Софийски университет

„ Свети Климент Охридски”

Курсова работа

На тема

„Реформите на Горбачов: от „гласност” и „ново мислене” към

колапсът на съветската система”

На Антония Петкова Ценкова

Спец. МО
IV курс
Фак.N 10961
 Светът се променя през 1989г. Тази година бележи нов вид социална промяна –
това е времето на „кадифените революции”. Революцията от 1989 г. сменя старото
управление в страните от централна и източна Европа по един безкръвен начин
(изключение прави единствено Румъния). След като политическото влияние на СССР
запада, той се отказва от използването на сила, за да може да запази контрола си над
своята източноевропейска орбита от сателити. Съветският ръководител приканва
суверенните държави да поемат по своя собствен път. Ето защо 1989 г. слага началото на
демократичното развитие на източноевропейските държави, които започват всяка по своя
собствен път демократичния си преход.

Без намесата на последния генерален секретар на КПСС, първия и единствен

президент на СССР големите промени на 1989 г. нямаше да се случат. Партията и
държавата са едно цяло, а властта е централизирана, със строга пирамидална йерархия,
която е подкрепена с военна сила и тайна полиция. На върха е лидерът на партията и
всяко решение идва отгоре. Ето защо единственият начин системата да бъде променена е
тя да се промени отгоре. Единственият човек, който може да я промени е генералният
секретар – в случая това е Горбачов.

Михаил Горбачов е много противоречива личност, тъй като е възхваляван вън от

СССР като носител на нов мироглед и застъпник на мира. Вътре в СССР е мразен и
смятан за разрушител на собствената си държава. Противоречивата политика на Горбачов
цели революционна реформа на режима, но и неговото запазване. Горбачов е уверен в
добродетелите на комунизма, но същевременно вижда и дефектите, които носи
социалистическия строй и опитва да намери начини за да бъдат поправени. Той иска да
промени системата и същевременно да запази комунистическият ред. Това съчетаване на
несъчетаемото води до политика на едно неопределено вътрешно положение в Съветския
съюз, но само това положение прави възможно установяването на демокрацията в
повечето страни от Източния блок.

Михаил Сергеевич Горбачов е роден в семейство на селяни на 2 март 1931 г. в

Приволная, близо до Ставропол. Имал е тежко детство по време на тоталитарния режим
на Сталин, тъй като родът му е бил репресиран, заради обвиненията, че са кулаци и
троцкисти. Завършва право в Московския държавен университет. През септември 1953 г.
се жени за Раиса. 1952 г. влиза в КПСС. През 1966г. завършва „Аграрна икономика” във
висш селскостопански институт. През 1971 г. е избран за председател на ЦК на КПСС, 8
години по-късно е избран за кандидат-член,а след 1980 г. и за член на висшето съветско
ръководство – Политбюро на ЦК на КПСС. Михаил Горбачов е подкрепян от Юрий
Андропов. След смъртта на наследника на Андропов – Константин Черненко, през 1985 г.
ЦК избира за главен секретар Михаил Горбачов – най-младият политик в историята,
заемал този пост.
 Горбачов поема властта в държава, в която няма регистриран икономически растеж
от края на 70-те години. Половината от икономиката на Съветския съюз работи за военния
сектор – разходите са за гарантиране на ядрения паритет и поддържането на започналата
през 1979 г. война в Афганистан. Икономиката на СССР изостава много с модернизацията
особено в сектора на информационните технологии, които се внасят скъпо от Запада, а
икономическото им приложение е доста ограничено. Външния дълг, натрупан от
съветската държава през 1986 г. възлиза на 30 млрд долара, а три години по-късно – той
вече е 54 млрд. Приходите от нефт, които са основният приток на чужда валута, намаляват
вследствие на намаляването на световните цени на нефта през 80-те години. Много
неприятно се отразява сривът на петролните цени през 1986 г. Разчитането основно на
петродоларите допълнително демобилизира стимулите за усъвършенстване на
прооизводствените методи, ефективността, качеството на съветските стоки в другите
сектори на съветската икономика. През 70-те икономиката закостенява и няма иновации,
единственото, което има значение е изпълнението на плана. Икономиката е подчинена
изцяло на военно-промишления комплекс, за да се поддържа надпреварата със страните от
НАТО и само в този сектор има иновации. Населението обаче има нужда от
потребителски стоки, които липсват по магазините. Колективизираното земеделие е
неефективно.

Горбачов ясно разбира, че нещата не могат да продължават по този начин, и че са

нужни спешни промени. Реформите, които превежда той се характеризират с възвишена
крайна цел, но средствата, нужни за осъществяването й не отговарят на изискванията. На
пленума на ЦК на КПСС през април 1985 г. Горбачов говори за необходимостта от
ускорение на модернизацията. Приема се стратегия за ускоряване на социалното и
икономическо развитие на страната, за промени в стопанският механизъм, широка
гласност, която да даде по-широка свобода на словото и пресата, съществено повишаване
на стандарта на живот на съветския народ, като част от т.нар. „политика на перестройка”.
Въпреки това реформите му не успяват да променят системата.

Михаил Горбачов вярва, че демокрацията и либерализацията на пазара са

съвместими със социалистическата система. Целта му е да запази комунизма като го
реформира. Но всяка реформа означава либерализиране на системата, а всяко
либерализиране е заплаха за властта на партията. Тоталитарната държава поставя под
заплаха собственото си съществуване ако разхлаби хватката си над обществото. В
аворитарната държава властта е неделима и ако се откажеш от част от нея накрая ще я
загубиш напълно. Това не е прието от последния съветски ръководител и той предприема
редица промени. Идеите за реформи на Горбачов се съдържат главно в трите понятия:
перестройка, гласност и ускорение. Към тях се прибавя и демократизацията.

Ускорението е идея за раздвижване на икономиката, но тази идея е непостижима в

период на икономическа неопределеност и несигурност какъвто период е втората
половина на 80-те години в СССР. Икономиката бележи спад, заради бавните и
нееднозначни политически решения и идеята за ускорение отмира към 1988 г.

Първата задача, с която се захваща Горбачов е алкохолната реформа през 1985 г. Тя

цели намаляване на широкоразпространения алкохолизъм в Съветския съюз. Това се
осъществява чрез силно завишаване на цените на алкохолните продукти, забрана на
пиенето на обществени места, изкореняват се лозови масиви, затварят се много
предприятия за алкохол, изрязвани са сцени от филми с консумация на алкохол. Но това
води до огромни загуби от съветския бюджет, увеличават се също така и злополуките
вследствие употребата на домашно приготвен алкохол и няма значителен ефект сред
населението.

Може би най-революционната реформа на Горбачов е политиката на гласност,

която той въвежда през 1986г. Един от елементите на гласността е по-голямата откритост
и искреност на управлението за собствената му дейност и за събитията, представляващи
обществен интерес. Гласност е руския превод на совбодата на словото, на събирането,
сдружаването и свобода на информираността и отворено общество. Целта на Горбачов с
тази политика е отчасти да окаже натиск върху консервативните привърженици в
партията, които са против политиката му на икономическо преструктуриране или
перестройката.

В Запада гласността се свързва със свободата на словото. Главната й цел обаче е да

направи управлението на страната прозрачно и отворено за дебати, да промени
предишната ситуация, в която главните политически и управленчески решения са вземани
от тесен кръг апаратчици или в Политбюро и не са подлежали на критика. Гласността дава
нови права и свободи на хората – например по-голямата свобода на словото. Това е
радикална промяна, тъй като контролът върху словото и репресиите на управленческата
цензура и критика са били централна част от съветската система. Гласността се приема за
стъпка напред към истинската демокрация в Русия. Пресата вече не е толкова
цензурирана, хората могат да научат значително повече за жестокостите извършени от
управата по времето на управлението на Йозеф Сталин.

Премахват се репресиите срещу критиците на режима и те вече излизат от

нелегалност. Излизайки наяве на разкритията за репресиите по време на сталинизма,
лично Горбачов се изказва срещу извършените престъпления. При това Горбачов, за
разлика от Хрушчов, който пръв критикува сталинизма през 1956 г., през октомври 1987 г.
публично разкритикува извършените жестокости. Позволено е на частни лица да
обсъждат свободно в публикации политически въпроси. Съветски издания вече имат
възможността да критикуват правителствената политика, комунистическата партия,
високопоставените държавни служители и дори самият Горбачов. Гражданите също
започват свободно и публично да изразяват мнението си. Горбачов прекратява
вътрешното изгнаничество на заточения по-рано носител на Нобелова награда за мир и
ядрен физик Андрей Сахаров и декември 1986 г. лично го кани да се завърне в Москва.
Сахаров, възползвайки се от придобитото му право на глас ратува за премахването на чл.6
от Конституцията на Съветския съюз, в който е регламентирана ръководната роля на
партията в управлението на държавата. Също така Сахаров е избран и в Конгреса на
народните депутати.

Гласността се явява ефективен инструмент за управление на обществото и за

катализиране на обществената подкрепа за провежданите реформи. Повишаването на
личния авторитет на Горбачов му позволява да се освободи от неудобни нему
политически лидери и от хватката на партийната номенклатура като цяло и да поеме
решителния курс на промени.

Хиляди политически затворници и много голям брой дисиденти са освободени в

духа на гласността. Въпреки това реалната цел, която Горбачов си поставя е използвайки
гласността и „перестройката” да реформира Съветския съюз. Това обаче се оказва
невъзможно.

Демократизацията главно се свързва с проведените през 1989 г. първи свободни

избори в СССР от 1918 г. насам. Тогава се провеждат избори за нов съветски парламент –
Конгрес на народните депутати. Това всъщност не са свободни избори в западния смисъл
на думата: 90 % от кандидатите са членове на управляващата комунистическа партия, а
други партии не са допуснати. Но гласуването е тайно, изборите не предлагат
алтернативни кандидати, но преброяването на гласовете е честно. Тези избори са най-
близко до истински свободни избори, откакто властват комунистите. Резултатите се
доближават, доколкото правилата позволяват, до „вот на недоверие” към
комунистическата партия. Много партийни лидери от старата линия се провалят, а за
сметка на това са избрани няколко отявлени дисиденти.

Перестройката е най-известната инициатива на Горбачов. Този термин е синоним

на цялостна обществена реформа и засяга както вътрешната, така и външната политика на
страната. Управлението се демократизира, а икономиката се либерализира. Перестройката
е тясно свързана с демократизацията на съветското общество. Горбачов дава следното
определение на перестройката: „...развитие на демокрацията, социалистическото
самоуправление, насърчаване на инициативността и творческите опити,(...) повече
гласност, критика и самокритика във всички обществени сфери”. Според него това е
възможно само чрез широка демократизация на съветското общество.

Началото на перестройката е обявено 1987 г. – преустройство на съветската

политическа система и демократизация на обществото. Икономическата цел, която
Горбачов си поставя с перестройката е пазарния социализъм. Говори за „регулирана
пазарна икономика”, а след 1987 г. за пазарна икономика. Смята, че пазарът не може сам
да реши всичките си проблеми и затова е необходима поправящата сила на държавата.
Този нов курс води до края на плановата икономика. Заплахата, че без централно
планиране социалистическата система ще престане да съществува, е причината Горбачов
да срещне силна съпротива вътре в самата партия. Засегнати са не само членовете на
КПСС, но и оръжейната индустрия, чиито бюджет е съкратен и е намалено политическото
влияние. Ръководителите на предприятията също са притеснени от либерализацията,
която би довела със себе си конкуренция и самоуправление, които са заплаха за сигурните
им постове и „стабилността на кадрите”(популярна идея от времето на Брежнев). Това, че
трябва винаги да претегля икономически желаното и политически постижимото е
причината, която му пречи да доведе вътрешните реформи докрай.

Като говори за перестройка Горбачов търси идеи за либерализиране на съветската

система в методите на Ленин, където той вижда алтернатива на съществуващата система,
заложена от Сталин. За първи път след Лениновата нова икономическа политика от 20-те
години, Горбачов въвежда отново частната собственост в законово определени размери.
През 1986 г. е приет законът за индивидуалната трудова дейност, а през 1988 г. законът за
кооперативите дава възможност и право на сдружение от трима души най-малко, които
искат да започнат независима от държавата икономическа дейност. Относително малък е
делът на предприемачите.

Юли 1987 г. Върховният съвет приема Закона за държавните предприятия. Той

предвижда, че те са свободни да определят нивата на изходна мощност на базата на
търсенето от страна на потребителите и другите предприятия. Предприятията трябва да
изпълнят държавните изисквания, но тя би могла да се разпорежда с останалата продукция
както намери за добре. Предприятията закупуват суровини от доставчици на договорени
цени. Според закона, предприятията стават самофинансиращи се; те трябва да покриват
разходите си (данъци, доставки и т.н.) чрез приходите си. Вече правителството няма да
спасява губещите предприятия, които могат да фалират. На последно място, Законът
измества контрола върху дейността на предприятията от министерствата върху избрани от
работниците колективи. Отговорностите на министерствата са да дават общите насоки и
националните инвестиционни приоритети, а не да формулират подробни производствени
планове.

Закона за кооперациите от 1987 г. е може би най-радикалната икономическа

реформа по време на началото на управлението на Горбачов. Закона разрешава частната
собственост върху предприятията в областта на услугите, производството и
чуждестранната търговия. Първоначално закона налага високи данъци и ограничения
върху заетостта, но по-късно това е отменено, за да се избегне обезкуражаването на
дейността на частния сектор. Според тази разпоредба кооперативните ресторанти,
магазини и предприятия излизат на съветската сцена.

Предприетите мерки от „перестройката” на Горбачов са считани от съветските

икономисти за твърде смели. Програмата му елиминира монопола, който Министерството
на чуждестранната търговия притежава върху повечето търговски операции. Разрешава се
на министерствата на различни индустриални и селскостопански клонове да ръководят
международната търговия в областите, които са под тяхно ръководство. Също така на
регионалните и местни организации и на отделните държавни предприятия им е
разрешено да провеждат международна търговия. Тази промяна е опит да се предреши
основния недостатък на режима на съветската международна търговия: липсата на
контакт между съветските крайни потребители и доставчиците и чуждестранните им
партньори.

Най-значителната от реформите на Горабчов в сферата на международната

търговия позволява на чужденците да инвестират в Съветския съюз под формата на
съвместни предприятия със Съветските министерства, държавни предприятия и
кооперации. Първоначалната версия на съветския Закон за смесените дружества, който
влиза в сила през юни 1987 г., ограничава чуждестранните дялове до 49 % и изисква
съветски граждани да заемат позициите на председател и главен мениджър. След
оплаквания от западните партньори, правителството преразглежда правилника, за да
позволи мажоритарната чуждестранна собственост и контрол. Според Закона, от съветска
страна се предоставя работна ръка, инфраструктура и потенциално голям вътрешен пазар.
Чуждестранния партньор доставя капитал, технологии, предприемачески опит и в много
случаи – продукти и услуги със световно конкурентни качества.

През 1990 г. Горбачов предприема по-решителни икономически стъпки с „500-

дневната програма”, която трябва да осъществи прехода от планова към пазарна среда.
Тази програма включва приватизация, децентрализация на властта в полза на
републиките, бързо изграждане на пазарни институции и съкращаване на военните
разходи. По това време популярността на Горбачов спада и есента на 1990 г. той се ползва
с доверието едва на 20 % от населението. Икономиката се развива зле в неопределената
макроикономическа среда, а политическите му противници набират сила; влошените
жизнени стандарти и дефицити на основни стоки, намаляват подкрепата му сред
населението. Обществото приема Борис Елцин като изразител на новото мислене,а не
Горбачов. Срещу съветския президент застават и старите кадри в КПСС, за които
икономическата програма и политическите отстъпки, отделянето на прибалтийските
републики уронват властта на партията и са недопустими. За Елцин реформите, които
провежда Горбачов не са достатъчни, а за старите комунисти са прекалени.

Въпреки че опитите на Горбачов за икономическа реформа са смели, те не са

достатъчно радикални, за да се рестартира хронично мудната икономика в края на 80-те
години. Реформите правят стъпки в децентрализацията, но Горбачов и екипа му оставят
недокоснати повечето от основните елементи на Сталинската система – контрол върху
цените, неконвертируемостта на рублата, изключването на частна собственост,
правителствения монопол върху повечето средства за производство.
 През 1990 г. правителството практически губи контрол върху икономическите
условия. Правителствените разходи се увеличават заради увеличаващият се брой
непечеливши предприятия, нуждаещи се от държавна издръжка и субсидирането на
потребителските цени. Даннъчните приходи намаляват тъй като приходите от продажбата
на водка падат по време на анти-алкохолната кампания и заради удържането на данък
върху приходите на републиканските и местни власти от централното правителство
заради нарастващата автономия. Премахването на централизирания контрол върху
производствените решения, особено в областта на потребителските стоки, води до разпад
във взаимоотношенията между доставчиците и производителите без да се допринася за
формирането на нови такива. Така, вместо да се рационализира системата
децентрализацията на Горбачов причинява нови затруднения в производството.

Цялата съветска история е променена от гласността. Промяната не е напълно

приета от радикалите и хардлайнерите. Радикалите искат да се продължи по-нататък.
Хардлайнерите опитват да запазят влиянието си в умовете на хората с чести нападения
върху радикалите в консервативната преса. Комунистическият вестник прокламира, че
„екстремисти и националисти крият истинското си лице зад маската на посвещаването на
перестройката”. Докато гласността наистина позволява провеждането на дискусии ясно е,
че има цензура върху дискусията.

На либералната преса й е позволен растежа процъфтяването й в СССР. Скоро тя

обръща внимание върху бавните реформи на съветската система. Гласността след 1989 г.
започва да се използва, за да се критикува създателя й Горбачов. Премахването на
водещата роля на Комунистическата партия, провалът на перестройката и
многопартийната демокрация са широко дискутирани в съветските медии. Повратната
точка за гласността е ядрената катастрофа в Чернобил през 1986 г. Съветските власти
опитват да прикрият катастрофата и да запазят мълчание за 48 часа. Мълчанието е
последвано от пълна честност и пълна информация за случилото се, както никога дотогава
в СССР. След Чернобил грижата за околната среда става любима тема на либералната
преса. Превръщането на Централна Азия в пустиня заради отклоняването на реките за
напояване на памучни насаждения са само един пример, който шокира нациите. Народа не
може да повярва на некомпетентността на членовете на Комунистическата партия, а с
появяването на истината се ядосват все повече на комунистическите си управници.

Горбачов постепенно губи контрол над събитията и властта започва да му се

изплъзва. Липсата на решителност и ясна визия не му позволява да обедини
демократичните сили в страната, които да поемат осъществяването на преустройството.
Липсва му смелост и решителност да доведе промените до край и да преобърна баланса в
съветската политическа сцена.

През март 1990 г. Конгреса на народните депутати избира Горбачов за президент

на СССР, който е изправен пред ново предизвикателство – междунационалните
противоречия в Прибалтика, Нагорни Карабах, Грузия, Чечения, Абхазия, Молдова,
Узбекистан, Таджикистан и др., които избухват с нова, неудържима сила. Тези
противоречия се изострят след 1945 г. По времето на сталинизма са потушавани с методи
на брутална сила – цели народи са били депортирани, репресии. Впоследствие се стига до
определен баланс със съюзните републики, предоставяйки им определени привилегии, без
да се намесва в начина на упражняване на властта от местните ръководства. С
икономическата криза обаче възможностите на тази политика се изчерпват. Революциите
в източноевропейските държави от есента на 1989 г. са допълнителен фактор за
стимулиране на сепаратизма в Съветския съюз. В Литва, Латвия и Естония нациите
настояват да се прекрати съветската окупация. На 16 ноември 1989 г. Върховният съвет на
Естония приема Декларация за държавния суверенитет, по силата на който законите на
републиката получават върховенство над съюзните. Подобни декларации се приемат и в
Литва и Латвия същата година. На 11 март 1990 г. те декларират пълната си независимост
от СССР. В началото на май 1990 г. те създават Балтийския съвет. На 12 юни 1990 г. се
издава Декларация за суверенитета на Русия, която фактически лишава
многонационалната империя от център и обезсмисля съществуването й и за останалите
републики. Впоследствие независимост обявяват Узбекистан, Молдова, Украйна, Беларус,
Армения, Казахстан, Киргизстан.

Горбачов принципно е съгласен с Декларациите, но отстоява тезата за ползата за

всички от запазването на общата държава. На 17 март 1991 г. се првежда референдум за
запазване на общата държава – 77 % подкрепят предложението за „обновена федеерация
на суверенните републики”, но Армения, Естония, Литва, Латвия и Молдова бойкотират
референдума.

Пролетта и лятото на 1991 г. президента и представители на 9 републики подготвят

Съюзен договор, който да демократизира отношенията им в рамките на Съюз на
суверенните държави и да укрепи демократичните процеси в него. Декларацията за
създаването на новата федерация е подготвена от тях на 25 април 1991 г. Подписването на
договора е предвидено за 20 август 1991 г. За 21 август е предвидено откриване на сесия
на Съвета на федерацията, който да вземе решения за радикализиране на реформите и
разрешаване на икономическите проблеми.

Междувременно консервативните сили в ръководството на СССР правят опит чрез

близките до столицата военни поделения да спрат хода на реформите. Водени от
вицепрезидента Генадий Янаев на 19 август 1991 г. правят опит за държавен преврат.
Горбачов, който по това време е на почивка на черноморското крайбрежие, е арестуван.
Обявено е извънредно положение. Появява се Борис Елцин, който поема събитията в свои
ръце, обединява всички противници на възстановяването на старата политическа система.
Превратът е неуспешен. Обезценява се постигнатото в проекта за съюзен договор.
 Победител в конфликта между Горбачов и консервативните среди на КПСС излиза
Борис Елцин. Той се ползва пряко с подкрепата на населението, защото през юни 1991 г. е
избран за президент на най-голямата република в СССР – Русия. Горбачов вижда, че
властта му на президент на СССР е само номинална. Идеята за свобода дадена на
източноевропейските сателити прониква и в отделните републики вътре в самия Съветски
съюз. Една по една от 21.07 до 01.12 петнадесетте републики обявяват своята
независимост, като настояват за конституционното си право на отделяне от СССР.
Стремежът към регионализъм разкъсва централната част на Съветския съюз. Истинският
център на тежестта преминава към президента на Русия. Горбачов е поставен пред
свършен факт. На 24 август 1991 г. Михаил Сергеевич Горбачов подава оставка като
генерален секретар на КПСС. От 25 декември 1991 г. Съюзът на съветските
социалистически републики официално престава да съществува, след като Горбачов
подава оставка и като негов президент.

Перестройката надраства намеренията на Горбачов. Той се опитва да съчетае

несъчетаемото. Реформите на Горбачов оставят вакуум. Старото се променя, но новата
частна икономика има нужда от време на време да се появи в държава, в която частна
собственост почти не съществува от 70 години. Той премахва системата на централно
планиране, но не успява да я замени с нищо. Горбачов не стига до края. Обстоятелствата
го принуждават да търси незадоволителни компромиси. Инициативата по реформирането
на държавата поема Борис Елцин.

Международните отношения се оказват много по-успешно поле за изява на

Горбачов. Дипломатическите му ходове имат няколко допълващи се цели: да премахне
заплахата от термоядрен сблъсък и да прекъсне надпреварата във въоръжаването.
Горбачов се опитва да използва външната политика като допълнение към вътрешната, за
да облекчи националното стопанство. Той поема управлението на страната в момвнт на
дълга икономическа стагнация, съчетана с високи оръжейни разходи. Студената война е в
разгара си. Президентът на САЩ Роналд Рейгън отправя оръжейно предизвикателство
към СССР с инициативата за стратегическа отбрана, известна като „междузвездни войни”-
изграждането на противоракетен щит в земната орбита и прехвърляне на
противопоставянето между двата блока на космическо ниво. От друга страна
конвенционалните сили на съюза са затънали в дълга и безперспективна война в
Афганистан срещу подкрепяните от САЩ фундаменталистки партизански групи на име
муджахидини. Афганистан се е превърнал в „кървяща рана” за СССР и изтеглянето се
очертава като най-добра алтернатива.

Външната политика за Горбачов е много важна затова той лично се заема с

провеждането й. Това му дава легитимност за вземане на решения за най-висшата степен
на националния интерес – ядреното въоръжение. Той търси начин да спре опасната
надпревара във въоръжаването. С тази цел се провеждат срещи на най-високо равнище
между Горбачов и Рейгън през 1985 г. и 1986 г. съответно в Женева и Рейкявик.
Договарят се за 50 % намаление на стратегическите оръжия. През 1987 г. във Вашингтон
подписват договор , с койъо се премахват напълно оръжията със среден и малък обсег в
Европа.

Горбачов приканва източноевропейските страни да поемат по пътя на

перестройката, гласността и демократизацията. Това означава не само нова политика, но и
нови политици, което не се харесва на старите партийни функционери, които няма да
могат да задържат монопола върху управлението на страните си.

Може да съществуват възражения, че Горбачов не е замислял съзнателно част от

най-важните резултати от дейността си, но това не намалява неговото значение.
Влиянието на политическия ръководител се определя от резултатите от неговата дейност,
а не от намеренията му. Каквито и да са били намеренията му, Горбачов променя
безвъзвратно нашия свят.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:
1. http://eutopia.blog.bg/politika/2009/12/10/gorbachov.452124
2. http://www.economicexpert.com/a/Glasnost.htm
3. http://www.economicexpert.com/a/Perestroika.htm
4. http://www.historyorb.com/russia/glasnost.shtml
5. http://www.kakvo.org/statia/istoria/mihail-gorbachov-1931-edna-unikalna-lichnost