Службата на Димитър Марков в Цариград и Българския национален въпрос

(Ангел Златков, докторант в Историческия факултет на Софийския университет

„Св. Климент Охридски“)

Статията разглежда службата на Димитър Марков като дипломатически

представител на Княжество България в столицата на Османската империя в периода
1896 - 1899 г. Продължението на започналата през пролетта на 1894 г. Източна криза
създава редица възможности успехи за българската външна политика по националния
въпрос чрез назначаването на митрополити на Българската екзархия в Европейска
Турция и въвеждане на реформи в Македония и Тракия в духа на член 23 от Берлинския
договор. Изправено пред категоричния отказ на Високата порта да изпълни
българските искания, правителството на д-р Константин Стоилов има избор дали да
потърси сближение и съюз с Османската империя или да се възползва от нестабилното
състояние на империята, за да я притисне допълнително. В заключителните години на
XIX век ръководните български фактори избират комбиниран подход, а като
дипломатически представител в Цариград Димитър Марков води дългите преговори с
Високата порта и представителите на Великите сили край Босфора.

The article examines the service of Dimitar Markov as a diplomatic representative of the
Principality of Bulgaria in the capital of the Ottoman Empire in the period 1896-1899. The
continuation of the Eastern Crisis, which began in the spring of 1894, creates a number of
opportunities for the Bulgarian foreign policy about the National question - either appointment
of Bulgarian Exarchate’s metropolitans in European Turkey, or introduction of reforms in
Macedonia and Thrace in the spirit of Article 23 of the Berlin Treaty. Faced with the firm
refusal of the Sublime Porte to fulfill the Bulgarian demands, the government of Dr. Konstantin
Stoilov has a choice whether to seek rapprochement and alliance with the Ottoman Empire or
to take advantage of the fragile state of the empire to put additional pressure on it. In the final
years of the 19th century, the leading Bulgarian factors chose a combined approach, and as a
diplomatic representative in Constantinople, Dimitar Markov led the long negotiations with
the Sublime Porte and the representatives of the Great Powers on the Bosphorus.
Признаването на княз Фердинанд за законен владетел и възстановяването на
дипломатическите отношения между Княжество България и Руската империя в началото
на 1896 г. отварят нова страница в историята на българската дипломация. Започва бързо
разширяване на мрежата от български дипломатически и търговски представителства в
Европа, което увеличава международния престиж на страната и възможността ѝ
директно да води преговори с европейските държави за решаването на Българския
национален въпрос. По същество този процес съвпада с разгарянето на втората част от
Източната криза (1894 - 1898) след разпалването на въстанието на остров Крит и
последвалата директна война между Османската империя и Гърция. Пред българския
политически елит се открива нова възможност за оказване на натиск върху Османската
империя за назначаването на митрополити на Българската екзархия в Македония и
Одринско, както и за изпълнението на чл. 23 от Берлинския договор.
След встъпването си в длъжност през май 1894 г. правителството на д-р Константин
Стоилов предприема редица различни опити за решаването на Българския национален
въпрос. Спрямо развитието на международното положение министър-председателят и
неговите колеги преценяват дали на първо място в своите искания към Високата порта
да поставят изпълнението на Екзархийския ферман от 1870 г. или въвеждането на
автономия в Македония и Одринско в духа на член 23 от Берлинския договор. След като
не успява да предизвика намесата на Великите сили в подкрепа на българските стремежи
през първата година от управлението си, през пролетта на 1895 г. д-р Стоилов се решава
въпреки личните си убеждения да подкрепи провеждането на Четническа акция,
организирана от Македонския комитет в София.1 Вместо обаче да получи съдействие,
Княжество България е строго порицано от големите европейски държави и султан Абдул
Хамид II. Резултатът от четническото движение е засилване на влиянието на македоно-
одринската емиграция в Княжество България с активното включване на офицери от
Българската армия в македонските дружества в страната.
Велики сили осъзнават потенциала за разрастване на кризата и се опитват да я
ограничат, внимавайки тя да не доведе до накърняване на техните стратегически
интереси. Посланиците на големите европейски държави имат голямо влияние не само
в османската столица, но пред своите собствени правителства. Постоянно действащата
неформална посланическа конференция в Константинопол се състои от представителите

1
Виж: Елдъров, Светлозар. Четническата акция на Македонския комитет 1895. София, 2015
на Великобритания, Франция, Австро-Унгария, Германия, Италия и Русия. Доайен на
дипломатическото тяло е посланикът на Австро-Унгария Хайнрих Каличе, който служи
от 16 години край Босфора и познава в детайли османската политика и различните
интереси за разпределението на османското наследство.2 Срещу себе си той има
влиятелния руски посланик Александър Нелидов, автор на Записката относно условията
за мира в края на Руско-турската война (1877-1878), на базата на която е съставено и
подписано Одринското примирие на 19 януари 1878 г.3 Британският дипломатически
представител сър Филип Къри познава добре тънкостите на британската политика на
Изток, тъй като преди да заеме поста край Босфора последователно като аташе в
посолството на Великобритания в Петербург и като личен секретар на Лорд Солсбъри.
По време на режима на Стефан Стамболов той подкрепя българската кауза и се намира
в добри лични отношения с екзарх Йосиф. Тези трима дипломати имат най-голямо
влияние сред своите колеги и пред султана в османската столица, но без съгласие
помежду си и подкрепата на останалите Велики сили те не могат да прокарат своите
идеи пред Високата порта. Намирайки се в постоянна конкуренция помежду си, в която
са намесени и лични отношения и конфликти, те трудно успяват да постигнат нужния
синхрон, за да принудят султан Абдул Хамид II да изпълни своите задължения според
международните договори.4
В края на 1896 г. на българския дипломатически агент в Цариград Петър Димитров е
поверено отваряното на дипломатическо представителство в Атина, чрез което да се
задълбочат връзките между България и Гърция. За негов заместник в османската столица
княз Фердинанд и д-р Стоилов определят бившия народен представител и член на
Народната партия Димитър Марков. Марков е роден в старопрестолния град Търново,
но родът му произхожда от Егейска Македония. През 1880 г. той се запознава с
Константин Стоилов, който използва влиянието си като частен секретар на княз
Александър, за да му осигури стипендия за следване в Робърт колеж в Цариград.5 След
завършването на престижната институция отново благодарение на д-р Стоилов Марков
заминава за Франция, където специализира правни науки в Екс ан Прованс. След
завръщането си в България работи като съдия и адвокат, а като военен прокурор в Русе

2
Rathberger, Andreas. The Ambassadors’ Conference of Constantinople, the Cretan Crisis, and the Plans for an
International Condominium over the Ottoman Empire 1896‒1898 – In: Südost-Forschungen, 71 (2012), p. 112.
3
Петков, Петко. „Основите на мира“ от 19/31 януари 1878 г. - Първото руско-турско споразумение за
създаване на българска държава. (Или защо Санстефанският прелиминарен договор не е началото на нова
България – В: История, 26/1 (2018), с. 8.
4
Rathberger, Andreas. The Ambassadors’ Conference of Constantinople, p. 113.
5
ЦДА, ф. 2136К, оп. 1, а.е. 22, л. 25.
води разследването срещу бунтовниците по време на Русофилския бунт в града.6 Той
запазва контактите си с влиятелния политик и се числи към неговите верни
поддръжници. Марков е известен като талантлив оратор и един от водещите адвокати
сред народняците, а високата му култура и добрата му езикова подготовка го правят
особено подходящ за сложните разговори с европейските дипломати. В заседанията на
VIII обикновено Народно Събрание той взима дейно участие в почти всички дискусии,
като защитава правителствената политика пред пъстрото народно представителство.7
Живял в османската столица и знаещ отлично турски език, той познава методите на
действие на Високата порта и ориенталските маниери на висшата османската
аристокрация.8 С неговото назначение се затвърждава и традицията възпитаниците на
Робърт колеж да са предпочитани в избора за български дипломатически представители
от ръководните фактори в София. Доверието между него и министър-председателя е от
значение за успеха на българската външна политика - д-р Стоилов се вслушва в съветите
му по редица въпроси от българо-османските отношения и развитието на българската
кауза в Европейска Турция.9
Настоящата статия разглежда службата на Димитър Марков като дипломатически
представител на Княжество България в столицата на Османската империя в периода
1896 - 1899 г. То се опира на богат изворов материал от българските архивохранилища

6
Стрезова, Алека. Посланици на държавната независимост: българските дипломатически представители
в Цариград (края на XIX – началото на ХХ век). – В: Известия на Института за исторически изследвания,
34, с. 305 (2017)
7
Все пак интересно е да се отбележи, че след съставянето поемането на Министерството на външните
работи и изповеданията от д-р Константин Стоилов, самият министър-председател си записва: „НЦВ
много доволен от моето поемане на Министерството на външните дела. Въобще попълването на
министерството направи отлично впечатление. Всички доволни, че Марков не влезе, също и за Иван Ст.
Гешов.“ Три години по-късно именно Иван Ст. Гешов ще замени Димитър Марков като български
дипломатически агент в Цариград. - Виж: Стоилов, Константин. Дневник. Ч. 2.., с. 272.
8
Йоцов, Димитър. Дипломатически сплетни около Екзархията и Македонския въпрос. София, 2000
9
Любопитни са възгледите на д-р Константин Стоилов за ролята на българските дипломати, които той
споделя с дипломатическия представител във Виена Сърмаджиев: „Известна ви е целта, за която са
създадени нашите дипломатически агентства. Третирането на известни въпроси е тяхна
второстепенна задача, тъй като това може да става и чрез дипломатическите агенти, акредитирани
при нашето правителство. Нашите агенти в странство имат за първа длъжност да осветляват
нашето правителство върху всички важни произшествия и явления в страната, в която се намират, и
които могат да интересуват българското правителство, да следят за движението и направлението на
общата европейска политика, а особено за всички явления, които могат да имат значение за
българското княжество, и най-после да осветляват правителството и общественото мнение в
страните, в които се намират, върху вървежа на работите и направлението на политиката на
България. Нашите дипломатически агенти са очите, чрез които нашето правителство вижда, какво се
върши около него, и, съобразно с получените наблюдения и светлини, взема своите решения… Аз се надея,
че е достатъчно от моя страна да съм Ви оказал, как гледаме на Вашата деятелност, за да Ви подбудя
към тази енергия, която всички имаме право да очакваме от Вас, като не забравяте, че високите
постове носят със себе си и високи отговорност и че държавите създават тези постове не за друго, а
защото имат нужда от тях.“ - виж: Австро-Унгария и България в документалното наследство…, с. 377-
378.
и публикувани в България и чужбина сборници с дипломатически документи от
канцелариите на големите европейски държави.10 Важен източник за изясняване на
сложните преговори и лични взаимоотношения в края на XIX век представляват
дневниците и спомените на основни политически фигури и запазената кореспонденция
между тях.11 Изследването стъпва върху труда на поколения български историци,
изследващи различни моменти от развитието на българската дипломация и политиката
на Княжество България по националния въпрос.12
Димитър Марков наследява успехите на своя предшественик в османската столица, но
пред неговата дейност стоят и редица предизвикателства. Самият той, може би в
известна степен пресилено, определя положението, което заварва при назначението си в
агентството „незадоволително и обезсърчително“. Българското дипломатическо
представителство все още се титулува като агентство, без дипломатическия му статут да
присъства в официалната му кореспонденция, а държавния герб не стои върху сградата
му. Над агентството не се вее държавното знаме, каквато е практиката при всички
останали чужди дипломатически представителства, а българският дипломатически
представител не е третиран като част от дипломатическото тяло в града. Съществуват и
множество започнати, но все още нерешени въпроси в двустранните отношения като
свързването на българските и османските железници, подписването на Телеграфо-
пощенска конвенция, освобождаването на политически затворници, назначаването на
български търговски агенти във вилаетите и определянето на техните правомощия.13
Димитър Марков подобно на своя предшественик развива ползотворни отношения с
екзарх Йосиф, като подкрепя постъпките му за назначаването на български владици в
европейските вилаети на империята. Той е привърженик на запазването на

10
Документи за българската история. IV. Документи из турските държавни архиви (1863 - 1908). Ч. II.
Подбрал Панчо Дорев. София, 1942; Британски документи за историjата на Македониjа. Т. V. 1886-1900).
Скопиjе, 2005.; Австро-Унгария в документалното наследство на д-р Константин Стоилов 1883-1898.
Сборник документи. София, 2002; Сръбските интриги и коварства срещу България 1804-1914. Съст. Цочо
Билярски. София, 2009
11
Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, 1992; Стоилов, Константин. Дневник. Ч. 2. София, 1996;
Юруков, Данаил. Спомени из политическия живот на България. София, 1932
12
Попов, Радослав. Балканската политика на България 1894 - 1898. София, 1984; Генов, Георги. П.
Политическа и дипломатическа история на България. T. 18. София, 2003; Дюлгерова, Нина. Българският
национален въпрос в политиката на Русия и Австро-Унгария 1894 - 1903. София, 1994; Константинова,
Юра. Българи и гърци в борба за Османското наследство. Велико Търново, 2014; Лалков, Милчо. България
в балканската политика на Австро-Унгария (1878-1903). София, 1993; Мишев, Радослав. България във
външната политика на Австро-Унгария 1898 - 1912. Велико Търново, 2004; Прешленова, Румяна. Австро-
Унгария и Балканите (1879-1912). София, 2017; Радев, Тодор. Екзархията и българският революционен
национализъм в Македония и Одринска Тракия 1893 - 1903. Пловдив, 2010; Радев, Тодор. Въстанията в
тактиката на Българския иредентизъм 1894 - 1904. София, 2015; Стателова, Елена. Радослав Попов, Веска
Танкова. История на българската дипломация 1879 - 1913. София, 1994
13
ЦДА, ф. 2136К, оп. 1, а.е. 13, л. 20
независимостта на църковната институция и отбива предложенията на свои колеги за
активно ангажиране на София с нейното ръководство.14 Марков получава подкрепа и от
назначения със съдействието на българското правителство за главен редактор на
екзархийския вестник „Новини“ известния деятел от периода на Бълграското
възраждане Димитър Македонски.15
Непосредствено след пристигането си в Османската столица новият дипломатически
представител продължава инициативата за откриването на български търговски
агентства в Османската империя. В резултат на това 30 ноември 1896 г. османският
комисар в София Ниази без съобщава на българското правителство за съгласието на
султана за откриване на българско търговско агентство в Одрин с титуляр Петър Матеев.
В лична среща с Димитър Марков Великият везир го уведомява, че е направил нужните
разпореждания за признаването на новия български представител от одринския валия.16
Въпреки че империята на султана не признава реципрочността в двустранните
отношения с Княжество България, според първите писмени инструкции на Матеев той
трябва да се стреми да изгради поверената му институция като консулско
представителство на независима държава. За своите атрибути и задължения той трябва
да се ръководи от изпратената до Високата порта нотата от Греков през 1892 г., която
урежда правата и задълженията на османските търговски агенти в Княжество
България.17 До края на годината е получено и разрешение за откриване на търговско
агентство в Дедеагач, но българското правителство се бави с назначението и мисията е
открита през април 1897 г.
На 6 февруари 1897 г. Константин Стоилов връчва нота на османския комисар в София
Ниази бей, в която изисква Високата порта да докаже благосклонното си отношение към
българите, като изпълни исканията на ръководителя на българската църква за
назначаването на български митрополити в петте епархии. Той нарежда на Димитър
Марков да действа в този смисъл и пред османските власти в Цариград и да настоява за
освобождаването на заточените на Родос затворници след Четническата акция,
организирана от Върховния македоно-одрински революционен комитет през 1895 г.18
По същото време въпреки съпротивата на косовския валия Хафзъ паша, султанът издава
берат за назначението на митрополит Синесий в Скопие, но въпросът за останалите

14
ЦДА, ф. 176К, оп. 1. а. е. 1075, л. 275.
15
ЦДА, ф. 2136К, оп. 1. а.е. 32, л. 7.
16
ЦДА, ф. 176К, оп. 21, а.е. 413, л. 11.
17
Пак там, л. 5-6.
18
Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония. Т. 1. София, 1983, с. 69.
епархии е по-сложен. Руският посланик Александър Нелидов категорично не подкрепя
българските искания, което дава възможност на Високата порта за пореден път да се
опита да ги остави без последствия. Това налага министър-председателят да заплаши с
оставката на правителството, идването на власт в София на радикален спрямо империята
кабинет и постигането на договорка със Сърбия.
Междувременно възниква конфликт между Великия везир и българският
дипломатически агент. Високата порта се опитва да игнорира Марков, като заявява, че
преговори ще се водят директно с ръководните фактори в София от специалния
пратеник на султана, който официално трябва да посрещне сръбския крал Александър
във васалната на империята столица. Възмутен от поведението на везира, Марков
директно го заплашва с това, че ще напусне поста си и незабавно ще замине за София.19
Тежък дипломатически инцидент е избегнат, като чрез своя секретар Таксин паша
султанът поднася извиненията си на българския представител, обещава политическите
български затворници в империята да бъдат освободени и заявява, че след решаването
на Критския въпрос ще обмисли свързаните с Екзархията български искания.20 Абдул
Хамид дори предлага подкуп на българския дипломатически представител от 300 лири
под формата на разходи за пътни разноски, но Марков категорично отказва да го
приеме.21
През цялата 1896 г. протичат усилени преговори между балканските християнски
държави за разбирателство по въпроса за разпределение на османското наследство.
Всяка от тях от една страна се стреми да използва временните затруднения на
Османската империя, за да изпълни националната си програма, притеснявайки се
нейните потенциални съюзници - конкуренти, да не си осигурят предимство пред тях.
По време на преговорите делегациите се изправят пред неразрешимия проблем за
препокриващите им се териториални претенции, различния им поглед върху бъдещето
на Македония и твърдото решение на Австро-Унгария и Русия да не допуснат промяна
на статуквото. След като в продължение на месеци сръбското правителство не успява да
убеди българското за разделянето на Македония на сфери на влияние, а българското не
успява да прокара идеята си за реформи в духа на член 23 от Берлинския договор, двете

19
ЦДА, ф. 176К, оп. 1, а.е. 1070, л. 54.
20
Пак там, л. 58.
21
Български екзарх Йосиф I. Дневник, с. 404.
страни в крайна сметка се разбират за запазване на статуквото и координирани общи
действия, ако настъпят извънредни събития на полуострова.22
През март Димитър Марков пътува до София, където се среща с д-р Константин Стоилов
и заедно обсъждат възможните ходове на българската външна политика.
Дипломатическият агент споделя с екзарх Йосиф, че му е било предложено да оглави
Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията, но той е предпочел
да запази поста си в османската столица. След връщането си в Цариград Марков е приет
на аудиенция от султана, на която Абдул Хамид изразява задоволството си за лоялната
българска политика спрямо империята.23 В същото време обаче дипломатическият агент
продължава своите постъпки за откриването на нови български търговски агентства в
Османската империя. Той изтъква пред Великия везир, че назначените български
представители ще съдействат за представянето на миролюбивата политика на
българското правителство спрямо сюзерена и ще неутрализират революционната
агитация на гръцките комитети и сръбската пропаганда.24 Първоначално Високата порта
дава разрешение за откриване на представителство само в Солун, като отхвърля
българските искания за Скопие и Битоля с аргумента, че те не са големи търговски
центрове. Благодарение на неотстъпчивостта на д-р Стоилов и упоритостта на Марков в
края на март султанът одобрява отварянето и на другите две агентства.25 В избора на
новите търговски агенти Димитър Марков взима активна роля, като той предлага на
свето началство подходящите за целта лица. Предложенията на дипломатическия
представител са съобразени изцяло с местните особености на вилаетите, нуждите на
българското население в тях и действията на чуждите пропаганди. Номинациите са
одобрени в цялост от министър-председателя и княза. Относно искането за
назначаването на български митрополити във вилаетите обаче султанът проявява по-
голяма твърдост, оставяйки обсъждането на въпроса след решаването на Критския
въпрос.26
Междувременно напрежението между Османската империя и Гърция в началото на
април ескалира и предстоящия военен конфликт става неизбежен. В тази ситуация
Димитър Марков настоява за по-голяма твърдост към сюзерена, като предлага на своя
началник да бъде поставен краен ултиматум от 3 дни на Високата порта за

22
Сръбските интриги и коварства, с. 161.
23
Български екзарх Йосиф I. Дневник, 404.
24
Дорев, Пачо. Документи, с. 155.
25
Матеева, Мария. Консулските отношения на България 1879 - 1986. София, 1988, с. 105.
26
Български екзарх Йосиф I. Дневник, с. 404.
изпълняването на българските искания.27 Самият д-р Стоилов обмисля внимателно
следващите български ходове, а пред себе си има два коренно различни варианта - или
търсене на сближение с Турция чрез подписване на съюзен договор, или следване на
предложението на дипломатическия агент и поставяне на ултиматум и извършване на
мобилизация на армията на Княжеството. Той няма намерение да воюва в тази сложна
обстановка и без постигането на предварително съгласие между балканските държави и
Великите сили, но се страхува и от пропускането на удобния момент за действие.
Провокиран от постоянно навлизащите на османска територия гръцки въоръжени чети,
на 6 април султан Абдул Хамид II обявява война на Гърция. Великият везир настоява
пред Димитър Марков като васално княжество България да скъса отношенията си с
гръцката държава, но искането е отклонено от Константин Стоилов.28 Нещо повече, след
като внимателно анализират ситуацията, ръководителите на българската дипломация
решават, че е дошъл моментът да притиснат Високата порта. Още на следващия ден
Марков отново поставя въпроса за назначаването на пет български митрополити в
македонските епархии и след като получава отрицателен отговор от Халил Рифат паша,
според инструкциите на Стоилов поставя 3-дневен ултиматум и заплашва, че в противен
случай Княжеството ще мобилизира своята армия.29
Ходът на българското правителство предизвиква недоволството на Великите сили и
особено на Руската империя. Нелидов предупреждава Високата порта да не изпълнява
българското искане, а руският диплматически агент в България Николай Чариков
директно заявява на Марков, че действията му са в противоречие на политиката на
българското правителство.30 Британската дипломация също следи развитието на
ситуацията, като нейният представител в София информира своето правителство, че в
България в действителност няма подготовка за мобилизация. Според неговото мнение
българската акция е в резултат от убеждението на Марков, че само с твърди действия
може да се постигнат отстъпки от Високата порта. Още в София той се е бил оплакал,
че мирният тон на неговото правителство възпрепятства мисията му. В личен разговор
османският комисар в София споделя на британския си колега, че Цариград сериозно
обмисля частично да изпълни българското искане като издаде берати за Мелник,
Струмица и Кукуш.31

27
Попов, Радослав. Балканската политика, с. 158.
28
Пак там, с. 163.
29
Пак там, с. 164.
30
Пак там, с. 165.
31
Британски документи за историjата на Македониjа. Т. V., с. 494.
Същевременно през тези тревожни априлски дни османската столица се превръща в
арена на българо-сръбското съперничество. Сръбското правителство тълкува
българския ултиматум като нарушение на подписания преди това договор, но
същевременно сръбският представител в Цариград Владан Джорджевич също предлага
на Белград да бъдат мобилизирани две сръбски дивизии като предупреждение към
султана.32 Притеснен от опасната ситуация, в която се намира империята, султан Абдул
Хамид решава по стар обичай чрез обещания и отстъпки да се опита да намали
напрежението. Великият везир писмено се задължава пред българското правителство
след края на войната да бъдат дадени исканите берати за български владици, като
същевременно Димитър Марков се задължава да пази договорката в пълна тайна.33
Паралелно с това е издадено султанско ираде за откриване на сръбски училища в
македонските вилаети, а патриаршеският митрополит Амвросий е изгонен от Скопие.
Възможността на негово място да бъде назначен сърбин, за което настоява и руската
дипломация, предизвиква екзарх Йосиф директно да заплаши Великия везир с един
много остър за висш османски чиновник тон: “Аз по никой начин не мога да понеса
такова безчестие пред народа и пред историята и ще свикам представителите на
Черквата и на народа в Цариград, та сами те да поемат защитата на черковните си
правдини, или ако се изгубят, в тяхната ръка да се изгубят.“34
Бързите и категорични успехи на османската армия срещу Гърция разбъркват отново
картите в дипломатическата игра между Османската империя и балканските
християнски държави. Високата порта със самочувствието на победител и опирайки се
на военната си мощ получава възможност да отложи изпълняването на поетите по време
на войната обещания. Поради решителните действия на Марков българското
правителство успява да открие желаните търговски агентства в Солун, Скопие и Битоля
по време на конфликта и да постави империята пред свършен факт, но тепърва двете
страни трябва да постигнат договорка за атрибутите на българските представители.
Въпросът за назначаването на екзархийски митрополити остава открит, като османското
правителство разполага с възможността да отлага изпълняването на обещанието си с
мотива, че преди сключването на мирния договор не е добре да се провокира
допълнително гръцкото недоволство. Султан Абдул Хамид II се колебае и за

32
Попов, Радослав. Балканската политика, с. 169.
33
Български екзарх Йосиф I. Дневник, с. 406.
34
Пак там.
назначението на сръбски владика в Скопие, използвайки като аргумент едновременната
съпротива както на българите, така и на Цариградската патриаршия.
В новата ситуация българската дипломация променя своята стратегия и търси
сближение с Османската империя, което да осигури изпълнението на дадените
обещания. Д-р Константин Стоилов натоварва своя представител в османската столица
да проучи възможността за сключването на съюзен договор между двете страни, като му
оставя голяма свобода за действие и не изключва възможността за сключването на
военна конвенция. Писмото на министър-председателя до дипломатическия агент е
красноречиво: “Явявам Ви, че специалните реформи за Македония, бератите и
скопчването на железниците (предпочитано през Джумая) считайте за съществени
условия. Вън от това, каквото повече изкарате, ще ви кажем берекет версин. Към тая
последната категория принадлежи и независимостта. Обичам да вярвам, че султанът
ще може да се съгласи да приеме независимостта, щом го убедите, че българският
крал и независима България за него ще бъде много по-голяма сила и по-здрава опора,
отколкото васален княз на васална България. Най-после султанът може да свърже
въпроса за независимостта на България и с известни условия, които ние сме готови да
разискваме. Това е целта на проекта за съюз. Условията на този съюз ще съдържат
взаимни отношения и задължения.”35
Пред екзарх Йосиф Димитър Марков конкретизира българските искания по църковния
въпрос, които включват изпълнението на Екзархийския ферман чрез назначението на
владици в Битоля, Дебър, Мелник, Струмица, Кукуш, Одрин и Гюмюрджина, а след 6
месеца също и в Костур, Лерин, Воден, Сяр, и Драма.36 Два дни по-късно д-р Стоилов
споделя виждането си за реформите, които трябва са в духа на член 23 от Берлинския
договор и да се приближат областта до статута на Източна Румелия.37
Трудност предизиква определянето на действителните цели на българската дипломация
с поставянето на подобни условия към Османската империя. Приключила успешно
войната срещу Гърция без да се налага да прави съществени отстъпки на своите съседи,
Високата порта трудно би се съгласила доброволно в мирно време да изпълни това,
което отказва във военно. Поведението на българското правителство през април месец
ясно показва на султана, че Княжеството не може да е дълготраен и надежден съюзник.
Предложението на София Цариград доброволно да се откаже от контрола върху голяма

35
Попов, Радослав. Балканската политика, с. 181.
36
Български екзарх Йосиф I. Дневник, с. 407.
37
Попов, Радослав. Балканската политика, с. 183.
част от своите европейски владения не само е неизпълнимо, но и евентуалното му
публично обсъждане би довело до аналогични искания към султана от страна на
останалите балкански държави. Високата порта добре знае, че крайната българска цел е
присъединението на Македония и Одринско, а даването на автономия на двете области
само би ускорило и улеснило българските планове в това направление. Интересите на
Великите сили в края на XIX век също изключват подобно преразпределение на
влиянието на Балканите, поради което едва ли биха одобрили сключването на
съглашение на тази основа между васал и сюзерен. Въпреки това османското
правителство решава да започне преговори с Димитър Марков, за да не провокира
допълнително българското недоволство. Не без значение е и фактът, че така османската
администрация ще се сдобие с ценни документи, публикуването на които би
компрометирало княжеската дипломация пред Европа и най-вече пред Руската империя,
зад гърба на която се извършват обсъжданията.
От българска страна разговорите с Високата порта се водят от Димитър Марков, който
посещава София, за да получи специални инструкции от правителството, и от
пристигналия в Цариград офицер от Българската армия Асен Пападопов. По същото
време Константин Стоилов и княз Фердинанд извършват обиколка в Западна Европа, по
време на която правят неуспешни опити да привлекат подкрепа за българските искания.
В самия край на юни, придружени от военния министър Никола Иванов те изненадващо
пристигат в Цариград, където остават в продължение на два дни. В българската
историография традиционно се обръща малко внимание на това посещение поради
липсата на запазена документация в архивите. Поради секретността на разговорите
тяхното съдържание не е известно, но по всяка вероятност са обсъждани важни
подробности около предстоящото споразумение, които изискват взимане на решение на
най-високо ниво и с оглед на военните стратегически планове и интереси на двете
държави. Липсата на официално обявени отстъпки от страна на султана към своите
български поданици по време на посещението предизвиква недоволство в София, но
задачата на българската дипломация в този момент е друга.38 Най-вероятно ръководните
български фактори целенасочено се стремят да омаловажат посещението и неговите
резултати, за да не предизвикат подозрителност в международните дипломатически
среди.39 Показателно обаче е, че след проведените официални преговори между двете

38
Юруков, Данаил. Спомени из, с. 204.
39
Характерно за политиката на д-р Константин Стоилов е това, че той държи своята стратегия и
външнополитически ходове тайна дори от колегите си в правителството и в Народното събрание. Пред
страни Димитър Марков остава оптимист, като споделя с екзарх Йосиф, че веднага след
сключването на мирния договор между Турция и Гърция, трактът с империята на
султана ще бъде подписан и бератите за български владици ще бъдат издадени. По
въпроса за свързването на българските и османските железопътни линии, той заявява,
че то ще бъде извършено не през Кюстендил, а през Сяр.40
С началото на есента българското правителство става нетърпеливо и настоява за
изпълняването на дадените от султана обещания. Назначаването на сръбския
архимандрит Фирмилиан като администратор на Цариградската патриаршия в
Скопската епархия предизвиква сериозно недоволство в българското дипломатическо
агентство. Великият везир уведомява Димитър Марков, че според екзархийския ферман
трябва да бъдат проведени допитвания до населението в македонските епархии, което
буди недоумението както на екзарха, така и на дипломатическия агент. Димитър Марков
предупреждава Високата порта, че ако не бъдат удовлетворени и исканията на
Княжеството, то последното сериозно ще обмисли възможността да обяви
независимост.41 На българската дипломация става ясно, че проведените преговори за
сключване на съюз между двете страни ще останат без резултат. Дипломатическият
агент споделя с екзарх Йосиф, че османското правителство отказва да му предаде
водената по време на тайните разговори документация и подозира султана, че води
паралелни преговори със Сърбия и Румъния.42 По същото време в Цариград се намира и
новият сръбски министър-председател и министър на външните работи на Сърбия
Владан Джорджевич, който прави всичко възможно да саботира евентуално българо-
османското споразумение. Пред Министерския съвет в Белград, той докладва, че в
османската столица е направил всичко възможно, за да осуети издаването на берати за
български владици, да предотврати отварянето на нови български търговски агентства в
Европейска Турция и да осуети свързването на българските и турските железници през
Кюстендил и Куманово.43

тях той обяснява поведението си така: „Има и втора категория тайни. Те са тайни, които се отнасят
до външната безопасност на държавата; но за съжаление у нас, в България, такива тайни не
съществуват. За съжаление нашите чиновници от Министерството на външните дела или други, щом
отидат в „Червен рак“ или другаде, това, което е тайна, излиза на пияцата. Тайната в България не
пазят и това го намирам за разврат, защото, колкото е по-малка държавата, колкото е по-деликатно
нейното положение, толкова повече може да има работи, които трябва да се пазят в тайна, и които
трябва да бъдат достояние само на тия, които ръководят държавните дела.“ - Виж: Стоилов,
Константин. Речи. София, 1939, с. 246.
40
Български екзарх Йосиф I. Дневник, с. 409.
41
Попов, Радослав. Балканската политика, с. 195.
42
Български екзарх Йосиф I. Дневник, с. 411.
43
Попов, Радослав. Балканската политика, с. 209.
Присъствието на Джорджевич в Цариград провокира българското дипломатическо
агентство да подходи с предпазливост в разговорите с Високата порта. Така на молбата
на великия везир да почака докато не бъде официално подписан и обявен мирният
договор, Марков отговаря утвърдително, че може да даде отсрочка от един месец, но
при положение че писмено Високата порта се задължи след това да издаде петте берата
за български владици и да позволи откриването на нови осем български търговски
агентства. Постигнато е привидно съгласие, но се появяват нови търкания след като
османското правителство уведомява Марков, че на този етап може да се съгласи с
назначаването на само трима екзархийски митрополити. При последвалите разговори
екзарх Йосиф и дипломатическият агент успяват да издействат назначенията да са за
Битоля, Дебър и Струмица. За д-р Стоилов е от съществена важност Българската
екзархия да изгради свои структури на запад от р. Вардар, които ще служат като
преграда пред напредващата сръбска пропаганда. Така на 26 октомври най-накрая
великият везир показва готовите назначения за владици, но настоява за писмено
задължение от екзарха и Марков те да бъдат пазени в пълна тайна до подписването на
мира. Българската страна изпълнява даденото обещание и дори в Петербург не са
запознати с постигнатата договореност. Същата вечер ценните документи вече се
намират в канцеларията на ръководителя на българската църква, но трудностите не
спират до тук.44
На 22 ноември мирният договор между воюващите държави е подписан в
Константинопол, но великият везир предупреждава Марков и екзарх Йосиф да изчакат
до официалната му ратификация. Това предизвиква д-р Стоилов писмено да настоява
пред ръководителя на българската църква да не се съобрази с желанието на Високата
порта и да извърши церемонията по ръкополагането на новите митрополити, но екзархът
отказва. Като опитен османски чиновник той е наясно за евентуалните последствия в
отношенията му с османската власт при подобно неподчинение на нейните заповеди.45
Междувременно търпението в София се изчерпва и дипломатическият агент с нота
известява Великия везир, че българското правителство е изпълнило обещанието си и
Стоилов ще съобщи добрата новина преди закриването на сесията на Народното
събрание. Седмица по-късно д-р Стоилов отново категорично настоява пред екзарх
Йосиф да пристъпи към действие, но получава категоричен отказ - дипломатът в расо не

44
Български екзарх Йосиф I. Дневник.., с. 413.
45
Пак там, с. 414.
е подчинен на българския министър-председател. В същото време екзархът отказва да
изпълни и молбата на Високата порта ръкополаганията на новите владици да се
извършват извън столицата и без да се привлича голямо внимание.46
В тази напрегната ситуация ръководителят на българската църква решава да действа
самостоятелно и тайно както от българското правителство, така и от Високата порта. С
извинението, че е болен, той не откликва на неколкократните покани да се яви пред
великия везир, защото знае какво ще е съдържанието на разговора. Същевременно той
скрива плановете си и от Димитър Марков, предпазвайки се от евентуални затруднения
от София. Ръкополагането на новите митрополити е извършено само пред най-
доверените цариградски българи, а специално поставени лица следят да не би непознати
хора да наблюдават церемонията.47 Великият везир и султанът са поставени пред
свършен факт, но с облекчение приемат новината за миналите без инциденти събития,
за което и Цариградската патриаршия е щедро възнаградена от султан Абдул Хамид II
от една страна, а от друга екзарх Йосиф е приет на аудиенция от владетеля, на която
султанът изразява благодарността си за вярната служба на духовника. Така в края на
годината митрополит Григорий Охридски поема Пелангонийската епархия,
архимандрит Козма - Дебърската, а архимандрит Герасим - Струмската.48
Няколко месеца по-късно за Охридски митрополит е назначен архимандрит Методий.
Успехът на българското правителство е пълен, тъй като не само се изпълнява
стратегическото желание на министър-председателя, но и бератите са получени без
знанието на руската дипломация, която разбира в последствие. Това е и последният
успех на Княжество България в тази насока - през следващите години Високата порта
отбива всички нови опити на екзарха и управляващите в София за назначаването на нови
митрополити, като същевременно допуска активното участие на сръбски и гръцки
духовници в движенията срещу българите във вилаетите.
В хора да преговорите с Високата порта през ноември Марков изпраща нота до Великия
везир, в която настоява за откриването на пет нови български търговски агентства в
Цариград, Призрен, Родосто, Драма (със седалище в Кавала) и Сяр. Димитър Марков
получава обещание за бързо разглеждане и одобряване на неговите искания, но както
обикновено, в последния момент Високата порта отлага взимането на решение по

46
Пак там, с. 420.
47
Пак там, с. 422. ; Екзарх Йосиф I в спомени на съвременници. Съст. Христо Темелски. София, 1995, с.
170-178.
48
ЦДА, ф. 176К, оп. 1, а.е. 1076, л. 17.
въпроса. Недоволен от развитието на ситуацията и предчувстващ очертаващият се
неуспех, дипломатическият агент моли своя началник избраните агенти да бъдат
изпратени бързо на мястото на своите назначения, а след това да бъде потърсено и
тяхното официално признаване от Османската империя.49 Константин Стоилов не е
чужд на подобни действия, но заявява на своя служител, че планът не може да се
изпълни поради липса на повече средства за тази цел в годишния бюджет.50 Така
въпреки продължителните усилия на Марков, 1897 г. завършва без откриването на нови
български търговски агентства.
Паралелно със сложните преговори в Цариград за назначението на български
митрополити и откриването на нови търговски агентства, в Косовския вилает избухва
една от най-големите афери в историята на македоно-одринското освободително
движение - Винишката.51 Последвалите разкрития на османските власти показват пред
света голямото влияние на българската революционна организация и застрашителния ѝ
за мира в империята размер. Същевременно извършените насилия над мирното
християнско население ярко демонстрират характера на османската власт и показват
пред европейското обществено мнение тежкия живот на поданиците на султана.
Арестувани са стотици души, над които са упражнени всевъзможни методи за изтезания,
за да се изтръгнат самопризнания от тях. Високата порта използва създалата се
възможност, за да разкрие нишките на Вътрешната организация, като от Цариград е
изпратена специална комисия, която официално трябва да разследва информацията за
извършените насилия, но на практика получава тайната задача от османското
правителство да открие и залови комитетските дейци.52 Великият везир за пореден път
твърдо настоява екзарх Йосиф да уволни скопския митрополит Синесий, а българското
правителство да смени търговския си агент Димитър Ризов.
В напрегнатите първи седмици от новата година Димитър Марков и Екзарх Йосиф
правят всичко възможно, за да отклонят османските искания. Те посещават един след
друг представителите на Великите сили и молят за тяхното съдействие, в следствие на
което британското посолство изпраща своя секретар Ренч Елиът да провери на място
верността на българските сведения в Скопско, а австро-унгарският посланик в Цариград
барон Хайнрих фон Каличе обещава своето съдействие.53 От своя страна дипломатът в

49
Пак там, л. 80.
50
Пак там, л. 82.
51
Силянов, Христо. Освободителните борби на Македония. Т. 1. София, 1983, с. 75.
52
Британски документи за историjата на Македониjа. Т. V., с. 533-542.
53
Български екзарх Йосиф I. Дневник, с. 428.
расо категорично отказва да изпълни разпореждането на султана с мотива, че няма
доказателства за участието на неговия служител в незаконни дейности, а
дипломатическият агент изисква отстраняването на началника на полицията Дервиш
ефенди от Скопие. На базата на получените от Димитър Ризов сведения, Марков съставя
и предава на Халил Рифат паша специален мемоар, в който описва убийствата и
насилията, на които е подложено българското население.54
Екзарх Йосиф и Димитър Марков предприемат контраофанзива, като излагат пред
османското правителство и дипломатическото тяло дългогодишните действия на
косовския валия Хафзъ паша и настояват за неговата замяна - на 21 март
дипломатическият агент връчва официална нота на частния секретар на султан Абдул
Хамид II.55 Според двамата по този начин евентуалното преместване на Синесий
Скопски и Ризов няма да изглежда като отстъпление и авторитета на представляваните
от тях институции ще бъде запазен. Въпросът е решен като владетелят се отказва от
намерението си и постепенно освобождава голяма част от арестуваните, а българското
правителство прекратява постъпките си срещу валията.
Докато Димитър Марков изтъква своята роля, то в дневника си ръководителят на
българската църква изказва друго мнение: „Сполуката на тая работа се дължи на
моята постъпка пред двамата посланици (Зинониев и Каличе) и тяхното силно
застъпване, за да ми услужат на мене лично. Марков ме сърадва за тая сполука,
понеже той беше признал, че Синесий не може да остане вече там и искаше, ако е
възможно, барем да падне и Фафуз паша, за да се покрие нашата слабост, без да
вярваше, че ще ни чуят и послушат в това искане.“56
През първата половина на 1898 г. Димитър Марков продължава своите постъпки за
откриването на нови български търговски агентства. След разкритията в Скопско
Високата порта категорично отказва да позволи отварянето на нови български мисии -
за нея не е тайна същинската цел и дейност на търговските агенти.57 Марков обаче е
непреклонен - по негово настояване без нужното от османското правителство
разрешение са назначени и изпратени български търговски агенти в Сяр и Цариград.
Познаващ добре ситуацията и опита от откриването на първите агентства и борбата за

54
Генов, Георги. П. Политическа и дипломатическа история на България. T. 18. София, 2003. с. 77.
55
Попов, Радослав. Балканската политика, с. 222.
56
Български екзарх Йосиф I. Дневник, с. 429.
57
Подобна е съдбата и на линията София - Скопие през Куманово - през септември Григор Найденов
посещава Цариград, искайки концесия за строеж ,но османският военен министър отказва, изтъквайки че
линията щя носи постоянно катастрофи за империята. - Виж: Попов, Радослав. Балканската политика, с.
224.
техните права, дипломатическият агент направлява действията на новите български
представители, насърчавайки ги безстрашно да защитават държавния интерес в
отношенията си с враждебно настроените към тях местни османски власти.
Благодарение на това въпреки нежеланието на османците, агентите успешно откриват
своите нови мисии и стават част от българската дипломатическа мрежа в империята.
Дипломатическият представител в Цариград анализира дейността на българските
търговски агенти и начините за подобряването на организацията им. За него
неопределените им правомощия и трудностите в отношенията им с местните османски
власти не са съществен проблем, защото въпреки това те успяват да изпълняват ролята
на представители на българската държава и участват активно в живота на местната
българска общност. Димитър Марков вижда и ползотворното влияние на своите колеги
в борбата срещу чуждите пропаганди, съдействието им за развитието на
образователното дело и ценните разузнавателни сведения, които те предоставят.
Същевременно поради централизираната структура на Османската империя за
удовлетворението на повечето постъпки на търговските агенти се налагат постъпки
директно пред Високата порта в Цариград. Така писмата на агентите до Министерството
на външните работи се препращат в Цариград, от където дипломатическият
представител е призован да работи за тяхното удовлетворение. По този начин се губи
ценно време за решаването на възникналите въпроси в полза на българската кауза, а
съществува и възможност за възникване на недоразумения между отделните български
фактори. За да се избегне това Марков предлага на своето началство търговските
агентства да поддържат постоянна и директна комуникация с дипломатическото
агентство в Цариград, като изпращат копия от писмата си до него в София за сведение.58
Предложението на дипломатическия агент среща пълното одобрение от страна на
монарха и правителството и от края на 1898 г. е възприет в дипломатическата мрежа на
Княжеството в Европейска Турция.
През лятото на 1898 година Димитър Марков посещава българската столица, за да
обмени мисли в д-р Константин Стоилов и княз Фердинанд по въпросите за българската
външна политика. По това време започват да изкристализират осезаемите противоречия
между министър-председателя и владетеля, в следствие на които д-р Стоилов на 15 юли
подава своята оставка на княза в Берлин, но тя не е приета.59 Само 15 дни по-късно обаче

58
ЦДА, ф. 176К, оп. 1, а.е. 1075, л. 275.
59
Стоилов, Константин. Дневник., с. 378.
министърът на външните работи отново обмисля своето оттегляне - той научава от
писмо на Марков до своя брат, че в негово отсъствие княз Фердинанд и
дипломатическият агент са обсъждали съставянето на ново правителство. От секретаря
на Св. Синод Стоилов получава и информацията, че Марков дори е влязъл в преговори
с Петко Каравелов и Тодор Иванчов за състава на новия кабинет. Записвайки си тази
информация, Стоилов добавя: „Князът слепешката се хвърля в пропаст и няма
надежда да се спаси, защото причините лежат в характера му.“60 Доверието между
всички ръководни фактори в българската външна политика е напълно изгубено, а
подозрението твърде често замъглява реалния поглед върху политическата ситуация и
международните отношения.
През август с наближаването на новата учебна година за османската столица се отправя
задграничния представител на Вътрешната организация Гьорче Петров. Той носи със
себе си списък с личности, които да бъдат назначени за учители в екзархийските
училища в Европейска Турция. В среща с началника на Училищния отдел Никола
Лазаров, Петров настоява да бъдат извършени назначенията и поставя ултиматум от два
дни за отговор. В противен случай той заплашва екзархийските служители с убийство.
Заканите на революционера не са безпочвени, тък ато през февруари същата година
Евтим Гещаков, член на цариградския комитет на ВМОРО, застрелва заслужилия
македонски деец и главен редактор на в. „Новини“ Димитър Македонски. След лична
среща с дипломата в расо, в по време на която екзарх Йосиф категорично заявява, че:
„Екзархията няма да допусне някой път никому да дохожда със заплашване да ѝ налага
работи, нито да действа в ущърб на своето самосъхранение за угода на революционери,
които засега поне не могат (нищо да направят), освен да изложат невинното
население на яростта на турците.“. Екзархът предприема бързи срещи с Димитър
Марков и намиращите се в османската столица по това време Константин Величков и
Иван Евстатиев Гешов, в които се убеждава, че не може да разчита на помощта на
българската държава: „Марков ми каза, че и ние трябва да вземем мерки да се пазим, да
не посегнат на живота ни. А чиновниците ми като видят опасност, дават си
оставките и бягат в България. Значи княза, правителството и личности, и партии,
всички се инспирират от личния интерес в действията си, а не от дълга и от възвишен
патриотизъм.“61

60
Пак там, с. 380.
61
Български екзарх Йосиф I. Дневник, с. 433.
Екзарх Йосиф изпраща главния секретар на Екзархията Димитър Мишев в София, за да
поиска лично от министър-председателя да бъде ограничена дейността на комитетите,
но не получава желаната подкрепа.62 Българският дипломатически агент също няма
възможност да помогне на екзарха. Самият той вижда резултатите от заплахите и
убийствата на революционната организация, като той не е в състояние да предприеме
каквото и да е действие. Според спомените на Гьорче Петров екзархът се принудил да
се съгласи да назначи повечето от предложените му около 70 кандидатури за български
учители.63
През октомври Константин Стоилов прави нов сериозен опит в посока на уреждането на
Македонския въпрос, като инструктира Димитър Марков да убеди Високата порта в
нуждата от мащабно споразумение между Османската империя и Княжеството, което да
включва сключването на Търговски договор, свързване на железниците на двете страни,
назначаването на български митрополити в Европейска Турция и обединяването на
Солунския, Косовския и Битолския вилает в една обща провинция, която да се ползва с
автономия по примера на бившата Източна Румелия. Министър-председателят е склонен
бъдещият генерал-губернатор на областта да е дори мюсюлманин, стига да е способен и
честен. Дипломатическият агент трябва да предупреди Високата порта, че само по този
начин може да се предотврати бъдеща катастрофа и да се запази мира и съществуването
на империята на султана.
В специално писмо до своите дипломатически представители в столиците на Великите
сили, Стоилов ги подтиква да започнат сондажи по този въпрос. Те трябва да припомнят
за мирната българската политика през последните години, която е предотвратила
възможността от голям военен конфликт по време на Гръцко-турската война и
постоянните му опити да съхрани мира в Македония, като наблегнат, че тази българска
политика се е провеждала само за да се угоди на Великите сили и поради техните
обещания, че тази политика в последствие ще бъде възнаградена. Българските
дипломати трябва да предупредят, че: „Македония е страната на кървавите сюрпризи,
а такива едни сюрпризи, особено при днешните критически времена, могат да
предизвикат ужасни катастрофи.“64

62
Пак там.
63
Материали за историята на македонското освободително движение. Кн. 8. Съобщава Любомир
Милетич. Спомени на Гьорчо Петров , 85-89.
64
Австро-Унгария и България, с. 425.
Паралелно постъпките на министър-председателя през октомври екзарх Йосиф подава
такрир с молба за назначение на титулярен екзархийски митрополит в Одрин, а през
следващия месец подава още един такрир до Високата порта, този път с искане за
изпълнението на екзархийския ферман. Той настоява за издаването на 4 нови берати за
назначението на български митрополити в Мелнишка и Серска епархии със седалище
Сяр; Полянинска и Солунска епархии със седалище в Солун; Одринска епархия със
седалище Одрин и Маронийска и Ксантийска епархии със седалище в Гюмюрджина.
Последвалият отговор е познат - сега не му е времето.65
Предложението и заплахите на българското правителство не впечатляват Великите сили
и Османската империя - след края на кризата и подписването на мирния договор между
империята и Гърция, в Европа има пълен консенсус за запазването на мира на Балканите.
Австро-Унгария специално предупреждава княжеската дипломация да не предизвиква
нежелани събития, а Русия засилва натиска си за прекратяването на революционната
пропаганда в България. Така този последен опит на д-р Константин Стоилов да спечели
нещо допълнително за българската кауза в Европейска Турция е обречен на неуспех.
Същевременно княжеското правителство е изправено пред задачата да осигури външен
заем за страната при положение че липсва така нужната за издействането на добри
условия от западните банки подкрепа на великите сили. Конфликтът с Източните
железници за собствеността, строителството и експлоатирането на железопътната мрежа
също се разраства, а опитите на правителството да защити националният интерес са
оспорени от опозицията. Нараства и напрежението в отношенията между княза и д-р
Константин Стоилов, владетелят има желание да играе по-голяма роля в определянето
на външната политика, но среща преграда в твърдия характер и в самочувствието на
пловдивчанина. Новините за конфликтите между институциите в София достигат до
Цариград. Приемайки Димитър Марков на аудиенция, султан Абдул Хамид II му
заявява, че ще му е много приятно ако дипломатическият агент бъде назначен за
министър в Княжеството.66
В самия край на годината дипломатическият агент пътува до българската столица,
където се среща с д-р Стоилов. Двамата обсъждат бъдещите ходове пред българската
дипломация и опасността от евентуални руски постъпки за вдигането на схизмата между
Екзархията и Патриаршията. Министър-председателят насърчава своя служител да

65
Български екзарх Йосиф I. Дневник, с. 440.
66
Пак там, с. 446.
продължи с исканията за назначаването на български владици и излага пред него
възможността при реконструкция на кабинета той да бъде назначен на министерски
пост. Завръщайки се край Босфора Марков споделя пред екзарх Йосиф, че ако това се
случи ще направи всичко възможно за издействането на така ценните документи от
Високата порта. Събитията обаче се развиват в друга посока - на 18 януари д-р
Константин Стоилов подава оставката на правителството, след което княз Фердинанд
назначава нов кабинет начело с друг бивш консерватор - Димитър Греков.
Междувременно в началото на 1899 г. се случват и мащабни сътресения в българското
дипломатическо агентство в Цариград, които парализират българската дипломация за
известен период от време. Паралелно с официалната кореспонденция с Министерството
на външните работи и указанията от него, по време на службата си Димитър Марков
получава и конфиденциални писма от двореца в София и лично от министър-
председателя. Най-вероятно те засягат тайните преговори за сключване на съюз между
Османската империя и Княжество България, които се пазят под строг секрет.
Евентуалното разкриване на кореспонденцията би компрометирало не само българския
политически елит, но и самите позиции на държавата в международната дипломация и
двустранните ѝ отношения с Великите сили и балканските държави. В следствие на
недоволството си от политиката на княза и правителството, в моменти на раздразнение
Димитър Марков си позволява пред служителите на агентството да заплашва, че ще
оповести съдържанието на писмата и ще постави княза в неловко положение пред
света.67 Трудно е да си представим, че опитният дипломат наистина е бил склонен да
опропасти постигнатото с толкова много усилия от него по време на службата си в
османската столица и сам би се компрометирал пред българското общество. След
смяната на правителството Марков сам подава своята оставка и изразява желание да се
завърне в България, но първоначално на молбата му не е обърнато внимание.
Дипломатическият агент се обръща писмено към Константин Стоилов, пред когото
потвърждава своята лоялност и изразява намерението си след пристигането си в
Княжеството да се присъедини отново към политическите редици на Народната
партия.68
Междувременно информацията за отправените от Марков закани достигат до княз
Фердинанд, който решава да се застрахова като със съгласието на правителството

67
Български екзарх Йосиф I. Дневник, с. 448.
68
ЦДА, ф. 2136 К, а..е 22, л. 25
предприема рискован ход за отстраняването на дипломатическия агент. Решението за
смяната на Марков е взето при извънредни условия в средата на март, когато князът
заминава за Пловдив, а министър-председателят е на обиколка в Северна България.
Временно управляващият Министерството на външните работи и изповеданията Христо
Бракалов бърза да изпълни желанието на владетеля, но българската дипломация не може
да си позволи най-важният дипломатически пост да остане без титуляр. Затова Бракалов
се обръща към дипломатическия агент във Виена Хараламби Сърмаджиев, но се
сблъсква с неговото явно нежелание да замине за османската столица.69 В същото време
управляващият уведомява Димитър Марков, че оставката му е приета и ще влезе в сила
след като той официално предаде документация на секретаря на агентството Кисимов -
посочен за временно управляващ. Съставянето на протокол за предаването трябва да се
извърши в присъствието на специално изпратения за тази цел в Цариград началник на
политическото отделение на министерството Георги Пасаров.70 За плана е информиран
и министърът на търговията и земеделието Григор Начович, който добре познава
характера на Марков. Според Начович пристигането на Пасаров в Цариград ще докачи
самочувствието на дипломатическия агент и ще създаде възможност за възникването на
скандали, които ще злепоставят българското правителство. Княз Фердинанд разбира за
мнението на опитния дипломат и, солидаризирайки се с него, предлага Марков да бъде
извикан по спешност в София, а в негово отсъствие Кисимов и Пасаров да проверят дали
липсват документи в архива и да го запечатат. Самият владетел обаче не е готов сам да
поеме отговорността за подобни действия, затова чрез Бракалов търси и в крайна сметка
получава съгласието на министър-председателя Димитър Греков.71
Препятствие за успешното изпълнение на така съставения план е подозрението на княза,
че Марков може да е направил преписи или задържал в себе си част от
кореспонденцията. Затова отговорните фактори в Княжеството решават владетелят
лично да се срещне с дипломатическия агент и да поиска от него уверенията му, че ще
предаде без проблеми тайния архив. След което дипломатическият агент трябва да се
върне в Цариград, за да се извърши акцията и да се състави протокол. Стратегията
отново е променена поради информацията на Кисимов, че документите се пазят
заключени в сандъци от Марков и няма как да бъде направена нужната проверка в негово

69
ЦДА, ф. 176К, оп. 1, а.е. 1422, л. 2.
70
Пак там, л. 6.
71
Пак там, л. 8.
отсъствие.72 Поради притесненията, че след завръщането си в османската столица
Марков все още ще бъде титулярен агент и може да се отметне от договорката, е решено
той да бъде преждевременно уволнен и на негово място да се постави първият секретар
като временно управляващ. Кисимов и Пасаров трябва да запечатат заключените
документи и след пристигането на Марков да получат достъп до тях. Ако Марков
откаже, то Греков позволява да бъде използвана сила, за да не бъде допуснат до
документите.73 Високата порта е известена за рокадата в българското дипломатическо
агентство, но не и за причините за нея. В министерството на външните работи към този
момент все още нямат информация дали Сърмаджиев възнамерява да напусне Виена и
да изпълни поверената му мисия.
Марков изпълнява поръчението и заминава за Княжеството, където се среща със
завърналия се в София княз Фердинанд. По време на срещата вече бившият
дипломатически агент се съгласява да окаже пълно съдействие и да предаде цялата
документация, включително и конфиденциалните писма между него и Константин
Стоилов от изминалите години. За да премине акцията без проблем Греков заповядва на
служителите си в Цариград да приемат с уважение Марков и да не създават причини той
да се чувства засегнат.74 Заедно с Марков към османската столица заминава и частния
секретар на княза Страшимир Добрович, за да се убеди че бившият агент ще изпълни
цялостно обещанието си пред княза. Междувременно Греков получава отказа на
Сърмаджиев да поеме агентството в Цариград в момент, в който няма възможност да
влиза в дълги дискусии относно своенравието на своя служител. Поради това той
заповядва на Бракалов да пише на Петър Димитров да замине спешно за османската
столица и да поеме делата на българското дипломатическо агентство. Цялостни
указания за дейността си агентът в Атина ще получи на по-късен етап, но трябва да се
ръководи от желанието на българското правителство да поддържа добри и приятелски
отношения с империята на султана.75
След пристигането си в Цариград, Марков отказва да признае своето уволнение,
ползвайки се с писмената информация, че уволнението ще се счита факт след
официалното предаване на делата на агентството. Той се съгласява да предаде на
Добрович единствено кореспонденцията си с двореца, а останалата част от архива

72
Пак там, л. 25.
73
Пак там, л. 27.
74
Пак там, л. 40.
75
Пак там, л. 46.
настоява да представи лично и само на Кисимов, като преждевременно направи свои
преписи от кореспонденцията си с министерството и задържи писмата от д-р Стоилов.76
След получаването на тази информация търпението в София започва да се изчерпва -
Бракалов пише до Добрович бившият агент да бъде заставен да предаде архива и да бъде
поставен под надзора на гавазите на агентството, като му се определят 24 часа, за да
напусне заедно със семейството си сградата. За това Добрович и Кисимов трябва да
информират лично и Великия везир. Твърдостта на правителството дава резултат -
Марков предава целия архив в присъствието на Кисимов, Пасаров и Добрович, след
което заедно със семейството си напуска имперската столица. Според съветите на
тримата до Министерството на външните работи, правителствената преса избягва груб
език към бившия агент и се отнася към него благосклонно.77 Въпреки това информация
за извънредните събития в българското представителство достига до международната
преса, което създава неприятно впечатление на европейския елит.78 Все пак западната
преса не успява да стигне до истинската причина за създалото се напрежение, което
позволява на Марков достойно да напусне своя пост и да продължи спокойно живота си
в България. Междувременно Петър Димитров пристига в Цариград и поема от Кисимов
делата на агентството, с което официално кризата приключва и дипломатическото
представителство започва отново да изпълнява своите основни функции.

***

Димитър Марков изпълнява длъжността на български дипломатически представител в

османската столица във време на криза, в което запазването на целостта на Османската
империя е поставено под въпрос, а нейните съседи са готови да се включат в борбата за
разпределение на османското наследство. Неговата задача е не само да информира
българското правителство за случващите се събития край Босфора, но и чрез проява на
лична инициатива да помогне за облекчаването на съдбата на българите в Европейска
Турция и решаването на Българския национален въпрос. По време на нея той влиза в
сложни и ползотворни отношения с българския екзарх Йосиф I и поддържа постоянен
контакт с Високата порта и посланиците на Великите сили.

76
Пак там, л. 49.
77
Пак там, л. 58.
78
Български екзарх Йосиф I. Дневник, с. 448.
Благодарение на усилията му Княжество България изгражда своя мрежа от
представителства - търговски агентства, в Македония и Тракия, целта на които е да се
превърнат в координационни и ръководни центрове на българските фактори за
постигането на общата цел - освобождението и обединението на българите на
Балканския полуостров в една обща българска национална държава. Димитър Марков
участва активно в избора на първите български търговски агенти и умело направлява
тяхната дейност за издигането на престижа на Княжество България сред християнските
поданици на султана.