Ивелин Савов

ОТ СОФИЯ ДО ПЧИНЯ, ДРАВА И МУР

ПО СПОМЕНИТЕ НА СЕРГИ ДАМЯНОВ - БЪЛГАРСКИ ВОИН, УЧАСТНИК В

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИЯТ ЕТАП НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Издателство Дема Прес ООД

Печат: Университетски издателски център при Русенски Университет “Ангел Кънчев”

Русе 2023
 ***
Съдържанието на книгата се основава върху спомените на Серги
Дамянов от участието му в състава на българската армия по времето на
заключителният етап на Втората световна война, когато България воюва
срещу Германия, като част от голямата антихитлеристка коалиция.
Спомените му са ценен и автентичен източник, който дава сведения за
събития и личности свързани с този период от историята на нашия народ,
погледнати през призмата на един обикновен български воин. Те обхващат
времето от Преврата на 9-ти Септември 1944г., до края на участието на
българската армия във войната през Май 1945г., завръщането й на българска
територия и последвалата демобилизация през Юни 1945г. В тази
хронологическа рамка е описан с изключителна подробност бойният път на
42-ри пехотен Софийски полк, като част от 11-та Дивизия по времето на
Първата и Втората фаза от участието на България във войната. В спомените
си Серги Дамянов, освен на събитията свързани конкретно с развитието на
бойните действия, обръща внимание и върху морала и мотивацията на
българския воин, междуличностните отношения между бойни другари,
командващи и подчинени, както и отношението към местното население. Не
са спестени и критики по отношение на случаите на малодушие,
страхливост, неподчиненост, корупция, безотговорност и неподготвеност.
Оригиналните спомени на Серги Дамянов са написани на ръкопис,
когато е бил на преклонна възраст. Това предполага, че на места текста е
труден за четене и неясен. Постарах се доколкото е възможно да го разчета,
да вникна в неговия смисъл, да почувствам духа на автора и времето и да
съставя едно изложение, логически издържано, което максимално да се
доближава до оригиналния текст. Към текста са приложени препратки с
обяснителни бележки, карти и снимки.
След това кратко въведение, нека да се насочим към спомените на
Серги Дамянов. Желая Ви приятно четене!

Д-р Ивелин Савов

1
 Промяната от Септември 1944 година и мобилизацията

Животът на всеки човек е уникален и е белязан от събития. Някои от

тях преминават почти незабележимо, бързо се забравят, но някои остават
белези за цял живот. Такова значимо събитие в моя живот се оказа участието
ми във Втората световно война в периода от 23 септември 1944г., до 23 юни
1945г., когато българската армия воюва срещу хитлеристка Германия. За
мен беше голяма чест да бъда в състава на 42-ри пехотен Софийски полк1,
където бях 4-ти мерач с лека картечница към Първа дружина, Първа рота,
Първи взвод.
На преклонна възраст, усещащ вече, че жизнения ми път върви към
своя закономерен край, реших да запиша и споделя с вас моите спомени от
този период от моя живот, с цел да запазя паметта за славното участие на
българската армия в заключителната фаза на Втората световна война и
жертвите, които тя даде.
Да ви се представя. Казвам се Серги Алексов Дамянов и съм родом от
село Гургулят2 (Софийско). Роден съм на 23 май 1913г. Както много мои
връстници, които останаха без бащи в резултат от войните за национално
обединение и аз имах тежко детство. Често обаче трудностите каляват
характера и малко, по-малко натрупах опит и знания, които ми помогнаха
да намеря път за моето развитие.
Големите промени от септември 1944г., ме завариха, когато бях на
тридесет и една години. По това време работих в Габрово във фабрика „Иван
Н. Иванов“, която произвеждаше трикотаж и чорапи. Бях поканен от
собственика Ботю Радев да пусна две машини ‘’Идеал”. Те бяха току-що
внесени от Германия и сложни за работа. Неговият майстор не можеше да
ги пусне в движение, беше се опитал малко, но беше срещнал трудности и
се отказал. Аз като опитен в занаята ги пуснах бързо, само за три дни.
Машините започнаха да произвеждат много хубави чорапи. Същевременно
аз обучавах и другите работници. Имаше и други чорапни машини / Корона/
и много стари – /Ото Рихтер/ и много други, дори и ръчни машини. Смятах
да остана да работя във фабриката за постоянно, защото бях влюбен много
в работата си и не мислех за друго. Но една вечер чорбаджията ми каза:
- Майсторе тази нощ ще спиш тук във фабриката да пазиш. Ето
имаш патрони и пушка, но не се бой.
Оказа се, че понеже портиера бил избягал, аз трябваше да пазя. Нямах
представа за събитията, които ставаха, пък и не ме интересуваха никак.
Основно гледах да не се изложа в работата си.

2
 Застанах на пост да пазя, както ми беше наредил собственика на 8-ми
срещу 9-ти септември. Предприятието се опразни бързо, изчезнаха всички,
останах сам. Беше вече тъмно, към 9:30 часа. От балкона ме попита
чорбаджийката :
- Майсторе, къде си?
- Тук съм - й отговорих и тя успокоена се прибра.
Като охрана аз трябваше да наблюдавам определени места и бързо да
се придвижвам от едно към друго, така че аз нямах и време да си изпуша
спокойно и една цигара. Трудна и изморителна ми се видя тази работа, пък
и ставаше нещо хладно. Аз продължавах с пушката на рамо да обикалям
постовете. Минаваше полунощ. Почнаха да се чуват изстрели от пушка и
други единични изстрели, тичане, тропане, чукане, викове. Аз стисках
оръжието си здраво в ръцете си в очакване на изненади. По това време откъм
реката трима партизани излизат с насочени към мене шмайзери и викат:
- Хвърли оръжието и ръцете горе!
Откъм пътя отгоре се задават други двама и ми казват:
- Предай се! Кой си? Защо си тук? Къде е пазача?
Обясних им, че работя във фабриката, а пазача е избягал и мен са ме
помолили да пазя тази нощ.
Чорбаджийката в този момент излезе от балкона към терасата и ме
попита :
- Майсторе, какъв е този шум?
Вместо аз, те й отговориха:
- Бабке, не мърдай и слушай, от днес 9-ти септември властта е в
наши ръце!
Попитаха я за мен, а тя им отговори, че аз работя тук и съм майстор
по машините, пристигнал от София.
Скоро при нас дойде началника на тези партизани и започна да
разпитва какво става. Те му отговориха, че всичко е наред. Той им заповяда
да ми дадат пак пушката и патроните, а на мен нареди да пазя добре и да
внимавам никой да не се движи по двора. След това си отидоха, но
забелязах, че един остана наблизо и ме наблюдаваше често да не би да заспя.
После дойде техен човек и ме освободи да си почивам. Тръгнах през реката
и ме видяха работнички от един прозорец. Извикаха ме при тях, разказах им
какво се беше случило. Предполагам, че вече беше към 8 часа сутринта.

3
После продължих пътя си. Насреща ми беше фабрика „Тотю Пантев“, която
също произвеждаше трикотаж. Забелязах, че около пазача бяха се събрали
партизани, които искаха да му вземат и на него оръжието. Той упорстваше,
но го обкръжиха и му го взеха. От работничките във фабриката разбрах,
понеже те имаха радио, че управлението на държавата е вече в ръцете на
новата власт.
През тези дни се чуваха много речи, песни и пропагандни вести. Като
се успокоиха нещата, във фабриката започнахме пак работата. Всеки ден
нови новини. Мина що мина, беше към 18-ти септември и по радиото
съобщиха, че всички до 10 набор трябва да се явят в казармите. Аз бях
призован да отида в София. Там съм служил като млад войник. Оттам ме
взеха два пъти запас за турската граница през 1939 и 1941г. Първият път бях
изпратен в село Дрипчево3, близо до Дервиш могила. Вторият път бях в
Свиленград и в двата случая за по един месец. Но сега вече наистина отивах
на война, нямаше шега.
Дойде време да замина за София. На 23 септември, на входа на града
бях посрещнат от военни, които ме насочиха към 6-ти пехотен полк.
Облякоха ме веднага и станах пак боец, този път от новата власт. На 24
септември се насочихме с бойните си другари към Военна рампа, за да се
качим на влака за фронта. По целия път от казармата до обекта народа от
двете страни ни изпращаше с ръкопляскания. Букети се даваха от познати и
от близки, някои дори вървяха с нас, особено децата, като някои си видяха
татковците. Ние вървяхме с гордо вдигнати глави за поздрави от всички,
които ни изпращаха с насълзени очи за фронта. Минаваме моста на квартал
„Надежда“, нали е малко високо там, беше почерняло от хора, влакове,
обози и каквото още трябва за нас. Качихме се под строй по вагоните, които
бяха за осем коня или 55 души, но ние бяхме и повече. Оставихме си
раниците и пушките, само лопатките бяха с нас, за да си вземем довиждане
с близките и познатите. Имаше майки, сестрички, булки, деца, бащи и
роднини. Картината беше страшна и неописуема, като гледаш деца плачат,
майки проклинат тази мръсна война. Бащите ни викаха:
- Да се върнете с победа и окичени с медали!
Бяхме вече по своите вагони и от там приемахме техните поздрави.
Деца, майки и други изпращачи плачеха. По едно време се чу свирката на
влака и той потегли тежко, тежко по своя път на съдбата, която ни беше
отредила да браним своето Отечество, което беше застрашено. Във вагона
за фронта ние войниците още не се познавахме един с друг. Запознавахме
се, кой от къде е, какво работи и тъй се сприятелявахме. Съзнавахме, че
съдбата ни е обща и трябва да сме като братя, да се пазим един друг. Разбрах,
че повечето са от Северна България, шопи бяхме малко, както изглеждаше.
Северняците носеха повече пилета печени, варени и други лакомства, а пък
4
ние шопите баници, яйца варени и други. Тези пък от средна България
носеха ракия и то хубава, жълта Троянска и бистра Троянска ракия, други
вино и цигари най- различни. Влакът вървеше и цепеше вече нощния здрач.
Тежкият товар не беше по силите му, но ни носеше смело към фронта за
дадем и ние българите своя дан за победата.
Като минавахме покрай град Сливница 4 познах варницата, която беше
от лявата страна на пътя ни. Аз веднага си спомних за моето мило село на
15 километра на юг от Сливница зад село Гълъбовци 5. Ако беше през деня
щеше да се види и високия баир със сливата, много старо дърво, което
стърчи като величествен горд паметник отгоре на билото. Зад него е
сгушено селото в две махали, казва се Гургулят, известно в историята.
Фронтът през Сръбско-Българската война6 е минавал по линията Три уши7,
Сливница и Гургулят. Бил е доста дълъг за отбрана. Аз още не съм бил
роден, но моят баща Алекси8 е бил в своята младост. Участвал е от 1912г.
до 1918г. в Балканската и Първата световна война. На 18 февруари 1918г.
загива в Гърция при село Баница9 до Солун, заедно с по-малкия си брат
Петър.
Другият брат на баща ми, най-малкият Евтим10 попада в плен. Две
години лежал в затвор и по щастлива случайност успял да избяга с още един
другар, който бил от Петрич. Завърнал се в родното място през 1920 година,
когато съм бил 7 годишен. Той ми разказваше за своята история, а тя била
наистина много интересна. По сред бял ден, точно 12 часа тръгват със своя
боен другар към Главната порта и става чудо, просто човек да не повярва.
Затворът бил обкръжен с воден трап, който бил доста широк и дълбок.
Някаква мъгла ги скрива и те ненадейно се намират вън от затвора. Пред тях
се появява свети Илия на бял кон, който им посочил пътя за България, през
Беласица планина. Това се било случило през 1920 година. Чичо Евтим се
завръща и започва свята тиха, нелека работа. Но тук на село нещата са се
били променили коренно. Майка му, моята баба била починала, а дядо
Дамян бил вече стар и реда трябвало да ръководи средният му син Мито.
Той беше зъл човек, не помня никога да ме е погалил като чичо. Изпъди от
дома ни моята майка и я принуди в друго село Бабица11 - Брезнишко да се
ожени за друг, като взе със себе си петте си деца - четири момчета и едно
момиче.
През войната ни със сърбите от 1885г., селото ми Гургулят доста
пострадва. Сръбските войници влизат в селото и почват грабежи,
изнасилвания, убийства, вземат добитъка и една девойка вижда тоя ужас и
бяга към баира, на който има слива. Сърбите я виждат и откриват залп,
стрелят по нея, тя пада ранена и те смятат, че е убита и прекъсват стрелбата.
Тя едва се добрала до дървото, сваля си бялата шамия /кърпа/, потопила я в
кървавите рани и станала бяла и червена, нещо като знаме, набола го на една

5
пръчка и го вдигнала високо. В този момент се приближават нашите
войници от 6-ти пехотен полк на София. Те виждат девойката и достигат до
нея. Тя им казва, че в селото са влезли сърбите и умира. Тогава българските
войници решават в три направления, с три удара да заобикалят селото от три
страни и всички сърби по пътя си избиват. Останалите сръбски войници се
оттеглят на запад за спасение чак до Пирот и така била разгромена сръбската
армия по цялата линия от Три уши, Сливница до Гургулят.
Влакът ни наближаваше Драгоман12 и нощта минаваше. Съмваше се.
Ние пак атакувахме раниците, но вече беше намаляло всичко. Чак в Пирот13
спира ешелона и там закусвахме топла закуска. До нашият влак спира и
съветският ешелон, с ниски вагони и ниски парапети от страни, тъй че
всичко се виждаше какво има вътре. Пълен беше със солдати /войници/,
оръдия и други сандъци. Съветските воини ни направиха една
демонстрация. Пет души разглобиха едно оръдие и всеки взе по една част и
го изнесоха горе на близкият баир и пак се върнаха. Това стана за
петнадесетина минути. Че после като му удариха един казачок, рипкат,
скачат, хвърчат бойните им бонета/шапки/, а ние тичаме да им ги даваме.
През това време ние разгледахме техните оръдия. Едното колело голямо и
тежко, не можем двама да го повдигнем, а те като го грабват на рамо и тичат
с него. Те бяха едри мъже, високи, здрави, силни, дажбата им беше двойна,
даже и повече. Имаха големи канчетата, лъжиците им бяха като лопатки.
После изсвири нашата тръба и край на свиждането с тези големи
съветски братя. Ние се прибрахме по своите квартири за почивка и да чакаме
нови заповеди. На другият ден имаше нещо ката учение и се падна да бъдем
в такава местност като лозе, че си похапнахме от хубаво грозде. После чухме
сигнала за „Сбор“, събраха ни и прочетоха бюлетина как се развиват
бойните действия. Оказа се, че тук са били съсредоточени много наши
войски и за нас нямало фронт за действие, където да се разгърнем. Това
означаваше, че ставахме ненужни на този фронт и затова ни наредиха да се
върнем обратно през София за Кюстендил и Гюешево.
Ние не паднахме духом от това решение, защото то не беше по наша
вина. Грешката беше на Главното командване. Потеглехме за София. Като
пристигнахме там ни оставиха на една глуха линия при Захарната фабрика
и ни дадоха по два часа отпуска на тези, които са от София. Аз отидох и се
видях със своите близки и пак бях изпратен. На връщане се отбих в една
фурна. Имаше топъл хляб, дадоха ми два без купони. Занесох ги на моите
нови бойни другари, и с които бяха там във вагона си хапнахме, докато бяха
още топли. Дойдоха и другите другари. Събрахме се всички и тръбата
изсвири за готовност и влакът пак потегли. Вече наистина нямаше шега,
войната за нас започваше.

6
 Бяхме вече към Горна баня14, виждахме цялата ни столица наравно с
най-голямата ни черква и най-голямата на Балканският полуостров
„Александър Невски“, хубава и величествена. После ни погълна
Княжеското дефиле, влакът пуфтеше тежко и се чуваше само тракането на
колелата. Не разбрах кога сме минали Перник, Батановци 15 и други. По едно
време ешелона спря да напълнят локомотива с вода и ние това и чакахме,
слезнахме да си напълним манерките с прясна вода и то от помпа. Беше
тъмно и разкаляно, около помпата усетих ,че нещо газя кораво, наведох се и
хванах му края. Беше войнишко платнище гумирано. Издърпах го и измих
на помпата. После отидох при локомотива, за да го изсуша. Беше скъсано
доста от единият край и го прибрах в раницата си. Не ми беше тежко като
го носех. После от Кюстендил до Гюешево 16 по пътя си мислех какво и как
да го употребя. Като минахме границата чаках по-удобен момент да почна
да си правя наколенки дълги на двата ми крака, като се коленичи на земята
да не ми е студено и то по такъв начин да си запазя здравето от ревматизъм.

Участие в Първата фаза на войната с Германия през 1944г.

Пътят беше много лош, разбит от камионите на германците, които са
правили тунели за железопътната линия, която да свързва Гюешево с
Куманово. Поредицата от зиг-загови завои доста ни измори. Най-после
стигнахме до една малка рекичка 17. До нея имаше хубава поляна и ни дадоха
почивка, която беше доста голяма. През това време аз се заех да си шия
крачолите. Единият го направих, имах си игли доста, конци също няколко
макари и го обух веднага. Беше ми добре, като по мярка. Другият го прибрах
скроен и реших да чакам момент за него.
Тръгнахме без тръбата да ни свири, а само с погледи и подканване и
при пълна тишина. Пътят ни беше по рекичката, къде сухо, къде вода,
намокрихме си краката, но имаше и някои с брезентови ботуши. Някои от
нас се смееха, други псуваха, а трети понасяха безропотно несгодите.
Върбите бяха доста нагъсто, сякаш вървяхме в тунел, но тишината се
спазваше много добре. Този тунел от върби, вода и малко суша беше около
един километър. После се откри една гледка много интересна. Планини
зъбати, страшни, като че опират до небето. Стана светло и се виждаше по-
добре. Казаха ни, че това е „Стражин“18. Тук е имало големи боеве за тези
планини. Техните зъби са били непревземаеми, но нашите парашутисти са
се спускали зад тях и немците са ги унищожавали. Противниците са били
около петнадесет души, а спират цяла дивизия. Понеже немците са имали
най-различно оръжие за такава отбрана, нашите са търпели големи
поражения. Тези убити войници са погребани в Крива Паланка 19, така пише
на табелките на гробовете им. Попаднали са в клещи от двете страни, нямало
е къде да се развият в боен ред. Както са си вървели по пътя изненадват ги
7
враговете с техните точни изстрели. Те са имали опитност с цялото оръжие,
което са имали под ръка и един борави с всичките оръжия, не като нас, кой
каквото носи, другото не го интересува. От това ме беше страх, че те бяха
големи техници. В това се крие тяхната тайна за големите им победи, както
знаем.
Затова много трябва да се внимава, когато ни предаваха нашите
командири по боева подготовка за оръжието. Да знаем да работим с всяко
оръжие, не се знае може да ти потрябва в критичен момент. Като млад боец
ротният ни казваше:
- Момчета, слушайте и внимавайте, може да се наложи и вие да
воювате!
Подобни неща ни казваха и капитан Петко Брадистилов20, капитан
Цонев, поручик Димчо Дебелянов. От капитан Брадистилов запомних:
- Мери се точно, за да уцелиш!
От капитан Цонев: „Бъди смел, пъргав, жив за да оцелееш“, а от
Дебелянов: „Изпълнявайте точно нашите указания, ако искаш да се върнеш
жив и здрав“. И в трите им препоръки аз се уверих, защото го изпитах.
Особено ми допадна съвета на капитан Цонев: „като пружина да ставаш,
като куршум да бягаш, като камък да падаш“. Лично аз ги изпълнявах
съветите и ще се убедите в това по-нататък при тяхното изпълнение.
Като минахме „Стражин“ влязохме в Крива Паланка. Не го видяхме
добре това селище, но къщите им бяха доста надупчени и развалени. Там е
имало ръкопашен бой, защото къща по къща е била завзета от нас Крива
Паланка. Като минахме селището, от двете страни на пътя имаше големи
баири, голи без дървета, може би са изсечени, но бяха покрити с безброй
кръстове, гробове на нашите бойни другари. И сега се прекланям пред
техните подвизи за Отечеството ни. Оттам разбрах, че са убити повечето при
„Стражин“, а останалите при Крива Паланка. Беше ни тежко, но какво да се
прави, съдба войнишка. Вървяхме омърлушени. Спряхме да се нахраним
при един малък завой на реката, която беше на това място по-голяма. Вече
сипаха ни боба и таман почваме да се храним, не щеш ли се задават каруци
от фронта пълни с убити другари, натоварени в различни пози, окървавени
и студени. От тази ужасна картина не можахме да си изядем боба и го
изсипахме в реката.
Пак вървим, но глада си иска своето. Бъркаме по торбите, само сух
хляб, няма вече пиленца и точени баници, а корав и вкусен войнишки хляб.
Наближаваме Страцин21, отдалече се виждаше. Ние завихме на дясно към
едно село, то пък се стъмни и там прекарахме нощта. Там аз си направих и
другия крачол, обух го и много ме зарадва, че съм си свършил добре тази
8
много нужна работа. Тя ме облекчи и бях спокоен, че като клекна на колене,
те ще ми пазят колената от простуда.
Всяка вечер получавахме вече и бюлетина, за да знаем за боевете къде
се водят и къде ще ни определят вече фронт и за нас. Не беше приятно, но
го очаквахме. На другият ден минахме Страцин и там имаше доста наши
гробове от двете страни на тези голи баири. Намерихме хубава студена вода
с три чучура. Напихме се добре, измихме си лицата и се освежихме за малко.
Тръгнахме по пътя, който води за Куманово22. Той беше лош, крив, от
обозите се беше развалил много. Не щеш ли един самолет вражески мина
ниско над нас. Изглежда, че е правил снимки и нашите му откриха огън и
той се оттегли на запад към Куманово. Командирите изкомандваха да
залегнем веднага и ние легнахме кой където беше, като се изпоцапахме в
калта. Самолетът си направи снимки и си отиде. В този момент се получава
нова заповед, да се върнем обратно. Вече втори път това става с нас, малко
негодувахме, но какво да се прави заповед е, пък може и да е за хубаво, си
казахме ние. Изтеглихме се пред Страцин на един гол баир, само камъни без
трева и дървета, тук там имаше мъх от трева, нещо като лишеи. И то ставаше
по най-бърз начин. Веднага започнахме окопаването, но с една лопатка
какво можеш да направиш. Мястото беше само камъни и то големи. Все пак
измислихме му начина. Направихме полукръг с дупки, нещо като амбразури
на бункер. Само отгоре и отзад беше открито, колкото да се сгушим вътре.
И ако ни гледаш от запад, не се виждаше, че тука има войска. Но немците
пак ни видяха и то отлично. Един самолет идваше от север на фронтовата
линия, мина ниско над нас. Казаха ни, че бил наш и ние наскачахме за
поздрави и по този начин се издадохме. Той си направи снимките и изчезна
на юг. После се чуваше и стрелба по него, но той не беше улучен и повече
не разбрахме какво стана с него. Разбрахме само, че той е бил вражески
самолет.
Донесоха ни храна и вода и преспахме на баира. Съмна се и пак
обратно за Страцин. Като вървяхме по шосето, отстрани на лявата страна се
движеше един конник, който изглежда беше свръзка между бойните части
от нашата армия. Понеже конят като вървеше бързо, той чука с копитата си
по земята, а отдолу е имало скрита мина от големите, които им викат погачи,
той чукнал отгоре по нея и тя веднага се взривява и само видяхме голям
пушек, облак от цветове най-различни. Ние веднага залегнахме на другата
страна, то помогна и силата на динамита, за да се залегне толкова бързо,
нямаше време за команда. После като мина малко време станахме и какво
да видим – голяма дупка, яма, надалече имаше останки от кончето и
войника. Лоша за запомняне картина. Добре, че е имало наклон не към нас,
а на обратно и затова ние оцеляхме невредими, само ушите ни пищяха, доста
дълго бяхме като глухи.

9
 - Това ви беше първото кръщение! - казаха ни ротните командири.
След това те ни провериха и се оказа, че всички сме добре, нямаше
пострадал никой и пак тръгнахме напред. Дадоха ни веднага вода да пием
да ни мине уплахата. После почнахме да се смеем, закачки, шеги, това е
войната.
Краят на месец октомври наближаваше. Бях вече объркал дните и
датите. Страцин пак го минахме, пихме си студена вода и си поизмихме
даже някои главите да се поразхладят. Пак видяхме гробове на наши братя
по съдба и слезнахме вече надолу по лошият път, където се бяхме
поизцапахме в предните дни и от където ни бяха върнали обратно.
Продължавахме да вървим тихо и кротко, защото вече се чуваха добре
гърмежите, към които отивахме и ние. Вървяхме доста, започна да се стъмва
повече и стана вече неудобно и трудно да се придвижваме и подходящо за
неприятни изненади. Един войник се отдели от нас на място, където имаше
дебели зидове, но не и къщи, като градини заградени с дебел зид, за да отиде
по нужда. По едно време чуваме експлозия на мина, но малка войнишка, не
конска, тя има три малки като кибритени клечки, но плоски, оцветени в
жълто, зелено и кафяво, да помислиш, че е цвете. Щом го настъпиш то
избухва, не те убива, но те изважда от строя. Противникът ни ги слага там
където може да стъпне войника, и той минавайки ще я настъпи. Такива мини
се слагат на по-меки места по пътеката, като се сливат с тревата. От
командирите дойде заповед, понеже вече е тъмно да се движим сами, бавно
и то по стъпките, ако е минал друг преди тебе, но първият да внимава къде
стъпва, не като конче, а като котка. Тази заповед ни успокои донякъде,
защото беше уместна и правилна, ако искаш да се върнеш жив и здрав. Това
всеки го желаеше и изпълняваше за да оцелее.
Започнаха и тежките моменти. Попаднахме на една много неудобна за
движение местност. Движехме се по трима заедно, повече не можеше,
защото беше тясно. Пред нас се виждаше нещо тъмно, като усои, дълбоки
ровини, стръмни нагоре. Не можеш да се изкачваш сам, пръста се свлича, не
помня дали имаше водичка, но бяхме сухи, по това разбрах, че не е имало
вода. Височината беше не по-малко от шестдесет-седемдесет метра, може и
повече. Цялата дължина не беше повече от километър и половина.
Изморихме се доста, пък и оръжие се носеше.
Хубавото беше, че към нас имахме кухня. Храната ни беше добра:
хляб, сирене, салам, кашкавал и бонбони си имахме, но сухарите ги пазехме
за краен случай. По цялото това ходене по мъките, ние не оставяхме
торбичките на мира и ни ставаше по-лекичко и сили си набирахме по този
начин. Не се плашихме, като знаехме, че кухнята е след нас. Изкачихме се
горе, на високо. Имаше трева, храсти и то само ниски. Беше отдавна тъмно
и не се виждаше добре. Назад се чуваха охкания, псувни и тихо шушукане.
10
Но ние трябваше да пазим тишина, колкото се може повече, за не ни чуят
немците. Най-накрая излезнахме от тази пропаст всички. Пак се събрахме
по роти, по отделения, провериха ни дали сме всички, как е самочувствието
ни и налягахме кой как може да си поспи малко и отпочине добре, че ни
очакват вече сериозни неща. За наша изненада видяхме, че обоза го няма, а
раниците са при тях. Ние бяхме само с едно платнище, шинела, торбичката
и оръжието си носехме. Аз бях гранатохвъргач, носех петдесет малки мини
и плочата, на която беше закрепена широка цев. Носех цевта на рамо, тъй
като ми беше по-удобно, с едната ръка нея, с другата сандъче с мините. Бяха
много красиви и си виках дано не ги изпукам, мило ми беше за тях. Една
лопатка поне нямах, не стигна за мен да получа. Имах си малко джобно
ножче и то ми беше другар, неразделно от мен, в случай и то помага. Най-
лошото беше, че въшките много ни тормозеха, ставаха непоносими, а
нямаше как да се освободим от тях.
Съмна се вече и всичко се вижда, къде сме дошли, как сме минали тези
ровини, стръмни. Далече остана и Страцин. Чужда земя, непозната. Времето
беше хубаво, слънчево, малко хладно, но младостта и сърцето си казваха
думата: “Напред и все напред за победа!”
Ротният ни командир, който беше поручик Танчев, ни събра и като
най-възрастен ни поздрави за дългия път, който сме извървели дотук, че не
е имало от наша страна провинения, наказания и търпяхме всички несгоди
и лишения на войнишкия живот. Накрая той каза тези запомнящи се слова:
- Отсега нататък искам от вас да се чувствате ката братя, мили
един към друг. Съдбата ви определи да бъдете заедно рамо до рамо,
защото вече края дойде и за нас да помагаме на нашите братя, които ни
очакват с нетърпение да им помогнем за по-бързо изгонване на германския
ботуш от нашето отечество, което гази. Момчета, аз знаех и ви казвам,
че това е последният ден от вашето трудно и мъчително пътуване до тук.
Тази нощ ние ще направим първите стъпки за атака на врага!
След тази реч командирите на ротите се събраха на съвет и получиха
заповеди от дружинния ни командир майор Галев. Аз го познавах този
майор още като млад войник, като бяхме през 1937г. и 1939г., заедно запас
в село Дрипчево, до Дервиш могила. През октомври 1941г., отново бяхме
заедно запас в Свиленград. Знаех, че той е добър стратег, като ръководител
е отличен командир и му имах много доверие. Уверен бях, че и сега ще им
даде на командирите добри напътствия за тази нощ, която се очакваше от
всички с голямо вълнение.
Командирът пристигна при нас, събра ни вкупом близо един до друг
и ни каза с въздишка:

11
 - Момчета, скъпи братя, нося ви лоша вест, тази нощ ще настъпим
като падне луната зад Паяк планина. Щом се скрие зад нея, ние трябва да
сме на определеното място избрано от Главния ни щаб на дружината.
Долу до реката да се съберем и после всеки командир, ротен да си вземе
сам решение и да има ред и пълна тишина. Първо от обеда, който ще си
направите след малко водата ще пестите, всичко да ви бъде в ред и
стъкмени като за сватба.
Ние малко клюмнахме главите. Той забеляза това и извика по-силно:
- Горе главата, ще се биеме за нашите деца и майки!
Като каза последните думи, ние като един бяхме настръхнали за мъст
срещу коварния враг, който ни докара тук. Трябваше да си дадем и ние
своята лента за Отечеството ни.
Следващата заповед беше да се обезшуми всяко нещо, което може да
дрънка по тялото ни, особено лопатките, ножовете и манерките, понеже
имаше голи без калъф, а кончето да бъде обуто със специални неща, като
гети, вързани добре за краката му. Последната беше бавно придвижване,
защото местността била трудна. Възможно е да бъдем изненадвани от врага,
затова да стоим близо един до друг и да си помагаме в случай на падане и
хлъзгане. Местността досега не е проверявана от никой, затова да се внимава
връзката да бъде по-къса по-между ни като се движим. Понеже ще се
движим в неизвестност, отправен знак ще ни бъде дерето до реката. За
реката не се знаеше нищо, колко е дълбока, широка, но и тя можеше да крие
изненади. Нареждането беше да държим високо оръжието си, за да не се
намокри, защото може да ни потрябва веднага щом я минем реката.
Командирът ни попита дали имаме някакви въпроси към него. Няколко
души се обадиха и попитаха:
- Ако хванем немци, да ги убиваме или не?
- Щом се предават доброволно, Не! - той отговори.
Веднага започна подготовката за изпълнението на трите задачи.
Нашият ротен командир поручик Танчев, като бащинска заръка преди боя,
който ни предстоеше ни каза следните думи:
- Момчета, мои братя по съдба, пожелавам ви победа над този
фашизъм, който погуби милиони и продължава да погубва невинни хора,
като нас и ви желая да се завърнете с медали окичени на гърдите ви и за
победа над германския фашизъм. Върнете се живи и здрави при вашите
деца и семейства. Сега изпълнявайте задачите, които са ви възложени!

12
 Съгласно нарежданията заехме позиция в края на една нива с високи
храсти един метър и повече. Наредихме се един до друг залегнали и
очаквахме заповед. Тя беше следната. Първата верига от войници през един
напред като залегнат, втората верига става и ги отминава пет-шест крачки
пред първата. Втората става и отново първата и така до баирчето. Там
трябваше да се съберем всички.
При минаването сме били забелязани от врага, който пусна три мини
върху дружината. Майор Галев веднага провери по роти и се оказа, че
нямахме жертви. Тогава той със своя гръмогласен глас извика:
- Момчета, това беше първото ни кръщение! Така ще бъде занапред!
Горе главите, не се бойте, не сме сами!
После ни нареди да залегнем по трима, четирима, само да се обърнем
с гърбовете седнали без да се пуши така, че ако мине самолет да
представляваме нещо като храсти без да се мърда, понеже земята беше с
ниска тревичка и нямаше никакво дръвче. На това място седяхме до
стъмване около четири часа, после се раздвижихме и събрахме, за да се
уточнява тръгването как ще става. Решено беше ротите да се съберат по
взводове. Провериха ни самочувствието. Имаше шеги и закачки.
Наближаваше края на деня. С интерес наблюдавахме луната кога ще се
скрие зад Паяк-планина23 (тоест връх Паяк от Кожух-планина ), в очакване
и ние да тръгнем към врага за неговото му изгонване от Балканския
полуостров. Луната измина своя път и се скри. Ние бяхме готови за
тръгване, като бяхме разделени по взводове и отделения в колона по един.
След като повървяхме известно време стигнахме до едно малко деренце. То
беше малко и стръмно, като имаше храсти в ниското. Там си каза вече
тъмното думата. Имаше падане, ставане, но се държахме здраво един за друг
и то беше повече за торбичките. По ни бяха удобни за хващане, защото те
не дрънкат. Зад мен беше кончето и в един момент чух силен тътен. Обърнах
се и го видях паднало с тежкия товар, който беше за нас. Няколко от нас
скочиха да му помагат. Продължихме пътя си, като слезнахме долу до
реката и се разположихме надясно от нея. Там бяхме се събрали всички.
Получихме нареждане като минем реката, да се изчакваме близо до нея и по
знаците, които ще чуваме (определени войници ще чуруликат нощна птица
и дневни такива), да се събираме по ротно, взводно и по отделения. Това
беше и последното ни събиране заедно.
Нашият взводен командир намери отнякъде по-дълга пръчка, близо
два метра, която му беше нужна за преминаването на реката. Той беше
предвидил опасностите, за което ми хареса много този млад офицер,
подпоручик Симов. Неговата съобразителност ми даде една малка надежда,
че той ще ни води добре. Беше първи срещу втори ноември, два часа през
нощта. Нощта беше тиха и непрозрачна. Чувахме само звуците на водата,
13
която шумолеше, но личеше, че е бавна в движението си. Отразяваха се
някои по-големи звезди във водата и те лъщееха тук-там с малки вълнички,
за да ни осветляват пътя за преминаване. По едно време взводният застана
в средата на взвода и ни каза:
- Кой ще налази пръв във водата?
Всички си мълчахме, защото не я знаем дали е дълбока или плитка.
Той заби своята пръчка във водата и тя не потъна. Оказа се, че тя беше около
метър и нещо.
- Хайде, другите след мене всички!- каза ни Симов.
Той тръгна във водата, а след него и по-високите момчета вървяха
хванати едни за други, кой къде може да хване другия. Навлизам и аз. Нали
съм по-нисък, водата стигна до гърдите ми. Оръжието го вдигам високо,
както и торбичката да не се намокрят. Някъде към средата на реката се чуха
изстрели от отсреща. Те бяха светещи куршуми, само три, четири. Техните
дири осветиха цялата река като ден. Ясно беше и видяхме отсреща каква е
местността. Те с тези светещи изстрели всъщност ни улесниха много добре
за преминаването на реката.
Изглежда, че някъде от нашите не са пазили тишина и немците ги
забелязват и затова е била стрелбата. Все пак минахме реката и отсрещният
бряг ни посрещна като роден бряг. Налягахме по гръб да се изцедат
ботушите от водата, но на тези, които бяха с бризентови ботуши не излизаше
нищо, те бяха се стегнали още повече. Почнаха вече кудкудякания, песен на
щурци, имитиране на други животни, които бяха определени за тази цел.
Събрахме се всички по роти, взводове и отделения. Пристигнаха и
командирите да си поемат своите отделения и да продължат изпълнението
на своите задачи.
Наредиха ни да тръгваме лазешком. Часът беше между три и четири.
По пътя ни имаше зидове като на зеленчукови градини. Беше тъмно. Ние
пъплехме лазешком в пълна тишина. Дрехите ни бяха вече полуизсъхнали,
но се усещаше силно напрежение. Изминахме около сто метра и забелязах,
че почна да се разсъмва и се виждаше по-добре всичко, което е пред нас.
Минахме до високи дървета, ниски храсти, дървета, средни на ръст, с гъсти
листи, където можеше да се крие човек в тях за наблюдение и дори да стреля.
Продължихме през един селски път, който беше тесен. Насреща ни
имаше удобно дере, което ни побра доста войници. Вече се бяхме
поразбъркали с Четвърта рота, та заедно като сардели един до друг. Там
моят ротен ми поиска всичките мини, че ми олекна доста от товара, който
носех. Имаше и път, който минаваше през дерето, в което се бяхме
настанили, излизайки пред нас нагоре. Ротният ни командир изпрати един
14
войник за проверка на пътя. От лявата страна на пътя имаше високи храсти.
Войникът лазеше около двадесет крачки и залегна, повече не лазеше.
Командирът праща втори, който спира до първия. Праща трети и той залегна
зад втория. Изпраща четвърти, Милотин се казваше. Той забелязва немците,
но те го раняват в стомаха. Успява със сетни сили да се завърне и пада. В
тежко състояние той все пак предава, че онези наши другари са убити в
главите, и че имало бункер зает от трима души германци скрити добре в
храстите, като посочи мястото им. Ротният ни поручик Танчев нареди на
санитарите да вземат Милотин на носилка и да го оттеглят назад, за да му
се окаже помощ. Повече не разбрах нищо за него.
По едно време ротният ни каза:
- Момчета, след мене вдясно, по-бързо да се отделим от четвърта
рота.
Последвахме го веднага цялата Първа рота, като квачки с пилета и ни
нареди по взводове- Първи взвод, след него Втори и на края Трети взвод. С
нас беше и подпоручик Симов, който ни първи преведе през реката.
Залегнахме едни до други. Имаше храсти с голям слог, удобен за прикритие.
На Трети взвод се даде устна заповед за настъпление. Нашият взвод остана
в очакване. Разглеждахме пред нас терена. Той беше една голяма нива,
около четири декара, подходяща да приюти цялата рота. Позицията беше
удобна, голям камък имаше на горният край, около сто тона и повече, висок,
като топка бял.
Взводният ни командир Симов ни каза, че ширината на нивата е
тридесет метра и има малко слогче накрая около тридесет сантиметра
удобен за прикритие. Той извади своя пистолет и каза силно: “Напред!”, но
никой още не ставаше. Извика по-силно и ние тръгнахме, като аз минах
покрай него. Всички задружно вървяхме разредени както трябваше, но не се
спазваше най-важното, пребежката на етапи да бъде, а това не се спазваше.
Някои искаха на един дъх да стигнат малкото слогче. Това условие беше
много важно. То се състоеше в следното: бягай четири, пет метра и лягай,
другият след теб и така без жертви трябваше да стигнем всички. Като правех
своите пребежки видях, че Стоян Шолев24 беше улучен в главата. Залегнах
до него и го бутам по ботушите. Той не става. Примъквам се до главата му.
Целият му врат беше окървавен, а от устата излизаше кръв, която
образуваше голяма локва. Той беше един от първите, които тръгна с
взводния, но пребежките му бяха дълги и това му костваше живота. Зад него
по-наляво имаше друг паднал и той не мърда. Аз за миг се опомних от тази
картина и направих втора пребежка и когато бягах държах плочата пред
мене си. Тя беше лека, но стоманена. Сандъчетата с мините бяха празни и
ги оставих на позициите още. Бяха празни, защо ми са празни да ми пречат

15
и те. Като залегнах на втората си пребежка, турнах плочата преди главата си
и усетих на два пъти куршуми в нея, но те не можеха да я пробият.
“Ставай като пружинка, бягай като куршум и падай като камък”-
това запомних от капитан Цонев още през 1939г., като бях запас и така
стигнах до малкото слогче невредим. Там пък ме посрещна една дупка от
мини или друго нещо. Скрих си главата, плочката пред мене залостих да ме
пази от неканен гостенин. Отляво и дясно вече имаше мои другари. От тях
разбрах, че има още други убити наши при прибежките си. Слогчето ни
приюти всички живи при себе си като майка. Като се обърнах назад видях
доста другари да лежат без да мърдат. Аз имах само една лопатка и плочата,
от която не се отделих и за минутка, разбира се и торбичката, че без нея за
къде съм. Без нож, една малка чекийка, това ми беше всичко. Дупката беше
издълбана и нямаше какво да правя с лопатката, може би някой шрапнел да
е паднал от нашите и ми помогна да не се мъча да копая.
Ненадейно близо до мен, един германец от земята си показва двете
ръце и главата и ми се предава. Ами сега що да правя? Нямам пушка, нито
нож. Видях, че отдясно от мен се намира Минчо Свиленов и му казах да
отиде до германеца и да го плени. Той тръгна три-четири крачки и спря,
просто замръзна на място. Аз му викнах силно, но и гледам към пленника
да не се скрие, защото ни е в гръб и ще стане лошо. Дето се казва на човека
като му хвръкне чивията, не знае какво прави. Отивам при Минчо, грабвам
пушката му, а той се дърпа, но изглежда аз излезнах по-силен, взех му
пушката. Тя си имаше и натъкнат нож и бързо се отправих към пленника.
Приближих се към дупката. Германецът ме гледа, че идвам с натъкнат нож
на пушката и трепери. Аз казвам на развален немски да излязат всички от
окопа. Той излезе и още трима с него. Първият веднага ляга по корем и
ръчичките до лактите нагоре ги вдига. Същото направиха и останалите, но
четвъртият не можеше да коленичи, единия му крак беше бинтован доста и
затова не можеше да клекне, камоли да легне като другите и ми казва:
“Италиано, Италиано”. Главата му беше цялата бинтована, само едно око
се виждаше. Аз му викам: “Значи италианец си!” Забелязах, че дрехите му
не бяха същи като тези на германците, а по жълтеникави. Всички пленници
бяха без оръжие и колани.
Попитах ги дали има още като тях наблизо. Те погледнаха напред пред
нашата позиция и какво да видя, окоп, три каски до него и друг окоп с три
каски ме гледат всички дали ще ги намушквам или не. Тогава и аз се
уплаших, но те демонстрираха, че не желаят да стрелят, а само ме гледаха.
През това време от левият фланг ми идват на помощ двама мои другари
Киро и Гошо и предавам пленниците на тях. На германците им
сигнализирам с ръка да станат и им посочвам към реката да бягат. Те бяха
едни млади момчета, руси, хубави, избръснати, не като нас небръснати с

16
големи мустаци и пълни с въшки. Аз се оттеглих назад, ниско, защото ги
видях къде са били пред нас. Изглежда, че сме си кръстосали позициите.
Щом се завърнах на мястото си, предадох пушката на Минчо, като му
благодарих от сърце за услугата. Извиних му се, че измъкнах пушката от
ръцете му.
Тъкмо се малко успокоих, а то пък още един се предава, но нямах
пушка, а ме беше вече страх от германците, защото видях къде са им
окопите. Петият ми пленник гледаше право към мене, но и аз се изхитрих,
показвам му с ръце да става и посока реката. Той става, беше едър мъж и се
скри бързо в храстите към реката. А през това време аз крещя:
- Никой да не стреля по него!
Излезе друг шести и той беше едър мъж, но беше ранен в десният си
крак и просто с ръцете си забива в земята, а със здравият крак рита просто
земята, като плуване на сухо. Но се случи с него нещо много лошо, най-
лошото, което можеше да се очаква. От левият фланг един наш
неблагоразумен от село Долни Лозен25, Софийско, вдига леката си
картечница и го надупчи, както си плуваше човека да се спаси. Дали го уби,
защото не чуваше моите викове да не се стреля, това не зная, но ситуацията
стана доста сериозна. Германците от окопите около нас, които виждат това,
откриват силен огън и убиват другия мерач, който беше невинен и се
казваше Петър26 от село Лозица- Никополско.
След това убийство на немския войник, германците бързо съобщават
назад на другарите си с минохвъргачките, че ги избиваме. И те като ни
почнаха от изходната ни позиция, намаляват мерника и ни разредиха още
повече. Паднаха доста мини около нас, като една падна и удари Минчо
Свиленов27. Бог да го прости! Това беше този другар, от който взех пушката,
за да ги пленя германците. Той беше улучен в таза. Само чух: “Помощ,
помощ”- и край, друго от него не се чу вече. Друга мина падна до мен, между
краката на мой другар. Той ми казва, че нещо му е топло между краката му.
Бяхме почти оглушали, не чувахме почти нищо. Аз погледнах към него и що
да видя, мината стърчи половината над земята, другата част в земята. Беше
дълга до петдесет или повече сантиметра, една лъскава зелено-синя. Но, за
наш късмет тя не експлодира. Аз му дадох кураж, убеждавайки го, че тя е
пълна с пясък и не може да бъде със закъснител при този удар, защото те не
издържат, а веднага експлоадират. С ръце му соча да се изтегли към мен или
на другата страна без да я докосне. Той дойде към мен, дупката беше голяма
събираше и двама ни. После изисках от другарите да вземат от убития Деян28
кепето и да се сложи леко върху мината да не би някой да я бутне. Това
момче загина от невнимание. Деян вижда надалече германци, че бягат и
стреля по тях, без да вижда другите, които са близо до него и го убиват. Беше
станал прав и удобен за прицел.
17
 Всички тези събития ставаха някъде около девет часа сутринта.
Слънцето беше изгряло и се виждаше как всичко около нас се беше
опушило, най-вече от фосфорните бомби. Всичко гореше по земята. Най-
после спряха да пускат мини. Изглежда бяха им съобщили тези немци, които
бяха пред нас, че и те бяха застрашени от мините им. Мина малко време и
се успокоихме. Взводният ни командир беше зад големия камък.
Предадохме му къде се намират германците, а той казал само: “Добре”,
друго нищо.
Аз знаех, че са двама мерачи на левият фланг. След като е убит
мерачът на леката картечница, трябваше да я вземе друг. Понеже всички
знаят, че противникът търси къде има такова оръжие и усилено гледат да го
унищожат както и стана, нямаше желаещи да получат оръжието. Аз
помолих да ми се донесе картечницата и сандъчетата с патроните. Много се
зарадвах в този момент, даже я целунах от радост, че и аз имам вече мощно
оръжие. Донесе ми я най-добрият и верен приятел, печатарският работник
Филип Димитров от София. Прегледах я добре и изпробвах на единичен
огън. После залегнах. Бях с пълен пълнител и готов за бой. Отсреща, под
скалите се виждаше врага, а над тях пък са нашите от Четвърта рота.
Германците хвърляха отдолу ръчни бомби над скалите и те падаха като
мравки отгоре, но те не ги виждаха, а ние пък виждахме пред нас окопите
им и стана една кръстосана стрелба. Междувременно към германците
тръгнаха наши танкове и стана една бъркотия. Танковете стрелят пред нас,
защото виждат добре немците и окопите им. Бяха “Виктория”, с
изображение на нещо като пет римско, затова така ги наричаха. Като
стреляха, се виждаха във въздуха да хвърчат тела, шинели, копчета. Не
можеше да се разбере нищо какво става. Ние навеждаме и вдигаме глави,
хем да гледаме, хем пък и нас да не ни почнат, но това не стана, защото те
са ни виждали добре. Но положението ставаше по-лошо. Техните мини
започнаха да се изстрелват по танковете. Видях как един от тях беше улучен
и обърнат, като му беше скъсана лявата верига и се въртеше само на дясната.
Войниците излизат от него и бягат, а аз продължавах да стрелям под
скалите, то е високо над нашите и нямаше опасност за тях. После се опуши
нещо наблизо, стана експлозия и други мини паднаха. Аз спрях огъня
веднага. Боят утихна за малко. Разбрахме, че е имало и по дърветата и в
шумите скрити немци. След като са били открити, те са били избити и като
чували са падали.
Докато траеше затишието, аз се опитах да се свържа с един подофицер
на име Петър. След като го повиках, той веднага дойде при мен бързо,
лазешком. Казах му къде са били германците и да си поеме командването.
Той трепереше от страх като му разправих какво съм правил без него.
Попита ме:

18
 - Ама ти имаш картечница?
Аз му отговорих, че са ми предали оръжието на Петър, който е бил
убит, като Филю ми я донесъл. След това му казах:
- Пешко, аз имам вече силно оръжие, ти имаш цевка с двадесет и пет
патрона. Аз отсреща ще бия, а ти пред нас да ме прикриваш.
Той ми отговори, че оръжието му било развалено. “Как развалено!”-
му се скарах. Той ми обясни, че с някой друг са пипали приклада и
пружинката изхвърчала и не са я намерили и без нея нямало какво да се
прави. Беше притеснен и трепереше. Аз се ядосах и му казах:
- Стига си треперил, че ако те почна, няма кой да те спасява!
Той беше дребничък и страхлив, но трябваше да се измисли нещо за
да ми бъде в помощ. Отдясно на мен лежеше убитият Деянчо. Той имаше
същото оръжие, като това на Петър. Казах му да ми го донесе веднага, но
пък на него затвора беше улучен от куршум и не се движеше. Извадих му
пружинката и я сложих на другия, пробвах на единичен огън, после на
автоматичен и беше редовен. После му казах:
- Хайде, сега прикривай ме, че ако разберат фрицовете, че тук има
лека картечница, те ще гледат да ни ликвидират.
Аз не зная на какво се дължеше това мое ненадейно желание за
командване, дали от страх или от геройство. Като се замисля, всъщност
около нас нямаше човек, който да командва и да създава ред. Имаше само
един подплашен млад подофицер. Вярно и аз бях ефрейтор, само че това се
дължеше на раждането на Симеончо29, а не по заслуги.
По едно време ми предадоха от левият фланг, че има ранени и убити
и искаха да се изтеглят към десният фланг. Предадох им молбата до
взводния Симов, който беше зад големия около двадесет метра камък. Той
извика силно: “Не, никакво изтегляне!”, но аз настоях и той склони.
Отстъпващите другари прелазиха и през моите крака, ниско. Аз останах
последен, но давах огън. Пред мен и отсреща към Четвърта рота пушека
беше преминал и така преминаха без смущаване, като на тези, които бяха
пред нас не им давах да надигнат глави и да видят, че се изтеглят от левият
фланг. Като погледнах към тези от десният фланг на мен, видях само убити.
Аз си направих план как да се изтегля. Дадох огън на ляво-дясно и
веднага грабвам двете сандъчета с патрони и картечницата и бягам назад.
Четири-пет метра и пак залягам, откривам огън по целия фронт, за да не ме
разберат, че се оттеглям. Пак грабвам сандъчетата и картечницата и назад,
както са ме учили:“като пружинка ставай, като куршум бягай, като камък

19
падай”. Пак залягам и откривам огън и на три прибежки се изтеглих
невредим и три пъти чувам куршумите как свистят по мен. Като се изтеглих,
забелязах как един войник превързва друг. Той беше ранен в левият крак
долу в прасето под коляното. Кръвта тече, а те стискат крака с окървавени
ръце, но тя не спира. Турнаха и двете пакетчета, пак не спира. Късам и моето
пакетче и казвам: “Чакай, не така!”. Събрахме големи листа, имаше
наблизо дъбове, слагаме листата и омотаваме крака здраво и кръвта спира
да тече и църцори. След това му казах на войника, въпреки тежкото му
положение, но нямаше как, че брат му Минчо е загинал, ударен от мина. Той
заплака и ние също, успокоявахме го колкото можехме. Казах на него и на
другарите около него да слезнат долу близо до водата, може да има
санитари, които да му помогнат. Повече не се видяхме с него.
Аз тръгнах да търся моите другари, но никой не намерих. Те с
разрешение на майор Галев минали реката обратно. Майор Галев ме видя и
ме извика при него, като ми заповяда:
- Ей, ти мерача, вземи от тези двамата само пушките, а той ще
принесе този ранен в коляното войник през реката, че не може да ходи!
Тръгнахме край реката, те напред, аз след тях. Като наближавахме
средата, немците ни откриват, защото представлявахме голяма цел. Върху
нас започнаха да се изсипват свирепи мини. Пред нас, след нас, от ляво, от
дясно. Чувствах, че ми излиза душата от бързане. Само исках по-бързо да
минем водата, която ни дърпаше назад. Мините свиреха жестоко. Бяхме
доста мокри, изморени от това напрежение, в което сме попаднали на
прицел от врага. За наше щастие не успяха да ни улучат и ние минахме
благополучно и тримата. На брега ни посрещна едно дебело дърво върба,
което ни приюти и запази. Починахме си малко там и ги оставих, като им
дадох пушките и тръгнах пак сам да търся моите другари. На връщане
намерих и видях войници от всички роти. Много от тях бяха насядали, други
превързваха глави, крака, ръце и др. Никой не ме позна и аз никой от тях.
Забелязах, че много войска се е събрала на групи, почти половин
дружина. Тръгнах с тях и виждам, че много от войниците гледат нагоре.
Погледнах и аз и видях една висока скала, около сто и петдесет метра, дори
повече. До нея, нагоре по реката се виждаха други по-ниски. Попитах някои
от войниците защо гледат по нея. Те ми казаха, че на върха имало германци
и от там са стреляли в гръб по нашите като са минавали реката. Пчиня30 се
казваше реката. Тя беше около тридесет метра широка, но е била минирана,
а ние не сме знаели за това нещо. Това разбрахме от германски пленници,
които съобщили, че имало бум-бум мини в реката. Някак си водата ги е
занесла надолу по течението, тъй че сме имали късмет когато минавахме
реката.

20
 От разговорите ми с войниците разбрах, че за да се отиде на върха
трябва да се използва близката дупка, в която има стълби отвеждащи чак до
горе. Аз влезнах в дупката и видях, че не ме лъжат. През нея се виждаше
дори небето. След като излезнах от нея, казах на висок глас:
- Кой е съгласен с мен да влезе и да се изкачим по стълбите? Няма
страшно, оръжие имаме.
Никой не пожела да ме последва. Започнах да ги убеждавам, че ако са
горе германците, ще ни избият, както сме тук и зяпаме нагоре. Накрая
ядосан им казах:
- Как не ви е срам? И вие сте дошли да се биете за вашите деца и
майки!
Тогава се замислих. Тук нямаше нито един офицер, нито подофицери,
всичко останало прост войник, който мислеше само как да оцелее. Ясно
беше, че трудно ще намеря кандидат да дойде с мен. Тръгнах сам и
ненадейно се чу глас: “Чакай, аз идвам!”. Той беше подофицер от
картечната рота, не го познавах, но му благодарих, че се съгласи да дойде с
мен, защото вече е друго като сме двама. Ние влезнахме в отвора на дупката,
а другите се отдръпнаха назад, за да гледат и чакат какво ще стане. Аз му
казах, че ще съм напред, а той да върви четири, пет стъпала по- назад. Дадох
на един войник моята лека картечница и взех един шмайзер, защото е по-
късо и удобно по такова непроверено стълбище. Аз дори нямах нож и
другарят ми, който имаше трябваше да ме охранява. По време на
изкачването усещат как ушите ми още бучаха от мините. Самото то не беше
никак лесно. Справихме се добре, излезнахме горе и що да видим. Немците
яли, хвърляли кутии консерви, шоколади. Гилзи имаше много изпукани.
Погледнах от върха назад. Местността беше удобна и можеше германците
да се крият в храстите. Застанах после на най-високата точка на върха с
вдигнат шмайзер, върху който поставих кепето си. Това беше знак към
моите другари, че е чисто. Те се зарадваха и се запрегръщаха от факта, че
германците ги няма вече. Сега пък трябваше да се мисли за слизането,
защото очевидно щеше да е по-трудно.
От височината, на която бяхме всичко се виждаше идеално.
Панорамата беше отлична по цялата река и чувах най-различни изстрели от
оръдия и мини и други оръжия. Реката беше опушена от дим, в резултат от
действието на тежки и леки картечници и ръчни бомби. Чуваха се добре и
виковете “Ура!” На запад се виждаше висока скала, която от двете страни
беше отвесна. До нея имаше по-малка скала. Зад тях се падаше и Куманово.
Виждаше се и една кула, на която върха и го нямаше.

21
 Тръгнахме да избираме място за слизане, а отдолу ни свирят и ни
показват, оттук, оттам, сочат с ръце как по-лесно да слезем. Като слезнахме
и гледахме от къде сме се плъзнали по задник, то било лесно, седнеш върху
камъчетата и се носиш много удобно. С краката управляваш седнал и хоп
пристигнахме долу за секунди. В такива случаи и природата помага. Веднага
щом слезнахме започнаха да ни питат какво имаше горе на върха. Казахме
какво сме видели, описахме местността и най-важното, че немците са
избягали.
След като тази случка привърши, продължих да търся другарите от
моята рота. За съжаление не видях никого, дори не видях офицери от
другите роти около нас. Стана ми притеснително къде те може да бъдат, а
неориентираните войниците като мен ставаха все повече и повече.
Погледнах към гората и забелязах, че една голяма група войници отива
нагоре към нея. Оказа се, че там имало вода за пиене. Побързах, защото и на
мен ми се пиеше такава вода балканска, от която и моите предци са пили
като са били на моите години и тогава е имало войни и моят баща може да
е пил от тази хубава вода, тогава когато тази земя е била българска, а сега
чужда. Но баща ми Алекси не се върна от фронта, за да види петте си
невръстни деца. Увлякох се малко в мисли, но нещо ми беше станало мъчно
за моя баща, по чиито стъпки вървях. След като се напих от тази вода, аз се
почувствах веднага по-силен и по- смел за моя изненада.
А тази голяма група войници продължаваше да върви нагоре. Бяха
около петдесет-шестдесет души, които вървяха и бъркаха по торбите си,
похапваха, псуваха, за нещо негодуваха. С тях беше единственият офицер,
който беше останал. Той им казваше:
- До тук! Нагоре не! Горе е главното ни командване, ще ни видят- а
те продължават да вървят и си хапват и пак псуват. Офицерът им каза:
- Другари! Става вече страшно, вижте назад какво оставяме, има
ранени, кой ще им помогне, нали вие?
Войниците почнаха да го ругаят и да му викат:” Ти, какъв си? Я си
гледай работата, че….”. А между тях забелязах, че вече имаше и от моята
рота. Те бяха високи, мустакати, изглеждаха страшни, а всъщност бяха
страхливци, въпреки че произхождаха от такива селища, чиито жители са
били войнствени като Клисура, Пирдоп и други от Средногорието.
Слушах добре молбите на офицера и ми ставаше все повече
неприятно. А войниците продължаваха да си вървят из тази гора с високи
дървета. Горе имаше големи чадъри като отдолу им се виждаха нарядко
телата. Нямаше храсти и се виждаше всичко надалеч, като под чадър
дърветата имаше гъста шума. Прецених всичко бързо какво трябва да правя

22
с тези непокорници. Виждах, че гората е удобна да осъществя плана си.
Вървях след тях като вълк самец и дойде точният момент. В ляво от мене
имаше дере. Аз се скрих за малко зад един храст от дерето, като зад мен
нямаше никой. Групата продължаваше да си върви, само че по-бавно, а аз
стоях в дерето, като бях си взел обратно моето оръжие. Знаех, че ще ми бъде
малко тежичко, но полезно за тази задача. Трябваше да се направи нещо все
пак, след като офицера не можеше да се справи с положението. Налагасеше
аз да направя нещо. Забелязах, че дерето беше нагоре по-удобно и се
изправих. Започнах да тичам и доста път изминах. Успях да ги изпреваря и
застанах точно пред тях залегнал. За мой късмет имаше там ниски храсти,
висока суха трева, две дървета близо едно до друго. Като по поръчка беше
всичко това. Залостих си картечницата и ги зачаках да се приближат до
тридесет- четиридесет крачки от мен. Като се доближиха им извиках силно:
- Назад! Вашата …!
Докато изрека последната дума, те се разбягаха и изчезнаха от погледа
ми, а офицерът се дръпна настрани отляво и с насочен шмайзер към тях
нещо им говореше, видимо притеснен и изплашен.
Повиках офицера да дойде при мен. Той тичаше изплашен, запъхтян
и застана десетина крачки от мен. Аз го попитах що за български офицер е,
като не може да върне назад тези немирници, а той започна да се обяснява
уплашен. Като го видях отблизо, ми се стори доста познат. Попитах го дали
не е бил ординарец на полковник Салабашев31, от конният ескадрон в София
и на коя рота е командир. Той ми отговорили, че е бил ординарец и сега е
командир на Четвърта рота. Ясно, викам си на акъла, той е проверен, за да
бъде допуснат и то за ротен. “Поручик Младенов, попитах го аз - ти не ме ли
познаваш?” Той ми отговори, че не се сеща. За да го подсетя, му разказах,
че съм работил във фабрика “Вагрянка”, като леяр-чугунен. Когато му
говорих за чорбаджиите, майстора и калфата и други се оказа, че ги познава
и се сети и за мен. Разказах му че, всеки ден точно по дванадесет часа по
обед, чираците седяхме пред фабриката, за да ги гледаме как минават и как
яздят.
Той се приближи до мен и ми каза:
- Значи ти върна тези непокорни глави? Аз те поздравявам за този
твой подвиг!- и после си записа нещо в своето тефтерче свързано с мен. Като
свършихме разговора, аз му поисках да ми даде хляб, че бях гладен и
торбичката не зная кога съм си бил изгубил. Той ми даде човека не само
хляб, но и кашкавал, сирене, салам. Много му благодарих, че ми беше
станало много лошо от глад.

23
 Започваше да се съмва. Беше някъде към пет или шест часа. Помолих
го да има грижа за мен и му казах:
- И да ме пазиш, че тези луди глави ако узнаят, че съм бил аз, ще ми
видят сметката.
Той ми отговори да не се боя, защото той бил насреща, познавал ги
добре и от кои роти са. Тръгнахме си заедно вече като приятели стари до
чешмата да си пийнем пак вода студена. Тя имаше три чучура. Имаше и
други войници, едни идват, други се връщат и така се разделихме с него,
погълна ни войнишката тълпа и аз продължих да си търся моите другари.
Намерих доста, дойдоха и офицерите, но не всички ги видях, както друг път.

Река Пчиня в Република Северна Македония

24
 Майор Галев, като дружинен командир заповяда да се изтеглим към
селото32, което беше някъде на горният край на гората. Минахме близо до
мястото, откъдето ги върнах онези непокорни глави. Намерихме селото и се
настанихме да нощуваме. Прекарахме спокойно нощта и на другият ден
продължихме да се стягаме за изненади. Към девет часа или малко по-късно,
като ни откриха, че сме в селото, германците започнаха да ни обстрелват.
Ние се пръснахме по цялото село, далече от къщите, даже някои не можаха
да си вземат и оръжието. Аз се укривах с няколко души до зидовете на
градините, които бяха наблизо.
По това време картечната ни рота била зад едно баирче. То имаше голо
било и като го обкръжили от двете страни видели един селянин със
слушалки на ушите си. Питали го какво прави тук, защото и селяните бягаха
кой къде види само да се спасят от мините. Хващат го този селянин, а той
имал и сандъче и разбрали, че той е предавал, че тук има войска и къде да
пускат бомбите. Намушкали го и мините спират веднага. От тези мини
загина и нашият командир Поручик Танчев33. Нямаше кой да го замести и
останахме без него.
На трети ноември пак тръгнахме към реката, но сега вече имаше мост
направен от една греда. Имаше да се хванем с едната ръка заковани тънки,
дълги прътове за гредата на три места. Имаше и подпори, не беше масивно,
но за момента беше удобно. На края на моста нямаше повече дърво, че ни се
наложи да газим в реката и пак се измокрихме. После минахме по нещо като
път, обрасъл, с храсти от върби и стигнахме низината пред баира. Върху
него се виждаха добре малки къщички, две-три, бяха бели и се виждаха
огради около тях. Майор Галев ни посрещаше една по една ротите сам. Още
по пътя като вървяхме, аз забелязах, че няма нито един офицер освен него.
Като пристигнахме до него той ни отпрати веднага, като ни каза тихо:
- Вие до тук! Накрая до високите върби ще държат връзка с мене.
Аз съм горе на баирчето до къщичките. Десен фланг сте, а пък вие до тук
ще бъдете по средата между десният и левият фланг. Вие останалите в
ляво от средните ще държите връзка между средните и мен.
Каза и на нас къде ще бъде той: “При мерача- за мен ставаше дума, на
края дето свършва баира”. Отидох на посоченото за мен място и си мислех
защо е сам майорът и само толкова ли сме останали живи и здрави от
предишният ден от една дружина, само една четвърт. Значи, което е събрал
човека с това е тръгнал.
Майор Галев ни раздели на три части с поравно оръжие. Колко бяха
останали тежките и леките огневи картечници, само той си знаеше. Наблизо
до мен видях една тежка картечница и имах кураж да я поискам да бъде с

25
мен. Като тръгнахме за определеното място настъпи някаква неочаквана
паника. Чух майор Галев да казва:
- Нещо радио София предава, елате!
До него имаше транзистор, не бях виждал такова нещо преди и
предаваше новините. Те съобщаваха, че Единадесета дивизия 34 се е предала
на германците, заедно с Майор Галев. Той веднага пребледня и каза:
- Момчета, вярно ли е това което чухте?
- Неee!- отговорихме ние в единен глас.
- Почакайте, още има, не е свършило още с новините, тази кутия
малка, черна казва, че Единадесета дивизия била на избягалия министър
преди преврата Александър Цанков 35. Тя е с бради като него, ще ги
познаете добре с брадите.
Оказа се, че цялата тази новина била от черната чужда станция, а не
от нашата. Галев ни каза:
- Чухте добре за мене и за вас какво се предава по радиото, това е
лъжа, но за брадите е вярно!
В действителност имахме доста момчета с бради, черни, руси и не се
знаеше кой ни беше Попа, който трябваше да ни опява ако стане нужда.
Затова майорът ни заповяда:
- Още утре ви искам да си обръснете само брадите, може да
останат мустаците ви!
Това ме зарадва, че и аз имах мустаци и то големи. Накрая той
заповяда:
- Сега по местата си отивайте и да се внимава добре, че не се знае
какво ни очаква.
Аз си отидох на левият фланг при новите си другари, а това не е много
добре по време на война, да нямаш познат поне един човек, за да не се
чувстваш сам. Майор Галев беше дал знак за тръгване и ние тръгнахме във
верига както си е редното. Аз трябваше да отида до едно деренце, което за
прикриване беше удобно. Като мерач с картечница трябваше да охранявам
левият фланг. Настъпихме на около сто и петдесет метра и спряхме,
погледнах назад, всичко беше залегнало и вдясно от мен всички бяха минали
баира и залегнали. По едно време се показа един танк, окичен с върбови
храсти. Изглеждаше страшен, после още един, след него два и станаха
четири. Всички те бяха се окичили като за парад с храсти, бучат, реват
силно, че изглежда те ни издадоха, че има тук около тях войска. Като идваше
26
последният танк, мина близо до мен и видях, че зад него се влачи нещо.
Разбрах, че са войници, маскирали се добре. Като лопатка бяха четирима
души, може и повече да бяха. Като почнаха да бият мините на германците,
един танк се обърна надясно със скъсана верига и се опуши. Мините падаха
около нас. Всеки слагаше главата си ниско и чакаше дали ще го удари или
оцелее. Като погледнах после след като спряха мините видях, че всички
войници от танковете бягаха през баира и се скриваха от погледа ми.
Останаха само танковете сами, без хора да пушат и димят, защото имаше и
фосфорни бомби, които изгарят всичко около тях. Аз гледах на всички
страни, като се бях маскирал със заешки тръни.
Видях един убит германец да лежи на около тридесет метра от мен.
Виждаше се добре и часовника му на ръката. Да ме съблазни е номера. Той
е миниран и като му хванеш ръката да вземеш часовника му, той е свързан
скрито с мината, която е под него сложена. Ние сме предупредени, че
убитите наши и техни войници могат да бъдат минирани. Санитарите имат
предвид тези изненади и се пазят, когато ги събират убитите, особено
нашите, както ги бяхме оставили да си лежат и спокойно през нощта могат
да свършат тази работа. Често човекът си плаща с живота алчността. Един
мародер от нашите, разбрах, че е събрал доста часовници и пари от нашите
убити. Беше подофицер от Картечната рота. За негово нещастие войниците
от Втора рота познали часовник на ръката му.
По едно време се получи информация, че са ни били обкръжавали от
към десният фланг и всички започнаха да се изтеглят назад. Останах сам,
без подкрепа. Започнах да разсъждавам какво да правя и дори си бях
съставил план. Кураж ми даваше факта, че имах доста патрони, около
седемстотин, нож и то германски и една мина ръчна пак тяхна, която беше
много красива зелено-синя. Чаках близо един и половина часа, но неканени
гости нямах. Времето беше ясно и хубаво, слънчево, без вятър. Само при
танковете допушваше нещо, но хора не се виждаха, беше тихо и спокойно.
Не ми беше ясно що за танкисти са тези войници, та така лесно си оставиха
тези скъпи машини. Зная, че при моряците капитанът последен напуска
кораба, било чрез давене или спасяване, а тук нямаше такова нещо, оставиха
ги и избягаха. Не зная кой беше казал: „О, Българийо, от такива страхливци
паднахме под турско робство толкова години!“
По едно време се дочуха викове отзад баира. Не знаех какво става там
и реших да отида и видя. Погледнах за последен път пред мене целия ми
фронт. От всякъде беше чисто, само германецът си лежеше неподвижен.
Наши убити не се виждаха, само като свидетел стоеше непомръднал
„Големият камък“ от мястото си със своята вечна мраморна белота. Вярвам,
че и сега си е на същото място, единствен свидетел и на други битки
отминали както и тази, която взе живота на много хора. Прибрах всичко

27
необходимо и тръгнах, но бях притеснен, какво ли става там, защо са тези
викове. По пътя пак се оглеждах на всички страни за изненади.
Като отидох на мястото, видях, че нямаше проблеми. Майорът викаше
и крещеше по всички войници, защо са напуснали позициите си и кой пуска
тази партенка (лъжа), че са ни обкръжавали. Беше ги събрал войниците в
ниското, а те бяха налягали повечето, но и прави имаше. Галев им се караше:
- Как може да се отстъпва така като турски башибузук?
Той си беше прав, но сам без помощници така е. Всичко това ставаше
някъде към обед. След като свърши с критиката, по негова заповед минахме
пак реката обратно. Мостчето беше здраво и отидохме до едни къщички
близо до високата скала и студената вода с трите чучура. Там заварихме и
нашето снабдяване с храна. Докато се настаним, то се стъмна и там мина и
нощта.
На четвърти ноември бяхме готови за атакуване. Тръгнахме сутринта
пак по мостчето. Сега пък ми се падна на десният фланг да бъда, тъй че не
можах да видя нашите танкове дали са още там, само видях танкистите доста
с превързани глави и други части от тялото. Минахме и се поздравихме
може би за последен път. Никой не знаеше до къде е отстъпил противника.
Вървяхме във верига всички, но врага го нямаше. Достигнахме до едно
малко селце36. Хора нямаше, пък и да е имало те се криеха. Началниците ни
казаха да не се пипат вратите, били са минирани, щом хванеш дръжката тя
експлодира и те извежда от строя.
След като се уверихме, че няма противник, нощувахме там. За наша
беда заваля един силен дъжд, няма къде да се скриеш. Всеки си направи
качулка от платнището, като само ботушите ги мокреше дъжда. Облегнати
бяхме един до друг двама, трима как се случи. Постепенно ни стана студено,
кално беше и не се виждаше нищо. След това подухна ветрец и дъжда спря,
но ние вече бяхме доста мокри. Добре, че беше доста тъмно, че не можеха
да ни видят германците, че тук има войска. Вече се съмваше и ние пак
тръгнахме, краката ни бяха като вдървени, но после се отпуснаха. Беше вече
петият ден, наближавахме към Куманово. Пред нас се откриваше голямо
пространство от ниви, стърнища и др. Видяхме, че хубав път отиваше към
Куманово.
Ние вървяхме в боен ред, както трябва във верига. Аз бях пак на левият
фланг за охрана на цялата дружина понеже си имах картечница своя. От боя
съм си я взел, на убит мой скъп другар. Докато стигнем до определеното
място, то стана следобед. Там залегнахме на позиция и се окопахме. С мен
се движеше един подофицер. Той не си издаваше чина, тъй като му било по-
добре така, иначе щели му дават задачи, пък и други се криели като него.

28
Той се казваше Чолаков и бързо с него станахме приятели. Изкопахме си
окопчето, двойно за двамата. Събрахме малко стърнище като слама заедно
с корените, очукахме ги и станаха удобни за постелка. Времето пак се беше
нещо приготвило за дъжд и ние бяхме в очакване на нараждания.
Не след дълго се получи заповед да отида напред и да проверя как е
обстановката. Реших да я изпълня веднага. С мене дойде още един боен
другар, с когото не се познавахме добре, но бързо се сприятелихме, докато
бяхме заедно. Ние тръгнахме лазешком между висока трева, казва се млечка,
удобна за прикриване. Тя беше доста нагъсто израснала. Опасността се
криеше в това, че лазехме надолу и врага можеше да ни види спокойно, дори
с просто око, без бинокъл. Бяхме на около двеста метра от нашите позиции,
но вражески човек не видяхме, само се виждаха хора да се движат по
крайните къщи на Куманово. Върнахме се обратно по местата си. Беше
започнал да пръска много ситен дъждец. Моят нов “съквартирант” ми
пазеше окопчето добре.
Докато се готвихме да опънем платнището, ненадейно, за моя
изненада виждам от десният ни фланг войниците да се оттеглят назад,
залягат обратно, като че там е позицията. След това и други почват масово
да бягат назад, като паниката достигна и до нашата рота. Виждайки, че
нещата не отиват на добре, реших да се опитам да направя нещо. Излязох от
окопа, взех едно сандъче с патрони и казах на моя другар да пази добре
мястото. Той ме убеждаваше да остана, защото ще се карат командирите. Аз
му отговорих да пази окопчето и никому нито дума. Тръгнах тичешком и
видях, че зад нас е имало и батарея с големи купчини покрити с бризент,
които сигурно бяха снарядите им. Един наш командир, покрит с платнище,
заради слабия дъждец се опитваше да спре войниците да не бягат назад, но
никой не му обръщаше внимание. Извика и по мене, но аз му казах: “Ще
видиш какво ще направя!”- и добих допълнителен кураж за изпълнение на
това, което бях замислил. Продължих моето бягане, настигнах тези, които
бяха първи, отминах ги и се излегнах да си почина за малко, защото бях се
уморил доста от тичането. Междувременно дъжда постепенно се засилваше.
След като си починах, станах и не спрях да тичам, докато не си избрах едно
удобно място, хем да не ме виждат, а пък аз да ги виждам всички като по
длан.
Залегнах добре, приготвих си картечницата и като им извиках с един
твърд глас:” Къде? Вашата …”- и те залегнаха веднага, цялата нива беше
почерняла от тях, но никой не мърда. След няколко секунди пак им извиках
още по-силно и страшно: “Ставайте и назад! На месо! Да смажем врага!”
Моите думи постигнаха целта си. Войниците стават всички
въодушевени, стрелят на високо, тичат в обратна посока с мощно “Ура!”
Същевременно нашата батарея започна да бие барабанен огън и
29
въодушевлението стана по-голямо. По-късно се оказа, че са били останали
само четири наши оръдия. В крайна сметка всички войници се завърнаха в
първоначалните си позиции.
Дъждът се усили, а аз бях целия в кал. Уморен, мокър и мръсен
трябваше да извървя доста път при завръщането ми. Аз бях радостен, че
всичко мина отлично, така както го бях замислил. Докато се връщах
разсъждавах, кой беше подстрекателя за тази “партенка”, че германците са
ни били обкръжили, като очевидно не е имало такова нещо. Достигнах до
извода, че най-важното за войника е да има силен дух и да не се подава на
непроверени слухове. Но както се видя, между нас е имало хора със слаб
дух, податливи за провокация.
Постепенно дъждът се усилваше. По пътя си аз минах през батареята.
Там всички се бяха покрили с платнищата си. Попитах войниците там къде
им е командира и те ми го посочиха. Отидох при него и той ме попита
разтревожено:
- Какво има?
Може би се беше уплашил, че съм от Главното командване. Казах му
веднага да се успокои и да не се тревожи, защото аз съм онзи войник, който
го срещна и му каза, че ще види какво ще направи. Той се успокои и рече:
- Браво момче! Аз не очаквах от тези пехотинци такава глупост да
направят, значи ти ги върна?
- Да, аз!
- Как се казваш? От коя рота си?- ме попита той.
Отговорих му каквото ме питаше, а той ми каза, че ще съобщи за мен
на дружинния ни командир майор Галев и ме ритна три пъти по ботушите и
ми рече: “Гарго стрижена, ще бягате!” После си записа на едно листче
нещо и го предаде на един войник.
След това се прибрах на позицията си. Моите другари се бяха покрили
под платнищата, тъй че никой не ме забеляза кога се върнах. Отидох при
моето окопче, където намерих моя съквартирант Чолаков да ме чака. Като
ме видя, прегърна ме и ме зацелува. Той ме поздрави за смелостта, която
съм проявил.
По едно време чувам гласа на майор Галев. Той идваше към нас ядосан
и псуваше. След като преминал през другите роти, сега идваше към нашата.
Майорът стигна до нас и попита:
- Тази рота коя е?

30
 Отговорихме му, че е Първа. Почти всички бяхме скрити, заради
силния дъжд под платнищата, само ботушите ни стърчаха навън и ни
издаваха. Започна да разпитва кои са мерачите и къде се намират. В този
момент аз се притесних и започнах да треперя. Чолаков ме успокояваше, че
няма нищо лошо от това, което съм направил, даже сигурно ще бъда
поздравен. Майорът се доближи до нашият окоп и попита: “Кой е този
мерач?”. Чолаков му отговори: “Четвърти”. Майорът ме ритна по ботушите
и ми каза:
- Гарго стрижена, ще бягаш!
Чак тогава се поуспокоих малко. Мислех, че съм сгрешил с действията
си и може да ме смачка от критика. Тогава Чолаков ми каза:
- Видя ли, че е добър човек, не ти каза нищо.
След като ни отмина, Майор Галев продължи пътя си и ни изчезна от
погледа. А дъжда се усилваше още повече и ставаше нетърпимо да стоим
тук. Не след дълго получихме заповед от Галев да се изтеглим назад. Ние
тръгнахме като “турски башибозук”, кой както можеше на групи, малки и
големи, защото силният дъжд ни пречеше да се движим по взводове и роти,
пък и калта ни пречеше доста, а и трябваше да си пазим оръжието от
намокряне. В движението си се придържахме към кулата, която видях
благодарение на светкавиците, които пробляскваха от време на време. Като
наближихме видях, че кулата беше без горната си част. Изглежда всъщност
тя да е била по-скоро джамия. След това попаднахме на едни ниски храсти.
Те се оказаха тръни с бодли. Седнахме за малко върху тях, защото бяхме
доста уморени и нямаше къде да се седне за почивка. Тъмнината и дъжда не
ни даваха мира. Всеки момент се променяше нещо. Водата минаваше под
нас спокойно, но по едно време се изтъркаляхме от тръните, защото бяхме
доста натежали и постоянно мърдахме от тяхното боцкане.
После тръгнахме да търсим ново място, което да е подходящо за нас.
Вървяхме заедно една малка групичка от четирима души и стигнахме до
една малка къщичка. Облегнахме се на нея и сме спокойно заспали от тази
умора. Като се събудихме, видяхме, че се разсъмва вече и ние четиримата
решихме да тръгнем на запад, към Куманово, напосоки да търсим къде са
другите. По пътя ни нямаше никой. Наближихме кулата, оказа се вярно, че
е била висока, без кубе. От там се виждаше добре Куманово и къде са се
събрали нашите другари. Бяхме видимо на разстояние близо един
километър от тях. Дадохме си малко зор и пристигнахме при тях. Майорът
ги беше вече построил по роти и крещеше на висок глас.
Ние се пръснахме по ротите си. Когато пристигнах при другарите си
от ротата, Майор Галев беше вече там. Поиска доброволци двама души за

31
патрулни двойки на Дружината. Като разбрах какво иска, веднага излезнах
пет крачки пред ротата и застанах мирно с поглед към него. Той каза:
- Имаме един, още един трябва, айде по скоро!- но никой не се
решава.
- Как не ви е срам? И това ми било български войници!
Дорде изрече това, ето че излезе един подофицер от Картечната рота.
Тогава майорът ни извика двамата да отидем при него. Като ме видя, ме
позна и каза: “А, ти ли си?”. Той определи подофицера да бъде командир и
ми каза да слушам неговите заповеди. Отидохме заедно около тридесет
крачки напред и Галев ни посочи баирчета отсреща, където имаше един
параклис и ни определи зона, която се виждаше добре за действие. Заръча
ни да се внимава добре, защото задачата крие опасности.
Ние тръгнахме към малка рекичка37 идваща от Куманово източно от
града. Достигнахме до определеното място отсреща и гледаме Дружината,
всички насядали на земята и си почиват. Обиколихме параклисчето. Вратата
беше заключена. Имахме нареждане да не пипаме дръжката, защото може
да е минирана и отминахме. Стигнахме крайния голям баир и видяхме, че
зад него има само занемарени ниви с високи треви. Такива високи треви не
съм виждал по нашите плодородни ниви. Зад баирчето имаше и една сама
къща. Обходихме я внимателно, а тя цялата беше опушена от всички страни.
От нея излизаше пушек един бял, рядък и веднага изчезваше. Отидохме към
вратата, а тя се отвори и от нея излезе един старец. Той остави вратата
отворена да излиза пушека. Аз му извиках: “Стой, не мърдай!”- а той се
уплаши и почна да вдига ръцете. Казах му да ги свали и го питах какво пуши.
Той ми отговори, че: “тикву варят да ядот, нема хлеб, чекай малко!”
Излиза старецът и носи на ръцете си тиква варена. Казахме му първо той да
опита. Той хапна и се уверихме, че няма отрова. Горкият старец се поизгори
малко с горещата тиква. Ние с другаря си похапнахме от топлата тиква.
Не щеш ли се показаха доста малки главички. Гледаха ме що за човек
бях. Навярно бях страшен за децата, небръснат от доста време с големи
мустаци. Попитах стареца дали има немци наоколо. Старецът ми отговори,
че преди около час и половина е видял двама немци нагоре между високите
дървета, като единият от тях е куцал и други не е виждал. От думите му
разбрах, че те се оттеглят вече и са доста далече от нас.
Реших да изляза на височината за да видя къде е Дружината.
Забелязах, че тя е минала вече рекичката в боен ред и идват към нас на
разстояние от близо един километър. Аз вдигнах шмайзера, който си бяхме
разменили с един другар по нареждане на майора, турнах отгоре бойното

32
кепе и дадох знак нагоре, надолу няколко пъти, за да дойдат по-скоро. Пръв
дойде майорът и ме пита:
- Каква е обстановката момче?
- Чиста, немците са се оттеглили към Скопие преди час и половина.
Имало двама души, единият е бил куц, другият го е крепил”.
- Тогава защо дигаш този знак?
- Да потичат тези тарикати малко.
- Добре си направил!
Около обед дойдоха вече всички и цялата рота се събрахме.
Похапнахме си добре. Задължението за осигуряването на храната беше на
ротния фелдфебел38. Той е длъжен да ни следи къде се движим и да ни
снабдява навреме. Наши съвестни другари ни издирват и когато ни намерят,
напълват ни торбичките с храна и ние продължаваме с нашите бойни задачи.
На това баирче имаше и една плевня. Там преспахме срещу седми
ноември. На другият ден пак сме постови. Аз си взех моето оръжие леката
картечница и тръгнах напред. В това време взводният командир Симов 39
попита:
- Кой иска да бъде сега патрулна двойка пожелание?- никой не се
обажда.
- Аз!- отговорих силно.
- Дамянов, ти вече беше, сега други по желание. Няма ли други? Няма,
личи си щом мълчите. Тогава има наказани сред вас. Наказаните две крачки
напред! Те си знаят кои са.
Излезнаха шест войника напред. От тях Симов посочи двамата, които
ще бъдат патрулна двойка днес. Те тръгнаха по посочения път, а единият
започна да плаче и да обяснява, че има деца и молеше друг да го замести.
Симов не се трогна и му каза: “Тръгвай без хленчене”- и те тръгнаха, но
десетина крачки пред нас той им извика да вървят далече колкото да се
виждат. Момчетата вървяха и се обръщаха на всички страни. Имаше около
тях гъсти храсти и те разумно бяха предпазливи и с право ни изчакваха, не
се знае къде са се скрили немците, тях ще пропуснат, а другите ще избият.
С оглед безопасността ни, се взе решение всички заедно да се движим,
но да си спазваме бойния ред. Минахме тези храсти и пред нас се откри едно
малко селце40. Пред селото се събрахме и в сгъстена редица решихме да
минем през него. Минахме цялата дружина благополучно през селото,
въпреки че населението се беше доста изплашило от нас. Ние им обяснихме,
33
че гоним германците, а населението не закачаме. Успокоени, някои даже ни
даваха цветя, вода за пиене, каквото имаха под ръка. Хората се радваха, че
сме ние тук, нали сме братя. Селото беше населено от македонци, които
говориха лесен и разбираем език. Ние приемахме техните поздрави и ни
изпращаха с махане на ръце и овации.
Минахме селото и стигнахме друго, което се падаше между Куманово
и Скопие. Но не влязохме в него, а завихме надясно на един голям гол баир.
Там се стъмни и ние останахме на баира, окопахме се веднага. На баира
имаше камъни, но ситни и лесно се копаеше пръста с камъчетата. Хвърляхме
далече пред нас разхвърляно, така че да няма височинки. Станахме и ние
вече опитни като германците. Действахме на принципа: разхвърляй и копай
дълбоко, за да не те открият къде си се скрил, ако искаш да оцелееш. Тази
вечер аз бях дневален на взвода. Всеки взвод си имаше дневален и ние се
срещнахме и наблюдавахме на всички страни зорко за изненади. Но тя дойде
неочаквано, че като заваля един сняг и то на парцали, ами сега я вече
оплескахме. Всички опънаха платнищата си върху окопите. На когото
успях, помогнах и им пожелах спокоен сън. Скоро баира побеля целия и
окопите вече не се виждаха, само на средата нямаше сняг. Той се топеше от
войника, който е отдолу и тялото е топло. Някои започнаха да се откриват
за въздух. Интересно беше, че като погледнеш отстрани не можеш да
допуснеш, че тука има скрита войска.
Този сняг ми пречеше да минавам спокойно между тях и се
притеснявах да не падна върху някого. Любувах се на красотата на снежната
нощ. На другаря, който требваше да ме смени му казах да лежи спокойно,
защото аз ще продължа чак до сутринта. Аз се чувствах добре и зорко
наблюдавахме с другите дневални, за да могат да спят спокойно нашите
бойни другари. Ставаше вече седем часа сутринта. В цялата вселена беше
тихо и спокойно, но нашата тръба изсвири “Внимание” и после “Сбор”.
Какъв е този сбор по това време, чудехме се ние. Наставаха всички и
тръгнахме в низината. Достигнахме до едно място, където имаше къщички
и бяха се събрали вече доста роти. Там Майор Галев41 ни произнесе едно
горещо и многоочаквано слово:
- Момчета! Войната свърши! Германците са се оттеглили през
Албания за родината си. Поздравявам ви за победата над фашизма!
Имаше Ура, Ура! много пъти. Целувахме се, прегръщахме се,
чувствахме се победители. Така на 8 ноември 1944 година завърши Първата
фаза от участието на българската войска във Втората световна война.42 43
Битките в тази част на Балканският полуостров приключиха, но войната
продължаваше в северните части на Югославия, в Унгария, Чехословакия,
Полша, Австрия и др.

34
 На същият ден, 8 ноември влязохме в Куманово. Там среща
направихме с югославските партизани44, които вървяха и пееха: “ми смо
немци прогонили!”- накичени с по един, два медала. Вървяхме почти
успоредни до известно време и успях да ги разгледам добре отблизо. Те бяха
облечени най- различно, само кепетата бяха еднакви. Курките им бяха
различни: български, германски, сръбски, италиански. Панталоните им бяха
и те различни, а ботушите само български и германски. Те убиваха
противника си и дрехите им взимаха веднага. Бяха много горди и надути и
не спираха да пеят: “ми смо немци прогонили”. А ние им казваме, че заедно
ги прогонихме, не само те. По това тяхно поведение се усъмнихме, че ще си
имаме неприятности с тях. Югославските партизани всъщност бяха около
една рота или както те казват “бригада велика”.
Навлязохме по-навътре в града и от лявата ни страна имаше голямо
триетажно здание с един вход в жълто боядисано. На всеки прозорец имаше
заковани дъски, стъкла не се виждаха. От всеки прозорец се показваха
десетина главички на млади момичета. Викаха жално:
- Братя бугари, молим ви пуснете ни, ни смо от немци затворени,
молим ви!
Нашите командири събраха доста войници, които разкъртиха вратите
и им казваха на девойките:
- Хайде, сестри мили слизайте!
Но от всички прозорци не можеше да се види, че вратата е разбита.
Момичетата от горните етажи виждат, че техните другарки излизат и им
викат разплакани: “Айде, излизайте по-бързо, братя бугари ни освободиха,
не се бойте!” После девойките си тръгнаха с махане на ръце за
благодарност.
Ние продължихме напред, някъде до средата на града, по кривите
улички и все се пазим и мислим от коя страна ще имаме изненада, но тя е
била пред нас. Имаше по пътя ни една голяма, ниска къща с голям двор,
разграден, с изпочупени дъски. Беше кръчма, а вътре е имало сърби
партизани, които пият и пеят “ми смо немци прогонили”. За момент бяхме
спрели и наблюдавахме какво ще стане. Влезнаха и наши войници вътре. В
този момент виждаме, че сърбите обкръжават кръчмата отвън. Вътре се
чуват високи гласове, песни, сложна работа става. Веднага сръбски и
български офицери се натикаха вътре и се разгони обсадата на сърбите.
Същевременно и ние се готвихме да ги обкръжим. Чуха се различни
команди и всички излезнаха навън от кръчмата и я затвориха веднага. По-
късно ние си отидохме на определените квартири, настанихме се добре и
нощта прекарахме спокойно без изненади. Сутринта на девети ноември

35
дойде. На този ден станах по свое желание бакар, за да се уверя, че
справедливо се разпределя храната и няма злоупотреби с нея. Имаше
сигнали, че се краде сирене, кашкавал, салам и друго, но за хляба
оплаквания все още нямаше. Имахме задача да набавим храна. Като се
завърнахме, раздадохме я и отидохме да измием казанчетата на един бунар.
При завръщането си видях, че ротата беше строена и някои войници
плачеха. Ние се запътихме да застанем на фланга, без разрешение, защото
не ни видя командира, който беше нов човек, а до него стояха четирима
наши другари.
Разпитах другарите около мен какво става, а те ми казаха, че снощи,
някои са се били напили и псували. Познавах нарушителите и знаех, че
всъщност те са добри момчета. Нямаше време за бавене и реших да им
помогна. Излизам пет крачки напред, надясно от командира и му казвам, че
желая да говоря с него. Той държеше нещо в ръце и написани бели листове.
Това било рапорт до командира на Дивизията за военен съд. Това беше
същият Поручик Младенов45, на когото помогнах при Скалата и чешмата с
трите чучура да върне войниците си. Командването беше решило след
смъртта на ротния ни Поручик Тасков, той да съвместява ръководството на
нашата Първа и Четвърта рота.
- Господин Поручик, ако е възможно да им простите от името на
цялата рота на тези наши бойни другари, които си даваха живота и
останаха живи между убитите наши бойни другари. Моля ви, не ги
изпращайте на съд!
Той ме погледна, изглежда ме позна. През това време войниците се
разпляскаха и той с дълбока въздишка каза:
- Добре, на тези тримата ги скъсвам рапортите, но на този, Не!-
силно и натъртено- На този аз ще го накажа сега, веднага пред вас. Две
седмици бакар и два месеца без отпуска!
Той скъса и останалия рапорт на Симов, войникът, на който падна
мината между краката му и не експлоадира.
После Поручикът46произнесе строга реч и нарушителите се
разплакаха. Той ги посъветва да благодарят на този техен другар, който се
застъпи за тях, иначе са отивали по дяволите. В този момент аз бях щастлив
за спасяването на моите четирима бойни другари. След това се срещахме
често с Поручика и се поздравявахме. Моите другари едвам изчакаха
Младенов да отиде при другата рота и ме хванаха да ме целуват и прегръщат
и ми благодариха, че съм ги спасил. Другите от ротата също ме
поздравяваха. Бях спечелил уважението на другарите си.

36
 Накрая си отидохме под строй в квартирите, с песни и закачки, където
изкарахме спокойно вечерта. Аз имах едно капаче, че си го напълних с
тютюн. Имаше много, всеки двор беше пълен с низи от тютюн и то хубав на
миризма и пушек. Даже хазаинът разтвори цяла денка да си вземем колкото
си искаме, само да не чопкаме от другите, че са били развалили. Останахме
много доволни, че ни даде сам хубав жълт тютюн. На другата сутрин ние
пак потеглихме, напуснахме Куманово и се отправихме на север. Беше 10
ноември 1944г.

Българските войски влизат победоносно в Куманово- Ноември 1944г.

След изморително ходене пристигнахме в албанското село Лояне 47. То

беше вече опразнено, нямаше хора, само котки и някои кокошки, които не
са успели да хванат. Виждахме жителите горе, високо по баирите
обкръжаващи селото, накацали по скалите. Изглежда, че те са били
изплашени от миналите войни, които е имало по техните земи. Знаели са, че
сме били много страшни и затова са избягали. Но времената са други и ние
не сме същите. Ние влезнахме от долният край на селото, но разбрахме, че
първо са влезли наши за да търсят квартири. Възможно е селяните да са
имали някакви неприятности с тях.
Тръгнахме по къщите и на тях имаше поставени бележки, за коя рота,
кой взвод и т.н. Ние намерихме нашата къща. Разположихме се както трябва
по нашему. Тя беше празна, само нещо като параван закрепено на левият
ъгъл на стаята и овчи кожи на другите страни. Друго нищо, две прозорчета
и това беше всичко. По едно време изсвири тръбата за сбор. Събрахме се и
ни казаха, че строго се забранява да се пипа каквото и да е. После се раздаде
храната ни и бяхме свободни. Върнахме се обратно към къщичката и там

37
намерихме в един килер, туршии от чушки като камби. Опитахме всички
буркани от тях. Те бяха в големи гърнета, до десетина кила едното.
Туршията се оказа много солена и се чудехме как я ядът толкова солена.
Намерихме и гнили круши и най-различни други лакомства и като прибавим
и боба отгоре, стана една бъркотия в стомаха. През това време отново свири
тръбата за сбор. Нямаше как, трябваше и ние да отидем. А там се готвело
празненство. Имаше музика и хора. Хванах се и аз. Поиграхме с другарите
заедно, скачахме, беше много весело, а от баирите ни гледаше населението,
което беше избягало от нас.
След удоволствието винаги идва и лошото. Още докато бях на хорото,
почувствах, че става нещо с мен. Прилоша ми и двама мои другари ме
хващат от двете ми страни и ме отвеждат към квартирата. Междувременно
те извикват и лекар. Поставят ме на овчите кожи, проснат като умрял. Аз
съм бил изгубил съзнание изглежда, но добре си спомням един чудноват
сън.
Сънувам, че излизам от една тъмнина и тичам силно по една пътека, а
насреща ми се отваря една прекрасна панорама, силно слънце, хубава
природа, зеленина, цъфнали цветя, красиви и най-различни. Аз тичах с
разкопчана куртка по тясна пътека, а от среща се задава черна точка, после
става жена, бабичка. Тичам към нея и я познах, беше моята мила Майка
Славена и тя вървеше по същата пътека, през която и аз вървях, на
разстояние около двадесет и повече метра и ми казваше: “Немой!- и с
дясната ръка ми махаше- Немой, Немой!- три пъти- Още е рано за тебе!”
Между нас имаше една малка рекичка с бистра вода. Погледът ми се втренчи
в нея, пак погледнах към майка си, а тя се беше приближила още по-близо.
“Мамо, при тебе идвам! - а тя пак ми казва: Немой, немой!”.
Аз й казвам: “Ела при мен!”- и се обръщам назад и виждам черни
облаци и тъмнина. Тръгвам назад съкрушен от това, че майка ми не ме прие.
В този момент аз прогледнах и седнах, като че не се е случило нищо с мен.
Чувствах се добре и се оглеждам. Докторът беше се отдалечил от мен и чух
как казваше на другарите, че съм си отишъл и вече беше готов да си прибира
слушалките си в сандъчето си. Ненадейно за другарите, аз се появих и ги
изплаших всички. Казах им да си стоят на местата, за да им разкажа кой ме
е върнал при тях. Разказах им, че съм сънувал, че отивам при покойната си
майка, но тя не ме приела и ме е върнала. Докторът учуден ми каза:
- А, бе ти беше свършил, какво стана с тебе, не ми е ясно хич и това
пък не ми се беше случвало.
Пак извади слушалките си и ме прослуша, особено сърцето, което
работеше нормално и всички се успокоихме. Почувствал се добре, станах и
започнах да се разхождам. Започнаха и шегите по мой адрес. Другарите дори

38
ме сравняха с възкръсналия Христос. Така завърши с добър край това мое
премеждие.
Сънят с майка ми даде допълнително кураж на мен и силно усещах, че
имам някаква защита отгоре. Бях уверен, че тя ми беше простила, че не
можах да бъда на погребението й през май 1941 г. Това ме тормозеше много.
По това време бях запас на турската граница в Свиленград. Пътят до с.
Бабица, Брезнишко беше дълъг и аз закъснях.

Настъпление на север по река Морава. Настаняване в

Гърделица. Бунтът в Дивизията
Пренощувахме и тази нощ в това село и на 15-ти ноември сутринта
тръгнахме пак на път. По пътя си настигнахме една селска кола. На нея се
возеше един албанец, млад мъж, с руса коса, хубав човек, с весела усмивка.
До колата жена му водеше кравичките с въженце. Тя беше с бяла шемия,
облечена в нещо като черно расо и боса, с изпоцапани от калта крака. Само
и се виждаха очите. Лицето и беше закрито и с едната ръка крепеше шемията
да не падне.
Като вървяхме успоредно със семейството, войниците почнаха да се
майтапят как може жената да води кравите, а мъжа да се вози. Започнаха
смях и закачки. Мъжът се засрами и слезна. Той изглеждаше доста весел,
отиде отпред при жената и й каза нещо неразбрано за нас и тя се качи на
колата и седна, като му даде една пръчка за подкарване на кравичките.
Почнахме да се шегуваме с тях и да настояваме тя да си свали бялата шемия,
за да й видим лицето. Тя погледна към мъжа си. Той разбра какво искаме
ние и каза на жена си да махна шемията веднага. Лицето й беше хубаво, очи
сини, коса чиста и лъщи на слънцето. След това пак продължихме с шеги и
майтапи. Навярно някои от нас за първи път виждаха кадъна, но тя нямаше
шалвари както обикновено знаем. Ние си продължихме пътя и се
разделихме приятелски с албанското семейство.
Времето беше станало облачно и хладно, но ние вървяхме бодри и
готови за закачки, майтапи и шеги. След дългия път пак следваше почивка
и после тръгване и тъй ни минаваше времето неусетно. За наш късмет,
насреща по пътя ни се зеленее нещо голямо. Оказа се бостан зеле, около пет-
шест декара. Имаше един стар пазач с пръчка в ръка. Ние първоначално
отминахме, но може ли при такава гледка да се стои мирно? Изведнъж
цялата дружина прави нападение от дясната страна. По един нож в ръка
войниците тичат към зелето и режат зелки по две, три, да има и за другите.
За петнадесет минути зелето беше изчезнало от мястото си, а ние го
изядохме с апетит и доволни, че сме си хапнали прясно зеле. Даже един наш

39
другар се пошегува и каза: “Яжте, старият пазач ще се оплаче, че бугарска
войска го е изяла и пак ние ще го плащаме”.
По пътя си на 16-ти ноември, стигнахме до едно село, в което имаше
една тухларна фабрика. Нямаше в момента в нея работници, но си личеше,
че скоро е имало, защото вътре беше топло. Намерихме вътре топли пещи,
които печат тухлите. Там се нахранихме и нощувахме. След като преспахме,
на другата сутрин рано пак тръгнахме на път. Къде отиваме и ние не
знаехме, никой не ти казва нищо. Но едно се знаеше, че сме на път за Ниш,
но кога ще се стигне, не се знаеше.
След уморителния път, пристигнахме в село Гърделица48 до Лесковац.
По целият път до това село аз все ставах по свое желание бакар на ротата, за
да следа кой краде продуктите от моите бойни другари. Често липсваха от
запасите ни сирене, кашкавал, салам, захар и други неща и на всяка събиране
на закуска, обед и вечер ни се казваше, че пак е крадено нещо и се сипеха
обиди към нас обикновените войници и дори ни ругаеха, докато се
хранихме. Главен наш обвинител беше един фелдфебел. Той беше грубиян
и зъл по природа. Беше от Трънският край. Като фелдфебел разполагаше със
силна власт и каквото той наредеше, така трябваше да става. Той беше
спечелил доверието на новия ни ротен командир, който все още не беше
опитен и отракан. Мислеше, че “фела” си гледа добре работата си и не го
закачаше.
Положението с кражбите на храна ставаше все повече нетърпимо и
това много ме тормозеше. В края на ноември, една вечер след проверка
излезнах малко навън пред нашето помещение. По принцип беше строго
забранено излизането навън, без съобщение, но нещо не бях спокоен и ме
караше да изляза на чист въздух. Тъмно беше вече, а и имаше и сняг, около
15-20 см. Тъкмо бях излязъл и виждам от долният край на пътя да излиза
войник от между къщите. Изчаках да видя кой може да бъде по това време
навън. Помислих си, че само крадец може да се движи по пътя свободно по
това време, никой друг.
Войникът наближава към мен и ме позна, аз също него. Той ни беше
артелчика на ротата и ми каза:
- О, земляк какво правиш тук по това време?
Аз му отговорих сериозно и натъртено, че нещо следя. Той се
почувства гузен в момента, мислейки си да не би да съм го проследил и ми
казва уплашен:
- Земляк, ще ти кажа всичко- и трепери в момента.
Казах му да бъде по-спокоен и да не се бои. Притеснен той ми каза:

40
 - Аз, аз се връщам- като смята, че аз съм го проследил и сега нарочно
съм му на пътя.
Видял уплахата в неговите очи, аз му казах:
- Спокойно ми кажи, къде беше?
Той ми отговори: “Земляк, ще ти кажа, но да не ме издадеш, че после
знаеше какъв е”. Отвърнах му:
- Не се бой! Но, аз те питам защо ми казваш чак сега, земляк? Аз не
зная нищо за тебе.
- Но, аз зная пък за тебе, че си родом от Гургулят, а пък аз съм от
Братушково, нали при мен са всички документи, списъци и всичко за
ротата. Като артелчик прочетох и за тебе и затова зная.
- Казвай, че става късно вече, трябва да се прибирам.
Той ми посочи къщата, в която е бил и каза:
- Тя е отделена от другите къщи. Там занесох малко сирене, захар,
салам, а и сапун. Носил съм и на доста други места досега.
Попитах го, от кога го прави, а той ми отговори, че е отдавна.
Аз му стиснах ръката и го поздравих за тази негова доблестна проява,
че си призна и ме улесни и мен в разследването ми. Да, той е помагал за
кражбите, но той е изпълнявал нечия чужда заповед от страх. Не всеки може
да се опълчи срещу такъв силен на деня. Затова го съжалих. Той си отиде да
спи. Реших, че няма смисъл повече да ставам по желание бакар и да се
лишавам от почивка си. Но и не исках повече да слушам псувните и
бабаитлъка да гледам на фелдфебела.
Почнах да си мисля за план как да разоблича фелдфебела за кражбите
му. Знаех, че това ще бъде неприятна и рискована работа. След като плана
ми се избистри в съзнанието ми, стегнах се добре, облякох се, пооправих се,
взех си оръжие и тръгнах по пътя надолу, за да срещна караула. Срещнах ги
и те ме питат:
- Къде мустаклия?
Спирам пред тях и им казвам:
- Кому му се спи от двама ви? На мене не ми се спи нещо, та искам
да заместя един от двамата ви.
Гледам, единият беше по-слаб, дребничък:

41
 - Хайде, ти отивай да спиш, аз ще те заместя.
Другият от мен беше по-едро момче и бях сигурен, че ще свършим
заедно добре работа. Този, който замених, си замина и ние продължаваме
надолу. Аз понечих да вървя надясно, но другарят ми казва:
- Ей, не на там, карай по пътя!
Тогава аз му казах, че аз имам задача, която с него на всяка цена трябва
да се изпълни.
- Че каква е тя?- той попита.
- Ще ти кажа. Нашият фелдфебел, нали чуваш как ни псува всеки ден,
че някой от нас краде от продуктите ни. Аз отдавна съм по следите на
тази кражба и най-после го открих кой е. Сам ще видиш, сега ме слушай
добре и ще правиш каквото ти кажа. Само така, ние ще я изпълним
достойно тази неприятна за двама ни задача. Онази горе къща виждаш ли
я?
- Да- отговори той.
- Ще трябва да я проверим от горният край добре.
Отидохме до къщата и застанахме на около двадесет метра от нея.
Беше тихо и студено, но на нас ни беше топло от напрежението, в което се
намирахме сега. Нямаше куче да ни издаде със своя лай. Хубаво беше, че
нямаше и ограда. “Сега отивай да видиш кой е вътре”- казах му на другаря
аз. Прозорецът светеше и беше ясно, че там имаше хора. Той отиде до
къщата смело, с леки стъпки да не вдига шум, защото снега беше малко
твърд и шумеше осезаемо. Прозорците на къщата бяха ниски, а другарят
беше висок. Лекичко се надигна на десният прозорец в края на стъклото и
гледаше какво става в стаята. С лявата си ръка ми сочеше, че фелдфебела е
вътре. Аз се разтревожих още повече, дали ще успеем да го изкараме навън.
Бях с оръжие- шмайзер и го стисках здраво и чаках другарят да се завърне и
да ми съобщи какво е видял. После щяхме да решим какво да правим.
Той се върна и ми предаде какво е видял.
- Фела е вътре, нещо им говореше и те слушат. Тъй бяха го зяпнали,
че не обръщаха внимание как ги гледах от изпотения прозорец. Бяха доста
деца, дядовци и баби.
Разбрахме се той да бъде отвън на вратата и срещу нея и като се отвори
да го поеме с насочено оръжие към него и да му нареди да си вдигне ръцете.
По план, аз трябваше да вляза вътре и да го изкарам от бърлогата му.
Тръпнахме смело към къщата. Той се застоя на място за малко вляво от

42
прозорците, за да не би някой да гледа от стъклата. Аз почуках на вратата,
но никой не отваря. Натиснах дръжката леко и отворих. То пък било
килерче, обръщам се надясно и виждам друга врата. Чукам на нея, а отвътре
се чува голям шум. Отваря ми един дядо:
- Ща има?
Отговорих му, че търся нашия командир и влязох вътре. Фелдфебелът
не поглеждаше към вратата да види какво става, изглежда беше доста
опиянен и не обърна внимание кой влиза, може би си мислеше, че е някой
комшия. Влизайки в стаята му изкрещях силно:
- Ставай, твоята м…! Ще краднеш, за да пиеш и жени да търсиш!
Той изненадан ме попита:
- Ти, ти кой си? Как се осмеляваш?
Аз насочих оръжието пак към него и му казах на висок тон:
- Ставай, ставай и броя до три: раз-два..
Докато казвах три, той стана и тръгна към вратата бързо. Грозна
гледка беше, пиян, но изтрезвяваш бързо от уплахата, по чорапи, без курка,
без амуниции, без шапка. В този си вид той излезна навън. В този момент
чувам моя другар как му казва: “Горе ръцете!”
На сърбина му казах да ми даде всичко негово: кепе, курка, шинела,
оръжието, всичко, което виждах на закачалката. Поех всичко негово, а на
домакините сърби им казах, че нашият командир краде от другарите си за
да търси жени. Погледнах към масата и видях, че той им беше донесъл
сирене, кашкавал и сапуни. Извиних се много за безпокойството, което им
създадох и им обясних, че на тях няма нищо лошо да сторя. След това
излязох да видя каква е ситуацията с фелдфебела. Онзи боец беше насочил
към него шмайзера си, който той му беше дал на заминаване на фронта.
Фелдфебелът стоеше пред него почти без дрехи, по чорапи и мирно му
изпълняваше нарежданията. Реших да му дам дрехите, но муницията
задържах с пистолета му. Тръгнахме така, че той вървеше пред нас на три,
четири крачки. Обърнах се към къщата и видях, че всички гледат как
изчезваме в тъмнината надолу към реката. Тя беше вече близо, минахме
пътя, нямаше никой, който да ни смущава. Всичко спеше и беше тихо и
спокойно. Само ние газехме студения сняг и си вървяхме спокойно по пътя
доволни, че всичко стана така, както го бяхме замислили.
По едно време фелдфебелът тръгна към реката и се обръща към нас и
казва:

43
 - Ей, вие какво мислите, че правите?
- Мълчи, че без съд ще те пратим в мътните води на Българска
Морава! - му отговорихме ние.
Вървяхме още малко и спряхме за кратка почивка до брега на реката.
Той се беше успокоил малко. Тогава му казах:
- Няма да се обръщаш назад и ще ми отговориш на въпросите, които
ще ти задам. От кога крадеш хранителни продукти от поверената ти
рота? Отговори ми кратко, ясно и точно от кой месец си почнал?
Той си призна всичко с подробности. След като изслушах неговия
разказ, му казах следното:
- Аз те следя отдавна, но не бях сигурен, че си ти. Признаваш ли се за
виновен?
- Да!- отговори той.
- Ще продължаваш ли да вършиш тези кражби? - попитах аз.
- Не!
- Имаш ли деца?
Като чу това той започна да плаче и каза:
- Да, имам две.
- Само заради тях ти прощаваме! - и нашите сърца се натъжиха, не
бяха от камък.
- Хайде, вземи си оръжието и ще вървиш между нас до ротата уж
си проверявал караула и нито дума повече.
На другият ден, отидох при артелчика, моят земляк. Той се учуди как
съм се решил на такава постъпка и ми каза:
- Мен ме е страх от него още.
- Не се бой, ще омекне. Как го виждаш сега?- го попитах.
- Мълчи, не ме закача пак да нося туй-онуй.
- Сега на въпроса, защо идвам. Вярно ли е, че ти си разпратил писма
относно убитите? Там си дал неверни данни. Знаеш, като е убит, войникът
се награждава посмъртно с един чин нагоре, а ти си писал един чин надолу.
Защо? А, като е редник тогава как ще го понижиш надолу? Кажи ми само

44
това, защо го правиш? Ти си правил списъците на всички убити офицери и
войници. Искам да чуя от тебе лично причината.
- Да, аз ги правих по нареждане на фелдфебела. От къде ти знаеш?
- Войниците получават писма от техните близки и казват, че еди кой
си имаше три нашивки друг две и т.н. Аз те моля в най- бързо време да се
оправи тази работа, че нали имат някои от тях малки деца, каква
издръжка ще получат, че баща им е загинал на фронта те? С това ще го
помнят както и аз помня моя баща загинал във войната през 1918 година с
тази помощ. Децата помнят както и аз, въпреки че не му помня образа,
нито снимка имам негова. Разпрати ли техните вещи?
- Не, но скоро ще ги изпратя- и с това приключихме разговора ни.
Изминаха няколко дни. През тях редовно се разхождахме из селото.
То си имаше гара, през която минаваха влакове, както и пазарче за есенни
продукти. Купувахме си круши, ябълки, кисалици и други неща. Чувствахме
се спокойни и се разхождахме навсякъде спокойно.
Една сутрин мой приятел ме покани да ходим на гости в съседния
Тринадесети полк49, който се беше разположил на около три километра от
нашето село. Аз се съгласих без да му мисля много и двамата тръгнахме. С
моя другар Колю (Никола), отидохме при съседите без да искаме
разрешение, а трябвало е и да притежаваме и открит лист. Там той искаше
да пита кои са загиналите от неговото село. Намери познати и ги питаше, но
никой нищо не знаеше кои са били убити. На връщане по пътя ни настигна
една джипка. Хората отвътре ни познаха по кожухчетата, че сме български
войници и се спряха до нас и ни попитаха:
- От коя част сте вие момчета?
- От 42- ри пехотен полк- отговорихме ние.
- Сега къде отивате?
- Ние се връщаме вече.
- Тъй ли? Качвайте се тогава да ви повозим!
Ние с радост приехме тяхната покана. По облеклото им си личеше, че
те бяхме от горните чинове. Заради кожухчетата им не можехме да видим
техните пагони. Настанихме се на задните седалки. Започнаха и въпросите
към нас:
- Къде ходихте и защо бяхте там? Имате ли открити листове?

45
 Ние се погледнахме само и аз си помислих, сега я оплескахме. Питаха
ни още кого сме срещали да отива към нашият полк. Казахме, че сме
срещнали един конник и един войник, който ходеше пеша, друг никого не
сме срещали, с изключение на една селска каруца.
Пристигнахме в селото, но забелязах, че колата вървеше към гарата.
Там имаше голямо здание на три етажа, боядисано в жълта боя. Джипката
спря пред входа на зданието и ни казаха да слизаме. Там имаше войници,
които я пазеха, както и железничари. Когато излезнахме от возилото,
военните, които ни докараха казаха на посрещащите ги войници да влязат в
сградата вътре и да отидат по стълбите на горният етаж до тяхната стая
заедно с нас. Заръчаха им да ни пазят като очите си и отидоха някъде.
Придружени с конвой отидохме на горния етаж. Там имаше още войници.
- Абе, братчета какво сте направили, че ви арестуваха?
- Нищо лошо- отговорихме ние.
- А, без вина не може да ви докарат тук.
Вечерта ни нахраниха, дадоха ни по едно одеяло и прекарахме нощта
в едно голямо помещение, дълго около тридесет метра. В него имаше доста
прозорци, но бяха заковани. Вероятно военните са имали нещо предвид. На
другата сутрин, към девет часа ни привикаха да отидем при началниците.
Влезнахме, свалихме си бойните бонета и гледаме, че началниците са
същите мъже, които ни арестуваха. Сега пагоните им се виждаха добре и
разбрахме на кого бяхме попаднали. Това бяха полковникът на полка ни
Кръстев50 и политическият му помощник.
Започнаха да ни разпитват. Те турнаха двата си пистолета на масата,
свалиха си бонетата, запалиха си по една цигара, извадиха си кърпичките и
се поизбърсаха по лицето. Изглеждаха доста нервни. Ние застанахме прави
до вратата, която беше вдясно от нас.
- Казвайте, защо ходихте в 13-ти пехотен полк?
Първо думата беше дадена на другаря ми. Той им разказа следното:
- Вчера сутринта поканих другаря ми Серги Дамянов да отидем в 13-
ти пехотен полк. Понеже от нашето село има доста близки и приятели,
искахме да разберем кой е загинал и кой не. При отиването срещнахме един
конник войник и един войник пеша. На отиване настигнахме една селска
каруца. Като пристигнахме там, отидохме по ротите да питахме за
нашите съселяни. Оказа се, че нямало убити.”
- После! - извика силно политическият командир.

46
 - После, щом разбрахме, че нямаше убити, си тръгнахме обратно и
вие ни качихте на джипката, друго няма.
- И нищо друго няма?- изкрещя силно политкомисарят- Как можа?
Нещо си доближиха главите и си шушукаха.
- Сега ти бре, с големите мустаци! Как си ги засукал като за пред
сватба, а не пред съд! - силно ми извика политкомисарят.
- Аз потвърждавам думите на другаря си. Друго нещо не мога да
кажа. Виновни сме в това, че не сме си взели открити листове. Само това
ни е грешката на двамата ни.
Пак се доближиха един друг, посъветваха се и ни освободиха до
другият ден. Това се случи някъде след обед. По пътя ни към стаята, където
бяхме в арест чухме, че нещо си говориха войниците напрегнати, но не
разбрахме за какво беше. През нощта ненадейно започна да се стреля навън.
Гърмяха пушки и пистолети. Чуваше се “Ура”, викове, свирене на тръби.
Нещо ставаше, а ние бяхме изолирани като затворници и недоумявахме
какво става. А то какво било. Избухва бунт, който обхваща цялата ни
Дивизия. Всички офицери са смъкнати, а на тяхно място са избрани нови
командири. По ротно строени войниците от Дивизията тръгват за София.
Изглежда новите командири са знаели, че ще се отива за Унгария и са
провокирали бунт в Дивизията ни. Може би пък да е било за добро, че в този
момент бях в ареста. Войниците от Дивизията тръгват да се завръщат у дома.
Всички пеят, свирят, стрелят във въздуха и са изплашили много
населението. Сърбите учудени ги питали:
- Братя бугари, ща става? Немци нема, а вие ща правите, че ни
плашите?
- Ще си ходим на София!
- Добро, ама защо пуцате, че плашите дечинята ни?
По едно време всичко утихна, не се чуваше нищо. Чудихме се какво
ли е станало, че утихна всичко. По-късно разбрах какво се е случило от
бойни другари, които по думите им не бяха част от бунта.
Било е настанало пълно анархия сред Дружината. Ние имахме
складове с храна, бойни припаси и много други неща. Със седмици ни
трябваха, за да се натовари и прибере всичко, както му е редното. А нашите
войници тръгват и остават складовете. Вървели, що са вървели, минали
доста път. По пътя ги е срещнал Генерал Доцев51. Той се спира с колата си
и ги пита:

47
 - Къде сте тръгнали момчета, кой ви води?
Новите командири, като го видели и познали колата му още отдалече,
се изпокрили между войниците в тъмното и отзад викали, че за София си
отиваме.
- Добре, но защо така без да зная аз? Кой ви нареди?
Войниците от първите колони осъзнават, че нещо не е наред,
стъписват се от мисълта, че са излъгани и се обръщат назад, но стоят на
мястото си.
- Момчета, мои синове! Моля ви, върнете се!- призовава Генералът.
Войниците виждат също така, че зад Генерала са взели позиция
партизаните, готови за мъст. Генерал Доцев поглежда в тъмното едните и
другите и казва силно:
- Ще ви избият като нищо. Само да сте тръгнали крачка още и
историята ще ви запомни с това ваше лошо деяние бунт, отстъпничество,
което е резил за нашата армия. Върнете се моля ви се!
И още не изрекъл последната си дума, бунтовниците тръгват да се
връщат обратно. Завръщането било тържествено за невинните, а за
виновните позор. Те знаели какво ги очаква.
Но да се върнем към мен. По едно време на нощта се чува тропот на
ботуши, дрънкане на каруци, свирни. Какво ли става се питахме ние с
нашите пазачи и те вдигаха рамене. Един от пазачите каза, че всичко ще
стане ясно до сутринта, остава още малко и ще съмне. Целият следващ ден
мина в напрежение, като пак оставиха за другият ден да ни разпитват.
Командирите липсваха от мястото и сигурно бяха заети с някоя по-важна
дейност.
Самият ден мина без новини за случващото се. Чак вечерта се осети
някакво оживление. Отвън се чуваха команди по цялото платно пред
зданието, в което бяхме ние. Войниците, които ни пазеха веднага слезнаха
долу на входа. Нас остана да ни пази само един. Той гледаше от прозореца
какво става долу, а на нас не ни даваше да гледаме.
- Братчета, стойте си там, аз ще ви кажа какво виждам долу. Над
петдесет души са строени на плаца, празното място между линията на
влака и нашето здание. Построени са и ги проверяват по списък на малко
светило. Проверяват ги дали са всички налице и после ги разделят на групи.
Пазачът ни продължаваше да гледа и да ни осведомява. От него
разбрахме, че войниците сега са разделени на по-малки групи и ги

48
прецеждаха по отговорност. Моят съарестант Колю пък се беше отчаял,
постоянно плачеше и питаше какво ще стане сега с нас. Утешавах го по
силите си. Притеснявах се да не би и нас да забъркат в тази каша, че после
ни очакваше резил. Нощта мина, дойде другият ден. Пред зданието, в което
бяхме стояха конски вагони пълни с мини. Вътре в тях е имало двама
специалисти пиротехници. Тяхната задача била да изваждат капсули, както
и други неща. За нещастие те изпуснали една капсула. Тя възпламенила
другите и се започват експлозии. Целият вагон отива в въздуха, след него
още два. Настава покъртителна картина. Излизат войници от нашето здание,
които бяха част от обвиняемите и тичат към вагоните да откачат здравите и
ги блъскали далече от огъна, да запазят поне тях. След това тези, които са
се жертвали ги поздравили за постъпката им и веднага ги освободили. Общо
задържаните били около петдесет души. От тях накрая било решено, че само
дванадесет души са били виновни за целия бунт.
На следващият ден до зданието дойде една линейка, която събираше
доста хора. Разбрахме от наши бойни другари, че по списък са ги извиквали
бунтарите. Вкарани са били в линейката и са тръгнали за Военен съд в
неизвестна посока. Казаха ни, че между нас е имало полицаи, агенти,
жандармеристи и врагове народни.
След като ги закараха виновните за бунта, ние с Никола останахме пак
двамата. Извикаха ни за разпит чак следобед. Влязохме в стаята на
командирите притеснени. Те бяха разпилели на масата малки патрончета за
пистолетите си и ги пълнеха бавно. Като ни видяха да влизаме, ни
погледнаха със сериозен поглед. Ние застанахме на същото си място, както
на предишният разпит и чакахме. Видимо бяха нервни и още от началото
започнаха да ни викат силно, за да ни сплашат. Аз трябваше да запазя
самообладание в тази ситуация. Демонстрирах им, че не ме беше страх от
техните викове. Същевременно другарят не спираше да плаче.
- Вас, двамата ще ви съдим ние тук. Пригответе се за последен
разпит. Защо сте ходили? С кого се срещнахте? Точно и ясно- и си хващат
оръжието, местят го от една на друга ръка и крещят силно с цел да ни
сплашат.
- Ние сме дали вече показания, същите ще твърдим и сега! - им
отговорих аз.
След моя отговор, те се развикаха по нас още по-силно. Моят другар
още по-силно започна да плаче. Картината стана още по- неприятна, след
като командирите насочиха пистолетите си към нас. В този момент аз
извиках силно:
- Стреляйте! Какво чакате?

49
 След моите думи, те станаха прави с насочено оръжие към нас и
викнаха силно на моя другар:
- Ти, махай се навън!- и той излезна плачейки.
След това, те отново седнаха и ми казаха:
- Ей, корав българин, ела тук! Сядай!
Седнах срещу тях и се гледаме. Извадиха кутия с цигари и ме
почерпиха с една. След това единият от тях ми каза:
- Ама ти хич не трепваш, че ще те убиваме. Случаят е добре дошъл
за тебе. Твоят другар е страхливко, само плаче, а пък ти си твърд, корав,
смел българин. Точно такъв ми трябва за политически помощник на
твоята Дружина.
Аз му отказах с аргумента, че от политика не разбирам, и че съм тук с
единствената мисъл да воювам за Отечеството.
След като ни освободиха, командирите ни пожелаха лека служба и да
не им ходим повече на гости. Отидохме си в ротата. Там ни приеха радушно,
само ротният Тасков52 и фелдфебела ни четоха морал, че сме ги излагали по
този начин, по който сме отишли без разрешение. Наказаха ни без право на
отпуск до края на войната.

От Ниш през Белград до Унгария

На 1-ви декември бяхме готови с всичко нужно за да продължим
бойния си път. Беше готово попълването на редиците на Дружината. На
мястото на убитите войници, дойдоха нови. За кратко време те бяха обучени
добре и свикнаха с новите си другари. Напуснахме селото и се отправихме
към Ниш53. Изминахме доста път и най-накрая наближихме големият град
на река Българска Морава54. Влязохме в града и там трябваше да узнаем
нашата съдба. Дали ще се връщаме в София или ще потеглим за Унгария. В
Ниш стояхме доста време. Поради сезона времето беше неприятно,
дъждовно, кал колкото си искаш. Ниш беше целия град надупчен с дупки от
мините през време на боевете ни с врага. Добре беше, че нямаше неприятни
изненади. Просто бяхме в очакване на заповедта ни за тръгване. Дойде и
часа на нашето заминаване. Качването стана по реда, както беше
определено. Ние войниците се качихме много лесно, но обоза ни по-трудно.
Доста дни минаха за приготовлението ни. Най-после тръгнахме, влакът
пуфтеше бавно и тежко до раздвояването на линията. С вълнение очаквахме
вляво или дясно ще вземе курса влакът и накъде ще ни подкара. Със затаен
дъх и мълчание отминавахме всеки метър. Нещо ни стягаше в гърдите от
50
напрежение. Беше тъмно и хладно, но ние по курса на влака разбрахме, че е
дошъл края на надеждите ни за София. Влакът ни смело пътуваше за фронта
в Унгария, за да бъдем в помощ на съветските воини. Минута след минута
влакът набираше по-голяма скорост. От студа ние се гушехме като пилета,
един до друг. Един друг враг освен студа ни тормозеше също- наглите
войнишки въшки. Те пъплеха навсякъде и ни лишаваха от сладкия сън.
Която се хване, биваше жестоко унищожавана на момента.
През цялото пътуване на нас ни беше заповядано да бъдем готови за
всякакви изненади. Знаехме, че влакът може да бъде обстрелван от всякакви
страни, поради многото балкани, през които минавахме първи. Известно
беше, че е възможно там да се крият антибългарски настроени югославски
партизани и четници от групите Недевисти, Титовисти55, Дражевисти56 и
други. Не се знае коя от тях се е скрила по тези тъмни чукари, остри като
нашия Стражин, който го видяхме през първата фаза на войната. Тъй че не
бяхме въобще спокойни, докато не стигнахме Белград. Когато пристигнахме
в югославската столица беше тъмно. От пътуването в затворения влак бяхме
изгубили представа вече за нощите и дните и датите. Слезнахме
организирано от влака и тръгнахме да вървим през Белград. Градът беше
тих, потънал в нощта, всичко спеше и почиваше в сън дълбок. Само ние
топуркаме по хубавия асфалтов път. Гробна тишина се спазваше, без да се
пуши, за което най се ядосвахме. Всичко беше спокойно и вървеше по план.
Минахме града и се насочихме към моста на реките Сава57 и Драва, които
се вливат заедно в Дунава. Старият мост от военните действия бил счупен,
че това принудило сърбите да направят нов. Новият мост не изглеждаше
добре направен и изглеждаше опасен. По средата му имаше гърбица и
правеше мястото по-високо. От двете му страни имаше парапети, но на
рядко, на десетина метра стойка заварена за парапета високо. Нямаше метър
и най-лошото беше, че моста беше замръзнал, поледица, плъзга се, ако се
отпуснеш от колоната и ще полетиш надолу. Желязото, което беше за
парапет беше тънко, затова се държахме кой за какво може да се хвани. Този
мост нямаше край, толкова дълъг ни се видя. В тъмното успях да видя стария
мост. Той е бил хубав, а сега стърчаха страшни озъбени железа и бетон над
и под водата. Бяхме изтощени, нашето тегло не свършваше, а мостът беше
дълъг, почти километър. Най после го минахме успешно и насреща ни беше
предградието “Земун”58 на Белград. Там се настанихме на предварително
определени квартири. Бяха се погрижили добре за нас и ние се настанихме
добре на топло. Такива жилища не бяхме виждали по нашата страна.
Състояха се от голяма пещ в средата на стаята, която се отопляваше с дърва.
Настанили се добре, решихме да поспим малко, но от това топло, въшките
не ни даваха спокойствие и не можехме дори да подремнем. Към три часа
ни вдигнаха за нов път. Ротният ни командир викаше да бъдем по-бързи и

51
вдигаше бастун. Ние бяхме Първа рота и трябваше да сме първи на улицата
построени.
След като тръгнахме в неизвестност все на север, стигнахме до едно
село, отбихме се вляво от него и стигнахме друго село. Там се разположихме
добре, имахме добра храна и малко пиене. В разгара на веселието по случай
посрещането на Новата година се разиграха лоши събития. Забелязахме, че
нещо става на близкият хълм. Спряхме веселието и излязохме навън всички,
заедно с оръжието си и залегнахме в снега и гледахме пред нас голия баир,
без дървета, целия почернен от войници, които слизат надолу в безпорядък.
Изчакахме ги да се приближат, извикахме им силно: “Стой”, и сме готови
за изненада. Като чуха предупреждението първите спряха прави. Попитахме
ги:
- Кои сте?
- Българи от 29-ти пехотен Ямболски полк59- ни отговориха те.
След тях и други войници пристигаха със своите звучни български
псувни и се уверихме, че са българи (наши), защото казаха ни, че врага се
облича с наши дрехи за примамка.
- Защо сте така тръгнали? Къде са ви командирите?
- Нашият Полковник ни караше да минем една малка рекичка, а тя e
била изкуствена, нещо като канал за напояване, широка три и нещо метра.
Няма мостче да минем, пък тече водата много бързо. Трябваше да я
прескачаме. Скачаха във водата наши другари и падат и бързо изчезват.
Полковникът пак крещи: “Скачайте”- почна да псува. Скочиха някои пак в
водата и те потънаха. Поне да имаше кой да ги посрещне, нямаше да има
жертви. И ние се обръщаме към него да спре това скачане, че вижда и той
самият, че падат във водата и се давят. Той започна да крещи по-силно, но
и ние имаме нерви и деца. Решихме да го застреляме и тук пред вас се
предаваме. Отървахме се от него, личеше си, че е заклет фашист. Можеше
да се направи мостче. От най- близкото село ще се намерят греди, дъски,
ако няма пирони с въженца ще се вържат гредите и пак ще мине боеца.
Има много начини, стига човека да мисли и тогава да предприеме действия,
за да няма жертви.
И тъй новата 1945 година я посрещнахме с нови жертви за нас. На
другият ден пак тръгнахме на път. Наближихме вече Дунава, имаше хубав
мост направен от съветските воини, върху понтони лодки, отгоре дъски
прикрепени плътно една до друга, ако ти падне копче ще си го вземеш. Беше
доста дълъг. Случи се една комична ситуация, смешна, че до края на войната
не я забравихме и ни караше да се усмихваме. Имаше един офицер от
нашият щаб. Той вървеше пред нас. Офицерът се движеше с каруците на
52
щаба. На последната каруца кончетата нещо не теглят, а пък е високо
нанагорнище, каруцарят с камшиците удря по тях, но те не тръгват, пък и
товара не е бил лек. Капитан Мутафов вика силно на войниците, които са
зад каруцата да тикат. На края на моста го посреща един руски солдат и му
вика: “А, ти що не тикаш?” Нашият му отговорил: “Я офицер”. Руснакът
побеснява и удря силен шамар по лицето на офицера, изхвърля оръжието си
и тръгва към каруцата. Той, като се напъва с едно рамо и каруцата тръгва, а
ние “ха, ха, ха, браво, браво на руския солдат за умната постъпка, която
направи”. Офицерът изчезна напред сред войниците си, а ние поздравихме
руснака за урока му към нас и офицера и си отминахме.
Изминахме около стотина метра и ново препятствие пред нас. Склад
за вино. Не бях виждал толкова големи бъчви, най-различни диаметри, на
око ги мерих, четири на четири диаметъра беше най-голямата. Имаше и
други с по-малки диаметри. Входът на склада беше задръстен. Тези, които
излизаха бяха с пълни манерки, а тези които влизаха бяха с празни манерки.
Всъщност склада за вино беше в една скала В него имаше само един кран за
да си налееш пиво, черно, като нашето малага. Войниците стреляха в
бъчвата и вече чешми колкото искаш. Някои пиеха направо от шуртящото
вино. Хубавото беше, че снегът беше много удобен за изтрезвяване.
Вървяхме известно време и стигнахме до едно село. Вероятно вече
бяхме на унгарска земя60. Влязохме в определеното за нас място за
квартируване. Там имаше голям двор и ниски къщи, с много врати и доста
стаички. Излезе един старец и ни показа нашата стая и ние се нанесохме в
нея. После дойде ред да се храним. Наобиколиха ни доста хора старци, баби
и деца да ни гледат. Населението на селото разбра и се успокои, че не сме
лоши хора, както някои ни представяха. Дойдоха и децата при нас.
Почнахме да ги галим, носихме ги на ръце и те бързо свикнаха с нас. На
дядовците давахме цигари и бяха от доволни и предоволни от нас и ни
казваха, че не сме такива каквито сме били описани от германците. Бабите
път постоянно бяха нащрек какво ще им поискаме, кофичка или легенче да
се поизмием, избръснем, нещо да се закърпим, и др. После бабите замесиха
тесто за хляб. Беше навън фурната им, малка, събираше до три хляба. След
като хлябовете бяха готови, бабите ги начупиха после всички и останахме
много доволни от тях. Ние в замяна на хляба им давахме цигари, друго какво
може да има войникът освен добрите обноски, уважение към населението.
Почитай местните, за да бъдеш почитан като човек чужденец.
Скоро пак тръгнахме на път, а снега беше доста натрупал. Вървяхме
известно време и ни дадоха почивка. Поведението на един мой другар ми се
стори доста странно. Лежи в снега с раницата си, че после не може да стане
сам и трябваше със зор да го вдигна.
- А, бе Киро какво имаш в раницата? – го попитах аз.
53
 - Нищо!
- Не, имаш- и веднага бъркам в раницата му и какво напипах, твърди
предмети и извадих един.
- Киро, какво е това?
- Шът, да не видят, че после това е много скъпо, калай.
- Кой те излъга?
- Аврам, 200 лева му дадох.
- Той те е излъгал, това е олово от 35 содени шишета, начупени и ти
си ги носиш за калай, а нали приближаваме фронта, защо ти е това?
- Е, може пък да се върна жив. Ще го продам и ще спечеля много пари.
Киро като разбра, че е излъган, отива на другата почивка при Аврам,
а той му казал:
- Киро, братче и мен ме излъгаха, а парите бяха чужди, унгарски.
След като се завърна, Киро каза, че и Аврам е бил излъган, хапна
малко сняг, изхвърли калая веднага и му мина. Много беше доволен от мен,
че го отървах от този тежък безсмислен товар.
След това пътя ни продължи до едно доста голямо селище, с широки
улици, стълбове за електричество, високи къщи. Настина беше хубаво и се
казваше Бачка паланка61. Като прочетохме от табелата, че тъй се казва
веднага си спомних за Крива паланка. Спомних си за незабравимите голи
баири, покрити от гробове и кръстове от нашата армия в битките през 1944
година. След като влязохме в Бачка Паланка се настанихме в една дълга
къща. Тя имаше доста стаи, а накрая килери, кокошарник, курник и малки
стаички с вратички и градинка за цветя. Сега всичко в двора беше в сняг.
Падаше и мъгла и беше студено, че почти ми бяха замръзнали мустаците.
Влезнахме в определена стая за нас. Бяхме около дванадесет човека.
Свалихме си раниците и оръжието.
Докато се нагласим за храна дойдоха при нас един старец и една баба.
Не ги беше страх от нас, приказвахме с тях на развален сръбски и се
разбирахме добре. Както си приказвахме, хоп зад нас се отвори една врата и
бързо нахлуха осем момичета, забрадени в черно, шалове, рокли, всички с
траурни дрехи. Лицата си закриваха и право при дядото и бабата да се
скрият. Последната затвори добре вратата. Като погледнаха момичетата, че
и тук има войници се поуплашиха. Аз забелязах уплахата в очите на
девойките и казах на другарите си да бъдат внимателни и да не се излагаме,
че после става лошо. След като се поуспокоиха момичетата, почнаха песни,
54
закачки и шеги. Атмосферата стана много приятна. Момичетата разкриха
лицата си и всички бяха много хубави, а и пееха чудесно техните си песни.
Забелязах, че тази, която стоеше най-близо до мен, единствена не пееше.
Попитах я на развален сръбски:
- Девойко, защо не пееш?
- Я сум болна.
- Какво ти има?
- Боли ме руку.
- Я да видя!
Ръката и беше завързана. Тя я отвърза и видях лош цирей излезнал
точно на средата на дланта, която беше подута от страшно високия цирей.
Веднага излязох навън и отидох при моя земляк.
- Пак за захар- му казах аз.
- Какво, пак ли ще лекуваш?
- Да, сега пък цирей.
Върнах се в стаята при девойката и й дадох захар и парче от
войнишкия хляб. Казах й да го сдъвче заедно със захарта. После тя го сложи
върху ръката си. Аз превързах ръката на девойката и после отидох да
вечерям. На масата до мен имаше старец. Той се хранеше с някаква мътна
чорба. Гледам в нея има черно нещо, а то да бъде черен боб. Аз също вечерях
боб, но моят беше бял. Той извади от боба си и аз извадих от моя боб и
допряхме лъжиците си и почна смях. Той не е виждал бял, аз пък не съм
виждал черен. Кръстосахме боба, той от моят, аз от неговият. Останахме
много доволни и двамата. Почерпих го от моите цигари, той от неговия
тютюн, но той беше фосфорен, бял. Те пушат не листата като нас, а само
корена, листата били много големи 60/40 см и нямали никаква миризма
казваше той, а нашият е с малки листа и хубава миризма дава. Дадох му
няколко цели кутии. Старецът остана много доволен и ми пожела да се
завърна жив и здрав. Благодарих му от душа и сърце за хубавите думи и му
пожелах и той да е жив и здрав. После отидох да поспя малко. Пак дойде
3,15 часа и ни събуждат.
На излизане ме намери болното момиче. Видях ръката й, беше спаднал
цирея и нямаше опасност за усложнение. Казах и да направи манипулацията
още един път. Бях сигурен, че ще оздравее и хляб и оставих да има. Пожелах
и да оздравее по-скоро и да помни с добро българския войник. Тя ми пожела
да се завърна жив и здрав в родината си и дори ми даде адреса си.
55
Ниш (Сърбия)

Земун (Сърбия)

56
 Втората фаза на войната. На позиция при река Драва
И пак на път в тъмната сутрин за друго село или град. Пътят ни
минаваше покрай река Драва62. Вървяхме на километър от реката. Наши
части бяха заели вече позиция, но ние отивахме накрая, там бил определен
нашият район за позиция. Стигнахме в с. Дравагардони63. И то беше доста
голямо, хубаво и подредено. Къщите в селото през една бяха боядисани в
бяло, а след това в кафяво. От месните разбрах, че така е било по-лесно да
си ги познават в тъмното, понеже тук местните много пият и като пияни по-
лесно си намират къщата. Ние се настанихме в една голяма стая, но с нисък
таван. Изглежда беше стара къща, имаше доста вратички по всички стени.
Аз излезнах навън от нашата стая и чувам плач на малко бебе от
насрещната ни врата. Постоях за малко в килера и разглеждах как е
подреден. Беше чисто, имаше доста тенекии, като нашите за сирене дето ги
употребяваме и кръгли казанчета за олио, брашно, свинска мас и други. За
зимата са си приготвили стопаните. По едно време се отваря близката врата
и се чува още по-силно плача на бебето. От вратата влезна при мен една
баба, която ме видя, че нещо разглеждам. Аз се смутих за малко от мисълта,
какво ли си мисли за мен. Попитах я на развален сръбски защо плачи детето,
а тя вдига рамене в знак, че не разбира. Аз осъзнах, че не можем да се
разберем и отварям вратата и влизам. Там виждам една жена, легнала по
гръб и си върти главата наляво и обратно. Погледнах до кревата, имаше
хубаво кошче и в него плачещото бебе. Дадох един поглед да видя колко
хора са вътре. Имаше дядовци, баби и деца, доста на брой. Те ме оглеждаха
от горе до долу и се спряха на мустаците ми и почнаха да се смеят, че велики
бръки (големи мустаци) съм имал.
Попитах бабата, която ми отвори от какво е болна жената. Тя ми
отговори, че не знае точно какво й има. Аз се приближих към болната, а до
нея бебето плаче, че се дере. Бабата й откри юргана направен от пух от
гъски. Видях, че гърдите и се надули, лъщят, ще се пукнат, а тя самата беше
едра жена, руса, бяла и хубава. Веднага излизам бързо от стаята и намирам
един мой добър приятел, на който казвахме Шарко. Той имаше по лицето
едни червени точици, пък беше и рус, с червено-руси мустаци, големи
колкото моите, които бяха обаче черни. Казах му какво съм видял, а той ми
рече, че то е проста работа.
- Шарко, без майтап, говоря ти сериозно, умира жената- му казах аз.
- Айде да я видя и аз- ми отговори той.
Отиваме при нея двамата и бабата пак я открива. Като я видя Шарко
възкликна “Ех, че е хубава жена!”Аз го забутах малко да се усети, че хора

57
има и трябва да бъде сериозен. Шарко след като прецени състоянието й, ми
каза:
- Хайде да излизаме вече, но с нас ще вземем и бабата, лопатка и
метла.
Излезнахме навън и повикахме бабата да дойде с нас. Тя обаче се
страхуваше от нас и не искаше да дойде. След няколко думи, успях да я
убедя да дойде. Отидохме накрая на къщите, където беше избрано нашето
отходно място. Там намерихме доста материал. Казахме на бабата да събере
това и онова от материала, по принцип по-твърдите. Вярно, това беше за нея
и нас неприятно, но щеше да е лековито, за спасяване на човешки живот.
Напълни бабата лопатката и отидохме при болната. Показахме с Шарко на
бабата какво трябва да прави. Бабата се справи отлично със задачата. После
тя покри болната, която беше в тежко състояние и не възприемаше какво й
правят. Покрита добре, тя бързо заспа.
На излизане казах на бабата, че ще отида на едно място и пак ще се
върна скоро. Отидох при моя земляк, артелчика Драган.
- Дай ми малко захар за едно бебе- му казах.
- Ти пак ще лекуваш някого?
- Да, налага се. Сега ми трябва храна за бебе, че майка му е болна.
Върнах се в стаята, където беше бебето. Дадох на бабата от нашия
хляб и й заръчах да го смеси колкото за един залък хляб и захар. После да
го сдъвчи и да го изкара върху чиста бяла кърпа. Да го свие на топче залъка
и да го пъхне в устата на бебето. Бабата направи всичко, което й казах.
Бебето почна да смуче гладно и жадно. С това се приключи тази работа и аз
реших да отида и поспя за малко. Като си легнах моите приятелки, въшките
не ми дадоха мира дори за секунда. Не разбрах дали съм спал или не, когато
дочух, че вече ни събуждат да ставаме. По принцип щом станеше три и
петнадесет минути през нощта, ние ставахме винаги досега и се подготвяхме
за път. Станах от леглото и започнах да се приготвям. Вече готов напуснах
стаята, а пред вратата ме чака бабата. Позна ме по мустаците и ми вика с нея
да отида при болната. Аз се съгласих и влязох в стаята. Тя милата седнала
беше, бебето заспало и като ме видя заплака, че сме я спасили. На излизане
наредих на бабата още един път да я наложи с лекарството. Излязох от
къщата и на бегом настигнах другарите си, които вървяха по улицата.
На 10/11 февруари напуснахме това село и се отправихме към село
Драватамаши64. То беше края на нашето голямо ходене, започнало от
Белград. Най-после ние заехме определената за нас позиция при Драва. Не
зная колко беше нашия участък и никой не казваше, защото ако немците

58
хванат пленник, да не излезе информация. Специално за нашата рота, бяхме
заинтересовани най-вече откъде докъде е нашия район. Нашите командири
бяха добре информирани за района. Знаеха навсякъде какво се намираше.
Например пост №5, какво има там. Там се влива една малка рекичка,
образувано е удобно деренце да се влива в Драва водата. Доста е гъсто с
храсти и високи дървета и беше много удобно за влизане на чужда лодка в
това деренце. Имаше доста такива удобни деренца за врага, с които можеха
да ни създадат неприятни изненади. Трябваше да си отваряме много очите,
особено нощно време. В това село престояхме около месец и половина.
Бяхме готови за всякакъв вид изненади. И такива нямаше как да не
дойдат рано или късно. И ето, изненадата дойде. На десният ни фланг имаше
едно удобно за нападение деренце. Минали германците оттам и отвлекли
седем души наши артилеристи, като един само им избягал и се спасил. Тези
деренца бяха много опасни, но техните командири проявяваха нехайство и
не слагаха дневален. Всички от частта на артилеристите си спяха вечер, като
разчитаха на факта, че ние сме на реката, сложени да ги пазим. След тази
случка те започнаха вече да си слагат дежурен. Поука от това си взеха и
всички останали. Наредено беше да са изключително бдителни особено
тези, които са дежурни на пост.
Още след като ни разположиха на позицията по Драва, ни разделиха
по взводове- Първи, Втори, Трети. Аз попаднах в Първи взвод, като бях
определен да бъда на позиция по средата, като мерач с лека картечница.
Окопите бяха високи, плетени. Там преди нас са пазили редовни унгарски
войници границата на Унгария с Югославия, тъй че бяха в много добро
състояние. Имаше специални бункерчета, някои по-малки, други по-големи,
всичко направено в зиг-заг форма и замаскирано, така че противника от
другата страна на Драва да не го забележи. Отдолу имаше сухи клечки
кръстосани за да няма кал като вали дъжд. Нещо подобно на шахти имаше
на завоите, за да се оцежда водата и отива право в реката. Първоначално
като се настанихме имаше сняг и тия работи не се виждаха. Като се стопи
снега видяхме добре удобствата направени от трудолюбивите войни на
Унгария.
Въпреки че на нашият фронтови периметър беше относително
спокойно, се случваха и събития, които завършваха с фатален край.
Ще ви дам пример с една случка, свързана с един мой добър боен приятел
Стоянчо. Той беше войник от Картечната рота. Щеше да идва синът му, за
да го замести на фронта. Пристига момчето от София, като се ръководи по
адреса на своя баща, който му е дал. Стоянчо си нямал и представа, че ще
дойде да го замести синът му. Отива Стоянчо наряд на Драва през нощта.
През тази нощ той имал право на спане. За нещастие точно в тази нощ
германците решават да направят нападение. През реката тихо и лекичко се

59
доближили до поста, който не ги забелязал и убиват постовия. После тръгват
към бункера. Спящите чуват изстрелите, стават и излизат навън. Врагът
убива Стоянчо, а друг наш войник раняват в левият крак. Взимат го веднага
на лодката и обратно по същият път изчезнали в тъмнината през реката.
Малко след тази случка, група наши войници отиват с новобранеца на поста,
на който е бил баща му за да го смени. Но, така и не можаха да се видят баща
и син.
Тази трогателна история ме разтърси. Затова ще си позволя да споделя
с вас и някои мои спомени от бойното ни другарство със Стоянчо. През
Първата фаза на войната, бяхме заедно караул в едно село близо до река
Пчиня. Срещнахме се в тъмното и ми казва:
- Ела, ела, ще те почерпя нещо.
Аз се зачудих какво ли може да бъде това и се приближих до него. Той
ми подава нещо, което лъщеше в тъмното.
- На, яж! Обърнах един кошер и извадих мед, има още. Ако искаш да
те заведа.
Аз взех меда и си капнах и той ми каза:
- Лапай, лапай, той е чист мед, няма пчелички, те попадаха от
студеното.
Казах му, че медът трябва да се изстиска, защото ако не се направи
това, после ще боли стомах, заради восъка в него. В този момент Стоянчо
рече:
- Ами той ме заболя вече- и почна да се свива от болки.
- Веднага си отиваш да те сменят, но с вода си измий ръцете, ще те
познаят какво си ял. Не казвай никому, ще те накажат!- му казах аз и после
се разделихме.
Стоянчо беше хубав мъж, няколко години по-възрастен от мен. В
Унгария пак ни се случи в едно село да се срещнем. И той пак ми казва:
”Тука има мед, ама не се отварят, опитах, но не може”. Това ни беше
последната среща. После научих, че е загинал в този случай, който ви
описах. Бог да го прости и лека му пръст Унгарска!
След като бяхме, доста време на позицията, ние свикнахме с тази
трудна и отговорна задача. Всеки ден ни се казваше да се внимава особено,
когато сме на пост на реката. Трябваше по шумолението на водата да
познаваме дали идва опасност или не. Знаехме, че ако сме внимателни,
нямаше да се случват тези неприятни случки и да даваме жертви. От нашето

60
зорко око зависи съдбата на нашия народ и нашата скъпа Родина. Тя на нас
българските войници сега разчита. Всички от ротата мерачи се изредихме
да даваме дежурства в селото, където ни беше и главното командване. В
селото имаше складове за храна и бойни припаси, всичко което беше нужно
за ротата храна, дрехи, патрони и бомби.
Ето, че се стопи снега и стана вече топло. Аз си свалих ушитите още
през Първата фаза на войната крачоли от гумирано платнище. От него си
уших нещо като патрондаш, в който имаше място за петте бомби, които
имах- четири съветски и една германска. Немската беше по средата, почти
цялата се виждаше, а на съветските само отгоре се показваха тръбичките,
без пръстенчетата, с което се издърпва в случай на нужда. На главата си
имах бойно кепе, на което гордо стоеше лъснатото лъвче.
Беше ден с хубаво време. Следобед трябваше да стане смяната на
дежурството. След това ни събра ротният командир поручик Тасков. Каза
ни своите указания и наблегна да се внимава, кой, къде му е мястото в
случай на тревога и ни освободи да почиваме. Аз отидох да разгледам къде
е склада за храна и бойните ни припаси. Те бяха в една голяма, ниска и дълга
къща, която беше бяло варосана. Нашият взвод беше разположен точно в
центъра на селото. В него имаше три основни пътя. Главният път се
свързваше със селото покрай реката Драва. Другият път почваше от главния.
От горе гледано е като буквата Т. На средата на пътя имаше издълбана
дълбока дупка. Вътре имаше готови пълнители за лека картечница, за
пушка, шмайзери и ръчни бомби, български и съветски. Имаше място за
храна, както и нещо за сядане свито, което се използваше за капак на дупката
при дъжд. Нашето помещение беше близо до дупката на 5-6 метра. Бяхме
осем души, като на всеки беше определено в случай на тревога да си заема
мястото.
През нощта се свири тревога. Първо, излезнаха стрелците, после и ние.
Гледам дупката празна, няма никой и аз буф в нея, а моето предвидено място
всъщност беше другаде. Влезнах в нея и се разположих. От нея наблюдавах
какво става. Всички другари по двойки ги гледам да бягат по пътя и се крият
зад дърветата на улиците в три посоки и то далеч от мен. Аз забелязах, че
бягат по двама и стават шест души, а аз съм сам в дупката. Помислих си,
къде е осмият? В този момент се подаде сигнал, че там където бяха минали
германците, които плениха седемте артилеристи, точно там са минали сега
и обкръжават селото. Всъщност този сигнал ни беше предаден от ротния ни
командир, а кой му беше предал тази фалшива новина, така и не се разбра.
Дупката беше опасно място за човека, който е вътре. Открит отвсякъде, само
една каска те предпазва от куршумите. Насреща ми бяха бойните ни
припаси. Знаех, че ако се възпламенят, техните избухвания ще стигнат

61
моите другари, въпреки че не ги знаех точно къде са в момента, но имах все
пак дълг към тях.
Времето тази нощ беше топличко. Снегът се беше стопил отдавна и
всичко се беше раззеленило. Но нощта беше тъмна, непрозрачна, пълна с
изненади. В този напрегнат момент на очакване на атаката, само духът ме
крепеше, а той е най-важния за войника. Той не ме оставаше и в Първата
фаза и беше неразделна част от мен. В тази дупка стоях близо два часа. По
едно време, чух ротният ни да вика силно от прозореца на квартирата си:
- Няма нищо, лъжа е!
Командирът излезна от квартирата и не след дълго дойде при дупката.
Като видя, че има човек в нея попита:
- А бе ти кой си, че ме изплаши?
Беше тъмно и не можеше да ме познае. Тогава аз му отговорих:
- Серги Дамянов, четвърти мерач!
- А, ти ли си, ей разправеха ми за тебе, че си имал големи мустаци,
ама било вярно. Ама нали тук трябваше да е друг, не ти?
- Нямам си и представа къде е той, Госин Поручик!
Командирът се повъртя на ляво и дясно, за да огледа дали има някой.
Хванаха го нервите и наду свирката за сбор. От трите края на пътищата се
зададоха двойките войници бавно. Той им свири по-бързо и те дойдоха и
застанаха мирно. Аз излезнах от дупката. През това време и осмият дойде.
Ротният започна да се кара:
- Как може да вършите такива своеволия? Защо сте дошли, нали да
пазите тук храната и бойните припаси на ротата, а сте хванали кой на
къде иска, само и само да се скриете. Ами ако бяха минали наистина
немците, тогава какво щеше да стане? Кой трябваше да бъде в дупката?
Обади се!
- Аз! - отговори един.
- Е, защо не влезе в нея?
- Той, другаря ми каза, че е било страшно там и тръгнахме заедно.
- Ами вие? - попита другите.
- Ние избирахме място да се закриваме добре.

62
 В крайна сметка само осмият, който беше се скрил неизвестно къде,
беше наказан да бъде дневален, а останалите бяхме изпратени да си
почиваме и спим.
На другият ден към обед ме извика ротният и ми каза:
- Слушай какво ще ти кажа, ти да си уведомен предварително, да не
ме изложиш, че тебе те оставам тук за постоянен мерач и охрана на
хранителните и бойните ни припаси. Видях и се уверих, че ти ще се справиш
с тази задача достойно при нужда, дано не се налага, но само в теб имам
доверие.
След няколко дни ротният отново ме извика и ми съобщи:
- Ти сега си резерв на ротата. Твоята задача е да провериш най-
късите пътеки до позицията на трите взвода от ротата и в случай на
нужда от помощ, да се отзовеш веднага там на застрашеното място.
Взел задачата присърце, аз си направих тези проучвания на късите
пътеки и после имах доста време за почивка.
Един ден ни съобщиха, че ще имаме скъп гост. Очакваше се да ни
посети Генерал Доцев. Той дойде на другият ден към обед. Ние бяхме
построени и той идва към нас. Зад него вървеше ротният, който с ръка
даваше знак да му се отговаря високо. Мина през стрелците, после наближи
и към мен. Аз бях накрая на редицата като мерач. Гледа ме и казва:
- Имаш големи мустаци!
- Тъй вярно, големи са Госин Генерал!
- Оръжието стискаш ли го здраво?
- Тъй вярно, Госин Генерал!
- Откога го имаш?
- От боя при Пчиня, Госин Генерал!
След като свърши разговора си с мен, Генерал Доцев ни поздрави.
Имаше продължително силно Ура, което го последва, докато се качи на
колата си. След неговото заминаване, ние си продължихме службата както
обикновено.
Изминаха няколко дена от посещението на Генерал Доцев и се случи
инцидент. През нощта една мина разтърси нощната тъмнина. Всички
станахме и бяхме готови за всякакъв вид изненада. Само чакахме ротният

63
да заповяда какво да правим. Предават информация на ротния, че пост 9 е
пострадал. Ротният командир идва при мен с думите:
- Знаеш къде се намира пост 9?
- Да, зная!
- Веднага отиваш и проучи има ли жертви или не и как е
обстановката там сега!
Тръгнах в нощната тъмнина по знаците, които съм си определил и не
след дълго намерих бункера. Видях, че беше разрушен, само една дупка
имаше. Фактически той беше от позицията само на около 20 метра. Какво
всъщност се беше случило. През тази нощ беше хладно и четиримата
войници отговорни за бункера си напалили печката да се постоплят малко,
а през коминчето излизало огън и врагът веднага им пуснал една мина.
Вражеският бункер бил точно срещу нашия. Само, че той е нависоко и
оттам се вижда добре в ниското разположението на нашите. Те са знаели
още през деня и са си определили мерника точен и им се отдал случая за
през нощта да им изпратят мината. За щастие нашите воини не са били в
бункера, останали са невредими и след взрива са избягали кой накъдето види
в тъмното.
Като минах близо до дупката, доста се пооглеждах в нея, но поради
тъмното, не се виждаше нищо. Озъртах се навсякъде, но не се забелязваше
нищо. Тихо се изкашлях, ако има жив човек да се обади, пак нищо. Лоши
мисли ми идват една след друга по-лоши. В този момент разсъждавах какво
е подготвил врагът. След като мината е изпълнила своята цел, може би те
веднага с гумените лодки, тихо, по двама, по-трима и повече ще атакуват и
ето ти пробива готов. Деренцето за лодките беше много удобно. Затова аз
бързо реших да бъда точно на брега. Така ми позволяваше и самата плетена
позиция, а имаше и две дървета близо едно до друго. Залостих си
картечницата, приготвих си всичко необходимо и зачаках. Пред мен се
виждаше цялата река, чак до другият бряг, даже и техният бункер. Водата
си върви със своето шумолене на малките вълнички, които се образуваха и
изчезваха. Успокоих се вече, че съм дошъл навреме. Най-внимателно
наблюдавах техния бряг. Много беше трудно от тъмнината, но скоро ще
съмне, това ми беше надеждата. По едно време, нещо шумоли и то наблизо,
чупи клони, вдига шум. Аз се хванах за оръжието си по-здраво. Изглежда
ме забеляза и хоп прескочи трапа, т.е. моята позиция. Само му видях корема,
който се белна на тъмното.
Вероятно това беше сърна или елен, който търсеше да пие вода на
реката. После като се съмна видях, че имало и пътека и аз съм бил точно на
пътеката. След това друго нещо ме изплаши дори по-силно. Оказа се, че това

64
са 2-3 диви кокошки, които силно пляскат с крилете си и грачат особено
страховито. Не бях ги виждал този вид досега. Такива при нас няма по
горите.
Но мисълта не ме остава на мира. Трябва да се свържа с Картечната
рота, която е вдясно от мен. Тръгнах по окопа, но вдигам шум. Това пък
какво е сега, наведох се да видя. То се забелязва бързо, защото е дълго.
Наслагани едни тънки, сухи пръчки, близо 50 сантиметра, а и по-дълги
имаше. Слагат се кръстосано, така че като вървиш в тъмното, те пукат и сам
се откриваш, че се приближаваш. Аз направих същото, вървя и прас пукат и
все по-силно. Най-накрая стигнах с много завои зиг-заг до поста на
Картечната рота. Там са ме усетили отрано и постовият се готви за най-
лошото. Знаех, че при такава ситуация, той трябва да ми каже: “Кой”, а аз
трябва да му отговоря “Свой”, за да ме приеме, но от разстояние. Може да
си облечен враг и знаеш езика. Пита ме за парола, казах му и ме прие.
Запознахме се, както му е реда и започнахме разговора.
- При вас да са нашите другари? - попитах аз.
- Не! - отговори постовият.
- Няма ги никакви - продължих аз
- Живи ли са? - ме попита той.
- Не може да се каже със сигурност. Още е тъмно и не може да се
види.
- Ти откъде се появи тук?
- Аз съм резервен мерач на ротата и където има нужда, веднага ме
изпращат на помощ, както съм сега, но не намерих никого. Тя е паднала
мината в техния бункер и сега е дупка само, ами те живи ли са, не зная.
Ще чакаме като съмне и ще се разбере всичко. А нещо да ми кажеш за вас?
Има ли проблеми?
- Засега нищо, пазиме и това е.
- Добре, но гледай и към нашия участък, че съм сам.
- Добре!
Аз се върнах на мястото си, но доста поизпочупих клечки, докато се
връщах. Пак залегнах и наблюдавах техния бряг, да не би да се готви нещо,
че още при зародиш да бъде смазано от моя огън. Най-после съмна. Видя ми
се дълга нощ, безкрайна. Отивам да видя вече дупката, а печката им беше
още топла, значи те са палили огън, че им е било студено, дърва има

65
достатъчно. Коминчето ги е издало в тъмното и немците им пращат мината.
Докато разглеждах останките от бункера, ето четиримата наши юнаци идват
с клюмнали носовете надолу и в лошо настроение.
- Къде сте бе юнаци, откога ви чакам? Никой няма от вас, така ли се
пази пост 9?- ги попитах иронично аз.
Те не можаха да дадат някакъв смислен отговор. След като се
успокоиха, си поеха поста отново, но без бункер.
Щях да пропусна, преди да отида да видя отново дупката, забелязах
отсреща един немски войник да минава през нивата с житна реколта, после
ливада и аз като му пуснах три-четири куршума той залегна на тревата.
Изчаках го, той се върти на място и после побегна към нивата. Аз го изчаках
да се скрие, пуснах му още един изстрел за сплашване и го оставих. Да живее
човека. Какво е виновен за тази безсмислена касапница? И него го чакат
жена, деца и близки.
Оставих ги тези “смелчаци” и поех курс обратно към ротата си. Казах
на ротния какво се е случило. Попита ме как се казват четиримата и ме
освободи да си почина и аз. Като се наспах добре, като изключим само
хапането на въшките, дочух, че ротният свири със своята пищялка.
Свиренето беше доста продължително, но не беше на тревога. Оказа се, че
сме си имали гости чужденци, югославяни. Била предвидена тайна мисия,
която трябвало да се извърши в сътрудничество между българската и
югославската армия. В нея трябваше да участват седем души югославяни и
седем наши от ротата избрани предварително. Аз трябваше да участвам в
съпровождането им до Драва.
Участниците в бойната задача бяха приготвили лодка за минаване на
Драва през нощта. Като вървяхме към реката от наша страна беше и Аврам
Бохор, единственото еврейче между нас. През целият път той бъркаше в
торбата си и нещо ядеше. Аврам яде и плюе, яде и плюе, какво може да е?
А то било чеснови глави и в тъмното трудно се бели, той ги яде цели и после
изкарва шлюпките и пуфти. Питам го:
- Защо го ядеш?
- Да не ме е страх и да не ми е студено- ми отговори той.
Стигнахме определеното място, едно закътано, между храстите. На
лодката се качиха първо югославяните. През това време нашите бойци се
сбогуваха с мен. Дадоха си всичко, което имаха, пари, портфейли, снимки
на децата им, снимките на майки и бащи и адресите за да ги получат, ако се
случи нещо с тях. Получих седем пакетчета и ми се напълни торбичката.

66
 - Ще пишеш как сме загинали! - ми заръчаха те.
- Няма такива работи да мислите, ами умната, на добър час и
внимавайте, пазете се, няма страшно, оръжието ви е добро, само
шмайзери. Дръжте се пред сърбите както трябва!
Качиха се и българите на лодката и поеха бавно и тихо по Драва. Тя
ги приюти като майка рожбите си. Не се вълнуваше, гробна тишина настана
и ние въздъхнахме от печал към нашите братя, че отиват, но какво ще стане
с тях, никой не може да определи точно. Дали ще се върнат живи и здрави?
Това е опасен риск. Вече ги виждахме, че наближават средата на Драва. Ние
сме готови да дадем на противника съкрушителен отпор ако бъдат открити.
Водача им беше фелдфебел, школник, едно арменче. От пръв поглед си
личеше, че е момче безстрашно. Горе си държеше главата и напътваше
лодката правилно към брега. Слизат нашите на брега и внимателно и тихо
навлизат навътре. Придържат се по указанията да намерят жицата, която е
свръзка с постовете, както е и при нас. Намират и режат кабела, пускат му
единия край, другият забиват или връзват за храст, според обстановката с
колче в земята. Отдръпват се назад, прикрити добре и чакат.
Майор Иванов65, който замести Майор Галев като дружинен командир
още след първата фаза, поради негови проблеми с краката, ни казваше, че
като идва телефониста, той скача тралала, тралала и хоп намира кой да е
кабел. Ако намери хвърления кабел е лесно, но ако намери вързаната или с
колчето лошо става, ще се разбере шашмата и ще се вземат мерки. Майор
Иванов беше златен човек, винаги с добро се отнасяше към нас и ние си го
обикнахме както предишния.
Да се върнем отново на ситуацията на другият бряг. Постовият
германец намира хвърлената жица, хваща я и върви да търси другия край.
Но става нещо фатално за него. Сваля си гащите и амуницията с колана и
кляка, а нашите са били близо. Командирът на групата му казва: “Горе
ръцете!”- той се хвърля напред да си вземе шмайзера и в този момент е
застрелян. Вземат му оръжието и тръгват да се завръщат. Ние чухме
изстрела в тъмнината и стискахме оръжието си. Надявахме се да не са
открили нашите, но други изстрели нямаше и се успокоихме. Очаквахме
вече с нетърпение появата на лодката. Ето, че се вижда от силуета на
звездите, тънки като пръчици дълги се очертават главичките в лодката.
Значи всички са живи и прекосяват бързо по средата на тихата река.
Насочват се към нас, приближават. Ние за всеки случай сме готови за огън,
ако са ги усетили до нашият бряг. Пристигат вече и слизат от лодката.
Стъпват бързо да се прикрият в окопите ни. Имаше си и специални
посрещачи, а този момент беше решаващ за тях. Късмет са имали, защото
накрая, ако бяха ги усетили, въпреки нашия огън нямаше да можем да спрем
куршумите изпратени по тях, тъй че риска не беше малък.
67
 При скачането от лодката, който е опасен момент, нашият Аврамчо
скача последен и то във водата. Добре, че е било плитко и имало храсти, че
се е хванал за тях. Ако беше дълбоко, навярно щеше да го погълне в своята
пазва Драва завинаги. Изглежда при слизането и посрещането е липсвала
добра организация. Посрещачите е трябвало да държат въжето до
последният човек, а не да бягат. Вярно, че момента е бил критичен, но тук
пада човек във водата. А и водачът на групата е бил длъжен да стои до
последния му поверен войник до лодката.
След като слязоха от лодката и дойдоха при нас, школникът арменец
ни разказа всичко подробно относно изпълнението на бойната задача.
Същевременно аз върнах на моите другари пакетчетата, които ми бяха дали.
Ето, че и Аврамчо идва, ама мокър. Целият трепереше момчето, беше му
студено. Свърши и тази акция без жертви и успешно. Като трофей са взели
на убития немец шмайзера и българи и сърби се завърнаха живи и здрави.
После си отидохме в селото, там се разделихме със съюзниците сърби и
всеки по своя път.
Един ден се получи информация, че от другото село близо до нашето,
източно от нас, ще минат 200 души наши войници през реката, да разузнаят
за противника дали е още там. Имали сведения, че се бил оттеглил. Минават
реката нашите 200 войници и влизат в отсрещното село. То било празно,
нямало в него германци. В селото намерили един старец. Той им казал, че
тук нямало германци, но в другото село, което се падало на запад имало.
После старецът казал, че от пътя между двете високи дървета, ще се появят
двама конника с червени коне. Ще дойдат тук на проверка и ако ви видят,
веднага ще пристигат на камиони, затова по-добре се изтеглете зад селото,
там е по сигурно за вас. Те послушали стареца хърватин и се върнали назад
покрай селото, но са и оставили доста войници от нашите в селото да се
уверят, че старецът не ги лъже. Станало 11 часа и старецът информирал
нашите, че немците идват на камиони и слизат вече. Нашите най-накрая се
убеждават напълно, че старецът не ги лъже, а казва истината. Те се оттеглят,
събират се близо до реката при лодките си и заемат позиция за отбрана.
Решението да се заеме позиция за отбрана, било продиктувано от факта, че
броят на германците надвишавал този на нашите. Осъществяването на
отбрана, обаче било трудна задача. Нашите воини не са имали окопи, а
врагът минава през селото и ги атакува директно. Боят започва в края на
селото. Германците настъпват с мощни оръжия емпета, а нашите били само
с шмайзери. Българските войници били открита цел. Те се криели покрай
къщи, зидове, дървета. Положението станало твърде лошо. През това време
се съобщава на нашата артилерия да влезе в действие. Но при артилеристите
никой не знае какво е разстоянието между тях и тези в селото. Командирът66
на нашата артилерия, известен на всички като Чингиз-Хан, дава заповед да
се изстрелват по три бързи снаряда в селото и да се намалява мерника. По
68
този начин се целяло немците да попаднат в клещи, отзад и отпред. При
артилеристите е имало и съветски командир. Той попитал нашия командир:
-Защо спираш?
- Ние само три бързи и спираме и после чакаме да ни съобщят от боя
за още три бързи- му отговаря Чингиз.
- Какво е това три бързи? Нищо, сто бързи трябва! България очаква
победа!
И като забили оръдията, се получила една небивала канонада.
Гледащите отстрани стрелбата хем се радват, хем се тревожат за нашите
войници, дали могат да се изтеглят по това време, докато канонадата бие
врага. За съжаление при тази битка загинаха сто и петдесет български воини.
Ако не беше преградения бой на артилеристите и останалите нямаше да са
живи.
След няколко дена минаха с лодка при нас двама селяни от селата на
юг от реката. Те пристигнаха в селото с бял байрак в ръка. Донесоха ни
съобщение, че при тях вече няма немци. Те са се били изтеглили на запад по
посока гр. Марибор. Всичко това се случи в края на март. Времето беше се
затоплило, всичко се беше раззеленило, цъфнаха цветя пред къщите,
промени се много облика на селото. Селяните идваха да питат докога ще
чакаме и стоим в селото им. Оплакваха се, че времето минавало и трябвало
да се копае и жъне, иначе няма да има хляб. Най-накрая на 1 април ние
опразнихме селото. Потеглихме на път на запад и пристигнахме в друго село
близо до гр. Барч67, пак на Драва.
След като пристигнахме в селото, се настанихме добре. Там
населението беше останало по къщите си. На мен ми се падна да се настаня
в една дълга къща с много стаи хамбари. По двора имаше малки купчини
замазани добре отвън. С другарите намерихме отвор, който вътре беше
пълен с големи картофи, едри и хубави. Аз влезнах последен в стаята, която
беше предвидена за мен. За мое учудване в нея имаше един старец и
трябваше да спим заедно. Не ми беше приятно, но нямаше другаде къде да
се спи. А трябваше да се спи, защото всички бяхме доста уморени от дългия
път. Легнах при стареца, той до стената, аз открая. Но въшките ме нападнаха
жестоко и не ме оставяха да спя. Хапят, не спират, въртя се насам- натам.
Старият човек усети, че имам гадини и ми казва да отида навън и да си
изтупам ризата. Навън беше студено и не исках да излизам. Нали съм шоп,
инат и аз правех. Знаех, че няма да направя нищо с това тупане и реших само
да си сменя ризата с друга. След това наспах се добре. Гадинките не ме
закачаха и изглежда се бяха прехвърлили при стареца да се почувства и той
малко солидарен с нас войниците.

69
 Сутринта се получи заповед, че ще трябва да ходим на разузнаване до
гр. Барч, който беше на около три километра далече от нашето село.
Тръгнахме, но пък за наш проблем заваля един силен дъжд, после го обърна
на сняг. Беше мъгливо и тъмно, но пък така останахме незабележими в
движението си. Стигнахме града и се доближихме до моста. Видяхме, че на
него цареше голяма бъркотия. Югославяните отстъпваха по моста с коне по
двама- трима на кон. Отзад на тях идваха и техните танкове. На моста ги
спираха съветски войници и ги питаха къде са им танковете. Югославяните
отговорили, че танковете им били 100, но немците унищожили или взели
80 и сега със само 20 се връщат. Руснаците ги попитали и какво става с
оръдията им, а те отговорили, че и тях немците са ги взели. Паниката сред
югославяните беше тотална, всеки оцелял, бягаше да се спаси назад от
моста.
Ние бяхме настрана и наблюдавахме събитията. По-късно от
югославски, български и съветски войници разбрахме, че немците са
достигнали до другата страна на моста, но са били спрени от нашата
артилерия. Нашата дивизия, която е била там, ако не греша беше Десета68
или Шестнадесета 69. Главното за нас беше, че разбрахме, че врагът е тук.
После трябваше да се връщаме обратно да докладваме какво сме видели и
чули. Всичко това ставаше през нощта, някъде към един часа. На връщане
пак почна да вали сняг. Един от нашите другари се отклони от нас и започна
да си сваля колана. Командирът ни на тази операция беше добро момче и го
помоли да тръгва, но войникът, който беше ефрейтор отказа. Ние се
посъветвахме, може да има разстройство, всичко става. Командирът ми каза
да го почакам и заедно да ги настигнем. Аз чаках доста, но той не става, а
снега си трупа.
- Айде бе ефрейторе, ще заличи следите, после лошо- му казах.
- Я се махай, че ако ти дойда- ми крещи той.
- Ооо, ти отгоре и ми се караш! Ставай гадино такава, сега ще ти
разкажа играта!
Той става и бърза напред далече от мен толкова, че да можем да се
виждаме в тъмното. По едно време той спира и гледа дирек с два показатели.
Настигнах го.
- Сега я загазихме- ми казва той. Ти си виновен!
- Аз или ти? Кой остана? Ти! Сега да търсим стъпките.
- Но те са затрупани от снега.
- Я да вземем левият път, пък какво ще да става- предложих аз.

70
 Тръгнахме по него и вървяхме близо половин час. На пътя ни срещаме
югославски патрул. Познаха ни, че сме българи и ни попитаха какво търсим
тук, защото тук няма българска войска. Отговорихме, че сме български
патрул и проверяваме за реда и спокойствието на българската и
югославската войска. Те ни казаха:
- А добро, нали смо братя, че требва да се пазимо от немци.
- Има ли някакви проблеми при вас? - попитах ги аз.
- Нема брачо, све е добро- ни отговарят те.
- Ние ще продължим през селото. Трябва да се срещнем с друг наш
патрул и да им кажем, че в това село няма немци, а само братя югославяни.
Почерпихме ги цигара, даже им дадохме по една кутия, защото те
нямаха никакви. После ги попитах:
- Как ви е храната? Добра ли е?
- Не добро брачо, само компире ручамо и качамак от царевично
брашно.
- В град Барч немци има ли? – попитаха те.
- Има, ние и там ходим. Зад него е пълно с немска войска. Нашата
българска войска е тук, не бойте се, ще гоним немците заедно.
- Па нали смо брача, че си помагамо!
Оставихме ги там на поста си югославяните и ние тръгнахме към
селото. Почнахме да срещаме повече от техните войници и все ни питаха
какво търсим тук. Правехме се на патрул и вървяхме бавно, не като гузни
бързо. Демонстрирахме, че разглеждаме навсякъде за реда и тишината.
Минахме средата на селото и чухме силен шум. Забелязахме, че в един двор
се гонят войници и се псуват и то с пръчки, летви, кой какво може да вземе
в ръка, дори един беше вдигнал ботуши. И ние като сериозен български
патрул влизаме в двора. Попитах ги:
- Какво правите братя? Защо се гоните и правите този силен шум?
Нали другарите ви спят сега? Спрете да се биете!
За всеки случай стисках здраво оръжието си. Трябваше да внимавам
за всяка дума, която казвах, иначе бяхме загубени. Подразбирах малко
сръбски и реших да го използвам за да спечеля благоразположението им.
-“Он ми узе компира”- и друг до мен се оплаква, че един му е взел
компира (картофа). Всички се смееха на случващото и ние започнахме да се

71
смеем. Излязоха и други кой бос, кой по чорапи да гонят крадците на
картофи. Оказа се, че някои са си пекли картофи, а други дошли и им ги
взели и затова е била тази гонитба и шум. После излезе един старшина без
пагони и дойде при нас.
- Ща тражите бугарска войска тука?
- Ние смe патрул и проверяваме за реда и тишината дали се спазва.
- От куде идете?
- От град Барч. Там е пълно с немци.
- Ама има ли бугарска войска?
- Там има, не се бойте. Вие само пазете тишина и си почивайте.
Българската войска ще ви пази.
Влизам в една стаичка и виждам, че един офицер си е наметнал
куртката на гърба и войник му мие краката с топла вода в легенче.
Поздравих го и той ме поздрави: “Здраво брачо!” Почерпих ги и двамата по
една цигара. В стаята се събраха доста хора щом разбраха, че има български
тютюн. Ние имахме в себе си Родопа, Арда, Картел, Томасян сини. След
като почерпихме и другите, си взехме довиждане. Югославяните ни
изпратиха до портата и ние си поехме пътя в неизвестността. Какво ли ни
чакаше още? То е пред нас, ще го видим.
Когато излезнахме от селото ефрейторът ме попита:
- Абе ти, от къде ти идват тези думи, че се разбираш със сърбите?
Ако знаеха истината, ще ни опаткат и ще ни вземат оръжието и край с
нас.
Аз му отговорих така: “Въпросът е да можеш да се справиш и в най-
трудният момент. Първо да се овладееш, после да хитруваш и лъжата
помага в момент, в който си изпаднал.”
Вървим и тъмнината ни следва, а снега беше вече спрял. Но ето, че
нова изненада дойде, ами сега накъде? Пуста рекичка, хем широка, хем
дълбока и тя бърза да се влее някъде. Тя беше опасна с рискованото скачане,
което ни очакваше.
На облечения в бяло ефрейтор му беше лесно, той носеше само
шмайзер. А аз имах шмайзер и патрондаш с пет бомби. Той хвърли през
рекичката шмайзера, засили се и хоп прескочи я. Почаках го да се изтегли
доста. Преди това ми се закани, че ще ми попречи, като си хвърля и аз
оръжието. Аз си помислих, всичко става, може той да е някакъв изверг, да
ми стори това зло и затова го изчаках да се отдалечи. Хвърлих през водата
72
всичко, стана ми леко, но се прекръстих и плюх си на петите дето се казва.
Засилих се, че повече скочих от него. Като че ли нещо ми помогна да се
спася и аз. Можеше и да не прескоча и водата да ме погълне завинаги. Аз не
можех да плувам, но тук и плувец ще се удави, защото няма за какво да се
хване. Но мина и това препятствие, взех си нещата и го настигнах и му казах:
- Е, чакаше да се удавя, после ще ми вземеш оръжието и ще кажеш
той се удави и това е всичко. А другар в нужда се познава най-добре.
Бях много разочарован от него. Фактически той не ми беше другар, а
по-скоро враг. Аз имах нужда от него да ми подаде ръка или оръжието си за
по-дълго през водата, когато скочих, всичко става. Човек се спъва, може
последната стъпка да не е била на твърдо и се срине, а той ми гледа сеира,
как ще падна и изчезна от погледа му. Това изглежда е чакал моят “приятел”,
прикрит враг.
Вървяхме пак заедно, но за наш късмет бяхме сме се насочили към
нашето село. Чухме свирни с уста и ние свирехме. Ние се приближихме до
първите постови и те ни спряха и попитаха кои сме. Казахме си имената и
те предадоха информацията на други. Настаниха ни в караулната им стая.
Оказа се, че бяха от Картечната рота. Вече се съмваше и разбрахме, че
информацията за нашето завръщане е достигнала до ротния ни командир.
Ние тръгнахме към ротата и там се срещнахме с ротния Тасков. Като ни видя
се зарадва и видимо се успокои, че сме се завърнали живи и здрави. Тасков
изиска от нас обяснения какво точно се е случило и защо сме закъснели.
Обясних му какво се беше случило, точно и ясно и ме отпрати да си почивам.
Беше много ядосан на ефрейтора и нареди да му дадат дажбата храна и
обратно да поеме към Барч.
Като се прибрах в квартирата, отново проблеми. В нашият двор се
разиграва притеснителна сцена между нашия хазаин, с когото спахме заедно
предишната нощ и един руснак. Войникът беше хванал стареца за яката на
палтото, а той се дърпаше. Моите другари стоят и гледат сеир. Притесних
се какво ще стане, още повече, когато с изваден пистолет руснакът започна
да вика на стареца: “Здавай меня винка!”. Уплашен дядото му казваше, че
няма вино. Приближих се до руснака и му казах да пусне дядото и той го
пусна. Погледна ме и попита:
- Как тебя зовут? Я Ванушка!
- Меня зовут Серьошка.
Неговите очи светнаха и ме прегърна братски. Усетих, че доста беше
прекалил с чашката.
- Откуда ты Серьошка? Я от Орел! Ты от Минск?

73
 - Нет! Я из села Гургулят недалеко от Софии, Болгарии.
След като ситуацията видимо беше се успокоила, приближиха се към
нас и моите другари. Започнаха да се ръкуват и говорят с руснака и той
забрави за стареца. Попитахме го откъде е дошъл, а той сочи с ръка на изток
по посока на някакво село. Беше вперил поглед в моя патрондаш и бомбите
в него и изглеждаше впечатлен. Но аз си бях поставил за цел набързо да го
изпратя по живо, по здраво. Като видях, че съм му спечелил доверието, го
поканих да го съпроводя към неговата част. Той веднага се съгласи и
тръгнахме. Вървяхме около 50 метра и той ми каза, че иска да си върви сам.
Изглежда се уплаши да не го издам какво е правил тук и без разрешение,
защото съветският закон е много строг за такива самоотлъчки и лоши
деяния. Свършиха се къщите и той си отиде по живо, по здраво в частта си.
Чаках да се изгуби от погледа ми, за да не би да направи завой към друга
посока. Вървеше си право човека по пътя, по който беше дошъл. Завърнах
се при моите другари, а те се смееха и питаха:
- Как можа така лесно да го отпратиш? Ние видяхме, че е пиян и
затова не го закачахме.
- И за пияни си има чалъм, не с лошо, коткай го само с добро- им
отговорих аз.
След като си отиде руснакът, хазаинът ме повика да ме почерпи, че
съм го защитил. Беше взел едно дълго стъкло, долният край като топка, ама
кухо с отвор, не бях виждал такова нещо преди. Каза ми да дойда да му
помагам. Старецът вървеше с това дълго нещо и стигна на средата на двора.
Повдигна една плочка и пъхна вътре стъклото. После започна да смуче от
горе и се напълни тумбестата част, която изглеждаше като топка. Вдигна го
стъклото нагоре и с другата ръка затвори отвора отдолу. Пак го вдигна
високо и ми казва да сложа капачката. При слагането ме лъхна една приятна
миризма на хубаво червено вино. Дядото влезе вътре в къщата и сипа в един
съд червено вино като кръв. Изглежда руснакът е познал по миризмата къде
е виното. Без да знае той беше стъпнал на капачката и сигурно е почувствал
аромата на винката и затова си я искаше. Пийнахме си от това хубаво
червено вино по малко, че ако прекалиш ставаш парцал. Така ми каза
старият дядо, по една малка чашка стига.
Следващите няколко дни прекарахме в селото. Деца и млади нямаше,
само стари хора бяха останали да си пазят къщите. Те бяха хубави,
спретнати. Дворовете им бяха пълни с цветя, а отпред имаше пейчици за
сядане. Стопаните поддържаха чисто, не видях никъде буренясали дворове.
Докато очаквахме заминаването си от селото, аз следях с интерес всеки
бюлетин с информация за хода на военните действия, който идваше при нас.
С особен интерес следях събитията, които се развиваха в участъка Драва-

74
Балатон70. От бюлетина разбрах, че към езерото Балатон 71 са били тръгнали
11 германски танкови дивизии, за да ударят в гръб нашата Първа Българска
армия и разбият Трети украински фронт72 на маршал Толбухин73. За наше
щастие не им се удал този план. При преминаването на първата дивизия
танкове, съветските войски се оттеглят назад. Правят им място за плац- дарм
в полукръг. След това ги изненадат със своите катюши. Бият отпред, бият
отзад и за германците става една гибелна, страшна, съкрушителна картина.
Неописуемо било. Всичко гори, пуши, експлодира. Германците били
хванати в клещи и няма накъде, само смъртта ги спасява, нищо друго. Този
бюлетин се предаваше на всички и ротният го прибираше за Архива за
поколенията, да знаят и се поучат как се е воювало с Германия за свободата
на Европа.

Позицията при село Драватамаши на река Драва в Унгария

На път за Австрия. Участие в победоносната Мурска операция и

край на българското участие във войната
Дойде време и от това село да си тръгнем за да отидем в друго. Бяхме
се доста отдалечили от Драва. Вървяхме в северозападна посока и стигнахме
до село Летенье74. То ни посрещна с направена нещо като висока порта и на
нея пишеше “Добре дошли, братя Българи!” Стоплиха ни са сърцата с тези
думи. Поразгледах селището. Ниски хубави къщи, с много дървета черници,
които не бяха още цъфнали. Минахме селото и накрая му спряхме, защото
там бяха нашите квартири. Слънцето печеше силно и беше топло и задушно.
Но това не ни пречеше, нека си грее. Беше станало вече предиобед. Ние се
бяхме разположили по квартирите като у дома си. Дойде и кухнята. Отидоха
дежурните да получават храната. Идват пак при нас и носят казанчета, тави,
чували. Всичко е пълно с нещо. Че като опънаха не килим, а пътека шарена,
хубава, чиста, дълга за цялата рота. Наслагаха по нея много ястия. Ние бяхме

75
строени и гледахме какво се слага и край нямаше това. Все слагат по нещо
ново. Напълниха пътеката с печено месо, баници, коя от коя по-хубава,
сладкиши и други. Имаше и червено вино, ракия и сушено грозде. Трапезата
беше пищна, като са празненство. Забелязах, че населението се трупаше,
особено децата да ни гледат, разбира се отдалече. Седнахме да се храним,
но към средата на обеда ни, никой не очакваше това да се случи, че като се
изсипа един силен дъжд върху нас и стана една паника, какво да вземеш,
какво да оставиш и къде да се криеш. Бяхме на полянка, далече от покрив,
кой каквото може да вземе, хапва и бяга. Настана голям смях, един спасява
виното, друг ракията, трети пък месото, други баниците. Намокри ни хубаво
дъжда, че и въшките се чудят какво става с нас. Цялата тази бъркотия трая
около петнадесет минути. После като пекна пролетното слънце и всичко
изсуши набързо. След тържествения обяд, до вечерта спахме, лежахме и
играхме различни войнишки игри. Разбрахме, че повода за този войнишки
банкет е бил, че денят е 1-ви Май, празника на трудещите се.
На другият ден, трябваше да правим пробно учение. Отидохме в една
местност, в която беше пълно с храсти и не можеш да видиш нищо. Имаше
в нея и полянки, малки колкото за един взвод. Такива гъсти храсти има и тук
в България. Виждал съм ги по Тунджа и Марица, тънки, дълги, без плод, с
широки листа. Между храстите намерихме едно германско оръдие с много
цеви за аеропланна отбрана. До него имаше сандъчета с пълни и празни
гилзи, за пушка патрони, празни и пълни ленти. Ние си взехме от пълните
ленти. Някои от моите другари ги кръстосаха на раменете си и изглеждаха
също като партизани. Аз нямаше къде да слагам, имах си патрондаш, пък и
то доста тежък. Само си взех един патрон за самолет и пет за пушка бум-
бум.
По едно време свири тръбата за началото на учението. Оценяващите
командири бяха се разположили на един висок баир пред нас и от там
трябваше да ни наблюдават как провеждаме учението. Комисията се
състоеше от български, съветски и югославски военни. Започна учението и
всеки си знаеше мястото. Началото се даде от ротните командири с устна
свирка. Разгънахме се в боен ред. Знаех, че като излезем от храстите, трябва
да се внимава много при прибежките, да бъдат къси и бързи. Когато се
минава на открито поле, само лазешком или бързи къси пребежки, както
бяха указанията. Всеки знаеше, че комисията наблюдава всяко наше
движение. Трябваше да бъдем и маскирани съобразно местността. Моят
периметър на действие беше на левият фланг, според местността. Аз си
маскирах главата с клончета, които намерих около мен. Каската си нацапах
с кал, за да не лъщи. И така бях станал почти невидим и за тези, на които
бях под носа им.

76
 След учението ни събраха с тръбата сбор. Строихме се по роти цялата
Дружина. После членовете на Комисията ни поздравиха всички. Гледахме
към гостите и те нас огледаха. Интересно беше, че даже не ни дадоха време
да се почистим от калта, а може би тях точно това ги интересуваше, да видят
калта по нас. Вярно, че аз бях доста изцапан от лазенето, което се налагаше.
После се събраха на съвещание Комисията и всички ротни командири. След
половин час пак ни строиха и по списък извикваха, тези които са се
проявили през учението. Почнаха от десният фланг. От Първа рота извикаха
моето име:
- Серги Дамянов, излез пет крачки напред!
Излизам и стоя мирно. После Втора рота и тъй до края на Дружината
излезнаха десетина като мен. Представители на Комисията дойдоха при мен
и ме наградиха за отличното ми, според тях представяне в учението.
Изглежда, че най-вече бях впечатлил югославските военни и наградата ми
беше от Югославия, значка на Йосиф Броз Тито 75, с негов образ в знаме.
Наградиха и останалите другари и после се насочихме към селото. Там
намерих бюлетин от последните новини по фронтовете. Пишеше за
падането на унгарският град Нагиканижа 76, който беше близо до нашето
село Летенье. Съветската армия се опитвала да го завземе града, но не
успявала. Тогава маршал Толбухин възлага на Генерал Стойчев77 да го вземе
за три дена с българската армия. Генерал Стойчев събира своите генерали
за да обсъдят как ще се осъществи превземането на града. Събират се и
решават да се атакува веднага, след като спре дъжда, защото преценили, че
тогава е най-удобно за нас. Още докато валял дъжда, Генерал Стойчев с пет
дивизии започва да обкръжава града. Само остава западният път свободен
за изтегляне на германците. Нашите дивизии продължават да обкръжават
града с три ударни дивизии и две в резерв на тях. Дъждът си вали, обръча се
свива, всичко върви по план. Германците не очакват в този проливен дъжд
някой да ги атакува, спят спокойно и са си отслабили вниманието. Но
българските дружини напредват и обръча се стяга повече. След като
разбира, че за следващият ден го дават времето с разкъсана облачност,
нашето командване решава през нощта в 3.15 часа да започне атаката за
превземането на град Нагиканижа.
Всъщност този град е била крепост непревземаема. Германците са
имали голям арсенал от дългобойни оръдия, минохвъргачки, тежки и леки
картечници, емпета, шмайзери, пушки, бомби, големи и малки и ръчно
оръжие. Допълнително градът е бил обкръжен с танкове и малки
минохвъргачки и др. Но българският войник със своето “Ура..! Напред на
нож!”- изречено от хилядите гърла от петте ни дивизии, стъписва врага. Той
е събуден от дълбок сън, уплашен от мощното българско “Ура..!”. Обръчът
около германците се свива и те търсят своето спасение в бягството. По

77
тактически причини пътя им е бил свободен за изтегляне. Най-важното
било, че градът е бил превзет и то без жертви, нито от наша, нито от тяхна
страна. Така страховитият град- крепост паднал без почти пушка да пукне.
Веднага след превземането му от българите в града пристигат и съветските
войски. Те казват на нашето командване да спре, защото дотук е била
нашата задача, а те ще продължат да гонят немците, докато ги стигнат. След
тази успешна операция на българската армия се получава от Сталин
радиограма, в която той поздравява цялата Първа армия с победата над врага
и за това, че не са дадени никакви жертви от наша страна. По случай тази
победа бяхме наградени със съветски ордени всички от Първа българска
армия.78
Напускаме и това село и се насочихме към Австрия. По пътя се случи
една приятна случка, нещо хубаво, което ни зареди положително. Беше
следобед, към 3-4 часа. Като вървяхме по хубавия път на запад, почти до
австрийската граница, видяхме, че първите нещо са спрели и се смеят силно
от сърце. Забелязах, че едно малко момиченце се върти около един дядо,
нещо събира, слага го до дядото и хвърчи наляво и надясно, взима го и пак
го слага пред дядото. Силен вятър духаше, че му разпиляваше косичките. А
то какво било. Дядото със своята внучка предложили на първите, които са
били от Щаба на Дружината голяма кошница с варени яйца. Нашите
закупили всички яйца и те се свършили. Военните от щаба започнали да
вадят всичките унгарски пари, които имали и ги хвърляли в кошницата на
дядото и внучката. Вятърът ги духа и те падат вън от кошницата, а
момиченцето ги събира. Дядото си беше свалил палтото с ръкавите и едвам
успяваше да притиска купа от пари.
Тези щабаджии, които бяха пред нас ни съветваха да даваме
унгарските си пари, защото те не важат в Австрия и ние, кой колкото имаше
хвърляхме върху големия куп от пари, а дядото натискаше с ръкавите да не
ги разпилява вятъра, че малкото русокосо момиченце беше вече каталясало
от събиране на по-далечни издухани от вятъра пари. След нас всички
хвърляха чуждите пари.
Като продължихме по пътя си, виждаме, че пред нас се издигат три
четири планини. Първата отляво е много висока, втората по-ниска и
постепенно другите стават по-ниски. Имаха голи баири, а вятърът идваше
оттам. Ние като вървим изморени, изпотени, постепенно вида ни станал като
на мумии. Бяхме станали жълти, кафени, сини и червени и други. Какво е
пък това чудо сега? Изпоцапахме се добре, че не може да се познаем, но пък
изглеждахме по-страшни. А, то какво било. От тези хубави, близки планини
и голи баири духало боя. Вятърът я духа тази боя към нас и ни оцветява в
различни цветове. После взехме друга посока и боята засъхна по лицата ни.

78
Нямаше къде да се измием, а пък и бързахме много, че имаше задачи да
изпълняваме. Алпите 79 ни очакваха. Такива боядисани бяхме по-страшни.
Вече се стъмваше, а ние продължавахме да ходим. Къде ли ни водят
тези хора? Може би и те не знаят, но се чуваха наблизо взривовете от
немските минохвъргачки. Ние продължавахме безстрашно да си вървим и
то с бързи крачки към противника, точно по план на Командването ни.
Стъмни се вече, никой не те пита вече гладен ли си или жаден. Храна си
имахме, хляб, сирене, кашкавал, салам, но нещо ни стяга около гушата,
както се казва. Мислите не ни остават на мира от това бързане, което пък
още повече ни тормозеше. Вървим и мълчим, друг изход няма. Само като
чуехме нова експлозия, усещахме на къде вървим в тъмното.
Във време още на вървежа ние сме се разделили рота от рота. Взривове
вече не се чуваха. Беше станало тъмно и хладно. Минахме през една малка,
студена рекичка. Нямаше право да спираме във време на преминаване на
реката. Но кой как можа, успя да си плисне по лицето за освежаване. Боята
по нас се размаза и ние вече не можеше да се познаем един друг. Минахме
студената рекичка, поосвежихме се, омазахме се повече и добихме бодър
дух. Нямаше вече път хубав, а малки баирчета, ровини, храсти. Чуваха се да
пеят петли, а от това разбирахме, че има село пред нас. Минахме през един
селски път и ни казаха тук да спрем за почивка. Беше тъмно като в рог. Не
се виждаше нищо, а беше паднало и мъгла. До нас имаше една голяма
камара слама, че като се вкопахме в нея за спане, друго не си мислихме.
Окопахме с дупки отвсякъде, мушнахме се кой как може. Малко се
успокоихме и затоплихме, идва ни вече дрямка за сладък сън. Но тия врагове
въшките, които ги носим със себе си не ни дават мира, а хапят още повече.
По едно време чухме спиране на колата на Генерал Доцев.
Познавахме я по скърцането. Той излиза от колата си и пита коя е частта,
ротата и идва към нас, но не вижда войска, а само няколко останали будни
началници от ротата.
- Къде са момчетата? - попита той.
- Тук са! - му отговарят.
- Веднага ми ги съберете пред мене да ги видя!
Дойдоха при нас другари да ни информират за посещението на
Генерала. Ние скочихме от местата си в мъглата и тъмнината покрити със
залепена по нас слама и се насочихме към него.
- Момчета, по близо да ви видя!
Ние го обкръжихме по- близо и той каза:

79
 - Момчета, готови ли сте да помогнете на вашите братя, които се
бият в момента сега?
Ние от дъното на гърдите си казахме високо, силно и мощно: “Да!”
Генерала като чу “Да”- от дъното на гърдите си каза:
- ВОЙНАТА СВЪРШИ, МИЛИ МОИ МОМЧЕТА! Тая нощ вие
трябваше да се хвърлите в боя, за да помогнете на нашите братя. Но те
свършиха задачата си благополучно и генерал Власов се предаде с 35 000
войска.
Като ни каза Генерал Доцев, че войната свърши, ние бяхме готови за
мощно “Ура”, но той ни изпревари и каза:
- Лягайте и си почивайте до утре, пък после ще ви съобщим какво ще
се прави.
След това Генерал Доцев си замина да съобщава лично на всяка рота
за новината.
Така в началото на май 1945г., завърши нашето участие в
заключителната фаза на Втората световна война. Участието ни завърши с
една гръмка последна победа. Между Югославия, Австрия и Унгария, при
гр. Марибор80, на 8 май се предаде Генерал Власов 81, със своята 35 000
прогермански ориентирана армия, събрана от различни нации: германци,
италианци, сърби, българи, румънци, белогвардейци от Царска Русия и
много други.82
На другият ден след посещението на Генерала, ние се обръснахме,
измихме се хубаво от тази боя и светнахме като млади момчета, с големи
мустаци. Около нас видяхме, че е имало къщи като вили направени, хубави
със спретнати и чисти дворове. Населението ни гледаше с голямо
любопитство. Към обед ни дадоха хубав банкет, печено агнешко, свински
пържоли и червено вино и ракия от Българско пиво, Тевекелиев, Троянка,
Морско око. Те бяха големи фирми тогава в София. На следващият ден ни
строиха на шосето от двете му страни. Доста почакахме, но бяхме си
насядали и си почивахме. По едно време се задава колона от пленници. Ние
станахме да видим победени нашите врагове, които ни накараха чак тук в
тези далечни земи да дойдем. Те идваха от гр. Марибор. Нашата рота бяхме
последните от шпалира от нашата армия, след нас нямаше вече други. След
като бяхме построени, до нас започнаха да преминават и първите пленници.
Те вървяха по десет души в редица. Нашето вълнение нямаше край.
Пленниците минаваха построени по нации. Първите бяха германци, без
пагони и отличителни знаци, но се виждаше, че са офицери. От страни им
имаше наши войници с натъкнати ножове на пушките си на 3-4 метра
разстояние между тях. Не вървеше бързо колоната и можеше да ги
80
разглеждаме добре. По едно време стана някаква бъркотия по средата на
пленниците. Наши от Картечната рота тичат и викат: “Ето го, ето го
нашият бръснар!”Отиват и го хващат за ръцете и го дърпат вън от колоната.
“Той е, същият, нашият другар!” Целуват го и прегръщат. Войниците,
които ги пазеха пленниците само им казаха щом е ваш, вземете си го. Взехме
си нашия човек и се радвахме, че е между нас. Той е същият войник, който
е бил на пост на р. Драва в нощта, когато беше убит Стоянчо и е бил ранен
и пленен от немците. Сега той отново беше при нас жив и здрав.
Колоната от 35 000 пленници продължаваше своя път към Лайпциг83
през Австрия. После, след като пленниците се отдалечиха, под звуците на
военната ни музика, му дръпнахме едно българско хоро в чуждата земя
Австрия, за да ни запомни. Веселието продължи до вечерта и населението
взе участие в него.
На 10 май сутринта тръгнахме по пътя, който се насочваше на север.
Извървяхме доста дълъг път. Стигнахме до едно малко селце. От него се
отклонихме на запад, по една голяма поляна, която може да събере целия ни
полк. До поляната имаше високи върби и доста гъсти ниски храсти, тъй че
не се виждаше какво има зад тях. Разпуснаха ни да бъдем свободни до
върбите. Аз отидох да видя какво се крие зад тях и видях голяма река около
300-400 метра широка. Всяка секунда се променяше отгоре нивото.
Повърхността и беше гладка. Виждаха се бели къси вълнички. Тя беше
плитка и търкаляше постоянно камъни и трудно можеше да се премине.
Точно при нас течението беше стръмно и само до брега реката беше
спокойна. Тя се казваше Мур84 и извира от Австрийските Алпи. Там в
студените и води се обръснахме и изпрахме. Издадохме на старшините
всичко, което беше повече с нас: бомби, патрони, мини и др. Раницата ни
стана лекичка, поизкърпехме си по нещо, ботушите си лъснахме готови за
обратен път за България. Радостта сред нас беше много голяма, че се готвим
за връщане. Стига напред, сега назад!
Бяхме готови и чакахме утрешният ден с нетърпение. Но лошото идва
без покана. Като свирна тръбата за внимание, всички изтръпнахме. После се
чу сигнала за Тревога. Сега вече бяхме тотално объркани. Какво означаваше
това? Нали ни бяха взели оръжието, патроните и всичко повече. Сега я
загазихме. Идват ни най-различни мисли, гадание и прочие. Цялата Дивизия
беше вече на крак. Разбра се, че оттатък реката Мур е имало английски
войски. Те от своя страна, като разбрали, че има войска на другият бряг,
започнаха да пускат ракети над реката в цветове най-различни. Ракетите
свиреха така страшно, че човек, ако има слабо сърце ще рухне от техното
отвратително мяучене като котки, когато се изстрелват. Сигурно
англичаните бяха се уплашили да не би да минаваме реката и затова ги
пускаха към нас, че да ни осветят. Скоро ситуацията се успокои.

81
Български войници по време на Мурската операция- 1945г.

Река Мур в Австрия

82
 Обявената тревога и катастрофата

По едно време се зададе една група от Щаба ни, която идваше към нас.
Ние бяхме построени и чакахме, какво ще ни се сервира. Дойдоха точно при
нас, защото сме били Първа дружина, Първа рота и Първи взвод и сме
дежурни първи и ни казаха:
- Вие сте дежурни, на вас се падна тая висока чест да бъдете първи.
Оставете си само раниците с пълно бойно снаряжение. Нещо въпроси?
Нямате! Целият взвод напред ходом, към щаба, марш!
Тръгнахме пак в неизвестност. При щаба ни чакаше един празен
военен камион – без пейки, седалки, нищо друго. Чухме заповедта да се
качваме и се качихме на камиона. Наредихме се от двете страни на колене,
готови за стрелба. Имаше и втори ред войници, също на колене готови за
стрелба, както и трети, които бяха прави. Ние бяхме общо 30 човека в пет
реда по шестима. За тридесет души пространството беше тясно, но какво да
се прави щом се налага. Отпред в кабината имаше трима души. Шофьорът,
български офицер и съветски военнослужещ. Руснакът беше с превързана
глава. Той даваше посока на шофьора. Часът беше към 16 следобед.
Тръгнахме по асфалта, който беше хубав и гладък без дупки. Гумите свирят,
а камиона лети като луд кон. По пътя нямаше никакво движение и никой не
му пречеше и затова той летеше като луд. Може би пък наистина трябваше
да бърза. През цялото време имахме чувството, че ще изхвръкнем от
камиона. Чувствахме и силния вятър, който се получаваше от това бързане.
Всички бяхме си седнали. Бонетата бяха свалени, че вятърът щеше да ги
духне и главите ни бяха голи. Оръжието ни бе свалено ниско. Насреща ни
се виждаше един голям замък, заобиколен от всякъде с борови гори. Пътят
минаваше до него и успяхме да го разгледаме. Беше нещо много красиво.
След замъка пътят продължаваше, но ние завихме наляво, по един
селски път, де прав, де крив, къде дупки, коренища от високите дървета,
като че ли влизаме в тунел. Настигнахме по пътя си една Сръбска бригада.
Камионът вървеше бавно, но пътя беше лош. На него имаше жив товар и той
постоянно се люшкаше. Най-накрая това постоянно люшкане ни обърна в
една малка рекичка. Всички, които бяхме от лявата страна, шест души
бяхме контузени. Аз пострадах в лявата ръка и левият крак, друг му влезна
главата навътре, друг със счупени ключици, а другите се разминаха по-леко.
Всички другари паднаха върху нас и забиха някой главите си в брега.
Имахме шанс, че благодарение, че не ни захлупи, а остана да стърчи до нас,
като стена, камиона просто ни изсипа. Положението ни беше незавидно.
Особено опасно беше за нас, които бяхме най-отдолу, защото вече ни

83
заливаше водата. Тогава тези другари, които бяха в по-добро състояние,
започнаха да ни издърпват за да не се удавим.
Моето положение не беше никак добро. Нямах сили да стана, нито да
вървя, а ръката ми висеше надолу. В крака също чувствах болки.
Същевременно събраха здравите и продължиха пътя си в неизвестна за нас
посока. До рекичката останахме всички, негодни за защита. Беше към 4-5
часа следобед и щеше да стане тъмничко след 2-3 часа. Започна и слаб
дъждец и ние се залепихме на брега между пътя и гората. Преди да си
заминат другите ми взеха оръжието и ми дадоха пушка, която държах с
дясната си ръка. Всички около мен очаквахме какво ще ни сервира съдбата.
По едно време се чу шум наблизо. Знаехме от югославяните, че е имало в
района местни партизани, от които трябвало да се пазим. И аз си помислих,
че те сега лазят към нас с идея да ни нападнат. Бяхме готови за стрелба.
Надигнах се да видя какво става и видях два заека да се гонят по шумата.
Това ни успокои веднага.
След известно време към нас се доближиха югославски войници. Като
ни видяха, че сме залегнали те веднага взеха позиция срещу нас. Аз бях най-
близо до тях и тръгнах към тях. Югославяните бяха залегнали по канавките,
скрити добре и ме очакваха. Разстоянието между тях и нас беше около 50
крачки. Достигнах при тях куцайки и им казах:
- Братя сърби, нашият шофьор не беше добър и обърна камиона в
реката. Ние, които сме тук сме всичките ранени и искаме помощ!
Наближиха ме трима души, на които посочих камиона в реката. След
като видяха вирнатите колела на камиона, те предадоха на своите другари,
че има пострадали български войници, нуждаещи се от помощ. Сърбите
имаха каруца с едно конче. Свалиха от нея дебели въжета и вързаха за
камиона две краища. После с по 10-15 души на единият край те дърпаха,
дърпаха и накрая го изправиха камиона и го нагласиха на пътя. Заради
помощта им аз и моите другари ги почерпихме с цигари, от които имахме
доста.
Попитаха ме къде са другарите ми, а аз им отговорих, че те са
заминали на неизвестно място. Техният старшина пък ми каза, че имали за
задача да гонят местни партизани. В един момент старшината забеляза, че
един селянин ни гледа отсреща на нивата си, нахлупил сламена шапка и
копае и гледа към нас. Тогава той заповяда на своите войници да му го
доведат веднага. При него отидоха трима души. Според старшината,
селянинът със сигурност е видял как сме се обърнали с камиона в рекичката,
но не се е притекъл на помощ, а е продължил да си работи. Доведоха го при
старшината и му свалиха ризата. Разпитваха го по немски. Той по цялото си
тяло беше нашарен с есесовски числа и знаци. Не отговаряше на въпросите

84
и само мълчеше. Накрая старшината му каза да легне по гръб и с шмайзера
го разстреля. Трупът му беше изхвърлен в реката.
Дъждът започна да вали по-силно. Трябваше да тръгнем с
югославяните в тяхната посока. Качиха ме на каруцата понеже куцах и
заедно с няколко от тях тръгнах на път. Останалите мои другари вървяха
пеша и бяха след нас на близо 1 километър. Когато се стъмни пристигнахме
в замъка. Надявах се, че там все ще мине наш камион. Спряхме до замъка с
каруцата. Тук, там имаше светлина от фенер. Тогава аз им казах на сърбите:
- Братя сърби, аз и моите другари ще останем тук и ще чакаме
нашите войски, за да не се загубим.
- О, брача бугари, ние че ви закарамо- ни отговори един от тях.
- Благодарим ви много, но ние не знаем откъде сме дошли и по-добре
да чакаме тук.
- Добро брача, останете си по живо, по здраво, ние че си одимо.
Почерпихме ги пак югославяните с цигари, сбогувахме се и те си
заминаха в тъмното. Ние поседяхме в замъка доста време. Най-накрая мина
един български празен камион. Спряхме го и разказахме на шофьора каква
ни беше участта. Казахме му от коя дивизия и полк сме. Шофьорът ни качи
и тръгнахме да пътуваме. Спираше шофьорчето, пита и разпитва и пак
тръгва. Пристига в едно село и пита българските военни там дали са пратили
един взвод за партизани, че вози шестима ранени от тях. Отговарят му, че те
са. След като слезнахме от камиона веднага извикаха при нас докторът,
санитарят и прислужници. Благодарихме на шофьорчето, че ни докара
дотук и той си замина. Докторите веднага се запретнаха за работа. Моите
другари бяха излекувани бързо. Помачкаха ги, подърпаха ги и ги оправиха.
Браво на докторите! За съжаление, моето състояние се оказа доста по-тежко.
Ръката ми беше доста надута и можеше да има счупване. Качиха ме на една
линейка, която трябваше да ме отведе в поликлиника в унгарския град
Нагиканижа. Пътят беше дълъг и неприятен. Пристигнахме в унгарския град
сутринта и ме настаниха в едно училище, което сега беше военна болница.
Шофьорът ме предаде на докторите. Една сестра се зае с мен. Заведе
ме в една голяма зала, като салон. Беше широка, а вътре беше пълно с ранени
войници, доктори и сестри. Всички ранени чакаха за преглед. Опашката
беше дълга в три колони по един, голи до пояс, с панталони. Колко съм чакал
не зная, но ръката все ме болеше. Пристигна и моя ред. Докторът беше
руснак. Виждах, че беше доста изморен и едвам гледаше. Беше около 50
годишен лекар. Попита ме каква ми има и аз му отговорих, че ме боли
ръката. Хвана ме за китката, завъртя я наляво и дясно и каза, че е нужна
шина. Турнаха ми шина на ъгъл и малко бинт за превръзка и това беше
85
всичко. В болницата лежах две седмици. За съжаление проблема с ръката
ми така и никога не се оправи. Счупване е нямало, а се е случило усукване
и изместване, което се оказа за съжаление нелечимо.
Всеки ден следях новините по радиото. Очаквах с нетърпение да чуя,
кого моята 11 Дивизия ще мине през града, за да се изпиша и навреме да съм
там до голямата лампа, която осветява целия площад. Най-накрая научих
точно кога ще мине Дивизията. Изписах се от болницата и отидох на
площада да чакам. И ето, тя идва от запад. Познах доста от другарите и те
мен също. Първите, които ме видяха започнаха да викат: “Ето го нашия,
Мустаклията!”Те се ръкуваха с мен, след това и щабаджиите, а след тях
идва и моята 1-ва рота. Когато ме забелязаха другарите се зарадваха и
всички ме поздравиха. Поисках разрешение от ротния командир Тасков да
вляза в строя си.
- Да, можеш да си влезеш в строя- ми отговори той.
Радостта ми беше голяма, че съм си между моите славни бойни
другари.
Поинтересувах се относно причината за събитията, които се случиха
с мен през последният месец, от тревогата която беше дадена на 14 май за
Дивизията. Оказа се, че двама съветски офицери с джипка минавали покрай
австрийски вили. Там е била гориста местност и са били обстрелвани от
гората. Единият офицер е убит, а другият е ранен и се добира до щаба на
нашата Дивизия и затова вдигат всички ни по тревога. През този ден нашият
взвод е дежурен. Въпреки всичко, аз бях щастлив, че ще се завърна с
другарите си за Родината, която ни очаква и петгодишен син, сестри и братя.

Завръщането
Някак си чувствахме, че назад се върви по лесно. Прекосихме бързо
цяла Унгария и спряхме чак в Капошвар85 на влаковата гара. През целия път,
аз си носех вързана ръката с бинт през шията за да не виси. Пробвах без
бинта и щом ме заболеше, пак слагах бинта. И тъй беше до Белград, а после
го махнах.
Ще ви разкажа и за някои неприятности, които ни се случиха на
границата между Унгария и Югославия. Наложи се на гарата в Капошвар да
престоим около една седмица. Причината бяха неприятности, които имаше
нашето Главно Командване с югославските власти. Тито, президента на
Югославия информирал нашето Командване, че българската армия трябва
да пътува по Дунава, а не през Белград. Тогава нашият Генерал Стойчев,
главнокомандващ на Първа българска армия, заедно с Маршал Толбухин,

86
главнокомандващ на Трети Украински фронт изпращат писмо до Сталин, в
което го информират, че Тито не пуска българската армия да мине през
Белград. В писмото си двамата главнокомандващи изказват опасението си
от изненади по Дунава, защото в Югославия има и сега хора с две лица,
Недевисти, Дражевисти, Титовисти и др. Говореше се, че Сталин е изпратил
заплашително писмо до Тито с приблизително следния текст:
- Тито, без никакви спънки пускай да мине българската армия през
твоя Белград, че ако ти дойда ще станеш само на Тито!
Изглежда съветската намеса дава резултат и идва очакваната заповед
за товарене на влака за милата ни България. Преди да се качим на влака,
дойде ни на посещение Генерал Стойчев. Неговото пристигане при нас ни
изненада. Сложихме си чисти дрехи, нови партенки, лъснахме си ботушите,
обръснахме се, като само мустаците си оставихме, че като минаваме през
Белград да не се изложим. След като дойде генералът при нас, изсвири
тръбата за сбор. Строихме се без оръжие, нямаше време за него. Генерал
Стойчев беше заедно с Генерал Доцев. Имаше и малка свита с тях. Първо ни
поздравиха, а по-късно Генерал Стойчев ни събра по-близо до него и ни
благодари за отличния пример, който сме показали от началото до края на
Втората фаза на войната. В съзнанието ми се запечатаха думите му:
“Край! Момчета, отиваме си! Заповедта е в мен. Ще се качвате на
влака от тук Капошвар до Белград, слизане пред столицата им в Земун.”
След като свърши с новините, Генерал Стойчев тръгна между нас и
като погледна към колоездачния взвод, попита:
- Кой може да кара колело, велосипед де?
Обадиха се доста, че умеят да карат. Генералът посочи един и му каза:
- А, ти карай първото, което е.
Велосипедите бяха подредени, хубави, лъснати, чисти. Взима войника
първият велосипед и се качва на него, но нещо не върви. Събрахме се около
войника и Генерала, а той се смее и ние се смеем, но не знаем защо.
Всъщност не знаехме защо се смее и той.
- Чакайте, кой е командира на велосипедите? Да се яви веднага пред
мен!
Оказа се, че това е бил синът на Генерал Доцев. Не можах да видя
какъв чин имаше, само го видях, едно хубаво, младо момче, тънко, високо
приличаше на баща си86. Пред генерала той рапортува:
- Аз съм командирът на велосипедистите!

87
 - Можеш ли да откриеш грешката си? - го попита Генерал Стойчев.
Момчето гледа към колелетата и нищо не вижда. Тогава Генерал
Стойчев се обръща към нас:
- Вие да кажете нещо?
Ние се чудехме какво ли може да бъде и мълчахме. След като видя, че
никой не знае, Генералът ни каза:
- Всички колела са обърнати с гумите към Слънцето и по този начин
омекват гумите. Затова никога не се слагат така, както са сложени сега,
а към земята. Гумата изстива и е годна за път, като се напомпи. Добре,
че сега не се налага да ги използваме. Затова му прощавам, защото и вие не
знаете, тази тайна.
След тези поучителни думи започнаха смях и закачки. Генералът си
извади цигарите, за да си запали една, но бързо я прибра в кутията. Един от
войниците се обади: “така е, който си има ще си пуши”. Като чу, че се
отнася за него, той извади кутията с цигари и почерпи всички, които бяха
наблизо до него. После Генерал Стойчев си замина по-живо и по-здраво.

Капошвар (Унгария)

88
 Изпратихме ценния гост и се приготвихме за път. Всичко беше наред
и се качихме на влака. Най-после влакът тръгна. Беше вече тъмно навън.
След няколко часа пристигаме в Земун- близо до Белград. Слезнахме бавно
и внимателно. Очите си отваряхме добре, на всички страни. Забелязах, че до
нас се белее нещо дълго, лъщи на светлините от града. Оказа се, че то било
бомби, доста дълги, обезвредени, натрупани една върху друга, около
десетина парчета. Пътят, по който вървяхме беше на височина удобна за да
се гледа целия град Белград, столицата на Югославия. Близо до нас имаше
Омладински дом (Младежки дом). Ние слушахме хубавата музика идваща
оттам, но никой не помисляше и да отива там, защото можеше да има клопка
и неприятни изненади. Познаваме ги добре сърбите и внимавахме.
Налагаше се да спрем за почивка, при която се възползвахме да си лъскаме
ботушите и да проверяваме дали всичко ние в ред.
С мен беше моята мила лека картечница. Тя беше малко променена
още на позицията на Драва, стана по мощна, нещо между нашата лека
картечница и немското ЕмГе87. Изстрелваше повече от 750 патрона в
минута. Намерих в една работилница в Унгария пружинки с най-различен
диаметър. Извадих от моята лека картечница старите пружинки. Взех две
пружинки, но по-тънки и ги сложих двете заедно. Те бяха еднакво дълги и
със силна стомана, по-тънка. Сложих ги и те си паснаха отлично,
пружинират еластично, няма опасност да се счупят.
На другият ден вече тръгнахме да преминем през Белград, стъкмени
добре във всяко отношение, обръснати, ботушите лъснати, якичките бели,
оръжие чисто като за парад. Ние вървим първи след Щаба, който е само пред
нас. Вървим гордо, с високо вдигнати глави и приемаме поздравите на
белградчани. Много народ ни очакваше, мало и голямо беше дошло да види
Българската войска със знамето напред. С твърда стъпка и висок дух ние
минавахме хубавият Белград. Получавахме букети от гражданите, давахме
цигари, от които имахме доста. С радост ни посрещаха и с “живио,
живио!”- ни изпращаха. На една гара източно от Белград се качихме чак
вечерта на влака и право за София.
Беше интересно изтеглянето ни от Югославия. Доста разумно и
организирано. Ние се качихме на конски вагони, на които от двете страни
вратите бяха отворени. Тези, които бяха на вратите, бяха готови за стрелба.
Другите почиваха и така се сменявахме до Драгоман. Влакът вървеше бавно,
след него друг ешалон, после друг и така един след друг до нашата граница.
През целият път наблюдавахме шосето. То често се виждаше заето от
български камиони. Вървят и те бавно, едни празни отиват до края на
нашата армия, там се товарят бързо и завой правят за обратно за България.
И затова бяха в две колони, отиват и идват пълни с бойни припаси на

89
армията ни. Поради тази причина се движеше всичко бавно, да се изчакваме
при случай на нещо лошо, да сме готови за помощ, все пак е чужда земя.

Победен марш на български военни- Белград, Юни 1945г.

Не липсваха и интересни случки по време на пътуването за България.

Един ден бяхме спрели за кратка почивка в едно сръбско селище. Влязохме
с няколко другари в една сграда. Свалихме си раниците и ботушите и
ненадейно влизат в стаята, в която бяхме, нахално и без да искат разрешение
двама души облечени в сръбски униформи. Застават на средата на стаята и
насочват шмайзерите към нас и ни псуват на сръбски. Това става за секунди
и ако искат ще ни избият като нищо. Добре, че имаше отворен прозорец и
тези наши другари, които са били отвън чуват шумът и веднага идват и
насочват към тях оръжието си. Нападателите в тая секунда си хвърлят
шмайзерите на пода и проговарят на български:
- Ама вашата кожа, ама ви изплашихме! Не сме сърби, а българи от
15 Дивизия88, която остана заложник още през окупацията.
Ние станахме прави с ножове в ръце.
- Лъжете! От кое село сте?
- От село Локорско, Софийско.89
Помолихме другарите си отвън да намерят някой, който да е от село
Локорско, Софийско. Едно момче се обадило, че то е от това село. От
прозореца му ги показали двамата да ги познае. Но, момчето не ги познало
и ги попитало от кой сой са. Те му казват от кои сойове са и то си спомнило,
че двама от селото са изчезнали, но тия лично не ги познавал. Казват му
доста имена на по-видни хора и момчето се уверило, че са те, изчезналите в
Сърбия от техното село. После дойде ротният да види ситуацията. Двамата
90
бяха задържани и напуснаха стаята. След уплахата започнаха майтапи, смях
и шеги между нас и тях. Те бяха заведени при склада, дадоха им се дрехи,
преобразяват се корено и ги изпратиха за България в с. Локорско, Софийско.
Така щяхме да се избием, заради една лоша шега.
И така минахме гори и балкани до Драгоман. Отминахме и него.
Виждаме и Сливница, на изток се синеят Витоша, Люлин 90, от ляво Стара
Планина. На юг е моето село Гургулят зад село Гълъбовци91, сгушено между
високи баири, чака да му се завърнат своите рожби от далечни страни,
ходили да се бият с врага за достойно човешко съществуване. Наближаваме
София, посреща ни Витоша със своя поглед далечен, радва се и софийското
равно поле, че идват неговите достойни стопани. И чакаме София да ни
приеме в своите топли прегръдки, за да можем ние нейните потомци,
завръщащи се от люти битки, постигнали славни победи да си видят скъпите
рожби и съпруги, майки и бащи и близки и далечни приятели.
Минахме Централна гара и влакът спря между нея и гара Подуене.
Чудихме се защо спираме и погледнахме от вагоните какво става. Пред
локомотива стоят трима души, двама милиционери и един цивилен.
Започнаха да разпитват войниците от първият вагон. Отминаха го и се
насочиха към втория вагон. Дойдоха и до нашия вагон и попитаха:
- Има ли между вас войник с такова име?
- Има! - отговори един от нас.
- Слизай от вагона!
Той скочи от вагона, а след него и ние. Тримата представители на
властта започнаха да го разпитват и той им отговаряше на въпросите.
- А, това ти ли си? - попитаха го те, като държаха една снимка.
- Да! - отговори той.
Цивилният служител ни показа една негова нелицеприятна снимка
и каза:
- Гледайте и вие какъв човек сте имали между вас.
На снимката се виждаше как младежа убива партизанин. И по нея го
откриват. Той беше тихо, хубаво, русичко момче, да не допуснеш, че е
вършил такива неща някога. Сигурно като младеж се е увлякъл по някои
реакционни сили на нашето общество и правил неща, за които сега трябваше
да плаща.
Слезнахме на гара Подуене. От там минахме пеша през столицата и
стигнахме чак на Позитано, в едно училище. До колкото зная, това беше
91
Еврейското училище до площад “Възраждане”. Не ми беше ясно защо
трябваше да преминем този дълъг път 3-4 километра, натоварени с раници,
оръжия и друго от гара Подуене до това училище и то пеша. И без това ние
бяхме убити от това няколкомесечно ходене.
По пътя си из столицата, ние минахме по едни “глухи” улици и тия,
които минаваха за първи път в София питаха, дали в града няма по- широки
улици, че само тесни виждат. Софиянци им отговаряха, че има, но ще ги
видят към центъра на града. Бяхме малко разочаровани, че нямаше никакво
посрещане за нас. Ние идвахме от фронта, а не от сватба. Всички рискувахме
живота си в името на Родината и заслужавахме поне малко внимание и
уважение. Бях ви описал как бяхме посрещнати в Белград. А тук в София,
само случайни граждани ни приветстваха за добре дошли. Някои стари баби
и дядовци плакаха от радост като ни виждаха как гордо крачим из
софийските улици. Навярно те имаха синове и внуци, които се бяха
завърнали или очакваха да се завърнат от фронта.
Най-накрая стигнахме до определеното за нас място. Свалихме си
всичко от гърба си, посъбрахме го накуп и бяхме в очакване на нова заповед.
След това ни подредиха по роти и взводове. През това време народът се
събра пред училището и питаше:
- Коя част сте? Кой полк?
Едни си отиваха, други идваха и питаха. Някои от нас вече се
прегръщаха с децата и жените си, други с майки, бащи, сестри, братя и
близки. Едни плачеха, други се радваха. Не след дълго се получи заповед,
който е от София може веднага да излезе в отпуска, както и тези от близките
села. На другият ден пак всички трябваше да са тук, на същото място в 8
часа, облечени с цивилни дрехи. След това три дни престояхме в училището
и най-после на 23 юни 1945 година, бяхме вече свободни от военни
задължения граждани на България, майка на всички българи.
Е, войната свърши! Остават спомените, но те не се забравят тъй лесно.
Всяко нещо се изживява наново, когато си спомниш за него. Онзи, който го
е преживял дълбоко в душата си, не го забравя никога, докато е жив. Затова
трябва да се казва на потомството, къде са ходили техните деди, с кого са
воювали и против какво са се били. Нашите потомци трябва да са горди с
успехите на българската армия през заключителната фаза на Втората
световна война. Те трябва да пазят спомена за славните битки и победи при
Стражин, Страцин, река Пчиня, Куманово, Скопие, Косово, Ниш, Северна
Югославия, река Драва, Унгария, река Мур, Австрия и други и да почитат
паметта на загиналите там славни български воини. Поклон пред
Българските воини, паднали за Свободата и в името на Народа и Родината!

92
 Дати и събития
- 1944г.- Серги Дамянов, майстор във фабрика “Иван Иванов”- Габрово
- 8/9 септември 1944г.- среща с партизаните, представители на новата
власт
- 18 септември 1944г.- обявяване на мобилизация в България
- 23 септември 1944г.- пристигане в София. Зачислен в 42 Софийски
пехотен полк, Първа дружина, Първа рота
- 24 септември 1944г.- отпътуване на полка с влак от София за фронта
- 25 септември 1944г.- пристигане в Пирот (Сърбия)
- 26 септември 1944г.- завръщане на полка в София
- Краят на септември 1944г.- отпътуване от София с влак за фронта в
направление Кюстендил и Гюешево
- Преминаване при Гюешево на границата с Югославия (дн. Република
Северна Македония). Поход по посока Крива Паланка, Стражин и
Страцин- октомври 1944г.
- 1 срещу 2 Ноември 1944г.- преминаване на р. Пчиня
- 2 Ноември 1944г.- битка при р. Пчиня
- 3 Ноември 1944г.- германска атака. Намеса на Картечната рота и
отблъскване на противника. Загива ротният командир на Първа рота
поручик Танчев
- 4 Ноември 1944г.- отново преминаване на р. Пчиня
- 5 Ноември 1944г.- начало на операцията за завладяване на Куманово
- 6 Ноември 1944г.- напредване към Куманово
- 7 Ноември 1944г.- навлизане в село Биляновце до Куманово
- 8 Ноември 1944г.- обявяване на края на Първата фаза от участието на
България във Втората световна война. Навлизане в Куманово
- 9 Ноември 1944г.- поручик Младенов, ротен командир на 4-та рота,
временно поема командването на 1-ва рота
- 10 Ноември 1944г.- напускане на Куманово. Поход по посока север и
достигане на село Лояне на днешната македонско-сръбска граница.
Здравословни проблеми на Серги Дамянов
- 15 Ноември 1944г.- напускане на село Лояне и навлизане на
територията на днешна Сърбия
- 15 Ноември- 17 Ноември 1944г.- поход по поречието на река Морава
- 17 Ноември 1944г.- настаняване в село Гърделица до Лесковац (Сърбия)
- Втората половина на Ноември 1944г.- назначаване на нов ротен
командир на 1-ва рота- Поручик Тасков
- В края на Ноември 1944г.- Серги Дамянов е под арест в сградата на ЖП-
гарата в Гърделица.
- В края на Ноември 1944г.- бунт в 11-та Дивизия и замяна на
ръководството. Новите командири не желаят Дивизията да заминава за
Унгария, а да се завърне в София. Бунтът е овладян с намесата на Генерал
Доцев. Организаторите са арестувани
- Ноември 1944г.- Майор Галев е заместен от поста командир на Първа
дружина към 42-ри пехотен полк от Майор Иванов
- 1 Декември 1944г.- отпътуване на полка от Гърделица за Ниш
- 1 Декември 1944г.- пристигане в Ниш. Няколкодневен престой
- Декември 1944г.- пътуване с влак от Ниш за Белград

93
- Декември 1944г.- пристигане в Белград и настаняване в предградието
Земун
- Декември 1944г.- поход от Земун в северозападна посока по
територията на днешната сръбска автономна област Войводина
- 1 Януари 1945г.- преминаване на северният бряг на река Дунав и
настаняване в град Бачка Паланка, Войводина
- Януари 1945г.- 10 Февруари 1945г.- поход от Бачка Паланка до
северният бряг на река Драва в Унгария
- 10 Февруари 1945г.- 11 Февруари 1945г.- престой в село Древагардони,
Унгария на река Драва
- 11 Февруари 1945г.- поход от Дравагордони до село Драватамаши
- 11 Февруари 1945г.- настаняване в село Драватамаши, Унгария, на
северният бряг на река Драва, на границата с днешна Хърватия
- 11 Февруари 1945г.- 1 Април 1945г.- на позиция при река Драва, село
Драватамаши, Унгария. Позиционни сражения
- 1 април 1945г.- напускане на Драватамаши и настаняване в село на 3
км. от град Барч, Унгария. Престой няколко дни в селото. Разузнавателна
мисия до град Барч
- Април 1945г.- 1 Май 1945г.- поход по поречието на Драва в западна
посока от Барч до село Летенье, Унгария.
- 1 Май 1945г.- пристигане в село Летенье, Унгария, на северният бряг
на река Драва
- Начало на Май 1945г.- военно учение под наблюдението на български,
съветски и югославски военни. Серги Дамянов е награден за
представянето си от югославските военни със значка с образа на Тито
- Началото на Май 1945г.- напускане на Летенье и поход по посока
Австрия
- Май 1945г.- навлизане в Австрия
- 8 Май 1945г.- Генерал Доцев обявява вестта за победата над
армията на Генерал Власов и края на българското участие във
войната
- 9 Май 1945г.- празненство по случай победата и края на войната
- 10 Май 1945г.- военен парад по случай победата
- 10 Май 1945г.- поход на запад в Австрия по посока река Мур
- Май 1945г.- достигане на река Мур и среща с английски войски
- 14 Май 1945г.- обявена тревога в Дружината. Участие в бойна задача за
неутрализиране на местни партизани
- 14 Май 1945г.- катастрофа с камион. Серги Дамянов е пострадал в
ръката. С група от няколко ранени български войници той е изоставен до
една малка рекичка. Той и другарите му са намерени от югославски
войски и закарани от тях до близък замък
- Май 1945г.- няколкодневен престой в австрийски замък в провинция
Щирия
- Май 1945г.- Серги Дамянов е открит с другарите си от български
шофьор и закаран да австрийско село, където квартирува 11 българска
дивизия
- В края на Май 1945г.- Серги Дамянов е откаран с линейка до унгарския
град Нагиканижа. Там е настанен във военна болница
- Май 1945г.- Юни 1945г.- двуседмичен престой в болницата в
Нагиканижа

94
- Юни 1945г.- изписване от болница и отново в състава на 1-ва рота на
42 пехотен полк
- Юни 1945г.- пътуване през Унгария и достигане на град Капошвар
- Юни 1945г.- едноседмичен престой на гарата на унгарският град
Капошвар, поради проблеми от югославските власти. Посещение на
Генерал Стойчев
- Юни 1945г.- пътуване с влак от Капошвар до Белград. Пристигане в
югославската столица и военен парад по улиците на града
- Юни 1945г.- пътуване с влак от Белград до София
- 20 юни 1945г.- пристигане в София
- 20 Юни 1945г.- 23 Юни 1945г.- под карантина в сградата на Еврейското
училище до пл. Възраждане
- 23 Юни 1945г.- демобилизация

95
 СЪДЪРЖАНИЕ

Въведение…………………………………………………………………...1

Промяната от Септември 1944 г. и мобилизацията………………………2

Участие в Първата фаза на войната с Германия през 1944 г……………..7
Настъпление на север по река Морава. Настаняване в Гърделица. Бунтът
в Дивизията………………………………………………………………. 39

От Ниш през Белград до Унгария…………………………………………50

Втората фаза на войната. На позиция при река Драва………………….. 57
На път за Австрия. Участие в победоносната Мурска операция и край на
българското участие във войната…………………………………………75

Обявената тревога и катастрофата………………………………………..83

Завръщането………………………………………………………………. 86
Дати и събития……………………………………………………………. 93
Съдържание………………………………………………………………. 96
Бележки…………………………………………………………………… 97
Приложения………………………………………………………………109

96
 БЕЛЕЖКИ

1
Четиридесет и втори пехотен полк е български пехотен полк,
формиран през 1912 година и взел участие в Балканската,
Междусъюзническата, Първата и Втората световна война. Полкът е
многократно формиран и разформиран за участие във Втора световна
война (1939, 1940, 1941, 1943) и изпращан на Прикриващият фронт.
Последното му формиране на 24 септември 1944г. е във връзка с
участието му в двете фази на заключителния етап на войната, когато
влиза в състава на 11-а пехотна дивизия. Участва в Страцинско-
Кумановската операция, Дравската и Мурската операции. 42-ри пехотен
полк по време на Дравската операция през 1945г. заема фронт за отбрана
около 25 км. Срещу него действат части от 1-ва усташка хърватска
дивизия и армията на генерал Власов. Силите на полка не позволяват да
се изгради плътна отбрана, поради което те са групирани близо до
посоката Вировитица–Барч–Даран, към района към Малкоча. На 30
септември 1945 е демобилизиран и разформирован.
2
Гургулят е село в Западна България. То се намира в Община Сливница,
Софийска област. Разположено е на пътя, свързващ град Сливница и
град Брезник. Гургулят е символ на победата на Българската армия, над
Сръбската армия, в Сръбско-българската война през 1885 г. Тогава
българската армия защитава страната с цената на много свидни жертви,
включително жители на селото, и не допуска да бъде пробита линията
защитаваща пътя към Сливница. Над селото в местността „Църквище“ е
построен внушителен монумент-пантеон - Пантеонът на безсмъртните в
памет на загиналите в битката за Гургулят, селяни, войници и офицери.
3
Дрипчево е село в Южна България. Намира в община Харманли, област
Хасково.
4
Слѝвница е град в Западна България. Той се намира в Софийска област
на 22 km. от столицата София и в близост до градовете Брезник,
Костинброд, Драгоман и Годеч. Градът е административен център на
община Сливница. „Битката при Сливница“ е голямо сражение по
време на Сръбско-българската война, в периода 5 ноември 1885 – 7
ноември 1885 г.
5
Гълъбовци е село в Западна България, Софийска област, община
Сливница.
6
Сръбско-българската война започва на 14 ноември (2 ноември стар
стил 1885 г.), когато Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение
на Княжество България с Източна Румелия, обявява война на България.
Българската победа в тази кратка война, е предпоставка за
международното признаване на Съединението на Княжеството с Източна
Румелия. Войната завършва на 28 ноември 1885 г.

97
7
Три уши е планински рид в Западна Стара планина, Софийска област,
в най-западната част на Софийската котловина. Три Уши е известен с
боевете между българските и сръбските войски, решили изхода на
Сливнишкото сражение през ноември 1885 г.
8
Алекси Иванов Дамянов, роден в с. Гургулят, околия Софийска. Баща
на Серги Дамянов. Според данните от военния архив по времето на
Първата световна война той има чин редник в състава на 26-и пехотен
радомирски (пернишки полк), 8-а рота. Починал на 19 авг. 1918 г., в 1/11-
а полска болница към Единадесета пехотна македонска дивизия.
Полевата болница се е намирала вероятно в село Драготин , Промахон,
в Гърция, дем Синтика на област Централна Македония. Драготин е
разположено в Санданско-Петричката котловина на 32 километра
северно от град Сяр (Серес) и на 16 километра северно от Валовища
(Сидирокастро) в северното подножие на Сенгелската планина
(Ангистро или Цингели) на границата с България. Западно от селото тече
река Струма, която на юг от него навлиза в Рупелския пролом. До селото
е граничният контролно-пропускателен пункт Кулата-Промахон.
Възможно е също така болницата да е била в Инанли, Като Амбела,
село в Република Гърция, Егейска Македония, дем Синтика на област
Централна Македония. Селото е разположено на два километра южно от
град Валовища (Сидирокастро) в западното подножие на Шарлия
(Врондос).ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 195, л. 2
http://wars.archives.bg/SEARCH-f-2 Списък на загиналите през Първата
световна война.
9
Баница, Карие е бивше село в Егейска Македония, на територията на
дем Сяр, Гърция. Развалините на селото се намират на 20 километра
северно от град Сяр в полите на планината Шарлия (Врондос) на река
Серовица, наричана тук Фрътската ряка, по името на съседното село
Фращани. Край село Баница на 4 май 1903 година в сражение с османска
жандармерия загива Гоце Делчев.
10
Ефтим Иванов Дамянов, роден в село Гургулят, околия Софийска.
Брат на Алекси Дамянов и чичо на Серги Дамянов. Според данните на
военния архив, по времето на Първата световна война той е бил с чин
ефрейтор в състава на 61-ви пехотен полк, 1-ва рота. Като дата на
смъртта е посочена 24 юни 1917 г., с. Брест, Прокупленска околия. Там е
посочено също, че той е безследно изчезнал. ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 228,
л. 28 http://wars.archives.bg/SEARCH-f-2. В действителност той се
завръща през 1920г. в България след двегодишен плен в Гърция.
11
Бабица е село в Западна България. То се намира в община Брезник,
област Перник.
12
Драгома̀н е град в Западна България. Той се намира в Софийска област
и е в близост до градовете Сливница, Годеч и Трън.
13
Пирот е град в Югоизточна Сърбия, център на Пиротски окръг.
Разположен е на река Нишава.
14
Горна баня е квартал на София и част от административния район
Овча купел на Столична община. Намира се в югозападния край на
столицата.
15
Ба́тановци е град в Западна България, област Перник, община
Перник.

98
16
Гю̀ешево е село в Западна България. То се намира в община
Кюстендил. То е гранично село с Република Северна Македония, с
митнически пункт.
17
Крива река е река в североизточната част на Северна Македония, най-
дългият (75 km) и най-големият по водосборен басейн (1002 km2) приток
на река Пчиня. Крива река разделя планините Осогово от юг и Герман и
в горното ѝ течение е разположена историко-географската област
Славище, а в долното Средорек. Крива река извира от планината Осогово
в северните склонове на Султан тепе (2085 m), на надморска височина от
1932 m, а в Пчиня се влива като ляв приток край село Клечевце.
18
Хребета Стражин, днес на територията на Република Северна
Македония, района на Крива паланка- известен с боевете на българската
армия през първата фаза на участието й във Втората световна война на
18 октомври 1944г. с германските въоръжени сили. В тези боеве се
отличава Парашутната дружина, която още с първата атака на считания
за непревземаем връх Стражин успява да го превземе. В битката участва
и 9-ти Пловдивски полк . Битката при Стражин е част от Страцино-
Кумановската операция. При жестоките боеве с германците загиват 36
български парашутисти, а 64-ма са ранени. Парашутната дружина понася
големи загуби. Близо 100 души или 1/4 от числения състав е извън строя.
Укрепената линия на войските на Третия райх, обаче, е пробита и така се
открива пътят за настъпление.
19
Крива паланка е град в североизточната част на Северна Македония,
център на едноименната община Крива паланка. Градът е разположен в
подножието на Осоговската планина на двата бряга на Крива река и
притока ѝ Дурачка река в областта Славище. В непосредствена близост
на града се намира ГКПП Деве баир с България. По Времето на Втората
световна война, българските войски започват настъпление на 8 октомври
1944г. и същия ден влизат в Крива паланка.
20
Вероятно става въпрос за Петко Стефанов Брадистилов, роден на 18
април 1904г. в Панагюрище. Син на Стефан Петков Брадистилов.
21
Стра̀цин е село в източната част на Северна Македония, община
Кратово. Селото е разположено северозападно от град Кратово. През
октомври 1944 г. по време на Втората световна война край Страцин
Българската армия води едни от най-кръвопролитните и ожесточени
сражения в новата българска военна история срещу германски части.
Страцинската позиция е овладяна на 25 октомври.
22
Кума̀ново е град в Северна Македония, център на община Куманово и
втори по големина в страната след столицата Скопие. Градът е
разположен в северната част на Северна Македония на реките
Кумановска (Койнарка) и Липковска, на 330 m надморска височина в
котловината Жеглигово, на източните склонове на Скопска Църна гора.
Разстоянието до столицата Скопие е 25 km. При град Куманово на 11
ноември 1944г., частите на Вермахта са разбити от Българската армия.
23
Вероятно става въпрос за връх в планината Манговица, намираща се
на територията на днешната Република Северна Македония. Тя се
намира между района Овче Поле на запад и Пробищипско-злетовският
басейн на изток.
24
Тук вероятно има смесване на имена и фамилии на двама войника: 1.
Стоянчо Иванов Танов, чин: редник, набор: 1915, част: 42-ри пехотен
99
полк, месторождение: с. Бухово, околия: Новоселска, сегашно название:
Бухово, дата на смъртта: 2 ноември 1944г. Загинал при р. Пчиня,
Югославия и погребан в с. Ругинци, околия Кумановска, ДВИА, ф. 39,
оп. 3, а.е. 115, л. 237 http://wars.archives.bg/wars/SEARCH-s-2 и 2.
Андрей Йорданов Шолев, чин: редник, набор: 1914, част: 42-ри пехотен
полк, 1-ва рота, месторождение: с. Дърмша [Дръмша], околия: Софийска,
сегашно название: Дръмша, дата на смъртта: 2 ноември 1944 г. Загинал
при р. Пчиня, Югославия и погребан в с. Ругинци, околия Кумановска,
ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 116, л. 171.
25
Лозен е село в Западна България, област София-град, Столична
община, 23-ти район Панчарево. Създадено е чрез обединяване на
бившите села Горни Лозен и Долни Лозен през 1955 г.
26
Петър Василев Стоянов, чин: кандидат-подофицер, набор: 1913, част:
42-ри пехотен полк, 1-ва рота, месторождение: с. Славяново, околия:
Никополска, сегашно название: Славяново, дата на смъртта: 2 ноем. 1944
г. Загинал при р. Пчиня, околия Кумановска, Югославия и е погребан в
с. Ругинци, околия Кумановска, Югославия, ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 110,
л. 163 http://wars.archives.bg/wars/SEARCH-s-2.
27
Минчо Свиленов Пеянков, чин: отборник, набор: 1914, част: 42-ри
пехотен полк, 1-ва рота, месторождение: с. Заноге, околия: Софийска,
сегашно название: Заноге, дата на смъртта: 2 ноем. 1944 г. Загинал при
р. Пчиня, до с. Младо Нагоричане, Кумановско, Югославия и погребан в
с. Ручинци, околия Кумановска, Югославия ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 116,
л. 159.
28
Деян Димитров Николов, чин: подофицер, набор: 1913, част: 42-ри
пехотен полк, 1-ва рота, месторождение: с. Герман, околия: Софийска,
сегашно название: Герман, дата на смъртта: 3 ноем. 1944 г. Загинал при
р. Пчиня, Македония и е погребан в с. Ругинци, околия Кумановска,
ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 116, л. 164. Според Серги Дамянов, Деян Николов
е загинал на 2 ноември 1944г.
29
Симеон Борисов Сакскобургготски е цар на българите в периода
1943 – 1946 г. и министър-председател на България в правителството му
(2001 – 2005). От смъртта на цар Борис III на 28 август 1943 г. до 15
септември 1946 г. е цар на България, но поради ненавършено пълнолетие
от негово име управлява Регентски съвет.
30
Пчиня е река в Южна Сърбия и северната част на Северна Македония.
Дългата 128 километра река е ляв приток на река Вардар. Пчиня води
началото си от няколко потока в западното подножие на Дукат планина,
които се сливат край село Радовница и продължават като едно цяло на
запад под името Трипушница. При река Пчиня Българската армия води
тежки сражения на 2 и 3 Ноември 1944г. с германската армия по време
ва Втората световна война.
31
Вероятно става въпрос за Петър Стойков Салабашев, български
кавалерийски офицер, генерал-майор.
32
Най- вероятно става въпрос за село Ругинце или Ругинци. То е село в
Северна Македония, в община Старо Нагоричане. Разположено в
областта Средорек на пътя Кюстендил - Куманово. Възможно е също
описаното село да е едно от следните: Орах, Облавце, Войник или
Стрезевце.

100
33
Александър Таков Танчев, ротен командир от септември 1944г. до 3
ноември 1944г. на 1- ва рота към 1- ва Дружина, 42-ри пехотен полк,
чин: поручик, набор: 1911, месторождение: София, околия: Софийска,
сегашно название: София, дата на смъртта: 3 ноември 1944 г. Загинал при
р. Пчиня, околия Кумановска и е погребан в София, ДВИА, ф. 39, оп. 3,
а.е. 116, л. 126 http://wars.archives.bg/.
34
Единадесета пехотна дивизия е българска военна част, формирана
през Балканската война на 10 октомври 1912г. По време на Втората
световна война, през 1939 – 1945 г. е формирана дивизия с номер 11,
която участва и във войната срещу Германия 1944 – 1945 г. Командир на
дивизията през 1944 – 1945, по време на Втората световна война е
Генерал-майор Ангел Доцев. След приключване на боевете през Първата
фаза на войната и преди заминаването за Унгария, Дивизията е
попълнена до военновременния щат и има следния състав: щаб, три
пехотни полка – 13-и кюстендилски и 41-ви и 42-ри военновременни, 11-
и дивизионен артилерийски полк, 11-а дивизионна бронеизтребителна
дружина, 11-а дивизионна инженерно-щурмова дружина, 11-а свързочна
дружина, една противовъздушна батарея, един охранителен ескадрон,
санитарна и ветеринарна лечебница, интендантство и превозна рота.
Единадесета пехотна дивизия взима участие в т.н. Дравска операция.
Боевете при река Драва продължават 14 денонощия. При упорити
отбранителни боеве противникът е отхвърлен с големи загуби южно от
реката. Положението в участъка на IV корпус е възстановено. С
решителните се действия 11- та пехотна дивизия допринася много за
общия успех на 1-ва Българска армия. Особено с победата при Сапорца
настъпва обрат и противникът е принуден първоначално да премине към
отбрана, а впоследствие да отстъпи. С успеха си 11- та пехотна дивизия
осуетява замисъл на противника да достигне до определената си цел и
съвместно с удара откъм Дравасоболч да овладее Харканските височини,
откъдето се открива пътят към Печ и на север. Боевете при р. Драва са
най-тежките от участието на България във Втората световна война. Това
се потвърждава и от дадените жертви и изразходваните бойни припаси и
материални средства. Процентът на убитите и ранените достига до 20 %,
а по отношение на командирите и по-голям. При тези боеве 11- пехотна
дивизия дава около 450 убити и ранени бойци и командири. В
продължение на две седмици упорити боеве в района на р. Драва
дивизията изразходва около 13 000 снаряда, 22 000 мини, около 6000
ръчни гранати, 1 300 000 патрона, или общо около 400 тона боеприпаси.
35
Александър Цолов Цанко̀в е професор в Софийския университет,
академик, български икономист, юрист и политик, водач на партия
Демократически сговор, а по-късно на Народно социално движение.
Министър-председател на България в 41-вото (1923) и 42-рото (1923 –
1926) правителство. Председател на XXI (1926 – 1927) и XXII (1927 –
1930) Обикновено Народно събрание. След съставянето на
правителството на Константин Муравиев на 2 септември 1944 г. Ал.
Цанков емигрира със семейството си. Той се установява във Виена,
където на 16 септември формира антикомунистическото Българско
национално правителство в изгнание, подкрепяно от Нацистка Германия.
За покровителстване на формирования, извършващи гонения и убийства
на привърженици на обявената извън закона БКП, на 1 февруари 1945
101
Цанков е осъден задочно на смърт, 5 милиона лева глоба и конфискация
на цялото имущество от т.нар. Народен съд. При разгрома на Германия
Александър Цанков се предава на американската армия и е изпратен в
лагер за чужденци. Американската администрация провежда
разследване за дейността му през войната и го освобождава, отказвайки
да го предаде на българските власт. През 1948 г. Александър Цанков
заминава за Буенос Айрес, Аржентина, където остава до края на живота
си. Умира на 27 юли 1959 г. в Буенос Айрес.
36
Вероятно става въпрос за Шупли камен. То е село в Северна
Македония, в община Куманово.
37
Кумановската река или Голема река, е река в северната част на
Северна Македония, приток на Пчиня. Реката е извира от Източна
Скопска Църна гора. Минава през Куманово и се влива в Пчиня като
неин десен приток. Най-голям приток е Липковската река. Дълга е 44 km.
38
Фелдфебел, мн. фелдфебели, остаряло название. Най-горен
подофицерски чин и лицето, което го носи; старшина.
39
Симов- взводен командир в 1-ва рота, 1-ва Дружина, 42 пехотен полк
40
Биляновце или Биляновци е село в Северна Македония, в община
Куманово. Селото е разположено в котловината Жеглигово на три
километра южно от общинския център град Куманово.
41
Майор Галев- дружинен командир на 1-ва Дружина към 42 пехотен
полк през Първата фаза от участието на България във Втората световна
война.
42
Първата фаза от участието на България във войната срещу Германия
обхваща времето от септември до края на ноември 1944 година. През
това време Българските войски действат на територията на Македония,
Източна Сърбия и Косово. В първата фаза България участва с три армии
– Първа, Втора и Четвърта. От 8 до 14 октомври 1944 г. българските
войски провеждат настъпателната Нишка операция (1944) – разгромена
е елитната VII СС дивизия и е овладян Ниш. Българските войски нанасят
основния удар по направление Власотинци-долината на река Българска
Морава и спомагателен – Станянци-Свърлиг-Ниш. На 10 октомври
Бронираната бригада извършва пробив в отбраната на противника и го
принуждава да се оттегли западно от река Българска Морава. На 12 и 13
октомври българските войски продължават преследването. На 14
октомври части на VI пехотна дивизия, с помощта на внезапен удар от
юг на Бронираната бригада овладяват Ниш и напълно разгромяват
частите на Вермахта. Косовската операция е логическото продължение
на Нишката операция. Започва на 25 октомври и приключва на 30
ноември. Целите на българската втора армия са да превземе равнината
на Косово, чрез подкрепата на съветски военновъздушни сили и
сътрудничеството с югославските партизани. Атаката започва на 25
октомври с пробив на немските линии при Подуево. Напредването е
спряно от силна немска съпротива и наближаващата зима. Все пак
българите успяват да превземат Прищина на 19 ноември и да навлезнат
в Косово с главните си сили. Отстъпващите германци са преследвани от
втора армия, която в края на ноември достига линията Рашка – Нови
пазар. Това маркира края на Косовската операция и края на българското
участие в първата фаза на войната срещу Германия. От 8 октомври до 19
ноември се провежда Страцинско-Кумановската операция. По същото
102
време се води и Брегалнишко–Струмишката операция. Задачата на
армията е да овладее района на Щип и като прегради направленията
Струмица–Пехчево и от Щип към Кратово, да осигури левия фланг на
българската армия. Първоначално Четвърта армия (от 30 октомври вече
командвана от генерал-майор Асен Сираков) има в състава си само Пета
пехотна дунавска дивизия, но в хода на бойните действия са ѝ придадени
Седма пехотна рилска дивизия и Втора конна бригада. Предвижда се
съдействие и от югославския Брегалнишко-струмишки корпус.
Настъплението на армията започва на 15 октомври. Като сломяват
последователно противниковата съпротива, войските освобождават
Кочани, а по-късно овладяват района на Щип. Това им позволява да
преминат в преследване на оттеглящия се към долината на река Вардар
противник. На 10 ноември е овладян Велес, а три дена по-късно се оказва
съдействие на Първа българска армия за освобождаването на Скопие.
43
От 8 октомври до 19 ноември се провежда Страцинско-
Кумановската операция. Страцинско-Кумановската операция е
настъпателна операция на българската армия по време на участието на
България във Втората световна война срещу войски на Третия райх,
отбраняващи подстъпите към долината на река Вардар. Проведена е от 8
октомври до 14 ноември 1944, провеждана успоредно с Нишката
настъпателна операция и Брегалнишко-струмишката настъпателна
операция. Българските войски започват настъпление на 8 октомври и
същия ден влизат в Крива паланка. Последователно се водят боеве за
хребета Стражин (18 октомври) и Страцинската позиция, която е
овладяна на 25 октомври с парашутен десант. Сраженията продължават
при река Пчиня и град Куманово (11 ноември), където частите на
Вермахта наново са разбити. На 13 и 14 ноември части на Първа и
Четвърта българска армия влизат в Скопие, с което изпълняват
поставената им задача. Настъплението продължава като част от
Косовската операция и на 19 ноември българските войски превземат
Прищина.
44
Югославска народна освободителна армия е комунистическа
партизанска организация в рамките на Югославия през Втората световна
война. Воюва от 1941 до 1945 г. срещу правителството на националното
спасение, окупационните сили на Нацистка Германия, Кралство Италия,
Царство България, балистите, усташите, хърватски домобран, словенски
домобран, четниците. В състава на югославските комунистически
партизански сили се включват участници от всички етноси и държави,
образували се вследствие от разпада на Югославия.
45
Поручик Младенов- ротен командир на 4-та рота към 1-ва Дружина
на 42-ри пехотен полк. За кратко време през месец Ноември 1944г.,
изпълнява функциите и на ротен командир на 1-ва рота след смъртта на
поручик Тасков.
46
В миналото вместо старши лейтенант се използва званието поручик.
Старши лейтенант е военно звание от младшия офицерски състав във
въоръжените сили на България.
47
Лояне е село в Северна Македония, в община Липково. Селото е
разположено в западните поли на Скопска Църна гора в областта
Жеглигово, на 17 километра северно от Куманово.

103
48
Гърделица е село в Сърбия, близо до град Лесковац, В селото има
голяма жп-гара. През втората половина на месец Ноември 1944г., там е
бил щаба на 42-ри пехотен полк.
49
13 пехотен рилски полк е създаден през 1886 г. на основата на Втори
пехотен струмски полк, който е разформирован заради участието си в
преврата срещу княз Александър Батенберг. През Втора световна война
(1941 – 1945) полкът е в подчинение на Първи български окупационен
корпус (1941 – 1944). Взема участие в двете фази на заключителния етап
на войната в състава на Единадесета пехотна дивизия с която участва при
Страцин, Куманово, река Пчиня и Драва.
50
Полковник Кръстев- командир в 42-ри пехотен полк.
51
Ангел Георгиев Доцев е български офицер, генерал-майор,
помощник-началник на Щаба на войската (1944) и командир на 11-а
пехотна дивизия (1944 – 1945) през Втората световна война (1941 – 1945).
Ангел Доцев е роден на 28 септември 1895 г. в софийското село, днес
град Костенец. По специалност е артилерист. Участвал в Първата
световна война на Южния фронт като командир на батарея. Произведен
е поручик на 30.V.1918 г., капитан – на 30.I.1923 г., майор – на
26.VIII.1934 г., подполковник – 1937. От 1940 г. началник-щаб на 3-та
армия, като на 6 май същата година е произведен в чин полковник. През
1942 г. е назначен за началник на отдел в Щаба на войската, на 6 май
1940 г. е произведен в чин генерал-майор, а на 14 септември 1944 г. с
министерска заповед № 123 е назначен за помощник-началник на щаба
на войската. Между 1944 и 1945 г. е командир на 11-а пехотна дивизия,
след което през 1945 г. е назначен за командир на 6-а пехотна бдинска
дивизия. Уволнен на 31 юли 1946.
52
Поручик Тасков- ротен командир от Ноември 1944г. до края на
участието във войната на Първа рота, в състава на Първа Дружина към
42-ри пехотен полк.
53
Ниш е град в югоизточната част на Сърбия, административен център
на град Ниш и Нишавски окръг. Разположен е на река Нишава.
54
Южна Морава или Българска Морава е река в Северна Македония,
Косово и Сърбия, дясна съставяща на Велика Морава. Дължина 295 km.
Река Южна Морава води началото си под името Ключева река на 1340 m
н.в., в най-високата част на планината Скопска Църна гора, в северната
част на Северна Македония.
55
Титовисти- поддръжници на Тито на територията на Югославия,
който е официално признат за лидер на комунистите на 28 април 1941 г.
Той ръководи партизанските сдружения за освобождаване от германска
окупация и полагане на нов политически режим. След началото на
операция „Барбароса“ той организира събрание на Централния комитет
на ЮКП, което го поставя в ролята на главнокомандващ. Тито заповядва
бойна готовност на 22 юни 1941 г. в гората на Брезовица, близо до Сисак,
Хърватска област. Комунистическите партизани скоро започват широка,
обширна и успешна кампания и започват да освобождават части от
територията на Югославия.
56
Дражевисти- поддръжници на Драголюб (Дража) Михаилович,
който е сръбски генерал и участник в Първата световна война. В
годините на германската окупация през Втората световна война, той
става предводител на националистическото движение на четниците,
104
станали по-известни като Югославска армия в отечеството. Той е
ръководител на пророялистката, антигерманска и антикомунистическа
съпротива. Силите, командвани от Михайлович, са известни още като
четници. За дълго време четниците са подкрепяни от Великобритания,
САЩ и изпратения в изгнание крал Петър Втори. Михайлович е
лавриращ между интересите на СССР и Великобритания с цел
осъществяването на сръбските интереси. Осъден на смърт в белградския
процес проведен в периода 10 юни – 15 юли 1946 г. който е формален.
На 15 юли Михайлович е осъден на смърт и на 17 юли е разстрелян.
57
Сава е река в Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина и Сърбия,
десен приток на Дунав. Дължина 947 km.
58
Земун е град, административен център на община в Белградски окръг,
Сърбия. Земун се намира на западния бряг на Сава. Разположен на
мястото, където се сливат реките Сава и Дунав.
59
Двадесет и девети пехотен ямболски полк е формиран в Ямбол под
името Пети пехотен резервен полк през 1900 година съгласно указ №9 от
1 януари 1899 година в състав четири пехотни и една погранична рота.
Установява се на гарнизон в Ямбол. На 29 декември 1903 година с указ
№84 на княз Фердинанд I се развръща от една в две дружини и се
преименува на 29-и пехотен ямболски полк. Влиза в състава на 2-ра
бригада на 3-та пехотна балканска дивизия. Участва във Втората
световна война (1941 – 1945), като след мобилизирането е изпратен на
южната граница. Участва в акции по преследване на партизани. Взема
участие във втората фаза на заключителния етап на войната в състава на
3-та пехотна балканска дивизия, като към полка е зачислена и гвардейска
рота. Взема участие в боевете при при Сотин, Грабово, Сапорца,
Дравачехи, Дравасоболч, Драваполконя и Харкан. През април 1945 г.
полка води боеве при с. Чажавица, с. Соплен, Хърватска. На 5 юни 1945
г. преминава границата от Югославия за България и на 12 юни 1945 г. се
завръща в Ямбол и демобилизира. Разформиран е на 1 август 1946
година.
60
Тук става въпрос за Войводина- Автономна област в състава на
Република Сърбия. През 1941 година Войводина е окупирана от Силите
на Оста. Бачка и Бараня са присъединени към Унгария, а Срем е
присъединен към независимата хърватска държава. Областта Банат от
своя страна представлява отделна административна единица,
управлявана от немското малцинство в областта. Немската окупация на
Войводина приключва в края на 1944 година, а регионът е политически
обновен през 1945 година като автономна област в състава на Народна
република Сърбия. Главен град на областта е Нови Сад. През 1945
година Войводина получава днешните си граници, които включват Срем,
Банат, Бачка и много малка част от Мачва, на десния браг на река Сава.
61
Бачка паланка е град в Сърбия, Автономна област Войводина,
Южнобачки окръг, административен център на община Бачка паланка.
Градът се намира в историческата област Бачка. Разположен е на
северният бряг на река Дунав, в близост с границата с Хърватия.
62
Драва е река в Италия (област Венето), Австрия (провинции Тирол и
Каринтия), Словения (региони Корошки и Подравски), Хърватия
(жупании Вараждинска, Копривнишко-крижевска, Вировитишко-
подравска и Осиешко-баранска) и Унгария (области Шомод и Бараня),
105
десен приток на Дунав. Дължина 709,8 km. Река Драва води началото си
от крайните западни части на Карнийските Алпи, на 2 km западно от
градчето Сан Кандидо, провинция Венето, Италия.
Река Драва остава известна в нашата история с т.н. Дравска
операция на българската войска през Втората световна война. Дравската
операция или Дравска епопея е отбранителна операция на българската
армия по време на участието на България във Втората световна война
срещу войските на Третия райх, които настъпват в района на Нагятад-
Хересне в опит да създадат предмостие на северния бряг на река Драва.
Тя е част от отбранителната Балатонска операция на Червената армия от
периода 6 до 21 март 1945. На Първа българска армия с командващ
ген.лейтенант Владимир Стойчев е поставена задача за упорита отбрана
по северния бряг на р. Драва. В процеса на подготовката със заповед на
командващия армията на 17 февруари 1945 г. са формирани два корпуса
– 3-ти и 4-ти корпуси. За тяхното управление от България са изпратени
два напълно окомплектовани с офицерски състав корпусни щаба. Трети
корпус с командващ ген.-лейтенант Тодор Тошев заема позиции на
западния участък, граничещ на север с разграничителната линия на
Първа българска армия със съседната от север 57-а съветска армия от 3-
ти украински фронт – Кадаркут-Надкорпад-Йотвьошкони; на юг-река
Драва; на запад-каналът Риняпатак и на изток разграничителната линия
с Четвърти корпус на Първа българска армия. Четвърти корпус,
командван от ген.-лейтенант Стоян Трендафилов заема позиции за
отбрана на южния, т.нар. дравски участък с югоизточна разграничителна
линия с 3-та югославска армия Мадярбой (днес Бой)-Беременд-Торянц,
на юг и югозапад северния бряг на р. Драва, на северозапад
разграничителната линия с Трети корпус Сигетвар-Даран-Барч.
Хитлеристкото настъпление има за цел да отвлече главните съветски
сили от Берлин, да обкръжи и унищожи 57-а съветска и Първа българска
армия и да достигне река Дунав. Вермахтът нанася три удара: 1) основен
– между езерата Балатон и Веленцейто по направление на Дунафьолдвар;
2) срещу силите на 57-а съветска армия и българската 10-а пехотна
дивизия по направление на Печ; 3) през Драва, при Долни Михоляц,
срещу 4-ти български корпус и при Валпово срещу 3-та югославска
армия.
Пробивът по направлението на главния удар е спрян от съветските
войски на 15 март. В боевете при Дравачехи, Дравасоболч и
Драваполконя авангардни боеве с германския 46-и моторизиран корпус
водят българските 1-ва армейска моторизирана дружина и 1-ва армейска
бронирана дружина като българските моторизирани части нанасят челен
контраудар на германците, освобождавайки заедно с 16-а пехотна
дивизия Дравачехи, докато бронираната дружина с танкове заедно с 12-
а пехотна дивизия нанасят втори контраудар. Настъплението в стика
между 57-а съветска армия и българската 10-а пехотна дивизия е спряно
с помощта на 12-а пехотна дивизия. Опитът за подновяването му е спрян
на 10 март. В района на Долни Михоляц германските войски успяват да
форсират Драва и да създадат предмостие с дължина 18 – 20 километра
и дълбочина 5 – 6 километра. Тяхното настъпление е спряно с помощта
на две дивизии от 133-ти съветски корпус и части на българските
моторизирана и бронирана дружина. От 12 до 19 март, след ожесточени
106
боеве при селата Дравасоболч, Дравапалконя, Дравачехи, с помощта на
1-ва армейска моторизирана дружина и 16-а пехотна дивизия
предмостието е ликвидирано, войските на Вермахта са отхвърлени на юг
от Драва и отбраната на българите в участъка е стабилизирана. До 21
март, с помощта на български (части на моторизираната и бронираната
дружини и 12-а и 16-а пехотни дивизии) и съветски части, 3-та
югославска армия ликвидира предмостието при Валпово. Успешното
провеждане на Дравската операция проваля настъпателните планове на
Вермахта, спомага за създаване на условия за настъпателната Виенска
операция на Червената армия и по този начин ускорява края на войната.
Победата при Драва допринася и за бойния престиж на българската
армия. Загубите на българската армия наброяват 1614 убити, а ранените
са около 2500.
63
Дравагардони Drávagárdony – село в Окръг Сомоги, Унгария. Намира
се на 1,7 km североизточно от река Драва, и на 2 km. от границата с
Хърватска.
64
Драватамаши – село в Окръг Сомоги, Унгария. Намира се северно от
река Драва, на границата с Хърватска. На 6,5 км. източно от град Барч,
на 2 км. от Darány, на 3 км. от Dombol и на 1,5 км. от Dravagardony.
65
Майор Иванов- дружинен командир на 1- ва дружина към 42 полк
през втората фаза на войната.
66
Вероятно става въпрос за подполковник Тодор Сеизов, който от 14
септември 1944г. е назначен за командир на Единадесети дивизионен
артилерийски полк в състава на 11-а пехотна дивизия.
67
Барч-Barcs е граничен град, разположен на река Драва, в Окръг
Сомоги, Унгария. Център е на Район Барч. На юг от града е границата с
Хърватска.
68
Десета пехотна беломорска дивизия е българска военна част. В
началото на Втората световна война (1941 – 1945) дивизията е в състава
на командваната генерал-лейтенант Марков Втора българска армия, на
която щабът на войската заповядва да навлезе на 20 април 1941 г. в
Беломорието и да и започне овладяването му. Взема участие във втората
фаза на заключителния етап на войната в състава на 10-а пехотна
родопска дивизия.
69
Шестнадесета пехотна дивизия е българска военна част формирана
под името Щаб на Беломорския отряд на територията на Беломорска
Тракия и Егейска Македония и взела участие във Втората световна война
(1941 – 1945). Дивизията е формирана на 24 май 1941г. като „Щаб на
Беломорския отряд“ към 2-ра дивизионна област, преименувана на 12
ноември 1941 г. в „Шестнадесета пехотна дивизия“ с щаб в Ксанти. През
декември 1944 година дивизията се мобилизира и взема участие във
втората фаза на военните операции против Третия райх (декември 1944
– май 1945). Участва в Дравската и Мурската операции където има
решаваща роля след като е въведена като армейски резерв в боевете за
Драва през март 1945 г. и със своите действия отхвърля германските
опити за предмостие на Долни Михоляц и Харкан, където атакувайки
фронтално частите на германската танкова дивизия от Група „Е“ я
обръща в бягство и унищожава посредством своята артилерия, които
разчети с права стрелба и действия съвместно с Първа армейска
моторизирана дружина обръщат германските танкови колони при Драва
107
Соболч и Драва Чехи. Демобилизира се и се разформира през юли 1945
година.
70
Балатонска отбранителна операция — последната крупна
отбранителна операция на Съветската армия срещу германските войски
по времето на Втората световна война. Провежда се в периода 6 до 15
Март 1945г. В нея участват части на 3- ти Украински фронт, 1-ва
Българска армия и 3-та югославска армия. Битката се провежда в района
на езерото Балатон в Унгария. В хода на сражението съветските и съюзни
войски отбиват настъплението на германските войски. Това е и
последната крупна настъпателна операция на Германската армия по
време на войната.
71
Балатон е тектонско езеро в Западна Унгария (области Веспрем,
Шомод и Зала), най-голямото в Централна Европа. Площ 594 km², обем
1,9 km³, средна дълбочина 3,6 m, максимална 12,5 m. Езерото Балатон е
разположено в западната част на Унгария, в западната част на
Среднодунавската равнина. Заема обширна удължена от североизток на
югозапад тектонска котловина, простираща се покрай югоизточното
подножие на възвишението Бакон, с дължина 77 km и максимална
ширина от югоизток на северозапад 14 km.
72
Трети украински фронт е фронт на Червената армия по време на
Втората световна война. Създаден е на 20 октомври 1943 г. на основата
на заповед на Ставката от 16 октомври 1943 г. чрез преименуване на
Югоизточния фронт. Състои се от 1-ва гвардейска армия, 8-а гвардейска
армия, 6-а, 12-а и 46-а армии и 17-а въздушна армия. По-късно включва
5-а ударна, 4-та и 9-а гвардейски армии, 26-а, 27-а, 28-а, 37-а, петдесет и
седма армия, Шеста гвардейска танкова армия и Първа българска армия,
Втора българска армия и Четвърта българска армия.
73
Фьодор Ива̀нович Толбу̀хин е съветски офицер, маршал на
Съветския съюз, командващ съветските войски на Южния, 4-ти и 3-ти
украински фронтове, герой на Съветския съюз (посмъртно), герой на
Югославия, почетен гражданин на Белград, София, Добрич, Враца.
74
Летенье Letenye е град в окръг Зала, Унгария. Намира се на границата
с Хърватска.
75
Йосип Броз Тито е югославски комунистически деец, ръководил
Социалистическата федеративна република Югославия от края на
Втората световна война до своята смърт през 1980 година. Тито е основен
организатор и ръководител на югославската съпротива от югославските
партизани в хода на Втората световна война.
76
Нагиканижа Nagykanizsa е град в Окръг Зала в югозападна Унгария.
Намира се недалече от езерото Балатон.
77
Владимир Димитров Стойчев e български офицер, генерал-
полковник, военен, политически и спортен деец. Роден е на 24 март 1892
г. Младият Стойчев учи 7 години в австрийско средно военно училище
„Мария Терезия“ във Виена, където е заедно със синовете на короновани
особи и богаташи от цял свят. Взема участие в Балканските войни (1912
– 1913) и в Първата световна война (1914 – 1918). След това завършва
Военното училище и Военната академия в София. В периода 1930 – 1934
г. е военен аташе във Франция и Великобритания. През 1934 г. става
началник на Софийската кавалерийска школа. Той е член на Военния
съюз, който на 19 май 1934 г. организира военния преврат, но година по-
108
късно е изолиран от управлението от цар Борис III. На 18 октомври 1935
г. Стойчев е уволнен от армията, заедно с други висши офицери,
заподозрени в участие в опита за преврат. През 1944 година Владимир
Стойчев е сред активните дейци на Военния съюз, който изиграва
решаваща роля в осъществяването на Деветосептемврийския преврат.
След преврата Стойчев става член на Бюрото на Националния съвет на
Отечествения фронт. Той е произведен в генералско звание. По време на
участието на България в окончателния разгром на Германия (1944 –
1945) е командир на Първа българска армия. Под негово командване тя
достига най-далечния рубеж на българската войска – Австрийските
Алпи. На 8 май 1945 в Клагенфурт генерал-лейтенант Стойчев подписва
споразумение за демаркация с командващия Пети корпус от Осма
британска армия ген. Чарлз Кейтли. Ген. Владимир Стойчев е част от
българската делегация на Парада на победата на СССР над Третия райх
в Москва, проведен на 24 юни 1945 г Умира на 27 април 1990 г. в София
78
Военната офанзива, известна като Нагиканижа- Кьорменд е
проведена в периода между 26 март до 15 Април 1945г. Тя е част от
проведената от 3-ти украински фронт т.н. Виенска офанзива през
Втората световна война срещу армии от групата Юг, включително и
хърватски и унгарски военни сили, защитаващи линията Kisbajom–
Nagykorpád–Nagyatád–Heresznye. Тя е отбранителна линия северно от
река Драва и западно от езерото Балатон. Целта на военната операция е
да се отреже достъпа на германските и съюзни войски до петролните
източници и производства в района на Нагиканижа, на запад от езерото
Балатон. Германската армия от група Юг построява три отбранителни
линии от река Мура до западният бряг на езерото Балатон. Основна роля
в тази офанзива взима 1-ва Българска армия, която с два корпуса,
съставени от 6 основни дивизии и по-малки съединения, наброяващи
около 100 000 души, напредва по южният фланг на 3-ти Украински
фронт, с 57-ма Армия, която е позиционирана на изток и други три армии
на фронт разположен в района между езерото Балатон и Будапеща.
Югоизточният фланг е зает от югославските партизани. Българската
Първа армия преодолява първите две германски отбранителни линии и
преминава река Мура. След това достига линията Veliki Kog-Yastrebtzi
и остава там до 7 Maй. На 7 Май осъществява настъпление, което
довежда до пленяването на германски и унгарски войски. На 13 май
1945г. Българската 1-ва армия достига до Австрийските Алпи в района
на Клагенфурт, където среща войските на Британската 8-ма армия.
79
Алпи е една от големите планински вериги в Европа, простираща се
от Австрия и Словения на изток през Италия, Швейцария, Лихтенщайн
и Германия до Франция и Монако на запад.
80
Марибор е град в Североизточна Словения. Разположен е на река
Драва и е втори по големина в страната. Градът е административен
център на община Марибор, на регион Щирия и на статистическия
Подравски регион.
81
Андрей Андреевич Власов е съветски генерал, възглавил по време на
Втората световна война антисъветска и прогерманска руска армия.
Андрей Власов е роден в Ломакино край Нижни Новгород на 1
септември 1901 г. В началото на Втората световна война взима участие в
Киевската операция като командващ Тридесет и седма армия, която
109
попада в обкръжение, но той успява да избегне пленяване. От 1942 г. е с
чин генерал-лейтенант от Червената армия и взема участие в битката за
Москва. Възложено му е командването на Втора ударна съветска армия
на Ленинградския фронт. По-късно армията му е разбита от немците и
той попада в плен. Вече в германски плен Власов организира
съпротивително движение срещу Сталинска Русия. Това движение е
известно като Руска освободителна армия или съкратено РОА. Общата
численост на РОА възлиза, според някои изчисления, на около 130 000
души. Неговата армия известна и като Власовска армия е
колаборационистко формирование, съставено главно от руснаци, което
се сражава под Германското главното командване през Втората световна
война. Между членовете на военното формирование са бивши съветски
военнопленници, емигранти и работници. Официално съществува от
есента на 1944 г., като от 28 януари 1945 г. получава юридически статут
на въоръжена сила, съюзена с Третия райх, но неутрална спрямо САЩ и
Великобритания. Политическата програма на ген. Власов се разкрива
най-пълно от т.нар. Пражки манифест от 14 ноември 1944 г. Желанието
на генерала е свалянето на болшевизма, но не и възстановяване на
царизма. Отказва включването в политическата си програма на
антисемитизма. В началото на май 1945 г. Власов скъсва отношенията си
с Третия райх. Приблизително по същото време части на власовата армия
се включват в т.нар. Пражко въстание срещу германската окупация на
Чехия. Самият Власов се предава на американските части, но на 12 май
1945 г. по време на автомобилно пътуване е арестуван от съветски
войски. Съден на закрит за обществеността процес, Власов е осъден на
смърт и обесен на 1 или 2 август 1946 г.
82
Мурската операция е настъпателна операция на българската армия
по време на участието на България във Втората световна война срещу
войски на Третия райх, отбраняващи линията Кишбайом – Надкорпад –
Нагятад – Хересне северно от река Драва. Проведена в периода 29 март
до 13 май 1945 г. Целта на настъплението е да се прекрати използването
от Вермахта на петролните извори в района на град Нагканижа.
Немските, унгарските и хърватските усташки войски създават три
укрепени линии: първата – Ногбайон – Кишбайом – Нагятад – Харомфа,
втората – укрепената линия „Маргит“ и третата – Мурско средишче –
Чаковец – Вараждин. Пред тях като естествена бариера минават река
Мур и каналът Принципалиш. Бойните действия започват на 28 март
1945 след като на 27 март 1-ва армейска моторизирана дружина част от
основните сили на Първа българска армия поема в направление
Ногбайон с цел да се съсредоточи за преминаване в настъпление,
предвидено за 30 март, и пристига там през нощта срещу 28 март. На
другата страна на фронта са разположени германски военни части на 46-
и моторизиран корпус на Вермахта, окопали се за отбрана. На разсъмване
на 28 март предните отряди на противниците завързват артилерийски
бой, който продължава през целия ден, а вследствие на доброто
артилерийско прикритие цялата Първа българска армия настъпва с
основните си сили по десния си фланг на 29 март 1945, съвместно с 57-а
Съветска армия, а с по-малка част от силите си осигурява левия фланг по
река Драва. Вследствие на успешното настъпление на съветските войски,
германските части южно от езерото Балатон се оттеглят, което облекчава
110
настъплението на българите. Българските войски – 1-ва армейска
моторизирана дружина, 1-ва армейска бронирана дружина и 12-а и 16-а
пехотни дивизии овладяват първата отбранителна линия, след тежки
боеве завземат и втората, форсират канала Принципалиш и река Мур и
преминават в отбрана на линията Велики Ког – Ястребци до 7 май. На 7
май българските войски подновяват настъплението, пробиват
отбранителната линия „Маргит“ и я разгромява при Велики Ког,
Ястребци и Вараждин при река Мур. След това преследват,
доразгромяват и пленяват остатъците от Вермахта и на 13 май 1945
достигат подножието на Австрийските Алпи в околностите на
Клагенфурт.
83
Лайпциг е най-големият град в Саксония, Германия. Градът е голям
търговски и панаирен център.
84
Мура или Мур е река в Австрия (провинции Залцбург и Щирия),
Словения (Помурски регион), Хърватия (жупании Меджимурска и
Копривнишко-крижевска) и Унгария (области Зала и Шомод), ляв
приток на река Драва (десен приток на Дунав). Дължина 464 km. Река
Мур води началото си от езерото Карвасерзе, разположено на височина
1897 m, на северния склон в източната част на хребета Висок Тауерн, в
Австрийските Алпи, в югоизточната част на провинция Залцбург. Влива
се отляво в река Драва.
85
Капошвар (на унгарски: Kaposvár) е град в югозападна Унгария,
административен център на област Шомод. Капошвар е разположен на
153 m надморска височина в Среднодунавската низина, на 158 km
югозападно от Будапеща и на 52 km североизточно от границата с
Хърватия.
86
Д-р Георги Доцев, син на генерал Доцев-взводен командир по време
на втората фаза от войната.
87
MG 42 (съкратено от немски Maschinengewehr 42) е 7,92 мм
универсална лека картечница разработена от Германия и влязла на
въоръжение във Вермахта през 1942 г. Тя допълва ролята или в някои
случаи замества многофункционалната картечница MG 34 във всичките
подразделения на немската армия въпреки че и двете оръжия биват
произвеждани и използвани до края на Втората световна война. През 30-
те години на 20 век в немската армия е приета на въоръжение
картечницата MG 34 – считана за първата съвременна многоцелева
картечница. Благодарение на лесно сменяемата си цев MG 34 може да
стреля много по-дълго време в сравнение с други подобни автоматични
оръжия от времето си.
88
Вероятно тук става въпрос за 15-ти пехотен Ломски полк. Той е
формиран във Видин през 1889 г. от 2-ра и 3-та дружини на 3-ти пехотен
Бдински полк. През 1941-1942 г. и 1944 г. полкът е на гарнизон в Битоля,
Крушевац и Бяла паланка. Участва в първия етап на заключителния
период на Втората световна война в Европа като част от 6-та пехотна
Бдинска дивизия и воюва в Стражевац, Бяла вода, Куршумли.
89
Локорско е село в западна България, част от Столична община, област
София. Село Локорско се намира в подножието на Стара планина на
около 15 километра от центъра на София.
90
Люлин е планина в Западна България, на границата между Софийска
градска, Софийска и Пернишка област и е част от Завалско-Планската
111
планинска редица на Средногорието. Планината е разположена между
Софийската котловина на североизток, Брезнишката котловина на запад
и Пернишката котловина на югозапад. На северозапад чрез Радуйската
седловина (830 m) се свързва с планината Вискяр, а на югоизток
Владайската седловина я свързва с Витоша.
91
Гълъбовци е село в Западна България, Софийска област, община
Сливница.

112
 ПРИЛОЖЕНИЯ
КАРТИ

Бойният път на 42 пехотен Софийски полк през Първата фаза от участието на

България във Втората световна война

Бойният път на 42 пехотен полк през Втората фаза от участието на България във войната

113
Участък на действие на 24-ти пехотен полк по време на Дравската операция- Март 1945г.

Бойният път на 24-ти пехотен полк по време на Мурската операция- Март- Май 1945г.

114
Серги Алексов Дамянов (1913-1990)

115
 Заглавие

ОТ СОФИЯ ДО ПЧИНЯ, ДРАВА И МУР

ПО СПОМЕНИТЕ НА СЕРГИ ДАМЯНОВ - БЪЛГАРСКИ ВОИН, УЧАСТНИК В

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИЯТ ЕТАП НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Автор

Ивелин Петров Савов, д-р

Националност: българска

Второ издание

Формат:
Тираж: 24

ISBN:

Издателство Дама Прес ООД

Печат: Университетски издателски център при Русенски университет “Ангел Кънчев

116