По страшния, но славен път.

Част от спомените на Нанка Серкеджиева (Витка),

записани от Давид Овадия
Станах ремсистка на четиринадесетгодишна възраст в квартала. Като постъпих в
гимназията, брат ми Илия ме свърза с другарки от гимназиалната ремсова организация.
Първо бях определена за отговорничка на четвъртите класове, после като станах
шестокласничка – на цялата гимназия. В началото на 1943 година за активна ремсова
дейност ме изключиха от гимназията.
След като ме изключиха, аз продължих своята дейност. Бях отговорничка на Първа
девическа и едновременно активно работех в квартала.
Естествено тази моя дейност не можеше да не бъде забелязана от полицията и след
изключването ми аз виждах, че съм под наблюдение. В квартала стана провал и за мен
съществуваше пряка опасност. Това наложи да взема предпазни мерки и ускори
отиването ми в Балкана...
...
Аз нямаше какво да крия от моите родители. Под тяхно влияние навлязох в редовете на
борбата, те бяха активни ятаци и укриватели, те първи ми разкриха очите за идеите
на комунизма. Естествено не им беше леко, кому е леко да изпраща чедото си на явна
смърт!...
...
В средата на август – 14 август – настъпи тежкият час на раздялата, раздяла с моя
роден дом, с моите скъпи родители.
Точно по обяд, когато е най-безопасно, отивам у дома и заварвам мама да точи баница
и да плаче. Като ме видя, тя влезе в стаята, за да скрие сълзите си, за да си
избърше лицето и ръцете. Не искаше да я видя, че плаче. "Мамо, защо плачеш?" – тихо
я упрекнах аз. Тя се обиди: "Тих знаеш ли какво значи да отгледаш женско чедо и да
го изпратиш на явна смърт!"
"Мамо, не искам да плачеш предварително! Някои майки загубиха всичките си деца и
пак не плачат (какви глупости съм говорила тогава!), а ти имаш четири деца и дори
да убият двама ни с бати Илия, двама ти остават..."
"Чедо, чедо – жално въздъхна майка ми, – пожелавам ти да родиш не четири, а пет
деца и едно от тях да ти рече това, което ти сега ми каза!"
"Мамо, все пак аз не желая да те запомня със сълзи на очи, защото няма да е на
добре..." – опитах се аз да я успокоя...
...
Лицето на тати бе бяло като стена, а брадичката му трепереше. За първи път го
виждах така развълнуван. Колко ме обича, разбрах по това, че за първи път ме целуна
по челото.
Мама не заплака. Тя здраво ме прегърна и рече: "Понасяй всичко твърдо!" Аз малко се
учудих. А как ли се е свивало сърцето ѝ от болка!
Разцелувах се с бати Илия, със сестричката си Пенка и излязох навън, към края на
лозето, където ме чакаше куриерът на отряда Христо (Никола Димов)...
...
Първата работа, след като пристигнахме в партизанския лагер, беше да си изберем
партизански имена. За себе си бях решила да се наричам Цеца, на името на мама
(Цветана бел. ред.). Но се оказа, че в отряда има партизанка с такова име – Невена
Анастасова. Тогава Сашо (Цветан Цветков) предложи да се казвам Витка, така се
наричала една негова приятелка...
...
От баба си бях научила да меся хляб, да правя хубави питки. Като разбраха това,
другарите все ме молеха аз да меся питки. Имаше и други другарки, все градски чеда,
но никоя не умееше да меси като мен. Знаех, че в брашното трябва винаги да се слага
сода за хляб, и печех питките върху плочи. Така станах известна сред партизаните в
целия отряд. Като отиваха на среща с партизаните от други чети, нашите другари все
се хвалеха с "Виткините питки". Другарите почнаха да свикват все аз да пека
питките. Тогава се намеси Симо (Райчо Кирков), пълномощникът на щаба, който по това
време се намираше в отряда. "Витка не е дошла само за да меси и готви, трябва
всички да се редуват."
Със Симо се познавахме от града, той се криеше често у дома, там провеждаше и
заседания. Когато тръгна за Балкана, аз го изпроводих и той тогава ми каза: "Сега
ти ме изпращаш, аз пък ще те посрещна." Като се върна в града, на мен остави
кибритника си, едни вълнени чорапи и сухарената си торба...
...
Бях включена в група, която отиваше в Дедево на среща с наши ятаци. Водеше ни Ефрем
(Иван Радев). Страхил също беше в тази група.
Сложиха на пост Бойчо, момче от пловдивските села. Същия ден му бяха дали една
рязана българска карабина. Както си стояло на пост, изглежда, че подпряло
брадичката си на цевта и без да иска натиснал спусъка. Чухме внезапен изстрел! Като
отидоха при него, гледаме го – мъртъв. А беше едно красиво момче с руса коса
облякло бяла риза... Той така се радваше, че са му дали пушката, изми си косата и я
среса, приказваше възторжено, с мен сподели, че е шивашки работник... Просто
нещастен случай. После Страхил продемонстрира как е гръмнала пушката. Младежът се
бил подпрял на нея и както пипал спусъка, натиснал по-силно...
Ефрем искаше да ми спести гледката на трупа, да не се стресна, да не се
разстройвам, но аз сама пожелах да го видя: "Не съм дошла в Балкана на разходка,
знам какво предстои. нека свиквам да гледам трупове, това не може да се избегне!" А
той беше чист и спретнат, изглеждаше заспал. не страх, само жал ме изпълваше за
така, без време, нелепо загиналия другар...
...
Дойде още една група, водена от Пашката, между които беше Вела. С нея се
познавахме, така да се каже, задочно. Тя беше слушала за мен, аз също почувствувах
голяма симпатия към нея и скоро между нас се зароди сърдечна дружба. Ние станахме
просто неразделни. Тя нямаше одеяло, прибрах я да спи при мен, макар че в началото
се дърпаше. С нас спеше и Бойка, която стана партизанка след мен. Вела бе по-
възрастна от мен, студентка, и с голям партизански опит. Обичаше тя да разправя за
родния си край, за Арапчал, за студентските борби. Заедно пишехме позиви и възвания
на пишеща машина, писма до партизанките от другите чети. Обичаше Вела песните и
стихотворенията, караше ни да рецитираме и пеем, а и самата тя участваше във всички
програми.
Ние станахме толкова неразделни с Вела, че нейната сестра Анка (Гера Пеева) в
"Техеран" просто почна да я ревнува от мен. А когато по-късно Вела трябваше да
заменава от лагер "Техеран" с чепинската група към своя край, тя няколко пъти се
връщаше, убеждаваше ме и аз да отида с нея... На раздяла ѝ дадох една снимка на
сестричето си Пенка, бяха снимани заедно с Бойка (друга снимка не притежавах). С
тази снимка тя не се разделила до смъртния си час, нея са намерили в дрехите ѝ,
когато са я убили...
...
Всички знаем какво въздействие оказват революционната поезия, революционните песни,
върху бойния дух и настроението на борците. Затова в кратките часове на отдих, край
партизанския огън, се устройваха импровизирани литературно-музикални програми,
пеехме индивидуални или колективно най-различни песни, рецитираха се стихотворения
от наши прогресивни поети. Особено се разви и засили тази дейност в лагера
"Техеран".
Ние отбелязвахме с подходящи беседи и литературно-музикални програми всяка по-важна
дата от нашата и световната история. Последното такова тържество беше на 19
февруари 1944 година, чествахме годишнината от обесването на Апостола на свободата.
Крайно изтощени, премръзнали, замаяни от глада, ние с мъка напрягахме вниманието си
да възприемаме думите на комисаря за подвига на Левски. А имаше и мелодекламация, и
хор изпълни при съответен акомпанименти "Обесването на Васил Левски"...
Всички обичахме да пеем. Най-добрия между нас, на първо място поставям певецът на
отряда Ралю (Александър Терзиев). Други взимаха участие в хора, а всички останали в
колективните песни. Имахме си и химн на отряда – "Ветре яростен, вей из
полята..."...
...
Естествено най-често се рецитираха стихотворенията на безсмъртния Ботев. "На
прощаване", "Хайдути", "Борба", "До моето първо либе" влизаха в постоянния
репертоар на литературните програми. Често ги рецитираше брат ми Дойчин, също и
комисарят Марин (става дума за Димитър Петров (Фантето) бел. ред.), а и някои други
партизани. Любим поет ми беше и Смирненски. Него най-много обичаше да рецитира
началник-щаба Спартак. "Москва", "Червените ескадрони", "Йохан", "Въглекопач",
"Горчиво кафе" (което и пеехме) и много стихотворения се рецитираха от Спартак,
Марин, Куман... Вапцаров също се ползваше с голяма популярност сред нас. Него най-
много рецитираше Елка (Солчи Кордова) и Томата (Аргир Стоилов, брат на генерал-
полковник Димитър Стоилов бел. ред.). Елка рецитираше само негови стихотворения,
той беше любимият ѝ поет. Така съм я запомнила. "Вяра", "Песен за човека",
"Двубой", "Писмо", колко са звучали тези стихотворения сред глухия смълчан балкан,
в землянките под дебелия сняг...
Декламираха се стихове и от по-малко известни поети, а имаше партизани, които ни
изненадваха със собствено творчество (Вълю, Спартак, Колката, Жорката...)...
...
Напалихме огньове. Суровите дървета не горяха, вдигаше се пара и дим. Отсякохме
дървета, изградихме нещо като подиум, на който пръв застана комисарят Марин. Той
произнесе кратко, вълнуващо слово. Говори за международното положение, за победите
на Съветската армия ("аз чувам нейния победен марш"), за борбата на българските
партидани, за партията, за близката победа.
Хорът изпълни "Интернационала" и "Ветре яростен...". Бойка изпя "Стройна се Калина
вие". Дойчин изпълни своето любимо стихотворение "До моето първо либе". Докато той
рецитираше, зад него хорът агитка тихо пригласяше по мелодията "О, майко моя,
Родино мила"...
Когато се появи на трибуната Ралю, всички го посрещнаха с ръкопляскания. Той изпя
няколко песни: "Режи, режи, ти, бичкийо, бягай, бягай, сиромашийо...", "Песента на
ваксаджийчето" и любимата си "Песен за еделвайса". Обичахме всички тази песен. Тя
ни изпълваше с неясна тъга за нашата неизживяна младост.
Мая (Тинка Ковачева) запя "Ален мак".
Аз рецитирах стихотворението "Дървар". Не зная кой е авторът, пък и след това не го
научих. Спартак, Елка, Куман и други също казаха стихове... И пак всички пеехме...
съветски песни, български народни...
...
Като член на отрядното комсомолско ръководство, на мен бе възложено да отговярам за
партизанките. При всички спорове, недоразумения, обиди, комисарят обикновено
изпращаше мен да ги изглаждам. С повечето от тях бях близка приятелка, с мен те
споделяха своите болки и грижи. За всички нас партизанският живот бе труден, но
особено бе тежко за двете майки – Живка (Катя Ванчева бел. ред.) и Цеца, – оставили
невръстни деца.
Живка, жената не четния командир Георги Ванчев (Найден), пред свободното си време
постоянно плетеше шапчици, чорапки и дрешки за детенцето си и ги заделяше в една
бохчичка, за да ги изпрати напролет. Двамата с Найден бяха прекрасна двойка,
образцово семейство. Бих казала, родени един за друг. той беше единадесет години
по-възрастен от нея и я ограждаше с голямо внимание и нежност, доколкото беше
възможно при партизански условия.
Често Живка споделяше с мен своята мъка, страха си, че може нещо да стане с детето,
че тя самата може да загине и да не го види повече. Тогава не разбирах напълно
нейните майчински чувства, но се стремях да я утеша и успокоя. казвах ѝ, че
победата е близка, че само веднъж да издържим пролетта, и тя отново ще се събере с
рожбата си.
Цеца (Невена Анастасова) беше слаба и нежвна. Познавах я отпреди да отидем в
балкана. Тя е от Пловдив, а се беше омъжила в Асеновград. Завършила бе самарянски
курсове и затове бе изпратена от града за санитарка на отряда. Беше сръчна и
решителна. Като раниха бай Ганчо в пръстите и той се кри у нас в лозето, Цеца му
извърши хирургическата операция – с един остър нож му отряза ранените пръсти.
От санитарната чанта не се разделяше. Грижеше се за всички, особено внимание
проявяваше към момичетата. Съветваше ни да се пазим от простуда, да спадваме
хигиената, когато някоя от нас се разболяваше, даваше ни разни лекарства, лекуваше
ни. Особено голям героизъм прояви тя по време на зимния поход, на разгрома. Когато
ѝ предадоха, че Жмакин и Трън не могат да вървят повече от изтощение, тя се върна
назад, отиде при тях. А знаете ли какво е да се върнеш триста метра назад тогава,
когатох всеки се стреми да пази силите си, да не направи нито едно излишно
движение, излишна крачка. Тя отиде при тях, прескачайки през преспите, и тъй като
нямаше нищо друго в чантата си, предложи им капки, разтриваше ги, милваше ги,
убеждаваше ги да станат и да продължат да вървят...
Цеца също много страдаше заради рожбата си. Като бяхме над Фотиново, предчувствайки
гиблелта си, тя, обръщайки се към нас, през лая на картечницата, се провикна:
"Другари, искам синът ми да знае, че аз съм отишла в балкана заради него, за
неговата свобода и щастие. Че не съм лоша майка..."
Вижте снимката с отрязаните глави! И там, в деня преди да я разстрелят, тя е
стиснала юмруци, като че ли иска да каже: "Не, вие можете да ни убиете, но не
можете да ни победите!"
Третата омъжена жена беше Вера (Надка Щерева). Красива и силна жена, да ти е драго
да я гледаш! Винаги съм се възхищавала от нея! Същинска Аксиния от филма "Тихият
Дон" по романа на Шолохов. И не само това, красива, но и със същия характер. Родила
беше две близначки, които умрели. Когато мъжът ѝ стана партизанин, тя го последва в
балкана. И така си споделяше: "Аз отидох в балкана заради мъжа си!" Него го
заловиха в сражението при Фердинандово и изпратиха в затвора.
Беше яка – като петима мъже! Дай ѝ да работи, да носи, цял чувал с картофи ще метне
на гърба си и го мъкне като перце! Но тази сила се нуждаеше и от храна. винаги беше
гладна, винаги се въртеше около тези, които по-малко ядяха, главно около командира.
Понякога я мъмреха за поведението ѝ, за по-свободното ѝ държание, изпращаха и мен
да ѝ обърна внимание, да ѝ въздействам. Такава си беше тя – и аз не мога да я съдя!
Елка (Солчи Кордова) беше в отряда заедно с другаря си Матея (Жак Аврамов). Двамата
представляваха интересна двойка: той – едър, флегматичен, тя – нисичка, дребна, но
ноебикновено жизнена и подвижна. Тя вземаше голямо участие в художествената
самодейност, пееше, рецитираше.
Златка (Зелма Декало) се събра с Румен (Петър Велев бел. ред.), Нина (Малина
Тодорова) стана библиотекарка...
...
След разгрома и гибелта на толкова партизани срещу Дед се изсипаха много обвинения.
Първо, защо той не участвал в акциите, а всичко оставил на заместник-командира
Асен. А защо Дед трябва да участва в акциите? той е командир на отряда, той има
много работа по установяването на връзките между четите, по общото ръководство.
Комисарят също не е отивал с групите, които нападаха разни обекти. Бай Асен, който
особено много се прояви в акциите през последните месеци, който възглави акцията в
Батак като местен човек познаваше отлично местността, беше опитен и смел. А иначе
Дед, преди да се съберем в "Техеран", е участвал в сражения, имал е престрелки и не
се е държал зле. Струва ми се смешно да се обвинява един боец от Кискиновата чета,
един подводничар, чийто живот е изпълнен с премеждия и смъртни опасности, в
страхливост.
Как стои въпросът с цигарите? Известно е, че цигарите се разпределяха по равно
между всички пушачи. Но едни непрекъснато пушеха, не сваляха цигарата от устата си.
Например и сега като си спомня за Стефан (Никола Чолаков бел. ред.), веднага си го
представям с цигарата, провиснала от устата му. А Дед не пушеше много. Беше
установил една норма от пет цигари дневно, казаше, че да се пуши повече, е вредно
за здравето, и никога не надхвърляше тази норма. А в случаи, когато по радиото
съобщаваха за нова победа на Червената армия, за освободен град, той разделяше
цигарите си на пет и раздаваше по едно късче на хората около енго.
А с какъв трепет слушаше новините за напредването на Червената армия, как се
радваже на нейните победи! Той се сърдеше, когато някой пуснеше Радио Дофия. Защо
да се слушат фашистките лъжи, да се хабят батериите? Само Радио Москва или радио
"Христо Ботев"!
Що се отнася до храната, той ядеше малко...
...
Кракът на бати беше премръзнал, а може би някъде се беше ударил. Той почна да
накуцва, да се движи с мъка. Аз вървях пред него, винаги пред него през целия
похад, и с тревога понякога се обръщах и поглеждах назад. През целия поход чувствах
неговата мощна подкрепа, беше ми някак по-леко да се справям с трудностите, с
глада. Но докога той щеше да издържи? "Батинката – каза ми тогава той, – каквото и
да стане, в никакъв случай няма да изпускаш от погледа си Пашката и Новака! Ще
държиш зрителна връзка с тях." Дали в този момент той не мислеше, че може да падне
на снега и последва участта на жертвите на "бялата смърт"?
Като наближихме Фотиново, той бръкна в тобричката с неприкосновения запас за двама
ни, която беше провесил на шията си и ми даде една лъжица брашно. Това беше цялата
ни дневна дажба. Аз бързо изгълтах брашното, но какво беше една лъжица, как тя
можеше да задоволи глада ми? Поисках му още една лъжица, но той отказа... защото
такава беше заповедта! Една лъжица – нито грам повече! За бати дисциплината,
заповедите на командването бяха над всичко. Колко пъти той ми е казвал: "Батинката,
само по правия партиен път... Партията мери точно, всекиму дава заслуженото. Ако тя
греши, и ние грешим с нея!" Такъв си беше бати...
...
Тъй като в онзи момент не ми беше известна причината за откъсването на десетината
другари, помислих най-лошото: бати е убит! Не е нужно да приказвам какво изпитах
тогава: Дойчин ми беше не само брат, но и другар, и учител в борбата, и надеждна
опора! Не забравях и последното му напътствие – да не изпускам от погледа си
Пашката и Новака, да държа зрителна връзка с тях, каквото и да стане!...
...
Фантето беше ранен в краката и паднал до мене. Как той издържа страшният поход –
болен, изтощен до краен предел, заприличал на скелет, може да се обясни само с
необикновената сила на неговия дух. Аз се приближих до него и го вдигнах, изправих
го, изправих и пушката му и го подпрях на нея. Това не беше трудно, защото той беше
толкова слаб и лек! "Другарю комисар – му казах, – не се тревожете, че ни раниха,
те и нас ще убият!"... Не съм имслила да го утешавам. Просто казах първите думи,
които ми дойдоха наум. А че всички загиваме, това беше напълно ясно. А той, той
нищо не ми отговори. В това време друго отвлече вниманието ми. "Витке, Витке!" – ме
викаше Бойка, която се беше заловила за една издатина в скалата и искаше помощта
ми. Ние още в града бяхме приятелки, аз съм я привлекла в редиците на РМС, но сега
станахме още по-близки. "Витке – ми бе казала тя, – страх ме е! Обещай ми, че няма
да се разделяме, че ще умрем заедно!" Аз ѝ обещах и навярно щяхме да умрем заедно в
Сухото дере, но в същия миг ръцете ѝ се умориха да се държат за скалата, тя се
пусна и се плъзна надолу. На нас двете бяха поверили балтака (така батачани наричат
брадвата) и санитарната чанта. Ние едва мъкнехме душичките си, а трябваше и това да
носим! В този момент у нея беше балтакът, с него заедно тя се хлъзна към дъното на
дерето. "Виткеее!" – извика тя и ехото повтори воето име...
...
В дерето ме намери Пашката. "Къде си, защо изостана?" – ме попита. "Чаках да стихне
стрелбата, ама тя не спира." Другите бяха наблизо, но не се виждаха. С пашката
бяхме останали сами. "Слушай – ми каза Пашката, – ние сме пред своя край. Да се
изкачим нагоре. Знаеш, че който владее височината, деветдесет и пет процента владее
победата... Там е спасението..."... Да, така именно каза. "Ще направим опит да
пробием кордона..." След това продължи: "Имаш ли нещо за похапване?" "Оставих си от
сношната дажба восък малко, но го пазя за утре." Той ме погледна учудено. "Витке,
нещо не си добре, щом мислиш и за утре. Дай сега да го изядем, а утре кой знае къде
ще бъдем..." Извадих парченцето восък и го разделих. Мигновено го изгълтахме.
Взаимно си обещахме да не се предаваме живи в ръцете на врага. Ако ме ранят, той
заяви, че ще ме носи, ако ме убият, ще ме зарови между камъните. Да не попадам нито
жива, нито мъртва в ръцете на врага!...
...
Попаднахме на една изоставено кошара (егрек) и се вмъкнахме вътре. Потопихме крака
и ръце в торището, да се постоплим. Но от торните изпарения ни хвана сугрев (болест
зараза), появиха се по кожата ни червени петна и страшен, непоносим сърбеж.
Почнахме да се търкаляме по земята. Избягахме от кошарата, като аз отнесох от нея
едно захвърлено на пода звънче... Взех го ей така. После го дадох на едно дете. У
мен остана и свирката, с която си служеха при военните физкултурни занятия в лагера
"Техеран"...
...
Чухме отвънка стъпки да приближават към пещерата. През отвора видях едно момченце
на предучилищна възраст да идва към нас. То се наведе, провря главата си през
отвора и ни видя: "Олеле, майчице!" – извика уплашено, поиска да се върне назад, но
аз не му позволих. Хванах го за ръката и придърпах навътре, като с другата ръка му
запуших устата. като заклано яре го хвърлих вътре. То, ококорило очи, от страх не
може да поеме дъх. "Чакай, бе, какиното, ние не сме лоши хора" – почнах да го
успокоявам. Извадих от джоба си звънчето, което бях намерила в кошарата (ето за
какво ми послуши!), подадох му го, дадох му и няколко монети-петолевки, които кой
знае как бях запазила още от Пловдив, и не преставах да му говоря: "Недей плачи, аз
имам сестричка като тебе, но тя не плаче" и прочее. Постепенно то се успокои.
"Знам, знам, че сте партизани. И от нашето село има партизани..."...
Името му беше Стефчо Стратев.
Тогава за пръв път реших да си събуя обувките. Казахме на детето да отиде до реката
и ни донесе вода. То взе едно бакърено котле от пещерата и подскачайки, тръгна
надолу... През отвора ние наблюдавахме детето как слиза до реката. водата беше
излязла извън коритото, заливаше голяма част от брега. Когато момчето се наведе да
напълни бакърчето с вода, се чу звук на мотор. По шосето на отсрещния бряг към
Девин се зададе военна камионетка, пълна с жандармеристи. Отгоре, над кабината на
шофьора, стърчаха дулата на две картечници. Те забелязаха детето и камионетката
спря...
"какво носиш тука, хлапак? За кого носиш вода?" – подаде глава от кабината някакъв
началник. силният шум на реката ми попречи да чуя какво отговори детето. После то
ни разказа, че отговорило: "Нося вода да варя каша на кучетата." "Абе не виждаш ли,
че тука има дете! Давай!" – се обади някой отгоре и тропна на кабината. И
камионетката потегли към Кричим...
Като се върна детето, ние го запрегръщахме, ще го удушим от радост. Засипахме огъня
в пещерата, докато се стъмни...
...
И отново направихме опит да преминем реката! Пашката взе един дълъг прът, за да
провери дълбочината. Измерихме около два метра... Отказахме се. Отчаяни, съвсем
обезсилени, пак се помъкнахме по шосето. Пред нас забелязахме някаква човешка
фигура. Пашката го настигна, оказа се работник от баржа, който много се уплаши.
Помислил беше, че Пашката е жандармерист, заради лесничейския шинел, а беше минал
полицейският час. Дадохме му част от козето месо, той обеща да не донесе на другия
ден хляб. Определихме и мястото, където да го остави – под моста...
...
Пашката слезе до реката, за да донесе вода. Той провери под моста и намери обещания
хляб, от който беше отчупен само един краешник. Работникът ни беше оставилцялата си
дневна дажба. Заедно с хляба, увит в кърпа, той бе оставил и малко сол.
Хапнахме от месото и от хляба, пихме и от мътната вода. Изглежда, че от месото, а
може би и от водата, и двамата почувствахме болки в стомаха. "Да не сме отровени от
хляба?" – ни мина през ума. Спомнихме си случая с брата на Румен. Но нямаше отрова,
болките минаха и ние се успокоихме...
...
Беше осми март 1944 година, пет и половина часът след обят. Това е датата на моето
второ рождение!
От този бряг Пашката се обърна към каруцаря (по-късно научихме, че бай Костадин е
собственик на ханчето на Орехова поляна): "Кажи какво искаш за отплата?" Каруцарят
отговори: "Да убиете горския, че тормози селото!"
Пашката вдигна високо пушката – обеща. След това подкара мулетата по обратния път.
Като стъпих на брега, аз забелязах кокичета да подават главички. Наведох се и
откъснах три от тях. За миг изпаднах в особено състояние, представих си как съм на
полето и нося кокичета на мама. Видях я как тя иде насреща ми с разтворени обятия.
Аз просто бълнувах... И това е лесно обяснимо, като се знае, че от много дни не бях
мигнала, не можех да спя! Още по времето на похода понякога както вървях, задремвах
и се блъсках в някой от другарите. А след това тези няколко дни край Въча, когато
правехме опити да я преминем!
Пашката се приближи до мен и ме погледна учудено. Скара ми се: "Какви са тези
цветя!" И аз ги хвърлих...
...
Колко мъчително беше изкачването на стръмнината! водата бе отнесла парцалите и
бинтовете, с които се бях увила, и аз крачех вече напълно боса след Пашката. Крачка
след крачка, крачка след крачка с убийствени болки! Но изкачихме билото!
Стигнахме някаква кошара. Аз повече не можех да вървя, решихме да се отбием в нея.
Почукахме на вратата, след доста време тя леко се открехна и в процепа се показаха
две уплашени женски лица. Като ни видяха, веднага пак затвориха вратата. Аз почнах
да ги увещавам, като чуят женсги глас, надявах се, няма толкова да се плашат. Те ни
отвориха и ние влязохме вътре. пет-шест деца, скупчили се около две жени, ни
гледаха уплашено с ококорени очи. Почнах да прегръщам жените, да целувам и милвам
децата – найсетне се успокоиха...
...
Добър човек беше Гочо от Скобелево! Даде ни сухи чорапи, сготви ни каша от
царевично брашно с масло. Изпече и картофи. От него узнахме, че преди няколко дни
тук са се отбивали и други партизани от торяда. Били са Прометей, Новака, Чилика, а
след тях бай Ганчо и Дойчин, но от описанията на стареца не можехме да разберем кои
са...
...
Написах писмо до мама, в което ѝ съобщавах, че съм жива и искам да ми прати два
чифта цървули, дрехи, бонбони... Писмото го отнесе майката на Пашката – леля Петра.
Когато леля Петра съобщила на мама, че носи писмо от дъщеря ѝ, майка ми помислила,
че е някаква провокация, и ѝ затворила вратата. Леля Петра тогава мушнала писмото
под вратата и мама, след като видяла писмото, отворила ѝ... каква е била срещата
между двете майки не мога да опиша... И двете плачели, и двете се радвали, че
чедата им са живи!...
...
Мама отиде при доктор Киро Николов, който ѝ даде мехлеми и разни лекарства да се
мажа, но я предупредил да не идва лично при мен, защото може някой да я проследи.
Татко идва само веднъж. И аз веднъж отидох у дома, там видях за първи път бати си
Дойчин. С него беше и Пашката.
Имах още одно посещение, дойде лично да ме види Лиляна Димитрова, секретарка на
Окръжния комитет на РМС. Доведе и един другар. на нея подробно разправях за бойния
път на отряда, за живота ни в лагерите "Техеран" и "Ровно", за страшния поход през
снеговете, за сраженията край Фотинската река и на Сухото дера, за многобройните
жертви, за мъките и премеждията, докато преминем Въча... Тя ме слушаше мълчаливо и
ме милваше. понякога в красивите ѝ черни очи проблясваха сълзи. Като завърших
разказа си, тя ме прегърна и ми каза: "Аз се прекланям пред теб!"