Ф. М.

де Прерадович

21 юни
22 юни
23 юни
24 юни
25 юни
26 юни
27 юни
29 юни
30 юни
1 юли
2 юли
3 юли
7 юли
8 юли
9 юли
10 юли
11 юли
12 юли
13 юли
14 юли
15 юли]
16 юли
17 юли
18 юли
19 юли
19 юли
20 юли
21 юли
22 юли
23 юли
24 юли
25 юли
26 юли
27 юли
28 юли
29 юли
30 юли
31 юли
1 август
2 август
3 август
4 август
5 август
6 август
7 август
8 август
9 август
10 август
11 август
12 август
13 август
14 август
15 август
16 август
19 август
20 август
21 август
23 август
24 август
26 август
27 август
28 август
29 август
30 август
31 август
1 септември
2 септември
3 — 4 септември
5 септември
6 септември
8 септември
10 септември
11 септември
12 септември
13 септември
15 септември
От 18 до 22 септември
От 22 до 27 септември
27 септември
28 септември
3 октомври
4 октомври
5 октомври
6 октомври
7 октомври
8 октомври
12 октомври
13 октомври
14 октомври
15 октомври
16 октомври
От 16 до 22 октомври
23 октомври
25 октомври
26 октомври
27 октомври
От 28 октомври до 1 ноември
1 ноември
4 ноември
6 ноември
7 ноември
От 8 до 12 ноември
От 13 до 15 ноември
16 ноември
18 ноември
20 ноември
23 ноември
24 ноември
26 ноември
28 ноември
29 ноември
30 ноември
1 декември
2 декември
3 декември
4 декември
5 декември
6 декември
7 декември
10 декември
13 декември
14 декември
16 декември
18 декември
19 декември
21 декември
22 декември
23 декември
24 декември
25 декември Рождество Христово
26 декември
27 декември
28 декември
29 декември
30 декември
 31 декември
1 януари 1878 г.
2 януари
3 януари
4 януари
5 януари
6 януари
7 януари
8 януари
От 9-и до 13-и януари
13 януари
15 януари
17 януари
18 януари
20 януари
21 януари
22 януари
23 януари
24 януари
25 януари
26 януари
29 януари
30 януари
31 януари
2 февруари
3 февруари
4 февруари
5 февруари
6 февруари
8 февруари
10 февруари
11 февруари
12 февруари
14 февруари
16 февруари
18 февруари
19 февруари
20 февруари
22 февруари
24 февруари
25 февруари
26 февруари
Информация за текста

notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
50
51
52
53
54
55
56
57
58
59
60
61
62
63
64
65
66
67
68
69
70
71
72
73
74
75
76
77
78
79
80
81
82
83
84
85
86
87
88
89
90
91
92
93
94
95
96
97
98
99
100
101
102
103
104
105
106
107
108
109
Ф. М. де Прерадович
Спомени за руско-турската война 1877-1878
 Заминах от Петербург за театъра на военните действия на 15 юни 1877 година.
Приготовленията ми не траеха дълго, но по пътя трябваше да се отбия по свои частни
работи в Харков при по-големия си брат, поради което пристигнах в Кишинев едва след
пет денонощия, призори на 21 юни.
21 юни
На гарата — суетене и много военни. На запасния коловоз стои влак на Червен кръст.
Комендантът на гарата е несъмнено в обсадно положение и не знае как да се избави от
офицерите, които се обръщат към него с различни искания и запитвания. Въобще —
трескаво движение, което напомня за близкия боен театър.
В Кишинев се наложи да прекарам цяло денонощие. Трябваше да се явя пред
губернския военен началник и да получа от него предложение1, за по-нататъшно
безплатно пътуване до Букурещ. Отседнах в най-добрия, според думите на файтонджията,
хотел, където за отвратителна и мръсна стаица ми взеха две рубли за денонощие. „Та това
е нищо — ме утешаваше собственикът, — когато тук живееше великият княз, тогава тази
стая се даваше по четири и дори по пет рубли.“
Обядвах долу в общата столова, където в три часа след пладне се събра цялата група
милосърдни сестри, екипирани със средства на великата княгиня Александра Петровна,
пристигнали в навечерието с влак на Червен кръст. Между другите за най-голямо мое
удоволствие открих старата си познайница С. П. Дмитриева, която се беше отличила с
необикновено мъжество в миналата Сръбска война2. Преседях цялата вечер с Дмитриева3
и се запознах с двете ѝ другарки по професия, красавици в пълния смисъл на думата.
Едната — К-ва, съпруга на онзи К., който беше убит в Сърбия, а другата — Л-ва,
московчанка. И двете — високи, стройни, грациозни, пременени със скромния, но в
момента моден костюм на милосърдни сестри. Мислех, че тези дами от висшето общество
са тръгнали без особена подбуда, колкото да се покажат, но С. П. Дмитриева уверяваше,
че двете се отнасят твърде сериозно към своята работа.
Когато се стъмни, отидох в градската градина да послушам музика. Градината е лоша,
музиката още повече, поради което, като изпих две чаши пиво, се върнах да спя. Но
насекомите не ми дадоха да отдъхна до разсъмване, а щом се зазори, трябваше да стана и
да замина.
22 юни
Къс преход до Унгени и след това — сбогом, майчице Русия!… Ще бъда ли честит
пак да се завърна и ако бъда, то в какво състояние? „Ако ви строшат нещо, елате при нас,
в Кишинев — ние ще се грижим за вас“ — ме канеше при сбогуването С. П. Дмитриева.
Любезно, но непривлекателно! Руско-румънската гара Унгени е малко, доста нечисто
здание. Тук трябваше да направя нужното по представяне на предложението и сам да
следя за прехвърлянето на вещите ми. Суетенето и безредието са големи. Добре е все пак,
че румънските чиновници говорят френски език.
На перона срещу заминаващия влак седяха две пременени дами и както можах да
разбера, продаваха череши. До тях имаше масичка и на едно блюдо — куп книжни пари.
Трябваше да се приближа и да поискам един фунт. Те ме погледнаха с известно
любопитство и ми заявиха, че не продават на фунтове, а събират суми в полза на Червения
кръст. Пожертвувателите черпят безплатно. Всичко това ми беше обяснено на най-чисто
парижко наречие. Нямаше какво да се прави — извадих пет рубли и като получих за
награда шепа череши, побързах малко смутен да се прибера във вагона. Оказа се, че
благотворителките са богати бесарабски помешчици и че събират помощи от нас,
военните, за самите нас.
Вагоните, а и самият ред на гарите в Румъния са много по-лоши от нашите —
влаковете се движат по-бавно, кондукторите са неучтиви, тъй че в това отношение
пътуването отвъд границата не прави добро впечатление.
В Яш стана нужда пак да се прехвърляме от един влак на друг. Същата неразбория и
обърканост. Успокоих се едва когато предадох като багаж вещите си. Поради това, че
военните бяха много, а следователно беше голяма и бъркотията с прехвърлянето на
вещите, влакът тръгна с десет минути закъснение и пътниците румънци без всякакво
стеснение свободно изразяваха своето неудоволствие.
За щастие падна ми се да пътувам в едно и също купе с един много мил и любезен
господин, по професия лекар, който е ходил в Русия. Сега живее в Яш и води на село за
лятната ваканция двете си твърде хубавички дъщери.
Беше ми крайно неприятно, че не успях да прекарам известно време в града, който
твърде привлекателно наднича отдалеч. През целия път се възхищавах на благодатните
поля, които обещаваха през тази година египетска реколта. Въобще Румъния, както ми се
струва, не ще има загуби от войната…
23 юни
Рано сутринта се събудих в Плоещ. От вечерта бях заспал така дълбоко, че дори не
бях усетил къде и как беше излязъл моят събеседник с хубавичките си дъщери.
В Плоещ научих от коменданта на гарата, че опълчението, което се надявах да заваря
тук, е потеглило още преди две седмици за Главната квартира и не е известно къде се
намира сега. Нямаше какво да се прави — наложи се да заплатя с монети билета до
Букурещ. Престоят в Плоещ е само няколко минути.
Като пристигнах в Букурещ, бях много приятно учуден от един руски кочияш, който
с твърде хубав екипаж ме докара в хотел „Вила“. Оказа се, че в Букурещ има цяла колония
скопци4, които се занимават предимно с превоз. Работите им, както се виждаше, вървят
добре — прекрасни коне, много хубави екипажи, отлично облечени кочияши с доволни,
усмихнати лица — всичко свидетелствуваше за процъфтяване на колонията.
Градът ми направи твърде добро впечатление, макар улиците му да не може да бъдат
похвалени, че са особено широки и прави. Има обаче голям брой доста хубави здания с
най-нова архитектура, много елегантни магазини и главно — огромно оживление и
движение по улиците.
Още с влизането ми в града срещнах стария познат евреин Г-ч.
— Вие защо сте тук?
— Нищо чудно. Правя по договор доставки — доставям вино и месо на Н-ския
корпус.
— Е, и върви ли добре?
— Да, не лошо.
… В хотел „Вила“ се срещнах с един момък по фамилия Кандиба. Той бил участвувал
в сръбския поход и малко ме познава. Сега нетърсещият облаги юноша родолюбец е
зарязал твърде хубавото имение, което притежава в Полтавска губерния, и бърза да
постъпи в армията като доброволец в един от действуващите полкове.
Хотел „Вила“ е построен във вид на буквата П, с голям вътрешен двор и малка
градина за разходка. Тук има също малка сцена за пристигащи артисти. Вратите на
хотелските стаи излизат в покрита стъклена галерия, опасваща целия двор, така че
любителите на музиката и пеенето могат да се наслаждават до насита, без да слизат в
градината.
Като си отпочинах и закусих, облякох парадната си униформа и се отправих към
генерал Н. Генералът е мил и безцеремонен. Обяснявам му, че са ми требвани пътни пари
само до Кишинев, че в Кишинев съм получил декларация до Плоещ и че поради тази
причина съм в затруднено положение, тъй като не съм настигнал тук своята част, а нямам
собствени средства, за да догоня Българското опълчение. Генералът се усмихна твърде
любезно и на свой ред ми заяви, че не е в състояние да ме избави от затруднението, тъй
като без съгласието или разрешението на прякото ми началство той няма право да ми
отпусне пари; че следва да запита или опълчението, или Главната квартира, която сега се
намира в Зимница, а може би и по-далеч. И в заключение предложи: до получаването на
отговора, който, според него, може да пристигне след три седмици, да бонвиванствувам в
Букурещ. Каква перспектива!… Триседмично заточение в хотел „Вила“, докато
опълчението се движи с Главната квартира и всеки момент може да влезе в сражение с
неприятеля! Чувствувах такъв прилив на злоба, че побързах да се сбогувам с любезния
генерал, от чието лице не слизаше саркастичната усмивка. Можеше да се помисли, че го
радва затрудненото положение на един офицер, който искрено желае да бъде на своето
място.
Завърнах се напълно разстроен в хотела и на вратата му се натъкнах на търговеца
Хлудов. Той е известен почти на всички с легендарните си похождения. Вечерта прекарах
в градинката с Хлудов и със сръбския офицер Анастасевич, който ми каза, че в Букурещ
сега пребивава пълномощникът на Московския славянски комитет Александър
Алексеевич Наришкин.
24 юни
Цялата нощ се въртях в леглото от едната на другата страна, премисляйки как да се
измъкна от неприятното положение. Наистина просто те обзема яд. Уж пътуваш с най-
искреното желание да бъдеш полезен според силите си, с желание да воюваш, а какво
излиза?! Казано по кавалерийски, на всяка стъпка трябва да превземаш бариери. Просто
нервите ти се късат и енергията ти се хаби напразно.
Заспах призори с твърдото намерение да се обърна към княз Черкаски, който, както
казват, проявявал най-живо съчувствие към съдбата на Българското опълчение. Към 9 часа
сутринта тръгнах към княза. Закараха ме някъде много далеч от хотел „Вила“, при една
твърде неугледна едноетажна къщичка. В тесния коридор се бяха струпали няколко души,
които очакваха да се представят на негово сиятелство, и двама-трима чиновници, които
покровителствено беседваха с очакващите. Единият от тях, вероятно доверен служител, с
пенсне, с неприятен израз на лицето, особено не ми хареса. Той обясняваше на един клет
просител нещо, също по паричния въпрос, и сякаш напук уверяваше, че има малко
свободни суми и че негово сиятелство в това отношение е мъчен. Нямаше какво да се
прави, трябваше да променя първоначалното си намерение. Но тъй като ми беше неловко
да си отида, след като бях чакал повече от час, без да се представя на княза, дочаках своя
ред. Княз Черкаски ме прие любезно.
— Вие — каза той — нали бяхте в Сърбия? Слушал съм за Вас и напълно съм убеден,
че генерал Столетов ще Ви даде съответното назначение, за което сте придобили пълното
право.
Ето ти разрешение! Жалко само, че е трудно да се добера до генерал Столетов!
От княз Черкаски тръгнах към А. А. Наришкин. Като научи каква е работата,
Наришкин сам ми предложи съдействие, при това официално — като пълномощник на
Славянския комитет.
Ето по какъв благополучен начин завърши моето нравствено изпитание.
Но тук неволно се замисляш: нима е невъзможно да се нареди така, че офицерите,
които догонват своите части, да не бъдат поставяни в безизходно положение; така че да не
се налага тези офицери да живеят по непознати градове и в чужда страна цели седмици,
при това без всякакви средства за живот? И то тогава именно, когато армията се нуждае от
офицери. Нима не може да се дадат по-широки пълномощия на различното началство,
намиращо се в тила на армията? Добре че бях участвувал в Сръбско-турската война и че
бях известен на Славянския комитет, както и лично на А. А. Наришкин, вследствие на
което той смяташе, че има право да ми даде известен заем. Ами ако не беше така?
25 юни
Цялата сутрин съм зает със закупуване на необходими неща. Цените на всичко са
прекомерно високи. Например за един български овчи калпак ми взеха два
полуимпериала5. Успях да купя доста евтино само едно английско седло — всичко за 30
сребърни рубли. Вечерта ходих в колонията при скопците да си избера ездитен кон.
Стопанинът, както се виждаше по всичко, е заможен човек, но живее скромно, извънредно
чисто и води доста голяма търговия с коне. Хареса ми много един вран жребец по моя
ръст, но трябваше да се откажа от покупката — цената му беше 175 сребърни рубли.
След като ми предложи чаша чай, стопанинът се разприказва и почна да ме разпитва
за „Расия“. Доколкото можах, задоволих неговото любопитство. Самият той се бил
преселил тук със семейството си още преди Кримската война. Каза, че живеели добре, не
търпели притеснения, но не всичко е както трябва, а и тъгуват по родината.
Като се прибрах в хотела, видях се с Кандиба и се споразумяхме да заминем заедно
още утре.
26 юни
Сутринта се стегнахме за път и събирахме нашето съвсем обикновено имущество.
Влакът замина в 4 часа, поради което в Гюргево пристигнахме чак вечерта. Искахме
незабавно да продължим пътя си, но срещнахме затруднения, когато наемахме екипаж.
Наехме най-после една каляска с разслабени ресори и тръгнахме, когато вече съвсем
мръкна.
27 юни
На разсъмване спряхме в едно село, на около три часа преди да се стигне Зимница,
където се намираше квартирата на царя император. Тук дадохме отдих на конете.
Селото напомня нашите богати села в Малорусия6 — същите измазани с глина и
белосани селски къщи с неизбежната стряха откъм лицето, същия глинен трамбован под и
същата чистота в жилището. Зеленчуковите и овощните градини са оградени с грижливо
иззидана ограда. Разликата е в това, че тук сам обитателят поддържа и себе си така чисто,
както и жилището си. Порази ме чистотата на дългите бели ризи, с които са облечени
жителите румънци. Може навсякъде да не е така, но първото румънско село остави в мене
приятен спомен. Онова, което също учудва непривикналия поглед, са многото щъркели,
свили гнездата си едва ли не на всеки покрив.
В Зимница пристигнахме в 10 часа сутринта и спряхме в едно кафене, препълнено с
офицери и различни военни. Започнах да разпитвам за опълчението и с огорчение научих,
че то следва Главната квартира на главнокомандуващия велик княз и е на път към град
Търново.
При преправата през Дунав също възникнаха затруднения: румънецът отказа да
пътува с нас до Търново, а в Зимница нямаше откъде да наемем кола, поради което
трябваше да се обърнем към войниците артилеристи от един артилерийски парк. За
щастие те бяха напълно свободни и се заеха да пренесат нашите вещи на другия бряг на
Дунав.
Когато се спускахме към първия мост, минаващ през един тесен речен ръкав,
срещнахме царя с великия княз Алексей Александрович, който се завръщаше на каляска
от Свищов. Царят гледаше така бодро и весело, че не можеше да не се зарадваш. Виждаше
се, че последните успехи на нашата армия правят на царя добро впечатление. В Зимница
вече беше известно, че нашият авангард е влязъл в Търново.
Първият мост беше освободен от преминаващите войски и обози, които се бяха
струпали при преправата пред последния главен мост, построен на самата река. Тук е
целият лагер: батальоните, батареите и обозите, които очакват своя ред; палатките на
началника на преправата и на неговите помощници; дървените лавки на предприемчивите
недобросъвестни търговци, които ви предлагат за ядене и пиене пресъхнали закуски и
всевъзможни видове вина. Във въздуха са се застояли прах, глъчка и викове от
множеството движещи се хора и коне, носят се пресипналите гласове на офицерите,
разпореждащи се с преправата, чуват се пръхтене и цвилене на коне, тропот на оръдейни
колела, грохот на зарядни сандъци — с една реч, отведнъж ви обхваща кипящата
обстановка на военния боен живот.
Самото преминаване се извършва по строг ред и непрекъснато. Сменят се част след
част, така че не се вижда краят на виещата се като змия лента на хората, които бавно
излизат на противоположния бряг на Дунав.
Ние успяхме да преминем реката в опашката на Житомирския полк.
Тъй като носачите ни не смееха да носят нашите вещи нататък до Свищов, наложи се
да оставим имуществото си на брега. Кандиба тръгна за града да наеме каруца, а аз
останах като пазач. До Свищов трябва да се върви две версти по подвижен пясък, поради
което се наложи да дежуря цял час и половина, докато Кандиба се завърна с една конска
каруца. Той каза, че било трудно да се наеме даже и каруца с един кон. Според неговите
думи, собственикът бил заможен човек и имал две свободни стаи, в който ще може да се
пренощува. Жилището на собственика беше разположено на самия край на града, поради
което не се наложи да пътуваме дълго. В къщи явно ни очакваха и стаите бяха вече
приготвени. Домът беше едноетажен, чисто варосан и покрит с керемиди. Имаше пет стаи,
от които две, така да се каже, парадни, излизаха на уредено дворче с овощни дръвчета,
плевня и обор за добитъка. Наблизо в двора имаше кладенец и миниатюрна зеленчукова
градина с цветна леха. Всичко, заедно взето, беше уютно, извънредно спретнато и
издаваше ред и благосъстояние. Широки дивани или по-скоро нарове край стените на
всяка стая бяха настлани с дебели меки български килими7 и служеха за сядане и спане.
Между другото в жилището на гражданина имаше три-четири стола и малка грубо
изработена масичка. Семейството му се състоеше от старата му майка, жена му, която
беше на средна възраст, сестра му и двете му деца. Освен това в къщи имаше
прислужница. Всички те наизлязоха към нас с приветствия. Но не от приветствия имахме
нужда. Уморени и съвсем обезсилени, ние се нуждаехме от почивка, а стомасите ни — от
храна и вино. Стопанинът набързо нагласи закуска и сам припна за вино и ракия.
Неуморният Кандиба, след като хапна набързо, тръгна да разузнае какви полкове са
разположени в Свищов и как да постъпи в някой от тях като доброволец. Аз пък се
ограничих с това, че изпратих да научат няма ли в града някаква част от Българското
опълчение. Изпратеният се завърна с утешителната вест, че от опълчението в града е
оставен полковник Д. Н. Корсаков за завербуване на доброволци за дружините и че тук, в
Свищов, се намира и княз Черкаски. Успокоен от доброто известие, аз си легнах да спя с
кокошките.
Станах рано и тръгнах към конака (конак наричат както двореца, така и всяко голямо
и красиво здание, което принадлежи на високопоставено лице), гдето сега се намираше
полицейското управление. Трябваше най-напред да мина през турската част на града.
Турските квартали поради самата система на постройките дори в мирно време не могат,
както ми се струва, да бъдат оживени, а в този момент тук нямаше ни жива душа, ни звук.
Неизменно верният пазител на жилището — кучето, — и той се е повлякъл след своя
бягащ стопанин. Признавам, че е неприятно да видиш рухването на благосъстояние,
създавано в продължение на години.
Пристигнахме в конака. Той беше голямо двуетажно здание с обширен двор. При
вратите ме срещнаха новоизпечени жандарми, обмундировани доста сносно по сръбски
образец, но в национални агнешки шапки. По непохватните им движения се виждаше, че
още не са привикнали с униформата. Във втория етаж беше настанен градският съвет.
Двама от наличните му членове бяха облечени по европейски и криво-ляво говореха на
руски. Те с голямо внимание ми дадоха водач до квартирата на Корсаков.
От конака тръгнахме през българската част на града. Тук, в противоположност на
турските квартали, е шумно, по всички посоки снове голямо множество и очевидно
движението не е обикновено, а е трескаво.
На Корсаков като на старши военен началник в Свищов беше предоставено едно
много хубаво българско жилище. Стопаните се бяха прибрали долу и му бяха отстъпили
горния етаж, в който една от стаите беше твърде добре мебелирана, по европейски.
Срещнахме се дружелюбно със стария ми другар, но трябваше да чуя малко
утешителни неща. Преди всичко Д. Н. Корсаков ми съобщи, че шест действуващи
дружини следват авангардния отряд на генерал Гурко8 следователно лесно могат да влязат
в бой с неприятеля, преди да успея да ги догоня, а след това, че за местонахождението на
авангардния отряд и на щаба на опълчението той не знае съвсем нищо. Корсаков изрази
впрочем убеждение, че опълчението няма да го въведат в бой: „Не ще рискуват“ — казва.
Към обяд дойдоха група доброволци, които изявиха желание да постъпят в
Българското опълчение. Бяха дошли юнаци със знаме, накитени с цветя и всички —
здрави, красиви младежи. Корсаков излезе набързо, строи ги по ръст и почна да ги
разпределя на дружини; с една реч, постъпваше по навик, придобит от дългата строева
служба. Гледах на тази сцена от балкона и забелязах немалко учудване у някои юноши,
когато Корсаков бързо шареше гърдите им, жадуващи не за тебешир, а за среща с врага.
След като разпредели доброволците, Корсаков произнесе късичка прочувствена реч, в
отговор на която се изтръгна единодушен вик: „Ж и в и о!“.9
По време на обеда получих възторжена записка от героя младеж Кандиба, уведомява
ме, че е приет като доброволец в Житомирския полк, че полкът незабавно потегля и че той
би желал преди тръгването да се сбогува с мене. Побързах да изпълня желанието му и
като пожелах успех и всичко най-добро на Корсаков, тръгнах към къщи. Тук заварих
Кандиба, изпаднал в истински детски възторг — бяха му дали вече и униформа.
След като се разделих с Кандиба, проявих настойчивост пред стопанина на къщата,
като го накарах да ми намери каруца до Търново. Това бе постигнато с големи
трудности…
От Свищов заминахме привечер, поради което не пътувахме дълго и спряхме да
нощуваме в село Ивановци. Пътят до Ивановци е истинска разходка. Окото не може да се
откъсне от прелестните живописни местности, с които е така богата България. Буйни
плодородни ниви, чистички, добре уредени селца, загърнати с разкошната зеленина на
овощни градини — всичко свидетелствува за благосъстояние и охолство на жителите.
Ивановци беше изоставено от турците, поради което можахме свободно да се
разположим за нощуване в един от безлюдните дворове.
29 юни
Заминах призори и към Бяла настигнах Главната квартира, която също беше тръгнала
за Търново. Позапрях каруцата и имах удоволствието да видя тържественото заминаване
на главнокомандуващия велик княз. Отпред бяха тръбачите и конвоят, след конвоя —
великият княз с началника на щаба генерал Непокойчицки в каляска, след каляската —
конвой и свита. Прекрасният слънчев ден, сияещите лица, общата увереност в
благополучния бърз изход на войната — всичко допринасяше да се получи радостно
впечатление и да внуши доверие. Но заедно с това в дълбочината на душата се надигаше
въпрос: какво означава това, къде е неприятелят? Възможно ли е турците да отстъпят
цялата страна без бой?… Това някак не ми се вярваше, още повече, че вече ми се беше
случвало да имам работа с турците и джюниският погром10 неволно се възправяше като
грозен призрак в съвсем близките ми тежки спомени.
Недалеч от мене, при полевата охрана, се въртеше едно неприветливо офицерче и
след като кортежът отмина, офицерчето започна да вдига врява и да се разпорежда с
движението на многото коли. Когато се опитах с жалката си каруца да се промъкна в
първите редове, офицерчето връхлетя върху моя братушка и едва не го нашиба с камшика,
което ме принуди да се подам навън и на свой ред да смъмря офицера.
— Ах, полковник де Прерадович, извинете, не ви познах!
Оказа се, че поручик Т-в е бил в Сърбия, но е служил там като интендант и не се е
ползувал бог знае с какво реноме, а сега се изхитрил да приеме някаква обозно-
полицейска длъжност при Главната квартира. Впрочем за добро ли, за зло ли, но този път
той се оказа полезен за мене, тъй като в знак на внимание, че ме познава отпреди, вкара
моята каруца на едно от първите постоянни места на велико княжеския обоз. И ето че
потеглих бавно след главната квартира, ту с лек тръс, ту на места ходом.
На по-малко от половината път движението спря поради това, че игуменът на
съседния манастир излезе с цялото братство да посрещне великия княз с кръст и молитва
и да отслужи благодарствен молебен. Манастирът е разположен наляво от търновското
шосе на висок стръмен склон. Местоположението му е забележително по своята мрачна,
грандиозна хубост. Въобще от Бяла към манастира характерът на местността рязко се
променя. Вместо хълмистите обработени поля, по които се вие пътят, близко до манастира
от двете страни го притискат планински разклонения, а още по-нататък, към Търново,
навлизате в тясна клисура, като скалистите спускове на хребета, който тук е вече твърде
висок, придобиват най-чудни и разнообразни контури. Гледаш и се чудиш как турците са
могли да пуснат без съпротива отряда на генерал Гурко през тези, така да се каже,
търновски Термопили. Достатъчни са, както ми се струва, четири табора и две батареи, за
да бъде спряно движението на цели дивизии. Неволно си спомняш възгласа на Мамай:
„Велик е руският бог!“
Преди да стигна града, изпреварих спрелия обоз на Брянския полк. Той се конвоира
от стария ми другар по пажески корпус и съслужител през Сръбско-турската война
Молоствов. Човек с рядка душа и безупречна храброст11, Молоствов е тип на истински
рицар, такива се срещат рядко… Спрях каруцата, за да поприказвам с него. Това беше
особено интересно, тъй като Брянският полк беше взел участие във форсирането на Дунав,
а за препраната още не беше ми се случвало да слушам от очевидци и действуващи лица.
Впрочем полкът се е намирал на втора линия, тъй че Молоствов трудно можеше да си
състави представа за общия ход на бойната операция. При преминаването геройски
загинал един от нашите общи познати, поручик Брянов: давайки пример за
неустрашимост, той изпреварил веригата и получил девет щикови рани. Молоствов много
хвалеше руския войник.
Като поседяхме с него около час, подкарах тръс, за да изпреваря обоза, и към четири
часа след пладне влязох в древната столица на българските царе.
Да изкажеш мнение за българо-турски град, когато влизаш в него е извънредно
трудно, защото веднага потъваш в тясна крива улица и освен тази улица не виждаш нищо.
За да се запознаеш с града, е нужно, след като обиколиш всички улици и поразгледаш
неговата неугледна външност навътре в града, да се отдалечиш на известно разстояние от
него и да му се полюбуваш от далеч. Така е и в дадения случай: разположен стъпаловидно
на скалистия бряг на Янтра, Търново, особено ако се гледа към него откъм габровския път,
т.е. от южната му страна, прави силно впечатление със своята оригинална хубост, а като
влезете в него, се разочаровате.
По случай пристигането на великия княз градът беше окичен с гирлянди от цветя и с
вензелите на царя и августейшия главнокомандуващ, а населението беше наизлязло на
улиците в празнични национални носии. Роклите на гражданките, облечени по
европейски, се отличават с пъстрота и яркост на багрите. Девойки и жени, като се стараеха
да изразят на русите своите симпатии, раздаваха цветя и подаряваха обикновени кърпи.
Удостоен бях да получа цял букет полски цветя. Така че първото впечатление, което ми
направи древната столица на България, като ново, неизпитано впечатление, беше
благоприятно.
Като минавах по главната улица, помолих коларя да ми потърси някакво помещение в
хан, но се оказа, че никъде няма нито една свободна стаица. Тогава братушката, виждайки
затрудненото ми положение, ме закара при своя добър познайник Панайот, собственик на
доста голям двуетажен дом с мецанин. Долу имаше магазинче, вторият етаж беше зает от
семейството, а мецанина с балкона предоставиха на мое разположение. Стопанинът на
къщата беше добродушен млад човек на около четиридесет години. Облечен беше по
европейски и разбираше руски. Семейството му се състоеше от жена и три деца. По-
големият му син, момче на осем години, помагаше на баща си в магазинчето. Чистотата в
къщата беше безупречна. Въобще, доколкото забелязах, българинът стопанин се отличава
със забележителна чистота в поддържането на жилището си. Стаите се метат и прахът се
обърсва по няколко пъти на ден. И това се прави както от прислугата, така и от стопаните
— с педантизъм. Почистването не е, както казват у нас, „да пребръскаш само праха“.
Не бях успял да се разположа и ето че се яви стопанката на къщата със сладко, вода и
ракия. В кухнята са заеха с приготовление, а привечер започнаха да ме гощават с овнешко,
кокошка, боб и обикновени бонбони. Ястието с месо беше силно подправено с пипер и
чеснов лук. Всичко приготвено беше така изобилно, че много се зарадвах на дошлия да ме
избави Молоствов.
Полкът му бил спрял на бивак недалеч от града. Поднесеното местно вино малко се
отличава от онова, което бяхме пили в Сърбия, но казват, че има места, които се славят с
хубаво вино. Доброкачествеността на виното зависи най-вече от вида на гроздето, тъй
като приготовлението му навсякъде е примитивно.
30 юни
Призори Молоствов замина. Тръгнах да се осведомя къде се намира опълчението. За
най-голямо съжаление оказа се, че дружините и щабът на опълчението са потеглили с
отряда на генерал Гурко още вчера привечер и до довечера ще бъдат вече на два прехода.
В Търново останал само обозът с една дружина.
Неразположение ми попречи да се представя днес на великия княз и на началника на
военния щаб. Горещината беше непоносима. Почти целия ден преседях на балкона, като
се любувах на живописните околности на Търново и наблюдавах движението на частите,
които бивакуваха в обширната равнина на половин верста от града. От балкона се вижда и
вилата, определена за помещение на главната квартира.
1 юли
Станах рано, заех се с приготовление за предстоящото представяне и явяване пред
началството. В 10 часа в походна парадна униформа и с българска шапка тръгнах към
квартирата на главнокомандуващия.
Главната квартира е настанена на малко повече от миля извън града, във вилата на
някакъв паша. Великият княз живее в палатка, поставена в овощната градина, обиколена с
ограда. В палатки са настанени великият княз Николай Николаевич младши и свитата му.
Генерал-адютантът Непокойчицки и щабът заемат зданието на вилата, над което се
развява малкото емблемно знаме на главнокомандуващия.
При входа на оградата се срещнах с княз Черкаски. Той ме позна, спря ме и каза две
любезни думи. Не зная защо е тази благосклонност.
Главнокомандуващият беше зает в палатката си с началника на щаба. Застанах при
дървото недалеч от палатката. След пет минути излезе генерал Непокойчицки, а след него
и сам великият княз. Българската шапка вероятно му направи впечатление, защото той
веднага ме запита:
— Ти от коя част си?
— От Българското опълчение полковник де Прерадович, ваше императорско
височество.
— А преди къде си служил?
Обясних, че преди съм служил в стрелковия на негово величество батальон и
напоследък съм бил командирован към учебния батальон.
— Спомням си, спомням си. Значи ти си този, който беше и на Сахалин?
— Тъй вярно, ваше височество.
— Но ти, братче, си бил и в Сърбия. Е, много се радвам. Бог да те пази. Слушал съм
за тебе — завърши великият княз и след това се обърна с въпроси към стоящия край мене
казашки подполковник, дошъл от отряда на полковник Орлов. Той бил изтеглил своите
аванпостове напред отвъд Габрово, към полите на Балкана. Подполковникът уверяваше,
че освен незначителни части башибозуци и черкези турци не се виждат.
— Струков! — повика великият княз.
От най-близката палатка изтича Струков, който вървешком ми подаде ръка и ме
посъветва да побързам за началника на щаба, защото излизал:
— Иначе няма и да го видиш — зает е от сутринта до през нощта.
Тръгнах към жилището на генерал Непокойчицки. Генералът не ме накара да чакам
дълго, прие ме твърде любезно и ми предложи да догоня опълчението само при удобен
случай.
— Ето, днес тръгва последната дружина — идете при нея, защото не е безопасно да
пътувате сам.
Поблагодарих и се сбогувах.
Всичко това е прекрасно, но едно само не знаеше началникът на щаба: че нямам нито
чували за денкове, нито коне и следователно съвсем не можех да тръгна днес от Търново
със заминаващата дружина. Той, разбира се, не знаеше също, че до Търново бях
пристигнал със средства на Славянския комитет и че нямам пари за закупуване на коне.
Оставаше една възможност — да искам за целта заем от военния щаб. Спрях се за сега на
това решение.
 Като се завърнах в къщи, незабавно се заех да съставя необходимите рапорти.
Остатъка от деня прекарах в семейството на Панайот, гдето се запознах с брата на
неговата жена, доста умен и образован човек. Владеещ твърде свободно руски език, на
него не му беше трудно да говори с мене. Като изгнаник той е живял известно време във
Виена и се е завърнал, след като русите заели Търново. Незабавно бил избран за член на
градската управа.
Той говори много за възраждането на България, за бъдещето ѝ, а също за начините на
формиране и попълване на опълчението. Сродникът на Панайот намира, че Столетов е
направил грешка, като е оставил Корсаков в Свищов. Той поддържа, че централният пункт
за набор трябва да бъде Търново, че тук в най-късо време ще се съберат под знамената от
три до четири хиляди души отлична младеж.
Надвечер влязох в едно магазинче и избрах плътен местен чул за увиване на
денковете. Накрай града видях дружина, която идеше по габровския път. Вървят като
юнаци с национални песни. Облечени са в двуредно палто, като нашите моряци, носят
високи ботуши и красива агнешка шапка със зелен връх и осмовръх кръст. Просто и
хубаво! Въоръжени са, за съжаление, с пушки „Шаспо“. Тези пушки, доколкото ми е
известно, са купени от Славянския комитет в Прусия.
2 юли
Представих рапортите, а след това цялата сутрин обикалях града, като се вглеждах в
живота на улиците, който тук сега е особено оживен. Тук-таме сноват комисионери по
търговските дела на различни хлебни, сухарни, винни и тем подобни предприемачи. С
учудване виждам, че цялото продоволствие на армията, както и в Кримската война, отново
е в ръцете на евреите. Днес научих, че съществува крупна еврейска фирма „Коган-Горвиц
и компания“, която дори се ползува с покровителството на военния щаб, и от тези слухове
изпадам в голямо недоумение.
Исках да изляза извън града, по посока към главната квартира, но и тук е задух и
прах. Стигнах до търговските палатки, в които се черпят ординарци, адютанти и
обслужващите великия княз, както и всички пристигащи и минаващи през Търново. Има
три такива палатки и те са разположени не много надалеч от главната квартира. В едната
от тях, твърде често посещавана от адютантите и ординарците на великия княз, човек
може да се нахрани доста сносно. Вина, разбира се, има каквито пожелаеш, за шампанско
няма защо да се говори — то се лее като река.
Седях и си припомнях неотдавнашното минало. И в Делиград12
главнокомандуващият със своя щаб беше настанен в къщичката на училището,
заобиколена с каменна ограда, и там, както и тук, извън оградата бяха разположени
палатките на маркитантите, постоянно препълнени с най-различни по естество хора; и там
имаше хора, които се биеха и умираха, а щабът критикуваше, ядеше и пиеше. И тук, както
се вижда, е същото, но в несравнимо по-голям мащаб: щабът яде, пие и критикува, а
истинските воини се сражават и умират.
Срещнах се с двама познати ординарци — лейбхусар Б-в и конно гвардееца М-в. Те
са доста добре, проявяват излишна скромност и не бъбрят за своите подвизи, но явно е, че
са твърдо убедени в близкия и победоносен край на войната.
В определения част всички щабни се събират при великия княз да обядват. Говори се,
че обедът е най-обикновен, от напитките поднасят само бира и местно българско вино.
3 юли
Събудих се на разсъмване. От балкона се открива прекрасна гледка към Балкана и
като на длан се вижда цялото Търновско поле, осеяно с палатките на минаващата пехотна
дивизия, което близо до града е буквално затрупано от десетки оръдия и зарядни сандъци;
пак там, на коневръзите, стоят стотици коне, а по-нататък — огромен вагенбург13 с
многобройна прислуга.
Но ето — блеснаха първите лъчи на изгряващото слънце, засвири артилерийската
тръба, събудиха със заря пехотата — и всичко трепна, оживя, задвижи се и закипя
бивачният боен живот. Красиво! Драго ти е да гледаш тази картина!
Почти целия ден не излизах от къщи, а привечер отидох да видя как върви работата
със съшиването на моите денкове.
7 юли
От 4-и този месец не съм излизал от стаята поради сериозно заболяване. Днес твърдо
реших да си изясня в какво положение е моята работа и с тази цел се отправих към
помощник-началника на щаба по стопанската част генерал К. Помолих да доложат,
влизам. Зад писмената маса се изправя висока, суха, отблъскваща фигура. „Какво
обичате.“ Излагам в какво се състои работата. „Началникът на щаба няма да ви разреши
никаква сума. И без това си имаме много работа, а вие създавате объркване. Догонете
вашата част — там ще получите каквото следва.“
— Но моля ви, ваше превъзходителство — се обърнах аз с молба към безпощадния
генерал, — нали нямам средства да ги догоня, затова ви и безпокоя!
— Това не се отнася до нас. Предупреждавам, че по вашите рапорти нищо няма да
бъде направено, защото докладът минава през моите ръце!
След тези думи генерал К. пак седна до бюрото си.
Излязох напълно смаян. Признавам, че можех всичко да очаквам, но подобно
отношение към моя въпрос, подобен разговор на един генерал със стар офицер, който
желае да догони колкото е възможно по-скоро своята част и иска за целта средствата,
които при това му се полагат, такъв разговор не можех да очаквам! Струваше ми се, че
съм бил не при руски, а при чужд генерал, който се отнася към всичко руско с особена
омраза и презрение.
От генерал К. тръгнах към стария генерал Ломов. Но и тук нищо утешително. Той
само сви рамене и каза, че срещу това не може нищо да се направи.
— Съветвам ви да почакате тук и след това да заминете с обоза на опълчението.
А в същото време сякаш напук дойдоха вести, че генерал Гурко е атакувал
шипченските височини и е овладял прохода, при което в боя били взети знамена и
артилерия.
Когато се връщах в града, срещнах офицер от опълчението, който яздеше в тръс доста
бързо конче. Спрях го и започнах да го разпитвам откъде иде. Оказа се, че офицерът,
поручик Делов, е докарал болни от Хаинкьой (дн. Гурково) и сега отива при завеждащия
обоза. Делов потвърди, че когато излизал от Хаинкьой, ясно чувал грохота на оръдейните
изстрели, и предполага, че при Казанлък се води бой, в който трябва да участвува и
опълчението. Всички тези вести ме възбудиха до крайност. Но бог не е лишен от
съчувствие и аз намерих съдействие там, където най-малко го търсех. Хазяинът ми
Панайот, като научи, че съм затруднен да купя коне, ме посъветва да не се притеснявам.
„Вие — казва — отвъд Балкана ще ги купите и по-хубави, и по-евтини, а утре аз ще ви
намеря водач с коне, който ще ви закара при опълчението, колкото и надалеч да е отишло
то!“
Трябваше да приема предложението му с особена радост и благодарност.
8 юли
Вестта за победата, удържана от генерал Гурко напълно се потвърди. В 10 часа
сутринта беше назначено молебствие и парад. Аз отидох да гледам. Два полка, от които
единият Волинският, отличил се при форсирането на р. Дунав, бяха строени във вид на
буква П. В средата беше поставен аналой, при който се намираха пленените турски
знамена. Точно в 10 часа излезе великият княз, възседна коня си и ходом обиколи
редиците, като ги поздрави с победата. Единодушно гръмко „ура“ беше отговорът на
поздравленията на великия княз. Мнозина в порив на въодушевление хвърляха нагоре
фуражките си. След молебена главнокомандуващият още веднъж поздрави за победата и
след това пусна войските да минат в церемониален марш.
С това официалното тържество завърши, но неофициалното, за което, както се вижда,
командирите на частите не бяха пожалили виното, продължи до късно вечерта и дълго-
дълго се разнасяше по околностите на Търново храбрата войнишка песен.
Панайот удържа думата си и следобед ми доведе водача, с когото се споразумях да
заминем утре в зори. Вечерта мина в опаковка и прибиране на вещите в донесените ми
денкови чували.
9 юли
Призори се яви моят водач с два коня. Той беше момък с огромен ръст. Разбираше
криво-ляво руски. Кончетата бяха дребни, но яки. Едното оседлахме с моето английско
седло, а на другото привързахме денковете и над тях се настани водачът. И ето най-после
тръгнах да догонвам опълчението.
Пътят към Хаинкьой отначало върви по шосето към село Дебелец, но на верста и
половина-две, преди да се стигне Дебелец, трябва да се извие вляво и да се язди вече по
междуселски път към твърде голямото село Плаково. Утрото беше превъзходно, аз просто
се опивах от чистия планински въздух. Задачата е разрешена, на душата ми е леко — още
някой ден търпение и ще се присъединя към моята част. Тогава — край на нравственото
изпитание! Успокои ме отчасти и това, че опълчението не е взело участие при
превземането на Шипченския проход. Изминахме 7, 8 версти по доста равна местност.
Надясно и наляво от пътя се простират ниви. На 8-ата или 9-ата верста и на около 4 версти
встрани в подножието на едно от планинските разклонения, ограждащи Търновската
котловина, се е простряло хубавото село Присово. Червените керемидени покриви на
къщите, изпъкващи сред гъстата яркозелена шума на овощните градини, голямата каменна
църква и планинската рекичка, виеща се като сребърна лента, правеха приятно, милващо
погледа впечатление. Водачът ми каза, че Присово се смята за много богато село и че тук
често ставали многолюдни панаири.
От Присово местността добива планински характер и нататък към село Плаково пътят
преминава през разклоненията на Балкана, който тук достига значителна височина. Като
изминахме повече от половината път от Търново, трябваше да се изкачваме но извънредно
стръмен склон към един каменист планински рид по току-що прокаран и още незавършен
път.
— Турците почнаха да строят нов път, старият обикаля далеч вдясно — поясни
водачът ми.
В Плаково пристигнахме привечер и спряхме почти в самото начало на селото в чист
каменен хан. От собственика научихме, че опълчението е почивало тук. Според неговото
мнение и сведенията, които има от пътници българи, то трябва да се намира и Хаинкьой.
„В Балкана — прибави хазяинът — имаше добра битка!“
В Плаково намерихме и овес, и сено, и хубава вечеря от мляко, печено агнешко,
кокошка и доста сносно червено вино. Хазяинът беше приветлив млад човек и обичаше да
побъбри. Хвали русите, но не особено харесва казаците. Навярно са поокрали тук-там
кокошките или прасетата!
10 юли
Ставам в зори и незабавно потеглям на път. Казват, че оттук до Хаинкьой се стига за
осем часа с кон.
Плаково се е разпростряло по течението на бистра планинска рекичка, тъй че през
селото трябваше да яздим към две версти. Богатите дворове с обширни плодни градини и
зеленчукови насаждения свидетелствуват за благосъстоянието на жителите. От Плаково
пътят отначало върви по полите на планинските разклонения, а после към следващото
село Паровци започнахме да се движим по главния хребет на Балкана.
Паровци е незначително, бедно селце от пет къщи със стопански дворове,
разположено насред склона на превала през най-високия тук връх на Балкана. Пътят се
вие по стръмен склон, гъсто обрасъл с широколистна гора. Оттук са минали нашата пехота
и артилерия14, но обозите и лазаретните фургони са заседнали. Наложило се е да
разширяват и укрепяват пътя. Тъкмо това работеха в момента пионерите от Севския и
Елецкия полк.
В село Паровци трябваше да дадем двучасов отдих на измъчените коне. При това
беше непоносимо горещо, така че ни се искаше да отдъхнем.
Приближихме към първото стопанство. Оттам излезе, смеейки се, един войник.
— Ти нещо търсиш ли?
— Разбира се, ваше високо благородие! Отбих се да хапна мляко, а жената се
затворила отвсякъде и не пуска човек в къщата.
Това ме заинтересува — навсякъде приемът е така радушен, а ето че паровци се
държат по-особено. Водачът ми не се забави да влезе в преговори със свирепата
домовладетелка и вратите се отвориха. Поисках да разпитам какви са причините за
поведението им. Оказа се, че при преминаването на отряда на генерал Гурко в Паровци
нашите казаци били хазяйничели и от нещастната, без това небогата българка взели едно
биче, свинята с прасетата, че и кокошките ѝ не пощадили. Стопанката беше отчаяна и
наричаше казаците „руски башибозуци“. За да я утеша поне малко, платих за взетите от
нея хляб и сирене (отвратително овче сирене) две сребърни рубли.
Изкачването от село Паровци става все по-стръмно и по-стръмно и извежда най-после
след около една и половина верста ход на гол песъчлив връх с една караулна турска
къщица. Недалеч от нея е поставен дървен стълб с фамилните имена на всички, които са
били в отряда на генерал Раух. Раух е написал своето име, разбира се, на първо място;
нататък следва името на граф Роникер и на останалите. Чудя се защо турците не са заели и
не са укрепили прохода и близките височини. Тук и без бой човек се изкачва мъчно, а да
изтласкаш неприятел от такива трудно достъпни позиции би било задача тежка и
трудноизпълнима. Спускането от планината е така стръмно, както и изкачването откъм
село Паровци.
В подножието на планината пътят достига до бърз планински ручей, после, като се
прехвърля на отвъдния му бряг, отново се вие по стръмен склон в съседния на прохода
връх. Това е най-късият път, както каза водачът ми, но поради стръмнината на
възлизанията и спусканията е извънредно неудобен. Нататък за Хаинкьой се пътува по
брега на ручея, който дълбае коритото си в теснината между два планински рида. Тук, при
ручея, ние срещнахме група пионери, които приспособяваха пътеката за движението на
обозите. Колкото по-нататък се спускахме по течението, толкова по-лош ставаше пътят.
На места пътеката минаваше от единия на другия бряг, другаде тя съвсем се губеше, а
някъде трябваше да яздим направо по течението на ручея. Затова пък свежестта и
прохладата бяха необикновени. Високите планински върхове, гъсто обрасли с гора, ни
пазеха от палещите слънчеви лъчи, а по краката ни течеше чиста като кристал изворна
вода. Ручеят, тичайки по каменно корито, приемаше в средното си течение още няколко
планински ручейчета и като излезе от клисурата в Хаинкьойската долина, се превръща в
буйна рекичка. Пионерите ще трябва доста да поработят, за да пригодят пътя за
преминаване на тежки коли. На около 6–7 версти преди изхода от планинския проход
хребетите се отдалечават един от друг, като образуват по течението на рекичката долина,
широка около две-три версти. Тук ние се срещнахме с доста голяма група българи, които
поправяха пътя от Хаинкьой в посока към нашите пионери. Българите работеха под
наблюдението на своите старшини, а ролята на главен разпоредител изпълняваше
известният в летописите на България воевода Панайот15. Но навярно старейшините
нямаха достатъчно нравствено влияние върху своите съграждани, тъй като руското
началство се беше разпоредило да им дадат в помощ казаци.
Спрях се при такава именно група работници с един казак, за да събера сведения за
опълчението, а и съобразителният ми водач намери, че тук е много удобно да нахраним за
около един час конете (тревата е наистина превъзходна, на места е окосена).
— Е братле — обърнах се аз към казака, — не си ли чувал къде е опълчението! В
Хаинкьой ли е?
— Не можем да знаем, ваше високо благородие, нито да научим. Ето Севският и
Елецкият полк не са тук, а за Българското опълчение не можем да знаем.
— А турчинът не шари ли около Хаинкьой?
— Съвсем не! Всички ги изгонихме зад Малкия балкан!16 След малко приближи към
мене, като чаткаше със сабя в желязна кания, набит и широкоплещест българин с огромни
мустаци и се представи:
— Войвода Панайот!
Той беше облечен с полукафтан от местен шаяк с бозов цвят и агнешки калпак. В
лицето му няма нищо забележително, нищо, което да свидетелствува за неговите военни
дарби и заслуги.
С нескрит гняв и досада научих от Панайот, че опълчението е излязло от Хаинкьой
още преди три дена. Войводата ме посъветва да остана за нощуване у свещеника.
— Тръгнете впрочем напред — аз ще ви догоня и ще ви настаня. А утре ще ви дам
водач.
Към изхода на Хаинкьойския проход17 планинските хребети отново притискат
течението на рекичката и към долината на р. Тунджа образуват страшна клисура. Пътят
тук върви по левия бряг и е изсечен в самата планина над стръмния склон към реката. Тук
също стотици българи се трудят за разширяването и приспособяването на пътя за
движението на обозите. На самия изход на клисурата се е разположил на лагер Севският
полк с една артилерийска бригада, а на около верста по-нататък, по-близо до Хаинкьой и
вече в долината, е на лагер Елецкият полк.
Когато влизах в селото, вече се свечеряваше, но Панайот удържа на думата си и ме
догони при брода на рекичката, която пресича Хаинкьой. Свещеника, при когото искаше
да ме настани, срещнахме на улицата, недалеч от неговото стопанство. Панайот ме
представи и обясни работата. Свещеникът се пообърка и каза, че в дома му вече живее
един капитан, тъй че ще бъде тясно, но че той се много радва и как да е, за една нощ ще ме
настани. Стопанството на свещеника беше доста голямо, с овощна градина, но къщата му
имаше само две стаи, с навес към двора и малък килер, който поради наплива на
квартируващи беше обърнат в жилище. Домът се поддържаше чисто, но във всичко
прозираше крайна бедност; в двора нямаше дори обор, а и добитък нямаше; имаше само
две свини и дванадесетина кокошки.
Капитанът не беше в къщи. От едного от ординарците научих, че капитанът е
интендантски, че живее тук и че се грижи за снабдяването на бригадата с продоволствие.
Съпругата на свещеника беше симпатична, но изтощена женица с кърмаче на ръце.
Гостуваше ѝ една монахиня, избягала от някаква обител, която е отвъд Малкия балкан. В
килерчето беше настанен един стар монах, дошъл още рано напролет от Атонската
планина. В къщи нямаше никаква прислуга.
Настана безлунна, но ясна звездна вечер. Такива тъмни, изпълнени с благоухание и
прелест нощи се случват само на юг. Бях и уморен, и изгладнял, тъй като нямах никаква
храна със себе си и освен сиренето в Паровци не бях ял нищо. Затова с голямо задоволство
забелязах, че стопанката, като предаде детето на монахинята, се зае да сготви. Сам
стопанинът свещеник изчезна някъде, като ме остави да разговарям със стария монах.
Монахът също говори криво-ляво руски. Разказа ми за ужасите, които извършили турците
миналата пролет.
— Вие не можете да си представите какви изроди са те! Ето, не искат да ни повярват.
Казват, че всичките ни разкази били преувеличени, но като настъпвате нататък, сами ще
видите прави ли сме или не!
Монахът се радва на бързото ни напредване, само че го учудва малобройността на
отряда на генерал Гурко.
— Като че ли сте малко вие, а ние имаме сведения, че целият корпус на Сюлейман
паша иде срещу вас!
Измина около час. Пристигна капитанът и още отдалеч започна да дава някакви
нареждания на своите казаци. Запознахме се и доста бързо се сближихме с него. Той
принадлежи към разреда на добрите млади хора с хлестаковски оттенък. За около половин
час време успя да разкаже биографията си и след това започна да се представя със своите
уж героични подвизи в околността на Хаинкьой. Казва, че за закупуване на жито обикалял
с опасност за живота близките села на приблизително 15–20 версти наоколо, ободрявал
духом падналите български селяни, закупувал житото и ги уговарял да го овършеят,
сключвал споразумение с мелничарите за смилане на полученото зърно и т.н., и т.н. С
една реч, ако той наистина върши поне половината от това, което разказва, то — чест му и
хвала.
Скоро след пристигането на капитана се завърна и свещеникът с бъклица местно
вино. Той, клетият, както се разбра, е тичал из селото, за да не се посрами и да нагости,
както следва, неканените гости. В девет часа седнахме на скромната трапеза. Стопанката
беше приготвила прекрасни пържени яйца, а подир това тя ни поднесе неизбежната
кокошка с ароматна подправка. Юначагата капитан ни почерпи с коняк, а виното,
донесено от свещеника, се оказа напълно доброкачествено. Това е първото хубаво вино,
което имах възможност да пия в България.
С чашката се развързаха езиците и се оживи беседата, която се въртеше около
въпроса на деня. Далновидният монах беше потиснат от мрачни предчувствия:
— Невъзможно е турците да ви предадат страната без бой! Носят се слухове, че
авангардът на Сюлейман е пристигнал в Ени Загра18 а сюлеймановските войници са най-
добрите в цялата турска армия.
Разотидохме се към полунощ. Аз се настаних до капитана на балкона, но за
съжаление под напора на различни мисли и впечатления дълго не можах да се успокоя.
11 юли
Станах призори с тежко главоболие. Семейството беше вече на крак и шеташе из
къщи — стопанката хранеше свинете и птиците, а свещеникът беше зает с овощната
градина. Както се вижда, отношенията на мъжа към жена му бяха сърдечни, дружелюбни;
все пак тя е, която работи в къщи и изнася на плещите си цялата тежест по поддържането
на дома.
Към 7 часа сутринта дойде войводата Панайот и ме посъветва да замина за Казанлък:
— Пътят за там е прав, всичко 5 часа ход, а до главния път ще ви дам водач.
Дотича една старица от Ени Загра, съкрушена от скръб, полуобезумяла, и с вопли
започна да разказва, че преди три дена пристигнал с влак турски отряд и започнал да съди
и наказва невинните жители. Като ги обвинили в съчувствие към русите, те събрали на
площада цялото градско население и започнали безразборно да колят и убиват. Най-
възмутителното е, че тези зверства били извършвани не от башибозуци, а от редовната
войска, че по време на избиването свирила военна музика, а офицерите прехладнокръвно
пушели цигари. Изклали цялото семейство на старицата заедно със сгодената й дъщеря,
която предварително изнасилили. Старата жена успяла да се зарие в една копа сено и така
избягнала общата участ.
Помогнахме на злочестата жена, с каквото можахме — аз с пари, а стопаните — с
хляб. Очите на Панайот се наляха с кръв. Той слушаше с внимание разказа, а след това
избухна в проклятия и закани да мъсти без пощада. Беше видимо трогнат и огорчен, а
стопанката не можа да удържи своите непресторени ридания.
Побързах да замина, за да разсея тежкото угнетяващо впечатление, което ми направи
неочакваната сцена. Водачът ни изведе на главния път за Казанлък…
… Тунджанската, или Розовата, долина лежи между Големия и Малкия балкан и на
места достига 15–18 версти ширина. Богатите села наляво от пътя и към подножието на
Малкия балкан, нивите, засети с пшеница и царевица, обширните тютюневи насаждения и
пространните розови градини свидетелствуват за неизчерпаемите богатства и за
благосъстоянието на този цветущ кът на България. Цялата долина освен това има
изобилна изворна вода и трябва да признаем, че турската администрация не е пестяла
средства за направата на кладенци чешми, които се срещат на всеки четири-пет версти
разстояние. При първата такава чешма поисках да пия вода, но полуизгнилият труп на
едни турчин, който лежеше там до водата, ми пресече жаждата. Водачът ми се приближи
до трупа, бутна го с крак и каза, че това е башибозук.
Оттук до Казанлък има само един прав път, поради което освободих командирования
от Панайот българин да се завърне обратно в Хаинкьой.
На малко повече от половината път между Хаинкьой и Казанлък на бреговете на
бърза рекичка се е простряло голямото богато село Мъглиж, потънало в разкошната
зеленина на овощните градини. Макар че населението не го е напуснало, по улиците
нямаше никакво движение. Всичко се е скрило и заключило зад високи, солидно
изградени каменни огради. Като приближихме наслука към една от къщите, потропахме
да ни отворят, но дълго не получавахме отговор, макар че в двора се вдигна шум и се
разнесе яростен лай на кучета. Едва след като водачът ни започна да вика много силно, се
чуха плахи бързи стъпки и един женски глас зад вратата започна да разпитва какви хора
сме. Зарадвана от отговора на моя водач, хазяйката отвори вратичката, а след това и
портата. Цялото семейство беше тук, с изключение на домакина, отишъл при един от
съседите.
— Защо така се затваряте и от кого се боите? — запитах стопанката.
— От всички и от всичко се плашим! — ми отговори тя. — И от турците се плашим,
че мнозина от тях скитат по планините след боя при Казанлък и Шипка, и от руските
казаци се боим — те искат от нас кърма за конете, а ние кърма нямаме, та затова се
затваряме.
Скоро дойде и самият стопанин. Оказа се, че той добре познава семейството на
водача ми от Търново. Започна гощавка. Освен обикновената закуска от мляко, сирене,
яйца и печена кокошка донесоха от зимника хубаво старо тригодишно вино, според
уверенията на хазяина. На конете дадоха овес и сено.
Имахме достатъчно време, ето защо, след като задоволихме глада си, реших да
наваксам за безсънната нощ и да поспя поне два часа. Но не излезе така: едва-що
задрямах, и се раздаде бясно тропане по вратата, подправено с улични псувни на най-чист
руски език. Ето ги нашите Гавриловци, съумели вече за късо време да си съставят такава
мила репутация! Заповядах да отворят малката вратичка на портата. Влязоха двама казаци,
другите останаха отвън.
— Как смеете да безредничите! — викнах аз на приближилите.
— Извинете, ваше високо благородие…, не знаехме, че вие сте тук!
Обясних им, че с такова поведение те срамят доброто име на руския войник…
… Като отпратих казаците и отдъхнах към половин час, започнах да се готвя за път.
Щом излязох на улицата, в противоположния край на селото към казанлъшкия път се чу
шум. Тръгнах натам, питам българите, които ме изпреварват.
— Какво се е случило?
Отговарят ми:
— Хванали са един турчин!
Приближих до вълнуващата се тълпа. Сред нея — младо момче с мундир на редовен
войник и вързани назад ръце; по лицето му течеше кръв. От разпитванията стана ясно, че
той е бил в състава на отряда, разбит от генерал Гурко, че след това се укривал и бродил
по Балкана около седем дена, като се хранел само с ягоди. Най-после, като почувствувал
пълно изтощение, решил да се спусне от планината и да се прехвърли зад Малкия балкан,
но се натъкнал на чобани от Мъглиж, които го обезоръжили, пукнали му главата и му
счупили дясната ръка, а след това го домъкнали в селото.
Стана ми мъчно за момчето и реших да го спася, каквото и да стане. Като обясних на
тълпата, че пътувам за Казанлък, където се намира главното началство, на което войникът
може да дотрябва за разпит, заявих, че го вземам със себе си:
— Там след разпита, все едно, ще го разстрелят — успокоих аз тълпата. Българите се
съгласиха с искането ми, видимо недоволни.
От Мъглиж до Казанлък са всичко два и половина часа път. Пътят минава през богати
лозя, тютюневи насаждения и ниви. Започнахме да срещаме малки групи българи,
въоръжени от главата до краката. Отначало те с недоумение, а после с неудържима омраза
загледаха пленения войник, на когото заповядах за всеки случай да се държи за моето
стреме. Почти всеки минаващ смяташе за свой дълг да се осведоми от водача ми: „Какво е
пък това!? Защо руски офицер води турчин и защо не го е оставил на българите?“ Той им
обясняваше как стои работата, а българите избухваха и започваха да ругаят. Водачът ми
поне открито изрази своето неодобрение:
 — Защо го взе, а не го остави в Мъглиж? Домъчняло ти!? А нима не жалиш нашите
бащи, майки, братя, сестри, които тези разбойници изверги са клали с хиляди като овни?
И очите на водача ми светеха с недобър, зловещ огън.
Срещна ни една каруца в пълен тръс, което все пак не попречи на водача да плесне
турчина с камшика. Стана ми неприятно и за мой срам трябваше да осъзная, че вече
започвам да се разкайвам, задето съм поел ролята на спасител.
Четири-пет версти, преди да стигне Казанлък, човек навлиза в непрекъснати овощни
и розови градини, разстлани доста нашироко надясно и наляво от пътя. Тук има тютюневи
насаждения и извънредно богати лозя. В някои овощни градини са направени вардиянски
къщички, но всичко е безлюдно — не се вижда жива душа. С наслада се опивах от
уханния въздух и се любувах на местността, на която природата е дала всичко, за да
направи човека щастлив…
Но ето задуха откъм Казанлък слаб ветрец и донесе неприятна миризма на трупове.
Още 200–300 крачки и видяхме в канавката край пътя труп на турски войник с огромен
ръст. По-нататък — същата отвратителна миризма откъм лозята надясно от пътя. Исках да
отмина в тръс, но се побоях да оставя турския войник, да не бъде погубен от
преминаващите българи.
Казанлък наближихме към три часа през деня. Край града при две, както изглежда,
насипни могили неколцина старци турци правеха намаз19.
— Виж, молят се подлеците! — забеляза с присмех водачът ми.
Отначало край града срещнахме множество волски и конски коли, натоварени с
покъщнина. Това бяха турски семейства, които не се бяха доверили на покровителството
на руските власти и се отправяха към Малкия балкан в района на турските войски. В
началото на главната улица имаше унтерофицерски караул от Българското опълчение.
Най-напред трябваше да яздим през турските квартали, където за наше най-голямо
учудване мъжкото население беше наизлязло на улиците и кротко, с обикновената
мюсюлманска важност седеше пред вратичките на своите дворове. Когато преминавах,
турците ставаха, слагаха на гърди ръцете си една върху друга и почтително се кланяха.
По улицата, през която минавахме, течеше бърз планински поток. Това също беше
нещо ново за мене. Като отминахме една малка джамия, влязохме в българската част на
града, която с оживлението си и с добре застроените си широки улици представляваше
поразяваща противоположност на турските квартали. Тук имаше много двуетажни
измазани къщи.20
Отседнах в първия попаднал ми хан на главната улица. Ханът не можеше да се
похвали с чистота на стаите. Особено гадни и замърсени бяха дървените му кревати, които
обещаваха на пътника не съживителен, укрепващ сън, а терзания от гъмжащите в тях
паразити. Предпочетох да се наглася на балкона и след това се заех с тоалета. Като
закусих набързо, тръгнах към коменданта на града — майор Павел Попов. Попов, много
услужлив и любезен човек, ми каза, че опълчението с щаба се намирало от три дена край
бреговете на Тунджа, на половината път към града Ески Загра (дн. Стара Загора). Една
дружина с бригадния командир княз Вяземски била разположена на Шипченския превал.
Целият кавалерийски отряд на генерал Гурко, сам Гурко и Лайхтенбергските херцози се
намирали вече в Ески Загра, а в Казанлък били оставени само казаците на полковник
Чернозубов, 15-и стрелкови батальон и няколко десетки опълченци под общото началство
на генерал Раух.
— Вие се обърнете тъкмо към него — той е много добър и учтив човек — ме
посъветва Попов.
Павел Николаевич се оплакваше от затруднеността на своето положение:
— Всички — казваше той — идват с различни искания и оплаквания, а как да ги
задоволиш — сам не знаеш. Кажат ти: Бъди комендант и туйто! А какви са правата и
задълженията ми, къде започват и къде свършват те, не зная.
На първо време беше учреден Градски съвет, в който влизаха като членове и двама
знатни турци. Попов председателствуваше и, така да се каже, насочваше действията на
съвета.
— Най-неприятно е — казваше Попов, — когато уличават един или друг башибозук в
извършени от тях зверства и искат да бъдат осъдени и наказани със смърт. Неотдавна
трябваше да обеся двамина — умряха геройски, а единият дори заплаши, че неговата
смърт „ще струва скъпо на кучетата гяури“!
Казах на Попов, че съм довел един ранен турски войник с пукната глава и строшена
ръка и че пътем съм го предал в Градското управление. Той заповяда да го преведат в
уредената за ранени турци болница.
Върнах се в квартирата привечер и влязох в общата столова на хана. Тук се
срещнахме с доктора и с един млад офицер от 15-и стрелкови батальон. Стрелецът се
оплакваше, че генерал Гурко съвсем ги уморил:
— Моля ви се, на плещите на нашата бригада се държи целият отряд. През всичкото
време вървим, без да спираме, като водим бой напред. Просто капнахме!
— А турците как се бият?
— Турците горе-долу се държат, докато са зад прикритие; но щом ги изтласкаш оттам
и хукват, няма спиране! В боя при Казанлък нашият батальон гони едва ли не три табора.
Младият човек се оказа братовчед на моя приятел от Сръбската война артилериста
Мелницки и много се зарадва, като чу фамилното ми име, което неведнъж бил слушал при
разказите на братовчед си за подвизите ни в Сърбия.
И стрелецът, и докторът, като узнаха, че искам на другия ден да замина за град Ески
Загра само с водача си, почнаха да ме увещават да не пътувам без конвой, тъй като
околностите още не били напълно очистени от башибозуци.
— Само преди три дена — разказва докторът — полковник граф Роникер, който
служеше в отряда на генерал Раух, излезе извън града с конвой от казаци и се натъкна на
башибозушка засада. Башибозуците дали залп и Роникер бил убит на място. Казаците едва
успели да подхванат неговото тяло и препускайки обратно, стигнали в града.
Клетият Роникер! Не е предчувствувал той такъв печален край, когато е вписвал
семейното си име на стълба, забит на превала на Хаинкьойския проход. Роникер е
погребан в двора на Казанлъшкия женски манастир.
Признавам, че непрекъснатата езда през тези три денонощия ме бе порядъчно
разнебитила и този път заспах юнашки сън.
12 юли
Сутринта тръгнах за генерал Раух, който живееше на главната улица, недалеч от
мене. Генералът ме прие много любезно и ме разпита как съм пристигал в Казанлък. Като
изслуша моя разказ, той само сви рамене и се учуди, че съм се отървал така щастливо.
— Ето граф Роникер — той беше с конвой, а го убиха! Най-добре е да тръгнете за
Шипка; там е разположена една опълченска дружина — вие можете да останете при нея.
Но когато изразих твърдото си намерение да продължа пътя си за Ески Загра, генерал
Раух ми позволи да взема двама казаци от отряда на полковник Чернозубов.
— Тук, по пътя за Ески Загра, са установени казашки станции. Вземете сега конвойни
до първия пикет21, а нататък вече ще ги вземате от пикет до пикет.
Благодарих и се сбогувах с генерала. От Раух се отправих в полицейското
управление, за да получа от склада за иззети от турците вещи една палатка, за което имах
разрешението на коменданта. В доста обширната стая на градския съвет, украсена с две-
три маси, половин дузина столове и неизбежните турски дивани около стените, от
членовете на градското управление бяха налице двама българи, един турчин (бей или дори
паша), а от нашите офицери — интендантът на челния отряд и офицерът от 1-ва дружина
на българското опълчение Шиваров, по рождение българин, оставен тук в помощ на
Попов като драгоман22. Като се запознах с това разновидно общество, обърнах се към
интендантския офицер Исаков с молба да ми даде палатка, но офицерите ме посъветваха
да се откажа от това намерение, тъй като турските палатки са тежки, а държателният кол
на палатката е много дълъг, тъй че ще се наложи специално за палатката да наема или
купя товарно животно.
— Там, в отряда, след първия бой ще си набавите колкото искате.
Така дълбоко вярваха офицерите от челния отряд в щастливата звезда на генерал
Гурко.
Членовете на съвета се държаха благопристойно, с пълно съзнание за важността на
възложените им задължения, а към своя колега турчин се отнасяха почти дружелюбно.
Впрочем този турчин и в мирно време се ползувал с общото уважение на гражданите.
Сметнах за свой дълг да съобщя на градския съвет, че на две-три версти от града
лежат неприбрани трупове, които заразяват въздуха. Незабавно беше направено
разпореждане за наряд от хора с белове за заравяне на телата.
Тръгнах от конака, за да си събера по-бързо багажа и да продължа пътя си. Водачът
ми се съгласи да ме заведе до Ески Загра. Той ми съобщи, че отвъд Малкия балкан е
пристигнала група български работници, които твърдят, че пътят от Казанлък към Ески
Загра е напълно свободен и безопасен. Въз основа на тези сведения решихме да не
вземаме конвойни казаци, още повече, че целият предстоящ преход е 6–7 часа. Тук е
прието разстоянието да се определя по часовете на пешия ход, като за час се смятат около
пет версти.
За да се излезе на ескизагренския път, трябва първоначално да се тръгне обратно към
Мъглиж през крайградските овощни градини и лозя, през които вчера бяхме дошли в
града. После, като се пропътува една и половина верста по открита местност, трябва да се
завие доста остро вдясно към Малкия балкан, като след това се пресече тунджанската
долина, която тук достига докъм 18 версти ширина.
Ескизагренската долина се оказа наистина напълно свободна, тъй като с изключение
на петима-шестима конни българи ние не срещнахме съвсем никого до река Тунджа, която
се вие чак до подножието на Малкия балкан. Не видяхме също никакви казашки пикети.
Нивята бяха изоставени и не се извършваха никакви земеделски работи. Сякаш пред буря
беше заспал зловещ сън този цветущ кът.
На около четири версти, преди да се стигне Тунджа, наляво от пътя живописно е
пръснато едно татарско селце, напуснато от жителите при наближаването на русите.
Почти от това разстояние започва платното на новостроящото се от турците шосе.
— Пътищата ги построи все Мидхат паша, когато беше тук генерал-губернатор —
отбеляза всезнаещият ми водач.
Спряхме се на половината път при самата река Тунджа на баните. Бани се наричат
изворите, приспособени да бъдат използувани, и то безплатно (това се отнася впрочем за
уредените от правителството бани).
Тунджанските бани са уредени твърде задоволително. Доста обширният им двор е
обиколен с висока каменна ограда. Над извора е издигнато здание с грамаден купол,
снабден с множество малки прозорци. По външна архитектура зданието напомня джамия.
Влизате и направо под купола виждате басейн с диаметър към пет сажена23.
Басейнът е застлан с добре полиран камък и е пълен с вода почти на един човешки
ръст. Подът на зданието е също каменен. В стените има ниши за събличане и за отдих след
къпането. Изворът е горещ. До него в същия двор има силен чучур с отлична изворна
студена вода. В заградено място е построено двуетажно здание, сега изоставено, с
изкъртени прозорци и счупени врати. За това, че стопанинът неотдавна е напуснал своя
хан, свидетелствуваха запасите от сено, които намерихме под разрушения навес.
На моравата под сянката на една разкошна група дървета бяха насядали много
български девойки, току-що слезли по ескизагренския път от Малкия балкан.
Придружаващите ги мъже и момци бяха влезли в банята и така запълнили басейните, че
трябваше да се откажа от намерението си да се изкъпя. Като се изтегнах на сеното,
започнах да наблюдавам влизащите и излизащите от къпалнята. Изскочи водачът ми,
зачервен като рак.
— Фууу, горещо!… Ти защо не отидеш?
Отказах поради неразположение. За моя почуда тутакси изскочиха двама хусари от
Киевския полк.
— Вие как сте попаднали тук?
— Ние чакаме тук за пощата, ваше високо благородие.
Жените българки чакаха също с голямо нетърпение реда си да се окъпят. Две все пак
не изтраяха и придружени от братята си ли, от мъжете си ли, отидоха без всякакво
стеснение при къпещите се мъже.
След като прекарахме на баните два часа и нахранихме колете с прекрасно безплатно
сено, продължихме пътя си. Над нешироката замърсена Тунджа минава солиден каменен
мост, украсен на средата с ниски каменни плочи с турски надписи. Отвъд моста
продължава шосейното платно. Пътят постепенно се изкачва нататък и след това навлиза в
теснина, по която трябваше да яздим дванадесетина версти. Същите грандиозни
планински гледки, същите стръмни и живописни дерета, по чието дъно бяга и се пени
планинският ручей, същите своенравни очертания на планинските върхове. С една дума,
картини, на които се бяхме любували при преминаването ни през балканския
Хаинкьойски проход, само че растителността като че ли е по-бедна и самият хребет е
значително по-нисък. На около пет версти от моста наляво по пътя на средата на един
склон е разположено доста голямо селище. Ако се съди по броя на изведения да пасе
добитък, жителите не бяха в лишение и несгодите на военното време още не бяха ги
засегнали. Тук-таме се срещаха полуразрушени турски караулни къщички.
Още в началото на изкачването ни започнахме да срещаме групи работници, които
работеха отвъд Балкана наемно на турските земеделци. Младите вървяха с песни, а някои
дори вървешком играеха народен танц под звуците на гъдулка24. Девойките и младите
жени бяха украсили прекрасните си гъсти коси с пшеничени класове и полски цветя.
Свежите загорели и весели лица излъчваха здраве и доволство, макар че някои не
бяха получили пари за изработеното, честити само затова, че са се избавили от
принудителния труд и по живо по здраво се завръщат у дома си. Възрастните и старците
пътуваха на коли, предимно волски, или пък на кон или на магаре, а жената (съпруга,
дъщеря) върви пеш и кара воловете или води за поводите коня. Въобще, доколкото
дотогава ми се беше удало да видя, жената в домашния бит на българина вършеше
положително всички работи, включително и сеченето на дърва. Колкото и да са лениви
нашите хохли25, дори и те са повече рицари по отношение на своите жени.
При вида на руския мундир всеки смяташе за задължение да се поклони и да поздрави
с думите: „Добра среща!“
Около пет версти преди да стигнем града, при планинската рекичка, която тече по
ескизагренската теснина, срещнахме една твърде яко изградена воденица. Към една верста
по-нататък срещнахме втора, напълно еднаква по конструкция и размери. След това пътят
върви по десния бряг на реката, като оставя вляво до самия град трета мелница и недалеч
от нея — мост, който свързва двата бряга на дерето. Отвъд моста26 теснината се
разширява и пътят, като възлиза в планината, открива живописна гледка към хубавото и
чисто градче Ески Загра.
В началото на града се намираше казашкият пикет — първият от Казанлък;
следователно заповедта на генерал Раух за поддържане на казашки постове по целия път
по всяка вероятност не беше приведена в изпълнение. В града влязохме през турския
квартал. Макар че турците не бяха напуснали града, улиците чак до конака бяха съвсем
безлюдни — не срещнахме жива душа. Затова пък, когато с помощта на един гражданин
българин, който си предложи услугите, стигнахме по различни криволичещи улици до
градското управление, там ни срещна такъв шум и врява, какъвто е възможен само в
синагога по време на молитва на синовете израилеви. Не само целият обширен двор на
конака, но и съседната на него улица бяха задръстени от викащ народ. Конакът е голямо
двуетажно здание с дълга пристройка, в която в момента са настанени арестувани
башибозуци и пленени турски запасни войници. От пристройката към входните за двора
врати има малък навес, под който са насядали пленените редовни турски войници. Те бяха
към 30 души. За поддържане на реда в двора беше поставен караул от Българското
опълчение. Проправих си път към главния вход на конака и се обърнах към караулния
офицер. Той ме погледна съсредоточено и след това ме запита радостно усмихнат:
— Нали вие сте полковник де Прерадович, който бяхте в Сърбия?
— Същият е на вашите услуги.
— Много се радваме, ние отдавна ви очакваме! Ще ви дам едно съобразително
войниче, което знае квартирата на генерал Столетов. Ей, Ганчо! — викна караулният
офицер, след като ми се беше представил като прапоршчик Кисов.27
При извикването дотича пъргав младеж със загоряло красиво лице.
— Вземи пушката и придружи господин полковника до генерала! — се разпореди
Кисов.
В това време към него приближи един гвардейски улански ротмистър, а след него —
казак, който конвоираше някаква парцалива фигура.
— Генерал Гурко заповяда да разпитат и арестуват този човек! Българите твърдят, че
той е шпионин — се обърна ротмистърът към караулния офицер.
Помъкнаха човека горе в градския съвет.
Побързах да изляза от конака и през покрития безистен, в който повечето дюкянчета
не търгуваха, покрай една разрушена джамия, а след това по една глуха уличка край втора
много голяма и оцеляла джамия изведох коня на главния площад на българската градска
част. Площадът е застроен от едната страна с хубави двуетажни жилища, от другата се
нижат само редици от български дюкянчета, в които се води доста оживена търговия. Като
свих от площада в тясна, но също сносно застроена улица и отминах десетина къщи, спрях
в един хан, който по името на стопанина се наричаше Дачов хан.
След като наредих да ми очистят една по-просторна и по-приветлива стая и утолих
глада си, реших да отложа срещата си с генерал Столетов за следващата сутрин.
Свечеряваше се и разглобеното ми тяло се нуждаеше от отдих. Това беше първата вечер в
продължение на цял месец пътуване, когато лягах в постеля със спокоен дух.
13 юли
Станах на разсъмване, привеждах в ред денковете си с помощта на Ганчо, когото
задържах, облякох се с походната униформа и се отправих към генерал Столетов. Вървях
доста дълго по улицата, на която е Дачовият хан, и след това извих надясно по тясна
напречна улица, застроена по-бедно. Направи ми силно впечатление грамадният брой
жени и деца, разположили се на групи при вратите на всяко жилище.
— Това са бежанци от съседните села, избягали от турците — ми поясни Ганчо.
Най-после стигнах квартирата на генерала! Пред вратата стоеше часовой, а над нея се
вееше емблемното знаменце: на бяло поле Адамова глава, ушита с черно. Влязох в
чистичко дворче с овощна градина и най-после — о, радост! — виждам генерала на
балкона на едноетажната къща да пие чай. Тръгнах направо към него.
— Ваше превъзходителство, имам чест да ви се представя: командирован на вашето
разпореждане полковник де Прерадович!
Столетов ме прие извънредно любезно. В лицето му имаше голяма прилика с по-
младия му брат Дмитрий.
— Много се радвам, че пристигнахте, и то тъкмо навреме! Ние непременно ще се
бием — стигнахме много далеч, отстъплението е невъзможно, особено за Българското
опълчение, което до крак трябва да измре, но да защити населението!
Генерал Столетов изрази между другото съжаление, че съм малко закъснял, тъй като
пристигналите преди мене граф Толстой и княз Вяземски са вече утвърдени за бригадни
командири и аз трябва до благоприятен случай да остана при щаба.
— Впрочем — прибави генералът — във време на война за всички ще се намери
работа.
Като предадох на генерал Столетов някои официални довнесения от полковник
Корсаков и му съобщих за успешния ход на формирането, пристъпих и към моята работа,
т.е. поисках средства за закупуване на ездитен и товарни коне. Генералът незабавно
направи разпореждане.
— Сега, полковник де Прерадович, идете в щаба, запознайте с там с началника на
щаба Ринкевич, вземете някого от конните българи и идете да се представите на
началника на отряда генерал Гурко! — завърши генерал Столетов.
Щабът се помещаваше недалеч от началника на опълчението в голяма, недостроена
двуетажна къща, без прозорци и врати, но затова пък с грамадна овощна градина, където
удобно се беше разположила цялата българска кавалерия, състояща се в момента от 8–10
души. Тук, в градината, бяха щабният обоз и конете на адютантите и ординарците. На
двора срещнах подполковник Ринкевич. Той е още съвсем млад човек, извънредно
симпатичен и любезен. Другар е по пажески корпус на моя по-млад брат. Като научи, че аз
още нямам ездитен кон, Ринкевич ми предложи да отида при генерал Гурко и да се върна
на неговия кон Казак.
— Конят е отличен. Иначе пешком ще ви бъде далеко и дълго.
Приех предложението на новия ми съслужител и придружен от един конник
(кавалерист), тръгнах към генерал Гурко. Едва завих зад ъгъла и видях картина на
необикновена тревога: жени и деца се втурваха в къщите, затваряха вратите; мъже и
момци изскачаха из вратичките на оградите, като вървешком зареждаха пушки. От всички
страни се носеха отчаяни викове:
 — Черкезите са в града, черкезите!
И наистина в онази част на града, където вече препускахме в пълен тръс, се разнесоха
няколко изстрела. Щях да спра, но съобразих, че неочаквано нападение посред бял ден не
може да има, тъй като по всички посоки са разпратени кавалерийски разезди, и продължих
нататък. В цялата тази недействителна тревога неприятно ме порази онова неудържимо
чувство на панически страх, което обзема населението само при едничкия вик:
„Черкези!“…

Впрочем трябва да оправдаем младите момци, които бяха грабнали винтовките.

Всички те бяха полетели към изстрелите, т.е. срещу мнимия неприятел.
Генерал Гурко живееше недалеч от джамията в двуетажна каменна къща с чистичко
дворче, настлано с плочест камък. На двора, както му е редът, имаше караул и няколко
конни ординарци. Влязох по главната стълба на втория етаж. В първата голяма стая,
подредена с турски дивани, седеше до прозореца при малка масичка и пишеше нещо един
лейбхусарски офицер. Вгледах се и познах щабсротмистър Суханов, мой познайник от
Сръбската война. Много му се зарадвах. Седнах до масичката и шепнешком поведох
разговор, за да не събудя спящия на дивана офицер.
Генерал Гурко с Нагловски — каза Суханов, като посочи хъркащия кител — имаха
работа почти до разсъмване и току-що легнаха. Ще трябва малко да почакате.
Но не стана нужда да чакам дълго! Нагловски се събуди скоро след моето идване и
като видя непознат човек, стана. Суханов ме представи.
Почакайте малко, генералът спи — ми каза Нагловски и пак отпуснато легна на
дивана.
Но не му провървя на клетия Нагловски — не минаха и десет минути, и скочи сам
генералът, който почиваше в съседната стая, и с бързи крачки влезе в залата. Скочи и
Нагловски. Представих се и разказах на генерал Гурко за празненството в Търново по
случай превземането на Шипка и докарването на пленените знамена.
— Много се радвам да се запозная с вас! — отсече генералът и ми подаде ръка. — А
по пътя видяхте ли пикети от хусарския полк и как стоят на поста си?
Обясних, че съм видял постови отреди и че те са изправни на поста си.
— Това е добре! — каза тихо генерал Гурко и се поклони.
Следователно приемът е свършен.
В това време влезе един казашки сотник и докладва, че от една турска къща стреляли
по него няколко пъти. Генерал Гурко избухна и се обърна към Суханов:
— Вземете със себе си казаци, обкръжете къщата и изколете всички намиращи се в
нея мъже!
Късо и ясно. Това разпореждане много ми хареса — не стреляйте!
На връщане се отбих в квартирата, за да хапна и да си позалъжа глада. Почти при
самия хан се срещнах с началника на опълчението, тръгнал към генерал Гурко. От къщи се
отправих към щаба, за да предам коня на подполковник Ринкевич и да получа пари. Тук се
запознах с новите другари по служба и съвсем неочаквано срещнах щабскапитан Челяев,
който в Сърбия беше в отряда на Медведовски. Според неговите думи, в Българското
опълчение имало много офицери, взели участие в миналата Сръбско-турска война. В щаба
се запознах с двама дружинни командири — подполковниците Кесяков и Куртянов.
Новите ми познайници ме приеха радушно. Бях много радостен, че принадлежа към такъв
порядъчен и сговорен кръг от съслужители. Между другото Челяев беше получил някаква
командировка и се гласеше за път. Като поседях в щаба и привърших сметките с касиера,
тръгнах за квартирата си.
Привечер някакъв българин от Търново докара при мене за продажба един доста
хубав дорест кон. Водачът ми и стопанинът на хана ме съветваха да го купя, но аз
намирах, че продавачът иска скъпо — 30 полуимпериала, — поради което отложих
покупката до утре.
Разнесе се слух, че генерал Гурко е заповядал да обесят турците, виновници за
сутрешната тревога. Със смърт бяха наказани всичко шест души. Отидох да видя единия
обесен, недалеч от моята квартира, при джамията. Поразен бях от напълно спокойния
израз на лицето и почти затворените очи на умрелия.
Вечерта поседнах на пейката при портата. Изведнъж видях, че откъм площада по
моята улица се движи огромна кавалкада. Генерал Гурко с конвоя и свитата си тръгваше
за Казанлък.
Отидох при генерал Столетов да побеседвам с него и да науча какво именно означава
внезапното заминаване на началника на отряда, но не намерих Столетов в къщи; той бил
при Лайхтенбергските херцози.
14 юли
Призори още в леглото получих записка от щаба на опълчението, с която генерал
Столетов ми предписваше да се явя при него в 9 часа сутринта, за да отидем след това
заедно при княз Николай Максимилианович Лайхтенбергски, оставен в Ески Загра вместо
началника на Предния отряд.
В определения час се явих при генерал Столетов. От разговора научих, че генерал
Гурко е тръгнал за главната квартира, за да получи разрешение за някакво ново решително
движение. Столетов ми предложи да приема длъжността комендант на града:
— Тук е ужасно безредие, членовете на градския съвет се карат и е нужно по някои
работи да има решаващ глас.
Съгласих се, но само с това условие: че при движение на отряда напред няма да бъда
оставен в тила, както например майор Понов, а ще бъда заменен с другиго.
Херцозите Николай и Евгений Максимилианович заемаха най-доброто жилище в
града недалеч от площада. Както князете, така и свитата бяха настанени на втория етаж.
Когато дойдохме, чаят беше още на масата. Генерал Столетов ме представи на Николай
Максимилианович.
Повторих на княза същото, което бях казал на началника на опълчението:
— В случай на бой с неприятеля, моля ваше височество да бъда заместен.
Негово височество се съгласи.
При него като офицери на генералния щаб служеха подполковник Сухотин, който
гледа напълно като философ и пуши от лулата си с дълъг чибук (май че чибука на Жуков),
и подполковник Фрезе, с откровено лице и жива бърза реч. Масата обслужваха двама
ординарци гвардейци.
Като поседяхме към четвърт час, тръгнахме за конака, където аз трябваше да
пристъпя незабавно към изпълнение на новите си задължения. Впрочем както самата
длъжност, така и служебните ми задължения не бяха отнапред установени. Генерал
Столетов ме запозна с членовете на градския съвет.
Председател беше някой си господин Славейков, известен като народен писател на
България. Той, макар и вече възрастен, но още красив мъж с бърз, проницателен поглед и
къдрави прошарени коси, ми направи извънредно приятно впечатление. Макар че
Славейков говореше руски, не го владееше особено добре. След него ми бе представен
градският лекар, още съвсем млад човек, получил задгранично възпитание, който се
оправяше на френски. Между останалите членове беше един предобродушен пълен
старик, който повече сумтеше и дремеше, отколкото да проявява интерес към текущите
въпроси. В стаята, определена за заседания, се събираха всичко осем души.
Като ме запозна с непредвидено избраните деятели българи, генерал Столетов тръгна
с мене към заложниците. Те бяха поставени в голяма ъглова стая, от която добре се
виждаха околностите на града по адрианополския път. Турците седяха на пода, подгънали
крака, и прилично разговаряха. При влизането на генерал Столетов те бързо станаха и се
поклониха ниско. Началникът на опълчението започна да им говори на турски (нашият
генерал владееше този език доста свободно) нещо като къса реч и след това ме представи
като нов началник и комендант на града. Като свърши по този начин с официалната страна
и ми пожела успех, генерал Столетов напусна конака.
Отидох в заседателната стая, за да си съставя понятие за естеството на въпросите, с
които се занимават членовете на градската управа. Оказа се, че въпроси наистина
съществуват и при това толкова парливи, че след тяхното обсъждане е нужно незабавно да
се пристъпи към разрешаването им. Градът беше определен: например да снабдява
ежедневно войската с хляб. Тази повинност трябваше да се регулира така, че да пада
върху всички граждани равномерно. Отредът, оглавяван от генерал Гурко, беше толкова
малоброен, че нямаше възможност да се отделят части за изпълнение на градската
караулна служба (на мене дадоха само една рота). Поради това трябваше да се сформира
градска милиция и жандармерия. Освен това на плещите на града лежеше организирането
на повече или по-малко правилното настаняване на много семейства, избягали от
околните села. На тях също трябваше да се окаже помощ с хляб. Градското управление
беше загрижено за уредбата на болници, тъй като ежедневно докарваха ранени селяни,
жени и деца. Освен вече казаното при Славейков непрекъснато водеха турци, заловени в
околностите на града — или подозирани в шпионство, или обвинявани в палежи, убийства
и най-после в това, че са башибозуци. Всеки трябваше да бъде разпитан, още повече че
мнозина даваха сведения за местонахождението на турската армия, за нейната численост и
движение — сведения, нужни на началника на челния отряд.
Славейков настояваше да бъдат извършени внимателни претърсвания в турските
квартали, тъй като съгласно исканията на генерал Гурко турците са предали оръжието, но
само лошото, съвсем негодното, а хубавото е било изпокрито.
Съгласих се напълно с мнението на Славейков и обещах да поискам за това
разрешението на негово височество.
Между арестуваните имаше шест души, уличени в убийства по време на Баташкото
клане. Населението искаше те да бъдат наказани със смърт. Затова също обещах да донеса
на началството.
През деня в конака се явяваха цели тълпи млади хора, които искаха пушки и патрони.
Дадох дума да проверя няма ли годно оръжие между иззетото от турците и освен това
много разчитах, че ще ми разрешат обиска и ще може с новосъбраното оръжие да
въоръжим желаещите да постъпят като милиция.
В града се носеха слухове, че към нас се насочва армията на Сюлейман паша. Вечерта
се явих при Николай Максимилианович с вечерен рапорт за сигурността в града и след
това го занимах с: молбата за разрешаване на обиск.
— Какво казвате, де Прерадович! Та това може да предизвика вълнение, безредици.
Ще има случаи на съпротива, най-после — изстрели и убийства! Не мога да се съглася на
това. Когато генерал Гурко се завърне, обърнете се за разрешение към него.
Това малко ме озадачи.
— Но ваше височество — позволих си да забележа, — нали ще бъде по-лошо, ако
трябва да защищаваме града от неприятеля, който е тръгнал срещу нас, а в тила си имаме
въоръжено враждебно население? Нали тогава и отстъплението ще бъде мъчно!
Но моите доводи не доведоха до нищо. Князът държеше на своето.
След това, като изложих на негово височество, че в града всекидневно докарват
ранени старци, жени и деца, че населението с до крайна степен възбудено от зверството на
башибозуците и иска смъртното наказание на шестима от тях, уличени в убийства по
време на Баташкото клане, поисках разрешението му да бъдат обесени убийците, за да се
уталожат духовете, но срещнах още по-горещ отпор.
15 юли]
В 7.30 часа сутринта пристигнах в конака. Членовете на съвета бяха на своите места и
Славейков председателствуваше. Без да му преча да си гледа текущите работи, отидох в
пристройката да видя арестантите. Бяха разпределени съвсем безразборно. В една стая
например седеше бившият началник на полицията, един турски чиновник28 с неговия
писар и с тях — разновидна сбирщина.
Намерих за нужно съответно да разпределя арестантите по помещение. На чиновника
с писаря определих отделна стаица. След това отделих военнопленниците редифи от
башибозуците. Шестимата башибозуци, обвинявани в зверства по време на Баташкото
клане, затворих под засилен караул в отделна стая. Двама от тези изверги бяха оковани
във вериги по разпореждане още на турските власти и са били приковани към верига за
зверства, извършвани от тях и в околностите на Ески Загра. Добри юначаги, щом дори
турците е трябвало да ги държат на верига за зверство! Бих застрелял собственоръчно
единия от тях с голямо задоволство. Изразът на неговото лице беше напълно нечовешки:
грапав от шарка, с гъсти надвиснали вежди, из които светеха два разпалени въглена, със
сплъстени коси, целият мускули и ако може така да се каже, човек с квадратно
телосложение. Той беше поставен зад желязна решетка, прикован на верига, и все пак
правеше потресаващо впечатление! И ето не ви ли харесва да се сантименталничи над
такъв звяр? — Кореспонденти!… Европа!… — плюй на такава гнусота!
Твърдо реших да поема отговорността и при удобен случай да свърша и с шестимата.
Наистина не е възможно да бъдат пуснати такива зверове за ужас и гибел на населението.
С низамите се отнесох ласкаво и като научих, че двама ранени между тях страдат
вече няколко дена без превръзка, повиках доктора и го помолих да прегледа и превърже
раните им.
Когато се върнах в заседателната стая, сварих доста оживена престрелка между
членовете на управлението и Славейков, когото упрекваха в добродушие по отношение на
турското население.
Към пладне получих заповед от херцог Лайхтенбергски да опразня някакво здание за
обзавеждане на военна болница. За целта Славейков ми предложи да заема Девическото
училище, едва ли не най-добрата сграда в целия град. Девическото училище при стария
храм Св. Андрей е голямо двуетажно здание на Енизагренската улица, недалеч от Дачовия
хан. Училището сега е свободно, тъй като учението е преустановено поради военните
действия. Заех горния етаж, който се състои от огромна зала и две прилежащи към нея
стаи, в които можеше да се уреди аптека и помещение за фелдшерите. Големите прозорци
пропускаха достатъчно светлина, а въздух — колкото искаш, така че изборът на
Девическото училище за болница беше твърде сполучлив. До този момент нашите болни
бяха настанени заедно с ранените българи в Мъжкото училище, но през последните дни
започнаха да докарват такъв голям брой осакатени старци, жени и деца, че за военните
стана нужно да се обзаведе отделно помещение, а Мъжкото училище да се остави
изключително на българите.
Днес пристигнаха от околиите села четиринадесет волски коли с ранени жители.
Отидох лично да проверя това. Всички те бяха докарани в Мъжкото училище и до
пристигането на лекарите са били настанени на двора под открито небе. Раните им бяха
предимно пушечни. Пред мене отмина във вечността едно твърде хубаво 14-15 годишно
момче. Изместиха го настрана, пъхнаха в ръката му восъчна свещица, започнаха да го
редят с цветя и да го оплакват. Родната му майка беше съкрушена от скръб и отчаяние. Тя
също беше наранена в едната ръка.
Кандидат и за онзи свят бяха още трима-четирима души. Геройски понасяше
страданията един българин на около четиридесет години, с грамаден ръст и атлетическо
телосложение. Пет куршума бяха заседнали в него, а той не трепваше, дори се усмихваше,
когато разговаряш с него.
В училището на долния етаж ранените българи лежаха на пода един до друг, някои —
без всякаква постилка. На горния етаж имаше няколко души наши болни с мрачен израз
на лицата: явно е, че стоновете на ранените, воплите на умиращите и вайканията на
роднините на умрелите тежко са отразяват на нравственото състояние и духа на болния
човек. Тук е тежко и за здравия. Поне аз излязох от този жалък приют29 на страдалци със
замаяна глава.
Разпоредих се за незабавното пренасяне на болните военни в Девическото училище.
Там докараха и девет ранени драгуни. Тесе натъкнали на доста силен неприятелски отряд
с пехота и артилерия.
Като привърших с болниците, отидох пак в конака, където посетих заложниците и се
осведомих не изпитват ли някакви притеснения, но никой не направи оплакване.
Заложниците бяха всичко тринадесет души: Аариф бей, Ходжа Халил ефенди, Мюфти
ефенди, Хафус паша, Асим бей, Риза бей, Али бей, Омер ага, Халил ходжа, Ходжа
Мустан, Раджи ефенди, Ферат ефенди и Ходжа Ахмет ефенди. Струва ми се, че са
достатъчно. Но не беше такова мнението на Славейков и на неговите колеги. Работата е
там, че с приближаването на русите неколцина бейове оставили своите домочадия и
сформирали разбойнически шайки, с които сега беснееха в околностите на Ески Загра,
като предаваха на огън и клане българските села. Тези бейове, според мнението на
Славейков, поддържат връзки с турското население в града, като много им помага
богатият и знатен турчин Емин паша, който е съумял да спечели доверието на генерал
Столетов. Този именно Емин паша трябва да бъде арестуван. По-нататък, за да бъдат до
известна степен възпрени зверствата на бейовете, напуснали Ески Загра, Славейков
намира за полезно да бъдат прибрани и поставени под особен надзор техните семейства, а
тайно да се съобщят на тези юначаги, че ако спрат грабежите и се завърнат в града,
семействата им ще бъдат върнати и те самите ще бъдат помилвани. Мярката беше
невинна, макар и наивна, ето защо аз се съгласих. Освен това съветът смяташе за нужно да
направи внезапен обиск у влиятелни и най-неблагонадеждни турци, а именно в жилищата
на Ходжа Таир ага, Тефик бей, Садък бей, Тасън бей, Даи Ахмед, Акиф бей, Хоманджи-
Ходжа Юсмен, Ибиш Чауш, Каразар Измаил, Ходжа Христем и Табахнати.
Съгласих се и на това, като реших в случай на необходимост да поема лично
отговорността.
После пристъпихме към обсъждане на въпроса за поддържане на реда и обществената
безопасност в града. Тук Славейков заяви, че има вече към 250 въоръжени граждани, и
представи списък на още 350 българи, които искат оръжие. А оръжие няма!…
Решихме: 1. Да разпределим целия град на квартали и във всеки квартал да назначим
по избор на жителите едного от гражданите за старши, като поверим на неговото
командуване всички въоръжени хора в този квартал. Старшият да отговаря за реда. 2. Да
бъдат образувани жандармски команди под началството на руски офицери. 3. Тъй като
между въоръжените граждани има до 80 души конници, да започне попълване на това
конно опълчение до 125 души с цел, след като бъде сформирана, тази сотня да обхожда
съседните села и да разпръсква малките башибозушки шайки.
Всичко това се предвиждаше и вършеше, за да се даде поддръжка на нашия
малоброен отряд и освен това за да имат възможност, ако отрядът излезе в полето, да
потушат със свои сили твърде възможното издигане сред турското население на града.
Броят на арестуваните в конака беше толкова голям30, че за през нощта исках от
опълчението още една рота за поддържане на караул в града по филипополския път и за
осигуряване на патрули в турската част на града. За помощник ми дадоха твърде смелия и
похватен капитан Сухомлинов. Той с изпратената в мое разпореждане рота от 3-та
дружина под командата на капитан Федоров арестува семействата на непокорните бейове
и извърши обиските в жилищата на турците, посочени от Славейков. Обискът обаче не
даде резултат.
Капитан Федоров, крайно мил млад човек, туркестански герой с Георгиевски кръст и
с откровено славянско лице, ми откри отвращението си по повод всички тези арести,
смъртни наказания, обиски и тем подобни:
— Моля ви се, господин полковник, та нима това е война! Това е касапница,
същинско клане!
Семействата на бейовете бяха настанени в една голяма, напусната турска къща до
конака. Полюбопитствувах да видя турските хубавици, но те така се бяха увили с белите
си кърпи, че не беше възможно да се разгледат лицата им.
През деня получихме небезинтересни вести, че по пътя за Чирпан (филипополския
път) действува по собствен почин и доста успешно малка българска дружина от 100 души.
Българите съобщиха, че в село Стадне махале в железопътната станция има складове с
турско продоволствие. Наистина добре ще е да се завладеят.
Привечер доведоха един пленен анадолийски редиф. Тълпата го домъкна в двора с
викове:
— Уловихме черкезин, черкезин!
Понятна е общата възбуда, защото да бъдеш черкез е вече достатъчно престъпление,
което изисква смъртно наказание. Отворих си път през тълпата и видях бледа, изтощена
фигура в униформа на редиф, но без чизми и без фес. Гъсти, дълги до плещите коси
обкръжаваха красиво, като от восък изваяно лице. Уплашените големи очи молеха за
пощада, а побледнелите устни шепнеха:
— Не черкез, не черкез!
Заповядах да го доведат в стаята за заседания и Славейков пристъпи към разпит31.
Плененият разказа, че се е отдалечил от своя отряд — заболял и останал няколко дена
в едно от околните села. Като се подобрило здравето му, искал незабелязано да стигне до
Карабунар, но бил заловен от българите. Служел в запаса и бил родом от Анадола.
— Прилича на черкезин — ми каза Славейков, — но наистина говори на малоазийско
наречие.
Заповядах да затворят новия пленник в стаята на редифите.
След като работих много и дадох разпореждане на градската милиция да постави
нощни караули на всички главни изходни места от града, а именно на улиците Чирпанска,
Казанлъшка, Енизагренска и Адрианополска, тръгнах с доклад към херцога.
Негово височество Николай Максимилианович остана доволен от всички мои
разпореждания и действия.
Като се завърнах в къщи, макар че беше още рано, мислех да се предам в обятията на
Морфей32, но това не стана: в двора се вмъкна полуразрушена каляска и от нея излязоха
двамата капитани Ефремов и Мерчански — и двамата колеги от Сръбската война. Разбира
се, за сън не можеше и дума да става — засипаха ме с въпроси за всичко. Обрисувах им
незавидното ни положение с такива краски, че Мерчански се позамисли, а Ефремов опули
грамадните си очи и се втренчи в пространството, сякаш се питаше: „Дяволът ли ме
караше да идвам в тази бъркотия!?“
Пътували от Гюргево до Търново в румънски екипаж и убедили кочияша да ги докара
оттам до Ески Загра.
Когато обясних на Мерчански, че мястото на старши адютант в опълчението е вече
заето от ротмистър Сухотин, той ужасно се разтревожи:
— Аз бях поканен от генерал Столетов именно на щабна длъжност… Не мога да
служа на фронта — имам задух! Утре ще помоля да ме пуснат обратно!
16 юли
Рано сутринта новопристигналите отидоха да се представят на началника на
опълчението.
Мерчански се завърна със сияещо лице: поради липса на вакантни длъжности в щаба
командироваха го на разпореждане на полковник Корсаков. А Ефремов зачислиха към
щаба. Увеличихме следователно броя си с още един ординарец.
Пристигнах в конака. Гледам — Славейков чете някакво донесение и се смее:
— Имам чест да ви поздравя с победа! — се обръща той към мене. — Нашата
дружина доброволци от 100 души срещнала башибозуци и така ги разбила, че неприятелят
избягал, като оставил на мястото три трупа!…
Нищо, и това е добре — нека се учат.
В отряда на херцог Николай Максимилианович старецът полковник Краснов
командуваше всички казаци, а неговите дивизиони и сотни — тримата гвардейци: флигел-
адютантите33 щабс-ротмистър барон Розен, поручик барон Корф и гвардейският
ротмистър М. Днес получих две записчици: едната от барон Розен, с която предлага на
градското управление да се погрижи да даде конфискувани турски коне на останалите без
коне казаци; а другата, още по-забавна, от ротмистър М., в която освен тържественото
искане е написано нещо като предписание до градското управление: да обърне внимание
на поведението на българите и да не им позволява да задяват мирните турци!
Какъв миролюбив гвардеец! „Мирните турци!“… Не можах да понеса това и му
изпратих отговор с доста резки изрази, като го предупредих, че ако и в бъдеще си позволи
да се меси в чуждата работа, ще направя оплакване до началството.
Днес се носят много тревожни слухове. В село Гюнелийска махала, на около 15–20
версти от Ески Загра, се събрало населението от няколко съседни села и решило да се
защищава докрай. Турците, в това число и редовна войска, нападнали селото и след
незначителна съпротива го превзели, като загубили 20 души. След това изклали всичко,
което не успяло да избяга. Смятат, че са загинали до 4000 души.34 В Чирпан се събирали
башибозуци от целия Филипополски окръг. От Карабунар избягали двама млади българи и
уверяват, че там пристигнал корпусът на Сюлейман паша с черкези и башибозуци. Смятат,
че само редовната войска е до 20 000 и докъм 3000 са черкезите и башибозуците.
Всичко това е твърде правдоподобно, а то се доказва и от факта, че безчинствуващите
шайки в околността на Ески Загра са станали несравнимо по-дръзки — горят и колят на 5–
6 версти от града. Нашите разезди не могат да направят абсолютно нищо — конете са така
обезсилени, че едва си влекат краката.
Съвсем случайно подслушах разговор на един хусар от Киевския полк с моя вестовой
Ганчо:
— Генерал Гурко така изтрепа конете, че скоро ще останат съвсем без крака. Ето тия
дни нашият унтерофицер35 с двамина войници срещнали шайка черкези. Те били много.
Нашите ударили на бяг, а конете не вървят! Така извергите успели да заловят един хусар.
Казват, че го измъчвали — взели да изрязват от кожата му ивици като на венгерка36…
Какво да приказваш — конете съвсем ги не бива! Кажи-речи съвсем престанаха да ядат
фуража! — завърши хусарят, като махна с ръка.
Тъй като предчувствувах катастрофа, купих за 30 полуимпериала един дорест кон, а
за денковете ми — един млад катър (на руски е муле). Поръчах на Ганчо да приготви за
всеки случай денковете, че вече намирисва на барут. Пък и да си призная, през тези три
денонощия така ми дотегна конакът с неговата бъркотия и безпомощност, че наистина бих
избягал накрай света!
Дойдоха българи от най-близките села и заявиха, че почти навсякъде се търкалят
много неприбрани трупове, които заразяват въздуха; че в някои села има ранени, оставени
на произвола на съдбата. Населението в града беше възбудено до крайна степен. Цяла
тълпа задръсти двора на конака и искаше пушки37 и разрешение да отиде в съседните
села, да погребе убитите и да докара страдащите ранени.38
Отидох при негово височество, за да му съобщя за патриотичното движение на
гражданите от Ески Загра, и помолих да се яви пред доброволците, когато ги доведа и
строя срещу заеманото от него жилище. Херцог Николай Максимилианович се съгласи.
На връщане от конака срещнах десетки въоръжени млади хора. Определих им като сборен
пункт двора на църквата Св. Андрей.
На единия край на площада се развяваше трицветно знаме, чуваше се биене на
барабан, събрала се беше огромна тълпа. Приближавам на кон. Виждам младия лекар,
член на управата, с едното от неговите колеги. Обяснява на насъбралия се народ целта на
похода. Из тълпата се разнасят гръмки викове на одобрение — идат нови доброволци…
След около два-три часа на църковния двор се бяха събрали около 200 души пеши
българи, снабдени с пушки от всевъзможни системи — от прекрасните магазинни пушки и
пушки „Мартини“ до такива стари тежки пушки, които направо питат за Московската
оръжейна палата. Кавалеристите, по-заможни хора, на брой 96, имаха по-добро оръжие.
Мнозина от тях притежаваха револвери.
Като построих пешаците в две редици, обърнах ги след това в колона наляво, а на
кавалерията заповядах да следва пехотата отдясно по двама. Криво-ляво разбраха и
тръгнаха. Пред жилището на Николай Максимилианович ги подредих във фронт:
поставих кавалерията на десния фланг и наредих що-годе по ръст и изравних пехотата.
Тук, и то съвсем неуместно, се отличи ротмистър М. Някакъв млад турчин се обърна
към него с оплакване против един българин, който уж се бил вмъкнал в двора му за
грабеж и му нанесъл побой. Наистина турчинът имаше синина под окото. Ротмистър М. се
спусна срещу българина и когато онзи започна да се оправдава, М. собственоръчно му
нанесе няколко удара с камшик, и то пред събраните българи, които се гласяха да
погребват хиляди тела и да спасяват може би с цената на собствения си живот стотици
ранени страдалци. Прекратих дивата сцена, като отправих и ищеца, и ответника при
Славейков.
Постъпката на М. ме възмути. Треперех от гняв, но нямаше какво да се прави —
трябваше да се въздържа.
Негово височество Николай Максимилианович не ни накара да чакаме дълго и както
ми се стори, беше приятно учуден, като видя доста стройно стоящите въоръжени хора. С
помощта на преводач херцогът произнесе пред доброволците малка реч, а след това се
съгласи да придаде към импровизирания отряд 10 души драгуни от Астраханския полк.
Тази разпоредба много ободри българите доброволци. Те потеглиха незабавно.
Тръгнах към негово височество да се оплача от постъпката на ротмистър М.
— Сами ще се съгласите, ваше височество, нима в това поведение има поне капка
здрав разум? Всеки ден докарват с коли осакатени старци, жени, деца; околните села са
покрити с хиляди гниещи трупове, със стотици умиращи ранени; най-добрата част от
населението, виждайки нашата безпомощност, се обрича на явна опасност и
полувъоръжена, отива да закопае своите роднини и да спаси, когото може от живите, а
един руски гвардеец в присъствието на това можество от герои бие българин с казашки
камшик, защото бил ударил турчин под окото; а на мене, стария полковник, дава нещо
като наставление — да съм обърнел внимание за защитата на някакви си мирни турци! Но
повярвайте, ваше височество, няма нито един мирен турчин — при пръв удобен случай те
ще проявят същността си!
Князът ме помоли да се успокоя и заповядал, както научих след това, да бъде
направена бележка на ротмистър М.
По време на вечерния доклад херцогът доложи за пристигането на щабскапитан
Челяев от командировка. Всички трепнаха и като че се зарадваха, оживиха се — той все
ще разкаже нещо новичко. А Челяев е умел разказвач. Ето защо и този път той не се
посрами: и телеграфна жица бил прекъснал на няколко версти, и железопътен мост
развалил, и на една железопътна гара телеграфните апарати унищожил; промъкнал се бил
едва ли не в позициите на неприятелската армия и едва се спасил от преследванията на
башибозуците.
Всичко това беше разказано с реч, изпъстрена с остроумни народни поговорки, и
предизвика общо задоволство и смях.
Помолих херцог Евгений Максимилианович да ми даде петима драгуни под
командата на един унтерофицер, за да проверя учредените от мене постове, и тръгнах на
обход. Най-напред отидох да проверя караула на чирпанския път, поставен от дежурната
опълченска рота. След това обходих милиционерските караули, разположени на
изходищата на казанлъшкия, енизагренския и адрианополския път. Навсякъде дежуряха
твърде старателно, никой не беше заспал. В къщи се прибрах към два часа през нощта.
17 юли
Рано сутринта се явих при генерал Столетов и научих, че по заповед на генерал Гурко
отрядът на херцог Николай Максимилианович трябва да потегли в два часа след пладне за
Ени Загра, да стигне на 18-и призори до града и да съдействува на главните сили при
превземането на града с щурм. Напомних на генерал Столетов за обещанието му да бъда
освободен от задълженията на комендант, ако отрядът потегли.
— Може да ме замести капитан Ефремов, ваше превъзходителство, той е стар и
опитен офицер — се досетих аз тъкмо навреме за Ефремов.
Генералът отиде да съобщи за това на негово височество и му представи капитана.
Брадатата капитанска фигура беше харесана и аз бях освободен от комендантското звание.
Бях в конака, за да запозная заместника си с неговите нови задължения, които бяха
вече станали до известна степен определени. Представих му членовете на управата и
заложниците, а след това, като се сбогувах с колегите, отидох в хана на Дачо да си
приготвя денковете.
Потеглянето на отряда направи тежко впечатление на градските жители. И наистина
около града вилнееха значителни сбирщини от черкези и башибозуци, в Карабунар имаше
цял корпус турска войска, а ние изоставяхме града и за защита на жителите му от
външните и вътрешни врагове — цели квартали въоръжени турци — оставяхме една рота
от опълчението и казаците на полковник Краснов.
Съдържателят на Дачовия хан заяви открито, че няма да остане в града, но че събира
имуществото си и заминава за Балкана. Добре е, че богатият кръчмар имаше възможност
да постъпи така. Ами хилядите семейства, избягали от околните села в града, семействата
без бащи и мъже, майките с малолетни деца и пеленачета?…
В два часа след пладне нашият незначителен отряд потегли по енизагренския път.
Отпред бяха казаците и драгуните, след тях — дружините на опълчението с артилерията
на отряда в интервалите. Целият отряд на Николай Максимилианович се състоеше от: 1-
ва, 2-ра, 3-а и 5-а дружина на опълчението — всичко към 3200 души пехота; от Киевския
хусарски, Астраханския и Казанския драгунски полк, смятано по 500 души в полк,
следователно 1500 души кавалерия и от 16-а конна и 4-фунтовата батарея на
подполковник Ореус, двете казашки конни оръдия на сотника Пономарьов и от четирите
планински (на 1-ва батарея) под командуването на капитан Константинов. Отредът се
движеше по добре направено шосе в напълно равна и открита местност39, като от лявата
ни страна оставаше Малкият балкан, по чиито склонове широко са се разпрострели богати
турски села, сега напуснати от жителите им. Надясно от пътя благодатни обработваеми
поля и царевични ниви заемаха широка ивица земя до една редица села, скрити в гъстата
зеленина на градините.
Денят беше необикновено горещ. Вървяхме бавно, с всички необходими предпазни
мерки. Към обкръжаващите негово височество беше прибавен още един офицер от
генералния щаб — полковник Б., нисък, суетлив и много приказлив човек.
По такъв начин напълно спокойно, стъпка по стъпка, се извърши небезопасно откъм
фланг движение40 до една малка мътна рекичка, на около две версти, преди да се стигне
село Дълбоки. Тук направихме почивка, за да дадем възможност на отряда и обоза да се
приближат. Не бяхме успели да се отдалечим и една верста от мястото на почивката, и от
авангарда съобщиха, че казаците са се натъкнали на неприятелска кавалерия и че надясно
от пътя, при голямото село Джуранли (дн. Калитиново), са съсредоточени значителни
маси неприятелска пехота. Заповядано беше да се разгърнем в боен ред. Батареята на
Ореус препусна да заеме позиция и застана на пътя и от двете му страни: с 2-ра
опълченска дружина на левия фланг, а с 1-ва на десния. Дружините се развърнаха в гъсти
вериги, като за прикритие стрелците от десния фланг се възползуваха от един малък ров,
пресичащ нивите до окрайнината на гъста, млада гора. Веригата на левия фланг се
спускаше към дола, в който беше приютено село Дълбоки.
Херцог Николай Максимилианович излезе със свитата си начело на колоната и ето че
една от гранатите падна на около 200 крачки от него, но само разрови земята и не се
възпламени. В това време аз също бях тук, край батареята на Ореус. Нервите ми бяха в
добро състояние и да си призная, искаше ми се да вляза в горещ, решителен бой. На залпа
на турската батарея последва незабавният отговор на нашата 4-фунтова. Струваше ми се,
че дистанцията до Джуранли е не достигаема за нас. Впрочем след два-три залпа между
нас и неприятеля се завърза доста оживен артилерийски бой. На десния фланг се появи
емблемното знаме на Столетов. Препуснах към генерала и го поздравих със започването
на боя. Заветната му мечта беше да въведе непременно опълчението в бой с неприятеля,
на което генерал Гурко не се решаваше.
— Благодаря! Сега няма да ни изпратят в резерв! — ми отговори Столетов.
Тъй като веригата на 1-ва дружина опираше с фланга си в горичката, след нея се
простираше засято поле, а по-нататък — село Джуранли, в което беше забелязано
движение на доста силен пехотен отряд, турците лесно можеха, като минат в настъпление
и бегом, да прекосят полето, да заемат горичката и да се озоват не само във фланг, но дори
в тил на нашата верига. Затова заповядано беше да преминем горичката във верига и да
заемем: оттатъшния ѝ край към неприятеля, а резервът да се придвижи по-близо до десния
фланг. За да избегне възможността за атака срещу нашия десен фланг, който беше твърде
слаб и разтеглен, генерал Столетов ми заповяда да препусна към негово височество и да
помоля той да заповяда на един от драгунските полкове да обходи отдясно горичката и да
удари строените пред Джуранли колони турска пехота. Препуснах по гъстите царевични
ниви към: малкото хълмче, на което се беше разположил херцог Николай
Максимилианович със своя щаб.
— Какво има? — ме срещна с въпрос негово височество.
Предадох му молбата на генерал Столетов и му обясних, че за сега всичко е добре и
боят се свежда до доста ограничен артилерийски огън, но че до пушечна стрелба още не се
е стигнало.
— Добре! Аз вече заповядах да изтеглят Астраханския драгунски полк към десния
фланг. Предайте за това на началника на опълчението!
Поклоних се и препуснах обратно. Подкарах към първа линия. Боят продължаваше,
както преди: артилерията хабеше безцелно снаряди; веригата беше залегнала и някои, като
се вслушваха в бумтежа на канонадата и в тъжното пеене на гранатите, се изтегляха и се
прозяваха. Само село Дълбоки пламна от огромен пожар. На левия фланг като че ли се
чуваше пукот от пушечна престрелка.
Като предадох на генерал Столетов отговора на княза, препуснах към батареята.
Стрелбата беше енергична, но човешки загуби нямаше. Повечето турски гранати не
долитаха до нашите оръдия и над две трети от тях не се възпламеняваха. Ореус каза
открито, че въпреки възможния най-висок ъгъл на излитане нашите снаряди падат далеч
пред турските батареи. Общо беше предположението, че турците имат най-малко две
батареи. Астраханският драгунски полк отиде да атакува, но като видя, че турската
пехота, както казват казаците, няма чет, като забеляза, че и други някакви нови колони
излизат от Джуранли, благоразумно реши, след като стигна на разстояние пушечен
изстрел, да се върне обратно. По такъв неопределен начин ние се бранехме до смрачаване
от турците, а турците от нас.
По здрач артилерийският огън започна да стихва, а след това съвсем замря. Загуби
нямахме нито на десния фланг, нито в артилерията и само веригата на левия фланг води
доста оживена престрелка с черкезите, промъкнали се откъм опожареното село Дълбоки.
Тук ние имахме трима-четирима ранени. Някои смелчаци черкези бяха заплатили с живота
си за своята смелост.
С прекратяването на огъня на отряда беше заповядано да отстъпи към ручея —
мястото на сутрешната ни почивка, — където ни очакваше обозът под прикритието на две
опълченски роти. Командирът на 2-ра дружина майор Куртянов, веригата на когото води
престрелка с черкезите, ми показа сабята, която един опълченец беше отнел от ранен и
след това съсечен черкез — добра стомана. Казаците, промъкнали се при срещата с
неприятеля в горящото вече село Дълбоки, разказваха ужаси. Видели българи, повесени за
краката над накладени огньове.
При ручея Дълбоки беше назначено нощуване. В тъмнината с мъка намерих моя
Ганчо с денковете. Забранено беше да се пали огън и само при херцога подкладоха малка
купчина клони и запалиха свещи, защото всички началници на отделните части бяха
поканени на военно съвещание за вземане на решение какво да се прави.
Аз не отидох въпреки поканата на генерал Столетов, а се заех да се наглася за
нощуване. Бях се много уморил през деня; пък и какво мнение бих могъл да дам там,
където се изливаше красноречието на четирима щабни офицери от генералния щаб?
Спах лошо, а нощта беше влажна, студена, поради което в китела под мушамата не
ми беше добре.
Ганчо се оплакваше, че трудно се справя с младото муле — ритало със задните си
крака, събаряло денковете, вървяло лошо и за един преход си е протрило шията.
18 юли
Скочих, щом се развидели. Чух недалеч гласа на генерал Столетов. Отидох при него,
за да науча решенията на военния съвет. Генерал Столетов имаше крайно лошо
настроение. Оказа се, че мнозинството, към което по необходимост се присъединил и
херцог Лайхтенбергски, е решило: като оставим в ариергард кавалерията с конната
батарея, да отстъпим обратно към Ески Загра и да заемем позиция на хълмовете, без да
стигаме до града. Против този план се борил само генерал Столетов, който доказвал
необходимостта да бъде точно изпълнена инструкцията на генерал Гурко и да споделим с
него славата за превземането на Ени Загра. Към мнението на Столетов клонял отчасти и
полковник Фрезе. Всички останали намирали фланговото движение пред вид по-големите
сили на неприятеля за извънредно рисковано. Нямало какво да се прави, трябвало да се
подчинят на мнението на мнозинството.
Напуснахме позицията призори, при което не мина без недоразумения. Отдалечихме
се на две версти от рекичката и установихме, че две планински оръдия не са с нас. Вдигна
се тревога. Генерал Столетов ме изпрати да проверя колоната. Наистина две оръдия
липсваха! Генерал Столетов поиска отчет от командира на 1-ва дружина, който беше на
бивак в ариергард, но и полковник Кесяков не знаеше нищо. Забавихме движението на
отряда и пратихме ординарци и конници от Българското опълчение към напуснатия бивак.
Оказа се, че цялата уплаха беше произлязла по вина на взводния командир, пропуснал
поради немарливост заминаването на отряда от позицията.
След около три часа приближихме хълмовете, на които се предвиждаше да бъде
разположен отрядът за защита на града. Негово височество с полковниците от генералния
щаб тръгна да огледа, както е редно, местността и да избере подходяща позиция.
Заповядано беше да се свари за отряда гореща храна. Какво беше общото ни учудване,
когато не мина и час и беше заповядано вареното да се излее и да свирят за тръгване.
Къде? Защо? Оказа се, че негово височество е решил повторно да си опитаме щастието и
да се промъкнем при Джуранли за съединяване с генерал Гурко при Ени Загра. Според
мене, този закъснял опит не можеше да донесе особена полза. Генерал Гурко беше
заповядал на нашия отряд на 18 юли призори да бъдем при Ени Загра, за да атакуваме
едновременно с него града, а ние, след като изминахме половината път — тъй като от
Ески Загра до Ени Загра са всичко 21 версти и Джуранли е на половината път, — се
върнахме обратно към Ески Загра към 7 часа сутринта, т.е. тъкмо тогава, когато генерал
Гурко, според предвиждането, вече атакува Ени Загра. Хората са извървели повече от 20
версти в най-доброто за поход време — по хладина, от 8 часа вече става горещо,
следователно дори при предположение, че неприятелят ще ни пропусне при Джуранли,
ние за преход от 21 верста не можем да употребим по-малко от пет часа, с други думи, ще
бъдем пред стените на Ени Загра около пладне, когато генерал Гурко ще е превзел вече
града и след къс отдих ще идва да се съедини с нас или тогава, когато генерал Гурко ще е
вече отблъснат и ще е отстъпил обратно през Балкана. В първия случай ние няма да бъдем
много полезни; във втория ще попаднем направо в капан, т.е. ще бъдем обкръжени от
неприятеля. Така мислех поне аз, служещият в армейската пехота, но не така, а хитроумно
решаваха офицерите от генералния щаб. Но няма как — те са решаващият фактор!
Само генерал Столетов свиваше рамене и нещо тихо мърмореше.
Изсипаха ястието, дадоха на хората да хапнат сухар и в същия ред, както и вчера,
тръгнахме към позициите край Дълбоки. От рекичката, при която бяхме нощували, се
разгънахме в боен ред и на същото място, както и вчера, бяхме спрени от залпа на
турската батарея от Джуранли.
Повтори се вчерашната комедия без каквато и да било промяна: стрелковите вериги
бяха пръснати, Ореус стреляше безрезултатно и напразно хабеше снарядите, а драгуните
също като на маневри правеха лъже атаки, т.е. твърде благоприлично разгъваха фронт —
тръгваха първоначално в тръс, след това поемаха в галоп, но като зърнеха безбройната
неприятелска пехота при същото това Джуранли, извиваха в обратна посока.
По такъв начин се защищавахме три часа и отстъпихме обратно към Ески Загра, гдето
заехме позиция при хълмовете.
Мисля, че с това двудневно придвижване към Дълбоки ние преди всичко открихме на
противника своите сили или по-скоро слабостта и малобройността на нашия отряд; след
това напразно изморихме хората, като извървяхме повече от 40 версти; най-после
оставихме крайно лошо впечатление от морална гледна точка у хората на нашия отряд.
А неприятелят не губеше време и показа приближаването си към град Ески Загра с
опожаряването на всички лежащи по пътя му села.
Право да си кажа, бях и уморен, и в лошо настроение, така че, когато стигнахме на
позицията, аз се отделих от щаба и се разположих настрана, на около 50 сажена по-ниско,
на брега на ручея и недалеч от една воденица. Ручейчето бълбукаше така съблазнително,
че без да мисля дълго, се разсъблякох и изкъпах. Исках да си почина, но видях, че към
мене идва началникът на щаба на опълчението подполковник Ринкевич.
— Извинете, че ви обезпокоих, полковник, но херцог Николай Максимилианович ви
вика.
Облякох мундира и тръгнах. Князът ме отведе настрана и каза:
— В града са станали безредия по време на нашето отсъствие. Населението се
вълнува — турците са вдигнали глава, а българите напускат града. Назначавам ви
повторно комендант; заминете и приведете всичко в ред!
Поклоних се и благодарих за доверието.
Привечер към позицията се приближи и кавалерията, която беше в ариергард.
От града пристигнаха при княза полковник Краснов и капитан Ефремов. Краснов
доложи, че корпусът на Сюлейман се движи от Карабунар право към града, че жителите
бягат, а турците са станали дотам дръзки, че на тълпа се били нахвърлили върху един
драгун, минаващ през турския квартал. Ефремов съобразил да изпрати под охрана вън от
града към Казанлък нашите ранени и болни, които бяха в Девическото училище.

Здрачаваше се и при заревото на горящите села се виждаше движение като че ли на

неприятелски колони в посока, успоредна на южната черта на града. Нищо добро не се
предвиждаше — оставаше или да сложим кости, защищавайки града с петхиляден отряд
срещу цяла армия, или пък, като отстъпим срамно, да оставим на ожесточения враг да
разграби града, а жителите му да бъдат избити.
Приближих се до генерал Столетов и му казах:
— Ваше превъзходителство, струва ми се, че утре ще се повтори миналогодишният
Джюнис в Сърбия!
— Е, полковник де Прерадович, вие сте винаги с мрачни предположения!
Почти в същото време пристигна на кон пратеник на генерал Гурко с вест, че Ени
Загра е превзета и че той, Гурко, се присъединява към нас утре рано сутринта. Всичко се
съживи и ободри — всички вярваха, че с идването на главния отряд ние не само ще
устоим, но и ще отблъснем Сюлейман. Генерал Столетов посъветва своя хазяин да не
напуска града. Пристигналите българи тръгнаха за домовете си да разгласят радостната
вест.
Потеглих да изпълня службата си на комендант с надежда за пълен успех, за
несъмнено спасение на града и жителите му. До самия град бяха разположени освен
казаците 2-ра и 5-а дружина с четири оръдия от планинската артилерия, дошли от
позицията. На позиция за отбрана откъм източната и югоизточната страна останаха 1-ва и
3-а дружина с кавалерията, конната батарея на Ореус и взводът на сотника Пономарьов.
Капитан Ефремов потегли за града с мен като мой помощник.
Тъй като в конака имаше всичко една дежурна рота, от която беше нужно един взвод
да се изпрати на чирпанския път, а настроението в турските квартали на града изискваше
усилен надзор, взех със себе си още една рота от 2-ра дружина, под командата на капитан
Волгин, която изцяло разположих на чирпанския път. Ротата в конака командуваше
капитан Гурский. Един взвод от тази рота беше незабавно командирован от мен да
патрулира в турските квартали. Гражданите милиционери, които помагаха на
дружинниците да поддържат реда и да изпълняват караулната служба в града във време на
бойните разходки на отряда към Джуранли и обратно, явно се зарадваха на нашето
завръщане. Въпреки че беше късно (когато разпределих и разпратих караулите, беше към
1 часа през нощта), изпратих да повикат Славейков, а след като той дойде, пратих и за
Емин паша. Последният дотича бледен, уплашен. На Славейков съобщих радостната вест
за превземането на Ени Загра и за това, че отрядът на генерал Гурко ще пристигне
призори, а Емин паша поведох към заложниците, които за мое крайно учудване не спяха,
и му заявих — с помощта на превеждащия моите думи Славейков, — че ако турците за в
бъдеще се осмелят не само да нападнат наши войници, но с пръст да докоснат или
посегнат към русин, то аз незабавно ще обеся освен виновните едного от заложниците —
тук, в двора на конака! На Емин паша беше наредено да съобщи за това в турските
квартали.
След това, като се сбогувах с изплашените турци и удвоих караула при тях, тръгнах
със Славейков за заседателната стая, за да поговоря по предстоящите мерки за
успокояване на жителите и въдворяване на предишния ред в града. Горкият старец духом
съвсем беше отпаднал и не вярваше напълно на уверенията ми за безопасността на града и
жителите. Определих, щом съмне, да съберем градския съвет.
След това легнах да дремна облечен и обут в една от свободните стаи.
19 юли
Развиделяваше се. Пръв пристигна Славейков, скоро след него се събраха и
останалите членове на градския съвет. Дойде в конака и нещатният архимандрит
Амфилохий, в момента старши свещеник на Българското опълчение. Предложих на
събранието, като се има пред вид, че опасността вече е минала, да разгласи за това на
жителите, като ги покани да не напущат града. След това заповядах да бъдат отслужени в
църквите молебени по случай превземането на град Ени Загра от отряда на генерал Гурко,
при което молех свещениците да успокоят разтревоженото население. А за да задоволя
напълно законното и настойчиво искане на жителите, реших се да поема отговорността за
разправа с убийците башибозуци. На капитан Ефремов наредих да вземе един взвод от
караулната рота и да свърши с шестимата улични злодеи.
— Така и трябва! — одобри разпореждането ми Амфилохий. — Няма защо да ги
жалим — това не са люде, а хищни зверове и кръвопийци! Колко българска кръв са
пролели те!
Към 7 часа сутринта потеглих към полковник Краснов, за да го предупредя най-
напред, че повторно съм назначен за комендант на града, след това да поискам от него
шест души донци за разпращане на поръчения. С Краснов се срещнах на Адриано-
полската улица.
— Всичко това е добре! Само ето кое е лошото — турците са под носа ни! А кога ще
дойде генерал Гурко? Щял да дойде, а ще дойде ли? — казваше старецът.
Върнах се в конака, а оттам отлично се виждаше на 5–6 версти местността от двете
страни на адрианополския път. Заварих членовете на съвета изпаднали в смут. Отнякъде
им бе попаднал един доста добър далекоглед, който преминаваше от ръце в ръце.
Погледнах и аз: видях, че на около 5 версти от града и успоредно на южната му черта се
движат значителни маси войска.
— Турците! — с отчаяние в гласа изрече дебелият българин. — Турците! Турците! —
повтаряха присъствуващите.
Аз все не можех да повярвам, не исках да повярвам, че това е Сюлейман, а не генерал
Гурко. Пак взех далекогледа да наблюдавам. Видях, че цялата движеща се като широка
лента маса спря и след това започна да напредва към града. Нямаше вече място за надежди
— това беше неприятел, и то много силен.
Беше 9 часът сутринта. Сърцето се свиваше при мисълта за изхода на далеч неравния
бой. Косите ми настръхваха за участта на нещастните жители, в случай че нашият отряд
бъде смазан преди идването на главните сили. Единственото, което оставаше, бе да
положим кости, като защищаваме града до последна възможност. А турците все повече
наближаваха и наближаваха. Ето вече могат да се различат кавалерийските групи; една от
тези групи заема могилата, която е на около две и половина версти от града. Броят на
хората расте; нещо наместват — навярно артилерия. Най-после към 10 часа се изви и дим
от оръдеен изстрел, мигна огнено езиче и се разнесе първият гърмеж от могилата.
Докторът, а след него още двама-трима по-млади изскочиха от заседателната стая, а
старците, както преди, с напрегнато внимание следяха движението на неприятеля.
— Ще успее ли генерал Гурко навреме да дойде? Вижте какви маси наближават! —
говореше натъженият Славейков.
Бях извънредно силно развълнуван: боят започна, за мене навярно са забравили и ще
трябва да комендантствувам до свършването му. Но ето че в 10 часа в конака се втурва
един ординарец, юнкер от Киевския хусарски полк, и ми подаде заповед от генерал
Столетов:
„Турците водят атака на южната част на града. На вас се възлага защитата на града.
Освен намиращите се при вас 2-ра и 5-а дружина и две планински оръдия изпращат се на
ваше разпореждане още две оръдия и Казанският драгунски полк.“
Не на себе си от радост, набързо направих някои разпореждания, оставих на моето
място капитан Ефремов и ротата на Гурски в конака, а сам скочих на коня и тръгнах най-
напред към чирпанския път, където от вечерта още беше поставена 3-а рота от 2-ра
дружина на Българското опълчение, под командата на надеждния стар офицер капитан
Волгин. Като му възложих да избере позиция и да изтегли напред веригата, а след това да
се държи до последна възможност, обещах в случай на необходимост да го подкрепя с още
един взвод и едно планинско оръдие. От Волгин препуснах да проверя поверената на мое
командуване отбранителна линия. На южната градска покрайнина намерих две планински
оръдия под командата на поручик Гофмейстер, храбър офицер, ползуващ се с много добра
репутация още през Сръбската война. По-вляво от Гофмейстер, по пътя, който обикаля
града откъм юг, и зад един малък вал, отделящ пътя от гъстите лозя, се беше строила в
боен ред 2-ра дружина под командата на майор Куртянов; една верига от дружината беше
разположена в лозята. По-наляво имаше малка междина, която бяха заели спешените
казаци на Краснов. Нататък в същата линия беше 5-а дружина, чиято верига се беше
пръснала отчасти в лозята, отчасти зад снопи ожънато жито; и най-после на крайния ляв
фланг на моята линия бяха останалите две оръдия под командата на капитан
Константинов. В цялата отбранителна линия връзката беше прекъсната само между
десния фланг на 2-ра дружина и ротата на Волгин; тук интервалът беше цели 150 сажена.
Започнах да се оглеждам и се учудих, че не виждам Казанския драгунски полк, който
трябваше да постъпи във време на боя в мое разпореждане. В това време минаха в тръс
край мене двама изостанали драгуни. Спрях ги:
— Къде е полкът?
— Та ето, ваше високо благородие, изкачва се нататък.
Гледам — полкът наистина възлиза в планината по Казанлъшкия път. Като задържах
единия от драгуните при себе си, изпратих другия (при мене имаше още двама казаци) да
предаде на полковия командир, че аз, началникът на градската отбрана, го моля да се
спусне с полка и да заеме место в отбранителната линия.
Минаха 20 минути — никакъв отговор: полкът стоеше на предишното място, а боят
се разгоря. Тогава изпратих записка, с която вече настоятелно исках Казанският полк да
дойде и да вземе участие в боя, в противен случай щях незабавно да донеса на негово
височество!
Дотича на кон сам полковник К.
— За пръв път слушам, че град може да се защищава с кавалерия! — с известна
ирония ми забеляза командирът на полка.
Отговорих, че драгуните затова са драгуни, за да заменят пехотата в случай на
необходимост.
— Освен това, полковник, вие не сте се потрудили да разгледате отбранителната
линия, следователно не знаете, че интервалът, който ще трябва да заемат вашите драгуни,
е надясно от градската черта!
Във време на тези преговори се намирахме приблизително зад резервите на 5-а
дружина. Артилерийският огън на турските батареи ставаше с всяка измината минута по-
оживен, но беше насочен предимно срещу левия ни фланг и центъра. Чуваше се бумтежът
на ответните изстрели от нашата сравнително слаба артилерия. Но ето че боят стигна и до
мене — заговориха топчетата на Константинов и във веригата на 5-а дружина се разнесоха
пушечни изстрели. Полковият командир забърза:
Добре, полковник, аз не знаех! Ей сега ще се разпоредя и ще изпратя при вас старшия
полковник Белогрудов със спешените драгуни.
С тези думи господин К. замина към своя полк.
Не след дълго драгуните дойдоха и започнаха да поддържат връзката между оръдията
на Гофмейстер и ротата, разположена на чирпанския път. Полковник Белогрудов, човек
вече в напреднала възраст, се оказа извънредно храбър офицер, хладнокръвен в боя като
на учение.
Бумтежът на канонадата се усилваше, отделните пушечни изстрели се превърнаха в
пукотевица на учестена, жива престрелка. Все по-често и по-често стреляше Константинов
със своите малки еднороги41. Възложих на Белогрудов да се разпорежда на десния фланг
на поверената му отбрана, а сам препуснах към 5-а дружина на Константинов.
— Къде си тръгнал? — ме попита оригиналът старец.
— При 5-а дружина, а след това — към батареята на Константинов.
— Какво си намислил, ще те убият! Не чуваш ли каква гореща престрелка се води
там?
Махнах с ръка и след като минах оттатък 5-а дружина, приближих към Константинов.
Гледам — някой с измърсен мундир стои на едно коляно, дава на оръдието подходящ ъгъл
на издигане и прави на самото място изчисления.
— Къде е тук капитан Константинов? — извиках аз на насочващия оръдието.
Мерачът с видимо неудоволствие остави работата си, изправи се и за мое учудване
виждам при себе си самия капитан, човек на около тридесет години, с открито и умно
лице. Побързах да се извиня, а след това се представих като началник на отбранителната
линия и се осведомих за хода на сражението. Константинов стреляше с шрапнел на 500–
700 сажена и предполагаше, че нанася значителни загуби сред турските колони:
— Тяхната верига трябва да е много по-наблизо; виждате ли как нагряват! Слезте от
коня, полковник, нали виждате — иначе могат да ви убият!
Наистина оловото летеше на рояк, а два-три куршума така рязко изсвириха край
ухото ми, че не можеше да бъдат случайни. Като напуснах батареята, насочих се към моя
десен фланг.
Вече три часа продължаваше боят. Няколко турски гранати паднаха в градската
покрайнина зад 2-ра дружина. Една граната се зари в копа сено (за щастие гранатата не се
пръсна), край която стояхме с Белогрудов и Краснов и обсъждахме как да се оттеглим в
случай на неизбежно отстъпление, макар че, преди да дойда, бил дотърчал някакъв
ординарец и извикал: „След половин час Гурко идва! Дръжте се до последни сили!“ — и
пак препуснал.
Турците ни притискаха с числеността си. Аз заповядах на Гофмейстер да отговаря на
изстрелите на турската артилерия, с което предизвиках още няколко безвредни гранати.
Чуха се изстрели във веригата на 2-ра дружина. Боят пламна по цялата линия.
На десния ни фланг, към склона и в обход, се насочиха неприятелски кавалерийски
маси с очевидната цел да ни отрежат пътя за отстъпление по казанлъшкото шосе.
Заповядах на Гофмейстер да отстъпи под прикритие на един взвод драгуни, да заеме пътя
и оттам да сплаши неприятелската кавалерия. За всичко произлязло изпратих донесение
на генерал Столетов с моя последен казак, а сам още веднъж се отправих към левия фланг.
Там престрелката се беше превърнала сякаш в ускорен барабанен бой. На левия фланг на
позицията артилерийският огън отслабна, а оръдията на Константинов, като се съди по
бумтежа на изстрелите, бяха променили позицията и бяха минали по-близо до града.
Скоро и пушечният огън започна да отслабва; явно беше, че в центъра и на левия фланг на
нашия отряд сражението се развиваше благополучно.
— Казвам ти, време е да отстъпим! Виж колко много са се струпали — как може да се
устои! — каза Краснов, яздейки с мене към своите казаци.
Но казаците вече сами се бяха оттеглили и бяха възседнали конете. Нямаше какво да
се прави, трябваше да се покорим на обстоятелствата, толкова повече, че и градът на
няколко места беше запален от турските гранати. Пета дружина потегли към левия фланг,
аз препуснах към десния и заповядах на Куртянов да постъпи по същия начин, т.е. да се
присъедини към главните сили. На командира на 3-а рота от 2-ра дружина пратих заповед
по един драгун (заповедта не стигна до местоназначението) да напусне позицията си на
чирпанския път и да отстъпи в планината след драгуните. Сам аз реших да мина през
града ида се отбия в конака, за да предупредя жителите за необходимостта да бягат.
Белогрудов, който в случая нямаше абсолютно никакво задължение, тъй като
неговите другари вече отстъпваха към коневъдите, беше толкова рицарски честен, че не
поиска да ме остави сам и побърза след мене с десетина пеши драгуни.
А населението?… Населението, което беше повярвало за най-голямо съжаление в
своевременното пристигане на нашите главни сили под командата на генерал Гурко, което
вярваше в непоколебимата храброст на нашия малък отряд, се надяваше, че ще удържим
натиска на неприятеля до пристигането на очакваните подкрепления… И жестоко заплати
за доверието си.
В началото на боя много въоръжени българи наизлязоха в градската покрайнина и
заеха изходите на улиците към лозята, в които бяха разположени дружините. Някои от
изходите бяха барикадирани с празни коли. Очевидно е, че милиционерите не очакваха
нашето отстъпление и предполагаха, че в критичния момент ще се присъединят към
войските, за да защитим заедно града, като го отстъпваме стъпка по стъпка и само на
скъпа цена го предадем на неприятеля. В числото на гражданите защитници аз видях и
членовете на градския съвет, които така бързо напуснаха конака при първия оръдеен
изстрел. Докторът малко бледен, но с решително, спокойно лице ходеше с пушка насам-
натам също тук около нашите резерви. Когато преминах яздешком към левия фланг, успях
да разменя с него няколко ободрителни думи. При повторния обезд на отбранителната
линия вече не го видях. Смелостта стигаше дотам, че някои жени се промъкваха да гледат
разгарящия се бой.
Какъв беше ужасът и общото разочарование, когато нашият център и ляв фланг бяха
обърнати в бягство, а десният ни фланг — принуден да отстъпи. Никой не мислеше за
съпротива. Една част от въоръжените граждани се пръснаха, други удариха на бяг към
конака. Мъчно е да си представи човек тревогата, която владееше по улиците на града, по
които се промъквахме с Белогрудов. Риданията на жените, виковете и проклятията на
мъжете, плачът на нещастните деца и рязкото свирене на куршумите, които разсичаха
въздуха във всички посоки и увеличаваха ужаса на тълпата — ето нерадостните картини,
на които трябваше да бъда свидетел. В двора на конака — същите покъртващи душата
сцени, същите изпълнени с ужас и отчаяние викове на жени, писъци на деца и глух ропот
на въоръжената тълпа мъже.
Обявих, че сражението е изгубено и който може да се спасява — нека се спасява!
— А какво да правим с арестуваните и заложниците? — ме запита един въоръжен от
глава до крака българин на средна възраст.
Не отговорих нищо и минах с коня през вратата на конака.
Жени ни заобиколиха от всички страни, залавяха се за краката ни, за стремената и
молеха за спасение. С усилие се измъкнах от тълпата и се насочих по Енизагренската
улица към изходната точка на града, като мислех, че ще успея да догоня 2-ра дружина.
Изведнаж чух зад себе си викове и видях ротата от 2-ра дружина на капитан Медински,
която беше във веригата.
— Вие как така сте изостанали? — запитах аз капитана.
— Бяхме във веригата и не чухме сигнала, а отстъплението забелязахме едва когато
дружината беше далеч и напиращата неприятелска верига ни отряза. Исках да отстъпим
през града, но градът гори и на места стрелят от прозорците.
— Водете ротата след мене! — заповядах на Медински и сам подкарах напред, за да
показвам пътя.
— Моля ви, не рискувайте! — ме увещаваше полковник Белогрудов.
Той изпрати напред един драгун, а мене ме накара да отстъпя:
— Нека разчистват пътя!
Наистина иззад ъгъла на джамията по нас бяха дадени два-три изстрела, на които
драгуните незабавно отговориха. Почти бегом минахме площада, Енизагренската улица и
излязохме извън града на шосето. Но уви, позициите на левия ни фланг бяха вече в ръцете
на турците и трябваше, като извием остро вляво, да се втурнем в лозята, през които само
благодарение на щастлива случайност ни се удаде да се промъкнем без по-нататъшни
загуби до Ескизагренската клисура. Когато се бях объркал и не знаех накъде да се насоча,
ротата бе изпреварена от един млад българин на неоседлан кон. Зад гърба му седеше
немощен старец.
— Откъде е пътят за Казанлък? — му викнах аз.
Той ми каза със знак да го следвам и продължи да бяга в тръс. В лозята ние също
ускорихме. Надясно, иззад оградата на малък извънградски чифлик, се чуха изстрели —
няколко куршума едновременно свирнаха край ушите ни. Конят на яздещия до мене
тръбач драгун беше наранен в шията. Стреляха или промъкнали се напред турски стрелци,
или турски граждани. Изненадата във всеки случай беше неочаквана и неприятна. Ротата
на Медински ни следваше бегом. Ето най-после моста, съединяващ двата бряга на
Ескизагренския дол. Навлязохме в планинската теснина и догонихме отстъпващите части
на Българското опълчение.
Едва-що позапрях и спрях ротата, за да си поемат хората дъх, и по петите ни зад края
на последните редици се втурнаха към 30 души неприятелски ездачи и дадоха безреден
залп от своите магазинни.
Отстъпващите части бяха нравствено така разстроени, че при залпа всичко се хвърли
напред и никакви викове и увещания не можеха да възстановят необходимия ред. Макар
спрялата за кратко рота на Медински да откри огън, но той беше безреден, по-скоро за
самоободряване, отколкото да нанесе загуба на неприятеля.42
Всъщност цялата тази суматоха продължи няколко минути, тъй като черкезите не
можеха да ни преследват, и постепенно вълнението стихна. Към 200 сажена оттатък моста
вече можеше да спра отстъпващите части и да ги приведа в известен ред. Тук за най-
голямо учудване видях генерал Раух43. При него беше полковник Фрезе, а от планината се
спущаха полковник граф Толстой и началникът на щаба подполковник Ринкевич.
Приближих се към генерала, отрапортувах, че съм пристигнал с последната рота, и след
това казах:
— Не би било зле, ваше превъзходителство, да изберем позиция и след това да спрем
отряда, за да подредим частите и да възстановим пълен ред.
— Аз сам желая това, но какво би могло да се направи! — ми каза генерал Раух. —
Пращам втори ординарец да спра казанските драгуни, а те препускат ли, препускат — и
туй то!
Приближи се на кон Ринкевич. От него научих, че началникът на опълчението
генерал Столетов, при когото той, Ринкевич, се е намирал през цялото време на боя, се
отделил при отстъплението малко наляво с двете оръдия на Пономарьов за избор на нова
позиция, от която би могло да се подкрепи отстъплението на 1-ва и 3-а дружина, но бил
отрязан от неприятеля и какво е станало с него, не е известно.
Генерал Раух ме назначи началник на ариергарда, а после заповяда като старши да
поема временно опълчението.
От разказите на Ринкевич си съставих понятие за общия ход на сражението. Турците
от самото начало на боя насочили цялото си внимание към центъра и левия фланг на
нашата позиция, тъй че главната тежест на боя падна върху най-храбрата 3-а дружина на
опълчението, под командата на героя туркестанец подполковник Калитин44. Трета
дружина била разположена по-наляво от оръдията на Константинов; 1-ва дружина била на
крайния ляв фланг, където освен това се намирали Астраханският драгунски и Киевският
хусарски полк при четирифунтовата конна батарея на подполковник Ореус. Действията на
казашкия артилерийски взвод на сотника Пономарьов ръководил сам генерал Столетов и
храбрият Пономарьов през цялото време на боя поддържал със своите две оръдия
юнашките атаки на 3-а и 1-ва дружина. Когато в разгара на сражението срещу нашия
център и тъкмо срещу 3-а дружина се съсредоточили доста силни турски колони,
нетърпеливият Калитин поискал разрешение от Столетов да атакува неприятеля и
заповядал да тръбят за настъпление. Весело, като на пир, влязла в атака 3-а дружина,
ръководена от своите храбреци офицери. Опълченците се хвърлили срещу турците под
звуците на национална песен. Атаката била така неочаквана и стремителна, че
неприятелят щял да отстъпи, но несъразмерността на силите и убийственият пушечен огън
заставил и нашите да се оттеглят. Следващата атака на 3-а дружина била поддържана от
намиращата се във връзка с нея 1-ва дружина на полковник Кесяков, начело на която
освен самия Кесяков се намирал и командирът на бригадата полковник граф Толстой.
Но какво могли да направят усилията на два батальона срещу поне четири пъти по-
силния и отлично въоръжен неприятел? Смелият Калитин, виждайки, че знаменосецът
пада, се спуснал към него и подхванал знамето, но на свой ред веднага бил пронизан от
няколко куршума. Дружината се поколебала и се отдръпнала назад. Храбрият капитан
Феодоров бил смъртно ранен; към него се притичал поручик Живарьов и го взел на гръб,
за да го изнесе от огъня, но и той бил ранен в крака и товарът му станал непосилен.
Живарьов положил на земята умиращия Феодоров и видял, че се забили в него още
няколко куршума. Оставало му да спаси себе си, тъй като отстъплението станало общо.
Нараненият крак му пречел да върви, турската верига била зад гърба му — чували се
бесните викове на озверелите войници. Те тичали след Живарьов, но опасността и
мисълта за мъчителната смърт увеличили силите му и той успял да избяга от
преследвачите си и да се присъедини към дружината, спасила знамето само благодарение
на самоотвержените офицери и лъвската храброст на българите.
Щабскапитан Попов, леко ранен в единия крак, извел от боя остатъците от 3-а
дружина.
Разказват, че 1-ва дружина се хвърлила в атаката със същия устрем, както и 3-а.
Прапорщикът45 Кисов, българин по народност, се хвърлил към турската верига с песента
„Шуми Марица“, увличайки със своя пример опълченците, но силата надделяла над
мъжеството! Не помогнали нито блестящото безпримерно поведение на офицерите в боя,
платили с живота си за своя героизъм, нито беззаветната храброст на българите, осеяли
със стотици свои трупове бойното поле… Трябвало да отстъпят на силата и което е още
по-ужасно, да предоставят града с неуспялото да избяга многобройно население на
похищението на яростния безмилостен враг.
— А какво стана с кавалерията и батареята на Ореус?
Ринкевич ми разказа малко общо за бляскавата, но безрезултатна атака, извършена в
началото на боя от Астраханския драгунски полк. След това в самия разгар на сражението,
когато била най-потребна поддръжката и на кавалерията, и на артилерията, неизвестно по
чия заповед хусарите и астраханските драгуни с батареята на Ореус се отделили от отряда
и се присъединили после, както трябва да се предполага, към отряда на генерал Гурко,
който едновременно с нас се сражавал при Джуранли с неприятеля — срещу същия онзи
отряд, който не допусна на 17-и и 18-и юли да се промъкнем към Ени Загра46.
За втори път ми се случва да бъда свидетел на тежката картина на отстъпление след
неуспешен бой. Преди 9 месеца, на 17 октомври 1876 г., участвувах в сражението с
турците на Джюниските височини, бях очевидец и за съжаление лично участвувах след
това в безредното по-скоро бягство, отколкото отстъпление на разбитите сръбски войски.
Мъчно е да се обясни онова чувство, което ви обхваща при вида на цели маси току-що
сражавали се и готови да се самопожертвуват хора, които под влияние на неуспеха сякаш
по знак с вълшебен жезъл губят воля и разсъдък и се превръщат в безумна, безпомощна
тълпа, която да се спре, на която да се повлияе става напълно невъзможно. Не само това,
при такъв вид обща деморализация ви е нужно огромно усилие да овладеете лично себе
си. Така беше при Морава, така беше и в първите минути на отстъплението при Ески
Загра, но тук за най-голямо съжаление безредието довършваха жителите на града, успели
да избягат по време на самия бой.
Част от населението, която не беше се поддала на нашите уверения, беше напуснала
града още в навечерието. Някои, натоварили на каруци своята покъщнина, изчакваха по-
нататъшните събития, но бяха готови да бягат всяка минута. Най-после най-доверчивите и
най-пострадалите останаха в града до най-тежкия момент и потърсиха спасение в бягство
едва тогава, когато изходът на боя стана очевиден. Между тях имаше мнозина, избягали в
града тези дни от близките села. Тесният планински път беше буквално задръстен от
каруци и бягащи тълпи жени, деца, старци, които се бяха смесили с отстъпващите войски
и лишаваха отделни наши началници от всяка възможност да запазим желания ред.
Суматохата е невъобразима! Там син мъкне изнемогващ старец баща, тук обезумяла майка
се тръшка и иска да ѝ върнат изгубените деца; тичат осиротели деца и с плач търсят своите
бащи и майки. Млади жени в припадък на инстинктивен ужас и под влияние на
нравственото и физическо изнемогване захвърлят кърмачета, мислейки само за своята
лична безопасност. На всяка стъпка — сцени на отчаяние или на ням, потискащ ужас. И
всичко това се е струпало в безпомощна, ридаеща тълпа, всичко бърза, бяга, като се стреми
да изпревари или поне да не изостава от отстъпващите войски, виждайки само в тях опора
и надежда за спасение.
Напълно съм убеден, че ако неприятелят ни преследваше енергично, отрядът щеше да
бъде окончателно унищожен и след време малцина щяха да помнят за сражението при
Ески Загра.
Впрочем този бой има и своите светли страни. Тук за пръв път българите се
сражаваха на своята родна земя с вековния непримирим враг и бранеха родина и
семейство с твърдост и неустрашимост, достойни за по-добра участ. Няма съмнение, че
затова много спомогнаха офицерите, които дадоха пример на забележително
себеотрицание и беззаветна храброст. Твърдостта при понасяне на физическа болка и
лишения беше над всяка похвала.
Върви например поручик Живарьов и накуцва.
— Какво ви сполетя? — го запитвам аз.
— Няма нищо, ранен съм в крака.
— Защо не седнете в някоя кола?
— Та аз съм леко ранен, ще се домъкна някак. Има по-тежко ранени от мене, нека те
се возят.
По-нататък настигам Николай Попов с окървавен крак на кон. Него също с мъка са го
склонили да седне на коня.
Редници, които да ни следват на граждански каруци, имаше малцина. Това бяха
щастливци, ранени в началото на боя. Всички онези, които паднаха в разгара на
сражението при славните атаки на 3-а и 1-ва дружина, а после при отстъплението, така и
останаха в ръцете на свирепия враг. Нямаше ни най-малка възможност да се изнесат
ранените.
Чувството за самозапазване и желанието да бъдем по-скоро вън от опасност до такава
степен овладя умовете на всички благополучно излезли от голямото кърваво сражение, че
дори след като ариергардът ни се вмъкна в теснината, хората трябваше да бъдат заставяни
да прибират и носят онези ранени, които се влачеха без чужда помощ, но бяха обезсилени
и не можеха да се движат нататък.
— Полковник, не ме оставяйте! Вие още от Сърбия ме познавате! — чувам слаб глас
недалеч от мен.
Край ручея на един камък виждам, че полулежи по риза напълно окървавеният юнкер
Кондирев. Навярно е допълзял, клетият, да се напие с вода, а не е могъл да стане. Хората
минаваха край него съвсем равнодушно, само ускоряваха крачка.
— Вземете го, момчета! — извиках на най-близките до мен опълченци.
Никой не ще и да знае. Само след повторен енергичен възглас, засилен с груб епитет,
взеха Кондирев, който беше пронизан в гърдите и в ръката.
Без да спираме никъде, извървяхме клисурата. Отвъд моста на Тунджа спряхме за
отдих при едно татарско село. Започнахме да провеждаме в ред разстроените части.
Взехме да броим и да установяваме липсите. До вечерта оставаха два-три часа. Пратихме
разезди от Казанския драгунски полк на околните височини и оттатък моста — в
клисурата и в село Д.
Казаците, с изключение на неколцина отклонили се, не се оказаха при отряда. Те със
своя командир Краснов успели, препускайки, да преминат и да се съединят с генерал
Гурко. При това беше се случило чудновато приключение: ротмистър М. и командирът на
сотнята поручик К. се бяха озовали в свитата на херцога без своите части. Това даваше
повод на офицерите за различни догадки, не особено похвални за споменатите началници
на части. М. впрочем явно съзнаваше, че станалото не е особено редно, тъй като сам
приближи към мен и подхвана следния разговор:
— Представете си, по време на боя нашите части някак се отделиха… Ние не
знаехме, че полковник Краснов ще мине към Гурко… — и така нататък.
При Тунджа беше предвидено да се даде отдих, като предварително се разположат
частите и бъдат строени на позиция в боен ред47. Заповядано беше ранените офицери и
редници незабавно да бъдат отправени в Казанлък и по-нататък. В числото на ранените
беше командирът на 5-а дружина подполковник Нишченко, ранен едновременно в ръката
и в крака.
Въобще от наличните 55 офицери от строя са извадени 23-ма (от Българското
опълчение — само един), при това не е известно какво е станало със Столетов и с неговите
ординарци. Наброяваха се твърде много убити и ранени войници — около 700 души; но
тази цифра навярно ще се промени — ще пристигнат изостаналите, ще се върнат на
фронта и онези, които придружават ранените.
Когато всички малко се поуспокоиха и частите бяха приведени в известен ред, херцог
Николай Максимилианович дойде при опълчението и благодари за доблестното му
поведение в боя. „Вие се бихте като старите руски войници!“ — завърши своята късичка
реч негово височество.
Думите на херцога превеждаше командирът на 1-ва дружина полковник Кесяков.
Двамата князе се ръкуваха много любезно с мен. Аз изразих съжаление, че
сражението завърши така несполучливо, но добавих, че някоя несполука струва колкото
победа — така и в дадения случай: устойчивостта и храбростта на българите, които се
бяха държали повече от 4 часа против пет пъти по-силен неприятел, в значителна степен
изглажда неблагоприятните резултати.
19 юли
По разпорежданията, които бяха направени след нашия неуспех при Ески Загра, си
направих заключение, че по-нататъшният ни план не е още съвсем изяснен. Най-напред се
предвиждаше, след като дадем необходимия отдих на отряда, да напуснем позицията и да
продължим към Казанлък.48 След това се потърсиха доброволци, които да стигнат през
Малкия балкан към с. Дълбоки до отряда на Гурко, да донесат за положението на отряда и
да искат инструкции за по-нататъшните действия. Предвиждаше се да чакаме отговора на
Гурко, ето защо тръгването беше отложено до 3 часа след полунощ.
Като доброволец предложи услугите си някой си Пустовойтов от проектираната
българска конна сотня, доброволец от царската армия, и още двама кавалеристи. С това
началството за сега се успокои и се отдалечи в карето на Казанския драгунски полк. А
офицерите от Генералния щаб под лъчите на залязващото слънце започнаха да съчиняват
донесението. Трудно съчинение. Трябваше да се замаже неуспехът и да се изгради нещо
като геройска съпротива със спокойно след това и извършено в пълен ред отстъпление! За
неговия успех човек би могъл да се обзаложи, тъй като залегна да пише целият
триумвират — С., Ф. и Б., който се суетеше, разбира се, повече от всички.
Отдалечих се за почивка на левия фланг на позицията, който опираше в малка
горичка, и с удоволствие, макар и гладен, се изтегнах на едно килимче под голямо
клонесто дърво. Пък и време беше да си отдъхна от нравствените и физическите усилия, с
които бяха така наситени предишните дни.
Мръкна се. Долината се озари от меката приятна светлина на изгрялата луна, а над
планината по посока към многострадалния град Ески Загра се разля грамадната червенина
на пожара и — халюцинация ли беше това на разстроения ми слух или действителност —
се чуваше бумтене на далечна канонада.
20 юли
Спах не особено добре. Към два часа след полунощ се събудих. Всичко е утихнало,
всичко, което има право да спи, е потънало в дълбок сън. Тръгнах към Казанския
драгунски полк, за да науча какво прави началството. Нищо — спи! Следователно
отменило е заповедта си отрядът да бъде готов за потегляне в 3 часа след полунощ. А аз
заповядах да вдигнат хората! Потърсих началника на щаба Ринкевич — той също спи
недалеч от мене. Успокоих се, върнах се на мястото си и на свой ред дремнах още малко
до разсъмване.
Не зная от някакви високи съображения ли се беше ръководило началството,
заповеди ли очакваше от генерала или просто беше дълбоко заспало, но от позицията
тръгнахме за Казанлък в 9 часа сутринта.
Радвах се отчасти на това обстоятелство, тъй като жителите, които се бяха проточили
по клисурата, бяха успели благополучно да проникнат отвъд нашата позиция и някои, без
да спират, бяха минали нататък към Казанлък, а други се бяха разположили на стан край
нашия лагер; но и те още със зазоряването тръгнаха нататък. Следователно безопасността
поне на онези, които бяха успели да избягат от града, беше осигурена. Представям си
какво се върши в беззащитната Ески Загра! Какво ли е станало с нещастните ранени,
оставени в Мъжкото училище? Или — което не е по-добра участ — те са попаднали под
безмилостния нож на башибозуците?…
Прехода към Казанлък направихме благополучно и в пълен ред. Напред вървяха
Лайхтенбергските князе с казашки конвой, след това — Казанският драгунски полк и един
или два ескадрона от киевските хусари, неуспели да се съединят с генерал Гурко, а най-
накрая — опълчението, в чиито интервали беше планинската артилерия.
Турците са положително непоправими! Сюлейман паша не можеше да не знае за
малобройността на нашия отряд и въпреки това му даде възможност спокойно да отстъпи,
когато нямаше нищо по-лесно да ни отреже пътя за отстъпление както преди Казанлък,
така и между Казанлък и Шипка.
Като наближи града, при лозята отрядът се срещна с полковник флигел-адютант княз
Вяземски, който беше тръгнал да се съедини с нас начело на 4-а опълченска дружина (с
командир майор Редкин) и деветфунтовата батарея на подполковник Дроздовски.
Вяземски не знаеше, че ние така прилежно се измъкваме и отстъпваме в ред, и затова
предвиждал да се присъедини към нас някъде на позицията пред лицето на неприятеля.
Научил от граф Толстой, че генерал Столетов със своя щаб е изчезнал и не е известно къде
се намира, че аз временно завеждам опълчението, той приближи коня си към мен и се
представи. В обръщението си княз Вяземски е по-непосредствен от граф Толстой, който
между другото, както говорят, се е държал превъзходно в сражението: конят под него бил
убит, когато неприятелят бил, както се казва, зад гърба му, тъй че не е имало дори
възможност да бъде свалено и отнесено седлото.
В Казанлък уплахата е страшна, паниката е невъобразима. Всички надежди са
разбити с нашето идване, което красноречиво закрепи всички вести за несполуката на
русите при Ески Загра, достигнали тук чрез избягалите жители. Населението бързо се
измъква, колите трескаво се товарят с различна покъщнина, бягащите вземат всичко,
което могат да носят. Във въздуха просто е застинал стон. На всяка крачка — разплакани,
изплашени лица.
 Не зная къде, как и кога се е присъединил към нашия отряд кореспондентът Гирс
(който беше в Сърбия; струва ми се, той се движеше с Вяземски), с когото аз още
миналата година се запознах в Белград.
— Ето, любезни, моето нещастие! — се оплаках аз на Гирс: — ту Джюнис, ту Ески
Загра!
Наистина, не зная как ще бъде занапред, но досега нито едно победно сражение.
Като преминахме града, разположихме отряда оттатък Женския манастир. Тъй като в
Казанлък беше предвидена денувка, установих се у един доста заможен стопанин, който
навярно от скръб беше пийнал. Показаните ми стаи на неговия хубав двуетажен дом бяха
мебелирани по европейски: масите, диваните, столовете свидетелствуваха за заможността
на домовладетеля. Но и тук, както в другите къщи, имаше ужасно безредие: плачещата
стопанка с помощта на дъщерите си и прислугата вади от шкафове и скринове всичко,
което е по-ценно, и го слага в двете вече впрегнати каруци. Но имуществото е много,
всичко не може да се натовари… и без да ще, човек поплаква!
А колко ли са бедните семейства, които нямат коли и коне? Те и най-потребното не
могат да отнесат!…
Тъжно е да се гледа тази картина на всеобщо разорение и рухване. Отдавна ли видях
Казанлък така мило весел, оживен, изпълнен с надежди? И ето, една несполука — и
градът не съществува!…
Като предостави на стопанките да събират имуществото, пийналият стопанин почна
да ги наглежда, а нас да гощава: благата — всички запаси от вино и ракия — не би могъл
да откара?
С мен се настаниха капитан Ефремов и петимата казаци, които ми бяха дадени на
разпореждане, когато командувах в Ески Загра. Тогава Ефремов наблюдавал за боя заедно
с капитан Турски от прозорците на конака. Когато станало ясно, че сме изтласкани по
цялата линия и че отстъпваме, те решили да предадат на въоръжените граждани
милиционери надзора над арестуваните и заложниците, а сами с останалия взвод
напуснали града по казанлъшкия път. Ефремов уверява, че по тях били открили ужасен
огън от къщите, но аз не мисля, че е бил „ужасен“, тъй като бях минал през горящия вече
град след Ефремов и ужасен огън по мене не откриха, а имаше само няколко единични
изстрела. Ротата на капитан Волтин също благополучно се оттеглила, но за крайна почуда
на Волгин моята заповед „да отстъпят“, изпратена по един драгун, той не бил получил.
Между другите дреболии, извадени от хазяйката от скриновете, бях вече забелязал
един стар, поотъркан, но много хубав бинокъл.
— Как ви попадна тази вещ? — запитах хазяина.
— Миналата година живя у нас един англичанин и той ни го остави на заминаване
като подарък.
Нямах бинокъл, тъй че находката беше много на място. Спазарих се и купих
бинокъла само за два полуимпериала.
С всяка измината минута градът обезлюдяваше. Проточиха се на върволица
натоварени коли и се потътриха около тях с наведени глави групи съкрушени от скръб
хора. Още се чудя с какво търпение и покорство на съдбата населението понася тежестите
и последиците от военната обстановка. Днес се срещам например със стария и дебел
българин, члена на градския съвет. Той едва се мъкне — болен, сломен, уморен,
поддържан от една също възрастна, но още бодра жена — неговата съпруга. Старецът е на
65 години, дебел е, изминал е за едно денонощие, и то по планински път, 35 версти.
Клетият старец успял само да изтича от конака и да предупреди жена си, че всичко е
изгубено, че трябва да се спасяват, а след това двамата само с по едни дрехи, които бяха
на тях, бързо напуснали горящия вече град. Не успели дори да вземат пари, а старецът в
бързането забравил да си сложи шапката — върви така, гологлав. Спрях се и му изразих
своето съжаление по повод постигналото го нещастие. Той ме погледна с напълно спокоен
поглед и каза тихо:
— Такава е волята божия!
А човекът беше изгубил всичко — и дом, и спокойствие, и пари, които можеха да го
осигурят за много години.
Привечер на бивака отслужиха панихида за убитите. За съжаление бях късно
уведомен и закъснях.
Вечерта у генерал Раух се събраха началниците на отделните части за получаване на
нареждания. Завърнаха се доброволците, изразили вчера готовност да се промъкнат към
отряда на Гурко. Генерал Гурко бил водил горещ бой с турския отряд при Джурапли;
турците били разбити и побягнали. Като научил, че сме разбити и че сме отстъпили, а
градът (Ески Загра) е взет от силния корпус на Сюлейман, генералът решил да отстъпи
обратно към Хаинкьой, откъдето именно заповядал на нашия отряд да пристигне от
Казанлък. Следователно плодовете на отвъд балканския ни поход отведнъж са
унищожени.
Генерал Столетов с щаба си и двете оръдия на сотника Пономарьов щастливо се
отървал от преследващите го черкези и се присъединил към отряда на Гурко при река
Дълбока. Генерал Раух въпреки получената от Гурко заповед да тръгне към Хаинкьой,
решил да поеме отговорността за по-нататъшното отстъпление към Шипченския превал. В
основата на такава решимост лежеше съображението, че Сюлейман паша, след като даде
отдих на войските си, може бързо да нападне Шипка и да завладее планинския проход,
тъй като за защита на прохода беше останал само Орловският полк (и то не в пълен
състав) с твърде слаба артилерия: 4-фунтовата батарея на полковник Б. и шест стоманени
далекобойни оръдия, завладени от турците при превземането на Шипка.
Тръгването за Шипка е назначено точно за 5 часа сутринта.
У генерал Раух неочаквано се срещнах с другаря ми по корпус Б. Забелязах на
гърдите му Георгиевски кръст. Впрочем Б. ходи с адютантска форма, а на облечените в
тази форма е по-лесно да получат Георгий, отколкото на нас, строевите. Случват се такива
неща.
Когато на кон излязох от Раух, беше вече прекрасна лунна вечер. Градът беше
напълно обезлюден, на улиците нямаше никакъв човек. Приближих към къщи и слушам
— моите, казачета пеят звънливо юнашка руска песен.
— Какво, сте се развеселили момци?
— Ами, разбира се, ваше високо благородие — хазяите заминаха, вас също ви няма,
стана тягостно и ето запяхме, да се ободрим.
Влизам горе, капитан Ефремов спи. Като заповядах двама от петимата казаци да
караулят и да бъдат будни, а останалите да спят, последвах примера на Ефремов.
21 юли
Станах, преди да се развидели, и се преместих по-близо до бивака. Оставаха два часа
до тръгването. В 5 часа потеглих на кон да поздравя дружините. Те се чувствуват добре,
починали са и гледат бодро.
Тръгнахме в същия ред, както от бивака на Тунджа. Разпитах поручик Г. как е съумял
да отстъпи с неговите две оръдия. Оплака се от драгунския взвод, който му бил даден за
прикритие:
— Представете си, полковник! Като се добраха до конете си и ги възседнаха,
полетяха да догонват полка! Трябваше да отстъпваме без прикритие.
На около 3–4 версти от Казанлък се наложи да минем през едно изоставено турско
село. След това до подножието на Балкана, при който широко се е разпростряло богатото
и хубаво българско село Шипка, пътят върви по напълно равна отворена местност. Вдясно
и вляво от пътя се виждат села, загърнати в зеленината на прекрасни овощни градини.
Преди да се стигне село Шипка, на известно разстояние една от друга се издигат две
могили като могилите между Мъглиж и Казанлък и тези от Мъглиж нататък към
Хаинкьой. Очевидно това са насипни могили, които преди са служили навярно за някакви
военни цели. Вероятно за караулна служба.
Отредът бе спрян на около половин верста, преди да стигнем село Шипка, и бе
разположен в боен ред на бивак от двете страни на пътя с фронт към Казанлък. Граф
Толстой и княз Вяземски останаха при своите бригади. Генерал Раух също беше в бивака.
Лайхтенбергските князе заминаха на самия превал, а началникът на щаба на опълчението
Ринкевич със своя щаб и аз като временно командуващ опълчението се настанихме в едно
от крайните и най-близки до бивака имения.
Както село Шипка, така и неговите околности бяха буквално задръстени от
населението, избягало отвъд Малкия балкан и от Казанлък. Приблизително 1 1/2 — 2
квадратни версти съседни на Шипка поля представляваха един неделим лагер от избягали
семейства с огромно количество конски и волски коли. Този грамаден обоз можеше да се
превърне в много голямо затруднение при движението на нашия отряд и артилерия към
върховете. От подножието на Балкана до главните ни укрепления на връх Св. Никола
имаше 7 версти стръмно и много тежко нагорнище.
Целия ден не излизах от къщи и чак привечер тръгнах повече от приличие за бивака.
Всъщност с работите на опълчението се разпореждаше началникът на щаба Ринкевич, а аз
се представих само като старши. Когато излизахме от Казанлък, бог знае защо, взехме със
себе си пленени турци, от които повече от 20 души башибозуци. Сами нямаме хляб, до нас
хиляди нещастни гладуващи семейства, а ние мъкнем след себе си и храним пленени
разбойници. Време е да сложим край на това неуместно състрадание!
През деня ходих из селото. Посетих селската църква и училището, обърнато сега във
военна болница. Училището и църквата са в един и същи двор. В селото има няколко
дюкяна, търгуващи с предмети, необходими за селския бит и, непременно с вино и ракия.
Преди обяд бях при полковник Кесяков в 1-ва дружина. Той ми разказа, че българите
намислили да се разпоредят посвоему с пленените башибозуци… Но той бил принуден да
се намеси и да предотврати намисленото от българите.
— Защо ще ги жалим! Ако ние попаднем в плен, те не биха ни пощадили.
Ринкевич беше на същото мнение, че трябва да свършим с башибозуците. Аз от своя
страна намирах, че макар и да е жестоко това, друг изход няма.
Привечер доведоха в щаба някаква подозрителна личност, въоръжена от главата до
краката. Обезоръжихме най-напред заловения, а след това аз и Ринкевич го поведохме към
бивака при генерал Раух. Обаче за щастие на задържания оказа се, че Раух лично го
познава като човек благонадежден, който дори ни е оказал някакви услуги при
преминаването на отряда през Балкана при Хаинкьой.
След като поговорих с генерала, тръгнах за 1-ва дружина при Кесяков. Той ни
почерпи с добро местно вино. Седнах за малко у Кесяков на постлано килимче. Нощта е
превъзходна, тъмна, луната още не е изгряла. Минава четвърт час. Изведнъж чуваме на
поста, където държахме пленниците, изстрел, след него втори и трети. Изпратихме да
разберем каква е работата. Оказа се, че един от ранените башибозуци побягнал и
започнали да стрелят по него, но той все пак успял да се скрие в гъстия храсталак. „Няма
да е съвсем добре — си помислих аз, — ако той успее да се промъкне при своите.“
22 юли
Сутринта в 8 часа беше заповядано да вдигнем отряда и да отстъпим на котите.
Тежката деветфунтова батарея на Дроздовски възлизаше с големи усилия по много
стръмния склон. За всяко оръдие бяха нужни много войници. През планинския
Шипченски: проход е направено твърде добро шосе, което прави много завои по
стръмнината. На места шосето минава между високи скални издатини, което е особено
неудобно на завоите, тъй като не се вижда кой идва или кара насреща. Това неудобство
трябваше да го излитам върху себе си.
Аз, Ринкевич и командирът на 2-ра дружина майор Куртянов, следвани от един казак,
се изкачвахме полека нагоре, отпуснали при това поводите, пред 2-ра дружина, която
помагаше да теглим едно оръдие. Изведнъж на един завой иззад скалите към нас се понесе
в пълен кариер кон със зарядни сандъци. Изненадани, конете ни се подплашиха, рязко се
обърнаха назад и стремително се понесоха надолу. Абсолютно невъзможно беше да ги
спрем. Летях пред всички право към деветфунтовото оръдие и 2-ра дружина. Опасността
беше явна. Но за щастие конят ми, преди да стигне до дружината, в пълен бяг падна на
дясната си страна, а след това го задържаха спусналите се към мене хора. В
разгорещеността не можах да определя какво точно съм си повредил, но след това
почувствувах силна болка в дясната плешка и страна, освен това беше ожулена кожата на
челото и дясната ми длан. На кон дотича доктор Богданов, прегледа ме и опъна дясната ми
ръка: нищо лошо — изкълчване няма, а само силно натъртване. Богданов ми превърза
ожулените места на ръката и ме поздрави за щастливото избавление:
— Отървахте се леко!
Моят кон също си нарани предния десен крак и гърдите.
От останалите ми спътници Ринкевич излезе невредим, тъй като беше успял да
отскочи встрани и зарядният сандък не го беше засегнал. Куртянов си изпати повече от
мене — неговият кон беше пометен, той получи доста силна контузия в главата и палецът
на едната му ръка беше изкълчен. Казакът остана невредим, но обкованият ъгъл на
зарядния сандък доста сериозно нарани неговия кон, като разпра кожата му от опашката
до самото седло. Объркването поради това малко произшествие и превръзката на
пострадалите, т.е. на мене и Куртянов, отнеха 20 минути време.
На половината път по нагорнището към Свети Никола, най-високата точка на
Шипченския проход, турците бяха избрали много сполучлива позиция и бяха пристъпили
към устройване на батарея, която да обстрелва тази част от склона. Оттук можеше да се
стреля и по гъстите колони, които се движат в долината. На това място имаше малка
къщичка с пристроен към нея навес. Първоначално се предвиждаше да разположим тук
отряда на позиция, вследствие на което заповядах на дружините да спрат и да състават
пушките в пирамида, а сам с Ринкевич тръгнах нататък, към връх Св. Никола. Към него
водят два пътя — единият шосеен, горният, който е ново направен; другият е старият,
долният, който край една чешма извежда към провлака, съединяващ височините на Св.
Никола със съседното планинско бърдо и височините на Бедек. По този провлак, излизащ
право към батареята по-ниско от Св. Никола, въоръжена с турски стоманени оръдия, бяха
настъпили нашите стрелци при превземането на прохода от отряда на генерал Гурко.
Пресният насип над телата на убитите и търкалящите се тук-там остатъци от турски
мундири показваха мястото на неотдавнашното кръвопролитно сражение.
 Като се изкачихме на позициите на стоманената батарея и оставихме Св. Никола
вляво, ние се спуснахме на шосето и стигнахме до една недостроена турска казарма с
просторен навес за конете. На това място се намираше квартирата на Лайхтенбергските
князе. Тук се настани генерал Раух и се помещаваше временно командуващият Орловския
полк полковник Линдстрем.
Днес по случай имения ден на нейно величество императрицата има парад. По време
на нашето пристигане Николай Максимилианович пускаше пред себе си полка в
церемониален марш под звуците на полковата музика. След това с чаша в ръка той
поздрави хората с тържествения ден. Като завърши церемонията, ние се явихме пред
херцога и генерал Раух за получаване на окончателни инструкции.
Заповядано е да оставим на средата на склона 4-а дружина с планинската артилерия, а
всички останали дружини да продължат към превала и да останат резерв на Орловския
полк, разположен при батареите.
Б. се горещи повече от другите, води мене и Ринкевич, за да ни покаже къде трябва да
се разположат дружините на бивак. Ние трябваше да заемем една могилка наляво от пътя,
с фронт към Св. Никола, който беше левият фланг на позицията.
В двора на казармата са опънати двете палатки на маркитанта49 на Орловския полк.
Но освен спиртни напитки, сардела, сирене и доста сносно местно вино при него не се
оказа нищо друго.
Запознах се с командуващия Орловския полк и веднага помолих да ми отпусне
временно палатка, без която би ми станало много неудобно, в случай че завали
продължително. През времена двудневния ми престой в село Шипка аз трябваше да се
сдобия с магаре за денковете, като сменя купеното в Ески Загра муле; мулето се оказа
много младо и слабо и освен това така си протри шията, че беше невъзможно да го товаря.
Магарето изкачваше съвсем леко незначителния ми багаж към Шипченските височини.
Вестовоят ми Ганчо просто не можеше да се нахвали с него.
Отначало бях в голямо затруднение къде и как да се храня, но се оказа, че генерал
Столетов и неговият щаб съставят общ артел, имат съдове и готвач руски доброволец,
забележителен по своята кулинарна съобразителност. В артела освен щабни офицери бяха
приети и доброволци юнкери. Един от тях, Поливанов, млад човек от много добро
московско семейство, изпълняваше службата на завеждащ артела. Тъй като нямах още
определено назначение, помолих да ме включат като член на артела и по такъв начин се
осигурих за храненето.
На позицията се настаних отделно, недалеч от щаба, под голямо клонато дърво,
където именно заповядах да опънат дадената ми палатка. Не бях още успял да се подредя,
когато дотича суетливият полковник Б.; търси началника на щаба Ринкевич.
— Ето и с вас, полковник, е нужно да поговоря за това как да действувате в случай на
неприятелско настъпление, а и с позицията трябва да се запознаете.
Дотегна ми този Б.! С какво право и от кого е упълномощете навсякъде да се навира
със своите съвети, предложения и дори разпореждания! Предоставих случая на
разпореждането на Ринкевич, а сам останах на позицията.
С нетърпение очаквам пристигането на генерал Столетов, за да се освободя от моето
неправилно положение, подвеждащо другите за грешки.
Денят, вечерта и нощта бяха чудесни, ето защо се изтегнах и спах отлично.
23 юли
Тръгнах към маркитанта да закуся и да си купя вино, но напразно — всичкото вино
било продадено и изпито. Раух и Лайхтенбергските князе седяха на балкона почти край
палатката на маркитанта, тъй че не можеше да ги отмина. Приближих се и отрапортувах за
благополучие. Евгений Максимилианович ми предложи чашка водка. Николай
Максимилианович гледаше бодро и весело. Осведоми се за моето натъртване. Генерал
Раух седеше с Георгиевския кръст, изпратен му за преминаването през Балкана.
В палатката на маркитанта се запознах с офицерите на Орловския полк и се наслушах
на епизоди, отнасящи се за преминаването на Дунав и завладяването на Шипченския
проход, който ще трябва, както се вижда, да защищаваме на свой ред срещу
настъплението на Сюлейман.
Към обяд се върнах на позицията. След това пристъпих към съставяне на донесение
за действията на десния фланг при защитата на Ески Загра. Привеждам копие от
донесението, което представих:
„На 18 юли вечерта повторно бях назначен за комендант на град Ески Загра, при
което ми бяха дадени в мое разпореждане 2-ра и 5-а дружина от опълчението и две
планински оръдия. Вечерта след пристигането ни в града взех две роти от 2-ра дружина,
едната от които разположих на чирпанския (филипополския) път, другата оставих в
зданието на Градското управление да следи за спокойствието на града.
На 19 юли в 9 часа сутринта беше забелязано настъпление на турски колони откъм юг
и почти едновременно получих предписание от командуващия челния отряд да поема
защитата на града, при което в мое разпореждане бяха изпратени още две оръдия от
планинската артилерия и Казанският драгунски полк.
Пред вид голямото протежение на градската черта откъм южната страна разположих
поверения ми за защита отряд в следния ред: след като заповядах на драгуните да се
спешат, поставих ги на крайния десен фланг на защитата и едновременно ти обединих с
ротата на чирпанския път. После почти на края на градската черта поставих един взвод от
2-ра планинска батарея под командата на поручик Гофмейстер; нататък по дължината на
градския вал — 2-ра дружина под командата на полковник Куртянов (една верига от
дружината поставих в лозята); по-наляво — 2-ра и 5-а дружина под командата на
подполковник Нишченко; и на крайния ляв фланг на градската отбрана поставих двете
планински оръдия под командата на капитан Константинов.
Артилерийският огън на турците продължи приблизително до 11 часа сутринта, а
след това, като се разгъна в боен ред, неприятелят мина в настъпление, устремил всичките
си усилия към това да разстрои левия ни фланг и да направи пробив в центъра на бойната
ни линия. Към пладне беше забелязано движение на неприятелски колони към десния ни
фланг с очевидната цел да отрежат пътя ни за отстъпление по казанлъшкото шосе. Това
именно ме принуди да изпратя там (нагоре към казанлъшкия път) за предпазване от обход
планинския взвод на поручик Гофмейстер при драгунския взвод от Казанския полк.
Въпреки забележителната устойчивост на българските дружини, безупречната
неустрашимост и хладнокръвие на нашите стрелци несравнимо по-големите сили на
неприятеля ни принудиха след 4-часова мъжествена защита на града да предприемем
общо отстъпление към левия ни фланг, за да се съединим с останалите части на отряда.
При това поручик Гофмейстер отстъпи направо по северния казанлъшки път; по същия
път отстъпи и Казанският драгунски полк; 2-ра и 5-а дружина и командирът на
планинския дивизион капитан Константинов отстъпиха към Казанлъшката клисура от
източната градска покрайнина. Аз лично с полковника на Казанския драгунски полк
Белогрудов, с 13 драгуни и една рота от 2-ра дружина под командата на капитан
Медински с цел да предупредя и спася жителите трябваше да отстъпя през града, а след
това вече да го заобиколя откъм североизточната страна през лозята и по такъв начин да се
присъединя към отряда. В самото начало на клисурата непосредствено след отстъпващата
1-ва рота се появиха черкези, които незабавно бяха отблъснати със задружните изстрели
на нашите юначни българи.
Като намирам поведението в боя на поверения ми отред над всяка похвала, заедно с
това свидетелствувам за разпоредителността и мъжеството на следните офицери: капитан
Ефремов и капитан Гурски, на които беше възложена вътрешната отбрана на града;
капитан Волгин, който защищаваше чирпанския път; капитан Медински; артилерийския
капитан Константинов и поручик Гофмейстер от същата артилерийска част.“
Капитан Волгин, който си е въобразил кой знае защо, че е играл самостоятелна роля
във време на боя, подаде направо от свое име и в щаба записка за действията на 3-а рота
на чирпанския път. Ринкевич препрати тази записка до мене. Привеждам я автентично:
„ОПИСАНИЕ НА ДЕЙСТВИЯТА НА 3-А РОТА ОТ 2-РА ДРУЖИНА НА
БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ ПРИ ОТБРАНАТА НА ГР. ЕСКИ ЗАГРА НА 19 ЮЛИ
1877 ГОДИНА
Трета рота от 18 до 19 юли беше пратена от бивака в гр. Ески Загра в разпореждане
на завеждащия отбраната на този град полковник де Прерадович, по заповед на когото 2-
ри взвод под командата на поручик Скорняков в състав 3 унтерофицери и 60 редници до 7
часа сутринта на 19 юли патрулираше в града, а 1-ви взвод под моя лична команда в
състав 5 унтерофицери и 61 редници се намираше на филипополския път (той е
чирпанският) за неговото наблюдение. Към 7 часа сутринта на 19 юли 2-ри взвод в пълен
състав се присъедини към мен, а освен това във вид на подкрепление при мен беше пратен
един взвод от 2-ра рота на 2-ра дружина без офицер, който взвод обаче няколко минути
след това беше някъде отзован, но къде именно и защо — това не ми се съобщи. Тъй че в
началото на общата канонада на чирпанския път остана само 3-а рота. В същото това
време при мене се яви полковник де Прерадович и като обеща да ми прати едно планинско
оръдие, заповяда ми да заема с ротата удобна за отбрана позиция и да се държа на нея до
последна възможност; след това, като повтори още веднъж тази заповед, добави, че сам
той ще тръгне наляво и след като вземе намиращите се там части, ще започне
настъпление, подир което наистина се отдалечи натам. Но аз от този момент не съм
получавал никакво разпореждане отникъде, а съм действувал напълно самостоятелно до
самото отстъпление от града, т.е. до 2 часа след пладне, по следния начин: развърнах
целия 1-ви взвод във верига в лозята край чирпанския път, а 2-ри взвод (пред вид
закритостта на мястото) поместих в резерва на около 100 крачки зад веригата и в такъв ред
очаквах настъпващия неприятел до 10 часа сутринта. В 10 часа веригата на 3-а рота видя
настъпващи през лозята черкези, които бързо се придвижваха напред и прибягваха,
скачайки, а веригата на неприятелската пехота започна да прави обходни; движения по
височините, намиращи се надясно от пътя, с намерение да обхванат моя десен фланг, а ако
е възможно, да минат и в тила им. Стрелковата верига откри огън по черкезите и с това ги
застави да се отдалечат към своята пехота. След това за известно време се виждаше само
неприятелската верига, извършваща обход все повече и повече по посока към града, а към
1 часа след пладне вече почнаха да се показват сближени пехотни части, които се движеха
всяка след предидущата по посока на веригата, също в обход на моя десен фланг, само че
много бавно. Всички сключени части освен веригата ми се сториха повече от четири
табора. Като забелязаха нашите слаби сили, те, както се вижда, искаха след обход на
десния ми фланг да влязат в града откъм тила ни. Виждайки движението на такава пехотна
маса, която все повече и повече минаваше във фланг на моята рота, и понеже нямах
никакви сведения какво произлиза наляво от мене, в 2 часа след пладне аз изпратих
поручик Скорняков да донесе на командира на дружината или на полковник де
Прерадович за намеренията на неприятеля да мине в тила ни и откъм тила да влезе в
града. А между това промених фронта на ротата с десния фланг назад и я оттеглих на
около 300 крачки назад, по-близо до града, като исках да отбия по възможност влизането в
града по две от улиците му. В същото време голямо число бягащи българи — към 8000 —
в панически страх нахлу от всички страни в града, като викаха за помощ и ми пречеха да
насочвам свободно огъня на ротата. Никакви молби, нито заповеди не бяха в сила да
пръснат изплашените жители, тъй че аз, виждайки застрашаващата ги опасност, бях
принуден да прекратя стрелбата. Тъй като бягащият народ ми свързваше ръцете, взех
всички зависещи от мене мерки да задържа ротата в близост до града, като не допусна да
бъде увлечена от бягащата тълпа, и по всякакъв начин се задържах с нея до 2 часа след
пладне около улиците на града под силния неприятелски огън. Върналият се поручик
Скорняков ми предаде, че дружинният командир вижда обхождащите неприятелски
колони и че е заповядано да се държа около града до последна възможност. Към 2 часа
след пладне един казак от 26-и донски полк дотича на кон и ми предаде: „Заповядано е да
отстъпим.“ Но когато го запитах на кой път, той каза, че „не знае и не е получил никаква
заповед за това“, като добави, че всички части, стоящи наляво от моята рота, вече
отстъпват. В това време успяха да пристигнат при мене от града командирът на 2-ра рота
щабскапитан Гурски с един взвод. Той също не можа да ми каже нищо за пътя на
отстъплението, а само прибави, че когато със своя взвод искал да мине по улицата, която
води към град Ени Загра, бил пресрещнат от залпове на неприятеля, който бил превзел
вече част от града.
Като научих за това положение на частите наляво от мен и като виждах
същевременно, че неприятелската верига, прикривайки колоните, все повече и повече
обхваща моя десен фланг и минава в тил, в 2 часа след пладне реших да оставя града и да
отстъпя заедно с взвода на щ.к. Гурски по улицата, която води към казанлъшкия път (в
клисурата), което и извърших в пълен ред, намирайки се под унищожителния огън както
на неприятеля, заел някои странични улици, така и на местните турци, които стреляха в
нас почти в упор от прозорците, вратите и покривите. Като излязох от града, видях пред
себе си хората от 1-ва рота, които също отстъпваха на казанлъшкия главен път. След като
отстъпих към клисурата, минах с ротата под ръководството на полковник де Прерадович,
който именно поведе всички отстъпващи към нова позиция в долината на река Тунджа.
През цялото време на 19 юли 3-та рота понесе въпреки крайно критичното си
положение твърде незначителни загуби, а именно: двама убити редници, двама леко
ранени, които не напуснаха строя, и шест души по време на отстъплението изчезнаха в
неизвестност.
20 юли 1877 г. КОМАНДИР НА 3-а рота — 2-ра дружина на
БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ щабскапитан В0ЛГИН“
Днес пристигна един от ординарците на генерал Столетов — Лукашев, — който
пътувал от Хаинкьой през Мъглиж към Казанлък. Пътят е свободен. Според сведенията,
Сюлейман, след като унищожил Ески Загра, не тръгнал към Малкия балкан, а отстъпил
към Карабунар.
24 юли
Днес преди обяд за мое най-голямо удоволствие се завърна генерал Столетов. Той
прехвърлил Балкана към градеца Трявна, в който аз вече прекарах известно време, когато
търсех опълчението. Със Столетов освен ординарците и адютантите (Сухотин, Илин,
Челяев и Неверов) пристигна и войводата Цеко. Срещнахме се със Столетов твърде
дружелюбно. Започнаха разкази за случилото се по време на петдневното му отсъствие.
Столетов с двете оръдия на Пономарьов едва избягал от преследващия ги неприятел;
дори фуражката на Сухотин била простреляна. Бягали в пълен кариер и изведнъж като за
беда Челяев сякаш бил ударен (може да е бил контузен по време на сражението и да не е
забелязал), тъй че в пълен бяг полетял от коня, но с помощта на Неверов скоро се оправил.
Когато най-после стигнал до Дълбоки, до отряда на генерал Гурко, и Столетов се явил при
него, Гурко, както разказват ординарците, го приел, срещайки го с въпрос:
— А къде е вашето опълчение, генерале?
Столетов не знаел какво е станало с опълчението и мислил, че ние сме напълно
разгромени и избити.
Отначало Гурко мислил да тръгне към Ески Загра. Но след това, като имал пред вид
избиването на нашия отряд, превъзхождащите сили на неприятеля, заел изгодни позиции,
и вече вероятното унищожение на града, решил да се върне на Хаинкьой. Отстъплението
през Малкия балкан било направено през такива малко проходими планински пътеки и с
такова бързане, че двете турски оръдия, завладени в сражението при Джуранли, трябвало
да бъдат хвърлени в една пропаст.
Било крайно нужно да се скрият далеч зад Малкия балкан…
Днес началството и офицерите от генералния щаб ходят със загрижени лица. Мъчно
научих причината за това — получени са от Главната квартира много неутешителни вести.
Претърпели сме твърде сериозни несполуки при Плевен, ето защо не само не може да се
мисли за възобновяване на движението напред, но налага се да се примирим с мисълта, че
ако Сюлейман нападне Шипка, ние няма откъде да очакваме подкрепления.
Лайхтенбергските князе и генерал Раух се готвят да напуснат Шипка. За началник на
Шипченската позиция оставят нашия началник Столетов.
25 юли
Рано сутринта Лайхтенбергските князе напуснаха, Шипка и генерал Столетов остана
за старши.
Преди обяд по покана на генерала тръгнах да се запозная с местността, тъй като, в
случай че Сюлейман настъпи, Столетов имаше пред вид да ми възложи отбраната на
някой от фланговете на позицията. При извършения обход на кон и внимателен преглед
както на позицията, така и на заобикалящите я местности аз стигнах до убеждение, че
Шипненската позиция е напълно непристъпна, ако се заемат всички главни позиции,
съседни на ключовата (т.е. връх Св. Никола), които командуват височините, и е крайно
неудобна за защита, в случай че се ограничим само със заемането на връх. Св. Никола със
съседната му височина (през пътя вляво, с фронт към Казанлък), на която е разположена
завладяната от нас турска стоманена батарея, след това — със заемането на шосето за
Габрово, което представя напълно открита за съседните височини част от позицията; по-
нататък — със заемането на планинското разклонение, малко по-ниско от Стоманената
батарея, което се издава като нос наляво от шосето (фронт към Св. Никола); и най-после
— със заемането на двете батареи, които образуват тила и десния фланг на позицията.50
Или според моето мнение, Шипченската позиция в този вид, както ние я заемаме в
дадения момент и при сегашните ни средства за отбрана, лесно може да бъде завладяна от
неприятеля. За да се отстрани възможността за обход и обстрел на позицията, необходимо
е да заемем съседните с връх Св. Никола Бедекски височини, застрашаващи левия ни
фланг, и Голия връх като най-висока точка на редицата височини застрашаващи десния ни
фланг и дори тила на позицията. Заемането на Голия връх, който се намира на северозапад
от връх Св. Никола на около 2,5–3 версти по права посока и почти на една линия с нашите
тилови батареи, е особено желателно, тъй като е несъмнено, че при атаката турците ще
изкачат на него силни батареи, от които ще стрелят в тил по укрепленията на Св. Никола и
ще бият напълно открития за тях наш десен фланг.
Всички тези мои съображения напълно се споделяха от генерал Столетов. Но за
заемането на Голия връх и за поддържането на неговите връзки с деснофланговата батарея
(полукръгла) беше нужен поне един нов бодър полк в пълен състав. Решено беше да се
донесе на висшето началство за необходимостта да се засили отрядът.
Привечер почивах в палатката. Изведнъж чувам шум и глух ропот на минаваща
тълпа. Излизам и виждам, че на едно въже водят завързани трима души в българско
облекло; следват ги на тълпа много опълченци.
— Какво се е случило? — запитвам първия попаднал ми унтерофицер.
— Хванали са шпиони, ваше високо благородие. Заповядано е така: да се обесят!
Облякох се и отидох да видя. Двамата от осъдените бяха евреи, единият — възрастен,
другият — съвсем младо момче на 17 години; третият беше българин на средна възраст с
решително разбойническо лице. Евреите бяха до такава степен наплашени, че при
екзекуцията вече приличаха на мъртъвци. По тъпия израз на лицата им и безсмисления им
поглед се виждаше, че те не могат да си дадат сметка какво става с тях. Пръв беше убит
възрастният евреин. Обесването се извършваше просто и бързо: избраха дърво със здрави
дебели клони; през един клон прехвърлиха здраво въже с брънка на единия край;
нахлузваха брънката на врата на осъдения, а от другия край бързо и силно дърпаха, като
повдигаха жертвата на около два аршина от земята. Смъртта настъпваше почти
мигновено. Изкривено от предсмъртни гърчове лице с напълно изблещени нагоре зеници,
конвулсивно потреперване на плещите и ръцете (към една минута) и човекът отиваше във
вечността. След възрастния дойде ред на момчето еврейче. Съзнателно или несъзнателно,
но то събра ръце като за молитва и само пъхна глава в брънката. Когато дойде редът на
българина, който гледаше мрачно, но безмълвно тази наистина тежка, но необходима
сцена, из тълпата се разнесе глас:
— Стойте, момчета, стойте! Аз го познавам този българин — той не е шпионин!
И от тълпата се отдели подполковник Кесяков. Оказа се, че българинът не само не е
шпионин, но е заклет враг на турците, загубил цялото си семейство по време на
миналогодишното клане.51
— Искаш ли да видиш хубав удар със сабя? — ме запита Кесяков, когато тълпата се
успокои и се разотиде.
— Да отидем.
Приближихме до мястото на екзекуцията, където трима-четирима опълченци риеха
гроб за обесените. И наистина видя виртуозен саблен удар, нанесен на момчето еврейче
сигурно от опитна ръка: то беше буквално разсечено надве само с един удар — от рамото
и през цялата гръд. Обесените след изваждането им от брънките ги насичаха с цел да не ги
заровят живи.
— Тук се прояви моят Тодор — ми обясни Кесяков.
— Но в такъв случай покажете ми вашия звяр Тодор.
Тодор, писък и набит човек, цял от мускули, с такова личице, че и приятел няма да е
спокоен, ако го срещне в гората, е нещо като телохранител при Кесяков. Той се бил
отличил при избиването на башибозуците на 21 юли.
Вечерта имаше обща вечеря в артела, и то вечеря доста сносна. Поливанов беше
прекарал известно време в Габрово и беше докарал провизии и вино, а готвачът Иван се
беше добре погрижил…
Исках да отстъпя своята палатка на генерала, тъй като не всичките му вещи бяха
пристигнали, но той се отказа и постави походния си креват под открито небе.
— Виж, само на земята не мога да спя, защото — смешно е да го кажа — се боя от
мишки! - рече Столетов.
26 юли
Идва на бивака при нас Б. и се съвещава със Столетов. Вечерта е заповядано да се
съберат всички началници на отделните части и да дадат сведения за количеството на
наличните провизии и боеприпаси. Към 4 часа следобед се събра нещо като военен съвет,
председател на който беше Столетов като главен началник, но фактически говори само Б.,
който беше дотичал с бележник, където по точки бяха отбелязани въпросите, които
подлежаха на обсъждане. Столетов седеше и пушеше с невъзмутимо хладнокръвие, но
най-после не издържа и когато Б. с наставнически тон се обърна непосредствено към
началниците на частите: „И така, господа, най-важното е вие да се погрижите за сухарен
запас…", генералът го спря с думите: „Позволете, Василий Иванович, аз съм тук
началникът на позицията и аз отговарям за командуването и продоволствието“… Василий
Иванович, като се съвзе все пак бързо, запази за себе си последната дума:
— И така, господа, Шипченската позиция е толкова важна, че и дума не може да
става да бъде предадена! Ние всички трябва да сложим тук кости!
— А вие, Василий Иванович — обърнах се аз към Б., — с нас ли оставате?
— Н-не! - отговори малко засрамен Б. — Аз заминавам в отряда на генерал Гурко.
Решено е да ме пратят в Търново при корпусния командир генерал Радецки, за да
издействувам подкрепления за заемането на Голия връх.
27 юли
Мрачен мъглив ден. От Габрово пристигна началникът на така наречения Габровски
отряд генерал-майор Дерожински, на когото е подчинен и началникът на Шипченската
позиция. Поради това посещение моето заминаване при Радецки беше отложено.
Столетов, а с него щабът и артелът преминаха от бивака в двора на казармата, където
подредиха палатките. Докторът на Брянския полк ми даде напълно нова носилка, която ми
замени кревата. Тези, които нямаха палатки, се настаниха в казармите. Там се поместиха
прислугата и щабният артел.
Североизточният вятър носеше облаци и лапавица. Връх Св. Никола беше обвит с
гъсти облаци като със саван. Мъглата беше толкова плътна, че на 30 крачки не се виждаше
нищо. Зле бихме се почувствували, ако турците бяха рискували да ни нападнат
неочаквано.
28 юли
Същото неприятно, студено и влажно време. Облаците окончателно заседнаха на
върховете на Шипченския проход. Положението на опълченците без палатки и без
шинели, само по куртки и летни шалвари, стана непоносимо. Освен това не бяхме добре и
с храната — ядяхме сухари. Столетов се реши да ме изпрати независимо от най-близкия
началник Дерожински в Търпово при генерал Радецки.
В 5 часа след пладне заминах на кон от позицията за Габрово. Спрях при познатия ми
ханджия. Оттук нататък предвиждах да пътувам нощем с кола, но не намерих бричка
срещу каквото и да било заплащане. Отидох при окръжния началник капитан Маслов52
(това вече е гражданското ведомство на княз Черкаски) и помолих за неговото съдействие.
При него за щастие заварих неколцина граждани, един от които се съгласи да ми даде
каруца с два коня, но на баснословна цена: пет полуимпериала, т.е. според курса повече от
40 рубли за 80 версти отиване и връщане (от Габрово до Търново са около 40 версти).
Нямаше друг изход налагаше се да се съглася. Нощта беше тъмна, поради което отложих
заминаването за сутринта.
29 юли
Заминах призори. Преди да стигна Дебелец, срещнах нашия обоз под командата на
капитан Орешков. Той ме замъкна в хана и ме засипа с въпроси. На свой ред аз научих, че
нашите работи при Плевен не вървят добре, а освен това очакват настъпление на турците
по османпазарския път. Лошо! Предчувствувах, че ще претърпя неуспех при генерал
Радецки.
В Търново се установих при стария ми познайник Панайот, в чиято къща живях,
когато догонвах опълчението. Срещнаха ме с отворени обятия като скъп човек и
започнаха да ме разпитват какво става на Шипка. Радваха се, че така леко се бях отървал
при Ески Загра, и изпадаха в искрен възторг, когато не щадях похвали за опълченците.
Скоро след моето пристигане дойде от Градското управление братът на хазяйката с
крайно угрижен вид.
— Работите вървят много лошо! — ми каза той. — Ние имаме сигурни сведения, че
Сюлейман паша ще удари Шипка! Какво ще ни посъветвате? Не трябва ли да заминем за
Свищов? Мнозина от нас вече напълно са се приготвили.
Неутешително състояние на духа! А да ги успокоявам след ескизагренския урок
съвсем не подхождаше.
Като си поотпочинах, облякох мундира и тръгнах за генерал Радецки.
Още на стълбата на малката къща, заемана от корпусния командир, чух глъчка.
Вижда се, че при генерала се бяха събрали доста хора. Изкачих се на втория етаж и казах
на ординареца:
— Доложи за полковник де Прерадович от генерал Столетов, от Шипка.
Ординарецът отиде в съседната стая. Говорът затихна.
— Заповядайте! — покани ме ординарецът.
Влизам и виждам целия ареопаг53 от знаменитости на генералния щаб. Освен генерал
Радецки тук бяха началникът на неговия щаб полковник Дмитриевски, началникът на
дивизията генерал Драгомиров, още двама непознати на мен полковници и най-после
старите ми познайници генерал Раух и полковник Б. Представих се на корпусния
командир. Той ме покани да седна.
— Е, как са нещата при вас?
Изложих целта на моята командировка, като завърших с думите:
— Генерал Столетов намира, че е невъзможно да задържим Шипка с частите, които
са в негово разпореждане, в случай на действителна и сериозна атака на неприятеля; че е
особено необходимо да се осигури десният фланг чрез заемането на Голия връх.
В отговор на моя доклад генерал Радецки заяви, че в негово разпореждане няма
войски, с които да може да подкрепи генерал Столетов.
— При мене в Търново няма и един цял полк.
— На генерал Столетов не можем да дадем и един батальон! — намеси се генерал
Драгомиров. — Нашите операции на осман пазарския път са по-важни!
— Пък и най-после вие не сте още атакувани, а може би и няма да бъдете атакувани
— прибави Радецки.
— И при това позицията е така непристъпна! — пропищя от дясната му страна Б.
С една дума, аз претърпях пълен неуспех. Станах да се сбогувам. Генерал Радецки ми
протегна ръка. А когато излязох в другата стая, настигна ме генерал Драгомиров и ме
запита:
— Нали вашето семейно име е де Прерадович, полковник?
— Точно така, ваше превъзходителство.
— Много се радвам да се запозная с вас! — каза Драгомиров и ми подаде ръка.
Каква бе подбудителната причина затова, не зная. Полковник Б. ме настигна на
стълбата:
— Предайте на генерал Столетов…
Аз не го слушах и побързах да се прибера в квартирата. Влязох в къщи крайно
недоволен от неуспешната ми мисия и от мъка си легнах.
30 юли
Рано сутринта отидох в пощата, за да сваря кореспонденцията за опълчението. Като
минавах край зданията, заети по-рано за стопанското отделение на щаба, гледам на
площадката се води обучение на младите опълченци от 2-ра серия (както я нарича Д. Н.
Корсаков) на II опълчение. Вгледах се в офицера, който водеше обучението, и познах моя
бивш бригаден адютант в Сърбия прапорщик54 Мерказин. Крайно се зарадвах от тази
среща и започнах да увещавам Мерказин да остави обучението и да замине при
действуващите дружини.
— А знаете ли, Феодор Михайлович, тук е също и бившият ви подчинен Данилов,
който беше с вас на Гредетинската позиция. Сега той не е напълно здрав.
Тръгнах да посетя Данилов. Той е също прекрасен във всяко отношение офицер. След
това, като се позабавих известно време на пощата и прибрах онова, което беше за щаба на
опълчението, заминах обратно за Шипка.
В Габрово пристигнах привечер. Долу времето е доста сносно, но над Балкана са се
струпали облаци. Пътят от Габрово към Шипка върви около 5–6 версти по долината на
Янтра между планинските разклонения на Балкана, а след това в подножието на главния
хребет се разклонява на две, като левият път стръмно възлиза в планината, а десният води
в село Зелено дърво, заето от пет роти на Орловския полк за предотвратяване на обходно
неприятелско движение. (От долината на Тунджа към Зелено дърво има пътека през
Балкана.) Още на половината път от нагорнището започна да ръси дъжд, а след това се
разнесоха доста близки тътнежи на гръмотевици и заваля проливен дъжд. Стана тъмно
като в рог. Конете пръхтяха и потръпваха и само блясък на мълния нарядко осветяваше
пътя.
Имах непредвидливостта да забравя своята мушама и както се казва, целият станах
вир-вода. Но ето най-после се показаха бивачните огньове и към 9 часа вечерта стигнах до
нашия щаб. Моята палатка беше разпъната редом с палатката на генерал Столетов, ето
защо той веднага дочу гласа ми и сам дойде при мен да се осведоми за резултата от
пътуването ми. Разказах му.
— Е, както те знаят! — каза в размисъл Столетов. — Вие повече няма какво да
докладвате пред мен, починете си.
И наистина не можех и да мисля за посещение. Напълно мокър, преоблякох се с
овлажняло бельо и легнах във влажното легло, но въпреки това заспах лесно.
31 юли
Все така сме сред облаци. В палатката ми се е стекла цяла педя вода и е подмокрила
денковете. Заповядах да пренесат носилката, която ми служеше като креват, в казармата,
където вече се бяха своевременно преместили адютантите и ординарците на Столетов. Ето
вече колко дни вали дъжд, пада мъгла и лапавица, а хората треперят без шинели под
открито небе. Дружинните командири докладваха, че расте заболяемостта и което е по-
лошо, зачестяват доста бягствата. И в същото време, когато при нас, на височините55, има
лапавица и непрекъснат дъжд (ние окончателно сме загърнати с облаци), в Габрово и
особено в село Шипка беше прекрасно слънчево и топло време.
Станът на височините имаше още и това важно неудобство, че не можехме да печем
хляб и се налагаше да хабим запасите си от сухари. Генералът вече отваряше дума да
спуснем опълчението долу, към село Шипка.
1 август
Същото нетърпимо време. Непоносима досада. Тъй като няма какво да се прави,
съставяме партия за преферанс и играем още от сутринта.
2 август
Генерал Столетов се реши все пак да се спуснем долу. Опълчението се разположи на
бивак на предишните места. В долината беше наистина и топло, и хубаво. Оттук отлично
се виждаше как облаците като шапка са покрили върховете на Балкана и бавно пълзят по
планинските върхове от североизток към запад. Армията избягали жители както по-рано
беше разположена на огромни лагери около селото. Много семейства, възползували се от
хубавото време, вършееха житото. Носеха се слухове, че Сюлейман попълва своя корпус и
подготвя доброволци в околностите на Карабунар. Мнозина от жителите на Казанлък бяха
се завърнали в града. Съседното на Шипка турско село Шейново беше обхванато от огън.
Взех пет души конници българи, в това число доброволците Пустовойтов и Юриев, и
отидох да погледам пожарището. От Шипка до него има две и половина версти…
… След завръщането ми в бивака научих, че генералът ми е намислил командировка.
Някой му съобщил, че в Казанлък има до 3000 оки жито, на зърно или на брашно, които
може да бъдат реквизирани, и той решил да ме изпрати утре в Казанлък с коли под охрана
на три роти опълченци със задача да приберем житото, а освен това да вземем
съхраняваните в складовете турски мундири и шалвари. Беше ми дадено също така право
да разбия и прегледам турските дюкяни и да иззема от тях платното и сукното.
В Шипка този път се настаних почти в центъра на селото в доста чиста къщица на
втория етаж. С мен беше неизбежният Ефремов. Столетов с щаба живееше в отлична
голяма къща недалеч от мене. Вечерта, когато получих вече необходимите заповеди
относно утрешната експедиция и се прибрах в къщи, видях от прозореца, че към портата
приближава на кон един млад човек в цивилно облекло. Слезе и тръгна към моята стая.
— Извинете, полковник, че ви безпокоя! Аз съм Фьодоров? Служих с вас в Сърбия и
се срещнах с вас в Кишинев, когато пътувахте към действуващата армия.
Наистина този Фьодоров, здрав и енергичен млад човек, но за съжаление нахален и
груб, отседна в Кишинев в същия хотел, където се настаних и аз, но по-нататък не можа да
пътува поради липса на средства. И ето сега той някак си ме откри в Шипка.
— Какво желаете?
— Пристигнах да ви помоля да ме приемете в опълчението и да ме вземете за свой
ординарец.
Обещах на Фьодоров да доложа за него на генерал Столетов и за момента му
предложих да нощува при мен. А от почивка твърде много се нуждаеха и той, и клетата
кранта, на която Фьодоров пристигна.
3 август
Като взех десет частни каруци с три роти пехота и десетина казаци, заминах от бивака
за Казанлък. Фьодоров се натрапи да пътува с мене. Освен Фьодоров се оказаха още
няколко доброволци от българската конница, между които и доброволците Пустовойтов и
Плевако, както и българинът Георги. От офицерите освен строевите пожела да ме
придружава неотдавна пристигналият в опълчението щабсротмистър от Петербургския
улански полк Арсениев. Каруците ме забавиха, поради което тръгнах малко късно, към 9
часа сутринта. Отпред вървяха казаците, след това двете пехотни роти, колите и третата
пехотна рота.
Преди да се стигне Казанлък, в заобикалящите го откъм север горици бяха се
настанили на лагери доста голям брой български семейства. Още не стигнали до мястото,
на което те се бяха разположили, чух необуздани викове и след това видях една жена с
окървавено лице, внезапно появила се на пътя. Разпитах каква е работата и научих, че я
били нападнали двама българи от четата на Иванов и искали да я изнасилят. Изпратих
конници и виновните бяха незабавно заловени и арестувани.
Трябва да се знае, че освен редовни войски населението е образувало множество
летящи чети, като им е избрало главатари. Целта на четите е да безпокоят неприятеля, да
откарват добитък, с една дума да нанасят на турците вреда. От тези чети, които често
влизаха в бой със значителни черкезки и башибозушки групи, с особена известност се
ползуваше четата на Панайот, с когото се запознах в Хаинкьой. Значителни бяха и четите,
действуващи в околностите на Карлово, а в съседство с нашия отряд — двете чети,
предвождани едната от българина Иванов, разположена на лагер между село Енина и
Казанлък, а другата — сформирана преди няколко дена — от кавказкия унтерофицер в
оставка Михайлов, който е бил известно време в Сърбия. Той беше дошъл да постъпи в
опълчението и беше вече зачислен в 1-ва дружина, но още първия ден нагруби
началството и беше изгонен. Ясно е, че в тези дружини дисциплина и особен ред не
съществуваха. От тях си патеха турците, но случваше се също да пострадат и свои. Бях
арестувал такива именно двама юначаги, които и на сънародниците си гледаха, както на
неприятеля.
Като пристигнах в Казанлък, спрях каруците с една рота на площада. След това
изпратих една рота отвъд града на хаинкьойския път и заповядах да пратят от нея постове
към лозята, а третата рота оставих в окрайнината на града към село Шипка.
В Казанлък имаше доста много въоръжено мъжко население, охраняващо града от
грабежи и решено дори да даде отпор в случай на черкезко или башибозушко нападение.
Какви юнаци! Исках да разуча кой е разпоредител на това начинание и няма ли в града
също някакво българско началство, което би могло да ми посочи къде е житото, за което
беше стъкмена моята експедиция. Но нито някакво началство се оказа, нито се намериха
3000-те оки жито. Събрах зърно само за една каруца, а в другата наистина нахвърлих
няколко десетки турски шалвари и мундири. След това започнах да търся магазинче с
платно и сукно. Българите ми посочиха една каменна къща недалеч от дюкяните, със
здрави железни врати, с яки ключалки и железни катинари. Попитах няколко пъти
наистина ли това е турското магазинче и като получих утвърдителен отговор, поръчах на
щабсротмистър Арсениев да разбие вратите и намиращото се в магазинчето платно и
сукно да постави в колите. Сам аз тръгнах към площада. От разбитото магазинче дойдоха
две каруци, натоварени с някаква вехта покъщнина. Арсениев заяви:
— Сукно и платно няма, а взехме някои необходими вещи.
Към два часа след пладне заповядах на отряда да се готви за връщане.
Излязохме от Казанлък в същия ред: едната рота, каруците, останалите две роти,
казаците. Като яздех край една от ротите, видях у един опълченец грамадна стъкленица
със златен герб.
— Това какво е?
— Нищо, ваше високо благородие, малко розово масло.
Не обърнах внимание и отминах нататък. Но на около четири версти от Казанлък чух
конски тропот и видях, че ме догонват двама конници, единият от които силно чернокос, с
чекмен от черно сукно и с черна шапка. Спрях коня. Непознатите приближиха.
— Аз съм казанлъшки търговец, полковник, и току-що научих, че хората от вашия
отряд са разбили моя дюкян и са изнесли стока за няколко хиляди и в това число една
стъкленица с розово масло! Заповядайте поне маслото да ми върнат — в стъкленицата
имаше масло за 800 рубли!
Обясних на търговеца, че ми е било наредено да реквизирам само платното и сукното,
останалото не съм заповядал да се взема и че освен това са ми посочили неговия магазин
като турски.
— Моля ви се, целият ми род е от Търново — какъв турчин бих могъл да бъда аз!
Нямаше какво да се прави. Изпратих Плевако и Пустовойтов да потърсят, както
вървим, стъкленицата с розовото масло. Но — напразно! Стъкленицата изчезна безследно
и търсенето не даде никакъв резултат. Поканих търговеца да дойде в село Шипка, където
ще бъдат отделени и върнати незаконно взетите вещи освен платното и сукното; в
момента не можех да спирам отряда за издирване. Приближихме до бивака към 6 часа и
намерихме отряда на крак.
— Какво има?
— Казват, че неприятелят настъпва от Карлово.
Като пуснах ротите по дружини и изпратих каруците в щаба, на кон тръгнах да търся
генерал Столетов.
Паниката в селото и сред жителите, разположени около Шипка, беше страшна!
Прибираха се вещите, впрягаха каруците, тичаха насам-натам, едва не се премазваха едни
други. Вече цели обози се бяха проточили по планината към прохода.56
Генерал Столетов вдигна от бивака дружините и планинската батарея и ги изведе от
селото по карловския път, където избра позиция за срещане на неприятеля. За конни
патрули бе изпратена сотнята на уралските казаци под командата на есаула57 Кирилов. До
мръкване останахме на първоначално избраната позиция. След това генералът по някакви
съображения намери позицията за неудобна и като задмина селото, разположи отряда
насред планинския склон над селото. Между селото и отряда имаше голямо множество
жители, които при неуспех и отстъпление биха причинили неизбежно объркване и
безредие и бика пречили на движението и действията на войската.
Когато се стъмни, тръгнах за квартирата си, за да се разпоредя за събирането на
вещите ми, а освен това бях гладен и уморен. Исках да отпочина; утре по всяка вероятност
ще произлезе нещо, следователно трябва да бъда нащрек.
Не мина и половин час и Столетов изпрати да ме повикат. Отидох. Генералът с щаба
си се беше разположил под открито небе на възвишението над крайните селски
стопанства. Тук за най-голямо удоволствие и малко учуден аз срещнах Александър
Алексеевич Наришкин, а с него и доктора, члена на Ескизагренското градско управление,
когото аз, признавам си, броях между убитите. И той, и Славейков успели навреме да
напуснат града. Къщите и имуществото им, което те не сварили да изнесат, били
унищожени. Докторът крайно съжаляваше, че е изгубил библиотеката си. Наришкин,
както по-рано, беше с пълномощия от Червения кръст, но той не могъл да се задоволи с
дейността в тила на армията, а пожелал известно време да бъде на бойния театър и да
види, така да се каже, самата същност на сражението. С него беше и секретарят му. Като
поговорих с генерала и получих от него известни нареждания, поисках разрешение да
пренощувам в селото. С мен тръгнаха Наришкин със секретаря, докторът и капитан
Ефремов.
На жителите беше заповядано да напуснат селото и колкото“ може по-бързо да минат
оттатък Балкана. Дай боже да успеят да се измъкнат преди нахлуването на неприятеля.
4 август
Рано сутринта дадох някои разпореждания по изпращането на моите денкове. В двора
на къщата, където бях се настанил, имаше една почти нова покрита каруца. Ординарецът и
сам хазяинът ме увещаваха да я взема за своите нужди, тъй като принадлежала на
казанлъшкия манастир (игуменката и сестрите били напуснали Казанлък) и ако
неприятелят овладее града, тя ще попадне в ръцете на някой турски началник. Съвестта не
ми позволи, пък и не това беше всъщност най-важното. Ужасно ме безпокоеше
обстоятелството, че не всички жители са, напуснали селището. Ефремов, който беше
излязъл за нещо на улицата, се върна бързо, препаса сабя и каза:
— Напускайте по-скоро селището, защото черкезите са съвсем близко! — След това
възседна коня и изчезна. Наришкин се обърна към мене и запита:
— Какво става?
Обясних му каква е работата, но реших предварително да проверя дали черкезите са
близо или далече. А освен това, каквото и да става, трябваше да се спасят ранените
българи, настанени в училищната сграда.
Възседнахме конете (вещите ми заповядах да изкачат към мястото, където е
разположен щабът на опълчението) и тръгнахме към училището. Тук потърсих
чорбаджиите (старшините) и заповядах на всяка цена да намерят коли за извеждане на
ранените от селото. Сдобихме се само с две каруци, и то с мъка. В училището намерихме
пет кърмачета, спасени от нашите хора по време на ескизагренското отстъпление. Едното
от тези деца, вече съвсем синьо, умиращо, беше оставено, а останалите четири раздадохме
в ръцете на българи, на които Наришкин даде по няколко франка. Наришкин въобще се
отнася към своите задължения с извънредно усърдие и сериозност. Той е в пълния смисъл
на думата рицар на почтеността. На чорбаджиите заповядахме между другото да
употребят цялото си влияние, за да подтикнат жителите да съберат покъщнината си и да
напуснат селото.
От училището тръгнахме за позицията. Всички дружини бяха отведени към върха и
разположени на половината път за Св. Никола — на връх Попов58, — като щабът беше
заел къщичката до пътя. На мястото на вчерашната нощувка на щаба на опълчението,
което сега се падаше зад селището, тълпата жители стана свидетел на схватката между
уралските казаци на Кирилов и башибозуците. Оказа се, че слухът, предаден ни сутринта
от Ефремов, че черкезите и башибозуците са почти в селището, е бил с известно
основание. Доста значителна група башибозуци на разсъмване незабелязано се беше
приближила откъм Карлово и беше забелязана от казаците само на около верста и
половина от селището. Юначният Кирилов се метна на коня и дружно със своите
храбреци уралци удариха хищниците и веднага ги обърнаха в бягство. Не ни се падна да
вземем участие, а само успяхме да видим преследването на пръсналия се неприятел, и то
на такова разстояние от селището (на около 3–4 версти), че окото трудно различаваше
конниците в бързо отдалечаващите се точки. Младият Фьодоров не се сдържа, поиска от
някого сабя и препусна в тръс на мършавото си конче след уралците. Като се полюбувах
на картината на преследването и посъветвах още веднаж жителите, струпали се при
нагорнището за планината, колкото може по-бързо да преминат отвъд Балкана, тръгнах
нататък, където бяха разположени дружините. На един от завоите на пътя намерих
капитан Ефремов, който в момента нямаше право да се отлъчва от село Шипка, тъй като
имаше за селото специално поръчение от началника на опълчението.
Остатъка от деня прекарах с генерала в щаба. Нямаше никакво съмнение, че в най-
скоро време трябваше да очакваме сериозно нападение срещу нас. Според слуховете,
черкезите се появили при Казанлък, а тяхното смело разузнаване по карловския път
свидетелствуваше, че след тях се движат значителни сили.
Настанихме се за нощуване — кой в къщичка, кой на таван, кой в плевня, а някои и
на чердак под навес. Аз спадах към последните и призори доста измръзнах, макар че още
беше рано толкова да се застуди.
5 август
Николай Григоревич е опитен боеви генерал, но вследствие на обстоятелствата при
даването на заповедите следваха непрекъснати отмени на разпорежданията. Вчера,
загрижен поради неприятелското настъпление откъм Карлово, той отстъпи и зае позиции
на височините, а днес, ободрен от това, че казаците прогониха незабелязано
приближилите се башибозуци, вече съжаляваше, че е напуснал позицията при селището, и
беше готов отново да се спусне от планината. Село Шипка привличаше нашия генерал,
защото там можеше да се пече хляб и следователно да се пести сухарният запас.
Като имаше това пред вид, Столетов ме назначи комендант на отбраната както на
село Шипка, така и на околните на Шипка села, като ми подчини есаула Кирилов с
неговите казаци и ми възложи да уредя правилно хлебопечене. Преместиха 4-а опълченска
дружина от връх Попов към най-близките до селото височини и заповядаха всеки ден да
се назначава от дружината дежурна рота в самото село. Преди да тръгна надолу, където,
според званието ми комендант на отбраната, трябваше да имам квартира, аз се запознах с
генерала от инженерните войски Кренке, който правеше пътищата за съобщение на
действуващата армия. Сега той лично следеше за подобряването на шосето, което минава
през Шипченския проход. Кренке е вече много възрастен, напълно побелял, но както се
вижда, е бодър и енергичен старец.
Като пристигнах в селото, настаних се на предишното място в къщата на ханджията,
който си живееше и преспокойно търгуваше въпреки очевидната близост на неприятеля.
За мен това беше удобно — все пак можех да си набавям туй-онуй за ядене.
Днес казаците на Кирилов под неговото лично началство направиха усилена
рекогносцировка в Казанлък и там налетели на черкези. Станало сбиване на градските
улици и казаците трябвало да се оттеглят, още повече, че по тях бил открит огън и от
къщите. Кирилов е леко ранен с куршум в челото, трима казаци са убити. Храбрите
уралци са успели да приберат труповете на убитите си другари.
След пристигането ми влязох във връзка с есаула Кирилов. Преди всичко представих
заповедта на генерал Столетов — че съм назначен комендант на отбраната. След това
поисках, вече като старши, да бъде дадена в мое разпореждане едната от наличните две
хлебопекарници. Кирилов59 не се яви сам пред мен, а изпрати своя старши сотник. Както
се вижда, на него никак не му се нравеше разпореждането на Столетов. Относно пещите
завършихме впрочем миролюбиво и определихме, че в известни часове ще се пече хляб за
казаците, а в други — за опълчението. Това беше действително по-удобно, отколкото да
разделяме пещите.
6 август
Станах призори, направих някои разпореждания относно доставката на хляба в
дружината. Днес дежурната рота е от 4-а дружина под командата на ташкентеца
Кащалински — отличен боеви офицер.
Обходих селото и убеждавах не заминалите още жители да побързат, тъй като всеки
момент неприятелят може да налети, а по военни съображения село Шипка няма да бъде
защищавано.
Наминах между другото в черковния двор, където е училищната сграда. Гледам —
двама казаци уралци приказват с един чорбаджия.
— Какво правите, момчета?
— Ние, ваше високо благородие, молим, ако може да получим отнякъде дъски, та да
сковем три ковчега за убитите ни другари.
— А къде са другарите ви?
— В църквата сега лежат на пода.
Влязох в църквата. Наистина трима яки и снажни казаци лежаха на пода. Ръцете им
бяха спуснати надолу със свити юмруци, като че ли и след смъртта заплашваха. При
главите им бяха поставени църковни свещници и идващите жители смятаха за свое
свещено задължение да поставят запалени свещи, окървавените и неумити трупове бяха
украсени с цветя. Извънредно много ми хареса това внимание на населението към нашите
убити.
Тръгнах с доклад към генерал Столетов. Целият път беше зает от кервана коли на
евакуиращото се население. Между бягащите от Ески Загра имаше няколко души ранени.
Горе, близо до щаба, докторите бяха направили вече няколко превръзки. Наришкин
проявяваше голямо съчувствие към ранените. Грижи полагаше също и ескизагренският
доктор. Пред мене направиха превръзка на едно 10-годишно момче, нарязано със сабя.
Особено сериозно беше разсичането на дясното му рамо — мускулите бяха напълно
обърнати и тъй като раната не е била превързана в продължение на няколко дена, а е била
наложена с памук, беше започнала да гангренясва. Момчето правеше усилие да понася
търпеливо болката, но когато започнаха да откъсват памука, не можа да удържи
покъртителните си викове. Веднага след това превързаха едно девойче, ранено с куршум в
крака. Най-тежкото при тези сцени беше това, че ние, русите, много повече
съчувствувахме на пострадалите, отколкото техните сънародници. Просто ми се наложи
да заставя един минаващ край нас българин да вземе при себе си на съвсем малко
натоварената си кола две ранени момчета. За нощуване слязох обратно в селото.
7 август
В 8 часа сутринта получих донесение от Кирилов, че в съседното село Енина, на
около пет версти от Шипка, в подножието на Балкана се появила група черкези от 200
души. Отидох сам при него в квартирата му да поговорим и се случи, че дойдох точно по
време на превръзка. Впрочем раната не е особено тежка, макар че Кирилов се оплаква от
силни болки в главата.
Моето мнение, с което се съгласи и Кирилов, беше незабавно да изпратим в Енина
ротата на Кащалински с 30 казаци, за да разгроми там черкезката шайка, а дружината на
Редкин (4-а) да спуснем от планината в селото; да искаме от генерал Столетов да изпрати
друга дружина на мястото на 4-а.
Речено-сторено. Кащалински беше изпратен в Енина. Пратих за Редкин един казак, а
на генерала изпратих донесение за произлязлото и за моите разпореждания по този
случай, като завърших доклада с думите: „Изпратих Кащалински да накаже тези
разбойници.“
Сам аз отидох в казашкия стан, разположен извън селото в горичката по казанлъшкия
път, и зачаках известия от Кащалински и заповеди от генерал Столетов. Извънредно много
ми послужи случайно купеният бинокъл, с който доста ясно се виждаха височините
оттатък Казанлък по пътя за Мъглиж. В това време казаците си говореха помежду си:
— Това, момчета, трябва да са турците — каза един снажен момък.
— Къде са турците, какво приказваш?! — казах на казака и се напрегнах да различа в
бинокъла какво именно се чернее на гребена на височините.
— Не са турци това, а храсти — казах аз на казака.
— Съвсем не, ваше високо благородие — това са войски и все се увеличават! —
отговори далекогледият казак.
Препускащият ординарец от Столетов разреши всички съмнения: „Срещу нас иде
неприятелска армия — пишеше генералът. — Затова не пращайте Кащалински в Енина,
дружините на Редкин не спускайте долу, а незабавно тръгнете с Кирилов към позицията.“
Веднага изпратих един казак към ротата на Кащалински със заповед възможно по-
бързо да се върне обратно. Почаках около един час и като не получих отговор, пратих
втори казак и най-после, изгубил всяко търпение и опасявайки се да не би някак да са
отрязали Кащалински, възседнах коня и сам препуснах да го пресрещна. Като стигнах до
казашкия пикет на около две версти от Шипка, спрях, тъй като видях завръщащата се
рота, и след това, като се присъединих към Кащалински, благополучно се завърнах в
селото. Кирилов, след като научил за настъплението на неприятеля откъм Казанлък, вече
успял да изпрати сандъка с парите на позицията и очакваше само завръщането на своите,
за да излезе поживо-поздраво от обреченото на гибел село. За най-голямо мое задоволство
село Шипка беше съвсем обезлюдено; в него бяха останали няколко старци фанатици,
решили с оръжие в ръка да сложат кости, като бранят своите жилища, и няколко жени, не
пожелали да напуснат родното село, разчитащи може би да бъдат пощадени. Тръгнах от
Шипка с ротата на Кащалински. Почти на изхода на селото, на главната му улица, стоеше
разпрегната кола, натоварена с всевъзможна бедна покъщнина, а на колата седи 12–13-
годишно момче.
— Ти какво правиш тук? Ей сега ще дойде неприятелят и ще те убият! Върви по-
скоро в планината!
 — Не мога да вървя — отговаря спокойно малчуганът. — Краката ме болят.
— Щом е така, моите казаци ще те вземат на кон, ще те закарат.
— Не мога да оставя вещите — баща ми поръча да ги пазя!
— За какви вещи говориш? Ще те убият и вещите все едно ще пропаднат!
— Е, да ме убият! — отговори ми момчето.
А то отговори напълно спокойно — никаква сянка на страх!
Нямаше какво да се прави, така го и оставих на колата и започнах да възлизам в
планината. Приближих към 4-а дружина, част от която се беше пръснала и залегнала зад
скали. Огледах се към току-що напуснатото село Шипка и видях, че неприятелската
кавалерия е на някакви две версти от селището. Настъпваха във верига, резервите се
прикриваха при движението от извънредно удобно разположените за тази цел могили. Ето
най-после от най-близката до селото могила се отдели група кавалеристи и бързо премина
през средата на селото. Разнесоха се няколко изстрела отляво — жителите българи се бяха
изкачили на склона на Бедекския хребет и бяха открили напълно безцелна стрелба.
Неприятелят дори не отговори. Чуха се два-три единични изстрела и от веригата на
нашите стрелци. Но беше дадена най-строга заповед да не се стреля и ние останахме неми
зрители на неприятелското нахлуване в беззащитното напуснато селище.60 Последиците
не закъсняха. Извиха се кълба дим, лизнаха огнени езици и в съвсем кратко време
църквата и училището бяха обзети от пламъка. В отделни странични улици на селото се
разнесе пукотевица от пушечна престрелка: старците българи приключваха сметката си с
живота, като умираха в борба със заклетия враг. До нас достигаха викове на отчаяние и
ужас и рязко се разнесоха във въздуха плач и молба на женски глас. Тръпки ме побиха при
мисълта за зверствата, които се извършват в тази минута над останалите малцина жители.
Обзема те злоба и недоволство — да съзнаваш своето безсилие и невъзможността да
подадеш ръка за помощ на нещастните мъченици.
Приближи се на кон Ринкевич.
— Знаете ли какво — му казах аз, — нали с планинските оръдия би могло малко да ги
сплашим?
— Разбира се, че може. Аз вече отворих дума за това, но генералът не е съгласен —
ми отговори Ринкевич.
Подкарахме нагоре към генерала. Около него бяха Кирилов и щабът.
— Е, мили мой, Фьодор Михайлович, изложихте се вие! — ми каза Столетов. —
Срещу нас настъпва цялата армия на Сюлейман. Ние тук изброяваме десетки батальони, а
вие отивате с една рота да наказвате разбойниците!
Това отстрана наистина би могло да изглежда комично, но работата е там, че от
планината се открива като на длан значителна част от местността оттатък Казанлък и
наистина може да се преброят батальоните на настъпващия неприятел, докато, ако си в
долината, едва би могло да различиш, и то само с превъзходно зрение, храсталак от
неприятелски колони.
Генерал Столетов се реши да остави на връх Попов 4-а дружина, а с останалите
дружини и планинската артилерия да отстъпи и се укрепи на главната позиция. Преди да
се здрачи, дружините тръгнаха към връх Св. Никола, а като стигнаха на позицията, заеха
предишното си разположение на левия фланг. Керваните на жителите бяха успели за
щастие да прехвърлят Балкана. На позицията бяха останали само работниците българи,
заети под ръководството на двамата инженерни офицери и генерал Кренке с
разширяването и поправката на шосето.
Нощта на 7-ми срещу 8-ми мина спокойно.
8 август
Генерал Столетов, предполагайки, че неприятелят в никакъв случай не ще се реши да
атакува позицията във фронт откъм село Шипка и ще направи тук само демонстрация, а
ще се опита да тръгне в обход към Трявна или Габрово, изпрати флигел-адютанта
полковник княз Вяземски да огледа клисурата, която води от Енина към Трявна, а своя
ординарец щабсротмистър Лукашев — към върха Малък Бедек, като му възложи да следи
и донася за движението и действията на неприятеля. Но както донесенията на княз
Вяземски и Лукашев, така и личните наблюдения на генерал Столетов и полковник
Ринкевич се свеждаха до това, че неприятелят наистина предвижда да атакува
Шипченските височини. В този смисъл бяха изпратени телеграми до началника на
габровския отряд генерал Дерожински, до генерал Радецки и до главнокомандуващия.
Направени бяха всички необходими разпореждания за непрекъснато доставяне на
снаряди. Стоманената батарея имаше всичко по 70 снаряда на оръдие.
Към 4 часа след пладне беше забелязано движение на неприятелски колони към село
Шипка. Като разгъна своите сили по обширната равнина на юг от Шипка, неприятелят се
опираше с десния си фланг в Енина, а левия си фланг изтегли напред към село Шейново.
От връх Св. Никола, на който беше поставена нашата деветфунтова батарея на
Дроздовски, можеше отлично да се следят всички движения на неприятеля. Тук дойде
генералът с Ринкевич и щаба и почнаха да броят настъпващите батальони. Няколко пеши
и конни колони се насочиха право към село Шипка. По колоните, които се изравниха със
село Шейново, беше заповядано да се дадат няколко пробни изстрела. С нетърпение
следяхме за действието на изстрелите, но снарядите не достигнаха до целта и само една
граната падна доста сполучливо и дори причини разбъркване в една от най-близките
колони.
По здрач тръгнахме обратно за турската казарма и започнахме да приказваме за
предстоящия бой. Няма никакво съмнение, че утре ще бъдем атакувани, а силите са далеч
неравни. Налице са пет дружини от българското опълчение и Орловският полк в непълен
състав; три роти от Орловския полк бяха в Енинската клисура, а няколко роти — при
Зелено дърво. Впрочем направено беше разпореждане за замяна на ротите от Орловския
полк при Зелено дърво с 10-а дружина на опълчението, а две роти дойдоха късно вечерта
на Шипка и се присъединиха към полка.
В 12 часа през нощта всички началници на отделни части бяха поканени в палатката
на генерал Столетов. Там беше и генерал Кренке, който вземаше активно участие в
подготовката за предстоящата отбрана на позицията.
Войските, съставящи Шипченския гарнизон, бяха разположени по следния начин:
Връх Свети Никола - деветфунтовата батарея на Дроздовски и един батальон от
Орловския полк, от който две роти бяха отделени за съседната Стоманена батарея,
въоръжена с турските стоманени далекобойни оръдия (батареята командува подпоручик
Кисмински). Това е фронтът на позицията.
По-нататък са окопите, направени надясно и под пътя зад турската къща, чак до
полукръглата или средна батарея, на която са четирите оръдия на четирифунтовата
батарея на подполковник Б. под командата на поручик Поликарпов. В окопите са другият
батальон на Орловския полк и две роти, пристигнали в навечерието от Габрово. Това е
десният фланг на позицията.
 След това — Кръглата батарея с един дивизион (4 оръдия) под командата на
батарейния командир подполковник Б. Това е тилът на позицията.
Втора, трета и пета дружина заеха предишните места на носа — планинската
издатина вляво от шосето — и съставиха левия фланг на позицията. Тук през предишните
дни бяха направени два реда окопи, които е почти невъзможно да бъдат атакувани по
извънредно стръмните склонове. Първа дружина и четирите планински оръдия на
Константинов бяха оставени в резерв и разположени около турските къщички, заети от
щаба.
За мое щастие командуващият Орловския полк полковник Линдстрем отсъствуваше.
Заместваше го полковник Хоменко, тъй че аз, въпреки че бях само към опълчението и
нямах отделна част, получих назначение.
Командуването разпределяше генерал Столетов с одобрение на генерал Кренке, който
вземаше дейно участие във всички въпроси на отбраната.
На военния съвет беше решено: на мене да се повери командуването на десните
окопи и тила на отбраната, на граф Толстой да се възложи отбраната на връх Св. Никола
със Стоманената батарея, а на княз Вяземски — левите окопи.
След разпределяне началниците на позициите минахме към въпроса за поставяне на
фугасите, които беше предвидено да се поставят на шосето под връх Св. Никола и под
Средната (полукръгла) батарея.
Разотидохме се късно. Спах лошо. Все не ме оставяше мисълта: как всъщност ще
успеем да се удържим с такива незначителни сили срещу 5–6 пъти по-силен неприятел?
През нощта противникът започна да дава пушечни залпове откъм село Шипка по 4-а
дружина, останала на средата на склона, тъй че още призори дружината се оттегли към
превала и се разположи при турската (Стоманената) батарея.
9 август
На разсъмване всички ние вече бяхме на крак. Че неприятелят ще настъпи и ще
атакува нашите позиции, не можеше да има съмнение. От 7 часа сутринта турците
започнаха да се укрепяват и да поставят батареи на Бедекските височини. И макар че по
тях незабавно беше открит огън от Стоманената и от деветфунтовата батарея, при което
едно от вече поставените оръдия беше повредено, това не спря работите им и към 9 часа
сутринта беше даден първият изстрел от поставената на Бедекските височини турска
батарея. В това време аз се намирах около турските къщички, малко по-горе от които на
склона оттатък шосето лежаха в резерв двете роти от Орловския полк, а още по-надясно и
по-близко до стръмнината — 1-ва дружина на опълчението под командата на полковник
Кесяков. Бях излязъл от мястото на нощуването, без да хапна нищо, и затова извънредно
много се зарадвах на минаващите на коне край мене офицери, бързащи към своята
дружина на Св. Никола.
— Ние идем от Габрово. Не желаете ли, полковник, чашка коняк и сирене? — се
обърна към мене подпоручик Андреевски, почувствувал сякаш моето желание.
Те седнаха да закусят набързо, аз дори не слязох от коня, а в този момент една
граната от Бедек изсъска точно над нашите глави. Обърнах се към орловци и като
забелязах, че някои войници тихичко се кръстят, извиках: „Не е наша, момчета!“, с което
предизвиках сдържан смях. Наистина гранатата „не беше наша“ и беше долетяла със
значителен прелет.
Съсредоточавайки големи сили на Бедекските височини и откривайки с това
желанието си да връхлетят срещу левия фланг на нашия фронт, т.е. срещу Стоманената
батарея, турците заедно с това започнаха атака срещу връх Св. Никола, където незабавно
беше отправена от резерва 1-ва дружина на опълчението. Четирите оръдия от планинската
батарея под командата на капитан Константинов бяха изтеглени без всякакво прикритие
на шосето под турските къщички; напълно открити за действието на турския огън, те за
сега не можеха да вземат никакво участие в боя.
Оръдейният огън се засилваше с всяка измината минута. Нашите батареи отговаряха
на неприятеля извънредно енергично. В сражението влязоха както Средната
(полукръглата) батарея, така и тиловата (Кръглата) на Бенецки. Но аз не мисля, че нашите
четирифунтови оръдия можеха да причинят особени щети на неприятеля, който стреляше
за сега от Бедекските височини.
Но ето пред Св. Никола, а след това отляво на Стоманената батарея се чу пукотевица
на пушечната престрелка все по-честа и по-честа и куршумите с пукане и рязко свирене
почнаха да разсичат въздуха както откъм фронта, така и откъм левия фланг, като
обстрелваха шосето от връх Св. Никола до Кръглата и дори зад Кръглата батарея. Турците
започнаха атака срещу Св. Никола и почти едновременно се спуснаха от Бедекските
височини и се хвърлиха срещу Стоманената батарея.
Фронталните атаки срещу връх Св. Никола бяха по-трудни както поради стръмнината
на склона, така и затова, че трябваше да се премине напълно открита местност под
убийствения огън на нашите стрелци и батареи. Към Стоманената батарея можеше да се
настъпи под прикритието на гората и храсталака, от който за съжаление местността пред
батареята не беше очистена. Турските стрелци отлично използуваха това и след като се
загнездиха в гората на някакви 75 сажена под Стоманената батарея, почнаха да нанасят
чувствителна вреда както на прикритието на батареята, така и на окопите на нашия ляв
фланг, от които турците бяха отделени от стръмно дере, по дъното на което минаваше
пътят към най-добрата и най-изобилна чешма.61
Тъй като ми беше дадено правото да се разпореждам само на десния фланг и в тила на
позицията, на които атаки не се водеха, то аз вземах, така да се каже, пасивно участие в
сражението, като се намирах впрочем под извънредно силния огън на неприятеля както
при къщичките, така и при обход на позицията. Понеже бях убеден, че неприятелят
непременно ще заеме Голия връх и че днес или утре ще поведе атака на десния фланг на
нашата позиция, още в 1 часа през деня заповядах на двете роти от Орловския полк да
заемат височината по-надясно от средната батарея, която беше най-слабата точка на
нашата позиция. Резервите (които в началото на боя вече не съществуваха, тъй като
всички части бяха въведени в сражението) преди боя се намираха при къщичките, където
по-рано беше настанен нашият щаб. Но това не означава, че мястото беше вън от огневия
обсег, обратно, с отблъскването на двете отчаяни фронтални атаки срещу връх Св. Никола
всички усилия на неприятеля бяха насочени към овладяването на Стоманената батарея. От
мястото, където бяха разположени планинските оръдия на Константинов, пред къщичките
на шосето се виждаше движение на неприятелски колони, вследствие на което
Константинов сметна за възможно да открие по тях шрапнелен огън от 700 сажена
дистанция (макар на мене разстоянието до неприятеля да ми се струваше по-голямо), с
което привлече срещу себе си силен пушечен огън, който не допущаше преминаването на
това място и правеше опасно стоенето в двора на къщичките, обърнати в момента в
превързочен пункт. По къщичките турската артилерия рядко стреляше, но без резултат,
тъй като почти всички гранати даваха значителен прелет. Въобще всички неизгодни
страни на Шипченската позиция станаха явни още от първите минути на боя. Макар че
атаката се водеше само откъм фронта и срещу Стоманената батарея, по протежение на
цялата позиция вече нямаше място, което да не е обстрелвано от пушечния огън на
неприятеля.
Към 3 часа след пладне дойде на позицията Брянският полк, оставен за днес в резерв.
Един батальон под командата на моя приятел майор Молоствов беше поставен зад
Кръглата батарея, а два батальона — между първите окопи и шосейния път. Така за полка
бяха избрани по възможност относително безопасни места. Но въпреки това, лежейки в
резерв, полкът изгуби 6 души офицери и до 80 войници.
Като водеха, така да се каже, бясна атака от Малкия Бедек срещу Стоманената
батарея, турците, без да обръщат внимание на огъня на нашите оръдия, едновременно с
това продължаваха да строят укрепления на Бедекските височини.62 На тези работи се
стараеше по възможност да пречи тилната батарея на Б., при която в това време се
намираше началството, т.е. генералите Столетов и Кренке (последният — като любител,
защото съвсем не беше нужно старецът да се излага на опасност, тъй като присъствието
му на Шипка по време на боя не влизаше в кръга на неговите задължения).
Идвах два пъти на Кръглата батарея при Столетов с доклад. Първия път отидох с
Ринкевич оттам на Средната батарея. Ринкевич е храбър млад човек с голямо самолюбие.
Вървим. Някак близко и точно между нас изсвири куршум. Ринкевич направи неволно
движение с глава, а след това, като се изви към мен, каза:
— Ето, вие сте повечко привикнали, затова и не се покланяте.
Всъщност тук работата не е толкова до привичка, а до състояние на нервната система.
Помня, че в сражението на 16 септември 1876 г. на Кревет аз се приведох към лъка на
седлото вследствие на прелетяла много високо граната, а на Джюнис стоях като побит,
когато около мен се пръскаха гранатите и се поваляха хората.
Средната батарея действуваше по настъпващите срещу Стоманената батарея колони.
Приятно беше да гледаш младия артилерист Поликарпов, който притичваше от оръдие
към оръдие (две оръдия бяха извили от амбразурите, обърнати към Голия връх), сам ги
прицелваше и произвеждаше изстрел след изстрел, без да обръща ни най-малко внимание
на това, че куршумите непрекъснато подскачаха край лафетите.
За втори път приближих към Кръглата батарея яздешком, но тук слязох от коня и го
поведох за повода. И тук, както навсякъде, не беше безопасно, ето защо началството и
ординарците седяха, притиснали се доста силно към бруствера. Б. наблюдаваше
действието на изстрелваните срещу Бедек снаряди. От гърма на оръдията моят кон
започна да беснее, пък и той сигурно представляваше отлична цел, тъй като два-три
куршума удариха съвсем близко. Поведох го надолу и го предадох на едно войниче от
Брянския батальон. Като се върнах, почнах да гледам през бруствера към
неприятелските позиции на Бедек, а след това приседнах до Ринкевич. Но не минаха и
две-три минути и до мен се чу звук, подобен на чукване с пръст по дъска, а Ринкевич
мигом побледня като платно и се хвана за коляното.
— Раниха ли ви?
— Да, раниха ме. Но нищо, дребна работа! — владееше се той.
Извикаха за носилка и фелдшера. Фелдшерът се провря в невъоръжената амбразура
на тилния фас63. Тук примъкнаха и носилката. Ринкевич беше ранен около колянната
чашка от падащ куршум, едва заседнал под кожата. Фелдшерът веднага го извади.
Натъртването и болката обаче бяха така големи, че Ринкевич не можеше да стъпи, и го
отнесоха на носилката. Като се сбогуваше с нас, горкият ранен се просълзи от яд и
недоволство, че се налага да напусне поста си в такава минута.
В 6 часа, след като бяха отблъснати редица атаки, настъпи кратко затишие. От връх
Св. Никола дойде на кон Толстой и след като поговори със Столетов и Кренке, пак тръгна
за своето място. Той наистина е юнак в сражение. Като преседях около час и половина на
батареята, отбих се при батальона на Брянския полк, поговорих с Молоствов, след това
възседнах коня и тръгнах към планинските оръдия на Константинов, които продължаваха
да стрелят по неприятелските колони, полетели с нова ярост срещу Стоманената батарея.
Не може да не се чуди човек на особената, неизяснима игра на случая: Константинов
ето вече няколко часа стои на напълно открито място и над неговите топчета и прислугата
всяка минута прелита цял рояк куршуми, някои от които чукат по колелата на оръдията, а
той самият е невредим и от прислугата са ранени само двама; а Ринкевич, който също
ходеше благополучно под изстрелите, седна зад бруствера и тъкмо в този момент за общо
учудване от небето сякаш долетя и го удари заблуден куршум.
Като оставих коня зад навеса и поговорих с Константинов, отидох в къщичката -
превързочния пункт. Тук лекарите работят. Непрекъснато носят ранени. Превръзките
правят на балкона, а превързаните след това внасят в къщата и ги слагат направо на пода.
Стоновете и миризмата на кръв действуват неприятно. Но затова пък в сградата
безопасността от куршумите е абсолютна и човек може да си отдъхне в пълния смисъл на
думата.
Тук намерих нашия артелен готвач Иван да готви ястието. Преспокойно, без да
обръща никакво внимание на грохота на оръдията, нито на стоновете на ранените и
суетенето на сновящите хора, той беше зает с приготвянето на вечерята за началството.
 Силно ми се искаше да пия. Купих бутилка шампанско от един казак за една рубла.
— Откъде я взе?
— Като затрещяха, значи, оръдията, ваше високо благородие, маркитантът всичко
заряза и избяга, а войниците раззеха виното.
Смрачаваше се. Пушечната престрелка отслабваше, оръдейните изстрели редееха.
Приказвах с Константинов и се радвах на щастливото завършване на боя. Изведнъж в 10
часа вечерта под самата Стоманена батарея се разнесе отново бърз като барабанно биене
пушечен огън и се чуха диви, ужасни викове: „Аллах! Аллах! Аллах!“ Това беше
последният отчаян опит на турците да завладеят батареята. Но — пак неуспех! И след
половин час всичко затихна.
Трудно е да се пресметне броят на всички атаки, извършени от неприятеля срещу
Стоманената батарея. Може да се каже, че това беше една непрекъсната атака, не спряла
през целия ден. Доблестните защитници на връх Св. Никола наброяваха до десет отделни
атаки. Загубите на турците трябва да са били огромни; нашите бяха относително
незначителни.
Когато всичко се поуспокои, на превързочния пункт се събраха щабните и
ординарците на Столетов. Дойдоха Константинов и княз Вяземски от окопите на левия
фланг. Започнаха да споделят впечатленията си от деня. Вяземски казва, че от окопите
просто носа си не можеш да покажеш: така точно мерят турските стрелци, загнездени под
Стоманената батарея на гъсто обраслия склон на планинското разклонение, което върви
почти успоредно на разклонението, образуващо левия фланг на нашата позиция. Най-
досадното е, че на неприятелските изстрели не следва да се отговаря, тъй като турците са
се пръснали в гората и зад скалите; нашата позиция е като на длан, защото храсталакът и
гората бяха изсечени от нас по време на първия ни престой тук. Останалият в наше
разпореждане чучур беше съвсем на открито, ето защо за вода отиваха доброволци и
мнозина заплатиха с живота си за своята всеотдайност. А денят сякаш напук беше сияещ,
горещ, слънцето прежуряше, жаждата беше непоносима!…
Колкото и да са силни впечатленията от боя, колкото и да е уморена нервната
система, ненормално напрегната през целия ден, и стомахът на свой ред изявяваше своите
права. Ето защо досетливостта на Иван се оказваше съвсем навременна. Направихме маса
от дъски и хапнахме набързо.
Светлата лунна нощ даваше възможност на турците да продължат обстрела на
позицията. Генерал Столетов с разрешение на генерал Дерожински повика от Габрово
един взвод от казашката конна батарея. Тъй като очаквахме атака на следния ден,
заповядано беше на артилерията, изстреляла повече от половината снаряди, да отговаря на
неприятелските изстрели по-рядко и да стреля при решително настъпление. Това беше
особено задължително за Стоманената батарея, която се оказа, че има не повече от 10
заряда на оръдие.64
През цялата нощ на 9-и срещу 10-и се подсилваха батарейните бруствери, копаеше се
и се удълбаваха окопите. Турците, разбира се, не изоставаха от нас в укрепителните
работи, още повече, че в окопаването на заетите позиции те са майстори. Неприятелското
окопаване на местата се чуваше добре, но вилазки65 генерал Столетов не извърши поради
това, че хората бяха уморени от 12-часовия непрекъснат бой.
Идването на Липински с Брянския полк ме лиши от командуването на тила и десния
фланг на позицията. Трябваше да отстъпя командуването на полковник Липински като на
старши.
 Останах да спя на превързочния пункт въпреки тежкия въздух там и стоновете на
ранените.
10 август
Призори гръмна първият оръдеен изстрел и след това по цялата линия на отбраната
започна честа пушечна престрелка. Неприятелят, без да предприема атака срещу нашите
позиции, започна да заема необходимите точки, за да ни нанесе решителен удар, като
едновременно продължаваше устройването на батареите и окопите в заетите вчера
местности.
При първия изстрел възседнах коня и тръгнах да потърся началството. За този ден
генералитетът се беше настанил малко по-спокойно и по-безопасно, отколкото вчера. При
шосето по-надолу от Кръглата батарея в самата могила беше изкопан блиндаж, в който
можеха да се поместят трима, а при нужда и пет души. Там именно намериха отдих
генералите Кренке, Дерожински и Столетов. Там от време на време намираха за себе си
прибежище командирът на Брянския полк Липински и командирът на четирифунтовата
батарея Б., предпочитащ, изглежда, да прекарва в генералския блиндаж, а не на своето
място на батареята. Ние, които бяхме към щаба на опълчението, се разположихме на
същото място около блиндажа на началството, направо на земята, при стръмния склон на
могилата към шосето, който напълно ни запазваше от изстрелите откъм левия фланг. И
въпреки че куршумите, които прелитаха през Кръглата батарея, както и онези, които
турските стрелци пращаха изпод Стоманената батарея по дължината на шосето, падаха на
няколко крачки от нас и нанасяха вреда на преминаващите, на нас, които седяхме под
могилата, те не можеха да навредят. Главният превързочен пункт беше настанен на около
50 сажена от нас, зад същата тилна батарея по-надолу от батальона на Брянския полк,
останал на вчерашното си място.
Денят, както вчерашният, е извънредно горещ и от обяд нататък започна силно да
напича всички, които бяхме под открито небе. А тук, за беда, няма вода!… Трябва да
спираш преминаващите с манерки войници, за да наквасиш поне малко с глътка лоша вода
изсъхналото си гърло.
В 10 часа сутринта забелязах на откритото било на Голи връх като че ли движение на
хора. След внимателно наблюдение с бинокъла разбрах, че няма място за съмнение.
Върхът е зает от неприятеля. Следователно всеки момент можеше да започнат да ни
обстрелват и откъм десния фланг. Иначе казано, нашата позиция беше обиколена откъм
трите страни и за сега оставаше свободен само един път за отстъпление — към Габрово.
След като се убедих, че Голият връх е наистина зает, не без известно злорадство тръгнах
да доложа това на началството. Приближавам се до блиндажа и съобщавам неприятната
новина. Генералите се съмняват, особено не иска да повярва генерал Дерожински.
Не е възможно! Там трябва да има казашки наблюдателен пост!
Столетов излезе от блиндажа и се въоръжи с моя бинокъл.
— Вижда се, че нещо се чернее, но това хора ли са? — ме запита той.
Този път аз съм вече в ролята на казака, с когото трябваше да споря на 7 август, и с
увереност твърдя, че са хора, защото Голият връх е напълно гол и на него няма никакъв
храсталак. Но впрочем дали е зает или не е зает Голият връх от неприятеля, за нас е
безразлично, тъй като при малката численост на Шипченския гарнизон е невъзможно да
предотвратим такова заемане.
Няма нищо по-непоносимо от положението, в което се намерих днес — да седиш цял
ден под слънчевия пек напълно бездеен и да гледаш как край тебе минават и бързо
притичват върволицата ранени! Ранените, макар че турците не извършваха същински
атаки, бяха повече от вчера както поради непрекъснатия пушечен огън, така и поради
това, че турците бяха успели да направят пробната си стрелба срещу нашите позиции. За
да се развлека отчасти, ходих няколко пъти до превързочния пункт и посетих Молоствов,
който — благодаря му — ми даде чаша водка и ме нахрани с варено говеждо. Иначе така
щях да преседя целия ден с храната на свети Антоний!… И как безкрайно дълъг и
угнетяващ е един такъв мъчителен ден!… С какво нетърпение очаквате слънчевия залез и
с каква непринудена радост срещате настъпващата вечер!
Около пладне дойде взводът от казашката артилерия, поставен от генерал Столетов
на Кръглата батарея. Но какво значение можеха да имат две оръдия, като се има пред вид,
че броят на турските оръдия се удвои и се издигаха батареи на Голия връх, които утре
щяха да ни дадат добър урок.
Цялата нощ от 10-и към 11-и мина в усилена работа по уреждане на батареи и окопи.
Стоящият на връх Св. Никола батальон от Орловския полк е сменен с Брянския батальон.
Брянци застанаха в прикритие на Средната (полукръгла) батарея.
През нощта пристигна от Габрово капитанът от Генералния щаб Малцев, изпратен от
генерал Радецки да разузнае положението и да съобщи, че утре, 11-и, в 3 часа сутринта 4-а
стрелкова бригада и сам командирът на корпуса тръгват към нас.
Нощувах пак в превързочния пункт.
11 август
Още от 4 часа сутринта неприятелят откри ускорен артилерийски, а след това и
пушечен огън по цялата линия на атаката. Незабавно тръгнах към генерала. Да минеш
направо по шосето е извънредно рисковано, ще те убият неоправдано. По-безопасно беше
да се мине зад къщите, край окопите на десния фланг, към Средната батарея (тук пищяха
само заблудени куршуми), а оттук вече под същинския огън да се мине към Кръглата
батарея. Дойдох до генералския блиндаж, всички вече бяха на крак. По сериозните лица
на началството се вижда, че очакват обща и решителна атака.
Към 5 часа сутринта гръмна първият изстрел от Голия връх (вчерашните камъни и
храсти следователно заговориха!), а след това откъм десния фланг, от гористото
планинско бърдо, вървящо успоредно на шосето, и откъм височините, спускащи се от
Голия връх към Средната батарея, засвириха куршуми. Следователно турците бяха заели
противоположните на десния ни фланг гористи планински ридове. От Кръглата батарея
можеше да се следят движенията на настъпващия от всички страни неприятел. Надясно се
виждаха големи неприятелски колони, спускащи се от Голия връх по планинския рид66,
който е успореден на шосето, и насочващи се следователно в обход на нашия десен фланг,
докато други неприятелски маси се движеха от Голия връх право срещу нашата Средна
батарея. С една реч, сбъдваше се на дело всичко онова, което отдавна беше предвидено от
нас.
Откъм страната на левия ни фланг се чуваше и виждаше силен пушечен огън, насочен
срещу нашите окопи, заети от дружините на Българското опълчение, а струпването на
неприятелски маси по-наляво и по-надолу от Кръглата батарея, по разклоненията на
Бедекските височини, откриваше желанието на турците да обходят разклоненията и да ни
ударят откъм левия фланг и тила. Трябваше да се примирим с мисълта, че ако
подкрепленията по известна причина закъснеят, неизбежно ще сложим кости, като
защищаваме обходената от по-силния неприятел от всички страни позиция. Генерал
Столетов, предугаждайки намерението на турците да отрежат връзката ни с Габрово и
като се боеше да не бъде зает тиловият шанец и плацдарм, изпрати там планинския
дивизион на Константинов с две полуроти от Орловския и Брянския полк.
Като направи тези разпореждания, генералът ме покани със себе си и ние тръгнахме
под силния вече пушечен огън към средната батарея, където се намираше командирът на
Брянския полк полковник Липински. Още преди да дойдем на батареята, към 6 часа
сутринта Липински вече беше се разпоредил към двете роти от неговия полк, намиращи се
на височините на планинския рид, от Средната батарея към Голия връх или на така
наречения Полуголи връх да изпратят още две роти от брянци с батальонния командир.
Като притичаха бързо от батареята през откритата падина, ротите се изкачиха нагоре и
изчезнаха в гората, от която се чу усилена пушечна престрелка. Настъпващият неприятел
следователно се натъкна на веригата на нашите брянци. Роякът куршуми, полетели край
главите ни, доказваше ожесточеността на престрелката. Не минаха и пет минути, когато
Липински, който гледаше през бруствера, каза:
— Ех, че противно! Пак раниха батальонния командир!
Погледнах през бруствера: носят го на ръце горкия. Беше се спуснал така храбро пред
своите роти!
Столетов обясни на Липински, че по-рано от 9 или 10 часа подкрепления не можем да
очакваме и трябва да се държим до последна възможност. Като предполагаше, че
неприятелят ще употреби всички усилия и ще насочи най-силните си атаки към десния
фланг и тъй като нямаше нито един човек в резерв, Столетов предложи на Липински да
иска подкрепление от връх Св. Никола от Толстой, на когото беше съобщено за това
разпореждане.
Като постояхме около половин час на Средната батарея, тръгнахме обратно към
блиндажа. Вървяхме направо, тъй като със заемането на Голия връх и откриването на
неприятелския пушечен огън срещу десния ни фланг вече не оставаха безопасни места за
придвижване и на Шипка нямаше нито едно кътче, което не би могло да бъде обстрелвано
с най-силен огън. Смъртта цареше навсякъде и бързо отнасяше най-добрите бойци и
офицери.
Като се завърнахме при блиндажа, сварихме в него само генерал Кренке. Генерал
Дерожински се беше скрил някак ловко и по напълно незабележим начин. Приседнах на
старото място край ординарците. До мене седеше Ефремов, малко по-встрани — майор
Попов (Павел), Арсениев и двама-трима конници доброволци. Единият от тях, големият
бъбривец, но храбрец Михайлов, млад човек, разсмиваше публиката с това, че не беше
съвсем безупречен в разказите и понякога беше хващан от другарите си в безцеремонна
измислица. Сега той водеше диспут с юнкера Юриев. Но диспутът беше прекъснат по най-
неочакван начин. Нещо неприятно чукна до мен, гледам — клетият Юриев се държи за
дясната ръка.
— Какво ви е?
— Раниха ме, полковник.
И горкото момче припна към главния превързочен пункт, който, както по-преди, се
намираше близко до нас.
Артилерийският и особено пушечният огън се усилваха с всяка измината минута и
към 8 часа боят бяха в пълния си разгар. Турците се хвърлиха към нашите позиции от
всички страни. Аз се понадигнах и исках да мина към Средната батарея, но изведнъж
нещо ме парна по устната. Пипнах с ръка, гледам - кръв. Опипах зъбите си — няма
строшени. Слава богу! Куршумът ме беше докоснал по устната и беше разкъсал кожицата.
А в същия момент някой вече извика:
— Раниха полковника!
— Кого нараниха? — заинтересува се Столетов от блиндажа.
— Едва не ме раниха — отговарям аз на генерала и му разказвам в какво се състои
работата.
Столетов изпрати някъде Михайлов с разпореждания. Невъобразим огън жари от
всички страни. Броят на ранените, които на върволица вървят към превързочния пункт,
растеше с всяка минута. Леко ранените се мъкнат сами мълчаливо със сериозни лица.
Нарядко ще пренесат носилка с някой офицер.
Седиш и чакаш своя ред. Съвсем неволно те обзема тежко душевно състояние. Да
бъдеш напред — там, където се бият лице с лице с неприятеля, да се разпореждаш, с една
дума, да бъдеш действуващо в боя лице е несравнимо по-леко, отколкото да се намираш в
мъчителното положение на зрител.
Мнозина ранени, след като биваха превързани, се връщаха обратно при своите части
— всеки съзнаваше сериозността на нашето положение. Към 8 часа сутринта над нас, на
Кръглата батарея и отпред по шосето към първия превързочен пункт се чуха викове и
настана някаква суматоха. Виждаше се по всичко, че нещо не е в ред. Изведнъж от
батареята изтича бледен като платно полковник Б. и се устреми към блиндажа с вик:
— Всичко е свършено!
Почти в същия момент от връх Св. Никола дотича на кон Михайлов и викна на
Столетов:
— Генерале, спасявайте се! Турците заеха пътя!
Генерал Столетов и Кренке изскочиха от блиндажа. Ние наскачахме от местата си.
Настъпи момент на недоразумение — никой нищо не разбираше: Къде са турците?… Кое
е свършено?… Къде да вървим?…
За довършване на суматохата край нас в бесен кариер префучаха откъснали се
отнякъде артилерийски коне с хамутите и събориха старшия адютант ротмистър Сухотин,
като му счупиха краката. Опомнил се малко от неочакваността, Столетов, а след него и
старецът Кренке, поддържан от двама свои офицери, тръгнаха към тиловия шанец. Ние,
разбира се, последвахме нашите генерали. Трябваше да минем 100 сажена по напълно
открито място под най-силен пушечен огън. Чудно! Но, кой знае защо, струваше ми се, че
непременно ще бъда ранен и оставен (последното при нараняване би могло лесно да се
случи) и затова се обърнах към Ефремов, който вървеше до мене, с молба в такъв случай
да не ме оставя жив на пътя, а непременно да ме застреля. Но ето я и батареята —
добрахме се благополучно, не нараниха никого. Впрочем и батареята беше обстрелвана с
пушечен огън, но тук имаше няколко скали, зад които човек може да се скрие и да си
отдъхне. Доведоха бедния Кренке под мишци и го настаниха да седнело възможност на
безопасно място. Началникът на прикритието на Орловския полк капитан Никифоров ни
предложи водка и закуска. На батареята куршумите падаха предимно откъм левия турски
фланг. Оттук се виждаше спускащият се към Габрово път на 3—4 версти. Към него сега са
насочени погледите на всички, очакващи бързо пристигане на подкрепления.
Далеч по шосето се чернее нещо. Столетов гледа с бинокъла, но не може добре да
определи какво точно се вижда и ми подава бинокъла:
— Вижте, моля, като че ли са колони.
Гледам, на свой ред напрягам зрение… Уморените ми очи искат да видят
приближаващи се колони, но уви — черните маси остават неподвижни. Това навярно е
главният превързочен пункт и някакви коли.
Пристигна, препускайки, щабсротмистър Лукашев и започна да предава нещо на
Столетов. Сигурно известията са неблагоприятни, защото Столетов е видимо озадачен,
макар и да заявява гръмогласно, че „подкрепленията ей сега ще дойдат!“ Кренке, след
като си пошепна със Столетов нещо, настоя един ординарец да обходи на кон цялата
позиция и да съобщи, че подкрепленията са наближили. Той намираше, че подобно
известие ще възвърне духа на изнемогващите в непосилната борба защитници. Юнкерът
Михайлов предложи услугите си. За този подвиг му беше обещан Георгиевски кръст.
Причиненият от полковник Б. смут се оказа недостоверна тревога, тъй като първите
яростни атаки на турците навсякъде бяха отблъснати. Но няма ни най-малко съмнение, че
ще трябва да издържим още цяла редица атаки и че без подкрепления не ще можем да се
удържим.
Към 9 часа Столетов ме повика и каза:
— Генерал Радецки не иска да повярва, че ние сме в безизходно положение, и
изпрати да ни извести чрез Лукашев, че по-рано от вечерта не ще тръгне. Аз изпратих и
ординареца Янович, но по-добре ще бъде, ако заминете вие и кажете, че без подкрепления
днес няма да можем да удържим!
 Необходимо беше да замина, а за беда нямах кон. Заповядал бях на моя казак да се
навърта с коня около щаба, като избира по възможност безопасни места, а него никакъв го
нямаше. Трябваше да възседна измореното мършаво конче на доброволеца конник
Плевако.
Като се спуснах от батареята, яздех под изстрелите още тъкмо половин верста.
Настигнах носилка с един ранен офицер. Гледам — Молоствов.
— Какво, миличък, раниха ли те?
— Лошо, братле. Счупиха ми костта на бедрото — кракът ми ей така се люшка.
А лежи напълно спокоен на носилката, като че не усеща никаква болка.
На около една верста по-нататък гледам в храсталака край пътя трима-четирима души
донци и при тях — моят ординарец с коня. Беше тъкмо навреме, защото горкото конче на
Плевако беше съвсем обезсилено.
— Как си посмял да се завреш дявол знае къде! — сгълчах аз урядника67.
— Но вие ми заповядахте, ваше високо благородие, да запазя коня и ето аз го пазя.
Какво бихте сторили на такъв негодник! Плюх, прехвърлих се на моя кон и препуснах
нататък.
Преди да се стигне първата караулна къщичка, е разположен превързочен пункт:
опъната е болнична палатка, около която се труди старшият доктор на Орловския полк.
Край нея има няколко коли и лазаретни фургони; единият от тях с впрегнати коне стои на
шосето. При палатката на едно килимче седят Сухотин със счупени крака и командирът на
2-ра дружина Куртянов, Страдащ от силни болки в главата след падането от коня. Спрях
се за малко.
— Е, какво има — как се развива боят, полковник?
— Нищо особено! — отговарям. — Първите две атаки са отблъснати!
— Полковник! — раздава се глас от фургона. — Разкажете, моля, как сте там?
Приближавам с коня. Във фургона е княз Вяземски с пронизан крак. Като задоволих
любопитството му, препуснах нататък. Отвъд караулната къщичка по надолнището
започнах да настигам обозите на жителите, които до последната минута се бяха задържали
наблизко до шипченските позиции, разчитайки на близко настъпателно движение на
нашите войски отвъд Балкана. При спускането към долината на Янтра и нататък към
Габрово шосето буквално беше задръстено от коли и цели тълпи бягащи. По към града,
надясно и наляво от пътя, бегълците се бяха настанили на цели лагери, като набързо си
бяха направили колиби от клони. Съжалявах тези нещастни хора, но заедно с това се и
сърдех, защото предвиждах, че обозите, задръстили пътя, ще пречат на движението на
войските. На две версти преди Габрово срещнах моя Ганчо, който беше поел за Шипка, и
като знаеше привичките ми, беше взел със себе си чисто бельо и всичко необходимо за
измиване, а също се беше погрижил за закуска и вино. Върнах го с мен.
В 10 часа влязох в Габрово. Градът е в тревога. Жителите се тълпят и сноват по
улиците с угрижени лица; мнозина се изселват. Като заповядах на Ганчо да ме почака в
хана, потеглих да търся генерал Радецки, спрял войската на верста и половина извън
града. При моста над Янтра срещнах цяла кавалкада: генерал Дерожински с безукорно
бели ръкавици, генерал Анучин (от Генералния щаб, отговарящ по гражданското
управление) и полковник Соболев.
- Кажете, полковник, как стоят нещата там? — запита ме Дерожински.
— Не сме добре, ваше превъзходителство. Атакуват и обкръжават позицията от
всички страни! Генерал Столетов ме изпрати при корпусния командир да доложа, че без
подкрепления няма да се задържим!
— Аз вече лично доложих за всичко! — отговори Дерожински. — Подкрепления
идват. Впрочем заминете.
— А пътят за Габрово не е ли още отрязан? — попита ме Анучин.
Успокоих негово превъзходителство и подкарах нататък. На около една верста от
града срещнах стрелкова бригада. Начело на 1-ия батальон редом с командира яздеше
нашият Янович — вторият ординарец, изпратен от Столетов. Главната квартира на
генерал Радецки и бивакът на неговия щаб се намираха недалеч от мястото на срещата ми
със стрелците, до самия път. В момента, когато наближих генерала, той пускаше да мине и
поздравяваше батальона на пластуните68. Като скочих от коня и хвърлих поводите на
казака, аз се приближих до генерал Радецки и му предадох донесението на Столетов.
— Как, нима е така лошо? — запита ме Радецки.
— Лошо е положението, ваше превъзходителство! Трети ден бойците почти нищо не
са яли, патроните се изчерпват, турците ни обхождат от всички страни!
— Подкрепленията заминаха! — отговори Радецки. — Какво, до вечерта ще се
задържите ли?
— Готов съм да се обзаложа, че ще се задържим, ваше превъзходителство! —
отговорих аз на генерала.
— Е, тръгнете обратно и доложете на генерал Столетов, че стрелците идат, а след тях
и аз със своя щаб!
После, като се сбогувах, възседнах коня и тръгнах към хана. Нужно беше да дам поне
един час почивка на уморения кон и сам малко да се освежа, да облека чисто бельо и
нещичко да хапна. Пристигнах в хана при моя стар познайник. Тук се срещнах с
ординарците на великия княз — с улана Щакелберг и с един гвардеец с дълги мустаци.
Щакелберг започна да разпитва какво става на Шипка и съобщи, че пътува за там в
свитата на Радецки. Радецки трябва да замине след час. Следователно нямах никакво
излишно време. Заех се да измия напластените по мене от три денонощия прах и
нечистотия, а след това с неизразима наслада се облякох в чисто бельо. Като хапнах
набързо и подкрепих коня си със сено, за което употребих малко повечко от час, потеглих
пак към мястото на смъртта. Но вече не можех да препускам — конят ми беше много
уморен. Тъкмо когато излизах от града, срещнах генерал Кренке, който се връщаше от
Шипка в каляска. Горкият старец се беше съвсем уморил, пък и наистина там той нямаше
какво да прави.
— Кажете, ваше превъзходителство, турците отблъснати ли са? — запитах генерала.
— Да, когато бях там, последната атака беше отблъсната. Но необходимо е
подкрепленията да бързат.
Подкарах силен тръс. Изминах около две версти от града и видях, че ме настига
генерал Анучин. Бърза да се присъедини към Радецки, който ни е малко изпреварил.
Анучин имаше хубав и при това бодър кон, поради което моят клет Васко — дорестото
конче, което купих в Ески Загра — за да не изостане, трябваше да галопира. При
изкачването в планината (от кръстопътя към позицията и към Зелено дърво) слязох и
тръгнах пеш. Редом с мене се изкачваше със своите също спешени казаци подполковник
Раугин. На първата височина спряхме да отдъхнем. Денят беше горещ, а конете — съвсем
мокри. Тук ни изпревари генерал Радецки, поспрял вероятно долу, тъй като съвсем не бях
забелязал къде тъкмо сме го изпреварили.
Започна тъпо да ме боли левият крак, ето защо се наложи пак да възседна коня.
Колкото по-високо се изкачвах в планината, толкова по-добре се чуваше грохотът на
оръдията. Стреляха учестено, понякога на залпове — явно бе, че боят се води с
предишното ожесточение. Бързах, доколкото е възможно. „Какво ли ще бъде, ако
закъснеем?“ — неспокойно се въртеше в главата ми.
При първата караулна къщичка са се разположили щабът на 8-и корпус и неколцина
офицери. Между тях виждам щабскапитан Орешков, пристигнал с нашия обоз (на
Българското опълчение), и Ефремов.
— Ти защо си тук? — запитвам Ефремов.
— Но, моля ви се, какво да правя там, когато конят ми съвсем не ходи!
Въпреки този предлог поканих го да ме следва. С мене освен това беше казакът
Хлюстиков.
Колкото повече наближаваме позицията, толкова по-ясни са оръдейните изстрели и
вече се чува пукотевицата на пушечната престрелка. На около една верста, преди да
стигнем Зелената батарея (тази, на която отстъпихме още сутринта от Кръглата), подкарах
ситен тръс. По непрекъснатия бърз пукот на пушечния огън не беше трудно да се досети
човек, че сражението е горещо. Решаваше се въпросът: Ще оцелеем ли или няма да
оцелеем? А стрелците бяха още далеч, пък и пътят не е лек: все нагоре и нагоре. До
батареята имаше още доста, а куршумите засвириха и отдясно, и отляво. Очевидно е, че
турците сгъстяват редиците си и се готвят да ни нанесат последния удар. Неволно
овладяващо душата чувство ви заставя да бързате напред — там, гдето се решава
страшният въпрос.
— Ваше високо благородие, тук не бива да карате тръс! Трябва да се препуска, иначе
сигурно ще ви убият! — ми каза казакът, когато се изкачвахме към батареята.
Наистина оловото летеше на рояк. Трябваше, докато беше нужно, да стигна на
батареята при Столетов и да му съобщя, че скоро пристигат подкрепления. Но като видях,
че от Кръглата батарея на Б. прекратиха огъня и след това оттам на групи се спускаха да
бягат по провлака войниците от Брянския (предимно) и от Орловския полк, шибнах коня и
препуснах срещу тях.
— Накъде, братчета! Срам! Назад! Ние сме руси! — викнах аз на бягащите и спрях
първите. С тях беше един унтерофицер.
— Как не те е срам! - му казах аз.
— За бога, ваше високо благородие, началство нямаме! Всички началници са избити!
— Помагай ми да съберем войниците назад към батареята!
Тук, на провлака, докато ободря войниците и ги заставя да се върнат на Кръглата
батарея, се разправях буквално четвърт час под градушка от куршуми. Чудя се как не ме
убиха!69
Като продължих нататък, към подножието на могилата, на която бе Кръглата батарея,
видях полковник Б., напуснал своя пост, и този път се разпоредил дори да извадят
затворите от оръдията. Викнах му:
— За бога, полковник, какво вършите? Стрелците идват след мене, а вие сте
прекратили огъня!
— Но какво да правя, когато прикритието избяга! — възрази Б.
— Аз върнах прикритието — постарайте се да възстановите огъня!
Макар и да не бях началник на Б., но при паника в боя понякога който пръв вземе
палката, той е и капрал.70
Б. ме послуша и се помъкна към батареята, която незабавно възобнови огъня. Но на
него това му струваше живота, тъй като след няколко минути той беше убит на място,
ударен с куршум в главата. Сякаш беше предчувствувал клетият, че няма да избегне
смъртта.
Тук, на пътя, срещнах Поликарпов, който беше минал на Кръглата батарея, и
Кисмински, завърнал се от Стоманената батарея, тъй като всички снаряди били
изразходвани.
Като се поуспокоих малко и се убедих, че объркването спря (цялата тази сцена бяха
видели както генерал Столетов, така и полковник Кесяков, които се намираха на Зелената
батарея), аз слязох от коня и тръгнах към дефилето между могилата на Кръглата батарея и
каменния нос, предпазващ от изстрели откъм десния фланг. Тук можах малко да отдъхна и
да заведа коня зад канарите. На това място се бяха струпали до 50 души от различни части
и лежаха неколцина ранени. Извънредно силният пушечен огън от Полуголия връх, вече
зает от турците, и нашият контраогън от окопите на десния фланг доказваха намерението
на турците да се хвърлят и овладеят Средната батарея. Нашите положително изнемогваха
в непосилна борба.
Мръкваше се. Някой извика, че от Средната батарея искат помощ, а нямаше откъде да
се вземе. Но ето че се разнесоха викове „ура“. На Зелени рът и на шосето по провлака се
появиха купчини тичащи на помощ стрелци. Не е лесно да се изрази онова чувство на
радост, което обзе цялото ми същество при приближаването на подкрепленията.
„Следователно всичко е спасено? Турците са отблъснати!“ — като мълния премина в
главата ми и напълно неволно извиках ведно с другите „ура!“, което мина нататък и
нататък и проехтя в общ искрен вик на радост по цялата позиция. Стрелците, приведени,
стиснали пушки за атака на нож, бързо прибягваха през провлака и се събираха около нас
при Кръглата батарея, а след това 1-ва рота на главния батальон, като се събра, бегом се
хвърли към Средната батарея, която беше сериозно застрашена; след 1-ва ето и 2-ра рота и
най-после батальонът в пълен състав се устреми към Полуголия връх и започна да
притиска турците и да ги гони нагоре към планината. Почти след стрелците71 — към
половин час след тях — пристигна на позицията и сам корпусният командир Радецки със
своя щаб.
Вече съвсем мръкна и пълната луна освети околностите с мека синкава светлина, но
боят на рида към Голия връх беше в пълния си разгар и ако се съдеше по линиите на
неприятелския пушечен огън, които все повече и повече се отдалечаваха в планината,
видимо клонеше в наша полза. Турците явно бяха изтласкани от стрелците от току-що
заетите позиции и бяха преследвани по петите. Генерал Радецки успя да пристигне точно
навреме, т.е към завършването на бляскавата, може да се каже, безпримерна по
стремителност атака на стрелците.
Когато Радецки на кон минаваше през дефилето при Кръглата батарея, следван от
Анучин и Дерожински, струва ми се, и от Соболев, също на коне, аз, като не го познах в
тъмнината и го взех необмислено за Столетов, викнах:
— Ваше превъзходителство, пушечният огън тук е силен! По-добре е да слезете от
конете!
— Кой е тук? — отговори генералът.
Дойдох по-близко, виждам — Радецки.
— А, това сте вие, полковник!
Повторих предупреждението, но получих отговор:
— Е, все едно!
 И Радецки продължи да язди нататък. Тръгнах редом с него към Средната батарея.
Пристигнахме точно в момента, когато стрелците притиснаха преследваните турци на
гребена на най-близката гориста височина. Радецки застана като вкопан на батареята
въпреки куршумената градушка, която летеше над нашите глави. На свитата навярно не
особено допадаше да стои тук на разстрел.
Столетов дойде пеш. Тук беше и Толстой, пристигнал на кон от Св. Никола; трябва да
се признае — той е наистина храбрец!
Когато резултатите от стрелковата атака се изясниха напълно и турците бяха
прогонени на следващата височина, атакуващият батальон беше заменен с друг (от
Орловския или Брянския полк) и беше изтеглен. Радецки горещо благодари на стрелците
за юначната атака72 и след това, придружен от Толстой и своя щаб, тръгна да обходи
позицията и връх Св. Никола.
Стана ми извънредно неприятно, че Столетов не тръгна с него, а остана да беседва
при Кръглата батарея с командира на Брянския полк полковник Липински, който беше
намерил отнякъде вино и закуска. Приближих се към Столетов и започнах да му разказвам
за изпълнението на поръчението, а заедно с това, за да се извиня, че не съм препуснал към
Зелената батарея да доложа за скорошното пристигане на стрелците и на самия Радецки,
на което попречи объркването на брянското прикритие заедно с Кръглата батарея.
Липински пламна и започна да уверява, че не брянци, а опълченците, като са се смесили,
са тичали от най-близките до пътя окопи. Тук се намеси присъствуващият при разговора
подполковник Кесяков, който твърде основателно, но рязко отбеляза, че това е лъжа, тъй
като последните окопи към шосето и сега са заети от брянци и орловци. Разговорът между
Липински и Кесяков взе форма на горещ спор и беше разрешен с предложение на
Столетов да проверим окопите, до които имаше няколко десетки крачки. Тръгнах заедно с
тях. Оказа се, че Кесяков действително е прав. Липински — справедливостта изисква да го
кажем — се извини. Дойде един фойерверкер73 от Кръглата батарея и доложи на генерал
Столетов за смъртта на подполковник Б., като поиска разрешение тялото на командира да
бъде погребано с подобаващи почести. Фойерверкерът не пропусна също да разкаже и за
своите подвизи. Обещан му бе Георгиевски кръст.
Когато стана дума за княз Вяземски, Столетов се досети, че няма пречка той да бъде
заменен, и каза:
— Ето, Фьодор Михайлович, вие заемете мястото на княза и ще бъдете подчинен на
полковник Липински, от когото ще получавате заповеди във време на боя!
Благодарих, а след това се сбогувах и тръгнах бавно към къщичките, където бе
превързочният пункт, като исках да се възползувам от няколкото часа, за да отдъхна.
Измамих се в предвижданията си. Броят на тежко ранените през този ден беше
значително по-голям, поради което свободно място нямаше, а освен това тежката миризма
на кръв и стоновете на умиращите ме накараха незабавно да се отдалеча. Полегнах в една
малка стаица от сухи вършини, направена някога до противоположната стена на двора от
касиера или квартирмайстера на Орловския полк.
Не можех да заспя, а някак нервно дремех. През нощта пушечният огън беше по-лек,
отколкото през предишните дни. Сигурно и неприятелят се бе уморил от непрекъснатия
тридневен бой.
Днес по време на моето отсъствие е имало моменти, когато на отбраняващите се
положението е било крайно несигурно.
Срещу връх Св. Никола от сутринта до 1 часа след пладне неприятелят направил осем
атаки, като насочил главните си сили срещу левия фланг на върха. След два часа
енергията на неприятеля, обстрелващ връх Св. Никола, започнала да отслабва. Това
позволило на полковник граф Толстой да праща подкрепления към другите пунктове на
позицията. Така към пладне била изпратена от Св. Никола в десните окопи една рота от
Брянския полк, а в 3 часа следобед още една рота от Брянския полк и една рота от 4-а
дружина били изпратени на Кръглата батарея. Ожесточеният бой на Полуголия връх
продължил с променлив успех до 5 часа след пладне, когато неприятелят, като придвижил
значителни резерви, принудил най-после остатъците от нашите роти, изгубили повече от
половината бойци и почти всички офицери, да отстъпят към разположените зад
седловината окопи. Неприятелят заел края на гората напреко на Полуголия връх, но косен
от пушечния огън от окопите и от артилерийския огън на Средната, Кръглата и
планинската батарея, не направил опити да излезе от гората и да се спусне надолу. В
такова положение продължила тук борбата до вечерта, когато гръмогласните викове
„ура!“ по цялата линия известили за пристигането на подкрепленията. Неприятелят,
изтласкан сутринта от тила на Кръглата батарея, продължавал да упорствува в
намерението си да овладее шосето между Кръглата батарея и тиловия шанец. Неговата
гъста верига, макар и бавно, продължавала упорито, стъпка по стъпка, да напредва, като
използувала всяко прикритие на местността. Числото на отбраняващите се, улучвани
откъм фронт и откъм тил (откъм гористия планински рид, успореден на шосето), бързо
намалявало. Това заставило генерал Столетов да изпрати на връх Св. Никола за
подкрепление. Към 4 часа след пладне оттам пристигнал с две роти командирът на 1-ва
дружина полковник Кесяков, който по време на този преход изгубил половината си хора.
Пристигналата шепа доброволци помогнала отбраната да продължи до пристигането на
стрелковата бригада. Почти към 6 часа вечерта няколко турски табора се промъкнали към
окопа под тилния шанец. Турците викали отдолу по руски да не стрелят по тях, че идат
„свои“. Действително, от една страна, радостта при вида на приближаващата се стрелкова
бригада, а, от друга, бог знае откъде взелото се предположение, че част от нашите
подкрепления е минала в обход, породили известно колебание. По приближаващите се
табори, взети за свои, не стреляли. Съмнението обаче продължило късо време. Гръмкото
„ура!“ при появата на стрелците, придружено с пушечни залпове, заставило незабелязано
приближилия се неприятел да се оттегли.
В 6 часа вечерта генерал-майор Столетов предаде командуването на позицията на
командира на 8-и корпус генерал Радецки…
12 август
Като скочих много преди да се е съмнало, тръгнах към окопите на левия фланг,
командуването на които ми беше заповядано да поема. Опълченските дружини,
охраняващи левия ни фланг, са разположени в следния ред:
5-а — на самия нос на възвишението, което се намира между височината, на която е
Кръглата батарея, и гористата височина, водеща към Стоманената батарея и вече заета от
неприятеля. Тези височини имат командуващо положение над възвишението, защищавано
от трите опълченски дружини, и самото възвишение за съжаление е открито за
неприятелските изстрели, тъй като гората на него е изсечена по време на нашия престой
тук след идването ни от Ески Загра.
Окопите на 3-а дружина са направени в два реда: 1-вият ред — по склона на
възвишението успоредно с гористата височина, заета от неприятеля; 2-рият ред — по
същата посока, но малко по-високо, по самия гребен на възвишението. Окопите на 3-а
дружина се съединяват следователно с окопите на 5-а дружина под ъгъл и както едните,
така и другите се намират лице с лице с неприятеля, който освен че владее гористата
височина от Стоманената батарея към Бедек, но също така се е приближил към окопите на
5-а дружина, възползувайки се от гъстотата на гората, която, покрива от тази страна
стръмния склон на възвишението. Между десния фас на възвишението, заето от 3-а
дружина, и гористата височина, заета от неприятеля, по дъното на дерето минава пътека,
която води към чучура с най-изобилна вода, попаднал в ръцете на турците от първия ден
на отбраната. За снабдяването на защитниците на левия фланг с вода оставаше чучурът
наляво от шосето, по-надолу от Кръглата батарея, напълно открит за турските стрелци,
заседнали по-ниско от Стоманената батарея. Недостигът на вода беше едновременно и
недостатък на позицията, тъй като ставаше нужда да се пращат доброволци за донасяне на
вода, а като за беда в началото на отбраната дните постоянно бяха горещи и безоблачни.
2-ра дружина беше разположена в окопите, които образуваха 3-а линия в подножието
на могилата на Кръглата батарея, и наблюдаваше пътеката, която извеждаше към малко
селище на около 4 версти от позицията.
Преди всичко при обхода на поверената на моето командуване позиция трябваше да
обходя именно окопите на 2-ра дружина. Тук ме срещнаха капитан Амосов и поручикът
на 5-а дружина Максютенко74. Максютенко ми съобщи, че в ротите на 5-а дружина,
заемащи крайните окопи на левия фланг на самата издатина, остават не повече от пет-
шест патрона на пушка, тъй че при действителна атака на неприятеля срещу тази част от
позицията би могло да настъпи колебание в нашите редици. Реших, че това изявление е
толкова важно, че като преустанових обхода (вече се развиделяваше и куршумите
започнаха да свирят доста често), върнах се на Средната батарея при полковник Липински
и му поисках две роти от Орловския полк. Заварих Липински при екипажа (неговата
каляска), поставен на възможното безопасно място на шосето, по-долу от Кръглата
батарея, където ние прекарахме на 10 август. Той нещо се горещеше и мъмреше своите
хора за небрежност. Приближих се и му изложих същността на въпроса.
— Моля ви — отговори Липински, — аз нямам право, генерал Радецки не би ми
позволил без негово разрешение да бутам резервите!
— Но, полковник, вие сте началник на отбраната на левия фланг и в известни случаи
трябва да действувате самостоятелно. Ще бъдете обвинен, ако турците ни изтласкат от
окопите.
Липински се колеба четвърт час и най-после се реши да ми даде поисканото
подкрепление само при условие, че ще изразя своето искане във форма на писмено
донесение. „Напишете го“ — казва. Виж ти! Разбира се, съгласих се охотно и приех
ротите от окопите на Средната батарея. Рапортче не успях да напиша, тъй като стана
светло и куршумите запяха така често и близко, че Липински не поднови своето искане, а
аз се възползувах от това и поведох ротите в окопите на левия фланг.
От 2-ра дружина и към издатината орловци трябваше да притичат, тъй като турските
стрелци, загнездени под Стоманената батарея, започнаха вече ускорен огън по нашата
напълно незащитена площадка. Като отправих орловци, сам аз отидох в окопите на 3-а
дружина и точно в този окоп, където се намираше командуващият дружината
щабскапитан Челяев. Предвиждах да остана именно тук, в случай че моето присъствие
като началник на отбраната на левия фланг не стане необходимо на друго място. Челяев,
макар че се беше съмнало и пушечните изстрели бяха вече доста чести, спеше сън на
праведник, загърнат в своята пелерина. Разбудих го и му заявих, че встъпвам в
командуване вместо княз Вяземски.
— А, много ми е приятно, Фьодор Михайлович, добре дошли! — приветствува ме
Челяев.
Седнах край него. Започнахме да разговаряме за събитията от миналите дни. Челяев
каза, че когато на 11-и настъпил критическият момент и настанала паника на десния фланг
и в тила на позицията, неволният панически страх се предал и на намиращите се в
окопите, тъй че, за да ги ободри, той трябвало да запее националната песен „Шуми
Марица окървавена“. Българите дружно подели любимия мотив, успокоили се и нито един
не напуснал мястото си (според мен, това е подвиг, заслужаващ Георгиевски кръст).
С всяка изминала минута неприятелският огън ставаше почест и по-чест. А ето я и
зората и с нея — първият топовен изстрел от Бедекските височини, след него втори, трети
и само след половин час гърмежът на отделните изстрели се сля в непрекъснат бумтеж на
няколко десетки оръдия. Засъскаха гранатите, засвириха куршумите, разнесоха се звуците
на турските бойни рогчета и с нова ярост се възобнови атаката на неуморимия неприятел.
Челяев трябваше да направи оглед на окопите на своята дружина и трябва да се признае,
че той с пълно хладнокръвие и достойнство изпълни своето задължение.
Около 6 часа сутринта боят вече беше в пълен разгар. Нашето положение в окопите
беше крайно тежко. Не можеше да стреляме тъй като неприятелят беше напълно скрит от
нас в доста гъста гора, намирахме се на напълно открита местност и съвсем безнаказано
бяхме изложени на изстрелите. Човек трябваше само да се понадигне, за да привлече
върху себе си огъня на много изкусните турски стрелци. Освен прицелните куршуми към
окопите падаше същински оловен дъжд от височините, заети от неприятеля, от Средната
батарея към Голия връх, където през деня се завързваше неведнъж ожесточен бой.
Закипя бой и под Кръглата батарея вследствие желанието на турците да овладеят този
пункт на позицията. За хода на боя ние можехме да съдим по турските сигнали за атака и
по учестената непосредствено след сигнала престрелка, която при неуспех на
неприятелските атаки постепенно се отдалечаваше, а след това за известно време
значително се разреждаше.
Денят беше зноен, нервната система възбудена, гърлото съхнеше, а да пращаш за
вода е просто безсъвестно, тъй като от двама изпратени се връщаше един, а другият
заплащаше с живота си за своята самоотверженост. Въпреки това необходимостта да си
намокриш гърлото беше така голяма, че се намираха смелчаци, които доброволно
изразяваха готовност за този подвиг.
В нашите окопи беше и фелдшерът Егоров с необходимите за първа превръзка
принадлежности. Впрочем ранените докъм 9 часа сутринта около нас бяха малко — към
5–6 души. Българите понасят раните с голямо търпение. Раниха например недалеч от мен
един младеж в крака, той почна да стене, но по-възрастните му другари взеха да го
упрекват за това: „Срамота е!“ — казват. И раненият млъкна. След това раниха в главата
унтерофицера, който седеше близко до мене, през двама души. Кръвта мигом обля цялото
му лице, унтерофицерът само се прекръсти и нито дума, нито стон! Фелдшерът Егоров
пълзешком благополучно се промъкна към ранения и му направи превръзка, но когато се
връщаше на мястото си (аз седях, като от лявата ми страна беше Челяев, а от дясната
щабскапитан Соколски), той се преобърна върху нашите крака и със стон се хвана за
страната. Оказа се, че един куршум, след като се бе ударил по-напред в дърво, го беше
силно контузил.
Признавам, че седенето, тъй да се каже, на разстрел пораждаше потискащо
впечатление. Погледнеш часовника и чакаш: минават, според твоите пресмятания,
минимум два часа. Погледнеш пак — оказва се, че си преживял всичко половин час…
За пръв път, откак участвувам в боеве, проявих малодушие и преминах в съседните
окопи, където смятах, че съм на по-безопасно място. Но най-лошото беше, че по съвета на
Челяев при преминаването снех бялото кепе75, което беше добра цел за турските стрелци.
Минах в онзи окоп, гдето в навечерието е бил ранен княз Вяземски. Разликата е
незначителна и опасността тук: не е по-малка. Но случи се нещо, което веднага ме
отрезви. Недалеч от нас, които бяхме все пак прикрити в окопи, на съвсем открито място,
под градушка от куршуми, сновеше насам-натам един млад унтерофицер и непрекъснато
се навеждаше към земята. Отначало не разбрах каква е работата и започнах да му викам да
се прибере в окопа и да не се излага напразно на опасност. Но българинът ме погледна
зачуден и продължи своята работа. Оказа се, че той събираше неприятелски куршуми,
които бяха разпилени около него. Ето придобивка! Неволно се изчервих за снетото кепе.
След мене дойде и Челяев и седна съвсем наблизо. От офицерите в този окоп беше
поручик Максютенко.
Еднообразно и дотягащо дълго се проточи мъчителният ден! Около 6 часа вечерта
огънят започна да затихва, батареите замълчаха, а когато се стъмни, боят прекъсна и само
неуморните стрелци под Стоманената батарея продължаваха да обстрелват шосето и
нашата позиция на левия фланг.
Ожесточеният бой в продължение на четири денонощия, липсата не само на топла
храна, но дори на необходимия порцион сухари и недостигът на вода до крайна степен
изтощиха хората. Наблюдавах мнозина от младите войници, които въпреки силния
пушечен огън и постоянната опасност лежаха в окопите в някаква нервна дрямка. Това не
можеше да се нарече сън, а по-скоро вцепенение. Такова състояние на духа, заедно с това
недостигът на патрони и пълната негодност на много пушки (в една от ротите на 5-а
дружина бяха останали всичко 7 годни пушки, иглите на другите бяха счупени)76, както и
изявлението на Челяев и повечето офицери, че не би било лошо да се освежат малко
нашите дружини, като бъдат заменени за някой ден с руски части, ме подбудиха да отида
с доклад при Столетов. Впрочем, като не знаех как ще завърши моето ходатайство, аз
заповядах незабавно да се пристъпи към задълбочаване и разширяване на окопите, за
което опълченците се заеха с особена охота.
 — Кажете, моля — запитах аз Челяев, — защо по-рано вие не се погрижихте окопите
да бъдат окопи, а сте насипали само някакви пътечки пръст?
— Ами княз Вяземски — отговори Челяев — не искаше опълченците да привикват
към прикритие.
Изповядвам, че в случая не споделям мнението на княз Вяземски и не намирам за
нужно напразно да се избиват хората. Вследствие негодността на нашите окопи
дружините се бяха лишили, без да дадат нито един изстрел, от 56 души!
Като поканих Челяев да направим съвместен доклад на Столетов, предадох
командуването на капитан Амосов и тръгнах към Кръглата батарея, предполагайки, че там
ще науча къде се намира по-горното началство.
Нощта е лунна, светла. Турските стрелци използуват това и дори стрелят по отделни
хора. Още щом се обрисуваха нашите силуети на шосето в подножието на могилата на
Кръглата батарея, и незабавно свирнаха край ушите ни няколко куршума. На самата
батарея работят нещо; оказа се, че въоръжават тази батарея с нови оръдия. На провлака
между Кръглата и Зелената (впоследствие Драгомировска) батарея е тихо, няма нито един
изстрел, лежат няколко неприбрани трупа. По-надолу от Зелената батарея, на шосето зад
камъните, са залегнали стрелците на Житомирския полк. Казват, че турците били изнесли
своята верига много близко до шосето — на 600 крачки.
Питам войниците къде е началството. Отговарят:
— Не можем да знаем, ваше високо благородие!
Попадам на някакъв офицер, повтарям същия въпрос и научавам, че генералите са
далеч под Зелената батарея, по пътя за Габрово.
— Корпусният командир генерал Радецки мина напред към батареята — добави
офицерът.
Наложи се да кретам по-нататък и именно да кретам, защото десният ми крак беше
много лошо заболял и отекъл. Генералитетът се беше разположил на повечко от една и
половина верста от мястото на кръвопролитния бой, т.е. от Зелената батарея — на склона
на възвишението от лявата страна на шосето. Присъствието на началството се откриваше
от групите на казаците и на различните военни служители при конете, разположили се на
пътя. На същото място седяха и ординарците на Столетов Арсенев и Лукашев, които ме
познаха по гласа.
— Полковник, къде отивате?
На свой ред запитвам:
— Къде е генерал Столетов?
— Ето тук, на възвишението — отговаря Лукашев.
— Защо сте само двамата?
— Останалите ги няма — е отговорът.
Намерих генерал Столетов отслабнал и обезсилен. Започнах да му излагам
положението на левия фланг и необходимостта поне за един-два дена да смени дружините
и да ги замести с бодри части.
— Знаете ли, Фьодор Михайлович, всичко това е напълно вярно. Съгласен съм с вас и
затова вземете моя кон и идете да доложите на корпусния командир. Той е на Кръглата
батарея — ми отговори генерал Столетов.
Макар и да се опитах повторно да възразя, че това съвсем не е моя работа, а негова —
на Столетов, тъй като той, а не аз, е началникът на опълчението, все пак генерал Столетов
настоя на своето и ме застави да тръгна. Потеглих на кон обратно и срещнах Радецки с
началника на неговия щаб Дмитриевски при Кръглата батарея. Те се връщаха, след като се
бяха разпоредили за превъоръжаването на батареята. Слязох от коня и се приближих към
генерал Радецки.
— Е, полковник, какво ще кажете?
Започнах да излагам същността на въпроса. Генерал Радецки не придаде съвсем
никакво значение на това, което казвам, и отговори:
— Положението на пристигналите части не е по-добро. Те също освен сухари и вода
нищо друго не са получавали, а освен това са направили уморителен преход от Елена.
Нищо, полковник, подръжте се още един ден!
Възразих по възможност скромно и почтително, че аз ще се държа, но не гарантирам
успех в случай, че неприятелят поведе атака срещу левия фланг против хора, физически и
нравствено уморени, а главно безоръжни, тъй като на пушка се падат не повече от десет
патрона. Говорих хладнокръвно, но твърдо и убедително. Генерал Радецки като че ли се
разсърди.
— Добре, ако вие не разчитате на своите хора, аз ще ви дам за смяна Подолския полк!
Тук беше в момента и командирът на Подолския полк Духонин, получил
Георгиевския кръст още за преправата през Дунав.
— А къде е вашият генерал Столетов? — прибави Радецки.
Аз обясних. Стигнахме до мястото, където бяха разположени господа генералите, и
повикаха Столетов.
— Ето, полковникът — обърна се генерал Радецки към генерал Столетов — не
гарантира за своите хора в случай на атака и моли за смяна!
Не се стърпях и пресякох Радецки, като му напомних, че не съм говорил нищо
подобно, а съм изложил само неблагоприятните условия, в които се намират дружините
вече пет денонощия, и необходимостта поне от кратковременен отдих предимно с цел за
превъоръжаване.
Столетов ме подкрепи.
— Е, все едно! — забеляза Радецки. — Аз ви давам за смяна Подолския полк, а вие
ще придружите полковник Духонин и ще му покажете окопите.
Аз се поклоних. Като получих инструкции от генерал Столетов, на неговия кон
тръгнах с 1-ви батальон на Подолския полк към позицията. Духонин се оказа също
севастополски офицер, славен човек, без всякакви претенции. 1-вия батальон временно
командувал генералщабният подполковник Боголюбов, отличил се също при преправата
през Дунав. Боголюбов, както се вижда, е действително храбър и усърден офицер.
— А вие как мислите, полковник, какво ще бъде, ако се опитаме да изтласкаме
турците изпод Стоманената батарея?
— Опитайте — отговарям, — но е мъчно.
— Защо да е мъчно?
— Като идем на мястото, ще видите.
— Няма значение, подолци са юнаци! Ако поканим например 50 души доброволци и
ударим смело, тогава какво ли ще стане? — се присъедини Боголюбов.
И неприятелят трябва да се е уморил, тъй като въпреки напълно ясната лунна нощ
пушечният огън затихна навсякъде и само неуморните стрелци под Стоманената батарея
не преставаха да тревожат левия ни фланг и обстрелваха шосето, но по-лениво, отколкото
през предишните дни. Като наближихме могилата, на която е Кръглата батарея, спряхме
1-вия батальон на шосето, а сами слязохме от конете и тръгнахме: аз — да покажа
позицията, а Духонин и Боголюбов — да се запознаят с нея. Челяев се завърна по-рано от
мене и беше съобщил за предстоящата смяна. Струва ми се, всички без изключение бяха
доволни от близкия отдих.
Работата по окопаването впрочем усърдно продължаваше и окопите вече получиха
приличен профил. Като разглеждаше позицията, Духонин само поклащаше глава, а
Боголюбов шумеше, гръмко разговаряше със събралите се около нас офицери, с което
привлече вниманието, а след това и учестения огън на неприятелските стрелци. След като
беше направен преглед на позицията и бяха дадени разпоредби относно смяната, аз
тръгнах с Духонин и Боголюбов обратно към оставения при Кръглата батарея Подолски
батальон. Тук дойдоха и останалите батальони на полка.
Беше 2 часа след полунощ и трябваше да побързаме, тъй като да се извърши смяната
през деня под прицелните изстрели на неприятеля би било пълно безумие: това би значило
да изгубим поне една трета от войниците.
— Е, полковник — ми каза Духонин, — хубава попара надробихте на моя полк.
— Защо? — отговорих аз пренаивно на Духонин.
— Но как, моля ви се! Та това не е позиция, а гроб! Ето, аз бях в Севастопол, но и там
беше по-добре, а във вашите окопи все едно, че отиваш на разстрел!
След като стигна при Кръглата батарея, Боголюбов поведе своя батальон за смяна на
дружините. Духонин спря останалите батальони, тъй като намираше, че не трябва да се
натрупват войници в окопите. Той, да речем, е прав, но и аз не съм виновен, понеже приех
командуването във време на боя и не можех да изменя реда. Като отпрати Боголюбов,
Духонин потегли заедно с мене към генералитета.
Всичко спеше дълбок сън. Тук бяха освен Столетов генералите Петрушевски,
Дерожински и командирът на стрелкова бригада Цвецински. Погрешно събудих него
вместо Столетов.
Измина цял час, докато се приближи първата сменена дружина (2-ра), след нея дойде
3-а и най-после — 5-а. 1-ва дружина, извикана още в навечерието от връх Св. Никола към
Зелената батарея, се намираше в плацдарма и дойде след другите. Генерал Столетов с
двамата останали ординарци тръгна начело на първите пристигнали дружини. Аз останах
да дочакам закъснялата дружина на полковник Кесяков и напуснах позицията чак
призори.
На 13 август на разсъмване завърши участието на Българското опълчение в активната
отбрана на Шипченската позиция. Българите още веднаж се проявиха като юнаци и си
спечелиха уважение и добра слава в редовете на руските войски.
13 август
Вече се развиделяваше, когато пристигна 1-ва дружина, но изстрели още нямаше.
Възникваше надежда, че неприятелят, уморен от боя в продължение на четири денонощия,
ще даде на себе си и на нас да отдъхнем. Генерал Радецки, след като беше направил през
нощта, при това лично, всички необходими разпореждания, тръгна със своя щаб към
превързочния пункт. Наложи ни се да минем край неговата палатка. Там седеше и генерал
Столетов, пристигнал около половин час преди мене и дал отдих на дружините недалеч от
мястото, където беше разположен корпусният щаб. Приближих на кон към генерал
Радецки, който ме прие твърде приветливо. Навярно неудоволствието по повод смяната на
дружините беше забравено. Отдихът на мястото за почивка не продължи дълго — около
един час. След това вдигнахме опълченците и започнахме да се спускаме от височината в
долината. Яздех около 1-ва дружина редом с полковник Кесяков. Кесяков не можеше да се
нахвали от поведението на своите хора в боя. Разказите му се потвърждаваха и от
офицерите. Във време на бесните атаки на връх Св. Никола неприятелят достигал до
самите амбразури и на места се стигало до ръкопашен бой. Подпоручик Ползиков от
егерския лейбгвардейски полк, много мил и храбър млад човек, разказваше за един
българин от 1-ва дружина, който в най-критичен момент скочил на вала и гостил
неприятеля с ръчна граната. Българинът, когото Кесяков спаси на 25 юли от обесване, се
сражавал като лъв и загинал като храбрец. Трудно е да се изброят отделните примери на
мъжество и находчивост77.
По склона към долината свитата на Столетов се увеличи със завърналите се
ординарци капитан Ефремов и ротмистър Неверов, пристигнал от Търново с писмо от
ранения Ринкевич.
Вчера, 12 август, на Зелената батарея наранили в крака командира на 14-а дивизия
Драгомиров и неговия адютант Малцев (едновременно и едва ли не с един и същ куршум).
Като разказва за този факт, Столетов се опасява заедно с това, че Драгомиров може би го
смята виновен. Работата е в това, че като забелязал Драгомиров, който се насочвал към
Кръглата батарея, Столетов, който се намирал на Зелената, викнал на Драгомиров: „Ваше
превъзходителство, заповядайте при нас — оттук отлично се вижда цялата позиция.“
Пълният Михаил Иванович, подкрепян от своите приближени, се изкачил на батареята, но
не успял да се огледа, когато един куршум го чукнал в крака. Каква вина има тук
Столетов!… Разказват, че нараняването на Драгомиров направило тежко впечатление на
цялата дивизия.
Наближихме Габрово към 9 часа сутринта78 и се спряхме на една верста извън града.
Столетов избра позиция за отряда. Сам той и щабът на опълчението тръгнаха за града.
Последвах примера на началството и спрях в същия хан, в който бях отседнал по-рано.
Научих за смъртта на генерал-майор Дерожински. Убили го в самото начало на боя на
мястото, където нощувал.
С каква наслада се умих, облякох чисто бельо и се изтегнах на лошото дървено легло!
Четиридневният непрекъснат бой ми се струваше нещо отдавна, отдавна вече отминало —
отделните лица и епизоди заставаха в спомена като в тежък, вече отминал сън… И
здравият, животворен сън наистина не закъсня.
Но не ми се падна дълго да почивам. Към 2 часа след пладне дойде ординарец, събуди
ме и ме повика при генерала. Пристигам. В квартирата на Столетов има неразбория и
подготовка за заминаване.
— Фьодор Михайлович, току-що получих заповед да придвижа отряда от Габрово
към кръстопътя. Направете от ваша страна нужните разпореждания — ме срещна
Столетов.
Оказа се, че батальонът на пластуните, разположен при разклона на пътя от Габрово
за Шипка и Зелено дърво, бил изтеглен горе, а ние трябваше да заемем неговото място.
Нямаше какво да се прави — трябваше да се вдигаме. Впрочем, понеже се позабавих с
денковете, аз догоних отряда чак на бивака. Беше тъмно, не ми се щеше да търся
Столетов, а умората и сънят така ме надвиваха, че аз, като постлах под себе си килимчето,
незабавно заспах и спах до съмване.
14 август
Рано сутринта чухме оръдейни изстрели на многострадалните Шипченски височини.
Боли те душата за останалите там защитници, време е да им се даде поне малък отдих.
Впрочем от пристигнали от позицията научаваме, че всъщност няма никакво сражение, че
турците не атакуват, а са открили силен артилерийски огън; нашите батареи отговарят
много живо.
Слава богу! — явно отстояхме Шипка!
Покани ме на закуска генерал Столетов, разположил се при реката под голямо
клонесто дърво. Разбира се, закуската е походна.
Не мина и половин час и ето че доведоха един „шпионин“. Според уверението на
свидетелите българи, той обхождал най-близките височини, оглеждал разположението на
нашия малък отряд, а когато бил заловен, объркан започнал да обяснява, че събира бичи
рогове. И наистина той носел торба, в която имало само един рог. Подозрения, то се знае,
много, но няма положителни улики. Свидетелите българи твърдят, че между местните
жители не ще се намери нито един, който би дошъл в такъв момент на позицията и би
прекарал известно време на Шипченските височини, като за такава нищожна печалба се
изложи на различни опасности…
… Днес последователно пристигнаха при генерал Столетов от позицията Зелено
дърво, която прикрива град Габрово от обходно движение на турците, началниците на
разположените там части: командирът на 10-а дружина майор Доршпрунг-Целица и
командирът на казашките сотни подполковник Раугин. Майорът уверява, че от
височините, заемани от неговата дружина над село Зелено дърво, съвсем добре се виждат
с невъоръжено око турските батареи, нагласени на Голия връх, т.е. същите батареи, които
унищожително бият десния ни фланг и връх Св. Никола. Раугин поддържа майора и
двамата се стараят да убедят генерала в необходимостта да се поканят доброволци ида се
извърши неочаквана атака срещу турците.
Свечеряваше се. Денят, както и всички предишни, беше превъзходен. Нагласихме се,
то се знае, под открито небе: аз — около рекичката, на сеното, приготвено за моите
товарни животни, а капитан Ефремов - до мене.
Почти в същото време пристигна при нас на бивака известният кореспондент и
писател Максимов. Като се настани около нас, той незабавно започна да разпитва за
първите дни на отбраната на Шипченските височини.
Артилерийският огън продължаваше до настъпването на вечерта, но турците не
рискуваха да атакуват позициите.
15 август
Тъй като на Шипченската позиция се струпа достатъчно войска и отбраната
следователно беше напълно осигурена, на опълчението беше заповядано да се придвижи
към позицията при село Зелено дърво. Тази позиция, защищавана само от 10-адружина и
казаците от 30-и донски полк под командата на подполковник Раугин, беше извънредно
важна точка на отбраната, тъй като предпазваше защитниците на Шипка от обходно
движение и заемане на габровския път.
Станахме рано и тръгнахме отначало по долината на планинската рекичка, а след това
по склона на хребета, който се издига почти успоредно на Шипченските височини и е
отделен от тях с долината на рекичката. Височините, които образуват планинския хребет,
са значително по-ниски от противоположните Шипченски височини, но все пак са
стръмни. Тесен път се вие по техните склонове. Като изминахме около две и половина
версти, неочаквано попаднахме в прелестното българско село Стоманица.79 Тук долината
значително се разширява и при всяка къщичка има овощна градина.
Жителите въпреки близостта на неприятеля и бумтежа на канонадата не бяха
напуснали селото и преспокойно се занимаваха със своите работи. По лицата им нямаше и
сянка от безпокойство.
Генерал Столетов дигна и разположи отряда над селото в малка горичка. Денят беше,
както и всички по-предишни дни, превъзходен. Човек можеше да се наслади напълно на
почивката.
16 август
Станах рано, възседнах моя неизменен приятел Васко и тръгнах да се запозная с
позицията.
Пътят, който минава през Стоманица, нататък се вие по същия ляв склон на
планинското разклонение и като се спуска все по-ниско и по-ниско към реката, извежда
към село Зелено дърво, което се намира на малко повече от две версти от Стоманица. Не
ще и дума, че тук околностите са също така живописни и приятно милват погледа.
Зелено дърво80 е последното българско селище в тази местност. След това вече се
извисява грандиозният, облечен в зеленина Балкан.
На височината, към склона на която се е прилепило Зелено дърво, е разположена 10-а
дружина на майор Доршпрунг, но въпреки това близостта на неприятеля е заставила
голяма част от жителите да се отдалечат.
Като минах през селото, изкачих се по тясна пътека на върха, който е продължение на
един и същ хребет. Хребетът, като опира с последната си височина в Балкана, разделя
долината на рекичките, по течението на които именно са разположени: на левия склон —
Стоманица и Зелено дърво, а на десния склон — голямото село Топлеш и село Баевци.
Село Топлеш се намира почти на една линия със село Зелено дърво и за погледа ми се
откри едва когато изкачих гребена на хребета.
Долината на Топлеш е значително по-широка и по-живописна от тази на Зелено
дърво. Гъстата зеленина на овощните градини, като отделя тук и там червените
керемидени покриви и белите стени на къщите, прави извънредно приятно впечатление. В
края на селото има хубавка църква. Впрочем трябваше кратко време да се наслаждавам на
гледката към Топлешката долина. Отпред на една от най-близките към Балкана височини
забелязах група спешени офицери и казаци, които държаха конете за поводите. Стигнах
там и видях целия ареопаг: генерал Столетов, неуморния старец генерал Кренке и най-
после — началника на една новопристигнала дивизия княз Имеретински. Сварих ги в
разгара на съвещанието. Помолиха ме да сляза от коня, за да не привлека вниманието на
неприятеля. Основанието беше, че от височината, на която стояхме, отлично се виждаха
неприятелските укрепления на Голия връх, които унищожително обстрелваха нашия десен
фланг.
Генералите се съвещаваха: не може ли да предприемат неочаквано нападение, като
ударят в тила на неприятелското разположение. Обсъждаха дълго и най-после решиха да
бъде направена усилена рекогносцировка, като наберат за целта 400 души доброволци.
Предвиждаше се те да разузнаят, както трябва, местността, да се постараят тайно да се
промъкнат към самите укрепления, а при благоприятни условия дори да овладеят някои от
тях.
— Ти ще се заемеш ли с тази работа? — ме запита княз Имеретински.81
Отговорих, че приемам с голямо удоволствие (наистина и мисълта е превъзходна, и
би могло да се извърши нещо героично). Тогава старецът Кренке не пропусна да изрази
убедеността си, че няма да се посрамя, а освен това беше много доволен, че съм в добри
отношения с княз Имеретински. Като побеседвахме още малко, възседнахме конете и се
отправихме към бивака.
Дивизията на княз Имеретински се беше настанила при самото нагорнище към
Шипченските височини, на пресечката на пътищата към нас в посока към Зелено дърво и
към Шипка. За да ни подкрепи, княз Имеретински отдели в разпореждане на Столетов
Естландския пехотен полк под командата на полковник Красовски. Той, както казват, е
храбър офицер.
На Шипка е тишина и спокойствие. Не зная защо, но на нашия генерал му хрумна да
предприеме с Естландския полк военна разходка до село Топлеш, охранявано от казаците
на подполковник Раугин срещу неочаквано нападение, струва ми се, за да сплаши турците.
Вдигнаха полка, музиката тръгна напред и ето — може би за пръв път от съществуването
на България — околностите се огласиха от военна музика.
До Топлеш са цели 5 версти, но тъй като ние се поразходихме по позицията и след
това се спуснахме в долината по пресечена местност, ще сме минали и повече от пет.
Селото е богато, жителите му не са го напущали. Раугин ни прие радушно. Постла килим
край заемания от него дом, повикаха певците от Донци и се разнесе звънлива руска бойна
песен. Музиката се редуваше с хора на певците, а полковник Раугин ни почерпи с
шампанско; с една дума, неволно си представяш, че си на някакъв пикник в околностите
на Петербург.
Завръщането стана по същия начин.
Вероятно пред вид замислената разузнавателна акция срещу Голия връх Столетов
реши да придвижи дружините към Зелено дърво, за която цел беше заповядано на щаба на
опълчението да се настани в самото село. В Зелено дърво пристигнахме по здрач и се
заехме с организиране на нощуването. Това не беше трудно, тъй като имаше много празни
къщи. Но аз предпочетох да се настаня на един чардак. Нощта беше топла. Призори се
получи заповед да се завърнем обратно към Стоманица.
Утрото е превъзходно, ясно. В бивака се извършват приготовления за посрещане
началника на щаба на действуващата армия генерал-адютант Непокойчицки. Дружините
са строени в разгънат фронт. Дълго очаквахме негово високо превъзходителство, най-
после го дочакахме. Като се здрависа с хората и обходи фронта, Непокойчицки започна да
държи реч:
— Негово императорско величество царят император и негово височество
главнокомандуващият ми възложиха да благодаря на опълчението за юначната му служба
в боя. Негово височество главнокомандуващият е много, много доволен от вас!
Макар Непокойчицки по години да е още напълно бодър старец, но във всичките му
движения, в начина на говорене се забелязва известна умора.
Княз Имеретински веднага в присъствието на Непокойчицки се ръкува с мене,
разменихме две-три фрази, но за разузнавачите доброволци не каза нито дума. Ясно е, че
пристигането на началника на полевия щаб ще предизвика някакви нови промени в начина
на воюване. Говори се, че при Плевен действията не се развиват добре.
След като си заминаха високите посетители, аз беседвах с генерал Столетов: доказвах
необходимостта от превъоръжаване на дружините, а също и да бъдат те временно
заменени с други части. Но напразно — той, струва ми се, се бои, че ако ни сменят, няма
да ни върнат обратно, а ще ни оставят в дълбок резерв.
Заповядано е полкът на Красовски да бъде сменен с друг полк от същата дивизия.
При генерала се запознах с новия полкови командир — премил, добродушен и честен
финландец. Когато Столетов ни запозна и изрази по косвен начин желание в случай на
нападение аз да бъда след командира старши, тъй като съм добре запознат с местността,
полковият командир заяви, че и самият той го желае. Това е забележителен случай!
19 август
Турците вероятно са стигнали до извода, че е невъзможно Шипченската позиция да
бъде превзета с открита атака, и затова се укротиха. Пък и наистина, ако в течение на три
денонощия те не успяха да изтласкат шепа защитници, то малки са изгледите за успех,
когато силите почти се изравниха. Ние не очаквахме обходно движение, тъй като нашето
разположение при Зелено дърво беше силна позиция, а освен това в случай на нападение
винаги можеше да ни подкрепи генерал Радецки със своите резерви.
Необходимостта да направя някои покупки ме застави да искам разрешение от
генерала да замина за града до следващата сутрин. Със същата цел измолиха разрешение
да заминат и двамата дружинни командири: майор Челяев и майор Попов.
Пътят за Габрово от нагорнището за към Шипченските височини върви отначало по
долината на един приток на река Янтра (същия, на който е село Зелено дърво), а след това
на половината път към града или от мястото, където ручеят се влива в Янтра — по
долината на Янтра. При сливането на рекичките е направен доста здрав каменен мост, но
без перила. Долината не е широка и от двете страни е притисната от високи планински
разклонения. Въобще местността е извънредно живописна. До самия град настигнах полка
от дивизията на Имеретински и деветфунтовата батарея.
— Защо вие така за късо ни гостувахте? — запитах полковия командир.
Той само сви рамене и отговори, че съвсем не знае къде и защо ги водят.
Като пристигнах в града и предадох коня, тръгнах по габровските магазинчета или
по-скоро лавчици. Тук не е прието магазинчетата да търгуват само с една определена
стока, а всяко продава от всичко по малко. Приспособявайки се към военните
обстоятелства и вкусовете на руските офицери, почти всеки заможен търговец държи вина
и ликьори от най-различни видове, а от закуските — на първо място сардели, сирене,
различни колбаси, а понякога беше възможно да си купим и хайвер. Градът е препълнен
от бежанци българи отвъд Балкана и от много военни, сновящи във всички посоки. От
незамлъкващия говор на няколкото хиляди души, от тропота на преминаващите коли,
подвиквания към конете, плясъци на камшици във въздуха се носи непрекъснато бучащ
шум. След като привърших покупките, тръгнах за обед към габровския „Борел“, т.е. към
„Петербургски хотел“. Със струпването на войски на Шипка и вероятно с надеждата, че
турците ще ни задържат дълго в отбранително положение (още повече, че и нещата при
Плевен не бяха добре), в Габрово бяха пристигнали няколко души ловки аферисти, които
бяха уредили нещо като ресторанти. „Петербургска гостилница“ например принадлежеше
на двама гърци, пристигнали от Одеса. Но какво представляват тези ресторанти! Влизате
на втория етаж по главоломна стълба без перила, попадате на едно малко чердаче, което
извежда към двора, след това през една полутъмна тясна стаица, наричана бюфет,
минавате в единствената столова — тясна малка стая с прозорци към улицата; насред
столовата има дълга дървена маса, покрита с нечиста покривка, от страните на масата —
дълги скамейки за хранещите се. Ето цялата наредба на ресторанта! За съдините,
ножовете, салфетките — неприятно е да се говори, толкова всичко това е нечисто, мазно!
Прибавете също и неумитата прислуга с изпоръфано облекло и ще добиете понятие за
външната обстановка на ресторанта. Що се отнася до храната, тя може да се яде, тъй като
обикновените продукти — говеждо, телешко, овнешко или неизбежната кокошка — са
винаги пресни. Вино може да се пие само местно, българско, то поне е натурално.
Вносните вина са преди всичко фабрикувани, а след това са недостъпни по цени:
например бутилка отвратително шампанско „полуимпериал“ по курс е 8 рубли. Обедът се
поднася на порции и за да се наобядваш, трябва да платиш рубла и половина звонкови,
което според евтинията на продуктите е твърде скъпо. Но въпреки всички тези неудобства
отиваш, защото те преследва гладът! Мъчно е да се привикне към простичката българска
кухня.
„Петербургски хотел“ както винаги е препълнен с офицери, ето защо трябваше да
обядвам на чердачето.
Вечерта наминах към окръжния началник капитан Маслов, където се срещнах с
кореспондента Немирович—Данченко.
Преди да легна, пиша писмо и привеждам в ред бележките си.
20 август
Станах рано, към 8 часа заповядах да оседлаят коня, а сам отидох да закуся в същата
„Петербургска гостилница“. Там намерих майор Челяев и Попов, които също се хранеха и
се готвеха да заминат за позицията. Уговорихме се да заминем заедно. Но не мина и
половин час, и в столовата тичешком влезе съдържателят и съобщи, че турците са
нападнали Зелено дърво. На ти тебе закуска!… Бързо скочихме от местата, изтичахме към
конете и препуснахме към позицията.
При моста на Янтра генерал Кренке, силно развълнуван и недоволен, разполагаше
батарея на една от височините, от която можеше да се обстрелва по дължината на пътя
към Зелено дърво. Той ме спря и каза:
— Полковник де Прерадович, предайте на генерал Столетов, че аз изпратих към него
две деветфунтови оръдия. А вие къде бяхте? — сякаш с упрек прибави Кренке.
Препуснах нататък. Недалеч от моста срещнах опълченци, които носеха носилка с
един ранен — навярно някого от нашите. Спрях се, българите — също. Раненият се оказа
подпоручик Максютенко от 5-а дружина. Клетият млад човек е пронизан в гърдите и
говори с усилие. Не го затрудних с разпитване; научих само, че съвсем неочаквано върху
позицията са налетели черкези, причинили объркване и насекли много хора. Като пожелах
на Максютенко бързо оздравяване, продължих своя път. Към разклона на пътищата за
Шипка и Зелено дърво ме изпревари една казашка сотня. Тук срещнах неколцина
опълченци от 5-а дружина с офицер подпоручик Р. Започнах да разпитвам какво се е
случило, но и сега не можах нищо да науча. Опълченците бяха някак смутени, а Р.
уверяваше, че хората, които води, са остатъци от 5-а дружина, всичко останало е изсечено
от черкезите.
Нещо невероятно!
Побързах нататък. Пристигнах на позицията. Там е тихо, но вълнението още не се е
уталожило. 1-ва дружина е придвижена към Стоманица. На позицията е дошъл и генерал
Столетов. Правеха бруствер с две амбразури. Всички ходеха с угрижен, сериозен вид. Тук
е и командирът на 10-а дружина майор Доршпрунг, ранен в десния крак. Генерал
Столетов е видимо засрамен от несполуката; явих се при него и му предадох съобщението
на генерал Кренке.
— Да, Фьодор Михайлович, сега вече всичко свърши. Но случаят е неприятен! — ми
каза Столетов.
Скоро пристигнаха двете деветфунтови оръдия, обещани от Кренке.
Започнах да разпитвам как е станал този нещастен бой. Случило се е много просто
само поради присъщото ни безгрижие. Смятали, че след като на Шипка е тихо, няма кой
да ни нападне. Височините над Зелено дърво заемаха 5-а и 10-а дружина. От тях се
поставяха и аванпостове. Нужно е при това да се каже, че 10-а дружина, току-що
сформирана, не беше участвувала в сражение и беше по необходимост поставена на тази
позиция по времето, когато трябваше да отстояваме Шипка. Дружинният командир
Доршпрунг, имайки пред вид лошата подготовка на опълченците, водел учение дори на
позицията. В съдбоносния ден 20 август се водело такова учение, а пушките на 5-а
дружина били събрани на пирамиди. Аванпостовете както от едната, така и от другата
страна били вдигнати. Дали черкезите са знаели за това състояние на нещата или, както се
казва, просто им е провървяло, но нападението е било извършено извънредно сполучливо:
като препуснали през Зелено дърво, те напълно неочаквано и стремително ударили 5-а и
10-а дружина и почти без съпротива ги обърнали в бягство. Пръв от резерва, който дочул
изстрелите, бил командирът на 1-ва дружина полковник Кесяков. Той вдигнал дружината
на оръжие и пресрещнал неприятеля, стигнал почти линията на Стоманица и Баевци със
силен пушечен огън. В същото време успял да се притече на помощ и полковник Раугин
със своите казаци, но за най-голямо съжаление, както казват, спешил казаците и само
открил пушечен огън по черкезите, а не рискувал да ги атакува. Черкезите, като видели, че
са се увлекли твърде много, обърнали конете, препуснали чак отвъд Зелено дърво, след
това напълно спокойно, непреследвани от никого, се събрали на планинското равнище над
село Топлеш и необезпокоявани от никого, минали отвъд Балкана. Казват, че те нямали
чет; други твърдят, че били към 1500, но това едва ли е възможно. По-хладнокръвните
определят броя на неприятеля на 500 души. Целта на внезапното нападение по всяка
вероятност е била да се разузнае как се охранява обходният път за Габрово. Особени беди
черкезите не успяха да причинят, но все пак бяха успели да запалят църквата и няколко
къщи в Топлеш, а също така бяха намерили време да подпалят долната половина на село
Зелено дърво.
Казват, че Радецки от Шипка отлично виждал всичко, което станало на нашата
позиция, тъй като той незабавно изпрати при нас в помощ един от пехотните полкове от
своя резерв.
Когато всичко се поуспокои, на позицията при Зелено дърво за смяна на разстроените
дружини беше изпратена смелата боева 3-а опълченска дружина под командата на майор
Челяев, прославила се при Ески Загра.
Нашите загуби още не бяха установени, но те не биха могли да бъдат големи, тъй
като оживена престрелка не е имало, а черкезите успели да насекат със саби неколцина
бягащи опълченци, при това невъоръжени. Поне на възвишението, на новото
месторазположение на 1-ва дружина, лежаха само два трупа.
Извънредно много се интересувах да видя цялото място на кръвопролитието,
представящо заедно с това и място на смелото и бясно препускане на черкезкия отряд, и
затова тръгнах към Зелено дърво по билото на хребета. Макар че то е доста високо,
стръмно спускащо се в дълбоката долина на Топлеш и Зелено дърво, но представя
хълмисто планинско плато, твърде удобно дори за бързи движения на кавалерия. Като
изминавах по целината втората падина от нашата главна позиция, натъкнах се на първите
трупове на съсечени опълченци. Тук бяха събрани и поставени един до друг пет души, в
това число за най-голямо съжаление двама кадрови унтерофицера. Раните са жестоки —
едната в тила — е нанесена с такава сила, че главата се е отделила от тялото. Надясно по
склона към Топлеш също се виждаха няколко трупа. Нататък, към Зелено дърво, попаднах
на места по на един, по на двама убити. Впрочем преброих всичко не повече от 16 души.
Но ето най-после и биваците на нашите дружини — изненадата трябва наистина да е била
пълна и да е породила панически страх: захвърлили са дори котелките. При надолнището
към село Зелено дърво се натъкнах на единствения неприятелски труп; но какъв учудващ,
виртуозен удар е повалил този храбрец: черепът е отсечен с мозъка до веждите, изразът на
лицето е спокоен. Невижданата рана ме заинтересува до такава степен, че започнах да
търся горната част на черепа, но не я намерих. По какъв начин, с какво сечиво е било
възможно да се нанесе такъв удар, остана загадка за мене. Недалеч от черкеза лежеше
малко конче, а по-нататък — още две. Жалко за клетите невинни животни. Конете въобще
не бяха особено угледни, но сигурно са били яки и издръжливи.
 Горната част на село Зелено дърво е пострадала малко, но в долната са изгорени
много къщи. Между другите изгорена е и онази къща, в която нощувах, когато бяха
настанили щаба на опълчението в село Зелено дърво. Погледнах тази картина и неволно
изтръпнах: „Какво щеше да бъде, ако черкезите бяха налетели преди три дена!“ — като
мълния ми мина през ума. Бързо обърнах коня и препуснах обратно към позицията. По
пътя срещнах Маслов и Немирович—Данченко, които отиваха към Зелено дърво.
Като пристигнах в разположението на 1-ва дружина, намерих генерал Столетов все
още възбуден. Впрочем тук няма нищо учудващо — за всекиго от нас този факт беше
крайно неприятен. Опълченците повече от четири денонощия се сражаваха на Шипка като
храбреци, а сега изведнъж няколкостотин черкези свалят от позиция двете дружини!
Досадното е, че недоброжелателите на българите, без да вземат пред вид подробностите,
ще започнат да си чешат езиците.
Привереч на позицията дойде планинска батарея от 6 оръдия — същата, която
участвуваше с нас в сражението при Ески Загра и на Шипка. Тази батарея при преправата
на Дунав е командувал подполковник Стрелбицки, но салът, на който преминавал реката
лично той, бил улучен от неприятелски снаряд, преобърнал се и всички, които били на
него начело със Стрелбицки, загинали във вълните на Дунав. Потънали и оръдията.
Оттогава батареята така и останала с 6 оръдия. Изпратиха планинската артилерия в
непосредствено разпореждане на Столетов, а двете деветфунтови оръдия отзоваха.
Столетов и неговият щаб, а следователно и аз в това число, се спуснахме за нощуване
към село Стоманнца и се настанихме в овощната градина на една крайна къща. Цялата
вечер разговорът се въртеше около събитието на деня. Трябва да се признае: по-смело, по-
буйно кавалерийско нападение не може и да се помисли. Да се отделиш от своята армия
на цели 15–20 версти, да се промъкнеш през Балкана по малко известни пътеки и да
проникнеш в месторазположението на неприятелския отряд, заемащ прекрасна позиция,
при това, без да знаеш числеността на отряда, е връх на кавалерийска смелост!
Във всеки случай трябва да бъдем нащрек, тъй като, след като са открили обходния
път за Габрово и когато изгубят всяка надежда да превземат Шипка с щурм, турците лесно
могат да предприемат сериозна атака срещу Зелено дърво.
21 август
Привечер тръгнах с един казак в разположение на 3-а дружина към майор Челяев.
Потеглих само по кител и за беда около четвърт верста преди да стигна на мястото, бях
съвсем неочаквано окъпан: заваля такъв проливен дъжд, че в палатката на Челяев
трябваше да изливам вода от ботушите си. Тъй като дъждът продължаваше, нощта беше
тъмна, аз реших да се спусна в село Зелено дърво и да нощувам в най-близката до
позицията къща. Взех при това със себе си пет души конвойни. Тръгнаха да ме изпратят
майор Челяев и капитан Попов, като ме уверяваха, че не е безопасно да се нощува в
селото. Но аз не промених решението си и се настаних под навеса на големия хамбар на
едно крайно стопанство. Тук имаше сложена слама и можеше да се настаня удобно. Като
снех мокрите дрехи и ботуши и се покрих с един войнишки шинел, изпратих моя казак за
ординареца ми и му заповядах той да ми донесе сухо бельо и други ботуши. Конвойните
запалиха край хамбара малък огън. Не мина и половин час, и под навеса дойде
подпоручик Болшев, назначен от 3-а дружина на аванпост; крайното звено беше поставено
недалеч от стопанството, в което се бяхме приютили. Като поговорих с Болшев, заспах
доста дълбоко и съм спал повече от три часа. Когато се събудих, просто се ужасих: няма
ги нито ординарецът, нито казакът, нито вещите ми. Както и да се стараех да се успокоя,
вече не можах да заспя. Какво би било, ако се даде тревога във веригата? С какво лице ще
тръгна пред фронта на 3-а дружина? — натрапчиво ми се въртеше в главата. Наистина би
било доста смешно, тъй като всичките ми мокри вещи казакът ги взе със себе си и аз би
трябвало да изскоча само по риза и кепе, на кон и със сабя — това би било живописно!…
Всеки час ми се струваше вечност. Но ето, слава богу, започна да се развиделява. Дъждът
престана, но гъста мъгла обви съседните височини и като цял облак се застоя над селото,
тъй че на десет крачки не се виждаше съвсем нищо. Изведнъж - изстрел във веригата, при
това близко до нас. Скочих като ужилен. Болшев се затича към веригата. „Ето,
предчувствието ми се сбъдна!“ — като мълния проблесна в съзнанието ми. Моите хора се
уплашиха и почнаха да се въртят около коня ми. Седях под навеса и преживявах крайно
неприятен момент: при повторен изстрел трябваше, ща не ща, да възседна коня и да се
изкача към 3-а дружина за смях на всички. Но ето че след пет минути се откри в мъглата
фигурата на усмихващия се Болшев:
— Не се безпокойте, полковник, всичко е благополучно! Стреляли са във веригата
поради непредпазливост.
Аз чак просиях.
Измина още около половин час и се явиха моите хора — казакът и ординарецът —
със сухи дрехи и бельо. Щях да се нахвърля с упреци върху ординареца, но както се оказа,
в случая той не бил виновен: след получаване на моето нареждане вещите били бързо
събрани и ординарецът Ганчо заедно с казака незабавно тръгнал, за да ми помогне, но във
веригата го спрели с неизбежното: „Кой е отзивът?“ А отзива нито Ганчо, нито казакът го
знаели и трябвало да се върнат обратно и да чакат до сутринта. А през това време аз
трябваше да се вълнувам и да излизам от кожата си.
Облякох се. На Ганчо заповядах да приготви стая в онази къща, където се намираха
моите вещи, а сам тръгнах нагоре към Челяев. Всички спяха дълбок сън, но когато влязох
в палатката, събуди се настаненият с Челяев доктор Вязанков, след това и самият Челяев.
Разказах им за моите странствувания и патила, с което доста ги разсмях.
 Доктор Вязанков е типичен българин, получил възпитание в Русия. Той е горещ
патриот и така ненавижда турците, че в боя не се ограничава с изпълнение на лекарските
си задължения, а при всеки удобен случай ще се промъкне във веригата, за да нагости
лично врага с куршум.
Майор Челяев е по рождение кавказец, човек несъмнено храбър, представил се добре
както в Сръбско-турската война от 1876 година, така и през последните боеве на Шипка.
Като поседях с тях към половин час и се сгрях с чаша коняк, аз си тръгнах. В
Стоманица всичко беше вече приготвено от услужливия Ганчо, беше ми избрана малка
чиста стая и набързо беше приготвена закуска. Като се видях с генерал Столетов и се
мотивирах с неразположение, целия ден след това не излизах от къщи.
23 август
Днес със заповед по опълчение съм назначен временно командуващ 3-а бригада и
освен това генерал Столетов ме представи в Главната квартира за назначение като
командир на 1-ва бригада на мястото на полковник Корсаков, който, както се чува, искал
да напусне службата в опълчението.
Дружините бяха разположени в следния ред: 1-ва е оставена на височината между
Баевци и Стоманица, 5-а е настанена над село Баевци, на склона на планинското
разклонение, което прикрива селото откъм южната страна, а 2-ра — по-надясно от 5-а, на
същото планинско разклонение при клисурата, която съединява долината на Толпеш с
Баевци. 4-а дружина начело с граф Толстой и досега е на връх Св. Никола; очакват я да
пристигне всеки ден. 6-а дружина е пръсната и отбранява планинските проходи в Балкана
над град Трявна. 9-а и 10-а дружина се намират в град Габрово.
Генерал Столетов и щабът се разположиха в подножието на височината, заемана от 1-
ва дружина почти над село Баевци. Малко по-напред се подредиха шестте оръдия на
планинската батарея, а при тях се намираше батальон на един от полковете, разположени
на Шипка.
След внезапното смело черкезко нападение генерал Столетов, имайки пълното
основание да предполага, че неприятелят ще предприеме сериозно движение срещу
Зелено дърво, помоли корпусния командир да усили нашия отряд поне с един батальон
пехота, на което генерал Радецки охотно се съгласи. Батальонът се назначаваше от някой
от полковете, разположени в резерв, и след като преседяваше с нас на позицията
определено време, се заменяше с батальон от друг полк; по такъв начин при нас бяха
орловци, брянци, после волинци и др.
Въпреки че генералът беше опънал палатката си над Баевци, а след него опънаха
палатки и щабните, тъй че се образува малък лагер, аз не се решавах да мина в палатка,
тъй като се чувствувах болен, а и натъртването, което получих при падането ми от коня на
22 юли, започна да се проявява: дясната страна ме болеше така, че понякога дишах тежко.
Поради това 24 август прекарах в Стоманица, а за нощуване заминах за града.
24 август
На 24 август от Шипка се върна 4-а дружина, която разположиха в авангарда редом с
дружината на Челяев. По такъв начин позицията значително се усили и можеше да се
надяваме на благополучен изход при действително нападение на неприятеля.
26 август
Като прекарах един ден в града, пристигнах вечерта и се настаних в една палатка с
ординареца на генерала, щабс-ротмистър Неверов от Кирасирския на нейно величество
полк. Той е човек с добра душа, твърде развит, но малко увличащ се. Днес по случай деня
на коронясването на царя император нашият генерал даде полуофициален обяд, приготвен
от артелния готвач Иван.
27 август
Днес 3-а и 4-а дружина се отдръпнаха малко назад. Новоизбраната позиция е
значително по-добра от онази, която заемаше 3-а дружина над Зелено дърво. На гребена
на височината, която беше командна, над предишната позиция се правеха окопи. Оттук
добре се виждаше част от Топлеш с обгорялата църква, виждаше се добре склонът към
Зелено дърво и за неприятеля въобще беше напълно невъзможно да се промъкне
незабелязано.
По време на престоя на връх Св. Никола от хората на подполковник Редкин бяха
извадени от строя за съжаление добри офицери: поручик Кащалински, пронизан през
гърдите, и подпоручик Андриевски, ранен в ръката. Ранен е освен това дружинният лекар
Угрюмов с парче от граната.
Тук е място да кажем нещо за лекарите. В нашето опълчение има такъв
забележителен медицински персонал, че ние просто не можем да му се нарадваме. Освен
безупречното и усърдно изпълнение на своите задължения нашите медици така са
свикнали и са се сродили с офицерския състав, че сами са станали офицери, и във време на
бой, струва ми се, по-охотно биха били участници, отколкото пасивни деятели. Всички те
са млади хора, пълни с жизненост и разбиращи работата си. Повечето са получили
университетско образование, при това предимно в Московския университет.
На Шипка е тихо въпреки хубавото време.
28 август
Прекрасен, напълно безоблачен ден. Турците още рано сутринта откриха много силен
артилерийски огън от всички свои батареи по шипченските позиции. Нашите живо
отговарят. Ние отлично виждаме грандиозната картина на големия артилерийски бой,
виждаме връх Св. Никола, Кръглата батарея и шосето под Кръглата батарея чак до главня
превързочен пункт и главната квартира на корпусния командир. Турските батареи от
Голия връх и ново настанената батарея на близко лежащата към нея височина обстрелват
шосето и с всеки изстрел — все по-сполучливо и по-сполучливо. Ние можем много добре
да следим падането и пръскането на гранатите. Ето — една пада и се пръска недалеч от
главния превързочен пункт при една преминаваща кола; вижда се как колата стремително
се търкаля от върха надолу. Следващите гранати падат край самия превързочен пункт,
поради което лазаретът се вдига и също се премества по-надолу. Да предположим, че
турците по силата на Женевската конвенция нямаха право да стрелят по превързочния
пункт, но като тяхно оправдание можеше да служи това, че на същото място зад шосето
беше разположена някаква пехотна част. Две гранати не улучиха шосето, а паднаха на
височината, противоположна на село Стоманица, тъй че, ако пожелаеха, турците биха
могли в най-късо време да унищожат селото. Ние, признавам го, очакваме това, очакваме
също, че и на нас ще обърнат най-после внимание.
Боят продължаваше с еднакво ожесточение чак до вечерта. Когато всичко стихна,
отидох в Стоманица, за да разбера какво впечатление е направило на жителите падането
на двете гранати толкова близко до селото. За моя радост, но заедно с това и за моя почуда
владее пълно спокойствие: един кара кравата си в къщи, друг рови в градината…, но за
гранатите никой не ще и да знае. В това отношение трябва напълно да бъде признато
мъжеството на българите и българките. Нарочно влязох в къщата, където бях живял — и
тук пълно спокойствие! Заговорих със стопанина старец — той пуши и се подсмива…
Завърнах се обратно в бивака, когато започна да се стъмва. А нощите сега са
непрогледно тъмни.
29 август
Денят пак е съвсем ясен. Още от ранна сутрин артилерийският бой се поднови с
предишното ожесточение. Граф Толстой, който по време на вчерашната канонада е седял
в палатката на корпусния командир, разказва, че една граната се пръснала край самата
палатка и отломък от гранатата пронизал двете насрещни стени на палатката. Радецки не
трепнал с нито един мускул.
Днес неприятелските батареи действуват още по-сполучливо. Това изглежда доста
ефектно, но какво ли е там горе.
Генерал Радецки беше заставен да пренесе своята главна квартира по-надолу и ние
вече не я виждаме.
Днес нито една граната не падна в долината на село Стоманица, така че двете
вчерашни са били, както се казва, заблудени.
Двудневният упорит артилерийски бой ни застави да предполагаме, че турците
замислят нещо. Ние, както се казва, сме нащрек. Аванпостовата верига е засилена и
изпълнението на аванпостовата служба се изисква много строго. На ординарците на
Столетов се падна много работа — генералът ги заставя през нощта подред да обхождат и
проверяват аванпостовата верига, което при разпръснатостта на заеманата от нас позиция
представлява голям труд.
Днес е ред на капитан Ефремов да направи проверка. Небето се покри с облаци,
започна да вали ситен дъжд. Тъмнината е наистина такава, че на 5–6 крачки не се вижда
нищо, а пък аз обещах да бъда в 3-а дружина при майор Челяев. Пих чай при генерал
Столетов. В мое присъствие той повика капитан Ефремов и му заповяда незабавно да
тръгне в обезд.82 Но ето че измина към половин час и ние чухме гласа на Ефремов в
съседната палатка: нещо ораторствува с ординарците. Генералът кипна и го повика при
себе си.
— Как така си позволявате да не изпълните моите заповеди, капитане? — каза той на
влезлия Ефремов.
— Аз проверих веригата, ваше превъзходителство! — отговори по най-наивен начин
капитан Ефремов.
Това напълно изкара от търпение Столетов — той му заповяда незабавно да потегли и
докато не обходи цялата верига, да не посмее да се върне обратно. Понеже виждах, че
Ефремов е затруднен, и исках да му помогна, сбогувах се с генерала, възседнах коня,
посъветвах капитана да направи същото и тръгнах на проверка с него. Като проверихме
аванпостовата верига на 1-ва дружина и на пехотния батальон, тръгнахме към 3-а и 4-а
дружина. Там веригата спазва същия ред — никой не спи, всички са нащрек (както
изглежда, черкезкият набег им е бил полезен). На връщане, когато се спуснахме вече на
пътечката, която извежда до Зелено дърво към Стоманица, хрумна ми да се пошегувам с
капитан Ефремов. Яздехме един след друг — аз напред, Ефремов след мене, а след нас
бяха двама конници от Българското опълчение. Познавах добре пътя, а конят ми, макар и
стар, беше сигурен. По незабелязан за Ефремов начин аз се отдалечих малко напред, а
когато на завоя ме скри храсталакът, шибнах коня и препуснах. Понеже не познаваше
пътя, Ефремов не се реши да ме догони с бърз ход, а предпочете да вика до бога:
— Де Прерадович, спри, спри за бога! Къде си!…
Като го изпреварих с половин верста, поспрях и започнах да се ослушвам. До слуха
ми достигнаха някакви диви викове на капитана и яростни ругатни, с които той се беше
нахвърлил върху напълно невинните конници. Продължих нататък и спрях да нощувам в
Стоманица на старото пепелище, тъй като влагата, мъглата и ръмящият дъжд правеха
нощуването в палатка много непривлекателно. А страната все ме боли и боли.
30 август
Рано сутринта се преместих в бивака. По случай именния ден на царя император
беше назначен парад. Но непрогледната мъгла, а след това и дъждът наложиха да се
отмени тази заповед. Вероятно поради същата причина и турците мълчат.
Няма нищо по-неприятно от лапавица на бивак: всичко е овлажняло, всичко е мокро,
всичко е кално, не можеш да се заловиш за нищо. Целия ден нямаш желание да си
подадеш носа от палатката. Ходих само в артела да обядвам. От Търново пристигна
подполковник граф Тизенхаузен, командир на 7-а дружина, влизаща в състава на 1-ва
бригада; следователно скоро ще бъда негов бригаден командир. Това е толкова по-
приятно, защото освен личните прекрасни качества, с които се отличава Тизенхаузен, ние
сме били в същите отношения по време на Сръбско-турската война от 1876 г. Аз и там
командувах доброволческа бригада, а Тизенхаузен командуваше в моята бригада храбър
арнаутски батальон и ние живеехме най-задушевно. Тизенхаузен е извънредно храбър
офицер и в боя при Кревет на 16 септември 1876 г. беше ранен с куршум в крака.
31 август
Времето напълно се поправи, небето е безоблачно и ясно. Но въпреки това турците са
мирни — не се задяват, така да се каже, и само на аванпостовете се чува пукот от
единични пушечни изстрели.
Тизенхаузен замина. Днес заминава и капитан Ефремов, прикомандирован към 7-а
дружина. Оказа се, че след като го бях оставил, той поел малко надясно от пътя, конят му
попаднал в дупка, Ефремов паднал от него, загубил си сабята, одраскал си лицето и след
като се върнал в бивака, започнал гръмогласно да порицава заповедта на Столетов за
обезд на аванпостовете, с което именно си навлякъл справедливия гняв на началството.
Въпреки хубавото време болката в страната ми не преминава и се усилва, ако
прекарам нощта в палатката, а не в стая, дори ако тя е в дървена българска къща. Сутринта
генералът ме покани да обиколя заедно с него позицията. Какво да се прави — тръгнах,
макар че позицията ми е позната като собствените ми пет пръста и нищо ново не може да
се измисли. Като обходихме на коне разположението на 3-а и 4-а дружина, тръгнахме към
крайните височини на заетия от нас планински хребет. Тук бяха поставени казашки
пикети. Като постояхме около половин час на хълма, който излиза най-напред, като се
полюбувахме на Голия връх, зает от неприятеля, и като поговорихме за възможността да
извършим неочаквано нападение, върнахме се обратно. От разговора със Столетов научих,
че княз Имеретински с дивизията изчезнал неочаквано, тъй като му е било заповядано да
тръгне за град Ловеч. Когато минавахме край 3-а дружина, изскочи Челяев и настоятелно
покани генерала да се отбием при него в офицерския артел да опитаме ново докараното
местно вино. Имаше достатъчно свободно време, причини за отказ — никакви. И ние се
отбихме. Столовата на 3-а дружина се състои от доста дълъг дървен навес, по цялата
дължина на който са наредени маси, а отстрани на масата са изкопани земни седалки
вместо скамейки; просто и за бивак — хубаво. Тук преседяхме цял час. Челяев
действително беше намерил отнякъде прекрасно вино. Въобще той умее да се
приспособява към обстоятелствата.
След завръщането в бивака смених коня и с разрешение на генерала тръгнах за
Габрово за два дена. Отседнах в хана. Докторите препоръчват лечение с гроздова диета.
Днес изядох три фунта.
1 септември
Сутринта бях зарадван от неочаквано посещение на редника от Житомирския полк
Кандиба. Чуден юноша е този Кандиба: твърде състоятелен помешчик от Полтавска
губерния, той си е поставил задачата да воюва с неверниците. Въпреки молбите и
увещанията на близките си в Сръбско-турската война от 1876 година той зарязал всичко и
се устремил към Сърбия. Там му провървяло и се отървал щастливо. Но с обявяването на
мобилизацията и на новата война той пак моментално се втурва. С него се срещнахме в
Кишинев и пътувахме заедно до Свищов. Още в деня на пристигането, неуспял дори да си
отдъхне, както трябва, той полетя да разузнае какви полкове минават през Свищов, при
което, кой знае как, се беше срещнал с командира на Житомирския полк, който го приел
за доброволец. Пък и как да не приемеш такъв юнак — Кандиба има огромен ръст и
атлетическо телосложение. Днес, да речем, помешчикът Кандиба е получил съгласието на
полковия командир, а призори редникът Кандиба е вече тръгнал на далечен поход с
Житомирския полк. Нека се радва всяко руско сърце! Такива като Кандиба още не са
изчезнали! Но силните в този свят на такива именно трябва да обръщат по-голямо
внимание.
Повтарям, че посещението на Кандиба ми достави голямо задоволство. Оставих го да
нощува при мене и, разбира се, започнах да го разпитвам за всичко… Той попаднал на
Шипка на 12 срещу 13 август, а на 13 Житомирският полк бил изпратен да атакува
турските окопи, направени на Полуголия връх.
— Загубихме много хора — казваше Кандиба, — но без полза! Ето какво учудва,
полковник: те имат много хора, които говорят руски. Лично аз чух как викаха от турските
окопи: „Та какво ще ги смятате за нещо — това е краставото Житомирско батальонче!“
Един млад прапоршчик, стигнал далеч със своя взвод, почти до окопите, отлично чул как
му извикали: „И ти ли, сукалче, се навираш!“
Разказах на Кандиба, че когато, преди да дойдат стрелците, турците се стараеха да
сключат своите флангове и да ни отрежат пътя за Габрово, от редовете на настъпващите
табори се чуваха гласове: „Не стреляйте, идат свои!“ Това се обяснява с присъствието в
турската армия на наши заклети врагове Некрасовци. През време на тази среща с Кандиба
забелязах у него вече по-малко увлечение и като че ли умора, а при това той въпреки
цялата си скромност се оплаква, че бил представен за лично удостояване с Георгиевски
кръст, който и досега не му е връчен.
— Не зная ще имам ли честта да понося кръста — какво ли не би могло да се случи!
— добави с въздишка Кандиба.
Не би било зле отговорните лица да обърнат внимание на този на пръв поглед
маловажен въпрос — че не само Кандиба се оплаква, загдето „не ще успее да окачи
кръста“, че на мнозина е вече дотегнало безразличието на началството към редника, щом
като най-после необходимостта е минала.
Целия ден ядох грозде, прекрасно, уханно. Чувствувам се малко по-добре и затова
решавам утре да замина за позицията.
2 септември
Завръщам се на позицията доста рано. Генералът ме приема твърде любезно и
съжалява, че съм болен. Не виждам никаква необходимост да живея на палатка, когато
село Баевци е на две крачки, и получавам съгласие за правото да живея в селото, от което
при тревога може да се явя след пет минути. Приют, така да се каже, ми предлага
оберсвещеникът на Българското опълчение архимандрит Амфилохий.
Амфилохий е 60-годишен старец, но е човек извънредно бодър и възприемчив.
Физическият труд и лишенията за него са нищо. Във време на поход ще препаше с широк
ремък стройната си юношеска талия, ще възседне коня и ще язди, без да почувствува
умора, от преход до преход. Струва ми се, че простите българи го обичат; от
интелигентните чух, че е фанариот.
Амфилохий заемаше малка стаичка в обикновена къща. Леглото си трябваше да
направя до него на пода. Все пак не е палатка — сухо е и топло. Ставахме рано, щом се
зазори. Амфилохий веднага отиваше в съседната стая на хазяина да приготви кафе по
турски, а след това, като се подкрепяхме с по две-три чашки, аз заминавах за позицията,
оставах там през целия ден и привечер се връщах обратно в Баевци.
3 — 4 септември
Така беше поне днес, на 4 септември; така беше и вчера, на 3. Затишието започна да
дотяга. Но ето, като че ли е съдено да се сбъдне желанието ми: чак късно вечерта
пристигна на кон от щаба един казак с известие, че в планината са забелязани черкези,
които се спускат към Зелено дърво. За всеки случай заповядах да оседлаят коня ми и
легнах да спя облечен…
5 септември
Лесно е да се разбере, че спах лошо или, по-точно казано, не спах, а нервно дремех.
Няколко пъти излизах на двора да се ослушвам няма ли престрелка, но нямаше нищо —
всичко е спокойно; при това нощта е тъмна, на две крачки не се вижда нищо. Призори
задрямах по-добре, но будното ми ухо като че ли чува бумтеж на канонада. Скачам мигом,
викам за коня, изтичвам на двора и се спирам учуден: струва ми се, че много барабани с
ожесточение бият тревога, но къде, защо?… Бързо отивам в щаба, там всички са на крак.
Оказа се, че не барабани бият тревога, а е атакуван връх Св. Никола на Шипка и
пушечният огън е толкова силен и чест, че дори и опитното ухо не можеше да го различи
от бърз непрекъснат барабанен бой.
Чудна картина! По изстрелите можеш да определиш, че се води упорит бой, че
успехът на едната или другата страна още не се е напълно изяснил. Знае се само, че
турците атакуват яростно и че, според известието, получено от генерал Столетов, атакуват
от 1 часа след полунощ. Вижда се как нашите роти в окопите, очаквайки без изстрел врага,
откриваха огън, след като допускаха неприятеля на най-близко разстояние. Батареите
мигом се обвиваха от гъст барутен облак и се разнасяше задружно „ура!“. След това —
малък промеждутък от време и — повторение на същото действие. На човек му беше
драго да гледа смелото поведение на нашите войски, просто душата се стремеше нататък!
Боят, без да прекъсва, продължи до пладне и след това — пълно затишие, дори батареите
млъкнаха. Следователно турците са отблъснати!
Всеки искаше да научи подробности. Генерал Столетов, като ми заповяда да остана за
старши, лично се отправи към нашия храбър и уважаван корпусен командир Радецки.
Завръщането на генерал Столетов беше истински празник. Оказа се, че турците
поради грешка на секретите83 се промъкнали към връх Св. Никола и едва не го завладели.
Както се вижда, това е отчаян опит на Сюлейман и може би последен. Наистина да си
блъскаш главата и да действуваш безогледно срещу височини от 4920 фута, като имаш
освен това пред вид, че за отблъскването на всеки опит има готови равни сили, е
безразсъдно!
Струва ми се, че всред военни, които са врели и кипели в тези работи, да се признае
дължимото на противника не е осъдително и затова не мога да не отдам дължимото на
турския войник. Ако ние изпълнихме своя свещен дълг на Шипка, то и турският войник
изпълни своя също така добросъвестно. Ние се защищавахме, а те нападаха и нападаха
като лъвове. Чест на тях и слава! Но каквато и да е армията, както и да е подготвена тя, все
пак нравствените сили на човека се изчерпват и тогава армията може да се превърне в
стадо овце. Така се случи и с турците на 5 септември. Отблъснати след непрекъснат 12-
часов бой, обзети от панически страх, те бягали също като стадо овни, блъскайки се,
захвърляйки оръжието; някои били дотолкова обезумели, че направо се търкулвали в
пропастта.
В разгара на боя генерал Радецки пристигнал, препускайки на кон, и лично ръководил
отбраната. Така и трябваше! В такива критически моменти присъствието на старшия
началник е извънредно важно. Присъствието на такъв началник като Фьодор Фьодорович
Радецки имаше особено значение, тъй като всички ние, от офицера до последния войник,
чувствувахме безгранично уважение и доверие към него. Отличавайки се с хладнокръвие
и неустрашимост, той заедно с това не обичаше да говори и особено да пише за своите
подвизи, което беше особено привлекателна черта на неговия прям характер.
Загубите на турците, както казват, са твърде значителни — определят ги
приблизително на 5000 души. Нашите загуби относително не са големи. Между убитите е
командирът на батарея флигеладютант полковник княз Мешчерски. С особено уважение
се отнасям винаги към такива личности като Мешчерски и като моите другари по служба,
също флигеладютанти, граф Толстой и княз Вяземски. Животът е скъп на всекиго, но той
е още помил на оногова, който има и име, и прекрасно положение в настоящето, блестящо
бъдеще и най-после — средства да се ползува от всички блага на живота. А ето тъкмо тези
хора, имайки пълната възможност да пожънат по-леко лаври, предпочитат да застанат
редом със строевите армейски офицери и да се проявят със своята действително
безупречна храброст.
Привечер времето се промени, заетата от нас позиция се обви с гъста мъгла и заваля
ситен дъжд. Това е и неприятно, и отчасти е добре, защото при гъста, непрогледна мъгла
турците не започват дори артилерийски огън; следователно те ще дадат отдих на
Шипченския гарнизон.
6 септември
Мъгла и дъжд през целия ден. Възползувал се от напълно свободното време,
командирът на 1-ва дружина полковник Кесяков пристъпи към удълбочаване окопите на
височината, заемана от него, тъй като в първите дни на отбраната на Шипка например ние
губехме съвсем напразно хора поради лошата направа на окопите.
8 септември
Вчера, 7 септември, времето беше непоносимо мъгливо и дъждовно, днес е пак
същото. Генералът идва до заключението, че поради обширността на заеманата от нас
позиция не бива да се разпръскват частите и решава да премести 3-а и 4-а дружина и да ги
разположи на височините над село Баевци, 2-ра дружина да придвижи към Топлешката
клисура; 5-а дружина остава в резерв в самото село. По такъв начин всички дружини се
намират помежду си във връзка. На предишното месторазположение на 3-а и 4-а дружина
е предписано да се праща една дежурна рота.
10 септември
Вчера яздих в разположението на 3-а и 4-а дружина, за да се посъветваме с
дружинните командири, а след това да тръгнем заедно и да огледаме новоизбраната
местност.
Попречиха ни гъстата мъгла и ситният дъжд. Както изглежда, Балканът влиза в
своите права. В бивака е непоносима кал и влага, всички седят по палатките. Щастлив е
онзи, който е намерил някоя книжка; а който няма какво да чете, остава само да се увие
по-топло и да лежи целия ден, като се разсейва със спомени от щастливото може би
минало или като съставя планове за бъдещето.
Днес 3-а и 4-а дружина преминават на новата позиция въпреки тази мъгла и лапавица.
Новозаетите височини са каменисти, следователно са по-сухи, освен това са обрасли с
храсталак и дори с малка гора, тъй че има дърва под ръка и по-лесно е да се направят
колиби, което на предишния стан беше свързано с големи затруднения. Впрочем
командирът на 4-а дружина подполковник Редкин намира отбраната в една линия, при
това разтеглена и слаба, за нещо непредпазливо.
Подполковник Редкин е стар туркестанец с известен боен опит и самостоятелно
разбиране на нещата, така че е трудно да бъде оборен, но аз все пак не мога да се съглася с
него, тъй като предишното разположение на 3-а и 4-а дружина беше още по-рисковано:
разположени на 1,5 версти от главните сили, ако бъдеха изтласкани от неприятеля, те би
трябвало да отстъпят към тези днес заети височини по напълно открита местност и биха
могли с отстъплението си зле да повлияят на останалите части; не би имало къде да
отстъпим на нова позиция, а как умеят да защищават и да умират българите, това те
доказаха през първите дни на шипченската отбрана.
В момента ни гостува един батальон от Брянския полк.
11 септември
Днес сутринта корпусният командир съобщи на генерал Столетов, че при манастира
св. Никола като че ли са се промъкнали черкези. Беше заповядано на намиращия се в
нашия отряд Брянски батальон незабавно да се вдигне и да се разположи при сливането на
пътищата за Шипка и Габрово. Да си призная, човек просто недоумява: по какъв начин
при сегашните ни сили сме допуснали да се промъкнат черкези където и да било?
Наистина, не са ли допуснали грешки казаците? Просто те хваща яд.
12 септември
Всичко се оказа лъжлива тревога. Батальонът на Брянци се завърна при нас доста
рано. Временно командуващият батальона капитан, як мъж, се оплака, че само напразно са
правили бойна разходка.
— А главното е, че от вчера съвсем нищо не сме яли! — добави капитанът, вече с
видимо недоволство.
Лошото време, мъглата, дъждът и ужасната влага в палатката напълно разстроиха
здравето ми, поради което ми се наложи да искам разрешение да замина за няколко дена в
Габрово.
13 септември
Рано сутринта заминах за града. Бивакът ми беше дотолкова дотегнал, че яздех тръс
през всичкото време, като че ли бях тръгнал с някаква задача. С мене измоли разрешение
да отиде в Габрово и адютантът по стопанската част капитан Мерчински.
В началото на града калта беше непроходима — конят едва си измъкваше краката,
колите едва се движеха; понякога ставаше нужда хората да помагат на обезсилените коне.
Жално е да гледаш бедните уморени животни… А колко още мъка ни чака!…
Габрово както винаги е оживено от ненормален, трескав живот: по улиците84 —
блъсканица въпреки лошото време, в отворените дюкянчета — оживена търговия,
препълнени кръчми, от които се чуват весели гласове и смях, а понякога и прекалено
свободна песен на пируващи офицери — ето какво срещате най-напред, а след това и сам,
ако сте млад, се увличате в общия водовъртеж.
Отседнахме в предпочитания от мене хан; този път ни дадоха по-добра стая. Макар и
да не е особено чисто, но поне е сухо и топло. Тъй като предвиждах да остана няколко
дена, не бързах особено да навестя познайниците си.
15 септември
Вчера пристигна от щаба ординарецът на генерала, ротмистър Неверов, за различни
покупки. Той казва, че всичко е тихо — нашите и неприятелските батареи мълчат.
Бедният ни щабен артел е изчерпал запасите си. Поръчали са му да закупи различни
солени и пикантни закуски; генералът основателно забелязва, че туршиите например са
отлично противоскорбутно средство.
Днес сутринта бях у стария ми приятел по служба полковник Лвов. Той командува
сега 9-а дружина на нашето опълчение, а тъй като дружината е разположена в града, на
него са възложени задълженията на комендант. Комендантски задължения изпълнявах и аз
в град Ески Загра до нещастното за нас сражение при този град, но в какво точно се
състояха тези задължения — досега не зная. Така се назначаваха комендантите навсякъде,
така е назначен и Лвов. Казват ти: „Назначен сте комендант“ — и свършено! Но какви са
задълженията на коменданта, не обясняват. Това може би е привлекателно, защото на
всекиго предоставят право да си създава задължения, а има ли желание, не е трудно да се
създават, тъй като работа винаги ще се намери, и то сериозна работа. Но за еднаквост в
действията на назначаваните при този вид назначения е нужно поне някакво късо
изложение на основните задачи и цели. Да предположим, отстъпления са неизбежни, но
тук вече, разбира се, остава да се доверим на благоразумието на господа комендантите.
Лвов ме посрещна като стар приятел. При него неочаквано се видях с началника на
артилерията на 8-и корпус Евреинов; а особено ме зарадва срещата с младия герой
подпоручик Кисмински, който в първите дни на шипченската отбрана командуваше
Стоманената батарея. Как не го убиха — само бог знае! Подпоручикът припомни нашата
среща, когато на 11 август в критичния момент аз препуснах до генерал Радецки с
донесение. При Лвов прекарах почти целия ден.
От 15 до 18 септември живея в Габрово. В определен час отивам да обядвам в някоя
от гостилничките, а вечерите прекарвам при Лвов. Той разказва между другото, че когато
нашите работи на Шипка станали съмнителни, цялото градско население почти поголовно
се приготвило за бягство. Трябвало да употреби големи усилия, за да възпре общото
изселване — наложило се да действува и с увещания, и дори със заплахи.
От 18 до 22 септември
Почувствувал облекчение, завръщам се обратно на позицията. Генералът ме посреща
дружелюбно. Сам той живее, както по-рано, в палатка, макар че, според мене, това не е
нужно, тъй като, село Баевци е съвсем наблизко и при тревога всякога навреме можещ да
бъдеш на мястото си. Няколко пъти говорих за това на генерала, но той държи на своето и
не иска да чуе нищо. След завръщането ми на позицията се настаних по примера на моя
началник в палатка. Палатката е стара турска, бързо се намокря, а някъде пропуска вода.
Влагата е невероятна, пронизва до кости. Дъждът и мъглата толкова омесиха глинестата
почва, че за нападение не може и да се мисли. Човек невъоръжен, следователно
необременен с товар, с усилие изпълзява на височината, а да се изкачваш с пушка пред
лицето на неприятеля, който те посреща с огън, е абсолютно невъзможно.
Снабдяването с вода ставаше от кладенците на село Баевци. За целта човек трябваше
да се спуска под върха и след това да се изкачва обратно вече с пълните манерки. При това
не минаваше без комични сцени: проточила се е в нишка върволицата войници за върха,
но ето невнимателна стъпка — пада един и увлича друг, манерките полетяват и двамата
лазят надолу по разкашканата глина. Всичко това се придружава от добродушния смях на
другарите.
Особено горчиво си изпатиха един взвод от планинската батарея и пехотният
батальон, разположени около щаба: те трябваше да мъкнат не само вода, но и храната, тъй
като готвенето ставаше долу. Който си разлееше чорбата, на него вече не му беше до смях.
Тези дни поставиха на връх Св. Никола мортирна батарея. Командир на батареята е
поручик Самойло, същият, който вдигна във въздуха един монитор.85 Турците и в това ни
изпреварваха. Техните мортирни батареи бяха настанени по-рано и връх Св. Никола вече
беше успял да се запознае с турските бомби.
Дните се точат еднообразно и крайно отегчително. Станеш сутрин, напиеш се с чай, а
след това до закуска скиташ от палатка в палатка. Генерал Столетов почти всеки ден отива
в корпусния щаб, но и там е затишие и няма никакви новини. Изглежда, че бездействието
дотегна и на Радецки — той си избра партия и играе преспокойно на вист. Да не беше
артилерийският огън, който обикновено се усилва в ясни дни, би могло да се помисли, че
сме разположени на лагер някъде в околностите на Красное село. Към бумтежа на
оръдията и пръскането на гранатите привикнахме така, че никой не обръща внимание на
това. Преди при усилен артилерийски огън ние излизахме обикновено на тълпа да следим
полета и пръскането на гранатите; сега и това развлечение ни омръзна. Интересно нещо е
още действието на нашите и неприятелските мортирни батареи, тъй като в тъмна нощ е
много лесно да се проследи полетът на снаряда и приблизително да се налучка мястото на
неговото падане.
Вечерите обикновено прекарвам при генерала. С него е приятно да се прекара
времето като с човек, който е много чел и много неща е видял през живота си. Столетов
добре познава Мала Азия и свободно говори турски. Сега негова мечта е обходното
движение и внезапното нападение срещу Шейновския укрепен лагер — мисъл смела, но
изпълнима. Струва ми се само, че за да се приведе в изпълнение, ще са нужни значителни
сили. А Столетов предполага, че е възможно, като присъединим към опълчението една
пехотна бригада, да ударим с тези сили, разбира се, при наличието на артилерия.
С всеки изминат ден вероятността за нападение на Шипченските височини намалява,
но пасивното положение на армията на Радецки се намира в тясна връзка с положението
на нашите работи при Плевен, а Осман паша се държи твърдо. В перспектива
следователно е продължително бездействие и дори може би — зимен стан при Зелено
дърво.
От 22 до 27 септември
Поради пълното военно затишие и болнавостта, от която никак не мога да се отърва,
живея в Габрово. Този път съм се настанил при нашия касиер, гвардейския капитан Илин.
Той също е болен и, както изглежда, твърде сериозно; така поне казват лекарите.
Илин заема горния етаж на доста голяма двуетажна къща, така че има достатъчно
място. Стопанинът е човек гостоприемен, често ни спохожда и гори от желание руските
войски колкото може по-скоро да изтласкат турците и да ги прогонят зад Малкия балкан:
„Поне клетите бежанци, които наводняват Габрово, ще се разотидат по своите опожарени
домове“ — казваше хазяинът.
В една от стаичките на горния етаж е настанен командирът на мортирната батарея
поручик Самойло. Той е болен и е пратен да го замества някой си Ерголски. Пък и как да
не заболееш — в окопите е вода и кал, в землянките — влага. Да станеш и да опънеш
уморените си крайници, т.е. да се измъкнеш иззад брустверите, е равностойно да се
изложиш на явна опасност: турските стрелци не се заплесват и често смелчаците скъпо
заплащат непредпазливостта. Освен това и нощните застудявания са твърде осезателни.
Всеки свободен офицер се стреми при първия удобен случай да прекара известно
време и да се освежи в Габрово — все пак ще почине и ще пренощува в топла стая,
сравнително добре ще хапне и ще пийне през време на почивката допълнителна чаша
вино, което пред лицето на неприятеля офицерството не си позволяваше. Не минава
понякога и без малки гуляи, за арена на които служеше нововъзникналият „Българо-руски
ресторант“. Тук има доста просторна зала, така че младежта, дала свобода на чувствата си,
често кани прости музиканти и играе кадрили, мазурки, а някога ще се намери добър
игралец, който буйно ще се понесе под звуците на камаринската.86 Случва се също
събиранията понякога да добият по-шумен характер, а веднъж дори стана нужда да се
намеси комендантът.
Започнали да буйствуват офицерите от Н-ския полк. Това беше на 24 септември. Аз
седях у Лвов. Изведнъж се втурна един, изпратен от ресторанта, и моли за съдействието на
началството. Лвов, разбира се, веднага тръгна тичешком и след малко повече от час се
върна видимо развълнуван. Оказа се, че гуляещите офицери взели да буйствуват едва ли
не заради лошо поднесения обяд87, а нагрубили и самия Лвов. Той малко заеква, така че
разказът му излезе отчасти забавен:
— Представете си, аз им заповядвам да прекратят безредието, те не ме слушат! Аз им
казвам, че съм комендант, те ми отговарят: „Пллюем нна ттова!“
Доколкото ни беше възможно, постарахме се да успокоим Лвов и изведнъж сякаш
нарочно ето ти нова беда. Долу, в канцеларията, се вдига шум и се чуват някакви викове.
Лвов бързо слиза и се връща още по-разстроен. Оказа се, че артилерийският офицер Д.,
брат на известния герой, подгонил (вероятно след хубав обяд) някакъв опълченец, който
не му отдал чест, и когато опълченецът се скрил в канцеларията на коменданта господин
Д. се втурнал там и вдигнал врява. Появяването на Лвов не го спряло, а когато Лвов му
заявил, че той, Лвов, е комендантът, Д. сякаш наговорил се с офицерите от Н-ския полк,
отговорил: „Плюя на това!“…
— Ккаак ти се стт-руу-ва? — ми каза до крайност възмутен Лвов. — Ддъва ппъъти за
едиин де-ен ми ппплю-ха нна ччеестта.
На общо съвещание е взето решение, че трябва да се донесе на началството. Така е и
постъпено. Няма съмнение, че на виновните ще се потърси отговорност, макар че
всъщност те заслужават снизхождение — какво няма да породи нерадостното стоене на
Шипка! И ако младите хора са се измъкнали за някой ден, както се казва, да си развлекат
душата, това не е престъпление.
На 25 септември мина за Шипка братът на нашия генерал, капитанът на гвардейската
артилерия Дмитрий Григориевич Столетов. Той докара снаряди за мортирната батарея. С
него се познавам още от Сръбската война и от боя при Джюнис. Защищавайки един
люнет88, направен от полковник Клименко, ние двамата едва не попаднахме в ръцете на
турците. На 25 вечерта в града пристигна генералът с брат си и пълномощника на
Славянския комитет Афанасиев. Всички се настаниха при Лвов. Москва, явно както по-
рано, се интересува от славянското дело и е готова да съдействува за развитието на
народната отбрана в България. Сутринта на 26 септември тръгнах към Лвов, за да се
представя на генерала и да стисна ръката на другаря от джюниското нещастие. Дмитрий
Столетов въпреки увещанията на по-големия си брат пак заминава за връх Св. Никола.
Той иска непременно да види действието на нашата мортирна батарея.
27 септември
Вечерта при Илин се срещнаха пристигналите старши адютант на щаба на
опълчението по строевата част ротмистър Сухотин и щабскапитанът от Орденския
драгунски полк Неболсин. Последният смята да помоли за превеждането му в
опълчението. Седим и спокойно беседваме на чаша чай, когато изведнъж се отваря
вратата и влиза Дмитрий Столетов, а след него един млад артилерийски офицер, блед и
видимо болен. Столетов ни запозна. Офицерът артилерист поручик Ерголски приел
мортирната батарея от Самойло, но не минали и десет дена и заболял от много силна
треска, която го разтърсва целия. Разбира се, приехме съчувствено Ерголски, напоихме го
с чай, в който наляхме коняк и му отредихме същата онази стаичка, в която, пристигайки
от Шипка, отсядаше неговият предшественик.
28 септември
Сутринта заминава обратно за Никопол Дмитрий Столетов. Отивам да го изпратя и се
отбивам за покупки в едно от магазинчетата на площада. Там се срещаме с нашите ранени
Кащалински, Андриевски и доктор Угрюмов. И тримата са оздравели, гледат като
храбреци и се завръщат обратно в опълчението.
3 октомври
Изпратих капитан Илин, който малко се възстанови, сдаде ковчежническата служба и
замина за Търново да приема 8-а дружина. Слабото му здраве не му позволяваше да
продължи службата в действуващото опълчение. Впрочем генералът употребява всички
усилия, за да преведе от Свищов и Търново на позицията и новосформираните дружини. С
тази цел са изпратени донесения в главната квартира и, както изглежда, написани са писма
до княз Черкаски, който, кой знае защо, смята за свой дълг да се намесва в работите на
опълчението.
4 октомври
Върнах се обратно на позицията. Все още не съм закрепнал. Времето е както по-рано
влажно. Щабните са пристъпили към постройка на зимни бараки. Генералът се ограничи
да му бъде поставена печка в палатката; това може би е практично, тъй като няма онази
влага, която е неминуема в покритите с пръст бараки. Увлечен от общия пример, и аз взех
опълченци да ми направят зимно помещение; става напълно невъзможно да се живее в
палатка: през нощта студът и влагата са такива, че не можеш да си спреш челюстите.
5 октомври
Почти целия ден прекарвам в обществото на генерала. Днес Шипченските височини
се пробудиха от летаргията и се оживиха от доста силен артилерийски огън. Мортирната
батарея също стреля.
6 октомври
Днес се получи съобщение от главната квартира, че съм утвърден за командир на 1-ва
бригада на Българското опълчение. В състава на бригадата влизат: 1-ва и 2-ра дружина на
действуващото опълчение и 7-а и 8-а дружина от втория набор, последните две
разположени в Търново. Заедно с това известие е изпратен отговор на писменото искане
на генерала за превеждането на дружините от втория набор към позицията. Разрешено е да
се изведат от Габрово и да бъдат придвижени към Зелено дърво 9-а и 10-а дружина, а
дружините, разположени в Търново и Свищов, е заповядано да се оставят на местата им.
Струва ми се, че генералът не е съвсем доволен от такъв вид разпореждане, а и наистина
би било по-удобно във всяко отношение, особено в стопанско, опълчението да бъде
събрано.
7 октомври
Днес рано сутринта генералът потегли, за да избере място за стан на 9-а и 10-а
дружина. Като имаше пред вид, че тези дружини ще дават резерв на отряда, разположен
при Зелено дърво, Столетов намери за удобно да ги разположи на половината път от
Габрово, на брега на Янтра и недалеч от моста. Придружавах генерала и от своя страна
намерих избора на мястото за напълно сполучлив. Лагерът можеше да се разположи до
самата река, а дървета за направа на землянки имаше под ръка на близките хълмове. До
изработването на землянките е предвидено дружините да се настанят в съседните села
Недевци и Лютаница.
Завърнахме се на позицията към обяд.
8 октомври
На позицията пристигна командирът на 10-а дружина Доршпрунг—Целица, отдавна
вече оздравял от раните получени във време на черкезкия набег. Съобщих му
разпореждането на генерала и се отправих заедно с него да му посоча избраното място.
След това заминах за Габрово при Лвов. Той е във възторг и сдава комендантската
длъжност на един батальонен командир от Ингерманландския полк.
— Ето, братко, щастие! Нека сега на него „да плюят"! — каза Лвов.
Привечер двете дружини бяха вече разквартирувани в селата.
12 октомври
Предишните три дена — затишие, лошо време и преголямо отегчение. Гледам с
огорчено сърце на изграждането на зимната ми барака — нима ще трябва цялата зима да
живея: в пълно бездействие?
В дружините се извършва учение по роти, но към най-главното — обучението по
стрелба в цел — на позицията не може да се пристъпи, а то е нужно, още повече, че ни
превъоръжиха и вместо негодните пушки „Шаспо“ ни дадоха пушки „Кринка“.
Денят мина спокойно, всички се разотидоха по палатки и бараки, мнозина спяха
дълбок сън. Аз не спах добре и ето че към 2 часа след полунощ чух при палатката на
генерала висок говор на няколко гласа. Станах, облякох се и отидох да видя какво има.
Оказа се, че е пристигнал ординарец от щаба на Радецки. Корпусният командир известява
на началника на опълчението, че в обърнатите към нас неприятелски окопи се чуват къси
барабанни биения и сигнали, следователно трябва да очакваме настъпление на турците
срещу Зелено дърво. Генералът незабавно седна да напише диспозиция89. Нощта е тъмна
като в рог, ето защо не можеше да се очаква нападение преди разсъмване. В диспозицията
по войските на отряда, прикриващ южния път към Габрово, се казваше:
„Командирът на 8-и армейски корпус ми донесе, че в неприятелските окопи към
страната на Зелено дърво са били чути четири къси барабанни биения, навярно
означаващи сигнал „Ставай"! Като съобщава това, генерал-лейтенант Радецки моли да
вземем необходимите мерки, в случай че турците биха предприели атака към Зелено
дърво. Вследствие на това предвиждам следното: 1. В случай на неприятелско
настъпление ще заповядам да бият тревога в 1-ва дружина. 2. При тази тревога дружините
ще бъдат вдигнати на бойна нога: 3-а и 4-а дружина — между каменните възвишения на
върха и окопа към страната на авангардната позиция, заемана в момента от ротата на
Орловския батальон, 2-ра дружина — пред землянките на мястото на нейното
разположение по посока към село Топлеш; 5-а дружина — на мястото на нейното
предишно разположение (за да има възможност с еднакво удобство да се придвижи или
към седловината, заемана от щаба на опълчението, или нагоре към 3-а и 4-а дружина, или
пък за поддръжка на 2-ра дружина); 1-ва дружина при тревога да се вдигне на бойна нога
на заемания от нея връх зад окопите. 3. Дружинните командири, докато чакат разяснение
за посоката на неприятелското движение, да държат дружините в бойна готовност и да
заемат окопите — онези окопи, които са пред дружините, а именно пред 2-ра, 3-а, 4-а и 1-
ва — само когато насочването на неприятеля в тези посоки се очертае ясно. 4. Орловският
батальон, след като се даде тревога, да бъде на бойна нога край заеманите от него
землянки към страната на авангардната рота. 5. Планинската артилерия след тревогата да
запрегне конете, да нагласи патронните сандъци и да бъде в готовност на мястото, където
е разположен нейният парк. 6. Господа командирите сега трябва да направят
разпореждания относно поднасянето на патрони при необходимост, за което във всяка
дружина трябва да има не по-малко от два товарни коня. 7. Санитарите с носилките трябва
да бъдат зад своите части. Първоначалният превързочен пункт е в село Паничарка. 8. Тъй
като заеманата позиция трябва да бъде защитена на всяка цена, кухните, както и всички
налични тежести, макар при даването на тревогата и да може да бъдат прибрани, не трябва
да се изпращат без особено разпореждане; това е особено важно преди всичко, за да не се
задръстят пътищата и да не се затруднят резервите, които евентуално ще трябва да дойдат.
9. Защитата на върха, заеман от 3-а, 4-а и 2-ра дружина, се възлага от мене на командира
на 1-ва бригада полковник де Прерадович; защитата на върха, заеман от 1-ва дружина - на
полковник Кесяков. Орловският батальон, 5-а дружина и планинската батарея, съставящи
резерв, се намират до изяснение на обстоятелствата в мое непосредствено разпореждане.
10. Аз ще се намирам на седловината, заемана от щаба, където да се праща в случай на
необходимост за разпоредби.
НАЧАЛНИК НА ОТРЯДА Генерал-майор СТОЛЕТОВ“
И така в диспозицията на началника на опълчението е предвидено всичко до последна
подробност и обстойно са определени задълженията на всеки отделен началник. Имам не
повече от пет минути езда до месторазположението на 3-а и 4-а дружина, поради което,
след като заповядах да оседлаят коня ми, побързах да се възползувам от оставащите до
разсъмване 2–3 часа, за да почина. На дружините е донесено, следователно всички са
готови.
13 октомври
Скочих преди зазоряване. В щаба всичко е на крак очакваме всяка минута донесение
на казашките пикети за поява на неприятеля, но уви — напразно! Пресмятаме, че ако
турците са тръгнали и са започнали да се спускат от планината призори (през нощта не
можеше да се мисли за движение), те могат да ни атакуват не по-рано от 10–11 часа. Но
ето че минава 10 и 11 часът, а неприятелят все го няма. Само следобед ни разтревожиха, и
то с лъжливо известие. Дотича конникът Юриев и съобщи, че черкезите са се промъкнали
в Топлешката теснина и че 2-ра и 5-а дружина са на бойна нога. След Юриев, задъхан от
умора, дойде или по-скоро дотича старшият адютант Сухотин и потвърди, че 2-ра
дружина действително се е приготвила за среща с неприятеля. Сухотин се ядосваше най-
вече на това, че не успял да си дояде вкусната баница, на която го бил поканил
командирът на 2-ра дружина. Нямаше какво да се прави, трябваше да възседна коня и да
потегля към своето място. Генералът също пожела да се изкачи към върха, зает от 3-а и 4-а
дружина, тъй като оттам отлично се вижда цялата лежаща пред нас местност.
Изкачваме се нагоре — всичко е тихо, няма никакъв изстрел. Пристигаме на
месторазположението на 3-а дружина. Посреща ни командирът на дружината майор
Челяев и съобщава, че при него е спокойно и че не е чул за никакви черкези. Генералът
потегли нататък към 2-ра дружина, а аз останах при Челяев. Той има твърде хубава
землянка с желязна печка; разбира се, малко е влажно.
Тук се срещнах с художника живописец Буткевич. Той беше дошъл при нас, за да
нарисува няколко изгледа от шипченските позиции, а освен това охотно рисуваше в своя
албум портрети на офицери от Българското опълчение. Жалко е, че средствата на
Буткевич са ограничени, и затова той бърза да се завърне в родината; иначе в първия ясен
ден би могъл лесно да нахвърли картината на грандиозен артилерийски бой. В момента
Буткевич рисува с маслени бои портрет на Челяев. В пътния му албум са скицирани с
молив портрети на почти всички офицери от 3-а и 4-а дружина. Той пожела да прибави
към колекцията си и моя образ, тъй че утре ще бъде първият сеанс. В 3-а дружина останах
до късно вечерта и се върнах в моята палатка, когато съвсем се стъмни и следователно не
можеше да се очаква нападение.
14 октомври
Всички още очакваме нещо, макар да е очевидно, че турците дори не мислят да ни
закачат. Прекарахме спокойно целия ден. Сутринта яздешком отидох при Буткевич на
върха и прекарах почти целия ден в землянката на Челяев. Вечерта бях при генерала. Той
ми даде една малка френска книжка, с която се прибрах за отдих. Не бях успял да прочета
и десет страници и чух в тила на позицията гореща престрелка. Скачам, напрягам цялата
си мисъл и не мога нищо да съобразя — не са ли това халюцинации? Не! Чувам гласовете
на генерала и на офицерите. Бях полегнал облечен, тъй че не се забавих да изтичам навън.
В тъмнината с усилие различавам групата на офицерите. Приближавам се, тук е и
генералът. Всички са в недоумение, но завърналият се от месторазположението на 1-ва
дружина артилерист, поручик Лихачов, изясни недоразумението: запалила се поради
невнимание една палатка, в която имало няколко сандъчета с патрони… и ето че
започнала „престрелка“, и то каква! Стигна се дотам, че корпусният командир, не
разбирайки какво става, прати да научи с кого водим бой?… И смешно, и тъжно!
15 октомври
Надеждата за настъпателни действия на турците окончателно изчезна. На мястото на
ранения подполковник Ринкевич за началник на щаба на опълчението е назначен
подполковник граф Келер. Познавам граф Келер донякъде от Сърбия. Бивш кавалергард90
и след това офицер от Генералния щаб, той беше помощник на също такъв кавалергард и
офицер от Генералния щаб полковник Медведовски, претърпял голям неуспех в
сражението на 16 септември при Кревет91 и отличил се след това не особено при Зайчар.
Но несполуките формират хората и затова вероятно генералът възлага големи надежди
върху опита и енергията на новоназначения млад началник на щаба.
Върховете на Балкана се покриха със сняг и рисуват пред нашите очи нова,
невиждана още разкошна панорама. Но, като се любува човек на чудната картина, неволно
се замисля над предстоящото тъжно зимуване с безкрайни вечери, веявици и хали, които
свирепствуват през зимата в Балкана… И ето че изчезва прелестта на първото впечатление
под натиска на неприятните мисли и предположения.
Тъй като в състава на 1-ва бригада влизат 7-а и 8-а дружина, разположени в Търново,
поисках разрешение да замина за Търново, за да приема фактически дружините в свое
командуване и да им направя инспекторски преглед. Генералът изяви пълно съгласие за
заминаването ми и заповяда да напиша за командировката ми заповед по опълчение. Тъй
като имах пред вид да пътувам заедно с адютанта на щаба по стопанската част капитан
Мерчански, трябваше да го почакам няколко дена.
16 октомври
Към 11 часа при генерала се явяват граф Толстой, пристигнал от пътуване до Горна
Студена, където сега е разположена главната квартира, и княз Вяземски, възстановил
здравето си след нараняването. Клетият княз Вяземски се мъчи цели два месеца.
Вечерта пристигна новият началник на щаба граф Келер. Тези дни бяха започнали да
му правят землянка, но не бяха я завършили, поради което Келер трябваше да отиде да спи
при Челяев.
Очакването на неприятелско нападение така ни дотегна, че престанахме да мислим за
него.
От 16 до 22 октомври
Отвратително, причиняващо униние време! За никакви военни придвижвания не
може и да се мисли. На 17 октомври е годишнина от Джюниския бой. Столетов се шегува
и казва, че може би споменът за славната победа ще въодушеви турските военачалници и
те още веднъж ще си опитат щастието. Но турските паши не се въодушевиха — денят
мина като предишните.
На 22 октомври генералът събра малък военен съвет от отделните началници, за да
поговорят за подреждането на обоза, в случай че опълчението тръгне…
23 октомври
Най-после капитан Мерчански завърши своите отчети и можем да заминем за
Търново. Беше ме обзело такова нетърпение, че аз не го дочаках и днес заминах на кон за
Габрово. Той трябваше да пристигне с талига.
Като стигнах в града, отседнах в същата къща и в същата стая, където живях с
капитан Илин. Като разглеждах стаята, машинално отворих една дървена, покрита с резба
вратичка, която ми се стори, че е на шкаф, и за моя крайна почуда се намерих в малко
помещение с една малка печка, в която беше взидан чугунен котел. Отидох за разяснение
при хазяина. За най-голямо удоволствие научих, че това е баня, и ако желая, може печката
да бъде запалена, да се стопли вода и да се измия. Разбира се, аз се възползувах от това
удобство.
— Това ще го намерите тук във всяка заможна къща — добави хазяинът.
25 октомври
Капитан Мерчански пристигна от позицията едва днес — задържали са го някакви
писмени канцеларски усложнения. Вчера целия ден прекарах в къщи и привеждах в ред
моите дневници. Добродушният хазяин ме нахрани с домашни гозби, в които главна роля
играеше кокошката: и супа от кокошка, и печена кокошка, и пилаф с кокошка — с една
реч, всичко е кокошка. Поднесоха ми освен това ракия и сладко.
Определихме да заминем за Търново утре. Отидохме да обядваме в руско-българския
ресторант и там попаднахме на цяла компания офицери от Волинския полк. От тях пет
души миналата година са били в Сърбия. Всички ме познават, ето защо в разговори и
възпоминания времето мина незабелязано. Тук имаше и музика, и танци. Разотидохме се
чак вечерта.
26 октомври
Заминахме от Габрово в 10 часа сутринта с тройка хубави коне. Прехода до градчето
Дряново направихме за два и половина часа. Това е приблизително половината път. В
Дряново спряхме за един час, за да дадем почивка на конете. Тук е настанен Орловският
полк. Отдавна трябваше да се даде отдих на този наистина юначен полк.
В хана, където слязохме с Мерчански да си позалъжем глада, се срещнахме с
офицерите от полка като със свои. Започна взаимно гощаване с доста хубаво местно вино.
Офицерите ни увещаваха да останем да пренощуваме, но не беше възможно да се
съгласим на това.
В Търново пристигнахме привечер и отседнахме в хан, който се ползуваше все пак с
име. Този хан се държи от една възрастна, но още представителна българка, която някога
се е ползувала, с покровителството на търновския паша. Тази българка я наричат Бела
Бона. Стаите се поддържат доста чисто, можеш да получиш и храна, но не вкусна. Но
заведението на Бела Бона се слави с хубавото бяло вино.
Докато Мерчански се настаняваше и подреждаше вещите си, аз отидох да обядвам в
най-близкия ресторант. Оказа се, че това е „Петербургска гостилница“. Храната тук е
доста хубава, но цените на всичко са извънредно високи.
След обяда исках да навестя командира на 7-а дружина граф Тизенхаузен, но той
сякаш беше доловил моето желание да го видя и сам се отби в „Петербургска гостилница“
заедно с капитан Ефремов. Започнаха да ме упрекват, че не съм отседнал при тях, а в хан и
ме убедиха незабавно да се прехвърля в тяхното жилище. Ефремов изтича да се разпореди
за пренасянето на вещите ми, а аз тръгнах направо от ресторанта с граф Тизенхаузен към
неговата квартира. Той заема горния етаж на твърде хубава българска къща. Настанен е в
грамадната първа стая, която му служи за столова; следва гостна стая и най-после твърде
голяма спалня, в която на българските дивани може свободно да се настанят няколко
души. У Тизенхаузен намерих цяло общество и в това число капитан Илин, който вече е
приел 8-а дружина. Тук научих, че предшественикът ми, командуващ 1-ва бригада на
Българското опълчение, полковник Корсаков, от когото трябваше официално да приема 7-
а и 8-а дружина, освен това останалите суми, отредени му за формирането на
допълнителни опълченски дружини, е заминал за няколко дена до Свищов. Досадно е, но
няма какво да се прави — трябва да се почака.
27 октомври
Граф Тизенхаузен е наредил живота си в Търново така, както подобава на всеки
придържащ се към реда човек. Подчиних се с особена радост на въведения от него ред.
Той става доста рано, след това влиза в гостната, която му е и кабинет; пие чай, преглежда
книжата, приема доклада на дружинния адютант, после сам отива в дружината и се връща
към обяд; обядва между 1 и 2 часа. Тук обядва цяло общество на артелни начала — всеки
член на артела внася дневно по една сребърна рубла и за тези относително малко пари
получава приготвен от пресни продукти домашен обед от три блюда и вечер — от едно.92
Водката и закуската влизат по сметка в същата рубла, но вино всеки желаещ купува за
себе си лично. Приличното общество, което образува артела, хубавото сервиране и най-
после пълният благоприличен ред са привлекли за съдружие в артела освен мнозина
твърде порядъчни офицери от 7-а и 8-а дружина и лица, напълно странични за нас. Така
със съгласие на членовете в артела се числят полковник Домети и окръжният началник
щабскапитан Есаков, също гвардейски офицер.
Днес вечерта изпратих на генерала телеграма и писмо, като го уведомих за
отсъствието на Корсаков и за невъзможността скоро да се върна.
От 28 октомври до 1 ноември
Почти не излизам от къщи, а всъщност няма и къде да се отиде — времето е влажно,
улиците са разкаляни. Впрочем, като се възползувах от свободното време, отидох у
предишния ми хазяин Панайот. Той ме запозна с една роднина на своята жена, много
красива българка, която твърде добре говори руски. Гостувах при тях цялата сутрин.
Освен това известно време прекарах и в квартирата на Алексей Александрович Наришкин,
който също живее в Търново. Той е недоволен от службата си с княз Черкаски… Много са
писали и говорили за неговите гениални администраторски способности, но в България
той не прояви с нищо своя гений; обратно, не изучил нито страната, нито народния
характер, без да мисли, той пренесе в непознатия край нашите родни обичаи. С една реч,
негово сиятелство не се ползува между българите с популярност.
У Алексей Александрович Наришкин е възникнала ексцентричната идея да постъпи
като юнкер в някой действуващ полк. Съветвам го да влезе в опълчението.
1 ноември
Днес се завърна от Свищов полковник Корсаков, тъй че от утре мога да пристъпя към
приемане на книжата и парите, а след това да встъпя в действително командуване на
дружините. Корсаков малко забави завръщането си от Свищов вследствие пристигането
на неговата жена от Петербург.
4 ноември
Корсаков се прости с дружините, като не пропусна да каже пред фронта много
прочувствена реч. Той въобще е красноречив и гласовит. За съжаление българите или
съвсем не разбират, или лошо разбират руски, тъй че красноречието му не беше оценено.
Подир това следваше сцена на сбогуване с офицерите. В този момент и аз като нов
началник трябваше да кажа няколко затрогващи думи. Подчинените въобще обичат
полковник Корсаков. Той отлично владее службата си, извънредно акуратен е и умее да
бъде снизходителен към слабостите на по-младите.
Напетият вид на доброволците в строя, прекрасното напълно ново обмундироване и
отличният подбор на офицерите ми направиха най-приятно впечатление.
6 ноември
Вчера завърших всички работи по приемането на бригадата. Корсаков прекара при
нас цялата вечер и беше зарадван от телеграмата на главната квартира, че е назначен за
командир на полк, разположен сега в Ревел. Днес му уреждаме прощална закуска. Той,
струва ми се, е много доволен от новото назначение.
7 ноември
Отидох при Бела Бона да пия бяло вино. Освен заварена дъщеря тя има един малък
син или също завареник на 13 години, с извънредно умничко и енергично личице. В
ръцете му забелязах дървен самопал, домашно изделие, и започнах да разпитвам Бела
Бона какви му са заниманията.
— Ами ученик е — отговори майката, — а освен това командува търновска дружина.
Това ме крайно заинтересува: каква е тази търновска дружина под командата на 13-
годишно момче? Оказа се, че до 200 момчета от 9 до 13-годишна възраст, следвайки
примера на възрастните, по собствен почин са образували дружина и са си избрали за
командир сина на Бела Бона. В свободните неучебни часове дружината се събира извън
града за бойни упражнения. Всички момчета са въоръжени с дървени пушки за игра и с
пищови. Не може да не се учудиш на разпоредителността на началника на лилипутите:
дружината има знаме, дървено парично ковчеже, в което всеки малчуган охотно е вложил
каквото е могъл, и най-после — санитарен отдел. Докато ние защищавахме Шипка и
възрастното търновско население разглеждаше въпроса да заминава или да не заминава от
града, малкото геройско опълчение се е разположило на стан извън града, на хълмовете
около габровския път. Слушах и не вярвах, но малкият началник крайно се обиди от
недоверието ми и заяви, че през първия празничен ден дружината му ще бъде събрана и
той ще ми я представи. Трябваше да вярвам и да се чудя!
От 8 до 12 ноември
Сутринта съм зает с поротна проверка на дружините — проверявам книжата,
обхождам ротните помещения и кухни, с една реч, съгласно предписанието на генерала,
правя подробен инспекторски преглед.
На 9-и се завърна от пътуване до Букурещ Мерчански. Беше пътувал дотам по
някакви финансови работи и разказва чудесии за столицата на Румъния. Казва, че там
разкошът, гуляите и презрението към парите на намиращите се в тила на армията достигат
баснословни размери.
На 11-и пристигна от позицията при Зелено дърво старши адютант ротмистър
Сухотин. Той напуснал службата в опълчението вследствие някакви пререкания с новия
началник на щаба и се откомандировал обратно в своя полк.
На 12-и се завърна от командировка в Главната квартира командирът на 1-ва дружина
полковник Кесяков. Нашият генерал, който — това трябва да му се признае — от душа е
предан на своето дело и мечтае за създаването на българска армия, е съставил цял проект
за правилна вербовка на доброволци, за която цел се предвижда да бъде учредена
комисия, изглежда, под председателството на полковник Кесяков. Няма никакво
съмнение, че при сегашното настроение у населението начинанието би тръгнало успешно
и Българското опълчение от шепа хора би нараснало до солидна боева единица.
Слушал съм от сигурни източници, че княз Черкаски никак не обича нашия генерал и
се стреми да спира всички негови, дори твърде делови проектопредложения. Извънредно
мила черта у един държавен деятел!
Говореха много за това, че българите опълченци понякога самоволно напускали
службата и се пръскали по домовете. Но като съдеха българите, рядко някой се
постараваше да се добере до причините, които предизвикваха бягствата. На Шипка
например имаше случаи на бягства още преди настъплението на Сюлеймановата армия и
тъкмо през онази злополучна седмица, когато на височините цареше непрогледна мъгла,
непрекъснато валеше дъжд, а опълченците бяха облечени само с куртки и летни бойни
шалвари под открито небе (палатки нямаше). Освен това интендантството много
нередовно доставяше хляб и сухари. Много естествено е, че гладните и измръзнали хора
напущаха редиците, без дори да смятат, че това е бягство. Те отиваха да се постоплят и да
подкрепят своите сили с прясна храна в околните познати села. Но ето че времето се
поправи, появи се неприятелят и тогава не само здравите, но и болните пак застанаха в
редиците.
Тук, доколкото ми се струва, към въвеждането на изисканата воинска дисциплина би
трябвало да се пристъпи много предпазливо и по възможност — без строги мерки. Нашите
ротни командири, като губеха понякога търпение и действуваха с рязка строгост,
предизвикваха обща възбуда, без да постигат целта. Днес например командирът на 8-а
дружина предаде на моето внимание едно прошение, подадено от цяла рота. Прошението
е извънредно характерно и заслужава сериозно внимание.93
..ДО НЕГОВО ВИСОКО БЛАГОРОДИЕ КОМАНДИРА НА 8-А ДРУЖИНА
ПРОШЕНИЕ
Долуподписаните войници от 8-а дружина 3-а рота, като нямаме на кого другиго да
открием страданията си от ротния ни командир, господин щабскапитан Н., освен на Ваше
Високо благородие, днес решихме да Ви поднесем това наше покорно прошение, от което
ще разберете причините, принуждаващ нашите войници да бягат от служба:
1. Лошото отношение с нас — и по време на учение той ни бие немилостиво, както и
нашите капрали.
2. На някои войници удря без всяко право по 25—40 пръчки.

Арестува също без право. Така например на 20 октомври беше донесено зеле и се
каза, че от това зеле ние сме откраднали 150 зелки. И колкото и да го уверяваше
фелдфебелът, че няма крадено зеле, а и той сам преброи всичкото зеле и напълно се увери,
обаче, за да не се признае за виновен, заповяда да арестуват двоица невинни, които
преседяха два дена и две нощи на студено.
Затова пристъпяме към Ваше Високо благородие да Ви помолим поради тези лоши
отношения на нашия командир да ни определите друг ротен командир или да ни
преместите в друга рота.
Оставаме покорни на Вашите високи заповеди.
Покорни слуги:.........................“
(Следват 37 подписа.)
Прошението говори само за себе си и не изисква коментари: свободолюбивият
българин не иска руски офицери да прилагат над него побой.
Като предложих на командира на дружината да разясни на опълченците, че
колективната писмена тъжба на низшите чинове е незаконна, особено без знанието на
прекия началник, едновременно реших да обърна за това сериозно внимание на генерала.
Днес исках да замина обратно за Зелено дърво, но полковник Кесяков, който не беше
успял да се справи с работите, ме помоли да остана за още два-три дена, за да заминем
заедно.
От 13 до 15 ноември
Оставам в Търново, като очаквам полковник Кесяков да завърши своите работи. Той
има две коли, аз нямам свои впрегатни коне.
На 15 вечерта получих телеграма от нашия началник на щаба, който от името на
генерала ме помоли да побързам да се върна. Тъй като нямаше особена необходимост да
бъда на позицията, освен това в Търново се намирах при своята бригада, не можех да
разбера извънредното искане на генерала.
16 ноември
Рано сутринта влиза тичешком и със сияещо лице полковник Кесяков и още от
стълбата вика:
— Стягай се по-бързо — имам верни сведения, че се предвижда общо настъпление и
преминаване през Балкана. Затова именно ти получи телеграма!
… След като се поотморихме, потеглихме нататък. Когато изминахме около 5 версти,
срещнахме деветфунтовата батарея. Питаме ги къде отиват, казват — за Елена.
Следователно там работите наистина вземат сериозен обрат. От Дряново към Габрово
пътят върви в планината, поради което калта намаля, но затова пък е по-тежко на конете.
Започва да се стъмнява, а сякаш за беда в планината се проточи грамаден транспорт с
някакви запаси. Нещастните уморени коне и превозвачите едва мъкнат колите. От всички
страни се разнасят силни ругатни на най-чист малоруски език, при това най-деликатни:
— Дяволът да те прибере!
— Кого да прибере дяволът? — запитах едного от превозвачите.
— Нашия капитан! — и превозвачът започна да излива справедливата си мъка:
— Погнали са ни, бог знае закъде! Няма фураж, пари на ръка не дават, добитъкът
пада. Ей сега молим нашия капитан да спрем да нощуваме, а той, дявол такъв, все ни
заставя да караме, та да караме! Сигурно се е надушил с евреите! — довърши със злоба
превозвачът.
Наистина жално ти е да гледаш тези клети хора и съвсем капнали животни. Целият
транспорт се състои от 350 коли, проточили се на няколко версти. На места някоя спряла
насред пътя кола задържаше целия транспорт, пък и ние трябваше да изчакваме, ето защо
в Габрово стигнахме съвсем по мрак.
18 ноември
Вчера, 17 ноември, прекарах в Габрово, като очаквах ездитния ми кон, и макар че още
от Търново подадох за него телеграма, той беше доведен едва привечер. При мене дойде
доброволецът Пустовойтов, който потвърди слуха за предвижданото настъпление, но
прибави, че това намерение, както изглежда, е изоставено. Заминах в 12 часа. На пътя
срещнах майор Янович, командир на българската конна сотня. Той ми съобщи между
другото, че щабът на опълчението е напуснал своя лагер с вече уредени землянки и се е
преселил в село Баевци.
Пристигам в селото и влизам направо в квартирата на генерала. Той заема същата
къща, в която живях с архимандрит Амфилохий. В съседната къщичка е настанен
началникът на щаба. Генералът го нямаше — беше заминал при корпусния командир на
Шипка. Тръгнах да си търся подслон и временно се настаних при един от ординарците,
ротмистър Неверов.
Представих се все пак в същия ден на генерала, но тъй като заварих при него
началника на щаба и един от дружинните командири, ограничих се с официално
посещение и след общия краткотраен разговор се сбогувах.
Калта в селото е непроходима, конят едва си измъква краката, а Балканът е покрит
със сняг.
20 ноември
По време на отсъствието ми са спуснали 1-ва дружина от платото, което тя заемаше, и
са я разположили над самото село Стоманица, така че дружинният командир свободно
можеше да живее в най-близката селска къща.
Вчера на кон отидох при полковник Кесяков — исках да видя как са се устроили
опълченците на новото място. Дружината е настанена просторно и удобно в землянки с
печки; малко влажно е само, но това впрочем не може да се избегне.
Днес ходих при генерала с доклад за извършената инспекция на 7-а и 8-а дружина.
Прекарах при него цялата сутрин. Столетов едва не е постигнал осъществяване на своята
заветна мечта — внезапно нападение на турския укрепен лагер в село Шейново. Генералът
предполага, че там няма повече от 6—8 табора, и мисли, че неочаквана атака може да
доведе до блестящи резултати. За водач си предложил услугите българинът Новак, който
отлично познава всички планински проходи в Балкана. Пътят минава през село Топлеш,
откъдето непосредствено започва възлизането в планината. Най-високата точка на превала
е връх Караджа и след това започва спускане в Розовата долина при село Иметли,
разположено до самите поли на Балкана. Оттук до Шейново има всичко 3–4 версти, но за
съжаление по напълно открита и равна местност.94 Генералът поемаше цялата
отговорност на начинанието и неведнъж беше докладвал за това на корпусния командир,
който отначало се съгласи, но след това отложи изпълнението за неопределено време.
Предполагам, че корпусният командир смята замисъла твърде рискован.
23 ноември
Предишните два дена минаха напълно спокойно. Вчера на кон отидох към позицията,
за да се полюбувам на турските укрепления на Голия връх. Листата са окапали от
дърветата, поради което турските укрепления се виждат по-добре отпреди. Генералът има
и друг план. Той предполага, че главните върхове на хребета, от които най-високият е
Голият връх, не са разделени от неудобни за преминаване дерета, а, обратно — съединени
са със седловини и че поради това може, като се направят по-напред разузнавания, да се
доберем до турците откъм тази страна и да се извърши неочаквано нападение. Впрочем
това мнение беше изразено и от княз Имеретински, когато беше на Зелено дърво на 16
август. Дълго гледах с бинокъла и както изглежда, наистина връзката на височините е
непрекъсната, но така изглежда отдалеч и с бинокъл.
На връщане се срещнах с началника на щаба граф Келер, който е на същото мнение
— че така или иначе турците трябва да бъдат ударени. Заедно с началника на щаба е
нашият контрольор. Той е пристигнал да се полюбува, макар и отдалеч, на неприятеля и
разказва между другото, че се носят слухове за желанието на турците да напуснат
Шипченската позиция, че войниците не издържат на студовете. Не се знае дали това е
вярно или не, за сега стана явно само, че контрольорът е много лош ездач — той започна
неуместно да шиба коня, който му се отплати с рязък скок, при което леко удари
началника на щаба.
Днес рано сутринта батальонът на Волинския полк, който стоеше заедно с нас на
предишната позиция (където е и планинската артилерия), е отзован в Габрово и, както
говорят, по-нататък — в Търново. Трябва да се мисли, че работите в Елена вървят лошо.
Мястото на батальона от Волинския полк зае 2-ра дружина.
24 ноември
Цялата сутрин прекарах в къщи. Исках да отида при генерала, но той беше заминал за
Шипка. По цялата позиция се разнесе слухът, че при Елена не сме добре. Предивременно
разнесли се слухове за едно или друго събитие, някога дори небивало, не се случваха за
първи път. Ние дори не успявахме да стигнем до източниците им. За едни новината
служеше за развлечение — поне имаше за какво да помъдруват, да си почешат езиците, да
намалят отегчението. Окаже ли се слухът лъжлив, никой не го оспорва. Впрочем този път
за най-голямо огорчение вестите, дошли от Елена, се оправдаха.
Генералът се завърна от Шипка и заповяда на всички бригадни и дружинни
командири да се съберат към 5 часа следобед в квартирата на началника на щаба. Той тук
съобщи, че ние наистина сме претърпели сериозно поражение при Елена и че ако
неприятелят продължава да напредва, генерал Радецки предвижда да вземе част от
Шипченския гарнизон и лично да тръгне на помощ. В такъв случай полковете, които ще
тръгнат с корпусния командир към Елена, ще се попълнят от опълчението.
— Затова, господа дружинни командири, погрижете се вашите части да бъдат готови
за незабавно заминаване; погрижете се главно обувките да са в изправност. Нас могат да
ни повикат по тревога дори и през нощта! Ще тръгнем леко въоръжени, със седемдневен
запас — обясни Столетов.
Заедно с това генералът се разпореди да бъде повикана 10-а дружина на позицията. Тя
трябваше да заеме мястото на 2-ра и да наблюдава, ако се придвижим към Шипка, за
позицията на Зелено дърво.
Всички с голямо нетърпение очакваха движението напред и боя с неприятеля, но
преместването от относително удобния стан в шипченските окопи не радваше никого.
Тръгнахме си по домовете, за да се приготвим за предстоящата тревога; трябваше да
приготвим най-необходимите ни вещи.
26 ноември
Нощта от 24-и към 25-и мина спокойно, но все още трябва да бъдем нащрек, защото
Дамоклевият меч, както преди, виси над нашата глава.
Днес е празникът на георгиевските кавалери. Отпразнувахме го, както можахме, при
1-ва дружина на полковник Кесяков. Присъединиха се 2-ра дружина и взводът от
планинската артилерия. Архимандрит Амфилохий отслужи молебен. Намериха се двама-
трима любители певци, към които се присъединиха офицерите, тъй че криво-ляво се
състави и хор. След молебена аз извиках пред всички георгиевските кавалери, честитих им
празника и произнесох къса, подходяща за случая реч. После беше отпусната на всички
редници по чаша водка, а дружинните командири приеха, че е възможно да дадат на
кавалерите по две сребърни рубли на човек. След молебена цялото офицерство се събра в
къщата на извънредно гостоприемния полковник Кесяков, който ни почерпи с каквото бог
дал.
Днес се преместих от село Баевци в село Стоманица.
28 ноември
Вчера отидох в щаба на опълчението по свои лични работи. Тук се носят слухове, че
град Елена е опожарен; били завладени от турците 5 оръдия и два батальона от Орловския
полк почти били унищожени. Нарочно наминах към генерала, за да науча вярно ли е това.
Каза ми, че няма точни сведения, но че и той е чул същото.
Днес рано сутринта под село Стоманица, при мелницата, са хванали турски войник от
запаса. Бил се спуснал от турските аванпостове към рекичката, както казва, да сече дърва
и се заблудил. Впрочем българинът преводач изглежда лошо владееше турски език,
поради което полковник Кесяков изпрати ранения при генерала, а след него и ние с
полковника тръгнахме за там. Генералът накара запасния да седне на пода и започна
насаме да го разпитва. Турчинът уверява, че срещу нас са 8 вали (бригадни командири),
всичко 64 табора, колко артилерия — не знае; войските са лошо хранени и роптаят. Уж се
предвижда едновременно общо нападение на Сюлейман паша към Габрово (откъде?) и на
шипченския главнокомандуващ Якуб паша срещу Шипка. За нападението искат да се
възползуват от първото ясно време. Сега е заповядано на малки групи да се промъкват към
нашите часови и да ги косят със стрелба или да ги пленяват.
Невъзможно е простият войник да знае плановете на висшето началство, но в разказа
на запасния имаше и истина, тъй като и ние пресмятахме силата на неприятеля не повече
от 30—35 000 души. След завършването на разпита беше заповядано плененият да бъде
изпратен в Габрово.
В кухнята на генерала затопляха и пояха с чай един българин на средна възраст,
избягал от околностите на Чирпан. Той дълго скитал в Балкана, измръзнали му краката и с
мъка се добрал до нашия лагер. Българинът разказва, че между турците се е пръснал слух
за движение на русите по софийския път, вследствие на което всички миналогодишни
турски ужаси били възобновени: колят мъжкото население и малките момчета, дори и
кърмачетата, откарват жените. Българинът уверява, че се бил скрил в една копа слама и
така се спасил от сигурна смърт.
29 ноември
Сутринта в 10 часа беше получено официално известие за превземането на Плевен.
Радост безгранична! Полковник Кесяков, българин по рождение, не е на себе си от
възторг, пък и ние, небългарите, сме безкрайно щастливи!
Сега поне можем да се надяваме, че разлагащото състояние при Зелено дърво ще се
прекрати.
Заповядано е да се отслужи молебен във всички дружини. В моята бригада служеше
обикновено архимандрит Амфилохий. Започнаха да го търсят, но не го намериха.
Трябваше да отложим церемонията за следния ден.
Първата телеграма на главнокомандуващия велик княз до нашия корпусен командир
започваше с думите:
„Ура! Ура! Ура! Плевен е в наши ръце! Цялата турска армия воглаве с Осман паша
сложи оръжие!“
След това великият княз казва, че макар и да са значителни нашите загуби, но
съответствуват на придобивката.
Радостта по случай превземането на Плевен се помрачаваше до известна степен от
разговорите по повод еленската катастрофа. Зли езици казват, че всичко е произлязло
поради грешка: говори се, че нашите не са вярвали, че турците настъпват, макар и
началството да е било предупредено от българи, избягали от Сливен, за приближаването
на Сюлейман. Казват, че дори тогава, когато турците били вече съвсем наблизо, в града
имало бал, на който присъствували няколко старши офицери… С една реч, много се
приказва, слуховете нямат свършване.
30 ноември
Сутринта има молебен в 1-ва и 2-ра дружина, присъствуват също и артилеристите.
Когато съобщих за падането на Плевен и поздравих с победата, от опълченците се
изтръгна такова искрено, задушевно, наистина юнашко „ураааа!“, че този радостен вик се
чу до Шипка.
Царицата императрица, проявявайки най-живо съчувствие към защитниците на
Шипка и желаейки да изрази към нашия отряд особено благосклонно внимание, изпрати
във всички полкове много най-разнообразни неща: тук имаше и топли ризи, и шапки, и
фланели, и различни нужни дреболии, и лакомства, като например шоколади и сладки
галети, на които имаше отпечатък „За офицерите“. Вечерта в квартирата на генерала се
извърши разпределянето на изпратените неща. Събрали са се, разбира се, всички
дружинни командири, между които се разпределят поравно предметите. Дружинните пък
командири се разпоредиха за окончателната подялба в своите дружини по лично
усмотрение.
1 декември
Рано сутринта на кон наминавам към полковник Кесяков, а оттам заедно се
отправихме към 2-ра дружина при нейния командир Куртянов. Аз останах тук, а
полковник Кесяков отиде при генерала, за да изясни някакво недоразумение. Трябваше да
поседя при Куртянов около два часа. Опитах храната. Да даде бог винаги да е възможно
така добре да бъдат хранени бойците! Един от донеслите за опитване храна артелчици
беше участвувал в Сръбската война като офицер. В първите дни на шипченската отбрана
се беше държал отлично. Сега носи с безупречно смирение задължението, което му е
възложено. Куртянов не може да се нахвали с него.
Между другото във 2-ра дружина имало такъв особен случай; качил се опълченец на
едно дърво и започнал да сече клона, на който седял; разбира се, и той, и клонът полетели
ведно с брадвата, при което „съобразителният“ момък получил сериозни натъртвания.
Полковник Кесяков се завърна напълно доволен от обяснението си с генерала.
Вечерта отидох в Баевци и заварих при генерала войводата Панайот. Той ми е стар
познайник — същият, който ми намери място за нощуване у свещеника в село Хаинкьой, а
след това ми даде водач до казанлъшкия път. Панайот е облечен днес, както и при първата
ни среща, в сукнен бозов чекмен, широки потури и високи ботуши; носи руска сабя, която
държи малко настрана.
Прекарах вечерта извънредно приятно, като слушах разказите на Панайот95. Оказа се,
че малки български чети водят напълно самостойно борба с турското правителство повече
от 10 години, действуват предимно в планините, нападат пощите, пътуващи турски паши,
понякога успяват да разграбят някое турско село и т.н. Срещу това правителството
прибягвало към най-сурови мерки. Ако например върху някого падало подозрение за
престъпление, към отговорност били привличани всички роднини и мнозина познайници
на обвиняемия. Панайот уверява, че някога по едно дело се е случвало да бъдат
арестувани до 300 души. Сега войводата разполага с чета примерно от 120 души, които
бродят в Хаинкьойския проход.
Панайот разказваше нещо и за сражението при Елена, но за това ние имаме по-
определени сведения.
2 декември
Днес рано сутринта излязох с полковник Кесяков да проверя аванпостовата верига на
1-ва дружина. Яздех малко по-напред и наближавах към първия пост, когато изведнъж
видях, че към мен тича младичък ефрейтор и вика:
— Ваше високо благородие, в долината са се появили зебеци!96
В бързината, без да помисля, че колкото и да се славят с храброст, зебеците не могат
да проникнат в центъра на неприятелското им разположение, щях да извикам на
догонващия ме Кесяков да повика на помощ една дружина и да съобщи на генерала; сам
аз препуснах, за да се убедя лично в основателността на донесението. Грешката незабавно
се изясни: изкачващите се малък брой хора се оказаха доброволци от Подолския полк,
тръгнали на рекогносцировка. За да не бъдат забелязани, доброволците бяха облекли над
топлото облекло бели ризи и кепки, поради което на снега отдалеч беше много по-трудно
да ги разпознае човек.
— А ние ви взехме за зебеци — казах аз на офицера, който командуваше
доброволците — и мислехме да стреляме.
Като поотдъхнаха, доброволците разузнавачи тръгнаха нататък, а ние с Кесяков се
спуснахме в долината към мелниците, където трябваше да се разпоредим за преместване
на постовете. Оттук Кесяков по искане на бригадния командир на IV оперативен отдел97
тръгна за Шипка, а аз се прибрах.
3 декември
Сутринта отивам при полковник Кесяков. Той твърде бързо и добре се е сближил с
бригадния командир на IV отдел, който го повика да преговарят за това как по-удобно
новият оперативен отдел да влезе във връзка с войските, разположени на Зелено дърво; и
тъй като левият фланг на нашата позиция се отбраняваше от 1-ва дружина, за съвещанията
той повика при себе си полковник Кесяков.
Кесяков донесе наново литографирания план на Шипченската позиция. Просто
неузнаваемо е онова положение, в което сме се намирали от 9 до 14 август, и това, в което
се намираме сега: вече всеки опит на неприятеля да атакува нашите укрепления можеше
да се нарече истинско безумие. Доста подробно са означени и турските батареи, на някои
от които са дадени оригинални наименования, като осмоочка, чавково гнездо и подобни.
Вероятно войничетата са им дали тези наименования; чавковото гнездо например сигурно
много досажда. Като взех плана, за да го покажа на генерала и след това да го
преначертая, тръгнах за Баевци. Не сварих генерала и тръгнах към землянките на
артилеристите. Поради отсъствието на батарейния командир старшият офицер капитан
Лихачов — храбър млад човек, георгиевски кавалер — раздаваше на лотария вещите,
изпратени от императрицата. Действително това е едва ли не най-справедливият начин на
раздаване, а освен това е и едно развлечение, което трябва да се оцени при лагерен
живот…
… Върнах се в къщи да обядвам и след това цялата вечер прекарах при генерала. На
позицията вече от няколко дена е паднал доста дълбок сняг, вследствие на което може да
се ходи и особено да се язди само по отъпкани пътеки.
4 декември
Още от сутринта съм зает с прекопирване плана на Шипченската позиция. Привечер с
разрешение, разбира се, на началството тръгнах за Габрово. Тук е пристигнал от Търново
капитан Ефремов и е подал телеграма, че трябва да ме види. Да си призная, заминаването
не ме зарадва: времето е крайно неприятно — мокър сняг и киша. Намерих капитан
Ефремов в „Петербургска гостилница“ и оттам с него тръгнах да пренощувам при стария
ми хазяин собственик, у когото и преди бях живял доста често. Капитан Ефремов освен
различни новини от Търново ми разказа някои подробности за предаването на Плевен и за
сражението при Елена. Той беше видял един от оцелелите офицери на Орловския полк, от
когото беше чул, че невредими от целия състав били останали не повече от 800 души и
само седем души офицери, в това число и храбрият майор Бойно—Радзевич. Той едва се
спасил, като се хвърлил в реката, но зле наранил цялото си лице.
5 декември
Сутринта мина адютантът на 7-а дружина поручик Делов. Ходихме по дюкяните за
различни покупки; времето е все така непоносимо. Ресторантите в Габрово никнат като
гъби — появил се е още един. Това е също един вид развлечение — отбихме се да хапнем
в него и тук намерихме нашите артилеристи. Те също са пристигнали, за да купят нещо за
предстоящия утре батареен празник. Батарейният командир капитан Орлов ме покани да
им бъда гост.
Привечер, след като се сбогувах с капитан Ефремов, заминах обратно за позицията и
пак трябваше да съжаля, че съм идвал в Габрово: времето не се укротяваше, мокрият сняг
шибаше по лицето, а конят засипваше ботушите и шинела ми с рядка лепкава кал. В
долината срещнах шест вълка, които се уплашиха и побягнаха към града. Изпитах
неизразимо удоволствие, когато съзрях малкия огън, запален на поста от нашите
опълченци. Наближих, извикаха ме, а нямах пропуск. Добре че хората от моята бригада ме
познават по лице, та работата мина без разправии.
Оттук до Стоманица имаше всичко към половин верста по каменист по-малко кален
път. Можеше дори да ускоря хода. Пристигнах мокър, кален и бях много радостен, че съм
се върнал в бедната селска къща.
6 декември
Сутринта има молебен на позицията на планинската батарея, а след това — почерпка,
уредена от батарейния командир в село Баевци. За целта бяха почистили една от най-
хубавите селски къщи, направени бяха възможните приспособления. Но домът е хубав не
с наредбата си, а с гощавката. И наистина артилеристите бяха зарадвани — като се
започне от баницата и се завърши с достатъчното количество вина от всякакъв вид.
Разотидохме се по здрач.
7 декември
Днес в Балкана вали сняг, има виелица. Шипченската позиция не се вижда, макар че е
наблизко.
Обезпокоен съм от крайно неприятен случай; вследствие порязване на дясната ръка
на командира на 1-ва дружина полковник Кесяков се е появило възпаление от червен
вятър.
10 декември
Двата предишни дена прекарах в къщи или по-скоро — при полковник Кесяков,
който не се чувствува добре. Подреждам бележките си, набързо нахвърляни на отделни
листове с молив.
Днес на кон отидох в Баевци при генерала. Неволно бях свидетел на едно спречкване
между войник от Волинския полк и наш опълченец. Започнал го беше, разбира се,
волинецът, който беше оскърбил братушката. И щеше да стане горещо — ако не бях се
случил там и не бях ги разгонил, работата нямаше да свърши само с оскърбления.
Денят днес е студен и ясен.
13 декември
На 11-и и 12-и не излизах от Стоманица…
… Обядвах при полковник Кесяков. При него пристигна ординарецът на генерал
Столетов ротмистър Лукашев. Припомнихме си различни епизоди от първите дни на
шипченската отбрана. Лукашев разказваше между другото, че когато Столетов го
изпратил на Бедек да наблюдава движението на неприятеля, той и придружаващите го
казаци забелязали на долния път, че стои сам човек, несъмнено неприятел. Гледали,
гледали и решили да стрелят. Какво било разочарованието им, когато след изстрела
„неприятелят“ се обърнал и в профил се оказало, че той е… магаре.
Носят се слухове, че очакват всеки момент да пристигне 16-а дивизия на генерал
Скобелев, а след това може да се очакват движения отвъд Балкана.
Вечерта пристигна при мене от Търново офицерът подпоручик Мерказин. Донесе
писма и разказа много неща за търновското всекидневие. Там, доколкото е възможно, се
веселят. Дружинните командири дори направили бал, на който било поканено най-
доброто българско общество. Танцували до капване и се разотишли призори.
14 декември
От сутринта вали сняг и духа студен вятър. Следобед започна истинска виелица, а аз
трябваше да видя генерала. Нямаше какво да се прави — тръгнах въпреки лошото време.
Пътеката през височината, която дели Стоманица и Баевци, е засипана със сняг. Няколко
пъти потъвах в преспи.
На връщане, като минавах през селото, видях, че е необикновено светло, и чух шум в
една от селските къщи. Приближих към малкия прозорец да надзърна и гледам, че българи
заедно с неколцина опълченци играят някаква непозната на мене игра, съдено по израза на
лицата им — хазартна. Виелицата не стихваше, поради което, когато стигнах до 2-ра
дружина, трябваше да взема един опълченец, за да върви пред мене и да налучква с крака
пътеката.
16 декември
Вчера след закуската у полковник Кесяков се срещнах с ротния командир Литвинов.
Оплаках му се за своеволията на неговите войници, а след това го поканих при себе си,
понеже се интересувах да науча подробности за боя на Шипка на 5 септември. Волинският
полк беше взел, както е известно, най-дейно участие в отблъскването на турците от връх
Св. Никола и беше заслужил няколко офицерски Георгиевски кръста. Като очевидец
Литвинов подчертава, че след отблъскването на атаките неприятелят бил обхванат от
такъв панически страх, че бягството му било поразяващо, безподобно. Съжалява също, че
не са преследвали турците.
Докато черпех Литвинов с изпратеното ми от Търново бяло вино, помолих го да
повика ротните песнопойци — отдавна не бях слушал волна войнишка песен. Певците не
закъсняха да дойдат и сгрети от чаша ракия, заляха с песента си цялата Стоманица, като
събраха цели групи българи. Импровизираният празник продължи до вечерта.
Днес в Габрово пристигна Скобелевската 16-а дивизия със своя знаменит вожд.
Всички трепнаха: Скобелев пристигна, следователно ще има сражение!
Видях се с генерала. По начало са решени: да се премине отвъд Балкана и да се
атакува Шейновския лагер. Не е определен само денят на потеглянето. Стараят се да
запазят по възможност в тайна този план. Но каква ти тук тайна, когато целият град
Габрово на висок глас говори за това! Офицерството в такива случаи не се държи
достатъчно скромно и въздържано.
18 декември
Днес поради неизвестни за мене недоразумения командирът на 4-а дружина поиска да
се отчисли от опълчението. Генерал Скобелев охотно го прие в своя отряд и поиска да го
направи началник на стрелците. Генералът, съгласявайки се с голямо съжаление да
отчисли подполковник Редкин, ме помоли да запитам с телеграма командира на 7-а
дружина не желае ли той да приеме 4-а.
Нежелателни са такива промени едва ли не в навечерието на боя, макар че изборът,
паднал върху командира на 7-а дружина, е най-добрият, който може да се направи.
Телеграфирах.
19 декември
Прекарах цялата вечер при генерала. Приказвахме за предстоящото сражение.
Турците, както изглежда, ще има да патят. Нападението ще бъде извършено от две
колони: едната, под началството на генерал Скобелев, ще мине по познатия ни вече път
към Иметли; а другата колона ще се придвижи през Тревненския проход и ще удари
Шейново и село Шипка откъм село Енина. Атаката трябва да бъде извършена
едновременно. Тревненската колона командува княз Светополк-Мирски.
Имах случай да чуя изказване на един доста високопоставен гвардейски офицер за
отношението на армееца към гвардията.
— Ако щете — каза той.— една от причините, които ме накараха да приема строева
длъжност, беше именно желанието ми да се запозная и сближа с армейския офицер
колкото може по-добре, но сега виждам, че това е напълно невъзможно — виждам, че у
армейския офицер има някаква особена закваска, някакво предубеждение към гвардееца,
чувство на раздразнение, ще кажа — дори нещо повече, някаква ненавист към нас. За мое
най-голямо съжаление това раздразнение забелязвам не само у младите, но дори и у по-
възрастните офицери. Ето дори последния случай с мене — каза той, като се обърна към
генерала. — От страна на офицера, за когото имах чест да ви докладвам, това не беше
просто неизпълнение на заповед, а беше направено преднамерено, за да ме засегне.
Казани бяха още много такива твърде своеобразни неща. В едно само е прав
гвардеецът: че армията гледа с известна неприязън на гвардията, но не поради това, че
армейците са с такава закваска, а поради това, че армеецът има основание за такова
отношение; армейският офицер е и повече натоварен, и повече лишения търпи, и най-
после — за всичко той получава несравнимо по-малко възнаграждение. Ето къде е цялата
причина за напълно оправданото неприязън. Отстранете причината и няма да има
последици. Защо ще се търси тук закваска?
Прибрах се в къщи късно вечерта.
21 декември
Вчера прекарах в къщи. Привеждам в ред книжата си, запечатвам ги и ги предавам на
Кесяков, за да ги изпрати на моите близки в Петербург, ако се случи нещастие с мен.
Кесяков не е здрав и трябва да предаде командуването на дружината на майор
Илишев.
Днес вечерта пътувам за Габрово, за да закупя необходимото за похода. На
половината път се срещам с командира на 7-а дружина и с пълномощника на Славянския
комитет А. А. Наришкин. Те отиваха при Столетов; граф Тизенхаузен — по повикване, а
Наришкин иска на всяка цена да участвува в сражението, макар и като прост доброволец.
Посъветвах Наришкин и Тизенхаузен да пренощуват при Кесяков; той поне може да ги
нахрани.
В Габрово се срещнах с артилериста Дмитрий Столетов. Той също горещо желае да
участвува в сражението, макар и само като зрител. Отива при брат си, за да се присъедини
по какъвто и да е начин към опълчението. Решихме утре да пътуваме заедно.
22 декември
Буквално цялата сутрин тичам по магазините и закупувам всичко необходимо.
Дмитрий Столетов особено много бърза. Тръгваме с намерение на обед да бъдем на
мястото. Преди да достигнем нагорнището за Шипка, срещам граф Тцзенхаузен, яздещ
бърз тръс.
— Е, успяхте ли?
— Напълно. Бързам тази нощ да съм в Търново — ще си събера багажа, а утре
потеглям към вас!
И той препусна нататък.
Пристигнахме в Баевци тъкмо за генералския обед. Николай Григоревич не очакваше
брат си и, струва ми се, не е особено доволен от това пристигане. Той се досеща за
намеренията на своя брат. По време на обеда пристигна граф Толстой. Разговорът съвсем
естествено се върти около въпроса на деня, а въпросът е парлив: ако успеем да разбием и
пленим шипченската армия, пълният успех на по-нататъшната кампания е осигурен.
Впрочем никой от нас не се съмнява в успеха. Потеглянето на нашата колона е определено
за 24-и, а на колоната на княз Светополк-Мирски — за 23-и, понеже обходният път през
Тревненския проход е по-дълъг.
Следобед наминавам към Кесяков, за да се осведомя за здравето му. Извънредно ми е
неприятно, че той не ще участвува в сражението, което, според предвижданията, ще бъде
блестящо.
23 декември
Явявам се пред генерала, за да му доложа, че поради заболяване на командира на 1-ва
дружина съм заповядал на майор Илишев да встъпи във временно командуване. Генералът
ми заяви, че съм назначен командир на авангарда от 1-ва и 2-ра дружина, а на мястото на
2-ра дружина се изтегля напред 10-а дружина под командата на Доршпрунг. 3-а, 4-а, 5-а и
6-а дружина, които остават на местата си, образуват резерва на Скобелевската колона под
командата на полковник граф Толстой. Тъй като са отстранени недоразуменията,
вследствие на които командирът на 4-а дружина беше помолил за отчисляване, по заповед
на генерала изпращам телеграма, с която съобщавам на граф Тизенхаузен, че той остава на
старото място. Представям си неговото раздразнение!
Вечерта мина в събиране на багажа ми за продължителен поход. Увереността в
щастливия изход от сражението не ме напускаше нито за миг.
24 декември
До потеглянето 2-ра дружина, след като беше сменена от 10-а на позицията, беше
отведена към село Лютаница. Разстоянията до село Топлеш както от Стоманица, така и от
Лютаница са почти равни. Вследствие на това на двете дружини беше предписано да
потеглят едновременно и след като се съединят в Топлешката долина, да продължат
нататък под моето началство.
Тръгнах към 1-ва дружина и точно към 12 часа я съсредоточих към село Баевци. За
това беше необходимо много време, защото от Стоманица опълченците трябваше да
пълзят по пътеката един по един — при всяка непредпазлива стъпка вдясно или вляво
човек затъваше до пояс в сняг. За щастие времето беше тихо и приятно. Когато дружината
се събра на определения пункт, отидох отначало при началника на щаба, а след това и при
генерала, който ми заповяда да продължа движението към Топлеш, където се намираше
вече генерал Скобелев с част от своята дивизия. Генерал Столетов искаше да настигне
дружините в поход — той имаше да направи още няколко разпореждания. Като
преминахме разположението на 5-а дружина, офицерите на която излязоха при пътя да ни
изпратят с добри пожелания, и оставихме зад нас селото, трябваше да започнем
изкачването нагоре. Макар че превалът тук не е особено висок, дружината се проточи
поради това, че снегът пречеше и с мъка можеше да се движат по двама в ред. Когато се
изкачих горе и пред мене се откри живописната Топлешка долина, 2-ра дружина вече
наближаваше сборния пункт.
От превала започва доста стръмен склон към село Спас. Тук по малко мостче
прехвърлихме буйната Янтра, а след това навлязохме в широката долина на Топлеш.
Втора дружина спря и постави пушките на пирамида на около една верста от Спас…
Аз се приближих към дружинния командир и офицерството, което се беше разположило
да закуси. Трябваше да чакаме повече от половин час, докато се събере 1-ва дружина, а
след това и на нея трябваше да се даде отдих. Впрочем аз не се безпокоях много, тъй като
пътят на Столетов минаваше край нас, а и самото село Топлеш беше на някакви три
версти. След като отпочинахме, стигнахме селото бързо и в пълен ред, но не беше удобно
да минаваме през него. Вървяхме по левия бряг на рекичката, до която стигаха
градинските постройки, като оставяха само една тясна пътечка. Генерал Скобелев се спря
в края на селото точно в тази точка, където се предвиждаше да преминем на другата
страна на реката, за да напуснем селото и да навлезем в Балкана. Като доведох челото на
колоната почти до къщата, в която беше Скобелев, построих дружината с фронт към
реката, аз след това отидох да доложа, че съм пристигнал. Генерал Скобелев98 по това
време обядваше и ме прие доста сухо:
— Много добре. Останете, полковник, там, където сте установили дружините, и
очаквайте пристигането на вашия началник генерал Столетов.
След това, като ми зададе няколко незначителни въпроса, той ме покани да седна и
ми предложи чаша вино. Тук беше и началникът на щаба подполковник Куропаткин —
непосредствен, симпатичен човек, от който лъха доброта.
След малко влезе офицер в полушубка и с адютантска фуражка в ръка. Скобелев се
отнесе към него дружелюбно — това е полковник Ласковски, адютант на негово
императорско височество главнокомандуващия. Държи се с подобаващо достойнство.
В мое присъствие тук домъкнаха огромни дървени сандъци с капаци. Изпраща ги
графиня Адлерберг на своя племенник, за да ги раздаде на офицерите от неговия отряд.
Започнаха да ги отварят и намериха много подходящи за момента неща. Така например
намериха някаква целебна ракия в плоски малки шишета. Генерал Скобелев си спомни и
за моите дружини.
— Колко са вашите офицери, полковник?
Аз му отговорих.
— Изпратете някого, за да приеме.
Поклоних се, поблагодарих и излязох.
Дохождам при моите братушки — пеят народни песни. Пратих при генерал Скобелев
да получат шишенцата според броя на офицерите.
Скоро пристигна Столетов с началника на щаба. На опълченците се даде команда „В
оръжие!“. Столетов отиде при Скобелев, а скоро след това излезе заедно с него и се
насочи към опълчението. Стоях на десния фланг. Столетов ме представи, но Скобелев,
като ми протегна още веднъж ръка, съобщи, че вече се е запознал с мене. Видът на нашите
юначни опълченци му направи явно добро впечатление.
Като обходи дружините, Скобелев се прибра. След него се прибраха Столетов и
началникът на щаба.
Заповядано ми е да чакам разпореждания.
Влязох в най-близката селска къща, помолих да ми дадат слама и в очакване на
разпорежданията реших да дремна. Но не би — не се мина и половин час, идва граф Келер
и ми предава, че генерал Скобелев е заповядал да потеглим.
Редът на движението напълно се променя: отпред са пионерите и стрелковият
батальон, след това е Казанският полк, планинската артилерия и най-накрая — моите две
дружини. Ето защо, като минахме реката, трябваше да спра дружините на другия бряг и да
изчакам, докато минат стрелковият батальон и Казанският полк, а за това беше потребно
твърде много време, защото се движехме, като разчиствахме снежен пласт от два до три
аршина дебелина. Тъй като трябваше да прекарам няколко отегчителни часа, настаних се с
офицерите в най-близката до преправата къща. Към нас се присъедини и А. А. Наришкин.
Коня си вързах на коневръза. Измина около час в оживена беседа. Някои офицери имаха
със себе си закуска, а местно вино можеше да се купи всякога и във всяко село. Времето
течеше незабележимо.
Излязох на улицата да погледна за коня си. Какво беше учудването и негодуванието
ми: конят го нямаше! А при това всяка минута очаквахме да потеглим. Незабавно пратих
да го търсят във всички посоки, но коня никакъв го няма. Оставаше само едно: да пътувам
нататък на коня на щабтръбача. С такова решение се успокоих за момента.
Преминаваше Казанският полк. Заповядах да вдигнат опълченците. В това време
влиза в селската къща един българин, облечен твърде прилично, с червен кръст на ръкава,
и съобщава, че къщата, в която сме се разположили, отдавна вече е определена за
милосърдните сестри99 и поради това той ни моли да минем в съседната къща. След това
идва към мен и ми се извинява, че е взел коня ми без позволение.
— Извинете, полковник, аз трябваше да посрещна милосърдните сестри и да им
покажа пътя и квартирата; видях, че конят е оседлан, и го взех.
Виж ти обяснение! Виж ти просветен деятел на Червения кръст!… Курилците на
остров Сахалин, с които имах работа, когато командувах там отряд, са несравнимо по-
деликатни. Трябваше да премълча, макар че в душата ми се беше надигнала същинска
буря — това се налагаше, защото почти след курилеца се появиха и милосърдните сестри.
 Ние преминахме на балкона на съседната двуетажна къща, но не задълго; скоро
трябваше да потеглим.
Маршът въобще не е лек, макар че пътят е вече утъпкан от батальона и от цял полк.
Първият превал не е висок и не създава особени трудности. Следва спускане в малка
долина и пак изкачване по стръмен и вече висок планински хребет. Като настигнах на това
място края на Казанския полк, спрях дружините, докато се развидели. Нощта е студена, а
огън не може да се пали — не е заповядано. За щастие ординарецът ми Ганчо се беше
изхитрил да ме намери, така че можеше да полегна на денковия чул. С мене е и
бригадният ми адютант Стоянов.
25 декември Рождество Христово
С пукването на зората започнахме изкачването. Превъзходно зимно утро. Самото
провидение ни покровителствува и ни дарява прекрасен светъл празник. На стръмнината
седят нашият свещеник Константин и ординарецът на генерала ротмистър Арсениев.
Измръзнали, те се загряват с коняк. Аз също не се отказах.
Колкото повече се изкачваме нагоре, става все по-тежко и по-тежко: конят ми потъва
в снега почти до колене и едва прави стъпка след стъпка. На средата на планинския склон
започваме да срещаме спящи в снега казанци. Горките, както са работили, помагайки на
пионерите да разчистват пътя, така са и заспали тук призори. Гребенът на хребета ще е,
предполагам, на една височина с нашите тилни батареи на Шипка. Артилерията вероятно
ще трябва да бъде измъкната на ръце.
От превала се открива прелестна гледка към грандиозния Балкан, чиито снежни
върхове вече бяха осветени от златистите лъчи на изгряващото слънце. Отвъдното
нанадолнище е несравнимо по-малко стръмно и отвежда в дола на планински ручей или
рекичка, дълбоко засипана със сняг. Долината трябва да е на значителна височина и тук
вероятно са само изворите на ручея. Пътят е така утъпкан, че дружините може да бъдат
водени в редици. Наложи се да се изкачваме дълго, дълго, докато се съберат доброволците
и стане възможно да се внесе ред: изкачването по стръмнината умори всички. Едва-що
потеглих нататък начело на бригадата и чувам познати викове:
— Вдясно, вдясно! Дай път!
Значи, минава началството. Аз също поисках да направя път и извих встрани, но ето
че затънах край пътя — конят ми се намери до корем в снега. В този вид отдадох чест на
изпреварващия ни Скобелев. С него бяха Столетов и двата щаба — на дивизията и на
опълчението.
Като се измъкнах с усилие от снежната клопка, поведох нататък спрелите за кратко
дружини. Мъкнем се стъпка постъпка. Към обед, когато вече наближихме избраното от
генерал Скобелев място за почивка, по един конник получих записка от Столетов:
„Движете се по-бързо, почивката ще бъде при Караджа.“
Мястото за почивка или по-скоро за еднодневен отдих, тъй като тук е предвидено
нощуване, е избрано от генерал Скобелев не при Караджа, а на около една и половина
верста от този връх при Вътре поле — планинска площ, заобиколена от всички страни с
гористи ридове. На края на най-близкия до Топлешката долина рид се е настанил
Скобелев със своя щаб; около него — Столетов; по-долу, вече на напълно голо място —
планинската артилерия, Казанският полк и нашите две дружини. Стрелковият батальон
измина Вътре поле и се настани в гората, на средата на височината, която води към върха
на главния хребет. Върхът именно се нарича Караджа. Смята се, че билото на хребета е на
почти еднаква височина (малко по-високо) с връх Св. Никола на Шипка.
Като пристигнах на мястото, представих се на Скобелев. След като получих заповед
как да разположа дружините, направих съответните разпореждания, а после пристъпих
към уреждане на мястото за нощуване на една линия с началството. Стана доста
сполучливо: около едно дебело дърво беше изкопана кръгла дупка в диаметър към сажен;
снегът на около един аршин дълбочина е изринат до земята; в средата е запален малък
огън, който до вечерта успя доста добре да изсуши почвата.
Дружините, които бяха останали при Зелено дърво под командата на граф Толстой,
също бяха повикани на Караджа. Те пристигнаха в 4.30 часа през деня. При Зелено дърво
остана следователно само 10-а опълченска дружина.
От генерал Скобелев наминах към артилеристите, които, както им е присъщо, ме
приеха твърде гостоприемно.
Привечер към моя малък огън се приближи щабсротмистър Лукашев. Бяха го
пращали някъде и съвсем беше премръзнал — целият беше посинял и най-важно, беше си
измокрил краката, а денковете му не бяха пристигнали и не можеше да си смени бельото.
Предложих му моите услуги, напоих го с чай с коняк, а нощуването край огъня довърши
останалото. Легнахме да спим рано — всички бяхме много уморени.
26 декември
Рано сутринта се явявам при генерал Скобелев и научавам, че ме оставят при
Караджа като началник на страничния авангард. Работата е в това, че Караджа се намира
по права посока на някакви 800 сажена от Голия връх, тъй че при по-нататъшното
движение на скобелевската колона към Иметли и нататък към Шейново беше нужно да се
остави наблюдателен отряд, който заедно с това да е достатъчно силен да отблъсне
възможен опит на турците да отрежат единствения път за отстъпление на колоната. Нека
кажем, че никой не мислеше за отстъпление, но трябваше да бъдат предотвратени
всякакви случайности.
Не зная на кого собствено бях задължен за това мило назначение. Потеглил бях в
авангарда, командувах 1-ва бригада и ето че изведнъж ме оставят в ариергарда, а
действителното положение прикриват с ловкото название „страничен авангард“, а 5-ра
бригада под командата на княз Вяземски и 3-а под командата на граф Толстой потеглят за
сражение, и то сражение, което обещава да бъде блестящо!… Че са постъпили с мен и с
моята бригада несправедливо, това пролича от думите на Столетов, който, като се
сбогуваше с мен, откри тайната:
— Извинете, Фьодор Михайлович, че се случи така!
Дали така или не така се бе случило или наредило, но аз получих с подписа на
генерал Скобелев
ЗАПОВЕД № 41
Отред Иметлийски. 25 декември 1877 година.
Място на изпращането:. . . До началника на страничния авангард
Полковник де ПРЕРАДОВИЧ
Оставен сте като началник на страничния авангард в състав командуваната от Вас
бригада и 13-и стрелкови батальон.
Цел: Да заемете позиция на височината Караджа и местността „Маркови стълбове“,
да охранявате фланговото движение на Иметлийския отряд от село Топлеш до село
Иметли. Предлагам Ви да вземете мерки, щото докарваните от Иметли ранени и болни да
могат да бъдат стопляни край пунктовете, където е разположен Вашият отряд и ако е
възможно, да получават гореща храна.
Вземете всички мерки да запазите здравето на хората от Вашия отряд. Пригответе
дърва.
За времето, когато ще бъде снет Вашият отряд, ще Ви се съобщи специално.
На оригинала:
В 4.30 ч. след пладне.
Генерал-лейтенант СКОБЕЛЕВ.“
Нямаше какво да се прави! Трябваше за пръв път през цялото време на моята военна
практика да принадлежа към отряд, който потегля за бой, а сам не взема непосредствено
участие в него!
Скобелев потегли не особено рано, към пладне, явно изчаквайки да се съберат
останалите полкове от неговата дивизия. Щом като се показаха главните части на
Казанския полк в подножието на Караджа, и две турски гранати изсвириха над главите на
бойците и паднаха на самия връх, без да причинят каквато и да е вреда. Това означаваше,
че от Голия връх са забелязали нашето движение и са обърнали оръдията към нас.
Скобелев незабавно възседна коня и полетя напред. Минавайки край мене, той каза
следното:
— Надявам се, полковник, че ако ви нападнат от Голия връх, няма да отстъпите!
— Бъдете уверен, ваше превъзходителство, че няма да отстъпя! — беше моят отговор.
Зад Казанския полк се проточиха двете наши опълченски бригади с планинската
артилерия. Турците не ни безпокояха особено много с огъня на своите оръдия. Не мина и
един час от минутата на нашето потегляне, когато, препускайки, пристигна ординарецът
на Скобелев със записка, носеща подписа на граф Келер:
„Генерал Скобелев заповяда една стрелкова полурота от Вашия отряд да придвижите
за заемане на върха, който ще бъде посочен от доброволеца Узатис.100
Цел: Да не се позволи на турците да заемат този връх, от който могат да обстрелват с
оръдия колоната.
В случай на нужда да бъде изпратена цяла рота.“
Като изпратих с адютанта заповедта на командира на стрелковия батальон, сам
потеглих да се запозная с поверената ми позиция. От Вътре поле започва стръмен склон
към върха, обрасъл с гъста гора. Тук е направена просека, широка към един сажен.
Недалеч от нагорнището, надясно от пътя, на около 300 стъпки се е настанил стрелковият
батальон. Оттук до Караджа има около една верста все през гъста гора. На склона към
върха има горска поляна, широка към 60 сажена, от която еднакво добре виждаме: ние —
турците и те — нас. Нататък пътят криволичи в подножието на Караджа, скрит в началото
си от гора, а след това към участъка Марков стол напълно открит за неприятелските
изстрели. На това именно място от Караджа се отделя разклонение, което завършва със
стръмна пропаст в долината, която го дели от Голия връх. На самия нос на разклонението,
обрасъл с гора и гъст храсталак, е пръсната една стрелкова рота, която следи за
неприятелските движения от планинските разклонения, които се издават от Вътре поле
към Голия връх. Заповядах тази рота да бъде подсилена с една опълченска рота.
С една реч, моят отряд се намираше в тила на неприятелската позиция и беше отделен
от нея с доста широка долина, затрупана сега с дълбок сняг. Стръмнината на склоновете
към заеманите от мене височини беше гаранция, че турците не ще се решат да ме атакуват,
още повече, че би трябвало да се движат до врата в сняг и да си проправят път под най-
жестокия огън, на нашите стрелци.
Вечерта научавам, че към главния превал от Топлеш, на който доста се измъчиха
пионерите и казанци, се е приближил Суздалският полк и тегли на ръце четирифунтовата
батарея на 16-а артилерийска бригада на подполковник Куропаткин. Казват, че около
всяко оръдие работят до 100 души, и въпреки това в течение на целия ден не са могли да
измъкнат оръдията на върха. Наистина титанична работа!
Днес, както и вчера, денят е превъзходен и ясен, а по пладне е наистина топло, поради
което снегът се е малко стопил. Но от това полза нямаше, защото, като слизах постоянно
от коня, измокрих краката си, а вечерта, когато започна да мръква, подкарах към горската
поляна и нататък към Марков стол с премръзнали пръсти на двата крака. Премръзването
забелязах, след като стигнах на позицията. Започнаха да ме разтриват, но беше вече късно.
Добре беше все пак, че адютантът ми услужи с един топъл ботуш за по-пострадалия ми
десен крак.
27 декември
Рано сутринта донасят ранения началник на щаба на 16-а дивизия подполковник
Куропаткин. Той поспря да си почине и когато дойдох при него, пиеше твърде спокойно
чай. При него е докторът. Куропаткин гледа бодро, макар че раната е твърде сериозна.
Навесен куршум се плъзнал по лопатната кост и влязъл в гърба. Село Иметли е било взето
с бой още вчера към 10 часа вечерта. Най-опасното място около Марков стол колоната
минала благополучно — турците стреляли само от Голия връх с гранати, но безредно.
Неприятелят бил заел лежащите близо до селото височини, които именно били атакувани
от нашите. Загубите ни, както казва Куропаткин, са незначителни — не повече от 100
души. Ранен е адютантът на великия княз полковник Ласковски.
— Определено казано, учудвам се как не убиха Скобелев: през всичкото време той
беше на белия си кон под най-жесток пушечен огън и нищо не му се случи! — казваше
Куропаткин. — Съветвам ви — каза ми той — да му изпратите две стрелкови роти. Това
ще бъде голяма подкрепа в предстоящото сражение.
Раненият хвали нашите опълченци, които го бяха донесли от Иметли:
— Така внимателно и предпазливо носят, че просто не чувствуваш болка.
Нататък към Топлеш пак опълченци понесоха Куропаткин. Аз определих за носачи
две смени.
Към 10 часа сутринта получих предписание със следното съдържание:
„27 декември, 6 часа сутринта.
До полковник де Прерадович.
Предписвам на Ваше високо благородие незабавно да приемете от генерал
Томиловски, командир на 1-ва бригада на 16-а пехотна дивизия, 6 полеви оръдия, които
веднага да поставите на позиция и незабавно да откриете усилена канонада към Голи връх
по Ваше усмотрение. Ако реша да изтегля Вашия отряд към Иметли, желателно ще е да
вземете със себе си тези шест оръдия, за да следите за изправността на пътя към Иметли.
В краен случай, ако се окаже, че пътят е съвсем непроходим за движение на полевата
артилерия, то преди Вашият отряд да потегли за присъединяване към мене, нарежда Ви се
да направите разпореждане за изваждане на техните затвори и за заравяне както на тях,
така и на самите оръдия.
На оригинала:
Генерал-лейтенант СКОБЕЛЕВ.
Това предписание аз не можах да изпълня незабавно по простата причина, че не бяха
налице нито Томиловски, нито оръдията; те бяха още далеч от позицията.
Египетската работа продължава по същия начин. Суздалци мъкнат на плещи
оръдията. Пратих да им помагат една рота опълченци.
Учуди ме фразата в разпореждането „Ако пътят се окаже съвсем непроходим за
движението на полевата артилерия“. Генералът беше вече минал с цялата колона и с
планинската артилерия, следователно трябва да му е известно проходим или непроходим е
пътят; аз не съм ходил оттатък Марков стол, пък и нямах право да отида по-нататък.
Тук му е мястото да кажа две думи за участъка Марков стол, който неправилно са
наименували и Маркови стълбове. Българската легенда казва, че някога тук живял царят
номад Марко, чиито стада пасели обикновено в долината на Тунджа. Той обичал много
природата, изкачвал се в планината и като седял на един от върховете, оттам се любувал
както на Розовата долина, така и на своите стада. Оттогава именно нарекли обикнатия от
цар Марко връх Марков стол.
Към 11 часа пристигна на кон един казак от Иметли с предписание на генерал
Скобелев, подписано от началника на щаба граф Келер, който временно беше заел мястото
на ранения Куропаткин:
„27 декември, 9.20 часа сутринта.
Началникът на отряда предписва на Ваше високо благородие, ако намирате за нужно,
да изискате 10-а дружина от Зелено дърво на Вашата позиция. На майор Целица е
съобщено за това. Една от Вашите дружини незабавно изпратете към Иметли.
На оригинала:
Полковник граф КЕЛЕР.“
Съгласно заповедта незабавно вдигнах 1-ва дружина и я изпратих към Иметли; заедно
с това изпратих ординарец на Зелено дърво за 10-а дружина. Щом 1-ва дружина се показа
оттатък Караджа и се проточи към Марков стол, и турците откриха бърз артилерийски
огън от Голия връх. Впрочем те не нанесоха никаква вреда; убиха само един от товарните
коне; гранатите ту прелитаха отвъд, ту не достигаха до нас. Освен по колоните от Голия
връх не се срамуват да стрелят и по товарните обози, но отделни ездачи и бойци могат да
преминават спокойно на кон и пешком. Аз например неведнъж излизах на кон на открито
място да се полюбувам на неприятеля с бинокъл и не бях обезпокояван.
По пладне пак пристигна един казак от Иметли с предписание със следното
съдържание:
„27 декември, 5.15 часа сутринта.
Предписвам Ви заедно със суздалци да изпратите при мене две роти от стрелковия
батальон, стоящ на Вашата позиция. Вие давайте вид, че разполагате с големи сили, и
обстрелвайте усилено.
На оригинала:
Генерал-лейтенант СКОБЕЛЕВ.“
Чувствувам се в крайно глупаво положение — нямаме с какво да обстрелваме; да
давам вид, че разполагаме с големи сили, когато имаме всичко шест роти, пръснати на
разстояние три версти, също не мога. С конник изпратих донесение на началството за
това.
И така остава само да търся утеха в разговор с нашия уважаем архимандрит
Амфилохий и да чакам някоя нова изненада. Архимандрит Амфилохий въпреки
напредналата му възраст е още твърде силен и следва навсякъде опълчението, понася
всички неудобства и лишения на походния живот като млад човек. Ямата, в която се
намираше той, беше и на по-добро място, и по-добре направена от моята, поради което аз
се преселих при него.
В 3 часа след пладне — пак казак и пак неизпълнимо искане: „27 декември, 10 часа
сутринта.
Предписвам на Ваше високо благородие да разпоредите да бъдат изтеглени на ръце
към Иметли колкото може полеви оръдия, поне едно-две, само по възможност по-бързо. За
целта предпишете, каквото намерите за възможно. Това ще Ви се признае като голяма
заслуга.
СКОБЕЛЕВ.
Задръжте поне две роти суздалци, ако има възможност.“
В същото време, сякаш напук, се връща моят адютант, изпратен да посрещне
оръдията, и заявява, че до утре не ще пристигнат нито полкът, нито оръдията. Сърцето ме
боли за генерал Скобелев — разбирам нетърпението му, желанието му да има поне две
оръдия, за да осигури успеха на предстоящото сражение, но… той трябваше да предвиди
объркването с изкачването и спускането на артилерията. Ако мъката с малките топчета на
планинската батарея беше толкова голяма, то какво ли ще е да се измъкнат на ръце, при
това на грамаден връх и в сняг до колене, чутирифунтовите оръдия!
Донесението на адютанта напълно разби моите надежди. Убеден съм напълно, че и да
вдигна на крак целия отряд, и да работя усилено през цялата нощ, пак няма да спусна
навреме оръдията към Иметли.
В 4 часа следобед мина на кон раненият Ласковски. Спрях го, тъй като се интересувах
от подробности за вчерашното сражение. Ласковски повтори същото, което беше разказал
Куропаткин, като само прибави, че от офицерите е убит един капитан.
— Да — добави той, — ако утре имаме сполука, идва и краят на кампанията.
Едновременно с преминаването на Ласковски на позицията пристигнаха командирът
на 1-ва бригада на 16-а дивизия Томиловски и командирът на Суздалския полк.
Томиловски и командирът на Суздалския полк изпревариха полка, който пристигна едва
към 8 часа вечерта. Двамата бяха измръзнали и се прибраха за почивка в моето снежно
убежище. Намериха се ракия и закуска, които разделихме с гостите. Изложих на
Томиловски в подробности моето трудно положение: непрекъснатите заповеди на генерал
Скобелев и абсолютната невъзможност да ги изпълня. Освен това помолих да предаде на
генерала, че заповедите стигат до мен извънредно бавно. Така например записката,
изпратена ми в 6.15 часа сутринта, се получи едва следобед.
С последните роти на суздалци домъкнаха най-после и двете първи оръдия.
Командирът на взвода капитан Турчанинов не закъсня да се яви. След него пристигна и
батарейният командир подполковник Куропаткин, брат на началника на щаба, още съвсем
млад човек и също така туркестанец. Предадох му предписанията на Скобелев.
Като желаех оръдията да бъдат спуснати колкото може по-бързо, незабавно назначих
една рота от 2-ра дружина за по-нататъшното им изкачване към Караджа. Но тук пак се
оказа препятствие: Томиловски заяви, че по-напред трябва да мине полкът, на който също
е заповядано да бърза. Опашката на Суздалския полк потегли чак в 11 часа през нощта от
мястото, на което лагерувахме.
Незабавно след суздалци започнаха да изтеглят и оръдията. Успокоих се до известна
степен.
Нощта беше непрогледно тъмна, а освен това заваля сняг и задуха слаб вятър. Легнах
до огъня, като се завих с килима. След половин час снегът буквално ме засипа. Изведнъж
чух, че някой на висок глас пита:
— Къде е полковник де Прерадович? Къде е полковник де Прерадович?
Оказа се, че е пристигнал майор Доршпрунг-Целица с 10-а дружина. Аз му се обадих
и го помолих да разположи дружината там, където е 1-ва дружина. Доршпрунг е във
възторг, че съм го изискал.
— Моля ви се, Фьодор Михайлович, та това е просто дразнещо и обидно — всички
потеглиха за сражение, а ние сме в дълбок резерв, а и доброволците са крайно недоволни
и вече започват да роптаят.
В 2 часа през нощта пристигна пак един казак с предписание. На мъждукащата
светлина на огъня едва прочетох:
„Крайно необходимо!
 За полковник де Прерадович.
Генерал Скобелев моли Ваше високо благородие да вземете всички зависещи от Вас
мерки утре да бъдат изпратени за Иметли поне две оръдия от 14-а батарея дори без
патронните сандъчета, при което редниците да вземат гранатите от сандъците на ръце.
Подписал:
Старши адютант на Иметлийския отряд поручик Б…“
Не можах да разчета семейното име на подписалия. Записката е била изпратена в 8
часа вечерта.
Пратих адютанта да види докъде са изтеглили оръдията. Оказа се, че въпреки всички
усилия на хората и въпреки бдителния надзор на капитан Турчанинов оръдията се намират
едва в подножието на нагорнището към Караджа. Какво би могло да се направи?!…
Заповядах да се изпрати на помощ още една рота, за да могат хората по-начесто да се
сменят. Но и това едва ли ще ускори хода на работата.
През цялата нощ валя сняг и вятърът се усилваше. Както седях до огъня, задрямах и
сякаш насън чувах долу на пътя кавалерийска команда. Призори започна виелица, по-
точно сибирска снежна буря в пълния смисъл на думата.
28 декември
По покана на командира на 2-ра дружина подполковник Куртянов отидох в палатката
при него. Постоплих се малко и тръгнах за мястото, където теглеха оръдията. Докараха ги
само до горската поляна и спряха да починат. Смених ротата от 2-ра дружина с една рота
от 10-а дружина и възложих надзора на опълченците на щабскапитан Любимски. През
нощта край оръдията, изкачвани с такива усилия, мина на коне някакъв улански полк и
попречи за успеха на работите. Предложих на Турчанинов101 да бърза и да се възползува
от лошото време, за да мине опасните места — горската поляна и напълно открития за
неприятелски изстрели път от подножието на Караджа. Признавам, много се страхувах, че
турците при ясно време с някоя и друга сполучлива граната могат да убият много хора, а
главно — да повредят оръдията. За щастие виелицата не спираше и гъст сняг скриваше
както Голия връх, така и най-близките върхове.
Турчанинов не може да се нахвали с българите. Казва, че те работят по-охотно и по-
добре от суздалци.
Проследих как първи взвод на батареята измъкна оръдията през поляната и как след
това те благополучно минаха подножието на Караджа и започнаха да ги спускат към
Марков стол и нататък към долината. Тук, предполагайки, че движението под върха ще
бъде по-леко и че оръдията може би ще успеят да стигнат навреме102, написах донесение
до генерал Скобелев, което дадох на Турчанинов да предаде, а сам отидох на позицията.
Измръзналият ми крак напомня за себе си. От 10 до 11 часа сутринта докараха на
позицията и останалите четири оръдия. С тях пристигна батарейният командир
Куропаткин. Незабавно бяха изпратени останалите роти на 2-ра дружина за изкачването
на следващите две оръдия. Към 2 часа след пладне времето напълно се оправи, но въпреки
това турските батареи, които сутринта изстреляха седем гранати, сега мълчаха. В 3 часа
научих, че взводът на Турчанинов, като стигнал до Иметлийската долина, трябвало да
спре, задържан от същия Улански полк, който се спускал от стръмнината вдясно човек
след човек. Тръгнах за там заедно с подполковник Куртянов, цялата дружина на когото
работеше при първите четири оръдия. Когато стигнахме на мястото, заварихме
Турчанинов до неговите оръдия и сандъци в пълно бездействие. Малко по-напред, в
теснината, се беше струпал последният ескадрон спешени улани. Запитах кой полк са.
— Петербургски улански — отговори едно мъжествено унтерофицерче.
— А къде е полковият командир?
— Долу, в долината, Ваше високо благородие.
Нямаше какво да се прави — не можех да потегля за долината и затова предложих на
Куртянов да следи за по-нататъшното спускане на артилерийския взвод и след това 2-ра
дружина да конвоира взвода към генерал Скобелев.
Когато се връщах на позицията, спрях се при Караджа и дълго наблюдавах
неприятеля на Голия връх. Но там е напълно тихо, като че всичко живо е измряло, и само
от долината достигат глухи оръдейни изстрели. Като стигнах на позицията, разположих се
в оставената ми палатка. Вече се свечеряваше. Умората ме надви и аз съм задрямал.
Събуждам се — стъмнило се е, около мене стои Куртянов със записка в ръка. Той ми каза,
че се налага оръдията да бъдат спускани от стръмнината, по която с голяма мъка слизат не
само конете, но и хората; че около едно оръдие са се трудили цялата вечер и едва са
успели, докато е още светло, да го спуснат в долината.
 Предписанието, донесено от Куртянов, освен с оригиналност на изложението се
отличава още и по това, че е изпратено от Иметли в 7.40 часа сутринта, а ми беше връчено
вечерта в 8 часа, т.е. пътувало е точно 12 часа, и ако не беше Куртянов, сигурно съвсем
щеше да се изгуби. Казакът донесъл предписанието до мястото, където спускат
артилерията. Той попитал първия срещнат опълченец:
— Абе, имате ли полковник Предерадович?
Моето фамилно име го бъркат по всевъзможни начини. Като получил утвърдителен
отговор, той пъхнал в ръката на опълченеца записката и — беж да го няма. Опълченецът
се сетил да даде предписанието на подполковник Куртянов.
В предписанието се казва:
„28 декември, 7.40 часа сутринта.
Началникът на отряда заповяда, Ваше високо благородие, незабавно да изпратите в
Иметли една дружина и стрелковите роти, намиращи се на Вашата позиция. Полевите
оръдия, поне едно-две, е желателно да ги имаме тук. С останалите водете стрелба по Голи
връх и подстъпите към него.
Днес се атакува Шейново.
На оригинала:
Подполковник граф КЕЛЕР.“
По този повод поканих на съвет Куртянов и подполковник Куропаткин и тримата
решихме: 2-ра дружина още преди разсъмване да потегли към Иметли. Стрелците, като
завършат спускането на второто оръдие, да следват с артилерията 2-ра дружина; а ние с
Куропаткин оставаме при останалите оръдия на позицията с прикритие от 10-а дружина и
на разсъмване откриваме стрелба по Голия връх. Да изпратим измъчената дружина и
стрелците веднага, през нощта, когато не се вижда нищо, би било безразсъдно, тъй като
хората, уморени от дневната работа, не биха извървели и по една верста в час, особено по
труден и непознат път.
За да скрием и предпазим поне малко артилерийската прислуга от неприятелските
снаряди, на поляната срещу Голия връх е насипан снежен бруствер и в него са прорязани
амбразури. Привършихме за сега дотук и легнахме да спим.
29 декември
Призори към 6 часа пристигна друг казак, но този път и навреме, и с радостна вест за
бляскава победа, удържана над турците. Ето какво пишеше началникът на щаба граф
Келер:
„Отред Иметлийски. 28 декември, 11.50 часа вечерта.
Началник отряда предписва на Ваше високо благородие, щом се съмне, да вдигнете
поверения Ви отряд и да продължите за Шейново. Колкото и усилия да Ви струва това,
вземете със себе си батареята на Куропаткин. За целта можете да наемете българи от
населението, които да помогнат на войниците да изтеглят оръдията. Ако бъде поискано за
това възнаграждение, генерал Скобелев Ви моли на направите нужните разноски и след
това да представите сметката. Те са необходими за вечерта на 30 декември.
Днешното сражение е блестящо: 25 000 пленници, от които двама генерали, трима
полковници, 280 офицери; 11 далекобойни оръдия, 3—5 знамена, около 2000 ранени и
убити, събрани на бойното поле към 6000 пушки освен взетите след това от пленените
големи запаси.
Освен това на Шипка вследствие на нашата победа се предадоха 22 табора с двама
генерали и около 45 оръдия.
До скоро виждане!
На оригинала: Началник-щаб — подполковник граф КЕЛЕР.“
Радостта ни беше безгранична! Аз бях предоволен по две съображения: за изхода на
сражението и за това, че с него се свърши моето нравствено изпитание. Дружините бяха
незабавно строени, постовете снети, а на командира на стрелковия батальон беше пратено
известие за блестящата победа и предписание за вдигане на батальона, заедно с който да
изтегли двете оръдия от горската поляна в долината на Иметли. Работата с последните две
оръдия се падна на 10-а дружина.
Гръмогласно „ура“ се понесе по цялата позиция, когато беше съобщено на бойците за
пленяването на шипченската армия. Всеки редник отлично разбираше важността на такъв
успех и затова радостта беше от сърце.
Потеглих с отряда към 8 часа сутринта. 10-а дружина подхвана от поляната
последните две оръдия и дружно ги повлече към надолнището. Но тук именно, при
надолнището, започваше истинската гигантска работа. Теснината, образувана от
спускащите се от двете страни — откъм Караджа и от връх Св. Никола — планински
разклонения, завършва отвъд Марков стол с отвесно каменисто надолнище в долината на
Иметли. Спускат се по пътечките, прокарани вдясно и вляво от стръмнината по
склоновете на хребетите. Но и тук е така трудно да се слиза надолу дори пешком, че
войниците предпочитат да седнат на заледения сняг при върха на пътеката и да се плъзнат
надолу като по ледени върхове. При това, разбира се, шумът, викът и най-добродушният
смях избухват при най-малката неловкост на плъзгащия се.
Когато ние с Куртянов стигнахме на коне до стръмнината, спускаха само второто
оръдие на все същия злочест 1-ви взвод на капитан Турчанинов. Спускаха го, като към
лафета привързваха яко въже, другия край на което увиваха около стеблото на най-
близкото дърво; след това по малко отпущаха въжето и оръдието пълзеше надолу, като
увличаше след себе си бойците, които държаха въжето, докато успееха да го увият около
следващото дърво. Около всяко оръдие или на всяко въже увисваха до 50 души, освен това
войници придържаха оръдието за колелата, държаха се за лафета, с една реч правеха
всичко, за да задържат неговото движение. При спускането на зарядните сандъци
снарядите се изваждаха и се носеха надолу на ръце. При спускането на товарните коне
снемаха денковете или трима-четирима души водеха коня.
Накъсо казано, като преседях при стръмнината доста време след пладне, бях свидетел
на благополучното спускане само на 1-ви взвод със зарядните сандъци и снарядите.
Истина е, че през това време дойдоха и останалите четири оръдия, тъй че работата
трябваше да тръгне несравнимо по-бързо.
При 1-ви взвод в Иметли дойде подполковник Куртянов със своята дружина, след
него — командирът на 12-и стрелкови батальон с две роти. Останалите стрелкови роти и
10-а дружина останаха с четири оръдия в клисурата. Там остана и батарейният командир.
Като възложих надзора на работите на майор Доршпрунг-Целица, сам аз потеглих с
адютанта си за Иметли. Коня ми благополучно доведоха в долината, а аз, снабден със
заострена тояга, исках да сляза долу по пътеката прилично, но болният ми крак попречи и
се подхлъзнах, паднах, тоягата излетя от ръцете ми и ми се наложи от средата на върха да
се пързалям по общоприетия начин. Подполковник Куртянов поне не се показа прекалено
смел: той седна от самото начало и се заспуща.
Струва ми се, лете по клисурата от Караджа трябва да тече планински поток, който
образува малък водопад по каменистата стръмнина, при която се забави артилерията.
Оттатък стръмнината пътят се вие по склоновете на планинските разклонения, които се
спускат в долината на Тунджа. Вижда се, че тук пионерите доста са работили: всички
малки ровини, образувани от планинските извори и пресичащи пътя, са засипани и отдолу
запълнени с вършини. Самият път е толкова разширен, че преминаването на артилерията и
обозите е напълно осигурено. На 2–3 версти преди Иметли се открива гледка към
Шейново, село Шипка и равнината от полите на Балкана до назованите села, към
равнината, на която днес е била решена съдбата на турската армия, която така дълго ни
беше държала в обсадно положение.
По-близо до Иметли се виждат следите на неотдавнашната голяма кръвопролитна
битка. Най-напред видяхме два убити коня, по-нататък лежи възнак млад войник от
Казанския полк с напълно спокоен израз на лицето, като че спи. Наблизо тук е захвърлен
шанцов инструмент, а по-нататък се срещат по-често убити. Преброих около 16 трупа —
жертви на Иметлийския бой от 26 декември. Жалко е, че са минали вече три денонощия и
никой не се е погрижил да ги прибере. Това невнимание към убитите прави неприятно
впечатление.
Иметли се открива от около една и половина версти, преди да се стигне селото, при
един завой на пътя зад стръмния рът вдясно. Говорът на няколко хиляди души се носи в
долината като някакъв неопределен ехтеж. Насочих се право към пленниците — тук, при
конвойните части, можеше най-лесно да се научи къде е щабът на опълчението, къде е
генерал Столетов, къде най-после е моята 1-ва дружина. Наближавам лагера и още
отдалеч виждам опълченски шапки — пленниците следователно са предоставени на
нашите грижи. Най-близко до мен беше 3-а дружина на майор Челяев. Подкарах натам.
Офицерството е напълно запазено, всички са налице. Оказа се, че 3-а и 4-а дружина са се
намирали във втората линия и не са взели непосредствено участие в боя. Куршумите
стигали и до втората линия, но убити няма. В 3-а дружина са ранени четирима души. 1-ва
дружина била изведена оттатък Иметли, надясно по карловския път, за да запази десния
фланг на атакуващите Шейново войски. В 1-ва линия били въведени само 5-а и 6-а
дружина. Разказват, че 5-а дружина така се увлякла в атаката, че изпреварила останалите
части, втурнала се в разположенията на една укрепена могила и отнела две оръдия. При
това всички офицери, с изключение на дружинния командир, били ранени и повечето от
половината опълченци паднали убити и ранени. „Вие не можете да си представите каква
грандиозна картина беше това, Фьодор Михайлович — казваше Челяев. — Войските
влязоха в сражението с музика, с развети знамена, стройно като на маневри и след това
цялата тази маса с викове „ура“ връхлетя неприятелските укрепления като един човек!“
Наистина нито веднъж не ми се случи да видя атака на открита местност и затова още
повече имах право да се ядосвам, че ме бяха сякаш нарочно заврели в планината.
От Челяев подкарах край пленените турци в Иметли. Каква смесица на племена,
наречия, състояния… — нека не говоря за това, тъй като в тази минута на всички тези
страдалци им е тежко. Привечер става студено, а повечето от тях са само по куртки, без
шинели. Що се отнася до народностния състав, тук имаше и европейци, и анадолци, дори
и неколцина негри. Освен познатата синя куртка на низама и редифа имаше също такива
куртки, но обшити с жълта лента; това е, както ми обясниха, гвардията. Направиха ми
след това впечатление куртките с люляков цвят, с шнурове на гърдите като на хусарска
венгерка — това е униформата на някаква кавалерия. Пленените офицери са сложени
отделно от редниците в една малка горичка. Те седят на постлани килимчета и много
хладнокръвно пушат папироси. Мнозина от тях са продали на безценица своите прекрасни
коне. Цялата пленническа маса е обкръжена от веригата на нашите опълченци от 3-а и 6-а
дружина. 6-а дружина е разположена по-близко до Иметли. Подкарах коня към командира
на дружината майор Беляев, разположил се с офицерството под огромно клонато дърво.
Тук се разказваха нови разкази за Шейновското сражение, и то по-живи, тъй като
дружината е взела активно участие в боя и е загубила много бойци. От офицерите е ранен
ротният командир капитан Якобсон. Куршумът го е засегнал леко над лявото око.
Последиците за зрението му могат да бъдат много лоши. Впрочем капитан Якобсон не е
напускал фронта.
Край групата на офицерите от 6-а дружина седеше младичка миловидна българка.
Бяха я взели в шейновския лагер. Черкези успели да хванат тази девойка при неочаквано
нападение срещу Зелено дърво и оттогава тя се е намирала в турския лагер.
От Беляев научих, че Куртянов се е настанил с дружината при самото село. Потеглих
за там и заповядах на ординареца да избере място за нощуване някъде под дървото около
2-ра дружина, но преди да достигна селото, срещнах самия Куртянов, който беше излязъл
да разгледа бойното поле. Обърнах коня и тръгнах с него. Минахме лагера на пленените
турци и излязохме към Шейновското поле, но тъй като се свечеряваше, а до мястото на
кръвопролитния бой оставаха около три версти, отложихме огледа за следния ден. На
връщане видяхме крайно учудени, че откарват някъде турците пленници под конвой на 3-а
дружина. Научихме, че е получена заповед да ги преместят в село Шейново. Ранените за
сега оставиха в Иметли.
Когато пристигнах при 2-ра дружина, сварих Ганчо да кладе огън. Мястото за
нощуване е вече избрано и дори е направена постелята. Палатката на Куртянов е също тук,
на няколко крачки. Отклоних поканата му да се преместя в неговата палатка — край огъня
като че ли е по-топло. Тъй като беше още рано за спане, реших да намина до Иметли, за да
видя ранените и настаняването на 1-ва дружина.
Богатото, изключително турско село Иметли се е разпростряло в подножието на
Балкана на около две версти надлъж. Добре уредените имения, огромните плодни
градини, здравите каменни мостчета над ручеите и честите чешми свидетелствуваха за
благоустройството на селото и за предишното благосъстояние на избягалите жители. Сега
всичко беше безлюдно, сякаш хората бяха измрели, и само към изхода на карловския път
няколко стопанства бяха осветени от горящи в дворовете огньове. Тук бяха настанени
ранените турци. В селото бяха се приютили и български конници. Командуващият 1-ва
дружина е разквартирувал своята част в края на селото, а за себе си бе заел някакъв малък
плевник. Тук се бе приютил и неуморният архимандрит Амфилохий. Майорът ми показа
цяла колекция турски пушки от различни системи, които той е купил от наши опълченци.
Ролята на 1-ва дружина в завършилия бой е била напълно пасивна — излезли на
карловския път и така престояли в бездействие до вечерта.
Малко след моето пристигане в Иметли от Шейново се завърна поручик Савелев,
когото бяха изпратили при генерал Столетов за разпореждания. Савелев разказа, че
нашият генерал живее заедно с генерал Скобелев в същата барака, в която живял
главнокомандуващият шипченската армия Вейсел паша; че в този момент генералитетът, в
това число и корпусният командир, вечерят и вероятно празнуват победата, тъй като свири
музика и пият шампанско. Като преседях около два часа при Илишев, тръгнах да се
прибирам. Когато минавах край ранените, срещнах трима турци, които с големи усилия
събираха сухи вършини. Студено им е на нещастните!
След като се завърнах на мястото за нощуване, отбих се в палатката на Куртянов,
където заварих Куропаткин, пристигнал с третото оръдие. За спускането на останалите
три ще е нужен целият следващ ден.
Нощта беше студена, поради което, макар че огънят гореше, се събуждах няколко
пъти. Край огъня спеше и моят бригаден адютант поручик Стоянов. Той бе по-млад и
спеше като убит.
30 декември
Като имах пред вид последното предписание на генерал Скобелев, че батареята на
Куропаткин трябва да пристигне в колоната не по-късно от вечерта на 30 декември,
заповядах на полковник Куртянов да вдигне дружината и да придружи в Шейново 1-ви
взвод на капитан Турчанинов. След пристигането си Куртянов трябваше да се яви при
генерал Скобелев и устно да му изложи причините, поради което артилерията не е могла
да пристигне навреме в деня на боя на 28 декември. Помолих Куртянов да разкаже на
началството с какви неимоверни усилия беше свързано спускането на оръдията и да
предизвести, че по-рано от 1 януари останалите два взвода не могат да пристигнат, тъй
като три оръдия и досега се намират в Иметлийската клисура. Командирът на 12-и
стрелкови батальон майор Хагеман също се стремеше към Шейново, но аз му предложих
да остане на мястото си, докато пристигнат и останалите роти на батальона.
В 12 часа пристигна при мене доктор Богданов и ме покани да видим ранените турски
офицери, настанени в най-близката къща до около селската ограда. Не отказах. Ранените
бяха настанени в доста голяма стая на долния етаж. Тук имаше турци и наши опълченци.
Богданов ме запозна с един бимбашия (майор, според нашите чинове). Бимбашията
командувал батальон на Голия връх и в деня на Шейновското сражение получил заповед
да се спусне и да бърза за Шейново. Той наближил селото в същото време, когато руските
полкове вече започнали атаката. В това сражение бимбашията бил за втори път ранен, но
този път бил леко прострелян в крака.
Грижите за ранените са много внимателни, но не достигат превързочни средства.
Турският майор е очевидно добър и вежлив човек; въпреки това омразата му към
българите се изрази в молба както от негово име, така и от името на останалите ранени
турци непременно да ги отделят от българите.
Богданов ми каза между другото, че от старите офицери на опълчението е ранен с
късче от граната граф Толстой.
Вечерта бяхме зарадвани от пристигането на нашия маркитант Лазар. Той беше
донесъл множество различни закуски и вина. Ако този благодетел не беше пристигнал,
можеше да си умрем от глад.
Прекарах нощта под открито небе.
31 декември
Привечер пристигнаха стрелците — 10-а дружина и трите изостанали в клисурата
оръдия. Командирът на стрелковия батальон пожела да тръгне незабавно. Не му попречих.
Но на дружината, която беше работила повече от две денонощия, и на артилеристите
трябваше да се даде отдих и затова реших да потегля утре рано сутринта.
Нощта прекарах в лагера, макар че моят адютант Стоянов беше вече намерил в селото
удобно помещение. Впрочем за упорството си бях доста много наказан. От вечерта още
духна слаб, но студен вятър, който през нощта се усили и не ми даваше да заспя до
сутринта, а сутринта трябваше да се става. Така нерадостно, самотно, далеч от роднини и
приятели трябваше да посрещна новата 1878 година.
1 януари 1878 г.
Студът не само мен застави да скоча, щом се зазори. В 8 часа сутринта всички вече
бяха на крак и бързаха да се стоплят кой с каквото може. Край всеки огнец гъмжеше
прислугата, която гласеше чайниците. Ловкият лагерен търговец Лазар сновеше по лагера,
като продаваше на баснословни цени лошичък коняк и закуски. От всички страни се
разнасяха високи възгласи, разпоредби към редници, понякога весело надсмиване над
собствената мъка, с една реч студеното утро на Нова година посрещнахме шумно и като
на лагер — весело.
Около 9 часа към мене намина майор Доршпрунг-Целица, а след него и
подполковник Куропаткин. Набързо нагласихме закуска и пийнахме шампанско.
Сърцеведецът Лазар беше набавил и от него.
В 11 часа потеглихме за Шейново; 10-а дружина конвоираше батареята на
Куропаткин, а 1-ва до ново разпореждане остана в Иметли. Аз също тръгнах за Шейново,
за да се представя на генералите Скобелев и Столетов, а след това предвиждах да се върна
в Иметли, този път — направо в селото. На разстояние един пушечен изстрел от селото
започнахме да срещаме неприбрани още трупове на руски войници; повечето наши убити
са вече погребани. С наближаването към Шейново се виждаше, че малкият ров и валче,
опасващи селото, са били превърнати в солидни окопи. Тук вече се срещаха трупове на
убити турци, а при влизането в селото от около селската ограда чак до най-близката
могила турците лежаха във верига, както са били наредени — виждаше се, че са срещнали
с гърди неприятеля. Бараката на Вейсел паша е на края на шейновската гора. Обзаведена е
според възможността комфортно. Състои се от една по-голяма, навярно приемна стая,
коридор и две тесни стаички. Стените са облепени с тапети. Прозорците са с остъклени
рамки.
Не сварих нито Скобелев, нито Столетов — и двамата бяха в главната квартира в
Казанлък. Вместо това се срещнах с А. А. Наришкин. Той все пак беше настоял на своето
и беше взел участие в сражението — Скобелев го приел за ординарец. След като
поговорих с Наришкин и със старшите адютанти на опълчението, като взех при това под
внимание, че възложеното ми поръчение да командувам отделен отряд е напълно
завършено, потеглих обратно за Иметли. По пътя приближих с коня до окопите, а след
това подкарах надлъж покрай цялата верига убити турци, чак до първата могила,
превърната в страшно затворено укрепление. Окопите опасват спирално могилата в два
реда един над друг, а върхът е превърнат в площадка с бруствер за оръдията. И тук, както
и в окопите около селото, има множество тела, застинали в най-различни положения. Като
се запознах с бойното поле и си представих хода на сражението, тръгнах направо за селото
и квартирата, приготвена ми от моя адютант Стоянов. Заехме стая в долния етаж на една
двуетажна къща с обширен двор и овощна градина. Макар богатите иметлийски запаси да
са намалели, за конете има всичко в изобилие.
Много е говорено и писано за бедността на турците, за лишенията, които понасят
турският войник, но в действителност не се оказа така, както пишат. Запасите от галета и
други съестни припаси, в които влизат дори сушени кайсии, праскови и смокини,
опровергават това твърдение. Същото може да се каже и за бойните запаси, особено за
патроните, с които турците са несравнимо, по-добре снабдени от нас. Турското
интендантство има пропуски само относно топлите дрехи — много пленници са само по
мундир.
Легнах си да спя с кокошките, като гледах да се възнаградя за безсънните нощи,
прекарани при голям студ под открито небе.
2 януари
Сутринта доста рано дойдоха при мене нашите доктори К. Б. Бонев и Богданов. Беше
тъкмо навреме, защото краката ми, измръзнали на 26 декември на Караджа, ме
безпокояха. След като получих съвет да потегля колкото е възможно по-скоро за Габрово
и да прекарам там в топла стая няколко дена, тръгнах с Бонев за Шейново. Потеглих с
тънко палто и високи ботуши, които с мъка нахлузих на болните си крака.
Когато пристигнах в селото, Углицкият полк отслужваше панихида за своите убити
воини. Недалеко от строения мирно полк стоеше кола, а на нея един върху друг два
прости ковчега, набързо скалъпени. Това са телата и последното успокоение на двамата
убити офицери. Наблизо тук лежи трупът на млад турски войник по риза. Гърдите му са
пронизани при сърцето, изразът на лицето му е чудно спокоен.
Самият полкови командир, полковник Панютин, не се виждаше, но когато се спрях и
снех шапка, към мене приближи на кон възрастният вече командир на батальона и каза, че
на Углицкия полк е заповядано незабавно да потегли за Казанлък.
— Казват, че Сюлейман настъпва! Ще бъде много жалко — добави старият ветеран,
— ако опълчението не тръгне с нас. Това са такива юначаги, че ти е мило и драго да ги
гледаш!
С такава непресторена похвала, наистина неофициална, човек може да се гордее.
Пак не заварих генерала: както вчера, той беше заминал за Главната квартира. Докато
очаквах неговото завръщане, поседях в бараката на Вейсел паша при старши адютанта
капитан Мерчански. От него научих, че началникът на щаба на опълчението граф Келер
изпълнява временно задълженията на началник на щаб при генерал Скобелев. Трябва да
си много даровит, за да носиш две длъжности, които едновременно не може да се
изпълняват. От старши адютанта научих, че към опълчението се е присъединила и 9-а
дружина на подполковник Лвов. Той се е настанил със своите офицери в турската фурна.
При сражението на колоната на княз Светополк-Мирски 9-а дружина се намирала в
резерв, но Лвов все пак могъл да бъде свидетел на ожесточения бой.
Не мина и половин час, във фурната дотича ординарецът и докладва, че началникът
на опълчението се е завърнал и ме вика.
Незабавно тръгнах към генерала. Намерих Н. Г. Столетов уморен, съкрушен и
разстроен.
— Толкова ми е чудно — каза генералът, — кой може да изпитва неприязън към
мене?!… За всички мъки и рискове, понесени от опълчението, което през всичкото време
беше в авангард, ни пращат в Търново да конвоираме ранените турци!
Крайно раздразнен от такъв обрат на нещата, на свой ред аз изразих мнение, че ако
има недоброжелатели, които желаят да навредят на него, на Николай Григориевич, то
трябва да бъдат търсени в лагера на генерал Черкаски.
— Не, това е невъзможно! — възрази генералът. — Княз Черкаски нощува с мене в
тази барака и се отнасяше най-дружелюбно към мен.
Не се помъчих да разубеждавам Н. Г. Столетов, макар и да знаех, че има недостойни
хора, които се стараят да му вредят с различни нелепи сплетни.
Пленниците са вече изпратени под конвой на 2-ра и 3-а дружина и генералът ме
покани да замина заедно с него за Габрово. Студът си го биваше, аз бях съвсем леко
облечен, но нямаше какво да се прави — неудобно ми беше да му откажа. Като помолих
моя адютант да замине за Иметли и да изпрати вещите ми след мене, сам аз останах в
Шейново; Столетов правеше последни разпореждания. В гората недалеч от неговото
помещение в това време се запалиха турските бараки с поставените в тях много патрони.
Започна пукотевица като в разгорещен бой. За това беше проявил „старание“ Углицкият
полк, повикан от Казанлък. Най-лошото е, че зад бараките бяха барутните погреби с
експлозивни снаряди и ако огънят стигнеше до тях, би било същинска беда. Като заповяда
на оставащите в Шейново дружини да угасят пожара, генералът замина за Габрово.
Преди да възседна коня, аз се срещнах с ранения граф Толстой и с княз Вяземски,
които излизаха от тяхната землянка. Княз Вяземски много любезно ме подразни:
— Жалко — каза той, — че не можахте да вземете участие в такова блестящо
сражение!
Извън село Шипка стояха повредени турски оръдия и зарядни сандъци. Самото село
Шипка, доскоро богато и цветущо, сега беше изравнено с лицето на земята. Издигаха се
само полуразрушените каменни огради, които преди са обкръжавали овощните градини.
Безмилостният неприятел е унищожил всичко до последното дръвце.
В самото подножие на връх Св. Никола се срещнахме с изостаналата свита на
главнокомандуващия велик княз, в която бяха познатият на генерал Столетов полковник
Орлов и някакъв сръбски офицер, по всяка вероятност военен агент на сръбското
правителство.
Резкият студен вятър ме пронизваше до кости, поради което се наложи да изпреваря
началника на опълчението и в тръс да изкача планината. С мене тръгна и старши
адютантът на опълчението, капитан Малинин. На средата на върха настигнах 4-а дружина
на подполковник Редкин и 10-а дружина на майор Доршпрунг.
Следи от неотдавнашния кръвопролитен бой няма и само на един от завоите на пътя
седеше, прислонен до голям къс скала, с пушка, в пълна бойна амуниция и сякаш дремеше
едно младо войниче от Подолския полк. Когато приближих с коня, видях, че злочестото
момче спи вечен безметежен сън. По деренцата се търкаляха телата на още неколцина
турци.
Към връх Св. Никола наближихме по здрач, поради което не успяхме да разгледаме
както трябва страшните укрепления, издигнати от турците срещу нашите позиции:
окопите са направени в два и дори в три реда един над друг; всяко укрепление е снабдено
със солидни блиндажи. Като се спускахме от връх Св. Никола, близо до къщичките,
където се помещаваше нашият първи превързочен пункт, срещнах конногвардейски
офицери, които отиваха към Главната квартира. Усилията им са тежки — изкачват
пешком планината. Впрочем тези господа няма от какво да се оплакват — непривичната
работа и някои неудобства на щабния живот се заплащат щедро от солидните награди.
Шипченската позиция е неузнаваема: пътят, по който през първите дни на
сюлеймановските атаки не можеше пиле да прехвръкне, сега е ограден от двойна редица
турове103. Навсякъде са изкопани блиндирани землянки, а волинските къщички — така
беше наречен първият ни превързочен пункт — са превърнати в мъничка крепост. Под
Драгомировската батарея (преди — Зелената батарея) стръмните склонове са така
заледени, че е невъзможно да се язди. Трябваше да сляза от коня, а краката ме боляха.
Капитан Малинин ме хвана под ръка, но и това малко помагаше — краката се кривяха,
подхлъзваха, така че с доста голяма досада трябваше неведнъж да падам.
При последния склон към долината на Янтра попаднахме на възлизащата към върха
деветфунтова батарея. За да добие човек представа какви неимоверни усилия
представлява изкачването на оръдията, трябва сам да го види с очите си. Около всяко
оръдие, освен конете, работеха няколко десетки души. Уморените коне, подканвани с
викове и удари с пръчки, се напрягаха с помощта на хората, които теглеха оръдието за
колелата, но след няколко сажена нечовешки усилия пак спираха. Това е буквално
египетски труд!
При склона към долината са къщичката на корпусния командир и бараката на неговия
щаб. Оттук има около една верста до габровското шосе. Командирът на 1-ва дружина
изпрати да ме посрещне отпочинал кон, но аз не се възползувах от това и продължих пътя
си на моя, още повече, че до града оставаха всичко към седем версти.
За да се стоплим на равното, яздехме среден тръс.
В града вече всичко спи. По-големите гостилници са заети от пленените турски
офицери. В една от тях, на пода на първата стая, турците лежат изтъркаляни един до друг
така, че едва могат да мръднат. Тук успяхме да се подкрепим с чашка коняк и кутия
сардела. Нямаше възможност да получим нещо топло. Посъветваха ни да отидем в най-
новия ресторант „Шипка“.
На излизане от гостилницата капитан Малинин съвсем на шега, при това без никак да
подозира, че могат да го разберат, се обърна към пленените и каза:
— Е, ще воювате ли с русите?!
Тогава един от пленените офицери се приповдигна от мястото си и с видимо
раздразнение отговори нещо по турски. Обърнах се за разяснение към кръчмаря българин,
който разбираше езика. Оказа се, че турчинът в отговор на не съвсем деликатната проява
на нашия капитан беше рязко отговорил: „Да ми беше на ръка сабята, щях достойно да ви
платя за оскърблението.“
Вечеряхме криво-ляво в ресторант „Шипка“, а оттам отидохме да спим в къщата,
определена за помещение на щаба на опълчението. Горният етаж не беше отоплен, поради
което нощта мина лошо.
3 януари
Рано сутринта се преместих при стария ми хазяин, който ме прие с отворени обятия.
Той не е на себе си от радост поради шейновския успех и не знае как и с какво да ми
угоди. Вечерта дойдоха при мен полковник Кесяков и някои офицери от моята бригада.
4 януари
От сутринта още съм зает със съставяне списъците за награждаване, а към обяд се
отбивам при нашия генерал. Той все още е развълнуван вследствие назначаването на
опълчението като конвой на пленената армия на Вейсел паша.
Обядвам в модерния ресторант „Шипка“. Храната е хубава и изобилна. Тук съвсем
случайно научавам, че моят зет Г. М. Миркович, командир на лейбгвардейския Волински
полк, е много сериозно ранен. Вестта е крайно скръбна, защото той има много голямо
семейство.
5 януари
Днес рано сутринта заминава значителна част от пленниците под конвой на 1-ва
дружина. Строиха турците в две редици така, че левият фланг се падна точно срещу моите
прозорци. Жално е просто да гледаш тези злочести хора: малцина от тях имат горна дреха,
повечето са само по мундири и подскачат от крак на крак. Не зная кое задържаше
изпращането на групата, но така те стояха дълго, около два часа…
6 януари
Едва бях успял да се облека и влезе синът на моя хазяин, хубаво и умно момче на
около 10 години, с кръст и светена вода и прочете молитва по случай празника
Богоявление. Почти след него, при това по най-безцеремонен начин, се вмъкна един
старец монах също със светена вода, поръси стаята, изпя с гъгнив глас молитва, след това
ме благослови и пъхна право към устните ми сухата си нечиста ръка. Впрочем това
последно удоволствие аз не приех.
7 януари
Привечер заминах с пощенската кола от Габрово за Търново заедно с моя адютант
Стоянов. Съвсем не мога да разбера защо ние, русите, не можем да се заемем с някоя
работа — какво по-просто нещо от уредбата на пощите и правилните съобщения в такава
мъничка страна като България. Не, и тук ни е непременно нужен чужденец! Свой не могло
да се намери! С Габровската станция се разпорежда дори не израилтянин, а немец.
Планинският заледен път изисква особено старателно подковаване на конете и ако
съдържателят на пощата беше русин, просто би съжалил животните, а експлоататорът
чужденец по интелигентски не щади никого освен себе си и затова конете са полугладни и
с подкови без шипове. Какво може в такъв случай да бъде пътуването! Животното напряга
последните си сили; кочияшът, когото подканя нетърпеливият пътник, на свой ред си
изкарва злобата върху същото нещастно животно, поради което порядъчният човек трябва
да не подвиква, а да възпира поривите на кочияша и да търпи.
На половината път към Дряново на един от острите завои, виждаме, че една
артилерийска кола е паднала в пропастта. Суматохата е невъобразима: конската четворка
се бъхти в оплетените въжета на хамутите, разбитата кола лежи с колелата нагоре и около
нея се върти тълпа артилеристи. Впрочем не стана нужда дълго да очакваме своя ред — на
около шест версти преди да стигнем Дряново, рогата на немеца, съдържател на пощата, се
показаха: като изкачвахме стръмния връх, пак на един завой уморените коне спряха,
колата тръгна назад и веднага се преобърна на пътя. Едва успях да изскоча и натъртих
болния си крак. С общи усилия вдигнахме колата, но кочияшът помоли да изкачим върха
пешком, като заяви, че иначе конете не ще ни изтеглят. Нямаше какво да се прави —
трябваше да се подчиним. А върхът е стръмен и дълъг. Накуцвайки, трябваше да кретам
към верста и половина. Почти на превала се срещнахме с българи, които отиваха в Ески
Загра. Всички бяха на коне и въоръжени. Един от тях ме позна и започна да ме разпитва за
всичко. Успокоих го и му обясних, че могат да пътуват напълно свободно. Цялата група се
състои от търговци, измъкнали се от погрома. Пътуват, за да търсят и възстановят своите
разрушени домове.
В Дряново пристигнах привечер и се установих да нощувам във вече познатия ми
хан. Тук се срещнах с интенданта на опълчението — подполковник Мануенко, с когото
прекарах остатъка от вечерта. Не беше безинтересен разказът на подполковник Мануенко,
в който стана дума за прегледа на шейновското полесражение от генералите Скобелев и
Мирски. Според думите на подполковник Мануенко, генерал Скобелев посочил на
генерал Мирски могилата, превзета от 5-а опълченска дружина, като казал: „Тази могила я
превзеха юначните българи!“
8 януари
Заминах на разсъмване. От Дряново до следващото голямо селище преброих към 30
турски трупа, пръснати по двете страни на шосето. Тъжно е да се гледат останките на тези
нещастни войници, загинали от умора и глад. Още в Габрово злите езици говореха, че към
пленниците не трябва да бъде назначаван конвой от българското опълчение. В Дряново се
говореше, че много пленници са загинали от български нож, но по целия преход следи от
кръв ми се случи да видя само около два трупа, а останалите очевидно не бяха издържали
трудния преход.
Наближавайки към Търново, в планинската теснина на брега на Янтра срещнах
доктор Богданов и архимандрит Амфилохий, които отиваха в Елена. От тях научих, че
опълчението е тръгнало за Елена и че оттам ще бъде отправено към Шумен. Генерал
Столетов се движи с дружините.
В Търново се установих при старата ми позната Бела Бона. Тук живеят командирът на
1-ва дружина, останал в града поради болест, и старшият доктор на опълчението Бонев.
От 9-и до 13-и януари
Краката така ме заболяха, че не излизам от стаята. На 9-и сутринта при мене намина
началникът на полицията Домети, а вечерта пристигна от Елена и нашият генерал
Столетов, повикан в Търново от генерал Зотов.
Николай Григоревич се настани в стая на полковник Кесяков, а сутринта на 10-и, след
като получи инструкции от генерал Зотов, замина обратно за Елена.
За по-нататъшното движение на опълчението генералът нищо не ни съобщи. Може би
това е военна тайна.
13 януари
Привечер, макар още с усилие, обух ботушите и на кон се поразходих из града. Кал
— до колене. Наминах към граф Тизенхаузен и заедно с него вечерях в прародителката на
търновските гостилници — „Петербургска гостилница“. Българските блюда, с които всеки
ден ни гощава Бела Бона, ни омръзнаха съвсем, поради което дори обикновената, но
европейска вечеря ни се стори вкусна. Вечерта прекарах при болния полковник Кесяков.
Тук се запознах с доктор Антонов, владеещ прекрасно руски език. Наслушах се до насита
на различни разкази от неотдавнашното минало на България.
Днес в града се пръснаха слухове, че на нашия генерал Столетов дават друго
назначение и неговото място ще заеме генерал Давидов. Никак не ми се вярва, но нека
кажа истината — буди недоволство: защо отстраняват човека, който сформира младата
българска войска и даде бляскаво доказателство за това, че тази войска в боевете с
неприятеля не отстъпваше на руските войници.
15 януари
Вчера поради неразположението, което чувствувах, не излизах никъде от къщи.
Днес, за да се повозя на шейна, пътувах с граф Тизенхаузен по пътя към Севлиево.
Околностите са очарователни. Богати лозя и вече не градини, а цели овощни горички се
простират по дължината на пътя от самата градска окрайнина. Много ме учуди големият
брой гладни скитащи кучета, които бродеха около самия път. Тук за пешеходеца, особено
привечер, не е безопасно.
17 януари
Вчера обядвах при командира на 8-а дружина капитан Илин и там се сбогувах с
господа офицерите, тъй като за днес, 17-и, вследствие оздравяването на полковник
Кесяков е определено нашето общо заминаване.
Капитан Илин ни даде до Елена своята каляска и коне. Целият преход е
приблизително около 35—40 версти. Но да се пътува както трябва, може само по
габровското шосе до село Дебелец. След това, като се завие под остър ъгъл наляво, трябва
да се кара към 6–7 версти по междуселски път. Нататък да се изкачваш по разклоненията
на Балкана, като се возиш в екипаж, става все по-трудно, а към манастира Св. Никола
може да се пътува само с най-бавен ход.
На около три версти преди Св. Никола сред върховете се е приютил и друг манастир
— Св. Илия. Тук пътят се вие над стръмнина, в дъното на която реве и кипи буен
планински поток. Манастирът е разположен надясно от пътя и е заобиколен с яка каменна
ограда. Своенравните контури на сближаващите се от всички страни планински
разклонения, покрити с вековни букови гори, вероятно през лятото придават на този
живописен кът особена прелест.
От манастира Св. Илия до манастира Св. Никола трябва да се пътува по брега на
същата буйна рекичка. От Търново бяхме излезли малко късно, поради което трябваше да
търсим приют и място за нощуване в манастира Св. Никола. Впрочем Кесяков като
българин навсякъде е посрещан с разтворени обятия. Така се случи и тук: насреща ни
излезе сам старецът архимандрит и извънредно радушно ни предложи да разполагаме с
една от неговите килии. Широкият манастирски двор, като този на манастира Св. Илия, е
опасан с яка каменна стена с тежки дъбови врати. Фасадата и прозорците на главното
здание гледат към стръмнината, по каменистото дъно на която се носи същият поток,
който тук образува малък водопад. Срещуположният скалист бряг, устремен към
върховете, изцяло е покрит с девствена гора от всякакви широколистни видове. Сигурно
строителят и първият настоятел на манастира е бил голям любител на природата. Трудно е
да се намери нещо по-живописно от местностите, заобикалящи равнината с манастирските
постройки.
В оградата освен малка бедна църква и няколко хамбара и склада се намира също дом
за богомолци и пътници. Това е доста голяма двуетажна постройка, долепена към
главното здание. Монасите са пет души. Архимандритът, още доста здрав и бодър старец,
дава на останалите братя пример за въздържание и трудолюбие. Той не се стеснява да
върши лично най-груба работа.
Като ни настани в своята килия и се разпореди за обеда, уважаемият старец ни
предостави за услуги един млад послушник, а сам отиде в църквата да служи всенощна
служба.
— Ще се помоля и за вас — прибави архимандритът на излизане.
Останалата част от вечерта настоятелят прекара с нас и се стараеше, с каквото може,
да ни угоди. Черпеше ни между другото с доста хубаво вино…
… Архимандритът продължаваше да води съществуващия манастирски летопис и в
неговия календарен запис между другото беше означено, че в 1836 година султан Махмуд
е посетил градовете Русчук, Търново и Габрово, а в 1846 година обиколил България
султан Абдул Меджид. Старецът с уважение се изказа за Мидхат паша, бившия генерал-
губернатор на България, и го признава за човек умен и способен да омиротвори страната.
Лично Мидхат паша посетил манастира в 1867 година.

Беседата продължи късно след полунощ.

18 януари
Приготвихме се рано за път, но настоятелят не искаше да ни пусне, без да ни се
поднесе кафе. Трябваше да се подчиним. За да зарадваме стареца, внесохме доброволна
лепта за църквата и се разделихме като приятели с добрия хубав човек.
Струва ми се, че този род типични герои труженици вече отминават. Когато
архимандритът говореше за своята решителност да защити манастира от башибозуците и
старческите му очи в същия момент блестяха от юношески огън, неволно си спомних
отдавна миналите времена, когато и нашите монаси с чест са се отбранявали от врага,
външен и вътрешен, зад стените на Троицко-Сергиевския манастир.
От манастира Св. Никола трябваше отначало да яздим в дефилето по течението на
същата планинска рекичка. Като изминахме около две версти, минахме на левия и бряг по
отлично направен каменен мост и започнахме да се изкачваме по стръмен каменист връх.
Тук настигнахме взвода на четирифунтовата батарея. Неимоверен труд. Взводният
командир, съвсем млад човек, едва не заплака от яд и нетърпение.
— Моля ви се, полковник, лесно е само на думи: второ денонощие вървя, а съм
изминал всичко седем версти от манастира Св. Илия!
Мъчно е да се определи с точност колко време трябваше да пътуваме по клисурата,
но вярно е само, че ако след Еленския погром Сюлейман паша ни беше преследвал, бихме
си изпатили, тъй като единственият тесен път е бил заприщен от многото коли на
бягащите жители.
Яковецката клисура по красота на планинските гледки много напомня някои
местности на Хаинкьойския проход. Теснината извежда в обширна долина, прерязана от
широката и бистра река Яковец. Десният издигнат и хълмист бряг на реката е покрит с
дъбови гори. Вследствие неотдавнашните дъждове реката така се беше разляла, че
трябваше да изгубим много време за търсене на брод. Казаха ни, че преди три дена водата
била отвлякла една кола с четири коня. Сега впрочем водата беше значително спаднала и
ние минахме благополучно. Като изкачихме върха и превалихме не особено високия
хребет, спуснахме се в голямото и преди богато село Яковец, сега разорено. Тук дадохме
къс отдих на конете и закусихме.
Село Яковец е разделено от реката на две части. Сирихме в доста мръсничкия хан на
отвъдната страна на реката. Валеше ситен дъжд и така беше омесил глинестата почва, че
конете едва-едва ни изкачиха на върха. След селото трябваше да минем през малка
падина, а после да се изкачваме към командните височини, над местността, на която беше
разположена стръмната част на село Яковец. Тук турците са направили батареи. Вероятно
неприятелят, след като ни беше разбил и завладял град Елена, е предполагал, че ще се
постараем да му отнемем завладяното, и се е приготвил за отпор. Като задминахме
батареите и прехвърлихме още две-три планински разклонения, започнахме да се
спускаме в долината на град Елена и най-после подкарахме по напълно равен път,
заобиколен близо до града от дъбове и тополи.
Пристигнахме в Елена към 2 часа и като излязохме на главната улица, започнахме да
търсим някакво помещение. Но тъй като не намерихме, а от първия срещнат опълченец
научихме, че в града се е настанила 10-а дружина, чийто командир майор Доршпрунг-
Целица е едновременно и комендант на града, тръгнахме да го търсим. Майорът със своя
адютант и канцелария заема горния етаж на една много хубава каменна къща. Доршпрунг
ни посъветва да заемем помещението на умрелия преди два дена началник на 13-а
кавалерийска дивизия барон Раден. Постъпихме тъкмо така. Раден е заемал преди това
първия етаж над партера в също така твърде хубава къща, а долу се беше настанил
командирът на 1-ва бригада на същата дивизия генерал-майор Бодиско, от когото
поискахме позволение да заемем помещението на бившия началник на дивизия. Генерал
Бодиско, извънредно любезен, изискан гвардеец, е прекарал цялата война с едно малко
стайно кученце, което обичаше много. Барон Раден е умрял скоропостижно и в разказите
на генерал Бодиско за случая прозира мисълта, че той се е самоубил. През последните дни
бил замислен, оплаквал се от бездействието — от това, че го държат в немилост, а в
навечерието на самоубийството си прегледал книжата и изгорил всичко излишно.
20 януари
Вчера обядвахме у генерал Бодиско. Доколкото беше възможно, той беше привел в
ред имуществените работи на покойния началник на дивизията и утре заминава да догони
своята бригада. Днес сутринта преди закуската тичешком дойде при него един българин
от съседното село и разказа, че конни башибозуци нападнали селото, убили четири жени и
наранили освен него още трима българи. Казвам на генерала моето мнение — че такъв вид
безчинство не може да остане ненаказано, но генералът не иска да се реши на крайни
мерки.
Вечерта вече не при генерала, а при нас се яви един ранен в крака българин. Слязох
при генерал Бодиско и започнах да го убеждавам, че е нужно да се вземат решителни
мерки, но генералът категорично отказа:
— Това не се отнася до мен — утре аз заминавам. Вие сте след мен старши и сам се
разпоредете.
Като се прибрах горе и се посъветвах с полковник Кесяков, повиках при мене майор
Доршпрунг-Целица и предписах да назначи една рота и да я изпрати в съседното турско
село, откъдето, според показанията на ранените, башибозуците извършват своите
нападения. Назначена е ротата на българина Райчо-Никола, на когото е предписано да
избие башибозуците, а селото да унищожи. Може би тази решителна мярка ще позапре
дръзките грабежи и убийства в района, където са разположени руските войски. На капитан
Райчо-Никола104 може да се гласува пълно доверие: той се е отличил още по време на
предишната война в 1854 година при преминаването на нашите войски през Дунав,
особено със съобразителността и смелостта си. Когато Омер паша бил струпал към Русчук
войска до 30 000, за да мине реката при Гюргево и да удари генерал Соймонов, 13-
годишният патриот Райчо-Никола преплувал Дунав, който тук е широк до 500 сажена, и се
явил при генерал Соймонов да го предупреди за опасността, която заплашва русите.
Вечерта доктор Бонев доведе при нас един свой приятел, еленчанин, който
напоследък изгубил по-голямата част от имуществото си, което впрочем не му попречи да
ни гости с отлично старо вино. Като разказваше патилата си, бързорекият българин към
всяка фраза прибавяше „слава богу“, така че речта му звучеше смешно:
— Откараха добитъка… слава богу. Изгориха къщата… слава богу. Изклаха свинете,
слава богу. Разсипаха стопанството, слава богу…
С една реч — всичко е за слава на бога! Като слушахме небезинтересните му разкази,
заседяхме се до след полунощ.
Днес се пръснаха слухове, че около град Котел стават почти всекидневно
сблъсквания с башибозуци и че тежко бил наранен полковник княз Вяземски.
21 януари
Рано сутринта заминахме за град Котел. Спряхме в село Марено, което вследствие
несполучливото сражение на нашия Еленски отряд беше придобило такава скръбна
известност. Пряка последица от това сражение беше, разбира се, унищожението на почти
цялото село. В момента се бяха завърнали съвсем малко жители, а селският свещеник си
беше построил към полуизгорялата му къща лека дървена постройка, в която трепери с
жена си и децата си.
Като поседяхме цял час при свещеника Иван и послушахме разказите му за
кръвопролитното Еленско сражение, потеглихме нататък, но по пътя разгледахме
позицията, на която нашият малък отряд геройски се е бранил срещу несравнимо по-
силния неприятел. Струва ми се, че заетите от турците по време на боя височини срещу
нашите флангове са били командни над цялата наша позиция. Руските землянки и окопи
са се запазили добре.
Следващото след Марено село Беброво е изравнено със земята и само стърчащите
тук-там из купищата камъни почернели комини доказват, че и тук някога е имало голямо
село.
От Беброво нататък към Котел (Казан) се простира богата долина, която носи общото
наименование Тузлук. Тази местност е заселена предимно от турци.
Големи, преди многолюдни, села са разположени до самите поли на Балкана. Да се
пропътува от Елена до Котел за един ден би било уморително както за хората, така и за
конете. Затова, след като минахме село Стара река, спряхме се да нощуваме до самия път
в едно напуснато от турците малко селце.
22 януари
Заминахме за Котел не особено рано, с предвиждане да бъдем във всеки случай там,
преди да се мръкне. На един от високите планински превали настигнахме деветфунтовата
батарея, при която работеше 6-а дружина на майор Беляев. Тук вече на разклоненията на
Балкана има доста дълбок сняг, поради което изкачването на оръдията в планината е
свързано със същите неимоверни усилия и мъки, каквито трябваше да понесе нашият
отряд на Караджа.
Като отминахме дружината, спуснахме се в долината на планинската рекичка,
притисната от високи планински хребети, образуващи тясна клисура, извънредно удобна
за всякакви разбойнически дяволщини на башибозуците. Придружаващият ни българин
ни увери, че както тук, така и по целия Тузлук дори в мирно време не е безопасно.
От клисурата навлязохме в твърде голямото българско село Ново село, през което
минахме, без да спираме, и чак сред върховете дадохме отдих на конете в село Кипилово.
Тук ме порази огромното количество убити животни: трупове на коне, бици и дори кучета
се търкаляха по улиците. Полковник Кесяков събра чорбаджиите, за да ги посъветва и
убеди, че е необходимо да зарият всичко избито преди пролетта, та да се избегне зараза.
Чорбаджиите отказват да направят това под предлог, че жителите не ги слушат.
В селото закусихме набързо и продължихме нататък, тъй като кипиловци смятат, че
пътят до Котел е цели три часа ход. От Кипилово пътят върви нагоре в планината, при
което колкото повече се изкачвахме, трябваше да установя чувствителна промяна в
температурата, а на самия превал студът поради доста острия ветрец ни показваше, че се
намираме в Балкана. Надолнището от прохода извежда към съединението с осман
пазарския път.105 Оттук започва остър завой вдясно и след това се отваря гледка към
котловината, в която се е приютил град Котел, или Казан. На кръстопътя срещнахме цяла
група почиващи пешаци, между които много жени. Здрачът ни заставяше да бързаме.
Пътувах с доктор Бонев; полковник Кесяков ни беше изпреварил още в планината и
възползувал се от предимствата на коня си, беше пристигнал в града още по светло и се
беше погрижил да намери квартири. Къщата, в която отседнахме, принадлежи на хаджи
Вълко, един от богатите и уважавани търговци. В долния етаж живее самият хазяин със
семейството си. Тук е и магазинчето му. Горният етаж приготвиха за нас. Докато още не
бяха го подредили, хаджи Вълко ни предложи да пием у дома му кафе и ракия. Горе е
невъобразим студ, поради което ние и тримата се прибрахме да спим в една малка
стаичка. Тук донесохме мангал с разгорени въглища и няколко топли халища.
— Това е наша домашна изработка — обясни с известна гордост хазяинът.
23 януари
Къщата на хаджи Вълко се намира почти срещу старата църква. Генерал Столетов се
е настанил в противоположния край на града, при новопостроената, но още недовършена
голяма църква.
Движението е по тесни, криви улици с калдъръм, така нескопосно направен, че на
никого да не дава бог да ходи по тях!
Генералът, разполагащ с цял етаж, живее също като нас в малка стаичка, където се
приютява от студа. Както винаги, той ме прие любезно и сам изяви, че оставя опълчението
— на неговото място наистина е назначен генерал-майор Давидов.
Не може да не се отбележи, че Николай Григоревич до дъното на душата си е
възмутен от промяната с назначението, което, както изглежда, е извършено против
неговото желание.
Като потвърди слуховете за станалото примирие, той не без ирония отбеляза:
— Новите няма да воюват!
Разбирам го и му съчувствувам от душа.
В Котел очакват пристигането на смесена комисия от турски и наши офицери за
прокарване на демаркационна линия. В момента вследствие различните безчинства и
зверства, извършвани от башибозуци, са пратени към село Садово 1-ва и 3-а дружина под
общото началство на майор Челяев.
24 януари
Сутринта се отбих в канцеларията, която се помещава в един и същи двор с
квартирата на генерала. След това целия ден прекарах в къщи. Запознах се с
многобройното семейство на хаджи Вълко и от разказите на словоохотливия хазяин се
стараех да опозная бита, нравите и обичаите на своеобразното градче.
Котел живее напълно затворен живот — той не се нуждае от никого и от нищо, тъй
като семействата имат всичко. Едно само не мога да разбера: котловината е на 2000 фута
височина, съседството на главния Балкан още повече влияе за суровостта на пролетта и
зимата, а къщите са построени съвсем по японски — тъничка дървена направа,
облицована отвътре и отвън с грижливо одялани тънки дъски. Не е чудно, че обитателките
и обитателите на такива летовищни, така да се каже, помещения стоят през целия ден в
топли шаячни дрехи и кожени контохчета или салтамарки около огнището или
намирисващия на въглероден окис триножник с дървени въглища. По външна архитектура
къщите приличат на малки укрепления: всеки жилищен двор е заобиколен с висока яка
ограда с масивна тежка врата с железни ключалки. Вътрешната обстановка на жилището и
двора с необикновената си чистота не оставя да се желае нищо по-добро. Всяко дворче е
настлано с плочи, в него непременно има кладенец и малка цветна леха. На двора за
предпазване лете от слънчевите лъчи и за да има плод под ръка, е направен навес от
успоредни греди, по който се стелят лози. Корените на лозниците са насадени в ъглите на
двора. Повечето жители имат зеленчукови градини и ниви в околностите на града. Край
града има няколко солидни воденици. Главното богатство на гражданите, както научавам,
са полята и овцевъдството, което поддържали в Добружда. Ежегодно градът изработва до
15 000 оки сукно, т.е. повече от 1120 пуда.106 Сукненото производство е ръчно, а самото
сукно е здраво и извънредно плътно, с различни цветове; преобладаващите цветове са
кафяв, син и черен, но има и по-изискани по цвят — например сиви, с многоцветни
приливи. Освен сукно изработват яки и меки килими, напомнящи по външен вид
известните наши тюменски килими.
И така житото е свое, царевицата е своя, овнешкото е свое, виното е свое, тютюнът е
свой и сукното най-после е свое. Остава им само да се радват на благоденствието и да
купуват кафе, без което българинът не може да живее; това вече е възприето от турците.
Нашият хазяин има бакалница, оборотите на която са нараснали пет пъти с идването
на русите в Котел. В града освен няколкото опълченски дружини е настанен също и
Нарвският хусарски полк, който се командува от Александър Александрович Пушкин,
сина на знаменития поет. Приспособявайки се към вида на стоките, употребявани
обикновено от руските офицери и войници, хаджи Вълко е изписал от Константинопол
много най-разнообразни закуски и огромен запас от различни коняци, хереси, мадейри и
други, макар че всъщност местното хубаво вино е несравнимо по-добро и по-здравословно
от всички тези фабрикати на цивилизацията.
Остатъка от вечерта прекарах заедно с доктор Бонев при нашия генерал, който с
нетърпение очаква своята смяна.
25 януари
Сутринта отидох да посетя ранения княз Вяземски. Ето нещастие за храбрия човек!
На Шипка, в онзи страшен огън, се отърва с относително лека рана в крака, а тук, почти в
навечерието на примирието, един разбойник башибозук му нанесъл сериозна и мъчителна
рана в ръката; куршумът е ударил в лакътя и е повредил костта.
При княз Вяземски заварих генерала, граф Толстой, който също държи ръката си в
превръзка, майор Попов и един повикан от Петербург лекар. Лекарят с външността си не
прави особено приятно впечатление, а всичките му методи по лекуването са в разрез с
мненията на нашите военни лекари, които лекуваха княз Вяземски.
Обядвах в къщи, където се запознах с всички членове на семейството на хаджи
Вълко. Той има петима синове и една дъщеря. Жена му, закръгленка добродушна старица,
с външността си напомня зачервена печена ябълка. Сам Вълко с национално облекло,
което напомня нашето малоруско, постоянно с лула в уста и с овчи калпак, който никога
не снема, наподобява Тарас Булба. Семейството живее тихо и задружно, но има страх от
своя патриарх.
26 януари
Сутринта съм при генерала. В мое присъствие при него се яви майор Челяев, завърнал
се със своята дружина от експедицията в околностите на селата Медвен и Садово. Челяев
е много загрижен; говори много за подвизи на отряда и накрая уверява, че е завладял
знамето на башибозушката сган. След грижливия преглед знамето се оказа обикновено
старо войсково опознавателно флагче и генералът призна, че му е неудобно да му придаде
значението на военен трофей. Майор Челяев е постъпил добре и практично, че е завладял
от турците няколко десетки рогат добитък и няколкостотин овце. Според
разпределението, живият добитък стигаше както за 1-ва дружина, която беше участвувала
в експедицията, така също и за дружините, които бяха останали в Котел.
Вечерта прекарах заедно с доктор Бонев и хазяина хаджи Вълко в твърде интересна
беседа. Домакинът разказваше между другото, че след еленския погром Сюлейман паша
оставил в Котел гарнизон под началството на стария генерал Керим паша. Според думите
на Вълко, Керим паша, човек извънредно добър и съвестен, поддържал в своите батальони
примерна дисциплина и ред, а за да няма стълкновения с жителите, разположил лагера си
извън града.
— Вярвате ли — казваше Вълко, — че нас не ни обременяваха съвсем с нищо?
Турците дори сами сечаха дърва и на гръб ги мъкнеха в лагера.
Относно преминаването на Сюлейман паша Вълко казваше, че цялото население на
града треперело, като научило за неговото намерение да спре преди атаката на Елена за
късо време в Котел. Но Сюлейман паша не спрял в Котел, а минал с адютанта си в
двуместна карета и като видял в покрайнината на града депутация, заповядал само да
позапрат конете и като погледнал из прозорчето, казал:
— А, Котел е още на мястото си, вижте!
И след това, като кимнал едва с глава на градските представители, потеглил
нататък…
29 януари
Предишните два дена не излязох от къщи и се занимавах с преглед на книжата и
наградителните списъци.
Днес е неделя. Има литургия в старата църква. Служи руски свещеник, а пеят
любители, офицери от опълчението, и пеят твърде стройно. Църквата е претъпкана от
народ, при което жените в празнични премени са се настанили в отделението за хора,
преградено с дървена решетка, която скрива прекрасния пол от нескромните погледи на
мъжете. Жените не се допускат в долната част на църквата. Нашата служба с доста
стройния хор на певците направи добро впечатление на жителите на Котел; поне
собственикът на нашата къща се изказа с голяма похвала за руското богослужение:
— Много, много приятно! — повтаряше през целия ден хаджи Вълко.
Вечерта се запознах с командира на Нарвския хусарски полк полковник Пушкин и с
едного от неговите буйни ескадронни командири — ротмистър Крангелс.
30 януари
Тъй като на 6 януари град Котел беше още в ръцете на турците, едва днес намерихме,
че е възможно да се отслужи водосвет, вследствие на което беше назначен църковен парад
при участие на музиката на Нарвския хусарски полк. В парада участвуваше 3-а дружина,
която Челяев изведе със знамето на Самарското земство. Пак огромно стичане на народа.
Гостоприемният Константин Борисович Челяев даде в квартирата си обед, който
продължи до късно вечерта. След обеда малките дъщери на хазяина заедно със своите
другарки направиха хоро — български народен танц, — което поради увлечението и
природната грация на девойките мина много сполучливо.
Късно вечерта на минаване през Котел при Челяев се отби генерал Салов, току-що
назначен за командуващ дивизията, разположена в Сливен.
31 януари
Сутринта направих откритие, което доста ме зарадва: моят коняр, по фамилия
Панайотов, се оказа много добър готвач, а ординарецът на моя съжител доктор Бонев —
отличен майстор на ботуши. За българите не може да не се отбележи, че те въобще лесно
усвояват всякакъв вид занятия и свикват на тях.
Вечерта прекарах при генерала и докато бях там, получи се донесение, че
башибозуците отново са започнали да лудеят и са стигнали до такава дързост, че като се
събрали на цяла шайка в Исуплии107 въпреки примирието и макар че селото се намира в
неутралната зона, стреляли по нашия отряд.
2 февруари
Вчера обядвах у генерала. Той е просто уморен от дългото очакване на своя
приемник.
Вечерта прекарах у командира на 3-а дружина майор Челяев в общество на полковия
командир полковник Пушкин, който ни запозна с действията на своя полк по време на
тази война. Службата им била тежка и до крайна степен неблагодарна; без да участвува в
нито едно голямо сражение, полкът бил в постоянна тревога, винаги нащрек и в
непрестанни схватки с башибозуците.
Днес се събрахме на чаша чай при мене. Поиграхме на преферанс, а след вечерята
направих напълно неочаквано сюрприз на моите гости, като ги гостих с две български
ястия, с които се бях запознал преди няколко дена: земни градински охлюви, сварени с
ориз и подправени с лимон; вид осмокрака сепия, по гръцки октопод, която се доставя
изсушена на слънце от Константинопол и също се обварява. Най-добри по вкус се смятат
охлювите, които се доставят от Мала Азия в Константинопол.
3 февруари
Като взех двама конници, тръгнах за село Градец, където са настанени 2-ра дружина и
ескадронът на Нарвския хусарски полк. Долината отначало върви по брега на реката108,
при която е град Котел, а след това — по брега на един неин приток, притиснат от
стръмните разклонения на Балкана.
Лете при разнообразието на растителните видове, с които гъсто са обрасли върховете,
местността трябва наистина да е очарователна. Стана нужда на няколко пъти да преминем
шумливата сърдита рекичка от единия на другия бряг. Впрочем по-голямата част от пътя в
клисурата трябва да пропътуваме нагоре по течението по левия бряг, а след това, като се
излезе от клисурата, пътят върви по хълмистото плодородно плато, разработено и заето с
различен вид посеви.
На разклона на пътищата по погрешка пътниците поеха вляво, вследствие на което
вместо в село Градец стигнахме почти до село Медвен, свидетел на последните бойни
отличия на дружините, и едва тук забелязахме своята грешка. Стана нужда да извием под
остър ъгъл надясно, да яздим без прекъсване и да прехвърлим невисокия водораздел към
долината на Градешка река. Обикаляхме към пет версти.
Градешка като всички планински рекички е бърза и буйна. При нея на около една
верста преди селото е направена солидна воденица с як бент, заобиколен от топола и
върба. Местоположението на село Градец в тясната Градешка долина е извънредно
живописно. Притиснато от ниските разклонения на Балкана и разпростряно по течението
на рекичката, селото достига почти до полите на главния хребет. Рекичката разделя селото
на две части: българска — в самата долина на лявата страна и циганска на десния стръмен
бряг. Българската част на селището е много чистичка, като главната улица е застроена с
доста големи двуетажни къщи, а циганската изглежда отдалеч красива, макар и да казват,
че нечистотата и занемареността там са невъобразими. В самото начало на селището
срещнах един опълченец, който ме придружи до квартирата на дружинния командир
подполковник Куртянов. Куртянов заема малка постройка в двора на една двуетажна
къща. Дворчето е настлано с камък. Тук има кладенец и навес, обвит от лозница. Срещата
ми с моя съслужител беше както винаги задушевна; а скоро след пристигането ни дойдоха
при нас хусарите майор Туганов и ротмистър Крангелс, така че беше съставена партия за
преферанс.
Понеже квартирата на Куртянов се състоеше от малка стая и кухня, за спане отидох
при майор Туганов, който заемаше най-добрата къща на Градец.
Градец се намира много по-ниско над морското равнище от Котел, за което между
другото говори и температурната разлика въпреки близостта на селищата.
4 февруари
Нощувах в голяма стая, половината от която е пълна с вълна. Българите отглеждат
само прости овце и въпреки всички благоприятни за това условия за мериносната овца
нямат и понятие. На запитванията ми по този въпрос хаджи Вълко ми беше обяснил, че
жителите на Котел, които гледат овце в Добружда, не могли да държат там мериноси,
защото влажният блатист климат не позволявал това. Като допускам, че Дунавското устие
дава лошо отражение с неговите блата и тръстики върху тънкорунното овцевъдство, аз все
пак не разбирам защо то да не се поддържа в такива благодатни местности като например
Тунджанската долина и равнините отвъд Малкия балкан. Хазяинът на къщата в Градец
държи овце само за нуждите на семейството. Между другото той разказваше, че по пътя за
град Елена Сюлейман паша спрял за няколко часа в Градец и му било дадено като най-
добро същото това жилище, което сега заема майор Туганов.
Когато депутация от граждани със страх и трепет решила да се яви при Сюлейман,
той стоял на колене и длани на килима и разглеждал със своите генералщабни офицери
разгърната върху килима карта на България. Без да промени ни най-малко позата си при
идването на депутацията, той леко извил глава и промърморил, че ако жителите на Градец
бъдат уличени в каквито и да било сношения с русите, той, Сюлейман паша, ще изравни
селището с лицето на земята. С това именно завършил приемът на депутацията. Но
жителите се възрадвали и от това, че заплахата не била изпълнена. Хазяинът на къщата и
сега още пребледнява, когато разказва за посещението на Сюлейман в Градец.
Своя щаб Сюлейман държал в страх и трепет, тъй че, когато били в съседната на
неговата стая, офицерите ходели на пръсти и разговаряли шепнешком.
Прекарах вечерта у подполковник Куртянов.
5 февруари
Обядвах у ротмистър Крангелс, а след обеда с цялото общество обходихме и
опознахме българската част на селището. Накрая се полюбувахме на българското хоро,
случайно подхванато край брега на реката. Нашите млади опълченци взеха дейно участие
в хората, а след това почнаха да играят на сляпа баба, с което доста разсмиваха децата,
настанили се по дърветата около равнището, за да гледат по-добре. Излишно е да
споменавам, че почти цялото налично население на селището се беше насъбрало тук.
Вечерта прекарахме у гостоприемния майор Туганов. Любопитно е, че Туганов е по
рождение черкез и има много роднини сред кавказките планинци. Той се е възпитал в
един от кадетските корпуси.
6 февруари
Рано сутринта заминахме на коне с подполковник Куртянов за село Жеравна —
месторазположение на 1-ва дружина, поставена първоначално в село Медвен. След това
обаче се оказало, че село Медвен се намира в неутралната зона, поради което въпреки
убедителните молби на жителите трябвало да преместят дружината.
Като минахме през Градешка, подкарахме по левия бряг на реката до богатото и
голямо село Катунище. Бързината на течението на това място е поразителна. В бреговете
са вбити много клонища и цели изтръгнати от корен дървета. На два-три клона забелязах
скелети на удавени бикове.
От Катунище пътят завива надясно в планината и пресича прекрасна дъбова гора.
Следва още един доста висок превал, осеян целият с големи камъни. Почти на самия
гребен камъните са разположени така оригинално, че образуват нещо като арка. Оттук
започва доста стръмен склон към долината на Жеравна. Селото е разположено в самите
поли на Балкана и лежи почти на еднаква надморска височина с Котел. Улиците му са
покрити със заледен сняг, а в Градец нямаше такова замръзване.
Командирът на 1-ва дружина заема долния етаж на хубава къща, а през уличката се
помещава офицерският артел. Въвеждането на артела е нещо крайно полезно, понеже дава
възможност на офицерите да имат на съвсем незначителна цена много хубав и достатъчен
обед с местно вино. Артелът дотолкова харесал на хазяина на къщата, в която се
поместваше, че той, макар да е хазяин, поискал позволение да членува и всеки ден по най-
акуратен начин обядва в обществото на офицерите. Член на артела е и архимандрит
Амфилохий.
8 февруари
Вчера, след като обядвах в офицерската столова, щях да замина обратно за Котел, но
болестта ми и отвратителното време с виелица в Балкана ми попречиха. Потеглих днес
след закуската, придружен от цяла група кавалеристи — изпратиха ме до големия път за
Сливен и Котел. След като се сбогувахме с офицерите, оттук завих в планината по
котленския път. Високият проход към Котленската котловина е обрасъл с гъста
широколистна гора. Планинските ручейчета, промъквайки се през тесни дерета, обрасли с
шипкови храсти, разнообразяват местността и през лятото вероятно ѝ придават особена
прелест.
На половината път стои изоставена турска караулна къщичка с кладенец, който има
прекрасна вода, а при надолнището към долината има втора караулна, построена по същия
начин. Оттук отлично се вижда градът или по-скоро множество натрупани покриви и
блести куполът на новата главна църква.
Пристигнах в къщи привечер и остатъка от деня прекарах с моя съжител доктор
Бонев.
Константин Борисович Бонев е завършил курс в Московския университет и е
българин по произход. А тъй като българите се отнасят задушевно и се гордеят с онези
свои братя, които са получили задгранично образование, то не е чудно, че всички най-
именити граждани на Котел се заседяват у доктор Бонев. Между другите можах да се
запозная с някой си Кръстевич, който изпъква както с ум, така и с известно образование.
Разказват, че той дружал много с турците, но всъщност обстоятелствата налагали това и
ако не бил Кръстевич и още двама-трима като него, може би Котел не би останал на
мястото си, както намекнал за това Сюлейман паша.
10 февруари
Вчера прекарах известно време при Николай Григоревич Столетов. Тъжен е, пък и
действително безкрайните мъчителни дни продължават еднообразно и досадно. Занятия
почти няма, няма книги, вестници, а настане ли вечер — не знаеш къде да се денеш. Утеха
е само играта на преферанс.
Днес се събраха у дома и прекараха до след полунощ.
Вечерта научихме, че е пристигнал най-после новият началник на опълчението —
генерал Давидов.
11 февруари
Представям се на новия началник. Заварвам го у генерал Столетов, който е видимо
доволен, че се измъква от заточението в Котел.
Николай Григоревич през време на своето командуване се стараеше да бъде по
възможност полезен на всекиго от нас. Затова не е чудно, че се готвихме да му уредим
изпращане, чрез което би се изразила нашата признателност. Той обаче решително се
отказа от всякакви обеди и закуски.
— Вие, полковник Фьодор Михайлович, сте тук старши — ми каза той в
присъствието на генерал Давидов — и затова ви моля да предадете на господа офицерите
моята признателност и едновременно да им съобщите, че моля да ме освободите от обеда.
Не възразих и отидох да съобщя на дружинните командири за това решение на
Николай Григоревич. Всички бяха малко учудени и обидени и затова тримата налични
дружинни командири решиха да отидат повторно при генерала с надежда да го склонят,
но никакви доводи не можеха да изменят генералското решение.
12 февруари
Днес доведоха при К. Б. Бонев опълченеца от 1-ва рота на 3-а дружина Симеон
Монев. Той беше ранен при Ески Загра в крака с повреда на костта и раната отново се
беше отворила. Монев е роден в град Свищов, той е стар познайник на Константин
Борисович, бил е и в Сърбия. Там той е служил в Ибарската армия, където в едно от
горещите сблъсквания с неприятеля бил целият покрит с рани и изоставен на
полесражението. След отстъплението на сърбите башибозуците започнали да доубиват и
събличат ранените. Монев се прекръстил и очаквал своя ред. Стигнали и до него, но по
външния му вид турците го сметнали за мъртъв, при което един от грабителите го резнал
за всеки случай със сабята по гърлото, вследствие на което Монев напълно загубил
съзнание. Това обстоятелство го спасило, тъй като по-нататъшни проверки не били
направени. На разсъмване Монев дошъл в съзнание и макар че бил обезсилен, запълзял
към аванпостовете, където го прибрали и откарали на превързочния пункт. Според
освидетелствуването, Монев получил седем рани, предимно от хладно оръжие, като от
последната рана с ятаган по гърлото е останал широк и дълбок белег. Ако не беше пред
мене многократно нараненият човек, никога не бих повярвал, че е възможна такава
жизнеспособност.
— Обяснението е в това — ми поясни доктор Бонев, — че българите въобще са
здрави и издръжливи, а освен това водят въздържан живот и пият с мярка.
Прекарах деня в къщи.
14 февруари
Още вечерта научихме, че днес заминава от Котел Николай Григоревич Столетов, и
затова ние с Бонев скочихме на разсъмване, заповядахме да оседлаят конете и потеглихме
за Жеравна, за да посрещнем там и изпратим стария ни началник.
Беше още рано, когато пристигнахме, поради което заварихме командира на 1-ва
дружина в леглото. Той впрочем беше предварително уведомен за предстоящото
заминаване и беше заповядал да наредят закуска в офицерската столова. Не мина и час и
дотича един ординарец с известие, че генералът пристига. Излязохме към портата. Като
приближи, Николай Григоревич много любезно се здрависа с нас, но се отказа от
закуската под предлог, че днес привечер трябва да бъде в Сливен. Нямаше какво да се
прави — възседнахме конете и тръгнахме да го придружим до големия път, край който
окончателно се сбогувахме с него.
Като се върнахме в Жеравна, както обикновено закусихме в офицерската столова, но
по време на закуската надойдоха турски цигани и почнаха да ни поднасят такава музика,
че трябваше със заплащане да се отървем от тях.
16 февруари
Вчера поради снега и виелицата останахме в Жеравна. Днес поутихна, но все пак духа
вятър и вали сняг. Въпреки увещанията на полковник Кесяков и доктор Бонев аз все пак
потеглих за Котел. Само на превала беше малко неприятно — тук вятърът пронизваше до
кости, а снегът заслепяваше очите на хората и конете. Бързо не можеше да се пътува,
защото конете непрекъснато затъваха. В града пристигнахме чак по здрач.
Вечерта ми беше гост командированият към опълчението полковник Енгелгард. В
момента той е зает с превода на български език на статиите от Устава за задълженията на
часовия и за аванпостовата служба.
18 февруари
Вчера не излизах от къщи. Вечерта се събраха при мене да играем на карти.
Днес сутринта ми докладват, че един живописец желае да ме види. Поканвам го,
влиза млад нисък човек, слабичък, с бледо, уморено, но приятно лице и се представя като
живописец Паскал.
Като предположих, че Паскал е гражданин на град Котел и взех посещението му за
най-обикновено желание да се запознае с мене, започнах да го черпя с кафе и чак сега
научих тъжната история на младия човек. Той се бил учил в Москва, където се заловил за
живопис. В Котел бил дошъл по искане на гражданите, за да рисува иконите на
новопостроената катедрала. Но ето че за негова беда започнала войната — на жителите
вече не им било до църквата и така останал в Котел без всякакви средства за живот и без
каквато и да е възможност да се завърне в Москва.
— Виж, сега все пак е по-добре — казваше Паскал. — Някои офицери си поръчват
портрет, така че може да се живее.
Разбрах добре намека на живописеца и също му поръчах портрет до кръста, като при
това предплатих. Вдругиден ще бъде първият сеанс.
19 февруари
Днес по случай възшествието на престола е назначен църковен парад от Нарвския
хусарски полк и 3-а опълченска дружина. Богослужението се състоя в старата църква.
Пяха пак офицери, а след литургията млад български свещеник каза на руски
прочувствена проповед, основната мисъл на която беше, че всеки българин трябва да тачи
деня 19 февруари, неделимо свързан чрез възпоминания с името на царя Освободител.
Парада командуваше полковник Енгелгард. След парада, на който, разбира се,
присъствуваше цялото население на Котел, отидохме да поздравим началника на
опълчението.
Вечерта отидох при майор Челяев. Цялата къща е пълна с народ и гърми музиката на
Нарвския полк. Тук заварих нашия началник на щаба граф Келер, току-що завърнал се от
командировка. Носи се слух за близко сключване на мир. Дай боже! Поне ще мога да
замина за Русия и да поправя разстроеното си здраве.
20 февруари
Сутринта дойде у дома сияещ Паскал и ме порази с напълно неочакван сюрприз —
донесе моя полузавършен портрет, рисуван с блажни бои по фотографска картичка. От
него се разбира, че добрият и нравствен Паскал притежава не талант, а прилежание.
Вечерта не ми е добре. Поради това приятелите, с които прекарвам времето си, се
събраха при мен.
22 февруари
Вчера поради моята болнавост прекарах целия ден в къщи. Започвам сериозно да
мисля за отпуска, толкова повече, че слуховете за мир растат с всяка минута.
Днес дойдоха при нас Кръстевич и още един интелигентен гражданин, твърдейки, че
имат най-верни сведения за това, че мирът е сключен още на 19 февруари. Те донесоха със
себе си доста сносна карта на Балканския полуостров, пергел, моливи и започнаха да
прокарват границите на освободена България. Увлечението беше общо. Невъзмутимият
хаджи Вълко също се въоръжи с очила, учестено миришеше емфие и също шареше с
дебелите си пръсти по картата.
24 февруари
Най-после слуховете за подписването на Санстефанския договор се потвърдиха
официално. Неизразим, безграничен възторг обхвана всички жители на града. Картата на
Балканския полуостров отново се появи в първата наша стая и над нея заработиха пет-
шест души, към които се присъединихме и ние с К. Б. Бонев.
Какво по-добро от границите, определени от Санстефанския договор! И все пак
горещите патриоти сочат области с преобладаващо българско население, дадени на
Турция, и това до известна степен помрачава общата радост.
И така край на бойния живот! Край на службата в юначното опълчение!
Днес вечерта представих рапорт за болестта ми и за освобождението ми в двумесечен
отпуск. Предвиждам след това окончателно да се отчисля от опълчението.
25 февруари
Днес рано сутринта при К. Б. Бонев дойде Кръстевич и започна да се съвещава за
нещо. След Кръстевич дойдоха още двама от градските представители и разговорът стана
общ. Работата се състоеше в това, че между гражданите беше възникнало желание да
пратят адрес на великия княз, главнокомандуващия, и цялото затруднение се състоеше
само в съставянето на този адрес. Ето защо бяха дошли да помолят Бонев да им помогне в
затруднението. Бонев привлече и мене към тази работа. Нямаше как, трябваше да задоволя
общото желание.
Преди всичко изразих мнение, че адресът трябва да бъде къс, а след това започнах да
пиша. Всяка написана фраза се препрочиташе, обсъждаше и поправяше по няколко пъти,
тъй че едва след двучасови прения бяха приети следните редове:
„ВАШЕ ИМПЕРАТОРСКО ВИСОЧЕСТВО!
Жителите на град Котел, след като с възторг научиха за сключването на мира, който
представя нова епоха в живота на целия български народ — дава на нашата
многострадална страна възможност за свободно и правилно развитие, възстановява
благосъстоянието и промишлеността на родния ни край, избавя жителите на страната ни
от вековен произвол и насилия, — молят Ваше Императорско Височество да преподнесете
пред Царя Освободител чувствата на най-дълбоко благоговение и безпределна преданост.
С преклонение поднасяме заедно с това нашите чувства на неизмерима благодарност на
Ваше Императорско Височество — победоносния Пълководец на героичните руски
войски и изпращаме братски привет на целия руски народ!“
Предвижда се адресът да бъде изпратен с депутация.
26 февруари
Днес съгласно дадения от мене рапорт ме освидетелствува комисия под
председателството на началника на опълчението. Днес също на основание заповед по
опълчение встъпи в командуване на бригадата старшият след мен полковник Кесяков.
Днес следователно завърши действителната ми служба в опълчението109.

Информация за текста
Информация за текста

Автор: Фьодор Де Прерадович

Заглавие: Спомени за Руско-турската война 1877-1878
Преводач: Антон Николаев
Година на превод: 1977
Език, от който е преведено: руски
Издание: не е указано
Издател: Военно издателство
Град на издателя: София
Година на издаване: 1977
Тип: мемоари
Националност: руска
Печатница: Печатница на военното издателство
Излязла от печат: 1977 г.
Редактор: Кънчо Кънчев
Художествен редактор: Маруся Майдачевска
Технически редактор: Цветанка Николова
Коректор: Невена Христова

notes
1
Обясненията на автора са дадени със звездичка под линия.
Предложение, т.е. печатна декларация, с означение на фамилното име и размера на
багажа, който имам право да превозя безплатно. Според договора с Румъния,
предложенията се приемаха като пари.
2
Сръбско-турската война от 1876 г. (Бел.прев.)
3
Госпожа Дмитриева по време на Джюниския бой правеше превръзки под пушечния
обстрел на неприятеля.
4
Скопци — руска религиозно-аскетична секта, преследвана от законите.
5
Полуимпериал — златна монета в царска Русия от 5 и 7,5 рубли. (Бел.ред.)
6
Малорусия — название на Украйна, използувано в официалните документи на
царизма. (Бел.ред.)
7
В оригинала авторът на много места употребява килим вместо черга.(Бел.прев.)
8
Действуващото опълчение, сформирано в Кишинев и Плоещ, се състоеше от дружини
№ 1, 2, 3, 4, 5, 6 и беше разделено на три бригади, 1-ва бригада от които командуваше
Корсаков. Когато опълчението влезе в състава на авангардния отряд на генерал Гурко, на
Корсаков беше предписано да остане в Свищов и да пристъпи към сформирането на
следващите шест дружини от № 7 до № 12.
9
Строеви военен поздрав, използуван от българските легионери и доброволци в
сръбската армия по време на Сръбско-турската война. (Бел.прев.)
10
Сражение, с което завършва Сръбско-турската война от 1876 г. и в което сръбските
войски търпят неуспех. (Бел.прев.)
11
При Джюнис беше прострелян в крака.
12
Укрепление в Сърбия. (Бел.прев.)
13
Построение на обоза за прикритие на войски. (Бел.прев.)
14
Артилерията — не без загуба, тъй като едно от оръдията с впряга е било паднало в
пропастта.
15
Панайот Хитов. (Бел.прев.)
16
Средна гора. (Бел.прев.)
17
Проход на Републиката (Хаинбоазки проход). (Бел.прев.)
18
Нова Загора. (Бел.прев.)
19
Мохамеданска молитва, извършвана в определено време. (Бел.прев.)
20
Въобще не можеше да не ми направи впечатление това, че във всички градове и села,
през които минах, българските квартали, са по-богати и по-хубави от турските.
21
Малък отряд, карул в стражево охранение. (Бел.ред.)
22
Преводач. (Бел.ред.)
23
Стара руска мярка за дължина, равна на 213,5 см. (Бел.ред.)
24
Гъдулка — национален инструмент
25
Прозвище на украинците, дадено им заради перчема, който оставяли на бръснатите си
глави. (Бел.прев.)
26
В лозята оттатък моста беше разположен вторият пикет от Киевския хусарски полк.
27
Кисов беше участвувал в Сръбската война.
28
Българите много хвалеха този чиновник.
29
Жалък в пълния смисъл на думата, тъй като всичко двама лекари обслужват
грамадния брой ранени, но без медикаменти и с нищожни превързочни средства. А
военните аптеки са в крайно тежко положение и не могат да отделят нищо.
30
27 души низами, 38 стражари, 52 мустафегизи и 34 башибозуци.
31
Славейков говори отлично турски език.
32
Гръцки бог на съня. (Бел.прев.)
33
В монархическите страни — пръв адютант на държавния глава. (Бел ред.)
34
Тази цифра е навярно твърде преувеличена.
35
Подофицер. (Бел.ред.)
36
Вид унгарска куртка с пришити шнурове. (Бел.прев.)
37
Получих заповед от началника на опълчението да дам пушки на предявителите на
записки, получени срещу пожертвувани от тях овни. Пожертвувани са за опълчението 150
овена, а срещу това съм дал последните 37 съвсем негодни пушки.
38
Руският отряд пред вид неговата малобройност, сериозността на положението и
необходимостта да бъде бранен градът не може да окаже съдействие.
39
Само на около две версти от Ески Загра редица ниски хълмове създават доста добра
естествена позиция, която прикрива града откъм източна и югоизточна страна.
40
Откъм фланг, защото корпусът на Сюлейман паша беше на десния ни фланг на един
преход и като научеше предварително за числеността и движението на нашия отряд, той
можеше да се приготви да ни удари във фланг и да ни изтласка чак в Балкана, при което не
би минало без загуба на артилерията.
41
Малко планинско оръдие с изобразен планински козел (еднорог) на ствола.
(Бел.прев.)
42
Огромно щастие е, че можахме да се вмъкнем в теснината преди неприятелските
конници; в противен случай ротата на Медински, пръснала се под въздействието на
изстрелите откъм фермата и при напълно неочакваното нападение на черкезите, не би
могла да окаже сериозна съпротива, би била разпиляна и изсечена.
43
Беше ми напълно неизвестно онова, което става на левия фланг на цялата позиция, а
следователно не знаех също, че още в началото на боя от отряда на генерал Гурко е дошъл
при нас генерал Раух, който е приел и началството от херцог Лайхтенбергски.
44
Почти всички офицери при подполковник Калитин бяха туркестанци: капитан
Феодоров (убит), поручик Усов (убит), поручик Попов (убит), щабскапитан Попов (ранен
в крака), поручик Живарьов (ранен в крака), подпоручик Поликарпов (с откъсната
челюст), капитан Стесел (контузен в гърдите).
45
Първи младши офицерски чин в старата руска армия. (Бел.прев.)
46
Според предположението на офицерите от генералния щаб, върху нас бяха
връхлетели главните сили на Сюлейман — до 18 батальона пехота. При Джуранли е бил
разположен само силният авангард на неговия корпус.
47
На мене ми се струваше, че сме избрали странна позиция: на около половин верста от
моста, в напълно равна местност. Срещу нас са височините на Малкия балкан, които в
случай на неприятелско настъпление ще бъдат незабавно заети от турската артилерия. А
чак до Казанлък е напълно равна и открита местност от около 16 версти, тъй че обхождай
откъм фланговете и отрязвай отстъплението, колкото щеш!
48
И това беше най-благоразумното, тъй като да оставаме на сегашната позиция би било
просто престъпление. Ако искахме да задържим движението на Сюлейман, което с нашите
сили беше също невъзможно, трябваше отново да се изкачим в клисурата и там да изберем
позиция, на която вече да сложим кости. Ние имахме четири обезсилени дружини, четири
планински оръдия и Казанския драгунски полк.
49
Търговец на хранителни стоки, който придружава войските. (Бел.ред.)
50
От последната тилова батарея, разположена на висока могила и прикриваща освен
тила левия ни фланг, на стотина сажена по-ниско по габровския път има още една батарея,
но неприспособена за артилерийски огън, а по-ниско от нея надясно от шосето (фронт към
Габрово) — един плацдарм.
51
Той остана на Шипка, като желаеше да вземе участие в нейната защита.
52
Маслов, още съвсем млад човек, е служил в един от туркестанските линейни
батальони.
53
Висша съдебно-политическа колегия в древна Атина. Тук в смисъл на военен съвет на
главното командуване. (Бел.прев.)
54
Първи младши офицерски чин в царската руска армия. (Бел.прев.)
55
Връх Св. Никола е 4920 фута над морското равнище, а град Габрово на малко повече
от 1700 фута. (Един фут е равен на 30,5 см — Бел.ред.)
56
Най-любопитното е, че при моето завръщане от Казанлък за Шипка на около 4
версти, преди да стигна селото, се натъкнах на цяла група казанлъшки жители, които се
връщаха в града с колите си и с цялата си покъщнина. Бяха си въобразили, че след моите
три роти ще потегли целият отряд и отново ще заеме Казанлък. С усилие ги убедих да се
върнат.
57
Казашки капитан. (Бел.прев.)
58
С името Попов са наречени височините, на които първоначално се предвиждаше да
дадем първия отпор на неприятеля. Теса наименувани така поради следния случай. Когато
в сражението при Ески Загра бил ранен поручикът от 3-а дружина Попов, и то
смъртоносно, успели да го изнесат от боя, но всяко движение му причинявало такава
болка, че той помолил да го оставят да умре спокойно. Попов бил донесен до клисурата,
положили го в подножието на планината и го прикрили с ямурлук и с клони. След това,
когато отстъпихме на Шипка, офицерите поканиха като доброволци някои смели уралци
да слязат на коне в Ески Загра и да донесат оттам умрелия вече, според общото
предположение, Попов. Наистина между уралци се намериха неколцина храбреци, които
за известно възнаграждение (струва ми се 300 рубли) отишли почти в неприятелския
лагер, търсили и намерили трупа на Попов, който с военни почести беше погребан на
височините, наречени връх Попов в чест на покойния. Тук беше забит дървен кръст с
подходящ надпис.
59
Кирилов, юначен офицер, беше оставен от генерал Гурко в село Шипка със
знаменитата си сотня след превземането на Шипченския проход. Кирилов беше свикнал с
обстановката в селото, отлично хранеше сотнята и конете и му беше неприятно, че
изведнъж ей така му слагат на врата старши.
60
Неприятелският авангард зае село Шейново към 10 часа сутринта. Енина, към която
бях изпратил Кащалински, е била заета навярно с малък кавалерийски отряд, тъй като от
върха се виждаше, че неприятелят се стреми да се приближи към нея със своя десен фланг.
61
На цялата Шипченска позиция имаше всичко три чучура, най-добрият от които беше
в дерето, в подножието на планинското разклонение, съединяващо Бедекските височини
със Стоманената батарея, и отстоеше на една и половина верста. След като турците заеха
склоновете на това разклонение и местността над батареята, той падна в техни ръце.
Вторият чучур — на издадината под Кръглата батарея, където са разположени окопите на
левия фланг — беше още от началото на боя подложен на неприятелския огън. Третият
чучур — на десния фланг — беше малко под турските къщички.
62
Имахме сведения, че след армията на Сюлейман вървят до 2000 работници българи,
тъй че, като обстрелвахме турските укрепителни работи, много е вероятно да сме стреляли
по наши „братушки“.
63
Праволинеен участък на крепостна ограда при полево укрепление с определено
направление на огъня. (Бел.прев.)
64
Още по здрач двете роти от Орловския полк, изпратени от мене към височината по-
надясно от Средната батарея — към Голия връх, — бяха заменени с две роти от Брянския
полк и след това пратени като подкрепление на връх Св. Никола.
65
Излизане от крепост или укрепена позиция за изненадващо нападение. (Бел.прев.)
66
Ридът беше отделен от позициите ни на десния фланг с дълбок дол.
67
Подофицер от царската казашка армия. (Бел.прев.)
68
Специализирани казашки разузнавателни пеши команди. (Бел.ред.)
69
Турските стрелци обстрелваха тук пътя от разстояние 400 крачки.
70
Младши командир в царската руска армия. (Бел.прев.)
71
Първите роти, препускайки на казашките коне на Раугин, вече бяха стигнали до
позицията.
72
Наистина юначен народ са стрелците. Като забелязах, че един много младичък, но
здрав, широкоплещест стрелец изтрива щика си, приближих се към него и го питам:
„Нима атакувахте на нож?“ — „Всичко имаше, ваше високо благородие!“ — „Е, и как
мина?“ — „Сега там се търкаля доста от тази смет!“ — ми отговори стрелецът.
73
Редник артилерист в царската армия. {Бел.прев.)
74
Максютенко е прекрасен, много храбър млад човек, който взе участие и в Сърбия.
75
Фуражка с права козирка. (Бел.прев.)
76
Когато обхождах окопите, един от българите излезе насреща ми и като ми подаваше
две пушки „Шаспо“, ми каза: „Вземете тези двете и ми дайте една руска!“
77
Кесяков ми разказа между другото, че когато турците започнали да обхващат нашите
флангове и да ги затварят към тила, Столетов поискал подкрепление от Св. Никола, при
което в прехода през плацдарма той изгубил една трета от войниците — толкова силен
бил пушечният огън.
78
Едва когато се спуснахме в долината, дочухме оръдейни изстрели на Шипка.
Следователно боят отново се е разпалил, но по-късно, отколкото през предишните дни.
79
Стоманиците.
80
Зелено дърво е отделено с малка падина от полите на Балкана.
81
Княз Имеретински едновременно с мене беше в пажеския корпус.
82
Добросъвестно направеният обезд трябва да продължи към 2.30 часа.
83
Скрити предни постове. (Бел.ред.)
84
Макар че улиците са с каменна настилка и някъде има нещо като тротоари, пак е
кално.
85
Военен речен параход. (Бел.прев.)
86
Руска народна песен и народен танц. (Бел.ред.)
87
Нужно е впрочем да се каже, че гостилничарите и ханджиите можеха да извадят
всекиго от търпение; те съвсем не сервираха съобразно с огромните пари, който вземаха.
88
Открито откъм тила полево или дълговременно укрепление. (Бел.ред.)
89
Разположение на войските за бой. (Бел.прев.)
90
Конногвардеец в руската армия. (Бел.ред.)
91
В Сръбско-турската война от 1876 г. (Бел.ред.)
92
Готвачът на Тизенхаузен е прекрасен, той е минал при него за известно време от дома
на княз Вяземски.
93
Макар, според нашите военни закони, такъв вид прошение да е незаконно и
виновните трябва да бъдат строго съдени.
94
Думите на Новак бяха потвърдени от смелата рекогносцнровка, извършена от нашия
началник на щаба
95
Войводата командуваше най-силната чета и имаше влияние върху останалите.
96
Леко въоръжен турски войник. (Бел.прев.).
97
В района на IV операт.отдел влизат и брянските къщички — първият превързочен
пункт по време на отбраната на Шипка.
98
Виждах го за първи път. Външността на Скобелев наистина е приятна,
представителна и внушаваща доверие
99
Първият превързочен пункт е определен в село Топлеш.
100
Този Узатис впоследствие доби печална известност с убийството на Олга Николаевна
Скобелева — майката на Михаил Дмитриевич Скобелев.
101
Капитан Турчанинов напразно се обръщаше към офицерите от Уланския полк, като
им казваше, че оръдията се карат по настоятелното искане на генерал Скобелев и че долу
са много по-необходими от кавалерията — нищо не помагаше! Бях недоволен, че овреме
не ми съобщиха за това, защото от името на генерал Скобелев бих могъл просто да спра
полка.
102
По-нататъшният път към Иметли ми беше непознат, а колкото пъти запитвах
казаците, получавах един и същ отговор: „Доста добър е, ваше високо благородие, само на
едно място е доста високо.“
103
Защитен кош с пълнеж от пръст. (Бел.прев.)
104
Става дума за капитан Райчо Николов. (Бел.ред.)
105
Осман пазар — Омуртаг. (Бел.ред.)
106
Пуд — стара руска мярка за тегло, равна на 16,38 кг. (Бел.ред.)
107
Исуплии — Бероново. (Бел.ред.)
108
Река Котлешпица. (Бел.ред.)
109
Оставам впрочем в Котел, докато ми се разреши отпуската от полевия щаб на
действуващата армия.