Става дума за едно прекрасно пътешествие. Пътешествие на север.

Но умереноцивилизованият
север. Този север, който най-добре нахрани жадната ми за нещо душа. Още не знам кое беше това
нещо, но резултатът беше сита душа. А това е прекрасно усещане.

По принцип винаги ме е привличал Северът. Открай време ми е по-интересен и по-загадъчен от

Юга. На юг някак всичко е ясно – пачанга, ходят голи и ги мързи. И се правят на мили,
гостоприемни и сърдечни, а често са лицемерни, потни и ти говорят зад гърба. Ядат всичко, пият
всичко – весели хора. Често миришат. Сигурно защото се потят и са твърде преяли, весели, пияни
или заети с клюки, за да се изкъпят. Или изперат.

Не обичам да ходя и на море. Просто не ми понасят жегите и оглупелите хора. Хората много
оглупяват на плажа. Особено ако са много накуп. Те по принцип като са много накуп рязко
оглупяват, но в плажното оглупяване има и елемент на усмихнат кретенизъм.

Морето само по себе си е чудесно, но някак трудно ми се получава, изолирано от всички минуси.
Знам, че има Карадере, но и там имам проблем. Обичам хигиената.

Обичам и да пътувам. Много. Прераждам се направо. Това вечно мое търсене и безкрайно
любопитство сякаш може да бъде нахранено само с пътуване – колкото може по-далече, колкото
може по-непознато.

Тук обаче тук идва моят умерен мързел в битово отношение. Не обичам да не ми е удобно, да съм
мръсен и гладен по-дълго от едно денонощие. Изобщо сбъркан човек. Хубавото на света е, че е
толкова шарен и толкова голям за мащабите на едно двукрако бавно същество с мизерно къс
живот, че в пътешествието винаги има надежда. Просто цялото щастие и емоционална ситост си е
някъде там, независимо колко е чепат човек, колко мрази туристите, пияните руснаци, пияните
англичани или пък смърдящите народи на изток, или пък квадратните немци. Едни мразят бетона,
други ги е страх от паяци. Едните се тъпчат с евтина храна по цял ден, други пушат и гледат в точка.
Шарен свят – прекрасен.

Та много ми се ходеше на север, толкова ми се ходеше, че отидох. Отидох, но си го направих хем

комфортно, хем предизвикателно, хем мърляво, хем чисто. Толкова добре се получи, че искам пак.

Реших, че най-чудният вариант е да отида на круиз. Принципно трябва да се чете крууз, но поради
неведомите лингвистични пътеки, сме осъмнали с крива думичка.

Круизите са като хората – не можеш да ги сложиш под общ знаменател. Не всички жени са зли и не
всички мъже са прасета, нищо че в общи линии си имат сходни черти. Та и круизите не са само
скучни лодки, пълни с дъртаци, които се чудят къде да си харчат изплатените застраховки живот и
огромни пенсии. Те са си просто едни мини-ноеви ковчежета, носещи само човеци без други
животински видове, но пък някак автоматично създаващи бонзай-вариант на човешката раса и
общество като цяло. Изобщо е тъпо да погледне човек на круизите едностранно.

Избрах си голям кораб – най-големият наличен за този период и място. Избрах си британските
острови, че за фиордите първо не бях финансово готов, пък и си имам детска слабост към
Шотландия. Не бях ходил там, а круизът обещаваше няколко спирания именно при онези диви
планинци, за които Marillion пеят в цялото си творчество до 1988. Сглобих цялото пътуване
набързо и без особена мисъл, но пък зареден с много ентусиазъм и с не чак толкова заредени
кредитни карти. Тук някъде разказът преминава в множествено число, понеже не бях сам, разбира
се. Човек трябва да върви и в живота, и в любовта с приятни нему хора. С мен бяха и верният ми
другар в приключенията и живота, както и една от трите ни дъщери – най-голямата. Другите ще
чакат, съжалявам.

Ден 1

Изпълнени с трепет и с всичките ни четири налични куфара вкъщи, единият от които с размер на
малка хижа, полетяхме към Хамбург, откъдето трябваше да тръгнем. Естествено лудницата беше
пълна, оставихме апартамента в състояние, в което ако го бяха разбили докато ни няма, крадците
щяха да си тръгнат разочаровани, че някой ги е изпреварил. През целия път до летището говорих
по телефона, опитвайки се да свърша максимално много неща, за да изчезна тихо от света за две
седмици. Добре че в момента, в който самолетът затича по пистата, аз заспивам като под
анестезия, та почти първото нещо, което реално си спомням от този ден, беше нещо вкусно и
скъпо, което хапнахме на летището във Варшава. Малко преди полунощ се оказахме в Хамбург.

И понеже не искам да си давам зор за хубавите неща в живота, не си бяхме дали никакъв зор в
предварителното проучване на това как да стигнем до хотела. То ние не си бяхме дали и зор да си
го резервираме до 3 дни преди полета, което малко ни излезе през носа в следващите 3 абзаца.

Въоръжен с телефон с голям екран и мобилен интернет на корем, зацъках Google maps да видим
как да стигнем до хотела. Хотелът се оказа в другия край на Хамбург (естествено), и всички смели
прогнози на телефона ми вещаеха час и половина и три смени на превозни средства. Но ние сме
смелчаци и не сме някакви лигльовци. Тайно от другите проверих и в UBER, но прогнозната цена от
55-60 евро не си струваше споделянето на идеята.

Хубавото на немския транспорт е, че е предвидим. Попътувахме. Качвахме се, слизахме, въртяхме

се в кръг. Стълби, подлези, надлези, метро, влак, трамвай, накрая автобус. Вече бях тотално скапан
от мъкненето на почти целия багаж и чак в последния автобус ми направи впечатление, че сме
останали само ние и шепа много притеснително изглеждащи хора от други няколко раси. Махнах с
ръка на селските си предразсъдъци и се заех да изучавам рекламните стикери по покрива на
автобуса. По едно време стигнахме в нищото. Беше останал един подозрителен другорасец и ние
тримата. И всичките ни куфари. Но машинката ми каза, че сме си били стигнали крайната спирка.

Поспогледахме се, окуражавайки се с поглед пред детето, но и двамата прехвърляхме другото

значение на словосъчетанието „крайна спирка“ докато изтътрузвахме куфарите от автобуса в
черния мрак навън. Сините точки на телефона обещаваха, че след триста метра някъде, ще
стигнем до хотела. Обаче там нямаше град, камо ли хотел. Бяхме в някаква индустриална зона,
пълна с големи оградени пространства, пълни с кубични постройки, тип складове. Имаше и много
паркинги с тирове. Добрата страна на това да си родител е, че дори и да примираш от ужас, това
детето не трябва да го вижда, затова уверено тръгнах по сините точки.

Завихме наляво. На около двеста метра единствената двуетажна постройка във видимата зона в
мрака, имаше голяма табела на стената, която гласеше TIR WASH. Там ни водеше навигацията.

Беше хотел. Честна дума, беше хотел. Чистичък, топъл, с чиста баня и много гореща вода. Мисля,
че бяхме само ние и още един човек. Надявам се да е било човек поне. Някой все пак се
разхождаше по едно време по коридора.
Четка за зъби, чорапи на пода…припадане.

Снимки от 1 до 5

Ден 2

Валеше. Не че в Германия това е новина, но валеше и беше мръчкаво. Въпреки това, утрото
придаде на гледката през прозореца по-малко терминален усет, но все така индустриален
привкус. Събрахме багажа и движени от обща неусетна мотивация да се върнем в света на живите,
напуснахме хотела, хванахме снощния автобус в обратна посока и след някакви минути вече
седяхме в суперприятно кафене с кроасани, сандвичи и кафе. Сити и оптимистични, хванахме
метрото и обгърнати от нежната сигурност на западната цивилизация, пристигнахме на круизния
терминал на пристанището в Хамбург. Сградата е направена от стари транспортни контейнери и е
радост за окото. Както и целия район на града наоколо. Модерен, различен, излязъл от всичко
стандартно. Наоколо няма две дори бегло приличащи си сгради. Има и голямо виенско колело.
Май най-голямото в Германия. Или поне в северна Германия. Там директно на терминала. Но е
голямо. Шейсет и три метра, да кажем.

Оставихме си багажа и тръгнахме към терминала да се регистрираме. На терминала имаше две

хиляди души. Излязохме от терминала и отидохме на виенското колело. После се разходихме из
града за 2-3 часа. Снимахме лебеди, снимахме какво ли не. Пазарувахме в DM всичко, което бяхме
забравили да си вземем от вкъщи. Върнахме се на терминала. Вътре нямаше никого, само двама-
трима души, които чакаха само нас, защото всички други вече били на кораба. Не се наложи да
чакаме и секунда. Ето безплатен life-hack за хора с по-здрави нерви: Как да не висим на опашка за
качване на кораб? Като се махнем и се върнем когато опашката си е тръгнала. Гениално!

Отидохме си в каютата. Снимахме я, пратихме я на близки и роднини да се радват и на колеги, за

да завиждат, и чак после осъзнах, че куфарите ни заемат по-добрата половина от свободната
жилищна площ. След бърз пристъп на паника и самосъжаление, видях, че под леглото е кухо и
куфарите изчезнаха за миг. Дори гарсониерата на колела влезе. Хукнахме из кораба да го
разучаваме, три минути по-късно се върнахме се върнахме за спасителните жилетки, защото
имаше обучение по безопасност. Същото като шоуто на стюардесите в началото на всеки полет, но
тук е със задължителното участие на публиката. После не помня какво правихме, защото корабът
беше огромен, всички етажи бяха еднакви и беше адски трудно да се ориентираме. Предполагам
това сме правили до края на деня – търсели сме си каютата, после, за да ни е интересно, пак сме
си я губили. Аз лично вечерях три пъти. Имаше страхотни пици, които правеха пред носа ми и
вадеха нови непрекъснато. После вечеряхме и в основния ресторант, където трябваше да се
облечем по-стегнато. После пихме коктейли и после открих колко ми е удобно леглото.

Ден 3

Най-хубавото на круизите, за разлика от хотелите е, че дори и да се успиш за закуска, въпреки че е

до 11 часа, винаги някъде има нещо за ядене. Истината е, че почти не си спомням от сутринта на
първия ден на кораба, освен хубавата гледка на ширналото се безбрежно море директно от
леглото. Там някъде е моментът, в който си казваш, че разликата в цената за каюта с балкон си е
струвала.
Следобед като истински туристи се мотахме, плувахме в закрития басейн, който въпреки
миниатюрните си размери, нещо като 12 х 6 м, се оказа годен за плуване, ядох егати вкусната
пица, пробвах симулатора на Формула 1 на борда, което се оказаха чудесно похарчени 6 или 9
евро, не запомних. Разбих болида минимум 4 пъти, като виртуалната реалност се оказа доста
истинска. Разтрисането на колата е сериозно. После ядох егати вкусната пица.

Привечер, аз, потомствен зубър, отидох да слушам и гледам лекция на тема Шотландия. Това беше
най-хубавото нещо в този ден. Гледах с големи очи и попивах, все едно всичко това го няма в
Уикипедия, но възстаричкият лектор, който беше като изваден от филм на Джим Хенсън – слаб,
сух, с бяла дълга коса, дълъг кариран шал и вехто сако, беше неповторимо обаятелен и разказваше
ли разказваше факти, легенди и традиции. Вече ми идваше да плувам до брега, само и само по-
бързо да видя и усетя всичко. След лекцията дори не се сетих за пица, а се втурнах да досаждам на
моите хора с прясно научените факти. Вечерта гледахме някакво шоу в театъра, което ми стоеше
малко евтино, въпреки привидната пищност, след което ядох егати вкусната пица. Ходихме и в
официалния ресторант, в който дори нямам идея какво имаше за ядене. После се снимахме,
понеже се бяхме облекли официално. Тези снимки са най-ужасните от цялото пътуване

И естествено, в последния момент късно вечерта се сетихме, че всъщност на другия ден

акостираме на шотландския бряг, а дори нямаме идея какво ще правим там. Купих си кредит за 1
час мобилен интернет от корабния за скромните 17 € и се зачетохме. За първи път, пет месеца
след като вече знаех къде ще ходим, реших да прочета нещо за Инвъргордън. Оказа се, че е просто
пристанище, от което се стига до Инвърнес – столицата на Хайлендс, т.е. на северната, т.е. на
истинската Шотландия. Оттам пък лесно се стигало до Лох Нес. Ето това вече си струваше. Сетих се,
че имам и близка приятелка, която живее в Шотландия, и реших да ѝ пиша във фейсбук да се
видим. Доста малоумно от моя страна, точно като въпросът, „аа, ти в Люлин ли живееш, познаваш
ли Митко?“

Василена се оказа явно калена мома, защото само потвърди, че ще дойде, да минем да я вземем
от автогарата в Инвърнес. Е това се казва откривателски дух, да отидеш на място, където не си
стъпвал и да си чукнете среща в десет на Попа. Точно преди заспиване ми хрумна гениалната идея
да си наемем кола като пристигнем, защото не искам да се мъкна с всички туристи, нито да им
плащаме глупавите екскурзии, които така или иначе не можехме да си позволим. Както и предната
вечер, заспиването ми беше като дръпване на щепсел.

Снимки от 6 до 10

Ден 4

След 30 секунди беше следващата сутрин. Беше обидно рано за хора във ваканция, а аз типично за
мен започнах да тероризирам семейството да се оправят, да не се мотаят, че са егати ужасът и
вече никъде няма да ходя с тях, ако ще ми провалят плановете още от сутринта. На шейсет и
четвъртата ми нервна обиколка в кръг, аз вкиснат, другите сърдити, излязохме от каютата,
екипирани като за Еверест. В допълнение, упоритият ми отказ да снимам с телефон ми струва едни
допълнителни 6 кг в раницата.

Слязохме на шотландска земя, естествено, като за четири хиляди туристи ни посрещна шотландец
в килт и гайда. Прекрасен е звукът на шотландската гайда, дори и така като за масовия турист.
Демонстративно и надменно подминахме кроткото стадо, чакащо пред автобусите за различните
организирани екскурзии и се включихме в независимото, точно толкова голямо стадо, вървящо
към автобусната спирка извън пристанището, за да се бори само с предизвикателствата на
планинска Шотландия. Духаше свирепо, но поне не валеше.

Дойде автобус. Качихме се. Двупосочният билет до съседния град Инвърнес за трима души
струваше двадесет и два паунда. Тогава британците още не знаеха, че ще гласуват за излизане от
Европейския съюз, затова лирата им струваше 2.80 лв. И тръгнахме. Това беше Шотландия! Най-
после! Цял живот чакам да те видя! Здравей!

Още след първия завой ни удари ЗЕЛЕНОТО. Шотландското зелено. Зеленото, което винаги съм си
мислел, че е фотошоп. Е, не е. Няма такова зелено. Най-зеленото зелено. Най-чудесното зелено.
Това зелено лекува махмурлук и хемороиди, води до отслабване и до опъване на бръчките.
Просто няма как да не. Повече не исках да виждам друг цвят.

Изведнъж зеленото изчезна. Бяхме влезли в Инвърнес. Още щом стъпихме на инвърнеска земя, се
втурнах да наемам кола в първото дюкянче с малки зеленобоядисани черчевета. Вътре седеше
таткото на Фродо Бегинс и с блага приятелска усмивка ме запита нещо. Заплюх си филологията,
окопитих се и заговорих с истинския британски акцент на завоевателите, барем го респектирам и
се стегне да проговори английски.

Чичото не се впечатли, но и не престана да бъде мил и усмихнат и ми обясни, че те нямали

свободни коли, че те се наемали много време предварително, но еей там на около миля след онзи
мост има друг каррентал шоп, да сме отидели там. Чиърс, мейт, викам, демонстрирайки колко съм
пекан по английски, той пак се ухили и тръгнахме. Милята не е като километъра. Много по
изморителна единица е, особено по баир. Стигнахме до второто място, където сценката беше горе
долу същата, но беше момиче и не приличаше на хобит. Прати ни на около миля в трета посока.

Лекинко се самосъжалявах, че не сме помислили по-рано, помрънках малко и стигнахме третото

място.

На четвъртото място, което почти затвори квадрат със страна една миля в пешеходене, беше им
останала една едничка колица. Почти прегърнах дилъра и казах, че я взимаме. Вече не ме
интересуваше цената. А тя се оказа малко повече от автобусния ни билет. Човекът ме помоли за
книжка, аз му я дадох, той писа известно време в един тефтер, малко се мръщи, после пак писа,
после плахо и много учтиво помоли да му помогна да намери къде точно пише какво имам право
да шофирам, че не му бил познат този документ.

Взех си личната карта от него леко сконфузен и извинително му дадох шофьорската си книжка. По
живо, по здраво заведоха ни пред чисто новичкото Фиат 500, и ми връчиха ключа. В този момент,
точно в този дъъъълъг момент, цялото осъзнаване къде се намираме, ми се стовари отгоре. Колата
нямаше волан там, където се очакваше. Обединеното кралство, глупако, ляво движение, десни
волани, сещаш ли се?? Да, беше дълъг момент.

Окопитих се, уверено влязох в колата, пожелах хубав ден и потеглихме. Всички сетива пищяха в
мен. Всички вътрешни аларми и системи за сигурност виеха на умряло и мигаха в червено. Нищо
не беше както трябва, всичко беше наопаки. В първите триста метра се опитах няколко пъти да
изкъртя дясната врата, посягайки към скоростния лост. После, още на първото кръгово
кръстовище, всички системи за самосъхранение и самоспасение изгоряха и ме обзе онова
нездраво спокойствие и бича самоувереност, че сякаш цял живот само коли с десен волан съм
карал.

Василена ми звънна, че е пристигнала.

- Следва продължение -