ОТ ИЗОЛАЦИОНИЗЪМ И ЛИДЕРСТВО СЪМ СВЕТОВЕН

ХЕГЕМОНИЗЪМ
1 част

Външната политика на всяка държава е отражение на вътрешното й състояние и

продълже ние на вътрешната й политика. Поради това, колко то вътрешните промени в
една страна са по-дълбо ки и радикални, толкова no-резки са обратите във
външнополитическия й курс. Така например след безпрецедентно бързата промяна на
политическата система на източноевропейските страни в края на 80-те години на XX в
светът стана свидетел на без прецедентно рязка смяна на външната им политика. Само
за месеци от членове на един военнополитиче ски съюз - Варшавския договор, те
изразяват жела ние да влязат в друг съюз - т.е. в неговия почти по ловинвековен
смъртен противник НАТО.
Съединените щати са една от малкото държави в света, които, без да променят
политическата си система, на три пъти извършват дълбоки и радикални промени във
външната си политика. Тези обрати в поведението им на международната сцена се
дължат на разширяване на кръга на националните им инте реси, но най-вече на
нарастващите им амбиции.
Според характера и целите, които САЩ пре следват във външната си политика, ясно са
очерта ни три периода. Началото на първия период полага доктрината „Мънро",
обявена през 1823 г. и продължаваща до Втората световна война. Това е
времето, през което Вашингтон декларира, че се придържа към политика на изолация
от световните дела. Вторият период на американската външна политика съвпада с
началото на Студената война и завършва с нейния край. Този период е характерен с
двуполюсното разделение на света и лидерската роля на Съединените щати в една от
сферите на влияние. Третият ясно изразен нов етап във вън шната политика, повеждана
от Вашингтон, бележи началото си от края, т.е. разпускането на Варшав ския договор,
разпадането на СССР и оставането на САЩ като единствена суперсила.
С доктрината „Мънро" САЩ заемат ясна позиция по отношение на революционната
вълна в Латинска Америка и появилите се първи независими държави - Ла Плата (по-
късно Аржентина), Чили, Перу, Ко лумбия и Мексико, и опасността на мястото на
слаба Испания да се настанят Франция и Великобритания, която има определени
претенции към Централна Америка, и особено към Куба. А според президента Джеймс
Мънро, подкрепен от държавния секретар Джон Адамс, Куба трябва да стане част от
САЩ6.
След първоначално колебание и страх от евен туална британска реакция президентът
Мънро предприема първата решителна външнополитиче ска стъпка на САЩ,
признавайки независимостта и установявайки дипломатически отношения с петте
новоосвободили се латиноамерикански държави. Една година по-късно (1823) Мънро
отива още по-далеч, като обявява началото на нов външнополити-
6 Бринкли, Алън. История на американския народ, С., 1999, с. 219.
чески курс, които тридесет години по-късно става известен като „доктрината „Мънро".
„Американските континенти - заявява президен тът - оттук нататък не могат да бъдат
смятани за обект на бъдеща колонизация от никоя европейска сила." Съединените щати
обявяват, че ще приемат всяко предизвикателство към суверенитета на нови те
американски държави като неприятелски акт.
В същото време президентът подчертава: „На шата политика по отношение на Европа...
изключва намесата ни във вътрешните работи на която и да е от нейните сили"7.

1
Несъмнено доктрината „Мънро" се явява като пряк резултат от специфичния характер
на отноше нията на Съединените щати с Европа през 20-те го дини на XIX в. След
разгрома на Наполеон консерва тивните монархически режими от Стария континент
обединяват усилията си за предотвратяване на евен туални бъдещи опити за оспорване
„легитимността" на съществуващата политическа система и форма на управление.
Нещо повече - четирите съюзни държа ви - Англия, Русия, Австрия и Прусия,
„упълномо щават" Франция да нападне Испания и възстанови династията на
Бурбоните, свалена с революция. САЩ отлично разбират, че с изграждащата се нова
политическа система и републиканска форма на управление са крайно нежелани и
дразнещи монар хическа Европа и всеки момент могат да станат обект на европейска
интервенция. Вашингтон подо зира и друга реална опасност - съюзниците да подти-
Бринкли, Алън. История на американския народ, с. 219.
кнат и подкрепят Франция да заеме мястото на рух налата Испанска империя в
Латинска Америка.
При създалата се обстановка в международните отношения в началото на 20-те години
на XIX в. САЩ са принудени да предприемат този смел и ре шителен
външнополитически ход. На занимаващата се дотогава американска дипломация
предимно с държавите от Европейския континент е възложено да разработи и стратегия
за отношенията с извоюва лата своята независимост Латинска Америка. С док трината
„Мънро", която обявява основния принцип на американската външна политика -
изолациониз ма, САЩ постигат още две цели. Първо, стимулира не в борбата им срещу
чужда интервенция, както и повдигане на националния дух и укрепване на нацио
налната идентичност на новосформиращата се аме риканска нация. Или, както
подчертава известният американски изследовател Алън Бринкли, „тя въплъщава
растящия национализъм в Съединените щати от 20-те години на XIX в."8. На второ
място доктрината „Мънро" утвърждава идеята за амери канска хегемония в Западното
полукълбо, която следващите американски правителства ще изпол зват нееднократно,
за да провеждат и оправдават по литиката си в Латинска Америка.
Първото изпитание за доктрината „Мънро" е из ключително голямото териториално
разширение на САЩ през 40-те години на XIX в. Над 3 млн. кв.км нови земи са
завоювани от САЩ, което се счита за най-голямото и бързо териториално завоевание в
но вата световна история. Наред с доктрината „Мънро",
Бринкли, Алън. История на американския народ, с. 220.
която с укрепване на национализма подхранва и же ланието за териториална експанзия,
има още един фактор, който е причина за голямата териториална експанзия. Това е
идеологията, известна като „Боже ствено предопределение". Тя почива върху предста
вата, че „САЩ са призвани - от Бога и историята, да разширят границите си върху
огромна област, която включва, но не се ограничава само с континента Се верна
Америка". Защитниците на тази идеология твърдят, че експанзията не е егоистична, а
предста влява алтруистичен опит да се разшири прилагането на американските свободи
върху нови територии. Някои защитават относително ограничени терито риални цели,
други си представят нова огромна „им перия на свободата", която трябва да обхваща
Ме ксико, Канада, Карибските и Тихоокеанските остро ви, а най-запалените включват
целия свят. Едни смя тат, че САЩ трябва със сила да постигнат тези цели, фиксирани в
„Божественото предопределение", а според други американската нация трябва да се раз
ширява по мирен път или въобще да не се разширя ва. Не всички ръководни фактори
застават зад тази нова идеология. След началото на териториалната експанзия през 40-
те години обаче надделяват привържениците на завоевателната политика.
Засягането на „Божественото предопределение" се налага не само защото то е морално-
идеологиче-ското оправдание на териториалната експанзия, но то оказва и сериозно

2
влияние върху цялата външна политика на САЩ през следващото столетие и по
ловина. Чувството за изключителност, за пример на целия свят, за постигнато най-
голямо съвършенство
управлението и демокрацията, за най-пълно гаран-}ане на гражданските права и
свободи е налице и
днес в манталитета, подхода и самочувствието на американците.
Политиката на изолационизъм, чието начало полага доктрината „Мънро", не само
запазва САЩ от активните политически събития и процеси в Ев ропа и подготовката за
преразпределение на сфери те на влияние и колониалните владения, но и дава
възможност за укрепване и сплотяваме на американ ската нация и за сравнително
благоприятното й ико номическо развитие, разполагайки с един гаранти ран
латиноамерикански пазар.
Едни от първите изявления относно външната политика на САЩ на видни американски
политици, както и появата на идеологията „Божествено предо пределение", показват, че
изолационизмът е раз глеждан като временно поведение на САЩ в между народните
отношения. Строителите на американ ската държава много добре осъзнават огромните
потенциални възможности - природни дадености, инициативно население,
стимулираща прогреса по литическа система, и са твърдо убедени, че в бъдеще
Съединените щати ще станат първата водеща сила в света. За да бъде постигната тази
цел обаче, страна та се нуждае от осигуряването на необходимата за щита от най-
голямата заплаха - големите европей ски държави. А негативното отношение на Европа
към САЩ е постоянен елемент в отношенията меж ду тях, особено силно проявяващо
се, когато евро пейските сили, с изключение на Русия, оказват се-
риозна подкрепа на Южните щати по време на Гражданската война (1861-1865) срещу
Севера.
Времето, от което се нуждаят САЩ, за да до стигнат и надминат водещите европейски
държави, са няколко десетилетия. Предупреждавайки Европа, че няма да допуснат
намесата й в американските де ла, както и декларирайки, че няма да се намесват във
вътрешните работи на която и да е европейска държава, Съединените щати се стремят
да си осигу рят това ценно време. И го осигуряват.
Успешното развитие на САЩ, особено след Гражданската война (1861-1865) и
налагането им като първа световна икономическа сила не само до каза изолационизма
като сполучлива външнополи тическа доктрина, но още повече засили позициите на
нейните поддръжници.
Успехът на американската външна политика и най-вече ненамесата на Европа е
резултат не само на доктрината „Мънро" и политиката на изолацио низъм. САЩ до
края на XIX в, макар и първа иконо мическа сила, са една от най-слабите втьв военно от
ношение държави. Нейната армия през 90-те години на XIX столетие по численост е
по-малобройна дори от тази на България9. Следователно не толкова си лата на
Америка, колкото заетостта тогава на Евро па твърде много със себе си предоставя
благоприят ната възможност на американската държава да се развива необезпокоявана.
Европейските революции, Кримската война (1853-1856), обединението на Гер мания и
Италия (1870 г.), колониалната експанзия и усилената дипломатическа и политическа
подготов-
9 Кисинджър, Х. Дипломацията, С, 1997, с. 27.
ка за изграждане на военни съюзи и подготовка на война за преразпределение на
колонии, сфери на влияние и място в световните дела са все процеси и събития,
благоприятни за САЩ. Задачите и целите, мито европейските сили преследват през
втората половина на XIX и началото на XX в., са много по-близки до тях, отколкото
далечна Америка. А фак торът разстояние и защитата на Американския кон тинент от

3
два океана също са изключително сериоз ни в този период пречки за каквато и да било
военна заплаха за САЩ.
Обявеният изолационизъм всъщност засяга са-го втората част от доктрината „Мънро" -
въздър-сане от намеса във вътрешните работи на страните ' Европейския континент. По
отношение на първа та част от доктрината САЩ се противопоставят на всякаква
външна сила, дръзнала вмешателство в ця ла Америка - Северна и Южна. В същото
време те запазват правото си да се разпореждат в Латинска Америка, имайки
изключителна собствена сфера на влияние. Множеството войни, които американците
водят срещу своите съседи, грубата им намеса във вътрешните работи на
латиноамериканските дър жави показват, че изолационизмът в американската външна
политика означава всъщност „изолация" на Латинска Америка от света. Така например,
след ка то големите европейски държави набират военна мощ и през 1902 г. за
неплатени дългове към евро пейските банки военни кораби на Великобритания,
Германия и Италия блокират венецуелското край брежие, президентът Т. Рузвелт
разширява доктри ната „Мънро".