РАЗСТРЕЛЯНАТА СВОБОДА

В кървавия май на 1944 г. царската власт почерни в Разложко десетки

майки и бащи, остави млади вдовици и невръстни сираци
През януари 1944 г. ЦК на БКП издава окръжно № 2. В него се дават
указания за пълна мобилизация на антифашистките сили в България и
за подготовка на общо въстание. Решенията на Главния щаб на НОВА
са – партизанската борба да се разгърне в масова народоосвободителна
война. Поставя се и изискването за успешното изпълнение на тази
задача – да се попълнят и укрепят щабовете на оперативните зони.
ЦК на партията и Главният щаб на НОВА изпращат като пратеник в
Разложко Асен Кожаров (Чаракчиев). Той пристига тук в началото на
март 1944 г. На партийно съвещание, проведено в Рила планина, се
взема решение Окръжният комитет на партията и щабът на зоната да се
преместят от Горна Джумая в Разлог. Пратеникът дава и указания за
активизиране на партизанските отряди и бойни групи и за
организиране на акции за набиране на оръжие. На това съвещание за
секретар на Окръжния комитет е определен Никола Рачев, а за членове
– Крум Радонов, Кръстьо Стойчев, Иван Гулев и Стойне Лисийски.
Щабът на зоната придобива следния състав: командир Крум Радонов,
Иван Тричков – заместник-командир, Никола Рачев – политкомисар, и
Георги Топалов – заместник-политкомисар.
Активизира се и партизанското движение. От януари до края на юли
1944 г. в Разложкия партизански отряд влизат повече от 150 нови
бойци. Със своите над 175 партизани той представлява вече значителна
бойна сила, готова да осъществи задачи на Главния щаб на НОВА.
Предприемат се и бойни акции за снабдяване с оръжие и храна в
Белица, Долно и Горно Драглище, Добърско и Якоруда. Тези акции
хвърлят в паника царската власт и вдъхват нова вяра в населението.
Уплашени от активизирането на партизанското движение, царските
управници започват небивал дотогава кървав и масов терор в Разложко.
На 11 май в околийския център пристига жандармерийската дружина
на капитан Любен Николчев. Веднага се подготвят списъци на
заподозрените ятаци и комунисти, определя се и полицейски час. Още
същия ден в Белица са арестувани около 100 души антифашисти.
Преди откарването им в Разлог местното население прави спонтанна
демонстрация в тяхна защита. Арести се извършват и в останалите
селища на Разложко. Голяма част от задържаните са интернирани,
други са освободени, а „най-опасните“ – подложени на инквизиции и
разпити.
Статистиката от онези времена е безмилостна: От 13 май до 17 юни
1944 г. из страната са интернирани 170 антифашисти от Белица,
Якоруда, Банско, Баня, Елешница, Добринище, Разлог и др.; за
назидание до основи са съборени или опожарени 206 къщи на
партизани и ятаци от Разложко.
Терорът на жандармеристите е невиждан. Разложко не помни толкова
мъка и кръв от времето на турското робство! Не случайно месец май от
съвременниците на онези драматични времена е наречен „Кървавият
май“. Той започва със сражението в м. „Равен“, Белишко землище на 16
май 1944 година.
В над 100-те въоръжени акции и сражения, в които участваха
партизаните от Четвърта въстаническа оперативна зона, с особена
яркост на героизъм се отличава сражението, което група от двадесет
партизани от Разложкия отряд „Никола Парапунов“ води на „Равен“. В
тежкия и неравен бой, продължил няколко часа, пръв загива
командирът на групата Георги Топалов – заместник-политически
комисар на ІV ВОЗ, посветил беззаветно целия си живот на идеята за
социална справедливост. Отдава повече от 30 години на борбата. Взема
активно участие в Септемврийското въстание. Емигрира през 1924 г. в
Съветския съюз. На път за Испания е арестуван от австрийските
власти, които го връщат в България. Заедно с двамата си синове и
дъщеря си Надежда, на 4 юли 1943 г. стават първото партизанско
семейство в Пиринския край. В отряда е дълбоко почитан от другарите
си.
На „Равен“ със смъртта на храбрите, неизживели още своята младост,
загиват и тримата от прочутата ремсова група „Осморката“ от Белица –
Иван Апостолов, Георги Сачков и Никола Банков. Жандармерията
залавя тежко ранените партизани Сава Стенчин, Димитър Даракчиев,
Георги Тончев и Никола Мадолев. Първите двамата са обесени на 18
май в Белица. Същият ден на бесилото в Долно Драглище увисва
Георги Тончев. На 4 срещу 5 юни жандармеристите убиват по най-
жесток начин Никола Мадолев. Палачите прерязват вратните му жили
и го оставят дълго време да се измъчва, облян в собствената си кръв.
След това го разстрелват. Серги Чонков, който също участва в
сражението, успява да се измъкне от обръча. По-късно е заловен от
жандармеристите. Убиват го по най-жесток начин на 10 юни 1944
година. Но това е само началото на кървавия май, който почерни
Разложко.
На 16 май между Бачево и Разлог „при опит за бягство“, както пише в
протоколите на полицията, са разстреляни без съд и присъда ремсовите
дейци и ятаци от Бачево Атанас Радев, Петър Манушкин и Станко
Тъпанчев. При трагични обстоятелства същия ден загива и
новоизлезлият партизанин от Разлог Костадин Г. Рачев, известен със
своя поетичен псевдоним Валентин Волгин. На 16 май в Елешница е
обесен партизанинът Васил Бельов, заловен на 12 май в родното си
село.
Терорът, арестите и побоищата продължават с неотслабваща сила.
След броени дни в м. „Бельов баир“ ще проехтят изстрели, от които ще
изтръпне цяло Разложко. В общ гроб на 29 май 1944 г. са разстреляни
тринадесет ятаци от Разлог и Елешница. От кървавия ад като по чудо
успява да се спаси Петър Орозов. През юли 1944 г., в разпространен от
него позив, той ще напише: „Кървавата фашистка реакция в нашия град
изтръгна тая пролет из нашите редове невинни жертви и след близо
едномесечно безчовечно измъчване ги изби по най-зверския начин…
На 29 май т. г. лично шефът на джелатите капитан Николчев обяви
„тържествено“ списъка на жертвите, които ще интернира същата нощ
при св. Петър, както той се изрази. Бяхме общо 14 души – 12 от Разлог
и двама от Елешница. Вързаха ни здраво с едно дебело въже и ни
натовариха на камион всред побеснели жандарми и към 10 часа вечерта
с див вой и крясъци ни подкараха към гробното място на Бельов баир.
На шосето при реката ни изсипаха като камъни един върху друг и
цинично ни предложиха да пием вода за последен път. Когато ни
качиха на гробното място, лично груповият началник провери дали сме
здраво вързани, след което строи кучетата отзад и се чу глуха команда
„огън“. Зловещо затракаха шмайзерите и другарите литнаха на откос
върху земята. И в тоя момент стана чудото с мене – успях да се
отвържа… Ранен, хукнах с последни сили в тъмнината низ
нанадолнището, обсипан от рояк куршуми. След това дълго ме търсиха
с фенерчета, обаче напразно… И след всичкия тоя ужас аз съм отново
на свобода и с пушка в ръка бродя родната земя за премахване на
тиранията от кървавия хитлеризъм в нашата страна, против
безследните и безотговорни убийства на невинни граждани, против
войната и терора – за мир и братство между народите.“
След тази кървава нощ в пантеона на безсмъртните бойци за социална
справедливост завинаги останаха имената на Костадин Левенов,
Димитър Пръков, Петър Джоджов, Иван Кацарски, Иван Лагадинов,
Данаил Парапунов, Илия Адамов, Петър Радулов. Своята смърт тук
намират и ремсовите дейци Алан Кушев, Костадин Кулин и Иван
Джоджов. На Бельов баир са разстреляни и двама войници от
Елешница – Илия Грамбелов и Иван Попатанасов, избягали от
казармата, но не успели да се свържат с партизаните.
Властта се опитва да прикрие своето кърваво злодеяние, но то става
известно на хората. Партизанският отряд издава специален позив, в
който описва трагедията и призовава към решителна борба: “ Градът ни
е в траур, градът ни не помни по-голяма жестокост, по-големи зверства
от тия, извършени сега. Палежите, грабежите и убийствата са пред
очите ви! Избити са невинни граждани. Избити са млади хора, елитът
на младежта ни. Избити са за това, защото искат да живеят по-добре…
Граждани на град Разлог, братя и сестри, деца и съпруги на избитите,
ще търпите ли още тая гавра над вас? Още ли ще позорят името на
българи тия гадове? Още ли ще убива, граби и пали капитанът
Николчев и неговата паплач? Още ли ще търпите? Смъртта на героите
не ще сълзи, а отмъщение и истински последователи!…Още ли ще
мъкнете тежкия ярем? Дигнете се и отмъстете за скъпите жертви!
Вдигнете се на бой!“
Кървавият ад продължава и през юни. На 6 юни вечерта край Разлог,
по пътя за Годлево, след многодневни изтезания са разстреляни
якорудските антифашисти Петър Джаджеров и Мустафа Кьоров, за да
останат техните имена завинаги в летописа на безсмъртните. Царската
власт в лицето на капитан Николчев не спира да убива, като посяга и на
живота на невинни деца, каквато е кървавата разправа с двете ятачета
от Белица Васил и Сава Кокарешкови. Подобно насилие рядко се среща
в цивилизованите общества. Тяхната участ е трагична и кара и най-
закоравелите на болки сърца да потръпнат.
На 18 юни 1944 г., след среща с партизаните, поради предателство
двете деца са заловени край родното им село Белица. В Разлог
жандармерията ги подлага изтезания, но детските им души остават
чисти, не проронват устните им предателски думи. В края на юни
капитан Николчев нарежда на своите джелати да ликвидират ятачетата,
така че и следа да не остане от тях. Заповедта му е изпълнена и няколко
месеца никой няма да узнае за тяхната участ. Пред Народния съд
главорезът Николчев хладнокръвно ще разкаже: „Двамата братовчеди
Васил и Сава Кокарешкови побързахме да ликвидираме. Един от
жандармеристите се вмъкна в стаята, където момчетата бяха
задържани, и ги закла. Страхувахме се да не открият телата им, защото
бяха малолетни и ги утрепахме без съд. Затова дадох нареждане да не
се оставят следи от убийството. По-късно ми докладваха, че с телата на
момчетата жандармеристите си хранели цялата седмица кучетата. Така
от ятаците не остана нито следа.“
Пак край Белица на 19 юни 1944 г. в сражение загива партизанинът
Иван Алексов. В джоба му властниците намират писмо, което най-
добре характеризира вярата на хората, взели оръжие в ръка и тръгнали
по планините за тържеството на идеята за социална справедливост:
„ Аз ще се завърна, когато огрее нашето слънце.“
„През тези черни майски и юнски дни населението в Разложко
живееше в някакъв кошмар – ще напише в спомените си Георги Й.
Мадолев, политкомисар на Разложкия партизански отряд „Никола
Парапунов“. – Голяма част от най-будните му синове бяха в
партизанския отряд, други чезнеха в концентрационните и трудовите
лагери, а трета немалка част бяха интернирани и пръснати из цялата
страна. Партизанският ни отряд бе принуден да мине временно в
отстъпление, за да запази своите сили и да се прегрупира за нови
действия.“ Ще минат броени месеци и в началото на септември 1944 г.
се сбъдва мечтата на Иван Алексов за слънцето, в името на което
загива с оръжие в ръка.
Истинското погребение на разстреляните антифашисти на Бельов баир
става няколко дни след Девети септември. Такова погребение не се е
случвало дотогава. От цяло Разложко тръгва народ към мястото на
кървавата разправа. Пеша и с каруци. Майки, жени, сестри с черни
забрадки и с пламнали от плач очи. И мъже, крачейки бавно, гологлави,
с невъзпирани сълзи по брадясалите им лица… Направен е ковчег –
огромен, за тринадесет души. И грамаден кръст, на който са изписани
имената на разстреляните.
Преди да ги положат в общия гроб, над множеството се изправя
прославеният партизанин Костадин Лагадинов. Говори бавно, брадата
му трепери, едва сдържа сълзите си. А иначе е мъж – скала… От онези
трагични дни на май и юни 1944 г., когато бе разстреляна свободата,
изминаха повече 75 години… А Равен и Бельов баир – двете дълбоки
рани в паметта на поколенията и днес пари като жаравата.
След 10 ноември 1989 г. се случи така, че осъдените от Народния съд
бяха реабилитирани, сякаш не е имало „Бельов баир“, сякаш не е имало
гаврата с погубените Сава и Васил Кокарешкови. Пренаписана бе
историята и в нея вече не се говори за фашизъм, а антифашистите, за
разлика от цивилизованите европейски страни, бяха очернени в най-
черни краски и бе зачертана ролята им в световното антифашистко
движение и приноса им за разгрома на фашизма по време на Втората
световна война. Това се случи само у нас. Заговори се обаче за масовия
гроб край Добринище, където дни след Девети септември са убити
интелектуалци от Разложко. Работех във в. „Трудово дело“, издание на
Строителните войски и разказах какво зная за случилото се край
родното ми място. Главният редактор полковник Иван Николов
предложи да се развие темата и така на 20 април 1990 г. в София
записах разказа на Костадин Мадолев от Белица, партизанин от отряд
„Никола Парапунов“ за хората, заровени в открития масов гроб.
Публикацията със заглавие „Насилието ражда…насилие“ излезе във в.
„Трудово дело“ на 27 април 1990 г. Ето документалния разказ на
Никола Мадолев, който хвърля светлина към събитията, станали в
Разложко: “ В открития гроб край Добринище има хора, които щабът
на отряда осъди на смърт още през лятото на 1944 г. Не знам дали
българският народ знае за кървавия май на 1944 година в Разложко?
Тогава загинаха свидни български чеда – антифашисти, десетки бяха
интернираните. Моят брат Никола Мадолев бе убит по най-жесток
начин на 6 юни 1944 г в Разложката гимназия. Жандармеристите така
го бяха заклали, че той се е мъчил в продължение на часове, докато
издъхне в собствената си кръв. Страшно е за разказване. Като си
спомня какво направиха с него, косите ми настръхват. Пък и не само с
него. Разстреляните на Бельов баир на 29 май 1944 г. тринадесет ятаци
са убити без съд и присъда. С телата на белишките ятачета Васил и
Сава Кокарешкови в продължение на месец бяха хранени полицейските
кучета.
През ноември 1944 г. присъствах на съда на капитан Николчев, който
донесе много черни забрадки в Разложко. Тогава го попитах:
– Защо убихте децата без съд и присъда?
– Аз не съм виновен за тяхната смърт, а Иван Сърбинов от Белица. Аз
ги бях пуснал, защото нямаше никакви доказателства срещу тях.
Сърбинов дойде при мен от името на управата в Белица – Иван
Лазаров, Алекса Саев (лично наредил на Амалата да убие Яким Цоков),
Иван Саев, Иван Бояджиев – областен началник на „Бранник“, Славе
Попгерасимов – контрачетник и участник в убийството на партизанина
Иван Алексиев. Настоя децата отново да бъдат арестувани и убити,
като нареди от телата им нищо да не остане. Това нещо ние
изпълнихме.
Когато докараха капитан Николчев от Горна Джумая в Разлог, от
цялата околия се бяха събрали хора, жени в черно, които настояваха
веднага за смъртта му. През целия септември и октомври 1944 г. в
Разложко имаше масови митинги, на които основното искане бе за
възмездие, за сурова присъда над убийците. Сега този факт се
„забравя“ от някои.
След масовите убийства от май и юни 1944 г. над антифашисти щабът
на партизанския отряд „Никола Парапунов“ взе решение всички, които
са участвали или съдействали за кървавите изстъпления, да бъдат
ликвидирани. В щаба тогава влизаха Иван Тричков – командир,
Кръстю Стойчев – политкомисар, Асен Лагадинов – заместник-
политкомисар и заместник – командирът Иван Щерянов. Присъдата
гласеше: „За извършените злодеяния виновните да бъдат наказани със
СМЪРТ“. Тя се знаеше от всички партизани. Ние щяхме да я изпълним,
дори ако не беше дошъл Девети септември. Много от убийците се
укриха, но бяха заловени в продължение на един месец. Тъй като съм
от Белица, със сигурност зная, че „изчезналите“ са шест души, а не
както се говори двадесет. Доколкото знам, в гроба край Добринище са
заровени около двадесет човека от Разложко, като не изключвам
възможността да има и от Неврокопско. Знам също така, че всичките са
били разстреляни, а не както сега се пише в някои вестници, че са
убити по най-жесток начин. Това не отговаря на истината.
Тези хора и при Народния съд ги очакваше само едно единствено
наказание – смърт, защото ръцете им бяха изцапаш с кръв. Много от
близките им знаеха за какво са задържани в Разлог и не живееха с
илюзията, че може да им се размине наказанието. През септември
постъпих на служба в гвардейската рота. Заедно с мен бе и Георги
Сланчев, син на старшията Иван Сланчев. Синът знаеше за
прегрешенията на баща си и не пожела нито един път да се срещне с
него, макар че имаше възможност.
Искам още един път да подчертая, че хората, заровени край
Добринище, бяха убити с решение на щаба на партизанския отряд.
Рано или късно те щяха да си получат заслуженото, защото
жестокостите им се знаеха от всички. Сега някои се опитват да ги
правят герои, че са били интелигенцията на Разложко. Много от тях
наистина бяха такива, но за жалост насочиха „творческите си усилия“ в
друга посока. А колкото до обвиненията, че Крум Радонов стои в
основата на цялата тази история, това не е вярно, защото през това
време той бе на Струмишкия фронт. Това аз зная за случая в
Добринище…“
––––––
Автор: Петър Хаджиев
Източник: вестник ЗЕМЯ, 02 февруари 2022