i РУСКАТА ИМПЕРИЯ

СРЕЩУ
БЪЛГАРИЯ
 Янко Гочев

РУСКАТА ИМПЕРИЯ
СРЕЩУ
БЪЛГАРИЯ
III част

София, 2006
 Янко Гочев

РУСКАТА ИМПЕРИЯ
СРЕЩУ
БЪЛГАРИЯ
III част

Русия и Българският национален въпрос......... 5 стр.

(1878-1912 г.)

В ойните......... 329 стр.

Русия и войните на България за национално обединение

София, 2006
 Руската империя срещ у България, III част

Русия и Българският национален въпрос

(1878-1912 г.)

Безспорен исторически факт е, че българският национален

въпрос, разбиран като въпрос за съдбата на българите в откъснати­
те от България земи, възниква със Санстефанския договор от
3.03.1878 г.
Т. нар. "Освобождение" въобще не е реализация на бълга­
рския национален идеал през Възраждането, който е свободна, су­
веренна и обединена България. Причините са поне три. Първата
от тях е агресивната антибългарска политика на по-рано освобо­
дилите се наши съседи, главно Сърбия и Гърция, които не само
отправят хищни апетити към български земи, но и заграбват част
от тях, когато могат, в името на реализирането на шовинистични­
те си национални доктрини - сръбското "Начертание" и гръцката
"мегали идея".
Втората причина е неуспехът на самостоятелните опити за
Освобождение на българския народ, кулминация на които е Ап­
рилското въстание от 1876 г. То фатално предопределя съдбата на
народа ни, защото предава решаването на българския въпрос в ръ­
цете на Русия и другите Велики сили.
Третата причина е руската имперска политика, която прес­
ледва неизменно векове наред една и съща цел: завземането на Ца­
риград и Проливите. Тъкмо Русия е главната причина през 1878 г.
"Освободителната" й война да има като резултат разминаване
между държавно-възстановителната (освободителна) и обедини­
телна задача в борбите на българския народ през Възраждането.
Слабостта на Русия и противодействието на западните Ве­
лики сили, които с оглед на интересите си бранят целостта на ос­
манска Турция, са факторите, които попречват на император
Александър II да реши в свой интерес Източния въпрос. По-въз-
можно за него във войната се оказва реализирането на задачата
минимум: ревизия на Парижкия договор от 1856 г., възвръщане
на Южна България, териториални придобивки в Кавказ и разши­
ряване на руското влияние на Балканите в близост до Проливите.
На Балканите средство за осъществяване на задачата мини­
мум са българите. Образуването на българската държава не е цел
на Русия, а средство за осъществяване на вековните й завоевател-
5
Янко Гочев

Промени в държавните граници на България от Цариградската конференция през

1876 г. до Ньойския договор от 1919 г.

ни стремежи.
Затова Санстефанският договор не е идеален за българите.
Санстефанска България не е нито свободна, нито суверенна, нито
пък обединява всички български земи, върху които през Възраж­
дането възниква българската нация, а именно Мизия, Тимошко,
Поморавието, Тракия и Македония.
Русия е създателката на българския национален въпрос, за-
щото ни "освобождава", всъщност окупира, с 50-хилядна своя ар­
мия и след това със Санстефанския договор, наложен от нея на
победена Турция, разпокъсва българското национално единство.
Със Санстефанския договор става ясно, че Руската империя не е
привърженик на българското национално обединение. Тя дели и
прекроява етническите и държавните граници на Балканите в
свой интерес и в наша вреда. Извън Санстефанска България оста­
ват компактни маси българи. За тези българи, които населяват Се­
верна Добруджа и Поморавието, "освободителката" носи нови
мъки и страдания, защото заменя турската власт над тях съответ-

6
 Руската империя срещ у България, III част

но с румънска и сръбска.
Особено тежка за България е загубата на Северна Добруд­
жа. Това е буден и цветущ район, важен за България в историчес­
ко, стопанско и културно отношение, който през Средновековие­
то е люлка на българската държава, а през Възраждането Тулчанс-
кият санджак, както тогава е наричана Северна Добруджа, е един
от българските културни, стопански и търговски центрове.
Тази област с кипящ български дух има силно развита кул­
турно-просветно дело през Възраждането. До румънската окупа­
ция в Тулча действат българската църква "Св. Георги", българско­
то читалище "Съгласие" и общо 5 български училища, вкл. две 4-
класни (мъжко и девическо). Добруджа дава на България много
книжовници и общественици като С. Доброплодни, Т. Икономов,
Д. Ганчев, Кр. Мирски, Н. Живков, епископ Климент Браницки,
поп Харитон, А. Франгя, Д. Теодоров.
Въобще цяла плеяда възрожденци имат заслуги за укрепва­
нето на българщината в Добруджа. До 1878 г. този процес се разви­
ва възходящо и точно румънската окупация му нанася силен удар.
Независимо че Русия е създателка на добруджанския въпрос,
идеята за разпокъсването на Добруджа е заложена още със султанс­
кия ферман за създаване на Българската екзархия от 1870 г.
По чл. 10 от този ферман Добруджа влиза в диоцеза на Ек­
зархията чрез Варненската епархия. Извън Екзархията обаче оста­
ват гр. Варна и 20 гърчеещи се гагаузки села, простиращи се север­
но от Варна до Кюстенджа в една 160 км ивица, недалеч от море­
то.1
Второто събитие, с което може да се свърже разделянето
на Добруджа, е Райхщатското споразумение от 1876 г. между Ру­
сия и Австро-Унгария. Автори като В. Тонев2 и Ж . Попов3 допус­
кат, че тогава се заражда добруджанският въпрос, но и двамата
признават, че няма известни документи за руско-румънско спора­
зумение от това време. Хипотезата им се основава на предложе­
нието, че твърде е възможно тогава Русия да се е задължила да
обезщети Румъния в Добруджа.
Решенията на Цариградската конференция от 1876 г.
потвърждават българския характер на Добруджа. В проекта за ре­
форми, утвърден от всички Велики сили, вкл. Русия, като част от
източния български вилает с център Търново е предвидено включ-
7
Янко Гочев

ването на Тулчанския санджак. Така и в административно отноше­

ние (гр. Тулча в Северна Добруджа по екзархийския ферман при­
надлежи към Силистренската епархия) всички Велики сили, вкл.
Русия, признават, че Добруджа е част от България.
Как тогава се стига до откъсването й от България? Предис­
торията на този руски подарък за Румъния ни връща към Кримс­
ката война (1853-1856 г.). Чрез Парижкия договор от 1856 г. по­
бедена Русия губи Южна Бесарабия, която е предадена на Румъ­
ния. Това е удар върху интересите на Русия, защото тя е отстране­
на от важна позиция. Чрез Южна Бесарабия Русия упражнява
контрол върху делата на Дунав и се доближава до Балканския ре­
гион, който й открива най-прекия път по суша към Цариград и
Проливите.
Възвръщането на Южна Бесарабия е една от териториални­
те цели на Русия във войната. Още преди обявяването й Русия за­
почва подготовка за реализиране на тази цел.
През май 1877 г. Горчаков изразява становище, според ко­
ето в бъдещия мирен договор трябва да се предвиди решаването
на този важен за Русия въпрос, като Румъния се обезщети със зе­
ми на юг от Дунав, т. е. за сметка на българите, които Русия ще
"освобождава". По този начин хем Русия ще реализира една от те­
риториалните си цели, заради които започва войната, хем Румъ­
ния ще бъде насърчена с руски "подарък" (българска земя) да
участва в тази война.
По идеята на Горчаков, която си е чисто антибългарска, но
пък отговаря на руските интереси, възниква известно напрежение в
руската дипломация и военните среди, които смятат, че поради не­
желанието на Румъния да приеме част от Добруджа тя трябва да се
компенсира с Делтата и Видинския окръг, където живеят и власи.
Северна Добруджа е първата окупирана от руската армия
българска земя във войната с Турция. За около един месец, до
8/20.07.1877 г., руският долнодунавски отряд от XIV корпус, наче­
ло с ген. А. Цимерман, достига линията Черна вода - Кюстенджа.
До края на войната без големи боеве и почти без съпротива от
турска страна ген. Цимерман окупира цяла Добруджа. Остава Ру­
сия да реши съдбата й. И това ще стане с оглед нейните интереси
за наша сметка. Няма значение, че навсякъде в Добруджа българи­
те, вярващи в "освободителната" й мисия, посрещат възторжено

8
 Руската империя срещ у България, III част

руските войни. Добруджанци въобще не си представят, че Русия

ги използва, окупира родните им земи и се подготвя да замени
турското им робство с румънско.
Войната е в ход, а руската дипломация работи за изпълне­
ние на коварния си замисъл спрямо добруджанските българи.
Още преди края на войната в Русия официално се обсъждат вари­
анти да откъсването на този български край. Това никога не бива
да се забравя, когато се характеризира т. нар. "освободителна ми­
сия" на Русия.
Освен това Русия въвлича Румъния в имперската си схема
за грабеж и подялба на българските земи. Още през юни 1877 г.
тя известява румънското правителство за откъсването на Бесара­
бия. До края на войната сред руската дипломация се налага ан-
тибългарската идея на Горчаков, според която Румъния ще бъде
компенсирана в българска Добруджа. При това Горчаков говори
за необходимостта от удовлетворяването на "някои частни свои
интереси".4 Тези интереси са разкрити много точно от руския им­
ператор в едно негово писмо до германския кайзер от 27.11.1877
г.: "В Европа Русия трябва да има право да се разпорежда с Доб­
руджа и Делтата, за да ги обмени за Бесарабия."5 Същата идея е
одобрена от съвета при императора на 21.12.1877 г. като част от
проекта за мирен договор с Турция.
Остава да бъде изпълнено решението. На 19/31.01.1878 г.
граф Н. Игнатиев пристига в Букурещ и предава на румънския
княз писмо от Горчаков. Румънските държавници са запознати с
руското предложение - откъсване на Южна Бесарабия от Румъния
и компенсирането й със Северна Добруджа. Руското предложение
обаче е отхвърлено и започва явно охлаждане на руско-румънски­
те отношения.
На 26.01.1878 г. румънският парламент приема решение за
запазване на румънската власт над Южна Бесарабия и отхвърля
руския подарък - Добруджа. Румънските депутати са категорични,
че не желаят да приемат "чуждата земя".6
Същия ден и румънският печат подкрепя съпротивата на
депутатите, защото със завземането на Добруджа "ще бъде отво­
рена рана, една ябълка на раздора между Румъния и България".7
Русия обаче е непреклонна и продължава да притиска
Румъния да отстъпи. На 27.01.1878 г. Горчаков заявява на румъ-

9
Янко Гочев

нския представител в Русия, че Румъния доброволно трябва да на­

пусне Бесарабия срещу част от Добруджа, в противен случай Ру­
сия ще си я вземе без компенсация.
По това време войната е вече към края си. Румъния е съюз­
ник на Русия, база и тил на нейната армия на Балканите. След ка­
то по "необходимост" Русия прави Румъния свой съюзник, трябва
да я възнагради. Как? Чрез подарък на чужди (български) земи.
Схемата е позната и веднъж вече е упражнена. Става дума за заг-
рабването на Тимошко от Сърбия с руска помощ през 1833 г.
Румъния обаче не се примирява и намира смелост да
продължи борбата срещу налаганата от Русия несправедливост.
На 7.02.1878 г. 46 румънски депутати протестират срещу откъсва­
нето на Бесарабия от Румъния и анексията на една местност (Се­
верна Добруджа - б. а.), "населена" с племена от чужд произход.8
Продължават протестите и в румънския печат. Статии в такъв дух
публикуват вестниците "Тимпул", "Стяуа Румънией", "Ромънул",
който на 9.02.1878 г. отбелязва, че румънците "...не са освободили
един народ, роб през вековете, за да му откраднат след това част
от достоянието на неговите бащи".4
Силите обаче са неравностойни и в крайна сметка Русия на­
лага волята си.
Със Санстефанския договор тя предава 2/3 от Северна Доб­
руджа (15 536 км2) на Румъния. Новата граница минава по лини­
ята от Расово на Дунав до Мангалия на Черно море. По чл. 19 от
договора Русия определя, че Турция й дължи общо 1 410 000 000
рубли парично обезщетение.10 Тя обаче се съгласява да замени
плащането на по-голяма част от сумата с териториални отстъпки
от страна на Турция: Тулчанският санджак с казиите Килия, Сули-
на, Махмудие, Исакча, Тулча, Мачин, Бабадаг, Хърсово, Кюстенд-
жа, Меджидие, островите на делтата на р. Дунав и Змийските ост­
рови. Русия си запазва правото да замени тази територия с Южна
Бесарабия.
Така по-голяма част от Северна Добруджа Русия подарява
на Румъния. По този начин тя се отмята от подписа си върху про­
екта за реформи, изработена от всички Велики сили на Царигра­
дската конференция от 1876 г., според който Тулчанският санд­
жак е част от България.
Граф Игнатиев веднъж включва Северна Добруджа в Бълга-

10
 Руската империя срещу България, III част

рия, а друг път, само две години по-късно, изпълнявайки инструкци­

ите от Петербург, я предава на Румъния. Така оправдава прозвището,
дадено му от турците - Яланджъ паша (Лъжко паша). И до днес оба­
че в България граф Игнатиев се счита, че е голям приятел на Бълга­
рия. Улици, училища и летище носят името му. Истината обаче е, че
той е не само лъжец, но и противник на България. Това първи изпит­
ват на свой гръб добруджанските българи.
С решението си да откъсне Северна Добруджа от България
Русия се отмята и от конвенциите й с Румъния от 1877 г., офор­
мили руско-румънския съюз във войната, довел до грабежа на
Добруджа. Горчаков тълкува съюзните конвенции с Румъния как-
то си желае, в угода на господаря си император. Според него Ру­
сия е обещала да пази териториалната цялост на Румъния само
срещу нападение от Турция. За да заобиколи задълженията си към
Румъния, Русия отнема част от Северна Добруджа от Турция по
посочената по-горе схема в чл. 19 от Санстефанския договор като
парично обезщетение.
Така Русия погазва за пореден път румънската териториал­
на цялост и отрича току-що обявената румънска независимост. Въ­
вежда се старият средновековен принцип, че при победоносна
война може да откъсва от победена държава земи с оглед интере­
сите си, но без оглед състава на населението им.
По волята на Русия Румъния получава като подарък бълга­
рска земя, за която няма никакви основания да я владее.
Новата румънско-българска граница не е етнически оправ­
дана. Още веднъж Русия доказва, че пред императорските интере­
си на Балканите етническите аргументи не струват.
Отгоре на това в Петербург знаят действителното етничес­
ко положение в Северна Добруджа. По сведенията на княз Чер-
каски от 1877 г. без Мангалска околия в областта живеят 4424
български семейства срещу 3372 румънски.11 От същата 1877 г. е
и статистиката на руския учен В. Теплов, според която в Северна
Добруджа има около 165 000 души население. От тях българите
заедно с незначителния брой руснаци са 51 400 (1/3). Сред тях са
татарите - 43 000, румънците - 3250, евреите - 2900.12
Още по-точни са данните на Българската екзархия. Според
тях по време на войната от 1877-1878 г. българските семейства в
областта са 9324 от всичко 12 364 християнски семейства, така че
11
Янко Гочев

българите са от цялото християнско население.13

След като Русия знае кои доминират в Северна Добруджа,
какви са мотивите й, за да ограби и пороби добруджанските бъл­
гари?
Отговора ни дава секретно писмо на граф Игнатиев до гу­
бернатора на Тулчанския санджак Белоцерковец, изпратено вед­
нага след сключването на Санстефанския договор. То е прочетено
на тулчанските първенци в българското читалище в Тулча. Съдър­
жанието му е следното: "Отстъпването на Добруджа на Румъния
става по държавна необходимост и с цел да се оправдае завзема­
нето на Бесарабия. Той не трябва обаче да плаши и тревожи доб-
руджанци, защото е временно (?!) и Добруджа в близко бъдеще
ще бъде наново обединена със свободна България."и Точно, ясно
и категорично ни е заявено, че в името на висшите руски държав­
ни интереси добруджанските българи трябва да бъдат откъснати
от родината и да попаднат под чужда румънска власт и след под­
писването на Санстефанския договор румънските протести
продължават. На 6.03.1878 г. румънското правителство изпраща
мемоар до Великите сили, чрез който търси съдействие от тях, за
да предотврати откъсването на Южна Бесарабия. Позицията й е
справедлива, защото размяната на територии, които Русия й нала­
га, е неравностойна. Русия иска да ограби Румъния с 9957 км2 зе­
мя (Ю жна Бесарабия), като я компенсира с 13 457 км2 българска
земя в Северна Добруджа.
Румъния противопоставя на Русия серия от аргументи. Най-
важните от тях са: етническа неоправданост на размяната (губи
част от националната си територия, а заграбва "чужда" земя), за­
лагат се предпоставки за бъдещи конфликти с България, Добруд­
жа е бедна и трудноусвоима територия, чието управление ще до­
несе не ползи, а само финансови разходи.
Със съпротивата си Румъния влошава и без това усложне­
ното международно положение на Русия, която действа брутално,
за да я пречупи. На 1.04.1878 г. Русия отправя ултиматум на Румъ­
ния, че ако продължава да се съпротивлява и не приеме новите си
граници, румънската армия ще бъде разоръжена, а цялата страна
окупирана.11
Ултиматумът постига целта си. В Букурещ надделява
действителният страх от руска окупация. Румъния има лоши спо-

12
 Руската империя срещ у България, III част

мени от подобни руски действия и руски протекторати през XIX

в. Освен това Румъния е изоставена от Запада. Никоя велика сила
не иска да се ангажира със защитата на териториалната й цялост.
На Берлинския конгрес румънските политици правят пос­
леден отчаян опит да осуетят руския грабеж. Румънската делега­
ция, в състав от министър-председателя И. Братияну и външния
министър М. Когълничану, излага своите аргументи. Пред Сили­
те в Берлин е прочетен и специален меморандум за защита на
румънските права над Бесарабия. Новото е, че вече румънците ж е­
лаят Добруджа, но се отхвърля замяната с Бесарабия.16 Така за
пръв път възниква претенцията на Румъния върху Добруджа. Ав­
тор на тази концепция е М. Когълничану и впоследствие много
румънски историци я доразвиват.
Берлинският конгрес изслушва румънските оплаквания, но
узаконява Санстефанския договор и румънския грабеж вече над
цяла Северна Добруджа, осъществяван с руска помощ 3 месеца
по-рано.
На конгреса всички Велики сили са на страната на Румъния
по добруджанския въпрос. Новост е позицията на Франция. Та
поддържа своето протеже Румъния и за да я укрепи, й подарява
още българска земя с площ от 1029 км2. Френският подарък е
подкрепен от Русия и другите сили. Шувалов и Горчаков лъжат
делегатите на конгреса, че става дума за земи, населени с румън­
ци, а не с българи. Нямо обаче кой да ги разобличи, защото всич­
ки Велики сили са в сговор помежду си срещу България, която
пък няма свои представители в Берлин по вина на Русия. Берли­
нският договор (чл. 46) измества българо-румънската граница в
Добруджа, определена от Русия в Сан Стефано с 55 км вляво по
брега на р. Дунав и с 22 км вдясно по брега на Черно море. Тя дос­
тига на 2 км източно от Силистра и 12 км южно от Мангалия.
В крайна сметка с руска помощ и със съдействието на запад­
ните сили, главно Франция, Румъния заграбва общо 14 486 км2
българска земя в Северна Добруджа (13 457 км2 по Санстефанс­
кия договор и 1029 кв. км по Берлинския договор). Ролята на Ру­
сия в откъсването на този буден и цветущ български край е воде­
ща. Тя създава добруджанския въпрос, а с него и още един враг на
България, в лицето на Румъния. Българо-румънските отношения
през Възраждането по традиция са приятелски, но след намесата

13
Янко Гочев

на Русия заради Добруджа започват да се влошават необратимо.

Това е и целта на руската имперска политика, която разде­
ля изкуствено балканските народи, настройва ги един срещу друг,
подклажда вражди между тях, което в крайна сметка създава
предпоставки за перманентна нейна намеса в балканските работи.
По Берлинския договор граничната линия между България
и Румъния в Добруджа трябва да се установи от европейска коми­
сия.
Руският представител в нея - полк. А. Боголюбов, лицемер­
но поддържа пробългарска позиция, но всъщност се примирява с
желанията на своето правителство и на западноевропейските ка­
бинети да компенсират Румъния с български земи. Последните
имат собствен мотив. Стремежът им е да разширят румънския
клин, разположен в българо-руско славянска среда, между долен
Дунав и Черно море.
При това Румъния се опитва да заграби района около Сили­
стра. Тя иска този български град с аргумент, че тук има удобно
място за строителство на мост над Дунав. По Берлинския договор
Силистра остава в България. Комисията обаче чертае границата в
наша вреда, тъй като голяма част от землището на града и дори
пътят от Силистра за Добрич и Варна остават в Румъния.
Полк. А. Боголюбов заиграва с българските искания, защо-
то отказва да подпише решението на комисията. Така предизвик­
ва ревизията му. Положението обаче не се изменя заради про-
румънската позиция на другите представители в комисията.
В Добруджа през 1878 г. няма голяма съпротива срещу дик­
тата на Силите, наложили откъсването на част от тази област от
България. Изключение прави изселването на няколко хиляди доб-
руджанци в Княжеството. Обяснението за този феномен е в сля­
пото русофилство и раболепното заслепение на българския народ
пред Русия, който няма и понятие за имперската й антибългарска
политика. Действа митът за “Дядо Иван”, който пречи на българи­
те да защитават интересите си, когато Русия ги пренебрегва и гру­
бо ги погазва, какъвто е случаят с откъсването на Северна Добруд­
жа от България.
Българите се примиряват, считат, че такава е волята на "Ос­
вободителката", която е окончателна и не може да се оспорва. За
тях Северна Добруджа е необходимата жертва за свободата, даре-

14
 Руската империя срещ у България, III част

на от руския император. След Балканския конгрес се разиграва

последното действие от драмата, довела до трайното откъсване на
Добруджа от България. Румъния се примирява с натрапената от
Русия размяна на територии. Тя няма избор, защото Русия е подк­
репена от Европа. Затова на 11.10.1878 г. румънският сенат гласу­
ва в полза на размяната с 48 гласа "за" и 8 гласа "против". На след­
ващия ден и румънският парламент с 83 гласа "за" и 27 "против"
одобрява волята на Русия и Европа.
На 14.10.1878 г. руските войски завземат Южна Бесарабия.
Това са три окръга (Кахул, Измаил и Болград), населени с компа­
ктна маса българи. По този начин всички бесарабски българи ста­
ват поданици на руския император. С асимилаторската си полити­
ка спрямо тях Русия ще посочи примера на Румъния как да трети­
ра в своите граници българите.
На 14.11.1878 г. румънският княз Карол I издава специален
манифест към жителите на Северна Добруджа. Веднага той ги
уведомява за предстоящата анексия и декларира, че румънците не
влизат "като завоеватели", защото "...много румънска кръв се про­
ля за освобождението на народите от десния бряг на Дунава", и
"Добруджа принадлежи от древни времена на Мирчо Стария и на
Великия Стефан".17
Това са основните румънски аргументи, които оправдават
анексията на Северна Добруджа. Манифестът е отпечатан на бъл­
гарски език, защото Карол I знае, че мнозинството на областта са
българи. С други думи, Румъния признава българския й характер.
Затова тя посочва основни аргумента, които доказват "правата" й:
жертвите на румънската армия във войната и "господството" на
средновековните влашки и молдовските владетели Мирчо Стари
и Стефан Велики. Оттук се внушава идеята, че Добруджа не е
анексирана, а "възвърната" към Румъния.
На 28.11.1878 г. румънската армия окупира Северна Доб­
руджа, а на следващия ден ВРУ предава властта на румънската ад­
министрация, която създава Тулчанска префектура (окръг). В хода
на румънската окупация на Северна Добруджа границата е проме­
нена в наша вреда. Редица пунктове, които комисията на Велики­
те сили е определила за български или спорни, са заети от румъ­
нски войски. Изтеглящата се руска администрация си затваря очи­
те и за тази нова несправедливост спрямо българите.

15
Янко Гочев

В началото на 1879 г. румънците окупират от възвишение­

то Арабтабия край Силистра. Това прави градът още по незащи­
тен. Румънците заемат една местност, в която са лозята нивите и
водоизточниците на Силистра. Следват нови преговори за устано­
вяване на границата, които се проточват чак до 80-те години на
XIX в.
След 1878 г. цената на руския подарък за Румъния (Север­
на Добруджа) са хилядите мъки и страдания на добруджанските
българи.
При анексирането на областта в нея има 55 български
църкви, 60 български училища и 15 български читалища, създаде­
ни и поддържани с много усилия от добруджанци през Възражда­
нето.18
Румънската власт най-напред посяга на тях, защото те са на­
ционалните институции, които крепят българското съзнание и дух
на добруджанци. Културно-просветното им дело постепенно за­
почва да се изкоренява. Българщината в Северна Добруджа пона­
ся тежък удар, защото до края на XIX в. оцеляват само 3 градски
български училища в Тулча и Кюстенджа. Прочутото възрожденс­
ко читалище "Съгласие" в Тулча оцелява до 1895 г.
Същевременно добруджанските българи са изоставени,
почти забравени и дори предадени от отговорните фактори в Бъл­
гария.
Типичен пример за това е политиката на Екзархията през
1879 г. С декрет Северна Добруджа е присъединена към румъ­
нската епархия Долни Дунав, с което добруджанци минават към
румънската църковна юрисдикция.
Екзархията и лично Йосиф I се примиряват с разпокъсва­
нето на църковното й ведомство. Въпреки протестите на добруд­
жанци по този повод екзархът предпочита да се споразумее с
румънската църква. Изисква от нея само да се уважава старославя­
нският език и независимостта на енорийските съвети. Румънското
правителство лицемерно дава тържествено обещание в такъв дух
и Екзархията приема това без никакви насрещни гаранции. Така
със съдействието на Екзархията добруджанските българи губят
църковната си автономия, гарантирана със султанския ферман от
1870 г.
Екзарх Йосиф възприема каноническото правило, че в ед-

16
 Руската империя срещ у България, III част

на държава не може да съществува повече от една православна

църква, и отстъпва от правата си, дадени му от султана с фермана.
Решението му е равносилно на капитулация без бой и е взето с на­
ивна вяра в мъгливите румънски обещания. Това е съдбоносно ре­
шение, което има за последица системно закриване на български­
те църкви в Добруджа.19 "Грешката" на екзарха се обяснява с русо-
филството му. Той жертва църковните интереси на българите в
Северна Добруджа, за да получи уж руска подкрепа за изпълнение
на екзархийския ферман в Македония и Тракия.
Още веднъж русофилството на българския политически
църковен елит се оказва пагубно за българските национални инте­
реси.
След 1878 г. румънските държавници и политици бързо
изоставят тезата за българския характер на Добруджа. "Забравени"
са протестите срещу несправедливия диктат на Русия, наложил
им размяната на Ю жна Бесарабия със Северна Добруджа.
"Усвояването" на тази българска земя води до установяване
на денационализаторски и асимилационен антибългарски режим.
В негова услуга започват да работят и румънски историци. Те фал­
шифицират историята на Добруджа и дори етнодемографската й
статистика. Техни съюзници се оказват някои руски официални
дейци.
Много активно например се използват сведенията от про­
ведената през 1878 г. статистика на руския губернатор на Тулчанс-
кия санджак Ив. Белоцерковец, събрани от княз Черкаски. По та­
зи фалшива руска статистика, която прави безценна услуга на
румънците - българите в областта са 21 861, а румънците 22 200
от общо 106 143 души население.20 По този начин този висш рус­
ки чиновник оправдава румънския грабеж на Северна Добруджа.
Добруджанските българи гневно реагират срещу руската
фалшификация предприета с чисто политическа цел. Българинът
от Тулча Антон Франгия (1856-1917 г.) през 1880 г. пише на
френски език първото българско изследване за Добруджа, нарече­
но "Добруджа - минало, сега и бъдеще". С него аргументирано до­
казва българския етнически облик на областта. Българите според
него по това време там са 48 000, румънците 23 000, руснаците
13 000, евреите 12 000, турците и циганите 11 000, а гърците, ар­
менците, германците и другите етноси 10 000.21 Сведенията му са
17
Янко Гочев

достоверни, без тези за татарите, за които приема произволно, че

са 64 000. Важното е, че чрез тях той опровергава руско-румъ­
нските фалшификации.
Не само при определянето на северната българска граница
с Румъния през 1878 г. Русия налага антибългарско решение. По
подобен начин тя постъпва и при уточняване на западната ни гра­
ница със Сърбия. Потърпевши в случая се оказват българите от
Тимошко и Поморавието, които по волята на Царя Освободител
попадат под сръбска власт.
Тимошко и Поморавието имат злощастна съдба да бъдат
заграбени от Сърбия още преди конституирането на българската
държава и то с активната намеса на Русия. Откъсването им от Бъл­
гария е етап от сръбската експанзия в западните български земи,
започнала още в началото на XIX в. Оттогава води началото си
перманентната сръбска агресия срещу България, която има раз­
лични форми и средства, но неизменно една и съща цел: заграб-
ване на все нови и нови български земи и недопускане на образу­
ването на българска държава, а след като това все пак става - уни­
щожаването й. Тимошките и моравските българи първи изпитват
върху себе си сръбската агресия и последващия сръбски терор, це­
лящ сърбизацията им.
При това Русия съдейства на Сърбия в перманентния й гра­
беж на български земи.
С руска военна и дипломатическа помощ след две въстания
срещу турците, през 1830 г. възниква автономното Сръбско кня­
жество. Първоначалното му ядро е турската административна еди­
ница Белградски пашалък, който има 12 нахии: Белград, Карагуе-
вац, Ягодина, Рудник, Смедерево, Ужице, Валево, Пожаревац,
Шабац, Соко, Пожега и Кюприя. На североизток Белградският
пашалък граничи с Видинския, а на югоизток, юг и югозапад с
Нишкия, Лесковацкия, Новопазарския и Босненски пашалъци. Се­
верен и западен съсед на сръбското княжество е Австрия. Това са
сръбските земи, от които след 1830 г. започва сръбската агресия
срещу българския народ.
Сърбия е първата балканска държава, която откъсва бълга­
рските земи и ги присъединява към първоначалната си територия.
Областта Дунавско Поречие, разположена южно от р. Ду­
нав и северозападно от Тимошко, е първата придобивка за Сър-

18
 Руската империя срещ у България, III част

бия. Тя е включена в Сръбското княжество при утвърждаване на

автономията му, предвидена по Одринския мирен договор между
Русия и Турция от 1829 г. Заслугата е изцяло на руската диплома­
ция. Според спомените на един съвременник "Руските комисари
(членове на смесената руско-турска комисия за определяне на гра­
ницата - б. а.) беха хора млади, талантливи и просветени и с при­
лични маниери; те скоро усвоиха сръбски и говореха на този език
с необикновена лекост. Начело на турската комисия като начал­
ник, стоеше човек груб, жаден за всякакви удоволствия, който,
подкупен от Милош (сръбския княз - б. а.), се съгласяваше на всич­
ко. В това време, когато руските комисари обикаляха гори и пла­
нини, за да определят границите на страната, Хаджи Киан (начал­
никът на турската комисия - б. а.) стоеше в удобната си стая и пу­
шеше наргиле, като не си даваше нито грижа, нито труд да запа­
зи някой друг километър от земята на падишаха... Младите руски
офицери, напротив, взеха работата присърце, скоро преодоляха
всички трудности и за Сърбия се взе възможното най-голямо
пространство земя, макар и на някои места населението да се съп­
ротивляваше с оръжие в ръка срещу минаването на комисарите."22
Така още в зората на своето самостоятелно съществуване с
руска помощ, чрез хатиш ерифа на султан Махмуд II от
3/15.08.1830 г., Сърбия заграбва областта Дунавско Поречие, кое­
то е територия, населена предимно с българи.
Историята се повтаря през 1833 г. Тогава българите в 6 на-
хии (околии), съседни на Сърбия, въстават и ги освобождават.
Сръбският княз Милош Обренович тайно подпомага бунта им.
Преследвайки собствените си агресивни замисли обаче, той иска
не от кого да е, а от Русия 6-те околии да се включат в Сърбия.
Обстановката е много благоприятна за осъществяването на
сръбския грабеж, защото Турция по това време е обезсилена от
постоянните войни с Русия, Гърция и с бунтовници в империята
си, а Ункерискелесийският договор я превръща фактически в рус­
ки протекторат.
Все пак Турция възразява на сръбските искания с мотива, че
това са земи, населени с българи, и следователно сръбските пре­
тенции от етническа гледна точка са неоснователни.
Намесва се обаче руската дипломация, която използва сил­
ното си влияние в Цариград, за да принуди султана да отстъпи. Тя

19
Янко Гочев

се стреми да засили Сърбия и да я привлече като съюзник срещу

Австрия на Балканите.
Така с нова решителна намеса на Русия Сърбия реализира
втора териториална придобивка на изток за наша сметка. С хати-
шериф на султан Махмуд II от 26.10/7.11.1833 г. 6-те спорни на-
хии, населени предимно с българи, са предадени на Сърбия.
Това са Неготинска, Зайчарска, Гургусовацка (дн. Княже-
вацка), Крушевацка, Алексинацка и Тимошко-Заглавска нахия, ко­
ито са част от българското национално землище. Тази още т. нар.
Тимошка област с главен град Зайчар заедно с Дунавското поре­
чие има общо 6000 кв. км площ. Тук са градовете Кладово, Него-
тино, Гургусовац, Крушевац и Алексинац.
По тогавашната сръбска статистика в Тимошко има 150
000 българи и 43 000 власи. Босненският хърватски учен Ст. Вер-
кович признава по-късно, че в тази област живеят 200 000 бълга­
ри, говорещи чист български език. С руска благословия обаче те
стават сръбски поданици. По този начин с наши земи Русия се
стреми да спечели Сърбия за свой съюзник на Балканите.
Надарена от Русия, Сърбия започва усвояването на тези
български земи, което води до безогледна асимилация и сърбиза-
ция на местните българи. За да заличи следите от българското
присъствие в Тимошко, Сърбия променя даже топонимите. Нап­
ример гр. Гургусовац е прекръстен на Княжевац, което име носи
и до днес.
Самочувствието на сръбските политици нараства и те отп­
равят поглед към следващото парче българска земя - Поморавие-
то. Сръбската агресия в този български край е улеснена от финан­
совата, икономическата и политическата слабост на Турция и от
руската подкрепа. Моравска долина е плодородна и стратегически
важна, защото се свързва естествено с Вардарската долина, която
според сръбската държавна доктрина "Начертание" от 1844 г.
трябва да осигури излаз на Сърбия на Егейско море. Така в духа
на идеите на "Начертанието" за създаване на Велика Сърбия
сръбските държавници започват битка за Поморавието.
Агресията се предшества от силна тяхна пропаганда, която
прикрива коварните сръбски замисли. При това Сърбия черпи от
руския панславистки опит. Известно е, че чрез Възраждането
панславистката руска пропаганда усилено разпространява сред
20
 Руската империя срещ у България, III част

българския народ тезата за изцяло славянския му произход. Тази

антибългарска теза от антропологическа гледна точка е отдавна
оборена. При това тя подменя историческата истина, загцото об­
щият ни произход не е с руснаците в Руската империя, чиято пър­
ва държава (Киевска Русия) е създадена от скандинавците норма-
ни и християнизирана от нас, а потомците на кан Кубрат в Пово-
ложието, чиято държава през XVI в. тъкмо Московска Русия уни­
щожава.
Антибългарската манипулация за славянския произход на
българите на Балканите явно добре се е пласирала през Възраж­
дането, а и след това, защото и до днес повечето от българите вяр­
ват в нея. По същия начин Сърбия с антибългарска насоченост
пропагандира т. нар. славянска идея. Тези българи, които са пат­
риоти и националисти, защото й пречат да създаде Велика Сър­
бия, Белград обявява за "врагове на славянството".
В Поморавието сръбската пропаганда среща силна българс­
ка съпротива. Сръбските шовинисти заварват български институ­
ции (църкви и училища), които формират ясно обособено бълга­
рско национално съзнание на моравските българи. Активното им
участие в културно-просветните и църковни борби през Възраж­
дането ги прави смели защитници на българския дух и традиции.
През тази епоха в културно-просветно отношение Ниш и
Пирот са по-напреднали даже от София. Причините са близостта
им до Европа и по-лесното общуване с нея поради удобните и
бързи комуникации по главния път, свързващ Турция с Европа, на
който са разположени двата града. Българите в града изграждат и
поддържат големи класни училища, в които се преподава на ро­
ден език.
Особено големи успехи в културно-просветната и църков­
ната борба имат българите от Пирот. До сръбската му окупация
добре уредени български основни и класни училища, църкви и да­
же читалище "Просвета" оформят българския му облик. Още
през 1860 г. пиротчани изхвърлят гръцките свещеници от своите
църкви, а след това два пъти провалят опитите на сърбите да въве­
дат сръбски език в местните класни училища. До 1878 г. това е
един от най-чистите български градове, в които за разлика от Ниш
сръбското проникване е само в начален стадий.
Поради близостта на Ниш до сръбската граница сръбското
21
Янко Гочев

влияние в този голям административен и търговски център е дос­

та по-силно и сръбската пропаганда има към 1878 г. вече извоюва­
ни известни позиции. В навечерието на сръбската окупация Ниша-
вската покрайнина въобще не е сърбизирана. Напротив, по език,
начин на живот и национално чувство тя, начело с Пирот, е сил­
на българска твърдина. Моравските българи дават на България в
тази епоха доста просветни и църковни дейци. Един от тях е Пар-
тений Заграфски. Той е роден в с. Галичене, Дебърско (Македо­
ния), възпитаник е на Д. Миладинов, Атинската и Кишиневската
семинария и Московската духовна академия. От 1867 г. до 1874 г.
е Нишавски митрополит. Тъкмо той въвежда българския език в
училището и църквата в Пирот, заради което е преследван от
гръцките фанариоти.
Сменен е от друг голям българин - Евстатий Пелагонийс-
ки, който е последният български митрополит в Пирот и един от
организаторите на съпротивата на пиротчани срещу сръбската
окупация.
В гр. Ниш екзархийски митрополит от 1872 г. е Виктор Чо-
лаков. Той действа обаче като маша в ръцете на сръбската пропа­
ганда. Екзархията не реагира и се примирява с присъствието му в
града. Причина за отстъпчивата й позиция е влиянието на Руско­
то посолство в Цариград, което толерира скрито сръбското про­
никване в Ниш. Така под сръбски натиск и с руско съдействие в
гр. Ниш се появяват сърбоманите, които умело манипулират
местния български митрополит.
До сръбската окупация на Поморавието функционират две
български екзархийски епархии: Нишка, с център гр. Ниш, която
обхваща турските кази Нишка, Лесковацка, Прокупленска и в ко­
ято има над 25 000 семейства, и Нишавска (Пиротска) епархия с
център гр. Пирот, съставена от Пиротска и Трънска кази с над 20
000 семейства.23
Проблем за сръбската пропаганда се оказва и революцион­
ното движение в Поморавието и западните български земи. То е
българско по характер и цели (освобождение или поне админист­
ративна автономия), има силни прояви и много участници.
Цялата първа половина на XIX в., изпълнена със серия от
бунтове и въстания на тимошките и моравските българи. Тяхна
кулминация е голямото Нишко въстание от 1841 г. За размерите
22
 Руската империя срещ у България, III част

му говорят следните цифри: 225 български села са изгорени и

опожарени от турците, хиляди българи са избити, а над 10 000 на­
ши сънародници бягат в Сърбия.24
Тези революционни прояви са организирани от плеяда бъл­
гари, гордост за България, които твърдо отстояват българското си
име в борбите срещу турци и сърби.
По време на Първото сръбско въстание (1804-1813 г.) това
са братята Велко и Милко и войводите Милислав, Станислав, Раса-
вец, Петър и Джода, чиито имена отдавна вече у нас са забравени.
Прочути революционни водачи са Милое Иванович от с.
Каменица (Нишко), Никола Сръндак от с. Горни Душник (Ниш-
ко) и Станко Бояджиев (Станко войвода) от с. Власотинци (Лес-
ковацко). Първият е един от главните организатори ("баш кнез")
на Нишкото въстание от 1841 г., вторият - прочут войвода на че­
ти, действащи десетилетия наред в западните български земи, а
третият - участник в Нишкото въстание и водач на Видинското
въстание от 1850 г.
Всички тези изявени българи, които се борят за свободата
и независимостта на тимошките и моравските българи, попадат
под ударите на сръбската пропаганда. Те са преследвани едновре­
менно и от турци, и от сърби. При това турците действат с жесто­
кост, а сърбите с подлост и коварство.
Техен съюзник по време на Видинското въстание от 1850 г.
е руският император Николай I. Докато сръбският министър-
председател обезглавява въстанието, като арестува с измама и
хвърля в затвора водача му Иван Тодоров, който е подофицер от
сръбската войска, Николай I бездейства с войските си във Влашко.
Той забавя с няколко месеца изтеглянето им, за да може да се на­
меси срещу българската "революция", но на страната на турците,
които свободно грабят, палят и избиват мирното българско насе­
ление в Северозападна България.
С други думи, руският император подкрепя турско-
сръбския съюз срещу българите в западните ни земи.
Зайчарската чета на войводата Иван Кулин е разгромена
през 1867 г. едновременно от турска войска и сръбска милиция от
граничния район, която в решителния момент подло напада в
гръб българите. 40 четници загиват в боя с турци и сърби, а зало­
вените живи са откарани в Сърбия и съдени в Княжевац.25

23
Янко Гочев

Това се казва сръбска "помощ". Такава има, при това въоръ­

жена, но не за българите, а за турците. Случаят възмущава много
българи, вкл. Л. Каравелов. Въпреки че е женен за сръбкиня, той
публично разкритикува сръбската политика, поради което е екс-
терниран от Сърбия.
Левски през 1868 г. е арестуван в гр. Зайчар от сръбските
власти, защото проповядва на местните българи, че вече трябва да
служат на България, че тя е тяхната родина и трябва "... да умрат
за българщината, а не да аргатуват и мрат само за целите на
сръбската дипломация".26 За разпространението на тези "вредни"
за Сърбия идеи Левски е затворен и изтезаван от сръбската власт
в гр. Зайчар.
Националните ни водачи през Възраждането много добре
разбират действителните коварни цели на сръбската политика. За­
това смело и гневно я разобличават, още повече че тя е една от ос­
новните причини за неуспеха на освободителните борби в запад­
ните български земи през XIX в., което се признава даже от
сръбски автори.27
Това, което не разбират националните ни водачи, е, че зад
Сърбия стои с цялата си мощ руската дипломация. Стига се дотам,
че когато българите търсят материална помощ от Русия, тя ги
препраща към Сърбия. Руска "помощ" за българите ще има, ако те
се примирят със сръбския грабеж над земите им. До такива резул­
тати води наложената от Русия схема за българо-сръбски съюз по
това време.
Освен Г. Раковски, претърпял горчиви разочарования във
връзка с дейността на легиите в Сърбия, Л. Каравелов, В. Левски
и Хр. Ботев също се обявяват срещу сръбската шовинистична про­
паганда. Хр.Ботев нарича сръбската идея за Стара Сърбия за роде­
на "от хора, в мозъците на които играят конете на Душана".28 Във
вестник "Знаме" той пише специална статия "Сърбия и нашето ос­
вободително движение". В нея изрично подчертава: "Нейните
всевъзможни князе от Милоша до Милана, освен че не са желали
никога да ни помагат, за да смъкнеме от шиите си варварския
турски ярем, но сякога почти са се старали да се възползват от на­
шето доверие, от нашите сили и от нашата кръв... И сичкото е
произлязло из "благодарност" към святата кръв на нашите "бекя-
ри" (така се наричали българите в сръбските въстания - б. а.), коя-

24
 Руската империя срещ у България, III част

то тие така юнашки проляха за свободата на Сърбия."29

Вестник "Македония" пък говори за "сръбски делии, които
захванали енергично да претопяват българщината около гранич­
ните си земи... Те са същите, които преди няколко години сполу­
чиха да изтребят българското училище в Ниш посредством оня
грък деспот, и замениха го със сръбско... Те са същите, които в зе-
меописанието си туриха Ниш в Стара Сърбия, вместо в България,
където той беше в старото им земеописание и както по цяла Ев­
ропа се тъй знае... По какви исторически права, питаме ний, уда­
рихте око на Ниш вие, господа сръбски делии, и потъпкахте бъл­
гарщината там... Но вий какво правите? ...Не се срамувате да изп­
ращате мисионери, товари със сръбски книги и да примамвате на­
рода, и най-после, когато той въстане и ви пропъди от там, да се
оплаквате по вестниците, че българите дохождат и гонят тамош­
ните сърби..."30
Сръбската окупация на българското Поморавие се предше­
ства от силна сръбска антибългарска пропаганда, която не се све­
ни да присвоява дори част от българското историческо наследство
в западните ни земи.
"Всеки сърбин е герой" - гласи една сръбска поговорка. Тя

Кулата на черепите в Ниш

25
Янко Гочев

олицетворява автопортре­
та, който сърбите си пра­
вят като нация. Оказва се
обаче, че поне за сръбска­
та историография
сръбските "герои" са мно­
го малко. Затова тя си
присвоява българските,
като сменя името и на­
родността им.
През XX в.
сръбските историци
представят всички борби
на българите в Тимошко
и Поморавието за
"сръбски" или в най-доб­
Взидани черепи на български въстанници в
рия случай - за дело на
същата църква
"християните" в Турция.
Имената на моравските
български войводи се фалшифицират, а подвизите им стават част
от сръбската бойна слава.
Примерите в това отношение са много, но целта е една: да
се скрие историческата истина, да се изтрие националната памет
на местните българи, за да бъдат сърбизирани по-лесно. Хайдут
Велко, който девет години се бие за свободата на тези българи с
оръжие в ръка, е обявен за "сръбски" герой. Сърбите, след като по­
магат на турците да го убият, го препогребват. Издигат му даже
паметник, величаещ "сръбските" му подвизи.
Братът на хайдут Велко - Милко, е убит от сръбски агенти,
но е прекръстен със сръбското име Милутин.
Фамилиите на български въстаници и глави на семейства,
които бягат от турските жестокости в Сърбия, се записват със
сръбски окончания "ич". Така български въстания се представят за
"сръбски". Тази практика се спазва от сръбските власти и от... Рус­
кото консулство в Белград, "което в преписките си с Петербург
спазва сръбската транскрипция". Така на най-високо ниво Сърбия
обработва руската дипломация, която защитава сръбския грабеж
на български земи.

26
 Руската империя срещ у България, III част

Днес една от забележителностите на стария български град

Ниш е т. нар. Кула на черепите. Това е варварски паметник от хи­
ляди човешки черепи на български въстаници, зазидани в една ку­
ла по заповед на нишкия турски паша. За сърбите в Ниш това са
черепи на "сръбски въстаници". Става дума за 100-процентова
сръбска лъжа, опровергана още при анкетата на французина Ж .
Бланки след Нишкото въстание от 1841 г. В издадена от него през
1843 г. книга "Пътуване из България" той пише: "...Аз се поклоних
почти пред останките на тези християни, умрели за защита на Ро­
дината и на вярата си. Ще дойде ден може би, когато на самото
място, дето стоят техните поругани останки, освободена България
ще издигне храм в тяхна памет."31
По свидетелства на чужди пътешественици, посетили през
XIX в. района на Ниш, само българи благочестиви християни са
изваждали един по един зазиданите черепи, за да ги погребват.
Този факт също показва какви по народност са тези въстаници. Ж .
Бланки е честен учен и свидетелството му е важно, но той бърка
само в едно - в прогнозата си за бъдещето на този паметник. Сво­
бодна България и до днес не е издигнала паметник за тези свои
деца. Саможертвата им не само не е почетена по достоен начин,
но е и забравена, което открива възможност обилно да се леят
сръбски лъжи.
В Сръбско-турската война от 1876 г. Тимошко и Поморави-
ето се оказва главен боен театър, което води до нови турски опус­
тошения и погроми над българите. 1700 българи загиват за чуж­
дата сръбска кауза, без да допринесат с нищо за свободата на ро­
дината.32 На българските доброволци, участвали във войната на
сръбска страна, не е позволено да действат самостоятелно за осво­
бождение на България, защото ги командват сръбски офицери и
руски генерали българофоби.
Въпреки поражението си във войната срещу Турция през
1876 г., Сърбия запазва автономния си статут и териториите си,
вкл. заграбените от нас поради решителната дипломатическа на­
меса на Русия.
Удар за Сърбия, чиято пропаганда години наред подготвя
заграбването на българското Поморавие, са решенията на Цариг­
радската конференция в края на 1876 г. В проекта за реформи, из­
работен от Великите сили, вкл. Русия, Поморавието с Ниш, Лес-

27
Янко Гочев

ковац, Пирот и Враня влизат в западната българска автономна об­

ласт с главен град София. Ниш и Лесковац са посочени в българс­
ката етническа територия в най-прецизната за онова време етног­
рафска карта на народностите в Европейска Турция, издадена от
германския учен X. Киперт през 1876 г.
Неговите сведения се потвърждават и от събраните от ко­
мисията на В. Черкаски "Материали за изучаване на България" от
1877 г. Според тях Нишкият и Пиротският санджак имат по това
време 179 150 души мъжко население, от което 135 000 са "пра­
вославни български мъже". Това прави близо 75% от населението
и то само сред мъжете.
Тъкмо с руска помощ обаче Сърбия окупира Българското
Поморавие. Отново има война, пак на Русия срещу Турция, този
път уж за освобождение на България, и пак Сърбия е руски съюз­
ник. Резултатите от руско-сръбския съюз отново са в ущърб на
българите от Поморавието, за които Русия не е "освободител", а
поробител, защото тя сменя държавната им принадлежност: от
роби на турския султан ги прави роби на сръбския княз. Ето това
е "освобождение" типично по руски!
В навечерието на Руско-турската война (1877-1878 г.) Сър­
бия сондира дипломатически Русия за условията за участието си.
При това Сърбия търси едновременно реванш спрямо Турция, но
и грабеж на нови български земи. В Петербург пристига сръбски­
ят пратеник И. Маринович, който има инструкции да иска парич­
на помощ от Русия и териториална компенсация.
Отговорът на руския император, за който Й. Маринович дона­
ся на 1.01.1877 г., е, че Сърбия ще бъде възнаградена при сключването
на мира съобразно оказаната услуга на руската армия.33
На 11.04.1877г., ден преди обявяването на войната, сръбско­
то правителство изпраща в Русия свой военен представител. Това
е полк. Катарджи, който е упълномощен да води военни прегово­
ри с Русия. Сръбският офицер излага отново сръбските условия за
участие във войната. Християнската солидарност в борбата срещу
турците се разбира своеобразно в Белград, а именно: участие сре­
щу пари и земи, разбира се, по традиция български. Полк. Ката­
рджи иска 2-3 млн. рубли за въоръжаване и по 1 млн. рубли все­
ки месец за издръжка на войската, докато продължава войната. За­
почват пазарлъци. Русия не е много щедра, защото знае, че
28
 Руската империя срещ у България, III част

сръбската войска не е боеспособна. Освен това в Петербург нямат

голямо доверие на Белград, загцото предната година решава да во­
юва с Турция на своя глава.
По въпроса за териториалните придобивки граф Игнатиев
казва на пол. Катарджи, че Сърбия може да се надява на разшире­
ние само в Стара Сърбия, но не и в Босна, защото Австро-Унгария
има претенции към тази турска провинция.
Какво ни се готви в Петербург, разкрива още в тези разго­
вори граф Игнатиев. Според него сръбските войски ще са под рус­
ко командване и районът на действията им ще бъде между Ниш
и Видин в посока към София.
Въпросът за сръбските териториални придобивки остава
висящ. Едно обаче вече е сигурно. Те ще бъдат отново за сметка
на българите. За да не бъдат засегнати интересите на Австро-Ун­
гария спрямо Босна и Новопазарския санджак, Русия дава "разре­
шението" си в коя посока Сърбия да настъпва с войските си. Това
е източна посока, в Северозападна България и по софийско нап­
равление (Ниш-Пирот-София).
Руските политически замисли и съображения определят и
разпределението на сръбската армия след нейната мобилизация,
както и направлението на главния й удар. Сърбия мобилизира 5
армейски корпуса за война с Турция. Два от тях, наречени Тимош-
ки и Моравски, с обща численост 40 610 души, т. е. близо 1/2 от
целия личен състав, ще настъпва по главното софийско направле-
ние. 34
Руско-сръбските преговори продължават и след началото
на войната на 12/24.04.1878 г. Сръбският княз е привикан лично
на среща с императора в Плоещ. Тук Милан получава упрек от
Александър II за самоволните си действия през 1876 г. срещу тур-
ците, но и обещанието, че Сърбия няма да бъде забравена. Указа­
нията на Петербург са обаче да остане в отбрана и да се намеси
по-късно.
Войната продължава, а с руската обсада на Плевен тя се за­
тяга и изходът от нея става неясен. В този момент Русия кани Сър­
бия да се намеси, за да облекчи влошеното военно положение на
"Освободителката".
На 14.07.1877 г. Александър II дава 12 дни срок на княз Ми­
лан да започне бойни действия срещу турците, като му заявява:
29
Янко Гочев

"Ако Сърбия отвори война, ще получи право на бъдещност и аз

ще подкрепя нейните аспирации. Въздържи ли се от участие в
борбата, аз я оставям на себе си... От страна на Австрия няма от
какво да се боите."ъ
Александър II иска "услуги", по собствените му думи. Вся­
ка "услуга" обаче, особено по време на война, се заплаща. Цената
отначало е 1 млн. рубли36, изпратени веднага от руския император
в Белград, а след това и... български земи.
Княз Милан обаче е упорит. Рискът от преждевременна
сръбска намеса във войната е голям, а и няма гаранции, че Русия
ще я спечели и че Сърбия ще заграби нови територии. Затова той
протака преговорите. Целта му е да издейства повече облаги за
Сърбия и да принуди Русия да поеме конкретни ангажименти за
сръбското разширение.
Грижата преди всичко за собствените интереси поради
осъзнатата вътрешна слабост на страната принуждава княз Милан
да изчака.
Падането на Плевен в края на 1877 г. изведнъж променя
ситуацията. Настъпва прелом във войната в полза на Русия. Очер­
тава се руска победа и става ясно, че ако Сърбия мирува, ще про­
играе шанса си за лесни успехи и нови земи. Гаранциите за това
са големи, защото Русия вече е обещала да "компенсира" Сърбия
като свой съюзник с разширение на изток за наша сметка.
Въпреки че въпросите за сръбското участие остават неуре­
дени, княз Милан бърза и на 1/13.12.1877 г., т. е. 3 дни след пада­
нето на Плевен, влиза във войната срещу Турция.
Важно е да се отбележи, че в този момент сръбската наме­
са във войната няма никакво значение за нейния изход. С участи­
ето си сръбската войска дори не носи полза за руските войски, за­
щото не координира действията си с тях.
За българите обаче сръбската намеса носи само вреди. Това
е нова сръбска агресия в българските земи, този път във военнов­
ременна обстановка. Основната цел на княз Милан е завземането
на българското Поморавие и главния му град Ниш. Срещу 80 000-
та сръбска армия турците разполагат едва с около 30 000 души. Те
са разпръснати в няколко групировки, небоеспособни са и нямат
общо командване. Руските войски са вече на юг от Стара планина
и турците гледат как по-бързо да се оттеглят. Бойният им дух е
30
 Руската империя срещ у България, III част

нисък и се готвят за отстъпление, а не за яростна съпротива.

Лесно без големи боеве, почти без съпротива, с много мал­
ко жертви, за два месеца (декември 1877 - януари 1878 г.)
сръбските войски завземат Поморавието с Куршумлия, Прокупле,
Лесковац, Ниш, Пирот, Враня, Бела паланка. Вместо да се съеди­
нят с руските войски, сърбите пращат част от силите да окупират
опразненото от турски войски Косово.
Интересно е, че Сърбия не насочва настъплението си към на­
селената със сърби мюсюлмани област Нови пазар, където има го­
лям турски гарнизон и Русия не позволява на своето протеже да я
предизвиква и да засяга специалните интереси на Австро-Унгария.
Освен Поморавието са окупирани и част от западните бъл­
гарски земи (Кула, Трън, Брезник). На практика Сърбия не воюва
с турските войски, а се настанява в наготово освободени земи, на­
пуснати от турската власт и войска поради руските военни побе­
ди. Сърбия не освобождава тези земи, а ги окупира и заграбва, при
това с руско съдействие. За съжаление с наивната си вяра в Сър­
бия българските чети, действащи като доброволчески формирова­
ния срещу Турция, се оказват съучастници в сръбската окупация.
Една от тях, начело със Симо Соколов, освобождава самостоятел­
но обширна територия в Трънско, Царибродско, Босилеградско,
чак до Вранско.
Веднага с нахлуването си в Поморавието сръбските войски
започват да оказват натиск спрямо българите. Принуждават ги на­
сила да се обявяват за сърби и да искат присъединяването на земи­
те им към Сърбия.
В гр. Пирот сръбските войски са посрещнати тържествено
като освободители от делегация от български първенци, начело с
митрополит Евстатий. Командващият сръбски генерал Хърватич
произнася пред тях реч, в която заявява, че "майка Сърбия е дош­
ла да прибере под крилото си своите изгубени чада".37
Митрополит Евстатий е засегнат силно и му отговаря, че
православните българи в неговата епархия се считат щастливи да
посрещнат братските сръбски войски рамо до рамо с армиите на
руския Цар Освободител, които с кръвта си сполучават да дадат
"свобода и независимост на България и да я повикат за нов държа­
вен самостоятелен живот".38 Ген. Хърватич не остава доволен от
такъв отговор и след нов разговор предлага на българския митро-

31
Янко Гочев

полит като рядко образован човек поста глава на цялата сръбска

църква. Условието му е обаче да накара пиротчани да подпишат
благодарствен адрес до княз Милан, в който да споменат, че са
сърби и да поискат да останат в Сърбия. Митрополит Евстатий не
приема сделката облаги срещу отказ от народността, т. е. постъп­
ва като голям български националист. Тогава ген. Хърватич го зап­
лашва с думите: "Жал ми е за твоето бъдеще!"39
Сръбският офицер започва съставянето на адреса без мит­
рополита, който, от своя страна, предприема контраакция, като
организира истински народен плебисцит. На 8.02.1878 г. на свое
събрание пиротските първенци подписват предложения от него
адрес на български език, а не сръбския адрес. Българският адрес
гласи: "Ние, долуподписаните граждани на град Пирот, с настоя­
щето си удостоверяваме пред Бога и пред целия свят, че сме бъл­
гари и такива ще останем ние и нашите деца и че желаем да ос­
танем политически под онази власт, под която ще останат и дру­
гите наши братя българи."40
Това е ярка демонстрация на българския национален дух,
която предизвиква сръбското отмъщение.
На 9.02.1878 г. част от пиротските учители и свещеници,
подписали българския адрес, са арестувани. Следва антибългарска
демонстрация на градския площад с викове: "Ние сме българи, не-
чеме да сме сърби!"41. Тогава се намесва сръбската войска. Тя обг­
ражда площада. Разполага една батарея и заплашва, че ще открие
огън. 48 видни българи са арестувани и затворени три денонощия
в градското кале, без хляб и вода. 300 души кавалерия пристига
на помощ на сръбската власт. Арестуваните българи са разпитва­
ни. На 11.02.1878 г. митрополит Евстатий е изпратен в Ниш, а от
там интерниран в манастир край Крушевац. Временно е освобо­
ден след временна намеса на руски консул в Белград, но и това не
помага. Скоро сръбската власт го прогонва окончателно. Ген. Хър­
ватич изпълнява заканата си и българите губят изявен свой водач,
който не е подкрепен в съпротивата си срещу окупацията от ек­
зарх Йосиф I. Църковният ни глава се примирява, както в Север­
на Добруджа със загубата на още една своя епархия - Нишавската.
Историята в Пирот се повтаря многократно в цялата Мора­
вска област. По българските села сърбите събират насила заявле­
ния от селяните, че са "сърби" и желаят да останат в Сърбия. С

32
 Руската империя срещ у България, III част

подкупи, увещания, заплахи и побоища са събрани десетки такива

заявления.
Тази игра на демокрация с националните чувства на мест­
ните българи, деклариращи насила, че са "сърби", трябва да пос­
лужи на Сърбия, за да оправдае Европа окупацията на чуждите зе­
ми и да осигури дипломатически признаването й.
При сключването на примирието между Русия и Турция в
Петербург пристига специален сръбски пратеник - М. Протич,
който настоява за признаване на сръбската независимост и терито­
риални компенсации. За реализирането на последните в Петер­
бург е представена карта на земите, за които Сърбия има претен­
ции: Вишеград, Фоча, Бяло поле, Беране, Дебър, Велес, Щип, Гор­
на Джумая, Кюстендил, Радомир, Драгоман, Гински проход, Ко-
нащица, прохода Св. Никола до Белоградчик, Кула и Видин. С
други думи, Сърбия иска от Русия Нишки, Призренски, Скопски
и Новопазарски окръг.
На помощ на полк. Катарджи в руската Главна квартира
пристига полк. М. Лешанин с писма от княз Милан до великия
княз Николай и граф Игнатиев. В писмата княз Милан изброява
няколко основни аргумента защо Ниш трябва да е в Сърбия: насе­
лен е само от "чисти сърби", необходим е за отбраната на сръбска­
та граница и една 100% лъжа, според която сърбите се били бори­
ли години наред с турците, а в това време българите "носили иго­
то безропотно" и с пасивно страдание (?!).42
При руски отказ да се даде Ниш на Сърбия полк. Лешанин
е натоварен да съобщи, че сърбите са готови с оръжие да защита­
ват от руските войски тази придобивка.
В Главната квартира граф Игнатиев отговаря, че сръбските
интереси са прекомерни, но ще бъдат проучени. В Петербург пък
Н. Гирс съобщава на М. Протич, че е несправедливо земи, които се
наричат български и са населени от българи, да се дадат на сърбите.
Сърбите обаче продължават упорито борбата и не жалят
сили и средства, за да постигнат целите си. За да разколебаят дип­
ломацията, те започват да обработват руското обществено мне­
ние. М. Протич успява да спечели два руски вестника - "Русский
мир" и "Новое время", които се оказват най-податливи на
сръбските пари. В първия вестник веднага, като по поръчка, се по­
явява просръбска статия на познатия ни българофоб ген. М. Чер-

33
Янко Гочев

няев. Във втория вестник на 1 и 2.03.1878 г. "компетентно", пак в

защита на сръбската кауза, се изказва историкът Майков, според
когото границите на Сърбия включват "Видин, защото Сърбия
трябва да бъде силно укрепена срещу унгарците и защото е насе­
лен със сърби (?!), а в околностите му има сръбски паметници
(?!)". Такива паметници имало даже и в Берковица. "Сръбски"
град според този лъжеисторик е и София, наричан от сърбите
"Сербица". "Сръбски" градове са и Кюстендил, Щип, Струмица,
Прилеп, Скопие, Призрен и Прищина.
Това е начало на сръбската пропаганда в Русия, която и по-
късно с антибългарската си насоченост ще създава на България го­
леми проблеми. Руски дипломати и учени ще съдействат на тази
пропаганда за осъществяване на антибългарските й замисли. Таки­
ва "учени" като Майков намират свои последователи. Същият не
достига до академичните висоти, но през 1878 г. свършва добра
работа в полза на сръбската кауза.
С упоритата си борба Сърбия постига целите си. Русия се
съгласява да удовлетвори част от претенциите й. Един от мотиви­
те на Александър II, за да вземе подобно антибългарско решение,
е да притъпи опасността от революционни действия на Сърбия,
които могат да доведат до усложнения в региона. Заедно с това
Русия разчита и че с подаряването на български земи може да
привлече Сърбия в орбитата на своето влияние.
Геополитическите интереси на Русия като империя отново
надделяват и на 6.02.1878 г. тя се съгласява да отстъпи гр. Ниш на
Сърбия, заедно с една тясна ивица земя от Лесковац до Барбош и
Кутина. В Петербург считат, че осъществяват поправка на грани­
цата, а не отстъпване на земи по право.
Добрият познавач на Близкия изток Адолф д'Аврил отчи­
та, че не по исторически или етнографски права, а по политичес­
ки съображения "русите склониха да задоволят сърбите за сметка
на българите, след като не можаха нищо да направят за разширя­
ването на сърбите в техните западни земи - Косово и Нови па­
зар".43
При определяне на сръбско-българската граница през 1878
г., както в Северна Добруджа, Русия доказва, че не зачита етничес­
кия принцип и грубо потъпква българските интереси. Сърбия се
възнаграждава с български земи за "услугата", която е направила

34
 Руската империя срещ у България, III част

на Русия с включването си във войната.

Със Санстефанския договор Русия налага антибългарско ре­
шение на западната ни граница със Сърбия. Отгоре на това приз­
нава сръбската окупация на Тимошко от 1833 г. След султанския
хатишериф от 1833 г. Санстефанският договор е вторият правен
акт, който узаконява сръбския грабеж на тази българска земя.
Западната санстефанска граница на България започва на се­
вер от р. Тимок, после следва билото на Стара планина, като ос­
тавя почти цялата долина на Тимок в Сърбия, без горното течение
на Търговищки Тимок, след което се спуска на юг в Поморавие-
то, което е разделено. Границата върви западно от гр. Пирот, кой­
то остава в България, достига левия бряг на р. Българска Морава,
върви по течението й на юг и западно от гр. Враня и гр. Прешово
достига Скопска Черна гора. По този начин голяма част от Помо-
равието (5960 кв. км) с Нишката област, гр. Ниш и гр. Лесковац
и въобще земите западно от Българска Морава са заграбени по во­
лята на Русия от Сърбия, която вече приема контрола над по-го-
ляма част от долината на тази река.
Пирот и Врана остават в Санстефанска България, независи­
мо че в тях има сръбска войска и администрация. Същото важи и
за района на Трън и Брезник. Тези градове уж получават свобода
по Санстефанския договор, но всъщност Русия временно ги "заб­
равя" и оставя под сръбска окупация.
Сърбия не е доволна от новата граница с България. В Белг­
рад не приемат въобще съществуването на Санстефанска Бълга­
рия, която се възприема като главна пречка за създаването на Ве­
лика Сърбия. По този въпрос в Сърбия към 1878 г., а и след това
цари пълно единодушие. При това сръбското обществено мнение
по това време е още по-крайно настроено срещу Санстефанска
България, докато княз Милан поддържа по-умерена позиция.
Проблем се оказва съпротивата на българите от окупираните зе­
ми, които Сърбия смазва жестоко.
Когато се сключва Санстефанският договор, българите от
Пирот предприемат смела акция. Тайно от сръбските власти под­
писват благодарствен адрес до Царя Освободител. Избират дори
свои представители, които да го връчат в Сан Стефано. Сърбите са
разгневени и затварят в градското кале 8 български първенци,
подписали адреса. Под дулата на сръбските оръдия, насочени към

35
Янко Гочев

калето, те са принудени насила да пишат друг адрес до сръбския

княз, в който заявяват, че са "сърби". Българите уж се подчиняват,
но веднага съобщават в София за случая и молят "да дойдат руси­
те час по-скоро и да ги избавят от сърбите".44 Русите няма да дой­
дат никога. Пиротчани не знаят, че лично по волята на Царя Ос­
вободител, на когото искат да благодарят, ще бъдат оставени под
сръбска окупация.
Селяните от пиротските села се оказват много твърди бъл­
гари и отказват да подпишат сръбския адрес. Затова 200 души от
тях са арестувани и заплашвани многократно с настояване да го
подпишат. Вместо това селяните подписват българския адрес.
Сърбите обаче не се спират пред нищо. За да фалшифицират пред
света настроенията на местните българи, създават във Враня цяла
работилница, наречена "кръжок", която масово произвежда заяв­
ления и молби до сръбския княз от името на "сърбите", които ис­
кат да останат в Сърбия.45
На 17.03.1878 г. Ст. Веркович изпраща от Загреб в Петер­
бург писмо до руския славист Вл. Ламански, с копие до руския
консул в Солун, в което разобличава сръбските лъжи и претенции.
Ст. Веркович е добър познавач на статистиката и етнографията на
Европейска Турция, особено на Македония. Не е враг на Русия, но
възмутен от сръбските искания, счита, че тя трябва да реши доб­
росъвестно и без пристрастия сръбско-българските гранични спо­
рове, защото счита, че Русия е "майка" на славяните. Като такава
тя не трябва да предпочита едното си "дете" (Сърбия), пред дру­
гото (България).
Според Ст. Веркович "санджаците Нишки, Скопски и Ви­
дински не са сръбски, тъй като там говорят както в Солун и Од­
рин... на чист български език, следователно принадлежат към бъл­
гарския, а не към сръбския клон". Освен това той допълва как
трябва да се определи границата: "...Където се чува сръбски език,
нека бъде Сърбия, а къде български - България; по Морава до Па-
рачин и Кьоприя и Шар планина."46
Добронамереният съвет на Ст. Веркович не е приет в Русия.
Русия ще гледа на Сърбия винаги като на любимо свое "дете" за
сметка на България, за която Русия ще бъде лошата мащеха.
След Сан Стефано пиротчани повеждат жестока борба за
освобождение от сръбска окупация и присъединяване към родина-

36
 Руската империя срещ у България, III част

та. Търсят съдействие от руските власти и от органите на ВРУ в Со­

фия. Ярки доказателства за българското им съзнание са пълномощ­
ните, които Пиротската община дава на свои съграждани, и ги
представят пред руските власти. Те носят дати 22.03 и 6.04 1878 г.
На 18.04.1878 г. българите от Пирот се обръщат лично към руския
император с писмо, в което заявяват, че "...сме всички до един бъл-
гаре чисти, чада на бащи, деди и прадеди българе", и го молят "...да
не ни оставите под мучителното за нас сръбско иго, за да оплаква­
ме до гроб живота си" и "...да ни съедините с нашия български на­
род, към нашата майка България...".47 Това е молбата за "освобож­
дение" от сръбската окупация и за обединение с България.
Писмото има ефект, защото през април 1878 г. ВРУ предп­
риема опит да въведе българско гражданско управление в гр. Пи­
рот. Софийският губернатор П. Алабин получава заповед да под­
готви руско военно отделение за завземане на града. Той изпраща
в Пирот руски телеграфист с писмо от вицегубернатора проф. М.
Дринов до Пиротската община. В писмото проф. М. Дринов дава
указания на пиротчани какво да направят. Според указанията
трябва да подпишат една телеграма, че желаят въвеждане на бъл­
гарска власт, която телеграфистът ще предаде веднага, като име­
ната на подписалите се ще останат в тайна. След получаване на те­
леграмата в София проф. М. Дринов веднага ще пристигне в Пи­
рот с новия окръжен началник.
Телеграфистът обаче е подкупен от сърбите и вместо да
изпрати телеграмата в София, я предава на сръбските власти. Пи­
ротчани така и не разбират защо и как телеграмата им попада в
сръбски ръце. Последиците за тях са жестоки. След нови сръбски
насилия част от подписалите документа българи се отказват. По-
вечето издържат сръбския терор и потвърждават подписите си.
Град Пирот обаче остава под сръбска власт.
През април 1878 г. се проваля опитът за въвеждане на рус­
ко-българска администрация и във Враня, Трън и Брезник. Една от
причините е силната сръбска съпротива, която Русия не желае да
пречупи. Сърбия упорито върви докрай в защита на своите инте­
реси дори срещу съюзника си Русия и Санстефанският договор по
вина на Русия остава неизпълнен в частта му за управлението на
Пирот, Враня, Трън и Брезник. Последиците от това са сръбски
терор и нови страдания за българите в тези градове.

37
Янко Гочев

Сърбия не желае да отстъпи въобще и със закон от

14.05.1878 г. въвежда административно деление на окупираните
земи. Месец преди свикването на Берлинския конгрес тя поставя
Европа пред свършен факт. Увеличава броя на чиновниците и по­
лицаите в тези територии и започва смяна на българските селища
и местности със сръбски. Сръбски свещеници заменят български­
те. Те носят списъци със сръбски имена с категоричната заповед да
кръщават с тях родените български деца. Прогонва се цялата бъл­
гарска интелигенция (свещеници и учители). Тази част от нея, ко­
ято признава сръбската власт, остава на постовете си и получава
дори облаги. Такъв е случаят с българския митрополит в Ниш
Виктор, който признава Белградския митрополит.
В очакване на ревизия на Санстефанския договор Сърбия
засилва пропагандата си пред външния свят и в окупираните земи.
През май 1878 г. сръбски войски завземат няколко села във Види­
нския и Софийския санджак. Принуждават селяните да искат
присъединяване към Сърбия, като обещават да ги освободят от
данъци и военна служба. Под носа на ВРУ в София сърбите водят
своята агитация, която предизвиква анархия в Софийски окръг -
новобранци бягат от опълчението, а български селяни предават на
сръбските власти вързани изпратените им от София български по­
лицаи. Всичко това се върши без ответна реакция на руските влас­
ти, които хладнокръвно гледат попълзновенията на сърбите.48
През пролетта на 1878 г., за да запази заграбеното от Бъл­
гария, Сърбия, в новата международна обстановка, при която съ­
юзникът й Русия е изолиран от Европа, решава да търси подкрепа
от Австро-Унгария.
През май 1878 г. сръбският пратеник във Виена Й. Ристич
успява да постигне споразумение с Австро-Унгария за сметка на
България. Срещу признаване на сръбската независимост, сключва­
не на търговски договор, жп конвенция, отказ на Сърбия от раз­
ширение в Косово и Новопазарския санджак Й. Ристич извоюва
важни придобивки за наша сметка: австро-унгарска подкрепа за
разширение с "Врана, Пирот, та и повече".49
Това е сделка, но и добре пресметнат ход от сръбската дип­
ломация, защото, отказвайки се от сръбския Нови пазар (истори­
ческата сръбска Рашна, където възниква държавата на Ст. Нема-
ня), Сърбия ще придобие българските градове Пирот и Враня.
38
 Руската империя срещ у България, III част

След срещата си с австро-унгарския външен министър Й.

Ристич се среща с руския посланик във Виена и му предава
сръбското убеждение, че на Берлинския конгрес с Русия няма да
се обяви срещу Австро-Унгария, така че няма да пострадат инте­
ресите на Сърбия. Това всъщност е покана към Русия да приеме
откъсването на Пирот и Враня от България, която тя приема.
Същият този Й. Ристич е сръбски представител на Берли­
нския конгрес. Той много умело защитава сръбските интереси, ка­
то използва всички възможни доказателства, за да убеди Силите,
че Сърбия трябва да се разшири и на изток, и това е в интерес на
мира на Балканите.
Й. Ристич подава мемоар до конгреса, в който изброява зе­
мите, за които Сърбия претендира: Кичево, Скопие, Крива палан­
ка, Трън, Пирот, Белоградчик, Видин, Кула, Брезник, Сливница,
Драгоман, Радомир и София. Това е почти цяла Западна България,
вкл. Шоплъка и част от Македония.
На конгреса при определяне на българо-сръбската граница
между Великите сили започва пазарлък, при това без да се отчита
етническият облик на спорните територии, нито волята на бълга­
рите, които са най-многобройни в Тимошко и Моравско.
Ожесточен спор избухва за 4 български града - Пирот, Вра­
ня, Трън и Цариброд. Нито една велика сила, дори Русия, не за­
щитава последователно българските права над тях.
Англия и Австро-Унгария подкрепят сръбските претенции
за тези градове, защото така орязват териториално "руската Бъл­
гария".30 Особено опасна е позицията на Австро-Унгария, която
спазва предварителното си споразумение със Сърбия за предаване­
то на Пирот и Враня. За целта като мотив са използвани предос­
тавените от Й. Ристич в Берлин фалшифицирани или насила
изтръгнати "заявления" от местните българи, в които те обявяват,
че са "сърби" и желаят да влязат в Сърбия.
Руските делегати не примат българи на конгреса, но прие­
мат Й. Ристич, разговарят с него, споделят аргументите му и въоб­
ще не разобличават сръбските лъжи и фалшификации. Те се съг­
ласяват да се отстъпи Пирот и Трън на Сърбия, но след като сър­
бите изтеглят своите войски и чиновници, за да се проведе пле-
бисцит. Сърбия привидно приема тази идея, защото знае, че такъв
плебисцит не може да се извърши, което се оказва вярна прогно-

39
Янко Гочев

за. Постепенно Силите изоставят идеята за плебисцит за спорни­

те между Сърбия и България земи, защото считат, че това ще до­
веде до излишно удължаване на конгреса във времето и допълни­
телни усложнения в региона. По този начин надделява антибълга-
рското им единство.
Спор сред Великите сили на Берлинския конгрес за Ниш и
Лесковац няма. Англия и Австро-Унгария приемат волята на Ру­
сия от Сан Стефано да подари тези два български града на Сърбия.
В крайна сметка конгресът присъжда Трън на България, а
Пирот - на Сърбия. Това е предложението на втория руски деле­
гат П. Шувалов, прието и от останалите Велики сили. По този на­
чин руският император, до когото пиротчани горещо апелират за
помощ за освобождаване от сръбска власт и обединение с Бълга­
рия, отхвърля молбата им окончателно. Волята на Александър II,
наречен Цар Освободител (на крепостните селяни, а не на Бълга­
рия - б. а.), е Пирот да бъде сръбски.
Чл. 2 от Берлинския договор, подписан на 1/13.07.1878 г.,
фиксира поредния сръбски грабеж на западните български земи.
Тимошко и цялото Поморавие с гр. Ниш, Лесковац, Пирот и Вра­
ня влизат окончателно в Сърбия. В България остават само една
малка част от нишавските българи, населяващи Цариброд и окол­
ността му.
След дълга методична борба Сърбия постига целите си По-
моравието е откъснато окончателно от България и то по воля на
всички Велики сили, вкл. Русия, според подписания и от нея Бер­
лински договор. Това е голям успех за Сърбия, оценен през 1878
от сръбските вестници така: "Сърбия намери едно политическо
Елдорадо на Моравското дъно."
Сръбският общественик и политик Сл. Йованович много
точно оценява значението на новата придобивка за Сърбия: "Вой­
ните от 1877-1878 г. не ни донесоха Босна, както се надявахме, но
те ни създадоха основа за проникване в Македония, за което тога­
ва нашето поколение много малко мислеше. Нашите съвременни­
ци не разбраха достатъчно колко бе съдбоносно завземането на
градовете Ниш, Пирот и Враня за нашето бъдещо спускане в Ма­
кедония."51
Сърбия не е доволна от Берлинския договор, макар че по­
лучава гарантиране от Европа на независимост и териториално

40
 Руската империя срещ у България, III част

разширение за наша сметка.

След конгреса тя продължава антибългарската си пропаган­
да. Обявява, че балканското равновесие е нарушено и може да бъ­
де възстановено само ако Европа й даде "сръбски" земи, останали
под "българско робство".(?!)
По най-скромни сръбски изчисления Берлинският договор
оставя в земите между Дунав, Искър и Македония 40 000 "сърби".
"Сръбски" градове под "българско робство" след 1878 г. са Сре­
дец, наречен София, след като сръбският крал Ст. Милутин изг­
ражда в града църква, подобна на "Св. София", Видин, Лом, Бе­
лоградчик, Берковица, Кюстендил, Цариброд, Сливница, Трън,
Брезник.52
Според сръбските шовинисти Сърбия е даже ощетена в
Берлин, защото "Европа дава там на българите "етнографските им
граници веднага след "Освобождението" им, а на сърбите - не".
Сърбия си позволява дори да бойкотира берлинските реше­
ния. Тя не напуска окупираните от нейни войски Трън, Брезник и
Кула под предлог, че международна гранична комисия не е очер­
тала границата. Истинската й цел е да постави Европа пред свър­
шен факт.
Сила на сърбите дава убеждението им, че Русия няма да
противодейства на нейната пропаганда срещу българите, предше­
стваща всяка сръбска агресия на българските земи. Русия обаче е
отговорна за прилагането на Берлинския договор, а новите опити
на сърбите да се установят в нови български земи те приемат за
предизвикателство спрямо нея.
Руската дипломация е добре осведомена за сръбския терор
над българите в окупираните земи, но дълго време бездейства,
въпреки апелите за помощ.
Все пак тя решава да се намеси, защото има опасност
сръбският терор да компрометира освободителната й мисия в
очите на обикновените българи. По дипломатически път Русия се
опитва да принуди сърбите да освободят незаконно окупираните
български земи, които остават в България. За останалите българс­
ки земи, които Русия подарява на Сърбия, въпросът въобще не е
повдигнат.
След неуспеха на дипломатическите постъпки Русия предп­
риема насилствени действия. По заповед на княз Дондуков на
41
Янко Гочев

27.05.1879 г. руските войски влизат в Трън и Брезник и принуж­

дават сръбските войски да се изтеглят. Веднага са проведени сво­
бодни общински избори и са назначени български административ­
ни органи.
По въпроса за северозападната българска граница в Кулско
и Видинско между княз Дондуков, руския консул в Белград и
сръбското правителство се води обширна кореспонденция.
Проблемът е, че чл. 2 от Берлинския договор не променя
този участък от границите, но сръбските власти, заели български
земи, отказват да ги отстъпят, под предлог че границата според ха-
тишерифа от 1833 г. не е прокарана правилно и трябва да се из­
мени. Сърбите умишлено протакат преговорите и се опитват до­
ри да изнудят Русия.
Чак на 5.06.1879 г. руски войски прогонват сърбите от
Кулско и Видинско. Това е краят на сръбската окупация в този
български район, продължила година и половина. При отстъпле­
нието си сърбите ограбват българското население и отнасят всич­
ко ценно. Руските постъпки Сърбия да се отчете за окупацията си
са неуспешни.
В този случай Русия действа против Сърбия, но не поради
българофилска политика, а за да изпълни международния Берли­
нски договор. Ако важеше първото, то Русия никога не би допус­
нала сърбите свободно да се разпореждат като господари в бълга­
рските земи и да тероризират местните българи. Всъщност Русия
възстановява в Северозападна България границата, която тя е на­
ложила през 1833 г. между Сърбия и Турция.
Пълна пародия се оказва работата на Европейската коми­
сия, назначена от Великите сили по Берлинския договор, която
трябва да уточни границата между България и Сърбия. В комиси­
ята българите нямат представител. Преводачи на комисията са са­
мо сърби. Специално подбрани, благонадеждни за сърбите мест­
ни жители имат единствено право свободно да се срещат с евро­
пейски делегати при обиколките им по граничните територии.
Комисията е охранявана от цял сръбски конен ескадрон. Поставе­
ни нарочно от сръбските лица я заблуждават за местонахождени­
ето на географските обекти. Вместо истинските те посочват други
близки имена, но винаги по-навътре в българска територия. Наз­
начени от сърбите селски кметове пък се стремят да изместят на

42
 Руската империя срещ у България, III част

изток границата. Използвани са дори свидетелства на местни бъл­

гари, подкупени от сърбите. От членовете на комисията само един
(руският делегат) се ориентира добре по граничния въпрос. Кар­
тата, която той носи, е много точна, но изчезва. И до днес съдба­
та й е неизвестна. Дали е изгубена поради умишлена небрежност
на руснака, или сърбите просто са я откраднали, не се знае. При
липса на карта на местностите комисията използва по-неточната
австрийска карта.
Въобще границата се очертава тайно от българите, които
установяват къде минава едва след като сърбите започват да пле­
тат граничните прегради. Отделно сръбска пионерна рота следва
движението на комисията и мести пограничните могили, които тя
е поставила още по-навътре в България.
В крайна сметка границата, вместо да следва най-кратките
линии между определените основни пунктове, се отклонява на
изток, криволичи зигзагообразно, без да държи сметка за земли­
щата на селата и потребностите им.
С хитрост, измами, лъжи, манипулации и фалшификации
от страна на сърбите границата между Сърбия и България е измес­
тена на изток на места от 2 до 15 км в българска територия. Само
по линията Лужнич-Стол от 38 до 40 села, които по Берлинския
договор трябва да са в България, са заграбени от Сърбия.53
През 80-те години на XIX в. по тази изкуствено прокарана
граница избухват чести инциденти, провокирани от сърбите, които
превръщат граничния въпрос в спорен в отношенията с България.
Винаги българите, а понякога и природата носят вина за те­
зи инциденти. Природата е виновна през 1883 г., когато р. Тимок
променя коритото си и се отклонява 3 км на запад. Това предиз­
виква бурна антибългарска истерия в Белград. Сръбската пропа­
ганда тръби, че страната е заплашена от "агресия" от България. Ис­
ка се коригиране на границата, в противен случай - обявяване на
война. Успоредно сръбски банди нахлуват в граничните български
села и тероризират населението им.
Серията гранични инциденти са прекратени чрез споразу­
мение между България и Сърбия през 1886 г., но напрежението в
двустранните отношения остава. Причината е в антибългарската
политика на Сърбия, толерирана и от Русия, проява на която е те­
рорът над сръбските поданици, българи по произход. След 1878 г.

43
Янко Гочев

между българите от Тимошко и Поморавието и тези от България

Сърбия издига "китайска стена" по границата си. "Този, който си
позволяваше да я прекрачи и отиде в България, за него връщане
няма - спомня си по-късно бившият учител в Пирот българинът
Елисей Манов. На него се гледа като на "нелегален сръбски граж­
данин" и той трябва да живее под постоянен страх и при пълен
полицейски контрол в продължение на години".54
Съдбата на тимошките и моравските българи е трагична.
Векове наред те водят борба за освобождението от турско
робство, но по волята на Русия, на която те толкова много разчи­
тат и до която изпращат стотици апели, адреси и молби, остават
под ново, още по-тежко сръбско робство. То е по-жестоко от тур-
ците, защото отнема църквите и училищата им и отрича дори пра­
вото им да се наричат българи.
Близо 50 000 моравски българи след 1878 г. напускат род­
ните си огнища и се изселват в България. Голяма част от тях, осо­
бено интелигенцията на Пирот, се изселват в малкото селце Ца­
риброд, с което дава тласък на развитието му. След 1878 г. този
своеобразен "град протест" става добре уредено селище и око­
лийски център и така до 1920 г., когато е заграбен от сърбите.
Тези от пиротчани, които остават в родния си град, "бидо­
ха избесени, разстреляни и заточени", и то само защото са бълга­
ри. Оцелелите от сръбския терор нямат друга възможност, освен
да приемат сръбската власт. Никога обаче не стават чисти ("пра­
ви") сърби.
Каква е равносметката за България от териториалното разг­
раничение на запад със Сърбия, което Русия и Великите сили на­
лагат?
През 1878 г. Сърбия заграбва по Санстефанския договор
6334 кв. км, а по Берлинския договор 4638 кв. км, или общо 10
482 кв. км български земи.55
Според някои автори в Сърбия през 1878 г. има общо 555
000 българи. От тях 405 000 в Нишавско и Южноморавско и 150
000 в Тимошко и Моравско.56 Ст. Веркович посочва през 1878 г.
200 000 българи само в Тимошко. Едно е сигурно. Това е компакт­
на маса от българи, които завинаги са откъснати от майката родина.
По Берлинския договор Сърбия увеличава територията си
от 37 740 км ’ на 48 300 км2. За периода от 1833 г. до 1878 г. тя се

44
 Руската империя срещу България, III част

разширява предимно на изток с 23 860 км2 чисто българска земя.

Важно е да се отбележи каква е ролята на Русия в този про­
цес. Тя участва във всяка сръбска агресия, насочена на изток срещу
България. Русия или одобрява сръбските грабежи, както през
1833 г. в Тимошко и през 1878 г. в Поморавието, или си затваря
очите за сръбското разширение за наша сметка. Очевидно е, че
през XIX в. Русия има дълготраен политически интерес да подк­
репя сръбската агресия срещу България.
Със или без официално одобрение на Русия или при отк­
ритото им мълчаливо съгласие Сърбия през XIX в. все по-дълбо­
ко прониква в български етнически земи. Действията й спрямо
нас са приложение на политиката, формулирана в "Начертание-
то" на Гарашанин: "...да се откъсват от турската държава камък по
камък и да се слага върху старите и добри основи на старото
сръбско царство до създаването на Велика Сърбия." Така че годи­
ната 1878 г. е само епизод от сръбската експанзия срещу България.
Заета с вътрешни проблеми и насочила вниманието си пре­
димно към Тракия и Македония, свободна България дълго време
не повдига моравския въпрос. Тя забравя задължението си да се
грижи за българите под сръбска власт. Дори по време на победо­
носната Сръбско-българска война от 1885 г., когато армията на аг­
ресора Сърбия е победена, България изпуска рядък исторически
шанс да си възвърне поне част от Поморавието.
На 15.11.1885 г. гр. Пирот е освободен от българската войс­
ка. 133 български офицери и войници загиват в ожесточен бой за
освобождението на града.57 Пиротските българи посрещат търже­
ствено братята си освободители. На 17.11.1885 г. 800 от тях под­
насят прочувствен адрес до българския княз, а на 27.11.1885 г. и
меморандум за присъединяване към България до дипломатичес­
ките агенти на Великите сили в София.
Улисана в защитата на Съединението и плуваща все още
във водите на Русия, българската дипломация не поема защитата
на каузата на пиротските българи. Тя избързва да сключи мир със
Сърбия на база на статуквото, без да повдига моравския въпрос, за
което има етнически основания.
Букурещкият мир от 3.03.1886 г. е голяма трагедия за мо­
равските българи. Нито Пирот е освободен, нито България полу­
чава военно обезщетение от агресора Сърбия. Причината е, че зад
45
Янко Гочев

Сърбия стоят Австро-Унгария и Русия, а България е сама, без съ­

юзници. С Букурещкия мир победителят във войната - България,
признава сръбската власт над Пирот, Нишко и Тимошко.
Пиротчани скъпо заплащат за изявеното си национално
чувство по време на войната. Адресът и меморандумът стават об­
винителен акт срещу тях. С бесилки, побоища и преследвания
сръбската власт унищожава и смазва по-изявените от тях. Над
1000 българи след повторната сръбска окупация на Пирот от
околността са хвърлени в затвора. Една част са разстреляни, дру­
ги осъдени на доживотен затвор, трети - разселени.
Ю жната българска граница е прокарана от Русия през 1878
г. съобразно резултатите от войната и нейните геополитически съ­
ображения.
Тракия е окупирана от руските войски в края на войната с
Турция през януари-февруари 1878 г. Одрин пада в руски ръце без
бой на 8/20.01.1878 г. Руските войски достигат околностите на Ца­
риград и се разполагат на брега на Мраморно море.
Родопите и Западна Тракия (Беломорието) остават встрани
от главния руски удар в посока Одрин - Цариград. По това второс­
тепенно за Русия направление действат слаби руски части.
Конната бригада на ген. Чернозубов от отряда на ген. Гур-
ко прониква в дълбочина в Родопите и Беломорието и на
25.01.1878 г. без бой влиза в Гюмюрджина. Конницата от отряда
на ген. Карцов достига Дедеагач.
С други думи, Родопите и Беломорието не са окупирани от
руските войски. Те завземат само някои важни стратегически
пунктове, особено по брега на Бяло море, при това без пехота, а
само с конница. Турската власт е разклатена, но не е унищожена.
Големи територии, особено в Родопите, остават извън руски конт­
рол. Отгоре на това по заповед на ген. Гурко бригадата на ген.
Чернозубов на 27.01.1878 г. напуска Гюмюрджина и се оттегля в
Одрин.
На 19/31.01.1878 г. в Одрин е сключено примирието с Тур­
ция. То определя условията на бъдещия мир и демаркационната
линия между двете войски. Руската окупационна зона започва за­
падно от езеро Деркос на Черно море, продължава до вливането
на р. Карасу в Мраморно море и оттам по неговия бряг достига
Галиполския полуостров. На изток демаркационната линия през

46
 Руската империя срещ у България, III част

Дедеагач минава склоновете на Източните и Средните Родопи и

през Рила достига Горна Джумая и Кюстендил.58 Това означава, че
вън от демаркационната линия остава почти цяла Македония и зе­
мите на юг от северните склонове на Родопите.
Голяма част от българите в тези територии остават разоча­
ровани от Русия. Те не виждат "освободителните" й войски и да­
ж е не знаят, че е сключено примирие. Отвъд демаркационната ли­
ния остават много български селища, в които българите сами из­
воюват свободата си. Такъв е случаят с района около гр. Мароня,
на брега на Бяло море, освободено от дружината на войводата
Петко Киряков (1844-1900 г.), който близо два месеца чака нап­
разно появата на руски войски. Това, което Петко войвода не знае,
е, че на 1/12.02.1878 г. Горчаков праща телеграма във Виена, с ко­
ято се съгласява да се свика международна конференция по Из­
точния въпрос. Това означава, че един месец преди Санстефанс-
кия договор Русия счита същият за предварителен и нямащ дру­
га стойност, освен чисто пропагандна спрямо българите.
Санстефанският договор определя новата българо-турска
граница в Тракия. Тя започва на запад от устието на р. Места, вър­
ви по беломорския бряг до ез. Буругьол (дн. Порто Лагос), после
се отклонява на североизток към пл. Чалтепе, минава Родопите,
Крушевска планина, рида Чернатица, планините Ешеккулак, Че-
пелион, Каракулас и Ишиклар, след което достига р. Арда. Оттам
следва направлението съм гр. Чирмен, пресича р. Марица и р.
Тунджа, северно от Одрин. През селата Сюгюлю, Карахамза, Ар-
наутчени, Акарджи и Енидже границата достига р. Тека Дереси.
По-нататък следва течението й, както и това на р. Теке Дереси и
р. Чорлу Дереси и достига гр. Люлебургаз. Отклонява се на севе­
роизток от него през р. Соуджакдере до с. Сергюен и през височи­
ните на Хаким Табияси достига Черно море северно от Мидия.55
Тази граница има сложна конфигурация и почти съвпада с
Източната българска автономна област от Цариградската конфе­
ренция през 1876 г. За разлика от Северна Добруджа и Помора-
вието в Тракия Русия не се отмята от подписа си на конференци­
ята. Изглежда, България не губи, но това е само на пръв поглед.
България получава от Русия в Сан Стефано гр. Скеча (Ксан­
ти), който е център на плодородно поле в Беломорието и едно от
най-развитите икономически средища, особено в производството

47
Янко Гочев

и износа на тютюни. Освен това Русия ни предоставя удобния за­

лив Порто Лагос, разположен на около 20 км южно от Скеча
(Ксанти), с по-удобно даже от Дедеагач пристанище, и ез. Буругь-
ол, което е най-важният риболовен район в Беломорието.
Българският излаз на Бяло море обаче е много тесен. Обх­
ваща линията, източно от устието на Марица до ез. Буругьол, ко­
ето е много малка част от дългия близо 120 км беломорски бряг.
Поради откъсването на Родопите от България тя не може
да използва главните пътища към Бяло море, от Пловдив за Пор­
то Лагос и от Хасково за Гюмюрджина. Липсва и жп връзка в ю ж­
на посока. Следователно Порто Лагос не може да стане център на
Беломорска България, дори да бе останал в района на Скеча
(Ксанти) в България. Затова по Санстефанския договор България
не е беломорска държава в пълния смисъл на тази дума.
Почти цяла Западна Тракия по този договор остава извън
България, вкл. градовете Гюмюрджина, Дедеагач, Софлу, Димоти-
ка. Изглежда, значителният мюсюлмански етнически елемент
(турци и особено българомохамедани) пречи на Русия да опреде­
ли точно българското етническо надмощие в областта и да я
присъди на България. Има и друго обаче, което според мен е при­
чина за тесния беломорски излаз на Санстефанска България.
Ако Русия допусне широк български излаз на Бяло море, тя
ще създаде опасен свой морски конкурент в близост до Мраморно
море, Проливите и Цариград, които пази за себе си. Затова тя се
изтегля в югозападна посока границите на България към Македо­
ния, а не в югоизточна посока към Тракия, Проливите и Цариград.
Освен беломорските, недоволни от Санстефанския договор
са и родопските българи, защото голяма част от тях остават в Тур­
ция, вкл. долината на Арда, гр. Пашмаклъ (Смолян), Даръдере
(Златоград), Мъстонлъ (Момчилград), Кошукавак (Крумовград),
Ортакьой (Ивайловград).
Интересна е съдбата на българите от Ахъчелебийската каза.
Духовно те са част от Ксантийската гръцка епархия. Родопският
изследовател Ст. Шишков записва спомените на българския архи­
ерейски наместник в Ахъчелеби, които обясняват причините за
откъсването на този район от България. Местните българомохаме­
дански първенци и гръкомани от Райково, подучени от Гръцката
митрополия, изпращат на гръцкия протосингел в Пловдив дълго

48
 Руската империя срещ у България, III част

прошение, скрепено с общинските печати на всички ахъчелебийс-

ки български села и около 600 подписа. Печатите и подписите са
фалшиви. От Пловдив прошението е изпратено в Цариград на
патриарха, който го предоставя на Портата. Нейните представите­
ли го използват в преговорите в Сан Стефано и руските делегати
приемат "желанието" на ахъчелебийските българи.
Не помагат протестите и обръщението на жителите от 22
села от Средните Родопи (Смолянско) до граф Игнатиев от
25.03.1878 г., с което наистина вече молят да се присъединят към
България.60
Когато българският екзархийски наместник подава съгласу­
вано с Екзархията молба в руската Главна квартира в Сан Стефа­
но, секретарят на главнокомандващия Хитрово отговаря от него­
во име: "Вие сами не сте пожелали да влезете в освободените час­
ти. Имате заявление, че желаете да си останете и за в бъдеще под
турска власт, и въз основа на него Вашата страна е оставена съглас­
но Вашето искане."61
Оказва се, че не само Русия чертае в Сан Стефано българс­
ките граници. Това правят и гръцки свещеници, подпомагани от
гръкомани, като руските дипломати приемат скалъпеното от тях
прошение.
Неестествено прокарана е и границата в Източна Тракия.
Тук има своеобразна S-образна извивка чак до Люлебургаз и по те­
чението на р. Теке Дереси. В резултат на това жп линията Плов-
див-Цариград минава през Турция, след това през България и от­
ново влиза в Турция.
Тази тракийска граница е трудно защитима във военно от­
ношение, но това пък отговаря на целите на Русия, която окупира
България, ограничава суверенитета й, налага й тежки финансови
задължения и дава право на Турция да прекарва свои войски през
българска територия.
При така очертаната от Русия граница в Тракия и Родопи­
те местните българи няма как да не са доволни.
Източна Тракия, Странджа, Малкотърновският и Люлебур-
газкият район са населени с компактни маси българи. Затова те вли­
зат в Санстефанска България. Извън нея остават районите и селища­
та под силно гръцко влияние, вкл. крайбрежията, както и гр. Од­
рин, който е вилаетският център и главен град на Източна Тракия.

49
Янко Гочев

Тази област има важно геостратегическо положение в бли­

зост до Цариград и Проливите. Русия отчита тази даденост и с ог­
лед на това определя отношението си към тракийските българи.
Затова измества на север българската граница и не включва Одрин
в него.
Русия не решава спора между българи и гърци в Одринския
вилает, които си оспорват дотогава първенството в областта. Това
отговаря на целта й да балансира отношенията между тях, а ако е
възможно, да ги помири и обедини, особено в църковно отноше­
ние. При призната и функционираща вече Екзархия това означа­
ва българите да се откажат от извоюваните си придобивки и да се
върнат под властта на Патриаршията. Русия разчита на българите,
за да потиска прекомерните гръцки амбиции в рамките на "мета­
ли идеята". От друга страна, пълното им обединение с България
за Русия е недопустимо, защото това може да създаде голяма сла­
вянска държава извън нейното влияние, една "втора Полша" в
близост до Цариград и Проливите.
Русия допуска голяма грешка, като не окупира изцяло Ро­
допите. Бездействието на Русия, която има свои войски за окупа­
ция, но не взема политическо решение за това, се оказва фатално.
През февруари 1878 г. там избухва бунт на мюсюлманите, прово­
киран от Турция и Англия, начело с английския офицер Д. Сенк-
лер (Хидает паша).
Това е опит за противопоставяне на руската окупация, а
след 3.03.1878 г. и за унищожаване на Санстефанския договор и
възстановяване на турската власт. В. т. нар. бунт на Сенклер пряко
се сблъскват дипломациите на Русия и Англия. Всяка от тях
действа чрез съюзниците си. Английски съюзници са местните
мюсюлмани първенци, участвали в кланетата на българи в перио­
да 1876-1878 г., офицери и войници от разбитата армия на Сюлей­
ман паша, полски офицери. Руски съюзник е Петко Войвода и не­
говата дружина.
Първата среща на войводата с руски войски е в родното му
село Доганхисар (Дедеагачко) след битката му с турците при Ма-
роня на 8.03.1878 г. В Доганхисар изненадващо го застига руска
наказателна рота. Според официалната версия на биографите му
руснаците са изпратени от... турците (?!), които го наклеветяват
пред тях, че е "разбойник".62 По-вероятно обяснение за неприят-

50
 Руската империя срещу България, III част

ната среща с "освободителите" е, че действията им са съобразени

с подписания вече мирен договор. Войводата трябва да бъде обезв­
реден, защото е действал самостоятелно в Мароня, без да се съоб­
разява с руснаците.
Руската рота арестува Петко Войвода, който всъщност й се
предава доброволно. Само избухналият бунт на Сенклер предотв­
ратява сблъсъка на дружината му с руснаците, които виждат във
войводата способен командир на въоръжена сила на местните
българи, чрез която могат да противодействат на Сенклер. Русия
спешно търси свой съюзник в започналата борба. Тя няма дос­
татъчно войски близо до театъра, където започва мюсюлманският
метеж. Действията на Сенклер са зад демаркационната линия, ко­
ято Русия е длъжна да спазва. Затова тя прибягва до услугите на
Петко Войвода, който минава в руската зона и от 18.03.1878 г. за­
почва борба със сенклеристите около Дедеагач и Димотика, като
поема защитата на християните (българи и гърци) от мюсюлманс­
ките грабежи и погроми.
В действията на дружината на Петко Войвода при разгро­
ма на бунта на Секлер през 1878-1879 г. има своеобразен взаим­
ноизгоден съюз между войводата и руските власти. Русия го изпо­
лзва, но и той извлича облаги за себе си. Тя му дава морална, дип­
ломатическа и частично военна подкрепа, но тайно, за да не я об­
винят в Европа, че не спазва договорите. Чрез него Русия води во­
енни действия със Сенклер, макар неофициално. Въоръжава го с
оръжие и патрони, лекува го от раните му в своята военна болни­
ца в Одрин. Руските власти имат доверие на Петко Войвода, дават
му военни заповеди, устни разпореждания и инструкции, което не
означава, че е руски агент. В архивите няма данни, за разлика от
русофили като Др. Цанков например, Петко Войвода да е получа­
вал пари от Русия, нито пък да е шпионирал в нейна полза. Обви­
ненията, че е руски агент, са дело на турците и на негови полити­
чески противници. Става дума по-скоро за отправени политичес­
ки квалификации. Всъщност Петко Войвода си остава до края на
своя живот русофил-идеалист, който никога не разбира истинско­
то лице на руската политика. Поради русофилските си убеждения
не участва например в Съединението.
Не всичко в съюза му с руснаците е наред. Понякога той си
позволява своеволия, недопустими от руските власти. Два пъти е

51
Янко Гочев

арестуван от тях. Първият път е след битката при Мароня, а вто­

рият на 14.09.1878 г. в Чепеларе след протест на европейските си­
ли и по заповед на княз Дондуков-Корсаков. Арестуван е, защото
с твърдите си действия злепоставя Русия пред Европа. Това е ней­
на наказателна мярка, чрез която тя се разграничава от действия­
та му и доказва на Европа, че стриктно спазва договорите. Указа­
нията, които руската дипломация му дава, след като го освобож­
дава, са да не действа толкова твърдо и брутално срещу турците,
за да не разкрива явно участието на Русия и подкрепата, която тя
му дава. Така тя го учи на дипломация. Понякога му възлага не
толкова полезни за българската кауза акции. Такъв е случаят, ко-
гато по руска заповед отива да спасява гръцко село Пелевун
(Ивайловградско). Такава е политиката на Русия тогава. Според
нея гърци никога не трябва да помагат на българите, но българи­
те винаги трябва да помагат на гърците.
Главната заслуга на Петко Войвода е, че в размирното вре­
ме през 1878-1879 г. брани от погроми и грабежи живота и имо­
та на много българи в Родопите и Тракия. Вдига на оръжие цели
български села, особено в Ахъчелебийско (Смолянско), и спомага
за изместването на границата малко по на юг, понеже демаркаци-
онната линия по Санстефанския и Берлинския договор не е точ­
но фиксирана.63 За 3-месечната си охранителна дейност в южния
край на Хасковско в началото на 1879 г. местните български села
писмено му благодарят. Това означава, че българите признават
приноса му и тачат и до днес паметта му.
Берлинският договор (1/13.07.1878 г.) връща Западна и Из­
точна Тракия, Средните и Източните Родопи на Турция. Новата
граница, впоследствие уточнена от европейска комисия, разсича
Родопите. Тя е изкуствена, защото разделя обединени дотогава
общности, нарушава традиционния поминък, търговския обмен и
стопанския живот на родопските българи. Северните склонове на
Родопите влизат в Източна Румелия, но останалата по-голяма част
от планината остава в Турция.
Антибългарската политика на Русия в Тракия продължава
и след Берлинския конгрес в хода на съпротивата на българското
население срещу решенията му. Тъй като Кресненско-Разложко-
то въстание в Македония обслужва далечните руски цели за удъл­
жаване срока на руската окупация в Княжество България, дейци-
52
 Руската империя срещ у България, III част

те на ВРУ подпомагат дейността на комитетите "Единство" в Тра­

кия. Улеснява и дори подпомага тракийците да участват със свои
чети във въстанието, но това е в случай, че с действията си бълга­
рите обслужват руските цели.
Положението се променя, след като на 27.01/8.02.1879 г.
Русия сключва окончателен мирен договор с Турция. Тогава бъл­
гарските революционни действия за нея вече са излишни, защото
не обслужват целите й, напротив, вредят на възприетата от нея ве­
че политика на статуквото.
През февруари-март 1879 г. Одринско, окръгът, който има
компактно българско население, следва по силата на договора да
се върне на Турция. Под ръководството на комитетите "Един­
ство", но спонтанно, от долу, българите започват подготовка за
въстание. Руската дипломация обаче се намесва и го предотвратя­
ва. Това е нов удар върху тракийските българи, който води до по­
редно разочарование у тях от действията на "Освободителката".
Става ясно, че те нямат право с оръжие в ръка да се борят срещу
турците, когато същите възстановяват властта си в Одринския ви­
лает. Характерно е, че за провала на подготвяното въстание усиле­
но агитират българи русофили, които тръбят, че то е ненужно за
българската кауза.
Втори удар след Берлинския конгрес върху тракийските
българи Русия нанася с подкрепата си за преселението им в Кня­
жеството и Източна Румелия. Недоволството на тракийските бъл­
гари от Берлинския диктат се излива в поредната им вълна пресе­
ление, която започва от есента на 1878 г. Отначало руските влас­
ти се опитват да успокоят страховете на българите от турска рес­
таврация в Одринско, но постепенно възприемат старата полити­
ка да се стимулира и насърчава емиграцията от този регион. Пов­
таря се картината отпреди 1878 г. Руски агенти пак обикалят бъл­
гарските селища, за да агитират българите да се изселват и пак
гърците, които също са християни и също са застрашени от турс­
ката реставрация, са "забравени" от руските власти в тази своеоб­
разна кампания за преселение. Русия отново прилага с антибълга-
рски цели демографската си политика в Одринско. Докато дойдат
по-добри за нея времена за завземане на Цариград и Проливите,
тя решава да разреди българското население тук. Така преднаме­
рено, с оглед имперските си цели, руската дипломация през 1878­

53
Янко Гочев

1879 г. нанася поредния демографски удар върху българите в Из­

точна Тракия.
Изселването този път е частично и не така масово, както
след войната от 1828-1829 г. Точният брой на изселилите се е не­
ясен. По данни на ВРУ до Учредителното събрание се посочва
цифрата 50 000 бежанци от Източна Тракия в Южна България и
между 10 000 и 15 000 в Княжеството.64 Според Ат. Разбойников
28 села в Източна Тракия са напуснати изцяло от българите, а дру­
ги 50 - наполовина.66 Предполага се, че около 30 000 българи от
Източна Тракия се изселват след войната в Княжеството и Източ­
на Румелия.
За разлика от Добруджа и Тракия, Македония остава далеч
от бойните действия през войната. Турската власт в Македония ос­
тава непокътната, а силите на българите, които създават свои доб­
роволчески чети - недостатъчни за освобождението й.
До подписването на Одринското примирие на
19/31.01.1878 г. само една малка част от Пиринска Македония се
оказва окупирана от руски войски. Според примирието е устано­
вена следната демаркационна линия: Горноджумайска каза - се­
верната част на Разложката нахия - вододелът между р. Места и р.
Рилска - вр. Айгидик - вр. Лешко.
В изпълнение на примирието руски войски заемат окупаци­
онната си зона и на 12/24.02.1878 г. влизат в Горна Джумая. Пов­
таря се историята с "освобождението" на Родопите и Беломорие-
то. Руски войски, в повечето случаи конни части, а не пехота, зав­
земат само важни стратегически пунктове, но не и цяла Македо­
ния. На Русия, изглежда, не й достигат войски, време, а очевидно
й липсва и желание да окупира цяла Македония. Всъщност надде­
ляват геополитическите й съображения. Интересът към Цариград
и Проливите определя съсредоточаването на главните руски войс­
ки в противоположно на Македония направление - Източна Тра­
кия, в посока към Мраморно море и Проливите. Това обяснява
предпазливостта в действията на "освободителите" в Македония
през зимата на 1878 г.
С чисто пропаганден ефект, за по-силно въздействие върху
съзнанието на българите, но все с оглед геополитическите си ин­
тереси, Русия определя със Санстефанския договор от 3.03.1878 г.
новата граница в Македония. Тя следва западната граница на Вра-
54
 Руската империя срещ у България, III част

нянската каза до пл. Карадаг, откъдето завива на запад и продъл­

жава по западните граници на Кумановска, Кочан ска и Тетовска
каза, като достига пл. Кораб. От нея по р. Велещица продължава
до вливането й в р. Черни Дрин. Движи се на юг по Дрин и след
това по западната граница на Охридската каза продължава към пл.
Дина. По-нататък следва западните граници на казите Корча и
Старово до пл. Грамос. След това през Костурското езеро гранич­
ната линия достига р. Мъгленица, следва течението й, минава юж­
но от Енидже Вардар и през Галико продължава към селата Пар-
га и Сарайкьой, а от там през ез. Бешикгьол достига устията на
Струма и Места.'’6
Следователно по Санстефанския договор Русия включва в
България Пиринска, Вардарска и по-голяма част от Егейска Маке­
дония, а според турската административна система - Косовския
вилает и по-голяма част от Битолския и Солунския вилает, без
южните им части, и гр. Солун, Солунския залив и Халкидическия
полуостров. Тази граница носи големи преимущества за България,
която получава право да господства над долините на Вардар, Стру­
ма и Места, изцяло попадащи в нейна територия.Така по волята
на Русия България се превръща в егейска държава, защото целият
егейски бряг - от Орфанския залив до устието на р. Места, вкл. с
удобния залив на гр. Кавала, са български. Освен това връзката с
Егейско море е връзка със Средиземноморието и световните
морски пътища.
На юг извън България като турски предмостия остават гр.
Солун, Солунският залив и Халкидическият полуостров. Изглеж­
да, за откъсването на Солун са повлияли етническите аргументи,
защото за разлика от околността му до войните по състав на насе­
лението си този град не е български. На Халкидическия полуост­
ров пък се намира Света гора, където е православната монашеска
република. Поради особения статут на Атонския полуостров и
претенциите на руските императори те единствени да бъдат пок­
ровители на балканските православни християни, откъсването на
тази територия от Санстефанска България е обяснимо.
Спрямо останалите територии в Македония границата ни в
Сан Стефано, общо взето, е етнически оправдано прокарана. Ру­
сия отчита българското етническо надмощие в Македония и спра­
ведливо я включва в пределите на България. Роля за това нейно

55
Янко Гочев

решение, изглежда, имат акциите на местната българска интели­

генция, която през януари-февруари 1878 г. изпраща специални
молби и изложения до руското командване и руските дипломати.
Това са ценни исторически документи, своеобразен общински
плебисцит, защото са подписани от първенците и са подпечатани
с печатите на българските общини. Те доказват българския етни­
чески облик на Македония по това време и позволяват на Русия
да реши съдбата на Македония според волята на мнозинството от
християнското население. Така през 1878 г. временно, за няколко
месеца, до Берлинския конгрес, макар само като възможност, Ру­
сия се оказва по-благосклонна към българите в Македония спря­
мо българите в Тракия и Родопите. Всъщност Русия се съобразява
с това, че македонските българи са признати със султанския фер­
ман за създаване на Екзархията от 1870 г. и според Цариградска­
та конференция от 1876 г. за неделима част от българската нация.
Въпреки това и спрямо санстефанските граници на Македо­
ния могат да се отправят известни критични забележки.
Санстефанска България включва в територията си и части
от Косово - 1/2 от Гилянската каза до р. Българска Морава и част
от Качанишката каза с гр. Качаник. И докато долината на р. Мо­
рава е населена с българи, другите посочени кази или части от тях
имат смесено население (българи и албанци).
На запад в България влиза малка част от Долнодебърската
каза и малка част от Елбасанската каза без гр. Елбасан. На юг от
Охридското езеро в пределите на България влиза почти цялата
Старовска каза и Корчанска каза с гр. Корча, но без Опарската на-
хия. Това са земите, част от дн. Албания. Според В. Кънчов по то­
ва време (към 1878 г.) те са населени предимно с албанци 46 000
(мюсюлмани и християни) и само от 2500 българи и 1900 власи.67
България се сдобива с много свои албански поданици в За­
падния дял на Вардарска Македония. Според някои автори в Ал­
бания и Косово през 1878 г. има 90 000 българи, но много малка
част от тях по волята на Русия влизат в България.68
Има обаче един безспорен факт. Мнозинството от българи­
те в Албания са пренебрегнати от "Освободителката". Може би
това, че те не изпращат молби и изложения до нея за включване­
то им в България, е изиграло роля. Изглежда, липсата на молби и
изложения се счита от Русия за желание да останат под турска
56
 Руската империя срещ у България, III част

власт. Въпросът се нуждае от допълнителни проучвания. Резул­

татът обаче е печален за българските общности в Албания. Дока-
то българите от района на Преспа влизат в пределите на България,
забравени са българските общности в Северна Албания (областта
Гора) и Средна Албания. Не е включен в България например гр.
Берат, носещ българското име Белград, възпят дори в българския
ф олклор (песента "Биляна платно белеше"), възрожденски
център на занаяти и търговия, с много православни храмове, запа­
зени и до днес.
С други думи, българо-турската граница в Албания по Санс-
тефанския договор не е съобразена с етнографските характеристи­
ки. Граф Игнатиев, изглежда, компенсира откъсването на Нишка­
та област от България със земи в Източна Албания, в които няма
българи и те са малцинство.
Според В. Кънчов чужди за България етнически албански
земи, включени в санстефанските й предели, са: Корчанска каза,
Старовска каза, части от Качанишка каза, Долнодебърска и Елба-
санска каза.
Вън от България по "политически съображения", по ду­
мите на граф Игнатиев, остават южните райони на Егейска
М акедония. Това са цели пет кази (Анаселишка, Гребенска,
Кожанска, Касандрийска, Светогорска) и части от други 6 ка­
зи (Костурска, Кайлярска, Верска, Ениджевардарска, Лагади-
нска и Солунска с гр. Солун). В този район на Егейска М аке­
дония към 1878 г. преобладават гърците, които са 155 000, а
българите са 29 000. В българския дял на Егейска Македония
пък влизат около 74 000 гърци.69
Според В. Кънчов в пределите на Санстефанска Македония
има приблизително следното население:
- 1 178 800 българи (1 030 000 християни и 148 000
мюсюлмани);
- 412 400 турци;
- 181 000 албанци;
- 73 920 гърци;
- 58 900 власи;
- 49 000 цигани;
- 12 300 евреи;
- 2837 черкези;

57
Янко Гочев

- 1500 други етноси.70

След сключването на Санстефанския договор Главното рус­
ко командване и Гражданската канцелария започват подготовка за
окупация на цяла Македония и въвеждане на руско-българско ад­
министративно управление. За губернатор на Македонската губер­
ния е определен М. А. Хитрово - бивш руски консул в Битоля, оп­
ределени са и военните сили за окупацията - един конен отряд и
една дивизия, начело с ген. Скобелев, в помощ на които се пред­
вижда да действат българските чети.
Въпреки подготовката, Русия не окупира Македония. Фак­
тически тя се отказва да изпълни Санстефанския договор, който
смята, че тя е наложила на Турция. Поради това за българите в
Македония договорът остава неприложен, една фикция, и то по
вина на Русия, която не се трогва въобще от мощната петиционна
компания на местните българи.
Кои са причините? Отказът от окупация се обяснява с ус­
ложнената международна обстановка след Сан Стефано, която
поставя Русия във фактическа изолация и пред опасността от
конфликт с Англия и Австро-Унгария. Усложненията в Родопите
и кримският синдром, парализиращ дейността на руската дипло­
мация, са решаващите мотиви, които принуждават Александър II
да се откаже да "освободи" Македония през пролетта на 1878 г.
При това тя има достатъчно свободни войски за окупация, но не
иска да отслаби силите си, разположени пред Цариград и на бре­
га на Мраморно море. Всичко това още веднъж потвърждава при­
оритетите на Русия по Източния въпрос, които са в източната част
на полуострова, спрямо Проливите и Цариград.
Друга причина за отказа за окупация е гръцката съпротива.
В духа на "мегали идеята" те считат Тракия и Македония за "исто­
рически гръцки земи" и поради това категорично се обявяват сре­
щу включването им в България. Особено силно протестира Ца­
риградската патриаршия. Присъединяването на Македония към
България е нов удар върху позициите й в македонските епархии и
без това силно разклатени след успехите на македонските бълга­
ри в борбите им за църковна независимост. Фанариотите реши­
телно се противопоставят и Александър II отстъпва. Това е важен
момент в дипломатическите ходове на Русия през 1878 г. За пръв
път още в март 1878 г. тя прави под гръко-фанариотски натиск

58
 Руската империя срещ у България, III част

крачка назад от току-що наложения от самата нея мирен договор.

Това е първият видим и осезаем за българите отказ на Русия от
идеята за Велика България, защото окупацията на Македония оз­
начава обединение с България.
Отказът от окупация на Македония е антибългарски акт на
руската дипломация, който се отразява неблагоприятно върху по­
зициите й в Европа. След като сама не прилага в Македония Санс-
тефанския договор, тя не може да очаква другите Велики сили да
се съобразяват с него.
Крайно неблагоприятни са последиците от руското бездей­
ствия за македонските българи. Първо те не вярват, че Русия няма
да ги "освободи", и считат това за злонамерени слухове. Продъл­
жават да очакват "освободителите" си, които така и не се появя­
ват. Наивната си вяра в Русия те ще заплатят с много кръв и съл­
зи. Отказът на Русия да им помогне води до това, че турската власт
свободно се разправя в края на март 1878 г. с освободената тери­
тория в района на Царевоселско. Въпреки молбите на българите
за помощ ВРУ не помага и оставя редовната турска войска да уни­
щожи създадената от тях местна власт. Фактически Русия помага
на разклатената турска власт да възстанови позициите си, да се
консолидира и започне с още по-голяма жестокост борбата си
срещу българите в Македония.
Периодът от Сан Стефано до Берлин е решаващ за откъс­
ването на Македония от България. Съдбата на Македония заема
основно място в дипломатическите преговори на Русия със запад­
ните държави в този период.
В рамките на Съюза на тримата императори по съвет на
Бисмарк Русия търси най-напред споразумение с Австро-Унгария,
която е втората след нея велика сила, която има преки територи­
ални претенции на Балканите: излаз на Егейско море през Маке­
дония. Русия знае за нейните цели в Западните Балкани и търси
контакти с нея за разпределение на сферите на влияние в регио­
на.
Преговорите между Виена и Петербург започват по иници­
атива на Русия. Отначало се водят от посланика й във Виена Е. Но-
виков, а от 14.03.1878 г. там пристига граф Н. Игнатиев със спе­
циална мисия с една цел - споразумение.
Обединението на Македония с България поставя непреодо-

59
Янко Гочев

лима бариера пред имперските планове на Австро-Унгария. По

руска воля България обсебва в Сан Стефано долината на р. Вар­
дар, която е основният коридор за проникване към Солун, който
Виена се бори да овладее и контролира на всяка цена. Оттук и
враждебността на външния министър - граф Андраши, към Санс-
тефанския договор и защитата от негова страна на неславянските
народности в Македония. Австро-Унгария е срещу обединена Бъл­
гария, защото тя е голяма славянска държава под силно руско вли­
яние. Граф Андраши има сериозни аргументи срещу Санстефанс-
кия договор. Той обвинява Русия в опит едностранно да реши в
своя полза Източния въпрос и нарушение от нейна страна на
предварителните споразумения в Лайхщат и Будапеща.
Австро-унгарските условия за споразумение с Русия са: оку­
пация на Босна и Херцеговина, Новопазарския санджак с Митро-
вица, компенсация на Сърбия чрез разширение на изток с Пирот
и Враня, ограничаване на придобивките на Черна гора чрез създа­
ване на Албанско княжество, намаляване срока на руската окупа­
ция в България и териториалното й орязване в Македония.
В руско-австро-унгарските преговори от пролетта на 1878 г.
се предлагат различни варианти за югозападната българска грани­
ца. Един от тях е образуване на македонска държава от български,
сръбски и албански земи. Не толкова лош за нас е вариантът,
предложен от граф Андраши, според който България остава един­
на с голям излаз на Бяло море на юг, източна граница до Лозенг­
рад в Тракия, а западната граница по линията Орфанския залив -
гр. Враня. Австро-Унгария предпочита излаз на България на Бяло
море, за да може тя да гравитира към общоевропейското Среди­
земно море, а не към руското Черно море. Линията Орфано-Вра-
ня пък трябва да раздели Балканите на сфера на австро-унгарско
влияние (на запад) и сфера на руско влияние (на изток). Предвиж­
да се западно от Вардар да се образува автономна област, която да
включва и Солун, под името "Македония", в която обаче поради
по-голямата етническа пъстрота българите няма да доминират.
Македония източно от Вардар, където българите са компактна ма­
са от населението, според плановете на граф Андраши трябва да
влезе в България.71
Русия не приема този сравнително изгоден за България ва­
риант, защото същият цели установяване на австро-унгарски ико-

60
 Руската империя срещ у България, III част

номически и политически контрол над Западна и Средна Македо­

ния и Солун и създаване на условия за трайно утвърждаване на
Австро-Унгария на полуострова. Освен това Русия е силно обвър­
зана със съдбата на своите балкански протежета Сърбия и Черна
гора. Тя не иска да допусне териториалното им орязване. За смет­
ка на това допуска разчленяване на България.
Отделно Русия предлага да се приеме проектът за реформи
от Цариградската конференция от 1876 г., според който Македо­
ния да влезе в западната автономна област. В нея трябва да се обе­
динят западните български земи и някои сръбски земи в Косово
(Призрен, Пригцина и др.). Това е руски проект за създаване на
две български държави - източна и западна, които Австро-Унгария
не приема, защото няма възможност да влияе върху западната об­
ласт, в която силно доминира славянският елемент.
В крайна сметка исканията на Австро-Унгария са отчетени
в Петербург за "прекомерни", а проектите й неприемливи. Важно
е да се отбележи, че в хода на тези преговори Русия приема раз­
покъсването на България, което в инструкциите на Горчаков до
Новиков от 30.03/11.04.1878 г. се определя като "морална жертва
от страна на Русия", необходима, за да защити преди всичко сво­
ите интереси.72
Решаващи за съдбата на българите в Македония са прегово­
рите на Русия с Англия. Като концепция английската позиция съв­
пада с тази на Австро-Унгария. Англия се стреми да ограничи рус­
кото влияние в България, но с оглед интересите си в района на
Проливите, Бяло и Егейско море и Средиземноморието. И дока-
то Англия в цялата Източна криза заема антибългарска и протурс-
ка позиция, Русия само заиграва българския въпрос, но гледа пре­
ди всичко своите интереси.
На 17.03.1878 г. след среща на руския посланик в Лондон с
лорд Дерби в Петербург узнават основните възражения на Англия
срещу Санстефанския договор. Те са решаващото руско влияние в
района на Проливите и Цариград, разширението на България на
запад в Македония и на юг към Егейско и Бяло море.
На 24.04/6.05.1878 г. граф Шувалов започва по-подробни
разговори с цел сключване на споразумение. В Петербург на пос­
ланика са дадени специални инструкции, с които Русия добровол­
но се отказва да защитава българските интереси. Чрез тях граф

61
Янко Гочев

Шувалов тръгва на разговори с Англия по пътя на компромисите.

Това е гибелният за българското национално единство път. При
предварителните преговори в Лондон англичаните обявяват, че
не са противници на присъединяването на Южна Бесарабия и
Каре и Батум към Русия, но настоява за разделяне на България по
билото на Стара планина. Съвещанието при императора отчита
тази позиция за приемлива. Граф Шувалов получава пълномощия
от правителството си и на 18/30.05.1878 г. той подписва в Лондон
тайно споразумение с лорд Солсбъри, което решава окончателно
съдбата на Санстефанска България. Тя ще се дели на части, а цяла
Македония ще остане под турска власт. Със споразумението рус­
ката дипломация се опъва пред английския натиск и фактически
капитулира, като подготвя дипломатическия си неуспех на Берли­
нския конгрес.
Англо-австро-унгарското споразумение от 25.05/6.06.1878
г. има също антибългарска насоченост, защото предвижда подял­
ба на България на две части: Княжество България от Дунав до Ста­
ра планина със западна граница до р. Морава и Южна България, в
която султанът трябва да има достатъчно власт, за да предотврати
едно нахлуване от север или българско въстание срещу приемане­
то от Австро-Унгария на английския проект за хоризонтален де­
леж на България. Англия се задължава да подкрепи всяко предло­
жение на Австро-Унгария на конгреса спрямо Босна и Херцегови­
на.73
Така само за три месеца Русия два пъти предава интереси­
те на българите в Македония, веднъж с отказа си да я окупира и
втори път със съгласието си за откъсването им от Майката Родина.
За македонските българи Русия никога няма да бъде освободител.
Българското национално единство рухва по вина на Русия още
преди да се свика Берлинският конгрес, но това е неизбежно, за­
щото Русия защитава преди всичко своите имперски интереси, а
не българските. Съдбата на Проливите, Южна Бесарабия и Кавказ
са по-важни за нея, отколкото съдбата на българска Македония.
Следвайки антибългарската си линия на Берлинския конг­
рес, Русия не полага усилия, за да защити българските интереси.
Тя не води даже борба за защита на единна България. На конгре­
са съдбата на Македония е предрешена. Статутът й е предопреде­
лен от предшестващите дипломатически споразумения на Русия с

62
 Руската империя срещ у България, III част

другите Велики сили. Остава само да се регистрира взетото реше­

ние, че Македония ще откъсне от България и ще се остави под
турско робство.
На конгреса Силите допускат румънски, сръбски, гръцки,
албански, дори арменски делегации. Всички, без последните, нас­
тояват Великите сили да им дадат "нещо" от България. Само бъл­
гарска делегация не е допусната на конгреса и то по вина на Ру­
сия. Единствено три изложения, в които се иска Македония да бъ­
де оставена в България, са приложени към документацията на
конгреса. Българската емиграция от Македония изработва цялос­
тен протест от името на всички македонски българи. Идеята на
митрополит М. Кусев е да се съберат адреси до конгреса с подпи­
си от всички български земи и печати от българските общини с
желание за запазване на обединена България. К. Шапкарев съби­
ра подписите в Македония и ги предава на търговеца от Велес Ве-
сов, който пък ги носи в Цариград. Вместо да ги предаде на Ек­
зархията, за "по-сигурно" ги предава в Руското посолство, откъде-
то те "тайнствено изчезнали".74
В Пловдивски окръг много всеотдайно по събиране на под­
писи и печати действа М. Кусев, но понеже вече от Петербург има
нареждане, което одобрява разпокъсването на България, дейност­
та му е посрещната враждебно. Някои от българите русофили за­
почват да го наричат "предател". М. Кусев е готов да занесе под­
писите в Цариград, но Костаки Пеев (кмет на Пловдив, заблуден
русофил и псевдопатриот) предупреждава руснаците и те възпре­
пятстват и осуетяват патриотичното дело на митрополита. Обяве­
но за "заговор против руската държава и предварително осъдено
на неуспех", това е недостойно действие на руските дипломати,
предприето преднамерено.
Българите така и не разбират, че на конгреса в Берлин тях­
ната "освободителка" е съучастник в престъплението спрямо бъл­
гарския народ, наречено разпокъсване на България. Русия съдей­
ства и подпомага този акт. Въпреки осуетените усилия М. Кусев не
е обезсърчен. Напротив, с още по-голяма енергия продължава
борбата за запазване на народното единство. Пише прямо и остро
писмо до граф Игнатиев, в което, въпреки всичко, го моли да се
намеси в полза на България. На Голяма Богородица в българската
църква в Цариград произнася реч, в която осъжда както турците,

63
Янко Гочев

така и русите, защото допуснали на Берлинския конгрес „да се

окастри Санстефанска България". Заради смелата си постъпка е
заплашен от тях с арест. По това време и с тези си действия той
се явява изразител на настроенията на мнозинството от македонс­
ките българи, които са най-убедени и яростни носители на идеята
за единство на българската нация.
Берлинският договор връща цяла Македония под турска
власт. Само чл. 23 и чл. 62 от договора дават известни надежди за
българите там, защото с тях Великите сили възлагат на Турция
задължението й да проведе реформи.
Всъщност договорът създава т. нар. македонски въпрос,
който е част от българския национален въпрос, защото касае съд­
бата на македонските българи. Оставяйки Македония в Турция,
Великите сили, вкл. Русия, насърчават апетитите на съседните на
България народи - сърби, гърци и албанци, спрямо тази древна
българска земя.
Берлинският договор връща руската политика към принци­
па на статуквото, който по българския национален въпрос означа­
ва накратко антибългаризъм. Русия се задоволява със създаването
на Княжество България като свой протекторат и център на бъде­
щото българско развитие. Македония е доста на запад от района
на Проливите и Цариград, в който са жизнените руски интереси
в региона. Затова спрямо нея акцентът на руската политика е
изпълнение на договора, т. е. запазване на статуквото и евентуал­
но реформи.
Въпреки внушенията на Русия за търпение и въздържаност
на 5.10.1878 г. в Македония избухва Кресненско-Разложкото въс­
тание. То е част от съпротивата срещу решенията на Берлинския
конгрес и преследва едновременно две цели - освобождение от
турска власт и обединение на Македония с България.
Какво е отношението на Русия към това въстание? Отго­
ворът на този въпрос не може да бъде еднозначен, защото различ­
на е позицията на правителството, дейците на ВРУ и нейните
офицери и подофицери преки участници във въстанието.
Още с избухването на въстанието му Турция обвинява Ру­
сия в негов подстрекател и организатор. По този повод между
двете империи има размяна на дипломатически ноти. Европейс­
кият печат също обвинява руската дипломация, че е инспирирала

64
 Руската империя срещ у България, III част

въоръжените действия на българите. Русия отхвърля обвиненията

и отрича участие във въстанието. Две седмици след началото му се
стига до официална реакция на Петербург. На 17.10.1878 г. се про­
вежда важно съвещание в руския имперски двор с участието на
Александър II, военния министър Д. Милютин, посланика в Л он­
дон граф П. Шувалов и Н. Гирс. Обсъден е само въпросът за бъл­
гарското въстание. Единодушно е прието, че то е вредно за руски­
те интереси. Д. Милютин пише в дневника си: "... да се прекрати
още в самото му начало, тъй като нашите недоброжелатели, раз­
бира се, ще се възползват от този случай да повдигнат вой против
нашите интереси, нашата двуличност и недобросъвестност".75 Спо­
ред военния министър въстанието е повторение на предишни
действия на славянофилите по време на сръбското въстание - "пак
същите доброволци, същото безразсъдие в предприятието, същи­
ят разчет волю-неволю да се вмъкне руското правителство в нова
война".76
Последиците от съвещанието са много важни за хода на
въстанието. С телеграма до главнокомандващия руската дунавска
армия ген. Е. Тотлебен от името на императора е наредено: "Не­
забавно да се вземат най-строги мерки за прекратяване на всякак­
ви своеволни действия под предлог за обединението на българс­
ката националност, принасящо повече вреда на делото, отколкото
полза".77 На руските губернатори се нарежда да вземат мерки за
прекратяване на дейността на комитета "Единство", за строго сле­
дене на връзките на тези комитети със славянофилите и за връща­
не на всякакви лица, пристигнали от Русия, имащи връзка с коми­
тетите.
Ген. Е. Тотлебен, от своя страна, издава заповед за забрана
на всякакви подписки и събиране на средства за въстанието, за
сформиране на българските въоръжени чети в Княжеството и Из­
точна Румелия. Така се формира, упражнява и поддържа твърд
курс на официална Русия против въстанието.
Кои са причините за това?
На първо място, то започва в крайно неблагоприятна за Ру­
сия международна обстановка, при която цяла Европа е срещу
нея, а съюзът с Германия е силно разклатен и съществува вече
формално. Отчита се, че въстанието с нищо не подобрява между­
народното положение на Русия и евентуално нейна подкрепа мо-

65
Янко Гочев

же да го влоши още повече.

На второ място, въстанието е насочено против стратегичес­
ките цели на руската външна политика след Берлинския конгрес.
Курсът на Горчаков е пасивно да се изчаква неизбежния разпад на
Турция, а не чрез въоръжени действия този процес да се ускоря­
ва. С други думи, въстанието противоречи на основните тези в
концепцията на Горчаков. Освен това акцентът на руската външна
политика след 1878 г. се измества вече извън Балканите към Сред­
на Азия.
На трето място, руската дипломация има вече горчив опит,
натрупан в Източната криза (1875-1878 г.), когато поредица бал­
кански въстания ангажират Русия дълбоко, дори против волята й
в процесите на полуострова. Русия не желае да се въвлича отново
в опасни за нея балкански предприятия, при това без реални га­
ранции, че ще укрепи и разшири влиянието си.
На четвърто място, това, което пряко касае нашата тема и
което е важно да се подчертае, че въстанието в Македония е пър­
вата заявка за национално обединение на България чрез освобож­
дение и присъединяване на Македония. Русия няма интерес от
създаването на силна и обединена България, за да не се окаже
страната ни един ден пречка за руското завоевание на Проливите
и Цариград. Затова тя започва всячески да пречи за освобождени­
ето на Македония.
Следователно още през 1878 г. е видимо разминаването
между българските национални интереси и руските имперски це­
ли в региона. Това разминаване обаче не е осъзнато от мнозин­
ството от българите, които продължават да са раболепно заслепе­
ни във вярата си в Русия. Кресненско-Разложкото въстание е по­
реден удар върху "освободителната" й мисия.
Освен това Русия решава да спазва споразумението с
Австро-Унгария, което разграничава Балканите на сфери на влия­
ние. Въстанието избухва в Македония, която попада в чужда за Ру­
сия страна на влияние. В нея тя има ограничени възможности за
намеса и то само дипломатическа, а не с военна сила. Русия реал­
но се страхува да не би въстанието да предизвика окупацията на
Македония от Австро-Унгария. Неслучайно руският печат посто­
янно разобличава присъствието на нейни агенти във въстанието.
Това са причините, които обуславят крайно отрицателната, дори
66
 Руската империя срещ у България, III част

враждебна политика на Русия към въстанието в Македония. От на­

чалото до самия му край тя го осъжда и постоянно се разгранича­
ва от него. Този път даже и славянофилите не действат решител­
но. Дейността им е поставена под силен контрол и ограничение
от страна на правителството.
Малко по-различно от политиката на официална Русия е
поведението на някои дейци на ВРУ. Част от тях са искрени сим­
патизанти на справедливата борба на българите и не считат, че е
безперспективна. Напротив, дори съдействат за организирането на
въстанието. ВРУ допуска образуване и прехвърляне на чети в Ма­
кедония и поставя под контрол дейността на комитетите "Един­
ство". Дейците на ВРУ в Софийска губерния са в течение на под­
готовката за въстанието още в самото й начало. Не предотвратя­
ват избухването му. Съдействат и помагат, но неофициално. Пред­
полага се, че при подготовката на въстанието българите получават
благословията на дейците на ВРУ в София като княз Дондуков-
Корсаков, губернатора П. Алабин и заместника му проф. М. Дри­
нов и др. След това, когато Русия осъжда официално въстанието,
те до голяма степен формално изпълняват нарежданията на свое­
то правителство. Тяхното поведение смекчава изпълнението на
твърдия антибългарски курс спрямо въстанието на официална Ру­
сия.
Очевидно става дума за две политики на Русия спрямо въс­
танието. Защо дейците на ВРУ гледат по-благосклонно на борба­
та в Македония?
Голяма част от тях са славянофили или близки до тях по
идеи и убеждения. Те не приемат политиката на Горчаков. Избух­
ването на въстанието доказва според тях, че тя е погрешна. Счи­
тат, че то може да бъде повод за ревизия на договора или поне на­
чало на дискусия за изработване на по-гъвкава руска стратегия на
полуострова. За дейците на ВРУ Русия не е Европа и Европа не е
Русия, но се оказва, че по балканските въпроси Русия застава зад
Европа, т. е. отказва да води своя политика.
Особена роля има княз Дондуков-Корсаков. С поведението
си по време на въстанието се оказва оръдие на московските славя­
нофили. Той споделя дипломатическата линия на граф Игнатиев.
За него Берлинският договор е обида за Русия, защото обира пло­
довете от военната й победа. Има достатъчно документи, за да се
67
Янко Гочев

счита, че князът е държан през цялото време в течение на въста-

ническите замисли и начинания.78 Често се среща с въстаническия
водач Натанаил Охридски. Чести негови гости са и други водачи,
особено от Софийския комитет. Изглежда е давал и лични внуше­
ния за организиране на бунта. Комитетът в София го осведомява
за действията в Македония и дори му доставя документи, пратени
от театъра на боевете. Княз Дондуков-Корсаков урежда диплома­
тически въпроса за съдбата на пленените турски офицери и вой­
ници в боя при с. Кресна на 5.10.1878 г.79 С цялото си поведения
той съчувства на българите, съдейства им и подпомага тяхното
въстание.
Затова в Петербург губи доверие на голяма част от минист­
рите, съветниците на императора и лично на Александър II, кой­
то е разярен, че заместникът му в България не изпълнява негова­
та височайша воля. Вика го за обяснение в Русия. На 7.11.1878 г. го
приема в резиденцията си в Крим и го мъмри строго за "негови­
те несъвместими с руската политика дела в България".80
В дневника си Милютин обяснява мотивите за поведението
на княз Дондуков-Корсаков. Те не са някаква любов към българи­
те, а това, че "...все още не може да преглътне Берлинския трак­
тат и продължава да се съмнява за неговото провеждане спрямо
България". Затова Милютин признава, че императорският коми­
сар "подтиква българите" (към въстание - б. а.).81
Какви сметки си прави княз Дондуков-Корсаков? Те са
свързани с великоруските имперски интереси на Русия. Берлинс­
кият договор е ратифициран от Русия на 3.08.1878 г. и след 9 ме­
сеца, т. е. на 3.05.1879 г., Княжество България трябва да бъде оп­
разнено от руски окупационни войски. 9-месечният срок на руска­
та окупация на България е твърде кратък, за да бъде приложен
Кримският вариант за завладяването й. За да има окупация, и след
този срок той решава да използва справедливото недоволство на
българите в Македония. Затова инспирира въстанието, което тряб­
ва да създаде възможност за трайна руска окупация.
Това се казва руска политика. Българите си мислят, че се
борят за освобождение, желаят и търсят помощта на Русия, а тя
използва въстанието им за своите имперски цели, стреми се чрез
него да удължи окупацията на земите им.
Александър II и Горчаков разбират, че това е много опасна

68
 Руската империя срещ у България, III част

игра, която може да компрометира силно Русия, и затова осъждат

въстанието и мъмрят императорския комисар. Александър II даже
нарежда на ген. Тотлебен лично да наблюдава действията на княз
Дондуков-Корсаков.
Има обаче проблеми, защото последният не е сам. Като не­
го мислят и действат П. Алабин и дипломатите княз А. Церетелев
и М. Хитрово, който даже публично осъжда официалния курс на
Петербург. Противоположно становище вземат висши руски ръ­
ководители и дипломати в България. Те безпрекословно следват
антибългарската политика на правителството си. Това са ген. Е.
Тотлебен, посланикът в Цариград княз Лобанов-Ростовски, руски­
ят дипломатически представител в София Давитов, ген. Столипин
и др.
От друга страна, Русия пряко се намесва в самото въстание
чрез свои офицери и подофицери, които даже стават водачи на
чети в Македония. Най-известни от тях са Адам Калмиков и Луис
Войткевич.
Първият е капитан от руската армия, сотник от Донските
казаци, бивш доброволец в сръбската армия. А. Калмиков е нео­
буздан авантюрист, чиято намеса във въстанието води до много
вреди. Отгоре на това е слабо подготвен офицер. При опита да
нахлуе в Македония през септември 1878 г. през Девебаир воде­
ната от него чета е разбита. С руската си военна униформа обаче
впечатлява силно българските селяни, които виждат в негово ли­
це подкрепата на Русия.
Л. Войткевич пък е поляк, учител във Белее, женен за бъл­
гарка. Има чин майор от руската армия.
И двамата по-скоро пречат на борбата, отколкото да пома­
гат. А. Калмиков се титулува "атаман", но е крайно честолюбив и
не признава щаба на въстанието. Внася само раздори и плете инт­
риги сред въстаническите водачи. Има лоша дисциплина. Посто­
янно гуляе и пие. Освен това е много самовластен и си позволява
сам да наказва българските селяни дори за най-дребни провине­
ния. Физически се саморазправя с тях. Дори убива един въстаник.
Отделно е в голяма вражда с Л. Войткевич. Двамата водят откри­
та борба за първенство, а това води до дезорганизация в ръковод­
ството на въстанието.
Щабът се намесва и след като не успява да ги помири, на

69
Янко Гочев

21.10.1878 г. ги отстранява. Командването е поето от българските

войводи. Положението обаче се влошава. Двамата руски офицери
са обидени и продължават да сеят раздори и интриги.
Лично Л. Войткевич има вина за неуспеха на въстанието в
с. Баня (Разложко), което е запалено и опожарено от турците, а
голяма част от жителите му избити и заклани. Проваля се като
офицер в командването на четите. В боя за Банско, вместо да по­
веде въстаниците, се качва на коня си и бяга към Предела.
Борбите между българите и чужденците ръководители на
въстанието е една от главните линии на противоречие, което ги
лишава от ефективен ръководен център. А. Калмиков стои в осно­
вата на заговора срещу Стоян войвода. По негово нареждане вой­
водата е извикан в щаба на въстанието и на 21.11.1878 г. е убит с
още двама негови приближени. Има версия, че убийството е кри­
минално, с цел да бъде поделена взетата от турците плячка и па­
ри.82 Актът на отмъщение или обир е осъден от въстаниците и
всички българи. Четата на Стоян войвода обаче се разпръсква, а
поради общото недоволство чужденците избягват.
Антибългарската политика на Русия спрямо въстанието е
една от причините за разгрома му. Руската намеса вреди и пречи
на борбата на българите. Тя постепенно овладява и поставя под
контрол действията на комитетите "Единство" в Източна Румелия
и Княжеството. В резултат помощта им за въстанието в Македо­
ния намалява и спира съвсем. През пролетта на 1879 г. руската
дипломация вече открито се обявява срещу въстанието. Мисията
на ген. Обручев в Източна Румелия и особено възванието към бъл­
гарите от Източна Румелия на Александър II, публикувано на
27.04.1879 г., в което категорично се осъжда въоръжената борба,
са двата комбинирани удара върху българската кауза в Македония.
Възванието на императора е отпечатано в българския печат и е
разпространено в 10 000 екземпляра и означава стоп-заповед на
помощта за въстанието.
В края на въстанието настъпва бежанската трагедия. Глад­
ни, откъснати и без средства 25 000 българи от Македония бягат
към Княжеството. Това е първата вълна от македонския емигра­
ция в свободна България, която продължава чак до 1881 г. За да
предотвратят турско настъпление към Горна Джумая, руските
власти затягат охраната по границата на Софийска губерния. Ня-
70
 Руската империя срещ у България, III част

кои от бежанците обаче не успяват да преминат тази граница на

живота и загиват.
След потушаването на въстанието Русия все по-дълбоко се
ангажира с македонския въпрос. Тя подробно започва да проучва
етническия състав на населението на Македония, за да си изясни
причините за борбата му, възстановява и консулската си мрежа в
Турция. На 1.11.1878 г. в Солун е възстановено Руското генерално
консулство. То е поето от М. Улянов, който е чиновник за специ­
ални поръчения при дипломатическата канцелария на руската ар­
мия. От май 1879 г. М. А. Хитрово е назначен за генерален кон­
сул в Солун. Поради неодобрение на официалната руска полити­
ка спрямо Македония бързо е сменен и от 1880 г. до 1894 г. гене­
рален консул е Ив. С. Ястебов, който смело вече нагазва в ан-
тибългаризма.
Русия открива свои вицеконсулства в Битоля, Скопие и
Призрен. В Битоля дълго време няма титуляр на поста. Чак от
1895 г. до 1903 г. там ще развива антибългарската си дейност А.
Ростовски.
Македонският въпрос като част от балканските проблеми е
обсъден при възстановяването на Съюза на тримата императори.
Той е един от спорните въпроси между Русия и Австро-Унгария
при преговорите им в периода 1879-1881 г. за разграничаване на
сферите им на влияние на Балканите.
На 18.06.1881 г. в Берлин, Германия, Австро-Унгария и Ру­
сия сключват договор за възобновяване на Съюза на тримата им­
ператори. Към него е приложен отделен таен протокол, който
пряко засяга България и българите в Македония.
Тайните приложения са разкрити чак през 1920 г. , когато
СССР ги разсекретява. От анализа на текстовете на договора и
допълненията от 1884 и 1887 г. става ясно, че България е обект на
специално внимание от страна на Русия. Тя си извоюва договорно
такива големи придобивки, които й позволяват законно да се про­
тивопоставя на всеки български опит за самостоятелност и да ог­
раничава българския суверенитет. Германия и Австро-Унгария
признават "нейното преобладаващо и решаващо влияние" в Бъл­
гария и Източна Румелия.
Срещу затваряне на Проливите трите империи гарантират
защитата на териториалната цялост на Турция. Това означава кон-
71
Янко Гочев

сервиране на статуквото в европейските вилаети, установено с

Берлинския договор, което пък превръща близо 1,5 млн. българи
в Македония и Тракия в роби на султана, подложени на нечуван
гнет и жестока асимилация. И всичко това е по волята на "Осво­
бодителката" в съдружие с Австро-Унгария и Германия.
Чл. 2 от договора предвижда, че изменение на статуквото в
Турция е възможно само след общо съгласие между съюзниците.
Параграф 3 (§3) от приложения протокол засяга Източна
Румелия. Срещу потвърждаване правото на Австро-Унгария да
анексира Босна и Херцеговина в подходящ момент Русия вмъква
текст в полза на бъдещото съединение , което трябва да уголеми
"Руската България".
За сметка на това по македонския въпрос тя заема антибъл-
гарска позиция, защото по §4 от протокола се съгласява с Герма­
ния и Австро-Унгария "да разубедят и отклонят българите от аг­
ресия към съседни провинции, в частност и към Македония, и да
информират българите, че в такъв случай те действат на своя от­
говорност".81
Това означава, че антибългаризмът в руската македонска
политика става вече договорно утвърден принцип. Оттук нататък
чак до войните Русия ще се бори съвместно със съюзниците си
срещу движенията на българите в Македония за обединение с
България и това става последователна линия в балканската й по­
литика. При възобновяването на Съюза на тримата императори
през 1884 г. и 1887 г. тя потвърждава пред съюзниците си гаран­
циите си, че ще води такава антибългарска борба. Освен това се
задължава да упражнява натиск върху българското движение в
Македония. Договорът с Германия и Австро-Унгария остава в си­
ла до 1890 г., но и в други свои съюзи в края на XIX и началото
на XX в. антибългарският му дух ще се прилага. От 1891-1893 г.
нататък Русия ще разчита чак до войните вече на новия си съюз­
ник - Франция. Въобще политиката й по македонския въпрос ос­
тава неизменно антибългарска.
В разгара на преговорите за възобновяване на немско-рус­
кия съюз на 27.01.1881 г. България подава първата си нота по ма­
кедонския въпрос. Реакцията в Петербург, Берлин и Виена е край­
но отрицателна. Отрича се дори правото на България да се грижи
за съдбата на своите сънародници в Македония, като настоява за
72
 Руската империя срещ у България, III част

прилагане на чл. 23 от Берлинския договор. Особено силно е не­

доволството от съвместните действия на България и Източна Ру­
мелия в акцията. Русия съветва българското правителство да се
въздържа от всякакви действия в Македония.84
Всъщност с договора от 1881 г. Македония е освободена от
преките аспирации на Русия, Австро-Унгария и Германия. Може
да се счита, че тя остава свободна буферна зона между Виена и
Петербург. В този своеобразен вакуум се настаняват антибългарс-
ките пропаганди на Сърбия и Гърция, които след Съединението
Русия започва да толерира.
Тези пропаганди обаче срещат в Македония кипящ бълга­
рски дух и активното противодействие на българското население
и Екзархията.
Екзархията е първата легитимна и общонационална инсти­
туция, рожба на няколко десетилетия църковнонационални бор­
би на българския народ срещу Цариградската патриаршия, която
има църковно-религиозен монопол в Турция спрямо всички хрис­
тияни. Перипетиите на тази национална по характер за българите
борба са извън пределите на нашето изследване. Това, което е
важно да се отбележи, е, че борбата е най-остра в Тракия и Маке­
дония, считани, според гръцката шовинистична доктрина "мегали
идея", за изконно гръцки земи.
В резултата на султанския ферман от 1870 г. се създава не­
зависима българска църква, наречена Екзархия и така българската
независимост е възстановена. Чл. 10 от фермана определя екзар­
хийския диоцез от 15 епархии, които включват почти всички бъл­
гарски земи. Ферманът става първият легитимен документ, който
признава съществуването на българската нация. В този смисъл той
е заявка за освобождение.
През 1871 г. се свиква Първият църковно-народен събор в
Цариград. На него официално не са поканени представители на
македонските българи от т. нар. спорни епархии. Въпреки това те
се явяват. Поради страх от турска власт други българи оспорват
участието му. Така, без да искат, стават съюзници на фанариотите,
които хитро и елегантно се опитват да отцепят Македония от Бъл­
гария.
Намесва се младият Тодор Кусев (бъдещият старозагорски
митрополит), който произнася пламенна патриотична реч: "Нима

73
Янко Гочев

ние, македонските българи, сме по-малко българи от Бас? И ние

искаме да сме в тази църква. И кой може да се противопостави?
...Ние, българите от Македония, сме на топа на устата. Вие не зна­
ете що е "панелинизъм" и що е "духовно робство". Докато те (гър­
ците - б. а.) не изминат през нашите гърди и гробове, при вас не
дохождат! Ж ребието да държим отпора на силата му (на техния
натиск - б. а.) се е паднало на нам, на македонските българи. Ние
стоим на фронта, верна стража на българското племе и в култур­
но, и в национално отношение... Лъгали сме се, като сме мисли­
ли, че те (българите от Северна и Ю жна България - б. а.) са сил­
ни в патриотизма... ето сега, като изляза от тук, ще отида направо
на Ортакьойското скеле, ще се хвърля в морето, за да се запечати
вашият патриотизъм с една смърт."85 След такава желязна аргу­
ментация съборът приема единодушно и с аплодисменти македо­
нските делегати. Това наглед дребно действие на големия бълга­
рин М. Кусев осигурява в църковно отношение българското наци­
онално единство.
През 1872 г. е избран първият български екзарх Антим I,
който оглавява Екзархията до 1877 г. С разрешение на Портата
през лятото на 1872 г. са ръкоположени и назначени първите ек­
зархийски митрополити, от тях двама за македонските епархии -
Иларион Кюстендилски и Виктор Нишки. През есента на същата
година след нови избори са ръкоположени Дамаскин Велешки,
Доротей Скопски, Натанаил Охридски, Милетей Софийски и Евс-
татий Пелагонийски.
Македонските епархии силно се раздвижват и заливат Ек­
зархията с молби за присъединяване към нея и за изпращане на
митрополити и свещеници. Раздразнени от успеха на българското
църковно дело, фанариотите свикват патриаршески събор, на кой­
то Антим I е низвергнат, а митрополитите Панарет Пловдивски и
Иларион Ловчански - отлъчени.
На 16.09.1872 г. Патриаршията обявява Екзархията и бъл­
гарския народ за схизматици, т. е. отлъчени от православието.
Актът, вместо да сплаши българите, има противоположен ефект -
обединява ги още по-силно. Схизмата им дава на практика пълна
църковна независимост, защото обезсилва дори формалната на
Екзархията от Патриаршията. Борбата в Македония продължава с
пълна сила - този път за окончателно прилагане на чл. 10 от фер-

74
 Руската империя срещ у България, III част

мана от 1870 г.
Портата разрешава провеждането на допитвания (истиля-
ми) до българското население в Македония за определяне на цър­
ковната му принадлежност. Според официалните турски доку­
менти през 1874 г. в Скопска епархия, въпреки противодействия­
та на Патриаршията, 8698 (къщи) семейства пожелават ведом­
ството на Екзархията, а само 567 - на Патриаршията. В Охридска­
та епархия 9387 християни предпочитат Екзархията, а само 139
Патриаршията.86 Резултатите са голяма победа за българите в Ма­
кедония в борбата им срещу фанариотите. В останалите епархии
там Портата не разрешава други допитвания. Тя е обезпокоена от
решаването на църковния конфликт изцяло в наша полза и от
протестите на Патриаршията и руската дипломация. Най-активен
в тях е граф Игнатиев, който упорито се бори срещу приложени­
ето на чл. 10 от фермана в Македония. Въпреки това до войната
(1877-1878 г.) екзархийски митрополити се установяват в Охрид,
Скопие и Велес, а добре организирани български църковни общи­
ни действат в десетки по-малки градове.
В отношението на руската дипломация и руския Св. синод
спрямо българо-гръцкия църковен спор се сблъскват два основни
принципа в руската политика по Източния въпрос - православие­
то и славянството. Русия е универсална православна империя, обя­
вила се за наследник на Византия и водеща вековна борба за заг-
рабване на византийското наследство (Проливите и Цариград),
което "временно", както смятат в Петербург, е под чужда турска
(мюсюлманска) власт. В името на осъществяването на тази главна
своя стратегическа цел по Източния въпрос Руската империя след­
ва един основен принцип догма: единството на Източноправос­
лавната църква, в която тя припознава византийската Цариградска
патриаршия. Единни източноправославни народи по-лесно ще се
влеят във възстановена Византия под руска власт.
Вторият принцип в руската политика е славянството, т. е.
подкрепа за борбите на славянските народи в Турция и Балканите.
По гръцко-българския църковен спор Русия следва после­
дователно докрай принципа на православието. Същевременно,
след като насажда славянския мит в съзнанието на поробените
българи, според който те 100% са славяни по произход, тя се опит­
ва да примири българи и гърци, като защитава уж славяните (бъл-
75
Янко Гочев

гарите) в този конфликт. Но това не е от симпатия към иначе

справедливата им борба, а от стремеж да не се допусне гибелно за
нея разединение на православни християни, отчуждаване на бъл­
гарите и не дай си боже утвърждаване на католицизма и протес­
тантството сред тях.
За Русия спорът между българи и фанариоти е църковен, а
не национален. За българите важи обратното. След като българи­
те с борбата си срещу фанариотите в защита на своите интереси
влизат в противоречие със стратегическите цели на Русия по Из­
точния въпрос, руската дипломация заема антибългарска позиция.
Българите, от своя страна, правят своя политика спрямо Русия
чрез т. нар. униатско движение, чиято цел е чисто политическа:
въздействие върху руската политика с оглед преобръщането й в
наша полза. По правило всяка униатска проява стряска и най-голе-
мите българофоби в Русия по църковния въпрос. Последицата е,
че Русия е склонна към известни отстъпки пред българите, но ни­
кога тя не заема българската страна в разпрата на народа ни с ду­
ховния му поробител - Патриаршията.
Интересно е, че до 1878 г. Руската църква не се произнася
официално по въпроса за обявената през 1872 г. схизма. Тя се
опитва да запази неутралитет в българо-гръцкия конфликт, но
както посочва църковният историк Ив. Снегаров, дълго време от­
ношенията й спрямо Екзархията са "колебливи, неопределени и
двусмислени".87
Руската църква допуска богослужение на нисшия си клир с
българските свещеници, но не и с владиците. Не влиза в офици­
ално и пълно канонично общуване с Екзархията. До 1917 г. има
само два случая на съвместно литургично богослужение на руски­
те свещеници и българския екзарх и то като изключение. Това оз­
начава, че за Руската църква схизмата все пак има значение. Тя се
стреми да запази неутралитет в спора, но всъщност е на страната
на фанариотите.
По време на войната (1877-1878 г.) спорът с фанариотите
стихва и губи остротата си. За Екзархията войната е "най-висш об­
разец" на Освободителната война с "чисто християнски характер",
"великодушна и безкористна жертва на Русия", "акт на неизмери­
мо нейно велико дарение" в полза на българския народ.88
Следователно за Екзархията войната има освободителен и

76
 Руската империя срещ у България, III част

християнски характер. Признателността на Екзархията към "осво­

бодителната мисия" на Русия е непоклатима, но разглеждайки
войната през призмата на православието и славянството, Екзархи­
ята не осъзнава антибългарските военно-политически цели на Ру­
сия.
По време на войната тъкмо Русия в съюз с фанариотите и
Турция нанася поредния удар върху позициите на Екзархията. Той
е толкова силен, че в определени моменти заплашва самото й съ­
ществуване.
Най-напред е извършен вътрешноцърковен преврат. На
12.04.1877 г. - деня на обявяването на войната, екзарх Антим I без
много шум е свален заради протестите му срещу турските жесто­
кости при потушаването на Априлското въстание. На негово мяс­
то е "избран" младият Ловчански митрополит Йосиф (1840-
1915г.). Превратът е дело на група цариградски българи, предва­
рително подработени за целта от Портата.
Военновременната обстановка позволява на турската власт
да предприеме репресивни мерки срещу българите, които обхва­
щат Екзархията. Поголовно се затварят български училища и се
преследват свещеници. Тази политика е в услуга на Патриаршия­
та, която умело използва момента, за да възстанови влиянието си
в спорните епархии, особено в Македония. В крайна сметка ней­
ният удар по време на войната води до това, че народът ни губи
духовната си свобода.
Русия, която "освобождава" България, отново е съюзник на
Патриаршията, с чиято антибългарска политика винаги се съобра­
зява. Тъкмо Русия орязва териториално екзархийския диоцез.
Санстефанският договор разпокъсва за пръв път духовно българи­
те. По волята на Русия Северна Добруджа и Нишката област пре­
минават съответно към Румъния и Сърбия. Екзархийските струк­
тури в Северна Добруджа и Поморавието се ликвидират и Екзар­
хията губи своите епархии там.
Освен това по време на войната Патриаршията се оплаква
и протестира срещу случаите на съвместни богослужения на рус­
ки военни свещеници и български духовници, които нарушават
схизмата, и се стига до лично подробно изложение на патриарх
Йоаким III до руския Св. синод заради снизходителното поведе­
ние на руските власти към българските "схизматици".

77
Янко Гочев

Берлинският договор влошава още повече положението на

Екзархията, защото задълбочава разединението на диоцеза й.
Единствена придобивка остава чл. 62 от договора, който гаранти­
ра религиозната свобода. Особено тежка е загубата на Тракия и
Македония, където остават под турска власт над 1 млн. българи.
При това Портата по настояване на Патриаршията не признава ек­
зарха за техен духовен глава и не позволява завръщането на изго­
нените български митрополити в Скопие и Охрид.
Екзархията е изправена пред големи проблеми. Един от
най-важните е за седалището й. Мнението на екзарх Йосиф I е то
да бъде в Цариград, защото в Турция остават над 1 млн. българи
и по дух Македония е "страна българска". Населението на Маке­
дония отбелязва, че той се състои от "осем части българи и една
част гърци". "Аз гледам на българите в Княжеството като васални
на Екзархията, а те, ако имат интерес, нека я припознават".89
Русия настоява седалището да бъде в Княжеството. Според
нея то и Източна Румелия е духовна област на Екзархията, а ма­
кедонските епархии трябва да останат под властта на Патриарши­
ята. Следва се правилото: една църква в една държавна територия.
То е съобразено с канона и с решенията на Берлинския договор,
който Русия използва в свой интерес, за да отслаби Екзархията.
Тази теза се защитава от руската дипломация, княз Донду-
ков-Корсаков и руския Св. синод. Последиците от евентуално
изпълнение на това решение са частично обезсилване на фермана
от 1870 г., помирение на българи с гърци и вдигане на схизмата.
Отново се прилага антибългаризмът на официална Русия по цър­
ковния въпрос. Тя ще се опита отново до вдигне схизмата за наша
сметка и в интерес на фанариотите. Руската дипломация атакува
пряко Екзархията като българска национална институция, и то в
условия, когато влиянието й е силно отслабено.
Екзарх Йосиф признава в дневника си, че принудително е
заставен от княз Дондуков-Корсаков да се премести в Цариград.
По негова заповед на 1.06.1878 г. той пристига в Пловдив и оста­
ва там с малки прекъсвания до 9.01.1880 г. За екзарха това е вре­
менна мярка. Затова той така организира напускането си, за да ли­
чи, че то не е окончателно. Убеден е, че в противен случай после­
диците за Екзархията и българите в Турция ще бъдат гибелни. В
устни разговори и с поверителна записка от 3.10.1878 г. екзарх

78
 Руската империя срещ у България, III част

Йосиф защитава българската позиция, според която само след ка­

то се утвърди Екзархията, може да има преговори за помирение с
Патриаршията.
Пробългарска е и позицията на чиновника във ВРУ (окупа­
ционната администрация на Русия) проф. М. Дринов, който пред­
лага седалището на Екзархията да е в Охрид. Пред руския посла­
ник в Цариград той изказва мнение за разширение на диоцеза на
Екзархията в Македония.
За русите установяването на екзарха в Пловдив е само пър­
ва стъпка към вдигане на схизмата. Княз Дондуков-Корсаков дър­
ж и екзарха в Пловдив като заложник и силово се опитва да реши
въпроса със схизмата. Действията на руската дипломация създават
голяма опасност за узаконяване на гръцкото господство в Македо­
ния и Тракия.
Започва упо­
рита борба за осъ­
ществяване на ней­
ните антибългарски
замисли. От лятото
на 1878 г. нататък
цариградските бъл­
гари подемат отно­
во униатското дви­
жение. За тях това е
последното сред­
ство да се спаси
българското нацио­
нално единство. За
българската истори­
ография поредният
опит за уние е
"блъф", "фокус",
"игра"90, но в
действителност мо­
ж е да се разглежда
като умел диплома­
тически ход за въз­
действие върху рус- Екзарх Йосиф

79
Янко Гочев

ките дипломати.
В Цариград започва агитация за завръщане на екзарха в за­
щита на българщината в Македония, подкрепен от местните бъл­
гари и от митрополитите в Княжеството.
На 15.08.1878 г. по инициатива на М. Кусев цариградските
българи отправят писмо-ултиматум до Йосиф, в което му предла­
гат или да се върне, или те ще провъзгласят унията. С това се це­
ли да се предизвика руската дипломация за справедливо решава­
не на въпроса в наша полза.
Едновременно М. Кусев започва преговори с папския вика-
рий в Цариград и с австро-унгарския посланик там. От първия по­
лучава благословия, а от втория подкрепа за българското предло­
жение за уния. Освен това умишлено М. Кусев прави всичко въз­
можно Руското посолство да бъде уведомено за преговорите.
За екзарх Йосиф движението е много силен аргумент пред
Дондуков-Корсаков. Той нарича идеята за уния "появила се опас­
ност" и така успява да се отскубне от Пловдив. Два месеца (29.10­
20.12.1878 г.) е в Цариград, където провежда серия дипломатичес­
ки разговори с представители на Великите сили и Портата. Връща
се в Пловдив, за да се опита за издейства от заседаващата там Ев­
ропейска комисия приложение на чл. 62 от Берлинския договор.
Екзархът получава подкрепа от Княжеството. За да запази
целостта на Екзархията, УС в Търново по предложение на граф
М. Дринов записва в чл. 39 от конституцията, че то в църковно от­
ношение съставлява "неразделна част от българската църковна об­
ласт и се подчинява на върховната духовна власт на църквата, къ­
дето и да се намира тя".91 Личната власт на екзарха е унищожение,
но се запазва народното единство. Така Екзархията придобива
особен статут с раздвоен диоцез - единият в Княжеството, други­
ят в Турция. Върховният орган е Св. синод, който заседава в Со­
фия, а в Цариград единствен негов представител е екзархът. Ек­
зархията остава турска държавна институция, но финансирана от
българското правителство, при това законно с постъпление от
българския държавен бюджет.
Междувременно униатското движение набира скорост.
Българите от Княжеството, Източна Румелия, Тракия и Македо­
ния се обединяват в решително противодействие на руските опи­
ти да се отнемат правата им по фермана от 1870 г.

80
 Руската империя срещ у България, III част

В рапортите си до Петербург Руското посолство в Цариг­

рад бие тревога. В руската столица са силно смутени от успехите
на униатите и нареждат на княз Дондуков-Корсаков да освободи
екзарха.
На 9.01.1880 г. след нов натиск на македонските българи,
със съгласие на княза, екзарх Йосиф напуска Пловдив и се приби­
ра в Цариград. Така българите, единни, побеждават и провалят ан-
тибългарските замисли на руските дипломати. Ярко изразената от
тях национална позиция е едно от обстоятелствата, които карат
Русия да отстъпи.
Антибългарските действия на Русия спрямо Екзархията
обаче продължават. През 1880 г. в Цариград пристига нов руски
посланик. Това е богословът Е. П. Новиков, който счита Екзархи­
ята да анахронизъм. Още с пристигането си той започва прегово­
ри с екзарха отново за помирение с фанариотите. Условията, кои­
то поставя, за да се вдигне схизмата, са: ограничаване на ведом­
ството на Екзархията само в Княжеството, а всички други епархии
да останат под властта на Патриаршията и екзархът да не напусне
Цариград. Начело на Екзархията трябва да застане автокефален
архиерей, а Йосиф трябва да пребивава в Източна Румелия като
II Н Q?
наместник на патриарха.
Всъщност руската дипломация му предлага сделка, като из­
ползва затрудненията в църквата, притисната от фанариотските
злоупотреби, клевети и интриги от турския правителствен терор.
Според тази сделка Екзархията трябва да се откаже въобще от
присъствието си в Европейска Турция, а срещу това Патриаршия­
та да приеме да зачита културно-просветната автономия на бълга­
рите там.
Екзарх Йосиф възразява, като посочва, че спорът с Патри­
аршията не е догматичен, а национален, и аргументирано твърди,
че Патриаршията счита българите християни под нейно ведом­
ство за "гърци". След като тя не им позволява да служат в църкви­
те на свой език и да отворят и поддържат свои училища, какви га­
ранции искаме, с основание пита той, че Патриаршията ще зачи­
та културно-просветните им права?
Екзарх Йосиф преценява, че вариантът за помирение, пред­
ложен му от Е. П. Новиков, е антибългарски. При това този вари­
ант го принизява даже в ранг. Въпреки русофилството си той не
81
Янко Гочев

желае да стане национален предател и да изостави на произвола на

съдбата над 1 млн. българи в Македония и Тракия. Екзарх Йосиф
посочва и други аргументи: има реална опасност при реализация
на проекта за Българската църква, което може да засили позициите
на униатите, липса на съгласие с проекта в Княжеството и враж­
дебните настроения на българите там и в Турция срещу него.
През 1881 г. започват дори протести на българските общи­
ни в Македония, които изпращат категоричните си изложения
против антибългарската спогодба, предложена от Русия, която ги
отчуждава от Екзархията.
Освен това екзархът предприема хитър ход. За да се отскуб­
не от натиска на Руското посолство, приема привидно предложе­
нието на Е. П. Новиков да потърси мнението на митрополитите в
Княжеството. Затова напуска временно Цариград. След това пък
се лекува във Виена. От май 1881 г. до септември 1882 г. екзархът
е извън Цариград. За управляващ Екзархията той оставя протосин­
гел М. Кусев, като му дава указания" да пази Екзархията, да не
повдига абсолютно никакви въпроси, да върши само текущите де­
ла и да го информира за всичко".9’ С по-ниския по ранг църковен
деец ръцете на Е. П. Новиков за нови преговори за вдигане на
схизмата са вързани. В крайна сметка през 1881 г. новата руска
дипломатическа инициатива за вдигане на схизмата се проваля.
Рецептата за помирение, предложена от Русия, обаче оста­
ва една и съща и тя се споделя и от нейните консули в Македония.
В служебен доклад от 22.06.1881 г. на генералния консул в Солун
Н. Скрябин се подчертава: "...мирното обединение на църквата ще
стане възможно само когато църковният въпрос се освободи от
неотнасящите се към него въпроси на националността и застане
I/QA
единствено само на почвата на православието.
За Русия главна цел остава противодействието на католи­
ческата пропаганда в Турция, зад която вижда настъплението на
Австро-Унгария на Балканите. Оттук стремежът й да помири гър­
ци и българи. Усилията й обаче винаги са насочени към това да
отстъпят българите. Тук явно личат прогръцките симпатии на рус­
ката дипломация - духовното родство на Царска Русия с Византия.
Молбите за помощ и съдействие, които местните българи
постоянно изпращат до руските власти, вкл. консули, са приема­
ни от тях, защото те не желаят загуба на руско влияние сред бъл-

82
 Руската империя срещ у България, III част

гарите. Руското дипломатическо застъпничество за засегнати от

турския произвол местни българи в Македония не е ефективно,
което се признава от самите консули там. Руският посланик и кон­
сулите в Македония не са много усърдни в защитата над българи­
те, защото изстъпленията над българските учители, свещеници и
първенци в повечето случаи са подбудени от фанариотите. Съвме­
стният поход на турската власт и Патриаршията срещу българщи­
ната, възобновен след войната, продължава и прекрасно обслужва
руските цели по Източния въпрос, защото, отслабена, Екзархията
ще бъде по-податлива на руските внушения и руските предложе­
ния за споразумение.
Руската дипломация пряко се намесва през 1883 г., когато
избухва най-тежката криза в отношенията на екзарха с турската
власт, разглеждана от българите като начало на ликвидиране на
фермана от 1870 г. Княз Ал. Батенберг телеграфически моли рус­
кия император за съдействие и той нарежда на новия руски пос­
ланик Ал. Нелидов (1882-1897 г.) да поеме защитата на екзарха.
Преценено е, че отстраняването му ще бъде грешка, защото ще
урони руския престиж пред българите и ще открие периметър на
чуждите пропаганди. Следователно подкрепата за Йосиф е кори­
стна и цели допълнително по-плътно обвързване на българите и
Екзархията към Русия, тъй като А. Нелидов препоръчва на Бълга­
рия да не се намесва в спора и да не търси подкрепа от други Ве­
лики сили освен Русия.
След руския натиск на 17.12.1883 г. султанът лично приема
екзарх Йосиф. Този първи негов прием е много важен, защото с
дипломатическите си умения екзархът печели доверието на султа­
на, който, от своя страна, подчертава, че ферманът не е отменен,
и дори обещава да защити църковно-училищните права на бълга­
рите. Това са важни придобивки за Екзархията, която е призната
от султана като институция на българите - негови поданици.
Екзарх Йосиф среща враждебно отношение в дейността и
в лицето на новия руски посланик в Цариград Ал. Нелидов. Смя­
ната на титуляра на този пост въобще не променя антибългарска-
та му политика. Всъщност Ал. Нелидов действа по инструкции от
своето правителство и в течение на времето ще се забърка в серия
антибългарски действия. В отговор на внушенията на Ал. Нелидов
- екзархът да напусне Цариград и да се установи в Пловдив, кой-

83
Янко Гочев

то да стане негово седалище, след което да започнат преговори за

помирение с Патриаршията, Йосиф записва в дневника си през
1884 г.: "От такъв посланик Екзархията не може да очаква нищо
добро. Той просто иска да не бутаме въпроса за Македония, за да
не се развикат гърците, да не се разсърди Патриаршията."93
С други думи, русофилът екзарх Йосиф не е въобще окура­
жен от действията на Ал. Нелидов и признава българофобските
му прогръцки симпатии. Ал. Нелидов е толкова последователен в
гьркофилството си, че не приема по-реалистичните компромисни
идеи за решаването на схизмата, предлагани от руските консули в
Македония.
Генералният консул в Солун по това време А. Якобсон
предлага българите да прекратят борбата си срещу Патриаршията
срещу отстъпване на една епархия в Македония, но като се зачете
на българското население право на славянско богослужение и на
български училища.
Патриаршията, подкрепена от руската дипломация, успява
да провали първата голяма кампания на екзарх Йосиф през 1884
-1885 г. за издаване на берати за Охрид и Скопие. Той получава
разрешение на Портата за издаването им на 12.12.1884 г. и радос­
тен, прибързано оценява събитието като "епоха в живота на Ек­
зархията".96 Гърция и Патриаршията веднага протестират и орга­
низират контракампания. Създадени са даже комитети от гърци и
гъркомани, които се опитват да спечелят за каузата на "мегали
идеята" европейското обществено мнение. Антибългарски митин­
ги има в Атина, Солун, Сяр, Драма и Кавала. В Солун митингът на
27.12.1884 г. се води от гръцкия митрополит. Лозунгите са: "Долу
България!", "Смърт на българите!", "Да живее Елинска Македо­
ния!".9" Сформира се гръцка депутация, която се опитва да се
представи пред чуждестранните консули като официален предс­
тавител на православното население на Македония. Това е опит от
страна на гърците да измамят Великите сили.
В крайна сметка Патриаршията печели дипломатическа
битка. Турция се отменя от решението си и не изпълнява дадени­
те на екзарха обещания. Акцията на екзарха се проваля.
Новото е, че вече и сърбите заемат страната на Вселенския
патриарх. През 1884 г. и те подобно на гърците организират ан­
тибългарски митинги в Белград, на които е заявено, че Македония

84
 Руската империя срещ у България, III част

е "сръбска земя".
Периодът от 1878 г. до 1885 г. се оказва един от най-труд­
ните в съществуването на Екзархията, изправена пред сложни
проблеми, наследени от войната, като обезсилен на практика фер­
ман от 1870 г., териториално орязан диоцез, спор за диоцеза й, по­
головно затворени църкви и училища, преследване на екзархийс­
ките кадри и т. н. На моменти е поставено на карта съществуване­
то на самата Екзархия.
С много усилия и упорита борба на екзарх Йосиф, благода­
рение на подкрепата на всички български институции и на целия
български народ, Екзархията оцелява. Започва борба за възстано­
вяване на загубените във войната позиции. Това е борба за култур­
но-национална автономия на българите в Турция, която е всъщ­
ност за защита на българщината там.
В хода на тази борба се очертават противниците на Екзар­
хията и на българската кауза. Това са Патриаршията, Гърция, Сър­
бия, Турция, чуждите пропаганди на балканските държави и Ве­
ликите сили, и не на последно място Русия. Тя продължава да
следва антибългарската си политика по църковния въпрос от епо­
хата на Възраждането. Русия няма своя пропаганда в Македония,
но подкрепя изцяло каузата на фанариотите. Патриархът в Цариг­
рад получава личното съдействие на руските императори и Руска­
та църква. С други думи, антибългарският курс спрямо Екзархия­
та е държавна политика, формулирана и начертана в Петербург.
От там посланикът на Русия в Цариград и консулите в Одрин, Со­
лун, Битоля и Скопие я прилагат с малки изключения. Този ан-
тибългарски курс личи особено много в поведението на послани­
ците Е. Новиков и А. Нелидов. Пробългарските инициативи, до­
ри прояви на симпатия към борбата на българите от страна на рус­
ките консули в Македония се отхвърлят, пренебрегват или поту­
шават по линия на властническите правомощия на посолството в
Цариград спрямо консулствата.
Отгоре на всичко Екзархията работи под постоянен руски
натиск, насочен с цел преместване на седалището й, орязване ди­
оцеза й и вдигане на схизмата. Чест прави на екзарх Йосиф, че
въпреки русофилските си пристрастия, не се огъва на този ан-
тибългарски натиск и не извършва национална измяна спрямо
българите в Тракия и Македония. Русия обаче продължава да стои

85
Янко Гочев

като страж на гръцките интереси в тези български земи.

Съединението, Сръбско-българската война и "българската
криза" (1886-1887г.) се отразяват върху положението на Екзархи­
ята. Пътищата на България и Русия се разделят, но от това Екзар­
хията само печели.
В плен на русофилството си екзарх Йосиф се проваля в
прогнозите си, че Съединението няма да успее, защото е извърше­
но без знание и воля на Русия, и че България ще победи във вой­
ната Сърбия. Екзархът обаче никога не стига до предателството на
някои митрополити в Княжеството като Климент (В. Друмев).
Позициите, от които той оценява тези важни събития, са интере­
сите на българите в Европейска Турция. Както много русофили,
той не може да си представи,че България може да съществува са­
мостоятелно без Русия. Оттук счита, че Екзархията ще загуби, за­
щото България губи покровителството на православна Русия. С
други думи, за него разривът с Русия при Стамболов е фатална
грешка с неясни последици за бъдещето на България и Екзархия­
та. Следват поредица от конфликти между Екзархията и правите­
лството на Стамболов, породени от различията им в техните
външнополитически предпочитания. Екзархът е по-слабата страна
в тях, главно поради финансовата си зависимост от София. Той е
по-отстъпчив, защото се страхува да не изгуби окончателно нейна­
та подкрепа, което може да отслаби допълнително позициите на
Екзархията. Все пак и той носи вина за конфликтите, защото се
забърква в политическата дейност на опозицията и поддържа тес­
ни контакти с Руското посолство в Цариград. Когато Стамболов и
екзархът са в конфликт, губят българите в Македония и Тракия и
печелят техните противници. В решителни за съдбата на сънарод­
ниците ни моменти двамата големи българи загърбват политичес­
ки пристрастия, обединяват дипломатически усилия и действат в
синхрон.
Тъкмо в периода на управлението на националиста Ст.
Стамболов Екзархията постига най-големите си успехи в борбата
за културно-национална автономия на българите в Европейска
Турция.
Още при първата си дипломатическа акция по македонския
въпрос през 1888 г. Стамболовото правителство умишлено заоби­
каля Русия и търси подкрепа от т. нар. "приятелски държави" -
86
 Руската империя срещ у България, III част

Англия, Австро-Унгария и Италия. Русия е заобиколена, защото

Стамболов има вече сведения за подкрепа на нейните консули в
Македония за антибългарските пропаганди там. Той знае, че тази
подкрепа улеснява Турция, която създава системни пречки в дей­
ността на Екзархията и спъва възраждането на българския дух в
областта.
При тази акция сигналите, получени в София за антибълга-
рската политика на Русия по македонския въпрос, се потвържда­
ват. К. Стоилов научава подробности за задкулисната дейност на
руската дипломация и нейните опити да откъсне Сърбия от
Австрия чрез обещание в Македония за подкрепа на пропаганда­
та и за наша сметка.
Вероятно тъкмо провалът през 1888 г. съдейства за преос­
мисляне на дотогавашния правителствен курс по македонския
въпрос и създаването на нова стратегия на Стамболов в тази об­
ласт. В тази стратегия е отделено място и на Русия, защото Стам­
болов е първият български политик, който правилно осъзнава, че
тя следва своя имперска политика, която е в разрез с българските
национални интереси, бори се срещу суверенитета и обединение­
то на българския народ и подтиква Сърбия и Гърция да настъпват
в Македония и да посягат на правата на българите там.
Оттук Стамболов отделя важно място на Екзархията в сво­
ята политика по македонския въпрос. В името на България той
надмогва политическите си пристрастия и докато гони и преслед­
ва висшите архиереи в Княжеството, разтурва Св. синод като свър­
талище на русофили и чужди агенти, пази Екзархията и всячески
укрепва позициите й. В екзархийската си политика Стамболов
среща твърдото противодействие на руската дипломация. С оглед
темата ни, важно е да се характеризира поведението на Русия при
двете големи дипломатически акции на Стамболов през 1890 г. и
1894 г.
Акцията от 1890 г. е инициирана от Ст. Стамболов, но е
обоснована от дипломатическия агент Г. Вълкович. На 28.01.1890
г. в свой доклад до Гр. Начович той изброява противниците на Ек­
зархията: "Нашата Екзархия е останала сама да се бори със своите
слаби сили против сърбизма и елинизма, подкрепяни от сръбски­
те, руските и елинските консули, против гръцките владици, подк­
репяни от турските власти, против католицизма, подкрепян от

87
Янко Гочев

Австрия и Италия и против протестанизма, подкрепян от Англия

и цяла Америка."98
Акцията, започнала през февруари 1890 г., в която едно от
основните искания е назначаване на български владици в Скопие,
Охрид и Одрин, е посрещната враждебно от Русия, която отново
се обявява против справедливите български претенции.
От разговорите, които провежда с руския посланик, Г. Въл-
кович е убеден, че турската съпротива се насърчава от руската дип­
ломация.
Турският велик везир възприема изцяло руските аргументи
и в отговора си на 21.02.1890 г. на българските искания заявява, че
"за българите, които са извън България, няма нищо и никога да се
даде нещо, понеже това докача интересите на Гърция и Сърбия".99
Всъщност Нелидов упражнява натиск спрямо Портата, който пра­
ви позицията й неотстъпчива.
С английска подкрепа Портата все пак разрешава на митро­
полит Теодосий временно да пребивава в Скопската епархия през
пролетта на 1890 г. Той е посрещнат с бурни български демон­
страции, които обаче предизвикват ответна вълна от силни гръц­
ки и сръбски протести. В резултат на гръцко-сръбско-руския на­
тиск великият везир отзовава Теодосий. Това пък принуждава
Стамболов да мине в ново настъпление и да подаде прочутата си
нота от 4/16.06.1890 г. Едно от основните искания в нея е осигу­
ряване на просветни и религиозни права на българите в Турция.
За да засили дипломатическия ефект от нотата, Стамболов вкарва
в нея и невъзможното за тогава искане за признаване на княза. От­
горе на всичко, заплашва Турция, че ще обяви независимост. След
това благоразумно отстъпва по княжеския въпрос, но за бератите
декларира, че няма да направи нито една крачка назад.
Отделно екзарх Йосиф действа самостоятелно и се опитва
да смекчи враждебността на Руското посолство и поне да неутра­
лизира противодействието му. За Нелидов българските искания
имат и политически характер и имат за цел да компрометират Ру­
сия. Той обещава на екзарха "неутралитет", но го предупреждава
да не става оръдие на Стамболов, тъй като "дейността му ще бъде
много затруднена в Цариград".100
Нелидов е разярен силно от това, че Стамболов се опитва
да защитава православието в Турция. За него това е посегателство
88
 Руската империя срещ у България, III част

върху изконните права на Русия, което тя ревниво пази за себе си.

Става ясно, че Русия, считаща се за наследник на Византия,
държи православните народи като заложник на своите интереси.
Тя създава своя православна йерархия на Балканите, в която на
преден план стоят гърците и сърбите, а българите са зад тях. За
българите Русия не допуска даже равноправие в просветната и
църковна област с гърците, които толерира, и "сърбите", които
създава в Македония. С нотата си Стамболов нанася удар право в
сърцето на руската политика на Балканите - православието. Освен
това той доказва на Европа, че Русия не защитава интересите на
православните българи в Турция, с което обосновава акцията си.
Прогръцките симпатии на руската дипломация ясно проли­
чават в негативното отношение, с което тя посреща българските
искания. Нелидов внушава на великия везир, че бератският въпрос
е вътрешен за Турция, но тя трябва много да внимава, защото ре­
шаването му в полза на българите може да доведе до "законните
протести на патриарха". Антибългарската позиция на руските дип­
ломати се признава даже от русофила екзарх. В дневника си той
записва: "...Нелидов беше огън и пламък и решително противен,
каквото и да му говорех, каквото и да го убеждавах." Екзарх Йо­
сиф дори признава, че е бил заплашван от руския посланик, кой­
то открито му заявява, че "...ще употреби Патриаршията против
нас".101 Българският духовен водач е обсипан от серия руски аргу­
менти, основните от които са: не е сега времето за такива искания,
те са политически и ще укрепят княза и правителството в София,
наречено "безбожно", има опасност от последващи искания за
компенсации от гърци и сърби, което ще задълбочи църковния
разкол и отслаби руското влияние.
Турция приема за оскърбление българската нота, особено
поради ултимативната й норма, а Патриаршията и гръцкият пос­
ланик остро протестират. Патриархът заплашва с оставка, ако се
издадат бератите. На гръцка страна застава и сръбският посланик
в Цариград, който също подава протест срещу българските иска­
ния. Русия пък скрито дирижира антибългарската съпротива сре­
щу бератите.Тя е обаче в изолация сред Великите сили по този
въпрос. Австро-Унгария чрез барон Каличе, заинтересувана от ук­
репване влиянието си в София, обединява и съгласува пробългарс-
ката позиция на Англия, Италия и Германия. Барон Каличе в раз-

89
Янко Гочев

говори с Нелидов успява да смекчи до известна степен крайната

му българофобска позиция. Във Виена правилно преценяват, че
давайки берат на българите за Скопска епархия, най-пряко застра­
шена от сръбската пропаганда, ще нанасят удар върху все по-тяс­
но сближаващата се след абдикацията на крал Милан през 1889 г.
с Русия Сърбия.
На 20.06.1890 г. Портата решава да удовлетвори български­
те искания. Султанът обаче се колебае до последно, защото се опа­
сява от неблагоприятната руска реакция. След нов натиск от стра­
на на Стамболов Турция капитулира и на 5.07.1890 г. султанът из­
дава ираде (указ) за берати за Охридска и Скопска епархия, както
и за строителство на българска църква в квартал "Фенер", издава­
не на в. "Новини" като орган на Екзархията. Отделно на митропо­
лит Синесий е разрешено да посещава свободно българските об­
щини в Одринския вилает.
Извоювана е важна дипломатическа победа на България в
усилията й за признаване на църковнонационалните права на бъл­
гарите в Турция. Бератите са издадени не на Екзархията, а на пра­
вителството на Стамболов, което е косвена подкрепа за българска­
та и антируската му политика. Така султанът признава, че България
е законен представител на интересите на българите в Турция.
Стамболов пък постига първия си успех в реализацията на
своята стратегия по македонския въпрос, който се оказва и сред­
ство за укрепване суверенитета на България. Фактически от 1890
г. Стамболов извоюва правото на България да води своя национал­
на политика.
Гръцкият вестник "Имери" отбелязва с горчивина българс­
ката победа, която "...е не само един очевиден триумф и същевре­
менно една нравствена и политическа плесница за гръцкия народ,
защото по инициативата на Стамболов отсега се почва главният
триумф на българската Екзархия в Македония".102 Издаването на
бератите е голям удар за Патриаршията. Зашеметена от българс­
ката победа, тя мобилизира всичките си усилия, за да провали
изпълнението им. Избухва остър конфликт между нея и турското
правителство. Патриаршията излиза с ултиматум за защита на
"православието". Патриархът подава оставка в знак на протест и
нарежда да бъдат затворени всички патриаршески църкви, докато
не бъдат анулирани бератите и отстранени българските владици.

90
 Руската империя срещ у България, III част

Освен това той настоява повече берати на българи да не се дават.

Чак на 5.01.1891 г. с руско посредничество Патриаршията и Тур­
ция постигат споразумение по спорните въпроси и патриаршески­
те църкви са отворени.
В отговора на традиционните заплахи от руска, гръцка и
сръбска страна великият везир заявява на Г. Вълкович: "За нас е
много по-важно да не се разсърди Стамболов, отколкото гюрул­
тията на всички." България получава уверение от Портата, че бе-
ратите няма да бъдат анулирани.
Русия пък не е доволна от българските успехи, защото хем
Стамболов обира лично лаврите от акцията, хем правителството
му укрепва. Външният министър Н. Гирс обаче признава големи­
те успехи на Стамболов.
На 7.08.1890 г. е публикувано официалното съобщение на
МВнР на Русия, от което става ясно, че то защитава поданиците на
Гърция и Сърбия. В него се казва: "Ние виждаме от вестниците на
Гърция, че даването на бератите за българските митрополити в
Македония се оценява като удар, нанесен на достойнството на
страната и на църквата. Същите чувства се изразяват и в Сърбия.
За Русия няма място да прави подобни постъпки, нейното достой­
нство не се засяга по никакъв начин по този въпрос. Но разногла­
сията между националностите могат да доведат до усложнения и
върху тях трябва да се обърне вниманието на Високата порта. Тя,
изглежда, не си дава сметка за последиците, които могат да про­
излязат от нейното решение.
По-нататък в комюникето се казва, че Турция трябва да во­
ди по-твърда политика спрямо България и да не отстъпва пред ис­
канията на Стамболов.
По повод издаваните берати Русия подава протестна нота
до султана, в която се казва: "Отстъпките, които са направени на
България по въпроса с владиците в Македония, повреждат достой­
нството на султана и всяка крачка, направена от страна на Турция
в полза на България, ще се счита за неприятелски акт по отноше­
ние на Русия, а това може да повлече сериозни последствия."
Официозът на Русия "Гражданин" пък се сърди на Портата,
че не знае какво прави, и препоръчва да окупира с войските си
Южна България и "никакви отстъпки, каквито и да било, не трябва
да се правят на България, особено в Македония, защото тя не е бъл-

91
Янко Гочев

гарска (?!), а трябва да се даде на благородното сръбско племе".104

Така руското правителство и руският печат заемат враж­
дебна позиция спрямо България в усилията й да извоюва реални
права за българите в Македония.
Стамболов успява да издейства специална заповед на вели­
кия везир Кямил паша от юли 1891 г., с която се предписва на ва­
лиите в Солун и Битоля да не пречат административно на бълга­
рите, които се отказват от Патриаршията, сами да уреждат цър­
ковните и училищните си дела чрез духовните председатели на
общините. В резултат на това предписание само за няколко месе­
ца над 150 български села в Македония заявяват пред местната
турска власт, че се отказват от Патриаршията и минават към Ек­
зархията.105
През същата 1891 г. Стамболов създава казионната македо­
нски организация "Св. св. Кирил и Методий". Тя си поставя само
културно-благотворителни задачи и започва да отделя и насочва
допълнителни средства за дейността на Екзархията.
Следващите придобивки за българите в Македония Стам­
болов извоюва при посещението си в Цариград през лятото на
1892 г. Тогава екзарх Йосиф получава цяла папка със султански
ирадета (укази), с които се признава автономията на българските
училища, допускат се законно български учители и се разрешава
издаването на български екзархийски вестник. Това е нова голяма
победа в полза на Екзархията, която е призната даже от служите­
лите русофили в нея. Един от тях - Г. Карамихайлов, се обръща
към екзарха с думите: "Този Стамболов трябва да е много велик
дипломат, за да постигне за 24 часа това, за което ние се борихме
15 години. Ето това е политик и държавник!"106
Посещението на Стамболов в Цариград предизвиква болез­
нената реакция в Русия. За Руското посолство там то е "неочаква­
но", "необосновано", "инцидент". То не приема турските твърде­
ния, че посещението има частен характер. За Русия Турция допус­
ка враждебен спрямо нея акт. От Петербург искат обяснения от
великия везир за "инцидента". В Русия са възмутени от високите
почести, които Турция дава на Стамболов. Счита се, че по този на­
чин Турция насърчава "незаконния" режим в България.
След като Русия не успява чрез френския посланик в Ца­
риград Камбон да осуети посещението на Стамболов, на
92
 Руската империя срещ у България, III част

31.08.1892 г. тя подава протестна нота до Турция. В нея се оспор­

ва даже правото на султана да приема като сюзерен министър-
председател на васалното Княжество България. Това е груба рус­
ка намеса във вътрешните работи на Турция, опит да се контроли­
ра турската външна политика и да се определят дори международ­
ните контакти на султана.
В отговора си Турция успокоява Русия и подчертава отно­
во, че ще следва политиката на спазване на Берлинския договор и
Топханенския акт. Значението на срещите на Стамболов в Цариг­
рад е омаловажено нарочно. Така Русия не успява да получи изви­
нението на Турция за станалия "инцидент", нито твърди гаранции
за политиката на Портата спрямо България.
Русия е замесена в опитите на Турция да ограничи българс­
ките църковно-училищни успехи в края на управлението на Стам­
болов, което пък предизвиква дипломатическата му акция от 1894г.
Към 1893 г. в интерес на Русия, за да я задоволи, и в свой
интерес, за да се предпази от евентуални нейни акции в района на
Проливите, Турция започва настъпление срещу правата на бълга­
рите в Македония и Тракия. То се изразява в улесняване на чуж­
дите пропаганди, насочени пряко срещу тях, и опит да се унищо­
ж и екзархийското училищно дело. Турция официално иска вече
отмяна на автономията на българските общински училища,
превръщането им в частни и оттам подчиняването им. Екзарх Йо­
сиф протестира пред турската власт безуспешно и подава нови
такрити за нови берати за Белее и Неврокоп, на които в Цариград
реагират отрицателно и пренебрежително. Този път екзархът не
търси вече подкрепата на руския посланик в Цариград. Контакти­
те му с Нелидов през 1893-1894 г. почти прекъсват. В този крити­
чен момент за българите в Турция енергично се намесва Стамбо­
лов, който действа със замах на голям политик, държавник и най-
вече българин. С решителност и дипломатичност той нанася по­
редния си голям удар в името на България. Особено ефектно е
обвързването от негова страна на църковния с жп въпрос. Отново
има многохилядни протести и печатна кампания в Княжеството в
полза на бератите, както и пропаганда на българската кауза в чуж­
бина.
Кулминация на акцията е ултимативната на Стамболов но­
та до Турция от 5.04.1894 г. В 15-дневен срок се иска Турция да

93
Янко Гочев

издаде двата берата и да разреши на българските училища "да бъ­

дат поставени на същата нога, както гръцките и сръбските". В про­
тивен случай Стамболов заплашва с отзоваване на дипломатичес­
кия си представител и прекъсване на преговорите по жп въпрос.
Турция не се огъва. Русия, Сърбия и Гърция, оформили ве­
че антибългарската коалиция по екзархийския въпрос, протести­
рат. Лично руският шарже д'афер в Цариград Жадовски стимули­
ра турската съпротива. Внушава на великия везир Турция да
отхвърли българската нота. Така Русия отново закриля от българс­
ките "посегателства" Патриаршията. Всъщност и Русия, и Стамбо­
лов в българо-гръцкия църковен конфликт действат с политичес­
ки средства. Важно е кой защитава българските интереси. През
1894 г. това отново не прави Русия, а Стамболов.
Когато Турция отказва да отстъпи, той предприема крайна
мярка. Със светкавична телеграма изпраща българския диплома­
тически агент до великия везир да му заяви, че ако до 24 ч. не бъ­
дат приети българските искания, дипломатическите отношения
ще бъдат прекъснати.
Турция е стресната и въпреки волята на Русия, на
12.04.1894 г., без да чака края на срока по ултиматума, връчва на
агента П. Димитров ираде (указ), с който приема българските ис­
кания. Автономията на българските училища е призната. Статутът
им е изравнен с този на сръбските и гръцките училища в Турция.
Освен това още 40 общини в Македония се признават за българс­
ки. Подарява се място за Екзархията, за да изгради своя духовна
семинария в Цариград. Разрешава й се да закупи и сграда в арис­
тократичния столичен квартал Пера и да премести там седалище­
то си. Промяната е и символична, защото означава издигане на
престижа на Екзархията като институция пред турската власт и
чуждите дипломати. Издават се и берати за български владици във
Велешка и Неврокопска епархия.108
Успехът на Стамболов предизвиква бурен прилив на наци­
онална гордост сред всички българи. Особено ентусиазирани са
македонските българи, които са в челните редици на организира­
ните патриотични многохилядни митинги. Над 15 000 софиянци
манифестират по улиците и се струпват пред дома на Стамболов,
който, по думите им, "...без бой спечели такава голяма битка". Той
им отговаря с гръмка патриотична реч. Дори иначе русофилският

94
 Руската империя срещ у България, III част

по състав Св. синод поздравява Стамболов.

Екзархът признава, че е постигнат голям успех. Според не­
го "тази сполука произведе ентусиазъм в целия народ и повдигна
престижа ми в него, а мене направи голямо удоволствие, понеже
така можах да възстановя Екзархията, която бях приел преди вой­
ната и която беше решена на смърт от Високата порта".109
Новото в акцията е, че разликата от тази през 1890 г., бера-
тите са спечелени със самостоятелни усилия, без пряката намеса
на приятелските Велики сили. За да неутрализира руското проти­
водействие, Стамболов разчита на старото, изпитано във времето
българско оръжие - унията. Пуснат е нарочно слух за споразуме­
ние с папата, който умишлено се свежда до знание на руските
дипломати.
Турция, за да избегне излишни усложнения, връчва берати-
те в отсъствие на Нелидов от Цариград. Така си спестява гневната
му реакция. Нелидов приема решенията за училищата и семина­
рията, но категорично е против бератите. Той реагира невъздър­
жано. Открито обявява на турските власти, че е против тях, под
предлог че Стамболов ще използва успеха си, за да укрепи своята
власт. Това е антибългарска позиция, защото стабилизацията на
Стамболовото правителство е гаранция за суверенна политика
спрямо Русия и за успехите на Екзархията. Очевидно става, че Ру­
сия не желае нито едното, нито другото. Тя е противник на идеа­
ла на Стамболов за силна, суверенна и обединена България.
Нелидов отново демонстрира прогръцките си симпатии.
Българофобството му е породено от неговата подкрепа за каузата
на Патриаршията. Затова е срещу преместването на седалището
на Екзархията. Йосиф I записва по този повод в дневника си: "...с
отиването ми на Пера ще дразня гърците".110 Това са мотивите на
Нелидов. По-късно Руското посолство прави всевъзможни пречки
при преместването. То мобилизира на своя страна гръцката лега­
ция и даже чужди дипломати.
Дипломатическата акция от 1894 г. е последният голям ус­
пех на държавника Стамболов. Тя отново доказва перспективната
му, обърната с поглед към бъдещето негова стратегия по македо­
нския въпрос. Той разглежда този въпрос като "вътрешен", който
засяга само България и Турция. По този начин постига два резул­
тата едновременно: отблъсква "бесните вълци" (така нарича

95
Янко Гочев

сръбската и гръцката пропаганда), чийто апетит се разпалва от Ру­

сия, и стимулира процеса на етническа консолидация на българи­
те в Турция чрез развитие на културно-просветното им дело.
Правителството на К. Стоилов (1894-1899 г.) възприема ек­
зархийската политика на Ст. Стамболов, но не успява да я реали­
зира ефективно поради русофилския си облик. В условията на но­
вата Източна криза това правителство и екзархът се опитват за
изпълнят програмата си, която по македонския въпрос включва:
прилагане на фермана, берати на 5 митрополити, създаване на си­
нод и смесен съвет в Цариград.
В началото на кризата на 11.03.1895 г. екзарх Йосиф връч­
ва на Портата такрир за 5-те митрополити, като дипломатически­
ят агент П. Димитров по инструкции от София съгласувано поста­
вя същия въпрос. И отново историята се повтаря. Турция, подкре­
пена от Патриаршията, Гърция и Сърбия се обявяват категорично
против българските искания. Турция не крие причините за своя
отказ. Те са публично обявени: Русия има "отрицателно станови­
ще" към Екзархията.111
Нито една велика сила не подкрепя Екзархията. Само Анг­
лия демонстрира известна благосклонност. Съюзниците Русия и
Франция заемат най-антибългарската позиция. Срещу подкрепа за
бератите те искат ясна ориентация на кабинета "за" или "против"
Русия.
Екзарх Йосиф е силно разочарован от контактите си с А.
Нелидов, който откровено му заявява, че "никой в Европа няма да
подкрепи българските искания за реформи в Македония, а за бе­
ратите даже и Стамболов да бе на власт, пак никоя сила няма да
помогне". Отново, съобразявайки се с интересите на Гърция и
Сърбия, руският посланик заема враждебна спрямо нас позиция.
Новото, с което я обосновава, е липсата на яснота в Петербург за
външнополитически курс на К. Стоилов, считан все още там за
"русофоб". През 1895 г. надеждите на управляващите русофили,
че външнополитическата им ориентация и започналото помире­
ние с Русия са достатъчни основания за насрещната нейна подкре­
па, се провалят. Това е погрешна илюзия, жертва на която е и то­
ва русофилско правителство. Всъщност дори и най-крайните русо­
фили не могат да променят антибългарската политика на Русия
по македонския въпрос. Екзарх Йосиф разбира това и отбелязва в

96
 Руската империя срещ у България, III част

дневника си отново кои са противниците на България: "...Гърция

и Сърбия противни. Русия... докато България не последва нейната
политика, не благоприятства за българите. По-нататък допълва:
"Той (Нелидов - б. а.) не може да направи нищо по това дело, за-
щото щяло да възбуди гърците против Русия да ги накара да
провъзгласят и нея за схизматична".112
Това е признание, че Русия подкрепя гърцизма (фанариоти-
те) и че схизмата от 1872 г., наложена от Патриаршията над наро­
да ни, важи и за нея.
Македонският въпрос във всичките му аспекти е тема на
разговори с руските дипломати в хода на преговорите за помире­
ние. През 1896 г. при възстановяване на дипломатическите отно­
шения Русия отново притиска България за вдигане на схизмата по
добре познатата ни рецепта в наш ущърб и в интерес на Патриар­
шията. Още с пристигането си в София новият руски пълномощен
министър Н. Чариков по инструкции от Петербург поставя руски­
те условия. На 11.02.1896 г. при срещата му с К. Стоилов послед­
ният ги записва в дневника си: "България да се оттегли от Маке­
дония, помирение с Патриаршията и урегулиране на отношения­
та на България с Гърция и Сърбия". Всъщност според К. Стоилов
Н. Чариков повдига въпроса за разделяне на Македония на сфери
на влияние и ограничаване на дейността на Екзархията в Княже­
ството.
К. Стоилов е склонен да приеме вдигането на схизмата, но
в името на балканското сближение, за общ натиск на балкански­
те държави върху Турция. Освен това той не желае вдигането на
схизмата да е за сметка на България. Затова обявява, че "единстве­
ното условие за преговори с Патриаршията е тя да признае бълга­
рския характер на Македония, т. е. да се назначат български мит­
рополити в епархиите с преобладаващо българско население".
Неговата позиция е: "България не може да се откаже от
своите религиозни и образователни права в епархиите с преобла­
даващо българско население".113
През март 1896 г. при посещението на Фердинанд и К.
Стоилов в Цариград въпросът за схизмата е поставен от френския
посланик П. Камбон. Това доказва, че съюзниците Русия и Фран­
ция имат съгласувана позиция по въпроса. Те притискат България
да го реши окончателно.
97
Янко Гочев

На 21.03.1896 г. А. Нелидов приема К. Стоилов в Руското

посолство. Пред него руският посланик развива антибългарската
си позиция, която К. Стоилов записва в дневника си. А. Нелидов
настоява екзархът да се премести в София и да ограничи диоцеза
си в Княжеството. Вселенският патриарх трябва да назначава бъл­
гарски митрополити в епархиите, чието население е предимно
българско. "Това са условията - подчертава Нелидов, - при които
гръцкото духовенство и гръцкото правителство е склонно да рабо­
ти за вдигане на схизмата."114
Същите мисли А. Нелидов развива пред екзарха в разгово­
ра им на 25.03.1896 г. Отговорът на екзарха е образец за диплома­
тически акт в защита на българските интереси: "Всичко това е
много добро, но то предполага, че Патриаршията е престанала да
бъде гръцка. Кой българин ще повярва на обещанието на Патри­
аршията?"115
Екзархът доказва, че дори султанът да узакони тези обеща­
ния, Патриаршията пак няма да ги прилага. В крайна сметка той
отхвърля предложенията на руския посланик, който влиза в роля­
та на говорител на Патриаршията. Позицията на екзарх Йосиф е
подкрепена от българските министри, които също не приемат
руските внушения за вдигане на схизмата на антибългарска осно­
ва. Те са убедени, че Русия иска да остави българите в Македония
и Тракия беззащитни, като анулира дори фермана от 1876 г. К.
Стоилов споделя с екзарха мислите си по повод руските действия.
У двамата остава тягостно чувство от антибългарските действия на
руската дипломация. В дневника си К. Стоилов обобщава така из­
водите си: "Екзархът - много разтревожен от слуховете за схизма­
та, страх го е Нелидов с Портата и Патриаршията да не унищожат
фермана. Руското посолство и консулите им в Македония враж­
дебни на българите; помагат на сърбите. Военният аташе Пешков
обиколил Македония, казал, че само 2/5 има българи, това влияе­
ло на посланиците и ги привикнало да не гледат на Македония ка­
то на българска страна. Екзархът трябвало да си вдигне от Цариг­
рад. Екзархът ще се принуди да води русофобска политика... Ако
той не се съгласи с вдигането на схизмата, Григорий (доверено ли­
це на Русия - б. а.) щял да го замести и щял да свърши. Ако се
вдигне Екзархията, кой ще се застъпва тук за Македония?"116
Това означава, че през 1896 г. Русия е готова силово да се

98
 Руската империя срещ у България, III част

разправи с екзарх Йосиф. Посочва и неговия заместник - митро­

полит Григорий, който е готов да защитава не българските, а гръц­
ките и руските интереси.
Руската акция от 1896 г. има не само религиозни, но и полити­
чески намерения. Тя цели укрепване на гръцкото и сръбското влияние
в Турция във вреда на България. Това разбира дори австро-унгарският
посланик в Цариград барон Каличе. Според него намеренията на Ру­
сия са насочени към вземане под внимание и на интересите на Гърция
и Сърбия, досегашни руски протежета. Целта е съществуващата меж­
ду тях спорна зона (Македония - б. а.) да бъде освободена от едност­
ранното влияние на България".117
И този път опитният дипломат е точен в оценките си за
руските замисли. За него е ясно, че Русия се опитва да реши конф­
ликтите между православните балкански народи за сметка и във
вреда на българските интереси.
Поради твърдата позиция на екзарха и българските минист­
ри по въпроса за схизмата, Русия прави временно крачка назад. На
1.04.1896 г. А. Нелидов пише до външния министър Лобанов-Рос-
товски, че "по църковния въпрос Русия е длъжна много да внима­
ва и положителен резултат не може да има".118
Точно по това време битолският руски консул българофоб
Ростовски пише доклади, в които подчертава невъзможността за­
сега от вдигане на схизмата: "Българите искат признание на своя­
та националност - отбелязва той - в пределите, определени им от
Санстефанския договор, а слуховете за помиряване с гърците пре­
дизвикват в тях протест. Те предпочитат да станат католици пред
това да се подчинят на гърците, които претендират за Битоля и за
цялата територия на Македония по на юг от града."119
За Русия единственият шанс да прокара вдигането на схиз­
мата остава Фердинанд, през 1896 г. той е най-уязвим за въздей­
ствието й отговорен фактор в управлението на България.
Екзарх Йосиф, който според руските оценки е много неп­
римирим по въпроса за схизмата, разбира това. Фердинанд готви
посещение в Русия и за да предотврати възможността да се огъне
пред руския натиск, му изпраща специална записка.
Тя носи дата 31.03.1896 г. и е много важен документ, защо-
то съдържа изложение на развитието на екзархийския въпрос. В
нея, въпреки че е русофил, той разкрива антибългарската полити-
99
Янко Гочев

ка на Русия спрямо българите в Македония. Според екзарха "аспи­

рациите на сърбите и гърците във вилаетите се поддържат и
насърчават явно от някои руски консули". Очертана е мрачната за
българщината картина в Скопската епархия, където руският кон­
сул - твърди екзарх Йосиф - е по сърбин от сърбите и "той не са­
мо защитава пред властите сръбските домогвания, но открито и
със страст проповядва на първенците, граждани и селяни, че те не
са българи, а сърби?!".120
Екзархът не е враг на Русия, но като български патриот го
боли много от руските действия в подкрепа на сърбите. В този мо­
мент се опитва да съгласува интересите на Русия по църковния
въпрос с тези на България. Наивно вярва, че това е възможно. За­
това и подготвя със серия солидни аргументи защитата на бълга­
рската кауза от Фердинанд в Русия.
При посещението на Фердинанд в Москва за коронацията
на император Николай II част от българската делегация е и секре­
тарят на Екзархията Ат. Шопов Фердинанд и К. Стоилов го подк­
репят в усилията му да защити Екзархията, като му издействат
приеми при високопоставени руснаци. Князът го упълномощава
да изложи пред руския външен министър българската позиция за
схизмата и бератите.
На 9.06.1896 г. той е приет от титуляря на руската дипломация
и му излага тезата на екзарха, че най-доброто средство за помирение
е прилагане на фермана. Затова иска съдействието на Русия. Освен то­
ва подава молбата на екзарха руската дипломация да стои неутрална
по въпроса за бератите в Македония, т. е. след като не ни помага, по­
не да не пречи в борбата за издействането им.
В отговор руският външен министър прави важна деклара­
ция: "...Ние с приятност бихме погледнали на вдигането на схиз­
мата и помирение на българите с Патриаршията, но и в това има­
ме да запазим своя неутралитет; не искаме никого да принужда­
ваме."121
У българската делегация остава впечатлението, че Русия ня­
ма да се намесва по църковния въпрос и да взема отношение. След
разговорите в Москва въпросът за схизмата почти заглъхва и губи
актуалност. Руската позиция за българо-гръцко помирение, но без
инициативата на Петербург се проваля. За Нелидов вдигането на
схизмата е фикс идея и неуспехът да реши въпроса се приема от

100
 Руската империя срещ у България, III част

него за личен провал.

Схизмата не е вдигната, защото твърдата позиция на прави­
телството, екзарха и българите в Княжеството и Турция провалят
замислите на Русия. Пред единство на правителство, църква и на­
род Фердинанд, който е зависим вече от Русия, не рискува да зас­
тане срещу народните стремежи и въжделения.
Всъщност руската акция от 1896 г. консолидира единство­
то на българите. Руският дипломатически агент в София инфор­
мира Петербург за вълнения сред българите, които не одобряват
вдигането на схизмата.
Същата реакция има и сред българите в Македония и Тра­
кия. Екзарх Йосиф търси подкрепата от ВМОРО. Гьорче Петров
признава в спомените си: "Предложението приехме без всякакво
съпротивление, подканихме нашите другари низ провинцията и
Екзархията бе претрупана със заявления... Ние от сърце приехме
това, защото бяхме убедени, че Екзархията трябва да си съществу­
ва като учреждение в Цариград..."122
Следователно ВМОРО активно участва през 1896 г. в про­
вала на руските замисли, тъй като вижда в Екзархията сериозна
придобивка за останалите под робство българи. ВМОРО участва в
акцията и я насърчава, защото защитава интересите на борещите
се за просвета и свобода македонски и тракийски българи.
На 20.07.1896 г. екзарх Йосиф подава такрир до Турция, в
който иска 5 нови берата за митрополити в Битоля, Дебър, Ку­
куш, Мелник и Струмица. Такритът не е подкрепен от посланици­
те на нито една велика сила. Нелидов отново не одобрява
действията му и продължава да му оказва спънки.
Притисната от Русия, Турция не смее да вземе самостоятел­
ни решения и отлага въпроса за издаването на берати за българс­
ките владици. Такритът е оставен от портата без отговор, а иска­
нията в него отхвърлени с пренебрежение.
На 5.08.1896 г. К. Стоилов отново прави важна бележка в
дневника си: "Митрополит Климент иде от Цариград недоволен,
гдето русите не поддържат исканията на екзарха за Македония;
помирението с Русия не ни принася никаква полза; екзархът мно­
го отчаян; иска по-енергично действие от нас да посплашим тур-
ците..."123
К. Стоилов е разочарован, защото те изпаряват бързо на-

101
Янко Гочев

деждите му, че след като България се помири с Русия "Освободи­

телката" ще защити българските искания в Македония. За прави­
телството възниква дилемата: да следва националната политика
по македонския въпрос или да спазва русофилската си ориента­
ция. Лутането по кой път да тръгне продължава до края на управ­
лението му. През 1897 г. турската съпротива, толерирана от Русия,
спрямо българските искания по македонския въпрос продължава.
Подмолните действия на Нелидов срещу Екзархията, неговата
подкрепа за Патриаршията и възмутителният му натиск над Тур­
ция да не издава бератите за български владици в Македония вбе­
сяват иначе умерения К. Стоилов.
През пролетта на 1897 г. той изпраща служебна депеша до
българския дипломатически агент в Русия Д. Станчов, в която
критикува действията на руския посланик в Цариград: "Разяснете
- дава указания К. Стоилов, - че поведението, държано от г-н Не­
лидов, компрометира руската и българската политика и кара към
едно повторение на произшествията от 1885 в Източна Румелия.
Ако се свърши днешната източна криза и България излезе с праз­
ни ръце, ако скромните наши искания от Портата за берати не бъ­
дат удовлетворени, то русофилството в страната ни е окончател­
но компрометирано и аз ще бъда принуден да отстъпя властта на
хора, които ще дадат на работите едно друго направление. Бълга­
рия не може да се откаже от свои заветни идеали."’24
Следователно, отчаян от руската антибългарска политика,
К. Стоилов заплашва дори да подаде оставка. Разчита, че така мо­
ж е да принуди Русия да смекчи поне малко антибългарския си
курс спрямо Македония. В депешата личи възмущението му, че
нещо може да се промени. По това време екзарх Йосиф отново
търси подкрепа от Нелидов за бератите и отново получава един и
същ отговор, че даването им ще засили недоволството на Патри­
аршията.
По възобновените през пролетта на 1897 г. български иска­
ния руската дипломация се обединява около тезата, че бератите за
Мелник, Струмица и Кукуш са неоспорими, а тези, за Битоля и
Дебър - прекомерни.125
Тази позиция е израз на "балансирания" подход на Русия
спрямо оформящия се българо-сръбски сблъсък в Македония.
При липсата на етнически сърби там и българско етническо над-
102
 Руската империя срещ у България, III част

мощие Русия толерира уж в името на равновесието сръбската про­

паганда, която създава родоотстъпниците сърбомани. Към 1897 г.
руската дипломация работи вече за разделяне на Македония, из­
раз на което е посочената по-горе от нея теза. Мелник, Струмица
и Кукуш се намират източно от гр. Вардар и са "неоспорими", за-
щото са населени от компактна маса българи. Битоля и Дебър оба­
че са на запад от р. Вардар, а там, според Русия, е сръбската сфе­
ра на влияние в Македония.
Всъщност руската дипломация заема двулична позиция. А.
Нелидов официално обявява подкрепа за трите "неоспорими" бе-
рата, но подмолно работи с гръцкия и сръбския посланик в Цариг­
рад срещу тях. Същевременно дава подкрепа за назначаването на
сърбина Фирмилиан за заместник на гръцкия владика в българска­
та Скопска епархия през 1897 г.
Преди окончателното си напускане на Цариград през сеп­
тември 1897 г. българофобът А. Нелидов провежда разговор с ек­
зарх Йосиф. Отново отхвърля исканията на България за реформи
в Турция и автономия на Македония. Въпросът за бератите според
него не стои на дневен ред. Мнението на А. Нелидов е: "...Княже­
ството да се развива и да крепне и когато му дойде времето, т. е.,
когато стане война, тогава в благоприятни условия да се реши не­
що повече."128
След отзоваването на Нелидов временно управляващ Рус­
кото посолство в Цариград става В. Жадовски, наречен от австро-
унгарския посланик "гъркофил и предан приятел на Фенера".'2'
Екзарх Йосиф още при първите си контакти с него конста­
тира същото и го отбелязва веднага в дневника си. С поведението
си В. Жадовски забавя издаването на бератите. Налага се нов дип­
ломатически натиск на България - да изпълни Турция поетото от
нея обещание по време на гръцко-турската война да ги издаде.
Най-вече като награда за българския неутралитет във войната на
26.10.1897 г. ирадетата за берати в Битоля, Дебър и Струмица са
връчени на екзарха. Това е частично удовлетворяване на българс­
ките искания. Русия отново е недоволна. В. Жадовски протестира
от нейно име. Той счита решението за неправилно, особено за Би­
толя, защото с този берат "се затруднява споразумението с Патри­
аршията за в бъдеще".128 Екзархът пак повтаря българската пози­
ция. В. Жадовски привидно се съгласява с нея, но пак подчертава,

103
Янко Гочев

че вдигането на схизмата не трябва да се отлага.

Издадените берати са нов успех за Екзархията в борбата й
за утвърждаване на българщината в Македония, постигнат с мно­
го труд и енергия след преодоляване на съпротивата на Патриар­
шията, Гърция, Сърбия и Русия.
В края на XIX в. Екзархията има вече 7 признати митропо­
лити и български църковни общини в Костурска, Леринска, Воде-
нска, Солунска, Кукушка, Мелнишка, Сярска и Драмска епархия,
начело с екзархийски наместници, които заместват липсващите
митрополити.
Позициите на Екзархията укрепват и само за периода от
1896 г. до 1900 г. под ведомството й преминават 145 села в Маке­
дония с 9033 къщи.129
В изложение на екзарха от 8.06.1901 г. до българското пра­
вителство с гордост той подчертава: "Трите четвърти от българс­
кия народ постепенно призна ведомството на народната си
църква... Но все пак задачата на Екзархията е още далеч от пълно­
то си разрешение: около 300 000 българи още не са припознали
родната си църква, нито пък българската култура си е пробила път
между тях."130
Успехът би бил по-голям, ако не е подкрепата на Русия за
сръбската антибългарска пропаганда в Македония.
Схващането за наличието на сръбски политически интере­
си в Македония се оформя през 60-те години на XIX в. Една от
първите организации за пропаганда на сърбизъм в Македония е
Комитетът за училищата и учителите в сръбските области под
турска власт - Босна и Херцеговина и Стара Сърбия, която според
сръбските шовинисти обхваща и Македония. Начело на комитета,
съществувал в периода 1868-1876 г., е митрополит Михаил, а ед­
на от главните му фигури е Милош Милоевич (1840-1907 г.), кой­
то пръв нарича българите в Македония "прави сърби". Това са
малка група сръбски фанатици, чиито акции в Македония са сла­
би и несериозни. Изпращат се сръбски книги и литература, като в
периода до 1876 г. са открити и поддържани 30 сръбски училища
с много малък брой ученици, обучават се 71 българи от Македо­
ния, а в самата област са пратени около 57 000 учебници и друга
литература.131
Сръбската културно-просветна пропаганда в Македония се
104
 Руската империя срещ у България, III част

подкрепя от Патриаршията, но въпреки това до 1878 г. претърпя­

ва крах. Причините са многобройни, но най-важните от тях са:
липса на своя етническа база, което е голям проблем, слабата об­
ществена подкрепа в самата Сърбия (М. Милоевич си признава, че
са го смятали за луд), силният български национален дух в Маке­
дония, който вдъхновява българите в твърдото им противодей­
ствие (в Скопие и Охрид въобще не се допуска откриване на
сръбски училища) и активната позиция на българските възрож­
денци, особено Л. Каравелов и Хр. Ботев, които гневно разобли­
чават сърбизма. Позицията на последните в условията, когато ня­
ма българска държава, е много важна. Най-краен в борбата срещу
сърбизма е Хр. Ботев, който нарича кръга около М. Милоевич
"сволоч", а самия Милоевич - "филологически осел" (магаре - б.
а.).132
През 1878 г. с помощта на Русия и Австро-Унгария Сърбия
заграбва българското Поморавие и ликвидира българските Ниш­
ка и Нишавска епархия, дотогава част от Екзархията.Още в този
начален период от своята дейност Сръбската православна църква
се оказва защитник на сръбския шовинизъм. Верен съюзник на
Патриаршията, тя използва аргумента за неканоничността на Ек­
зархията, за да унищожи безкомпромисно двете й епархии в По-
моравието.
Със завземането на Моравската долина от Сърбия се създа­
ват предпоставки за агресия към Македония. Град Ниш става из­
ходен пункт на сръбската пропаганда, а гр. Скопие - нейна база.
Постепенно сръбски мисии възникват във Враня, Прилеп, Велес,
Куманово и Призрен (Косово), където от 1871 г. местната духов­
на семинария подготвя кадри за борба с албанците и българите.
От 1878 до 1885 г. почти няма регистрирани прояви на ор­
ганизирана сръбска пропаганда в Македония, но след Съединени­
ето и сръбско-българската война тя се реорганизира и активизира.
Катастрофата в сръбско-българската война (1885 г.) отрезвява вре­
менно сръбските политици. Отказът от военнолюбивите им наме­
рения води до възобновяване на училищно-църковната пропаган­
да, насочена вече изцяло към Македония.
Според някои автори фактическото начало в организира­
ния й етап е през август 1886 г., когато в Белград се основава дру­
жеството "Св. Сава". Главната му задача е да развива културно-

105
Янко Гочев

просветна дейност в Стара Сърбия и Македония. Втори център на

пропагандата става Министерството на просвещението, а трети -
политико-просветното отделение към МВнР на Сърбия, което
постепенно поема ръководството й. С други думи, сръбската про­
паганда е плод на сръбската държавна политика, при това много
добре финансирана. Само през 1891 г. пропагандата разполага със
сума в размер на 500 000 ср. динара, а през 1899 г. - вече 683 646
динара.133
За целите на пропагандата започват да работят веднага и
откритите през 1887 г. в Солун и Скопие и през 1889 г. в Битоля
сръбски консулства.След консулите в Македония пристигат сърби
преселници, предимно лекари, търговци, занаятчии.
С много пари, с подкрепа на турската власт и под крилото
на Патриаршията Сърбия започва да открива свои училища, наре­
чени "православни", "славянски", "православно-славянски". Изпо­
лзва се успешно руският модел, защото, както Русия, така и Сър­
бия прикрива зад лозунгите за славянство и православие асимила-
торските си цели спрямо българите. Последните пък са умишле­
но заблуждавани, че щом са славянски и православни, то са одоб­
рени от Русия и опасности за тях няма.
Така сред българите възниква сърбоманството. То е специ­
фично за тях явление, форма на еничарство, регентство и родо-
отстъпничество. Последиците, които поражда, са пагубни за бъл­
гарщината. То внася разкол и разколебава българския национален
дух в Македония.
Патриаршията съдейства за развитието на този процес, за­
щото, разединявайки единството на българите, сърбоманството
нанася удар върху Екзархията и подкопава устоите на училищно-
църковното й дело.
Много гръцки свещеници се поставят в услуга на сръбската
пропаганда. Сърбия купува на своя страна дори гръцки митрополи­
ти. От 1890 г. започва да осигурява например парична субсидия на
гръцкия митрополит в Скопие - Паисий, и неговите наследници.
Част от първите си успехи през 90-те години на XIX в. сърбизмът
в Македония извоюва тъкмо чрез отстъпки от Патриаршията. Пос­
тоянно губеща влияние в борбата с Екзархията, тя преценява, че
сръбската пропаганда може да бъде удобен неин съюзник. Това е
ролята й на гръцката държава. Сръбско-гръцкият съюз срещу Бъл-
106
 Руската империя срещ у България, III част

гария съществува винаги. През XIX в. това личи от многобройните

сръбско-гръцки преговори за подялба на българските земи.
През 1890-1893 г. се водят поредните такива преговори.
Постига се споразумение за подялба на Македония на три сфери
на влияние: Северна - сръбска, Южна - гръцка, и Средна - неподе­
лена, която обхваща долините на р. Струма и р. Места, гр. Невро-
коп, Мелник, Прилеп, Битоля, Крушево, Костур, Лерин и др.134
Гърция претендира за земите до Родопите, Неврокоп, Мелник,
Струмица, Неготино, Прилеп, Крушево, като оттам на юг от
Дебър границата трябва да продължи по течението на р. Шкумби-
ни в Албания. Сърбия претендира в нейната сфера на влияние да
останат долините на Струма и Места до Неврокоп и Мелник и це­
лият Битолски вилает с Костур и Лерин в Егейска Македония.
Спорът за обща граница се оказва неразрешим и осуетява оконча­
телното споразумение. Така в териториалния си аспект антибъл-
гарските по своята насоченост държавни доктрини, гръцката "ме­
тали идея" и сръбското "Начертание" се оказват пречка за създава­
нето на антибългарския съюз. "Българската опасност" в Македо­
ния обаче (така в Атина и Белград разглеждат успехите на Екзар­
хията) и в следващите години способства на процеса на сближава­
нето на двете държави.
През 1899 г. по инициатива на Сърбия преговорите са въ­
зобновени. Отново се възприема принципът на подялба на Маке­
дония на сфери на влияние, което се счита за "най-ефикасното
средство за борба срещу вражеското влияние" (българско и алба­
нско - б. а.).|Ъ Двете държави са на път да постигнат споразумение.
Сърбия иска постоянни митрополитски катедри в Скопие и в
Дебърско-Велешката епархия срещу закриване на консулството си
в Сяр и евентуално това в Битоля. Гърция обаче настоява да се зак­
рие сръбското консулство в Солун. В крайна сметка преговорите
пак се провалят, тъй като Сърбия се опитва да спечели Скопската
митрополия чрез Турция и Русия.
Всъщност след Патриаршията и Гърция третият съюзник на
сърбизма в Македония е Турция. Султанът преценява, че той е
удобно средство за внасяне на разкол в средите на християните.
Така, в духа на имперската практика "разделяй и владей", турска­
та власт започва да толерира сръбската пропаганда. По този начин
предотвратява евентуалния българо-сръбски съюз. Разделени по

107
Янко Гочев

религиозен принцип, вплели се в остри вражди и конфликти,

българи и сърби са неспособни да се обединят.
Първите сръбски училища в Македония са открити с подк­
репа на турската държава. Тя буквално насила ги натрапва на бъл­
гарите, дори в райони и селища, в които няма нито един сърбин.
Турските държавни интереси налагат тази линия като дълготрай­
на практика. Не се спазват етническите дадености по места, кано­
ничните правила и даже законите на империята.
Четвъртият, и то най-важен съюзник на сръбската пропаган­
да в Македония е Русия.
Руското влияние в Белград векове наред е много силно, но
през 80-те години на XIX в. все повече нараства. При управлени­
ето на крал Милан (1872-1889 г.) Сърбия фактически е протекто­
рат на Австро-Унгария, която я притиска политически и икономи­
чески. Затворена в тесни граници, отрязана от австро-унгарците от
възможностите за разширение в Босна и Херцеговина, за Сърбия
остава само един избор - разширение в Македония, което Виена
насърчава. Русия пък се опитва да откъсне Сърбия от сферата на
влияние на Австро-Унгария, което отново може да стане за наша
сметка с придобивки в Македония. Така за експанзията си по до­
лината на Вардар Сърбия има подкрепата на поне две велики си­
ли, при това противници на Балканите - Австро-Унгария и Русия.
Руското влияние в Сърбия се усеща в България още през
1888 г., когато Стамболов предприема първата си дипломатическа
акция по македонския въпрос. Тогава той разбира, че руската дип­
ломация води задкулисни игри, за да откъсне окончателно Сърбия
от Австро-Унгария чрез обещания за подкрепа в Македония.
Абдикацията на крал Милан през 1889 г. поставя началото
на необратим процес на руско сближение на антибългарска осно­
ва. За да накаже България заради избрания от нея път на самосто­
ятелно развитие при управлението на Стамболов, Русия открито
започва да толерира сърбопропаганда в Македония. Това не е об­
рат в руската балканска политика, защото не антируската полити­
ка на Стамболов превръщат Сърбия в руски съюзник на Балкани­
те. За Русия Сърбия е винаги любимото й балканско дете. Безспо­
рен факт е, че Русия никога в своята история не се включва в ан-
тисръбски комбинации и войни срещу Сърбия. Важно е да се от­
бележи, че винаги руско-сръбският съюз има антибългарско ост-

108
 Руската империя срещ у България, III част

рие на Балканите. По всички дипломатически комбинации през

XIX-XX в., с участието на Сърбия и България, Русия винаги ще ис­
ка само от България и ще дава само на Сърбия български земи, а
не обратното. България винаги е губещата в този съюз.
Антибългаризмът на руската политика в Македония се
обяснява с мястото, което в Петербург отделят на Сърбия в геопо-
литическите си планове. Стремежът на Русия е да направи Сърбия
оръдие на своята политика на Балканите и плацдарм за разширя­
ване на руското влияние в региона. Сърбия става руското оръжие
за противодействие срещу ислямска Турция и католическа
Австро-Унгария. По свой избор и с оглед конюнктурните си инте­
реси Русия може да използва това оръжие срещу двете империи,
вековни нейни противници на Балканите.
Започва последователна руска подкрепа за икономическото
развитите и геополитическият възход на Сърбия. На първо време
този процес може да получи тласък чрез териториалното й раз­
ширение в единствената възможна посока - на югоизток в Маке­
дония за сметка на България.
В края на 80-те години на XIX в. европейските дипломати
разбират, че Сърбия заема вече приоритетно място в руската бал­
канска политика. Подчертава се, че „Русия се стреми да направи
от Сърбия една държава тампон срещу свличането на германска­
та експанзия на Балканите. Слаба и малобройна в сегашните си
политически предели, лишена от Босна и Херцеговина, следова­
телно от достъп към морето, Сърбия вижда бъдещето си в Маке­
дония, чрез присъединяването на която тя ще образува един силен
военнополитически блок с врати към Егейско море. По тоя начин
тя ще тежи над малка България, притисната от Черно море и
сръбския блок, и ще влияе доста за нейната ориентировка при
крайния ликвидационен предел за съществуването на Турция. Ето
защо Русия се стреми и ще успее да спечели Сърбия, като я под­
държа в македонската й пропаганда".135
След абдикацията на крал Милан на власт идва малолетни­
ят му син Александър. Вместо него обаче от 1889 до 1893 г. уп­
равлява тричленно регентство с водача на либералите И. Ристич.
Министър-председател става ген. С. Груич. Правителството е до­
минирано от партията на радикалите, начело с Н. Пашич, които
са русофили. Те имат мнозинство и в Скупщината, докато против-

109
Янко Гочев

ниците им либерали контролират Регентството.

При това управление в Сърбия русофилската й ориентация
не е доминираща. Бори се обаче да се наложи и постепенно си
пробива път. Затова Русия, за да я укрепи, е склонна да дава пос­
тоянно аванси на Сърбия в Македония.
Що се отнася до Н. Пашич (1845-1926 г.), този българин по
произход, наречен още "бугареца", още от 1885 г. е взет под рус­
ко покровителство. Тогава за пръв път с разрешение на Азиатския
департамент Славянският комитет в Петербург му предава сумата
от 6000 рубли.136 Така с руски пари този ренегат и еничарин ще
развие силна българофобия и след 1889 г. чак до смъртта си като
сръбски политика и държавник ще работи срещу България и бъл­
гарите в Македония, превръщайки се в едно от най-зловещото
име за тях.
След 1889 г. ускорено започва да протича процесът на рус­
ко-сръбско сближение. То има широка обществена подкрепа и в
двете страни и още в самото си начало от тенденция се превръща
в дългосрочна политика, преследваща не само близки, но и по-да­
лечни цели от взаимен интерес.
Проруските тенденции в Сърбия укрепват със завръщането
на сръбския митрополит Михаил и кралица Наталия. Митрополит
Михаил е същият този, който оглавява Комитета, съществувал в
периода 1868-1876 г., с чиято дейност стартира фактически
сръбската пропаганда в Македония. През 1881 г. крал Милан го
уволнява заради силното му русофилство и той бяга, подобно на
Н. Пашич, в България, където е взет под руска протекция. През
1884 г. митрополит Михаил получава 10 000 франка руска помощ
от тайните фондове на Министерството на външните работи.137
По-нататък като емигрант в Русия продължава да живее на
издръжка на Азиатския департамент. Подобно на Др. Цанков той
е от купените от Русия балкански русофили. Ще оправдава руски­
те пари, които получава, със силна българофобия. През пролетта
на 1889 г. се завръща в Сърбия, посрещнат възторжено от населе­
нието на Белград, въпреки съпротивата на Австро-Унгария, за да
укрепи русофилския лагер в Сърбия.
Със съдействието на Русия се засилват сръбските национа­
листически настроения. Това се усеща по време на тържествата в
Сърбия по повод 500 години от Косовската битка през лятото на

110
 Руската империя срещ у България, III част

1889 г. По призив на славянофилите в Русия целият славянски и

православен свят трябва да подкрепи Сърбия. Техните вестници
наричат тогава Косово "сръбската Троя". Така руският печат за­
почва да обслужва сръбските шовинисти. Включва се в героизаци-
ята на Косовската битка от 1389 г. и в сръбските фалшификации,
свързани с нея, които я превръщат от поражение за сърбите в тях­
на победа. В Санкт Петербург дори е изпълнен в катедралата "Св.
Исак" реквием, посветен на косовските събития. Гърция е участ­
ник в тържествата, защото в Атина се веят черни флагове - сим­
вол на турското робство, последвало Косовската битка.
С руска подкрепа в края на XIX в. и в началото на XX в.
Сърбия регистрира ред успехи в Косово. Тук сръбско-руският съ­
юз е много ефективен. През 1889 г. в Прищина е открито сръбско
консулство. То става важно гнездо на сръбската пропаганда, под­
помагана от дейността на сръбската семинария в Призрен. През
1890 г. обаче е убит сръбският консул в Прищина. Русия и Сърбия
действат синхронизирано по случая и пред техния натиск убийци­
те мюсюлмани са заловени от турската власт и осъдени.
Анархията в Косово тогава, при която в сблъсъците между
албанци и сърби има убити сърби, ангажира вниманието на Русия.
Тя подкрепя винаги сърбите като славяни и християни. Посредни­
чи в уреждането на конфликтите между тях и турската власт и ал­
банците. Така руско-сръбският съюз действа вече много успешно
в Косово, а постепенно и в Македония.
Този съюз действа и това личи от успехите на сръбската
пропаганда в Русия. За разлика от България, която силно подценя­
ва ролята на пропагандата си в чужбина, особено в Русия, Сърбия
е много активна. Тя усилено обработва руското обществено мне­
ние със своите тези, прикриващи истинските й замисли. Посте­
пенно събира свои съчувственици сред обществеността и учените,
които, естествено, срещу добро заплащане пропагандират ан-
тибългарски тези. Появява се псевдонаучна сръбска литература,
дори географски карти, доказващи с етнически" аргументи "исто­
рическите" права на Сърбия спрямо Македония. Фалшифицира се
история, фолклор, култура, дори езикът на българите в Македо­
ния. След като Сърбия работи много активно в Русия, с много па­
ри "аргументите" й пускат корени в руското общество. Все по-чес­
то в края на XIX в. и в началото на XX в. виждаме как руските об-
111
Янко Гочев

щественици и учени защитават сръбските антибългарски тези. То­

ва е резултат не само от сръбската пропаганда, но и от промяната
в руската политика спрямо България. С тази нова нейна насока не
могат да не се съобразяват общественици, учени и даже пътеше­
ствениците. Ж елезните клещи на руското самодържавие сковават
всяка форма на свобода и това обяснява защо руската наука тръг­
ва след руската политика.
Когато обективни, по-смели и свободолюбиви руски учени,
общественици и пътешественици заемат по етническия аспект на
македонския въпрос българска страна, т. е. казват истината, те са
атакувани и "разобличавани" в Русия и Сърбия.
През 1889 г. Петербургското славянско общество издава в
едно свое списание географска карта на славянските народности
на Балканите. В нея цветът, с който са отбелязани земите, населя­
вани от българската народност, е същият, както и територията на
Македония. С други думи, се признава, че етнически България и
Македония са едно цяло. Това е истината и тя не се казва за пръв
път, защото руската карта много малко се отличава от картата на
германския учен Киперт от 1876 г. Този път обаче шовинистите в
Сърбия вдигат голям шум. Правителството и сръбското посолство
започват силни протести, в които се включва дори бившият крал
Милан. Възмутителни телеграми протести заливат славянското
общество. В протестната кампания участват сръбски учени, дипло­
мати и руски учени, вербувани вече да работят за сръбската кауза
в Македония.
Намесва се руското правителство. Архимандрит М. Кусев,
който по това време учи в Русия, пише в спомените си: "Той (В.
Комаров, който е съставител на картата - б. а.) между другото ми
съобщи, че руското правителство счита, предвид неблагоприятни­
те отношения с България, че много неприятно ще му бъде, ако
сърбите по повод на картите се хвърлят в обятията на Австро-Ун­
гария... затова препоръчва на Обществото да направи нещо, от ко­
ето да се поуспокоят сърбите, които като луди от шовинизъм (то­
ва е руска оценка - б. а.) могат да извършат всяка глупост."138
Така руското правителство прави реверанс към сърбите, за­
щото по повод на протестите им допуска дискусия върху картата.
Организирана е среща-диспут с участието на сръбския посланик
Симич, хърватския учен Ст. Веркович и архимандрит Методий от

112
 Руската империя срещ у България, III част

българска страна, който довежда със себе си още 14 българи семи-

наристи от Македония. Срещата се провежда на 22.01.1890 г. Пър­
во е дадена думата на сръбския посланик, като засегната страна. Той
отново протестира и аргументира "справедливостта" на сръбските
претенции. Дава пример с гр. Ниш и гр. Пирот, които Сърбия
присъединява, по думите му, съвсем законно с Берлинския договор,
което си е чиста лъжа и измама. След това се изказва М. Кусев. Реч­
та му започва с твърдението: "Аз съм македонец и съм роден в чис­
то българския град Прилеп ...", и допълва: "Историята не може да
лъже!". След това изнася около 20 необорими от никой аргументи,
въз основа на които доказва, че в Македония не е имало и няма сър­
би. Речта му е не само солидно аргументирана, но и толкова вну­
шителна и въздействаща, че събранието бурно го аплодира.
Сръбският посланик, претърпял смазващо поражение, не издържа,
става и напуска събранието. След тази случка Симич не може пове­
че да лъже и да предявява претенции към Македония, подава остав­
ка и напуска Петербург. Така М. Кусев извоюва блестяща победа в
защитата на истината по македонския въпрос.139 Случаят му дава по­
вод по-късно да направи извод, че "девизът на руското правител­
ство за намалението и отслабването на България за сметка на уго­
лемяването и засилването на Сърбия се оформя окончателно в дър­
жавна политика на Руската империя през 1889 г."
За да се успокоят сърбите, славянофилите издават отново
картата и под сръбско внушение българите в Македония са отде­
лени от сърбите и от българите в България и са записани като осо­
бени "славяни". Така откъсването им от България продължава и
Русия съдейства за този процес, защото, първо, насажда у българи­
те славянския мит, а след това, когато те го приемат чрез този
мит, тя ги разцепва. От 1890 г. българите в Македония в руските
карти вече не са българи, а "славяни". Оттук до превръщането им
в сърби има само една крачка. Цялата история с картата показва
колко податлива на сръбския натиск е Русия.
Сръбските интервенции в Русия продължават чрез чести
посещения на сръбски държавници и политици на най-високо ни­
во.
През 1890 г. Н. Пашич, вербуван вече от Русия и приел ка­
то фикс идея "Начертанието", посещава Петербург, въпреки че е
само председател на Скупщината. Приет с високи почести. Импе-

113
Янко Гочев

ратор Александър
III го награждава с
високия орден "Св.
Станислав". Любез­
но е приветстван от
славянофилите, на
които е стар прия­
тел. Лично граф
Игнатиев подчерта­
ва в речите си, че е
благонадежден, за-
щото го представя
на Славянското
дружество като го­
лям привърженик
на славянското де­
ло и приятел на Ру­
сия. Затова е приет
за пожизнен член
на дружеството в
Петербург. Важно е
да се отбележи, че
Сръбския крал Александър
то уж е благотвори­
телно, но всъщност
е придатък на Азиатския департамент към МВнР на Русия и чрез
него тя осъществява подривната си дейност по това време срещу
България.
Посещението на Н. Пашич в Русия е много успешно. Той
получава от Русия всичко, което поиска: заем и търговски договор.
Вече с руска подкрепа Н. Пашич напредва в кариерата. Издига се
в управлението на Сърбия и от февруари 1891 г. е министър-пред­
седател, а от 1892 г. до 1894 г. посланик на Сърбия в Русия.
Русия го привлича в плановете си срещу България. Какви са
те, признава руският политик, историк и журналист С. Татишчев,
който през 1890 г. е в България. В разговор с Д. Петков С. Татиш­
чев изрично предупреждава: "Ако България отиде с руските вра­
гове, тогава Русия ще въоръжи и гърци, и сърби против Бълга­
рия".140

114
 Руската империя срещу България, III част

Русия "въоръжава" Н. Пашич къде с пари, къде с диплома­

ция срещу България. Като министър-председател той продължава
да търси сближението с Русия. През юли 1891 г. организира заед­
но с регента Й. Ристич посещение на малолетния крал Алек­
сандър в Русия. В Петербург сръбската делегация е посрещната
много топло. За да спечели Сърбия, Александър III обещава, че
няма да позволи Австро-Унгария, която през 1878 г. с руско съдей­
ствие е окупирала Босна и Херцеговина за 30-годишен срок, да я
анексира. Обещанието е привлекателно за Сърбия, която продъл­
жава да има амбиции за тази територия. Така Русия отново потвъ­
рждава и то на най-високо ниво, че ще защитава сръбските дър­
жавни интереси на Балканите.
Това, което пряко засяга България, е обявената лично от
Александър III пред сръбската делегация подкрепа за сръбската
пропаганда в Македония.141 Веднага от Петербург са изпратени съ­
ответните инструкции до руските дипломати и виждаме как те
впрягат усилията си в защита на сърбизма в Македония.
Посланикът в Цариград Ал. Нелидов тъкмо през лятото на
1891 г. получава инструкции от Петербург да подкрепи "според
възможността" пред Турция исканията на сърбите. Турция да не
упражнява натиск върху "сръбската народност" в европейските й
вилаети. В отговор Ал. Нелидов уточнява, че работи в такава на­
сока още преди получаването на тези инструкции. Това е много
важно уточнение, защото от него става ясно, че Руското посолство
в Цариград, а оттам и руските консули в Македония работят за
сръбската пропаганда още отпреди 1891 г.
По това време вече сръбската пропаганда действа по план,
според който трябва да проникнат от периферията в Северозапад­
на Македония (Куманово, Тетово, Гостивар, Дебър) към вътреш­
ността. Особено важен момент е създаването на сръбски ядра по
долината на р. Вардар. Оттам сърбите се стремят да достигнат
Скопие, Велес, Генгели, Дойран, Енидже Вардар, Кукуш и Солун.
Първите сръбски успехи са постигнати в Кумановско, Тето-
вско, Гостиварско и в изостаналите села на Скопска Черна гора. В
Скопско първите прояви на пропагандата са в началото на 80-те
години на XIX в. Тогава тя сондира условията за действие и вер­
бува свои привърженици.
На 30.08.1892 г. със съдействие на турската власт в гр. Ско-

115
Янко Гочев

пие е открито сръбско училище. Българите тук обаче имат опит в

църковните борби. Организират се бързо и масово протестират.
Искат училището да бъде закрито, защото в цяло Скопие няма да­
ж е махала с 30 сърбомански къщи, които да искат училище, как-
то разпорежда турският закон. До турското правителство е пода­
дено заявление, че сърби в града няма, и то затваря училището.
Сърбите обаче продължават борбата. В края на 1892 г.
сръбски консул в Скопие става Т. Станкович. Той установява тесен
съюз срещу местните българи с протосингела на Скопската гръц­
ка митрополия йеромонах Дионисий и руския консул в Скопие
Лисевич, който е сърбин по произход. Руските интереси по това
време в Скопския санджак се защитават от сърбин и това е факт,
който доказва руската подкрепа за сърбизма в Македония. Йеро­
монах Дионисий пък е босненски сърбин, но възпитаник на гръц­
кото богословско училище в Халки.
Тримата сърби Станкович, Дионисий и Лисевич с руска
дипломатическа подкрепа започват да създават "сърби" в Скопс­
кия санджак. Много бързо издействат от местния турски валия и
турската власт позволение за отваряне на сръбски училища във ви­
лаета. Нещо повече, на 14.05.1893 г. Портата телеграфически съ­
общава на скопския валия да разрешава отваряне на такива учили­
ща по улеснен начин, като сръбските учители се обръщат направо
към него.
Два дни по-късно протосингелът Дионисий отслужва за
пръв път литургия на "славянски" в гръкоманската църква "Св.
Спас" в Скопие. Училището в гр. Скопие е открито отново, но не
като общинско, а като частно, и то под прекия надзор на турската
власт. Така със заобикаляне на закона за просветата сърбизмът
постига в Скопие първия си голям успех. Сдобива се със свое учи­
лище, а през следващата година и с девическо училище с пансион.
Т. Станкович признава в спомените си руската подкрепа за
действията му. Той посочва интересен факт. Сърбо-русинът Лисе­
вич толкова много се увлича в антибългарска пропаганда, че за­
почва да се страхува да не бъде убит от недоволните скопски бъл­
гари.
Станкович и Лисевич обикалят години наред селата в
Скопско и агитират българите да се обявят за "сърби". В манасти­
ра "Св. Димитър" през 1894 г. двамата търсят икони на "сръбски-

116
 Руската империя срещ у България, III част

те" средновековни владетели Крали Марко и Вълкашин. Когато

не ги намират, Лисевич обвинява българите, че са ги унищожили.
Без да посочва доказателства, според поговорката "крадецът вика
дръжте крадеца!, обявява, че "постъпката" на българите е "грях и
нещо повече от варварство".142 Така на българите умишлено се
вменяват престъпления, на които се дава гласност пред света. По
молба на Т. Станкович Лисевич съобщава на А. Нелидов за
"престъплението", извършено от българите в Скопския край.
Официозът по това време в София "Свобода" веднага реагира в
дописка от Македония, в която подчертава: "...руските консули в
Македония, особено в Скопие и Призрен, подкрепят сръбската
пропаганда от желание да отмъщават на българите. Същото пове­
дение вземат към българите и турските власти... Сърбите изпра­
щат в Македония учители и свещеници от Сърбия със сръбски пас­
порти и сръбските консули ги вземат под свое покровителство.
Същото вършат и гърците. Само за българските учители, които
учителстват в български училища в Македония, се иска да бъдат
турски поданици... Явно всичко се върши от неприязън към бъл­
гарщината".143
Сведенията на в. "Свобода" са твърде важни. Те разоблича­
ват всички врагове на България по това време. Особено важни са
указанията за единодействието на руските консули, сръбските и
гръцките пропагандатори. Само в едно "Свобода" греши. Ан-
тибългарската политика на Русия не е от желание да се отмъщава
на българите, а държавна политика, която цели асимилацията и
унищожаването им. На първо място тя цели създаване в Македо­
ния на сръбска сфера на влияние. Обособяването й е въпрос на
време в името на подготовката за откъсването й от България.
В края на 1894 г. българският дипломатически агент в Ца­
риград П. Димитров бие тревога в рапорт до София: "От някое
време насам сръбската пропаганда в Македония, а именно в
Скопския санджак и във вилаетите Битолски и Солунски, - под­
чертава той - развива голяма деятелност, за да посърби тамошно­
то българско население. Тя се спомага силно в това си предприя­
тие от местните гръцки владици, които действат така от голямата
им омраза и ненавист към всичко, що е българско".144
Това е важно свидетелство, че към 1894 г. сръбско-гръцки­
ят съюз действа в цяла Македония. Гръцките владици, чиито пози-
117
Янко Гочев

ции отслабват, което означава и загуба на приходи за тях, са прив­

лечени от щедростта на сръбското правителство, което добре ф и­
нансира пропагандата си. През 90-те години сръбският скопски
консул Т. Станкович успява да привлече за каузата на сърбизма ве-
лешко-дебърския гръцки владика Антим, който му помага актив­
но да открива сръбски училища в своята епархия. В този период
сръбската пропаганда прониква и в Егейска Македония, считана за
зона на специални гръцки интереси. Тук тя е по-активна даже от
гръцката пропаганда. Там, където гърцизмът запада под натиска на
Екзархията, веднага се настанява сърбизмът.
Въпреки многото пари и мощните си покровители сръбска­
та пропаганда среща силната съпротива на местните българи и Ек­
зархията. В Скопие начело на съпротивата застава владиката Мак­
сим, който е подкрепен от австро-унгарския консул в града Шму-
кер. През 1894 г. сърбите се провалят в Щип и Велес. В Щип отк­
ритото от турската власт с подкупи сръбско училище е унищоже­
но веднага. Щипяни дават пример за масова и твърда съпротива в
защита на българщината. Сърбоманите там са замеряни с празни
тенекии, кал и снежни топки, след което до турския каймакамин
е даден ултиматум - изгонване на сърбоманите или градът ще се
изпразни от жителите си. Турците отстъпват и щипяни празнуват
голяма победа. През 1894 г. Велес е един от главните обекти на
сръбската пропаганда по долината на р. Вардар. Затова сърбите
хвърлят големи сили за овладяването му. Помагат им дебърско-ве-
лешкият владика и турската власт. Борбата е по-дълга и продъл­
жава три месеца. Заради сърбофилството на турците в града бъл­
гарите протестират, като заявяват: "Тук няма турски закони и не
управлява вашият господар, а сръбският крал"145, и затварят свои­
те църкви и училища. С твърдост и единодействие сръбските све­
щеници са прогонени.
Сърбите усещат, че са се провалили в Скопие, Щип и Ве­
лес, и решават да атакуват българщината в обход. Стремежът им
е вече от юг през Битолско-Прилепското поле да се пробият по
долината на р. Вардар към тези български крепости. Прицел за
сръбската пропаганда, укрепила се в Косовския вилает и завзема
силни позиции в Скопския санджак, става големият Битолски ви­
лает.
Отново на помощ идват съюзниците Турция и Русия. През
118
 Руската империя срещ у България, III част

1895 г. султанът издава ираде (указ), което позволява да се откри­

ват сръбски училища във всички европейски вилаети. С други ду­
ми, той дава на сърбите разрешение да действат в цяла Македо­
ния.
По-важна обаче е помощта на Русия в Битолския вилает.
Неоценими за сърбизма в това отношение са услугите, които му
прави руският консул в Битоля А. Ростовски. От 1895 г., като по
поръчка,той заема поста в Битоля. Веднага след пристигането му
е посетен от сръбския консул в града - Боди, който го запознава
със сръбските проблеми във вилаета. Основният от тях е, че мест­
ните турски власти все още не признават наличие на сърби тук. За­
това сърбите решават да излязат със славяно-македонски лозунги,
като твърдят, че "тукашният език не е български, а самостоятелно
македонско наречие, което в никакъв случай не прилича на този,
който говорят в Княжеството".
Двамата консули намират общи виждания, още повече че
се познават от работата си в София. Така сръбският консул успя­
ва, вкл. чрез чести посещения, да привлече на своя страна руския
консул, особено в постъпките си пред турската власт.
А. Ростовски е откровен пред Боди в готовността си, докол-
кото може, да му помага, и се оправдава с липсата на инструкции
от Петербург, които му пречат "...да премина изцяло на страната
на сръбската пропаганда и да стана официален защитник на изк­
лючително сръбските интереси пред турските власти".146
След като има желание, но няма инструкции, Боди се нае­
ма да реши проблема и моли своето правителство да ходатайства
пред руското за "предписание" до консула в Битоля за оказване на
поддръжка за сърбите. А. Ростовски също моли за такива инструк­
ции. Получава ги от А. Нелидов, който му препоръчва: "Да се пра­
вят опити да се изглажда неравномерното отношение на властите
към различните националности и се издигат на преден план об­
щите интереси на православието и равноправието на народите... В
същите рамки вие може да поддържате и сръбския консул, защи­
тавайки изискванията му..."147
От друга страна, на А. Ростовски му липса ясна лична пози­
ция по въпросите, касаещи местното население. Затова възприема
100% сърбофилската и антибългарската политика на своето прави­
телство. Признава в едно свое донесение от 8.01.1896 г., че мно-

119
Янко Гочев

зинството от населението в Македония е българско, но следва

инструкциите на правителството си и се увлича в серия българо-
фобски прояви в подкрепа на сърбизма и даже на "македонизма",
но винаги в ущърб на българите. Мнението му по етническите ас­
пекти на македонския въпрос са в духа на инструкциите. По-къс­
но ще отбележи "пълната невъзможност да се определят етногра­
фските граници между сърбите и българите, тъй като цялата Се­
верна Македония представлява преход от българската народност
към сръбската. Връщането към историята с цел решаването на то­
зи проблем също нищо не дава". А. Ростовски я смята за "крайно
объркана и способна да служи с еднакъв успех и на тези, и на оне­
зи". Същевременно осъжда българите за техния "ултрабълга-
ризъм?!".'48 С това странно понятие нарича всички прояви на бъл­
гарите, защитаващи интересите си в Македония, А. Ростовски отк­
рито заработва за успехите на сърбизма във вилаета. В докладите
му например се говори за "настроенията" на местното население,
което все по-силно издигало лозунга "Македония - за македонци­
те!". Счита се, че Македония трябва да се освободи от пропаганда­
та на балканските държави, които нарушават реда там. Той смята,
че "създаването на Славянско-македонско княжество ще унищо­
жи повода към разпитите между Сърбия и България".149
Така А. Ростовски е ту сърбофил, ту македонист, но винаги
българофоб. Сърбофилството му личи и от това, че разобличава
"тъмните недостойни средства" на работата на гръцката пропаган­
да в Битолския вилает. Обвинява например местния гръцки мит­
рополит в краен елинизъм, а гръцкия консул Бетцос - в злоупот­
реба с власт. Очевидно е, че защитава славяните пред гърците, ко­
ито тогава са под английска протекция. Това негово поведение,
изглежда, е продукт на възприетото схващане в Петербург, че Би-
толският вилает при бъдещата подялба на Македония трябва да
влезе в сръбската сфера на влияние, а не в гръцката. Затова, кри­
тикувайки гърците, А. Ростовски изхожда от сръбски, а не от бъл­
гарски позиции.
Обратно е схващането на Русия за Солунския вилает, в кой­
то влиза голяма част от Македония. Там сред руските дипломати
има не само сърбофилски, но и още по-силни - гъркофилски наст­
роения.
В Солун изявен българофоб е руският консул Иван Ястре-

120
 Руската империя срещ у България, III част

бов. Той пристига тук през 1887 г. от Призрен. Предната, 1886 г.,
става известен с българофобската си сбирка, издадена със сред­
ствата на руското външно министерство, "Обичаи и песни турец-
ких сербов в Ипеке и Дибре". В нея той изпъква като "етнограф"
и твърди, че "македонските славяни (ако приемем, че са славяни,
а не българи - б. а.) не са българи, а отделен славянски народ, кой­
то все пак стои по-близо до сърбите".150 Важно е да се отбележи,
че книгата му е финансирана от руското правителство. Това доказ­
ва българофобската му линия, скрепена вече и с псевдонаучни ар­
гументи. В Солун като генерален консул на Русия Ив. Ястребов
извършва серия от антибългарски действия, с което си спечелва
гневната омраза на местните българи. Първо отстранява от консу­
лството българина русофил Н. Спространов. Причината е, че ра­
боти за Екзархията. След това Ив. Ястребов започва истинска ан-
тибългарска пропаганда. В стремежа си да оправдае безусловната
подкрепа, която руският император дава за сръбската агресия в
Македония, той усърдно събира "доказателства", че Македония не
е българска, а "славянска", и че това "славянско" население може
да стане или българско, или славянско според това към коя дър­
жава ще бъде присъединена Македония. Така Ив. Ястребов идео­
логически подготвя откъсването на Македония от България и аси-
милирането на местните българи.
Твърди например, че в училището в Македония не трябва
да се използва "горнобългарското наречие", а "местното - македо­
нското". Естествено, в духа на инструкциите от Петербург, обявя­
ва, че Екзархията е незаконна и пребиваването на екзарха в Цариг­
рад противоречи на църковните правила. Освен това обвинява Ек­
зархията, че иска да побългари населената със "сърби" Македония.
Затова счита действията на гръцките владици срещу Екзархията за
законни.
Ив. Ястребов е толкова увлечен в антибългаризъм, че не
подбира средствата в действията си. Освен заплахи и обиди срещу
българите, той прилага и подкупа. Такъв е предложен на предсе­
дателя на българската община в Тетово, за да му съдейства за за­
местването на българското училище в града и околността със
сръбско.
През 1893 г., когато в Скопие неговият колега Лисевич
подпомага активно сърбизма, Ив. Ястребов пише на сръбския кон-

121
Янко Гочев

сул Т. Станкович: "Моите поздрави за владиката (гръцкия митро­

полит Методий - б. а.) и му кажете да пази стадото си от вълците
(българите - б. а.). Не е далече времето, когато ще видите още по-
големи подлости от българския народ."151
Виждайки антибългарските му действия, българските учи­
тели от Солун му задава въпрос: "Абе, г-н Ястребов, Вие толкова
ли сте кьорав, за да не видите, че ние не сме нито сърби, нито гър­
ци, а сме българи? Той им отговаря откровено: "А вие толкова ли
сте наивни, за да мислите, че аз съм тук, за да казвам това, което
виждам?"1’’2
В яростната си българофобия И. Ястребов стига дотам, че
започва да укорява турските власти, че са отслабили гоненията над
българите. Често той повтаря: "Македонската българщина е едно
грозно заблуждение, историческо и етническо и аз ще изкореня
това заблуждение!"155
Български учители от Солун обвиняват Ив. Ястребов, че е
изменил на интересите на руското правителство и жертва славя­
нската кауза за своите частни озлобления. Когато го питат защо
действа така, той отговаря: "Вий сте чудни хора! Нима вий си въ­
образявате, че аз работя по свои частни побуждения? Аз съм про­
водник на идеите на моите началници! Каквото ми диктуват сви­
ше - туй върша!... Аз щях да бъда хиляди пъти уволнен, ако в мо­
ите отношения с османлиите дирех да надделее друго мнение от
онова на Негово величество Императора, моя Господар!"154 Това е
самопризнанието на Ив. Ястребов, че е българофоб не поради
лични пристрастия, а по принуда, защото така му нареждат от П е­
тербург, защото руската политика по това време в Македония е
антибългарска.
Бившият учител в Македония и директор на българската
мъжка гимназия в Битоля - Коста Стоянов, в своите спомени пи­
ше за Ив. Ястребов, че "не може да понася четенето на български
на евангелието и правеше напомняне на учителите да не си слу­
жат със схизматически език".155
Налага се един много важен извод за дейността на руските
консули в Скопие и Солун. Лисевич в Скопие се стреми да напра­
ви от българите "сърби", а Ястребов в Солун кара българите да не
четат на своя език, а на гръцки, за да станат гърци. Очевидно е, че
в Русия още в края на XIX в. се работи за подялба на Македония
122
 Руската империя срещ у България, III част

на антибългарска основа между гърци и сърби.

Екзарх Йосиф, който е русофил, се намесва лично в случая
Ястребов, превърнал се вече в зловещо име за солунските бълга­
ри. Екзархът разбира, че дейността на този руски консул носи са­
мо вреда за българщината, и затова прави опити да го отстрани. Те
се провалят. При всички постъпки на екзарха посланикът в Цариг­
рад А. Нелидов защитава действията на Ив. Ястребов, с което
одобрява българофобската му линия.
Тогава екзархът се обръща за подкрепа към проф. М. Дри­
нов. Отговорът на последния обаче е разочароващ: "Незабавно
вдигане на Ястребов е невъзможно, докато нещата в България не
вземат друг обрат. Единственото, което може да се оборва науч­
но, е становището на Ястребов".156
През 1896 г. сръбският крал Александър посещава Цариг­
рад и Света гора и успява да спечели турската власт и Патриарши­
ята за целите на сръбската пропаганда в Македония. През същата
година сърбизмът постига голям успех в църковната област. Тога­
ва умира гръцкият митрополит на Призрен. С общите усилия на
Сърбия, Черна гора и Русия на негово място е назначен сърбинът
Дионисий Петрович. Рашко-Призренската епархия е овладяна от
сърбите с активна руска помощ и гръцко съдействие и одобрение.
Патриаршията се примирява със загубата й, но печели нов съюз­
ник в борбата срещу българите. С този успех Сърбия е насърчена
да се бори за митрополити в Македония. Д. Петрович умира през
1900 г., но митрополитската катедра в гр. Призрен остава вече
сръбска.
Интересно е, че поради подозрението на турската власт
към дейността на Призренската сръбска семинария, която е важ­
но средище на националистическа сръбска пропаганда и подготвя
дори кадрите й за Македония, политическите контакти между се­
минарията и сръбското правителство се осъществяват чрез Руско­
то консулство в Призрен по тайни канали.157
Това е типичен пример как Русия служи на Сърбия за осъ­
ществяване на агресивните й действия спрямо Косово и Македо­
ния. Освен руска подкрепа за сръбските успехи значение има доб­
рото финансиране на пропагандата от фонда в МВнР на Сърбия,
който я субсидира и е основан през 1890 г. През 1896 г., когато
крал Александър посещава Турция, пропагандата в Македония

123
Янко Гочев

струва на сръбската държава близо 860 000 динара.158 Само нали­

чието на такава голяма за онова време сума показва къде са насо­
чени териториалните претенции на Сърбия. При това, докато в
началото най-много средства отиват за Битолското консулство, от
1893 г. на първо място излиза консулството в Скопие, чиято каса
за "поверителни цели" нараства постоянно и през 1896 г. вече раз­
полага с два пъти повече пари, отколкото тези в касите на Бито­
лското и Солунското консулство взети заедно.154 Това означава, че
към 1896 г. Скопският край е вече приоритет за сръбската пропа­
ганда.
С подкрепа на руския посланик Нелидов и лоялното си по­
ведение спрямо Турция като награда за своя неутралитет в гръц­
ко-турската война през 1897 г. Сърбия извоюва четири важни при­
добивки: официално признаване на "сръбска" народност в Турция,
назначаване на сръбски владика в българския град Скопие, безпре­
пятствено отваряне на "сръбски" училища в трите вилаета на Ма­
кедония и усвояване на Хилендарския манастир в Света гора, кой­
то дотогава е български.160
Точката за Хилендарския манастир дълго време се пази в
тайна и заграбването му от сърбите става бавно. Бедността на мо­
насите и незаинтересуваността на България за съдбата на манасти­
ра са главните причини за този нов сръбски успех. На сърбите по­
мага отново Русия. Подробности за нейното скрито участие дава
търговският ни агент в Солун Ат. Шопов в поверителен рапорт до
дипломатическото ни агентство в Цариград и правителството в
София от 22.05.1900 г. В него се казва: "От една страна глада и
силното настояване и заплашване на заимодавците (на манастира
- б. а.), а от друга страна златните обещания на сръбското прави­
телство и, главно, съветите и въздействията на солунския руски ге­
нерален консул, заставиха братството наново да влезе в споразу­
мение и преговори със сърбите. Като резултат от тия преговори
излезе последното съглашение... Руският генерален консул в Со­
лун даде най-голямото си съдействие, за да може да се състои съг­
лашението."
Така с руска помощ и под руски натиск манастирът сключва
неизгодно за нас споразумение със Сърбия, което го лишава от са­
мостоятелност, защото двама сръбски монаси влизат в управление­
то му, а сръбското правителство плаща дълговете му и внася на ма-

124
 Руската империя срещ у България, III част

настира по 1000 лири годишно пари за посрещане на разноските.

За Ат. Шопов не остават скрити и руските цели в случая.
Той говори в същия рапорт за "руското нашествие в Света гора, за­
почнало от доста години насам... Всекой знае, че сърбите не са в
положение да държат в Света гора един манастир, защото не е в
тяхното естество да стоят монаси и да водят строго монашески
живот. А в Света гора един манастир може да се държи само от
монаси, които са самостоятелни господари на манастирите. Като
няма сръбски монаси, русите мислят, че ще могат при сгоден слу­
чай да обсебят и Хилендарския манастир, който има много недви-
жимости в Света гора и е много сгоден за русите, които не нами­
рат вече достатъчно места да строят. Неведнъж са правени на хи-
лендарци предложения уж от честни руски монаси да им запла­
тят дълговете и да им обогатят манастира с условие само да пре-
дадат управлението в техни ръце. Между гръцките, българските и
влашките монаси в Света гора има въобще негодувание против на­
шествието на руските монаси и затова хилендарци всякога са от­
говаряли с отказ. Във всеки случай в Света гора съществува едно
смъртно още вервание, че настоящето съглашение между хилен­
дарци и сръбското правителство е един мост за преминаване на
Хилендар в руски ръце".161
Ето как "освободителката" и покровителката на балкански­
те славяни и православни християни прави опити и успява да об­
себва българското културно-историческо наследство.Като наслед­
ник на Византия Русия има специален интерес към православната
република Св. гора. Затова в края на XIX в. и в началото на XX в.
осъществява мощна културна и икономическа експанзия. Този
процес е усетен и от Ат. Шопов, който в същия рапорт подчерта­
ва: "...Аз пътувах от манастир на манастир по целия Св. горски по­
луостров и мислех, че пътувам по Русия... Ако в цялата Света гора
има 15 000 души само монаси, 10 000-те души са вече руси. И чис­
лото им от ден на ден много бързо се увеличава... Полуостровът
отдавна е вече икономически в ръцете на русите. Всички богати
гръцки манастири получават доходите си под контрола на руско­
то правителство, от Русия. В това число и богатият български ма­
настир "Зограф". Че не е далеч времето, когато Света гора ще бъ­
де в ръцете на русите и политически, това не отказват и самите
руски чиновници и консули, които твърдят, че не могат да се ос-

125
Янко Гочев

тавят хиледници руси под произвола на една шепа гръцки калуге­

ри, които се хранят от Русия... в чиито и да било ръце политичес­
ки Македония, Света гора не може да не бъде в най-близко бъде­
ще в ръцете на Русия."162 Това е мрачната прогноза към 1900 г. на
Ат. Шопов. Рапортът му е важен, защото като документ доказва
къде са руските интереси в Турция и защо Русия подкрепя сърби,
гърци и турци в борбата им срещу солунските българи. Бранейки
Солун от български "посегателства", тя брани своите интереси на
Света гора.
По време на цялата Източна криза (1894-1898 г.) руският
посланик в Цариград А. Нелидов работи последователно в услуга
на сръбската пропаганда. През май 1897 г. например той настоява
за назначаването на сръбски владика в Скопие и откриване на
сръбски училища в Македония. През 1897 г. под негов натиск
сръбски училища са открити в Охрид, Битоля и Прилеп във Вар­
дарска Македония, а също в Солун, Гевгели, Енидже Вардар, Дой­
ран, Воден, Кукуш в Егейска Македония. Те са буквално натрапе­
ни на местните българи. Въпреки руската подкрепа сърбизмът
придобива все пак минимални успехи, главно поради съпротивата
на българите. Проваля се и сръбският план чрез обходни движе­
ния да се проникне до Велес и Скопие, които остават силни бъл­
гарски крепости. Затова сръбската пропаганда се задоволява с ус­
пехите си най-вече в Северозападна Македония. През същата 1897
г. в този регион има следния брой сръбски училища: 7 в гр. Ско­
пие (само за 18 къщи сърбомани) и 10 в Скопско, 1 в гр. Кумано-
во и 11 в Кумановско, 5 в гр. Тетово и 7 в Тетовско, едно в гр. Гос-
тивар и 10 в Гостиварско.163
По този начин почти целият Скопски санджак е заразен от
сърбизъм. Тук Сърбия хвърля най-много пари, тук е много силна
руската, турската и гръцката подкрепа. Усилията са преднамерено
насочени в този район, защото Скопие с важното си положение е
вратата на Македония и завземането му би отворило безпрепят­
ствено възможността за проникване на сърбизъм в цяла Македо­
ния.
Периодът 1897-1901 г. е най-успешният в сръбската култур­
но-просветна пропаганда, когато тя достига апогея в развитието
си. Тогава, въпреки съпротивата на българите, са открити най-мно­
го сръбски училища и църкви, особено в Северозападна Македо-

126
 Руската империя срещ у България, III част

ния. Стабилни позиции обаче сърбизмът не извоюва. Причината е

липса на местен сръбски етнически елемент, на който да се опре.
Въобще "сръбският" народ в Македония се оказва един политичес­
ки продукт на сръбската пропаганда и нейните съюзници (русна­
ци, турци, гърци). Тезата, че в Македония има "стари сърби" е
фалшификация и представлява лъжа, която "обосновава" сръбска­
та агресия срещу българите в Македония.
Руското съдействие е един от решаващите фактори за
сръбските успехи. Руското посолство в Цариград и руските консу­
ли в Македония са впрегнати да създават и размножават "сърби" в
Македония. А. Нелидов не се спира в антибългаризма си, даже и
пред фалшификации на етническия състав на населението на Ма­
кедония. Малко преди да напусне окончателно Цариград през
септември 1897 г., той има важен разговор с екзарх Йосиф. Пред
него А. Нелидов въобще не скрива, че подкрепя сръбската пропа­
ганда. Дори се съгласява тя свободно да се развива, особено в Се­
верна Македония, тъй като "имало там население, особено по
сръбската граница, което не е ясно определено какво е то". Убе­
ден е обаче, че е "славянско" и "ще се присъедини към българи
или сърби според културата, която ще излезе по-висока - българс­
ката или сръбската?!".164
Екзарх Йосиф е силно възмутен от думите на А. Нелидов,
но е безсилен да се противопостави на българофобството му. Ка­
заното от А. Нелидов прекрасно обслужва сръбските интереси в
Северна Македония. По това време сръбският външен министър
твърди пред турската власт, че в гр. Скопие има 60 000 "сърби".
Това налага тя да направи допълнително проучване. С писмо до
султана от 1897 г. турският велик везир опровергава твърдението
на сръбския външен министър и А. Нелидов. Посочва много точ­
но и обективно, че в Скопие няма никакви "сърби", само малоб­
ройна група сърбомани, създадени от сръбската пропаганда.165
Антибългарските действия на руската дипломация са разоб­
личени от българския търговски агент в Солун А. Шопов, който
на 26.08.1897 г. изпраща таен рапорт до българското правител­
ство. Това е един обективен доклад, пълен с много факти и срав­
нително точни анализи. Важно е да се отбележи, че авторът му не
е русофоб, напротив, споделя русофилския курс на кабинета на К.
Стоилов, който тъкмо поради това го назначава на този пост. Въп-
127
Янко Гочев

реки това като патриот е разочарован от систематичните антибъл-

гарски действия на руските дипломати в Македония. Ат. Шопов
изброява следните най-силни българофобски прояви на руските
консули там, които "официално твърдят, че са неутрални...":
1. Отричат, че македонските българи са българи и той на­
рича това тяхно действие "крива идея", "криви възгледи", "неоп­
равдано мнение", противно на историята, народната съвест и съз­
нание, етнографията, филологията в отношение на езика на маке­
донците, на вековните понятия, предания и сведения както на са­
мото българско население, тъй и на другите меншества в Македо­
ния";
2. Открито толерират сръбската пропаганда. Ат. Шопов
подчертава: "В Македония и малко, и голямо знае, че турските
власти позволяват изкуствено и чрез подкупи да се отворят
сръбските училища само по настояването и поддръжката на рус­
ките консули. Това не е тайна за никого. Това изповядват и с това
се оправдават и самите турски власти. За отварянето на всяко
сръбско училище те (руските консули - б. а.) дават съдействието и
поддръжката на сърбите пред вилаетските управления, те и чи­
новниците им открито говорят на населението, че то не било бъл­
гарско; мен лично солунският руски генерален консул е казвал, че
българските училища в Скопско, Прилепско, Охридско и пр.
трябва да се затворят и българските владици от ония места тряб­
ва да си отидат, а български училища трябвало да се отворят в
Сярско, Неврокопско и Одринско. В Скопско, Битолско, Охридс­
ко и Прилепско трябвало да се отворят сръбски училища, трябва­
ло да се допускат сръбски владици." Важно е указанието, което да­
ва Ат. Шопов, "че тези действия на консулите са проявление на
руската държавна политика, защото от разговорите, които съм
имал с някои руски консули в Македония, можал съм да заключа,
че повечето пъти те вътрешно съжаляват, дето са застанали да
поддържат една крива идея, да всяват раздор и нравствено извра­
щение между населението, като поддържат сръбската пропаганда,
която си служи с най-долни средства и която купува всичките си
последователи, но при случай и често се извиняват с това, че тъй
им било предписано от началството им в Цариград".
3. Изкуствено поддържат неяснота и неопределеността в
статута на т. нар. "спорни епархии". Ат. Шопов отбелязва, "че има

128
 Руската империя срещ у България, III част

епархии, в които близо 40 години няма архиереи (Дебърска, Би-

толска, Кукушка, Мелнишка и др.). В тях мнозинството от населе­
нието са българи, които са отхвърлили властта на Патриаршията,
но султанът не е разрешил изпращането на български митрополи­
ти. Последиците от десетките изоставени църкви са духовната
криза сред населението и моралната деградация на свещениците.
Стига се до неизпълнение и нарушение на християнските тайн­
ства. Има случаи, когато покойниците (българи екзархисти - б. а.)
са седели по няколко дена непогребани и най-после са ги заравя­
ли по нивята и ливадите, защото владиката и гъркоманският све­
щеник не са ги приемали в селските гробища". Когато се търси от­
говор на причините за тези явления според Ат. Шопов българите
отговарят: "Тия въпроси не се разрешават, защото руската полити­
ка е такава", или защото е противно на руското посолство в Ца­
риград".166
Накрая Ат. Шопов посочва, че всеобщото мнение на маке­
донската интелигенция по това време е: "...руското правителство е
противно на духовните и народните интереси на българите в Тур­
ция".
По-ясно и категорично заключение от това за антибълга-
ризма на официална Русия по българския национален въпрос ед­
ва ли може да се даде. Ат. Шопов е усетил и причините за утвъ­
рждаващите се антируски настроения сред българите в Македо­
ния, защото: "...това поведение и тази враждебност на руските
консули спрямо българската народност" обръща русофилските
предразсъдъци и "чувствата на българите в Македония не могат да
не се обръщат във враждебни спрямо представителите на велика­
та славянска държава".167
Това е много важен извод. В Македония сред българите в
края на XIX в. протича ускорен процес на развитие на русофобски
настроения, естествено, най-силно изразени сред интелигенцията
(учители, свещеници и др.) и причина за това е руската политика,
която е враждебна на българските национални интереси. В този
смисъл македонското русофобство тогава не е проява на някакъв
първичен екстремизъм, наречен от А. Ростовски "ултрабълга-
ризъм", а продукт на българофобството на руската политика, т. е.
проява на здрав разум и силно развито национално чувство.
Ат. Шопов посочва и в каква форма избива това русофоб-

129
Янко Гочев

ство, което всъщност е проява на чист български национализъм -

"българската интелигенция страни от руските консулства, отнася
се с недоверие, няма оная симпатия, няма ония чувства отпреди".
Това е просто своеобразен бойкот, отказ на всякакви контакти с
руските консули.
Друг важен извод, който може да се направи от рапорта на
Ат. Шопов, е, че още през 1897 г. Русия вече работи за разпокъс­
ване на българите в Македония, за откъсването им от родината, за
налагане на сръбско робство над тях чрез заграбване от Сърбия на
части от Македония. През 1897 г. руските консули искат България
да се откаже от Скопско, Битолско, Прилепско, Охридско в пол­
за на сърбите. Същото Русия ще иска от България и през М еж­
дусъюзническата война от 1913 г. Оказва се, че Русия е погребала
вече Санстефанска България и още в края на XIX в. има опасно
раздалечаване между българския национален идеал и руската по­
литика.
Неслучайно руският консул в Скопие Машаков по това вре­
ме казва на Д. Юруков: "Санстефанска България, Бог да я прости.
Тя беше една грешка и с нея ние хвърлихме Сърбия в ръцете на
австрийците, а пък Вие, българите, с вашето Съединение ни отво­
рихте очите, като станахте инструмент на нашите неприятели
против нас... Сега нашата задача е друга: трябва да ви спогодим със
сърбите, та ще дойде време да бъдете и вие доволни, и сърбите."168
Това е оптимистичният руски вариант: българо-сръбско
сближение под покровителството на Русия, което да прерасне в
съюз. Затова с руска помощ се създава сръбска сфера на влияние в
Македония. Обособяването й с руско съдействие е само въпрос на
време. Тъкмо тази сфера по руските замисли трябва да подготви
условията за подялба на Македония между България и Сърбия.
По-късно М. Кусев с дълбока болка отбелязва: "Сърбите от­
вориха консулства в разни градове на Македония, които преобър­
наха в пропагандаторски бюра, които купуваха за големи суми от
гръцката патриаршия; отвориха училища, за които ученици купу­
ваха срещу заплата на родителите им на разни продажни личнос­
ти в градове и села срещу безплатна храна, безплатни дрехи и дру­
ги залъгалки. Руската дипломация всичко това одобряваше. Руски­
те консули в Македония бяха се обърнали на сръбски агитатори,
руските консулства - на комисионерски бюра, в които се предла-

130
 Руската империя срещ у България, III част

гаха пари и всевъзможни облаги срещу продаване на народността.

За да има по-голям успех, сърбите в своята пропаганда трябваше
да убеждават света и самите македонски българи, че последните
не са българи, а особена народност - ни българска, ни сръбска. Рус­
ката дипломация им помогна в това... Сърбите си служеха и с оба­
янието, което Русия има над българите в Македония. Те казваха:
Русия е сърдита на България и няма да помага на всички ония, ко­
ито се наричат българи. Македония може да бъде освободена са­
мо ако македонците се откажат от българското име. Руските кон­
сули от своя страна потвърдяваха това. Това продължава повече от
20 години."164
Руската подкрепа се оказва най-силното сръбско оръжие
срещу скопските българи по време на т. нар. Фирмилианов въпрос
(1897-1902 г.).
Той възниква през септември 1897 г., когато по настояване
на Русия сръбският архимандрит Фирмилиан става протосингел
(администратор) на патриаршията в Скопска епархия. Фирмилиан
е сръбски поданик, ректор на Белградската семинария и личен
възпитател на сръбския крал Александър. Затова с назначаването
му за протосингел в Скопие сръбската пропаганда постига голям
успех. Сърбия започва борба за окончателното му утвърждаване
като митрополит, която е етап в борбата за преразпределение на
сферите на влияние в Македония. Н. Генадиев характеризира та­
зи борба като "битката за Плевен на Македония".170
Според М. Кусев пък "Фирмилиановият въпрос не беше
въпрос просто за килимявки, както го определиха наши хора, доб­
ри послушници на сляпото русофилство. Той беше въпрос поли­
тически: отстъпваме ли ние Македония на сърбите по искането на
Русия, или не я отстъпваме?".171
В тази епична борба от 1897 г. до 1902 г. Екзархията е са­
ма срещу многобройни и силни противници: Сърбия, Гърция,
Черна гора, Турция и особено Русия, която решава да укрепи сър-
бизма в Северна Македония с всички средства.
Първите реакции след настаняването на Фирмилиан в Ско­
пие са триумфална радост на сърбоманите в града и бурни протес­
ти на българите, признали вече ведомството на Екзархията. Из­
бухва конфликт между населението на гр. Скопие и турския ва­
лия Хафъз паша, който според един доклад на търговския ни
131
Янко Гочев

агент в града Д. Ризов от 12.10.1897 г.: "...продължава да усърдству-

ва в своята непризненост към българите... приема Фирмилиана
съвсем демонстративно (с отдаване на владишки почести), преда­
ва му веднага затворената досега Гръцка митрополия и обещава
му всяка своя поддръжка. И докато открито върши това, тайно
той крои пъклени планове, за да може чрез своите агенти прово­
катори да предизвика арестуването на главните български дейци
тука, и по тоя начин да накара местното българско население да
капитулира пред него."172 Първоначалните протести на българите
не успяват, въпреки че лично екзархийският владика Синесий ги
оглавява. Все пак Сърбия е стресната от отпора на българите сре­
щу нейната пропаганда и в края на 1897 г. се оплаква на правите­
лството в София, против... "спънки и преследвания, които се пра­
вели от наша страна на сръбската пропаганда в Македония", и по-
конкретно от действията на Д. Ризов, обвинен от сърбите, че "не
пропущал да твърди там, гдето се представяло случай, че в Скопс-
ко и Скопие няма сърби".173
Сърбите намират силен свой съюзник в лицето на новия
руски посланик в Цариград Иван Зиновиев (1835-1917 г.). В нача­
лото на 1898 г. той пристига в турската столица и заменя българо-
фоба А. Нелидов. Смяната на посланика не води до промяна в ан-
тибългарския курс на руската политика. Ив. Зиновиев е бивш ди­
ректор на Азиатския департамент в периода 1885-1891 г. и е заме­
сен в подривната дейност срещу България по времето на Стамбо-
лов. Това, че такава личност пристига като посланик в Цариград,
означава, че Русия препотвърждава враждебната си спрямо Бълга­
рия политика. Всъщност сменя се един българофоб с още по-го-
лям такъв. Това разбира даже екзарх Йосиф след първата си сре­
ща с него. На нея екзархът му се оплаква от антибългарската дей­
ност на Патриаршията и от подкрепата на турските власти за гьр-
команите. Ив. Зиновиев обаче не взема отношение по тези въпро­
си и отклонява разговора в друга посока. Екзархът записва в днев­
ника си две негови важни внушения, които потвърждават ан-
тибългаризма му: 1. "Не можем да бъдем (българи - б. а.) против
Църквата (Патриаршията - б. а.), на която принадлежим; 2.
Сръбската пропаганда не ни причинява такова зло".174
С първото си внушение Ив. Зиновиев демонстрира гърко-
филството си, а втората му теза се опровергава от фактите. Тъкмо
132
 Руската империя срещ у България, III част

през периода 1897-1898 г., когато сръбската културно-просветна

пропаганда губи позиции, в Белград решават да търсят нови сред­
ства за борба срещу българите, като възприемат терористичния
курс. Годините 1897-1898 г. са свързани с първата вълна на
сръбски терор спрямо македонските българи, когато изявени бъл­
гарски учители, свещеници и първенци са избивани от наемни
убийци по заповед на създадения през 1895 г. таен терористичен
комитет в МВнР на Сърбия. Тези убийства засягат Солунско,
Скопско, Велешко и не са изолирани случаи на индивидуална са­
моразправа. За Ив. Зиновиев те не носят никакво "зло" за бълга­
рите. Той самият приема като лично предизвикателство Фирми-
лиановия въпрос. Влага такива големи усилия да го реши в полза
на сърбите, че в периода след 1898 г. Руското посолство в Цариг­
рад става най-големият център на антибългаризъм в Турция по то­
ва време. С помощта на Ив. Зиновиев през 1898 г. успехът на сър­
бите в Скопие е разширен. Тогава патриаршеският митрополит
Амвросий е преместен в Битоля и Фирмилиан става управляващ
Скопската епархия.
През 1899 г. Сърбия използва вътрешната слабост на Бъл­
гария и започва дипломатическа офанзива по въпроса. В Цариград
сръбският министър-председател В. Джорджевич заплашва Тур­
ция с война, ако не уреди статута на Фирмилиан в сръбски инте­
рес. В Петербург след сръбската интервенция Русия обещава по­
мощ. Султанът е притиснат от нея и в началото на 1899 г. дава
тържествено обещание пред Ив. Зиновиев, че при благоприятни
условия ще издаде берат за назначаването на Фирмилиан. След
нов руски натиск през пролетта на 1899 г. султанът прави следва­
щата стъпка в полза на сърбите. Лично дава думата си пред Ив. Зи­
новиев да се опита да повлияе на Патриаршията да даде съгласи­
ето си за ръкополагането на Фирмилиан. Под руско въздействие
Патриаршията е притисната от Турция и през октомври 1899 г. се
съгласява да назначи за наместник на отстранения Амвросий Фир­
милиан. Фирмилиановият въпрос навлиза в решителна фаза на
развитие.
Обединените руско-сръбски-турски действия срещу Бълга­
рия предизвикват нейната реакция. Екзархът предава такрир до
Портата на 23.10.1899 г., в който посочва, че няма никакви кано­
нични и етнически причини за назначаването на Фирмилиан.

133
Янко Гочев

Оценката на Йосиф е, че този акт е "едно насилване на законно

признати и формално прокламирани правдини на българската на­
родност", а това крие опасност от сблъсъци между българи и сър­
бомани в Скопие, което ще "компрометира тишината" в македо­
нските вилаети.173 След аудиенция при великия везир екзархът
разбира, че решението за назначаването на сърбина е "безвъзврат­
но", защото Фирмилиан междувременно получава турско подан­
ство, с което и закрила от страна на турската държава. Изводът на
Йосиф I е, че Турция и Сърбия тайно са се споразумели да рабо­
тят срещу България. Традиционното негово русофилство му пре­
чи да види и руската намеса, която формира поведението на Тур­
ция да прави отстъпки в полза на сърбите в Македония.
Правителството в София реагира с декларация, публикува­
на в официоза "Народни права" от 28.10.1899 г. Позицията в нея
е подобна на тази на екзарха: назначението на Фирмилиан е нару­
шение на етническите права на българите и противоречи на фер­
мана от 1870 г., по който Скопие е българска епархия.176
Фердинанд и кабинетът на Т. Иванчов са недоволни и на­
реждат на българския дипломатически агент в Цариград да про­
тестира официално пред Портата. Настояват поне за отлагане на
ръкополагането на Фирмилиан. Министър Гр. Начович, спешно
пристигнал в Цариград, постига много несигурно обещание на
турците да се отложи този акт.
През 1899 г. акциите срещу ръкополагането на Фирмилиан
обхващат и Княжеството, и Македония. В Княжеството МВнР е
обсипано с телеграми от цяла България,настояващи за репресии
срещу Патриаршията и затваряне на гръцките училища.
Протестират скопските българи и българите от цяла Маке­
дония. По това време в Скопие има само 20-25 къщи на сърби
пришълци и местните българи, засегнати и възмутени, се надигат.
Еснафите в града подават до екзарха дълъг протест, в който под­
чертават, че цялото население в Скопие е българско, с изключение
на служителите в сръбското консулство и няколко пришълци от
Сърбия. Скопяни заявяват, че "няма да подбират средствата за за­
щита на народността си".17- Протестни телеграми и изложения до
Портата изпращат българи от Тетово, Щип, Кочани, Пехчево,
Кратово, Кукуш, Гевгели, Струмица, Солун, Енидже Вардар. Във
Велес протестите се сливат с тези срещу отварянето на сръбско
134
 Руската империя срещ у България, III част

училище, отново с помощта на турските власти. В случая отново

има руска намеса, защото, когато на 6.11.1899 г. велешките бълга­
ри протестират пред каймакамина и искат затваряне на училище­
то, същият им отговаря, че "волята на султана е да има сръбско
училище във Белее и че то е отворено по царска заповед".178 Това,
което местният турски чиновник не им казва, е, че султанът е при­
тиснат от Руското посолство да отваря сръбски училища в Маке­
дония.
Търговският ни агент в Скопие Т. Пеев докладва в София
на 12.11.1899 г. за реакцията на ВМОРО по случая Фирмилиан. Тя
решава да работи в единодействие с всички отговорни български
фактори за "премахването на страшното зло" (назначаването на
Фирмилиан - б. а.) и ако се наложи, да го убие. ВМОРО счита, че
Фирмилиан "само мъртъв може да бъде владика в Македония".179
По случая екзархът търси подкрепата на Русия. Но от Ив.
Зиновиев разбира, че точно Руското посолство държи много Фир­
милиан да бъде назначен в Скопие. В доклад от Солун от 9.11.1899
г. Ат. Шопов признава: "...Руският генерален консул, г-н Иларио-
нов, безуспешно употреби всичкото си красноречие, за да убеди
Солунския гръцки митрополит и съвета му е да не отказват ръко-
положението на Фирмилиана. Въобще в тоя въпрос г-н Иларио-
нов действа открито в полза на сърбите."180
Когато българите протестират, в Петербург са силно разг­
невени. Лично руският император поставя следната резолюция
върху донесението на дипломатите му от София и Цариград: "Аз
в никакъв случай няма да приема това, че българското правител­
ство снема от себе си отговорността за безредиците, които могат
да избухнат."181 След като Николай II прехвърля отговорността за
последиците върху българското правителство, то преминава в отб­
рана. Протестите на българите и на Гърция, която, за разлика от
Патриаршията, не счита битката за Скопие за изгубена, принуж­
дават Русия да замрази временно Фирмилиановия въпрос. Решава­
нето му е отложено до създаването на "по-благоприятни условия".
На 29.12.1899 г. Ив. Зиновиев получава инструкции в такъв
смисъл.182 Той веднага уведомява София и Белград, че приема по
въпроса линия на "строг неутралитет". Така поради руската отс­
рочка Сърбия временно губи битката за Скопие.
Тя не се примирява и през януари-март 1900 г. предприе-

135
Янко Гочев

ма поредната си дипломатическа офанзива по Фирмилиановия

въпрос. Отново в Петербург и Цариград има сръбски постъпки за
ръкополагането на Фирмилиан. В Белград се търси подкрепа на
руския посланик. Отново на дипломатическия ни представител
там X. Баракалов е предложена подялба на Македония. Когато съ­
щият отказва да преговаря по този въпрос, сърбите реагират ост­
ро: "Предайте на вашия княз - заявява крал Александър, - че аз ни­
кога няма да допусна българска пропаганда в Македония." Ми­
нистър-председателят В. Джорджевич е още по-откровен и зап­
лашва България с война. В ултимативен тон, нарушаващ диплома­
тическия протокол, той заявява: "През 1885 г. Сърбия тръгна към
България с 35 000 човека, а сега можем да навлезем със 150
000."183 България отговаря дипломатично и вежливо,като заема
умерено твърда позиция. Кабинетът на Т. Иванчов отказва всякак­
ви преговори за подялба на Македония, а Фирмилиановият въп­
рос е разглеждан като вътрешнотурски и поради това кабинетът
счита, че преговори по него може да води само с Турция. В край­
на сметка през март 1900 г. сръбската офанзива се проваля и въп­
росът пак временно е замразен. Отново Русия е единствената си­
ла, която подкрепя Сърбия. В Петербург обаче са недоволни от
острия тон, който Белград прилага спрямо София.
Руската подкрепа за сръбската пропаганда обаче продължа­
ва и за нея с рапорт от 4.05.1900 г. до Т. Иванчов докладва търго­
вският ни агент в Скопие Т. Пеев. Според него "...тукашният рус­
ки консул Машков в борбата и самозащитата на беззащитните
българи против сръбската пропаганда всякога вижда българска ре­
волюция и революционни комитети, организувани в България."
Затова обвинява българите в терористична борба против "кротки­
те и културни сърби".184
Ново раздвижване по Фирмилиановия въпрос има през ля­
тото на 1900 г. България изпуска рядък шанс да спечели битката
за Скопие. Тогава гъркоманите и власите имат намерение да съ­
действат на българите да се изгони от Гръцката митрополия Фир­
милиан. Разцеплението на православната община в града обаче
пречи за такова единодействие.
По същото време в Сърбия настъпват важни промени. Крал
Александър обявява годежа си с Драга Машин, което елиминира
окончателно бившия крал Милан и ускорява сръбско-руското
136
 Руската империя срещ у България, III част

сближение.В доклад от 26.07.1900 г. Бахметиев докладва,че

„...Сърбия пак попада под наше нормално влияние." Изразът
"нормално влияние" означава руско-сръбски съюз срещу България
и българите в Македония. Стига се дотам, че Русия чрез Бахмети­
ев определя през 1900 г. поведението на новия сръбски диплома­
тически агент в София И. Джая.
За да предотврати турско-българското сближение, което
може да елиминира участието на Сърбия в решаването на македо­
нския въпрос, Сърбия пак търси съдействието на Русия. През ав­
густ 1900 г. крал Александър заявява на руския посланик, че Сър­
бия е готова "да се задоволи със Скопската и Дебърско-Велешката
епархия в Македония". Поставя обаче условия - Русия да й издей­
ства "изключително поприще за сръбска просветна дейност" и
отстраняване на българските владици в Скопие, Велес и Дебър.
Това е всъщност
предлож ение за
точно определяне
на сферите на
влияние в Маке­
дония. Посланик
П. Мансуров при­
ема сръбските ис­
кания и ги защи­
тава в Петербург,
защото ги счита
за "скромни". В
Петербург харес­
ват сръбските
предложения,
тъй като в тях не
се споменава за
Битоля, Охрид и
особено за Солун,
който Русия счи­
та, че трябва да
бъде гръцки.185
В края на
Граф Ламсдорф 1900 г. сръбската

137
Янко Гочев

дипломация започва поредната си акция по Фирмилиановия въп­

рос. Поводът е смъртта на сръбския митрополит в Призрен, кое­
то поражда опасения да не би Фирмилиан да бъде преместен там.
За да осуети това, Сърбия предлага парична субсидия на Патриар­
шията в размер от 20 000 франка. Моментът за атака е специално
подбран. В София в края на 1900 г. избухва остра финансова и по­
литическа криза. В Белград отчитат, че ослабена и заета с вътреш­
ни борби, България не може ефективно да противодейства.
Акцията включва искане да се назначи нов митрополит в
Призрен и да се ръкоположи окончателно Фирмилиан. Намеква
се, че в противен случай русофилското правителство в Белград
може да бъде заменено с антируско. Въпреки че липсва такава
опасност, Ив. Зиновиев веднага се активизира. Посещава султана
и се опитва да го убеди да отстъпи в полза на сърбите. Трескава
дейност в помощ на Ив. Зиновиев развива и сръбският посланик
С. Груич. Двамата се обединяват в борбата си срещу българите в
Македония. Ив. Зиновиев праща в Петербург списък с техни ак­
ции срещу сръбската пропаганда. В отчет до Петербург от
22.12.1900 г. Ив. Зиновиев съобщава, че е настъпил благоприятни­
ят момент за назначаването на Фирмилиан, "тъй като българите са
в неблагоприятно положение заради връзките си с революцион­
ните комитети". Точно тогава руското правителство успокоява
Сърбия с думите, че "то може да разчита на запазване на мира в
Македония".
В политическия обзор на граф Ламсдорф от 20.12.1900 г.,
предназначен за руския император, проличава антибългаризма на
руската дипломация по македонския въпрос. В него се казва: "Ни­
що удивително няма, че и сърбите при настоящото политическо
положение на Кралството възлагат всички свои надежди на пок­
ровителството на Русия, и в последно време те се обърнаха към
нея за помощ в делото за заемането на епископските катедри в
Скопие и Призрен от сърби. Ние не можем да отклоним от себе
си такова ходатайство, признавайки за напълно основателни изла­
ганите от белградското правителство доводи. В двата споменати
окръга населението е сръбско и въдворяването в тях на лица от
несръбска националност ще нанесе значителен удар върху поло­
жението на крал Александър и избраното от тях направление."186
Николай II мълчаливо одобрява обзора и дава своето окон-

138
 Руската империя срещ у България, III част

чателно съгласие за действията на МВнР, насочени към удовлетво­

ряване на сръбските искания в Скопие. За руската дипломация ня­
мат значение никакви етнографски, исторически, политически и
демографски аргументи, които са на страната на България в спо­
ра за Скопие. Тезата за наличие на "сърби" в Скопския вилает не
е научна или историческа, а резултат от сериозна руска субсидия
в Петербург.
В началото на 1901 г. Ив. Гешов телеграфира в София, че
след разговор с Ив. Зиновиев се убеждава, че същият работи в
полза на сърбите. Ив. Зиновиев му заявява: "...и в Петербург гле­
дат така (просръбски - б. а.) на въпроса." Освен това Ив. Зиновиев
препоръчва на Ив. Гешов "да се внуши на българите да не правят
размирия и безчинства по тоя повод, защото турското правител­
ство ще съумее с войската си да ги смири". Това означава, че в
строго ултимативен тон Руското посолство в Цариград забранява
на България да защитава интересите си и даже да протестира по
Фирмилиановия въпрос. Стига се дотам, че с писмо от 17.01.1901
г. до българския дипломатически агент в Русия Д. Станчов бълга­
рският министър-председател Р. Петров иска "в културната борба
между българите и сръбската пропаганда в Македония руските
представители да държат едно неутрално поведение".187
Когато на 25.01.1901 г. Д. Станчов моли в Петербург граф
Ламсдорф да задържи ръкополагането на Фирмилиан, като Русия
повлияе на Патриаршията да не дава съгласието си, графът е сил­
но възмутен. Нарежда на Бахметиев в София "да даде понятие" на
българските министри, че "императорското правителство не на­
мира за възможно да внушава на Патриаршията съвети, които
противоречат на каноните на Православната църква". Иска се ка­
бинетът в София да удържи българите от Скопие от "безразсъдни
действия", т. е. протести. Николай II одобрява изцяло инструкци­
ите на граф Ламсдорф.188
Действията на Д. Станчов са обречени на провал, защото се
иска Русия да тръгне срещу собствените си принципи в политика­
та си по Източния въпрос. Освен това са закъснели. Ден преди раз­
говора му с граф Ламсдорф същият изпраща инструкции до Ив.
Зиновиев, в които одобрява възгледа на посланика, че моментът е
най-подходящ за назначаването на Фирмилиан. Нарежда му се да
продължи подкрепата и сътрудничеството със сръбската диплома-
139
Янко Гочев

ция по въпроса.189
Още по-неуспешни от тези на Д. Станчов в Петербург са
действията на Ив. Гешов в Цариград. Отказана му е въобще среща
и е заплашен от Ив. Зиновиев, че ако продължи да упорства, Ру­
сия изобщо ще снеме "подкрепата" си за България в отношенията
й с Турция.
Идването на власт на 19.02.1901 г. на русофилския кабинет
на П. Каравелов и Ст. Данев отслабват позициите на България в
битката за Скопие. Двамата са в плен на илюзията, че ако отстъ­
пят пред Русия по този въпрос, тя ще подкрепи България по въп­
роса за реформите в Македония. Докато в София правят крачка
назад в борбата, българите в Скопие се втвърдяват. Те заявяват, че
предпочитат една окупация на Австро-Унгария пред злото от раз­
делянето на Македония на сфери на влияние".190 Такава е позици­
ята на българската община в Скопие, която е подкрепена от бъл­
гарите в Тетово и Кочани.
В началото на 1901 г. след руския натиск Турция разреша­
ва за призренски митрополит да се назначи предложеният от Сър­
бия и одобрен от Ив. Зиновиев кандидат. От февруари до април
1901 г. Ив. Зиновиев има три аудиенции при султана. Във всички­
те посланикът се опитва да му внуши да удовлетвори сърбите "в
името на спокойствието" на Балканите. Според думите на Ив. Зи­
новиев сръбското искане за Фирмилиан е "съвсем ограничено" и
"законно". На третата аудиенция на 6.04.1901 г. Ив. Зиновиев пос­
тига първия си успех, защото султанът му обещава, че при благоп­
риятни условия ще даде берата за Фирмилиан. Въпросът обаче от­
ново е замразен, защото султанът все пак държи на думата си, по­
ета спрямо българите предната година, да отложи ръкополагане­
то на Фирмилиан.
Руските усилия за изтласкване на Екзархията от Македония
продължават. За тях докладва Ат. Шопов в рапорт от 9.05.1901 г.
до правителството в София. В него се предава разговорът му с рус­
кия генерален консул в Солун Иларионов, според когото: "...бъл­
гарите нямали право и оправдание да вдигат такъв голям шум, да
протестират и да работят против ръкополагането на Фирмилиана,
защото той от няколко години вече канонически управлява Скопс-
ката епархия и защото Патриаршията има пълно право да ръкопо­
ложи и назначи свой митрополит за "несхизматиците" православ-

140
 Руската империя срещ у България, III част

ни в Скопската епархия, както е назначила и в другите всички ма­

кедонски епархии. В същия рапорт Ат. Шопов съобщава за ан-
тибългаризъм в действията и на други руски дипломати. Според
него: "...Посланик Зиновиев, тъй и Скопският консул Машков и
много други руски чиновници открито казват това на българите,
когато тълкуват върху Фирмилиановия въпрос: "Вий, българите,
трябва да простите и да забравите Скопската епархия, която тряб­
ва да е под влиянието на Сърбия, защото ней трябва да принадле­
жи в бъдеще.". Г-н Машков ежедневно прибавя при това: "Аз съм
изпратен в Македония, за да предам Скопския край на Сърбия."191
По това време руският консул в Скопие е еднакво ненавиж­
дан от местните българи като техен "народен враг" заедно с вали­
ята Хафъз паша. Русия е против българските искания по всички ас­
пекти на македонския въпрос. Това признава през същата 1901 г.
русофилът екзарх Йосиф.
Решителна за битката за Скопие е 1902 г. Тогава Русия мо­
билизира цялата си дипломатическа мощ, за да реши окончател­
но Фирмилиановия въпрос в полза на сърбите. Нейни съюзници
са Сърбия и Черна гора. Моментът отново е подходящ, защото в
София управляват вече крайните русофили, Ст. Данев, който, по
собствените му думи, "не прави политика с Русия", т. е. следва из­
цяло нейната. Сърбия и Черна гора предприемат серия от дипло­
матически действия срещу България. Черногорският княз Никола
открито обявява на руския посланик, че България няма да бъде до­
пусната да завладее Скопие. Сърбия дори поставя срок на Русия до
Великден Фирмилиановият въпрос да бъде решен в нейна полза.
Русия действа решително. Още на 1-2.01.1902 г. Ив. Зиновиев се
среща последователно със султана и великия везир. Пред тях пос­
тавя въпроса за окончателното назначаване на Фирмилиан. За да
преодолее страхът на турците от последващи сблъсъци в Скопие,
дава съгласието си турската армия и полиция да се разправят сво­
бодно с евентуални български протести.
Българското правителство окончателно капитулира при
частното посещение на министър-председателя Ст. Данев от 15.03
до 3.04.1902 г. в Русия. Там на Ст. Данев руските управници фак­
тически му предявяват ултиматум: или съдействие за финансов за­
ем, от който България спешно се нуждае, или отстъпки по Фир­
милиановия въпрос. При това му е обяснено, че "сега не е възмож-

141
Янко Гочев

но да не се ръкоположи и Фирмилиан".192 Допълнено е, че може

да се провали посещението на Фердинанд в Русия и подготвяната
военна конвенция. Важно е да се подчертае, че преговори между
Ст. Данев и руските управници няма. Българският министър-пред­
седател фактически е унизен. Огъва се пред руския натиск и капи­
тулира, при това, без да се консултира с министрите си. Така Ст.
Данев извършва национално предателство, с което предава инте­
ресите на македонските българи. Националното унижение е пъл­
но, защото, преди да отпътува от Петербург, Ст. Данев обещава на
граф Ламсдорф, че "ще направи всичко възможно с цел успокоя­
ване на правителствените и обществените сфери в България".193
Това е поето задължение да работи срещу българските интереси.
За осъществяването на тази цел в Русия великодушно отстъпват на
родоотстъпника Ст. Данев известно време, за което е уведомен и
Ив. Зиновиев.
Резултатът от частната визита на Ст. Данев е катастрофален
за България. Самият той счита, че е спечелил придобивки, защото
уговаря посещението на Фердинанд в Русия, подписването на во­
енна конвенция и открива пътя за сключването на заема във Фран­
ция. Всичко това се обезценява от тайната сделка, която Ст. Данев
сключва с Русия зад гърба на българите в Скопско, Екзархията,
ВМОРО и ВМОК по Фирмилиановия въпрос. Това е национално
предателство, престъпление срещу българските интереси в Маке­
дония. При това срещу съгласието за назначаването на Фирмили­
ан не е издействана никаква насрещна компенсация. Така започва
разпокъсването на Македония. През 1902 г. то е само църковно, а
през 1913 г., когато пак Ст. Данев е на власт, и политическо. Русо-
филството през 1902 г. по случая Фирмилиан банкрутира оконча­
телно като концепция уж за защита на българските интереси.
През 1902 г. банкрутът е за сметка на скопските българи, а през
1913 г. за сметка на цяла България.
Осъдително е поведението на Ст. Данев, който се съгласява
да наложи своеобразна цензура на българския печат спрямо рус­
кия натиск по Фирмилиановия въпрос. Това е опит да се заличат
следите от извършеното в Русия национално предателство.
Точно когато Ст. Данев започва посещението си в чужбина
(15.03.1902 г.), Ив. Зиновиев е на посещение при султана. Като
награда за помощта, която дава за репресиите на турската власт

142
 Руската империя срещу България, III част

над ВМОРО, посланикът иска от султана веднага да интронизира

Фирмилиан. Султанът е непоколебим и счита, че обстановката е
неподходяща за издаване на берата. Ив. Зиновиев изпада в ярост,
когато султанът заявява, че преди да вземе решение, трябва да се
посъветва със своите министри и особено с екзарх Йосиф и Ив.
Гешов. Той се опасява от интернационализиране на въпроса и на­
месата на България в него. Това е последователна линия на посла­
ника по Фирмилиановия въпрос. За него този въпрос е руско-турс­
ки. Така се стреми да бъде елиминирана България, да бъде лише­
на от възможността да се защитава, когато Русия грубо и безцере-
монно засяга националните й интереси. Въпреки че Русия не поз­
волява България да се защитава, султанът все пак й дава възмож­
ност поне да изкаже мнението си по въпроса, който я касае пря­
ко. Уведомява екзарха за поведението и исканията на руския пос­
ланик. Така се опитва по най-безболезнения за Турция начин да
принуди българите да отстъпят.
Екзарх Йосиф и Ив. Гешов предприемат последни отчаяни
усилия за съпротива. Опитват се да отнемат инициативата на Ив.
Зиновиев. Това е важен момент в битката за Скопие. В Цариград
започва борбата между руската и българската дипломация.
На 17.03.1902 г. екзарх Йосиф ангажира вниманието на
българското правителство, без да знае, че шефът на кабинета вече
е продал българските интереси. Следва ново негово изложение до
Портата с протест срещу действията й. Два дена по-късно пред ве­
ликия везир се обявява категорично срещу даването на берата за
сърбин в една епархия без сърби, защото това е "даването на та­
пия, че тая епархия е сръбска,за да се даде после и политически на
Сърбия."14-1 Освен това той заплашва, че ще провъзгласи синод и
съвет на Екзархията, на който ще предаде управлението, ще пода­
де оставка и ще се оттегли.
Ив. Гешов също е категоричен пред Портата и обявява, че
ако се утвърди Фирмилиан, незабавно ще напусне Цариград.
Ив. Зиновиев реагира гневно на българските действия.
Опитва се да пречупи българската съпротива. Заявява на екзарха,
че "всяка демонстрация против Фирмилиан ще бъде строго осъде­
на от руското правителство".
Турското колебание и страховете на султана от безредици
и смутове са преодолени от твърдите гаранции, които Русия му

143
Янко Гочев

дава, че такива действия няма да бъдат допуснати. На 24.03.1902 г.

турското правителство единодушно решава да позволи назначава­
нето на Фирмилиан. Остава последната българска надежда - сул­
танът. В края на март 1902 г. кризата е вече в апогея си и Ив. Зи-
новиев се опасява да не изгуби контрол върху нея. Затова иска да
получава от Петербург инструкции за твърда позиция и безкомп­
ромисен натиск върху България. Граф Ламсдорф декларира, че
Русия няма да отстъпи нито крачка назад.
Екзархът и Ив. Гешов обаче са непримирими и на
30.03.1902 г. предприемат съвместни действия. Първият връчва
специален такрир, в който предупреждава Турция за опасните
последици от ръкополагането на Фирмилиан. Ив. Гешов пък обя­
вява, че неговото правителство сваля отговорността си за последи­
ците от такъв акт. Ударът срещу България обаче идва не откъм
Турция, а откъм Русия. Ив. Зиновиев държи на Ив. Гешов "много
лют език". На 2.04.1902 г. великият везир Саид паша иска от рус­
кия посланик отсрочка по въпроса за "по-спокойно решение". Ив.
Зиновиев не допуска това и го уверява, че правителството в София
ще бъде усмирено от Петербург. Заплашва с това, че ако Турция
се забави, Русия коренно ще измени политиката си спрямо нея.
Накрая посланикът направо изтръгва от великия везир това, че ре­
шението ще се вземе, но няма да бъде обявено веднага. Подписа­
но е и съответно писмено споразумение в такъв дух.195 За успеха
Ив. Зиновиев уведомява Петербург и оттам реакцията е положи­
телна. Граф Ламсдорф подчертава "удоволствието" от решението,
което отговаря "напълно основателно и законно домогване на
сръбското население в Ускюб (Скопие)".196
Ив. Зиновиев, от своя страна, на 5.04.1902 г. уведомява
граф Ламсдорф, че Ив. Гешов и екзарх Йосиф с действията си са
"накърнили достойнството на императорското правителство" и
настоява за "строго осъждане" на софийските управляващи.197
В отговор получава инструкции, одобрени лично от Нико­
лай II. В тях му се препоръчва да гледа на двамата българи пре­
небрежително, с високомерие, защото според граф Ламсдорф "не
е достатъчно за императорското правителство да се горещи по по­
вод малките интриги на княжеските органи или да се стоварва ця­
лата отговорност върху България заради неуместната усърдност на
нейните представители в Константинопол".198

144
 Руската империя срещ у България, III част

На 2.05.1902 г., отчаян от руската политика, екзарх Йосиф

пише: "Руското правителство иска да настани сръбски владици в
Македония, които да изтикат българските, за да се принуди Екзар­
хията да се прибере в границите на княжеството ... Чрез назнача­
ването на сърби владици в Македония русите не мерат само да
вдигнат схизмата, а и да посърбят българското население, за да
осуетят Санстефанска България."199
На 8 и 15.05.1902 г. екзархът предприема един от послед­
ните си ходове. Обръща се с писма към Фердинанд и българското
правителство. Призовава ги да се намесят решително и да не
отстъпват, като заявят, че по този въпрос "цял народ мисли и
чувства като един човек, защото няма българин, който да допусне
доброволно да разпокъсат народа му". Не спестява критиката си
към поведението на Ст. Данев, министрите и депутатите русофи-
ли. Накрая екзархът пророчески напомня, че "победата на Сърбия,
като й отвори вратата на Македония, би надминала по сетнини и
обаяние оная на Сливница".200 С други думи, сравнява Фирмилиа-
новия въпрос със Сливнишкото сражение, но с обратен знак за
България, т. е. решаването в полза на Сърбия е дипломатическа
катастрофа за България.
Позицията на екзарха отново е пренебрегната от Ст. Данев,
който пред Бахметиев критикува постъпките му. Обвинява го, че
действа "необмислено и неразумно". В Цариград пък Ив. Гешов
иска като компенсации три владишки берата и незабавно учредя­
ване на синод при Екзархията. Ив. Зиновиев и това не приема и
нарича българските искания "нахалство".
Граф Ламсдорф решава да унижи България. На 16.05.1902
г. нарежда на Бахметиев да направи "най-сериозно внушение на
княжеските министри и да ги предупреди, че подобен начин на
действие на България свидетелства за нейния стремеж да върви в
разрез с указанията на Русия, даже на цариградска почва и може
да има преки последствия върху финансовите преговори в Париж
и неблагоприятно да се отрази на предстоящото пътуване на княз
Фердинанд в Русия. Българското правителство не трябва да губи
изпредвид, че по въпроса за посвещението на Фирмилиан реше­
нието на Русия е непредотвратимо".201
Финансовата заплаха и провалът на посещението на Ферди­
нанд са двете основни наказателни мерки, одобрени от руската

145
Янко Гочев

дипломация. В отговора си Ст. Данев потвърждава тайната си

сделка от Петербург и нарича действията на екзарха "самоволни".
За пръв път българското правителство се дистанцира от действия­
та на Екзархията. Това е вече отказ на русофила Ст. Данев да во­
ди българска национална политика в Македония. Капитулацията
му е пълна.
В крайна сметка на 16/29.05.1902 г. след пореден руски на­
тиск султанът издава ираде за назначаване на Фирмилиан за мит­
рополит в Скопие. Патриарх Йоаким III е привидно против този
акт и продава много скъпо съгласието си. Той си издейства увели­
чаване на годишната субсидия за Патриаршията от 12 000 до 18
000 франка, строеж със средствата на сръбската пропаганда на
църква на гърците в гр. Скопие, уверения на руския посланик и
султана, че актът няма да доведе до даване на други берати за Ек­
зархията и България няма да получи никакви компенсации.202
При такива изгодни за него условия патриархът на
20.05.1902 г. подава до Портата такрира с молба за издаване на бе-
рата за Фирмилиан. Под личния надзор на Ив. Зиновиев бератът
е предаден на патриарха два дни по-късно. За място на ръкопола­
гането е определен Солун. Фирмилиан пристига там и се настаня­
ва в един хотел, "пазен от въоръжени руски и сръбски гавази и от
полицията". Ат. Шопов отбелязва в своя рапорт от 30.05.1902 г.
този немаловажен факт и допълва: "...Менторът му (на Фирмили­
ан - б. а.) г-н Машков не го оставя и за минута. Въобще държани­
ето както на г-н Машков, тъй и на Фирмилиана и въобще на сър­
бите е много предизвикателно."201 В Солун възниква проблем, за-
щото местните гърци протестират и затварят църквите си. Тогава
мястото на ръкополагането е сменено. На 15.06.1902 г. в един ма­
настир край гр. Енос Фирмилиан е ръкоположен от трима гръц­
ки митрополити. На церемонията присъстват представители на
всички страни, врагове на българите в Македония - двама руски
дипломати (вицеконсулите й от Солун и Одрин), сръбският кон­
сул в Солун и гръцкият консул в Одрин.
Остава да бъдат решени само някои местни проблеми в от­
ношенията между сърби и гърци в Скопие. Те са уредени чрез вза­
имноизгодно споразумение. Гръцката църква в Скопие "Св. Спас"
е отстъпена на сърбоманите срещу 40 000 златни лева и 2000 ле­
ва годишен данък за помещението.204 Гръцката община в Скопие

146
 Руската империя срещ у България, III част

признава Фирмилиан за свой духовен началник, но се отделя в са­

мостоятелна църковна община, начело със свой архимандрит, са­
мостоятелно избиран от гъркоманите и утвърждаван от патриар­
ха. Фирмилиан става председател на смесения духовен съвет, кой­
то разглежда всички църковни въпроси. Заместник му е гръцкият
архимандрит.
Така завършва Фирмилиановият въпрос. България губи бит­
ката за Скопие. Последиците от това са фатални. Фирмилиан уми­
ра през 1903 г., но оттук нататък митрополитската катедра в гр.
Скопие вече по традиция ще се заема от сърби, и то въпреки бъл­
гарското етническо надмощие в Скопската епархия. Сърбизмът в
Македония не печели голяма победа. Сърбия завзема цяла епар­
хия, което е стъпка към обособяване на сръбска църква в Македо­
ния. Сърбия получава юридическо и моралното право да претен­
дира вече за части от Македония. Северна Македония се очертава
вече като нейна сфера на влияние. През 1902 г. сърбите се сдоби­
ват с митрополит в Скопие, а през 1912 г. тази част от Македония
ще се разглежда вече като „спорна зона" между България и Сър­
бия.
За сръбския успех влияние има пълното единодействие на
управляващите в Белград. Крал Александър, външният министър
М. Вуич, посланиците в Цариград и Петербург и въобще цялата
сръбска държавна машина упорито и последователно работят за
завземането на митрополията в Скопие. С позволени и непозволе­
ни средства (подкупи) Сърбия успява да обедини по Фирмилиано-
вия въпрос около своята теза Русия, Патриаршията, Гърция, Чер­
на гора и Турция.
Особено успешно Сърбия използва силните просръбски
настроения в Петербург. Умело от нейна страна се експлоатира
руската теза за запазване на статуквото и фобията на руските дип­
ломати към българските революционери (ВМОК и ВМОРО). Крал
Александър постоянно размахва заплахата за българско въстание, с
което успешно задейства сърбофилството в Петербург. В отговор
МВнР на Русия веднага притиска дипломатически България. Русо-
филите, управляващи в София, отстъпват бързо и без съпротива.
По тази схема България винаги е в отбрана и не може ефективно
да се съпротивлява по Фирмилиановия въпрос. След това пък Сър­
бия издейства "компенсации" от Русия за лоялността си.

147
Янко Гочев

От сръбските съюзници най-силна и решителна се оказва

подкрепата на Русия. Тя е единствената велика сила, която упори­
то води борба за назначаването на Фирмилиан. По този въпрос в
Петербург мислят и действат, както в Белград. Нито една сръбска
провокация срещу България в Русия не е разобличена. Напротив,
всяка такава сръбска проява се подкрепя. Стига се даже до синх­
рон в действията на руските и сръбските дипломати срещу Бълга­
рия. Всички отговорни фактори в Русия - от император до външен
министър, посланици в Цариград, Белград и София, консули в
Македония, са активно въвлечени в заговора срещу България. И м­
ператор Николай II лично преглежда телеграмите и одобрява
инструкциите на външния министър по Фирмилиановия въпрос.
Той изрично внушава и нарежда прилагане на по-твърд курс спря­
мо България, чиято съпротива трябва да бъде пречупена. За назна­
чаване на Фирмилиан Русия използва всички възможности, кана­
ли за въздействие и дипломатически средства, като увещания,
шантажи, открити заплахи и груби нападки. Притискан и заплаш­
ван е както българският министър-председател, така и екзархът и
дипломатическият ни агент в Цариград. Специално трябва да се
подчертае българофобската позиция на посланика в Цариград Ив.
Зиновиев, който изнася почти цялата тежест на борбата срещу
България. В статията си "Славянско несъгласие" от 1902 г. деецът
на ВМОК - поетът Ст. Михайловски, пише: "...Колкото за Русия -
известно е, че тя направи много, за да преуспее каузата на сърбиз-
ма. Тронясването на Н. Високопреосвещенство Фирмилиана се
дължи в голяма част на онзи неуморим ходатай, който носи име­
то Зиновиев, но онзи изтънчен и присламчив дипломат, който го­
неше ежедневно стамбулските паши и шъпнейки им на ушите,
казваше: "Бързайте де, приятели, мен ми трябва един сръбски вла­
дика!". Руската дипломация е противна - силно противна на бъл­
гарската кауза...Обаче аз съм длъжен да кажа - без докачение, - че
този посланик ни направи повече зло напоследък, колкото всички
бейове, аги, ефендета, каймаками и други мостри на отоманската
простотия."205
Ив. Зиновиев действа по заповеди от Петербург, т. е. изпъл­
нява руската държавна политика спрямо българите в Македония.
През 1902 г., за да стимулират българофобството му, неговите на­
чалници му обещават служебен отпуск при успех. Поради всичко

148
 Руската империя срещ у България, III част

това той се увлича в яростен антибългаризъм, признат даже и от

русофила екзарх: "Той не търпи никакво възражение, ни разиск­
вания, дава заповеди иска послушание", а пред дипломатическия
ни агент Ив. Гешов, пак според дневника на екзарха, руският пос­
ланик държи "лют език."206
В заговора срещу България за назначаването на Фирмилиан
участват и руските консули в Македония, особено Иларионов в
Солун и Машков в Скопие. И двамата открито работят в полза на
сърбите и са големи врагове на македонските българи.Машков
участва в серия антибългарски прояви. Пред Ат. Шопов той заявя­
ва: "Аз съм изпратен в Македония, за да предам Скопския край на
Сърбия", а пред други българи в Скопие: "Вий не сте българи, а
сте сърби! Тук няма ни един българи. Аз ви забранявам да ми го­
ворите за някаква си българска народност."207Машков не само го­
вори публично против българите, но и работи срещу тях. Отнема
даже един български манастир край Скопие и го предава на сър­
бите. Участва дори в разпитите, извършвани от турската власт, на
пленени войводи и четници на ВМОРО. Въобще под предлог, че
е загрижен за прекратяването на сблъсъците, предизвикани от
ВМОРО, умело насочва ударите на турската власт над български
църкви и училища и всичко българско. Така разчиства свободен
терен за сръбската пропаганда. Открито я защитава пред турската
власт и пред българите. По този начин толерира физическата
разправа над българите и унищожаването им от турци и сърби.
Лишава българите даже от правото им на законна самозащита.
Вместо да осъди като славянин и православен християнин терора
над тях, ги обвинява, че те тероризират "кротките и културни сър­
би". Освен това се хвали, че откакто е станал българофоб, върху
него се сипят всякакви възнаграждения и дипломатическата му
кариера се развива възходящо. За него Ст. Михайловски пише,
първо, че Ив. Зиновиев подкрепя антибългарските му действия и,
второ: "...Хайде, въз българина!" Този е подстрекателният вик,
който се чува из всички руски консулства на Европейска Турция,
както и в салоните на Н. Превъзходителство представителя на им­
ператора Николая в Цариград... Какъв е този кръстоносен по­
ход?... Това е, защото Русия ни ненавижда нас, свободните бълга­
ри... В Скопие Машков повярва, че е длъжен да подкрепи с мощ­
ната си десница шпионите на Фирмилиана... Ние не виждаме що
149
Янко Гочев

спечелва достойнството на Русия с юнащините на г-н Машкова,

който се е обърнал в "гаваз" на монсеньора Фирмилиана, придру­
жавайки този прелат в неговите странствувания из околностите на
Скопие и Солун".208
Ролята на Машков за македонските българи е зловеща. В
дипломатическите преписки между нашите търговски агенти в
Македония и правителството в София той е наречен "ментор" на
Фирмилиан. След успеха в битката за Скопие Машков дава увере­
ния на сърбите, че ще ги подкрепи по въпроса за възстановяване­
то на Ипекската Сръбска патриаршия. Въобще с цялата си бълга-
рофобска дейност оправдава оценката, дадена му от Хр. Силянов:
"...скопските българи основателно го смятаха за свой народен враг
и го ненавиждаха толкова, колкото и самият Хафъз паша, на ко­
гото Машков бе интимен приятел, вдъхновител и ревностен по­
мощник в гоненията му против българите".209
Русия подкрепя изцяло сръбската пропаганда в Македония,
както прекия сърбизъм, обявяващ българите за "прави сърби", та­
ка и прикритата й форма - "македонизъм", който ги обявява за от­
делен от българите "македонски" народ.
Без да разглеждаме подробно ранната история на македо-
низма, с оглед на нашето изследване, е необходимо да се спрем на
руската намеса в пропагандата на тази антибългарска сръбска тео­
рия. Русия има принос в подклаждането на македонистки настро­
ения сред българите. Нейни представители първи формулират,
макар все още в един неизбистрен вариант, македонизма. Поведе­
нието им е резултат от сложната игра, която води руската поли­
тика на Балканите. Русия по правило се страхува от големи славя­
нски обединения, които могат да създадат "втора Полша" или
претендент за ролята на руския император като общославянски
лидер. Геополитическите цели на Русия на полуострова опреде­
лят враждебното й отношение към създаването на Голяма (Вели­
ка) България, която може да провали руските замисли спрямо Ца­
риград и Проливите. Затова раздробяването на славяните на на­
ции в този район е в интерес на Русия. Това е дълготрайна руска
политика, следвана в царска, комунистическа Русия, а и до днес.
"Македонизмът" е помощното руско средство за раздробяването
на българите, които в края на XIX в. и в началото на XX в. са най-
многобройният етнос на Балканите. Руските консули още през

150
 Руската империя срещ у България, III част

70-те години на XIX в. толерират етническия македонизъм, който

е антибългарски по целите си и се стреми да обособи православ­
ните българи в Македония в отделен народ.
Един от първите защитници на македонизма е руският кон­
сул в Солун Иван Ястребов. През 1886 г. със средствата на МВнР
на Русия, т. е. като проява на руска държавна политика, издава
сбирка за обичаите и песните на сърбите в Европейска Турция. В
нея защитава антинаучната и антибългарската теза, че македонски­
те славяни не са българи, а отделен славянски народ, който стои
по-близко до сърбите. Тезата му е антинаучна и поради това, че
приема македонците за чисти славяни, т. е. отрича силното етни­
ческо присъствие на българи през Средновековието в Македония
от Кубер до Самуил и по-късно. Това означава, че руската наука
към 1886 г. отрича безспорните доказателство, че в Македония
("Долната земя" или Кутмичевица) е Стара България и е толкова
стара българска
земя, колкото и
Дунавска Бълга­
рия. В сбирката
си Ив. Ястребов
изрича две лъ­
жи. Първата е,
че всички маке­
донски българи
са само славяни
по произход, и
втората, че не са
българи, а отде­
лен народ, кой­
то стои по-бли­
зо до сърбите.
Мак е до-
низмът същест­
вува в Сърбия и
преди 1878 г.
Отделни него­
ви прояви на­
мираме в дей- Стоян Новакович

151
Янко Гочев

ността на комитета на М. Милоевич, работил в периода 1868-1876

г. Както е известно, М. Милоевич е сръбски шовинист, но и руски
възпитаник. Той пръв започва борба с тези руски учени, които го­
ворят за българи в Македония. Все пак М. Милоевич е привърже­
ник на чистия сърбизъм, а не толкова на македонизма.
Македонизмът не е водеща идея в сръбската пропаганда в
края на XIX и началото на XX в. Може да се разглежда като отк­
лонение от основната насока на тази пропаганда.
Идеологът на македонизма - Стоян Новакович, разработва
своята теория като съпътстваща доктрина на "Начертанието". По­
не два мотива оправдават антибългарската му дейност. Първият е
руската антибългарска политика, която при управлението на
Стамболов създава предпоставки за сближение между Русия и
Сърбия в общата им цел да разединят и унищожат македонските
българи. Вторият му мотив е констатираният от самия него силен
български дух в Македония, който сърбизмът пряко не може да
подкопае. Затова от 1888 г. нататък като посланик в Цариград
(1886-1890г.) Ст. Новакович започва да пропагандира македо-
низъм. Създава и първия македонистки център, в който членуват
4 сръбски агенти: Н. Евров (-ич) от Струга, К. Групчев (-ич) от Ох­
рид, Т. Попов (-ич) от Охрид и В. Карайовов (-ич).Този център се
подкрепя от руската дипломация и това се обяснява с обстоятел­
ството, че дейността на македонистите съвпада с насоките на рус­
ката политика спрямо България тогава.
По-конкретна помощ на "македонистите" в Цариград оказ­
ва Руското посолство, начело с посланик Ал. Нелидов. Както е из­
вестно, от 1882 г. до 1897 г., когато той оглавява този пост Руско­
то посолство в турската столица става силно гнездо на антибълга-
ризъм и се занимава с подривна дейност срещу България. Ал. Н е­
лидов приема с отворени обятия "македонистите" и скрито ги
покровителства. Става дума не за лични симпатии, а за руска дър­
жавна политика, ползваща се с широко обществено одобрение. За
Ал. Нелидов всеки, който работи срещу единството на българския
народ, било то българин, сърбин или македонист, е добре дошъл.
Руска подкрепа на македонистите на Ст. Новакович в Ца­
риград има и от Ив. Ястребов, който, докато Ст. Новакович е пос­
ланик в турската столица, е руски консул в Призрен и даже член
на сръбското научно дружество. Двамата поддържат помежду си
152
 Руската империя срещ у България, III част

тесни лични връзки, за което говорят писмата, които си разменят.

Тези писма засягат въпроса за националността на славяните в Ма­
кедония. Според Ив. Ястребов те са сърби. Освен това той съвет­
ва, очевидно по инструкции от Петербург, Сърбия да следва по-
твърд курс спрямо тях.
Руската подкрепа за македонистите личи и от това, че Н.
Евров е двоен сръбски и руски агент. Той е мозъкът на македонс­
кия център в Цариград. Аташиран е при Сръбското посолство в
Цариград и има дипломатически имунитет. Шпионира в полза на
Русия и е един от тайните служители на Ал. Нелидов. Проблем
за него възниква, когато турската власт, в сътрудничество с австро-
унгарското разузнаване, разкрива дейността му.Тогава Н. Евров,
прави опит да се самоубие. Спасен е обаче от Ст. Новакович и ка­
то турски поданик е интерниран в Струга. А това, че е руски агент,
личи от факта, че точно той помага на Кр. Мисирков по-късно да
отиде в Русия, за да
продължи образо­
ванието си. За зас­
лугите си към Сър­
бия от 1902 г. полу­
чава пожизнена
пенсия от нея, а
след Първата све­
товна война става
първият сръбски
кмет на родния гр.
Струга.
Вторият ма-
кедонистки център
е създаден в Русия.
Това става, след ка­
то се проваля дей­
ността на центъра в
Цариград. Успехите
му се изчерпват с
издаването един­
ствено на "македо­
проф. Милюков нски" буквар, чи-

153
Янко Гочев

танки и календара "Голуб". В Русия, за разлика от Цариград, усло­

вията за работа са по-благоприятни поради силните сърбофилски
настроения и антибългарската политика на империята. Помагат
славянофилите, които още в 90-те години на XIX в. разпространя­
ват сходни идеи. Сърбофилството на руската политика обърква
доста руски учени и общественици. Много от тях срещу заплаща­
не или следвайки държавната политика, преминават на антибъл-
гарска позиция и започват да защитават антибългарската кауза в
Македония. В края на XIX в. в руските научни среди започва дори
дискусия по етническите аспекти на македонския въпрос.
За оборване на сръбските лъжи и фалшификации заслуга
има проф. П. Милюков (1885-1934 г.), който в 1897, 1898 г. и
1900 г. обикаля Македония.Резултат от обиколките му са негови­
те "Писма от Македония". Като историк, смел човек и добросъвес­
тен учен той обявява истината, че Македония е населена предим­
но от българи, които говорят български език. Засяга и въпроса за
сръбската пропаганда. Според него тя се налага с пари изкуствено.
Проф.П.Милюков разобличава и гръцката пропаганда. В с. Пата-
ле, Леринско (Егейска Македония) описва интересен случай. Спо­
ред него селото е българско и "напразно управляващият грък
(гръцки владика - б. а.) се напъва над нашите халщадски черепи да
доказва на невежите селяни, че те били "славни елини" и били от­
давнашни обитатели на този край".210
Осъзнато българско национално чувство руският професор
вижда и в крайните югозападни райони на Македония - селата
Дреново и Бобощица, които той счита за пределна граница на
българския етнически елемент. В тях той чува: "Ние сме българи!
Кога ще дойде Русия да ни освободи?"211
В последното си писмо проф. П. Милюков прави важни
заключения, които са много критични за руската политика. Спо­
ред него Русия пренебрегва и оскърбява националното чувство на
българите в Македония. Той счита, че руската дипломация никога
не е познавала достатъчно добре славянския Югоизток. С крити­
ката си отправя косвен апел научните среди в Русия да не се вли­
яят от руската политика, която подкрепя сърби и гърци, но не и
българи и да спазват историческата истина.
По същото време Македония е посетена и от друг голям
руски общественик - А. Башмаков. Лично проучил историята и ет-

154
 Руската империя срещ у България, III част

нографията на областта, той констатира очевидното: българският

език е роден на славянското население в Македония и голяма част
от него нарича себе си "българи".
А. Башмаков разглежда и въпроса за сръбската пропаганда.
Разобличава лъжите й за произхода на българите в Македония, за
това, че българското им съзнание е внушено от църквите и учили­
щата. Според него: "...истинските стремежи на сръбските шови­
нисти е завземането на Македония като път към Солун." За А.
Башмаков "македонците" са чиста фикция. Той изроява народите,
които живеят в Македония: българи 1 200 000 (60%), гърци (220
000), сърби, евреи, власи и други и "няма македонска народ­
ност".212
През 1900 г., за да се изяснят етническите аспекти на маке­
донския въпрос, Руската академия на науките организира специал­
на научна експедиция в Македония. Неин ръководител е акад. Н.
П. Кондаков (1844-1924 г.), който е историк и археолог. Членове
на експедицията са: проф. П. Милюков, проф. П. Лавров (1856­
1929) като езиковед, П. Покришкин като архитект и Д. А. Край-
нев, който е художник.
Важни са резултатите от експедицията. Тя се произнася ка­
тегорично по въпроса за етническия характер на славяните в Ма­
кедония. Акад. Н. П. Кондаков подчертава: "...в лицето на македо­
нските славяни ние имаме определена народностна група, съвсем
ясно принадлежаща към народността, населяваща същинска Бъл­
гария. По цялото от нас огледано пространство, от Охрид до Ско­
пие и Куманово живее един народ, който и в IX в. се нарича бъл­
гари, които и в XI в. гърците са го наричали така и който така съ­
що се нарича пред първите посетили страната европейски пътеше­
ственици и пред нашия В.Григорович "2U
С други думи, според руските учени славяните от Черно
море до Албания по външен вид, жилища, бит, обичаи, език са
един народ, наричащ себе си български.
Въпреки това академично становище позицията на руските
дипломати остава антибългарска. Руските консули в Македония
знаят истината, изнесена от руските учени, но я прикриват, дори
лъжат. Това е така, защото те следват инструкциите на Петербург.
Насърчават укрепването на сръбското влияние в Македония, про­
тивници са на дейността на Екзархията и на всичко, което те счи-

155
Янко Гочев

тат за "проникване" на България в Македония.

През май 1902 г. генералният консул в Солун С. Иларио-
нов е сменен по болест от М. фон Гирс. В едно от първите си до­
несения новият консул изразява безпокойството си по повод на
това, че консулството има репутация сред солунските българи на
огнище на открито сърбофилство. М. фон Гирс е един от малко­
то руски консули в Македония, които рязко критикува политика­
та на правителството си по македонския въпрос. Последицата от
това негово поведение е отзоваването му.
Българофоб е и руският консул в Битоля от 1895 г. до 1903
г. А. Ростовски. Той многократно обикаля целия Битолски вилает
и събира даже статистически данни. Пише дори статии, в които се
произнася по етническите въпроси. Вместо етнически графи, т. е.
подялба по етническа принадлежност, консулът използва обща
графа "славяни", като ги разделя на патриаршисти, екзархисти и
мюсюлмани. Това
неангажиране по­
казва отказ от по­
литика, съобразена
с етническите ре­
алности. Предста­
ва за антибългарс-
ката дейност на то­
зи консул дава док­
лада му до Руското
посолство в Цариг­
рад от 1900 г. В не­
го четем: "Напъл­
но невъзможно е
да се определят ет­
нографските гра­
ници между сърби
и българи, понеже
цяла Северна Ма­
кедония представ­
лява преход от
българска към
Кръстьо Мисирков сръбска народност.

156
 Руската империя срещ у България, III част

Обръщането към историята за решаването на този проблем също

нищо не дава (?!)". Историята на македонския въпрос според него
е крайно объркана и може да служи както на едната страна (бъл­
гарите), така и на другата (сърбите).
Същевременно А. Ростовски осъжда българите за техния
"ултрабългаризъм". Счита, че решаването на македонския въпрос
може да стане, като се освободи Македония от балканските про­
паганди, които нарушават реда там. Той обявява своя идея за съз­
даване на Славяно-македонско княжество, което ще премахне по­
вода за раздори и конфликти между Сърбия и България.214
С действията си А. Ростовски демонстрира, че възприема
сръбската теза за Македония, според която „Стара Сърбия" обхва­
ща и Северна Македония. С други думи, толерира сръбската про­
паганда, но и работи за разделянето на Македония, като Сърбия
задължително трябва да участва и да заграби част от нея. Не тряб­
ва да се забравя фактът, че консулът е женен за сръбкиня.
Едновременно с това А. Ростовски пропагандира и неофи­
циално македонизъм. Свързан е с новия македонски център, съз­
даден в Петербург, отново от Ст. Новакович, в периода 1900-1902
г., когато същият е пълномощен министър на Сърбия в Русия. В
този център участват четирима сръбски агенти: Кр. Мисирков от
с. Постол, Енидже Вардарско, Ст. Дедов от Охрид, Д. Мишайков
от Битоля и Д. Чуповски от с. Попрадища, Велешко, които се съ­
бират в Петербург последователно. От тях най-известен е Кр. Ми­
сирков (1874-1926 г.). Той еволюира към македонизъм постепен­
но под влияние на сръбската и руската политика. Този възпитаник
на шовинистичното дружество "Св. Сава" се обучава на антибълга-
ризъм в Сърбия в периода на 1889-1895 г., където завършва гим­
назия и педагогическо училище. Ключов момент в биографията
му, който пряко засяга нашата тема, е прехвърлянето му от Сър­
бия в Русия през 1895 г. Прехвърлен е със сръбски пари (180 ди­
нара в злато) от сръбския агент и предател Н. Евров, който го уго­
варя тайно да замине и да продължи обучението си. Важно е да се
отбележи, че Н. Евров действа в случая като оръдие на руския
посланик А. Нелидов.
Руският период на Кр. Мисирков продължава от 1895 г. до
1902 г. Тогава той учи в Полтавската духовна академия (1895-
1897г.). Важен факт, който доказва руската връзка в пропагандата

157
Янко Гочев

на македонизъм, е обстоятелството, че се сдобива със стипендия

от МВнР на Русия. Всъщност иска тази стипендия и я получава, за-
щото се обявява за "македонски славянин".215 От 1897 г. до 1902 г.
учи в Историко-филологическия факултет на Петербургския уни­
верситет. С поведението си с нищо не доказва, че е "македонист",
но и това е преднамерен ход, защото по този начин успява да вле­
зе в средите на българските студенти, родом от Македония, които
през 1900 г. създават свой кръжок и поддържат тесни връзки с
ВМОК в София. Важно е да се отбележи, че руското идейно вли­
яние допълва светогледа му, оформен в шовинистичната среда, в
която живее и работи в Сърбия. По това време духовният му пат­
рон Ст. Новакович активно обработва руското обществено мне­
ние. Поддържа тесни връзки с руските сърбофилски среди и вер­
бува за сръбската кауза общественици, политици, дипломати, офи­
цери. Прицел на дейността му стават българските студенти в Ру­
сия, които са патриоти, идейно единни и организационно обеди­
нени в кръжоци. Този бъдещ интелектуален елит на България е
много опасен за сръбската кауза и с действията си може да побъл­
гари руското обществено мнение. Ст. Новакович замисля да го ра­
зедини и неутрализира. Македонистите са удобно средство за ре­
ализация на тази цел.
Д. Чуповски е съученик на Кр. Мисирков от Сърбия и като
него е руски стипендиант само че в Духовната академия. Ст. Де-
дов и Д. Мишайков са изпратени в Русия по много оригинален на­
чин. В случая отново откриваме единодействие между сръбската
агентура и руската дипломация.
За да ги внедрят сред българските студенти, сърбите реша­
ват да им създадат ореол на "мъченици", загрижени за съдбата на
родината. През лятото на 1902 г. като сръбски агенти двамата пра­
вят опит в Белград да образуват македонистки клуб. Издават със
сръбски пари в. "Балкански глас". Служат обаче на сърбите, защо­
то поздравяват назначаването на Фирмилиан. Във вестника се обя­
вяват за етническа и автономна Македония. Затова са македонис-
ти. Сърбия обаче през 1902 г. твърди, че в Македония има само
"сърби". Затова забранява техния клуб и спира вестника им. При­
тиснати от правителството,двамата са взети под закрила от руския
посланик в Белград П. Мансуров. Той им помага да заминат за Ру­
сия. Дава им специална препоръка лично до началника на Азиатс-

158
 Руската империя срещ у България, III част

кия департамент Н. Хартвиг.

Имаме всички основания да считаме, че белградската ини­
циатива на Ст. Дедов и Д. Мишайков е само една игра, а прехвър­
лянето им вече е сериозно дело и представлява съгласувана
сръбско-руска дипломатическа акция, която още веднъж потвъ­
рждава, че Сърбия и Русия работят заедно срещу България по ма­
кедонския въпрос. Двамата са сръбски агенти. Като такива
сръбското правителство, което уж ги преследва, им дава пари за
пътуване в Русия. Руските дипломати в Сърбия ги прехвърлят пък
в Русия. Сърбия всъщност премества дейността им в Петербург.
Пропаганда на македонизъм в Сърбия е недопустима, но в чужби­
на, особено в Русия - може.
Така със сръбски държавни пари и с руска дипломатическа
помощ Ст. Дедов и Д. Мишайков през октомври 1902 г. присти­
гат с мисия в Петербург, за да пропагандират "македонизъм" сред
руската общественост. Мисията им е финансирана с много пари
от Белград и то в злато, което признава и Ст. Новакович.216
В ноември 1902 г. в Петербург Кр. Мисирков, Д. Чуповски,
Ст. Дедов и Д. Мишайков създават македонисткото дружество
"Св. Климент", което започва да работи сред студентите от Маке­
дония, които се изявяват като българи. Дейността им се разраства.
Посещават Москва, Киев, Одеса и др. градове. На 12.11.1902 г. Ст.
Дедов подава меморандум до руското правителство, в който обос­
новава македонизма като идея, съобразена с руската политика, на­
сочена срещу борбата на ВМОРО. В меморандума се настоява Ру­
сия да признае македонските славяни за отделен народ, в полза на
който трябва да са бъдещите реформи. Предвижда се създаване на
самостоятелна "македонска" църква, въвеждане на "македонски"
литературен език като официален в македонските вилаети в Тур­
ция, генерал-губернатор, местен парламент и конституция, дарена
от султана.
Това е голяма акция на македонисткия център в Петербург,
в хода на която пряко се атакува руското обществено мнение и да­
же самото руско правителство. Това е и специфична форма на аг­
ресия, осъществена точно навреме, когато Великите сили обсъж­
дат реформи и в точно определена държава Русия, от която Сър­
бия разчита на силна подкрепа. Не знаем какъв отговор дава тя на
македонистите. Има обаче един безспорен факт. В Русия знаят, че

159
Янко Гочев

са сръбски агенти, но ги допускат на своя земя, не ги гонят, нап­

ротив, търпят ги, дават свобода на дейността им. Всичко това до­
казва, че в Русия има среди, при това на най-високо място, които
в името на антибългарската си политика подкрепят македонизма.
Особеното е, че освен като сръбски агенти македонистите се изя­
вяват и като турски агенти. Шпионират и за Турция, вероятно за
пари. Доказани документално са връзките им с турското посол­
ство в руската столица.
Тъкмо като чужди агенти македонистите са разкрити и ра­
зобличени от българските студенти от Македония. Това води до
провал на дейността им. Дружеството им постепенно се разпада.
Пръв се оттегля Кр. Мисирков, който се връща в Македония и от
1.12.1902 г. става учител в българската гимназия в Битоля. В
прехвърлянето му там пак е замесена Русия, чиято дипломация
помага на всички сръбски агенти по това време. Всъщност Кр. Ми­
сирков пристига с нарочна цел от Русия в Македония. Мисията му
е вече да замести Н. Евров. Прехвърлен е по инициатива на рус­
кия посланик в Цариград, за което той си издейства съдействието
на славянофилите в Петербург. В Битоля руските дипломати
прикрепят Кр.Мисирков към консула А. Ростовски, който го взе­
ма под своя закрила. Кр. Мисирков се сближава много със своя
патрон. Назначен е за домашен учител на децата му, което му поз­
волява да поддържа почти ежедневни контакти с неговото семей­
ство, вкл. със съпругата на консула, която е сръбкиня.
През февруари 1903 г. Ст. Дедов напуска също Русия. Връ­
ща се в България и капитулира. Отказва се от македонизма. Пак
заема пробългарска позиция. ВМОРО обаче преценява, че като
предател е нанесъл големи вреди на българщината и в навечерие­
то на Първата световна война го наказва със смърт.
Д. Мишайков се връща в Белград. През февруари 1903 г. по
настояване на Ст. Новакович, който му дава 60 динара в злато, е
изпратен също в Битоля, за да продължи пропагандата на македо-
низъм. За агитациите си там сърбите му плащат 80 динара месеч­
на заплата.217 Изолиран е обаче от местните българи и е принуден
да капитулира, без да донесе голяма полза за сръбската кауза. По­
ради липса на кадри Екзархията го праща учител в Сяр. Накрая
се прибира в България. До края на живота си остава сърбофил, ма­
кар разкаял се за измяната си. Името му е тъмно петно в биогра-

160
 Руската империя срещ у България, III част

фията на големия български род Мишайкови, загцото остава един­

ствен ренегат във фамилията.
В Петербург остава Д. Чуповски, който действа като
сръбско-руски агент и турски шпионин. След това се връща в Ма­
кедония и с протекции на Хилми паша , срещу много пари обика­
ля Македония и пропагандира антибългарските си идеи. Проваля
се и в тази си дейност. Емиграцията в България и българите в Ма­
кедония го разобличават. Във Белее даже го заплашват със смърт
и го изгонват. След това Д. Чуповски се завръща в Русия и до Бал­
канските войни въобще не проявява активна дейност.
Последната надежда за успех е Кр. Мисирков, който в Би­
толя под крилото на А. Ростовски агитира за македонизъм. На
26.07.1903 г. е свидетел на убийството на консула, което е голям
удар за него. След като губи покровителя си, е принуден да се спа­
сява с бягство в Русия. Заедно със семейството на Ростовски се ус­
тановява първо в Одеса, а после в Петербург, където завързва тес­
ни връзки със висши руски чиновници от МВнР. Като русофил и
македонист Кр. Мисирков си създава отлична репутация в техни­
те среди.
Под чуждо (сръбско и руско) влияние и след личното си
разочарование от неуспеха на Илинденско-Преображенското въс­
тание, в края на 1903 г. със сръбски пари Кр. Мисирков издава ос­
новния си труд "За македонцките работи". Веднага 50 бр. от кни­
гата са закупени от сръбската легация в София, което показва чии
интереси той защитава. Акцията му обаче се проваля. Не успява да
създаде в София македонски кръжок, просто защото няма хора,
които да го последват. Веднага българският печат остро го напада
и разобличава. Порицан в печата (от в. "Вечерна поща", в. "Ден" и
др.), заклеймен като "руско оръдие", т. е. чужд агент, обявен даже
за луд и разобличен от емиграцията и ВМОРО, Кр. Мисирков е
принуден да напусне България. Връща се при своите покровители
в Сърбия, а след това отива в Русия, която му дава работа. На
7.01.1904 г. е назначен за учител в гимназията в гр. Бердянск, а на
1.08.1905 г. е прехвърлен на същата работа в гр. Одеса. МВнР на
Русия полага специални грижи за този свой ценен кадър. Въпреки
че знаят, че е чужд (сръбски) агент, руските власти не само му да­
ват работа, но и го улесняват всячески в новата му инициатива. За­
мисълът на Кр.Мисирков е да издаде списание "Вардар" на маке-

161
Янко Гочев

донски език. Така македонизмът в Русия се приема, одобрява и

покровителства и това е доказано вече документално. На
19.06.1904 г. Хр. Шалдев, състудент на Кр. Мисирков, пише пис­
мо до Екзархията в Цариград, в което се казва: "От миналата го­
дина тук, в С. Петербург, се основа "славяно-македонско" друже­
ство, целта на което е пропагандиране на идеите на Ст. Новакович
и Теплова, че македонските славяни са самобитно славянско пле­
ме, чуждо по език и нрави от българското и че те трябва да пре­
махнат схизмата и ратуват за възобновяване на Охридската авто­
кефална архиепископия... Впоследствие се узнава, че зад гърба им
(на македонистите - б. а.) стоят видни славянофили, като предсе­
дателя на Славянското благотворително общество Наришкин, ре­
дактора на в. "Свят" В. Комаров, публициста Н. Дурново, бившия
битолски руски консул Ростовски и други".218
Документът е много важен, защото не само доказва, че рус­
ката дипломация е фактор, макар не единствен в пропагандата на
македонизъм, но и поименно посочва кои към 1904 г. са македо­
нистите в Русия.
Странна е съдбата на Кр. Мисирков. Замисленото от него
сп. "Вардар" така и не излиза. Много бързо обаче за една източна
деспотична империя като Русия, в която има желязна цензура, той
получава разрешение да го печата. Наложени му са обаче полити­
чески рамки, защото може да печата "и други статии, които са в
съгласие с духа на руската политика по македонския въпрос...".219
След като по неизвестни причини Кр. Мисирков отказва да изда­
ва сам списанието, за което има разрешение от руските власти, ко­
ректурите от списанието са скрити в руските архиви.
Порицан от ВМОРО, от българските учени (проф. Ал. То-
доров-Балан), българската общественост, българите в Македония
и македонската емиграция в България от 1907 г. нататък Кр. Ми­
сирков капитулира окончателно. В статии и речи започва да се из­
разява, за съжаление на руските си и сръбски покровители, като
пламенен български патриот. В края на живота си признава свои­
те грешки и страда, че е бил жертва на чужди антибългарски вну­
шения. Остава безспорен факт, че у него има комбинирано влия­
ние на сърбизма и антибългаризма на руската политика. Въобще
Русия в края на XIX в. и началото на ХХв. е единствената велика
сила, в която македонизмът пуска най-силни корени. Всъщност
162
 Руската империя срещ у България, III част

той се наслагва върху традиционното руско сърбофилство. Обхва­

ща висши политически среди, вкл. дипломати (посланици и кон­
сули), църковни и обществени дейци, публицисти, дори учени
славянофили.
До войните 1912-1918 г. македонизмът обаче няма успехи.
Причините са поне две. Първата е, че липсва силна подкрепа за
него даже и в Сърбия, където доминира прекият сърбизъм. Маке­
донизмът е само допълнителна специфична форма на антибълга-
рска сръбска пропаганда. Втората причина е по-съществена и се
изразява в силното противодействие срещу разпространението му
от българите в Македония и България. За тях той остава чужда
идея, внушена отвън (от Сърбия), защитавана от сръбските агенти
и от Русия, макар и в по-завоалирана и по-прикрита форма. През
1909 г. дори Ст. Новакович признава своя провал. Това е провал,
както на сръбската пропаганда, така и лично негов. С това македо­
низмът не умира. Пропагандата му в края на XIX в. и началото на
XX в. е само репетиция за неговото утвърждаването като основ­
на форма на сръбска пропаганда в Македония след 1944 г. Тъкмо
болшевишка Русия реанимира македонизма в усилията си да раз­
цепи и унищожи българския народ. Във всички епохи Русия
(СССР) остава великата сила, макар не е единствена, която после­
дователно крепи тази антибългарска теория.
Антибългарска е и политиката на Царска Русия спрямо бъл­
гарското революционно движение в Македония и Одринско в пе­
риода 1878-1912 г.
Царят Освободител Александър II (1855-1881 г.) поставя нача­
лото на този руски курс, възприемайки след Берлинския конгрес ли­
нията на стриктно спазване на статуквото на Балканите. За тракийски­
те и македонските българи той става Цар Поробител.
Кои са по-големите прояви на враждебност от страна на
Русия спрямо революционните борби на българите в Македония
и Одринско в периода на техния неорганизиран етап, продължил
от 1878 г. до 1893 г.?
Русия не подкрепя, а осъжда и помага с позицията си за по­
тушаването на Креснеско-Разложкото въстание в Македония през
1878-1879 г. и съдейства за неуспеха на Охридско-Прилепското
съзаклятие в Битолския вилает през 1880-1881 г. С борбата си сре­
щу Стамболов Русия парира възходящия процес на укрепването

163
Янко Гочев

на българската държавност, с което пречи на революционната

борба в Македония и Одринско, която в този период без избист­
рена идеология и организация не може да разчита на успех без
подкрепата на Майка България. Така, от една страна, Русия затор-
мозява развитието на революционния процес в поробените Маке­
дония и Тракия, а от друга, толерира чуждите, главно сръбска и
гръцка пропаганда.
До Съединението и "българската криза" Русия не желае, а
при управлението на Стамболов (1887-1894 г.) още по-упорито се
стреми да не допуска обединението на България и парира всякак­
ви нейни акции в посока към Македония. Така че император
Александър III (1881-1894 г.) само доразвива антибългарския курс
на своя баща. Неговият външен министър Н. Гирс (1882-1895 г.) е
един от най-големите защитници на Берлинския договор. Про­
тивник е на всякакви въстания и размирици в Македония, защото
те нарушават териториалната цялост на Турция.
Още през 1886 г. в записка на руския посланик в Цариград
А. Нелидов, одобрена безусловно от Александър III, се подчерта­
ва отказът на Русия да подкрепя обединението на България. В нея
се казва: "...като се убедим в несъстоятелността на българската ка­
уза... да не преследваме на всяка цена по-нататъшното разрешение
на българския въпрос в смисъл на създаване на Велика България."
Освен това Нелидов посочва в записката мерки за привличане на
гърците към руската политика. Според него е необходимо "...да се
стараем да привлечем към себе си съществуването на елинския
елемент... без да променяме по явен и рязък начин нашите отно-
И 77П
шения към гърците и славяните... .
При Александър III руската дипломация възприема линия
на пълен отказ от всякакви инициативи и идеи за подобряване на
положението на българите в Европейска Турция. С руския отказ
да се подкрепи борбата на българите там се сблъсква К. Паница,
който през 1887-1890 г. създава таен Македонски комитет и под­
готвя заговор за сваляне на Фердинанд и Стамболов. К. Паница се
поставя в услуга на руските планове тъкмо защото се надява с рус­
ка помощ да вдигне въстание в Македония за освобождение. Ру­
сия подкрепя превратаджийските намерения на К. Паница, но не
и предлаганото от него въстание в Македония. По този повод на­
чалникът на Азиатския департамент на МВнР на Русия пише сек-

164
 Руската империя срещ у България, III част

ретно съобщение до посланика в Букурещ М. Хитрово, с който К.

Паница е в тесни връзки. В съобщението се казва: "...ходатайство­
то (на К. Паница - б. а.) за отпускане на оръжие, боеприпаси и па­
рични средства за въстание в Македония даже при негов благоп­
риятен резултат не съответства на нашите интереси на Балканския
полуостров въобще и особено в България".221
По-ясно деклариране от страна на Русия на разминаване на
нейните интереси с тези на българите в Македония едва ли може
да се направи по друг начин. Русия се страхува, че успешно въста­
ние там ще доведе до автономия, но поради разнородния етничес­
ки състав на областта ("разни елементи, враждебни един на друг")
не може да се очаква трайно автономно управление, а само наме­
са на Европа и може би чуждестранна окупация, вероятно осъще­
ствена от Австро-Унгария.
Това е антибългарска позиция, защото, първо, се оспорва
българското етническо превъзходство в Македония и, второ, не се
смята в Петербург, че българите там могат да създадат и органи­
зират своя автономна област. Така Русия дели македонските бъл­
гари от българите в Северна България и Тракия, защото тези в Се­
верна България и Тракия могат да се самоуправляват, а тези в Ма­
кедония не могат и са едва ли не по-долна група българи. Явно ли­
чат двойните стандарти на Русия и нежеланието й да подкрепи
въстание в Македония. Ако Русия бе на страната на България, ще­
ше да подкрепи въстанието на К. Паница независимо от това как­
ви ще бъдат последиците от него. Туркофилството на руската дип­
ломация обаче я дистанцира от желанията и стремежите на маке­
донските българи.
След неуспеха на заговора на К. Паница (1890 г.) Русия на­
сочва дейността на македонските революционери в друга посока,
вредна за България, а и за самите тях - свалянето на Стамболово-
то правителство и замяната му с проруско. Те стават оръдие в ръ­
цете на Русия. Кръгът около Н. Тюфекчиев се включва активно в
заговорите и атентатите на руската дипломация срещу България.
Със своята намеса Русия задълбочава враждата между двата фак­
тора в обединителната борба - българската държава и революци­
онните дейци. Вместо да се обединят, те си нанасят взаимно уда­
ри, изтощават се в една изтребителна война помежду си, от която
България губи, а Русия само печели. В резултат на това революци-

165
Янко Гочев

Даме Груев Гоце Делчев

онно движение в Македония и Одринско до 1893 г. е много сла­

бо.
В този период Русия се сдобива и със свой съюзник по ма­
кедонския въпрос. Това е Франция. Оформеният през 1891-1893
г. френско-руски съюз засяга и балканските проблеми. В региона
Франция започва да се съобразява с руската политика. Стопански­
те интереси в Турция и влиянието в съседните на България дър­
жави принуждават Франция да спазва принципа на статуквото.
Стига се дотам, че през 1892 г. руският и френският външен ми­
нистър - Н. Гирс и А. Рибо, изработват съвместни инструкции до
посланиците си в Цариград. Основните идеи в тях са: спазване на
Берлинския договор, защита на целостта на Турция, потушаване
на вълненията в европейските вилаети и цел удължаване на живо­
та на рухващата империя. На Нелидов по това време е наредено
от Петербург да одобрява всякаква мярка на турското правител­
ство, която е необходима за потушаване на вълненията, размири­
ците и бунтовете в Македония.222
С появата на ВМОРО през 1893 г. се конституира българс­
кият революционен фактор в Македония и Одринско. Възниква

166
 Руската империя срещ у България, III част

третият поток в националноосвободителните борби на българите

в тези области, които се развиват и съществуват самостоятелно на­
ред с другите два - българското правителство и Екзархията. Още
при създаването на ВМОРО се залагат основите на бъдещите й
конфликти с Русия. Причината е, че ВМОРО възниква като реак­
ция срещу активизиралите се даже в Солун чужди антибългарски
(сръбски и др.) пропаганди, които Русия открито вече толерира.
Освен това Русия открито брани суверенитета и целостта на Тур­
ция, които ВМОРО с революционната си дейност се опитва в ин­
терес на българите да наруши. Целта на ВМОРО, както е извест­
но, според първия й устав е пълна политическа автономия на Ма­
кедония и Одринско, което въобще не отговаря на интересите на
Русия.
Поради конспиративния си характер дейността на ВМОРО
дълго време, до първите големи "афери", остава неизвестна за
чуждите, вкл. руски дипломати. Руските консули обаче бързо по­
падат по дирите на идейната й агитация. Един от първите доку­
менти,характеризиращи враждебното отношение на Русия към
ВМОРО, е от март 1894 г. Тогава руският генерален консул в Со­
лун - барон А. Фитихгоф-Шел, пише до Петербург: "Разобличена
е дейността на македонките комитети, целта на които е да завла­
деят Македония при пръв удобен случай... Сред македонските сла­
вяни няма да се намерят много хора, готови да пожертват сравни­
телно поносимото настояще в угода на честолюбивите замисли на
България.''
Позицията на солунския консул е съобразена с курса на Пе­
тербург в 90-те години на XIX в. за закрила на сръбската пропа­
ганда в Македония. На комитетите и на България погрешно се
приписват „агресивни" и "честолюбиви" замисли. Всъщност ВМО­
РО не е агресор, а защитник на българщината в Македония. Това
барон А. Фитихгоф-Шел не може или не желае да разбере.
По време на Източната криза (1894-1898 г.) има преки
сблъсъци между Русия и ВМОРО. Точно тогава се формира отри­
цателното отношение на Русия към ВМОРО. То е резултат от
комбинация на комплекс от фактори. На първо място, руското са-
модържавие, крепител на реакцията в цяла Европа, не може да
подкрепя никога революционни прояви където и да възникват те
и от когото и да се организират. На второ място, както посочих

167
Янко Гочев

по-горе, идеята за автономия на Македония и Одринско, която

ВМОРО издига, е опасна за руските интереси, защото в перспек­
тива цели създаване на нежеланата от Русия обединена България.
Оттук и перманентното нежелание на Русия да подкрепи ради­
кални реформи в Македония и Одринско по чл. 23 и чл. 62 от
Берлинския договор. По македонския въпрос Русия като велика
сила се отмята по много елегантен начин от задължението си, ко­
ето е поела в Берлин, да наложи реформи в Турция.
На трето място, политически, икономически и стратегичес­
ки причини карат Русия в края на XIX в. да възприеме нова стра­
тегия по Източния въпрос. По това време тя изостава спрямо Ев­
ропа в развитието си и не може да играе решаваща роля в евро­
пейските събития. Освен това е заета с големи вътрешни пробле­
ми, които сериозно разклащат устоите на самодържавието.
Външният министър княз А. Лобанов-Ростовски (1895-1896 г.) из­
дига лозунга "Балканите под стъклен похлупак". Той е съобразен
с изместването на тежестта на руската външна политика към Да­
лечния изток (Корея и Китай). Чак до Руско-японската война
(1904-1905 г.) далекоизточното направление в руската политика
доминира над балканското. Посоченият по-горе лозунг означава
консервиране на разрушителните процеси в Турция до идване на
по-добри времена за Русия. Това е прагматична стратегия, много
изгодна за руските интереси, тъй като отлага решаването на Из­
точния въпрос за неопределено време. Това означава възвръщане
към старата туркофилска политика на Русия от XIX в. Духът на
Унияикелесийския договор от 1833 г. възкресява отново и Русия
по време на кризата (1894-1898 г.) изпъква като защитник на сул­
тана и неговата политика на изтребление на арменци, гърци и
българи в империята му. Русия окончателно снема маската на пок­
ровител на балканските християни. Отхвърля всякакви проекти за
реформи в тяхна полза. Така носи вина за задълбочаващата се
анархия в Турция и за масовите арменски кланета от 1894-1896 г.
На 29.03.1897 г. руският вестник "Новое время" обобщава
позицията на Русия по време на кризата: "...за Русия няма друга на­
ционална политика на Изток, освен поддържането на сегашния
ред на нещата, докато не се намери още комбинация, съобразена
с нейните интереси".
Русия гледа на Турция като на временен пазач на Проливи-
168
 Руската империя срещу България, III част

те, докато тя е заета в Далечния изток. Турция не трябва да рухва,

защото това ще означава в края на XIX в. решаване на Източния
въпрос във вреда на Русия, а може би завземане на Проливите от
западните държави. Напротив, слаба Турция е предпочитан от Ру­
сия съсед тогава. Руският император е против широки реформи в
Турция, защото те ще установят ред в империята, а той се нуждае
от анархията, която създава условията за негова намеса, без да се
решава радикално Източният въпрос. Русия се опасява от верижна
реакция на разпад на Турция: автономия на Армения, за която тол­
кова много настоява; Англия може да доведе до автономия и на
Крит в полза на гърците, и на Македония в полза на българите.
Това са принципите, от които се ръководи Русия спрямо ре­
волюционното движение в Турция по време на Източната криза.
Когато българското революционно движение укрепва и набира
скорост, Русия не само че не го подкрепя, но и се обявява срещу
него. В опитите й да неутрализира и ограничи проявите на ВМО-
РО и ВМОК личат нейните прогръцки и просръбски симпатии. В
информации, проекти и доклади на руските дипломати ВМОРО
и ВМОК неизменно получават отрицателна оценка. При всички
техни прояви Русия съветва, предупреждава, притиска и заплашва
България. Обвързвайки обаче дейността на ВМОРО и ВМОК с те­
риторията и политиката на България, Русия признава българския
им характер.
ВМОК се създава през март 1895 г. и членовете му по пар­
тийна принадлежност са русофили. Първият му председател Тр.
Китанчев (1858-1895 г.) е руски възпитаник. Завършил е духовна­
та семинария в Киев и право в Москва. Има репутация на русофил
като опозиционер при управлението на Стамболов. Русофилският
облик на първия ВМОК определя и дейността му отначало. С нея
ръководителите му показват, че са наивни и неопитни политици,
които с апелите си към Русия доказват, че не разбират руската бал­
канска политика.
През лятото на 1895 г. ВМОК организира т. нар. четничес-
ка акция, която е първият след 1878 г. опит за въоръжено въста­
ние в Македония. Русия реагира гневно и на тази акция. Екзарх
Йосиф предава на К. Стоилов думите на Ал. Нелидов, който му
казва, че още не е време за въстание в Македония и че тия движе­
ния могат да се отразят неблагоприятно върху създаденото движе-

169
Янко Гочев

ние за помирение между България и Русия.225 Русофилското пра­

вителство на К. Стоилов е притиснато от Русия и оттегля подкре­
пата си за ВМОК. Дори затваря границата с Турция. Пред бълга­
рската делегация, дошла в Петербург в юли 1895 г. да преговаря
за помирение, е поставен въпросът за четническа акция. Много не­
очаквано за българите външният министър Лобанов-Ростовски ги
пита защо пращат чети в Македония. Отговарят му, че са пратени
от частни лица, а не от правителството, и то от хора, пострадали
от турските репресии. Тогава Лобанов-Ростовски категорично
предупреждава да не се повдига от България македонският въпрос
и подчертава: 1. Четите няма да освободят Македония; 2. Европа
има нужда от мир; 3. Четите ще донесат големи неприятности на
българското правителство. Веднага след това на К. Стоилов е на­
редено да спре
всички четнически
действия в Македо­
ния.226 Така Русия
притиска България,
използва желание­
то й за помирение,
за да я принуди да
се откаже от актив­
на политика по ма­
кедонския въпрос.
Това е фактически
руски ултиматум,
издигнат като усло­
вие за помирение,
който българите
приемат.
След като
руското правител­
ство санкционира
ВМОК, се променя
и тонът на руския
печат. Ако по време
на четническата ак­
ция в него има из- БоРис Сарафов

170
 Руската империя срещу България, III част

вестно съчувствие спрямо борбите на българите, след нея започват

нападки срещу четите, наричани вече "разбойнически". В антибъл-
гарската печатна кампания, започнала след акцията, четите са
представени в най-неблагоприятна светлина. В кампанията руски­
те вестници използват даже готови антибългарски материали,
препечатани от австро-унгарски и сръбски вестници.
След като К. Стоилов е притиснат от Русия и оттегля подк­
репата си за ВМОК, в средите на комитета започват дезинтеграци-
онни процеси. Не само лични вражди и амбиции, но и руската на­
меса води до разцепление във ВМОК, което неизбежно отслабва
силите му. В края на 1895 г. има вече два комитета с председате­
ли ген. Д. Николаев и о.з. поручик А. Бозуков. Първият е за легал­
ни методи на борба, а вторият, който е в тесни връзки с ВМОРО,
е за революция. Усилията на Русия са насочени и към неутрализи­
ране на популярни водачи на ВМОК. Един от тях е поручик Б. Са­
рафов. С участието си в четническата акция поручик Б. Сарафов
прави блестящия си дебют в освободителните борби. Талантлив
военачалник той търси военното поприще за изява и затова след
акцията отива в Русия. Постъпва в Генералщабната военна акаде­
мия в Петербург. Агитира за българската кауза облечен в българс­
ка военна униформа на офицер от Първи пехотен полк. Руската
полиция обаче зорко го следи. Ако този български офицер патри­
от получи академично военно образование в Петербург, ще бъде
много опасен за Русия. Затова намират начин да го отстранят.
Предлагат му да се откаже от българското гражданство и да го
назначат в руската армия. Б. Сарафов обаче предпочита да служи
на Българската армия и на каузата за освобождение на Македония.
Така след кратък четиримесечен престой през април 1896 г. се
връща в Турция. Намира начин да се опита да ангажира Русия с
българския въпрос. Тъй като разполага с руски паспорт, в Солун
предлага на водачите на ВМОРО да го пленят и да поискат откуп
за него от руския посланик. Поради големия риск, който носи та­
зи идея, ВМОРО се отказва от нея.
След помирението Русия продължава дипломатическия на­
тиск над България по македонския въпрос. Новият руски посла­
ник Н. Чариков, който през февруари 1896 г. пристига в София,
предупреждава: "Никакво движение в Македония." Фердинанд и
К. Стоилов получават съвети и указания в такъв дух. Правител-

171
Янко Гочев

ството ги възприема и прилага серия от мерки, чрез които неутра­

лизира, подчинява и обезсилва всички организации, борещи се за
свободата на Македония и Одринско. Така вследствие политиката
на К. Стоилов от 1896 г. до 1899 г. македоно-одринското движе­
ние в България навлиза в период на организационна, идейна и
кадрова криза и се разпада на 10 отделни организации, в които, ес­
тествено, доминират русофилите. Тъкмо под тяхно влияние се
проваля и малката четническа акция на тракийци от пролетта на
1897 г. в Одринския вилает. Нито една от десетте организации не
успява да се наложи над другите. Разделението им блокира бор­
бата, но тъкмо това е целта на правителството, което с действия­
та си провокира и поддържа този процес в услуга на Русия. Също
в интерес на Русия, а не на България К. Стоилов се опитва да ог­
раничи и дейността на ВМОРО. Наистина правителството му
оказва морална и материална подкрепа на ВМОРО. През 1896 г.
й отпуска над 4000 пушки, а през 1898 г. й дава субсидия от 10
000 лв., но толкова. Пушките са бракувани и са без патрони, в ко­
ето личи липса на желание да се създаде силна въоръжена органи­
зация. Чрез търговските си агенти кабинетът се намесва пряко във
вътрешните работи на ВМОРО. Стреми се да контролира дейно­
стта й, дори да я подчини и възпре от активни действия.
Идеалът на К. Стоилов е т. нар. "хармония" между прави­
телството и революционното движение, т. е. ВМОРО трябва да
действа според неговите увещания. К. Стоилов се опитва дори
чрез система от мерки да изолира ВМОРО. Една от тях е съдей­
ствието, което дава за образуването през март 1897 г. в Солун на
Българско революционно братство, в което влизат противниците
на ВМОРО. Братството оспорва първенството на ВМОРО и скоро
между тях започват вражди и конфликти, заплашващи с взаимно
изтребление. Изолацията на ВМОРО се разглежда от кабинета ка­
то предпоставка за подчиняването й. Стига се до открито стълкно­
вение между кабинета и ВМОРО през 1898 г., при което К. Сто­
илов се заканва да арестува задграничните й представители.227
Конфликтът е изгладен с посредничеството на търговския агент в
Скопие Д. Ризов. Отношенията между двете страни обаче остават
неискрени и до края на управлението на К. Стоилов през 1899 г.
желаната от него "хармония" така и не е постигната. Пречка е не­
говото русофилство, което го прави податлив на външни въздей-
172
 Руската империя срещ у България, III част

ствия. Например К. Стоилов е против въстание в Одринска Тра­

кия. Официалният му мотив е "да не страда българският елемент
там". Всъщност се съобразява с руската политика и не иска да за­
сяга Русия с революционни прояви в близкия до желания от нея
Цариград Одрински вилает. Затова в ръководството на одринска­
та емиграция кабинетът вкарва силно русофилско ядро. Последи­
ца от това е почти изцяло заглъхване на дейността й. В крайна
сметка с цялата си политика спрямо революционните организа­
ции русофилското правителство на К. Стоилов носи повече вре­
ди, отколкото придобивки за българската кауза.
Русия малко се интересува от вътрешните български борби.
За нея е по-важно България да мирува и да не предприема нищо
спрямо Македония. След като привлича Франция за свой съюзник
по балканските дела, постепенно на антибългарска основа се сбли­
жава и със стария си балкански противник Австро-Унгария. През
април 1897 г. Русия и Австро-Унгария сключват споразумение за
запазване на статуквото. В т. 3 от споразумението Русия възприе­
ма австро-унгарската теза за македонския въпрос. В нея се подчер­
тава, че при разпадане на Турция волята на двете империи е Ма­
кедония да се подели между балканските държави и то в името
на принципа на равновесието. Това е неизгодно за България реше­
ние на македонския въпрос. При това на България е отнет даже
шанс да претендира в тази подялба за част от Македония, защото
"контролът и последната дума" при подялбата ще е на Австро-Ун­
гария и Русия.228
Със споразумението от 1897 г. Русия официално абдикира
от историческата си мисия да помага на православяни в Турция.
Тя и Австро-Унгария си присвояват от името всички шест Велики
сили по това време наблюдението върху събитията на Балканите.
Оттук нататък двете империи ще действат съгласувано срещу Бъл­
гария и националноосвободителните борби в Македония и Одри­
нско. Германия подкрепя споразумението, главно поради силните
си позиции в Турция. Франция, като руски съюзник, също го
възприема, защото следва руската политика по македонския въп­
рос. Италия приема идеята на споразумението, като постига уго­
ворка с Австро-Унгария относно Албания, за която при невъзмож­
ност да се поддържа статуквото да се наложи автономията. Един­
ствено Англия, позагубила позиции в Турция за сметка на Герма-

173
Янко Гочев

ния, се обявява срещу споразумението. Позицията й е най-благо-

склонна спрямо нас, но пък нейният конфликт с Германия я сбли­
жава постепенно с френско-руския съюз. Така в края на XIX в. на
база на защитата на принципа на статуквото възниква антибълга-
рска коалиция сред Великите сили по македонския въпрос, чиито
лидери са Русия и Австро-Унгария.
През 1898 г. усмирителната политика на Русия спрямо Бъл­
гария по македонския въпрос продължава. През същата година не­
уморимият Б. Сарафов посещава Русия. Среща се с граф Н. Игна­
тиев, от когото търси подкрепа. Вместо това получава съвети за
въздържаност.
Слухът за подготвено въстание в Македония мобилизира
светкавично руската дипломация и през март 1898 г. външният
министър със секретна телеграма инструктира дипломатическия
агент в София Бахметиев настойчиво да отправи най-сериозни
предупреждения до К. Стоилов, че върху кабинета ще падне отго­
ворността за "революционната дейност на тайните общества, ор­
ганизирани в пределите на България".229 За тази руска позиция са
уведомени руските посланици в Берлин и Виена. По същото вре­
ме екзарх Йосиф пише в дневника си: "Барон Каличе (австро-ун-
гарският посланик в Цариград - б. а.) съобщава, че руското и
австрийското правителство са дали вече тези дни нужните съвети
в София да смажат комитетите и да не развалят мира".230 Бахме­
тиев остро напада ВМОРО и в рапорт до шефовете си в Петер­
бург подчертава, че е убеден в "добросъвестното поведение на
българското правителство по македонския въпрос" и че е във въз­
торг от "искреното му старание не само да избегне всички услож­
нения, но и без възражение да следва нейните (руските - б. а.)
инструкции".
Така в края на Източната криза Русия и Австро-Унгария ус­
пяват да наложат волята си над българската политика. Спокой­
ствието на Балканите се запазва, а през октомври 1898 г. Велики­
те сили се споразумяват за статута на остров Крит. Гърците там
получават автономия, гарантирана от Русия, Англия, Франция и
Италия. Гръцкият принц Георги е наложен за върховен комисар
на острова след груб натиск, упражняван от Русия, която издей­
ства в полза на гърците значителни придобивки.
През януари 1899 г. ВМОК, ВМОРО и българското прави-

174
 Руската империя срещ у България, III част

телство предприемат дипломатическа акция с надежда, че критс­

кият вариант може да се приложи и за Македония. Всички Вели­
ки сили и балканските държави отхвърлят българската инициати­
ва. Най-остро от Силите реагират Русия, Австро-Унгария и Герма­
ния, които са най-ангажирани със запазване на статуквото в Тур­
ция. Представители на трите империи връчват в балканските сто­
лици ноти в такъв дух. В изпълнение на инструкциите от Петер­
бург, на 13.01.1899 г. руският дипломатически агент в София при­
тиска българското правителство и го съветва да се откаже от "аг­
ресивната политика".
Когато ВМОК заплашва,че ще вдигне въстание,ако българс­
ките искания не бъдат приети,Русия реагира гневно и официално
декларира антибългарската си политика. На 17.01.1899 г. е публи­
кувано нейното правителствено съобщение. В него се подчертава,
че по македонския въпрос Русия и Европа следват еднаква пози­
ция: мирния път за решаването му чрез постепенно реформиране
на Турция. Русия категорично предупреждава, че ако в Македония
започне въстание, тя няма да го подкрепи. С други думи, ВМОРО
и ВМОК, ако го организират, ще действат на свой личен риск и
тъй като силите им в сравнение с тези на Турция са по-слаби, ре­
зултатът от въстанието е ясен.231
Руският външен министър граф Муравьов, от своя страна,
декларира, че "...на остров Крит се дало пълно автономно управ­
ление не за да се разслаби турската държава, а да се заякчи, защо-
то постоянното въстаническо положение на този остров било ед­
на слабост за Високата порта. И понеже Крит добил това управ­
ление, то не следвало, че трябва да се даде сега такова и на Маке-
дония .212
И

Така Русия възприема прогръцката позиция спрямо Маке­

дония. От една страна, декларира отказ от реформи там, а от дру­
га, работи с турските власти срещу българските комитети и про­
тиводейства на българското влияние с всякакви средства.
Просръбските й пристрастия пък намират отражение по
това време и на страниците на скованата от желязна цензура рус­
ка преса. Поради липса на свобода на словото и на печата в руска­
та преса се публикуват само проправителствени материали.
Близкият до правителството вестник "Новое время", който
играе ролята на официоз, оправдава сръбските претенции спрямо

175
Янко Гочев

Македония, като подчертава: "Не бива за съжаление да се отрича,

че докато за сърбите не бъде открит пътят за по-естествено разши­
ряване на Запад, където тях ги зоват не само коренните сръбски­
те земи, но и сръбското море (.Адриатическо море - б. а.), дотога­
ва ще слушат внушения, насочващи ги на югоизток".233
Друг руски вестник - "Московские ведомости", се позовава
директно на сръбския печат и пише, че България се ползва от мо­
ре, а Сърбия няма море. Затова сърбите трябва да се стремят към
Македония с по-големи усилия, отколкото българите, за да наме­
рят изход към морето. Стремежът за постигане на тази цел аргу­
ментира сръбските претенции в Македония".234
Така Русия се опитва да превърне Сърбия в здрава бариера
пред австро-германския натиск на Балканския полуостров и в
Близкия изток. Като стожер на руското влияние Сърбия трябва да
бъде усилвана за сметка на България. Ролята на България за реа­
лизирането на тази руска цел е помощна. България само трябва да
отстъпва в Македония, докато бъде изкоренено и последното ог­
нище на българското влияние в тази древна българска земя.
С все по-засилващия се руски дипломатически натиск спря­
мо България по македонския въпрос се съобразява и кабинетът на
Д. Греков, управлявал в периода 18.01-1.10.1899 г. Докато предше­
ственикът му К. Стоилов се бори за автономия на Македония, Д.
Греков прави крачка назад и обявява, че ще се бори само за ре­
форми по чл. 23 от Берлинския договор.
Д. Греков е бивш стамболовист, но се съобразява с русофи-
лския курс на Фердинанд, държи на приятелството си с Русия и
периодично с много жестове го демонстрира. Разчита да получи
насреща поне съчувствие за българската кауза в Македония от Ру­
сия, но получава отказ от нейна страна даже и за преговори по
въпроса за статута на областта.
През юни 1899 г., когато дипломатическият агент в Турция
Ив. Гешов по инструкции от София повдига въпроса за реформи­
те, Русия реагира категорично с неодобрение. Според граф Му-
равьов "моментът е неподходящ и могат да се поощрят смутовете
в Македония". Освен това той желае да даде възможност на сул­
тана "да изживее болезненото впечатление от поражението си по
критския въпрос, преди да се поискат от него други жертви".233
Така през 1899 г. се оказва, че автономия на Крит в полза

176
 Руската империя срещу България, III част

на гърците може да има, но автономия на Македония в полза на

българите няма да има, загцото Русия е против и Австро-Унгария,
Германия и Франция я подкрепят. Всъщност Русия се интересува
повече от активизирането на германската експанзия в Близкия из­
ток, отколкото от съдбата на българите в Европейска Турция.
През цялата 1899 г. руската дипломация следи с безпокойство то­
зи процес и се опитва да сключи споразумение с Германия за разг­
раничаване сферите на влияние, като запази специалните си инте­
реси в Цариград и Проливите. Русия е и срещу германския про­
ект за строеж на т. нар. Багдатска железница, защото счита, че той
застрашава тези нейни интереси. На 8.11.1899 г. Николай II
изтръгва при посещението си в Германия нейното обещание да не
строи жп линии, противоречащи на руските стратегически и ф и­
нансови интереси и да информира предварително Петербург, ако
реши да прави това.
Все с оглед на приоритетните си интереси в Турция Русия
има специално отношение по това време към тракийските бълга­
ри, живеещи в Одринския вилает. Те са умишлено отделяни, ко-
гато се обсъжда македонският въпрос от българите в Македония.
Одринска Тракия като най-близко разположена област до Цариг­
рад и Проливите ревниво се пази от руската дипломация от вся­
какво посегателство. Затова преди всичко, за да защити имперски­
те си интереси, Русия консервира още по-силно статуквото в Од­
ринския вилает, отколкото в Македония. Над турската власт спря­
мо българите в Одринска Тракия в края на XIX в. и началото на
XX в. е поставен мощният руски политически чадър на покрови­
телство.
В отговор на германския натиск в Близкия изток Русия за­
мисля ответен удар, като обръща поглед отново към България. За
Русия тя винаги е била не държава, а просто територия, която да
й осигури по-пряк и по-бърз достъп до Проливите. В края на 1899
г. в официоза на "Новое время" се появява статията "Багдад и Бур­
гас", която предизвиква истинска сензация и раздвижване сред
българската и европейската дипломация.В статията се твърде, че
след като Германия взема концесия за строеж на Багдад ската жп
линия, то и Русия трябва да получи "нещо". Това "нещо" е бълга­
рското черноморско пристанище Бургас, което трябва да стане
наблюдателна база и седалище на Руския военноморски флот. Ис-

177
Янко Гочев

ка се българското съгласие за руско военно присъствие в Бургас.

Така Русия се доближава до Цариград и може от Бургас да предо­
твратява бързо и ефикасно всякаква акция на европейските сили
към Проливите.236
Със статията си Русия още веднъж демонстрира вечните си
имперски опити за посегателство над териториалната цялост на
България и разчленяването й в свой интерес.
Правителството на Т. Иванчов (1.10.1899-27.11.1900 г.) дава
отговор, в който личи нежеланието му да дразни излишно Русия.
Не се отхвърля пряко руското искане, но се подчертава, че подоб­
ни статии в миналото са били причина за влошаване на двустран­
ните отношения. Позицията е, че след като грешките от минало­
то са преодолени, вече не бива повече да се създават нови поводи
за подозрение в липса на искреност в отношенията. В отговора,
макар и скрито, прозира тезата, че отстъпването на Бургас може
да се обсъжда в контекста на сключване на бъдещ военнополити­
чески съюз срещу Турция.
Събитието, което обръща българската политика по македо­
нския въпрос, а оттам и българо-руските отношения, е VI конгрес
на ВМОК (1-5.05.1899 г.). С подкрепа на офицерите от братства­
та и на ЗП на ВМОРО е избран нов състав на комитета с предсе­
дател Б. Сарафов. Това е повратен момент в развитието на рево­
люционното движение в Македония и Одринско, от който започ­
ва неговият бърз възход, продължил до 1901 г. и създал много
страхове и главоболия на руските дипломати. С неукротима амби­
ция и кипяща енергия Б. Сарафов се впуска в широкомащабна
дейност. Съживява дружествата в България, обединява ги и създа­
ва нови 200 такива, част от които са в чужбина, вкл. в Северна
Америка и Европа. Постепенно ВМОК се превръща в могъща ор­
ганизация с над 250 дружества и клонове в България и близо 60
000 организирани членове. Гръбнак на ВМОК стават офицерски­
те братства, в които членуват около 1000 предани на делото бъл­
гарски офицери. Три вестника в чужбина - в Женева, Париж и
Чикаго, под влияние на ВМОК започват силна пропаганда на бъл­
гарската кауза, а органът на комитета - в. "Реформи", достига ти­
раж 8000 броя, което е внушително число в България тогава. Има
даже над 400 абоната в чужбина.
ВМОК усилено набира парични средства, вкл. чрез пласира-
178
 Руската империя срещу България, III част

не на облигации, и се въоръжава. Започват големи покупки на оръ­

жие и боеприпаси и то от чужбина, главно от Австро-Унгария. От
1899 г. до 1901 г. ВМОК на Б. Сарафов закупува 10 000 пушки
"Крънка" с 1,5 млн. патрона, 11 000 пушки "Манлихер", 1500 пуш­
ки от други системи и над 1000 револвера.237 Това интензивно въ­
оръжаване, съчетано с военни обучения, превръща ВМОК в голяма
бойна сила. При това с морална, материална, организационна, воен­
на и дипломатическа подкрепа на ВМОК. ВМОРО също е във въз­
ход и между двете организации се установява тясно и плодотворно
сътрудничество. Те се обединяват и заработват за общата кауза.
В този момент, когато в българското революционно движе­
ние протичат бурни и позитивни процеси, се намесва Русия. Бах-
метиев е информиран от свои източници, вкл. агенти за работата
на VI конгрес на ВМОК. Той знае дори за съдържанието на речи­
те и дебатите на конгреса, което личи от донесенията му. Бързо
схваща накъде тръгват промените и на 3.05.1899 г., т. е. два дни
преди избора на новия комитет, докладва в Петербург, че новият
курс има за цел "по един или друг начин да се върви напред и да
се разпали делото (революцията - б. а.).238 Бахметиев обаче не вяр­
ва в успеха на Б. Сарафов главно поради две причини: недостиг на
финансови средства и декларациите на българското правителство.
Министър-председателят Д. Греков публично обявява, че е
против радикализирането на македонския въпрос. Вътрешният
министър В. Радославов обаче открито закриля ВМОК, а военни­
ят министър ген. Ст. Паприков, който по традиция е доверено ли­
це на Фердинанд, уж поради недостиг на войски отказва да прик­
рива границата с Турция. Четите на ВМОК и ВМОРО получават
поради отслабения граничен контрол по-голяма свобода на дви­
жение.
В отговор Русия възприема курс на ограничаване на разма­
ха на революционното движение. Позицията й през 1900 г. оста­
ва непроменена и я съобщава в. "Новое время": "Русия не иска въс­
тание в Македония".239 През същата година руски войски окупират
Манчжурия (Североизточен Китай) и Русия затъва още повече в
експанзията си в Далечния изток. Това води до втвърдяване на ан-
тибългарската й позиция по македонския въпрос. Бахметиев
изтръгва уверенията на Т. Иванчов, че правителството се отказва
да финансира ВМОК и че ограничава дейността му. В. Радославов

179
Янко Гочев

обаче следва своя линия и обезсилва с действията си деклараци­

ите на министър-председателя.
През април 1900 г. Б. Сарафов пристига в Русия, за да раз­
говаря с "приятели на делото". Мисията му е неуспешна. "Прияте­
лите" не могат да променят враждебния курс на правителството,
формулиран от военния министър ген. Куропаткин в писмо до В.
Кънчов: "Руската дипломация ще бъде против една увеличена
България, докато господства настоящият княз".240
Фердинанд, от своя страна, се опитва да спечели Русия и
през 1900 г. праща военния министър ген. Ст. Паприков с мисия
в Петербург. Той трябва да проучи доколко статията "Багдад и
Бургас" отговаря на истинските намерения на Русия и дали тя на­
истина иска да укрепи влиянието си в България. С други думи,
вместо да разобличи императорските амбиции на Русия спрямо
българската териториална цялост, Фердинанд решава да прегова­
ря с нея. Това е вредна за България позиция и означава само едно
- свличане на българската политика в руски води. На ген. Ст. Пап­
риков е възложено да преговаря за сключване на военна конвен­
ция с Русия, която основна идея е война срещу Турция и освобож­
дение на Македония. Водят се тайни преговори през пролетта на
1900 г. България приема тежки условия, като поставяне на арми­
ята си под руско командване при война, отстъпване на пристани­
ще Бургас като руска военноморска и въглищна база и отстраня­
ване на всички антируски елементи от българския флот. Ген. Ст.
Паприков разбира обаче, че Русия не желае за момента усложне­
ния на полуострова. Руско-българското сближение и страхът от
споразумение особено на военна основа активизират Австро-Унга­
рия, която се намесва, иска и получава от Русия уверение, че Бъл­
гария няма да нарушава статуквото. За да се застрахова обаче,
сключва военна конвенция с Румъния. От австрийските действия
съдим кой доминира в България. Неслучайно Бахметиев съобща­
ва по това време от София, че България се завръща "под наше пок­
ровителство и нашето влияние получи държавен печат".241
Тъкмо с руското влияние се обяснява натискът върху дей­
ността на ВМОК и разправата с Б. Сарафов. ВМОК става такава
силна организация, че се отскубва от влиянието на държавата и
руската дипломация, която силно се опасява, че Б. Сарафов може
да разпали революция на Балканите. За Русия той вече е страши-

180
 Руската империя срещ у България, III част

лище, нещо като "втори Стамболов", и тя задвижва всички меха­

низми, за да го неутрализира, обезличи и унищожи.
Предлог за руската намеса е т. нар. афера "Михайляну", из­
бухнала през 1900 г., когато ВМОК убива турските шпиони К. Фи-
товски и С. Михайляну, развиващи антибългарска дейност в Румъ­
ния. Румънското правителство реагира остро и протестира пред
България. Обвинява ВМОК за атентатите и иска строги наказания.
Разгаря се антибългарска истерия, която прераства в дипломати­
ческа криза между двете държави, заплашваща да прерасне във
война. Провеждат се митинги в Букурещ, които оскверняват бъл­
гарското знаме и скандират антибългарски и военнолюбиви ло­
зунги. Българите в Румъния са подложени на натиск и терор от
правителството на П. Карп. Румъния и България през август 1900
г. са на прага на война и мобилизират частично армиите си.
ВМОК пък създава доброволчески чети с около 10 000 членове.
В българо-румънския конфликт се намесват балканските
държави и Великите сили. България е изолирана и стегната в мно­
го опасен обръч. Срещу нея се обединяват Румъния, Сърбия, Тур­
ция, Русия и Австро-Унгария. Дори вестниците във Виена, Берлин
и Лондон се включват в антибългарската кампания. Става дума за
международен заговор за разправа с ВМОК и ВМОРО, дирижи­
ран от руската дипломация. Що се отнася до Румъния, действията
й срещу България са брънка от една дълга верига от нейни наси­
лия и предизвикателства. В заговора участват Турция, която иска
разтуряне на ВМОК, съсредоточава войски по границата и засил­
ва терора над българите в Македония и Сърбия, която прави опит
да дискредитира България в Европа и особено пред Румъния, за
да извлече полза за пропагандата си в Македония. Сърбия действа
в синхрон с Румъния по тази афера. Това личи от факта, че име­
то на сръбския крал е замесено в съдебния процес срещу българи­
те в Румъния. Те са съдени за "атентат" едновременно и срещу
румънския, и срещу сръбския крал. Това е изфабрикувана версия
на румънската полиция по време на следствието. След изтезания
арестуваните българи са принудени да направят самопризнания за
такъв заговор. Румънската преса услужливо вдига шум около из­
фабрикуваната версия. Тя стига до Русия и от там следва ответни­
ят удар срещу България. Бахметиев е инструктиран на 13.08.1900
г. "да обърне най-сериозно внимание на българския кабинет за не-

181
Янко Гочев

обходимостта да се обуздае престъпната дейност на македонските

комитети в Румъния".242
Тази инструкция определя по-нататък поведението на Бах-
метиев, което не се вмества в нормалното за дипломат, акредити­
ран при чужда държава. Заплахите, заканите и увещанията му ста­
ват резултатно средство за въздействие върху българските полити­
ци. Отхвърлени са дори оплакванията на Т. Иванчов, че зад Румъ­
ния стои Австро-Унгария. Под маската на арбитър Русия решава
да използва "аферата Михайляну", за да нанесе тежък удар на
ВМОК.
Твърдият курс, който тя възприема и прилага, отговаря на
стратегическите й цели статуквото да бъде съхранена на всяка це­
на чрез недопускане на българско въстание в Македония, което
подготвя условие за обединение и хегемония на България на Бал­
каните.
Пред руските дипломати министър-председателят на фана-
риотска Румъния П. Карп заявява: "...ние ще останем хладнокръв­
ни, докато не дойде дума за увеличаване на българската терито­
рия. Да допуснем Велика България, ние не можем и каквото и да
бъде тогава правителството по това време, страната ще въстане ка­
то един човек".243 Всъщност Румъния търси повод да респектира
България, да я предупреди, че е балкански фактор, с който тя
трябва да се съобразява. "Аферата Михайляну" е раздухана от
Румъния, за да се пресекат всякакви български действия за реша­
ване на македонския въпрос в неудобен момент за нея.
В Петербург одобряват руската позиция, защото в арбит­
ражните му действия личи двоен стандарт. България е обсипана
от Русия със заплахи да вземе мерки срещу ВМОК и да даде "удов­
летворение" на Румъния. Въздействието срещу Румъния обаче е в
мек и примирителен тон. Русия не се намесва, за да прекрати
преследванията над българите в Румъния, както и срещу всички
румънски предизвикателства през 1900 г., оскърбяващи и нацио­
налното чувство на българите. С намесата на Русия успява все пак
да овладее българо-румънския конфликт. Тя обаче не е доволна,
защото главната й цел е разгромът на ВМОК. За осъществяването
й прибягва до услугите на Фердинанд.
На 24.09.1900 г. Бахметиев има важен разговор с него с ос­
новна тема дейността на ВМОК. Двамата се съгласяват, че никое
182
 Руската империя срещ у България, III част

правителство няма да може да забрани комитета. Затова приемат,

че ръководството му трябва да се смени. Б. Сарафов трябва да бъ­
де заменен с "по-сериозен и добросъвестен човек". Фердинанд
признава, че са нужни и бързи мерки, но "не административни, а
с морално въздействие".244 Всъщност князът признава, че българс­
ката държава няма сили да се справи с ВМОК. Това признание
стряска Русия. На 17.10.1900 г. в Ялта се провежда дълго съвеща­
ние между Николай II и граф Ламсдорф. След него външният ми­
нистър праща на 19.10.1900 г. инструкция до Бахметиев, в която
подчертава, че "...в настоящия момент, когато в прийомите и на­
чина на действие на македонския кръжок се наблюдават толкова
решителни промени, по-нататъшното нехайство на софийските
власти не може да бъде търпяно". Оценките на императора и
външния министър за ВМОК са крайно отрицателни. За тях той е
"анархическо общество, разпространило своята престъпна дей­
ност далеко извън пределите на България и Македония в съседни­
те държави". Инструкцията до Бахметиев е "да се разбере енер­
гично с българските министри". Категорично се иска от него: "Вие
трябва да предупредите Фердинанд, че всеки опит да вдигне въс­
тание в Македония ще срещне най-сериозен отпор от страна на
Русия и другите сили и незабавно ще се отрази по съдбовен начин
на интересите на самото Княжество".245 Това е най-силното дото­
гава руско предупреждение към България. В Русия са убедени, че
статуквото на полуострова е заплашено и България е главен сму-
тител. Руското предупреждение предизвиква "дълбоко впечатле­
ние както на княз Фердинанд, така и на неговите министри". От­
тук нататък Фердинанд се заема с изпълнението на руските внуше­
ния ВМОК да се ликвидира, ВМОК на Б. Сарафов. На първо вре­
ме той решава да обвърже външната си политика още по-плътно
с Русия, за да разчита на още по-силната й подкрепа в разправата
с ВМОК.
През ноември 1900 г. Русия посреща на нож връчването на
мандат за съставяне на правителство на В. Радославов, считан от
нея за "русофоб, социалист и революционер" и нарочен за главен
виновник за успехите на ВМОК. След груба руска намеса във
външните работи на България Фердинанд отхвърля министерска­
та листа, предложена от В. Радославов. Разпуска X ОНС, в което
мнозинство имат радославистите, и назначава нов служебен каби-

183
Янко Гочев

нет, начело с Т. Иванчов, който трябва да създаде условията за ид­

ване на власт на русофилите. Това е планът на Фердинанд, който
той умело изпълнява. След сложни политически комбинации пар­
тията на В. Радославов е разцепена от княза и постепенно са ели­
минирани остатъците от нея в управлението. С падането на радос-
лависткия режим ВМОК губи силен свой вътрешен покровител,
който не изпълнява волята на Русия и на княза за репресии над
ВМОК с цел ограничаване на дейността му.
Веднага след падането на В. Радославов руският диплома­
тически агент Ю. Бахметиев се среща с Б. Сарафов. К. Пандев да­
тира тази важна среща в началото на 1901 г., а спомените на два­
мата участници в нея я отнасят в ноември 1900 г. По думите на
Ю. Бахметиев целта му е "да намери практически способ за лече­
ние на разрастващата се язва", а не да търси обяснения и оправда­
ния от Б. Сарафов. "Аз му заявих твърдо - пише Ю. Бахметиев на
граф Ламсдорф, - че ако в него е останала дори частица патрио­
тизъм, той е длъжен незабавно да се отстрани е да се постарае
името му да бъде забравено, тъй като той не само отлага за много
години "освобождението на Македония", но и компрометира зна­
чително самата България."
Опитите на Б. Сарафов да защити позицията си са неуспеш­
ни. Заявено му е, че той "може да се разполага със своя живот, къ-
дето му е угодно", но няма право да застрашава сигурността, инте­
ресите и живота на други хора".
Според спомените на Б. Сарафов този важен разговор про­
тича така:
- Отидохте много далече - отсича Ю. Бахметиев. - Какви са
тези изтръгвания на пари със сила? Студентческа фантазия е цяла­
та ви работа. В Европа лошо впечатление прави туй. А и в Русия,
защото, ако направите нещо, няма да Ви помогне, че Русия е зае­
та в Далечния изток.
По-нататък Ю. Бахметиев прави много важно указание,
според което "ключовете на македонския въпрос са в Петербург",
и "съветва" Б. Сарафов да се оттегли от ръководството на ВМОК.
Б. Сарафов отговаря, че "изтръгването на пари е система,
към която тъкмо дипломацията ни принуди със своите неискрени
действия. Ако ние не се заемем с нашето дело, няма дипломаци­
ята да ни помогне. Той няма право да се меси в тази работа".

184
 Руската империя срещ у България, III част

След като Ю. Бахметиев отхвърля да подаде оставка и не

приема руската кандидатура за свой заместник Д. Ризов, водачът
на ВМОК чува невъздържаните закани на руския дипломат, който
открито го заплашва: Щом е така, и вашата организация тук, и
оная там (ВМОРО - б. а.) ще отидат на пух и прах!
Това е публична закана за разправа с цялото българско ре­
волюционно движение, която надхвърля рамките на дипломати­
ческия етикет.
След като двамата се разделят, започва изпълнението на
плана за унищожаването на ВМОК и ВМОРО. Международният
заговор, в който движещата сила е Русия, влиза в действие. Започ­
ва се със съдебната разправа. В Румъния обвинителният акт на
прокурора срещу убийците на К. Фитовски и С. Михайляну е за
"заговор срещу румънския крал". Впоследствие се отправя и недо­
казаното обвинение, че Б. Сарафов планира да убие сръбския
крал, след което да взриви сградата на румънския парламент заед­
но със заседаващите в нея депутати.
През октомври 1900 г. започва съдебният процес срещу 22
българи, от които 9 са съдени редовно, а останалите задочно. Два­
ма от подсъдимите - Б. Илиев и Ст. Димитров, се признават за ви­
новни, но вторият от тях отрича да е пратен от Б. Сарафов. В раз­
пита твърди, че е убил Михайляну по своя воля, заради омраза, за-
щото същият пишел против България и българите. Други двама
подсъдими - Н. Богданов и М. Бошнаков, се отказват от самоприз­
нанията си, дадени пред следствието, защото твърдят, че са
изтръгнати с изтезания.
Съдът в Букурещ не успява да събере достатъчно доказател­
ства. Съдът допуска сериозни процесуални грешки, като извършва
дори фалшификации на веществени доказателства. При разглеж­
дане на делото един свидетел чех, по професия дърводелец, сочи
с пръст към представените веществени доказателства: "Дръжката
на тая брадва е правена от мене, аз съм я работил по изричната по­
веля на г-на прокурора!"246 С други думи, прокурорът по делото да­
ва престъпни разпореждания, но България не протестира с нота до
Великите сили на съдебния фарс. Въпреки всичко поради липса на
достатъчно доказателства съдът не успява да докаже "заговора" сре­
щу румънския крал, нито прякото подбудителство на Б. Сарафов.
На 9/22.11.1900 г. той произнася следните присъди: Ст. Димитров

185
Янко Гочев

родом от Скопие, и Б. Илиев, родом от Ресен, са осъдени на дожи­

вотен затвор, останалите 7 българи като съучастници получават
присъди от 2 до 20 години затвор. Б. Сарафов и 5 от неговите по­
мощници от ВМОК получават задочно доживотна присъда.
Все пак българите са заклеймени вече като "престъпници".
Обвинителният акт и списъкът на осъдените са изпратени в Со­
фия. Министър-председателят Т. Иванчов обявява, че ще бъдат
проучени, и щом се получат доказателства от Букурещ, в България
ще започне процес. Съветите на Ю. Бахметиев за започване на
предварително разследване срещу ръководството на ВМОК преди
края на румънския процес са отхвърлени от Т. Иванчов.
На 28.10.1900 г. граф Ламсдорф изпраща секретна инструк­
ция до посланика в Цариград Ив. Зиновиев. Основно място в нея
заема македонският въпрос. Препоръчват се мерки, които трябва
да се вземат, за да бъде решен. Основна мярка е въздействие вър­
ху българското правителство, за да "...сдържа революционната
пропаганда на българите в Македония... и да приеме строги мер­
ки за обуздаване на престъпната дейност на македонските комите­
ти". Освен това на Ив. Зиновиев е препоръчано "да премине към
дружеско съгласие с Турция и Австрия и със съвместни усилия да
намерят средства, които веднъж завинаги да сложат край на пери­
одичното брожение в Македония". Още веднъж в тези инструк­
ции категорично е потвърдена руската официална позиция по ма­
кедонския въпрос. Тя се изразява в "...твърдото и устойчиво наме­
рение на Русия да поддържа законния порядък на Балканския по­
луостров и охрана на целостта на съседната Османска империя".247
Оценката на руския външен министър граф Ламсдорф за
процеса в Румъния личи от политическия му обзор от 30.11.1900
г., който е предназначен за императора. В обзора се казва: "Про­
цесът в Румъния изясни в съвсем неблагоприятен вид деятелност­
та на Македонския комитет в София и особено на председателя
му Б. Сарафов." Същият е считан в Петербург вече за "втори Стам-
болов" и крайно опасен за руските имперски интереси. Заключе­
нието на граф Ламсдроф е, че "на българското правителство за­
почва да тежи волята, който си е присвоил Македонският коми­
тет, и желае да промени неговия личен състав, намирайки дейно­
стта на комитета и неговите агенти за вредна за самата Македо­
ния, където тя повдига против България както властите, така и на-

186
 Руската империя срещ у България, III част

селението".248
Граф Ламсдорф смята, че "българското правителство най-
после се е отнесло с внимание към указанията" на Петербург, и в
края на 1900 г. констатира, че в самата Македония се забелязва из­
вестен упадък в "дейността на българските агенти". Последното
означава, че в Русия по това време не познават причините за поя­
вата на комитетите и четите. Считат, че революционната борба в
Македония е плод на външно (българско) влияние, а не на мест­
ните българи, които се разглеждат като неспособни да се самоор-
ганизират за въоръжена борба за защита на интересите им. Явно
Русия ги счита за хора долно качество, с неизбистрено още наци­
онално съзнание.
Ив. Зиновиев възприема изцяло инструкциите и за да ги
приложи по-убедително, прави официална декларация пред Тур­
ция, че тя е "в правото си да предприема строги мерки към орга­
низаторите на безредиците и че Русия няма никакво намерение да
стеснява Турция в това отношение". Все пак я съветва "да не при­
теснява мирното население, за да не се умножат недоволните".
Ив. Зиновиев предупреждава и българския дипломатически агент
Ив. Гешов, че султанът има право на самозащита срещу действия­
та на ВМОРО. На Ив. Гешов заявява, че "никаква революционна
дейност на комитета не може да реши македонския въпрос в бла­
гоприятен за България смисъл и че престъпните опити на комите­
та в края на краищата ще лишат българите от това съчувствие, с
което се отнасят към нея силите и в частност Русия". Опитите на
Ив. Гешов да даде обяснение на позицията на българското прави­
телство рухват много бързо.
Пак по същото време русофилският дипломатически орган
"Мемориал дипломатик" разкрива публично действията на руския
посланик: "Г-н Зиновиев даде на Високата порта да разумее, че тя
трябва да вземе най-строги мерки против българските агитации в
Македония и да усмири искателите на една велика България."250
Всички горепосочени документи ни дават основание да
направим заключението, че в края на 1900 г. и в началото на 1901
г. руската дипломация започва необявена война срещу ВМОК на
Б. Сарафов и ВМОРО. Главният удар е срещу ВМОК, преценен в
Петербург за много по-опасен за руските интереси. Целта е вече
не толкова смяна на ръководството на комитета, а унищожаване-

187
Янко Гочев

то ми. Руските дипломати си разпределят и ролите. От Петербург

МВнР и лично граф Ламсдорф дават указания за действията, като
изпращат инструкции, съгласувани с императора. В София Ю.
Бахметиев ги изпълнява, като притиска княза и правителството. В
Цариград Ив. Зиновиев върши същото, като дава съответните раз­
пореждания на консулите и агентите си в Македония. Ив. Зинови­
ев вече активно толерира както сръбската пропаганда, така и пра­
вителствения терор над българите в Турция. Неговите обекти за
въздействие са султанът и турското правителство. Тях руският пос­
ланик насърчава в разправата им с комитетите и българската ин­
телигенция. Впоследствие ВМОК ще констатира в мемоара си
през 1901 г., че "руският консул в Солун (Иларионов - б. а.) е по­
магал на турските началства в тая нова мода хайка (спрямо бълга­
рите - б. а.)".251
Кои са мотивите на Ив. Зиновиев, които го карат да стане
яростен гонител на българщината в Турция и то в съюз с турската
власт? Отговор на този въпрос дава митрополит М. Кусев години
по-късно: "Страхът пред мисълта за образуването от Македония на
една автономна област застави Зиновиева, руския тогава посланик
в Цариград, да подбуди турското правителство, за да вземе мерки
за унищожаването на тия български комитети. Известно е, че той
даде картбланш на турците да употребят всичките усилия и сред­
ства за удушването на всяко движение за придобиване на полити­
ческо право на Македония. Турците не закъсняха да използват то­
ва желание на руската дипломация..."252
По същото това време ВМОК не бездейства и по свои кана­
ли разбира за голямата опасност. В края на 1900 г. е решено ръко­
водството да бъде сменено, като офицерите влязат в Турция и се
включат във ВМОРО. Уговорената смяна трябва да стане на предс­
тоящия конгрес. Ген. Ив. Цончев приема предложението да огла­
ви ВМОК без колебание. Този голям българин предприема смел
ход, донякъде безумен, защото тръгва против волята на Русия, при
това със стремеж да спечели подкрепата на Фердинанд. На
1.02.1901 г. ген. Ив. Цончев се уволнява от войската и вместо офи­
цер от кариерата, поема пътя на войвода в освободителните борби.
1901 г. започва с открито настъпление на турската власт
срещу ВМОРО в Македония и на българската власт в София сре­
щу ВМОК. То е внушено и вдъхновено от руската дипломация,

188
 Руската империя срещ у България, III част

която действа задкулисно, но откровено антибългарски в подхода

си срещу българщината. Това отново доказва, че Русия е против­
ник на българските национални интереси, защото идеалът на
ВМОК и ВМОРО е един и същ - освобождението на българите в
Македония и Одринско и обединението им с Майката родина.
На 23.01.1901 г. в Солун започва най-голямата и най-жесто-
ка афера до въстанието от 1903 г. Само в гр. Солун са арестувани
27 българи, които властта, получила руския картбланш, подлага
на жестоки изтезания. Освен Солун аферата засяга и целия Солу­
нски санджак. В периода януари-март 1901 г. има още 5 други по-
малки афери в санджака в Кукушко, Воденско, Гевгелийско, Тик-
вешко и Дойранско. Арестувани са много членове на ВМОРО и
почти целият му ЦК.
Пак по същото време с Окръжното на ЗП на ВМОРО (Г.
Петров и Г. Делчев) от март 1901 г. се стига до окончателния му
разрив между ВМОРО и ВМОК. ВМОРО обвинява в Окръжното
ВМОК в опит да я превземе. ВМОРО обаче не осъзнава, че удари­
те срещу нея и срещу ВМОК са вдъхновени от Русия, която про­
вокира раздорите между двете организации и прави абсолютно
невъзможно вече сътрудничеството между тях.
До юли 1901 г. турската власт подлага на повсеместен те­
рор българите в Македония. 217 общо са изтезавани. От 188 арес­
тувани българи 101, т. е. повече от 1/2, са осъдени, от които 9 на
смърт. 84 българи са заточени в крепостите в Акия и Подрум ка­
ре в Мала Азия.253 Сред тях са и водачите на ВМОРО д-р Хр. Та­
тарчев, Хр. Матов, П. Тошев. По професия осъдените са търговци,
занаятчии, учители, свещеници, т. е. представители на българска­
та интелигенция, чиято единствена "вина" е, че са български пат­
риоти. Руският посланик Ив. Зиновиев е един от главните винов­
ници за мъките и страданията на тези българи, защото пряко по­
ощрява турската власт организирано да ги преследва.
На 22.02.1901 г. той изпраща донесение до Петербург, в ко­
ето отново се изявява като българофоб. В него той отбелязва, че
сериозните усложнения в Солунския вилает се дължат на "увели­
чаващия се брой българо-македонски шайки, на техните сражения
с турски войски, както и на продължаващите обиски и арести на
българи".254 След като е вдъхновил и провокирал арестите и теро­
ра над българите, Ив. Зиновиев отказва да се застъпи за освобож-
189
Янко Гочев

даването на арестуваните невинни наши сънародници. Пред Ив.

Гешов същият заявява, "че е крайно затруднен да ходатайства пред
турското правителство в интерес на българите, докато не се убеди
в тяхната готовност да се подчинят на указанията на императорс­
кото правителство". Така сам признава, че репресиите на българи­
те са породени от това, че техните организации ВМОРО и ВМОК
следват своя политика и защитават българските интереси, а не
руските. С други думи, българите в Солунско са арестувани, прес­
ледвани и изтезавани, защото се борят за свободата си и са бълга­
рски патриоти, които не защитават руските интереси и не служат
на Русия и нейния диктат.
През цялата пролет на 1901 г. Ив. Зиновиев развива треска­
ва антибългарска дейност. Той категорично обвинява ВМОРО за
престъпен елемент, който носи цялата отговорност за смутовете в
Европейския Югоизток, а българското население - за главен нару­
шител на реда и спокойствието в Османската империя. Паралел­
но прави опити да пречупи българската съпротива по Фирмилиа-
новия въпрос. Толерирайки репресиите над ВМОРО, Ив. Зинови­
ев активно насърчава сръбската пропаганда в Македония. Подоб­
ни действия имат руските консули в Скопие, Битоля и Солун. Точ­
но по това време консулът в Скопие Машков съвместно с турците
участва в разпитите и изтезанията над български патриоти. Пред
търговския ни агент заявява, че "Санстефанска България е една
грешка" и че Русия вече я е погребала.
Арестуването на толкова голям брой българи в Македония
има широк отзвук както в България, така и в Русия. Българската
общественост е силно възмутена. Печатът в София започва ярост­
ни атаки срещу действията на Ив. Зиновиев. Всички партийни
вестници, без правителствения русофилски печат, открито го на­
падат и са единодушни в оценките си, че репресиите в Македония
са пряк резултат от неговата дейност. Самият Ив. Зиновиев е убе­
ден, че "предприетите жестоки мерки ще заставят македонските
комитети, макар и за кратко време, да прекратят революционни­
те интриги".256
По същото време в Русия печатът разгаря антибългарска
кампания. Тя цели да обработи руското общество в духа на прави­
телствената теза, че ВМОРО е престъпен елемент в Турция, кой­
то смущава реда в империята. На прицел в тази кампания са ед-

190
 Руската империя срещ у България, III част

новременно ВМОРО и ВМОК. Турският терор над православните

българи се оправдава с православна Русия. Например два дни пре­
ди началото на Солунската афера в. "Московские ведомости" пуб­
ликува голяма антибългарска статия, в която отправя сурова кри­
тика срещу ВМОК, който е обвинен в ред престъпления: станал е
държава в държавата, извършва свои разследвания и издава
смъртни присъди, събира парични средства чрез терор.257
В. "Санктпетербургские ведомости" в броя си от 29.02.1901
г. отива още по-далече и отправя директен призив да ликвидира
дейността на македонските комитети. Освен това се твърди, че
"България с помощта на Екзархията е заграбила училищата,
църквите и манастирите в Македония".258
Едновременно в руския печат се прокарват и сръбски пропа­
гандни тези. Например на 4.03.1901 г. официозът "Новое время"
помества статия, в който се твърди, "че сърбите в Македония са
единственият народ, нямащ право да носи националното си име, за-
щото навсякъде били принуждавани да носят българското име".259
"Санктпетербургские ведомости" на 22.04.1901 г. пише, че
реакцията на българите срещу "сръбското възраждане" и открива­
нето на "сръбски училища" в Македония е шовинистична. Вест­
никът прокарва идеята, че "сърбите" (всъщност създадените с мно­
го пари, насилия и заплахи сърбомани) са преследвани от албан­
ците и българите и не могат свободно да изразят своята народ­
ност.260
Това са само малка част от открито антибългарските публи­
кации, появили се в руския печат по това време, които следват из­
цяло курса на правителството. Относно дейността на ВМОК цари
единодушие. Отношението на руския печат към него е крайно от­
рицателно. Спрямо ВМОРО на страниците на руските вестници
има известна обективна информация, но тя не може да измести
явните им антибългарски оценки. Четите на ВМОРО са наричани
"банди" и престъпни шайки от български хайдути, избягали кри­
минални престъпници и подозрителни личности.
След брутален руски дипломатически натиск властите в
България се раздвижват и предприемат серия от ограничителни
мерки спрямо ВМОК. Кулминацията на тяхната антибългарска
кампания е арестуването на ръководството на комитета на 23 сре­
щу 24.03.1901 г. Формалният предлог е да се разследва дейността

191
Янко Гочев

им в "аферата Ми-
хайляну". Така Ру­
сия е удовлетворе­
на. Върху съобще­
нието за събитието
от София от Ю.
Бахметиев руският
император поставя
резолюцията: "От­
лично!".261
Мярката
улеснява смяната на
ръководството на
ВМОК, в който на
IX конгрес (29.07­
7.08.1901 г.) крило­
то на ген. Ив. Цон­
чев надделява. За
параван пред
външния свят и Ру­
сия Ст. Михайловс-
ки е избран за пред­
седател от конгре­
са, а ген. Ив. Цон­
чев, който факти­
ген. Ив. Цончев чески е ръководи­
тел, става негов за­
местник. Б. Сарафов няма никакви шансове да надделее. Съдбата
му е решена в Русия, а в София само изпълняват поръчката за
разправа с него. По това време Ю. Бахметиев отбелязва: "Сарафов
е напълно компрометиран даже между своите и е длъжен за из­
чезне от сцената." За сметка на това ген. Ив. Цончев е определен
като "човек порядъчен и сериозен, представляващ добра гаранция
за водене на комитетските дела в дух на умереност и законност".262
Скоро ген. Ив. Цончев разбива на пух и прах илюзиите и
надеждите на руската дипломация. Той започва подготовка за въс­
тание и четите му овладяват бази в района на Струма и Места, къ-
дето изтласкват ВМОРО. Действа с такъв широк размах, че само

192
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

след два месеца през есента на 1901 г. руската дипломация го зак­

леймява. Първо Ю. Бахметиев сигнализира в Петербург, че
ВМОК "възприема предишното си предизвикателно поведение".
Второ, Ив. Зиновиев е много разтревожен от поредицата възвания
на комитета. Оценката му е, че "толкова резки призиви към въста­
ние не са излизали от перото на деятелите на комитета даже то­
гава, когато начело бе Б. Сарафов с неговите съмишленици".263
В отговор граф Ламсдорф нарежда незабавно и "с нова си­
ла да се привлече вниманието на българското правителство от не­
обходимостта да се сложи предел на всяка агитация на комитета"
и да се подчертаят за пореден път "неблагоприятните последици"
за България в противен случай.264 Всъщност поредната руска дип­
ломатическа намеса е предизвикана от активизирането на четите
от двете страни на границата.
Русия се намесва и в аферата "Мис Стоун", започнала на
21.08/3.09.1901 г. с отвличането на американската мисионерка Ел.
Стоун от четата на ВМОРО, начело с Хр. Чернопеев, Я. Санданс­
ки и Кр. Асенов. С руско посредничество са установени първите
контакти с похитителите. Само за три дни Ю. Бахметиев осъще­
ствява чрез свой пратеник, доставил писмо до Ел. Стоун, връзка с
четата. По-нататък вече правителството на САЩ се намесва и чрез
своите дипломати започва преговори, довели до освобождаването
на отвлечената американка срещу 14 500 турски лири откуп.
За българското правителство аферата е много неприятна,
защото Русия отново упражнява натиск върху него. Външният ми­
нистър Ст. Данев обещава, че България ще действа с "огромна
строгост в случай на какъвто и да е опит да се възбуди македонс­
кото движение". Граф Ламсдорф е уверен, че правителството ще
спазва своето обещание. Ив. Зиновиев обаче е песимист и затова
през есента на 1901 г., предвиждайки нови усложнения, препотвъ-
рждава антибългарската позиция на своето правителство пред
Турция. Той заявява, че счита българските сведения за "турските
зверства" от "областта на измислиците и че въобще не съществу­
ват признаци на систематически гонение на македонски българи".
Това са откритите лъжи на яростния българофоб, който обоснова­
ва позицията си с това, че цяла Македония е "обхваната от мрежа­
та на заговора, имаща за цел да предизвика общо въстание". Това
според Ив. Зиновиев дава правото на Турция да мисли за самоза-
193
Янко Гочев

щитата си. Според него арестуването и осъждането на доказани

членове на комитетите е законно право на турската власт, още по­
вече че е убеден, че "пребиваващите в България комитети замис­
лят да предизвикат през пролетта крупно движение в Македо­
ния".265
Аферата "Мис Стоун" има отзвук в Русия. Акцията там въ­
обще не е популярна заради отрицателното отношение на прави­
телството към борбите на българите в Македония. Истината за нея
или се прикрива, или събитията, свързани с нея, се изопачават.
Руското правителство обаче е много разтревожено. То се
безпокои от самостоятелните действия на ВМОРО, а и отвличане­
то на Ел. Стоун много напомня в Петербург за стила на Б. Сара­
фов. Сумата на откупа е голяма за онова време и по тогавашния
курс е 63 800 долара. Затова в Русия има реални опасения, че ак­
цията ще засили ВМОРО с пари и с оръжие. Всъщност повечето
пари, т. нар. "мис стоунки", отиват за междуособици с върховис-
тите, а 250 лири (1100 долара) са използвани при Солунските
атентати от 1903 г.
Русия е силно обезпокоена и от дейността на Б. Сарафов,
който след IX конгрес на ВМОК развива активна дипломатическа
дейност. Той пътува в Западна Европа, за да пропагандира бълга­
рската кауза и да търси подкрепа. Разочарован от антибългарската
руска политика, Б. Сарафов търси нови съюзници. Пред света те­
зата му е, че движението в Македония и Одринско има широка
вътрешна основа и е истинско народно, а не провокирано вън от
България, каквато е официалната позиция на Русия. Затова счита,
че турският терор не може да го унищожи. С авторитета си и
международните си контакти Б. Сарафов става много опасен за
Русия, още повече че поддържа връзки и с международни социа­
листически и анархистични кръгове. В Женева например се сре­
ща с руския социалдемократ Г. Плеханов и иска съдействие от не­
го македонският въпрос да се постави пред международно социа­
листическо бюро. Русия гневно реагира и граф Ламсдорф изпра­
ща нота до българското правителство, в която настоява да бъде
поставен Б. Сарафов под полицейско наблюдение.
През 1902 г. продължава туркофилската политика на Русия,
съсредоточена около два момента: "стабилизиране на реда и пре­
дотвратяването на създаването на условия за въстание". Антибълга-
194
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

реката руска политика, подчинила вече и правителството на Ст.

Данев, влошава положението на българите в Турция. Фактите ка­
тегорично доказват наличие на такава тенденция. Само в Битолс-
кия вилает през 1902 г. има арестувани 191 българи по различни
афери, съпроводени със ситемни убийства, грабежи, насилия и
обезчестявания от страна на турската власт. Подобно е положени­
ето и в Одринския вилает, където през 1902 г. са арестувани 119
българи. Голяма част от тях са изтезавани и са осъдени, а 37 са за­
точени. Тези събития протичат на фона на зачестилите сражения
между четите и турската войска. Ако през 1901 г. четите на ВМО-
РО дават 31 души убити, само за 9 месеца, до началото на Горнод-
жумайското въстание, се водят 34 сражения, в които падат убити
97 българи, или близо 3 пъти повече от предходната година.2“
Важно е да се отбележи, че руските консули са или безуча­
стни наблюдатели на тези събития, или открито толерират разп­
равата с българи, чиито призиви за подкрепа са глас в пустиня.
Руската дипломация упорито бяга от реформи и панически се
страхува от въстание. Затова перманентно и през 1902 г. заплаш­
ва дейците на ВМОК и ВМОРО, притиска българското правител­
ство и подклажда разединението, личните вражди и междуособ-
ните борби сред всички български фактори, ангажирани по маке­
донския въпрос.
Руската дипломация е силно разтревожена от международ­
ната активност на Б. Сарафов, който със съгласието на ВМОРО
предприема мисия в Европа и води в началото на 1902 г. прегово­
ри със Сърбия. Пред външния й министър М. Вуич Б. Сарафов из­
лага своя план за голямо въстание в Македония и предлага
сръбско участие в него. Сърбия отказва да помага, загцото не иска
автономия на Македония, а заграбване на части от нея. Тогава тя
решава чрез шантаж да извлече за себе си изгоди от Русия. Започ­
ва дипломатическа акция срещу България, която продължава ня­
колко месеца. Руският посланик Н. Чариков умишлено е уведо­
мен за водените разговори и на 8.02.1902 г. той подава тревожно
донесение до Петербург.267 Руската дипломация е силно изплаше­
на, защото, след като среща сръбския отказ за съдействие, Б. Сара­
фов открито се заканва да организира обща акция на българи, ал­
банци католици и арменци в Турция. В Петербург приемат разду­
ханата до огромни мащаби от сърбите за голямо българско въста-
195
Янко Гочев

ние информация за абсолютна истина. Без да проверят сведения­

та допълнително, познавайки много добре характера на Б. Сара­
фов, руските дипломати реагират светкавично.
На 9.02.01902 г. граф Ламсдорф бие тревога до посланици­
те в Цариград, Виена, София и Цетина, че в Македония се очаква
скоро въстание. В духа на споразумението си от 1897 г. Русия и
Австро-Унгария предприемат съвместна дипломатическа акция в
Цариград и София. Ю. Бахметиев предупреждава София "да пре­
дотврати опасните за интересите на България вълнения в Македо­
ния и да не допуска нахлуването на чети през границата с Тур­
ция".286 Ст. Данев отново уверява, че ще вземе всички мерки, кои­
то зависят от него, и отново се дистанцира публично от дейност­
та на Б. Сарафов. Така Русия и съюзникът й Австро-Унгария
продължават да считат България за главен виновник за всички
проблеми в Турция, в частност в Македония. За тях българското
революционно движение там не е самостоятелен фактор, а под­
чинен субект на манипулации и въздействие от страна на София.
Оттук и перманентният руско-австрийски дипломатически натиск
над България.
"Коренът на злото се намира в България" - твърди велики­
ят везир Саид паша през 1902 г.269 Ив. Зиновиев приема тази не­
гова оценка и я цитира пред Ст. Данев в София и Ив. Гешов в Ца­
риград. Българофобството му се потвърждава от едно негово сек­
ретно донесение от 1/14.03.1902 г. до граф Ламсдорф. В него Ив.
Зиновиев подчертава опасенията и страховете си от намесата на
САЩ по македонския въпрос. Повод е твърдението на американс­
кия консул в Цариград Дикенсън, който е убеден, че "в Македо­
ния има само три народности - българи, турци и гърци, а сърби
съвсем няма и че Македония принадлежи на българите".
Тъй като мнението на Дикенсън се споделя и от посланика
на САЩ в Цариград, Ив. Зиновиев разтревожено пише на граф
Ламсдорф: "От само себе си се разбира, че вмешателството на
американците в работите на Македония... може да послужи като
мощно поощрение на съществуващото в споменатата област рево­
люционно движение, което обстоятелство, разбира се, ще влоши
общото положение."270
Истинските страхове на руската дипломация идват оттам,
че след като си е присвоила приоритетно право да решава балка-
196
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

нските проблеми, тя се опасява от намеса на други велики сили,

особено САЩ, в подкрепа на българската кауза в Македония. В
случая Ив. Зиновиев реагира срещу тази слаба форма на съчув­
ствие към българското дело в Македония от американска страна.
Той е особено силно раздразнен от твърденията на американски­
те дипломати, че сръбското малцинство в Македония няма.Тези
твърдения са изказани според руския посланик в много неподхо­
дящ момент, защото същият активно работи за създаването му.
На 14.03.1902 г., съгласувано с император Николай II, граф
Ламсдорф отправя поредното строго предупреждение към Бълга­
рия, в което дебело е подчертано, че "в случай на какъвто и да е
смут в Македония, цялата тежест от последствията ще падне вър­
ху тези, които не възприеха нееднократните предупреждения на
Русия за несвоевременното възбуждане на Македонския въп­
рос".271 На 26.03.1902 г. Ю. Бахметиев връчва на Ст. Данев нота в
подобен смисъл. Така след сръбско-гръцката провокация (гръцко­
то участие се доказва от факта, че руския посланик в Рим А. Не-
лидов се включва в дипломатическата офанзива като черпи сведе­
ния от гръцки източници) Русия притиска България. Мекият в от­
ношенията с нея Ст. Данев отново трябва да се отбранява и оправ­
дава. В името на сближението с Русия Ст. Данев е склонен да
възприеме открито репресивен курс спрямо ВМОК, който се оказ­
ва с национализма си главна пречка за развитието на този процес.
След посещението в Русия на Ст. Данев, следва нов натиск
от руската дипломация, който води до това, че на 9.04.1902 г. съ­
щият изпраща циркулярна нота до българските търговски агенти в
Турция. Нарежда им да сдържат революционното напрежение в
името на бъдещите реформи, които Великите сили уж се готвят
да осъществят.272 Така вече и българските дипломати в Турция по­
лучават право да работят против България по македонския въпрос.
Следователно при управлението на Ст. Данев русофилство-
то се изражда в чиста проба антибългаризъм. Политиката на пра­
вителството среща силно неодобрение и в България, и в Македо­
ния. Тя няма никакви шансове да успее, но нанася много вреди на
българската кауза все в угода на Русия. Военния министър ген. Ст.
Паприков признава, че "...МВР води деятелно борба с комитета
(ВМОК - б. а.), но борбата е без особен успех, защото всичко по­
мага на комитета: чиновници, телеграфисти, съдии, учители, стра-
197
Янко Гочев

жари, па даже и офицери... Всички съчувстват на идеята, всички

смятат борбата в Македония за свещена. Помагам и аз на министъ­
ра (Ст. Данев - б. а.) в борбата му с комитета, но безрезултатно".273
Важно е да се подчертае, че саботажът на правителствена­
та политика е народно дело. Прави се от хора патриоти, които
осъзнават, че русофилската политика на Ст. Данев е ведна и пагуб­
на за българските интереси. Ст.Данев обаче все повече се свлича в
руската орбита. На 11.06.1902 г. чрез МВР задължава окръжните
управители да прилагат най-строги мерки за недопускане на съби­
ране на пари, храни и други материали от членовете на ВМОК и
емигрантските дружества.
По същото време Фердинанд и Ст. Данев подписват военна
конвенция с Русия, която обслужва целите на руско-френския съ­
юз, но не и българските интереси. В конвенцията се изключва ва­
риантът война на България срещу Турция заради Македония и Од­
ринско. Причината е, че Русия не я одобрява. Така конвенцията се
превръща в средство за сдържане на България и опитите й да про­
вежда активна настъпателна политика за защита на българите в
Македония и Одринско. Освен това силно е подкопан български­
ят суверенитет, защото България губи правото си да използва са­
мостоятелно своята армия. С конвенцията Русия отново прави
опит да обсеби и подчини българското офицерство. В конкретна­
та обстановка в навечерието на въстанията от 1902 и 1903 г. това
означава лишаване на освободителните борби в Македония и Од­
ринско от командни кадри. Личните и династични интереси на
Фердинанд предотвратяват тази опасност. Чрез контрола на Воен­
ното министерство той си запазва възможността да следва своя
македонска политика, различна от тази на правителството.
Когато Ст. Данев повдига въпроса за реформи в Турция,
среща руска реакция, но не одобрение, а в противоположна насо­
ка. На 12.07.1902 г. по молба на Турция граф Ламсдорф след из­
ричното съгласие на императора обръща "сериозно внимание" на
българското правителство върху необходимостта "да се предпри­
емат енергични мерки за прекратяване на македонските агитации
в интерес на самата България". Така Русия се застъпва вместо за
българските, за турските интереси в името на защита на целостта
на Турция. Между българското и руското правителство има вече
опасно разминаване. Ст. Данев е русофил и то краен, а в Петер-
198
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

бург са туркофили, сърбофили и гьркофили. Оттук сближението

с Русия, към което Ст. Данев толкова много се стреми, се оказва
невъзможно.
През юли 1902 г. Русия предлага на Австро-Унгария съв­
местно да надзирават положението в македонските вилаети с цел
да предотвратят опасността от установяване на автономия по по­
добие на Източна Румелия. Следва съвместен руско-австрийски
демарш в Цариград с искане за назначаване на техническа коми­
сия, който да контролира спазването на всички обявени дотогава
реформи в Турция.
Посланик Ив. Зиновиев са оказва краен противник на ре­
формите. Според него "това би предизвикало всеобщо брожение
и би довело до безпорядък,опасен със своите непредвидими пос­
ледици". Той признава през 1902 г., че "за нас (Русия - б. а.) е мно­
го важно да не се допускат чужди посегателства върху самостоя­
телността на Турция, докато не настъпи време да пристъпим към
разрешаването на тези сложни въпроси".275 Чрез него Русия зорко
бди върху положението в Европейска Турция и се опитва да пре­
дотвратява, доколкото е възможно, разпада на империята под сил­
ния натиск на ВМОРО и ВМОК.
Целите на ВМОК обаче са противоположни на руските.
През лятото на 1902 г. ВМОК форсира подготовката за въстание.
Върховистки чети нахлуват в Македония. През юни 1902 г. там се
появява голямата и добре въоръжена чета на полк. Ан. Янков. Тя
предприема една триумфална обиколка, като войводите офицери
са накичени с български ордени и медали. Замисълът на тази чета
е от Костурско да се вдигне въстанието. Опитът се проваля пора­
ди контраагитация на четите на ВМОРО. Важно е обаче писмото
на полк. Ан. Янков до Фердинанд от 6.06.1902 г. В него офицерът
на Негово величество укорява монарха за политиката му и иска
спирането на гоненията на комитета, както и освобождаване на
конфискуваните пушки. Полк. Ан. Янков обвинява Фердинанд, че
"се е подвел против предателите министри и ще дойдат работите,
както при Съединението със злощастния Батенберг... но тогава аз
не съм виновен. Можем да спрем движението само ако се уверим,
че Българският господар обича Македония, а тази обич може на
първо време да се покаже, като ни се помогне...".276
Писмото е важно, защото авторът му смело и категорично

199
 Янко Гочев

назовава кои управляват България: русофили, които са "предате­

ли". Освен това Фердинанд е обвинен, че се е подвел по тяхната
политика и това може да му струва короната. Все пак ВМОК, в ли­
цето на полк. Ан. Янков, не губи надежда, че ако подкрепи борба­
та, до такъв резултат няма да се стигне. На тази покана за помощ
Фердинанд обаче не се отзовава. Той е в чужбина, когато на
10.07.1902 г. получава шифрована телеграма от Ст. Данев, в която
"предателят" министър-председател бие тревога за "обезпокои­
телни действия" на ВМОК, защото членовете му "злоупотребяват"
с името на българското правителство и българския княз, срещу ко­
гото оправяли лични закани. Ст. Данев посочва, че едно въстание
ще се отрази неблагоприятно на очаквания външен заем и на дип­
ломатическите усилия за реформи. Затова и министър-председа­
телят настоява за "евентуално разпореждане от княза за още по-
строги мерки срещу комитета".277
На 12.07.1902 г. военният министър ген. Ст. Паприков док­
ладва на монарха за взетите мерки, но признава, че те са неефек­
тивни. Според него границата с Турция, през която минават четн­
ите, може да се затвори, като се мобилизира цяла дивизия и като
се обяви военно положение в Кюстендилски окръг. Все пак ген.
Ст. Паприков е против такива радикални мерки, защото "това ще
е едно доказателство пред целий свят, че движението в Македо­
ния е дело на България".
Фердинанд е пред сложен избор на чия страна да застане.
Вариантите са два: да подкрепи българската кауза и борбата на
ВМОК, което означава въстание, или да подкрепи усилията на ру-
софилския кабинет на Ст. Данев, който иска разтуряне на комите­
та. Висшите му династични интереси, които той отъждествява с
държавните, му налагат да води политика на сближение с Русия.
Затова той се включва в антибългарския курс на правителството и
в името на приятелството с Русия решава да пожертва ВМОК, чи-
ято дейност е оценена "във висша степен вредителна на самото
Княжество и на нашите събратя във вилаетите".
На 15.07.1902 г. лично Фердинанд телеграфира на секрета­
ря на тайния си кабинет С. Добрович: "Повторете на министър-
председателя, че е необходимо да се разтури сегашният македонс­
ки комитет. Освен това говорете от мое име, Паприкову, по кой
начин да се унищожи въстаническият поход на Цончев. Отхвър-

200
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

лям отговорностите. Неминуема катастрофа."278

Наказателните мерки на русофилите, действащи като рус­
ки оръдия срещу БМОК, се забавят. Изчаква се X конгрес на ко­
митета. Той е проведен от 29.07 до 3.08.1902 г. На конгреса се
разгаря ожесточена битка. Старото ръководство е преизбрано без
промени. 41 делегати от опозицията, начело с Б. Сарафов, напус­
кат конгреса и се конституират в нов конгрес, който избира друг
ВМОК, начело с Хр. Станишев. В него влизат главно привърже­
ниците на ВМОРО. Това е окончателно разцепление, провокира­
но от борби за власт, лични вражди и чужда антибългарска наме­
са. Появяват се два комитета с едно и също име и с еднакви цели,
които започват борбата помежду си. По-радикално действа
ВМОК, начело с ген. Ив. Цончев, който поема курс към подготов­
ка на въстание.
Точно в този момент услужливо в полза на Русия се намес­
ва русофилското правителство. По лична заповед на Ст. Данев
вътрешният министър А. Люцканов на 19.08.1902 г. арестува ген.
Ив. Цончев и подп. Ст. Николов и ги интернира съответно в Дря­
ново и в Балчик. Подобна съдба има и П. Дървингов, който два пъ­
ти е арестуван на границата и интерниран в гр. Елена. На
20.08.1902 г. софийската полиция претърсва канцеларията на
ВМОК Михайловски-Цончев и домовете на водачите му. Арести
има и на обикновени четници, подготвящи се да участват във въс­
танието. Цели чети в поход към границата са спрени, обезоръже­
ни и разформировани.
Репресивните мерки на кабинета, одобрени от княза, зася­
гат ВМОК Михайловски-Цончев, но не и другия комитет, поради
простата причина, че само единият комитет подготвя въстание.
Мерките на правителството са закъснели и не предотвратя­
ват избухването на Горноджумайското въстание, което започва на
23.09 и продължава до началото на ноември 1902 г. То обхваща
района на Горноджумайско, Мелнишко, Петричко, Малешевско,
Струмишко и Разложко, или това са части от Пиринска и Варда­
рска Македония. Териториалният му обхват показва, че между р.
Вардар и р. Струма живеят българи. Във въстанието участват чети­
те на ВМОК и местните селски милиции на ВМОРО. Целта на ръ­
ководителите на въстанието е да се предизвика намесата на евро­
пейската дипломация, вкл. Русия, и Турция най-после да приложи

201
Янко Гочев

реформите. Въстанието е повторение на четническата акция от

1895 г., но в по-голям мащаб. Общо се водят 19 сражения с учас­
тието на 2580 въстаници и 13 900 турска армия, т. е. съотношени­
ето е 1:5 в полза на турците. Българите дават само 95 убити сре­
щу 729 убити турци. Умелото командване на четите от български­
те офицери (войводи) А. Протогеров, Т. Саев, П. Дървингов, Хр.
Саракинов, Д. Атанасов, Й. Стоянов, С. Стоянов, К. Настев, К.
Левтеров, А. Бозуков, Ст. Николов и други води до толкова мал­
ко жертви на въстаниците. Турците си отмъщават жестоко на
мирното българско население. 15 села от въстаническия район са
подложени на репресии. 807 български къщи са ограбени, 67 из­
горени. Осквернени са много български християнски светини
(църкви и икони), 45 българи са убити, 111 жени изнасилени, 438
жени и мъже са жестоко изтезавани от турците.279
Офицерите във ВМОК, начело с ген. Ив. Цончев, са добри
военачалници, но слаби дипломати, защото започват въстание в
плен на неизживените си все още илюзии, че Русия ще го подкре­
пи. Сигналите, които Русия дава тогава, не са правилно разгадани
от тях. Върховистите използват нейното име в агитациите си за
въстание. Считат, че руските офицери, участвали в шипченските
тържества, са готови да оглавят българската войска в скорошния й
поход за освобождението на Македония. Един от тези сигнали по­
дава съветникът в Руското посолство в Цариград Шчербачов. След
шипченските тържества в навечерието на въстанието той води раз­
говор с екзарх Йосиф, който отбелязва съдържанието му в своя
дневник: "...Комитетите (четите - б. а.) - внушава Шчербачов - да
не харчат силите си напразно... Русия не може да обяви (всъщност
не иска - б. а.) война на Турция за извоюване на автономията на
Македония, има и други Велики сили, които няма да стоят със
скръстени ръце".280 След това, когато въстанието избухва, Русия ре­
агиращо не на наша страна. Обвинява България в негов подстрека-
тел и настоява Ст. Данев да предприеме мерки срещу дейността на
ВМОК. Обвиненията са неоснователни, защото русофилското пра­
вителство не подкрепя въстанието и не съдейства за преминаване­
то на четите. Два пъти арестува и интернира ген. Ив. Цончев, кой­
то става най-издирваният в България престъпник. Гонят го и поли­
ция, и жандармерия, но той остава неуловим. Ст. Данев, въпреки
усилията си, не успява да предотврати въстанието. Под руски на-
202
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

тиск се намесва , като прави опит да унищожи базите му в Бълга­

рия. Засилва охраната на границата с войска, под предлог да пре­
дотврати турско нахлуване, но всъщност да попречи на движение­
то на четите. С други думи, и в хода на самото въстание продъл­
жава да води антибългарската политика в интерес на Русия.
Руската реакция на въстанието е натиск върху България и
доклади и донесения на руски консули в Македония, които приз­
нават българския характер на бунта, но не крият отрицателното си
отношение към него. Тезата им е, че комитетите не могат чрез
въстание да наложат волята си над Русия. Ив. Зиновиев пък при­
тиска екзарх Йосиф и му внушава, че трябва да изпълни волята на
султана и да призове свещеници да не участват в боевете. От дру­
га страна, султанът чрез Ив. Зиновиев отправя молба за натиск
върху България с цел тя да предприеме "действителни мерки сре­
щу агитаторите (на въстанието - б. а.)". На 29.09.1902 г. граф
Ламсдорф инструктира Ю. Бахметиев и иска от него в София да
притисне Ст. Данев, за да принуди правителството му да ограни­
чи дейността на ВМОК. Русия с удоволствие приема турската мол­
ба да въздейства върху България за прекратяване на нежеланото
от нея въстание. Русия е подтикната да се намеси и от Сърбия, ко­
ято в началото на октомври 1902 г. настоява да получи разреше­
ние за "подготвителни военни мерки", защото се опасява от въз­
можността България да се намеси. Всъщност Сърбия се страхува
македонският въпрос да не бъде решен в полза на България и Ма­
кедония да получи автономия. Затова с дипломатическата си ак­
ция отново ангажира Русия на своя страна. Чрез Русия Сърбия ус­
пешно сдържа България от намеса в Македония. Тази изпитана
сръбска тактика на превантивен контрол над България отново по
време на въстанието дава резултат.
Всъщност няма и опасност България да го подкрепи, защо­
то в София управляват русофилите. Те не подкрепят въстанието,
защото знаят, че Русия е против него. На моменти даже се прес-
тарават в русофилството си и дори отричат, че има въстание. Ст.
Данев твърди, че въстанието е "преувеличен слух", а според вът­
решния министър А. Людсканов - "изкуствено разпален от шипче­
нските тържества огън". Цялото правителство демонстрира, че ня­
ма нищо общо с въстанието. Границата с Турция е затворена от
България. Нахлуването на четите спира и въстанието е прекрате-

203
Янко Гочев

но. Следователно чрез българското русофилско правителство Ру­

сия успява да ограничи и локализира въстанието и да го прекрати
преждевременно. Руското правителство действа в такава насока,
загцото установява, че в руския печат проникват сведения за турс­
ките жестокости при потушаване на въстанието. Разпространява­
нето им в Петербург считат за много опасно явление, защото мо­
же да възникне пробългарска агитация в империята, която да уп­
ражни натиск върху антибългарската политика на правителството.
Руските консули в Македония от своя страна следват лини­
ята на правителството и въобще не са стреснати, когато пред очи­
те им турски войски и башибозук "свирепи като зверове беснеят
по християнските села и подвергават християните на адски мъче­
ния, опустошават, грабят, пленяват, насилват, убиват и колят".281
Шчербачов след въстанието заявява на Ив. Е. Гешов, че да­
дените жертви в Македония са "отишли напразно", а пред екзарх
Йосиф твърди, че от четите и комитетите няма никаква полза.
Руският генерален консул в Солун - Гирс, в края на 1902 г. съвет­
ва българите да не реагират с революционни средства срещу турс­
кото беззаконие. Търговският ни агент Ат. Шопов в рапорт № 871
до Ст. Данев цитира думите му: "...Щяло било да бъде прямо про­
тив интереса на делото, ако се предприеме каквото и да било пре­
дизвикателно действие от страна на българите", и допълва: "Това
г-н Гирс говори с решителност и твърда увереност."282 Следовател­
но руският дипломат отнема на българите правото им на законна
самоотбрана срещу турското насилие. Според него те са безгласна
рая, която без протести трябва да бъде колена и избивана от тур-
ците.
Важна тема, която привлича вниманието на руската дипло­
мация, е трагичната съдба на над 2000 български бежанци, които
в тежката зима гладни, голи, боси, битщобезчестени и подплаше­
ни от турците намират убежище в България. Руски и европейски
кореспонденти ги анкетират и разкриват пред Европа турските
жестокости. Според Ив. Зиновиев главна вина за бежанската тра­
гедия носи ВМОК и българското правителство. Според Ю. Бахме-
тиев обаче отговорност носи и турската власт. Той счита, че Русия
показва "преувеличена коректност спрямо Турция и си закрива
очите не само за въстанието, но и за участта на бежанците".283 Той
става инициатор за събиране на средства за бежанците от дипло-

204
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

матите в София. Това е единствената положителна проява от рус­

ка страна по време и след въстанието. Акцията обаче успява час­
тично. Гръцкият и германският дипломат в София отказват да се
включат в нея, с което демонстрират антибългарска политика на
своите правителства.
От славянското благотворително общество в Петербург са
получени 3000 рубли, раздадени на бежанците в Дупница, Рила,
Кочериново, Бобошево и Рилския манастир от съпругата на Ю.
Бахметиев. Раздадени са и храни, и дрехи за 10 000 рубли, които
император Николай II лично изпраща. Това е жест, който трябва
да укрепи поразклатения руски престиж в България. От българи­
те обаче е скрито, че по същото време без повод Сръбската църква
получава също 10 000 рубли за Коледа от Николай II, с което той
фактически признава подкрепата си за Сърбия и сърбоманите в
Македония. Освен това помощта за бежанците в България според
Николай II не трябва да се възприема "в смисъл на поощрение на
смутовете". Граф Ламсдорф пък се опасява да не би помощта да
засили бежанския поток, сякаш българите бягат от Македония в
България само за пари, а не защото ги преследват и избиват. Зато­
ва след намеса на граф Ламсдорф Ю. Бахметиев трябва да обяс­
нява на българските власти, че раздава само дрехи и храни. Цяла­
та история с руската помощ показва, че дори милосърдната дей­
ност на Русия е подчинена на политиката й. Руските дипломати
изрично подчертават, че тяхната помощ не означава подкрепа за
България и българите в Македония.
Горноджумайското въстание не успява, но предизвиква
раздвижване сред руската дипломация, която се опасява от ново
въстание през пролетта на следващата година. Затова взема спеш­
ни мерки. През есента на 1902 г. се провежда голяма дискусия
между руските дипломати с участието на посланиците във Виена
(граф Капнист), Цариград (И. Зиновиев), София (Ю. Бахметиев),
Белград (Н. Чариков) и Рим (Ал. Нелидов). Търсят се начини за
успешно умиротворяване на Европейска Турция. От дискусията
става ясно, че у руските дипломати доминират антибългарските
настроения. Например отхвърлено е предложението на Ал. Нели­
дов, което включва приложение на реформаторския проект от
1880 г. Мотивите са: покрива се с българските искания и е опасен
за интересите на Русия на полуострова, защото въвежда европейс-
205
Янко Гочев

ки контрол, т. е. елиминира нейния и на Австро-Унгария монопол

върху реформите в Турция. Ал. Нелидов е разобличен от колеги­
те си в "общославянски мечти и увлечения" и "липса на хладна и
здрава оценка".
Граф Капнист предлага "разделението на Турция с изклю­
чение на Одринския вилает и областта, прилежаща към Проливи­
те, между всички съседни с Македония християнски държави", но
поставя две условия за разделение: установяване на равновесие на
полуострова и Албания да бъде повече или по-малко независима
или автономна територия. Важно е уточнението на граф Капнист
за териториите, които не трябва да се реформират. Според него
"населението във вилаетите, прилежащи и към Черно море, и
Проливите, се състои от мюсюлмани и гърци, които не се нужда­
ят от преобразувания, а Албания се намира в други особени усло­
вия, с които се предполага, че македонските преобразувания биха
били неизгодни".284
Отново в името на имперските интереси на Русия в близост
до Проливите руските дипломати пренебрегват българските инте­
реси в Тракия. Граф Капнист въобще не споменава за българи в
Одринския вилает, въпреки че те даже и по турски статистики по
това време са мнозинство във вилаета и изхранват турската столи­
ца. Граф Капнист или е сляп, или не желае присъствието на бъл­
гари в близост до Цариград, който Русия пази за себе си.
Антибългарските настроения на руската дипломация про­
личават и при обсъждането на дискусията на термина "Македо­
ния". Граф Капнист и Н. Чариков се обединяват около сръбската
му интерпретация. Двамата българофоби са единодушни, че "Ма­
кедония" включва „Стара Сърбия" (Скопския санджак), и Ново-
пазарския санджак. Това отново говори за пълното покриване на
руските и сръбските интереси по териториалните аспекти на ма­
кедонския въпрос.
Ив. Зиновиев и граф Капнист се обявяват на дискусията
твърдо срещу създаване на автономна Македония и силна обеди­
нена България, което те изрично подчертават, че е в ущърб на рус­
ките интереси.
Докато протича дискусията, Николай II си почива в Ялта
(Крим) и чака какво ще измислят дипломатите му. През ноември
1902 г. в Ялта пристигат Ив. Зиновиев, граф Ламсдорф и българс-

206
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

кият дипломатически агент Д. Станчов, който настоява Русия да

заеме ясна позиция по македонския въпрос. Вместо това граф
Ламсдорф признава пред него, че няма никаква идея как да постъ­
пи. Вместо ясна позиция и подкрепа от Русия, Д. Станчов получа­
ва само нападки от висшите руски дипломати, които използват
случая отново да разкритикуват българското революционно дви­
жение в Македония и Одринско. След като Д. Станчов напуска ра­
зочарован Ялта, Николай II нарежда на Ив. Зиновиев да изработи
проект за реформи в Турция и настойчиво да иска приложението
му. В крайна сметка в дискусията надделява позицията на Ив. Зи­
новиев и граф Капнист, които търсят споразумение с Австро-Ун­
гария с цел прилагане на реформите. Друго важно решение, кое­
то е прието, е граф Ламсдорф да посети Белград, София и Виена
в името на това Русия да бъде добре подготвена в района на Чер­
но море, тъй като "в
противен случай то­
ва може да се отра­
зи зле на делата на
империята в Далеч­
ния изток".285 Нико­
лай II нарежда на
граф Ламсдорф "да
обещае на българи­
те и сърбите, в слу­
чай че те се подчи­
нят на искането на
руското правител­
ство, да получат
поддръжка и съдей­
ствие при облекча­
ване на тяхната
участ от турските
притеснения".
Същевре­
менно, на
20.11.1902 г. е пуб­
ликувано руско
правителствено съ- Хилми паша
207
Янко Гочев

общение, в което България и Сърбия са поставени да не допускат

агитация за ново въстание и преминаване на чети на турска тери­
тория.
Докато Русия притиска България и Сърбия да мируват, Ив.
Зиновиев се заема да изпълни заповедта на Николай II за рефор­
мите. Издейства си аудиенция от султана. Внушава му необходи­
мостта от реформи и получава неговите уверения, че руските съ­
вети ще бъдат изпълнени. Приета е руската идея да се назначи
извънреден комисар в Македония. Султанът обаче трудно преодо­
лява колебанията си. Затова се налага граф Ламсдорф да се наме­
си и да го заплаши с "най-страшни последствия", ако не осъщест­
ви реформи. Султанът решава да се отскубне от грубия руски на­
тиск и на 18.11.1902 г. обявява ираде (указ) за реформи в евро­
пейските вилаети. Хюсеин Хилми паша е назначен с ранг везир за
главен инспектор за провеждането им. Това са подарени рефор­
ми, засягащи администрацията, жандармерията и правосъдието.
Целта им е не реално подобрение на положението на християни­
те, а тяхното омиротворяване, ако е необходимо, и усмиряване.
Най-важното е реформите да предотвратят европейската намеса.
Според Ив. Зиновиев турският проект за реформи е край­
но недостатъчен. Русия, Германия и Австро-Унгария го приемат
само като основа за преобразуванията. На 27.11.1902 г. Ив. Зинови­
ев, съгласувано с австро-унгарския посланик, представя на Турция
свой проект за реформи в администрацията, полицията, жандар­
мерията, финансите с допускане на християни в тях, вкл. на пре­
доставяне на правото им да имат въоръжена стража по селата. Рус­
кият проект не допуска установяване на автономия в Македония и
е толкова ограничен, че в него няма даже и фигурата на генерален
инспектор, който да ги проведе. Ив. Зиновиев обаче цели друго с
проекта си: да усмири комитетите, да не допусне исканата от тях
автономия и да елиминира намеса на другите Велики сили.
Следват посещенията на граф Ламсдорф в Белград и в Со­
фия, които се вместват в рамките на руската тактика за натиск и
представляват кулминация в проявлението й. Посещението му в
София е краткотрайно (от 13 до 15.12.1902 г.), но достатъчно, за да
се проведат срещи между него и дейците на ВМОРО (Хр. Матов -
д-р Хр. Татарчев), на емиграцията (Л. Милетич и Ив. Георгов) и на
ВМОК (Хр. Станишев - Т. Карайовов). Граф Ламсдорф пренебрег-

208
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ва само представителите на ВМОК Ст. Михайловски - ген. Ив.

Цончев. Пропускът не е случаен, а умишлен и показва отрицател­
ното негово и на Русия отношение към организирането от този ко­
митет Горноджумайско въстание. Все пак върховистите засипват
графа с телеграми от името на Македоно-одринските дружества и
от частни лица. Представителите на ВМОРО успяват да връчат на
граф Ламсдорф адрес "Промемория", в която застъпват своето
виждане за решаването на македонския въпрос. В адреса са дораз­
вити идеите от проекта за реформи от 1896 г., като властта на сул­
тана трябва да се ограничи до назначаване на главния управител на
бъдещата автономна област. Това е искане за административна ав­
тономия на Македония и Одринско и пълна и обща амнистия на
преследваните от турците по политически причини българи.
Всъщност адресът е основан на чл. 23 и чл. 62 от Берлинс­
кия договор, т. е. исканията са законни и необходими, и от Русия
не се иска нищо повече от позволеното по Берлинския договор в
полза на българите, който тя самата е подписала. Въпреки това
граф Ламсдорф отхвърля законните и позволени български иска­
ния в адреса. Прекъсва предложенията на Хр. Матов и д-р Хр. Та­
тарчев и открито и решително се обявява срещу всякаква българс­
ка акция в Турция. Изрично подчертава, че Русия няма да я подк­
репи. Освен това обявява, че е дошъл не да получава, а да дава съ­
вети. Обещава само реформи и съветва македонските дейци към
"търпение и благоразумие". Те обаче имат горчив урок от минали
неизпълнени руски обещания. Затова не вярват въобще на думите
му. Освен това с поведението си граф Ламсдорф силно ги разоча­
рова. Когато той идва да посети в двореца Фердинанд, една вну­
шителна демонстрация на десетки хиляди българи от Македония,
начело с членовете на комитетите, му се представя. Специално е
подготвено факелно шествие, на което оратори изказват болките
от името на хилядите преследвани в Турция българи. По спомени
на свидетели граф Ламсдорф спокойно наблюдава зрелището и
невъзмутимо отговаря само: "Благодарю вам, господа!", оттегля се
от балкона на двореца, след което страшно униние, примесено с
негодувание, завладява множеството".286
За поред път българите са силно разочаровани от действи­
ята на руските дипломати, което е неизбежна последица от ан-
тибългарската им политика. Б. Сарафов много точно пише в спо-
209
Янко Гочев

мените си, че граф Ламсдорф носи в едната си ръка реформи, а с

другата камшик за българското революционно движение.287
Антибългарските действия на граф Ламсдорф продължават
и при престоя му в Белград. От една страна, той предупреждава
сръбския крал да не се впуска в активна политика по македонския
въпрос, а от друга, му обещава, че реформирането на Европейска
Турция "няма да бъде в полза на България". Така от името на Русия
пак декларира нейните предпочитания към Сърбия в ущърб на Бъл­
гария. Лично граф Ламсдорф обявява подкрепа за сръбската поли­
тика и териториални стремежи на полуострова, вкл. в Македония.
За разлика от България, която е лишена вече от право да води своя
политика в Македония и Одринско на Сърбия, Русия дава право да
лансира свои реформени проекти, чрез които поддържа постоянно
своите искания. В Белград граф Ламсдорф синхронизира руските и
сръбските схващания по македонския въпрос, като пред сърбите
подчертава, че вълненията в Македония са главно по вина на Бъл­
гария. Той е убеден в лоялността на Сърбия към руската политика
и счита, че от Белград Русия не може да бъде изненадана.
От Белград граф Ламсдорф отива във Виена, където пости­
га споразумение за представяне на Турция на руско-австрийския
проект за реформи. Окончателния му текст трябва да изработят
посланиците на двете империи в Цариград. В основата му влизат
предложенията на Ив. Зиновиев. Той и барон Каличе уточняват
подробностите, като Ив. Зиновиев редактира съгласувания про­
ект, който е одобрен от правителствата.
В периода до връчването му и влизането му в сила сериоз­
ни основания за безпокойство в Русия дава България.
ВМОК на ген. Ив. Цончев подготвя за пролетта на 1903 г.
ново въстание. ВМОРО обаче не желае да остави инициативата в
негови ръце и на Солунския си конгрес (2-4.01.1903 г.) взема ре­
шение за "повсеместно-стратегическо" въстание по същото време.
Разчетите на ВМОРО за наличие на благоприятна международна
обстановка са погрешни. Русия и българското правителство вече
нееднократно са декларирали, че няма да подкрепят въстание.
Председателят на ЦК Ив. Гарванов обаче е подведен от послани­
ка в Цариград на съюзната на Русия Франция, който лично му спо­
деля, че ако се организира масово движение в Македония, на на­
селението ще се дадат широки права. Може да се счита, че това е
210
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ълга р и я , III ч а с т

руска провокация с френско участие, целяща да провокира въста­

ние, което Турция да потуши и веднъж завинаги да се разправи с
ВМОРО и ВМОК. Убеждението ни в тази насока се подкрепя от
факта, че Франция следва балканската линия в политиката на Ру­
сия и икономическите и финансовите й интереси в Турция, които
са огромни, не допускат въстание, което да ги засегне пряко. Ос­
вен това Ив. Гарванов, изглежда, наивно вярва, че ако въстанието
издържи две седмици, България ще обяви война на Турция.
Следват съвещанията на ръководните дейци на ВМОРО, в
хода на които надделява схващането, че въстанието е безвъзврат­
но и неизбежно. Мнозинството от тях се примиряват и се включ­
ват в подготовката му.
Според митрополит М. Кусев тъкмо руската антибългарска
политика подтиква ЦК на ВМОРО да поеме курс към подготовка
на въстание. Той обвинява открито Ив. Зиновиев за туркофилска-
та му политика и за това, че "...даде "картбланш" на турците да
употребят всичките си усилия и средства за удушването на всяко
движение за придобиване на политическо право на Македония.
Турците не закъсняха да използват това желание на руската дипло­
мация ...Това обстоятелство (турският терор, провокиран и одоб­
рен от Русия - б. а.) уплаши комитетите в Македония. Те си помис­
лиха, че турците, като имат от Русия "картбланш" всичко да уни­
щожат, ще използват цялата интелигенция и ще се осуети планът
за едно въстание. Затова комитетите решиха да повдигнат въстани­
ето преждевременно и прибързано през 1903 г. Значи Зиновиев е
който предизвика преждевременно юлското въстание ." 288
Решенията на Солунския конгрес се узнати своевременно
от консулите на Великите сили в Солун. Те предупреждават бъл­
гарския агент в града А. Шопов, че "македонските комитети" гот­
вят въстание. Руският консул Гирс му заявява, че между ВМОРО
и ВМОК ще се установи сътрудничество, тъй като принципна раз­
лика между тях няма. Русия е силно разтревожена от обединява­
нето на ВМОРО и ВМОК. Мобилизацията на силите на ВМОК,за­
почнала в началото на януари 1903 г., когато офицерите на ВМОК
и братствата подават оставка и напускат службата в българската
армия, стряска руската дипломация. Тя предприема дипломати­
ческа офанзива срещу България, чиято цел е да попречи и осуети
на избухването на въстанието, което пречи на разработваните от
211
Янко Гочев

нея реформи. На 24.01.1903 г. граф Ламсдорф привиква българс­

кия дипломатически агент в Петербург Д. Станчов и открито му
заявява: "Годините 1877-1878 няма да се повторят, нито един рус­
ки войник, нито една руска рубла няма да бъдат пожертвани (за
България - б. а.). Ние скърбим за пролятата кръв на Балканите, на­
шето сърце кърви, но ние нямаме намерение да плачем за загуба­
та на нашите хора на нашите пари."289 Това е ясно и категорично
предупреждение в Русия към България, че тя не може да разчита
на никаква руска помощ, ако против волята на "Освободителката"
избухне въстание в Македония. Всъщност става дума за руски ул­
тиматум към България, който намеква за нещо друго, което ще се
случи с нея след 10 години. Граф Ламсдорф предупреждава зап­
лашително, че при турско-българска война, до която може да до­
веде въстание в Македония, Сърбия и Румъния ще подкрепят Тур­
ция, а Русия няма да се намеси в помощ на България. Предупреж­
дението е сигнал и спрямо Турция. С него официално Русия й съ­
общава: Избивайте и унищожавайте българи и християни в Маке­
дония и Русия няма да ви пречи! Тя е с вас! Датата 24.01.1903 г. е
историческа. Тогава рухва митът за "Дядо Иван", за Русия като
покровителка на България и защитничка на българите в Турция.
Същия ден кабинетът на д-р Ст. Данев е предупреден, че "...ако не
бъде сложен край на агитацията на революционните комитети,
организиращи общо въстание през пролетта, то това обстоятел­
ство неминуемо ще доведе до най-опасни за Княжеството после­
дствия, против които няма да има средства за противодействие".
Граф Ламсдорф формулира условията си за въвеждане на рефор­
мите в Турция. То е спокойствие в Македония. "Както в България,
така и в други славянски държави - подчертава той - не трябва да
забравят, че Русия никога и по никакъв начин не може да бъде
застъпница на революционни интриги и въжделения." Санкцията
на Русия спрямо България е одобрена лично от руския император,
който поставя три резолюции върху оригинала на телеграмата на
граф Ламсдорф: "Съгласен!" "Отлично!" и "Пределно ясно!".290
Българското правителство приема руския ултиматум и
извършва едно от най-големите си предателства. След като се огъ­
ва и фактически капитулира пред Русия без бой, на 31.01.1903 г. с
постановление то забранява и двата ВМОК. Постановлението е
обнародвано на 1.02.1903 г. в "Държавен вестник", но още преди
212
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

това, т. е. преди влизането му в сила, или противозаконно, прила­

га сурови полицейски мерки. Затваря клубовете на комитетите,
конфискува кореспонденцията им, запечатва техните канцеларии.
В нощна полицейска акция са арестувани видни върховисти и дей­
ци на ВМОРО, пребиваващи в София. Арести има и в провинци­
ята, където са разпуснати местните македоно-одрински дружест­
ва. Част от арестуваните са предадени на съд. Ген. Ив. Цончев от­
ново е въдворен в Дряново, където остава близо два месеца, след
което Софийският съд го пуска на свобода срещу 10 000 лв. па­
рична гаранция. Българската полиция обаче го следи като опасен
престъпник. С действията си правителството бърза да услужи на
Русия, уж за да открие пътя към обещаните от нея реформи. Счи­
та се, че едно ненавременно въстание ще доведе до отхвърлянето
им от Турция и Европа. Правителството на д-р Ст. Данев си пра­
ви обаче погрешни сметки, защото България няма никакви гаран­
ции, че реформите в Турция ще са реални и радикални в духа на
българските искания. Напротив, сигналите, които подават дотога­
ва Русия и Великите сили, говорят, че те ще са ограничени по
съдържание. Въпреки това Ст. Данев се примирява и отстъпва
пред Русия. Тя е доволна от поведението му. Николай II възклик­
ва: "Правителството отдавна трябваше да постъпи така!".291
На 12/25.02.1903 г. излиза официално съобщение на руско­
то правителство, в което се заявява: "Балканските държави не би­
ва да забравят, че Русия няма да пожертва нито една капка от
кръвта на своите синове, нито най-малка част от наследството на
руския народ, ако славянските държави, действащи противно на
разумните съвети, които им бяха дадени навреме, биха взели ре­
шение да предизвикат промяна в съществуващото положение на
Балканския полуостров по насилствен "революционен път".292 То­
ва е ново много сериозно предупреждение на Русия към България
и ВМОРО, в което тя иска да мируват. Вещият познавач на балка­
нските проблеми - французинът Леон Ламуш, пише по този по­
вод: "Руското правителство и руската дипломация не са били бла­
госклонни към българите. Изглежда, че официалната власт в П е­
тербург не може да прости на младата България за нейното твър­
до решение вече да пази своята независимост и да работи за осво­
бождението на Македония". По същото време при парламентар­
ни дебати в Лондон външният министър на Англия М. Лансдаун

213
Янко Гочев

констатира: "...султанът е бил посъветван от руския посланик в Ца­

риград да предприеме мерки за унищожаването на българските
комитети". Указанията на посланика са приложени и от консули­
те в Македония. А. Ростовски заявява в Битоля: "Арменците не­
веднъж вдигаха въстание, всяко от които се свършваше с изтреб­
ление на арменско население, и днес има Армения и арменски
въпрос, без да има арменци в Армения. Искате ли вие да има Ма­
кедония и македонски въпрос, без да има македонци в нея?"293
През февруари 1903 г. по поръчение на императора граф
Ламсдорф изпраща специално писмо до българския княз. То е в
много особена форма и внушава идеята, че не е необходимо, "ни-
то разумно" да се желае от България прилагането на радикални ре­
форми в Македония. Обявява се твърдото решение на Николай II
"в никакъв случай да не се оказва помощ или подкрепа на Бълга­
рия, ако се окаже въвлечена в конфликт". "Необходимо е да се
знае цялата истина - пише граф Ламсдорф, - за да може революци­
онните комитети и криминалните подстрекатели да спрат да хра­
нят илюзиите, че могат да размахват юмрук на Русия, предизвик­
вайки по този начин бедствия на своите народи". Накрая той цити­
ра думите на Николай II, че "не ще допусне да се пролее нито кап­
ка руска кръв и не ще даде и най-малката материална жертва на те­
зи народи, за да защити едно революционно дело, преждевремен­
но осъдено и противно на предупрежденията, дадени от Русия".294
Фердинанд е принуден да обещае, че "ще направи всичко
възможно, за да запази спокойствието" и "безпрекословно да
следва указанията, подавани му от Петербург". Допълнително Ру­
сия се обявява срещу предприемането на превантивни мерки от
страна на България по защита на границата с Турция. На Турция
Русия не налага такива ограничения и отхвърля българската мол­
ба да се накара Турция да оттегли струпаните си войски по грани­
цата, за да се намали напрежението.
В края на февруари 1903 г. нов сигнал за антибългарска
руска политика подава от Виена пълномощ ният ни министър
там К. Поменов. След разговора си с руския посланик граф П.
Капнист той изпраща поверително писмо до София. От него
става ясно, че посланикът е туркофил, защото оправдава турс­
ката политика в М акедония и действията на турски войски там
по безпощадно изтребление на българското население. Спо-
214
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ред руския посланик М акедония се нуждае не от автономия, а

от реф орм и. Турските войски трябва да присъстват в областта,
за да се борят срещу четите на ВМОРО. К. Поменов цитира
думите на граф П. Капнист: "България не бива да поддържа
комитетите в М акедония и даже трябва да се откаже от вся­
какви претенции спрямо нея, тъй като "сегашното руско пра­
вителство не било от школата на граф Игнатиев".245
След серия консултации на 22.02.1903 г. с обща руско-
австрийска нота на Турция е връчен новият проект за реформи.
Той предвижда умерени преобразувания в полицията, жандарме­
рията, финансите (бюджета за всеки вилает в Македония) и данъ­
ците (замяна на десятъка с поземлен данък). Слабост на този т.
нар. февруарски проект за реформи е, че приложението им е въз­
ложено на турската власт, както и липсата на европейски контрол
за въвеждането и осъществяването им.
Турция приема проекта без колебание на 23.02.1903 г. Той
е одобрен и от другите Велики сили. Само Англия възразява, но
се съгласява с него по принцип. Обявява обаче, че си запазва пра­
вото да обяви свои варианти на проекта. През 1903 г. тя, а не Ру­
сия е единствената велика сила, която симпатизира на борбите на
българите в Македония и Тракия.
ВМОРО не одобрява проекта. Счита го за неприемлив за
българите във вилаетите. Сполучливо го нарича "европейски само
по име, но турски по съдържание и форма".296 С приемането му
Великите сили всъщност не желаят да реформират Турция. Те са­
мо печелят време, за да забавят рушенето на статуквото в импери­
ята под натиска на революционната вълна в Македония и предо­
твратят избухването на въстанието. По оценка на европейските
дипломати пъдарските реформи (подигравателна оценка за тях на
българите - б. а.) са средство, чрез което Русия и Австро-Унгария
намират "превъзходен претекст да държат българите за юздите".
Под закрилата на Европа и благословията на Русия и
Австро-Унгария от пролетта на 1903 г. главният инспектор на Ма­
кедония Хилми паша възобновява политиката на преследване и
унищожаване на българското население. Тя се прилага още по-
жестоко и в още по-големи размери. Хилми паша се стреми за ня­
колко месеца да постигне невъзможното - пълен разгром на ВМО­
РО. Извършват се повсеместни блокади на българските села за

215
Янко Гочев

обезоръжаване на населението, арестуват се по-будни българи,

настаняват се турски войски по българските села, изтезават се мир­
ни българи, извършват се стотици убийства на невинни хора, раз­
рушават се и се опожаряват българските къщи, хиляди българи се
интернират. Това е политически терор, придобил форма на гено­
цид и икономическо разорение на българите в Македония и Од­
ринско. Европа и Русия носят вина за това. Те чрез своите посла­
ници и дипломати или безучастно наблюдават тези кървави съби­
тия, или са безпомощни да ги предотвратят, а в случая руските
дипломати ги одобряват. Стотиците оплаквания и заявления на те­
роризирани българи, адресирани до руските и европейски дипло­
мати, остават без ефект. Македонските и тракийските българи раз­
бират, че Русия и Европа са ги изоставили на произвола на съдба­
та.
Повсеместният турски терор в Македония и Одринско от
пролетта на 1903 г. нататък засилва анархията в тези области и
подготвя провала на февруарските реформи. В изблик на отчая­
ние и като своеобразен протест срещу руската и европейската по­
литика българите организират редица саботажи и терористични
акции. Целта им е да се засегнат икономическите интереси на ев­
ропейския капитал и чрез анархия и провокирани сблъсъци да
предизвика намесата на Великите сили. Най-важни от тези акции
са атентатите на четата на М. Герджиков по жп линия Одрин-Ца-
риград на 20.02.1903 г. и на сборни чети на ВМОРО, начело с Г.
Делчев на 18 срещу 19.03.1903 г. над моста и тунела при жп стан­
ция Ангиста в Драмското поле.
Русия осъжда подобни действия. На 18.03.1903 г. излиза ново
съобщение на руското правителство. В него то обявява, че главно пре­
пятствие за реформите са революционните комитети в Македония.
Паралелно с руския печат отхвърля идеята за автономия на Македо­
ния. Официалният му мотив е, че автономията ще доведе до кървави
междуособици между различните националности. В действителност
Русия е срещу автономията на Македония, защото този статут на об­
ластта подготвя обединението й с България. Това тя не желае да до­
пусне никога. Затова запазването на турската власт и мними реформи,
изродили се в повсеместен турски терор над българското население,
обслужват руските цели на Балканите. Така се ограничава българско­
то етническо надмощие във вилаетите и България постепенно губи ет-

216
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ническите си аргументи да се бори за автономия на Македония и Од­

ринско. Отслабването и унищожаването на българското население от­
далечава във времето реализирането на автономната идея. Ако Бълга­
рия се откаже от нея, Русия вече може да й наложи разработената от
нея схема за подялба на Македония.
Затова руските дипломати осъждат българските атентати и
безучастно наблюдават последвалия ги турски терор в Неврокопс-
ко, Драмско и Серско. Те въобще не са трогнати от турските жес­
токости, дори от клането в с. Балдево, което е запалено от турци-
те и в което са изклани 58 българи мъже, жени и деца.297
По това време ВМОРО вече няма никакви илюзии относно
антибългарския характер на руската политика. Подобни са настро­
енията и на местните македонски и тракийски българи. Те сами
усещат на свой гръб враждебността на официална Русия. Има де­
сетки документирани случаи от пролетта на 1903 г., когато при оп­
лаквания на българи пред руските дипломати в отговор на турско­
то насилие няма реакция. Например, когато в Битоля пристигат
над 200 души българи мъже, жени и деца от с. Дъмбени, Костурс-
ко, да се оплачат на валията и европейските дипломати от турския
терор, са приети от консулите на Италия и Австро-Унгария, но не
и от руския консул А. Ростовски. Повторният опит на няколко от
обезчестените и ранени от турските побоища жени да потърсят
подкрепа от него също се проваля. А. Ростовски ги посреща извън
консулството си с жестоки подигравки. Въобще не вярва, че не­
щастието кара тези българки да се оплакват, и счита, че това е
просто демонстрация, организирана от революционния комитет.
Коренно противоположно е по това време поведението на
руските консули в Косово и Македония спрямо турските насилия
над сърбите. Те винаги се намесват и то открито на сръбска стра­
на. За сърбите руските консули са наистина покровители. Това ли­
чи от съдбата на руския консул в Прищина Гр. Шчербин. Той е
яростен сърбофил и си спечелва омразата на косовските албанци,
които не искат реформи, нито да предадат оръжието, което при­
тежават, и болезнено реагират на чуждата (руска) намеса в полза
на сърбите. През пролетта на 1903 г. вдигат дори бунт и нападат
турските гарнизони. При тези турско-албански сблъсъци един ал­
банец убива консула Гр. Шчербин. Русия се примирява с убий­
ството на нейния дипломат. Сърбите пък посрещат смъртта му ка-

217
Янко Гочев

то национална трагедия, защото губят голям свой приятел, който

открито ги защитава. Затова няколко хиляди сърби участват на
погребението му, а сръбските църкви в цяло Косово отслужват ре­
лигиозни служби в негова памет.
Кулминацията на турския терор над българите в Македо­
ния настъпва след Солунските атентати от 15 до 18.04.1903 г., де­
ло на т. нар. "гемиджии". В тези дни гр. Солун става бойно поле.
Шест от атентаторите загиват в героични схватки с турската поли­
ция и войска. В отговора на атентатите започват, първо в Солун, а
след това и в цяла Македония, погроми и кланета на българи, ко­
ито са дело на полиция, войска и въоръжени мюсюлмани фанати­
ци, както и солунските гърци и евреи. Българите са залавяни по
улиците и пребивани до смърт. Громени са български къщи и бъл­
гарски църкви в Солун. Само в Солун по данни на ВМОРО са изк­
лани между 200 и 300 българи.Турската власт обаче признава за
35 български жертви, а западните дипломати само за 10 убити и
16 ранени българи. Цяла Македония е обхваната от нова вълна
турски репресии, чиято цел е да предотврати смятаното за неиз­
бежно след атентатите в Солун българско въстание. Общо над
2000 българи са жертва на тази вълна от турски терор. Затворите
са претъпкани от най-будните българи. Македония е обезглавена
откъм интелигенция. 353 от арестуваните са дадени на съд, вкл.
четирима от атентаторите. Пред следствието и военния съд те
разкриват целия заговор и издават ръководството на ВМОРО, ко­
ето е заловено, начело с председателя на ЦК Ив. Гарванов. Про­
цесът срещу солунските атентатори и техните сътрудници завъ­
ршва на 14.05.1903г. П. Шатев, Г. Богданов, М. Бошнаков и М. Ар-
сов, са осъдени на смърт, но после присъдата им е заменена с до­
животен затвор. Една група от 59 българи са заточени в Мала
Азия и Северна Америка, 29 българи са осъдени на различни сро­
кове затвор и само 25 са оправдани.298
Отзвукът на Солунските атентати в чужбина е голям, но не
е в полза на България. "Гемиджиите" са осъдени от европейското
обществено мнение. Същите гласове се чуват и в Русия. Тя и Ев­
ропа отново упрекват България, че подкрепя македонското дви­
жение. Изпълнението на февруарските реформи спира, а ВМО­
РО, Екзархията и цялото население понасят страшен удар, който,
с оглед на подготвеното въстание, е съдбоносен.

218
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

С оглед темата ни важно е поведението на Русия спрямо

тези събития. Както посочих, тя се включва в общия антибългарс-
ки тон в Европа, осъждащ атентатите. Те сякаш потвърждават ста­
рите руски оценки за българите като "терористи", "размирници",
"заговорници" и въобще смутители на реда на полуострова. В Со­
лун Руското генерално консулство оставя свободно турската власт
да се разправя с българските християни. Руският генерален консул
осъжда сурово атентаторите. Оневинява турската власт и обвиня­
ва българите за виновници за сблъсъците. Не участва, въпреки
турската покана на процеса, а изпраща драгомана на консулство­
то. С това доказва, че не се намесва в работата на турския съд, но
и че е незаинтересуван за съдбата на подсъдимите българи, което
улеснява налагането на по-сурови присъди. Русия не участва със
свой флот във военната демонстрация на западните държави край
Солун след атентатите, която стряска турската власт. В акцията
участват австро-унгарски кораби, но не и руски. Това е туркофи-
лско поведение. Русия даже не подкрепя съюзника си Франция,
чиито икономически интереси са силно засегнати от атентатите.
Без реакция от руска страна остава и убийството на един руски мо­
нах във Вардарската църква в Солун. Същевременно Русия и Фран­
ция са силите, които първи предупреждават България да не поощ­
рява македонските революционери. За тях Солунските атентати са
нейно задкулисно действие. Затова оправдават Турция, която
струпва веднага значителни войски по границата с България.
Въобще Солунските атентати са нов повод руската дипло­
мация открито да демонстрира туркофилското си поведение. В
някои моменти руската позиция е крайно антибългарска. Напри­
мер след атентатите през април 1903 г. руският посланик в Цариг­
рад Ив. Зиновиев отново разрешава турците да действат свободно,
вкл. с войска срещу българите. Според него от бързината на реп­
ресиите зависи "освобождаването на християнското население в
трите вилаета от гнета и тероризма на комитетите".299 Руските
дипломати в Турция единодушно се обединяват около неговата
теза, че "българските банди" (четите на ВМОРО - б. а.) са главна
пречка за осъществяването на реформите. Затова, когато бъдат до
една унищожени, реформите могат вече свободно да се прило­
жат. Турските репресии над българи, особено в Солунския вила­
ет, отговарят на стратегията на Русия, която разчита Солун и

219
Янко Гочев

районът да бъдат обезбългарени, защото толкова много българи

тук могат да попречат на Русия, когато дойде моментът за подял­
ба на Турция и православната република Атон трябва да се присъ­
едини към Русия. Това е зловещият смисъл на туркофилската по­
литика на руската дипломация, която одобрява турския мюсюлма­
нски терор над православните солунски българи.
Солунските атентати се считат за прелюдия на въстанието.
Турският терор води до тежки жертви сред ВМОРО и българско­
то население, но и до техните ответни действия, изразяващи се в
ускоряване на подготовката за въстание и нови въоръжени сблъсъ­
ци. Ако за периода от 1898 г. до 1903 г. четите на ВМОРО водят
63 сражения, само за първите 6 месеца на 1903 г. има 88 въоръ­
жени сблъсъци в Македония и Одринско. За първите 6 месеца на
1903 г. ВМОРО дава 382 души четници убити и ранени, което
прави близо 4 пъти повече жертви, отколкото спрямо 1902 г., и
близо 12 пъти повече спрямо жертвите през 1901 г.300
Руските дипломати дават информация за сраженията.
Признават, че четите навсякъде намират съчувствие и подкрепа
сред населението, както и това, че идеята за освобождение на Ма­
кедония е пуснала вече дълбоки корени и нищо не може да спре
подготовката за въстание. Дори консулът в Скопие Машков, кой­
то иначе е голям българофоб и сърбофил, при пътуванията си
констатира силното влияние на революционната идея и на мест­
ните комитети. До началото на въстанието в руските доклади, ра­
порти и донесения преобладават информации за революционния
кипеж на българите. Постоянно обаче се осъжда дейността на ко­
митетите и четите. В този дух например консулът в Битоля А. Рос­
товски заявява пред дейците на ВМОРО, че не одобрява подготов­
ката за въстание, и предупреждава, че руският император ще ги
изостави на произвола на съдбата. Революционните дейци, убеде­
ни в своята правота, му отговарят: "Той ни изостави, г-н консул,
когато със своята политика допусна руските консулства в Македо­
ния да се превърнат в бюра за проникване и насърчаване на
сръбското влияние у нас".301
През юни 1903 г. руският посланик в Цариград Ив. Зинови-
ев казва на управляващия Германското посолство в Цариград ба­
рон Вангенхайм: "Ние (русите - б. а.) днес можем да бъдем благо­
дарни на Германия, че по време на Берлинския конгрес не бяха за-

220
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

пазени разпоредбите на Санстефанския договор, защото след това

ние разбрахме, че българите не желаят да слушат Русия, но иска­
ха да бъдат независим народ с определени стремежи и за сметка
на другите да образуват голяма държава. Но една Велика България
никак не схожда с руските интереси. Тя би си присвоила хегемо­
нията над други балкански държави, би обърнала Солун във воен­
номорско пристанище и би се споразумяла с Англия. По-далечни­
те цели на великобългарската политика биха били завладяването
на Цариград. Понеже по вътрешни и външни причини България
не може да бъде присъединена към Русия, то затова своевременно
трябва да се попречи на една българска експанзивна политика. Ма­
кедония в никой случай не може да бъде българска, нито да бъде
присъединена към някоя друга сила (Австро-Унгария - б. а.). Също
не може засега да става дума за автономия, защото това би предиз­
викало гражданска война, ето защо има само едно разрешение на
Македонския въпрос: там да се запази турската власт".302
Заявлението на Ив. Зиновиев означава поредния пълен и
безусловен отказ от страна на Русия от идеята за Санстефанска
България. То е открито изразена враждебност прямо българските
национални интереси и то на официална Русия.
Това косвено се признава от екзарх Йосиф в писмото му от
23.06.1903 г. до българското правителство, в което той отбелязва:
"...Истина горчива е, че никой на Запад и на Изток (Русия - б. а.)
не възропта пред ужасите, никой не се застъпи и застъпя за десет­
ките хиляди злочести хора, които посред труповете на измъчени,
изнасилени и озлочестени майки, сестри, бащи, братя, деца и пос­
ред пепелищата на своите ограбени и изгорени хижи и прекарват
в мизерия, глад, ужас и сълзи дните си... Турция, отначало упла­
шена и отчаяна от езика на някои официални лица в камарите,
днес се чувства не само развързана, но като че ли сеща в ръцете си
картбланш за своя ятаган... Събитията в Армения, това трябва и
може да се каже, днес речи се повтарят в Македония..."303
Писмото на екзарха е тъжна обобщаваща равносметка за
положението в Македония в навечерието на въстанието от 1903 г.
Изводите му са правилни. Само едно все още неизживелият русо-
филството си Йосиф I не намира смелост да назове: картбланшът
за турския терор над българите е даден от Русия, която възприема
турската теза, че християните са раната, а българите - гангрената
221
Янко Гочев

за империята. Оттук изводът, че колкото по-малко българи има в

Турция, толкова тя е по-обезпечена в сигурността си. Русия прие­
ма същата позиция, без да се притеснява от противодействие от
Великите сили.
През юли 1903 г. в навечерието на въстанието Турция за­
почва да съсредоточава войски по границата си с България. В така­
ва обстановка на 2/15.07.1903 г. Русия, а след нея и Франция пре­
дупреждават българското правителство да не поощрява революци­
ята, защото това изостря положението на Балканите. Обвинения­
та към България са необосновани. Не някаква задкулисна нейна
дейност, а стремежът на Русия да поддържа на всяка цена статук­
вото обрича българите в Македония и Одринско на жестоко
робство, което поражда ответната им реакция - Илинденско-Пре-
ображенското въстание. През лятото на 1903 г. за мнозинството от
тях това е единствен спасителен път. При търсене на външнополи­
тическия съюз дейците на ВМОРО пренебрегват Русия. С полити­
ката си тя вече е натрупала достатъчно пасиви сред българите и им
е причинила достатъчно вреди, за да разчитат на нейната помощ.
За ВМОРО вече Русия е противник на освободителните борби. За­
това се търси подкрепа от Австро-Унгария. Програмата на ВМО­
РО е изпратена до началника на ГЩ на империята. Следва тайна­
та мисия на Тома Карайовов, който на 5.07.1903 г. се среща с
австро-унгарския военен аташе в Цариград барон В. Гийзъл в Ори­
ент експрес, пътуващ от София до Вакарел. Т. Карайовов деклари­
ра, че излага исканията на ВМОРО и на "всички българи македон­
ци". Фактически обаче е председател на бившия ВМОК на Хр. Ста-
нишев. Барон В. Гийзъл цитира думите му: "Нашите надежди, ес­
тествено, са насочени към подкрепа от страна на Европа, на срод­
ната по кръв Русия и към активна помощ от своя народ в Бълга­
рия, но ние в тях сме се измамили и повече не се надяваме. Пър­
вото голямо разочарование беше назначаването на Фирмилиан за
сръбски митрополит в Скопие, последното бе преследването на
македонските комитети от българското правителство. Руските
консули са враждебно настроени към нас." Т. Карайовов търси
покровителството на Австро-Унгария. Обещава даже македонски­
те българи да приемат католицизма. Намеква и за възможността за
въстание поради ограничеността на реформите. Накрая обявява,
че въоръжената борба в Македония ще спре само ако бъде въведен
222
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ефективен европейски контрол, който да даде гаранции за

действително подобряване на положението във вилаетите.
Мисията е неуспешна, но е ново доказателство за разочаро­
ванието на ВМОРО от упоритостта, с която руската дипломация
преследва антибългарските си цели в Македония и Одринско по
това време. Въпреки това Русия не успява да предотврати по дип­
ломатичен път разрушителните процеси в Турция и Илинденско-
Преображенското въстание, започнало на 20.07/2.08.1903 г.
(Илинден) в Битолски революционен окръг, обхванало на
6/19.08.1903 г. (Преображение) Одрински, а на 14/27.09.1903 и
Серски окръг. В продължение на три месеца са извършени 15
атентата, главно срещу жп обекти, водят се 239 сражения с учас­
тието на 26 408 въстаници и 350 000 турска армия и многоброен
башибозук. Убити са 994 въстаници и 5328 турски войници. Това
са чисто военните статистически данни за въстанието. То обаче
има и друга, още по-кървава страна. Това е трагедията на мирно­
то българско население, върху което се стоварва със страшна сила
турската жестокост. Общо са опожарени 201 български села с 20
440 къщи. Убити са 4694 българи, главно старци, жени и деца,
обезчестени са 3122 жени. Над 1500 българи са хвърлени по зат­
ворите само в Битолския и Одринския вилает, а над 30 000 бъл­
гари - обездомени, обезчестени и жестоко преследвани, намират
убежище в България.304
Това означава, че въстанието е не само героична летопис в
освободителните борби на българите, но и жестока, кървава тра­
гедия в историята на българския народ, безучастно наблюдавана
от Великите сили, неспособни и нежелаещи да въведат ред и
действителни реформи в Турция.
Веднага след обявяване на въстанието ЦК на ВМОРО пуб­
ликува и разпространява специална декларация до Великите сили.
В нея посочва, че въстанието е крайност и отчаян акт, след като са
се изпарили всички мирни средства. То е определено като "масо­
ва въоръжена отбрана", чиято цел е да се предизвика намесата на
Европа. Посочени са две главни причини за въстанието: "безнака­
заните насилия на мохамеданите и систематическите преследва­
ния на администрацията в Македония и Одринско над християни­
те". Декларацията е упрек към Европа и Русия, които с политика­
та си са допуснали изтребление на българите във вилаетите. Иска

223
Янко Гочев

се назначаване на главен управител християнин, които да е неза­

висим от султана, и установяване на международен контрол - "ко­
лективен, постоянен и ползующ се с широки права на санкция".105
Декларацията е образец за дипломатически контакт и при­
мер за политическа зрялост на ВМОРО, която точно и аргументи­
рано оправдава въстанието, с което снема от себе си отговорност­
та за кръвопролитията и я прехвърля върху Турция.
Въстанието дава отново чудесен шанс на Русия да се възпо­
лзва от него и да обяви солидарност с борбата на угнетените бъл­
гарски християни. Русия изпуска този шанс и отново заема пози­
ция на открит антибългаризъм. За отношението на официална Ру­
сия към въстанието съдим от дипломатическите доклади на бълга­
рския дипломатически агент в Петербург Д. Станчов, както и до­
несенията на руските консули в Битоля, Скопие, Солун, Одрин и
тези на посланик Ив. Зиновиев в Цариград. Според Д. Станчов Ру­
сия и лично граф Ламсдорф са отрицателно настроени към бъл­
гарското въстание. Руският външен министър го оценява като "не­
законни и при това революционни действия в една съседна държа­
ва".306 Затова притиска перманентно Д. Станчов, за да принуди
чрез него България не само да не се намесва, но и да вземе мерки
срещу Б. Сарафов и ген. Ив. Цончев, обвинени за преки подстре-
катели на въстанието.
Турски документи също потвърждават антибългарския курс
на Русия по време на въстанието. На 21.08.1903 г. турският посла­
ник в Петербург изпраща важна телеграма до великия везир, ко­
ято успокоява Портата, страхуваща се от руски пробългарски
действия. В нея се казва: "Граф Ламсдорф ми заяви, че руското
правителство не е изменило на своята балканска политика и като
отвори дума за отговора, който е получил от София на постъпки­
те, направени чрез руския дипломатически агент, каза: "Българс­
кият министър-председател е твърдо решен да си послужи с всич­
ки средства, за да попречи на революционерите да продължат сво­
ята пакостна дейност. Чрез нашия дипломатически агент съобщих
на г-н Петров (българския министър-председател - б. а.), че тряб­
ва да заяви категорично на видните македонски революционери
да не разчитат на никаква помощ. Препоръчвам на Високата пор­
та да вземе най-строги мерки срещу бунтовниците, за да не безпо­
кои невинните".307

224
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

От телеграмата става ясно, че в разгара на въстанието вмес­

то подкрепа и съдействие Русия чрез граф Ламсдорф изоставя
България, разграничава се от въстанието, осъжда го открито и ре­
шително, притиска България дипломатически да не помага на сво­
ите братя, които водят по същото време борба на живот и смърт,
а спрямо Турция препоръчва да се вземат "най-строги мерки" сре­
щу бунтовниците.
Русия по това време се страхува от Европейска война, която
може да раздвои силите й и да ангажира ресурсите й. Тя е заета в
Далечния изток със своята колониална агресия, водеща до нагрява­
не на война с Япония. Затова през 1903 г. Русия иска "мир и тиши­
на" на Балканите. Българите нарушават "мира и тишината", пора­
ди което Русия сурово ги осъжда. Те си позволяват да атакуват ос­
новния руски принцип, който доминира в балканската й политика
- статуквото. Въстанието заплашва статуквото. Има опасност Тур­
ция да рухне, ако въстанието успее и да бъде установена автономия
на Македония и Одринско. Това пък е крачка напред към устано­
вяване на българската доминация на Балканския полуостров, кое­
то Русия, както показват документите и както официално заявяват
нейните дипломати, никога не ще допусне. Въстанието е предиз­
викателство спрямо Русия и принципите на балканската й полити­
ка по това време. То влиза в противоречие с тези принципи и по­
ради това отново тя демонстрира туркофилската си позиция. Русия
брани Турция от българските въстаници, борещи се за автономия,
т. е. за нейното разчленяване, защото единна Турция й е необходи­
ма като "часовой на Проливите". Тя трябва да бди някой да не по­
сегне на руското (византийско) наследство - Цариград, Проливите,
Св. гора. С туркофилската си позиция Русия се стреми освен всич­
ко друго и да предотврати германо-турското сближение. За Русия
е много важно през 1903 г. да не загуби позиции в Турция за смет­
ка на Германия в района на Цариград и Проливите.
По време на цялото въстание Русия предлага България на
безпрецедентен дипломатически натиск, чиято цел е да предотв­
рати намесата й във въстанието. Русия е един от двигателите на
всички дипломатически мерки през 1903 г. срещу нас. България е
нарочена за "главен подбудител" на въстанието и е многократно
предупреждавана да бъде умерена, търпелива и сдържана. Руски­
те действия се подкрепят и от Австро-Унгария и Германия. Трите

225
Янко Гочев

империи формират силна антибългарска коалиция, която през

1903 г. следва открита туркофилска линия на поведение. Австро-
Унгария и Германия официално обявяват, че потушаването на
въстанието е "право и дълг" на Турция и Русия споделя позиция­
та им. Тъкмо дипломатическият натиск на тази тройна антибълга­
рска коалиция, наред с осъзнатото убеждение за слабостта на бъл­
гарската войска, са главните фактори, които въздържат правото на
ген. Р. Петров от намеса в Македония. Руските дипломати по вре­
ме на въстанието постоянно обвиняват България за "безредиците"
в Македония. Достига се и до открити заплахи спрямо нея.
Страхът от българо-турска война във връзка с въстанието е толко­
ва голям в Петербург през 1903 г., че е забравен дипломатически­
ят протокол. По инструкции от Петербург Ю. Бахметиев съобща­
ва директно без заобикалки на ген. Р. Петров, че България при
евентуална война ще остане сама срещу Турция, и не е известно
какво ще бъде поведението на Сърбия, ако събитията в Македония
се влошат. Така руската дипломация заплашва България с коорди­
нирано евентуално сръбско нападение от запад и турско от юг.
Целта е България да бъде сплашена, за да се въздържи от закон­
ното си право на намеса тогава, когато нейните сънародници в
Турция са подложени на масово изтребление. Руската диплома­
ция не си обяснява причините за въстанието. Търси ги само в
подстрекателската роля на България, но не обвинява Турция в
безпрецедентния й терор спрямо българите, принудил ги да вдиг­
нат въстание като "масова въоръжена отбрана". Руската позиция
обслужва много добре турските интереси, която се възползва от
открития антибългаризъм на Петербург, за да потуши жестоко
българското въстание. С позицията си Русия дава своя зловещ
"принос" за погромите над българите в Македония и Одринско
през кървавата 1903 г.
По време на въстанието вече като традиция руският посла­
ник в Цариград Ив. Зиновиев е активен участник в антибългарска-
та кампания на своето правителство. Той се включва в предупре­
дителния натиск, като се опитва да въздейства усмирително на ек­
зарха и Гр. Начович. Въстанието обаче се проточва и това хвърля
в паника посланика на православна и славянска Русия в Цариград
"...Страхът да не би да се осъществи идеята за автономия на Маке­
дония застави Зиновиева - подчертава по-късно митрополит М.

226
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Кусев - да настои пред турците да бързат и за решителното поту­

шаване на въстанието да се употребят и топове. Разорението и
унищожаването с топове на 150 села български (всъщност М. Ку­
сев бърка, не са 150, а 201 села - б. а.) в Македония се дължи на
милосърдието на Зиновиев." Руските консули в Македония, съюз­
ници на сърбите, на гърците, и на турците против българите в сво­
ите рапорти, които се публикуваха в петербургския държавен
вестник, обвиняват българите и оправдават турците. "Сега матуш-
ката (Русия - б. а.), в лицето на своите представители, употребява
мюсюлманите като свои съюзници, та чрез тях да унищожава оня
народ, който чакаше от нея помощ, тъй искрено предан, повече
отколкото чедо към родителите си."
За руската политика по време на въстанието големият бъл­
гарин - митрополит М. Кусев, прави следния извод: "...с това (по­
литиката си - б. а.) православна, славянска Русия плю вече и на
православието, и на славянството. Показа, че не е нито православ­
на, нито славянска: по своите намерения и по своите дела."308
Руският печат преглася на туркофилската линия на прави­
телството. Всички руски вестници и списания публикуват през
1903 г. ежедневни съобщения за българското въстание. Изобщо
руският печат е много добре осведомен за всички събития по то­
ва време в Македония и Одринско. За руския печат въобще няма
никакъв спор, че въстанието е българско. В повечето случаи се зак­
лючава, че реформите са се провалили, с което косвено се приз­
нава фиаското на руската балканска политика. Консервативният
руски печат открито пропагандира през 1903 г. антибългаризъм.
Например един специален руски пратеник с псевдоним Босфорс-
ки нарича въстаническите действия "разбойнически". Друг публи­
цист - Ив. Василиевич, обвинява българите за въстанието, без да
знае даже какви са целите на борбата им. Той дори разпространя­
ва една лъжа, като твърди, че населението в Македония се страху­
ва повече от четите на ВМОРО, вместо от турската власт.309 В
действителност тъкмо подкрепата на българското население за че­
тите прави въстанието в Битолския вилает масово. Други руски
кореспонденти възприемат официалната антибългарска теза за че­
тите на ВМОРО като "банди", но не могат да скрият, че навсякъ­
де се сражават геройски. В. "Московские ведомости" пък заявява,
че македонският въпрос е по същество "турски", и съвсем не тряб-

227
Янко Гочев

ва заради предизвикания "хаос" от четите да се поставят на карта

"добрите отношения между Русия и Турция".310
Редица руски кореспонденти не споделят политиката на
правителството си и се включват като доброволци в българското
въстание. По-известни имена са Юли Розентал, Сергей Тур, Рому-
алд Пржевалски, Петър Орловец и Борис Тагеев. Ю. Розентал се
сражава във велешката чета на НДелчев и загива заедно с войвода­
та на 12.09.1903 г. П. Орловец и Б. Тагеев участват в четите на ген.
Ив. Цончев и подп. Ст. Николов в Серски окръг. Техните писма и
статии, публикувани в руските вестници, са изключително ценни.
Б. Тагеев, който е запасен подпоручик от Оренбургската ка­
зашка войска и командва отделение от четници, същевременно е
и военен писател. Пише свои спомени, в които критикува руската
политика. П. Орловец разобличава твърденията на руските консу­
ли, че четите са разбойнически. В "Санктпетербургские ведомос­
ти" той пише: "Това не са разбойници, това са борци за свобода.
Те вървят в боя , без да се надяват на чинове и ордени."311
Руските кореспонденти доброволци във въстанието дости­
гат до много дълбоки и верни заключения. Б. Тагеев пише, че
"...българският народ се отнася приятелски и съчувствено към Ру­
сия, към руския народ, но той ненавижда царизма с неговата по­
литическа система". П. Орловец пък е уловил от срещите и кон­
тактите си българите разочарованието и недоволството им от рус­
ката политика по македонския въпрос. "По-рано ние считахме, че
само Русия ще ни донесе свобода - цитира думите на един бълга­
рин. - Ние виждаме, че нейната намеса не ни донася облекчение
и... охладняваме към нея."312
Въпреки че в руския печат и общественото мнение през
1903 г. има пробългарски гласове, руската официална политика си
остава туркофилска и антибългарска. В писмо до проф. Г. Балас-
чев руският учен Г. Илински обобщава руската реакция: "Руското
общество горещо съчувства на въстаниците, но нашето правител­
ство се бои от война."313
Дори убийството на консула А. Ростовски на 9.08.1903 г. от
турски патрул е прието в Петербург като дребен инцидент. Това
е втори случай на убийство на руски консул в Турция само за 5 ме­
сеца, което доказва провала на т. нар. консулски надзор над ре­
формите в Македония. Граф Ламсдорф се опитва да заглади ин-

228
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

цидента и е критикуван заради тази своя позиция. По повод убий­

ството руският кореспондент М. Юркевич тъжно констатира: "На­
шият престиж е паднал толкова, че нас ни разстрелват."314 Друг
публицист - В. Таубе, отбелязва: "Мюсюлманите се отнасят към
нашия консул пренебрежително, а християните с недоверие като
към слабо същество, с което не си струва да имаш работа."315 В Ру­
сия се чуват гласове, че Ростовски сам е заплашил живота си за
произвола на турците, защото писал донесения до Петербург за
"жестокостите" на комитетите на ВМОРО. Свидетел на убийство­
то му е Кр. Мисирков, който след смъртта на покровителя си се
спасява с бягство в Русия. Този факт още веднъж показва на кого
служи Кр. Мисирков през 1903 г. Убийството е оскърбление и
удар върху руския авторитет. Така е оценено в Европа и от руския
печат. В. "Санктпетербургские ведомости" пише за смъртта на
консула: "Следва да се замислим и над това защо този, когото
разстрелват, е руският, а не австрийският консул?"316
Европа очаква ответна реакция на Русия. В друга епоха
смъртта на руския консул в Турция би предизвикала война. Но
времената вече са други. Годината е 1903 г. и Русия е пръв прия­
тел на Турция и брани статуквото в империята. Русия не обявява
война. Счита се, че това ще бъде сурова реакция, която може да
предизвика сътресение и революция в Русия и разпадане на Тур­
ция в много нежелан за Русия момент. Затова руската реакция на
убийството на А. Ростовски е мека. Русия изисква и получава от
Турция само парично обезщетение и наказание за убийците. За да
успокои разгневеното обществено мнение в страната, правител­
ството обявява бойна готовност в черноморския флот и го изпра­
ща към турските брегове. Флотът достига близо до пристанището
на гр. Инеада и с мощни прожектори осветява странджанския
бряг. Това окуражава преображенските въстаници, които смятат,
че Русия им идва на помощ. За да подтикнат тракийци към въста­
ние, македонските дейци пишат във вестник "Автономия", че рус­
ката флота помага на българите и въстаниците са ги акламирали.
Всъщност отношенията с руснаците съвсем не са дружелюбни.
Един от водачите на въстанието в Странджа М. Герджиков опро­
вергава благородните лъжи на "Автономия". В спомените си раз­
казва, че руските моряци въобще не са благосклонни към българи­
те. От корабите те слизат на странджанския бряг на малки групи

229
Янко Гочев

за лов и снабдяване с храна и прясна вода. Войводата Петър Анге­

лов залавя с четата си една такава група. Провежда се интересен
разговор между четниците и руснаците, които упорито твърдят,
че са незаконно задържани и че се намират на турска територия.
Така засягат националното чувство на българите, вдигнали се на
въстание. Войводата П. Ангелов гневно реагира на руското твър­
дение. На руснаците обявява, че законно ги е арестувал, защото са
навлезли в свободна революционна зона.317
Руският флот остава още известно време край странджанс­
кия бряг и веднага след като Турция приема исканията на Русия
по случая, А. Ростовски се връща обратно в базите си в Крим.
Примирителната позиция на Русия по повод убийството на консу­
ла е осъдена от цялата европейска демократична общественост и
дори от отговорни министри в европейските правителства.
Антибългарската политика на Русия се потвърждава от съ­
общението на правителството й, публикувано на 11.09.1903 г. В
него то осъжда отново дейността на революционните комитети.
Отхвърля се идеята за образуване на автономна Македония с бъл­
гарски характер, защото цели да бъдат нарушени правата на дру­
гите християнски народи, чиито интереси също били скъпи за Ру­
сия.318 Никой обаче не поставя въпроса: Тези християнски народи
упълномощили ли са Русия да говори от тяхно име? След като не
въстават, за разлика от българите, защо Русия счита, че правата им
са нарушени? Всъщност тя отново прилага теорията за балканско­
то равновесие в антибългарския му вариант. В правителствено съ­
общение вината за неуспеха на реформите се прехвърля от Русия
"преди всичко на ВМОРО и съседните на Македония балкански
страни", т. е. България.
Антибългарската политика на руското правителство се от­
разява и върху акцията в помощ на българските бежанци. Тя съ­
ществува, но е скромна като размери и събрани средства в сравне­
ние с кампанията през 1876 г. след Априлското въстание. В бла­
готворителната кампания в помощ на бежанците през 1903 г. не
всичко е в ред. Официалната руска власт признава, че акцията е
непопулярна, и руското общество е въздържано при набиране на
средствата и помощите. Пред Славянския комитет в Петербург А.
Наришкин признава: "Обществото се отнася хладнокръвно към
сегашното въстание и е необходимо да се съобразяваме с това." За
230
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

периода от 1903 до 1905 г. в Русия по призив на славянските ко­

митети и руския Червен кръст са събрани общо 57 897 рубли. От
тази сума за МВнР се насочват 6225 рубли, за дипломатическото
агентство в София - 5647 рубли, за посланика в Цариград - 45 454
рубли, за славянското дружество - 230 рубли. Сумите са нищ ож­
ни и крайно недостатъчни, за да облекчат положението на бежан­
ците от Македония и Одринско. Основната тежест по устройване­
то и снабдяването им поема българското правителство на ген. Р.
Петров, който изпраща на екзарха 50 000 лв., след това още 150
000 лв. за помощи за църкви, училища и общини в Македония и
Одринско. Българското народно събрание гласува помощ от 500
000 лв. отначало, по-късно още 300 000 лв. Общо българската
държава отпуска 2 300 000 лв. помощ за бежанците.319
Всъщност грижите на руската дипломация са насочени не
толкова към подпомагане на бежанците, а към ограничаване на
отзвука от въстанието в Европа с цел недопускане да се изплъзне
от нейния контрол македонският въпрос. Особено опасни за Ру­
сия са проектите на Англия и Италия, които са доста изгодни за
българите. За да ги елиминира и за да запази своя монопол върху
реформите, Русия със съюзника си Австро-Унгария обявяват т.
нар. промемория от 15.09.1903 г. В нея Петербург и Виена декла­
рират, че Македония ще се реформира съгласно Виенския проект.
Същевременно България и Турция отново са предупредени да се
въздържат от враждебни действия. Към руско-австрийското стано­
вище се присъединяват Германия и Франция, която, макар и с из­
вестни уговорки, постепенно възприема руско-австрийската ини­
циатива и се присъединява към антибългарската коалиция по ма­
кедонския въпрос. Антибългарското обединение на Великите си­
ли е оглавено от Русия и в основата му стоят опасенията им от съз­
даване на автономна Македония, а в перспектива и на обединена
България на Балканите. Особеност е, че тази коалиция прикрива
целите си зад миролюбиви лозунги за реформи и по-ефективен
европейски контрол. Единствено Англия през 1903 г. заема
пробългарска позиция по македонския въпрос, защото настоява за
решителни радикални реформи, вкл. автономия на Македония с
местна администрация, начело с европейски генерал-губернатор.
Нейната позиция отчасти е подкрепена от Италия. Поради изола­
цията на Англия по македонския въпрос през 1903 г. и слабостта
Янко Гочев

на Италия идеята за автономия на Македония няма реални шан­

сове да бъде приложена. Затова остава руско-австрийският вари­
ант: запазване на турския суверенитет над областта и нови рефор­
ми, но не в посока към автономия.
Докато Великите сили обсъждат своите инициативи, Бълга­
рия прави опит да постигне пряко споразумение с Турция. Отно­
во са използвани услугите на опитния дипломат Гр. Начович, кой­
то на 25.09.1903 г. връчва акредитивните си писма и поема поста
български дипломатически агент в Цариград. Гр. Начович започ­
ва веднага интензивни контакти със султана, великия везир и турс­
ките министри, пред които развива идеята за автономия на общи­
нско равнище в Македония. В задълбочени разговори с послани­
ците на Силите в Цариград Гр. Начович се опитва да спечели част
от тях на българска страна или да неутрализира поне тези, които
са враждебни спрямо българските искания. Към последните спа­
дат посланиците на "реформаторките" Русия и Австро-Унгария.
Пред него и екзарха Ив. Зиновиев заявява: "Русия не иска смуто­
ве в турската държава. Европа е съгласна, че такива смутове, осо­
бено в Македония, ще трябва да се потушат и оставят място на ре­
формите, които сега Русия и Австрия са предложили на султана.
Аз не мога да предвидя резултатите, нито доколко Високата пор­
та ще разбере доброто, което ние желаем на Турция, но за всеки
случай аз бих съветвал да не се поддавате вие, българите, на влия­
ния, имащи за цел да ви обезкуражат за ползата от предприетото
реформено дело." Ив. Зиновиев допълва, че руското правителство
не одобрява военното настроение в България. Той заявява: "Още
има време да се успокои и Македония без повторение на събити­
ята от тая година."320
Още по-откровен пред Гр. Начович е австро-унгарският
посланик барон Каличе, който му заявява: "Македония не трябва
да ви интересува. Тя е турска провинция. На Европа предстои да
се грижи за нея, за нейното подобрение. Дългът на България е да
не пречи. Ако вашето правителство е слабо и не може да изпълни
своите международни задължения, т. е. да обуздае четите и да га­
рантира сигурността на границата, то може да се случи, че Турция
да получи мандат да окупира България и да тури ред у вас. Вие
смесвате времената. Положението днес на Европа не е като осно­
ва от по-рано. Едно време Русия и Австрия си противодействаха,
232
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

днес те са съюзници вие не сте в състояние да ги разделите."

Всъщност Ив. Зиновиев и барон Каличе говорят пред Гр.
Начович с едни и същи аргументи. Те не приемат стремежа на
България да води национална политика в Македония и я обвиня­
ват нея и ВМОРО, че са главни виновници за провала на рефор­
мите. Ив. Зиновиев и барон Каличе умишлено разменят причина­
та (турския терор) и следствието (въстанието) и опитите на Бълга­
рия да се намеси. По този начин още веднъж доказват, че по
инструкция на правителствата си следват антибългарската полити­
ка. В сондажите си Гр. Начович се опитва да защити българските
интереси. Напомня за успешните "грижи" на Европа за българите
в Македония и отново изтъква българската позиция, че празните
обещания на европейските дипломати и турският режим са при­
чините за Илинденско-Преображенското въстание, покрило Ма­
кедония и Одринско с пепелища и трупове. Все пак Гр. Начович
постига малък успех. С разговорите си успява да намали напреже­
нието между България и Турция, което преодолява продължила­
та месеци наред през 1903 г. опасност от война на Балканите.
От 30.09 до 2.10.1903 г. в Мюрцшег (Австро-Унгария) се
провежда срещата на руския и австро-унгарския император Нико­
лай II и Франц Йосиф и външните им министри граф Ламсдорф и
граф Голуховски. Основната тема на разговорите е македонският
въпрос. Двете страни констатират, че неуспехът на Виенския про­
ект от реформи се дължи, "от една страна, на революционните ко­
митети, които провокирали смутовете и попречили християнското
население от трите вилаета да даде своя принос за провеждането
на реформите, от друга страна, на органите на Портата, които би­
ли натоварени да ги провеждат, и общо взето, не вложили ревност
и не били проникнати от духа, който е вдъхновил тези мерки".321
Срещата завършва с приемането на нов реформен проект в
девет точки, наречен Мюрцщегски. Най-същественото в него е въ­
веждането на двама цивилни агенти (един руснак и един австри­
ец), които стават помощници на Халми паша, запазил поста си и
след въстанието, и на чуждестранния генерал, който да реформи­
ра турската жандармерия. В останалите точки новият проект е
повторение на Виенския проект. Всъщност Мюрцщегската прог­
рама за реформи не засяга турската суверенна власт и показва, че
Русия и Австро-Унгария се стремят преди всичко да запазят ста-

233
Янко Гочев

туквото в региона и да защитят стратегическите си интереси на

Балканите. Това много силно личи от териториалния обхват на
предлаганите реформи. По искане на Австро-Унгария те не обх­
ващат Новопазарския санджак и Албания, които тя счита за своя
сфера на влияние. Русия пък вкарва в Мюрцщегския проект отк­
ровено антибългарски клаузи, защото изключва Одринския вила­
ет от преобразуванията. Тя не желае да допусне реформи и поява
на чужди офицери в близост до Проливите, т. е. в регион, който
счита за своя сфера на влияние. Руските дипломати заявяват, че
всякакви предложения за реформи в Одринския вилает са непри­
емливи за Русия, защото "оскърбяват султана". С такъв туркофи-
лски мотив руската дипломация ревностно брани имперските си
интереси близо до Проливите. Прикрива ги зад фалшива заинте­
ресуваност за суверенната власт на султана. В действителност, ка­
то защитава турската власт в Одринския вилает, Русия оскърбява
честта на българите и паметта на хилядите убити и изклани бъл­
гари по това време на Преображенското въстание. На всичко от­
горе, с изключение на Одринския вилает, от обсега на реформите
Русия се отмята от чл. 23 в Берлинския договор, който разпрости­
ра реформите в Македония и Одринска Тракия.
Мюрцщегската програма има друга антибългарска точка,
свързана с предвидените административните реформи. Промени­
те в санджаците (окръзите) на Европейска Турция предвиждат
прегрупиране на етносите и то в ущърб на българското население,
което трябва да бъде поставено в малцинство спрямо другите ет-
носи. С това се цели умишлено да се забави процесът на етничес­
ката му консолидация и да се ограничават предимствата, които то
има поради числения си превес спрямо другите малцинства в Тур­
ция. Великите сили въобще не скриват, че "новото разпределяне
на санджаците има за цел да елиминира превъзходството на бъл­
гарите в Македония". В името на постигането на тази цел след
1903 г. се появяват нови фалшификации за етническия състав на
населението на Македония, като броят на българите се намалява
значително и достига приблизително 1/3 от него.
Появата на фигурата цивилен агент е малка стъпка напред,
защото сменят провалилите се в надзорните си функции консули.
Конгресът на цивилните агенти обаче е формален, защото те ня­
мат реална власт да въздействат турската администрация и гене-

234
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ралния инспектор. Приложението на реформите остава в ръцете

на Хилми паша. Той е турски чиновник и е изцяло зависим от сул­
тана, а това обрича реформите на неминуем провал. Главният те­
хен недостатък е липсата на всякакви гаранции за ефикасен конт­
рол относно провеждането им. Освен това повечето точки в
Мюрцшегската програма имат характер на пожелание без обвъ­
рзваща сила за султана. Граф Голуховски признава, че програмата
е "пацифистична и хуманна акция както за подобряване на поло­
жението на пострадалите след въстанието българи, така и за успо­
кояване на европейското обществено мнение".322
Така Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.
според замислите на водачите му довежда до чуждестранна наме­
са на Великите сили, но не в посока към установяване на автоно­
мия. Русия и Австро-Унгария поемат инициативата и утвърждават
своя монопол върху реформеното дело, което има неблагоприят­
ни последици за нас. Двете империи имат враждебно отношение
спрямо борбите на българите и твърдо защитават целостта на Тур­
ция, т. е. властта на техния поробител - турския султан. Повтаря
се тяхната изпитана стара практика да отлагат решаването на Из­
точния въпрос, за което считат, че още не са подготвени. Прин­
ципът на статуквото обединява иначе традиционните противници
на Балканския полуостров - Русия и Австро-Унгария.
Самата Мюрцщегска програма очертава още по-ясно про­
пастта между справедливата борба на потиснатите българи в Ма­
кедония и Одринско и империалистическите стремежи на Русия,
за която в Одринския вилает сякаш през 1903 г. няма въстание.
Мюрцщегската програма е връчена на 10/23.10.1903 г. на
султана от руския и австро-унгарския посланик в Цариград. Ре­
формите, както посочих, са безобидни за Турция, но султанът ре­
шава да се възползва от разединението сред Великите сили, за да
отложи или провали и тези преобразувания. На 28.10.1903 (ст. ст.)
Портата отхвърля проекта с мотив, че е безпредметен и излишен.
За да го осуети, султанът издава ираде за въвеждане в изпълнение
Виенския проект за реформи. След продължителен натиск на Си­
лите Абдул Хамид променя позицията си и на 11/24.11.1903 г.
приема по принцип Мюрцшегския проект, като си запазва право­
то на резерви при прилагането му. Това не е капитулация, защото
султанът избира по-изгодния за него проект (руско-австрийския),

235
Янко Гочев

вместо по-радикалния английски проект. Така парира още в заро­

диш нови дискусии сред Великите сили по въпроси, които засягат
суверенната му власт.
България приема Мюрцщегската програма само по прин­
цип, а не като съдържание и териториален обхват. От есента на
1903 г. нейната дипломация започва борба за разширяването и
задълбочаването на реформите. Така, по принуда, в името на за­
щитата на българските интереси в Македония и Тракия българс­
кото правителство влиза в конфликт с руската политика, която ве­
че се опитва да очертае даже рамките на българската политика.
Разбира се, открито противопоставяне от страна на България на
Русия през 1903 г. липсва, защото в София разбират, че това е бе­
зумно. По това време съюзниците Русия и Австро-Унгария обявя­
ват, че "никой не може да промени поведението на Европа". Пре­
ведено от дипломатически език, това означава, че усилията на
България да наложи идеята за автономия на Македония и Одри­
нско са излишни и предварително обречени на неуспех. Такива са
и резултатите. Борбата на България завършва с неуспех, защото
силите са неравни. От едната страна е българската държава и
ВМОРО, а от друга страна - Русия и Австро-Унгария, Германия,
Турция, Сърбия, Черна гора и Гърция. Опитите на България да се
опита да издейства изменения в Мюрцщегското решение се при­
емат с открита враждебност и неприязън в Русия. България вече е
елиминирана и то доста назад в балканските й имперски планове.
Пред нея са Сърбия, Черна гора и Гърция. Руската враждебност
прямо България нараства. Това личи от преместването на мястото
на Гърция напред в руските схеми за прекрояване на балканските
граници. През 1903 г. Гърция вече е пред България в тези схеми.
От есента на 1903 г. сред руските дипломати доминира схващане­
то, че Солун трябва да бъде предаден на Гърция, с което трябва да
бъде удовлетворен гръцкият елемент за сметка на българския, ма­
кар че гърците са незначително малцинство прямо българите осо­
бено в околностите на тогавашния турски гр. Солун.323
Така, след като Русия пази Одрин за себе си, в началото на
XX в. е склонна да предаде Скопие на Сърбия, а Солун вече на
Гърция. С други думи, контурите на бъдещото българско терито­
риално осакатяване на българите от Македония и Тракия са вече
очертани. Плановете са пуснати в ход и чакат само удобния мо-
236
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ълга р и я , III ч а с т

мент за реализация, какъвто идва през 1913 г.

Русия отхвърля всички български призиви за разширяване
на реформите в Одринския вилает. Инициативите в тази насока са
дело главно на Гр. Начович, който отправя дори конкретни пред­
ложения за преобразувания в аграрния режим във вилаета за за­
щита на имотите и личната сигурност на тракийските българи.
Според него реформи в тяхна полза са крайно необходими, за да
се успокои населението и да му се вдъхне доверие във властта. С
идеите на Гр. Начович е запознат и екзарх Йосиф, който ги при­
ема, защото преценява, че могат да укрепят позициите на Екзар­
хията във вилаета. Екзарх Йосиф има няколко срещи с посланик
Ив. Зиновиев, пред когото развива вижданията си за реформи в
Одринския вилает. Ив. Зиновиев категорично ги отхвърля и ек­
зарх Йосиф констатира тъжно в дневника си: "...Русите не гледат
с добро око на нашия напредък в Одринско. Ще бъда доволен, ако
постигнем амнистията и връщането по домовете на бежанците."324
Само Англия изразява известно съчувствие към дипломати­
ческите усилия на България да задълбочи реформите, но това е
крайно недостатъчно за извоюване на каквито и да е придобивки.
Ключова в този момент се оказва позицията на Франция. Англия
се опитва да я спечели на своя страна като съюзник по въпроса за
реформите в Турция, за да бъде изменен в по-радикален дух рус­
ко-австрийският проект. Френското правителство дълго време се
колебае коя позиция да подкрепи. При такива условия се намесва
руската дипломация, която избира много подходящ момент за ин­
тервенция, когато антируската кампания във Франция, породена
от турските жестокости в Македония и Одринско, е в апогея си и
има опасност Франция да се "огъне". В края на октомври 1903 г. в
Париж спешно пристига граф Ламсдорф. Той уверява френския
външен министър Т. Делкасе, че Русия е твърдо решена този път
да получи от Турция необходимите гаранции за изпълнение на ре­
формите и те неминуемо според руските прогнози ще бъдат ус­
пешни. Граф Ламсдорф откровено лъже френските министри, че
Русия вижда в реформите само първия етап на по-широки преоб­
разувания, които да обхванат и Армения, Одринска Тракия и да­
же Албания. Т. Делкасе е притиснат от граф Ламсдорф, който е
много настойчив и отстъпва. Той е окуражен от руските обещания
и в крайна сметка решава да подкрепи Русия и Австро-Унгария.

237
Янко Гочев

Франция отхвърля английското предложения, които са по-прием-

ливи за България. Това е важен момент в борбата между Велики­
те сили за въвеждане на реформите в Турция. Антибългарската
коалиция, оглавена от Русия, побеждава. Франция отново застава
на страната на противниците на България и чак до Първата светов­
на война с малки отклонения ще следва политиката на Русия. Анг­
лия остава сама и е подкрепена много слабо от Италия. Без да
изостави изцяло радикалните си автономни проекти, Англия все
пак започва да се съобразява с руско-френската антибългарска по­
литика. Вместо общоевропейски контрол, е въведен двоен руско-
австрийски контрол над реформите в Македония. Последиците са
още по-големи страдания на българите там и нови техни жертви.
През ноември 1903 г. следва нова руска брутална диплома­
тическа намеса спрямо България. Тя е предупредена, че реформи­
те в предложения вариант е максималното, което се иска от Тур­
ция, и че "православните поданици и славянските племена в Ма­
кедония не могат да се надяват на повече". С други думи, в типич­
но панславистки дух Русия отрича българския характер на населе­
нието на Македония, което няколко месеца по-рано чрез жертви­
те, които дава във въстанието, по-най-категоричен начин се само­
определя като българско. За самодържавна Русия до края на съще­
ствуването й през 1917 г. буржоазният принцип на самоопределе­
нието никога не важи, дори и да е самоопределение на един на­
род чрез проливане на кръв. По този повод Гр. Начович тъжно от­
белязва, че "след като за руската дипломация Македония е един
географски термин", то "с нея Русия ще спечели приятелство и
ще задълбочава връзките между нея и Сърбия, Черна гора и Гър­
ция при известни условия".325
Русия реагира враждебно и на посещенията на български
делегации в Европа след въстанието. Те са част от замислената от
ВМОК и ВМОРО дипломатическа офанзива с цел извоюване на
придобивки за българската кауза. Тъкмо поради това руската дип­
ломация е срещу тях. Следи ги обаче много внимателно, проучва
отзвука от тях и въобще предприема всички действия, за да не до­
пусне Европа да възприеме българската идея за автономия. Една
от българските делегации е в състав: проф. Д. Агура, Варненско-
Преславският митрополит Симеон, проф. Ив. Георгов и проф. Л.
Милетич. Това е обаче първоначалният й състав. Впоследствие той

238
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

е изменен по принуда поради намесата на Русия. Тя отказва да

приеме официално митрополит Симеон. Причината, която посоч­
ва, са неуредените канонични проблеми между Руската и Бълга­
рската църква. Всъщност руският Св. синод още веднъж потвъ­
рждава, че за него схизмата, обявена и наложена от Патриаршия­
та спрямо Екзархията, е в сила. Проф. Ив. Георгов и проф. Л. Ми-
летич посещават Европа, а през септември 1903 г. са в Русия. Пос­
рещнати са сърдечно, но са критикувани за ненавременното обя­
вяване на въстанието. Това е стара руска позиция. Когато Русия е
против българските искания по националния въпрос, за да не ра­
зочарова българите и да не ги отдръпне от себе си, винаги казва:
Сега не е времето! Мисията на двамата професори не е успешна.
Те например не успяват, въпреки силното си желание да си издей­
стват среща с императора. Николай II не желае да обсъжда с ня­
какви си българи, било те професори, македонския въпрос. Мал­
ка придобивка е обширното интервю, което в. "Новое время" пуб­
ликува с тях, чието съдържание се изчерпва с подготовката, хода
и целите на въстанието.
По-голям успех имат българските делегации в Западна Ев­
ропа. Там те срещат по-голямо внимание, отколкото в Русия, и ко­
ето е по-важно, повече привърженици на България. Европа доказ­
ва, че не се е така силно дистанцирала както Русия от борбите на
българите в Македония и Одринско.
Европа е залята от български делегации. Пръв в началото на
ноември 1903 г. отпътува ген. Ив. Цончев от името на бившия
ВМОК и тайните офицерски братства. След него пристигат предс­
тавители на ВМОРО - Б. Сарафов и М. Герджиков. Трета делега­
ция оглавява поручик Л. Стоенчев и руският журналист П. Орло-
вец. Четвъртата делегация е начело с Т. Карайовов и представя
ВМОК Хр. Станишев. Особено важно е делегацията на ген. Ив.
Цончев, която е финансирана с 3000 лв. от българското правител­
ство. От обиколките си в Европа тя потвърждава старото схваща­
не, че Англия е най-благосклонна спрямо нас по македонския въп­
рос, и това важи както за нейните държавници, така и за английс­
ката общественост. Ген. Ив. Цончев е силно окуражен от срещите
и разговорите в Европа и специално в Англия и решава да посети
Русия. За нейната дипломация обаче той е нежелан гост. Русия не
може да му прости, че с цялата си революционна и дипломатичес-

239
Янко Гочев

ка дейност ген. Ив. Цончев й е създавал само проблеми. За враж­

дебността, с която тя посреща българската дипломатическа офан­
зива след въстанието, в частност европейската обиколка на ген. Ив.
Цончев, говори писмото на българския дипломатически агент в
Петербург Д. Станчов до неговия колега в Лондон Д. Цоков. В не­
го се казва: "Моля намерете запасний г-л Цончев и му предайте ка­
то мое частно мнение, че никак не ще е целесъобразно и даже ще
е вредно той да идва в Петербург, или въобще в Русия."326 Ген. Ив.
Цончев е издирен и предупреден от българската дипломатическа
мисия в Англия. Така в края на 1903 г. той посещава Белград, Ви­
ена, Париж и Лондон, но не и Петербург. Европейската му оби­
колка завършва преждевременно със съкратен маршрут, защото
Русия не желае да го приеме като представител на българското
офицерство. За да не предизвика дипломатически скандал във вре­
да на България, ген. Ив. Цончев се завръща в България.
Единствена конкуренция на ген. Ив. Цончев в европейски­
те му обиколки след въстанието прави Б. Сарафов, който заедно с
М. Герджиков буквално го следва по петите. И ген. Ив. Цончев, и
Б. Сарафов следват една и съща цел при обиколките си: запознава­
не на европейското обществено мнение с борбите на българите в
Македония и Одринско и осигуряване евентуално на материална
подкрепа. Двамата обаче взаимно се следят, ревнуват и конкури­
рат. Техните лични амбиции за върховенство им пречат да поста­
вят общи български искания. За разлика от ген. Ив. Цончев, Б. Са­
рафов се оказва по-податлив на чужди, враждебни на България
влияния. На 27.11.1903 г. той пристига в Белград, посрещнат тър­
жествено от сръбски и български студенти. Сръбският печат офи­
циално обявява как Сърбия гледа на него: "Сарафов е жлъчка за
сръбската идея и следва да бъде премахнат, той не мисли по
сръбски, нито по сръбски чувства, нито за сърбите работи."32' В пос­
ледвалите преговори Б. Сарафов решава да спечели пари, оръжие
и боеприпаси за борбата в Македония. Опитва се да надхитри сър­
бите, но изгаря в големите си амбиции и е вкаран от тях в клопка.
Срещу 1300 пушки "Бердана", боеприпаси и 40 000 сръбски дина­
ри той пропуска от името на ВМОРО сърбоманската чета на рене­
гата Гр. Соколов в Азот и Поречието. Така става съучастник в ед­
но престъпление, наречено от Хр. Силянов "неизкупим грях".
При обиколката си в Европа Б. Сарафов е следен от турци,
240
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

сърби и руснаци, които се страхуват от него. Турция с нота до Бъл­

гария от 24.02.1904 г. енергично протестира срещу неговата ми­
сия и иска българското правителство да организира преследване­
то му, защото пропагандира македонската кауза. В Европа Б. Са­
рафов извършва още един "грях", този път спрямо Русия. Нейна­
та тайна полиция, която го следи, констатира, че има много тесни
връзки с арменските и руските революционери. Така, освен вът­
решните си противници (санданистите), Б. Сарафов си спечелва и
много външни врагове. Не може да се каже за кого от турци, сър­
би или руснаци е по-опасен, но всички се боят да не подпали чер­
гата им. След 1903 г. сръбската дипломация и нейният "македонс­
ки" комитет и Русия го считат за изконен свой враг, който на вся­
ка цена трябва да бъде елиминиран.
Докато македонските дейци обикалят Европа и пледират
за българската кауза, Мюрцщегските реформи най-после старти­
рат. На 2.12.1903 г. са назначени двамата цивилни агенти - X. фон
Мюлер и Н. Демерик, който е бивш руски генерален консул в
Бейрут и като участник в провеждането на реформите в Крит е
добре запознат с вътрешната и външната политика на Турция. По­
мощник му става А. Петряев, който е бивш секретар на Генерал­
ното консулство в Цариград и бивш консул в Призрен, добър поз­
навач на обичаите и нравите на етносите в Македония. Цивилни­
те агенти пристигат в Солун на 8.01.1904 г. Представят се веднага
на Хилми паша и от този момент поемат изпълнението на своите
функции. Чл. 1 от Мюрцщегската програма определя задачите им.
Те са да придружават навсякъде генералния инспектор и да пъту­
ват по вилаетите за събиране на информация, както и "да насоч­
ват вниманието на Хилми паша към нуждите на християнското
население и към злоупотребите на местните служители".328
Италианският ген. Е. де Джорджис поема реформирането
на турската жандармерия. Заедно с него през 1904 г. пристигат и
чужди офицери, които образуват военните мисии на Великите си­
ли в Македония. Ръководител на руската военна мисия става ген.
Н. Шостак.
Следва разпределяне на районите между Великите сили, в
които всяка от тях трябва да поеме отговорност за провеждане на
реформите. Разпределението става в условията на остра борба, за­
щото всяка сила се стреми да получи този район от Македония, в

241
Янко Гочев

който има трайни политически и икономически интереси. През

април 1904 г. споразумението е постигнато. Австро-Унгария зае­
ма Скопския санджак, Англия - Драмски санджак, Франция -
Серски санджак, Италия - Битолски и Косовския санджак, а Русия
- Солунския санджак. Единствено Германия в знак на уважение
към суверенните права на султана не приема район от Македония
за реформиране на жандармерията.
Руският избор не е случаен. Град Солун е главен град на
Македония и един от вилаетските центрове в Турция тогава. В Со­
лун е разположено Руското генерално консулство, на което пря­
ко са подчинени всички други консулства в Македония. Солун е
важен икономически център и главно турско пристанище на
Егейско море в началото на XX в. За Русия наред с Цариград и
Одрин е един от градовете с ключово значение. Солун е близо до
полуостров Атон (Св. гора), където е най-голямото средоточие на
православни манастири от Средновековието до наши дни. Към
тях руските императори като наследници на византийските владе­
тели имат значителни претенции. В началото на XX в. Русия уп­
ражнява мощна икономическа, политическа и религиозна експан­
зия на Атон. Руските монаси се опитват да завземат все нови и но­
ви манастири, а манастирите на други православни народи се под­
чиняват икономически. Търговският ни агент в Солун Ат. Шопов
в рапорт до София предупреждава за тази руска опасност, която
посяга вече и на българското културно-историческо наследство на
Атон, но управляващите не реагират.
В контекста на тези процеси с избора на Солунския санд­
жак като район, в който трябва да отговаря за реформите, Русия
предприема важен политически ход. Това е стратегически избор,
който трябва да утвърди влиянието й в турски територии, счита­
ни за част от византийското наследство. Очевидно Русия се стре­
ми да контролира или най-малкото да наблюдава процесите сред
населението в Солунско, за да обезпечи най-добре имперските си
интереси в този район на Турция.
Безпокойство сред македонските българи поражда лично­
стта на Н. Демерик, който като бивш консул в Битоля успява да
си спечели реноме на сърбофил и гръкофил. В този смисъл назна­
чаването му за цивилен агент на Русия е знаково. То доказва, че
Русия води антибългарска политика. Появата му в Македония по-
242
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ражда стари неприятни за българите страхове. Скоро техните опа­

сения се оправдават. Н. Демерик сам твърди, че е последователен
привърженик на статуквото, поддържането на което счита, че е
единствен начин за борба срещу чуждите пропаганди, към които
причислява и българската. Той възприема антинаучно схващане,
че яркото национално съзнание на българите в Македония в края
на XIX в. и в началото на XX в. е продукт на външно въздействие
от страна на България и Екзархията, които едва ли не моделират
в пробългарски дух съзнанието на местните славяни.
Началото на дейността на Н. Демерек все пак се посреща с
надежди от местните българи. Те се надяват, че като представител
на славянска и православна Русия ще срещнат в негово лице безп­
ристрастност, законност, справедливост и закрила, което липсва в
политиката на турската власт. Затова той и колегата му X. фон
Мюлер са засипани от хиляди заявления за решаване на пробле­
мите на местните българи в духа на набелязаните реформи. Само
за първите 6 месеца на 1904 г. двамата цивилни агенти получават
близо 600 жалби на българи по различни въпроси, главно по цър­
ковно-училищния проблем. От Н. Демерик и X. фон Мюлер се
иска разширение на участието на българи в местната администра­
ция и ред конкретни неща, като позволение за строителство на
местни църкви, връщане на църкви и училища, заграбени от гър­
ците. Посредническата дейност на цивилните агенти носи скром­
ни придобивки за българите. Конкретно дейността на Н. Демерик
в тази насока няма значителен резултат, защото той е длъжен да
се съобразява в Солун с влиятелните местни гърци. Те пък, за да
парират евентуална негова пробългарска дейност, веднага органи­
зират демонстрация срещу реформите. Това поражда основател­
ни опасения у цивилните агенти от българо-гръцки сблъсъци на
религиозна основа. Тези опасения са по-нататък един от основни­
те аргументи на Н. Демерик за ограничената му дейност. Всъщ­
ност с този аргумент той прикрива българофобството си и отказ­
ва да удовлетвори даже минималните църковно-училищни иска­
ния на местните българи.
Те са разочаровани и от състава на комисията, назначена от
султана и ръководена от Хилми паша, която трябва да се заеме с
реформите по места. В нея участват второстепенни лица от мест­
ното население, които нямат голям авторитет. В състава на коми-

243
Янко Гочев

сията за първи път са включени представители на "сърбите" и ку-

цовласите в Македония, с което турският султан в духа на импе­
рската си политика "разделяй и владей" признава съществуването
и на такива народи в империята си.
В писмо на екзарх Йосиф до българския министър на
външните работи от 11.03.1904 г. се обобщава разочарованието на
българите от старта на реформите: "...То ден из ден се убеждава,
че цивилните агенти не носят балсам за раните му, тъй дълбоки и
тъй ужасни. В Солун действителен фактор си остава солунският
валия, както в Битоля и Скопие са колегите му. Хилми паша
изпълнява онова, което искат валиите, а валиите прилагат безпре­
кословно преките заповеди на двореца. Факт неоспорим е, че по­
ложението на българите във вилаетите ни на йота не се е подоб­
рило от дохождането на цивилните агенти... Ни едно оплакване
на българите не бе удовлетворено..."
След като прави преглед на много факти, екзарх Йосиф
прави следното заключение: "...политиката, усвоена от Високата
порта спрямо българите във вилаетите, се подкрепя от цивилните
агенти. А тая политика е позната: тя иска да задържи с всички
средства под Патриаршията повече от 300 000 българи на югоза­
пад като гърци и други 100 000 на северозапад като сърби. Това
ще отчая и тъй отчаяното българско население, което очаква прав­
да, безпристрастие и закрила от Европа."329
В противовес на обективните заключения на екзарха са от­
четите на Н. Демерик и Ив. Зиновиев. Първият заявява, че никак­
ви реформи, които да усилят политически българщината в Маке­
дония, няма да бъдат допуснати от Русия.330 Вторият публикува
през 1904 г. в "Правителствен вестник" на Русия своя отчет. В не­
го се подчертава, че реформите започват да дават плодове, но сре­
щат и първите трудности. Като противник на реформите Ив. Зино­
виев посочва ВМОРО. Това е тенденциозно прехвърляне на цялата
вина за първите неуспехи върху българските чети и едно мнение,
което заобикаля въпроса за появата на сръбските и гръцките въоръ­
жени пропаганди.331 Отчетът доказва, че официална Русия продъл­
жава и след Илинденско-Преображенското въстание да води ан-
тибългарски курс. Оценките в отчета на руския посланик не са
обективни, защото се пропуска важният факт, че ВМОРО времен­
но преустановява активна дейност, за да даде шанс на реформите,

244
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

а и е силно отслабена след въстанието и заета с възстановяване на

силите си. Затова не може да бъде спирачка на реформите. В слу­
чая тя е нарочена от Руското посолство, че изпълнява такава роля.
И в следващите години в отчетите и докладите на руските
дипломати многократно ще се възпроизвежда една и съща ан-
тибългарска теза, според която реформите в Македония могат да
се въведат, когато четите на ВМОРО спрат дейността си. Това оз­
начава унищожаване на ВМОРО и лишаване на българите от пра­
вото им на въоръжена отбрана срещу турския терор - положение,
към което Русия упорито и последователно се стреми, защото
утвърждава така желаното от нея статукво в Турция.
Не всички руски дипломати споделят оценките на Н. Деме-
рик и Ив. Зиновиев. Коренно противоположни са оценките на ге­
нералния консул в Солун М. фон Гирс. На 23.07.1904 г. той изп­
раща до Ив. Зиновиев секретна записка "За положението в Маке­
дония". От посолството тя е препратена до МВнР в Петербург. В
записката М. фон Гирс рязко критикува политиката на своето пра­
вителство по македонския въпрос. Той смята, че истинската цел
на реформите е "регулиране на турската администрация и укреп­
ване на турската власт в областта с християнско население". М.
фон Гирс търси самостоятелност в руската политика, защото, во­
дейки я съвместно с другите държави, "ние ограничихме свобода­
та на действие, отказахме се доброволно от изгодите на своето
изключително положение на Балканския полуостров". Генерал­
ният консул в Солун смята, че Русия все пак ще трябва да се на­
меси в Македония. Затова тя трябва сега "да заеме ясно отноше­
ние по домогванията на българите като най-силната народност на
Балканския полуостров".
Отговорът на Ив. Зиновиев идва много бързо и е по съще­
ство антибългарски. Той напомня на М. фон Гирс опита от Сан
Стефано, това, че другите Велики сили няма да допуснат решава­
нето на македонския въпрос в полза на българите, още повече че
Русия има споразумение с Австро-Унгария от 1897 г. за запазване
статуквото на полуострова. Ив. Зиновиев напомня на М. фон Гирс,
че ако Русия подкрепи България и допусне решаване на македо­
нския въпрос в нейна полза, това ще доведе до усложнения в от­
ношенията на империята в другите балкански държави. Затова Ив.
Зиновиев препоръчва да се изпълнява програмата за реформи, чи-

245
Янко Гочев

ято цел е "да се прекратят и предотвратят своеволните действия

на турските власти". Напомня се на М. фон Гирс, че неговата за­
писка противоречи на отчета на цивилните агенти от 10.07.1904 г.,
в който са отбелязани "немаловажни резултати от внедряването
на реформите". Изводът на Ив. Зиновиев е: "Няма повод за отк­
лонение от политиката на МВнР в Македония."332
Така М. фон Гирс не успява даже да предизвика дискусия
на дипломатическо ниво относно политиката на Русия по македо­
нския въпрос. Схващанията му са ясно и категорично отхвърлени
от посолството в Цариград и от Азиатския департамент в Петер­
бург. Ив. Зиновиев в отговора си до М. фон Гирс още веднъж дек­
ларира своя личен и на правителството му антибългарски курс. М.
фон Гирс е отзован от своя пост в Солун заради опита да крити­
кува политиката на правителството. След отзоваването му дълго
време в Солун е назначен негов заместник. Сменят се един след
друг няколко временно управляващи дипломати. Подобно е по­
ложението и в консулството в Битоля след убийството на А. Рос­
товски през 1903 г. Това е ненормално положение, което е резул­
тат от трудностите на Русия във вътрешен и международен план.
През 1904-1905 г. тя води война с Япония в Далечния изток, коя­
то ангажира военните и дипломатическите й ресурси и внимани­
ето на императора в този далечен за Балканите регион. Пораже­
нието на Русия във войната разклаща устоите на самодържавието.
Избухва Първата руска революция (1905-1907 г.), която е най-го-
лямото вътрешнополитическо сътресение дотогава за руския ца-
ризъм. Николай II временно по стечение на обстоятелствата е
принуден да се примири с ролята на конституционен монарх. Рус­
ките затруднения в периода 1904-1907 г. се отразяват върху поли­
тиката на империята на Балканите. Николай II още повече втвър­
дява позицията си за съхраняване на статуквото. Русия делегира
временно своите пълномощия в реформената акция върху
Австро-Унгария и фактически се оттегля от участие в реформите.
Н. Демерик и военната мисия само формално продължават да
изпълняват задълженията си. Турция умело се възползва от руски­
те затруднения и успешно противодейства на и без това слабия на­
тиск на Русия и Европа за осъществяване на набелязаните в Мюрц-
щег преобразувания. Никой в Русия обаче не гледа сериозно на
реформите. Липсва вяра дори във възможността Турция да се ре-
246
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

формира. Император Николай II заявява: "От Кримската война

Турция все се реформира, но безрезултатно".
Продължават и дискусиите по етническия, религиозния и
териториалния аспект на македонския въпрос. Дипломатическите
кореспонденции, материалите от руския печат и резултатите от
научните експедиции ни дават основание да направим извода, че
в Русия в началото на XX в. има пет най-важни проекта за реша­
ването на този въпрос. Това са присъединяване към България, ав­
тономия на Македония,окупацията й от Великите сили, разделяне
на Македония между балканските държави и запазване на статук­
вото с евентуални реформи.
Първият от тези пет проекта е всъщност старата славяно-
филска идея за целокупна България с излаз на две морета, прия­
телски настроена към Русия. В последния доста неопределен из­
раз под приятелство в повечето случаи се разбира зависимост на
България от Русия. В началото на XX в. в разпространението на
санстефанската идея има някои особености. Първо, самите й
привърженици - граф Игнатиев, проф. П. Кулаковски, М. В. Юр-
кевич, Л. Комаровски, А. Амфитеатров, който е главен редактор
на в. "Русия", и др., не са последователни в нейната защита. Вто­
рото, в повечето случаи тази идея не се пропагандира открито, за-
щото последователите й се страхуват да влязат в конфронтация с
политиката на правителството, което неведнъж чрез изявления на
свои членове, декларации и съобщения или пък чрез твърдения на
своите консули обявяват, че Санстефанска България вече не съще­
ствува за Русия и е погребана окончателно. Точно поради това ав­
торите на статии в руския печат, защитаващи санстефанската идея,
не се подписват или пък вместо името си, поставят инициали. Ан-
тибългаризмът в руската политика в началото на XX в. е толкова
силен, че те не смеят публично да декларират идеите си. Трета
особеност е, че много често с чисто пропагандни цели официал­
ни дейци на Русия, но не и императора обявяват привързаността
си съм санстефанската идея. Така се поддържа изкуствено създаде­
ния от Русия санстефански мит от 1878 г. в частта му за Македо­
ния. Изглежда, целта на такива временни изблици на "българофи-
лство" е да се използват мъките и страданията на българите в Ма­
кедония и съпричастността на българите в Княжеството към тях,
за да се трупат позитиви за руската политика и да се укрепва удоб-

247
Янко Гочев

ното за Русия русофилство в България. Пробългарски статии има

например във вестник "Русия". Там се подчертава, че 4/5 от насе­
лението на Македония е българско. България е благоустроена,
добре организирана, със силна армия и русофилски народ. При та­
кива условия Македония ще бъде добре управлявана, а целокупна
България с Македония ще бъде гарант на руското влияние на по­
луострова и което е най-важно, според вестника, ще помага на Ру­
сия за завземането на Цариград и Проливите. Според в. "Русия"
сръбските претенции спрямо Македония са необосновани и несп­
раведливи. На Сърбия трябва да принадлежи само гр. Призрен в
Косово и земите на запад към Адриатическо море, където са
сръбските изконни интереси.333
За наше съжаление такива обективни мнения в руския пе­
чат и сред руската общественост в началото на XX в. са много мал­
ко и правителството не ги приема въобще.
Паралелно с избледнялата вече санстефанска идея по това
време в Русия се обсъжда и автономният проект за Македония. То­
ва е българската идея за съдбата на областта, която се защитава в
програмите на ВМОРО и ВМОК и се мотивира и отъждествява с
чл. 23 от Берлинския договор. Между българската пропаганда на
тази идея и руския й вариант обаче има съществени различия. За
ВМОРО и ВМОК автономия се схваща в широк смисъл като само­
управление на българите на националнообособените Македония и
Одринско. За Русия в началото на XX в. под автономия се разбира
предимно ограничени реформи само в Македония, не и в Тракия,
и то не в полза, а във вреда на българите. Според либералните сре­
ди в Русия автономията е степен на освобождение чрез запазване
на статуквото и целостта на Турция. Народническите среди прие­
мат автономията само като временно решение. Те считат, че авто­
номията на Македония няма да наруши нито сръбските, нито бъл­
гарските, нито гръцките интереси, защото не предрешава оконча­
телно съдбата на Македония. За автономия на Македония се обя­
вява и проф. П. Милюков, според когото "...сръбското желание -
дележът на Македония, може да се осъществи само с помощта на
война и трябва при това да бъде наложено насилствено не само на
България, но също и на мнозинството от местното население...
Българското желание - автономията - хармонизира с дипломати­
ческите привички и традиции, така както и настроенията на маке-
248
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

донците".334 Разбира се, под термина "македонци" проф. П. Милю-

ков разбира топоними, а не етноними, т. е. това са жителите на об­
ластта Македония, които според него в мнозинството си са "бъл­
гари, а не някакъв отделен македонски народ, различен от бълга­
рите", което се доказва и от руските научни експедиции там.
Временната окупация на Македония, осъществена от Великите
сили, или Австро-Унгария, е един от проектите за решаване на маке­
донския въпрос, който не е много популярен сред официалните сре­
ди в Русия и руската общественост. Този проект се подкрепя от уме-
рено-либералните среди, славянофилите, част от министрите. Има
различия обаче по въпроса кой да осъществи окупацията - всички Ве­
лики сили или Австро-Унгария. По-желан за Русия е първият вариант,
защото вторият би улеснил плановете на Австро-Унгария да стигне
през Македония до Солун. Руският учен А. Башмаков предлага евро­
пейска окупация, при която няма да бъде нарушено балканското рав­
новесие с участието на всички сили, подписали Берлинския договор.
Идеята за окупация известно време се поддържа от проф. П. Милю-
ков. Трайни последователи в началото на XX в. тази идея няма. Поло­
жителното за нас в нея е, че не се допуска подялба на Македония и се
запазва целостта й.
Официалната политика на Русия в този период остава за­
пазване на статуквото. Все по-определено обаче на високо прави­
телствено нива в империята си пробива път и се утвърждава ан-
тибългарската идея за подялба на Македония. Тази идея се подк­
репя от хора, близки до двореца и правителството, от известен
брой руски публицисти и почти никой от руските учени. Идеята
има различни варианти, които се различават по броя на държави­
те, които трябва да участват в подялбата (България и Сърбия или
България, Сърбия и Гърция), и граници на поделените области.
Преобладават тези за българо-сръбска подялба, като земите на за­
пад от р. Вардар трябва да принадлежат на Сърбия, а на изток от
р. Вардар са или "спорна" област, или територия, принадлежаща
към България.
В Македония българското влияние в началото на XX в. е
много силно. То се крепи на будния български дух, укрепван и
утвърждаван от църковно-училищната дейност на Екзархията.
Сърби в Македония по това време няма като местно население. В
Русия знаят много добре това и затова считат Сърбия за по-слаба-

249
Янко Гочев

та страна в спора й с България за Македония. Оттук официално

под лозунга за запазване на равновесието руската дипломация по­
ема закрилата на сръбската пропаганда в Македония. За Русия ма­
кедонският въпрос става средство за укрепване на влиянието й на
Балканите. Сърбия се смята в Петербург за бариера против австро-
германската експанзия на полуострова. Затова Сърбия трябва да се
укрепява и усилва. Най-лесен начин за осъществяване на тази стра­
тегическа руска цел е чрез териториалното й разширение, което
може да се реализира в две посоки: на югозапад към Адриатичес­
ко море или на югоизток по долината на р. Вардар. Адриатичес­
кият вариант е неизгоден за Русия, защото поражда опасност от
усложнения в отношенията със съюзника Австро-Унгария, която
има свои интереси в Албания и не желае Сърбия да достигне Ад­
риатическо море. Остава по-лесно осъществимият, с оглед по-сла­
бата съпротива от българите русофили македонски, вариант за
сръбското териториално разширение. Тъкмо в тази насока са
впрегнати усилията и ресурсите на руската дипломация. Тя създа­
ва "сърби" и сръбска зона на влияние в Македония, която все по­
вече се разраства и обхваща трайно северната й част. По този на­
чин с руска помощ Сърбия обосновава "правото" си да участва в
подялбата на Македония. При това руската дипломация защитава
сръбската пропаганда в Македония във всичките й форми: пряк
сърбизъм, обявяващ македонските българи за "прави (чисти) сър­
би", и прикрит сърбизъм (македонизъм), който ги обявява за отде­
лен "македонски народ". Толерирайки сръбската пропаганда, Ру­
сия всячески се стреми да отслаби българския елемент в Македо­
ния. Затова за българите там в началото на XX в. тя се превръща
в нов коварен и много опасен враг. Донесенията на руските кон­
сули в Македония, на руския посланик в Цариград и стотиците
писма и оплаквания на местните българи от просръбските
действия на руската дипломация, запазени и до днес, са важни ис­
торически извори, доказващи антибългаризма на официална Ру­
сия по македонския въпрос. Интересно е, че нито Сърбия, нито
Русия се опитват за създадат на антибългарска основа отделен
"тракийски народ" от тракийските българи. Причината е, че Сър­
бия няма териториални претенции спрямо Тракия, които Русия да
защитава, а и Одринска Тракия се пази за самата Русия като об­
ласт, принадлежаща непосредствено към вековната й имперска

250
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

цел в Източния въпрос - Цариград и Проливите.

Идеята за подялба на Македония между България, Сърбия
и Гърция се защитава от малка група публицисти, някои църков­
ни вестници под силно византийско (фанариотско) влияние, уме­
рени и либерално печатни органи и списанието "Славянски век",
където пише статии Никола Дурново. Той е сърбофил и гърко-
фил и яростен българофоб. Твърди, че българите и тяхната про­
паганда искат да направят славяните в Македония българи. Н.
Дурново публикува и свои статистики, в които в повечето кази на
трите вилаета на Македония дава числен превес ту на сърбите, ту
на гърците и силно намалява броя на българите. "Що се отнася до
сърбите, не биха възразили - пише той, - ако се извърши разделя­
не по течението на р. Вардар. На запад от тази граница са сърби­
те, а на изток до Демирхисар и Струмица населението е повече
"славяно-македонско, отколкото българско".335
Следователно при Н. Дурново има всички форми на ан-
тибългаризъм - сърбофилство, гъркофилство, македонизъм. Той
приема сръбските версии за произхода на населението на Македо­
ния и излага свой проект за подялбата й на три области:
1. Славяно-Македония със столица гр. Охрид, в която да
влязат всички кази, в които преобладава славянското население, и
там да се образува автокефалната Охридска архиепископия. Спо­
ред него в района между р. Вардар на запад и Демирхисар и Стру­
мица на изток живее "славяно-македонско" население, а не бълга­
рско;
2. Янинско генерал-губернаторство от казите с гръцко насе­
ление в Егейска Македония, заедно с Тесалия и Южен Епир;
3. Сръбско генерал-губернаторство, в което да влязат
Скопският санджак и „Стара Сърбия".
Според друг по-усъвършенстван вариант на подялбата Н.
Дурново предлага граница да бъде р. Вардар. На запад от нея зе­
мите се дават на Сърбия, а на изток се образува държава Славяно-
Македония и "България нищо не трябва да получи".336
Проектите му са крайно антибългарски, защото в тях той
отрича всякакви български права върху Македония. Аргументите,
които използва, не са подкрепени с никакви исторически факти.
Той дори фалшифицира историята, за да обоснове сръбски и
гръцки права спрямо Македония. Твърди например, че Славяно-

251
Янко Гочев

Македония има своя собствена история от V до XV в. "До поява­

та на българската пропаганда - пише Н. Дурново в "Славянски
век" - македонските славяни не са се наричали българи, а според
племенната им принадлежност - малшевици, пианци, дебренци и
др., а българите били населили само част от Неврокопската ка­
за".337 Според него да се даде Македония на България, ще е несп­
раведливо за сръбския народ, получил свободата със собствените
си сили и лишен от Босна и Херцеговина. Самият Н. Дурово из­
пада обаче в явни противоречия. Той твърди, че задачата на Русия
в политиката й спрямо православния изток е да не се усилва една
държава за сметка на друга. В същото време поддържа сръбските
антибългарски тези спрямо Македония. От друга страна, застъпва
становището, че всяка народност в своите етнографски предели
трябва да образува самостоятелна държава, но пък пренебрегва
силното българско етническо присъствие в Македония. Идеалът
на Н. Дурново е създаване на балканския съюз под върховенство­
то на Русия, която чрез него да овладее Проливите.
Срещу разделянето на Македония в началото на XX в. се
обявяват честни руски учени, като проф. П. Кулаковски и граф. П.
Милюков, който е един от най-добрите познавачи на македонския
въпрос, събрал богати лични впечатления от четирите си посеще­
ния в областта. Според него дележът на Македония по долината
на р. Вардар или по някаква друга граница ще бъде дълбоко несп­
раведливо, тъй като "Македония е населена в мнозинството си от
еднородно славянско население. Европейските учени, обществе­
ници и наблюдатели в своите проучвания го определят като бъл­
гарско по език, култура, история, а освен това то самото многок­
ратно се е самоопределило като българско. Да се разкъсва това
живо тяло... значи да се извърши едно от тези насилия над народ­
ното съзнание, които не се забравят, да му се нанесат такива рани,
които не ще бъдат зашити и за столетия и завинаги ще оставят
върху себе си следи."338
Докато в Русия протичат такива дискусии за съдбата на Ма­
кедония, реформите там забуксуват. От 1905 г. нататък липсват
всякакви осезаеми резултати от приложението им. Н. Демерик за­
почва да дава отчети в Петербург, които по своето съдържание са
все по-песимистични. В един от тях с дата 4.02.1905 г. руският ци­
вилен агент посочва за главна причина за зациклянето на рефор-
252
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

мите съпротивата на местната турска власт и нахлуването на чети

от България.
Буксува и жандармерийската реформа. Чуждите офицери
от мисиите на Великите сили имат ограничени права по Мюрцгце-
гската програма. Нямат право да командват турската жандарме­
рия, а могат да бъдат само контрольори, инструктори и организа­
тори. Това, което постигат, е само минимално ограничаване на
турските насилия. Руската военна мисия, начело с ген. Шостак, до
голяма степен е безпомощна в дейността си. Причините са само в
ограничените й права, което е валидно и в другите мисии, но и в
съпротивата на турската власт спрямо нейната дейност. Лично
Хилми паша забранява на европейските офицери да правят самос­
тоятелни разследвания по жалби на населението и изпраща таен
циркуляр, с който нарежда на местните власти да не дават никак­
ви сведения на офицерите. Те се задоволяват да обикалят само
районите и единствено да приемат оплаквания от местните хрис­
тияни за безправното им положение. Турската власт посреща оби­
колките им с неприязън, а мюсюлманите с недоверие. Липсата на
върховна власт над турската жандармерия прави усилията на ев­
ропейските офицери да я реформират безплодни.
На 28.07.1905 г. руският пом.-генерал, завеждащ реформи­
рането на жандармерията в трите вилаета в Македония, изпраща
рапорт-отчет за дейността на руските офицери. В него той подчер­
тава благосклонното отношение на местното българско население,
което ги посреща тържествено, кани ги по домовете си, обсажда с
любопитство жилищата им и всичко това с оглед да спечели дове­
рието и застъпничеството им. Въпреки тези русофилски жестове на
местните българи документът доказва, че и руските офицери в ра­
портите си не смеят да се отклоняват, общо взето, от враждебния
курс на своето правителство. Например в отчета с облекчение се
констатира, че "сега силите на ВМОРО са значително отслабени".339
През 1905 г. дори в руския печат се появяват статии, които
признават, че реформите са блокирани. Публикации с такива
оценки има в почти всички руски вестници. В "Руская ммсл" В.
Голцев подчертава, че Македония продължава да се разорява пред
очите на Европа. Кореспондентът Кулябко-Корецки, който ня­
колко пъти лично посещава Македония, отбелязва в "Русские ве­
домости" през 1905 г., че "турската бюрокрация не е в състояние

253
Янко Гочев

да въведе истински реформи и близо 2-годишният период на раз­

говори за реформи довежда до анархия в Македония".340
Погазването на правата на българите в Македония, за които
дори руският печат признава, че са поставени извън законите и се
подлагат на безкрайни преследвания, е резултат от нежеланието
на руската и европейската дипломация да проведат действителни
реформи. Полумерките, които предприемат, не облекчават реал­
но положението на българите в Македония. Когато обаче Турция
засяга техните интереси, Великите сили предприемат радикални
мерки. В края на 1905 г. е осъществена съвместна тяхна демонстра­
ция срещу Турция, при която са окупирани няколко острова в
Егейско море и има заплаха да се форсират Дарданелите. Сул­
танът отстъпва пред принудителните мерки на силите и приема
финансовите реформи, които въвеждат чуждестранен контрол.
В началото на 1906 г. Н. Демерик провежда важен разго­
вор с Гр. Начович по въпроса за реформите в Македония. Според
Н. Демерик те вече дават резултати и резултатите ще бъдат по-го-
леми, ако липсва съпротивата на местната турска власт и не бъде
прекратена дейността на ВМОРО. Гр. Начович отхвърля това об­
винение към българите с въпрос: "Защо обвинявате ВМОРО, кога­
то цял свят знае, че четите временно сложиха оръжие, а Македо­
ния се превърна в бойно поле от поддържаните от Турция
сръбски и гръцки чети?" На този въпрос Н. Демерик избягва да да­
ва отговор. В края на разговора си с българския дипломатически
агент в Цариград той прави важно уточнение, в което признава
целите на Русия и Австро-Унгария по това време: запазване на ста­
туквото и успокояване на положението, но те (двете империи) ня­
ма да допуснат "сянка на режим, който ще засили политически
българската нация. Ние няма да допуснем да ви избиват, но да ви
засилим политически - това не".341 С други думи, Н. Демерик приз­
нава, че чрез участието си в реформената акция Русия не се стре­
ми да реши в полза на българите македонския въпрос, а да забави
разпада на Турция на висока за нас цена - масово изтребление на
българите от турци, сърби и гърци под безучастните погледи на
руски цивилен агент, руски офицери, руски консули.
На 14.02.1906 г. руският "Правителствен вестник" публику­
ва голяма статия от анонимен автор, изглежда, много добре осве­
домен и близък до правителството. В нея той признава за броже-

254
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ние в Македония сред българите, което е доказателство за неуспе­

ха на реформите, "въпреки официалните уверения и заклинания"
спрямо ВМОРО, чието влияние и сила се признава.342
През 1906 г. се оттегля от политическа дейност външният
министър на Русия граф В. Ламсдорф (1845-1907 г.). Постът му е
зает от Ал. Изволски (1856-1919 г.), който е дипломат от кариера­
та и сменя последователно руските дипломатически мисии в
Белград, Мюнхен, Токио и Копенхаген.
Скоро българският дипломатически агент в Петербург Д.
Станчов докладва в София, че новият външен министър се обявя­
ва за по-активна външна политика на Русия на Балканите. Според
Ал. Изволски "България трябва да чака и да върви с Русия". Той
заявява пред Д. Станчов: "Аз се връщам на началата на Санстефа-
нска България." Освен това го съветва България да не иска разши­
ряване на реформите в Македония. По македонския въпрос съ­
ветът му е: "Ще го реши онзи, който е най-силен. Може да го раз­
решите вие, заедно с нас. Докато дойде този момент, България
трябва да чака и да не допуска разширяване на конфликта в Ма­
кедония."343
Малцина обаче от българите извън русофилите му вярват.
Ал. Изволски категорично заявява, че ако се стигне до автономия
в областта и се назначи генерал-губернатор, той няма да бъде бъл­
гарин. Основания за съмнения в искреността на новия руски вън­
шен министър има, защото той започва дипломатическата си кари­
ера в Белград, а там по традиция руските посланици без изключе­
ние по това време са сърбофили и българофоби. Освен това като
руски посланик във Франция от 1910 г. до 1917 г. Ал. Изволски ак­
тивно работи, особено през фаталната за България 1913 г., за ней­
ното разпокъсване. Като външен министър работи много активно
за укрепване на руско-френския съюз, смекчава противоречията с
Англия и постига съюзно споразумение с нея през 1907 г., а на Бал­
канския полуостров чрез взаимни отстъпки търси единодействие с
Австро-Унгария. В контекста на горепосоченото заявленията му,
че се връща върху началата на Санстефанска България са примам­
ка, която цели да въвлече България отново в руски политически
води с оглед ускоряване на плановете за завземането на Цариград
и Проливите. Речите и заявленията на Ал. Изволски се опроверга­
ват от действията на руските дипломати в годините на реформе-

255
Янко Гочев

ната акция в Македония. Руско-австрийските "реформи" всъщност

са незначителни и козметични преобразувания в Турция, които це­
лят възстановяването на реда в Турция и потискане на културно-
просветното и църковното самоопределяне на българите и техни­
те революционни борби. Затова реформите не са в интерес на бъл­
гарите. Те не решават проблемите, но облекчават съдбите им. Са­
мо влошават мъките и страданията им. В периода от 1903 г. до
1908 г. в Македония изпъква тройният антибългарси съюз (Турция,
Сърбия и Гърция), дирижиран и подкрепян от Русия.
Турция в този период остава главен политически потисник
на българите в Македония и Одринско. Върху тях се разпростират
последиците от споразумението от 26.03.1904 г., което регулира
отношенията между България и Турция след въстанието. В него
има редица антибългарски клаузи, като недопускане на образува­
нето на българска територия на чети и комитети, забрана всякак­
ва антитурска пропаганда, засилване контрола по границата срещу
нахлуването на чети в Турция, изключване на Одринска Тракия от
реформите. Срещу тези български задължения Турция на свой
ред обещава да въведе Мюрцшегските реформи, да даде амнистия
на затворниците и заточениците, но условно (без участвалите в
атентатите), достъп до управлението й на българи и съдействие за
завръщането на бежанците. Споразумението е сключено от Бълга­
рия в резултат на осъзнатото убеждение на нейното правителство,
че Русия води антибългарска политика по македонския въпрос и
придобивки за българите в Турция могат да се издействат само
чрез пряк диалог с Турция без руско посредничество. Споразуме­
нието води до освобождаването на над 4000 български затворни­
ци и заточеници и възможност да се завърнат българските бежан­
ци. С това се изчерпват придобивките, които то носи за българи­
те в Македония и Одринско. Скоро Турция спира изпълнението
му и фактически не изпълнява задълженията си. Но съдейства
например за облекчаването съдбата на бежанците, а тези от Одри­
нска Тракия въобще не допуска обратно. По този начин тя отно­
во се съобразява с позицията на Русия. И Турция, и Русия имат ин­
тереса Одринският вилает да бъде завинаги обезбългарен. Турция,
за да предпази столицата си от размирен бунтовен елемент, а Ру­
сия, за да не й пречи българският елемент, когато дойде времето
да завземе Проливите и Цариград. Русия не се обявява срещу спо-
256
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

разумението, защото няма нищо против българското правител­

ство да се скара с комитетите, но официално не го и подкрепя.
Вижда в него опит тя да бъде елиминирана от реформената ак­
ция, а това е монопол, който ревностно защитава.
Като се възползва от руската подкрепа, Турция издига бор­
бата срещу комитетите и четите в по-висш стадий. Хилми паша
мобилизира всички турски сили в борбата срещу ВМОРО. Вместо
чрез истински реформи да премахне причините за политическия
и националния гнет на българите, който поражда революционна­
та им борба, турската власт в Македония, начело с Хилми паша,
решава да въдвори ред чрез още по-тежки военно-полицейски
мерки. От лятото на 1904 г. Хилми паша започва създаването на
специални турски формирования от лека пехота, много добре въ­
оръжени и оборудвани с бойна техника, за борба с четите. Това са
т. нар. ловни дружини (авджитабори), които са общо четири на
брой за всеки вилает в Европейска Турция. Те представляват сво­
еобразен корпус за бързо реагиране, организирани за преследване
и окончателно унищожаване на четите. Отличават се с добро уп­
равление, гъвкава структура и умело разузнаване. В тях започва да
трупа боен опит бъдещият младотурски водач и военнопрестъп-
ник генералщабният офицер Енвер бей. С тези нови сили през
1904-1905 г. турската власт в Македония предприема офанзива
срещу четите на ВМОРО. Започват поредица от акции срещу "ко-
митаджиите", на които Русия и другите Велики сили не противо­
действат. Разгромът на ВМОРО влиза в плановете на Русия, защо­
то дава път на реформите и унищожава последния крепител на
българщината, което прави обезбългаряването и поделянето на
Македония по-лесно.
Новите турски извънредни мерки включват не само
действията на ловни дружини, прераснали по-късно и в ловни
бригади, но и повсеместни и едновременни блокади и обиски на
десетки български села. ВМОРО понася тежки загуби. От юни
1904 г. до април 1905 г. са изцяло или отчасти унищожени 18
нейни чети.344 По-нататък за 2 години (от 1.03.1906 до 1.03.1908 г.)
в 125 боя с турските сили четите дават 575 убити, 7 ранени и 44
заловени души.345 В изключително тежката борба в годините на
реформената акция ВМОРО води само с турската армия и специ­
алните й сили над 200 боя и дава убити около 900 четници и над

257
Янко Гочев

50 войводи, като К. Нунков, С. Михайлов, Д. Пандуров, Хр. Узу­

нов, Г. Сугарев, Ц. Куртев, П. Георгиев, П. Кляшев, Ат. Бабата, П.
Юруков, М. Развигоров.346 Въпреки че ВМОРО губи близо 20% от
четническия си институт, тя не е унищожена поради подкрепата
на населението за четите и отлично усвоената и с успех прилага­
на от четите партизанска тактика в планините на Македония.
С офанзивата си срещу четите на ВМОРО Турция не успя­
ва да изпълни политическата програма на Русия за пълно ликви­
диране на цялата българска революционна организация, но същев­
ременно изцяло облекчава действията на четите на сръбската и
гръцката въоръжена пропаганда. "Недоволни от своя слаб успех (в
Македония - б. а.) - подчертава митрополит М. Кусев, - сърбите си
послужиха с оръжие. Влязоха в споразумение с турската власт и
гръцката пропаганда и
взеха да изпращат въ­
оръжени банди, които
с огън и нож да посър-
бяват българите в Ма­
кедония, а които не
съгласяват, да ги изт­
ребват".347 Всъщност
преходът към сръбска
въоръжена пропаганда
в Македония се осъще­
ствява постепенно под
влияние на три факто­
ра: упадъка на мирната
ц ъ р к о в н о -у ч и л и щ н а
пропаганда, преврата в
Сърбия на 29.05.1903
г., довел до свалянето
от власт и убийството
на крал Ал. Обренович
и Илинденско-Преоб-
раженското въстание.
Упадък на мирната
пропаганда е резултат
Сръбския крал Петър от съвместната борба

258
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

на Екзархията и ВМОРО, което води до масов отлив на българс­

ките села от Патриаршията и връщането към Екзархията.
Сръбските неуспехи се признават от специалните сръбски емиса­
ри, които проучват положението. Един от тях - С. Томич, предп­
риема три мисии в Македония: през 1899, 1900 и 1901 г., и конс­
татира в доклад до МВнР в Белград, че сърбизмът е в голяма кри­
за и в Македония "...няма сърби, няма сръбска партия, няма мест­
ни хора, свързани с нас, а само платени агенти" .
Превратът на 29.05.1903 г. утвърждава на власт крал Петър
Караджорджевич и Н. Пашич и поставя началото на процеса на
укрепване на българофобската линия в сръбската външна полити­
ка. Превратът е извършен с активното участие на армията, чието
влияние нараства, а това улеснява включването на офицерите за-
говорници в създадения през 1902 г. Главен комитет на сръбската
четническа организация (СЧО). В ръководството на комитета вли­
зат редица сръбски офицери шовинисти, вкл. ген. И. Атанацкович,
който е водач на офицерския заговор, адютант на крал Петър и
първия военен министър след преврата.
Третата предпоставка, която ускорява прехода към въоръ­
жен курс на сръбската пропаганда в Македония, е българското
въстание от 1903 г. То е удар върху сръбските интереси в област­
та, тъй като светът говори само за българите в Македония, но не
и за сърби. Освен това заплашва с установяване на автономия, ко­
ето прави невъзможно реализацията на сръбските цели за подял­
ба на Македония. В този смисъл въстанието е антисръбска акция.
Така е възприето и в Сърбия, в която отначало отричат въобще, че
има въстание. След това, когато то се разраства, цяла Сърбия зае­
ма антибългарска позиция, а в сръбския печат се призовава Турция
да обяви война на България. Главният комитет на СЧО записва
доброволци, събира пари и формира и изпраща в Македония мал­
ки чети.
Сръбските интереси са частично задоволени от Мюрцщегс-
кия реформен проект, който не допуска автономия на Македония.
Чл. 3 от проекта, който предвижда бъдещи промени в границите
на административните области, с оглед правилното групиране на
различни националности, разпалва сръбските апетити. Сръбските
шовинисти го тълкуват като проект за разделяне на Македония.
За да наложи на България тази своя теза и да подготви ус-

259
Янко Гочев

ловия за разгръщане на въоръжена пропаганда от август 1903 г. до

август 1904 г., Сърбия и главният комитет на СЧО водят прегово­
ри с България и ВМОРО. Ръцете на България са вързани за проти­
водействие срещу сръбските акции с лозунги за сближение и за
южнославянско единство, а ВМОРО е заблудено умело за истинс­
ките сръбски цели. Дори при преговорите има опит на сърбите да
го превърнат в свое оръдие. Сръбският представител В. Тръбил ис­
ка всички документи на ВМОРО да се разпространяват само ако
са на сръбски език, което е категорично отхвърлено. Б. Сарафов
пък изгаря в желанието си да помага на българската кауза и е над­
хитрен от сърбите, които се оказват не само двулични и неискре-
ни в преговорите, но и ловки дипломати. Той сключва с тях неиз­
годна за България сделка. Срещу отпускането на 1300 пушки и
4000 динара допуска през лятото на 1904 г. от името на ВМОРО
сърбоманската чета на ренегата Гр. Соколов, която за първи път
минава западно от р. Вардар и се настанява в областта Азот, Ве-
лешко, която после става сърбоманска крепост. С лекомислената
си постъпка, наречена от Хр. Силянов "неизкупим грях", Б. Сара­
фов прави, без да иска, голяма услуга на сърбите, от която силно
е засегнат личният му авторитет, а разколът във ВМОРО се задъл­
бочава. Българите в Македония стават жертва на общия курс на
сближение със Сърбия, който доминира в България по това вре­
ме. Всички прояви на българо-сръбско разбирателство са използ­
вани умело от сръбската пропаганда, за да пробие в Македония.
Тези прояви са силно агитационно средство, чрез което сърбите
набират в Македония свои привърженици. Много българи са
объркани, защото им се внушава, че едва ли не първите сръбски
чети са се появили с българско съгласие. При това Сърбия офици­
ално твърди, че не е против реформите в Турция. Иска обаче те
да се разширят в Косово и Новопазарския санджак и Турция офи­
циално да признае сръбската народност в империята си. По също­
то време с циркулярна нота от 2.06.1904 г. външният министър Н.
Пашич обосновава необходимостта от въоръжена пропаганда, оп­
ределя целите и средствата й и нейната първостепенна задача - въ­
оръжена борба срещу българските училища, църкви и чети.
След като специалните сръбски емисари подготвят услови­
ята за дейността на СЧО в Македония, Сърбия официално обявя­
ва вече прекратяване на преговорите с България и начало на вой-

260
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ната срещу македонските българи. На 15.09.1904 г. излиза съоб­

щението на сръбското правителство, в което за дейците на ВМО-
РО се казва, че "не са патриоти, които се борят за свободата на
Отечеството си, а обикновени разбойници". Отхвърля се офици­
ално вече идеята за автономия на Македония, защото тя подготвя
окупация на областта или усложнения в нея. Освен това в съобще­
нието се говори за "наши сръбски братя" в Македония, жертва на
български терор. Не се посочва обаче как са създадени тези "сър­
би". Всъщност с дръзкото си предизвикателно съобщение Сърбия
цели да оправдае тероризма на своите чети, които от октомври
1904 г. нататък започват планомерни широкомащабни действия
срещу българите в Македония. На 4.10.1904 г. сърбоманите пости­
гат първия си голям успех, като пленяват с измама Д. Груев, кой­
то успех по-късно експлоатират пред света като голям свой "под­
виг". Д. Груев е освободен, след като ВМОРО заплашва с жестоко
отмъщение. Той защитава схващането, че ВМОРО трябва да пази
силите си за борба с главния враг - турците, и затова трябва да тър­
си преговори и разбирателство със сърбите на основа приемане на
автономията на областта. През януари 1905 г. в интервю пред рус­
кия в. "Новое время" Д. Груев подчертава желанието си да се из­
бягват българо-сръбски сблъсъци и да се търси пътят към споразу­
мението. Условията според него за това споразумение са: "докол-
кото има сърби в Македония, те трябва да се съгласят да работят
заедно с ВМОРО и никога против нея, защото тя не може да до­
пусне съществуването на друга независима политико-революцион-
на организация в Македония, тъй като ВМОРО пази своето един­
ство и единна акция. Ако Сърбия не ограничи своите извънредни
амбиции - предупреждава Д. Груев, - не престане да изпраща отк­
рито чети, посредством които с насилия, убийства и доноси да
пропагандират сърбизма, то ний не можем да предотвратим ката­
строфата... Възможно е едно всеобщо клане на сърбите в Македо­
ния... Сърбите ний бихме могли да изтребим съвсем." 348
Сърбия не приема условията на Д. Груев и особено желани­
ето му да ограничи действията на пропагандата си в района, в кой­
то съществува до въстанието, и предприема широкомащабен кръс­
тоносен поход срещу всичко българско в Македония. Той е орга­
низиран от СЧО, която представлява полувоенна организация,
подчинена на сръбското правителство, държавно субсидирана и
261
Янко Гочев

обслужваща сръбски цели спрямо Македония. Тя е силно центра­

лизирана, малочислена, защото е лишена, за разлика от ВМОРО,
от своя етническа база в Македония, но идейно монолитна, защо­
то защитава тезата за Велика Сърбия, която трябва да обхване част
и от Македония. С основание се смята за специален държавен ор­
ган, тъй като се управлява от Белград и се финансира от самото
правителство. СЧО има комитети в Сърбия и структура (филиал),
подчинен на Белград в Македония. Филиалът се нарича дружество
"Српска одбрана" с два центъра - в Скопие и Битоля, където първо
се образува през 1905 г., после само Скопие, където е сръбското Ге­
нерално консулство. Дружеството обединява мрежа от комитети и
има свой четнически институт, в който влизат всички сръбски пла­
тени агенти (учители, свещеници, българи ренегати, вербувани да
служат на сръбската кауза и да работят срещу България). Те заед­
но със сръбските офицери образуват дори командния кадър на
сръбските чети. "Српката одбрана" има устав, приет през 1905 г.
Неговият чл. 18 открито посочва кои са враговете на сърбите и
препоръчва да се преследват "всички български и бугарашки чети",
а чл. 34 предвижда най-строго наказание за всеки, който им дава
убежище. Директивите до сръбските чети от Белград са да се бо­
рят с българите, определени като "врагове на сръбските историчес­
ки права в Македония, и да се спечелят за сръбската кауза всички
увлечени от българската пропаганда села, като им се посочват ве­
личието и бъдещето на сръбската нация".344 Цел на сръбската въ­
оръжена пропаганда е създаването на сръбско малцинство в Маке­
дония. За осъществяването на целта се прилагат всякакви форми
на насилие върху българите там - доноси, клевети, злепоставяне
пред турската власт, увещания, заплахи чрез писма-ултиматуми до
българските първенци да се посърбят, опожаряване на български­
те села, унищожаване на земеделската продукция и техния до­
битък, единични терористични актове и масови кланета, както и
специфичната сръбска форма - подкупът, довел до появата на афо­
ризма: "Ке ми дадеш пари, ке се пишам сърбин!". Прилага се също
икономическият бойкот спрямо българските търговци и занаят­
чии, раздаване на помощи за бедни и стипендии за обучение в Сър­
бия.
Срещу сръбските чети ВМОРО води упорита и последова­
телна борба. Перипетиите в този жесток сблъсък са извън нашата
262
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

тема, поради което не е необходимо да се спираме специално на

тях. Липсата на ясна стратегия, вътрешният разкол във ВМОРО,
особено доминирането на т. нар. левица с нейните утопични фе-
дералистични идеи и децентрализацията на организацията затруд­
няват борбата срещу СЧО. Затова до Рилския конгрес ВМОРО е в
активна отбрана и СЧО със серия настъпателни акции завзема из­
вестен терен в Скопския и Битолския революционен окръг. Реши­
телният поврат настъпва с решенията на Рилския конгрес от 1905
г., когато в устава и правилниците на ВМОРО е разработена вече
ясна концепция за борба със СЧО "за премахване на шовинистич­
ните пропаганди и националните разпри". От 1905 г. до 1908 г.
ВМОРО предприема активна офанзива срещу сръбските чети, ре­
гистрира в кървави схватки с тях серия успехи, като спира сръбска­
та експанзия и даже си връща позиции в ред изгубени преди това
български села. Най-успешно действат четите на ВМОРО в Скопс­
кия революционен окръг, където се преминава и към самоотбрана
на българите. По-слаби са резултатите в Битолския революционен
окръг, където областите Азот и Поречието остават сърбомански
крепости, за разлика от гр. Велес и гр. Прилеп, които, обратно, са
съседните им български крепости. До младотурската революция
ВМОРО спира сръбския натиск към Битоля и Морихово, поради
което СЧО не успява да установи обща връзка с действащите на юг
гръцки чети, което би улеснило сръбските и гръцките планове за
подялба на Македония. В тази жестока борба ВМОРО дава много
жертви, вкл. войводите Д. Груев, Б. Сарафов и други, както и 54-
мата българи от България (Панагюрище, Чирпан, Стара Загора,
Ямбол) и Македония (Лерин, Солун), загинали до един геройски
поради сръбско предателство в боя с многократно превъзхождащ
турски аскер и авджи табор, начело с Енвер бей, на 14.07.1907 г.
на вр. Ножот в Бабуна планина. Д. Груев е яростен противник на
сръбската въоръжена пропаганда. Затова на 10/23.12.1906 г. пада
убит в бой с турците при с. Русиново, Малешевско, предаден от
сръбския войвода И. Стойкович, което се доказва от поверително­
то писмо на българския агент Д. Ризов от 26.01.1907 г. до българс­
кото правителство. Убийството на Б. Сарафов на 28.11.1907 г. е
планирано от "македонския" комитет в Белград. Сръбският коми­
тет плаща на Т. Паница да извърши убийството. Парите са му пре­
дадени чрез Г. Герджикович, който е българин, ренегат на сръбска

263
Янко Гочев

служба. Интелектуалният убиец е Я. Сандански, който заявява:

"Сатър! Ще си премерим силите и съм убеден, че ще ги смажем
(Б. Сарафов, Ив. Гарванов и Хр. Матов - б. а.), защото сме прави.
В убийството на Б. Сарафов е замесена и Русия, която никога не
му прощава, че става "втори Стамболов". Руската връзка в този акт
се доказва от срещата на санданистите с представители на руската
политическа полиция в София.350 Въпреки борбата на ВМОРО
сръбската въоръжена пропаганда постига известни успехи. Само в
Северна и Средна Македония на територията на Скопския вилает,
където нейните усилия са най-големи в периода от 1903 до 1908
г., тя завзема изцяло или отчасти, според В. Божинов, 73 българс­
ки села в Скопска, Велешка, Кумановска, Паланечка, Гостиварска,
Кочанска, Кратовска и Тетовска кази351, чийто общ брой е почти 2
пъти по-голям от завзетите до въстанието от 1903 г. села. Това е
един несигурен сърбомански елемент под ведомството на Патри­
аршията, чрез който Сърбия обосновава вече и етнически "права"
спрямо Македония в името на голямата й цел - нейното заграбва-
не или поне разделянето й на части.
Същата цел преследва и външната сръбска пропаганда, коя­
то се мъчи да обработи в просръбски дух общественото мнение в
Русия и Европа. Сръбската наука усилено работи в служба на
сръбската политика. В периода от въстанието до Младотурската ре­
волюция от работещите на научния фронт срещу България изпък­
ват две имена - проф. М. Андонович и проф. Й. Цвийч. Първият
издава през 1903 г. карта на Балканския полуостров, Кралство Сър­
бия и сръбските земи, според която източните сръбски граници
обхващат Видин, Рахово, Лом, Кула, Берковица, Враца, София, Са­
моков, Дупница, Кюстендил, цялата долина на р. Струма и част от
долината на р. Места до Драма. На юг според проф. М. Андонович
в сръбските земи влизат Лерин, Костур, Кайляри, Воден, Бер,Не-
гуш, Енедже Вардар, Кукуш, Демирхисар, Сяр и Кавала.352
Второто зловещо за българите име е на проф. Й. Цвийч от
Белградския университет. Той е географ и геолог, но това не му пре­
чи да се упражнява и във филологията, и в историята. Като сръбски
шовинист той е болезнено засегнат, че всички големи автори по ет­
нография и филология категорично обявяват, че Македония е населе­
на предимно с българи. През 1906 г. проф. Й. Цвийч издига станови­
щето за географското (геоложкото) единство на Сърбия и Македония,
264
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

свързани помежду си с
долините на Морава и
Вардар.353 Така смесва
науката геология със
шовинизма си, като
чрез геологията оправ­
дава сръбската агресия
спрямо Македония.
Теорията му се оборва
от много исторически
факти. Например ге­
ографското и геолож­
кото единство на Доб­
руджа с България не
спасява първата от
румънски грабеж, а
Северна и Южна Бъл­
гария, разделени от
масивната Стара пла­
нина, се обединяват
проф. Й. Цвиич
бързо през 1885 г.
Върху идеите
на проф. И. Цвийч влияние има не само географията и геологията, а
и руската антибългарска политика в началото на XX в. През 1907 г.
например руският кореспондент А. Амфитеатров публикува в Петер­
бург "Балканските си впечатления" от Македония, наречена "Страна­
та на раздора". В тях пише, че коренното население на Македония е с
"неопределена народност", но несъмнено чисто славянско, т. е. про­
междутъчна славянска раса или славянски народ. В Сърбия тази ан­
тибългарска идея се подхваща и сръбският министър на просвещени­
ето Маринкович,който нарича по същото време македонските бълга­
ри "първобитни Дарвинови славяни".354 Проф. Й. Цвийч през 1909 г.
в едно списание, издадено от руската академия публикува своя труд по
етнография на Македония, който не е приет от никой учен славист.
Главната му теза е,че македонските славяни са аморфна маса,нито
българи,нито сърби, т. е. без ясно национално съзнание,което лесно
може да се моделира.
Сръбската пропаганда се подкрепя от Турция, Русия и Гър-

265
Янко Гочев

ция. Турция следва последователната си стратегия да отслабва

най-силния етнически елемент в Македония - българите, за да спа­
си империята си, защото те са етническата основа за автономия на
областта. Затова подкрепя дейността на СЧО в Македония, която
въвлича в изпълнението на своята държавна задача. С фаворизира­
нето на сръбската пропаганда Турция дискредитира реформите и
задълбочава враждата между християните (сърби и българи).
Турско-сръбският антибългарски съюз в Македония се проявява в
църковно-училищната област и в дейността на СЧО. Хилми паша
след въстанието следва принципа на запазване на църковното ста­
тукво, което е в наша вреда, но в полза на сърбите. Според този
принцип в българските села, откъснали се поради сръбския терор
от Екзархията и станали патриаршисти сърбомани, се разрешава
да действат сръбски учители и свещеници. По този начин турска­
та власт узаконява резултатите от сръбската въоръжена пропаган­
да. Нещо повече, тя признава издадените от сръбските свещеници
документи за раждане, смърт, брак. Подобна свобода на действие
на българските свещеници и учители турската власт не разрешава.
Напротив,създава им всевъзможни пречки. Тя улеснява сърбома­
ните в заграбването на български имоти, манастири, църкви и учи­
лища дори в нарушение на собствените си закони. Често явление
след въстанието е в български селища българите да са категорич­
но мнозинство спрямо сърбоманите, но да нямат църкви и учили­
ща, или пък да ги притежават, но да нямат свещеник или учител,
а пък сърбоманите в селището, които са незначителен брой, поня­
кога няколко къщи (семейства), да имат църква и училище, със
свещеници и учители, просто защото турската власт допуска това.
Освен това нейни представители открито убеждават българските
селяни да сменят църквата си и да стават сърбомани патриаршис­
ти, за да се спасят от сръбския терор.
Сръбско-турският съюз след въстанието е скрепен на дър­
жавно ниво и пронизва дейността на всички структурни звена в
държавната администрация на Сърбия и Турция. Видими негови
прояви са особеното внимание на султана към сръбския посланик
в Цариград, изпращането от султана на лични писма до сръбския
крал Петър, честите посещения на неговия сановник Мюнир паша
в Белград, където е приеман тържествено, приятелските отноше­
ния между сръбските консули в Македония и турската власт. Чрез

266
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

съюза си с Турция Сърбия си издейства редица придобивки за сво­

ята пропаганда в Македония. Турция пък получава гаранциите, че
при българо-турска война Сърбия ще пази неутралитет. Антибъл-
гарското острие на този съюз се проявява в Македония в две основ­
ни форми: военно сътрудничество между турската войска и СЧО
и дипломатическа подкрепа на Турция за Сърбия и пропагандата
й. Военното сръбско-турско сътрудничество се изразява по много
начини. Турската власт отслабва контрола върху границата със
Сърбия, поради което четите на СЧО свободно нахлуват в Македо­
ния. По същото време контролът върху българо-турската граница
се спазва стриктно от турска страна. Всяка чета на ВМОРО риску­
ва, ако нахлуе в Турция, да срещне многоброен и добре въоръжен
турски аскер. Още в първите си акции срещу сръбските чети ВМО­
РО се натъква на силната им съпротива поради подкрепата на турс­
ката власт за тях. При действията през септември-октомври 1904
г. на ВМОРО в Кичевско срещу сръбските чети те избягват откри­
тия бой. Сръбският войвода Мицко издава на турците четите на
ВМОРО, поради което проваля акцията им. Българският войвода
Г. Наумов е убит, а Д. Груев - ранен и пленен от Мицко. Винаги
когато четите на ВМОРО притискат сърбоманските чети, те викат
на помощ турската войска и жандармерията. Освен това има сто­
тици документирани случаи, когато СЧО шпионира в полза на тур­
ците и им предава български чети. Сръбски войводи и турски во­
енни началници сключват много пъти конкретни споразумения за
обща борба с ВМОРО. В резултат на сръбско-турския боен съюз
срещу нас много настъпателни акции на ВМОРО срещу сърбома­
нските чети се провалят. Това важи и за голямата акция срещу тях
в Азот, Велешко, през 1907 г., когато ВМОРО губи близо 1/3 от си­
лите си в Бабуна планина (общо 73 убити четници, вкл. 54 на вр.
Ножот). Причината е, че притиснати, сърбоманските войводи И.
Бабунски и В. Тръбич, след като побягват от бойното поле, преда­
ват българските чети и викат на помощ войска и авджитабори. По­
някога в сръбските чети има турци и албанци мюсюлмани. Дип­
ломатическият ни агент А. Тошев докладва през 1907 г. в София
за събитията в Кочанско: "Действат турско-сърбомански чети, глав­
ният сръбски учител в Кочани в съгласие с местния каймакамин
ръководи д в и ж е н и е т о . Т у р ц и и албанци мюсюлмани са голяма
част от платените наемни убийци на сръбската пропаганда за изт-

267
Янко Гочев

ребление на най-видните българи в Македония. Във въоръжените

сблъсъци често се стига се до куриозни случаи. Преследвани от
българските чети, поробителите (турската войска) и "освободите­
лите" (сръбски чети) се разминават помежду си, поздравяват се и
даже си отстъпват един на друг населени пунктове и позиции.
Иначе сръбската пропаганда формално твърди, че се бори за "ос­
вобождение" на българите в Турция. Всъщност по чл. 17 от устава
на дружеството "Српска одбрана" има забрана турските войници,
жандарми и чиновници да бъдат нападани от сръбските чети. Са­
мият Н. Пашич признава, че сръбските чети отиват в Македония
не да воюват с турците, а да отвърнат на натиска на българите. За­
това Турция не трябва да се страхува от тези чети. Турската войс­
ка не преследва сръбските чети. Сраженията с тях са резултат на
грешка (считат четите за български) или когато действията им ста­
ват прекалено агресивни и брутални и засягат интересите на мю­
сюлманите. Тогава, както и вследствие на страха да не би СЧО да
проникне и в Косово, турски войски започват борба и срещу
сръбски чети. Но противопоставянето на техните действия е само
привидно. В сръбско-турския антибългарски съюз доминира лоял­
ното сътрудничество. Турски военни болници приемат свободно
на лечение ранени сръбски четници. Освен това турската войска
остава свободно сръбските чети да тормозят и насилват българите.
Сръбските чети безнаказано ги нападат, а турската власт мълчали­
во наблюдава кланетата и изтреблението на българи. Убийците
сърбомани турската власт никога не преследва, а турският съд ни­
кога не ги наказва, дори когато вината им е безспорно доказана.
Сръбско-турският съюз се проява и под формата на дипломатичес­
ко сътрудничество. Сърбия успява да вербува за свои агенти и да
подкупи да й служат много продажни турски чиновници, чийто
списък е доста дълъг. Като сръбски агент действа турският посла­
ник в Белград Фетхи паша, който защитава сръбските интереси,
насърчава СЧО да праща чети в Македония и ги снабдява даже с
фалшиви турски паспорти. Освен това успява да смени или пре­
мести с връзките си турските чиновници, които по-усърдно
действат срещу сръбските чети. Клиенти на бездънните парични
фондове на сръбската пропаганда са инспекторът на училищата в
Битолския вилает Хюсеин ефенди, който получава 15 000 динара
еднократно и 80 франка месечно, председателят на Велешката об-
268
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

щина Ахмед ефенди, който получава 120 франка месечно, секре­

тарят на същата община Неджид ефенди, облажил се с 80 франка
месечно и много други. Каймакаминът на гр. Крива паланка Хав-
зи бей е подкупен от сърбите и има за свой пръв съветник само
сръбския архиерейски наместник в града, "с когото денонощно
дружи, яде и пие", преследва яростно българите, праща ги по зат­
вори и заточения, а през 1907 г., когато те му се оплакват, им зая­
вява: "Станете сърби, за да сте рахат!"356 Срещу сръбски пари тези
продажни турци с пост и влияние вършат услуги на сръбската про­
паганда за наша сметка. Случаите са толкова много, че от тях пра­
вим извода за масова практика на подкупване на представители на
турската власт. Затова не е чудно, че всички постъпки на България
чрез търговските й агенти в Македония, екзархийски митрополи­
ти и делегации от български селища до турската власт срещу
сръбския терор остават без реакция. През 1907 г. сръбският терор
достига такъв размах, че принуждава България да иска съдействие
вече от Великите сили за прекратяването му. Предприетите
постъпки до Великите сили в този смисъл са неефективни.
Сръбският външен министър Н. Пашич лъже открито, че правите­
лството му не е намесено в изпращането на чети в Македония.
България пък получава съвети за умереност и търпение. Сърбия
или отхвърля българските твърдения, или пък с ноти до Силите
стоварва вината за анархията в Македония върху България.
Австро-Унгария и Русия на 17.09.1907 подават нота до Бъл­
гария, Гърция и Сърбия, с която суспендират чл. 3 от Мюрцщегс-
ката програма. Така България постига частичен успех в диплома­
тическата борба срещу сръбската въоръжена пропаганда в Македо­
ния. Ограничителният ефект върху нея е твърде слаб. Затова през
1907 г. в България се обсъжда радикален вариант като големи во­
енни маневри край сръбската граница, дори обявяване на война и
окупация на Моравската долина, с което да се отреже Сърбия от
Македония. Все пак е преценено, че политическата обстановка за
такъв смел ход е неблагоприятна и България се задоволява само с
отмяна на тайната спогодба със Сърбия, която облекчава сръбска­
та търговия по време на т. нар "свинска война" с Австро-Унгария.
През юни 1908 г. на Н. Пашич е заявено, че дейността на СЧО мо­
же да доведе до скъсване на дипломатическите отношения. В от­
говор Н. Пашич неискрено декларира лоялност и дружба в отно-
269
Янко Гочев

шенията с България. Белградското правителство продължава да

подпомага своята въоръжена пропаганда, а дипломатичните
постъпки на България остават неефективни. Една от причините е,
че освен Турция, и Русия подкрепя действията на сръбските чети.
Руската подкрепа за тях в периода след 1903 г. е продължение на
старото руско-сръбско сътрудничество в Македония отпреди въс­
танието. Този православен славянски антибългарски съюз е офи­
циално документиран в много извори, вкл. руски и сръбски, как-
то и в спомените на съвременници на събитията. Руската подкре­
па за СЧО в Македония е отражение на руската държавна поли­
тика, която след 1903 г. при управлението на крал Петър е най-го-
лемият крепител сред Великите сили на борбата за създаване на
Велика Сърбия. Утвърждаването на русофилството като домини­
ращо течение в Белград след 1903 г. пряко засяга съдбата на ма­
кедонските българи. При крал Петър и Н. Пашич се възприема те­
зата на И. Грашанин, че Сърбия може да бъде в съюз с Русия, но
при условие, ако Русия осигури "нейното бъдеще в пространствен
смисъл", т. е. за наша сметка в Македония. Така че още засилена­
та руска подкрепа за Сърбия след 1903 г. означава още по-голяма
враждебност на руската дипломация спрямо българите в Македо­
ния. Неслучайно руските консули в Скопие и Битоля след 1903 г.
се отказват вече дори от по-неутралната, но все пак антибългарс-
ка теза за македонските славяни и започват открито да агитират
пред македонските българи, че са сърби. Сръбските емисари от
своя страна в агитациите си сред българите в македонските вила­
ети свободно използват лозунгите за православието и дори името
Русия, за да убеждават българите, че са "прави сърби", но убедени
в обратното от БМОРО и Екзархията, се българеят. Руската дип­
ломация не предприема нито една стъпка, с която да се обяви сре­
щу терористичната дейност на сръбските чети. С мълчанието, с
което реагира на българските протести, показва, че ги одобрява.
Както посочих, руско-сръбският съюз срещу българите в този пе­
риод е официално документиран. Един от първите документи, ко­
ито доказват, че Русия открито толерира сръбската пропаганда и
разединението на българския народ, е поверителният рапорт N5
22 от българския търговски агент в Битоля А. Тошев до София от
14.01.1904 г. След като прави обстоен преглед на дейността на
сръбската пропаганда и нейните успехи, изрично подчертава:
270
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

"...навсякъде те (сърбите - б. а.) намираха мощна подкрепа в лице­

то на руските консули, които по заповед от горе бяха техни най-
добри помощници. В много от по-главните македонски центрове
започнаха да се настаняват сръбски агитатори, учители и учител­
ки, богато плащани от Св. Сава (организация на сръбските шови­
нисти - б. а.) и ревностно поддържани от руските представители.
Насърчавани постоянно от официална Русия, те се хвърлиха в
борбата с още по-голямо настървение..."357
Характерен епизод от общите руско-сръбски действия сре­
щу българите в Македония разказва в спомените си българският
четник Стефан Аврамов. Той е пленен от сърбите и е удостоен с
"висока чест" да бъде показан пред пристигналите на инспекция в
Азот сръбски и руски консули от Скопие. "Надвечер сръбската че­
та ме отведе - разказва Ст. Аврамов - на една поляна сред гора
близо край село Крапа, дето бяха се събрали много от сърбомани­
те от околните села. Там "сръбският" народ чакаше да види вели­
ките гости. Руският и сръбският консул бяха тържествено посрещ­
нати и акламирани с "Живио!" (Да живее!). Сръбският консул по
нареждане на Гр. Соколов (сръбски войвода, българин по произ­
ход и ренегат - б. а.) започна да говори на сръбските четници и се­
ляни за сръбската слава, за славний крал Душана, за Стефана Уро-
ша, за Марко Кралевик, за сияйната сръбска слава и за юначните
войводи Григор, Тренко, Йована (български предатели - б. а.). Той
пожела да види "бугарашите". Освен мене веднага бяха изкарани
напред пленени четници от четата на Арсо Локвички и селяните,
които са му били давали прибежище. На зададения въпрос от
сръбския консул: "Ща си ти?", отговорих: "Българин!", точно тъй,
както отговори точно преди мен запитаният бивш Арсов четник.
Тогава консулът започна с исторически данни и доказателства да
ни убеждава, че ние и всички македонци сме "прави сърби" и сме
заблудени от "бугарашите", обаче Гр. Соколов му каза да не се за­
нимава с нас, понеже сме били твърдоглави и не щял да ни убеди
в истината. След много усуквания и нелепости сръбският консул
завърши с възгласа: "Живела Стара Сърбия!". Аз имах - продължа­
ва Ст. Аврамов - силна вяра в руския консул и очаквах той да ме
запита, та да мога да разменя мисли с него, обаче впоследствие
разбрах, че всичко е излишно. Даде се думата на руския консул,
който между другото каза, че на Балканите имало само едно слав-

271
Янко Гочев

но племе - сръбското, че то трябва да владее Балканите и че Ма­

кедония е чисто сръбска страна и че между сърби и македонци ня­
ма никаква разлика, а колкото се отнася до българите, те са били
от татарско произхождение от ордата на Чингиз хана". В едно
пререкание с руския консул един от Арсовите четници му заяви:
"Дядо ми е бил българин, баща ми е бил българин, па и аз, дока-
то съм жив, ще си остана българин!". Тая смелост на характерния
българин смая всички. Силно нервиран от дързостта на тоя доб-
лестен българин, руският консул завършва с думите: "Волята на
царя Николая е да бъдете сърби! Трепна с махмузите, каза куп не­
цензурни думи "дурак" и прочие, след което се оттегли."358
Така завършва този дипломатико-исторически сблъсък
между българи, от една страна, сърбомани, сърби и руснаци от
друга, разиграл се в сърбоманската област Азот, Велешка каза. Ст.
Аврамов и неговите другари четници се оказват големи българи,
които без страх, въпреки че са в плен, рискуват живота си, устоя­
ват българското си име, отхвърлят лъжите на сръбския и руския
консул и излизат в крайна сметка победители. Важно е да се под­
чертае руската лъжа за татарския произход на българите, която и
до днес се разпространява от някои антибългарски сили. Тя води
началото си от XVI в., когато Ив. Грозни унищожава Велика Бъл­
гария на р. Волга, избива близо 400 000 българи, разрушава десет­
ки български градове, стотици български културно-исторически
паметници, след което той и неговите приемници руските импе­
ратори заличават българското присъствие в Русия, като забраняват
дори името "българи", заменяйки го с татари, така и до днес.
Активен участник в антибългарския съюз в Македония е и
Гърция, която също преминава след въстанието от 1903 г. към въ­
оръжена пропаганда. При това, за разлика от Сърбия, тя има тра­
диции във въоръжената борба срещу българите. Още в края на
XIX в. гръцката шовинистична организация "Етники етерия", коя­
то има своя македонска и тракийска секция, натрупва известен
опит в четническата борба срещу македонските българи. Гърците
ги считат за враг номер едно и затова разчитат на турска подкре­
па в усилията си да ги унищожат. Турция приема това гръцко
схващане и през 1898, 1899, 1901, 1902 и 1903 г. предлага на Гър­
ция антибългарски съюз с военна конвенция. Гърция отхвърля
турското предложение, защото не желае да се ангажира и иска да

272
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

запази свобода на действие. Въпреки че формално не е подписан,

гръко-турски съюз срещу нас действа. През 1901 г. е сключена
турско-гръцка консулска спогодба, която отваря вратите на импе­
рията за свободен достъп на гръцката пропаганда. През 1902 г.
главното секретарство на дворцовата канцелария на султана изда­
ва заповед до властите в Македония да се оказва пълно съдействие
на турските поданици от гръцки и влашки произход. Следва спо­
разумението от 1903 г. между двете правителства, чрез което Гър­
ция се задължава да подкрепя Турция в борбата й срещу ВМОРО.
По това време гръцкият министър-председател Д. Ралис е откро­
вен: "Гърция е готова да застане не само на страната на Турция, но
и на когото и да било, за да запази и разшири гръцката пропаган­
да и интересите си в Македония".359 Поддържани от турската
власт, гърци и гъркомани започват борба срещу българите. Солу­
нските атентати от април 1903 г. дават възможност на Гърция да
предложи на турците дори военна помощ от 1000 души добро­
волци, вкл. 15 офицери за борба срещу "общия враг" българите.
Гърци и гъркомани в Солун и Солунско се включват много актив­
но в погромите срещу българите след атентатите.
Тласък на идеята за преход към въоръжена пропаганда да­
ва Илинденско-Преображенското въстание от лятото на 1903 г.
То предизвиква паника в Гърция и силна антибългарска истерия
сред политици, военни и общественици, отразена на страниците
на гръцките вестници. Във въстанието гръцките шовинисти виж­
дат антигръцка акция, защото, първо, то доказва по категоричен
начин българския произход на жителите на Македония и, второ,
създава опасност от провал на гръцкия план за завземане на обла­
стта, ако се приеме идеята за нейната автономия. Затова по време
на въстанието има серия от антибългарски прояви в Гърция. Тя
открито заема протурска позиция. Гръцкото правителство отново
предлага военна помощ на Турция под форма на доброволчески
гръцки батальони, командвани от гръцки офицери. Специален от­
ряд от цариградски гърци тръгва на помощ на турските войски,
потушаващи въстанието. Заможни гърци от Македония и Тракия
оказват материална подкрепа на турската власт в борбата им сре­
щу въстанието. Малки чети от критяни влизат в боеве с четите на
ВМОРО в Костурско, като избиват българи и изгарят и оплячкос-
ват селата им. По инструкции от Атина гръцките консули в Тур-

273
Янко Гочев

ция съдействат за смазване на въстанието. Според английския учен

X. Брейлсфорд "всяко гръцко консулство в Македония се превър­
на в отделение на турската тайна полиция и шпионската дейност
(срещу българите - б. а.) се вършеше безпрепятствено".360 Гръцки­
ят печат обвинява турците, че им липсвала енергия при потушава­
не на въстанието. Антибългарски митинги в цяла Гърция искат
турската власт да вземе строги мерки срещу "незаконната борба"
на българите. Министър-председателят Д. Ралис лъже открито, ка­
то обвинява, че в Крушево не турците, а българите са избили гър-
команите. Целта му е да се оклевети България и моралният облик
на въстаниците, за да се обработи общественото мнение в Европа
и нейната дипломация в прогръцки дух. Все с тази цел е гръцката
нота до Великите сили, в която те са предупредени, че Гърция ще
се намеси на турска страна, ако те ограничат турското правител­
ство в мерките му да потуши въстанието.
Открита антибългарска дейност по време на въстанието во­
ди Патриаршията. Нейните владици и свещеници действат изця­
ло в услуга на турците. Всички патриаршисти са инструктирани да
не участват в българското въстание, както и да шпионират, донос­
ничат и помагат на турската власт. Особено се прочува със злове­
щата си антибългарска дейност костурският гръцки владика Гер-
манос Каравангелис. С оглед темата ни е необходимо да се опрем
на неговите "подвизи", тъй като той олицетворява войнстващия
антибългарски дух на Патриаршията в Цариград, защитавана ви­
наги от Русия.
Г. Каравангелис е грък не от Македония, а от остров Лес-
бос, където е роден през 1866 г. Отначало е богослов и препода­
вател по теология и философия на остров Халки (1891-1896 г.).
През 1896 г. става епископ в Пера. Проявява се като фанатичен
привърженик на "мегали идеята". Поради това се оказва много
удобен за активно противодействие срещу Екзархията и ВМОРО
в Македония, когато в края на XIX в. те изтласкват постепенно по­
зициите на гръцката власт в областта. През 1900 г. става гръцки
митрополит в Костур. Назначаването му там е дело на един фана-
риот, представител на рода Маврокордатос, и е съгласувано с
гръцкото правителство. В Костур Г. Каравангелис пристига с ми­
сия, чиято цел е пълно унищожаване на българщината. Трябва да
признаем, че докато е владика в Костур от 1900 г. до 1907 г., ус-

274
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

пехите му в тази насо­

ка са значителни. Той
воюва с всички сред­
ства срещу "завладява­
нето на Македония от
българите". Това, че
българите в Костурско
са абсолютно мнозин­
ство от населението, не
го отчайва. Впуска се в
бясна антибългарска
дейност, като редовно
поддържа контакти с
гръцкия консул в Бито­
ля, чрез когото донесе­
нията му редовно
пристигат в Атина. Г.
Каравангелис разпола­
га с много пари, което
му позволява да създа­
де своя мрежа от аген­
ти в костурските села,
която обхваща свеще­ Яростния българофоб Германос Каравангелис
ници, учители, мюсюл­
мани, дори българи ре­
негати. На всички тях той внушава, че "всяка постъпка (срещу бъл­
гарите - б. а.), без оглед на характера на деянието, е предварител­
но благословена от Бога".361 Така предварително благославя масо­
вите убийства на българи. Започва да изпълнява мисията си, като
съставя списък за избиването на 2000 видни българи в епархията
с цел обезглавяване на Екзархията и ВМОРО.
По време на въстанието е в стихията си. Обикаля с една
турска военна част българските села, насочва турския топ към се­
лото, изпраща куриер до българските старейшини с ултиматум:
"Откажете се от анатемосаната Екзархия и се завърнете в светото
лоно на св. Ортодоксална църква, ако не искате да изгорите живи
като мишки в кафез."362 В с. Зелениче се появява с гръцки четни­
ци и турски войници и заявява на българите: "Ако откажете да

275
Янко Гочев

участвате в литургията, имам войска. Всички ще минете под но­

жа."363 По време на въстанието открито сътрудничи на турската
власт в потушаването му, опожаряването на българските села и
избиването на видни българи, като дори посочва на турците кои
да бъдат убити най-напред. По негова заповед предателят Коте
Христов на 11.10.1903 г. с подлост убива костурския войвода Л.
Поптрайков, чиято глава е отрязана и му е донесена лично. Наем­
ният убиец получава 50 златни наполеона от Г. Каравангелис, кой­
то пък очаква в кабинета си снимка от отрязаната глава на войво­
дата. За мащабите на антибългарската му дейност говори фактът,
че в периода 1902-1904 г. от неговите действия са пострадали 732
българи в Костурско, от които 323 работници на ВМОРО са изп­
ратени на заточение.364 С насилия, терор и убийства на неговите
агенти стотици български села се отказват от Екзархията и приз­
нават още по време на потушаването на въстанието "елинския си
произход". Това същност е повсеместната практика на Патриар­
шията по време на въстанието, прилагана от всички фанариотски
духовници.
Фанариотите и турската власт нанасят по време на въстани­
ето голям удар върху Екзархията, чието църковно-училищно дело
е силно разстроено. Българските църкви и училища са затворени
и разграбени. Стотици български свещеници и учители са избити,
затворени, заточени или прогонени. Унищожителният турско-
гръцки удар връща назад делото на Екзархията. Периодът след
въстанието до 1908 г. е един от най-трудните в съществуването й.
Силите й са отслабени, а враговете толкова много, че тя изоставя
настъпателната си политика от края на XIX в. и минава изцяло в
отбрана. Не успява да разшири диоцеза си и да конституира упра­
вителните си тела. След въстанието, за изненада на турците и гър­
ците, започва движение сред българските села за възвръщането
им към Екзархията. 255 от тях се откъсват от Патриаршията и
признават отново Екзархията.365 Турската власт е обезпокоена и се
намесва, за да пресече този процес, като действа под предлог, че
промените се извършват насила. С наредба от януари 1904 г. Хил-
ми паша въвежда принципа на църковно статукво, според който
църковните промени след въстанието се считат за недействител­
ни. С наредбата на българите е отнето правото, което дотогава
притежават и упражняват свободно да избират своя духовен ста-

276
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

тут. Наредбата се прилага едностранно само за села, минали към

Екзархията, но не и за села, станали патриаршески. Тя е груба на­
меса от турска страна в църковно-училищното дело и автономия­
та на българските училища. Въз основа на наредбата новите екзар­
хийски български села остават без църква, която се затваря, а заед­
но с нея такава е съдбата и на училището, което зависи от духов­
ната власт. Наредбата е нова проява на турската държавна полити­
ка на дискриминация над българите в Македония и Тракия,
предприета с цел да се предотврати рухването на гърцизма, особе­
но в Македония и в полза на Патриаршията, т. е. гръцката и
сръбската пропаганди. В доклад до Портата от лятото на 1904 г.
Хилми паша дава препоръки как да се пречи на укрепването на ве­
домството на Екзархията. Според него заявленията от селата, ко­
ито искат да станат екзархийски, не се уважават, "...понеже това
става с насилие, а и по други съображения не е в интерес на дър­
жавата да се увеличава числото на българите...".366
Екзарх Йосиф протестира и на 12/25.06.1904 г. подава так-
рир до Портата, който описва трагичното състояние на българите
в империята, и настоява нейните държавни органи да престанат да
ги третират като поставени вън от законите. Великият везир при­
ема екзарха враждебно и отхвърля исканията му, дори се заканва
с предприемането на най-крайни мерки спрямо българските кул­
турни и духовни учреждения в Турция. Това е доказателство за
гръкофилската линия в турската държавна политика спрямо Ек­
зархията. Целите на турско-гръцкия съюз разкрива Г. Караванге-
лис: "...съюзът ни с турците е само временен. Великият ден ще
дойде, когато елинизмът предяви своите права. На първо място е
необходимо да бъдат смазани българите."367
След Илинденско-Преображенското въстание гръцките
шовинисти преценяват, че е дошъл удобният момент да изкоре­
нят изцяло българщината в Македония. През 1904 г. в Атина е об­
разуван Елино-Македонският комитет (ЕМК), който определя за
главна своя цел организирането на въоръжена пропаганда в Маке­
дония. От лятото на 1904 г. нататък започва планомерното нахлу­
ване на гръцки андартски чети в областта. В андартската акция, на­
речена днес в Гърция "Македонска битка", се обединяват двата
центъра на "мегали идеята" - правителството в Атина и Патриар­
шията в Цариград. В Турция ръководството на акцията е в ръцете

277
Янко Гочев

на гръцките консули, които си сътрудничат с местните гръцки вла-

дици. Гръцките консули стават в Турция само хора, верни на ан-
дартите. Общото ръководство осъществява гръцкият генерален
консул в Солун Ламброс Коромилас, който подбира най-способ-
ните гръцки офицери, които след кратка инструкция от своите на­
чалници и престолонаследника княз Константин пристигат в Ма­
кедония, организират бази, тайни комитети и андартски чети в
Егейска Македония. Четите се командват от запасни гръцки офи­
цери и тяхно ядро са гърците наемници от Крит, но има и гърко-
мани, албанци и даже българи ренегати от ВМОРО. Град Солун и
Солунско е районът, откъдето първоначално под носа на руските
консули и руската военна мисия се разгръща в дълбочина андар-
тската акция, изродила се в масов терор и безпощадно изтребле­
ние на всички българи. От края на август до смъртта си (убит по­
ради недоразумение от турците) на 13.10.1904 г. в Костурско и Ле-
ринско действа гръцкият национален герой Павлос Мелас, от ко­
гото остава андартският лозунг: "Българин да не остане!". За бъл­
гарите, въпреки кратката си 3-месечна дейност, той си остава ма­
сов палач и убиец.
Целите на андартската акция изцяло се покриват с полити­
ческата програма на Русия по македонския въпрос, откъдето идва и
нейната подкрепа. Тези цели, според правилника на андартските
чети, могат да се разделят на три групи: 1. Разтуряне на всички бъл­
гарски комитети и революционни съюзи, създаване на тяхно място
на гръцки комитети; 2. Наказване на всички българи, които изг­
леждат "подозрителни и опасни" и "преследване на българските
чети"; 3. "Възвръщане на християнското население към православи­
ето, ако се е отказало от него и ако е прибегнало към схизмата".’68
В инструкциите за дейността на андартските чети в Битолс-
кия вилает от 1905 г. се казва: "Храбри защитници на елинските
права! Вие, защитниците на плачущите и притеснените ни братя,
трябва да приложите на практика библейското правило: "Око за
око, зъб за зъб!" Унищожете до корен българските зверове... Пре­
дайте на огън скривалищата им... Борбата ни е свята... Убийте и
последния българин, който скверни земята на Македония! Когато
Елада види, че няма да остане следа от дивите зверове българи в
Македония, когато настъпи денят, в който слънцето няма да види
българин, тогава ще настъпи и мир за турци и гърци, които ще мо-

278
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

гат да заживеят спокоен живот. Единствената ни цел е да очистим

Македония от кръвопийците българи."369
През целия период на андартската акция от 1904 г. до 1908
г. ЕМК организира широкомащабна антибългарска пропаганда в
Европа, Гърция и Турция. В Европа целта е да се мобилизират
приятели на гръцката "мегали идея". В Гърция оръдие на пропа­
гандата става гръцкият печат, който не пести обиди, клевети и ру­
гатни срещу всичко българско и хвали "подвизите" (престъплени­
ята - б. а.) на андартите. Българите са наричани "прост мечкарски
народ, комуто русите подарили свободата и който си позволявал
да се гаври с нежния и славния елински народ".370
В Македония пропагандата на ЕМК се изразява в свободно­
то разпространение на специални брошури, прокламации, дори
песни с антибългарско съдържание. В тях влизат всички основни
тези на "мегали идеята". В специална прокламация от 1905 г. бъл­
гарите са наречени "добитъци", "диви" и "от свинско потекло". Тя
е издадена с гръцки букви на местно българско наречие. Разпрост­
ранява се в Солунския и Битолския вилает и цели да докаже, че
македонците са гърци, а езикът#им не е български. В същата 1905
г. в гръцките училища в Серския санджак се разпространяват
гръцки песни, които внушават вечна омраза към "българските
схизматици" и борба за унищожението им. Българите в тях са на­
ричани "черни", "мързеливи гадове", "палачи и убийци", "кръв-
нишки диваци" и "милостта към тях не е човеколюбие, а е греш­
ка, престъпление и псувня към Бога".371
Гръцките фанариоти са яростни гонители на българщината
в Македония по това време. Те заедно с гръцките консули там са
организаторите и координаторите на андартската акция. Замесени
са в много престъпления срещу българи, при това доста добре до­
кументирани, което доказва, че Патриаршията, защитавана винаги
от Русия, води системна политика на унищожаване на всичко бъл­
гарско.
Търговският ни агент в Битоля А. Тошев докладва в серия
от рапорти през 1904 г.: "...гръцкият владика в Леринско Йоникий
в своето озлобление против българите не се спира вече пред ни­
що. Подпомаган от властите, той гони, преследва и хвърля в зат­
вора всички по-събудени българи само за туй, че не искат да го
признават за свой архипастир. Всички представители на турската

27 9
Янко Гочев

власт в този край са в пълно негово разположение. Той е факти­

ческият каймакамин...". По-нататък в друг свой рапорт А. Тошев
признава: "...палмата на първенството и в туй отношение (в борба­
та срещу българите - б. а.) се пада на гръцкия владика в Костур,
всеизвестния злодей Г. Каравангелис... Пред този фанариот блед­
неят най-големите изедници и разбойници в Македония. До така­
ва степен неговите дела са нечисти и неговите средства в борбата
престъпни... Чрез своите многобройни агенти този гръцки влади­
ка си е задал за цел да направи всички българи в Костурско гърци
или да ги изкорени, ако е възможно...".372
Наистина Г. Каравангелис участва много активно в андар-
тската акция. Инспирира кланетата над българите. Лично се сре­
ща с гръцки офицери водачи на андартските чети и ги напътства
в действията им. При това, освен със собствена мрежа от агенти,
той има и високи протекции от гръцкото правителство, от Патри­
аршията в Цариград, от гръцкия консул в Битоля, от Хилми паша
в Солун, чийто добррволен сътрудник се явява. След войните се
опитва да стане дори вселенски патриарх, но кондидатурата му не
е приета. Св. синод му отговаря: "Не може да стане вселенски пат­
риарх онзи, чиито ръце са окървавени до раменете!".
Гръцката въоръжена пропаганда прилага разнообразни ме­
тоди и средства - изпращане на заплашителни писма-ултиматуми
до българските села, подкуп на турски чиновници и българи, шпи­
онаж и доноси пред турската власт, нападения и опожаряване на
български села, отвличане добитъка на българите, унищожаване
на земеделската им продукция, а в градовете - икономически бой­
кот на българските търговци, единични терористични актове над
по-будни българи и особено масови кланета. Основният метод ос­
тава индивидуалният и масовият терор.
Най-жестоки нейни прояви са масовите кланета. Две от тях
- в с. Зелениче, Леринско, и с. Загоричане, Костурско, са най-голе-
ми и имат отзвук в Европа. В с. Зелениче на 13/26.11.1904 г. андар-
тите отмъщават за убийството на П. Мелас. 60 андарти с внезапен
удар нападат българска сватба, избиват 13 невинни българи, които
се веселят, вкл. жени и деца, 5 раняват и се изтеглят необезпоко­
явани, въпреки че на 2 км от селото има турска войска, която чува
стрелбата.3’3 Европа е разтърсена от "зеленишката кървава сватба",
има международна анкета, но убийците така и не са наказани.
280
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

От 1905 г. вече и по устав андартите получават право на "го­

леми кланета и горене на цели села". Най-жестокият им удар е на­
сочен срещу голямото българско село (над 600 къщи) Загоричане,
Костурско, което устоява на натиска на Г. Каравангелис да се приз­
нае за Гръцко. Затова костурският владика, който нарича загорича-
ни "най-лошите българи в моята епархия", решава да ги накаже.
Вика около 300 андартщкато им разкрива кои са неговите агенти
в селото. То е блокирано и вечерта на 24 срещу 25.03.1905 г. на­
паднато. Андартите атакуват с пушки, бомби и динамични патро­
ни и имат заповед: "От 16 г. нагоре да не остане никой жив!". Ма­
совото клане продължава над 2 часа. Турският гарнизон от съсед­
ното село Клисура не реагира, въпреки че вижда пожарите. Изк­
лани са жестоко 60 българи, вкл. 6 жени и 5 деца, 7 българи са ра­
нени, вкл. 3 жени, 38 жилищни постройки са опожарени. Андар­
тите се оттеглят необезпокоявани, като отвличат много добитък и
28 българи мъже, които по-късно също убиват.374 Търговският ни
агент А. Тошев веднага уведомява консулите на Великите сили в
Битоля. Руският консул и австро-унгарският, придружени от ита­
лиански офицери, пристигат в изпепеленото село и установяват:
"...Из улиците, край църквите, навсякъде лежали трупове, обезоб­
разени жестоко. Имало 5-годишни деца с разпорени кореми, ж е­
ни убити с разсечени ръце. На някои черепите били разбити и
мозъкът изтекъл, на други очите извадени, ръцете и краката сече­
ни... Едно цяло семейство избито с бомби, които са били хвърле­
ни в къщата през комина." Освен това консулите добавят, че "при
влизането им в селото миризмата на разлагащите се трупове, писъ­
ците и риданията на останалите живи можели да покъртят душа­
та и на най-жестокосърдечните". Според А. Тошев турските кайма-
ками на Лерин и Костур са замесени в престъплението.375
Оцелелите от клането българи на 28.03.1905 г. предават на
руския консул Кал прошение, в което описват кървавата трагедия.
То завършва с апел за намеса на европейското обществено мнение.
Турската власт е компрометирана, а с нея и реформаторки-
те Русия и Австро-Унгария от отрицателния международен отзвук
след клането в Загоричане. Убийците обаче остават ненаказани,
защото турската власт им сътрудничи, а руските и австро-унгарс-
ките дипломати ги прикриват. Единственият успех от българска­
та дипломатическа акция след клането са указанията на ЕМК до

281
Янко Гочев

андартските чети в Битолския вилает да вършат по възможност

по-безшумно престъпленията си, "щото нито Турция да се въз­
бужда, нито европейското вмешателство да се предизвиква".376 За
темата ни важна е андартската акция в Солунския вилает. В гр.Со-
лун е Хилми паша,цивилният агент Н.Демерик, руската военна
мисия, начело с ген. Н. Шостак, Руското генерално консулство и
Гръцкото генерално консулство, което, начело с Л.Коромилас, ор­
ганизира андартската акция. Тук са и големите гръцки банки, ко­
ито я финансират.
Огце през пролетта на 1904 г. търговският ни агент А. Ш о­
пов докладва за арести на българи в гр. Солун от турска власт по
пръснат от гърците слух за нови атентати. Според А. Шопов "то­
ва е нова гръцка интрига, която иска да създаде ново преследване
на българския елемент", за да се спре отливът на български села
от Патриаршията към Екзархията. Разследването на А. Шопов ус­
тановява, че в солунската турска полиция служат като агенти вли­
ятелни гърци, които провокират арестите.
Самата андартска акция в Солунския вилает започва по-къс­
но от Битолския вилает през есента на 1904 г., когато са първите
случаи на терор върху българите от гръцки банди. Акцията е мно­
го добре организирана и има особеност, защото проявите на турс­
ко-гръцко сътрудничество се насърчават от Руското генерално
консулство в Солун. Българското първенство в Солунско е еднак­
во нежелано и за гърци, и за руснаци, чиято политическа цел е да
се укрепи руското влияние на полуостров Атон, а това може да
стане, като се обезбългари Солунският вилает.
От 1905 г. нататък вече има организирани гръцки погроми
в гр. Солун и Солунско спрямо българите. Те са нападани, преби­
вани или убивани с ножове. Има погроми и над къщите им, вина­
ги под безучастните погледи на турската полиция. Солунските
българи на 9.05.1905 г. протестират до Хилми паша, защото "...ор­
ганизираните гърци, начело със своите владици, учители и консу­
ли, наемаха платени убийци и извършиха нечувани злодеяния".377
Оплакването остава без последици. От 1906 г. в Солун вече има
бойни групи на младежи, организирани за убийства на видни бъл­
гари. През 1906 г. само в Солунска и Лагадинска каза са регистри­
рани 13 гръцки нападения, при които са убити 6 българи, а 7 са
ранени. А. Шопов обаче докладва, че "...имаме почти всеки ден

282
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

или през ден нападани села и избивани мирни и беззащитни селя­

ни от гръцки чети...".378 През 1907 г. в Солунския вилает груцкият
терор над българите става масов. Само за тази година, в граници­
те на днешна Егейска Македония са избити 204 българи, а други
44 са ранени. Сред тях има 13 жени и 2 деца.374
ВМОРО се опитва да противодейства на андартската ак­
ция. По-големи успехи в борбата срещу андартите тя има след
1905 г., когато Рилският конгрес изработва ясна стратегия за бор­
ба с чуждите пропаганди. В наказателните си акции четите на
ВМОРО наказват само замесени в престъпления срещу българите
гърци и гъркомани. Нито веднъж българските чети не нападат
гръцките села само защото жителите им са гърци. Никога не на­
силват гърците да стават българи. Така че акциите на четите на
ВМОРО са отбранителни и наказателни срещу изявени гърци и
гъркомани,които са българофоби и доказани престъпници. През
1906 г. лично Д. Груев се заема с гръцката пропаганда в Солунско,
но смъртта му в края на с. г. осуетява набелязаните мерки. В край­
на сметка въпреки отпора на ВМОРО андартите до 1908 г. успя­
ват да се укрепят в Костурско, Леринско, Кайлярско, Гумендже-
нско, Солунско, Серско и Драмско. Очертана е вече сферата на
специалните гръцки интереси в Македония.
Успехите на ВМОРО биха били по-големи, ако на страната
на андартите не застават мощните им съюзници Турция, Сърбия и
Русия. Между андартите и Турция има военен и политически съ­
юз. Проявите на бойния гръко-турски съюз срещу ВМОРО са мно­
го добре документирани. На 30.11.1904 г. в боя при с. Жельово,
Костурско, между андарти и българи в най-критичния за андарти­
те момент, когато са заплашени да бъдат разбити, българите са на­
паднати от турска войска, която с огъня си ги спасява. След тази
първа проява бойното гръко-турско сътрудничество става масова
практика. Гърци и турци тясно си взаимодействат в борбата срещу
ВМОРО. Гърците шпионират в полза на турците срещу българите
или пък използват срещу българите данни от турското разузнава­
не. Турци има в андартските чети, а на места, както във Воденско
и Демирхисарско през 1905 г., смесени гръко-турски чети терори­
зират българите. В Битолския вилает турските войски завземат
стратегически пунктове, след което оставят андартите свободно да
върлуват в тях. Въобще андартите действат със знание и с подкре-

283
Янко Гочев

па на турското правителство, което открито ги толерира. Самите

гърци признават и въобще не крият, че имат подкрепата на Тур­
ция, която не ги преследва. Само понякога след дипломатически
натиск предприема мерки срещу тях, за да ограничи действията
им, но не и да ги ликвидира. Андартите, всякога, когато са притис­
кани от турската войска, позорно се предават. Има много случаи
на масово доброволно предаване.
Турско-гръцкият боен съюз срещу нас не остава скрит за
чуждестранните офицери в Македония. Един от тях е френският
полк. Леон Ламуш, който действа в Серски окръг и отбелязва:
"Турската официална сила беше на разположение на гръцките ре­
лигиозни власти, стигна се дотам, че в битките срещу български­
те чети в района на Енидже Вардар андартските чети съдействаха
с турските сили и че техни ранени се лекуваха във военните бол­
ници."380 В този контекст неслучайно е поведението на гръцкия
владика в Сяр, който през 1905 г. "...открито и от амвоните на
църквата проповядва омраза и гонения спрямо българите". Спо­
ред рапорта на българското агентство в гр. Сяр той казва на гър­
ците: "Ако убиете 2-3 души българи, елате при мене, аз ще ви
простя греховете, но в случай че някой си позволи да даде къща
на българин, веднага ще бъде афоресан и отлъчен от църквата." На
неговите заканвания властите не реагират, защото по думите им
"това е чисто черковна и религиозна работа, та не можем да се на­
месим .
Политическата страна на турско-гръцкия съюз в периода
1904-1908 г. личи в практиката на турския съд, който разглежда
делата на арестувани гръцки и български четници. Подходът спря­
мо тях е различен. Гърците се съдят от граждански, а не от извън­
реден военен съд, както българите. Спрямо гърците турският съд
е снизходителен, а спрямо българите прилага най-строгите мерки.
През 1905 г. А. Шопов докладва в София за съдебната практика
на съдилища в Солун. Тя според него "...много красноречиво до­
казва, че има наставления да фаворизира и протежира гръцките
андарти, да ги съди колкото за очи и да им дава свободата".382 А.
Шопов документира в рапортите си много случаи на снизходител­
но отношение към гръцките андарти на турския съд, от които пра­
вим извод, че не става дума за прецедент, а за съдебна практика.
Андартите или са оправдавани и пускани на свобода, или са осъж-
284
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ълга р и я , III ч а с т

дани на много кратки срокове затвор (2-3 месеца до 2 години).

Винаги когато пред съда те заявяват, че са станали андарти, за да
помагат на турската войска в преследването на българските коми­
ти - душмани на султана, получават най-леките присъди.
Под знака на приятелството преминават съвместните турс-
* ко-гръцки тържества през 1905 г. по повод годишнината от възше-
ствието на султана. В разгара на андартската акция гръцкият крал
декорира с ордени висши турски чиновници в Битоля. По същото
време султанът приема в Цариград най-тържествено един от гръц­
ките принцове. В Солун гърци и турци си устройват взаимно при­
ятелски овации. Гърците дори се веселят повече на султановия
празник от самите турци. През същата 1905 г. турският велик ве­
зир предлага на Гърция съюз с военна конвенция на антибългарс-
ка основа. През 1906 г. пък Гърция награждава Хилми паша с ор­
ден "Спасител" за заслуги към гръцката кауза.
Андартската акция се подкрепя и от Сърбия. Гърция и Сър­
бия имат еднакви политически цели и интереси в Македония, ко­
ето води неизбежно до обединяване на въоръжените им пропа­
ганди. В общия си страх от установяване на автономна Македония
и в общата омраза към България и българите в Македония те
действат единно и съгласувано, което проличава и в годините на
реформената акция. Въоръжените им пропаганди действат коор­
динирано на антибългарска основа. Четите на СЧО настъпват от
север, а тези на ЕМК от юг, в Прилепско даже се срещат. Дейно­
стта на сръбските чети спира там, където започват действията на
гръцките чети. Сърби и гърци си поделят зоните на борба срещу
четите на ВМОРО. В Битолския вилает даже действат заедно.
Сръбско-гръцкият съюз се проявява и в съгласуваната борба срещу
Екзархията на двете църкви. Сръбско-гръцкият църковен съюз е
документиран в рапортите на българските търговски агенти. А.
Тошев пише например, че "...гръцкият велешко-кичевски владика
Поликарп е личност колкото подла, толкоз и злобна. Макар фор­
мално гръцки митрополит, той чувства и работи като сърбин. Об­
разованието си е получил в Белград, фактически е сръбски влади­
ка и струва много повече от покойния Фирмилиан".383
Сръбско-гръцкият църковен съюз е продължение на сътруд­
ничеството между двете държави срещу Екзархията по време на
Фирмилиановия въпрос. Той проличава от факта, че сърбоманите,
285
Янко Гочев

скъсали с Екзархията, си назначават сръбски учител и свещеник,

който не принадлежи към нова църква, а остава под ведомството
на Патриаршията. Причината е намеса на Русия. Тя няма нищо
против разделянето на сърбомани и гъркомани, щом така се пося­
га на единството на българския народ и се запазва диоцезът на
Патриаршията. Затова до Балканската война (1912-1913 г.) поради
руско неодобрение отделно сръбска църква в Македония не се съз­
дава. Сърбия има неразвит църковен диоцез в Турция, израсъл с
руска помощ изпод ведомството на Патриаршията с двама митро­
полити в Призрен (Косово) и Скопие (Македония). До Хуриета
във Велешко-Дебърската епархия митрополитът е грък, а помощ­
никът му сърбин. Съюзът между сърбомани и фанариоти става
очевиден, след като през 1906 г. сръбският крал Петър раздава ор­
дени на гръцките владици в Македония. Тъй като всички те са
българофоби, с акта си крал Петър поощрява антибългарската им
дейност и официално се присъединява към нея. През пролетта на
1908 г. в Белград и Солун се провеждат събрания на представите­
ли на СЧО и ЕМК, на които е постигнато принципно съгласие за
единни атибългарски действия. Комисия от представители на две­
те страни се заема да изготви програма за борбата срещу българи­
те. Така българите в Македония стават обект на всеобщо гонение
от турската войска, сръбски и гръцки чети, които ги считат за най-
опасните си врагове.
Русия е силата, която вдъхновява,дирижира и пуска в
действие този троен антибългарски съюз в годините на реформе-
ната акция. Заета от война с Япония, революции и вътрешни проб­
леми, тя оставя на турци, сърби и гърци да прилагат политическа­
та й програма по македонския въпрос, която се изразява в разгро­
ма на БМОРО, ликвидиране на Екзархията и обезбългаряване на
Македония или поне отслабване на българския елемент до степен,
при която автономията на областта не може вече да се прокара и
България ще бъде принудена да приеме подялбата на Македония.
Руската антибългарска политика е свързващото звено меж ­
ду сръбската и гръцката въоръжена пропаганда, отслабващи Ек­
зархията и увеличаващи привържениците на нейния противник
Патриаршията. Прогръцкият курс на Русия в годините на рефор-
мената акция личи от събитията на остров Крит. През 1905 г.
гръцките националисти, начело с Е. Венизелос, вдигат въстание

286
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

под лозунг за съединение с Гърция. През 1906 г. неочаквано за Ве­

ликите сили Русия предлага на съюзника си Франция Крит да се
предаде на гръцкия крал при определени условия, главното от ко­
ето е той да се откаже от "всякакви действия, отиващи в противо­
действие с миротворните реформаторски действия на силите в
Македония".384 След руските предложения автономията на Крит е
усъвършенствана. През 1906 г. тя е разширена и властта на султа­
на на острова остава чисто номинална. Гръцкият крал получава ве­
че право да посочва върховния комисар на острова. Така с руска
помощ Е. Венизелос постига още един успех в процеса на обеди­
нение на острова с Гърция. Започва даже постепенното изтегляне
на чуждите войски и замяната им с гръцки. Събитията в Крит през
1905-1906 г. показват, че Русия, въпреки вътрешните си затрудне­
ния, продължава да е фактор в балканската политика. Тя може да
промени статуквото в региона, щом това е в неин интерес. И тук
изпъкват пристрастията на Русия. Промените в Крит са преце­
дент. България иска прилагането на критския вариант и в Македо­
ния, но Русия отказва, защото там тя крепи статуквото на антибъл-
гарска основа. Освен това с подкрепата си за критските гърци Ру­
сия съдейства за пренасочване действията им към Македония, за­
щото присъединяването на Крит се счита вече за сигурно. Руската
дипломация един вид награждава критяните, въпреки злодеяния­
та им спрямо македонските българи. Окуражени от това руско
благоразположение, критяните, които формират ядрото на анда-
ртските чети, се впускат в нови насилия спрямо българите в Ма­
кедония, където Русия не допуска никакви промени и зорко бди
за статуквото. Критските събития показват двойните руски стан­
дарти. Русия обявява, че защитава на Балканите православните
християни, но зад този лозунг прикрива антибългарската си поли­
тика, защото българите в Македония нямат нейната защита, как-
вато имат гърците в Крит. И това си има своите обяснения. Гръц­
ката кралица по това време е руска велика княгиня. Българският
цар Фердинанд е считан и от сърби, и от руси за "австрийски
агент" и му липсва това доверие, с което в руския императорски
двор се ползват сръбската и гръцката кралска династия.
Руските консули в годините на реформената акция (1904­
1908 г.) са на страната на сърбите и гърци. Това признава полк. Ле-
он Ламуш, който подчертава, че при прокарването на реформите

287
Янко Гочев

руските реформатори винаги проявяват по-добро отношение към

сърби и гърци, отколкото към българи. Те подкрепят Патриарши­
ята в борбата й срещу Екзархията. Това пък признава австро-унга-
рският консул в Битоля - Прохаска, който в доклад до Виена от
26.11.1904 г. пише: "Въпреки повторните постъпки на руското и
нашето консулство, местната управа не е направила нищо, за да
осигури заплашените патриаршисти."385 Екзархията не получава
от руските дипломати такава подкрепа. В периода 1904-1908 г. ня­
ма нито един официален документ за отрицателна реакция на
руското правителство, Руската църква, Руското посолство в Цариг­
рад и руските консули в Македония срещу изтреблението на бъл­
гари от турци, сърби и гърци. Особено поразително е мълчанието
на Руската църква тогава, когато се избиват православни христия­
ни българи от православни християни сърби и гърци и мюсюлма­
ни турци. Обяснението е само едно. Руската църква не осъжда те­
зи престъпления, защото е зависима от императора, а той и пра­
вителството му ги одобряват. Не са осъдени и масовите кланета,
дело на андартите. След клането в Загоричане България търси
дипломатическа подкрепа от Русия, а оцелелите от ужасите на
клането загоричани се обръщат с прошение до руския консул в
Битоля за съдействие. Русия не приема протегнатата от България
ръка за помощ. През април 1905 г. тя съветва България да миру­
ва,защото положението на Балканите не й позволява да води ак­
тивна политика. Българската инициатива е отхвърлена. Убийците
в Загоричане остават ненаказани. Според Русия вина носят малки­
те балкански държави, които се вплитат в борба помежду си, без
да разбират, че до разпадането на Турция има още 15-20 години
време. Антибългарската позиция на Русия се затваря окончателно,
когато на 15.09.1905 г. тя заедно с другите Велики сили изпраща
нота до България с искане да вземе мерки срещу революционно­
то движение в Македония. България отхвърля нотата с убедител­
ния мотив, че първо Турция трябва да спре кръвопролитията на
своя територия, за да очаква омиротворяване.386 Така Русия отно­
во обвинява България за анархията в Македония.
Руските офицери от военната мисия на империята, заети с
реформирането на жандармерията в Солунския санджак, дават в
рапортите си сведения за гръцките изстъпления спрямо българи­
те. Но действията им се ограничават дотук. Те само констатират

288
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

гръцкия терор и наблюдават безучастно кланетата и убийствата на

българи. Всъщност и те като консулите, и Руската църква се съоб­
разяват с политиката на правителството, което не желае да осъди
гръцките престъпления, защото рискува конфликт с Патриарши­
ята, чийто съюзник е самият император.
Например през 1907 г. руският офицер кап. Полтанов, кой­
то е участник в жандармерията, прави анкета и установява, че 25
българи, отиващи на Атон, са избити от гърците,като в престъпле­
нието са замесени гръцки консули и гръцкият митрополит в гр.
Сяр. По този повод на 12.12.1907 г. България изпраща писмена за­
писка до Русия, в която настоява тя да направи необходимите дип­
ломатически постъпки в Цариград и Атина за защита на българите.
Вместо подкрепа руският пълномощен министър в София подчер­
тава, че България трябва да се откаже от всякакви ходове в Маке­
дония и да се опре на Великите сили и Мюрцщегските реформи.
В гръцката пропаганда, обслужваща андартската акция, има
русофилски елемент. Той е на антиславянска основа. Целта на
гърците е да привлекат на своя страна стария си съюзник Англия
и да неутрализират донякъде нейните най-радикални проекти за
решаване на македонския въпрос в полза на българите. Затова ру-
софобските лозунги на андартите са за пред Европа. В Егейска
Македония, превърнала се в бойно поле между гърци и българи,
действа руско-фанариотският съюз. Русофобските лозунги на ан­
дартите не се връзват въобще с използването от тях на някои ан-
тибългарски лъжи на руската пропаганда като теорията за "татари­
те" в Русия. Например през 1906 г. ЕМК съветва българите от с.
Буф, Леринско, да се погледнат в огледалото, за да разберат, че не
са българи, защото "...българите имат татарски мутри - дебели,
широки, волски".387 С други думи, андартската акция обслужва ан-
тибългарските цели на Русия по македонския въпрос.
В крайна сметка в резултат на сръбската и гръцката въоръ­
жена пропаганда Българската екзархия понася тежки загуби. По
нейни обобщени данни за целия период на реформената акция тя
губи 152 български села, които с терор и насилия преминават към
Патриаршията и стават гъркомански и сърбомански. Стотици бъл­
гарски църкви и училища са затворени или отнети от българите,
което подрива устоите на културно-просветната им автономия в
Турция. Много тежки са загубите и сред българската интелиген-

289
Янко Гочев

ция, особено свещеници и учители. Голяма част от тях са избити,

изклани, затворени, заточени или прогонени. Въобще в периода
1903-1908 г. да бъдеш български свещеник или учител в Македо­
ния, е много опасно, защото означава да работиш в условията на
неизпълнена смъртна присъда от турската войска, гръцки андарти
и сръбски четници. Влошаващото се икономическо и политичес­
ко положение, перманентният турско-гръцко-сръбски терор водят
до обезбългаряването на Македония. Новото е, че освен чрез ф и­
зическо унищожаване на българите този процес протича и посре­
дством емиграция към България, Европа и Америка. Само в САЩ
за първото десетилетия на XX в. по някои данни се изселват око­
ло 32 800 българи, повечето след въстанието от 1903 г.388 Напуска
най-будната част от населението и Македония се лишава от свои­
те духовни водачи. Това признава и проф. П. Милюков, който в
реч в Думата през 1908 г. посочва потресаващи цифри за жертви­
те на българското население и заявява: "Както виждате, главният
резултат е отслабването на централния елемент (българите - б. а.),
който обещаваше да даде автономия на Македония."389
Наред с усиления процес на обезбългаряване протича и
противоположният процес на укрепване на позициите на сърбиз-
ма и гърцизма, толериран от Турция и Русия. Сърбия създава мно­
го несигурен елемент от сърбомани патриаршисти главно в Се­
верна и Северозападна Македония с отделни силни свои крепос­
ти, като Скопското Черногорие, Поречието, Кичевско и Азот, Ве-
лешко. Гърция пък укрепва превъзходството си в Южна Македо­
ния, особено на юг от гр. Битоля в Солунския вилает. Гърцизмът
с терор и насилия оцелява в Егейска Македония, но с цената на
стотици избити и изклани българи, чиято единствена "вина" е, че
се молят на роден език и предпочитат свободата пред робството.
Така Сърбия и Гърция с помощта на Турция и Русия насила очер­
тават своите сфери на влияние в Македония, с което подготвят ус­
ловията за разделянето и окупацията й.
Реформената акция опровергава официалната руска теза,
че ако се даде автономия на Македония, ще се стигне до взаимно
изтребление между народностите. С тази теза всъщност Русия за­
щитава антибългарската си политика в областта. Изтреблението е
налице и то е за сметка на българите там и вина за това носи Ру­
сия, която крепи турския суверенитет над Македония и подкрепя

290
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

антибългарските сръбски и гръцки въоръжени пропаганди. В ре­

зултат анархията в Македония се задълбочава, което проваля
окончателно Мюрцщегските реформи и авторитета на Русия като
реформаторка и покровителка на балканските православни хрис­
тияни. В периода 1903-1908 г. тя упражнява тази своя мисия, но
сред покровителстваните народности в Турция не са българите в
Македония и Тракия, а гърците и сърбите.
Провалът на реформите е резултат от промените в между­
народната обстановка, свързани с прегрупиране на Великите сили,
довело до разпадане на руско-австрийското сътрудничество в ре-
формената акция и от специфичните особености в руската балка­
нска политика, която предизвиква сблъсъците между християни­
те в Турция за наша сметка.
Провалът на реформите е обявен и от ВМОРО. На Рилския
конгрес през 1905 г. тя обявява, че реформената акция не удовлет­
ворява интересите на организацията и на населението, поради ко­
ето я счита вече за несъществуваща. ВМОРО поема своя път на за­
щита на автономията чрез въоръжена борба и отпор на чуждите
пропаганди. Кюстендилският конгрес на ВМОРО от март 1908 г.
потвърждава оценките от 1905 г. за Мюрцщегските реформи.
След повторния им анализ ВМОРО публикува декларация, в коя­
то обявява, че те не са дали никакви резултати, и единственото
средство за подобряване на положението на българите остава ав­
тономия на Македония и Одринска Тракия, срещу изключването
на която от реформите отново се протестира.
Към 1907-1908 г. провалът на реформите е факт, осъзнат и
от руската дипломация. Руският външен министър Ал. Изволски
не успява да извлече никакви ползи на империята от реформена­
та акция и разочарован от едностранните действия на съюзника
Австро-Унгария, още през 1907 г. прави изявление, че "съглаше­
нието е пропаднало".390
Проваля се мисията и на двамата цивилни агенти. Техните
правомощия и без това са ограничени до упражняване на съвеща­
телни и наблюдателни функции върху Хилми паша без право на
законна власт и ефективни средства за контрол. Но на цивилните
агенти им липсва действителна воля да се издигнат до истински
контрольори върху дейността на турската администрация. Н. Де-
мерик и X. фон Мюлер просто се примиряват с ролята на фигу-

291
Янко Гочев

ранти. Те само констатират фактите на насилията и злоупотреби­

те, доказват ги, но без реални последици. Липсва им смелост отк­
рито да се противопоставят на турската политика. В името на
службата си цивилните агенти не рискуват да влизат в открит
конфликт с Хилми паша и местната турска власт. Заличават и да­
ж е се дистанцират от турските злодеяния над българите. Хилми
паша пренебрегва и най-малките им съвети и постъпки, които или
не се изпълняват, или потъват дълбоко в архивите на турската
ориенталска бюрокрация. Освен това скритото недоверие между
двамата цивилни агенти, което пък е резултат от руско-австрийс­
кото съперничество в борбата за надмощие в Турция, прави дори
ограничените механизми за контрол неефикасни. Последица от
това е, че цивилни агенти стават безучастни наблюдатели на теро­
ра и насилията на турци, сърби и гърци над българите в Македо­
ния и Одринска Тракия.
Н. Демерик разбира задкулисните машинации на Хилми
паша в наш ущърб, но не ги разобличава и парира. Причината е,
че следва антибългарския курс на своето правителство, който про­
низва изцяло неговото и на руските консули в Турция поведение
в годините на реформената акция. Македонският въпрос не може
да бъде решен в полза на българите - това е категоричната теза в
този период, която дебело е подчертавана в кореспонденцията на
руските дипломати в Петербург, Цариград, Солун, Скопие, Бито­
ля и Одрин. Пред българския търговски агент в Солун А. Шопов
Н. Демерик заявява: "Никакви реформи, които да усилят полити­
чески българщината, няма да бъдат подкрепени от Русия".391 Всъщ­
ност в Русия желаят българите в Турция да бъдат прегазени и уни­
щожени от турци, сърби и гърци, за да се улеснят руските плано­
ве за преразпределение сферите на влияние на Балканите в наве­
черието на световната война. Н. Демерик действа съгласно
инструкциите, които получава в подобен дух от Петербург. С ця­
лата си дейност като цивилен агент той утвърждава у по-будните
българи убеждението, че Русия води враждебна спрямо тях поли­
тика, щом нейните дипломати открито заявяват, че няма да рабо­
тят за присъединяване на Македония към България.
Това, че Русия е против България по македонския въпрос,
личи от събитията през 1908 г., предшестващи младотурската ре­
волюция. През март 1908 г. тя обезсилва със свой проект по-ради-

292
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

калния и по-изгоден за България английски проект за автономия

на Македония. Ал. Изволски е категорично против разширяване­
то на реформите, изживяващи последните си месеци на формал­
но съществуване. Той не приема английската идея за назначаване­
то на генерал-губернатор в Македония. Вместо това предпочита
термина "главен инспектор", който е по-безобиден за султана, тъй
като под "генерал-губернатор" в Русия се разбира княз на авто­
номна Македония, което тя не желае да допусне. На 5.04.1908 г.
в Думата Ал. Изволски заявява: "Ние трябва по този въпрос (ре­
формите - б. а.) да отбягваме всичко, което султанът би могъл да
счете като накърнение на неговите суверенни права. Трябва да
знаем, че много от мерките, като назначаването на генерал-губер­
натор, означават за султана политическо отцепване на Македония
от империята."’9’ Единствената отстъпка на Русия е съгласието й
за замяната на руско-австрийския контрол върху реформите с об­
щоевропейски, което пък означава признание от нейна страна на
неуспеха си да реформира Македония. Ал. Изволски отново демо­
нстрира руската загриженост за целостта на Турция, но зад този
мотив той прикрива руските имперски интереси и прогръцките и
просръбски симпатии на Петербург. По това време той се бори да
издейства от Турция, а ако може и от Великите сили, отваряне на
Проливите за руския боен флот. Затова разчленяване на Турция
чрез даване на автономия на Македония е нежелателно и неизгод­
но за Русия. Нейната цел е Македония да остане турска провин­
ция и да не добие самостоятелно управление, за което настоява
Англия. Така по-лесно ще бъде обезбългарена. По този начин Ру­
сия разкрива прогръцките и просръбските си симпатии. Тя прие­
ма гръцката и сръбската теза за дележ на Македония. Гърция и
Сърбия пък одобряват нейния по-мек от този на Англия проект за
реформи, изключващ автономията на областта.
Позицията на Ал. Изволски се критикува в Думата от проф.
П. Милюков, според когото руският егоизъм в балканската поли­
тика на Русия невинаги е бил незаинтересуван. "Имало е минути
- подчертава той, - когато балканските славяни, на които ние сме
дали свобода, са ни подозирали в желание да направим тяхната
страна Задунайска губерния. И оставихме Англия да стане защит-
ница на България".393 По въпроса за македонските реформи проф.
П. Милюков критикува руската политика, оставила в ръцете на

293
Янко Гочев

англичаните инициативата за разширяването им и отказала да

приеме принципа на автономия.
На 9-10.06.1908 г. се провежда срещата в Ревел (дн. Талин)
между английския крал Едуард VII и руския император Николай
II, на която се постига споразумението за засилване на междуна­
родния контрол в Македония чрез специални чуждестранни воен­
ни контингенти и за обявяване на нов проект за реформи в Маке­
дония в посока към усъвършенстването им и даже приемане на ав­
тономията й. За да предотвратят опасността от разчленяване на
империята, младотурският комитет "Единение и прогрес" предп­
риема бързи и решителни действия. На 3.07.1908 г. привържени­
ците му сред офицерите в Македония обявяват в името на стара­
та конституция бунт, прераснал в революция и завършил с успех
на 11/24.07.1908 г. Конституцията на Митхад паша от 1876 г. е
възстановена и това е краят на абсолютисткото управление на сул­
тан Абдул Хамид.
Програмата на младотурците предвижда реформиране на
разпадащата се империя и превръщането й в конституционна мо­
нархия при запазване властта на султана и нейната цялост. Следо­
вателно в програмата им доминира либерализмът, макар в огра­
ничен вид, съобразен със специфичните особености в Турция, и
национализмът, който с течение на времето се изражда във все по-
крайни форми. Отначало обаче младотурците обявяват "свобода
(хуриет), братство и равенство". Временно осигуряват известни
права и свободи, което води до легализирането на ВМОРО. Чети­
те й слизат в градовете, посрещнати тържествено и даже добро­
волно започват да се разоръжават. Младотурците обявяват всеоб­
ща политическа амнистия, която води до освобождението на над
1500 българи политически затворници.394 Каква е реакцията в Ру­
сия и сред балканските държави от младотурската революция?
Както всяка велика сила, така и Русия следи внимателно
всички спънки на младотурците. Тя се страхува от установяването
на конституционно управление, защото самодържавието по прин­
цип е негов противник, а и поради това да не би тази система да
даде "лош пример" за мюсюлманите, поданици на руския импера­
тор. Главните страхове на Русия обаче са обобщени от посланика
в Цариград Ив. Зиновиев, според когото революцията ще има са­
мо неблагоприятни последици за Турция. "Младотурците не мо-

294 •
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

гат да изпълнят сложната си програма - подчертава Ив. Зиновиев,

- само ще се ускори разложението на Турция".395 В реакцията на
посланика отново личи, че по инерция Русия продължава да след­
ва туркофилския си курс. Всъщност зад него се крият старите рус­
ки имперски проекти, доразвити от А.Изволски, да се измени в
полза на Русия режимът на Проливите,за да може, както казва
външният министър, „...да поддържа в Средиземно море съответ­
ната на руското могъщество роля и да се защитава руската търго­
вия,която без тази гаранция ще страда много."396
На 21.07.1908 г. Ал. Изволски свиква специално съвещание
по Източния въпрос с участието на представители на ГЩ, Минис­
терството на Военноморския флот и Министерството на финан­
сите, което обсъжда новата ситуация в Турция. Съвещанието отчи­
та възможността от колективни акции на Великите сили, но се
взема предвид невъзможността на Русия да предприема самосто­
ятелни действия. Затова решението е Русия да следва курс на не­
намеса в Турция. Решенията на съвещанието водят до смяната на
Ив. Зиновиев, който е критично настроен към младотурската ре­
волюция. Посланик в Цариград става Н. Чариков, който защитава
идеята за руско-турското сближение с оглед извоюване на изгоди
за империята, и този курс доминира в руската балканска полити­
ка до Балканската война (1912-1913 г.).
Следователно позицията на официална Русия след установя­
ването на конституционния режим в Турция е симпатия към режи­
ма и въздържание от намеса и въобще от всяка постъпка, която мо­
ж е да се изтълкува като недоверие към султана и неговото прави­
телство, за да им се даде възможност да реформират империята.
Русия и другите Велики сили предоставят на Турция осъще­
ствяването на реформите в Македония и изтеглят контролните си
органи. Това е краят на реформената акция, което е най-важната
последица от младотурската революция. Русия за първи път от
много време официално вече абдикира от мисията си да помага
на балканските християни. С оттеглянето на своите представите­
ли в контролните органи през 1909 г. тя окончателно признава
безславния край на реформените си усилия. Тя и останалите Ве­
лики сили се задоволяват с формалната декларация на младотур-
ците, че сами ще осъществяват реформите в Македония.
За България младотурската революция носи и загуби, и

295
Янко Гочев

придобивки. Тя губи, защото са погребани българските надежди

за автономия. Тази идея продължава да се защитава само от едно
от крилата в разцепилата се ВМОРО, т. нар. "десница", която през
септември 1908 г. създава легалната си партия Съюз на български­
те конституционни клубове (СБКК). Тя се обявява за "групиране
на отделните националности в нови административни единици,
по възможност по-хомогенни, с областно управление".397 За разли­
ка от СБКК "групата на серчани", или т. нар. "левица" (Я. Санда­
нски, Т. Паница, Д. Хаджидимов), приемат идеите на младотур-
ците, открито им сътрудничат, особено при ликвидиране на прев­
рата в Цариград пред април 1909 г. и окончателно през август
1909 г. създават своя Напордон федеративна партия (НФП - бъл­
гарска секция), която защитава утопичните идеи за балканска и из­
точна федерация.
Придобивките за българите от младотурската революция
обобщава външният ни министър ген. Ст. Паприков е един доклад
до царя: "Българите (в Турция - б. а.) благодарение на благоприят­
но стечение на обстоятелствата заемат една здрава позиция и ста­
ват един мощен фактор. Това, което революцията даде на маке­
донците в десет дена, реформите не можаха да го дадат в толко­
ва години. Сега в Македония вече сръбският елемент не съществу­
ва. Граденото от Сърбия през дълги години рухна в една неделя.
И гърците загубиха твърде много. Каквото и да става оттук на­
татък в Македония, положението на българите е затвърдено." Съ­
щевременно в същия доклад ген. Ст. Паприков преценява, че мла-
дотурците са "повече националисти, отколкото конституциона-
листи", и "нормалното развитие на работите в Турция не е в наша
полза. Установяването и закрепването на конституционния режим
в Турция не е в наш интерес."398
Сърбия посреща младотурската революция с надежди и с
тревога. Надеждите й са, че при конституционния режим ще
спрат нападенията на албанците над сърби в Косово. По-сериозни
обаче са тревогите в Белград, защото опасенията са, че ще бъдат
загубени позициите, извоювани с много усилия и терор над бъл­
гарите в Македония. Българските патриаршисти, които до рево­
люцията насила стават сърбомани, в началото на ерата на "Хурие-
та", освободени от сръбския терор, започват отново да се възвръ­
щат към ведомството на Екзархията. Този процес добива масово
296
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

повсеместен характер и обхваща даже сърбоманската крепост

Азот, Велешко. Само за два-три месеца сръбската пропаганда губи
в някои райони повече от 1/2 от всичките си завоевания. През
1909 г. сърбомански остават само 8 села във Велешка каза и 11 се­
ла в Кривопаланска каза.399 Въобще периодът юли-август 1908 г. се
характеризира с най-масовото присъединяване в годините на
конституционния режим на български патриаршески села към
Екзархията.
Отново на помощ на рухващия сърбизъм в Македония се
намесва Турция. Младотурците с редица мерки се опитват да ук­
репят позициите на сърбоманите и да спрат утвърждаването на
влиянието на Екзархията. Срещу сърбоманите вече се води от бъл­
гарите легална политическа борба чрез протестни митинги и по­
даване на телеграми до турския парламент.
Младотурската революция е катастрофа за сръбската въоръ­
жена пропаганда. Сръбските чети временно изчезват. Всички
сръбски поданици, участници в тях, се изтеглят от Македония в
Сърбия. В края на юли 1908 г. по заповед от Белград четническа-
та дейност в Македония е прекратена и четите се легализират. Фи­
лиалът на СЧО в Македония „Српска одбрана" става легална пар­
тия, която се учредява в Скопие на 11-13.08.1908 г. на конферен­
ция, организирана от сръбските консули. Така сърбоманите в Ма­
кедония се обединяват в политическа партия, в която влизат ръко­
водителите и изпълнителите на сръбската пропаганда в Македо­
ния и платеният й щатен състав.
Сърбоманите създават и свои клубове в градовете. В пар­
тийното им организиране помагат сръбските дипломати, особено
консулите и младотурците. Сърбоманският клуб в Битоля е създа­
ден през септември 1908 г. в присъствието на местния турски ва­
лия, младотурския комитет и дипломатите от Сръбското консул­
ство в града.
Междувременно анексията на Босна и Херцеговина на
23.09/6.10.1908 г. нанася поредния, този път съкрушителен удар
върху сърбоманите, а и на самата Сърбия, която, докато гледа към
Македония, и се опитва да се утвърди с цената на много усилия и
терор над българите там, губи окончателно Босна и Херцеговина.
Босненската анексия унищожава окончателно СЧО в Македония.
Приемникът й "Народна отбрана" успява да съществува много

297
Янко Гочев

кратко.
Изборите за турския парламент в края на октомври и нача­
лото на ноември 1908 г. са изпитание за българите, но и първият
легален сблъсък между българите и сърбоманите в Македония.
Със сложната двустепенна избирателна система, с много насилия
и фалшификации младотурците си осигуряват послушен парла­
мент, в който доминират мюсюлманите, защото от 275 депутати
само 44 са християни и 4 са евреи.400 В Македония младотурците
се коалират за изборите със сърбоманите, така че главно с техни­
те гласове в Скопския и Битолския санджак са избрани двама сър­
бомани. В град Скопие за българския депутат Т. Павлов гласуват
93 256 българи, които избират 78 гласни (избиращи депутатите
на втория тур), а за сърбоманския депутат гласуват 13 852 турци
и сърбомани, които избират 13 гласни. В Битолския санджак бъл­
гарският депутат П. Дорев е избран от 96 000 гласоподаватели
българи, избрали 55 гласни, а сърбоманският депутат е избран от
9580 гласоподаватели, избрали 7 гласни с помощта на турците.401
В Солунския и Серския санджак са избрани за депутати 2 българи
- Д. Влахов и Хр. Далчев, които са привърженици на Я. Санданс­
ки и поради това младотурците не ги преследват. Така младотурс-
кият режим легализира сърбоманите в турския парламент за на­
ша сметка.
На 2.02.1909 г. в Скопие е открита "сръбската" народна
скупщина. Присъстват делегати от цяла Македония и сръбските
войводи ренегати от ВМОРО. Един от делегатите е драгоманинът
на Руското консулство в Скопие, което показва кой се интересува
от сърбоманите в Македония и кой ги защитава. Той е българин
по произход. Нарича се Александър Буквич и е бивш възпитаник
на българското педагогическо училище в Скопие и близък родни­
на на председателя на СБКК Тома Карайовов. Скупщината почи­
та паметта на падналите за "сръбската вяра и народност" преди
Хуриета и иска подкрепа от младотурците за своите училища и
църкви. Скупщината подкрепя конституционния режим, защото в
него "сръбският народ вижда единствена гаранция за своето раз­
витие". В другите си решения този антибългарски форум се обя­
вява за въвеждане в употреба от младотурците на името "сърбин",
за признаването на сръбската народност, осъжда се босненската
анексия и българската независимост, довела до "присвояването на

298
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Източна Румелия", т. е. до признаване на Съединението от 1885 г.

Настоява се привилегиите на Патриаршията да обхванат и сърбо­
маните и да се назначи сръбски митрополит във Велешко-Дебъ-
рска епархия.402
Въпреки подкрепата от младотурците сърбоманите и техни­
те господари в Белград не са доволни, защото рухналите позиции,
години наред градени с терора, трудно се запазват и възстановяват.
Сръбският печат през 1909 г. признава неуспехите на пропаганда­
та си, но обвинява за тях младотурския режим. Той протестира под
лозунгите за равноправие с българите, наречени "галените деца" на
режима, който пренебрегва "сърбите" в Македония.
Младотурската революция заварва в Македония големи ан-
дартски сили, "цяла армия за изтребление на българското населе­
ние". С възстановяване на конституцията обстановката коренно се
променя. Младотурците нанасят силен удар върху гръцката пропа­
ганда в Македония, която не може вече да продължи въоръжена­
та си борба срещу българите. Четите се разпускат и легализират.
През юли 1908 г. те влизат в градовете. В Солун това става при
тържествена обстановка, с гостуването на гръцка делегация, което
е повод за нова демонстрация на гръцко-турско правителство.
Всъщност в Атина усещат загуба на позициите си. Затова Гърция
започва кампания срещу новия режим, обвинен, че фаворизира
българите за сметка на гърците. Обвиненията са несправедливи,
защото т. нар. "левица" във ВМОРО, начело с Я. Сандански, дава
известна подкрепа на младотурците без реални придобивки за
българската кауза, а само срещу временни ползи за партийните це­
ли на НФП.
Гърция и Патриаршията са стреснати от масовото движе­
ние в дните след обявяването на Хуриета сред българските парти-
аршески села, за припознаване на Екзархията. За изненада и оз-
лобление на Патриаршията този процес обхваща даже Одринския
вилает. Разклащат се позициите на гърцизма дори в села в окол­
ностите на Цариград, считани от векове за "гръцки". Някои от тях
дори без позволение от турската власт започват да отварят свои
църкви и училища. Екзархията е обсипана с молби от партиаршес-
ки села да им се изпрати български свещеник. В Егейска Македо­
ния още в юли 1908 г. борбата срещу Патриаршията се поема най-
напред в Сярската каза, където селяните ултимативно искат от
299
Янко Гочев

гьркоманите свещеници или служба на български език, или да на­

пуснат селата. Затова гръцките шовинисти предприемат отчаяни
усилия да спасят разклатените при младотурския режим позиции
на гърцизма в Тракия и Македония.
Първите действия на легализиралите се андарти са насоче­
ни към ограничаване и спиране на процеса на отлив на патриар-
шистите. В опит да бъдат защитени привилегиите на Патриарши­
ята през пролетта на 1909 г. гръцката въоръжена пропаганда се въ­
зобновява. Отново има случаи на индивидуални терористични ак­
тове спрямо изявени българи. До мащабите на масовия андартски
терор от годините на реформената акция не се стига.
Андартите и Патриаршията са обезпокоени от подема в
дейността на Екзархията и разцвета на културно-просветната й
дейност в условията на конституционен режим. Дори Я. Санданс­
ки се включва в този процес. Той става епархийски съветник и
фактически ръководител на учебното дело в Сярско, Струмишко
и Солунско. Той съветва българите: "Отваряйте училища и се
просвещавайте!". Български учители постъпват на турска държав­
на издръжка. Турското правителство вече плаща суми за българс­
ките училища. След младотурския режим българската просвета в
Македония и Одринско надхвърля равнището си отпреди въста­
нието и по-нататък до Балканската война е в подем. Подобрява се
положението на българските църкви. До войната са открити 8 но­
ви епархии, но управлявани не от митрополити, а управляващи
епархията - Одрин, Солун, Сяр, Драма, Мелник, Воден, Лерин,
Костур. В този период след легални протести и борби на българи­
те окончателно е решен и въпросът за т. нар. спорни църкви и учи­
лища. През август 1909 г. турският парламент приема специален
закон за тях, според който те се дават на мнозинството от 2/3 от
населението в едно селище. Чрез този закон българите завземат
над 100 църкви и близо толкова училища, затворени от бившия
режим или използвани от гъркомани. По този повод руският вест­
ник "Петербургская газета" пише: "И така отдавнашният спор
между гърците и българите в Македония навлиза в нова фаза. Гър­
ците ще престанат да бъдат господари на църковните и училищ­
ните дела в българските села. Българското население получава са­
мостоятелност в църковно-училищния въпрос в Македония".403 То­
ва е единственият важен за българите въпрос, разрешен от отома-
300
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

нския парламент.
Постепенно обаче в политиката на младотурците настъпва
преврат. Ерата на "Хуриета" се проваля и шумно рекламираният
от тях либерализъм отстъпва място на нов терор, насилия и реп­
ресии спрямо християните и българите. Тази неблагоприятна за
тях тенденция се налага след обявяването на българската незави­
симост и особено след потушаването на априлския контрапреврат
от 1909 г. На 14/27.04.1909 г. султан Абдул Хамид е свален от
власт и управлението е поверено на брат му Мехмед V (1909-1918
г.), който е и последният султан на Османската империя. Младо­
турците стават пълни господари в империята. Утвърдили се във
властта, те свалят маската на либерализма и възстановяват старо-
турската политика спрямо християните в империята. През август
1909 г. II конгрес на СБКК анализира ситуацията в Турция и конс­
татира пълна неискреност в политиката на младотурците спрямо
българите.
Кои са причините за поврата в политиката им?
На първо място, той се обяснява със самата програма на
младотурците. Те са офицери националисти, които желаят ре­
формирането на империята с цел спасяването й, а не реформира­
нето й в полза на християните. Лозунгите им за "равенство" и
"свобода" са илюзия, дипломатически ход за пред Европа и поро­
бените християни. С тези лозунги се прикриват шовинистичните
стремежи на младотурците и се цели предотвратяване на евро­
пейската намеса и привличане на християните на тяхна страна.
Френският офицер Л. Ламуш отбелязва: "Въпреки обещанията за
равенство на всички отомански поданици, равенство по отноше­
ние на всички народности и вероизповедания, писани щедро в
техните прокламации, младотурците мечтаеха да създадат силна
национална турска държава, една Турция, обединена и неделима,
както бе Франция през революцията".404
На второ място, повратът в политиката им се обяснява със
самата конституция. Тя е приета през 1876 г. и през 1908 г.
действието й е само възстановено. Тя е консервативна и не подри-
ва устоите на османския абсолютизъм. Напротив, предвижда уни-
тарна държавна уредба с широки права на султана и твърде огра­
ничени правомощия на парламента. В империята липсват общест­
вени сили, които да укрепят конституционния експеримент.

301
Янко Гочев

Конституцията съдържа редица реакционни разпоредби. Напри­

мер нейният чл. 11 обявява исляма за държавна религия, а чл. 18
разпорежда, че официалният език в империята е турският.
Действието на тези и други подобни разпоредби, както и на рели­
гиозното право (шериата) води до запазването на османската дър­
жавна дискриминационна политика спрямо поробените христия­
ни. Младотурците не реформират империята в посока към демок­
ратизация. Тя си остава абсолютистка и продължава да асимилира
нетурските народности. Младотурците не решават въпроса за
принципите на политическото устройство на империята и нацио­
налния въпрос, породен от етническото многообразие в нея. Тех­
ният идеал става обединена централизирана, национално унифи­
цирана велика Османска империя. Вместо децентрализация на
властта по области, вкл. по етнически признак и преход към ф е­
деративно устройство, те избират централизъм, при това много
по-силен от епохата на султана Абдул Хамид. Това води до огра­
ничаване правото на национално самоопределение на нетурските
народности в империята и постепенно унищожаване дори и на
малките културно-просветни и църковни придобивки, които те
притежават.
По националния въпрос в империята младотурците възпри­
емат политиката на "отоманизация". Това е националистическа
политика, чиято цел е сливане на всички народности в империята
в една отоманска нация. Националната унификация (сливане) за­
почва да се осъществява чрез терор и асимилация на нетурските
народности. Затова е установена система на управление, основана
на терор и потисничество, както в епохата на султанския абсолю-
тизъм. Френският проф. Шарл Дюпюи много точно характеризи­
ра отоманската политика: "Абдул хамид бесеше като автократ,
младотурците бесеха като либерали, но за обесените това нямаше
никакво значение".4115
Освен това младотурците решават да се възползват от бла­
гоприятната международна обстановка. Доверието, което Велики­
те сили им оказват, след като изтеглят контролните си органи,
прекратяват реформите и прехвърлят отговорността за провежда­
нето им в Македония върху тях да разгромят националните дви­
жения, за да осуетят веднъж завинаги поводите за намеса на Вели­
ките сили във вътрешните работи на империята. Разчитат на подк-

302
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

репата на Германия от Тройния съюз, чиито военни възпитаници

са и на Русия, която дава сигнали за подкрепа. Новият руски пос­
ланик в Цариград Н. Чариков още с пристигането си в турската
столица поздравява младотурския комитет за успеха в потушава­
нето на контрапреврата през 1909 г. Той започва да следва стария
туркофилски курс на Русия с цел неутрализиране силното немско
влияние в Цариград, извличане на придобивки за Русия в района
на Проливите чрез двустранни споразумения и с оглед на това
осуетяване на враждебния за самодържавието конституционен
експеримент и смазване на националните движения, заплашващи
целостта на империята.
Репресивните удари спрямо нетурските нередности в импе­
рията, особено срещу българите, следват един след друг и в тях
отново виждаме проявите на стария турско-руски съюз.
Най-напред младотурците ревизират конституцията, като
нанасят удар върху правата на религиозните общини и национал­
ните училища. Османската държава ги поставя под своя контрол,
за да асимилира народностите. Започва отново фаворизиране на
чуждите антибългарски пропаганди. Всъщност възобновен е ста­
рият съюз на турската държава със сърбоманите и гъркоманите.
Започва назначаване на мухтари сърбомани по градовете и селата
в Македония. Младотурците гонят български учители и откриват
сърбомански училища, въпреки малобройността на сърбоманите
по места. Например през 1910 г. в гр. Битоля е открито такова
училище. Българите в местната община бързо се организират и
протестират пред турския валия. Искат закриването му, защото
сърби няма. Протестите им остават без резултат. През 1910 г. в гр.
Охрид турската власт търпи сърбоманско училище с двама учени­
ци само за три сърбомански къщи в целия град.
На сърбоманите се дават от турската власт български селс­
ки църкви. С руска и турска помощ сърбоманите разширяват цър­
ковните си придобивки. Още през 1906 г. турската власт назнача­
ва сръбския архимандрит Сава за викарий, управляващ съединена­
та Велешко-Дебърска епархия на мястото на бившите гръцки мит­
рополити, които дотога управляват тези епархии. Така Сърбия заг-
рабва наведнъж две епархии и след Скопие се сдобива с общо три
такива в Македония. Замисълът й е да посегне и на българските
Охридска, Пелагонийска и Струмишка епархия. Това е културно-

303
Янко Гочев

национален успех за сръбската пропаганда, който има за последи­

ца и придобиване на правото да се откриват сръбски училища,
чрез които да се ускори сърбизацията на българите в Македония.
Младотурците продължават да подкрепят проникването на
сърбизма на юг в новите епархии. През 1910 г. по искане на
сръбския крал Петър Сърбия овладява изцяло вече Велешко-Дебъ-
рската епархия. Новият сръбски епископ там е Варнава, който
впоследствие става патриарх на Сръбската църква. Възобновява се
старата практика от времето на Фирмилиановия въпрос, според
която Сърбия иска епископ в Македония от Турция. Гърция, Пат­
риаршията и Русия притискат Турция и тя удовлетворява сръбско­
то искане. Такъв е и случаят с Варнава. Личността и възпитанието
му предопределят неговата българофобска дейност. Варнава завъ­
ршва богословското училище в Призрен (Косово) и духовна ака­
демия в Русия, така че назначаването му е проявление отново на
руско-сръбско-гръцкия (фанариотски) съюз срещу македонските
българи. На 12.05.1910 г. Варнава пристига в гр. Кичево и веднага
се впуска в антибългарска дейност. Той завзема митрополията раз­
бойнически - насила, с група въоръжени сръбски четници, които
поставя за стража пред сградата. При това действа открито, пос­
ред бял ден, и не крие пред турците, че прави всичко това с подк­
репата на Патриаршията. Битолският валия подкрепя местния
каймакамин и нарежда Варнава да бъде изгонен насила от сграда­
та. Започват и протести на местните българи. Варнава обаче заявя­
ва пред каймакамина, че действа по заповед от Патриаршията. Из­
гонен е насила от турската полиция, с което българите постигат
голяма победа, но само временно. Варнава продължава антибълга-
рската си дейност. Сее раздори сред българите, разцепва ги, прив­
лича на своя страна сърбоманите, подкупва кичевския мюдюрин и
други турски чиновници, с което си възвръща митрополията. Така
диоцезът на Дебърската българска митрополия е редуциран. Турс­
ката власт не смее да противодейства на Варнава, защото разбира,
че зад него стои Патриаршията и Русия. Затова с едно валийско
тескере му предават спорните дотогава църкви. Те стават сърбома-
нски, въпреки че в Кичево през 1910 г. има 6 сърбомански къщи
срещу 262 български, които остават без църква. Протестите на ки-
чевските българи остават без успех.
Следваща цел на Варнава са богатите български Прилепски

304
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

манастири (Слепчански, ЗързенскщТрескавицки). Интересна е

съдбата на последния манастир, наречен още "Св. Богородица".
Той е средновековен български манастир, който през 1334 г. е зав­
ладян с Прилепския от сръбския крал Ст. Душан. Тогава той го да­
рява с грамота, както подчертава в нея, "по примера на древните
царе - гръцки и български, които преди мене владееха тези зе­
ми".406 През Възраждането манастирът е даряван от много при-
лепски българи, които му предоставят икони с надписи на бълга­
рски език. Манастирът Трескавец е бил голям български книжо­
вен център. Разполагал е с голяма библиотека с много ръкописи.
През XIX в. руски и сръбски агенти обаче започват да изземват ръ­
кописи от доверчивите български монаси. Срещу парична помощ
уж за да бъдат проучени, част от ръкописите са предадени на
сръбския княз Михаил Обренович през 1860 г. Българските ръко­
писи никога не са върнати и вероятно са унищожени завинаги.
Случаят показва, че подготовката за заграбването на Македония от
Сърбия с помощта на Русия започва отдавна с унищожаването на
българското културно-историческо (книжовно) наследство.
През 1905-1906 г. с терор и насилия от сръбските чети имо­
тите на трите прилепски манастира постепенно се заграбват. Тур­
ция не гарантира българската собственост над тях. След 1910 г.
завършва дългият процес на присвояването им от сърбите. Епис­
коп Варнава постига целта си. Отнема ги незаконно и произволно
с подкрепа на младотурската власт и на гръцкия митрополит в гр.
Прилеп, който няма претенции към тях.
Поверителен рапорт на Българското консулство в Битоля
от 11.01.1910 г. до българското правителство показва кой стои зад
сръбската пропаганда в Македония. В рапорта се говори за агита­
ции на сръбски емисари в Битолския вилает сред българите, кои­
то се приканват да се откажат от Екзархията и да се обявят за "сър­
би". Те са принуждавани с колективни постъпки пред Руското
консулство в Битоля да искат като "чеда на Великата Източна
Православна църква" "покровителството на Русия ". В Руското
консулство в Битоля постъпват подобни заявления от българи в
Демирхисарска и Крушевска нахия, Прилепска, Битолска и Охри­
дска каза. Текстът на едно от тези заявления, дошли в това Руско
консулство от българи от Охридска каза, е: "Пълномощно. Долу­
подписаните жители на селата, които по-долу следват ..., упълно-

305
Янко Гочев

мощаваме избраните господа Петре и Велендре (вероятно сърбо­

мани - б. а.) да ни представят, за да ни бъде покровител великият
император на Великата Източна Православна църква. Ний като
покорни чеда досега на Източната църква и сега се надяваме да ни
стане защитник, затова молим вашия император (Николай II - б.
а.) на ни покровителства".407 Следват печатите и подписите на кме­
товете на българските села.
Идеята за изпращането на подобни заявления е на местни­
те сърбомани от с. Брезово, Доганхисарско, и им е внушена от
Белград. Те започват да я изпълняват след завръщането си от Белг­
рад в своето родно село. Затова става дума за поредната сръбска
пропагандна акция срещу българите в Македония, подкрепена от
Русия. Това личи от факта, че сърбоманите, живеещи в Белград,
изпращат писма с подобни указания за действие до техните род­
нини в Македония, с които ги съветват да се обявят за "православ­
ни" сърби, за да могат да разчитат на руско "покровителство". В
едно от тези писма се съветва роднините в Македония да отидат
при "оногова" руския консул, както "направили сите", защото без
това няма да има спасение за децата ни".408
Агитациите на сръбските емисари с "руското покровител­
ство" през 1910 г. обхваща и гъркоманските села в Мориховско,
откъдето също постъпват заявления в Руското консулство в Бито­
ля. Наивните български селяни са мамени с обещания, че след ка­
то приемат руско покровителство, ще бъдат освободени от воен­
на повинност и от данъци. "Руското покровителство" обаче тряб­
ва да се заслужи с приемане на "сръбското православие". Агитаци­
ите имат известен успех. Стига се дотам, че селяни от с. Доленци,
Прилепско, които са извикани в гр. Прилеп от турските власти ка­
то наборници, за да служат в турската войска, отказват да се явят.
Заявяват, че са приели "руското покровителство", което ги осво­
бождава от турска военна служба. Те са арестувани, но са освобо­
дени, след като за тях се застъпват агитаторите.409 Основния въп­
рос, който възниква по повод този случай, описан в рапорта на
българския консул в Битоля Т. Недков, е: Каква е ролята на Русия
в тези сръбски агитации? Според Т. Недков руският консул в Би­
толя Кал посреща заявленията от българските села с "недоумение
и обявява, че те не излизат от консулството", т. е. разграничава се
от сръбските агитации.

306
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

"Руското покровителство" в случая е примамка за наивните

български селяни русофили в Македония. То е маската, зад която
се прикриват престъпните антибългарски цели на сръбските еми­
сари. Злоупотреба с името на Русия като велика сила едва ли е въз­
можно без нейното съгласие. Практиката в международен план е,
че Русия не дава на всяка държава току-така своята подкрепа, осо­
бено пък да се използва от чужда пропаганда в чужда държава
нейното име.
Случаят обаче е показателен. В навечерието на Балканската
война (1912-1913 г.) сърбизмът в Македония се отъждествява вече
с православието, чиито политически представители там са един­
ствено руските консули, а духовни представители - гръцките све­
щеници фанариоти. Сърбия се счита за единствен представител
между славяните на "православието" в Македония. И в миналото
тя използва като антибългарски лозунг тезата за православието,
наред със славянския мит, но сега използват тази теза с руска
подкрепа.
Балканската война попречва на Сърбия да заграби с турско-
гръцко-руска помощ и българската Пелагонийска епархия. Тя оба­
че така и не създава своя църква в Македония. Сърбоманите оста­
ват под ведомството на Патриаршията, т. е. под руско- фанариотс-
ки контрол. Сърбоманите не смеят да се отделят от Патриаршия­
та, защото рискуват схизма с нея и загуба на руската политическа
подкрепа, на която много разчитат, за да заграбят Македония. Те
имат митрополит в Скопие, а във Велешко-Дебърската митропо­
лия митрополитът е грък, а помощникът му сърбин.
Друг репресивен акт спрямо българите е погазването от
младотурците на конституционно защитената свобода на сдруже­
нията. През ноември 1909 г. турският парламент приема "закон за
сдруженията", който забранява "всяка организация, която има за
основа някакво национално обозначение". Фактически са забране­
ни националните политически организации на нетурските народ­
ности. Въз основа на този закон е нанесен удар срещу СБКК, коя­
то е най-силната национална (българска) партия в европейските
вилаети. Първо е закрит клубът в гр. Битоля. За да предотврати
подобни акции и в други градове и да се запазят архивите на клу­
бовете, ръководството на СБКК на 18.11.1909 г. закрива всички
клубове и цялата организация. Скоро след това през 1910 г. се раз-

307
Янко Гочев

пуска и НФЛ (българска секция).

През ноември 1909 г. турският парламент приема проекто­
закон за "бандите". Според него още преди да е станал закон, за­
почва да се търси отговорност за действията на всяка чета, от ста-
рейшините на едно село, семейства, от които някой член е напус­
нал жилището си, и всички селяни, ако в селото се укрива "коми-
таджия". Законът пряко засяга ВМОРО, срещу когото е насочен.
Действието му не засяга дейността на сръбските чети, които през
1910-1911 г. възобновяват терористичните си акции,които са по-
слаби по размах, отколкото в годините на реформената акция.
Важно е да се отбележи, че тези акции отново се подкрепят от
мюсюлманите младотурци и православна Русия.
През лятото на 1910 г. турското правителство предприема
обезоръжителна акция в Македония, която засяга изключително
българите. Изземването на оръжието, което те притежават, е съп­
роводено с много жестокости и насилия над невинни българи. От­
ново има "афери", хвърляне на мирни българи по затворите и
убийства на по-видните от тях. Екзархията протестира за "побои­
те и изтезанията" и иска прекратяването им. Подобна акция
предприемат и българските депутати в турския парламент. Един
от тях - Т. Павлов, произнася голяма реч, в която изброява пои­
менно 1853 българи, бити и малтретирани в трите вилаета на Ма­
кедония, и посочва 4060 българи, забягнали в планините или в
България, за да се спасят от преследванията.410 Обезоръжителната
акция цели отслабване на българския етнически елемент. В някои
екзархийски села в Скопска, Паланечка и Кочанска каза под турс­
кия терор част от българите се огъват и са принудени отново да
извикат сръбски свещеник. Следователно с тази акция младотур-
ците извършват нова услуга на сръбската пропаганда.
За репресия спрямо българите и християните въобще се из­
ползва т. нар. "мохаджирски въпрос”. Мохаджирите са емигранти
мюсюлмани от Босна и Херцеговина и България, които младотур-
ците от края на 1909 г. нататък започват да заселват в Косово и
Македония. Освен това за сметка на славяните насърчават албанс­
ката колонизация в същите области. Само в Скопския санджак са
заселени 10 300 мохаджири, и то за сметка на българите, чиято
земя е отнета. Чрез мохаджирската си политика турската власт уп­
ражнява икономически и национален гнет над българите в Маке-

308
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ДОНИЯ.

В отговор на турските репресии ВМОРО възобновява дей­

ността си. В Окръжно на ВМОРО от 18/31.10.1911 г., разпростра­
нено и до Великите сили, се прокламира старата цел - автономия
на Македония. Тактиката обаче е нова - динамитените атентати,
наречени още "магарешки", чрез които се провокират сблъсъци на
национална и религиозна основа в името на ускоряването на вой­
ната за освобождение на Македония. Не само тези атентати, а и
цялостната "отоманска политика" на младотурците съдейства за
сближението между балканските християнски народи на антиту-
рска основа и образуването на Балканския съюз.
Русия бди развитието на тези процеси да бъде под неин
контрол и е доволна от политическата стабилизация в Гърция и
засилването на панславистката пропаганда в Сърбия. В Гърция по­
литическата криза от 1909-1911 г. води до бунта на военната лига,
която на 6.09.1910 г. налага на краля като министър-председател
родения в Крит гръцки шовинист и голям българофоб Елефтери-
ос Венизелос. Той реформира държавната система, стабилизира
държавната власт, реорганизира и въоръжава армията и подготвя
усилено Гърция за нова експанзия на Балканите за наша сметка.
В Сърбия Русия намира нов съюзник в лицето на образува­
ната през 1911 г. тайна терористична организация "Обединение
или смърт", наречена още "Черната ръка". Тя обединява офицери
шовинисти и крайни русофили, привърженици на идеята за Вели­
ка Сърбия. Чл. 1 от устава на организацията определя нейната цел:
"Осъществяване на националния идеал: обединение на всички
сърби". Управлява се от ЦК със седалище в Белград и местни ко­
митети. Като "сръбски територии в чужбина" уставът на "Черната
ръка" определя БИХ, Черна гора, Стара Сърбия и Македония,
Хърватска, Словения, Войводина, Крайбрежието. Сред учредите­
лите, образували ЦК на организацията, има лица, свързани с ан-
тибългарски сили. Например един от тях е Богдан Раденкович,
който е вицеконсул в Солун и първи секретар на сръбската лега­
ция в Атина. Преди Балканската война е представител на сърбите
в Македония и на Сръбския комитет в Скопие. Освен това е кан­
дидат на сръбското правителство за епископ в Ипек. Водач на
"Черната ръка" е полк. Др. Димитриевич (Апис), който е полков­
ник от ГГЦ на армията и главен подбудител на убийството на крал

309
 Янко Гочев

Д. Димитриевич - Апис
и членове на сръбската тайна офицерска организация “Черна ръка1

Александър през 1903 г. По убеждение е краен русофил, пансла-

вист и българофоб. "Черната ръка" търси подкрепата на Русия и
установява тайни контакти с руския военен аташе в Белград полк.
Артамонов. Той докладва редовно в Петербург за дейността на
Черната ръка" и проруската й ориентация. Според него тя е в
опозиция на сръбското правителство. Обвинява го в мудност и не­
решителност в агресивната му политика на Балканите. За разлика
от него Черната ръка", според докладите на полк. Артамонов, е
за напълно съгласувани с Русия действия”. Така Русия се сдобива
с нов таен свой съюзник в Сърбия, чрез който може да оказва ак­
тивно влияние върху нейната политика и процесите и събитията
на Балканите.
По това време завършва борбата на Екзархията за култур­
но-просветни права на българите в Европейска Турция. Екзархия­
та олицетворява втората линия след тази на революцията в наци-
оналноосвободителната борба на българите. Това е линията на
просвещението (еволюцията). Въпреки трудностите и многоброй-

310
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ните противници (гърци, сърби, руснаци), усилията на екзарх Й о­

сиф и плеяда български просветители и църковни дейци се увен­
чават със сериозен успех. От 1878 до 1912 г. Екзархията успява да
извоюва 7 епархии, управлявани от митрополити (Скопска, Охри­
дска, Велешка, Неврокопска, Битолска, Дебърска, Струмишка) и
още 8 епархии в Македония (Костурска, Леринска, Воденска, Со­
лунска, Кукушка, Сярска, Мелнишка, Драмска) и една в Одринска
Тракия (Одринска), начело с екзархийски наместници. В този не­
развит докрай диоцез Екзархията има 1331 църкви, 234 паракли­
са, 73 манастира и общо 1310 свещеници. Съотношението между
епархиите до войните остана в полза на Патриаршията, защото тя
има в Одринския вилает 16 епархии срещу нито една на Екзархи­
ята и 14 епархии в Македония срещу само 7 на Екзархията.
Под контрола на Екзархията е и българското учебно дело в
Македония и Тракия. Развитието му следва фазите в развитието
на църковната борба и както нея преминава през възходи и регре-
си. През предвоенната учебна 1911/1912 г. в Македония и Тракия
Екзархията поддържа 1373 български училища, от които 13 гим­
назии, 87 прогимназии (3 класни училища) и 12 730 основни учи­
лища с общо 2266 учители и 78 854 ученици.411
Остава един безспорен факт. В навечерието на Балканската
война (1912-1913 г.) българите в Македония и Тракия разполагат
с културно-просветна и църковна автономия, чрез която поддър­
жат етническата си принадлежност и се самоопределят като част
от българската нация. Екзархията и лично екзарх Йосиф почти ре­
ализират идеала си за духовно обединение на разпокъсания по во­
лята на Русия и Великите сили български народ в Мизия, Тракия
и Македония.
Какви са изводите от руската политика по българския наци­
онален въпрос в периода от 1878 до 1912 г.?
Българският национален въпрос възниква със Санстефанс-
кия мирен договор от 3.03.1878 г. и Русия е неговият създател.
Окупирайки България по време на войната й с Турция (1877­
1878), тя освобождава само една малка част от българския народ
от турско робство. За сметка на това "Освободителката" разпокъс­
ва българското етническо пространство на Балканския полуостров.
По вина на Русия Северна Добруджа е откъсната завинаги от Бъл­
гария. Добруджанските българи са освободени от турско робство,

311
Янко Гочев

но са поставени под румънска власт. Така Русия създава добруджа­

нския въпрос като част от българския национален въпрос.
Също по волята на "Освободителката" от Санстефанска
България са откъснати чести от българското Поморавие с гр. Ниш
и гр. Лесковац и са присъединени към Сърбия. Всъщност в Сан
Стефано Русия узаконява сръбския грабеж на западните българс­
ки земи, започнал през 1833 г. с откъсването пак с нейна помощ
на Тимошката област.
Териториалната редукция на България, извършена от Русия
в Сан Стефано, обхваща и Тракия, и Македония. "Освободителка­
та" не желае да създава свой конкурент в близост до Цариград и
Проливите. Затова изтегля българските граници в югоизточна по­
сока към Македония. Голяма част от Одринска Тракия с гр. Одрин
остават вън от Санстефанска България. Почти цяла Западна Тра­
кия с Родопите остава извън Санстефанска България, която не е
беломорска държава в пълния смисъл на думата поради тесния из­
лаз на страната на Бяло море.
Само на пръв поглед Русия ни "компенсира" в Сан Стефа­
но с Македония. Русия признава българския й характер и включва
голяма част от нея, без Солун, в България. "Забравя" обаче 29 000
българи от Егейска Македония, както и българите в Албания. За
сметка на това "Освободителката" включва в Санстефанска Бълга­
рия 74 000 гърци и 181 000 албанци. Освен това поради реакция­
та на Великите сили, и особено вследствие на гръцките протести,
Царят Освободител се отказва да окупира Македония. Така пома­
га на възстановяването на турската власт там.
С всички свои дипломатически действия в периода от Сан
Стефано до Берлин руската дипломация доказва, че не защитава
българската кауза. По-важни за Петербург са интересите му в Бе­
сарабия, Кавказ, Сърбия и Черна гора, но не и интересите на бъл­
гарския народ. С тайното споразумение Солсбъри - Шувалов Ру­
сия сама погребва Санстефанска България.
На Берлинския конгрес, изоставила защитата на български­
те интереси, Русия неизбежно регистрира дипломатическо пора­
жение. Тя не допуска присъствието на българи там, защото не за­
щитава България и не желае българите да разберат за нейното съ­
участие в престъпния антибългарски Берлински диктат, разпокъ­
сал завинаги единството на народа.
312
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

В много от териториалните си клаузи Берлинският договор

потвърждава Санстефанския договор. С руско участие Сърбия заг-
рабва 10 482 кв. км земя в Поморавието, а Румъния - 14 486 кв.
км българска земя в Добруджа. България е разделена от пет части
с различен държавноправен статут.
Ядрото на българския национален въпрос стават Македо­
ния и Тракия. За целия период от 1878 до 1912 г. без изключение
Русия следва антибългарска политика по македонския и тракийс­
кия въпрос Още по време на Креснеско-Разложкото въстание тя
възприема твърд курс на защитата на статуквото на Балканите, ко­
ето означава утвърждаване на турската власт на над 1,5 млн. бъл­
гари в Тракия и Македония. Статуквото е договорно утвърден
принцип за Русия и тя го прилага последователно до войните в на­
чалото на XX в.
По всички аспекти на македонския въпрос (териториален,
етнически, църковен и т. н.) руската политика е антибългарска. Тя
разглежда Българската екзархия като чуждо тяло, изкуствено на­
садено върху изконните гръко-фенерски земи в Македония и Тра­
кия. Затова се бори да ликвидира схизмата по антибългарска ре­
цепта - чрез отказ на Екзархията от придобивките й по фермана
от 1870 г. В борбата за културно-национална автономия на бълга­
рите в Македония и Тракия Русия е един от най-сериозните про­
тивници на Екзархията. Тази борба постига най-големите си успе­
хи, когато в София управлява националистът Ст. Стамоболов, и
най-големите си поражения (Фирмилиановия въпрос), когато там
управляват русофили и национални предатели като Ст. Данев.
Последователно враждебна и крайно антибългарска е и
руската политика спрямо българския революционен фактор в Ма­
кедония и Тракия и това важи както за ВМОРО,така и за ВМОК.
Причините са многобройни, но главната е, че с програмите си за
автономия двете организации се борят, макар поетапно, за нацио­
нално обединение на българите. Четническата акция на ВМОК
през 1895 г., Горноджумайското въстание от 1902 г., Илинденско-
Преображенското въстание от 1903 г. са осъдени от официална
Русия. Тя е техен противник, защото в плановете й създаването на
Велика (обединена) България е недопустимо.
Руските посланици в Цариград и руските консули в Евро­
пейска Турция в края на XIX в. и началото на XX в. са яростни го-

313
Янко Гочев

нители на българщината. Ястребов, Машков, Зиновиев, Ростовски

са зловещи имена за българите там, защото подкрепят открито
турския поробител, сръбските и гръцките антибългарски пропа­
ганди.
Русия следва открито репресивен курс спрямо ВМОК и
ВМОРО. Разправата с ВМОК на Б. Сарафов е вдъхновена от нея,
но осъществена от Фердинанд и русофилите, а тази спрямо ВМО­
РО - от турската власт. Русия не допуска реформи в полза на бъл­
гарите в Тракия, а в Македония приема само ограничените преоб­
разувания във Виена и Мюрцшег през 1903 г., които не облекча­
ват положението на българите, а обратно, силно го влошават.
По време на Мюрцщегската реформа акция от 1903-1908 г.
Русия е силата, която вдъхновява и пуска в действие тройния
(турско-сръбско-гръцки) съюз срещу българите в Македония. Тя е
заета с вътрешни проблеми и отслабена в международен план. За­
това оставя турци, гърци и сърби да прилагат политическата й
програма по македонския въпрос, която се изразява в пълен разг­
ром на ВМОРО, ликвидиране на Екзархията и обезбългаряване на
Македония или поне отслабване на българския елемент до степен,
при която автономията на областта не може да бъде наложена и
България ще бъде принудена да приеме дележа й.
До войните (1912-1913 г.) Русия чрез антибългарската си
политика по защита на статуквото в Турция частично реализира
целите си.
Резултатите от руската политика са засилване позициите на
антибългарските пропаганди, особено сръбската и гръцката. Русия
е свързващото звено между тях. С руска подкрепа тези две пропа­
ганди насила очертават своите сфери на влияние в Македония, ко­
ето подготвя подялбата и откъсването на части от нея.
Отслабването на българския етнически елемент е другият
основен резултат от руската политика в този период. Чрез физи­
ческо унищожение, изселване в България или в Европа и Амери­
ка мнозинството на българите в Македония е заплашено от рухва­
не. Това прави българските правителства склонни към компроми­
си в политиката им по македонския въпрос и възприемчиви към
антибългарската теза за дележ на областта, която Русия им налага
при сключването на Балканския съюз през 1912 г.

314
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

БЕЛЕЖ КИ:

1. История на България (1878-1944) в документи - т. 1

(1878-1912 г.),ч. 2, С„ 1996 г„ с. 136
2. Тонев В., Добруджа по време на Освободителната
война - В: И Пр., 1997 г., 35-6, с. 162
3. Попов Ж., Българите в Северна Добруджа 1878­
1913 г., С , 1993 г., с. 45
4. Сп. Бълг. векове, кн. 3, 2001 г., с. 83 и сл.
5. Кратка история на Добруджа, Варна, 1986 г., с. 137
6. Мемоар от представителите на Добруджа, С , 1918
г., с. 10
7. Пак там
8. Грънчаров Ст., "Балканският свят", С., 2001 г., с. 495
9. Пак там, с. 496
10. Генов Г., Международни договори, с. 241-273
11. История на България, т. 7 (1878-1903), изд. БАН, С.,
1991 г., с. 412
12. Нови очерци по българска история 1878-1944 г., ИК
Век, с. 155
13. Добруджа. География, етнография, история, стопа­
нство и държавнополитическо развитие, С , 1918 г.
14. Марков М., Юридическо право на България върху
Добруджа,1917 г., с. 82
15. Грънчаров Ст., "Балканският свят", цит., с. 495
16. Генов Г., България и Европа, С., 1940 г., с. 56
17. История на бълг. в документи, т. 1 (1878-1912 г.), ч. 2,
С , 1996 г.
18. НБКМ-БИА, ф. 290, а. е.165, л. 5-7
19. Попов Ж ., Църковни борби на българите от Северна
Добруджа 1878-1912, В: ИПр. 1989 г„ N& 12, с. 21-24
20. Северна Добруджа, Пътеписи с бележки и спомени за
българите 1878-1940, С, 1993 г., с. 431
21. НБКМ-БИА, ф. 187, а. е. 8, л. 31-32
22. Минчев Ив., Сръбските ламтежи за бълг. земи, С, 1917
г., Цит., с. 14
23. Райчевски Ст., Нишавските българи, С., 2004 г., Цит., с.
160
315
Янко Гочев

24. Дамянов И., Нишкото въстание, С., 1992 г., Цит.

25. Чолов П., "Въоръжени чети и отряди", Цит., с. 79-80
26. Вж. Писмо на В. Левски до Д. X. Попов от 1871 г.
27. Вж. Д. Джорджевич, "Революционно-национални дви­
жения на Балканите 1804-1914 г., Цит., съч.
28. Ботев Хр., Събрани съчинения, т. 2, С., 1976 г., с. 98 и сл.
29. Пак там
30. В. "Македония", бр.18, 29.03.1869 г.
31. Бланки Ж., Пътуване из България 1843 г., Цит.
32. Райчевски Ст., "Нишавските българи", G, 2004 г., Цит., с. 127
33. Пак там, с. 163
34. Георгиев Г., Руско-турската война, С., 1986 г., Цит., с.
128
35. Минчев Ив., "Сръбските ламтежи...", С , 1917 г., Цит., с.
43
36. Пак пам
37. Райчевски Ст., "Нишавските българи", С., 2004 г., Цит.,
с. 170
38. Пак там, с. 170
39. Пак там, с. 171
40. Пак там, с. 171
41. Пак там, с. 172
42. Иречек К., "История на българите", 1878 г., с. 747
Райчевски Ст., "Нишавските българи", Цит., с. 172
43. Пак там, с. 174
44. Пак там
45. Пак там
46. Македония - сборник документи и материали, изд.
БАН, С , 1975 г„ Цит., с. 332-334
47. Райчевски Ст., "Нишавските българи", Цит., с. 179
48. Иречек К., Архив преписки с българите 1953 г., с. 147-
MS
49. История на Сръбско-българската война, С., 1925 ., Цит.,
с. 45-46
50. Христов X., "Освобождението...", Цит., с. 208
51. Йованович Сл., Цит., съч., с. 183
52. История на Сръбско-българската война, С., 1925 г., с. 48
53. Райчевски Ст., "Нишавските българи", Цит., с. 187
316
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

54. В. "Моравски глас", № 141, бр. 1 от 1.12.1917 г.

55. Лилов Ив., "Освободителни мисии...", Цит., с. 88
56. Вж. Бълг. нац. доктрина, II ч., с. 19, проф. П. Коледаров
изследвания
57. Станчев Ст., "Човешки загуби и тяхното попълване във
войните на България", С., 2001 г., с. 63
58. История на България, изд. БАН, т. 6, Цит., с. 459
59. Генов Г., Международни актове и договори, С., 1940 г.,
с. 254-273
60. История на България в документи (1878-1944 г.), т. 1, ч.
1, с. 19
61. Шишков Ст., сп. "Родопски напредък", II, 1904 г., кн. 2
62. Митев Й., Цит. съч., с. 44-45
62. Сборник Петко Войвода..., с. 172
63. Митев Й., Цит. съч., с. 44-45
64. Райчевски Ст., Източна Тракия"..., с. 163
65. Пак там
66. Генов Г., "Международни актове и договори", Цит., с.
254-273
67. Кънчов В., "Етнография и статистика на Македония",
Цит., с. 295
68. Бълг. нац. доктрина, II ч., България през XXI в., с. 20
69. Кънчов В., Цит., с. 295-296
70. Пак там
71. Дойнов Д., Кресненско-Разложко въстание, С., 1979 г.,
с. 192
72. Пак там, с. 196
73. Пак там, с. 199
74. Заветът на митрополит М. Кусев, С, 1998 г., Цит., с. 148
75. Дневник на Д. Милютин, т. III, с. 99, Цит.
76. Пак там
77. Националноосвободително движение на Македония и
тракийските българи, т. 1, Цит., с. 69
78. Кирил, Патриарх български, "Съпротивата...", с. 67,
АБАН, ф. Митрополит Натанаил, N° 22
79. ЦВИА, ф. ВМА, д. 7483, л. 42-43, ф. 430, д. 90, л. 30
80. Дневник на Д. Милютин, т.Ш, с. 101
81. Пак там, с. 114

317
Янко Гочев

82. Дойнов Д., Кресненско-Разложкото въстание, С., 1979

г., с. 64
83. Лилов Ив., "Освободителни мисии...", Цит., с. 171-172
84. Дневник на екзарх Йосиф I , С., 1992 г., с. 101
85. Заветът на Митрополит М. Кусев - Цит., с. 142
86. Маркова 3., Цит., съч., с. 95
87. Снегаров Ив., Отношенията между Българската църква
и другите православни църкви, С.,1929, с. 68-73
88. Елдъров С., "Православието на война...", С., 2004 г.,
Цит., с. 12
89. Дневник на екзарх Йосиф I, Цит.
90. Радев С., "Строители...", т. 1, С., 1990 г., с. 114-118
91. Вж. Търговската конституция, чл. 39
92. Кирил Патриарх български, т. 1, Цит. съч., с. 124-129
93. С Христос и Македония в сърцето, Цит., с. 41
94. АВПР, ф. 2277, л. 192-194, U 228, 22.6.1881 г.
95. Дневник на екзарх Йосиф..., Цит., с. 156
96. Пак там, с. 134
97. Националноосвободително движение, т. 1, с. 131-133
98. Външна политика на България, документи и материали,
т. 3, Цит.
99. НБКМ-БИА, ф. 14, а. е. 834, л. 447
100. Дневник на екзарх Йосиф, Цит., с. 284-285
101. Пак там, Цит., с. 289-290, 292-295
102. Корона и кръв, С , 1993 г., Цит., с. 219
103. Попов Р., "Русия против Стамболов...", Цит., с. 213
104. В. "Гражданин" от 1890 г., Цит.
105. Църква и църковен живот в Македония, Цит., с. 115
106. Корона и кръв, Цит., с. 284
107. Дневник на екзарх Йосиф I, Цит., с. 335
108. Пак там, с. 335
109. Пак там, с. 335
110. Пак там, с. 335
111. Панайотов Ив., Цит. съч., с. 237
112. Дневник на екзарх Йосиф I, Цит., л. 27, 18.10.1895,
НБКМ-БИА, ф. 14, а. е. 1063, с. 234-241
113. Палоташ Е., Цит., с. 177-178
114. Дневник на К. Стоилов, Цит., с. 280-281

318
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

115. Дневник на екзарх Йосиф I, Цит., л. 67, 25.03.1896 г.

116. Дневник на К. Стоилов, Цит., с. 182
117. Дюлгерова Н., "Руски щрихи...", Цит., с. 163
118. АВПРИ, ф. Политархив, д. 1256, 1896 г., л. 230-235
119. АВПРИ, ф. 279, Консульство в Салониках, оп. 565, д.
824, л. 37-38
120. История на българите в документи (1878-1944 г.), т. 1,
ч. 1, с. 219-223
121. ЦДИА, ф.1318, on. 1, а. е. 45-47, л. 16-18 и 28-34, ф.
600, on. 1, а. е. 784, л. 12-35
122. НБКМ - БИА, ф. 641, а. е. 14, л. 44-45
123. Дневник на К. Стоилов, Цит., с. 284-285 и 288
124. Архив МНВР, док. N° 109, 12.04.1897 г.
125. АВПРИ, ф. Политархив, д. 1362, л. 170-173
126. Дюлгерова Н., "Руски щрихи...", Цит., с. 166
127. Пак там
128. Дневник на екзарх Йосиф, Цит., с. 412
129. Пасков К., Изложение на екзарха..., с. 424-425; В: Из­
вестия на държ. архиви, т. 59, с. 424-425
130. ЦДИА, ф. 176, а. е. 1632, л. 14-15
131. Елдъров С., Сръбската въоръжена пропаганда в Маке­
дония, С , 1993, с. 9-10
132. Ботев Хр., Цит. съч., т. 2, 1960 г., с. 219-222
133. Освободителните борби на македонските и тракийски­
те българи, Цит. с. 202
134. Пак там, с. 201
135. Йоцов Д., Дипломатически сплетни около Екзархията
и македонския въпрос, С , 2000 г., Цит., с. 20
136. Вж. Окупационния фонд, с. 133
137. Пак там, с. 106
138. ЦДА, ф. 420К, оп. 2, а. е. 1185
139. Македония в своите жители само сърби няма, М. Ку-
сев, Чирпан, 1913 г., с. 7
140. В. "Свобода", 11.10.1890 г.
141. Живанович Ж., Цит. съч., кн. 3, т. 107
142. Ценов Г., "Русия и завоевателните стремежи на сърби­
те", С., 1915 г., Цит., с. 56
143. В. "Свобода", 30.10.1893 г.

319
Янко Гочев

144. Гръцката и сръбска пропаганда в Македония, В. Геор­

гиев, Ст. Трифонов, С., 1995, Цит., с. 253
145. Михайлов И., "Легендата възкръсва", С., 2004 г., с. 106
146. "Македонски преглед", 1996, бр. 1
147. Пак там
148. Пак там
149. Пак там
150. Освободителните борби на македонските и тракийски­
те българи, Цит., с. 31
151. Ценов Г., "Русия и завоевателните стремежи на сърби­
те", С , 1915 г„ Цит., с. 56
152. Сп. "Епохи", Цит., 1994 г„ с. 50
153. Михайловски Ст., Страници из дневника на един мис­
лител, С , 2005 г., с. 282
154. Пак там, Цит., с. 282 и с. 309-310
155. Ценов Г., "Русия и завоевателните стремежи на сърби­
те", С., 1915 г., с. 56
156. Македонски преглед, 1996 г., бр. 1, Цит.
157. Викърс М., История на Косово, 2000 г., Цит., с. 68
158. Елдъров С., Сръбската въоръжена пропаганда в Маке­
дония, С , 1993 г., с. 10
159. Пак там
160. ЦДИА, ф 176, on. 1, а. е. 1040, л. 29
161. Георгиев В., Трифонов Ст., "Гръцката и сръбската про­
паганди в Македония", С., 1995 г., Цит., с. 295-296
162. Пак там
163. Пак там
164. Дневник на екзарх Йосиф, с.410, 10.09.1897 г.
165. Пак там, с. 92
166. Ценов Г., Русия и завоевателните стремежи на сърби­
те, Цит., с. 62
167. Пак там
168. Юруков Д., Спомени, С., 1932 г., с. 226
169. Погромът на България. Виновникът, 1914 г., с. 27-28
170. Палангурски М., България в балканската политика на
Русия, В. Търново, 1996 г., Цит., с. 169
171. Кусев М., Погромът на България. Виновникът, Ст. За­
гора, 1914 г., с. 29

320
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

172. Георгиев В., Трифонов Ст., Гръцката и сръбската про­

паганда в Македония, С., 1995 г., с. 258-259
173. Пак там
174. Ганчев И., Българската просвета в Солунския вилает,
С , 2005 г„ Цит., с. 78
175. Дневник на екзарх Йосиф, с. 183
176. В. "Народни права", 28.10.1899 г.
177. Църковен архив, т. 14, С , 1931 г., с. 285-290
178. Георгиев В., Трифонов Ст., Гръцката и сръбската про­
паганда..., с. 287-288
179. Пак там, с. 286
180. Пак там, с. 285
181. АВПР - ф. 151, оп. 482, д. 1310, л. 3-4
182. Пак там
183. Пак там
184. Георгиев В., Трифонов Ст., Гръцката и сръбската про­
паганда, с. 293
185. АВПР, ф. 151, оп. 482, д. 1311, л. 124-125
186. ГАРФ, ф. 568, on. 1, д. 55, л. 37
187. ЦДИА, ф. 321, on. 1, а. е. 1424, л. 160-162
188. Саздов Д., Демократическата партия, с. 183
189. ЦДИА, ф. 312, on. 1, а. е. 1424, л. 160-162
190. АВПР, ф. 151, оп. 482, д. 1313, л. 20
191. Георгиев В., Трифонов Ст., Гръцката и сръбската про­
паганда, с. 314-315
192. Данев Ст., Мемоари 1992 г., с. 112
193. АВПР, ф. 151, оп. 482, д. 1316, л. 47
194. Дневник на екзарх Йосиф, с. 513
195. АВПР, ф. 151, оп. 482, д. 1316, л. 59
196. Дорев П., Документи за бълг. история, С., 1940 г., т. 4,
с. 180
197. АВПР, ф. 151, оп. 482, д. 1317, л. 160-162
198. Пак там, д. 1316, л. 82
199. Погромът на България. Виновникът, Ст. Загора 1914 г.,
с. 29
200. Църковен архив, с. 298
201. Пак там
202. Палангурски М., България в балканската политика на

321
Янко Гочев

Русия, с. 198
203. ЦДИА - ф. 321, on. 1, а. е. 1424, л. 306
204. Пак там, а. е. 1429, л. 346-347
205. Михайловски Ст., Страници из дневника на един мис­
лител, 2005 г., с. 298-299
206. Палангурски М., Цит., с. 204
207. Михайловски Ст., Страници..., с. 282
208. Пак там, с. 298, 308-309
209. Силянов Хр., "Освободителни борби...", Цит., с. 21
210. В. "Пряпорец" NB 53, 5.1.1899 г.
211. "Русские ведомости", 44 бр., 13.11.1899 г., Пряпорец Ns
68, 27.02.1899 г.
212. Башмаков А., Болгария и Македония, Цит., с. 126
213. Кондаков Н. П., Македония, археологическо пътешест­
вие,СПб, 1909 г., с. 290-296
214. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 1030, л. 2-3
215. Трайков В., Цит., с. 12
216. Църнушанов К., Цит., с. 58
217. Пак там, с. 63
218. ЦДИА, ф. 246, Бълг. екзархия, оп. 100242, док. Ns 141,
л. 59-62
219. Трайков В., Цит., с. 62
220. "Авантюрите...", с. 46-47
221. "Окупац. фонд...", с. 190-191
222. Йоцов Д., "Дипломат, сплетни...", с. 37
223. АВПР - ф. 180, Посольство в Цариград, оп. 117 12, д.
2290, л. 18
224. В. "Новое время", 29.03.1897 г.
225. Йоцов Д., "Дипломат, сплетни...", с. 43
226. Мишев Р., "Австро-Унгария и българското национал-
ноосвободително движение...", с. 112
227. Пандев К., "Националноосвободително движение в
Македония и Одринско" (1878-1903 г.), с. 202
228. Залезът на Стара Европа, Сборник документи, С., 1995
г., с. 54-55
229. АВПР, ф. Посольство в Виене, оп. 514, д. 425, л. 517
230. Дневник на екзарх Йосиф, 14.03.1898 г.
231. Правительствешшй вестник, 17.01.1899 г.

322
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

232. ЦДИА ,ф. 321, on. 1, а. е. 1425, л. 5

233. "Новое время", 7.02.1898 г.
234. "Московские ведомости", 10.03.1896 г.
235. "Ист. преглед", 1983 г., кн. 3, с. 26
236. Мишев Р., Австро-Унгария..., с. 61
237. Офицери с пагони, с. 45
238. Палангурски М. , Русия ..., с. 243
239. В. "Новое время", бр... от 18.05.1900 г.
240. БИА-НБКМ, ф. 288, а. е. 15, л. 18
241. АВПР, ф. 151, оп. 482, д. 1310, л. 101-183
242. АВПР, ф. 151, оп. 482, д. 1311, л. 181
243. Пак там, л. 145-146
244. Пак там, д. 1310, л. 343-343 об.
245. Пак там, л. 235
246. Мемоар на ВМОК до МС, 1901 г.
247. АВПР, ф. Посольство в Виене, оп. 514, д. 478, копие
248. ГАПС, ф. 568, on. 1, д. 55, л. 30-31
249. АВПР, ф. 151, оп. 482, д. 1314, л. 54-55, Зиновиев до
граф Лансдорф, 15.02.1901 г.
250. Михайловски Ст., "Страници из дневника на един мис­
лител", 2005 г., с. 282
251. Пак там, с. 282
252. Погромът на България. Виновникът, 1914 г., с. 31
253. Мемоар на ВМОРО, с. 52-53
254. АВПР - ф. Канцелария, 1901 г., д. 22, л. 27
255. Пак там, оп. 482, д. 1311, л. 54-55, 23.02.1901 г., Зино­
виев до Ламсдорф
256. Пак там - ф . 151, оп. 482, д. 1314, л. 73
257. "Московские ведомости", бр. 21, 21.01.1901 г.
258. "Санктпетербургские ведомости", бр. 52, 29.02.1901 г.
259. "Новое время", бр. 8985, 4.03.01 г.
260. "Санктпетербургские ведомости", бр. 109, 22.02.01 г.
261. Освоб. борби на македонските и тракийски българи...,
с. 31
262. АВПР - ф. 151, л. 70, д. 1313
263. Пак там, д. 1314, л. 25, Зиновиев до Лансдорф,
5.10.1910 г.
264. Пак там, д. 1314, л. 153, Лансдорф до Бахметиев,

323
Янко Гочев

6.10.1901 г.
265. Пак там, д. 1314, л. 266-268 и л. 307
266. Мемоар на ВМОРО, Цит.
267. АВПР, д. 1316, л. 19
268. Пак там ,ф. 151, оп. 482, д. 1316, л. 20
269. Пак там, л. 51-53
270. Пак там, л. 89-90
271. Пак там, л. 59
272. Грънчаров Ст., България на прага..., с. 208
273. ЦДА, ф. 34, оп. 8, а. е. 300, л. 12-21
274. АВПР, ф. 151, оп. 482, д. 1316, л. 173-174
275. Пак там, ф. Канцелария, д. 23, л. 156
276. Елдъров С , Ген. Ив. Цончев, с. 105
277. Пак там, с. 105
278. Пак там, с. 107
279. Илинденско-Преображенското въстание, С, 1992 г., с. 63
280. Галчев И., "Бълг. просвета в Солунския вилает", Цит.,
с. 89
281. В. "Реформи" N5 34-36, 7 и 16.11.1902 г.
282. ЦДИА, ф. 321, on. 1, а. е. 1539, л. 209
283. АВПР, ф. 151, оп. 482, д. 1315, л. 31
284. Дюлгерова Н., "Руски щрихи...", с. 191
285. Палангурски М., Цит., с. 273
286. Йоцов Д., Цит., с. 516
287. Сарафов Б., Спомени, Цит.
288. Погромът на България. Виновникът, Ст. Загора, 1914
г., с. 31 и сл.
289. НБКМ - БИА ,ф. 15, а. е. 510, л. 72-75
290. Пак там, д. 1320, л. 63-64
291. Пак там
292. Сп. "Исторически преглед", 1983 г., кн. 3, с. 28
293. Трайков В., "Кр. Мисирков и българските работи",
Цит.
294. ГАРФ,ф. 568, on. 1, д. 67, л. 68-69 об.
295. ЦДИА, ф. 304, on. 1, а. е. 457
296. Мемоар на ВМОРО, Цит., с. 94
297. Пак там, с. 104-105
298. Пак там, с. 110-115

324
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

299. АВПРИ, ф. Канцелария, оп. 470, 1903 г., д. 110, л. 80

300. Мемоар на ВМОРО
301. Сборник "Илинден", С., 1926 г., кн. 5, с. 427
302. Генов Г., Политическа и дипломатическа история на
България, т. 13, 2001 г., Цит., с. 131
303. Писмо на екзарх Йосиф до българското правителство
от 23.06.103 г., В: История на българите в документи (1878-1944
г.), т. 1,ч. 2, с. 419-422
304. Мемоар на ВМОРО, с. 182-184 и сл.
305. Сборник "Илинден", С , 1922 г., с. д.
306. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 184, л. 92
307. Дорев П., ДБИ, т. 4, с. 221
308. Кусев М., Погромът на България. Виновникът, 1914 г.,
с. 31-32
309. В. "Московские ведомости" N° 217, 9.08.1903 г.
310. Пак там
311. В. "Санктпетербургские ведомости" N° 249, 12.09.1903 г.
312. Пак там,1М° 244, 1.10.1903 г.
313. БИА-НБКМ, ф. 270, а. е. 9, л. 3
314. В. "Санктпетербургские ведомости" N° 213, 7.08.103 г.
315. Пак там
316. Пак там, NS 204, 29.07.1903 г.
317. Герджиков М., Спомени, с. 146 - В: Приноси към исто­
рията на въстаническото движение в Одринско (1895-1903 г.), кн.
3
318. Славянские известия, 1909 г., N° 5-6, с. 524
319. Божинов В., Цит., с. 209
320. Йоцов Д., Цит., с. 126
321. Димитров С , Манчев К.,"История на балканските на­
роди", С , 1999 г. т. 2, с. 260
322. Националноосвободителни борби на македонските и
тракийските българи (1878-1944 г.), т. 3, с. 12
323. Дюлгерова Н., "Руски щрихи по Източния въпрос...", с.
225
324. Йоцов Д., Цит., с. 133
325. Дюлгерова Н., "Българският национален въпрос в по­
литиката...", с. 156
326. Елдъров.Ген. Ив. Цончев, Цит.

325
Янко Гочев

Ъ27. Войводи с пагони

328. Мемоар на ВМОРО, Цит.
329. Писмо на екзарх Йосиф от 11.03.1904 г.
330. Михайловски Ст., "Страници из дневника на един мис­
лител", С., 2005 г., с. 179
331. "Правителствен вестник" на Русия от 1904 г., Отчет на
Ив. Зиновиев
332. АВПРИ, ф. 319, оп. 631, д. 8, л. 130-135
333. В. "Россия", бр. 308, 14.03.1903 г.
334. Милюков П., 1902 г., Сборник "Русское богатство", С.
Петербург, 1899 г. 1899 г., с. 291
335. Дурново Н., Македония и ее состав населения, В:
"Санктпетербургские ведомости", 16.11.1906 г.
336. Пак там
337. В. "Славянски век", 1990 г.
338. Проф. Милюков П., Цит.
339. Изследвания за историята на българския народ - Доку­
менти и материали, С., 1969 г., Цит., с. 336
340. "Русские ведомости", 26.04.1905 г., "Русская мьгат", бр.
11, 1905 г.
341. ЦДИА, ф. 249, on. 1, а. е. 8, л. 506
342. "Правителствен в", 14.02.1906 г.
343. ЦДИА, ф. 13, а. е. 15, л. 14 и л. 16
344. ЦДИА, ф. 176, on. 1, а. е. 2232
345. Петров Т., "Нелегалната армия на ВМОРО", с. 155
346. Пак там, с. 157
347. М. Кусев, Цит., с. 28
348. Генов Г., Цит., с. 70
349. Димитров С., Манчев Кр., "История на балканските
народи", т. 2, с. 270-271
350. Атанасов Д., Войводи с пагони, С., 2003 г., с. 153
351. Божинов В., Цит. съч., с. 235, Георгиев В., Трифонов
Ст., Гръцка и сръбска пропаганди..., Цит. съч., с. 490-503
352. Германов С , Цит., с. 188
353. Сръбските ламтежи за българските земи, Цит., с. 84
354. Ценов Г., Русия и завоевателните стремежи на сърби­
те, 2004 г„ с. 130
355. История на българите в документи, т. 1, ч. 2, с. 290
326
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

356. Елдъров С , Сръбската въоръжена пропаганда в Маке­

дония, С., 1993 г., с. 143, ЦДИА, ф. 335, on. 1, а. е. 259, л. 1 39-
144
357. Георгиев В., Трифонов Ст., Гръцка и сръбска пропаган­
ди, С., 1995 г., с. 324 и сл.
358. Аврамов Ст.
359. Дасакалов Г., "Българите в Егейска Македония", С.,
1996 г„ с. 43
360. Пак там, с. 45
361. Тзавела X., Кръстникът на първите войводи", С , 2003
г., с. 33
362. Пак там, с. 261
363. Грънчаров Ст., Цит., с. 459
364. Тзавела X., "Кръстникът...", с. 351
365. ЦДИА, ф. 246, on. 1, а. е. 346, л. 162
366. Македония - Сборник "Документи и материали", С,
1978 г., доклад от 6.07.1904 г., с. 501
367. Даскалов Г., "Българите в Егейска Македония", с. 46-47
368. Петров Т., "Нелегалната армия на ВМОРО", с. 135
369. ЦДИА, ф. 321, on. 1, а. е. 1690, л. 72-77
370. Даскалов Г., "Българите в Егейска Македония", Цит., с.
61, Доклад диплом, агент П. Матеев от 1.09.1905 г.
371. ЦДИА, ф. 321, on. 1, а. е. 1690, л. 90-91
372. Пак там, ф. 331, on. 1, а. е. 63, гл. 5-6, ф. 176, on. 1, а.
е. 2051, л. 24-29
373. Даскалов Г., "Българите в Егейска Македония", с. 53
374. Пак там, с. 62
375. Пак там, с. 62-63
376. Пак там, с. 64
377. Пак там, с. 67
378. Пак там, с. 76-77
379. Пак там, с. 83
380. Димитров С , Манчев Кр., "История на балканските
народи", т. 2, с. 266
381. ЦДИА, ф. 321, on. 1, а. е. 1690, л. 90-91
382. ЦДИА, ф. 321, on. 1, а. е. 1694, л. 50-51
383. ЦДИА, ф. 335, on. 1, а. е. 205, л. 1-18
384. Димитров С , Манчев Кр., "История на балканските

327
Янко Гочев

народи", т. 2, с. 276
385. Македония - Сборник документи и материали, С.,
1978 г„ с. 504
386. Мишев Р., Цит., с. 130
387. Даскалов Г., "Българите в Егейска Македония", Цит., с. 75
388. Германов Ст., "Рус. общественост...", Цит., с. 182
389. Пак там, с. 179-180
390. БИА-НБКМ, ф. 307, а. е. 11, л. 13
391. Михайловски Ст., "Страници...", Цит., с. 179
392. Генов Г., Цит. сьч., с. 130
393. Пак там
394. История на България, т. 8, с. 142
395. Красньш архив, 1931 г., т. 44, с. 31
396. Йоцов Д., Цит. сьч., с. 161-162
397. История на България,т. 8, с. 145
398. Димитров Ст., Манчев Кр., "История на балканските
народи", т. 2, с. 295-296
399. Елдъров С., "Сръбската въоръжена пропаганда в Маке­
дония", С., 1993 г., с. 185-186
400. История на България, т. 8, с. 148
401. Пак там
402. ЦДИА, ф. 335, on. 1, а. е. 416, л. 10-13
403. "Петербургская газета" № 191, 15.07.1910 г.
404. Ламуш Л., 10 г. балканска история, с. 73
405. Дюпюи Ш.,Цит. съч. 1925 г.
406. Димитров Б., Българските старини в Македония, С.
2000 г„ с. 107
407. ЦДИА,ф. 331, on. 1, а. е. 322, л. 1-10; В: Гръцката и
сръбска пропаганди в Македония
408. Пак там
409. Пак там, л. 1 4-16
410. Димитров Ст., Манчев Кр., "История на балканските
народи", С., 1999 г., т. 2, с. 312
411. История на България, т. 8 (1903-1918 г.), с. 154

328
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Войните

Русия и войните на България за национално обединение

Войните за национално обединение (1912-1918 г.) са най-

сериозното изпитание за българската нация дотогава. Те са
продължение на възрожденските усилия на поколения българи за
освобождение и обединение. С оглед темата ни този период е
изключително важен, загцото той доказва за пореден път антибъл-
гарската политика на Руската империя. Разминаването между бъл­
гарските национални интереси и руските имперски цели на Бал­
каните води до възникването на българския национален въпрос
при т. нар. Освобождение от 1878 г. Това разминаване се оказва
фатално за България по време на Балканската (1912-1913 г.),
Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна война (1915­
1918 г.). През първата от тези войни Русия все още поддържа сред
българския народ мита за "Дядо Иван" и своята недовършена "ос­
вободителна" мисия на Балканите. Затова допуска създаването на
Балканския съюз и поддържа съществуването му, но не за да удов­
летвори българския народ, като допусне реализация на неговия
национален идеал, а напротив, с антибългарски цели, за да подгот­
ви разгрома на България с първоначален етап още голямо раз­
покъсване на българските земи. През втората от трите войни, на­
речена още Междусъюзническа, следва изпълнение на дирижира­
ния от Русия заговор за унищожението на България, в който
участват "съюзниците разбойници" Сърбия и Гърция, фанариотс-
ко-френското държавно творение Румъния и рухващата вече исля­
мска Турция, която трябва да се укрепи временно, за да запази ви­
зантийското наследство за времето, когато Русия може да си го
вземе и отреже мераците на Фердинанд за Цариград. С подкрепа­
та на българските русофили заговорът срещу България през 1913
г. е изпълнен наполовина. България е териториално ограбена, но
не и унищожена, защото е спасена от своята армия. Политически­
ят банкрут на българското русофилство, обявен от крайния русо-
фил министър-председателя Ст. Данев през 1913 г., в края на
Междусъюзническата война означава първа национална катастро­
фа за България и силен удар върху руското влияние в страната.
Затова в третата война, която вече е световна, България тър-
329
Янко Гочев

си решение на националния си въпрос с помощта на Силите - тра­

диционни противници на Русия на Балканите - Австро-Унгария и
Германия. Русия не приема обаче в световния конфликт, който
според нея е сблъсък между славянството и германизма, България
да защитава своите национални интереси, и то на страната на
немските империи. Затова заклеймява България, скъсва отново от­
ношенията с нея и през периода 1915-1918 г. води истинска война
срещу нас в Добруджа, Румъния и Македония. Отново българска­
та армия спасява България. Армиите на "Освободителката" са по­
бедени и по този начин са спасени не само честта, славата и дос­
тойнството на българския народ, но и българският държавен суве­
ренитет. В резултата на военни поражения в Русия през 1917 г. из­
бухват революции и самодържавието рухва. През 1918 г. болше-
вишка Русия като наследник на Руската империя се признава за
победена и капитулира чрез Бресткия мирен договор пред Бълга­
рия. Губи от участието си в световната война, тъй като ресурсите
й не достигат да победи многобройните си балкански противни­
ци и техните покровители сред Великите сили. За наш късмет Ру­
сия не участва на Парижката мирна конференция през 1919 г., из­
работила и наложила мирните договори с победените държави.
Там замислите на Царска Русия за ограбване и унищожаване на
България се изпълняват от републиканска Франция.
В началото нищо не предвещава краха на българските на­
ционални стремежи, нито погромите във войните и национални­
те катастрофи.
Напротив, успехите в държавнополитическото, икономи­
ческото и културното развитие на България в първото десетиле­
тия на XX в. създават сякаш предпоставки, че българите ще успе­
ят да осъществят националния си идеал. Това десетилетие е най-
продуктивният период в българската история през XX в. Тъкмо
тогава България изпреварва в своето развитие балканските си съ­
седи, освободили се доста по-рано от нея. По признание на чуж­
ди дипломати успехите на България са забележителни и тя вече
заема достойно място в Европа. България е вече фактор на Балка­
ните и окончателно влиза в плановете и стратегиите на Великите
сили за разширяването на влиянието им в региона. Нещо повече,
чрез създаването на силна армия тя се превръща в предпочитан
партньор за всички Велики сили.

330
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

След защитата на българската независимост главна задача

на България става вече националното й обединение. Това е нейна­
та историческа мисия, наследена от Възраждането, и по този въп­
рос между цар, правителство, опозиция, интелигенция и народ
има пълно единство. Ядрото на българския национален идеал в те­
риториален план е освобождението и обединението на Македо­
ния и Тракия. Към 1912 г. вече се изчерпват възможностите на
двете основни тенденции за решаване на националния въпрос - ос­
вободителните борби на поробените македонски и тракийски
българи и мирните политически средства за ревизия на статута им
в Турция, наложен от Великите сили чрез Берлинския договор.
Всички бунтове и въстания на ВМОРО и ВМОК претърпяват не­
успех. Провалят се всички дипломатически акции за провеждане
на реформи в Европейска Турция поради егоистичните имперски
интереси на Русия и другите Велики сили и взаимните им проти­
воречия. Освен това в Македония усилено тече процес на обезбъл-
гаряване, последица от дейността на чуждите пропаганди, главно
сръбска и гръцка, турска репресивна политика и особено "панос-
манизмът" на младотурците. Духовният елит на българите в Тур­
ция целенасочено се унищожава и това е много опасен за бълга­
рската кауза в Македония и Тракия процес, особено в перспекти­
ва, ако България допусне да се задълбочи.
Поради всичко това България е принудена да прибегне към
военна алтернатива за решаване на своя национален въпрос. Зада­
чата е много трудна, тъй като реализацията й означава война с
Турция и неизбежно нарушаване на балканското равновесие, т. е.
посегателство върху интересите на балканските държави и на Ве­
ликите сили, вкл. Русия, заинтересувани от поддържането на те­
риториалната цялост на Турция. Необходима е подкрепа за Бъл­
гария поне от една велика сила. Обстановката към 1912 г. е слож­
на, защото единството на Великите сили, подписали Берлинския
договор, вече не съществува. Те са се разделили на два блока: Ан-
тантата (Русия, Франция и Англия) и Троен съюз (Германия,
Австро-Унгария и Италия), и водят усилена политическа, дипло­
матическа и военнотехническа подготовка за бъдещата европейс­
ка и световна война. На Балканите противоречията между двата
блока имат своите особености. Русия и Австро-Унгария са главни­
те противници. Другите държави от двата блока в общи линии

331
Янко Гочев

съгласуват политиката си с тях. Икономическата, политическата и

военната експанзия на Австро-Унгария и Германия на Балканите
цели създаването на терен и въобще коридор за връзка през Тур­
ция с Близкия изток и то по суша, не по море поради господство­
то на английския флот. Германското влияние към края на първо­
то десетилетие на XX в. доминира политически и военно в Тур­
ция. Заплахата от установяване на германски контрол над Проли­
вите и блокирането на Суецкия канал сближава Русия и Англия,
които от 1907 г. са вече съюзници.
При такава ситуация война на България срещу Турция оз­
начава сблъсък на България с австро-германските интереси. Зато­
ва Русия се оказва предпочитаният от България съюзник сред Ве­
ликите сили. Влияние за този избор оказват и други фактори. В
България се счита, че Русия трябва да подкрепи България в осво­
бодителната война, за да довърши започнатото, но недовършено
от нея дело в Сан Стефано. Войната ще бъде за освобождение на
македонските и тракийските българи, роби на султана, който е
държавен глава на ислямската Османска империя, а Русия има ре­
путация на покровител на балканските православни християни и
славяни. В "освободителната" мисия на Русия в навечерието на
Балканската война вярва мнозинството от българския народ, въп­
реки че Русия многократно вече е доказала, че това е само маска,
с която прикрива антибългарската си прогръцка, просръбска и да­
ж е протурска политика. Затова спечелването на Русия от Бълга­
рия е много трудна, почти невъзможна задача. Към края на пър­
вото десетилетие на XX в. Русия е заета с много вътрешни проб­
леми,защото е току-що излязла от революция, разтърсила устоите
на самодържавиетоц и което е най-важно - изостанала в сравнение
с другите Велики сили в подготовката си за война. Това определя
нерешителността на нейната дипломация, която хем търси придо­
бивки за империята в района на Проливите, хем се страхува и то
с основание от съществена промяна на статуквото в Турция. Освен
това руският император не приема малките балкански народи да
диктуват политиката му и най-вече да му определят кога и с кого
да води война.
Ключът за решаване на българския национален въпрос оба­
че е в Петербург и с това е принуден да се съобразява български­
ят цар. В навечерието на Балканската война той твърде умело е за-
332
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ел позиция на балансьор между Австро-Унгария и Русия. Гъвкава­

та позиция на Фердинанд носи успехи по време на акцията за не­
зависимост през 1908-1909 г. Той я започва с подкрепата на
Австро-Унгария, без одобрението, при липса дори на разрешение
от Русия, но я защитава вече с руска подкрепа, макар дошла с ко­
ристни цели. Акцията за независимост показва, че Фердинанд мо­
же да печели, а покрай него и България от балансираната си по­
литика, но свободата на действия е и слабост, особено тогава, ко-
гато се подготвя война с Турция, което налага по-ясното външно­
политическо самоопределение на страната. Министър-председате­
лят Ал. Малинов отбелязва в спомените си къде е слабостта на ба­
лансирания подход на монарха: "Днес му вярваха във Виена, утре
в Петербург, но никога и никъде напълно."1 Влиянието в Петер­
бург на Фердинанд в навечерието на Балканската война не е така
силно, както например това на сръбския крал Петър. Затова Фер­
динанд трябва да полага много усилия, за да спечели доверието на
руския император и то чрез дипломатически ходове в интерес на
Русия, а не на България. Един от тези негови ходове се оказва
сключването на Балканския съюз.
Фердинанд идва в България със стаена дълбоко в сърцето си
мечта за "раждането на една нова Византия". Това е неговата "ми­
сия на Изток", за която той често споменава. Неговият блян е Ви­
зантия и затова приема риска да се възкачи на българския престол
без одобрението на Великите сили, най-вече Русия, и да се бори
близо десетилетие за тяхното признание. За неговите цели и ам­
биции България обаче е твърде малка държава и това, което е важ­
но да се подчертае, средство за реализацията им. Стреми се първо
да бъде пръв между равни сред балканските монарси, а след това
и бъдещият нов византийски император. Максималистичните му
амбиции изплуват на хоризонта след успеха на акцията за незави­
симост. След 1908 г. Фердинанд вече има усещането, че е фигура
в балканската и европейската политика. Приема националния
идеал на поданиците си, но го пречупва през призмата на лични­
те си планове. Той счита, че "мисията му на Изток" може да се
осъществи, защото се крепи на два силни фактора - средновеков­
ната българска имперска традиция, респективно славното минало
на българския народ, и това, че в края на XIX в. и в началото на
XX в. този народ, макар политически разпокъсан, доминира етни-

333
Янко Гочев

чески на Балканския полуостров. Освен това задълбочаващата се

разруха на Османската империя сякаш създава благоприятни въз­
можности България да я измести окончателно, а Фердинанд да
грабне византийската имперска корона. Проблемът е, че визан­
тийското наследство се счита за запазено за "освободителката" Ру­
сия. Фердинанд знае за нейните апетити спрямо Цариград и Про­
ливите, но въпреки това счита, че той и България са истинските
наследници на Османската империя, а не Русия. Изглежда, до
края на Междусъюзническата война Фердинанд наистина вярва, че
може да измести Русия от Цариград, вероятно чрез някакви слож­
ни дипломатически комбинации със западните Велики сили. Тази
илюзия и самоизмама на българския монарх струва скъпо на Бъл­
гария.
Руският император Николай II разбира тайните въжделе­
ния и мечти на Фердинанд и, естествено, не желае реализацията
им. Не иска обаче пряко да ги пресече веднъж завинаги, защото
може да го отблъсне и тласне в обятията на Австро-Унгария. За­
това решава да се възползва максимално от тях за целите на им­
перската си политика. Николай II продължава да няма доверие на
Фердинанд, но потиска личната си неприязън, защото приема
трезвите анализи на своите съветници, според които успехите на
България в началото на XX в. са я превърнали вече в най-силната
държава на Балканите. С оглед руските интереси не е желателно
за Русия да се лишава от подкрепата й. Затова още в хода на Бос­
ненската криза Русия започва сложна дипломатическа игра уж за
да спечели България, а всъщност да използва успехите й и лични­
те амбиции на Фердинанд. Пуснат е в действия коварен за Бълга­
рия план, който може да бъде наречен византийска игра, тъй като
чрез него Русия умело в своя полза експлоатира "византийските"
амбиции на Фердинанд. Говорим за игра, защото Русия не е иск-
рена в ролята, която приема да следва. За нея не България, а Сър­
бия е абсолютно необходимият съюзник след босненската криза.
Чрез Сърбия, а не чрез България Русия се стреми да спре австро-
унгарския натиск към Солун и да пресече сухопътната връзка меж ­
ду Берлин и Цариград. България пък е свързващото звено в славя­
нската сръбско-българска бариера, която трябва да затвори окон­
чателно коридора за германо-австрийската експанзия към Близ­
кия изток.

334
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Руската подкрепа за България във финала на акцията за не­

зависимост в началото на 1909 г. може да се смята за елемент от
сложната византийска игра на Русия. Нейната намеса в заплетени­
те финансови спорове между България и Турция идва точно нав­
реме, защото през януари 1909 г. Австро-Унгария предприема се­
риозни усилия да сключи с България военнополитическо споразу­
мение. Това е опит на Австро-Унгария да неутрализира възможни
българо-сръбски разговори и да въвлече България във военните си
планове срещу Сърбия. За Австро-Унгария България се оказва
много важна. В писмо от 11.01.1909 г. до посланика в Цариград
началникът на ГЩ на империята ген. К. фон Хьотцендорф обяс­
нява причините: "...тя може сама да ангажира и държи в шах ця­
лата турска армия..., защото служи на нашите цели - военно пара­
лизиране на Турция, обсада на Сърбия, прикриване на нашия
фронт при навлизане в Сърбия и на последно място обезсилване
на материалната подкрепа за Сърбия от Русия. Ако България е
наш съюзник или най-малкото е добронамерено неутрална, коа-
лирането на Балканите срещу нас става невъзможно и мечтата на
Изволски за Балканска федерация рухва." В писмото се подчерта­
ва и евентуалните придобивки за България: "нейните някогашни
територии (Санстефанска България - б. а.), Пиротско и Косовски-
ят вилает".2По-нататък следват уточнения от външния министър
Ерентал, че при българо-турската война Австро-Унгария ще задър­
ж и дори със сила Сърбия и ще повлияе над Румъния да спазва бал­
канския неутралитет, даже защита при евентуални румънски иска­
ния към България за компенсации.
Интересна е позицията на Фердинанд спрямо австро-унга-
рското предложение. Той е много колеблив и прехвърля инициа­
тивата за преговорите върху правителството. Личи, че не е скло­
нен да приеме предложенията на Виена. Явно вече неговият из­
бор е в противоположна насока - към Русия.
Руското предложение от 2.02.1909 г. за уреждане на бълга­
ро-турския спор по въпроса за независимостта прекратява прего­
ворите и осуетява подписването на споразумение. Според Ерентал
преговорите спират, "...тъй като България влиза във финансова и
политическа зависимост от Русия".3
Защо България не приема твърде изгодните предложения
на Австро-Унгария? Първо, липсва доверие между двете страни.

335
Янко Гочев

Фердинанд е в лоши лични отношения с австро-унгарския импе­

ратор, който не приема изцяло отстъпките пред България, пред­
лагани от висшите военни, за да бъде тя спечелена дипломатичес­
ки. Фердинанд, от своя страна, вече клони да се свърже с Русия,
щом избягва да поеме ангажименти и прехвърля обсъждането на
австро-унгарските инициативи към правителството си. Ал. Мали­
нов пък е недоволен, че Австро-Унгария не предлага военна по­
мощ на България при война с Турция.
От февруари 1909 г. България все по-определено поема
курс на сближаване с Русия. Инициативата произхожда от Ферди­
нанд, който не подозира, че влиза в капана, който Русия му готви.
Същинската част от византийската й игра започва с едно погребе­
ние. На 4.02.1909 г. Фердинанд разбира, че е починал руският ве­
лик княз Владимир, който е един от малкото му приятели в рус­
кия императорски двор. Той решава да използва случая, за да спе­
чели на своя страна Русия, тъй като въпросът с царската му титла
още не е решен. Издейства си посещение, което Русия много бър­
зо му разрешава. На 8.02.1909 г. Фердинанд пристига в Русия и е
посрещнат с високи "царски почести" като истински независим
владетел. Приет е от руското императорско семейство в Царское
село и обядва с него. Следва нова среща в Петербург с Николай
II, с когото има около час разговор. На погребението на великия
княз Фердинанд стои до императора, който му говори на "ти", за
да демонстрира, че са равнопоставени. В чест на българския княз
е даден пищен прием, на който Николай II отново демонстрира
добри чувства към него и България. Има и специален личен жест
на внимание към високия български гост. Отслужен е тържествен
молебен за него в католическата църква на Пажеския корпус. За
рождения му ден Фердинанд е поздравен от няколко руски вели­
ки князе и градска депутация, начело с кмета на Петербург. Рус­
кият печат приглася на руските политици и императора и публи­
кува възторжени статии за българския цар. Фактически Русия го
признава за независим владетел. Поведението на руските домаки­
ни обаче не е добронамерено, личи и голяма доза театралност.
Целта на всички жестове на внимание и на сърдечния прием е
Фердинанд да бъде спечелен от Русия за новата й византийска ак­
ция. Европа обаче протестира, защото счита, че Русия с високите
почести за българския владетел едностранно нарушава Берлинс-

336
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

кия договор. Налага се външният министър Ал. Изволски да обяс­

нява на чуждите дипломати, че тези почести имат само "личен"
характер. Важното е, че Фердинанд е трогнат, предоволен, а с то­
ва и спечелен от Русия. Всъщност е въвлечен от византийската й
игра и започва да работи за нея. На 14.02.1909 г. напуска Русия. На
път за България се спира в Румъния. Там вече действа като защит­
ник на руските интереси, а не като български държавен глава. То­
ва личи от съдържанието на разговора му с българския пълномо­
щен министър X. Хесапчиев. Първите две теми, които повдига в
този разговор, пряко касаят Русия. Това са възможността от
австро-сръбска война и състоянието на румъно-руските отноше­
ния. Чак след това Фердинанд разкрива съдържанието на изклю­
чително важните според него разговори, които е имал в Русия.
Става ясно, че Ал. Изволски му се оплакал от "буйната и опасна
(за Русия - б. а.) сръбска политика", която може да доведе до ус­
ложнения за самата Русия, т. е. война на Балканите, за която не е
готова.4 Фердинанд признава, че Николай II и Ал. Изволски мно­
го настояват той да се споразумее със Сърбия по македонския въп­
рос,за което същият привидно е против, но фактически приема
руското внушение. Това личи от следващите му действия, които
целят създаване условия за споразумението.
По това време босненската криза е в апогея си. Има опас­
ност от война между Австро-Унгария и Сърбия, която не се при­
мирява с анексията от Австро-Унгария на Босна и Херцеговина.
Това плаши много руските дипломати, които усещат военна опас­
ност. Те считат австрийската окупация за неизбежна и затова
впрягат чрез Фердинанд България да помага на Сърбия, та дано
Австро-Унгария бъде вразумена. Това е разбирането в Русия на
сръбско-българския съюз. Според него България трябва да помага
на Сърбия, т. е. отново трябва само да дава, а Сърбия само да по­
лучава. Фердинанд се съгласява с тази неизгодна и вредна за Бъл­
гария схема и започва да работи за нея. Сам признава, че е прину­
ден от Русия да търси съюза със Сърбия, която по македонския
въпрос неуморно работи против България. Следователно Ферди­
нанд разбира, че с действията си изпълнява поръчка на чужда си­
ла, но въпреки това работи системно в тази насока.
През пролетта на 1909 г. босненската криза завършва.
Австро-Унгария с подкрепата на Германия извоюва дипломати-

337
Янко Гочев

ческа победа, защото успява да защити анексията на Босна и Хер­

цеговина. Цената за Австро-Унгария обаче е много висока. Конф­
ликтът й с Русия и Антантата се задълбочава. Русия приема анекси­
ята безсилна и с унизителна прибързаност.5 Тя търпи голям дипло­
матически крах,счита вече, че противоречията й с Австро-Унгария
са непреодолими, и започва да се готви за военния конфликт. Обо­
собява се една групировка, начело с министър-председателя П.
Столипин, подкрепяна и от Николай II, която възприема линията
на сплотяване на балканските държави, вкл. Турция срещу Австро-
Унгария. Тъкмо затова започва да разпалва войнстващия сръбски
шовинизъм като средство за ускоряване на революционния разпад
на Австро-Унгария. Това пряко засяга България, защото Русия за­
почва да гради Велика Сърбия за сметката на Австро-Унгария и за
наша сметка в Македония. Последиците от босненската криза мно­
го добре са осъзнати от българския търговски консул в Скопие П.
Нейков, който отбелязва: "...през 1909 г. стана ясно, че Русия вече
е избрала Сърбия за протагонист (главно действащо лице - б. а.) на
своите жизнени интереси на Балканите."6 След края на босненска­
та криза натискът върху България с цел да бъде натикана в неизгод­
ния за нея съюз със Сърбия нараства.
По време на босненската криза Сърбия предпочита спора­
зумение с Турция и до самия край на 1908 г. работи за постигане­
то му. След неуспеха на тази тактика се обръща към варианта спо­
разумение с България. За пръв път той е поставен в сръбския пе­
чат в началото на 1909 г. В разгара на кризата, когато опасността
за Сърбия от Австро-Унгария е осезателна, белградските полити­
ци виждат в България единствената сила, в съюз с която могат да
се противопоставят на австрийския натиск на югоизток. Позиция­
та на Сърбия спрямо България е неискрена, защото зад официал­
ните постъпки за разбирателство и съюз тя продължава да сърби-
зира македонските българи. Въвличайки България в преговори,
Сърбия преследва едновременно две цели - гарантиране на инте­
ресите си от всякакви изненади от страна на Австро-Унгария плюс
неутрализиране на натиска й и признаване на сръбската сфера на
влияние в Македония. Сръбският външен министър М. Миловано-
вич е автор на серия дипломатически инициативи през 1909 г. за
сближение с България. Неговата теза е подялба на Македония на
сфери на влияние, като Северна Македония, главно гр. Скопие и

338
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Скопския санджак, България да признае за сръбска сфера. През

юни 1909 г. М. Милованович заявява пред пълномощния ми­
нистър в Белград А. Тошев, че не вярва в автономията на Македо­
ния и "...една от главните наши цели е Скопие. Най-голям дял от
Македония все ще бъде ваш. А Скопие трябва и справедливо ще
бъде да ни отстъпите. Докато за вас този пункт има второстепен­
но значение, за нас той е от капитална важност. Само тъй ние мо­
ж ем да си осигурим излаз на Адриатическо море... към Бяло мо­
ре ние нямаме никакви попълзновения".7 М. Милованович е отк­
ровен и е прав в това, че Скопие има "капитална важност" за Сър­
бия, защото заема стратегическо положение, и овладяването му
осигурява контрол върху цялата долина на р. Вардар. През цялата
1909 г., а и след това сърбите упорито, твърдо и последователно
се борят да си осигурят Скопие и Скопския санджак. През 1902 г.
с победата си във Фирмилиановия въпрос те са постигнали назна­
чаване на свой митрополит в Скопие, т. е. наличие на "сръбска "
народност. Сега седем години по-късно се опитват да издействат
към църковните си права над Скопие и признаване от България на
сръбските политически права над града.
Зад Сърбия в преговорите стои Русия. Това позволява на
сърбите постоянно да увеличават претенциите си и към Скопие,
започват да претендират и за Велес, Прилеп, Дебър и Охрид.
Сръбските инициативи през 1909 г. се внушават от Русия. Тя ди­
рижира сръбския натиск върху България. Помагат и съюзниците й
Франция, Англия и даже Италия, която е обезпокоена от разши­
ряването на австро-унгарската експанзия на Балканите.
Каква е българската позиция през 1909 г.? Докато всички
отговорни фактори в Сърбия работят упорито и целенасочено да
наложат на България с руска помощ тезите си относно бъдещия
съюз, в България е налице много опасен разнобой. Министър-
председателят Ал. Малинов, поучен от неуспеха на предишните
споразумения със Сърбия от 1897 г. и 1904 г., които са доказали
нейната недобронамереност, не приема сръбско-руските внуше­
ния за подялба на Македония и твърдо отстоява принципа на ав­
тономия. В тази си позиция е непримирим. Правителството отказ­
ва да сключи споразумение със Сърбия, докато тя претендира за
земи с преобладаващо българско население, като Скопския санд­
жак. През юни 1909 г. правителственият вестник "Пряпорец" отк-

33 9
Янко Гочев

рито заявява: "Българският народ желае сближението със своята

славянска съседка, но при едно условие - Сърбия завинаги трябва
да се откаже от своите аспирации в Македония, които не почиват
нито на географски, нито на етнически основания."8
Подобно е схващането и на А. Тошев, който още в начало­
то на 1909 г. предупреждава Фердинанд, че "...илюзия би могло да
се мисли, че сърбите биха могли да бъдат искрени към нас... за се­
риозно и искрено съглашение със Сърбия не може да се говори".9
От отговорните български фактори най-податлив на сръбско-рус­
ките внушения е Фердинанд. Той не приема основателните пре­
дупреждения на А. Тошев. Опитва се дори да го елиминира, защо-
то през лятото на 1909 г. изпраща в Белград своето доверено ли­
це Д. Ризов, който прави неуспешен сондаж със сърбите за спора­
зумение. Така води вече лична политика и доказва, че в сондажи­
те със Сърбия преследва лични цели, които обосновава със запла­
ха от страна на Австро-Унгария. Сам се включва в различни ком­
бинации, чиято цел е сключване на съюз със Сърбия. За удовол­
ствие на Петербург на 12.10.1909 г. той предприема "научна" екс­
курзия до планината Копаоник в Сърбия. Доколко посещението
му преследва такива цели, личи от факта, че се среща със сръбския
престолонаследник, сръбския вътрешен министър и даже
сръбските учени българофоби като проф. Й. Цвийч. Разговорите
са изцяло по политически въпроси, без да имат обаче успех. Ме­
сец по-късно разговорите са продължени в Белград този път с М.
Милованович и министър-председателя Н. Пашич, когато Ферди­
нанд на връщане от Виена е неофициален гост на сръбския крал
Петър. Така че Фердинанд вече тайно и много предпазливо зара­
ботва за съюз със Сърбия. Правителството не одобрява личните му
действия. "Трябваше - пише в спомените си Малинов - да контра­
атакуваме една политика на държавния си глава, която преждев­
ременно и неловко поставяше въпроса за възможността от едно
споразумение между България и Сърбия по македонския въп­
рос."10 Правителството дава обяснение пред света, с което се опит­
ва да смекчи ефекта от посещенията на царя. То ги обявява, че са
неофициални, и за да успокои Австро-Унгария и Турция, деклари­
ра отново привързаност към политиката на приятелски отноше­
ния с тях.
На 11.01.1910 г. сръбският престолонаследник Александър

340
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

пристига в София, където е посрещнат тържествено. Това е трета­

та среща за последните три месеца между владетели и техни
приближени на България и Сърбия. Въпреки краткотрайния двуд­
невен престой на престолонаследника сближението между двете
държави тече ускорено. Посещението съвпада със споразумението
между Русия и Австро-Унгария, което нормализира временно от­
ношенията между тях и съгласува балканската им политика око­
ло три принципа: запазване на статуквото, укрепване на равнопра­
вието между всички националности в Турция и поддържане на
независимостта и мирното развитие на малките държави.11 Русия
обаче трябва да тушира австрийските подозрения от посещенията
на Фердинанд в Сърбия, които според Австро-Унгария са нов пок­
лон на царя към Русия.
От 10/23.02. до 19.02/13.03.1910 г. Фердинанд с министри­
те Малинов и Паприков е на официално посещение в Русия. П о­
водът е желанието на царя да изрази благодарността си към Русия
за признаването на българската независимост. Зад официалните
прояви и речи, в които се декларира стремежа на двете държави
към поддържане на мира на Балканите, се крие стремежът им да
сключат съюз помежду си. Започват преговори, в които участват
Малинов, Паприков от българска страна и Изволски, заместникът
му Сазонов от руска страна. Една от основните теми за разговор е
военната конвенция от 1902 г. И двете страни я считат вече за
неприложима. Затова идеята е да се сключи нова политическа и
военна конвенция, която да я замести. На българите е представен
проект на руското Министерство на войната от декември 1909 г.
в 16 точки, която ангажира България в руските глобални планове.
Този проект задължава България да започне военни действия на
страната на Русия при всеки неин въоръжен конфликт с Австро-
Унгария, Румъния и Турция. Същевременно Русия може да пома­
га на България само при непредизвикана от нея война. Това е про­
ект за една конвенция с отбранителен характер, клаузите на коя­
то определят страха на Русия от въвличането й заради България в
един преждевременен за нея конфликт на Балканите. Същевре­
менно доминира идеята България да е обвързана към Русия като
сигурен неин съюзник при бъдеща война. Единствените придо­
бивки за България при възможните военни конфликти, предвиде­
ни в руския проект за военна конвенция, са Северна Добруджа

341
Янко Гочев

при руската победа във война с Румъния и санстефанските грани­

ци при разгром на Турция. Проектът не удовлетворява българите.
Освен това Изволски го отхвърля. Той иска две споразумения - по­
литическо и военно, което, за разлика от първото, да бъде в един
екземпляр, пазен само от Русия. За него главната цел е създаване
на балкански блок с ядро сръбско-българския съюз, насочен срещу
Австро-Унгария, Румъния и Турция. Изволски е срещу Санстефа-
нска България и работи за разширение на Сърбия в Македония.
Затова отхвърля проекта на Военното министерство.
Българският проект е Русия да признае Санстефанс-
ка България с гр. Одрин и гр.Солун, чието присъединяване да за­
мести отказа на България от Пирот и Враня и Северна Добруджа.
Българските предложения не са приети от Русия, която не харес­
ва особено българското искане за прекратяване на сръбската про­
паганда в Македония чрез неин натиск. За нея остава важно запаз­
ването на балканското статукво и привличане на българската войс­
ка при бъдещата война с Австро-Унгария.
В крайна сметка при посещението на българската делега­
ция в Русия не се постига споразумение. Позициите на двете стра­
ни не могат да се сближат. Русия поставя въпроса за българо-
сръбско и българо-турско сближение като условие за споразуме­
нието с нас. Българските министри се съгласяват на сближение със
Сърбия, но само при положение че в руско-българското съглаше­
ние се гарантира присъединяването на Македония към България,
което Русия не желае.12 Решено е обаче преговорите да продъл­
жат в София с участието на руския пълномощен министър там Се-
ментовски-Курило. Интересно е, че Ал. Малинов оценява неиз-
годността за България от съюза с Русия. В спомените си пише:
"...Русия ни обещаваше Велика България, а ние да не оставаме
против нея, а с нея... Това ние не поехме като положително задъл­
жение, а по един отрицателен начин, че против нея няма да вою­
ваме..."13 Ал. Малинов е заблуден в русофилството си. Той не усе­
ща користните цели на Русия и византийката й игра. Напротив,
продължава да смята, че тя е добронамерена към България и ж е­
лае само да й помага.
Когато Русия не успява да наложи анти българските си схва­
щания пряко на България, тя прибягва до услугите на Сърбия. Та­
ка е и през 1910 г., и в цялата подготовка на Балканския съюз.
342
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

След преговорите в Петербург на сцената излиза една зловеща за

България фигура. Това е руският посланик в Белград Н. Хартвиг.
Той е бивш служител на Азиатския департамент на МВнР и още
от времето на Стамболов е активен участник в подривната дей­
ност срещу България. Като посланик в Белград продължава бъл-
гарофобската си дейност. Действа с размах, защото знае, че му
имат доверие Николай II и висшите руски военни. Тъкмо защото
е българофоб, е изпратен в Белград. Там много добре пасва на но­
вата руска тактика за осигуряване на териториално разширение на
Сърбия в Македония. Н. Хартвиг веднага поема защитата на
сръбските великодържавни интереси на Балканите, което прави
по-добре даже от самите сърби. В антибългарската си дейност е
улеснен от това, че в Белград има пълно единство между отговор­
ните фактори във външнополитическата проруска ориентация на
страната. Не е случаен фактът, че тогава министър-председател на
Сърбия е руският агент "бугараша" Н. Пашич. Тъкмо по внушение
на Н. Хартвиг на 25.02.1910 г. М. Милованович пристига в София.
В неговите разговори с Малинов и Паприков отново личат взаим­
но изключващите се позиции на двете страни по македонския въп­
рос. М. Милованович настоява за подялба на Македония и иска
Сърбия да получи Скопско и Тетовско, което да й осигури излаз
на Адриатическо море. Малинов отхвърля сръбското предложе­
ние и основателно отбелязва, че Скопско и Тетовско са част от
Санстефанска България, начертана от Русия, а и етническият им
облик е български. Така с исторически аргументи отбива несъсто­
ятелните сръбски претенции към българските земи. Сърбия отно­
во не успява да наложи на България своите схващания, но не се
отказва и продължава борбата. Сега тя пък търси помощта на Ру­
сия, която от 12 до 16.03.1910 г. е посетена от крал Петър, Н. Па­
шич и М. Милованович. Сърбите искат руско съдействие за деле­
ж а на Македония. Използват даже заплахи - или да се склони Бъл­
гария да приеме сръбската теза, или ако това не стане: "Тогава, ко-
гато в сръбската душа залегне твърдата увереност, че сръбството за
своето съществуване трябва да издържи дълга борба с българизма,
и то борба на живот и смърт... у него ще се развие желанието да
се постави под закрилата на Австро-Унгария."14 Ал. Изволски при­
ема наличие на основателни сръбски "права" в Македония и пред­
ложената от сърбите сфера. Затова обещава да уговори с България

343
Янко Гочев

формулата за споразумение, като изрично подчертава, че Сансте-

фанска България е само основа на руската балканска политика, т.
е. може да бъде изменян.
По същото време (от 8 до 15.03.1910 г.) Фердинанд, Мали­
нов и Паприков са на официално посещение в Турция. Целта им
е да изпреварят сръбския крал, който също се готви да посети сул­
тана, и да разсеят подозренията у турците от българо-сръбските
разговори. Посещението завършва с пълен провал, тъй като не е
постигнато споразумение по нито един от спорните въпроси, и
особено за положението на българите в европейските вилаети.
Руското желание за турско участие в бъдещ балкански блок за мо­
мента се оказва неосъществимо. След Фердинанд в Цариград
пристига крал Петър, който се опитва с посещението си да въздей­
ства върху България да отстъпи в Македония. Турция пък, за да от­
далечи възможен българо-сръбски съюз, дава нови териториални
придобивки за сръбската пропаганда в Македония, вкл. берат за
архимандрит в Кичево.
Междувременно на 20.03.1910 г. МВнР на Русия изработва
текст на политическа конвенция с България, който е одобрен от
Николай II. В този нов руски проект личи вече и официално при­
оритетно място на Сърбия в балканската политика на Русия.
Действието на конвенцията се поставя в зависимост от неуспеха
на реформите в Турция и бъдещия й разпад. Тогава Русия запазва
в своята сфера Цариград и Проливите, а България получава право
на разширение в санстефанските си граници. Русия допуска
присъединяването на Солун към България, но не и на Одрин. От­
носно сръбските претенции руският проект предвижда разшире­
ние на Сърбия към Адриатическо море с "достатъчно простран­
ство земя към вътрешността на страната" (т. е. части от Македо­
ния - б. а.).ь В инструкция до Сементовски-Курило от 22.03.1910
г. Изволски му разяснява, че текстът, касаещ Сърбия, в проекта от­
разява сръбските желания за разширение в Македония. Така че ве­
че спорове няма. Русия желае България да се съгласи на дележа на
Македония и да отстъпи част от изконните си земи там на Сърбия,
макар че самата Русия в Сан Стефано ги е признала за български.
Руският проект очертава рамките на преговорите. Той е не­
изгоден за България. Не стига, че Русия й отнема гр. Одрин и го­
ляма част от Източна Тракия, но и настоява България да прави те-
344
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

риториални отстъпки в Македония на Сърбия, която получава

право на териториално разширение там, без да се уточнява обаче
размерът му.
България отхвърля руския проект. Следват съвещания в Со­
фия с участието на Малинов, Паприков, военния министър ген. Д.
Николаев и руски представители Семантовски-Курило и полк.
Леонтиев, в което българите не отстъпват. На 14.05.1910 г. те
предлагат свой проект. В него отново настояват за гр. Одрин и
обявяват, че разширението на Сърбия не трябва да преминава ес­
тествените граници на Северна Македония, обозначени от Сансте-
фанския договор. В руския проект за военна конвенция пък бъл­
гарите искат важна добавка, която да гарантира помощта на Русия
за България при непредизвикано нападение от Румъния. Освен то­
ва отхвърлят се руските идеи, които ограничават дейността на ца­
ря като български главнокомандващ, както и стесняване на въз­
можността за назначаване на руски военни в българската армия.16
Русия не приема българския контрапроект. Николай II продължа­
ва да държи Фердинанд да не бъде главнокомандващ на Балканс­
кия съюз, защото долавя стремежа му да утвърди българската хе­
гемония на Балканите, а и му няма доверие. Подозрителен е спря­
мо него заради византийските му амбиции и неговия германски
произход.
България обаче продължава да разчита на Русия и Антанта-
та. Затова съдейства австро-германската подкрепа за младотурци-
те, които през 1910 г. засилват изтребителния си поход срещу бъл­
гарите в Македония. Турската панславистка политика не може да
бъде спряна нито чрез двустранни контакти на междудържавно
ниво, нито чрез български постъпки за съдействие от Австро-Ун­
гария и Германия. Вместо обещание за подкрепа, от Виена и Бер­
лин България получава предупреждение да мирува. Затова Бълга­
рия през 1910 г. открито вече клони към Антантата. Сближение­
то с нея личи както в някои вътрешнополитически прояви в стра­
ната, така и в активността на българската дипломация. Зачестяват
проявите в България на южнославянско сближение. На 24.06.1910
г. в София е открит т. нар. Всеславянски събор. Това е поредният
международен акт на панслависткото движение, обявило още
преди т. нар. "Освобождение" България за свой враг. Известно е,
че панславизмът е идеологическо оръжие на руския империа-

345
Янко Гочев

лизъм и удобно средство за русофициране на неруските славяни.

Той разчита на два взаимносвързани, дълбоко вкоренени в бълга­
рското съзнание мита: за “Дядо Иван” и за славянския произход на
българите, които прикриват руските агресивни замисли спрямо
нас. Така че с провеждането на Славянския събор в София Бълга­
рия допуска от своя територия обилно да се лее антибългарска
пропаганда, прикрита под лозунгите за славянска солидарност. Са­
мият събор е организиран от председателя на Славянското друже­
ство проф. С. Бобчев, който, естествено, е русофил и народняк по
партийна принадлежност. За наше нещастие този апологет на рус­
кото самодържавие ще бъде назначен за български посланик в Пе­
тербург през балканските войни. Друг интересен факт около съ­
бора е отсъствието на представители на славянска Полша,изпита­
ла многократно дотогава руско "освобождение", довело до трик­
ратна подялба на Полша през XVII в., унищожението й като дър­
жава, русифициране на полския народ и няколко въстания, жес­
токо потушавани от "освободителите". Поетът Пенчо Славейков
протестира с отворено писмо до делегатите на събора. Той смята,
че славянското единение може да се постигне само на културна
почва и с братско съгласие. Той държи реч против събора. С. Боб­
чев е разгневен и през 1911 г. уволнява поета като директор на На­
родната библиотека в София. Назначава брат си на негово място.
Обиден, П. Славейков емигрира.
Както посочих, Фердинанд е активно въвлечен в руските
дипломатически ходове по това време, което личи от посещения­
та му в чужбина през 1910 г. През юни 1910 г. той предприема
официално посещение във Франция, където е триумфално пос­
рещнат като цар и потомък на Бурбоните и Орлеаните. След офи­
циалната част той остава инкогнито във Франция и води интензив­
ни разговори с френските политици, в които подготвя сключване­
то на нов заем с френските банки и превъоръжаването на бълга­
рската армия от френския концерн "Шнайдер - Крьозо". Важен е
сигналът, който България излъчва. „Дадохме да се разбере само -
подчертава министър-председателят Ал.Малинов, - че ще вървим
из пътя, из който са тръгнали приятели и съюзници на Франция,
следователно и със самата нея."17 Фердинанд обаче е дълбоко убе­
ден, че Франция, отдалечена на хиляди километри от Балканите,
няма да си позволи да влияе върху действията на руската полити-
346
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ка в региона, още повече че има значителни икономически инте­

реси в Турция.
Затова той препотвърждава русофилската си ориентация,
като посещава през август 1910 г. руското протеже на Балканите -
Черна гора, по повод тържествата за обявяването й в кралство.
Фердинанд е сърдечно приет от новия крал Никола. Тържествата
и речите в Цетине отново преминават под знака на славянската
солидарност и доказват, че Фердинанд продължава да следва своя
курс, различен от този на правителството. То пък е изправено
пред нарастващия сръбски дипломатически натиск за отстъпки.
Сърбия последователно и упорито воюва с България в тази насо­
ка, като разчита много на Русия. Освен заплахи срещу Русия Сър­
бия използва и провокации спрямо България, за да й наложи сво­
ите схващания за Македония. През септември 1910 г. френският
в. "Матен" публикува статия, в която се говори за подписано турс­
ко-румънска военна конвенция срещу България. Този слух предиз­
виква тревога в България и струва постът на пълномощния ми­
нистър X. Хесапчиев, който е уволнен и заменен с Г. Калинков.
По-късно румънското правителство опровергава съобщението на
френския вестник. Случаят е важен, защото се оказва руско-
сръбска-френска интрига срещу България, чиято цел е да я заста­
ви да приеме "съюза" със Сърбия. В тази интрига са замесени Н.
Хартвиг, М. Милованович, който е инспираторът й, и корумпира­
ни френски журналисти от в. "Матен". От разкритията в СССР
през 1924 г. става ясно, че от 1904 г. нататък Русия редовно субси­
дира най-влиятелните френски вестници и журналисти. Френски­
ят комунистически вестник "Юманите" публикува през 1924 г. до­
ри платени фактури от 1910 г., в които се споменават много
френски вестници. В списъка на финансираните от Русия френс­
ки вестници "Матен" заема челна позиция. Така чрез подкупи чак
до края на Първата световна война Русия чрез корумпирания
френски печат активно обработва френското обществено мнение
в проруски, просръбски и антибългарски дух.18 През 1910 г. Сър­
бия използва и заплахи срещу България, че ще сключи споразуме­
ние с Австро-Унгария за подялба на Македония, което ще устано­
ви сръбско-българската граница по водораздела между Струма и
Вардар, т. е. България ще загуби почти цяла Македония. България
не отстъпва и тогава, когато сърбите използват протокола от мла-

347
Янко Гочев

дотурския конгрес в Солун, с който младотурците решават да

обезбългарят Македония.
Тезата на правителството на Ал. Малинов остава непроме­
нена. Тя е за съюз със Сърбия, но при гарантирано присъединява­
не на Македония със Солун към България. Освен това този съюз
трябва да се сключи тогава, когато двете държави са готови да
действат. Правителството счита сключването на договор с Русия за
по-важен от този със Сърбия. Затова до края на 1910 г. продължа­
ва да работи по този вариант, за да неутрализира Румъния и да
предотврати възможен неин съюз с Турция. Ал. Малинов продъл­
жава да разчита на Русия. През септември 1910 г. има промени
в кабинета. Ал. Малинов поема и поста външен министър, а ген.
Ст. Паприков, който е русофил, е изпратен за пълномощен ми­
нистър в Петербург, за да ускори проточилите се преговори за съ­
юз с Русия.
Ген. Ст. Паприков заварва промени и в руското МВнР. От
септември 1910 г. руски външен министър вече е Сергей Сазонов,
който е бивш посланик във Ватикана от 1906 г. до 1909 г. и заме­
стник външен министър от 1909 г. до 1910 г. С. Сазонов сменя Ал.
Изволски, който отива руски посланик във Франция, с убеждени­
ето, че трябва да отмъсти на България, нарочена от него за главен
виновник за личния му дипломатически успех по време на босне­
нската криза. Самият С. Сазонов е енергичен и всеотдаен, но
невъздържан човек, лишен от достатъчно голям дипломатически
опит. Убеден е обаче в свещената роля на Русия на Балканите и в
необходимостта от обединението на балканските християни под
неин контрол. Като панславист е българофоб, а с оглед защитата
на глобалните руски имперски интереси в региона защитава сър­
бите и обвинява българите в твърдоглавие, че не желаят да отстъ­
пят Македония. През 1910 г. С. Сазонов ги упреква, че спорят за
владението на едно "мизерно градче", като Скопие, когато на кар­
та са поставени "жизненоважните интереси" на защита на славян­
ството и православието.
До края на 1910 г. съюзът с Русия не е сключен.Една от при­
чините е поведението на С. Сазонов. Той умишлено протака пре­
говорите с българите, защото се страхува, че България, окуражена
от съюза с Русия, може да започне преждевременна война срещу
Турция. Поведението му е съгласувано с политиката на руското

348
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

правителство, което по това време избягва да форсира развитието

на събитията на Балканите и определено продължава да разчита
на запазване на статуквото.
Но не само политиката на С. Сазонов проваля подписване­
то на съюза между България и Русия. Главната причина е конста­
тираната за пореден път и от двете страни - несъвместимост м еж ­
ду българските национални интереси и руските имперски цели в
региона. В хода на преговорите Русия се обявява срещу обедине­
нието на България. Тя се отказва от изпълнението на своето тво­
рение - Санстефанска България. Нито по тракийския, нито по ма­
кедонския въпрос през 1910 г. тя не заема пробългарска позиция.
В края на 1910 г. С. Сазонов обявява, че българските искания за
Одрин, западната граница със Сърбия, т. е. обединението на Маке­
дония с България, са неприемливи за Русия. Одрин е необходим
за сигурността на Цариград и Проливите, които тя пази са себе си.
Македония пък не може да бъде обединена с България, защото Ру­
сия желае не обединението на българския народ, а разпокъсване­
то му и унищожаването му. По волята на Николай II част от Ма­
кедония България трябва да отстъпи на Сърбия част от Македо­
ния, за да се улесни формирането на българо-сръбския съюз. Ал.
Малинов приема, че Русия трябва да има решаваща роля в този съ­
юз, но заявява ясно, че руската политика не може да направи ед­
новременно "силна и велика България и наред с нея силна и вели­
ка Сърбия". Поради това изисква от Русия ясно и определено да
застане на българска страна по въпроса за Македония, което пък
ще улесни съюза със Сърбия.Така тя ще започне да разбира и ус­
воява българските аргументи. Русия обаче не приема този подход.
Според нея съюзът със Сърбия е възможен само ако България се
откаже от част от правата си в Македония и жертва една част от
интересите си там.
Друга причина за неуспеха да се създаде българо-руски съ­
юз през 1910 г. е руската туркофилска политика. Русия се бори да
създаде балкански блок, но според замислите й в него трябва да
участват България, Сърбия и Турция. Затова тя покровителства об­
разуването на този блок, но само на отбранителна основа.Бълга-
рия желае участие в този блок,като по възможност в него да вля­
зат Сърбия и Черна гора,но не и Турция, защото се подготвя да во­
ди война срещу нея за освобождение на поробените българи. Сле-

349
Янко Гочев

дователно целите на проектирания блок според България трябва

да са нападателни, а не отбранителни, за което настоява Русия. Тя
желае да придаде на този блок антиавстрийско острие. България
желае той да има антитурска насоченост.
Препъникамък се оказват и някои въпроси от военен харак­
тер, по които Русия и България не могат да се споразумеят. Русия
желае да използва като военноморски бази (въглищни станции) за
своя черноморски флот българските пристанища Варна и Бургас,
както и под формата уж на общо военно сътрудничество да под­
чини българската армия, вкл. като лиши Фердинанд от правата му
на главнокомандващ. България отхвърля тези руски искания, тъй
като с основание смята, че те нарушават българския държавен су­
веренитет и са посегателство срещу националната сигурност на
страната. Единственото, с което България се съгласява, е руското
условие да работи за споразумение със Сърбия.
В края на 1910 г. преговорите между България и Русия за
съюз се провалят окончателно. Всъщност те са прекратени, защо-
то никоя от двете страни не желае да отстъпи. По никоя точка от
програмата на двете правителства се оказва, че не може да са пос­
тигне споразумение. За темата ни е важно, че Русия отказва да
признае българските легитимни права върху Македония и Тракия
с гр. Одрин. При това България разбира, че за да реализира наци­
оналния си идеал, трябва да изчака общоевропейската война и
евентуална победа в нея на Русия и съюзниците й, а това накърня­
ва интересите й.
До края на 1910 г. с неуспех завършват и преговорите със
Сърбия. Правителството на Ал. Малинов не успява да наложи сво­
ето схващане за Македония в разговорите със сърбите. Причини­
те са най-малко две. Първата е в неговото русофилство, което му
пречи да отстоява докрай българските интереси. В интерес на ис­
тината то се бори докрай, но под влияние на курса на Фердинанд
започва да се огъва. В самата управляваща партия има сериозни
дискусии по въпроса за Македония. Надделява силното българо-
македонско лоби в нея и Демократическата партия отказва да се
разделя Македония, което решение е формулирано от министър
А. Ляпчев, родом от гр. Ресен. Той и групата около него приемат
сключване на един търговски договор със Сърбия като крачка към
осъществяване на Балканския съюз, но не и споразумение, което
350
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ълга р и я , III ч а с т

да разделя родната им Македония. Пред Ал. Цанков А. Ляпчев

споделя: "Такъв договор (съюз със Сърбия на база разделяне на
Македония - б. а.) можеше и Малинов да сключи през 1910 г., ако
се бяхме съгласили (демократите - б. а.) да приеме руските усло­
вия, помни ми думата - спорната зона е фатална и за нас, и за Ма­
кедония."19 Така А. Ляпчев признава, че Русия притиска България
да отстъпи част от Македония на Сърбия. Тъкмо поради този рус­
ки натиск правителството не успява да наложи на Сърбия бълга­
рското схващане за автономия на Македония и това е втората при­
чина, поради която преговорите със Сърбия завършват с неуспех
през 1910 г. През тази година се появява нов фактор на Балкани­
те,с който България и Сърбия трябва да се съобразяват. Това е ал­
банският фактор. Засегнати от младотурската политика, която ги
лишава от вековните им привилегиите,албанците вдигат въста­
ние. Страхувайки се от създаването на "Велика Албания", сърбите
установяват връзка с албанските въстанически водачи, за да нало­
жат контрол върху действията им. Такъв контрол не е постигнат,
защото албанците предпочитат австро-унгарско покровителство в
Северна Албания и италианско в Южна Албания. Сърбите все пак
поддържат местните албански бунтове, но не и голяма албанска
революция, която би решила албанския въпрос.
През 1910 г. правителството на Ал. Малинов води прегово­
ри за сближение и с Гърция. Гръцкият пълномощен министър в
София Панас през октомври 1910 г. предлага на Ал. Малинов да
се сключи политическа и военна конвенция. Българският ми­
нистър-председател поставя две условия: гърците точно да опреде­
лят своите претенции върху Македония и да дадат правото на Бъл­
гария тя да определи момента на действие на бъдещия съюз. Е. Ве-
низелос не приема тези условия. През 1910 г. България и Гърция,
застрашени от младотурската политика на отоманизиране на
християните, постига само споразумение за помирение между Ек­
зархията и Патриаршията и за съвместни мерки за подобряването
на положението на българи и гърци в Турция.
В крайна сметка всички усилия на правителството на Ал.
Малинов да се придвижи напред решаването на българския наци­
онален въпрос по линия на споразумение с Русия, Сърбия, Гърция
и преговори с Турция се провалят. България изпада в патова ситу­
ация и то в обстановка, която предвещава скорошно решаване на
351
Янко Гочев

Източния въпрос и промени на Балканите. Твърдият курс на Ал.

Малинов в защита на българските национални интереси обрича
България на изолация. Фердинанд е недоволен, защото желае не­
истово сключването на Балкански съюз, който да осъществи меч­
тата му спрямо Цариград. С твърдия си курс по националния въп­
рос, който за Фердинанд е безсмислено упорство, правителството
пречи на амбициите му. Затова той решава да се раздели с него.
Чака обаче удобен повод и намира такъв през февруари 1911 г.,
когато правителството губи изборите за окръжни съветници. На
9.03.1911 г., когато Ал. Малинов пристига на доклад в двореца, ца­
рят го кани да си подаде оставката, което водачът на ДП веднага
прави. Така си отива правителство, чиято "грешка" според Ферди­
нанд е, че защитава българските интереси и не желае компроми­
си в тази насока. Всъщност то пада от власт, защото не успява да
осигури необходимата за България международна, политическа и
дипломатическа подкрепа за осъществяване на националния иде­
ал.
Със смяната на правителството Фердинанд извежда Бълга­
рия от патовата ситуация. Това е първият му ход от решаващо зна­
чение в политиката за национално обединение. Извършена е по­
лезна услуга на Русия, защото е отстранен неудобен за нея каби­
нет. На 16/29.03.1911 г. по волята на Фердинанд на власт идва но­
во правителство, което е коалиционно и е формирано от две ру-
софилски партии - Народна партия (НП) и Прогресивно-либерал­
на партия (ПЛП). Лидерът на НП Ив. Е. Гешов става министър-
председател и външен министър, а лидерът на ПЛП д-р Ст. Данев
остава председател на събранието. Новият кабинет има още по-си­
лен русофилски облик и, естествено, се приема по-благосклонно
от Русия, отколкото предходния кабинет. С него Фердинанд ж е­
лае да разсее всякакви подозрения в Русия спрямо него и да уско­
ри сключването на Балканския съюз.
Ив. Е. Гешов е слабохарактерен като личност и политичес­
ките му опоненти го характеризират като "плах и боязлив".20 Ин­
тересно е, че през 1903 г. Фердинанд отхвърля кандидатурата му
за министър-председател, тъй като споделя тези оценки и счита,
че не може да се справи със ситуацията на полуострова. През 1911
г. обаче той е на друго мнение. Тъкмо тези личностни характерис­
тики на Ив. Е. Гешов го правят много удобен за провежданата от
352
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

царя политика. Ив. Е. Гешов е умерен русофил, за разлика от ко­

алиционния му партньор. Ст. Данев е ултрарусофил и продължа­
ва да смята, че Русия трябва да помага на България, въпреки че тя
е дала вече много доказателства, че води антибългарска политика.
Ст. Данев остава лоши спомени на българските националисти от
управлението си през 1901-1903 г., когато нанася тежки пораже­
ния върху българската кауза в Македония. Тогава в спора за т. нар.
Фирмилианов въпрос допуска умишлено и изцяло във вреда на
България, но в полза на Сърбия и Русия, духовен дележ на Маке­
дония. Сега вече ще участва в политическия дележ. По правило,
когато Ст. Данев е на власт, сближението на България с Русия се
ускорява и води до отказ на България от правото й да води наци­
онална политика. Така е и през 1911 г. Всъщност с идването на
власт на кабинета Ив. Е. Гешов-Ст. Данев Фердинанд ускорява ре­
ализацията на конспиративния план, който трябва да натика Бъл­
гария в неизгоден за нея съюз.
При това правителство българската тактика се сменя. Вмес­
то преговори за съюз с Русия, започват преговори за съюз със Сър­
бия под руски патронаж. Фердинанд е активен изпълнител на та­
зи идея. Тезата, че сваля от власт кабинета на А. Малинов, защото
не желае съюз с Русия, е неприемлива. Тя се опровергава от със­
тава на новия кабинет, който, както посочих, е с подчертано русо-
филски облик. В действителност Фердинанд не е противник на
Русия по това време. Напротив, активно е въвлечен във византийс­
ката й игра. Има само някои забележки по въпроса за съюза с нея.
Изглежда, усеща опасностите от един такъв съюз най-вече за себе
си, особено ако България има обща граница с Русия в Тракия, а и
не желае по волята на "освободителката" да се лишава от команд­
ването на българската войска, за което тя настоява. Затова вместо
съюз с велика сила, той приема съюз с малките балкански държа­
ви пак под нейно покровителство. Това е по-изгоден за него вари­
ант, отколкото съюз с Русия, тъй като му дава по-голяма свобода.
Но не може да се каже, че този вариант е изгоден за България, за­
щото, ако се осъществи, тя се съюзява с най-големите си против­
ници (сърби и гърци), които работят срещу нея и оспорват закон­
ните й права върху Македония.
Ив. Е. Гешов декларира, че ще води миролюбива политика
спрямо Турция и ще разчита на статуквото и поддържане на при-

353
Янко Гочев

ятелски отношения с
нея. Туркофилството
му цели да обезопаси
тила на България тога­
ва, когато започват пре­
говорите със Сърбия за
Балкански съюз, но то
се вмества много добре
в съветите, които дава
Петербург. Този турко-
филски курс засяга
ВМОРО, защото Ив. Е.
Гешов започва да твър­
ди, че четите дразнят
турската власт, "подко­
пават доверието" меж ­
ду Турция и България и
"сеели нещастия". За­
това "не само от меж ­
Ив. Е. Гешов дународна, но и от пат­
риотическа длъжност"
правителството взема
строги мерки за предотвратяване нахлуването на чети в Турция.
Контролът върху границите е затегнат. Това означава, че се възста­
новява старият русофилски курс на българските кабинети от нача­
лото на века за ограничаване в интерес на Русия на размаха на ма­
кедонското движение. Ив. Е. Гешов прилага този курс, макар и в
не много остри форми. Тайната полиция обаче започва да следи
дейността на ВМОРО и дори се опитва да внедри свои агенти в ре­
довете й. Някои членове на ВМОРО са арестувани, други прекра­
тяват дейност, след като са назначени на държавна служба.
Русофилският и турскофилски курс на Ив. Е. Гешов му
пречи да заеме по-твърда позиция спрямо Турция, когато през
1911 г. има инциденти по границата. При един от тях през май
1911 г. предизвикателно е убит български офицери от турски вой­
ници. Вместо към Турция, обвиненията на министър-председате­
ля са в друга посока. На 25.05/7.06.1911 г. в една реч в София той
заявява: "...ние нямаме нищо общо с т. нар. националисти, които

354
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

навредиха както на България и на българите, живеещи извън нея,

така и на нашата външна политика."21
Важна вътрешнополитическа стъпка на правителството, ко­
ято има и външнополитическо значение, е изменението на конс­
титуцията. Проектът за изменението е изготвен от предното пра­
вителство, но е внесен от това на Ив. Е. Гешов-Ст. Данев и се обос­
новава с необходимостта да се узаконят промените в статута на не­
зависима България. Измененията са гласувани от ВНС, избрано на
4/17.06.1911 г. на заседанието му в Търново на 11.07 с. г. Не мо­
ж ем да ги отбегнем, тъй като са елемент от задействания конспи­
ративен план, в който участват цар и правителство. Най-важното
изменение в конституцията засяга нейния чл. 17. Според него мо­
нархът придобива право да сключва чрез правителството между­
народни актове и договори, без да се допитва до парламента, кой­
то се лишава от участие във външната политика на страната. Това
погазване на важен демократичен принцип в конституцията е гла­
сувано от русофилското мнозинство. В това се състои историчес­
ката му отговорност, тъй като новият чл. 17 предопределя по-на­
татък съдбоносните за страната външнополитически ходове, дове­
ли до национални катастрофи. Личният режим укрепва не само с
изменението на чл. 17, но и с увеличаване на цивилната листа на
царя от 600 000 лв. на 1 200 000 лв. Фердинанд използва тези из­
годни за него промени, за да ускори подготовката на Балканския
съюз. Русия одобрява промените, защото са в неин интерес, тъй
като укрепват личната власт на съюзника й и го правят по-зависим
от нея.
Сърбия приема с радост промените на кормилото на власт­
та в България. От докладите на А. Тошев е ясно, че тя е уверена,
промените в България ще бъдат осъществени, и то в благоприят­
на за сръбските интереси насока. Това доказва, че Сърбия е посве­
тена в конспиративния план на Русия, щом е сигурна още през
1910 г., че властта в София ще бъде сменена. Образуването на ка­
бинета Ив. Е. Гешов-Ст. Данев се приема в Белград според докла­
дите на А. Тошев като щастливо предзнаменование, тъй като улес­
нява двустранното споразумение. Радостта, с която в Сърбия крал,
министри и политици посрещат новия български кабинет, доказ­
ва, че България губи. Последвалите събития потвърждават тази
преценка.
355
Янко Гочев

Новият български кабинет е удобното оръдие, чрез което

Русия може да прокара замислите си и да отпуши сръбско-бълга­
рското сближение. В края на март 1911 г. Ал. Нелидов съобщава
в Петербург, че Ст. Данев се обявява пред него за "силна активна
политика на Русия на Балканите" и прави заключение: "Работа
предстои още много, ала условията за работа сега са крайно леки
и работата може да бъде до крайност производителна. България
сега влезе в орбитална руска политика."22 Съобщението на Ал. Н е­
лидов от София е важно, защото то съдържа руската оценка за то­
ва, чие чуждо влияние е най-силно в София. От пролетта на 1911
г. нататък руската дипломация взема решително в свои ръце пре­
говорите между България и Сърбия за създаване на Балкански съ­
юз.
През април 1911 г. след руска намеса българо-сръбските
преговори са възобновени. Подробното им преследяване не е не­
обходимо, но с оглед темата ни, е важно да се очертаят позици­
ите на двете страни, поведението на Фердинанд и българското
правителство и ролята на Русия в преговорите.
През април 1911 г. Сърбия интервира в София за ново спо­
разумение въз основа на принципа на дележа. Сръбските предло­
жения се отправят от М. Милованович и Н. Пашич и в тях отно­
во се настоява България да отстъпи част от Македония. На
3/15.04.1911 г. М. Милованович поканва А. Тошев да съобщи на
Ив. Е. Гешов, че излазът на Адриатическо море е жизненоважен
въпрос за Сърбия. Затова тя трябва да владее градовете Скопие и
Белее. Сръбските претенции, формулирани от М. Милованович,
са до границата, образувана от р. Брегалница, Бабуна пл., Дебър,
Адриатическо море. На 18.04/1.05.1911 г. Н. Пашич предлага чрез
А. Тошев на България тройна подялба на Европейска Турция по
следната схема: сръбска част - на север от линията р. Брегалница -
Белее - Дурацо (Драч) в Албания; гръцка част - другата част от Ал­
бания и Ю жна Македония, и българска част - всички останали зе­
ми. Това, че Сърбия участва във византийската игра на Русия, ли­
чи от подхвърлянето на Н. Пашич, че за Сърбия било много по-
изгодно Цариград да бъде български, отколкото в руски ръце.23
Още при тези контакти проличава, че България е в по-слаба от
Сърбия позиция. Освен това правителството в София не е едино­
душно. Докато Ив. Е. Гешов е по-предпазлив спрямо сръбските
356
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

предложения, Ст. Данев категорично ги приема. Най-пробългарс-

ка остава позицията на А. Тошев, който на 22.04.1911 г. подчерта­
ва, че подялба на Македония е невъзможна от политическа и от
морална гледна точка и отхвърля категорично дележа. Той всъщ­
ност обобщава мнението на мнозинството от българския народ
извън русофилите.
Когато Сърбия среща неразбиране от страна на България,
тя открито я заплашва. През април 1911 г. тя заявява: "...ние (сър­
бите - б. а.) сме готови на всичко и ще влезем във всяка комбина­
ция, с Бога и дявола, ако ще трябва да предотвратим разрешение­
то на македонския въпрос в ущърб на нашите жизнени интереси,
без чието задоволяване при днешните балкански условия наисти­
на не може да има живот за Сърбия..."24
За въздействие върху България Сърбия използва албанската
карта. През пролетта на 1911 г. албанското въстание е един от
факторите, които сближава Сърбия и България. По албанския
въпрос Сърбия влиза в преговори с България по-добре подготве­
на. Нейната цел е анексия на Северна Албания с оглед осигурява­
не изхода към Адриатическо море. В съответствие с целта Сърбия
следва своята програма спрямо албанското въстание. Тя се намес­
ва във въстанието с оглед стремежа си да установи контрол върху
него и да предотврати създаване на автономна Албания, което би
осуетило веднъж завинаги мечтите за сръбския излаз на Адриати­
ческо море. За разлика от Сърбия, България няма официално от­
ношение спрямо албанското въстание, което е резултат от липса­
та й въобще на стратегия по албанския въпрос. Поради това при
обмяна на мнения управляващите български русофили се оказват
силно податливи на сръбските антибългарски внушения. Те прие­
мат сръбската теза за наличие на албанска "заплаха" за славяните
в Косово и Македония. Призракът от създаване на Велика Алба­
ния за тяхна сметка се експлоатира много умело от сърбите. В
крайна сметка българското правителство се поддава на сръбските
увещания за необходимост от подялба на албанските земи. Така
управляващите в София русофили не само че пренебрегват алба­
нския фактор, но и се лишават от него като съюзник в борбата за
Македония. От това, че правителството на Ив. Е. Гешов-Ст. Данев
не разработва своя позиция по албанския въпрос, който вече е
международен, печели само Сърбия, която му налага своето схва-
357
Янко Гочев

щане. По-правилна и съобразена с българските национални иска­

ния е позицията на ВМОРО. Тя, за разлика от правителството, ко­
ето вече е склонно да дели със сърбите Македония, се бори за ней­
ната автономия. Целите на тази борба съвпадат с албанските иска­
ния за автономия. Затова ВМОРО търси и установява контакти с
водачите на албанското движение. Същевременно чрез динамит-
ните атентати ВМОРО продължава да следва тактиката си за пре­
дизвикване на войната с Турция.
По този въпрос позицията му се различава от тази на бъл­
гарското правителство, което до лятото на 1911 г. официално дек­
ларира протурска политика и отхвърля всички предложения от
Сърбия, Гърция и Черна гора за споразумение на антитурска осно­
ва. Постепенно обаче то се огъва пред руско-сръбския натиск и
възприема антитурския курс. Официално промяната е известена
през август 1911 г., когато езикът на правителството става все по-
русофилски. Оттогава Ив. Е. Гешов започва да говори за опасно­
стта от австрийски апетити към Македония и с оглед на това - за
необходимостта от Балкански съюз срещу Австро-Унгария.
Промяната в курса на правителството е свързана с усилване
на влиянието на Русия. Външни прояви са разменените двустран­
ни визити. Престолонаследникът - княз Борис, посещава Русия и
се среща с императора, който е негов кръстник. На 1.09.1911 г.
руска военноморска ескадра от 5 бронирани крайцера, 3 крайце­
ра, 4 торпедни катера и 1 транспортен кораб пристига във Варна.
Властта и населението ги посреща радушно и много тържествено.
В резиденция Евксиноград е устроен специален прием в чест на
руските морски офицери. Мащабната демонстрация на руска во­
енноморска сила в българските териториални води демонстрира
не само затоплянето в двустранните отношения, но и укрепва
представата за Русия като могъщ фактор на полуострова, с който
всички държави трябва да се съобразяват.
Освен това началникът на ГЩ на армията ген. Ив. Фичев е
поканен в Русия да присъства на военни маневри на руската армия
и лично Николай II го приема на аудиенция. Според някои сведе­
ния, дадени от Ал. Неклюдов, Русия отново предлага при това по­
сещение сключване на военна конвенция. Ген. Ив. Фичев обаче
нищо не споменава за такова предложение.Затова сведенията на
Ал.Неклюдов не могат да бъдат потвърдени.
358
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Започналата на 16.09.1911 г. италиано-турска война за Три-

политания в Северна Африка е вторият фактор след албанското
въстание, който ускорява сближението и съюза със Сърбия. Русия
и другите Велики сили позволяват на Италия да води война сре­
щу Турция, но не и на балканските държави да се намесват. Русия
и другите Велики сили изрично ги предупреждават да мируват.
Русия използва усложненията от войната, за да създаде отдавна
проектирания от нея съюз. Сега създаването му е още по-необхо­
димо с оглед избягване на рухването на статуквото на Балканите.
Войната ускорява балканското сближение, защото в съюза помеж ­
ду си балканските държави виждат начин да преодолеят стреме­
ж а на Великите сили да запазят статуквото.
Възприемането на тази идея личи от поведението на някои
министри. Когато избухва италиано-турската война, поради отсъ­
ствието на Ив. Е. Гешов от България, и. д. министър-председател
и външен министър е Т. Теодоров. Той е вдъхновен от войната и
на А. Неклюдов заявява: "...Ние стигнахме до извода, че ако иска­
ме да запазим пълната си политическа и икономическа свобода от
посегателствата на Централна Европа (Австро-Унгария - б. а.) и
ако наистина се стремим да подобрим състоянието на нашите
родственици в Турция, трябва час по-скоро да уеднаквим нацио­
налната и икономическата си политика с тази на Сърбия. Ние
представляваме две националности, които са близки по кръв, по
език и са съдбовно свързани още от своето историческо минало.
Какво ни пречи да живеем заедно в пълна хармония? В настоящия
момент това е просто и единствено неразбирателство по въпроса
за нашите сфери на влияние в Македония. Ние и занапред ще
предлагаме на сърбите да обсъдят задълбочено с нас този въпрос,
за да постигнем добро и трайно разбирателство. Т. Теодоров уве­
рява А. Неклюдов, че всяко сръбско-българско разбирателство ще
оправдае стремежа към запазване на статуквото на полуострова. С
това цели да спечели Русия на страната на България. Пред А. Нек­
людов той признава действителните намерения на правителство­
то: "...Ние правим това, което вие толкова отдавна искахте да нап­
равим. Ще сключим напълно открито споразумение със Сърбия,
като дори ще им дадем Скопие, но вие трябва да ни обещаете за­
щита срещу Румъния."26 Русия не дава все още исканите гаранции
на България спрямо евентуални антибългарски действия на Румъ-

359
Янко Гочев

ния, но благославя планираното от българския кабинет сближе­

ние със Сърбия. Според замислите на българския кабинет съюзът
със Сърбия е за предпочитане. Причините са комплексни: Русия
го внушава и България разчита на руско съдействие за подписва­
нето му. Сърбия е непосредствен съсед и по-силна от другите бал­
кански държави. Замислите на правителството разкрива и пълно­
мощният ни министър в Петербург ген. Ст. Паприков, който на
21.09.1911 г. напомня, че трябва да се възобновят преговорите за
конвенция с Русия и после да се търси разбирателство със съседи­
те. "Ние - пише той - не можем да бъдем никъде и с никого. Мно­
го сме малки и слаби, за да разчитаме изключително на себе си.
Трябва някъде да бъдем... Когато и да е, ние, щем не щем, ще сме
принудени да направим концесии на Сърбия. Колкото по-късно
сторим това, толкова концесиите ще бъдат по-големи. Ако със
Сърбия ще можем да се споразумеем, лесно ще е това да сторим
и с Гърция."27
Ж ребият в София вече е хвърлен. След дълги колебания и
поради руския натиск, което признават самите министри, българс­
кото правителство тръгва към създаване на препоръчания от Русия
съюз и то при отказ за първи път от принципа на неделимост на
Македония. Изоставя се напълно стратегията на Ст. Стамболов по
македонския въпрос и неговите предупреждения за "бесните въл­
ци" (Сърбия и Гърция), готови "да разкъсат турската мърша". От­
ново доминира русофилското схващане по въпроса, най-добре
формулирано от ген. Ст. Паприков, че "малка и слаба България"
не може да води собствена национална политика и трябва да се
опре пак на "освободителката".
Италиано-турската война е събитието, което дава тласък на
буксуващите дотогава преговори. Счита се, че започва разпадане­
то на Турция и моментът за създаването на съюза срещу нея е под­
ходящ. България започва ускорени сондажи със Сърбия за съюз.
Факторът време силно притиска българското правителство, което
се опасява да не изпусне благоприятната обстановка на задълбоча­
ващ се разпад на Турция. Опозицията също го притиска, за да во­
ди по-решителна политика. Всъщност сбъдва се прогнозата на рус­
кия посланик в Цариград Н. Чариков, който още през 1909 г.
прогнозира: "Тя (България - б. а.) ще тръгне по пътя на съюзите са­
мо ако се появят признаци на близко разпадане на Турция".28 Ден
360
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

след началото на войната на 18.09/1.10.1911 г. България чрез Т. Те-

одоров в София и Сърбия чрез М. Милованович в Белград възоб­
новяват постъпките за съюз. На 19.09/2.10.1911 г. Т. Теодоров се
среща със сръбския пълномощен министър в София М. Милова­
нович и му заявява, че правителството вече открито е за съюз, а
Фердинанд също го подкрепя. В допълнение Т. Теодоров подчер­
тава и внушената му от Русия основа за този съюз: "Ние не бива да
се сражаваме за нещо толкова спорно, но трябва да обсъдим как­
во точно ни се полага и от какво пък сме готови да се откажем
доброволно. Ние ще ви отстъпим Скопие, вие ще ни дадете Со­
лун, Битоля, а смятам и Белее."29
Това е исторически, и то печален за България момент. За
първи път русофилите от нейно име съвсем официално открито
предлагат на Сърбия част от българското санстефанско наслед­
ство. България няма морално и политическо право да иска деле­
ж а му, защото българите са мнозинство в Македония, но русофи­
лите, притиснати от Русия, мислят обратното.
Тогава се появява на сцената една ключова фигура в прего­
ворите със Сърбия - Д. Ризов. Роденият в Битоля (Македония). Д.
Ризов по това време е пълномощен министър в Рим и е доверено
лице на царя. Той е русофил още от времето на управлението на
Стамболов, когато е емигрант и участва в много заговори срещу
него. По време на емиграцията си в Русия установява и лично при­
ятелство с руския агент "бугараша" Н. Пашич. Бил е търговски
агент в Скопие и участва в съюзните преговори със Сърбия през
1904 г. Затова се счита за специалист по сръбската политика и ма­
кедонския въпрос. Знае истинските сръбски цели, но ги пренеб­
регва, защото действа по внушения на царя, който пък е влязъл ве­
че във византийската игра на Русия.
По указания на царя още на 1/14.09.1911 г. Д. Ризов се сре­
ща с Ив. Е. Гешов. Успява да го убеди, че сега е моментът да се
подготви войната срещу Турция, защото през 1915 г. Турция ре­
организирала войската си, и според него ще бъде непобедима. Ив.
Е. Гешов се съгласява и му дава инструкции да работи за съюза със
Сърбия. На 19-20.09/2-3.10.1911 г. Д. Ризов разговаря в Белград с
М. Милованович, Н. Пашич и Л. Стоянович. Предлага им първо
да признаят автономия на Македония, а после да се обсъди подял­
бата на териториите. Постига се съгласие двете държави да се до-

361
Янко Гочев

говорят на базата на автономията, но ако тя не може да се осъще­

стви, да се приеме дележът. Сърбите признават Одринска Тракия
за българска, а Д. Ризов - Косово и Новопазарския санджак за
сръбски. За Македония има дълги дискусии, в които сърбите пре­
дявяват значителни претенции. Сърбите искат вече не само Скопс-
ко, а и Кичевско. Настояват границата да минава източно от Вар­
дар по р. Брегалница, а западно от Вардар по линията, успоредна
на Охридското езеро с гр. Охрид, Струга и Прилеп. По-късно
отстъпват за Струга. Д. Ризов пък заявява, че България иска грани­
ца на Охридското езеро. Поради неотстъпчивостта най-вече на Н.
Пашич Д. Ризов търси посредничеството на Н. Хартвиг. Увещава
го да принуди сърбите да са по-отстъпчиви. Руският пълномощен
министър обещава да помогне, но всъщност работи в полза на сър­
бите. Още при този дипломатически сондаж на Д. Ризов става яс­
но, че в преговорите с участието на сърбите и Русия България е гу­
бещата страна. Съотношението в тристранните преговори е 2:1 в
полза на сърбите, тъй като руските дипломати ги подкрепят. Още
на тази среща Д. Ризов заявява на Н. Хартвиг, че "...никое българс­
ко правителство не може да подпише договор за дележ на Маке­
дония, та ще трябва исканата от тях (сърбите - б. а.) територия в
Македония да се означи като спорна зона, върху която руският им­
ператор да се произнесе кому какво ще даде от нея".30 Това е пред­
ложение за обособяване на т. нар. "спорна зона" в Македония и за
руския арбитраж спрямо нея. Д. Ризов постига и съгласие прего­
ворите да продължат между Ив. Е. Гешов и М. Милованович. На­
соките на преговорите със сърбите са очертани вече и остава да се
уточнят подробностите на желаното и от двете страни споразуме­
ние. Това, че Русия ги подкрепя изцяло, личи от срещата на Ив. Е.
Гешов по същото време във Виена, където той пристига на път за
България с руския посланик в австрийската столица Н. Гирс. Бъл­
гарският министър-председател получава не само подкрепа за
проектирания съюз със Сърбия, но гаранции срещу противопоста­
вянето на този съюз от Австро-Унгария, Румъния и Турция.
Във Виена се събират Ив. Е. Гешов, Д. Ризов и пълномощ­
ният ни министър в Париж Д. Станчов. Последният също не е
случаен човек. Той е русофил, първи български дипломатически
агент в Русия през 1896 г. и, естествено, доверено лице на Ферди­
нанд. Тримата разглеждат резултата от сондажа в Белград и изра-

362
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ботват една паметна записка с българските условия за съюза със

сърбите. Основната идея в нея е българското искане за автономия,
но ако тя се окаже невъзможна, да се приеме дележът по линия­
та при р. Пчиня, на изток от Вардар, до нейния извор и Призре-
нския и Скопския санджак, западно от Вардар. Уточнява се, че по­
вод за война за двете държави може да бъде нападение на някоя
държава против България, Сърбия общо или поотделно, окупация
на Македония или Албания от Австро-Унгария, вътрешни безре­
дици в Турция, както и "ако интересите на България и Сърбия на­
ложат да се действа".31
На 27.09/10.10.1911 г. във влака между Виена и Одерберг
Ив. Е. Гешов запознава Фердинанд с паметната записка, който я
одобрява изцяло. С царско одобрение на неофициалните прегово­
ри е дадена зелена улица.
Така в края на септември 1911 г. се задейства конспирация­
та срещу България. България окончателно е натикана от Русия в
неизгодни за нея преговори със Сърбия, която е главният ни про­
тивник по македонския въпрос.
Защо считаме, че има конспирация? Защото преговори­
те се водят тайно по влакове и от точно определени хора. За-
говорниците, водещи се преговарящи, са тесен кръг лица. Т о­
ва са Ив. Е. Гешов, Т. Теодоров, Ст. Данев, Д. Ризов и Д. Стан-
чов и, естествено, Фердинанд, който действа задкулисно, но по
внушение на Русия и с пълна нейна подкрепа. В преговорите,
водени в строга тайна, участват няколко министри и двама
посланици, доверени лица на царя, които заменят титулярите
пълномощ ни министри Ив. Салабашев във Виена и А. Тошев в
Белград. Първият е считан за австрофил, а вторият за русофоб,
поради което те не са включени в преговорите. Всъщност А.
Тошев е националист. Без да е родом от Македония, за разли­
ка от Д. Ризов, е тясно свързан с нея и последователно се обя­
вява за автономията й, поради което се изказва против спора­
зумението със Сърбия. Удобният Д. Ризов обаче изземва ф унк­
циите на А. Тошев. Без да е отзован от Белград, А. Тошев е
пренебрегнат и то умишлено, защото има пробългарска пози­
ция по спора със Сърбия.
Това, че става дума за конспирация, а не за истински прего­
вори, личи и от факта, че са елиминирани в тези т. нар. прегово-

363
Янко Гочев

ри дори държавни институции. В тях, както посочих, не участва

целият Министерски съвет, Народното събрание и дори ГЩ на ар­
мията.
Подходът на заговорниците е погрешен, дори вреден за
България. Те започват преговорите със сърбите без ясно определе­
на позиция. Доминира у тях идеята за автономия на Македония,
но тя е по-скоро дипломатически ход, а не истинско намерение.
Фактически заговорниците приемат дележа на Македония. Не е
определена обаче дори основата на този дележ (завоеванието,
приносът на двете държави в бъдещата война, националността).
Това дава възможност на сърбите да ни изнудват и притискат, за-
щото знаят, че Русия е на тяхна страна. Така умишлено се тръгва
към сключване на сделка със сърбите чрез пожертване на част от
българското население и земя в Македония.
Официално българо-сръбските преговори за съюз започват
на 28.09/11.10.1911 г., когато Милованович и Гешов тайно се сре­
щат във влака от Белград за Ниш. Провежда се близо тричасов
разговор. Милованович много умело го започва с албанския въп­
рос. Той излага отново сръбската официална теза, която е срещу
автономия на албанците, и предвижда поделяне на Албания меж ­
ду Сърбия и Гърция. Милованович плаши Гешов с възможността
от даване на автономия на албанците, защото това засяга и
сръбските, и българските интереси в Македония. Гешов се хваща
на въдицата и приема сръбската теза по албанския въпрос.
Сръбският министър-председател подчертава необходимостта от
съюз между двете страни и настоява за дележ на Македония. Ив.
Гешов не приема дележ и настоява за автономия на Македония и
Стара Сърбия. Милованович, привидно против волята си, приема,
първо да се иска автономия. Всъщност той прави това, защото
знае, че нито Европа, нито Великите сили поради разногласията
между тях, нито пък балканските държави ще допуснат автономи­
ята на Македония. Затова по негово предложение решаването на
въпроса се отлага. Милованович театрално предлага, "загрижен"
за авторитета на българското правителство, "сега да не се тегли
разграничителна линия, за да не се изложи българското правите­
лство на укори, а когато му дойде времето, България ще получи
лъвската част от Македония... А една част от Северна Македония
трябва да бъде дадена на Сърбия и най-доброто нещо ще бъде да
364
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

се остави тоя дележ на арбитража на руския император, под чия-

то закрила ще бъде великото дело".32 Ив. Гешов приема идеята за
арбитража като "най-съвършен принцип за решаване на междуна­
родни спорове". Въобще по въпроса за ролята на Русия между два­
мата министър-председатели цари единодушие. Те са убедени, че
Русия трябва да се ангажира силно със създаването на съюза, като,
ако не може да стане негов член, поне да бъде морален съветник.
Освен това русофилите Милованович и Гешов разчитат на Русия
да въздържа Австро-Унгария от намесата й против съюзниците,
ако те влязат във война с Турция.
Милованович предлага на Гешов проект за съюзен договор
с главни идеи: отбранителен съюз, взаимна гаранция на територи­
алната цялост и държавната независимост, съюз срещу всяка дър­
жава, която започва завоевателна акция на полуострова, офанзи-
вен съюз срещу Турция по предварително споразумение за осво­
бождението на Стара Сърбия и Македония.Според проекта Одри­
нският вилает се признава от Сърбия за български, а Косовският
вилает, северно от Шар планина, и Шкодренския вилает от Бъл­
гария - за сръбски. За Македония, ако е невъзможно, споразумени­
ето трябва да се търси руският император като върховен съдия. На
неговата присъда двете страни предварително и безусловно се
подчиняват.От своя страна, Русия получава екземпляр от догово­
ра, приема арбитражната си роля и обещава да бъде благосклон­
на към осъществяване на целите на съюза.
В проекта сръбските цели са ясно и точно формулирани.
Сръбският стремеж е точно разграничение цяла Македония да бъ­
де обявена за спорна зона и след като сърби и българи не могат да
се разберат, руският император да реши спора. Надеждите на Ми­
лованович са, че той ще го реши в полза на Сърбия, като й отстъ­
пи по-голямата част. Сърбите много разчитат на сърбофилството
на Николай II, вкл. и по роднинска линия, защото руските вели­
ки князе със силно влияние в двора на императора са женени за
сръбски и черногорски княгини.
Както се вижда, сръбските надежди са реално обосновани,
докато българските се опират на т. нар. русофилство, т. е. имат са­
мо идейна основа, а не реално покритие. След срещата с Милова­
нович Ив. Гешов пише доклад до царя. Той и правителството
одобряват доклада на българския министър-председател и го
365
Янко Гочев

упълномощават да влезе в преговори със Сърбия за сключване на

съюзен договор.
През октомври 1911 г. преговорите продължават в София.
Този път се водят със сръбския пълномощен министър Спалайко-
вич, който на 17.10.1911 г. връчва първия проект за договор. В не­
го сърбите предлагат варианта освободителна война срещу Тур­
ция при благоприятни условия в Европа или в защита на поробе­
ните християни. Освен това, ако една от страните не желае да
участва във войната, тя е задължена да се противопостави на тре­
та държава, която ще се опита да защити Турция. Тази трета дър­
жава може да бъде само Австро-Унгария. Важно е да се отбележи,
че под въздействието на руските дипломати, които посредничат в
преговорите, Ив. Гешов се съгласява да иска разрешението на Ру­
сия, за да се започне война срещу Турция. Въпросът за територи­
алните придобивки е уреден в чл. 4 на сръбския проект. Според
него се признава правото на България над Одринския вилает и на
Сърбия над Шкодренския вилает и частта от Косовския вилает на
север от Шар планина. Скопският санджак, Битолският вилает и
Солунският вилает, т. е. цяла Македония, са обявени от сърбите за
"спорни" в проекта.
Ив. Гешов отхвърля проекта. Той се обявява срещу точки­
те в него, които предвиждат Сърбия при известни обстоятелства
сама да има право да обяви война на Турция, и особено срещу не­
ограничения на арбитраж на руския император. Поддържа се те­
зата, че граничната линия трябва да бъде определена задължител­
но, а арбитражът по-късно формално да я потвърди. Всъщност ру-
софилското правителство се опитва да се скрие зад авторитета на
руския император от неизбежните нападки на ВМОРО, опозици­
ята и народа.
На 24.10.1911 г. Спалайкович представя втори сръбски про­
ект. В него не се споменава за автономия на Македония. Сръбски­
те претенции са още по-силно изразени. Предлага се дележ на
Македония на три зони - безспорна българска, безспорна сръбска
и спорна, подлежаща на руски арбитраж. Безспорната сръбска зо­
на е доста по-голяма от предвидените от И. Гешов отстъпки и обх­
ваща Прилеп, Крушево, Кичево и Струга. Правителството е сил­
но разочаровано и поради прекомерните сръбски претенции
отхвърля и този проект. Това води до затягане на преговорите. В
36 6
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

тях все по-активно се намесват руските дипломати, особено Нек-

людов и Хартвиг. Ив. Гешов е просто отчаян от руския натиск и
от неотстъпчивостта на Спалайкович.
На 5-6.11.1911 г. в Париж, където сръбският крал и
сръбският министър-председател са на официално посещение,
пристига Д. Ризов. Заедно с Д. Станчов двамата започват разгово­
ри с Милованович. Отново се спори за формулата за автономия,
за разграничителната линия и територията, която подлежи на рус­
ки арбитраж. Българите пак настояват за автономия. Миловано­
вич успява да ги подведе и за да осуети прекратяването на прего­
ворите, обещава да убеди сръбските министри да са по-отстъпчи-
ви. Това, че сърбите действат под руско въздействие, признава до­
ри Неклюдов, който в края на 1911 г. пише до Сазонов: "Натиск
по-нататък трябва да упражняваме върху Белград, където нас бе­
зусловно ни слушат, защото се намират в особено опасно положе­
ние".33 По-различна и крайно антибългарска е позицията на Н.
Хартвиг, който изцяло подкрепя великодържавните амбиции на
Сърбия и настоява да бъде притискана да отстъпва само единстве­
но България. Неговата линия постепенно надделява, което се от­
разява пагубно върху българските национални интереси. За да
притисне България и за да защити преди всичко имперските си
интереси, руската дипломация предприема чрез посланика в Ца­
риград Н. Чариков демарш. През октомври 1911 г. той предлага
на Турция споразумение, в което срещу известни отстъпки на Ру­
сия по ж п въпрос в северната и североизточната част на Азиатска
Турция Проливите трябва да бъдат отворени за руски военни ко­
раби. Освен това отбранителен съюз ще гарантира целостта на им­
перията в момент, когато е заплашена от териториален разпад.
Демаршът на Чариков е продължение на старата протурска поли­
тика на Русия, която по дипломатически път се стреми да си изво­
юва това, което не може да се постигне дотогава чрез война -
контрол над Проливите.
Демаршът на Чариков се проваля. Руският посланик не ус­
пява да преодолее страховете и колебанията на султана, а враж­
дебността, с която Великите сили, особено Англия и Германия,
посрещат руския проект, предопределят провала му. През деке­
мври 1911 г. Чариков прекратява преговорите по този въпрос. За
да прикрие неуспеха си, МВнР на Русия обявява, че Чариков е
367
Янко Гочев

действал на своя глава. В началото на 1912 г. Сазонов даже го от­

зовава от Цариград.
По-важен за нас е ефектът от действията на Чариков. Рус­
ко-турските преговори умишлено са разгласени в София. Прави­
телството на България е сериозно обезпокоено, че Русия, ако пос­
тигне споразумение с Турция, ще обезсили изцяло българската ка­
уза. Управляващите в София русофили са убедени, че съюзът със
Сърбия трябва да бъде сключен на всяка цена, дори чрез отстъпки
от българските интереси, за да се осуети евентуалното руско-турс­
ко споразумение.
Всъщност чрез демарша на Чариков Русия постига успех,
защото потиска и последните съпротивителни сили на българско­
то правителство пред сръбския натиск. По този коварен начин Ру­
сия принуждава България да подпише гибелния за нея съюзен до­
говор със Сърбия.
Фердинанд също се опитва да упражни натиск върху Сър­
бия и Антантата. През ноември 1911 г. той посещава Австро-Ун­
гария "по семейни причини". Приет е на частна аудиенция от им­
ператор Франц Йосиф, който се опитва да осуети сключването на
Балкански съюз и особено превръщането на Русия в негов ар­
битър. Пред императора Фердинанд декларира миролюбивите на­
мерения на страната, които обаче могат да се променят при вът­
решни сътресения в Турция. Австро-Унгария му препоръчва спо­
разумение с Румъния, което според нас е "условие" за образуване
на Велика България. Тя поощрява българските претенции към Ма­
кедония, но не се ангажира с подкрепа. Посещението на Ферди­
нанд завършва с неуспех. Той не издейства никакви конкретни ан­
гажименти от Австро-Унгария, а и целеният ефект да се въздей­
ства върху Сърбия и Антантата не е постигнат. Руският посланик
във Виена Гирс реагира гневно срещу "политическия" характер на
посещението на Фердинанд, който даже игнорира Руското посол­
ство. Русия го подозира в тайни сделки и коварни игри зад гърба
й в полза на Австро-Унгария. Затова Фердинанд поръчва на посла­
ника във Виена Ив. Салабашев да предаде, че "Негово величество
е крайно възмутен от нахалния език и мръсни клевети на руския
посланик".
След посещението във Виена българският цар е принуден
отново да разсейва предубеждението в Петербург спрямо него.

368
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ълга р и я , III ч а с т

Това става чрез специални жестове към Русия. По случай именния

ден на император Николай II Фердинанд за първи път обядва в
руската легация в София. Вдига тост за Царя Освободител и при­
ятелството между двете държави.
Върху хода на преговорите със Сърбия влияние оказват и
атентатите на ВМОРО в Македония през 1911-1912 г. Един от
най-големите от тях е извършен в Щип на 21.11.1911 г. Убит е
един турчин, след което мюсюлмани фанатици и редовна войска
извършват поголовно клане, като избиват 23 и раняват 423 бълга­
ри. Турският терор, от своя страна, води до масови протести в
България, която потъва в траур. Провеждат се митинги, на които
са гласувани резолюции, осъждащи кланетата над българите, и се
призовава за решителни действия на правителството за облекчава­
не на положението им. Правителството изпада в неловко положе­
ние. Срещу него се обединяват опозицията и народът, които еди­
нодушно го обвиняват в туркофилство и предателство, още пове­
че че то не успява да предизвика Турция да осъди виновниците за
кървавите изстъпления. Всъщност конспиративният характер на
преговорите, които правителството води по това време за съюз със
Сърбия, се обръща срещу него. То не реагира на обвиненията на
опозицията и народа, защото иначе ще разкрие, че преговаря със
Сърбия за бъдеща война срещу Турция на основа дележа на Маке­
дония. Последиците от щипското клане са, че правителството ста­
ва още по-отстъпчиво пред руско-сръбския натиск.
Докато България е залята от вълна от антитурски протест­
ни демонстрации, Сърбия предлага трети проект за договор. Той
носи дата 15.12.1911 г. и е изработен от Милованович. В него от­
пада обособяването на сръбска безспорна зона и се приема ф ор­
мулата за автономия. "Спорната" зона обаче е разширена значи­
телно. Сърбия се отказва от Крива паланка и Кратово, но иска
родния град на братя Миладинови - Струга. България отново от­
казва да отстъпи и преговорите са заплашени от пълен провал.
Неклюдов дори уведомява Петербург, че "делото е окончателно
неуспяло".
Тогава отново се наместват руските дипломати. Ив. Гешов
признава за това в спомените си: "Тая нова спорна зона обаче бе­
ше тъй широка, че аз не можех да я приема. И почнаха се тогава
дълги преговори между Спалайковича и мене по стеснението на

369
Янко Гочев

тая зона, преговори, в които веднъж се намесиха и руският предс­

тавител в София Неклюдов, и военният руски аташе Романовски.
Тая намеса вземаше формата ту на съвети да бъдем умерени и
отстъпчиви, за да свършим по-скоро доброто дело, ту на съобще­
ние, че ако не свършим, Русия си запазва правото да постъпи спо­
ред както й диктуват нейните интереси..."34
Следователно преговорите вече са тристранни: руско-
сръбско-български, като водещата роля в тях безспорно е на Русия
поради статута й на велика сила. Съветите, увещанията и заканите
се прилагат всъщност от руските дипломати само спрямо Бълга­
рия, защото такава е схемата, в която те ни вкарват. България
трябва само да отстъпва, а Сърбия само да получава земи, за кои­
то няма никакви исторически и етнически основания. Периодът
декември 1911 г. - февруари 1912 г. е финалната фаза в прегово­
рите със Сърбия. Това е ключов момент в изграждането на бълга­
ро-сръбския съюз, а и на Балканския съюз въобще. Под двоен рус­
ко-сръбски натиск преговарящите русофили затъват в пазарлъци
за всяка педя земя в Македония. Приета е сръбската теза за "спор­
на" и "безспорна" зона. Специално за "спорната" зона преговори­
те са много трудни. Срещу всяка българска отстъпка сърбите пре­
дявяват ново искане. Спори се за върхове, села, градове и райони
в Македония, за които въобще не би трябвало да има спорове, за­
щото населението й отдавна се е самоопределило за българско, и
сърбоманите, доколкото ги има, са изкуствено създавани с много
пари и насилия от Сърбия,поддържана от Русия. Тъкмо благода­
рение на руската подкрепа сърбите буквално изнудват нашите по­
литици. Голям спор се разгаря за Стурга и Стружко. Неклюдов да­
ва обещание, че ще бъдат български, за което е съставен отделен
писмен акт.
Във финалната фаза на преговорите участва и българският
цар. Той е домакин на тържествата през януари 1912 г. в София
по повод на пълнолетието на престолонаследника княз Борис. В
тях участват балканските престолонаследници и специален гост
от Русия - великият княз Андрей. Тържествата са важни не само
като символ на оформящия се вече Балкански съюз, но и със се­
риозните опити на Фердинанд да спечели Русия на своя страна.
По време на тържествата той за първи път посещава Руското по­
солство като цар и обсъжда дори брак на сина си с една от дъще-
370
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

рите на руския император, както и въпроса за отпускането на за­

ем от страна на Русия.
Тъкмо въпросът за заема се оказва един от ключовите въп­
роси в заключителната фаза при създаването на Балканския съюз.
Фердинанд търси съдействието на Русия, която вече го е въвлякла
в сложната си игра по изграждането на съюза. Тя се нуждае от не­
го и за да го спечели, прибягва до изпитаното византийско сред­
ство - подкупа. Руското злато се оказва крайно належащо сред­
ство, за да бъде подкупена България и да й се натрапи неизгодни­
ят за интересите й съюз със Сърбия. Неслучайно въпросът за зае­
ма получава развитие тогава, когато преговорите започват в края
на 1911 г. да буксуват.
Всъщност още през септември 1911 г. Фердинанд изпраща
последователно в Руското посолство министър Т. Тодоров и на­
чалника на тайния си кабинет С. Добрович. Те имат задача да про­
учат условията за отпускане на личен заем в размер на 3 млн. злат­
ни франка при благоприятни за царя условия. Чрез посредниците
Фердинанд съобщава, че желае да му се отпусне заем от 3 млн.
франка при 4% лихва.
На 12.11.1911 г. А. Неклюдов пише таен доклад до Петер­
бург, в който одобрява идеята, но предупреждава, че за нея тряб­
ва да знаят не повече от трима-четирима души. "Що се отнася до
политическата целесъобразност - пише А. Неклюдов, - това е сло­
жен и твърде деликатен въпрос. Би било наивно и не съвсем дос­
тойно да вярваме, че бихме могли да купим цар Фердинанд с един
заем от 3 млн. франка. Но все пак заемът би се изпълнил "чрез оп­
ределено засилване на нашето влияние върху царя, който тъкмо в
сегашния момент стои на кръстопътя между нас (Русия - б. а.) и
Австрия, при което е по-склонен към нас, и една лична оказана му
любезна услуга може да натежи в наша полза." А. Неклюдов нас­
тоява да се сключи "джентълменско споразумение" без предвари­
телни политически условия, за да не се засяга честолюбието на ца­
ря.
Въпросът е сериозно проучен в Петербург. Отпускането на
заема обаче се забавя и на 14.01.1912 г. А. Неклюдов подтиква на­
чалниците си да се избърза. Сазонов телеграфира, че "работата ве­
роятно ще намери благоприятно разрешение", но е необходимо
пълно гарантиране на заема. Фердинанд не иска да гарантира с
371
Янко Гочев

всичките си имения, а само с това във Враня, което според прецен­

ката на руските финансисти не струва 3 млн. Всъщност Ферди­
нанд нищо не губи, защото дворецът Враня е заграбен от него не­
законно, при това собствеността му върху двореца се оспорва. Ко-
гато българо-сръбските преговори се затягат, А. Неклюдов, силно
разтревожен, отново се връща към въпроса за заема. Съветва да не
се затъва в преговори, защото заемът ще има "особено политичес­
ко значение". Т. Теодоров пък гарантира, че дългът ще бъде пога­
сяван не само редовно, но и ще се изплати безсрочно.Въпросът е
придвижен и фактически решен преди сключването на българо-
сръбския съюзен договор. Така Русия буквално купува утвърждава­
щия подпис на Фердинанд върху този договор. С личната услуга,
която му прави, отпадат всякакви пречки от българска страна сре­
щу подписването на съюзния договор със Сърбия.
Той е подписан в София на 29.02/13.03.1912 г. и се нарича
официално "договор за приятелство и съюз". Според чл. 1 двете
държави си гарантират взаимно политическата независимост и те­
риториалната си цялост. Според чл. 2 се поема задължението "да
си помагат взаимно с всичките си сили, в случай че една коя и да
е от Великите сили би се опитала да анексира, да окупира или да
завземе с войските си, дори и временно коя и да е териториална
част на Балканския полуостров, която се намира под турско вла­
дичество..." Разпоредбата касае действията на Австро-Унгария, а
не на Русия, тъй като Русия е фактически създател на съюза, а
Австро-Унгария има преки териториални претенции спрямо Тур­
ция. Според чл. 3 България и Сърбия поемат задължението "да
сключват мир само задружно и след предварително споразуме­
ние". Чл. 4 предвижда подписването на двустранна военна кон­
венция с цел тя "да осигури пълното и удобно изпълнение на нас­
тоящия договор за постигане преследваната цел" и всички под­
робности около участието на двете армии в случай на война на по­
луострова. Чл. 5 обявява срока на действие на договори и военна
конвенция - до 31.12.1902 г., и урежда условията за удължаването
им. Чл. 6 предвижда съставянето на договора и военна конвенция
в два еднообразни екземпляра на двата езика и подписването им
от държавните глави, външните министри и военните пълномощ­
ници. Чл. 7 задължава двете държави да не публикуват и съобща­
ват на други държави споразуменията, освен след едно предвари-
372
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

телно споразумение, и то съвместно и едновременно. Важен е

тайният анекс към договора. Чл. 1 от него поставя избухването на
война с Турция в зависимост от много условия. Първото от тях е
"вътрешни безредия" и "вътрешни или външни мъчнотии". Второ­
то условие е преговори между двете държави и ако се постигне
споразумение за военна конвенция, то се съобщава на Русия. Тре­
тото условие е: войната започва, ако Русия не се противопостави.
Ако Русия се въздържи да даде мнението и при невъзможно
двустранно споразумение, войната се започва от Сърбия или от
България, но на своя отговорност, като държавата, която не я за­
почва, ще следва "приятелски неутралитет" спрямо съюзника. Тя
мобилизира войската си и ако трета държава (Австро-Унгария) се
намеси на турска страна, и тя влиза във войната.
Следователно обявяването на война на Турция се поставя в
зависимост от твърде много условия, но това е обяснимо, защото
Русия не желае такава война и се стреми съюзът да има подчерта­
но отбранителен, а не нападателен характер. Важен е чл. 2 от тай­
ния анекс, който определя териториалните придобивки на съюз­
ниците при успешна война срещу Турция. Тези придобивки ста­
ват кондоминиум (общо владение), като в срок максимум 3 месе­
ца след сключването на мира се разпределя така: 1. България приз­
нава правото на Сърбия върху териториите, разположени на север
и запад от Шар планина (Новопазарския саджак, Косово, Алба­
ния); 2. Сърбия признава правото на България върху териториите
източно от Родопите и р. Струма; 3. За Македония се предвиждат
две възможности - автономия и дележ. Образуването на автоном­
на област е само хипотеза, а дележът - реално намерение, защото
е посочен в текста на тайния анекс като предпочитан вариант, "ако
двете страни се уверят, че организирането на отделна автономна
област е невъзможно". Към 1912 г. е ясно, че нито Русия, нито коя
да е балканска държава ще допуснат автономия на Македония. За­
това този текст е мъртвороден и няма никаква реална стойност.
Реалното споразумение в анекса е за дележ на Македония.
Начертана е една линия, свързваща вр. Голем, разположен северо­
източно от гр. Крива паланка, с точка, разположена югозападно от
Охридското езеро, и северно от гр. Охрид, близо до манастира Гъ-
бовци. Тази лъкатушеща от североизток на югозапад линия разде­
ля Македония на две зони: "спорна" и "безспорна".
373
Янко Гочев

При обща площ на Македония от 66 443 км2, според изчис­

ленията на Атанас Тотев, "спорната" зона има площ 9430 км2
(14,2% от Македония) и обхваща частта, разположена северозапад­
но от посочената разграничителна линия с градовете Куманово,
Скопие, Тетово, Гостивар, Дебър и Кичево. "Безспорната" зона
обхваща 30 622 км2 (46,1%) от Вардарска Македония с по-големи-
те български градове Кочани, Щип, Белее, Прилеп, Битоля, Гев-
гели, Охрид, Струмица.
Съдбата на двете зони е различна. Господство над "спорна­
та" зона, т. е. нейното присъединяване изцяло или частично към
една от двете държави, ще се реши след арбитража на руския им­
ператор Николай II. "Безспорната" зона може да бъде наречена
"българска", защото се дава на България, независимо от това, кои
войски ще я освободят. Нещо повече, Сърбия се задължава да не
предявява никакви претенции в земите от "безспорната" зона. В
анекса никъде не се споменава за "безспорна" сръбска зона.
Последните алинеи на чл. 2 от тайния анекс, касаещи тък­
мо руския арбитраж, са много неясно формулирани. Това оставя
свобода на действие на руския император, защото той може да
приеме линията, определена за граница между двете зони, но мо­
ж е да я отхвърли, дори да я коригира. Касае се за престъпно ле­
комислие на българските русофили, които не само допускат рус­
кия арбитраж, но и предоставят на Николай II легална възмож­
ност да прокара границата между Сърбия и България както той
схваща, че ще е изгодно не за България, а за руските интереси. Не­
ясните и неточните формулировки относно дележа на Македония
само улесняват сърбите по-късно да искат ревизия на договора и
разширяване на руския арбитраж върху цяла Македония.
Всъщност тайният анекс предвижда два вида руски арбит­
раж: първия - за разграничаването на двете зони в Македония, и
втория - за всички спорове по тълкуването и прилагането на съюз­
ния договор. С неясните си и непрецизно редактирани разпоред­
би текстовете за руския арбитраж предизвикват бъдещите бълга­
ро-сръбски спорове за Македония. Тези неизгодни за България ре­
дакции са дело на Милованович, който е добър юрист, възпитаник
на университета в Париж и специалист в областта на международ­
ното право. Той е русофил, но защитава сръбските интереси. Сре­
щу себе си има русофили, т. е. българи, които защитават не бъл-
374
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

гарски, а руски интереси и по-слаби по ерудиция от него специа­

листи не само в международното право, а и в други области, като
Ив. Гешов, който е финансист, икономист и публицист, и Д. Стан-
чов - дворцов чиновник.
"Отстъпчивостта", която Милованович демонстрира пред
българите в хода на преговорите, всъщност е добре пресметнат
ход на този сръбски политик. Тази "отстъпчивост" е умело прило­
жена и тя вкарва, освен руския натиск, българите русофили в ка­
пана на пазарлъците за съдбата на българските земи.
Част от съюзния договор е и военната конвенция, подписа­
на на 16/29.04.1912 г. във Варна от началник-щабовете на армиите
на двете държави - ген. Ив. Фичев и ген. Р. Путник. Тя урежда въп­
росите на конкретното военно сътрудничество в различни ситуа­
ции - отбранителни или нападателни действия, с участието на
Турция, Румъния и Австро-Унгария. Взаимната военна помощ е
уточнена приблизително: минимум 200-хилядна българска войска
и 150-хилядна сръбска армия. Според чл. 2 от конвенцията при
нападение на Румъния или Турция срещу България Сърбия е
длъжна да помага най-малко със 100-хилядна своя армия, която
изпраща към Средния Дунав или в Добруджа, или в Македония,
според това кой е нападателят. С чл. 3 от конвенцията България
поема неизгодно за нея задължение да помага на Сърбия, като за­
щитава териториалната й цялост с 200-хилядна своя войска, ако
Австро-Унгария я нападне или нахлуе в Новопазарския санджак.
Освен това, пак по чл. 3, при турско нападение над Сърбия Бълга­
рия й помага, като изпраща 100-хилядна войска в Македония. Съ­
щото важи и при румънско нападение над Сърбия, като в тази хи­
потеза не се уточнява числеността на българската военна помощ.
Важен е и чл. 4 от конвенцията, който дава право на България да
изпрати 100-хилядна войска в Македония, ако започне съвместна
война със Сърбия. Не се създава и общо командване на войските
на двете държави, защото според чл. 7 от конвенцията "във време
на война войските на всяка договаряща се страна ще се командват
от техните собствени началници, които ще ръководят всички тех­
ни действия".31 Общо командване се предвижда само при
действия срещу "един и същи обект", като командването се пове­
рява на "по-старшия по чин началник".
Военната конвенция не урежда обаче изчерпателно всички

375
Янко Гочев

въпроси относно бъдещото военно сътрудничество. Налагат се но­

ви преговори между ген. Ив. Фичев и ген. Р. Путник за разпреде­
лението на мобилизираните войски на двете държави и тяхното
групиране в зоната на съсредоточението им.
При сключването на споразумението двамата подхождат от
различни позиции. Тази на ген. Ив. Фичев е по-слаба, защото е ру-
софил и не е запознат с целия текст на съюзния договор със Сър­
бия. Ген. Р. Путник, обратно, запознат е с текста му и се мъчи на
всяка цена да гарантира окупацията на Македония. Самият Ив.
Фичев докладва по-късно на Ив. Гешов, че сърбите не са искрени
и че впечатлението му е, че "те искат да обезпечат Македония за
себе си".36
Главното различие при преговорите е кой ще бъде основ­
ният театър на бойните действия при война с Турция. Ген. Р. Пут­
ник смята, че това ще е Македония, а ген. Ив. Фичев - долината на
р. Марица. Сърбинът е упорит и заявява, че поради сръбското об­
ществено мнение не е съгласен "щото кръвта на сръбските войни­
ци да се смеси с водите на Марица". Ген. Ив. Фичев му се проти­
вопоставя с аргумента, че в Македония има 4 корпуса турска войс­
ка със състав наполовина попълнен и запасни в Мала Азия, които
не могат да се докарат, защото италианският и гръцкият флот вла­
деят морето. Всъщност ген. Р. Путник се мъчи с цената на всичко
за изпълни сръбската политическа задача - окупация на Македо­
ния, а ген. Ив. Фичев пък се съобразява с оперативния план на
Българската армия за война, който предвижда нанасяне на глав­
ния удар срещу Турция в Източна Тракия. Затова възприема
сръбската теза: цялата българска армия да действа в долината на р.
Марица, а 3 български дивизии да действат в Македония срещу
общо 8 сръбски. Всъщност българската армия в Македония придо­
бива нова задача: да помага на сръбската, за да я направи господар
на Македония. Какво ще става с Източния (Маришки) военен те­
атър, където ще действат главните турски сили, не е изяснено.
Казва се само, че в случай на нужда там ще се пренасят войски от
Македония, обаче само тогава, когато за операциите там не е нуж­
но да се държат всички войски, или само тогава, когато Сърбия
завземе Македония и ще има излишни войски. Че войските, кои­
то ще се пренесат от Тракия към Македония, ще бъдат български,
това се подразбира, защото други съюзнически войски в Тракия

376
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

няма. Какви ще бъдат войските, които ще се пренесат от Македо­

ния в Тракия, не е казано. Подразбира се, че най-напред ще бъдат
българските и в този случай в Македония остават само сръбски
войски.
Така с военно споразумение от 19.06.1912 г. България га­
рантира сръбската окупация на Македония, докато Сърбия не при­
ема насреща подобен ангажимент. Споразумението не решава и
въпроса за главното командване на съюзническите войски. Двата
ГЩ така и не изработват общ план за война срещу Турция.И Сър­
бия, и България ще изпълняват своите военни планове. Лошото за
нас е, че Сърбия си гарантира политическите цели във войната
(окупация на Македония), а България, управлявана от русофилски
цар и русофилско правителство, не успява да си издейства подоб­
ни гаранции. Ген. Ив. Фичев разбира това и подписвайки споразу­
мението, вмъква една своя "бележка" към тях, в която снема от се­
бе си отговорността, като заявява, че "групировката на съюзничес­
ките войски и първоначалната идея за операции принадлежи на
сръбския ГЩ".37
На 15/28.09.1912 г. (20 дни преди обявяването на войната)
е подписано последното военно споразумение със Сърбия. Това е
ново съглашение между началниците на ГЩ на двете държави.
Ген. Ив. Фичев е употребен за политическите цели на правител­
ството, което се намесва във военните преговори и го принужда­
ва да подпише крайно неизгодно за българската кауза в Македо­
ния споразумение, което буквално възпроизвежда сръбската теза.
Според него "цялата сръбска армия ще действа на Македонския
оперативен театър" със съдействието само на една българска диви­
зия. По този начин "освобождението" на Македония в бъдещата
война с Турция ще се реализира като сръбска окупация на тази
българска земя. Така русофилите решават да "освободят " Маке­
дония. Всъщност те налагат едно политическо решение на въпро­
сите относно военното сътрудничество между България и Сърбия
в предстоящата война.
Споразуменията, подписани от ген. Ив. Фичев, са голям ус­
пех за сръбската дипломация, защото сръбската окупация на Ма­
кедония е абсолютно гарантирана и безпроблемна. Те илюстрират
пълния крах на българските русофили, които дори поставят бъл­
гарската дивизия в Македония под сръбско командване и поемат

377
Янко Гочев

задължението една сръбска дивизия да се превози по българските

ж п линии, за да нанесе удар в турския фланг. Българската армия
фактически изоставя Македония и позволява на сърбите да окупи­
рат безпроблемно и двете зони там. Концентрацията на основни­
те български войски в Тракия е наложена от военна необходи­
мост, за да се победят основните турски сили, бранещи подстъпи­
те на столицата Цариград и главния град на Европейска Турция -
Одрин. Това решение от военна гледна точка е правилно за Бъл­
гария. Получава се странен на пръв поглед парадокс, защото Бъл­
гария започва война за освобождение главно на Македония, а изп­
раща основните си сили в Тракия и позволява на сърбите да оку­
пират безпрепятствено двете зони в Македония. България дори не
се възползва от правото си по съюзния договор да изпрати 100-хи-
лядна българска войска в Македония. Чл. 2 от тайния анекс, каса­
ещ кондоминиума на освободените земи, не е допълнен с военни
разпоредби и фактически остава мъртва буква. В Македония оста­
ва да действа само една българска дивизия (VII Рилска), което е
крайно недостатъчно, за да осигури освобождението на цяла Ма­
кедония. По-късно ГЩ на българската армия осъзнава това и за­
почва да раздува личния й състав, за да я превърне от дивизия в ар­
мия и да компенсира липсата на военни разпоредби, засягащи чл.
2 от тайния анекс в съюзния договор.
Българо-сръбските споразумения са ядрото на Балканския
съюз. При сключването им България допуска, отчасти поради ле­
комислие и самоизмама, отчасти поради руския натиск, серия
дипломатически грешки.
Първата основна грешка е отказът от спазвания десетиле­
тия наред от всички български правителства принцип на автоно­
мия на Македония. Под руски натиск правителството Ив. Гешов-
Ст. Данев приема сръбската теза за дележ на Македония. Така то
пренебрегва българските исторически права над областта и бълга­
рското етническо надмощие там. Русофилите тръгват по погубен
за България път, защото приемат под руско внушение и натиск да
делят със Сърбия земята, която векове наред принадлежи на Бъл­
гария. Това е удар върху българското население в Македония, част
от което се продава и предава на сърбите, както и върху авторите­
та на България в международен план, защото тя изоставя основ­
ния си аргумент, приет от всички Велики сили в Европа, който

378
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ълга р и я , III ч а с т

определя силата на българската позиция спрямо Македония - бъл­

гарския произход на преобладаващата част от нейното население.
При това русофилското правителство води двулична политика. То
официално говори за автономия на Македония, но това е само за
пред света, опозицията, ВМОРО и народа, а всъщност сключва до­
говор за подялбата й. Автономията на Македония е само хипоте­
за, която по чл. 2 от тайния анекс е само декларирана и не е по­
сочено как ще се реализира. Не е посочено и как ще се осъщест­
ви кондоминиумът. Пропускът е бомба със закъснител. Дава се
възможност принципът на окупацията да измести принципа на ав­
тономията. Тя е безразсъдно изоставена. Никъде не се посочва по
кои съображения България ще бъде убедена, че автономията е
невъзможна.
Някои от формулировките в чл. 2 от тайния анекс, касаещи
българските придобивки, будят недоумение. Казва се, че Сърбия
признава за безспорно български земите източно от Родопите. Из­
точно от планината е свободна България. Това са Пазарджишко,
Пловдивско, Самоковско. С други думи, Сърбия признава българс­
ките земи за български. Източно от Родопите е само Одринският
вилает, но това не се споменава в договора. Това е нова копка, за-
щото по-късно, когато българската армия завзема Одрин, сърби и
руснаци заявяват, че България няма право да се разширява с неп­
редвидена по договора земя.
Втората основна грешка е приемането на сръбската идея за
руски арбитраж. Руският император Николай II е обявен за абсо­
лютен арбитър за "спорната" зона и по всички други спорни въп­
роси. Обясненията за това решение дава Ив. Гешов, който заявя­
ва: "Ние приехме Русия като арбитражен съдия, защото освободи
България, защото тя създаде нашия санстефански идеал и защото
с договора от 1900 г. тя гарантира нашата териториална цялост."
Аргументите на Ив. Гешов не издържат критика. Първо,
Русия окупира, а не "освобождава" България през 1877-1878 г. и
това е легалният термин в Санстефанския и Берлинския договор.
Санстефанска България е фикция, отречена и от официална Ру­
сия, и дори неконституирана официално, тъй като конгресът в
Берлин я унищожава. Второ, Санстефанска България не е нацио­
нален идеал за българския народ, защото по вина на Русия тя не
обединява всички земи, населени с българи. Извън Санстефанска

379
Янко Гочев

България остават Северна Добруджа, Поморавието с Ниш и Лес-

ковац, почти цялото Беломорие, голяма част от Източна Тракия с
Одрин, половината Родопи и даже Смолян. При това Русия мно­
гократно официално е декларирала в периода от 1878 до 1912 г.,
че за нея Санстефанска България не съществува.
Трето, с конвенцията от 1902 г. Русия гарантира българска­
та териториална цялост при война срещу Румъния, но не и срещу
Сърбия, Гърция и Турция, които, заграбили българските земи,
имат перманентни териториални претенции към България. Освен
това Русия декларира, че за нея по вина на България конвенцията
към 1912 г. е денонсирана, т. е. не съществува.
Излиза, че с такива погрешни аргументи Ив. Гешов и русо-
филите прикриват своето предателство, изразяващо се в това да
приемат руския арбитраж. При това се приема арбитраж не на
международна институция, а на една личност, т. е. субективен
фактор. Николай II многократно е доказал, че по въпроса за Ма­
кедония е просръбски настроен, но русофилите нито виждат ан-
тибългарската му дейност, нито чуват просръбските му речи. За
предателството на правителството на Ив. Гешов-Ст. Данев роля
играе русофилството им. Личи прекалено голямото им доверие
към Русия, и персонално към руския император, който те смятат,
че като внук на Царя Освободител трябва да довърши "освободи­
телното" му дело, като подкрепи създаването на Велика България.
Това е наивната вяра на сляпото българско русофилство, което
търси съюз на България с Русия, въпреки че "освободителката" во­
ди антибългарска политика по българския национален въпрос. Ос­
вен това арбитражът на земи и населението им на Балканите е
прекалено сложен въпрос за руския император, който трябва да се
нагьрбва с напълно несвойствена за него задача. Няма и механиз­
ми, чрез които този височайши арбитър да бъде принуден да се
произнесе по споровете. Ако желае, Николай II може въобще да
не се произнесе като арбитър и никой не може да му възрази за
това. Грешка е и това, че не са посочени принципите на арбитра­
жа, което е недопустимо, защото Николай II става съдия без зако­
ни. С постановките за руския арбитраж русофилите залагат голям
капан за България, който година по-късно ще доведе до първата й
национална катастрофа.
Третата основна грешка в българо-сръбските съюзни дого-
380
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

вори е, че се елиминира и пренебрегва Гърция, въпреки че тя съ­

що има вековни аспирации спрямо Македония и Тракия. За Гър­
ция обаче в договорите няма нито дума. Затова също важна роля
има Русия, която разчита, че ядрото на Балканския съюз трябва да
оформят славянските България и Сърбия. Русофилите пък са в
плен на славянския мит, насаден в българското етническо съзна­
ние от Русия, и разчитат на славянската солидарност, за да отблъс­
нат гръцките претенции на Балканите.
Четвъртата основна грешка е пълното пренебрегване на ал­
банския въпрос. Албанският фактор е силно подценен, а тъкмо по
това време албанците водят сериозна въоръжена борба. През 1912
г. албанците разполагат с над 10 000 въоръжени въстаници и в
края на юли 1912 г. завземат Скопие,като освобождават около
500 затворници, предимно българи. Албанските успехи са очевид­
ни за цяла Европа и узаконяват правото на албанския народ на на­
ционална държава. Българското русофилско правителство не за­
белязва албанските успехи или се прави, че не ги забелязва. Нещо
повече, в договора със Сърбия България признава, че Албания, е
безспорно сръбска. Земите западно от Шар планина, за които се
говори в текста на договора, не са сръбски, нито исторически, ни­
то етнически, а албански. България обаче ги признава за
"сръбски", по внушение на руската дипломация, което признава
самият Ив. Гешев по-късно. Всъщност България плаща цена за
липсата на своя политика към албанския въпрос. Това я прави по­
датлива на сръбските внушения, защото, за разлика от нас, сърби­
те имат политика спрямо албанските земи и тя съвсем не е осво­
бодителна. Напротив, Сърбия се стреми към разпокъсването им и
заграбването на Северна Албания, която й е нужна, за да се сдо­
бие с желания излаз на Адриатическо море. Русофилското прави­
телство е умело обработено от сръбската дипломация и приема
нейните внушения за опасността от създаване на Велика Албания.
То счита, че всички албанци са мюсюлмани, и като такива не мо­
гат да създадат цивилизована държава. Затова Албания е само те­
ритория, която може да бъде поделена между Сърбия и Гърция.
Русофилите отново нанасят удар върху българската кауза. Бълга­
рия започва войната като освободител, но за албанците, като съюз­
ници на Сърбия и Гърция, е завоевател. Така под руско-сръбски
натиск русофилите лишават България от подкрепата на албанци-

381
Янко Гочев

те, които, подобно на македонските българи, се борят за автоно­

мия.
Петата основна грешка на българското правителство при
сключването на съюза със Сърбия са самите военни споразумения,
които позволяват на сръбската войска безпроблемно да окупира
голяма част от Македония, при това със съдействието на България
и нейната армия. Българските военнополитически стратези се от­
насят лекомислено към обстоятелството, че Великите сили, и по-
конкретно Русия, в своята балканска политика държат гр. Одрин
и прилежащите към него територии между Марица и Черно мо­
ре да останат в Турция като хинтерланд на столицата й Цариград.
Това обстоятелство налага България да насочи своите войски на
юг и на запад от долината на р. Марица, а не на югоизток, където
е по-изгодно да води само опозиционни отбранителни действия.38
България много лековерно се нагърбва с главната тежест на вой­
ната, като русофилските й политици смятат, че това ще й донесе
някакви основания за по-голям дял в разпределението на освобо­
дените земи. Личи високото доверие на българското русофилско
правителство към Сърбия, което няма никаква надеждна основа и
превишава допустимата граница на доверие спрямо съседна дър­
жава, доказала векове наред антибългарската си политика. Всичко
това обяснява защо русофилите лишават фактически Македония
от българско военно присъствие в хода на освободителната война.
Действията на единствената българска VII Рилска дивизия, подчи­
нена на сърбите, не може да компенсира съсредоточаването на ос­
новните сръбски и гръцки сили там. Фактически българска Маке­
дония им се поднася на тепсия, но това русофилите считат, че не
е грешка, защото наивно вярват, че Русия ще помага на България.
Изглежда, надделява не само русофилството на правителството,
но и късогледството му, неговата политическа безотговорност и
безкрайна самоувереност в собствените сили. Пагубна в това отно­
шение е ролята на цар Фердинанд. Той е върховен главнокоманд­
ващ и военните споразумения със Сърбия имат значение и за не­
го, не само за българската армия въобще. Погледът му през 1912
г. е обърнат обаче главно на югоизток към Цариград, а не на юго­
запад към Македония. Той носи вина за тези неизгодни за Бълга­
рия военни споразумения, защото е връзката между правителство­
то и висшите военни. Длъжен е бил да уведоми ген. Ив. Фичев за

382
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

текста на съюзния договор, но не го прави. Изглежда, под руско

внушение се съгласява със сръбската окупация на Македония.
Всъщност Фердинанд влиза в руския капан. Русия го притиска да
се споразумее със Сърбия и той го прави, като решава да изпрати
основната част от българските войски в Източна Тракия, защото
мечтае да възстанови Византия, която обаче е запазено историчес­
ко наследство за Русия.
Фердинанд е не само подведен, но и подкупен от Русия.
Неговата отстъпчивост от българските интереси в Македония
струва пари, и то много. Русия решава през 1912 г. да удовлетво­
ри молбата му за личен заем. Решението е свръхсекретно и за не­
го в Русия, освен императора, знаят малцина. Избягва се гаранти­
рането на заема от правителството, защото това ще означава
обсъждане в Министерския съвет и Думата и разгласяване на тай­
ната. За да удовлетвори нетърпеливия и жаден за слава и пари
български цар, на 30.04.1912 г. Неклюдов моли въпросът да се ре­
ши по-бързо, защото това било действие "твърде важно в полити­
чески смисъл". В крайна сметка Николай II бърка дълбоко в лич­
ната си каса. На 5.07.1912 г. С. Сазонов обявява, че сделката ще се
уреди, и Русия ще отпусне парите на Фердинанд при условие той
да подпише полицата с предложен от Неклюдов текст. След сед­
мица Фердинанд получава 3 млн. златни франка от личното сък­
ровище на руския император. "Квитанцията" е подписана от Фер­
динанд на 2.09.1912 г. Тя потвърждава, че е получил 3 млн. злат­
ни франка, които се задължава да изплати при 5% лихва. Така
Фердинанд става личен длъжник на Николай II. Обещава на рус­
кия император да връща в продължение на 27 години и 7 месеца,
2 пъти (на 1 март и 1 септември) по 75 000 франка със залог име­
нието и двореца39 Враня, оценени на същата сума. Това е евтин ли­
чен заем, който ще се изплаща с политически отстъпки в полза на
Русия и във вреда на България, т. е. за сметка на българския народ.
След сключването на българо-сръбския съюз е необходимо
Русия да го одобри и благослови. С тази роля се нагьрбва крайни­
ят русофил Ст. Данев. На 21.04/5.05.1912 г. като председател на
събранието, начело на 4-членна българска делегация, той замина­
ва за Русия. За прикритие на мисията му се използва необходимо­
стта да предаде поканата на Фердинанд към Николай II за участие
на руския император в освещаването на храма "Ал. Невски" в Со-

383
Янко Гочев

фия. Истинската цел на мисията на Ст. Данев е да получи одобре­

нието на Русия за сръбско-българския съюз и да проучи руското
мнение за начина на решаване на българския въпрос. Освен това
Ст. Данев трябва да връчи българския оригинал на договора със
Сърбия и да помоли Николай II да приеме ролята на арбитър. Д е­
легацията е русофилска по състав и се оглавява неслучайно от Ст.
Данев. Отново се прилага познатият подход на българските русо-
фили, че Русия ще бъде по-склонна да защитава България тогава,
когато с нея разговарят крайните русофили, т. е. лица, които "не
правят политика" с нея. Ясно е, че равностоен диалог в такъв слу­
чай е невъзможен.
Ст. Данев разговаря първо със С. Сазонов и не скрива пред
него, че България се подготвя за война с Турция, като заявява, че
се надява Русия да помага на България. С. Сазонов обаче охлажда
надеждите му. Подчертава, че Русия не е готова още за голямата
война, и категорично се обявява против българо-турска война в
момента. Всъщност руският външен министър отново декларира
привързаността на своето правителство към туркофилската поли­
тика. С. Сазонов изрично предупреждава Ст. Данев България да не
започва война, като му заявява: "Ние ще сметнем за лудост всяко
предизвикателство, което вие отправите към турците."40 Това е
ясен сигнал, че Русия няма да помага на България в бъдещата й
война с Турция. Вторият въпрос, който е обсъден, е този за кон­
венцията от 1902 г. За България това е важен въпрос, защото, ако
Русия й даде твърди гаранции, северната българска граница откъм
Румъния ще бъде обезопасена и България спокойно може да за­
почне война с Турция. Ст. Данев иска да се убеди, че конвенцията
е валидна. С. Сазонов обаче му заявява, че тя не е в сила, защото
българското правителство я е денонсирало през 1903 г.41 Руският
външен министър обещава само дипломатическа помощ и то ка­
то най-оптимистичен вариант. Руският отказ от конвенцията,коя­
то гарантира България от румънско нападение, е много важен мо­
мент, от който управляващите в София русофили трябвало да си
направят съответните изводи. Това не става. Пречи им русофил-
ството. Ст. Данев до края на управлението си наивно вярва, че Ру­
сия няма да изостави никога България. Ст. Данев повдига пред С.
Сазонов въпроса за българските граници. Ст. Данев настоява за
разширяването на Санстефанска България със Солун и Одрин. С.

384
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Сазонов е срещу предаването им. Съгласен е само за Солун, и то

евентуално, но за Одрин е категорично против. За да скрие неже­
ланието на своето правителство и на императора да се разделят с
този град в руската зона в Турция, казва, че трябва да се допита по
въпроса до ГЩ на руската армия. За Ст. Данев обаче това заявле­
ние е достатъчно. Той проявява лична инициатива и намеква за не­
обходимостта да се сключи брак между българския престолонас­
ледник княз Борис с една от дъщерите на Николай II. С. Сазонов
се консултира с правителството и господаря си и отхвърля тази
идея. Този факт би трябвало да стресне русофилите в София.Яв-
но е нежеланието на руския император дъщерите му да се женят
за българския престолонаследник, т. е. да укрепва българското по­
литическо влияние в императорския двор, защото в тази монархи­
ческа епоха браковете са по сметка, с политическа цел. По-нататък
при конфликта на България с нейните "съюзници разбойници"
Фердинанд ще се откаже с най-малко роднински връзки с руския
двор спрямо крал Петър и крал Константин.
На 24.04/7.05.1912 г. в Ливадия (Крим) Николай II приема
българската делегация, начело със Ст. Данев, който учтиво и вер­
ноподанически се обръща към императора. Николай II изразява
удовлетворението си от сключения договор и приема да бъде ар­
битър. Обещава справедливост, но и декларира, че се надява да не
стигне до неговата намеса. Когато Ст. Данев намеква за възмож­
ността от война на България с Турция, Николай II настоява Бъл­
гария да се въздържа. Предупреждава го, че Турция е силна във
военно отношение, и съветва България да не постъпва лекомисле­
но, но за руската реакция е категоричен: по-рано от няколко годи­
ни Русия не може да воюва.
От Ливадия Ст. Данев отива в Петербург. Целта му е да
изясни въпроса за Одрин с руския ГЩ. Началникът му - ген. Я.
Жилиниски, обаче е болен и мисията на Ст. Данев пропада. Обсъ­
ден е въпросът за военна конвенция с военния министър ген. В.
Сухомлинов. По този въпрос разговаря с ген. Ст. Паприков, назна­
чен вече за пълномощен министър на България. Военната конвен­
ция не е сключена, защото надделява страхът на Русия, че ако се
обвърже с България, ще поеме голям риск от една преждевремен­
на война. Русия не желае да гарантира присъединяването на Од­
рин към България. До началото на войната въпросът за сключва-

385
Янко Гочев

нето на военна конвенция не е решен и е изоставен и от двете

страни.
В крайна сметка мисията на Ст. Данев е неуспешна, но из­
водите на председателя на събранието са противоположни. Той
счита, че Русия 100% ще подкрепи България, и отича положите­
лен резултат от своето посещение. Ж еланото от него се счита за
действителност.
От разговорите в Ливадия и Петербург става ясно, че Русия
държи на антиавстрийската, а не на антируската насоченост на
българо-сръбския съюз. Николай II не обещава военна подкрепа
на България във войната срещу Турция, нито при румънско напа­
дение. Сазонов изрично предупреждава за това Ст. Данев, като за­
явява: "Ще влезете на ваш риск, защото с военна сила Русия не ще
бъде в положение да ви подкрепи".42 Ст. Данев обаче умишлено
замълчава и фактически скрива от министър-председателя Ив. Ге-
шов руското предупреждение, че конвенцията от 1902 г. е нева­
лидна.
За да се подготви материално войната, през 1912 г. бълга­
рското русофилско правителство започва преговори за заем с рус­
кия съюзник Франция. На 4.04.1912 г. Неклюдов докладва в Пе­
тербург какви са българските нужди: 160 до 180 млн. франка за
конвертиране 82 млн. 6% заем, както и за постройка на жп линии
Ямбол-Казълагач и Каспичан-Силистра. При дипломатическите
сондажи с френския посланик в София става ясно, че френското
правителство поставя условия на България за отпускането на зае­
ма. Това условие се заключва в категорично заявление за българс­
кото правителство, че то се присъединява към политиката на Ан-
тантата. Ив. Гешов със съгласието на царя търси подкрепата на
Неклюдов по този въпрос и чрез руския пълномощен министър
уведомява Франция за политическата си ориентация. Ив. Гешов
допълва изявлението на правителството с формалното задълже­
ние да не употребява заема за въоръжение, а за конвертиране и
постройка на ж п линии. През лятото на 1912 г. финансовият ми­
нистър Т. Тодоров посещава Париж и води преговори с френско­
то правителство и френските банки. По инструкция от Петербург
руският посланик в Париж Ал. Изволски подкрепя Т. Теодоров
при преговорите. Важен е докладът на А. Изволски до Петербург
от 6.06.1912 г., който обобщава разговорите му с Т. Теодоров, в

386
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

които се подчертава: "...Българското правителство намира най-

близката си задача в установяването на общ план за работа с дру­
гите балкански държави. Съюзът със Сърбия е първата благопри­
ятна стъпка в това направление. Сега трябва да се направи всичко,
за да се принуди Румъния да не пречи на България да отива към
юг, и Теодоров вярва, че това би могло да стане срещу цената на
една гранична поправка при Силистра..."43 Това е важно указание
за подхода на русофилското правителство спрямо съседите. Спо­
разумението с тях е възможно чрез териториални отстъпки от
България. Войната още не е започнала и министър Т. Теодоров с
лека ръка е склонен да отстъпи част от Добруджа на Румъния. Та­
кова поведение е осъдително, защото само стимулира румънските
претенции.
През 1911 г. започва и българо-гръцкото сближение. Под­
будата идва от турската политика на отоманизация на християни­
те в европейските вилаети, и особено турската мобилизация през
същата година. Върху процеса на сближение влияние оказват Ру­
сия и Англия.
Първоначалният замисъл на Русия е да се образува балканс­
ки блок на християнските славянски държави, т. е. с участието на
Сърбия, Черна гора и България. Гърция не присъства в руските
планове, тъй като тя не е славянска държава, и в Петербург отчи­
тат силното германско влияние в гръцкия кралски двор поради
връзките на гръцкия крал с германския император. По-нататък
руската дипломация преценява, че по-добре е Гърция да влезе в
съюза, отколкото да стои вън от него, за да може чрез славянско­
то ядро да сдържа гръцките апетити спрямо Цариград и Проли­
вите. Освен това чрез участието на Гърция в съюза Русия разчита
да контролира славянските държави и да ги плаши с претенциите
на една неславянска държава.
Това, че Русия стои зад българо-гръцкото сближение, личи
от обстоятелството, че то стартира в църковната област. Руските
внушения за сближение са възприети, тъй като и българи, и гър­
ци са засегнати от младотурската политика на ограничаване на
църковно-училищните привилегии на християните.
На 26.04.1911 г. българските князе Борис и Кирил посеща­
ват Патриаршията и се срещат тайно с патриарх Йоаким III. На
9.07.1911 г. Патриаршията и Екзархията за първи път подават
387
Янко Гочев

идентични такрири срещу младотурската политика за отоманиза-

ция на християните. Координираните действия на двете църкви
през 1911-1912 г. зачестяват. На 13.01.1912 г. българският дипло­
матически представител в Цариград М. Сарафов изненадващо по­
сещава патриарха и провежда приятелски разговор, в който се за­
сяга въпросът за ненормалните отношение между двете църкви.
На 14.01.1912 г. патриархът любезно връща визитата. Вижда се, че
не Гърция, а България търси контактите. В София управляват ру-
софилите, зад които стои Русия. Схемата е стара и цели ликвиди­
ране на схизмата, като България отново трябва да отстъпи.
На 20.01.1912 г. при тържествата за пълнолетието на прес­
толонаследника Борис в София органът на българския Св. синод
подсказва целите на сближението: българи, сърби, гърци и черно­
горци имат християнски дълг към поробените си едноверци в
Турция. На 12.02.1912 г. в тържествена литургия в Цариград пат­
риархът за пръв път споменава българския цар, българския прес­
толонаследник и българската династия заедно с имената на други­
те православни владетели.
През 1911-1912 г. има тайни мисии между Патриаршията
и Екзархията с цел вдигане на схизмата. Противоречията обаче са
много по-големи от общите интереси, което, въпреки руските съ­
вети и внушения, не води до вдигане на схизмата. Българо-гръц­
ките междуцърковни противоречия са само временно потиснати.
Русия движи църковното сближение. Начертаната от Русия линия
на сближение с Гърция остава валидна за българското русофилс-
ко правителство до избухването на войната. Например на
13.09.1912 г. министър-председателят Ив. Гешов с шифрована те­
леграма до българското Генерално консулство в Солун нарежда
да се действа за разбирателство между българи и гърци. Такива
указания дава само българското, но не и гръцкото правителство.
Ив. Гешов препоръчва да се внуши "...на всички ръководители на
четите да престанат окончателно да безпокоят или предизвикват
по какъв и да е начин гръцкото население във вилаета. Разбирате­
лството и задружното действие между народностите там трябва
да се поддържа на всяка цена и да се избягва всичко от естество да
повърне времената на взаимните гонения...".44 Това са сигналите,
които София изпраща към местните българи, и те определено не
са пробългарски.

388
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Политическите преговори с гърците България започва през

пролетта на 1911 г. За посредник е използван кореспондентът на
в. "Таймс" Дж. Ваучер. Докато вървят сръбско-българските прего­
вори, Ив. Гешов и Е. Венизелос си разменят тайно мисли с цел
сключване на политически съюз. И двете страни отбягват да засег­
нат конкретни въпроси, особено спора за Македония. Българско­
то правителство отклонява гръцкото предложение за разгранича­
ване на териториалните интереси на двете държави в Македония.
Вместо това то настоява да се предвижда в евентуалния двустра­
нен договор автономия за Македония, което гърците отхвърлят,
защото се стремят да заграбят части от нея. Всъщност нежелани­
ето на българското правителство за тясно обвързване с Гърция е
одобрена от Русия позиция, която Ив. Гешов спазва. Русия се опа­
сява при гръцко-турски спор за остров Крит да не избухне конф­
ликт в региона. Затова предварително очертава и насочва българо-
гръцките разговори в църковната област. Следвайки руските вну­
шения, през април 1911 г. Ст. Данев отхвърля гръцките предложе­
ния за съюз и го нарича "преждевременен". Той наистина е преж ­
девременен с оглед обаче руските интереси.
Разговорите се възобновяват след началото на италиано-
турската война и обявяването на мобилизация в Турция по гръцка
инициатива. На 3/16.11.1911 г. гръцкият пълномощен министър Д.
Панес прави на Ив. Гешов формално предложение за съюз про­
тив Турция. Ив. Гешов приема идеята за сключване на един отб­
ранителен съюз с Гърция, но не започва активни преговори, защо­
то изчаква подписването на съюза със Сърбия. България определе­
но предпочита през 1911 г. да се споразумее със Сърбия, а не с
Гърция. Защо? Този факт се обяснява само с внушението на Русия,
която се стреми да изгради първоначално като ядро на балканския
блок българо-сръбския съюз. Освен това правителството възприе­
ма лошата оценка на българските висши военни за състоянието на
гръцката войска. Смята се с основание, че България ще понесе
главната тежест на войната, а Гърция почти наготово ще се възпо­
лзва от българските победи. България не желае предварително да
ангажира Гърция с дележ на Македония, защото се надява, че със
свои сили ще завземе териториите, за които основателно претен­
дира.
През декември 1911 г. Неклюдов заявява, че евентуално

389
Янко Гочев

българо-гръцко споразумение ще застраши мира и статуквото на

полуострова. За българското правителство това е достатъчно, за да
прекрати разговорите. Те временно спират под руско внушение.
През цялата 1911 г. България пренебрегва Гърция и нейните ини­
циативи. Ж елае да я изключи от съвместния със Сърбия дележ на
Македония. Неоправдано вярва, че Гърция ще се задоволи само с
Ю жна Албания.
След сключването на българо-сръбския съюз преговорите с
гърците са възобновени. Отново се водят в София между Ив. Ге-
шов и Д. Панас. Спазва се същият подход при преговорите със
сърбите. Пълномощният министър в Атина П. Хаджимишев е
елиминиран, както и колегата му в Белград А. Тошев. Защо? Тъй
като защитава българските интереси и не е склонен да участва в
сделките във вреда на българската кауза, сключвани от русофили-
те. Проблем става Македония, за която правителството вече има
договор за дележ със Сърбия, но за която настоява и Гърция. Съд­
бата на гр. Солун се оказва ключов проблем. Гърците го желаят
открито и обявяват, че това е важен въпрос за тях и условие, без
което не може, за да се сключи съюзен договор.
На 14/27.04.1912 г. Д. Панас представя на Ив. Гешов проект
за съюзен отбранителен договор, в който нищо не се споменава за
автономия на Македония или дори за правата по чл. 23 от Берли­
нския договор в полза на християнските народи в Турция. Бълга­
рското предложение в договора - да се включи текст, че Гърция
няма да възразява на административна автономия в Македония и
Одринския вилает, е отхвърлено. С това Гърция още веднъж до­
казва, че желае Македония с гр. Солун и не иска да се раздели с
позициите в Тракия. В крайна сметка се стига до една компромис­
на формула. България се отказва от идеята за автономия на Маке­
дония, която отпада като хипотеза в текста на бъдещия договор.
Гърция пък приема една обща формулировка, че целта на догово­
ра е "да се получи или осигури осъществяването на правата, кои­
то произтичат от договорите или по друг начин са отстъпени на
гръцката и българската народност, прилагане на политическо ра­
венство и конституционни гаранции".45
Българо-гръцкият съюз се формира ускорено през пролет­
та на 1912 г. под влияние на два фактора: разширяване размаха на
албанското въстание и италианските успехи във войната срещу
390
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Турция. Албанските успехи плашат както сърбите, така и гърците,

които се стремят да заграбят Южна Албания. Италианските успе­
хи пък стряскат гърци и руснаци. На 5.04.1912 г. италианската ес­
кадра обстрелва укрепленията на входа на Дарданелите. В отговор
Турция прави минни заграждения и затваря протока. Застрашени
са интересите на много държави, вкл. българските. По-дълго зат­
варяне на Дарданелите нанася удар върху българската търговия.
Русия протестира и упражнява дипломатически натиск върху Тур­
ция за вдигане на минната преграда. Русия се усъмнява, че Италия
се стреми да наруши споразумението от 1909 г. от Ракониджи,
според което Италия е длъжна да я подкрепи в борбата й за конт­
рол над Проливите. Затова Русия вдига забраната за гръцко-бълга­
рския съюз, който трябва да парира всякакви италиански опити за
промяна на статуквото в района на Егейско море и Проливите.
Под руски натиск Турция отваря отново Проливите, но Италия
продължава да заплашва статуквото в региона. На 21.04.1912 г.
италианският флот окупира населените с гърци Додеканезки ост­
рови, с което влиза в Бяло море. Сега пък Гърция е склонна да
търси подкрепата на България, за да защити претенциите си към
егейските и беломорските острови.
Българи и гърци заработват ускорено за споразумение, за-
щото се опасяват, че Турция може да отстъпи и да сключи мир с
Италия, след което ръцете й за действие на Балканите ще бъдат
развързани.
На 16/29.05.1912 г. Ив. Гешов и Д. Панас подписват в Со­
фия договор за отбранителен съюз. Чл. 1 от договора предвижда
взаимни задължения за помощ в случай на нападение от страна на
Турция и при систематично нарушение на правата, произтичащи
от договорите или основните принципи на международното пра­
во. Следователно втората хипотеза може да бъде повод за война и
договорът може да прерасне в нападателен. По чл. 2 двете държа­
ви трябва да влияят за мирното съжителство и помиряването
между българи и гърци в Турция с оглед съвместните им усилия
да получат права от нея. Чл. 3 определя, че договорът е валиден
за срок от 3 години от подписването му с възможност за подновя­
ване. Чл. 4 пък определя тайния му характер.
Към договора е подписана една декларация, с която се уго­
варя, че България не се задължава да воюва с Турция, ако между

391
Янко Гочев

Гърция и нея избухне война заради остров Крит. В този случай

България трябва да пази благосклонен неутралитет.
Договорът с Гърция не защитава българските национални
интереси. Споразумението е на по-тясна основа дори от това със
сърбите. Реалната придобивка за България е гръцкото съгласие да
се работи съвместно за защита на християните в Турция. Но само
толкова. С допълнителната декларация към договора България се
задължава да помага на Гърция да завладее Крит. Гръцка помощ
за присъединяване на български земи към България обаче няма.
Тази неизгодна за България декларация трябва да успокои Русия,
която се опасява, че договорът може да доведе до война на Балка­
ните. Въобще договорът има по-скоро формален характер и ос­
новна грешка, която допуска русофилското правителство, е лип­
сата на териториални клаузи в него. Гърците, които осъзнават, че
военно са по-слаби от българите, настояват да се включат такива
клаузи, но България не приема. Важно е да се посочат причините
за българския отказ. Официално Ив. Гешов твърди, че "по нямане
на време" не е постигнато съглашение за разграничение в Македо­
ния. Всъщност по този въпрос избягва да се говори, защото се счи­
та, че съюзът няма да бъде сключен. Гърция претендира за Егейс­
ка Македония и Солун. България обаче приема, че териториално­
то разграничение е излишно, защото в хода на войната може да
реши спора с военна сила. Това впоследствие се оказва илюзия и
празни надежди. Силно подценени са опитът на гръцката дипло­
мация и особено на гръцката войска. В София не вярват, че тя ще
успее бързо да достигне Солун. По-правилно решение е било да
се тегли разделителна линия и дори България да се съгласи гр. Со­
лун да се обяви за "спорен", защото без такова споразумение Бъл­
гария създава предпоставки гръцката войска да бърза да завземе не
Епир, а гр. Солун. Това, че българската войска не може да задър­
жи и трайно да окупира големи територии в Македония, е тряб­
вало да се предвиди.
За да не се сключи споразумение за териториално разгра­
ничение в Македония, влияние оказва вярата на управляващите
русофили, че сръбско-българският съюз под руска егида ще дикту­
ва условията на мира и ако възникнат спорове с неславянска Гър­
ция, славянските Сърбия и Русия ще помагат на България. Това са
наивните надежди на българските русофили, които не разбират,
392
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

че лозунгите за славянството и въобще славянската солидарност,

са прикритие и за Сърбия, и за Русия на тяхната антибългарска по­
литика. Русофилството на правителството на Ив. Гешов му пречи
да предвиди враждебността на Сърбия и Гърция, които и без спо­
разумение векове наред работят съвместно срещу българите в Ма­
кедония.
За липсата на териториални клаузи в българо-гръцкия дого­
вор българското правителство носи безспорно вина. Според някои
изследователи това, че то започва войната, без да има ясен и кате­
горичен договор с Гърция за териториално разграничение, е даже
престъпление.46 Всъщност вината, респективно престъплението, е
дело на Фердинанд, защото Неклюдов в доклада си от 20.06.1912
г. подчертава, че "...цар Фердинанд настояваше за най-бързото под­
писване на договора и неговият възглед се възприема от някои
членове на Министерския съвет и от всички военни лица".47
Втората грешка, която е допусната от българска страна, е
това, че Гърция не признава българо-сръбския договор за Македо­
ния. Гръцкият отказ да се признае този договор е неизбежна пос­
ледица от българския отказ да се сключи споразумение за терито­
риално разграничение в Македония. Въобще спорът с гърците за
Македония до началото на войната остава нерешен. Няма нито до­
говор по този въпрос, нито арбитраж за разрешаване на спорове­
те. Русофилското правителство упорито отказва да се споразумя­
ва по териториални спорове с Гърция, дори за сключването на
отбранителния съюз. През август - септември 1912 г. гръцкият
външен министър Коромилас два пъти предлага на Ив. Гешов
преговори за подялба на завзетите земи през война срещу Турция.
В първия случай Ив. Гешов не дава никакъв отговор, а във втория
случай посочва уклончиво, че "този въпрос ще се уреди по прия­
телски начин след благополучното свършване на войната".48 Л ип­
сата на териториални клаузи в договора с Гърция остава голяма
бомба със закъснител, която предопределя бъдещите българо-
гръцки спорове и конфликти.
Русия е в течение на гръцко-българските преговори, за кое­
то свидетелства горепосоченият доклад на Неклюдов от
20.06.1912 г. Той е спокоен за защита на руските интереси, защо­
то подчертава: "...аз не вярвам, че от съглашението могат да про­
излязат сериозни заплитания на Балканите. Старата недоверчи-

393
Янко Гочев

вост, която съществува между българите и гърците, не се отстра­

нява само с един дипломатически акт и всяка страна съобразява
преди всичко да не бъде вкарана от другата в някоя опасна аван­
тюра, без точно да се знае като какво ще придобие в случай на
сполука." От друга страна, Неклюдов е доволен, че временно спи­
рат стълкновенията между православните християни в Македония
и между тях се постига известно съгласие, даже взаимодействие.49
Българо-гръцкият съюз е допълнен с военна конвенция, сключена
на 22.09.1912 г. Тя е подписана от Ив. Гешов, Д. Панас, ген. Ив.
Фичев и Ген. Й. Метаксас в самото навечерие на войната, 5 дни
след обявяване на мобилизацията на българските и сръбските ар­
мии. В нея се уточняват условията за участие на двете държави във
войната срещу Турция. България поема задължение да действа
минимум с 300-хилядна войска, а Гърция със 120-хилядна армия
и с флота, който да прекъсне съобщенията между Мала Азия и Ев­
ропейска Турция.
При подписването на конвенцията със Сърбия отново има
несъгласуваност между дипломати и висши военни. Ген. Ив. Фи­
чев не знае съдържанието и на договора с гърците, както е и със
сърбите. Отначало той не знае дори, че в София е дошъл ген. Ме­
таксас за преговори по военни въпроси.
По идея на България в съюза срещу Турция е включена и
Черна гора. С откритата си антитурска и проруска политика тя е
много удобна за целите на съюза, така както България ги разбира.
За да привлече Черна гора в съюза, България трябва да преодоля­
ва старата вражда между сръбския крал и черногорския княз на
династическа основа. Караджорджиевичи в Сърбия и Негоши в
Черна гора претендират да управляват над общия народ. Русия не
е много склонна да допусне Черна гора в съюза, защото приема
сръбските внушения, че княз Никола лавира между Австро-Унга­
рия и Русия и не е искрено проруски настроен. Освен това участи­
ето в съюза на малката войнствено настроена Черна гора би уско­
рило избухването на войната, което Русия не желае. Затова, кога-
то Ст. Данев на 10.05.1912 г. повдига въпроса за приемането на
Черна гора в съюза, С. Сазонов се обявява против. По неговите ду­
ми "било голяма грешка да се прави такъв опит, защото, вслед­
ствие нескриваното неприятелство между Сърбия и Черна гора,
всяко политическо споразумение между тях би било неискрено, а

394
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

съществуването на сръбско-български съюз би станало известно на

Австрия в най-кратък срок".50
България не приема този път руските внушения, още пове­
че че териториални спорове с Черна гора няма. В края на май
1912 г. при посещението на княз Никола във Виена Д. Ризов осъ­
ществява таен сондаж за съюз. Идеята е приета и преговорите
продължават в Цетина чрез българския представител там Н.Колу-
шев.В началото на юли 1912 г. крал Никола открито му заявява,
че е готов да започне война с Турция с 40-хилядна армия. Насто­
ява за споразумение с България. Поради руската съпротива бълга­
рският отговор се забавя. Руското противодействие определя фор­
мата на съюза с Черна гора - устна спогодба, сключена на
15/28.08.1912 г. Така България заобикаля руската бариера. По спо­
годбата България поема финансирането на черногорската армия.
Тя ще воюва с 30-40-хилядна армия и България ще плаща според
А. Тошев 35 000 лв. дневно в течение на 3 месеца. Според други
автори (Т. Кесяков и Ст. Данев) България предоставя на Черна го­
ра заем от 750 000 лв. месечно плюс привилегия първа да обяви
война на Турция на дата, определена по взаимно съгласие. Не раз­
личията в българската финансова помощ са важни и формата на
договора, а това, че България плаща на Черна гора, а тя не поема
никакви политически ангажименти към нея. Нищо не се говори
за бъдещите граници и за мястото на Черна гора в тях. Това са но­
ви пропуски в договора на българската дипломация, които е тряб­
вало да бъдат уточнени, защото, въпреки династичните вражди,
крал Никола е тъст на сръбския крал Петър и при определени ус­
ловия е възможно политическо единодействие на сърби и черно­
горци срещу България, още повече че зад Черна гора и Сърбия
стои Русия. Не трябва да се забравя, че крал Никола е колкото
крайно антитурски, толкова и крайно проруски настроен. Той не
се интересува от същността на българо-сръбския съюз. За него е
достатъчно твърдението, че Николай II го одобрява.
Извън Балканския съюз остава Румъния. Поради немския
произход на румънския крал Карол и австро-румънските съюзни
споразумения България счита, че привличането в антитурския съ­
юз е невъзможно. До началото на войната българското правител­
ство не прави нищо, за да уреди отношенията с Румъния. А има за
какво да полага такива усилия. Още през 1903 г. Румъния заявява,

395
Янко Гочев

че има претенции за Македония, в случай че се наруши статукво­

то в Турция. Тя обосновава своите претенции към България с на­
личието на т. нар. куцовласи в Македония. През 1909 г. Румъния
уведомява Германия и Австро-Унгария, че ако се осъществяват
каквито и да е териториални промени в полза на балканските дър­
жави за сметка на Турция, тя ще претендира за компенсация от
България по линията Русе-Варна. На 7/20.03.1912 г. българският
пълномощен министър Калинков предава в София думите на
румънския министър-председател Т. Майореску: "Мръдне ли Бъл­
гария за осъществяване на Санстефанска България изцяло или от­
части, Румъния с всички средства ще иска поправяне на неестест­
вената си добруджанска граница повече или по-малко съобразно
дела, който тя би взела от турското наследство."-'1 Следователно
румънското правителство ясно и категорично заявява своите пре­
тенции и нещо повече, то вече работи сред Великите сили за осъ­
ществяването им. Главните усилия на Румъния за обосноваване на
своите претенции за българската Южна Добруджа са насочени
към привличането на Русия. Според донесенията на българския
пълномощен министър в Петербург С. Бобчев през 1912 г. Румъ­
ния уведомява за своите претенции руското правителство. Русия
приема необоснованите румънски претенции, защото се мъчи да
откъсне Румъния от австро-унгарската сфера на влияние и да я
привлече за съюзник в бъдещата война. Как? Отново по познатата
руска имперска схема - чрез заграбване на български земи в Ю ж ­
на Добруджа. Само така могат да се отблъснат руските претенции
към намиращата се в Русия Бесарабия и да се подклаждат румъ­
нските амбиции към Трансилвания. Проблем за Русия е военната
й конвенция с България, която задължава "освободителката" да
брани нашата териториална цялост при нападение от страна на
Румъния. Този въпрос е лесно решен. Русия е велика сила и кога-
то прецени, подписът й под международния договор може да обя­
ви, че е невалиден. През май 1912 г. Русия заявява, че България не
трябва да води война. Ако Румъния я нападне, Русия може да за­
щитава България в този случай само дипломатически, но не и во­
енно. Това е важно предупреждение на Русия спрямо управлява­
ната от русофили България. Русия не гарантира военна сила, тери­
ториалната ни цялост и това тя заявява категорично, без не­
домлъвки и увъртания. С други думи, според руската официална

396
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

позиция конвенцията от 1902 г. не е в действие и България не мо­

же да разчита на нея. Правителството на Ив. Гешов не възприема
руското предупреждение, нито дооценява вярно румънското заяв­
ление, а те говорят само за едно, че гърбът ни не е защитен. Бъл­
гария се подготвя за война на юг срещу Турция, но от север има
румънска опасност и Русия не гарантира, че ще ни защити. Прави­
телството в София или не вижда румънската заплаха, или я виж­
да, но не я осъзнава. И в двата случая поведението му е осъдител­
но. Всъщност причината за неговата слепота и глухота е русофил-
ството му. До края на управлението си Ив. Гешов и Ст. Данев са
убедени, че конвенцията с Русия е в сила. Както всички русофили,
те страдат от заблудата, че Русия никога няма да допусне терито­
риално осакатяване на България. Към 1912 г. обаче има достатъч­
но доказателства, че Русия работи с оглед имперските си цели в
такава насока. Русофилите в София обаче продължават да счи­
тат,че тя е съюзник и покровител на България. За фаталната им
заблуда първо ще пострадат добруджанските българи,а след тях и
целият български народ.
През 1912 г. правителството на Ив. Гешов е могло да защи­
ти българските национални интереси, като се опита да сключи
споразумение с Румъния, което да обезопаси България от север в
навечерието на подготвяната война за освобождение на Македо­
ния и Тракия. До началото на войната чрез Калинков Ив. Гешов
само разменя мисли с румънските политици и разбира от тях, че
Румъния отхвърля всякакви промени в статуквото на полуострова.
През юли-август 1912 г. Калинков е в отпуск в София и разговаря
с министрите по румънския въпрос. Никой от тях обаче не се ин­
тересува за евентуалното румънско поведение при война. Само
веднъж Ив. Гешов случайно, и то между другото, се изказва пред
Калинков, че "заканването на Румъния не е сериозно и прилича
само на заплашване, за да откопчи нещо от България. В София Ка­
линков не получава никакви инструкции в каква насока да работи
по румънския въпрос. Отнето му е даже правото да дава предло­
жения. Така споразумение с Румъния не е сключено преди война­
та по вина на България, заради прекомерно голямото доверие на
управляващите я русофили в Русия. Това е фатална грешка, която
през лятото на 1913 г. води до национална катастрофа. Сключва­
нето на Балканския съюз през 1912 г. не е триумф на българската

397
Янко Гочев

дипломация. За България този съюз ще струва много скъпо. През

1911-1912 г. тя е могла да подходи по друг начин, а именно - да
не се поддава на натиска на Русия и да изчака избухването на ев­
ропейската война, в която да търси решението на своя национален
въпрос. В тази война, която е неизбежна и се очаква да избухне
скоро, евентуалният разпад на раздираната от вътрешни противо­
речия Австро-Унгария може да промени съотношението на сили­
те на Балканите, защото евентуално би пренасочило претенциите
на Сърбия и Румъния към австрийските провинции Босна и Хер­
цеговина и Трансилвания. Това пък може да отслаби претенциите
към българските Македония и Добруджа. Тази хипотеза русофи-
лите в София по това време отхвърлят.
Договорите, които създава Балканският съюз, са отречени
като дипломатически несъвършени и погазващи българските на­
ционални интереси веднага след войните. През 1926 г. А. Гирги-
нов например пише: "Той (Балканският съюз - б. а.) беше погреш­
но замислен и не може да не се изроди против интересите на Бъл­
гария. Той на вечни времена ще напомня на поколението за неп-
редвидливостта на българския управник, който така повърхностно
и така грубо се нагърби със задачата за националното ни обедине­
ние."
Всички автори са единодушни, че България допуска много
грешки при създаването на този съюз. Основна грешка е неясно­
тата в териториалните въпроси със съюзниците. Грешка е напри­
мер и формата на съюза, защото България има двустранни спора­
зумения едновременно с три балкански държави, а те не са дого­
ворно обвързани помежду си. Това развързва ръцете им да се спо­
разумяват в наша вреда. Грешка е и това, че не се създава общо ко­
мандване от съюзниците. Всеки от тях има самостоятелен план за
война с Турция. Проблемът за България е, че политическите й це­
ли (освобождение главно на Македония) се разминават с военна­
та й стратегия, която налага разгром на основните турски сили в
Тракия. Въобще тя поема лекомислено основната военна тежест
във войната, без да получава от съюзниците си гаранции за изпъл­
нение на политическите й цели. Аргументът военен принос в бъ­
дещата война, на който, изглежда, България много разчита, не е
приет от нейните съюзници, нито е наложен за договорно вали­
ден. Сърбия и Гърция получават по-лесни задачи за своите армии

39 8
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

в бъдещата война. С доста по-малки сили от българските те тряб­

ва да настъпват в периферните области на Османската империя,
като се сражават със слаби турски части. Дипломацията им обаче
постига своето, защото за тях военната стратегия съвпада с поли­
тическите им цели. По този начин Балканският съюз е явен дип­
ломатически успех за Сърбия и Гърция. За тях този съюз е сред­
ство за по-нататъшната агресия на полуострова за сметка на бълга­
рските земи. България е изнудена и с руска "помощ" е вкарана в
един неизгоден за нея съюз, който само привидно гарантира ней­
ните интереси. Всъщност той ги погазва, защото Фердинанд и ру-
софилското правителство на Ив. Гешов-Ст. Данев приема руско-
сръбската теза за дележ на Македония и фактически погребва бъл­
гарската идея за автономия на областта. Договорът със Сърбия за
българите в Македония означава отказ от освободителния харак­
тер на войната. Този договор я компрометира пред света, нанася
удар върху справедливата й кауза в Македония и пряко уврежда
интересите на българите там. В договорите България, от една
страна, не гарантира интересите си, а от друга, поема излишни
задължения спрямо Сърбия и Гърция, които са изгодни за тях.
Най-фрапиращи от тези антибългарски задължения са признава­
нето на сръбски "права" в една част на Македония чрез обособява­
не на т. нар. "спорна зона", и българското съдействие за сръбската
окупация, антиавстрийските клаузи в договора със Сърбия и задъл­
жението да защитава гръцките интереси в Крит.
В това отношение е много прав пълномощният министър в
Румъния Калинков, който по повод на договора със Сърбия заявя­
ва публично: "Съюзът ни със Сърбия бе плод на едно недомислие
и скудоумие; той бе повече от политическа грешка, той бе едно
голямо политическо престъпление!"52
Важен е отговорът на въпроса кои са причините, поради ко­
ито България допуска толкова много фатални грешки при създа­
ването на Балканския съюз? Отделните автори в историографията
изказват различни тези по този въпрос. Според мен основната
причина е това, че през 1912 г. България се управлява от русофи-
ли, т. е. от политици, които нямат национално чувство и самосъз­
нание. Като русофили те са зависими от Русия, която е против­
ник на българското национално обединение, т. е. на създаването
на силна и обединена България. Къде за пари, къде по принуда

399
Янко Гочев

или вследствие на заблуди те стават оръдие в ръцете на руската

имперска политика. Това им пречи да защитават последователно
българските национални интереси и затова с цялата си политика
не само вредят на България, но и подготвят националната й ката­
строфа през 1913 г. Тези слепи русофилски оръдия "забравят" ве­
ковната антибългарска политика на Сърбия и Гърция на Балкани­
те.
В тази конспирация срещу българските интереси участва
тесен кръг български политици: Фердинанд, Ив. Гешов, Ст. Данев,
Т. Теодоров, Д. Ризов, всички до един обвързани по това време с
Русия. Те елиминират институциите (Коронен съвет, МС, НС,
ГЩ) и провеждат тайните си сбирки по влакове и кафенета, зад
гърба на българския народ. Изместването на официалните органи
на държавната власт доказва, че тези лица работят тайно срещу
България. Например в началото на юни 1912 г. посочените лица
се събират в едно обикновено кафене във Виена и обсъждат важен
държавен въпрос - подготовката на война с Турция, и въпроси
свързани с него, като привличането на Италия, което ще се окаже
неуспешно, съставяне на коалиционно правителство, кой да е
главнокомандващ на Българската армия. Този тесен политически
кръг се съвещава, решава и всъщност предрешава въпроса за вой­
ната с Турция. МС, ГЩ и НС само одобряват взетите решения и
ролята им е само помощна.
Малък проблем за тези заговорници създава клането в Ко­
чани (Македония) на 19.07.1912 г. Това е един от серията бомбе­
ни атентати на ВМОРО, целящи предизвикване на войната с Тур­
ция. Атентатът води до клане на турската полиция и армия над
българите, при което загиват 34, а над 200 са ранени. Варварско­
то клане, което е проява на държавна политика спрямо българи­
те, а не отделен инцидент, предизвиква буря от гняв и възмуще­
ние в България. Започват вълна от митинги в цялата страна, кои­
то настояват правото да се намеси и дори да обяви война на Тур­
ция. Опозицията се обединява с народа в справедливия му гняв и
правителството изпада вече в изолация. То отказва да обяви пуб­
лично позицията. Не може да реагира официално и да се обяви
срещу исканията за автономия, но не може и да разкрие полити­
ката си за дележ на Македония. Правителството официално гово­
ри за автономия, но всъщност далеч преди началото на войната се

400
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

е отказало от нея и работи за дележ на Македония. Позицията му

е двулична и то издига лозунга: "Не анархия, а ред!" Агитацията
за война се обявява за престъпление. Всъщност русофилското пра­
вителство, както навремето Стамболов, изземва от ВМОРО ини­
циативата за решаването на националния въпрос. Но дотук са при­
ликите между него и големия български държавник. Ако Стамбо­
лов прави това в интерес на България, русофилското правителство
предприема такива действия през 1912 г. в чужд небългарски ин­
терес. Това правителство съзнава, че върши предателство, но
прехвърля отговорността за това от царя и министрите върху ма­
кедонеца Д. Ризов. Това признава пълномощният ни министър Д.
Станчов пред Милованович през 1911 г.
Едва на 13/26.08.1913 г. в Чамкория се свиква таен Коро­
нен съвет, ръководен от царя, с участието на Ив. Гешов, Ст. Данев,
Т. Теодоров и министъра на войната ген. Никифоров. Обсъжда се
и се решава да се воюва с Турция. Обсъден е и въпросът за пове­
дението на Румъния, но безотговорно този въпрос отново се под­
минава. Въобще за управляващите русофили става практика леко­
мислено да се пренебрегва обсъждането на проблеми, които мо­
гат да повлияят върху събитията в една война.
Изграждането на Балканския съюз е елемент от борбата на
Великите сили, разделени вече в два блока - Троен съюз и Антан-
тата, в навечерието на световната война. За Германия и Австро-Ун­
гария този съюз е несъмнено "инструмент на руската политика" на
Балканите. Затова след формирането му те започват да се стремят
да го разбият. Образуването на съюза е успех за Антантата и осо­
бено за Русия. Тя създава своя сателитна балканска групировка от
държави, която обслужва изцяло нейните интереси. Със създава­
нето на Балканския съюз Русия възстановява равновесието на по­
луострова, нарушено след Босненската криза (1908-1909 г.) в пол­
за на Австро-Унгария, и подготвя условията за отварянето на Про­
ливите за руските военни кораби и евентуалната подялба на турс­
ките владения в Мала Азия и Близкия изток.
Балканският съюз има славянско ядро (България, Сърбия,
Черна гора), но това не е случайно. С него Русия се опитва да пре­
сече германския "натиск на изток". През 1913 г. Фердинанд приз­
нава пред В. Радославов и Д. Тончев, че "договорът на България
със Сърбия е дело на Сазонов и Неклюдов".53 За Русия съюзът оба-

401
Янко Гочев

че има отбранителен характер. За нея на преден план стои антиа-

встрийската му насоченост, а не антитурското му острие. За Сър­
бия пък съюзът е само прикритие и средство за реализиране на аг­
ресивните й намерения спрямо Македония. С какъв "искрен" съ­
юзник се сдобива България, личи от Окръжното на сръбския ми­
нистър-председател Н. Пашич от 15.09.1912 г. до сръбските дип­
ломати в чужбина. В него той им нарежда да действат за образу­
ване на "автономна" област Стара Сърбия, в която да се включи
част от Косовския вилает, част от Шкодренския вилает с гр. Драч,
Алесио, Сан Джовани ди Медуа и др., част от Битолския вилает с
гр. Прилеп, Дебър, Кичево и Охрид с техните околности. Така
Сърбия за първи път поставя под съмнение договора с България,
загцото оспорва принадлежността към България на гр. Охрид и гр.
Прилеп, които са в "безспорната зона".54 Следователно за Н. Па­
шич договорът с България е само къс хартия без стойност. Той го
нарушава още преди избухването на войната с Турция. Прави то­
ва умишлено, защото разбира, че въз основа на договора и конвен­
циите с България Сърбия ще владее Македония и с оглед руската
подкрепа за сръбската кауза тя ще може да прокара това, което ис­
ка. Окръжното на Н. Пашич раздвижва сръбската дипломация в
Европа, които, за разлика от българските през 1912 г., не действа
на парче, а планомерно и целенасочено, стъпка по стъпка за заг-
рабването на Македония. Най-активни са сръбските дипломати
във Франция, от която те много упорито започват да търсят съдей­
ствие за "необходимостта" от ревизия на договора с България.
Писмото на Пашич е предадено от консула ни в Скопие Шопов
на 19.09.1912 г. на Гешов, така че в София узнават навреме за стре­
межите на Сърбия да ревизира договора. Реакция обаче няма.
Франция пък е уведомена от Русия за съдържанието на
сръбско-българския съюзен договор. Това става през август 1912 г.
при посещението на френския министър-председател и външен
министър Р. Поанкаре в Русия. Текстът му е прочетен лично от С.
Сазонов. Р. Поанкаре го коментира с думите: "Това е един инстру­
мент на войната." Според него той "съдържа в зародиш не само
войни против Турция, но също и против Австрия. Той установява
освен туй хегемонията на Русия върху двете царства, тъй като Ру­
сия се приема като арбитър по всички въпроси...".55
С оглед имперските си цели на полуострова Русия се опит-

402
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ва да въздържи Балканския съюз и България от война. В началото

на 1912 г. Неклюдов от името на С. Сазонов предупреждава Бъл­
гария, че ако реши да воюва, "Русия ще се ръководи от грижата на
своите прями и непосредствени интереси".56 Русофилът Ив. Гешов
не възприема тези предупреждения. Той счита, че "българските и
руските интереси са солидарни. През септември 1912 г. С. Сазо­
нов е в Лондон, където обсъжда реакцията на Силите, с оглед
предстоящата война. Там той провежда дълъг разговор с пълно­
мощния ни министър М. Маджаров. С. Сазонов е откровен и ка­
тегоричен пред него. Заявява му: "В случай на война България не
трябва да разчита на Великите сили, нито на балканските държа­
ви и катастрофална грешка ще бъде, ако България не послуша об­
щите съвети." По-нататък руският външен министър рисува пред
М. Маджаров катастрофални последици за региона от евентуална
война така, както той си ги представя. Според него последиците
ще бъдат край на италиано-турската война,Австро-Унгария моби­
лизира армията си срещу Сърбия,Англия подкрепя Турция, Фран­
ция отказва заем и "Русия не може да гарантира невмешателство-
то на Румъния". Даже победителка, България при сегашните обс­
тоятелства не ще използва победата, понеже Великите сили ще
решават накрая. "България - победена, няма да има занапред не са­
мо македонски въпрос, но и славянство на Балканския полуост­
ров."57 По-нататък С. Сазонов продължава да притиска М. Маджа­
ров със серия от аргументи: "Няма право България да иска да во­
юваме два пъти за нея. А това, което иска българското правител­
ство, означава да се ангажираме да влезем в един конфликт било
с Тройния съюз, било с Турция. Руското правителство е твърдо ре-
шено да не се излага на този риск...Ние ще Ви оставим на своята
съдба, нека вашите управници носят отговорността пред славян­
ството и пред историята за катастрофалните последствия." С. Са­
зонов критикува и атентатите на ВМОРО. Той обвинява, че царят
и правителството "са сплашени от македонските комитети". Спо­
ред него: "...ние (русите - б. а.) не можем да станем оръдие на ня­
колко бомбисти. Ние не се уплашихме от нашите революционе­
ри, които все пак са малко по-страшни от вашите, та няма да се
поддадем на техните маневри. Вашето правителство трябваше да
бъде по-строго спрямо тях. Те са хора против обществения по­
рядък и когато се носите с тях снизходително, може да станат

403
Янко Гочев

опасни и за вашите вътрешни порядки."

Тези негови думи доказват враждебността на Русия спрямо
българското революционно движение в Македония и Тракия. С.
Сазонов признава: "Русия ще се бие само, ако нейните граници бъ­
дат нападнати и ако някоя държава поиска да се настани на Дар-
данелите... Дарданелите са жизнен въпрос за нас и ние ги считаме
един вид за наша граница."
С. Сазонов наистина е откровен и заявява на М. Маджаров:
"Правете каквото искате, но знайте, че няма да напуснем нашите
интереси, за да ви спасяваме... Ако България плаши и света с вой­
на, никой няма да й даде пари." Все пак С. Сазонов поема един ан­
гажимент от името на Русия: "Насилствени мерки няма да упот­
ребим, но ще използваме нашия авторитет и нашето влияние
пред турското правителство да въведе сериозни реформи за об­
лекчение на съдбата на населението."58
От ранната есен на 1912 г. главните усилия на руската дип­
ломация на Балканите са насочени за предотвратяване на войната.
Поведението й се определя главно от стремеж за защита на ней­
ните собствени имперски интереси и от убеждението, че Турция
ще победи лесно в предстоящата война. Русия не желае войната,
защото тя може да предизвика усложнения в региона в ущърб на
интересите й.
Обявената на 17.09.1912 г. мобилизация на войските на съ­
юзниците активизира руската дипломация, която усеща, че война­
та се приближава с неотслабващи темпове. Според М. Маджаров
С. Сазонов е "смутен и разтревожен". Той категорично обявява
България, а не Турция за провокатор и заявява: "Не трябва да
очаквате нашата помощ. Всичко вършете на ваш риск."
На 24.09.1912 г. в Париж се срещат С. Сазонов и П. Поан-
каре. Двамата приемат Д. Станчов. За С. Сазонов "необмислено и
безумно е влизането във война". Европа иска и тя ще реши рефор­
мите - е твърдението на руската дипломация. Великите сили за­
почват акция за съгласуван колективен натиск над Турция за ре­
форми. На 25.09.1912 г. Русия и Австро-Унгария подават съвмест­
на нота в балканските столици. Тя съдържа три важни идеи. Пър­
вата е, че се осъжда "всяка мярка, довела до нарушаването на ми­
ра". Втората е обещанието им на основание чл. 23 от Берлинския
договор да поемат осъществяването на реформи в Европейска

404
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Турция без посегателство върху авторитета на султана и територи­

алната цялост на империята. Третата идея в руско-австрийската
нота е предизвикателство за Балканския съюз, защото двете вели­
ки сили обявяват, че дори при евентуална негова победа във вой­
ната няма да допуснат измененията в териториалното статукво в
Европейска Турция. Въобще Русия като велика сила и с оглед ин­
тересите си спрямо Цариград и Проливите ревностно брани оспо­
рения от съюзниците монопол те да желаят в свой интерес и в
избран от тях момент Източния въпрос. Тя прилага комбиниран
подход - убеждението и заплахите за непризнаване на територи­
алните промени при една война плюс натиск за реформи върху
султана.
Балканските съюзници не се поддават на заплахите и обе­
щанията на Русия. Те имат горчив опит от минали провалили се
дипломатически инициативи по чл. 23 от Берлинския договор. За­
това вземат в свои ръце съдбата си и на 30.09.1912 г. подават в ул­
тимативен тон нота до Турция за незабавни радикални реформи.
Така съюзниците за първи път елиминират посредничеството на
Силите и установяват пряк дипломатически контакт с Турция по
въпросите, които пряко ги засягат.
Турция обаче минира дипломатическите усилия на Силите,
защото е обхваната също от войнствени настроения. Тя отхвърля
колективната нота и заявява, че ще внесе само законопроекта за
вилаетите от 1880 г. в парламента. Позицията й е реформи без на­
меса във вътрешните й работи, т. е. без чуждестранен контрол. На
2.10.1912 г. Турция сключва мир с Италия в Лозана, а на следва­
щия ден скъсва дипломатическите отношения с България и Сър­
бия. На 5.10.1912 г. България и съюзниците й обявяват война на
Османската империя. Това е смел техен ход, предприет, въпреки
съветите и предупрежденията на Русия. България разчита на панс-
лавистките симпатии в Русия и е в плен на русофилското убежде­
ние, че "освободителката" не ще се възпротиви българската армия
да довърши започнатото в Сан Стефано тъкмо от Русия.
Балканската война е обявена с манифест на цар Ферди­
нанд. От текста му проличава, че тя се схваща като кръстоносен
поход "борба на свободата срещу тиранията". В манифеста пред­
намерено се споменава Русия и нейната „освободителна" мисия
на Балканите.Така умишлено Фердинанд набляга, че българската

405
Янко Гочев

кауза се подкрепя от Русия, в което русофилски настроения бъл­

гарски народ тогава наивно вярва.
Първият етап на Балканската война обхваща периода от
обявяването й до сключване на примирието - 5.10.-20.11.1912 г.
Проследяването на хода на бойните действия е извън нашата те­
ма. Важно е да се подчертае, че Османската империя търпи пора­
жения по всички фронтове в европейската й част и е изправена
пред реална военна катастрофа. Важно е също така да се посочи
коя държава какви територии завзема, с какви сили, на каква це­
на, т. е. какъв е реалният и военният принос за разгрома на осма­
нските войски,защото военновременните завоевания на съюзни­
ците определят стартовите им позиции при разпределението на
териториите по-късно и политиката на Великите сили, вкл. Русия.
Източна Тракия е главният боен театър през войната. Тук
настъпват 1-ва, 2-ра и 3-та български армии, които провеждат три
операции - Лозенградска (9 - 11.10.1912 г.), Люлебургаско -Бунар-
хисарска(16-21.10.1912 г.) и Чаталджанска (4 - 5.11.1912 г.). 2-ра
армия блокира и обсажда крепостта Одрин, а 1-ва и 3-та армия
разбиват главните сили на т. нар. Източна турска армия, която па-
нически отстъпва чак до столицата Цариград.
Българският родопски отряд освобождава селищата по до­
лината на р. Места, Западните Родопи, източния дял на Егейска
Македония (Серско, Драмско, Кавалско), а заедно с Кърджалийс­
кия отряд и Македоно-Одринското опълчение - и останалата част
от Родопите и Западна Тракия (Беломорието). С излизането на
българските войски на Бяло море се прекъсва връзката между
турските сили в Тракия и Македония, което заедно с господство­
то на гръцкия флот в Егейско море предопределя борбата на Ма­
кедония и в други участъци в западната част на полуострова. Бъл­
гария участва в Балканската война с 600-хилядна армия, което
прави над 60% от въоръжените сили на съюзниците. За разлика от
нея Сърбия участва с 200-хилядна, Гърция - със 120-хилядна, а
Черна гора - едва с 40-хилядна своя войска. Съюзниците ни, моби­
лизирали общо два пъти по-малко сили от България, се сражават
с малочислени турски части в Епир, Новопазарския санджак, Ко­
сово и Македония.
Сръбската армия завзема почти безпроблемно Косово, час­
ти от Северна Албания, вкл. пристанището на Адриатическо мо-

406
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ре Драч и Новопазарския санджак заедно с черногорската войска.

Най-голямата сръбска групировка е 1-ва сръбска армия. Тя има
численост около 126 000 души. Чрез нея Сърбия се стреми да оку­
пира колкото се може повече части от Вардарска Македония, за
да си осигури без оглед предварителните споразумения с Бълга­
рия заграбването й. Във Вардарска Македония 1-ва сръбска армия
провежда само две операции срещу турците - Кумановска (10-
11/22-23.10.1912 г.) и Битолска (4-5.11.1912 г.). Турската Вардарс­
ка армия, наброяваща 80-85 000 души, е разбита и по сръбски дан­
ни в двете операции дава общо 25 000 жертви (убити и ранени)59.
Пак по сръбски оценки в двете операции 1-ва сръбска армия дава
общо 7996 жертви (убити и ранени).60
Така през октомври-ноември 1912 г. сръбските войски оку­
пират по-голяма част от Вардарска Македония, без Щипско, Радо-
вишко, Кочанско и Струмишко, т. е. цялата "спорна" и по-голяма
част от "безспорната" зона. При това стотици градове и села са ос­
вободени от четите и милицията на ВМОРО, която, без да знае
тайните споразумения със Сърбия, помага искрено на сръбската
войска и съдейства за установяването на сръбския окупационен ре­
жим. Така в локални боеве с небоеспособни (главно редифски, т.
е. запасни, а не низамски, т. е. редовни) турски дивизии, в сътруд­
ничество с ВМОРО, без да постига военен разгром на цялата турс­
ка Вардарска армия с малко жертви, Сърбия постига политичес­
ките си цели във войната: окупация на Вардарска Македония.
След битолската операция реалното участие на Сърбия във
войната приключва. Тя изпраща по две свои дивизии към Шкод-
ра и към Одрин.
Българските интереси в Македония се защитават военно
чрез действията само на 7-ма пехотна Рилска дивизия, която отго­
ре на това е и под сръбско командване в състава на 2-ра съюзна ар­
мия. Въпреки усилването й постоянно с нови сили, които я
превръщат фактически в цял корпус, 7-ма дивизия не успява да
завземе достатъчно територии в негласния спор със сърбите, нито
да изпревари похода на гърците към Солун. Тя освобождава голя­
ма част от Пиринска Македония, малка част от Вардарска Маке­
дония (Щипско, Радовишко, Кочанско) и централната част на
Егейска Македония (Дойранско, Кукушко, Солунско).
Липсата на териториални клаузи в договора на България с

407
Янко Гочев

Гърция определя съсредоточаването и действията на гръцката ар­

мия, чиито главни обекти по оперативния план са Солун и Янина.
За действия в Македония гърците изпращат цяла армия в състав
от 8 дивизии, наречена Тесалийска, а в Епир - само една дивизия.
При превъзходство спрямо турците в съотношение почти 5:1 по
посоката на главния удар Тесалийската армия окупира част от
Егейска Македония и гр. Солун и само разгромът на 5-та дивизия
при Лерин попречва на гърците да завземат Битоля. Епирската им
групировка успява да завземе Превеза и да обсади Янина.
Черногорската армия окупира част от Новопазарския санд-
жак, част от Косово (Печ и Дяково) и обсажда крепостта Шкодра
в Северна Албания.
В края на октомври 1912 г. сръбските, гръцките и българс­
ките войски се срещат при Гевгели и Лерин. Южната разделител­
на линия между установената в Македония сръбска и гръцка оку­
пационна зона минава западно от Гевгели през пл. Кожух и Баба
планина, покрай Охридското езеро и оттам до Албанските плани­
ни.
Каква е реакцията на Русия спрямо успехите на балкански­
те съюзници?
Русия е убедена, че Османската империя ще победи лесно
съюзниците, но и такъв изход влиза в нейните планове. Турската
военна победа е изгодна за имперските цели на Русия, чиито во­
енни теоретици я предвиждат, а дипломатите й вече обсъждат
последиците от разгрома на съюзниците. Те са: нахлуване на турс­
ката армия в България и ако няма клане, такова ще бъде провоки­
рано и на свой ред за защита на християните ще нахлуе руската
армия, Сърбия ще провокира Австро-Унгария, Русия ще провоки­
ра Германия, която ще нападне Русия и Франция, т. е. ще има вой­
на с Османската империя и Тройния съюз.
Руските планове са провалени от победите на българската
армия над турците, които са невероятни и за Русия, и за света. Та­
ка тези победи осуетяват авантюристичните замисли на някои рус­
ки военни и дипломати, които разглеждат войната като запалка
на война срещу Германия и Австро-Унгария, от една страна, и Ос­
манската империя, от друга.
България започва войната, след като пренебрегва руските
предупреждения. Царят и правителството на Ив. Гешов ги зачи-
408
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

тат и вземат предвид. В самото начало на войната сред управлява­

щите в София възниква въпросът за руската интервенция. Пръв
повдига този въпрос Ст. Данев на 9.10.1912 г. пред царя. Действа
по руско внушение. Царят поставя този проблем като първа конк­
ретна задача на Ст. Бобчев, който от 8.10.1912 г. става български
пълномощен министър в Петербург. Той е известен русофил и е
подходящ много за възложения му пост. Инструкциите на Ферди­
нанд до Ст. Бобчев са при възможност да употреби всички усилия
за намесата на Русия на страната на България при евентуален неб­
лагоприятен изход на боевете с турците. Ст. Бобчев провежда сре­
щи със С. Сазонов, министър-председателя В. Коковцев, военния
министър ген. В. Сухомлинов, княз Трубецкой и даже с импера­
тора. От разговорите с тях той разбира, че Русия преговаря със съ­
юзниците си Франция и Англия по този въпрос. На Ст. Бобчев му
е заявено, че Русия не само че не е готова да се намеси при нуж­
да, но трябва да се съобразява и да съгласува действията си с дру­
гите Велики сили, за да не се разрасне конфликтът.61
Обсъждането на въпроса за евентуалната руска интервен­
ция отпада след първите големи български победи в Тракия. Пра­
вителствените среди в Петербург изведнъж "забравят" туркофи-
лските си настроения отпреди войната и изразяват възхищение и
почит към България и нейната силна армия. Затова на 14.10.1912
г. Ст. Бобчев телеграфира в София: "Предвид славния обрат на во­
енните действия, спирам всякакви разговори, даже намеквания за
интервенция".62
Руската официална позиция е на доброжелателен неутра­
литет. Русия изпраща свои доброволци, медицински работници,
осъществява военни доставки, като предоставя на българската ар­
мия 100 000 пушки, 110 000 шинела, 120 000 чифта обувки, 65
млн. патрона, а на 25.10.1912 г. Ст. Бобчев подписва в Петербург
споразумение с руското правителство за предоставяне на заем от
25 млн. лв., при "износни за българското съкровище условия".63
Доставките и заемът покриват само една част от належащите бъл­
гарски нужди във войната. С уреждането на доставянето на камен­
ни въглища от Русия и даренията на руския Св. синод от богослу­
жебни книги, кръстове, свещени съдове и други предмети за
църквите в новоосвободените земи се изчерпва руската помощ за
България в този етап на войната.

409
Янко Гочев

За да защити своите интереси в България, Русия разчита не

само на политиците русофили, но и на българските офицери ру-
софили. Голяма част от тях са бившите емигранти, завърнали се в
края на XIX в. на служба в българската армия. Една част от тях за­
ема висши командни постове в състава й по време на войната. Две
от общо трите български армии в Тракия се командват от русофи­
ли. Това са: ген. Н. Иванов - командващ 2-ра армия, и ген. Р. Ди-
митриев - командващ 3-та армия. Има и русофили командири на
дивизии като ген. Ст. Ковачев (на 2-ра дивизия и бъдещата 4-та ар­
мия) и ген. И. Сарафов (на 3-та дивизия), който е завършил ГЩ в
Русия и е бивш офицер детронатор на княз Ал. Батенберг.
Офицерите, служещи в българския флот, изцяло са русо­
фили. Въобще русофилското присъствие в българската армия
през Балканската война е преобладаващо. Тези офицери невинаги
защитават българските национални интереси. Такъв е случаят нап­
ример с действията на ген. Р. Димитриев. Още в този етап на вой­
ната той постига серия от грешки, извършени по политическа не­
обходимост. Най-напред, след като на 11.10.1912 г. неговата 3-та
армия превзема без бой силната турска крепост Лозенград, той гу­
би ценно време, за да задоволи честолюбието си и организира па­
рад на войските в града. Странни са действията на щаба му и на
Главното командване, които не развиват постигнатия голям успех.
След като са овладели вече стратегическата инициатива, я губят
по своя вина, тъй като не организират преследване на отстъпващи­
те в паника разбити турски корпуси, макар че и 1-ва армия, и 3-та
армия разполагат с достатъчно сили да го извършат. Тази опера­
тивна грешка води до сериозни последици за армията. Лозенгра-
дската операция фактически остава незавършена, а турците - недо­
развити. Според много военни специалисти жестоките боеве при
линията Бунархисар-Люлебургас са могли да бъдат избегнати при
едно енергично и бързо преследване на разбитите турски корпуси
след завземането на Лозенград. Вместо това контактът с против­
ника е прекъснат. Той получава свежи подкрепления и възмож­
ност да се организира и да възстанови силите си.
Следваща грешка на ген. Р. Димитриев е тази, че, изглеж­
да, той съвсем неслучайно "обърква" посоката на настъпление на
своята армия. Счита, че разбитият край Лозенград десен турски
фланг е отстъпил на юг. Затова дава заповед 3-та армия да завие с

410
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

лявото си рамо напред и да настъпи на юг, а не на изток към Ца­

риград. Освен това ген. Р. Димитриев отменя офанзивата на кон­
ната дивизия на изток и я насочва на юг към Бабаески. Освен то­
ва налага на Главното командване тази своя идея. Турският кома­
ндващ Абдулах паша смята, че българите ще го изпреварят с
настъпление към линията Бунархисар-Люлебургас, но на
13/26.10.1912 г. той разбира, че на тази линия няма българи, и за­
повядва оттегляне на нея.
Следваща грешка на русофила ген. Р. Димитриев е свърза­
на с предходната. Той се стреми да обхване със своята армия дес­
ния турски фланг. Вместо това излага своя ляв фланг на силен
турски контраудар. 5-та дивизия, която е на този фланг от
16.10.1912 г., се ангажира в бой с превъзхождащите я три турски
корпуса от 2-ра Източна армия, усилени с артилерия. Последица
от грешката на ген.
Р. Димитриев е мно-
гото жертви, които
5-та дивизия дава.
Авторитетът на на­
бедения псевдо На­
полеон (Наполеончо
е прякор на ген. Р.
Димитриев - б. а.) е
спасен в сражението
на линията Бунархи­
сар-Люлебургас от
успешните действия
на съседните на 5-а,
4-та и 6-а дивизия.
Въобще ген. Р. Д и­
митриев хвърля в
бой своята армия,
без да е осведомен
къде са турските
корпуси и с какви
сили те разполагат и
то твърде рано, пре­
ди пристигането на

411
Янко Гочев

първа армия. Той е причината 4-та, 5-а и 6-а дивизия да се вклю­

чат в боя последователно и при лоши условия. Това струва много
загуби сред българските офицери и войници. От тази гледна точ­
ка стремежът му едва ли не сам, със своята армия, да извоюва ус­
пеха, е неоправдан и заслужава сериозна критика.
В това отношение 1-ва армия се командва в операцията от
ген. В. Кутинчев по-методично и по-разумно. Последица е, че пос­
тига успехи, без да дава толкова много жертви като 3-та армия.
Най-кръвопролитното сражение във войната на линията
Бунархисар-Люлебургас е блестяща българска военна победа, ко­
ято струва обаче много скъпо (20 162 убити, ранени, умрели и из­
чезнали български офицери и войници).64 С неразумните си
действия ген. Р. Димитриев носи вина за тези загуби.
С победата на българите в сражението при линията Бунар­
хисар-Люлебургас статуквото в Европейска Турция рухва и пред
Великите сили за пръв път възниква въпросът за подялба на импе­
рията. Особено силно разтревожена е Русия, защото бързото бъл­
гарско настъпление в дълбочина в Източна Тракия застрашава
нейните интереси.
Още на 14/27.10.1912 г. руският посланик в Париж А. Из-
волски по инструкции на Петербург предприема сондаж за евен­
туални промени в статуквото в полза на съюзниците. Четири дни
по-късно С. Сазонов обявява с циркулярно писмо до руските дип­
ломати в чужбина, че Русия възприема два основни принципа да
се спазват, ако бъде нарушено статуквото: незаинтересуваност на
великите държави в териториални увеличения и принципът на
равновесие в компенсациите между балканските държави въз ос­
нова на договорите, които те са сключили.65
На 18/31.10.1912 г. А. Изволски моли Франция и Англия да
съветват поотделно България войските й да не отиват толкоз нап­
ред. Френският министър-председател Р. Поанкаре признава, че
страхът на Русия да не би цар Фердинанд да влезе триумфално в
Цариград не давал покой на руските дипломати. "Сазонов - казва
той - не може да се освободи от тая мисъл. Той познава Ферди­
нанд и е убеден вече, че в своите мегаломански блянове царят на
българите се вижда коленичил във възвърнатата на православието
"Св. София" и че е готов да си положи на главата короната на им­
ператор на изток и сега иска да сложи тая лудешка надежда още

412
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ълга р и я , III ч а с т

в началото на нейния разцвет."66

Следователно българските успехи в Тракия предизвикват
сериозно безпокойство в Петербург, тъй като засягат руските ин­
тереси край Проливите и Цариград. С. Сазонов формулира кате­
горичната воля на Русия районът на Цариград и околностите му
да се изключат от обсъждането на промените въобще. Този район
според С. Сазонов трябва да остане под действителния суверени­
тет на султана. По този начин, когато вижда, че статуквото в Ев­
ропейска Турция рухва, Русия гледа да защити преди всичко сво­
ите имперски интереси в региона. Тя декларира отново антибъл-
гарската си политика по тракийския въпрос. Русия не желае пре­
комерното засилване на България и доближаването на български­
те войски до Цариград. Това е тезата на официална Русия, която
тя изказва в края на октомври 1912 г., когато Великите сили тър­
сят формулата за своята намеса на Балканите.
На 20.10.1912 г. Руското МВнР изпраща ново циркулярно
писмо до руските дипломати в чужбина, в което формулира рус­
ката позиция за намеса на Силите в този момент. В нея се казва:
"Завоюваната от съюзниците част от Европейска Турция, според
нашия възглед, подлежи на правата на фактическото завладяване.
И само по пътя на полюбовната раздяла между съюзниците на от­
нетата от Турция територия може са се обезпечи траен мир на
Балканите и да се опрости процедурата на посредничеството."67 С
други думи, за Руската империя България не води освободителна
война. Тя не освобождава от робство своите сънародници в Тра­
кия и Македония, а окупира земи и селища. Договорите между
България и съюзниците й нямат реална стойност за Русия, защото
ще се прилага принципът на фактическата окупация. Този прин­
цип има антибългарска насоченост, защото елиминира другите
възможни принципи, които могат да се използват и на които Бъл­
гария много държи - военен принос, исторически права, етничес­
ки състав на населението. Нотата на Сазонов от 20.10.1912 г. е
важна, защото от нея става ясно, че Русия няма намерение да за­
щитава обединението на България. Ще се прилага фактическата
окупация на освободените от съюзниците земи, и то "полюбовно",
т. е. без някой член на Балканския съюз да се пренебрегва. Това е
старият принцип на запазване на балканското равновесие, който
руската дипломация възприема отново с антибългарска насоче-

413
Янко Гочев

ност. Въобще Русия дава ясен сигнал, че подкрепя борбата на сла­

вянските народи за свобода само тогава и доколкото тази борба
отговаря на руските имперски интереси на полуострова.
За съжаление русофилското правителство на Ив. Гешов не
усеща и не разгадава сигналите, които изпраща Русия. То само
влиза в капана, който тя му подготвя, защото изглежда опиянено
от победите. Тръгва окончателно по пагубния за българските ин­
тереси път на дележа на освободените земи. Това става с инструк­
циите, които Ив. Гешов дава на 18.10.1912 г. до българските дип­
ломати в чужбина: "Предвид фактическото завладяване на Балка­
нския полуостров от съюзниците - инструктира министър-предсе­
дателят, - реч за реформи не може да става... Единственият це­
лесъобразен начин на решение на въпроса би било ликвидиране
чрез дележ между съюзниците."68 Така от 18.10.1912 г. България
публично пред света изоставя принципа на националността, в кой­
то е нейната сила при евентуални спорове със Силите и съюзни­
ците. Оттук нататък тя вече не може да претендира за Македония,
защото в нея живеят най-много българи. Ще се търсят придобив­
ки и разширение по други показатели.
Българските условия за дележ са формулирани за първи
път същия ден в тайна среща в Лондон на пълномощния ни ми­
нистър там. М. Маджаров с английския министър на финансите
Лойд Джордж: 1. Цариград с Босфора и Дарданелите не искаме,
но настояваме върху останалия бряг на Егейско море, границата
между България и Турция да бъде от нос Малатра до залива Са-
рос; 2. Солун със Света гора може да се тури под европейска ко­
мисия и обяви свободно пристанище; 3. На мохамеданска Алба­
ния може да се даде автономия, но нейните християнски области
да се дадат на респективните балкански държави. Л. Д ж ордж оце­
нява българските искания за "мъдри" и "умерени".69 М. Маджаров
действа все още без инструкции от София и обявява условията,
без да знае тезата на правителството. Едва по-късно царят одобря­
ва програмата му, а правителството я изменя само в частта й за Со­
лун, защото настоява да се води борба за него.
Така сред Антантата по българския въпрос се оформят раз­
личия. Най-благосклонна към България по това време е Англия.
Пред М. Маджаров Л. Джордж, който говори от името на
външния министър Ед. Грей, заявява, че ще поддържа българска-
414
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

та кауза. Настоява обаче България да търси поддръжката на Русия.

Тя, поради стратегическите интереси в района на Проливите, и съ­
юзникът й Франция, поради силни икономически интереси в Ори­
ента, са решителни противници на българското настъпление към
Цариград.
То още не е започнало, когато Русия предупреждава Бълга­
рия. На 20.10.1912 г. руският посланик в Лондон граф Бенкен-
дорф лично посещава българската легация и заявява на М. Маджа­
ров: "...считам за нужно да Ви съобщя, че влизането на войската Ви
в Цариград ще предизвика компликация с Русия." Срещу това обе­
щава да гарантира "добър мир" и евентуална окупация на Чаталд-
жанските позиции.
За руското неодобрение от българското влизане в Цариград
предупреждава и Ед. Грей. На 20.10.1912 г. пред М. Маджаров той
заявява: "...ние няма да Ви попречим и когато задържите Цариград
за себе си (окупацията му се счита вече в Англия за сигурна - б. а.),
но за да сполучите във всичко друго, трябва да се откажете от Ца­
риград. Русия държи за него, а без помощта на Русия ще се лиши­
те от подкрепата на Франция. Тогаз ще турите и нас в трудно по­
ложение. Затова трябва да се споразумеете с русите за Цариград...
може да стане неизбежно за вас да влезете в него, но в такъв слу­
чай трябва да успокоите русите."70
Осем дни по-късно Ед. Грей, който е благосклонен спрямо
България, повтаря съветите си. Важни са указанията му, че "при
едно скарване с Русия вие не можете да разчитате в днешно вре­
ме на английската подкрепа".71
Русия, която е най-стресната от българското настъпление в
Тракия, изпраща предупреждение и по други канали българската
войска да стои настрана от Цариград.
На 21.10/3.11.1912 г. С. Сазонов заявява на С. Бобчев ясно и
категорично: "По никой начин не отивайте в Цариград, защото ще
си заплетете много работата."72 В отговор Ив. Гешов дава увере­
ние, че България се готви само за временна окупация на Цариград
с оглед да си гарантира сключването на един благоприятен за нея
мир. Особено опасно за България е предупреждението на С. Сазо­
нов: "Вървете в Цариград, но знайте, че по пътя си ще срещнете
против вас Русия." Предупреждение е отправено и от руския пъл­
номощен министър Н. Шебеко в Румъния. В края на октомври

415
Янко Гочев

1912 г. той заявява на Калинков: "Недейте влиза в Цариград. Ние

можем да допуснем затриването на една от държавите: Сърбия,
Румъния или България, но да се откаже от Цариград и да го да-
т%
дем вам, които ние сме създали това никога не може да стане.
Русия е много чувствителна на тази тема и С. Бобчев слуша чести­
те "заплашвания и сърденето" на С. Сазонов и руските дипломати
по темата Цариград и Проливите.
Руската позиция многократно се споделя и преповтаря. Са­
зонов напомня на България, че тя трябва да се съобразява с руски­
те интереси в Турция. Сазонов е склонен България да присъедини
Одрин и Дедеагач, но не и Цариград, който трябва да остане в
турски ръце. Специално за Одрин на 24.10.1912 г. той уведомява
А. Изволски, че "от наша страна не се среща пречка за възможно­
то присъединяване на Одрин към България".74 Това е отстъпка, ко­
ято се явява умело пресметнат ход, целящ да задоволи територи­
ално България и да пресече амбициите й към Цариград.
По въпроса за Цариград Русия е подкрепена твърдо от
Франция. Руските и френските дипломати употребяват едни и съ­
щи аргументи в опитите си да спрат българския поход към Цариг­
рад. Френският посланик в Лондон П. Камбон дори подчертава,
че въпреки английската подкрепа за България, "Англия няма да се
отдели от своите съюзници".
Въпросът за Цариград всъщност има две страни - влизане
на българските войски там и задържането му. Първата е възмож­
на хипотеза с оглед сключване на победоносен мир, а втората е
политически въпрос. И по двете страни на този въпрос Русия ряз­
ко се противопоставя и застава категорично срещу България. Въ­
обще въпросът за Цариград се оказва един голям дипломатически
конфликт между България и Русия във войната. В похода на бъл­
гарските войски към Цариград Русия вижда заплаха за вековните
си стремежи в региона. България става вече в очите на Русия не­
желан съперник за господство над Проливите, считани за "жизне­
новажен" въпрос за Русия и един вид "руска граница".
Изглежда, руските предупреждения са една от многото
причини за спиране отново на българското настъпление след по­
бедата на линията Бунархисар-Люлебургас. Вместо незабавно
преследване за пълно унищожаване на противника, Главното ко­
мандване дава на 1-ва и 3-та армия кратка почивка.Така оператив-

416
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ният успех не е развит в стратегически. Турците получават въз­

можност свободно да се изтеглят към Чаталджа и даже да прибе­
рат обратно част от ранените си и своите изоставени батареи. Без­
редното им паническо отстъпление към Цариград не е използва­
но от българското Главно командване. Цели четири дни (от 20 до
23.10.1912 г.) 1-ва и 3-та армия бездействат и даже губят контакт
с противника. Главното командване късно разбира, че остатъците
от разбитите турски войски се оттегля зад Чаталджа, и нарежда
марш-маньовър на двете армии към Цариград, осъществен от
24.10 до 31.10.1912 г., но вече в усложнени условия.
Обикновено за похода на българската войска към Цариград
се обвинява цар Фердинанд, като обясненията са, че той е главо-
замаян вече от големите победи и мечтае да се короняса като им­
ператор на Византия в Цариград. Посочват се и приготовленията
му в тази насока. Оттук и обвиненията, че България изпуска да
сключи в този момент изгоден мир. Тези обвинения са основател­
ни, но те не отчитат поведението на Русия. Всъщност промяната в
нейната политика е един от факторите, които удължават войната.
На 22.10/4.11.1912 г. Ст. Данев се завръща от Главната квартира в
София и има разговор с Неклюдов, който го информира, че сега
вече Русия предоставя на България Одрин. Два дни по-късно и С.
Сазонов повтаря руската позиция. Това е нов момент в руската по­
литика, който засяга поведението на правителството. Дотогава Ру­
сия е категорично против България да владее най-големия град в
Източна Тракия. Така Русия одобрява разширение на България
извън санстефанските й предели в Източна Тракия с гр. Одрин.
Последицата е, че правителството прекратява обсъждането на
въпроса за намесата на Великите сили до прекратяване на война­
та. С други думи, руската дипломатическа инициатива спрямо Од­
рин попречва да се сключи примирие малко след 22.10/4.11.1912
г. Това е част от плана на руската дипломация да гарантира инте­
ресите си в района на Проливите. С руската отстъпка българската
войска трябва да пренасочи усилията си към непревземаемия спо­
ред всички военни специалисти тогава Одрин, а не към Цариград.
За разлика от Фердинанд, който в името на византийските си меч­
ти тръгва против интересите на Русия по въпроса за Цариград и
Проливите, правителството защитава руската позиция. Мнозин­
ството от министрите русофили са против завземането на турска-
417
Янко Гочев

та столица. Ст. Данев например е склонен да допусне българската

й военна окупация като хипотеза, след което Цариград да бъде по­
дарен на Русия. Поведението му е осъдително и доказва, че той са­
мо формално е български политик, защото в действителност за­
щитава руските интереси.
И с него, и без него Русия е готова да брани интересите си
в Проливите, ако трябва, и с военна сила. Затова, когато българс­
ката армия стига до Чаталджа (последната турска укрепена линия
преди Цариград), Русия заплашва, че ще прати свои войски на
Златния рог. Заплахата е реална и започва да се изпълнява. На
30.10.1912 г. българският военен аташе в Петербург докладва в
София, че руското Главно командване задържа подлежащите на
уволнение войници, подготвя се за мобилизация, подготвя за екс­
педиция част от Черноморския флот. Скоро в Босфора влизат
руският броненосец "Ростислав", крайцерът "Кагул" и транспорт­
ният параход "Саратов".
Така част от Руския черноморски флот заема позиция, за да
отбранява Цариград от българско нападение в защита на суверен­
ните права на 5-вековния български поробител - турския султан
Мехмед V. Разминаването между българските интереси и тези на
имперска Русия е пълно.
Навлизането на бойни кораби на Русия и на други Велики
сили в Проливите раздвижва турската дипломация. С руско пос­
редничество, след като Силите не реагират на молбите, на
29.10.1912 г. великият везир Кямил паша изпраща телеграма до
Фердинанд, в която моли за примирие. Фердинанд е "неприятно
изненадан и дълбоко опечален" от постъпката на великия везир и
забранява на Ив. Гешов да съобщи молбата на съюзниците, преди
да се посъветва с офицерите от висшето командване. Българският
цар е убеден, че това е турска маневра, която цели печелене на
време. Византийските му мечти го тласкат към Цариград. Бълга­
рският отговор на турската молба за примирие е атаката при Ча­
талджа. Тя е силно критикувана с оглед политическата и военна­
та й необходимост. Предприета е без знание на правителството,
което обсъжда вече мнения със съюзниците относно условията,
които да се предявят на Турция. Оттук важността на тази атака. За
първи път е налице ясно разминаване между отговорните факто­
ри в управлението на страната - ГК и правителството. Едва на

418
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

2/15.11.1912 г. Фердинанд е "разрешил" на Ив. Гешов да се разг­

ласи турската молба. Правителството е против нея, но се прими­
рява пред решението на царя и Главна квартира. Ив. Гешов не я
спира, макар че има това право, защото разчита да извлече поли­
тически успех при пробив в турската отбрана. Поведението му
обаче по-скоро е бягство от отговорност.
От 31.10.1912 г. ген. Р. Димитриев поема командването на
съединените 1-ва и 3-та армии пред Чаталджа. Това е несполучли­
во решение, защото един краен русофил трябва да атакува послед­
ната турска отбранителна линия пред Цариград, където Русия ка­
тегорично е забранила на българите да влизат. По негово настоя­
ване самата атака е отложена с 3 дни, което е фатален срок. Под­
готовката е умишлено забавена. Липсва планомерна дълга подго­
товка. План за атака не е изработен. Разузнаването е много лошо.
Местността не е проучена. Обектите за атака и участъците за
действия не се знаят. След като ГК няма план за атака, ген. Р. Ди­
митриев е трябвало да го изработи. Но той само се съвещава с ген.
В. Кутинчев и изработва единствено обща идея, но не и план за
атака. Пагубна се оказва и липсата на щаб на Съединените армии.
Фактически командващият сам ръководи операцията. Самият ген.
Р. Димитриев не е голям привърженик на атаката, която до голя­
ма степен му е наложена от царя и помощник-главнокомандва-
щия ген. М. Савов.
При подготовката на атаката ген. Р. Димитриев допуска
много грешки.Той има подръка две армии и общо 8 дивизии. Ре­
шава да атакува с 4 дивизии и то с по две от всяка армия. Това е
първият ешелон. Останалите 4 дивизии остават в резерв. Опера­
тивното построение на войските е погрешно. Те са равномерно
разпределени по целия фронт, дълъг 25 км. Липсва идея за про­
бив в турската отбрана. Така разпределени, българските войски не
могат да нанесат решителен удар на тесен участък. Атаката прили­
ча на голяма приливна вълна с еднаква ударна сила по целия
фронт, която се разбива в турското укрепление. Всъщност ген. Р.
Димитриев не атакува, осъществява рекогносцировка (разузнава­
не) с бой.
Не е уредено и взаимодействието между родовете войски,
особено между пехотата и артилерията, както и между отделни­
те армии. Българите не разполагат с тежка артилерия, с каквато

419
Янко Гочев

разполагат турците, чийто флот обстрелва по море откритите им

флангове. Българската артилерия не е добре позиционирана и в
много случаи огънят й е неефективен.
Още първия ден на атаката на Чаталджа (4.11.1912 г.) с
действията си артилерията показва, че не всичко при нея е в ред.
"Случаен огън" на българските батареи коси българската пехота.
Батареите на 3-та дивизия обстрелват 1/9 бригада, която настъпва
срещу турските укрепления, защото според официалната теза я
взема за отстъпваща турска пехота. Дивизиите настъпва на широк
фронт и ефектът от удара им е доста слаб. Цели роти гинат в до­
лове, урви, блата, езера и реки. Атакуват се бетонни фортове и то
само с полска артилерия, което е безумство.
Още при първите неблагоприятни донесения ген. Р. Ди-
митриев се разколебава и започва да издава заповеди, в които ли­
чи намерението му да отложи атаките. Това колебание е необяс­
нимо за иначе енергичния генерал и се обяснява само с крайното
му русофилство, т. е. то е политически целесъобразно с оглед рус­
ката воля да не достигат българите до Цариград. Разколебан след
първия ден от атаката, ген. Р. Димитриев оставя войските ни в
много неизгодно положение за атака под удара на действащата
турска артилерия и пушечния огън на турските корпуси. Някои
дружини и полкове даже не са изведени от турския обстрел, за да
се подготвят да продължат атаката. След края на атаката в първия
ден ген. Р. Димитриев предлага на ген. М. Савов да поеме кома­
ндването. Мисли даже да се откаже от операцията и да я отложи
за следващата пролет.
Въпреки всички неблагоприятни фактори има и успехи. На
втория ден (5.11.1912 г.) два български полка завземат турските
укрепления и разкъсват в много тесен участък Чаталджанската ли­
ния. Най-голям успех извоюва "холерният" 29-и Ямболски полк.
Две дружини, командвани от доблестните български офицери
кап. Д. Пирузев и майор В. Панайотов, атакуват "на нож" с изне­
нада и завземат турския форт Ил ери табия. Това означава вклиня-
ване в главната турска позиция във важен неин пункт. Успехът на
ямболци не е развит по наша вина. Щабът на 3-та дивизия късно
разбира за случилото се, а отгоре на това не взема необходимите
мерки. 29-и полк получава помощ само от една дружина, но и тя
не отива, защото командирът й - майор К. Радушев, не изпълнява

420
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

заповедта на командира на полка полк. Кр. Златарев, което си е

военно престъпление, останало впоследствие ненаказано.
Турците получават време да преодолеят временната пани­
ка, да контраатакуват и да насочат концентричен огън на всички
близки батареи срещу завзетия от българите форт. Следва нов
"случаен огън" на българската артилерия, пак по своите войници.
Концентричният турско-български огън срещу ямболци води до
неуспеха им в техния опит да запазят форта. Оттеглят се и пона­
сят много жертви. Убити са двамата командири кап. Д. Пирузев и
майор В. Панайотов, а полк. Кр. Златарев е тежко ранен.
Честите грешки на българските батареи, които обстрелват
нашите войници при атаката на Чаталджа, са една загадка. Обик­
новено те се обясняват с лошото време и лошата свръзка. Ямбол­
ци са обстрелвани необикновено сполучливо и попаденията на
българските батареи са много точни, въпреки че стрелят по пред­
полагаеми цели. Това означава, че хипотезата за обстрел по поли­
тическа необходимост не е изключена. Пак русофилството пречи
на българската войска да постигне голяма победа. Артилерията ни
при Чаталджа се командва от командири на дивизия, а не на бри­
гади и полкове. Впечатление прави слабият ефект от артилерийс­
кия огън и въобще слабите успехи на 3-та пехотна дивизия в ата­
ката, част от която е и 29-и пехотен полк. Вина за неуспехите й
носи нейният командир ген. Ив. Сарафов. Той допуска лошо ръ­
ководство в управлението на артилерийския огън. Нейните бата­
реи стрелят по своя инициатива, т. е. фактически сами. Освен то­
ва позициите им не са сполучливо избрани. Те са твърде далече от
бойната линия, което ограничава силно ефекта от обстрела им.
Ген. Ив. Сарафов не изпълнява заповедта да премести цялата си
артилерия напред. Оправдава се с гъстата мъгла, дъжда, холерата
и прибързаната атака. Затова втория ден от атаката батареите му
остават на позициите от предния ден.
Има и други факти, които показват, че той не желае реши­
телния успех. Той и бригадните му командири са много далече от
бойната линия. Това поведение не е характерно за българските
офицери по това време. Младите офицери в 3-та дивизия, за раз­
лика от тях, са в челото на атакуващите пехотни вериги, поради
което дават много жертви. Дори командирът на 3-ти турски кор­
пус Махмуд Мухтар паша им дава пример. Той е ранен от ямбол-

421
Янко Гочев

ци на 200 крачки от позицията им.

Ген. Ив. Сарафов и бригадните му командири обаче са не­
решителни, неинициативни и им липсва всякаква настоятелност в
боевете. Първия ден на 4 пъти ген. Ив. Сарафов получава заповед
да действа по-енергично. Той дори не установяват тясна връзка със
съседните на дивизията части, нито привличат резерви, за да раз­
вият успеха на ямболци.
Действията на 3-та пехотна дивизия в атаката при Чаталд-
жа са неуспешни и крайно неефективни. Нейният неуспех е ре­
шителен за провала на цялата атака.
Причините за това се обясняват с биографията на ген. Ив.
Сарафов. Той е брат на дипломата М. Сарафов, който по убежде­
ние е краен русофил и член на партията на Др. Цанков и Ст. Да-
нев. Ив. Сарафов е бивш опълченец, възпитаник на Одеското пе­
хотно военно училище и командир на 8-и пехотен приморски
полк в Сръбско-българската война. Важен момент в биографията
му е неговото участие в преврата срещу Батенберг през 1886 г., за­
ради което справедливо е уволнен от Българската армия. През
1886 г. е един от малцината офицерите, които заговорничат сре­
щу регентството и посрещат с отворени обятия антибългарската
дейност на ген. Н. Каулбарс. Той е един от офицерите русофили,
които емигрират в Русия, и чак до 1898 г. служи в руската армия.
Ето на такова руско оръдие, чиято биография много прили­
ча на тази на ген. Р. Димитриев, е поверено командването на 3-та
дивизия в Балканската война. Така че в "случайния огън" на арти­
лерията на 3-та дивизия при Чаталджа няма нищо случайно. Това
всъщност е русофилският огън срещу храбрите български войни­
ци. Той поразява не само 29-и пехотен полк, но и 4-ти Плевенски
полк от съседната 9-а пехотна дивизия. Когато първия ден от ата­
ката 1/9 бригада (4-ти и 17-и пехотен полк) достига на около 300
м турското укрепление № 7 и се подготвя за удар, артилерията на
3-та дивизия ги обстрелва и полковете отстъпват. После пак
настъпват, но получават заповед да се окопаят на около 300 м от
укрепленията. 4-ти полк го завзема, но той така и не успява да се
закрепи, защото му пречат умишлено.
Не по-различно от това на ген. Ив. Сарафов е поведението
на ген. Р. Димитриев. Той няма смелост да поеме рисковете да во­
ди един решителен бой. Не успява да изразходва правилно сили-
422
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

те, с които разполага. Атакува в Скобелев дух без необходима под­

готовка и добро артилерийско покритие, с което излага българс­
ката пехота на убийствения турски пехотен, картечен и артиле­
рийски огън. На 5.11.1912 г. твърде рано следобед прекратява ата­
ката и нарежда отстъпление на изходни позиции. Той не вкарва в
боя втория ешелон войски. Големи български сили не влизат въ­
обще в сражение. В 3-та армия има например цели 6 бригади, ко­
ито са достатъчни, за да развият успеха в дълбочина на 29-и полк.
Ген. Р. Димитриев не дава обаче такава заповед. Фактически вто­
рият ешелон войс­
ки бездейства по
негова вина.
Той се оп­
равдава, че е прек­
ратил атаката, за да
се спаси българска­
та армия от катаст­
рофа и едва ли не
от състрадание към
българските войни­
ци, виждайки голе­
мите им загуби. То­
ва е оправдание, ко­
ето не издържа
критика. Песимис­
тичните му донесе­
ния са умишлено
разкрасени в тъмни
краски. Зад тях се
крие слабостта на
един офицер русо-
фил, иначе енерги­
чен, но много нере­
шителен тогава, ко-
гато трябва да вою­
ва за България,
просто защото Ру­
тен. Сарафов сия е против осъще-

423
Янко Гочев

ствяването на българския пробив при Чаталджа и влизането на

български войски в Цариград. Следователно за неуспеха на атака­
та при Чаталджа сред многото фактори (умора, изтощение на
войските, холера, лош превоз на храни и боеприпаси) трябва да се
добави още един - поведението на офицерите русофили. От тях
100% за неуспеха вина носи ген. Р. Димитриев, тъй като той е фак­
тически ръководител на атаката. Осъдително от българска гледна
точка е поведението и на неговия подчинен - на ген. Ив. Сарафов.
След неуспеха цар Фердинанд за първи път проговаря за па­
губната дейност на тези "руски оръдия" Р. Димитриев и Ив. Сара­
фов, "като изгубили умишлено сражението".7-1Това е казано от ца­
ря в изблик на гняв, че се проваля византийската му мечта. Въпре­
ки това царят казва жестоката истина.
Решаваща за българския неуспех е ролята на ген. Р. Димит­
риев. Действителното положение на войските ни не е така катаст­
рофално, както той го рисува. По странични донесения, постъпи­
ли особено от 1-ва армия, в Главната квартира се убеждават, че ко­
мандващият Съединените армии пресилва нещата. Това признава
дори неговият съпартиец Ст. Данев, който с шифрована телегра­
ма от 9.11.1912 г. до министъра на външните работи заявява: "...B
действителност положението не е толкова влошено, ако и да е
вярно, че първата ни армия е доста пострадала."76
Ген. Р. Димитриев се оправдава и с холерата в българската
армия. За нея вина носи обаче русофилското правителство, което
година по-рано, под предлог че няма пари, се отказва от "санита­
рен кредит" на стойност 2 млн. лв. Тъкмо поради това при Чата­
лджа лекарствата срещу холерата не достигат или просто липсват.
Когато се посочва това оправдание, не трябва да се забравя и
фактът, че от холерата страдат и турските войници. Техните загу­
би са 15 000-20 000 души и са доста по-големи от нашите. Бълга­
рските загуби вследствие на холерата (болни и починали) не над­
вишават 1/6 от целия личен състав на българските войски при Ча­
талджа. По-големи са пораженията от холерата върху настъпател­
ния дух на българските войници.
Поведението на ген. Р. Димитриев е критикувано сериозна
от българските военни специалисти. Дори ген. Ив. Фичев - начал­
ник-щаб на Българската армия, през Балканската война го обвиня­
ва, и то с доста сериозни аргументи. Ген. Ив. Фичев обвинява ген.
424
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Р. Димитриев, че искал да насочва военните действия, малко се

грижел за армията си и "настоявал да вървим напред и решител­
но напред". При Чаталджа обаче му липсва въобще кураж да
продължи атаката и доразвие временните успехи. Според ген. Ив.
Фичев Р. Димитриев "нито се погрижва да подготви действията
си, нито е ориентиран върху действителната обстановка, нито се
съобразява с директивите на ЩДА (Щаба на действащата армия -
б. а.), нито се погрижва да организира тила си, за да удовлетвори
навреме материалните нужди на армията си".77
Не по-различно е схващането на ген. Ст. Нерезов, който за
неуспеха на атаката обвинява лично ген. Р. Димитриев. Според не­
го на втория й ден турците са били започнали вече своето отстъп­
ление и "още малко усилие и победата щеше да бъде наша". Вмес­
то да усили бойните части от своите резерви, той изпраща на ца­
ря телеграма, в която иска помощ от три пресни дивизии,каквито
притежава подръка, или "да ми се разреши да отстъпим". ЩДА не
е добре запознат с обстановката и няма свободни дивизии. Затова
разрешава отстъпление, убеден, че "катастрофата", за която гово­
ри ген. Р. Димитриев, наистина съществува. Изводът на ген. Ст.
Нерезов е, че "атаката на Чаталджанската позиция не успя по ви­
на на командващия съединените армии ген. Р. Димитриев".78
На съвестта на русофила ген. Р. Димитриев остават да те­
жат българските загуби при Чаталджа - 17 500 души, от които
1480 убити, 1410 изчезнали, 1600 умрели от болести и рани и око­
ло 1300 ранени.79 Вината на българските офицери русофили се
доказва дори от френски журналисти кореспонденти по време на
боевете, като кореспондента на в. "Илюстрасион", и от френски
политици като Г. Аното, който по повод неуспеха на българския
поход към Цариград пише: "...Русия първа се изпречи на успеха на
собствените си деца, а този път не друг, а тя спря славянските
войски при Сан Стефано."80 Всъщност изпълнява се заканата на С.
Сазонов, който в края на 1912 г. заявява: "...Ние няма да допуснем
да се промени статуквото в Провлаците. На Босфора могат да бъ­
дат или турците, или ние."81 Чрез своите оръдия в българска воен­
на униформа Русия не допуска влизането на български войски в
Цариград.
След неуспеха на атаката при Чаталджа българското прави­
телство отново взема инициативата. Под влияние на несполуката

425
Янко Гочев

молбата на Турция е приета. На 12.11.1912 г. започват преговори

за примирие. Турците обаче са вече по-неотсгьпчиви, защото се
считат за победители при Чаталджа. След руски дипломатически
натиск, упражнен лично от посланика в Цариград М. фон Гирс, на
20.11.1912 г. между България, Сърбия и Черна гора, от една стра­
на, и Османската империя, от друга, е подписано примирието. С
него завършва първият етап от войната.
Русия съдейства за сключването му. С акта от 20.11.1912 г.
тя узаконява отказа на България от претенциите й спрямо Цариг­
рад, т. е. гарантира защитата на своите интереси там. Освен това
последица от примирието е стартът на мирните преговори. Нала­
гайки примирието, Русия дава възможност на съюзниците ни -
Сърбия, Гърция и Румъния, да предявят своите претенции към
нас.
Всъщност в първия етап от войната бляскавите български
военни победи не могат да компенсират слабостите на българска­
та политика и дипломация, защото точно по това време възникват
първите пукнатини в балканския съюз и първите противоречия
между България и съюзниците й. Задействат се заложените в до­
говорите с тях бомби със закъснител, които заплашват да взривят
съюза. Освен това Румъния за първи път издига претенции към
България за промяна на добруджанската граница. Подробното
проследяване на конфликтите на България със Сърбия, Гърция и
Румъния е извън нашата тема. Важно е обаче да се проследят по­
ведението на българското правителство и отношението на Русия.
Сръбско-българските спорове възникват поради сръбските
претенции към Македония, върху които договорът от 29.02.1912
г. не поставя рамка. С Окръжното на Н. Пашич от 15.09.1912 г.
Сърбия обявява, че ще търси нова граница в Македония, и започ­
ва да работи по този въпрос в столиците на Великите сили.
"Страшният смисъл на инструкцията от 15.09.1912 г. се състои в
това - пише руския граф П. Милюков по-късно, - че подир 6 и по­
ловина месеца от подписването на формалното съглашение за
раздялата на Македония и три седмици преди започването на вой­
ната против Турция, сръбската дипломация започва да подготвя
европейските държави към нарушение на договора."82 Още преди
обявяването на войната на 5.10.1912 г. Сърбия делегира в Петер­
бург проф. Р. Кошутич, за да "осветлява" руското обществено
426
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

мнение в духа на тайната инструкция на Н. Пашич. Ясно е, че Сър­

бия е подписала договора с България, за да не го изпълни, и, есте­
ствено, с мисията на Р. Кошутич започва да обработва Русия на
своя страна. Това означава, че в Белград считат съюзния договор с
България за обикновен къс хартия, а не за валиден двустранен
международноправен акт.
Тази теза се потвърждава от факта, че в манифеста на
сръбския крал Петър за обявяване на войната се споменава гр.
Прилеп, който е в безспорната зона.
Руската помощ за сърбите в Македония проличава още в
началото на войната. На 11.10.1912 г. турската армия на Фехти па­
ша е разбита при Куманово и възниква заплаха за падането на
Скопие в сръбски ръце. Тогава се намесва руският генерален кон­
сул в града А. Калмиков, който взема инициативата в свои ръце,
за да предаде града на сърбите. Влиянието му е толкова силно, че
другите консули на Великите сили не смеят да му противодей­
стват, а валията Галиб паша открито му съдейства. Калмиков ус­
пешно действа като омиротворител между християните и мюсюл­
маните в града. Посещава дори затвора и освобождава християни
българи и сърбомани. Те трябва да повярват в "освободителната"
мисия на Русия. След това Калмиков предлага на турците да идат
при сръбската армия и да преговарят за предаването на града. Те
приемат, излъчват своя делегация и тръгват на преговори, като
той и консулите на Силите ги съпровождат. Така Калмиков ус­
пешно изиграва освободителната си роля. Той подарява гр. Ско­
пие на сърбите, които на 13.10.1912 г. влизат без бой в града, на­
чело с престолонаследника Александър. За "завземането" на Ско­
пие крал Петър е поздравен лично от Николай I с телеграма. По
този начин руският император демонстрира просръбските си
пристрастия и подсказва какъв „безпристрастен" арбитър ще бъ-
де.Б знак на благодарност за услугата от страна на Русия в Скопие
първи влиза сръбският полк, чийто шеф е самият руски импера­
тор. Подобна на А. Калмиков роля в полза на сърбите играят кон­
сулите Емилянов в Призрен и Удинцев в Митровица.
Това е началото на сръбската окупация на Македония, коя­
то започва с неоценимата дипломатическа помощ на Русия. След
като имат руска подкрепа още в началото на тази окупация, сър­
бите започват да работят в духа на инструкциите на Н. Пашич от

427
Янко Гочев

15.09.1912 г. За първите дни на сръбската окупация на Скопие го­

вори един руски военен кореспондент: "...това беше едно преск-
верно управление, чуждо на културата и лоялността. Покрай хао­
са и неразборията, които царуваха не само след първите дни след
превземането на града... сръбските войски се оказаха далеч не ри­
цари по отношение на местното население... Те не можеха даже
в първо време да сдържат своята традиционна омраза към бълга­
рите и гърците, особено към първите; още не бе успяло населени­
ето на Скопие, състоящо се предимно от българи, да вдигне при
посрещането на сръбските войски, освен сръбски и български на­
ционални знамена, - и усърдните сръбски войници тръгнаха от къ­
ща в къща да свалят българските и гръцките знамена, като казва­
ха на домовладелите, че Скопие и Северозападна Македония от­
сега стават сръбско владение и че във възстановената Стара Сърбия
няма защо да се развяват чужди знамена."83
Българите в Скопие, начело с митрополит Неофит, мълча­
ливо понасят сръбските обиди и сдържат своя гняв. С поведение­
то си сърбите разпалват старите разпри в града на национална ос­
нова. Скопските българи не отстъпват и когато сърбите им подмя­
тат, че те са ги освободили от турците, заявяват: "Нас ни освобо­
ди Русия, в лицето на своя консул. Вие не сте проливали ни кап­
ка своя кръв при Скопие." "В Стара Сърбия няма вече българи - за­
явяват окупаторите, - а ония, които се считат за такива, могат да
се махнат от Скопския санджак." "Ние сме българи и българи ще
останем" - заявяват сънародниците ни в Скопие.84
Като водач на българофобската сръбска политика в Скопие
веднага изпъква престолонаследникът Александър. На 14.10.1912
г. той удря плесница и псува едно момиченце, което на въпроса
му: "Ща си ти? (Каква си ти? - б. а.), няколко пъти му отговаря:
"Българка!" Действието се развива на главната улица на Скопие,
близо до каменния мост, пред много свидетели и е зловещ пред­
вестник на бъдещите българо-сръбски сблъсъци. Случаят е сканда­
лен и предизвиква голям шум в българския печат и в чужбина.
Пак руски военни кореспонденти свидетелстват какво става в Ско­
пие в първите дни на сръбската окупация: "Мюсюлмански грабе­
жи и убийства, пожари и мародерства на сръбски чиновници и
непрекъсната стрелба ознаменуваха тържественото завземане на
града от армията на престолонаследника Александър."85

428
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

В руския печат по-нататък почти липсват сведения за

сръбските зверства в Македония. Сръбската военна цензура крие
за тези събития, а пък руските вестници, които също са цензури­
рани и следват просръбска линия на правителството, не публику­
ват такива материали.
От Скопие сръбските войски бързо настъпват в безспорна­
та зона към Битоля, Прилеп и Охрид. В края на октомври 1912 г.
те са вече господари на цяла Северна и Централна Вардарска Ма­
кедония. Окупираните от сръбските войски земи са със смесено
население. 662 530 са православните християни, 567 022 са бъл­
гарските екзархисти, 59 688 са българските патриаршисти, 4963
български протестанти и 384 българите униати. Има още 3784
гърци, около 3000 цигани и 394 албанци. Около 200 000 са мю­
сюлманите - турци, албанци и българомохамедани. В т. нар. "спор­
на зона", която по площ е около 8000 км2, живеят около 330 000
души. От тях 185 417 са християните, 149 379 българските екзар­
хисти и 36 038 българите патриаршисти.86 В Скопие към 1912 г.
има около 300 души сърбомани, дошли от кралството сърби, в Те­
тово - няколко преселени от Призрен сръбски семейства, в Кума-
новско и Тетовско - разпръснати няколко сърбоман ски общини.87
Въпреки това сърбите установяват свое административно
устройство в завзетите земи. Несъобразено с етническите реалнос­
ти, окупираните земи бързо са включени в състава на кралството.
"Спорната зона" се третира като сръбска и веднага фактически е
анексирана. Още на 15.10.1912 г. с наредба на сръбското Главно
командване се създават четири окръга: Кумановски, Скопски, Те-
товски и Дебърски, който обхваща и част от Албания. В ноември
1912 г. е образуван Неготински окръг (после Тиквешки) с център
гр. Кавадарци от безспорната зона, в който окръг влиза и Дойра-
нска околия, независимо че е освободена от българските войски.
Сърбите оспорват българската власт в ГЦипска, Дойранска и Гев-
гелийска околия. В последната има троен кондеминиум. Сърбите
настаняват тук 3-хилядна своя войска и считат за "гости" 2 хиля­
дите гърци и едва 240-те българи.
Сърбите открито заявяват, че считат окупираните от тях
български земи в Македония за чисто сръбски и за безвъзвратно
присъединени към кралството. Тези земи са наречени веднага
"Нова Сърбия". В. "Българин", който е неофициален орган на

429
Янко Гочев

ВМОРО и излиза в Солун, пише по повод сръбските действия, че

главното условие за трайността на Балканския съюз е "толерант­
ността на окупационните власти". Той ги обвинява, че са "заслепе­
ни от шовинизъм и не държат сметка за националното чувство на
българите".88
Въобще антибългарската сръбска политика в Македония
създава първите недоразумения в българо-сръбския съюз. Пери­
одът от обявяването на войната до сключването на примирието на
20.11.1912 г. се определя като първа фаза в окупационната сръбска
политика. По думите на българския скопски митрополит Неофит
тя е наречена периода "Ща си ти?". Тогава сръбските войски и ад­
министрация, иззела функциите на българските общини, устано­
вяват, че Македония въобще не е "сръбска", както им е внушавала
години наред тяхната шовинистична пропаганда. Те виждат мно-
гочислени българи и силни български институции (църкви и учи­
лища). Избухват и първите инциденти на национална основа, про­
вокирани от стремежа на сърбите да потиснат силното българско
национално чувство на местното население. На 28.11.1912 г. в из­
ложение до българския цар българите от Скопската епархия пре­
дупреждават за "...угрозата за ново робство много по-тежко и с
много по-лоши сетнини за българите".
Каква е руската позиция по повод явните сръбски наруше­
ния на договора? Русия е покровител на Балканския съюз, чието
ядро е съюзът между България и Сърбия. Ако е безпристрастна и
държи на славянското единство, както официално твърди, тя би
трябвало да се намеси и санкционира сръбските действия. Вместо
това тя мълчи и не реагира на сръбското вероломство. След като
приема промяна на статуквото, тя се опасява от прекомерното за­
силване на България за сметка на Сърбия. Затова започва да уп­
ражнява дипломатически натиск. Настоява България да приеме
исканията на Н. Пашич от 15.09.1912 г. Неклюдов в София и
Хартвиг в Белград искат бързо споразумение между двете държа­
ви, което да укрепи съюза им. Особено българофобски настроен е
Хартвиг, който внушава на А. Тошев, че българите трябва да нап­
равят известни жертви "в името на справедливостта". А. Тошев
признава: "За настъпилите недоразумения между Белград и Со­
фия най-често ми говореше Хартвиг, и то винаги с тенденция, раз­
бира се, че правото е на страната на сърбите."89 Хартвиг е за дележ
430
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

на Македония, но за сметка на българите. Пред А. Тошев иска

България да отстъпи гр. Струга на Сърбия. Пред Ст. Данев, който
в края на октомври 1912 г. на път за Будапеща спира в Белград,
той подхвърля, че България трябва да отстъпи и гр. Прилеп.
С руска подкрепа сръбските претенции към Македония ес-
калират. В служба на сръбския шовинизъм застава и сръбската на­
ука. В октомври 1912 г. излиза брошурата на граф И. Цвийг "Бал­
канската война и Сърбия". Тя е публикувана в едно английско спи­
сание и е нелоялен акт на сърбите към България, защото разкри­
ва тайните споразумения. Брошурата има интересна съдба. В нея
граф Й. Цвийч определя южната граница на Стара Сърбия. Спо­
ред него в сръбската сфера в Македония влизат Крива паланка,
Кратово, Струга, Дебър, Тетово и Скопие, а в българската сфера -
Прилеп, Крушово, Охрид и Белее. Под натиск на шовинистите
брошурата е конфискувана и отпечатана отново, но с изменения,
в които южната граница на Стара Сърбия е значително разшире­
на за наша сметка. Тясно свързан със споровете в Македония е ал­
банският въпрос. Той има две страни: статут на Албания и нейни­
те граници. В периода до примирието този въпрос избухва и по
него русофилското правителство на Ив. Гешов-Ст. Данев няма
своя позиция. То дори не изработва такава, а е било длъжно да
направи това, защото в Албания има българи и албанският въпрос
е вече международен. Очертава се конфликт между Австро-Унга­
рия и Италия, които настояват за автономия на Албания и Сърбия
и Гърция, които се борят да си я поделят. За Сърбия жизненоне-
обходим е излазът на Адриатическо море. Затова се бори да загра­
би Северна Албания без Шкодра, за която претендира Черна го­
ра. Русия е на страната на Сърбия по албанския въпрос. Тя се бо­
ри дори за установяване на обща граница между своите протеже­
та Сърбия и Черна гора. Русия обаче не е готова да рискува евро­
пейска война заради сръбския излаз на Адриатика. За разлика от
Русия, България държи на споразуменията със Сърбия и я подкре­
пя по албанския въпрос. В Будапеща в края на октомври 1912 г.
Ст. Данев "пламенно защитава сръбските интереси" пред австро-
унгарците.90 Ив. Гешов прави същото. Те са убедени, че ако Сър­
бия надделее, ще отслабне нейният натиск към Македония. И два­
мата се изявяват в случая като сърбофили. Те работят за сръбска­
та кауза в Албания, когато сърбите работят вече срещу България в

431
Янко Гочев

Македония. За тях българи в Албания не съществуват. Намесва се

С. Сазонов, който на 27.10.1912 г. се обръща към България. Ласкае
я като водач на Балканския съюз и кара управляващите в София
русофили да внушават на сръбските политици да изоставят пре­
тенциите си за излаз на Адриатическо море. Под натиска на Вели­
ките сили и най-вече на Русия през ноември 1912 г. Сърбия, чия-
то армия е завзела вече гр. Драч, отстъпва в спора за излаза през
Австро-Унгария. България трябва да заплати цената на сръбския
отказ чрез отстъпки пред сърбите в Македония. Това е волята на
Петербург и Хартвиг заработва за изпълнението й в Белград.
С цялото си поведение по албанския въпрос и по въпроса
за сръбската военна помощ,искана без военна необходимост в
Тракия, русофилското правителство създава само предпоставки
Сърбия да настоява за изменение на съюзния договор. Така то съ­
действа за изпълнение на целта на руската политика в Сърбия,
формулирана от С. Сазонов на 26.11.1912 г. като "обезпечаване на
политическата и икономическата еманципация на Сърбия".
Подобно на Сърбия, и Гърция още в навечерието на война­
та формулира своите претенции към Македония. Още на
28.09.1912 г. външният министър Л. Коромилас предлага да се
постигне споразумение за границите, за да "не си скубим после
косите". Л. Коромилас признава, че знае за сръбско-българското
споразумение за дележ и явно е подтикнат от него. Става ясно, че
гърците ще искат от България големи жертви, защото ни отстъп­
ва "чисти гръцки градове като Одрин, Мелник, Струмица, Дедеа-
гач и Кавала".91
10 дни след началото на войната гръцкото правителство
изпраща на своя представител в София Д. Панас проект за бъде­
ща граница с България, като Солун, Битоля и Охрид трябва да са
в Гърция. Това е периодът, когато Л. Коромилас търси предвари­
телно споразумение с България за граница. Ив. Гешов обаче го из­
бягва. Защо? Изглежда, е в плен на илюзиите и оказалите се по-
късно празни надежди, че гръцката армия е слаба, ще бъде разби­
та от турците и ще моли България за помощ, което ще й позволи
тя да диктува на гърците условията за бъдещата граница.
На 18.10.1912 г. Л. Коромилас предлага споразумение, при
което Солун, Битоля и Сяр остават в Гърция, а Кавала в България.
На запад пък Гърция иска обща граница със Сърбия, вкл. Охрид.

432
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Ив. Гешов отхвърля този план. На гръцките претенции, които въ­

обще не са съобразени с етническия състав на населението, той
противопоставя принципа на пропорционалността. Според него
всяка от държавите трябва да получи територия, съразмерна на
числеността, с която участва във войната нейната войска, както и
според броя на понесените жертви.
На 21.10.1912 г. за трети пореден път Л. Коромилас се сре­
ща с пълномощния ни министър в Атина и предлага план за тери­
ториално разграничение. Бъдещата граница трябва да минава за­
падно от Кавала, по планина Боздаг, планината Беласица, Демир-
капия, оттам през Крушово до Охридското езеро и после през Ал­
бания до Адриатическо море, южно от Авлона. Нарасналите си
претенции Л. Коромилас обосновава със завземането на Източна
Тракия от България, което нарушавало балканското равновесие.
Затова България трябвало да направи териториални отстъпки на
Гърция, която желае да установи обща граница със Сърбия в Ма­
кедония и Албания. Ив. Гешов е безпомощен. Чак сега разбира
гръцката опасност и напомня за многото българи в Македония.
Пропорционалният принцип и етническите аргументи не могат
обаче да бъдат от никого наложени на Гърция. На 23.10.1912 г.
Ив. Гешов отхвърля гръцкия проект и не го приема даже за база
за обсъждане.
Оттук нататък продължава българо-гръцкият пазарлък за
земи, селища и население, недостоен за една освободителна вой­
на. Явно личи стремежът на българското правителство да отлага
работата, а гръцкото правителство вече е склонно да търси подк­
репата на Сърбия, за което пълномощният ни министър в Атина
предупреждава Ив. Гешов с телеграма от 22.10.1912 г.
Започва българо-гръцка надпревара за завземането на Со­
лун. Състезанието е предварително обречено на неуспех за нас по­
ради двойно по-дългото разстояние, което трябва да измине по
лоши пътища, при лошо време и в планински терен VII Рилска
дивизия, по-малката й численост и поведението на сръбското ГК,
което умишлено забавя в полза на гърците похода й. При тези ус­
ловия походът на VII Рилска дивизия към Солун е истински под­
виг. За 20 дни тя успява да измине близо 200 км разстояние и во­
ди много успешни боеве с турците при Горна Джумая, Черната
скала, Крупник, Калиманица, Кочани, Кресна, Рупел, Демирхи-

433
Янко Гочев

cap, Струмица, Айватово. Турският солунски гарнизон, командван

от Хасан Тахсин паша, капитулира вследствие тези победи на бъл­
гарите, но не пред тях, а пред гърците (?!). Кои са причините? Гър­
ците се възползват от българските победи и влизат без бой в гра­
да с хитрост, измама и подкуп. В похода срещу Солун участват
всички гръцки банки.Хасан Тахсин паша е подкупен от богатите
гърци. Той получава лично 25 мнл. франка, които по-късно отива
да харчи на свобода в Париж, а чифликът му е взет под защита.92
Хасан Тахсин паша използва гръцките амбиции да изпреварят
българите в спора за завземането на Солун и предпочита да капи­
тулира без бой пред тях под условия, а не след евентуален бой с
българите безусловно. Освен това консулите на Великите сили го
убеждават да приеме това, по-благоприятното за него и за техни­
те интереси, решение, за да спаси Солун от евентуални разруше­
ния и кланета, неизбежни при българската атака.
Протоколите за капитулацията на Солун са сепаративна
сделка между Хасан Тахсин паша и престолонаследника Констан­
тин, командващ гръцката армия, скрепени с много гръцки пари и
одобрени от интересите на враждебни спрямо България Велики
сили, вкл. Русия. България като съюзник не е уведомена от Конс­
тантин при подписването им. Той нарушава и честната си дума
към българския престолонаследник княз Борис двамата да се
срещнат в един и същи час. Така, докато 7-а дивизия води бой при
с. Айватово на 27.10.1912 г., два гръцки батальона влизат безпре­
пятствено в Солун. Важно е да се отбележи, че само 1/8 от насе­
лението на града посреща гърците. Евреите, които преобладават
като жители (64 00 от общо 130 000 души към 1912 г.и), вдигат
български знамена по къщите си, с което показват открито чия
власт предпочитат. Естествено, и те си правят свои сметки, защо-
то българската власт в Солун би елиминирала гръцката търговска
конкуренция в тяхна полза, но също така значение за евреите, изг­
лежда, има и прочутата българска религиозна и етническа толера­
нтност, която въобще отсъства при гърците.
Константин с фалшиви сведения в писмата, които пише до
българския командир ген. Г. Тодоров, прави опит да парира бъл­
гарското влизане в Солун. На 28.10.1912 г. под условие той дапус-
ка само две техни дружини в града. На следващия ден обаче 7-а
дивизия с щаба си, начело с престолонаследника княз Борис, вли-

434
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

за тържествено в Солун. За гърците обаче българите вече са техни

"гости". Съдбата на града остава неясна. По чл. 3 от капитулацион-
ния акт той остава кондоминиум (общо владение) под властта на
съюзниците, от което и гърци, и българи са недоволни, тъй като
претендират отделно за града. Гръцката пропаганда веднага обявя­
ва на света, че е "освободила" "гръцкия" град Солун. Тя счита гра­
да за необратимо присъединен към Кралство Гърция. На устано­
вилия се в града 10-хиляден български гарнизон гърците гледат с
лошо око.
Спорът за главния град на Македония се оказва първият
конфликт между българи и гърци, който по-нататък ще се задъл­
бочи с неотслабваща сила. По този въпрос и двете страни са неп­
римирими. Позицията на българското правителство е, че Бълга­
рия трябва да се разшири в санстефанските си предели със Солун
и даже о. Тасос, разположен от юг от залива на Кавала. България
обаче не може да се опира нито на исторически, нито на етничес­
ки аргументи в спора за Солун. В Средновековието Солун не е
част от България и въобще не е превземан от българска войска.
Градът е извън България дори по Санстефанския договор. Освен
това българите в Солун са едва на четвърто място по брой след ев­
реите, турците и гърците. Градът обаче може да бъде побългарен
и, изглежда, на това са разчитали управляващите през 1912 г. в Со­
фия русофили, защото Солунското поле е гъсто населено с голе­
ми български села.
Прави впечатление, че България въобще не повдига въпро­
са за организиране на плебисцит сред населението на града, въп­
реки че това е една печеливша формула, защото евреи и българи
лесно биха елиминирали гръцките претенции. Вместо това Ив.
Гешов наивно смята, че по спора с гърците за Солун може да раз­
чита на подкрепата на Сърбия. Такава подкрепа обаче няма. Най-
многото, което обобщава Н. Пашич, е да настоява градът да бъде
обявен за свободно пристанище.
Постепенно конфликти с гърците възникват и във връзка с
окупационната им политика. Освен Солун гръцката войска окупи­
ра през октомври-ноември 1912 г. части от Южна Македония. Го­
леми райони от нея са освободени от чети на ВМОРО. Такива са
случаите с освобождението на Воден (на 20.10), Кукуш (23.10),
Сяр (24.10) и Кавала (27.10). Град Костур пък е завзет без бой от

435
Янко Гочев

гръцката войска. Гърците обаче предявяват претенции и към тези

селища. В окупираните от тях села и градове, подобно на сърби­
те, започват да се разпореждат като господари, без да се съобразя­
ват с българското етническо надмощие в тях. Първи по време, т.
е. преди българите, гърците изграждат своя административна
власт в окупираните земи. През ноември 1912 г. те разширяват
окупационната си зона в Солунската област в Лъгадинската и Ниг-
ритската околия. Гръцки подразделения проникват и в Сярско, ос­
вободено от българската армия. В отговор на българските протес­
ти престолонаследникът Константин заявява: "Аз бях принуден да
прибегна към този начин на действие, защото български войски
стоят в Солун."
Гръцкото проникване в българските територии е улеснено
от действията на българското правителство и ГК, които в ноемв­
ри 1912 г. започват да прехвърлят 7-а дивизия в Тракия, към Гали-
полския полуостров. В Солун и в Егейска Македония остават сла­
би български военни подразделения. Така България сама се лиша­
ва в предстоящия с гърците спор за тези територии от аргумента
военно присъствие.
По това време престолонаследникът Константин оглавява
вече заедно с висшите военни българофобската линия в гръцката
външна политика. Гърците са недоволни от завземането на Сярс­
ко, Драмско и Кавалско от България. Константин заявява, че бъл­
гарското военно присъствие там е за "кратко време". На 11.11.1912
г. той доуточнява, че войната с България е неизбежна. За да я пре­
дизвикат, гръцките окупационни власти започват да тормозят
местните българи. Езикът им е наричан "див" и "варварски", а те
самите - "глупави" и "дебелоглави мечкари".94 До примирието с
Турция в окупираните от гърците зами са констатирани първите
все още не толкова масови случаи на издевателство и малтретира­
не над арестувани българи. Започват да се принуждават българс­
ките селяни да подписват декларации, че са гърци. Провеждат се
обезоръжителни акции на гръцките военни части по българските
села, съпроводени от жестокости. Четите на ВМОРО се разфор­
мират, членовете им арестуват и преследват. Учители и свещени­
ци се прогонват, а българските училища стават гръцки казарми.
Българите започват да се третират като подчинено окупирано на­
селение. На 14.11.1912 г. Константин обявява с прокламация, че

436
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Гърция ще защитават езика и религиозните обичаи на местните

хора. Тя е обявена обаче след прогонване и избиване на мюсюл­
мани (турци и българи) във Воден и Воденско, Бер, Кукуш, Енид-
же, Вардар и Правишко. Освен това прокламацията не засяга бъл­
гарите, обявени от гръцката окупационна власт за "българофони-
гърци".
При преговорите за примирие Гърция участва със свой де­
легат - Д. Панас. Това е нелоялен акт към България. Присъствие­
то на гръцкия делегат само усложнява допълнително преговори­
те. С действията си той прави услуга повече на турците. Задачата
му е да спъва преговорите и да изнудва България. Д. Панас иска от
нея първо дележ на Македония и после сключването на мир.
Опитът на гърците да включат във въпроса за границата означава
искане България да признае гръцката окупация на Южна Македо­
ния. След отказа на турците да отстъпят Янина Д. Панас напуска
преговорите. Примирието не е подписано от Гърция, официално
уж за да продължат морската блокада и да не позволят на турци­
те да го използват, за да снабдяват изолираните си гарнизони по
море. Истинската причина е стремежът на гърците да се утвърдят
в окупираните от тях земи и да ги разширят за наша сметка.
По споровете между българите и гърците руската диплома­
ция е на гръцка страна. Руската подкрепа за гърците обаче не е та­
ка видима, както тази за сърбите. Н. Хартвиг ликува наравно с гър­
ците, когато те завземат Солун. Руският генерален консул в Солун
Беляев получава инструкции от Петербург да съдейства за "прия­
телското" уреждане на споровете. Прогръцките настроения в Пе­
тербург обаче са силни и за тях говорят внушенията на руския во­
енен агент в Атина полк. от ГЩ Г. Левкович, изказани пред ген.
Хр. Хесапчиев на 25.11.1912 г.: "...Лишаването на гърците от един­
ствения ценен плод на техните победи по вина на българите би би­
ла такава кръвна обида за тях, щото добре познаващите ги хора с
увереност твърдят, че за да си отмъстят на българите, гърците са
способни да сключат съглашение с Турция или с Австро-Унгария,
или да вземат инициативата за една гръко-турско-румънска коали­
ция против България. Всички истински български приятели се на­
дяват, че умният и далековиден цар Фердинанд, оценявайки днеш­
ното деликатно положение, ще реши да остави Солун на гърците,
"от които не ще ви бъде трудно да го отнемете един ден".95

437
Янко Гочев

Така под формата на приятелски съвети, уж като проява на

загриженост за единството на съюза, от Русия съветват българите
да отстъпят пред гръцките претенции. От Гърция се търси руско­
то съдействие, за да се убеди България да отстъпи с цел за "полю-
бовно разпределение". В Петербург все повече се оформя убеж­
дението, че България трябва да отстъпи, още повече че руските
интереси налагат това. Русия пази за себе си полуостров Атон и
според нея Солун като предмостие към полуострова трябва да бъ­
де гръцки, а не български. Русия декларира специален интерес
към полуостров Атон. Сазонов инструктира руския посланик в
Атина да заяви пред гръцкото правителство, че "ние не смятаме за
възможно задържане в ръцете на една държава на такъв център на
цялото православие като Атон, гдето, освен това, повече от поло­
вината население се състои от руски монаси". Още по-категоричен
е Сазонов на 25.11.1912 г., когато до същия посланик заявява: "Ние
не можем да допуснем преминаването в ръцете на една държава
на Атон, който има значение като един от главните центрове на
целия православен свят, и ето защо бихме сметнали за най-добро
решение на въпроса неутрализацията на Атон със запазване на
предишното негово подчинение на духовното началство на Вселе­
нския патриарх."97
Така в името на защитата на византийските си интереси Ру­
сия ревностно брани фанариотското господство над полуостров
Атон. Фанариотите в Цариград са доволни от тази нейна прогръц-
ка позиция. За да не бъдат отблъснати гърците от кралството, пак
България според руските схващания трябва да плаща с отстъпки в
Солун и Ю жна Македония.
Обръчът около България, който свиват съседите ни, се зат­
варя, когато Румъния предявява претенции спрямо нея. Корените
на тези претенции са дълбоки. Фанариотското държавно творение
- Румъния, е създадено от Русия и Франция за наша сметка чрез
обезбългаряване на Отвъддунавска България през XVII-XIX в. Рус­
ките протекторати над Влашко и Молдова благоприятстват този
процес. За българите на север от Дунав се налага изкуствено съз­
даван влашки (румънски) език, който заменя употребявания дото­
гава от тях български език. Вместо на кирилица, ги принуждават
да пишат на латиница. Така им се внушава антибългарско съзна­
ние, което ги разделя и противопоставя на сънародниците им на
438
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

юг от Дунав.
Подобен процес протича и сред куцовласите в Македония.
Те са романогоровящо население, потомци на древно поримчено
тракийско население, което под влияние на фанариотите започва
да се грецизира. Със средствата на църквата и гръцките училища
куцовласите, които 17 века опазват езика си, са почти асимилира­
ни от фанариотите. Те добиват гръцко самосъзнание и стават оръ­
дие на интересите на Патриаршията, която се бори да създаде за
сметка на българския народ "мегали Елада". Тези куцовласи, гово­
рещи диалектен латински език, под фанариотско влияние започ­
ват да пишат с гръцки букви. Макар че не успява да ги грецизира
докрай, Патриаршията съумява да отдели това население и да го
настрои срещу българите.
Независима Румъния, създадена през 1878 г., заграбва с рус­
ка помощ българска Северна Добруджа. Усвоява я и я колонизи-
ра и отправя поглед и към Ю жна Добруджа. Румънската дипло­
мация започва планомерна работа, за да обоснове претенциите си
спрямо тази българска земя. Средство за осъществяването им се
явяват тъкмо куцовласите. Още в края на XIX в. и в началото на
XX в. Румъния развива своя пропаганда сред куцовласите в Пинд,
Епир и Македония. Само в Македония в периода 1870-1902 г. раз­
ходите за пропаганда сред куцовласите, които Румъния отделя, се
увеличават около 40 пъти от 14 000 на 547 029 франка.98 През
1905 г. Румъния постига първия си голям успех. Султанът тогава с
ираде признава наличие на румънска народност в Македония. Те
получават право да сформират отделни свои общини и дори авто­
номни училища. Куцовласите се отцепват от Патриаршията и на
тази основа възниква гръко-румънският конфликт от 1905-1906 г.,
породен от андартските акции срещу влашките села в Македония.
Така Румъния си създава своя политическа опора сред част от по­
даниците на султана, на които може да разчита при рухването на
империята му. Куцовласите в Македония са удобен повод и Румъ­
ния да претендира за турското наследство в Европа и тъй като ня­
ма обща граница с Османската империя, тези претенции ще бъдат
насочени към България, за да улеснят грабежа на Добруджа. Това
е румънската концепция за териториално разширение, която има
антибългарска насоченост.
Румъния остава неутрална в Балканската война, но предуп-
439
Янко Гочев

реждава България, че при всяко нейно териториално разширение

на юг ще търси от нея компенсация в Добруджа. В началото на
войната Румъния предприема серия от дипломатически сондажи
сред Великите сили, за да ги спечели на своя страна. През 1912 г.
тя все още е член на Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и
Италия), но не се е ясно определила. Затова е ухажвана от Трой­
ния съюз и от Антантата. И Австро-Унгария, и Русия се опитват
настойчиво да я привлекат на своя страна, за да неутрализират по­
не румънските претенции към тях, съответно към Трансилвания и
Бесарабия. Най-лесно това може да стане, като румънските пре­
тенции за разширение се пренасочат на юг в Добруджа, за сметка
на България. За Русия това е изпитаната имперска тактика да се
печелят съюзници или да се неутрализират противници на Балка­
ните.
Затова още преди войната Русия подкрепя Румъния. На
17/30.09.1912 г., в деня на българската мобилизация, Николай II
съобщава на румънския крал Карол, че му дава званието фелдмар-
шал по случай 50-годишния му юбилей и в знак на признателност
за "услугите", които Румъния прави на Русия за участието си във
войната от 1877-1878 г. От своя страна, крал Карол лично благо­
дари за оказаното му височайше внимание.
По-нататък, когато войната избухва, на 12.10.1912 г. в. "Рус-
кое слово" предупреждава: "При война с Турция Румъния е един
важен фактор и ще бъде неблагоразумно, ако България не държи
сметка за нейните интереси." Всъщност вестникът преповтаря не­
еднократно обявените заявления на Сазонов в такъв дух. България
обаче допуска грешка. Тя започва войната, без да уреди отноше­
нията си с Румъния, и счита, че при нужда Русия ще неутрализи­
ра румънските претенции, още повече че с Русия България има
конвенция от 1902 г., която задължава "освободителката" да га­
рантира териториалната ни цялост. Русофилското правителство
не вижда фаталната обвързаност на спора за Добруджа с българс­
кия национален въпрос и не чува руските предупреждения, вкл.
тези, че конвенцията е вече невалидна.
В дните на българския поход към Цариград на 21.10.1912 г.
С. Сазонов заявява: "Между България и Румъния по взаимно съг­
ласие трябва да стане една поправка на границата, за да се даде на
Румъния едно справедливо удовлетворение за нейното лоялно
440
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

държане през време на войната."99 Така Русия стимулира румъ­

нските претенции към България. Самият С. Сазонов упорито зара­
ботва да спечели Румъния на своя страна, което признава в споме­
ните си. Посланикът на Русия в Букурещ Н. Шебеко получава
инструкции от Петербург да работи за укрепване на приятелски­
те отношения с крал Карол и правителството му.
Подкрепена от Русия, Франция и Австро-Унгария и стрес­
ната от българските успехи във войната, които дават заявка за
превръщането на България в най-силната държава на Балканите,
Румъния се намесва и предявява претенции към България. На
21.10.1912 г. специален румънски пратеник в София за първи път
иска от България компенсация за румънския неутралитет. Посоч­
ват се две основания за компенсацията - наличие на многобройно
400 хил. души, фактически 50-60 хил. куцовлашко население в
Македония и необходимостта от запазване на балканско равнове­
сие. Пределът на тази ректификация на границата е определен до
линията Силистра-Балчик.
Същия ден С. Сазонов заявява на Ст. Бобчев в Петербург:
"Вас настоятелно съветвам да се споразумеете с Румъния... Сега
получих известие, че те усилено мобилизират (лъжа - б. а.), поста­
райте се да ги обезоръжите. И ние ще ви помогнем."100 Според
правителството румънските искания са "връх на подлостта".101 За
реакцията в Русия от българския отказ за отстъпки три дни по-къс­
но докладва Ст. Бобчев: "...Сазонов остана доста недоволен от из­
вестието, че не сме съгласни на никакви отстъпки към България...
Аз настоявам да се споразумеете помежду и да не идва работата
да ви се меси друг."102
Цялата руска дипломация се ангажира с натиск върху Бъл­
гария, за да я принуди да отстъпи. На 27.10.1912 г. Калинков от Бу­
курещ съобщава на Ив. Гешов, че Н. Шебеко след разговор с кра­
ля му внушава: "България трябва да заяви по принцип съгласие да
даде на Румъния поне погранично ректификация, инак Румъния
ще предприеме мерки за своите интереси преди края на войната
- вероятно мобилизация."103
Същия ден румънският министър-председател Т. Майорес-
ку моли Русия да посредничи в спора с България. С действията си
доказва на коя велика сила Румъния може да разчита, за да кори­
гира добруджанската си граница. Това е важен момент в развити-

441
Янко Гочев

ето на спора, защото Румъния избягва преки преговори с Бълга­

рия, вместо това се обръща към Русия. Изглежда, тя се надява от
там да получи съдействие за натиск върху България, управлявана
по това време от русофили.
Всъщност България няма голям избор, защото и Австро-Ун­
гария подкрепя Румъния. Това разбира самият Ст. Данев, който в
края на октомври 1912 г. разговаря с външния министър граф
Берхтолд и император Франц Йосиф. Ст. Данев отива в Будапе­
ща, след като си е извоювал предварително съгласие на Русия за
това. Тя пък няма нищо против мисията му, защото знае предва­
рително за австро-унгарската антибългарска позиция. На
30.10.1912 г. българското правителство се съгласява с руското пос­
редничество в спора с Румъния, което вече е негова грешка. В Со­
фия антибългарска дейност развива и Неклюдов. Румънският пос­
ланик признава във
връзка с това: "Твър­
де активно и твърде
откровено Н еклю ­
дов се е заел от са­
мото начало на кри­
зата да поддържа
нашето гледище, да
подкрепя като Сазо-
нов правото ни на
компенсация."104 Не­
що повече, когато
България се мъчи да
забави преговорите,
Русия се намесва, за
да ги ускори.
След като е
уверено в руската
подкрепа, на
25.11.1912 г. румъ­
нското правител­
ство за първи път
след 1878 г. внася в
събранието предло- С. Сазонов

442
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

жение за корекция на добруджанската граница и отместването й

до линията Тутракан-Балчик. Започват румънските шантажи и из­
нудване спрямо България и то в момент, когато тя воюва с Тур­
ция.
На път за конференцията в Лондон, на 26.11.1912 г. Ст. Да-
нев спира в Букурещ. Той пристига там въпреки тезата на Калин-
ков, който окончателно счита идването му за "преждевременно и
твърде вредно". За Ст. Данев е важно да се съобрази с волята на
"освободителката", която настоятелно съветва България да се спо­
разумее с Румъния. Има дори хипотеза, че е изпратен в Букурещ
от Русия, която по този начин се мъчи да даде старт на двустран­
ните преговори с предизвестен край. Ст. Данев се среща с ми­
нистър-председателя Т. Майореску и крал Карол. Обявява, че Бъл­
гария няма аспирации за Северна Добруджа, изразява готовност
да признае църковно-културната автономия на куцовласите в Ма­
кедония, но не приема обсъждането на въпроса за компенсация и
промени в границата. Отказът му обаче не е категоричен. Склонен
е да отстъпи Силистра, но счита, че преговорите трябва да започ­
нат след мира с победена Турция. Той заявява: "Ще има може би
възможност да се разберем!", което дава основание на румънския
крал да заяви: "Гласът на Румъния ще бъде чут!"105
Защо Ст. Данев не защитава твърдо българските искания в
Букурещ? Причината е само една: знае, че Русия не ги подкрепя,
а той е краен русофил и "не прави политика с Русия". С поведе­
нието си дава повод на румънците да смятат, че преговорите офи­
циално са започнали и България ще отстъпи.
След Ст. Данев в Букурещ пристига руският велик княз Н.
Михайлович със специална мисия, за да връчи маршалския жезъл
на крал Карол, с което още веднъж Русия демонстрира, че в този
момент е на страната на Румъния.
В този период се откриват и първите прояви на сближение
на антибългарска основа между Сърбия, Гърция и Румъния. Ини­
циаторът на този процес е Гърция, чиито предложения лекомис­
лено са отхвърлени от русофилското правителство на Ив. Гешов.
Още в октомври 1912 г. гърци и сърби започват тайни дипломати­
чески контакти. Страхът от създаване на Велика България бързо
сближава гърци и сърби, които преди това векове наред се борят
срещу българското национално обединение. Сега се обединяват и

443
Янко Гочев

от общия им стремеж да запазят заграбените от тях български зе­

ми в Македония. На преден план издигат принципа на фактичес­
ката окупация. Двигатели на сближението на антибългарска осно­
ва са крайните шовинистични среди в Гърция и Сърбия и особено
престолонаследниците Константин и Александър. На 20­
21.11.1912 г. те водят разговори помежду си, като се заричат да не
допуснат разширение на България западно от р. Вардар. На тази
среща Константин открито заявява: "Първата война, която ще
имаме след сегашната, ще бъде войната с българите."106 На
1.12.1912 г. в Солун е конфискуван и забранен в. "Българин", за-
щото нарича сърби и гърци грабители на Македония, които под­
готвят погребването на съюза.
На 3/16.12.1912 г. в Лондон е открита мирната конферен­
ция на представителите на държавите от Балканския съюз и Тур­
ция. Тя трябва да изработи условията на бъдещия мирен договор,
но тъй като обсъждането от нея проблеми имат общоевропейски
характер, Великите сили по споразумение отриват също в Лондон
на 4/17.12.1912 г. своя посланическа конференция. Тя има обяве­
ни консултативни функции. Фактически обаче като форум на Ве­
ликите сили е по-важна, един вид втора инстанция, която за защи­
та на стратегическите интереси на Силите, оказва натиск и конт­
ролира работата на Балканската конференция.
Българската делегация е оглавена от д-р Ст. Данев и в нея
доминират русофилите. За разлика от нашата делегация, на съюз­
ниците ни сърби и гърци са оглавени от крайни националисти и
българофоби като Ст. Новакович и Е. Венизелос.
Въпреки военните си победи положението на българската
делегация в Лондон не е добро. Тя е между чука и наковалнята.
Чукът са съюзниците ни и Румъния, чиито позиции стават вече по-
антибългарски, а наковалнята са Великите сили, които са склонни,
начело с Русия, да поддържат балканското равновесие в антибъл-
гарския му вариант.
Поради настъпилите раздори между съюзниците, те трудно
формулират общите си искания спрямо Турция. Разногласията
между тях отслабват единството на съюза и улесняват турската не­
отстъпчивост. Поради това и поради намесата на Великите сили
преговорите вървят бавно и мъчително. Това е в интерес на Сили­
те, които поради затягането на преговорите почти изземват функ-

444
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

циите на балкански форум.

Тъкмо с тяхна намеса е решен фактически албанският въп­
рос и въпросът за границата в Тракия. На 7.12.1912 г. посланичес-
ката конференция решава албанския въпрос в неблагоприятен за
Сърбия начин. Под руски натиск Сърбия отстъпва в конфликта й
с Австро-Унгария, заплашващ да прерасне във война. Сърбия не
получава пряк излаз на Адриатическо море, а само икономически
излаз. Поведението на българската делегация по този въпрос в
Лондон е осъдително. Ст. Данев изцяло подкрепя сръбските иска­
ния и то без да издейства насреща нещо в наша полза. Отново не
е поставен въпросът за българите в Албания, за които български­
те претенции са оправдани етнически и даже исторически.
Действията на Ст. Данев се обясняват само с русофилството му и
наивното му убеждение, че ако България е лоялна на споразуме­
нията със Сърбия, тя ще ги изпълнява в частта им за Македония.
Губейки Албания, Сърбия засилва претенциите си в Македония.
Започва да изпълнява заканата на Ст. Новакович, който на
3.12.1912 г. пред руския посланик в Париж заявява: "...в случай на
отказ от правото на притежание на суверенно притежание на ад­
риатически порт Сърбия ще бъде принудена да търси компенса­
ции зад пределите на границата, установена от българо-сръбския
договор (в безспорната зона в Македония - б. а.).107
На лондонската конференция започват споровете между
съюзниците за разпределение на завзетите от Османската импе­
рия земи. Ябълката на раздора става отново съдбата на Македония,
която в края на 1912 г. в по-голямата си част е окупирана от
сръбските и гръцките войски. Тъкмо поради това сърби и гърци
излизат с общи искания към България за прилагане принципа на
фактическата окупация, т. е. всяка страна да присъедини земите,
окупирани от нейните войски. Сърбия се аргументира с това, че е
оказала по-голяма военна помощ на България в сравнение с пред­
видената по съюзните договори. Е. Венизелос, от своя страна,
отхвърля пред Ст. Данев принципа на пропорционалността и ис­
ка Солун и част от Егейска Македония, което Ст. Данев отхвърля,
тъй като е хипнотизиран от Солун. Този град е столица на обла­
стта Македония, важно за нея и за България пристанище, роден
град на българските първоучители Кирил и Методий. Затова
присъединяването му се счита в България за естествено. Нещо по-

445
Янко Гочев

вече, увлечението към Солун, който все пак е извън Санстефанска

България по това време, у нас е много голямо. М. Маджаров пи­
ше по този повод: "Който се опитваше да поддържа тезата, че Со­
лун трябва да бъде гръцки, сам си издаваше присъдата на лош бъл­
гарин, даже на предател."108
Такава е и позицията на цар Фердинанд, който, за да я под­
сили, на 6.12.1912 г. тържествено посещава Солун. Според него
този град е в България. Затова е обиден и възмутен от намерени­
ето на гърците да го посрещнат със своя почетна рота войници.
Дори хитрува и прави всичко възможно да заблуди гърците в Со­
лун кога ще пристигне, за да избегне официалното им посреща­
не. При самото посещение оскърбява лично гръцките князе и ги
пренебрегва публично в своите контакти. По негова идея солунс­
ките българи са принудени да участват в тържествена литургия и
молебен за дълголетието на руския император. Освен това, за да
въздейства върху славянофилските му чувства и да го спечели на
българска срана по спора за Солун, Фердинанд изпраща поздрави­
телна телеграма до Николай II. В нея Фердинанд подчертава, че е
"особено щастлив" да изпрати поздравленията и благопожелани-
ята за именния ден на императора от града на "славянските пър-
воучители".
Инициативата се проваля, защото Николай II и целият им­
ператорски двор са прогръцки настроени по това време. Едва се­
га Фердинанд с ужас разбира, че роднинските му връзки с Рома-
нови са много по-малки, отколкото тези на гръцкия крал, чиято
съпруга - Олга, е рускиня, а престолонаследникът носи името на
последния византийски император Константин. Фактически от
разговора с кралица Олга Фердинанд разбира на чия страна са рус­
наците. В Солун тя му заявява: "Ген. Тодоров (командир на 7-а ди­
визия - б. а.) недостойно ни излъга. Той обеща да държи в Солун
само две дружини, а доведе цяла бригада. Той ни причини голе­
ми неприятности със своите непристойни лъжи."109
Фердинанд обаче е неотстъпчив и дори започва да строи
свой дворец в Солун в сградата на Българското консулство. Пози­
цията му е, че бъдещата граница с Гърция трябва да се чертае след
сключването на мира. Слуховете, стигнали до него в Солун, че
сръбският престолонаследник Александър е предлагал съюз на
гръцкия престолонаследник, отминава с пренебрежение и ги счи-

446
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

та наивно за "гръцка интрига", която цели да разбие славянското

българо-сръбско ядро в съюза. Това означава, че и Фердинанд, по­
добно на Ив. Гешов и Ст. Данев, по това време е в плен на русо-
филството. Те считат, изглежда, че с подкрепата на Русия и на
Сърбия гръцките амбиции към българските земи лесно могат да
се отблъснат. Освен това се надяват, че Солун, дори да остане в
Гърция, с малкия си хинтерланд е обречен икономически.
Разчетите на управляващите русофили в София са погреш­
ни. Русия е на страната на Гърция в териториалните й спорове с
България не само поради роднинските връзки на Николай II с уп­
равляващите в Атина, но и поради общността на византийските
интереси и специалната грижа на Петербург за полуостров Атон.
Гъркофилството на официална Русия по това време личи от те­
леграмата на С. Сазонов до Неклюдов в София от 8/22.12.1912 г.,
в която, след като се говори за руския натиск в Цариград за
отстъпки в наша полза, се иска от българското правителство нас­
рещна услуга - "необходими отстъпки по отношение както към
своите съюзници, така и към Румъния. В частност се надяваме, че
въпросът за Солун не ще доведе до конфликт България и Гър­
ция".110 Следователно, вместо да осъди прекомерните гръцки пре­
тенции към българските земи, лишени от всякакви етнически и
исторически аргументи, Русия съветва България да отстъпи.
Византийска и прогръцка е и руската позиция по въпроса за
българската граница в Тракия. По този въпрос в България няма
единство. Правителството настоява за линията Мидия-Енос, царят
и военните - за линията Мидия-Родосто, но всички са убедени, че
Одрин трябва да е български. Интересно е, че България се отказ­
ва от възможно най-късата и стратегически защитима граница по
Чаталджа. Това означава, че по този въпрос тя се лишава сама от
два изгодни за нея принципа - на действителна окупация и на
стратегическата необходимост. Особено важни са българските
претенции за гр. Родосто (дн. Текирдаг). С притежанието му Бъл­
гария излиза на Мраморно море и Дарданелите и може да упраж­
нява контрол над Проливите. Това не може да приеме Турция, а
от Великите сили най-вече Русия, която с оглед защитата на свои­
те имперски интереси има дълготрайна задача да остави в Турция
колкото е възможно по-голям хинтерланд около Цариград. С дру­
ги думи, Русия се бори за териториално орязване на България в

447
Янко Гочев

Източна Тракия. Логиката на руската имперска политика е прос­

та: колкото по-далече са българите от Цариград и Мраморно мо­
ре, толкова по-гарантирани ще бъдат руските интереси тук. Русия
въобще не желае България да става средиземноморска държава и
да я конкурира в претенциите й за Цариград.
Затова, когато през декември 1912 г. министър Т. Теодоров
поставя пред С. Сазонов въпроса за Родосто, руският външен ми­
нистър е категорично против. Позицията му разяснява пред Ст.
Бобчев началникът на Близкоизточното отделение в МВнР на ру­
сия княз Гр. Трубецкой, който заявява: "Ние никога няма да дадем
съгласието си да излезете на Мраморно море. Това е против на­
шите традиционни национални интереси... Аз съм славянофил и
обичам българите и всички ние тук ги обичаме, но имайте пред­
вид, че аз и всички добри руси поставяме интересите на Русия на
първо място. И аз не бих подписал нито една бумага, в която се
уронва или даже засяга руското достойнство и руският интерес на
Изтока, а този интерес са Цариград и Дарданелите."111 Позицията
на Русия се определя от присъствието на голям брой гърци и гър-
комани в Източна Тракия. Ако Гърция се отказва от политически­
те си претенции към тази област, Русия не желае да лиши Патри­
аршията от приходи и вярващи в богатите й тракийски епархии,
като ги отстъпи на България. В самия Родоски окръг населението
е смесено. По някои данни в началото на 1913 г. християните са
мнозинство (43 000 гърци, 14 000 българи, 12 000 арменци), а
турците са 58 000. Затова Русия се съобразява112 със силното гръц­
ко присъствие в окръга и местния гръцки митрополит, който има
претенции даже за патриаршеския престол в Цариград.
В крайна сметка Великите сили, най-вече Русия, налагат на
България границата в Тракия. Българските претенции за Мидия на
Черно море са приети, но тези за Родосто на Мраморно море са
отхвърлени. Решението не е изгодно за България, тъй като лини­
ята Мидия-Енос разсича българската етническа общност в Източ­
на Тракия и остава част от нея в Турция, а Енос е неудобно прис­
танище.
Позицията на Русия по време на Лондонската конферен­
ция по споровете за Македония е не само прогръцка, но и просръ-
бска. Още преди началото й С. Сазонов съобщава на Н. Хартвиг в
Белград: "Ние (Русия - б. а.) отиваме на предварително съвещание

448
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

на посланиците, желаейки да окажем най-деятелна поддръжка на

Сърбия."113 Сазонов наистина я оказва, но за сметка на България.
На 8.12.1912 г. той праща телеграма до Неклюдов в София, в ко­
ято го инструктира да притисне правителството, за да направи то
отстъпки в "безспорната зона" на Сърбия, като го обвинява, че не
се доверявало на Русия и слушало "мнимите си приятели". Обви­
нението е несправедливо, тъй като в София управляват изцяло
крайните русофили. Те настояват Сърбия да спазва договора. Ру­
сия обаче ги санкционира и обвинява, че не са достатъчно русофи­
ли, щом не се съобразяват със "законните" сръбски интереси в Ма­
кедония.
В полза на Сърбия и срещу България работи Н. Хартвиг,
който на 20.12.1912 г. заявява на А. Тошев в Белград, че България
трябва да помогне на Сърбия в името на съюза, и по собствена
инициатива предложи на Сърбия отстъпки, които руският посла­
ник даже посочва - гр. Прилеп и Прилепско. Тезата на А. Тошев
е, че не трябва да се излиза от рамките на съюзния договор.
Докато Н. Хартвиг открито работи за разширение на Сър­
бия в Македония, Сазонов откровено признава силата на сърбофи-
лските настроения в Русия: "Единодушните симпатии на руското
правителство и на общественото мнение бяха на страната на Сър­
бия. В началото на 1913 г. съчувствието на нашето обществено
мнение към сръбските домогвания започна да се проявява с една
сила, която ми внушаваше известни опасения относно възможнос­
тите на правителството да държи в ръце ръководното влияние
върху хода на политическите събития."114 Убедени в подкрепата на
Русия, сръбските шовинисти в края на 1912 г. и в началото на 1913
г. засилват претенциите си към България. Всички сръбски вестни­
ци по това време следват открит антибългарски курс. В тях се из­
лива обилно сръбската шовинистична пропаганда. Вестниците в
Белград са единодушни: "Какво сме взели, наше ще бъде!"115 Един
от сръбските официози - в. "Балкан", заявява: "Единственото усло­
вие, при което Сърбия може да остане и по-нататък искрен и ре­
шителен съюзник, това е: България изобщо да не помисля за те­
риториите западно от Струма. Нека нашата съюзница България да
не търси и да не очаква, че официална Сърбия там (в Македония
- б. а.) ще прояви кавалерство и ще й отстъпи сръбски земи."116
Във връзка с тези претенции А. Тошев предава в София в

449
Янко Гочев

свой рапорт от 28.12.1912 г. тезата на сръбските шовинисти по

спора за Македония, обобщена от проф. Й. Цвийч: "...Той ми зая­
ви, че Сърбия ще предизвика по-скоро нова, по-страшна война, от-
колкото да отстъпи доброволно от окупираните територии в Ма­
кедония. Ако Пашич и кралят направят отстъпки, много скъпо ще
платят за това." По-специално сръбските шовинисти, отбелязва
професорът, са непримирими за гр. Прилеп, искан от сръбския на­
род като жив спомен от старото свое величие."117
При ескалацията на сръбските претенции за Македония
българското правителство допуска грешка, като твърде лекомис­
лено отхвърля турското предложение от края на 1912 г. за авто­
номия на Македония, начело с протестантски княз. Автономията
на областта то официално вече е погребало и счита този вариант
като обида за големите жертви на българските войски във война­
та.
По време на Лондонската конференция развитие бележи и
българо-румънският спор за Добруджа.
След настояване на С. Сазонов посланическата конферен­
ция допуска изслушването на специални румънски делегати.
Председателят й - английският външен министър Е. Грей, се съоб­
разява с изричната молба на С. Сазонов. Това е антибългарски акт
на руската дипломация и обида за България, тъй като форумът на
Силите предоставя официално възможност на неутралната във
войната Румъния да предявява претенции спрямо българските зе­
ми в Добруджа.
Тези претенции са несправедливи и се критикуват даже от
английския печат, вкл. в. "Таймс". В. "Пънч" публикува една кари­
катура, в която изобразява българина как си е съблякъл дрехите
край Дунав, за да спасява давещия се брат (Македония - б. а.), а в
това време румънецът му открадва дрехите и го оставя гол.
В средата на декември 1912 г. започват българо-румънски­
те преговори в Лондон. Поради ескалиращите румънски искания
за компенсации и българската неотстъпчивост те са трудни и мъ­
чителни. Русофилът Ст. Данев се изправя срещу двамата румънски
делегати Н. Мишу и Т. Йонеску. Съотношението на силите е не­
равностойно, защото на румънска страна са всички Велики сили и
особено Русия, което прави позицията на Ст. Данев уязвима. Тък­
мо руската подкрепа за румънците позволява да изнудват и шан-
450
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

тажират България. За да притисне България, Румъния разчита не

само на руските съвети България да отстъпи, но и на открити зап­
лахи. Правителството й иска и Народното събрание в Букурещ
гласува извънреден военен кредит. Т. Майореску нееднократно
декларира, че ако България не удовлетвори румънските искания
за ректификация на границата, Румъния ще прибегне до военни
мерки, за да си ги осигури. Румънският печат води антибългарска
кампания, която заедно със свиканите митинги, настояващи за
война, подсилват заканите на министър-председателя.
Голяма част от румънските заплахи спрямо България в края
на 1912 г. и в началото на 1913 г. са фалшиви и са по-скоро блъф.
Изпълнението им зависи от Русия, което признава френският пос­
ланик в Берлин на запитване по този повод на българския му ко­
лега. Българо-румънският спор води до подронване на доверието
между България и Русия. Причината е в неотстъпчивостта на ру-
софилското правителство, което даже избягва да даде на първо
време инструкции на Ст. Данев за преговори в Лондон. За да
скрие този факт, Ст. Данев бяга от срещите с румънските делега­
ти. Той е в безизходица и дори подава оставка и иска да се оттег­
ли, но Ив. Гешов не я приема.
Ст. Бобчев долавя огорчението на С. Сазонов, прераснало в
разделение от българската неотстъпчивост. Според Ст. Бобчев
руският външен министър е "дълбоко огорчен" от небрежното от­
насяне към неговите мнения и съвети, които правителството в Со­
фия иска да чуе, но не изпълнява. Ст. Бобчев е принуден даже да
отхвърля слухове и съмнения и да опровергава руските обвине­
ния, че България е некоректна към Русия, щом не приема съвети­
те й по спора с румънците. Ив. Гешов пък е засегнат от "нищо не­
оправданото враждебно държание" на руския външен министър
към България. Поведението на С. Сазонов се обяснява с излишно­
то според него упорство на българите и особено със смешното в
неговите очи предложение срещу ректификация на границата на
Румъния да се предостави сюзерените върху Атон. Според него
България не трябва да засяга руските интереси на полуострова.
На 21.12.1912 г. Сазонов телеграфира на Неклюдов: "Заяве­
те на г-н Гешов, че ние отсега нататък не можем да съчувстваме
на упоритостта на софийския кабинет, не искащ да постави на
практическа почва преговорите с Румъния, която досега е държа-

451
Янко Гочев

ла най-лоялно поведение спрямо България. Същия ден Ст. Данев

на своя глава, т. е. без одобрение на МС в София, предлага план
от четири точки на румънците за решаване на споровете: гаранция
за Северна Добруджа, изправление на границата във вдадените в
Румъния части, сриване на укрепленията около Силистра и права
за куцовласите в Македония." С действията си Ст. Данев влошава
позициите на България. Той натрапва на правителството плана си.
Праща го не директно в София, а първо в Русия, оттам Ст. Бобчев
го праща на Ив. Гешов. С цялото си поведение в Лондон Ст. Да­
нев съдейства за изостряне на спора с Румъния. След заплахите на
С. Сазонов Ив. Гешов приема плана на Ст. Данев.За да издейства
руска подкрепа за България,правителството праща в Петербург
министър Т. Теодоров. Отново е поставен въпросът за руската по­
мощ за България срещу Румъния по конвенцията от 1902 г. Една
от причините за неотстъпчивостта на Ив. Гешов е убеждението
му, че тя съществува. Неслучайно Ст. Данев плаши с нея в Лондон
румънците. От мисията на Т. Теодоров става ясно, че според
МВнР на Русия и по личното мнение на С. Сазонов конвенцията
не е валидна, и България се е отказала от нея. Това прави вече про­
такането на преговорите много опасно, защото става ясно и на ру-
софилите, че Русия е срещу България по териториалния спор с
Румъния. Румъния е насърчена от руските позиции и вече откри­
то иска Силистра. Т. Майореску заявява на Калинков: "Силистра е
трън, забит в нашето и във вашето тяло; трябва някак завинаги да
го премахнем."118
В крайна сметка решителни за българската отстъпка се
оказват не толкова румънските заплахи, умишлено раздухвани от
русофилите като Т. Теодоров, а руските съвети. Тъкмо С. Сазонов
в прав текст заявява на Т. Теодоров: "Понеже без никакви отстъп­
ки не може тази работа, нещичко трябва да дадете. Аз настоявам
да дадете нещо на румънците, за да се спаси положението и чес­
толюбието на краля."119
На 2.01.1913 г. свиканият в Караагач Коронен съвет с учас­
тието на царя, министрите и висшите военни стига до убеждени­
ето, че България не може да води война едновременно на два
фронта - с Турция и с Румъния. Затова е решено да се отстъпи
пред румънския натиск, като се поправи границата в Южна Доб­
руджа. Така 1913 г. започва по зловещ начин за България с реше-
452
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ние да се отстъпи чисто българска земя, без каквито и да е насрещ­

ни придобивки.
Това, че Русия е главният виновник за териториалното оса­
катяване на България, личи от телеграмата на Ив. Гешов до Ст.
Данев в Лондон и до Т. Теодоров в Петербург от 3.01.1913 г. В нея
се казва: "След зряло и всестранно обсъждане на шестимата гене­
рали под председателството на Н.В. Царя от уважение към Русия
и с риск да жертваме популярността, а може би и бъдещето на
двете ни партии, ние се съгласяваме да последваме съвета на Са-
зонов." Тук е предателството на русофилското правителство, кое­
то жертва българска земя предварително, срещу което поставя ус­
ловие на Русия: иска застъпничеството й, ако Румъния отхвърли
тези "максимални" наши отстъпки, подкрепа за бъдещи увеличе­
ни искания спрямо Турция, ако се възобновят военните действия,
и срещу претенциите на Сърбия и Гърция.
На 16/29.01.1913 г. Ст. Данев и Н. Мишу подписват прото­
кол в Лондон, в който се излагат становищата на двете страни,
най-същественото в него е съгласието на България с "гранична
поправка" в Добруджа в полза на Румъния. При това правото на
Румъния не е ограничено от някакъв принцип като негова база,
което е голяма наша грешка. Румъния постига с активна руска по­
мощ първия си успех. Тя обаче е недоволна, защото счита, че Бъл­
гария е отстъпила твърде малко. Протоколът разпалва само нови
румънски претенции към Южна Добруджа. С цялото си поведе­
ние Румъния влошава международните позиции на България. Тя
подхранва сръбските и гръцките претенции към българските земи
и турската неотстъпчивост.
Неслучайно Сърбия и Гърция активно въвличат Румъния в
антибългарския им заговор срещу България. Докато преговорите
в Лондон буксуват, сърби и гърци активно работят за съюз, като
първа стъпка е установеното между тях взаимодействие в Македо­
ния. Сърбия е инициаторът за привличането на Румъния към ан-
тибългарското обединение. На 7/20.12.1912 г. Н. Пашич инструк­
тира сръбския представител в Букурещ Ристич да иска подкрепа­
та на Румъния по спора на сърбите с българите за Македония. До­
бавят се указания за работа за сключване на бъдещия съюз срещу
България. Срещу подкрепа за сръбските аспирации в Македония
Н. Пашич обещава църковно-училищна автономия на куцовласи-
453
Янко Гочев

те там.
На 11.01.1913 г. Ст. Новакович се среща с Т. Йонеску в Лон­
дон и официално му поставя въпроса за съгласуване на сръбските
и румънските действия срещу България. Докато търси контакти с
румънците и подготвя съюза на Сърбия с тях на антибългарска ос­
нова, Н. Пашич съветва България да бъде неотстъпчива и да не да­
ва "ни педя земя" на румънците. Личи двуличната му позиция, ко­
ято коварният сръбски политик се мъчи да прикрие антибългарс-
ката си дейност.
Междувременно на 24.12.1912 г. преговорите между съюз­
ниците и Турция са прекъснати. Великите сили предприемат пос­
ледно усилие да предотвратят възобновяването на военното
действие. На 4.01.1913 г. те подават чрез посланиците си в Цариг­
рад колективна нота до Турция, в която я предупреждават за опас­
ността от възобновяване на боевете. Призовават я да отстъпи Од­
рин на съюзниците и Егейските острови на тях, за да запази мира.
Пет дни по-късно Големият диван (съвет) в Цариград решава да
приеме европейските искания и да се сключи мир. Младотурски-
ят преврат от 10.01.1913 г. предотвратява приемането на нотата.
Кямил паша подава оставка. Военният министър Назъм паша е
убит, а новото правителство оглавява войнствено настроеният
Махмуд Шевкет паша.
На 16.01.1913 г. преговорите в Лондон окончателно са
прекъснати и на 21.01 с. г. боевете са възобновени. Започва втори­
ят етап от войната.
Турският план за настъпление с главен удар срещу българс­
ката армия претърпява пълен провал. В края на януари 1913 г.
турските атаки при Чаталджа, при Булаир и Шаркьой на Галипо-
лския полуостров и край Одрин, целящи деблокирането му, се
провалят.
На 20.01.1913 г. гръцките войски завземат крепостта Янина,
но сръбско-черногорските атаки срещу Шкодра претърпяват неус­
пех. Чак на 22.04.1913 Шкодра е завзета и то без бой - чрез пре­
говори.
Най-големият успех за съюзниците във втората фаза на вой­
ната е българската победа при Одрин. Най-силната турска крепост
в Европа пада на 13.03.1913 г. след 48-часов щурм на 2-ра бълга­
рска армия. Ж ертвите за България са 1298 убити и 6655 ранени,
454
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

а сърбите само 274 убити и 1173 ранени, което не им пречи да се

опитат да си припишат българската победа. Завземането на Одрин
е голяма катастрофа за Турция. Турските загуби са: пленени 14 па­
ши, 2000 офицери, 60 000 долни чинове и 16 бойни знамена, 600
оръдия и много боеприпаси.121
На българските успехи в Тракия Русия не гледа с добро
око. "Вината" на България е, че е възобновила военните действия
въпреки руските предупреждения и че пак навлиза в зоната на
"специалните" руски интереси в този район. През януари 1913 г.
С. Сазонов мъмри официално България за решението й и предуп­
реждава русофилите да не се заблуждават, че "...ние винаги, въп­
реки всичко, ще ги спасяваме от беди, както и да се отнасят те към
нашите съвети".122 Това е ясен сигнал, че в отношенията на Русия
с управляващите русофили нещо куца.
С. Сазонов заплашва българите с "нови, може би значител­
ни жертви и същевременно не им обещава никакви нови изго­
ди".123 Тъкмо той на 29.01.1913 г. излиза с инициатива за размяна
на мисли между Русия, Англия и Франция "за възможна намеса за
прекратяване на военни действия, като се предложи на турците
границата Мидия-Енос".124
С. Сазонов повишава тона спрямо България и съветите на
Неклюдов в София по негови инструкции придобиват все по-си­
лен антибългарски характер. Отношенията с Русия опасно се вло­
шават и са на ръба да прераснат във враждебни. България навлиза
в периода на конфронтация с Русия, който влошава позициите й
предвид задълбочаващите се спорове със съседите й.
Русия отново е непримирима спрямо българските искания
за излаз на Мраморно море. Сазонов заявява в категоричен тон по
този въпрос, че това искане "... би било от точка зрение на наши­
те интереси недопустимо и би срещнало нашето решително съп­
ротивление. Заявяваме за това в Париж и Лондон". Сазонов пре­
дупреждава, че противопоставянето на България на руските инте­
реси е риск за нея и Русия "по тоя въпрос ще бъде непреклонна".121
Превземането на Одрин временно подобрява българо-рус­
ките отношения. Подтикът е обаче емоционален. Голямата бълга­
рска победа зашеметява съзнанието на руската общественост, коя­
то я счита за своя победа. Отзвукът е много голям. Заседанията на
руската Дума са прекъснати. Българските представители С. Бобчев

455
Янко Гочев

и Ст. Данев са посрещнати с гръмко "ура" и са носени на ръце от

депутатите. Има много молебени, химни, речи, овации. Българс­
ката легация в Петербург е отрупана с телеграми, писма, картич­
ки, поздравления от руски князе, министри, депутати, учени, пуб­
лицисти, писатели и др. Руският печат е въодушевен и отбелязва
събитието с много статии. "Цели недели и месеци - докладва Ст.
Бобчев - Одрин не слезе от първото място на вестниците, от пър­
вото място на разговорите навсякъде."126
Спонтанните пробългарски манифестации сред различни
представители на българския народ са искрени. За Николай II и
правителството му обаче са недопустими. Считат ги за насочени
срещу руската политика. Така, докато обикновените руснаци де­
монстрират горещи чувства и симпатии към България, Николай II
и правителството му отново демонстрират антибългарска полити­
ка. Срещу някои от пробългарските демонстрации в Русия са
предприети сурови полицейски мерки.
Одринската победа заварва двама крайни български русо-
фили в Русия - Р. Димитриев и Ст. Данев. Първият е изпратен с
тайна мисия там от Фердинанд без знание на правителството. Той
трябва да убеди лично Николай II в необходимостта българската
войска да влезе в Цариград и България да се сдобие с граница Ми-
дия-Родосто. Николай II приема българския генерал и заявява ка­
тегорично: "Не си играйте с Цариград и Дарданелите, защото ще
изгорите!"127 Това означава, че въпреки одринската победа Русия
не забравя своите интереси, които поради имперския им характер
не съвпадат с българските. И за това императорът ни предупреж­
дава. Същата позиция е обявена и пред Ст. Данев. Става ясно, че
Одрин може да бъде български, но не и цяла Тракия с излаз на
България на Мраморно море.
Това дава повод на "Работнически вестник" да публикува на
16.03.1913 г. статия "Българските искания и Русия". В нея се казва:
"...Царска Русия, която желае доброто, силата и величието на Бъл­
гария; Царска Русия, в сляпото обаяние и повиновение, пред кое­
то се изчерпва политическата мъдрост на трите четвърти от наши­
те партии и държавни мъже - тая същата Царска Русия се проти­
вопоставя рязко и дори демонстративно срещу всеобщото ж ела­
ние на буржоазна България за излезе на Мраморно море!" По-на­
татък вестникът цитира част от антибългарските статии на големи-
456
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

те руски вестници по този въпрос. Публикува се например стати­

ята на "Русское слово" от 6.03.1913 г., в която се казва: "Изходът
на България на Мраморно море, предаването на Гърция на остро­
вите, лежащи при самия вход на Дарданелите, най-сетне военно­
то обезщетение - всички тия условия засягат интересите на цяла
Европа, а не само на една коя да е държава. Великите държави и
особено Русия не могат да допуснат завземането от съюзниците на
важни стратегически позиции наблизо до Дарданелите и Босфо­
ра, тъй като тогава свободното плаване по Мраморно море би за­
висило от добрата воля на България и Гърция... Да съчувстваме на
българския империализъм и да съдействаме на манията за вели­
чие, която е обхванала някои софийски кръгове, не можем."
Заключението на "Работнически вестник" е, че войната раз­
рушава с един замах голямото заблуждение у българския народ,
наречено русофилство. Според вестника "тия заявления (антибъл-
гарските - б. а.) предизвикват разочарование в средата на българс­
ките партии, както и изобщо цялото поведение на Царска Русия в
настоящата война предизвиква разочарованието на балканските
народи. Но ще имат ли българските управници и буржоазните по­
литици достатъчен ум и достатъчна смелост, за да се изцерят от
сляпата вяра и безропотното служение на Русия - това е повече от
съмнително. Важното е, че руската политика на Балканите и дела­
та на нейните балкански оръдия събарят и разрушават русофилс-
ките суеверия в работническите и народните маси."128
За съжаление за обвиненията на Русия за мегаломанство на
България вина носи Фердинанд, който на 22.03.1913 г. инструкти­
ра българските пълномощни министри в европейските столици да
сондират въпроса за отстъпването на о. Самотраки "лично на мен
като един вид подарък". Искането му е постъпка за учудване. Той
явно няма представа за личния си авторитет пред Силите, нито за
фактическата изолация, в която вече България попада. "По­
даръкът" се обосновава със стремежа на Фердинанд да улесни с то­
зи остров господството над Дарданелите и затова е със стратеги­
ческо значение. Който владее този остров, може да контролира
движението в Мраморно море. Изглежда, иначе честолюбивият
Фердинанд желае "услуга" като компенсация за провала на влиза­
нето му в Цариград. За Силите искането му е пример за необос­
новано нахалство. Сондажите се провалят и една от причините за
457
Янко Гочев

това е твърдото противопоставяне на Русия.

Тя следи внимателно действията на българското Главна
квартира, която след падането на Одрин и възвръщането на стари­
те си позиции при Чаталджа подготвя новата атака към Цариград.
В Петербург чуждите дипломати констатират страха и ужаса, обх­
ванал руското правителство от българските намерения. С. Сазонов
замисля и предлага руският флот да бъде изпратен към Цариград,
за да парира българските действия. Предлага дори на съюзниците
от Антантата и те да участват в морската демонстрация срещу нас.
Раздвижват се и българските русофили. Ив. Гешов предла­
га на 17.03.1913 г. на ген. М. Савов атаката на Чаталджа да се от­
мени. Ст. Данев обаче е по-смел. На 22.03.1913 г. отправя безум­
ната идея пред Николай II българската армия да влезе в Цариград
и да го поднесе на Русия, която в замяна да подкрепи България
по споровете й със сърби и гърци. Николай II отхвърля предложе­
нието и предупреждава България да не ламти за земи, които ис­
торически не й принадлежат. Инициативата на Ст. Данев предиз­
виква само недоверието на Русия спрямо българската политика.
Николай II не желае Цариград да му бъде подаряван от друг. Той
иска да го притежава, завзет от руската армия и флот.
На 27.03.1913 г., в разгара на подготвяната българска атака,
когато планът е вече разработен и одобрен от българското Глав­
ната квартира и войските с тежката артилерия са заели позиции,
се намесва Сазонов. Той предупреждава: "Вървете в Цариград, но
знайте,че по пътя си ще срещнете против вас Русия!"129
В крайна сметка атаката е отложена под руски дипломати­
чески натиск. Русия притиска едновременно и Турция, и България
с настойчиво искане да сключат примирие. От първата иска да е
по-сговорчива, а на втората обещава чрез Неклюдов подкрепа в
спора със Сърбия. Това е руско формално обещание, скрепено са­
мо с честната дума на един руски дипломат, че договорът ще бъ­
де буквално изпълнен. Правителството на Ив. Гешов приема, а
Фердинанд е "съвършено съкрушен и сломен" и отказва да прие­
ме на доклад Ст. Данев, защото го счита за виновен за провала на
всички свои мечти спрямо Цариград и Мраморно море.
На 31.03.1913 г. българи и турци бързо уговарят условията
на примирието, което влиза в сила от 1.04.1913 г. Така Русия спа­
сява Турция от неизбежна военна катастрофа след одринската по-

458
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

беда и дори й осигурява достатъчен за защитата на Цариград хин-

терланд. Тъкмо Русия налага линията Мидия-Енос на България, с
което окончателно отрязва претенциите й за Мраморно море. Ру­
сия доказва, че следва антибългарска политика по тракийския въп­
рос, както и това, че е сила, способна да разрешава спорове м еж ­
ду балканските държави. Проблемът за България е, че тези споро­
ве се решават, когато тя желае и между които държави реши. По
споровете на България със Сърбия, Гърция и Румъния Русия във
втория етап на войната показва, че не желае да ги решава в наша
полза.
Сръбските претенции спрямо България от началото на
1913 г. ескалират. Сръбските политици и вестници открито заявя­
ват, че няма да отстъпят на България Прилеп, Охрид, Битоля, Бе­
лее. Н. Пашич иска от А. Тошев една "изправна" граница и зап­
лашва, че течението в Сърбия, което настоява за това, е много сил­
но и той трудно може да го обуздае. А. Тошев е убеден, че за
сръбското поведение вина носи Русия. Според него Н. Хартвиг е
вдъхновител на българофобския курс в сръбската политика. Той е
открито на страната на сърбите, защитава ги, оневинява ги във въз­
никналите инциденти и за всичко обвинява България. Неклюдов
признава, че Хартвиг е "неимоверно амбициозен и при това голям
интригант", който тласка Сърбия да нарушава договора с Бълга­
рия. С. Сазонов знае за поведението на Н. Хартвиг, но така и не
му дава инструкции поне да бъде неутрален, камо ли да го отзове.
Това е рядък случай, когато титулярят на едно МВнР не може да
се наложи и да диктува поведението на един посланик в чужда
държава. Всъщност С. Сазонов го одобрява, но тайно и оставя Н.
Хартвиг да работи задкулисно срещу България в подкрепа на сър­
бите. Русия вече работи за осакатяването на България и Н. Харт­
виг с цялата си дейност в Белград подготвя условията за това. Но­
вият български военен представител в Скопие - русофилът ген. Ст.
Паприков, констатира с болка, че никога не е виждал по-голям
лицемер от Н. Пашич и по-голям сатрап от Н. Хартвиг.130
На 16.02.1913 г. Сърбия иска официално от България реви­
зия на съюзния договор. Повод стават 34-те оръдия и гаубици, ко­
ито по наше настояване тя ни доставя за атаката на Одрин. Бълга­
рия е готова да ги заплати, но Сърбия не иска пари, а български
земи. Н. Пашич настоява земите да се поделят според военните

459
Янко Гочев

сили, с които всяка страна е участвала във войната, и според ж ерт­

вите, които е дала. По-голяма част от аргументите му са фалши­
ви, но и това влиза в големия спор за Македония. Н. Пашич нап­
ример избягва да посочи, че България участва с 600-хилядна ар­
мия във войната просто загцото тази цифра не е в полза на 360-
хилядната сръбска войска. По-нататък той е прав, че България е
получила сръбска помощ от две дивизии и 34 оръдия и гаубици
при Одрин. Всъщност има такава клауза в договора и Сърбия
изпълнява свое задължение, а не прави нищо в повече. Липсват и
основания от текста на договора за друг извод на Н. Пашич, че
след като България се разширява на изток повече от предвидено­
то, Сърбия трябва да иска увеличение (с Одрин) на своя дял в Ма­
кедония. Не издържа критика и друг посочен от Н. Пашич аргу­
мент. Става дума за това, че Сърбия губи Северна Албания, която
по договора й принадлежи. Тук обаче са виновни самите сърби,
които, като "освободители" на Македония, паралелно заедно с
гърците смятат да поробят албанския народ.
Интересна е българската реакция на сръбската нота. Ив. Ге-
шов се опитва, смутен от "неприятната новина", да принуди Н. Ге-
шов да оттегли исканията си.Това е невъзможно, тъй като иници­
ативата е на Н.Хартвиг.Свикано е спешно заседание на МС, на ко­
ето министрите са възмутени от сръбското вероломство. Според
А. Тошев "всички бяха като попарени. Виждайки се почти изоста­
вени от Русия и обзети от видима заплаха пред бързо развиващи­
те се събития, нашите управници правеха мъчителни усилия да
помирят своите искрени русофилски чувства с неотразимото из­
кушение да подирят подкрепа във Виена".131
Ив. Гешов подготвя солидно аргументиран отговор на
сръбските искания, но не го връчва. Ив. Гешов е миролюбив и не
желае да дразни излишно сърбите преди подготвяната атака на
Одрин и защото усеща, че зад тях стои Русия. Така русофилство-
то му пречи да поеме защитата на българските интереси в Маке­
дония, които Сърбия с руска подкрепа атакува. Забавянето на
връчването на българския отговор е грешка, от която сърби и рус­
наци се възползват.
На 10/23.03.1913 г. С. Сазонов се намесва и намеква, че
България трябва да отстъпи пред Сърбия. С действията си той сти­
мулира сръбските аспирации. Два дни по-късно ситуацията се пов-

460
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

таря. С. Бобчев докладва: "...на мене загатна, че може да стане

нужда да им предадем (на сърбите - б. а.) нещо, тъй като те наис­
тина са много обидени и много жертвували".132
Българската победа при Одрин сърбите посрещат със за­
вист, злоба и много измислици. Няма никакви манифестации за
солидарност. Вместо това омаловажават българския успех и над­
ценяват действията на своите дивизии. Разпространяват лъжата, че
благодарение на тях Одрин е паднал и че те са пленили Шукри
паша. Налага се турският комендант да опровергае сръбските лъ­
жи.
На 18.03.1913 г. България най-после връчва отговора си на
сръбските искания за ревизия на договора, но избягва разисквания
по тях. Сърбия въобще не отговаря. Усилва обаче войските си в
Македония, а Скупщината гласува допълнителен военен кредит.
Отказът на Сърбия да демобилизира армията си доказва, че тя е
готова, ако се наложи, и със сила да задържи Македония. За да
предизвика България, усилва терора в Македония над българите.
Под руски контрол сръбските военни административни власти за­
почват там поголовно преследване на всичко българско. Във вто­
рата фаза на войната са констатирани стотици случаи на преслед­
вания, гонения, побоища, изтезания, предизвикателства спрямо
българи. С действията си те стесняват българската зона и устано­
вяват нова демаркационна линия, простираща се по десния бряг
на р. Злетовска, Брегалница и левия бряг на Лъкавица, а от там
през Валандово и Дойран до р. Вардар. Българската власт в много
села в Щипско, Кочанско, Дойранско е ликвидирана. Град Щип е
изолиран и сърбите правят опити икономически да принудят бъл­
гарите там да признаят сръбската власт.
Българските протести на едностранните сръбски действия
се провалят. За реакцията на Н. Хартвиг докладва А. Тошев:
"...през всичкото време на диалога ни с Пашич Хартвиг със свити
вежди пази гробно мълчание. Помним многократните му по-
раншни уверения, че се въодушевявал от най-добри чувства към
нашето население в Македония - не бива да се самозаблуждаваме,
защото той е всецяло в сръбски води."133
Русия улеснява и помага на сръбския терор в Македония.
Това личи не само от поведението на Н. Хартвиг, но и от дейно­
стта на сръбското шовинистично дружество в Скопие "Народна

461
Янко Гочев

отбрана". Начело на тази организация стои майор Л. Вулович и в

нея влизат сръбските учители, свещеници, офицери и колонис-
ти.Офицерите, които я ръководят, разполагат с неограничена
власт. Те издават и изпълняват смъртни присъди, преследват и из­
тезават най-будните българи. Когато българският митрополит Не-
офит се оплаква на руския консул в града за сръбските жестокос­
ти и моли за неговото застъпничество, същият му се извинил, че
не може да стори нищо, защото руските консули били натоваре­
ни да защитават християните пред турските власти, а не и пред
сръбските, които били славяни като нас, та нямали право на по­
добни защити.134 Руският консул тайно толерира сръбския терор,
защото неговият Драгоман Бухович членува в "Народна отбрана",
има държанка сръбкиня от Митровица и е човек, който, по думи­
те на митрополит Неофит, "ляга и става със сръбските офицери".
Когато селяните от с. Нерези (Скопско) се оплакали на този рус­
ки консул, че сръбската власт ги е заставила да си изгонят свеще­
ника, той им казва: "Що било, па станете сърби!"135
В Лондон Е. Венизалос и Ст. Данев не постигат споразуме­
ние за бъдещата граница. Гръцкият министър-председател настоя­
ва да минава по езерата северно от Солун, на 14 км от града, за да
не бъде той под обстрел от артилерията. Това означава, че в Гър­
ция трябва да останат Солун, Воден, Лерин, Костурс и Корча. Ст.
Данев не приема тази линия и настоява Солун да е български.
Преговорите в Лондон се провалят поради неотстъпчивостта на
Ст. Данев. Това е убеждението на чуждите дипломати. Оказва се,
че Е. Венизелос добре е поработил сред тях, за да им внуши, че
гръцките искания са минимални и че той е привърженик на съю­
за, за разлика от "несговорчивата и "алчна" България.
На връщане от Лондон Е. Венизелос минава през Белград
и София, където на 24.01/6.02.1913 г. се среща с Ив. Гешов, след
това с царя и Неклюдов. Пред българите той иска Солун и Лерин
и им оставя Кавала, Драма и Сяр, които и без това си ги владеят.
Ив. Гешов упорито брани принципа на съразмерността, което пра­
ви за момента споразумението невъзможно. То се блокира и от
Ст. Данев, който упорито се бори за Солун. Пред Неклюдов Е. Ве­
низелос е по-искрен. Заявява му, чу гърците са длъжни да отстъ­
пят на България Кавала, Драма, Сяр, Кукуш, разбира се, и Битоля,
но те не могат да се откажат от Солун, Халкидики (с изключение
462
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

на Атон), Енидже Вардар, Костур, Воден и Флорина (Лерин)".136

С изключването на Атон от гръцките претенции Е. Венизелос по­
казва, че уважава специалния интерес на Руся към него. Естестве­
но, разчита на "услугата" да му се заплати за сметка на българите.
На 26.01.1913 г. ген. Хесапчиев и Е. Венизелос подписват
едновременно писмено споразумение, което не оказва никакво
влияние върху определянето на бъдещата окупация. Е. Венизелос
продължава да играе роля на умерен.Пренася спора за демаркаци-
онната линия в зависимост от мнението на престолонаследника.
Константин категорично отхвърля възможността да се постигне
такова споразумение, защото работи за съюз със сърбите срещу
България.
От февруари 1913 г. нататък ген. Хесапчиев започва посто­
янно да докладва от Солун в София за засилване на гръцкия оку­
пационен терор в Егейска Македония и за честите гръцко-сръбски
враждебни демонстрации срещу нас. Докладите и телеграмите му
внушават само едно: сръбско-гръцкият военен и политически съ­
юз се подготвя. Въпреки предупреждението царят и русофилско-
то правителство избират най-лошия за България вариант: продъл­
жаване на войната срещу Турция, отлагане на проблемите със съ­
юзниците, докато не се сключи мир с Турция, която да развърже
ръцете на България за разправа със Сърбия и Гърция.
Предвестник на бъдещата война с тях са българо-гръцките
военни сблъсъци северно от Солун, в Суботско и Нигритско. Това
са кървави сражения, предизвикани от гръцкото коварство и агре­
сивност. При опитите на гърците да обезоръжат българските вой­
ници и да заемат важни стратегически пунктове те отговарят с
огън. Двете страни дават доста жертви. Оценката на българския
дипломат Н. Колушев за сблъсъците е: "Балканският съюз е в
предсмъртна агония."137 През март 1913 г. за първи път в Солун се
свиква смесена българо-гръцка комисия, която трябва да проучва
и да предотвратява бъдещи инциденти. Комисията ще проведе 16
безплодни заседания и ефектът от работата й поради гръцката не­
отстъпчивост е нулев.
Влияние върху българо-гръцките отношения оказва убий­
ството на гръцкия крал Георги на 5.03.1913 г. То не е дело на бъл­
гарин, но Атина и Белград умишлено разпространяват тази теза.
Лъжата им трябва да настрои срещу България общественото мне-

463
Янко Гочев

ние в Европа и е част от силната им антибългарска пропаганда, ко­

ето трябва да подготви почвата за разправата с нея. Новият гръц­
ки крал е отявлен българофоб. Ген. Хесапчиев определя крал
Константин като тъмна личност, твърдоглав човек, наречен от
турците "Дувар паша", зъл, злобен и отмъстителен, владеещ до
съвършенство византийските лъжи, измами и коварства.138 Той за­
почва да съсредоточава нови войски в Македония и засилва бру­
талната гръцка окупационна политика спрямо българите. Падане­
то на Одрин засилва позициите на българската дипломация и пре­
говорите с гърците са възобновени. Ст. Данев се опитва да спече­
ли Русия на наша страна по споровете с гърците. На 17.03.1913 г.
той телеграфира от Петербург на Ив. Гешов за съдържанието на
разговора си със С. Сазонов: "Сазонов не каза нищо по югозапад­
ната граница (с Гърция - б. а.); забеляза обаче, че не би трябвало
да настояваме за Солун. Първо, защото сме взели Одрин и други
големи градове; второ, защото съществуването на гръцката динас­
тия било свързано с владението на Солун. Отговорът му, че ние не
сме предприели войната да умножаваме земята на краля на ели­
ните, че съразмерно с боевите сили и жертви нашите искания са
повече от скромни, а гръцките - прекалени, че страхът за разкла­
щане на гръцката династия е резултат на гръцки блъфове". С. Са­
зонов предупреждава Ст. Данев, че руската, германска и английс­
ката династия ще са на страната на гърците. Ст. Данев обаче не
вярва на тези предупреждения и влиза в излишен спор с руския
външен министър. Аргументът на Ст. Данев е лишен от основа­
ния. Той смята, че "ние твърдо вярваме, че в края на краищата и
тя (Русия - б. а.) не може да не се произнесе за нас, като имаме
предвид, че тя е писала Санстефанския договор, че ни го е обеща­
ла преди четири години, че Солун е необходим за Средна и Запад­
на Македония и пр". Ст. Данев докладва, че "Сазонов остава неп­
реклонен". Така заради завземането на Одрин Русия решава тери­
ториално да осакатява България на друго място.
Ст. Данев е разочарован и търси подкрепата на Николай II.
На аудиенция при него повдига въпроса за Солун. За отговора на
Николай II Ст. Данев докладва на Ив. Гешов: "Въпросът за Солун
е твърде труден. Три пъти в течение на разговора Николай II пов­
таря, че има големи препятствия за даване нам Солун."139 Накрая
на аудиенцията Николай II настоява Ст. Данев да съобщи на Фер-

464
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ълга р и я , III ч а с т

динанд, че може да разчита на него по другите въпроси, но не и

за Солун. По този въпрос Ст. Данев установява, че всички дворцо­
ви среди, вкл. великата княгиня Мария Павловна, са на гръцка
страна. Ст. Данев обаче не се отчайва и продължава борба за Со­
лун. Тезата, която издига в Русия, е Силистра срещу Солун. Бор­
бата му в Русия е с предизвестен край, тъй като тя е на страната и
на Гърция, и на Румъния.
Руската подкрепа стимулира гърците, които на 27.04.1913 г.
издигат като минимални свои претенции границата от устието на
р. Струма, брега на ез. Тахино, като Нигритско остане в Гърция, а
Кукуш в България. Оттам линията трябва да включи в Гърция Гу-
мендже и Леринското поле и да достигне до ез. Преспа.
Във втората фаза на войната продължават и българо-румъ­
нските преговори. Още на 30.01.1913 г. Сазонов иска България да
отстъпи Силистра и територия по на юг при Шабла на Черно мо­
ре. Това предизвиква силно негодувание в София. Ив. Гешов от­
чаян пише на Ст. Бобчев: "...Никога не очаквахме подобно внуше­
ние, след като приехме всичко, което той (Сазонов - б. а.) ни пре­
поръча."140 Русофилството на Ив. Гешов се пропуква.Отначало
заплашва с оставка, но след това бързо отхвърля идеята. Губи оба­
че енергия да защитава българските интереси. Заявява на румън­
ците, че България няма да се противопостави, ако окупират Сили­
стра с войска. Това вече е престъпление. Министър-председателят
отказва да защитава териториалната цялост на държавата, защото
на 2/15.02.1913 г. целият Министерски съвет приема загубата на
Силистра. На този ден русофилите официално капитулират. Вест­
никът на партията на Ст. Данев "България" открито заявява, че
"признава правото на Румъния да претендира за българска зе­
мя".141 Фактически русофилите се съобразяват с руския диктат
върху България по добруджанския въпрос. По-различна е позици­
ята на социалистическия печат. На 23.02.1913 г. "Работнически
вестник" осъжда руската антибългарска политика. Според вестни­
ка обръщенията на русофилите към Русия по този въпрос са "безп-
римерна политическа слепота" и "умишлено престъпление спря­
мо свободите и интересите на българския народ". Вестникът пита
основателно: Де останаха вашите надежди в Русия, защо тя не ви
подкрепи в тоя критически момент, а изоставя изтощена и обез­
силена България в ръцете на нейните врагове? Изводът, който той

465
Янко Гочев

прави, е: "никога сляпата и престъпна политика на българската

буржоазия не е довеждала тъй скоро до своите печални и гибел­
ни последици за българския народ, както по отношение на Румъ­
ния."142
По същото време преговорите буксуват, защото Румъния
увеличава претенциите си към нас. Тя иска вече линията Калиак­
ра - Силистра и отхвърля дори компромисните български предло­
жения за отстъпки - Меджидие табия край Силистра и двата бъл­
гарски клина в румънска територия. Великите сили виждат, че
Румъния и България не могат да се споразумеят пряко, и решават
да се намесят, за да осуетят въоръжен конфликт между тях, зап­
лашващ европейския мир. Румъния иска в Петербург да се реши
спорът. Мястото, което избира, не е случайно. Румънците знаят, че
там могат да успеят, т. е. обръщат се към Русия, която вече е до­
казала, че може да раздава български земи. България през февру­
ари 1913 г. приема намесата на Силите в спора, но при условие
Румъния предварително да се задължи да приеме решението им.
Фаталното решение за посредническото място българското прави­
телство взема на 13/29.02 с. г. Великите сили обаче са срещу Бъл­
гария, но нейното русофилско правителство не желае или не ис­
ка да разбере това. Посредничеството на Силите, особено на Ру­
сия, е предварително изяснено на чия страна ще бъде. Ив. Гешов
обаче затъва в дълги спорове със С. Сазонов за конвенцията от
1913 г. Българската и руската позиция по този въпрос тотално се
разминават. Ив. Гешов твърди: "Да, трябва да ни защитите!", а Са­
зонов отговаря: "Не, не трябва да ви защитаваме!" Въпреки руски­
те предупреждения българското правителство продължава да вяр­
ва на Русия. То приема на доверие нейното посредничество, кое­
то е голяма грешка. На 8/21.03.1913 г. С. Сазонов съветва Бълга­
рия да отстъпи Силистра с укрепленията и двата триъгълника.
Правителството е силно разтревожено и отправя последен апел
към Русия "да не позволи подобна ампутация на българската тери­
тория".143 Това е емоционален апел на русофилите към чувствата
на "освободителката". Русия обаче следва своята антибългарска
политика и за нея са важни интересите й, а не чувствата на управ­
ляващите български русофили. На 18/31.03.1913 г. в Петербург е
открита посланическа конференция на Великите сили. Председа­
тел е С. Сазонов. Румънската позиция се защитава от всички Си-

466
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ли. Единствено Англия оказва съпротива и е на наша страна, но се

съобразява с антибългарските схващания на съюзниците си Русия
и Франция. Интересно е, че С. Сазонов не позволява българският
представител Ст. Данев да защитава българската позиция. Ив. Ге-
шов го инструктира да повдигне въпроса за компенсациите на
България при отстъпката на Силистра, но С. Сазонов категорично
забранява да се обсъжда този въпрос. Така България се оказва из­
нудена от Румъния и измамена от Русия. Протоколът, който под­
писва конференцията на 26.04.1913 г., е фактически диктатът на
Европа и най-вече на Русия срещу България. Тя отстъпва на Румъ­
ния Силистра с една околност от 3 км и дава църковно-училищна
автономия на куцовласите в Македония. За първи път от началото
на войната с руско одобрение България е териториално ампутира­
на. Това е зловещ предвестник на бъдещи подобни събития. Бъл­
гария губи цветущ български край и дори не получава никакви
придобивки от Румъния насреща. Причината е пак в Русия, която
ни налага такова крайно антибългарско решение.
С. Сазонов е доволен и в спомените си признава своите и
на правителството на Русия заслуги за удовлетворяването на румъ­
нските аспирации към Добруджа. Русофилите пък открито се рад­
ват на своето предателство. Ив. Гешов подчертава: "Нашата дип­
ломация изпълни своя дълга при преговорите по спора с Румъния
по начин, достойнството на който се констатира от Великите си­
ли."144 Освен предателство с отстъпването на Силистра русофили­
те нарушават и конституцията, която предвижда промените в дър­
жавните граници да се одобряват от ВНС.
Народът и опозицията са единни в осъждането на предате-
лския акт на правителството. През 1913 г. народът започва да пее
песента: "Попитай Данев министъра защо продаде Силистра?" Ра­
ботнически вестник на 3.05.1913 г. пише: "И поради туй вестта за
отстъпването на Силистра се посрещна с пълна апатия от буржо­
азната преса и не толкова в преумореното обществено влияние, а
преди всичко в съзнанието на властващите и други буржоазни
партии за пълното безсилие на България да се противопостави
срещу това пладнешко грабителство... Може ли специално управ­
ляващата коалиция да се опълчи срещу отстъпването на Силистра,
когато то е дело преди всичко на Русия, което коалиционното
правителство прави арбитър по сръбско-българския конфликт? Да

467
Янко Гочев

направи това коалицията, то би значило предварително да приз­

нае, че поверява съдбата на българското население в Македония в
ръцете на най-голямата хищница на българите - Русия, която
изтръгва Силистра из обятията на България. Отстъпването на Си­
листра е най-гръмкото и същевременно най-печалното доказател­
ство, че пътят на "Освободителната война" води не към национал­
но обединение на българския и другите балкански народи, а към
тяхното национално разпокъсване."145
Отстъпването на Силистра не задоволява Румъния, която
продължава шантажите срещу България. На 10/23.05.1913 г. ней­
ният министър-председател Т. Майореску заявява, че Румъния "ис­
ка малко повече" от това, което Ст. Данев е предложил в Лондон.
Българското правителство така и не си изработва до края на вой­
ната ясна позиция спрямо Румъния. Калинков, посетил София
спешно за инструкции, установява, че в правителството има не са­
мо партийни различия по румънския въпрос, но и междуличност­
ни. Според него няма дори двама министри, които да са на едно
мнение. До падането на правителството то нищо не решава по
румънския въпрос. По-късно Ив. Гешов признава, че "приятелите
на Данев са били абсолютно против каквито и да е споразумения
с Румъния".146 Всъщност поведението им се определя изцяло от
Русия. След като веднъж е ограбила България със Силистра, тя
пречи на всякакво споразумение с Румъния и категорично заявя­
ва, че подобен акт се счита насочен срещу Сърбия. Така Русия под­
държа румънската опасност спрямо България, за да я използва ка­
то средство за натиск за нови отстъпки от българска страна, този
път в полза на Сърбия и Гърция.
По същото време, докато България напряга сили и ресурси,
за да победи окончателно Турция, Сърбия и Гърция ускорено се
сближават срещу нея. Още на 24.02.1913 г. е сключено първото
споразумение между тях. То е подписано в Солун между предста­
вителите на военните власти на двете държави. Т. 1 от споразуме­
нието предвижда: "Солун става изключително гръцко владение с
гръцка префектура. Сърбия получава половината от митнически­
те приходи в града и пристанището, право да използва пристани­
щето, да събира част от данъците, както и участие в общ търговс­
ки съд.
След подписването на споразумението сръбски и гръцки

468
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

офицери съвместно манифестират по улиците на Солун с развети

национални знамена. Така военните на двете държави поемат
инициативата за сближението на антибългарска основа. На
25.02.1913 г. престолонаследникът Александър пристига в Солун
и среща гръцкия княз Никола. Предлага му съюз срещу България.
Сърбите се сближават на антибългарска основа дори с турците. Те
не позволяват например българите от Македония да идат добро­
волци в българската армия, която се бие срещу турците в Тракия.
Много македонски българи, за да се спасят от турския терор, сме­
нят българския калпак с турски фес. Така с турски фес, без да се
отказват от българското си име и произход, спасяват живота си.
От началото на 1913 г. българското население от Македо­
ния и ВМОРО започват да изпращат все по-ясни сигнали до пра­
вителството в София, подкрепени с многобройни факти, че
сръбските и гръцките окупатори следват вече една и съща брутал­
на антибългарска политика, чиято цел е пълно обезбългаряване на
Македония. Сега вече за македонските българи става ясно, че
изстраданата им мечта за целокупно обединение с родината е пре­
дадена тайно и подло от българското русофилско правителство.
След одринската победа ударите по българщината в Македония се
засилват, защото "съюзниците" сърби и гърци са силно уплашени
от страха да се създаде Велика България. На 11/24.03.1913 г. А. То­
шев докладва в София: "... идеята за сръбско-гръцки съюз не прес­
тава да се шири, посрещана с явни симпатии от всички страни. В
осъществяването на тая идея тук съзират най-мощен отпор против
"нелоялните домогвания на ненаситните" (българи - б. а.)... Допус­
нело ли се на България да тури ръка на Македония, мирът щял да
бъде неминуемо компрометиран и всичката отговорност щяла да
легне върху "алчните" българи".147
Доклади и телеграми за съвместни антибългарски
сръбско-гръцки демонстрации подават македонският военен гу­
бернатор в Сяр ген. Вълков и ген. Хесапчиев от Солун. Следват
протести от българска страна, които остават безплодни. Сърби и
гърци отхвърлят всички факти за наличие на съюз между тях и на­
ричат това само "слух". Руските дипломати Хартвиг в Белград,
Неклюдов в София и Демидов в Атина защитават същата позиция.
Без да е формално подписан, антибългарският съюз обаче действа
и македонските българи са първите, които го изпитват на своя

469
Янко Гочев

гръб.
Гърци и сърби са против влязлото в сила на 1.04.1913 г.
примирие. То не отговаря на стратегията им да се укрепят в Ма­
кедония, докато България се бие срещу турците в Тракия. Един от
министрите - Абрашев, много точно отбелязва в дневника си:
"Гърци и сърби искат да водим военни действия, за да могат сво­
бодно да мародерстват в Македония."148
Всъщност поведението им се диктува от Русия. Това разби­
рат в България дори врагове, които воюват помежду си като мит­
рополит М. Кусев и социалистите, но не и управляващите русо-
фили.
М. Кусев отбелязва в брошурата си "Погромът на България.
Виновникът", писана през 1914 г., следното: "Планът на руската
дипломация беше нагласен така, щото в резултат на тоя Балканс­
ки съюз да се добие погрома и разграбването на България... Руски­
те кореспонденти не криеха, че руската дипломация планира що-
тсРрт тази война България, макар и победителка, да излезе разгро­
мена и разграбена. Да се не забравя истината, че режисьорът, кой­
то движеше и направляваше нашите министри, беше Неклюдов.
Държим турската армия заключена, за да не можеше да напада на
съюзниците.Последните, така обезпечени, свободно завладяваха
земите, определени според договора за български, и се окопаваха,
готвейки се за война с България...".149
На 19.02.1913 г. М. Кусев пише голямо писмо до цар Фер­
динанд, в което се предупреждава, че "има опасност онова, което
се печели от армията на бойното поле, да се губи от дипломаци­
ята". Следейки отблизо развоя на политическите процеси на Бал­
каните и в Европа, М. Кусев отлично се е ориентирал в заплете­
ните комбинации на Силите. Той бие тревога пред царя и предуп­
реждава, че руската дипломация няма да допусне освобождение­
то на Македония и уголемяването на България. Анализирайки рус­
ката политика, М. Кусев подсказва: "Руската дипломация ще ампу­
тира България'', като „ще даде на Сърбия половината от Македо­
ния като компенсация за Босна и Херцеговина, на Гърция-Солун с
южната част на Македония,като възнаграждение за оказаното съ­
действие на сръбската пропаганда за посърбяването на Северна
Македония,на Румъния-Добруджа като компенсация за Бесара­
бия,а на Турция-Източна Тракия като хинтерланд на Цариград,не-
470
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

обходим на Русия за Проливите." Затова съветва царя "да слуша­

ме руското правителство дотолкова, доколкото имаме полза".
Според него русофилството не означава "да се слуша Русия и да
се прави онова, което иска тя".150
На 27.02.1913 г. в ново писмо до царя М. Кусев препоръчва
спасителната за момента за България рецепта. "За да се спре
стремлението на Сърбия и Гърция да не ограбят окончателно",
той предлага "да се даде ултиматум на Русия, че ако не накара сър­
бите да изпразнят окупираните от тях български градове в Маке­
дония, гърците - да освободят Солун, румънците да се откажат от
своите претенции, а турците да подпишат договор за мир, Бълга­
рия ще поиска помощ от Австро-Унгария и ще се съюзи с нея. Ос­
вен това митрополитът предлага Фердинанд да застави Ст. Данев
да подаде оставка, тъй като е доказал многократно, че е вреден за
България.151 Така големият българин, роден в Прилеп (Македо­
ния), се отказва окончателно от русофилството, защото разбира
вредата, която то носи за осъществяване на идеала за национално
обединение.
През март 1913 г. М. Кусев пише брошура "Македония в
своите жители само сърби няма", в която аргументирано с "етног-
рафически, географически и исторически съображения" доказва
българските права над тази земя. Предупреждава на основата на
многобройните факти, че новото сръбско робство за македонски­
те българи ще бъде по-тежко и от турското.
Подобно на митрополит М. Кусев схващане за антибълга-
рските дела на руската политика имат неговите врагове - социа­
листите. На 25.04.1913 г. техният "Работнически вестник" публи­
кува голяма статия, озаглавена "Крахът на руската политика". В
нея много точно се характеризира истинският облик на политика­
та на Руската империя. "От дълги, не десетилетия, а векове насам
деспотическа Русия преследва на Балканите завоевателни цели и
винаги тя е умеяла да прибуля тия си цели от погледите на балка­
нските народи... Под булото на "освободителната" си мисия дес­
потическа Русия е преследвала с неуморима упоритост чрез една
безспирна скрита, подземна работа своите завоевателни домогва-
ния. Но Балканската война, провокирана от самата Русия, дойде да
дигне кулисите, зад които досега руската дипломация вършеше
своята агресивна и разрушителна работа на Балканите... Но тога-
471
Янко Гочев

ва, когато трясъкът и шумът на това поражение (на руската поли­

тика - б. а.) изважда балканските народи от вековните заблужде­
ния и суеверия за "освободителната" мисия на Русия, българските
властници продължават да поверяват съдбините на България в ръ­
цете на същата тая Русия... Не е ли една лудост, ако не е едно
престъпление, да се търси мирът и свободата от тая същата Русия,
която винаги е сеяла вражда между балканските народи, за да
пожъне осъществени завоевателните си стремежи на Балканите?
Русия не желае и не може да желае национална независимост на
балканските народи, защото това би означавало само да създава
прегради в пътя си към Цариград и Дарданелите. Но по същата
причина Русия винаги е била и днес е против истинското нацио­
нално обединение на балканските народи... Но руската политика
осуетява отдавна лиленните мечти на българските патриоти за Ве­
лика България"... Русия не иска създаването на една голяма, силна
и независима България. Руското правителство знае много добре,
че една велика България, която би играла господстваща роля над
другите балкански държави, би изместила влиянието и ролята на
Русия всред тия държави, би се опълчило срещу руските завоева­
телни планове и би отнела завинаги Цариград - вековната цел на
руските царе, от ръцете на Русия. Ето защо Русия, днес за голяма
изненада и огорчение на българските патриоти, не допуща Бълга­
рия да излезе на Мраморно море. Отнема й Силистра и насърча­
ва гърците и сърбите да откъснат колкото се може повече от тя­
лото на Велика България.1’2
Предсказанията и предупрежденията на М. Кусев и на со­
циалистите започват да се сбъдват. В периода след подписване на
примирието през пролетта на 1913 г. Русия усилено работи срещу
България, за да създаде условия за разгрома и разпокъсването й.
В обединения заговор за ограбване на български земи се
включват Сърбия, Гърция, Румъния и Турция.
Още на 3/16.04.1913 г. ген. М. Савов докладва, че сръбски­
те и гръцките войски се намират в първоначална стратегическа по­
зиция за война срещу България. Ген. М. Савов настоява МС да
сключи сепаративен мир с Турция, за да може армията да се под­
готви за заплахата. 12 дни по-късно с телеграма Фердинанд преда­
ва важна информация, получена от него от достоверен източник
във Виена, че Сърбия се готви за нападение срещу България и Ру-

472
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

сия ще допусне България да бъде съсипана. Ив. Гешов въобще не

вярва на "източника". Като русофил въобще не може да си помис­
ли, че Русия ще допусне някога погрома на България. В действи­
телност и сърби, и гърци през пролетта на 1913 г. усилено се гот­
вят за война срещу България, обвинена в печата им, че е "алчна"
и "надменна", и отричаща "заслугите" им за победите над Турция.
Докато българската армия още е в Тракия, сръбските и гръцките
войски се утвърждават в Македония, завземат важни стратегичес­
ки пунктове, строят окопи и укрепления, пренасят артилерия и
муниции, прокарват пътища. Ясно се очертава общата им окупа­
ционна политика в Македония, чиято основна цел е сломяването
на българския дух там. Редовни войски, сръбски четници и гръц­
ки андарти се включват масово в палежите, грабежите и убийства­
та над българите. Делегатът на българската Главна квартира при
сръбската армия докладва на 3/16.04.1913 г.: "И всички "прави
сърби" вземаха най-активно участие в това свято дело: и генералът,
и редникът, и министърът, и хамалинът се надпреварваха кой по­
вече бугараши да обърне в "прави сърби". Княз Александър сам
лично ходи да агитира между селяните за Велика Сърбия. Сам
псува всичко българско, вкл. и българския държавен глава."153
Следователно антибългарските акции в Македония се ръко­
водят на високо държавно ниво от правителствата и главните
квартири на армиите на Сърбия и Гърция. На 22.04/5.05.1913 г. те
сключват проект за съюзен договор срещу България. Сръбският
Министерски съвет не го одобрява обаче. Счита го за непълен, за-
щото съюзът требва да бъде насочен едновременно срещу Бълга­
рия и Австро-Унгария. Гърция приема сръбската теза.
Опитите и Румъния да бъде въвлечена в заговора срещу
България се провалят. Почти по едно и също време, в края на
март и началото на април 1913 г., гръцкият крал и Н. Пашич пред­
лагат на Т. Майореску съюз срещу България. Румъния гледа с удо­
волствие задълбочаващите си раздори в Балканския съюз, тъй ка­
то те улесняват плановете й да ограбва отново България. Т. Майо­
реску предвидливо избягва да се обвърже с противниците ни. За­
това дава уклончиви отговори на техните предложения. Позиция­
та му е, че Румъния ще се намеси в бъдещата война на Сърбия и
Гърция срещу България, когато тя избухне.
Неклюдов сигнализира в Петербург за задълбочаването на

473
Янко Гочев

конфликта между съюзниците. Затова С. Сазонов обявява, че Ру­

сия ще се опита да постигне споразумение между тях. Проблемът
за България е, че Русия е избрала вече своя съюзник. Това е Сър­
бия, която с оглед борбата на Русия срещу Австро-Унгария на по­
луострова е необходима и незаменима за нея. Съюзникът на Сър­
бия - Гърция, пък е необходима като морска държава на Англия и
Франция. Оттук България вече губи тежест в очите на Антантата.
Влиянието на София в Петербург, Париж и Лондон отслабва.
Стратегията на Антантата е да се запази Балканският съюз, да се
разшири участието на Румъния и ако е възможно, тя да замести
България в него.
Другата стратегия се следва от Австро-Унгария, която е
склонна да помага на България, вкл. по балканските проблеми в
Македония, даже при евентуална нейна война със Сърбия и Гър­
ция, но при условие, че България сключи съюз с Румъния, а евен­
туално и с Турция.
Изпълнявайки стратегията на Антантата, Русия засилва на­
тиска си над България за отстъпки.На 1/14.04.1913 г. Н.Хартвиг
настоява за „изправка"в договора със Сърбия. Ив. Гешов докладва,
че той с "растяща ревност продължава да защитава тяхната (на
Сърбия - б. а.) кауза в ущърб на нашите интереси".154 Той отхвър­
ля всички български обвинения срещу Сърбия и ги нарича "лъж­
ливи".
На 4/17.04.1913 г. М. Маджаров докладва от Лондон думи­
те на Е. Грей, според когото: "...Сърбия се намира в руски ръце и
без насърчение от Русия не би смяла да наруши договора."155 За да
постигне уж споразумение между съюзниците, Русия предлага
лична среща на техните министър-председатели. Българският МС
обаче отказва, защото счита, че такава среща ще предреши въпро­
са за ревизия на договора със Сърбия. С. Сазонов е ядосан на бъл­
гарския отказ и на 15.04.1913г. инструктира Неклюдов в София да
предаде, че "...запазвайки договорното разграничение като основ­
на база, българите трябва да държат сметка за необходимостта да
внесат известна поправка. Разумната отстъпчивост от тяхна стра­
на, без да изключваме принципиалната задължителност на дого­
вора, ще спомогне за настоятелната задача да се запази здравина­
та на съюза... Ние смятаме личното свиждане на президентите
крайно желателно".156 Руската позиция става все по-сърбофилска и
474
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ълга р и я , III ч а с т

антибългарска. Русия вече се отмята от обещанието си, дадено

пред Ст. Данев в Петербург, за безусловно изпълнение на догово­
ра със Сърбия. България протестира и основателно посочва, че във
функциите на арбитъра въобще не влиза искане за изменение на
договора. Тя приема арбитраж, но на принципа безусловно изпъл­
нение на договорните задължения. Това е принципът в междуна­
родното право, наречен pacta sunt servanda. Сърбия също приема
арбитража на Русия, но по "тълкуването" на договора, т. е. иска ре­
визия в своя полза. Част от сръбската преса през пролетта на 1913
г. пък настоява въобще за унищожаването му.
На 26.04/6.05.1913 Сърбия изпраща до Лондонската кон­
ференция своя промемория, в която настоява за ревизия на дого­
вора. Сръбските аргументи се основават на принципа в междуна­
родното право revis sic stantibus, т. е. променена обстановка. Под­
чертава се, че нуждите на балканското равновесие, на географска­
та симетрия и на компенсациите, както и поддържането на м еж ­
дусъюзническите отношения, които изисквали пряк контакт м еж ­
ду Сърбия и Гърция, ще бъдат по-добре защитени, ако договорът
се измени и в Сърбия влязат Белее, Прилеп, Битоля и Охрид, ка­
то р. Вардар стане граница между Сърбия и България.157 Сръбски­
те аргументи са неоснователни. Юридическата им стойност е ар­
гументирано оборена в доклада на Карнегиевата комисия.158 Зато­
ва не е необходимо да се спираме на тях. Важно е да се посочи, че
според нормите на международното право договор се изменя и
отменя с договор и клаузата revis sic stantibus може да се задей­
ства, ако договорът е принудително наложен на една държава. Не
е такъв случаят със сръбско-българския договор от 1912 г., който
се сключва при свобода на договаряне на двете държави. Затова не
само България, но и другите Велики сили би трябвало да отхвър­
лят сръбското искане за ревизия. Вместо това Русия го приема, за-
щото то отговаря на интересите й. Всъщност тя е замесена в изра­
ботването на това искане . А. Тошев докладва, че "Н. Хартвиг има
пръст в тая работа"... мнимо твърдението му, че "нищо не знаел за
сръбския меморандум".159
Със съгласието на Сазонов Н. Хартвиг поддържа у сърбите
увереност, че договорът ще бъде коригиран в тяхна полза. Така са­
мата руска политика опровергава българското русофилство. Едва
сега русофилите, разочаровани от антибългарската руска полити-

475
Янко Гочев

ка, разбират, че България трябва да пожертва в интерес на Сърбия

Македония.
На 8/21.05.1913 г. С. Сазонов настоява България да отстъпи
на Сърбия Прилеп и "още някои места", за да не стигне до разрив
между двете държави. Зад С. Сазонов стои самият руски импера­
тор, който тъкмо по това време със специален рескрипт одобрява
изцяло политиката на външния си министър. Следователно ан-
тибългарската политика на Русия е държавна, а не проява на от­
делни личности.
От два независими източника единствено А. Тошев разби­
ра през май 1913 г., че арбитражът е клопка за България. Първи­
ят източник е английският дипломат Педжет, с когото той разго­
варя в Белград. След разговора А. Тошев докладва в София:
"...Впечатлението ми е, че сръбското правителство всячески ще се
постарае да избегне арбитража на Русия. Допущам, че и последна­
та би се опитала да се отърве от тая задача..."160
Вторият източник е руски. Сведенията дава руският военен
агент в България - полк. Романовски, който му заявява, че Русия
ще направи всичко възможно да избегне арбитража и предпочита
пряко споразумение между София и Белград, като България
отстъпи Прилеп и Струга".161
Всъщност арбитражът е наложен на България от Русия, ко­
ято с постоянните си съвети за отстъпки по сръбските искания съз­
дава предпоставките България да търси съдействието й. След като
ни налага арбитража, тя иска той да бъде признат за задължите­
лен от България, и то при условие, че са налице ясни сигнали,
предвиждащи неблагоприятното за нас решение на арбитъра. За
това докладва на Ив. Гешов Д. Ризов, пратен с мисия в Белград.
Според него "цялото сръбско обществено мнение е вече оконча­
телно и почти органически враждебно нам, то е непоклатимо и
непримиримо в решението си да задържи всички земи в Македо­
ния, окупирани от сръбски войски, дори с риск за една война с
нас". Важен пасаж в доклада на Д. Ризов са думите на Н. Хартвиг,
който му заявява, че Русия няма да позволи България да граничи
с Албания, и настоява да се осигури още границата между Сърбия
и Гърция в Македония. Това означава, че Русия е предрешила ар­
битража във вреда на България и решението само трябва да бъде
оформено.162

476
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Междувременно на 12/25.05.1913 г. Сърбия връчва на Бъл­

гария нова нота за ревизия на договора. Същия ден Венизелос за­
явява, че в случай на война на Сърбия срещу България Сърбия ня­
ма да остане сама. Два дни по-късно Сазонов дава ясно да се раз­
бере, че ако България желае мир, трябва да се подчини на
сръбската нота. Насърчен от Русия, на 15/28.05.1913 г. Н. Пашич
отправя крайно предизвикателна реч в Скупщината. Сръбското
искане се подкрепя от Гърция, тъй като то отговаря на сръбските
цели: обща граница в Македония.
През цялата пролет на 1913 г. българо-гръцките отношения
са в застой и неудържимо се влошават. Отношенията са блокира­
ни поради разногласията в българското правителство, упорито
следване от българска страна на принципа на пропорционалност­
та и ескалиращите гръцки претенции, особено за Солун. Гърция
съсредоточава големи сили около града, а нейни части разширя­
ват окупационната й територия. Малобройните български чести в
Егейска Македония са изолирани, пленявани, обезоръжавани или
просто изтиквани на север. Агресивното гръцко поведение води
до сериозни инциденти и сблъсъци. Най-големият от тях е боят на
р. Ангиста в Серското поле,при който на 8-9.05.1913 г. българите
отблъскват гръцките войски и им нанасят чувствителни загуби.
Правителството в София обаче не одобрява решителното поведе­
ние на висшите военни. Миролюбивият Ив. Гешев заплашва с ос­
тавка или искане за смяната на ген. М. Савов при втори подобен
инцидент. Двете страни си разменят ноти по повод сблъсъка.
Гръцката нота изопачава силно фактите и обвинява България,че
носи вина за инцидента. Английският крал, германският кайзер и
руският император осъждат България, а не Гърция. Лично Нико­
лай II се обръща към Фердинанд и го предупреждава да не пре­
дизвиква нови военни усложнения, за които цялата отговорност
щяла да падне върху България.163 На 13/26.05.1913 г. С. Сазонов
лично упреква България за сблъсъците. Ст. Бобчев констатира ве­
че, че той е изцяло гръкофил. Руските реакции доказват, че
планът за териториалното разчленяване в България действа и тя
ще бъде ампутирана не само в полза на Сърбия, но и на Гърция.
Тъкмо поведението на сърби и гърци пречи на България
дълго време да сключи мирен договор с Турция. Сърби и гърци
протакат умишлено преговорите, за да се укрепят в Македония и

477
Янко Гочев

държат български войски в бездействие в Тракия. Затова прегово­

рите протичат в мрачна за България обстановка. Формалните бъл­
гарски съюзници - Сърбия и Гърция, действат в Лондон открито
като врагове на България. Те предлагат даже съвместна акция на
Турция срещу България. Самият Ст. Данев има неадекватно пове­
дение в Лондон. Той е непримирим до крайност. Поведението му
обаче е много изгодно за съюзниците. За момент от българска
страна се обсъжда вариантът да се сключи сепаративен мир с Тур­
ция. Русия предотвратява това, защото на 6/19.05.1913 г. Сазонов
заявява: "Ако българите проявят излишна прибързаност и сключат
мир, без да дочакат съюзниците, то те вземат върху себе си нача­
лото на разрива на съюза, после което не могат да разчитат на ува­
жение на съюзния им договор от страна на Сърбия."164 От друга
страна, България води почти два месеца пазарлъци със Силите за
границата на Тракия. Това също забавя преговорите. Тя губи прес­
тиж с упоритостта си и Силите наистина вече вярват на обвинени­
ята на сърби и гърци, че е "алчна" и "ненаситна".
След ултиматум на Е. Грей на 17/30.05.1913 г. мирният до­
говор е подписан. Според него цялата територия на запад от ли­
нията Мидия-Енос, без Албания, е отстъпена на Балканския съюз.
Албания е обявена за независима държава под протектората на
Силите, границите на която ще се определят допълнително. Крит
се предава на Гърция, но съдбата на беломорските острови и Хал-
кидическия полуостров ще се определят от Силите. Всички ф и­
нансови въпроси според договора ще се уредят от международна
финансова комисия с участие на представители на съюзниците.
С това Балканската война завършва. Грешките на русофилс-
ката дипломация не позволяват на България, въпреки големите
победи на нейната армия, да реализира изцяло справедливата си
от морална, историческа и етническа гледна точка програма за на­
ционално обединение. Лондонска България има 176 000 км2 и
почти се доближава до Санстефанска България. Господството над
Одринска Тракия и Беломорието я правят морска страна с голяма
стратегическа стойност. Нещо повече, тя заплашва да държи клю­
ча за контрола над Проливите. Такава голяма България със силна­
та си армия и висок международен авторитет, е трън в очите на
Русия и съседите й. Те се заемат да я унищожат, като предизвик­
ват нова война, в която да разграбят земите й.
478
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Лондонския договор не създава условия за траен мир на

Балканите, а напротив, поставя началото на нови ожесточени бор­
би. Кризата на полуострова навлиза в следващата си фаза - подго­
товка на съседите ни за война срещу България. За съюзниците на
България - сърби и гърци, договорът е само един къс хартия и ни­
що повече. Още на 17.05.1913 г. Венизелос се оплаква срещу дого­
вора, като заявява на българския представител в Солун М. Сара­
фов, че "от Силите им се наложило подписването и без да се взе­
мат под внимание направените от тях резерви".165 Сърби и гърци
ускорено започват да се подготвят за война. Дипломатите им ра­
ботят усилено в чужбина, за да привлекат на своя страна евро­
пейските Велики сили и европейското обществено мнение.
Сръбските дипломати открито защитават тезата, че войната с Бъл­
гария е "неизбежна". Те работят много активно в Париж и Петер­
бург. От Франция и Русия най-вече Сърбия очаква подкрепа, за да
си осигури фактическата и трайна окупация на българските земи
в Македония. На френската легация в Белград е предоставена спе­
циална карта със сръбските претенции за Охрид, Битоля, Круше-
во и други градове от безспорната зона в Македония. Русия и
Франция обещават реална подкрепа за Сърбия и Гърция в терито­
риалните им претенции. Това разбира дори Ст. Данев, който на
връщане от Лондон се спира в Париж и разговаря с френските по­
литици и руския посланик Изволски. Той докладва на Ив. Гешов:
"По въпроса за Солун Тардио ми каза, че русите били против Бъл­
гария. Изволски не вижда изход от положението. Той разбира на­
шата неотстъпчивост, но обяснява и сръбската, понеже сърбите не
излизат на морето... Изволски подозира България в готовност да
се споразумее с Австрия, впрочем подозрение всеобщо в Париж,
както направила (България - б. а.) през босненската криза".
Гръцките резерви срещу Лондонския договор са стимули­
рани от Русия и Франция. Френският президент Поанкаре е изця­
ло на страната на Гърция. Още в есента на 1912 г. той заявява на
гръцкия посланик: "Не мисля да бъде лишена Гърция от плодове­
те на победата си. При крайното уреждане Франция не ще бъде
онази сила, която ще попречи на Гърция да задържи всичко, как-
вото може да завземе."166
Така срещу България възниква опасен заговор с участието
на Русия и Франция в Европа и Сърбия и Гърция на Балканите.

479
Янко Гочев

Първите две държави оказват ефективна дипломатическа помощ

на съюзниците ни, наречени вече "разбойници". За разлика от тях
помощта на Австро-Унгария за България е само на думи и е скре­
пена с твърде много условни обещания.
Първи Сърбия и Гърция пристъпват към разрушаването на
Балканския съюз. На 19.05.1913 г. в Солун подписват таен договор
за отбранителен съюз срещу България. Те взаимно си гарантират
заграбените територии и се задължават да си помагат при непре-
дизвикано нападение с всички въоръжени сили. Обещават да
сключват мир само съвместно и в съгласие, вкл. да не сключват
отделно споразумение с България при подялба на териториите.
Чл. 3 от договора гарантира на Сърбия и Гърция взаимна помощ
за осигуряване на обща граница западно от р. Вардар. Важен е чл.
4, който опреде­
ля, че гръцко-бъл­
гарската и
сръбско-българс­
ката граница
трябва да се опре­
делят въз основа
на принципа на
фактическата оку­
пация и на равно­
весието между
трите държави.
Освен това Сър­
бия си гарантира
свобода на търго­
вията през Солу­
нското пристани­
ще. Наред с отб­
ранителен съюз
Сърбия и Гърция
подписват и воен­
на конвенция, ко­
ято е приложена
към съюзния до-
Елефтерос Венизелос говор. Тя урежда

480
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

сътрудничеството между техните войски при война срещу Бълга­

рия. Чл. 6 от конвенцията включва оперативния план за войната.
Крайната цел на тази война е "унищожаването на военната сила
на България" и принуждаването й "да се подчини на условията".167
"Съюзниците разбойници" си гарантират грабежа на бълга­
рските земи и се опитват чрез война да наложат на България де­
леж на Македония (66 443 кв. км) по следната схема:
1. България получава 19 694 кв. км (29,2%) от Македония -
Щипско, Кукушко, Демирхисарско, Сярско, Драмско и Кавалско,
Горноджумайско.
2. Сърбия получава 20 588 кв. км (31,1%) със Скопие, Ох­
рид, Битоля.
3. Гърция получава 26 391 кв. км (39,7%) със Солун, Халки-
дическия полуостров, Лерин, Воден и Костур.168
Сръбско-гръцката граница в Македония трябва да се прос­
тира западно от р. Вардар, да започва на 3 км южно от Гевгели и
от там да се простира до Охридското езеро.
Тайното споразумение за дележ е неизгодно за България.
То въобще не е съобразено с историческите, етническите и дори
географските дадености в Македония по това време. Най-тежък
удар срещу България е отричането на принципа на националност­
та.
Със споразуменията от 19.05.1913 г. Балканският съюз и
формално, и юридически вече е погребан по вина на "съюзници­
те" Сърбия и Гърция.
Русия е в течение на всички сръбско-гръцки преговори на
антибългарска основа чрез посланиците си Н. Хартвиг в Белград
и Демидов в Атина. Тя не само че не предприема нищо, за да пре­
дотврати антибългарското обединение, но, напротив, одобрява го
и го санкционира. Тази комбинация трябва й послужи за изпълне­
нието на нейния план за ограбването и унищожаването на Бълга­
рия. Лично Н. Пашич признава, че една "велика сила" подкрепя
Сърбия в нейните териториални претенции".169
Разбрали се помежду си, Сърбия и Гърция успяват да прив­
лекат в антибългарския съюз Черна гора. Тя обещава дипломати­
ческа подкрепа и военна помощ и изпраща в Македония цяла ди­
визия от доброволци - 16 батальона, с обща численост 10 000 ду­
ши. Едновременно с това сърби и гърци тайно преговарят с Румъ-

481
Янко Гочев

ния и Турция за привличането им в съюза. На 24.05.1913 г. Сър­

бия и Гърция предлагат на Турция да се включи в подготвяната
война срещу България срещу връщане на Одринска Тракия и от­
каз от обезщетения от приключилата вече война. На 26.05.1913 г.
гръцкият посланик в Букурещ предлага на Т. Майореску същото
срещу "едно преголямо увеличение" за сметка на България. Т.
Майореску заема византийска (фанариотска) позиция. Той отлага
отговора си за по-късно, когато "търканията между съюзниците се
усилят повече".170 Румъния заема позиция на отлагателно "да" на
гръцкото предложение, тъй като заявява, че при един конфликт
на полуострова не може да запази неутралитет. Интересното в
предлож ението на гръцкия делегат Пападиамантопулос от
26.05.1913 г. е уточнението му, че "такъв съюз може да стане, ка­
то се включи в него и Турция". Явно е, че той има съгласието на
Турция Румъния да се включи в съюза. Румънското поведение е
изцяло одобрено от Русия и Франция.
Докато съседите ни се обединяват срещу нас, в България из­
бухва министерска криза, която парира временно дейността на
българската дипломация. В деня на подписването на мирния дого­
вор Ив. Гешов подава оставка. Това е признание, че политиката му
на балканско сближение фактически е фалирала. Причините за
оттеглянето му са по-дълбоки, но решаваща се оказва телеграма­
та от Атина от 17.05.1913 г., от която той научава, че Венизелос не
одобрява мирния договор. Оставката му обаче не е обявена пуб­
лично. Ив. Гешов чака завръщането на Ст. Данев от Лондон. Ив.
Гешов е за мирен изход от кризата с отстъпки пред съюзниците
си. Затова, макар в оставка, се опитва да постигне споразумение
със сърбите.
На 17.05.1913 г. С. Сазонов предлага конференция на ми­
нистър-председателите на съюзните държави за изглаждане на
противоречията и запазване на съюза. Веднага Хартвиг, Демидов и
Неклюдов предприемат съответните постъпки в Белград, Атина и
София.От тримата само Неклюдов настоява "щото българското
правителство да се съгласи на някои отстъпки в полза на сърбите,
а също и да влезе в незабавни преговори по разграничението с
гърците".171 Следователно Русия има вече разработена схема за
споразумение. Тя предвижда натиск върху България, за да отстъ­
пи пред Сърбия и да се споразумее с Гърция "по мирному", както

48 2
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

пише руският печат. И в последните си дни като министър-пред­

седател Ив. Гешов действа по руско внушение. На 19.05.1913 г.
той се среща в Цариброд с Н. Пашич. От размяната на мисли ста­
ва ясно, че "полюбовното изглаждане" на противоречията, за кое­
то препоръчва Русия, е невъзможно. На Н. Пашич е предложена
нова среща в Солун с участието на Венизелос, но той иска място­
то да е Петербург. Това не е случайно. И Н. Пашич като румън­
ците предлага Петербург, защото знае, че там раздават български
земи. Ив. Гешов приема тази идея, но с уговорка, че трябва да се
посъветва с колегите си министри. Той предлага да се публикува
договорът с приложенията му, за да не се заблуждава обществено­
то мнение в Сърбия и в Европа. Н. Пашич отхвърля предложени­
ето, защото желае тъкмо това. Всъщност за него срещата е излиш­
на. Сърбия се подготвя ускорено за война, считана в Белград вече
за "абсолютно не­
обходима". Пак по
руско внушение на
21.05.1913 г. ген. Н.
Иванов подписва в
Солун протокол за
демаркационна ли­
ния с гърците. Тя
минава по линията
западно от Валан-
дово, северно от
Дойран и завършва
на Егейско море,
северно от Лефте-
ра. Срещата в Со­
лун обаче се забавя.
Причината е пози­
цията на Ст. Данев,
който на 22.05.1913
г. заявява, че Бълга­
рия ще приеме ар­
битража, при усло­
вие че Русия даде
предварително Co- Н. Пашич

483
Янко Гочев

лун на България. Това е неизпълнимо условие, тъй като Русия ве­

че е решила обратното. Тя иска и равномерно съкращаване на
войските. Сега пък ген. М. Савов отхвърля това предложение. Той
насърчава МС за по-енергична политика. Според него демобили­
зация е възможна само ако Сърбия предварително изпразни оку­
пираните земи в Македония и Великите сили дадат гаранция, че
договорът ще се изпълни точно.
След като не успява да убеди министрите си и Ст. Данев,
Ив. Гешов напуска управлението. На 24.05.1913 г. царят приема
окончателно оставката му. За оттеглянето му вина има и Русия.
Той е неудобен вече за нея. Затова тя го компрометира и изоста­
вя. Последицата е фалитът на Ив. Гешов като политик. След като
няма подкрепата на "освободителката", за него единственият из­
ход е да се оттегли. Самият Ив. Гешов напуска поста си огорчен
от руската политика. Той заявява: "Делото, на което се бяхме пос­
ветили, е разрушено от самата Русия."
За руската позиция по кризата в София говори и Ст. Боб-
чев. "Без заобикалки ми натякваха - оплаква се той, - че това е
средство за печелене на време с цел да се приведем и концентри­
раме войските."172 Русия не осъжда оставката на Ив. Гешов. Прие­
ма я като неизбежна. За нея той вече е излишен. Чрез него тя си
е свършила първоначалната работа в плана за разпокъсване на
България (сключване на Балкански съюз). Остава второто
действие в замисленото спрямо нас от Петербург: унищожаване
на съюза в него и привличане нови съюзници, като Румъния, чрез
ограбване на българските земи. За това действие са необходими
други хора на кормилото на властта в София. Най-удобен е д-р Ст.
Данев - лидерът на крайните русофили.
В руските планове влиза погромът на България, вкл. чрез
създаване на хаос в армията й. След подписване на Лондонския
мирен договор българското Главно командване започва прехвър­
лянето на войските от Чаталджа и Галиполския полуостров към
Македония. При предислокацията на дивизиите, бригадите и пол­
ковете в някои от тях настъпва разложение и избухват бунтове,
които са организират от социалисти и русофили и много добре
обслужват руските интереси. Неслучайно С. Сазонов заявява, че
трескавото съсредоточаване на българските войски внушава по­
дозрение в намерението на правителството да приеме споразуме­

еш
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ние със съюзниците. Русия чака българската армия едва ли не да

се разбяга и хвърли оръжие, което да създаде условие "съюзници­
те разбойници" да нанесат удар. Прави впечатление, че бунтове
избухват най-вече в 1-ва армия на ген. В. Кутинчев, която се със­
редоточава в Северозападна България, до границата със Сър-
бия.Срещу нея на сръбска територия има слаби войски и Русия не
може да позволи такава боеспособна армия да стои въоръжена и
дисциплинирана срещу нейния съюзник Сърбия. Щабът на ген. В.
Кутинчев взема твърди и енергични мерки срещу бунтовниците и
заповядва дори да бъдат арестувани всички социалисти, мобилизи­
рани във войската. Извънредните мерки на българското ГК спася­
ва България от опасността да бъде бита още преди началото на
войната чрез разлагане на армията й.
На 26.05.1913 г. руският император Николай II лично се
обръща с телеграма до българския цар Фердинанд и сръбския
крал Петър. В него Николай II недоволства, че срещата на ми­
нистър-председателите още не е проведена, и "изглежда балканс­
ките държави се готвят за една братоубийствена война, която е в
състояние да засенчи славата, която са добили наедно. След това
обявява, че арбитражът за него не е прерогатив, а едно тежко
задължение, което аз не мога да пренебрегна". Руският император
предупреждава двамата владетели да не враждуват помежду си и
което е много важно, че държавата, която първа започне война,
"ще бъде отговорна пред славянската кауза и аз ще си запазя всич­
ката свобода по отношение поведението, което Русия ще приеме
спрямо евентуалните резултати на една тъй престъпна борба".173
Телеграмата е отражение на висшата политическа воля на
официална Русия. Пише се от императора, което означава, че е
последната дума на руската дипломация. Руското изискване е яс­
но и категорично: българският министър-председател е длъжен да
отиде в Петербург и България да се подчини на арбитража,
потвърден като личен ангажимент. С други думи, България тряб­
ва да се подчини веднага и безусловно, ако иска въобще да има ар­
битраж и да бъдат запазени правата й. Оттук нататък опитите на
българските дипломати да преговарят с Русия са вредни за Бълга­
рия, защото в Русия смятат, че това са опити да се промени дума­
та и волята на императора.
Интересна е позицията на противниците на Ст. Данев спря-

485
Янко Гочев

мо телеграмата. Опозиционният вестник "Народни права" пита

много основателно: "Ние не знаем отде руският цар черпи своето
право да мъмри и заповядва на чужди държавни глави, както на
някои нему подчинени князе от покорените руски области." За
вестника обръщението е "укор, мъмрене, натякване с една откро­
веност и с тон, с какъвто се обръща началник към подначалника
си."174
В България вече дори русофилите се съмняват в "добрите"
намерения на руския император. На 26.05.1913 г. депутатът русо-
фил д-р Борис Вазов пише във в. "Утро": "Не отивайте в Петер­
бург! Подготвят там за нас капан. Ще ни изпращат в Каноса."175
Подобни схващания защитават и опозиционните вестници "На­
родни права" и "Народ". На 28.05.1913 г. първият публикува голя­
ма статия, озаглавена "Медът и жилото". В нея различава поведе­
нието на руския народ през войната и поведението на руското
правителство. Подчертава се моралната и материалната подкрепа
за България, но се допълва: "Докато руският народ ни заслажда-
ше, докато от неговата душа кипеше мед, руската дипломация не­
веднъж ни е причинявала болки. България не може да скрие гор­
чилата си, които жилото на руската дипломация й е причинявало.
Достатъчно е да споменем за действията на руската дипломация
спрямо България по въпроса за излаза ни на Мраморно море, за
отстъпването на Силистра на Румъния, за искането й да се даде Со­
лун на Гърция, за да почувстваме болките от отровните бодове на
това жило. За жалост поведението на руското правителство по
българо-сръбския спор отне у цялото българско общество, в това
число и у най-заслепените русофили, всяка вяра за справедливост
от тяхна страна спрямо България."176
Вестник "Народ" пък излиза със статия "Руската догма". В
нея се отбелязва: "Балканската война разруши много от пред­
разсъдъците в политиката. Тя отвори очите на много заслепени...
Между тия пожертвани догми днес лежи в смъртно изпитание и
българското русофилство. Всички демократи в България, в които
има що-годе прозорливост, са се разпростили отдавна с илюзията,
че Русия ще се намеси в Източния въпрос като благодетелка на на­
родностите, които се борят за самостоятелност и обединение. Оня
ореол, който окръжаваше руската политика в освободителната
епоха на 70-те години, съвършено е потъмнен от ролята на руско-
486
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

то самодържавие в международната политика на последните де­

сетилетия. Тоя исторически обрат не можаха да схванат само на­
шите русофили, чиято сляпа вяра в Русия беше един охранителен
щит на политическата им некадърност. Всичко се чакаше от Ру­
сия, от нейното простодушие и великодушие... Сега наивните бъл­
гарски патриоти, разочаровани в надеждите, които се подхранва­
ха у тях към руското самодържавие, ще изкупят скъпо своето заб­
луждение."177
Следователно в България преди войната има трезви гласо­
ве, които предупреждават, че русофилството води България към
провал. В общата напрегната атмосфера те обаче са много слаби
и се заглушават. След телеграмата на Николай II пред България
има само две възможности: подчинява се пред волята и решение­
то му, което при всички случаи няма да бъде в нейна полза, или
се обляга на Австро-Унгария и Тройния съюз, което означава вой­
на срещу Сърбия и Гърция. Тройният съюз би ни гарантирал само
откъм Турция, но не и откъм Румъния, където руското влияние,
благодарение политиката на С. Сазонов, набира скорост. България
избира пътя да върви с Русия, без да се подчинява безпрекословно
на волята на нейния император, в резултат на което влиза в под­
готвения й капан.
В отговорите си и крал Петър, и цар Фердинанд защитават
своята кауза. Аргументите им са различни. Крал Петър се опира
на геополитическите съображения. Подчертава се, че в Сърбия
има единство по въпроса за границата с Гърция, и не бива да се до­
пуска "България да граничи с Албания", защото това е удар върху
сръбската политическа и икономическа независимост. Според кра­
ля за Сърбия това е "жизнен въпрос", а за България - "само един
въпрос на териториално уголемяване". Крал Петър подчертава, че
разчита на симпатията и благосклонната подкрепа на Русия. Той
въобще не говори за арбитраж, а отхвърля отговорността на Сър­
бия по териториалния конфликт. Отговорът на Фердинанд носи
дата 29.05.1913 г. В него основният аргумент е, че "България няма
само права над Македония, тя има неотклонни задължения към
едно население, което винаги е било и иска на всяка цена да оста­
не българско". Грешката на България е, че твърде късно се досеща
за задълженията на своите сънародници в Македония. Този въп­
рос е трябвало да се поставя постоянно и още при сключването на

487
Янко Гочев

Балканския съюз да се обезпечи. С предаването на Скопско, Кума-

новско, Тетовско, Гостиварско България още през 1912 г. се е от­
казала от част от правата си на Македония. В текста на отговора
личи липсата на почит и преклонение към Николай II или вяра в
справедливостта му. Това е една дръзка непростима телеграма, ко­
ято е посрещната отрицателно в Петербург. Един руски генерал
от ГЩ заявява на българския военен аташе - подп. Сирманов,
следното: "Ние, поданиците на империята, мъчно можем да ви
простим за тая дръзка телеграма, а как сам императорът ще ви
прости - Бог знае!" Други руски генерали като Радоновски и Па-
ренсов, считани за българофили, заявяват пред Ст. Бобчев: "Какво
направихте? Вие изгубихте каузата си, която беше ви спечелена".
Същото заявява на Ст. Бобчев френският посланик Т. Делкасе:
"Вие сте изгубени, вие вършите лудории!"178
Всъщност вината, за да бъде предизвикан такъв неблагопри­
ятен за България ефект, е на Неклюдов. Текстът на телеграмата е
съставен от Ив. Гешов. Тя е показана на Неклюдов от царя.Руски­
ят пълномощен министър я прочита и със своя почерк лично до­
бавя пасажа за Македония, който най-много ядосва Николай II.
След това правителството я одобрява и изпраща. Цялата история
с телеграмата показва, че Русия чрез Неклюдов работи вече по
плана за наказанието на България чрез война.
По същото време в Белград Н. Хартвиг работи за реализи­
ране на същата цел, но по друг начин. Той регулира поведението
на сръбския Министерски съвет в желаната от Русия посока. В
края на май 1913 г. сръбската шовинистична вълна е толкова сил­
на вече, че заплашва наистина с възможността Сърбия първа да за­
почне войната. Иска се дори бърза анексия на окупираните в Ма­
кедония български земи. За да я предотврати, Н. Хартвиг на
26.05.1913 г. пише писмо до Н. Пашич. Всъщност той действа по
инструкции от С. Сазонов, за да въздържи Сърбия от авантюра. На
Н. Пашич Хартвиг заявява по инструкции от Петербург: "...Нека
оставим цялото омерзение за братоубийствената война да падне
върху България. Всичките симпатии ще бъдат за Вас. От друга
страна, ако България е решена на всяка цена да воюва, какъв
смисъл би имало провъзгласяването на анексията?... Войната няма
да ви изненада, тъй като вашата армия се приготви за отбрана. Н е­
ка прочее България направи първата стъпка, а не Сърбия". Телег-

488
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

рамата е подписана "Сърдечно Ваш Н. Хартвиг"."179

Докато Сърбия и Гърция неискрено предлагат демобилиза­
ция на войските, Н. Хартвиг много активно работи в Белград сред
чуждите дипломати в защита на сръбската кауза. Според него
сръбските претенции са "умерени" и трябва да бъдат удовлетворе­
ни и Сърбия е права във всичко. На 29.05.1913 г. той заявява
умишлено на румънския пълномощен министър в Белград, че
България ще бъде принудена да отстъпи на Сърбия. Това е покана
за участие на Русия в ограбването на България, за да получи и тя
част от плячката. Малко по-късно просръбски тези Н. Хартвиг раз­
вива и сред френския посланик. Според него да се уголемява Бъл­
гария, ще е по-опасно отвсякога, тъй като тя се стремяла да заси­
ли Тройния съюз и дори да разедини Антантата, като предизвика
отделянето на Англия (?!).180 Руският посланик във Виена Гирс съ­
що се застъпва за Сърбия, защото исканията са "справедливи", а те­
зи, на България - "твърде прекадени". Гирс изрично заявява, че
България сега е по-силна от Сърбия, и иска да стане още по-сил­
на, но това не трябва да се допуска.
Всички тези факти доказват по безспорен начин, че заго­
ворът срещу България се поддържа от Русия и тя е главният дви­
гател на антибългарското обединение на съседите ни.
На 31.05.1913 г. С. Сазонов кани в Петербург гръцкия княз
Никола. Той е много удобна за Русия фигура, първо, защото е
брат на гръцкия крал Константин, и второ, защото е двойно сро­
ден с руския двор. Неговата майка - кралица Олга, е дъщеря на
руския велик княз Николай Константинович. Съпругата на княз
Никола - Елена, е дъщеря на руския велик княз Вл. Александро-
вич. Цел на мисията му е да спечели Русия на гръцка страна, да
злепостави България и да въздейства върху Румъния за въвличане­
то й в заговора срещу България. На път за Петербург на 1.06.1913
г. княз Никола посещава Белград. Посрещнат е много топло от
крал Петър и Н. Пашич. Среща се и разговаря и с Н. Хартвиг. В
Русия княз Никола е приет от Николай II и С. Сазонов "милости­
во", по думите на английския посланик Дж. Бюканън. Според съ­
щия тази мисия е решаваща за въвличането на Румъния в антибъл-
гарската комбинация. Затова впоследствие отбелязва той, "вместо
да въздържи Румъния - тя (Русия - б. а.) косвено я тласкаше към
война. Императорът и крал Карол си разменяха приятелски пос-

489
Янко Гочев

лания, в които се отбелязваше общността в интересите на Русия и

Румъния". Спомените на английския посланик са много важни, за-
щото те доказват не само че Русия стои в дъното на планирания
погром над България, но и че антибългарската й политика се обяс­
нява с нейния византизъм. Дж. Бюканън признава, че "...княз Ни­
кола Гръцки ме увещаваше да убедя моето правителство да упот­
реби всичкото си влияние да въвлече във войната, която той смя­
таше неизбежна, не само Румъния, но и Турция. Дж. Бюканън е
искрено възмутен от гръцките предложения. Той отбелязва, че го­
товността на Гърция да повика като съюзник стария враг на балка­
нските християни (Турция) против своя бивш съюзник (България)
означава "безсрамна жажда за грабеж", предизвикала войната.181
Междувременно на 1.06.1913 г. Н. Пашич подава оставка
пред краля. Намесва се обаче Н. Хартвиг, който всъщност дири­
жира сръбската политика и определя антибългарското й русло.
Хартвиг убеждава Н. Пашич да оттегли оставката си. И двамата
следват една игра. Те се мъчат да убедят Сазонов, че правителство­
то едва ли не ще падне, ако не се приеме тезата му за ревизия на
договора. Според Н. Хартвиг да се откаже Сърбия от Югозапад­
на Македония, е равносилно да подпише доброволно и съзнател­
но смъртната присъда на сръбския народ. "...B случай, че Сърбия
се откаже от завоюваната от нея Македония, тя изпада в опасно­
стта да бъде притисната и по цялата си южна граница като от един
железен обръч от Велика България, която е не по-малък неприя­
тел на сръбския народ и която сега вече тайно се споразумява с
Австрия."182
Това Н. Хартвиг пише в своя телеграма до С. Сазонов 15
дни преди началото на войната. Вижда се, че добре е усвоил
сръбските аргументи, и в негово лице си имаме работа с един
отявлен българофоб. Н. Хартвиг изрича и две лъжи: първо, Бълга­
рия не е враг на сръбския народ, а е противник на великосръбска-
та политика, която се мъчи да обезбългари Македония, и второ,
България през 1913 г. не се споразумява с Австро-Унгария. Това е
старо руско обвинение, което многократно се преповтаря тогава,
когато България не е послушна и се мъчи да се откъсне от руско­
то покровителство.
На 1.06.1913 г. в София е образувано ново правителство. То
е отново коалиционно и в него участват същите две партии (НП

490
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

и ПЛП). Министър-председател става Ст. Данев. Фактически НП

жертва лидера си Ив. Гешов, за да остане на власт. Новият ми­
нистър-председател сменя курса в отношенията със съюзниците.
Ст. Данев счита, че грешката на Ив. Гешов е била, че е бил мек
спрямо тях. Затова, по собствените си думи, "повишава тона". По
този начин счита, че ще повлияе успешно върху Русия, която да
принуди Сърбия да отстъпи. Програмата на Ст. Данев предвижда
България да присъедини безспорната и част от спорната зона в
Македония със Солун. Той набляга повече на проблемите със Сър­
бия. Счита, че с нея по-лесно може да се споразумее, отколкото с
Гърция. Наивно вярва, че българската теза да се зачитат договори­
те безусловно ще бъде подкрепена. Новото правителство веднага
е подложено на руска дипломатическа атака. На 2.06.1913 г. Нек-
людов предава на Ст. Данев поканата на С. Сазонов в Петербург
да се съберат министър-председателите на България, Сърбия, Гър­
ция и Черна гора, като преди това демобилизират войските си.
Руското предложение е оценено като опит чрез преговори между
съюзниците да се принуди България да направи отстъпки, преди
Николай II да се е произнесъл като арбитър. Затова МС и царят се
обединяват около формулата - незабавен арбитраж, при условие
че Сърбия го приеме, и то в рамките на договора, отделни прего­
вори с Гърция, демобилизация след въвеждане на предвидения в
сръбско-българския договор съюзнически кондоминиум западно
от р. Вардар. Позицията на МС и царя е изпълнение на тези усло­
вия, иначе "другояче ходенето в Петербург е излишно".183
Българската позиция е справедлива и договорно обоснова­
на. Тя обаче не е реалистична, защото България е сама, изоставе­
на от Русия и другите Сили, които й препоръчват отстъпки, и за­
обиколена от всички страни с балканските си врагове. Особено
неприемливо за Русия е искането да влязат български войски в
окупираните от сърбите български земи в Македония. Русия кате­
горично отказва да приеме това предложение. Тя брани сръбска­
та окупация на българските селища в Македония. Това означава,
че за Русия договорът от 1912 г. вече е невалиден. Тя счита, че той
не е в сила, щом България няма право да реализира разпоредбата
за кондоминиума. По същия начин Русия подхожда и на българс­
кото искане гарнизони да се допуснат в окупираните от гръцките
войски части на Егейска Македония. С. Сазонов и това не допус-

491
Янко Гочев

ка. Следователно Русия заема антибългарска, просръбска и

прогръцка позиция още преди Николай II да се е произнесъл по
арбитража.
Това обаче не виждат и не разбират управляващите бъл­
гарски русофили. Те считат, че Русия ще застане на българска
страна в споровете, въпреки че тя вече е заела антибългарска
позиция и подготвя арбитража, за да ни натрапи ново разделе­
ние на българските земи. Правителството на Ст. Данев се под­
дава и на самозаблудата, че Сърбия и Гърция се страхуват от
война с България, че Румъния и Турция няма да се намесят в
евентуален конф ликт между съюзниците. Правителството на
Ст. Данев не разбира и това, че Русия работи за въвличането
на Румъния и Турция в антибългарския заговор. Вместо да
предотврати по дипломатически път формирането на ан­
тибългарска коалиция, то прави всичко възможно да съдейства
за възникването й. Не са предприети дори опити за разбиване
на тази коалиция по дипломатически път.
Вместо това пра­
вителството заема все
по-твърда позиция, убе­
дено и от ГК, че това е
единственият спасите­
лен за страната път.
Максимализмът, изра­
зен в издигнатите ло­
зунги "всичко или ни­
що", и липсата на гъвкав
политически подход на
скованите от догмите на
русофилството минист­
ри насочват България
неизбежно към нацио­
налния й погром. На
5.06.1913 МС решава:
"Не ни ли се дадат тия
уверения (горепосоче­
ните - б. а.), Данев ще
остане тук и ние ще ос-
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

тавим на оръжието да реши спора."184

В отговор българската формула за споразумение Сърбия и
Гърция, обвързани вече договорно, се заемат да осуетят арбитра­
жа с България. Те искат не отделен, както настоява България, а
общ арбитраж. Русия приема тезата им. На 3.06.1913 г. С. Сазонов
заявява, че Русия не може да пристъпи към българо-сръбски ар­
битраж, "ако няма увереност, че вторият (българо-гръцкият) ар­
битраж ще получи също така мирен изход". Следователно Русия
се опитва да наложи на България предварително условие: преди
да пристъпи към арбитраж по спора ни със Сърбия, да получи уве­
рение от нас, че българо-гръцкият спор също ще бъде подложен
на задължителен арбитраж. И Н. Пашич, и Ст. Данев са неотстъп-
чиви. Причините обаче за тяхното поведение са различни. Н. Па­
шич е притиснат от военните и краля и е убеден, че трябва да се
върви към война. Позицията му се защитава от Н. Хартвиг. Това
позволява на Н. Пашич да отхвърли дори настояването на С. Са­
зонов да заяви, че Сърбия ще приеме руския арбитраж без уговор­
ка. Ст. Данев пък не е уверен, че Сърбия ще приеме арбитража.
Няма и кой да я застави, защото Русия чрез Н. Хартвиг работи в
нейна полза и в наша вреда. Затова на 7.06.1913 г. Ст. Данев, съг­
ласно решението на МС, дава на Неклюдов окончателен отговор
на руското предложение: отказ, защото Сърбия не приема бълга­
рското искане за арбитража и демобилизацията.
Всъщност сръбското упорство се толерира от Русия и Фран­
ция. На 8.6.1913 г. в телеграма до Сазонов Н. Хартвиг признава, че
"...се бори с всичката си енергия против общественото впечатле­
ние, че ние желаем да заставим сърбите да се подчинят на всички
искания на България". На руско-сръбска страна е и френският пос­
ланик в Петербург Т. Делкасе, който заявява на Ст. Бобчев: "Ка­
жете му (на правителството - б. а.) да не очаква нищо от Франция,
ако Данев не дойде в Петербург."185
По това време Н. Пашич играе театър. Уж под силен рус­
ко-френски дипломатически натиск, на 9.06.1913 г. той подава ос­
тавка. Опозицията и почти всички сръбски министри, подкрепени
от офицерите в армията, застават срещу него. Н. Хартвиг се заема
да спасява руския агент, играещ по това време роля на сръбски ми­
нистър-председател. Н. Хартвиг започва да моли крал Петър да не
приема оставката на кабинета, защото "туй щяло да бъде цяла ка-

493
Янко Гочев

тастрофа в момента", и уверява сръбските министри, че "арбит­

ражът щял да държи сметка за сръбското гледище".18ь С действи­
ята си Н. Хартвиг доказва, че защитава сръбските интереси и че
предложеният на България арбитраж е клопка за нея, като при
всички случаи, ако се осъществи, няма да бъде в наша полза. Н.
Хартвиг успява да убеди краля да не приема оставката на правите­
лството. След това подчертава в Петербург, че положението на
краля и правителството е безизходно и може да се подобри само
ако се вземат предвид "справедливите" сръбски искания. Всичко
това доказва, че Н. Хартвиг работи за избухването на войната и то
така, че България да я започне първа, а не Сърбия.
Руската позиция е разобличена от проф. П. Милюков, кой­
то заявява по това време в Думата, че като подкрепя сръбските
претенции, Русия върви по стъпките на Австро-Унгария, която
през 80-те години на XIX в. обещава на Сърбия разширение в Ма­
кедония, а във в. "Реч" пише, че поведението на Сърбия е "не са­
мо клетвопрестъпническо, но и безумно".187 Гласът на проф. П.
Милюков се заглушава, тъй като руската държавна политика, рус­
кият печат и руското обществено мнение по това време са сърбо-
филски. Сръбските емисари в Петербург Генчич и Вукчевич се
обявяват срещу тезата на проф. П. Милюков. Според тях сръбска­
та правда е вечна, а словото им - протест против несправедливо­
стта. На 8.06.1913 г. дори Сърбия иска България в най-къс срок да
отговори на сръбската нота за ревизия на договора от 13.05. с. г.
Напомня ни се, че при отрицателен отговор Сърбия ще обяви
анексия на окупираните земи в Македония.
Ключова дата в кризата е 9.06.1913 г. Решенията, които се
вземат тогава, фактически предрешават войната. Първо се свиква
на заседания правителството, което трябва да разгледа ултимату­
ма на ген. М. Савов, даден предния ден на Ст. Данев и предвиж­
дащ война или демобилизация в 10 дни срок. Ст. Данев е за вой­
на, ако Сърбия не отстъпи, но позицията му се подкрепя само от
още двама министри. Поради разногласия сред министрите реше­
ние не е взето. Оформя се обаче едно схващане, което Ст. Данев
защитава по-късно пред царя, според което трябва да се въздей­
ства за последно върху сърбите да отстъпят, като се потърси по­
мощта на Русия. На Коронния съвет, свикан след това в двореца
Враня, присъстват царят, ген. М. Савов, министър-председателят и

494
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

министър Т. Теодоров. Ген. М. Савов отново поддържа ултимату­

ма си и го обосновава. След това в този много тесен кръг се взе­
ма изключително важно решение: България е готова да участва в
конференцията в Петербург, но ако Николай II се произнесе по
арбитража точно по договора, и то в 7-дневен срок. Предложени­
ето е на Т. Теодоров, който е сигурен, че Николай II ще се произ­
несе в срока, защото знае съдържанието му. Фердинанд приема,
тъй като по свои сведения знае, че Николай II се подготвя да нап­
рави излет с яхта, който ще продължи дълго време, и защото ген.
М. Савов уверява, че "армията не може да се удържи". Цел на взе­
тото решение е да се застави Русия да ускори арбитража. Тя оба­
че не желае това. Всъщност Т. Теодоров действа на съвета като
поставено лице на Неклюдов. Когато министрите търсят руския
посланик, за да го уведомят за важното решение, той ги изненад­
ва със съобщение от С. Сазонов, че Сърбия е приела арбитража без
резерви, което не е истина. Съобщението е фалшиво. То е част от
провокативната игра на руската дипломация за предизвикване на
войната. Част от тази игра е и театърът с оставката на Н. Пашич,
разиграна същия ден. Съобщението на С. Сазонов съдържа също
указания България и Сърбия да изготвят в 4-дневен срок свои ме­
моари за арбитъра, обосноваващи позицията им. Новината е при­
ета с облекчение от българските министри. След това Т. Теодоров
лично съставя телеграмата до Николай II на руски език. Неклю­
дов пък успява да убеди българските министри срокът да бъде
удължен на 8 дни. Телеграмата е изпратена и оттук нататък съби­
тията се развиват много бързо срещу България.
Решението от 9.06.1913 г. е голяма политическа грешка и мо­
же да се сравни със самоубийствен ход на българската дипломация.
Няма никакви гаранции, че Николай II ще се произнесе на наша стра­
на и в искания срок. Дори министър-председателите нямат възмож­
ност за такова кратко време да пристигнат в Русия. По-разумно реше­
ние е било да се иска от Русия да въздейства за оттеглянето на сръбска­
та и гръцката армия назад до окончателното решаване на споровете,
за да се избягват инциденти и сблъсъци.
Друга фатална грешка е високото доверие, което се оказва
на чужд посланик - Неклюдов. Текстът на телеграмата е така със­
тавен, че става фактически ултиматум до руския император. Така
се приема и в Русия. Николай II е страшно ядосан, но Ст. Данев,

495
Янко Гочев

Т. Теодоров и Неклюдов целят точно това. "Ултиматумът" до Ни­

колай II е провокация срещу България, дело на Неклюдов и пос­
тавените му русофилски оръдия Ст. Данев и Т. Теодоров. Тази
провокация цели да се предизвика гневът на руския император. Тя
успява. Последица от обидата и гнева на Николай II е наказание­
то на България. "Ултиматумът" дава възможност на Николай II
под благовиден предлог да извърши планирания отдавна погром
на България. Следователно българското правителство, главно Ст.
Данев, Т. Теодоров и царят, уреждат условията за 16.06.1913 г. Те
служат като оръдия на руската дипломация за извършването на за­
мисления от нея погром. Ако русофилите не са съучастници в то­
зи погром, те най-малкото са подведени и измамени от Неклю­
дов. България плаща висока цена за доверието, което те имат в то­
зи руски дипломат, който работи, подобно на Н. Хартвиг, с кори­
стна цел срещу България.
След като се "обижда", Николай II отива на 6-седмичен из­
лет с яхта в Балтийско море. Така си измива ръцете и скрива сво­
ето и на дипломацията си участие в заговора срещу България. А
това, че участва в заговора, личи от факта, че е помолен да бъде
арбитър на 13.04.1913 г. До 16.06.1913 г., когато започва войната,
има цели 53 дни, което е достатъчно време, ако желаеше, да се
произнесе по арбитража. Вместо това той протака решението си.
Защо? Явно действа злонамерено срещу България. Чака да се ф ор­
мира окончателно антибългарската коалиция, за да може чрез нея
да съсипе България. Чака и разлагане на българската армия, за да
може, небоеспособна, да не се противопостави на чужда интер­
венция. С всичките си действия той доказва, че е срещу България
и е на страната на "съюзниците разбойници". Вместо да се произ­
несе, Николай II праща в Белград със специална мисия двама рус­
наци - Чариков и Башмаков, които от името на Русия внушават на
Сърбия да не приема арбитража и да не отстъпва от окупираните
земи в Македония. Така че с цялото си поведение Русия носи безс­
порно вина за разпадането на съюза. Тя не го желае в този му ва­
риант. Иска го във варианта Сърбия, Гърция и Румъния и за да съз­
даде такова обединение, допуска ограбване на България и възнаг-
раждаване на тези държави с български земи. Руските цели стават
прозрачни дори за руските съюзници, но не и за българските ру-
софили. Чуждият печат преди войната пише, че Русия ще произ-

496
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

веде погрома на България. Английският официоз "Daily chronicle"

от 13.06.1913 г. в уводната си статия отбелязва: "Всеки знае, че Ру­
сия е всемогъща в Белград и ако Сърбия при все това е веролом­
на, по отношение на договора, това се дължи на Русия, която ис­
ка тя да бъде такава. Всички симптоми на руския панславизъм, по
явни и очевидни причини, са на страната на Сърбия срещу Бълга­
рия. Това е тъй, понеже една силна Сърбия ще бъде желан оплот
срещу Австрия." 188
На 11.06.1913 г. Ст. Данев поради мълчанието на Петербург
напомня на С. Сазонов, че предложената формула и срок са
"крайна отстъпка" и "последното наше предложение", и заплашва
да скъса отношенията със Сърбия. С. Сазонов е възмутен и на
12.06.1913 г. заявява: "...Вие тръгвате по съветите на Австрия, сво­
бодни сте... Сега след вашето заявление, аз Ви правя нашето: Не
очаквайте нещо от нас и забравете, че съществува някаква наша
обязаност (задължение - б. а.) до днес от 1902 г."189
Обвинението за сближение с Австро-Унгария е несериозно
и Ст. Данев протестира искрено срещу него. По-важното е, че в
този критичен момент, когато България има нужда от Русия и ка­
то арбитър, и като съюзник, "освободителката" се отказва сама от
задълженията си да защитава България срещу румънската интер­
венция. Русия не само че не защитава България, но и кани Румъ­
ния да нападне България. България разбира по дипломатически
път, че Русия и Франция съветват настойчиво Румъния да мобили­
зира армията си срещу България. Това е ново средство за натиск
върху България, за да отстъпи пред съюзниците си. На 12.06.1913
г. Калинков предава от Букурещ: "...настроението в управляващи­
те, опозиционните и военните кръгове е явно неприятелско про­
тив България и за решителни войнствени мерки."190
На 13.06.1913 г. Т. Майореску докладва на румънския крал:
"Министърът на Русия г-н Шебеко ми съобщава в МВнР, че бълга­
рите не искат да се подчинят на никакъв съвет за умереност, кой­
то им се дава, напротив, те са готови да започнат война против
сърбите и гърците. Според личното мнение на Шебеко, ние би
трябвало, като последно средство за натиск, да предупредим г-н
Данева, че в случай на подобна война румънската армия ще мине
Дунава и ще окупира линията Тутракан-Балчик, за да я присъеди­
ни окончателно... От днес - прибави г-н Шебеко - Румъния ще иг-

497
Янко Гочев

рае решаваща роля на Балканите."191

Така три дни преди войната Русия поканва Румъния да нах­
луе в България и Румъния веднага предупреждава за това Бълга­
рия. На 14.06.1913 г. това прави и Неклюдов, който заявява на Ст.
Данев за пореден път, че при сблъсък на България със Сърбия и
Гърция няма да си мръдне пръста да въздържи Румъния.
По същото време спрямо Сърбия руски натиск няма. Там
Н. Хартвиг винаги оправдава във всичко сърбите. На 14.06.1913 г.
той съобщава в Петербург, че заседанията на Скупщината се отла­
гат за 3 дни, за да поработи върху формиране на мнозинство, за­
щитаващо позицията му.
Същия ден Ст. Данев за последен път е поканен лично от
С.Сазинов да отиде в Петербург. Неклюдов успява да заблуди Ст.
Данев и му внушава, че арбитърското решение ще се вземе в най-
кратък срок, а сведенията от Сърбия показвали, че тя ще приеме
без резерви арбитража. Ст. Данев отстъпва. Мемоарът му вече е
готов и той уведомява правителството, че на 16.06.1913 г. ще отпъ­
тува за Петербург. В този момент обаче губи контрол върху ситу­
ацията в страната. Намесва се Главното командване. Защо? При­
чините са в съюзническите провокации. Те зачестяват в първата
половина на юни 1913 г. От 5.06.1913 г. сръбските войници започ­
ват да предизвикват македоно-одринци на Злетовска река. На
13.06.1913 г. те опожаряват пред очите им с. Злетово, Кратовско,
и избиват жителите му. В същото време българските части се дър­
жат коректно. Главното командване дори изтегля назад към Стру­
мица някои от тях. Гърците пък тероризират българите в Солун и
областта и обстрелват Серската бригада около Тахинското езеро.
Провокациите срещу българските войници и българското населе­
ние са постоянни и умишлени. Те целят да предизвикат България
да реагира и първа да започне войната. Че става дума за заговор
чрез провокиране на война, има много факти. Сръбският крал
Петър съставя манифест за война, в който се казва, че след края на
войната съюзниците - сръбски и гръцки войски, трябва да започ­
нат обща война против българите, в която ще участват и черногор­
ците. Манифестът не е датиран. Оставено е свободно място и по-
късно на ръка е поставена датата 18.06. На 14.06.1913 г. гръцкият
крал пристига в Солун, за да оглави армията, заедно със съставена­
та прокламация за война. Гръцкият печат сипе обиди и клевети

498
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

срещу България и открито зове за война. В. "Емброс" на

11.06.1913 г. заявява: "Великата борба за съществуването на ели­
низма ще започне след няколко дни". В. "Продос" три дни по-къс­
но отбелязва: "Ние сме в навечерието на война... Прокламацията
за война е вече готова."192
В провокациите участват и руски дипломати. Един от тях е
руският генерален консул в Солун. Вместо да разобличи гръцките
лъжи, клевети, предизвикателства и терор и да уважи български­
те протести, на 13.06.1913 г. той посещава ген. Х.Хесапчиев и му
заявява, че гърците са "ужасно възбудени". Затова го съветва да на­
пусне Солун.193 В отговор на предизвикателствата на 13.06.1913 г.
ген. М. Савов издава директива № 23, с която нарежда заемането
от войските на изходно положение за евентуална война със съюз­
ниците. След това напомня на правителството, че ултиматумът му
изтича. Ст. Данев обаче мълчи и не реагира. Мълчанието му ген.
М. Савов счита за съгласие за война и действайки по устав, търси
началника си царя. На 15.06.1913 г. ген. М. Савов пак напомня за
своя ултиматум, но Ст. Данев отново мълчи. Тогава ген. М. Савов
отива в двореца, докладва на царя за сръбските предизвикателства
и царят му дава устна заповед за атака. Тя е предприета на 16 сре­
щу 17.06.1913 г. и с нея започва Междусъюзническата война. Ата­
ката не е обявяване на война (няма манифест на царя), а по-скоро
мащабна акция на войската с благородни мотиви, но лишена от
разум и целесъобразност. Целите на атаката са военни и диплома­
тически: 1. Да се съживи и повиши бойният дух на армията; 2. Да
се сплашат сърби и гърци и да се принудят да бъдат по-отстъпчи-
ви; 3. Със силен удар да се принуди Русия да ускори арбитража, и
то в благосклонен за България вариант. Разчита се, че Русия и Ве­
ликите сили няма да допуснат нова война и ще се намесят да прек­
ратят бързо конфликта.
Така Главното командване решава да "помага" на правите­
лството, без да има правомощия за това и без правителството да е
искало помощта. Атаката е само с две армии от общо пет (2-ра
срещу гърците и 4-та срещу сърбите) и не е "агресия" на България,
защото се изтикват сръбските войски от безспорната зона и гръц­
ките войски от територии, освободени от българската армия. По-
късно Ив. Гешов нарича заповедта за атака "престъпно безумие".
Ст. Данев твърди, че не знае за атаката, но всъщност и той носи
499
Янко Гочев

вина.
16.06.1913 г. е фаталният край на една погрешна полити­
ка, започнала още от 1911 г., продължила със сключването на Бал­
канския съюз и серията грешки, допуснати от управляващите ру-
софили. Отговорност носят както отговорните фактори в Бълга­
рия, така и Русия, която с цялата си политика на прокарване чрез
русофилските си оръдия в София създава условията за 16.06.1913
г. С тази атака започва изпълнението на предначертания от нея
план за погрома на България.
Сърби и гърци не са изненадани от българската атака. Те от­
давна са планирали този ход на събитията и са въодушевени, че
България влиза сама в подготвения й капан. Те печелят играта на
нерви с България. Провокациите им успяват. Има две причини,
които обясняват действията на "съюзниците разбойници": 1. Тех­
ният съюз е отбранителен и за да се задействат клаузите му, тряб­
ва България да ги атакува с войска; 2. Съображенията от морално
естество - политиката им е грабителска и ако първи започнат вой­
на, губят в морален аспект пред света своята кауза. Затова Бълга­
рия трябва да бъде провокирана към война, за да прехвърлят вър­
ху нея отговорността си и оправдаят грабителските си цели. За на­
ше съжаление, те успяват.
Подробното проследяване на хода на бойните действия в
Междусъюзническата война е извън нашата тема. По-важно е ха­
рактеризирането на политиката на официална Русия по време на
боевете и поведението на русофилите (политици и военни), кои­
то се оказват съучастници в погрома на България.
Атаката на 16.06.1913 г. обръща срещу България всички
нейни съседи и Великите сили. Общественото мнение в Европа,
което не знае в подробности за договорите и за сръбските и гръц­
ките предизвикателства, заема антибългарска позиция. Още преди
войната Сърбия и Гърция са започнали пропагандната си война
срещу България. За разлика от България, която няма външнополи­
тическа пропаганда, Сърбия и Гърция имат, и то много силна. Ме­
сеци наред са работили срещу нас в чужбина. Купуват дори евро­
пейски вестници, за да защитават тяхната кауза. Чрез тях и чрез
своите дипломати експлоатират тезата за "българските жестокос­
ти". С атаката на 16.06.1913 г. България губи пропагандната война.
Към тезата за "българските жестокости" сърби и гърци добавят ве-

500
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

че нова - за "българската вина" за избухването на войната. Така

подготвят наказанието на България един вид като справедлива
мярка за "българската вина". Великите сили им вярват. За тях Бъл­
гария е подбудител на войната, загцото изменя на своите съюзни­
ци, напада ги, без да им обявява война, т. е. тя е "агресор" и с
действията си заплашва европейския мир.
Сърбия и Гърция протестират срещу българската атака и ис­
кат прекратяването й. Русия подкрепя протестите им и стоварва
цялата вина върху България. В Петербург Ст. Бобчев е объркан.
Той няма точна информация за събитията. Умишлено е заблуден
от София, защото му е съобщено, че сърбите нападат българската
граница. Въпреки това той протестира срещу обвиненията на С.
Сазонов, че войната е резултат от заповедническите маниери на
българското правителство и от "чужди внушения". За Ст. Бобчев
тези обвинения са "необосновани и незаслужени", което си е са­
мата истина.194
По това време българската атака се развива успешно и сре­
щу сърби, и срещу гърци. 4-та армия на ген. Ст. Ковачев със 130
000 души е атакувала 1-ва и 3-та сръбска армия с около 175 000
души и въпреки че не постига на всички участъци набелязаните за­
дачи, сърбите понасят тежък удар. Това се признава от ген. Р. Пут-
ник и от българофоба Н. Хартвиг. Според последния сръбската 3-
та армия е в много тежко положение, защото вследствие българс­
ката атака губи 14 офицери и 1400 войници, убити и ранени.195
Пак по негови данни, своевременно съобщени в Петербург, VII
Рилска дивизия, завзела вр. Дренак, успява да проникне на 12 км
дълбочина в тила на предните сръбски позиции. Пада и Криволак,
където цялата сръбска Тимошка дивизия (4 полка) е почти унищо­
жена и остатъците й панически бягат.
Необходимо е спешна намеса, за да се спасят сърбите. Во­
енна помощ осигуряват самите сърби (1-ва армия се намесва в по­
мощ на 3-та сръбска армия, отстъпила към Скопие), а дипломати­
ческата помощ е дело на Русия. Веднага Неклюдов получава ука­
зания да се намеси и той го прави чрез своите русофилски оръдия
- настоящи български министри.
На 18.06.1913 г. правителството на Ст. Данев дава писмена
заповед на ген. М. Савов да се прекратят военните действия. Ген
М. Савов иска да го оставят да завземе поне гр. Белее, но Ст. Да-
501
Янко Гочев

нев му отговаря: "Няма нужда!". На повторната му молба Ст. Да-

нев му отговаря, че правителството не може да разреши да се ми­
нава границата.
Ако 16.06.1913 г. е "престъпно безумие", то спирането на
атаката си е чисто престъпление спрямо българската армия и Бъл­
гария, дело на предателите русофили, които са отново маша в ръ­
цете на Неклюдов. Така по политически съображения, по-скоро
диктат на Неклюдов, българското правителство извършва акт
крайно вреден за България и много полезен, дори спасителен, за
Сърбия. При това заповедта е издадена без никакви гаранции, че
сърби и гърци също ще спрат боевете. 4-та армия е принудена да­
же да се върне на старите си позиции, от които атакува по левия
бряг на Злетовска река. На сърбите са върнати дори пленниците
им. Последиците от заповедта са катастрофални за 4-та армия. Тя
губи първоначалния си устрем и завзети с кървави боеве позиции
и трофеи. Действията й са разстроени. Някои части губят боеспо­
собност. Парламентьорите, изпратени до сърбите, са арестувани,
малтретирани и даже убити, с което Сърбия нарушава междуна­
родни конвенции, засягащи статута им. Тежко е засегната 7-ма ди­
визия. Нейният 13-и пехотен полк, две дружини от 26-и пехотен
полк и 3 батареи са пленени с измама от сърбите, които се спася­
ват от разгром.
Заповедта от 18.06.1913 г. е първата открита руска намеса в
хода на войната, която доказва, че Русия желае погрома на бълга­
рската армия и България. В някои отношения тази дата е по-ката-
строфална като последици от 16.06.1913 г. Тя позволява на сърби­
те да възстановят загубите си и след като отхвърлят българските
предложения за прекратяване на боевете, да преминат в настъп­
ление срещу разстроената 4-та българска армия. Заповедта от
18.06.1913 г. помага много и на гърците. 4-та армия е успяла вече
да завземе Криволак и Удово и да прекъсне съобщенията между
сърби и гърци. С отстъплението си съобщенията се възстановяват
и сърби, и гърци могат отново да си взаимодействат. Със спиране­
то на българската атака съдбата на ген. М. Савов е решена. За сво­
еволните си действия той е уволнен от изпадналия в ярост Ферди­
нанд на 20.06.1913 г. Това е втора фатална грешка от началото на
войната, чиито последици са отново неблагоприятни. На мястото
на ген. М. Савов царят като помощник-главнокомандващ назнача-
502
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ва ген. Р. Димитриев. Целта, изглежда, е да се спечели подкрепа­

та на Русия, която обаче вече работи срещу България. Смяната е
грешка, защото се назначава един отявлен русофил, който трябва
да довърши започналото в първата балканска война пъклено дело
за разгрома на България. Явно не само Ст. Данев, но и царят е под
руско влияние, тъй като смяната на главнокомандващите е 100%
проруски негов акт.
На 20.06.1913 г. се провежда Коронен съвет, в който участ­
ват царят и министрите Ст. Данев и Т. Теодоров и четирима опо­
зиционни шефове. Ст. Данев вече е подал оставка и чака прими­
рено тя да бъде приета. Съветът обсъжда пътищата за спасение.
Оформят се две становища: на Ст. Данев и Т. Теодоров (да се вър­
ви с Русия) и на опозиционните шефове, които искат да се търси
подкрепа от Австро-Унгария. И тук царят допуска нова втора по­
ред грешка. Вече е ясно, че Русия е противник на България, и за­
това по-правилно е да се приеме становището на опозицията. Фер­
динанд обаче се съгласява България да продължи да се обляга на
Русия, с което изпуска важен момент за дипломатическо спасение
на България. Той не приема оставката на Ст. Данев и се оказва съ­
участник в погрома на България.
Това, че цар, министър-председател и главнокомандващ са
много тясно свързани с Русия и следват ходовете й, улесняват
„Освободителката''в стремежите й да накаже България. Н. Харт-
виг и Неклюдов работят задкулисно за това. А. Тошев отбелязва:
"Н. Хартвиг вътрешно тържествуваше. Уверен сега в дипломати­
ческите и военните успехи на сърбите, той лицемерно си даваше
вид на брат, който изпитва неизразими страдания, като вижда по-
младите си братя в неизразими страдания, да направи впечатле­
ние, че залага с всички сили да ги разтърве".196 Всъщност той
насърчава сръбските шовинисти, защото изпраща в Петербург
тенденциозни телеграми, в които България се обвинява за война­
та.
На 22.06.1913 г. Гърция обявява война на България. На
23.06.1913 г. Сърбия скъсва отношения с България и предава за­
щитата на своите интереси в София на руската легация, т. е. на
Неклюдов. А. Тошев напуска Белград и по инструкция на Ст. Да­
нев предава защитата на българските интереси там на Н. Хартвиг.
Това е нова непростима грешка на Ст. Данев, с която той доказва,

503
Янко Гочев

че работи срещу България, защото един доказал се вече отявлен

българофоб като Н. Хартвиг не може да защитава никога интере­
сите на България. При напускането на Белград А.Тошев констати­
ра,че в очите на руския посланик се чете злоба и омраза. Същия
ден, когато българо-сръбските отношения са прекъснати, руският
министър-председател Коковцев заявява: "Сега сме убедени, че
България е започнала войната. Ние осъждаме България и желаем
Сърбия да победи. Това ще бъде едно облекчение за нас". Три дни
по-късно Коковцев казва на сръбския пратеник Генчич, че симпа­
тиите на Русия са на страната на Сърбия, която била права мате­
риално, а България само формално. Добавя, че Русия желае побе­
да на Сърбия. Признава, че част от руското обществено мнение
мисли обратното, но уточнява, че правителството не държало
сметка за нова. "Ние - казва още Коковцев - не се съмняваме, че
починът за война е взет от българите. Аз извлякох това си впечат­
ление от един разговор с ген. Р. Димитриев."197
Това е първото признание, и то дело на руския министър-
председател, че ген. Р. Димитриев работи срещу България, което
с действията си по-нататък ще се потвърди. На 25.06.1913 г. и Сър­
бия обявява война на България.
За разлика от Ст. Данев и ген. Р. Димитриев, опозицията
усеща опасния път, по който върви България. Тя е обаче безсилна
да го предотврати. Апелите й, като този от 23.06.1913 г., до царя
остават без отговор . В този апел В. Радославов, Н. Генадиев и Д.
Тончев заявяват: "...Нашите съвети (от 20.06.1913 г. - б. а.) не бяха
взети под внимание, продължи се пълното подчинение на руска­
та политика, въпреки въпиющите и всеки ден растящи злини от
него, и по тоя начин България се докара до настоящите полити­
чески минути. Ние считаме, че сега няма вече място за нови греш­
ки. Ние мислим днес като вчера, че спасителният за царството път
е една политика на тясно приятелство с Австро-Унгария. Тази по­
литика трябва да се почне веднага, без бавене, защото всеки час е
съдбоносен". Накрая тримата партийни шефове призовават царя
да предприеме незабавни постъпки, "за да се спаси България от
нови нещастия и династията от нови отговорности".19SТова е заяв­
ка за нова политика и ново приятелство, което да започне провеж­
дането й. Фердинанд обаче не приема апела и продължава да раз­
чита на Русия.

504
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Междувременно много опасения за Русия създават действи­

ята на 1-ва, 3-та и 5-а българска армия срещу Сърбия. На
22.06.1913 г. 1-ва и 3-та армия влизат в Сърбия, а 5-а армия с ви­
сок боен дух настъпва в Македония. Действията и на трите армии
са първоначално успешни. 1-ва армия настъпва в долината на р.
Тимок и на 25.06.1913 г. завзема гр. Княжевац, откъдето може да
настъпи към Зайчар или Пирот. По същото време с част от сили­
те си 3-та армия притиска сърбите към Пирот. 5-а армия пък
настъпва към Крива паланка. 61-ви пехотен полк с нощна атака
"на нож" завзема укрепения от сърбите вр. Киселица. Въпреки че
една от дружините на полка е от дезертьори, сърбите понасят
тежки поражения. Сръбският фронт е пробит и пътят към Крива
паланка открит.
Тези успехи на трите български армии могат да предизви­
кат обрат във войната. Особено опасно за сърбите е настъпление­
то на 1-ва армия, която, ако продължи офанзивата си с взаимодей­
ствие с другите армии, може да отреже пътя на отстъплението на
цялата сръбска войска, действаща в Македония. Опасността е ре­
ална и голяма, защото срещу 1-ва армия сърбите имат слаби и не-
боеспособни части. Точно в този момент отново руската диплома­
ция се намесва, за да спаси сърбите. Тя действа чрез военния си
аташе в София и чрез Неклюдов. Те нареждат на руското оръдие
ген. Р. Димитриев да преустанови българските настъпления и да
върне армиите назад. Мотивът им е, че не трябва българската
войска да нахлува на старите територии. Всъщност целта им е да
спасят отново притиснатите сръбски войски. Този мотив се прила­
га само за действията на българската армия, но не и за сръбските
войски, които нахлуват на българска територия в Кюстендилско и
дори завземат временно Босилеград. Така след руска намеса на
24.06.1913 г. ген. Р. Димитриев нарежда 1-ва, 2-ра, 3-та и 4-та ар­
мия да отстъпят и само 5-а армия да остане на завзетата позиция
Руен - Девебаир - Църноок. Неминуемото падане на Пирот, Кри­
ва паланка и даже Куманово е осуетено. Така българското настъп­
ление в Сърбия е преустановено на 25.06.1913 г. от предателя ген.
Р. Димитриев. И с други противоречиви заповеди (ту настъпле­
ние, ту отстъпление) Главното командване и лично ген. Р. Димит­
риев доказват, че работят срещу интересите на България и за ней­
ния погром. По-късно лично Ст. Данев ще признае, че отстъпле-

505
Янко Гочев

нието на главната българска армия в Македония (4-та) е "по стра­

тегически причини, по нареждане на ген. Р. Димитриев"199. Ней­
ният командващ ген. Ст. Ковачев е едновременно и военен ми­
нистър, и получава заповеди от Ст. Данев и от ген. Р. Димитри-
ев.Оттук и упоритостта, с която настоява да се оттегля назад арми­
ята. Затова уволнението му на 28.06.1913 г. с мотив "неверие в по­
бедата" е справедливо.
След като войските ни са спрени от настъпление в Сърбия
и върнати в изходни позиции, Ст. Данев на 25.06.1913 г. търси от­
ново руско посредничество за спиране на войната. Среща отказ
обаче от С. Сазанов. Той му сочи провокативно написана статия в
партийния орган в. "България" "против славянството, Русия и рус­
кия император". Ст. Бобчев е изненадан от статията, защото се
оказва, че партийният шеф Ст. Данев не може (по-скоро не иска)
да следи публикациите в своя вестник. Така, вместо помощ, мол­
бата му е посрещната със заявление на Сазонов, че "...Русия не мо­
ж е да търпи повече тези игри и ще доложи на императора, че при
подобна провокация настъпва моментът да се откаже съвсем от
България".200
С. Сазонов иска България да му даде пълна свобода на
действия "открито от името на България" и Ст. Данев веднага да­
ва тази свобода, с която Русия ще злоупотреби и даже ще прово­
кира намесата на Румъния.
Румъния посреща със задоволство и радост войната. Цели­
ят румънски печат открито симпатизира на "съюзниците разбой­
ници" и кани краля и правителството Румъния да се намеси. Ру­
сия предварително е дала на тях картбланш за действие. Затова на
20.06.1913 г. кралят подписва указ за мобилизация на румънската
армия. Актът е посрещнат с голяма радост в цяла Румъния. 25 000
души манифестират в Букурещ с викове: "Да живее Велика Румъ­
ния!", "Да живее Сърбия!", "Долу България". Масите аплодират
руския посланик Шебеко. Румънски оркестри свирят румънския
химн, при което военнолюбците скандират: "Да живее Русия!",
"Да живее Франция!".
Всички Велики сили одобряват румънската мобилизация,
особено Русия и Франция. Ст. Данев се обръща към Русия и пре­
дава молбата на България да съдейства за уреждане на споровете
с Румъния по мирен начин. Молбата е отхвърлена. Русия заявява,

506
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

че "няма да се намеси, за да спре Румъния, тъй като намесата й би

значело да улесни България, за да се засили против Сърбия и Гър­
ция и да продължи войната".201 Всъщност мобилизацията е предп­
риета след разрешение и одобрение от Русия, което след войната
признава пред Р. Димитриев княз Трубецкой. На 22.06.1913 г.
Румъния обявява своите искания: 1. Прекратяване на военните
действия от България и арбитраж; 2. Споразумение за отстъпка по
линията Тутракан-Балчик.
И в тези критични минути правителството на Ст. Данев из­
бягва преки преговори с Румъния. То търси съдействие от Русия,
която обаче вече е вдигнала ръце от България. Това е тежък удар
върху българското русофилство. Ст. Данев е в плен на русофилс-
ките догми, че Русия все пак няма да допусне румънска интервен­
ция в България.
На 26.06.1913 г. Румъния отправя фактически ултиматум
към България. Заплашва я, че ако в едномесечен срок не отстъпи
земите до линията Тутракан-Балчик, ще нахлуе с армията си в
България и "ще я преобърне в прах и пепел".202 На заплахите Ст.
Данев отговаря с телеграма до Русия, в която изразява съгласие на
своето правителство по всички въпроси с руското правителство,
"дори териториални отстъпки", ако те са "неизбежни и неотмени­
ми".
На 28.06.1913 г. Румъния обявява война на България. Наме­
сата й с нейната 500-хилядна армия е решаващ момент във война­
та. Военностратегическата обстановка се изменя рязко в ущърб на
България. Официално Румъния посочва в нота до Силите две свои
цели във войната - стратегическа граница с България и налагане на
Балканите на мир, "желан от цяла Европа". Така под миролюби­
ви лозунги Румъния прикрива разбойническите си стремежи да
ограби България. Границата е оголена и Румъния е сигурна в успе­
ха си. Румънските войски я преминават на 2.07.1913 г. в деня, ко-
гато сръбските войски завземат Белоградчик. 5-и румънски корпус
(80 000 души) безпрепятствено като на маневри завзема Южна
Добруджа до линията Тутракан-Балчик и Варна. За преминаване­
то на р. Дунав е отделена цяла т. нар. Дунавска армия. Нейната за­
дача е да разгроми десния български фланг и във взаимодействие
със сърбите да завземе София. Настъплението й е съгласувано със
сръбското. В момента на преминаването на р. Дунав от румънски-

507
Янко Гочев

те войски 1-ва българска армия е на около един преход от Ниш,

отбраняван само от два сръбски полка. Затова ГЩ на сръбската ар­
мия настоява по-бързо румънците да минават Дунав. Русия пома­
га, като осигурява понтонните мостове, по които на 2.07.1913 г.
Дунавската армия на три места минава реката. Руски официални
лица наблюдават със задоволство преминаването и нахлуването на
румънски войски на българска земя. В Северна България има сла­
би и малобройни български части, които не могат да окажат съп­
ротива. Правителството я забранява. Затова румънското настъпле­
ние се превръща в обикновен разбойнически поход. Във всяко се­
лище, през което минават, румънските войници нахълтват по бъл­
гарските къщи, грабят и безчинстват, мародерстват, насилват мо­
мичета и жени на фронтоваци, искат печени кокошки. Оттогава
излиза прозвището им "кокошкарите". Северна България е окупи­
рана от румънски пехотни части. Опитът да се превземе гр. Фер­
динанд заедно със сръбските войски пропада. 1-ва армия не попа­
да в чувала, който й замислят румънци и сърби. Тогава се намесва
ген. Р. Димитриев, който нарежда 1-ва армия да се предаде на
румънците без съпротива. Тази предателска заповед води до раз­
пада на армията. Една част от войниците от 9-а дивизия, артиле­
рията и даже командирът й се предават в плен, както им са наре­
дили. Голяма част от войниците обаче се разбунтуват. 9-а дивизия
е разформирована и оцелелите й боеспособни части са пратени
срещу гърците, за да участват с успех в Кресненската операция.
Румънските войски достигат околностите на София и завзе­
мат с. Враждебна, на 10 км от столицата. Конни разезди проник­
ват дълбоко на юг до Клисура, Панагюрище, Саранци и Пазард­
жик, завзет от цял румънски полк.
С незначителни загуби (6000 души204, загинали в леки
престрелки с български опълченци и селски пъдари и особено по­
чинали от холерата) Румъния постига целите си. Намесата й е по­
зорен и жесток антибългарски акт, улеснил погрома на България
и предопределил до голяма степен фаталния изход от войната за
нас.
Дори русофилският печат е възмутен от удара в гръб, кой­
то ни нанася Румъния. Когато сърцераздирателните телеграми на
Ст. Данев до Русия за помощ срещу румънците остават без отго­
вор, русофилският вестник "Мир" заявява: "...Международно

508
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

престъпление е Русия и Силите да стоят равнодушни към това по­

сегателство на Румъния, което туря България в невъзможност да
възстанови мира."205
Румънската интервенция е насърчена от официална Русия и
лично от С. Сазонов и посланика в Букурещ Н. Шебеко. Русия не
само дава картбланш на Румъния да нахлуе в България, но й гаран­
тира анексирането на Южна Добруджа. Затова молбите за помощ
на Ст. Данев остават без последици. Русия показва, че не зачита
конвенцията с България от 1902 г., която гарантира руска помощ
при нарушаване на териториалната цялост на България от румъ­
нска страна. При това, въпреки увъртанията на Сазонов, конвенци­
ята би трябвало да се задейства. Тя не е денонсирана, защото за то­
ва е нужно размяна на писма от двете страни. Всъщност Русия не
денонсира, а обезсилва конвенцията.
С позицията на С. Сазонов се солидаризира целият руски
печат без в. "Русская молва". Намесата на Румъния във войната се
коментира в руските вестници благоприятно с оглед руските ин­
тереси. Това дава основание на опозиционния български в. "На­
родна воля" да заяви: "...Тактиката на румънския Министерски съ­
вет има особено одобрение на руската дипломация, която вижда
в нея едно продължение на своята собствена политика."206
Във връзка с румънската интервенция ген. Р. Димитриев
извършва още едно предателство. Става дума за съдбата на Воен­
номорския ни флот. Той включва Дунавска флотилия и морска
част (6 миноносци и крайцера "Надежда").
След сключването на Лондонския договор, с оглед бъдеща
евентуална война срещу Сърбия и Гърция, кап. II ранг Д. Добрев
предлага миноносците да се приведат в Дунав, да бъдат въоръже­
ни с по 175 мм оръдия и картечници. Той счита, че така те успеш­
но могат да охраняват фланговете на армията и да противодей­
стват на евентуален десант. Предложението носи дата 29.05.1913
г. и е сполучливо решение с оглед бъдещите румънски действия.
То обаче не е прието.
След началото на войната на 27.06.1913 г. ген. Р. Димитри­
ев с телеграма до началника на флота заповядва той да бъде ева­
куиран в Севастопол (Русия). Във всички досегашни морски исто­
рии се възпроизвежда една и съща теза - корабите са евакуирани
поради опасност да попаднат в румънски ръце. Преповтаря се

509
Янко Гочев

многократно мотивът в неговата телеграма, че "възможно е още

нощес или утре на варненския кей да пристигне тяхна (румънска
- б. а.) флота".207 Всъщност решението е политическо и в този слу­
чай ген. Р. Димитриев се съобразява с позицията на правителство­
то, че нито един изстрел не трябва да се отправя срещу румънски­
те войски. И тук е предателството. Вместо да нареди въоръжаване
и активно действие на корабите от Дунавската флотилия за евен­
туално противодействие на румънския десант през Дунав, ген. Р.
Димитриев нарежда те да се потопят. На 2.07.1913 г., точно в де­
ня на румънските десанти през Дунав, в устието на р. Русенски
Лом се самопотопяват параходите "Хан Крум", "Цар Симеон Ве­
лики", яхтата "Александър I", катерите "Л. Каравелов", "Ст. Ка-
раджа" и "Княз Борис". Така спокойно румънските войски с рус­
ките понтонни мостове могат да нахлуят в България. На
28.06.1913 г., в деня, когато Румъния ни обявява война, 6-те мино-
носеца и крайцерът "Надежда", вместо да стоят във Варна и да за­
щитават града и пристанището, както успешно са правили срещу
доста по-мощния от Румъния турски флот в предната война, по­
теглят за Севастопол. На 29.06.1913 г. те пристигат там и руснаци­
те, "изненадани", ги посрещат с искане да се разоръжат. Такова е
изискването на нормите на международното право. 35 офицери и
242 матроси са разоръжени. Kan. II ранг Д. Добрев се противопос­
тавя, но съпротивата му е преодоляна, след като ген. Р. Димитри­
ев му нарежда да се подчини. В Севастопол българските моряци
са държани като заложници до края на войната. Освободени са и
се завръщат във Варна след подписването на Букурещкия мир. Та­
ка с активното съдействие на ген. Р. Димитриев Българският воен­
номорски флот записва една от най-черните страници в своята ис­
тория.
Русия е глуха и на молбите на България да спре румънска­
та интервенция. Тя не иска и да застави Сърбия и Гърция да при­
емат собствените й условия за примирие. Сърбия ги отхвърля в
края на юни 1913 г., защото Гърция не е съгласна. Гърците пък не
се съгласяват, под предлог че не могат да намерят своя крал, кой­
то е някъде по бойното поле. На 27.06.1913 г. крал Константин ис­
ка "мир на бойното поле" и нарежда на външния си министър да
отхвърли предложението. Той заявява: "Мисля, че България тряб­
ва да бъде унищожена!"208 На 30.06.1913 г. С. Сазонов настоява ве-

510
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

че за нови граници в ущърб на България: българо-сръбската грани­

ца да минава по източния водораздел на р. Вардар, като Щип ста­
не сръбски; обща сръбско-гръцка граница при Гевгели, като на из­
ток гръцката граница продължава по долината на р. Струма и гр.
Сяр да остане в Гърция.209 Колкото и да са тежки тези отстъпки,
Ст. Данев ги приема. На 1.07.1913 г. той подава до Ст. Бобчев от­
чаяна телеграма: "Сме на въглени. От 26-й миналий (месец - б. а.)
предадохме съдбата си в ръцете на Русия. Предвиждахме, че ни
предстоят тежки жертви и мислено се примирихме със съдбата
си. Предложените нам условия далеч надминават и най-зловещи-
те предсказания; при все това от немай къде преклонихме глава.
Когато се съгласихме на тези непоносими жертви, ний бяхме дъл­
боко убедени, че гърбът ни откъм Румъния и Турция ще бъде за­
пазен..." След това Ст. Данев характеризира печалното положение
на страната, свързано особено с румънската и турската интервен­
ция. Безсилен, той пита: "...нима България е заслужила да я трети­
рат така жестоко? Нима гласът на Русия е толкова слаб, та да не
се чуе в Цариград и Букурещ? Ако Русия ни е изоставила на про­
изволите на съдбата, нека поне ни се обади с време, та с всички
сили да се помъчим да запазим своето или пък да свършим със
смърт, но с чест".210
Русия е глуха на молбите на Ст. Данев и тя счита, че Бълга­
рия през лятото на 1913 г. трябва да бъде най-после наказана. За­
това гласът й не се чува в балканските столици, но особено в Ца­
риград. На 2.07.1913 г. Ст. Данев, безпомощен, подава оставка с
думите: "Моята политика фалира. Елате спасявайте България!".
Царят прави неуспешен опит да създаде ширококоалиционен ка­
бинет. Опозиционните шефове бягат от властта. Те не смеят да
поемат тежката отговорност да спасяват България. Едва на
4.07.1913 г. е съставено ново правителство с министър-председа­
тел В. Радославов. Образуването му е резултат не от някакви пред­
варителни договори с Австро-Унгария, както многократно ни об­
винява Русия, а единствен изход, наложен като спешна необходи­
мост след очевидния враждебен курс на Русия спрямо България.
Русия, естествено, не одобрява новия кабинет. Една от при­
чините е, че губи възможност пряко да се меси във вътрешните
работи на България. Изчезват от кормилото на властта в София
министрите - русофилски оръдия.

511
Янко Гочев

Погромът на България се очертава след намесата на Турция

във войната. Лондонският мирен договор определя българо-турс­
ката граница по линията Мидия-Енос. Това означава, че в Бълга­
рия влиза половината от Източна Тракия, в която живеят почти
цялото българско население. Извън България остават само Кеша-
нска и Малгарска околия.Обгцо цялото население на Източна Тра­
кия тогава е около 1 млн. души. Българите (християни и мюсюл­
мани) са около 350 000 души, турците - около 200 000, гърците -
над 200 000, евреите - 22 000, арменците - 17 000, и т. н. След
края на войната се очаква размяна на населението. Очертава се
трайно присъединяване на областта към България и гърците за­
почват да търсят стари документи за българския си произход. Осо­
беност за междуетническите отношения в областта е това, че за
разлика от Македония, в нея няма сблъсъци. Турци и гърци не бя­
гат от Източна Тракия, както българите от Македония просто за-
щото българската власт не ги преследва и е етнически толерантна
спрямо тях.
Българското правителство допуска много грешки, които
улесняват турската реокупация на областта. Първата му грешка е,
че не успява да наложи по Лондонския договор на победена Тур­
ция демобилизация на нейната армия. Втората грешка на правите­
лството е наивната му вяра във Великите сили. То счита неоснова­
телно, че след като Великите сили са гарантирали тази граница, те
няма да позволят Турция да я наруши. Затова при прехвърлянето
на българските войски в Македония през пролетта на 1913 г. пра­
вителството оставя границата незащитена. Тук остава т. нар.
Южен отряд на ген. В. Велчев, в който влизат войските на Одри­
нския гарнизон и непълната по щат 10-а пехотна дивизия. С таки­
ва малобройни сили България не гарантира военно властта си в
Източна Тракия.
Третата много груба грешка на българското правителство е
предварително осъщественото разоръжаване на българското насе­
ление. Правителството счита, че повече война няма да има и че
едва ли не е настъпил "вечен" мир. Обезоръжава българите, за да
има "мир и ред". Още през март 1913 г. правителството изпраща
Окръжно до всички общини от "новите земи", с което започва да
прибира и складира оръжието на българското население. Това е
престъпно административно разпореждане, за което хиляди бъл-

512
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

гари ще плащат по-късно скъпо с живота и имота си. По-правил­

но е не да се разоръжават българите, а да се въоръжават, тъй като
и без това те имат най-малко оръжие в сравнение с другите етно-
си в областта. Прави впечатление, че мярката засяга само българи­
те, но не и турците, и гърците, които, напротив, усилено се въоръ­
жават. Вината е изцяло на русофилското правителство и на управ­
ляващите по това време Източна Тракия висши български офице­
ри ген. Г. Вазов и ген. В. Велчев. За тях двамата дори чужденците
установяват, че са прекадено толерантни и великодушни спрямо
гърците. Поведението им се обяснява с това, че гърците са под
протекцията на Цариградската патриаршия, която пък се защита­
ва от Русия. Ген. Г. Вазов и ген. В. Велчев са русофили и се съоб­
разяват с прогръцките пристрастия на Русия в Източна Тракия.
Четвъртата грешка на правителството е, че с поведението
си и с разпорежданията си до последно умишлено заблуждава
българите, че всичко е наред и турска интервенция не е възмож­
на. Затова турската интервенция е изненада за мирното българско
население. Българският кмет на гр. Софлу признава: "Правител­
ството ни заблуждаваше. Още към 3.07 турците бяха на граница­
та Мидия-Енос. Правителството уверяваше, че турците идат само
да си заемат границата, та затова чиновниците да си стоели на мес­
тата. Дойдоха турците до нас, до Марица, а правителствените те­
леграми продължаваха да ни убеждават все в същото."211
Петата непростима грешка е фаталната заповед на ген. Р.
Димитриев от 27.06.1913 г. до началника на окупационните бълга­
рски войски при Булаир и Чаталджа. В нея той нарежда: "Предуп­
редете всичките войски от окупационния корпус и командирите
от разните градове, в случай че турските войски предприемат ед­
но нахлуване в окупираните от нас земи, да се оттеглят постепен­
но към Одрин, без да откриват стрелба срещу тях или да оказват
каквото и да било съпротивление..."212 Това означава отказ от съп­
ротива на българските войски срещу евентуално турско нахлуване
в Източна Тракия. Заповедта е странна, защото правото, дори от
международна гледна точка, е на българска страна. Така, след ка­
то оставя беззащитно и зле въоръжено българското население,
Главното командване, начело с националния предател ген. Р.Ди-
митриев, забранява на армията, колкото и малобройна да е тя, да
упражнява правото си на въоръжена самозащита, а и задължение-

513
Янко Гочев

то си да защитава териториалната цялост на България. Ясно е, че

и правителството, и Главното командване, в лицето на ген. Р. Ди-
митриев, заемат една предателска позиция, която струва на тра­
кийските българи много скъпо.
Всъщност и правителството, и Главното командване са оръ­
дие в ръцете на Русия. Тя е провокаторът на турската интервен­
ция. През цялата Балканска война Русия изпитва панически страх
от българското настъпление към Цариград, Проливите и Мрамор­
но море. Тя проваля или спира българските офанзиви при Чата-
лджа. Тя налага на България границата по линията Мидия-Енос,с
което отрязва българския излаз на Мраморно море.Спред Русия
Велика България не трябва да обхваща Източна Тракия. Векове
наред Русия принудително, чрез преселения, разрежда българско­
то население тук, но така и не успява поради високото му възпро­
изводство да го ограничи като численост до минимум, който да не
застрашава специалните руски интереси в този регион. Разпадане­
то на Турция като империя и оттеглянето й в Анадола не е в ин­
терес на Русия, защото Цариград и Проливите са застрашени от
българската "опасност", която в Петербург считат, че е реална по­
ради наличието на толкова много българи в областта. Затова с ог­
лед руските интереси турската граница в Тракия трябва да бъде
колкото е възможно по-далече от Цариград. Одринска Тракия в
слаба Турция би била по-лесно завладявана от Русия, отколкото
ако областта попадне в силната България. Последното е крайно
нежелателно от Русия, защото Цариград и Проливите винаги би­
ха били под българска заплаха. Всички тези имперски мотиви
обясняват поведението на официална Русия по тракийския въп­
рос. Антибългарската й позиция съвпада с тази на Турция, която
желае да си върне Одрин, за да обезпечи сигурността на столица­
та си. Така в горещото и трагично за България лято на 1913 г. пра­
вославна Русия и ислямска Турция заемат еднаква антибългарска
позиция по тракийския въпрос. Интересите им да се удари и
обезбългари веднъж завинаги Източна Тракия се припокриват. Ру­
сия стимулира турската интервенция, защото чрез турската реоку-
пация на Източна Тракия тя всъщност разширява "своите" владе­
ния край Проливите. За Русия няма съмнение, че хинтерландът на
Цариград рано или късно ще бъде руска територия. Оттук разоре­
нието на тракийските българи е руското наказание на България за-
514
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ради стремежа й да стане първа сила на Балканите и да заплаши

бъдещата византийска (руска) столица Цариград.
Главен провокатор на турската интервенция в Източна Тра­
кия е руският посланик в Цариград Н. фон Гирс (1856-1924 г.).
Той е отявлен българофоб.при това по наследство като представи­
тел на своята фамилия. Има ключова роля в Турция по време на
балканските войни и прави всичко възможно за съсипването на
България и териториалното й орязване в Тракия. Затова има дос­
татъчно документи. Част от тях се съдържат в дневника на екзарх
Йосиф. В края на август 1913 г. той се среща в Цариград с ген. М.
Савов, Гр. Начович и А. Тошев. Има важни разговори с тях. В
дневника си записва ужасни думи, в които ген. М. Савов цитира Н.
фон Гирс. Според руския посланик: "България трябва да се махне,
за да се реши Восточният въпрос... Фердинанд трябва да се обе­
си."213 След този разговор екзархът записва в дневника си: "...Русия
(на Фердинанд - б. а.), ни Одрин, ни Тракия му дадоха, нито Ма­
кедония, нито искаха силна България, а я оставиха да се окастри
от Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция и укрепиха младотур-
ците, а България оставиха в един обръч да не може нищо да нап­
рави."214
Решението за турската интервенция в Тракия е взето след
руското одобрение и се чака само удобен момент за изпълнение­
то му. Още преди Междусъюзническата война младотурците уста­
новяват трайни контакти с противниците на България. Младотур­
ците и "съюзниците разбойници" взаимно се окуражават, а Русия
е великата сила, която ги обединява в антибългарския заговор. На
25.06.1913 г. турското правителство настоява българските войски
да се оттеглят зад линията Мидия-Енос. С този фактически улти­
матум Турция подсказва бъдещите си действия. Когато разбира,
че Великите сили няма да се застъпят за България, Турция реша­
ва с активни действия да предизвика изменение в Лондонския до­
говор в своя полза.
На 30.06.1913 г. Турция с 300-хилядна своя армия влиза във
войната срещу България. Предварително Турция е сключила заем
с Франция, който й позволява да се възстанови от пораженията в
предходната война и да въоръжи войската си.С отпускането на за­
ема за Турция Франция още веднъж декларира българофобската
си позиция и своето активно участие в заговора срещу България

515
Янко Гочев

през 1913г.
Без да се обяви война на България, турските войски, наче­
ло с Енвер бей, започват настъпление в Източна Тракия. Те
настъпват бавно и предпазливо, защото се страхуват от евентуален
български контраудар. Българските войски обаче просто се изтег­
лят и избягват сраженията. На 3/16.07.1913 г. турската армия пре­
сича границата Мидия-Енос и без бой поради дипломатическите
грешки и предателство на висши военни, на 10/23.07.1913 г. завзе­
ма Одрин. Турската намеса окончателно затваря обръча около
България. Тя се оказва във война с всички свои съседи. С турската
интервенция Русия оказва неоценима услуга на сърби, гърци и
румънци. България е изправена пред неизбежна военна катастро­
фа.
Катастрофата е още по-голяма, защото турската реокупа-
ция на Източна Тракия се изражда във война на турската войска и
башибозук срещу мирното българско население. Турците си отмъ­
щават за пораженията в предната война, но не на български войс­
ки, а над мирни българи, вкл. старци, жени и деца. Турската рео-
купация е геноцид, предварително планиран и целенасочено про­
веден спрямо православните българи. Това е първият турски гено­
цид в XX в., предшестващ арменския геноцид от 1915 г. Целта на
етническото пречистване е пълно обезбългаряване на Източна
Тракия. С радикални средства като кланета, обири, опожарявания,
грабежи на добитък и земеделска продукция Турция цели цялост­
но физическо унищожаване на богатото тракийско българско на­
селение.
Десетки хиляди българи са избити и заклани. Стотици хи­
ляди бягат в България.Общо броят на българите изселници от Из­
точна Тракия през 1913г. се изчислява на над 350 000 души. От­
ново има масови кланета. Само в с. Булгаркьой, Кешанска околия,
са избити 1100 българи.
На 11/24.07.1913 г. предните турски поделения нахлуват в
Стара България. Мустафапаша (Свиленград) е изгорен и българс­
кото му население е избито. Възниква опасност от турско нахлу­
ване дълбоко в Ю жна България. Турските войски минават р. Ма­
рица и нахлуват и в Западна Тракия (Беломорието). Тук има ма­
сови кланета в цели 17 села. В Армаганската долина (Дедеагачко),
наречена "долината на смъртта", на 26.09.1913 г. са избити над 800

516
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

души мъже, жени и деца,като труповете им два месеца стоят не-

погребани. Местните западнотракийски мюсюлмани с подкрепа
на Турция обявяват т. нар. Гюмюрджинска автономна република,
с която целят откъсването на Беломорието от България.
Тракийските гърци са активни участници в погромите над
българското население. Гърците в Източна Тракия спокойно чакат
турските войски, за да се нахвърлят заедно с тях върху беззащит­
ните българи. Те знаят, че турците идват като техни съюзници.
Турците не смеят да нападат и избиват гърци, защото знаят, че те
имат силни покровители - Патриаршията и Русия, разрешили
турската интервенция. Има десетки документирани случаи на
турско-гръцко сътрудничество в погромите над българите в Тра­
кия. В Мустафапаша например местни гърци помагат на турците
да заловят и избият укрили се българи. Гърците доносничат и кле­
ветят българи пред турците, а някъде (Бунархисарско) подстрека­
ват турците към саморазправа с българи. Масови погроми извъ­
ршват гръцките чети над българските села в Ортакьойско (Ивай-
ловградско). Тук имаме даже съвместни гръцко-турски чети, кои­
то грабят и безчинстват в българските села. С жестокостите си
спрямо българите изпъква гръцкият владика на Дедеагач. Той си
създава реноме на върл гонител на българи. Поведението на този
и на други гръцки владици и свещеници през 1913 г., които толе­
рират погроми на мюсюлмани над българи християни, е продъл­
жение на старата фанариотска политика на Патриаршията, одоб­
рена и защитена за пореден път от Русия.
Всички факти доказват, че в Тракия през 1913 г. съществу­
ва гръцко-турски съюз за изкореняване на българщината.Идеята за
автономия в Гюмюрджинско е внушена на турците от гърците ка­
то средство да се провали присъединяването на Беломорието към
България и за отмяна на разпоредбите на Букурещкия договор,
предвиждащи запазване на българската власт там.Гърци и турци
даже си разпределят окупационните зони в Тракия. Гръцки войс­
ки окупират Порто Лагос, Ксанти, Дедеагач, както и в селата в
Софлийска околия, но не и гр. Софлу, който остава под турска
окупация. В гр. Софлу гърците посрещат турската войска като ос­
вободители. В много тракийски села гърците открито заявяват, че
се радват, че остават под турска власт.
През цялото това време на турско-гръцките погроми в Тра-
517
Янко Гочев

кия Русия гледа безучастно. Тя не само не ги осъжда, но и отхвър­

ля всякакви български дипломатически постъпки за помощ.
"Гласът на Русия" в Тракия не се чува въобще. В Петербург С. Са-
зонов се ограничава само с формални протести за нарушаването
на Лондонския договор от Турция. Поставя въпроса за евентуално
прилагане на принудителни мерки спрямо Турция, но нищо не
постига, защото няма единодействие между Великите сили по
въпроса. Поради това се проваля и идеята му за организиране на
колективна морска демонстрация на Силите срещу Турция. Ак­
тивността на Силите по този въпрос се изчерпва с размяна на но­
ти. Затова протестът на Фердинанд срещу турското нашествие ос­
тава без отговор.
Всъщност Русия помага на Турция. С. Сазонов прави тънки
сметки да отскубне Турция от германско влияние за наша сметка,
като й помогне да заграби Одрин. Това, че Русия бързо се прими­
рява с влизането на турците в Одрин, показва, че тя желае най-го-
лемият град в Източна Тракия да бъде турски, а не български.
Одрин пада и е задържан от турците със съдействието на
Русия. Това признава княз Трубецкой по-късно пред ген. Р. Ди-
митриев: "Знаете ли, че същото обществено мнение (в Русия - б.
а.), което в март месец посрещна с такъв възторг превземането на
Одрин, в юли месец посрещна неговото обратно вземане от Тур­
ция, като едно справедливо наказание за Вас."215
Всъщност в Русия липсва обществено мнение. В самодър-
жавната империя желязна цензура регулира печата. Княз Трубец­
кой всъщност скрива антибългарската политика на официална Ру­
сия зад "общественото мнение".
Протурската политика на С. Сазонов среща критика в сама­
та Русия. Много политически среди усещат, че с такава политика
Русия губи влияние в България. Проф. П. Милюков от тази глед­
на точка се опитва неуспешно да защитава България. Накрая вди­
га безпомощен ръце и заявява: "Аз срещнах цяла стена от незна­
ние и дори нежелание за разбиране."211’
Най-българофобска е позицията на Н. фон Гирс, който на
1/14.08.1913 г. предупреждава Гр. Начович, че Русия няма да вою­
ва с турците заради Одрин. След войната пък демонстрира двули-
чие. На 5.09.1913 г. той приема екзарха. Подчертава, че съжалява
за изхода на войната, и допълва: "Вие взехте все пак нещо, изля-

518
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

зохте на Бяло море". Екзархът отново заявява, че българските за­

губи от войната превишават многократно българските печалби.
Той вече е убеден, че Русия мрази Фердинанд.
Българофобската позиция на руския посланик в Цариград
не е негово лично мнение, а линия на цялото руско правителство.
През лятото на 1913 г. чрез съвместния сръбско-гръцки удар в Ма­
кедония и турско-гръцкия удар в Тракия Русия най-после постига
целта си. Диоцезът на Екзархията понася тежки удари. С руско съ­
действие се извършва обезбългаряване на Македония и Тракия.
В Македония сърби и гърци извършват по време на война­
та и след нея масови убийства, грабежи и насилия над българите.
Сърбите потушават жестоко Тиквешкото въстание на българите
от юни 1913 г. в Кавадарци и Неготино. Арестуват и прогонват
всички 5 български митрополити от Скопие, Белее, Битоля,
Дебър и Охрид, заграбват и унищожават 761 български църкви и
1600 български училища. Българският език и книга са забранени
във Вардарска Македония.
Още по-големи са гръцките военновременни погроми,
вдъхновени лично от крал Константин, който на 4.07.1913 г. зая­
вява пред кореспондента на в. "Ню Йорк Хералд Трибюн": "Аз ще
изтрия от списъка на цивилизованите народи това варварско пле­
ме." Екстремизмът и болезнената българофобия на този гръцки
крал, роден от майка рускиня, води до масови гръцки жестокости,
описани в доклада на Карнегиевата анкета. Гърците опожаряват и
унищожават цветущия български град Кукуш. По непълни дан­
ни,събрани от Карнегиевата комисия, са опожарени 161 българс­
ки села с общо 16 000 къщи в Солунско, Зеляховско, Кукушко,
Дойранско, Демирхисарско, Сярско, Гевгелийско, Петричко, Раз-
ложко, Горноджумайско, Мелнишко и Неврокопско.
Унищожени са 378 български църкви, 78 параклиса, 11 ма­
настира, 408 основни училища и 23 прогимназии.217 Българските
владици и свещеници са прогонени или избити. Хиляди българи
са заточени на гръцките острови. На о. Трикери гърците създават
само за българи първия концлагер в Европа. Солунският архима­
ндрит Евлоги е подложен на публични издевателства. През 1913
г. той е новият "Балканджи Йово". Къс по къс е рязан на парчета
и е печен жив на комина на парахода, с който е заточен с общо
7000 българи в посока към о. Трикери. След жестоката разправа

519
Янко Гочев

е хвърлен в морето заедно с много известни и влиятелни солунс­

ки българи.
След разорението на тракийските българи в Турция остават
да живеят само около 20 000 от тях.218 Ето защо екзарх Йосиф ре­
шава да се премести в София. С чужди сръбски, гръцки и турски
ръце Русия постига старата си мечта да премести седалището на
Екзархията. В Цариград екзархът оставя един архиерей, но печал­
ният факт от войната остава: с руска помощ Патриаршията утвъ­
рждава позициите си в Тракия и Македония.
Антибългарският курс на Русия се подкрепя активно от съ­
юзника й Франция. Нейната позиция е протурска, прогръцка и
прорумънска. Френският печат е пълен през 1913 г. с незаслуже­
ни обиди и клевети срещу България. Така Русия и Франция
продължават старата си антибългарска политика за унищожаване
на българския народ. Голяма част от френските статии и публика­
ции са платени и манипулирани, но отговарят на стремежите да
се опетни името на България и народа й в Европа, за да приеме тя
със задоволство и облекчение нейното наказание.
Интересно е поведението на световноизвестния френски
писател Пиер Лоти. Той е виден туркофил и поклонник на Ори­
ента. Облича се в турски дрехи, пуши чибук или наргиле, описва
турските хареми. Неговата страст обаче са младите турски бейове.
Турците използват това негово увлечение и известността му. Зато­
ва след завземането на Одрин нежният френски писател е пока­
нен да види българските "зверства" в Тракия. П. Лоти си избира
свита от напети турски офицери и с тях обикаля Тракия. Разпит­
ва "очевидци" за българските "зверства". Сведенията,чийто първо­
източник е гръцки, са събрани от П. Лоти и разпространени в ци­
вилизована Европа. Според него българите са "хиени", защото са
превърнали цветуща Тракия в пустиня. Една 16-годишна смела
българка - Стоянка Дряновска, пише остро писмо до П.Лотщв ко­
ето го разобличава като лъжец. Арменец, сражавал се в състава на
Македоно-одринското опълчение, пък предлага на нежния фран­
цузин дуел, за да защити честта на българския войник. П. Лоти ни-
то успява да докаже сведенията за българските "зверства", нито
пък приема дуела. Сведенията му обаче, публикувани в сп.
"Илюстрасион", допълват антибългарския тон на корумпирания
френски печат.

520
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Главната цел на новото правителство на В. Радославов е

сключването на примирие и прекратяване на военните действия.
В Ниш са установени първите контакти с противниците ни. Те не
желаят да прекратят войната, защото целта (унищожението) на
България още не е постигната. България е спасена от унищожени­
ето не от Великите сили, не от своята дипломация, а от армията
си. Българският войник отново блясва с величието си и не позво­
лява България да загине. От 4 до 9.07.1913 г. на Калиманското
плато той спира настъпателния устрем на противника. 4-та Бълга­
рска армия разбива в жестоко кръвопролитно сражение четири
сръбски (3 пехотни и 1 конна), 1 черногорска и 2 гръцки дивизии.
Ефективна отбрана с атаки "на нож" предотвратяват съединяване­
то на войските на противника на българска територия. Постигна­
та е велика победа, за която С. Радев говори с възхищение:
"...Хвърлена в една безумно замислена война, разбита при страш­
ни грешки на някои от своите началници, отстъпваща понякога в
безпорядък, тя (българската армия - б. а.) най-сетне се спря и зас­
тана непоклатима срещу настъпващия враг. Всички вести, които
идеха от вътрешността на Северна България, бяха от естество да я
отчаят... Зад гърба на нашия войник нямаше стена. Той се биеше
отвсякъде обкръжен... Вазов възпя Шипка. Но Калиманица е по-
велика от Шипка. Тук нямаше Русия със своята мощ. Тук Бълга­
рия стоеше сама със своите сили..."
Следва още по-голям успех в хода на Кресненската опера­
ция (14-17.07.1913 г.), когато цялото фронтово обединение от три
български армии (2-ра, 4-та и 5-а) преминава в решително конт-
ранастъпление и обкръжава в Кресненското дефиле почти цялата
гръцка армия от 6 дивизии.Гърците са изправени пред жестока ка­
тастрофа.
Чувалът на гръцката армия обаче остава незатворен и опе­
рацията недовършена, защото се намесва Венизелос. По заповед
на краля той иска примирие. Българските делегати, пристигнали
вече за преговори в Букурещ, не знаят за кресненската победа и
приемат гръцкото предложение веднага, защото мислят, че гър­
ците настъпват. На 18.07.1913 г. примирието е сключено.
Преговорите за сключване на мирния договор се водят в
Букурещ при крайно неблагоприятна за България обстановка.
Българската делегация в състав: Д. Тончев, С. Радев и ген. Ив. Фи-

521
Янко Гочев

чев, е посрещната крайно враждебно. Тя усеща, че България е

изоставена на произвола на съдбата от Русия и Великите сили, ко­
ито толерират враждебния обръч на съседите ни. Всъщност в Бу­
курещ няма истински преговори. Има брутален натиск да се изну­
ди България да отстъпи колкото се може повече територии. Бъл­
гария е в пълна дипломатическа изолация и дори опитът на деле­
гатите ни да постигнат отделно споразумение с Румъния се прова­
ля. Председателят на конференцията Т. Майореску декларира ло­
ялност към "съюзниците разбойници" Сърбия и Гърция. В Буку­
рещ изцяло антибългарска е позицията на Русия. Посланикът й в
румънската столица Н. Шебеко дава да се разбере, че съдбата на
България не представлява особен интерес за Петербург. По повод
поведението му В. Радославов заявява по-късно: "В Букурещ ни
стана ясно, че Русия ни е изоставила. Само една дума на Шебеко
щеше да е достатъчна, за да спечелим Македония и Кавала. Тази
дума не беше изразена и по тази причина сега се намираме в това
потискащо състояние. //220 '

Съветът на С. Сазонов към българските делегати е да прие­

мат диктата на сърби, гърци и румънци срещу негарантирани обе­
щания за по-късна ревизия на договора.
Българските делегати жертват най-напред Южна Добруд­
жа, без да получат румънска подкрепа в преговорите със сърби и
гърци. От сърбите искат България да получи Македония до левия
бряг на Вардар. Сърбия обаче иска граница по вододела Вардар и
Струма, което е прието, защото Русия отново застава на сръбска
страна. С нейна помощ сърбите заграбват Щип и Кочани, а за Бъл­
гария остава само Струмица. Следва споразумението с Гърция. Ве-
низалос иска да получи Егейска Македония със Солун и Сяр и
крайбрежието на Егейско море до Орфанския залив. Той обаче
настоява да получи и удобното пристанище Кавала. Искането му
за Кавала е извън очертаните от Русия териториални промени. За­
това започва борба между Великите сили чия да бъде Кавала. По
този въпрос позициите на Великите сили се разделят. Различия
има дори и между съюзниците по военнополитически блокове -
Антантата и немски държави. По спора за Кавала се очертава от­
ново изолацията на България. Германия и Франция, подкрепени
отчасти от Италия и Англия, заемат решително прогръцка пози­
ция. Кайзер Вилхем II прави това по роднински съображения, за-
522
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

щото сестра му София е гръцка кралица.Кайзерът изпраща телег­

рама до Фердинанд, че Кавала трябва да принадлежи на гърците.
За позицията на Франция влияние пък оказва традиционното й
гъркофилство. Тя се обявява срещу "прекомерното" разширяване
на България на Егейско море. Франция изпраща дори в Кавала и
Дедеагач свои военни кораби, с което помага за утвърждаването
на гръцката власт там.
Австро-Унгария е единствената велика сила, която е склон­
на да подкрепи България. Прави го, но гласът й е слаб, защото тя
трябва да се съобразява с прогръцките симпатии на нейния съюз­
ник Вилхем II. Така ключова по спора за Кавала се оказва отново
позицията на Русия. Тя е специфична и при всички случаи отново
антибългарска. С. Сазонов разглежда спора за Кавала глобално ка­
то част от споровете на Балканите. Той усеща колко деликатна е
руската позиция. Отчита, че ако Русия не подкрепи България, то­
ва може би ще е краят на русофилството в България. Затова поне
видимо демонстрира благосклонност към нея. С. Сазонов обаче
трябва да се съобразява с други фактори. Най-важният от тях е
силното гръцко влияние в руския императорски двор. Гръцката
династия е тясно свързана с Романови, което, между другото пра­
ви Русия и Гърция съюзници в антибългарския заговор през 1913
г. За загубата на Кавала обикновено в българската историография
се обвинява кайзер Вилхем II. Забравя се обаче, че гръцкият крал
Константин е двоен братовчед на руския император Николай II:
чрез баща си Георги, брат на майката на императора - Мария Фь-
одоровна, и чрез майка си Олга, дъщеря на великия княз Констан­
тин. Така че в Романови тече много силна византийска кръв, кое­
то прави руското влияние в Гърция много силно. Фердинанд по
това време не може да се похвали с много силно лично влияние
в Петербург. Той има само една връзка сред Романови. Това е ве­
ликата княгиня Мария Павловна, но и тази връзка той не успява
да използва, защото дъщеря й е женена за гръцкия княз Никола,
който е брат на крал Константин, яростен българофоб и един от
заговорниците срещу България. Тесните родови (византийски)
връзки между гръцката династия и Романови е една от причини­
те, поради които в 1913 г. България губи Кавала. Това обаче в бъл­
гарската историография не се отбелязва.
Поради горепосочените съображения на С. Сазонов му е

523
Янко Гочев

трудно да накара Гърция да отстъпи Кавала на България. Опасява

се обаче, че ако единствено Австро-Унгария подкрепи България,
Русия губи влиянието си в София в полза на Хабсбургите. Освен
това руският външен министър не иска широк излаз на Гърция на
Егейско море, за да не засили прекомерно гръцките амбиции към
Проливите. Следователно не от българофилство, а с оглед бъде­
щите руски дипломатически планове С. Сазонов е склонен поне
външно да подкрепи България за Кавала. Друг е въпросът, че със
своите действия той не подкрепя декларираните си намерения.
За разлика от него руският министър-председател и остана­
лите руски дипломати са срещу България по спора за Кавала и
Егея. Министър-председателят Коковцев заявява на сръбския
представител в Петербург Генчич, че Русия иска Гърция да полу­
чи Кавала. Добавя, че Сърбия трябва да бъде умерено антибълга-
рски настроена, защото иначе е възможна една намеса на Велики­
те сили в посока към автономия на Македония. Русия обаче не ж е­
лае да допусне налагане на автономията.
С. Сазонов се съобразява с гъркофилството на императорс­
кия двор и заявява пред друг сръбски представител - Попович, че
"...Русия ще се съгласи Гърция да получи Кавала, Драма и Се-
рес".221 На гръцка страна са руските посланици Изволски в Париж,
Хартвиг в Белград, Демидов в Атина. Изволски е враг на Бълга­
рия. Счита я за главен виновник за неговия дипломатически про­
вал като външен министър по време на босненската криза (1908­
1909 г.). С позицията той си отмъщава на България, съсипала то­
гава според оценките му неговата дипломатическа кариера. Деми­
дов в Атина открито заявява, че по спора за Кавала Гърция има
право и Русия трябва да я подкрепи. Така с цялостната си антибъл-
гарска позиция Русия съдейства за заграбването на Кавала от Гър­
ция. Гръцките владения са закръглени на изток в Егейска Македо­
ния, което е в интерес на Русия, защото България се отдалечава от
Солун и полуостров Атон, където руското влияние е много силно.
На 28.07/10.08.1913 г. България подписва Букурещкия ми­
рен договор. Той узаконява териториалния грабеж на България,
осъществен от Гърция, Сърбия и Румъния и санкциониран от Ру­
сия. На българските делегати е отказано дори в договора да се
впише, че се признават църковно-националните права на българи­
те в откъснатите от България земи. Внушението е ясно - българи

524
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ълга р и я , III ч а с т

в Македония, Тракия и Добруджа няма. Те ще стават сърби, гър­

ци и румънци и то с активната подкрепа на Русия. По чл. 2 от до­
говора България губи Ю жна Добруджа (7696 кв. км), заграбена от
Румъния. Освен това България поема задължението да събори
всички укрепления в съседните райони. Чл. 3-4 от договора опре­
делят границата със Сърбия, която заграбва Вардарска Македония
без Струмишко. Чл. 5 определя новата българо-гръцка граница,
която е установена от Беласица до устието на р. Марица и Бяло
море. Нищо не се споменава в договора за българския излаз на
Егейско море, нито за българските земи в Източна Тракия до ли­
нията Мидия-Енос. Нещо повече, по чл. 6 "съюзниците разбойни­
ци" и Румъния ни налагат неизгодна клауза в услуга на Турция, за-
щото България трябва незабавно да демобилизира своята армия. В
условията на турска реокупация на Тракия и заплаха от турска ин­
тервенция в Ю жна България това означава обезоръжаване на Бъл­
гария.
С други думи, спрямо България се приема древноримският
принцип: „Тежко на победения! "Тя е ограбена, разпокъсана и
унизена от всички свои съседи. Особено тежка е загубата на Маке­
дония. Сърбия заграбва 5186 км2 от нея, а Гърция 7480 км2, които
по договора им от 19.05.1913 г. са признали за български.Става ду­
ма за ГЦипско и Брегалнишката област във Вардарска Македония
и Драмско, Серско и Кавалско в Егейска Македония. Загубата на
Ю жна Добруджа пък е първата загуба на българска земя, влязла в
България през 1878 г. Този грабеж е руската награда за румънско­
то мародерство през 1913 г.
В крайна сметка през 1913 г. Русия не допуска турското нас­
ледство да бъде разпределено в интерес на България, защото това
означава национално обединение на българския народ, създаване
на независима държава - най-силна на Балканите,която би била
заплаха за руските имперски интереси. За да осуети това, тя орга­
низира погрома на България през 1913 г. и разпределя турското
наследство в нейна вреда. Това личи при съпоставката на терито­
риалните придобивки на балканските държави след войната. Бъл­
гария присъединява от Турция 23 187 км2, но губи Южна Добруд­
жа и разширява територията си с 15 491 км2, въпреки че дава най-
много жертви в двете войни. Сърбия, която преди първата балка­
нска война има площ 48 303 км2 заграбва от Турция 39 677 км2 и

525
Янко Гочев

разширява почти двойно територията си, която става 87 980 км2.

Гърция е най-големият победител от двете войни. Преди първата
война тя има площ 36 211 км2, но след втората заграбва от Турция
и България 56 830 км2 и разширява територията си до 120 040
км2. Румъния срещу неутралитет в първата война и разбойнически
поход срещу нас през втората увеличава територията си от 138
358 км2 на 146 049 км2 чрез присъединяването на българската
житница Южна Добруджа. Тя е единствената балканска държава,
която без жертви в сражения с чужди армии разширява терито­
рията си.222
Букурещкият договор санкционира първата национална ка­
тастрофа на България, която е катастрофа не толкова в територи­
ален план (България все пак излиза уголемена), а катастрофа с ог­
лед удара, който понасят българите в Македония, Тракия и Доб­
руджа, подложени на жестока денационализация. Това е голям
удар и върху идеята за национално обединение въобще.
Затова прав е ген. Ив. Фичев, който заявява, че денят, кога-
то е подписан договорът, "трябва да се запомни като най-печалния
за българския народ". Според Дж. Ваучер "Букурещкият договор
е най-голямото дипломатическо престъпление на века". Английс­
кият журналист счита, че "той е по-лош от Берлинския договор...,
основа на злото и докато съществува на Балканите, никога няма да
има мир".
Русия обаче отчита този договор като дипломатически ус­
пех. Според Неклюдов договорът е "една велика безкръвна побе­
да". След сключването му руският император лично благодари на
румънския крал за неговата "миротворческа" мисия, която издига
международния престиж на Румъния. По този начин сам призна­
ва кой стои зад румънската интервенция срещу България в 1913 г.
Това е кулминация на антибългаризма на руската политика, която
от императора до посланиците открито възхвалява договора, с
който се ограбва православният български народ от неславянски-
те Румъния и Гърция.
Всъщност с договора от Букурещ Русия наказва България за
своята "измяна" и "грехове" срещу нея и славянството. През 1913
г. в Русия считат, че наказанието на България е заслужено, защо-
то тя не е послушала своята "освободителка" и се е подвела по
австрийското влияние.

526
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ълга р и я , III ч а с т

През 1913 г. се изпълнява отчасти заканата на видния рус­

ки дипломат и историк С. Татишчев, изречена през 1890 г. още:
"...Всичко, което беше направено за България, трябва да се изоста­
ви, целта на нашите усилия трябва да бъде не "целокупна" Бълга­
рия, а поделяне даже на сегашното Княжество между неговите
съседи - Румъния, Сърбия и Гърция, с изключение на широка иви­
ца по бреговете на Черно море, която Русия може да иска да ос­
тави за себе си..."223
Много е писано в българската историография за причини­
те за първата национала катастрофа. Дълго време тя се обяснява­
ше с грубите грешки на цар Фердинанд и правителството, като се
изключваше външният кръг от отговорности. Всъщност погромът
от 1913 г. е резултат от глупостта на българската политика и бал­
канския заговор срещу България, подкрепен от Русия и Франция.
През 1913 г. България не се управлява от националномислещи по­
литици, а от хора външнополитически зависими, които не са гос­
подари на своята национална политическа воля. България много
скъпо плаща за своето русофилство. Погромът е продукт на сля­
пата русофилщина на българската външна политика. Този погром
доказва, че русофилство и български национални интереси са
несъвместими. С цялата си политика цар Фердинанд, правител­
ствата на Ив. Гешов и Ст. Данев не виждат и не усещат, че тази
проруска политика е гибелна за България.
Това, че Русия стои в дъното на българския погром, личи от
много факти. Достатъчно е да посочим, че всички руски послани­
ци в балкански столици по това време (Неклюдов, Хартвиг, Ше-
беко, Демидов, Гирс) са българофоби.
От тях един от най-яростните българомразци е Хартвиг. За
антибългарската му дейност има обилна документация. Той е
един от подстрекателите на заговора срещу България. Според уве­
ренията на английския журналист Дж. Ваучер "Хартвиг е в дъно­
то на сръбската история". Той заявява: "Русия прави своя, а не сла­
вянска политика на Балканския полуостров, тя иска една по-силна
Сърбия, за да я употребява като оръдие против Австро-Унгария."
Той е толкова неискрен, двуличен и коварен, че от поведението
му в Белград са възмутени не само А. Тошев, но и всички чужди
дипломати. А. Тошев многократно пише доклади до София, кои­
то доказват тезата му, че Н. Хартвиг е враг на България. Няма кой

527
Янко Гочев

да го чуе обаче, загцото в София на власт са русофилите. Тъкмо Н.

Хартвиг насърчава сръбската непримиримост спрямо Македония.
Той заявява на Н. Пашич: "Вие ще имате правото на вашата стра­
на, докато искате ревизията на договорите."224
От бруталната му активна намеса е възмутен дори сръбски­
ят крал Петър, който заявява на Н. Пашич: "Аз подписах съюза с
българите, обявих война, но взех най-малко участие в нея... Вие из­
бягахте, защото колко пъти сте идвали при мене през последните
5 месеци? Вместо при мен отивали сте при г-н Хартвиг, няма да
бъде преувеличено, ако кажа, че Хартвиг е крал, а не аз. Моите
уважения към Хартвиг, но така е..."
Самият С. Сазонов пише в спомените си: "...Сръбските наст­
роения ми бяха още повече обясними с това, че тогавашният рус­
ки представител в Белград Н. Хартвиг предпочиташе изгодната
роля на подстрекател на повишение на тия настроения в белгра­
дските правителствени кръгове пред неблагоприятната, но по-от-
говаряща на сръбските интереси роля, която трябваше да играе ка­
то руски представител..."225
Според Дж. Ваучер "Хартвиг, който следваше своя лична
политика и насърчаваше сръбското правителство да скъса догово­
ра с България, беше истинският автор на Междусъюзническата
война".226 Голям успех за него е това, че успява да докара спора
между Сърбия и България до арбитраж. По-нататък с цялото си
поведение съдейства на сърбите в антибългарските им провока­
ции, с което ускорява началото на войната. Просръбското му по­
ведение е оценено по достойнство. След подписването на Буку­
рещкия мир Н. Пашич и Спалайкович телеграфират на Н. Харт­
виг, за да му благодарят лично. Изказват му "искрена и дълбока
признателност" и го приветстват като "верен приятел и помощ­
ник, който могъществено покровителства славянското дело".227 В
София с него по антибългарски прояви се съревновава Неклюдов.
Той редактира във вреда за България дори телеграмите на бълга­
рското правителство до императора. Работи изцяло в полза на
сърбите. Неклюдов дирижира поведението на своите кукли - бъл­
гарски министри русофили. Те му се предоверяват, разказват му
за състоянието на българската войска, къде кои части се намират,
къде са силните дивизии и полкове и къде по-слабите. Всеки ден
Неклюдов чрез Хартвиг осведомява сръбското правителство за
528
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

движението и поло­
жението на частите
в българската ар­
мия. Това е шпио­
нска дейност, вър­
шена срещу Бълга­
рия от руския пос­
ланик, акредитиран
в София. Руското
посолство през
1913 г. е шпионско
отделение на
сръбската армия.
Този шпионаж, в
който участват бъл­
гарските министри
русофили, обяснява
отделните българс­
ки военни неуспехи
във войната. Неклю-
дов издава запове-
w дите за настъплени-
Н. Хартвиг
ята и отстъпленията
на българската ар­
мия. Заповедта за спиране на атаката от 18.06.1913 г. и за връща­
не на нахлулите в сръбска територия български армии са негово
дело. Активно в антибългарската му дейност му помага най-благо-
надеждният и послушен русофил предателят ген. Р. Димитриев.
Неклюдов е замесен в погрома на България. След войната
напуска София, а сръбският крал Петър го награждава със специ­
ален орден за заслуги към Сърбия.
Антибългарски са действията и на Шебеко в Букурещ, кой­
то насърчава румънската интервенция, Гирс в Цариград, толери­
рал турската окупация на Тракия, и Демидов в Атина, който е ак­
тивен участник в създаването на сръбско-гръцки съюз срещу Бъл­
гария.Шебеко отбелязва,че „...колкото и печална и възмутителна
да беше втората балканска война от гледна точка на славянските
интереси,от гледна точка на руските интереси резултатът й беше

529
Янко Гочев

несъмнено изгоден."
Следователно руската дипломация е хирургът, който през
1913 г. ампутира българския народ. Главният хирург е Николай II,
защото неговите дипломати в балканските столици са обикновени
чиновници, зависими от своя господар, и за да работят с такъв раз­
мах срещу България, получават инструкции от Петербург.
Николай II е можел да предотврати войната. С безкрайното
си протакане, което означава фактически отказ да влезе в ролята си
на арбитър, той обаче създава условия за избухването й. Арбитражът
е предварително решен от него да бъде в полза на Сърбия и във вре­
да за България. Така че поканата за конференцията на четиримата
балкански министър-председатели в Петербург е клопка за Бълга­
рия, която трябва да узакони формално волята на императора тя да
бъде териториално окастрена. Следователно погромът на България е
неизбежен и е подготвен от руската дипломация. Сърбите по-късно
признават, че още в началото на май 1913 г. Н. Хартвиг им дава уве­
рение, че границата им ще остане до Вардар. Така че Н. Хартвиг от
името на Русия дава предварително на Сърбия почти цяла Вардарс­
ка Македония.
Самият Николай II счита, че България е виновна за конфлик­
та. Отхвърля всички молби за помощ, вкл. телеграмата до него на
Фердинанд от 5.07.1913 г. Отговорът на Николай II е бил на руски
език и в него има ключов израз: "България трябва да направи жерт­
ви (Болгарии произходится идти на жертви)." Николай II даже зая­
вява на Фердинанд, че ще бъде благосклонен, защото "не ще бъде до­
пуснато от мен унищожението й (на България - б. а.).228
Византизмът на Руската империя определя и през 1913 г. бъл-
гарофобския й курс. Това личи от следния случай. Българите, които
решават да емигрират от Солун, получават за улеснение билети за
пътуване с параход от драгоманина на Руското консулство в града.
На едно българско семейство този корумпиран руски чиновник взе­
ма три пъти по-висока такса, защото желае да печели от български­
те страдания. Те се оплакват на руския консул, който им отговаря:
"На вас, на българите, като на змия ви смазаха главата, но все пак с
опашката си шавате. Трябва да ви се смаже и опашката."229
След като предизвиква погрома на България през 1913 г., рус­
ката дипломация прави всичко възможно да прикрие своето участие.
Как? Като обвини други държави за това. Главният нарочен е

530
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Австро-Унгария, ко­
ято е основният про­
тивник на руската
имперска политика
на Балканите. От
1913 г., а и до днес
упорито се разпро­
страняват руските
лъжи, че Австро-Ун­
гария е провокирала
погрома. Обвинява
се и Фердинанд, че
едва ли не е склю­
чил с нея тайно спо­
разумение, за да раз­
пали войната. Спе­
кулациите по този
въпрос са особено
силни след 1944 г.,
когато комунисти­
Н. Шебеко
ческата историогра­
фия упорито разпро­
странява тези лъжи,
като акцентува, че Фердинанд е "немски агент". Забравят се поне два
факта. Първо, той получава 3 млн. франка личен заем от Николай II,
за да сключи Балканския съюз, и второ, произходът на управляващи­
те владетели не определя 100% външната им политика. Това, че Фер­
динанд е от австрийски произход, не означава, че автоматично води
през 1913 г. проавстрийска политика. Румънският крал е Хохенцо-
лерн, т .е. има немски произход, а през 1913 г. е съюзник на Русия.
Самият С. Сазонов признава: "Никога руското правителство
не е имало на ръка доказателства за участието на Виенския кабинет
в тоя замисъл (16.06.1913 - б. а.), ала при все туй, ние имахме дос­
татъчно поводи да предлагаме, без всякакво преувеличение, че
постъпката на Фердинанд Кобургски не е била извършена без знани­
ето и поощрението на австро-унгарското правителство."230 Следова­
телно обвиненията на Русия почиват по признание на външния й ми­
нистър само на предположения, но не са скрепени с доказателства.

531
Янко Гочев

С. Сазонов и руските дипломати отбягват да дадат отговор на

въпроса: Може ли Австро-Унгария да предизвика чрез съвети и обе­
щания за помощ война на Балканите, след като тя самата по това
време е разтърсена от остри вътрешни социални и национални про­
тиворечия и една война може само да ускори разпадане на импери­
ята? Явно според руските обвинения Австро-Унгария желае своето
самоубийство. Всъщност Австро-Унгария избягва да води политика,
която да я ангажира в опасни конфликти на Балканите. За нея това
са големи рискове, особено след т. нар. шпионска "афера Редъл", из­
бухнала през пролетта на 1913 г., при която във висшите среди на ар­
мията е разкрита опасната за сигурността на империята дейност на
руския шпионин полк. А. Редъл. Той се самоубива, но сред докумен­
тите, които предава на Русия, се оказват австрийските мобилизаци­
онни планове за война срещу Сърбия.
Обвиненията за австрийска намеса в подбуждането на война­
та са неаргументирани и неоснователни. Чрез тях руската диплома­
ция се опитва да отклони справедливия гняв на българския народ
спрямо управляващите през 1913 г. русофилски цар и правителство
в погрешна посока.
Откъде тръгват тези обвинения? За да няма съмнения, че Ру­
сия стои зад тях, те се появяват първо във Франция. Франция следва
по това време балканската политика на своя съюзник Русия и не заб­
равя политическите, икономическите и дори културните си интере­
си в Сърбия, Гърция, Румъния и Турция, които през 1913 г. са по-го-
леми от тези в България. През 1913 г. френските политици като По-
анкаре и Клемансо открито се изявяват като българофоби. Френска­
та дипломация активно работи за окастряне на България. Френският
външен министър Т. Делкасе препоръчва България, по подобие на
Полша, да бъде разделена между Румъния, Сърбия и Гърция. При
подписването на Букурещкия договор главният секретар на МВнР на
Франция и бъдещ посланик в Русия, който е от гръцки произход, М.
Палеолог заявява: "Щастлива дата в аналите на Ориента!" С други
думи, погромът на България и геноцидът на сърби, гърци, румънци
и турци над българския народ през 1913 г. е цяло щастие за Фран­
ция.
Френският печат е пълен през 1913 г. с хули и клевети про­
тив България. Той оглавява антибългарската пропаганда в Западна
Европа. Този печат слави елинизма и идеята за Велика Сърбия. Вест-

532
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ник "Тан" пише, че френската дипломация поддържа една традици­

онна линия на застъпване за Гърция, защото "...Гърция е мила на вся­
ко френско сърце. Гърция благодарение на своята умна политика и
храброст (?!) на своята армия стана средиземноморска страна". Фи-
лелинизмът определя позицията на Франция спрямо България през
1913 г. Вестник "Льо Пти Паризиен" признава това. Той заявява, че
"ние (французите - б. а.) дължим на древните гърци голям дял от на­
шата култура".231
Вестник „Тан" пише на 1.07.1913 г. уводна статия,в която се
казва, че „българите не заслужават симпатия и поддръжка от страна
на цивилизованите народи, защото се предали на своя разрушителен
инстинкт. Техните зверства и жестокости спрямо гърците и сърбите
в Македония се потвърждават от телеграмите на крал Константин,
който не може да се подозира в лъжа."
Стига се дотам,че някои френски вестници публикуват фотог­
рафии на обезобразени трупове на българи,облечени в гръцки вой­
нишки курки. По този начин се пропагандират пред света „варварс­
ките инстинкти на българския народ".
Но не само филелинизмън, а и руските пари засилват ан-
тибългарската позиция на Франция. Като влиятелни руски агенти, за
много пари работят редица френски журналисти. За Русия е нормал­
на практика да субсидира френски вестници. За тях е създаден спе­
циален фонд за финансиране. Руският посланик Изволски лично да­
ва подкупи на френски журналисти. Френската преса години наред
е подкупвана от Петербург. По това време са подкупени всички
френски вестници, без социалистическия вестник "Юманите". Така
руснаци и гърци, между които има даже конкуренция кой повече да
плаща на френските журналисти, обработват френското обществе­
но мнение в антибългарски дух. Френският печат активно обслужва
руската антибългарска политика и тъкмо от френските журналисти
тръгва обвинението срещу Австро-Унгария, че тя е провокирала вой­
ната през 1913 г.
Отношенията на България с Турция са уредени след Меж­
дусъюзническата война чрез преки преговори, така както съветва Ру­
сия. Това е единственият избор на българското правителство, което
не успява да постави тракийския въпрос като международен. Русия
не желае да мобилизира Великите сили около една позиция - да се
осъди турската интервенция в Тракия и да се принуди тя да зачете

533
Янко Гочев

Лондонския договор. Тя се отказва от ролята си на гарант за този до­

говор, защото в неин интерес е Одрин да не бъде в България. Враж­
дебната позиция на Русия спрямо България по тракийския въпрос
принуждава българското правителство да търси подкрепа от Австро-
Унгария, за да спаси поне Западна Тракия и излаза на Бяло море.
На 16/29.09.1913 г. България и Турция сключват договора от
Цариград, който узаконява турската окупация на Източна Тракия.
Само Малкотърновско и Свиленград остават в България, както и ня­
колко села в Странджанско и по Черноморското крайбрежие до р.
Резовска. Турция заграбва и Димотика, западно от Марица. България
запазва Беломорието, освободено с кръвта на своите войници.
Договорът е неизгоден за България не само заради територи­
алните отстъпки, но и заради нерешаването на бежанския въпрос.
Турските имоти в България се запазват и се дава възможност на бъл­
гарите в Източна Тракия да се завърнат в срок от 2 години. Тази раз­
поредба не е изпълнена. С това Цариградският договор остава неп-
риложен във вреда на България и хилядите гладни, голи и боси тра­
кийски бежанци.
С Букурещкия и Цариградския договор се установява новото
статукво на Балканите. Цел номер едно на българската дипломация
става ревизия на тези договори. Осъществяването на тази цел е мно­
го трудно, защото България след Междусъюзническата война се на­
мира в тежка изолация на Балканите и в Европа. Поражението във
войната поставя България в неблагоприятно международно положе­
ние като страна с претенции спрямо всички съседи. Заграбили бъл­
гарски земи, съседите ни се обединяват срещу нас и поддържат твър­
до балканското статукво в антибългарския му вариант. Отношенията
на правителството на В. Радославов се определят според външнопо­
литическата му програма за сближение с немските държави. С про-
германски настроената Турция и с колебаещата се, но все още член
на Тройния съюз Румъния връзките са по-бързо нормализирани.
Дипломатическите отношения на България с Турция и Румъния са
възстановени почти веднага след края на войната. В. Радославов счи­
та, че Турция е държавата, която не е заинтересувана от поддържа­
нето на Букурещкия договор. Затова с нея правителството в София
установява най-тесни връзки, още повече че Турция е в сериозен
конфликт с Гърция за егейските острови. През есента 1913 г. - про­
летта на 1914 г. има българо-турски преговори за сключване на воен-
534
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

нополитически съюз. Съюзен договор с Турция не е подписан, загцо-

то България се опасява от поведението на Румъния. Австро-германс-
ката стратегическа идея да се създаде нов балкански блок с участие­
то на Румъния, Турция, България и евентуално Гърция пропада. Про­
тиворечията по добруджанския и тракийския въпрос правят невъз­
можно, с оглед българските интереси, влизането на България в такъв
блок.
След Междусъюзническата война най-обтегнати са отношени­
ята на България със Сърбия и Гърция. В София с основание считат
тези държави за "съюзници разбойници" и главни виновници за бъл­
гарския погром. Освен това сръбската и гръцката политика на масо­
во обезбългаряване на Вардарска и Егейска Македония правят невъз­
можни всякакви опити за нормализиране на отношенията. Охридс-
ко-Дебърското въстание на ВМОРО от септември 1913 г. е потуше­
но жестоко от сръбски и гръцки войски. В България са прокудени хи­
ляди българи - бежанци от Македония, чието окаяно положение де­
монстрира суровостта на сръбския и гръцкия окупационен режим в
Македония и засилва омразата спрямо бившите "съюзници разбой­
ници". Поради това отношенията със Сърбия и Гърция се възстано­
вяват чак в периода януари-март 1914 г. Македонският въпрос и свър­
заните с него гонения на българите прави невъзможно всякакво спо­
разумение на България с тях.
Поражението на България през 1913 г. я оставя фактически
без съюзници и сред Великите сили, което прави българската дипло­
матическа изолация тотална. В София с основание се счита, че Русия
и Антантата носят вина за българския погром. Отношенията между
България и Русия стигат до пълен разрив. Започвайки войната, Бъл­
гария се счита от руските политици за главен виновник за последва­
лите кръвопролития на Балканите. Нещо повече, Русия счита, че
България с политиката си е довела до разпадането на Балканския съ­
юз. Затова тя си спечелва още един "грях" в очите на руската дипло­
мация. Руският печат през 1913 г. е пълен с обидни и пренебрежи­
телни за Фердинанд и българския народ статии и карикатури.Сво-
бодно се ширят антибългарските клевети на сърби,гърци и румън­
ци,които заглушават и без това много слабите пробългарски гласове
в печата и общественото мнение. В Русия са убедени, че България
справедливо е наказана, защото е започнала да води проавстрийска
политика. Всъщност България през 1913 г. е измамена, отхвърлена и

535
Янко Гочев

изоставена от Русия. Фердинанд е унизен и дълбоко оскърбен. Той

открито говори, че Русия е виновник за националната катастрофа.
Въпреки това временно се примирява и в манифеста, с който се де­
мобилизира българската армия, обявява, че България свива бойните
си знамена "за по-добри времена", което означава, че тя рано или
късно ще търси реванш.
Пред справедливите настроения на цар, правителство и народ
за реванш обаче застава с цялата си мощ Русия. Тя е крепител на бу­
курещкото статукво, което прогонва над 250 000 българи бежанци в
България. Тя определя и балканската политика на Антантата, която
в навечерието на Световната война, през 1913-1914 г., се опитва да
създаде нов балкански съюз с участието на Сърбия, Черна гора, Румъ­
ния и България. В новия му състав този съюз трябва да има силно ан-
тиавстрийско ядро, начело със Сърбия. С оглед реализирането на та­
зи цел се определя и руската тактика на полуострова, според която
Сърбия трябва да се усилва още повече, Румъния трябва да се спече­
ли окончателно, в Гърция да се неутрализира германското влияние,
а България да бъде откъсната от опитите й за сближение с Австро-
Унгария. Част от руските дипломатически среди дори смятат да вка­
рат България принудително в този съюз чрез заплахи.
След Междусъюзническата война Русия се интересува не от
положението на българите в Македония, Тракия и Добруджа, а от
албанския въпрос и немската военна мисия в Цариград.
При определяне на албанските граници Австро-Унгария и
Италия са на страната на албанците, а Русия и Франция - на сръбска
и гръцка страна. През есента на 1913 г. сръбските войски решават да
поставят Великите сили пред свършен факт, като окупират нови ал­
бански земи. Те нахлуват в албанска територия и с жестоките си
действия вдигат албанците на бунт. Намесват се обаче Великите си­
ли. Австро-Унгария изпраща ултиматум до Сърбия, с който иска из­
тегляне на войските й от Албания. След съвети за отстъпки от стра­
на на Русия на 25.10.1913 г. Сърбия се изтегля от Албания. Повтаря
се ситуацията от пролетта на 1913 г., когато Сърбия и Черна гора
отстъпват в спора за Шкодра. Така по албанския въпрос с действия­
та си Русия доказва, че може пряко да въздейства в Белград и Цети-
на и да урегулира конфликтите им с Виена тогава, когато сръбските
и черногорските интереси са застрашени. Русия обаче никога не за­
щитава българите в Албания. Последица от това е, че когато в края

536
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

на 1913 г. са очертани границите на Албания, те остават откъснати и

разделени под чужда албанска, сръбска и гръцка власт.
По-друга е реакцията на Русия, когато България се опитва да
излезе от международната изолация след войната чрез сближение с
Австро-Унгария. Сръбската опасност сближава България и Австро-
Унгария. Във Виена се оформя схващането, че пред засилването на
тази опасност, отслабването на австрийското влияние в Румъния и
укрепването на германското влияние в Турция България трябва да
бъде стожер на балканската политика на монархията. Още в Буку­
рещ през лятото на 1913 г. Австро-Унгария, макар и непоследовател­
но, е най-големият защитник на България в споровете й със Сърбия
и Гърция. От есента на 1913 г. България вече се стреми да сключи съ­
юзен договор с Австро-Унгария. През ноември 1913 г. Фердинанд
посещава Виена и в срещи с император Франц Йосиф и външния
министър Л. Берхтолд поставя официално въпроса за съюза. Според
Берхтолд царят се впуснал "в дълги обяснения за невъзможността да
се доверява на Русия, която погубила България. Но в България зави­
наги се отказали от нещастната русофилска политика и желаели са­
мо едно: осланяне само върху Австро-Унгария".232
Австро-Унгария обаче избягва да се ангажира договорно с
България. Тя поставя условия за това България да сключи споразуме­
ние с Румъния. Австро-Унгария не желае да отблъсне Румъния, упо­
рито ухажвана от Русия. Затова избягва преждевременно сключване
на съюз с България. Тя пък настоява за териториални отстъпки от
Румъния, като предпоставка за сближение. Посещението във Виена
е личен успех за царя, а и за България, защото създава предпоставки
тя да пробие изолацията си сред Силите. Тъкмо това обаче не желае
Русия, която се стреми да поддържа ограбена, отслабена и изолира­
на България на Балканите. Затова посещението на Фердинанд във
Виена е посрещнато в Русия много враждебно. Те подозират бълга­
рския цар, че води антируска политика. В руската Дума отново се чу­
ват обвинения срещу България в неблагодарност и измяна. Въобще
посещението на царя във Виена влошава отношенията с Русия. Тя се
опитва с всякакви средства да предотврати българо-австрийското
сближение. Отново прибягва до услугите на френския печат. На
25.11.1913 г. френският вестник "Матен" публикува тайните клаузи
на българо-сръбския съюзен договор от 1912 г. Антиавстрийската на­
соченост на някои от тях лъсва и това трябва да принуди Австро-Ун-

537
Янко Гочев

гария да отклони споразумението с България, което и става.

По същото време Русия е силно обезпокоена от укрепване на
германското влияние в Турция. В края на 1913 г. тя протестира сре­
щу идването в Цариград на немска военна мисия, начело с ген. Л.
фон Сандерс, която започва да реорганизира турската армия. Русия
реагира остро, защото усеща, че е безсилна да обърне в своя полза
борбата с Германия за влияние в Цариград. Руската дипломация е
разгневена, защото вижда, че Германия посяга върху руските интере­
си в Цариград. С. Сазонов заявява на немския посланик в Петербург:
"Германският канцлер би трябвало да знае, че ако по земното кълбо
има точка, в която да е съсредоточено нашето внимание и където не
е възможно до допуснем каквито и да било промени, засягащи не­
посредствено нашите жизнени интереси, то този пункт е Константи­
нопол, еднакво откриващ и закриващ пътя ни към Средиземно мо­
ре, където естествено е насочен износната търговия на нашия юг."2”
Пред Николай II С. Сазонов обосновава по следния начин
руските протести: "Да се предоставят Проливите на мощна държава
(Германия - б. а.), е равносилно да се подчини цялото икономическо
развитие на Южна Русия на тази държава". Николай II пък заявява
на английския посланик в Петербург: "Германия се домогва към та­
кава позиция в Константинопол, която би й дала възможност изця­
ло да затвори Русия в Черно море. И ако тя се опита да осъществи
такава политика, императорът ще й се противопостави с всички си­
ли, дори ако войната се окаже единствената алтернатива."234
След руските протести се стига до едно компромисно реше­
ние. Гарнизонът в Цариград е поет от турски генерал, а Л. фон Сан­
дерс получава званието инспектор на турската армия.
Русия обаче не е доволна и продължава да търси мерки за
противодействие срещу германската експанзия в нейната сфера на
интереси в Турция. В началото на 1914 г. С. Сазонов прави предло­
жение на Николай II да се осигури подкрепата на Франция и Англия
и Русия да се подготви евентуално за сериозна военна акция. Започ­
ва да се говори за окупация на някои турски пристанища. Разработ­
ват се на нови планове за завземането на Проливите. На 8/21.02.1914
г. се провежда важно държавно съвещание под председателството на
С. Сазонов. То набелязва програма за укрепване на армията и флота
като подготовка за "окупация на Проливите в недалечно бъдеще".
Участниците в съвещанието се обединяват около тезата, че окупаци-

538
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ята на Цариград и Проливите ще бъде свързано непременно с една

бъдеща европейска война, за която Русия ускорява подготовката си.
Николай II одобрява решението на тайното съвещание да се предп­
риемат широки подготвителни действия за осъществяване на руски­
те цели по Източния въпрос.
В дневника на съвета, който С. Сазонов представа на Николай
II заедно с един доклад на 5.03.1914 г., в който подробно се излагат
мерките и подготовката, които трябва да се направят за окупиране на
Проливите, се говори за "очакваната криза, която навярно много ско­
ро" ще даде решение на проблема за Проливите.
Така през 1913-1914 г. руски политици и интелектуалци раз­
работват нови проекти за агресия срещу Турция под форма на кръс­
тоносен поход за завземането на Цариград и Проливите. Разраства­
щата се руска промишленост налага да се форсират тези проекти, за
които вече се предвижда реализирането им чрез война.
Меморандумът на С. Сазонов от есента на 1913 г. до импера­
тора, решенията на съвещанието от февруари 1914 г. и публикувани­
те спомени на френския, английския и японския посланик в Петер­
бург доказват, че едно от главните съображения, взети предвид от
Русия, за да пусне в ход катаклизмът, наречен Европейска война от
1914 г., обхваща разпадането на Османската империя, завземането на
Проливите и търговска експанзия на Русия към Средиземноморието
и пазарите на Близкия изток. Това е, към което се стреми Русия. Как-
то подчертава писателят Ф. Достоевски: "Цариград трябва да бъде
наш. Това сме ние, русите, които трябва да го отнемем от турците и
да го запазим за цяла вечност... Трябва да принадлежи само на нас,
тъй като какво е, ако не това Източният въпрос?" Основно Източни­
ят въпрос е бъдещето на Православието. Бъдещето на Православие­
то е свързано неразделно със съдбата и призванието на Русия... То е
нашето евангелие. Източният въпрос е постоянната идея на царизма
в Москва... Цариград е ключът на нашата собствена къща."235
Немската експанзия на изток, която застрашава руските инте­
реси в района на Цариград и Проливите, ускорява избухването на
световната война. Това разбира германският кайзер Вилхем II, кой­
то на 25.02.1914 г. заявява на своя канцлер: "Руско-пруските отноше­
ния са мъртви завинаги! Ние станахме врагове!"236
Руската стратегическа цел е да се разруши Австро-Унгария ка­
то главен противник на руските имперски интереси на Балканите.

539
Янко Гочев

Затова Русия разпалва сръбския шовинизъм. След Букурещкия мир

тя усилено работи за създаването на Велика Сърбия. Заграбването на
Македония от Сърбия с руска помощ е елемент от изпълнението на
руската стратегическа цел. След като изтласква от Европа Турция
чрез България, Русия обръща атаката си на Балканите от изток към
запад. Сърбия е средството вече за реализация на руските стратеги­
чески цели. Затова Русия поддържа букурещкото статукво на Балка­
ните, докато се създадат предпоставки чрез война то да бъде разру­
шено, като Цариград и Проливите станат руски, а Австро-Унгария
бъде разрушена и на нейно място възникне Велика Сърбия. С други
думи, териториалното уголемяване на Сърбия е съпътстващо мероп­
риятие на руската дипломация, което трябва да облекчи завземането
на Цариград и Проливите.
През 1914 г. руско-сръбският съюз укрепва. В началото на го­
дината Н. Пашич, престолонаследникът Александър и министър-
председателят на съюзна Гърция Е. Венизелос посещават заедно Пе­
тербург. Те благодарят на Николай II за помощта му в заграбването
на българските земи през 1913 г. и отново декларират привързаност
към политиката на империята му. На връщане от Петербург трима­
та се отбиват в Букурещ, където благодарят лично и на другия заго-
ворник срещу България от 1913 г. - крал Карол. Така с помощта на
Русия укрепва антибългарската коалиция на Балканите. Македонски­
ят въпрос е цената за създаването на Велика Сърбия от Русия. Тя при­
ема обезбългаряването на Вардарска Македония, налагано с масови
насилия и жестокости от сръбските окупационни власти там. В Пе­
тербург Н. Пашич успява да убеди С. Сазонов, че Сърбия, а не Бъл­
гария е "славянския авангард" на Балканите и ще има за Русия мно­
го по-голямо значение от България при една бъдеща война с Австро-
Унгария. В Петербург приемат тезата на Н. Пашич за националния
облик на славянското население в Македония. Според тази теза това
население е "суров етнографски материал, което скоро щяло да ста­
не сръбско". За това, че в Русия приемат сръбската програма за
обезбългаряване на Вардарска Македония, личи от факта, че веднага
след посещението на Н. Пашич влиятелният руски вестник "Новое
время" публикува свое становище по македонския въпрос в просръ-
бски дух. По същото време С. Сазонов заявява: "Нито Русия, нито,
уверен съм, останала Европа ще допусне да се наруши статуквото, ус­
тановено в Букурещ и Цариград." Това е ясно предупреждение спря-

540
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ълга р и я , III ч а с т

мо България да внимава и да не се опитва да търси опити за реванш,

особено срещу Сърбия, защото срещу нея ще се изправи Русия.
Дори отявленият русофил Р. Димитриев, който е изпратен от
В. Радославов за пълномощен министър в Русия, усеща антибълга-
ризма на официалната руска политика. В началото на 1914 г., когато
Н. Пашич и Александър са в Петербург, той докладва: "Сърбите са
на път да заемат доминиращо положение при двора, където отслаб­
ват все повече и повече симпатиите към нас."
Обезбългаряването на Добруджа под румънска власт също не
е пречка за руската дипломация да работи упорито за спечелването
на Румъния. Активен двигател на руско-румънското сближение на
антибългарска основа е външният министър С. Сазонов. Още от про­
летта на 1914 г. той работи за посещение на Николай II в Румъния.
Николай II приема с лекота аргументите му за необходимостта от
това посещение и на 1.06.1914 г. императорът и външният министър
пристигат в Констанца на гости на румънския крал Карол. Високите
руски гости са тържествено посрещнати. С. Сазонов отбелязва: "Сре­
щата беше радушна и блестяща, с привичните за подобни случаи вза­
имни представяния, след това парад на войските, банкет с размяна на
топли приветствени речи и пр."239 Жестока обида за България е то­
ва, че Николай II е провъзгласен за почетен шеф на 5-и Рошиорски
полк, разположен на гарнизон в Добрич. Това е полкът, който пър­
ви нахлува в България през 1913 г., и неговият "подвиг" е оплячкос-
ването на Силистра на 28.06.1913 г. На този руски жест реагира це­
лият български печат, даже русофилският. Този акт доказва още
веднъж, че Русия е провокаторът на румънската интервенция в Бъл­
гария по време на Междусъюзническата война. В Констанца Нико­
лай II и С. Сазонов отново хвалят Румъния за "миротворческата й
мисия" на Балканите. В разговорите си С. Сазонов се съгласява с не­
обходимостта за запазване на букурещкото статукво, а пред румъ­
нския министър-председател И. Братияну той намеква за руска подк­
репа за румънско разширение в Трансилвания за сметка на Австро-
Унгария с думите: "Всичко това може да бъде ваше." След това С. Са­
зонов и И. Братияну осъществяват екскурзия в Трансилвания.
Така Русия стяга обръча около България отново от всички
страни. След посещението на руския император в Румъния българо-
руските отношения се влошават. Една от причините за това е враж­
дебното отношение на Русия към финансовите проблеми на Бълга-

541
Янко Гочев

рия.
След войната от 1913 г. държавният дълг на България дости­
га 700 млн. златни лева. Изтощена финансово, България е принуде­
на да търси заем в чужбина. Тя се обръща към "лихварката на Евро­
па" - Франция, която разполага с достатъчно свободни капитали и е
традиционен кредитор на страната. През есента на 1913 г. министри­
те Н. Генадиев и Д. Тончев правят първите сондажи в Париж по въп­
роса за заема. Те установяват, че: 1. България трябва да изчака коти­
рането на заемите за Сърбия, Гърция, Турция и Румъния и чак след
това, ако останели пари на кредиторите, може да получи заем; и 2.
Има условие, което Франция поставя - българското правителство да
се споразумее с Русия. Това споразумение е "условие, без което не
може" според французите. Следователно френското правителство е
склонно да котира българския заем само със съгласието на Русия и
под нейна политическа гаранция. Условието се оказва неизпълнимо,
защото Русия определя съгласието си за отпускане на заема в зависи­
мост от смяната на неудобното за нея българско правителство. Освен
това тя обявява, че е склонна да гарантира заема срещу отказ на Бъл­
гария от Македония.
На 28.12.1913 г. ген. Р. Димитриев докладва за разговора си
със С. Сазонов, който му заявил, че Франция няма да отпусне заем на
България, защото Русия не иска да съдейства за това.240Така Русия от­
ново решава да използва финансовите затруднения на България за
своите политически цели. Тя смята, че Фердинанд, притиснат от фи­
нансовите трудности, ще смени правителството. Още по-конкретен
е руският министър-председател Коковцев, който при посещението
си в Париж заявява на пълномощния ни министър Д. Станчов, че Ру­
сия ще се обявява срещу заема за България, докато тя не тръгне в рус­
ки води. Това е късогледа и недалновидна политика, която отблъсква
България от Русия. България отговаря на предложенията, че не мо­
же да сключи заем с политически условия, и отхвърля всякакъв от­
каз от Македония. Тя желае да води преговори без предварителни
условия и не приема руския диктат да смени правителството си, ако
иска пари. След руското вето Франция помага на Сърбия и Гърция
да получат по 500 млн. франка заеми, но не и на България. Всъщност
неприемливите за България политически условия са наложени на
парижките банки от френското правителство, приело внушенията
на руския посланик А. Изволски, който пък работи по инструкции на

542
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ълга р и я , III ч а с т

С. Сазонов. Също по инструкции от Петербург руските дипломати

в София и Лондон вземат всички мерки, за да не допуснат България
да излезе на международния финансов пазар.
В началото на 1914 г. в България пристига новият руски пъл­
номощен министър Ал. Савински. Той получава особени инструк­
ции, за които признава в мемоарите си: "Да стоя на страна от прави­
телството на В. Радославов и да чакам падането му; ако мога да по­
могна да бъде свалено, без да изложа на опасност репутацията си, ще
бъде още по-добре."241
Следователно този руски посланик идва в България с тайна
мисия да съдейства за падането на правителството, при което е акре­
дитиран. В София той отново предава руското условие за евентуален
заем, което е неизменно: смяна на кабинета.
А. Савински има особена кариера. Той е много близък на Ро-
манови. Завежда дипломатическата канцелария на Николай II, отде­
ла за шифроване и разшифроване на кореспонденцията му с евро­
пейските монарси и е бивш посланик в Швеция. Според слухове наз­
начението си в София дължи не на някакви дипломатически качест­
ва, а на любовта си с една велика княгиня.
В София А. Савински започва да развива усърдна дейност, за-
щото се стреми към кариера, каквато дотогава му липсва. Дейността
му невинаги ще бъде съвместима с позволеното за едни чужд посла­
ник. Често с действията си той погазва българския суверенитет.
Дори опозицията в края на 1913 г. и в началото на 1914 г. от­
чита, че Русия има безкомпромисно враждебна позиция към Бълга­
рия, споделена и от френския, и от руския печат. По думите на Иван
Кепов те се надпреварват "да ругаят, клеветят и да пръскат кал вър­
ху всичко българско".242 Руската дипломация прилага силовия подход
към България и работи за сближаването й със Сърбия чрез заплахи.
С упорството си по въпроса за заема Русия сама тласка България да
търси други кредитори извън Франция, като, по думите на пълно­
мощния й министър в София по финансовите въпроси Панафьо, е в
пълна зависимост от Русия. За да се освободи от руското политичес­
ко влияние и френската финансова зависимост, правителството на В.
Радославов се насочва към сключване на заем с Германия.
През 1914 г. въпросът за заема позволява на България да изле­
зе от международна изолация. Антантата и немският блок се опит­
ват чрез заема да извлекат политически дивиденти в България. Сило-

543
Янко Гочев

вият подход на Русия обаче е погрешен като тактика. Той е наложен

до голяма степен от А. Савински, който счита, че България е лесна
за привличане и няма нужда да й се правят отстъпки "нито в Маке­
дония, нито другаде". Затова се отдава повече на спорт и разходки с
автомобил, на увещания и заплахи към Фердинанд да смени прави­
телството. А. Савински е убеден, че времето работи в полза на Русия,
защото несключването на заема обрича България на финансов ко­
лапс, който ще я подчини окончателно политически на Русия.
Правителството на В. Радославов обаче не желае да капитули­
ра поради финансов недоимък пред Русия.През февруари 1914 г. ми­
нистър Д. Тончев започва преговори за заем в Германия. Руската дип­
ломация получава по дипломатически път сведения за тях, но чак до
края на април с. г. не им обръща внимание. В Петербург не вярват,
че преговорите могат да завършат с успех, и продължават да прила­
га същия подход, целящ сваляне от власт на българското правител­
ство. Това е недалновидна позиция, което разбират френските и анг­
лийските дипломати в София, но не и А. Савински.
Руската позиция се защитава от ген. Р. Димитриев в Петер­
бург. Той убеждава С. Сазонов, че "ако бъде отказан заемът, каби­
нетът на В. Радославов няма да успее да се задържи". През март 1914
г. по покана на С. Сазонов ген. Р. Димитриев участва в неофициални
разговори със сръбския пълномощен министър в Петербург Спалай-
кович. С. Сазонов насърчава двамата да работят за помирение и за
"славянски съюз". Генералът дипломат счита, че лесно може да се
уреди положението в България: "Достатъчно е - заявява той - Н. Ге­
надиев, М. Савов и още 20-тина македонци да се оковат и хвърлят в
Черната джамия." Тогава България и Сърбия, счита отявленият русо-
фил, могат да образуват една държава и една династия.
През пролетта на 1914 г. френската банка "Перие и Си-е" отп­
равя нови предложения за заем на стойност 500 млн. франка. Тя из­
готвя проектодоговор, в който пак настоява за гаранцията на Русия.
А. Савински пише в мемоарите си: "Цели три месеца предупрежда­
вах руското правителство за предстоящата опасност (България да
сключи заем в Германия - б. а.) и предлагат разни начини на
действие. Но МВнР само отговаряше: "Радославовото правителство
не ни вдъхва никакво доверие, вие знаете при какви условия може
да се даде заем на България. Докато тези условия не се изпълнят
(смяна на кабинета), не виждаме причини да променяме нашето по-

544
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

п 244
ведение.
А. Савински продължава да води погрешна, с оглед руските
интереси, политика спрямо заема. Той грубо и безцеремонно се на­
месва в българските вътрешни работи и продължава да настоява
пред царя за смяна на кабинета. На 28.04 и 23.05.1914 г., с подкрепа
на Панафьо, посещава началника на тайната канцелария на Ферди­
нанд С. Добрович и съветва чрез него българския държавен глава за­
емът с Германия да не се подписва, а правителството да се отстрани.
На втората среща предупреждава, че този заем ще превърне бълга­
рите в "слуги на Германия", и дори диктува състава на новия каби­
нет, в който трябва да участват А. Малинов, Т. Теодоров и който да
търси заем от Франция. Накрая в отчаянието си да осуети заема с
Германия, А. Савински предлага Русия да обещае лично на царя за­
ем от 100 млн. франка, срещу което той да поеме задължението да
назначи коалиционен кабинет. Всъщност това е завоалирано предло­
жение за подкуп. Руската дипломация не отчита политическите ре­
алности и до последния момент на финансовите преговори не успя­
ва да спечели България, да я заинтересува с подходяща банкова гру­
па кредитор, която да й предложи заем при приемливи условия. Та­
ка Русия и Антантата в самото навечерие на Световната война допус­
кат фатална грешка. С финансовата си политика те сами принужда­
ват България, въпреки тежките условия, да търси заем от Германия.
На 29.06.1914 г. България подписва договора за заем с немс­
кия банков консорциум "Дисконто Гезелшафт" на стойност 500
млн. франка при 5% лихва. Германците получават концесии върху
жп линия Хасково-Дедеагач - Порто Лагос, реконструкция на прис­
танището Порто Лагос и икономически отстъпки за проучване и раз­
работване на въглищните линии в Перник и Бобовдол. Условията са
тежки, но навлизането на германския капитал ще съдейства за раз­
витието на инфраструктурата на страната.
Антантата се обявява против заема. Шест дни преди подпис­
ването му А. Савински предупреждава, че България е предадена на
враговете на славянството. След това А. Савински уведомява В. Ра­
дославов, че България веднага трябва да изплати дълговете си към
Русия на стойност 10 млн. франка.245 Реакцията му е импулсивна и
показва, че руският посланик не приема спокойно поражението си
по въпроса за заема. Той дори не успява да спечели на своя страна
другите пълномощни министри на Антантата, главно английския.

545
Янко Гочев

След като не успява да осуети сключването на заема с Германия, той

се опитва да попречи гласуването му в Народното събрание. А. Сави-
нски разработва тактиката на русофилската опозиция, чиято цел ста­
ва провалянето на гласуването на договора за заем с всички възмож­
ни средства. Той дори изфабрикува статии в русофилския печат, в
които силно се набляга на неизгодността на заема с Германия. Под
негово влияния през юни-юли 1914 г. русофилската опозиция започ­
ва силна агитация в печата. Тя открива печатна война срещу кабине­
та, в която основното й обвинение е, че В. Радославов и минисрите
му икономически заробват България. Статиите в русофилския печат
са предварително одобрени като съдържание от Руското посолство в
София. Въобще то мобилизира цялата опозиция и отново прибягва
до услугите на подкупните русофилски политици и журналисти.
Руското посолство през юни-юли 1914 г. става огнище, от което се
подклаждат слухове и заповеди за насилствено сваляне на българс­
кото правителство. Съвременници на събитията отбелязват: "Савинс-
ки лично агитираше, говореше буйно и невъздържано против прави­
телството и работеше за свалянето му. Той се срещаше с опозицион­
ните водачи и ги подбуждаше да се противопоставят със сила срещу
заема. Той успя да вземе на страната си някои опозиционни партии
и да ги тласне към някои бунтовни изявления и действия.".246 С печа­
та на Руското посолство се издава комюнике, в което се критикува
заемът и се подстрекават българските граждани да свалят правител­
ството. Цялото поведение на руските дипломати в София през лято­
то на 1914 г. напомня действията на Каулбарс през 1886 г. Въпреки
това кабинетът на В. Радославов реагира спокойно и дори не обявя­
ва А. Савински за „персона нон грата", въпреки че има достатъчно ос­
нования да направи това.
На 2.07.1914 г. Народното събрание разглежда договора за за­
ем. Със своя декларация парламентарните групи на 5 опозиционни
партии - ДП, НП, ПЛП, РДП и БЗНС, го обявяват за "неприемлив"
и явно заявяват, че ще гласуват против. Отделна декларация прочи­
тат Кр. Пастухов от името на БРСДП (ш. с.) и Д. Благоев от името
на БРСДП (т. с) Те също се обявяват срещу заема. Единствен от всич­
ки опозиционни водачи Д. Благоев протестира "против намесата на
агентите на руското правителство по случай заема в нашите вътреш­
ни работи и против използването на буржоазната опозиция на тази
руска намеса за котерийни цели, за хвърляне на страната в смуто-

546
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ве...".247 Заради този пасаж в декларацията на Д. Благоев русофилска-

та опозиция не му позволява да говори на трибуната. След бурно за­
седание, фактически бойкотирано от нея, в което има разменени
обиди, клевети и псувни и даже парламентарен бой, договорът за за­
ем е гласуван набързо в присъствието на дипломатическото тяло.
След неуспеха си А. Савински "пребледнял, разочарован и сърдит
бързо напуска ложата и се прибира сломен в легацията".248 Това е по­
ражение не само на русофилите, но и лично негов неуспех, който
той трудно преглъща.
Четири дни след обнародването на договора за заем и влиза­
нето му в сила С. Сазонов вика ген. Р. Димитриев и иска България да
изплати 10 млн. рубли, и то без отсрочка. Франция също обвинява
и съветва България да внимава с Румъния и да се пази от Турция. Та­
ка България отново е заплашена с призрака от 1913 г.
Заемът "Дисконто" не е реализиран поради избухването на
войната. По-нататък с намесата си България преминава към военни
заеми. Този заем не предопределя политическата ориентация на
България,но показва предпочитанията на кабинета на В. Радославов,
който чрез финансови отстъпки се опитва да спечели политическа
подкрепа на Германия. Същевременно с цялата си антибългарска по­
литика по въпроса за заема Русия просто тласка България към Гер­
мания. Русия обаче отказва да приеме истината, че със съпротивата
си по този въпрос хвърля България в обятията на Германия. За Русия
заемът е "политически ангажимент" с Тройния съюз.
Периодът от края на Междусъюзническата война до началото
на световната война е обособен в развитието на българо-руските от­
ношения. България вече не е приоритет за Русия и Антантата в бал­
канската им политика. Русия залага вече на Сърбия и Румъния. Сър­
бия става ядро на отбранителния блок от малки държави и обхваща­
щи южния фланг в борбата на империята срещу немския "натиск на
Изток" и България трябва да се съобразява вече с това.
Повод за избухването на световната война става атентатът в
Сараево на 28.06.1914 г., когато група сръбски босненски национа­
листи, агенти на сръбската терористична организация "Черна ръка",
убиват австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд и
съпругата му. Атентатът е заговор за убийство, в който участва
сръбското военно разузнаване, началникът на сръбския ГГЦ Р. Пут-
ник, сръбският министър-председател Н. Пашич, руският посланик в

547
Янко Гочев

Белград Н. Хартвиг и руският военен аташе полк. Артамонов. "Чер­

на ръка" поддържа връзка с полк. Артамонов още от 1912 г., за кое­
то той сам признава в един свой доклад от 17.01. с. г. Полк. Артамо­
нов е в лични приятелски връзки с ръководителя на "Черната ръка"
Др. Димитриевич ("Апис"). В заговора участва и големият сърбофил
Н. Хартвиг, който вижда в успеха началото на така желаното от Ру­
сия разрушаване на Австро-Унгария. Н. Хартвиг и полк. Артамонов
поемат даже част от финансирането на заговорниците. Когато Др.
Димитриевич докладва на полк. Артамонов, че атентатът се подгот­
вя, той му отговоря: "Действайте. Ако бъдете нападнати, няма да бъ­
дете сами".249 Руската намеса в атентата е безспорно документирана.
Спорен е въпросът само доколко Русия участва в него чрез специал­
ните си служби или чрез официалните си дипломатически органи.
С цялата си политика в подкрепа на създаването на Велика Сърбия
Русия създава предпоставки за осъществяване на атентата. Здравата
руска подкрепа развързва ръцете на сръбските шовинисти, които
считат, че убийството им ще остане ненаказано. Сараевските атента­
тори не са самоотвержени идеалисти, а оръдие в ръцете на сръбски­
те шовинисти и руските панслависти. Те трябва да подпалят война­
та, в която Русия най-после да завземе Цариград и Проливите и да
унищожи Австро-Унгария. Русия обаче се опитва да скрие ролята си
в атентата. През 1917 г. е проведен т. нар. Солунски процес срещу ръ­
ководителите на "Черната ръка" и техните съучастници, чиято глав­
на цел е да се оневини Сърбия като съучастник в атентата и да се ук­
рият следите за руска намеса в подготовката му. Остава обаче безс­
порен фактът, че Русия насърчава Сърбия да осъществи атентата.
Четири дни след атентата българският дипломатически агент
Н. Чапрашиков докладва в София: "Руската легация (Н. Хартвиг - б.
а.) се застъпва за сърбите. Сърбите не ще спрат в лудото преследва­
не на предначертаната задача, защото чувстват здрава опора в Ру­
сия".250 Положението се обръща във вреда на Сърбия на 10.07.1914 г.
с две събития. Първото е смъртта на Н. Хартвиг, което е тежка загу­
ба за сръбските политици. Погребан е с високи почести и самото
погребение става повод за силни сръбско-руски манифестации на
приятелство. Второто събитие е на ултимативната нота на Австро-
Унгария до Сърбия. Тя е връчена в момента на отпътуването на
френския президент Поанкаре от Петербург след тридневното му
посещение там, преминало под знака на "ослепителни" съюзнически

548
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

руско-френски тържества. На тях Поанкаре и Сазонов изработват

своя линия на поведение спрямо Австро-Унгария в защита на Сър­
бия. Това става ясно от телеграмата на френския министър-председа­
тел Р. Вивиани от 11/24.071914 г. до заместник-министър на външни­
те работи Б. Мартен, публикувано в т. нар. Жълта книга.
Руският Министерски съвет е свикан по спешност с участието
на висшите военни от т. нар. "военна партия". Тезата, около която
министри и висши военни се обединяват, е, че виенският ултиматум
изисква достоен отговор на Русия като закрилник на славянството.
Те се обявяват особено срещу точката в ултиматума, изискваща раз­
туряне на терористични организации като "Народна отбрана". Това
показва, че Русия е подкрепяла и занапред ще подкрепя сръбския те­
роризъм, който чрез сепаратистки прояви предизвика Австро-Унга­
рия и я заплашва от разрушаване отвътре. Руският Министерски съ­
вет обявява, че няма да допусне "сръбското унищожение", и решава
да иска Николай II да обяви мобилизация на армията и флота. След
ултиматума Сърбия търси пряката помощ на Николай II. На
24.07.1914 г. регентът - княз Александър, се обръща с лична телегра­
ма до него, в която се оплаква от късия 48-часов срок за отговор на
нотата, и обявява: "...Ние сме неспособни да се защитаваме и ние мо­
лим Ваше Величество да ни се притече на помощ колкото е възмож­
но по-скоро."251 Така, вместо да накаже виновниците за атентата,
Сърбия се опитва да спечели на своя страна Русия, а чрез нея и Фран­
ция.
На 25.07.1914 г. се провежда т. нар. Коронен съвет в Царское
село, който потвърждава взетото вече решение за тайна мобилиза­
ция на 13 корпуса от армията в четири военни окръга. Николай II е
въодушевен и бързо приема предложението на министрите. Така Ру­
сия съдейства за разпалването на конфликта на Балканите. „Без рус-
наците-отбелязва през 1917 г. френският политик Ар.Бриан-никога
нямаше да се стигне до война." Руската царица е германка по произ­
ход, но е привърженик на панславизма и мрази Австро-Унгария.
„Ще водим война -заявява тя пред френския посланик М. Палеолог-
...Няма да остане нищо от Австрия...Вие ще си върнете Елзас и Лота-
рингияд нашите войски ще влязат в Берлин. "Всички руски дипло­
мати през 1914 г. са милитаристи и усилено подготвят войната.
Следователно мит е тезата,че през 1914 г. Русия е миролюби­
ва сила и че единствено цели да защити своите братя славяни.

549
Янко Гочев

На 15/28.07.1914 г. Австро-Унгария обявява война на Сър-

бия.На следващия ден Русия отговоря с указ на императора за обща
мобилизация. Телеграмата на кайзер Вилхем до Николай II времен­
но разколебава императора и той дава заповед да се спре. Сазонов и
висшите военни го убеждават обаче да отмени заповедта и мобили­
зацията да е обща, а не частична. Руската мобилизация е средство за
дипломатически натиск над Австрия и за защита на Сърбия в юлска­
та криза.След като Русия отказва да прекрати мобилизацията, за ко­
ето настоява Вилхем II, Германия на 19.07/01.08.1914 г. като съюзник
на Австро-Унгария обявява война на Русия, а два дни по-късно и на
Франция. Така Сърбия възпламенява европейската война, превърна­
ла се по-късно в световна.
Русия няма съюзен договор със Сърбия, но допуска рисковано
да бъде въвлечена във война, защото нейните имперски интереси на
Балканите изключват унищожаването на Сърбия. За Русия това е
война между германизма и славянството и след като веднъж се е
обвързала с плановете си за създаване на Велика Сърбия, тя не може
да допусне гибелта на Сърбия. С. Сазонов е основният двигател на
военните приготовления в Русия в полза на Сърбия. Той убеждава
императора,че войната е предстояща и неизбежна. Той внушава на
сръбските управници твърд курс, като изпраща телеграма на Н. Па-
шич, в която заявява, че Русия ще подкрепи Сърбия с всички сили.
В началото на войната на 19.07/01.08.1914 г. България обявя­
ва строг неутралитет. Правителството на В. Радославов решава да из­
чака хода на военните действия и в случая взема единствената разум­
на позиция. Цел на правителството е осъществяване на българското
национално обединение чрез ревизия на Букурещкия договор. При­
ема се линията на поетапно осъществяване на националния идеал. В
обявената външнополитическа програма на царя и правителството
има своеобразна йерархия. На първо място като най-желана придо­
бивка е Македония, и то Вардарският й дял, а от Егейския дял само
Драма, Сяр и Кавала. Основно искане от Вардарския дял е "безспор­
ната зона". На второ място в българското искане стои Тракия, но не
Одринска, която се счита вече за загубена, а Западна, като се търси
разширение на тесния, смятан за неудобен, излаз на България на Бя­
ло море на запад, особено с Кавала. На трето място е поставена Доб­
руджа. Смята се, че българската позиция по добруджанския въпрос
е толкова силна, че може да се реши впоследствие.
550
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Българският неутралитет се определя до голяма степен от

обещанията, които Антантата и Централните сили (ЦС) ще дадат за
осъществяване на национално обединение. И за двата военни блока
привличането на България носи важни предимства. За ЦС въвлича­
нето на България би означавало нанасяне на удар върху Сърбия и съз­
даване на единна териториална връзка по суша от Берлин до Цариг­
рад. Спечелването на България може да повлияе върху колебаещите
се Румъния и Гърция. За Антантата привличането на България озна­
чава прекъсване на връзката на ЦС с Турция, спасяване на Сърбия,
контрол над Проливите и осигурени връзки по море с Русия.
Геополитическото положение на България в центъра на Бал­
каните и силната й армия са два неизменни фактора, с които и два­
та военни блока се съобразяват. Цената на България през 1914 г. рас­
те постепенно, след като се изпаряват илюзиите за кратка война и се
преминава към позиционни боеве по всички фронтове.
Царят и правителството на В. Радославов обявяват строг неут­
ралитет, но жадуват за реванш срещу бившите си съюзници. Затова
българският неутралитет в периода август 1914 г. - август 1915 г. е
благосклонен спрямо ЦС. Създава се т. нар. "военен път" от Берлин
през Виена за София и Цариград. По жп и морски комуникации на
България тайно се превозват военни материали и офицери инструк­
тори за Турция. Кабинетът на В. Радославов тайно подкрепя и дей­
ността на четите на ВМОРО, които водят въоръжена борба в Маке­
дония срещу сръбските войски за защита на местните българи. През
българска територия те атакуват с финансова помощ на Австро-Ун­
гария сръбския тил и фактически подпомагат австро-унгарската ар­
мия във войната й срещу Сърбия. Успоредно Фердинанд и В.Радос-
лавов обсъждат проекти за съюз с ЦС, а на 6/19.08.1914 г. сключват
таен договор за приятелство и съюз с Турция, който остава обаче не-
ратифициран, т. е. не влиза в сила.
Дипломацията на Антантата е непоследователна и не толкова
активна, както ЦС през 1914 г. в опитите си да спечели България. От­
начало тя се стреми да запази българския неутралитет, който прави
плахи опити за възстановяване на Балканския съюз. Англия, Франция
и Русия не могат да постигнат единство в отношението си към Бъл­
гария и да изработят формулата на компромиса между предпочита­
нията си към отделните държави на полуострова. Обещанията им
през 1914 г. са по-скромни и което е по-важно - по-трудноосъщест-

551
Янко Гочев

вими поради ясно категорично изразената съпротива за отстъпки в

полза на България, на Сърбия, Гърция и Румъния.
Решаваща и меродавна за Антантата е позицията на Русия. В
желанието си да спаси Сърбия тя е по-активна от Франция и Англия
в обещанията към България. С. Сазонов иска България да запази
строг неутралитет и отново плаши, както през 1913 г., България с
Румъния и Гърция, ако се намеси във войната срещу Сърбия. На
23.07.1914 г. с нота С. Сазонов иска "добросъвестно и честно съгласу­
ване на българската политика с начинанията на Русия". Освен това
руският външен министър отправя заплахи, че ако България предиз­
вика "смутове" в Македония, това ще бъде "явен враждебен акт про­
тив Русия".232 По-нататък С. Сазонов и Ал. Савински неведнъж пре­
дупреждават България, че "Сърбия е наша съюзница и всяко нападе­
ние срещу нея ще считаме като нападение срещу нас".253 Така до края
на периода на неутралитета Русия зорко бди за защита на сръбската
окупационна власт в Македония, която точно по това време изкоре­
нява там с жестоки насилия българщината. С тази своя позиция Ру­
сия потвърждава враждебното си отношение спрямо борбата на
ВМРО срещу сръбския окупатор. Срещу строгия неутралитет с нота­
та си от 5.08.1914 г. С. Сазонов обещава на България отстъпки в Щип,
Радовиш и Кочани, а ако се намеси на страната на Сърбия във война­
та, безспорната зона. Н. Пашич реагира обаче отрицателно на руски­
те предложения и още в лятото на 1914 г. набелязва основната ли­
ния на Сърбия спрямо българския въпрос, спазвана последователно
до края на българския неутралитет - отказ от всякакви отстъпки в
Македония. Въпреки войната срещу Австро-Унгария, заплашваща съ­
ществуването на Сърбия, тя отказва да отстъпи части от Македония
на България. Така руското предложение увисва. Русия нито желае,
нито може да принуди Сърбия да върне поне част от заграбените
български земи в Македония на България.
В натиска спрямо България, който цели да я вкара в противо­
естествения, с оглед интересите й, съюз със Сърбия, участва и ген. Р.
Димитриев. В началото на войната той се отказва от българското по­
данство, подава оставка като пълномощен министър на България в
Петербург и влиза в руската армия. Така увенчава кариерата си на на­
ционален предател. С. Сазонов го приема сърдечно и на 28.07.1914
г., очевидно под руско внушение, ген. Р. Димитриев пише писмо до
Фердинанд, в което го съветва България да тръгне отново с Русия.
552
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

В средата на август 1914 г. С. Сазонов мъмри заместника на

ген. Р. Димитриев Патев, загцото България пропуска германски мо­
ряци за Турция, хвали героизма на сърбите и предлага отново на
България да се споразумее със Сърбия, докато е време. С. Сазонов
обаче няма реална представа за истинския характер на двустранните
отношения, засегнати дълбоко от проблема Македония, който изк­
лючва възможността за преки нормални преговори между София и
Белград. Положението на България в края на лятото на 1914 г. е
много добре характеризирано от английския журналист Дж. Ваучер.
На 3.09.1914 г. във вестник "Таймс" той пише статия, в която отбе­
лязва: "Макар че още не сме във война, положението тук (в Бълга­
рия - б. а.) е крайно интересно... Русия заплашва България, че няма
да получи нищо в крайна сметка, ако не следва отсега руската поли­
тика.234 На 8.09.1914 г. с нота Савински иска България да предостави
свободен пропуск през територията си на военните материали за
Сърбия. На 18.09.1914 г. българското правителство отказва руското
предложение. В. Радославов се позовава на чл. 2 от Хагската конвен­
ция, обосноваваща строгия неутралитет на правителството, както и
на това, че Сърбия потиска и денационализира 2 млн. българи. Бъл­
гарският отговор е достоен и той доказва на Русия, че тя не може да
се разпорежда както си желае с България. Тъкмо поради това А. Са­
вински е раздразнен от нотата отговор. Започва да сипе нови обви­
нения срещу България, че нарушавала в полза на ЦС своя неутрали­
тет. Руските обвинения са неоснователни, защото България допуска
транзит от неутрална държава (Румъния) към друга неутрална дър­
жава (Турция), а не от воюваща държава (Русия) към друга воюваща
държава (Сърбия). Руските военни доставки обаче продължават през
Дунав. На 5.10.1914 г. се стига до инцидент. Руски параход, превеж­
дащ поредния рейс от военни доставки за Сърбия, обстрелва край
Свищов български патрулиращ кораб. Русия порицава България и я
обвинява изцяло за виновна за инцидента. В тона с руските обвине­
ния сръбският печат открива нова антибългарска кампания. В. Радос­
лавов обаче защитава с достойнство действията на българските гра­
ничари. Руските военни доставки продължават и те са една от при­
чините за сръбските военни успехи срещу Австро-Унгария през 1914
г.
На 20 и 24.10.1914 г. А. Савински има два важни разговора с
В. Радославов. В тях кани България да заеме страната на Антантата в

553
Янко Гочев

замяна на "безспорната зона" от Македония, Добруджа от Румъния

и Тракия до линията Мидия-Енос от Турция, но след войната. Теза­
та на руския пълномощен министър е, че след като Русия била осво­
бодила България, то България трябва да помогне на Русия, като обя­
ви война на Турция. Предложенията на А. Савински до голяма сте­
пен увисват от тона, с който са обявени. П. Пешев отбелязва: "Сави­
нски говорил остро и често оскърбително и невъздържано, като на­
меквал, че Русия може да вземе Варна и Бургас и дори да погуби
България."255 В. Радославов отхвърля руските предложения, като се
позовава на неутралитета и големите жертви, които България е дала
за "славянството" във войните през 1912-1913 г. Според него руски­
те искания са в разрез с българските интереси.
Войната на Балканите се разраства след намесата на Турция.
От 2.08.1914 г. тя има таен съюзен договор с Германия и допуска два
немски кораба да минат Проливите и да станат част от турския флот.
След това на 7.09.1914 г. отменя режима на капитулациите, което
пряко засяга Англия и Франция. Накрая на 16/29.10.1914 г. турският
флот бомбардира руските черноморски пристанища. Последицата е
скъсване на отношенията между Антантата и Турция. На
20.10/2.11.1914 г. Русия обявява война на Турция. В манифеста за
войната на Николай II се говори, че "намесата на Турция само ще ус­
кори фаталната за нея развръзка и ще отвори за Русия пътя към раз­
ширяване на историческите задачи, свързани с черноморските брего­
ве - задачи, завещани от руските прадеди".2513
След намесата на Турция във войната цената на България за
Антантата нараства. Антантата засилва натиска си върху България, за
да я принуди да нападне Турция. Савински иска веднага намеса на
България срещу Тракия до линията Мидия-Енос, Добруджа и "безс­
порната зона" и в Македония. В. Радославов отхвърля поканата, за-
щото Русия не гарантира българските придобивки в Македония, ако
България започне война с Турция. Освен това Румъния и Гърция са
категорично против отстъпки на България, а Сърбия отлага този въп­
рос, обещава отстъпки, но условно след края на войната.
На 7.11.1914 г. Николай II приема акредитивните писма на но­
вия български посланик М. Маджаров, който е заведен в Царско се­
ло със специален влак и е задържан на закуска, което може да се пре­
цени като израз на особено внимание. Жестовете обаче към българс­
кия посланик свършват дотук. Николай II казва, че България трябва

554
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

да обяви война на вековния враг на славянството - Турция,която е във

война с Русия,срещу което може да присъедини Източна Тракия до
линията Мидия-Енос.Руският император предупреждава да не се из­
пуска "добрият случай". Езикът на Николай II обаче е по-скоро об­
винителен към България, а накрая става и заплашителен. Той обви­
нява България, че е пропускала муниции за Турция, че се отнася с не­
доверие към Русия и нейните съюзници и че "ако продължава така,
тя ще загуби всичко".25' Руският император особено се безпокои от
възможността България да обяви война на Сърбия.Затова повтаря
просръбската си позиция и М. Маджаров разбира, че всяко враждеб­
но действие или нападение на България спрямо Сърбия означава
война с Русия.
Между България и Русия продължава липсата на нормален
диалог, причина за което е враждебното отношение на Русия спря­
мо българския цар и българското правителство. Това блокира и диа­
лога на София с Антантата. На 10.10.1914 г. английският и френски­
ят посланик в Петербург заявяват на М. Маджаров, че "... единстве­
ното средство да върнете загубеното и да възвеличаете отечеството
си е да се споразумеете с Русия. Ней е предоставено от съюзниците
пълно право и свобода (в балканските въпроси - б. а.)". Отправя се
заплаха спрямо България за унищожението й, ако се обяви против
политиката на Антантата или нейните съюзници.
На 13.11.1914 г. посланиците на Русия, Франция и Англия в
София с вербална нота правят първото си съвместно предложение
към България. Срещу българския неутралитет те обещават на Бълга­
рия "важни териториални придобивки", увеличени, ако България на­
падне Турция или Австро-Унгария. Нотата е неясно формулирана и
не задоволява България. В. Радославов дори я счита за безсмислена,
защото България и без нея си е неутрална. Той пак потвърждава
строгия български неутралитет и приоритета на Македония сред
българските национални искания.
Просръбска е позицията на Русия спрямо революционната
дейност на ВМРО в Македония през 1914-1915 г. С тази своя пози­
ция Русия защитава сръбската окупационна власт,жестоко обезбълга-
ряваща Македония.Когато чета на ВМРО взривява мост при гара
Удово, Сърбия протестира и височайшият сръбски покровител Ни­
колай II реагира гневно. Той заплашва, че всяко нападения срещу съ­
юзна Сърбия би означавало България "да изчезне от лицето на земя-

555
Янко Гочев

та".258 На 26.11.1914 г. С. Сазонов настоява да бъдат предотвратени на­

паденията по жп линия Солун-Скопие, извършвани от български че­
ти с австрийско подбудителство и отново ни предлага Източна Тра­
кия до Мидия-Енос.
В края на ноември 1914 г. Русия изпраща в Сърбия за свой
пълномощен министър княз С. Трубецкой, който е влиятелна фигу­
ра в руския политически елит и опитен дипломат. На път за Сърбия
той спира в Букурещ, разговаря с българския пълномощен министър
там С. Радев и му предлага нов българо-сръбски съюз, като Сърбия
върне на България безспорната зона, а България даде на Сърбия по­
мощ от 200-хилядна войска срещу Австро-Унгария. Предложението
идва след завземането на Белград на 19.11.1914 г. от австрийските
войски и очевидно цели спасението на Сърбия чрез българска воен­
на помощ. В. Радославов дава инструкции на Чапрашиков в Белград
за разговори с княз Трубецкой. Той трябва да настоява за Санстефа-
нска България и договора от 1912 г. със Сърбия. В. Радославов умиш­
лено формулира русофилска, но неясна и объркана база за прегово­
ри, защото едва ли е разчитал на успеха им. След разговора на Чап­
рашиков със С. Трубецкой българският пълномощен министър изп­
раща на 1.12.1914 г. в София своя доклад. От него стават ясни пози­
циите на руската имперска политика спрямо България. На първо
място, князът дава още едно доказателство за високомерието на офи­
циална Русия към България и за неразбирането на позицията й. С.
Трубецкой не се съобразява с това, че в 1914 г. голяма част от бълга­
рското общество счита Русия и русофилите за виновни за погрома от
Междусъюзническата война, защото заявява, че "разположението в
Русия спрямо България е много лошо", но той няма да разравя ми­
налото и да търси виновника, защото е ясно, че това е България, т. е.
ще се забави всичко това от Русия, ако България има добро (русофи-
лско) поведение. Подходът на руския княз - ние сме великодушни и
е достатъчно да дойдете при нас и всичко ще се уреди, ще забравим
вината ви пред Русия и на всичко отгоре ще имате териториални
придобивки, е погрешен. Това, че Русия не познава българския
цар,правителство и въобще българската национална програма, личи
от предложенията на княз С. Трубецкой - безспорната зона в Маке­
дония, но в зависимост от това дали Сърбия ще получи Босна след
войната, от Румъния - част от Добруджа с Добрич и Балчик, от Тур­
ция - Тракия до Мидия-Енос, и от Гърция нищо. Срещу това се нас-

55 6
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

тоява България да запази благосклонен неутралитет, а след това при

нужда да влезе във война срещу Турция.
Високомерието на княза и посочените предложения са ново
доказателство, че до края на 1914 г. руската дипломация прави греш­
ка след грешка, с което фактически помага на българския цар и пра­
вителство да търсят подкрепа не от Антантата, а от ЦС.
Освен това руските предложения бързо рухват, защото в края
на 1914 г. сръбската армия постига победи над Австро-Унгария и ос­
вобождава Белград. Обратът във войната отнема всяка възможност
за териториални отстъпки на Сърбия в полза на България. Антанта­
та ограничава дипломатическия си натиск в София. Освен това голе­
ми придобивки в Тракия България не може да очаква поради преки­
те интереси на Русия и Англия от сигурен и достъпен плацдарм за
защита на Проливите и Цариград. В края на 1914 г. единственият ус­
пех на България е, че Великите сили признават, че Букурещкият до­
говор подлежи на ревизия. Що се отнася до българо-руските отно­
шения, те си остават все така лоши.
През 1915 г. дипломатическата борба за спечелване на Бълга­
рия продължава с неотслабваща сила и навлиза в решителната си фа­
за. На 4.01.1915 г. началникът на Близкоизточния отдел Гулкевич ка­
ни М. Маджаров на важен разговор. В него той прави констатация­
та, че "...B София избягват да третират (преговарят - б. а.) и това мо­
же да докара ново разочарование и нови злочестини на Вашето оте­
чество." Съветът на Гулкевич е: "Влезте в преговори с руското прави­
телство, и ще видите готовността ни да удовлетворим България."259
Тежестта на България в очите на Русия нараства във връзка с
придвижването на дневен ред на въпроса за Проливите. Влизането
на Турция във войната и победите в Кавказ на руската армия откри­
ват възможността пред Русия да реализира "историческите си права"
по Източния въпрос. Както казва С. Сазонов, "процесът на истори­
ческото развитие на руската държава не може да завърши по друг на­
чин, освен с установяване на нашето господство над Босфора и Дар-
данелите".260 Според С. Сазонов Източният въпрос след турската на­
меса налага спешно решение, така че да гарантира интересите на Ру­
сия. Той е инициатор за преговори с Франция и Англия за разреша­
ване на въпроса. Представя проект на Николай II за установяване на
руска власт над Проливите. Зарадван, императорът веднага го одоб­
рява и разрешава преговорите със съюзниците.

557
Янко Гочев

Следващите предложения на Русия към България са свързани

тъкмо с предвижването на дневен ред на въпроса за Проливите. В
контекста на разговорите стават актуални идеите, съществуващи още
през 1914 г., за завземане на българските пристанища Варна или Бур­
гас, които са необходими на Руския черноморски флот като меж­
динни бази в подхода му към Цариград. В края на февруари 1915 г.
С. Сазонов предприема сондаж в тази насока пред М. Маджаров в
Петербург, за което същият съобщава в София с телеграма от 26.02
с. г. Според руския външен министър Бургас например би бил удоб­
на база за руския флот. М. Маджаров отхвърля предложението, за-
щото руски десант в Бургаския залив ще доведе до война. Той не счи­
та, че българските войски няма да стрелят. Затова отговорът му е от­
рицателен. Той заявява: "България по никой начин не може да се от­
далечи от строгия неутралитет, който си е наложила."261
На 9.03.1915 г. В. Радославов отхвърля руското предложение.
Той избягва преговори с Русия. Преговори всъщност няма, защото
липсва нормален диалог между две суверенни държави. Сазонов раз­
бира от отрицателния български отговор, че България не желае да
услужи на Русия даже с един благосклонен неутралитет. Със или без
България Русия е решила най-после да овладее Проливите, още по­
вече че съюзниците й - Франция и Англия, започват на 6/19.02.1915
г. морска демонстрация и форсиране на Проливите, прераснало в т.
нар. Дарданелска акция. Целта на акцията е установяване на пряка
морска връзка с Русия и въздействие на благоприятна за Антантата
светлина върху България и други неутрални балкански държави. От­
ношението на Русия към акцията е специфично. Тя е склонна да я
приеме, защото установяването на пряка морска връзка със съюзни­
ците й е военна необходимост и би облекчило снабдяването на рус­
ката армия с боеприпаси. Русия е раздразнена обаче от това, че съюз­
ниците й се опитват да изземат дотогавашните й функции като пъл­
номощник на Антантата по балканските проблеми. Дарданелската
акция поражда сериозно безпокойство в МВнР на Русия, която се
опасява да не би Англия и Франция да решат Източния въпрос в своя
полза. Затова руският флот не участва в акцията, целяща оказване на
помощ за Русия.
Тя се обявява и срещу участието на гръцки войски в акцията.
Идеята е предложена от благосклонно настроения спрямо Антанта­
та гръцки министър-председател Е. Венизелос, който предлага Гър-

558
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ция да помогне със сухопътна армия и флот. Русия не допуска гръц­

кото участие. Тя подозира Е. Венизелос в стремеж да завземе Цариг­
рад и Франция и Англия в опит за разпалване на филелинизма за
сметка на панславизма. За пръв път гръцката "мегали идея" влиза в
конфликт с политическите цели на руската империя. Конфликтът е
решен в полза на Русия и негова жертва става Е. Венизелос, който на
6.03.1915 г. подава оставка.
Обещанията за неясни придобивки са само едно от средства­
та в богатия арсенал на руската дипломация, с които тя трябва да спе­
чели България. Другото изпитано средство е подкупът. В началото на
1915 г. руският посланик в Лондон Бенкендорф телеграфирана С.
Сазонов: "Най-важното е да се застави България да тръгне против
Турция, което би решило най-скоро въпроса за нашия експорт. Спо­
собът на действие - да се даде по изкуствен начин - рушвет на члено­
вете на българското правителство. Ако се вземе под внимание, че
разходите за войната са огромни - дневно 50 000 000 рубли, то да­
же големите разходи за гореказаната цел, които очевидно биха мог­
ли да се изразят в цифри от няколко милиона рубли максимум, ако
послужат да се прекрати войната, ще бъдат дори от финансово гле­
дище разходи полезни."262 За подкупване на българските министри е
решено да се използват услугите на френските банки. Това личи от
разменените телеграми между Сазонов и руския посланик в Париж
И збол ски по същото време. Намират се и опитни посредници. Това
са тези френски банки, които работят с България. Планът е задви­
жен и френското правителство го одобрява. Пускането му в
действие е временно отложено за по-благоприятни времена.
За Русия по-важно е да гарантира интересите си в района на
Проливите и Цариград. На 3.03.1915 г. Николай II кани в Царское
село френския посланик от гръцки произход М. Палеолог и му зая­
вява, че е взел вече решение "да разреши радикално проблема Конс­
тантинопол и Проливите". Единствената възможност, която пред­
вижда Николай II, е: "град Константинопол и Южна Тракия да бъ­
дат присъединени към моята империя."263
Притеснявайки се от възможна окупация от съюзниците на
Цариград и Проливите, на 4.03.1915 г. С. Сазонов отправя до френс­
кия и английския посланик в Петроград важна "Паметна записка".
Тя съдържа искането "Цариград, западният браг на Босфора, Мра­
морно море и Дарданелите, а също Южна Тракия по линията Енос-

559
Янко Гочев

Мидия, азиатският бряг в пределите между Босфора, р. Сакарая и

пункт на брега на Измирския залив, заедно с островите в Мраморно
море и островите Имборс и Тенедос, да бъдат включени занапред в
състава на Руската империя". На 8.03.1915 г. М. Палеолог дава поло­
жителен отговор на своето правителство за "разрешението на въпро­
са за Цариград и Проливите съобразно желанието на Русия". На
10.04.1915 г. Франция потвърждава официално съгласието си. От­
делно на 12.03.1915 г. английският посланик в Петроград предава
съгласието си и на своето правителство с руските искания. Поставя
обаче условия за свободно движение на търговските кораби през
Проливите, гарантиране на английските интереси в Азиатска Турция
и признаване на т. нар. неутрална зона в Персия за английска сфера
на влияние. Заедно с това английският посланик изразява от името
на своето правителство пожеланието Русия да не пречи Гърция да се
присъедини към Антантата и "да употреби всички усилия, за да раз­
сее опасенията на България и Румъния относно това, че притежани­
ето на Проливите и на Цариград и Русия е неизгодно за тях".264
Русия приема да гарантира английските интереси в региона,
както и френските, предвиждащи откъсването на Сирия и Киликия
от Османската империя. Така във вид на тайно споразумение между
Русия и Франция и Англия въпросът за Цариград и Проливите е ре-
шен през март-април 1915 г. Споразумението е поврат в дотогаваш­
ната английска и френска стратегия по Източния въпрос. Франция и
Англия фактически се съгласяват Русия да анексира Проливите и Ца­
риград. Всъщност двете западни държави развързват ръцете на Русия
за експанзия и на запад от Мидия-Енос, т. е. за сметка на България.
От този момент нататък България ще бъде смятана за запазен пери­
метър на руското влияние.
Въпреки споразумението си за Проливите и Цариград Русия,
Франция и Англия не успяват да постигнат споразумение за обща ли­
ния спрямо България. Началото на Дарданелската акция активизира
англо-френската дипломация. Англия се опитва да привлече Бълга­
рия, за да осигури атака на Цариград с нейната сухопътна армия. Анг­
лийското официално предложение от 25.03.1915 г. съдържа твърдо
само "безспорната зона" в Македония и Тракия до Мидия-Енос. Анг­
личаните гьделичкат нараненото от Русия честолюбие на Фердинанд
и му подхвърлят неофициално предложението българската армия да
атакува Цариград и дори да остане там.

560
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ълга р и я , III ч а с т

В. Радославов иска точни писмени предложения, с което вре­

менно блокира преговорите с Англия.След неуспеха си да форсират
по море Проливите англичаните и французите замислят десант по
суша. Един от обсъжданите от тях варианти е завземането на бълга­
рското пристанище Дедеагач. Те предлагат това на В. Радославов.
Той изпада в паника, защото това предложение принуждава Русия да
настоява отново за завземане на Бургас. Докато се чуди как да реаги­
ра, англичани и руснаци се сблъскват пряко помежду си. Англия се
обявява срещу руския десант в Бургас, защото държи на българския
неутралитет и сравнява подобен акт с германското нахлуване в неут­
рална Белгия през 1914 г. В сблъсъка помежду им англичани и рус­
наци взаимно се неутрализират. Те не могат да формулират единно
предложение към България и да се отскубнат от зависимостта си от
Сърбия и Гърция. Оказва се, че Антантата не може да постигне ед­
новременно две неща: да засили влиянието си в България и да отс­
лаби силните си позиции в Сърбия, Гърция и Румъния.
През март 1915 г. морската англо-френска демонстрация се
проваля, но пък Русия постига значим военен успех с превземането
на австрийската крепост Пшемисъл в Галиция и пленяването на 120-
хилядна австрийска армия. Събитието има широк отзвук в България.
Русофилите се активизират. 65 депутати от опозицията поздравява
руската Дума с победата. Лично председателят й М. Родзянко отго­
варя на българските депутати, като отправя предложение за общо
сътрудничество между двете държави в името на "славянството". Со­
фийският кмет окичва кметството с руски знамена. В църквата "Св.
Крал" е отслужен молебен за победата на руското оръжие. Русофи­
лите масово аплодират Савински, който обаче е обиден от факта, че
Софийският митрополит Партений не е отслужил молебена. Затова
иска извинение от българския кабинет. В. Радославов отхвърля подо­
бен акт, защото не приема намесата на руското посолство в българс­
ките вътрешни работи. Българското правителство е засегнато от
действията на Савински, който, изглежда, счита Българската правос­
лавна църква за част от руската.
Русофилските агитации обаче продължават. На 16.03.1915 г.
видни софийски граждани, начело с Ив. Вазов и д-р Стамболски,
отправят писмо до царя, в което го призовават да сплоти народа и да
го поведе по "традиционния път близо до братска Русия". Според тях
"всички други пътища водят до катастрофи, еднакво страшни за на-

561
Янко Гочев

рода и короната".265 Апелът на опозиционерите е силно критикуван

от проправителствения печат, който нарича писмото "махзар" за
война в полза на Русия. "България не иска война за чужди интереси
- добавя той, - а мир." Русофилите провеждат открита и настървена
борба. Фердинанд приема шефовете на опозиционните русофилски
партии, за да проучи възможността за сформиране на коалиционен
кабинет. В. Радославов уверява опозицията и Савински, че България
е готова да се присъедини към Антантата, щом получи задоволител­
ни предложения. Изменя се и тонът на Сазонов. Според него вече не
Русия трябва да кани България да се намеси, а България трябва да
вземе инициативата в свои ръце.
Не само руските военни победи, но и руските пари активизи­
рат русофилската опозиция. Савински и Руското посолство в София
активно обработват българското обществено мнение. Той признава,
че с "незначителна сума" от 40 000 франка посолството създава три
нови български вестника - "Балкански сговор", "Свободно мнение" и
"Балкански куриер". Освен това се субсидират русофилските органи
"Заря" и "Балканска трибуна". Савински докладва на Сазонов как се
обработва българското обществено мнение: "Организирахме едно
бюро за руски кореспонденти, живущи в София под върховенството
на консула Богоявленски, те пишат статии в различни български
вестници, възпроизвеждат в тях извадки от руски вестници и по то­
зи начин спомагат да се опишат събитията в една благоприятна за нас
светлина. Благодарение на тази настойчива и интензивна работа спо­
лучихме да обединим отново опозицията, като сближихме различни
хора като професори, лекари, адвокати, запасни офицери и гражда­
ни, все хора с известно положение и влияние в страната. Те печатат
апели към народа, карат ги да се борят срещу германската политика
и т. н. "Моля Ваше Превъзходителство да обмисли някой начин, по
който да можем да получим нови кредити."266 Така Савински приз­
нава сам, че използва широко подкупа, за да вербува привърженици­
те на Русия и то сред елита на българското общество. Позицията му
се одобрява от МВнР на Русия и лично от финансовия министър
Барк отпуска "кредитите", които Руското посолство разпределя. За
да предотврати русофилската агитация и да осуети възможността
българското правителство да се огъне под руския натиск, ВМОРО
осъществява на 20.03.1915 г. т. нар. Валандовска акция. Избухва т.
нар. "Валандовска афера", която има и международен отзвук. Акци-

562
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ята е част от тайното споразумение на ВМРО с Германия за коорди­

нирани действия върху Сърбия с цел прекъсване жп трафик с воен­
ните доставки по линията Ниш-Солун и въздействие върху България
и общественото й мнение за въвличането й във войната на страната
на Германия. Сърбия остро протестира и Антантата я подкрепя. За
съглашенските държави акцията е нарушение на българския неутра­
литет в полза на ЦС. Хвърлят се обвинения, че четите на ВМРО са
подкупени от австрийски агенти. В отговор В. Радославов заявява: "У
нас няма подкупени, освен русофилите!''267 Русия подкрепя изцяло
протестите на Сърбия. На 25.03.1915 г. С. Сазонов вика М. Маджа­
ров и изказва възмущението си пред него: "Русия няма да претърпи
да пресечете пътя за Солун. Ние обявихме война за защита на Сър­
бия". Накрая заплашва, "че четническата война срещу Сърбия ще до­
веде до нов 16 юни".268 По този начин С. Сазонов недвусмислено
подсказва кой стои в дъното на погрома на България през 1913 г. Са-
вински предупреждава, че всяко българско нападение срещу Сърбия
означава незабавно война с Русия. Още по-категоричен в заплахите
си е Николай II, който лично забранява на М. Маджаров да се пося­
га на галеното дете на Русия: "Кажете на вашето правителство, че
Сърбия е наша съюзница и че ние сме започнали война, за да я спа­
сим, и ако България я нападне, това ще бъде нападение над нас и ние
ще я накажем с нейното разорение."269
Така Русия разобличава България като "съучастник" на "славя­
нските врагове". Тезата на В. Радославов, че акцията е резултат от
"кървавия режим", който съществува в Македония, е отхвърлена. За
Русия ВМРО не е национална сила, бореща се с оръжие в ръка сре­
щу сръбския терор, а чуждо тяло,финансирано отвън. С позицията
си Русия отново доказва, че по македонския въпрос следва антибъл-
гарска политика.
Тази политика отблъсква България. На 11.04.1915 г. В. Радос­
лавов заявява в резолюцията върху рапорт на пълномощния ми­
нистър в Париж българската национална програма: "България не се
е отказала и няма да стори това от своите исторически и етнографс­
ки права: тя не може без Македония, за която е проливала толкова
кърви. България иска цяла Македония и Кавала, Сяр и Драма, и Доб­
руджа, също Енос и Мидия. Когато говорите, не забравяйте да под­
чертаете това: с него ще е България, който гарантира правата на съ­
щата."270

563
Янко Гочев

Руската имперска политика не допуска създаването на обеди­

нена България според посочената програма на българското правите­
лство. Максималните руски отстъпки са на запад до р. Вардар, а на
изток до линията Мидия-Енос. Руската дипломация и лично С. Сазо-
нов е против разширението на България западно от р. Вардар, което
означава, че Русия лишава България от Белее, Прилеп, Битоля, Ох­
рид, Струга, Дебър, Кичево, Гостивар, Тетово.
Самият Фердинанд е смутен от руските военни успехи. През
април 1915 г. руснаците нахлуват в Унгария и той заявява на военния
министър ген. Ив. Фичев: "Аз съм изгубен. Русите са на Карпатите.
Ще слязат в Пеща, ще дойдат тук и ще ме детронират. Ако победи
Русия и Съглашението, съм погубен и недейте се учудва, ако един
ден мен ме намерите на прага на кабинета ми заклан."271 Изглежда,
Фердинанд през пролетта на 1915 г. възприема германската теза, че
"настаняването на Русия в Цариград за България значи васалност на
първо време и пълно политическо поглъщане и национално асими-
лиране по-късно". Страхът от съседството на България с Русия в Тра­
кия тласка Фердинанд към сближение с Германия. Той счита, че ако
Цариград стане руски, това ще е опасно за династията му. Затова ре­
шава да се обвърже с Германия, което счита вече за въпрос на обез­
печаване на личната си сигурност.
Междувременно на 25.04.1915 г. англичаните извършват де­
сант на Галиполския полуостров, а французите - на азиатския бряг на
Дарданелите. Завзети са малки плацдарми, които турската армия с
контраатаки ограничава. Французите са изтласкани обратно в море­
то, а англичаните поради тежките си загуби минават към отбрана и
се окопават на Галиполския полуостров. За турския успех съдейства
България, чийто благосклонен неутралитет позволява на Турците да
изтеглят от Тракия дивизиите и крепостната си артилерия и да ги
хвърлят за защита на Проливите. Англичани и французи губят авто­
ритет с неуспехите си в Дарданелската операция и на Западния
фронт, където през пролетта на 1915 г. всички техни атаки са отблъс­
нати от немците.
Още по-зле се представя руската армия, чийто фронт в Гали-
ция на 2.05.1915 г. е пробит. 3-та руска армия, командвана от ген. Р.
Димитриев, е разбита и почти пленена. Окончателно рухва измисле­
ният му авторитет на блестящ военачалник, създаден от русофилска-
та пропаганда в България. Руската армия понася тежки поражения.

564
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

До лятото на 1915 г. немската армия завзема цяла Галиция, Полша

и Литва. Руските жертви достигат над 1 000 000 убити, ранени и
пленени. За Антантата единственият успех остава намесата на Ита­
лия във войната на 10/23.05.1915г.,с което се открива нов фронт сре­
щу Австро-Унгария. Италианската намеса има не толкова военно,
колкото политическо значение,тъй като италианската армия не е бо-
еспособна сила и с неуспешните си действия потвърждава това.
Под влияние на военните неуспехи на 16/29.05.1915 г. Антан­
тата връчва първата си колективна нота в София с официално пред­
ложение България "да влезе в действие срещу Турция с всичките си
въоръжени сили". Срещу това на България се предлагат следните те­
риториални придобивки: 1. Източна Тракия до Мидия-Енос, която
може да се завземе незабавно; 2. Безспорната зона в Македония и
части от спорната зона по линията Крива-Паланка-Охрид след вой­
ната, ако Сърбия бъде обезщетена в Босна и на Адриатическия бряг;
3. Кавала, ако Гърция се разшири в Мала Азия; 4. Южна Добруджа
с посредничество при евентуални преговори с нея; 5. Финансова по­
мощ.
Обещанията са големи, но малка част от тях сигурни. Един­
ственото сигурно е "великодушното" разрешение на България да от­
воюва Източна Тракия. Всички останали придобивки са само хипо­
тези. Основната слабост на нотата е, че се обещават земи, които Ан­
тантата не владее. Нещо повече, без Източна Тракия тези земи са на
настоящи и бъдещи съюзници на Антантата. Нотата въобще не е съг­
ласувана със Сърбия и Гърция, а те са най-засегнати от нея и катего­
рично отхвърлят обещаните на България придобивки. Най-неотстъп-
чива е Сърбия, която дори започва антибългарска кампания. Вестник
"Политика" започва да говори за сръбски земи до р. Искър и р. Стру­
ма и нарича създаването на независима България "велика политичес­
ка грешка".272 Гърция пък заявява, че няма да отстъпи Кавала, дори да
й предложат Смирна.
На 1/14.06.1915 г. България връчва отговора си, в който с ос­
нование иска уточняване на условните и неясни обещания. Това оз­
начава, че предложенията нито се отхвърлят, нито се приемат, но яв­
но не могат да бъдат база за преговори. Отговорът на България не
удовлетворява Антантата, която вижда в него средство за печелене
на време, без желание за ангажименти. Антантата е недоволна, за-
щото липсва най-важното: няма съгласие на България за война с Тур-
565
Янко Гочев

ция. Русия е раздразнена. За нея желанието на България нотата да се

уточни означава недопустим стремеж на българите да преговарят
равнопоставено с Великите сили. На М. Маджаров С. Сазонов заявя­
ва: "Убедихте ли се, че вашето правителство не иска да преговаря с
нас? То е тръгнало вече с Германия и ще погуби отечеството Ви."273
Разясненията, които иска България, са връчени от пълномощ­
ните министри на четирите съглашенски сили в София като нота от­
говор на 21.07/3.08.1915 г. Присъединяването на безспорната зона се
гарантира чрез поставяне в зависимост от разширението на Сърбия
в други посоки. Същото важи и за отстъпването на Кавала и разши­
рението на Гърция в Мала Азия. Потвърждава се, че България може
да заеме Източна Тракия до Мидия-Енос. В нотата има важно уточ­
нение, според което се предлага България да сключи в близко време
спогодба за датата на войната й с Турция и размера на войските, с ко­
ито ще участва. В противен случай Антантата обявява, че предложе­
нията ще са недействителни. Нотата е важна, защото показва степен­
та на готовност на Русия и съюзниците й да привлекат България на
своя страна. Новото е, че гаранциите за териториалните придобивки
са засилени и това е разликата, която съглашенските дипломати до­
бавят. Например, от една страна, размерите на хинтерланда на Кава­
ла ще зависят от големината на гръцките придобивки в Мала Азия,
а от друга страна - самите гръцки придобивки се поставят в зависи­
мост от този хинтерланд, който ще е "съразмерен с разширенията,
добити другаде от Гърция". Гърция все още е неутрална и обещани­
ята в нотата не са съобразени с този неин статут. Разяснението е по-
ловинчато и в него личи липса на ясно намерение да се спечели Бъл­
гария. Пропуска се и добруджанският въпрос. Нотата показва, че це­
ната на България за Антантата е вече спаднала, и явно Русия и съюз­
ниците й нямат особена нужда от нея като съюзник.
Че за Русия България вече е ненужна, личи от заседанията на
руската Дума, открити по същото време, когато Антантата подава но­
тата. В речта си пред Думата С. Сазонов споменава за Сърбия и Румъ­
ния, но не и за България. Умишленото й неспоменаване показва къ­
де на Балканите са руските приоритети по това време. В речта си С.
Сазонов кани Сърбия да направи нови жертви в името на победата.
Той е убеден, че Силите имат възможност "да накарат Сърбия да се
подчини на тяхната воля". Сърбия веднага е поканена да отстъпи
безспорната зона на България. Н. Пашич обаче протака отговора, ка-
566
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

то се позовава на заплахата от Военната партия, т. е. "Черната ръка".

Княз Александър пък държи много на общата граница с Гърция.
Чапрашиков отбелязва, че "бесните шовинисти треперят" дори при
мисълта, че "Македония, за която изхабиха повече мастило, отколко-
то кръв, им се изплъзва".274
Гърция се обявява категорично против отстъпките и внушава
същото и на съюзника си Сърбия. Нотата до Сърбия за отстъпки на
безспорната зона от 22.07.1915 г. няма решителен характер, което от­
ново означава, че Русия и съюзниците й не желаят категорично да
спечелят България. Причини са очертаващият се провал на англича­
ни и французи в Дарданелската акция и руските военни поражения.
В този момент Антантата и Русия губят шанс да привлекат на своя
страна България. Русия е притисната от военните си неуспехи и ре­
ално няма с какво да въздейства върху България. Руската армия, а и
самата империя са в плачевно състояние. Загубите са колосални, нем­
ците вече са нападнали дълбоко в руска територия. Фронтът е уста­
новен от Рига до Днестър. Става ясно, че Русия е слабото звено в Ан­
тантата. Това се отразява върху влиянието й на Балканите. Позици­
ите на Германия и Австро-Унгария укрепват за сметка тези на Русия.
Савински обаче продължава упорито антиправителствената си дей­
ност в София. Новата му тактика е "да се позове на общественото
мнение" в България. Това означава, че Руското посолство мобилизи­
ра всички сили на опозицията за борба срещу българското правите­
лство. За тесните си връзки с опозицията и за въздействието на Рус­
кото посолство върху шефовете й Савински се хвали в мемоарите си,
които доказват колко дълбока и груба е руската намеса в български­
те вътрешни работи.
На 3.08.1915 г. Антантата връчва нова нота, в която обещава
на България Македония в пределите на договора със Сърбия от 1912
г., независимо от сръбските и гръцките компенсации и при условие,
че тя в "кратък срок" се намеси на тяхна страна. Премълчава се оба­
че главният въпрос - за датата на предаване на България на обещани­
те територии. Нотата от 3.08.1915 г. е краят на смисловите акции на
съглашенската дипломация. Удар върху нея дава сръбският отговор
на нотата от 22.07. с. г. В него Н. Пашич формално обявява готовно­
стта си да отстъпи с уговорка, че ще стори това само след обещани­
те на Сърбия компенсации, т. е. след войната. Освен това иска не те­
риториални отстъпки на България, а само гранични поправки в ней-
567
Янко Гочев

на полза. Сръбската упоритост се насърчава от Русия, която е реши­

телен противник на идеята англо-френски войски да окупират безс­
порната зона в Македония като гаранция за бъдещата й принадлеж­
ност към България. Така през август 1915 г. сръбската неотстъпчи­
вост и руският антибългаризъм по македонския въпрос водят до аго­
нията на дипломацията на Антантата в политиката й спрямо Бълга­
рия. Усилията й вече са не да привлече България, а да спечели само
нейния благожелателен неутралитет.
Освен това каузата на Антантата е тотално дискредитирана с
т. нар. Деклозиерова афера от юли-август 1915 г. Тя започва с посе­
щението в България на двама агенти на руското финансово министе­
рство - Грубе и Поляк. Те приемат идеята на Н. Генадиев да се изку­
пи реколтата от български зърнени храни. Целта е, ако България за­
почне война, да бъде неспособна да мобилизира и издържа войската
си. Грубе съобщава плана в докладна записка до руското правител­
ство от 1.07.1915 г. Така е разработена голяма финансово-политичес­
ка акция, в която главни фигури са Ф. дьо Клозиер и Н. Генадиев.
Всички държави от Антантата участват в операцията. Разпределят си
и финансирането й. Русия обаче прехвърля своя "дял" на френски
банки. Изкупуването става чрез мрежа от агенти политици и търгов­
ци. С чужди капитали Деклозиер раздава обилно подкупи на закуп­
чиците. Замесени се оказват като комисионери хора от групата на Н.
Генадиев, от русофилските партии и БЗНС, вкл. Ал. Стамболийски
и Р. Даскалов. Русия е в течение на операцията. Лично Савински я
одобрява, което личи от телеграмата му от 25.08.1915 г., с която го
съобщава, че работата вече е тръгнала, и отбелязва със задоволство
участието на Н. Генадиев и хора, близки до правителството. Това е
вече моментът на пълно безсилие на руската дипломация, която за­
едно с французи и англичани, безсилна да задоволи справедливите
български претенции, прибягва до подкупа, като средство да печели
привърженици. Аферата е разкрита от българското правителство.
Деклозиер напуска България. От конфискуваните от полицията кни­
жа се оказва, че той е раздал 1.5 млн. златни лева за подкупи.275 Афе­
рата завършва с присъди. От арестуваните 48 души 14 са осъдени.
Цялата опозиция понася силен политически удар.С участието на ней­
ните представители в тази афера тя е морално дискредитирана.В
крайна сметка с действията си Русия и съюзниците й не успяват да
предотвратят сключването на съюзните договори между България и
568
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ЦС от 24.08/6.09.1915 г. Тогава са подписани договорът за приятел­

ство и съюз с Германия, към който Австро-Унгария се присъединява
автоматически с приложена тайна спогодба и военна конвенция с
Австро-Унгария и Германия, която урежда въпросите на военното
сътрудничество в предстоящата война срещу Сърбия. С тях Германия
гарантира независимостта и териториалната цялост на България, ко­
ято получава право да анексира при война със Сърбия спорната и
безспорната зона в Македония и Поморавието. Така България и
Австро-Унгария трябва да установят обща граница помежду си. На
България се гарантират и възможни териториални придобивки от
Румъния и Гърция, ако те влязат във война с Германия. Освен това
Германия изтръгва обещания от Румъния за неутралитет при бълга­
ро-сръбска война, а от Гърция - денонсиране на съюзния договор със
Сърбия от 1913 г. В замяна на това България поема задължението
войските й да не окупират Гевгелийски и Дойран ски окръг в Маке­
дония, които трябва да се присъединят към Гърция при сключване­
то на мира, за да се спечели неутралитетът й. Германия отпуска на
България 200 млн. франка военен заем и съдейства за сключването
на спогодба с Турция за поправка на границата в Тракия в наша пол­
за. Турция ни отстъпва 2390 км’ земя на запад от р. Тунджа и р. Ма­
рица По този начин България получава отсечката на жп линията от
границата до Дедеагач с гарата и предградието на Одрин Караагач,
но не и пристанището Енос.
В договорите не е перфектно защитена българската нацио­
нална кауза, но те гарантират осъществяването на главната стратеги­
ческа цел на Германия да се прекосят Балканите и през Цариград и
Багдад да се стигне до Персийския залив. Затова англо-французите
трябва да бъдат принудени да се оттеглят от Дарданелите, а Русия да
се прости с вековната си мечта за завземане на Проливите и Цариг­
рад.
В израз на отчаяние Антантата на 1/13.09.1915 г. обявява, че
гарантира на България цялата безспорна зона на България, независи­
мо дали Сърбия и Гърция ще получат компенсации при война на
България срещу Турция.
Условността на обещаното и недостатъчните гаранции идват
късно и не могат да обърнат ситуацията в полза на Русия и съюзни­
ците й. Българското правителство отхвърля новата съглашенска но­
та. Сръбското и гръцкото правителство отново отказват правото на

569
Янко Гочев

великите си съюзници да дават и гарантират за тяхна сметка земи на

България. За да въздейства върху България, Русия и съюзниците й
прибягват до услугите на българските дипломати, подкрепящи тях­
ната кауза, като М. Маджаров и Ст. Чапрашиков и на опозицията. М.
Маджаров предупреждава българския кабинет, че ако България бъде
хвърлена пак в авантюра като тази от 16.06.1913 г., ще претърпи ка­
тастрофа, а Ст. Чапрашиков се обявява срещу нападение над Сърбия.
Фердинанд нарежда и двамата да бъдат уволнени. Видни политичес­
ки, военни и културни дейци излизат на 30.08.1915 г. с обръщение
към българския народ, в което предупреждават за опасностите от съ­
юз с Германия. Призивът е: "Нека не допуснем да се повтори 16 юни!
Нека не допуснем да бъде тласната България в нова по-страшна ка­
тастрофа!"276 Позивът е конфискуван, проф. Кръстев - един от авто­
рите му, арестуван, а вестник "Пряпорец", който го публикува, е
спрян.
На 4/17.09.1915 г. царят приема на аудиенция шефовете на
опозиционните партии. Това е официален протест на опозицията,
който преследва ограничена цел - предупреждение за опасните пос­
ледици от намесата на България на страната на ЦС. Опозиционните
шефове се надяват на политическия разум на царя.Без Ал. Стамбо­
лийски, те настояват България да се намеси във войната на страната
на Антантата. Ал. Стамболийски настоява за неутралитет. Според не­
го народът не иска война, защото не е изживял още кошмара на ка­
тастрофата от 1913 г., а "признателността, която той има към Русия,
не е изчезнала". Земеделският водач направо и без заобикалки казва
на царя, че през 1913 г. се е провалил като държавник и не се полз­
ва нито с уважение, нито с доверието на народа. С груб език го зап­
лашва, че при една нова катастрофа може да загуби короната и гла­
вата си. Фердинанд е възмутен и се оплаква на В. Радославов от гру-
биянщината на опозиционните лидери, като дори заплашва с остав­
ка.
След аудиенцията при царя опозицията не се примирява и
продължава борбата в съглашенските легации. Поведението й е из­
раз вече на политическа безпомощност. Търси се помощ отвън, за да
се въздейства върху българския кабинет. Най-борческо е поведение­
то на Ал. Стамболийски, който в периода 8-16.09.1915 г. с печатна
пропаганда сред населението заплашва с бунтове и метежи и прави
опит да разбунтува войската след мобилизацията. На 8.10.1915 г. Ал.

570
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Стамболийски, заедно с А. Шаренков и М. Турлаков, са осъдени на

доживотен строг тъмничен затвор за измяна, подстрекателство,
оскърбление и закана спрямо държавния глава, подстрекателство
против военната тегоба и държавната въоръжена сила и подстрека­
телство против обществения ред. Останалите опозиционни лидери
се примиряват и се оттеглят в глуха линия. Най-оскърбително за
българското национално достойнство е поведението на Ст. Данев,
който при напускането на съглашенските дипломати от България
хленчи пред тях с призиви за помощ.
На 10/23.09.1915 г. с царски указ България обявява обща мо­
билизация на армията. В. Радославов разяснява, че с това България
влиза във фазата на "въоръжения неутралитет", което не бива да се
тълкува като подготовка за война. Той обявява, че България "няма аг­
ресивни намерения спрямо съседите си, но е твърдо решена с пуш­
ки при нозе да отстоява своите права и независимост!" "Въоръжени­
ят неутралитет" се мотивира с "раздвижването на въоръжените сили
в някои от съседите й (Сърбия и Румъния) и от надвисващата се над
Балканите опасност от започналата вече германо-австрийска офанзи­
ва".277
Гърция също мобилизира, но българското правителство отми­
нава този акт и не взема мерки, за да предотврати задаващата се от
юг опасност. Антантата протестира срещу българската мобилизация,
но не и срещу гръцката, която е насочена срещу България, с което
доказва къде са предпочитанията й. На 11.09.1915 г. Савински, прид­
ружен от английския му колега, посещават В. Радославов. "Говорили
му против мобилизацията - отбелязва П. Пешев, - Савински бил мно­
го възбуден. Той държал невъздържан език против царя и правител­
ството, които уж мразели Русия. Казал, че мобилизацията се извъ­
ршвала чрез терор над народа, който не я одобрявал."278 Савински
стои в дъното на някои опозиционни действия, подстрекаващи вой­
ниците към бунт и неподчинение. Такъв е случаят в Пазарджишко,
където една дружина се разбунтува и хвърля патроните си. Това са
изолирани факти. За голямо съжаление на Руското посолство моби­
лизацията протича при образцов ред. Макар и без висок ентусиазъм,
народът се стича под знамената, за да защити националните идеали.
Вместо четири дивизии, са мобилизирани единадесет дивизии, разп­
редели в три армии с обща численост около 600 000 души.
Сазонов не вярва на въоръжения неутралитет и на 12.09.1915

571
Янко Гочев

г. вика Маджаров, за да му съобщи, че Антантата ще изпрати в Ма­

кедония 150-хилядна армия, за да защити Сърбия от българското на­
падение, а Гърция също щяла да изпълни съюзните си задължения.
Руският външен министър отново демонстрира антибългаризма си,
като заявява: "Ние, които жертвахме милиони хора, няма да оставим
България да унищожи една наша съюзница, но нека в София знаят,
че ще изгубят всичко, ако продължават да бъдат съзнателни или
несъзнателни оръдия на немците и турците."279 Заплахата на Русия
срещу България е недвусмислена и тя се подкрепя от Франция, коя­
то счита българската мобилизация за "закана срещу Сърбия". Русия и
Франция не заплашват Сърбия, когато тя им предлага да нападне
България преди края на нейната мобилизация.
Антантата не иска да признае, че с българската мобилизация
губи дипломатическата битка за България. На 21.09/4.10.1915 г. след­
ва нейният ултиматум до България. В руската нота се поставя 24-ча-
сов срок на България "да скъса открито с враговете на славянството
и на Русия и да вземе мерки за незабавно отстраняване от армията
на офицерите от държавите, които воюват със Силите на съглашени­
ето". Савински добавя, че не може да остане в страна, подготвяща
"братоубийствено нападение върху съюзника славянски народ".280 В
обвинението пак прозира антибългаризъм, защото през 1913 г. Русия
позволява съсипването на България от славянски и неславянски дър­
жави.
На 22.09/5.10.1915 г. България отговаря на ултиматума. Тя
протестира, че "правителството е предало съдбата на страната в ръ­
цете на германците", и отрича присъствието на чужди офицери в ар­
мията. Мобилизацията се обяснява с правото на защита срещу стру­
паните по българската граница войски и преосигуровка в името на
най-жизнените й национални интереси. Става ясно, че според руски­
те оценки България и когато действа, както е в случая с мобилизаци­
ята, и когато бездейства, е виновна в очите на Русия. Струпването на
сръбските войски по българската граница е предизвикателство към
България, но то няма да бъде осъдено от Русия, както няма да бъде
осъдено и сръбското нападение в Белоградчишко на 28-29.09.1915
г.,отблъснато от 12-и и 23-ти пехотен полк, завзели връх Китка.
Маската на Антантата пада, когато на 22.09.1915 г. по искане
на Венизелос частите на Дарданелската армия започват да дебарки-
рат в Солун. На гръцка земя стъпва първоначално 70-хиляден англо-
572
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

френски корпус. Правителството на Венизелос не протестира пред

нарушението на "въоръжения неутралитет". Няма и руски ултимату­
ми до Гърция, защото англо-френските действия са от полза на съ­
юзническа Сърбия.
С изтичането на срока в ултиматума пълномощните минист­
ри на държавите от Антантата обявяват скъсване на дипломатичес­
ките отношения с България, защото считат, че отговорът на българс­
кия кабинет е незадоволителен. На 24.09.1915 г. съгласувано пълно­
мощните министри напускат България. В София остава единствено
болният Савински. Фердинанд не е безразсъден русофоб и с жесто­
ве спрямо него демонстрира това. Адютантът на царя посещава все­
ки ден Руското посолство и се интересува за здравето на посланика
българофоб. След това му отпуска личен влак до границата, а при
отпътуването си Савински е придружен от царския адютант. Русия
не отговаря на тези жестове на царя. Тя му налага персонални реп­
ресии. Отнема му шефството над руския полк и го зачерква от
списъците на притежателите на ордена "Св. Андрей".
Така с пълен неуспех за Русия приключва дипломатическата
битка за спечелването на България. Много са факторите, които пре­
допределят избора на България през 1915 г. Главната причина за не­
успеха на Антантата е позицията на Русия. Един от съвременниците
Д. Азманов отбелязва: "Балканската политика на съглашението се ръ­
ководеше от русите, които държаха сметка за интересите на сърби­
те, дори и срещу нас. Това обстоятелство не само затрудняваше, а
просто отклоняваше възможността да бъде разрешен македонският
въпрос съгласно нашите виждания и въжделения."281
Русия влиза във войната, за да реализира имперските си амби­
ции в Проливите и за да защити Сърбия. За нея световната война е
сблъсък между панславизма и пангерманизма. От тази гледна точка
тя определя отношението си към Сърбия, която е главното руско
протеже на Балканите. Русия не може да допусне нито унищожение,
нито териториалното й осакатяване в полза на България. Затова през
1915 г. Русия нито желае, нито иска да допусне българското нацио­
нално обединение.С подкрепата си за Сърбия в Македония и с опи­
тите си да заграби Проливите и Източна Тракия до Мидия-Енос Ру­
сия не може да гарантира осъществяването на българските нацио­
нални идеали. Оттук и всички руски предложения към България, ко­
ито са неясни, двусмислени и непоследователно защитими и които

573
Янко Гочев

отбягват умишлено Македония - ядрото на българските национални

интереси по това време. Следователно антибългаризмът на полити­
ката на официална Русия предопределя до голяма степен провала на
Антантата през 1915 г. в дипломатическата битка с ЦС за спечелва­
нето на България. Тезата за предопределения избор на България към
Германия трябва да бъде изоставена. Истината е, че с позицията си и
поведението си Русия сама отблъсква България и я хвърля в обятия-
та на Германия. Русия не може да предложи на България нищо съ­
ществено - нито военни победи, които да убедят България в руска
мощ, нито военен заем, който да реши българските финансови проб­
леми, да не говорим за териториални придобивки, които ясно да бъ­
дат гарантирани и достатъчни с оглед българските интереси. Русия се
старае да не обиди Сърбия, да не отблъсне Румъния и да не огорчи
Гърция, вследствие на което губи България. Влияние за руските дип­
ломатически неуспехи оказват загубата на кредита на доверие, с ко­
ето "освободителката" се ползва в България след нейния погром
през 1913 г., и похватите на руските дипломати. Савински с действи­
ята си показва, че не е най-подходящ, за да защити руските интере­
си в България. Той е българофоб и действа много несръчно, като се
компрометира с опитите си да подкупи българските политици, воен­
ни и общественици. Грубостта и диктаторството на официална Русия
отблъскват България. Тонът на руската дипломация не е умерен и
благосклонен спрямо нас. От нея са разочаровани дори русофилите,
а В. Радославов с основание отбелязва относно начина на водене на
преговорите: "Моето мнение е че и сега, по времето на Батенберга и
българското регентство, руската дипломация си следва своя път, без
да е извлякла поука от миналото и без да се съобразява с времето и
новите обстоятелства. Епохата на Каулбарс от 1886 г. се подновява
днес при Джакелевци (Джакелис - служител в руската легация - б.
а.) смешно наистина".282
Следователно, когато се говори за грешка на Фердинанд и В.
Радославов,присъединили България към Германия във войната, то
тази грешка трябва да се оценява в контекста на действията на ан-
тибългарската руска политика, която никога не успява да принуди
Сърбия да направи отстъпки в Македония в полза на България, т. е.
да се откаже от част от заграбеното с руска помощ през 1913 г.
С поведението си и със своята антибългарска позиция през
1915 г. Русия допуска фатална грешка, която й струва скъпо. Бълга-

574
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

рия влиза в лагера на нейните противници. Това удължава войната и

временно спасява Турция от разгром. Последиците за Русия са капи­
тулация, позорен за нея мир през 1918 г., довел до загуба на обшир­
ни територии, две революции, падане на самодържавието, кому­
низъм,милиони жертви и огромни разрушения. С по-благосклонна
позиция спрямо България Русия можеше да си спести всичко това,
вкл. да завземе Проливите.
На 1/14.10.1915 г. България обявява война на Сърбия и започ­
ва настъпление с две свои армии по целия фронт от Дунав до Стру­
мица. Русия реагира, като обявява война на България. Това става с ма­
нифест на Николай II от 18.10.1915 г. В него се заклеймява "измяна­
та на България на славянското дело" и съвсем неоснователно се го­
вори, че Антантата е била обезпечила на България "осъществяването
на старите въжделения на българския народ за присъединяване на
Македония". По-нататък се казва, че руският народ гледа с болка и с
окървавено сърце на българската измяна, изважда меч срещу Бълга­
рия, и поверява съдбата на изменниците на справедливото наказание
на Всевишния". Манифестът се съпровожда от съобщение на прави­
телството, в което се говори с обиди и клевети за "немския принц"
(Фердинанд - б. а.), който "30 години стоял между Русия и България"
и "поробил България". Накрая съобщението завършва с надеждата,
че "сега, когато България се принася в жертва на германското кова­
рство, Русия все още не е загубила надежда, че верни на своите ис­
торически завети българите няма да вдигнат ръка срещу синовете на
руските воини, положили костите си за България".283
Бурно реагира на влизането във войната на България руската
общественост. Възмущението и негодуванието сред руснаците е мно­
го силно и можем да говорим за цяла вълна от антибългарски проя­
ви. Управляващият Българското консулство в Одеса Д. Янакиев
обобщава антибългарските настроения. Според него руснаците пи­
тат: "Как така българите могат да имат свои цели извън славянски­
те?" Заключенията им са: "Те (българите - б. а.) трябва да бъдат нака­
зани и ще бъдат наказани!" Д. Янакиев подчертава, че заминаването
на руските войски на "българския фронт" се е считало в Русия за ге­
ройство и подвиг.
Антибългарската вълна се оглавява от славянофилите, които
са най-буйни в антибългарските прояви през 1915 г. в Русия. Моско­
вското славянско дружество публикува крайно враждебна спрямо

575
Янко Гочев

България декларация. В нея се казва: "Предвид предателското пове­

дение на България по отношение на братския сръбски народ на
извънредно заседание, Московският славянски комитет реши да се
обърне към руския печат с осъждането на замисляната от българите
братоубийствена война. Комитетът признава сръбските исторически
и етнографски права над Македония, езикът на чието население, как-
то обичаите и песните й, славещи сръбските царе и паметници, сви­
детелстват за сръбските права над Македония. Комитетът признава,
че загубеното от сърбите на Косово поле през 1389 г. е било възвър­
нато през 1913 г. след кръвопролитна и победоносна война с турци-
те. Българският народ трябва да помни, че в своето 500-годишно
турско робство ни един път не е вдигал оръжие срещу угнетителите
си турци, че е започнал възраждането си с борба срещу майката
църква, която му запази вярата, езика и изборното свещенство, а днес
се отплаща на Русия за спасението и възраждането си с невиждана
до днес от просветения свят черна неблагодарност. Нека Бог го съ­
ди! България не съществува. Не съществува вече славянска България.
Вместо нея има немско-фердинандско княжество. Който и да изле­
зе победител от тази война, българското царство няма да съществу­
ва. За Русия България вече не съществува."284
Документът е изключително важен, защото накратко форму­
лира есенцията на цялата руска българофобия. Многократно ни се
повтаря, че България от есента на 1915 г. нататък за Русия не съще­
ствува. Заплашени сме заради "измяната" си с унищожение. Затова
войната между България и Русия от 1915-1918 г. е война за спасени­
ето на България и българския народ от унищожението, с което ни
заплашва Руската империя. Тази война десетилетия наред, особено
след 1944 г. бе тема табу. Описанието й и до днес отсъства в бълга­
рските учебници по история. Целта е ясна - изтриване на българска­
та национална памет, а средствата са добре познати - лъжи, фалши­
фикации, манипулации, скриване или премълчаване на историческа­
та истина за гигантския сблъсък между България и нейната "освобо­
дителка", желаеща и бореща се унищожението й.
Още в началото на световната война руското Главно команд­
ване обсъжда варианти и изработва проекти за завземането на Варна
или Бургас, които са актуализирани във връзка с подготвения поход
за завземането на Проливите. Плановете са отложени поради проти­
водействието на Англия. Отказът на България да предостави черно-

576
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

морските си пристанища за руски бази утвърждава мнението в Пет-

роград, че завземането им е възможно да стане само със сила. Руско­
то Главно командване е убедено в успеха, защото знае, че България
има незначителен черноморски флот. През 1915 г. Руският черномо­
рски флот не зачита българския неутралитет. В периода май-октомв­
ри 1915 г. руските миноносци 14 пъти навлизат в българските тери­
ториални води, наближават българските брегове и на групи от по 2­
5 кораба ги обстрелват. Воюват с турски кораби и немски подводни­
ци.
Същевременно още в юли 1915 г., когато България не е в съ­
юз с Германия, руското правителство и Главно командване започват
да съсредоточават в Киев и Москва една армия за десант във Варна
или Бургас, която трябва да окупира България и да осигури прину­
дителното й присъединяване към Антантата или просто да я накара
да мирува и да не напада Сърбия. Сръбският генерален консул М.
Цемович в спомените си, публикувани през 1926 г., съобщава: "През
м. септември 1915 г. 7-а руска армия се бе приготвила да нападне
България. Целият плавателен план - цялата черноморска флота - во­
енна и търговска - бе се мобилизирала с цел да прехвърли армията
във Варна и Бургас, под командването на ген. Никитин."285 Акцията
бива отменена поради събитията на фронта в Галиция, където е изп­
ратена готовата за поход армия.
Затова С. Сазонов отхвърля предложението на Н. Пашич за
сръбско нападение срещу България, докато още мобилизира армия­
та си. Такова нападение е подготвено, но Русия, а не Сърбия трябва
да го осъществи. Планът за превантивно нападение срещу България
се подкрепя от Руското посолство в София и от българските русофи-
ли, за което сам С. Сазонов признава в спомените си. Този план се
защитава от висши военни, като началника на Дунавската флотилия
кап. I ранг М. Весьолкин и дипломати, като посланика в Швеция А.
Неклюдов и военния аташе в Атина П. Гудим-Левкович. Военният
министър на Русия А. Поливанов на 10.10.1915 г. посещава в Одеса
представителя на Одеското българско настоятелство И. Рашеев и по­
ручика от Руската армия Г. Капчев (родом от Охрид) и разговаря по
този план с тях. В хода на беседата те му връчват проект за образува­
не на български отряд от около 40 000 души от българи в Южна Ру­
сия, който да участва в десанта и похода в Цариград. По това време
сред много руски военни и дипломати доминира погрешното убеж-
577
Янко Гочев

дение, че българската войска никога няма да стреля, ако се наложи,

срещу руски войски, а при евентуален техен десант в България наша­
та армия ще бъде дезорганизирана и ще избухне народно въстание
срещу царя и правителството. В крайна сметка въпросът за десанта е
решен от Главното командване. Изглежда, надделява мнението на
началник-щаба на руската армия ген. М. Алексеев. Според изложе­
ното от него през октомври 1915 г. мнение десант в България е въз­
можен само ако се използва румънското пристанище Констанца ка­
то оперативна база. Освен това той счита, че капацитетът за превоз
на руските транспортни плавателни съдове е малък. Те можели да
прехвърлят не повече от 20 000 души, а не цял експедиционен кор­
пус, поради което руските десантни войски лесно можели да бъдат
отблъснати обратно. Пречка се оказва и позицията на Румъния. Ней­
ният министър-председател Й. Братияну се обявява срещу премина­
ването на руски войски през Румъния за окупация на България. По­
ред всичко това руското Главно командване решава с настъпление в
Галиция да помага на Сърбия.
Въпреки военните съображения, надделяват политическите.
Решено е България, чиято армия нахлува в Сърбия, притиска
сръбската армия и я бие наред, да бъде наказана за "измяната" си чрез
удар в гръб с бомбардировка на Варна. Дълги десетилетия това съби­
тие е скрито, а документацията в Русия е засекретена още през 20-те
години на XX в. Това поставя въпроса: Реални ли са намеренията на
руския морски ГЩ за окупация на Варна, дори с цената на крайното
й разрушаване с бомбардировка по море? Има основания за такива
твърдения, защото руските права над Проливите, а това означава и в
Черно море, са признати от Англия и Франция.
Руската бомбардировка на Варна е санкционирана лично от
император Николай II и е одобрена от френския посланик в Петрог-
рад М. Палеолог. Това се признава от съвременни руски историци и
е документално доказано със запис в дневника на М. Палеолог, кой­
то на 10.10.1915 г. има важен разговор с Николай II в Царско село.
От записа е ясно признанието на М. Палеолог, че десантът във Вар­
на и Бургас на руски войски е почти невъзможен. Затова френският
посланик с гръко-византийски произход моли императора да даде за­
повед за бомбардирането на тези градове. На предложението Нико­
лай II отговаря: "Да ... Но, за да се оправдае в очите на руския народ
тази операция, аз съм длъжен да изчакам, докато Българската армия

578
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

започне неприятелски действия против сърбите".286

По това време във Варна действа т. нар. укрепен пункт, кома­
ндван от ген. Янков. Отбраната обаче не е довършена. Варненският
залив е миниран. Монтирани са брегови батареи, командвани от
майор М. Железов. Има и подвижна отбрана - крайцер "Надежда",
със снети от въоръжение оръдия и 6 миноносеца. Главна сила на отб­
раната са двете немски подводници, които от 5.10.1915 г. са във Вар­
на и стават част от българския флот.
На 14/27.10.1915 г. два руски хидроплана хвърлят няколко
бомби в града и пристанището, но са обстреляни от българите и
един от тях е улучен от шрапнел.След това атакува Руският черно­
морски флот. Нищо неподозираща Варна е нападната от руска арма­
да от 24 бойни единици (броненосци, крайцери, миноносци). Общо
те имат 164 цеви, вкл. 22 оръдия с калибър 305 мм и други оръдия
с калибър 280 мм. Открит е унищожителен огън, като стрелбата се
коригира от руски водосамолети. Снарядите падат във флотските ка­
зарми, пристанището и съседните квартали. Сред българското насе­
ление избухва паника и то побягва уплашено на север. Разрушени са
54 сгради (13 от тях из основи), ранени са 2 офицери и 4 войници,
има 12 мъже, жени и деца убити, а 15 други граждани са ранени.287
Българското командване не оказва ефикасна съпротива. Мал­
кият български военен флот, в който офицерите са русофили, се
скрива безпомощен дълбоко в залива и само наблюдава обстрела.
Бреговите батареи не стрелят, защото данните им са известни на рус­
наците. Нейният началник има гръцко собствено име.Нарича се
Милтиад Железов и е руски възпитаник, носител на руския орден
"Св. Ана", III степен. Той заповядва да не се стреля. Засича разстоя­
нието от ескадрата до брега - 15 200 м, и решава, че е безсмислено
да открива огън срещу руските кораби. Убеден е, че стрелбата е без­
полезна, въпреки че има оръдия 240 мм калибър, чиято далекобой-
ност е 20 км. Така русофилството на висшите български офицери им
пречи да реагират, когато руският флот напада България. Варна е
спасена от бързата и смела атака на двете немски подводници, кои­
то веднага се приготвят за бой и излизат в открито море. Техните
торпедни изстрели са неуспешни, но командирите на руската арма­
да, видели от командните мостици перископите на подводниците,
бързо оттеглят корабите си. Страхът от германското подводно оръ­
жие е траен кошмар за руските морски адмирали.

579
Янко Гочев

Вместо да укрепи авторитета на Русия, акцията, чиято цел е

наказание на България, има противоположен ефект. Духът на защит­
ниците на Варненския укрепен пункт укрепва, а русофилството в
България понася нов удар. М. Железов е обвинен в предателство и
уволнен на 16.10.1915 г. от царя, който е разгневен в публикации в
руските вестници, които пишат, че българските батареи не стреляли,
защото българските офицери не подкрепят политиката на своя цар.
По нареждане на Фердинанд Министерският съвет променя на
19.10.1915 г. името на храма от "Св. Ал. Невски" на "Св. св. Кирил и
Методий". След бомбардировката на Варна се счита, че името на рус­
кия светец воин е недостойно за най-големия православен храм в
България. Св. синод на БПЦ мълчи гузно, а русофили като Ив. Вазов
считат, че решението е сполучливо.
След бомбардировката Варненският укрепен пункт е уси-
лен.Има нови руски нападения. През декември 1915 г. два руски изт­
ребителя влизат във Варненския залив. Миноносецът "Дръзки" ги
посреща и започва неравен бой. Той отстъпва привидно и отвежда
руските изтребители на огъня на българските батареи, които този
път ги обстрелват. Руснаците се изтеглят, след като две немски под­
водници ги подгонват.
През 1916 г. чрез мини постигаме най-големите си успехи в
морската война с Русия. На 25.02.1916 г. два руски изтребителя -
"Лейт. Пушчин" и "Живой", се натъкват на минните заграждения
във Варненския залив. "Лейт. Пушчин" се взривява и потъва източно
от устието на Камчия. Спасяват се само 4 руски офицери и 11 мат­
роси. Те се опитват да се измъкнат до брега с лодка, като пренасят
флотското си знаме. За голямо тяхно съжаление са пленени на бъл­
гарския бряг. Това е най-голямата българска военноморска победа,
по-голяма от тази през Балканската война, когато на 8.11.1912 г. е
атакуван турският крайцер "Хамидие". "Лейт. Пушчин" потъва изця­
ло, а "Хамидие" само получава пробойни, изтеглен е и е поправен.
Затова победата през 1916 г. по резултати надвишава тази от 1912 г.
Тя блести със златни букви в българската военноморска история
вследствие на това, че една българска рота пленява флотския Андре-
евски фланг на руския изтребител, който днес се пази в НВИМ в Со­
фия. Неуспехът на изтребителите вбесява командващия руския флот
- вицеадмирал А. Колчак. Той планира специална операция. Плани­
ра се 24 хидросамолета да бомбардират Варна с група торпедни ка-

580
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

тери, които трябва да ликвидират германските подводници. Опера­

цията е насрочена за 11.08.1916 г., но претърпява пълен провал. Са­
мо два самолета излитат, а катерите закъсняват.
В отбраната на Варна успешно действат немските подводни­
ци, чието присъствие плаши много руснаците. Те подготвят българс­
ките екипажи, а от 25.05.1916 г. немската подводница УБ-8 тайно е
закупена от България и става българска. Така България за първи път
се сдобива с подводен флот, който веднага започва бойни действия
по крайбрежието на Черно море и действа на север чак до Кюстенд-
жа. Успешно действа и българската водосамолетна авиация. Бойно­
то й кръщение е на 25.02.1916 г. Тогава е извършен смел подвиг. Три
български водосамолета атакуват с бомби при Калиакра 7 руски изт­
ребители (контраминоносци - б. а.) и 2 големи транспортни кораба.
Руснаците получават три попадения и се оттеглят зад хоризонта. Во-
досамолетите ни се завръщат благополучно обратно. На 25.08.1916
г. българските и германските водосамолета в течение на 7 часа три
пъти поред излитат от Варна и атакуват руски кораби с по три бом­
би, като ги принуждават да се оттеглят навътре в морето. Руският ар­
тилерийски и картечен обстрел въобще не засяга българските водо-
самолети.
Сред българските военни победи над руснаците блестят и те­
зи на Солунския фронт в Македония. В края на 1915 г. сръбската ар­
мия е напълно разбита и България освобождава цяла Македония,
Поморавието и част от Косово. По вина на немците българското
настъпление към Солун е спряно и се образува дълъг позиционен
фронт. През лятото на 1916 г. две пехотни руски бригади пристигат
на Солунския фронт и се нареждат сред многобройните български
противници там - сърби, французи, англичани, гърци и т. н. Руските
бригади се включват в боевете срещу нас през есента на 1916 г. на
битолския участък от фронта. Участието им е пълна военна катаст­
рофа и срам за руската армия. Руските бригади са почти изцяло уни­
щожени. Напилите се преди атаката руски войски не могли дори да
улучат българските окопи и се залутали по долове и оврази. Избити
са почти до един от полската артилерия и картечните роти на 6-а
Бдинска дивизия. Днес убитите от българите в жестокия бой русна­
ци почиват във военното гробище край Битоля. Там са погребани 14
776 французи, убити в боя при Кенали през есента на 1916г., 10 000
англичани и 1500 сърби. Всъщност има отделно сръбско-руско гро-

581
Янко Гочев

бище, в което прави впечатление, че са погребани много убити рус­

ки офицери.
Следващите сражения с руските войски са в хода на войната
на България срещу Румъния. Руско-румънският съюз срещу България
укрепва със заграбването на Южна Добруджа от Румъния през 1913
г. Русия упорито и целенасочено се мъчи да спечели обявилата през
1914 г. неутралитет във войната Румъния. На 1.10.1914 г. е сключено
руско-румънско споразумение. С него Русия гарантира териториал­
ната цялост на Румъния и признава правото й да завземе Трансилва­
ния "в момента, в който тя сметне за удобен". Това е руска полица,
която Румъния трябва да попълни, когато реши, намесвайки се във
войната срещу Австро-Унгария. Румъния чака удобния момент за на­
меса, защото се стреми отново, както през 1913 г., да спечели обла­
ги без жертви. Такъв момент според румънските управници настъп­
ва през лятото на 1916 г. Тогава руската армия осъществява т. нар.
"Брусиловски пробив" на Източния фронт и австро-унгарците дават
стотици хиляди жертви (убити, ранени, пленени). На 17.08.1916 г.
Румъния сключва съюзен договор с Антантата,според който срещу
обещания за придобивки в Трансилвания, част от Буковина и Банат,
тя трябва да обяви война на Австро-Унгария. За противодействие
срещу България Русия решава да изпрати две пехотни и една конна
дивизия в Добруджа. Румъния е спечелена чрез щедрите руски обе­
щания дори за сметка на унгарски земи извън Трансилвания. Така
руската дипломация пак смесва националния принцип в своята по­
литика с експанзивната политика и агресивния национализъм. Влия­
ние има и руското злато. В един френски доклад от 1916 г., съхранен
в Париж, се отбелязва, че без особени трудности руснаците са "купи­
ли" най-важните румънски политици либерали: Т. Йонеску (получил
1000 рубли на месец), И. Братияну и др., както и много румънски
вестници.288
Войната на България срещу Румъния започва на 1.09.1916 г. На
следващия ден 3-та българска армия започва победоносния си осво­
бодителен поход в Добруджа. За руско-румънския съюз в България
никой не знае. За него липсват всякакви сведения. Това признава в
спомените си командващият 3-та армия ген. Ст. Тошев. Разчита се със
светкавичен удар срещу Тутракан да се овладее инициативата до
евентуална поява на руски войски. Планът е изпълнен. Силната румъ­
нска крепост Тутракан е завзета на 6.09.1916 г. след 48-часов щурм

582
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

"на нож". Тогава идва руската опасност. Първите боеве с руските

войски са край Добрич. Градът е освободен на 4.09.1916 г. от войски­
те на ген. Кантарджиев. На 5.09.1916 г. от север към Добрич настъп­
ва руската кавалерия в състав 32 ескадрона,6 пеши ескадрона и 3 кон­
ни батареи. Започват жестоки боеве. Малобройните защитници на
Добрич смело удържат връхлитащата руска конница. Още в начало­
то на боя българите не само разсейват предубежденията, че няма да
стрелят срещу руски войски, но унищожават цели 6 ескадрона, дос­
тигнали почти българските батареи. Има и контраатаки "на нож" сре­
щу настъпващите вериги на 61-ва пехотна руска дивизия. Руснаците
въобще не са очаквали българските щикови атаки. Избити са в отк­
ритата местност и са принудени да отстъпят в безредие. Само на
6.09.1916 г. руснаците остават на бойното поле край Добрич 600 тру­
па на убити свои войници289 от 242-ри и 243-ти полкове на 61-ва пе­
хотна дивизия. Кулминацията на боя е на 7.09.1916 г. Тогава руско-
румънските войски, попълнили загубите си, мощно атакуват. Малоб­
ройните и уморени защитници на Добрич главно от 35-и и 36-и пе­
хотен полк от славната 6-а Бдинска дивизия се огъват пред десетор­
но по-силния противник, дават много жертви и започват да отстъп­
ват. В критичния момент се намесва българската конна дивизия на
ген. Ив. Колев.Той дочува артилерийската стрелба,чувства лошото
положение при Добрич,но има заповед да върви към Силистра и
пред него е силната руска конница. Ген. Ив. Колев мигновенно взе­
ма единственото правилно решение. Действа с интуиция,предвидли­
вост, дори риск и решава да извърши смел набег по посока към Доб­
рич, за да помогне на изнемогващите наши части. Ген. Ив. Колев ос­
тавя слаб заслон от разезди срещу руската конница, а с ядрото от ди­
визията си полита на изток,вместо на север. След 6-часов преход на
изстрел, изминавайки 30 км разстояние, конницата на ген. Ив. Ко­
лев се появява изненадващо на бойното поле край Добрич. Славните
български ескадрони атакуват по десния фланг и в тила сърбохърва-
тите от руския корпус. Паралелно придружаващите конницата две
Ловчански пехотни дружини атакуват в усилен марш почти на бегом.
Сърбохърватите понасят тежък удар и отстъпват безредно. Конната
дивизия смазва съпротивата им и записва една от най-славните си
страници в бойната история на българската кавалерия.
Жестоките добрички боеве завършват на 7.09.1916 г. с пълна
българска победа. В Добричката епопея руснаци, румънци, сърби и

583
Янко Гочев

хървати са бити поголовно. 61-ва руска дивизия губи 50% от личния

си състав.290Добрич е спасен и остава завинаги български. Добричлии
смело участват в боевете и доказват, че свободата им е по-скъпа, от-
колкото русофилството.
В. Радославов пише с гордост: "При Добрич беше унищоже­
на една легенда. Нашите войски с бляскава доблест победиха руски­
те. Някогашните буйни русофили станаха много тихи, а малките ру-
софили се прехвърлиха в нашия лагер."291
Добричката победа е наистина голям удар срещу русофилите.
Дори румънците са разчитали на славата и авторитета сред българи­
те на непобедимите дотогава донска казаци. За разсейване на фалши­
вите русофилски легенди голяма роля има ген. Ив. Колев, който се
обръща към дивизията с думите: "Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че
съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят ка­
заците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним като всеки враг,
който пречи за обединението на България!"292 Ударът срещу казаци­
те е толкова силен, че за първи път те са разпръснати в бягство и от
легендарната им сила не остава и помен. Ген. Колев осъществява
"единствените" успешни атаки в конен строй през войната.
Следващата операция срещу руско-румънските войски е при
Кубадин. 3-та българска армия достига тази позиция,разположена в
най-тясната част на Добруджа, след успешно преследване на руско-
румънските войски.Първата атака на силно укрепената линия на 18­
19.09.1916 г. се проваля. Ген. Ст. Тошев не успява от движение да я
превземе. Затова се оттегля на изходна позиция и минава временно
към отбрана. Тук са заели позиции две пехотни руски дивизии (61-
ва на ген.Симански и 115-а на ген.Фрейман) и 3-та конна руска диви­
зия на ген. Леонтович. На 1.10.1916 г. заедно с румънците те нанасят
силни контраудари срещу 3-та българска армия. Започват ожесточе­
ни боеве. Българите твърдо се отбраняват. Според показанията на
пленници от руската 115-а пехотна дивизия българската артилерия
коси масово връхлитащите руски пехотни вериги.Всички руско-
румънски атаки са отблъснати до 5.10.1916 г. и изнемогващи руско-
румънските войски минават към отбрана. Това позволява на 3-та бъл­
гарска армия да подготви втората си атака при Кубадин. Тя се про­
вежда от 19 до 21.10.1916 г. и е едно от най-кървавите сражения във
войната. От руска страна участват 32 дружини от 61-ва и 115-а пехот­
на дивизия и руски конен корпус.Българите атакуват с мощна арти-

584
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

лерия и щикови удари. В щурма участват 65 български пехотни дру­

жини и 28 конни ескадрона. Кубадинските окопи са овладени след
жестоки боеве с руснаци и румънци. Отново с храбростта и героиз­
ма си се прочува българската конница и пехота. 4-та преславска ди­
визия само за един ден преодолява няколко последователни линии
окопи и влиза в 6-часов ръкопашен бой с руснаците, които са изби­
ти с удари "на нож" до един. В боя при с.Кубадин на 21.10.1916 г. 4-
та дивизия пленява 24 руски офицери и 2800 руски войници.293 Об­
що при Кубадин 3-та българска армия разбива 4 румънски, 3 руски
и 1 сърбохърватска пехотни дивизии, 1 руска конна дивизия и 1
румънска конна бригада. Кубадинската позиция е пробита в центъра
и руско-румънските части започват безредно отстъпление на север,
преследвани от частите на 3-та българска армия. Още на 22.10.1916
г. 4-та дивизия влиза в бой с руските ариергарди.На 23.10.1916 г. при
Меджидие тя посреща частите на руския 9-и Сибирски корпус, раз­
бива ги, обръща ги в бягство и завзема Меджидие. На 23.10.1916 г.
Конната дивизия постига нова блестяща победа. Северно от Кюсте-
нджа при с. Карамурад тя смело атакува руско-румънска колона, раз­
бива я след саблена сеч и пленява 1300 офицери и войници, от кои­
то 600 руснаци, вкл. 14 офицери.Руският погром е пълен благодаре­
ние на подвига на 2-ри конен полк.Подофицер Величко Митев пле­
нява знамето на 1-ва дружина от 265-и опълченски Оренбургски
полк,на което има вензел на руския император. Този български три­
умф вдъхновява художника на Конната дивизия Н. Кожухаров да на­
рисува картината „Карамурад". На 25.10.1916 г. е завзета Черна вода,
с което е прекъсната връзката на Румъния с Добруджа.
В резултат на успешното преследване 3-та армия достига най-
тясната част на Добруджа на линията Бонасчик-ез. Ташавлу. На тази
линия тя е принудена да води упорити отбранителни боеве срещу
връхлитащите руски пехотни вериги и конници. Паметно е сраже­
нието на 1.12.1916 г., когато руснаците атакуват с тежки фугасни сна­
ряди и с бронирани автомобили,фактически танкове, които прикри­
ват настъпващите гъсти маси руска пехота. Атаката им е отбита със
силен пехотен и артилерийски огън,от който„освободителите" пона­
сят големи загуби. На следващия ден са отбити четири последовател­
ни руски атаки. 3-та българска армия се сражава геройски за Добруд­
жа и се бие с необикновено настървение срещу руските поробители.
Руската агресия в Добруджа през 1916 г. е удар върху българските ру-

585
Янко Гочев

софили. Голяма част от тях разбират, че са лъгани години наред и са

използвани от "Дядо Иван" за антибългарски цели. Един от тях е на­
родният поет Ив. Вазов, който през 1916 г. захвърля окончателно
своето старо русофилство и се освобождава от русофилските си дог­
ми. Той пише две стихотворения: "На руските войници" и "Една лю­
бов". Обръщайки се към руските войници, Ив. Вазов пита с основа­
ние: "О, Руси, о, братя славянски! Защо сте вий тука? Защо сте дош­
ли на полята балкански, немили неканени гости?" Накрая Ив. Вазов
подчертава, че българският народ, въпреки българофобството на Ру­
сия, не я мрази ("Не крия, обича ви още народа"), но има идеал, кой­
то стои над русофилството.Този идеал е свободата на България, коя­
то "стократно по-любим я ния".
В стихотворението си "Една любов" Ив. Вазов пък погребва
своето русофилство. В него се казва:
- От Добруджа гърмеж топовен
Пристига мамо като зов
За плач, ох, тъй е той тъжовен!
Мъртвец един заровят нов.
- Ах, кой ще бъде там заровен
- Една любов!
Ив. Вазов погребва русофилството си, защото страда със своя
народ, че "освободителката" опропастява българския национален
идеал.
От 23.11.1916 г., когато т. нар. Дунавска армия форсира р. Ду­
нав при Свищов, войната срещу Румъния и Русия се води вече на два
фронта: Добруджа и Влашко. Походът на Дунавската армия, в която
главна сила са българските 1-ва софийска и 12-а сборна дивизия, е
низ от победи, сред които блестят тези при р. Няжлов и р. Арджеш.
Тук е съсредоточена почти цялата румънска армия, подкрепена от
руските войски. На 5.12.1916 г. е завзет Букурещ. Румънско-руските
части се оттеглят с боеве на североизток, преследвани от упоритите
българи. При отстъплението си руснаците свалят маската си на защи­
тници на румънското население.Тежките поражения ги деморализи-
рат.Руските войници започват да мародерстват и да вършат изстъпле-
ния.Те се превръщат в пияна тълпа от грабители. Грабят чокойските
чифлици,палят складовете с храни и опустошават румънските села.
До края на 1916 г. се водят боевете при линията Филипещир.
Калмацуй. В открити полета руските блиндирани окопи са атакува-

586
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

ни и завземани от българските войници "на нож" въпреки силния

руски картечен и артилерийски обстрел. С походи и боеве на
5.01.1917 г. Дунавската армия завзема Браила и достига южния бряг
до р. Серет. Руско-румънските войски се оттеглят зад р. Серет и ми­
нават към отбрана. Междувременно от 15.12.1916 г. 3-та българска
армия преминава в общо настъпление в Добруджа. Руснаците оста­
вят силни ариергарди, които контраатакуват, за да спасят изтегляща­
та се северно от Дунав основна част от силите им. Паметна е руска­
та кавалерийска атака на 19.12.1916 г. при Сатул Ноу. Тук участва т.
нар. "дива" дивизия, която дотогава е считана за непобедима. Тя изп­
робва атака, наречена "руска лава", при която ескадроните като съ­
щинска лава главоломно и светкавично се нахвърлят с нечовешка
ярост. В откритото поле малобройните български части, без да треп­
нат, ги громят с пушечен, картечен и артилерийски обстрел. Шепа­
та българи устояват на руската лава. Дори пленяват знамена на ка­
зашките полкове на "дивата" дивизия. После помагат на ранените
руски войници, които обясняват, че Николай II им е наредил да ата­
куват, за да му поднесат подарък за неговия имен ден. Той е разчи­
тал най-после да получи съобщение за победа над българите, за да
подобри апетита си.
До края на 1916 г. руската армия в Добруджа е притисната в
тясната ивица между дунавските блата и удържа единствено пред-
мостовата си позиция при Мачин в подножието на Бабадагските ви­
сочини, между морето и Дунав. На 3.01.1917 г.след лют бой и тази
руска позиция е завзета. Освобождението на Добруджа завършва
окончателно на 5.01.1917 г. 3-та българска армия овладява цяла Доб­
руджа до делтата на Дунав. С това войната с Румъния и Русия фак­
тически приключва. Под руско покровителство остатъците от румъ­
нската армия се оттеглят в Молдова - на малка ивица земя. Кра­
лят,правителството и банките се установяват в Яш. 2/3 от Румъния е
окупирана. Тя губи 2/3 от армията си: 150 000 убити и ранени, 80
000 пленени, 150 000 дезертирали.244 Руските загуби остават неизве­
стни. Една от причините за това е поведението на българските вой­
ници, които, след като пленяват руснаците, ги пускат на свобода.Бъл-
гарите считат,че обикновените руски войници не носят никаква ви­
на за антибългарската политика на руското правителство.
При настъплението в Добруджа през 1916 г. успешно действа
и българският флот. Офанзивата по суша се поддържа по море от
587
Янко Гочев

българските водосамолети, миноносци и подводница N° 8. На 2 и

4.09.1916 г. българските водосамолети успешно бомбардират руски­
те кораби в Кюстенджа. На 7.09.1916 г. отблъскват два руски контра-
миноносеца, които обстрелват освободените Балчик и Каварна, зав­
зети при първите успешни десанти в българската военноморска ис­
тория. Загубите на българските миноносци идват не от боеве с рус­
кия флот, а от руските мини по българското крайбрежие.
През октомври 1916 г. по време на втората атака на Кубадин
успешно действат българските водосамолети.Те бомбардират кому­
никации на противника,обстрелват руските кораби и подкрепят
действията на нашите войски по приморския фланг.Бомбардирано е
пристанището Кюстенджа.
На 13.12.1916 г. Балчик е атакуван от руски крайцер "Память
Меркурия" и два контраминоносци - "Громкий" и "Счастливьш".
Балчик е бомбардиран. Батареята на капитан Г. Радков обаче откри­
ва огън с оръдия 100 мм калибър. Съотношението в огнева мощ е 7:1
в полза на руските кораби, които имат по-голяма далекобойност.За
българите това са подробности и контраударът им е достоен за въз­
хищение. "Память Меркурия" е улучен най-малко от три български
снаряда, което се признава от руснаците. Руският крайцер е улучен в
носовата му част. С тази победа кап. Г. Радков записва името си със
златни букви в нашата военна история като храбър защитник на Бал­
чик. Той обаче не е сам. В помощ на неговата брегова батарея
действат българските и германските водосамолети, които преодоля­
ват силния руски зенитен огън, обстрелват руските кораби и пости­
гат попадения. До кап. Г. Радков се нареждат с ордени "За храброст"
IV ст. летците подофицери Ц. Джуров и П. Стоянов.
Февруарската революция от 1917 г. води до падането на рус­
кото самодържавие. Николай II абдикира от властта. В Русия е уста­
новена република. На власт идва временното правителство, което
продължава войната и имперската политика. Източният фронт оба­
че се разпада. Руската армия фактически се разлага и е лишена от ре­
ални възможности за борба. Между българските и руските войски се
установява затишие.
По-активни са руските действия през лятото на 1917 г. В хода
на лятното настъпление на руската армия, 6-а руска армия започва
настъпление на фокшанско направление северно от Дунав. То е не­
успешно, след което отново се преминава към отбрана.
588
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

Болшевишката революция от есента на 1917 г. води до окон­

чателното разпадане на Източния фронт. На 2/15.12.1917 г. е склю­
чено примирие. Преговорите на ЦС с Русия се водят в Брест- Ли-
товск. Те завършват с мирния договор от 3.03.1918 г. Брест-Литовс-
кият мир е унизителен за Русия, която признава независимостта на
Полша,Литва,Латвия, Естония, Украйна и Финландия. За България
обаче този мирен договор е триумф, защото Русия се признава за по­
бедена и капитулира пред нея. 3.03.1918 г. стои по-високо даже от
3.03.1878 г., защото е дата, на която България получава истинското
си освобождение от Русия и то в етническите й граници, освободе­
ни от сръбско, гръцко и румънско робство с кръвта на хилядите уби­
ти български войници.Освобождават се само дунавските българи.
Волжките българи остават и при новата болшевишка власт под рус­
ко робство. Болшевишка Русия възприема изцяло имперската поли­
тика на царска Русия по националния въпрос. През 1918 г. болшеви-
ките смазват жестоко опита на волжките българи да образуват своя
собствена държава, което означава, че управляващите в Русия се сме­
нят, но антибългарската политика им се спазва винаги.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Отношението на Руската империя към България е част от
нейната политика по т. нар. Източен въпрос. От XV в. до края на съ­
ществуването на самодържавието тази политика е имперска и агре­
сивният национализъм е основно кредо на руските императори. Рус­
кият империализъм черпи идеи от Византия. Идейната обвързаност
на Руската империя с Византия определя антибългарската насоче­
ност на нейната политика на Балканите. Главната вечна цел на рус­
кото самодържавие е завземането на византийското наследство Ца­
риград и Проливите, считани само за временно османско владение.
За целта от XV в. нататък Русия води широкомащабна подготовка
сред православните християни, вкл. българския народ. Чрез различ­
ни мерки - дарения за манастири и църкви, преселения и войни, тя
трайно утвърждава в съзнанието на българския народ мита за "Дядо
Иван". Българите са убедени, че Русия им помага и има само един­
ствено "освободителни" замисли. Тази теза се догматизира до край­
ност. Създава се т. нар. теория за "освободителна" мисия на "Дядо

589
Янко Гочев

Иван" на Балканите. Тази теория влиза в основа на българското ру-

софилство. Войната от 1877-1878 г. оправдава на пръв поглед него­
вите постулати. Всъщност с тази война Русия окупира част от бълга­
рските земи и създава в тях свой протекторат, наречен Княжество
България. Другата част от българските земи раздава на Турция, Сър­
бия и Румъния. Великите сили през 1878 г. признават правото на Ру­
сия да бъде върховен разпоредител със съдбата на българския народ
и само ограничават чрез Берлинския договор параметрите на нейно­
то влияние.
В протектората си Княжество България от 1878 г. до 1885 г.
Русия експериментира. Тя налага демократична конституция през
1879 г. Тя я суспендира две години по-късно. След това натрапва на
Княжеството режима на пълномощията, с който подготвя превръ­
щането му в Задунайска губерния. Опитът на първия български княз
- Ал. Батенберг, да се отскубне от силното руско влияние, фактичес­
ки решава съдбата му. След падането на режима на пълномощията
Русия започва подготовка за неговото детрониране.
Съединението от 1885 г. обаче временно обърква плановете
й. Русия се обявява срещу него главно поради това, че обединени Се­
верна и Южна България вече не са руски протекторат. Това е първи­
ят голям открит конфликт между Русия и България. Съединението
е военно и дипломатически защитено, но тъкмо поради това Русия
ускорява детонацията на Батенберг, осъществена чрез преврата на
офицерите русофили от 9.08.1886 г. Петербург обаче подценява вът­
решните съпротивителни сили на българския народ, който се бори
срещу всеки дръзнал да посегне на неговата свобода. Тези сили
излъчват държавник номер едно на България - Ст. Стамболов, който
извършва контрапреврат и поема борбата срещу руските посегател­
ства.
"Българската криза" от 1886-1887 г. е период на остра конф­
ронтация с "Освободителката", която хвърля колосални сили и сред­
ства, за да спре пътя на България към истинската политическа самос­
тоятелност. Изборът на Фердинанд през 1887 г. е голяма победа за
българските национални сили. България излиза от кризата укрепена
вътрешна и отърсила се от руската опека, както и от русофилските
си комплекси.
При управлението на Ст. Стамболов (1887-1894 г.) България
вече не е руски протекторат, а за първи път води реална политика в
590
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

европейски мащаб, при това в защита на своите национални интере­

си.Русия не приема стабилизационния държавностроителен курс на
Ст. Стамболов и за целия период на управлението му води необяве­
на война срещу България. Бунтове, метежи, преврати, атентати не ус­
пяват да пречупят съпротивата на България. Тогава Русия привлича
Фердинанд на своя страна и чрез него сваля от власт Стамболов, а
чрез платени наемни убийци през 1895 г. го ликвидира физически.
След смъртта на Стамболов България прави крачка назад в
борбата си срещу Русия за свобода и самостоятелност. През 1896 г.
отношенията с Русия са възстановени.Т. нар. помирение по руска ре­
цепта прави Фердинанд признат, но зависим от Русия княз.
Управлението на русофилите в самия край на XIX в. и в пър­
вото десетилетие на XX в. не носи големи придобивки за България.
Това е така, защото руската политика продължава да е антибългарс-
ка и опирайки се на княза, тя слабо се интересува от това кой управ­
лява в София. Нещо повече, Русия използва русофилите, за да про­
кара на практика антибългарските си замисли. В това отношение
най-катастрофални резултати дава управлението на крайния русо-
фил Ст. Данев (1901-1903 г.), което по националния въпрос е откро­
вено предателско.
Българската независимост е одобрена и защитена не без одоб­
рението на Русия. Сред многото причини за това трябва да се посо­
чат придобивките, които тя ползва като велика сила в България.
Всъщност през 1909 г. Русия окончателно се сбогува с мечтите си за
Задунайска губерния. Княжеството става царство и от руския протек­
торат не остава и помен. За да не изгуби обаче напълно влиянието
си, Русия съдейства чрез сложна финансова комбинация за утвъ­
рждаването на българската независимост.
България е необходима на Русия, за да може чрез нея да ре­
ши окончателно Източния въпрос. Разпалвайки византийските меч­
ти на Фердинанд, тя много умело натиква България в абсолютно не­
изгоден за националните й интереси противоестествен съюз с нейни­
те противници - Сърбия и Гърция, наречен още Балкански. В Балка­
нската война (1912-1913 г.) България дава заявка за хегемония на
Балканите. Точно това обаче Русия не желае да допусне. Нейната по­
литика по българския национален въпрос във всичките му аспекти
(добруджански, моравски, тракийски и особено македонски) е ан-
тибългарска. Точно това проличава в хода на Балканската война. Зап-
591
Янко Гочев

лахата, която българската армия създава в Тракия за византийското

наследство, води до ответния руски контраудар. Русия провокира и
допуска създаването на антибългарския съюз на Сърбия, Гърция,
Румъния и Турция, чрез който през 1913 г. България претърпява пог­
ром и първа национална катастрофа. С руско одобрение и санкция
от България са откъснати Южна Добруджа, Източна Тракия и поч­
ти цяла Македония. Букурещкият договор от 1913 г. е триумф за рус­
ката дипломация, която чрез него си отмъщава на българския народ
за опитите му да води собствена политика, като се опълчи срещу
могъщата Руска империя.
След Междусъюзническата война Русия укрепи букурещкото
статукво и пресича всички опити за разрушаването му. Едва начало­
то на Първата световна война променя отчасти руската политика, ко­
ято допуска известна ревизия на Букурещкия договор в полза на Бъл­
гария, но без да задоволява трайно и напълно националните й инте­
реси. С антибългарската си политика Русия отблъсква България от
себе си и я хвърля в обятията на Германия. Така се стига до българс­
ката намеса в световната война, оценена в Русия като "измяна" на
славянството и "черна неблагодарност за освобождението". В рамки­
те на световната война от 1915 г. до 1918 г. България и Русия са про­
тивници и армиите им воюват помежду си. България успешно защи­
тава суверенитета и свободата си и войските й нанасят тежки пора­
жения на руската армия в Македония, Добруджа, Румъния и в морс­
ките битки в Черно море. Въобще българската армия бие наред рус­
наците по суша, въздух и вода.В резултат вместо унищожение на
България Руската империя постига собствената си гибел. През 1917
г. революции помитат самодържавието.Брест-Литовският мирен до­
говор от 3.03.1918 г. води до капитулацията на Русия пред България.
Борбата на България за защита на суверенитета й обаче продължава
и след революциите, тъй като болшевиките усвояват целите на Рус­
ката империя, а похватите й ги прилагат в още по-агресивна спрямо
нас форма.

БЕЛЕЖКИ:

1. Малинов А., Споменин. С, 1938 г., с. 63

2. Александров В., Външна политика и тероризъм, с. 28

592
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

3. Мишев Р., Хабсбургският орел на Балканите, С., 1992 г., с. 103

4. Хесапчиев X., Служба на България в чужбина, С.1993 г., с. 400
5. Сборник "100 г. ВМОРО", G, 1994 г„ с. 115
6. Нейков П. Спомени, G, 1990 г., с. 115
7. Войната на България срещу Турция, G, 1937 г., т. 1, с. 38-39
8. В. "Пряпорец, 16.06.1909 г.
9. ЦДИА, ф. 3, оп. 8, а. е. 1489, л. 12
10. Малинов А., Спомени, G, 1938 г., с. 136
11. Войната между България и Турция, G, 1937 г., т. 1, с. 3-9
12. Стателова Ел. и др., История на бълг. дипломация (1879-1913
г.), G, 1994 г„ с. 411
13. Генов Г., Политическа и диплом, история на България, С.,1995
г., с. 176
14. Пак там, с. 187
15. Стателова Ел. и др., История на бълг. дипломация, с. 413
16. Пак там
17. Пак там, с. 415
18. Фейтьо Фр., Реквием за една загинала империя, с. 258-265
19. Цанков А., България в бурно време, G, 1998 г., с. 94
20. Хол Г., България по пътя на Втората свевотна война, G, 2005 г., с. 21
21. В. "Мир", бр. 3292
22. Войната между България и Турция, т. 1, с. 42
23. Пак там, с. 43
24. Генов Г., с. 218-219
25. Хол Г., с. 51
26. Пак там
27. ЦДИА, ф. 3, оп. 8, а. е. 1866, л. 74-77
28. Стателова Ел. и др., История на българската дипломация, с. 422
29. Хол Г., с. 52
30. Стателова Ел. и др., История на българската дипломация, с. 426
31. Пак там, с. 427
32. Пак там, с. 428
33. Г. Генов, Цит., с. 248
34. Гешов Ив. Е., Балканският съюз, с. 25
35. Войната между България и Турция, т. 1, G, 1937 г., с. 49 и сл.
36. Приложение към том II от доклада на парлам. изпитателна ко­
мисия, G, 1919, с. 250
37. История на България, т. 8, G, 1999 г., с. 180-191
38. Тотев А., Владимирова Г., Международни договори, G, 1994 г.
39. Марков Г., Нашумелите международни афери на Третото бъл­
гарско царство, G, 1998 г., с. 129-131
40. Данев Ст., Моята мисия в Крим, 1940 г., с. 125
41. Пак там, с. 126
42. Семов М., Победителят проси мир, G, 1995 г., с. 66-67
43. Радославов В., България и световната криза, G, 1993 г., с. 42

593
Янко Гочев

44. ЦДИА, ф. 321, on. 1, а. е. 2185, л. 40

45. Димитров С, Манчев Кр., История на балканските народи, т. 2,
С., 1999 г., с. 321 и сл.
46. Пак там, с. 322
47. Радославов В., България в световната криза, с. 43
48. Хесапчиев X., Спомени, с. 452
49. Радославов В., България в световната криза, с. 43
50. Г. Генов, Цит., с. 267
51. Войната между България и Турция, т.1, С., 1937 г., с. 64
52. Хесапчиев X., Спомени, с. 451
53. Пешев П., Исторически събития и деятели, G, 1993 г., с. 381-382
54. История на България, т. 8, с. 181
55. Пешев П., Исторически събития..., с. 384-385
56. Маджаров М., Дипломатическа подготовка на нашите войни,
С, 1998 г„ с. 68
57. Пак там
58. Пак там, с. 72-73
59. Войната между Балканския съюз и Турция, Цит.
60. Пак там
61. ЦДИА, ф. 568, on. 1, а. е. 727, л. 3-5, 7-10, 16, а. е. 728
62. БИА, ф. 255 И, Д 9209, II Д 9211
63. Пак там, Д 9040, Д 9215, Д 9230, Д 9234
64. Войната между България и Турция
65. Руска оранжева книга, С., 1914 г., с. 21
66. Тошев А., Цит. съч., с. 19
67. Семов М., Победителят проси мир, Балканските войни (1912-
1913 г.), С., 1995 г., Цит., с. 104
68. Пак там, 104
69. Маджаров М., Дипломат, подготовка на нашите войни, С., 1932
г.,с. 73
70. Пак там, с. 95-96
71. Пак там, с. 99
72. Тошев А., Цит. съч., с. 40
73. Тошев А., Цит. съч., с. 27
74. Семов М., Победителят..., Цит. съч., с. 106
75. Марков Г., България в балканския съюз..., с. 150
76. Доклад на парламентарната изпитателна комисия, G, 1918 г., с. 264
77. Ген. Фичев Ив., Висшето командване през Балкан, война - В: П.
Пешев, Исторически събития..., G, 1993 г., цит., с. 391-392
78. Пешев П., Исторически събития..., с. 391
79. Балканската война, Цит. съч.
80. Тошев А., Цит., с. 27
81. Пак там
82. Минчев Ив., Сръбските ламтежи към българските земи, G,
1917 г., с. 55

594
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

83. Пак там, с. 56

84. Пак там, с. 57
85. В. "Мир", 11 и 13/15.06.1913 г.
86. Балканската война, Цит. съч.
87. Македонски мартилог, 2000 г.
88. В. "Българин", бр. 12/20.11.1912 г., Цит., с. 31
89. Тошев А., Цит., с. 82-83
90. Пак там, с. 56
91. Семов М., Победителят..., с. 112
92. Димитров Б.
93. Даскалов Г. - Цит.
94. Пак там, с. 104
95. Хесапчиев X., Спомени, С., 1993 г., с. 500-501
96. Руската оранжева книга, с. 32-34 С.Сазонов до посланика в
Лондон, 29.11.1912 г.
97. Пак там, с. 30
98. Кузманова А., От Ньой до Критова, С. 1989 г., с. 21
99. Тошев А., Цит., с. 22
100. Пак там, с. 40
101. История на дипломацията, с. 448
102. Тошев А., с. 41
103. Семов М., Победителят..., с. 109
104. Тошев А., с. 110
105. Семов М., Победителят..., с. 127
106. Даскалов Г., Цит., с. 116
107. Руската оранжева книга, с. 71
108. Маджаров М., Дипломатическа подготовка на нашите войни,
С„ 1998 г„ с. 142
109. Хесапчиев X. - Спомени, с. 546
110. Руската оранжева книга, с. 172
111. ЦДА, ф. 568, on. 1, а. е. 728, л. 41
111. Маджаров М., Дипломатическа подготовка..., с. 140
112. Руска оранжева книга, с. 31-32
113. Тошев А., с. 96
114. В. "Српска застава", 24.12.1912 г.
115. В. "Балкан", 12.01.1913 г.
116. Тошев А., с. 103-104
117. Калинков Г., Румъния и нейната политика спрямо България, С.,
1914 г. С, 1914 г„ с. 157
118. Тошев А., с. 123
119. Доклад на парламентарната изпитателна комисия, с. 704
120. Марков Г., България в Балканския съюз срещу Османската им­
перия, с. 323
121. Руска оранжева книга, с. 43-44
122. Пак там

595
Янко Гочев

123. Пак там, с. 46

124. Гиргинов А., Народната катастрофа, с. 89
125. ЦДА, ф. 568, on. 1, а. е. 727, л. 18
126. ЦДИА, ф. 568, on. 1, а. е. 728, л. 50
127. Работнически в., бр. 13/16.03.1913 г.
128. История на Балканската война, Цит.
129. Тошев А., с. 185
130. Пак там, с. 189
131. Пак там, с. 203
132. Пак там, с. 185
133. Пак там, с. 178
134. Пак там, с. 178
135. Руска оранжева книга, с. 72-73
136. История на дипломацията, с. 136
137. Хесапчиев X., Спомени
138. Тошев А., с. 208-209
139. Пак там, с. 169
140. В. "България", 23.02.1913 г.
141. Работнически в., бр. 8/23.02.1913 г.
142. Тошев А., Цит. с. 207
143. Гешов Ив., Престъпното безумие, с. 65
144. Работнически в., бр. 33/3.05.1913 г.
145. ХолГ., с. 230
146. Тошев А., с. 201-202
147. ЦА БАН, ф. 151к, а. е. 18, л. 228
148. Кусев М., Цит., с. 70-71
149. Пак там, с. 33-39
150. Пак там, с. 91-105
151. Работнически в., бр. 29/25.04.1913 г.
152. Тошев А., с. 225
153. Пак там, с. 218
154. Пак там, с. 226
155. Руска оранжева книга, с. 184
156. Тошев А., с. 246-247
157. Карнегиева анкета, с. 202-203
158. Тошев А., с. 247
159. Пак там, с. 260
160. Пак там, с. 268
161. Доклад на парламентарната изпитателна комисия, т. 1, с. 482-
483 (ДПИК)
162. Тошев А., с. 275
163. Тошев А., с. 292
164. Гешов Ив., Престъпното безумие, с. 58
165. Тошев А., с. 294 и 305
166. Марков Г., Българското крушение, С., 1991 г., с. 19-20, 29

596
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ълга р и я , III ч а с т

167. Тотев Ан., с. 39

168. История на България, т. 8, с. 213
169. Гешов Ив., Престъпното безумие, с. 58
170. Руска оранжева книга, с. 100
171. БИА,ф. 255Д, 5325-5326
172. Руска оранжева книга, с. 108-109
173. В. "Народни права", 1.06.1913 г.
174. Кусев М., Погромът, с. 73
175. В. "Народни права", 28.05.1913 г.
176. В. "Народ", 30.05.1913 г.
177. Тошев А., с. 323
178. Пак там, с. 320
179. Пак там, с. 322
180. Пак там, с. 326-328
181. Пак там, с. 326-327
182. ДПИК, т. 1, с. 502
183. НА БАН, ф. 51к, а. е. 18, л. 337
184. Тошев А.,- с. 335
185. Пак там, с. 339
186. Пак там, с. 333
187. Кусев М., Погромът, с. 81
188. Тошев А., с. 343
189. Пак там, с. 350-351
190. Пак там, с. 351
191. Карнегиева ангета
192. Хесапчиев X., Спомени, с. 638-639
193. БИА, ф. 255, II Д 9044
194. Оранжева книга, с. 136
195. Тошев А, с. 360
196. Пак там, с. 377
197. Пак там, с. 373
198. Пак там, с. 381
199. Пак там, с. 379
200. Пак там, с. 387
201. ДПИК, с. 794
202. Пак там, с. 798-799
203. Междусъюзническа война, С., 1963 г., с. 173
204. В. "Мир", 2.07.1913 г.
205. В. "Народна воля", № 34, 28.06.1913 г.
206. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 173, л. 100
207. Тошев А, с. 391
208. Пак там, с. 398
209. Пак там, с. 398-399
210. Милетич, Разорението на тракийските българи, G, 1990 г., с. 140
211. ЦВА, ф. 40, оп. 2, а. е. 177, л. 57

597
Янко Гочев

212. Гюлчев Ив., Българска просвета в Солунския вилает, с. 94

213. Пак там, с. 95
214. Тошев А., с. 440
215. Пак там, с. 444
216. Карнегиева анкета
217. История на България, т. 8, с. 231
218. Радев С, Конф. в Букурещ, С., 1992 г„ с. 48-49
219. ХолГ., с. 277 '
220. Тошев А., с. 415
221. Тотев Ан., Международни договори..., с. 67
222. Пак там, с. 65
223. Пешев П., с. 408
224. Пак там, с. 408-409
225. Ценов Г., с. 87
226. Тошев А., с. 421
227. Пешев П., с. 420
228. Кусев М., с. 66
229. Тошев А., с. 378
230. Пак там, с. 434
231. Мадол X., Фердинанд - цар на българите, С, 1992 г., с. 92-94
232. Сазонов С, Спомени. Париж 1927 г., гл. 6, с. 2
233. Кисинджър X., Дипломацията, с. 171
234. Макс Ал., Балканите, С., 1997 г., с. 215
235. Кисинджър X., с. 171
236. ЦДИА, ф. 176, оп. 3, а. е. 104, л. 8 и 89
237. Марков Г., Голямата война, с. 14
238. Сазонов С, Спомени, гл. 5, с. 6
239. Пешев П., с. 438
240. Савински А., Мемоари, 1927 г., с. 200
241. В. "Слово", 20 и 22.01.1914 г.
242. Хол Г„ с. 308
243. Пешев П., с. 439
244. ЦДИА, ф. 313, on. 1, а. е. 2262, л. 2-3, 30.05.1914 г.
245. Пешев П., с. 440
246. Пак там, с. 441
247. Пак там, с. 442
248. Александров В., Външна политика и тероризъм, с. 228
249. Марков Г., с. 44
250. Сръбска синя книга, № 37
251. Марков Г., с. 55
252. Пак там, с. 59
253. В. "Таймс", 3.09.1914 г.
254. Пешев П., с. 468-469
255. Станев НВ., Цит.съч., с. 267
256. Маджаров М., Дипломатическа подготовка на нашите войни,

598
 Р у с к а т а и м п е р и я с р е щ у Б ъ лга р и я , III ч а с т

С, 1998 г„ с. 286-287
257. Марков Г., с. 94
258. Маджаров М., Цит., с. 311
259. Сазонов С., Спомени, гл. 10, с. 3
260. Маджаров М., с. 344
261. Пешев П., с. 459
262. Семов М., Обречени победи, с. 309
263. Цветков П., България на Балканите, С, 1998 г., с. 464
264. Станев Н., История на нова България, с. 274
265. Пешев П., с. 461
266. Марков Г., Аферите в III българско царство, с. 176
267. Пак там, с. 177
268. Пак там,с. 177
269. Дипломатически документи..., т. 1, с. 459
270. Държавният съд, с. 454
271. В. "Политика", 23.05.1915 г.
272. Маджаров М., с. 383
273. Марков Г., Голямата война, с. 157
274. Марков Г., Аферите, с. 214
275. Марков Г., Голямата война, с. 177
276. Българска военна история, с. 62-63
277. Пешев П., с. 492-493
278. Марков Г., Голямата война, с. 183
279. Пешев П., с. 493-494
280. Азманов Д., Спомени, с. 152
281. Иванов Ст., България и германия (1914-1915 г.), с. 134
282. Русские ведомости, 7/20/ 10.1915 г.
283. Българите в световните хроники, т. 1, с. 111-112 - декларация на
Московски славянски комитет от 25.09.1915 г.
284. Пешев П., с. 469
285. Палеолог М., Дневник, с. 220, В: България и Русия през XX в.,
С, 2000 г.
286. Българите в световната война, т. 8, с. 127
287. Фейтьо Фр., Реквием за една загинала империя, с. 349
288. Ген. Тошев Ст., Спомени, с. 69
289. Пак там, с. 75
290. Радославов В., с. 140
291. Йорданов Ст., Войните за обединение на България, G, 2000 г., с.
24
292. Пенев 3., Незабравими български офицери, С., 2005 г., с. 106
293. Ген. Недев Н., Българите в световната война, С., 2001 г., с. 96-97
294. Пак там, с. 116

599