За един социален клюкар

Проф. Велко Вълканов

Установената у нас капиталистическа система полага всички усилия

да осигури своята необратимост. Политическата прослойка на новата
буржоазия, след като разруши икономическите основи на социализма, с
удвоена енергия се зае да разруши неговите политико-нравствени
основи. Създадените нови партии (около 300) в огромната си част
проявяват безпросветен антикомунизъм. СДС (в различните си варианти),
ГЕРБ, „Атака”, РЗС и други подобни партии търсят своето бъдеще в
постоянно поддържаната антикомунистическа истерия. В тяхна услуга е
поставен огромен пропаганден апарат. Оскърбително продажната
журналистика в цялото си многообразие побърза да се нареди зад
победилите обществени сили. Вестници, списания и телевизии
всекидневно обработват в антикомунистически дух общественото
съзнание. Няма лъжа която да не е използвана, за да се представи
социалистическата система във възможно най-грозна светлина.
Изключение в това отношение предлагат за съжаление твърде малко
вестници ( „Дума”, „Земя”, „Нова зора” и още няколко други). Заедно с
това не се пестят усилията да се прикрият вродените пороци на
капитализма. Отбягват, разбира се, да използват думата капитализъм.
Предпочитат да говорят за „пазарна икономика”.

В услуга на господстващите днес политико-икономически сили се

поставя и определена част от така наречените политолози.

Политолозите имат пряко отношение към политиката, но те все пак

не я правят, а само я обясняват. Съвършено естествено е социалните
процеси да искат своите обяснения. (Да си припомним единадесетия
тезис на Маркс за Фоербах: „Философите само по различен начин са
обяснявали света, а задачата е той да бъде променен”.) Но обясненията,
макар и само обяснения, не могат да бъдат произволно давани.
Политологията е наука, което означава, че тя трябва да е строго
обвързана с действителните обстоятелства в политика. Доколкото е учен,
политологът няма право да изразява собствените си политически
пристрастия. Използваният от него език е външно неутрален.
Недопустимо e той да характеризира изследваните политически субекти,
прибягвайки до обидни изрази и квалификации..

За съжаление не са малко политолозите, поискали да останат

верни не на науката за политиката, а на самата политика и то на
повседневната политика. Те пряко обслужват определени политически
интереси, без да се интересуват от истината за тези интереси. Чрез една
такава „политология” те реализират собствената си корист. За тях
политология е вид бизнес. С наострени уши те търсят да чуят всяка по-
интересна клюка, за да могат след това изгодно да пласират. Тези
социални клюкари не забелязват, че превръщайки политологията в
стока, превръщат в нещастна стока и самите себе си. Но при условията
на „пазарната икономика”, когато всичко е стока, трудно можем да ги
упрекнем. Та нали и те, като всички останали, трябва някак си да
преживеят. Те имат право и на онова суетливо желание да се видят на
екрана на една или друга телевизия. Както казваше моят приятел Атанас
Натев, суетата е най-естественото за човека свойство.

Един такъв „политолог” е г-н Антон Тодоров (да не се бърка с

Антоний Тодоров!) Слушах няколко пъти този млад човек по някои наши
телевизии и трябва да призная, че в началото той остави у мен не лоши
впечатления. Поднасяше сякаш обективно събраните факти и
обстоятелства. Но напоследък той има няколко силни
антикомунистически припадъци, които ме накараха да поискам да
разбера що за „политолог” е наистина той. Зарових се в интернет и
попаднах на изненадваща информация. Попаднах в частност на едно
негово интервю, дадено пред журналистка от агенция БЛИЦ на 11
февруари 2011 г. Темата на интервюто е г–жа Меглена Кунева, но г-н
Тодоров ловко е свързал с нея и моето име. И ето как е станало това:
„За лявата подкрепа освен командата към левите
партайгеносета (ето ви дума, на която един истински политолог не
може да има право – В.В.) ще работи и припознаването в нея (на
М.К. – В.В.) на свързващо звено между тъй близкия до сърцето им
тоталитарен режим и днешния ден. Малко се знае, че преди 10
ноември Меглена Кунева е била освен радиожурналист по
екологични теми също и дясна ръка като юрист в казионния
Комитет за правата на човека на бившия секретар на ЦК на БКП и
завеждащ отдел ”Международни връзки” на БКП Константин
Теллалов, който заедно с Велко Вълканов бяха остриетата на
Тодор Живков и Държавна сигурност в пропагандното
осигуряване и отполиране на международните последици от
”възродителния процес” и престъпленията на режима през
последните години на съществуването му”.

Няма да кажа, че бях смаян. В своите вече 85 години съм видял,

чул и прочел какво ли не, та няма как да бъда поразен от приказките на
един едва пръкнал се „политолог”. Удивително е все пак как той в само
едно изречение е успял да изрече две големи лъжи.

Меглена Кунева никога не е била нито „дясна”, нито „лява ръка” в

„казионния” Комитет по правата на човека. На заседанията на комитета
тя никога по никакъв повод не сметна за необходимо да вземе думата,
макар че поводи имаше достатъчно. Тъкмо по онова време се разгръщаше
„възродителният процес”, пак по същото време обществото силно се
вълнуваше от гладната стачка на пловдивския поет Петър Манолов. Но М.
Кунева, „нашето момиче”, както тя тогава бе представяна, сладкодумно
мълчеше.
 А как да се отнеса към твърдението на А. Тодоров, че съм бил
„острие” на Тодор Живков, че и на Държавна сигурност?! Ласкателно е
да ме смятат за „острие” (именно за „острие”, а не напр. за пазвантин)
на Т.Живков, но не виждам все пак как ще съм могъл да му стана
„острие”, след като с него не съм имал никаква връзка преди Десети
ноември. Вярно е, че му писах два пъти по повод спрени мои книги
(„Бюрократизмът в държавния апарат и развитието на социалистическата
демокрация” и „Основните права на гражданите в НР България и тяхната
правна защита”), но едва ли паметта му е запазила името ми – едно от
десетките хиляди имена, които са стигнали до него.

Що се отнася до Държавна сигурност, там наистина може да се

говори за някакво „острие”, но с една обратна за съжаление насоченост.
Ще си позволя да цитирам част от писмото на Янко Янков (прекарал шест
години в затвора по измислено противодържавно престъпление), което
той на 30.12.1989 г.(след излизането си от затвора) е изпратил до
Главния прокурор на НР България. След като съобщава, че е прекарал
два месеца в Главно следствено управление на ДС (ул. „Развигор” 1), Я.
Янков продължава: „През тези два месеца бях непрекъснато
шантажиран с искането да призная, че колегата-юрист и научен
работник Велко Вълканов ме е ръководил в подривна
(противодържавна) дейност. Шантажирането ми бе извършено от
заместник-началника на отдел „Специален” полковник Петър
Бъчваров, началника на същия отдел полковник Чавдар
Новански и заместник-началника на Главно следствено
управление при Държавна сигурност полковник Калчев. Същите
НЕПРЕКЪСНАТО, НАСТОЙЧИВО, ПРИСТРАСТНО, УПОРИТО искаха от
мен да заявя, че съм „изпаднал под вредното влияние” на Велко
Вълканов, че той ме ръководи в моята противодържавна
дейност”.

Както се казва в такива случаи, останалото е мълчание.

И все пак ще си позволя една препоръка: срещнете ли

„политолог” като горепредставения ви героичен мъж, отминете го! Не
рискувайте да бъдете омърсени! Социалните клюкари са най-често и
социални клошари, т.е. хора, които преживяват, като се ровят в кофите
за социален боклук. Това трябва да ви казва достатъчно.