БЛАГОДАРНОСТ

Изказва се благодарност на фирмата „Алфрид А. Нопф,

Инкорпърейтид“ за разрешението й да се препечата откъс от книгата на
Хю Байъс „Управление чрез убийства“; на авторите и на фирмата „Уилям
Хайнеман О.О.“ за откъса от „Бележник на писателя“ на У. Съмърсет
Моъм и за един пасаж от стихотворението „Вдовицата от глухата уличка“
от „Събраните стихотворения“ на Джон Мейзфийлд; на издателската
корпорация „Лайврайт“ за „Белите сгради“ от „Избраните стихове“ на Харт
Крейн.
Издателите също така благодарят на притежателите на авторските
права за разрешението им да публикуват следните снимки: на „Хълтън
Пикчър Лайбръри“ при „Рейдио Таймз“ за снимки № 9, 26, 27, 32, 36, 48 и
64; на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк — за снимки № 19, 20, 21,
22, 24, 49 и 68, както и за фотографията (№ 36), направена от Едуърд
Стейкън; на Националния филмов архив за снимки № 13, 23, 25, 28, 75 и
83; на фирмата „Кълвър Пикчърз, Инкорпърейтид“ за снимки № 30 и 60;
на фирмата „Уайд Уърлд Фотоуз, Инкорпърейтид“ за снимки № 61 и 95;
на компанията „Кийстоун Вю“ за снимки № 29, 58 и 94; на фирмата „П. А.
— Ройтър Фотоуз О.О.“ за снимка № 98; на „Асошиейтид прес О.О.“ за
снимки № 54 и 56; на Питър Мьошлин за снимка № 113; на Рой Раунд за
снимка № 111; на Фавез от Веве за снимка № 104; на А. Т. П. от Цюрих за
снимка № 96; на списанието „Пари мач“ и на вестник „Дейли експрес“ за
снимки № 90 и 102; на мис Лилиан Рос за снимка № 103 и на Джон
Енгстед за снимка № 91.

ВЪВЕДЕНИЕ
Преди да построят моста Уестминстър, Кенингтън роуд е бил само
алея за езда. След 1750 г. от моста е бил прокаран нов път, който
направо е свързвал Лондон с Брайтън[1]. Поради това Кенингтън роуд,
където прекарах по-голямата част от детството си, се гордееше с няколко
архитектурно великолепно оформени сгради; от балконите им с решетки
от ковано желязо обитателите им навремето са могли да наблюдават
каляската на Джордж IV[2] на път за Брайтън.
 Към средата на XIX век повечето от тези жилища са били превърнати
в пансиони или пък са били разделени на апартаменти. Някои обаче бяха
запазени непокътнати и в тях живееха лекари, преуспели търговци и
водевилни звезди. В неделя сутрин по Кенингтън роуд човек можеше да
види кабриолет с пъргаво пони, спрял пред една от къщите и готов да
отведе някоя водевилна звезда на разходка от десет мили, чак до Норууд
или Мертън, спирайки се на връщане пред някоя кръчма — „Белият кон“,
„Рогата“ или „Халбата“ на Кенингтън роуд.
Когато бях на дванадесет години, често заставах пред „Халбата“ и
наблюдавах как тези знаменити господа слизат от своите кабриолети и
влизат в кръчмите, където в неделя по традиция елитът на водевила се
събираше да изпие „последната чашка“, преди да се прибере в къщи за
обед. Колко внушителни бяха те с карираните си костюми, със сивите си
бомбета и блесналите на слънцето диамантени пръстени и игли на
вратовръзките си! В неделя в два часа следобед кръчмата се затваряше
и клиентите й се изнизваха един след друг, застоявайки се за известно
време, преди да се сбогуват; аз ги гледах с възхищение и ми беше
забавно, защото някои от тях се олюляваха смешно.
Когато и последният си тръгнеше, слънцето сякаш се скриваше зад
облак. Тогава аз се връщах към редицата стари, занемарени къщи зад
Кенингтън роуд и когато стигнех до Паунъл теръс № 3, се изкачвах по
паянтовите стълби, които водеха към нашата малка мансарда. Сградата
беше потискаща и вонеше на помия и на стари дрехи. Тази неделя мама
седеше до прозореца и гледаше навън. Тя се обърна и плахо се усмихна.
Стаичката беше задушна, тя нямаше повече от дванадесет фута [3], и сега
ми се стори още по-малка, а наклоненият таван изглеждаше по-нисък.
Опряната до стената маса бе отрупана с мръсни чинии и чаши за чай; в
кьошето, приютило се под тавана, стоеше старо желязно легло, което
мама беше боядисала в бяло. Между леглото и прозореца имаше малка
камина, а в подножието на леглото стоеше стар фотьойл; той се
отваряше и се превръщаше в единично легло, в което спеше брат ми
Сидни. Но сега Сидни беше далеч на път в морето.
Тази неделя стаята беше още по-потискаща, защото поради някаква
причина мама не се беше погрижила да я подреди. Тя обикновено я
поддържаше чиста; тъй като беше жизнена, весела и още млада — не
беше навършила тридесет и седем години, — тя успяваше да превърне
тази бедна мансарда в блестяща комфортна стая. Спомням си особено
зимните неделни утрини, когато тя ми носеше закуската в леглото и аз се
събуждах в малка, добре подредена стая: в камината бумтеше огън, на
пиростията изпускаше пара чайникът, а до него, докато тя препичаше
хляб, се притопляше треска или херинга. Ободряващото присъствие на
мама, уютността на стаята, шушненето на кипящата вода, когато тя я
сипваше в пръстения чайник, докато аз четях комикса в неделния вестник
— такива бяха удоволствията, свързани с една безгрижна неделна утрин.
Но тази неделя мама седеше до прозореца и равнодушно гледаше
навън. Тя беше стояла до този прозорец през последните три дни
странно тиха и загрижена. Знаех, че се безпокои. Сидни беше на път в
морето и не ни се беше обаждал вече два месеца, а шевната машина,
която мама беше взела под наем и с помощта на която се бореше да ни
издържа, ни бе отнета (нещо обичайно), защото не бяхме плащали
редовно месечните вноски. Аз също внезапно бях престанал да внасям
своя седмичен принос от пет шилинга, печелени от уроци по танц.
Едва ли съм съзнавал, че преживяваме криза, защото животът ни
беше непрекъсната криза, а като хлапак аз безгрижно махах с ръка и
забравях всички неприятности. Обикновено веднага след училище
изтичвах в къщи при мама, изпълнявах поръчките й, изхвърлях боклука и
изкачвах ведро прясна вода, след това бързо отивах у Макартови и
прекарвах вечерта там — правех всичко, за да се откъсна от потискащата
атмосфера на нашата таванска стаичка.
Макартови бяха стари познати на мама още от времето, когато тя
играеше във водевила. Те живееха в комфортен апартамент в луксозната
част на Кенингтън роуд и в сравнение с нас бяха добре. Макартови имаха
син на име Уоли, с когото си играехме до здрачаване, и те винаги ме
канеха да остана на чай. Аз се застоявах и често вечерях там. Понякога
мисис Макарти ме питаше как е мама и защо напоследък не я е виждала.
Аз намирах някакво извинение, защото, след като мама беше изпаднала
в затруднения, тя рядко се срещаше със своите по-раншни приятели от
театъра.
Разбира се, имаше случаи, когато оставах в къщи и мама приготвяше
чай и пържеше хляб в говежда тлъстина — ястие, за което си умирах, —
а след това ми четеше в продължение на цял час; тя четеше чудесно и аз
разбирах колко хубаво е при мама и колко по-приятно ми е да си стоя в
къщи, отколкото да отивам у Макартови.
Но този ден още с влизането ми тя се обърна и ме погледна с укор.
Видът й ме ужаси: беше отслабнала и бледа, а очите й ме гледаха с
очите на човек, разкъсван от дълбоко терзание. Обхвана ме неизразима
тъга — хем ми се искаше да остана вкъщи и да стоя при нея, хем исках
да се измъкна от цялата тази мизерна обстановка. Тя ме погледна
апатично:
— Защо не отидеш у Макартови?
Бях готов да се разплача.
— Защото искам да остана при теб.
Тя се обърна и безизразно погледна през прозореца.
— Иди у Макартови и вечеряй — тук нищо не мога да ти дам.
В тона й долових упрек, но реших да не му обръщам внимание.
— Щом искаш, ще отида — примирено казах аз.
Тя се усмихна уморено и ме погали по главата:
— Да, да, върви!
Макар че я молех да остана, тя настоя да отида. И аз излязох с
чувството на вина, като я оставих да седи самичка в тази мизерна
мансарда, без да съзнавам каква ужасна съдба я чакаше след няколко
дни.

I
Роден съм на 16 април 1889 г. в осем часа вечерта на уличката Ийст
Лейн, Уолуърт. Скоро след това сме се преместили на Уест скуеър,
Сейнт Джордж роуд в Ламбет[4]. Според мама аз съм се появил на бял
свят в приятна обстановка. Радвали сме се на сравнително охолство:
живеели сме в три мебелирани с вкус стаи. Един от ранните ми спомени
е как всяка вечер, преди да отиде в театъра, мама нежно ни завиваше
със Сидни в удобното легло и ни оставяше на грижите на
прислужничката. В света на едно три и половина годишно дете всичко е
възможно; щом като Сидни, който беше четири години по-голям от мен,
можеше да прави фокуси и да поглъща монета, а след това да я вади от
врата си, защо да не мога и аз да направя същото? Така че погълнах
монета от половин пени и мама бе принудена да повика лекар.
 Всяка вечер, като се връщаше от театъра, тя имаше навика да оставя
на масата сладкиши за Сидни и за мен, които намирахме на сутринта —
резен неаполитанска торта или бонбони, — като предварително се бяхме
разбрали, че сутринта нямаше да вдигаме шум, тъй като тя обикновено
спеше до късно.
Мама беше субретка във вариетета, близо
тридесетгодишна „миньонка“ със свежа кожа, виолетово-сини очи и дълга
светлокестенява коса, толкова дълга, че би могла да седне върху нея.
Ние със Сидни я обожавахме. Макар че не беше изключителна
красавица, за нас тя беше прекрасна. По-късно хората, които са я
познавали, ми казваха, че била нежна и привлекателна и имала
необикновено обаяние. За нея беше удоволствие да ни облича за
неделните разходки — Сидни в костюм на училището Итън[5] с дълги
панталони, а мен — в син кадифен костюм с подходящи сини ръкавици.
Дните, когато се разхождахме по Кенингтън роуд в тези дрехи, бяха за
нас истински празник.
В онези дни Лондон беше спокоен град. Спокойно беше темпото,
дори и конските трамваи по Уестминстър бридж роуд се движеха
спокойно и спокойно се обръщаха върху въртящите се релси на
последната спирка, близо до моста. Докато мама изкарваше добри пари,
ние също живеехме на Уестминстър бридж роуд. Атмосферата на тази
улица беше весела и дружелюбна, с привлекателни магазини, ресторанти
и мюзикхолове. Магазинът за плодове на ъгъла срещу моста беше цяла
галактика от цветове с грижливо подредените пред него пирамиди от
портокали, ябълки, круши и банани, които контрастираха с тържествения
сив цвят на Парламента точно на отсрещната страна на реката.
Такъв беше Лондон по времето на моето детство, на моите мечти и
на моите открития: спомени за Ламбет през пролетта; за дребни случки и
неща; за пътуванията с мама на горния етаж на тегления от коне
омнибус, когато се опитвах да докосна с ръка люляковите храсти, край
които минавахме; за разноцветните омнибусни билети — оранжеви, сини,
розови и зелени, с които беше осеян тротоарът на трамвайните и
омнибусните спирки, за руменобузестите цветарки на ъгъла на моста
Уестминстър, които със сръчните си пръсти правеха пъстри бутониерки
от станиол и трептяща папрат; за влажния дъх на току-що полетите рози,
който ми навяваше някаква смътна тъга; за тъжните неделни дни и
бледите родители и техните деца, които минаваха през моста, понесли
въртележки и цветни балончета, и за туристическите параходчета, които
бавно сваляха комините си, за да се плъзнат под моста. Струва ми се, че
от такива най-обикновени неща се роди душата ми.
И после предметите в нашата гостна, които повлияха върху моите
сетива: маминият портрет на Нел Гуин в естествен ръст, който не ми
харесваше; гарафите с дълги гърла, които стояха на бюфета и ме
потискаха, както и малката кръгла музикална кутия с емайлирана
повърхност, върху която бяха изобразени ангели, седнали на облаци, и
която едновременно ми харесваше и ме озадачаваше. Но аз особено
много обичах моя стол играчка, купен от циганите за шест пенса, защото
той ми създаваше вълнуващото чувство, че наистина притежавам нещо.
Спомени за епични моменти: едно посещение с мама в Кралския
аквариум[6], където гледахме „Тя“ — главата на жена, която се усмихваше
сред пламъци; „риболова с изненади“ за шест пенса и мама, вдигнала ме
на ръце върху голямо буре, пълно с талаш, за да си уловя пакетчето
сюрприз със захарна свирка, която не свиреше, и брошка играчка с
фалшиви рубини. След това — посещение в кентърберийския мюзикхол,
където седяхме на червени плюшени кресла и гледахме татко да играе…
Сега е нощ, увили са ме в одеяло и седя в горната част на карета,
теглена от четири коня, с която мама и приятелките й от театъра се
прибират; унесен от безгрижния им весел смях, слушам как нашият
тръбач с фанфари ни пробива път по Кенингтън роуд на фона на
ритмичното звънтене на хамутите и тропота на конските копита.

И тогава се случи нещо! Не помня дали беше минал месец или само
няколко дни, но изведнъж разбрах, че не всичко е в ред с мама и околния
свят. Тя цялата сутрин беше с една приятелка и се върна в къщи много
възбудена. Аз си играех на пода и чувствувах над себе си такова силно
вълнение, като че ли слушах от дъното на кладенец. Мама избухваше в
яростни възклицания, прекъсвани от плач, по адрес на някой си
Армстронг, чието име непрестанно споменаваше — Армстронг каза това,
Армстронг каза онова, Армстронг е звяр! Възбудата й беше така странна
и толкова силна, че аз се разплаках, и мама бе принудена да ме вземе на
ръце, за да ме успокои. Няколко години по-късно разбрах значението на
това, което се беше случило този следобед. Мама се беше върнала от
съда, където съдеше баща ми за издръжка на своите деца, и делото не
се беше развило в нейна полза. Армстронг беше адвокатът на баща ми.
Аз едва ли имах представа, че имам баща, и не си спомням той да е
живял при нас. Той също беше актьор във водевила, тих и вглъбен в себе
си човек с тъмни очи. Мама казваше, че приличал на Наполеон. Той
имаше приятен баритон и го смятаха за много добър актьор. Дори в
онези дни печелеше значителната сума от четиридесет лири седмично.
Бедата беше, че пиеше прекалено много, и това според мама беше
причината за тяхната раздяла.
За водевилните актьори по онова време беше трудно да не пият,
защото алкохол се продаваше във всички театри и след представлението
за актьора беше нормално да отиде в бара на театъра и да се почерпи с
посетителите. Някои театри изкарваха по-голяма печалба от бара,
отколкото от продажбата на билети и на много звезди плащаха големи
заплати не само заради таланта им, а и поради това, че харчеха по-
голямата част от парите си в бара на театъра. Затова много актьори
пропадаха от пиянство и баща ми беше един от тях. Той умря на 37-
годишна възраст от злоупотреба с алкохол.
Мама ни разказваше за него истории, в които хуморът се примесваше
с тъга. Когато пиел, той буйствувал и в такъв един момент тя отишла с
приятели в Брайтън; в отговор на неговата крайно тревожна телеграма:
„Какво си си наумила? Отговори веднага!“, тя телеграфирала: „Балове,
забави, пикници, мили!“
Мама беше по-голямата от две сестри. Баща й, Чарлз Хил, ирландски
обущар, беше от графството Корк в Ирландия. Той имаше розови като
ябълки бузи, рошава бяла коса и брада като брадата на Карлайл[7] в
портрета на Уислър[8]. Беше превит надве от ревматизъм, получен според
него, когато спял на влажните полета, криейки се от полицията по време
на националистическите въстания. След време той се установил в
Лондон и отворил обущарско дюкянче на ул. Ийст лейн в квартал
Уолуърт.
Баба беше наполовина циганка. Това беше нашата семейна тайна.
Независимо от това баба се хвалеше, че нейното семейство винаги е
плащало поземлен данък. Моминското й име било Смит. Спомням си я
като жива, дребна старица, която винаги ме посрещаше любвеобилно и
ми говореше на бебешки език. Тя умря, преди да навърша шест години. С
дядо бяха разделени, по някакви причини, за които и двамата не искаха
да говорят. Но според леля Кейт имало семеен триъгълник и дядо бил
заловил баба с любовника й.
Да се съди за морала на нашето семейство по обикновените норми
би било толкова погрешно, колкото и да се постави термометър във
вряща вода. С тези си наследствени качества двете хубавички дъщери
на обущаря бързо напуснали дома си и се насочили към сцената.
По-малката сестра на мама, леля Кейт, също беше субретка, но ние
малко знаехме за нея, тъй като тя съвсем случайно се появяваше и
изчезваше от живота ни. Тя беше хубавичка и темпераментна и никога не
се разбираше с мама. Редките й посещения обикновено завършваха
внезапно с някаква язвителна забележка по повод на нещо, което мама
била казала или направила.
На осемнадесет години мама пристанала на един човек на средна
възраст, с когото избягала в Африка, Тя често говореше за живота си
там: живеела в охолство сред плантации, слуги и коне за езда.
Когато била на осемнадесет години, се родил брат ми Сидни. На мен
ми се каза, че той бил син на лорд и когато станел на двадесет и една
години, щял да наследи две хиляди лири. Това едновременно ми
доставяше удоволствие и ме дразнеше.
Мама не останала дълго в Африка, а се върнала в Англия и се
омъжила за татко. Не зная какво е сложило край на африканския епизод в
нейния живот, но когато изпаднахме в крайна бедност, аз я упреквах, че е
изоставила такъв чудесен живот. Тя се засмиваше и казваше, че тогава
била много млада, за да бъде предпазлива или разумна.
Никога не успях да разбера колко силни са били чувствата на мама
към баща ми, но винаги когато ставаше дума за него, тя говореше без
горчивина и това ме караше да смятам, че тя е прекалено обективна, за
да е била силно влюбена в него. Понякога ми говореше за него със
симпатия, а друг път ми разказваше за неговите пиянства и буйства. По-
късно, когато ми се сърдеше по някакъв повод, тъжно ми казваше: „Ще
свършиш в тинята като баща си.“
Тя се познавала с татко, преди да отиде в Африка. Били влюбени и
играели заедно в една ирландска мелодрама, озаглавена „Шеймъс
О’Брайън“. На шестнадесетгодишна възраст тя играела главната роля.
При едно турне на трупата срещнала този лорд на средна възраст и
избягала с него в Африка. Като се върнала в Англия, татко завързал
разкъсаните нишки на тяхната любовна история и те се оженили. Аз съм
се родил три години по-късно.
Какви други фактори освен пиянството са изиграли роля, не зная, но
една година след като съм се родил, родителите ми се разделили. Мама
не поискала издръжка. Тъй като самата тя била добре известна звезда и
печелела по двадесет и пет лири седмично, успявала да издържа себе си
и децата си. Тя потърси помощ едва когато я връхлетя нещастието;
иначе никога не би направила постъпки чрез съда.
Мама имаше неприятности с гласа си. Гласът й никога не е бил силен
и най-малката простуда водеше до ларингит, който траеше със седмици;
но тя беше принудена да продължава да работи, така че състоянието на
гласа й прогресивно се влошаваше. Тя не можеше да разчита на него. По
средата на песента той секваше или внезапно се изгубваше и се
превръщаше в шепот, а зрителите започваха да се смеят и дюдюкат.
Безпокойството за гласа й се отрази и на здравето й и разстрои нервите
й. В резултат на това броят на театралните й ангажименти намаля,
докато на практика стигна до нула.
Именно поради това състояние на гласа й аз за пръв път се появих
на сцената на петгодишна възраст. Вечерно време мама обикновено
предпочиташе да ме взема със себе си в театъра, отколкото да ме оставя
сам в стаите, които държахме под наем. По онова време тя играеше в
театър „Кантийн“ в Олдършот — мръсен, западнал театър, посещаван
главно от войници. Те бяха шумна публика и използуваха най-малкия
повод, за да започнат да се подиграват или да осмиват актьорите. За
изпълнителите една седмица в Олдършот беше цяло изпитание.
Спомням си, че стоях зад кулисите, когато гласът на майка ми секна и
премина в шепот. Публиката започна да се смее, да пее с фалцет и да
подсвирква. Всичко това ми беше много неясно и не разбирах какво точно
става. Но шумът се усили, докато най-сетне мама се принуди да напусне
сцената. Когато дойде зад кулисите, тя беше много разстроена и започна
да спори с инспициента, който ме беше виждал да играя пред мамини
приятели, и започна да го убеждава да я заместя на сцената.
Сред цялата тая суматоха си спомням как той ме поведе за ръка и
след няколко обяснителни думи към публиката ме остави сам на сцената.
И под блясъка на светлините на рампата и пред обвитите в цигарен дим
лица аз взех да пея, акомпаниран от оркестъра, който доста време си
игра, докато налучка моята гама. Това беше една добре известна песен,
наречена „Джек Джоунс“, със следните думи:
Джек Джуонс — кой не го познава,
той на пазара все седи
и нямам нищо против него,
какъвто беше той преди.
Но наследи торбичка злато
и Джек съвсем се промени,
другари стари не поглежда,
от всички почна да страни.
По-рано той „Звезда“ четеше,
сега купува „Телеграф“ —
откакто джоба му е пълен,
омразен стана той в града.[9]

По средата на песента на сцената се изсипа дъжд от монети. Аз

веднага спрях да пея и заявих, че най-напред ще събера монетите и
после ще продължа. Това предизвика общ смях. Инспициентът се появи с
носна кърпичка и ми помогна да ги събера. Помислих си, че той ще ги
задържи за себе си. Публиката разбра моите опасения и се разсмя още
повече, особено когато инспициентът тръгна с кърпичката към кулисите,
а аз загрижено го последвах. Върнах се и продължих да пея едва когато
той предаде кърпичката на мама. Чувствувах се съвсем като у дома си.
Разговарях с публиката, танцувах и имитирах редица актьори,
включително и мама, когато пее своята ирландска маршова песен:
Райли, Райли — момче на място,
Райли, Райли — за мен е той.
По-строен в армията няма,
по-весел в мир, по-храбър в бой.
Сержантът Райли е един
и взводът му — непобедим.

Съвсем невинно, повтаряйки думите на рефрена, започнах да

подражавам на падналия глас на мама и се изненадах от въздействието,
което това имаше върху аудиторията. Смях, ръкопляскания и отново
дъжд от монети, а когато мама дойде на сцената да ме вземе,
появяването й предизвика бурни аплодисменти. Тази вечер беше моето
първо и маминото последно появяване на сцената.
Когато съдбата се бърка в участта на човека, за нея няма ни
милосърдие, ни справедливост. Така се отнесе тя и с мама. Мама никога
не успя да възвърне гласа си. Както есента преминава в зима, така и
нашето материално положение ставаше от лошо по-лошо. Въпреки че
мама беше предвидлива и беше спестила малко пари, те много скоро се
стопиха подобно на нейните бижута и другите дребни неща, които тя
залагаше, за да можем да живеем, с надеждата, че гласът й ще се
възвърне.
Междувременно от трите комфортни стаи, които заемахме, се
преместихме в две, после в една; имуществото ни намаляваше, а
кварталите, в които се местехме, бяха все по-мрачни и по-бедни.
Мама се обърна към религията, предполагам с надеждата, че това
ще възвърне гласа й. Тя редовно отиваше в Христовата черква на
Уестминстър бридж роуд и всяка неделя аз трябваше да седя през
цялото време, докато на органа свиреха музика от Бах, и да слушам с
мъчително нетърпение свещеника Ф. Б. Мейър, чийто пламенен и
драматичен глас отекваше в централната част на черквата като шума на
влачещи се крака. Проповедите му вероятно са били затрогващи, защото
от време на време виждах как мама тихичко изтрива сълза, а това ме
караше да се чувствувам малко неловко.
Много добре си спомням светото причастие в един горещ ден и
хладната сребърна купа, пълна с прекрасен гроздов сок, която минаваше
от ръка на ръка между вярващите, спомням си и нежната ръка на мама,
която ме възпря, когато отпих повече, отколкото трябваше; спомням си и
какво облекчение изпитах, когато свещеникът затвори Библията, защото
това значеше, че проповедта скоро ще свърши и че ще минат към
молитвите и заключителния химн.
Откакто мама стана религиозна, тя рядко се срещаше с приятелите
си от театъра. Театралният свят се беше изпарил, беше се превърнал
само в спомен. Имах чувството, че винаги сме живели при тези
отвратителни условия. Тази година ми се стори безкрайна мъка. Сега
живеехме в безрадостен полумрак. Да се намери работа беше трудно, а
мама, която не знаеше нищо друго, освен работата си на сцената,
срещаше допълнителни затруднения. Дребничка, нежна и чувствителна,
тя беше изправена срещу ужасни трудности в тази викторианска епоха[10],
в която богатството и мизерията стигаха до крайност и жените от бедните
класи почти нямаха друг избор, освен да станат слугини или робини в
работилниците. Понякога мама намираше работа като болногледачка, но
рядко и за кратко време. Тя обаче беше изобретателна; тъй като някога
сама си беше шила костюмите за театъра и добре умееше да борави с
иглата, сега тя успяваше да припечели по някой и друг шилинг, като
шиеше дрехи за членове на църквата. Но това едва стигаше за
издръжката на трима ни. Поради пиянството на татко неговите театрални
ангажименти, както и седмичните му вноски от десет шилинга за нашата
издръжка ставаха все по-нередовни.
Мама вече беше продала повечето от своите вещи. Последното
нещо, което продаде, беше сандъкът с театралните й костюми. Тя го
пазеше докрай с надеждата, че може би ще успее да възстанови гласа си
и да се върне на сцената. От време на време тя бъркаше в него, за да
потърси нещо, и ние виждахме костюм със златни пайети или пък перука
и я карахме да си ги сложи. Спомням си как веднъж облече тогата и
сложи перуката на съдия и със слабия си глас ни изпя една от старите си
песни, която беше написала сама и която й беше донесла успех. Песента
беше с жив ритъм в две четвърти такт със следния текст:
Аз съм девойка съдия,
добър съдия съм аз.
Обмислям всичко здраво,
навред раздавам право.
На всички адвокати
един урок ще дам,
ще им покажа скоро,
че много нещо знам…

После тя с учудваща лекота се впускаше в грациозен танц,

забравяйки шиенето си, и започваше да ни забавлява с други свои
популярни песни и танци, докато остане без дъх и се изтощи. След това
се връщаше към спомените си и ни показваше някои от своите стари
афиши. На един от тях пишеше:
Изключителен ангажимент
 на нежната и талантлива
Лили Харли
комедиантка, имитаторка и танцьорка!

Тя не само изпълняваше пред нас собствените си водевилни номера,

но подражаваше и на други актриси, които беше гледала в така
наречения истински театър.
Когато разказваше някоя пиеса, тя същевременно изпълняваше и
съответните роли, както например в „Знакът на кръста“ — ролята на
Мерция, която, озарена от божествена светлина, отива на арената, за да
я хвърлят на лъвовете. Имитираше високия проповеднически глас на
Уилсън Барет, който — обут в обувки с петинчови[11] подметки, защото
беше дребен човек — тържествено заявява: „Не зная какво нещо е
християнството. Но убеден съм, че ако то създава жени като Мерция,
Рим — не! — целият свят ще бъде по-чист благодарение на него!“ И тя
произнасяше тези думи с известна насмешлива нотка, но не без
уважение към таланта на Барет.

Инстинктът й да открива хората с истински талант беше безпогрешен.

Станеше ли дума за актрисата Елин Тери или за мюзикхоловия актьор
Джо Елвин, мама ни обясняваше в какво се състои тяхното изкуство. Тя
инстинктивно чувствуваше техниката на театъра и говореше за него,
както може да говори само човек, който го обича.
Разказваше анекдоти и ги разиграваше пред нас: например един
епизод от живота на император Наполеон I. Изправил се на пръсти, той
се мъчи да вземе една книга от горните лавици на библиотеката си,
когато влиза маршал Ней (мама играеше и двете роли, но винаги с
чувство за хумор): „Ваше величество, позволете да ви услужа. Аз съм по-
голям.“ А Наполеон с гримаса на възмущение отвръща: „По-голям ли?
Вие сте само по-висок!“
Тя играеше ролята на Нел Гуин, като живо я представяше как се е
надвесила над стълбите на двореца и държейки бебето си в ръце,
заплашва Чарлз II: „Дайте име на това дете или ще го хвърля на земята!“
— и как Чарлз II бързо се съгласява: „Добре! Отсега нататък то ще се
нарича херцог Свети Олбънз!“
 Спомням си една вечер в едничката ни стая в мазето на Окли стрийт.
Лежах в леглото и укрепвах здравето си, след като бях прекарал треска.
Сидни беше във вечерното училище и бяхме сами с мама. Беше късно
следобед и тя седеше с гръб към прозореца, четеше, играеше и по своя
неподражаем начин ми обясняваше Новия завет, любовта и
състраданието на Христос към бедните и към малките деца. Възможно е
вълнението й да се е дължало на болестта ми, но тя даде най-
блестящата и затрогваща интерпретация на Христос, която някога съм
чувал и виждал. Говореше ми за неговата търпимост и разбиране; за
жената, която съгрешила и която искали да убият с камъни, и за думите
му към тълпата: „Нека този между вас, който никога не е грешил, пръв
хвърли камък върху нея.“
Тя чете, докато се здрачи, само прекъсна, колкото да запали
лампата, и после взе да ми разказва за вярата, която Исус вдъхвал на
болните, и за това, че било достатъчно те само да се докоснат до
крайчеца на дрехата му, за да се излекуват.
Разказа ми и за омразата и завистта на първосвещениците и на
фарисеите и ми описа Христос, разказа ми за неговото залавяне и за
спокойното му и достойно държане пред Пилат Понтийски, който,
умивайки ръцете си, казал (това тя изигра с театрален шарж): „Не
намирам вина в този човек!“ Разказа ми как снели дрехите му, бичували
го и сложили трънен венец на главата му, как започнали да му се
подиграват и да го оплюват с викове: „Привет, царю юдейски!“
Докато четеше, очите й се наливаха със сълзи. Разказа ми за Симон,
който помогнал на Исус да изнесе кръста си, и за трогателния поглед на
благодарност, отправен му от Исус; за покаялия се крадец, умиращ на
кръста до него, който му поискал опрощение; за думите на Исус: „Днес ти
ще бъдеш с мен в рая“; за това, как Исус погледнал от кръста към майка
си и казал: „Жено, виж сина си!“ И за това, как в смъртната си агония
извикал: „Господи, защо ме изостави?“ На това място и двамата се
разплакахме.
— Виждаш ли колко човечен е бил? — каза мама. — Като всички нас
и той е изпитвал съмнение.
Мама така ме увлече тази вечер, че исках да умра още същата нощ и
да срещна Исус. Но мама не беше толкова ентусиазирана.
 — Исус иска ти най-напред да живееш и да изпълниш това, което ти е
предопределено тук, на земята — каза тя.
В онази мрачна стаичка в приземния етаж на Окли стрийт мама
разкри пред очите ми най-нежната светлина, която светът някога е
познавал и която е дарила литературата и театъра с най-възвишените им
и богати теми: любовта, милосърдието, човечността.
Понеже живеехме сред бедните слоеве на обществото, лесно беше
да придобием навика да не обръщаме внимание на нашето
произношение. Но мама винаги се държеше настрана от околната среда
и внимателно следеше как говорим, поправяше граматическите ни
грешки и ни караше да се чувствуваме от по-високо съсловие.
Сред мизерията, в която все повече затъвахме, с детското си
невежество аз я упреквах, че не се връща на сцената. Тя се усмихваше и
ми казваше, че там животът бил фалшив и изкуствен, че в такава среда
човек лесно би могъл да забрави бога. И въпреки това винаги когато
говореше за театъра, тя се забравяше и отново я обземаше ентусиазъм.
Някои дни, след като се впускаше във възпоминания, тя дълго мълчеше,
наведена над шевната машина, и аз страдах, че вече не сме част от този
блестящ живот. А мама вдигаше очи и като ме виждаше така натъжен, се
опитваше да ме успокои.
Наближаваше зимата, а Сидни вече нямаше какво да облече, затова
мама му уши палто от един свой стар кадифен жакет. Ръкавите му бяха
на червени и черни райета, набрани в раменете. Мама направи всичко
възможно да го поправи, но без особен успех. Когато го накара да го
облече, Сидни се разплака:
— Какво ще си помислят момчетата в училище?
— Какво те е грижа какво си мислят хората? — отвърна тя. — Освен
това изглеждаш много елегантен. — Мама говореше така убедително, че
Сидни и до ден-днешен не е разбрал как се е съгласил да го носи. Но той
го облече — и палтото, и един чифт мамини обувки с отрязани токове го
въвлякоха в не един бой в училище. Момчетата го наричаха „Йосиф с
шареното палто“. А мен, с чорапи, които мама беше изрязала от едно
свое червено трико (и които изглеждаха плисирани), нарекоха „Сър
Френсис Дрейк“[12].
По време на този мъчителен период мама започна да се оплаква от
мигрена и трябваше да изостави шиенето си и дни наред да лежи в
тъмната стаичка с компреси от чаени листа върху очите си. Пикасо е
имал своя „син период“. Ние имахме нашия „сив период“, през който
живеехме с благотворителни подаяния от енорията, купони за супа и
пакети, раздавани на бедняците. В междучасията Сидни продаваше
вестници и макар че неговият принос беше по-малък и от капка в морето,
все пак помагаше. Но във всяка криза винаги идва кулминационна точка и
в нашия случай тя ни донесе щастие.
Един ден, докато мама още укрепваше здравето си и лежеше с
компрес на очите, Сидни се втурна в тъмната стая, захвърли вестниците
на кревата и извика: „Намерих портмоне!“ Той го подаде на мама. Когато
тя го отвори, видя в него шепа сребърни и медни монети. Мама бързо
затвори портмонето и от вълнение се отпусна на леглото.
Сидни се беше качвал в омнибусите да продава вестници. На втория
етаж на един омнибус на една празна седалка видял портмоне. Бързо, уж
случайно, той изпуснал върху него един вестник, след това го вдигнал
заедно с портмонето и изскочил от омнибуса. Отворил портмонето зад
една дъска с афиши и видял шепа сребърни и медни монети. Той ни
каза, че сърцето му се разтупало и без да брои парите, затворил
портмонето и дотичал в къщи.
Когато мама се съвзе от вълнението си, тя изпразни съдържанието
на портмонето върху леглото. Но портмонето все още тежеше. Имаше
средна преградка! Мама я отвори и видя седем златни суверена.
Полудяхме от радост. Слава богу, в портмонето нямаше адрес и
религиозните скрупули на мама не можаха да се проявят. Макар че
мимоходом си помислихме за нещастието, сполетяло собственика му,
тази мисъл бързо се разсея от увереността на мама, че бог ни е изпратил
портмонето като небесна благословия.
Не зная дали болестта на мама беше физическа или душевна. Но тя
оздравя за една седмица. Веднага щом се оправи, отидохме на почивка в
Саутенд-он-сий[13], като мама ни облече от главата до петите в нови
дрехи.
Когато видях морето за пръв път, то ме хипнотизира. Докато се
приближавах към него откъм една стръмна уличка сред ярката слънчева
светлина, то сякаш бе надвиснало като някакво живо треперещо
чудовище, готово да се нахвърли върху мен. Свалихме обувките си и
нагазихме във водата. Хладката морска вода, която се пенеше около
глезените ми, и мекият пясък, който потъваше под краката ми, бяха
върхът на блаженството.
Какъв чуден ден! Кехлибареният пясък, осеян с розови и сини
кофички и дървени лопатки, с цветни палатки и чадъри; платноходките,
които весело се люлееха върху малките вълни, а на брега други лодки,
лениво полегнали на една страна и миришещи на водорасли и катран —
вълшебният спомен за този ден още е запазен в паметта ми.
В 1957 г. аз отново отидох в Саутенд и напразно търсих тясната
стръмна уличка, от която за пръв път бях видял морето; от нея нямаше и
следа. В края на града стояха останките от нещо, което приличаше на
познато рибарско село със старомодни фасади на дюкянчетата. То
смътно ми напомни за миналото — а може би всичко се дължеше на
миризмата на водорасли и катран.
Нашите средства се свършиха така бързо, както изтича пясъкът в
пясъчен часовник, и трудностите отново започнаха да ни преследват.
Мама потърси друга работа, но работа мъчно се намираше. Мъчнотиите
ни започнаха да растат. Изостанахме с изплащането на месечните
вноски и затова отнесоха шевната машина на мама. А татковите
седмични вноски от десет шилинга бяха спрели напълно.
В отчаянието си мама потърси нов адвокат, който, като разбра, че
едва ли ще спечели нещо от делото, я посъветва да постави себе си и
децата си в ръцете на общинските власти в Ламбет, за да принуди татко
да плаща за нашата издръжка.
С две деца и с разклатено здраве мама нямаше друг избор: затова тя
реши тримата да постъпим в ламбетския приют за бедни.

II
Макар че се срамувахме от постъпването си в приют за бедни, когато
мама ни съобщи новината, ние със Сидни го приехме като едно
приключение и известна промяна в сравнение с живота ни в задушната
стаичка. Но в този тъжен ден аз разбрах какво се е случило едва когато
прекосихме прага на приюта. Тогава се почувствувах окаян и изоставен,
защото там ни накараха да се разделим: мама отиде в женското
отделение, а ние — в детското. Как добре си спомням болезнената тъга
на оня първи ден за посещения: шока, когато видяхме мама да влиза в
стаята за свиждане, облечена в дрехите на приюта. Колко нещастна и
смутена изглеждаше тя! За една седмица се беше състарила и
отслабнала, но лицето й светна, когато ни видя. Ние със Сидни се
разплакахме, а с това разплакахме и мама и по бузите й потекоха едри
сълзи. Тя постепенно се овладя и ние седнахме заедно на една груба
пейка, мушнахме ръцете си в скута й, а тя нежно ги потупваше.
Усмихваше се на остриганите ни глави и като ги милваше, ни утешаваше,
че скоро ще бъдем отново заедно. От джоба на престилката си мама
извади пакетче сладкиши с кокосови орехи, купено от дюкяна на приюта с
парите, които беше спечелила от изплитането на дантелени ръкавели за
една от сестрите. След като се разделихме, Сидни тъжно повтаряше
колко остаряла била мама.

Ние със Сидни бързо привикнахме с живота в приюта, но винаги

бяхме тъжни. Спомням си малко неща, които заслужават да се
отбележат, но обедът на обща дълга маса с другите деца беше нещо
приятно и ние го очаквахме с нетърпение. На масата
председателствуваше един от пансионерите в приюта, възрастен човек
на около седемдесет и пет години, с благородна осанка, рядка бяла
брада и тъжни очи. Той ме избра да седя до него, защото бях най-
малкият и защото преди да ме подстрижат, имах най-къдравата коса.
Наричаше ме своето „тигърче“ и казваше, че когато порасна, ще нося
цилиндър с кокарда и ще седя отзад на каляската му със скръстени ръце.
Тази чест ме накара много да се привържа към него. Но след един-два
дни на сцената се появи едно още по-малко момченце с още по-къдрава
коса и зае моето място до стария господин, защото, както той шеговито
обясни, едно по-малко и по-къдрокосо момченце винаги получавало
предимство.
След три седмици ни преместиха от ламбетския приют в училището
за сираци и изоставени деца в Хенуел, на около дванадесет мили от
Лондон. Това бе едно пълно с приключения пътуване с каруца, в която
пренасяха хляб. Като се имат предвид обстоятелствата, пътуването беше
доста приятно, тъй като по онова време околностите на Хенуел бяха
красиви, с алеи от диви кестени, златни жълти нивя и овощни дървета,
натежали от плод; оттогава насам богатият ароматен дъх на природата
след дъжд винаги ми е напомнял за Хенуел.
С пристигането ни заведоха в приемното отделение, където ни
подложиха на медицински и психиатрически преглед; това се правеше,
защото при триста-четиристотин деца присъствието дори само на едно
ненормално или болно дете би се отразило зле на учениците, а и самото
то би се чувствувало нещастно.
Първите няколко дни се чувствувах изоставен и угнетен, защото в
приюта за бедни винаги усещах близкото присъствие на мама, което ме
успокояваше, а в Хенуел ми се струваше, че ни делят хиляди мили.
Двамата със Сидни минахме успешно през приемното отделение и ни
изпратиха в училището, където ни разделиха — Сидни пратиха при
големите момчета, а мен — при децата. Спяхме в различни помещения,
затова рядко се виждахме. Току-що бях навършил шест години, бях
останал сам и се чувствувах страшно потиснат, особено през летните
вечери, когато по време на молитвите, преди да си легнем, заедно с още
двадесет други момченца коленичехме в центъра на помещението,
облечени в нощничките си; докато пеехме с нестройни дрезгави гласове,
гледах през продълговатите прозорци към потъмняващия хоризонт и
вълнообразните хълмове и всичко ми изглеждаше чуждо:
При мен бъди; тъй бързо пада мрак;
о, боже, и в нощта не ме оставяй пак.
И в самота, и в страшните беди
ти, боже всемогъщ, при мен бъди.

В такива моменти се чувствувах ужасно нещастен. И макар че не

разбирах думите на химна, мелодията и здрачът засилваха тъгата ми.
Но за наша приятна изненада не минаха и два месеца и мама уреди
да ни освободят; отново ни изпратиха в Лондон, в ламбетския приют.
Мама ни чакаше пред вратата, облечена в собствените си дрехи. Тя
беше подала молба да ни освободят само защото искаше да бъде през
деня с децата си и след като прекарахме заедно тези няколко часа навън,
имаше намерение да се върне още същия ден; мама беше пансионерка в
приюта и тази хитрина беше единственият начин да ни види.
Преди да ни приемат, бяха взели дрехите ни, за да ги изпарят; сега
ни ги върнаха неогладени. И тримата имахме страшно смачкан вид,
когато бавно прекрачихме прага на приюта. Беше ранна утрин и като
нямаше къде да отидем, тръгнахме пеша към парка Кенингтън, който се
намираше на около една миля. Сидни имаше девет пенса, завързани в
кърпичка, и ние си купихме половин фунт[14] черни череши и прекарахме
сутринта в парка на една пейка. Сидни смачка парче вестник на топка,
върза го с една връвчица и известно време тримата си играхме на топка.
На обед отидохме в едно кафене и похарчихме останалите си пари за
парче кекс за два пенса, пушена херинга за едно пени и две чаши чай за
половин пени, които си поделихме. След това се върнахме в парка,
където Сидни и аз продължихме да си играем, а мама седна да плете.
Следобед тръгнахме обратно за приюта. Мама весело каза: „Ще се
върнем точно навреме за чая.“ В управлението страшно се възмутиха,
защото това означаваше да се минава отново през същата процедура: да
се изпарват дрехите ни, а Сидни и аз да останем още известно време в
приюта, преди да се върнем в Хенуел — това, разбира се, ни даде
възможност отново да се видим с мама.
Този път обаче останахме в Хенуел почти цяла година — една
извънредно полезна година, през която аз тръгнах на училище и се
научих да пиша името си „Чаплин“. За мен това име притежаваше
обаяние и ми се струваше, че прилича точно на мен.
Училището в Хенуел беше разделено на две — отделение за
момчета и отделение за момичета. В събота следобед банята беше
запазена за малките, които по-големите момичета изкъпваха. Това,
разбира се, беше, преди да навърша седем години, и в такива случаи аз
проявявах крайна срамежливост: да търпиш унижението една
четиринадесетгодишна девойка да избърсва с кърпа цялото ти тяло —
това беше първият срам, който почувствувах.
Когато навърших седем години, ме прехвърлиха от детското
отделение в отделението на по-големите момчета, на възраст от седем
до четиринадесет години. Сега вече имах право да участвувам във
всички занимания на по-големите деца — в гимнастическите упражнения,
игрите и редовните разходки, които правехме два пъти седмично извън
училището.
Макар че в Хенуел ни гледаха добре, това беше нещастно
съществуване. Във въздуха се носеше тъга; тя се носеше и из онези
селски пътеки, по които вървяхме — стотина деца в редици по двама. Как
мразех тези разходки и селата, през които минавахме, и местните
жители, които ни зяпаха! Те знаеха, че сме пансионери в „клопката“, както
на жаргона си те наричаха приюта за бедни.
Площадката за игра на момчетата заемаше площ от около един
акър[15] и беше постлана с каменни плочи. Около нея се издигаха
едноетажни тухлени постройки, използвани за канцеларии, складове,
амбулатория, зъболекарски кабинет и гардероб за дрехите на момчетата.
В най-тъмния ъгъл на двора имаше празна стая и в нея неотдавна бяха
затворили едно четиринадесетгодишно момче, което според другите
момчета било непоправимо. То се опитало да избяга от училището;
покатерило се на покрива от един прозорец на втория етаж и се
съпротивявало на служителите, като хвърляло камъни и диви кестени
срещу тях, когато те се изкачили подир него на покрива. Това станало,
след като ние, малките, бяхме вече заспали; на следващата сутрин по-
големите момчета разказваха със страхопочитание за случката.
За тежки провинения от този род наказанията се налагаха всеки
петък в големия гимнастически салон — мрачна зала около шестдесет на
четиридесет фута с висок таван, на едната страна на която от
напречните греди висяха въжета за катерене. В петък сутрин двеста-
триста момчета на възраст от седем до четиринадесет години влизаха в
залата под строй и се нареждаха по военному под формата на буквата П.
В отсрещния ъгъл на квадрата, зад чин, дълъг колкото масите в
казармените трапезарии, стояха злосторниците, очакващи съд и
наказание. Вдясно пред чина стоеше подставка, от която се люлееха
каишки за връзване на ръцете, а от рамката й застрашително висеше
пръчка.
За по-малки провинения просваха момчето по очи върху дългия чин,
връзваха краката му и един сержант го хващаше, докато друг сержант
измъкваше ризата на момчето от панталоните му и я увиваше около
главата му, а после сваляше и опваше панталоните му.
Капитан Хайндръм, пенсионер от военния флот, който тежеше около
двеста фунта, заставаше пред виновника с една ръка зад гърба си, а в
другата държеше бастун, дебел колкото палец и дълъг около четири
фута, и измерваше бастуна по задните части на момчето. След това
бавно и драматично го издигаше високо и със свистене го стоварваше
върху задника на момчето. Гледката беше ужасяваща и винаги някое
момче от редиците припадаше.
Минималният брой удари беше три, максималният — шест. Ако
виновникът получеше повече от три удара, виковете му бяха страшни.
Понякога той мълчеше зловещо или пък припадаше. Ударите
парализираха, затова трябваше да отнесат жертвата настрана и да я
положат върху един от дюшеците на гимнастическия салон, където
момчето оставаше да се гърчи и вие поне десет минути, докато
понамалее болката, а на задника му оставаха розови ивици, дебели като
пръстите на перачка.
С пръчката положението беше по-друго. След три удара двама
сержанти отвеждаха момчето в амбулаторията за лечение.
Момчетата съветваха никога да не отхвърляш каквото и да е
обвинение дори когато си невинен, защото, ако те изкарат виновен, ще
получиш максималното наказание. Обикновено момчетата не можеха да
се изразяват достатъчно добре, за да успеят да докажат своята
невинност.
Сега вече бях седемгодишен и бях в отделението за големите
момчета. Спомням си деня, в който за пръв път присъствувах на
наказание; стоях мълчаливо и когато влязоха учителите, сърцето ми се
разтупа. Зад чина беше отчаяният смелчага, който се бе опитал да
избяга от училището. Главата и раменете му едва се виждаха иззад чина
— толкова дребничък изглеждаше. Момчето имаше тъжно ъгловато лице
и големи очи.
Директорът тържествено прочете обвинението и попита:
— Признаваш ли се за виновен?
Нашият смелчага не отговори, само предизвикателно го погледна;
отведоха го до подставката и тъй като беше мъничък, накараха го да
стъпи на една каса от сапун, за да могат да вържат китките му. Той
получи три удара с пръчката и го отведоха в амбулаторията на лечение.
Всеки четвъртък на игрището изсвирваше тръба и ние спирахме
играта и стояхме замръзнали като статуи, докато с един рупор капитан
Хайндръм съобщаваше имената на онези, които трябваше да се явят за
наказание в петък.
Един четвъртък за голяма моя изненада чух името си. Не можех да си
представя в какво съм се провинил. И все пак по някаква необяснима
причина бях възбуден — може би защото се чувствувах герой на драма.
В деня на съда пристъпих напред. Директорът заяви:
— Обвинен си, че си подпалил клозета.
Това не беше вярно. Няколко момчета бяха запалили хартийки на
каменния под и докато още горяха, аз бях влязъл да използвам клозета,
но не бях взел никакво участие в подпалването.
— Признаваш ли се за виновен? — попита той.
Нервен и подтикван от някаква неудържима сила, аз измънках:
— Признавам се!
Когато ме поставиха на чина и нанесоха три удара по задника ми, не
изпитах нито негодувание, нито възмущение от неправдата, имах само
усещането за някакво страшно приключение. Болката беше толкова
ужасна, че дъхът ми спря, но не извиках и макар че бях скован от болка и
отнесен върху дюшека да се съвзема, чувствувах се горд и победител.
Сидни работеше в кухнята и беше узнал за наказанието ми едва
когато заедно с другите го бяха отвели под строй в гимнастическия салон
и за свой ужас и изненада видял главата ми да се подава иззад чина. Той
ми каза после, че докато ми нанасяли трите удара, плачел от гняв.
По онова време по-малкият брат наричаше по-големия си брат
„малкото ми братче“ и това го караше да се чувствува горд и му
създаваше известна сигурност. Когато излизах от трапезарията, понякога
виждах „моето малко братче“ Сидни. От време на време той скрито ми
подаваше хлебче, разрязано на две, с голяма бучка масло в средата. Аз
го мушвах под блузката си и си го разделяхме с едно друго момче — не
че бяхме гладни, но голямата бучка масло беше изключителен лукс. Но
тези лакомства не траяха дълго, тъй като Сидни напусна Хенуел, за да
постъпи на учебния кораб „Ексмаут“.
На единадесетгодишна възраст момчетата от приюта за бедни имаха
възможността да постъпят в армията или флотата. Ако отидеха във
флотата, изпращаха ги на „Ексмаут“. Разбира се, това не беше
задължително, но Сидни искаше да направи кариера като моряк. И така
аз останах сам в Хенуел.

Косата е жизненоважна за личността на едно дете. То реве отчаяно,

когато го остригват за пръв път; независимо как расте тя — буйна, права
или къдрава, детето има чувството, че го лишават от част от неговата
личност.
В Хенуел избухна епидемия от косопад и тъй като болестта е много
заразителна, изпращаха болните в изолационното отделение на първия
етаж, чиито прозорци гледаха към игрището. Ние често поглеждахме
нагоре към тези прозорци и виждахме как тъжно ни наблюдават
нещастните момчета с обръснати глави, пожълтели от йод. Видът им
беше ужасен и ние ги гледахме с презрение.
Затова, когато една сестра внезапно се спря зад мен в трапезарията,
разрови косите ми и обяви: „Косопад!“, аз избухнах в неудържим плач.
Лечението трая няколко седмици, които ми се сториха цяла вечност.
Обръснаха главата ми и я намазаха с йод и аз почнах да я увивам с
кърпа като памукоберачите. Но нито веднъж не погледнах през
прозореца към момчетата, които играеха на двора, защото знаех с какво
презрение ни гледаха те.
По време на карантината мама дойде на посещение. Тя, не зная как,
беше успяла да напусне приюта и правеше усилия да ни създаде отново
дом. Присъствието й ми подействува като букет цветя; тя изглеждаше
толкова свежа и мила, че аз се засрамих от неприветливия си вид и от
обръснатата си и намазана с йод глава.
— Не му се сърдете за мръсното лице — каза сестрата.
Мама се засмя; колко добре си спомням нежните й думи, когато ме
прегърна и целуна:
— Въпреки цялата ти мръсотия продължавам да те обичам!
Скоро след това Сидни напусна „Ексмаут“, а аз излязох от Хенуел и
отново се събрахме с мама. Тя нае една стая зад парка Кенингтън и
известно време смогваше да ни издържа. Но скоро отново се озовахме в
приюта за бедни. Нашето връщане в приюта се дължеше на това, че
мама трудно си намираше работа, а и театралните ангажименти на татко
бяха намалели. В този кратък промеждутък ние непрестанно се местехме
от една мрачна стаичка в друга; това приличаше на игра на дама —
последният ход ни отведе обратно в приюта.
Понеже живеехме в друга енория, изпратиха ни в друг приют, а оттам
в училището в Норууд, което беше още по-мрачно от Хенуел: листата
бяха по-тъмни, а дърветата по-високи. Природата може би беше по-
величествена, но атмосферата беше безрадостна.
 Един ден, когато Сидни играел футбол, две медицински сестри го
извикали и му казали, че мама полудяла и била изпратена в лудницата в
Кейн хил. Като чул новината, Сидни не реагирал външно, а се върнал и
продължил да играе. Но след като мачът завършил, той се усамотил и се
разплакал.
Когато ми съобщиха новината, не можех да повярвам. Не се
разплаках, но ме обзе страшно отчаяние. Защо беше направила това?
Мама, така безгрижна и весела — как можа да полудее? Имах смътното
чувство, че нарочно е загубила ума си и ни е изоставила. В отчаянието си
мислено я виждах как скръбно гледа към мен и после изчезва в някакво
безвъздушно пространство.
Една седмица по-късно ни съобщиха новината официално; узнахме
също така, че съдът бил решил грижите за мен и Сидни да поеме татко.
Перспективата да живеем с татко ме вълнуваше. Бях го виждал само два
пъти в живота си — веднъж на сцената и още един път, когато минавах
покрай една къща на Кенингтън роуд. Той вървеше по градинската
пътека с някаква жена. Аз се бях спрял и загледал в него, усещайки
инстинктивно, че това е баща ми. Той ме повика с ръка и ме попита как се
казвам. Чувствувайки драматичността на обстановката, аз се престорих
на невинен и казах: „Чарли Чаплин“. Тогава той погледна
многозначително към жената, бръкна в джоба си и ми даде половин
крона[16], а аз, без да вдигам повече шум, изтичах направо в къщи и казах
на мама, че съм срещнал баща си.
И ето че сега щяхме да живеем с него. Каквото и да се случеше, поне
Кенингтън роуд ни беше познат, а не чужд и неприветлив, както Норууд.
Откараха ни с каруцата за хляб на Кенингтън роуд № 287, където бях
видял баща си да върви по градинската пътека. Вратата ни отвори
жената, която тогава беше с него. Тя беше отпусната и с мрачен вид, но
въпреки това беше привлекателна, висока и добре сложена, с пълни
устни и тъжни очи като на сърна; беше може би на около тридесет
години. Казваше се Луиз. Оказа се, че мистър Чаплин не е в къщи, но
след обичайните формалности и подписването на някакви документи
служителят ни остави в ръцете на Луиз, която ни заведе в гостната на
първия етаж. Когато влязохме, на пода си играеше едно извънредно
красиво четиригодишно момченце с големи черни очи и буйна кестенява
къдрава коса — това беше синът на Луиз, моят полубрат.
 Семейството живееше в две стаи и въпреки че стаята откъм улицата
беше с големи прозорци, светлината проникваше през тях като през
вода. Всичко изглеждаше тъжно като самата Луиз; тапетите бяха тъжни,
тъжен вид имаха и мебелите, обвити в тъкан от конски косъм; страшно
тъжна изглеждаше и препарираната щука в един стъклен буркан, която
бе погълнала друга щука, голяма, колкото нея, и само главата й се
подаваше от устата й.
В задната стая Луиз беше поставила допълнително легло, на което
да спим със Сидни, но то беше много тясно. Сидни предложи да спи на
канапето в гостната.
— Ще спиш там, където ти казват — отвърна Луиз.
Настъпи неловко мълчание и ние се върнахме обратно в гостната.
Луиз не ни посрещна с ентусиазъм, но в това нямаше нищо чудно.
Сидни и аз й се бяхме изтърсили съвсем неочаквано и освен това бяхме
деца на първата жена на татко.
Докато приготвяше масата за ядене, двамата седяхме и мълчаливо я
наблюдавахме.
— Хайде — каза тя на Сидни, — можеш да свършиш нещо, като
напълниш кофата с въглища. А ти — обърна се тя към мен — иди в
бакалницата до „Белия елен“ и купи солено месо за един шилинг.
Бях много доволен, че ще се откъсна от нея и от цялата тази
атмосфера, защото вече скрито ме обземаше страх и дори ми се искаше
да се върнем в Норууд.
Татко се прибра по-късно и ни прие сърдечно. Аз се възхищавах от
него. По време на ядене наблюдавах всяко негово движение: начина, по
който ядеше, и начина, по който държеше ножа си, като че ли разрязваше
месото си с писалка. Години наред му подражавах.
Когато Луиз каза, че Сидни се е оплакал от тясното легло, татко
предложи Сидни да спи на канапето в гостната. Тази победа на Сидни
предизвика антагонизма на Луиз и тя никога не му прости за това. Тя
непрекъснато се оплакваше на татко от него. Макар че Луиз беше
начумерена и неприятна жена, тя нито веднъж не ме удари, нито пък
някога ме заплаши, че ще ме набие, но омразата й към Сидни ме караше
да се страхувам от нея. Тя пиеше много и това още повече ме плашеше.
Когато беше пияна, сякаш не знаеше какво прави: усмихваше се със
задоволство на малкото си момченце с красиво ангелско лице, което я
ругаеше и приказваше мръсни думи. Не зная защо, но никога не
установих контакт с това дете. Макар че то беше наполовина мой брат,
не си спомням някога да сме си разменили дума — разбира се, аз бях
близо четири години по-голям от него. Понякога, когато пиеше, Луиз
седеше и гледаше мрачно и аз се ужасявах. Но Сидни не й обръщаше
почти никакво внимание; той обикновено се прибираше късно през
нощта. Мен ме караха да се връщам у дома веднага след училище, да
ходя за покупки и да върша туй-онуй из къщи.
Луиз ни изпрати в училището на Кенингтън роуд и за мен това беше
известно развлечение, защото имах допир с други деца и не се
чувствувах така самотен. В събота учехме до обед, но никога не очаквах
с нетърпение този ден, защото това значеше да се върна в къщи, да
търкам подове и да лъскам ножове. Освен това в този ден Луиз редовно
започваше да пие. Докато аз лъсках ножовете, тя седеше с една
приятелка и пиеше, настроението й се помрачаваше и тя започваше на
висок глас да се оплаква от наложената й несправедливост да се грижи
за Сидни и мен. Спомням си я, като казваше: „Тоя е добър — сочейки към
мен, — но другият е един малък мръсник и трябва да го изпратят в
изправителен дом… Освен това той дори не е и син на Чарли.“ Тези
ругатни срещу Сидни ме плашеха и ме потискаха, лягах си нещастен и
дълго не можех да заспя. Нямах още осем години, но тези дни бяха най-
дългите и най-тъжните в живота ми.
Понякога в събота вечер, изпаднал в дълбоко отчаяние, чувах живата
мелодия на някоя хармоника, която проникваше през прозореца на
задната спалня и свиреше шотландски маршове, съпроводена от
виковете на буйни младежи и кикотещи се зарзаватчийки. Силата и
жизнеността на това веселие ми се струваха жестоко безразлични към
моето нещастие, но когато мелодията заглъхваше в далечината,
съжалявах за нея. Понякога минаваха амбулантни търговци; един по-
специално минаваше всяка вечер и имах чувството, че крещи: „Владей,
Британийо!“[17], като завършваше вика си с ръмжене — а той всъщност
продаваше стриди. Когато затваряха кръчмата, през три къщи чувах
пияните клиенти да пеят кресливо една тъжна песен, популярна по онова
време:
За спомените стари, ако милееш ти,
глава недей извръща и всичко ми прости.
 Тъй кратък е животът,
а бяхме с теб другари,
ръка тогаз подай ми —
за спомените стари.

Не ми харесваше нейната сантименталност, но тя, изглежда, беше

подходящ акомпанимент за нещастното ми състояние и ме приспиваше.
Когато Сидни се връщаше късно, а той като че ли винаги
закъсняваше, претърсваше долапа, преди да си легне. Това
разгневяваше Луиз и една вечер, когато беше пила, тя влезе в стаята,
гневно дръпна завивките на леглото и му каза да си върви. Но Сидни
беше подготвен. Той бързо пъхна ръка под възглавницата и измъкна
една дълга кука, която хубаво беше наточил като кама.
— Само да посмееш да се приближиш и ще те пробода ей с това! —
каза той.
Тя уплашено отскочи назад:
— Я го виж ти малкия мръсник! Иска да ме убие!
— Да — с драматичен глас каза Сидни. — Ще те убия.
— Ти почакай само мистър Чаплин да се върне в къщи!
Но мистър Чаплин рядко се връщаше в къщи. Спомням си обаче една
събота вечер, когато Луиз и татко бяха пили и не зная защо всички
седяхме заедно с хазяйката и съпруга й в гостната им стая на първия
етаж. При ярката светлина на лампата лицето на татко изглеждаше
смъртно бледо. Изпаднал в отвратително настроение, той мърмореше
нещо под носа си. Изведнъж бръкна в джоба си, извади шепа пари и
яростно ги захвърли на пода: златните и сребърните монети се
разпиляха из цялата стая. Ефектът беше сюрреалистически. Никой не се
помръдна от мястото си. Хазяйката седеше навъсена, но аз забелязах
как подвижните й очи следяха един златен суверен, търкулнал се в един
далечен ъгъл под един стол; моите очи също го проследиха. Тъй като
още никой не се помръдваше, реших, че е време да започна да събирам
монетите; хазяйката и другите последваха примера ми, като внимаваха
да не крият движенията си от заплашителния поглед на татко.
Една събота след училище се върнах в къщи, но не заварих никого.
Както обикновено, Сидни го нямаше. Той по цял ден играеше футбол, а
хазяйката каза, че Луиз и синът й били излезли рано сутринта. Отначало
въздъхнах с облекчение, защото това значеше, че няма да търкам
подове и да чистя ножове. Чаках дълго. Времето за обед отдавна беше
минало и започнах да се безпокоя. Дали не ме бяха изоставили?
Следобедът бавно се влачеше и те започваха да ми липсват. Какво ли се
бе случило? Стаята изглеждаше зловеща и негостоприемна и нейната
пустота ме плашеше. Освен това взех да огладнявам и надзърнах в
долапа, но в него нямаше нищо за ядене. Не можах да издържа повече
на тая зееща празнота и в отчаянието си излязох; целия следобед
обикалях околните пазари, скитах по Ламбет Уок и Кът, лакомо се взирах
във витрините на гостилниците и в дразнещите апетита печени бутчета
говеждо и свинско месо, от които се вдигаше пара, както и в
златистокафявите картофи, плувнали в сос. Часове наред наблюдавах
как амбулантните шарлатани продават стоките си. Това развлечение ме
поуспокои и за известно време забравих плачевното си положение и
глада.
Върнах се късно вечерта; похлопах на вратата, но никой не ми
отвори. Всички бяха излезли. Едва се довлякох до ъгъла на Кенингтън
крос и седнах на бордюра близо до къщата, за да мога да я наблюдавам,
в случай че някой се върне. Бях уморен и нещастен и се чудех къде е
Сидни. Наближаваше полунощ и Кенингтън крос беше пуст с изключение
на един-двама скитници. Светлините в дюкянчетата започнаха да гаснат,
останаха само светлините в аптеката и в кръчмите: обзе ме отчаяние.
Изведнъж чух музика. Пленителна! Тя идеше от преддверието на
кръчмата „Белия елен“ на ъгъла и весело отекваше на празния площад.
Мелодията беше „Орловите нокти и пчелата“, изпълнявана с изящна
виртуозност на хармониум и кларнет. Никога преди не бях обръщал
внимание на каквато и да е мелодия, но тази беше хубава и лирична,
толкова игрива и весела, топла и успокояваща, че забравих за
отчаянието си, прекосих улицата и се приближих до музикантите.
Свирачът на хармониума беше сляп — на мястото на очите му зееха
кухини; на кларнета свиреше човек с глупаво, изпълнено с горчивина
изражение.
Но те свършиха много бързо и когато си тръгнаха, нощта стана даже
още по-тъжна. Отпаднал и уморен, пресякох улицата и се отправих към
дома, без да ме е грижа ще се върне ли някой, или не. Единственото
нещо, което ми се искаше, беше да си легна. Изведнъж смътно ми се
мярна силует, който се движеше по градинската пътека към къщи. Беше
Луиз, а малкият й син тичаше пред нея. Стреснах се, когато видях, че тя
накуцва силно и се накланя на една страна. Отначало помислих, че нещо
й се е случило и че е наранила крака си, но после разбрах, че е страшно
пияна. Никога преди не бях виждал пиян човек така да се олюлява.
Имайки предвид нейното състояние, реших, че ще е по-добре да стоя
настрана, затова почаках тя да се прибере. След малко се върна
хазяйката и аз влязох в къщи с нея. Докато се изкачвах на пръсти по
тъмното стълбище с надеждата незабелязано да се вмъкна в леглото си,
Луиз клатешком се появи на площадката:
— Къде по дяволите си тръгнал? — попита тя. — Този дом не е твой!
Замръзнах на място.
— Тази нощ няма да спиш тука. До гуша ми дойдохте всички, махайте
се! И ти, и брат ти! Баща ви да се грижи за вас!
Без всякакво колебание аз обърнах гръб, слязох по стълбите и
излязох от къщата. Вече не изпитвах умора; бях успял да си поема дъх.
Бях чувал, че татко редовно посещава кръчмата „Коронованата глава“ на
Принсиз роуд, на около половин миля, и тръгнах нататък с надежда да го
намеря там. Не мина много и при бледата светлина на уличния фенер
видях силуета му да се приближава към мен.
— Тя не иска да ме пусне в къщи — изхлипах аз — и мисля, че е
пияна.
Докато вървяхме към къщи, той също залиташе.
— И аз не съм трезвен — каза той.
Опитах се да го уверя, че е трезвен.
— Не, пиян съм — с угризение на съвестта промърмори той.
Татко отвори вратата на гостната и застана там мълчаливо и
заплашително, гледайки Луиз. Тя стоеше до камината, хванала с ръка за
плочата над нея, и се олюляваше.
— Защо не си го пуснала да влезе? — попита той.
Тя го погледна слисано, после каза:
— И ти можеш да вървиш по дяволите! Вървете по дяволите всички!
Той изведнъж грабна една четка за дрехи от скрина и светкавично я
запрати към нея; дървената й част я удари право по бузата! Луиз затвори
очи, после безчувствена се свлече глухо на пода; забравата като че ли
беше добре дошла за нея.
 Бях потресен от това, което направи татко; тази грубост ме караше да
губя уважението си към него. Смътно си спомням за онова, което се
случи по-нататък. Мисля, че Сидни се върна по-късно, татко ни сложи да
си легнем и излезе от къщи.
Разбрах, че същата сутрин татко и Луиз се скарали, защото той
решил да прекара деня с брат си Спенсър Чаплин, собственик на няколко
кръчми в квартала Ламбет и около него. Съзнавайки положението, в
което се намира, Луиз мразела посещенията в семейството на Спенсър
Чаплин, затова татко отишъл сам, а за да си отмъсти, тя прекарала деня
другаде.
Луиз обичаше татко. Макар и да бях много малък, аз забелязах това в
погледа й вечерта, когато стоеше до камината, учудена и оскърбена от
неговото пренебрежение. Сигурен съм, че и той я обичаше. Много случаи
ме убеждаваха в това. Понякога той се държеше мило и нежно с нея и я
целуваше за лека нощ, преди да тръгне за театъра. А в неделя сутрин,
когато не беше пил, той закусваше заедно с нас и разказваше на Луиз
номерата на другите водевилни актьори, които работеха с него, а ние
всички го слушахме захласнати. Наблюдавах го като ястреб и поглъщах с
очи всяко негово движение. Веднъж, когато беше във весело настроение,
той уви една кърпа около главата си и започна да гони малкия си син
около масата, като викаше: „Аз към Крал Търки Ръбаб!“
Към осем часа вечерта, преди да тръгне за театъра, той гълташе
шест сурови яйца с портвайн, като рядко ядеше твърда храна. Това беше
всичко, с което се поддържаше ден след ден. Той рядко се връщаше в
къщи. Идваше си само когато искаше да си легне, за да заспи и
изтрезнее.
Един ден при Луиз дойдоха членове от Дружеството за закрила на
децата и тя беше страшно възмутена. Бяха дошли, защото от полицията
им съобщили, че ни намерили със Сидни в три часа сутринта, заспали
край огъня на един нощен пазач. Тази вечер Луиз не ни беше пуснала в
къщи и полицията я принуди да отвори вратата и ни приеме.
След няколко дни обаче, докато татко играеше в провинцията, Луиз
получи писмо, в което се съобщаваше, че мама излязла от лудницата.
Един-два дни след това хазяйката се качи горе и ни каза, че на входната
врата имало някаква жена, която търсела Сидни и Чарли.
— Това е майка ви — каза Луиз.
 За момент настъпи объркване. После Сидни се втурна по стълбите и
се хвърли в прегръдките на мама, а аз го последвах. Това беше същата
нежна, усмихната мама, която с любов ни прегърна.
На Луиз и мама им беше неловко да се срещнат, затова мама остана
да чака на входа, докато ние със Сидни си приберем нещата. И от двете
страни нямаше и сянка от неприязън — всъщност Луиз се държа много
мило дори и със Сидни, когато се сбогуваше с него.
Мама беше наела стая на една уличка зад Кенингтън крос близо до
консервната фабрика на Хейуърд, откъдето всеки следобед се
разнасяше миризма на кисело. Но стаята беше евтина и ние отново
бяхме заедно. Здравето на мама беше отлично. Дори през ума не ни
минаваше мисълта, че някога е била болна.
Нямам никаква представа, как сме живели през този период. Не си
спомням обаче за някакви особени трудности или неразрешими
проблеми. Татковата издръжка от десет шилинга седмично идваше почти
редовно, а мама естествено пак се върна към своя шев и поднови
връзките си с църквата.
Една случка от това време особено ярко се откроява в спомените ми.
В края на нашата улица имаше кланица и край къщи минаваха стада
овце на път за нея. Спомням си, че за голямо удоволствие на зяпачите
една овца се отскубна и побягна надолу по улицата. Някои се опитаха да
я хванат, препъваха се и падаха. Аз се забавлявах и се заливах от смях,
като гледах лудите й скокове и паниката й — всичко изглеждаше толкова
комично. Но когато най-сетне я хванаха и я отведоха в кланицата, ужасът
на трагедията изпъкна ярко пред очите ми и аз се втурнах с писък и плач
в къщи при мама: „Те ще я убият! Ще я убият!“ Много дни споменът за
този хладен пролетен следобед и за тази комична гонитба не се изличи
от паметта ми и аз често съм се питал дали този епизод не стана
предпоставка за моите бъдещи филми — съчетание на трагичното с
комичното.
Училището вече започваше да ми открива нови хоризонти: история,
поезия и естествени науки. Но някои от предметите бяха прозаични и
скучни, особено аритметиката: събирането и изваждането ме караха да
мисля за касиера, застанал зад касата в магазина, и в най-добрия случай
виждах ползата от нея само като защита срещу опасността да ти върнат
по-малко ресто.
 Историята беше поредица от злодеяния и насилия, от цареубийства
и случаи, когато крале убиват жените, братята и племенниците си;
географията — нищо друго освен географски карти; поезията — само
полезно упражнение на паметта. Образованието ме смайваше със
знания и факти, които малко ме интересуваха.
Ако някой се беше погрижил да ме въведе във всеки предмет, така че
той да увлече мисълта ми, да събуди фантазията ми, вместо да ме тъпче
с факти, ако беше успял да ми достави удоволствие и да ме заинтригува,
използувайки умело цифри и илюстровани географски карти, ако някой
беше изложил пред мен свое оригинално гледище за историята и ми бе
разкрил музиката, която се крие в поезията, може би щях да се посветя
на науката.
След като мама се върна при нас, тя отново започна да насърчава
интереса ми към театъра. Вдъхваше ми чувството, че имам талант. Но
трябваше да дойдат онези седмици преди Коледа, когато училището
постави кантатата „Пепеляшка“, за да изпитам силното желание да
покажа всичко, на което мама ме беше научила. Не зная защо мен не ме
бяха взели да играя в нея и аз вътрешно завиждах и чувствувах, че бих
могъл да играя в кантатата по-добре, отколкото онези, които бяха
подбрали. Не ми харесваше сухият, лишен от всякакво въображение
начин, по който момчетата изпълняваха ролите си. Грозните сестри на
Пепеляшка не притежаваха нито вкус, нито усет към комичното. Те
изговаряха репликите си по ученически и с неприятен фалцет. Как бих
искал да играя в ролята на една от грозните сестри след уроците, които
мама би могла да ми даде! Плени ме обаче девойката, която играеше
Пепеляшка. Тя беше красива, нежна, на около четиринадесет години и аз
бях тайно влюбен в нея. Но тя беше недостъпна за мен не само поради
социалното й положение, но и поради разликата във възрастта ни.
Когато видях представлението на кантатата, то ми се стори ужасно с
изключение на красотата на тази девойка, а това малко ме натъжи. Аз
обаче едва ли предчувствувах славния триумф, на който щях да се
радвам два месеца по-късно, когато ме развеждаха от клас в клас, за да
рецитирам „Котката на мис Присила“. Това беше комичен монолог, който
мама беше видяла пред една вестникарска будка и който й се беше
сторил толкова смешен, че беше преписала текста и го беше донесла в
къщи. През едно междучасие аз го рецитирах на един от моите
съученици. Учителят ни мистър Рийд вдигна глава от работата си и така
се развесели, че когато учениците се върнаха в класната стая, той ме
накара да им го рецитирам и те се заляха от смях. Благодарение на това
славата ми бързо се разнесе и на следващия ден ме поведоха от клас в
клас да го рецитирам и пред момчетата, и пред момичетата.
Макар че още на петгодишна възраст бях излизал пред публика, за
да заместя мама, това всъщност беше първият път, в който съзнателно
вкусвах сладостта на славата. Училището започна да ми става
интересно. Невзрачното и срамежливо малко момченце изведнъж се
оказа в центъра на вниманието и на учителите и на децата. Това доведе
до подобряване и на бележките ми. Но скоро ми се наложи да напусна
училище, за да се включа в трупата „Осемте ланкаширски[18] момчета с
дървени обувки“.

III
Татко познаваше ръководителя на трупата мистър Джексън и успя да
убеди мама, че за мен това би било добър случай да започна кариерата
си на сцената, като същевременно я подпомагам и финансово;
осигуряваха ми храна и квартира, а мама щеше да получава половин
крона седмично. Тя отначало се колебаеше, но след като се запозна с
мистър Джексън и семейството му, се съгласи.
Мистър Джексън беше на около петдесет и пет години. Бивш учител в
Ланкашир, той беше отгледал семейство от три момчета и едно момиче,
които играеха в трупата „Осемте ланкаширски момчета“. Джексън беше
ревностен католик; след като починала първата му жена, поискал съвет
от децата си дали да се ожени отново. Втората му жена беше малко по-
възрастна от него и той набожно ни разказваше как се е оженил за нея.
Дал обявление за женитба в един вестник и получил повече от триста
писма. След като се помолил на бога да му помогне в избора, отворил
само един плик — с писмото на сегашната мисис Джексън. Тя също в
миналото била учителка и сякаш в отговор на неговите молитви се
оказала и католичка.
Природата не беше надарила мисис Джексън с особена красота и тя
в никакъв случай не беше съблазнителна. Доколкото си я спомням, тя
имаше сухо, бледо, прилично на череп лице с многобройни бръчки, които
може би се дължаха на това, че в доста напреднала възраст беше
дарила мистър Джексън с едно момченце. Тя обаче беше вярна и
предана съпруга и въпреки че все още кърмеше бебето си, усилено
помагаше в ръководството на трупата.
Нейната версия за романтичната история малко се различаваше от
разказа на мистър Джексън. Те само си кореспондирали, без да се
срещнат до деня на бракосъчетанието. И по време на първия им
разговор насаме в приемната, докато роднините чакали в друга стая,
мистър Джексън й казал: „Вие сте олицетворение на всичко, за което
жадува сърцето ми“, и тя му признала същото. В заключение мисис
Джексън малко превзето казваше: „Но не очаквах изведнъж да стана
майка на осем деца.“
Тримата им синове бяха на възраст от дванадесет до шестнадесет
години, а дъщерята — на девет години, подстригана като момче, за да
може да играе в трупата.
Всяка неделя всички с изключение на мен отиваха в католическата
черква. Тъй като бях единственият протестант, аз се чувствувах самотен
и понякога отивах с тях. Ако не беше уважението, което изпитвах към
религиозните скрупули на мама, лесно биха могли да ме спечелят за
католицизма, защото ми харесваха както неговият мистицизъм, така и
малките домашни олтари със статуетки на Дева Мария, отлети от гипс и
украсени с цветя и запалени свещи, които момчетата поставяха в ъгъла
на стаята и пред които коленичеха всеки път, когато минаваха край тях.
След като репетирах в продължение на шест седмици, решиха, че
вече мога да играя в трупата. Но сега, навършил осем години, бях
изгубил увереността си и когато за пръв път се изправих пред публиката,
се сковах. Едва движех краката си. Минаха седмици, докато започна да
танцувам соло като останалите.
Идеята да бъда само танцьор с дървени обувки в трупа от осем
момчета не ме блазнеше особено. Както всички останали, имах
амбицията да изпълнявам самостоятелен номер не само защото щях да
получавам повече пари, но защото инстинктивно чувствувах, че това ще
ми доставя по-голямо удовлетворение, отколкото танците. Исках да стана
дете комик, но за да се изправиш сам на сцената, се иска
самообладание. И все пак най-голямото ми желание да бъда нещо друго
освен танцьор беше да бъда смешен. Идеалът ми беше комичен скеч,
изпълняван от две момчета, облечени като смешни скитници. Споделих
идеята си с едно от другите момчета и решихме да станем партньори.
Това се превърна в наша съкровена мечта. Щяхме да се наричаме
„Бристъл и Чаплин — милионерите скитници“, да носим бакенбарди
подобно на скитниците и големи пръстени с диаманти. Тази идея
включваше всичко, което смятахме, че ще бъде смешно и ще ни донесе
пари, но за съжаление тя не се осъществи.
На публиката „Осемте ланкаширски момчета“ се харесваха, защото
според мистър Джексън ние никак не приличахме на другите деца
актьори. Той се хвалеше, че никога не се гримираме и че румените ни
бузи са естествени. Ако лицата на някои от нас изглеждаха бледи, преди
да излезем на сцената, той ни заръчваше да пощипнем бузите си.
Понякога в Лондон, след като бяхме давали представления в два-три
мюзикхола на вечер, ние забравяхме за това и имахме малко уморен и
отегчен вид на сцената, докато откъм кулисите не доловяхме погледа на
мистър Джексън, който правеше многозначителни гримаси и сочеше към
лицето си; това ни наелектризираше и на устните ни моментално
цъфваше блестяща усмивка.
Когато бяхме на турне в провинцията, във всеки град отивахме на
училище по за една седмица, но това малко допринасяше за по-
нататъшното ми образование.
По Коледа ни ангажираха да играем котки и кучета в една пантомима
за Пепеляшка в лондонския театър „Хиподрум“. По онова време това
беше нов, пищно украсен театър, нещо средно между мюзикхол и цирк, в
който се представяха сензационни номера. Подът на арената потъваше и
се заливаше с вода; това позволяваше да се играят внушителни балети.
Редица след редица красиви девойки в блестящи доспехи влизаха във
водата и изчезваха под нея. Когато се изгубваше и последната редица,
прочутият френски клоун Марсьолен, облечен във фрак като чувал и с
цилиндър, се появяваше на сцената с въдица, сядаше на сгъваемо
столче, отваряше голяма касетка с бижута, закачваше на куката
диамантена огърлица за стръв и хвърляше. След известно време той
„захранваше“ мястото с по-дребни бижута, хвърляйки няколко гривни,
докато изпразни цялата касетка. Изведнъж нещо започваше да кълве и
той комично се въртеше и бореше с пръчката, докато най-сетне
измъкваше от водата малък дресиран пудел, който подражаваше на
всичко, което Марсьолен правеше: ако Марсьолен седнеше, сядаше и
кучето; ако се изправеше на главата си, и кучето се изправяше на главата
си.
Номерата на Марсьолен бяха духовити и очарователни и лондончани
полудяха по тях. В една сцена, която представляваше кухня, на мен ми
дадоха малка комична роля заедно с Марсьолен. Аз бях котка и
Марсьолен, отдръпвайки се гърбом от едно куче, падаше през мен,
докато аз лочех мляко. Той винаги се оплакваше, че не съм извивал
достатъчно гърба си, за да смекча падането му. Носех маската на котка с
учудено изражение и по време на първото дневно представление за деца
отидох зад задницата на едно куче и взех да го душа. Когато публиката
започна да се смее, аз се обърнах и я погледнах изненадано, като
дръпнах една връвчица, с помощта на която ококореното ми око взе да
намига. След като известно време продължих да душа и да намигам на
публиката, директорът на театъра изтича зад кулисите и оттам започна
ожесточено да ми жестикулира. Но аз продължих. След като душих
кучето, започнах да душа рампата, после вдигнах крак. Публиката се заля
от смях, може би защото жестът беше непривичен за една котка. Най-
сетне директорът улови погледа ми и аз напуснах сцената, подскачайки
весело под бурните аплодисменти на публиката.
— Да не си посмял отново да правиш това! — задъхано ми каза той.
— Лорд-шамбеланът[19] ще затвори театъра!
Успехът на „Пепеляшка“ беше огромен и въпреки че Марсьолен почти
не беше свързан със сюжета, той беше звездата на представлението.
Няколко години по-късно Марсьолен гастролира в нюйоркския „Хиподрум“
и там също направи сензация. Но когато в „Хиподрум“ премахнаха
цирковата арена, Марсьолен бързо беше забравен.
В 1918 г. или приблизително по това време циркът с три арени на
братята Ринглинг пристигна в Лос Анжелос и Марсьолен беше член на
трупата. Очаквах, че той ще играе една от главните роли, но се
изненадах, когато видях, че е само един от многото клоуни, които тичаха
по огромната арена — един голям артист, загубен сред вулгарната
екстравагантност на цирка с три арени.
След представлението отидох в неговата гримьорна и му се
представих, като му напомних, че съм играл заедно с него в ролята на
Котката в лондонския „Хиподрум“. Но той ме посрещна с апатия. Дори
под грима си на клоун изглеждаше мрачен и изпаднал в меланхолично
безразличие.
Година по-късно той се самоуби в Ню Йорк. В едно малко съобщение
във вестниците се казваше, че някакъв човек, който живеел в същата
къща, чул изстрел и намерил Марсьолен проснат на пода с пистолет в
ръка, а на грамофона още се въртяла плоча с мелодията „Лунна
светлина и рози“.
Много известни английски комици свършиха със самоубийство. Един
ден, когато влизал в бирарията, отличният комик Т. И. Дънвил чул някой
да казва: „Тоя човек е свършил.“ Същия ден той се застреля на брега на
Темза.
Един от най-видните английски комици Марк Шеридън се застреля в
един обществен парк в Глазгоу, защото публиката в този град не бе
посрещнала добре изпълнението му.
Франк Койн, с когото играехме в същата програма, беше весел и
забавен комик, станал известен с живата си песничка:
Не яздя кон такъв ни денем, ни по здрач,
не съм за кон такъв ездач.
Друг кон ми дай, към него ме влече сърцето —
жена ми върху него си суши прането.

Когато не се намираше на сцената, той беше приятен и винаги се

усмихваше. Но един следобед, преди да тръгнат с жена си на разходка с
тяхната двуколка, теглена от пони, той й казал, че бил забравил нещо, и я
помолил да почака, докато се качи догоре. След двадесетина минути тя
отишла да види защо се бави и го намерила на пода в банята в локва
кръв и с бръснач в ръка. Бил си прерязал гърлото, като почти си отрязал
главата.
Измежду многото артисти, които съм гледал като дете, най-голямо
впечатление са ми правили не винаги онези, които са имали успех на
сцената, а онези, които бяха изключителни личности извън театъра.
Зармо, жонгльорът скитник, си налагаше желязна дисциплина и всяка
сутрин, още щом отвореха вратите на театъра, с часове тренираше.
Виждахме го зад кулисите как балансира билярдна щека на брадичката
си, подхвърля билярдна топка и я хваща на върха на щеката, след това
хвърля друга топка и я задържа върху първата, което често не му се
удаваше. Той каза на мистър Джексън, че упражнявал този трик вече
четири години и в края на седмицата възнамерявал за пръв път да го
опита пред публиката. Тази вечер ние всички стояхме зад кулисите и го
наблюдавахме. Той го изпълни отлично, и то още от първия път! —
подхвърли топката и я задържа на върха на билярдната щека, после
хвърли втората топка и я задържа върху първата. Но публиката му
ръкопляска малко. Мистър Джексън често разказваше за случилото се
оная вечер: „Ти изпълняваше номера така, че изглежда много лесен, а не
се опитваш да заинтригуваш публиката. Трябва да го сбъркаш няколко
пъти, а след това да го направиш“ — казал той на Зармо. Зармо се
изсмял: „Още не съм се обиграл достатъчно, за да го сбъркам.“ Зармо
също така се интересуваше от френология и обясняваше характерите ни.
На мен каза, че ще запазя и ще използвам добре всички знания, които ще
придобия.
Смешните и популярни братя Грифитс винаги ме смайваха; те бяха
клоуни акробати и когато двамата се люлееха на трапеца, ожесточено се
ритаха един друг в лицето с големи подплатени обувки:
— Уф! — изкрещяваше онзи, който беше получил удара. — Само
посмей да го направиш отново!
— Така ли?… — Фрас!
А получилият удара започваше да гледа изненадано и със замаян
вид казваше:
— Посмя, брей!
Тези глупави жестокости ме шокираха. Но когато не бяха на сцената,
братята бяха тихи, сериозни и привързани един към друг.
Мисля, че Дан Линоу беше най-големият английски комик след
легендарния Грималди[20]. Макар че никога не бях виждал Линоу в
разцвета на силите му, за мен той беше по-скоро изпълнител на
характерни роли, отколкото комик. Според мама неговите своеобразни
портрети на хора от лондонското простолюдие били човечни и мили.
Прочутата Мари Лойд имаше репутацията, че е лекомислена, но
когато играхме заедно с нея в стария театър „Тиволи“ на Стренд, имах
чувството, че никога не бях виждал по-сериозна и съзнателна актриса. Аз
гледах с широко отворени очи тази пълничка дребна жена, която нервно
се разхождаше напред-назад зад кулисите, раздразнителна и
обезпокоена, докато дойде време да се появи на сцената. Тогава тя
изведнъж се развеселяваше и се отпускаше.
Брензби Уилямс, интерпретатор на Дикенсови герои, ме пленяваше в
ролите на Юрая Хийп, Бил Сайкс и стареца от „Старото антикварно
дюкянче“. Умението, с което този хубав, благороден мъж се гримираше и
пресъздаваше пред шумната публика на Глазгоу тези обаятелни образи,
разкри пред мен една нова страна на театъра. Той събуди у мен и
интерес към литературата; поиска ми се да разбера каква загадка се крие
в книгите — тези мрачни Дикенсови герои, които се движеха в странния
свят на Крукшенк[21]. И макар че едва можех да чета, един ден си купих
„Оливър Туист“.
Така очарован бях от героите на Дикенс, че започнах да подражавам
на подражанията на Брензби Уилямс. Неизбежно беше такъв напъпващ
талант да не остане скрит задълго. И така един ден мистър Джексън ме
видя да забавлявам останалите момчета с едно подражание на стареца
в „Старото антикварно дюкянче.“ На самото място бях обявен за гений
и мистър Джексън реши светът да узнае за това.
Великото събитие стана в театъра на Мидълзбра. След нашия танц
мистър Джексън излезе на сцената с увереността на човек, който ей сега
ще оповести идването на нов месия, и заяви, че е открил между
момчетата си едно дете гений, което ще имитира Брензби Уилямс в
ролята на стареца от „Старото антикварно дюкянче.“, който не може да
приеме смъртта на своята малка Нели.
Публиката не изпадна във възторг тъй като вече цяла вечер беше
търпяла скучни номера. Независимо от това аз излязох на сцената,
облечен в моя обикновен танцов костюм — бяла ленена блузка,
дантелена якичка, къси кадифени панталонки и червени обувки за танц,
— гримиран като деветдесетгодишен старец. Отнякъде по някакъв начин
се бяхме сдобили с една стара перука — може мистър Джексън да я бе
купил, — но тя не ми ставаше. Макар че имах голяма глава, перуката
беше още по-голяма. Това беше перука на плешив човек; от темето се
спускаха дълги, сиви, прави коси така, че когато се появих на сцената,
прегърбен като старец, приличах на пълзящ бръмбар и публиката не без
основание започна да се кикоти.
След това вече беше трудно да се усмирят зрителите. Започнах да
говоря с шепот:
 — Шт, шт, не вдигайте шум, ще събудите моята Нели!
— По-високо, по-високо! Нищо не се чува! — крещеше публиката.
Но аз продължих да шептя едва-едва, като че на себе си, толкова
тихо, че публиката започна да тропа с крака. Това беше краят на моята
кариера като интерпретатор на героите на Чарлз Дикенс.
Макар че живеехме скромно, животът с „Осемте ланкаширски
момчета“ беше приятен. Понякога между нас естествено се появяваха и
малки недоразумения. Спомням си, че играехме в същата програма
заедно с двама млади начинаещи акробати, момчета почти на моята
възраст, които поверително ни казаха, че майките им получавали по
седем шилинга и шест пенса седмично, а самите те всеки понеделник
сутрин под чинията си с бекон и яйца намирали по един шилинг за
джобни пари. „А ние — оплака се едно от нашите момчета — получаваме
само по два пенса и закуска от хляб с мармелад.“
Когато Джон, един от синовете на мистър Джексън, чу, че се
оплакваме, той избухна в плач и ни каза, че понякога, когато играем по
една седмица в лондонските предградия, баща му получавал само седем
лири седмично за цялата трупа и че с голяма мъка свързвали двата края.
Разкошният живот на двамата чираци акробати ни амбицира и ние да
станем акробати. Затова няколко сутрини наред, веднага щом отвореха
вратите на театъра, две-три момчета тренирахме салтомортале с въже,
превързано през гърдите ни и закачено за една макара, като единият от
нас държеше края на въжето. Аз умело правех салтомортале по този
начин, докато един ден паднах и изкълчих палеца си. Това сложи край на
моята кариера на акробат.
Освен танците ние винаги се опитвахме да прибавим и други номера
към нашия репертоар. Аз исках да стана жонгльор комик, затова спестих
достатъчно пари, за да си купя четири гумени топки и четири тенекиени
паници, и с часове стоях пред леглото и тренирах.
Мистър Джексън поначало беше добър човек. Три месеца преди да
напусна трупата, ние участвувахме в благотворително представление в
полза на баща ми, който беше прекарал тежко боледуване; в него
безплатно взеха участие много водевилни артисти, включително и
„Осемте ланкаширски момчета“ на мистър Джексън. Вечерта на
представлението татко се появи на сцената, като дишаше тежко, и с
мъчително усилие произнесе реч. Аз стоях отстрани на сцената и го
наблюдавах, без да съзнавам, че той се намира пред прага на смъртта.
Когато бяхме в Лондон, отивах да видя мама всеки уикенд. Тя
намираше, че съм блед и отслабнал и че танцуването вреди на
дробовете ми. Това толкова много я безпокоеше, че тя писа по този
повод на мистър Джексън; той така се възмути, че в края на краищата ме
изпрати в къщи, като каза, че не си заслужавам тревогите на една тъй
загрижена майка.
След няколко седмици обаче аз получих пристъп от астма.
Пристъпите станаха много силни и мама беше убедена, че съм се
разболял от туберкулоза, и веднага ме заведе в бромптънската болница,
където ме прегледаха основно. Дробовете ми бяха напълно в ред, но
лекарите действително установиха астма. Месеци наред страдах, защото
не можех да дишам. Понякога ми идеше да се хвърля от прозореца.
Инхалациите със сварени билки с глава, мушната под одеяло, съвсем
малко облекчаваха мъките ми. Но както предрече лекарят, аз постепенно
оздравях.
Някои от спомените ми за този период са ясни, други смътни. Общото
ми впечатление обаче е една бъркотия от неприятности. Не мога да си
спомня къде се намираше по онова време Сидни; той беше четири
години по-голям от мен и аз рядко се сещах за него. Може би живееше
при дядо, за да не бъде толкова тежко на мама. Ние сякаш се лутахме от
едно жилище в друго, докато най-сетне се настанихме в малка мансарда
на Паунъл теръс № 3.
Много добре съзнавах какво позорно клеймо е нашата мизерия в
очите на обществото. Дори и най-бедните деца всяка неделя вечеряха с
приготвено в къщи ядене. Да сготвиш печено в къщи — това беше символ
на порядъчност, ритуал, който отличаваше един слой бедняци от друг.
Онези, които в неделя не можеха да си приготвят вечеря в къщи, бяха от
просешкото съсловие — и ние принадлежахме към него. Мама ме
изпращаше до най-близката гостилница да купя готова вечеря за шест
пенса (порция месо с гарнитура от два вида зеленчук). Колко срамно
беше това — особено в неделя! Аз я упреквах, че не готви нищо в къщи, а
тя напразно се опитваше да ми обясни, че ако готви у дома, това би
струвало два пъти повече.
 И все пак един щастлив петък мама спечели шест шилинга на конни
състезания и за да ми достави удоволствие, реши в неделя да приготви
вечерята в къщи. Освен другите деликатеси тя купи и парче месо за
печене, което само не знаеше дали е говеждо или бучка лой. Тежеше
около пет фунта и на него беше залепен етикет „За печене“.
В къщи нямахме фурна и мама използва фурната на хазяйката, но
тъй като й беше много неудобно непрекъснато да влиза и излиза от
кухнята й, тя наслуки определи времето, за което трябваше да се изпече
месото. В резултат на това за наш най-голям ужас печеното се беше
свило, колкото топка за крикет. Но въпреки твърденията на мама, че
вечерите ни за шест пенса създавали по-малко грижи и били по-вкусни,
яденето ми се хареса и изпитах радостта, че и ние можем да живеем като
всички други хора.

В живота ни настъпи внезапна промяна. Мама срещна една стара

своя приятелка — заможна, жизнена, красива жена, тип Юнона, която
беше напуснала сцената, за да стане метреса на богат стар полковник.
Тя живееше в модерния квартал Стокуел и така се зарадва от срещата с
мама, че ни покани да прекараме лятото при нея. По това време Сидни
береше хмел в провинцията и затова мама лесно се съгласи; с
вълшебната си игла тя успя да се докара доста прилично, а аз в
неделния си костюм — реликва от времето на „Осемте ланкаширски
момчета“, също имах доста добър вид за случая.
И така още на следния ден ни отведоха в една много тиха къща на
ъгъла на Ленздаун скуеър и ни обградиха с разкош — къща, пълна със
слуги, спални в розово и синьо, с пердета от басма, с кожи от бели мечки
по пода; живеехме си като царе. Как добре си спомням онова едро синьо
грозде, отгледано в оранжерия, което красеше бюфета в трапезарията, и
колко виновен се чувствувах, когато зърната му започнаха тайнствено да
изчезват, а гроздовете му от ден на ден заприличваха все повече на
скелети.
Прислугата се състоеше от четири жени: готвачката и три
камериерки. Освен мен и мама имаше и един друг гост — един много
изискан, хубав млад мъж с подстригани ръждиви мустачки. Той се
държеше много любезно и приятелски и създаваше впечатлението, че е
постоянен обитател на къщата, докато не се появеше полковникът с
посивелите бакенбарди. Тогава красивият млад мъж изчезваше.
Полковникът идваше от време на време — веднъж-дваж пъти
седмично. Докато той беше там, къщата потъваше в тайнственост и
вездесъщност и мама ми поръчваше да не се показвам. Един ден се
втурнах в хола точно когато полковникът слизаше по стълбите. Той беше
висок, представителен джентълмен в редингот и с цилиндър, с розово
лице, дълги сиви бакенбарди и плешива глава. Той ми се усмихна
дружелюбно и продължи пътя си.
Не разбирах за какво се вдига целият шум и се пази цялата тази
тайна, нито пък защо посещенията на полковника имаха такъв ефект. Но
той никога не оставаше дълго, младият мъж с подстриганите мустачки се
връщаше и животът в къщата поемаше нормалния си ход.
Аз много се привързах към младия мъж с подстриганите мустачки.
Ние дълго се разхождахме по поляните на Клепъм комън с двете красиви
хрътки на домакинята. В онези дни Клепъм комън беше много
привлекателен. Дори аптеката, в която от време на време купувахме по
нещо, излъчваше изисканост с обичайната си смесица от ароматни
парфюми, сапуни и пудри — оттогава насам ароматът в някои аптеки ми
навява приятна носталгия. Младият мъж препоръча на мама всяка сутрин
да правя студени бани, за да излекувам астмата си, и те може би ми
помогнаха; във всеки случай тези бани много ме ободряваха и започнаха
да ми доставят удоволствие.
Колко лесно се приспособява човек към удобствата на обществото!
Колко благовъзпитано и лесно свиква той с комфорта! Не мина и седмица
и аз вече приемах всичко за напълно естествено. Колко приятно е
чувството за благоденствие, когато изпълняваш сутрешните ритуали: да
разхождаш кучетата, държейки в ръка новите им каишки от кафява кожа,
а после да се върнеш в красива къща със слуги и да дочакаш обеда,
който елегантно ти сервират в сребърни подноси.
Задната градина на къщата опираше в двора на друга къща, чиито
обитатели имаха толкова слуги, колкото и ние. Те бяха тричленно
семейство — млада съпружеска двойка и синът им, който беше горе-долу
на моя възраст и имаше стая за игра, претъпкана с великолепни играчки.
Често ме канеха да си играя с него и да оставам за обед и ние станахме
много добри приятели. Баща му заемаше важен пост в една банка в
Сити[22], а майка му беше млада и доста красива.
Един ден дочух от нашата камериерка поверително да разговаря с
една камериерка от къщата на приятелчето ми, която й казваше, че
тяхното момче имало нужда от гувернантка. „И това тук има нужда от
гувернантка“ — каза нашата камериерка, като имаше предвид мен.
Развълнувах се от това, че на мен гледат като на богаташко дете, но
никога недоумях защо ме бе издигнала до този статут, освен ако
причината не беше собственото й желание да издигне статута си,
намеквайки, че работи при хора, които са не по-малко богати и достойни
за уважение от съседите. След тази случка винаги когато обядвах с
момчето на съседите, се чувствувах нещо като самозванец.
Макар и денят, в който напуснахме хубавата къща, за да се върнем
на Паунъл теръс № 3, да беше мрачен, все пак изпитвахме чувство на
облекчение, че си възвръщаме свободата: въпреки всичко като гости ние
живеехме в известно напрежение, а, както казваше мама, гостите са като
сладкиши — останат ли прекалено дълго, изсъхват и стават противни на
вкус. По този начин внезапно се скъсаха копринените нишки на един
кратък период на разкош и ние отново се върнахме към нашия обичаен
безпаричен живот.

IV
1899 г. беше епоха на бакенбардите: бакенбарди носеха крале,
държавници, войници и моряци, крюгеровци[23], солсбъровци[24],
киченъровци[25], кайзери и играчи на крикет — невероятни години на
помпозност и абсурдност, на огромни богатства и крайна бедност, на
глупав политически фанатизъм, който намираше израз както в
карикатурите, така и в печата. Но Англия трябваше да понесе и много
удари и огорчения. Неколцина бурски фермери от Африкански Трансваал
воюваха нечестно, криеха се зад камъни и скали и избиваха нашите
войници, чиито червени униформи бяха отличен прицел. Тогава на
Министерството на войната изведнъж дойде просветление и червените
униформи бързо бяха сменени със сивокафяви. Бурите получиха онова,
което си търсеха.
 За войната имах само смътна представа от патриотичните песни,
водевилните скечове и снимките на генералите в кутиите за цигари.
Неприятелите естествено бяха отявлени злодеи. Чухме тъжната новина
за обсадата на Лейдисмит от бурите, а Англия полудя от истерична
радост при освобождението на Мейфикинг. Най-сетне спечелихме
войната — или по-скоро се измъкнахме от нея. Всички говореха за това
освен мама. Тя нито веднъж не спомена за войната. Мама си имаше свой
собствен фронт, на който воюваше.
Сидни вече беше навършил четиринадесет години, беше напуснал
училище и работеше като раздавач на телеграми в пощата на бул.
Стренд. Със заплатата на Сидни и с това, което мама изкарваше на
шевната си машина — макар че нейният принос беше скромен, — почти
успявахме да свържем двата края. Тя работеше на парче за едно
експлоататорско предприятие: шиеше блузи, като за дузина й плащаха
шилинг и шест пенса. Въпреки че й доставяха материала вече разкроен,
за да ушие една дузина блузи, й бяха необходими дванадесет часа.
Рекордът на мама беше петдесет и четири блузи на седмица, което
правеше шест шилинга и девет пенса.
Нощем често лежах буден в нашата таванска стаичка и я гледах как
седи прегърбена над шевната машина, главата й окръжена с ореол от
светлината на газената лампа, лицето й в нежен полумрак, устните й
леко разтворени от напрежението, когато тя минаваше бързо движещите
се шевове на машината, докато най-сетне бръмченето на машината
отново ме приспиваше. Когато мама работеше така до късно, това
обикновено значеше, че трябва да се спази някакъв паричен срок.
Въпросът за месечните вноски за машината, купена на изплащане,
продължаваше да стои пред нас.
Но ето че настъпи нова криза. Сидни се нуждаеше от нов костюм. Той
носеше пощенската си униформа всеки ден, дори в неделя и приятелите
му бяха започнали да му се подиграват. Затова един-два уикенда той си
стоя в къщи, докато мама успее да му купи костюм от син шевиот. По
някакъв начин тя успя да събере осемнадесет шилинга. Това обърна
нашите финанси с главата надолу и всеки понеделник, след като Сидни
отидеше на работа в униформата си на пощенски служител, мама беше
принудена да отнася костюма в заложната къща. За костюма й даваха
седем шилинга и всяка събота тя го откупуваше, за да може Сидни да го
носи през уикенда. Това беше традиционна ежеседмична церемония в
продължение на цяла година, докато костюмът се износи. И тогава дойде
ударът!
В понеделник сутринта, както обикновено, мама отишла в заложната
къща. Собственикът се поколебал:
— Много съжалявам, мисис Чаплин, но вече не можем да ви заемаме
по седем шилинга.
— Защо? — изненадано попитала мама.
— Рискът е много голям; панталоните са протрити. Вижте — и той
прокарал ръка по седалището — направо се вижда през тях.
— Но аз ще го откупя идущата събота — казала мама.
Собственикът поклатил глава.
— Най-многото, което мога да ви предложа, са три шилинга за сакото
и жилетката.
Мама рядко плачеше, но ударът беше така жесток, че тя се върна в
къщи, потънала в сълзи. Тя беше разчитала на тези седем шилинга, за
да можем да изкараме до края на седмицата.
Междувременно моето собствено облекло се намираше, меко казано,
в недобро състояние. Това, което беше останало от костюма ми от
трупата „Осемте ланкаширски момчета“, напомняше дрехите на шут.
Навсякъде имаше кръпки — по лактите, панталоните, обувките и
чорапите. И в този си вид аз случайно налетях на моето малко
симпатично приятелче от Стокуел. Не зная какво търсеше то в Кенингтън,
но бях прекалено смутен, за да го попитам. То ме поздрави доста
приятелски, но го видях как оглеждаше плачевния ми вид. За да
преодолея смущението си, заех безгрижна поза и с най-добрия си
възможен тон му казах, че нося старите си дрехи, защото се връщам от
някакъв отвратителен урок по дърводелство.
Но той не прояви особен интерес към обясненията ми. Взе да гледа
унило встрани, за да скрие собственото си смущение. Запита ме как е
мама.
Отвърнах му без колебание, че тя е в провинцията, и смених темата,
като заговорих за него:
— На същото място ли живееш?
— Да, — отвърна той и започна да ме оглежда, като че ли бях
извършил някакъв смъртен грях.
 — Е, време е да си вървя — внезапно казах аз.
— Довиждане — каза той и леко се усмихна, докато се сбогувахме.
Той спокойно продължи пътя си, а аз, разгневен и засрамен, затичах
презглава в обратната посока.

Мама повтаряше една поговорка: „Всякога можеш да се наведеш и

пак нищо да не намериш.“ Но самата тя не се придържаше към тази
поговорка и често накърняваше чувството ми за благоприличие. Един
ден, като се връщахме от болницата в Бромптън, мама се спря, за да
смъмри няколко момчета, които дразнеха една изпаднала жена, комично
дрипава и мръсна. Косата й беше ниско подстригана, нещо необичайно
за онова време, и момчетата се смееха и се блъскаха едно друго към
нея, като че ли имаше опасност да се заразят само ако я докоснат.
Бедната жена се защищаваше отчаяно, докато мама се намеси. И
изведнъж лицето на жената се проясни:
— Лил — немощно каза тя, споменавайки името, което мама
използуваше на сцената, — не ме ли позна? Аз съм Ива Лесток.
Мама веднага си я спомни — стара нейна приятелка от мюзикхола.
Аз се почувствувах така неловко, че се отдалечих и зачаках мама на
ъгъла на улицата. Момчетата минаха покрай мен, като се хилеха и
кикотеха. Побеснях от яд. Обърнах се да разбера какво става с мама и
какво да видя: нещастницата беше тръгнала с нея и двете идваха към
мен.
— Спомняш ли си малкия Чарли? — попита мама.
— Как да не си го спомням! — тъжно каза жената. — Толкова пъти
съм го държала на ръце, когато беше бебе.
Самата мисъл за това ме отврати, тъй като жената беше мръсна и
отблъскваща. Докато вървяхме заедно, беше ми неудобно да виждам как
хората се обръщат и ни оглеждат.
Във водевила мама я знаела като „пленителната Ива Лесток“. По
думите й тогава тя била хубава и жизнена. Жената каза, че дълго време
боледувала и откакто излязла от болницата, спяла под мостовете и в
приютите на Армията на спасението[26].
Мама първо я изпрати в обществената баня, а после за голям мой
ужас я доведе у дома в малката ни таванска стаичка. Не успях да
разбера дали само болестта й е била причина за нейното състояние.
Това, което най-много ме разгневи, беше, че мама я сложи да спи на
сгъваемото легло на Сидни. Подари й всички дрехи, които можеше да
отдели, и дори й даде на заем един-два шилинга. Тя си отиде след три
дни и това беше последният път, когато видяхме или чухме за
„пленителната Ива Лесток“!

Преди да почине татко, ние се преместихме от Паунъл теръс и

наехме стая в къщата на една приятелка на мама, мисис Тейлър, членка
на църквата и ревностна вярваща. Тя беше ниска, набита жена към
петдесет, петдесет и пет години, с ъгловата челюст и изпито, сбърчено
лице. Докато я наблюдавах в черквата, открих, че има изкуствени
челюсти. Когато пееше химните, горната челюст се откъсваше от венците
и падаше върху езика й — ефектът ме хипнотизираше.
Тя се държеше властно и беше извънредно енергична. Приела мама
под своето християнско крило, тя й беше дала срещу много приличен
наем една лицева стая на втория етаж на голямата си къща, която се
намираше до едно гробище.
Съпругът й, копие на Дикенсовия мистър Пикуик, правеше сметачни
линийки и работилницата му се намираше на най-горния етаж. Стаята
имаше капандура и имах чувството, че се намирам в рая — толкова
спокойно беше там. Често наблюдавах с възхищение мистър Тейлър по
време на работа: той се взираше с очилата си с дебели стъкла през една
силна лупа, когато изработваше стоманена линийка, която можеше да
измерва една петдесета част от инча. Работеше сам и аз често
изпълнявах негови поръчки.
Единственото желание на мисис Тейлър беше да направи съпруга си
вярващ, защото според нейните религиозни разбирания той беше
грешник. Дъщеря им имаше чертите на майката, беше само по-малко
бледа и естествено, много по-млада. Тя би могла да изглежда дори
привлекателна, ако не беше нейното високомерно и неприятно държане.
Подобно на баща си тя никога не отиваше на черква. Но мисис Тейлър не
губеше надежда, че ще може да приобщи и двамата към религията. За
нея тя беше скъпа като зеницата на окото й, но мама никак не я обичаше.
 Един следобед, докато бях на горния етаж и гледах как работи
мистър Тейлър, дочух някакво спречкване между мама и мис Тейлър.
Мисиз Тейлър беше излязла. Не зная как е започнало скарването, но
двете взеха да си крещят високо една на друга. Когато стигнах до
площадката на стълбището на нашия етаж, мама се беше надвесила над
перилата:
— А ти коя мислиш, че си? Леди Лайняна?
— О! — възмути се дъщерята. — Какви хубави думи от устата на
една вярваща!
— Няма защо да се безпокоиш — бързо й отвърна мама. — Има ги в
Библията, мила моя: Второзаконието, двадесет и осма глава, тридесет и
седмия стих. Вярно, там е използувана друга дума. Но Лайняна ти
подхожда добре.
След тази история ние отново се преместихме на Паунъл теръс.

Татко не беше редовен клиент на кръчмата „Трите елена“ на

Кенингтън роуд, но когато една вечер минавах край нея, нещо ме накара
да надникна вътре, за да видя дали не е там. Открехнах вратата на
кръчмата няколко инча и го видях седнал в ъгъла! Готвех се да си тръгна,
но лицето му светна и той ме повика с пръст. Изненадах се от
посрещането, тъй като той никога не даваше външен израз на чувствата
си. Той изглеждаше много болен; очите му бяха хлътнали, а тялото му се
беше подуло до невероятни размери. Едната си ръка подобно на
Наполеон беше пъхнал под жилетката, сякаш искаше да облекчи
затрудненото си дишане. Тази вечер той беше извънредно внимателен.
Попита как са мама и Сидни и преди да тръгна, ме взе в прегръдките си и
за пръв път ме целуна. Това беше и последният път, когато го видях жив.
Три седмици по-късно го отведоха в болницата „Сейнт Томас“. За да
го закарат там, трябвало да го напият. Когато разбрал къде се намира,
започнал бясно да се съпротивява, но вече бил на умиране. Макар че
беше много млад, едва на тридесет и седем години, той умираше от
воднянка. От коляното му изсмукаха шестнадесет куорта[27] течност.
Мама ходи няколко пъти да го види и след посещенията винаги се
връщаше натъжена. Разправи ми как й казал, че иска отново да се върне
при нея и да започнат нов живот в Африка. Когато аз се оживих от една
такава перспектива, мама поклати глава, защото нещата й бяха по-ясни,
отколкото на мен.
— Той казва това само за да бъде мил — каза тя.
Един ден тя се върна от болницата възмутена от това, което
свещеникът евангелист Джон Макнийл казал, когато бил при татко:
— Е, Чарли, като те гледам, идва ми наум старата поговорка:
„Каквото си посял, това и ще пожънеш.“
— Хубави думи, за да утешиш един умиращ човек — възмущаваше
се мама.
Няколко дни след това татко почина.
От болницата искаха да разберат кой ще се заеме с погребението му.
Тъй като мама нямаше нито грош, тя предложи разноските да поеме
благотворителният фонд на вариететните артисти —
взаимоспомагателна театрална организация. Това предизвика протест от
страна на роднините на баща ми; те не можеха да понесат унижението
той да бъде погребан с благотворителни средства. Най-малкият брат на
татко, някой си чичо Албърт, който живееше в Африка, но по това време
се намираше в Лондон, заяви, че той ще поеме разноските по
погребението.
В деня на погребението трябваше да се срещнем в болницата „Сейнт
Томас“, където щяхме да се присъединим към останалите членове на
семейство Чаплин, и оттам да тръгнем за гробището Тутинг. Сидни не
можа да дойде, понеже беше на работа. Ние с мама пристигнахме в
болницата един-два часа преди определеното време, защото мама
искаше да види татко, преди да сложат капака на ковчега.
Ковчегът беше обвит в бял сатен и около лицето на татко бяха
наредени малки бели маргаритки. Мама ги намери така мили и
трогателни, че попита кой ги е поставил там. Един служител ни каза, че
рано сутринта дошла някаква жена с малко момченце. Това е била Луиз.
В първия файтон седнахме с мама и чичо Албърт. Пътуването ни до
Тутинг беше цяло мъчение, защото мама никога преди не се беше
виждала с чичо Албърт. Той имаше вид на конте и говореше превзето;
макар и да беше учтив, държането му към нас беше ледено. За него се
говореше, че бил богат; в Трансваал имал големи конеферми и през
войната срещу бурите снабдявал британското правителство с коне.
 По време на службата заваля проливен дъжд; гробарите хвърлиха
върху ковчега бучки пръст, които отекнаха глухо и жестоко. Церемонията
беше зловеща и ужасяваща и аз се разревах. После роднините
започнаха да хвърлят върху гроба своите венци и цветя. Тъй като мама
нямаше какво да хвърли, тя взе моята хубава траурна кърпичка. „Ето,
синко — прошепна ми тя, — това ще бъде от двама ни.“ След това
Чаплинови се спряха да обядват в една от техните кръчми и преди да се
сбогуват с нас, учтиво ни запитаха къде бихме искали да ни откарат.
Откараха ни у дома.