Professional Documents
Culture Documents
НАДЪ
МАКЕДОНСКИТѢ
БЪЛГАРИ
26.07.2011 г.
***
След Втората световна война през 1946 г. посещава за последен път втората си
родина - България, като член на чехословашката журналистическа делегация.През
1949 г. е арестуван от комунистическите власти по обвинение в държавна измяна и
е осъден на 25 години затвор от чехословашкия държавен съд в Прага.
Първоначално, тежко болен, е хвърлен в затвора Валдици, а на следващата година е
прехвърлен в най-страшния чешки затвор Леополдов, където умира на 2 юли 1958 г.
Реабилитиран е посмъртно на 11 април 1969 г. от Пражкия градски съд. Въпреки
това забраната върху неговото име и творчество продължава да тегне и след
реабилитацията му както в родината му, така и в България. Огромното му
творчество, посветено на България, днес е напълно непознато.
Владимир Сис в македонска носия, София, май, 1912 г.
Цочо В. Билярски
***
ГРОБОВЕТЕ НА ТРИКЕРИ
(ВЛАДИМИР СИС)
Реших да посетя Трикери много отдавна - още когато бях в София, преди идването
си в Гърция. И един ден, когато бях вече във Воло, съобщих желанието си на
германския консул. Разбира се, истинската цел на посещението си аз скрих от него.
Казах му само, че искам просто да посетя този остров, да видя там манастиря „Св.
Богородица” и околностите, дето, може би, ще се намери нещо, което би
заинтересувало един археолог, един филолог. Консулът искаше да ме разубеди. В
Трикери, обясняваше ми той, са били българските пленници. Много от тях са
измрели, труповете са били погребвани на плитко, а някои - останали и
непогребани.
Още вечерта на 11 май, без да слушам съветите на любезния консул, аз наех една
малка лодка с платна, която по едно странно съвпадение носеше името на една
известна мъченица от древните християнски дни - казваше се „Св. Варвара”. Рано
на другия ден, преди да изгрее слънце, бях на пристанището. Един пристанищен
стражар, още сънлив, се яви при мене.
- За къде? На Трикери?
- Да, приятелю. На Трикери.
- Че защо?
- Питай германския консул, той ще ти каже - малко грубо и на шега му отговорих.
Стражарят, докачен, важно клати глава: „Не може”. Но веднага един от гребците
издигна трицветното германско знаме. Аз бях го заел от консула и видях сега каква
неотразима сила и обаяние имаше. То ме освобождаваше от всяко подозрение,
даваше ми път. Стражарят отстъпи. „Немец - навярно си помисли той, - никакъв
българин не е ...”
- Това са малките Трикери. Никой не живее там. Но ето онзи зад тях, големият -
това е нашият Трикери, дето отиваме. Гледайте, вижда се манастирят!
- На тоя ли остров са били българските пленници? - питам наивно.
- Да, господине. Колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не
мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко... Нямат брой...
- Удавени?
- Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от солунското
пристанище.
- Че защо?
- Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда-две хиляди по-малко - толкова по-
добре за нас. Веднъж - виждате ли оня платан? Там стана това - веднъж там щяха да
стоварят. Нашият капитан каза: „Хайде, момчета, да видим колко знаят да плават
българите. Искаха море - нека го опитат”... Нарочно спряхме парахода в открито
море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се
гледа, весело беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на
дъното. Гледаш го - блъска с ръце, задавя се, па изведнаж потъне и се изгуби, като
че камък си хвърлил в морето...
Въпреки това насочихме към платана. Беше ми приятно, че там никой не живее, и
моето пристигане нямаше да възбуди досадно внимание. Освен това в тоя залив са
били стоварвани пленниците. Аз исках още от тук, още от самото начало да
преживея в душата тоя тъжен, кръстен ход на мъчениците в Трикери...
Но до там имаше още доста път. И сега гребците се разприказваха за войната. По-
младият служил в Лариската дивизия е прекарал и двете войни. Попитах го каква е
разликата според него между войната с турците и тая с българите. Искреният,
наивен и прост селянин каза самата истина.
Почнах неусетно да подигравам тия мили xоpa. Разбира се, по-големи герои няма на
света. Солун, Янина - какви големи небивали победи! После 120 хиляди гърци
преследваха 300 хиляди българи чак до София. Да, ако не беше Букурещкият мир,
навярно щяха и в София да влязат...
- Тук стоварваха пленниците - обърна се към мене старият моряк. - Някои имаха
лагер там, на оная височина, но повечето отвъд, на другата страна на острова. Ако
искате, по-добре е да ви чакаме там с лодката. Ще ви бъде по-близо до манастиря.
Съгласих се. Когато след малко аз стъпих на брега, неволно си спомних първия стих
от „Славия” на Колара: „Спрете, нозе, свещена е земята, по която вървите!”... Да,
свещени са тия места! Места, осветени от безкрайните мъки, от голямата тъга на
злочестите пленници.
Трикери! Кой в България не знае това име? Една зловеща дума, която облива
сърцата с кръв и бразди челата си с бръчките на несдържан яд и жажда за мъст.
Трикери! Един невъобразим ад, създаден от злобата и жестокостта, една печална
голяма гробница.
Тръгнах по брега. Първото нещо, което ми се хвърли в очите, това бяха кръгли
недълбоки ями, разсеяни навсякъде из жълтите пясъци на брега.
- Това са кладенци, които си копаеха тук българите - обяснява ми един рибар, който
сам черпеше вода. - На целия остров няма ни един извор. Злочести пленници! Аз
знаех тия приморски кладенци още от по-раншните си скитания из егейските
острови. В току-що изкопаните ями отначало се събира доста добра вода, бистра и
чиста, прецедена от земята. Но постепенно на тая вода се възвръща горчиво-
соленият вкус и водата от тия кладенци не само че не уталожва жаждата, но още
повече я разпалва. Едно остава - нов кладенец! Пих малко от водата: отвратителна и
топла. Бедните пленници! Те са били принудени да пият само тая вода, защото
друга в острова е нямало!
Аз спрях тук твърде малко и тръгнах по-нататък. От водач нямах нужда, островът е
малък и манастирът, изправен на самотната височина, се вижда почти от всички
страни. След половина час аз съм пред отворените порти на манастиря. Влизам.
Манастирят е голям. Широк, постлан с плочи двор в средата, на който стои нова
черква. От двете страни - високи тъмни кипариси.
Околните здания са стари, едноетажни, тясно сгушени едно до друго. Две големи
кучета се спущат върху ми, препречват ми пътя и аз напразно търся с очи човек,
калугер. Но ето на пруста на ниските здания се показва една стара жена, с черна
надиплена кърпа на глава.
Старата калугерка извика на кучетата и слезе долу. Казах й, че съм дошъл да видя
манастиря.
- Много няма какво да видиш. Нов е - отговаря ми тя. Заведе ме в черквата. Когато
видя, че турнах в тенекиената касичка няколко драхми, старата жена стана по-
приветлива и приказлива. Каза ми, че живее в манастиря с още едно семейство,
казва се Малама и е тук от есента.
- Когато бяха тук българите - продължи тя, - в манастира живееха нашите войници
и офицерът им, та аз трябваше да си отида.
- Казват, че тук са умрели много българи?
- Да. Ако искаш, ще те заведа при гробовете им.
Те, разбира се, си избрали най-хубавото място, сенчесто и високо, отдето са могли
да виждат цялата долина, открита като на длан.
- А там, в онази долина, там беше лагерът на българите.
Някои пленници са имали и палатки, пак видях няколко кръгли и плитки окопи. Но
голямата част са спели под открито небе. Те си правили четириъгълни ями,
обиколени със землена ограда - защита от водата във време на дъжд. Намерих и
няколко пещи, изкопани в земята.
Това са неголеми дупки в някоя урва, с малък отвор отгоре за дима и отпред друг за
дървата.
Сега е май. Слънцето пече немилостиво, горещо и тежко. Но какво ли е било тук в
горещите летни месеци, когато цял ден не полъхва и най-слабият ветрец, когато
земята е гореща, когато въздухът е неподвижен, задушлив и тежък до задушване.
Редките маслинови дървета не дават голяма сянка. Има тук портокалови и
лимонени дървета. Но под тяхната прохладна и гъста сянка, безгрижни и сити,
излежавали са се гръцките войници.
Спирам се вцепенен. Пред мене цяла гора от ниски дървени кръстове. Гробовете -
един до други. Някои са оградени с дребни, събирани из долината камъни, а други -
изгубени и обрасли с бурени и ниските храсти и само приведеният кръст показва, че
тук тлеят останките на някой нещастник.
Навеждам се пред първия кръст и чета: „Тук почива Иван Тончев, подовицер (така е
написано) почина 8.IX.1913 г.”. От где е родом, от кой полк е бил - не е казано.
Отивам по-нататък: „Тук почива Минчо Кинов, ефрейтор с. ... (не се чете) ок[олия]
Старозагорска. Почина 15.IX.1913 г.”.
Гробове, само гробове... Спирам се при кръст с по-четлив надпис: „Тук почива
войника от 28 п[олк] Дончо Ив. Каламов родом от гр. Сопот, въз[раст] 32 год.,
почина 27.IX.1913 год.”.
- Да не си българин?
- Защо?
- Ей така... много разглеждаш всичко...
- Не съм българин ,сестро. И вие, и аз - хора сме, а тези мъртъвци и те бяха
християни!...
- Право казваш. Бедните, и те са имали деца и стари майки...
Погледнах учуден Малама, която стоеше със скръстени ръце. В очитe й четях
искрена скръб и съчувствие. Неволно погледът ми отново пада върху няколко
полусчупени кръста и в ума ми се поражда една щастлива мисъл. Извадих от джеба
си един златен наполеон.
- Ще бъде твой - казах й, - иди донес чук, мотики. Ще поправим някои от гробовете
и кръстовете. И ти заслуга ще имаш пред Бога.
Не зная кое подeйствува повече - първото ли, или последното, на бабата, но бабата
твърде бързо се отправи към манастиря.
Останах сам.
Останах пак сам. Обиколих още веднъж гробовете, откъсах колкото цветя намерих,
хвърлих ги върху тях и едва чуто прошепнах: „Сбогом! Злочести самотници!”. Не е
ли това първата нежна ласка, която те получават, не са ли това едничките звуци на
родна реч, които те чуват тука...
Тръгнах към морето. Изведнъж, учуден, аз се спрях: в храсталака пред мeне стояха
два кръста, и двата без надписи. Два самотни гроба. Кои лежат тука и защо са
отстранени тъй? Може би умрели от холера? Може би последно желание на
интимна, любяща се двойка?
Ще доде ден и може би твърде скоро вие ще бъдете отмъстени. Аз вярвам това
повече от всеки друг път, вярвам това именно тук, мястото на вашето страдание. Да,
вас няма да забравят. Там някъде на бреговете на континента ще дойдат буйни
полкове. Вие ще познаете техните знамена, техните тръби, техните ура... Сурови, но
нежно любящи войни ще додат тук и върху вашите самотни гробове ще хвърлят по
шепа родна пръст...
Те са се молили тук и са палили свещ пред две икони на малкия олтар, търсейки
утеха и сили за по-нататъшни мъки. И тая малка напусната черквица, осветена с
молитвите на толкова мъченици, не е ли една истинска и голяма българска
светиня?...
„Св. Варвара” ме чакаше в близкия залив. Извиках гребците, които спяха, и скоро
ние тръгнахме. Зад нас все повече и повече се отдалечаваше тоя зловещ остров -
островът на мъртвите, на страданието и скръбта. Слънцето залязваше. Трикери
изчезна в морската далечина, но в моята памет, уви, той никога не ще изчезне!...
Превел от ръкописа: Ев. Стефанов.
Публ. във Вл. Сис, Гробовете на Трикери.
Издание на „Народ и армия”, София, 1914, 23 с.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
По-нова публикацияПо-стара публикацияНачална страница
Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)
Всичко за мен
Angriff
▼ 2011 (9)
▼ Юли (3)
Сърбите и Душановата империя
Гробовете на Трикери (1)
Гробовете на Трикери (2)
► Август (6)
► 2012 (2)
► 2013 (12)
Последователи
ПРЕДИСТОРИЯТА
Още през май 1913 г., когато преговорите за мир в Лондон се финализират,
отношенията между силите на съюзниците се изострят. Възникват
престрелки и по-сериозни инциденти.
ЖУРНАЛИСТИЧЕСКОТО РАЗСЛЕДВАНЕ
Изглед от остров
Трикери