Annotation

Блестящ политик и държавник, човек с новаторско мислене, Андрей Луканов е ключова фигура в най-новата история на България.
Образът му е многостранен и до голяма степен сатанизиран. Факт е, че след досега му до държавната хазна от нея изчезват милиарди.
Според мнозина куфарчетата с пари, които той раздава, са подплатили борческите и икономическите групировки, за да властват те над
обедняващата като цяло нация.
Опитвайки се да доминира в БСП и едновременно да покровителства зараждащата се политическа опозиция у нас, Луканов си
спечелва силни врагове. От него се отричат съпартийци, приятели и бизнес партньори. Експремиерът предусеща, че дните му са
преброени…
След дълги години на разследване и абсурден процес, приключил с пълно оправдаване на набедените за поръчители и убийци на
политика, става ясно само едно — за никого не е изгодно истината за кървавия акт да излезе на светло. Пътят на Луканов, осеян с възход и
падение, преплитането на лични и икономически интереси, версиите за смъртта му и личната драма на семейството на потомствения
комунист — четете в „Андрей Луканов“, поредния хит от колекцията „Убитите босове“.

Millenium — Колекция „Убитите босове“: Андрей Луканов #17

Андрей Луканов
Пътят на Андрей Луканов
Луканов — политик или бизнесмен
Андрей Луканов: „Ще ме убият!“
Убийството на Андрей Луканов
Някои версии
Делото за убийството на Луканов
Най-вероятно от „Орион“ убиха баща ми[10]
„Убиецът“ на Луканов се изповядва
Някои слухове, някои истини
Вместо заключение…
Животът на Андрей Луканов в дати
ОБРАБОТКА The LasT Survivors
Разпознаване: skygge, 2021
Корекция и форматиране: sqnka, 2021
Информация за текста
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
Millenium — Колекция „Убитите босове“: Андрей Луканов #17
Андрей Луканов
Комунист, довереник на Москва, икономически гуру, кръстник на мафията — това са само част от определенията за експремиера
Андрей Луканов. Той е един сложен и многопластов държавник, свръхинтелигентен и изявен оратор. Притежава едно от основните
качества на политиците от световен мащаб — да си създава безброй големи и силни лични врагове. Луканов се самоопределя като неудобен
както за старата, така и за новата мафия. Години след смъртта му неговата политическа и бизнес дейност все още са злободневна тема за
българското общество.
Пътят на Андрей Луканов
Андрей Карлов Луканов е роден на 26 септември 1938 г. в Москва. Баща му — Карло Луканов, по наследство е виден деец на БКП. При
завръщането си в България достига до поста заместник-председател на Министерския съвет. В Москва Андрей завършва Института за
международни отношения. От 1963 до 1965 г. работи в отдел „Икономически, СИВ и Общ пазар“ на Министерството на външните работи.
През 1966 г., едва на 27-годишна възраст, е назначен за началник-отдел „Международни организации“ при Министерството на външната
търговия (до 1968 г.). Първи секретар е в Постоянното представителство на НРБ при ООН в Женева (1968-1972). От 1972 г. е заместник-
министър, а от 1973 г. — първи зам.-министър на външната търговия. От 1976 г. е заместник-председател на Министерския съвет.
Постоянен представител на България в СИВ. От юни 1986 до август 1987 г. е първи зам.-председател на МС, след което става министър на
външноикономическите връзки.

Карло Луканов, бащата на Андрей Луканов, е бил вицепремиер и посланик на България в редица държави.

Същевременно стремително се развива и партийната му кариера. На XII конгрес на БКП (1976 г.) е избран за кандидат-член, а на
декемврийския пленум през 1977 г. — за член на ЦК на БКП. От юли 1979 г. е кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП.
На ключовата в най-новата история на България дата 10 ноември 1989 г. Андрей Луканов е сред четиримата заедно с Петър Младенов,
Добри Джуров и Станко Тодоров, които организират свалянето на Тодор Живков. След това става член на Политбюро. От 1976 г. двадесет
години без прекъсване е депутат — в Седмото, Осмото и Деветото Народно събрание на НРБ и след това във ВНС, 36-ото и сегашното, 37-
ото Народно събрание.

„Досега за себе си нямам отговор, можеше ли перестройката да успее, или тя бе обречена да се провали. Но ние бяхме
поклонници на перестройката, както и милиони българи“, казва Луканов през март 1996 г.

През 1990 г. той достига своя връх в политическата си кариера. През януари е начело на делегацията на БКП на Националната кръгла
маса. Обществото вижда един човек, абсолютно несъответстващ на дотогавашните изградени представи за правоверен комунист —
невероятно ерудиран, усмихнат, отговарящ на удобни и неудобни въпроси на всички езици, които владее. От 8 февруари 1990 г. е министър-
председател на България. От този си пост, той подкрепя изключително много зараждащата се опозиция по всевъзможни начини.
Прословути са срещите в жилището на Хайтов[1] на ул. „Латинка“ между Луканов и зараждащия се Съюз на демократичните сили през
ноември 1989 г.

„Не разбирам защо опозицията е толкова зла и му иска оставката. Той с толкова любов я създаваше“, проплаква актрисата
Цветана Манева по време на декемврийската стачка през 1990 г.

Факт е, че Луканов дава сградата на СДС на „Раковски“ 134, като изгонва от нея БИСА на омразния му Огнян Дойнов. Чрез бизнес
партньора си Робърт Максуел той осигурява и хартия за първите опозиционни вестници „Демокрация“ и „Свободен народ“. Александър
Лилов и Андрей Луканов са идеолозите на посттоталитарните промени.
За мнозина той е „архитектът на мирния преход“ и демократизацията на обществото. Според други целта на усилията му в тази област
е политическата власт на компартията да се стабилизира, като се трансформира в икономическа. Факт е, че и днес големият дял от
частните групировки, банки и едрият бизнес се управляват открито или задкулисно от висшата и средната номенклатура.
Като член на Политбюро веднага след 10 ноември и по-късно — на председателството на Висшия съвет, Андрей Луканов има
амбицията да реформира и партията си. С негова благословия са създадени реформаторските идейни течения в БКП (АСО, „Път към
Европа“, „Демос“, „БКП — Демократичен форум“). И до днес го считат за баща на „Път към Европа[2]“. По-късно (от средата на 1990 г.)
покровителства Движението за радикална промяна в БСП, на базата, на което пък се създава Обединението за социална демокрация.
Ако обаче Луканов бе намерил достатъчно сили в себе си и нужната подкрепа от единомислещи, да отцепи радикалните движения от
комунистическото ядро в партията, България може би щеше да има една мощна социалдемократическа партия. През 1990 г. Луканов има
огромния авторитет да направи това, което години по-късно някои негови наследници се опитват, но силите им не достигат и те не успяват.
Свидетели на събитията твърдят, че когато Луканов поставил пред ръководството на БСП въпроса за либерализиране на цените,
председателят Александър Лилов категорично отказал с мотива, че това не е партийна работа. По този начин, е показано на министър-
председателя, че партията няма да подкрепи замислените от него икономически реформи.

„Ако Андрей бе казал тогава „който е за реформи — с мен, който не — при Лилов“, БСП нямаше да просъществува до днес в
този си вид“, все още смятат съмишленици на Луканов и реформатори на столетницата.

Това опровергава твърденията, появили се доста по-късно — че Луканов бил обещал на тогавашния държавен секретар на САЩ
Джеймс Бейкър да разцепи БСП.

„За него в политиката протичаха дълбинни процеси, надхвърлящи партийните разделения, но към партията си той трябваше
да бъде верен. Думите, че е трето поколение комунист, не бяха изблик на комунистическа фукня“, казва след убийството на
Луканов Петко Симеонов, един от лидерите на опозицията през 1990 г.

Второто правителство на Андрей Луканов, назначено вече след изборите на 10 юни 1990 г., оцелява само до 29 ноември, когато
министър-председателят подава оставка, излизайки с официално обръщение към нацията по БНТ. Според тиражираната официална версия,
това се случва под силен синдикален натиск, според неофициалната, която е по-вероятната — защото вече окончателно е станало ясно, че
партията му няма да подкрепи реформите, които той се опитва да прокара. Ако неговото правителство бе получило подкрепата на
собствената си партия да започне реформите, България най-вероятно днес щеше да бъде наравно с Чехия, Унгария и Полша. Вече се бе
заговорило, че предстоят непопулярни досега мерки и те могат да бъдат проведени само от много популярен премиер. А Луканов е точно
такъв! Според социологически проучвания на общественото мнение, министър-председателят Луканов е неизменно начело с над 70 на сто
доверие. Кой от политиците, освен Бойко Борисов, може да се похвали с подобен положителен рейтинг?

Андрей Луканов по време на предизборен митинг на БСП на тогавашния площад „9 септември“ в София на 26 май 1990 г.

През 1990 г. БСП изпада в патова ситуация — печели изборите с абсолютно мнозинство, а не може и не иска да управлява. Луканов
прави всичко, което е по силите му, за да вкара СДС в коалиционно правителство.

„Аз действително смятах и продължавам да смятам, че еднопартийно правителство не е добър вариант за България. Искам да
подчертая, че моята програма не е програма на БСП. Тя има претенциите да бъде програма, която би могла да сплоти нацията.
Идеите, заложени в тази програма, аз съм имал далеч преди 10 ноември“ заявява Луканов на 30 октомври 1990 г.

От СДС обаче имат едно морално недопустимо за Андрей условие — да напусне БСП, с което той не се съгласява. Решаващ е неговият
принос при консултациите и сделката за избор на Желю Желев за президент, включително и убеждаването на „твърдите“ в
парламентарната група и във Висшия съвет на БСП, за този така наречен „исторически компромис“. По-късно Луканов се намесва и в
съставянето на коалиционното правителство на Димитър Попов. Тогава той предлага Иван Гатирчев за министър на правосъдието или на
вътрешните работи, който му е трети братовчед по македонска линия. Също така предлага Георги Пирински за вицепремиер на
икономическата реформа. Иван Костов категорично не се съгласява и в последния момент се налага да се търсят други решения.
По време на дебатите около второто му правителство, образът на Луканов постепенно е очернен. Лепнат му е презрителният прякор
„Карлович“, след като не става много ясно на обществото дали е все още съветски гражданин, или не. Във Великото народно събрание по
време на приемането на новата конституция негови съпартийци-противници, старателно се грижат да се приеме прословутия член за
българското гражданство, с който Луканов е лишен от възможността да се кандидатира за президент. Андрей няма такива намерения, но се
чувства предаден и засегнат от един от най-близките му хора — Георги Пирински.
На 7 юли 1992 г. 36-ото Народно събрание отнема депутатския имунитет на Луканов по искане на главния прокурор Иван Татарчев във
връзка с разследването на дело №3 за безвъзмездните помощи, раздавани по Живково време на държави от Третия свят и „братски партии“.
До 30 декември същата година депутатът лежи в ареста.
 Луканов в кафенето на Столична следствена служба на ул. „Развигор“.

Шестте месеца в килията на „Развигор“ имат обаче обратен на предварително намисления от противниците на Луканов ефект. БСП е в
опозиция, несигурна, дестабилизирана и притисната в ъгъла. Арестуването на Луканов действа като сигнал за партията. За пръв път,
откакто на власт е СДС, парализата в левите среди е преодоляна и спонтанни червени митинги заливат страната. В Моабит[3] Георги
Димитров учи немски, за да се защитава сам в съда, а на ул. „Развигор“ Андрей Карлов пише книги, напълно оправдавайки изказванията си,
че е трето поколение комунист.

В книгата си „Социалната демокрация — алтернатива за България“, написана в ареста през 1992 г., Луканов казва:

„Въпреки дългите години на болшевизация и тоталитаризъм тази партия[4] не беше изгубила връзката със своите
исторически корени, с традицията на българската социалдемокрация и на ранните български социалисти… Онази БСП, която
извърши 10 ноември, не беше партията на Тодор Живков. Това беше партията, от която Живков се страхуваше“.

В затвора той написва и „Писма от „Развигор“.

Луканов — политик или бизнесмен
Луканов е наричан от мнозина Кръстник. Обявяват го и за бащата на икономическите групировки у нас. Името му се спряга с
изпирането на мръсни пари, както и с раздаването на прословутите „куфарчета с пари“.
Не може да се каже категорично комунистът и депутат трето поколение дали всъщност е политик или бизнесмен. Още от 70-те години
като първи заместник-министър на външната търговия той дирижира валутните харчове на страната. Смятан е за пряко отговорен за
натрупването на милиардния външен дълг на България.
Луканов лично надзирава секретния проект „Нева“, чието изпълнение започва също през 70-години, за снабдяването на соцлагера с
върхови технологии в електрониката, поставени от Запада под ембарго. За „Нева“ СССР и някои бивши соцстрани хвърлят милиарди, но
официално проектът завършва с провал. Дали и колко милионери в „зелено“ е родил обаче той — никой не може да каже.

Пак във връзка с „Нева“ на политика се приписва и бащинството на задграничните смесени търговски дружества, учредявани с чуждо
участие по линията на Държавна сигурност. Според сведения от 1992 г. те са над 400 и в тях са изнесени около 2 милиарда български лева.
Като други ключови фигури в аферата се сочат космополитният бизнесмен от чешко-еврейски произход Робърт Максуел и бившият
член на Политбюро на ЦК на БКП и заместник министър-председател Огнян Дойнов. Когато Дойнов е принуден да се укрие в чужбина,
„човекът на Максуел“ в отечеството остава Луканов.
Максуел обявява намерението си да основе банка в посттоталитарна България, чрез която да управлява външния дълг на страната и да
закупи наши медии. През това време Андрей Луканов е негов чест гост в Лондон и в имението му в Оксфорд. Последната му известна
визита е през август 1991 г., три месеца преди Робърт Максуел да се удави в океана при неясни обстоятелства.
На 29 март 1990 г., когато Луканов е премиер, е обявен мораториумът по външния дълг. Само за януари-март Българската
външнотърговска банка трябва да плати 1,640 милиарда долара, а в резерва има под милиард. Десет дни преди това Карлович е на
посещение в Москва и иска от тогавашното правителство заем от 1 милиард долара. Отказват му. За положението не са уведомени нито
Министерският съвет, нито Народното събрание. В суматохата около мораториума нови стотици милиони в твърда валута сменят
местожителството си от родните в чужди банки, твърдят и до днес противниците на тогавашния министър-председател.
С Луканов се свързва също нарастващият външен дълг на страната при тоталитаризма и потъването на милиони в „зелено“ след него.
Тодор Живков лично обвинява бившия си подчинен.

„През 70-те години имахме дългове към Запада. Тогава аз оглавих комисията и въведохме ред. Никой извън тази комисия не
можеше да внася или да изнася извън страната. След това я върнах на Министерския съвет, назначиха Луканов за неин
председател и парите сега ги няма. Окрадоха ги“, категоричен е Тато.

За него смъртта на един от онези, които го свалиха, не е политическа.

„Може да е лично отмъщение. Възможно е разчистване на сметки. Той беше свързан с една част от подземния и надземния
свят. С чужбина беше свързан“, излага, макар и пестеливо, бившият Първи своята хипотеза.

Тато категорично набеждава Андрей Луканов като виновник за външния дълг на България.

За коя „чужбина“ намеква Живков? За Русия, за западни държави? Във всеки случай покрай съветската закалка на експремиера,
покрай проекта „Нева“, както и покрай цялостната му дейност за Луканов започва да се говори като за „дългата ръка на Москва у нас“.
Слуховете го разнасят като „генерал на КГБ“. Или ГРУ? В романите на Христо Калчев „Пентхаус“ е резидентът на руските тайни служби.
Извън художествената измислица обаче няма нищо черно на бяло. Но е факт, че дори когато е в немилост у нас, в Кремъл той е приеман
много по-радушно от когото и да било друг силен на деня в България.
Близки до Луканов твърдят, че той е поел личен ангажимент пред Москва в скоро време София да не влезе в НАТО. Политическият
интерес на САЩ от разширяващия се на Изток Атлантически пакт винаги трябва да се разглежда и като гаранция в борбата за суровини,
коментира печатът. Дали е поеман такъв ангажимент, никой никога няма да научи със сигурност — за такива неща документи не се
подписват, факт е обаче, че България остана последна от бившите соцстрани в списъка за западните военни и граждански структури.
От 1995 г. депутатът, сочен като една от най-крупните фигури в българската икономика, е член на Управителния съвет на българо-
руското газово дружество „Топенерджи“. През юли 1996 г. той се оттегля от Управителния съвет на дружеството, но не и от делата му.
Официално остава като експерт-консултант — неофициално може би нищо не става без неговите консултации.
Именно заради „Топенерджи“ на 22 май 1995 г. Луканов обявява, че напуска политиката и се отдава на бизнеса. Първият коментар е, че
това е един от най-силните му политически ходове — онзи, който държи кранчето за газа, държи което и да било българско правителство в
ръцете си. Но въпреки маститото му ръководство и близкото му приятелство най-малко с двама от най-силните хора в Русия и в
енергетиката — премиера Виктор Черномирдин и шефа на „Газпром“ Рем Вяхирев, дружеството не тръгва добре.
Съпротивата на кабинета на Виденов, който твърди, че защитава националните интереси, а е обвинен, че всъщност иска по-тлъста
хапка за своите „орионци“, е очевидна дори за дилетантите. Когато от Москва идват за преговори през февруари 1996 г., премиерските
съветници Владимир Жеглов и Красимир Николов така объркват нещата, пише в. „Континент“, че Вяхирев тръгва да напуска, а руският
посланик Александър Авдеев докладва спешно на Черномирдин за скандала. Жан Виденов направо се моли на руснаците да се върнат на
масата за преговори. Този скандал е потушен, но по-късно двете страни се скарват за размера на транзитните такси и собствеността на
тръбопроводите и всичко пак влиза в задънена улица.
През юли 1996 г. изненадващо Луканов оставя шефското място в „Топенерджи“. Според едни е изхвърлен със съгласието на Русия,
според други — напуска доброволно (фактът обаче, че именно „Топенерджи“ осигурява неговата охрана, говори друго — че той остава зад
кулисите). Мястото му е заето от президента на „Мултигруп“ Илия Павлов.
Два месеца преди това компанията „Мултигруп“, намираща се в икономическа война с кабинета на Жан Виденов, се разграничава
официално от Луканов.

„Андрей Луканов беше често свързван по един или друг начин с нас, разбира се, напълно безпричинно — казва през май
1996 г. Илия Павлов. — Самото име на Луканов трябва да се приема като една метафора за политическите лица, които по някакъв
начин се идентифицират с „Мултигруп“. Нито една сериозна организация не може да бъде ръководена отвън, от когото и да е
политик. Всички, които бяха администрирани политически и работеха по политически директиви, завършиха и ще завършват
зле“, предрича той.

Шефът на „Мултигруп“ Илия Павлов отрича корпорацията му да е имала взаимоотношения с Луканов. Той е призоваван като
свидетел от съда по делото за убийството му.

„Луканов беше папата на икономическите групировки — обобщава депутатът Едвин Сугарев. — Той им даде стартовия
капитал. От друга страна, той участваше в големи проекти, свързани не само с България, включително и в проекта „трансфер на
рубли срещу долари“, разработван на българска почва от тогавашната банка „Транспортна техника“, сегашна Балканбанк, за която
се говори, че самият Луканов е дал идеята“.

Обявяван за заговорник в икономиката, Луканов е спряган и за парламентарен конспиратор, който винаги може да извади от ръкава си
още някое правителство. Но когато към края на 36-ото Народно събрание се говори, че чрез свои депутати бившият премиер можел да
подкрепи кабинет, подобен на този на проф. Беров, Луканов се позовава на решенията на своята партия и отвръща: „Отиваме на избори“.
Два дни преди да бъде убит, на 30 септември 1996 г., в Плевен той казва:
 „Вярно е, че нацията има защо да се сърди на десницата. Аз също имам основание да не обичам този тип хора. Ясно е обаче,
че трябва да търсим диалог с десницата за решаването на тежките проблеми на страната. Евентуалната загуба на БСП на
президентските избори може да има твърде тежки последици за цялото общество. Не трябва обаче да се смята, че евентуалният
отрицателен за БСП резултат в изборите ще означава край на света. Главната цел на БСП е създаването на предпоставки за
спечелване на парламентарните избори“.

Андрей Луканов излиза от следствието на „Развигор“.

Така Андрей Луканов още веднъж потвърждава своята формула от 1990 г. „2 от 3“. Тоест две институции — парламентът и
Министерският съвет — за БСП, една — президентството — за опозицията. В анализа си пред пленума на БСП на 11 ноември 1996 г. за
загубата на президентските избори Виденов заклеймява автора на формулата „2 от 3“, без да назовава имена. Без да визират публично
Луканов, Виденов и неговите идеолози многократно са говорили за „сбъркания модел на прехода от 1990 г.“ и за перестройчиците
десетоноемврийци, които трябва да изтекат в канализацията на историята. Неуспялата да се реформира партия се обръща против един от
главните реформатори.
Самият Луканов пък в един момент вече си изпуска нервите — в момент, когато групировката „Орион“ около Румен Мирчев Спасов и
премиерските съветници е във възхода си, а Виденов умилително я нарича „приятелски кръг“, неговият предшественик на кормилото на
държавата й лепва убийствен етикет: мародерска.
Всъщност има времена, когато Луканов и Виденов са близки. Те започват, след като Луканов излиза от „Развигор“ на 30 декември
1992 г. До юни 1994 г. вече са изключително близки. Луканов е нещо като по-възрастен патрон на младия соцлидер. Това предизвиква
силната ревност на Лилов, първия наставник на Жан в политиката. Самият Виденов нееднократно е казвал колко много е научил от
Луканов като политически и управленски познания и опит.
Три дни преди 41-вия конгрес на БСП Луканов заявява:

„За две години Виденов доказа, че 40-ият конгрес не е сбъркал в избора си, че е човек, способен да се развива, и то бързо, да
акумулира в себе си зрелостта и качествата на истински партиен лидер. Има всички основания следващият конгрес да избере
Жан Виденов за председател на партията“.

Това и става. Изненадващо обаче Виденов изхвърля почти всичките хора на Луканов от ВС на БСП, а по-късно — и от кандидатските
листи за 37-ото НС. Луканов преживява болезнено това и малко по-късно правителството на Виденов пак е правено с основните
консултации на по-възрастния и по-опитен бивш премиер.

„България най-после има правителство, което заслужава това определение. Може да се каже, че вакуумът във властта е
запълнен“, казва Луканов минути след като 37-ото Народно събрание е избрало кабинета Виденов.

Отношенията им с Жан започват да охладняват около т.нар. първи вариант на Бялата книга през 1995 г., в който Луканов наред с Филип
Димитров се сочи сред виновниците за икономическото състояние на България. След силен натиск от страна на Луканов Виденов
прередактира основно книгата. Но отношенията окончателно преминават в скрита взаимна омраза около „Топенерджи“ (от май 1995 г.
нататък). Жан обвинява Луканов, че играе за „Мултигруп“ и „Газпром“ в ущърб на българските интереси.

На 5 ноември 2004 г. след разпит за убийството пред Софийския апелативен съд бившият министър-председател Жан Виденов
заявява пред журналисти: „Международната енергийна мафия е поръчала убийството. Възможно е поръчката да е от руския газов
бизнес…“

През декември 1995 г. пламва задочен публичен скандал между настоящия и бившия премиер — служителката в пресцентъра на
Виденов Невена Гюрова казва в свое интервю пред „Свободна Европа“, че Луканов искал да я убие.

„Луканов покровителстваше бухалките. Той е създателят на „Мултигруп“. Помогна им да се закрепят, да се развият, както и
на ред други групировки и съответните им опашки. Жан Виденов няма лични контакти с никого, той няма личен живот дори. Но
Луканов има зъб на Виденов за много неща. Той не може да го понася, защото министър-председателят му пречи, като иска да
сложи ред в държавата. А редът в държавата е вреден за Андрей Луканов. Той може да вирее само на тъмно. Луканов
покровителстваше създаването на кредитни милионери. Луканов иска да свали Виденов. Луканов казва, че на Лебеда (той
измисля този прякор на Виденов) трябва да му се отвърти главата“, изповядва Невена Гюрова.

Още в началото на мандата на новия соцкабинет, който по-късно ще докара страната в същото бедствено положение, в каквото е при
Луканов (неговата гладна зима ще остане завинаги в българската история), Андрей Карлович казва:

„Хайде да оставим тези хлапетии да си поиграят на управление. Те сами ще се олеят. През зимата ще се срутят и ще дойдат
на колене да ме молят да ги спасявам“.

Това е един от малкото случаи, в които политикът, наричан „бялата лисица“ се лъже в прогнозите си. След като никой не отива да го
моли за прошка, той постепенно започва да губи търпение.
На мартенския пленум през 1996 г. Луканов заявява, че в партията и държавата се възраждат сталинистките методи. През юни хвърля
знаменитото предизвикателство: нарича приятелския кръг „Орион“ на премиера мародерски. (В този „приятелски кръг“ пресата включва
Румен Мирчев Спасов, син на ген. Мирчо Спасов, едноличния търговец Николайчо Кривошиев, премиерския съветник Красимир
Райдовски, шефа на Българската телекомуникационна компания Михаил Данов, председателя на Комитета по пощите и далекосъобщенията
Любомир Коларов).
А ден преди да бъде убит, Луканов казва на близкия му социолог Андрей Райчев, че има неоспорими доказателства за корупция във
върховете на изпълнителната власт. Куршумите изпреварват разкритията му[5].
Андрей Луканов: „Ще ме убият!“
Това е пълната стенограма на запис, направен сутринта на 9 юли 1992 г. в дома на бившия премиер Андрей Луканов, публикуван през
2004 г. Известната журналистка Велислава Дърева е на гости на Луканов, който очаква да бъде отведен за разпит на ул. „Развигор“. По
искане на главния прокурор на Република България на 7 февруари 1992 г. му е отнет депутатският имунитет, арестуван е и подведен под
отговорност за отпускане на кредити и безвъзмездна помощ на някои развиващи се страни.
Въпросното интервю е едно от редките, в което Луканов сваля напълно непроницаемата си маска и говори незаучени фрази.
Поместваме изцяло разговора между Велислава Дърева и Андрей Луканов, тъй като в това интервю бившият премиер за първи път
признава за опасенията си, че някой може да поръча смъртта му.

Журналистката Велислава Дърева е близка приятелка и съмишленичка на Андрей Луканов.

— Готов ли си?
— Да. Обещай, че ще ми донесеш една пила — да изпиля решетките.
— Там няма решетки.
— Защо? (Сипва кафе.)
— Защото килиите нямат прозорци.
— Язък за романтиката!
— Не ти трябва пила. Трябва ти черна превръзка за очите, най-добре от кадифе. Иначе няма да можеш да спиш.
— Защо? (Носи препечени филийки.)
— Защото една 200-ватова крушка свети денонощно и ще ти изяде очите.
— И ще ми изпържи мозъка! Не искам черна превръзка. Все едно че ме водят на разстрел. Отказвам! Хайде да си говорим.
— И така, Андрей, след малко ще бъдеш арестант.
— Това някак не ме изненадва. Приел съм го като историческа неизбежност. Питай леля Соня (дъщеря на Тодор Луканов —
б.а.) как хората на ГПУ са отвели дядо ми Тодор на ул. „Лубянка“, как преди това преровили всичко, даже паркета — дъска по
дъска, и го откарали, без да кажат нито дума — къде го водят, защо. Няма човек от моята фамилия (не твърдя, че съм най-
блестящият екземпляр на рода), който да не е бил обект на обругаване и разтерзаване — морално, физическо, политическо. От
всички посоки и във всяко време. Страшното е, че гражданската позиция на моите предци винаги е оставала неразбрана.
— У нас гражданската позиция винаги се е смятала за предателство.
— Или най-малкото — за личен, користен интерес.
— В нашата мила партия включително.
— Това вече не е историческа неизбежност, а историческа глупост, национално самоубийство и мотив за политически
канибализъм. А нашата мила партия, както казваш, винаги е имала патологична потребност от герои, жертви, врагове и
мъченици.
— Обикновено врагът, жертвата, героят и мъченикът са едно и също лице. Паднала ти се е специалната роля,
Андрей…
— Засега съм само врагът (засмива се). Други играят на герои и мъченици…
— Не те ли травмира фактът, че всички — и сини, и червени — избраха тъкмо теб за разтерзание? Че върху теб
 отреагират всичките си комплекси?
— Първоначално за мен беше голяма травма това, че именно аз съм избран за разтерзаване, за главен прицел на нападките.
Първоначално ми беше трудно не да разбера, а да приема тази несправедливост, насочена именно срещу мен от всички. От
всички именно срещу мен. Но постепенно започвам да си давам сметка, че така и трябва да бъде. Че враг на тези хора не може да
бъде Тодор Живков, не може да бъде Милко Балев, не може да бъде Гриша Филипов. Техен враг задължително трябва да бъда
именно аз. И други като мен. Ние сме техните антиподи в обществен и в морален смисъл и затова някак си по-спокойно го
понасям…
— Можеш ли да ги характеризираш тези, на които сме антиподи? С едри щрихи.
— В този момент?
— Именно. Моментът е исторически. Утре всички вестници ще пишат с ей такива големи букви „Луканов в
затвора!“. И с десет удивителни, ако може.
— Добре, но характеристиката няма да е пълна. Ние сме антиподи на старата българска плутокрация с нейните наследени
интереси, с умствени предразсъдъци и ограниченост, с нейното самочувствие на богопомазани, на аристократи, каквито те не са.
Ние сме антиподи и на онези, които също като първите не могат да приемат отделяне от властта, те не могат да виреят извън
властта, те имат патологичен нагон към властта и те са готови да продадат и майка си, само и само да се запазят в структурите на
властта. Известни са и тези хора, и структурите, които създадоха като политически параван за своите лични интереси. Това е
ренегатската компонента.

Бившият министър-председател в съда.

Има и един временен спътник, една трета компонента — българският политически лумпен. Те не са никакви. От тях някои
ще влязат в плутокрацията, други ще отпаднат, понеже са лумпени и не могат да се променят. Тази компонента ще се топи, но
засега тя е най-многобройна. Тя е изразител на настроенията на едно блато, което тоталитаризмът формира — обществено блато
на посредствеността, на хората без гръбнак, които днес са много кресливи, много смели. Ето тази каста не иска да остане в
своето стартово състояние, когато те бяха само един щурмови отряд. Сега те искат да се окопаят във властта и разбират много
добре, че окопаването означава трайно настаняване в обществените, държавните, стопанските структури. Разбира се, към това ги
тласка икономическият интерес, или по-просто казано — алчността. И те много бързо се ориентираха към сливане на създадения
от тях болшевишки апарат с вече създадената държавна машина и стопанските структури, бюрократизирани и отново превърнати
в класическия смисъл на думата в апарат за насилие. Това сливане върви с много бързи темпове, цялата нова законодателна база е
за това, тя е посветена, предназначена да обслужи тези цели и интереси — от реституцията до приватизацията. Всичко е
свързано с този процес и това е една от големите опасности за българското общество, защото тази политико-икономическо-
стопанска каста, чувствайки се несигурна, се стреми бързо да се интегрира с международния капитал. Те така разбират
приобщаването към Европа — като гаранция за личните си интереси.
— Утре ти ще бъдеш обвинен в това. Не утре! Днес! Кастата вече ти прикачи нейните собствени безчинства, защото
не може да ти прости 10 ноември.
— Ти знаеш, говорили сме с тебе, че цялата злоба срещу мен е, защото аз съм изневерил на кастата си. И че всичко, което се
случва и което може би ще се случи с мен, е израз на един стратегически кастов интерес — блокиране на реформаторското
развитие на БСП и на държавата изобщо. Кастата е блестящо организирана, нейните видими представители си предават щафетата
на властта и получават невидима защита. Те мен не могат да ме понасят. Те си имат Политбюро в сянка, лидер в сянка — на
„Секвоя“, власт в сянка…
Абе, хванаха си беля с мен. Аз ще издържа…
— Прекъсвам те! Не повтаряй повече това.
— Виж ти! Цензор! Ще си довърша изреченията без твое позволение. Аз ще издържа. Те няма да издържат. И ще ме убият
някой ден…
— Не си играй с тези неща!
 — Не си играя. Констатирам. (Следва дълга пауза, чува се далечен детски глас. След три месеца, на 2 октомври 1992 г.,
Андрей ще изпрати писмо от „Развигор“ с абсолютно същите думи. През март 1996 г. ще каже „Толкова лъжа и мръсотия
напластиха върху името ми, че само моята кръв може да ги измие“. На 2 октомври 1996 г. водоноските ще измият кръвта на
Андрей от плочника.)
— Ти легитимира на Кръглата маса СДС като политическа сила и БСП никога няма да ти го прости. Ти легитимира
БСП като диалогична партия и СДС няма да ти го прости. Такива неща кастата не прощава. Нито старата, нито новата.
— Колкото и да съм, общо взето, балансиран човек, несправедливостта никога не се приема равнодушно, особено когато тя
идва от хора, на които реално си помогнал да си стъпят на краката. Едни нули, те и сега са нули, които и тогава демонстрираха
омраза, но съчетана с раболепие, с умилкване, с молби от най-различен характер. Те искаха всичко — хартия, вестници,
помещения, коли. И най-вече искаха — без да имат реално тегло в обществото — да бъдат третирани като равноправни участници
в политическия живот. И именно защото се ръководехме от една цивилизована представа за прехода, от разбирането, че
опозицията не трябва да бъде мачкана, че тоталитаризмът е оставил след себе си политическа пустиня и че ние сме тези, които
имат задължението да озеленят тази пустиня, да я залесят, да я превърнат в нормален политически ландшафт, именно затова ние
се отнесохме конструктивно и доброжелателно към опозицията, или по-скоро — към тези наченки на опозиция. Навярно
типичната българска склонност да се забива нож в гърба на онзи, който ти е направил добро, се проявява и в този случай.
— Погледни колко ножа има забити в гърба ти!
— На таралеж съм заприличал! (Засмива се.) Не съм от тези, които плюят нацията си, нито от другите, които пишат оди в
нейна чест. Тя е много интересна нация, хетерогенна, многопластова, сложна, има много силни черти, но има и отвратителни
черти. И то това, което е най-зле — черти, които са присъщи не само на индивидуалния характер, но от векове насам са се
превърнали в масова психология. Бих казал даже, че масовата психология на българина е под равнището на неговата
индивидуална психология. Има големи българи, българи, с които можем да се гордеем, българи от световна класа — и като
интелект, и като душевност, като благородство. Но някак си, когато говорим за масова психология, в нея преобладават като че ли
най-лошите черти на индивидуалния характер — завистта, предателството, склонността много бързо да се променят позициите,
конформизмът, грубият материализъм.
— Има и по-лошо — българските политици използват като основно градиво тъкмо тези най-отблъскващи черти на
националната психология. Залагат на тези черти, експлоатират ги, даже ги възнаграждават. Това дискредитира целия
политически живот и е свръхопасно за обществото.
— Твоята констатация е убийствена, но за съжаление е абсолютно вярна. Това е най-характерното за политическия живот у
нас — че политическата тактика, пропагандата, играят именно върху тези струни. Че повечето от политиците строят публичното
си поведение върху най-ярките недостатъци на индивидуалната и масовата психология на българина. А това могат да го правят
хора, които като личности са носители на тези недостатъци. Аз не съм психолог и не разбирам толкова от масова психология, но
ми се струва, че именно за това в днешния парламент имаме такива гротескни фигури и те са най-активните.
— Те са фаворити, те са примадони, те жънат аплодисменти, те са любимци на тъй наречените народни маси!
— Това са хора, от които всеки демократичен парламент би се срамувал. Те са невъзможни в една демократична държава. Те
не могат да бъдат в един нормален парламент. Но тук те са звезди. Те отразяват, без да го съзнават, нещо, което е присъщо на това
общество, нещо, което намира в него резонанс. И това най-много ме притеснява и наскърбява. Защото всеки е склонен да мисли
за нацията като за майка, да не забелязва, да прощава, да минимизира нейните слабости, и обратно — да преувеличава и да
изтъква нейните реални или мними положителни страни. Не може куртизанките на тоталитарния режим да ни преподават морал.
Не може хора, които са правили партийна кариера по класическия кариеристичен начин, да се правят днеска на божи кравички и
да си позволяват — при това с един монашески глас — да ни поучават. Те си позволяват да ми четат морал на мен и на други
почтени хора — това е унизително. Дано народът го разбере!
— Няма да го разбере. Поне в близките сто години.
— Но всичко това е невъзможно! Това е отвратително. И само една нация, която носи това в своята масова психология, може
да го прости и може да го понася. Защото то е непоносимо! За почтения човек това е непоносимо. За демократичната
западноевропейска държава това е недопустимо. Това прекрачва всякакви граници на обществен морал и на нормалната човешка
логика. Само у нас е възможно обществото да ги търпи, да не ги изхвърли досега! Само у нас е възможно психически болни хора,
подлеци от всякаква гледна точка да бъдат отговорни политически фактори. Тези отклонения от нормалния човешки морал са
приемливи по принцип у нас! Те са допустими в очите на едно общество. И това много ме плаши. Аз не виждам как можем да
вървим към цивилизовано състояние на нашата държава по този начин. (На вратата се звъни.) Май трябва да вървим към
„Развигор“. Прекъснаха ни хубавия разговор. Готови ли сме?
Убийството на Андрей Луканов
На 2 октомври 1996 г. около 9:15 — 9:20 ч. Андрей Луканов излиза от жилището си на ул. „Латинака“ №15 и се отправя към служебния
си автомобил ланча, който шофьорът му изкарва от гаража зад кооперацията.
Луканов влиза в колата, но се сеща, че е забравил нещо. Излиза от колата, приближава се до домофонната уредба и се опитва да се
свърже със съпругата си.
През това време убиецът стреля в гръб четири пъти по Андрей Луканов, почти от упор, от разстояние 3-4 м с 9-милимитров пистолет
„Макаров“. Експремиерът пада на земята по очи, а убиецът бяга. Това е първото убийство на депутат в нашата история.
Три от куршумите са били смъртоносни според съдебномедицинската експертиза на трупа. Един е заседнал под белия дроб и
изваждането му отнема почти три часа на патоанатомите. Другите два проникват през гърба и излизат през гърдите. Четвъртото парче
олово минава подкожно край дясното ухо и слепоочието, отваряйки безобидна повърхностна рана. Фаталният изход е предизвикан от
голямата кръвозагуба, установяват четиримата съдебни лекари под ръководството на националния експерт професор Стойчо Раданов. След
аутопсията той заявява:

„Потресен съм от престъплението, което е коварно, добре обмислено, хладнокръвно. Почеркът не ме изненадва, той е един и
същ както при другите платени убийства“.

Октомври 1996 г. Голото тяло на министър-председателя Луканов в моргата. Тази снимка потресе България.

40-ият министър-председател на България Андрей Луканов е застрелян една седмица след като навършва 58 години и по зла ирония на
съдбата — точно на 57-ия рожден ден на съпругата си Лилия. Четири години преди това, през 1992 г., на въпрос, на кого е неудобен,
Луканов отвръща:

„И на двете мафии — старата и новата“.

Приживе обича да казва, че е комунист трето поколение (след като БКП се прекръсти на БСП, той стана социалист). Да се жертваш за
партията, е традиция в семейство Луканови.

„Ако аз мислех за личния си интерес, отдавна би трябвало да се оттегля, след като се убедих, че имам работа с опоненти,
които са в морално и политическо отношение нечистоплътни и не се гнусят от никакви средства да водят „политическа борба“.
Тъй че не е нужно моята партия да ме жертва, след като аз се жертвам за нея достатъчно дълго. В моето семейство това е
традиция“, заявява Андрей Луканов през 1991 г.

Пет години по-късно той е застигнат от съдбата на двамата си дядовци. Версията за смъртта на единия — Тодор Луканов, е, че заболява
тежко и умира в СССР, малко преди да се върне оттам. Андрей обаче не крие убеждението си, че става дума за насилствена смърт. Тодор
Луканов, депутат и партиен вожд, далеч по-популярен от Георги Димитров, през 1923 г. е низвергнат като ренегат, защото е против
Септемврийското въстание.
Дядо му по майчина линия пък — Александър Атанасов, една от най-ярките фигури на русенската партийна организация, е убит от
засада в крайдунавския град на 24 април 1925 г. от главорези на Александър Цанков.
Тримата Луканови — дядото Тодор, бащата Карло и внукът Андрей — прекарват общо 58 години в българското Народно събрание. По
този показател те се мерят само с фамилията Савови — Стефанаки, Димитър и Стефан.
Има хора, които каквото и да правят, го правят мащабно, каквито и характеристики да притежават, ги притежават в пълна степен.
Луканов е такъв човек, човек от планетарен калибър. България загуби един голям политик, е общото мнение и на съпартийците на Луканов,
и на опонентите му. Сложен и противоречив политик от такъв мащаб се създава трудно и загубата му ще тежи още дълги години. Във
въздуха витае и ще продължава да витае въпросът:

„Какво би станало днес с БСП, ако Луканов бе жив?[6]“

Повече от 6 часа продължава поклонението пред тленните останки на Луканов на 4 октомври 1996 г. След 10 ноември 1989 г. София не
помни подобна процесия, проточила се от сградата на Националната художествена галерия до зала „София“ на бившия партиен дом.
„Прощавай, Андрей“, пише на надгробния венец, който Жан Виденов поставя до покойника.
Разстрелът става пред очите на поне един свидетел. Стрелецът е видян и описан от бившия шофьор и близък на семейството на убития
депутат, който се е намира на местопрестъплението. Основният свидетел на демонстративния разстрел до края на ноември 1996 г. се
намира под специална охрана, а името му се пази в тайна от съображения за сигурност. В медиите излиза неговият прякор — Шиката.
 Централни софийски гробища — гробари копаят гроба, в който ще бъде погребан Андрей Луканов.

Според някои тези шофьорът на Луканов не е видял убиеца, а само трупа. Според други именно той е пазеният в тайна „главен
свидетел“.
79-годишната съседка Вера Йорданова също вижда, но само в гръб убиеца от първия етаж на блок 72, където живее.

„Видях гърба на висок мъж с шапка и чанта, който се навърташе около блока на Луканов — разказва г-жа Йорданова. —
Имаше вид на клошар, ровеше в чантата си, размахваше навита на руло хартия и обикаляше наоколо без видима причина. Загледах
се, без да искам, в него, но после отидох до хола. Когато се върнах в кухнята, видях Луканов паднал, а онзи мъж беше изчезнал“,
свидетелства тя.

Според съседи този мъж се появява в квартала четири дни по-рано. Обикаля около кофите за боклук и събира хартия и картон в
района. Чистачката на ул. „Латинка“ го засича няколко пъти, докато се опитва да влезе във входа. Опитва да го заговори, но той мълчи. Това
дава основание на полицаите да предполагат, че вероятно е чужденец.
Друг свидетел, строител на кооперация близо до дома на депутата, дава показания в началото на ноември. Той твърди, че е видял
клошаря да влиза в бл. 86 на ул. „Димчо Дебелянов“ (където по-късно е намерено оръжието на престъплението) минути след убийството.
Просякът бил висок, леко прегърбен, на ръката му блестял златен пръстен и носел маратонки „Найк“.
На 20 октомври служителите на полицията издирват убиеца на експремиера по портрет, нарисуван по описанието на свидетелите,
разпратен на всички регионални дирекции на вътрешните работи и гранични контролно-пропускателни пунктове. Според него екзекуторът
е висок около 170-180 см, със слабо телосложение и леко приведена походка. Лицето му е мургаво, с леко издадена напред брадичка, тънки
устни, остър нос, тесни очи и пронизващ поглед. В деня на убийството килърът носел на главата си кръгла фуражка с козирка, прихлупена
до очите. Приличал на скитник или просяк.
Той е гърмял по народния представител през дрехата си. Прибраните от местопрестъплението гилзи са отхвръкнали в неестествена
при обикновената стрелба посока, според спец по балистика и огласява своя извод, че престъпникът вероятно е държал пистолета с
обърната нагоре ръкохватка. Допуска се, че с необичайното държане на оръжието опитният стрелец е постигнал по-малък откат на тежкия
пистолет „Макаров“.

Пребледнял, председателят на парламента Благовест Сендов съобщава страшната вест в пленарна зала в 10:06 часа, само минути след
престъплението, и хвърля в паника депутати, журналисти и всички присъстващи. Министър-председателят Жан Виденов лично се обажда
на шефа на Народното събрание, става ясно по-късно. Първата формулировка е, че Андрей Луканов починал сутринта в дома си при
неизяснени обстоятелства. Депутати от левицата обаче знаят за случая още преди официалното съобщение. „Червеният“ еколог Стефан
Гайтанджиев казва в кулоарите, че не става дума за произшествие, а за нагъл разстрел. Първите предположения на представителите на СДС
са, че убийството е сценарий за обявяване на извънредно положение и отлагане на президентските избори. Действителността опровергава
това — още същия ден управляващи и опозиция излизат с обща декларация.

(Впрочем смъртта на левия депутат подпечатва един позорен за българския парламент факт. Тя доказва практиката да се фалшифицира
гласуването в него. Компютърната разпечатка от вота на депутатите от 2 октомври показва, че Андрей Луканов е гласувал три пъти — в
8:59 ч., в 9:07 ч. и в 9:08 ч. Компютърът е засякъл, че с картата му са дадени вотове веднъж „да“, веднъж „не“ и „въздържал се“. Първото
гласуване е за дневния ред, с второто е отхвърлено искането на Петър Стоянов Виденов да дойде в парламента и да отговори на въпроси за
политиката на парламента. Третото е за първото четене на Закона за частните малки предприятия. Скандалната разпечатка, която
мистериозно изчезва, е видяна в библиотеката на парламента от журналистката Вяра Смилкова.)[7]

На местопрестъплението експресно пристигат тогавашният вътрешен министър Николай Добрев и шефът на следствието Бойко
Рашков, експертът по убийствата Ботьо Ботев, топследователят Богдан Карайотов и шефът на Националната служба за охрана генерал
Димитър Владимиров. Веднага, щом научава трагичната новината, там отива посланикът на Русия в България Александър Авдеев.
Под засилено наблюдение е поставено летище „София“, но мерките закъсняват. Няколко полета вече са осъществени по график. Около
10 часа сутринта на 2 октомври от пистата се отлепят и няколко частни самолета, които са старателно проверени, но без резултат.

9-милиметровото оръжие със заглушител, увито в черна брезентова торба, е намерено на 7 ноември зад решетките на парното във вход
А на блок 86 на ул. „Димчо Дебелянов“ на 200 метра от жилището на Луканов. Пенсионерът Цвятко Николчовски изпуснал бележка от
пощенската си кутия зад радиатора, навел се и така забелязал съмнителния пакет.
 Следва експертиза, която трябва да установи колко време пищовът е престоял зад радиатора и дали е подхвърлен минути след
убийството. Интересно е, че веднага след смъртта на политика изтича експертно заключение, че оръжието, донесло гибелта му, е
„Макаров“, но с преработени части. Следствието проверява дали със смъртоносния за Луканов пистолет не са извършени и други
престъпления.
Оказва се, че със същия пистолет е разстрелян украинецът Сергей Владимирович Шанин на 7 март 1996 г. пред дома му в блок 229 на
столичния кв. „Надежда“. Чужденецът пребивава незаконно у нас със съпругата си и се препитава от сергия за дребни домашни потреби.
Убийството му е бегло споменато в медиите.
Криминалисти разкриват сходство между намерените на „Латинка“ гилзи и част от онези, открити около трупа на Шанин. И двата
вида гилзи са от 9-милиметрово оръжие, сглобявано от части на „Макаров“ и картечен пистолет „Заги“. С 9-милиметров „Заги“ е отнет и
животът на шефа на ВИС-2 Васил Илиев. Автоматичното оръжие с пълнител с 16 патрона е открито от деца край лобното място на боса.
Сергей Шанин е убит с 16 куршума при кръстосан огън с пистолет и автомат. 33 гилзи са намерени след кръвопролитието.
Има вероятност това модифицирано пушкало да се окаже разковничето на трите поръчкови убийства. Появява се версия, че една и
съща ръка е отнела живота на бореца Васил Илиев, украинския търговец Шанин и големия български политик.

Още в деня на покушението срещу Луканов друга живуща в блок 86 на ул. „Димчо Дебелянов“ открива на междуетажното
пространство стари дрехи, за които категорично е доказано, че принадлежат на убиеца. Старите дънки и избелялото прокъсано яке са
огромни по размери, което дава основание да се предполага, че под тях бандитът е носел други, с които е останал незабелязан по улиците,
след като захвърля по-късно намерените. Скъсаните копчета и повреденият цип говорят как той нервно е изхлузил дрехите, преди да
избяга.
Необясним и странен остава фактът, защо полицаите не са успели да намерят пистолета, претърсвайки входа след намирането на
клошарската премяна на убиеца. Не е ясно още дали този пропуск е гаф на униформените, или оръжието е било подхвърлено след обиска.
Абсолютно несъвместими с професионализма са и други факти от разследването, като например: защо на местопрестъплението не е
доведено следово куче, което да проследи убиеца по намерената там останала от него хартиена обвивка, както и по намерените по-късно
дрехи; защо едва шест часа след убийството пред дома на бившия премиер е изпратена водоноска на столичния отдел „Чистота“, която пред
очите на отцепилите района полицаи измива локвата кръв, както и евентуалните незабелязани улики от местопрестъплението.
Необясним остава и фактът, че в деня на смъртта си депутатът е бил оставен без защита. През февруари 1996 г. на него му поставят
гардове от Националната служба за охрана. Аргументите са, че неговият живот е заплашен. На 15 април държавната защита е свалена,
бившият премиер наема гардове от фирма „Омега БМ“, които са го пазели и по-рано. В деня на смъртта му обаче никой от тях не го
прикрива с тялото си като в американски екшън. Защо?

„Андрей Луканов си беше белязан“ — твърди пред „Демокрация“ (5 октомври 1996 г.) Николай Николаев, отговорник по
сигурността в „Топенерджи“ и шеф на охраната на бившия премиер. — Фаталният изход е планиран“ — добавя той.

Според Николаев самият Андрей Луканов е знаел откъде идва заплахата срещу него. Но никога и никому не е казал. Няколко сигнала
от различни места за физическото ликвидиране на депутата са получени в частната фирма „Омега БМ“, собственост на сина на Николай
Николаев Милен, фирмата е вардила политика до февруари 1996 г., когато го поема Националната служба за охрана на генерал Димитър
Владимиров. Николаев твърди, че лично е присъствал при една от телефонните заплахи срещу високопоставения му клиент и приятел — от
слушалката в дома на „Латинка“ 15 се чул траурният марш на Шопен. Охранителят изпратил писмо до тогавашния вътрешен министър
Любомир Начев за проверка на сигналите. Начев я разпоредил на НСО. Изисквало се и изясняване на мотивите за евентуалната физическа
разправа. Междувременно ген. Владимиров осигурил държавната охрана, която после била свалена.
Никой не е виждал документа за проверка и дали тя изобщо е правена. Липсвал и подпис под мотивацията за смъкнатата охрана.
Хората от МВР се задоволили с твърдението, че Луканов си прави политически имидж, твърди Николай Николаев. Самият той е бивш
заместник-началник на плевенската полиция, а по-късно — заместник-командир на специализирания отряд за борба с тероризма. Родом от
един и същ град с експремиера — Плевен, Николаев е приятел с него от години. Когато създава със сина си охранителната фирма „Омега
БМ“, се ангажира с охраната му. Няколко месеца преди атентата „Топенерджи“, дружеството — любима рожба на Луканов, прави своя
спецструктура, начело на която пак е Николаев с основната задача да охранява експремиера.
В деня на убийството служебната ланча, която трябвало да отведе народния представител от жилището му до парламента, стои
заредена пред „Топенерджи“. Обичайно той позвънявал преди излизане от вкъщи, след което бодигардовете отивали да го вземат. Но във
фаталната сутрин Луканов излиза, без да позвъни, разчитайки на своя близък да го откара. Въпросният близък бил и свидетелят на
покушението. Това е версията на Николаев за липсата на гардове в момента, когато са били най-необходими. Според него убийството е
замислено поне няколко седмици по-рано, а който и да е изпълнителят, той „вече не е между живите“[8].

Обработка: skygge, sqnka, 2021

Някои версии
Години след демонстративния разстрел на Андрей Луканов все още без отговор е въпросът — на кого е изгодна неговата смърт? Ако се
открие първопричината за мократа поръчка, много по-лесно ще бъде разкрит и извършителят.
От всички огласени хипотези най-убедително звучи една: Луканов е употребен като жертва, за да чуе някой изстрелите срещу
експремиера и да се стресне от тях. Убийството е извършено повече от показно в ранните часове на деня. Гърмежите срещу депутата обаче
остават като че ли нечути от този, за когото са предназначени. Никакви видими промени не настъпват в политическата и икономическата
обстановка в страната.
По мнението на червени и сини държавници смъртта на Андрей Луканов е организирана от заинтересовани, за да провали
предстоящите президентските избори. В този ред на мисли убийството е планирано, за да сплоти раздираната от вътрешни противоречия
БСП. Това не се случва.

Като ключова фигура в историята на България Луканов винаги се е радвал на завиден медиен интерес.

Не се оправдава и предположението, че трупът на „Латинка“ №15 пада покосен, за да отклони общественото внимание от мизерията и
болките на оцеляването.
Според социологически проучвания редовият българин е потресен от убийството, но никак не е забравил за празния си джоб и
празните рафтове на магазините.
„Който поиска извънредно положение, ще се издаде като автор на престъплението“ — заявява след разстрела политикът Александър
Томов.
Друга основна хипотеза е, че близки до правителството икономически групировки, са организирали акта на насилие. В печата се
появяват коментари, че приближената до премиера Виденов група „Орион“ е възможно да е поръчител на разстрела. Така излиза на светло
ролята на Луканов на проводник на руските икономически интереси в България, свързани с газовото дружество „Топенерджи“.
В този контекст Андрей Райчев публично оповестява, че преди да умре, Луканов казал:

„Разполагам с неопровержими доказателства за корупция във висшите кръгове на властта и смятам да предприема енергични
действия“.

„Предполагам, че Андрей е жертва на кредитните милионери, които не искат парите им да излязат на светло“, обобщава
проф. Владимир Топенчаров.

Същата версия споделя и заместникът на Виденов в партията Красимир Премянов.

Руската преса припомня, че видният български политик е в близки отношения с шефа на „Газпром“ Рем Вяхирев. Именно „Газпром“ е
собственик на половината от учреденото от Луканов смесено дружество „Топенерджи“.
Всъщност икономиката посреща кръвопролитието с подобаващо безразличие. Явно представителите на сенчестия бизнес, ако въобще
са подпомагани от експремиера, са на позицията, на която вече се оправят и без неговото лобиране. Само така може да се обясни фактът, че
ликвидирането му с нищо не промени българската икономика и финанси — хаосът и грабежите продължават, а икономическото
пространство не се преструктурира.
За това сочат и валутните курсове, определяни от БНБ. Два дни преди показните изстрели доларът започва да поевтинява. Той
продължава да пада и след убийството. В края на окървавената седмица валутата се сгромолясва, а в началото на следващата поема нагоре.
По време на първия и втория кръг на президентските избори на 27 октомври и 3 ноември 1996 г. курсът се заковава на една позиция. За
няколко дни БСП доказва, може би само на себе си, че може да държи изкъсо юздите на валутата. Следва стремглаво покачване на курса.
Правителството е абсолютно безпомощно и изпада в паника. В този момент Международният валутен фонд предлага единствения
възможен изход — въвеждането на панацеята, наречена валутен борд.
Поставените под финансов надзор девет банки продължават да бъдат контролирани. Решението за техния фалит е взето на 31
октомври, дни преди поредната мисията на МВФ у нас. В тази сфера единственото събитие, регистрирано след гибелта на Луканов, е, че
вътрешният министър Добрев докладва на закрито заседание на кабинета за далавери на финансовите институции. Очите на обществото са
замазани с твърди обещания за разследване и съд. Това така и не се случва.
 Въпросите без отговор са много. Версиите също. Руски килър или професионален убиец от средите на бившите спецполицаи не би
изпълнил така аматьорски мокра поръчка. Опитен екзекутор няма да захвърли панически пистолета и дрехите си, няма да остави гилзи на
местопрестъплението, няма да стреля три пъти през гърба и гърдите и веднъж неточно покрай дясното ухо на Луканов.
В цялото убийство единственият професионален белег е безследното изчезване на извършителя.
Смут в разследването хвърлят твърденията на инженер Иван Оризарски, дългогодишния съперник на експремиера за жилището на ул.
„Латинка“ 15, че човекът, с когото се съди, не е убит пред дома му, а е захвърлен там впоследствие. Пълно объркване настъпва и след
оповестяването на факта, че дни преди покушението срещу политика е имало друг опит за атентат. При посещение в Плевен в края на
септември в колата на Луканов е открито взривно устройство според в. „Новинар“. По настояване на експремиера инцидентът е запазен в
тайна. Отново „Новинар“ всява смут, съобщавайки, че Андрей Карлов трябвало да бъде убит в Русия. Вестникът се позовава на изказвания
на екип руски телевизионни журналисти, които пристигат у нас, за да снимат филм за смъртта на човека, близък на управляващите в
Кремъл. Според тях „определени български кръгове замисляли да го убият в Москва, за да припишат покушението на руснаците“.

Версиите[9]

1. Луканов е убит, защото имал папка с компромати за корупция във висшите етажи на властта и смятал „да предприеме решителни
действия“ по думите на неговия близък — социолога Андрей Райчев.

„Доколкото имам информация, неформално цари убеждението, че убийството е вътрешнопартийна работа, формално в МВР
това е най-прикриваната версия дори само за това, че щабът по разкриване на убийството се оглавява от човек, спуснат за
секретар на МВР от „Позитано“ — това е бившият служител на политическата полиция Цвятко Цветков. Поради тази причина
другото убеждение, което цари в МВР, е, че убийците по-скоро ще бъдат прикрити, а не разкрити“, обявява пред „Труд“ бившият
главен секретар на МВР в правителството на СДС о.з. генерал Богомил Бонев.

Тази хипотеза се разклонява в няколко посоки в зависимост от това, кого се предполага, че е застрашавала „папката на Луканов“, и към
кого ще са насочени бъдещите „решителни действия“ (компроматите били дадени най-малко на петима Луканови сподвижници, но те не
смеели да ги огласят, предполага СДС-лидерът Иван Костов):
а) Убийството на комуниста е по поръчка на собствените му партийни другари от БСП, пише немският „Кьолнер щатанцайгер“,
позовавайки се на това, какво говорят в България. Твърди се, че той подготвял свалянето на кабинета. Луканов разполагал с доказателства,
че високопоставени правителствени и партийни дейци правят бизнес с изпрани пари на бившата компартия. Луканов се готвел за открита
атака срещу Виденов на 20 октомври 1996 г. Първо депутатите от БСП щели да бъдат информирани за далаверите, след което щяло да бъде
свикано спешно заседание на Висшия партиен съвет. Луканов даже може би е имал съставен списък с нов соцкабинет.
Същата теза, но с по-ранна дата за сваляне на кабинета, подкрепя и британският „Обзървър“ от 27 октомври. Луканов, изтървал
нервите си и решил да разчисти сметките си с Виденов и „Орион“, притиска младия лидер със събраните досиета и го принуждава да се
съгласи да се оттегли на 12 октомври, пише кореспондентът Джим Болджър. Луканов оставил на министър-председателя и друга
възможност — да скъса всички връзки с „Орион“.
Италианският „Кориере дела сера“, цитиран от агенция „Балкан“, отива още по-нататък. Малко преди да бъде убит, Луканов привикал
младия премиер във вила близо до София и в присъствието на ветерани — бившия военен министър Добри Джуров и своя близък приятел
експрезидента и дългогодишен несменяем външен министър Петър Младенов, му обяснил, че най-добре за партията и държавата ще бъде,
ако незабавно подаде оставка.

„Това е мръсна провокация и лъжа“, е коментарът на Петър Младенов пред столичен вестник.

„Логиката на нещата е такава: среди, свързани с БСП, са заинтересовани от това убийство“, е тезата, зад която застава
опозицията от СДС.
„Категорично възразявам срещу всякакви опити да бъде обвиняван Виденов… Виденов е един толкова лично почтен човек, че
такива неща не могат да му минат през ума“, контрира авторитетът в партията проф. Владимир Топенчаров.

б) Луканов е убит във връзка с решението да се публикуват имената на някои кредитни милионери. Става въпрос за 100 милиарда лева.
Кредитните милионери имат интерес да дестабилизират страната, след като са ограбили народа, изтегляйки големи суми от банките,
хвърля предположението си на 5 октомври 1996 г. във Варна заместник партийният бос Красимир Премянов. Тази теза се подкрепя и от
Топенчаров.
Самият Луканов обаче се противопоставя на публикуването на листата на всички кредитни милионери. Според него списъци може да
се обнародват, но само на онези от фалиралите банки. Впрочем самите списъци нищо не значат — по-важно е кой е раздавал
несъбираемите кредити и по чие разпореждане.
в) Странична, но пак свързана с БСП, е версията за пръста на „Орион“, доколкото приятелският кръг е вътрешнопартиен.

„Уикенда, преди да замине за Москва, разговаряхме с Луканов. Той ми каза, че негов познат — човек от Държавна сигурност,
го е посетил с мисията да преговаря за споразумение“, твърди социологът Кънчо Стойчев пред „Труд“ (9 октомври 1996 г.) в
разговор, в който участва заедно с Андрей Райчев и съпругата му Виза Недялкова.

От „Орион“ искали Луканов да престане да се занимава с тях. Той категорично отказал с мотива, че с мародери не преговаря.

„От целия разговор останах с впечатление, че има доказателства за извършителите на арогантна банкова афера. Някои от тези
хора са близки до премиерския приятелски кръг. Част от тях успешно напуснаха страната“ допълва Стойчев.
— Знаете ли къде са документите?
— Не. И съм благодарен на Андрей, че предпази близките си от този риск — отговаря Андрей Райчев.
 Съпругата му Виза Недялкова обобщава:

„Смешно е да се твърди, че откриването на истината за убийството е много трудна. Та в тази страна телефоните се
подслушват, хората са следени! Самият Луканов каза това на пленум на БСП. Когато през зимата пред вратата на дома на
Луканови застана тежковъоръжена охрана, бяха изненадани и Лили (съпругата му), и Андрей. На следващата сутрин Луканов
отиде при министъра на вътрешните работи да пита за какво става дума. В МВР му казват, че те нямат такива данни. В
президентството обаче Желев му казва: „Ония момчета от „Орион“ искат да те убият“. Това Луканов каза пред нас, пред Кънчо и
Лили“, обявява недвусмислено популярната някогашна радиоводеща на „Постфактум“.

Конфликтът между експремиера и „Орион“ е публичен. За архитекта на нова България приятелите са „мародери“. За тях той е ни
повече, ни по-малко от… Хитлер.

„Аз просто се учудвам как такава личност като Луканов може още да се търпи в средите на БСП“, заявява в пресата през
април 1996 г. Веска Меджидиева, красивата съпруга на Румен Спасов, след като Върховният съд заличава Орсовата банка,
планирана да бъде трезор на „Орион“. „Луканов с нищо не се различава от Хитлер“, обявява Меджидиева, докато комунистът
трето поколение е още жив и преди самата тя да изчезне в чужбина.

Достатъчно основания ли има този сблъсък да премине в кървава разправа? По-подробно тази версия е разработена от депутата и зам.-
шеф на парламентарната Комисия по корупцията Едвин Сугарев във в. „Капитал“ (14-20 октомври 1996 г.) в статията „Убийците на Луканов
и техните мотиви“. Според Сугарев има впечатляващи доказателства, свързани с „Орион“. Цитирането на един доста дълъг пасаж от
материала е просто наложително:

„… приятелският кръг на Виденов е мафиотска структура, която не се спира пред нищо. Всъщност групировката „Орион“ е
била обект на разследвания от страна на ЦСБОП и Националната служба за сигурност, визиращи различни аспекти на нейната
престъпна дейност. И двете разследвания обаче са прекратени от министър Начев, а наблюдаващите служители — уволнени със
сериозни заплахи за това, какво би могло да последва, ако проговорят. Данните от разследването на ЦСБОП чрез не особено ясна
верига от последици попаднаха в ръцете на опозицията и съдържащите се в нея подробности за механизмите, по които са се
препирали мръсните пари на „Орион“ и се е набирал капиталът на Орсовата банка (включително записаните на касета показания
на Павел Тренев), станаха достояние на пресата. Другото разследване обаче сигурно е било скритият в ръкава коз на Луканов. То
съдържа номерата, по които са изтекли откраднатите от Майкъл Чорни шест милиона долара, и точните суми на преводите за
фирми и финансово-брокерски къщи и сметки в други банки. Но то съдържа и нещо повече — доказателство за методите, с които
си служи „Орион“. В него фигурират оперативни сведения за опита на Румен Спасов да възложи на борческия бос Димитър
Джамов конкретно убийство — убийството на банкера Атанас Тилев.
Поръчката между впрочем е приета и само страхът от отмъщение на руската мафия възпира Джамов. „Орион“ се оказва не
само престъпна, но и злопаметна групировка: дни преди убийството на Андрей Луканов в дома на Тилев намират пакет с
панделки и подобаващо съдържание: бомба.
След обявяването на тази явна икономическа война Луканов вече не крие намерението си да отстрани Виденов от
премиерския пост… Известно е, че той е споделял аргументите си да бъде отстранен Жан Виденов не само с доверените си
съпартийци, но и с руски държавни мъже. Русия обаче не е същата и в нея славата на поборник за българо-съветската
икономическа дружба вече не е от значение. За Черномирдин и Рем Вяхирев, а и за техните партньори от „Мултигруп“ мераците
на Луканов са без значение. От значение са предимно транзитните газопроводи, ниските транзитни такси, възможностите за
изгодна концесия, стотиците милиони долари печалба. Все едно им е и чрез кого ще реализират тези си интереси. За тях Луканов
не е вече авторитетът от епохата на перестройката — за тях той е само политически наемник, цанен да осигури политически
чадър за проекта „Топенерджи“. Близо година търпеливо изчакват да се справи най-сетне с Жан Виденов и да им осигури
нужните преференции. Вместо това са налице тъпчене на едно място и практическо блокиране на проекта. Така най-сетне се
стига до сделката между Виденов, „Мултигруп“ и „Газпром“. Виденов се примирява с участието на „Мултигруп“ и с накърнените
интереси на България. Срещу съответната цена — главата на Андрей Луканов. „Мултигруп“ публично се разграничава от своя
създател. На поредното общо събрание на акционерите Луканов е отстранен като председател на управителния съвет. В негово
отсъствие и при явно съгласие на Рем Вяхирев… За пръв път през целия си политически път досега Луканов не успява да скрие
смайването си пред телевизионните камери, научавайки за този комплот. Дали е разбирал какво означава всъщност това
отстраняване?
Сигурно. И може би все пак не докрай. Цената е платена. Концесията ще бъде дадена изгодно за руснаците. Транзитните
такси ще бъдат намалени наполовина. Луканов е отстранен и знакът даден.
Оттук нататък е ясно, че той вече не е недосегаемият проводник на руската воля. Без значение е вече кога и как ще бъде
премахнат. Оттук нататък неговото убийство става възможност“ е заключението, което прави Едвин Сугарев.

2. Довереникът на Москва е убит заради далаверите около гиганта на родната електроника „Дискови запаметяващи устройства“ Стара
Загора, респективно — проекта „Нева“, пише специализираното американско списание „Разузнаване“ на 4 ноември 1996 г., цитирано от
радио „Свободна Европа“.
То свързва атентата срещу бившия министър-председател с убийството на Ламбо Кючуков. Доцентът бил убит, за да се предотврати
разкриването на измама за 2 милиона долара, сочи изданието. Подбудител на убийството пък бил самият Луканов, който като министър на
външноикономическите връзки бил унищожил документация за нелегално изнесени на Запад 2,5 милиарда долара.

3. Експремиерът е погубен по поръчка на мозъчно-финансов тръст, защото не искал да вкара огромни суми у нас. Парите, заделени
преди години от партийни технократи, били увеличени с проспериращ бизнес. С промените в БКП-БСП разпореждането останало у
Луканов и в тръста „Спасение“ във Виена, пише „Новинар“ от 4 октомври 1996 г.
По оперативни данни това са 10-12 мъже от най-новия финансово-управленски елит. Официално „Спасение“ нямал нищо общо с
Луканов, но де факто Луканов е негов вдъхновител, смятат спецслужители. Те допускат, че чрез двама-трима от членовете покойният
ръководел тръста.
„Спасение“ бил засечен по данни за преразпределение на национални богатства. Ставало въпрос за приватизацията и за вкарване на
чужди инвестиции. Симптоми, че се готви нещо, имало от април. Информацията дошла от Виена, където се твърди, че „Спасение“ е
концентрирал огромни суми. Свежите пари трябвало да се влеят като инвестиции и траншове от частни банки.
През април тръстът предложил старт на плана. Нежеланието на Луканов да вкара парите при тогавашната ситуация налага убийството.
Присъдата издават учениците му, които вече се чувстват самостоятелни, заключава „Новинар“.

4. Луканов е убит от руската мафия. Защо? Няма отговор. Аргументът е, че бившият московски възпитаник е получавал заплахи от
Русия. Със същия отговор в смъртта може да се намеси и КГБ, ГРУ, а защо не — ЦРУ?

5. Идолът на червените бабички от „Развигор“ е гръмнат от превъртял тип, на когото му е дошло до гуша от проектирания от архитекта
„мирен преход“.

6. Икономическият гуру се прощава с живота си, защото, след като е изтикан от нефта и газа, решил да влезе в бизнеса с електрически
ток. Убийството му се свързва със смъртта на четирима българи в Истанбул, които са били там във връзка със сделка за износ на
електричество.
На 11 ноември 1994 г. Нико Керински, президент на частна фирма „Фльорир“, Георги Халачев, консултант във фирмата и бивш зам.-
министър на енергетиката, шофьорът им Петко Кацаров и Никола Петев, главен диспечер на НЕК, бяха разстреляни във фирмения
мерцедес, докато чакали да минат моста на Босфора. Това става на 30 метра от командоси антитерористи, които не се намесват. След като
изстрелва общо 15 куршума от пистолет „Берета“, убиецът Джабар Атак, невероятно добър стрелец, спокойно изчаква да бъде задържан.
Версията, която защитава пред следствието, е, че „Фльорир“ му дължи 160 хил. долара за доставени калпави въглища. Понеже не му
върнали парите, той се ядосал.
Българското следствие не е допуснато за разследване на драмата, а пред съда в защита на убиеца излизат юристи, известни като едни
от най-скъпоплатените адвокати на турската мафия. На 19 септември 1995 г. Атак е намерен обесен в килията си и случаят приключва.
Убитите българи са имали контакти с турската фирма „ENKA“, която държи 30 на сто от енергийния отрасъл в страната. Андрей
Луканов прекарал две седмици на яхтата на шефа на същата фирма.
Има ли връзка между двата атентата, е един от въпросите, който и досега не намира отговор.

7. Луканов е жертва, следствие на неуспялото покушение срещу президента на Република Македония Киро Глигоров, твърди скопският
в. „Нова Македония“. Имало „мрачен списък“, от който са ликвидирани вече четирима души — самият Андрей Луканов, когото вестникът
окачествява като „един от основателите на „Мултигруп“, известен и с близките си отношения с руските тайни служби“; Иво Янчев, шефът
на представителството на „Мултигруп“ в Скопие, намерен обесен в Бистрица; известен македонски бизнесмен, убит при неизяснени
обстоятелства в Братислава, чието име продължава да се крие, и Наиб Лесковица — човекът от една от версиите, наречена „Братиславска
връзка“. Той бил арестуван заедно със своя брат Арслан Ноиши като един от заподозрените извършители на атентата срещу Глигоров.
Загива в мистериозна катастрофа на пътя Тетово-Гостивар.
Конците, с които е съшита тази версия, за да се удари по България, могат да се видят и от самолет, но неведоми са пътищата
Господни…
Делото за убийството на Луканов
По случая, както си му е редът, е образувано дело срещу неизвестен извършител по член 116 от Наказателния кодекс, по което работи
усилено екип от Националната следствена служба.
Разследването на убийството на Луканов няма резултат близо три години. Арестите по „украинската следа“ започват в края на май
1999 г., пробудени от намереното оръжие, с което е убит експремиерът. Балистичната експертиза показва, че на 6 март 1996 г. с него е
екзекутиран и руснакът Сергей Шанин — нетипично при поръчковите убийства е да се полза един и същи пистолет. Разследващите се
добират до имената на групата, извършила убийството на Шанин в столичния кв. „Света Троица“. На 23 май 1999 г. спецотряд на НСБОП
арестува на ГКПП Капитан Андреево украинците Владимир Шевчук и Александър Акимов — двама от групата на Шанин. Те пристигат от
Турция с лек автомобил „Мерцедес“. Имат постоянни адреси в град Ровно, Украйна, но пътуват по бизнес в цяла Югоизточна Европа и най-
вече — в Турция. След ареста украинците посочват име на свой сънародник. Така на 28 май 1999 г. е арестуван другият член на бандата —
Алексей Кичатов. Той живее в България от средата на 90-те години в Елин Пелин при приятелката си Красимира Жекова. Кичатов признава
на криминалистите всичко от край до край за убийството на Луканов. В показанията му фигурират и признания за това, как е убил и своя
сънародник Кутепкин. Впоследствие той се отказва от тях, твърдейки, че са изтръгнати с насилие. Оневинен е по процеса „Луканов“, но
срещу него продължава делото за убийството на Кутепкин.
Алексей Кичатов написва саморъчно признанията си как е убил своя сънародник Юри Кутепкин в края на май 1999 г. Осем години по-
късно делото за убийството на Кутепкин влиза в съдебната зала. Сред свидетелите, поканени да се явят на първото съдебно заседание, е
криминалистът Ботьо Ботев. През май на 1999 г. той е шеф на сектор „Тежки престъпления“ при Дирекцията на националната полиция.
Украинецът е отведен за разпит във вила на МВР в Копривщица, наричана от медиите „къщата на ужасите“.
В първите си признания пред Ботев и антимафиота Гален Ганчев Кичатов твърди, че разстрелът на Луканов на 2 октомври 1996 г. е
организиран от Юри Кутепкин. „Надяваше се да ни прати в задънена улица, знаейки много добре какво е причинил по-рано на авера си
Юра. Но като разбра, че ние вече знаем достатъчно за личната му роля в убийството на Луканов, разказа подробно всичко, което му е
известно за хората, дали поръчката“, казва Ботев. „А къде е Кутепкин сега?“, пита го Ботев. „Като съм тръгнал да приказвам, ще ви кажа и
за него“, отговаря Кичатов. И признава как е убил Кутепкин и къде е хвърлил трупа му.
Изоставеният кладенец е открит точно там, където той посочва. С полицаите е и следователят от НСлС Андрей Цветанов, който поема
работата по случая. „Чувалът с останките беше изваден от дъното на бунара на 31 май 1999 г. Беше омотан с верига, привързан за тежест и с
камъни. Тялото беше в очевидно много напреднал стадий на разложение. Всичко беше само пихтиеста маса и скелет. Гризачите със
сигурност бяха помогнали да се получи този резултат“, спомня си Цветанов. Още в началото той смята, че са „налице всички основания
следствието да приключи в срок“. Но това не се случва. Зам.-главният прокурор Христо Манчев нарежда делото да се изземе от Цветанов и
да се предаде на следователя Янев. Цветанов казва, че не знае мотивите за това решение на Манчев.
На 30 май в Елин Пелин са арестувани Георги Георгиев-Гопето и братовчед му от Сандански Иван Крумов-Ванко Немото, племенници
на шефа на фирма „Колонел“ Ангел Василев. На 1 юни е отведен от дома му и Юри Ленев, шофьор на Василев.
На 5 юни 1999 г. Ангел Василев е арестуван от чешката полиция в Прага, докато говори с България в телефонна кабина, по искане на
нашите власти. Според чешките детективи Василев нарочно не говори по джиесема си, за да не бъде подслушан и засечен, но не успява да
заблуди полицията. Междувременно арестуваният на Капитан Андреево Александър Акимов е освободен, тъй като по време на убийствата
не е бил в България.
През януари 2000 г. в Ростов на Дон руските власти арестуват Олег Проценко. На 29 март 2000 г. е задържан и Александър Русов. МВР
твърди, че той е арестуван в Бургас, където се е подвизава, но съществува и друга версия за начина и мястото на задържане. Лишено е от
логика човек, който е преследван и е извършил такова убийство, да стои в страната особено след като медиите изписват всичко възможно за
арестите на неговите съратници.

Ангел Василев (в средата) в съда. Той е основният обвиняем по делото за убийството на експремиера.

Украинските убийци
 Украинската група от килъри започва дейността си в Русе през 1993 г., но след няколко фала се премества в столицата. Голяма част от
тях са от град Симферопол, област Крим. Дейността им на територията на крайдунавския град е документирана доста подробно от
полицията. Участниците в нея лежат за малко в затвора, екстрадират ги за незаконно пребиваване в страната, подозират ги в убийството на
таксиметров шофьор и т.н. След тези случаи част от украинците се преместват в София и се включват в структурата на Иво Карамански.
През май 1995 г. Кръстника, както обича да се нарича гребецът, излиза от затвора. По време на престоя му там украинците гравитират
около тогавашния му бодигард Георги Янков-Жоро Черния. След развалянето на отношенията между Карамански и Жоро Черния обаче те
остават при Кръстника. Според обвиненията убийството на съратника на гребеца — Иван Кудев, е извършено от Владимир Шевчук, член на
украинската банда по поръчка на Иво Карамански. Кудев и Карамански прекъсват отношенията си и последният го обвинява, че е ограбил
бизнеса му.
Срещу Шевчук е повдигнато обвинение за убийството на Кудев. В края на декември 1999 г. украинецът тихомълком е освободен от
ареста уж заради неразбирателство между следствието и МВР. Предполага се обаче, че Шевчук сключва сделка с разследващите убийството
на Луканов и е освободен, за да издаде другите от веригата и тяхното местонахождение.
Безспорно убийството на Сергей Шанин на 6 март 1996 г. е дело на същата група. Той е наказан от своите заради предателство, тъй
като пощадява срещу съответното заплащане обект на поръчково убийство. Срещу него е стреляно с две оръжия — автоматичен пистолет
„Скорпион“ и пистолет „Макаров“ — същия, с който е убит Луканов. Вероятните убийци са Алексей Кичатов-Льохата и Юрий Потупкин —
намереният в кладенеца. Алексей Кичатов се заселва да живее в Елин Пелин. Той се влюбва в момиче от града и започва местен бизнес. В
Елин Пелин живее и племенникът на Ангел Василев — Георги Георгиев. Гопето, както е прякорът на младежа, има контакти с подземните
структури и участва в една-две кражби на коли.

Първото дело за убийството на Андрей Луканов е насрочено за 14 ноември 2001 г. Според обвинителния акт в убийството са замесени
двама украинци и трима българи — соченият за физически убиец украинец Александър Русов, неговият сънародник Алексей Кичатов,
бившият шеф на строителна фирма „Колонел“ Ангел Василев, обвинен като поръчител, племенникът му Георги Георгиев и бившият му
служител Юри Ленев.
Според назначената комплексна съдебномедицинска експертиза откритите на местопроизшествието торба, яке и хартиен чувал, в
които са намерени косми, не са на убиеца. ДНК експертите потвърждават, че петното върху дънковото яке на т.нар. клошар, смятан за
физическия убиец, не е от кръвта на нито един от обвиняемите. На 23 юли 2002 г. обрат в делото внасят показанията на единствения
очевидец на разстрела — шофьора на Луканов Веселин Симеонов, който отрича да е виждал показаните веществени доказателства, според
следствието собственост на убиеца. На 6 март 2003 г. в съда е доведен свидетелят Илия Павлов. Два дни след като дава показания, той е
застрелян.
На заседанието на 11 март 2003 г. е обявено, че МВР е използвало незаконно специални разузнавателни средства.
Според съда безспорно установени по делото са времето, мястото и начинът, по който подсъдимият Кичатов е придобил пистолета
„Макаров“ без фабрични номера, калибър 9 мм с пълнител и заглушител — средство на престъплението, както и местата, на които
оръжието е съхранявано до предоставянето му на Русов. Съдиите са приели, че това се установява чрез обясненията на подсъдимия
Кичатов, дадени в досъдебното производство и от показанията на свидетели. В мотивите си съдът посочва, че в свидетелските показания
на Юрий Ленев и Георги Георгиев достоверно се обяснява за разговори между тях, при които те получават информация от Ангел Василев
конкретно кое лице трябва да бъде физически отстранено, за вътрешната им борба по този повод, преди да дадат съгласието си, за размера
на сумата, уговаряна за изплащане, и предприетите действия за изпълнение на тази поръчка, включително и за заплахите, които са
получили от Василев при евентуален отказ.

Обвиняемите Александър Русов, Алексей Кичатов и Юри Пенев.

На 28 ноември 2003 г. първа инстанция — градският съд, налага на петимата подсъдими доживотен затвор. На 8 юни 2006 г.
Апелативният съд напълно оправдава осъдените. „Самопризнанията на трима от подсъдимите са изтръгнати с насилие, те са нелогични и
противоречиви, веществените доказателства не подкрепят обвинението“, отсича Софийският апелативен съд. Състав на Върховния
касационен съд (ВКС) с председател Румен Ненков на 15 март 2007 г. потвърждава решението на ВКС, с което подсъдимите за смъртта на
Луканов са окончателно оправдани. Същевременно се води дело от Военния съд срещу полицаите, които са задържали украинците по
обвинение, че с използването на груба физическа сила и дори изтезания са измъкнали от тях самопризнания, които не отговарят на
истината. Униформените служители на МВР също са признати за невинни.
Най-вероятно от „Орион“ убиха баща ми[10]
— Г-н Луканов, в съдебната зала, където се гледа делото за убийството на баща ви, няма нито един от съпартийците
му. Не ви ли се обадиха по телефона поне за морална подкрепа, преди да започне процесът?
— Наистина в залата е само Иван Оризарски — човекът, който ни съди за имот.
Майка ми винаги е твърдяла, че от чужбина са били много по-искрени в съчувствието си за баща ми, отколкото в България.

Карло Луканов отрича семейството му да е ограбило държавата.

— Не ви ли търсят негови бивши другари?

— Истинските приятели винаги се обаждат. Но в живота е така, няма за какво да се сърдим. Струва ми се, че баща ми беше
единственият депутат, за чиято смърт в парламента не образуваха комисия.
— По чия вина?
— И на сините, и на червените според мен. Ако не се лъжа, тогава шеф на парламентарната група на БСП беше Красимир
Премянов. В интерес на истината тази година[11], на 2 октомври — деня на убийството, социалистите направиха фотоизложба в
парламента в памет на баща ми.
— Смятате ли, че този процес ще изясни истината около убийството?
— Малко вероятно е.
— Защо не пожелахте да ви конституират и като частен обвинител?
— Колебаех се дали да го поискам. В случая дори не ме интересува толкова обезщетението (Карло Луканов поиска 50 хил.
лв. общо от всички подсъдими за смъртта на баща си), колкото това, че ще мога да участвам в процеса. Това ми даде и
единствената възможност да се запозная с материалите по делото.
— А защо майка ви не поиска обезщетение?
— Майка ми има особено мнение по въпроса. Тя има опит в такива процеси още от времето на делата около Трайчо Костов.
Баща й е съден от Народния съд. Тя е от хората, които смятат, че никой не може да бъде обявен за виновен, ако това не се докаже
безспорно. Така мисля и аз.
— Смятате ли, че убийците на баща ви са в съдебната зала?
— Това може да го прецени само съдът. Пък и това не е най-важното, същественото е да се стигне до поръчителите.
— Ангел Василев е подсъдим като поръчител на убийството.
— Той няма личен мотив да убива баща ми. Някой стои над него. Ето защо мисля, че убийците не са в съдебната зала.
— Кръгът „Орион“ ли имате предвид?
— Всички знаят, че баща ми беше убеден, че правителството на Жан Виденов трябва да си отиде.
— Смятате, че Жан Виденов е в дъното на атентата?
— Не казвам, че Жан Виденов е в дъното, но той и кръгът „Орион“ с Румен Спасов са силно преплетени. Нямам
доказателства дали е някой от двамата, но смятам, че са най-вероятните.
— Вие сте запознат с материалите по делото. Има ли безспорни доказателства за вината на подсъдимите?
— Доказателства има, но не знам дали са безспорни. Съдът ще прецени.
— Според вас Александър Русов и Алексей Кичатов замесени ли са в убийството?
— Според следствието са замесени. Но пак повтарям — за нас е най-важното да се стигне до поръчителя. Той е над
обвиняемите. Стигнали са до Ангел Василев и там се е прекъснала веригата. Ако той е виновният, то тогава отказва да каже кои
са над него.
— Баща ви подозираше ли, че ще бъде убит?
— Казвал е, че няма да се спрат и пред това да го убият.
— Кои?
— Специално за „Орион“ ставаше дума.
— Кога се зародиха тези подозрения у него?
— През март 1996 г. Тогава от спецслужбите имаше предупреждение, че се готви атентат срещу него. Сложиха охрана от НСО
пред дома ни. По-късно я махнаха.
— Защо?
— Мисля, че в парламента започнаха да задават въпроси, защо охраняват Андрей Луканов.
 — Кой е питал?
— Не мога да бъда съвсем точен, защото по това време бях в Москва.
— В деня на убийството не е имало охрана, така ли?
— Не. Всъщност освен охраната на НСО баща ми го пазеха и гардове на „Топенерджи“. По това време обаче нямаше техен
охранител, защото предишният се беше отказал, а татко се готвеше да заминава за САЩ. По тази причина се бяха уговорили с
фирмата да избере човек да го пази, след като се върне от Щатите.
— Какво е щял да прави Луканов в САЩ?
— Беше поканен да събира материали за книга, която подготвяше. Ставаше дума за прехода на страните от Източна Европа.

Карло Луканов: Куфарчетата с пари са митове[12]

Мартин Карбовски:
— Карло Луканов, синът на Андрей Луканов. Няма начин как да не те представим по този начин. Здравей!
Карло Луканов:
— Здравей.
М.К.: Как си?
К.Л.: Добре.
М.К.: Имаш проблеми с жена си разбрах….
К.Л.: Да…
М.К.: Е, дотам ли го докара вашата фамилия, да имаш проблеми с жена си? Вие ограбихте България, сега жена ти да ти е
проблем. Това нормално ли е?
К.Л.: Мисля, че е човешко това…
М.К.: Човешко е, да. Да си чул мутра да се е развела или циганин да се е развел? Те нямат такива проблеми.
К.Л.: Не съм мутра, не мога да действам с техните методи.
М.К.: Да… Стана ми криво, като те гледам така. Гледах и по Нова телевизия. Имаш много сериозен проблем — не ти дават
да си виждаш детето. Имаш проблем с жена си.
К.Л.: Не точно, че не ми дават, а се опитват да ми ограничат контактите с детето. Не искам много да се разпростирам,
защото сме в съдебна процедура, но с две думи — разделихме се преди четири години. Досега, понеже нямахме развод, имахме
равни права, но сега тя реши да ме съди за родителските права.
М.К.: Как се казва жена ти? Първото й име поне…
К.Л.: Лилия.
М.К.: Трябва да се внимава с жени на име Лилия!
К.Л.: Ми, майка ми също е Лилия!
М.К.: Да, вярно така беше. И те съди за какво?
К.Л.: Съди ме за родителски права, защото досега имаме равни права. Тя иска да вземе правата…
М.К.: Защо? Примерно ти пиеш много, биеш ли я?
К.Л.: Не. Никога не съм…
М.К.: Е, защо? Как се обосновава?
К.Л.: Ние сме разделени от доста време…
М.К.: Ясно. Но защо иска да ти ограничи….Ти не си лош човек! В смисъл, питам те колко лош човек си? Ако си лош човек…
К.Л.: Не смятам, че въобще съм лош човек.
М.К.: Защото ако пиеш, ако я биеш, ако я нагрубяваш, тя ще има за какво… Защо иска да ти ги отнема правата върху детето?
К.Л.: Просто за да ръководи тя.
М.К.: Иска да вземе цялата власт.
К.Л.: Ако успее, аз няма да имам никакви механизми за контрол върху това, което прави тя. За съжаление, това което исках
да кажа, това, за което сме се събрали, бащи потърпевши...
М.К.: Да…
К.Л.: За себе си не мога да кажа, че съм потърпевш. Дотук нямам опит със съдебната система в това отношение, мога да
кажа само хубави думи, защото съдът ни даде възможност да се договорим, което тя отхвърли и делата тепърва предстоят. Но
сблъсквайки се с тази система, установявам, че законодателството ни е безнадеждно остаряло и се събираме една група татковци,
които искат да се борят за правата си.
Нина Александрова:
— Искате промяна в законодателството…
К.Л.: Да. Самата държава отговаря за това нещо. Народното събрание прие една стратегия за детето, в която всичко е много
хубаво. Под „всичко“ мога да се подпиша с две ръце. Единственото, което не ми харесва е, че срокът е 2018 г. На нас ни се струва,
че всичко това трябва доста по-бързо да се внедрява. Още повече че сега предстои да се приеме нов Семеен кодекс и според нас,
той не е достатъчно добър. Има още много неща, които могат да залегнат там.
Н.А.: Какво например?
К.Л.: Например, във всички развити държави, към които се стремим да бъдем, родителските права са равни, независимо
дали родителите са в брак или не са. Има три режима на родителски права. Там дори терминът не е „родителски права“, там се
говори за „родителска отговорност“, което включва права и задължения. И в зависимост от конкретния случай те могат да бъдат
съвместни, споделени или само на единия. В нашето законодателство това го няма. Приема се, че упражняването на правата се
дава само на единия…
М.К.: И той обикновено е майката…
К.Л.: Обикновено е майката и тя става като шериф от Дивия запад — решава всичко еднолично.
 М.К.: Дори може да реши да не си виждаш детето…
К.Л.: На практика да, защото няма механизми и в сегашното законодателство, предвидена смяна на родителските права има,
но е трудно…. Не действа тази система, защото….. Ето и Панчо Мализанов, с когото бяхме в Нова телевизия, има една папка с
преписки, със съдии изпълнители и това с нищо не помага.
М.К.: Да. В момента имаш ли проблем с виждането на детето? Конкретно! Защото ти втвърдяваш своята позиция и сега жена
ти Лилия ще те накаже…
К.Л.: Тя това тръгна да прави, но при нас, понеже тя не е постоянен човек, нещата са променливи. Примерно има един
месец, в който няма никакви проблеми, следващия месец почват пречки. Сега, макар че принципно се бяхме разбрали през една
седмица да виждам детето и без да сме се съдили…
М.К.: Може би ти не си способен да го гледаш. Търсим в тебе дефекта, защото може би бащата обикновено се гледа под лупа.
Какво работи в момента Карло Луканов? Има ли доходи, за да може да помага, да гледа дете?
К.Л.: За разлика от това, което пишат в жълтата преса, не съм богат, но имам добра работа, получавам прилични за България
доходи.
М.К.: Можем ли да ги чуем?
К.Л.: Не бих искал да споменавам цифра.
М.К.: Какво работиш в момента?
К.Л.: В търговска фирма, която се занимава с внос на вестникарска хартия.
М.К.: Това ли е фамилията, която ограби България? Ти си наследник на земите…
К.Л.: Няма такова нещо. Това са едни митове, които се насадиха.
М.К.: Какво си мислят в момента хората — фамилията, която ограби България, в момента не може да се оправи с някаква си
Лилия? Интересна работа!
К.Л.: Не съм борец, не мога да се разправям с техните методи. Смятам, че едно дете трябва да се вижда и с двамата
родители.
Н.А.: Фамилията Луканов не отваря ли вратички? Защо не звъннете на Янаки Стоилов от БСП — шеф на правната комисия в
парламента, Георги Пирински — председател на Народното събрание? Някакво такова лоби, този кръг около баща ви, който
беше?
К.Л.: Не бих намесвал никого за моя личен проблем. За организацията, която създаваме, за това бих ги потърсил, защото
смятам, че каузата е справедлива…
М.К.: Ние те подкрепяме напълно. Това е големият кошмар, бащата винаги да е прецакан, защото мама е мама и на всяка
цена детето трябва да отиде при нея, независимо дали тя е правилният човек — дали не пие, дали не пуши или просто е
мързелива майка.
К.Л.: За съжаление е така.
М.К.: И все пак не само този проблем. В тази тъга, която влезе в това студио, която ти носиш, има и едно голямо учудване.
Митът Луканови в един момент се занимава с бракоразводни проблеми и с права над децата. Трябваше по друг начин бе, нещо
друго трябваше да се е случило с вас. Ние знаем, че вие сте хората, които направихте прехода, вие изнесохте парите, вашето
семейство. Какво става?
К.Л.: Митът си е мит. Всички тия истории с куфарчета… Много хора са ме питали. Аз не съм виждал куфарчета и не смятам,
че е имало.
М.К.: Твоето състояние в момента… Ти, включително това, как изглеждаш и колко си тъжен в момента, показва как митът в
тази държава е смешна работа. Да не може да се оправи с жена си, наследникът на човека, който ограби България. Има ирония в
думите ми. Малко, може би не ме разбираш правилно, но ти съчувствам толкова и толкова се надсмивам над идеята, че
наследникът на това ограбване е тука тъжен…
К.Л.: Луканови са хора като всички останали. С нищо не са по-различни.
М.К.: Как живеете?
К.Л.: Ми, нормално живеем.
М.К.: Къде живеете?
К.Л.: В София.
М.К.: Не в Русия?
К.Л.: Не. Противно на писанията, че продавам нефт в Русия и тука живее двойникът в България, аз съм тук пред вас.
М.К.: Нина, ти сигурна ли си, че говорим с Карло Луканов?
Н.А.: Гарантирам.
К.Л.: Напоследък писанията стигат до абсурди. Веднъж пишат, че сме милионери, веднъж, че майка ми бедства и продава
домати на пазара. Нито едното е вярно, нито другото.
М.К.: Къщата запазихте ли я?
К.Л.: За къщата на ул. „Латинка“ продължаваме да се съдим. Това е една друга тема.
М.К.: Там пък се съдите?
К.Л.: Противно на разпространеното мнение, че се съдим с Оризарски, там почна да ни съди общината, за това, че не ни е
продала правилно апартамента. Това е тема за друг разговор.
М.К.: Абе закъсали сте го! Може ли да се каже, че тази фамилия не е много щастлива в момента, че е удряно по нея, че
понася удари?
К.Л.: Тя понася удари поне от сто години насам, почвайки от прадядовците.
Н.А.: Поддържате ли връзка с някого от политическия елит? Примерно от кръга на БСП. Някой звъни ли ви да ви питат как
сте, какво правите?
К.Л.: Не особено.
М.К.: Това означава, че все пак се чувате с някого?
К.Л.: Рядко.
 М.К.: Остана си митът и проблемите. Така живееш господин Карло Луканов. Съди ви общината, детенце… То колко е голямо
детето?
К.Л.: Детето е на седем години.
М.К.: Разбира ли проблема?
К.Л.: Разбира го. Много трезво разсъждава.
М.К.: Какво му казва Карло Луканов?
К.Л.: Че ще се боря за това, да продължаваме да можем да се виждаме. На детето хич не му харесва тази ситуация. То самото
смята, че трябва да бъде и с двамата.
М.К.: Тя, жена ти, живее ли с някой друг?
К.Л.: Да.
М.К.: А ти?
К.Л.: Аз не съм намерил подходящия човек все още.
М.К.: Така е. Винаги бащите, колкото и да са лоши, един ден се оказват… Искам да ти кажа, че ще ти помогнем за тази кауза.
В наше лице, включително и момичетата, и екипа бихме ти помогнали всячески, благодаря за този разговор.
Н.А.: Кажи ми обезверен ли си за делото за убийството на Андрей Луканов?
К.Л.: Надявам се, че истината все някой ден ще излезе.
М.К.: Ти нещо знаеш ли?
К.Л.: Само това, което беше в материалите на следствието. Не ми се иска много да се разпростирам.
Н.А.: Съвсем малко тогава… 12 години тече едно дело.
К.Л.: За съжаление, явно за да не издържи това дело в съда, някой не си е свършил достатъчно добре работата.
М.К.: Вярваш ли, че това са убийците на баща ти, които бяха посочени?
К.Л.: Най-малкото са били замесени, защото там има неща, които, ако не са работили по случая, няма откъде да знаят и да
кажат. Лошото е, че е опорочено това… Явно са ги били….дали е в следствието, дали е в полицията, това не мога да кажа.
Н.А.: Вие работите ли по ваше разследване?
К.Л.: Нямам такива възможности. Не е работа човек да провежда частни разследвания.
М.К.: Искам да ти напомня, че той помоли да не говорим за убийството.
Н.А.: Извинявайте.
М.К.: Не, добре влезе. Той така или иначе няма да се отвори. Нека да видим тази му кауза. Ако някой ден реши, може би ще
каже нещо повече.
K.Л.: Искам да кажа, че проблемът не е мой. Той е с огромна обществена значимост.
М.К.: Просто покрай тебе има и друг нюанс, има и друг оттенък. Няма как да не попитаме. Нека продължим този разговор и
друг път, става ли? Благодаря много. Карло Луканов с голям проблем. Останахме с впечатление, че митът и проблемите доста се
разминават.
„Убиецът“ на Луканов се изповядва
Александър Русов прилича на студент, избягал от лекции. Облечен е в омачкана зелена тениска и бермуди, в ръката държи найлонова
торбичка. Има бързи реакции, очите му непрекъснато играят.
Той е човекът, обвинен, че е убил собственоръчно Андрей Луканов. Украинецът Русов лежа години в затвора, но на 8 юни 2006 г. бе
освободен, след като на втора инстанция съдът напълно го оправда.
„Бог да поживи тези три храбри съдийки, които взеха справедливото решение“, казва Русов. За първи път Александър дава интервю.
Той отказва срещи с журналисти, обиден от публикации в печата. „Никой не ми даваше думата, куп лъжи се писаха за мен под диктовката
на Ботьо Ботев“, отсича Русов.
Сашо пристига пеша в редакцията на в. „Уикенд“ на 28 юни 2006 г. Няма автомобил, не ползва градски транспорт, нито таксита. Тъй
като шест години е бил по следствени арести, а после — в затвора, се наслаждава на всяка минута свобода.

Александър Русов не е озлобен въпреки физическия и психически тормоз, който е изтърпял.

Казва, че от време на време среща учудените погледи на хора, които са виждали физиономията му по телевизията и вестниците.
Това е първата и единствена изповед на човека, лежал години в затвора по обвинение, че е убил бившия премиер на България.

— Как се разхождаш по улиците? Не се ли притесняваш от нещо?

— Притеснявам се някои полицаи да не направят някаква нова машинация. Но мисля, че това е нормално за човек,
претърпял онова, което се случи на мен. Винаги ще се опасявам от такива хора, от властта, от полицията, която сама по себе си е
престъпна организация. Да, тя е поставена да въвежда някакъв ред, но не спазва тези свои задължения. Ето, например аз бях
отвлечен…
— Хайде да започнем отначало — как се случи всичко това? Как те набедиха за убиец на Андрей Луканов?
— Ами как се случи?! Отвлякоха ме от Украйна и казаха, че аз съм виновен за убийството на Андрей Луканов. Аз дори не
знаех кой е този човек! По-късно разбрах, че е бил министър-председател на България.
— Къде те намериха? Откъде те взеха?
— Бях на гости при сестра си в град Берданск. Излизах от входа й привечер. Тя ме помоли да поправя един счупен кран —
обикновена битова история. И като излизах, пред входа стояха 8-9 човека. Минах покрай тях и те започнаха да викат: „Сашо,
Сашо! Ти ли си Сашо?“. Аз се обърнах и казах: „Да!“ И единият от тях — всички бяха облечени цивилно, дойде към мен, прегърна
ме. Постепенно започна да ме приклещва по-силно. И останалите се скупчиха около мен. Започнаха да ме бият.
— Българи ли бяха?
— Не, руснаци. От СБУ (Служба за безопасност на Украйна), която преди беше структура на КГБ. Напълно ми смачкаха
лицето, бях изкривен. Вдигнаха ме на ръце, направо ме носеха във въздуха. Сложиха ми един чувал на главата и ме натикаха в
някаква кола, която потегли с бясна скорост. Закараха ме в сградата на СБУ.
Но така бях пребит, че не можеха да ме разпознаят. Питаха ме аз ли съм Сашо Русов, дали аз съм направил някакво
хулиганство, заради което ще ме задържат. Сложиха ми белезници на ръцете и на краката и ме завързаха за един радиатор. Така
изкарах цялата нощ. На другия ден ме откараха от Украйна в Русия. Знаеш ли как ме закараха? До Ростов седях с тях в колата,
виждах всичко, минахме митницата. Дойде граничарят, попита: „Как е?“ и полицаят, който шофираше, отвърна: „Всичко е наред!“
Същото се случи и на руската митница. На мен никой нищо не ми казваше. Аз просто виждах, че сме в Ростов на Дон, в
следствието, където стояхме около четири часа. Там дойдоха маскирани хора с автомати, сложиха ми чувал на главата, натовариха
ме в един багажник и ме поведоха нанякъде. Ако се опитвах да погледна изпод чувала, веднага започваха да ме бият.
— А кога те качиха на кораба?
— На другия ден ме изведоха навън, отново с чувал. Аз почти не ходех — носеха ме. Качиха ме в кола, в багажника, и
 пътувахме около един час. След това чух силен шум от кранове. Тъй като колата беше комби, можех малко да виждам през
прозорците. Усетих и видях, че колата беше вдигната във въздуха с кран и качена на кораб. Тогава ме свалиха от колата, сложиха
ме в една каюта и ми свалиха чувала от главата. Тогава видях кои са тези руснаци. Видях и Ботьо Ботев и Граматиков — тези
двама възрастни хора. По-късно видях, че в докладната записка пише, че този Граматиков ме е посрещнал в Бургас в хотел. Но те
ми откраднаха парите, които имах в джоба на панталона, това още като ме отвличаха. Взеха ми 30 украински гривни, няколко
копейки и 20 долара. Нямах нито един български лев! А Ботьо Ботев на очната ставка пред съдиите заяви че съм бил в хотел
„България“ в Бургас. Че ме бил намерил в един бар, където съм пиел сок?! Тогава моите адвокати го попитаха как може да съм
бил в бар и да съм поръчал нещо, като от мен са иззети само украински пари, с какво съм щял да платя?!
— Какво ти беше първото впечатление от Ботьо Ботев?
— Ние двамата разговаряхме на руски. Той ми каза, че сме на кораб, че те са българи и ме водят към България. Аз го попитах
какво става. Защото малко по-рано от Украйна изчезна Олег Проценко. И вестниците писаха: „Не отваряйте вратата на никого!
Похищават хора!“. Тогава съпругата на Олег Проценко подаде жалба в полицията, че е отвлечен.
— Ти познаваш ли го Проценко?
— Да, познавам го още от детството.
— Той с какво се занимаваше в Украйна?
— (Стъписва се.) Ами живееше, като всички хора…
— А как изкарваше пари?
— Продаваше, купуваше нещо. По това време икономиката на страната беше срината. И само куфарната търговия даваше
някакъв шанс да се изкара нещо.
— Значи е бил спекулант?
— Да, може така да се каже, но по-правилното като че ли е комерсант. Или бизнесмен — не голям, но все пак бизнесмен.
— А ти с какво се занимаваше, преди да те отвлекат?

Титулуваният с прословутото „топполицай“ Ботьо Ботев продължава да твърди, че Русов е физическият убиец на Луканов

— Също с куфарна търговия. Идвах в България, продавах стоката, купувах неща оттук и ги продавах в Украйна. Идвах с
туристическите автобуси, пълни със стока. Тук много харесваха нашите месомелачки и сокоизстисквачки, различна посуда.
Продавах и така живеех. Не се печелеше много, но все пак се преживяваше. Нямахме друг избор, след като държавата беше
фалирала. Единственият шанс беше един на друг хората да продават нещо, за да оцеляват.
— Ботьо Ботев кога ти каза за какво те обвиняват?
— Просто ми заяви, че ме водят в ареста в София, където ще ме запознае със следователя. Той щял да ми каже нещо, с което
аз трябвало да се съглася. „Ако се съпротивляваш, сам ще си отрежеш главата — каза ми Ботев. — Такова ти е положението, че
трябва всичко да приемаш, каквото ти кажат. Имаш жена, така че мисли му!“ Направо полудях! Тогава нямах дете — съпругата ми
беше бременна във втория месец. Но малко по-рано беше изчезнал Проценко, за което вече всички знаеха. Бяха го обвинили, че е
убил някакъв украинец… Тогава успокоявах неговата жена, че това са пълни глупости и това не може да е станало! И ето, виждате
ли — въпреки това аз продължавах спокойно да живея в апартамента си, тъй като нямах никакво отношение към всичко, което
ставаше. Ако по принцип съм престъпник, ако се помисли логично, щях да съм изчезнал, да се укрия…
— След като те свалиха от кораба, къде те отведоха?
— На бургаското пристанище дойде една УАЗ-ка. Там ми сложиха друг чувал — нещо като качулка, или може би точно
качулка, но отворът ми беше към врата, така че очите ми да се закрити. Но тя прозираше, така че можех малко да виждам. В
микробуса ми сложиха белезници, имаше въоръжени и маскирани хора. След това спуснаха микробуса от кораба на сушата.
Отидохме в някакъв парк, където чакаше друг микробус. Той беше граждански — шарен, червено и бяло. Преместиха ме в него,
отстрани чакаше някакъв джип. Сложиха ми белезници, качулка. Всички бяха с автомати, маскирани. И тръгнахме нанякъде.
Пътувахме доста дълго време, навън беше тъмно. Около един и половина след полунощ — това го видях после в протокола,
защото нямах никаква представа за времето, стигнахме до някакъв затвор. Не можеха да ми свалят белезниците, защото ме бяха
настъпвали с крака. Затова удряха с някакви чукове, за да ги разкопчаят… После разбрах, че съм на „Г. М. Димитров“
(Столичната следствена служба — б.а.). Вкараха ме в една килия, свалиха ми дрехите, дадоха ми някакви нови, ужасно мръсни.
Въобще беше много ужасяващо, не само физически, но и психически. Изведнъж с теб става нещо, за което въобще не си
предполагал. Животът ти се обръща с главата надолу и въобще не знаеш какво те чака от тук натам!
— Колко време изкара в следствието?
— На „Гемето“ — една година, в затвора стоях две години и четири месеца, а след това ме държаха в ареста три години.
— Кога ти предявиха обвинението?
— Обвинението ми го предяви следователят Олег Янев. На 3 април 2000 г. следователят започна да води дискусия с мен. Каза
ми, че сега трябва да ми предяви обвинението, каза, че трябва да се съглася с него, да говоря онова, което той ми казва, за да не
затварям вратата пред себе си. Аз го питах какво става, какво ще бъде делото. Той ми даде един лист, за да прочета в какво ме
обвиняват. Прочетох, че ме обвиняват в убийството на Андрей Луканов. Аз дори не знаех кой е този човек! Казаха ми, че е бивш
министър-председател на България, и направо изпаднах в шок. Янев стоеше срещу мен и много внимателно наблюдаваше
реакцията ми. А след това вече започна да ме убеждава, че трябва да се призная за виновен. Аз му казах: „Какви са тези
глупости?! Много добре знаете, че не съм го направил аз!“. Той обаче ми отвърна: „Щом си тук, значи си виновен! Така че по-
добре да си признаеш!“. Казах му: „Потърпевшият съм аз, мен ме отвлякоха по най-бандитския начин!“. Той отвърна: „Ако кажеш
това на някого, ще стане много зле! Затваряй си устата и мълчи!“. Това беше разговор без присъствието нито на адвокат, нито на
никого.
— Биха ли те?
— Тогава — не, те ме бяха пребили, като ме заведоха в следствието. Самият Янев не ме е докосвал. Но надзирателите, които
ме водиха към разпита, ме удряха и блъскаха в стените на коридора. Казваха ми: „Застани мирно до стената!“, след което ме
удряха така, че да си блъсна главата в стената. Тогава написах писмо до в. „24 часа“ да се оплача — писах, че са ме отвлекли, че
жена ми е бременна, но не мога да се свържа с нея. Но те не публикуваха моето писмо. Всъщност пуснаха част от него, като
махнаха всичко онова, което не ги устройваше.
— На първа инстанция те осъдиха на доживотен затвор…
— Искам да разкажа един случай. Янев ме викаше в кабинета си почти всеки ден. Понякога говореше нежно и спокойно,
понякога викаше. Казваше ми, че трябва да си призная. Един ден се ядоса повече и ме прати обратно в килията. Тогава дойде
Красимир Николов. Той ме попита какво е станало, защо Олег Янев се разсърди. Попита ме какво се е случило, предложи ми
нещо за пиене. Каза, че иска да сключим сделка.
„Знам, че не си виновен — каза ми Николов. — Но ти си бил в София, бил си из цяла България, за да прекупуваш, познаваш
украинци. Посочи някого! Когото посочиш, той ще бъде убиецът на Луканов, а ти ще си свидетел! Само трябва да посочиш някого!
Ето, сега ще викнем протоколчика, ще кажеш всичко, ще подпишеш протокола и този човек, като го доведем, ще видиш, че ще си
признае!“.
Тогава аз бях изумен! Попитах ги нямат ли страх от Бога! Как могат да си мислят такива неща! Като поставих този въпрос,
Николов се стъписа, започна да ми обяснява, че е силно вярващ, че е ходил до Божи гроб и е хаджия… Опита се да ме убеди, че е
набожен човек, единственият такъв на „Майор Векилски“! Тогава вече разговорът приключи.
Освен това Олег Янев ми каза, че е бизнесмен. Аз го попитах, не е ли всъщност следовател. Но той повтори, че това е
неговият бизнес — да ме вкара в затвора. Или да ме спаси, като си призная… Каза ми също, че ако призная, няма да остана до
живот в килията, а ще ми бъде дадена 20-годишна присъда. Обаче след 12-13 години той ще ходатайства за мен, за да ме пуснат.
Но сега трябвало да призная. Аз обаче настоявах да ме срещне с онези хора, които твърдят, че са ми дали пистолета и са ме
пратили да убивам. Но той не пожела да направи нито една очна ставка.
— Ти нямаше ли връзка с жена си?
— Не. Не ми даваха да й се обадя. Аз дори обявих гладна стачка, отказвах да ям, защото бях отвлечен, бяха ми потъпкани
всички човешки права. Аз им казвах, че те знаят, че не съм виновен, но те продължаваха да твърдят, че щом съм тук, значи съм
виновен. Това ми го каза още на кораба Ботьо Ботев: „Ние сме от червените бригади и щом ние казваме, че си виновен, значи е
така!“. Питах следователя какво става, да ми предоставят някакви доказателства, но те казаха, че ще го направят, когато те си
решат. Тогава започнаха да ни прилагат и друг тормоз, например с храната. Даваха ни някаква помия, при това от една паница…
— Какво стана с Юри Ленев, с Ангел Василев, кога ти правиха първите очни ставки?
— Не са ми правили очна ставка с тях, защото те се отказаха от показанията си.
— А ти призна ли си, че си убил Луканов?
— Не съм признал! Човек признава, че е убил, или свидетелства за убийството срещу себе си или лъжесвидетелства за
убийство. Може някой, направил убийство, да е принуден да си признае, като го пребият. Но тук по сценарий вкарват хора, които
принуждават да кажат онова, което следователят иска. Всичко е много просто! Не знам какво точно е станало, но като четох в
протоколите, беше горе-долу така: „Юри, съгласен ли си да говориш?“. А той отвръща: „Не си спомням точно“. И те казват: „Ние
ще ти помогнем!”; „Помниш ли на еди-коя си дата, че беше еди-къде си?“; „Да, да спомням си“; „И в колко часа беше?“; „Ами
някъде около 11“; „А не си ли спомняш, че беше около 7?“; „Да, да, спомням си!“; „Добре, записваме — в 7“; „А спомняш ли си,
че там имаше един пистолет?“; „А, да спомням си“… Ето, по такъв начин се провеждаха разпитите.
— Теб лично принудиха ли те нещо да признаеш? Водиха ли те в „къщата на ужасите“ в Копривщица?
— Не, мен не ме водиха, излязох късметлия! Но знам, че хората, които са били там, са били подложени буквално на
инквизиция. Че крайниците им са гангренясали след изтезанията и трябвало да се ампутират. Те толкова са ги шокирали, че не са
успели нищо да кажат.
— Юри Ленев ли те натопи?
— Не! Аз не го познавам Ленев. И Кичатов не го познавам!
— Добре тогава, какви доказателства имат срещу тебе?
— Извадиха доказателството, че Кичатов е подписал някакви протоколи, в които е посочено моето име като убиец. А аз не го
познавам този човек. По-късно пред съда той каза, че не е подписвал тези документи.
— А някакви отпечатъци от пръсти намерени ли са по пистолета?
— Няма отпечатъци. Експертизата от ДНК също не показа никакво съвпадение нито с мен, нито с Кичатов, нито с мъртвия
Кутепкин, макар да бяха намерени на местопрестъплението повече от 30 косъма. Това беше експертиза по американска
технология, която се прави шест месеца и струваше на държавата 8 хил. долара. Така се доказа, че няма никакво съвпадение дори
с родата ми по майчина линия…
 — Подлагаха ли те на детектора на лъжата?
— Не, не са. Но това според мен е същото като работата на следователя. Знаете ли един следовател какво направи? Дойде
при мен и ми каза: „Сашо, знаеш ли какво искам — да облечеш тези дрехи! Те са на убиеца и трябва да ги облечеш и да направим
няколко снимки, необходими за експертизата за разпознаване“. Естествено, аз отказах дори с пръст да ги пипна тези дрехи. Освен
това дрехите бяха много големи. Казах му: „Защо вие не ги облечете тези дрехи и да се снимате за експертизата?!“. Казах му също,
че техните тайни служби са ликвидирали Луканов и сега търсят кого да обвинят. „Това е голям политик, а аз съм обикновено
момче, което прави своите си дребни пазарлъци, за да си изкарва хляба“.
— Бил ли си войник?
— Да, бил съм в казармата.
— Можеш ли да работиш с оръжие?
— Не. Бях в строителни войски.
— Хващал ли си пистолет?
— Никога. Ние имахме отношение към електроцентралите. Чистихме например трансформатори. Не ни даваха оръжие.
— В деня на убийството на Луканов в България ли беше?
— Това ми задаваха и прокурорите. Аз им обяснявах, че за мен убийството на Луканов не е знаменателна дата. Тогава тук се е
вдигал много шум, всички са го отбелязвали. Но за мен това не е било нищо, аз просто не съм знаел, че се е случило. Казах им да
проверят паспортните служби, дали съм минавал границата по това време, след като не ми вярват.
— Е, ти може да си минал с фалшив паспорт.
— Не, как ще имам такъв паспорт? Винаги всички документи са били на мое име!
— След като те задържаха и ти предявиха обвинение, жена ти дойде ли да те види?
— Бях много притеснен за жена си. Тя беше бременна, как да дойде?
— Ами след като роди, например?
— Аз много се притеснявах за нея, да не й се случи нещо, да не й направят нещо. Защото знаеш ли, следователите са го
намеквали много пъти… Даже сега, скоро преди да ме пуснат от „Майор Векилски“, отново стана един скандал по този повод.
Това беше последният случай, заради който заведох дело. Като ме биеха, непрекъснато псуваха жена ми и заплашваха, че ще се
гаврят с нея и с цялото ми семейство. Това беше на 25 април 2006 година.
— Какво всъщност стана?
— Като ни раздаваха храната, към мен протегнаха една паница с кокал и аз попитах защо ми дават този кокал, който не е
никаква храна. Тогава те започнаха да псуват жена ми и детето ми, просто ми е неудобно да повторя всичко, което ми казаха.
(Просълзява се.) Аз го попитах, как може да говори така, а те ми налетяха и започнаха да ме блъскат в стените, да ме ритат. Дори
хората от съседните килии започнаха да свиркат и викат да престанат, защото ще ме утрепят. Замалко щяха да ме удушат. Сложиха
ми белезници, започнаха да ме стискат. Тук, на „Майор Векилски“, ме пребиваха толкова пъти, колкото жалби съм писал.
Естествено, всички жалби бяха отхвърлени, а на тяхно място бяха заведени срещу мен дела за хулиганство. 22 юли 2002 г. мен и
Кичатов ни пребиха в килиите в Съдебната палата, като ни казваха, че трябва да говорим онова, което кажат.
— Ботьо Ботев бил ли те е?
— Не, той не ме е пипал с пръст. Но докато той ме разпитваше, имаше психически и физически тормоз — удряне, блъскане.
За всичките шест години изядох много бой, заради което съм написал около 150 жалби. Имаше най-различни нарушения.
— Сега живееш ли в България…
— Да, ето, ще ти покажа личната си карта, за да не кажат, че Русов отново е без документи. (Сашо показва картата си за
временно пребиваващ в България гражданин.)
— През цялото време имал ли си контакти с украинското посолство? Идвали ли са да ти помагат?
— Украинското посолство сега започна да ми помага, защото има нов консул, който мисля, че е добър човек. Преди това тук
идва Михаил Подебенко, който беше генерален прокурор на Украйна, и той каза: „Дреме ми на джапанките за нашите граждани!
Ако ги обвинявате в убийство и са виновни, правете с тях каквото искате!“
— Това го каза генералният прокурор?
— Да. Мисля, че след това този човек стана депутат. Така че консулството не ми помагаше с нищо. Даваше ми по десетина
долара от време на време и това беше всичко. Сега консулът е добър човек.
— Защо мислиш, че това се случи точно на теб?
— Има неща, които не могат да се обяснят. Някои катастрофират и остават без крака. Други се качват на самолети и те
падат… Разбрах, че това е била моята съдба — да излежа, без да има за какво, 6 години, два месеца и 10 дни.
— Смяташ ли да съдиш България?
— Това е много пикантен въпрос, но все още не искам да мисля за това, тъй като делото ми трябва да приключи изцяло.
Остана третата инстанция.
— Ти Ангел Василев познаваш ли го?
— Не. Никого от другите обвиняеми по делото не познавам.
— След като и него го освободиха, направи ли опит да се запознаеш с него?
— Не! Защо да го търся?
— Ами защото и двамата бяхте обвинени, вие твърдите — набедени, за убийството на Луканов. Имате сходна съдба.
— Да, от една страна, това е така. Може би трябваше всички жертви да се срещнем, да пием по една кола. Но това за мен са
непознати хора, защо трябва да ги притеснявам? Всеки има свой живот, свои проблеми.
— Сега, като си на свобода, как живееш?
— Много добре! Дърветата са зелени, въздухът е чист… Времето е доста топло и щеше да е добре да отида до морето, но за
това трябват пари.
— Къде живееш сега?
— В София, на квартира.
— Жена ти няма ли да дойде тук?
— Още не съм го обмислил добре. За това трябват пари.
 — Ти виждал ли си я, откакто те отвлякоха?
— Не. Говорили сме си по телефона. Детето си също не съм виждал, освен на снимка. Е, вече си говоря с дъщеря си по
телефона, тя порасна.
— Семейството ти как прие онова, което се случи с теб?
— Нямам семейство. Майка ми почина още като бях на 18. Тя и баща ми бяха разделени отдавна, не поддържаха връзка.
Знам, че и той е починал.
— След всичко намрази ли българите?
— Не, вярвам, че българите са добри хора.

София, 28 юни 2006 г.

Някои слухове, някои истини
Другите за Луканов

Из спомените на Тодор Живков:

„Неудачният екип на Министерски съвет в лицето на Георги Атанасов и Андрей Луканов (първи заместник министър-
председател през 1986-1987 г.) не създаваше благоприятни условия за хода на реформите… Ние се сблъсквахме и с
недобросъвестност, което ставаше за сметка на националните интереси… Защо 5 г. подред правителството е изграждало валутния
баланс на база планиран износ за 3,6 млрд. долара, след като е стигал едва 1,5–2 млрд. долара? Т.е. криела се е разликата между
вноса и износа. Това на практика доведе до валутната задлъжнялост на България… Защо валутната комисия на МС похарчи
700 млн. долара от валутния резерв, като се опита да скрие това от управителя на БНБ Васил Коларов и лично от мен? А както е
известно, неин председател беше Луканов…“

Из доклада на министъра на отбраната Димитър Луджев:

„От Андрей Луканов и Огнян Дойнов трябва да се търси лична отговорност като отговарящи за валутната комисия към
Политбюро на ЦК на БКП за фалита на „Рьоперверк“ — Германия (от 1 януари 1991 г. дружеството се намира вече в служебна
ликвидация) и очертаващата се загуба от около 100 млн. германски марки… До 1987 г. ежегодно са били внасяни доклади за
резултатите от дейността на задграничните дружества с българско участие. За 1988 г. такъв не е бил внесен по нареждане на
Луканов“.

Според щатския журналист Мартин Дилън:

„… Луканов е близък с Робърт Максуел, който му е дал средства за Банка за земеделски кредит (БЗК) — първата банка,
създадена 5 месеца след преврата на 10 ноември — в края на април 1990 г. БЗК бе сред първите фалирали банки… Луканов е бил
благосклонен към Максуел — със заповед на МС му дава базата в Бистрица и прилежащата й земя за 50 г.“

Копринка Червенкова, главен редактор на в. „Култура“:

„Луканов владееше бляскаво технологията на властта. За разлика от онези, които се опитаха да влязат в политиката чрез
персоните си. А той владееше и едната, и другата територия. Затова го подозираха и неговите хора, и другите. Той очевидно си
даде сметка за това и в един момент много сериозно започна да презира и двата лагера. И му личеше“.

***

Бившият член на Политбюро на БКП Йордан Йотов заяви, че след 10 ноември 1989 г. висши представители на комунистическата
партия, начело с Андрей Луканов, са раздавали държавни пари на свои приближени, за да създадат икономическа база за бъдещо
управление на партията.

Йордан Йотов е член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП. От 1979 г. до 1989 г. е главен редактор на вестник „Работническо
дело“.

В интервю за Нова телевизия Йордан Йотов, който беше член на висшия орган на бившата БКП между 1984 и 1989 г. заявява, че е
имало списъци, по които са били раздавани огромни суми държавни пари на партийни и комсомолски функционери, за да може да се
реализира първоначалното натрупване на капитали в една нова система, която е трябвало да бъде създадена след 10 ноември 1989 г. по идея
на Луканов. Съобщения за раздаване на държавни пари се появяваха периодично през последните 17 години, но никога не са били
потвърждавани от личност от ранга на Йордан Йотов. Известно е обаче, че когато Андрей Луканов стана премиер на България, след 10
ноември 1989 г. в държавната хазна имаше 2.5 млрд. долара, които в момента, когато той беше принуден да напусне поста си през 1990 г.
след масовите протести на опозицията, в хазната бяха останали едва 300 милиона. Предполага се, че останалите над 2 млрд. долара са били
раздадени на близки до БКП[13].
 Луканов е трябвало да бъде взривен[14]

Според разследващите убийството е подготвяно старателно. В един мразовит януарски ден в градинката пред дискотека „Ялта“ се
срещат строителният предприемач Ангел Василев, шеф на фирма „Колонел“, близка до кръга „Орион“, и неговият далечен роднина Георги
Георгиев по прякор Гопето. Разговарят за бизнес. Василев моли Георгиев да се занимае с поръчка, която ще се уточни по-късно. Посредник
между тях е довереният служител на строителния бос Юрий Ленев. Според обвинението предприемачът усетил към края на 1995 г., че
бизнес партньорите му са застрашени от Луканов. Василев се страхувал, че експремиерът държи компромати срещу него и съдружниците
му и може да му навреди. През първите дни на февруари 1995 г. той се среща с Ленев пред сладкарница „Пролет“. Шефът иска от шофьора
си да участва в отстраняването на една личност, като става дума за физическото й ликвидиране. Не се уточнява име. Василев праща
шофьора си да се срещне с Гопето и да го пита какви пари иска за убийството. Ленев се среща с младежа в „Пролет“ и му обяснява каква е
„важната“ поръчка — убийство. Гопето се съгласява да участва в заговора. По-късно се обажда на Ленев и го пита за подробности за
човека, който трябва да бъде ликвидиран. Василев казва на Ленев, че става дума за Андрей Луканов. През май 1996 г. Георгиев се среща с
украинците Алексей Кичатов и Юрий Кутепкин, като им обяснява, че трябва да бъде убит един човек. След няколко дни уточняват цената —
100 хил. германски марки.
Украинските килъри обаче искат 85 хил. долара, подробности за охраната на жертвата и предплата 2 хил. долара за разходи. Ленев
предава думите на Василев. Той склонява без колебание да финансира операцията и съобщава адреса на Луканов. Ленев и Георгиев правят
оглед на дома му. Василев пък предава на шофьора си 85 хил. долара с уговорката да ги държи в банков сейф до убийството
На 29 май Ленев наема касета в Стопанска банка и заключва парите. Джобните предал на Кичатов заедно с вестникарска изрезка, на
която е снимка на Луканов. Един ден по-късно Кичатов и Кутепкин заминават за Бургас. През юни се връщат и отиват да огледат обекта на
местопрестъплението. Стигат до заключението, че трябва да взривят Луканов. Кичатов обаче заявява, че се отказва лично да участва в
убийството. Предложил на ортака си мократа поръчка да бъде извършена от Александър Русов, също украинец. В средата на юни Кичатов
предложил на Русов 25 хил. долара и 2 хил. джобни. Русов също прави оглед на „Латинка“ и заявява, че най-добре Луканов да бъде взривен.
Кичатов купува 345 г тротил и дистанционно управление за възпламеняването му. В края на юни обаче идеята за взрива отпада, след като
при няколко опита машинката не се задейства. Тогава Кичатов дава на Русов пистолет „Макаров“ с изтрити фабрични номера и 8 патрона.
Кичатов взима кадифен панталон и дънково яке от купчина изоставени дрехи на гости в елинпелинския хотел „Гайдерец“ и ги дава на
Русов. От сергия пред храм-паметника „Св. Александър Невски“ купува и каскет, който да скрива лицето на Русов. По-късно Кутепкин е
открит мъртъв в кладенец в Елин Пелин. До края на септември домът на Луканов е следен денонощно от бандата.

Васил Филипов: „Илия Павлов поръча, а Ганеца уби Андрей Луканов![15]“

Васил Филипов завършва ВИИ „Карл Маркс“ (сега УНСС) през 1979 г., специалност „Вътрешна търговия“. В периода 1997-1998 г. е
изпълнителен директор на „Булгаргаз“. Работи като енергиен експерт и анализатор на енергийни проекти.

Водещ:
— Добро утро, г-н Филипов!
Васил Филипов:
— Добро утро!
Водещ: Какво знаете вие за убийството на Андрей Луканов и за една от версиите, която не е официална, разбира се, според
българското правосъдие възможни газови интереси да са довели до неговото убийство?

Твърденията на Васил Филипов изкараха на светло още една хипотеза за смъртта на Андрей Луканов.

В.Ф.: Сега бих желал да се върнем малко по назад във времето, когато започна преходът, когато Андрей Луканов изживя
звездния си миг, беше премиер на България.
Водещ: Пропуснах само да прочета и заглавието на в. „Труд“ днес — „Баща или кръстник на прехода“ се казва в заглавието,
посветено на Андрей Луканов.
 В.Ф.: По-скоро кръстник, според мен, не е баща. Вие знаете, че през 1988 г. имаше среща на един самолетоносач в
Средиземно море, прие се една Малтийска декларация между Буш-старши и Горбачов, принципите за прехода, беше приета една
формула, която не е споменавана в България, че трябва да се извърши раздържавяване по един относително непристъпен начин и
да се тръгне вече към демокрация. Това раздържавяване, знаете, в България не се получи. Единствено в България и Русия се
извърши по мафиотски начин и за това преходът си имаше кръстник. И, за съжаление, Андрей Луканов, който, нали за
починалите или нищо, или добро, беше един изключителен интелект, уважаван българин, но може би нямаше маниера да извърши
този преход и да го удържи. За съжаление, той пусна в обращение едни огромни средства, огромни пари, които бяха без покритие.
В България се извърши една бясна покупка. След това последва инфлация. Оттам нататък Луканов го чакаше едно падение. Значи,
неговия живот…
Водещ: Първо, като кръстник през 1989 г., а 1996 г. есента как го заварва?
В.Ф.: Вече той беше на края на силите си, имиджът му беше заминал, беше останал без подкрепа, без обкръжение в партията
си, в Народното събрание, не беше приеман и в Министерския съвет и той публично тогава обяви, че се оттегля от политиката и
от газовия бизнес. По това време вие знаете, че „Мултигруп“ вилнееше, разрастваше се и окупираше всевъзможни доходоносни
структури и институции и тук настана сблъсъкът между Луканов и „Мултигруп“ и вече падението на Луканов започна след
скандала в резиденция „Морозовка“, това е една резиденция на „Газпром“, стояща на 60 км от Москва, където се провежда
тогавашната среща с акционерите на „Топенерджи“. Присъстват и редица служители от „Булгаргаз“. След спорове каква да бъде
заплатата на тогавашния изпълнителен директор на „Топенерджи“, дали да бъде 12 хил. долара или по-малко, разговорът…
Водещ: За дребни суми са се…
В.Ф.: Дребни суми, да, но редовни, месечни заплати…, се скарват, разговорът преминава в скандал, заплахи, обиди и т.н.
Следва подписване на един договор, който вече сме го коментирали и към 22 септември 1996 г. делегацията се връща и вече в
следващите дни се решава съдбата на…
Водещ: С едно изречение — какъв договор са подписали там?
В.Ф.: Договорът е тривиален, аз съм го споменавал вече, приема една формула за цената на газа, която действа и днес, и
благодарение на която ние купуваме по-скъп газ от европейците.
Водещ: Така.
В.Ф.: В следващите дни след 22-ри вече се решава съдбата на Луканов.
Водещ: 22 септември 1996 г.?
В.Ф.: 22-ри, да, и по всичко личи, че Луканов вече е загубил покровителството и на московските си приятели, тъй като той е
роден там, там е учил и въобще там е възпитаван…
Водещ: Кой го е изместил пред тях?
В.Ф.: Това е „Мултигруп“ в лицето на Илия Павлов, защото вече…
Водещ: Децата изместват бащите. Така се оказва.
В.Ф.: Така се оказва, нали има една българска приказка, ще я кажа, тя е малко нецензурна (…). За няколко дни се
организира, явно се взема разрешението на Москва и на 27 септември Луканов е изваден от Управителния съвет на „Топенерджи“.
Снета му е охраната, мерцедесът му е прибран, джиесеми и всичко останало. Той става един обикновен пешеходец.
Водещ: „Топенерджи“ е фирмата, която се готви да бъде посредник между руския газ и българския пазар?
В.Ф.: Не само. „Топенерджи“ е фирмата на руския енергиен бизнес. Това е фирма, изнесена навън, с една агресивна
насоченост, да завземе територията на Балканския полуостров и да ръководи правилата за енергиен бизнес.
Водещ: Т.е. износ на руско влияние чрез газ?
В.Ф.: Да. Това е износ на експанзия.
Водещ: Как се развиват в следващите няколко дни до 2 октомври взаимоотношенията „Мултигруп“ — Андрей Луканов?
В.Ф.: Сега аз, за да стигна до 2 октомври, ще спомена, че през 1999 г. след няколко месеца министър Бонев прочете една
справка в Народното събрание в отговор на депутатско питане, където подчерта, нали, и осветли едно лице, което в България беше
спрягано като автокрадец, като автоапаш, като взломаджия и т.н. Това е Ганчо Ганеца.
Водещ: Който беше обявен по едно време за автоджамбазин на републиката и беше убит…
В.Ф.: И беше празнувал през тази година 150-ия си грабеж официално. Оказа се, че Ганеца по разработките на МВР е
съучастник или изпълнител на над 19 поръчкови убийства.
Водещ: В кой период?
В.Ф.: Това е официално обявено от министъра на вътрешните работи през тази година. Периодът е минало време. През
1999 г. Ганеца, също така, често е засичан от органите на МВР, от оперативните служби, че е шофирал коли на „Мултигруп“,
ежедневно е поддържал мобифонна връзка с един от най-близките сътрудници на Илия Павлов, осигурявана му е логистика,
която е учудваща, когато стана известно последното преследване на Ганеца и освобождаването на колата, от която е стрелял по
преследващите го барети. Вътре се намират големи количества боеприпаси, гранати, гранатомет, ръчни гранати, отбранителни и
нападателни, взривове и т. н.
 На 6 юни 1999 г. след ожесточена гонитба и престрелка в София приключва земният път на известния бандит Ганчо Въчков-Ганеца.
Според официалната информация на МВР той се е самоубил, но според негови близки е застрелян от цивилни служители на вътрешното
ведомство.

Водещ: С кого от „Мулитигруп“ е поддържал връзка Ганеца?

В.Ф.: Това го има в разработките, ще го спестя сега. Всеки…
Водещ: Вие твърдите, че въпросният покойник Ганеца, това е поредният покойник, за който сега си говорим, е бил
изпълнителят на мокрите поръчки на „Мултигруп“?
В.Ф.: Впоследствие Ганеца нападна и един известен на българската общественост гражданин, който е в този бизнес също и
за…, просто по една случайност, че до колата спира полицейска кола Ганеца успява да му отмъкне само пистолета, но не успява
да го застреля.
Водещ: Кой е този човек?
В.Ф.: Ще го кажа друг път, просто да не го споменавам сега, да не притеснявам…
Водещ: Как се развива сега този триъгълник на взаимоотношения според вас?
В.Ф.: След като го освобождават вече от охрана, Луканов е беззащитен и се връща, както се казва, към услугите на бившия си
шофьор бай Бесо Симеонов, който в свободните дни, когато не е на работа, го обслужва и в деня… Значи, тук се касае за бързо
организиране на убийство. Това, което четяхме с години за тази група на Ангел Василев, това е смешно, за мен това са дебили.
Пък да говоря за чужденците, които тук са се въртели и занимавали с такива неща, но българите аз не бих ги назначил и за полски
пъдари, камо ли да организират с години някакво убийство, а…
Водещ: Заподозрените руснаци и украинци са се занимавали с такива неща в България, но не и пряко с убийството на
Андрей Луканов.
В.Ф.: Дори да е имал някакви разговори, което не и изключено… Това не са убийците на Луканов. Не са стрелците.
Стрелецът е хладнокръвен, безцеремонен убиец, който…
Водещ: Че какво им пречи и те да са хладнокръвни?
В.Ф.: Вижте сега, въпросът… Те не са били толкова мотивирани. Дори и тези, които ги набеждават, че са ги организирали,
уж имали някакви дългове към банка „Земеделски кредит“. Такива дългове много хора в България имат. Но те просто не правят
впечатление и няколко милиона….
Водещ: Разкажете сега за този триъгълник, за който говорехте до момента. Как завършва до фаталния изстрел?
В.Ф.: И тук се касае вече, след като Луканов опитва да се намеси и да завладее „Топенерджи“ и тази експанзионистична
структура. Това е една от последните доходоносни структури на „Мултигруп“, сблъскват се интересите и така, съответно
„Мултигруп“ вече дотолкова се е разраснала, че тя представлява интерес за Москва като бъдеща пета колона за влияние в
България. Това беше видно от връзките, от позициите, от структурите в България и т. н., дори и финансовите институции.
Водещ: Как завършва този момент само защото времето ни притиска?
В.Ф.: И накрая се стига до безцеремонното му застрелване.
Водещ: От?
В.Ф.: От Ганеца.
Водещ: По нареждане?
В.Ф.: На…, съответно, Илия Павлов е поръчителят. Нареждането е вероятно от човека, който е поддържал връзка. Има го в
разработките. Това е лесно доказуемо. Значи всичко това, което казах, го има в разработките на МВР.
Водещ: Вие откъде го знаете? Това искам да ви попитам.
В.Ф.: От системата!
Водещ: От системата на кое?
В.Ф.: На МВР.
Водещ: На МВР или на газовия бизнес?
В.Ф.: Аз съм наблюдавал и съм анализирал всички дейности на Луканов и всичките му намерения, както неговите, така и на
„Мултигруп“, така че нещата са лесно обясними и са близки до истината.
Водещ: Имате ли достъп до масивите на МВР?
В.Ф.: Това сме го коментирали с ръководството на МВР, но…
Водещ: С кое ръководство?
В.Ф.: Тогавашното, но искам да ви кажа… Аз искам да направим и един извод накрая. Фактът го споменах вече. По тази
 версия не се е работило, тъй като…
Водещ: Това е въпросът.
В.Ф.:…тъй като…
Водещ: Защо Васил Филипов идва и разказва десет години след смъртта на Андрей Луканов тази версия за неговото
убийство, която звучи съвсем сензационно, защото вие назовавате и физическия убиец, наредител и мотиви, а десет години
медиите пишат по тази версия и няма повдигнато обвинение за това?
В.Ф.: „Мултигруп“ бяха подкупили сериозни длъжностни лица в Главна прокуратура, които работиха за тях. Виждали сте ги
на вратата на „Мултигруп“.
Водещ: Нищо не съм виждал. Кои са тези лица, г-н Филипов?
В.Ф.: Ангел Ганев и Михаил Дойчев. Аз съм почти сигурен, че Ангел Ганев е прокурорът, който е ръководил, прокурорът от
градска прокуратура, който е водел разследването и дето се вика — една измислена версия, която е написана с насилие, с
добавки, със заплахи.
Водещ: Кой има интерес версията да тръгне в погрешна посока? Политически интерес, икономически интерес…
В.Ф.: Горе-долу всички.
Водещ: Управляващи или?
В.Ф.: По това време виждате кои владееха паричните потоци, така че тия бяха невзрачни спорове.
Водещ: По това време от 1996 г., от 1997 г. има ново правителство, с нов премиер, с ново политическо мнозинство.
„Мултигруп“ става тогава враг №1 на управляващите.
В.Ф.: На някои управляващи…, вижте, аз съм убеден, че е имало и задкулисни разговори, а имат може би и общ кукловод.
„Мултигруп“ и някои хора от следващото правителство след 1996 г.
Водещ: Не е ли бил умрял вече този кукловод?
В.Ф.: Не. Следващият.
Водещ: Кой е наследникът на Андрей Луканов?
В.Ф.: Според мен няма наследник. Хаосът започна, всички станаха боляри вече. Милионерите станаха стотици.
Водещ: А убийството на Илия Павлов като знак на възмездие ли идва или въпрос на други сделки, дългове?
В.Ф.: Дългове на Илия Павлов.
Водещ: А уж казват, че за дългове не убиват.
В.Ф.: Е, не, убиват, когато вече стане невъзможно или се отказват да се платят.
Водещ: Васил Филипов, бивш изпълнителен директор на „Булгаргаз“ със своя, бих казал от журналистическа гледна точка,
естествено, сензационна версия за убийството на Андрей Луканов — десет години по-късно. Убийството е извършено от Ганчо
Въчков ли се казваше?
В.Ф: Ганчо Въчков-Ганеца.
Водещ: По нареждане на „Мултигруп“.
В.Ф.: Аз мисля, че е време да се съпоставят биологичните доказателства, които са намерени първоначално, и тези на Ганеца,
след като…
Водещ: Ако се пазят в архивите на МВР.
В.Ф.: Би трябвало да се пазят и да се стигне до истината и то по най-бързия начин.
Водещ: Десет години по-късно — може би тази сензационна версия ще възбуди духовете и по някакъв начин органите ще
реагират, най-вече прокуратура, разбира се, и МВР.

Богомил Бонев, бивш вътрешен министър: „Измисля си“

— Г-н Бонев, имаше ли в МВР данни по ваше време, че покойният шеф на „Мултигруп“ Илия Павлов е бил свързан с
убийството на Андрей Луканов?
— Не. Докато аз бях министър на вътрешните работи, МВР не е разполагало с такава информация.
— Как ще коментирате изказването на г-н Васил Филипов, че Илия Павлов е поръчителят, а Ганчо Въчков-Ганеца е
изпълнителят на убийството на Луканов.
— Просто ще кажа: Това не отговаря на истината.

Михаил Михайлов: „Андрей Луканов е жив!“

 19 март 1992 г. Андрей Луканов на софийското летище. Говори с адвоката си, след като му е отнет дипломатическия паспорт.
Според Михаил Михайлов той е жив.

Михаил Михайлов е съдебен заседател в Плевенския съд от 1995 г. Офицер от резерва, служил е в ракетното поделение на село Телиш.
Член на БКП-БСП до 1999 г., но напуска разочарован. Свидетел на източването на пари по аферата „Акрам“. Председател на Българския
антифашистки съюз в Плевен от 1993 г. до 1999 г.
На дебати в парламента във връзка с вота на недоверие към правителството бившият вътрешен министър Румен Петков се закани, че
ще съди трима души за клевета — немския журналист Юрген Рот, плевенския съдебен заседател Михаил Михайлов и Волен Сидеров.
В отговор пред „Дарик радио“ Михаил Михайлов заявява:

„От какво да се притеснявам, вече няма нищо притеснително. Аз ще предявя вдругиден едно обвинение по чл. 95 и 96 от
Наказателния кодекс за това, че служи в интерес на друга държава и разрушава държавния и обществен строй. Той е ръководител
на преврата срещу Виденов заедно с Първанов, Николай Добрев и Георги Пирински. Това е станало пред очите ми. Няма буква —
не дума, буква, която съм преувеличил. След като иска да води дело срещу мен, аз ще поискам следното нещо: първо, на детектор
на лъжата — мен, него и останалите, които са още живи, за мой късмет, с които сме участвали в аферата „Акрам“ на плевенска
територия и с които сме изнесли парите и сме ги внесли в сградата на общинския съвет на БСП, те са тук; второ, ексхумация, да
види световната общественост какво са ни заблудили и какво Румен Петков и посланик Авдеев са сложили в така наречения трап,
гроб на Луканов. Там ли е Луканов или къде е Луканов сега в момента?“.

На въпрос на „Дарик радио“: „Твърдите, че Андрей Луканов е жив?“, Михайлов отговаря: „Андрей Луканов е жив! След пластична
операция, направена тук, в Плевен. Човекът, който е направил пластичната операция, го ликвидираха“.
И заключава, че ако генерал Илия Илиев си отворел устата, нещата в България щели да станат страшни.
Всъщност вътрешният министър Румен Петков дава на съд за клевета Михаил Михайлов заради скандално интервю, което плевенският
съдебен заседател дава за в. „Атака“ през април 2008 г:

— Г-н Михайлов, разкажете като пряк свидетел каква беше ролята на сегашния МВР шеф Румен Петков в т.нар.
афера „Акрам“?
— Нещата започват и преминават през директора на Пощенска банка Александър Митев, който е син на бившия шеф на
стопанска милиция в Плевен. Аферата „Акрам“ е планирана от Андрей Луканов и е свързана с началото на източването на парите
на банките. Изпълнител на операцията е Румен Петков, който обича да нарича Луканов „Вуйчата“. Участници са Джамал
Абдуладем Абдуладе — курсант от Палестина във военното училище в Шумен, готвен за десантчик, който получава българско име
по указание на Луканов и става Ангел Радославов Златанов-Акрам, женен за българка. Под негов контрол са фирмите „Акрам
Къмпани“, „Пирамида“, „Вавилон“, „Шанс 58“, „Марка Комерс“ и т.н. Други участници са Стефан Косев — най-младият член на
БСП от Дряново, убит на връщане от Украйна, Володя Цветанов — брат на Румен Петков, зам.-командващ военновъздушните сили
на България. Той ръководи цялата операция. Тук са и Бойко Великов — лидер на БСП във В. Търново, председател на Комисията
„антимафия“ в Народното събрание, Ивелин Николов — член на изпълнителното бюро и член на ВС на БСП, ген. Илия Илиев —
бившият главсек на МВР, по това време студент във Великотърновския университет. Сред участниците са и Димитър Калчев —
бивш кмет на Русе и министър в кабинета на Сакскобургготски, Румен Стоманярски — бивш кмет на Враца, който бе убит,
Александър Митев — директор на банката, в момента директор на Токуда банк.
На 23 юни 1993 г., на рождения ден на Румен Петков, в Плевен с червена „Нива“ с великотърновска регистрация пристигнаха
Стефан Косев, Бойко Великов и Ивелин Николов. Аз бях изпратен от Румен Петков в кафе „Белите ружи“, където се осъществи
срещата, с необходимите документи за източване на Пощенска банка, които след това предадох на шефа й Александър Митев в
присъствието на неговата съпруга Нина. След оформянето на документите парите бяха натоварени в мерцедес с регистрационен
номер ЕН 1797 ВК. Купюрите бяха от по 50 неденоминирани лева, пълен багажник, милиони. В разтоварването на парите, освен
мен участваха и о.з. Георги Христов, бивш началник на военния отдел, сега в ОбС на БСП, Румяна Начева, финансист на БСП,
Васил Ванчев, Пламен Лаков и касиерът Крум Стаменов.
— Като какъв сте били в центъра на събитията?
— По това време аз отговарях за партийната организация в кв. „Сторгозия“ в Плевен. Бях политически офицер от армията.
Член съм на централния съвет и съм председател на БАС (Български антифашистки съюз), по това време бях сътрудник към
политическия съвет на БСП.
— Къде отидоха парите от източената Пощенска банка?
— Парите бяха дадени на разположение на Луканов и, разбира се, на БСП. С тях основно се финансираше предизборната
кампания в 15-и многомандатен Плевенски район за купуване на гласове. И за подготовката и провеждането на
вътрешнопартийния преврат срещу Виденов.
— По каква причина са прекратени делата срещу тогавашния плевенски кмет Петков?
— Той бе определен от Луканов за негов наследник. Ръководеше банковите афери, вътрешнопартийния държавен преврат
през 1997 г. В щаба на Петков участваха Георги Пирински, министър на външните работи, Николай Добрев, министър на
вътрешните работи, Георги Първанов, председател на ВС на БСП.
— Кой в държавата стои зад МВР шефа?
— Започва се от тримата главни прокурори — Иван Татарчев, Никола Филчев и Борис Велчев. Помагат му Михаил Дойчев,
завеждащ отдел във Върховна касационна прокуратура, Мария Борисова — прокурор от ВКП, Евелина Попова — окръжен
прокурор в Плевен и член на ВСС, Валери Мирчев — следовател от Окръжна следствена служба в Плевен, Ивайло Ангелов —
прокурор от града, Снежана Георгиева, обвинител в родния град на Петков, Венцислава Кулева, районен прокурор в Ловеч, която
прекрати дело срещу Глъвъта, Володя Цветанов — брат на Румен Петков, Георги Петканов — бивш министър на правосъдието.
— Конкретно в МВР кой прави „чадър“ над беззаконията на министъра?
— Веднага се сещам за Милчо Бобевски, Славчо Савов, Илия Илиев и Бисер Иванов — това са бивши началници на РДВР
Плевен. Полк. Мирослав Николов, шеф на БОП и авиоинженерът Цонко Киров, сегашен зам.-министър на МВР, приятел на
Петков.
— Има ли той поддръжници сред народните представители?
— Разбира се, такива са проф. Анелия Мингова, Венцислав Върбанов, Радослав Илиевски, Васил Антонов, Борислав Ралчев.
И не само те.
— Знаете ли кои осигуряват финансово БСП?
— Богдан Николов, президент на федерацията по мотоциклетизъм, Петьо Пенков — шеф на масоните, бивш член на БСП
Плевен, Александър Митев, Петко Кръстев — гл. секретар на БНБ, Никола Цветанов Мошев — ОББ Плевен, Гриша Ганчев, Румен
Стоманярски, Димитър Калчев.
— В предварителния разговор споменахте името на настоящия финансов министър Пламен Орешарски?
— Да, става дума за източени 9 милиона лева от ОББ Плевен, дадени на Васил Божков. При тази афера са използвани
фалшиви документи. Участие има и Пламен Орешарски. Образувано бе дело от общ характер 1276 от 2000 г. на Плевенския
районен съд, като осъден за далаверата бе единствено Иван Лаков, зам.-директор на банката.
— Как се прикриват делата срещу тогавашния кмет на Плевен Петков?
— На 27 януари 1999 г. бе образувано предварително производство по следствено дело 251/97 г. на Окръжна следствена
служба за престъпление на Румен Петков по чл. 282, ал. 2 от НК за използване на служебно положение. По това и по другите дела
всички прокурори, съдии и следователи си правят отвод, не желаят да движат делата му. Изпращат делото в Ловеч на заместник
районния прокурор Венцислава Кулева, наблюдаващ прокурор от ВКП Михаил Дойчев и Мария Борисова — прокурор от ВКП. В
резултат на което Кулева на основание чл. 21, ал. 1 от НПК прекратява делото. Същото става и с другите дела.
— Каква е съдбата на хората, помогнали на Глъвъта да отърве решетките?
— Ивайло Ангелов става зам.-районен прокурор в Плевен, Валери Мирчев — тогавашният следовател, покрил делата, става
зам.-окръжен прокурор на Плевен. Същият сега разследва пожара край Червен бряг на влака София-Кардам. Снежана Георгиева
пък става зам.-окръжен прокурор в Плевен, Илия Илиев — от шеф на РДВР става главен секретар на МВР. Тези, които стават
неудобни, общо 13 души, са убити. Досега нито едно убийство в Плевен не е разкрито благодарение на Илия Илиев.
— За какво точно е било образувано едно от четирите дела срещу Петков — това за хулиганство?
— В пияно състояние той взима ключовете на полицейската кола и така осуетява арестуването на Богдан Николов и неговите
сътрудници, които са имали нелегален бизнес с крадени коли. Това става във вилата на фондация „Кайлъка“, бившата вила на
Андрей Луканов, сега собственост на Богдан Николов. Всичко това става, докато Петков е кмет на Плевен (1997–1998 г.), през
третата година от мандата му.
— Припомнете ни историята с публичната „изява“ на МВР шефа в градския фонтан на Плевен?
— За неговия алкохолизъм знаят всичките му съпартийци, аз също съм го виждал в това състояние. Съзнателно тогава го
изведоха от сградата на интерхотел „Ростов“. Имало е подготвени апарати и камери, които са го заснели как пикае, но след това
лентата се изземва от фотографите и тези материали се унищожават. Петков ползва шадравана по този начин и като председател
на 0бС, и като кмет. Прави го и в механи, в ресторанти, на „Беклемето“ в Троян също. Той вилнееше най-много тогава, когато
беше кмет на града.
— Казахте, че той е наследникът на империята на Андрей Луканов…
— Да. Чрез указания на Луканов той разиграва няколко неща в Плевен — създаването на удобна опозиция, банковото дело е
следващият момент, подготовката на кадри в различни области на местно и национално равнище, разцеплението в БСП. Според
мен Луканов е жив и Румен Петков разработи сценария за неговото т.нар. убийство. Предлагам да се изиска касетката от БНТ за
погребението и там ще чуем какво казва посланикът на Русия в България Александър Авдеев на Петков: „Всичко сте направили
отлично“.
— Как свързвате изчезването на златния резерв на България с името на Андрей Луканов?
— Убитите при инсценирана катастрофа четиринайсет войничета и разрушаването на мавзолея на Георги Димитров е
свързано с изнасянето на златния резерв от България. От мавзолея по указание на Луканов се изнася златният резерв на България
— 25 тона злато, и се пренася в Англия, където се пази. Сградите на парламента, БНБ и Партийният дом са свързани с тунели,
където е било това злато. Резервът се товари от четиринайсет войници от Строителни войски, ръководени от Иво Карамански.
След предварително умъртвяване тези войници ги изгарят на Околовръстното шосе в София, за да се заличат дирите на Евгени
Бакърджиев, на когото му е поставена задача да разруши мавзолея. Той е лична охрана на последния казионен земеделец Петър
Танчев. Разрушаването на мавзолея е ясно, интересното е защо няма никаква реакция и до ден днешен.
Вместо заключение…
Защо доларът се вдига? Луканов го вдига. Защо доларът миналата година не наваксваше инфлацията? Луканов не го пускаше. Защо
закъсняхме с приватизацията? Луканов не даваше. Защо ускорихме приватизацията? Луканов иска да разпредели богатствата…
Из „Карлович — портрет от сенки“ Чавдар Найденов, в. „Дума“ от 17 октомври 1996 г.
Животът на Андрей Луканов в дати
26 септември 1938 г. — роден е Андрей Карлов Луканов.
1987-1989 г. — Луканов е министър на външнотърговските връзки на НРБ.
8 февруари 1990 г. до 22 септември 1990 г. — Луканов е министър-председател на България.
10 юни 1990 г. — Андрей Луканов съставя като министър-председател второ свое правителство.
29 ноември 1990 г. — Луканов подава оставка.
7 юли 1992 г. — 36-ото Народно събрание сваля депутатския имунитет на Андрей Луканов.
9 юли 1992 г. — Андрей Луканов влиза в ареста.
30 декември 1992 г. — Луканов е освободен.
Март 1997 г. — Европейският съд за правата на човека в Страсбург решава, че задържането и разследването на Луканов от
прокуратурата е неоснователно.
2 октомври 1996 г. — Андрей Луканов е убит.
4 октомври 1996 г. — Андрей Карлов Луканов е погребан.
ОБРАБОТКА The LasT Survivors
Разпознаване: skygge, 2021
Корекция и форматиране: sqnka, 2021
Информация за текста

Издание:

Millenium
Андрей Луканов
Колекция „Убитите босове“ #17
София, Millenium, 2009
ISBN: 978-954-515-031-9

notes
Бележки под линия
1
Писателят Николай Хайтов — Бел.ред.
2
Движение „Път към Европа“ в БСП, подготвящо евроинтеграцията на България — Бел.ред.
3
Берлинският затвор Моабит — Бел.ред.
4
БСП — Бел.ред.
5
Откъс от книгата на Анна Заркова и Никола Кицевски „Големите убийства в България“.
6
Откъс от книгата на Анна Заркова и Никола Кицевски „Големите убийства в България“.
7
Откъс от книгата на Анна Заркова и Никола Кицевски „Големите убийства в България“.
8
Откъс от книгата на Анна Заркова и Никола Кицевски „Големите убийства в България“.
9
Откъс от книгата на Анна Заркова и Никола Кицевски „Големите убийства в България“.
10
Интервю на Светлана Трифоновка с Карло Луканов, син на Андрей Луканов, във вестник „Новинар“ от 15 ноември 2001 г.
11
2001 г. — Бел.ред.
12
Интервю на Мартин Карбовски и Нина Александрова с Карло Луканов, син на Андрей Луканов, в предаването „Пропаганда“ по
„Дарик радио“ от 22 юни 2008 г.
13
Статия на вестник „Телеграф“ от 11 ноември 2006 г.
14
Откъс от статия на вестник „Стандарт“ от 17 юли 2008 г.
15
Васил Филипов като гост в предаването „Тази сутрин“ по Би Ти Ви на 2 октомври 2006 г.