ВОЕННА АКАДЕМИЯ „Г. С.

РАКОВСКИ”
София 1504,  бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“  № 82

ЕСЕ
УЧЕБНА ДИСЦИПЛИНА: „ВОЕННА ИСТОРИЯ“

На тема: „БЪЛГАРИЯ И БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ В ПЪРВАТА СВЕТОВНА

ВОЙНА“

Изготвил: Владимир Йорданов Минчев

Факултет: „Национална сигурност и отбрана“
Факултетен № 131802з
 Увод:

Водените от Република България Балкански войни 1912-1913 г. са

свързани с борбата за разрешаване на националния въпрос. Неговата същност и
най-съществена характеристика е движението за обединение на разпокъсаното
отечество и разпиляна нация в резултат на несправедливите решения на
Берлинския диктат от 1878 г. След като използват всички мирни и
дипломатически средства, както и революционни акции за преодоляването на
проблема, българите се насочват към войните срещу Турция. Именно България
играе водеща роля в Първата Балканска война, която обединява в общ устрем
цялата й нация. Въпросът за окончателната подялба на отвоюваните земи и за
съдбата на изконно български територии, към които бившите съюзници от
Балканския съюз предявяват открити претенции, застава обаче в основата на
Втората балканска война, която тласка България към първата национална
катастрофа. Наложените от Букурещ /28.07.1913 г./ и Цариград / 16 09.1913 г./
мирни договори далеч не съответстват на историческото, етническото,
политическото и икономическото развитие на българите. Според първия от тях
Сърбия получава Вардарска Македония, Гърция – Егейска Македония и Румъния
– Южна Доброджа, а според втория – страната ни отстъпва на Османската
империя Източна Тракия без Малкотърновско, Свиленградско и Царевско. Около
българската държава се оформя обръч от враждебни съседи, обединени от
стремежа да заграбват нейни земи, които предприемат открита антибългарска
кампания спрямо поробените български територии/жертви, икономическа
разруха, бежанци- първа национална катастрофа/. Това предопределя в много
отношения ориентацията на България в Първата световна война, в която тя се
включва през 1915 г., търсейки справедливо възмездие и желание да се поправят
допуснатите грешки.

2
 С участието си в Първата световна война България продължава
опитите си за разрешаване на националния въпрос със силата на оръжието. За
разлика от Балканската и Междусъюзническата войни обаче, този път
преодоляването на националните проблеми на Балканите е поставено в
зависимост от военния конфликт между оформилите се основни
военнополитически блокове – Антантата /Англия, Франция и Русия/, наречена
още Тройно Съглашение, и Централните сили /Германия, Австро-Унгария и
Италия/ - Троен съюз. За съжаление последиците от участието на България в
Първата световна война далеч надхвърлят рамките на националния въпрос на
българите и се оказват твърде деструктивни за съдбата им. Неслучайно т.нар.
“период на войните” /1912 г. - 1919 г./ се приема като своеобразна граница
между два коренно различни етапа от Новата българска история: този от
Освобождението до 1912 г. и т.нар. „междувоенен етап” /1919 г. – 1939 г./.
След Балканските войни в Европа назряват драматични събития.
Конфликтът между Съглашението и Централните сили може да пламне всеки
момент. Една погрешна стъпка би имала съдбовни последици за българския
народ. Правителството на В.Радославов няма подкрепата на парламента, тъй като
в ХV Обикновено народно събрание мнозинство имат съглашенофилските
партии, а либералната коалиция /Либерална, Народно-либерална и
Младолиберална партии/ клони към Централните сили. В политическия живот на
България започва упорита борба, изходът от която би определил бъдещето на
страната.
През ноември 1913 г. се провеждат парламентарни избори, в които
либералното правителство не успява да си осигури необходимото мнозинство и
трябва да подаде оставка. Цар Фердинанд и министър-председателят Радославов
обаче не са на това мнение. Те решават да разпуснат Народното събрание и
насрочват нови избори. За да си осигури мнозинство, Либералната коалиция
допуска да гласуват мюсюлманите от Западна Тракия и Източна Македония. По
3
силата на Цариградския договор те имат право да определят своето гражданство
в срок до четири години. В огромното си мнозинство мюсюлманите още не са
български граждани но Радославов прави сериозен компромис с интересите на
страната. Правителството съхранява широките права на мюсюлманските
първенци в ощърб на българското население и на националната кауза. С тяхна
помощ и с подкрепата на емисари от Цариград и Одрин, които ги агитират,
Либералната коалиция печели проведените през февруари 1914 г. избори. Само
от Гюмюрджински окръг в българското Народно събрание попадат 12 турски
националисти. Те дават на Радославов необходимото мнозиноство в ХVІІ ОНС и
така партийните и партизанските интереси взимат връх над националните и
държавните. Създадени са необходимите предпоставки за ориентиране на
България към Централните сили и Турция.
На 28.06.1914 г. в Сараево е убит австро-унгарският
престолонаследник Франц Фердинанд. Автори на атентата са сръбски
националисти от организацията „Черна ръка”. Австро-Унгария поставя на
Сърбия тежки условия в ултимативна форма. Сръбското правителство се обръща
за помощ към Русия, като приема почти всички предявени искания. Не се
съгласява само с едно – австрийските власти да помагат за потушаването на
антиавстрийското движение на територията на Сърбия и по-специално като
последица от Сараевското убийство. Австро-Унгария на 28.07.1914 г.,
подтиквана от Германия, обявява война на Сърбия. Само за няколко дни е
преведена в действие създадената система от съюзни договори. /За да подкрепи
Сърбия, руското правителство започва обща мобилизация. В отговор на
01.081914 г. Германия обявява война на Русия, а два дни по-късно и на Франция.
Англия, която в тайни преговори подвежда германското правителство, че ако
избухне война, ще запази неутралитет, се намесва решително на страната на
своите съюзници. /Кръгът на участниците във военния конфликт постепенно се
разширява, за да обхване почти цяла Европа , а и държави извън нея. След
4
присъединяването на такива влиятелни сили като САЩ, Япония и Китай,
войната се превръща в световна.

Изложение:
Избухването на т.нар. общоевропейска война се разглежда като
благоприятен повод от страна на царя и правителството на В. Радославов за
разрешаване на българския национален въпрос. България привлича погледите на
дипломатите и от двата поеннополитически блока, тъй като заема важно
стратегическо положение и притежава най-обособената армия на Балканския
полуостров. Германия и Австро-Унгария виждат чрез страната ни възможност за
удар върху Сърбия в тил и за пряка сухоземна връзка със съюзника им Турция.
За Атлантата тя е удобна подкрепа именно в тила на застрашена Сърбия. С нейна
помощ Съглашението може да наложи така необходимия контрол върху Босфора
и Дарданелите, в частност Русия да осъществява по-лесна връзка със западните
си съюзници.
Управляващите в София обаче не бързат да въвлекат страната ни във
военни действия, защото в началото на конфликта още не се знае кой ще вземе
надмощие и доколко двете воюващи групировки са склонни да подкрепят
българската национална кауза. Поради тези съображения кабинетът на
Радославов излиза с декларация, че България ще запази неутралитет, но това
изявление не отразява истинските намерения на монарха и правителството.
В нашата историческа литература се застъпва тезата, че още от
избухването на войната правителството и царят имат намерение да ориентират
страната към германо-австрийския блок, поради „немската кръв” на Фердинанд и
германофилството на управляващите партии. Подобно становище е твърде
неточно и опростено. Дори и при наличието на известни симпатии на
властимащите към Централните сили, и монархът, и правителството не могат да
си позволят да поставят съдбата на България въз основа на своята
5
външнополитическа ориентация, а да не се съобразят с международните
реалности. действията на кабинета чак до лятото на 1915 г. съвсем не могат да
бъдат характеризирани като пристрастни към Германия и нейните съюзници.
Напротив, през цялото време правителството се опитва да лавира между
Централните сили и Антантата.
Следейки внимателно военните действия, управляващите среди в
София добре разбират силните и слабите страни на двете воюващи групировки.
Ясно е, че държавите от Съглашението разполагат с много повече суровини и
демографски ресурси, срещу което Централните сили могат да противопоставят
отлично организираната немска армия и обстоятелството, че към края на лятото
на 1914 г. Съглашението още не е готово за война. В София също така са добре
известни намеренията на немския военен щаб да реши въпроса за кратко време
чрез т.нар. „светкавична война” /„блиц криг”/, като по този начин се
неутрализира превъзходството на Антантатат в жива сила, суровини и
територии. Първоначално планът на немското командване върви успешно и за
кратко време германската армия успява да окупира Белгия и част от Северна
Франция. Още началното настъпление е спряно по поречието на р. Марна на 40
км северно от Париж и там обединените англо-френски сили успяват да
изградят една непреодолима защитна преграда пред германския устрем. Още
през септември и октомври 1914 г. вече са налице изгледи за стабилизиране на
западния фронт, така че планът за светкавична война се проваля. Това стечение
на обстоятелствата не вещае нищо добро за Централните сили, тъй като една
продължителна война би ги извадила от равновесие поради недостиг на човешки
потенциал и стратегически суровини.
Централните сили развиват действията на Изток, където Турция и
Австро-Унгария трябва да неутрализират руската армия, подкрепена от Сърбия.
В края на октомври 1914 г. в Галиция русите нанасят катастрофално поражение
на австрийците, което силно отеква в България.
6
 При този развой на военните действия в София надделява мнението,
че приоритетно място трябва да се постави на Съглашението, поради което
правителството започва активни сондажи в Париж, Петербург и Лондон, за да се
осведоми за склонността за съдействие на Антантата по българския национален
въпрос и по-конкретно за Вардарска Македония. царят и кабинетът на
Радославов разчитат твърде много на желанието и на двете групировки да
печелят съюзници сред останалите все още неутрални държави. Директно се
поставя въпросът за Вардарска Македония, като българската страна сочи за
аргумент българо- сръбския договор от 29.02.1912 г. относно подялбата на
областта между България и Сърбия.
Искането на страната ни затруднява твърде много Съглашението и
особено Русия, тъй като евентуална подкрепа на българската кауза означава да се
посегне на интересите на Сърбия.
Санкт Петербург и Лондон обещават на България земите на запад от
линията Мидия-Енос/ Одринска Тракия/ , ако тя се ориентира към Антантата.
Що се отнася до Вардарска Македония, отговорът на Съглашението е твърде
неясен и уклончив, а това е знак, че Англия, Франция и Русия не желаят да
засягат Сърбия.
Позицията на София за Вардарска Македония е твърда и това
обстоятелство препятства евентуалното ориентиране на България към Антантата.
Към началото на 1915 г. обаче се забелязва промяна в политиката на Франция и
Англия, които съветват управляващите в София да запазят неутралитет. Това
означава, че западните сили не гледат на България като на потенциален
съюзник. В Париж и Лондон вече надделява мнението, че Съглашението може да
победи и без помощта на други съюзници, което говори, че твърдо държат на
Сърбия и въпросът за привличане на страната ни към блока не е належащ.
За разлика от Англия и Франция, Русия продължава да настоява
България да бъде привлечена като съюзник, тъй като в началото на 1915 г.
7
започват да се забелязват първите симптоми на деморализация на руската армия
и Петербург се нуждае от свежо военно попълнение, видяно в лицето на
българските войници. Руснаците обаче не знаят какво да предложат на
управляващите в София, за да ги спечелят за каузата на Съглашението, тъй като
и в Петербург е видимо нежеланието да се засяга Сърбия. Освен това мнението
на Русия едва ли може да натежи пред това на Англия и Франция.
При така стеклите се обстоятелства в началото на февруари 1915г
правителството на Радославов решава да направи още един опит, за да провери
дали Съглашението наистина отписва България като евентуален свой съюзник.
До Франция е отправено искане за стабилизационен заем, като за всички
наблюдатели е ясно, че тази стъпка е по-скоро индиция страната ни да бъде
приета като съюзник на групировката. Русия светкавично упражнява натиск
върху Париж да приеме българската молба, но френските управляващи
категорично отказват. Това е явен знак, че вратите на Антантата са окончателно
затворени за България.
Що се отнася до Централните сили, още в началото на войната те
обещават твърди гаранции именно за Вардарска Македония и на няколко пъти
декларират готовността си да признаят тези територии за български още в
момента, в който българската армия отвоюва областта от Сърбия. След провала
на идеята за светкавична война обаче Централните сили имат малки изгледи да
спечелят двубоя и затова монархът и правителството не желаят да ориентират
страната към Австро-Германския блок независимо, че симпатизират на тази
групировка.
През пролетта и в началото на лятото на 1915 г. Централните сили
успяват да спечелят няколко важни сражения. Най-напред катастрофално
завършва т.нар. „Дарданелска операция” на Англия и Франция, която намира
силен отзвук в България поради близостта на сблъсъка. Непосредствено сред
краха на англо-френската флота край Проливите е регистрирана и друга голяма
8
победа на Централните сили, този път в източните полски земи./ Ръководената от
маршал Лудендорф Източна/германска армия нанася поражение на руските
войски там и Русия на практикя е поставена под заплахата да бъде извадена от
състава на воюващите държави.
При тази ситуация в София е направена грешната прогноза за
скорошен край на войната, което предрешава и участието на България на
страната на Централните сили. Първата стъпка в тази посока е отпускането на
500 млн марки/ = 500 млн.златни лв/ заем на България от страна на германския
банков концерн „Дисконто Гезелшафт”. Заемът има преди всичко политически
характер, още повече , че по-голямата част от отпусканите средства се използват
за закупуване на немско оръжие и муниции. Това означава, че България започва
усилена подготовка за включване във войната на страната на Германо-
Австрийския блок. При това положение се предвижда и сключването на съюзно
споразумение между България и Турция, което става факт на 06.09.1915 г.
Според него Турция отстъпва на страната ни територия от около 2 хил. кв.км по
долината на р.Марица. Българското правителство получава железопътната линия
между Одрин и Дедеагач. България осигурява съобщенията и комуникациите си
с новоосвободените земи и беломорските си пристанища. На същия ден
кабинетът на Радославов подписва договор с Германия и Австро-Унгария, който
всъщност присъединява България към Централните сили.
На 23.09.1915 г. кабинетът на Радославов обявява мобилизация под
претекст за защита на страната от възможни изненади. Някои политически сили
като БРСДП/т.с./ и БЗНС водят активна антивоенна агитация. Под тяхно влияние
на отделни места избухват бунтове в армията. Като цяло българската войска
запазва високия си дух и боеспособност.
Командването на армията съсредоточава войските на сръбската и на
гръцката граници. На 14.10.1915 г. цар Фердинанд издава манифест, с който

9
обявява война на Сърбия. Веднага след началото на военните действия Англия,
Франция , а след тях и Русия, правят същото спрямо България.
Българската войска наброява около 530 000 войници и офицери. До
края на войната тя достига около 880 хил. души, което е 17% - най-висок процент
от всички воюващи страни. Разделена е на 3 армии начело с генералите Климент
Бояджиев, Георги Тодоров и Стефан Тошев. Като главнокомандващ Фердинанд
поставя ген. Никола Жеков, а като началник-щаб – Константин Жостов. В
оперативно отношение българската армия е подчинена на германската.
Българските войски настъпват решително по долините на реките
Тимок и Нишава, а също и в Македония. От север и северозапад Сърбия е
нападната от германо-австрийските части. Към средата на октомври сръбската
армия е разбита и се оттегля към Косово поле. Съглашението, което след
неуспеха на атаките на Дарданелите изтегля войските си в Солун, се опитва да
помогне на Сърбия, като настъпва по долината на р.Вардар. С Косовската
операция и тежки битки при с.Криволак Втора българска армия не само спира
настъплението на английските и френските войски, но ги отблъсква, стигайки до
гръцката граница. Така до края на 1915 г. са освободени всички български
територии в Македония, предвидени в германо-българския договор. В тези земи
се установява българска гражданска и военна администрация. Към средата на
декември българската армия има възможност да възвърне земите ни, дадени на
Гърция, и после да излезе от войната. Но Германия, която все още се надява да
спечели Гърция на своя страна, няма интерес от подобни действия. По
настояване на германското командване българските войски прекратяват
преследванията и така съглашенските военни части са спасени от разгром. Те
скоро се окопитват, получават подкрепления и създават устойчив фронт. По-
късно България заплаща с живота на десетки хиляди свои войници за
допуснатата грешка.

10
 Отчаяните опити на сръбската армия да пробие в южна посока
пропадат. Пред нея остават две възможности – капитулация или изтегляне към
Адриатическо море през мъчнопроходимите албански планини. Правителството
на Сърбия и нейното главно командване приемат второто решение. Силно
оредели, сръбските войски поемат на запад, като губят много войници поради
тежките зимни условия. Достигналите до адриатическия бряг военни и
гражданското население са прехвърлени на о.Корфу с помощта на
италиански/или английски?/ параходи. Там сръбската армия е реорганизирана,
превъоръжена и изпратена в Солун. Тя влиза в състава на съглашенската Източна
армия, където се сражава до края на войната.
На Южния /гръцкия/ фронт българската армия се прегрупира и
остава в положение на пасивна отбрана, надявайки се, че Гърция ще се
присъедини към Централните сили. Явна обаче е ориентацията на Гърция към
Съглашението не само от факта, че на нейна територия се оформя голямата
Източна армия. През първата половина на август 1916 г. Източната армия прави
сериозен опит да пробие българските позиции и да възстанови Сърбия. Тя
организира настъпление по долината на р.Вардар и Дойранското езеро. След
първоначалния успех на съглашенските войски българската армия с ожесточени
боеве край планината Чеган, край връх Каймакчалан и при завоя на р.Черна
спира нападенията на Източната армия.
Гърция и Румъния се намесват последни от всички балкански
държави в Първата световна война. С помощта на англо-френски войски
министър-председателят Венизелос се налага в борбата с краля. Гърция минава
на страната на Антантата. Настъплението на руските войски през лятото на 1916г
/начело с ген. Брусилов/, окуражава румънското правителство и на 28.08.с.г. то
обявява война на Австро-Унгария, изпращайки войските си в Трансилвания.
Агресията, извършена от Румъния през 1913г, тегне върху нейните
отношения с България. Румънското правителство дава да се разбере, че е готово
11
да върне Южна Добруджа. Ангажиментите, поети от Фердинанд и Радославов
към Германия и Австро-Унгария, както и стремежът за възмездие, обаче
надделяват. На 01.09.1916 г. България обявява война на Румъния и войските на
Трета армия начело с ген. С.Тошев преминават в решително настъпление. Още
през първото десетдневие на септември е освободен гр. Добрич, а също и
Тутракан, превърнат от румънците в непристъпна крепост. След началните
поражения в подкрепа на Румъния в Добруджа идват руски части, но и те не
успяват да спрат атакуващите български войски. В края на ноември по заповед
на ген. Макензен, командващ Дунавския фронт, Трета армия преминава реката и
се насочва към Букурещ. От север към града настъпват и германски части. В
началото на декември с.г. румънската столица капитулира без съпротива, а малко
по-късно румънските и руските войски се изтеглят от Северна Добруджа.
Българската армия достига делтата на р.Дунав, с което се стига до парадокс –
България в съюз с Турция да воюва срещу освободителката си.
Страната ни трябва да води наистина тежка и продължителна война.
Тя не е достатъчно подготвена, а вече 6 години българските войници са на
фронта. Икономиката се изтощава : поради липса на суровини, резервни чмасти
и работна сила се затварят промишлените предприятия, като само 20% от тях
продължават да работят с пълен капацитет; фалират фирми и банки; левът
непрекъснато давалвира. В особено тежко положение изпада селското
стопанство: работоспособното мъжко население е мобилизирано в армията,
голяма част от работния добитък – реквизира; намаляват посевните площи, спада
производството на зърнени храни. Хранителните и другите потребителски стоки
стават обект на широка спекула. Създадената от правителството Дирекция за
стопански грижи и обществена предвидливост не успява да овладее настъпващия
икономически хаос. Кризата води до социално недоволство – “женски бунтове “,
“гладни бунтове” и др. На фронта протестът също прераства в бунтове, тъй като

12
българските войници са подложени на много лишения, а враговете им са добре
въоръжени, нахранени и облечени.
След като на страната на Антантата се намесват САЩ, Китай ,
Япония, Гърция и Румъния , вече е почти сигурно, че Централните сили ще
загубят войната. Затова още към началото на лятото на 1917г в София витае
идеята за преориентация към Съглашението, но все пак тогава тази идея не
успява да надделее. Причината е обещанието от немска страна за прелом във
войната след изваждането на Русия от състава на Антантата.
В края на лятото с.г. германското правителство влиза във връзка с
ръководителите на руската болшевишка партия Ленин и Троцки, които след
добро финансиране обещават да дестабилизират Русия и да я извадят от
Съглашението. Със специален вагон и под солидна охрана водачите на руските
болшевики са прекарани през цялата територия на Германия, за да стигнат Русия.
Така на 07.11.1917г е извършен болшевишкият преврат начело с Ленин, който
побързва да се отблагодари на Германия с т.нар. “Декрет на мира”. Русия
преустановява всякакво участие във войната, а в началото на 1918г подписва и
сепаративния Брест- Литовски мир с Централните сили, съгласно който
значителни руски територии са отстъпени на Германия.
Така Централните сили успяват да ликвидират Източноевропейския
фронт с Русия и значителни военни сили са преместени на Запад, по фронта на
р.Марна. През пролетта на 1918 г. германската армия предприема неуспешен
опит да пробие англо-френската отбрана край Париж, който и коства големи
загуби на техника и жива сила. След този провал победата на Съглашението е
само въпрос на време.
При тази ситуация в българската столица вече надделява мнението за
преориентиране, поради което положението на правителството на Радославов
става неустойчиво. Дори главнокомандващият ген. Жеков се обявява за неговата
смяна. Недоволството срещу кабинета се засилва след като Германия и Турция
13
се противопоставят на присъединяването на Северна Добруджа към България.
Изправено срещу всеобщо негодувание, правителството подава оставка. На
21.06.1918 г. цар Фердинанд възлага на Ал.Малинов- лидер на Демократическата
партия, да състави нов кабинет. В правителството е привлечена и
Радикалдемократическата партия/ начело със Ст. Костурков/. Новите управници
не намират сили и възможност да сключат мир. Те решават да не скъсват съюза с
Централните сили и обещават да водят войната докрай.
През втората половина на 1918 г. положението на фронта рязко се
влошава. Българската армия е все по-изтощена, а съглашенските войски се
готвят за генерално настъпление, което в крайна сметка е започнато на
14.09.1918 г. След ожесточени сражения на 18.09.1918 г. е извършен пробив при
Добро поле, който се превръща в стихиен бунт. Нахлулите кавалерийски части се
насочват към Прилеп, а след това по долината на р.Вардар в посока Скопие.
Българските войски на запад от пробива остават в обкръжение. Девета
плевенска дивизия, командвана от ген. Вазов, след кръвопролитни сражения при
Дойранското езеро, разгромява и отхвърля назад английските войски, които се
опитват да настъпят на изток от р.Вардар. Своите позиции удържат Първа
софийска, Шеста бдинска и Сборната дивизия/някои български девизии/, но
заплашени от обкръжение, малко по-късно и те отстъпват.
Въпреки обещанията на Германия, България не получава
подкрепления. В този критичен момент държавата разчита само на собствените
си сили , но и те вече са изчерпани. Недоволството на войниците сещо нараства
и на 23 и 24.09.1918 г. се стига до образуване на първите въстанически отряди.
Ражда се идеята за поход към София с цел сваляне на правителството и
наказване на виновниците за войната.
И така, на 24.09.1918 г. един въстанически отряд достига Кюстендил
и завзема Главната квартира на действащата армия. На път за Радомир се
събират около 4 – 5 хиляди въстаници и много повече неорганизирани войници.
14
Последните поединично или на групи заминават за вътрешността на страната. В
резултат на опасната ситуация /по искане на военния министър ген. Сава Савов/
цар Фердинанд освобождава от затвора Ал.Стамболийски и Райко Даскалов, и ги
изпраща в Радомир с цел да спрат отстъплението на войниците и да стабилизират
фронта. Пред вида на окъсаните и огладнели войници обаче Р.Даскалов решава
да оглави стихийния бунт и под негово ръководство той се превръща във
Войнишко въстание. На 27.09.1918 г. е обявена Радомирската република начело с
Ал.Стамболийски и главнокомандващ Р.Даскалов.
Въстаническото ръководство бързо и трескаво подготвя
настъплението срещу София, като основните му сили се движат по шосетата от
Радомир през Перник за с. Владая. По същото време правителството обявява
София за крепост и сформира войските с помощта на юнкерите от Военното
училище, на допълващи части от местния гарнизон, мобилизирани отпускари и
добре въоръжени германски части. На 28.09.1918г при Захарна фабрика
юнкерите спират влак с болни и ранени войници, като много от тях са
безжалостно избити. Това злодеяние предизвиква негодувание сред жителите на
София и сред въстаниците. На следващия ден Р.Даскалов иска ултимативно да
му бъде предадена властта. Малко по-късно на 29.09.2018 г., след изтичането на
дадения срок, около 8 хил. въстаници в 3 колони настъпват към столицата. С бой
е превзето с. Княжево, а от други отряди – Горна баня и Бояна. Привечер обаче
настъплението е спряно, защото Р.Даскалов се опасява от безредици и
изстъпления в София.
Забавянето дава възможност на правителствените части да се
организират и подготвят по-добре. Рано на 30.09.1918 г те преминават в
контранастъпление и разгромяват въстаналите войници. Стотици от тях, които
запазват живота си по бойните полета в продължение на 3 войни, падат убити
край столицата на собствената си държава.

15
 Още на 25.09.2018 г. правителството решава да иска примирие от
съглашенското командване и изпраща при него делегация начело с Андрей
Ляпчев. На 29.09.2018 г. в разгара на боевете край София в Солун е подписано
примирието за прекратяване на войната. Това означава първата капитулация на
страната, включена в състава на Централните сили. България се задължава
незабавно да опразни завзетите от нейната армия земи, които в началото на
войната влизат в пределите на Сърбия и Гърция; да демобилизира своята армия с
малки изключение /на 3 пехотни дивизии и 4 полка кавалерия/; да събере и
постави под контрола на съглашенските офицери оръжието на
демобилизираните части; войските на запад от р.Вардар да останат в плен на
Антантата и германските и автро-унгарските войски да напуснат България в срок
от 4 седмици.
След Войнишкото въстание оставането на Фердинанд на българския
престол става невъзможно. Срещу него се обявяват и победителите от
Съглашението, и лидерите на основните политически партии. При тези услония
на 03.10.1918г с манифест цар Фердинанд обявява своята абдикация и оставя на
престола първородния си син Борис.
След примирието в България навлизат съглашенски части. Те
заемат главните железопътни възли и пристанищата. Основният им контингент
се състои от френски, английски и италиански войски. Опасявайки се от
изстъпления, командването на съглашенските армии не допуска в България
войскови части на съседните държави. Под диктовката на настанените в страната
окупационни войски се запазват военното положение и цензурата. Оставените в
плен български войници се използват като работна сила. България служи на
Антантата за плацдарм в борбата срещу Германия и Австро-Унгария, а след
тяхната капитулация – и за интервенция в Съветска Русия .
На 27.11.1919 г. Александър Стамболийски подписва в парижкото
предградие Ньой договора за мир между България и държавите от Съединението.
16
По западната граница Сърбия заграбва Струмишка околия, Босилеградско,
Царибродско, села в Трънско и Кулско. Румъния отново слага ръка на житницата
на България – Южна Добруджа, а войските на Съглашението окупират Западна
Тракия, която по-късно е предадена на Гърция.
Победителите налагат на българска държава, да изплащат репарации
в размер на 2,25 млрд. златни франка в срок от 37 години. На своите съседи
България се задължава да предаде в натура много добитък, хиляди тонове
въглища и др. Ньойският договор ограничава състава на българската армия,
която не трябва да надхвърля 30 хил. души, заедно с полицията и граничната
охрана. На практика страната е оставена незащитена пред враждебните съседи,
разполагащи с многобройни и добре въоръжени армии.

Заключение:
Решенията на Ньойския договор имат трайно отражение върху
цялостното развитие на България. Наложеният диктат спъва стопанския
напредък, тегне и върху политическия живот. За дълго време страната остава
изолирана в международните отношения.
С Ньойския мирен договор приключва тежък период от развитието
на България. За кратко време българите изживяват три войни и две тежки
национални катастрофи. Материалните загуби са огромни, дадени са десетки
хиляди жертви, а резултатите са отрицателни. Българите влизат в тези войни с
увереността на народ, тръгнал да осъществи националното си обединение, но
излиза от тях с неизмерима покруса от пропилените възможности. До войните
икономиката и културата на България се развиват с бързи темпове, страната се
утвърждава и в международните отношения. След войните българите са с
разбити илюзии и пропилени национални надежди. Враждата, безкомпромисните
кървави битки се утвърждават в политическия живот на страната и поглъщат
живота и енергията на хиляди българи.
17
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. Българо-турски военни отношения през Първата световна война 1914–

1918 г. Съст. И. Коев. С., 2004.
2. Действията на българската армия в Родопите и Беломорска Тракия през
Балканската война 1912–1913 г. Подбрани документи. Съст. И. Коев, Е.
Димитрова, М. Димоларева, ВИ, С., 2013, 335 с.
3. Документални свидетелства за военните действия на Добруджанския
фронт 1916–1917 г. Първа част. Съст. В. Лечев, В. Търново, 2018, 294 с.
4. Бунтове и недоволства на фронта и в тила (1915–1918 г.). Войнишкото
въстание 1918 г. Съст. Л. Петрова, Ив. Коев, кн. 2, С., 1987 г.
5. Българската армия в Първата световна война (1915–1918 г.), Колектив,
ВИ, 2015

18