Katinski Detektiv - Html-Job 36

1/18/24, 12:36 AM knigi.archivek-p.org/katinski_detektiv.
html
КАТИНСКИ
ДЕТЕКТИВ
ЮРИЙ МУХИН
Москва година

Лиценз от
I
Посвещава се на моя баща, на когото

дължа всичко за това кой съм аз, какъв
съм и на моите другари от
работата,които ми дадоха възможност
да напиша тази книга.
Пролог
Независимо дали читателите искат ще
им се наложи да четат детективска творба
нещо повече на тях ще им се наложи да
станат временно следователи На
американският писател Рекс главния
персонаж на всички негови романи е частния детектив Ниро Вулф Той се отличава от други подобни
герои по това, че никога не излиза от дома си и всичките си следствени действия провежда в удобното си
кресло до бюрото си, анализирайки уликите и фактите, събрани от неговите детективи и полицаите.
Причините поради които читателите не могат сами да се доберат до уликите са много. Авторът на
тази книга също не е в състояние да го направи. Но никой не е в състояние да ни попречи да направим
самостоятелен анализ на това, което е събрано от другите и да си направим съответните изводи за
катинското дело. Първо, това е интересно и второ, позволява ни да не се заглеждаме в устата на хора,
чийто временен подъл интерес от резултатите на следствието е очевиден.
Работата е там, че официален интерес имат всички органи участващи в това дело. След като немците
откриват гробовете с телата на разстреляните полски офицери през 1943 година, правителствените
органи на Германия и СССР стават главни заподозряни в убийството. Правителството на Полша по това
време е имало силен интерес от определени изводи на следствието. Правителствата на западните страни
са се стремяли да изкопчат от това дело колкото се може повече изгоди. През 80-те години в СССР вече
не е имало държавни дейци, които са могли да анализират каквото и да било, пълно е било с такива,
които се стремили да се харесат на "цивилизованите страни", без да се притесняват да взимат не само
нобелови награди но и обикновенни парични подаяния.
А в това време нашите професионални "изследователи" и длъжностни лица, които се заеха с
катинското дело, направо се къпеха в собствената си нагла простащина, като се любуваха и гордееха с
това. И в този си блян плюеха върху гробовете на бащите си с настървение, преминаващо границите на
моралното падение.
Ето ви примери от работата на такива изследователи. Г.Жаворонков отишъл в Харков да прави
"изследване" и в 24 брой на "Московски новости" през 1990 година споделя резултатите си. А те са
такива. В Харков е имало погребения. Няма документи, че там са застреляни полски офицери. Имало
някакъв селянин, който преди войната чул от друг селянин, че същият е извозвал труповете на
разстреляните от затвора на гробището и между тези трупове е имало и трупове в полска униформа.
Имало някакъв гробар, който твърдял, че други гробари изкопавали при други погребения полски ордени.
https://knigi.archivek-p.org/katinski_detektiv.html 1/72
1/18/24, 12:36 AM knigi.archivek-p.org/katinski_detektiv.html
Жаворонков не си направил труда да открие тези гробари, не е отишъл на тези погребения, но прави
твърдия извод, че полските офицери са разстреляни от НКВД.
А.Клева (той или тя) във в-к "Известия" от 12 юни 1990 година установява, че погребаните в Харков
са разстреляни престъпници - съветски граждани, умрели от тиф немски военнопленници от лагера за
заразно болни, разстреляни полицаи и предатели, а също и "300 бежанци от довоенна Полша", тоест
членове на банди, действащи на територията на Украйна и Белорусия и збягали от полското възмездие.
От тук се прави извода, че "престъпници с униформи на НКВД са убили в Харков 3 891 пленени поляци".
Нито първия, нито втория е установил нещо, но горят от нетърпение да плиснат помия по бащите си.
Не можем да отминеме и наглостта на част от изследователите от полска страна, участващи в
разследването в Катин, макар за поляците, все пак да има някакво оправдание.
Те са чужденци. Много от това, какво е сега и какво е било у нас, за тях е просто неразбираемо. Те
това не го знаят и за събитията, станали в СССР влагат своя опит, който в дадения случай ги води или
може да ги доведе до заблуждение.
Да кажем, какво може да си помисли полякът, ако любящия мъж или баща изведнъж престане да
пише от плен? Навярно, че той е умрял и толкова. А ако хиляди престанат да пишат едновременно? Ако
сте на мястото на поляка сигурно ще си помислите, че са убити.
Но нали знаем, че през тези години присъдите в СССР се съпровождали и с наказания като лишаване
от право на кореспонденция, между подсъдимия и обществото се изправя стената на мълчанието.
За това факта, че е нямало писма изобщо не ни говори за смърт на адресата, но за чужденеца това е
сериозна улика, потвърждаваща неговата смърт.
Но…Де да беше работата само в заблудите. А като че ли и полската страна, макар и не толкова гнусно
като съветската, също извращава, премълчава, преиначава фактите в полза на определена версия. Защо?
Нима на техните бащи, намерили смъртта си в Катин, ще им стане по лесно от това, че морално осъдени
ще бъдат невинните? Какво ще спечели Полша от това? Ще подгрее "антимоскалските" настроения?
Както преди войната? Забравиха ли как свършиха тези нстроения за Полша? Ще им напомня: с немско
генерал - губернаторство. Ами изкривяването на историята не ни позволява днес да постъпваме
правилно, ние днес допускаме същите грешки.
Така че, за разлика от детектива Ниро Вулф, получаващ факти от своите преданни детективи, на нас
ще ни се наложи да имаме работа с факти, които са получени от подли и нагли хора, а самите факти ще
бъдат извратени и непълни. Но и това не е единствената трудност.
Разполагаме с две следствени бригади - едната предлага доказателства, че поляците са убити от
руснаците, другата - от немците. При това, първата бригада безапелационно твърди, че всички факти,
приложени от втората бригада са лъжливи, понеже са получени под страх от разправа от страна на
НКВД.
Те отхвърлят всичко без да се разглежда. Ако вие донесете от архива фотография от 1941 година, на
която се вижда как немски войник е набол щика си в полски офицер, то първата бригада ще ви заяви, че
тази фотография е фалшифицирана, понеже е от НКВД; немския войник на нея е преоблеченият генерал
от НКВД Меркулов; немския войник на нея не набожда щика в полския офицер, а обратно - изважда го,
набол го е стоящият зад кадър Берия.
Какво да се прави? Ще влезем ли в спора, чии факти са по надеждни? Но ние вече знаем от по рано,
че в това дело истината отдавна не представлява интерес за всички, следователно, те просто няма да ни
слушат.
Затова ние ще подходим по друг начин.
Като доказателства ще използваме само фактите или уликите, които доказва пътвата бригада, че
поляците са били убити от руснаците. Ще смятаме, че само нейните доказателства са надеждни. Но нека
първата бригада не се радва особено, ако ние разберем, че тя разполага с други улики, които скрива от
нас, то ние това скриване ще го смятаме като факт и доказателство за погрешността на тази версия.
Тоест ние ще останем безпристрастни, но ще работим само с доказателствата на обвинителите на
СССР и нека те да се пазят! Ако ние по този начин докажем, че полските офицери са убити от немците,
то значи, че те са били убити от немците.
Следователите по това дело обикновенно започват да разказват, че през септември 1939 година в плен
на Червената Армия са попаднали стотици хиляди войници и офицери от полската армия.
Смята се, че такова въвеждане в курса на нещата е достатъчно.
Но ние ще започнем от друго място. А как се е случило така, че полската армия се е предала? До
какво довежда това? За това ние ще започнем с Полша и нейната армия.
Полската държава през години

< Ние, съветските хора, много трудно можем да погледнем безпристрастно на Полша през тези
години. До края на 40-те години тя беше наша сестра и от всички описания за нея, особено за широката
публика, старателно се отстраняваше това, което би могло да унизи поляците, да предизвика в тях
подозрение или неприязан, или би могло да обиди днешните техни представители. Ако се откъснем от
темата за малко, трябва да отбележим, че най-необидчивата нация - са руснаците. За тях можеш да
говориш каквото ти е удобно и направо в лицето им да плюеш - и в СНГ, и в Източна Европа това е в реда
на нещата. Но за всички останали нации освен за болните - не казвай нищо (а на евреите и не поглеждай),
макар че и без да искаш ще погледнеш. А след това се получава - че в една срана свалят паметниците, в
друга се гаврят с гробовете на нашите войници, загинали за освобождението на тези обществени утайки.
Какво можеш да очакваш от болните? Аз мисля, че това е неправилно. Трябва и ние да гледаме на
другите нации като на здрави, иначе те никога няма да се излекуват от своята болест. В държавите,
появили се след първата световна война в Източна Европа възниква определен дефект и от държавна, и
от обществена гледна точка. Обикновенно държавата се образува от желанието и борбата на даден народ
за своя държава. В народа се оформя възгледа за държавата като за ценност, за която се налага да се
бориш и за която трябва да се бориш. А Полша, както впрочем и Чехословакия, Австрия, Унгария и
Прибалтийските държави, се появиха в резултат на това, че Антантата наряза земите на победените
Германия, Австро-Унгария и Русия. Или, на поляците държавата се поднесе като подарък. Но и подаръка
ако е скъп го пазят, за неговата съдба се боят. А тук, за нещастие, за Полша на практика се появи
възможност в хода на войната да ограби безсилните Съветска Русия и Литва, при това отново с
подкрепата на Антантата. От Украйна и Белорусия бяха отнети големи територии с почти чисто
украинско и белоруско население, а от Литва беше отнет къс от земята и заедно с днешната столица -
Вилнюс. Мисля, че правителството на Полша едва ли се е надявало, че тези придобивки са направени
завинаги, затова привържениците на полската държавност се възпитаваха в органически злобно
отношение към руснаците. Едва ли тук има някакво значение болшевизма на русите. Гьобелс, например,
смяташе, че разликата между хитлеровият нацизъм и комунизма е само в едно: комунизма - е за всички
нации, а нацизма - е същия комунизъм, но само за немците. На Хитлер често трогателно се жалвали и
Пилсудски и други управници на Полша, а територията и за дълго била укритие за различни
антисъветски банди, грабещи СССР, от типа на Булак-Булахович. Освен това, победите над Съветска
Русия и Литва замаяли главите на правителствените кръгове на Полша, че им се струвало, че Полша е
такава мощна държава, а самите те са толкова мъдри и дръзки политици, че нямало проблем за Полша,
който тя не би могла да реши със сила. Че винаги ще имат силни покровители като Англия и Франция, и
ако в резултат на някоя полска авнтюра се получи някаква неприятност, то Англия и Франция ще ги
извадят от нея. С такъв манталитет на малък хулиган при покровителството на по-силни от нея - можела
да се бие с когото си иска без да мисли за последиците, започнат ли да я бият - покровителя се намесва.
Ако хитлерова Германия се оформила като много сериозен европейски бандит, то Полша, без самата да
забележи, се ползвала с авторитета на хулигана. Смешно е да се каже, че поляците си изпросили от
Хитлер да сключи с тях пакт за ненападение за срок от 10 години, а СССР най-после помолил Полша да
сключи с него подобен пакт за 3 години.( Три години Полша още може да чака да не напада СССР, а след
това е невъзможно!). И когато срокът изтекъл, за да убедят поляците да продължат срока за още 10
години, на съветските дипломати им се наложило редовно да се кланят във Варшава. В началото на
тридесетте СССР започнал да търси път за отбраната си от агресия чрез организацията на европейските
държави. И именно Полша направи всичко, че в Европа от това нищо да не излезе. Като пример. През
1933 година СССР излезе с предложение за създаване на договор, който след това нарекоха Източен пакт.
Първоначално се предлагало СССР, Франция, Чехословакия, Полша, Белгия, Литва, Латвия, Естония и
Финландия да сключат по между си договор за колективна отбрана в случай на агресия от страна на
Германия. Повече от година продължили преговорите с предлагане на различни варианти, докато Полша
в края на краищата не заявила, че няма да влезе в никакъв съюз, ако там присъстват Литва и
Чехословакия. Министърът на външните работи на Полша Бек се похвалил на немския посланик Молтке,
че е нанесъл на Източния пакт "смъртен удар". Впрочем, поради споменатата особеност на съветската
пропаганда, в СССР на практика никой не знае, че в резултат на Мюнхенския сговор през 1938 година, не
Германия завладява Чехословакия, а Чехословакия и Полша окупирали Германия . (на Полша се
предоставя Тешинска област). Никой не знае, че на 11 март 1938 година поляците провокират инцидент
на полско-литовската граница, Полша започнала да придвижва войските си към нея, по цялата страна се
правили демонстрации с лозунга "Напред към Каунас". (Столицата на Литва тогава бил Каунас). Но
СССР на 16 и 18 март между другото пояснил на Полша, че той няма намерение да бъде на страни от
проблемите на литовците, и тогава Полша се смирила. Нека кажем направо,нашите бащи имали за
съседка доста войствена и безгранично нагла страна. "Великият деец" на буржоазна Полша Ю.Бек,
министър на външните работи, през януари 1939 година удостоил с аудиенция Хитлер и Рибентроп.
Последният записал: "Аз още веднаж говорих с Бек за политиката на Полша и Германия по отношение на
Съветския Съюз… Г-н Бек не криеше, че Полша претендира за Съветска Украйна и за излаз на Черно
море". А защо да криеш мечтите си от верния приятел? Нали им предстояло на 15 март съвместно да
окупират Чехословакия, след това на 22 март немците сами завземат Клайпедската област от Литва. Но
след като завзел Чехословакия, Хитлер си поставил като следваща цел самата Полша. На 21 март 1939
година английското правителство направило вид най-накрая,че е загрижено по повод на европейското
разчленяване. То излиза с предложение, СССР, Англия, Франция и Полша да публикуват декларация, с
която се "задължават незабавно да съгласуват такива мерки, които да бъдат предприети за обща
съпротива" срещу действия, които представляват заплаха за политическата независимост на всяка
европейска държава. Изобщо празна декларация, но Съветския Съюз веднага се хванал за нея,
предлагайки в нея да се включат Балканските, Прибалтийските и Скандинавските страни. Осем дни
английският посланик Кадоган уговарял Варшава, докато не съобщил на Лондон: "Поляците категорично,
румънците в по-малко решителна форма заявиха, че те не се включват в никакви комбинации (под
формата на декларация или каквото и да било друго), ако участник в нея бъде СССР. Ето оценте тази
наглост- Хитлер поставя Полша в партер, а тя отворила уста за Съветска Украйна без да вижда нищо
друго. Но и англичаните си ги бива. На 30 март те, без да се допитат до СССР, дават на Полша гаранция
за безопастност, а след това сключват с нея договор за отбрана. Бедните поляци от радост съвсем се
замяли. В краят на април Хитлер прекратява полско-германския договор за ненападение. Това на
практика е война! А поляците нагло устройват погроми на немското население на територията на Полша,
повдигат военния ажиотаж, създават такова впечатление, че само им дай немците и те с голи ръце ще ги
разкъсат. И трябва да кажем , че не става дума за формалните членове на правителството, а за достатъчно
широк слой от полския елит. Поупомнилият се Ю.Бек се оплакал на Хитлер, че той искал да направи
отстъпки на Германия, но екстремистите не позволяват. Това много влошило положението, понеже
Хитлер не виждал смисъл да разговаря с правителство, което няма самостоятелност и авторитет даже в
собствената си страна. И ето тук в Европа започват политическите игри, тоест политиците на всички
страни се смятали за много мъдри, а Сталин и Хитлер толкова тъпи, че не виждали опитите им за
подстрекаване на война по между им. И надежда за това им давал самият Хитлер. В неговата "Майн
Кампф" - новата немска библия - лайтмотивът бил война със СССР и дружба с Англия. Но Хитлер през
1939 година не бил още готов за война със СССР, макар и крайно да недооценявал силата на Съветския
Съюз, той го смятал за много сериозен противник. А Сталин не бил готов сам да се бие с Германия и
Япония, освен това той не се готвел да го прави сам. През 1937 година Хитлер излиза пред елита на
Германия с политическо завещание, запознавайки го със своите планове в случай на внезапната му смърт.
От тези планове става ясно, че той се канел да окупира Чехословакия, тоест да излезе на границите със
СССР едва през 1942 година. И това, че той го прави през 1939 година се обяснява изключително със
стремежа на Запада да отклони бързо Германия на Изток, а самите западни държави да останат извън
войната. По плана на тази глупава идея Англия започва през лятото на 1939 година тайни преговори с
Хитлер за военен съюз, наистина ако трябва да бъдем справедливи трябва да отбележим, че по
предложенията и се предвиждало неприемливото за Хитлер неприкосновеност на Полша. Едновременно
започва да симулира подготовка за подписване на договор между СССР, Англия и Франция за
отбранителен съюз против Германия. Че това е била нагла симулация и че Англия и Франция нямали
намерение да се съюзяват с СССР, а само се опитвали да плашат Хитлер с това, днес е съвсем ясно и на
Запад. Това е било ясно и тогава. Посланика на Англия в Полша А. Кадоган още на 20 май пише в своя
дневник: "Премиер- министърът (Чембърлеин-Ю.М.), заяви, че той по-скоро ще си подаде оставка,
отколкото да подпише съюз със Съветите". Самият Чембърлеин на 30 юли в своя дневник пише: "Англо-
съветските преговори са обречени на провал, но не трябва да се прекратяват; напротив, трябва да се
създава впечатление за видимият им успех, за да се окаже натиск върху Германия". Американският
посланик в Париж докладва на своето правителство, че политиката на Чембърлеин и Халифакс е била
"оскърбителна" по отношение на Москва. Генерал А. Бофр - член на френската делегация на преговорите
в Москва пише: "Когато днес препрочитам проекта за англо-френски-съветски договор(съветския проект
- Ю.М.) си задаваш въпроса, как е могло да се случи, че дипломацията (на западните държави) да е била
толкова сляпа и дребнава, че изпуснала възможността да сключи такова важно съглашение заради
незначителни разминавания…Съветските аргументи бяха с особена тежест… Нашата позиция остана
фалшива". Какви бяха тези разногласия? Те бяха много, но Съветския Съюз застави преговарящите в хода
на продължителните разисквания да бъдат свалени много от тях. Остана само едно основно разногласие.
Съветския Съюз искаше, ако Германия нападне Полша и той, съгласно договора, заедно с Англия и
Франция обяви война на Германия, то Полша е длъжна да пропусне Червената Армия през своята
територия до границите с Германия за да воюва с вермахта. До 1939 година СССР няма общи граници с
Германия. Ако съветската армия била пропусната и би могла да влезе в бой, би било по-леко на
съюзниците. Защо Полша така яростно се отказвала от това? Защо Англия и Франция не бяха по-
настоятелни към нея? И, между другото, защо точно така е трябвало да постъпи Съветския Съюз.?
Затова, че правителството на СССР загуби и такова развитие на събитията. В хода на разделянето на
Германия след първата световна война значителна част от територията на Германия - Източна Прусия,
днес Калининградска област - става полска територия. Градът и пристанището Данциг, с чисто немско
население става "свободно", но в територията и под контрола на Полша. Официалните искания на
Германия към Полша, предизвикали войната, бяха - Данциг да стане немски град и да се позволи на
Германия да прокара железен и автомобилен път (коридор), през полска територия до Източна Прусия.
Строго казано, това не са били чак толкова неправомерни искания. Това, че днешното правителство на
Русия не защитава руснаците на територията на СНГ, не значи, че Хитлер и цяла Германия не са смятали
за свой дълг да защитават немците на Данциг от произвола на полските екстремисти и бюрокрацията.
Даже след като започва войната с Полша и след катополучава ултиматум от Англия да изведе войските си
и заплати загубите, Хитлер се съгласява, но ако Полша се съгласи да предаде на Германия Данциг и
позволи изграждането на коридор до Източна Прусия. Разбира се Хитлер не целял това и всички го
разбирали, но официалните му искания към Полша изглеждали напълно умерени и даже справедливи. Аз
вече писах, че министъра на външните работи на Полша Б. Бек е бил готов на тези отстъпки. Да си
представим такова развитие на събитията. Немците нападат Полша. СССР, Англия и Франция обявяват
война на Германия, а след три дена Полша, Англия и Франция сключват с Германия сепаративен мир, а
СССР остава в състояние на война. След това Полша обявява война на СССР и заедно с Германия си
поделят Украйна, като компенсация за Данциг. За СССР този вариант е бил твърде реален. При това
именно Съветска Русия през 1917 година сключи сепаративно примирие, изоставяйки своите съюзници
Англия и Франция. Напълно е било възможно обръщането на Полша на 180 градуса. Съюзниците на
Хитлер през втората световна война - Италия, Финландия, Румъния, България - в хода на войната се
обръщат на 180 градуса и техните армии участваха в боевете против Германия. За това СССР искаше
лично да участва в бойните действия. При този случай неговите съюзници не биха могли да водят
сепаративни преговори без него, да и Гяермания заено с Полша трудно биха започнали война с него, ако
Червената Армия беше разположена на територията на Полша. И това, че Англия и Полша не приеха това
искане, макар че Англия можеше да застави Полша да се съгласи, говори за тяхната нечистоплътност и за
трезвият анализ на обстановката от страна на съветското правителство. Но при всички случаи виждаме,
че именно полските управляващи кръгове се отказаха от съюз със СССР за борба против немците и
именно те бяха тези които фактически разпалиха войната. В последствие външният министър на Англия
А Идън, докладвайки в парламента резултатите от Ялтенската конференция упрекна своите
предшественици казвайки: "Може ли някой да се усъмни днес в това, че ако единството между Русия,
Британия и Съединените щати което беше постигнато в Ялта, бе станало през 1939 година, то тази война
никога не би се разразила?" Цялата тази англо-полска дипломатическа суета, предизвикваше войната. Тя
ни най-малко изплаши Хитлер, възможно е да е оскърбила, но не стресна и Сталин. Това, че той сключи
пакт за не нападение с Германия сам по себе си не значеше нищо, такива пактове с Германия вече имаха и
Англия, и Франция. Нещо повече, като се писа вече, Чембърлеин даже искаше да сключи военен съюз с
Хитлер и без да се сеща, че се бои да лети, трикратно летя за лична среща с любимия фюрер. А при
Сталин, не само че не летя лично, но и Халифакс не изпрати. На преговорите в Москва Англия представи
дребен чиновник, който пътуваше за там в товаро-пътничешки кораб без да бърза и без пълномощия. Не
обичаше СССР Чембърлеин, обичаше повече Хитлер. Какво можеш да направиш - на сила драг не можеш
да станеш. Ето затова Сталин, яростния враг на нацизма, сключи договор с Хитлер - яростния враг на
комунизма. Затова и го сключил, защото бил яростен и непримирим враг на Хитлер. Смята се, че Сталин
получил време за подготовка за война. Това се разбира от само себе си. Но аз мисля, че главното беше в
друго. Сталин гледаше в бъдещето малко по-далече от своите западни опоненти. И Хитлер и генералният
му щаб, отчитайки опита от първата световна война, се бояли като от огън да водят бойни действия на
два фронта. Биографът на Хитлер пише, че след сключването на пакта за ненападение със СССР и
Хитлер и военщината ликували - Хитлер махна от Германия втория фронт! И това би било така, ако след
нападението на Полша би прекратил войната. Но той не я прекратил и след две години получил това, от
което най-много се страхувал - война на два фронта. А сега си представете, че Хитлер не сключва с СССР
договор за ненападение, а в съюз с Полша, Унгария, Румъния, Италия и Япония, тоест целия
антикоминтерновски пакт, напада СССР през 1939 година. Би ли водил война на два фронта? Изключено!
Той би започнал и свършил тази война само с един фронт. А СССР щеше да се бие на два фронта - и на
запад, и на изток - без да има нито един съюзник, освен Монголия. Англичаните говорят, че във войната
можеш да загубиш всички битки, освен последната. Сталин мислеше как да спечели последната. На
Хитлер за това не му стигаше ум. Да, Хитлер в дребните битки с Полша, Франция и др. Воюваше на един
фронт, но и това не е негова заслуга, а заслуга на Англия и Полша. Затова пък СССР от началото до края
на войната воюваше на един фронт и това е заслуга на Сталин. През 20-те години Хитлер искаше за
съюзник Англия, той просто стенеше за нея в книгата си "Майн Кампф". Той даже изпрати там своят
наследник Хес през май 1941 година. А се получи, че Англия стана съюзник на Сталин! Макар, че,
направо да си кажем, точно това Англия не искаше. Ами какво искаха Мъдрите политици на Париж и
Лондон? Те икаха луфтвафе да бомбардира Москва в началото на войната. А какво стана? Благодарение
на пакта Молотов-Рибентроп, луфтвафе бомбардира Варшава, Лондон и Париж. И едва през 1941 година
опърничевата и неверна Англия, която през 1939 година Издевателствуваше над СССР, падна в обятията
му. Чърчил, мъдър политик, искрено ненавиждащ СССР, понеже в него виждаше смъртна опастност за
Британската империя, в речта си за съюз със СССР на 22 юни 1941 година не се стесняваше да изрази
своята ненавист към болшевизма: "Никой през последните 25 години не беше по-яростен противник на
комунизма от мен.Аз не връщам обратно нито една от своите думи…" Но след смъртта на Сталин той
каза за него, че този човек биеше враговете си с ръцете на своите врагове. И това е така. Чърчил, враг на
Сталин, шест години биеше враговете на Сталин - нацистка Германия и милитаристка Япония. И нямаше
на къде да мърда - независимо от това дали иска, или не. Сталин се отнасяше стопански, към такива
селски сметки. Хитлер започна да моли за сключване на пакта за ненападение едва през 1939 година.
Сталин не бързаше - все още имаше надежда за договор между Англия и Франция. Но и не отказваше на
Хитлер. И за да не загуби надеждата му поставяше като условие различни икономически искания под
формата на съглашения: Германия трябваше да достави и монтира станове и оборудване за производство
на боеприпаси и оръжия, образци танкове, артилерийски оръдия и самолети, лиценз и ноу-хау за тяхното
производство, круповска стомана за броня и цайсова оптика. Даже почти готовият тежък крайслер
"Лютцов" се харесал на Сталин за това, че на Хитлер не му се давал, понеже Германия мечтаела да има
господство по море. Хитлер се съгласил с доставката на оръжие, независимо от съпротивата на
собственият си вермахт. Тогава Сталин пояснил, че СССР не разполага с толкова зърно, нефт и руда, за да
бъде обменено на бартерна основа за желаното оръжие. И той поискал 200 милиона марки кредит за 5
години под 5% лихва. Хитлер отново се съгласил. Тогава се заели с териториалните проблеми, и тук
съветската страна предлагала все нови и нови идеи. Хитлер се съгласил с всички. И когато след
пристигането на англо-френската делегация в Москва на 12 август става ясно, че тя не е упълномощена
да решава нищо, и че няма намерение да разглежда главния въпрос- пропускането на съветските войски
през Полша, то на 22 август бил повикан в Москва Рибентроп и на 23 заедно с Молотов подписват пакта
за ненападение. Трябва да се добави, че в момента на подписването на пакта, още нито една страна в
Европа не воюваше, а СССР воюваше с Япония на Халхин-Гол. Това сражение, за мащабите на 1939 -
1940 години, се характеризираше с ожесточени и значителни боеве. Японците нападнаха Монголия на 10
юли. Оказвайки помощ на своята съюзница, Съветския Съюз прехвърля в монголските степи войска и
авиация. Обединените съюзни сили под командването на Г. Жуков на 20 август обкръжават японската
армия с численост 85 хиляди човека. В хода на ожесточените боеве по японски данни са убити 67 хиляди
японци, а от съветска - 18,5 хиляди. Боевете приключват едва на 16 септември. За сравнение.
Разгромявайки Полша, Германия губи 16,6 хиляди убити войници и офицери, Полша - 66 хиляди. Пакта
Молотов-Рибентроп поставя точка на японската авантюра в СССР. Работата е там, че по съюзния договор
с Германия, страните се задължават да си оказват помощ, с изключение когато една от страните сама
предприема агресия. Пакта и последвалият го договор за дружба между СССР и Германия, правил
германската подкрепа за война на Япония със СССР малко вероятна. Но в случай на война със САЩ, тя
не би могла да нападне СССР, защото трябва да воюва на два фронта. Първото задължение на
правителството на всяка една страна е защитата на народа си от външен враг. За това са създадени
държавите. За да постигне това, правителството е длъжно не само да издържа армия, но и да подсигури
за страната си надеждни съюзници. Тъпите и подли полски политици в името на своите глупави амбиции
се отказаха от единствения надежден съюзник - СССР, не позволиха да се създаде антихитлеристкия
съюз, предизвикаха втората световна война, в която именно Полша даде най-големия процент човешки
загуби - 17,1. Войната, в която беше убит всеки шести гражданин на довоенна Полша. Разследвайки
катинското дело, ние сме длъжни да помним това, за да разберем позицията на тези управници при
гьобелсовата провокация. Единственото им оправдание пред народа им, пред историята и пред тях
самите беше лъжата, че ако бяха пуснали Червената Армия през територията на Полша, биха загинали от
НКВД не по-малко поляци, от колкото от гестапо. Само тази фалшивка им позволява някак си в
последствие да гледат хората в очите.
Полската армия и нейните офицери

Видяхме, че управляващият полски елит се е държал дръзко и предизвикателно към Германия. Още
през лятото Полша започва скрита мобилизация, и макар да не успяват да я довършат, войната с немците
за милионната полска армия в никакъв случай не беше неочаквана. Нека за по-добра представа за
действията на полската армия и полското правителство направим сравнение с други армии и
правителства в подобни условия. На 10 юли 1941 година обявяването на воината на Германия срещу
СССР се проточило 18 дена и, разбира се, за Червената Армия тя вече не беше неочаквана. През този ден
групата армии "Център" с подкрепата на групата армии "Север", числеността им първоначално51, а след
това 62,5 дивизии, то ест около милион човека, започват Смоленското сражение. Срещу немците
първоначално противодействували 24 дивизии от Западния фронт и оттеглящите се от границата разбити
части. Понеже съветската дивизия по щат била на половина на немската, то може да се смята, че срещу
немците се е сражавала 300 хилядна съветска войска, но по късно в сраженията се присъединяват
войските на четирите фронта, така че и от съветска страна числеността едва ли е била по-малка от
немската. Но качественото превъзходство в обучението, умението да действат при реални бойни действия
с оръжие, умелото ръководство на командирите от всички звания е било несъмнено. Съветската войска
можеше да противопостави само своята решимост за защита на Родината. В крайна сметка, това
сражение се проточи точно два месеца, през това време бяха обкръжени четири съветски армии, в
резултат на което немците се придвижват на 100 - 150 километра. По-късно през есента немците се
приближават до Москва на разстояние от което с бинокъл може да се види Кремъл. В Куйбишев вече
била оборудвана резервна столица. От Москва се евакуираха хората, предприятията, министерствата,
архивите, музеите, но нито един член на правителството, от когото зависеше отбраната на страната не я
напусна. Германия атакува Полша на 1 септември 1939 година, тази същта която по мнението на Чърчил
проявила "гордо и надменно отношение към дързостта на немците". Как изглеждало от страни това
"гордо и надменно отношение"? Тази гордост хитлеровият генерал Типелскирх я описва по следният
начин: "Когато полското правителство разбра, че приближава краят, (а то след 5 дни съобразително го
"разбира"! - Ю. М.) бяга от Варшава в Люблин. От там на 9 септември се изнася в Кременец, а на 13
септември в Залещики - град на границата с Румъния. На 16 септември полското правителство преминава
границата. Народът и армията, която още водела последните ожесточени боеве, бяха хвърлени на
произвола на съдбата". Трябва да признаем, че доста своенравна била гордостта на полският елит. А сега
не е лошо да изясним, кой именно се е сражавал ожесточено с немците в Полша. В пехотата стрлят по
противника и приемат върху себе си изстрелите му войниците и сержантите. Ако армията е опитна,
войниците са обстреляни и не се паникьосват, то офицерите са длъжни да се движат зад тях на такова

разстояние, че да могат да виждат цялото свое подразделение. Даже и в тези случаи те се намират в
зоната на поражение от огъня на оръжието и са основните цели на всички родове войски на противника.
Ако вземем като основа съветската организация, то в стрелковите войски отношението на офицерите към
войнишкия и сержантския състав е 1:16. В другите войски- артилерия, танкови и авиация е още по-
голямо. Например в изстребителната авиация боят се води изключително само от офицери, или за всеки
случай техният брой е доста голям. Така, че ако армията е опитна и обстреляна, а патриотизмът и на
редовите и офицерите е еднакъв, то съотношението между убитите войници и офицери не трябва да е
високо - 1офицер на 15 войника, и не е задължително да бъде много ниско, все пак боят се води от
войниците. Нека вземем като пример, резултатите при освобождението на Източна Европа от Червената
Армия през 1944-1945 година. По това време съветските войници и офицери са били достатъчно опитни
и обстреляни. В тези боеве са убити и изчезнали безследно 1 051 353 съветски военнослужещи, от тях 92
670 офицери. Съотношението е 1:10,3. Това е при уговорката, че войниците и офицерите са патриоти в
равна степен. А ето в японо-китайската война от юли 1937 до декември 1938 година са били убити 330
хиляди военослужещи от китайската армия, загубата на офицери била в съотношение 1:25. По това време
главен военен съветник на Чанкайши бил генерал-лейтенант А.И.Черепанов. Той пише за китайските
войски: "Такава беше армията, с която трябваше да се бием - армия с реакционно настроено офицерство,
но най-добрите и представители бяха обладани от патриотичен порив". А японското командване
характеризира китайската армия по следния начин: "Централните войски са добри. Местната войска и
новите дивизии също са силни. Но авиацията и артилерията са слаби, за това боеспособността на
китайската войска е по-слаба от нашата. Характерно е отсъствието на страх от смъртта. Ръководството на
китайските офицери е лошо. Не им стига активност, не им стига стремеж към активни действия…
Останалите войски, не зависимо, че главните сили отстъпиха, всички до една отбраняват позициите си".
Виждате, че когато целите и патриотизма на офицерите и войниците се различават, то офицерите имат
шанс да съкратят загубите си. Но в армиите има и други случаи. Когато войниците не са обучени, когато
те не са обстреляни, когато те се паникьосват и бягат, в такива случаи професионалистите, хора, които
Родината специално издържа за война, волю-неволю се преместват на бойната линия изапочват да гинат в
непропорционални количества. Да си спомним за генерал Рокосовски, ходещ в пълен ръст начело в
сраженията под Москва, за да ободри войниците. Да си спомним за маршал Ворошилов, предвожда
батальон на морската пехота в атака под Ленинград, вкойто получава куршум в ръката. През лятото на
1938 година японците атакуваха нашата граница в района на езерото Хасан. Наркома на отбраната на
СССР маршал Ворошилов на 4 септември издава заповед N 0040, в която рязко критикува ръководството
на боевете от маршал Блюхер и, пише по този повод следното:" При това процента на загубите на
командно-политическият състав е неестествено голям - 40%, което за последен път потвърждава, че
японците бяха разбити и изтласкани зад пределите на нашите граници, благодарение на бойния
ентусиазъм на бойците, на младшите командири, на средния и старши командно-политически състав,
готови да се жертват, защитавайки честта и неприкосновеността на своята велика социалистическа
Родина…" Тоест в боевете при Хасан на двама убити офицери се падат трима войника. И това, между
другото, не се е променило и до днес. През декември 1994 година Русия въвежда в Чечения необстреляна
армия. Цифрите са същите. На 1 февруари 1995 година загубите на Тулската дивизия на ВДВ са 8 убити
офицери и 28 войници и сержанти, съотношението е 1:3,5; ранените са 38 офицери и подофицери и 120
войници, съотношението е 1:3,2. В осми гвардейски корпус убитите са 36 офицери и подофицери и 104
войници и сержанти, съотношението е 1:2,7. Но да се върнем в 1939 година, към загубите на полската
армия. През 1947 година във Варшава е бил побликуван "Отчет за загубите и военните вреди причинени
на Полша през 1939-1945 години." Загубите на войските си поляците оценяват със следващите цифри в
хиляди човека: през Септемврийската кампания на 1939 година-66,3 от първа и втора Полска армия, на
Изток - 13,9; Полската войска във Франция и Норвегия - 2,1; Полската войска в състава на английската
армия - 7,9; във Варшавското въстание 1944 година - 13,0; във партизанската война -20,0. Всичко 123,2.
Полският автор Ч. Мадайчик, изследовател на катинското дело, оценява числото на убитите офицери и
войници в септемврийската кампания на 1967 човека. Следователно, съотношението между убитите
офицери и войници в боевете за независимост на Полша през 1939 година - 1:32,2. Какво е станало? Защо
съотношението на убитите на все още неопитната армия, защитаваща родината си е толкова
нехарактерно? Могат да кажат, че поляците имали някаква специфична армия, със специфична
организация. Нищо подобно. Армията на Полша беше изградена от френски съветници по френски
образец и френски устави, както иронизира Типелскирх "съобразени с полския темперамент". Самата
френска армия, от започването на боевете през 1940 до капитулацията и, загубва около 100 хиляди човека
убити и 30% от тях са били френски офицери! Съотношението на убитите офицери и войници е 1:2,3, а
не 1:32,2 както при поляците. Излиза, че Полша била защитавана от нейните момчета, а гордото полско
дворянство избягало след държавният си елит. Струва ми се, че тук става въпрос за довоенната държавна
пропаганда, която била внедрила дълбоко в умувете на елита идеята, че работата на Полша е само да
предприеме войната, а немците ще бъдат бити от френския Жак и английския Джон. И дворяните си
спасиха живота , за да може някой да ги държи под чехъл в Берлин на парада на победителите. През 1941
година от бившите полски военнопленници в Съветския Съюз се сформира полска армия, която наричали
армията на генерал Андерс. СССР облече, обу и въоръжи по различни данни от 75 до 90 хиляди полски
войници и офицери. Да, ама кога бяха въоръжени? През 1941 година! Тогава, когато собствените му
войници отиваха на бой в граждански дрехи и с учебни пущки. Когато на 7 ноември 1941 година на
парада в Москва превозваха оръдия, взети от музеите, а московското опълчение беше въоръжено с
трофейни японски пушки, взети от войната през 1904 година. Но Андерс започва войната, като изпраща в
Англия от Съветския Съюз 200 полски летци и моряци, а през януари започва да иска да изпратят
неговата армия в Иран. И я завършва, като бяга с армията си от 114 хиляди човека (заедно с техните
семейства) през Каспийско море в Средния Изток, където англичаните ги поставят да охраняват добива
им на нефт, и то във времето когато беше разгара на Сталинградската битка, когато беше скъп всеки
войник и всеки автомат. Нека си припомним, че по това време (през ноември 1942 година) се
присъединиха френските летци , недоволни, че не им позволяват да бият немците на Запад. И тези летци
през 1943 година започнаха да бият немците. Те извършиха 5 240 бойни полета, в боевете загинаха 42 от
тях, но те все пак до края на войната унищожиха 268 и повредиха 80 немски самолета. А поляците на
Андерс в същото време "гордо и надменно" дадоха да се разбере, че няма сила, която би могла да ги
застави да се доближат до немците на пушечен изстрел. По тази причина съветската историография
говори много малко за армията на генерал Андерс, само споменава, че през 1944 година те участват в
Италия в боевете при Монтекасино. Според спомените на вече споменатия хитлеристки генерал
Типелскирх, написал "Историята на втората световна война", и отделя смешно малко внимание при
боевете на Източния фронт (макар, че на този фронт, даже и по изопачените немски данни са загинали
83% от немската армия), но за сметка на това пък, подробно описва самите малки операции в Африка и
Италия. Например, в главата "Последната настъпателна операция на Изток", в която той споменава за
битката при Курската дъга, на 3,5 страници, където, в прочем, я започнали 900 хиляди немци и където
техните общи загуби достигнали 500 хиляди човека.Дори не споменава за най-голямото танково
сражение под Прохоровка, където за един ден бяха унищожени 10 хиляди немци и 400 техни танкове -
две танкови дивизии в пълен състав. А за изпращането на съюзниците в Сицилия, където от немска
страна участвали отначало две, а след това четири дивизии, в това число и една танкова, той написал 6,5
страници. Естествено, такъв историк би трябвало да опише подробно и боевете при Касино.
Действително той подробно описва, как немската армия, разположена напряко върху цяла Италия,
одържала настъплението на съюзниците половин година, в това число и онова място, през което те се
стремяли да се промъкнат до Рим - града и манастира Касино. Тук е написал нещо и за поляците. При
това на две места! В началото той пише: "От дясно към нея се промъкваше един корпус от 8 английска
армия, който трябваше да настъпи в дълбочина на река Лири и височината Касино, а заедно с тях зае
позиция на изходния рубеж и един полски корпус, получил задача да се придвижи северно от Касино".
(Чърчил успял да убеди поляците на Андерс да повоюват все пак ). И по нататък: "Понеже полският
корпус не успя да се промъкне северно от Касино, обстановката в този участък остана сносна.
Американците и французите в същото време продължаваха да разгръщат настъплението си в планината
Лепини с изключително упорство с превъзхождащите ги сили в северозападното направление,
благодарение на което навлязоха не само дълбоко във фланга на 10 армия, но едновременно и в тила на 14
армия, укрепваща отбраната около плацдарма". Повече за поляците не се споменава. По такъв начин,
генерал Андерс със своите отличници по патрулно-стражева служба подсигурявали на немците в Касино
"сносна" обстановка, опитвайки се да запази предишното съотношение на убитите офицери спрямо
войниците не по-малко от 1:30. Можем да се чудим, как изобщо е могло да бъде излъган опитния Сталин
при случая с Андерс. Работата е там, че него го излъгаха по същия начин, по който лъжат умните и
порядъчни хора - елементарно. Главата на полското правителство в Лондон, генерал Сикорски, на
преговорите в Москва през есента на 1941 година, в момента, когато той се договарял за създаването на
тази армия, просто обещал на съветското правителство, че армията на Андерс ще се сражава срещу
немците съвместно с Червената Армия. Той помолил само да бъдат изпратени в Иран разбитите полски
части за доокомплектоване с 25 хиляди човека. На Сталин изобщо не му минало през главата, че изобщо
не трябва да се вярва на поляците и че на дворяните няма да им мигне окото да изменят на всяка своя
дума. Наистина съществува мнение, че всичко това се случило блгодарение на страхливостта на Андерс.
Някъде през 50-те години полският емигрант в Англия Ромуалд Святек се върнал в Полша. Той бил
арестуван от съветските власти, получил присъда да излежи 25 години в лагер, седем от тях прекарал в
Сибир, две години на принудително заселване и отново се върнал в Лондон. Там той написал интересна
книга "Катинската гора". " Тук съм длъжен да добавя, пише той, че назначението на генерал Андерс за
главнокомандващ полската армия в Русия беше една от големите грешки и демонстрира неспособността
на генерал Сикорски да намери достоен човек на тази длъжност. Ако на мястото на генерал Андерс за
главнокомандващ беше назначен генерал Борута-Олехович, аз съм уверен, че той не би се побоял да се
сражава на Източния фронт. Не би се подразнил от руския ръжен хляб и спането на сламеник. Той щеше
да знае, как да се държи и би бил начело на полската армия при влизането и за освобождението на
Варшава. Знаем, че генерал Андерс не можа да забрави унижението по времето прекарано в затвора и
излъчваше ненавист и презрение към руския народ и Русия, и от самото начало правеше всичко, което
беше по силите му, за да се създаде максимално лоши отношения между полското и руското командване.
От самото начало той маневрираше с цел да изведе полската армия от Русия в Средния Изток. Той заедно
с полския посланик Кот не разбираха, че изпълняват извънредно важни функции в единната система, и
постъпиха много егоистично, като ли че се намираха у дома си, като по този начин нанесоха огромна
вреда на поляците и на Полша". Не, не е убедителен Святек, той се опитва да оправдае страхливостта на
хилядите полски офицери със страхливостта на Андерс. Тук нещата са по-сложни, работата е в
държавната русофобия и в държавната политика да се изгради Полша с чужди ръце. Нима , че френските
летци се биха храбро с немците в Русия, заслугата е само на майор Ж. Тюлан? В битката при Курск майор
Тюлан беше убит, но това не повлия на французите. Полкът "Нормандия" се оглави от майор Делфино, а
ако го нямаше него щеше да бъде някой друг и французите щяха да се бият също така храбро с немците.
Но по начало не всички офицери тръгнаха с Андерс. Остана полковник Берлинг, оглавил от самото
начало полска дивизия от патриоти в състава на Червената Армия, след това корпус. При влизането в
Полша и при получаване на възможност за мобилизация на поляци, тези части нараснаха на две полски
армии във Войска Полска, които при Берлинската операция вече имаха численост от 400 хиляди човека.
Тези поляци действително се биха с немците, а не им подсигуряваха "сносна обстановка" на фронта. И
това се вижда по загубите. Започвайки боевете от село Ленин на 12-13 октомври, тези полски войски
преминаха от Варшава до Берлин с бой. Както се вижда от таблицата за загубите, това действително са
били боеве. Ако всички полски войски извън СССР в състава на френската и английската армии от 1940
до 1945 години в сухопътните, морските и въздушните боеве загубиха 10 хиляди човека, то Войска
Полска загуби - 13,9 хиляди. Наистина, по съветски данни Войска Полска губи в боевете с немците на
Източния фронт 25 хиляди души. Ето в какво е работата. Сталин не е бил от тези, които два пъти
използват едно и също гребло. Войска Полска не е била чисто полска. В нея се и зпращали да служат
голям брой съветски войници и офицери. Само офицерите и генералите от Съветската Армия са били 20
хиляди човека. Официално се смятало, че те имат фронтови опит за разлика от полските офицери, но
съветското правителство не искало да повтаря експеримента, както с армията на Андерс, предал общото
дело в най-тежкия момент. Баща ми разказваше, че в състава на Войска Полска са били изпращани
съветски военнослужещи на които фамилиите били сходни с полските - окончаващи на "… ский".
Спомняше си един фронтови анекдот. В един полски полк се извършвал молебен преди боя.
Католическият свещеник преминал до края на строя подавайки на войниците да целуват разпятието.
Един от войниците отказал - "Не мога, аз съм комсомолец". - "Целувай- прошепнал свещеника - аз съм
комунист". Така че разминаване в цифрите няма, съветската енциклопедия дава броя на загиналите, а
полските източници дават само броя на убитите поляци. Трябва да кажем, че цифрата 123,2 хиляди
загинали полски военослужещи съвсем не е пълна цифра. Тя отчита само тези, които са загинали в
боевете с хитлеристкия блок. А от гледна точка на справедливостта трябва да прибавим и
военнослужещите, които са загинали в състава на хитлеристката армия. Поляците "скромно" премълчават
това, само тук-там, между другото се промъква, че немските разкопки в Катинската гора били охранявани
от гестапо и полска жандармерийска част и това е всичко. За участието на поляците в боевете срещу
Съветския Съюз на страната на немците - това е нещо съвсем невинно, едва ли не като пушенето на
непозволени за тази цел места. А нещата са изглеждали така. От 22 юни 1941 до 2 септември 1945 година
Съветската Армия пленява 4 172 024 военнослужещи от 24 националности. В този списък поляците
заемат седмо място, съществено изпреварващи, например, италианците. Всички пленени полски
военослужещи от немската армия били 60 280, а от италианската - 48 967. От тези цифри можем
приблизително да изчислим колко са били убитите поляци в състава на хитлеристката армия. При
немците безвъзвратните загуби на Източния фронт са били 6 046 хиляди човека, 3390 хиляди попаднали
в плен.Ако предположим, че такова е било съотношението и на полските части в състава на полската
армия, то тогава в хода на войната на Източния фронт са били убити 45-50 хиляди поляци, а общият им
брой в състава на хитлеристките войски трябва да приемем до 105-110 хиляди. Сравнимо е с армията на
Андерс. Общата цифра на убитите за родината си полски военослужещи от 123,2 хиляди човека е толкова
незначителна, че изумява. От самото начало даже войната на Англия формално се водеше за Полша. Но
ако в Обединеното Кралство числото на убитите войници във войната е 58 човека на 10 000 население, то
в Полша са само 35 човека. И поради елементарната справедливост е просто оскърбително да се
сравняват загубите на армията на СССР с полските, макар да е необходимо. Съветската Армия загуби в
боевете с немците и нейните съюзници (в това число и с полските) 8 668,4 хиляди човека, което прави
458 човека на 10 000 население! Без да жалят нито себе си, нито дворянската си кръв и офицерското си
високомерие, а Родината си! Народът на всяка страна в мирно време откъсва от себе си и последното
нещо което притежава, за да обуе, облече, въоръжи и нахрани армията си, подсигурява за офицерите си
достойна издръжка, с надеждата, че по време на война трудът и лишенията на народа за армията няма да
пропаднат - армията с цената на своя живот ще защити живота на народа. И макар да казваме, че
Съветската Армия изпълни своя дълг, то все пак не трябва да мислим, че го е изпълнила идеално.
Преките военни загуби на СССР са 21 780 хиляди човека от тях 13 112 хиляди мирно население.
Съветската Армия допусна, на всеки двама загинали войници врагът да убие още трима мирни граждани.
Е, а как полската армия опази хранещите ги мирни жители? Смята се, че Полша губи през втората
световна война 6 милона жители. Изобщо е много трудно да се разбере как се получава тази цифра, макар
географското положение на Полша след войната да стана съвършено различно, отколкото през 1939
година. За съжаление все още никой не е дал някакво приемливо обяснение на тази цифра. Единствени
подробности за загубите на полските мирни жители случайно попадат в книгата на апологета на
ционизма М. Даймон "Еврей, бог, история", където пише: "По друг начин стоеше работата в Източна
Европа. Най-позорно беше поведението на поляците. Те безропотно предадоха на немците 2 милиона и
800 хиляди евреи от живеещите в страната 3 милиона и 300 хиляди. На Полша и предстоеше да разбере,
че немците я презират не по-малко от евреите. Те заклаха като овни един и половина милиона поляци".
Да се отклоним за малко. Можем да разберем оскърбените чувства на евреина, но на неевреина трябва да
напомним за овните. Американецът Джон Толанд получи Пулитцерова премия за биографията на Хитлер.
В нея той изнася съвсем непознатия до този момент факт, че немците "завинаги решили въпроса с
евреите": " Възможно е най - дяволските нововъведения в системата да са били създадени като
"окончателно решение" на "еврейските съвети" по организирането на депортирането и умъртвяването на
събратята си. Мозес Мерин, един от тези, който сътрудничел с немците, се оправдаваше: " Аз не се боя да
пожертвам 50 хиляди наши сродници за спасяването на останалите 50 хиляади". Толанд, за съжаление, не
продължава мисълта си и не ни обяснява, по какъв начин мери и сортира овните си: колко и кои именно
да изпрати в кланицата, а колко и по какви съображения спасява за разплод. Поляците не бяха овни. Това,
разбира се, не са белорусите, които загубиха в ожесточената партизанска съпротива всеки четвърти, но и
те безропотно не отиваха на клане, те се съпротивляваха отчаяно на немците и поляците. Катинското дело
по начало беше измислено от Гьобелс, между другото и за това, за да намали загубите на немците в
Полша. Но да се върнем към темата. Даймон дава много малка цифра за загубите в Полша - 4,3 милиона
човека. Но, ако даже и нея вземем за основа ще се получи, че армията на буржоазна Полша допуска, на
един убит въоръжен - 20 невъоръжени! На какъв народ могат да притрябват такава армия и такива
офицери.?! Днешен симпатизант и защитник идеите на Гьобелс и на бившето полско правителство е
полският професор Ч. Мадайчик, неговата обширна статия ще използваме при разследването на
катинското дело. Не ми е известно какви науки изучава споменатия професор, но ми се струва, че е
изкуствовед специализирал театър и виенска оперета. Той нарича и статията си "Катинска драма", и
главното действие, и живота в лагерите за военопленници не върви по план, закон или разпореждане, а
по "сценарий". Ако някой, ето така, може да разбере от къде се взимат сентенции като: "В същото време
беше неизвестно, кога е било прието решение за начините за унищожаване ( индивидуално или масово,
разстрелване или удавяне и т.н.т.), обичайни методи или застрелване в тила. А това означавало полските
офицери да бъдат лишени от правото на почетна - по воинското разбиране - смърт - с лице към врага.
Такава "почетна смърт" спохождала най-вече оперетните офицери. Тези на които главната служба се
заключавала в звънене на шпори по паркета и целуване на ръце на полските "пани". Тези, които стрелят
само по зайци на лов, и то с помощта на своите камердинери. Нима тези сентенции са днешната полска
"духовност"? И което е най-оскърбително, в тези носители на "духовността" няма и частица елементарна
логика - е, кой им пречеше на полските офицери да получат "почетна смърт", намирайки се с лице срещу
немците през 1939 година? Защо се разпиляха като хлебарки пред немците и полските войници? Къде по-
смислено можеха да се ориентират по този въпрос не от щабните академически "интелектуалци", а от
обикновения и груб стил на истинския фронтови офицер. Вече споменатия Р. Святек пише: "Охранявайки
лагер №10 във Воркут, аз срещнах майорът от немската армия, който от 1941 година се намирал в
окупираният Смоленск. От него разбрах, че немците практически са окупирали няколко лагера с полски
военопленници, разположени в този район. Веднаж при свободен разговор с него се поинтересувах за
неговото мнение за Катин. Той направо ми отговори, че това е работа на немците, понеже това отговаря
на техните интереси, и искрено се учудил на полските протести. Майорът имаше мнение, че добрият
войник, а също и добрият офицер е длъжен да умре, ако загине неговата Родина. Той каза, че след като
попаднал в ръцете на руснаците, добре е разбирал, че може да умре, и ако това му било съдено да се
случи той ще приеме смъртта както подобава на немски офицер". Забележете, този немец вече е бил в
плен при нас 8-10 години и даже не могъл да си прости след това, че неговата родина, както той смятал, е
мъртва, а той е още жив. Такъв офицер не може да предизвика любов към себе си,но да не го уважаваш е
невъзможно. А ето изказванията на полските офицери след намирането на гробовете в Катин. Те се
осъществяват от Ч. Мадайчик (един от останалите живи офицери) и неговия съветски колега Н. Лебедев:
"Ненавистта към Съветите, към болшевиките - да кажем откровенно, изобщо ненавистта към "москолям"
(кучетата) беше толкова голяма, че емоционално пораждаше стремеж към немска окупация". От 4,5
хилядите от Козелския лагер изявяват желание да останат в СССР само 67 човека, като в очите на другите
те били "прихвостнями москалей" (кучешки подмазвачи). Агентурата, работеща вътре в лагерите,
донасяше за желанието на военопленниците"… да отидат във Франция, да станат доброволци във
френската армия и да воюват срещу немците. Побеждавайки Германия, да излязат срещу СССР и да
възстановят Полша от река Одер до река Днепър". Една украинска поговорка гласи: "Глупакът в мечтите
си е много богат". Не знам как се чувстват руснаците, но мен, украинеца тези приказки ме дразнят. Майка
ми е от тази страна на Днепър, върху чиято земя тези полски панове правеха чифлици. Може, на моят
дядо да не са му харесвали колхозите, но ако биха го попитали тези "полски патриоти" - желае ли техните
деди вместо болшевиките? Той щеше да избере болшевиките. Може, на моят баща и да не му се харесва
Сталин, но ако го попитат тези "страдалци" - желае ли да служи в полската армия под командването на
такива подлеци като Андерс? Ще каже твърдо- не! Ще кажа честно, като хора ми е жал за тези
разстреляни поляци, но като патриот на мен ми е все едно, кой е разстрелял тези злобни идиоти - немците
или нашите. С такива глупави цели - прав им път. Но около емоциите има и нещо друго. Днес цялото това
катинско дело е замислено именно да възпитава поляците да станат такива, каквито бяха през 1939
година. За да имат вместо държавни дейци - тъпи дърдорковци, вместо генерали и офицери - страхлива,
удряща токове паркетна камарила, които полският народ отново храни без да получава нищо в замяна,
без да бъде защитаван. За да стане Полша отново алчна европейска проститутка, таейки глупавата
надежда, че ако тя се подложи на някого и за нея ще се подхвърли нещо. Ето защо, за да не се случи
отново това с Полша трябва да се разследва катинското дело. Днес за самият факт за убийството на
офицерите може да се плюе - ние сме такива, а немците-онакива. Но сега действително истината е скъпа.
Хроника на събитията по катинското дело
И така, на 16 септември 1939 година правителството на Полша избягало в Румъния, хвърляйки на

произвола на съдбата народа и сражаващата се армия. На 17 септември Съветския Съюз чрез Червената
Армия заема тази част от нейната територия която му била отнета от Полша през 1920 година. На тази
територия се намирали полски войски, които се оказват интернирани на територията на СССР. Това е
правилният за времето си термин. Интернирани са разоръжени и задържани до края на войната
военнослужещи от воюващите страни. Воювали са Германия и Полша, а СССР - не. Той е въвеждал ред в
своята територия. Колко полски военнослужещи са били задържани и разоръжени от частите на Киевския
и Белоруския военни окръзи, никой смислено не може да каже. Типелскирх смята, че са 217 хиляди,
други 250, даже 300 хиляди. До тази безпътица се стига, понеже самата армия започнала да пуска
полските войници по домовете им, като предала в набързо създадените от НКВД лагери за
военнопленници всичко 130 242 човека. В това, че армията е предавала интернираните на наркома на
вътрешните работи, няма нищо странно. Задържането на пленниците и интернирането им - не била тяхна
работа. В много страни, да кажем Англия или Италия, именно министерството на вътрешните работи
разрешава такива задачи. Разбира се и НКВД се възползвало от случая да залови в Полша всички онези,
които са участвали в банди, деистващи против СССР, в шпионаж против него, отличилите се с особена
жестокост по време на войната през 1920 година. Трябва да кажем, че по време на тази война Червената
Армия губи хиляди червеноармейци, които по съществуващите данни се смятали за зверски убити в
полски плен. Тоест на територията на завладяната Полша имало много хора, представляващи интерес за
военните трибунали и извънредните тройки. Съдейки по всичко, арестите и наказанията на тези хора са
започнали незабавно. Като пример полската страна съобщава, без особено възмущение, че генерал
Я.Олшин-Вилгински бил разстрелян още през септември 1939 година. Но трябва да обърнем внимание,
че тези, които извършиха престъпления против СССР, бяха интернирани, а углавните престъпници, след
това ги настанявали в затвори, и не ги завеждали в делата за военнопленници, а веднага им организирали
наказателни дела. Но намиращите се в лагерите за военнопленници поляци фактически са били
интернирани, макар и да ги наричали военнопленници. Но скоро те станали военнопленници. Полският
управляващ елит, избягал от Полша, накрая си разопаковал куфарите във Френския град Анжер, където
на 30 септември 1939 година си създал полско емигрантско правителство, начело с генерал Сикорски,
който взел на въоръжение политиката на Пилсудски и Бек. Това правителство подчинило на себе си тази
част от полската армия и флота, на която успяла да избяга от Полша, а в самата Полша то започнало да
организира партизански войскови подразделения - Армия Крайова. Да се отклоним за малко. Върху
Полша в това време, като че ли висял някакъв грях, доколкото по това време тя нямала
сериозно правителство,което се съревновавало във високомерната си подлост, тъпотия и пълно
пренебрежение към полския народ. Сикорски сменил Миколайчик, Миколайчик - Арцишевски, но
проблясък на мисълта нямал никой от тях. Само високомерие. През юни 1940 година полското
правителство се добрало до Лондон. Знаем, че Чърчил, меко казано, не е обичал болшевиките и държал
това правителство за политически игри със Сталин и света да не забравя,че има такава държава - Полша.
Но високомерните кретени започнали да досаждат дори и на Чърчил. На 7 януари 1944 година той пише
записка в МВнР."1. Аз не смятам, че е необходимо да каня поляците, но аз ви съобщавам за това в
продължение на две денонощия. 2. Аз бих се замислил дълбоко, преди да съобщя на света , че ние
обявяваме война заради Полша и че е по добре полската нация да е достойна да има своя територия, още
повече, че ние никога не сме взимали върху себе си задължението да защитавме съществуващите полски
граници и че живота на 20 - 30 милиона руснаци дава право на гарантирана безопастност на западните
граници на Полша. 3. Освен това, без руските армии Полша би била унищожена или би била доведена в
положение на робство, а самата полска нация би била изтрита от лицето на земята. Но доблестните руски
армии освобождават Полша и никакви други сили в света не биха могли да го направят. Сега Полша е
отстранена от качеството и на велика независима нация в сърцето на Европа, с прекрасни морски брегове
и хубави територии, която тя имаше преди. И ако тя не приеме това, Британия ще снеме от себе си всички
свои задължения и нека поляците сами да се договарят със Съветите. 4. Аз не мисля, че ние можем да
дадем каквито и да са аванси за по нататъшна помощ или признаване до тогава, докато те не изразят
своята искрена подкрепа на решенията, до които ние дойдохме заедно с нашите съветски съюзници. Те
трябва да са много глупави, ако си въобразяват, че ние се готвим за война с Русия заради полския източен
фронт. Нациите, които се оказаха неспособни да се защитят, са длъжни да приемат указанията на тези,
които ги спасяват и които им предоставят перспектива за истинска свобода и независимост". Ето това е
отделеното от мен чърчиловско "толкова глупави",което се е вградило в манталитета на западния човек,
иначе как да разберем, че в американските битови анекдоти поляк - това е задължително кретен? Но да се
върнем към записката. Чърчил много не обича СССР. До неговата фултънска реч, където той обявява
кръстоносен поход против комунизма и "студена война" остават почти три години. Но сега по фронтовете
и моретата загиват британски войници, моряци, летци. За техният живот той носи отговорност и това се
чувства. Съветските войници сега убиват немските и не позволяват на немците да убиват британските.
Болката за живота на войниците си не дава на Чърчил нито на думи, нито с жестове да подкопава съюза с
ненавистните му Съвети. Той лъже Сталин, предпазвайки англичаните. Той обещава втори фронт през
1942 година, след това през 1943, но немците са още силни и той не иска да рискува живота на
английските войници. Сталин притежава по малко възможности да съхрани живота на съветските
войници, но и той не пропуска шанса ако му се предостави такава възможност. Като пример. В средата на
декември 1944 година немците удариха по съюзниците в Ардените и на 24 декември се придбижили до
90 км, в началото на януари Чърчил започва да сондира почвата - не трябва ли да настъпи на изток и да
помогне на Айзенхауер на запад? Сталин бил готов с настъплението и то трябвало да започне на 8
януари. Но той отговорил на Чърчил, че настъплението е насрочено за 20, но ако съюзниците искат, то
Сталин (макар и да му било тежко) го пренасочил за 12 януари. До тази дата съюзниците и сами са могли
да се справят с немците, като по този начин облекчават съветските войски и намаляват загубите им.
Можем да кажем, че и това е нечестно, и то не е честно, но никой не може да каже, че в основата на тази
нечестност е стояло желанието на държавните дейци на двете държави да намали загубите на своите
армии, загубите на държавата си. А поляците? За да подсилят позициите си и претенциите към властта за
освобождаването на Полша, емигранското правителство заповядва на Армия Крайова да вдигне въстание
във Варшава на 1 август 1944 година. До този момент съветските войски при настъплението си вече 40
дни водели бой, изминали са 600 до 700 км и в района на Варшава били контраатакувани с набезите на
големите сили на немците. Полското правителство дори не предупредило Москва, а е трябвало да
съгласува своите действия с нея. Съзнавайки, че при боевете за Варшава, изтощените съветски войски
напрягали последните си сили, завземайки десния бряг на Висла - предградието на Варшава, то частите
на Войска Полска даже завладяват левия бряг, но Армия Крайова не им оказала помощ и немците хвърлят
тези части във Висла. Немците давят това въстание в кръв, 200 хиляди варшавяни са убити, Варшава е
разрушена. Ето задайте си въпроса - в името на какво направиха това? Ами ако Армия Крайова се беше
договорила със съветското командване за съвместни действия и въстанието беше вдигнато на време, то
едновременния удар по фронта и от към тила рязко биха се намалили загубите и в Армия Крайова и в
Червената Армия, щяха да останат живи стотици хиляди поляци, загубите на съветските войски в жива
сила на територията на Полша нямаше да достигне астрономическата цифра - 541 029 човека. В името на
какво беше необходима тази авантюра? За да могат, след освобождението на Полша, да станат тези, а не
други министри? Но нима войата се водела заради тези кучи синове? Нима те струват толкова, колкото
народната кръв? Но да се върнем в 1939 година. Полските военнослужещи в СССР не останали
интернирани дълго, през 1939 година полското правителство в емиграция обявило война на Съветския
Съюз. Помислете само, в подкрепа на Финландия. Англия и Франция не ни обявиха война, а Полша я
обяви! Ами това е, колко ум трябва да са имали полските управници за да оставят страната си и да се
притекат на помощ на Финландия, която с нищо не би могла да помогне на Полша? Но да оставим
риторичните въпроси. Обявената война от правителството на Полша не предизвикало никаква паника в
Генщаба на Червената Армия, но превърнало всички полски военнослужещи на територията на СССР във
военнопленници. При това положение вече Съветския Съюз не би могъл нито да ги разпусне, нито да ги
освободи. Шегата на страна, полското правителство започнало да формира бригада от подбрани стрелци
за война със СССР. За какво е мислело ? Помислило ли е то за съдбата на стоте и половина хиляди свои
граждани в СССР? Нима ако това правителство беше установило неофициални дружески отношения със
СССР (официално това не би могло да стане поради секретния протокол към пакта и договора за дружба
между Германия и Съветския Съюз), то съдбата на пленените можеше да бъде съвсем друга. Ако СССР
знаеше, че това са съюзници в бъдещата война с немците, би могла да изпрати пленниците в някоя своя
далечна република, от типа на Туркмения и да им даде възможност да избягат в Иран, Турция, където си
искат, без да предизвикат кой-знае какъв протест от немците. Но как да бъдат пуснати войниците и
офицерите на воюваща с теб страна? С войниците е било по просто. Съгласно международната
конвенция, е можело да бъдат принудени да работят и били изпратени по предприятия и стоежи,
работнически ръце в страната катастрофално не достигали. Малък щрих в полза на това изиграла и
легендата за всесилието на НКВД. Със силите на полските пленници се изграждал пътя Новоград-
Волински-Лвов, този път бил заложен в производствения план на НКВД. След официалното включване
на Западна Украйна и Белорусия в състава на СССР поляците, живеещи в тези територии, автоматично
станали негови граждани и те нямали никаква работа в лагерите за военнопленници. Но ако вече
пленените поляци били пуснати, кой ще изпълнява плана за строителството на пътя. И НКВД незаконно
задържал тази категория пленници по строежите. Пленниците започнали да бягат (избягали 1400 човека).
Ако погледнем от позицията на историците "перестройчици", НКВД е трябвало да разстреля другите

стотици пленени, да напълни с телата им "рововете на смъртта" и по такъв начин да бъде въведен ред.
Ами днес постоянно ни внушават мисълта, че НКВД в годините на "сталинския терор" разстрелвало
когото си поискало, където му било удобно. Но това не е така! Оказва се, че през тези години се
действало съгласно действащите закони. НКВД се обръща към прокурора на град Луцк за наказване на
избягалите, а прокурора преценил, че в тези бягства нама състав на престъпление. Това не са пленници, а
свободни съветски граждани и могат да работят не където им налага НКВД, а където си пожелаят. Но с
пленените полски офицери работата била по сложна. Съгласно тази конвенция, пленниците не трябвало
да работят. А издръжката им била скъпа. Полският офицер от немски произход Р.Щилер, изпратен през
1941 година в Германия, пише в отчета си до гестапо за пребиваването си в съветските лагери за
военнопленници в Козелск и Грязовец следното: "Храната от начало беше много хубава, наистина след
като лагера се напълни с хора малко се влоши; по време на финландската кампания беше
неудволетворителна и през пролетта отново се подобри." В Грязовец: "Настаняването и храната може да
се каже, че бяха хубави. Храната- даже беше много хубава за тези, които доброволно изявиха желание да
работят по изграждането на пътя, което ние немците, направихме всичките без изключение." Но изявиха
желание за работа само немците, а поляците изискваха спазването на офицерските им привилегии. Тоест
на ръцете на Съветския Съюз се появява тежко бреме под формата на 9 000 здрави и злобни мъже, от
които нямало никаква полза, но които изисквали да бъдат хранени добре независимо колко време. По
нататък по хронологическата последователност, примерно през март 1940 година с пленените полски
офицери се губи всякаква връзка. От тях престават да пристигат писма, наркомата на външните работи на
въпросите за тях отговаря неубедително. Къде са те и какво е станало с тях е било невъзможно да се
изясни. През 1941 година започва войната. Полското правителство най-накрая се смилило и прекратява
състоянието на война със СССР. На 30 юли 1941 година полското емигрантско правителство сключва
договор за взаимопомощ със СССР, съгласно този договор в Съветския съюз започва изграждането на
воински полски части от армията на Андерс. В началото на декември 1941 година в щаба на генерал
Андерс се явяват четирима човека, с които се занимава лейтенант Шатковски. Те казват, че пристигат от
Полша и принадлежат към нелегалната организация "Мускетари", които пуснали слуха, че изчезналите
полски офицери са били убити от НКВД някъде около Смоленск. Тази четворка работила за гестапо в
Полша. През март 1942 година поляци, служещи в немската армия, откриват гробовете на полските
офицери в катинската гора, поставят брезови кръстове и докладват на немското командване. Не
последвала никаква реакция от доклада. На 18 февруари 1943 година гробовете на поляците са "открити"
от немска секретна полева полиция, която докладва на генерал Йодъл и започват тяхното разкопаване. На
11 април, два месеца от както немците започват разкопаването на гробовете, в катинската гора пристига
първата полска делегация, състояща се от лекари и един "творчески интелигент" - Ф.Гетел, когото
наричат писател. Именно Гетел пръв предава по радиото съобщението, че полските офицери били убити
от руснаците. На 13 април немците съобщават за това. На 17 април, без да съобщава нищо на своя
съюзник - СССР - без да изисква от него никакви данни, въпреки искането на Англия и САЩ, полското
емигрантско правителство подава нота в Женева в Международния Червен Кръст за разследване на
"съветските злодейства", при това в същия ден и час заедно с германското правителство. На 25 април,
след като съветското правителство разбира, че щом има такива приятели, то врагове не му трябват и
прекратява отношенията си с полското емигрантско правителство. На 29-30 април, от 9-00 до 13-00часа
към ръководещият разкопаването немски професор Г.Бутц се присъединява международна комисия от
съдебно-медицински експерти от окупираните от немците страни и един швейцарец, общо 12 човека. Те
изследват 9 трупа. Протоколът от името на "международната" комисия се пише от Г.Бутц на 1 май. След
което комисията се отправя със самолет, не за Берлин, а за никому нейзвестно обособено военно летище.
Тук разрешават на комисията "доброволно" да подпише акта и едва чак след това го откарват в Берлин.
На 4 май "протокола" се публикува във "Фолкишер беобахтер". По едни данни от 15 април до 7 юни, а по
други от 29април до 3 юни в Катинската гора е работила изпратената от немците във Варшава -
Техническа комисия на Полския Червен Кръст, на който немците позволили да огледат 4 143 трупа.
Техническата комисия в документите си потвърждава версията на немците. Но в написаните смъртни
актове за семействата на загиналите, от Полския Червен Кръст, не се посочва датата на смъртта.
Членовете на многочислените малки комисии и екскурзии в Катин в окупираната Полша се държат
различно: едни потвърждават версията на немците, други негласно твърдят, че немците са убили
пленниците, трети се прекланят пред версията на Гьобелс, като например, бившия премиер-министър на
Полша Козловски. На 25 септември 1943 година е освободен Смоленск. От 5 ноември в Катин работи
съветска комисия, наречена комисията на Бурденко, която започва следствени действия за изясняване на
това, как са били убити поляците и кой ги е убил - разпитани са свидетели, събират се документи от
окупационните власти. На 16 януари разкопават гробовете и изследват 925 трупа. В същото време се
канят акредитирани журналисти. Комисията на Бурденко подготвя открито Съобщение и съвършенно
секретна справка за ръководителите си. В двата документа се отбелязва за безусловната вина на немците
за разстрелването на полските офицери. От 20 ноември 1945 до 1 октомври 1946 година в Нюрнберг се
провежда международен съд на 23 главни военнопрестъпници. По време на процеса защитата се осланя
на протоколите от комисията на Гьобелс, отказвайки да признае вината на немците за злодействата в
Катин. Западните съдии, в грубо нарушение на чл. 21 на Международния трибунал и смисълът на този
съд, поискаха доказателства от съветската страна, имитирайки стремеж за запознаване с катинското дело.
Но когато съветската страна представи свидетели, а немците като свидетели представиха хора,
заподозрени в непосредственото извършване на разстрела, съдиите се ограничиха само с тяхното
изслушване, без да разкрият подробно епизодите на престъпленията по катинското дело в присъдите на
Трибунала. Нещо повече, всеки който е бил виновен, беше осъден на обесване и съветската страна
нямаше основание да оспорва присъдите в различните им части. Протести бяха внесени за меката
присъда срещу Хес, оправдаването на Шахт, Фриче и Папен, нямащи отношение към Катин. През 1951-
1952 години, комисията при Конгреса на САЩ, хвърля керосин в огъня на студената война, като се
занимава с "разследването" на катинското дело. През 1988 година, "Цивилизованият", прозападен слой
дошъл на власт в Полша искат от Горбачов да потвърди, че пленените поляци са разстреляни от НКВД
през 1940 година. През 1990 година Горбачов обяви, че са "намерени документи, които косвено, но
убедително потвърждават, че хиляди полски граждани, загинали в смоленските гори точно преди половин
век, са станали жертви на Берия и неговите подчинени". Едновременно с това следствена група от
Военната прокуратура на СССР, под личната опека на Горбачов, с помощта на армейски части, разкопават
останките на погребани престъпници, на умряли от раните си в лагерите немски пленници и умрялаи в
болницата съветски войници в гробищата на Харков и Калинин, казвайки, че те "есхумират туповете на
полските офицери". През 1991 - 1992 години те прекратяват спекулирането около катинското дело. В края
на 1991 година унищожават СССР, архивите му стават достъпни за машинации. На 16 октомври 1992
година се появява сензационното съобщение, че е намерен "протокол на Политбюро", в който се дава
заповед за разстрелването на полските офицери. Такава е била хронологията на събитията в това дело и
ние трябва да я следваме. Заподозрените са двама - правителството на СССР и правителството на
хитлеристка Германия. Абсолютно точно е установено времето на убийството - това или е пролетта на
1940 година, ако убийството е извършено от НКВД на СССР, или е есента на 1941 година, ако убийството
е извършено от хитлеристка Германия. Ние не разполагаме с детективи, затова ще използваме фактите и
уликите, които ни предоставят привържениците на Гьобелс и от привържениците на Сталин. Към
привържениците на Гьобелс включваме, самият Гьобелс и неговите подчинени, привържениците на
полското правителство в емиграция, редица днешни съратници на днешното полско правителство,
Горбачов, Яковлев, Фалин, Генералния прокурор Трубин, работещите за тях следователи от Главна
военна прокуратура на СССР, тълпите от различни съветски историци и журналисти. За по лесно ще ги
наречем привържениците на Гьобелс - а версията им - версията на Гьобелс. От другата страна силите са
по-малки, известен ни е само един официален ръководител, отговарящ за събиране на фактите -
Бурденко, но той е много дребна фигура, за разлика от привържениците на Гьобелс. Освен това в неговата
версия съществува един голям пропуск, за който неговите следователи по това време са предпочели да не
отговарят - къде са отишли пленените и какво е станало през пролетта на 1940 година? Днес всичко е
ясно, но по този повод едва ли можем да дадем името на Бурденко за тази група. Ще наречем по аналогия
привържениците на Сталин, а тяхната версия --версията на Сталин.
Версии
Версията на Гьобелс. Полските военнопленници офицери поради злобата на лидерите от "империята
на злото" през март 1940 година са били осъдени от "специалните тройки на НКВД" на смърт. Изкарали
ги на малки групи на станция Гнездово, западно от Смоленск, там ги прехвърляли в автобус със закрити
прозорци. Този автобус откарвал пленниците в бараката на Козите планини - гориста местност във
вилното предградие на Смоленск. Там на 200 метра от автотрасето Смоленск-Витебск и на 700 метра от
двуетажния комплекс построен за почивен дом на НКВД, край пътеката, съединяваща автотрасето и
почивния дом, разстреляли около 10 хиляди човека (по данни на комисията на Бурденко и лично на
Гьобелс) или 4,5 хиляди - по данни на поляците подчинени на Гьобелс. Разбира се, всичко това се
правело в дълбока тайна. Останалите поляци са разстреляни в затворите на Харков и Калинин.
Пълната версия на привържениците на Сталин. През март 1940 година част от пленените полски
офицери са осъдени от Специалните съвети при НКВД на СССР на 5 години изселване в трудови лагери
с лишаване от право на кореспонденция. За запазване в тайна факта за преквалифицирането на
пленниците в осъдени, са били създадени (извън системата на ГУЛАГ) лагери със специално
предназначение край Смоленск. В тези лагери пленниците са строяли пътища. При провеждането на
Смоленското сражение немците много бързо прерязват пътя източно от Смоленск и с удари от юг след 6
дни го превземат. Опитите за запазване на лагера и за извозване на пленниците се оказват неуспешни,
понеже железопътната линия се намирала вече под обстрела на немците, а опитите да се изведат
пленниците пеша също не станало, понеже те се разбунтували, като решили да сменят поправителните
трудови лагери в СССР с лагерите за военнопленници на цивилизованите немци. Завладявайки тези
лагери немците в съответствие с плановете си пристъпили към ликвидиране на поляците. Една от
айзацкомандите се разположила в удобния, не пострадал от бомбандировките почивен дом на НКВД в
катинската гора. (В Смоленск са били разрушени 93% от сградите). Другите команди разстрелвали на
други места. През зимата на 1943 година Гьобелс предприема операция за прикриване на масовото
унищожаване на евреите в Полша и успоредно с това се опитал да внесе разкол в стана на противника.
През февруари-март съветски военнопленници под ръководството на немците събрали труповете на
полските офицери от всички места и ги закарали в Катинската гора, претърсили ги внимателно,
подредили документите им и ги натикали в предварително изкопаните за тази цел гробове. След това
Гьобелс предприема пропагандистката кампания.
Нашата задача е да разгледаме всички факти, и да определим, коя от тези версии отразява истината и
коя е фалшива. Читателите могат да попитат - как можем да открием истината при провеждане на
разследването, след като в началото се договорихме, че ще разглеждаме само фактите от подчинените и
симпатизантите на Гьобелс? Разбирам, че това е неправилно, но по друг начин не можем да го направим.
Ще поясня. Гьобелсовият симпатизант Мадайчик, например, пише: " След откриването на катинските
гробове немците казвали на пристигащите делегации и групи,че местните селяни и работници, едва ли не
са били свидетели на докарването на жертвите в Катинската гора. Две от най-важните показания по това
дело дават Парфян Киселев и Иван Кривозеров, които отдавна не са между живите. Съветската страна ги
подлага на съмнение, смятайки, че те са били дадени под натиск от немците. Сега показанията им не
прдизвикват никакво съмнение, че отразяват истината." Действително, Сталиновите подчинени в
комисията на Бурденко след освобождаването на Смоленск, намерили П.Г.Киселев и го разпитали.
Оказало се, че гестапо се заело с тях още през есента на 1942 година, държали го месец и половина под
арест, били го, счупили му рамото, повредили му тъпанчето на ухото, докато не се съгласил да даде
показания, че пленниците са разстреляни от НКВД. Какво имаме ние? Привържениците на Гьобелс
твърдят, че Киселев казва истината, а привържениците на Сталин - че лъже! Вместо изследване на
фактите ще получим женски скандал извън всякаква логика. Но привържениците на Гьобелс са
интересни с многословито си. При това, за щастие, не се съобразяват за казаното днес с казаното
преди.Връщаики се към започнатият пример, още веднъж да цитираме Мадайчик: "Да отбележим още
две наблюдения, намиращи се в отчета на Воздински. Той пише за свидетелите от местните жители, че
им е платено (от немците - Ю.М.), макар да не знаят по какъв начин и колко." Ние разбира се, веднага си
задаваме въпроса - как привържениците на Гьобелс могат да обединяват в едно цяло две
взаимноизключващи се понятия: "подкупени свидетели" и заедно с това да са "правдиви"? Ние ще
смятаме, че подкупа и заплахата се предприемат срещу свидетеля само за получаване от него на лъжливи
показания - доколкото това е логично. Освен това, ако забележим, че привържениците на Гьобелс лъжат
или скриват макар и един известен на тях факт, то нищо не ни остава, освен да признаем, че в дадения
случай истината е на страната на версията на Сталин. Да вземем за пример привърженика на Гьобелс
Ю.Зоря описвайки един епизод от катинското дело на Нюрнбергския трибунал, пише снизходително:
"Това, че на Меркулов и Абакумов им се удава да докажат своята теза, може да се предполага, че е в
резултат на "подготовката" на българския свидетел и професор Марков променя показанията си." От тези
редове ние разбираме (и друго не можем да разберем), че съдебномедицинския експерт професор Марков
през 1943 година прави заключение, че поляците са убити от НКВД, а в Нюрнберг изведнъж казва, че
поляците са убити от немците. И го е направил, понеже високопоставените работници от НКВД
Абакумов и Меркулов на края на неговото заявление в съда са го заплашили, че ще го убият. Това е
откровена лъжа, професор Марков не е променял показанията си, защото той през 1943 година описва
само своето задържане, но заключение не прави, възползвайки се от това, че немците не прочитат веднага
текста на български той успява да се добере до София. Но щом като в този случай привържениците на
Гьобелс лъжат, то това е доказателство в истинността на версията на Сталин. Това логично ли е? Да, ние
не можем да си изясним истината изхождайки от фалшиви факти, лъжата е необходима да се скрие
истината и ако те се стараят да ни излъжат, значи другото е истината. Така, че за нас единственият
правилен изход е да не влизаме в спор с привържениците на Гьобелс и да използваме само тези факти,
които се използват от тях, още повече, че е по удобно, понеже през 1991 година "Издателство за
политическа литература" издаде книгата "Катинската драма", в която е събрано практически всичко,
което привържениците на Гьобелс са могли да съберат за този период от време. Другите източници ще
бъдат посочени в текста.
Сега да разгледаме схемата на нашето разследване. Да си припомним, как се правеше това при
детективите. Намерен е труп. Следователите започват подробно да го оглеждт и всичко, което се намира
около него се извзема , с цел да се намерят следи, разкриващи убиеца - преки доказателства, че той е
извършил убийството. Да допуснем, че в тялото е останал ножа - това е пряко доказателство, че убиецът е
собственик на ножа. Върху ножа има отпечатъци от пръсти, които показват, че тези отпечатъци са на
собственика на ножа. В ръката на убития е открит кичур коса, оскубан по време на борбата, това е пряко
доказателство, че убиецът притежава, такава коса с такъв цвят и с такъв състав. Съдебномедицинският
експерт установява времето на убийството, то е важно при определяне на алибито на заподозрените и ако
заподозреният не може да обясни, къде е бил по време на убийството, то в такъв случай, както е в нашия -
това също е пряко доказателство, посочващо убиеца. Но се случва, преките доказателства да са
недостатъчни, тогава се представят косвените. Да предположим, че някой е видял в заподозрения подобен
нож, някой пък уговарял жена си за да си създаде алиби, около трупа е намерен фас от цигара от тази
марка, от която пуши заподозрения, врху него са открити следи от слюнката му, в джоба на убития са
открити записки на убиеца и т.н.т. Едновременно с това се изясняват мотивите на убийството и
следователите го издирват в картотеката по "почерка" на убийството - който преди ги е извършвал по
подобен начин. Заподозреният се проследява, понеже неговото поведение може също да е косвена улика -
няма ли да се опита да скрие следите на престъплението, като да изчисти костюма си от кръвта или да го
изгори.
По този начин ще водим разследването и ние, с изключение на една особеност. Детективът винаги
започва с преките доказателства и установяване на алибито и след това преминава към косвените. Но при
нас само привържениците на Сталин смятат преките доказателства, като основа на обвинението в
убийство, а привържениците на Гьобелс обратно - преките доказателства ги смятат, че нищо не струват,
говорят за тях само в края или нищо не говорят. Понеже даваме предимство на Гьобелс пред Сталин, то
ние обръщаме следствието с главата на долу - в началото ще се занимаваме с косвените доказателства, а
към края с преките. Да кажем нещо и за технологията. За удобство и ред ще разделим всички епизоди в
раздели.
Мотиви за убийството
За това, какви мотиви е имало съветското правителство при убийстото на поляците, привържениците
на Гьобелс срещат значителни трудности. Самият Гьобелс не се затруднява с този въпрос - поляците са
убити от евреите и край! За днешните привърженици на Гьобелс такъв мотив вече и не е подходящ, но и
те силно се затрудняват с този въпрос. Ю.Зоря дава такъв мотив: "Фактът за унищожените полски
граждани от органите на НКВД е един от елементите за политиката на репресии, провеждана в Съветския
Съюз не само към неговите граждани, но и срещу гражданите на други държави". Простичко, но с вкус!
Действително, сега могат да пишат колкото си искат за "политиката на репресии", щом при
представянето на трагичния, труден, но славен период на нашата страна се "прославя" от такъв историк
или журналист, който прибавя нули в цифрите за "сталинските репресии", когато за перото се хващат
хора, които могат да смятат само до хиляда, и изведнъж им се налага да боравят с милиони. Невъзможно
е да докажеш нещо на тази публика , даже и за обикновените неща. Като пример да вземем, довоенният
посланик във Франция Разколников започнал да краде и накрая на финансовата ревизия избягал,
присвоявайки тези пари от посолството, които не могъл да открадне преди. Разбира се, той незабавно
станал борец със "сталинския режим" и съобщил, че от 1937 година Сталин е "убил" 50 хиляди съветски
офицери и генерали. (Тази цифра примерно би могла да съответства на броя на уволнените по това време
офицери от армията. Уволнени във връзка с пенсионирането им, по болест, поради инвалидизиране, за
дисциплинарни простъпки, поради осъждане за наказателни престъпления - кражба, изнасилване и пр.
Сред тях имало, разбира се, и осъдени за контрареволюционни престъпления, тоест по политически
причини). В действителност работата била такава. Заместник наркома на отбраната Щаденко дал на
правителството такава кадрова справка: през периода 1937-1939 години във връзка с арестуване от
армията са уволнени 9 519 войници и командири, от тях са осъдени 8 624 човека, в това число 4 454
ръководен партиен състав. А по данни на Върховния съд, през 1938-1939 години военните трибунали
издали 692 смъртни присъди чрез разстрел на войници и командири. Прибавете към това и времето
когато като ръководител на НКВД става Берия и той започва кариерата си с реабилитиране на невинно
осъдените и с наказване на тези, които били виновни за тяхното осъждане. (Смята се, че в самият НКВД
са били осъдени 40 хиляди сътрудници). През този период от затворите в армията се завръщат 1457
човека. Между другото и дядото на автора, старши лейтенант е осъден през 1937 година, след това по
това време е реабилитиран и възстановен в РККА. Но на кого сега са необходими тези цифри? Сега се
дават цифри за милиони убити при "сталинските разпити", за десетки милиони убити, за 60 милиона
убити! Разбира се, при такава вакханалия на идиотизма, мотива за "политиката на репресии"се разглежда
изцяло. Щом са могли да убият 50 хиляди свои офицери, то какво да кажем за полските и повече са
убили! Но "политиката" разглежда някакви документи или някакви изказвания на лидерите.
Привържениците на Гьобелс не привеждат нищо за потвърждаване на версията си. Кой и кога в СССР е
настоявал, че е необходимо да се унищожават без съд и присъда и без да се разглежда вината на някаква
прослойка или класа, или националност? Преди войната постъпва заповед да се уволнят от армията тези
командири, чиято националност може да им попречи при воденето на вероятните войни с Германия,
Полша, Прибалтийските страни. И независимо от това, от 41-те маршали и генерали, командващи
фронтовете през времето на Великата Отечествена война , ние виждаме поляка К.К.Рокосовски и латиша
М.А.Рейтер, командващ на четири фронта в хода на войната. На царските офицери не се доверявали, но
полковника от Генщаба на царската армия Шапошников е бил началник на Генщаба на РККА. От вече
споменатите 41 командващи фронтовете (съответстващо на фелдмаршал от немската армия) 17 човека са
били офицери от царската армия, които през 1917 година са имали офицерски чинове от корнет до
полковник. Ако погледнем на въпроса без да се разграничим от сегашната пропагандистка антисъветска
кампания, то трябва да помислим, че мотива за "политическите репресии" се крие в дърпането на ушите
на големите военоначалници. Част от привържениците на Гьобелс подмолно ни навеждат на мисълта, че
щом Сталин е решил да унищожи Полша като държава, то затова трябва да унищожи полската
интелигенция в лицето на полските офицери. Тоест приписват на СССР мотивите на хитлеристка
Германия. Но пак, къде виждат тези детективи и най-малкото потвърждение на това? Ами СССР е
държава съставена от държави, всяка идея за унищожаване която и да е държава, като такава ще доведе
до разрив. По това време СССР изгражда нови републики - Молдавската и Карело-Финландската ССР,
прибалтийските държави влизат в състава на СССР не като територии на Русия или Белорусия, а като
държави. Да, Съветският Съюз е предпочитал да ги види комунистически. Но като държави! Със своя
интелигенция, братска, но нейна. Със свои офицери в състава на РККА, но нейни. Ами през 1939 година
в Съветския Съюз се провежда юбилей на Адам Мицкевич, а заместника на Берия Меркулов започва да
подбира офицери и генерали за Войска Полска. Тези мероприятия започват от пролетта, когато за
проруски настроените полски офицери НКВД запазва статуса на военнопленници и когато са настанени в
лагерите за военнопленници в Шавлищев Бор, а след това в Грязовце. Всичките тези факти описани от
Мадайчик са известни на привържениците на Гьобелс. За немците Полша не съществувала, не им била
необходима никаква връзка с тези нейни офицери, в това ще се убедим по долу. Но по време на
преговорите с немците Съветския Съюз не се отказвал от Полша. Странно е, защо в подкрепа на версията
на Гьобелс не се използват факти от секретния протокол към пакта "Молотов-Рибентроп", където направо
се говори за разделянето на Полша. Този протокол е бил публикуван още по времето на СССР и за това
очевидно е истински. Но от него също може да се разбере - доколко следващите събития вървят напълно
в противоречие с него. Например, Полша е разделена между СССР и Германия по линията, преминаваща
през Варшава, а в действителност тя е поставена почти на 200 км по на изток. От друга страна, границата
за интересите на СССР се ограничавала от северната граница с Литва, тоест с Латвия, Естония и
Финландия един вид влизала в интересите на Германия. Но след два месеца СССР започва война с
Финландия, а Гьобелс независимо от това записва в дневника си: "Ние нямаме никакво желание да се
застъпваме за Финландия. Ние нямаме интереси в Балтика. А Финландия през миналите години водеше
толкова подла политика спрямо нас, че не може да става никакъв въпрос за оказване на помощ". Но това е
работа за историците. А за нас този протокол е интересен с друго. За читателите, които не са запознати с
начина за изработване на договора, е възможно да не забележат борбата на интересите, която явно се
разглежда от този протокол. Обикновено такива документи се подготвят от едната страна, а другата или
премахва пунктовете които не я устройват или добавя такива които я устройват. Пакта е бил необходим
на немците, затова те го подготвят, те предлагат на СССР, а съветското правителство поправя идеите на
немците, съгласувайки ги го със своите идеи. Нека да вникнем в текста на протокола.
"СЕКРЕТЕН ДОПЪЛНИТЕЛЕН ПРОТОКОЛ

"При подписването на договора за ненападение между Германия и Съюза на Съветските
Социалистически Републики долуподписаните упълномощени от двете страни обсъдиха в строго
конфиденциален ред въпроса за разделяне на сферите на двустранните интереси в Източна Европа. Това
обсъждане доведе до следващите по долу резултати: 1. В случай на териториално-политическо
преустройство на областите, влизащи в състава на Прибалтийските държави (Финландия, Естония,
Латвия, Литва), северната граница на Литва едновременно се явява граница в сферите на интересите на
Германия и СССР. При това интересите на Литва по отношение на Виленската област се признават от
двете страни. 2. В случай на териториално-политическо преустройство в областите, влизащи в състава на
Полската държава, границата за сферите на интересите на Германия и СССР ще минава приблизително
по линията на река Писа, Нарева, Висла и Сана… …3.Засягайки югоизтока в Европа от съветска страна
се подчерта интереса на СССР към Бесарабия. От германска страна бе заявена пълна политическа
незаинтересованост в тези области. 4. Този протокол ще се съхранява от двете страни строго секретно.
Москва, 23 август 1939 година. Упълномощен от Правителството на СССР В.Молотов. За Правителството
на Германия Рибентроп". Понятието "сфери на интереси" днес може да се разбира като "завладяване на
територии", и от немска страна този протокол именно така се разбирал. Те очертали границата и
Съветския Съюз нямал работа в това, което е извън нея. В сферата на интереси попадала половин Полша
и цялата Литва. Но въпросът е - подготвял ли се е СССР да завладява тези територии, макар и чрез
доброволно присъединяване? Този извод предизвиква съмнение. За какво тогава СССР връща на Литва
завладените и от Полша територии през 1920 година? Работата даже не е в това, а в това - защо Сталин
съгласува това с Хитлер? Какво засяга Хитлер, какво ще прави Сталин във СССР? Тук може да има само
един извод - Съветския Съюз не е разглеждал въпроса за включването на Литва в състава на СССР през
1939 година и не е принуждавал Хитлер да признае независимия статут на Литва, макар Литва и да се е
намирала в "сферата" на неговите интереси. Но с Полша, като че ли работата е свършена - делят я на
половина. И оказва се, като че ли, всеки може да прави със своята част каквото си поиска - да я направи
република или генерал-губернаторство. Един вид партньорите не са били длъжни да се съобразяват по
между си и очевидно, че това е чисто немския вариант от текста, който напълно устройвал
немците,доколкото такъв подход между Германия и СССР не разглеждал независимостта на Полша и
нейните евентуални претенции за своите загубени територии. Но …, ако обърнахте внимание, ще
забележите, че в текста на Протокола има многоточие на две места - по този начин автора премахва два
абзаца, които биха показали, колко рязко се променя смисъла в раздела за сферите на влияние. Тези два
абзаца е могло да бъдат вмъкнати в протокола само от Съветския Съюз: "Въпросът , дали е от взаимен
интерес желанието за запазване на Полската държава и какви ще бъдат границите на тази държава, може
да бъде изяснен в готов вид, само в протичането на по нататъшното политическо развитие. За всеки
случай, двете Правителства ще решават този въпрос в ред на взаимно дружеско съгласие". Появата в
протокола на понятието "независима Полска държава" разрушава всичко от рода на "разделяне на сфери
на влияние". Сталин си оставя възможността да загърби целият този раздел и отново да създаде Полша.
От този протокол се вижда само едно - че през октомври 1939 година СССР е предал на Литва
Виленската област със столицата на Литва Вилнюс (тогава Вилно). Това и предопределя
присъединяването на Литва към СССР през 1940 година. Всичко друго не е истина. Не станало и
създаването на независима Полша по пътя на "двустранното дружеско съгласие". Сталин не успя да
получи това съгласие, Хитлер предпочете да се отрови. Но самият протокол даже не косвено, а пряко
доказва, че правителството на СССР през 1939 година не се съгласява да се ликвидира Полша, като
самостоятелна държава и затова не е имало причини да ликвидира офицерите от армията на тази
държава. Привържениците на Гьобелс заобикалят прозаичния въпрос - как са издържани "гордите и
надменни" поляци, как са осигурявани от Съветския Съюз с копейката, която не стигала през това време?
Н. Лебедев в същия сборник "Катинската драма" пише: "Разноските за военнопленниците, включително
и за охраната им, се очертавала като малка, повече от две рубли на "човеко-ден". Освен това, по
сведенията на тези, които пристигат от Козелския лагер, изхранването било достатъчно, за да подържа
жизнените сили на организма - дава ли им по 800 г ръжен хляб, на обяд и храна - супа и каша". За
убийство с цел икономия на продоволствие, това разбира се е дреболия - не може да бъде мотив, но да
бъдат заставени поляците да работят за да оправдаят направените за тях разходи е било достатъчно. При
това е точно доказано и е известно, че за съветските поправително-трудови лагери не представлявало
никаква трудност да заставят да се трудят както редника, така и генерала. И накрая, привържениците на
Гьобелс напълно мълчат по темата - а имали ли са немците мотиви да убият поляците. Ами всички тези
изследователи по всякакъв начин ни уверяват, че искат да разберат "истината" за катинскато дело, а
истината винаги е обективна. Между другото и Гьобелс изисквал от немските журналисти, осветяващи
катинското дело, в своите статии да се опират именно на този аспект: "Това не е пропагандитска битка, а
фанатическа жажда за истината… Изобщо ние трябва често да говорим за 17-18 годишните прапорщици,
които се молели преди разстрела да могат да изпратят писмо до дома си и т.н.т. понеже това въздейства
особено потресаващо". (Конференция в министерството на пропагандата от 17 април 1943 година). А ето,
че в изследваните мотиви за убийствата на привържениците на Гьобелс нещо не се забелязва тази
"фанатична жажда за истина", която им завеща техния учител. За това ние имаме основание сами да се
вслушаме в това, което говореха в Райха за Полша и поляците. Ето цитати от изказванията на
ръководители на Райха от книгата на Е.Ржевски "Гьобелс. Портрет върху фона на дневника". На излизане
от полската кампания Хитлер дава указание на Кайтел: - Жестокостта и строгостта трябва да лежат в
основата на расовата борба, за да се освободим от продължителна война с Полша. Малко по късно той
заявява: - Поляците трябва да имат само господин-немец. Не могат и не трябва да имат успоредно двама
господа, поради това всички представители на полската интелигенция трябва да бъдат унищожени. Това
звучи жестоко, но такъв е закона на живота. Но Хитлер не само говореше, а и действаше. По сведенията
на вече споменатия Д.Толанд: "Към средата на есента (на 1939г.-Ю.М.) са били ликвидирани три и
половина хиляди представители на полската интелигенция, които Хитлер смяташе за "преносители на
полския национализъм". "Само по този път,твърдеше той, ние можем да се добием с необходимата ни
територия. В края на краищата, кой днес си спомня за изтреблението на арменците?" Терорът бил
съпровождан от безмилостно изселване на повече от милион обикновени поляци от земите им, като на
тяхно място били заселвани немци от другите краища на Полша и Прибалтика. Това станало през зимата
и при изселването загинали повече поляци от колкото от наказанията. Химлер повтаря шефа си: - В
нашата задача не влиза германизация на Изтока в стария смисъл на тази дума … Нашата задача е да
следим, за да живеят на Изток хора с чиста германска кръв. Е и как такъв въпрос може да мине без
Гьобелс? - На нас не ни трябват тези народи, на нас са ни необходими техните земи (22.08.1939 г.).
-Присъдата на фюрера за поляците е унищожителна. По скоро са зверове, а не хора ,те са съвършено тъпи
и аморфни ( 10.10.1939г.). - На поляците действа само силата. От Полша вече започва Азия. Културата на
този народ е по долу от всякаква критика, благодарение на съсловието покрито с тънък слой лак. То е
душата на съпротивата. Затова трябва да го премахнем. Фюрерът напълно споделя моята гледна точка по
еврейския и полския въпрос… Полската аристокрация засужи своята гибел (5.12.1939 г.) - Вермахта се
отнася към полските офицери много меко… Поляците не разбират от това. Аз ще взема необходимите
мерки. (19.01.1940 г.)" Ето ви и мотивите. Нима немците са ги крили? Те са налице: Полша няма и никога
няма да има, за това трябва да се унищожи интелигенцията и в това число нейните офицери. Доколкото
ние разследваме дело за убийство, трябва да призная, че всички разглеждани епизоди работят в полза на
привържениците на Сталин - СССР не е имал мотив за убиване на полските офицери, а фашистка
Германия и не криела своето намерение да ги унищожи всичките, до тогава, докато те действително били
убити.
Почеркът на убийците
Присъдата за полските офицери е била куршум в тила.Оръжието вероятно е било пистолети, за типа
им никой от бригадата на Гьобелс не се занимава, а подчинените на Сталин сега просто не могат да
направят това. Но тези пистолети са били с малка мощност и с калибри 7,65 и 6,35мм, това е
единственото установено нещо. Такъв изстрел в главата води до незабавна смърт и от тази гледна точка
наказанието би трябвало да се смята за хуманно, ако тези две понятия могат да се съчетаят. За това
изстрлът в главата не може да се смята за характерна черта или почерк, него, без съмнение могат да го
използват и двамата заподозрени. Но в случая не става дума за наказанието, а за унущожаването на
такова огромно количество хора. Тоест това вече е производствен процес, технология. И в този процес
главното не е в убитите, а в това, колко бързо и производително е организиран самият процес. По такъв
начин, характерна черта в почерка на убиеца е самият начин за организиране на технологията. Много
популярният в съветската кинематография способ, когато група осъдени ги водят до предварително
изкопания гроб където войници стрелят по тях, трябва да смятаме за любителски, който би могъл да бъде
използван от армейски подразделения, които в яростта си от боя разстрелват пленените или тези, които са
помагали на партизаните. Тоест тези, които са свикнали да бъдат нападани и които не се грижели за
погребване на труповете - нека се въргалят там, където са убити. За професионалистите този начин не е
най - сполучлив. Бързото разстрелване, да допуснем за една минута - сто човека, предизвиква
продължителна загуба на време за доубиване на ранените и за свличане на труповете в гроба. Освен това
е възможно разстрелваните да предприемат различни форми на съпротива, след като им е ясно, че нямат
друг шанс да спасят живота си. Ако те започнат да бягат, разстрелът става опасен за самите
разстрелващи, тъй като ще им се наложи да стрелят по посока на отцеплението и то от своя страна без да
е наясно кой стреля ще отвърне на огъня. Тук нещата не са като при лов на зайци. Докато заекът е пред
ловната линия, то всичко е на ред, но когато той избяга в страни, най - важното тогава е да не се стреля по
ловеца. Но хората не са зайци, когато ги изправят пред гроба, на тях им става ясно, че шансове за
помилване вече няма и те могат да се хвърлят срещу разстрелващите ги в отчаян ръкопашен бой с неясен
изход. За това професиналистите, ако нямат друг избор, предпочитат при изправянето на затворниците
пред гроба да ги застрелят в тила и след това да ги хвърлят в него. Загубите на време при
индивидуалното конвоиране на жертвите до мястото на убийството се компенсира с лихвите относно
собствената безопастност на изпълнителите на разстрела. Съвтският Съюз през тези години едва ли се е
боял от някого, за да мисли как да разстреля врага. Явните и скритите врагове бяха достатъчно и разбира
се, беше разработена технология за наказанието им. Но трябва да отбележим, че става въпрос за съдебни
наказания. Тоест това се предшествало от присъда на съда, или от органа който го представлява със
съответните документи които получават изпълнителите, те се убеждават в тяхната законност и
следователно в законността на своите действия, едва след това убивали, след като били убедени, че
убиват осъдения. Телата погребвали в гробища. По тази причина не би могло да има никакво масово
водене на затворници до гробовете и тяхното разстрелване там било невъзможно. Разстрелите се
извършвали само в затворите - където е невъзможно безредие и при това само индивидуално. Трябва да
помним, че това са били много строги години, властта беше обявена за народна и Москва настояваше
властта по местта действително да бъде такава. Това беше време, когато обиденият рационализатор е
могъл без допълнителни уговорки да отиде при секретаря на обкома и той е бил длъжен да го приеме,
като незабавно вземе мерки по неговата жалба. Това беше време, когато събранието на работниците
можеше да прекрати наказателно дело, даже при наличие на основание. Москва разбираше, че най-
важното е не мълчаливият народ, а доволния народ. Това беше време, когато писателят Шолохов е могъл
да отпътува за москва с жалба за несправедливо обвиняване на ръководителите на областта и той бил
изслушан от Политбюро, и обвиненията се разглеждали и преразглеждали отново. Съветската власт
обявяваше открито наказанията на враговете си, за по-големите организираше открити съдебни процеси.
При тези условия да извършваш наказания в гората или в затворите на големи групи от хора би
предизвикало такива слухове и недоволство на хората към властта, че не само НКВД и областния
прокурор, но и партийната върхушка ще се разделят с главите си. Без да се съобразяват с това
привържениците на Гьобелс искат да докажат, че полските офицери били разстреляни и в Харков, без да
могат да предложат никаква аналогия подобна на Катинската. Всички, които са били разстреляни в
Харков, са били разстреляни в затвора, били извозени на еврейското гробище където са погребани.
Гробище, а не гроб, над който са разстрелвали затворниците. В град Калинин - третото място, където се
предполага, че са разстреляни поляците, разстрелването също се извършвало само в затвора, а осъдените
на смърт погребвали в гробищата на село Медное. В това гробище се погребвали и загиналите от раните
си съветски войни. Сега привържениците на Гьобелс се опитват да подменят понятието "гробище" с
понятието "място за масови погребения". Да, гробището също е място за масови погребения, но това не е
масов гроб над който разстрелват, както е било в Катин. Катин - не е почеркът на привържениците на
Сталин, не е почеркът на НКВД по който се осъществява разстрелването.
А този метод за наказание характерен ли е за немците? Привържениците на Гьобелс твърдят, че не е!
Ю. Зоря намерил някакво изказване на кмета на Смоленск Меншагин и го превръща в експерт по това
дело: "По признаците на убийството и смъртта им, не прилича, че са убити от немците затова, че те
стреляли обикновенно така, безразборно. А тук става въпрос за методика, стрелба в тила при вързани
ръце. А немците ги разстрелвали: без да ги връзват, просто ги извеждали срещу автоматите. И това е
всичко, което аз знам." Ако трябва да бъдем справедливи трябва да кажем, че този немски прислужник,
щастливо избегнал примката около шията си, действително може да бъде наречен експерт. Той
действително е могъл да гледа наказанията на немците и да участва в тях. Следователите от МГБ, които
са го разпитвали, са изпуснали някак си тази негова компетентност и Менлагин получава само 25 години
лишаване от свобода. Но немците запознавали със способите си за унищожаване не само меншагинци.
Доста много любители на фотографията и киноснимките имало между тях. И на тези документи ние
виждаме именно разстрелване в тила над гробовете и при това с вързани ръце. Пред автора се намират
такива фотографии. Ето пред изкопаният гроб стои плешив старец облечен в тъмно сако. А зад него стои
мутрест немец с пилотка на главата си, който се цели в тила му с пистолет тип "Валтер ППК". Ето в края
на гроба, с вързани от зад ръце е коленичил гражданин. Над него стои немец, който се цели в главата му с
пистолет, приличащ на "Парабел" или "Валтер П-38". Излиза, че разстрелването над гроба е чисто немски
способ. Именно така те разстрелваха евреите и военноплениците в Баби Яр, именно този метод се описва
в документите на Нюрнбергския процес от самите немци. Този способ на умъртвяване, до изобретяването
на газовите камери, им бил най-любим.
Характерна черта в почерка на убиеца е изборът на място за наказанието и заравянето.
Привържениците на Гьобелс през 1943 година ги описват така: "Районът на катинската гора
представляваше поредица от хълмове, между които се намираше тресавище обрасло с блатна трева. По
грбените на възвишенията се точеха горски пътечки, намиращи се в страни на главната пътека по посока
на Днепър от към страната на така наречената хижа на НКВД. Гората беше смесена иглолистно-
широколистна…В района на възвишенията, отдалечени на 300 метра от шосето, се намираха масовите
гробове на полските офицери". Да обърнем внимание на пътечките, отклоняващи се от главната пътека.
За какво говорят те? За това, че това място постоянно се отъпквало от хиляди хора в различни посоки.
Значи това е масово посещаемо място.
Да дадем думата на привържениците на Сталин. Примерно в средата на януари 1944 година, преди
разкопаването на гробовете от комисията, те изпращат в Москва доклад с гриф "Съвършенно секретно" с
название "Справка за резултатите от предварителното разследване на така нареченото катинско дело".
Както се разбира от грифа, тази "Справка" не е била предназначена за публика и журналисти, това е
доклад за началници, а да се лъжат началниците е опасно, трябва да бъдат откровени. Тоест написаното в
тази "Справка" е истина. Но ние не можем да се възползваме от нея, защото е написана от подчинени на
Сталин.
И така: "Местността Козите Планини е разположена на 15 километра от Смоленск по шосето
Смоленск-Витебск. От север тя граничи със шосето, от юг се доближава плътно до реката. Широчината
на участъка от шосето до Днепър е около един километър. Козите Планини влизат в състава на горски
масив, наречен Катинска гора, простираща се от Козите Планини по шосето на запад и изток, двупосочно
по железопътната линия Гнездово. По нататък е разположена курортната местност КрасньI Бор. В Козите
Планини на твърдия бряг на Днепър до войната се намираше почивният дом на УНКВД на Смоленска
област: широко двуетажно здание със съответните стопански постройки. От почивният дом по шосето
Смоленск-Витебск се простира криволичещ междуселски път на разстояние около един километър.
Гробовете на полските офицери се намират в непосредствена близост до този път направо на по-малко от
200 метра от шосето и на 700 метра от курорта. Прилага се план на местността. Многочислените
свидетелски показания установяват, че района на Козите Планини е било място за почивка на трудещите
се от Смоленск и е бил достъпен за населението около него." Детективите от привържениците на Гьобелс

на друго място допълват още няколко детаила за местността. Мадайчик пише: "Известно е по какъв
начин са ги докарвали в бараката на катинската гора, която се намирала успоредно на "рововете на
смъртта". Тоест НКВД преди да разстреля поляците ги държало в някаква барака направо до гробовете.
За тези бараки подчинените на Сталин мълчат, което не е чудно- преди да си отидат немците изгорили
всичко в катинската гора, включително и почивния дом на УНКВД. Подчинените на Сталин, оглеждат
мястото по-късно през есента и зимата и е възможно да не са обърнали внимание на пепелищата. Но
поляците през 1943 г. Са ги видяли! Защо са били в гората, където не е имало нито колхози, нито каквито
и да било селскостопански ферми?
Работата е там, че пионерите (бойскаути по ново му) са разполагали с брезентови палатки в лагерите
си. Но за стопанските подразделения на пионерските лагери - кухни, продоволствени складове са били
необходими дървени помещения от стопански тип - нещо като бараки. А по данните на подчинените на
Сталин, на местата на гробовете до началото на лятото през 1941 година, пионерските лагери постоянно
били премествани. Следователно, НКВД е провеждал разстрелите направо върху територията на
пионерския лагер. (Но пионерите сега са на около 70 години и е лесно да се намерят и разпитат.) Нека си
представим техниката на ""тайния разстрел на полските офицери убити от НКВД"" който ни представят
симпатизантите на Гьобелс. Начало на лятото. Из катинската гора се разхожда и почива публика -
любители на плажа, гъбари, селяни събиращи вършини. В пионерския лагер по това време е сутрешния
сбор на отряда. По пътеката към почивния дом на НКВД се разхождат жените и децата на чекистите. По
шосето Смоленск-Витебск пътуват каруци. В същото време на територията на пионерския лагер "тайно"
докарват автобус с полски офицери, енкаведейците ги натикват в кухнята, тайно изкопават между
пионерските палатки гробове и един по един ги извеждат от кухнята и ги разстрелват. На шосето ясно се
чува лека канонада от гората, на около се разнася вонята от разлагащите се на слънцето трупове, а се
казва, че всичко това се върши "тайно". Интересно, кой ще е този идиот , който ще се осмели да обрисува
такава картина макар и пред три пъти продажен съд? Мястото на разполагане на гробовете - това е
доказателство № 2 за версията на привържениците на Сталин - НКВД не е разстрелвало поляците. На
това място то не би могло да ги разстреля. Ако им е била поставена такава задача, то НКВД би изпратило
вагоните с поляците от Козелск не на запад - в Смоленск, а на изток, а там на три дена път започват
такива места, където гробовете на поляците не биха били намерени и през 21 век, и където свидетели
биха могли да бъдат само мечките.
Но ние разследваме почерка на убийците и възниква съвсем правомерно въпроса - а немците биха ли
могли да ги разстрелят на такова оживено място? Безусловно, те именно на такива места и разстрелвали,
безлюдните и глухи места те избягвали поради стрхът си от партизаните. Да и комфорта е играел не
малка роля. А в Катин айнзацкомандата се настанила при всички удобства на почивния дом - след
разстрела баня, хранене в столовата, почивка в отделни стаи на кревати, а не някъде в землянките на
глухата гора. Погледнете, в Киев немците разстреляли 100 хиляди евреи и пленници едва ли не в самия
град, сега на мястото Баби Яр е един от районите на Киев. В Днепропетровск немците разстреляли и
погребали хиляди съветски офицери в места, които днес се смятат за централни райони на града.
Хитлеристите е нямало от кого и от какво да се притесняват в СССР, те са били уверени, че са дошли
завинаги. Разстрелът в катинската гора като начин на изпълнение и като място на изпълнение - е почерк
на немците е доказателство №3 за привържениците на Сталин.
Още веднъж да се върнем към версията на Сталин. Според нея Специалното съвещание при НКВД
през март 1940 година ако е осъдило на изпращане в поправителен трудов лагер на полските
военнопленници, това би било дръзко нарушение на международната конвенция за военнопленниците, и
да се съобщи публично за това би било невъзможно. Малко ли им било, че на Запад сравнявали във
всичко СССР с хитлериска Германия, малко ли им било, че току приключила войната с Финландия, а вече
неумолимо приближавала и войната с немците. А за това, че войната с немците е неизбежна съветското
правителство въобще не се съмнявало, цялото това побратимяване с немците било за публиката. По
време на финландската война бъдещият началник на ГАУ Н.Д.Яковлев бил командирован на финландския
фронт. Попътно се представил на наркома на отбраната маршал Ворошилов, който в поверителен
разговор му припомнил за неуспеха на Червената Армия във Финландия. "Но все пак,- още веднъж
подчертал К.Е.Ворошилов, - главните изпитания ни очакват на запад, от страна на фашистка Германия" -
пише Н.Д.Яковлев в своите мемоари. Да отбележим, че това е било през януари 1940 година. А войната
се води не само с оръжие за физическо унищожение на войниците, но и с оръжието за сломяване на
волята на тези войници - пропагандата. И при тези пропагандни боеве внушаването на войниците на
противника мисълта, че ще живеят много добре в плен е оръжие с мощна сила. От тази гледна точка да
признаеш, че пленените офицери са изпратени в трудови лагери (разбирайки, че пропагандата на
противника незабавно ще превърне тези лагери в каторга), за съветското правителство е било невъзможно
и в мирно време и още по-малко по време на война да го направи.До какво би довело това автоматично
ако то все пак е станало?
Първо. Отсамо себе си се разбира, че до лишаване от правото на кореспонденция - не е трябвало да
съобщават на никой за осъждането си. Нещо повече, в лагерите навярно е бил установен контрол, че да
не могат лагерниците изобщо нищо да не могат да пишат, нито бележки, нито дневници, понеже работата
им по строителството на пътища давала възможност да се предават писма на граждански лица. Просто
ако се хвърлело писмо върху пътя с адрес до родственик до Западна Украйна, някой ще го вземе и ще го
сложи в пощенската кутия, смятайки че е изпаднало от чантата на пощальона.
Второ. В състава на НКВД е имало различни управления, които се занимавали с различни задачи -
осъществявали разузнаване, занимавали се с контраразузнаване, и в същото време се занимавали със
задържането на престъпниците в лагерите и с организирането на тяхната работа. Това е известното
управление - ГУЛАГ - Главно Управление на Лагерите. То беше управление, което се занимаваше със
задържането на пленените военопленници в лагери за военопленници и организирането на работата на
редниците и унтер-офицерите - УПВИ - Управление по делам военнопленньIх и интернированньIх
(Управление за работата на военнопленниците и интернираните). В УПВИ се зачислявали и подлежали
на отчет само военнопленници! Ако някой от военнопленниците е бил осъден, той отпадал от отчет в
УПВИ и тяхното място вече не било в лагерите за военнопленници. От друга страна, ако ние бяхме на
мястото на правителството на СССР щяхме ли да изпращаме осъдените офицери в ГУЛАГ? Едва ли.
Хиляди хора - това не е игла в купа сено. С живота в лагерите са свързани десетки хиляди човека, които
не са работили в НКВД и не са били длъжни да пазят тайна. Това са преди всичко различни доставчици
за всичко онова, което е било необходимо за живота в лагерите. Това са специални лагери в системата на
ГУЛАГ, подчинени на местните управления на НКВД с необходимият производствен план.
Трето. Дали полските офицери са били изпратени в лагери или са разстреляни през 1940 година, то
сведенията за това би трябвало да бъдат в Смоленското Управление на НКВД. Преди всичко
оперативните материали свързани с техните лични следствени дела, със решенията на Особените
съвещания или на "специалните тройки" и маса други подобни. Да кажем, че ако пленените са
разстреляни, то НКВД задължително е било длъжно да изясни, какви слухове се разпространяват за това,
да се затворят устата на бърборковците. Ако те са били в лагерите, Смоленското УНКВД е било длъжно
да не допусне изтичане на сведения за това. Трябва да има секретни донесения от сътрудниците, рапорти
от ангажираните лица ит.н.т. Делото на затворника винаги го съпровожда. По време на войната след
наказателните батальони се движели товарни автомобили с томовете на наказателните дела на всеки
боец, с цел ако бъде убит или ранен, да бъде снета от него съдимостта. Няма никаква причина да се
смята, че делата на поляците се съхранявали на някакво друго място.
Сега да разгледаме поведението на заподозрения № 1 - Съветското правителство. Не е ли направило
всичко възможно, да ни наведе на мисълта, пряко или косвено, че поляците са убити от тях. При
привържениците на Гьобелс се намират спомени на ред полски офицери разговаряли с Берия или
Меркулов през 1940 година. Става дума за организирането на полската армия в СССР, и поляците
предложили полските офицери които избягали от лагерите за военнопленници през есента да бъдат
включени в нея. Един от двамата Берия или Меркулов - казал, че това е невъзможно понеже "с тях е
станала голяма грешка". По други данни става въпрос за : "че са извършили голяма грешка, понеже те
предали по-голямата част от полската армия на немците". Но от гледна точка на формирането на
Полската войска, затварянето им в трудови лагери също би било "голяма грешка", понеже от там не би
могло да се вземе нито един офицер, защото той ще разкаже за съдбата на всички в лагерите. Авторът
смята, че този епизод трябва да смятаме, като доказателство № 1 за привържениците на Гьобелс - ако
другите доказателства се потвърдят, то тогава и тази версия ще бъде приета. Ако ли не, този разговор
нищо не потвърждава.
На 14 ноември 1941 година полският посланик Кот при срещата си със Сталин го попитал за съдбата
на полските офицери. Сталин много добре разбирал предисторията, запомнил и фамилията на полския
генерал, който той освободил, а той избягал в Румъния, но отговорът му съгласно стенограмата бил от
типа "голям глупак": "Ние освободихме всички, даже и тези хора, които генерал Сикорски беше изпратил
да взривяват мостове и да убиват съветски граждани, ние освободихме даже тези хора. (Всъщност те са
изпратени не от генерал Сикорски, а от неговият началник щаб Соснъковский)". Виждаме, че Сталин
намекнал на Кот, че емигрантското правителство е прекратило войната със СССР, и избягал от отговора
на поставеният въпрос, който не знаел. Обикновено убийците се подготвят с отговорите на такива
въпроси, на тях те отговарят веднага и правдоподобно. Сталин би могъл да каже, че те са в лагерите под
Лвов, немците ги пленили и да се обърнат към тях. И допълнително би могъл да покаже,какви ли не
изфабрикувани от НКВД хартишки в потвърждение на казаното от него. Но той се оказва неподготвен, а
това ни навежда на мисълта, че той действително не е давал заповед за убийството на поляците. Освен
това на 3 декември 1941 година Сикорски и Андерс задават на Сталин същият въпрос, и отново той не
бил подготвен с отговора на този въпрос.( А между другото сведенията за съдбата на поляците Сталин
изисквал от началника на УПВИ Сапруненко, но за момента не били готови. Той подготвя "Справка за
бившите военопленници от полската армия, намирали се в лагерите на НКВД". Но и в тази справка с
гриф "Съвършено секретно" нямало нищо, което да помогне на Сталин - полските офицери били
зачислени в графата "Отправени в разпореждане на УНКВД през април 1940 година ,чрез спецотдела, -
15 131 човека". Сапруненко нищо конкретно не знаел за тях и не би могъл да знае). Сталин отново отива
на среща с поляците и без да знае какво да каже, той отговорил на Сикорски, че те е възможно да са
избягали в Манджурия, или да са в плен при немците. Ако Съветското правителство е убило поляците, то
за правдоподобен лъжлив отговор не би била необходима работата на Сапруненко, не биха му били
необходими никакви документи и справки. Всичко би могло да се измисли в Москва. А това, че повече от
две седмици отговор не е даден, говори в полза на версията на привържениците на Сталин. Нека да се
вгледаме в датите. По времето, когато Кот е при Сталин се водят ожесточени боеве за Тула и немците
прегрупират силите си, а на 15 ноември те започват ново настъпление към Москва. На 1 декември е
превзета Ясна Поляна, на 5 - 6 декември се планувало контранастъпление на нашите войски. Столицата е
евакуирана, немците се опитват да я унищожат от въздуха, всички учреждения са отпътували в
Куйбишев, откарвайки със себе си архивите. Всички документи, в това число и на НКВД са били по пътя
или са били неразопаковани. Сталин през тези дни не само, че не е знаел, къде се намират полските
офицери, но той не знаел, къде се намира Яков Джугашвили - неговият син, капитан-артилерист. В този
момент да бъдат излъгани пляците - самият Бог позволявал. Но Сталин не е лъжец, той чака данни от
НКВД, той прави предположения от които се разбира, че той ги смята за живи. Ако бяха мъртви той
щеше да знае. Както искате, но тези два епизода са доказателство № 4 в полза на привържениците на
Сталин. Правителството на СССР няма сведения за съдбата на полските офицери до 1943 година, явно
поради ангажираността си то не разполагало с време да изясни този въпрос. След като немците заявяват
през април 1943 година, че те са убити от НКВД, съветската преса реагира много глупаво, от което става
ясно, че тяхната реакция е съгласувана с онези ръководители на страната, които изобщо не са били в
курса на събитията. Привържениците на Гьобелс, съзнавайки явно, че такъв несвързан отговор е по-скоро
доказателство за невинността на Съветския Съюз, избягвали да говорят за него. За това да дадем думата
на самият Гьобелс: "Сега, когато ние отворихме гробовете и разпознахме полските офицери по техните
униформи, знаци, паспорти и т.н.т., говорят, че гьобелсовите лъжци забравят, че близо до село Гнездовая
се извършвали археологически разкопки. За големи глупаци смятат тези еврейски лъжци европейската
интелигенция! Какво си мислят, че европейската интелигенция може в нещо да бъде излъгана?! Те
говорят за "археологически разкопки"! Погледнете снимките на убитите полски офицери във "Вохеншау".
Може би, московските евреи ще започнат след това да твърдят, че ние сме облекли в полска униформа 12
хиляди скелета които са на възраст 200 години преди Христа!" ( Директива на господин министъра по
печата от 14 април 1943 година). В СССР разбират, че няма вече на къде и Съветския Съюз официално
признава, че пленените офицери и генерали са работили по изграждането на път при Смоленск. Това е
още един повод за Гьобелс да издевателствува в същата тази директива: "Да не повярваш на очите си,
когато видиш изявлението на ТАСС. Признаване на вината там изобщо няма. Там се говори за печалната
съдба на бившите полски военнопленници, които през 1941 година се намирали в района западно от
Смоленск на строителна работа. Там се намирал някакъв си бригаден генерал, командващ някаква си
армия, някакъв си полковник който се занимавал с някакви строителни работи!" Виждате, колко ловко,
даже изящно Гьобелс изиграва положението с конвенцията за военнопленниците, забраняваща
използването на пленени офицери за работа. За това Съветския Съюз упорито се придържал към
първоначалния план, той не признавал, че офицерите са били осъдени, лишени от статуса на
военнопленници и че са станали "съветски затворници". В СССР се зачислявали военнопленници преди
войната. По време на войната такива не зачислявали. По начало намиращата се в пълно безизходно

положение армия на Паулус при Сталинград е била трудно пленена. От намиращите се в обкръжение 330
хиляди немци заедно с техните съюзници, се предали само 90 хиляди, другите загинали. В същото време
загубите на немците в Африка по техните собствени данни са всичко 12 хиляди убити и 90 хиляди
безследно изчезнали. Няма данни за попадналите в плен. Значи ако приемем, че половината от безследно
изчезналите са убити, то на един убит немец англичаните ги принуждавали да се предаде още един . А
съветските войни са били принудени да убиват по 3-4 (и да загинат самите те), отколкото един немец да
се предаде в плен. По време на войната с тази позиция СССР не е допускал никакви компромиси. Да
осъди пленените офицери и те да престанат да се водят пленници, би било предателство към своите
собствени войници, към своя собствен народ. Но разпокъсаността на СССР по време на второто
поставяне на проблема с пленниците, объркаността на сталиновите подчинени и липсата на
предварително готов отговор е още едно доказателство в полза на привържениците на Сталин. Движейки
се в хронологическа последователност, трябва да се запознаем с работата на комисията на Бурденко,
понеже привържениците на Гьобелс я подозират най-много . За нея няма много подробности. Когато
започват да постъпват първите сведения за зверствата на немците в СССР, се създава "Извенредна
държавна комисия " "ЧерезвьІчайная государственная комиссия (ЧГК) за установяване и разследване
злодеянията на немско-фашистките агресори и техните помощници" под ръководството на главния
профсъюзен бос на страната (секретаря на ВЦСПС) Н.М.Шверник. Нейни членове са били Главния
хирург на Червената Армия академик Н.Н.Бурденко (отговарящ за човешките загуби), академик
Б.Е.Веденеев (отговарящ за загубите в промишлеността), академик Т.Д.Лисенко (отговарящ за загубите в
селското стопанство) академик Е.В.Тарле (отгоеарящ за загубите на историческото наследство), академик
И.П.Трайнин (отговарящ за юридическите престъпления), а също и митрополит Киевски и Николай
Галицки, авиаторката Гризодубова, секретарят на ЦК на ВКП(б) Жданов, писателят Ал.Толстой. Това, че
ЧГК под председателството на Бурденко е отделила Специална комисия за Катин, говори само за
политико-пропагандисткият аспект на това дело, а не за неговите мащаби или крайна важност за СССР.
За ЧГК - това е било само епизод, при това незначителен. Даже в самият Смоленск с него се заемат без
поляците. Само в концентрационен лагер 126 немци убивали повече от 115 хиляди съветски
военнопленници и мирни жители. Нека ме извинят поляците, но заради тях никой не би зарязал своите
основни работи. Разбира се, ЧГК сама не е извършила есхумацията, не е правила разследването, не е
разпитвала свидетелите. Тази работа се извършвала от хора на техническата комисия - паталогоанатоми,
експерти по съдебна медицина, следователи и дознатели от НКВД. Това трябва да се има предвид, иначе
когато четеш работите на гьобелсовите привърженици оставаш с впечатление, че правителството на
СССР е било длъжно да захвърли всички свои задължения и конкретни действия по управлението на
страната и да се занимава единствено и само с полските проблеми. Трябва да знаем, че след измяната на
армията на Андерс, Полша изобщо не била тази държава, заради чиито проблеми СССР ще се трогне
особено. По катинското дело комисията на Бурденко изработва "Съобщение". Това "Съобщение" много се
критикува, но през 1988 година четирима полски професори - Я.Мацишевский, Ч.Мадайчик, Р.Назаревич
и М.Войцеховски му правят експертиза. Тя е многословна и ни принуждава да мислим, че професорите
са изложили всичките си подозрения в нея върху хипотезата за относително нечестното отношение на
привържениците на Сталин. Това е всичко, което привържениците на Гьобелс са могли да измислят.
Поради това за основа на обвиненията на привържениците на Гьобелс ще вземем фактите на тази
"Експертиза" извършена от тези професори, допълнена с факти от съветските им единомишленици. А в
полза на привържениците на Сталин, ще използваме "Справка"-та, която дава правителството на СССР с
гриф "Съвършено секретно" и по тази причина представляващ делови, точен документ, а не
пропагандистки материал.
Професорите пишат: "Като основа за изводите на Специалната комисия служат свидетелствата на
очевидците и съдебно-медицинската експертиза. В изявлението на комисията, както и от показанията на
професор Прозоровски на Нюрнбергския процес, се споменава за някакви документи, които се използват
от нея. Тези документи никога не са били описвани, публикувани и представени на "полската страна",
същото важи и за резултатите от "паталогоанатомическите изследвания", защото след няколко страници
тези професори казват: "По въпроса на нашата съдебно-медицинска експертиза ние нямаме думата, тъй
като не сме компетентни". Но работата не е в това. Привържениците на Гьобелс днес се стремят да не се
разбере за никакви факти по това дело, които определят вината и да не станат известни за
обществеността. На тях не са им необходими никакви документи и съобщения. Когато през 1988-90
години отново се разгоря катинското дело, в съветския печат, на фона от изводите на привържениците на
Гьобелс, никакви факти така и не бяха публикувани, отвреме навреме подхвърляха по някой факт от
привържениците на Сталин. И именно "полската страна" грижливо следеше да не се появят тези факти,
именно "полската страна" много се страхуваше от тях. Да дадем в такъв случай думата на
привържениците на Сталин. През 1990 година вестник "Орловская правда" си позволи да се усъмни в
натрапената версия на Гьобелс и незабавно съветника на полското посолство Е.Чулински настоя
списанието да се придържа към версията на Гьобелс-Горбачов. От оплакванията на професорите се
подразбирало, че те жадуват за истинските документи от комисията на Бурденко, но когато "Военно-
исторический журнал" (военно-историческо списание М.А) публикува "Справка"-та, то съветника по
печата от посолството на Полша А.Магздяк-Мишевска незабавно изпраща формално писмо до
редакцията, в което се пишело: "Делото е толкова позорно, че въпросът за отговорността на съветската
страна се потвърждава не само от съобщенията на ТАСС, но също и от следствието, проведено от
Главната военна прокуратура на СССР. До колкото ми е известно, специална група под ръководството на
прокурора А.В.Третецков, занимаващ се с следствието по делото за смъртта на полските офицери има на
разположение показанията на истински свидетели ( не само на тези, които са били в лагера в Козелск, но
също и в Старобелск и Осташков) заемали по време на втората световна война отговорни длъжности в
НКВД… …За улеснение на вашата работа ви давам телефона на прокурора А.В.Третецков. Надявам се,
че ще публикувате решителният ми протест против поредния опит да се фалшифицира още веднъж,
стува ми се, ясното в историята. Такъв опит на недоверие не благоприятствува развитието на
отношението между нашите държави и народи. Да помогне на тяхното възстановяване и успешно
развитие може само истината". И точно тази "истина" и се иска! И на Гьобелс му се искаше, искаше му се
тя и на А.Магдзяк-Мишевски. На привържениците на Гьобелс направо не им стига живота да търсят
правото си. Ами погледнете, колко е ясно, как "полската страна" контролира да не изтече нещо от
фактите на комисията оглавявана на времето от Бурденко. Погледнете, как тази лейди командва генерали!
(Редактор на списанието по това време е бил генерал-майор В.И.Филатов). Ами тя не само забранява и
иска покаяние, а иска да се продължи темата в оказаното от нея направление и нарежда чии изводи от
привържениците на Гьобелс да бъдат използвани. Това се нарича организиране на кампания и заплаха за
влошаване на отношенията "между нашите държави", което за Филатов означавало, че ако не и се
подчини, ще бъде уволнен. Което, между другото, се и случило - той бил уволнен от съветските
привърженици на Гьобелс. Такива действия , като прикриване на факти с цел заблуда на следствието,ние
се договорихме да смятаме като доказателство в полза на опонентите, в дадения случай в полза на
привържениците на Сталин. По нататък професорите упрекват привържениците на Сталин за неговото
поведение на 3 октомври и 14 ноември 1941 година, както и за изказването на Берия за "грешка"-та.
"Едновременно съветските власти , пишат по нататък професорите, отказаха да предадат списъците на
полските власти за полските офицери , които се намирали в Козелск, Старобелск и Осташков". А какво
променя това? Нима пленени офицери в тези лагери вече да е нямало и всички документи за тях да са
били унищожени. Естествено, не е имало от къде да се дадат. Но тези списъци не са били тайни. В
книгата си "Катинска драма" професор Мадайчик пише, че тези офицери, които не били изпратени в ИТЛ
през 1940 година от Специалните съвети, се намирали в лагерите за военнопленници в Павлищев Бор, а
след това в Грязовце. Там: "Започвайки от октомври полските военнопленници са могли спокойно да
кореспондират, администрацията снисходително се отнасяла към съставянето на списъци на своите
колеги, с които те били настанявани в лагерите на Козелск, Старобелск и Осташков". То ест Андерс е
имал тези списъци, така че къде е смисълът на подозрението, че съветското правителство не е могло да ги
даде по времето когато дивизията се намирала под неин контрол? Професорът обръща внимание, че до
1943 година съветското правителство не е казвало, че пленените офицери се занимават със строителна
дейност. Ние вече писахме, че е естествено когато кажеш "А", да кажеш и "Б", тоест да обясни защо тези
генерали изведнъж започнали да въртят лопатата. Професорът настойчиво се опитва да докара числото на
погребаните в Катин в границите на 4,5 хиляди човека. При това, когато немците твърдяха, че там е
имало 12 хиляди и комисията на Бурденко я потвърждава. Къде е интереса тук за привържениците на
Гьобелс? Защо искат да намалят броя на труповете? Работата е там, че през пролетта на 1943 година
немците разрешават на поляците да разкопаят не всички гробове, а само тези, които немците подготвили.
Но трябва да помним, че времето на разстрела се определяло не по състоянието на останките, а по
намерените в тях документи. Комисията на Бурденко разкопава още 925 трупа, в които се намират
документи с дати след май 1940 година и идентифицирала военнопленниците не само от Козелския но и
от Старобелския лагер. С това тя разрушава основното косвено "доказателство" на привържениците на

Гьобелс. Но за това ще пишем по-късно. Професорът се опитва да докаже, че с такива абсурдни начини
през пролетта на 1943 година са огледани всички трупове. През 1943 година на поляците било разрешено
да рзкопаят седем гроба с 4 151 трупа. Започнали осми но немците не им позволили. Огледаните трупове
били с тенекиени ленти с надписи. А комисията на Бурденко през януари 1944 година окрива трупове без
такива тенекиени знаци. На това основание напълно сериозно се заявява, че това не са същите трупове.
То ест, че Бурденко е трябвало да бъде такъв идиот, та повторно да разкрие тези гробове с които вече се
разпоредили немците. Да проведе съдебно-медицинска експертиза на труповете, които през летните
месеци били изложени на открито. Да се чудиш, за какви ли идиоти ни смятат поляците. И трябва да
кажем, че в плановете за разглеждане на катинското дело в края на 80-те и началото на 90-те години, те
имаха за това основание. Но разследването тогава се водело от Бурденко, а не от Горбачов. През 1943
година немците и поляците препогребали останките на тези офицери, които те огледали, в шест гроба и
нарекли това място гробище № 1, украсили го с кръстове и вити венци. Самият Мадайчик пише, че даже
немската аерофото снимка на местността (фронтът и бил на 30 км) потвърждава, че комисията на
Бурденко разкопава гробовете в "околностите" на гробище № 1. А четиримата професори като един
твърдят, че през 1943 година на поляците немците разрешили да разкопаят гробовете с площ 60 х 36 м, а
Бурденко не е искал рзрешение от немците и неговите хора копаели там където е трябвало. В резултат на
това откриват нови гробове, при това два гроба с размери 60 х 60 м и един с размери 7 х 6 метра. За това
комисията на Бурденко оценява броя на жертвите на 11 хиляди. За това тя не намира в откритите трупове
тенекиени надписи. Какво подозрително може да има тук? Подозрителното е друго - с каква
настойчивост привържениците на Гьобелс се вкопчват, че труповете не са повече от 4,5 хиляди. В този
план професорите имат още едно подозрение, че комисията на Бурденко намира в първите сто огледани
трупа 9 документа с датировка - май 1940 до юни 1941година, пет квитанции,връчени в лагерите, две
пощенски картички, едно писмо от Варшава до съветско учреждение, иконка. На професорите им се
струва крайно подозрителен факта, че в намерените трупове нямало документи за самоличност.
Казвайки, че когато поляците правили есхумацията имало такива документи. Е, а какъв е смисълът те да
бъдат унищожени от комисията на Бурденко? Май на професорите нещо не им се отдава аритметиката. В
пункт 8-ми за "Безспорни факти засягащи катинското убийство" те пишат: "В катинските гробове се
намериха лични документи, позволяващи да се идентифицират 2 730 останки от 4 151". Но
идентификацията се правила не само по паспортите, но и от писмата, картичките и т.н.т. Значи, откритите
документи за самоличност са били по малко от 2 730, а това означава, че през 1943 година при
есхумацията поляците са имали 1 421 трупа без всякакви документи. За какво да упрекваме комисията на
Бурденко? За това ли, че от есхумираните от нея 925 останки нямали паспорти? Изобщо, откриването на
документите на полските офицери при тленните им останки е доказателство, доказващо правотата на
версията на Сталин. НКВД не би си позволило такъв разкош - да остави извънредно важен документ за
разузнаването- автентичен документ при трупа. Вижда се,че по късно за това се досещат и немците.
Айзацкомандите започвали разстрелите с любители а свършвли с професионалисти. И немците разкопали
първите гробове - там би трябвало труповете да не са добре запазени - започнали да рзстрелват поляците
при много топло време. Разкопаването се ръководело от немски лекар, който казвал къде да се копае и
какво да се прави. Както и Бурденко, знаел къде да се разкопава и къде не трябва. Към подозренията на
професорите можем да прибавим и документите, намерени от комисията при тленните останки:
"Намерените текстове" били написани на ръка и с избледнял адрес" се съмняват те. А какъв вид трябва да
имат документите, написани преди войната и пролежали в земята заедно с труповете две години? Но, за
да се пише така за документа, професорите са били длъжни да го видят. Но нали този документ на
комисията на Бурденко е същият, който "никак не се забелязва от полската страна", за който професорите
горчиво се оплакваха в началото на своята "експертиза". В "Справката" се указва за точното място на
лагерите, в които се намирали полските офицери до техния разстрел от немците: "Лагер N 1 - ОH
намиращ се на 408 км от Москва и на 23 км от Смоленск на магистралата Москва-Минск. Лагер N 1 - OH
се намира на 25 км на запад от Смоленск по шосето Смоленск-Витебск. Лагер N 3 - OH се намира на 45
км на запад от Смоленск в Красненски район на Смоленска област". Професорите с подозрение роптаят:
"Специалната комисия не указва точното разположение на лагерите NN,1 - OH, 2 - OH, 3 - OH, но ако те
се намирали на разстояние 24-25 км от Смоленск, е трябвало да кажат за причините за разтоварването на
вагоните с полските офицери именно на станция Гнездово". Разбира се, че да се досетим "защо", е
необходимо много ум, но ние няма да скриваме това от "полската страна" - защото лагерите се намирали
на запад от Смоленск и станция Гнездово e била също на запад от Смоленск. Но този цитат може да се
разглежда, като поредния куриоз на професорите - ако на тях Специалната комисия не казала за точното
разположение на лагерите (а за какво те се оплакват в началото на фразата), от къде им е извесно
разстоянието до тях от Смоленск (за какво те не доумяват в края и)? Професорите смятат за
подозрително, че комисията на Бурденко не е показала местата на тези лагери на журналистите. А аз
смятам, че би било подозрително, ако тя би ги показала, защото да се инсценира пожарище не е никак
трудно и засипано от снега то едва ли би се различавало от всичко наоколо. Но СССР не се стягал да се
оправдава за това престъпление, той обвинявал, а за обвиненията му стигали труповете и веществените
доказателства. Както Гьобелс, така и професорите се съмняват, че генералите са работили по
изграждането на пътища, макар че техните колеги в лагера за военнопленници в Грязовец в този момент
са имали даже ординарци. Ние вече говорихме за това - в Грязовец генералите били военнопленници, а
под Смоленск те били затворници в поправителен трудов лагер, където с труд били лекувани от
натрапчивата мания за присъединяване на Украйна към Полша без съгласието на украинците.
Професорите не вярват също, че пленените не трябвало да се извозват от Смоленск, казват, че началника
на лагерите се обърнал до железопътната станция за вагони за пленници през юли, а немците, казват, че
превзели Смоленск на 16 юли, а 20 и 16-та армии, "са били принудени да отстъпят" през август. "Защо не
са извели нашите доблестни офицери?"- с подозрение недоумяват професорите. Защото, проклетата 2-ра
немска армия заедно с 2-ра танкова група, започна настъпление на 10 юли на 200 км от Смоленск, на 16
юли вече го превзима от юг и никой не е могъл да я спре. А не по малко проклетата 9-та немска армия
заедно с 3-та танкова група, захождайки от север по същото време превзима Духовщина и води боеве за
Ярцево - железопътна станция на изток от Смоленск. През това време смоленци успяват да изнесат на
изток цял ред отбранителни предприятия, включително и авиозавод. Не им било до доблестните полски
офицери тогава, децата си трябвало да спасяват. Ами 20 и 16 армии не се "оттеглили" от Смоленск, а на 5
август пробиват обкръжението, в което те попадат на севрозапад от града. Казват, че ако в такава
ситуация са оставили лагера без охрана, то пленените офицери биха се разбягали и може би някой от тях
да е успял да остане жив. Като че ли има резон в това съмнение, но само в случай, ако сме сигурни, че
тези офицери са искали да се бият с немците. А те са искали да се бият толкова, колкото и генерал
Андерс със своите офицери. Освен това трябва да отбележим, че те били настроени враждебно против
СССР още преди осъждането им и изпращането им в ИТЛ, а след това - още повече. Аз вече цитирах
изказването на офицера Любодзецки, от книгата на Мадайчик, където мразещия "москалеи"-те офицер,
дори и в лагера за военнопленници предпочитал немска окупация. Да продължим мисълта му, защото и
другите искаха това. "Нямше илюзия, че немците ще се отнасят по меко с полските офицери; допускаше
се, че болшинството, а може би и всички, немците ще изпратят в лагери за военнопленници в
съответствие с приетите международни норми …" Доколко въпросът, защо пленниците не са се
разбягали, остава без отговор, то ние можем да се позовем на привържениците на Сталин, които
разполагат с данни, че опитите на конвоиращите части да изведат военнопленниците на изток пеша се
оказали несполучливи. Пленниците се разбунтували, с конвоя заминали само няколко човека, евреи по
националност, другите останали да чакат "учтивост в съответствие с приетите международни норми …"
И я дочакаха. Но, завладяни от дребните мрежи на рзличните подозрения, които могат да се родят в
главите на професорите, около куриозите им и неразбирането на тогавашните условия, доловихме и
изопачени улики за комисията на Бурденко. Изобщо те напълно резонно заявяват, че не вярват, че от
целият обслужващ персонал и конвоят се е спасил само един човек - началника на лагер N 1- OH. Ако за
основа приемем, че в тези лагери е имало 10-12 хиляди човека (в Ровенския лагер за военнопленници,
занимаващи се със строежи на пътища около Лвов, на 23 юли 1940г. са били 14 599 човека), то конвоя и
администрацията на лагера едва ли ще бъде по малко от 1-2 хиляди човека. Наистина, войната беше
ужасна в началния период по броя на ранените, убитите и пленените. Баща ми в началото на войната е
бил началник щаб на батальон, често примерно 700 човека. Приемайки първия си бой в Бесарабия, те се
оттеглят в Одеса. От тяхната дивизия в Одеса се събрали всичко 111 човека (примерно от 13-16 хиляди)
без щабни документи и без знамена. А от батальона, наистина, със знамето, в Одеса се събират само
ртима. Не е било по различно положението и на 16 и 20 армии, при боя на десния бряг на Днепър, където
са били разположени лагерите и където излизат от обкръжение. Ако конвоят и администрацията са
напуснали лагера, то те са могли да го направят само в направление на тези армии, левият бряг на Днепър
е бил завзет много бързо от немците. Нека всички поляци да са се предали на немците, но гибелта и
предаването в плен на 1-2 хиляди съветски бойци, три команди, е малко вероятно. Получава се въпроса:
дали нямаше да съществуват изобщо (ако пленените са били разстреляни от НКВД през 1940 година) или
тях просто не бяха ги призовали за свидетели през 1944? Да се опитаме да отговорим на този въпрос със
следващият епизод. Комисията на Бурденко представя свидетел - началника на лагера с поляците край
Смоленск. Привържениците на Гьобелс го наричат комендант на лагер N 1-OH, "свидетеля майор
Вотошников". Вероятно така е фигурирал в "Съобщение"-то на комисията през 1944 година. Но в
"Справка"- та на комисията която я изпраща с гриф съвършено секретно и за това е дотоверно, той не е
майор и не е свидетел. Там изобщо го няма. Има рапорт от началника на УПВИ Сапруненко и от
лейтенанта от държавна сигурност В.М.Ветошников. Неговото звание тогава съответствало на капитан, и
ако него действително след това са го призовали като свидетел, то през 1944 година той би могъл да бъде
и майор. До тук всичко съвпада. Професорите пишат, че него не го познавали в лагерите за
военнопленници. От къде да го познават - той не е служил там. Лъжата е на друго място. В Справка-та е
написано: "Началникът на лагер N 1-OH, лейтенантът от държавна сигурност Ветошников В.М., давайки
обяснение за съдбата на лагерите за които отговаря, в рапорта си до началника на Управлението за
работата на военнопленниците и интернираните към НКВД на СССР от 12 август 1941 година пише:
"След като получих от Вас указание да подготвя лагера за евакуация предприех необходимите мерки.
Охраната и полските пленници бяха предупредени от мен. Аз очаквах заповед за ликвидиране на лагера,
но връзката със Смоленск прекъсна. Тогава аз с няколко свои сътрудници отпътувах за Смоленск за
изясняване на обстановката. В Смоленск заварих голямо напрежение. Обърнах се към ръководител
движението на Смоленския район от Запдния железопътен участък др. Иванов с молба да осигури лагера
с вагони за извозване на полските военнопленници. Но др. Иванов ми отговори, че не мога да разчитам,
че ще получа вагони. Опитах се да се свържа с Москва за да получа разрешение от Вас, за изтегляне
пеша, но това не можа да стане.По това време Смоленск беше вече откъснат от немците и какво е станало
с поляците и с останалата в лагера охрана аз не знам." Читателите вече разбраха, че авторът на тази книга
е по скоро привърженик на Сталин отколкото да е изследовател. Но и той в този случай е длъжен да каже,
че този рапорт е 99% подправен, че е фалшивка. Да има 1% истина, но не повече от 1% . Можем да си
представим, че в началото на войната Сапруненко е дал някакъв цирколярен документ от УНКВД на
областите да поготвят всички военнопленници за евакуация, където и да се намират. А от УНКВД
пристига военизирана единица, която действа, като се основава на Сапруненко. Можем да предполагаме,
че след излизането от обкръжение Ветошников е задържал съветското контраразузнаване и е направил
доразследване.Че в хода на разпитите Ветошников да е написал този рапорт, но в следващите боеве
рапорта да е останал в контраразузнаването на армията или фронта, а едва след 1944 година да е намерен.
На война може да се случи всичко, в това число и това, но едва ли е така. Първо. Не би могъл да дойде до
железницата и да търси дори един вагон. А на Ветошников са му трябвали 60 броя. Съветските железни
пътища (гвардията на Каганович) е била държава в държавата. Те не кихали на различни пешеходци с
всякакви пагони. Те си имали свои заповеди - превозни планове и никой на никого извън плана не
вагон… а ръчна количка не би дал. А в рапорта напълно отсъства тази подробност, не е ясно, имало ли е
такова указание от Управлението на Западните железни пътища за извозване на военнопленниците, нито
какво е правил Ветошников за да ги вмъкне в плана за извозването им. Този журналист или професор
може да дойде, да потърси вагони и да си отиде без да получи нищо. Но не и офицер за когото тези
пленници са му единствената грижа, за тях той отговаря. Неговите преки началници се намирали до
техните - Смоленското УНКВД, а той и дума не отронва, че се е обръщал към тях за помощ или просто да
прехвърли отговорността си на някой друг. Неговият лагер е бил разположен на десния бряг на Днепър, а
там немци дълго време не е имало. Дявол да ги вземе и тях и пленниците, но той изоставя и своите
подчинени, той е бил длъжен да ги оглави и да ги изведе от обкръжение. За такъв рапорт, след като бъде
прочетен, е трябвало незабавно да бъде разстрелян. Второ. Той направо "беси" военнопленниците на
Сапруненко. Получава се, че той е знаел за тези лагери, повече от този, който е давал заповеди на
пленниците, отговарял е за тях и са били в неговите списъци. Получава се, че той в съвършенно
секретните си справки е заблудил Сталин. Това не може да бъде. Сапруненко не е самоубиец. Когато
стигнем до неговият разпит, ще докажем това. Той действително нищо не е знаел и не би могъл да знае за
тези лагери. Получава се, че следователите от комисията са съчинили тази фалшивка предназначена също
за Сталин с гриф "съвършено секретно"! Те са получили прекалено много данни, повече от достатъчно,
за да докажат, че немците са убили поляците. И всичките тези данни ги получават в Смоленск. Само
рапорта на Ветошников не бил получен в Смоленск! Нещо повече, на тях този рапорт не им бил
необходим. Те имали надежден свидетел - инженерът от железопътното движение Иванов, той бил
толкова надежден, че не се страхували да го разпитват пред кореспондентите. Без всякакво съмнение -

този рапорт им е бил изпратен от Москва с указание за допълване на работата. И те го допълнили с
показанията на Иванов, разказващ подобен епизод, но без да споменава кой именно и кога при него са
пристигали вагони. Много хубаво се подредили нещата при следователите, но много хубаво - не е на
хубаво. Това, вижда се, са разбрали и в Москва, когато са подготвяли "Съобщението" от комисията на
Бурденко и от рапорта на лейтенанта от държавна сигурност то отпада, появява се свидетеля, майор
Ветошников. Възниква естествено въпросът - за какво Москва прави това? Ами става дума за убийство, а
това, че немците са го извършили е доказано от многочислените показания, факти, улики. За какво е било
необходимо да се фалшифицират показания за епизод нямащ никакво отношение към убийството? Ами
Ветошников не е свидетел на убийството, какво прави той изобщо в делото? В същото време Съветския
Съюз вече признава, че пленените офицери са били на работа, а това доказва пряко, че те вече не са били
военнопленници, а затворници. СССР не може да допусне този факт да изплува на повърхността. А
никой от свидетелите, намерени в Смоленск, не може да даде обяснение, което да успокои световната
общественост и главно не предаващите се в плен немски офицери. За това е бил необходим Ветошников.
Погледнете, в неговият рапорт от 70 думи четири пъти се употребява думата "военнопленници" или
"пленници" и самият рапорт е адресиран до Управлението по работата на военнопленниците и
интернираните. Рапорта преследва целта да докаже, че в СССР е нямало никакви офицери-каторжници, а
само военнопленници.По тази причина не е бил посочен нито един свидетел, нито един сътрудник от
лагера, понеже първият въпрос на чуждестранните журналисти е щял да бъде - защо офицерите
военнопленници са работили? А на този въпрос съветското правителство нямало задоволителен отговор.
По време на война истината се казва много рядко, а ако тя е в полза на противника обикновенно се
премълчава. Независимо от всичко, тази лъжа на подчинените на Сталин и непосочването на имената на
лицата от охраната и администрацията на лагера за свидетели по делото го приемаме като доказателство
в полза на привържениците на Гьобелс при условие, че останалите доказателства ни убедят, че офицерите
са убити от НКВД. Други съмнения към подчинените на Сталин от противниковата страна няма. Но
самата лъжа, дори и при един случай, предизвиква съмнение във верността на показанията и. Mогли ли
са НКВД или НКГБ да заставят всички свидетели да говорят това, което са искали следователите, могли
ли са работниците от следствието чрез побой, заплаха със смърт да изтръгнат необходимите показания от
свидетелите и техните роднини? Няма никакви факти за това. Тогава, дайте да го обсъдим този въпрос. В
това, че подчинените на Сталин са можели да заставят всеки да говори това, което са искали, или искали
да чуят - няма съмнение. Но работата не е там. Тези, които са работили в бюрократична система знаят, че
когато в тази система се раздават награди, то винаги се започва от началниците, а когато следват
наказания, то те винаги започват от подчинените. В случая следователите, които са водили разпитите са
били подчинени. Ако това дело е било закрито, тоест разглеждало се вътре в съдебно-следствената
система на СССР, то не е изключено на следователите да са издавани устни заповеди от Берия и
Меркулов и свидетелите да са заставени от тях да дадат необходимите показания. Но това дело е било
открито. Противниковата страна- немците -също са разполагали с факти, доводи, свидетели. При тези
условия да изфабрикуваш фалшивка е било смъртно опасно. Ако в резултат на нея на Съветския Съюз е
било нанесено морално поражение, то началството е могло да се извърти и да каже, че еди кой си
следовател го е заблудил с данните си, а следователя не би могъл да се отметне от това, което представя и
е щял да се раздели с главата си. Ето и пример. През пролетта на 1937 година НКВД под ръководството
на Ежов разкрива заговор на военните начело с Тухачевски. В разпитите на заподозрените особено се
отличили следователите Ушаков и Радзвиловски, и замначалника на втори отдел на НКВД Залпетер. Но
през 1938-1939 година тези усърдни работници били арестувани, дали показания за начина на водене на
разпитите и най-вероятно (съдейки по нравите на времето) са споделили съдбата на разстреляния Ежов.
Но делото на Тухачевски е било закрито, генералите са съдени от специален съд. А катинското дело от
самото си начало е било открито. Да уговори свидетел дори неумишлено да се откаже от показание, да
кажат, че са заставени от следовател и на такъв следовател разстрела му е гарантиран под формата на
"мерки", предприети от началниците за "въвеждане на ред" в следствените органи. Бъдете сигурни, че
всички следователи подчинени на Сталин са запомнили това. Освен това "Справката" от комисията на
Бурденко не е била предназначена за странични лица, а само за началници, в нея лъжите са недопустими,
там са били длъжни да отразят истината, а началниците са преценили, какво ще правят с нея - да я дадат
в чист вид, да я изопачат или да я премълчат, както направили с "рапорта на Ветошников". Има
потвърждение, че следователите по катинското дело не са влияели на следствието. Бургомистърът
Бурденко имал дневник в който водел записки, от които става ясно, че немците са го привлекли към тази
акция. За привържениците на Сталин това е свидетел № 1. Нещо повече, неговото семейство било в
СССР, той доброволно се предал на НКВД през 1945 година. Ами, че това не е който и да е, а са били
длъжни да го предразположат да говори. Но за бургомистер Меншагин е имало алтернатива - да не
признава това, което знае за разстрела на поляците и да си остане голям помощник на немците, или да го
признае и да стане заедно с тях военнопрестъпник. Ю. Зоря дава обширните показания на Меншагин,
когато той вече е излязал от затвора и нищо не го заплашвало. На тези показания ще дадем предимство,
понеже са от привърженик на Гьобелс. Ето какво казва Меншагин в началото на Нюрнбергския процес:
"Много е странно, защо нито веднаж не ме питаха за Базилевски (заместник бургомистер на Смоленск, на
който Меншагин разказва за разстрела на поляците от немците - Ю.М.), понеже аз се намирах в
Смоленск от август до 29 ноември 1945 година, след това бях в Москва, както казах, на Лубянка в
единична килия. Ами всички следователи ми задаваха въпроса, какво ми е известно за катинското дело?
Аз им казвах същото, което казвам сега в началото на беседата си. А на въпроса: кой е убивал-отговарях,
че не зная. Те ми казваха че: "Ние ще се върнем на това и тогава ще запишем вашите показания". И това е
всичко. Къде са тука иглите, забивани под ноктите, къде са заплахите, че ще разстрлят семейството му,
къде са обещанията за помилване? С палец не бил докоснат, не е казана нито една заплашителна дума.
Предпочели за свидетел Базилевски, чийто преразказ на думите на Меншагин нямали убедителна сила.
Но ако върху такъв важен свидетел не е оказван никакъв натиск даже по данни на привържениците на
Гьобелс, то на какво основание можем да смятаме, че върху 95 обикновенни свидетели, разпитвани в
Смоленск, някой ги е притискал? Не, за подчинените на Сталин оказването на натиск е било опасно, пък
и не е имало никаква необходимост за това - свидетелите разказли доброволно каквото знаели. С това
подозренията на привържениците на Гьобелс по отношение воденето на следствието от подчинените на
Сталин за Катин в Смоленск през 1943-1944 години приключват. Но има още един аспект, на който
трябва да се спрем. Професорите пишат: "В състава на специалната комисия не е имало нито един поляк,
например, от представителите на ръководството на Съюза на полските патриоти в СССР. Тяхното
присъствие в състава на комисията, разследваща престъплението извършено спрямо поляците е било
морално задължително". Това е типичната логика на хора привикнали да протриват панталоните си по
президиумите и да смятат това за полезна работа. Специалната комисия е била част от Извънредната, тя
си знаела работата и в нея се знаело кой ще се занимава със следствие и кой със съдебна медицина. Какво
ще правят в нея "представителите на Съюза на полските патриоти"? Не са били толкова много тези
патриоти, за да ги откъсват от основните им занимания, от друга страна - а в какво конкретно ще се
състои тяхната работа в състава на Специалната комисия? Да раздуват важно бузите си, наричайки се
поляци? А за "моралното задължение" е трябвало да мислят, в СССР смятат за морално задължение не
това, а участието на облечената и въоръжена от Съветския Съюз армия на Андерс в боевете под
Сталинград и консултиране на "полската страна"със съветското правителство, а не да раздуват със
враговете му, в тяхна полза катинското дело.
Поведението на заподозряните
Да разгледаме кога немците "разбират", че поляците са разстреляни. Мадайчик пише: "Но още на 2
август (1941 година - Ю.М.) един от разпитаните съветски военнопленници, Меркулов, дава показание,
че му е известно, че всички полски офицери, взети в плен през 1939 година, са били унищожени". Иначе
казано, единствено Меркулов, министърът на вътрешните работи, е човекът, който е могъл да знае, че
"всички" полски офицери са унищожени. Но него ли са взели немците в плен край Смоленск? Но, че
немците са знаели още през 1941 година, че полските офицери ще бъдат убити, се потвърждава и от
привържениците на Сталин. По техни данни,през зимата на 1941-1942 година вече споменатото гестапо
изпратило за проучване това съобщение до агентите в щаба на Андерс. Да продължим повествованието
на Мадайчик. " Но след 6 януари 1942 година в Козите Планини е дислоциран строителен взвод N2005 за
три месеца, подсигуряващ техническите изисквания на вермахта. Взвода се командвал от немци, а в него
работили поляци. В края на пребиваването си в Гнездово поляците научават от местното население
достатъчно подробна информация за мястото на растрелването на полските офицери. В катинската гора
те изравят при копаене остатъците от горните дрехи на полските военни. На мястото на откритите следи
от престъплението поставили брезови кръстове. За това били информирани немците, но от начало те не
проявяват особен интерес към това". И така, немците знаят, че на 14 август 1941 година СССР и Полша
сключват военно съглашение, според което в СССР се сформира полска армия. На тях току що им
предстои да се срещнат с нея на фронта. Те току що са претърпели първото поражение край Москва,
отстъпват от нея на някои места на 600 км, през 1939 година преминават към стратегическа отбрана. И те
не се поинтересували от факта за разстрелването на полските офицери от НКВД!? Полските професори
нека да се кълнат в това, а ние сме длъжни да осъзнаем следното. Немците са разстрелвали поляците през
есента и зимата, тоест труповете са били оставени на мразовития студ, хвърляни са в заледените гробове
и за затрупвани със замръзнала земя. Били са като в морга. Да се разложат през пролетта на 1942 година
не е било възможно, били са почти непокътнати. Друго обяснение няма. Така че забавянето на
"откриването" на полските гробове от немците е доказателство в полза на версията на сталиновите
привърженици. Немците не проявяваха и не проявиха интерес към това, а после изведнъж взеха, че
проявиха. Защо? Мадайчик го обяснява така: " След като много от офицерите на вермахта попадат в плен
край Сталинград и това предизвиква опасение за тяхната съдба, на делото се дава ход". Хитрува
"полската страна", хитрува. Защо след като на 2 февруари Паулус капитулира, чак на 18 немците започват
да копаят в катинската гора? Заради 2,5 хиляди немски офицери, попаднали в плен край Сталинград?
Съветската част от привържениците на Гьобелс е по откровена: " Накрая, едновременно с пропагандната
кампания около Катин, хитлеристите пристъпват към ликвидирането на три милионното еврейско
население в Полша на 19 април 1943 година." Ето това вече е попадение. Действително Гьобелс ръководи
непрекъснато кампанията на немската и васалните преси по катинското дело и от неговите инструктажи
(които вече цитирахме) евреите не слизат от устата му. От 6 до 30 април, Гьобелс дава обширни
инструкции в пресата в размер на около 40 машинописни страници. В тях той само веднъж споменава за
Сталин. За това пък евреите според него трябва да служат: "…преди всичко за заклеймяване на цинизма
на английските евреи, съветски съюзници които са способни на отвратителни постъпки… …за да могат
тези еврейски негодници които сключиха договор между Лондон и Москва… …по-глупавите и тъпи
евреи в Москва които действително нищо не могат да измислят… под тежестта на тези обвинения
евреите да могат да произнасят само несвързани дърдорения… …заедно с ТАССовските евреи и
английските измислиха машинация…такъв идеален случай за съединяване на еврейското зверство с
отвратителната еврейска лъжливост ние не познаваме в цялата военна история… би било крайно
неправилно да се предполага, че ние налагаме нашата международна пропаганда на тези, които свързват
еврейския въпрос с катинското дело вътре в страната си. И фюрерът отдава значение на това, за да може
еврейския въпрос да бъде свързан с катинското дело". И накрая: "…Дълбокото впечатление, което
направи цялото това дело на полския народ, е необходимо да се повтаря отново и отново…" Да, дума да
не става, тук Даймонт е прав. Немците унищожават полските евреи едва ли не с помощта на "полската
страна". Когато на 19 април 1943 година във Варшавското гето избухва въстание, в отговор на опита на
немците да унищожат поредната партида евреи, продължило два месеца и жестоко потушено от немците,
нито емигрантското правителство в Лондон, нито неговата Армия Крайова в Полша си мръднаха пръста в
защита на своите съграждани. Уж били много заети заедно с Гьобелс по катинското дело. Това не е
доказателство в полза на тази или онази версия, но представлява интерес за осъзнаването, защо немците
подбирали в комисията едни или други членове.А на това дело подчинените на Гьобелс отделили особено
внимание. Така, по едно време се предполагаше, че на разкопаването ще бъде поканен самият Сикорски,
за всеки случай Рибентроп дава указание да се издирят в чужбина полски емигранти, но само, както
пише Мадайчик, "с уговорката, че това е трябвало да бъдат хора с антиболшевишки или антисемитски
убеждения. Но, както твърди Мадайчик едва ли не с гордост, - предприетите опити не дават резултат,
желаещи да участват в този спектакъл не се намерили". Като са започнали да се гордеят, могат да се
гордеят и с това. В чужбина не се намерили- но се намерили във Варшава. Но ние такова изискване на
немското МВнР смятаме за доказателство в полза на версията на привържениците на Сталин. С подбора
на комисията се занимавал и Гьобелс: " Изобщо ние сме длъжни да изпратим полуофициални личности
или комисии… Изобщо работата по разкопаването и идентифицирането трябва да се провежда по
възможност само при необходимост и само тогава, когато тук пристигне някаква комисия". Но с това,
разбира се, се занимавали и тези, които ще показват уликите от комисията: " Немските офицери, които ще
поемат ръководството, са длъжни да бъдат изключително политически подготвени и опитни хора, които
могат да действат ловко и уверено. Такива трябва да бъдат и журналистите… Някои наши хора са длъжни
да бъдат там по рано, за да може когато там пристигне Червения Кръст всичко да бъде подготвено и за да
може при разкопаването да не се натъкнем на вещи, които не съответстват на нашата линия". Тук не става
въпрос за забулен преразказ на фразата на Берия за "грешката", тук конкретно се посочва, че в гробовете
могат да се намерят вещи които да опровергаят цялата версия на Гьобелс. Това също е доказателство в
полза на сталиновата версия. Но на края международната комисия е била създадена и изпратена в
катинската гора при професор Г.Бутц, който работел в тази гора от самото начало. Специалистите били
събрани от 12 страни. Един швейцарец, останалите били от сателитите на Германия. Това са били лекари
- съдебни медици. Те работят два дни на (29 и 30 април 1943 година) и би трябвало да направят
заключение за датата на разстрелването в зависимост от професионалната си компетентност. Но Г.Бутц и
"ловките" немски офицери им предложили да направят заключението си, че всичко е станало по рано
през 1940 година изхождайки от факта, че не се намерили писма в откритите трупове. Трябва да кажем,
че това е достатъчно оригинален метод за представяне на доказателства - да обявиш за улика отсъствието
на улика! Ние ще се възползваме незабавно от този метод. Но за сега да продължим. И така,
международната съдебно-медицинска комисия подписва протокол за това, което тя установява. Този
протокол се публикува на 4 май във "Фолкишер беобахтер". Но както се оплаква Мадайчик, " не направил
голямо впечатление". Привържениците на Гьобелс някак си скромно премълчават, по какъв начин и как е
станало подписването на протокола от международната комисия. Затова ние имаме правото да дадем
думата на привърженицитете на Сталин, в дадения случай - членът на тази международна комисия,
чехословашкия професор по съдебна медицина Ф.Гаек. Той описва принципа за формирането на
комисията през 1952 година така: " Тогавашното министерство на вътрешните работи на протектората ми
предаде заповед от хитлеристките окупатори да отида в Катинската гора, указвайки ми при това, че ако не
отида и се разболея (което и направих), то моята постъпка ще бъде разглеждана като саботаж и в най-
добрия случай ще бъда арестуван и изпратен в концентрационен лагер". Строги били подчинените на
Гьобелс. ( Това не е НКВД в написаното от Меншагин с тяхното " ние ще дойдем следващия път"). И ето
тази "международна комисия" под заплахата от концентрационен лагер "в най-добрия случай" пристъпва
към написването на протокола със " собствени изводи" за катинското дело. " Не по малко интересно е , -
пише Гаек, - случилото се също така съставяне на тогавашния отчет с подписи на съдебно медицинските
експерти от окупираните европейски страни. Някои от тях не са владеели в такава степен немския език,
за да могат да напишат научнообоснован отчет. Написал го е и го е редактирал немския лекар Бутц…" Не
помалко интересен е и начина с подписването на отчета, за което свидетелствува друг член на
международната комисия, българския съдебен медицински експерт Марко Марков. Сутринта на 1 май
1943 година международната комисия пристига в Катин където пребивава 2 дни и изравя 9 трупа. След
това лети обратно, но вместо за Берлин самолета неочаквано се приземява на глух изолиран аеродрум!
"Аеродрумът беше явно военен - разказва доктор Марков - там обядвахме и веднага след обяда ни
предложиха да подпишем екземплярите на протокола. Предлжиха ни да ги подпишем именно тук, на този
изолиран аеродрум!" Наистина, днешните привърженици на Гьобелс вече не вярват на този член на
международната комисия. Мадайчик пише: "…промяната на истинността в мнението на М.Марков
принизява значението на този факт, че през 1944 година той влиза в конфликт с българската народна
власт, от която е арестуван и е трябвало да отиде на съд "за участие в провокационното катинско дело. Но
след като той поставя под съмнение своя подпис в протокола на международната медицинска комисия, го
освобождават". Правдоподобността на повествованието на самия Мадайчик се умаловажават значително
от следните факти. Първо. За общия протокол всеки член на комисията е писал заключението си на
родния си език. Марков не прави изводи в заключението си, че поляците са убити през 1940 година и
независимо от това, че немците силно настоявали, той не ги направил и в последствие. Второ. По тази
причина "народната власт" не е могла да има претенции към Марков и той се явява сам в софийския съд
със заявлението си през януари 1945 година, когато в България властта е била в ръцете на
многопартийния Отечествен фронт. Комунистите идват на власт в България едва през 1946 година. А
професор Хаек пуска в Прага през 1945 година брошурата си "Катинските доказателства", а комунистите
идват на власт едва през 1948 година след опит за буржоазен преврат срещу многопартийното
правителство. Но хайде добре, договорихме се, че ще вярваме само на фактите дадени от
прибържениците на Гьобелс и няма да вземем под внимание мнението на тези членове на
международната комисия. Обаче тези членове са били 12! Къде са останалите? Защо мълчат? Защо са
мълчали експертите от фашистка Испания или неутрална Швейцария по време на Нюрнбергския процес?
Защо защитниците на главните военни престъбници от привържениците на Гьобелс не ги привличат за да
оборят доктор Марков? Те не са били затворници на "народната власт"! И между другото, защо те днес не
се обосновават върху техните показания? Изхождайки от логиката на привържениците на Гьобелс,че най-
важната улика е отсъствието на улики, то факта, че нито един от десетте останали експерти от
международната комисия не е защитил подписите си в протокола, трябва да смятаме като доказателство в
полза на привържениците на Сталин. Но привържениците на Гьобелс имат в запас още една комисия -
Техническа комисия на Полския Червен Кръст (ПКК) от Варшава, работила в Катин съвместно с
немците. Изглежда, немците и тук са имали трудности за намирането на хора " с антиболшевишки и
антисемитски убеждения". За това привържениците на Гьобелс дават думата само на двама: на доктор
М.Водзински, университетски асистент от Института по съдебна медицина в Краков и на К.Саржински.
Освен това дали възможност да се изкаже и един работник от ПКК - Яворовски. И така, какво са решили
да правят ловките немски офицери с полските светила на съдебно медицинската експертиза? В отчета си
от 1943 година (не е много ясно как се е запазил) по този повод Скаржински разказва следното. Че
съветските офицери които той нарича "болшевишки", разкопавали гробовете. Селяните, събрани от
селата наоколо, извличали труповете, подреждали ги в редица и ги претърсвали, изваждайки от тях
всички документи. До тях стоял поляк, а всички те били наблюдавани от немски "ловък офицер". "
Работата в Катин преминава под постоянния контрол на германските власти, които изграждат постове
при всяка група от работещите членове на комисията" - докладва Скражински. Е , това е разбираемо, а
какво са правили полските специалисти? Той не скрива че: " Работниците разрязваха всички джобове,
извземаха намереното в тях, предавайки всички намерени документи на представителя от ПЧК. Както
документите, така и намерените предмети се поставяха в пликове, с поставен пореден номер, при това
този номер се набиваше на металическа лента и се прикрепваше към трупа… Членовете на комисията,
заети с търсенето на документи, нямаха право да ги разглеждат и подреждат. Те бяха длъжни само да ги
опаковат…" И така, в Катинската гора поляците са изпълнявали много отговорната работа да складират
намерените пакети без да ги разглеждат. Скражински продължава: " Документите се връчваха на
германските власти от военни мотоциклетисти в бюрото на секретариата на тайната полиция.
Предварителното запознаване с документите и установяването на имената се провеждаше при участието
на трима немци и представител на Техническата комисия на ПЧК. Документите, в това състояние, в което
бяха намерени при тленните останки, старателно се почистваха с дървени пръчки от калта, мазнините и
гнилото". Явно на поляците се разрешавало да четат имената от паспортите, но без да ги записват: "
Установяването на имената, както и съдържанието на пликовете се записвали от немец на немски език
под съответен номер". Но на поляците се разрешавало да четат само в паспортите, понеже "…
дневниците, военните заповеди, някои писма и т.п. (тоест това, което би могло да се изнесе по късно през
пролетта на 1940 година - Ю.М.) било извзето от германските власти за да бъдат преведени на немски
език. Дали всички са били върнати в съответните пликове, комисията не може да потвърди това". В
бюрото на тайната полиция казвали, че такава работа, като почистване на документите от загниване и
поставянето им в нови пликове е била едва ли не много отговорна за това: " Тази операция извършвали
немците… Те (пликовете - Ю.М.) останали на изключителното разпореждане от немските власти". И
така, да погледнем, какво позволяват немците да правят поляците в Катин? Нека кажем направо, не
много: без да гледат да подреждат документите на убитите в пликове в Катинската гора; - да четат
имената в паспортите;- да почистват калта от документите с дървени пръчици. И ето, в резултат на тази
много трудна, интелектуална и напрегната работа, споменатата част от полската Техническа комисия
определя, че в тленните останки на загиналите няма документи с датировка след пролетта на 1940 година
и следователно, полските офицери са били убити от руснаците. Да, има с какво да се гордее краковския
университет, неговите асистенти без капка хумор казват, че немците не им пречили. А именно. "
Дейността на групата е била под наблюдението на немците, но тя е работела без ограничения, както
твърди Водзински" - информира ни професор Мадайчик. Тук вече не знаеш какво да правиш с тези
асистенти и професори - да плачеш ли, или да се смееш? В какво немците "не ограничавали" групата - в
почистването на калта с дървени пръчки? А за какво тогава тези "специалисти" са пътували до Катин?
Смятам, че както немците "не пречили" на работата на Техническата комисия на Полския Червен Кръст,
така ние го зписваме като доказателство в полза на привържениците на Сталин. Ние още не сме
пристъпили към разглеждането на косвените доказателства, но ще е уместно сега да направим
изключение. Трябва да предположим, че техническата комисия на ПЧК не винаги се е състояла от
Водзински и Скаржински. Не ни показват отчет или протокол на цялата Техническа комисия, със
подписите си, а само отчетите на нейните двама членове. А трябва да предположим, че цялостния отчет
не е в полза на немците, понеже Полския Червен Кръст, за негова чест, фактически не признава доводите
на тези членове на Техническата комисия даже и в окупирана Варшава. Той взима от комисията
списъците на убитите, но отхвърля изводите и свидетелствата за смъртта на офицерите, които той издал
на роднините им, понеже времето на смъртта не било указано. Аз съм длъжен да напиша това, защото
иначе се получава много мрачна картина. През това време е имало честни и умни хора, но каквото са
могли - са го направили. Да продължим да разглеждаме действията на привържениците на Гьобелс. По
данни на подчинените на Сталин през март 1943 година към края на пътуването на многочислените
комисии и екскурзии в Катинската гора, немците претърсили част от труповете, или докарали трупове на
разстреляни от други места и тогава били претърсени, погребали ги в нови гробове, а не докоснали
старите гробове. За това комисията на Бурденко привежда маса доказателства. Но четиримата професори,
за съжаление, също засягат тази тема, без да се отклоняват от нея. За това ние не можем да се
възползваме от показанията на подчинените на Сталин. Четиримата професори в своята "Експертиза"
твърдят, че това не би могло да стане, защото е технически невъзможно и доколкото в отчетите на вече
споменатите двама членове на ПЧК се настоява, че труповете са били "пресовани". Има се пред вид, че
ако труповете са били откопавани и след това отново закопавани, то те не биха лежали така плътно в
земята. Да разгледаме възможно лие това технически. По данни на подчинените на Сталин, от
смоленския лагер № 126 в началото на март 1943 година са били взети на работа в Катинската гора 500
човека най-здрави военнопленници. Да вземем тази цифра като основа на изчисленията. Да
предположим, че труповете са лежали по 5 един върху друг ( Гьобелс говореше, че са били по 9-12) и над
тях е имало 1 метър земя. Тогава за изваждането на един труп са били необходими не повече от 0,2 куб.м
песъчлива земя, както пишат всички свидетели. Ако е трябвало да се извадят 5 000 тленни останки, то на
500 човека се падало по 10 трупа с тегло около 700 кг и работа по изхвърлянето на 2 куб.м земя. Даже и
за по-слабите мъже това не е много трудна работа за един ден. За пет дена е трябвало труповете да бъдат
претърсени, ами целта на претърсването е била проста - да се отделят всички документи с дата по късна
от май 1940 година. А след това още един ден за закопаване на останките и подготовка на гробовете за
разкриване от комисиите. При това, хвърлени в гроба със земно покритие от 30-50 см, би могло да се
пусне върху него танк за да тръмбова тленните останки, или да се пуснат върху гроба военнополенници,
които да го утъпкат с крака и след това да се добави земя. От гледна точка на трудоемкостта - това е
работа за седмица без особено напрежение. Трудности би могло да има по организацията на труда,
понеже не е имало фронт за работа за всичките 500 човека. Но ако труповете са докарвани от други
места, то тази работа се опростява. От гледна точка на логиката, немците е трябвало да разстрелят най-
напред лагера който е разположен на по затънтеното място, а не до самия Смоленск. И най-вероятно е
там да са се намирали личните документи в пленниците. След известно колебание немците забелязват
грешката си, че не трябва да погребват толкова важните оперативни материали. Но както и да е било,
времето на всеки вариант по операцията на изкопаването, претърсването и погребването на останките е
било предостатъчно, дори ако тази акция е започнала и през април. Авторът привежда този епизод, за да
докаже, че самата операция от гледна точка на техниката и организацията на работата е елементарна. Кое
в действията на подчинените на Гьобелс доказва, че немците са подготвяли погребенията и тленните
останки за показване? Международната комисия на немците пристига в Катин на 28 април, наистина,
Скаржински пише в своя отчет, че Техническата комисия на ПЧК в състав от трима човека започва работа
на 17 април. До започване на работата на комисията гробовете са били незасегнати и скрити, не е имало
трупове на повърхността на земята. Това се опитват да ни внушават привържениците на Гьобелс. А ето
какво пише вече известният ни свидетел от привържениците на Гьобелс, бургомистер на Смоленск
Меншагин: " На 17 април в края на работния ден при мен пристигна офицер от немската пропаганда -
зондерфюрер Шулле - и пожела да отиде на следващия ден, значи на 18 април, при тези гробове, за да се
убеди лично и да види разстреляните… …Когато пристигат по Витебското шосе до километричния знак с
надпис "15-и километър", свиха наляво. Изведнъж в носа ги ударила миризма на трупове, макар да
вървяхме в борова гора и въздухът там е винаги хубав, винаги чист. Повървяхме малко и видяхме тези
гробове. В тях руските военнопленници бяха изгребали последните остатъци от вещи, които са били
останали. А около тях лежаха трупове. Всички бяха облечени в сиви полски униформи. Всички бяха с
вързани отзад ръце. Всички бяха с дупки зад врата. Били са убити с единични изстрели зад врата.
Отделно от тях лежаха труповете на двама генерали. Единият беше на Сморавински от Любляна и
другият на Богатеревич от Модлина, около тях лежаха тяхните документи. Около труповете бяха
подредени тяхните писма. Адресът върху писмата беше: Смоленска област, Козелск, пощенска кутия 12
ли, 16 ли, вече забравих. Но върху всички пликове имаше щемпел: Москва, Главна поща. Броя на
труповете бяха около пет - пет и половина хиляди". Авторът не знае , през коя година Меншагин дава
тези показания - Ю.Зоря говори за това мъгляво - след освобождението. Но обърнете внимание на
паметта на този човек! Помни дати, помни фамилиите на генералите и от къде са те, помни печатите
върху пликовете! Но главното не помни, че на 18 април 1943 година всички гробове са били празни, а
след това в тях легнали 5 - 5,5 хиляди трупове заедно с техните документи и писма! Не смята ли
читателят , че е уместно да се зададе следния въпрос към подчинените на Гьобелс - като бяха разкопани
гробовете на поляците от вашите предшественици до показването им на комисията, като бяха подбирани
документите им, ще се кълнете ли в честността на хитлеровите съратници както преди? За това
показанието на Меншагин може да се приеме като доказателство в полза на привържениците на Сталин.
Но в случая неговото показание за машинациите на немците с труповете и прикриването им от "полската
страна" не е единствено. Колко човека са погребани край Катин? Немците настояват, че са 12 хиляди,
комисията на Бурденко се съгласява с това твърдение, чехословашкия член на международната комисия
Х. Хаек ги пресмята на 8 хиляди. И само "полската страна" упорито говори за 4,3-4,5 хиляди. За какво и е
необходимо това? Разбира се по този начин се компрометират данните от комисията на Бурденко: едва ли
не, не се знае от къде са докарани полските трупове. " Полската страна" упорито твърди, че Техническата
комисия на ПЧК, разкопава седем и приключва на осмия гроб, повече гробове не е виждала. Но това е
така, когато става въпрос само за поляците. А в Катин не става дума само за поляците, но и за руснаците.
За това числото на гробовете, недокоснати от ПЧК, рязко нарастват. "Това сондиране открива редица
погребани руснаци…" - пише Скаржински. Тоест гробовете са били много, но те не ги разкопавали, а
само ги сондирали. Извинете, но що за черен хумор ни сервира "полската страна". От отчета на
споменатият съдебен медицински експерт Воздински не може да се разбере нищо: " Точното определяне
на времето на престояването на труповете в земята само върху основата на степентта на гниене е
невъзможно". Полската наука е безсилна при експертизата на полските трупове. Но когато става дума за
труповете на съветските хора, то тук няма проблеми. " На основата за гнилостния разпад на труповете на
руснаците в гробовете трябва да се определи в границите от пет до петнадесет години" - казва асистента
на Краковския университет без никакъв оттенък на смущение през 1947 година в Лондон. За всеки
случай привържениците на Гьобелс също потвърждават, че гробовете са били много - много повече, от
колкото немците са позволили да да бъдат разкопани. Но дали труповете са само на руснаци, както
твърди "полската страна"? Ами тя вече ни убеди, че немците били поканили поляците в Катин да
почистват с пръчки документите на убитите и да показват това, което искали да видят скражинковци и
воздинковци. Броят на есхумираните тленни останки в присъствието на поляците (4 151), съвпада с броя
на извадените и претърсени от немците трупове, които вижда Меншагин ( 5-5,5 хиляди). Немците не
позволили на поляците да разкопаят гробовете, които те не са проверили за " вещи, както ги
инструктирал Гьобелс, които не съответстват на нашата линия". Е и как привържениците на Гьобелс си
обясняват, защо в началото на юни 1943 година немците прекратяват разкопаването, макар че много им се
искало да покажат, че край Катин лежат 12 хиляди поляци? Първата версия е , че те се страхували от
възникването на епидемия! Това звучи издевателски, понеже непосредствено с труповете работели
съветски военнопленници и смоленски селяни. Разбирайки, че това е неубедително, привържениците на
Гьобелс дават и друга версия за прекратяване на есхумацията: "Причините и били различни -
горещините, затоплянето на водата в изкопите, заплахата от епидемии, опасението, че поради близостта
на фронта ще започне съветско настъпление, недоволството на немците във връзка с това, че не се
потвърдили бройките от 12 хиляди жертви, както се съобщавало в официалното немско стобщение" -
пише Мадайчик. Погледнете каква забележителна логика: немците са недоволни, че поляците искат да се
запише бройката само на тленните останки, които са видяли и за това не им позволяват да рзкопаят
останалите, за да потвърдят своята бройка! Но вие забелязвате и още един мотив - настъплението на
руснаците. А Пасарданов плаши немците още повече: "…Немците се бояха от съветско настъпление,
известно е че фронтът се намирал вече на 30-40 км от Смоленск". Но в действителност немците не са
били чак толкова страхливи, колкото искат да ги представят. В началото на лятото през 1943 година те не
мислили да отстъпват където и да е на съветския фронт. Те се подготвяли да нанесът удар край Курск, да
разгромят съветските войски, да им причинят непоправими щети и дори ако не могат да превземат
Москва, то в края на краищата да принудят СССР да прекрати военните действия. Те започват лятното си
настъпление само месец след като изгонили поляците от Катинската гора. След което съветските войски
изцяло принуждават немците да минат в силно укрепена и ешелонирана отбрана. И едва когато я
пробиват хората, танковете и самолетите на съветските войски преминават в настъпление. Съветският
фронт в района на Смоленск се намирал на 70 км на североизток, а в останалите направления на 100-150
км от него. В този участък преминавал Източния вал на немците, неговите отбранителни полоси са били
изградени основно по бреговете на течащите перпендикулярно на него реки: Хомст, Десна, Каспла, Сожа.
На североизток между Смоленск и фронтално в тила на немците се намирали три изградени по-рано
отбранителни полоси. Поради тази причина тук съветските войски настъпвали много бавно, започвайки
настъплението си на 7 август, те първоначално предприемат преди всичко три настъпателни операции (
Спас-Деминската, Духовщинско-Демидовската и Смоленско-Рославската), а освобождават Смоленск едва
на 25 септември. И след това, що за ценност са представлявали за немците представителите на Полския
Червен Кръст, за да се притесняват за тях? Така че в началото на юни немците не е имало от какво да се
безпокоят и няма друго разумно обяснение за прекратяване на разкопаването на гробовете, освен с
нежеланието на немците да започнат разкопаването на тези гробове, които не били подготвени от тях за
оглед. Такова е тяхното поведение и това е доказателство в полза на привържениците на Сталин. Като
доказателство, че немците специално са подготвяли тленните останки на полските офицери за оглед и че
са им били извземани всички документи с датировка след май 1940 година служи следния факт. И
Скаржински и Водзински заедно преброяват, колко и какви именно документи са намерили в труповете.
Най - подробен за това е Водзински, който свидетелствува за ваксинирането против тиф в Козелския
лагер, за намерените паспорти, спестовни книжки, дневници, записки, писма, получени или неизпратени
от Козелск, алуминиеви знаци, удостоверяващи самоличността, визитни картички, рисунки и
фотографии. Във всичките тези документи липсват малките късчета хартия с наименование "квитанция".
Разбира се на пленниците е можело да бъде забранено да пишат, но те са работили, те са имали парични
доходи и отговорности, те са могли да взимат и да сдават ценни инструменти, като например теодолит, те
са давали дрехи и обувки за ремонт, давали са собствени ценни вещи за съхраняване в каси. И това са го
правили както в Козелския лагер, така и в лагера край Смоленск. В тях е трябвало да има различни
квитанции. И ако в тези квитанции е можело да няма имената и фамилиите им, или наименованието на
лагера, то дата е трябвало да я има задължително. Те са били малки, лесно се губели, трудно било да
бъдат намерени в джобовете и портфейлите на убитите. Но е трябвало да ги има. Ами не случайно
комисията на Бурденко, оглеждайки първата стотица от останките, открива само но веднага само 5 броя.
А защо комисията на ПЧК, обискирала 4 151 трупа, не намира нито една квитанция? Ние няма да го
приемем като доказателство в полза на версията на Стали, понеже това допълнително отново ще докаже,
само любимият способ на подчинените на Гьобелс, че труповете на поляците са предварително
подготвяни за оглед от немците. Мисля, че ние трябва да прекратим да пишем за труповете. Нека да
свалим гумените ръкавици, да измием ръцете си, да седнем на масата и да се заемем с документалните
улики. Подчинените на Гьобелс така или иначе споменават, че хората от техническата комисия били
много. Тези хора са могли да имат свое мнение и това мнение е трябвало да бъде включено при
подписването на протокола. Желателно е да погледнем на продължението на протокола. Но еневъзможно!
Оказва се, че всички документи на Техническата комисия на ПЧК са изгорели по време на Варшавското
въстание през 1944 година. Трябваше да ги разгледаме, но не ни провървя! Но войната си е война, налага
се да повярваме в думите на привържениците на Гьобелс. Тогава да разгледаме тези документи, които са
събрани в Катинската гора. Може би там страниците в дневниците да са скъсани така, че някъде в
краищата те да завършват на пролетта на 1940 година, може записките да са правени от чужда ръка, може
някъде в подплатата на портфейлите да се е загнездила квитанция. Но е невъзможно! Тези документи по
заповед от Берлин са били изгорени от немците в навечерието на капитулацията на Германия. Немците
изгарят уликите за своята невинност по катинското дело?! Мадайчик пише за това необезпокояван от
никого, между другото така е и прието да бъде. Аз мисля, че такова поведение на немците напълно
спокойно можем да запишем като доказателство в полза на версията на Сталин. Членът на ПЧК
Явровски, съгласно твърденията на Мадайчик, взима от Катинската гора гилзи съветско производство и
други "дреболии". Те представляват интерес за нас. Желателно е да ги разгледаме. Работата е в това, че на
дъното на съветските патрони се набива номера на завода производител по време на производството им.
Патроните имат срок на годност, затова новите патрони в мирно време се съхраняват в складовете, а се
употребявали тези патрони, които са били съхранявани продължително време. Затова, ако на гилзите
събрани от Яворовски, има отпечатък с година на производство 39 или 40, значи това са патроните, които
немците извземат от нашите складове в Белорусия, ако няма, тогава това е улика. Ние тях трябва
задължително да ги разгледаме. Но е невъзможно! Яворовски е унищожил всичко това през 1948 година.
М…да! Получава се много интересна ситуация. Е добре. Ние разполагаме с още един човек, който е
ръководил всичко това - немския лекар Бутц. Навярно той е писал мемоари или спомени, или може би е
разпитван от съюзниците. Все пак той е главно действащо лице в това гръмко дело. Интерсно е да
прочетем каво пише. Но е невъзможно! Защо? Ромуалд Святек нетактично дрънка - че е бил бит от
немците. Остава ни сами да развържем възела! Пък и следователите на Гьобелс си ги бива. Те май не
търсят улики, а само ги унищожават. Немците превземат Смоленск през 1941 година толкова бързо, че
смоленското УНКВД не само не би могло да евакуира архивите си, но не би могло и да ги изгори. Тези
архиви били предадени на немците, това е известно, възползвайки се от това, те изфабрикуват множество
фалшивки толкова долнопробни, че даже "полската страна" се отрича от тях. А между другото, да
повторим, разстрелвало ли е НКВД поляците или те са били в лагерите, но в тези архиви е трябвало да
има маса документи за офицерите военнопленници. Ние трябва просто да ги разгледаме. Но е
невъзможно! Американците взимат от немците архива на смоленското УНКВД и вече повече от 50
години се намира в САЩ и е достъпен само за привържениците на Гьобелс. В началото на 50-те Конгреса
на САЩ разследва две години катинското дело в полза на привържениците на Гьобелс, 50 години - това
дело е едва ли не главния коз на антисъветската пропаганда, а от този архив не се появи нито един
документ и привържениците на Гьобелс не споменават за него нито веднъж. Или накратко.
Привържениците на Гьобелс направи всичко възможно за да "хвърли конците във водата". Струва ми се,
че такова крайно поведение представлява доказателство в полза на версията на Сталин. С това
приключваме представянето на поведението на заподозряните по катинското дело. Най-добре е да го
разглеждаме във времето.С какви изводи трябва да излезем? В действията на съветското правителство
има редица подозрителни моменти, които при определени обстоятелства можем да смятаме като
доказателство за това, че полските офицери са били разстреляни от НКВД. Но тези доказателства не
могат да се смятат за сигурни и надеждни, те имат и друго несвързано с разстрела обяснение. За разлика
от СССР, действията на нацистка Германия са до голяма степен определени, суетата и по този въпрос е
очевидна, доколкото тя е свързана с нейното участие в убийството на поляците, че е извън всякакво
съмнение, че поведението на немците по катинското дело е действително доказателство за убийство. Сега
ще започнем да разглеждаме косвените доказателства, като за удобство ги групираме.
Нюрнбергската подлост
Колкото повече минава времето, толкова повече избледняват събитията, фактите, както важните така и
дребните. По този начин много важни стават оценките на тези хора, които първи се захванали да
сравняват доказателствата по катинското дело и които предложили първите си мнения. Такова първо било
мнението на Полския Червен Кръст от Варшава. Ние разбираме, че работата на тези хора, намиращи се
под постоянна заплаха от изпращане в Освиенцим, не е била лесна и за тяхното малодушие по това време
ние бихме могли да проявим разбиране. Към него пристигала информация не само от скаржинковци и
воздинковци. Председателите на Техническата комисия се сменяли, ние виждаме в отчета на Скаржински
такава бележка: " Доколкото председателят на Техническата комисия г-н Хутон Касур след заминаването
си на 12.05.1943 година не можа да се завърне в Катин, функцията на председател на Техническата
комисия на ПЧК след приключване на работата изпълняваше г-н Ежи Водзиновский". Изобщо,от полска
страна, от окупираната Варшава е имало много хора в Катинската гора и за ПЧК те всичките са били и
експерти, и свидетели. В услуга на немците и за безопастността си ПЧК е можел да приеме версията на
Гьобелс и в отсъжданията си - смъртните актове давани на роднините на убитите - поставяне като време
на смъртта "пролетта на 1940 година". Но за чест на тези хора, имали са смелостта да се съпротивляват и
вместо времето на смъртта са поставили черта. Това не може да се каже за членовете на Нюрнбергския
Трибунал, които изобщо не са се съпротивлявали на правителствата си, макар че не ги заплашвала тази
разправа, която заплашвала ПЧК. Привържениците на Гьобелс смятатат присъдата на Нюрнбергския
Трибунал за свое много важно косвено доказателство. Един от тях е съветският кандидат на военните
науки Ю.Зоря. Да му дадем думата: "…подробно обвинение по пункта за катинското дело предяви
заместник Главния обвинител от СССР Ю.В.Покровский от 13-14 февруари 1946 година. Неговото
изказване се основаваше на изложените материали от комисията на Н.НБурденко. Заключението на
комисията бе обявено като документ на обвинението, което, като официален документ, съгласно чл.21 от
Устава на Международния Военен Трибунал не се нуждае от допълнителни доказателства. Именно на
този член се заложи при включването на пункта за Катин в обвинителното заключение. Но защитата,
независимо от протеста на Главния обвинител от СССР Р.А.Руденко, получава съгласието на Трибунала
да извика допълнителни свидетели - немци. Това обстоятелство доста обезпокои съветското ръководство,
до колкото то не предвиждаше дискусия по катинското дело". Четейки тези редове, читателят навярно си
представя такава ситуация: седят Сталин, Берия и Ю.Зоря и обсъждат въпроса за Катин: - Слушай
Лаврентий, - казва Сталин, - а нима не си стува да се намесим в катинското дело на Нюрнбергския
процес, иначе там ще скроят, че ние сме убили поляците. - Нищо, другарю Сталин-успокоява го Берия -
там съществува една юридическа кука под формата на чл.21 от Устава на Трибунала. Тя забранява
търсенето на доказателства, ако ние представим свой официален документ. На този член ще заложим.
Разбира се , че кандидатът на военните науки Ю.Зоря е записал целия този разговор, иначе от къде я има
тази увереност, че "именно на този член залагало" съветското правителство? Нека погледнем във връзка с
какво се е появил този член в Устава на Международния Военен Трибунал. Престъпленията на нацистка
Германия са били огромни, десетки страни и милиони хора и предявявали обвинения за убийството на
отделни личности, на слоеве от населението, в концентрационните лагери, затворите и чрез изгарянето и
разстрелването на цели населени места. За да се разгледат всички тези материали са били необходими
столетия за да се произнесе присъда. Второ, ръководителите на нацистка Германия, седящи на
скамейката на подсъдимите, лично не са произвели и един изстрел и не са окачили примката на въжето на
нито един човек. Те са обвинени, че тяхната политика е причина за тези престъпления. Обвинителите са
били длъжни да докажат връзката между политическото решаване на въпроса от ръководството на
Германия и геноцида. В случая с убийството на полските граждани обвинителите са били длъжни да
докажат, че геноцида против поляците е представлявал официална политика на подсъдимите Гьоринг,
Хес, Йодъл и др. за която са знаели и са я одобрявали. За това страните - съюзнички създават
Международния Военен Трибунал и се договарят, че те ще го проведат бързо и сурово, без да търсят
други начини за водене на съдебния процес, като се отказват от доказване на самият факт за
извършването на това или друго престъпление. Ако, например, в съда постъпи акт от някой американски
бригаден генерал , че в еди кой си лагер за военнопленници са били убити 50 английски летци и
обвинителят от САЩ предяви този документ като официален, то доказателства вече не били необходими
за това, че летците са били убити, а не умряли от грип, че те са били убити от немците, а не са загинали
от бомбандировка или при пиянско сбиване. Съдът нямал право да разглежда самият факт на убийството,
да се търси кой е виновен, за него е било достатъчно, че ръководителите на Германия са искали това да се
случи. Така стоят нещата с член 21, което не означавало, че съюзниците са смятали да прощават на който
и да било. В страните, чиито граждани са били убивани, си създавали свои трибунали, прокуратурата
разследвала конкретните убийци, търсила ги и ги извеждала от Германия или от тези страни в които те се
били скрили и ако те са били виновни са били наказвани. Това е била още една причина, заради която
Трибуналът не е могъл да изисква доказателства по официалните документи за убийствата. Понеже той е
могъл набързо да оправдае убийци и тогава националния съд не би могъл да ги привлече към
отговорност. И повтаряме, осъждал е тези, които не са извършвали престъпленията лично, за това не е
имал отношение към разглеждане на конкретните им престъпления. Всеки съд се ръководи от законите,
ако това не е така, то това вече не е съд. Уставът е бил закон за Международния Трибунал. Той е бил
длъжен да го спазва, въпреки опитите да му се въздейства от правителствата на западните страни. А те му
въздействали. Искането към Трибунала за доказателства от СССР за Катин е проява на недружелюбен и
подъл акт, и по отношение към своя съюзник - СССР, и по отношение към Полша. Поемайки
разглеждането на това дело подробно, трибуналът по същество отнема правото на Полша да го направи.
Е добре, да допуснем, че Трибуналът е нарушил Устава в името на справедливостта, но тогава той е бил
длъжен да проведе съдебно следствие по това дело, да намери конкретните виновници и да ги осъди.
Иначе как са могли да решат - виновно ли е правителството на Германия по това дело или не, ако не са
осъдили или оправдали конкретните изпълнители по него, или ако не ги е обявил за издирване, или не ги
е осъдил задочно, като Борман? Но Трибуналът не прави нищо подобно, той просто изключва епизода с
Катин от престъпленията на нацистка Германия. А понеже обвиняемите по катинското дело са двама, то
той в решението си обявява за виновен Съветския Съюз, то ест прави същото като ПЧК, но само че
наопаки. Полският Червен Кръст преди да обвини немците е изслушал стотици показания от всички,
които са били в Катин и който е знаел нещо за случилото се. А какво е изслушал Нюрнбергския
Трибунал? От какво е бил принуден да вземе решение в полза на немците? Да се докоснем слабо до
предисторията. Когато нашите войски освобождават Смоленск, те, естествено, се опитват да разберат, кой
именно е разстрелял поляците - коя воинска част, кое подразделение. А немците естествено, не оставили
никакви сведения за това. Знаещи пленници също нямало. Оставало само да се разпитат местните жители
за събитията с двадесет годишна давност. А от тези местни жители главни свидетели били тези, които
непосредствено са видяли убийците, една млада жена и две девойки. Трудно е било от тях да се разбере
нещо, понеже те не могли да направят разлика между воинските звания, между полк и батальон, между
сапьори и артерилерия. От техните показания следователите си изградили първоначално впечатление, че
с разстрелването на поляците се е занимавала някаква строителна част с N 537. Съветският Съюз в този
момент още не разполагал със списък с немските части. Но това, което е заслужавало внимание е, че тези
свидетели работили в кухнята на почивния дом на НКВД, обслужвайки немската айнзацкоманда, която
разстреляла поляците. Те посочили броя и - 30 човека командвани от трима офицери. Те разказали за
извънредно ненормалния режим на живот - спали 12 часа, след работата си в гората измивали от
мундирите си кръвта в банята, често им раздавали водка и т.н.т. Но най-главното е, че жените запомнили
съвсем ясно фамилиите на офицерите, техните звания и даже длъжностите: обер-лейтенант Арнее -
командир, оберлейтенант Рекст - негов адюдант, лейтенант Хотт. Тук има неточност в чутите на руски
фамилии Арнее - Арене, в съзвучните обер-лейтенант (старши лейтенант) и оберст-лейтенант
(подполковник). Но трите фамилии на офицерите заедно с номера на частта плюс правилната длъжност
"адютант" изключва каквато и да е случайност или съвпадение. То ест, ако се намери в немската армия
част с N 537 и се окаже, че в нея са служили трима офицери с такива фамилии и техните звания са били
съзвучни на обер-лейтенант, лейтенант, като един от тях е имал длъжност адютант, то това означава, че
тези хора са основни заподозряни в убийството на полските офицери, те е трябвало да бъдат арестувани,
да бъдат разпознати от свидетелите и да дадат обяснение, с какво са се занимавали през есента на 1941
година на почивния дом на НКВД край Смоленск. А какво прави Трибунала? Съобразителният Ю.Зоря
несъмнено е разбрал всичко, което е написано по-горе, затова, защитавайки непосредствените убийци от
възмездие, той описва тази част от процеса така: "Оказа се малко убедително за Трибунала и другото
твърдение, на което се основаваше съветското обвинение. То беше опровергано от разпитаният в
качеството на свидетел полковник от вермахта Арнст (правилното е Арене), командир на "част 537",
същият, който съгласно съветската версия е ръководил сборния отряд и е разстрелял полските
военнопленници. Арнст доказал, че през лятото на 1941 година въобще не е командвал 537-ма част, която
в действителност е била полк за връзка при командването на групата армии "Център". Освен това, на
разположение на защитата е имало и други заверени по надлежния ред показания на още няколко
свидетеля, които напълно потвърждавали показанията на Арнст". С този епизод Зоря приключва. Честно
работейки в полза на версията на Гьобелс, той се опитва да потули въпроса и да го съкрати, разбирайки
цялата дивотия, произтичаща от решението на Трибунала. Зоря разчитал на оглупяването му до такава
степен, че смятал, че няма да се сети да си зададе въпроса: "А защо, щом Арена не е бил командир на
полка и е служил в полк за връзка, той не е могъл да рзстрелва поляци? Какво е могло да му попречи да
направи това? "Четиримата професори в "Експертизата" си са много по-разговорчиви. "…установено е,
че оберстлейтенант Фридрих Арене ( а не Арнее, както е в Съобщението ) е командвал 537-ми полк за
връзка и се е оказал в Смоленско едва през ноември 1941 година. Обер-лейтенант Реке е бил адютант на
полка, а лейтенант Хотт е един от командирите. Давайки показания в качеството си на свидетел
оберлейтенант Рейнхард фон Айхборн, експерт по телефонни връзки в полк 537-ми, щабът на който се
намирал в Козите Планини в Катин, както и самият оберст лейтенант Арене, разясняват, че в Козите
Планини не е имало работещ сапьорен полк. Не е доказано, че те са знаели за разстрелването на
"пленените" полски офицери. A 537-ми полк за връзка се намирал на подчинение на генерал
Е.Оберхойзер, който също дава показания в Нюрнберг. Той командвал връзката в групата армии "Център"
и се намирал в Катин през септември 1941 година. Тогава начело на полка бил оберстлейтенант Беденк,
докато през ноември 1941 година не го сменил оберстлейтенант Арене". Обърнете внимание върху
логиката на привържениците на Гьобелс. Убийци, уличени свидетели, нагло обявяват, че той не е убиец и
четиримата полски професори на това основание заявяват в хор, че "не е доказано, че те са знаели за
разстрела…" Питаме се: нима по поведението на тези професори може да се разбере, че те искат да
разберат, кои са убийците? Към масовото избиване на пленените евреи и славянско население немците
пристъпват още от самото начало на войната със Съветския Съюз. Ето тук им и притрябвали
айнзацкомандите - хора, които биха се съгласили да се заемат с масовите убийства. В самите бойни части
на вермахта, сред бойните офицери и генерали тази работа не се посрещала с ентусиазъм. На
Нюрнбергския процес даже се извършвали протести от адмирал Канарис-главата на разузнаването на
вермахта-за недопустимостта в армията на такива явления. И в бойните части не всички са били ангели -
те са могли без жал да разстрелят затормозяващите ги пленници, да обесят партизанина или диверсанта и
даже да се погаврят с тях, както направиха със Зоя Космодемянская. Но станали професионални палачи
фронтоваците не си поплювали. Те имало къде да си заслужат и пагоните и Железния Кръст с дъбовите
му листа. Друго нещо са били тиловаците. Полкът за връзка и неговият щаб е бил длъжен винаги да се
намира при щаба на групата армии, то ест не по близко от 100 км от фронтовата линия. В полка за
свръзка няма да получиш много ордени, няма ярко да се откроиш. То ест полка за свръзка е такава част,
където да се намерят доброволци за палаческа работа е много по-лесно, от колкото на фронта. Джон
Толанд, изследвайки нацизма в цитираната преди от мен книга пише: " За осъществяването на масовите
убийства Хайдрих и Химлер лично подбираха офицерите. В този състав попадаха протестански
свещенник и лекар, оперен певец и юрист. Трудно е било да се предположи, че те са ставали за такава
работа". Толкова ли е било трудно да се предположи, че щом Хайдрих е могъл да вербува убийци в
църквата и в оперните театри, то неговите хора ще подминат тиловия полк за свръзка, където офицерите
изгаряли от честолюбие и липса на награди? Ако Трибуналът действително е искал да открие истината,
то той незабавно би арестувал тези свидетели и би възложил на следователите незабавно да изясни и
документално да потвърди: 1. Наистина ли твърдението на Оберхойзер, че щабът на групата армии
"Център", състоящ се от хиляда офицери и войници, през септември 1941 година се е преместил изцяло в
курортното селище Катин? 2. Къде точно се е намирал през това време щабът на 537 полк за свръзка?
3.Не са ли били командировани по това време от полка за изпълнение на "специална задача" офицерите
Арена, Реке и Хотт, или не са били освобождавани от изпълнение на задълженията си? 4.Наистина ли
Арена е бил назначен за командир на полка през ноември 1941 година? Трибуналът е бил длъжен да
извърши тези действия и изведнъж започва игра със съдебното следствие. А той не прави това и просто
прикрива непосредствените убийци. Но работата дори не е в това. Ние прочетохме какво са написали
привържениците на Гьобелс за тези свидетели, според които Трибуналът едва ли не е доказал, че
поляците са убити от руснаците. Но къде конкретно в показанията им са тези свидетелства? Съществуват
показания, че убийците са служили в 537-ми полк за свръзка, а не в 537-ми строителен полк. Как е
възможно това да докаже невинността на немците и вината на НКВД? Може ли кандидатът на военните
науки Ю.Зоря, големият специалист по Нюрнбергския процес, да обясни това по някакъв начин, заедно с
четиримата полски професори? Желателно е, ако не смятат своите читатели за глупаци или кръгли
идиоти. Макар, че всички "свидетели на защитата" присъствали на процеса да са били именно такива.
Обвинението представя трима свидетели. Първият е бил съдебен медицински експерт професор
Прозоровский, участвал в комисията на Бурденко. Въз основа на професионалните си изводи той
съобщава пред съда, защо смята, че поляците са били убити през 1941 година, то ест от немците. Тук
привържениците на Гьобелс зациклят, без дамогат нищо да възразят на Прозоровский и са били
принудени просто да не казват нищо за тези показания. Вторият е бил българският съдебен медицински
експерт доктор Марков, потвърдил заключението на съветската съдебно медицинска експертиза от
позицията на "международната комисия" от 1943 година. За това подчинените на Гьобелс се опитаха да
излъжат и да го компрометират, но ние вече писахме за това. Трети са били заместник бургомистъра на
Смоленск Меншагин и професорът по астрономия Базилевский. Той потвърдил, че поляците са били
убити от немците през 1941 година. Потвърждението направил с думите на Меншагин и разбира се, би
било добре, ако самият Меншагин го беше казал, но той в страха за шията си се отказал от всичко и не го
взели на процеса, макар че съветските власти са могли, без съмнение, да го принудят да говори.
Предателят си е предател, за живота си или за съкращаване срока на излежаване на присъдата си в
затвора би казал всичко каквото се иска от него. "Полската страна" не била способна да компрометира
показанията на Базилевский, за това привържениците на Гьобелс поверяват тази задача на Ю.Зоря през
90-те години. Той прави това, като се уповава на своя правдив и надежден свидетел - Меншагин:
"..разпитваха моят заместник, като началник на град Смоленск - професорът по астрономия на
Смоленския педагогически институт Борис Василевич Базилевский. И този Базилевски казал, че за
убийството на поляците той е разбрал от мен, че през 1941 година е попаднал в плен и се намира в
немски лагер неговият познат Кожуховский". Тук Ю.Зоря прави бележка: " В показанията Базилевский се
наричал Жиглински". Да запомним това. Меншагин продължава: "Той ме помоли да ходатайствам за
освобождаването му. Аз, разбира се, се съгласих, написах ходатайството и го отнесох в комендатурата.
Връщайки се от комендатурата казах: "Нищо няма да стане, защото там ми казаха, че всички поляци ще
бъдат разстреляни". След няколко дни, минавайки от там, аз отново му казах: " Вече са разстреляни". Ето
това са данните с които разполага Базилевский. Тези сведения и твърдения на Базилевский изобщо не
съответстват на действителността. Случаят с ходатайството за Кожуховский наистина беше през август
1941 година. Аз задействах ходатайството за освобождаването му и след три, четири дни Кожуховский
лично се яви за освобождаване, и след това се намираше в Смоленск, като имаше своя фурна през цялото
време на немската окупация в града, а в последствие го видях в Минск през 44-та година, където той
имаше сладкарница. Този Кожуховский аз лично познавах, понеже той беше свидетел по делото на
хлебозавод N 2, привлечен от Смоленския областен съд през март1939 година. Той е бил свидетел по това
дело". (Ние вече имахме възможност да се възхитим на паметта на този свидетел, тя действително е
изумителна, той помни всичко: даже в кой месец през 1939 година съдът е разглеждал делото за
хлебозавод N 2). Какво впечатление трябва да ни направи този текст, който ни дава Ю.Зоря? Че на
Нюрнбернският процес заплашвания от НКВД Базилевский е лъжел както си иска, без да се съобразява с
нищо, даже незапомнил правилно фамилията на освободения, даже незапомнил, че са го освободили -
изобщо НКВД го подготвил много лошо за свидетел и за това Трибунала не му повярвал. Ако Зоря не
беше привърженик на версията на Гьобелс то той, разбира се, щеше да даде думата и на Базилевский, а
доколкото ние не сме от тези привърженици, то нищо не ни пречи да го направим. Описвайки, какво
представлява лагера за съветски военнопленници N 126 в Смоленск, Базилевский пише: В числото на
лагерниците за които смъртта била предстояща беше и добре познатият ми смоленски педагог (завеждащ
трета учебна част на смоленското училище) Георгий Дмитриевич Жиглинский". Базилевский разказва по
нататък, че помолил Меншагин да ходатайства не само за Жиглинский, но и за подобрение на битието на
всички военнопленници. Когато Меншагин се върнал от коменданта фон Швец, съобщава на
Базилевский, че заради молбата му за всички военнопленници коменданта не пуснал и Жиглинский,
понеже "…получената директива от Берлин, предписваща провеждането на най-жесток режим по
отношение на военнопленниците, недопуска никакви компромиси по този въпрос. Аз неволно възразих: "
Какво може да бъде по-жестоко от съществуващия режим в лагера?" Меншагин ме погледна странно и
накланяйки се към мен тихо отвърна: "Може би руснаците, в крайна сметка, сами ще умрат, но за
полските военнопленници е предложено просто да ги унищоженим". " Как да разбирам това" -
възкликнах аз. - Трябва да се разбира в буквалния смисъл. Има такава директива от Берлин-отговори
Меншагин като ме помоли "поради всичко свято да не казвам на никого за това" - така казва на
Нюрнбергския процес професор Базилевский. И виждате, че Зоря е имал резон да не публикува тези
показания, понеже веднага ще се забележи глупостта на Меншагин. Не трябва да смятаме, че е бил
толкова доверен на фон Швец, че той би споделял с него най-тайните неща, той иска да се представи в
ролята на спасител на руснаците, бургомистера, когото немците не намесвали в своите престъпни дела. А
Зоря за да помогне на Меншагин, гони един текст към друг по начин, по който съединява фамилиите на
Жиглинский и Кожуховский в една- ами Базилевски е слабопаметен и нищо не помни. Сега трябва да
пробва да съедини и професията на пекаря с тази на учителя за да бъде фалшивката по-достоверна, и да
се постарае да направи така, че никой да не узнае, че в дневника на Меншагин за август 1941 година под
N 13 е записано: " Разпространяват ли се сред населението слухове за разстрелването на полските
военнопленници в Коз(ите) План(ини)". Но нима съдиите от Международния Трибунал не са знаели за
показанията на Меншагин, пред тях се изказали трима свидетели на обвинението, които убедително
доказват, че немците са разстреляли поляците през 1941 година и нима не е разполагал с
предполагаемите убийци, които "доказват" това, което няма никакво значение - че те са служили в 537
свързочен полк, а не в 537 строителен полк? Трибуналът не привлича никакви други експерти, нито
документи, нищо. Той е разполагал само с това. Какви са били основанията му да решава делото в полза
на немците? Какви са били основанията да се започнат и да не се продължат раследванията? Мадайчик
не скрива това от нас (за разлика от Зоря)- в 1952 година американският член на Трибунала Роберт Х.
Джексън признава, че е получил съответно указание от своето правителство. Само за това трябва да
помислим, как Президента Труман, който през 1943 година, като бъдещ сенатор, учеше, че ако
побеждават немците, то трябва да се помага на руснаците, а ако побеждават руснаците, то трябва да се
помага на немците. Но ето ви и прословутият американски съд, който "в правовата държава служи само
на закона". Но обещавам на читателите, че и по нататък в разследванията ние такова нещо няма да видим.
Привържениците на Гьобелс смятат за косвено доказателство и това, че съветският обвинител в
Нюрнберг не е излязъл с протест против това, че катинското дело не е включено в доказаните
престъпления. Но нашият обвинител би могъл да протестира само в този случай, ако при разглеждане на
катинското дело съда не връчи на обвиняемите това наказание,за което той е настоявал, но съда е наказал
виновниците така, както той е искал - всички, които са могли да отговарят за убийството на полските
офицери са били обесени, какво повече. За какво е трябвало да протестира съветският обвинител, щом
ръководителите на страните-съюзници не са поръчвали на Международния Трибунал да се занимава с

катинското дело? Предполагам, че читателите ще се съгласят, че поведението на западните съдии на
Нюрнбергския процес не е косвно доказателство в полза на версията на Гьобелс, а е пряко доказателство
за подлостта на Запада по отношение към СССР и толкова.
Косвени доказателства
До момента, в който привържениците на Гьобелс не включиха в състава си съветски членове, с
доказателствата им, дори и с косвените, нещата не вървяха добре. В същност те са само две. Първото е
факта с прекратяването на кореспонденцията. Сега разбираме, че след присъдата на
Особения(Специалния) съвет при НКВД кореспонденция не е трябвало и да има. На тези, които са
осъдени от този съвет, кореспонденцията е била забранена. Но все пак, да го приемем условно като
доказателство за версията на Гьобелс. Второто доказателство е липсата на документи в труповете с
датировка по късна от пролетта на 1940 година. Ние сме на ясно, че след като немците предварително са
претърсвали тези трупове и са ги предоставяли за оглед на полската и Международната комисии, то
такива документи не би трябвало и да ги има. Освен това привържениците на Гьобелс не разполагат и с
тези документи, които са били намерени в труповете - известно е, че са били изгорени от немците преди
капитулацията. Тук "полската страна" пояснява, че много и се искало да открадне тези документи от
немците, но неуспяли. Успяли само тайно да препишат в четири екземпляра двадесетина от тях. Тези
обяснения за детската градина вече започват да омръзват, кажете направо, че привържениците на Гьобелс
разполагат с копия само на тези документи, които им били дадени за преписване с определена цел от
"ловките" немски офицери на г-н министъра доктор Гьобелс. За съжаление на бойците от нацисткия
идеологически фронт ще запишем този епизод на привържениците на Гьобелс като условно
доказателство. Но тези привърженици са доста приказливи, както трябва да бъде - като липсата на факти
те се стремят да заменят с "многозначителни" наблюдения и забележки. От гледна точка на интелекта им
те в малко случаи рабират за какво пишат. Затова те в движение дават толкова доказателства в полза на
версията на Сталин, че не се налага да се търсят, те направо се набиват в очите на всички, които четат
опусите на привържениците на Гьобелс безпристрастно. Да вземем такава група доказателства, като
фенологично свързаните с природата. ( Фенологията е дял от биологията, който изучава периодичността
на явленията в живата природа във връзка със смяната на годишните времена М.А.). Сами по себе си
доказателства от този тип са много редки, но в писанията на привъжениците на Гьобелс даже и такива
има. В отчета си за мястото на разстрела в Катинската гора Воздински пише: "По територията на
Катинската гора се намират цял ред гробове с тленни останки на руснаци и по типичните рани на черепа
ние можем да допуснем, че Катинската гора е служила като място за разстрели. Въз основа на гниенето и
разпадането на труповете в отделните гробове с руснаци, времето им за пребиваване в зeмята в
гробниците трябва да се определи от 5 до 15 години". То ест разстрелите в тази гора е трябвало да бъдат
на много затънтени места, иначе какъв е смисъла да се водят тук поляците, ако е трябвало да ги
разстрелват пред очите на шляещите се по гората виладжии и гъбари? И това място е трябвало да бъде
затънтено преди 15 години, не повече. Но ето в началото на отчета на Водзински той описва мястото на
разстрела така: " По гребенистите възвишения се проточваха горски пътечки, намиращи се встрани от
главната горска пътека…" Е замислете се върху тези фрази - как могат да се намерят в затънтени места
пътечки? Да след 15 години в гората, в която никой не ходи, не само пътечки, но и всички безлюдни
места се покриват с паднали хвойни, листя, съборени дървета и клони, израства трева и млада гора! А ето
какво пише Яворовский, същият, който през 1948 година унищожава доказателствата за вината на
руснаците: " За това, че престъплението е било извършено през пролетта, свидетелствуват бившите
някога свежи брезови листя, намиращи се в земята на гробовете.". Ако поляците са убити от НКВД, то
това е през пролетта на 1940 година, между нея и пролетта на 1943 година има три години, три сезона
през които листата гният. Ако немците са извършили убийството, то това е трябвало да бъде през есента
на 1941 година, между нея и пролетта на 1943 година има само едно лято, или само един сезон през който
листата гният. Пани професори, изкопайте яма в градината си през пролетта, сложете в нея пресни
брезови листа и ги закопайте. След това през есента изкопайте още една яма, сложете тук сухи брезови
листа и също ги закопайте. А след едно лято и съпътстващата го зима разкопайте част от тези ями и
погледнете, какво е останало от сухите и от пресните листя, а след това, ако не ви е омръзнало, повторете
същото след три години. И след това през пролетта брезовите листа ще се държат много здраво на
клоните, не случайно руснаците от пролетни брезови клонки правят метлички за баня. А през есента (
обяснявам заради полските професори) листата падат от дърветата. И ако те са открити в земята на
гробовете и са запазили формата си, от която може да се докаже, че са брезови, то значи, че между
разкопаването на гробовете не е имало повече от една година, листата в гробовете са падали сухи, което
значи, че ако те изобщо са падали, то това е станало през есента. Есента на 1941 година! Откровено
казано и да се спори с привържениците на Гьобелс не е интересно. Затова ние ще запишем това
наблюдение на Яворовский като косвено доказателство в полза на версията на Сталин и да пристъпим
към косвените доказателства, които изнамират съветските привърженици на Гьобелс. Няколко думи за
тях. По начало най-открояващи се са Ю. Зоря, В. Парсаданов и Н. Лебедев. Именно основавайки се върху
техните работи Горбачов публично обяви вината за смъртта на поляците като дело на СССР. Какво е
подбуждало тези хора? Ако ги попитаме за това, то без всякакво съмнение ще ни отговорят с думите на
Гьобелс: " Това не е пропагандистка битка, а фанатична жажда за истината". Какъв тип "истинотърсач" е
Ю. Зоря го оценихме при разглеждането на нюрнбергската подлост. Но Ю. Зоря най вече систематизирал
тези "косвени доказателства", които толкова убедили Горбачов. Затова дайте да разгледаме всичките
останали " истинотърсачи" по същество повтарящи Зоря. Какво трябва да кажем. От много големият
обем документи, разгледани в тази част от привържениците на Гьобелс, по-голямата част неумолимо
доказва, че военнопленниците, полски офицери през 1940 година са преминали през съда на
Специалните (Особените) съвети при НКВД, са излезнали от лагерите за военнопленници и са
престанали да бъдат такива, по една версия - юридически, по втора - физически. Тези документи съвсем
не опровергават установеното от двете версии, в тази си част версиите са еднакви. Различията започват
по-късно: едната версия е, че Специалните съвети се разпореждат поляците да се разстрелят, а другата, че
са изпратени в ИТЛ. Как действително е било, ще разгледаме по-късно, затова въпросите свързани със
Специалните съвети ще ги отложим, а ще се заемем с останалите косвени доказателства, открити от
съветската част на "фанатично жадуващите истината". Зоря смята, че указанието да се изпратят
следствените дела на военнопленниците в Първи специален отдел и извозването на самите тях от
лагерите за военнопленници в областите под разпореждането на УНКВД косвено доказва, че те са били
убити. Но, това не доказва нищо. Това показва само, че Специалните съвети действително са разглеждали
делата на военнопленниците и че те информационно са били откъснати от лагерите за военнопленници.
Нито останалите военнопленници, нито администрацията на лагерите за военнопленници са били
длъжни макар и случайно да знаят, какво се е случило с тези, които са излезли от лагерите. На определен
етап конвоирането на военнопленниците се извършвало от силите на УНКВД в областите, те попадали в
тяхната сфера на отговорност. Зоря смята донесенията, че пленниците са били изпратени в района на
Смоленск за доказателство, че те са били убити. Но ако за тях новите ИТЛ са били в района на Смоленск,
какво трябва да докладват хората които са ги съпровождали, може би че са ги закарали в Лондон или
Париж? Какво е трябвало да докладва конвоя, за да се хареса на Зоря? Той смята, че разпореждането за
скритото извозване на военнопленниците от лагерите, извършено от самите лагри за военнопленници - е
доказателство, че пленниците са убити. Но ние вече писахме, че поради не съвсем законната промяна на
статуса на военнопленник в затворник, е правено всичко възможно за да не могат тези пленници, чийто
статус не е променен, да узнаят нещо за това. Обаче, извън лагерите извозването на пленниците не е било
много строго, то е представлявало служебна тайна. Сведенията за движението на затворническите вагони
в Смоленск, справката за това, колко пленници са изпратени от Старобелския лагер, с указание за
времето и количеството им, акта за изгаряне на пощенската кореспонденция са документи които нямат
никакъв гриф за секретност. Да не говорим, че на станция Гнездово на 2,5 км от бъдещите гробове, са ги
сваляли от вагоните през деня, открито, пред целия народ, присъстващ на събитието. Как това, дори и
косвено, може да докаже, че пленниците са убити от НКВД? По нататък Зоря смята, че указанието за
ненапускане на лагера от агентурата на НКВД е доказателство, че другите са били убити. Но за какво
НКВД ще изпраща хора в ИТЛ, които ще използва в бъдеще за разузнаване? Как е възможно такава
глупост да се представя като доказателство? След това Зоря смята, че щом пленниците са били изведени
от лагерите за пленници в ИТЛ и щом Сапруненко докладва, че неговите лагери са празни - то това е
много сериозно доказателство, че те са разстреляни. В своето желание за "фанатична жажда за истината",
Зоря ни смята едва ли не за глупаци, да не кажем идиоти. Но това далеч не е всичко. Зоря смята, че
предаването на Осташковския лагер (бивш манастир) във владение на краеведческия музей е ясно
доказателство, че военнопленниците са разстреляни от НКВД. Не се смейте, въз основа на тези
"неопровержими косвени доказателства" Горбачов обвини за убийството целия съветски народ. Но

следващият епизод, сервиран ни от Зоря е три пъти по-интересен. Предварително трябва да обсъдим
важният момент, който трябва да разберем. За всеки лишен от свобода има дело, което се завежда от тези,
които са го лишили. Без законни основания лишаването от свобода е незаконно и тези основания се
посочват в документите, които по съвкупност оформят "дело"-то. Ако следствените органи задържат
някого в затвора, то те водят следствено "дело", в документите на което човекът се индетифицира, то ест
установява се, кой е той, при необходимост се използват помощни средства за опознаване - фотография,
анкета, отпечатъци от палците и документи, които доказват, че той е извършил престъплението -
донесения, протоколи от разпитите, показанията на свидетелите, уликите и т.н.т. Но какво се е случило с
военнопленниците? Те са действали по законите на своята страна и дори в страната, в която се намират в
плен не се смятат за престъпници, макар и да подлежат на изолация. За тях се завеждало,
"регистрационно дело", в което всичко се свеждало до установяване на самоличността на човека, но в
него не се изисквали документи доказващи, че този човек е престъпник или подозиращи го в същото.
Регистрационното дело не е било предназначено за предаването му в съда за произнасяне на присъда, то
се извършвало само за регистрация на военнопленника. По времето когато полските офицери се
намирали в лагера за военнопленници е заведено "регистрационно дело". Н.Лебедев описва, какви
документи пристигали при него: освен анкети е имало фотографии на всички офицери както и
дактилоскопски карти. Според него излиза, че в такива "дела" е имало също различни жалби и заявления
от тези пленници, доноси за тях, техни донесения, бележки на хора, водещи агентурна работа в лагерите.
Но повтарям, тези "дела" не са били предназначени за разглеждане в съда, факт е, че щом си военен все
още не означава, че си престъпник. За това, когато назрява решението за осъждане на пленените полски
офицери от Специалните съвети при НКВД, за тях спешно се завеждат други дела - следствени, то ест с
онези картонени папки с документи. Да отбележим, че в регистрационните дела на военнопленниците и в
следствените дела или наказателните дела на престъпниците са съществували и еднотипни документи -
анкети, фотографии, отпечатъци на палците. Трябва да кажем, че Специалните съвети са били
специфични съдилища, при които за произнасяне на присъдата е било необходимо не само "дело"-то, но
и самият човек. Те са произнасяли своите решения без да се разглежда делото по същество. (Но за това
по-късно). Ако са искали да разстрелят поляците, то за какво им е било необходимо да им завеждат
следствени дела. А те са завеждали. Следователно, този факт косвено свидетелствува, че не са искали да
разстрелват поляците, иначе защо е трябвало да извършват огромна канцеларска работа за завеждането
на всеки на нова папка с подобни документи, но с друго название. Но да се върнем към Ю.Зоря. Той
смята за косвено доказателство за разстрелването на поляците следното. Началника на УПВИ
Сопруненко на 10 септември 1940 година, т.е. след три месеца от както са "разстреляни
военнопленниците", нарежда на началника на Старобелския лагер (от който военнопленниците са
извозени още през пролетта) следното: " Регистрационните дела на Специалния отдел на
военнопленниците, напуснали лагерите (освен пребиваващите в Ювновския), както и картотеката за
регистрация, а също и подредените по азбучен ред дела с материалите на военнопленниците да бъдат
унищожени чрез изгаряне". Като че ли всичко е ясно, пленените са разстреляни, а техните дела са
изгорени. Но да прочетем какво пише по нататък Сопруненко: " Преди унищожаването на материалите
трябва да бъде създадена комисия от сътрудници на Специалния оттдел, която е длъжна старателно да
прегледа всички дела предназначени за унищожаване, за да може да бъдат извзети всички неизползвани
документи и материали, представляващи оперативен интерес. Тези материали не подлежат на
унищожаване в никакъв случай. Те трябва да бъдат изпратени в управлението по съответния начин. Както
за унищожените, така и за предадените материали в архивите да се съставят съответните актове с
приложени към тях описи за унищожените материали. За изпълнението докладвайте". Стоп! - да си
кажем на самите нас. От това нареждане следва, че са унищожени не регистрационните дела на
военнопленниците, а картонената папка с надпис "Регистрационно дело на военнопленника…от армията
на …" и толкова! Ако пленниците са били убити, то на кого са му били необходими документите за тях!?
Аз се консултирах с разузнавачи и контраразузнавачи по въпроса - ако човек умре, то какви негови
документи могат да представляват оперативен интерес? Само автентичният документ, установяващ
самоличността - той може да бъде подправен и с него да снабдиш разузнавача си, всички други
документи останали от покойника не представляват никакъв интерес. Но полските офицери взели със
себе си именно паспортите си, при извозването им от лагерите за военнопленници и част от тях били
намерени в гробовете край Катин. Именно тези документи ги нямало в папката с надпис "регистрационно
дело" на Старобелския лагер. Е, а ако човек е жив, то тогава какви документи от неговото дело могат да
представляват оперативен интерес? - отново попитах специалистите. При този случай всичко, чрез което
може да бъде издирен представлява оперативен интерес - фотографии, отпечатъци на пръстите, сведения
за местата, където той може да се скрие, както и неговите заявления или обяснения, чрез които той може
да бъде компрометиран и по този начин да бъде принуден да сътрудничи. Това е доста обширен списък и
не е чудно, че двамата сътрудници на Специалния отдел на Старобелския лагер са разгледали 4 031
регистрационни дела за 45 дена ( не повече от 50 дела на ден за всеки един от тях) и едва на 25 октомври
изготвят акта за изгаряне. От него разбираме, че от документите на рвегистрационните дела много ясно
се вижда че: "… на основание разпореждането на Началника на Управлението на НКВД на СССР,
капитана от Държавна сигурност по делата на военнопленниците др. Сопруненко са били изгорени по
долу посочените архивни дела на Специалния отдел:
1.Регистрационните дела на военнопленниците на брой 4031 дела съгласно приложения списък.
2.Делата-формуляри на брой 26 дела, списъкът на делата се прилага.
3.Алфавитните книги за регистрацията на военнопленниците на брой 6 книги с по 64 листя.
4.Картотека с 4031 регистрационни картона.
5.Справките за военнопленниците - две папки: първата от 430 листя, втората от 258 листя.
6.Анкетните листове на военнопленниците: едно дело с 231 листове.
7.Делото със заповедите на Старобелския лагер на НКВД от 235 листя.
8.Книгите за регистрация на входящата кореспонденция - 2 броя.
9.Фотоснимките на военнопленниците (вторите екземпляри)-68 броя. За кето е съставен настоящият
акт в два екземпляра". Но, акта няма гриф за секретност. Съдейки от него, изпълнителите са се
консултирали по този въпрос със Москва и са получили допълнителни разяснения, понеже са изгорени
значителни количества документи с различни наименования, вместо първоначалното указание на
Сопруненко ( регистрационните дела и картотеката) и в същото време са запазени азбучните дела на
военнопленниците, макар, че в първоначалното разпореждане те също се предлагало да бъдат изгорени.
Но за нас сега е важно друго. Изпълнявайки заповедта на Сопруненко за запазване на материалите
"неизползвани и представляващи оперативен интерес ", били са съхранени 4031 фотоснимки на
военнопленниците. Това доказва ли, че пленените през 1940 година са разстреляни? Не! Това доказва
обратното-че те са били живи и техните нови наказателни дела поради икономия се попълвали с
документи от старите регистрационни дела. За това свидетелствуват и запазените азбучни дела.
Следователно ако на мястото на Зоря беше друг човек, то той би написал, че споменатите разпореждане и
акт представляват доказателство в полза на версията на Сталин. Но той "фанатично" смята, че този акт
доказва вината на СССР за убийството на поляците. По нататък Зоря смята, че едва ли не във всички
статистически сводки Сопруненко е писал, че офицерите военнопленници са били избивани по лагерите
за военнопленници по разпореждане на областното УНКВД и това представлявало факт, че те били
разстреляни от НКВД. А какво е трябвало да пише Сопруненко за да му се хареса? Как може тази записка
да доказва, че поляците са разстреляни? И накрая е по добре да цитираме Зоря. "Съпоставянето на
прегледаните документи с материалите за Катин, публикувани на Запад и материалите от Нюрнбернския
процес показва в болшинството от случаите съвпадение до най-малката дреболия. В частност, при
избирателното сравняване на подреждането в списъка на НКВД при изпращането на военнопленниците
от Козелск в разпореждане на Смоленското УНКВД, се оказа напълно съвпадащ с реда на есхумацията
при индетифициране на тленните останки, проведени от немците през 1943 година". Да се полюбуваме
на вродената наглост на "фанатично жадуващия истината". В какво се състои бълнуването му, че
написаното от него много съвпада с показанията на Прозорковски, Марков, Базилевски и Аренс от
Нюрбернския процес? Да се полюбуваме на наглостта да се използват самоизключващите се
словосъчетания "изборно сравняване" и "напълно съвпадащо".
Първо. В потвърждение на това твърдение няма нито една цифра.
Второ. Изборно-това означава, че не е пълно, а направеното е по избора на този, който избира. Да
кажем, че в средата на един вагон пътуват за Смоленск трима офицера А, Б и В. Понятието "напълно
съвпада" означава, че в средния гроб трябва да лежат и тримата. Но ако кажем, че А лежи в първия гроб,
Б-във втория и В-в третия, то тогава "фанатично жадуващия истината" изследовател прави "избирателно
сравняване"-той не обръща никакво внимание на А и В, а взима само офицера Б и казва: виждате ли-той е
пътувал в средата на вагона, а сега лежи в средния гроб! След това Зоря прави заключение от
изследванията си: " Съдържанието на проверените документи позволява да се направи извод за
възможността за изпълнение на смъртните присъди на полските военнопленници в лагерите на

Старобелск, Козелск и Осташков от Специалните съвети при НКВД". Погледнете още веднъж какво
открива Зоря. Какво в тези документи позволява да се направи извода, че специалните съвети при НКВД
са осъдили военнопленниците не на 5 години в трудово-поправителните лагери, а на разстрел? Това, че
бившият манастир, по необходимост е зает от военнопленниците, който след убийството на
военнопленниците е предаден на краеведческия музей? А между другото големия комунистически
чиновник Фалин, въз основа на изводите от тези изследвания написа писмо на Горбачов с препоръка да
признае вината на СССР за убийството на полските офицери, подписвайки го фамилиарно: "Ваш Фалин".
Как може Горбачов да откаже на такъв мил човек? И през април 1990 година той облива народа си с
мърсотията на гьобелсовите помии. Но след това се получи интересна ситуация. Горбачов вече беше
съобщил, че СССР е виновен за убийството на поляците, но и до днес не представи нито един факт в
потвърждение на това. Обратно, както виждате от документите, които притежават Зоря и другите
привърженици на Гьобелс, става ясно, че през октомври 1940 година те са били живи и никой нямал
намерение да прави с тях каквото и да било. Възникна потребността от хора, които биха могли да
изфабрикуват някакви убедителни фалшивки с които да потвърдят вече оповестеното от Горбачов
признание и по този начин да се запази авторитета му като на президент, а не като на обикновен
дърдорко. Не беше много трудно да се намерят такива хора. По времето на Генералния прокурор на
СССР Вишински свидетелското показание и показанието на подсъдимите се смяташе за "царица на
доказателствата". Трябва да кажем, че такава постановка на нещата е много удобна за тези, които водят
следствие по делото. За какво да се губи енергия в търсенето на обективни доказателства, ако е възможно
с физически и морални начини да се склони човека към самопризнание за това, което иска следователя и
да получи "царицата"? Наистина, като че ли на следственият орган в КГБ му се отдаде да се отучи от
любимото занятие да получават "царицата на доказателствата" по всякакъв начин. В края на краищата от
дисидентите през 60-80 години, преминали през следователите на КГБ, никой не успя да се оплаче, че от
тях са взимани показания със сила пряко или косвено. Трябва да кажем, че отучването на тези
следователи започна при Берия. И двата пъти, когато поема управлението на сигурността, той започва с
освобождаване от затвора на " призналите се" за виновни. Така беше при смяната на Ежов, така беше и
през 1953 година, когато отново му възлагат държавната сигурност и той започва с арестуването на
предшественика си Абакумов и с освобождаването на лекарите обвинени в отравянето на другаря
Сталин. Но другите специалисти прокурори и следователите от прокуратурата никой не е отучвал да
събират самопризнания с всякакви средства. И когато началството поискало, както в нашия случай
Горбачов, прокуратурата изфабрикувала всякакви дела. Но по желание на Хрушчов, след смъртта на
Сталин, пръв убиват Берия. По изфабрикувано срещу него "дело" за шпионаж в полза на Англия и
"изнасилване на жени" е разстрелян от таен съд. Между другото, тези жени били готови да му подскачат
по бельо, за да получат ласкав поглед от Берия и много се обиждали, когато вместо тях, народните
артистки и олимпийски шампионки, той предпочитал сервитьорките от кафенетата. Но когато попадат в
ръцете на следователите, то те незабавно си "признавали", че Берия ги изнасилвал. През 70 години маняк
убивал жени във Витебск. Правителството не могло да понесе това и изпраща следователи по извънредно
важни дела. В резултат, докато милицията търсила маняка, тези следователи заставили трима мъже да
признаят, че са убили жените. Един от тях бил убит от съда, другият полудя. По какъв начин
следователите от прокуратурата заставяли жертвите си да се признаят за виновни по такива страшни
обвинения, става известно по времето, когато в Узбекистан действат следователите Гдлян, Иванов и Кь.
Приьомите им били прости. Не си цапали ръцете. Те арестували жертвите си и ги затваряли заедно с
изпечени престъпници и те ги заставяли да признаят това, което искали следователите. Ако този способ
не успявал, то тогава заплашването или издевателствуването се пренасяло върху близки родственици.
Тези следователи се разгърнали така, че даже техния съмишленик, кмета на Ленинград Собчак признава:
"По най-строга сметка Гдлян и Иванов в новите социални условия продължиха да действат по
традицията на репресивния апарат от 30-те години". А ето конкретните действия на тези следователи от
Генералната прокуратура, описани от следователите разследващи наказателното дело на самите Гдлян и
Иванов (които по това време се скриват зад депутатската си неприкосновеност). "Хората са били
задържани под стража с месеци, шантажирали роднините им, заставяли ги да събират пари…Хората от
страх за себе си и за съдбата на роднините си давали всичко спечелено с честен труд.За времето на
следствието в Узбекистан по гдляновските материали са незаконно задържани повече от 100 човека, от
така наречените пазители на ценноцтите…Някои са седели 9 месеца в следствените изолатори!..
Матчанова Пашо, майка-героиня, родила и възпитала 10 деца е прекарала в затворническа килия 9

месеца. В същото време е бил арестуван и нейният мъж. Петте им невръстни деца са били оставени без
къшей хляб. След това углавното дело е прекратено поради отсъствие на състав на престъпление в
действията им… По аналогичен начин са арестувани П.Алимова-майка на 9 деца, Бабизад Талиева-майка
на 11 деца, Айнура Саидова-майка на 12 деца… Как се е случило това, нагледно свидетелствува примера
с Д.Бакчанов. Той е инвалид втора група, многократно е викан на разпити и му поискали да даде 500
хиляди рубли. Той отказал, заявявайки, че той никога не е притежавал и укривал престъпни пари. Но под
заплахата от арестуването му, жената и децата му се съгласили да съберат и донесат на следователите сто
хиляди. В продължение на няколко денонощия той взел парите на заем от роднини и познати. Договорите
на заемите заверил в наториална кантора… Но тези пари следователите ги оформят, като престъпно
придобити и укривани от Бакчанов по молба на някакъв голям корумпиран тип." Така че, както виждате,
Горбачов не е имало за какво да се вълнува, Генералната прокуратура не е изпитвала дефицит за
специалисти, способни да се сдобият с необходимото показание от всеки човек. По заповед на Горбачов с
РП-979 от 3 ноември по фактите за смъртта на полските офицери през 1940 година, Главната военна
прокуратура възбужда наказателно дело и следствието по него се възложило именно на такива
специалисти под командването на полковника от правораздаването А.В.Третецков. ( Ние вече го
познаваме - именно към него препращаше журналистите Полското посолство, които искаха да пишат за
Катин). А прокурорският надзор над него се осъществявал от друг, тогава още полковник-Н.А.Анисимов.
Те трябвало да решат две задачи - да намерят на еврейското гробище в Харков и на болничното гробище
край село Медное Калининска област останки от полски офицери на брой 10-12 хиляди и да получат от
свидетели показание, че команда за убийството им е издал Сталин и Политбюро. Сами разбирате, че
търсенето на такова количество полски кости в Харков и Калинин е по начало глупава идея-да изпратиш
войници да прекопават гробища е възможно и даже, да се угоди на Горбачов, необходимо-но какво ще
намериш? А виж работата със "свидетелите"-е направо по специалността на следователите. За щастие на
привържениците на Гьобелс се намерили двама. Не се плашете, Третецки и Анисимов не отишли в
Смоленск да разпитват свидетели за разправата на немците с поляците през есента на 1941 година. Тези
свидетели по това време са били на по 16-20 години, малко от тях са живи сега. Но за какво са им те на
привържениците на Гьобелс? Те намерили двама старци, обременени близки и се заели с тях. На
разпитите присъствал и журналиста Лев Елин, благодарение на неговата статия в списание "Ново време"
N 42 от 1991 година разбираме, как се е извършвал разпита и какво са казали свидетелите. Първият
П.К.Сопруненко-генерал-майор в оставка, бивш началник на Управлението по делата на
военнопленниците и интернираните. По време на разпита той изглеждал така: "Сега той е 83 годишен
старец, пркарал операция на стомаха не напускал квартирата си на Садовое колцо…На Сопруненко му
било тежко да седи, често сменял позата, облягайки се на възглавница". Да добавим не маловажния факт
като отчетем примерите на Генералната прокуратура, които вече описахме - неговата дъщеря явно не
искала те да се преместят от Садово колцо на 101 километър завинаги или в следствения изолатор за
девет месеца за "укриване" на престъпления. Следователите искали Сопруненко да признае, че заповедта
за разстрелването на пленниците е дал Сталин но признанието не се получило лесно. Тук вече се
намесила дъщеря му и дала "показания": "Това е самият Сталин…Баща ми е видял заповед с неговият
подпис". А бащата още дълго време не "признавал", докато настойчивите специалисти не взели своето:
"Но Сопруненко, накрая измъчен от следователите, започнал да говори". Така, разбираемо е, но какво
казва? Ако отхвърлим на страни всичко това, което Елин съчинява от себе си, то той казва следното: "…
че заместника на Берия Кабулов през март е провел съвещание в НКВД, на което са присъствали 8-12
човека. Дадоха ни под ред да прочетем писмото…Това беше постановление на Политбюро с подписа на
Сталин. Аз запомних думата "да се разстрелят". Е какво пък, дайте да оценим истинността на тези
показания. По начало те трябва да бъдат логически свързани с всички останали надеждни факти, които
ние познаваме за пленените и за епохата. Първо. Сопруненко не би могъл да види хартия с такова
решение, той не е могъл да знае, че пленниците са разстреляни, иначе това задължително би се отразило
върху стила и съдържанието на всички останали и подписани от тях документи. Пояснявам. Когато през
есента на 1941 година Сталин започва да разследва пленените офицери, то най-напред на въпросите е
отговарял именно Сопруненко, той е бил виновен. В същото време той пише няколко справки с гриф
"строго секретно" и в тях съвсем спокойно, без каквито и да били опити да се оправдае пише,че
пленените са убити от УНКВД". Ако той знаеше, че те са разстреляни, то той автоматично, за да снеме от
себе си отговорността, би написал нещо от типа "По указание на политбюро" или "По указание на
др.Берия" и т.н.т.- би се опитал да покаже, че той лично не е замесен в тази работа. Погледнете, ето в
процеса на разследването на пленените той пише "Справка" за размяна на част от пленените немци през
октомври 1939 година. Не случайно той започва с думите "В съответствие с постановлението на СНК на
Съюза на ССР 1691-415 от 14 октомври 1939 г. …", но и завършва с думите: "…Всички приети са били
пуснати по домовете си ( и полските офицери на брой 13757 приети пленници от немците - Ю.М.).
Преговорите за реда на размяната водеше др. Потемкин (НКИД) с бившия немски посланик в СССР. С
решение на правителството, работата по размяната беше възложена на военното командване. По
управлението на работата на пленените се възлагаше доставяне на ешелони с военнопленници за
разменните пунктове". Виждате, че Сопруненко се съмнява-а няма ли сега да наказват за това, че през
1939 година са предали пленниците на немците? И тук той посочва виновните - СНК, военното
командване и Потемкин, а своята роля я свежда като чисто техническа - "аз нямам нищо общо с това".
Това, че се отчита за пленниците, изпратени в областното УНКВД, доказва, че той не изпитва никакво
съмнение, че са живи. Второ. Този журналист Елин може да пише, че пленниците, преминали през
Специалните съвети, попадат на "конвейера на смъртта". Но Сопруненко не е глупак, той е знаел, че щом
пленниците са подготвяни за Специалните съвети то те са живи. Трето. Той е бил много дребна пешка в
държавата, за да му покажат решение на Политбюро. През март той е бил само майор от армията,
званието капитан от Държавна сигурност му се присвоява по късно. Нещо повече, неговото ведомство и
неговите подчинени нямат нищо общо с "разстрела", ако е имало действително такава заповед на Сталин,
то той не само не би я видял, но и случайно не би разбрал за нея. Един друг пример. В началото на 50-те
години МГБ разкрива "шпионски център" в Еврейския антифашистки комитет. Материалите по
наказателното дело се докладват на Политбюро три пъти, членът на Политбюро Шкирятов лично отива в
затвора и разговаря на четири очи с всички заподозряни (всички до един потвърждават пред него за
шпионската си дейност). В резултат на това Политбюро приема решение изменниците да бъдат съдени от
военен трибунал и след това бяха разстреляни. МГБ предава делото на военен трибунал, но решението на
Политбюро не се показва на трибунала. Генерал-лейтенант Чепцов-председател на трибунала-два месеца
протривал праговете на всички кабинети, опитвайки се да разбере-истина ли е, че Политбюро е решило
да бъдат разстреляни? Той отива при членовете на Политбюро Шкирятов и Маленков, те потвърждават за
решението, но самото решение, на него генерал-лейтенанта и председател на трибунала, никой не му
показал. По начало Политбюро е нямало държавна власт, то е имало власт само върху комунистите. Това
означава, че решението за осъждането на Еврейския антифашистки комитет е било показано на
съответния комунист-прокурор и той на делото е поискал от съдиите смъртни присъди за предателите в
съответствие с действащото по това време законодателство. И съгласно това законодателство никой
нямал право да въздейства върху съда и на съдиите никой не е показвал това решение, дори и да е имало
такива опити. Ако Политбюро е приело решение поляците да бъдат разстреляни, то това решение би било
показано само на комуниста Берия, а вече народния комисар на вътрешните работи Берия е имал закнна
власт да се разпорежда и да дава заповеди. Съвета е от 8-12 човека и да се твърди, че те всички са
виждали решението с подписа на Сталин е явна лъжа. А иначе наистина съвета постановява присъдата.
Вторият свидетел, началника на УНКВД на Калининска област Токарев, който също бил заставен да си
спомни за такъв съвет, елементарно надхитрил следователите: "През март 1940 година-помня точно, ми
присвоиха званието майор от сигурността-мен, моя заместник Павлов и коменданта на нашето
управление Рубанов ни извикаха в Москва…В Москва отидохме направо при Кабулов. В кабинета му
имаше 15-20 човека, сред тях бяха началниците на УНКВД на Смоленска и Харковска област…Кабулов
каза, че има указание от висша истанция да бъдат разстреляни представителите на картелните органи на
Полската република, хванати в плен при влизането в териториите на источните области на Полша…"
Виждате ли, хитър старец, омотава следователите в най различни подробности, като по този начин отрича
показанията на Сопруненко. Оказва се, че когато са се видяли на срещата при Кабулов никой не е
разглеждал подписа на Сталин върху решението на Политбюро, а е имало указание от Кабулов, който се
осланял на "висша истанция". И от това указание става ясно, че не полските офицери е трябвало да бъдат
разстреляни, а "представителите на картелните органи", тоест колеги на събралите се на съвещанието,
само че от страната на противника. Тези, които в Полша се занимавали с унищожаването на комунистите
и симпатизантите на СССР. Но е известно, че те на практика не са били разстрелвани. Дошлите от Литва
полски колеги на Кабулов през 1940 година не преминали даже през Специалните съвети, оставилили ги
в лагерите за военнопленници до амнистрирането им. Четвърто. Сопруненко е знаел, че пленените не са
разстреляни, иначе той не би настоявал толкова строго да се извземат от регистрационните дела на
военнопленниците всички документи, представляващи оперативен интерес, включително и

фотографиите им. Така че, първият "свидетел", който е трябвало да потвърди версията на Гьобелс, казва
само, че привържениците на Гьобелс много искат да намерят такова доказателство. Но Анисимов
(прокурор) и Третецкий (следовател) имат големи главоболия във връзка с показанията на Сопруненко.
Съгласно чл.20 от Наказателно-процесуалния Кодекс на Русия: "Съдът, прокурора, следователя и лицата,
провеждащи дознанието, са длъжни да предприемат всички предложени от закона мерки за всестранното,
пълно и обективно изследване на обстоятелствата по делото, да разкрият както уличаващите, така и
оправдаващите обвиняемия, а също смекчаващите и утежняващите отговорността му обстоятелства".
Доколкото показанията на Сопруненко не се връзват нито с другите факти, нито с другите показания, то
Анисимов и Терецкий, преди да го използват по делото, е трябвало да докажат,че:-през септември 1940
година на Сопруненко мозъка започва да се разводнява и той започва да забравя във връзка с какво той
събира фотографиите на вече разстреляните поляци и никога не е проявявал безпокойство при въпросите
за тяхната съдба, макар че и при наи-малко значимите въпроси се е стараел да се оправдае;-че през март
1940 година с мозъка на Сталин се случило същото и той въпреки всичко адресирал секретните решения
на Политбюро едва ли не до участъковите милиционери, нямащи нищо общо с делото (званието майор на
Сопруненко-съответствало на званието старши лейтенант от Държавна сигурност). И когато Анисимов и
Терецкий дочакат това, то показанията на Сопруненко би могло да се представят не само на идиотите.
Вторият свидетел е още по-стар. Бившият началник на Управлението на НКВД за Калининска област
Д.Токарев по време на разпитите е бил на 89 години. Но възрастта му в случая не ни говори за нищо, нека
да погледнем снимката му, приличащ на стар и зъл булдог, презрителното му изражение на лицето, за да
разберем, че изобщо не се страхува от тези следователи и отлично разбирал какво искат. Като, че ли им се
подигравал. Той им казал всичко, което са искали да чуят, но възползвайки се от превъзходството си в
интелекта, той по същество нищо не им казва, или им казва такава глупост, че тя се виждала от всички.
Разбира се, за Токарев е трябвало да изпратят по-умни хора, в края на краищата не става въпрос за
памукопроизводител от Узбекистан. Лев Елин се радва: "Отричайки собственото си участие в разстрела,
Токарев описва изчерпателна картина". Да помълчим като любители на живописа! Ами само, че Токарев
рисува "изчерпателната картина" за съвещанието при Кабулов и в тази картина изчерпателно опровергава
показанията на Сопруненко. Той ви се подиграва господа, знаел е какво искате да чуете от него и той ви
го казва, но едновременно ви води за ушите не към това, което ви е необходимо, а към неуспеха! Да
възпроизведем в изложението на Елин, какво казва Токарев за разстрела на 6 000 поляци за един месец в
неговата област. "Поляците бяха превозени от Осташковския лагер в зданието на НКВД на улица
Съветска, където в подземието му се намираше затвор. Технологията на разстрелването, както казва при
разпита Токарев, била разработена от Блохин и местния комендант Рубанов. Вратите и стените на
килията са облицовани с плъстени черги за да не се чуват изстрелите. Затворът временно бил очистен от
други затворници… Кабулов казал: никакви живи (и неизцапани с кръв-Л.Е.) свидетели не трябва да има.
Аз даже уговорих един шофьор, добър младеж, да участвува в разстрелването - иначе щели да го
махнат… В разстрелванията непосредствено ще участват 10 човека: коменданта, няколко надзирателя и
шофьора". А сега нека обсъдим написаното, абзац по абзац. Както разбрахте, операцията е била ужасно
секретна-"никакви живи свидетели". В същото това време тя се провежда в центъра на града в зданието,
където се намира У НКВД и където спецификата на тяхната работа, денонощно работят достатъчно
много хора - от дежурните телефонистки до дежурния оперативен отряд. Освен това, самият затвор е в
подземието, способен да приеме 300 поляци, който е способен от него да не се чуват изстрели, нито
предупредителни викове на другарите им, отващи на разстрел по неизолираните с плъстени черги
коридори, който може да събере не по-малко от 600 души затворници. А тя е имала и свой обслужващ
персонал-надзиратели, конвоиращи, домакини, складови работници, готвачи ит.н.т. Навярно около 100
човека персонал. Да предположим, че затворниците са изведени от затвора, а къде са ги дянали? Нали
Кабулов нарежда: "никакви живи свидетели". Какво, всеки месец по това време всички работници от
НКВД и затвора да са били пуснати в отпуск по домовете си? Когато всеки от черчевето на прозореца си
би могъл да види, как се товарят труповете на полските офицери по машините, извозвщи по 200-300
офицера на ден. Надзиратели и конвоиращи не ходят на работа, техните семейства и съседите им
разправят какво се случва и т.н.т. Какво е това,"страшно секретна операция"? Или, може би след това
НКВД да е разстреляло всички работници от затвора на Калининградкото УНКВД и ескаваторите?
Между другото, за работниците на ескаваторите, съгласно показанията на Токарев, те са разкопавали
гробовете край село Медное. Спомнете си цялата довоенна кинохроника, например как копаят
противотанкови ровове или укрития. Вие сте виждали понякога ескаватор и можете да го опишете как е
изглеждал тогава. А между другото по това време те едва са започвали да се изграждат и са могли да се
преброят по пръстите на ръцете. Те са са били толкова бавни и редки, че ако са имали намерение да ги
внедряват в Медное, то тук би се събрал народ и от съседните области и тази дяволска машина би
оставила в съзнанието на хората не по-малка следа от Тунгуският метеорит. Е и, разбира се, всички биха
се заинтересували, а кого погребват с такава дяволска машина? Вие си спомняте филма "Операция ЬI и
другите приключения на Шурик". Там Балбес предлага операцията да се нарече "ЬI", за да не се сети
никой. Този булумач за "секретност", който Токарев шепти на ушите на следователите и Елин, много
напомня за операция "ЬI". Аз предполагам, че ако НКВД е искало да разстреля поляците, то НКВД би
направило следното. Би пуснало слух в лагерите за военнопленници, че СССР тайно от немците се е
договорило да предаде пленените поляци на Аржентина, ЮАР-или на когото и да било. В същото време
би се обявило официално, че пленените полски офицери се преместват в лагерите край Владивосток,
порт, от който наистина могат тайно да бъдат прехвърлени в Африка или Южна Америка. Извозването на
исток на лагеристите би започнало с по 2-3 вагона. Някъде в централен или Источен Сибир на
пленниците би могло да се каже, че след десет дена времето за придвижване ще е по топло и до тогава се
налага да престоят в околните села. Те са могли да бъдат стоварени на някой кръстопът и са могли да
бъдат конвоирани по някои горски пътеки едва ли не за селата. По пътя е можело да им вържат ръцете,
понеже конвоиращите са били малко. И тях никой не би ги намерил. На местното селско население, под
хуманен предлог, като изпитание на химическо оръжие, се забрани да посещават тези гори, а на
локомотивните бригади се казва, че в гората се извършва тайно прехвърляне на затворници и трябва да
държат езика си зад зъбите. Но да се извършва масов разстрел в центъра на областен град и при това в
подземието на административно сдание, да погребват след това с помощта на ескаватор около вилата на
НКВД-това е лъжа. Глупаци на работа в НКВД не са взимани. Те по традиция са работили като
журналисти. А сега да се спрем на особената технология на разстрелването, разказана от Токарев. По
думите на Елин тя изглежда така. "…От килията поляците по един са въвеждали в червения ъгъл, тоест в
Ленинската стая, там са били сверявани данните. Фамилията, името, годината на раждане… Слагали им
белезници и ги отвеждали в подготвената килия-и били убивани с пистолет с изстрел в тила… …За един
месец, почти всяка нощ работа са убити 6 000 човека… …Първият път от Осташков докарват 300 човека
- спомня си Токарев.-Но се оказа,че са прекалено много, когато спряха да разстрелват, слънцето вече беше
залязло. Нощите станаха кратки, а трябваше да се погребват в сумрачно време. Започнаха да извозват по
200-250… …Труповете се изнасяха през втората, задна врата на килията и се хвърляха в камионите. След
това 5-6 машини извозваха телата до мястото на заравянето в околностите на село Медное…" Преди да се
заемем с обсъждането за реалността на тази технология, нека кажем, че само по себе си наказването на
човек-е работа много опасна за тези които я извършват. Когато човек разбира, че смъртта е неизбежна
неговите сили стават многократно по-големи и е способен да се справи с мнозина. Наистина, немците
твърдят, че при масовите разстрели на евреи и гражданско население, не са имали проблеми с
покорството на разстрелваните, но тук става въпрос за гражданско население, което до последно не е
вярвало, че е възможно да постъпят така с него, не е имало опита за съпротива срещу врага и не е било
способно да мобилизира силите си. Но нещата са съвсем други, когато става дума за хора, които знаят
или се досещат, че могат да ги убият, когато става дума за военни, които са обучени да убиват врага. В
материалите на Нюрнбергския процес са приложени обясненията на един есесовец, занимавал се с
разстрели в Белорусия. В тях, той се оправдава пред началника си по един такъв повод. Било му наредено
да разстреля 5-6 инвалиди от войната от лагера за съветски военнопленници. Той взел двама помощника
водача на камиона и отпътували в лагера, но по начин да не бъдат забелязани. Инвалидите били доведени
от жандармеристите, охраняващи лагера. Натоварили ги в каросерията и се отправили към крайградската
горичка, където обикновенно извършвали разстрелванията. Този фюрер взел един от пленниците и го
повел към гроба. Докато го спирал, се прицелил и стрелял, на зад се разнесъл шум. Като се обърнал
видял, че шофьора и неговия другар вече са убити, а инвалидите се целят в него със завзетото оръжие.
Той успял да избяга. Предприетите преследване и претърсване на гората не дали никакъв резултат,
инвалидите се скрили успешно. Сигурно ви е известно от филмите, че осъденият на смърт се държи в
отделна килия, при изпълнение на присъдата се конвоира от 3-4 човека до връзването му, тяхното
числено преимущество не дава възможност на конвоирания да им нанесе сериозни травми при
евентуална съпротива. А какво виждаме в описанията на Токарев? В този затвор нямало 300 килии,
следователно в една килия се намирали от 10-40 човека. По какъв начин и предлог биха могли да се
извеждат по един човек от килия, и то през нощта, без да разберат нищо за да не организират съпротива?
А по начало килиите не служат за изолиране на затворниците, но и да няма контакт между тях и
надзирателите. Не забравяйте, че това са военнопленници, а не престъпници, те не са имали статут на
затворници и са били командири, при най-малкото съмнение те са щели да откажат да излизат от килиите
си и е трябвало да се използват гранати, или да се извеждат след щурм. Изхождайки от разказа на
Токарев, разбираме, че технологията за разстрелването на 1-2 човека, той прилага като технология за
разстрелването на 300. Следователите безмълвно записват всичко, без да забележат, че Токарев си оставя
възможността да отрече всичко, да кажем по време на съда, щом се освободи от опеката на полковниците.
Да извикат специалисти по затворнически наказания, които да потвърдят, че по този начин да се извърши
разстрелването е невъзможно. А сега малко да посмятаме. Ние трябва да превозим военнопленниците от
станцията до затвора. Чужди конвои тук не могат да се използват, защото е възможно някой
състрадателен да се изпусне да каже някоя дума и ще се получат побоища и бунтове. Нека при
превозването да са ангажирани по най-малко трима човека, а 3-4-ма трябва да приемат затворниците в
затвора. Самите курсове при извозване трябва да бъдат минимум 8-10, или за работа на дневната смяна са
необходими най-малко 7 човека. През нощта е необходим дежурен по килии, да макар и един за между
отделенията, където се задържани пленниците и където ги разстрелват. Необходимо е макар и един да
снабдява затвора. Една двойка трябва да ги извежда от килиите и да ги завежда в червения кът. Тук е
необходим още един да попълва анкетните листове и двама помощници на палачите, които да им връзват
ръцете, да им слагат превръзките за очите и да ги отвеждат при палача в килията за разстрел. От идеята,
че трябва да се попълва анкета, се налага да има и преводач, но да допуснем, че можем да минем без
него. Но и без него ние виждаме, че заедно с палача са необходими 9 човека. Да предположим, че
подчинените на палача ще са в състояние да изнасят труповете от подземието и на улицата свободните от
курс шофьори ще им помагат да бъдат натоварени на камионите. Те са шест човека по показанията на
Токарев. За свалянето им от камионите на земята край гробовете са необходими машини. Да
предположим, че в тази операция участвуват ескаваторджии и шофьори и още две двойки за охрана на
гробището -да гонят любопитните. Тоест и за гробището трябват 4 човека. Получава се, че свидетелите,
които трябва "да си изцапат ръцете с кръв" са не 10, а по най-икономична сметка са 26 човека. Самата
тази работа е физически много трудна. Затова немците при масовите разстрели са водели обречените
направо до гробовете. В Катин 2-3 камиона с пленници, вероятно всички са били вързани, са отишли
направо до гроба, там са ги чакали 30 войника с трима офицера, плюс войници за подкрепа, които били
дадени към тази айнзацкоманда. От показанията на свидетелите, съдейки по всичко, става въпрос за
двама немски ефрейтори и всичките им операции се провеждали в рамките на един час. И тук виждаме,
че описаната от Токарев технология е обичайната за изпълнение на съдебно наказание, но изобщо не е
подходяща за масови разстрели. Но да предположим, че командата на Токарев е била от 30 човека, а
излишните 10 свидетели са били разстреляни. (Понеже архивите на Калинин са запазени, то Третецкий
заедно с Анмсимов ще открият фамилиите им и датите на смъртта им). Могли ли са те да развият такава
производителност? Ако в килията за разстрел се чуват изстрели, не трябва да се въвежда нов осъден. Но
той се чул, съпровождащите е трябвало да отворят вратата между отделенията, да я затворят, да
достигнат до килията, да отворят и затворят вратата и, осъдения е трябвало да бъде събуден, да му се
даде време да се облече и оправи, да излезе от килията, да постои на въздух, отново отваряне и затваряне
на врати до като стигне до червения кът, там трябва да се пита на полски, каква е фамилията, името,
презимето, къде е роден, коя е годината на раждане, всичкото това да се запише, да му се вържат ръцете,
да се отведе до помощниците на палача, те да го заведат в килията за разстрел в подземието, да го държат
в удобно за палача положение. Колко време ще отнеме всичко това? Такива неща се определят от
следствения експеримент и той би показал, че загубата на технологично време ще е най-малко 10 минути.
Ще има и технологични паузи. Килията за екзекуции е в подземието, което ще рече под равнището на
канализационния поток. След изстрелите човек умира в продължение на 2-3 минути, в тила са
съсредоточени основните кръвоносни съдове на главата. Травматолозите твърдят, че от такава рана
изтича 300-500мл. кръв. Тоест, след сто разстреляни в килията ще има 3-5 ведра кръв. Тя трябва да се
отстрани, което означава половин час задължителна почивка. Времето от изгрева до залеза (без
развиделяването и сумрака) през април е 10 часа. Като махнем един час за почистване на килията за
екзекуции се получава 9 часа чисто време. Ако бригадата по екзекуциите работи без почивка, то тя ще
може да разстреля 54 човека. А Токарев твърди, че са разстрелвали пет пъти повече: 250-300 човека. За
юристите това звучи така-следственият експеримент не потвърждава показанията на свидетеля. Но
следствената бригада от Главната военна прокуратура принуждава Токарев да даде и такова показание:
"…от постоянната стрелба зачислените ни "ТТ" бързо излизаха от строя. Блохин донасе цял куфар с
"валтери", сам ги раздаваше, а след това ги прибираше и заключваше…- и след малко отново пише за
"валтерите" - …Коменданта Рубанов полудя и се застреля, Блохин се пропи и също се застреля, моят
заместник Павлов - също, макар той и да не е убивал никого. Шофьорът Сухарев се застреля със същия
този "валтер" с който убиваше поляците". (В движение да отбележим, че съдейки от текста, шофьорът
Сухарев се е застрелял не по време на разстрелването в килията, тогава следва логичния въпрос - как е
могъл да го направи " с този секретен "валтер", ако Блохин ги е държал заключени в куфара? Какво, да не
би да си е удрял главата в куфара до като "валтера" не гръмнал?) Руската телевизия има един рижав
кореспондент, който сега води репортажи от Англия. Та този същия е способен да вземе една празна
гилза и да каже, че това е "куршум от наган Макаров". При строгия подбор в следперестроечната преса
попаднаха такива дивашки изказвания на изключително неграмотни балистици. Чудно лие, че и Елин
записва с гордост цитираното вече. А ето Анисимов, тогава полковник, а днес вече генерал-майор, пише
в "Известия" от 24.06.94 г. също толкова убедително: "А чекистите разстрелваха поляците с тези
"валтери", като по сигурно оръжие". След войната пистолета "Т Т" (Тулцкий Токарева) беше снет от
производство в СССР и заменен с Макаров - калибър 9мм с по-голяма спирателна сила. Не малка роля за
това изиграва и факта, че едновременно с картечния пистолет ППШ и ППС , патроните на които се
използват за стрелба с пистолета " Т Т ", също са били снети от производство и са заменени от автомат
Калашников. Но самият " Т Т " още много дълго остана на въоръжение, а за други страни, например
Югославия, се произвеждаше. В руската, а след това от съветската армия имаше специален параграф -
който изискваше от оръжейниците изключително надеждно оръжие. Като пример, даже през време на
война се изисквало дивизионното оръдие Грабина калибър 76 мм имала гаранция не по малко от 10 000
изстрела без смяна на частите, макар че в реалния бой могат да се достигнат не повече от 3 000.
Американците обичат техните пистолети по калибър да приличат на топове, а ние изискваме нашето
оръжие да бъде толкова сигурно, че да може да стреля от ръцете на най-слабохарактерния глупак и при
това при всякакви условия. Пистолетът " Т Т " беше изключително надежден. Сега , когато на черния
пазар може да се купи всякакво оръжие, пистолета "Т Т " независимо от дефицита за патрони струва
много по-скъпо от Макаров. И без съмнение, той ще възпроизведе без задръжка от 1000 до 10 000
изстрела под ред. Работата е в друго. Пистолетът " Т Т " не може да се използва за разстрелването на хора
по този начин и то в закрито помещение. Той е исключително мощен. Началната скорост на куршума му е
(420 м/сек) значително превъзхожда не само аналозите си но и скоростта на куршумите на немския
автомат, който у нас е известен с името "шмайзер". При изстрел в главата от близко разтояние с пистолет
"ТТ" куршумът му не само ще я пробие , но и ще разнесе половината глава раздробявайки я, това е
проверено. След това двойно твърдооблечените куршуми на "ТТ" ще разнесът кичури по плъстената
черга и куршумите ще започнат да рекушират по стената, нанасяйки рани на самите палачи. От
компетентните източници е известно, че в нашите затвори при разстрелване предпочитат спортния
пистолет Марголин с необлечени куршуми калибър 5,6 мм. В тези времена НКВД е могло да използва
сполучливия джобен пистолет "ТК" (Тулский Коровина), с калибър 6,35 мм. Това е по повод казаното от
Токарев, че при разстрелването пистолетите "ТТ" излизали от строя. Сега да поговорим за сигурността.
Това, че за жените всичко е пистолети е едно, но в СССР имаше две градации - автоматични пистолети и
револвери. Револверите по всички бойни параметри отстъпват на пистолетите, затова във всички армии
по света те са заменени с пистолети. Но револверите продължават да се произвеждат, с тях продължават
да въоръжават полицията си редица страни само по една единствена причина, заложена в конструкцията
му - револверът е винаги по надежден от пистолета. Немците изобщо нямали револвери, немската
оръжейна фирма "Геншов и К", с чиито патрони са разстреляни поляците в Катин, пускала копия на
револвери на американската фирма "Колт" и "Смит-Весон". А в СССР и след войната се произвеждал и
бил на въоръжение револвера на белгийския конструктор Нагана - наречен наган. И нагани е имало
повече от необходимото. На 1 януари 1937 година числеността на Червената Армия била 1милион и 433
хиляди човека, а само през 1918-1922 години са произведени от промишлеността 1,7 милиона броя
револвери Нагана и тяхното производство не е прекратено и след войната. Да кажем, че за "по-голяма
надеждност" НКВД вместо нагани е предпочело пистолети на фирмата "Валтер" - това много неграмотна
глупост и доказателство за това, че и през 50-те години привържениците на Гьобелс не са били в
състояние да измислят обяснение, защо полските офицери са били убити с немско оръжие. Освен това е
юридически неграмотно да кажеш на съда, че поляците са убити с "Валтер"-и. Фирмата на Карл Валтер
до втората световна война е изработвала 18 типа пистолети, 12 от тях са били пуснати на пазара със свои
имена: "модел от 1…9", "ПП", "ППК", и "П-38" . Били са с различни калибри: два модела са били с
калибър-9мм; четири модела са били с калибър-7,65 мм и шест модела са били с калибър- 6,35 мм.
Третецкий и Анисимов е трябвало да изяснят отговора на въпроса - какъв именно е модела на "Валтер"-
ите, които така старателно е пазел Блохин? Да кажеш просто "Валтери"- това е все едно капитана от ГАИ
да докладва, че е задържал транспортно средство, а какво е-самосвал или мотоциклет не е ясно,просто
транспортно средство и край. Генералските пагони трябва да натискат раменете ,а не главата. А
Третецкий и Анисимов, може ли да са се заблудили, може ли тези разделили се с ума си старци да са ги
подвели които поради склероза, вече не помнят,за какво говорят? Не! Всички тези третецкиевци и
анисимовци отлично разбират какво правят и затова те отлично знаят, че фалшифицират резултатите от
следствието и това престъпление го правят за да угодят на Горбачов. Честният човек не може да допуска
никакви нечестни действия на началника си. Нали разбирате, той може да има заслуги и за тях може да
моли за възнаграждения или каквото и да било, но само в рамките на закона. Но ако той заради началника
си върши престъпление и началника знае това, то тогава той може да принуди началника си също да
извърши престъпление в полза на подчинения, независимо дали иска или не. По нататък щени трябва
първия брой на списанието "Военните архиви на Русия". В това списание има много интересни
документи за Катинското дело и в това число едно писмо с бланката на Главната военна прокуратура с N
3-6818-90 от 3 септември 1991 година от полковниците от правораздаването Анисимов и Третецкий,
заедно с подполковниците Радевич, Яблоков, Граненов и майор Шаламаев, накратко от цялата следствена
бригада на Главната военна прокуратура по катинското дело - до Президента на СССР Горбачов. Писмото
е дълго. Накратко неговото съдържание е следното. Тази катинска бригада е имала двама началници:
генерал-лейтенанта от правосъдието Заик и генерал-майора Фролов, които са били запознати с
естеството на нещата по всички дела и много помогнали на бригадата си да намери някакви каквито и да
са необходими на тях резултати. Тези генерали били много добри и полският посланик им благодарил и
римският Папа им предал своето удволетворение. Но във военната прокуратура има и лоши генерали,
които направили реорганизация на добрите, не е изключено причината да е наколенките им за катинското
дело. Наистина, бригадата не пише откровено, но това отговаря на същността и, като се жали: "…ние Ви
молим, уважаеми Михаил Сергеевич, с разбиране да прецените и се отнесете към изпълнението на
функциалното задължение на ръководството на Главна военна прокуратура и да не допуснете неправилна
оценка на дейността на другарите Заик Л.М. и Фролов В.С. на заеманите от тях длъжности". Аз
разбирам, че не всички читатели разбират цялата впечатляваща наглост и на самото писмо и на
съдържанието му. Понеже това е военна прокуратура, всички нейни работници са военнослужещи и те са
подчинени на действието на Устава на Въоръжените сили, като пример можем да кажем, че това е
аналогично, ако някой редник напише на генерала писмо, че ротния командир е решил да смени сержанта
им и той моли генерала да остави сержанта, а по отношение на командира на ротата, че е неспособен да
"прави преценка" и на свой ред да вземе мерки. А ако искаме още по кратко да го предадем в открит
текст, то те пишат: "Мишка!Заик и Фрол, искат да ни изгонят и те ще започнат да бърборят безразборно!"
Тук нагло се заобикаля Дисциплинарния Устав и неговият член 110, който забранява на
военнослужещите за каквото и да било да заобикалят своите преки командири, в дадения случай
Генералния прокурор, а член 115 забранява да се пишат групови жалби или да се ходатайства за когото и
да било: всеки е длъжен да се обръща само от свое име. Е и какво прави главнокомандващия Горбачов?
Маха пагоните на наглеците? Не, точно обратното - полковник Анисимов произвеждат в генерал-майор,
покорява се на наглеците и Генералния прокурор. А неговият старши помощник на 28 ноември 1991
година назначили за завеждащ апарата на Президента на СССР: "Действително, възможната
реорганизация на органите на военната прокуратура може да потърси решение на някои кадрови въпроси,
в това число и по отношение и на ръководителя на Главната военна прокуратура. В този случай
указанията на заявителите ще бъдат, безусловно отчетени при оценката на дейността на другарите Зик и
Фролов за заеманите от тях длъжности". Ето така! Едната ръка мие другата, Горбачов се съобразил с
това. Тези писма показват, че и следователите и Горбачов са знаели какво правят, не са могли да не знаят,
много добре са разбирали, че те извършват престъпление и че те са в една банда. След такива влиятелни
хора е някак си неудобно да се слиза на нивото на Лев Елин, но е необходимо, за да се разбере, че
названието "привърженици на Гьобелс" не е избрано случайно. Ето още един пасаж, подсказан от
свидетеля Токарев: "Аз тук съм идвал няколко пъти, но се стараех да се махна по-бързо. Попитал един
младеж: "На колко години си?" - " На осемнадесет". Съвсем млад (на това място видеокамерата е
фиксирала, как лицето на Токарев придобило онова усмихнато-добродушно изражение, с което старците
говорят за децата- разбира се, това не се случва с тези, които убиват деца)". Запомнете това, което
прочетохме в книгата. От кой друг чухте за 17-18 годишните офицери? Правилно! Именно Гьобелс учеше
журналистите си: "Изобщо ние често трябва да говорим за 17-18 годишните офицери, които преди да
бъдат разстреляни молят за разрешение да изпратят писмо до дома си и т.н.т. това действа потресаващо".
Ако доктор Гьобелс не беше се отровил през май 1945 година, щеще да се гордее с талантливия си ученик
Елин. Наистина вие може да забележите, че Лев Елин има еврейско име и фамилия, а Гьобелс към такива
се е отнасял враждебно. Не се притеснявайте! В тогавашна Германия не всички евреи са избивани, на
някои даваха почетното звание "полезни евреи". Лев, ако наистина е евреин, е достоен за това звание,
разбира се, не е чак толкова полезен, като споменатия Д.Толанд Мерин, но все пак майка му може да се
гордее с него не по-малко от Гьобелс. И така, какво имаме от тези свидетели? Имаме двама безпомощни
стари хора, които дават известните ни показания на специалистите без да могат да бъдат доказани нито от
фактите, нито от следствените експерименти, нито от елементарната логика. Аз разбирам, че някои
читатели, все пак,може би, не са много уверени в това. Тогава, за да разсеем съмненията да преминем
към това, кой е "осъдил"поляците на смърт, твърди се,че това са Специалните съвети при НКВД. Те, по
първоначалната версия на привържениците на Гьобелс, започват да подготвят нови следствени дела за
разглеждане от декември 1939 година. През март тази работа приключва, при това, за това време
Специалните съвети произнасят смъртни присъди на поляците, извозват ги от лагерите за
военнопленници в затворите на НКВД, където ги разстрелват. До момента на "произнасяне смъртната
присъда на поляците" тази версия съвпада с версията на привържениците на Сталин. Действително, на 31
декември 1939 година Берия дава заповед на Сопруненко да "вземе необходимите мерки за преустройване
на работата на следствената група, така че през януари да завършат с оформянето на следствените дела
на всички затворени военнопленници-полицаи…" Както забелязвате, тук става въпрос за изпращането на
съд при Специалните съвети само на полицаите, но на 20 февруари за да "разтовари Старобелския и
Козелския лагери" Сопруненко предлага заедно с освобождаването от лагерите и изпращането им по
домовете на болните, инвалидите, представителите на трудовата интелигенция от числото на армейските
офицери, допълнително да се заведат дела за Специалните съвети и на граничната охрана, Втори отдел на
полския Главен щаб, съдебно-прокурорските работници и активните членове на антисъветските партии.
В същото време в лагерите се извършва активна работа на следователите: паралелно с папките по
регистрационните дела се подготвят папки със следствени дела, следователите се оплакват, че поради
лошото разбиране на полския език подготовката на едно дело на един човек става не по малко за 4 часа,
например в Осташкия лагер до 30 декември 1939 година са били готови 2 000 дела, 500 от които са
изпратени на Специалните съвети. През зимата се взима решение да се пропуснат през Специалните
съвети всички офицери, за да могат тези съвети да се освободят от големия обем канцеларска работа, на
16 март 1940 година заместник наркома на НКВД Кабулов заповядва на администрацията на лагерите да
подготвят "Справка за личните дела" на военнопленниците. В тези справки освен фамилията, името и
презимето се посочвали и годината на раждане, рожденото място, имущественото и обществено
положение, датата на пленяване, лагерът в който е задържан, чинът му и празно място за решението на
Специалния съвет. Готовите дела и справките се изпращали в Първи специален отдел на НКВД, който
подготвял делата и материалите до стадий, когато членовете на Специалните съвети е трябвало да ги
подпишат. В този отдел действително се гледали делата на пленниците, както и на преминалите през
Специалните съвети дела на 395-те офицери, немци по националност, предполагаеми агенти и други,
които се "продали на москалите", на които статусът на военнопленник бил запазен, т.е. Специалните
съвети тях не е съдил. Част от поляците били арестувани в лагерите, те били изпратени в затворите, там
се водели следствия, някой съд им определял срока за наказание, и те , като обикновенни лагерници,
постъпвали в ГУЛАГ, където си запазили живота. Но по отношение на тези, които останали в лагерите, за
никакъв съд, да кажем- трибунал или извънредна тройка-не става дума - говори се само за Специални
съвети. Даже през 1941 година Сопруненко отново помолил Берия "да се изготвят решенията за
разглеждане от Специалните съвети" на тези полицаи и офицери, които пристигнали в СССР заедно с
присъединените прибалтийски страни. И през 1941 година Сопруненко за никакъв друг съд не е чувал.
(Напомням ние разглеждаме само фактите на привържениците на Гьобелс). Следствената група на
Анисимов-Терецков също е влияела на "свидетелите" с цел да се установи, че именно Специалните
съвети е осъдило поляците на разстрел. Елин пише: "Впрочем, на разположение на следствието има и
документи, подготвени от Сопруненко много преди да е командирован. През ноември 1939 година той
дава нареждане да се предадат на Специалните съвети 6 005 дела на поляците…А предложението на

Сопруненко до наркома Берия за разтоварването на лагерите, от 20 февруари (където Сопруненко
предлага да се пуснат по домовете им 800 човека офицери и да изпрати на Специалните съвети 400
човека-Ю.М.)… можем да смятаме за начало на конвейера на смъртта". "Тпкарев се учудва от въпросите
на следователя: чели ли са поляците постановлението на Специалните съвети? Присъствал ли е
прокурор?- Не! Кобулов казва: никакви живи (и без да се цапат с кръв -Л.Е.) свидетели не е трябвало да
има" и т.н.т. В резултат от работата на всичките тези анисимовци, третецкиновци и зориновци се извърши
апотеоза на маразма на държавната власт в СССР - писмо на Генералния прокурор на СССР Н.С.Трубин
до презодента на СССР М.С.Горбачов N 1-5-63-91 от 17.05.91 г. Трубин, осланяйки се на "показанията"
на свидетелите Сопруненко и Токарев, пише: "Събраните материали позволяват да се направи
предварителния извод, че полските военнопленници са могли да бъдат разцтреляни на основание
решенията на Специалните съвети на НКВД…" И така, работата си групата на Гьобелс завършва с
признание на много високо равнище, че пленниците са разстреляни по решение на Специалните съвети.
Оставаше само такива,формални дреболии да потвърдят този извод и Трубин продължава да пише:"Във
връзка с това моля да поръчате изобщо отдела на ЦК на КПСС да провери за наличието на архивни
материали (по възможност чрез съвместно решение на ЦК на ВКП(б) и СНК на СССР) по посочения
въпрос и копие от него да се изпрати на Прокуратурата на СССР". Горбачов, който още през 1990 година
заяви, че поляците са убити от НКВД, разбира се, е бил крайно заинтересуван "да провери за наличие" и
навярно е дал такава заповед. Провериха. Намериха. Прочетоха. И групата на Гьобелс незабелязано от
публиката, но бързо и красиво, се натоварили с кожи от голямата яма. През тези години в СССР е
действала, даже и по западните критерии, много демократична Конституция. Нейният основен принцип
задължавал, никой в СССР не може да настанява в затвор или да разстрелва, освен чрез постановление от
съда. Съдилищата са били достатъчни, били са такива, като днешните, народни, областни, републикански
и Върховни. Имало е военни трибунали. Или на кратко, за да разстрелят, когото и да било съдилищата са
били достатъчни. Но тези съдилища се отличавали с това, че те разглеждали делата с участието на
адвокати и прокурори, обръщали внимание и на най-малката дреболия и продължавали доста дълго
време. Обстановката е била напрегната, и в СССР Върховния Съвет, тоест от името на народа, а не от
името на една партия, абсолючно законно създал вътрешно-съдебна система за правосъдие,
наказателните дела (но политическите, контрареволюционните дела също са били углавни) се
разглеждали по " специален ред". Но този ред се осъществявал от съдилища, но съдилища бързи, такива,
каквито в царска Русия баричали извънредни съдилища. На заседанията на тези съдилища не е имало
обвинител и не е имало адвокат, не е имало с кого да се водят спорове. Делата са били закрити и много
бързи. Тези съдилища се наричали извънредни тройки и се състояли от не случайни хора от трите
длъжности. Единият от ръководителите е бил партийният ръководител на областта (ако тройката е
областна) или на републиката, вторият е началник на УНКВД или наркома на вътрешните работи, третият
е прокурора на областта или републиката. Те действително са разглеждали делата извънредно бързо - има
много доказателства, че при оскъдните минути на разглежданите от тях дела, без да обсъждаме
справедливостта на взетите от тях присъди, те са били законни. Те не се съставяли от персонални лица,да
кажем,Иванов,Петров,Сидеров,а от длъж ностни - на самата длъжност хората могат да се подменят - но
това не могло да повлияе на силата на присъдата. Автора обръща внимание върху това, за да може
читателят да разбере, че в СССР, както и във всяка друга страна, на никого не е предоставяно лично право
да съди, това право автоматично се давало от закона на този, който е заемал длъжността, която по закон е
имала право да съди. И така, правителството на СССР е разполагало с неограничени законни
възможности, при необходимост да разстреля всеки, при това бързо - във всяка република и всяка област
е имало извънредни тройки, които са могли незабавно да подготвят всякакъв необходим за
разстрелването документ. Повтарям-законен документ. Но е имало и други случаи, когато се налага човек
да бъде изолиран в затвор или поправителен трудов лагер. Това са случаите, когато човек нищо не е
извършил, но е опасе с това, което би могъл да извърши. Като пример да посочим, че при влизането във
втората световна война, правителството на САЩ арестували и вкарали в концлагери всички американски
граждани, които са имали 1/16 японска кръв. Правителството на САЩ ги е сметнало за опасни, макар те
конкретно нищо да не са направили на САЩ. Не ми е известно, кой в САЩ се е занимавал с изпращането
на американците в лагерите, кой е проучвал техните роднини. В СССР за тези цели е бил създаден
специален орган - Специален съвет на НКВД. Но той е създаден доста отдавна на 8 април 1937 година,
когато му се предоставило юридически статут да има повече права и възможности и не е трудно да се

разбере, какво е това Специален севет и какви са му били правомощията.
Веществени доказателства
"За Специалният съвет при наркома на вътрешните работи: 1.Да се предостави от Наркома на
вътрешните работи по отношение на лицата, признати за обществено опасни, да се изселват до 5 години
под надзор в местности, списъкът на които се утвърждава от НКВД: да изселват за срок до 5 години при
огласен надзор със забрана за живеене в столицата, големите градове и промишлените центрове на СССР,
да задържат в поправителните трудови лагери и в изолационните помещения на лагерите за срок от 5
години, а също да изселва зад граница на СССР чужди поданници, които са обществено опасни. 2. Да се
предостави на Наркома на вътрешните работи право да задържа в затвора за срок от 5 до 8 години лица
заподозрени в шпионаж, вредителство, диверсия и терористична дейност. 3. За осъществяване на
указаното по точки 1 и 2 при Народния комисариат на вътрешните работи и под негово председателство
действа Специален съвет в състав: а) заместника на народния комисариат на вътрешните работи; б)
упълномощен представител от НКВД за РСФСР; в) началника на Главното управление на Работническо-
селската милиция; г) народния комисар на съюзната република, на територията на която е възникнало
действието. 4. В заседанията на Специалните съвети задължително присъства прокурор или негов
заместник, който в случай на несъгласие както със самото решение, така и с отправянето на делото за
разглеждане от Специалните съвети, има право да протестира до Президиума на ЦИК на Съюза на ССР.
В тези случаи решенията на Специалните съвети се преустановяват до постановление по дадения въпрос
от Президиума на ЦИК на СССР. 5. Постановленията на Специалните съвети за изселване и за затвор в
поправителен - трудов лагер или затвор на всяко едно лице се придружава с указание за причините за
приемане на тези мерки, района на изселване и срока на присъдата." Тези документи са публикувани във
"Военно-историческо списание" през септември 1993 година и за това- този документ на
привържениците на Сталин, както се разбрахме, не можем да използваме. Но понеже, привържениците на
Гьобелс, така настойчиво се позовават на него, без да обяснят защо поради глупостта си, че не е грешно и
сами да погледнем на този ужасен орган на "сталинските репресии". Надявам се, че читателите разбраха
комизма на ситуацията, в която попадат смахнатите екипи на привържениците на Гьобелс-Специалните
съвети не са имали правото да разстрелват. Три години те старателно доказват, че всички поляци са
преминали през Специалните съвети и затова са убити, а се оказва, че с разбъркването от тях на
документите, заплашването на свидетелите, без сами да разбират, доказаха, че НКВД не е разстреляло
поляците! Ето до каква степен на маразма чиновниците от държавната власт на СССР ,от Президента до
архиваря, трябва да се изродят, за да обявят официално през 1990 година, че полските офицери са убити
от НКВД, ръководейки се при това само от воплите на кретените от пресата, без да удостоят поне с
поглед истинските документи. Че там някакви си анисимовци и третецкиевци, пък даже и Генералния
прокурор на СССР ги е мързяло да си изяснят, какво е това Специален съвет, преди да докладват на
Президента! Автора не разполага с данни, но видимо работата се е развивала така. Получавайки
препоръка от Трубин за проверка на архивите Горбачов дава съответното нареждане. Но когато неговите
хора виждат, че в протоколите на Политбюро за разстрелите няма нищо, а има такива от типа: " делата на
военнопленниците от полската армия да се разгледат от Специалните съвети при НКВД с въдворяване в
поправително-трудови лагери за срок до 5 години с лишаване от право на кореспонденция", то пред тях
изниква въпроса - какво да правят? Ние няма да говорим за това, че честните хора в такъв случай биха
обявили пред света и народа грешката си. Къде сме срещали от перестройчиците в Кремъл такива хора?
Те решават, явно по политически съображения, да отидат до края, тоест-ако го няма истинския протокол
на Политбюро, то трябва да се направи фалшивка. Протоколите на гьобелсовите мъдреци и на тримата
дайреджии се появили през октомври 1992 година. За групата на привържениците на Гьобелс е оставало
около година да ги изфабрикува. Защо за толкова дълго време-не е известно. Напълно възможно е, че са
нямали на разположение толкова специалисти, както за техническата част, така и за изфабрикуването на
самия текст. Едно е да четеш от листчета на трибуната, друго нещо е да извършиш конкретната работа.
Авторът е уверен, че след време ще се разбере цялата истина. Но мисля, че в бъдеще следствието ще
открие, че Главна военна прокуратура тук няма нищо общо с това. Макар, че нейната безпринципност не
е за уважение-днес измъчват старци за да признаят, че поляците са убити от Сталин, а утре ще поставят в
килия с хомосексуалисти полския посланик и той след един ден ще им признае, че поляците са убити от
римския Папа. Но те са държавни чиновници. Те наистина не са заети в управлението на каквото и да е
дело, но по тях водят следствия и освен това, те самите се намират в системата на управление, а, значи,
знаят какво е това заповед, документ, разпореждане, протокол, как изглеждат те, как се пишат, кой, кога и
при какви случаи ги подписва-изобщо, всичкото това представлява спецификата на чиновническата
служба, разбират кой човек е професионалист или кой се представя за такъв. Във всяко дело има много
неща, които са характерни само за това дело и са невидими за околните. Да кажем, ако човек с моряшка
фланелка и фуражка с "морски рак" ви казва: "Ние доплавахме в Марсел"-не му вярвайте, че е моряк.
Морякът ще ви каже: "Ние пристигнахме в Марсел". Работниците от Генералната прокуратура са
чиновници-професионалисти. Аз не вярвам, че те могат да направят толкова глупава и бездарна
фалшивка. Аз говоря не за техниката за подправяне на подписите, а за съдържанието на документите и
техните атрибути. Тези документи са изфабрикувани от художник на свободна практика-или някой
журналист, или някой историк, или някоя такава безотговорна апаратна мишка, която освен да бърбори
нищо друго не е научила. Преди да се заемем конкретно с тези документи, да си отговорим на въпроса-а
възможно ли е по принцип да се разбере истината, след като групата от привърженици на Гьобелс успя да
публикува толкова много фалшифицирани от тях "документи"? Мисля, че е възможно, ако с това се заеме
човек, който не работи за долари. Не от страх, а със съвест. Който така би изстрадал това дело, че би го
разбрал. Виждате ли, във всички документи има редове, които привържениците на Сталин е невъзможно
да опровергаят-пленниците са били изпратени в разпореждане на областното УНКВД. Сега разбираме, че
то е трябвало в срок да преквалифицира част от пленниците в затворници и да ги изолира от света. Но
ако във всяка област е действала по една извънредна тройка. Специалните съвети не са могли да осъждат
на разстрел-но извънредните тройки са могли! Затова фалшификатора е трябвало да възприеме тази идея-
през март Политбюро променя решението си: то отменя предишното си съгласие да изпрати пленниците
за разглеждане на делата им от Специалните съвети и прие ново-изпраща ги за разглеждане от
извънредните тройки в Смоленска, Харковска и Калининска области. Всичко би съвпаднало-пленниците
са изпратени в лапите на убийците. Но за това не им стигнал ума. Изобщо той не стигал на много. Това
разбирали и привържениците на Гьобелс. Затова през октомври 1992 година смахнатите журналисти от
пресата започнаха радостно да крещят, че е намерен протокол на Политбюро, но никой не публикува нито
негова снимка, нито пък го цитираха. Волкогонов, този изпечен мошеник, който нямаше какво да губи,
размаха няколко листя пред телевизионната камера в едно телевизионно предаване през 1994 година и не
прочете, а просто каза, че в тази хартия Политбюро е решило да убие полските офицери. Стана очевидно,
че групата от привържениците на Гьобелс се страхува от тези фалшификати. Вие вече разбрахте, че
автора на тази книга се интересува от Катинското дело, но и той дпрез 1992 година не можа да намери
тези документи, едва в началото на 1995 година му предлагат вече споменатия сборник "Военните архиви
на Русия". В този сборник, за пръв път (вероятно и за последен път) бяха публикувани тези фалшификати
заедно с други безспорно истински документи. За самият сборник и автора му може да се води друг
разговор, за достоверността на когото автора не може да се подпише. Неговият тираж от 600 броя, между
другото отпечатан неизвестно къде против всички правила не е указана типографията, не е пуснат за
продажба, само няколко стотици бройки бяха изпратени в библиотеките на Запада. Това трябва да
разбираме така: когато фалшификатите са били вече изфабрикувани и Елцин ги предал на поляците, то
изведнъж разбрали, че е било по-добре да не го правят, но вече било късно. Групата от привържениците
на Гьобелс "открива" в тези архиви три документа: "писмо от Берия до Сталин"; "извлечение от
протокола на Политбюро N 13 от 5.03.1940 г."; "писмо на Шелепин до Хрушчов от 3 март 1959 година".
Дайте отначало да ги разгледаме, но не като чиновници. Всеки документ държавен или стопански се
различава от писмото на "дядо от село". Първо, тези документи винаги са се пишели на бланка. Бланката
- това е първата страница на писмото, на заповедта или разпореждането, на която типографски или на
пишеща машина е отпешатано името на учреждението и място за попълване на названието на документа-
неговият номер и дата. След като документа бъде подписан и влезе в сила, тогава го наричат с това име,
като пример даваме "писмото на Трубин до Горбачов N 1-5-63-91 от 17.05.91 г." или "заповедта на КГБ N
500 от 1961 година за секретно делопроизводство". Без тези атрибути това не е документ, а хартийка.
Недопустимо е да се пишат лични писма на бланка на учреждението в което пишещия работи и да се
води на бланка преписка вътре в учреждението, но е немислимо от учреждение, особено ако писмото се
пише от главата на учреждението,да излезе писмо до друго учреждение не на фирмена бланка и без
името му. Това е невъзможно, това е все едно Берия да излезе на трибуната на мавзолея при честването на
1май без панталони, само по бански. Номера и датата на писмото не дават възможност то да бъде
подправено. Да допуснем, че вие пишете фалшиво писмо, поставяте на него номер и дата. То ще бъде
незабавно разобличено, понеже учреждението от чието име вие изпращате писмото, под този номер в
книгата за регистрация ще бъде регистрирано съвсем различно писмо, при това е възможно на друг
ръководител от същото учреждение. Нещо повече в архива му може да се съхранява копие от истинското
писмо с този номер и дата, но даже да няма копие, то задължително ще бъде записано от кого е това
писмо и до кого е адресирано. Номерът на писмото е като на номера на банкнотата, две банкноти с
еднакви номера ще подцкаже и на неспециалиста, че едната е фалшива. А писмо без номер е като
банкнота без номер, дори външно много да прилича на истинската и върху нея да стои подписа на
ковчежника или на председателя на националната банка. А писмата на наркома на вътрешните работи на
СССР и на Председателя на КГБ на СССР са написани на обикновена хартия и нямат номера, писмото на
Берия няма и дата. Тях вече можем да не ги четем. Във всяко едно голямо учреждение има човек, който се
занимава със стопанските въпроси, той отговаря за това, че всички работници да не изпитват неудобство
в работата. И най-напред, разбира се, на най-големия началник. Той подсигурява учреждението с маси,
столове, пишещи машини, хартия, индиго и ленти за пишещи машини, той поръчва типографски бланки.
Тази работа не е кой знае каква, но ако се работи в Кремъл, то това е престижно, такава работа се пази и
се работи много грижливо и старателно. Третият документ-"извлечение от протокола на Политбюро"-
напечатан на бланка от изминалото десетилетие. Това е невъзможно. Немислимо е завеждащият
стопанската част да допусне, а техническите работници да ползват три месеца, 13 заседания на
Политбюро, бланки, на които те са правили поправки на ръка (което е немислимо да се прави на
документи от такова равнище), бланки на които лесно могат да се правят грешки. На тази бланка има
място за название, то е полупразно: "Извлечение от протокол N 13 заседание на Политбюро на ЦК от…
193… г." Тоест, няма номер и дата, там където трябва да има, но иначе е отпечатано: N П13/144 от 5 март
1930 г." Виждате, каква небрежна грешка - или фалшификатора или набиращият типографията вместо
1940 година печати 1930. По външни, чисто канцеларски признаци и трите документа са фалшифицирани
безусловно. Немислимо е, че Берия ще се яви на демонстрация по бански, а заедно снего и Сталин се
явил по бански, а след 19 години и Шелепин?!! И трите документа са с гриф "Абсолютно секретно", но
нямат необходимите текстове за такъв род документи-кой ги отпечатва, неговата фамилия, в колко
екземпляра се отпечатва, какво се прави с черновата, индигото и лентата за пишещата машина. Най-
вероятно фалшификаторите са намерили в архива на ЦК чисти бланки за решения на Политбюро от
тридесетте години, но чисти бланки на НКВД и КГБ от 40-те и 50-те години не са могли да намерят,
което говори за големия професионализъм на тези организации. Да се поръча на печатница да отпечати
нови е невъзможно, тъй като трябва да се подготви и шрифта от тези години с всичките подробности и
дефекти. Освен това на фалшивите писма е невъзможно да се постави номер, тези номера са фиксирани в
книги за отчитане на изходящите документи на НКВД и КГБ и там с тези номера са записани съвсем
различни писма. А решението на Политбюро е извънредно странно (възможно е, тук автора нещо да не
разбира). Съгласно него от 5 март 1940 година то е разгледало 144 въпроса! Ако са успяли за всеки един
да отделят по 10 минути за обсъждане, ще се получи, че на 5 март Политбюро без обед и почивка е
работило 24 часа! Трябва да помислим, че самият протокол на Политбюро от това заседание е унищожен
от фалшификаторите, ръководейки се от забележителния принцип за доказване от привържениците на
Гьобелс- ако нещо го няма, то значи полските офицери са убити от Сталин и НКВД. Поради липсата на
външните задължителни атрибути на "намерените" документи, все пак по технически причини,
гьобелсовци не можаха на направят по-качествени фалшификати. Но в тези "документи" са написани
толкова смислови глупости, че да се обяснят те без добър редактор е невъзможно-причината е в
органическия кретенизъм на тези хора, на които им е била възложена задачата да направят
фалшификатите. Да вземем първият документ - писмото на Берия до Сталин е без дата и номер и е
адресирано "ЦК на ВКП(б) до другаря Сталин". Ето текста му: "В лагерите за военнопленници на НКВД
на СССР и в затворите на западна Украйна и Белорусия в настоящия момент се намират голям брой
бивши офицери от полската армия, бивши работници от полската полиция и разузнавателните органи,
членове на полските националистически к-р (контра-революционни-М.А.) партии, скрити участници на
к-р въстанически организации, дезертьори и др. Те са заклети врагове на съветската власт, преизпълнени
с ненавист към съветския строй. Военнопленниците офицери и полицаите, намиращи се в лагерите се
опитват да продължат к-р работа, водят антисъветска агитация. Всеки от тях само чака да бъде освободен
за да се включи активно в борбата против съветската власт. В органите на НКВД на СССР в западните
области на Украйна и Белорусия са скрити редица възстанически к-р организации.Във всичките тези к-р
активна ръководеша роля играят бившите офицери от бившата полска армия, бившите полицаи и
жандармеристите. Сред задържаните дезертьори и нарушителите на границата също са открити
значителен брой лица, които са участници в к-р шпионски и въстанически организации. В лагерите за
военнопленници са задържани (без да се смятат войниците и унтерофицерския състав) 14736 бивши
обсадени офицери и разузнавачи - по националност повече от 97% поляци. От тях генерали, полковници
и подполковници - 295. Майори и капитани- 2080. Поручици, подпоручици хорунжи (подпуручици от
кавалерията -М.А.)-6049. Офицери и младши командири от полицията, граничари и жандармеристи
-1030. Редови полицаи, жандармеристи, тъмничари и разузнавачи - 5 138. Чиновници, помешчици ,
католически свещенници и обсадени-144. В затворите на западните области на Украйна и Белорусия са
задържани 18 632 арестувани (от тях 10 685 поляци), в това число: Бивши полицаи, разузнавачи и
жандармеристи-5141. Бивши офицери-1 207. Шпиони и диверсанти - 347. Бивши помешчици,
фабриканти и чиновници - 465. Членове на различни к-р организации и разни к-р елементи- 5345.
Дезертьори - 6127. Изхождайки от това, че те са закоравели, непоправими врагове на съветската власт,
НКВД на СССР смята за необходимо: I Да се предложи на НКВД на СССР: 1) Делата на намиращите се в
лагерите за военнопленници 14 700 човека бивши полски офицери, чиновници, помешчици, полицаи,
жандармеристи, обсадени и затворници 2) а също делата на арестуваните и намиращи се в затворите на
западните области на Украйна и Белорусия на брой 11000 човека, членове на различни к-р шпионски и
диверсионни организации, бивши помешчици, фабриканти, бивши полски офицери, чиновници и
дезертьори- да се гледат по специален ред, с прилагане спрямо тях на най-висшата мярка за наказание-
разстрел.
II. Разглеждането на делата да се провежда без призоваване на арестуваните и без предявяване на
обвинения, постановления за прекратяване на следствието и обвинителния акт в следната
последователност: а) на лица, намиращи се в лагерите за военнопленници - по справки, предоставени от
Управлението по делата на военнопленниците при НКВД на СССР б) на лица, арестувани по справки от
делата, представени от НКВД на УССР и НКВД на БССР.
III. Разглеждането на делата и произнасянето на присъдите да се възложи на другарите МЕРКУЛОВ,
КОБУЛОВ, БАШТАКОВ (началник на 1-ви спецотдел на НКВД на СССР). Съставитилите на сборника
представят пресниман подпис на Народния Комисар на Вътрешните Работи на СССР Берия на края на
писмото, като правят бележка, че това писмо са го виждали (или за него са им разправяли). " На първа
страница на документа стоят подписите на И.В.Сталин, К.Е.Ворошилов, В.М.Молотов, А.И.Микоян.
М.И.Калинин и Л.Н.Каганович отсъствали от заседанието, но гласували "за". В III-ти пункт фамилията на
берия е зачеркната, с мастило е вписана фамилията на Кобулов". Никакви други подписи не били открити
от съставителите на сборника, във връзка с това, към тях естествено се поставя въпроса - а как са
разбрали, че Калинин и Каганович не са присъствали, но са гласували "за"? Второ. Подпис се поставя под
собствен документ - писмо, заповед, резолюция. Да се разпишат под чужд документ - това е разписване.
Но за какви резолюции на Сталин, Ворошилов и другите става въпрос, не се споменава, следователно, на
този документ би трябвало да е поставен подписа на Берия, а подписите на членовете на Политбюро да
са разписани. Това е тънкост, но тя сега става много важна. Работата е в това, че подчинените ( в дадения
случай Берия) се обръща за помощ към своя началник (Политбюро) за помощ около съгласуване на
действията. Има и други случаи, но ние сега се интересуваме само от тези двата, понеже разписването и
подписа под резолюцията на тези два документа под формата на обръщение имат пряко противоположно
значение. Получавайки документа от подчинения, началника няма право да не го подпише, понеже иначе
не става ясно, виждал ли го е той изобщо и е важно не неговото разписване само по себе си, а случаят за
който той се разписва. В първият случай подчиненият има пълното право да прави всичко което мисли,
но неговото действие може да засегне цялата система на управление, от което той е една малка част и той
не отговаря за възможните последствия за цялата организация. Той моли началника да съгласуват
действията си. В този случай начлника не е необходимо да прави каквото и да било, не е необходимо
разпореждане, той трябва само да се съгласи. И тогава той разписва молбата на подчинения в знак на
съгласие. Ако той не е съгласен, поставя резолюция - "забранявам", "да се отложи" и т.н.т. След това
разписаната молба с резолюцията се връща на адресата. Но ако подчиненият моли началника си да
извърши действието - да даде заповед, разпореждане, да се обърне към висшестоящ орган, то тогава
написаното в писмото на подчинения се адресира не до него, а до апарата за подготовка на решение. При
съгласие ще има резолюция или команда - "съгласен", "да се подготви писмо", "в заповед" и т.н.т. По тези
резолюции може да се разбере, че началника е напълно съгласен. Ако той извика някой от апарата,
например - "др.Меркулов елате на разговор" или "Свободен сте", това означава, че той още се съмнява.
Но ако той просто се разписва, то той е "против" - това заменя резолюцията: "Молбата на подчинения
остава без последствие, нищо да не се прави". Апаратния работник, получавайки разписаната хартия без
резолюция, вижда, че началника е видял написаното, но не е дал никакви разпореждания, което означава,
че то може да бъде изпратено в архива, предложението не го устройва. Аз разбирам, че тези тънкости са
неразбираеми за голямото мнозинство от читателите, а може би не са им интересни, но трябва да се
разберат, понеже този който е фалшифицирал писмата също не ги е знаел. Ние трябва да си изясним, от
"писмото на Берия" - молил ли е той Сталин да обработи или да съгласува неговите действия. Вие вече се
запознахте максимално, какво се е разрешавало на НКВД и то под контрола на Генералния прокурор-
това е да интернират човек за 5 години или да го изпратят за 8 години в затвора. А Берия "моли" за
правото да разстрелва и при това огромен брой хора. За да му бъде дадено такова право Политбюро е
било длъжно да се обърне към Върховния Съвет за съответен Указ, да се оформи правния статус на тази
"тройка".За да може да бъде направено това от апарата на Политбюро, то членовете на Политбюро са
били длъжни да поставят резолюция върху "писмото на Берия" за апарата си. Ето още един пример, за да
стане ясно за какво говорим. На 6 май 1927 година наркома на военните и морските работи и председател
на РВС Ворошилов моли Политбюро да задели валута за изпращане в Чехословакия, в Карлсбад, жената
на героя от първата световна война генерал Брусилов, както и за нейната сестра. (Брусилов умира през
1926 година). Обикновена молба, но тя е написана на бланка на наркома, има дата и N 010375. И Сталин
не просто се разписва, но поставя и бележка: "Сталин-за". Съгласно тази резолюция апарата влючва
въпросът от тринадесет пункта в дневния ред на заседанието с N 101 от 9 май, а на 12 май разпращат
извлечение от този протокол, в който се посочва решението - на жените да им се разреши отиването на
курорт и да бъдат подсигурени с валута. А "писмото на Берия" е само разписано, то няма резолюции "за".
"съгласен" и т.н.т. Което означава, че Политбюро е отказало да утвърди молбата на Берия. Но това е
недоглеждане в работата на фалшификаторите. В действителност Берия не е бил човек който, ще попадне
в такава ситуация, пък едва ли и друг от членовете му би се примирил с резолюции от типа "не" или "иди
ти…" Разписаното писмо наистина е означавало съгласие, но на кое писмо? Няма съмнение, че Берия не е
могъл да не съгласува действията си с Политбюро в случая с пленниците. Той непременно ги е
съгласувал. Когато ми предадоха текста на това писмо, ми предадоха и предупреждението, пуснато от
архивните работници, че писмото е фалшифицирано. Те смятат, че в това писмо, състоящо се от две
страници е оставена първата която е разписана, а е фалшифицирана втората. Но мисля, че не е така. Това
е и сложно и принципно не устройва фалшификатора. В този случай той би оставил бланката на НКВД,
номра и датата на писмото. По-просто е да се подправят обикновените подписи на разписалите го. Но
фалшификаторът (и това е правилно) се постарал в истинското писмо на Берия, да направи колкото се
може по-малко поправки, за да запази стила му. Но запазвайки стила, той не е успял да запази смисъла и
подписите за съгласие от членовете на Политбюро на първата страница придобиват напълно
противоположно значение - те станали забраняващи. Ами погледнете глупавата фраза в "писмото на
Берия", която разделя констатиращата част на писмото от молбата: "…НКВД на СССР смята за
необходимо: 1. Да се предложи на НКВД на СССР…". Как да разбираме това? Берия смята за необходимо
да предложи на Берия? Няма съмнение, че преди фалшифицирането тази фраза е звучала така: "НКВД на
СССР смята за необходимо: 1. Да се предложи на Специалните съвети при НКВД на СССР…".
Тогававсичко става логично. Берия е началник и той смята за необходимо да предложи (да заповяда) на
подчинения си Специален съвет. Фалшификаторът премахва от фразата в истинското писмо на Берия три
думи "Специалния съвет при", което певръща фразата в идиотска. По нататък I раздел съдържа
истинският текст, с изключение на заповедната част. Вместо фалшивото - " да се разгледа по специален
ред, с приемане към тях на висша мярка за наказание - разстрел" е било- " да се разгледа по специален
ред, с приемане спрямо тях на въдворяване в ИТЛ за 5 години с лишаването им от правото на
кореспонденция". II -ри раздел може да се приеме за истински, а III -ти раздел изобщо може би го е
нямало и вместо него е била необходимата фраза: " Моля Политбюро да съгласува моите действия с
политическата гледна точка". Свободният художник, който подправил писмото, не е отчел, че началник-
това не е любовница и на него не може да се изпраща писмо без думата "моля". На фалшификатора му се
е струвало, че е лесно да се фалшифицира писмото на Берия. А нещата станаха по Чердомирдински-
"мислехме как да стане по-добре, а се получи както винаги". Така, че в истинското писмо на Берия всичко
е било логично. Той е имал законното право да реши Специалните съвети да изпратят в ИТЛ когото
трябва в неограничен брой. Не му е било необходимо разрешение от никого, никакви заповеди от

неговите началници не са му били потребни. И членовете на Политбюро казват своето "за", при
съгласуването на предложението на Берия, като се разписват на писмото му. За чиновника спасението е в
цифрите, той се отчита с тях, те са основата за неговото наказание или благодарност. Той без сериозно
основание няма да закръгли цифрата. Журналистите, писателите, историците-за съжаление, могат 4,5
хиляди арестувани офицери от Червената Армия да ги закръглят без труд на 50 хиляди убити".
Чиновниците не си го позволяват, особено в такъв случай. Погледнете: Берия "пише", че в неговите
лагери за военнопленници има 14736 офицери и т.н.т., а предлага да се разстрелят само 14700; в
затворите му има 18 632 врагове, а да се разстрелят той предлага всичко 11 000. Да занесе такова писмо
на Сталин- незабавно ще предизвика въпроса: "Лаврентий! А ти какво смяташ да правиш с останалите 36
офицераи и 7 632 -ма врагове? Туршия? На своя сметка ли ги задържаш?" А как Берия ще обясни на
администрацията на лагерите и затворите, кой именно трябва да бъде обран за да могат да се разгледат
делата от "тройката"? Чиновникът точно ще повтори тези цифри, ако тройката е решила да остави някого
жив. И към него не би могло да има никакви въпроси. И сега да кажем няколко думи за "тройката". Тази
мисъл на фалшификатора е толкова глупава, че неговата "тройка" можем да наречем "тройката с
дайрето", родена от глупавият му калпак. Преди всичко затова, че тази "тройка с дайрето" се състои от
конкретни персони. Представете си, че до като Преписът от протокола излезе от ВЦИК на СССР. Докато
там го оформят в Указ, ще мине време. Ще покажат Указа на члена на "тройката" майор Баштаков и той
от страх ще умре. Какво ще стане с "тройката с дайрето"? Правилно- чифт дорести коне. Но за сега не им
е позволено да съдят поляците… Какво да правят? Берия трябва да пише ново писмо, а Политбюро
трябва да вземе ново решение. Фалшивката е направена от глупак, който не е в състояние да си представи
, какво е това държава, нито как функционира тя. Глупакът, който знае за историята на СССР знае само
това, което пишеше ранният Солженицин и късния Волкогонов - кумири на дебилните деца на бившите
партапаратчици. Ако "тройката с дайрето" се запази в тайна, то тогава нейните присъди няма да бъдат
задължителни за никого. Всеки началник на затвор няма да изпълни заповедта на неизвестно от къде
взелата се тройка. Какво- те да не са самоубийци? А да се покаже на всички "решението на Политбюро"-
това е все едно да се осведоми света. Освен това, каква е вероятността, че всички ще изпълнят
"решението на Политбюро"? Ами че, Политбюро не представлява държавната власт, а заповедта "да се
убие" може да се вземе само от законен орган назначен от Върховния Съвет на СССР. Никога, даже и в
най-тежките минути, в СССР законната форма за съдене на хората не е нарушавана. Не е имало
необходимост от това. Ето ви пример. През 1941 година възниква заплахата, че немците ще завладеят
лидерите на есрската партия, намиращи се в орловския затвор. В затвора есерите са били разстреляни, но
не по нареждане на Сталин или на Политбюро. А с присъди от Върховния Съд на СССР, който много
бързо се събрал за тази цел, върнал делото за ново разглеждане, разгледал го и произнесъл нова присъда.
А всякяква извънредна тройка, да кажем на Орловска област, е могла да направи това още по-бързо.
Когато на територията на СССР са действали извънредни тройки в областите и републиките е било
възможно, при тов напълно законно, тайно, без дабие на очи, да разстрелят когото си поискат при това в
неограничен брой. Тази "тройка с дайрето" в състав Кабулов, Меркулов и присламчилият се към тях
майор Баштаков е шедьовър на кретенизма от групата на Гьобелс. За това д-р Гьобелс не би ги похвалил.
Такива идиоти той не е задържал при себе си. Но с това идиотизма на "тройката с дайрето" не приключва.
Да прочетем следващия "документ". Той е направен на стандартна бланка за препис на протоколите на
Политбюро, които били раздавани за запознаване с решенията на Политбюро на всички, на които им
предстояло да ги изпълняват. То ест, това не е самият протокол, протокола се "търси" и до днес от
привържениците на Гьобелс. Върху бланката е поставен предупредителен надпис: "Подлежи на връщане
до 24 часа във 2-ра част на Специалния Сектор на ЦК (Постановление на ПБ на ЦК от 5.V.27 пр.100 п.5)
с гриф "Абсолютно секретно от О.П.". Преписът има примерно такъв вид: ВСЕСЪЮЗНА
КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ (болшевики) Централен Комитет
=================================N П 13/144 5 март 1930г. за др.Берия Препис от протокол N 13
от заседанието на Политбюро на ЦК от ____193_____г. Решение от 5.I I I.40 г. 144. По въпроса на НКВД
на СССР I. Да се предложи на НКВД на СССР: 1) Делата за намиращите се в лагерите за военнопленници
14 700 човека бивши полски офицери, чиновници, помешчици, полицаи, разузнавачи, жандармеристи,
католически свещеници и затворници, 2) а също делата на арестуваните и намиращи се в затворите на
западните области на Украйна и Белорусия на брой 11 000 човека различни к-р шпионски и диверсионни
организации, бивши помешчици, фабриканти, бивши полски офицери, чиновници и дезертьори- да се
разгледат по специален ред, с прилагане към тях на най-висшата мярка за наказание - разстрел I I.
Разглеждането на делата да се провежда без призоваване на арестуваните и без да се предяват
обвиненията им, постановлението за приключване на следствието и обвинителния акт- по следния начин:
а) на лица, намиращи се в лагерите за военнопленници - по справка, предоставена от Управлението за
делата на военнопленниците на НКВД на СССР, б) на лица, арестувани - от справките от делата,
представени от НКВД на УССР и НКВД на БСС. I I I.Разгледаните дела и изнесените решения да се
възложат на тройката в състав другарите Меркулов, Кабулов и Баштаков (началник на 1-ви Спецотдел на
НКВД на СССР). Секретар на ЦК. Съставителите на сборника "Военните архиви на Русия" описаха
надписите на този лист хартия така: "На преписа от протокола има резолюция: " Взето от протокол "ОП"
4.03.1970 година секретен пакет М. Съгласувано с другаря Черненко К.У." Подписът е нечетлив". ( Остава
и подписите да са четливи. Човекът, който е поставил резолюцията през 1970 г. може още да е жив). От
направената проверка за подписи става ясно, че преписът от протокола на Секретарите на ЦК не е
подписана, иначе би имало снимка на подписите им или би имало бележка, чий са подписите намиращи
се в края на преписа. То ест хартия без подписи изобщо не може да бъде документ. Представете си, че
Берия е жив и вие му казвате: "Гражданино Берия, ето препис от протокола , който доказва, че вие сте
разстреляли поляците!" Той ще ви отвърне: "А как от тази хартийка може да се разбере, че аз някога съм
я държал в ръце? Нима съществува подписа ми, че съм я приел? Тази хартийка я бива само за това, за да
бъде закачена за този, който я е "намерил", като "английска безопасна игла". Ами Берия е можел да я
задържи не повече от 24 часа. Следователно на нея е трябвало да има разписка на Берия: "Получих на
6.03.1940 в 11-00" и друга -на работника от 2-ра част на Специалния Сектор на ЦК: "Приех от др. Берия
7.03.1940 в 10-30". Иначе как ще се разбере, дали се изпълнява постановлението на Политбюро N 100 от
1927 година? Е добре, някои читатели ще кажат, че тогава е било такова времето- ако искаш подписвш
документа, ако не искаш-не го подписваш, ако искаш -пишеш писмо на Сталин на бланка, ако не искаш -
на салфетка от ресторанта. Но погледнете адреса, като получател е посочен само Берия, не е посочена
даже неговата длъжност, за да може да се помисли, че той е запознал още някой началник с този
абсолютно секретен документ. Ами ако е известно за запознаването на други лица с решението на
Политбюро, тогава тях защо ги няма в разписката за оповестяване? И до тогава и след това от всички
приведени преписи от протоколите на Политбюро сепосочват все едни и същи адресати, които са били
длъжни да изпълняват решенията или да са запознати с тях. А тука само Берия знае. А как майор
Баштаков е разбрал, че той е член на "тройката с дайрето"? Е добре нека формата на оповестяване да е
свободна, но смисълът е трябвало да остане! А тук няма нито форма, нито смисъл. Защо да дава заповед
на Кабулов, Меркулов и Баштаков, ако след това не им покаже заповедта и не ги запознае с нея? Когато
фалшификаторите предприемат подготовката на третия фалшификат, окончателно се рзделят с разума си.
Целта на тази фалшивка е да предупреди всички останали изследователи - не търсете нищо, Хрушчов е
изгорил всичко!
Специалната папка
" Абсолютно секретно до другаря Хрушчов Н.С. В Комитета по държавна сигурност при
Министерския Съвет на СССР от 1940 година се съхраняват регистрационни дела и други материали на
разстреляните в същата година пленени и интернирани офицери, жандармеристи, полицаи, помещици и
т.п. лица от бившата буржоазна Полша. По решение на специалната тройка при НКВД на СССР са били
разстреляни всичко 21,421 човека, в Старобелския лагер близко до Харков 3,820 човека, в Осташковския
лагер (Калининска област) 6,311 човека и 7,3305 човека са били разстреляни в други лагери и затвори на
Западна Украйна и Западна Белорусия. Цялата операция по ликвидиране на споменатите лица се е
провела на основанието на Постановление на ЦК на КПСС от 5-ти март 1940 година. Всичките са били
осъдени на най-висшата мярка за наказание по регистрационни дела, образувани им, като на
военнопленници и интернирани през 1939 година. От момента на провеждането на посочената операция,
т.е. от 1940 година никакви справки не са били давани по тези дела и всичките на брой 21,957 се
съхраняват в запечатано помещение. За Съветските органи всички тези дела не представляват оперативен
интерес нито , някаква историческа ценност. Едва ли те могат да представляват действителен интерес за
нашите полски другари. Обратно, някаква непредвидена случайност може да доведе до разконспириране
на някоя наша операция, с всичките неприятни последствия за нашата страна. Още повече, че по
отношение на разстреляните в Катинската гора съществува официална версия, потвърждаваща

проведеното по инициатива на Съветските органи и власти през 1944 година разследване от Комисия,
наричаща се: "Специална комисия по установяване и разследване разстрелването от немско-фашистките
агресори на пленените полски офицери в Катинската гора". Съгласно изводите на тази комисия всичките
ликвидирани там поляци се смятат унищожени от немските окупатори. Материалите по разследването на
този период е широко осветен в Съветския и чуждестранния печат. Изводите на комисията ясно са
възприети от международното обществено мнение. Изхождайки от изложеното за целесъобразно се
налага да се унищожат всички регистрационни дела на лицата, разстреляни през 1940 година по
посочената операция.За ползване от ЦК на КПСС или Съветското правителство могат да бъдат оставени
протоколите от заседанията на тройките при НКВД на СССР, които са осъдили посочените лица на
разстрел и актовете за приведените в изпълнение присъди на тройките. По обем тези документи са
незначителни е възможно да се съхраняват в специална папка. Прилага се проект за постановление на ЦК
на КПСС. Председател на Комитета на държавна сигурност при Министерския съвет на СССР
А.Шелепин 3 март 1959 година. Проекта за постановление е такъв: Абсолютно секретно Постановление
на Президиума на ЦК на КПСС от__________1959 година. Разрешава се на Комитета по Държавна
Сигурност при Министерския Съвет на СССР да ликвидира всички дела по операцията, проведена в
съответствие с Постановлението на ЦК на КПСС от 5 март 1940 година, освен протоколите от
заседанията на тройките при НКВД на СССР. (И тук съставителите на сборника правят забележка:
"Постановление на Президиума на ЦК на КПСС по този въпрос в "Специалната папка" не беше
намерено". И отново не ни става ясно, как са разбрали за това съставителите на сборника). Към
документите на висшите ръководители на страната и министерствата изискванията са били извънредно
високи. В тях не се допускали зачертавания и грешки, всяка цифра основно се проверявала и се
сравнявала с други. А вие вижте какво има в този шедьовър. В първия абзац е написано че "са били
разстреляни 21 857 човека", а в третия - "всички дела на брой 21 957" се съхраняват. Разликата от 100
дела направо се набива в очи, нея би забелязал дори и Шелепин, всеки полковник от КГБ, който трябвало
да напише това "писмо", не би допуснал такова разминаване никога. За да се основава на решение на
партиен орган, в същия ден , той е длъжен да има пред себе си препис, или протокол, или писмо - някакъв
друг документ, от който става ясно, що за решение е това. Този хипотетичен полковник от КГБ
безскруполно би пренесъл названието решение - "решение на Политбюро на ЦК на ВКП(б) N 13 от 5
март 1940 година" - в писмото на Шелепин. А той пише "КПСС", която по това време не е имало, той
пише "Постановление на ЦК", то ест дава основание да се предполага, че Сталин е обсъждал този въпрос
със стотиците членове на тогавашния ЦК и че на 5 март 1940 година се е състояло не извънредно
заседание от 4 човека на Политбюро при двама отсъстващи, а Пленум на Централния Комитет. Според
фалшификатора излиза, че КПСС е взела властта през октомври 1917 година, според него няма никаква
разлика между ЦК и ПБ --това е един и същ орган. Но Шелепин - е знаел тези подробности. Как би могъл
той да подпише такава глупост - КПСС през 1940 година? Та той е член на ЦК на партията, която се
преименува в КПСС едва през 1952 година! Но главното е в друго. Разликата между военнопленниците и
интернираните е в това, че те се намирали в отделни лагери за военнопленници и за интернирани. Само в
лагерите за военнопленници се завеждали регистрационни дела за военнопленници. А за който е бил
арестуван и изпратен в затвора се назначавало следствено или наказателно дело, но в никакъв случай
регистрационно дело за жоеннопленник. Тогава от къде при Шелепин се появяват тези 7 305
регистрационни дела на военнопленници, ако тези хора са лежали в затворите и не са били
военнопленници? Но и това не е чак толкова смешно. В "писмото" е написано, че в КГБ през 1959 година
се съхранявали 3 820 регистрационни дела на военнопленници от Старобелския лагер, а ние вече
препечатахме Акт от този лагер, безусловно истински, където е указано, че 4 031 "регистрационни дела
на военнопленници" са били изгорени на основание разпореждането на "капитанът от Гържавна
сигурност другаря Сопруненко" от 25 октомври 1940 година". На фалшификатора не му стигал ума да си
спомни за това, във фалшификата си той пренася унищожените през 1940 година и ги пренася в 1959
година. И ако вече е безинтересно, да напомним, че това писмо от КГБ е без номер и факсимилярен
подпис на Шелепин и фалшификаторите никъде не споменават за неговото наличие. Но това писмо е
полезно с това, че със своят явен смислов фалш, подчертава всичките случайни съвпадения с които
първите два "документа", макар и условно смятаме за фалшифицирани. Въобще тези фалшификати в
стила на Гьобелс и Хитлер, които учеха, че трябва да се лъже нагло,понеже обикновения народ така не
лъже, той лъже само за дреболии и не вярва, че е възможно да се лъже толкова подло. Затова чрез наглата
лъжа той ще бъде по-лесно убеден. Наистина, Хитлер и Гьобелс, струва ми се, смятаха, че и към лъжите
глупаците не си струва да бъдат допускани, умни хора е трябвало да лъжат. Всъщност ние проведохме
смислова експертиза на тези фалшификати и открихме не остроумни противоречия, потвърждаващи, че
дадените документи в никакъв случай не могат да бъдат автентични. Да сумираме главното - разписаните
подписи върху "писмото на Берия" противоречат на смисъла, те отказват молбата на Берия; посочената в
писмото "тройка" няма смисъл, защото разстрел може да це проведе само на законни извънредни
тройки;- присъдите на тези "тройки" никой няма да изпълни, понеже тя не е създадена с Указ на ЦИК на
СССР и за това, че Политбюро се е опитало да получило този Указ, даже не се споменава; - не са
оповестени членовете на "тройката", че са замесени в тази работа; - самата "тройка" противоречи и на
документите, и на показанията на свидетелите, които Анисимов и Третецки имали до появата на тези
фалшификати; - тройката е персонална, което по принцип не би могло да се случи; - писмото на Шелепин
е особено неграмотно, той бърка елементарни неща: решение на Политбюро и Постановление на ЦК,
КПСС и ВКП(б), справките на военнопленниците и справките на УНКВД, наказателните дела са
сбъркани с регистрационните дела на военнопленниците, тези дела са повече отколкото биха могли
изобщо да бъдат; във валшификата се споменава, че изгорените през 1940 година в Старобелския лагер
регистрационни дела се отчитат отново през 1952 година и т.н.т. Заради справедливостта трябва да
кажем, че за лъжливостта на документите се досещат и привържениците на Гьобелс. Защо иначе
журналиста Н.Ермолович в "Известия" от 24 юни 1994 година ще повдига тази тема по своя инициатива в
интервюто с Анисимов? "Но, може би, тези лъжливи документи са фалшифицирани? - пита журналиста.
- Не, - отговаря отговаря генерал-майорът от правораздаването Николай Леонидович Анисимов, началник
на Управлението по надзора за изпълнението на законите на федералната сигурност към Главната военна
прокуратура. Получените от архивите на ЦК на КПСС документи, както впрочем, и всички останали,
привлечени по катинското дело, в задължителен ред изискват най-основна експертиза. Тя установи, че те,
без всякакво съмнение са истински". Хубав прокурор. Наш - както ги оценява подобни прокурори
-Елцин. Според него и "показанията" на свидетелите (които той лично получава от старците) за това, че
пленниците са разстреляни по решение на Специалните съвети при НКВД, - са истински, и "тройката със
звънците" в "решението на Политбюро" - " е извън всякакво съмнение". И "писмото на Шелепин" с
предложението да се изгорят през 1959 година регистрационните дела на Старобелския лагер - е
"истинско", и Акта на администрацията на Старобелския лагер, че тези дела са изгорени през 1940
година - "е вън от всякакво съмнение". Какво сме длъжни да разберем за себе си накрая? Че такова подло
и безпринципно поведение от привържениците на Гьобелс - е не просто поредно доказателство за
правотата на версията на привържениците на Сталин, това е нейно общо косвено доказателство. Без да
разполагат с нищо, привържениците на Гьобелс, без да се притесняват от нищо започнаха да фабрикуват
"доказателства", грубо, тъпо, но страстно. Ние започнахме разследването с краката на горе, като го
поставихме в угода на привържениците на Гьобелс-вместо веднага да се заемем с преките доказателства
за убийствата, през цялото време се ровихме в помията, която за 50 години беше плискана от
привържениците на Гьобелс по това дело.
Преки доказателства
Преките доказателства са три. Две са веществени, оставени от убийците върху труповете на
офицерите и около тях и третото е времето за извършване на убийството. За времето на извършване на
убийството трябва да се произнесе съдебно-медицински експерт, при това за него това не би било трудно.
Тялото на мъртвия човек се разлага, степента на разлагане зависи от времето и от условията. През зимата
по-бавно, през лятото по-бързо. През 1943 година, когато немците есхумират останките първоначално, е
било много по-лесно-ако то е било през май 1940 година, изминали са само три години, три топли сезона,
при които тленните останки се разлагат много бързо. Ако убийството е станало през 1941 година, то
тогава е имало само едно лято, само един топъл сезон. Разликата във времето е тройна на практика. За
това да дадем думата на чешкия професор по съдебна медицина Франтишек Хаек, който е бил взет от
немците в международната комисия от съдебно-медицински експерти през 1943 година, който отрича
акта на тази комисия още през 1945 година в книгата си "Катински доказателства", когато
"комунистическия режим" в Чехословакия още го нямало. Той отрича гьобелсовският акт поради
следните си професионални съображения: "Освен това аз се занимавах с въпроса, колко време е изминало
от полагането на труповете в разкопаните гробове в Катинската гора и въз основа на тези наблюдения и
изследвания на няколко трупа установих, че труповете безусловно не са могли да лежат там 3 години,
както твърдяха хитлеристите, а по малко време, не повече от една година. Показанията на свидетелите,
разпитвани от самите хитлеристи, и използвани за направения от тях отчет, бяха неопределени,
противоречиви, понеже нито един от тях не беше непосредствен очевидец. Ние нямахме възможност да
изучим показанията им или да се убедим дали говорят истината. Решаващи се оказаха други
обстоятелства и преди всичко степента на разложение на труповете. Труповете се бяха запазили нмого
добре. Само в няколко случая липсваше меката част в областта на темето, но ставите бяха цели, бяха
запазени носовете, устните, пръстите, даже кожата върху тялото. Ако сравним това, което намерихме
днес, с това, което е било намерено в общите гробове в околностите на Богосуд, където от труповете (
независимо, че те са престояли в земята само от 6 до 8 месеца) бяха останали само скелетите - ние
неизбежно ще направим заключението, че труповете в Катинската гора не са погребани преди 3 години, а
са били погребани преди година, година и половина до нашето пристигане ( април 1943 г. - Ю.М.) За това
свидетелствува също установената от експертизата адипоцирация на труповете в гроб N5, в който
прониква вода. Адипоцирацията представлява превръщането на меките части от тялото в специална сиво-
бяла лепкава маса, която, както показва опита, се образува приблизително след година върху кожата и в
подкожната съединителна тъкан, след две години в меките части на повърхността на тялото и след три
години във вътрешните органи, в гръдната и коремна кухина. Ако труповете са лежали три години в гроб
N5, този процес би обхванал и вътрешните органи, но такова нещо не беше открито. Униформите на
полските офицери бяха запазени, на отделни места можеше да бъде снета от тялото без да бъде повредена
и да се разкопчаят копчетата, тъканта не беше избеляля и не беше изгнила.А металните частици, като
например цинтовете или катарамите, някои от тях бяха поръждавели, но някои от тях бяха запазили
блясъка си. Тютюнът в табакерите беше жълт, не засегнат, макар че за три години в земята и тютюна и
плата е трябвало много сериозно да се повредят от влагата." Както виждате специалистите си имат
собствени прийоми за определяне срока на убийството и не е чудно, че в последствие нито един от 12
съдебно-медицински експерти, "поканени" от немците през 1943 година, не потвърждават, че времето на
убийството е 1940 година. Тях след това престават да ги наричат съдебно-медицински експерти, понеже в
очите на колегите си, те приличали на хора, нямащи елементарна представа за същността на работата
която вършат. Това е пряко доказателство, че полските офицери са били убити през есента на 1941
година, по това време край Смоленск се намирали немците, следователно, те са убийците. Второто пряко
доказателство, посочващо убийците, са намерените изстреляни куршуми и гилзи. Техните калибри са
7,65 и 6,35. Гилзите са били маркирани с името на немската патронна фабрика " Геншов и Кь ", съкратено
" Геко ". На групата от привържениците на Гьобелс това обстоятелство толкова не им харесва, че решава
да не го смята за доказателство - не е доказателство и край! Известните ни четирима полски професори
го увъртат така: " Само два въпроса, свързани с катинското дело, предизвикват яростта на хитлеристките
пропагандисти: броя на жертвите ( посочвания от тях брой на 10-12 хиляди не намери потвърждение от
направената есхумация), а също така и факта за използваните при разстрелването патрони немско
производство, което по-късно било обяснено с "масовия износ" на такива патрони в СССР (до 1932
година), а също в Полша и прибалтийските страни". Както виждате, четиримата професори не смятат
патроните за доказателство, а само за "слабо място" в тяхната хитлеристка пропаганда. Оказва се, че
някой им обяснил, че до 1932 година е имало "масов износ" в СССР. Трябвало е да попитат само едно
нещо този който им обяснил това - а на кого са били необходими тези патрони в СССР? На кого в СССР
са му необходими патрони с калибър 7,65мм, след като и наганите стреляли с руски патрони 7,62 мм, а
"ТТ" стреляли с патрони тип Маузер, но също с калибър 7,62 мм. И пистолетите Маузер са били
единствените купени от Германия до появата на пистолета "ТТ". В самата Германия ги наричали "Боло-
маузер"- болшевишки маузер. Но патроните му имали своя бутилкоподобна форма с калибър 7,63 мм, а
не 7,65. За пистолета Коровина са били необходими негови, руски усилени патрони с калибър 6,35 мм.
Генерал-майорът от правосъдието Анисимов не се решил да повтори идиотизма на полските професори,
прави му чест, което не зарадвало душите на патриоти от типа на Елцинци и Ермоловичевци - изобщо
нашия е по-умен от тях! За нас той измисля баснята за много сигурния куфар, с много добрите "Валтери".
Той бил страшно секретен, много секретен, почти като балистичната ракета "СС-20", даже повече. Сега
на нашият титан на мисълта му се наложило да потърси в архивите на НКВД ведомостта за предаването
им на Блохин от оръжейните складове. Ние вече знаем, че за Анисимов не представлява никаква трудност
да " намери истинския документ ", за това от рано предупреждаваме: в него не трябва просто да пише
Валтери, трябва да е посочен модела и номера, а в графата броя не трябва да пише " 1 куфар". Такава
работа на Главната военна прокуратура може да се оцени като любителска. Всеки читател на детективски
романи знае, че полицаите, по време на раследването на убийство, търсят около убития куршуми и гилзи.
И любителите знаят, че от нарезите на куршумите, от удара по капсулата, от следите по гилзата на
извличащото и изхвърлящо устройство на затвора, експертизата определя типа на пистолета и модела му.
Иначе от къде полицаите ще знаят за оръжието, по което ще търсят убиеца? А Главната военна
прокуратура даже не прави никакви усилия да си изясни, с какви пистолети са убити поляците, по
начина, по който го правят всички - по куршумите и гилзите. Това занимание явно им е неинтересно. А
между другото в довоенна Германия с конструирането на пистолети са се занимавали редица
конструктори, от тях са известни само шест - Борхард, Люгер, Маузер, Валтер, Шмайссер. Десетки
заводи са произвеждали пистолети собствена конструкция, които са си имали специфични особености и
са оставяли отличителни следи по куршума и гилзата. Преди войната са били пуснати на пазара 47 типа
пистолети 7,65 и 59 с калибър 6,35мм. Ето ви само някои от добрите модели: "Парабелум", "Зимплекс",
"Специал", "Адлер", "Бехолла", "Геккадо", "Дрейзе", "Егер", "Континентал", "Кобра", "Мента",
"Лилипут", "Цена", "Щерн", "Щок". Както казах вече, фирмата "Валтер" е пуснала 9 модела с номера от 1
до 9, пистолетите с марка "П П " и " П П К ", и се прославя с пускането на офицерския пистолет за
вермахта - 9 милиметровия "П-38". Та с кой от тези пистолети са били убити поляците? От групата на
Гьобелс не може да се разбере, какъв е, за да не може след това да се изясни, че преди войната за него в
СССР никой нищо не е чувал и да може някой след време да измисли версията за "масовия износ" или за
"куфара". Само че, ние вече сме разбрали това. Полските офицери са убити с немско оръжие. Това е още
едно косвено доказателство в полза на версията на привържениците на Сталин. Съществува още една
следа от убийците върху труповете на поляците. Те са били с вързани ръце. Разбира се, че ръцете им биха
могли да бъдат вързани само от убийците. В СССР за производствотото на канап е имало всичко
необходимо, не случайно, няколко столетия Русия се славела, като износител на коноп. С това бил
известен и Смоленск. Така, че на НКВД не му се налагало да търси канап за връзване. Групата от
привържениците на Гьобелс упорито не желае да говори за канапа, с който са били вързани ръцете на
полските офицери. Ръцете на поляците са били вързани с книжен канап, а такъв в СССР преди войната не
е произвеждан - конопеният напълно задоволявал нуждата от него. Привържениците на Гьобелс знаят
това и по всякакъв начин дават вид, че за тях този факт нищо не означава. Разбира се, ако бъдем
настоятелни, Анисимов и Третецки ще ни измислят нещо за страшно секретен куфар с книжен канап, а
четиримата професори ще започнат да блеят за "масовия експорт преди 1932 година". Но ние няма да
настояваме, просто това трето пряко доказателство ще смятаме, като доказателство в полза на версията на
привържениците на Сталин. И така, всичките преки доказателства, за мотива на убийството, почерка на
убийството, поведението на убийците и на техните адвокати след убийството, косвените доказателства -
свидетелстуват за едно. И при това, че ние на практика не използвахме тези доказателства, които са
събрани от привържениците на Сталин, авторът не ги описва. Нека сега читателите да се поставят на
мястото на Ниро Вулф и сами да си отговорят на въпроса - та кой все пак уби пленените полски
офицери? Ето ви още един момент. Аз писах, че пленниците не осъдени от Специалните съвети на
НКВД, в лагерите за военнопленници в Грязовец където правят списък на тези офицери, които са убити в
ИТЛ. През декември Сикорски предава на Сталин списък за издирване на 3 845 офицера, а когато през
март 1942 година става въпрос, че армията на Андерс до като е била на фронта, не стреляла по немците,
се обявяват за издирване още 800 човека. А след това общата цифра достигна 8 000. В "писмото на
Шелепин" виждаме, че летвата се вдига още повече, вкарват се в кюпа и гражданските лица и броя им
достига почти 22 хиляди. Напълно уместен е въпросът-за какво се прави това? Отново за "фанатичната
жажда за истината"? Но нима днес, дори не е необходимо да се доказва, че в Русия с истината нещатата
не са както трябва, за това пък явно се преследва фанатичната жажда за свободно конвертируема валута.
Няма ли в делото за Катин причини за такова "жадуване"? Напълно възможно е да има. Във вече
споменатото писмо на Трубин до Горбачов има и такива изречения: "Съдейки по поведението на полската
страна, не е изключено, че при приключване на следствието правителството на Полша ще постави
въпроса за овъзмездяване на материалните загуби на всеки загинал полски военнослужещ". Да възмезди,
слава на Бога, има кой-Русия е правоприемница на СССР. Ако Израел се изхитри и поиска от ФРГ да
бъде "овъзмездена" за главата на всеки евреин убит в хитлеристка Германия, то с какво Полша е по-лоша?
В този случай, естествено, тези, които искат да има повече убити имат определен интерес.
Епилог
Този детективски роман е уникален. Опитайте се да си спомните случай, където държавата с такова
настървение да се опитва да припише на народа си отговорността за неизвършено престъпление. Целта
на всяка държава е да организира защитата на народа си, когато отделния човек не може да се защити, да
организира колективната му защита. Народът сам се защитава, но организацията по защитата се
извършва от държавните чиновници - от президента до милиционера. В това е идеята, която, както е
известно никога не се случи. В реалният живот тези чиновници и крадат от народа, и правят всичко, за да
се задържат на държавната ясла, устройвайки личните си неща за държавна сметка по време на работа -
как иначе да си обясним присъствието им на длъжностите, които заемат? Защо по катинското дело
чиновниците в СССР обърнаха всичко наопъки? СССР беше уникален в бюрократичността си - в
желанието на чиновниците да служат само на началниците. Това не възниква от вчера. Още Салтиков-
Щедрин, усмива държавния апарат на царска Русия, като пишеше че у нас всеки чиновник смесва
понятията "Отечество" и "Ваше превъзходителство", а когато си направиш труда да им обясниш, че
между тези две понятия има разлика, те дават преимущество на второто. Това е така, защото народа ги
издържа не пряко, а чрез началниците им. Началникът взема средства от данъците събирани от народа, за
неговата защита и плаща на чиновниците. На теория всички знаят, че това са народни пари и че трябва да
служат на Отечеството, а на практика парите ги получават от ръцете на "Ваше превъзходителство" и те
служат на него.И именно за това чиновника ще направи всякакво престъпление, дори и срещу народа си,
защото срещу него той ще бъде дарен от началника си с длъжност, звание, пари-престъплението ще бъде
осребрено. Тази , много мрачна система за управление на държавата е способна да защити народа в два
случая - ако държавният глава служи на народа, като в същото време е жесток и безпощаден към тези
чиновници, които се отклоняват от тази служба. Тогава, служейки на началника, чиновника служи и на
народа. И ако общественото мнение е такова, че на чиновника да му е трудно да се отклони от службата
си към държавата, дори когато неговият началник е негодник, едва ли в света би имало страна в която да
изчезнат тези две условия. А за глава на СССР ние получихме Горбачов-субект, който през целият си
живот е служил единствено на себе си и Яковлев, неговият идеологически помощник, който в посочените
години на практика доведе на власт в медиите хора, ненавиждащи и презиращи службата към държавата
във всичките и форми-воинска и гражданска. В такава страна на бюрократическа система на управление
е напълно естествено, че анисимовци и теретецкиевци ще служат само и изключително на Горбачов,
понятието Родина е абсолютно лишено от съдържание. А как може да бъде друго, когато някакъв си
Черниченко публично обявява, че "патриотизмът е присъщ на подлеца", и не само, че не го удрят през
устата ами постоянно го показват по телевизията? За какво на третецкиевци и анисимовци е "присъща
подлостта"? За какво тя е присъща и на Горбачов? За него е по-добре да получи нобелова премия и
доларови хонорари за празни книжки и лекции, да се смята за световен герой, разрушил "империята на
злото". Този детективски роман е характерен и с показването на интелектуалната и умствената
деградация на така нареченият държавен елит. Погледнете с какъв ум работи той по това дело. В основата
на събитията стоят две случайни тетки и кандидат на военните науки, които били допуснати до архивите
и не могли да разберат, какво е това Специален съвет при НКВД. На основание на техните глупости
секретарят на ЦК Фалин съобщава на Горбачов, че поляците са "убити от НКВД". Можел ли е сам да се
замисли върху това, което пише, могъл ли е да получи документите и справките? Могъл е, но не го е
направил, а вече е бил и неспособен. Горбачов, преди да обяви на света, че поляците са убити от НКВД ,
могъл ли е да се замисли? Можел е, но бил ли е способен на това? Третецки и Анисимов, тогава
полковници, преди да изтръгват признания от свидетелите, че пленниците са разстреляни по решение на
Специалните съвети, могли ли са да разберат какво представляват? Могли са, но не са го направили-
защо? И така стигаме до Трубин, Генералният прокурор на СССР, преди да съобщи на Горбачов, че
поляците са разстреляни по решение на Специалните съвети, можел ли е да се замисли върху това, което
пише на Президента? Могъл е, но не се е замислил-защо? За това, че,намирайки се на високи постове на
тези хора е атрофирала способността им да мислят върху това което правят. В Русия е имало традиция-
нейните генерални прокурори лично да внасят обвиненията в съда, лично да обвиняват престъпниците,
лично приемали въпросите на обвиняемите, на съда и защитата, и лично реагирали на тях. Последният
такъв прокурор в СССР е бил сталинският прокурор Вишински. След него и градските прокурори не
стъпват в съда-защо? Защо да излага пред съда и публиката глупостите си, или своята некомпетентност,
щом може да сведе работата си до там да подписва подготвените от анисимовци книжа без да ги
поглежда? Ние казваме, че Горбачов признава вината на СССР. Но нима той признава това? Тази вина
признават двете тетки и кандидата на военните науки, а всички останали "висши ръководители",
включително и Президента на СССР, подписват глупостите без да ги четат. Тези тримата в това дело бяха
главната страна. И така се управляваше СССР изобщо, само тетките се сменяха, а вместо кандидата на
военните науки заставаше някакъв изкуфял академик. През 90-те години в СССР не останаха
ръководители, способни да мислят самостоятелно. И ние служехме на тези хора и казвахме на всички, че
те служат на държавата. Кого лъжехме- себе си или другите? С тъпо презрение, ние им служехме. Да се
върнем за малко към катинското дело и към това, какво е -служба към държавата. Установихме, че
пленените полски офицери са разстреляни от немците през 1941 година. Не немците е трябвало да правят
това! За всички не би било излишно това да са го направили палачите от НКВД по заповед на Сталин с
добрите стари нагани. За да се направи филм. Само, че немците са ги разстреляли като поляци, а Сталин
би ги разстрелял като офицери. Заснетият филм всяка година би трябвало да се показва във военните
училища в СССР и Полша, с призива: "Гледайте и не забравяйте. Това е закономерния край на онези,
които родината е обувала, обличала и хранила за да бъде защитена и които вместо защитата на Родината
си са предпочели да бъдат пленени, които не са пожелали да пожертват живота си за да я спасят. Гледайте
и помнете! Когато започне война и от вас се поиска да дадете живота си за Родината, дайте го без
колебание-няма право на живот офицер, когато Родината му умира! Изтрийте от паметта си понятието-
плен, то не е за вас, не е за офицери". Авторът е длъжен да напише това, защото старият му баща едва ли
би го написал. А баща му след шест месечни курсове, неопитен лейтенант, приема боя на 23 юни 1941 г.
в Бесарабия. Неговата дивизия е била обкръжена, но той се промъква в Одеса. Там бил тежко ранен, но
след болницата успял да попадне в битката край Москва. През 1942 година, когато армията на Андерс
избягала в Иран, той участувал в битката край Сталинград. През 1943 година, когато армия Крайова не си
мръднала пръстите за да помогне на въстаналото Варшавско гето, той в битката край Курск залага, а след
това взривява с дистанционно управление минно поле, при атака на немците за което е награден с орден.
Тежко ранен през 1944 година той е в състава на войските, които с оределите си сили се вклиняват във
Варшава, където при боеве в Полша е ранен в ръката. Участва в превземането на укреплението
Кенингсберг и успява да щурмува Берлин. Той влиза в атака дванадесет пъти и винаги успявал
благодарение именно за това, че е имал за четирите си години участие във войната възможност да не се
предаде в плен. И когато сглупих като момче да го попитам изненадващо- не е ли бил в плен?-баща ми
отговори рязко и злобно: "Не!" Той се обиди, че синът му може да помисли подобно нещо за него. А
иначе той не беше професионален офицер, той бил от запаса и през 1946 година като майор отново отива
в запаса. Ето такива например трябва да бъдат офицерите, за да не получат куршум в тила от палача. И
такъв трябва да бъде държавния елит. Елитът през тези години бил от комунисти, те са били 2% от
обществото изобщо и около 10% в армията. Във воено-въздушните сили на СССР и Япония е
съществувал неуствен начин за водене на бой - таран. Този способ съветските летци използвали, когато
не съществувала никаква възможност да се използва бордовото оръжие, а врагът все още не е бил
унищожен. Този начин за водене на бой е бил изключително опасен-само 40% опитни летци са могли да
продължат полета след тарана, а 20% са успели да скочат с парашут и 40% са безусловно загинали сами и
това е било известно на всички. Този способ за водене на бой не фигурирал в никакъв устав, не се искало
от никой да го използва, а през 1944 година ги убеждавали със заповеди да не се използва таран. Но е
имало офицери, същесвували и врагове, посягащи върху Родината, и тези врагове безнаказано си
вършили работата без да могат съветските летци да им попречат. И те хвърляли самолета си срещу
самолета на противника. А през 1944, и през 1945, и даже в кратковременната война с Япония. В
"писмото на Берия" вие видяхте точният списък на пленените полски офицери по звания, намиращи се в
нашите лагери. А ето списъка на наншите летци по звания , които по време на войната извършват тарани:
Полковници, подполковници и батальонни комисари-12. Майори, капитани и старши политически
ръководители-97. Старши лейтенанти, младши лейтенанти и полтически ръководители - 466.Старшини,
старши сержанти и сержанти-61. Искам да обърна внимание на полската страна, че когато офицерските
звания са в такъв списък, то това е много по почетно за тези офицери, като в същото време са и по
полезни за страната си, отколкото да се намират в списъка за пленници. Ние си спомняме, че през 1939
година, след 17 дневна война, полския елит вече офейкал в Румъния, изоставяйки народът си и армията
си. Съветските комунисти, съветския елит, не изоставиха народът си и армията си. Ние вече писахме, че
комунистите са били 2% от населението, а сред използвалите таран летци са били 63% и 34% кандидати
за елита - комсомолци. Ето такъв трябва да бъде елита на дадена страна за да има право да се нарича
така. Елит-това са хора, които са способни да мобилизират цялото си мъжество, за да отдадат живота си в
опасен за Родината час, а не оглупели професори, способни да мобилизират цялата си подлост, когато
става въпрос да настанят задника си на министерското кресло. Да , през горбачовите времена и в СССР
елита, особено управляващия беше като този в Полша, даже и по лош. Но какво променя това? И днес на
народа е необходим елит, а не политически дрипльовци. За съжаление за народите на СССР и Полша,
само това ни свързва. Полските офицери в Катинската гора получиха немски куршум в тила. Това не е
справедливо. И съветският куршум не би бил по-добър. Само полският куршум за тях би бил най-
справедлив.
КНИГИ

Katinski Detektiv - Html-Job 36

Uploaded by

Document Information

Original Title

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Katinski Detektiv - Html-Job 36

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

1/18/24, 12:36 AM knigi.archivek-p.org/katinski_detektiv.

Москва година

Посвещава се на моя баща, на когото

Полската държава през години

Полската армия и нейните офицери

войниците са обстреляни и не се паникьосват, то офицерите са длъжни да се движат зад тях на такова

Хроника на събитията по катинското дело

И така, на 16 септември 1939 година правителството на Полша избягало в Румъния, хвърляйки на

Ако погледнем от позицията на историците "перестройчици", НКВД е трябвало да разстреля другите

"СЕКРЕТЕН ДОПЪЛНИТЕЛЕН ПРОТОКОЛ

се от Смоленск и е бил достъпен за населението около него." Детективите от привържениците на Гьобелс

войната. По време на войната такива не зачислявали. По начало намиращата се в пълно безизходно

от Старобелския лагер. С това тя разрушава основното косвено "доказателство" на привържениците на

толкова надежден, че не се страхували да го разпитват пред кореспондентите. Без всякакво съмнение -

ръководителите на страните-съюзници не са поръчвали на Международния Трибунал да се занимава с

"неопровержими косвени доказателства" Горбачов обвини за убийството целия съветски народ. Но

възможността за изпълнение на смъртните присъди на полските военнопленници в лагерите на

Матчанова Пашо, майка-героиня, родила и възпитала 10 деца е прекарала в затворническа килия 9

военнопленниците всички документи, представляващи оперативен интерес, включително и

дава нареждане да се предадат на Специалните съвети 6 005 дела на поляците…А предложението на

когато му се предоставило юридически статут да има повече права и възможности и не е трудно да се

трябва в неограничен брой. Не му е било необходимо разрешение от никого, никакви заповеди от

отношение на разстреляните в Катинската гора съществува официална версия, потвърждаваща

You might also like