­
лашение на 19 август за "товарооборота и кредита” и получа­
ва заем от 10 млн. фунта стерлинги. През юли 1941 г. съветското
правителство сключва с емигрантските правителства на Чехос­
ловакия и Полша съглашение за оказване на взаимна помощ и
поддръжка във войната против Германия.
Моралните цели, преследвани от САЩ и Англия във вой­
ната, са формулирани в т.нар. Атлантическа харта, подписана
от Чърчил и Рузвелт през август 1941 г. Този документ, имащ
пропагандния характер на освободителен манифест, провъзг­
ласява необходимостта от унищожаването на нацистката тира­
ния, разоръжаването на агресорите и уважение към правото на
всички народи да избират суверенно формите на управление,
отказ от териториални претенции и създаване на реални въз­
можности за търговия и икономическо сътрудничество между
всички страни. На 24 септември 1941 г. на Междусъюзническа­
та конференция в Лондон съветското правителство изразява
съгласие с основните принципи на Атлантическата харта.
Най-спешната задача на страните от антихитлеристката ко­
алиция през 1941 г. е извършване на тотална мобилизация на
всички ресурси на съюзените страни и поддържане функциони­
рането на Източния фронт. На първата Московска конферен-

187
ция, състояла се от 29 септември до 1 октомври 1941 г., е под­
писано съглашение за англо-американските доставки на въоръ­
жени и стратегически материали за Съветския съюз в близките
девет месеца. Военноикономическото сътрудничество е про­
дължено с разпространяването на 7 ноември от правителство­
то на САЩ на закона "ленд—лиз" и върху СССР. На Съветс­
кия съюз е предоставен безлихвен кредит от 1 милиард долара.
Окончателната договорна институционализация на анти-
хитлеристката коалиция през 1942 г. е осъществена с подписва­
нето от 26 държави на Вашингтонската декларация на обеди­
нените народи (1 януари 1942 г.) и съюзническите договори
между СССР и Великобритания от 26 май и между СССР и
САЩ от 11 юни 1942 г. Според клаузите на англо-съветския до­
говор двете държави се задължават да си оказват военна и дру­
га помощ и поддръжка във войната против Германия и съюз­
ниците й в Европа. Англия и СССР поемат ангажименти да не
встъпват в преговори с което и да е правителство на Германия,
което не се е отказало от агресивни намерения, и за водене пре­
говори с Германия за примирие или мирен договор освен по
взаимно съгласие. Поети са задължения двете договарящи се
държави да не влизат в никакви съюзи и коалиции, насочени
една срещу друга, както и да осъщестяват следвоенно сътруд­
ничество.
В съветско-американското споразумение от 11 юни 1942 г.
са фиксирани принципите на взаимната помощ между СССР и
САЩ. Те се базират на основата на взаимността и закона за
"ленд-лиз", който САЩ разпростира върху СССР. След завър­
шването на войната Съветският съюз трябва да върне "онези
от получените материали, които не се оказват унищожени, за­
губени или употребени". (Неспазването след войната на тази
уговорка е една от причините за влошаване на съветско-амери­
канските отношения.)
пс Р\* 0 - TbV^Mftf -yit'.Wte>r.
СТРАТЕГИЧЕСКОТО РАВНОВЕСИЕ ПРЕЗ 1942 г.
СТАЛИНГРАД И ЕЛ-АЛАМЕЙН
Съветското зимно настъпление, започнало на 6 декември
1941 г., завършва през април 1942 г. На 5 април 1942 г. Хитлер
подписва Директива № 41, в която се посочва като основна цел
окончателното унищожаване на останалия отбранителен по­
тенциал на Съветите и лишаването им от най-важните военно-
икономически центрове. През лятото на 1942 г. германското
Върховно командване съсредоточава на съветско-германския

188
фронт около 250 дивизии, в това число армейски формирова­
ния от Румъния, Италия, Унгария и Финландия. Лятното нас­
тъпление започва на 28 юни 1942 г. и си поставя за задача да
"разгроми противника на десния бряг на Дон и с това да обез­
печи овладяването на кавказкия нефтодобив и проходите през
кавказките гори".
Немското настъпление на Юг, предшествано от неуспешна­
та руска атака при Харков, по мащаби изненадва съветското
правителство и военното ръководство. Постигнатата изненада
позволява на нацистите да си осигурят стратегическо преиму­
щество и през лятото на 1942 г. да окупират Крим, източната
част на Украйна, целия Донбас и форсирайки Дон, да достиг­
нат планинските райони на Северен Кавказ. Окупирани са ог­
ромни територии с население от около 80 млн. души.
За конкретизиране на целите и за по-доброто управление на
войските през месец юли група армии "Юг", чиито съединения
трябва да настъпят на две стратегически направления — кав­
казкото и сталинградското, е разделена на две групи армии —
"А" и "Б" под командването на фелдмаршалите фон Лист и
фон Бок. (От 13 юли група армии "Б" се командва от генерал
Вайс.) През месеците септември и октомври на сталинградско­
то направление се водят кървави боеве, в които настъпателният
устрем на немските армии постепенно е омаломощен. Съветс­
кото командване създава значителен резерв за провеждането
на настъпателна операция.
Промяната в съотношението на силите на сталинградското
направление до голяма степен е следствие от възродения съвет­
ски военноикономически потенциал и огромните организатор­
ски способности на болшевишката държава. Докато в начало­
то на 1942 г. военното производство на СССР все още отстъпва
на военното производство на Германия, през второто полуго­
дие в Съветския съюз са произведени повече основни видове
военна техника, отколкото в Германия. Като към този дисба-
ланс се прибави и американо-английската военна помощ, коя­
то поради унищожаването на конвоя РК 17 през лятото на
1942 г. намалява по Северния морски път, предпоставките за
съветския триумф при Сталинград стават очевидни.
На 19—20 ноември 1942 г. на сталинградското направление
руснаците със силите на три фронта провеждат класическа опе­
рация "клещи" и обкръжават около 250 000 немска групиров­
ка (цялата шеста армия и части от четвърта танкова армия). В
хода на операцията са разгромени две румънски и една итали­
анска армии. Въпреки драматичните усилия на фелдмаршал
Майнщайн да деблокира войските на фон Паулус от "сталин-

189
градския котел", неговите танкови съединения са спрени и от­
хвърлени. На 30 януари 1943 г. командващият шеста армия се
предава в плен, а два дни по-късно престават да съществуват и
последните огнища на германска съпротива.
По съветски данни в хода на битката при Сталинград са раз­
громени или напълно унищожени около 32 германски дивизии,
2000 танка и 3000 самолета. Окончателно губят своята боеспо­
собност и са изпратени на второстепенни участъци от фронта
и армейските контингенти на германските сателити. Сталинг-
радската битка предизвиква първите сериозни кризисни явле­
ния в политическите режими на Италия и Румъния.
Катастрофалният немски провал на Волга предизвиква ве­
рига от по-малки военни неуспехи, като оттеглянето на група
армии "А" от Северен Кавказ и пробива на хомогенната гер­
манска блокада на Ленинград. Въпреки че месец и половина
по-късно Вермахтът взема частичен реванш за Сталинград в
сражението при Харков, немската "южна" стратегия на Източ­
ния фронт търпи пълен крах.
В края на 1942 г. нарушаването на стратегическото равно­
весие по фронтовете в полза на съюзниците от антихитлерист-
ката коалиция е очевидно. На Първата Вашингтонска конфе­
ренция (декември 1941 —януари 1942 г.) с участието на Рузвелт
и Чърчил са формулирани принципите на коалиционната анг­
ло-американска стратегия (Голямата стратегия) във Втората
световна война. Най-важният от тях, е че "Германия е главният
противник и нейният разгром се явява ключ към победата". В
пункт трети от приетия стратегически план се посочва: "По на­
ше общо мнение най-важният принцип от англо-американска­
та стратегия се състои в това, че от операциите срещу Герма-
ния трябва да се отклоняват само такъв минимум сили, който
е необходим за обезпечаването на жизненоважните интереси на
другите военни театри."
В решенията на конференцията за 1942 г. се предвижда от­
слабването на съпротивителните сили на Германия да стане
чрез бомбардировки, блокада, снабдяване на руските армии с
всички възможни военни средства, поддръжка на съпротиви­
телните движения в окупираните страни. В пункт 16 Средизем-
номорието, Балканите и Западна Европа се посочват като евен­
туални райони за нахлуване в Европа, "така че тези операции
да се явяват прелюдия към решаващия щурм срещу Германия".
Принципът "най-напред Германия", приет на Вашингтонс­
ката конференция, не уеднаквява в достатъчна степен нацио­
налните военни стратегии на САЩ, Англия и СССР. Пробле­
мът не е в приоритетните цели, а в начина на достигането им.

190
Съветското ръководство още през юли 1941 г. изразява стано­
вище, че откриването на ефективен втори фронт срещу Герма­
ния ще бъде ключов елемент в отношенията между съюзници­
те. Съветското правителство настоява такъв фронт да бъде
открит във ФрЙШуиу. ....... —«
Проблемът за втория фронт е поставен отново на дневен
ред през пролетта на 1942 г. с оглед на очакваното лятно гер­
манско настъпление на руския фронт. През май —юни 1942 г.
съветският външен министър Молотов посещава Англия и
САЩ, където води преговори за откриване на втори фронт. Ако
от Великобритания той не получава никакви конкретни увере­
ния, то в САЩ е постигната "пълна договореност по отноше­
ние на неотложните задачи за създаването на втори фронт".
Най-възторжено посрещат това споразумение американските
генерали и техният началник-щаб генерал Дж.Маршал.
В системата на англо-американското военно планиране до
средата на 1943 г. превес има английската страна. Въпреки че
в Обединения комитет на началник-щабовете доминират аме­
риканските стратегически гледища, през 1942 г. Чърчил убеж­
дава Рузвелт, че вместо откриване на втори фронт в Европа е
целесъобразно да се проведе операция по дебаркиране на съ­
юзническите войски в Северна Африка. Стратегическият сми­
съл на операцията е изтласкването на германо-италианските
войски от африканския контингент и установяване на пълен съ­
юзнически контрол на корабоплаването в Средиземно море.
По-далеченият прицел на "средиземноморската стратегия" (на­
речена още "стратегия на периферните непреки действия") е да
се създадат плацдарми за съюзнически десанти в Южна Евро­
па. Според Уинстън Чърчил този регион е най-уязвимият пункт
в немската континентална отбрана ("мекото подкоремие на Ев­
ропа").
През пролетта и лятото на 1942 г. на североафриканския
фронт армиите на Оста са в настъпление. Три немски и седем
италиански дивизии изтласкват английските войски от Кире-
найка, превземат стратегическата база Тобрук и достигат анг­
лийския отбранителен рубеж при Ел-Аламейн (на 100 км за­
падно от Александрия). Създадени са условия за нахлуване на
германските войски в Средния изток, където има слаби анг­
лийски съединения, неспособни за продължителна отбрана.
Създава се и потенциална заплаха за сигурността на иракски­
те петролни полета и комуникациите през Суец.
Английското правителство и лично Чърчил, които са обект
на сериозни критики в собствената си страна, вземат спешни
мерки за стабилизиране на фронта. На връщане от посещени­

191
ето си в Москва (август 1942 г.), където успява да омекоти рус­
кото раздразнение от отлагането на втория фронт, британският
премиер спира в Кайро. Резултатът от неговата визита е цялос­
тната структурна и кадрова реорганизация на британското ко­
мандване в Близкия и Средния изток. За главнокомандващ ан­
глийските сили е назначен фелдмаршал Александър, а на
най-боеспособното английско съединение — осма армия — ге­
нерал-лейтенант Монтгомери.
След прекъсване на комуникациите на итало-германските
войски в Средиземно море и натрупване на огромни резерви,
на 23 октомври 1942 г. войските на Монтгомери тръгват в ата­
ка. Съотношението на силите е 4:1 в полза на англичаните.
Преследвайки итало-германските войски, осма английска ар­
мия превзема Киренайка и Триполитания. През февруари
1943 г. английските войски излизат на либийско-туниската гра­
ница. ,1Чо'. ·
Едновременно с настъплението в Египет и Либия е предп­
рието и стоварване на американски и английски войски във
френска Северна Африка (операция "Торч" — Факел). На 8 но­
ември 1942 г. съюзниците в състав 6 американски и една анг­
лийска дивизия, под общото командване на генерал Айзенха-
уер превземат градовете Алжир, Оран и Казабланка. Френските
войски оказват само символична съпротива. Придвижвайки се
безпрепятствено през територията на Мароко и Алжир, амери-
кано-английските войски навлизат в Тунис.
С прехвърлени по въздуха войски германците набързо ор­
ганизират отбраната на Тунис и успяват през февруари 1943 г.
да нанесат поражение на американските танкови съединения в
прохода Касерин. Съюзниците обаче имат огромно превъзход­
ство в жива сила и техника. На 20 март 1943 г. англо-американ-
ците започват общо настъпление от изток и запад. Немците се
сражават отчаяно в кръгова отбрана, но съпротивата им е сък­
рушена. През май съюзниците влизат в Тунис и Бизерта и при­
емат капитулацията на 250 000 италиано-германски войници.
С разгрома на силите на Оста в Северна Африка, Средизем­
но море отново става открито за съюзническото корабоплава­
не, Италия се оказва на границата на капитулацията, френски­
те войски заемат своето място до старите си съюзници и цялото
окупирано от немците крайбрежие на Южна Европа от френ­
ския Юг до Гърция е поставено под угрозата от съюзническо
нахлуване.
На англо-американската конференция в Казабланка (януа­
ри 1943 г.) и Вашингтон (май 1943 г.) планът за африканско-
средиземноморски операции, утвърден през лятото на 1942 г.,

192
е потвърден и коригиран (разширен) с решение за дебаркиране
на съюзническите войски в Сицилия. В отговор на нееднократ­
ните съветски запитвания Чърчил уверява, че вторият фронт ще
бъде открит през август 1943 г. Британската средиземноморс­
ка стратегия е в пълен ход, близко до достигането на полити­
ческите цели, заради които е планирана.

КУРСКАТА БИТКА И ОКОНЧАТЕЛНИЯТ КРАХ

НА ГЕРМАНСКАТА НАСТЪПАТЕЛНА СТРАТЕГИЯ НА
ИЗТОЧНИЯ ФРОНТ. КАПИТУЛАЦИЯТА НА ИТАЛИЯ
В края на 1942 г. и началото на 1943 г. съюзниците от анти-
нацистката коалиция осъществяват коренния прелом във Вто­
рата световна война. На Източния фронт немските войски са
изтласкани на позициите, откъдето започват лятното си нас­
тъпление през 1942 г. В Северна Африка германският експеди­
ционен корпус се отбранява безнадеждно на линията "Марет",
а успехът на "стратегията на възпиране" в Далечния изток се
ознаменува с решаващите победи срещу японският флот при
островМидуей (3 —бюни 1942 г.) и Гуадалканал (декември 1942
— януари 1943 г.). През лятото на 1942 г. английското и аме­
риканското разузнаване са на мнение, че японският офанзивен
потенциал е изчерпан и едва ли може да се очаква разширение
на японските завоевания в каквато и да е посока.
Крупните военни неуспехи на нацистка Германия и нейни­
те сателити предизвикват първите симптоми на политическа де-
зинтеграция във фашисткия блок. Вирусът на съмнението в
крайната победа разколебава в най-голяма степен увереността
на италианския военен и политически елит. Кралският двор,
Ватиканът, дипломатическият корпус и голяма част от итали­
анския генералитет са факторите, органично деструктуриращи
вътрешната стабилност на режима на Мусолини. Самият Ду-
че е отчаян и през месец април настоява пред Хитлер за про­
мяна на акцента във войната — от Източния фронт на Среди­
земноморския военен театър.
След поражението в Тунис през май 1943 г. и пленяването
на около 150 000 италиански войници започва бърз процес на
разложение в италианските въоръжени сили. Най-силно са за­
сегнати щабовете на войските и висшият офицерски състав,
който вижда в монархическата институция и краля необходи­
мия авторитет за запазване суверенитета на държавата и
сключването на спасително примирие. През пролетта и лятото

13.
193
на 1943 г: почти всички съюзници на Германия установяват кон­
фиденциални дипломатически контакти със съюзниците, из­
ползвайки като аргумент антисъветските си ориентации и опас­
ността от комунизация на собствените си страни.
За да се гарантират отбранителните интереси на нацистка
Германия, ОКВ (Върховното главно командване на Вермахта)
планира в случай на внезапно излизане на Италия от войната
две операции "Аларик" и "Константин". Те предполагат прех­
върлянето от Източния фронт на 6—7 моторизирани дивизии
и създаването на отбранителна линия в Северна Италия. Ваку­
умът от евентуално изтегляне на италиански войски от Балка­
ните трябва да се запълни с прехвърлянето на допълнителен
брой немски дивизии и с реорганизирането на немската отбра­
на в региона. До месец юли Балканите са считани от немците
като най-вероятен обект на англо-американските десанти и тук
са дислоцирани около 15 немски дивизии, обединени в две гру­
пи армии, група армии "Ф" с щаб в Белград и група армии "Е",
дислоцирана в Гърция.
На 5 юли 1943 г. започва немското лятно настъпление (опе­
рация "Цитадела") в централния участък на Източния фронт.
Операция "Цитадела" е разработена през месец март и е пла­
нирана за първите дни на месец май. Нейната задача е чрез нас­
тъпление и две срещуположни посоки, от Белгород на Север и
от Орел на Юг, да се обкръжи и унищожи централната групи­
ровка съветски войски. Целите, които трябва да постигне опе­
рацията, са значително по-ограничени от представените в рус­
ката военна литература. От немска гледна точка те се свеждат
до изтласкването на руснаците от "стартовата площадка" за
настъпление в Украйна и съкращаване линията на фронта, ка­
то се даде възможност на ОКВ да използва ефективно малоб­
ройните си резерви. Операцията преследва и политически це­
ли, свързани с преодоляване разпадането на фашисткия блок.
Немското настъпление на Изток е отложено с два месеца
поради създаването на свръхмощна танкова групировка от пос­
тъпващите направо от конвейера тежки немски танкове (Т-4
"Кралски тигър", "Пантера", самоходни оръдия "Фердинанд").
За провеждане на операцията на този участък от фронта са със­
редоточени от немска страна около 50 дивизии (900 000 души),
1800 самолета и 2000 танка.
Германската офанзива се развива успешно само през пър­
вата седмица от началото на сраженията. На втория ден от на­
чалото на операцията фелдмаршал Майнщайн информира
Хитлер, че неговите войски са проникнали на 9 —10 мили в от­
браната на противника. На 11 юли руснаците нанасят удар по

194
 Линия фронта к концу 1943 f
Линия фронта к концу 1944 г.
Решающее наступление советских войск.
Завершение разгрома фашистской Герма­
нии I.1944-V.1945 гг.
^ Действия Наропно-освободительнь 1х армий
Югославии и Албании
Военните действия в Европа (1944—1945 )
Откритие второго фронта. Продвиженке
ВОйск союзников в 1944-1945 гг.
Рубсж, достигнутмй войсками союзников
К концу 1944 г.
Окруженние и разгромлениьге группи.
ровки иемецко-фашистских войск
230 460 к
___J__
северната група немски войски в района на Орел и спират прид­
вижването им на Юг. На среща с фелдмаршалите фон Майн-
щайн и фон Клюге от 13 юли Хитлер им обявява своето реше­
ние за спиране на настъплението.
В мемоарите си Майнщайн констатира, че конкретната при­
чина за спирането на настъплението е дебаркирането на англо-
американските войски в Сицилия на 10 юли 1943 г. Немското
колебание позволява на Червената армия да атакува от двете
страни "Курската дъга" и да изтласка немците от Орел и Бел-
город, а на 23 август и от Харков. Германските ударни групи­
ровки са омаломощени и не са в състояние да устоят на руския
натиск. През октомври—ноември Съветската армия освобож­
дава Донбас, Левобрежна Украйна, форсира Днепър и на 6 но­
ември 1943 г. влиза в Киев. По време на лятно-есенното нас­
тъпление на Червената армия от 1943 г. Вермахтът и неговите
съюзници са изтласкани 350 км на запад. Германия губи окон­
чателно стратегическата инициатива, като поставя източноп-
руските си провинции под угрозата на непосредствено съветс­
ко нахлуване.
През пролетта и лятото на 1943 г. на средиземноморския
военен театър военните действия се развиват категорично в пол­
за на съюзниците. През месец юни капитулира италианския гар­
низон на остров Пантелария. На 10 юли англо-американците
извършват успешен десант на о. Сицилия. За два дни са стова­
рени 80 000 човека, 7000 автомашини, 300 танка и 900 оръдия.
Германските войници се сражават доблестно, но италианците
се предават масово и без бой. Парализата и разложението в
средите на италианските военни ръководители налагат немци­
те постепенно да поемат в свои ръце отбраната на острова, а
по-късно и на континентална Италия. В меморандум до Мусо­
лини началникът на италианския генерален щаб Амброзио нед­
вусмислено загатва за необходимостта "висшата политическа
власт да избави страната от продължителния ужас и разруше­
ния и да прекрати борбата сега".
На 19 юли 1943 г. германският и италианският диктатори се
срещат във Фелтре — Северна Италия. Съвещанието във Фел-
тре е последната възможност за Мусолини да спаси себе си, по­
емайки инициативата за излизането на Италия от войната. Ду-
че я проиграва, с което дава ход на заговора, насочен срещу
собственото му политическо оцеляване. На 24 юли вечерта по
инициатива на Дино Гранди се свиква Големия фашистки съ­
вет. След деветчасово заседание с 19 срещу 7 гласа е приета ре­
золюция, призоваваща краля да поеме цялата власт в страна­
та. На следващия ден Мусолини е сменен от поста премиер-

196
 министър и е арестуван. Новото правителство се оглавява от
изпадналия в немилост при режима на Дуне маршал Пиетро
Бадолио.
След няколко успешни тура на конфиденциална диплома­
ция на 3 септември правителството на Бадолио подписва съг­
лашение за примирие със западните съюзници (събитието е опо­
вестено по радиото седем дена по-късно). Същия ден
англо-американските войски дебаркират в Реджо ди Калабрия
(Южна Италия). Създаден е нов фронт в континентална Евро­
па, допълнен на 9 септември с десанта на 8 съюзнически диви­
зии в залива Салерно.
Германското командване в Италия не разполага с достатъч­
но войски за създаване на непрекъснат фронт и провежда так­
тиката на "гъвкавата отбрана". Блестящите умения на немския
командващ в Италия фелдмаршал Кесерлинг (наречен Уелин­
гтън на XX век) съдействат за слабото напредване на съюзни­
ците на италианския военен театър. Военните действия в Ита­
лия продължават 20 месеца — от 3 септември 1943 до 20 май
1945 г. Рим пада на 4 юни 1944 г. — два дена преди съюзници­
те да дебаркират в Нормандия. При капитулацията на Герма­
ния дивизиите на пета американска и осма английска армии
достигат до долината на река По и превалите на Бренерския
проход. По оценката на американския военен историк М.Мет-
лов "операциите в Италия бяха най-досадната и трудна воен­
на кампания за цялата война".
» \чА У ф Ц Ч »**·# , — С5№* ^
КОАЛИЦИОННАТА СТРАТЕГИЯ, ВТОРИЯТ ФРОНТ
И БАЛКАНСКИТЕ ПРОЕКТИ НА УИНСТЪН ЧЪРЧИ Л
ПРЕЗ 1943 г.
През лятото на 1943 г. човешките ресурси и промишленото
производство на Англия са напълно мобилизирани. Съедине­
ните щати също завършват мобилизацията на своите ресурси.
Това води до изравняване тежестта на двата съюзника в пла­
нирането на военните операции срещу Германия. Ако до сре­
дата на 1943 г. английското политическо и военно ръководст­
во доминира в коалиционното планиране и осъществява т.нар.
Средиземноморска стратегия, в следващия период американ­
ците се налагат в коалиционната стратегия, като в края на вой­
ната доминацията им е абсолютна.
С капитулацията на Италия, установяването на контрол
върху италианския флот и окупацията на Сардиния и Сицилия,

197

■■
САЩ и Великобритания изпълняват главните си стратегически
задачи в Средиземноморския басейн. Средиземноморската
стратегия достига максимума на военните и политически цели,
поради които е планирана. Свръхмаксимализацията в предназ­
начението на средиземноморския военен театър фокусира най-
значимите противоречия в англо-американския военен съюз
през Втората световна война и представлява незрим израз на
противоборството на двата метода за възпиране на съветския
хегемонизъм. Първият — британският, целящ изграждането на
защитен санитарен кордон от държавите на Източна и Цент­
рална Европа около СССР, стимулиран от условията на ефек­
тивно англо-американско нахлуване на Балканите, и вторият
— американски — на масирано трансатлантическо настанява­
не в Западна Европа и азиатско-тихоокеанския басейн и моби­
лизиране ресурсите им срещу съветското могъщество.
Големият завой в осъществяването на англо-американска­
та стратегия във войната с Германия се осъществява на конфе­
ренцията в Квебек "Квадрант" през август 1943 г. В Квебек аме­
риканските представители категорично се застъпват за стра­
тегическата постановка, според която, след като в хода на вой­
ната е настъпил поврат и тя навлиза в решителната си фаза, от­
лагане на откриването на втори фронт за неопределено време е
вече невъзможно. Решенията на конференцията са симптома­
тични. Те показват, че е дошъл моментът, в който американс­
кото политическо ръководство и Комитетът на началник-ща­
бовете имат еднакво разбиране за неотложната необходимост
от откриване на втори фронт Западна Европа.
През лятото на 1943 г. постигнатото симетрично баланси­
ране на тежестта на политическото и военното институционни
равнища в стратегията правят американците изключително не-
отстъпчиви и чувствителни по отношение на всеки опит за раз­
ширяване обхвата на военните действия в Средиземноморието,
тълкувани от тях като стремеж за проваляне на усилията по
форсирането на Ламанш. Това е и причината за охладняване
на отношенията между западните съюзници, когато през месец
септември Чърчил в едностранен порядък предприема дейст­
вия в района на гръцкия архипелаг, заповядвайки да бъдат оку­
пирани островите Кос и Лерос. Рузвелт и Маршал считат то­
ва начинание за преднамерен саботаж по отношение на
"Овърлорд" и отказват необходимата американска помощ.
Както пише Робърт Шърууд, "това неочаквано поражение бе
потресаващо и унизително в момент, когато ни се струваше, че
германците са изгубили всички възможности да вземат където
и да било инициативата в свои ръце".

198
 Месеците, отделящи конференцията в Квебек от срещата на
"тримата големи" в Техеран (ноември—декември 1943 г.), се
оказват период, недостатъчен за преодоляване на разногласи­
ята между САЩ и Англия по въпросите за стратегията. Изхож­
дайки от опита на войната в Италия, американското ръковод­
ство се обявява рязко против всички военни инициативи на
средиземноморския театър, поглъщащи войски и ресурси във
вреда на операция "Овърлорд". В средите на американските
висши военни нарастват настроенията в полза на намаляване
на значението на самия италиански фронт и превръщането му
във второстепенен. От есента на 1943 г. постепенно, но мето­
дично и целенасочено най-боеспособните дивизии и съедине­
ния се прехвърлят в Англия за участие в десанта в Нормандия.
Изсмукването на войски от Средиземноморието и Италия
фактически елиминира потенциалните възможности и шансове
за някакви, макар и ограничени по размери действия за разши­
ряване на периметъра на средиземноморската стратегия и на
Балканите. Чърчил в писмо до американския президент обос­
новава тези възможности по следния начин: "Аз се придържам
към мнението, че Италианският и Балканският полуострови са
свързани помежду си и че в действителност това е един и същ
военен театър, на който трябва да действуваме". Отговорът на
Рузвелт е лаконичен и студен: "Моето мнение, е че никакво раз­
пръскване на хора и ресурси не трябва да попречи на провеж­
дането на "Овърлорд" така, както това бе планирано. Амери­
канските началник-щабове са съгласни с мен по този въпрос."
"Балканският вариант" (по-точно е балканските проекти) на
Уинстън Чърчил се свежда до опит за разпростиране действи­
ята на въоръжените сили на западните съюзници или пък само
на Великобритания в района на Балканите. В последния си ва­
риант тези проекти предвиждат след достигане на англо-аме­
риканските войски от италианския фронт до "линията Пиза—
Римини" (северно от Рим), част от тях чрез деснофлангово
движение да бъдат насочени по посока на Истрия — Люблян-
ския проход и Виена. Подобна постановка на въпроса за "бал­
канските проекти" не означава, че те непременно са алтернати­
ва на "Овърлорд". В представите на Чърчил военните действия
на Балканите и десантът в Нормандия не са несъвместими. Нап­
ротив, те се допълват взаимно, тъй като проникването на Бал­
каните ще ангажира големи контингенти немски войски, но мо­
гат да забави "Овърлорд" с "един-два месеца".
Оценявайки правилно ограничените сили на съюзниците в
Източното Средиземноморие, британският премиер свързва
възможното откриване на фронт на Балканите с влизането на

199
Турция във войната. Но и в това отношение английската пози­
ция не е напълно последователна, защото е съобразена с нас­
тъплението през Ламанша. На Московската конференция на
министрите на външните работи през октомври 1943 г. английс­
кият министър на външните работи Антъни Идън се дезинте-
ресира от съветското предложение да се разисква "турското
участие" в рамките на стратегическите предначертания. В Техе­
ран обещаната на Турция от английския министър-председа­
тел помощ от 1—2 дивизии и 25 ескадрили авиация, в случай
че бъде нападната, е по-скоро акт на дипломатическа куртоа-
зия, отколкото реален ангажимент, надеждно осигуряващ
включването й във войната срещу държавите от Оста.
През декември 1943 г. Уинстън Чърчил се среща с турския
президент Исмет Иньоню. Настоявайки за влизането на Тур­
ция във войната на страната на съюзниците до февруари
1944 г. британският премиер в същото време не обещава никак­
ва значителна военна и икономическа помощ поради открива­
нето през пролетта на 1944 г. на втори фронт във Франция.
Турция влиза във войната срещу Германия през пролетта на
1945 г., с което и турският вариант на "балканските проекти"
остава нереализиран.
Идеята за военно проникване на Балканите чрез една про­
междутъчна военна операция от Северна Италия също не се
осъществява. Съюзниците влизат в Рим едва на 4 юли 1944 г.,
т.е. два дена преди нахлуването в Нормандия. Естествено е, че
при такова забавяне не може и да се мисли вече за деснофлан-
гови удар откъм Истрия при условие, че основното стратеги­
ческо настъпление на съюзниците срещу Германия е вече започ­
нато.
Налага се констатацията за успоредността в плановете и
действията на Уинстън Чърчил между операция "Овърлорд" и
"балканските проекти" при подчинена роля на последните. То­
ва своеобразие на английската военновременна стратегия пос­
тавя под съмнение правомерността на широко употребявания
термин англо-американска коалиционна стратегия, що се отна­
ся до Балканите. Американците се интересуват слабо от този
геополитически регион (поне до 1947 г.) и признават тук доми­
ниращото влияние на СССР и Великобритания. Разминаване­
то по време на английските и американските геостратегически
предпочитания по отношение на Балканите е една от предпос­
тавките за липсата на сериозно западно военнополитическо
присъствие в този регион.

200
ТЕХЕРАНСКАТА КОНФЕРЕНЦИЯ И ОКОНЧАТЕЛНОТО
РЕШАВАНЕ НА ПРОБЛЕМА ЗА ВТОРИЯ ФРОНТ
В ЕВРОПА
Военнополитическата обстановка през втората половина на
1943 г. налага координиране на съюзническата стратегия на
най-високо равнище. На Московската и Техеранската конфе­
ренции акцентът на преговорите е поставен върху проблема за
втория фронт, като разискванията по политически въпроси ми­
нават на втори план.
От 19 до 30 октомври 1943 г. в Москва се провежда конфе­
ренция на министрите на външните работи на СССР, САЩ и
Великобритания (Вячеслав Молотов, Кордъл Хъл и Антъни
Идън). Съветската делегация на конференцията настоява пре­
имуществено да се разгледат мероприятията по съкращаване
сроковете на войната против Германия и нейните сателити в
Европа. Не приемайки твърди задължения по датата на откри­
ването на втори фронт в Европа, представителите на Великоб­
ритания и САЩ се съгласяват в комюникето на конференция­
та да се отбележи, че трите правителства считат за "своя първа
цел ускоряване края на войната". На конференцията се пости­
га договореност за съгласуване на политиката на трите държа­
ви в Италия чрез контролния механизъм на т. нар. Консулта­
тивен съвет. Решава се и създаването на Европейска
консултативна комисия от представители на САЩ, Англия и
СССР. Нейната задача е да разработва предложения до трите
правителства на основата на изучаване на европейските въпро­
си, свързани с ускоряване края на войната и в частност опре­
деляне условията за капитулацията на Германия.
Конференцията стига до извода за необходимостта от съз­
даването на международна организация за поддържането на
всеобщия мир и безопасност в следвоенния период. В деклара­
цията за Австрия се казва, че трите държави считат за недейс­
твително насилственото присъединяване на Австрия към Гер­
мания и желаят да я видят като свободна и независима
държава.
Московската конференция на министрите на външните ра­
боти на САЩ, Англия и СССР подготвя първата среща на "три­
мата големи" в Техеран. На нея за пръв път се очертава мак-
рорамката на съгласуваните военнополитически интереси на
съюзническите държави, необходими за ефективното функцио­
ниране на антихитлеристката коалиция.

201
 В периода на непосредствената подготовка на Техеранска­
та конференция от 22 до 26 ноември 1943 г. се провежда среща
на Чърчил с Рузвелт в Кайро. На Каирската конференция ан­
гличани и американци не стигат до единно мнение за операция
"Овърлорд" и връзката й с военните действия в Средиземно
море. Коментирайки разногласията, възникнали между съюз­
ниците в Кайро, американският историк Търнър пише, че Чър­
чил "разглежда предварителната среща в Кайро като възмож­
ност за координиране на бъдещата стратегия с оглед достигане
на съгласие със своя съюзник Рузвелт преди срещата със Ста­
лин".
На конференцията в Техеран (носеща кодовото название
"Еврика") въпросът за втория фронт придобива изключително
значение и още на първото пленарно заседание се превръща в
обект на най-сериозни разисквания. Дискусията по него откри­
ва президентът Рузвелт. Той информира, че на проведената през
август 1943 г. англо-американска среща в Квебек е взето реше­
ние за нахлуването на съюзническите войски във Франция око­
ло 1 май 1944 г. Но американският президент прави уговорка­
та, че ако САЩ и Англия предприемат големи десантни
операции в Средиземно море, нахлуването във Франция веро­
ятно ще се наложи да бъде отложено с два-три месеца.
В съветската историография съществува мнението, че неоп­
ределената позиция на Рузвелт в началото на конференцията е
вследствие от неговата дезинформираност от съобщения, по­
лучени от посолството и военната мисия на САЩ в Москва.
Според тези съобщения съветското правителство проявява се­
га по-голям интерес към разширяването на военните действия
в басейна на Средиземно море, отколкото към десантната опе­
рация във Франция. Този мотив в поведението на президента
в началото на конференцията вероятно се допълва от желани­
ето му да получи от главата на съветското правителство съгла­
сие за участието на СССР във войната срещу Япония в качест­
вото на предварително условие за безусловна поддръжка от
негова страна за операция "Овърлорд". Основание за подобно
твърдение дава фактът, че окончателното съгласуване на аме­
риканското и английското гледище по отношение на "Овър­
лорд" става на заседанието на ОКНЩ (Обединен комитет на
началник-щабовете) на 30 ноември, т. е. един ден след като Йо­
сиф Сталин дава принципното си съгласие за участие на СССР
във войната срещу Япония. Не случайно Чърчил характеризи­
ра декларацията на съветския ръководител като най-важното
заявление, направено на конференцията.

202
 В хода на Техеранската конференция съветската делегация
в рамките на разискванията по втория фронт настоява за три
основни неща:
1. Датата на операция "Овърлорд" да не бъде отлагана и
май 1944 г. да бъде последният срок за провеждането и.
2. Операция "Овърлорд" да бъде подкрепена с десант в Юж­
на Франция.
3. Да се избърза с назначаването на главнокомандващ опе­
рация "Овърлорд".
На 30 ноември и 1 декември съветските предложения нами­
рат позитивно решение и са отразени в т. 4 от военните реше­
ния на конференцията ("Конференцията прие за сведение, че
операция "Овърлорд" ще започне през май 1944 г. едновремен­
но с операция срещу Южна Франция").
От текста на "военните решения" става ясно, че освен опе­
рация "Овърлорд" западните съюзници се задължават да осъ­
ществят и десант в Южна Франция (операция "Енвил"). Заин­
тересоваността на съветския ръководител от операция в Южна
Франция се оказва неочаквана за представителите на западни­
те делегации, които не носят в Техеран даже доклад по този
въпрос. По-късно се разбира, че операция "Енвил" е нецелесъ­
образна от военна гледна точка, понеже едновременното й осъ­
ществяване с "Овърлорд" недопустимо отвлича сили и средст­
ва от по-важната операция и увеличава рисковете й. При
подготовката и планирането на десанта в Ламанша операция­
та в Южна Франция е изключена от общия оперативен план на
военните действия за юни —юли 1944 г. Тя е осъществена едва
на 15 август 1944 г. и не осигурява замислените стратегически
предимства.
Искането за осъществяване на операция "Енвил" дава осно­
вание да се допусне, че Сталин се е ръководел от мотиви, из­
лизащи извън рамките на чисто военните съображения. Въз­
можно е в този случай да е надделяло разбирането, че
изпълнението на такъв военен ангажимент ще ангажира и пос­
ледните англо-американски стратегически резерви в района на
Средиземноморието, обстоятелство, което ще лиши привърже­
ниците на балканските планове от военни ефективи за извърш­
ване на операции в Югризточна Европа. Този чисто геополи-
тически смисъл, вложен в желанието за осъществяване на
десант в Южна Франция, предвижда неутрализиране на чуждо
военнополитическо утвърждаване в район, считан за традици­
онна съветска сфера на влияние.
Издигайки като основен принципа за съкращаване срокове­
те на войната, съветската страна заема позиция и по отноше-

203

L
ние на повдигнатия от английската делегация въпрос за учас­
тие на Турция във войната. За разлика от Московската конфе­
ренция, в Техеран тази тема е предложена за разискване от ан­
гличаните.
С оглед благоприятното решаване от конференцията на
главния за СССР въпрос — провеждането на операция "Овър-
лорд" през май 1944 г. и подпомагането й с десант в Южна
Франция, съветската делегация се съгласява във военните ре­
шения на Техеранската конференция да се включи договоре­
ност, че е желателно от военна гледна точка Турция да влезе
във войната до края на 1943 г. на страната на съюзниците. На
конференцията е постигнато споразумение да се изпрати от
името на правителствата на трите държави покана до прези­
дента на Турция Иньоню за разговори с президента Рузвелт и
министър-председателя Чърчил. Срещата в Кайро се провеж­
да от 4 до 7 декември 1943 г., но не дава продуктивни резулта­
ти.
На Техеранската конференция въпросът за втория фронт на­
мира своето окончателно решение. Фактически това означава,
че за първи път в историята на антихитлеристката коалиция е
съгласувана глобалната стратегия против общия противник.
Приетите решения за съвместен съкрушителен удар над хитле­
ристка Германия съответстват на интересите на съюзниците ка­
то цяло и представляват победа на съветско-американския под­
ход за водене на война срещу Германия на два ефективни
европейски фронта.
V Ϊ' f \КЧ*ТГ*
РУСКОТО ЛЯТНО НАСТЪПЛЕНИЕ ПРЕЗ 1944 г.
НАЧАЛНАТА ФАЗА В СЪВЕТИЗАЦИЯТА
НА ИЗТОЧНА ЕВРОПА
Периодът от края на 1943 г. до лятото на 1944 г. е катаст­
рофален за немските армии. Те са принудени да отстъпват по
всички фронтове. Германското военно планиране губи перспек­
тивния си характер и е принудено под стратегическия диктат
на съюзниците да "запълва дупките" в перманентните пробиви
на своята отбрана. В икономическо и ресурсно отношение по­
ложението на Германия внушително се усложнява. От март
1942 г. започва мощно бомбардировъчно настъпление на съ­
юзниците. Стратегическите бомбардировки поетапно увелича­
ват своята интензивност през 1943—1944 г. и имат за цел да
смажат концентрирания на сравнително малка площ немски

204
икономически потенциал. След завземането на италианските
въздушни бази англо-американските ескадрили имат възмож­
ност да нанасят удари по стратегически обекти в Южна Герма­
ния и Югоизточна Европа. Цялата комуникационна система,
изградена от Вермахта за нуждите на южната континентална
отбрана, се намира в периметъра на действие на мощните и
систематични въздушни атаки.
Бомбардировките, които убиват над 600 000 германци, не
успяват да предотвратят разширяването на германското воен­
но производство чак до втората половина на 1944 г.. Едва от
края на 1944 г. съюзниците започват ефикасно да разрушават
германската военна икономика, което не позволява на "Луфт-
вафе" да запази превъзходството си в Русия.
Абсолютната съюзническа въздушна доминация насърчава
и съпротивителните антинацистки движения в окупираните
страни чрез изпращане по въздуха на съюзнически мисии и во­
енна помощ. В Югославия, Гърция и Северна Италия тяхно­
то разрастване не може вече ефективно да се възпира от гер­
манските окупационни войски. Това обстоятелство допъл­
нително дестабилизира марионетните прогермански режими и
окончателно подравя немския военнополитически контрол
върху тези територии.
В 1944 г. Германия вече не разполага с рационална военно­
политическа стратегия. За Хитлер войната престава да бъде
"продължение на политика, но с други средства", а има сми­
съл сама за себе си и е "израз на националната воля за живот".
Обосноваването на продължаването на войната с мистично-
доктринални, а не с рационално-политически аргументи демон­
стрира немската стратегическа безизходица и подчинява воен­
ната перспектива на случайните "свръхестествени" фактори.
През 1944 г. двете най-значими стратегически обстоятелст­
ва във войната са руското лятно настъпление на Източния
фронт и откриването на Втория фронт в Нормандия на 6 юни.
Развивайки настъплението си в югозападния участък на съвет­
ско-германския фронт, Червената армия през зимата и пролет­
та изтласква германците от Деснобрежна Украйна и Крим, ка­
то излиза на държавната граница на СССР. През месеците юни
и юли руснаците осъществяват Белоруската настъпателна опе­
рация ("операция Багратион") на фронт от 500 км. Немската
група армии "Център" е отслабена и отхвърлена от Белорусия
и Източна Литва. През месеците юли и август съветските войс­
ки навлизат в Западна Украйна и Източна Прусия.
Мощно съветско настъпление е организирано и в югозапад­
ното направление. На 20 август започва Яш-Кишиневската нас-

205
тьпателна операция срещу група армии "Южна Украйна". Гер-
манските армии са разгромени, руснаците навлизат в Румъния
и излизат на подстъпите към Балканите.
Широкомащабните операции на Северозапад в Белорусия
и Югозапад откриват пътя на съветските войски към Централ­
на и Югоизточна Европа. Освен непосредствените военни це­
ли съветското политическо ръководство трябва в движение да
решава и конкретни политически въпроси, свързани с урежда­
не на отношенията с държавите — сателити на Германия, как-
то и проблемите, свързани с възстановяването на държавните
суверенитети на страните, намиращи се под немска окупация.
Тази триединна задача съветското ръководство решава с "ле­
гитимиращото" участие на своите западни съюзници.
През пролетта на 1942 г. англо-американците признават об­
стоятелството на присъединяване на Прибалтийските републи­
ки към съветската държава. Финландия, която участва във вой­
ната на страната на Германия, окончателно губи завзетите от
Съветския съюз територии вследствие на съветско-финландска­
та война, което също не се оспорва от западните съюзници.
САЩ обаче прекъсват дипломатическите си отношения с Фин­
ландия едва на 30 юли 1944 г. Това действие принуждава фин­
ландското правителство на 4 септември 1944 г. да се съгласи на
примирие със СССР.
Налагането на съветската политическа и социална система
на страните от Централна Европа и Балканите се осъществява
под универсалната форма на режимите на т. нар. "народни де­
мокрации". В структурно отношение "народните демокрации"
наподобяват съветския модел на тоталитарно политическо ус­
тройство. Политическите организации в някои от тези страни,
запазвайки фундаменталните изисквания на Сталиновата иде­
ологическа ортодоксалност, притежават и реални елементи на
политически, доктринален и стопански плурализъм. Условна­
та политическа и икономическа либералност на тези режими,
сравнена със съветския комунизъм, е по-скоро продукт на так­
тически неосъществена напълно съветизация, отколкото прог­
рамирано и същностно различие на "народната демокрация".
В геополитически план "съветизацията" е глобално усилие
за формиране на хомогенен военнополитически блок от едно­
типни в политическо и стопанско отношение държавни форма­
ции. В този смисъл съветизацията няма нищо общо с онези
проценти на проектирано политическо влияние, предложени от
Чърчил при посещението му в Москва през октомври 1944 г.
При посещението си британският премиер предлага на Сталин
"пропорциите на интереси" на Великите сили в пет балкански

206
страни. В Югославия и Унгария трябва да се поделят 50:50 меж­
ду Русия и останалите, Русия ще има 90% в Румъния и 75% в
България. В същото време Британия в съгласие със САЩ ще
има 90% влияние в Гърция. Според записките, водени от бри­
танския посланик Арчибалд Кларк-Кър, Сталин се е пазарил
за България, където ясно е искал 90% влияние.
Финландия е единствената страна, където монополното
присъствие на руски войски след прогонването на германците
не довежда до органична структурна съветизация на полити­
ческата система. Просъветската финландска външна политика
не е функция от тоталитарен комунистически режим. Именно
във Финландия Чърчиловата теза за "пропорция на интереси­
те" и формулата на Молотов за "приятелски настроено към
СССР правителство" намират равновесна точка в един либера­
лен политически режим с контролирана от Съветите външна
политика.
Подписаното на 19 септември 1944 г. примирие между Фин­
ландия и СССР и Англия възстановява положението по съвет­
ско-финландската граница от март 1940 г. По силата на при­
мирието Финландия се задължава да върне на Съветския съюз
областта Потсамо (Печенга), отстъпена по мирните договори
от 1920 и 1940 г. СССР получава и правото да създаде военно­
морска база в района на Поркала Уд. Репарациионните задъл­
жения на Финландия към съветската държава са определени в
размер на 300 млн. американски долара, изплащани за срок от
6 години.
В Полша съветизацията се осъществява по един от най-бру-
талните и отблъскващи способи в Източна Европа. Това обс­
тоятелство предизвиква и първите сериозни разногласия меж­
ду Сталин и неговите западни партньори. Полският граничен
въпрос е дискутиран още на Техеранската конференция. На кон­
ференцията е прието съветското гледище, че източните грани­
ци на Полша трябва да минават по т. нар. "линия Кързън",
(т. е. признават се съветските завоевания от септември 1939 г.),
като Полша получи компенсации на Запад. Компенсациите
според Чърчил трябва да включват Източна Прусия, Данциг и
част от Горна Силезия "...огнището на полската държава и пол­
ския народ трябва да се намира между т. нар. "линия Кързън"
и линията по р. Одер..."
Съгласуваното съюзническо решение по полския граничен
въпрос практически подминава с безразличие съдбата на ми­
лион и половина полски граждани, изселени във вътрешност­
та на Русия, както и на полските военнослужещи, оказали съп­
ротива на Червената армия през 1939 г. Немските разкрития за

207
екзекуцията на няколко хиляди полски офицери (общият брой
не е установен точно) през 1940 г. от органите на НКВД става
конкретен повод за скъсването на дипломатическите отноше­
ния между СССР с Полското емигрантско правителство. Те се
усложняват още през 1942 г. и са свързани с неуспеха на съвет­
ското командване тогава да сформира полски военни съедине­
ния под руско командване (армията на генерал Андрес). Мно-
гобройните пожелания на Рузвелт и Чърчил за възстановяване
на отношенията между двете страни през 1943 г. не се увенча­
ват с успех.
На 23 юли 1944 г. под диктата на Сталин се създава Полс­
кият национален освободителен комитет в Люблин, проекти­
ран като ядро на бъдещото полско марионетно правителство.
В Полша през 1942 г. е възстановена със съветска помощ Пол­
ската работническа партия (ПРП), разтурена по решение на Ко-
минтерна през 1938 г. Тя разполага с въоръжена политическа
милиция — Армия Людова, която се сражава както срещу нем­
ските окупатори, така и срещу Армия Крайова — въоръжена
формация, намираща се под контрола на полското емигрант­
ско правителство.
На 1 август 1944 г. Армия Крайова вдига въстание във Вар­
шава. Въстанието продължава общо два месеца и не получава
сериозна помощ от Червената армия, намираща се на десния
бряг на Висла. Сталин определя водачите на въстанието като
"шепа властолюбиви криминални престъпници” и забранява на
англо-американската авиация в продължение на един месец да
извършва т. нар. совалкови полети от Италия в помощ на въс­
таниците.
Варшавското въстание обезкръвява Армия Крайова, която
е разтурена в началото на 1945 г. Нейните нелегални формиро­
вания постепенно са разгромени или унищожени от съветски­
те окупационни войски и от НКВД. В тези репресии около
40 000 поляци загубват живота си.
През януари 1945 г. "Люблинският комитет" (ПКНО) пре­
раства във Временно правителство. На 4 ягуари то е признато
от съветските власти без консултации със западните съюзници
и въпреки двата тура на преговори с полското емигрантско пра­
вителство (през август и октомври 1944 г.). Формирането на
просъветско правителство в Полша предизвиква объркване в
Лондон и Вашингтон. Чърчил признава в мемоарите си, че пол­
ският въпрос е "най-непосредственият повод за Ялтенската кон­
ференция". В Ялта съгласуваната формула за правителство е
повече от компромисна. Решено е създаване на Временно пол­
ско правителство на националното единство чрез реорганиза­

2 08
ция (но върху основата на Люблинското правителство) на по-
широка демократична база, включвайки демократични дейци
от самата Полша и от чужбина. Новото полско правителство
трябва да поеме задължението да организира и проведе сво­
бодни избори върху принципа на всеобщото избирателно пра­
во при тайно гласуване.
При визитата на Хари Хопкинс в Москва от края на май
1945 г. временно е урегулиран американо-съветският спор, след
като окончателно е приета съветската формула. Временното
правителство, доминирано от комунистите, е разширено със
символичното представителство на полски емигранти от Лон­
дон. На Станислав Миколайчик е предоставен престижният, но
до голяма степен лишен от реална власт пост на заместник ми­
нистър-председател. "Свободните избори", които са основна
цел на правителството, се провеждат едва през януари 1947 г.
и са съпроводени с жестоки репресии срещу двете водещи опо­
зиционни партии — Селската и Християнската трудова партия.
С определени нюанси полският опит в съветизацията се
практикува и в другите страни от Източна Европа. В Чехосло­
вакия процесът като интензивност е по-бавен, но значително
по-елегантен. Наличието на мощна и популярна в страната ко­
мунистическа партия създава отначало илюзията, че може чрез
избори да се сформира контролирано от нея правителство. То­
ва забавя за известен период действията на съветските репре­
сивни и разузнавателни служби, които са главен инструмент в
комунизирането на Източна Европа. Другите фактори за заба­
вената комунизация са липсата на съветски окупационни войс­
ки, трайната демократична традиция и стабилизиращото въз­
действие на президентската институция.
В Унгария многопартийната демокрация се оказва по-труд­
на за комунистическо завладяване, отколкото в другите източ­
ноевропейски страни (с изключение на Чехословакия). На избо­
рите от края на 1945 г. Партията на дребните собственици печели
абсолютно мнозинство от 57%. Президентът и министър-пред­
седателят на Унгарската република са нейни представители.
Присъствието на съветски окупационни войски обаче предопре­
деля кратковременното превъзходство на тази партия. В Унга­
рия, както и в Чехословакия, формиращите се национални служ­
би за държавна сигурност са от самото начало под съветски
контрол. Това обстоятелство се оказва решаващо за спирането
на процеса на демократизация и в тази страна.
На 23 август 1944 г. в Румъния е извършен държавен прев­
рат. Правителството на Антонеску е свалено, а самият той е
арестуван. На 12 септември правителството на монархическия

14.
209
генерал Санатеску сключва примирие със СССР и западните
съюзници. Според условията на примирието Румъния се задъл­
жава да обяви война на нацистка Германия и салашистка Ун­
гария. Репарационните задължения към СССР са определени
на 300 млн. долара.
През декември 1944 г. правителството на Санатеску е сме­
нено от широко коалиционно правителство на генерал Радес-
ку. След съветски ултиматум през март 1945 г. крал Михай въз­
лага мандат за съставяне на ново правителство на комунис­
тическия симпатизант д-р Петру Гроза. Установеният в Румъ­
ния "народнодемократичен режим" е доминиран от комунис­
тите и намиращата се под техен контрол организация за сигур­
ност. През зимата на 1944 —45 г. подготвената от румънския
комунист Емил Боднараш и НКВД "Гвардия за патриотична
отбрана" постепенно взема ключови позиции в румънската по­
лиция и службите за сигурност. Румънската компартия е без
влияние и престиж, членската и маса е набирана главно от мал­
цинствени групи.
За разлика от Румъния в Югославия по време на немската
окупация съществува мощно и под комунистически контрол
партизанско движение. Негов неоспорим водач е хърватинът
Йосип Броз Тито. Четническото движение на промонархичес-
кия полковник Дража Михайлович от 1943 г. се третира като
второстепенен съпротивителен фактор, даже и от западните съ­
юзници.
Ръководството на тристахилядната комунистическа парти­
занска армия дава на Тито предимства и самостоятелност как-
вито няма нито един комунистически лидер в Източна и Цен­
трална Европа. Конфликтът между него и лондонското
емигрантско правителство се оказва решаващ за политическо­
то бъдеще на Югославия. Тук нещата се решават по почти съ­
щия начин както в Полша, с Временно коалиционно правител­
ство, реално контролирано от комунистите. Преходът към
чисто комунистическо управление се осъществява бързо и без
значителна съветска помощ. Съветската подкрепа е съществе­
на само на дипломатическо равнище. Установеният от Тито
политически режим в Югославия притежава чертите на наци-
оналкомунистическа диктатура, което е предпоставка за "голя­
мата схизма" със Сталинова Русия от 1948 г.

210
 ЗАВЪРШВАЩИЯТ ЕТАП НА ВТОРАТА СВЕТОВНА
ВОЙНА. ЯЛТЕНСК АТ А КОНФЕРЕНЦИЯ
С англо-американското нахлуване в Нормандия на 6 юни
1944 г. авторитетът на Хитлер като стратег окончателно рухва.
Допускането на ефективен втори фронт подрива категорично
престижа му на лидер, заявявал многократно, че неговата ос­
новна стратегическа цел е недопускането война на два фронта.
На 20 юли полковник Клаус Шенк фон Щауфенберг, благо­
родник и католик от Вюртемберг, изпълнявайки плана на гру­
па заговорници, извършва неуспешен опит за атентат срещу
Хитлер в германската главна квартира в Растенбург (Източна
Прусия). В заговора участвуват както консервативни полити­
чески дейци (К. Гьорделер, И. Попиц, У. фон Хасел, граф фон
дер Шуленбург), така и левоориентирани демократи (фон Ща­
уфенберг, А. Троц цу Золц, X. Молтке). Военните заговорници
са преди всичко аристократи, ползващи се от традиционния
монопол върху щабните длъжности. Само фелдмаршалите Ро-
мел и фон Клюге са кадрови офицери.
Провалът на атентата срещу Хитлер от 20 юли предизвик­
ва объркване сред заговорниците и води до пълен крах на тех­
ните планове. По-голяма част от тях са заловени и осъдени от
специални трибунали, наречени "народни съдилища". Над 700
генерали и офицери са осъдени на смърт и разстреляни. Об­
щият брой на екзекутираните е около 50 000 души.
Широкомащабната и систематично провеждана до края на
войната вътрешна репресия стабилизира режима, но във воен­
но и стопанско отношение Германия е обречена. От втората
половина на 1944 г. започва неудържим спад на военното про­
изводство. Със загубата на нефтодобивните райони в Румъния
и суровинната база в Горна Силезия немската индустрия изпа­
да в суровинен колапс и не може да задоволява нуждите на ар­
мията. През есента на 1944 г. Вермахтът все още наброява 9
млн. души, но боеспособността на неговите 250 дивизии силно
намалява, като някои от тях се водят само на книга.
През месец август на фронта във Франция германците из­
бягват обкръжаването на 20 свои дивизии при Фалес и с основ­
ните си сили се прехвърлят през Сена. На 15 август съюзници­
те дебаркират в Южна Франция (операция "Енвил") и на 24
август освобождават Париж. Преследването на немските ар­
мии продължава с ускорени темпове до ноември 1944 г., кога-
то войските на фелдмаршалите Модъл и Рунщед заемат рубеж
на старата укрепена линия "Зигфрид".

211
 На 16 декември 1944 г. немските армии атакуват при Арде-
ните на фронт от 120 км. Главният удар е насочен в участък от
25 км, като крайната цел е разсичане фронта на съюзническите
войски, достигането на Антверпен и обкръжаването на север­
ната група английски армии. Американската отбрана е силно
разколебана и на места положението става критично. Амери­
канският военен журналист Ралф Ингерсол пише за неотрази­
мостта на първоначалния удар на Вермахта: "Немците минаха
през нашите позиции със скорост 30 мили в час. Те толкова
бързаха, че пропуснаха да разстрелят пленниците."
Акумулираните за операцията ресурси обаче стигат за две
седмици активни бойни действия. След първата седмица гер­
манските ударни съединения остават без гориво. Промяната в
климатичните условия позволява на англо-американската ави­
ация да установи абсолютно господство във въздуха. Спусна­
тите със самолети въздушнопреносими дивизии спират немс­
кото настъпление при френския град Бастон (немският
Сталинград на Западния фронт), като в последна сметка тан­
ковите съединения на генерал Патън окончателно ликвидират
германския пробив.
Устремът на Вермахта на Запад е пречупен преди започна­
лата на 12 януари 1945 г. руска офанзива на Източния фронт
(Висло-Одерската операция). Загубите на германците в битка­
та при Ардените се изчисляват на 120 000 души, 600 танка и
щурмови оръдия и около 1600 самолета. В офанзивата при Ар­
дените немското главно командване изразходва последните си
значителни резерви на Западния фронт. Впоследствие най-бо-
еспособните от тях са прехвърлени на Изток.
През месеците февруари и март съюзниците без особени уси­
лия преодоляват линията "Зигфрид" и р. Рейн. Войната на
Запад се превръща в просто преследване на германците, които
не могат да установят непрекъснат фронт. Всеки ден по около
10 000 германски войници се предават в плен. Германската аго­
ния на Западния фронт продължава до 18 април 1945 г. с капи­
тулацията на войските, отбраняващи Рурския индустриален ра­
йон (325 000 души). Главнокомандващият рурския гарнизон
фелдмаршал Модел се самоубива. Англо-американските части
достигат границите на Чехословакия и Австрия. Започва пое­
тапно предаване на немските войски в Италия, Дания, Холан­
дия и Норвегия. На 7 май в Реймс нацисткият представител ге­
нерал-полковник Йодъл подписва предварителен протокол,
изискващ безусловната капитулация на всички германски въо­
ръжени сили.

213
 През периода януари-април 1945 г. на фронт от Балтика до
Карпатите Червената армия осъществява завършващите опе­
рации във войната на Източния фронт срещу Германия. Разг­
ромена е Източнопруската германска групировка и гр. Кьониг-
сберг е превзет от съветските войски. Висло-Одерската
операция завършва с освобождаването на Варшава и почти ця­
лата територия на Полша. За да бъде избегнат немски контра-
удар по северния фланг на настъпващите към Берлин съветски
войски, Ставката взема мерки за разгромяването на немската
група армии "Висла", базирана в Източна Померания. Тази
принудителна стратегическа пауза забавя с около два месеца
завземането на Берлин и в западната историческа литература
е известна като "чудото на Одер" (дискусия съществува и в съ­
ветската историческа литература, посветена на войната).
В последната фаза на Втората световна война от 4 до 11
февруари 1945 г. се провежда Кримската конференция на ръ­
ководителите на държавите от антихитлеристката коалиция.
Срещата в Ялта на Сталин, Рузвелт и Чърчил в морален ас­
пект е един от най-дискутираните дипломатически форуми в
световната история. Всъщност взетите на конференцията реше­
ния са проекция на новото съотношение на силите в Европа и
света.
Въпросите на следвоенното мирно уреждане заемат преоб­
ладаващо място на конференцията. Германският въпрос е об­
съждан в контекста на условията за безусловна капитулация
(формулата е предложена от президента Рузвелт на конферен­
цията в Казабланка през януари 1943 г.) и споразумението за
контролния механизъм за Германия. В споразумението на кон­
ференцията за окупационните зони на Германия и управлени­
ето на "Голям Берлин" се предвижда Германия да бъде разде­
лена на три зони и да се отдели специален район в Берлин,
окупиран от трите държави. Представителите на главното ко­
мандване на трите държави трябва да формират Контролен съ­
вет с местопребиваване в Берлин, в задълженията на който вли­
зат съгласуване и координация на действията, произтичащи от
състоянието на окупация на Германия между съюзниците.
В споразумението за зоните границата между съветската (из­
точната зона) и зоните, предвидени за западните съюзници (за­
падната зона), е проектирана да започва на Север от околнос­
тите на Любек, в Източната част на полуостров Ютландия,
минава южно от Айзенах и продължава към австрийската гра­
ница. Тя е съгласувана между Чърчил и Рузвелт, без да е по­
искано мнението на върховния главнокомандващ на съюзни­
ческите войски генерал Айзенхауер. Предвиждането, че през

214
периода февруари-март 1945 г. съпротивителните сили на Гер­
мания на Западния фронт рязко ще намалеят, според Айзенха-
уер е могло да подтикне съюзниците да настояват разграничи­
телната линия между Източната и Западната окупационни зони
да минава по река Елба, като естествен географски рубеж. Оцен­
ката на Айзенхауер е направена по повод настояването на Чър­
чил от края на месец март главният удар на англо-американ-
ците да бъде насочен към Берлин с оглед окупиране на повече
територии на Изток.
В решенията за Германия общият обем репарационни за­
дължения по предложение на СССР са фиксирани на 20 млрд.
долара. Половината от тази сума трябва да бъде отделена за
Съветската държава. В общия дебат за държавното бъдеще на
Германия становищата варират от държавнотериториално
разчленяване до запазването й като единна държавна форма­
ция, но денацифицирана и демилитаризирана. На конференци­
ята обаче става ясно, че позициите на отделните държави по
този въпрос са още в процес на ферментация, в очакване на
следвоенното съотношение на силите. Интересна е оценката на
известния френски геополитик Жорж Превелакис: "В края на
войната американците не приемат предложението на Сталин за
създаване на единна и неутрална Германия, защото се страху­
ват от руско-немска конвергенция, този път под съветско-кому­
нистическа доминация."
Ялтенската конференция одобрява "Декларация за освобо­
дена Европа" като своеобразен морален кодекс на трите вели­
ки държави при оказване помощ на народите в Европа за ут­
върждаването на суверенитета и демокрацията в техните
страни. Макар решенията за Полша и Югославия на конферен­
цията да са свързани с тази декларация, налагането на тотали­
тарни политически системи в Източна Европа се осъществява
чрез бруталното нарушаване на тези принципи.
В Ялта СССР потвърждава задължението си да участвува
във войната срещу Япония два-три месеца след завършването
на войната в Европа. Ялтенската конференция представлява
крупен съветски дипломатически успех в завършващия етап на
войната. Съветската военновременна външна политика изцяло
оползотворява предимствата, предоставени й от решаващата
роля на Червената армия в разгрома на нацисткия Вермахт.
Дипломатическата политика на Съветите в края на войната е
изцяло базирана на геополитическа перспектива на "биполяр-
ния свят". В това отношение принципите ή са много близки до
американската геостратегия. Конкретните решения, взети на
конференцията по германския въпрос, границите на Полша и

215
характерът на полското правителство и проблемът със създа­
ването на Организацията на обединените нации (ООН) са про­
никнати от очертаващия се биполярен баланс на силите.

КАПИТУЛАЦИЯТА НА ГЕРМАНИЯ
През март и април 1945 г. съветските войски освобождават
Австрия и водят боеве в южните райони на Германия. Немс­
ката настъпателна активност при езерото Балатон и река Дра-
ва не попречва на руснаците да концентрират основните си уси­
лия на берлинското направление. Желанието на Хитлер в
последните месеци на войната да задържи колкото се може по­
вече окупирани територии се отразява фатално за отбраната на
столицата на Райха.
На 16 април войските на маршалите Жуков, Конев и Роко-
совски (Първи белоруски, Първи украински и Първи прибал-
тийски фронтове) започват общо настъпление към Берлин. Рус­
ките сили притежават огромна мощ — 2,5 млн. души, 41 600
оръдия, 6250 танка, 7500 бойни самолета. Силите на берлинс­
кия гарнизон са около четири пъти по-малко и се състоят глав­
но от отряди на "Хитлерюгенд" и запасняци от "Фолкщурма”.
Съветското преимущество е толкова категорично, че за съвет­
ския генерален щаб най-трудната задача се оказва прищявката
на Сталин операцията да се планира така, че в Берлин първи
да влязат войските на Първи белоруски фронт, командвани от
маршал Жуков.
След преодоляването на Зееловските височини немската от­
брана бързо рухва. На 25 април германската столица е напъл­
но обкръжена. В същия ден в района на Торгау на Елба се осъ­
ществява първият контакт между руски и американски войници
и общият германски стратегически фронт престава да същест­
вува.
На 30 април 1945 г. Адолф Хитлер се самоубива в бункера
на имперската канцелария. Наследникът му гросадмирал Дьо-
ниц формира правителство, което просъществува до 23 май и
е разтурено от англо-американците. На 2 май войските на Бер­
линския гарнизон капитулират, а 6 дни по-късно в предгради­
ето Карлсхорст се подписва актът за безусловна капитулация
на нацистка Германия. >5 ι .» > с (

216
V)£?uOP

ВОЙНАТА В ДАЛЕЧНИЯ ИЗТОК 1943-1945 г.

КАПИТУЛАЦИЯТА НА ЯПОНИЯ
В началото на 1943 г. западните съюзници установяват стра­
тегическо равновесие на Тихоокеанския военен театър. От ав­
густ 1942 г. до началото на 1944 г. въоръжените сили на САЩ
провеждат операции по завземането на Соломоновите остро­
ви, остров Нова Гвинея и остров Хилберт, принадлежащ на
Англия. В средата на 1943 г. става съвършено ясно, че японци­
те не могат да отбраняват териториите, които са завладели през
първите пет месеца на войната.
Разшифроването на японския военен код от американците
е първостепенен стратегически фактор във войната, превърнал
разтеглените комуникации на островната империя в гробище
за японския военен и търговски флот. От април 1942 г., когато
палубната авиация на полковник Дулитъл нанася първия бом­
бен удар върху Токио, започват регулярни бомбардировки вър­
ху японска територия. С приближаването на американските
войски и бази към японските острови бомбардировките придо­
биват опустошителен характер. Американо-английското техни­
ческо и технологично преимущество се превръща в решаващия
фактор, осъществил прелома във войната в Тихия океан. Япон­
ската военна икономика губи съревнованието по всички пара­
метри на военновременното осигуряване на войските с ресур­
си и бойна техника. По време на войната американската
частнокапиталистическа икономика построява (примерът е са­
мо в два ключови класа кораби) 99 самолетоносача от разли­
чен тип и около 10 000 товарни кораби "Либърта". На всеки де­
сет часа корабостроителниците пускат по един такъв кораб.
През 1943 г. Америка увеличава военното си производство до
нивото на трите държави от "Оста” взети заедно.
С постигането на абсолютно военно превъзходство във вой­
ната съюзниците възприемат "централно-тихоокеанската стра­
тегия" на поетапно овладяване на островния архипелаг. Цент­
рално-тихоокеанската стратегия започва да се осъществява от
ноември 1943 г. През ноември 1944 г. американците завземат
остров Гуам, станал подходяща база за стратегически бомбар­
дировки над Япония с най-модерните тежки бомбардировачи
Б-29.
Военните успехи съпътстват съюзниците през цялата 1944 г.
През месец февруари 1944 г. са овладени Маршаловите остро­
ви. Сломявайки набързо японската съпротива, американските

217
 Военните действия в Далечния изток през 1945 г.

войски овладяват Марианските острови и установяват страте­

гически контрол в Западната част на Тихия океан. Завладявай­
ки Марианските острови, американците създават предни воен­
номорски бази, от които американската бомбардировъчна
авиация през есента на 1944 г. започва масирани нападения над
военноикономически обекти в Япония.Те служат и като плац­
дарм за нахлуването във Филипините, осъществено през месец
октомври.
На 29 октомври 1944 г. при остров Лейте става най-голямо-
то за Втората световна война морско сражение в район около
600 мили. Японският флот претърпява катастрофално пораже­
ние, загубвайки четири самолетоносача, три линейни кораба,
девет крайцера и осем ескадрени миненосци. Поражението на

2 18
японския флот решава съдбата на японските войски във Фили­
пините. От октомври 1944 до март 1945 г. се водят кървави бо­
еве, които завършват с освобождаването на столицата Мани­
ла и островите на Филипинския архипелаг.
Не по-успешно за японците се развиват военните действия
на фронта в Бирма. Офанзивата им срещу Индия от месец яну­
ари 1944 г. е отбита, като загубите им се изчисляват на 42 000
души. През месец декември съюзниците започват настъпление
под командването на английския адмирал лорд Маунтбагьн,
в което участвуват и гоминдановски войски. Единственият по-
значим неуспех на съюзниците през цялата 1944 г. е загубване­
то на базите и летищата в Централен и Южен Китай. Това об­
стоятелство обаче не оказва особено влияние върху общата
военностратегическа ситуация в Далечния изток.
Към началото на 1945 г. съюзническите въоръжени сили
проникват във външния островен пръстен от отбраната на Япо­
ния. Оттам свръхтежките американски бомбардировачи осъ­
ществяват системно бомбардировъчно настъпление върху во-
енностратегически обекти в самата Япония. По общия обем на
сухопътните войски на тихоокеанския военен театър японците
обаче запазват преимуществото си (с изключение на китайския
фронт). За известно време това обстоятелство налага осъщест­
вяването на т. нар. "Стратегия на ограничените цели". Амери­
канските началник-щабове (на флота и авиацията) включител­
но и президентът Рузвелт смятат, че Япония може да
капитулира само чрез активни и масирани действия на флота
и авиацията. Според тях трябва да се овладеят остров Иводжи-
ма и остров Окинава, след което да се извърши стоварване на
войски на китайското крайбрежие. Действайки от базите на ос­
тровите и от Китай, флотът и авиацията на САЩ биха отряза­
ли Япония от суровинните й продоволствени източници на кон­
тинента, а пълната блокада и интензивните въздушни бомбар­
дировки биха пречупили нейната воля за съпротива.
С очертаващия се скорошен крах на Германия и напредва­
нето на програмата по създаването на атомната бомба (проек­
та "Манхатън") се приема нов план, според който трябва да се
осъществи "решаващо нахлуване в индустриалното сърце на
Япония чрез токийската равнина". Подписаното на 11 февруа­
ри тайно споразумение между Сталин, Рузвелт и Чърчил, ан­
гажиращо СССР със задължението да влезе във войната срещу
Япония два-три месеца след капитулацията на Германия, окон­
чателно оптимализира стратегията в посока на пряко нахлува­

219
не на японските острови. На 5 април 1945 г. съветското прави­
телство денонсира пакта за неутралитет с Япония.
През месец май 1945 г. по-голямата част от територията на
Бирма е освободена от обединените англо-китайски войски, а
японската експедиционна армия е обкръжена и окончателно
разгромена. Англо-австралийски войски през пролетта на съ­
щата година освобождават от японците островите на Индоне­
зия. До приключването на войната окупаторите са изгонени от
островите Ява, Борнео и Целебес. /Д О СМ )
След извършена реорганизация и централизация на коман­
дването на Тихоокеанския фронт американските въоръжени си­
ли дебаркират през март на остров Лусон (най-големия от Фи­
липинските острови). Макар и съпроводени със значителни
загуби, операциите по освобождаването на филипинската те­
ритория завършват с успех. Японците губят морските си връз­
ки с Индонезия, служещи им за пренасяне на нефт и нефтопро­
дукти за метрополията.
От април до юни 1945 г. американците овладяват остров
Окинава, разположен на 600 км от основните японски острови.
Масираното използване на "камикадзе" съхранява честта на
японската армия, но не допринася в най-малка степен за про­
мяна в съотношението на силите. Съоръжени с радиолокато­
ри, модерните американски кораби изработват ефективна за­
шита срещу отчаяната решителност на "смъртниците”,
по-голямата част от които не достигат целите си.
За да запазят императорската система в страната и да из­
бягнат безусловната капитулация, влиятелни либерални поли­
тически среди, свързани с т. нар. "партия на мира" на принц
Коное, през пролетта на 1945 г. предприемат сондаж за сключ­
ване "мир на честта". Условията за възможна капитулация на
Япония, формулирани от тях са: запазване на императорската
система на управление, отказ от преразглеждане на конститу­
цията, съхраняването на Корея и Тайван за Япония и интерна­
ционализиране на Манджурия. Конфиденциални преговори
със западните съюзници се провеждат в Швеция, Португалия и
Швеция.
На 10 юли 1945 г. японският Висш съвет за ръководене на
войната утвърждава принц Коное за специален емисар в Мос­
ква. Целта на мисията е Коное да предаде на съветското пра­
вителство послание на император Тенно Хирохито, изразява­
що стремежа на Япония да сложи край на войната. СССР,
който е решен да воюва в Далечния изток, отказва да приеме

220
японската мисия. Преговорите в европейските столици също се
провалят поради фанатизма на японския висш генералитет и
преднамерено предизвиканата от него правителствена криза в
страната.
На 26 юли 1945 г. САЩ, Великобритания и Китай приемат
Потсдамската декларация, предвиждаща унищожаването на
властта и влиянието на милитаристите в Япония, окупация на
страната и ограничаване на японския суверенитет над острови­
те Хонсю, Хокайдо, Косю и Сикоку, разоръжаване на японс­
ката армия, наказване на военните престъпници и отстранява­
не на всички препятствия към създаване на плуралистична
демокрация.
Потсдамската декларация предизвиква колебания в Токио,
породени от отсъствието на подписа на съветското правителс­
тво. На 27 юли министър-председателят Судзуки заявява на
пресконференция, че Япония игнорира Потсдамската деклара­
ция. Японската неотстъпчивост мотивира американците на 6 и
9 август да извършат атомни бомбардировки над градовете Хи­
рошима и Нагасаки. Бомбардировките преследват преимущес­
твено политически цели, като техният военен и психологичес­
ки ефект в близка перспектива остава неясен за японското
ръководство.
На 8 август 1945 г. Съветският съюз, на който са обещани
териториални концесии (Южен Сахалин и Курилските остро­
ви), обявява война на Японската империя. За шест дена съвет­
ските армии, в чийто състав има 40 дивизии, 5500 танка и 3800
самолета, парализират напълно действията на Квантунската
армия. В Манджурия японците не оказват организирана съп­
ротива на Червената армия и разгромът им е пълен. Една от
най-силните сухопътни групировки престава да съществува ка­
то организирана сила в течение на няколко дни.
Съветските войски осъществяват успешни десанти в Южен
Сахалин, Курилските острови и Североизточна Корея. С
включването на Съветския съюз във войната и бързия разгром
на Квантунската армия Япония губи последните си три изклю­
чително важни ефектива за поддържане на съпротивата: общо­
то си превъзходство в сухопътни войски, промишлените си и
ресурсни бази в Североизточен Китай и Корея 'и относителна­
та безопасност на комуникациите в Японско море.
Осъзнавайки безнадеждността на положението, на 14 август
японското правителство и императорът приемат условията за
капитулация, предвидени в Потсдамската декларация. Въпре­

221
ки отчаяния и изпълнен със саможертвен драматизъм опит на
група "млади офицери", ръководени от майор Хатанака, да
осуетят оповестяването и по радиото, капитулацията е проче­
тена на 15 август под формата на императорски рестрикт. На
28 август първите американски части стъпват на японска тери­
тория. Пет дни по-късно, на 2 септември 1945 г. в Токийския
залив на американския линкорн "Мисури" се извършва цере­
монията по подписването акта на безусловната капитулация на
Япония. С капитулацията на Япония завършва Втората светов­
на война.

222
 СЪДЪРЖАНИЕ

Предговор ............................................................................................ 5
Международни отношения и външна политика (1919 —1932) . . 9
Германия (1918 —1933). Ваймарски п е р и о д ...................................34
Подготовка на фашистка Германия за война (1933—1939) . . . 48
Франция (1918 —1 9 3 4 )......................................................................... 54
"Народният фронт" във Франция ..................................................... 63
Англия между двете световни войни (1918 —1 9 3 9 )....................... 71
Италия (1918-1939) 81
Испания (1918 —1 9 3 6 )......................................................................... 94
Гражданската война в Испания (1936—1939) 107
*■

Португалия между двете световни в о й н и ........................................ 114

Съединените американски щати (1918 —1 9 3 9 ) ............................... 124
Международни отношения и външна политика (1933—1939) . . 140
Втората световна война (1939—1 9 4 5 ) .............................................. 166
КИ ο
труп
осуе
тена
28 а
тори
зали
МОН
Япо
на в

Йордан Митев, Филип Узунов

ПОЛИТИЧЕСКА ИСТОРИЯ НА ЗАПАДНА ЕВРОПА
И САЩ (1918-1945)

Рецензент проф. Андрей ПАНТЕВ

Художник Димитър Д И М И ТРО В
Техн. редактор Елена ТОНКОВА
Коректор Ива ДАНЕВА

Формат 60/90/16
Печ. коли 14. Изд. коли 14
ISBN 954-427-149-X

Издателство "Абагар" — Велико Търново

Печат "Абагар" ЕООД — Велико Търново