Table of Contents

Анотация
Въведение
Глава 1. Желанието да общуваш
Място за споделяне
Вън шовинизмът, добър ден на добронамереността
Бистрото — животът, какъвто е
Празник като „на село”
Трябва ви обитаемо място, покрив над главата и усмивка
На масата „като семейство”
Глава 2. Наслада за сетивата
Когато думата „Франция” се римува със „сетивни наслаждения”
Щастието е и в чинията
Френската кухня — запазена марка!
Кулинарното изкуство като житейска философия
Опияняващите аромати
Изисканост и наслада за сетивата
Глава 3. Духовната сила на мястото
Паметта на камъните
Време за каменни градежи, време за човешки изяви
Нирвана — на една ръка разстояние
Хилядите лица на автентичното
Париж, диамант с хиляди фасети
Където и да сте, се чувствате като у дома си
Селото — наистина благодатно място
От хоризонт към хоризонт
Бъди турист в собствената си страна
Природата — един девствен талант
Глава 4. Божественият промисъл
Без свобода няма творчество
Световен шампион по идейни спорове
Културата е навсякъде и е за всички
Раят на книжарниците
Културата като кръстопът на света
На всяка крачка — фестивал
Да твориш, значи да дръзнеш
В търсене на смисъла
Промени първо себе си, за да промениш света
Живот сред легенди
Легендите от миналото говорят на настоящето
Легендата — част от самите нас
Глава 5. От любов към изкуството
Благородната мисия на занаятчийството
Съхранявайте паметта на вещите
Просто шик!
Изкуството да си безгрижен
Тайната на щастието по френски
Заключение
 Доминик Баро, Люк Милар

Радостта от живота по френски

 Анотация
La vie est belle. Тази прочета фраза описва онова специфично отношение на французите към живота, което ги
отличава от всички нации по света. С прочутите кафенета и бутици, изискани дрехи, опияняващи парфюми,
примамливо ухание на кроасани, легендарни писатели и величествени замъци Франция пленява въображението. Но
в какво се крие безспорния чар и магнетизъм на Франция? Защо е на първо място в света като туристическа
дестилация? И защо французите са смятани за мърморковци и самохвалковци?
Доминик Баро и Люк Милар решават да развенчаят всички митове и да ни разкрият тайната — как да открием
радостта от живота! Френският начин на живот е удоволствие, а насладата винаги е приоритет. Щастието е
едновременно лично и споделено. То е апетит към живота, безгрижно отношение, любопитство към новото и
увереност в това, което бъдещето носи.
 Въведение
При неотдавнашното ни пътуване в чужбина една жена ни попита откъде идваме. От Франция?! Още с
произнасянето на това име очите на нашата събеседница заблестяха. Пред погледа й сякаш се заредиха картини.
Прочути маркови вина, тераси на кафенета, пълни с очарование бутици, изискани дрехи. Селца в Прованс,
примамливо ухаещи на лавандула. Пейзажи, от които дъхът направо замира! Легендарни писатели! Величествени
замъци, парфюми, омайващи сетивата…
Когато стана дума за французите обаче, лицето й придоби по-скоро резервирано изражение — мърморковци и
самохвалковци, взрени в пъпа си, вечно назидаващи. С една дума — чаровни, но непоносими. От една страна,
олекна ни — представата за французите се е променила. Образът на добродушния чичо с барета на главата, който
прекарва дните си в разходки с увесен на ръката бастун, очевидно бе останал в миналото. Но пък от друга страна,
откъде тогава идва вкиснатото им настроение? Сякаш е лепнато като фабрична марка на маратонките…
Така че решихме да покажем истината, понеже подобна представа, макар и не докрай погрешна, е доста
изкривена. Тя е само видимата част на една много по-сложна и безкрайно по-приятна действителност, отколкото
сме свикнали да мислим, и точно затова Франция си остава страната на радостта от живота.
Факт е, че Франция е на първо място в света като туристическа дестинация. Дори бие всички рекорди по брой
на туристите за 2018 година. Но според проучванията, изследващи усещането за щастие, което изпитват жителите на
различни европейски държави, Франция заема шестнайсето място.
Как тогава да си обясним този парадокс? Най-напред с това, че Франция е изумително разнообразна. Тя, разбира
се, има световнопризната гастрономия с нейните реномирани вина и хиляда и двеста вида сирена. А също и
опияняващи парфюми със загадъчен аромат и старинни тайни, които майсторите на художествени занаяти владеят.
Но и отвъд изяществото на луксозните стоки, във всичко има стил, една типично френска изтънченост. Не бива да
забравяме и енергията, която излъчват древните каменни сгради — паметници и други исторически места. Също и
пейзажите — толкова различни за всеки регион, че на човек му се струва сякаш е пребродил земята чак до края на
света. Най-сетне пътешествието из Франция е и пътешествие на духа с театрите, филмите и музеите, които
подхранват жаждата на сетивата. Всъщност, разнообразието от аромати, цветове и усещания е толкова голямо, че
когато се каже Франция, впечатлението е сякаш никога не бихме могли да я пребродим… А също и това, че тя
предлага всичко, от което имаме нужда, за да бъдем щастливи.
Има и още нещо. Нещо дребно, отвъд чувствата, което обяснява защо очите на събеседника ви заблестяват, когато
произнесете името Франция.
Това допълнително духовно усещане е чувството за свобода, което изпитвате, когато на воля кръстосвате по
улиците или по откритите пазари, когато медитирате на дългата пясъчна ивица или обърнали очи към планините,
когато четете роман на терасата на някое кафене или обсъждате нещо с непознат на чаша ароматно вино Достатъчно
е човек да протегне ръка и да отвори сърцето си, за да улови тази благодат, да вкуси от безгрижието и непринудената
отвореност към света. И тогава ни завладява усещането, че всичко, което искаме, е възможно. Животът внезапно
придобива друго измерение, много по-хармонично, сякаш пред нас се разкриват всички хоризонти на Земята!
Точно това единство между чувствените удоволствия и усещането за пълнота на преживяването, което ни дава,
наричаме „щастието по френски”. То е навсякъде — достъпно е за всички, когато пожелаят. Необходимо е само
човек да отдели време и да направи крачка встрани от утъпкания път, за да тръгне към него — нещо, което
французите, тези вечни мърморковци, често забравят да сторят. За радост, все повече хора преоткриват това щастие,
и най-вече — споделят го. Заедно!
Една прочута в целия свят картина изразява превъзходно тази атмосфера на радост и лекота — Бал в Мулен дьо
ла Галет (1876) на Огюст Реноар. Тя представя народен празник — жените и мъжете обсъждат нещо, седнали на
маса, пият вино, танцуват. Впечатлението е ведро и същевременно зашеметяващо — платното ни пренася сред
вихрушка от движения, цветове и светлина — в тези весели лица, в замръзналите в движението на танца тела се
усеща радост от живота, простичкото щастие на един споделен миг. На втори план към нас гледа усмихната двойка,
сякаш ни кани да се присъединим към празника. Да изживеем в пълнота настоящия момент, да се потопим във
вихъра на съществуването, да се наслаждаваме на най-изтънчените нюанси на живота — нали точно за това
копнеем най-много на този свят? А дали то, чисто и просто, не е ключът към бликащата радост?
Така че — каним ви на пътешествие във Франция! В самите глъбини на изкуството да живееш.
 Глава 1.
Желанието да общуваш
Самолетът каца на летище Роаси и ето че мечтата се превръща в реалност — вие сте във Франция! Най-сетне!
Париж е ваш! Айфеловата кула, Лувърът, Шан-з-Елизе, Мулен Руж! На седмото небе сте!
За съжаление персоналът на скоростните влакове стачкува. Чакате един час на опашка и после десетина души ви
пререждат, най-сетне един таксиметров шофьор благоволява да ви обърне внимание, мята куфарите ви в багажника
и потегляте! Без да спре дори за миг да ругае другите шофьори, човекът обяснява, че Париж е най-красивият град на
света и че освен Франция никоя друга страна не си струва усилието да я посетиш. Пристигате, където трябва, а той
измъква багажа ви на тротоара и веднага тръгва, без да благодари, нито да каже довиждане. В хотела служителят на
рецепцията с ледена любезност ви уведомява, че стаята и всички удобства в нея е готова. Но вместо стаята с
всевъзможни удобства, откривате едно неугледно кътче, кацнало на шестия етаж и ласкаво колкото и хладилника.
При тази цена, естествено, няма и асансьор!
За щастие гледката към покривите на Париж е прекрасна. Отваряте прозореца и ударите на пневматичен чук ви
поздравяват за с добре дошъл.
Пътуването е било продължително и естествено, изпитвате лек глад. Молите служителят на рецепцията да ви
посочи някой по-сносен ресторант, но без да прекъсва разговора по телефона дори за миг, той махва неопределено с
ръка и промърморва нещо, вероятно някакъв адрес. Каквото и да означава това, тръгвате на късмет, само че
внимавайте — многобройни кучешки изпражнения ви дебнат, а и скейтърите минават опасно близо до вас. Накрая
пускате котва в някаква мърлява гостилничка, където една опърничава сервитьорка мята менюто на масата. След
час, който прекарвате в преброяване на мазните петна, образуващи цели съзвездия върху хартиената покривка, ви
донасят една доста поизстинала порция, но на гореща цена. Няма значение, нали сега ще осъществите наяве една от
мечтите си — ще се качите на самия връх на Айфеловата кула! Само че и тук персоналът стачкува и от само себе си
се разбира, че стачката ще продължи през целия ви престой. Седмица по-късно си тръгвате със спомена за една
внушителна колекция от всевъзможни унижения.
 Място за споделяне
Добре де, нахвърляхме в няколко реда повечето съществуващи клишета за Франция и французите, както се казва
в подобни случаи, с това приключихме! Да минем сега към реалността. Тя, разбира се, е твърде различна от онова,
което току-що разказахме, а и безкрайно по-приятна.
Даваме си сметка, че щом осемдесет милиона туристи пристигат всяка година в тази страна, то не е за да се
сдобият с опит като този, който преживя нашият злощастен летовник. Щом толкова много хора идват от четирите
краища на света, за да видят Франция, то е тъкмо защото това е страната на насладата от живота. И е тъкмо
обратното на онова, което разказахме преди малко като шега. Тук, във Франция, начинът, по който ви посрещат, е
едно от първите неща, на които човек може да се наслади. Каквото и да правите, където и да отидете, винаги ще ви
посрещнат с добър ден и с усмивка… при условие, че и вие се усмихвате, разбира се! Защото французите са хора с
характер — това е факт, който няма дори да се опитваме да отречем — „с противен характер” ли? Въпрос на гледна
точка. Те пък са убедени, че са изключително умерени. Ваше право е да го оспорите, но те не искат нищо повече
освен да поговорите за това, и по възможност — на чаша добро вино и на маса.
Всъщност от тази незначителна история, нещо като увод към нашето пътешествие, трябва да запомним само
едно: да пристигнеш във Франция означава да пристигнеш сред французи. Тоест, да се потопиш в една наистина
разнообразна общност от шейсет и пет милиона души, които обичат да споделят хубавата храна, да се разхождат по
улиците, да обсъждат всичко и нищо и да променят представите за света между два взрива от смях. Накратко, да
пристигнеш във Франция, означава да попаднеш сред жени и мъже, които обичат живота с целия му финес и са
готови винаги да споделят тези приятни моменти с теб. Така че по време на пътуването или до края на престоя си
ще се сдобивате с все по-богат опит и стига да отворите сърцето си, той ще остане абсолютно незабравим. Това е
щастието по френски.
Във Франция това означава често да споделяте с другите, да сравнявате впечатленията си, да изразявате чувствата
си. Французите са развили в изключителна степен изкуството да общуват на маса, което не е някакъв планиран или
преднамерен подход, а част от собствената им ДНК. Достатъчно е да подхванете разговор, и ето че собственикът на
малкото ресторантче, предлагащо морски дарове, вече ви разказва последните новини за риболова, копнеещият да
стане писател, ви разказва за своя бъдещ ръкопис, а майсторът-пекар описва с акцент, също като на Паньол (Марел
Паньол (1895–1974) — френски писател, кинорежисьр и драматург, член на Френската академия), хляба, който
приготвя. Хората се срещат, представят се един на друг и внезапно животът придобива едно друго измерение, в
което всичко изглежда възможно. Ето защо, като оставим настрана красотата на природните забележителности,
впечатляващите монументи и превъзходните ястия, толкова много туристи съхраняват ослепителен спомен за
пътуването си във Франция — тук човек не е случаен пътник, тук той общува с другите.
Щастието по френски не може да се ограничи до едно-единствено място, където човек се чувства добре, нито да
се сведе до някой повече или по-малко известен ритуал. То означава да се наслаждаваш на живота и същевременно
да си отворен за всичките му нюанси. Щастието по френски представлява свободен избор между затвореността в
себе си и сладостите на живота, между онова, което човек изпитва, и друго, което ни кара да се чувстваме добре.
Късметът на тази страна е нейното многообразие. Всеки регион има собствена култура и свои традиции по
отношение на посрещането. С момчетата от северната част на страната ще изпиете по чаша бира на битпазара в
Лил, провансалските фермери ще ви накарат да опитате от специалитетите им на някой пазар, същото важи и за
парижките творци, а и за суровите бретонски моряци, за елзаските винопроизводители и савойските ски-учители. В
тази страна има по нещо за всеки вкус и за всякакъв вид чувствителност. Където и да се намирате, ще имате
усещането, че сте попаднали сред нова общност, сред жени и мъже, които спонтанно ви разказват собствената си
история, споделят радостите си, а понякога и тайните си. Французите — това е Франция във всичките й възможни
състояния. Като цяло Франция е чувствена страна, дълбоко свързана със своето културноисторическо наследство.
Може да обсъждате кухнята, но при условие, че ще опитате ястията. Може да разговаряте за литература, само че с
книга в ръка. Ще се влюбите в планината, докато бродите по туристическите пътеки. Всичко е пред вас, само на
една ръка разстояние, и чака да му се насладите… Пък и не липсват добри души, които да ви дадат съвет. Това е раят
в известен смисъл…
 Вън шовинизмът, добър ден на добронамереността
Рай ли казахме? Нещата не са толкова прости. Когато говорят за страната си, французите не се колебаят да я
критикуват и имат стабилната репутация на постоянно мрънкащи. Ако искате да видите забавна илюстрация на
това, прочетете отново комикса за Астерикс на Госини и Юдерзо, които с тънък хумор и много финес обрисуват
манталитета на французите. Но стига някой чужденец да дръзне да подметне някаква незначителна забележка за
нацията, галският петел тутакси надува гръд и мощно кукуригу оглася въздуха. Но тук отново стигаме до парадокса,
за който стана дума във въведението.
Французите понякога изпускат от поглед красотата и вкуса на живота, които изпълват тяхното всекидневие. Те
проявяват склонност да се взират в онова, което им липсва, като често не се вглеждат в богатството около тях. И все
пак, от години се забелязва определена еволюция — хората все по-често не искат да се вторачват в тъмната част на
житейската картина и насочват поглед към красивата й страна, понякога го правят сами, но най-често — в
компания.
А откъде идва репутацията на самохвалковци и самодоволни хора, която обикновено витае във въздуха, стане ли
дума за французи? Духовният им облик ли е това? Или е фалшива новина? Да кажем, че това е просто обратната
страна на медала. Когато живееш на място, което може да ти даде толкова много култура, история, гастрономия,
място, богато на велики личности и събития, което е родило Френската революция и Декларацията за правата на
човека и гражданина, хората понякога са склонни да си приписват заслуги, но малко прекомерни…
Франция е красива страна, така ли? Твърдят го много хора. Може би е най-красивата на света? Добре, съгласни
сме. Има и други изключително красиви страни по земята. Най-красивата е там, където човешкият поглед спира с
любов. А и много други места също се гордеят със своите блестящи умове. Въпрос на гледна точка, зависи обаче
дали това е гледната точка на велик философ или виден учен по въпроса колко генерали са потапяли Европа в огън
и кръв например? Не е толкова далеч назад времето, когато на повечето европейци косата им настръхваше само при
споменаването на Франция! Закачливият чар и задълбоченият разговор не винаги са били типично френски черти.
Съвсем не!
В действителност през последните години изкушението, каквото представлява шовинизмът, и което дълго време
съпътстваше всяка марка „произведено във Франция”, се стопи. Глобализацията оказа своето благотворно
въздействие, тя даде възможност на все повече туристи да кръстосват нашир и надлъж страната, но помогна и на
французите да си дадат сметка за нещо, което беше невъобразимо през 80-те години на 20 век — не, Франция не е
център на вселената. Осъзнаването на този факт беше спасително — то подтикна жителите на тази красива земя да
се погрижат за приема на своите туристи и да се отворят към нови хоризонти. Дори оказа благотворно въздействие
и сред самите французи — невъзможно е да изброим всички сдружения, граждански инициативи, дни на отворени
врати и други видове съседски празници. И ако някои държави произвеждат петрол, във Франция се култивира
доброто приятелство. Няма нищо по-лесно от това да общуваш с друг човек — достатъчно е да излезеш от дома си.
Каквото и да казват някои тъжни по дух хора, изобщо не е случайно, че думата „братство“ има своето място в девиза
на Френската република. Душевната щедрост проправя множество прекрасни дни пред себе си. Просто в тази
страна, в която съществува тенденцията всичко да е в грандиозни мащаби, тя се проявява много по-рядко в сградите
на официалните институции, отколкото във всекидневието.
А добронамереността? Днес във Франция все по- често се сблъскваме с това качество, с което — да отбележим
мимоходом — се обяснява не само привлекателността на страната за целия свят, но и законната гордост на нейните
граждани. И ако нещо се е променило във Франция в началото на третото хилядолетие, то е именно осъзнаването,
че развивайки умението си да изслушваме другия, стигаме до неговите най-дълбоко стаени душевни богатства и ги
споделяме по възможно най-добрия начин.
Къде по-конкретно бихме могли да срещнем такова добро приятелство, което ни помирява не само със самите
себе си, а и с другите? Ако се вгледаме внимателно, то всъщност е навсякъде. Но най-лесно е да го срещнете, като
ни последвате в една типично френска институция — бистрото.
 Бистрото — животът, какъвто е
Забелязали ли сте го вече? Щом в някои холивудски филми искат да покажат Париж, на екрана се появява
терасата на някое кафене… и за да бъдат още по-ясни нещата, звучи и приятна мелодия на акордеон.
Може би е време да обърнем внимание на нашите американски приятели, че народното веселие под звуците на
акордеон вече наистина няма място в ютюб. За сметка на това пък бистрото, както в Париж, така и в което и да е
селце на Франция, си остава неотменно. То е мястото, където човек може да почувства най-дълбоко какво
представлява изкуството да живееш по френски. Защо е така, това ли попитахте?
Първо, защото в бистрото кипи живот. Там не се ходи просто за да пийнеш нещо — то е идеалното място за
дискусия с приятели, да четеш увлекателен роман, да разсъждаваш за времето, което отлита, и дори да работиш сам
или заедно със сътрудниците си. В известен смисъл бистрото е точката, в която всичко е възможно. Тук може да
разкажеш за любовта на живота си, да споделиш с непознати своите планове, да прекараш приятно времето си,
слушайки някоя рок група. Казват, че Жорж Сименон е описал своя знаменит детектив Мегре на един дъх именно на
терасата на едно кафене! Прославеният комисар впрочем намира решение на не една загадка, облегнат… на бара.
Когато споменаваме Мегре, тутакси изниква представата за задимен кафе-бар, за подгизнали от дъжда габардинени
палта и за зарязани по масите халби бира. Е, да, във въображението на голяма част от французите и на многобройни
чуждестранни туристи решаването на заплетените полицейски истории представлява дейност, която се практикува
твърде често именно по такива места!

Знаете ли това?
Думата бистро идва от руската дума бистро, което означава бързо. Тя навлиза в употреба през
1814 година, по време на окупацията на Париж от руските войски. Тъй като на войниците било
забранено да пият по време на служба, а и те се опасявали офицерите им да не ги изненадат, докато
са в питейните заведения, настоявали да бъдат обслужвани бързо, крещейки: быстро, быстро!…

Кафе-барът, за да използваме този термин от ежедневния език, е привилегировано място за срещи и споделяне.
Никъде другаде във Франция няма да намерите по-близък контакт с такова многообразие, от което идва и неговото
очарование, и интересът към него. Поръчайте си едно черно кафе на бара или чаша хубаво бяло вино и подхванете
разговор. Ще попаднете на някой чиновник, който в почивката си обядва, на някой писател — вече публикуван, или
все още не, на занаятчия, на студент или пък на човек, който просто си прекарва времето. Сега е моментът да се
отворите към множеството, да се отдадете на опиянението от срещата… без да наблягате твърде много на пиенето,
разбира се. Тук можете да се доверите, да размените мисли и спомени, да спорите, да си измислите един друг
свят… Понякога разговорът става задълбочен, друг път е лек и забавен, пълен с носталгия или пък разгорещен. Няма
как да го знаете предварително,! Колко ли съдби са били разбити в някое бистро в Париж или в провинцията? Това е
възможно най-малко елитарното място… и възможно най-човешкото. Да си припомним само избите в Сен Жермен
де Пре, свирещите би-боп оркестри, развихрилите се танцьори, екзистенциализма, Борис Виан и Жан-Пол Сартр,
които обсъждат нещо с чаша вино на масата… Къде другаде, ако не в някое бистро, би могло да има такава
концентрация на таланти и съдби?
Селските кафенета се отличават с една характерна особеност — фамилиарна близост в общуването между
собственика и постоянните посетители. Накрая те дори стават като част от семейството. Там има кой да ги изслуша,
да ги подкрепи. Често може да видите на стената зад бара пощенски картички от някои постоянни посетители,
изпратени като спомен от ваканционните им дни, сякаш не могат без контакт със своята бърлога, която се превръща
в жалон по пътя им. Бихме могли дори да твърдим, че бистрото, това място за общуване, е първата социална мрежа,
която се ражда много преди фейсбук! Приятелството във Франция често възниква на масите в кафенето, покрити
или не, с карирана покривка.
Ах, това старомодно донякъде очарование на бистрото! Именно то допринася изключително много за неговия
успех. И това не е клише — почти всички кафенета имат свой специфичен отличителен белег, който ги прави
разпознаваеми сред хиляди други — било някой старинен фирмен знак от 60- те години, или маси от декоративен
ламинат тип формика, свидетели на милиони отлетели разговори през годините, кафе-машини от блестящ хром,
великолепни ниски кръгли масички, които собствениците за нищо на света не биха сменили, макар че върху тях
едва-едва се крепят две чинии и гарафа за вода… Тази атмосфера, импрегнирана с отминалото време, усещането за
спокойствие, което ни връща към едно защитаващо ни минало — такова е неповторимото чувство, което човек често
изпитва, докато е в някое кафене или в парижки салон за чай, или пък в някоя стара селска пивница. Дори и по-
модерните барове имат свой собствен облик, отличават се с някакъв детайл в обзавеждането на залата, със
специфичен дизайн или декорация, които ги преобразяват в марка, неприличаща на никоя друга.
Но има и още нещо — едно усещане. Човек невинаги го идентифицира веднага, но то ви връхлита, щом се
заслушате — това е неподражаемият шум в бистрото. Животът тук следва ритъма на твърде специфични и напълно
разпознаваеми съзвучия — разговори, които се издигат над масите, тъй като това е място за общуване; поръчките на
сервитьора, който обявява високо и силно: „Яйце с майонеза, салатата на шефа и половинка червено”; минаващите
коли от другата страна на витрината; подрънкването на флипера, та чак до звука на малката лъжичка, която
деликатно докосва ръба на чашката за кафе. Тази звукова вселена, която ни заобикаля, обвива и защитава като в
пашкул — точно това търсят повечето от французите тук, на бара, нещо като своеобразна гаранция за кратък отдих
сред врявата на ежедневието.
Бистрото, най-сетне, е и опияняващият аромат, който се носи от кухнята, то е мирисът на леко вино, който
гъделичка носа, парфюмът на жена, който едва ви докосва и се разтваря във въздуха… Тези аромати се смесват, без
да се надмогват, преплитат се, без да губят собствения си характер. Впрочем, това е място, където странностите се
изявяват и влизат в контакт помежду си. Но също така е и убежище за отмора, където може да изживеете момент на
душевен покой, да се усамотите с някоя книга или с една бяла страница пред себе си. Това е възможно най-
автентичното място, истинското средище за сближаване, където всеки може да изживее в пълнота своята собствена
свобода.
Бистрото във Франция — това е животът, какъв — то е.
 Празник като „на село”
Французите ли? Те обичат да са в компания, но при условие, че само те имат правото да говорят. Това сподели
с нас полунасмешливо, полураздразнено една българска приятелка. Да не би пък французите да са постоянно
взрени в пъпа си? И да, и не, ако отговорим, както го правят в Нормандия. Всъщност стремежът да наложиш
присъствието си, е пряко свързан с определен твърде персонализиран начин да покажеш, че си общителен. Както
вече видяхме, французинът изпитва необходимост да контактува. Той обаче се чувства най-комфортно, когато е в
малка група, сред хора, които са „подходяща компания”, както е обичайно да се казва. Тогава изпитва доверие и се
разкрива пред другите напълно искрено. В противен случай му се струва, че е длъжен „да се покаже”, и тогава
изпълва пространството със своите думи и забавни истории дори с риск да си въобрази, че слушателите му са и
негови безусловни почитатели.
На какво се дължи това умение да запълва цялото пространство с такава увереност и направо объркваща
способност? Бихме могли да твърдим, че до голяма степен французинът носи дълбоко в себе си белега на „селото”,
на тази малка общност, в която всички се познават и където общуването става с лекота, в основата на която лежи
фамилиарността. Следователно всички поводи са добри човек да се радва и да празнува! Разбира се, ценен е фактът,
че всички са заедно, той е много по-съществен от броя на празните вече чинии и чаши на масата. Но все пак
срещата може да се отпразнува и с нещо малко за хапване, и с една хубава бутилка, от която човек просто да опита…
Именно с това се обяснява защо пазарът на открито е не само една от най-любимите атракции за чуждите
туристи, но и привилегирован момент от седмицата за мнозина от французите. Очевидно няма нищо случайно, че в
малките градчета и в селата една от първите информации, които се предоставят на посетителите, е в кой ден е
пазарът. Пазарът — това е среща с гастрономията, човешки контакт и откриване на неизвестното. И пак и тук
всичко е на една ръка разстояние! Достатъчно е да се поразходите наслуки, да слушате, да гледате, да усещате
ароматите и да опитвате, разбира се, също и да докосвате, или накратко — да се потопите в този буен поток от
изтънчени и постоянно променящи се усещания.

Знаем го от опит!
Искате пример, така ли е? Посетете в разгара на лятото някой пазар в провинцията. Вдъхнете
ароматите, идващи от кухнята, тръпчивия мирис на печено месо и уханието на задушено, от което се
носи вкусна миризма на чесън и маслини. Сетивата ви ще доловят идващия от съседния щанд плътен
килим от аромати — там е търговецът на подправки. И веднага след него ви залива благоуханието на
лавандулови сапуни. По-нататък е майсторът на кожени изделия с красиво изработените чанти,
местният дребен винопроизводител, млекарят със своите марки сирена, производителят на плодове и
зеленчуци, хлебарят… Атмосферата никога не е агресивна и винаги е опияняваща — вие сте в центъра
на един фантастичен пачуърк от усещания! Ето и черешката на тортата: предлагат ви да опитате
здравословни продукти, а вниманието към качеството на храната си има своя принос за все по-
нарастващия успех на пазарите.

Но този опит ще изживеете пълноценно, само ако разговаряте с търговеца на дребно и едва тогава събитието се
очертава в своята цялост. Той ще похвали превъзходния вкус на своите колбаси или на сиренето, най-чистосърдечно
ще ви накара да ги опитате, ще извади за вас някакъв специалитет, за който не знаете нищо, дори и името му, и се
обзалагаме, че едва ли ще си тръгнете, без да купите някой от тези местни продукти и това ще ви накара да изпитате
задоволство за пет минути, за един час или дори за ден, а може би и за цял живот. Собственикът ще добави малко и
от себе си, разбира се, ще твърди през смях, че няма да намерите по- вкусна наденица на сто километра наоколо. И
защо не? Това е част от очарованието на мига. Оставете се на течението, сравнете впечатленията си, завържете
разговор с други лапнишарани като вас. Вслушайте се в хвалбите на търговеца на зеленчуци, в коментарите на
клиентите, в смеха на децата. Това е цяла върволица от единствени по рода си мигове, също като театралното
представление, което няма как да се повтори и в което импровизацията е закон. Ако съществува място, където
изразът „да си дадем време и да се насладим на живота” придобива своя пълен смисъл, то това е пазарът!
В който и регион да се озовете, обзалагаме се, че непременно ще попаднете на някакъв празник. Франция
култивира доброто приятелство, както вече казахме, и това е абсолютно вярно, а празникът в известна степен е
денят на неговия урожай. Тук има по нещо за всички вкусове, а поводите за веселие са многобройни: рекламиране
на някакво културно наследство, отбелязване на историческо или музикално събитие, на кулинарна традиция и т.н.
Често поводите се застъпват и взаимно се допълват.
Културното богатство на Франция е толкова голямо, че човек може да прекара живота си в празници навсякъде и
по всяко време. Може да започнете годината с Празника на лимона в град Мантон, на Лазурния бряг, но не
пропускайте да се отбиете и на карнавала в съседния град Ница, както и да се снабдите с четиво от Фестивала на
книгата и на филмите „Удивителните пътешественици от Сен Мало”, да се включите в местните фестивали в
Страната на баските, после и в летните музикални фестивали, да посетите битпазара в град Лил през септември, да
видите Белите нощи в Париж през октомври, танцовия фестивал в Кан през ноември и да приключите красиво
годината с Празника на светлината в Лион и с коледния базар в Страсбург. И това е само една безкрайно малка част
от тържествата, които се организират през годината. Франция е дарена с късмета да притежава огромно
многообразие от традиции както и с таланта да показва колко са ценни. Що се отнася до туристите, духът им,
сърцето и вкусовите рецептори се чувстват объркани — какво да предпочетат!
Разбира се, в селата празниците са доста по-живописни, тук наистина се усеща каква е истинската природа на
хората и коя е силата, която ги обединява. Хората зарязват разправиите, надсмиват се над разногласията си и вдигат
наздравици за дълъг живот. Разговорите понякога са твърде повърхностни, така ли? Да, но само защото това е време
за отдих, малко изгубено време, както се казва, през което човек печели душевен покой и просто се чувства добре.
Тези моменти са толкова важни, че не бива да ги пропускаме по никаква причина.
Но онова, което изненадва чуждите туристи, е, че тази „селска” атмосфера присъства дори и в големите градове.
И в тях има пазари на открито и те са съществен момент от живота на всеки квартал. Ако искате да сте наясно по
въпроса, разходете се из пазара на улица „Муфтар”, в Латинския квартал в Париж. Провикванията на търговците,
оживените разговори, споровете на чашка в съседните бистра — това е картината на едно село, което живее
безгрижно в самото сърце на столицата. В някои парижки квартали като Бют-о-Кай, в 13-и район, човек понякога
остава с впечатлението, че времето е спряло и че всеки момент може да срещне някой свой стар познат.

Знаем го от опит!
Искате ли съвет? Поскитайте малко по улица „Де Канет“, която се промъква в самото сърце на
Сен Жермен де Пре откъм страната на площад „Сен Сюлпис“. Възхитете се на старинните фасади,
свидетели на толкова забавни истории и съдби, на фирмените табели на ресторантите и бутиците за
сувенири. Вгледайте се в минувачите, които се поздравяват, защото повечето от жителите тук, край
реката, се познават помежду си. И не забравяйте да се отбиете „При Жорж” — едно малко бистро.
Наглед — нищо особено, няколко маси, стар, патиниран от годините тезгях, снимки на артисти,
забодени по стените, и собственици, които ви посрещат съвсем фамилиарно. Дали живеете на две
преки оттук, или идвате чак от другия край на света, тутакси се усещате като в свои води. Защо ли?
Несъмнено защото това място не е „безупречно”. По масите личат драскотини, фасадата сигурно е
някъде от 50-те години, по тезгяха се забелязват следите от хиляди чаши, поставяни през годините
върху него. Тук никой не се стреми да постигне автентичност — тя просто е тук, без да е търсена
специално. Постоянните посетители си разказват как е минал денят им, студенти играят шах,
възрастен господин чете вестник, отпивайки от чашката с кафе. Човек би си помислил, че се намира в
стар селски бар. Тук времето тече по-бавно и някак по-леко. Животът отново става едно съвсем
просто удоволствие. Утре ще бъде нов ден. И настанявайки се спокойно на масата, потъвате в романа
на Ърнест Хемингуей. Заглавието му е „Безкраен празник” на издателство „Галимар”, 1964 г.
 Трябва ви обитаемо място, покрив над главата и усмивка
Франция обожава да прави нещата в грамаден мащаб. Това е нейната демонстративна страна. Така например тя е
световен рекордьор и по брой на общините — над 35 000, включително департаментите и отвъдморските
територии. Някои общини са огромни, в други жителите са едва неколцина. Няма значение — цифрата е
впечатляваща.
И други данни говорят сами по себе си и са също толкова показателни: във Франция има над 60 000 жилища и
стаи за гости, значи средно по две във всяка община. Или с други думи, независимо от региона, който посещавате,
лесно може да си намерите място за спане в частна квартира. Този начин за опознаване на страната се ползва с все
повече интерес от страна на летовниците, били те французи или чужденци. Въпрос на мода ли е само? Не, не само.
Дали квартира, или стая за гости, всяко жилище е една вселена, има си своя история, която е отражение на
личността на човека, който ви приема в своя дом.
Пак да повторим: разнообразието е неоспоримо — може да преношувате една нощ на борда на речно корабче,
закотвено на някой канал, или да се настаните за седмица в стара ферма в самото сърце на Централния френски
масив, или пък да прекарате времето, катерейки туристическите пътеки или изтегнати удобно до някой басейн.
Може да ви се случи стая, претъпкана с морски инструменти или облепена със стари афиши. В някои къщи стаите за
гости са като декор, подходящ за приказките на братя Грим, или пък напомнят за местните традиции. Но каквато и
да е обстановката и услугите, които ще ви предложат, ще попаднете на място със свой облик, декорирано в
съответствие с вкусовете на собственика. И в тази успокояваща атмосфера ще може най-сетне да оставите куфарите
си и да поемете дъх.
В жилищата и стаите за гости ще откриете най-интимната същност на Франция. Ще разберете какво
представлява отвътре автентичното изкуство да се живее. Ще прозрете самите корени на това толкова специфично
за Франция усещане за щастие, това единение между сетивните удоволствия и изискаността. То често се дължи на
характера на собственика, който предлага жилището — къщaта просто носи неговия отпечатък, разказва неговия
живот. Но така и много лесно човек си създава контакти. В подобна атмосфера разговорът тече по-свободно и няма
никакви пречки за проява на емоции. Много лесно е да се запознаеш и с другите гостуващи в дома — всички
закусват заедно на обща маса, а там се завързва разговор.
Има места, които завинаги остават в паметта. Едно обширно и красиво имение в Оверн, където домакинята
приема своите гости в художественото си ателие. Къща в Касис със засенчени балкони, където можеш да закусиш,
докато съзерцаваш необятния простор на Средиземно море. Старинно имение в сърцето на Нормандия с
пропукващия огън в камината. Един чифлик в Горен Прованс, обърнат към залязващото слънце, което обагря като с
пламък предпланините. Просто, естествено и величествено! Често тези места за подслон дават възможност на
посетителя да намери себе си, да се върне към корените си.
Резултатът от посещението на такива места обикновено завършва с едно-две кила в повече. Това е моментът „да
се наслаждавате на хубавите неща”, както казват във Франция. И тъй като този вид туризъм е немислим без
дегустация на вкусотии, в менюто е отделено почетно място на местните продукти. Трудно е да устоиш! Ще
дръзнем да използваме една по-силна дума — невъзможно е! Щастието по френски означава още и да се
наслаждавате в продължение на един уикенд или на една седмица, без да изпитвате чувство за вина.

Знаем го от опит!
Случва се да срещнете по тези места удивителни личности. Да ви разкажем ли една занимателна
история? Едно лято ни подслони изключителен човек — Ролан. След като на шестнайсет години
чиракувал в една хлебарница, много скоро след това започнал свой бизнес. Няколко години по-късно вече
имал три хлебарници в своя район. На 50 години притежавал всичко, което един мъж може да желае:
процъфтяващ семеен живот, прекрасна къща, коли, мотори… С едно изключение — струвало му се, че
постоянно се върти в кръг. И как постъпва тогава Ролан? Заедно със съпругата си заминава за Китай,
за да отвори там… пекарна! От само си се разбира — без да знае и дума кантонски. Въоръжен
единствено със своя вроден усет за контакти, с малко находчивост, много ентусиазъм и ето го накрая
начело на собствен бизнес в Шанхай. Репутацията на френската гастрономия не е някаква легенда —
само след няколко месеца клиентите започват да се редят на опашка, за да хапнат от неговите
кроасани и кифлички с шоколад. А що се отнася до сладкишите му, те стават прочути в целия регион.
Богатството отново протяга ръце към него. За жалост обаче, лични причини го принуждават да се
върне във Франция. И китайската му мечта приключва внезапно. Това ли е краят на историята? Със
сигурност не, защото щом говорим за Ролан, никога не може да става дума за провал, а само за
 експеримент. Накрая заедно със съпругата си решават да предоставят част от къщата за стаи за
гости. Днес се занимава със страшно много неща — Ролан отглежда зеленчуци, свири на барабани в
една местна рок група и обожава да приготвя пица за своите гости.

Пребиваването в стая за гости дава възможност за подобни срещи, а човек се зарежда, когато контактува с
прекрасни хора, докосва се до човешкото в най-съкровените му глъбини. Връща се към истинските ценности, към
радостта, споделянето, щедростта. И си тръгва успокоен и с усмивка на уста.
 На масата „като семейство”
През 2010 година под егидата на ЮНЕСКО френската гастрономия стана част от световното нематериално
наследство на човечеството. Добър повод за мощно кукуригу-у и най-вече за признанието на нещо специфично за
Франция — единението между сетивното удоволствие и споделянето. Какво се казва в официалното съобщение? То
представя френската гастрономия като „обичайна социална практика, когато се празнуват най-важните моменти в
живота на отделни индивиди и обществени групи като раждане, сватби, рождени дни, успехи и срещи. Става дума за
празнично угощение, което сътрапезниците практикуват — в случая, за изкуството „да се нахраниш вкусно” и „да си
пийнеш добре”. (ЮНЕСКО. Световно нематериално наследство, „Френската гастрономия”)
От това личи, че извън гастрономическия или материалния аспект (каква прецизна формулировка само!)
ЮНЕСКО признава и една чисто културна специфика, присъща на сътрапезническото приятелство made in France
— храненето не е само повод човек да опита вкусни ястия и хубаво вино, сервирани на прелестно подредена маса.
То също, а може би най-вече, е привилегирован начин да се изгради навикът да се живее задружно, да се създаде
общност, зачитаща чувствителността и вкусовете на всеки. Или както би казал ученият, цялото е по-голямо от
сумата от отделните части (твърдение от сферата на гещалт психологията), а те са сътрапезници, съставки на
храната и желанието случващото се да придаде смисъл в живота на много умове и много сърца.
Във Франция традицията на семейните събирания на маса е дълбоко вкоренена. Това е идеалният момент всички
да се срещнат, да разкажат за себе си или за другите, да споделят впечатленията си, да си припомнят радостите,
мъките и болките, да покажат нежността си, а понякога и да спорят до безкрай (една характерна и нерядко
дразнеща черта на френската култура, за която ще стане дума по-нататък). Да се храниш сам, означава да се лишиш
от щастието да споделяш с другите. Да живееш добре в пълния смисъл на думата, предполага да се приготвят вкусни
ястия за много хора, на които да се насладите заедно.
Ето защо понятието семейство трябва да се разглежда в широкия смисъл на думата — освен семейната двойка,
подразбират се и приятелите, които също донякъде са част от семейството. И дори и хора, които не са чак толкова
близки познати, както и приятели на приятелите, с които ще се видите по време на някое пиршество. Простичкият
жест да си отчупиш от хляба и да вдигнеш чаша, създава един неповторим момент, в който на първо МЯСТО е
човешката същност. Понятието семейство включва дори и… съседите!
Представете си само: през 90-те години Франция бе в основата на една революция (както обикновено, ще се
подсмихнат скептиците и завистливите), която наистина завладя света, и това е Празникът на съседите. Ами да!
Тази традиция се ражда именно във Франция. Веднъж годишно, в края на май обикновено, жителите на градовете —
независимо малки или големи — са призовани да участват в малко угощение заедно със съседите си. В случая не
става дума нито за висша кухня, нито за маркови вина — просто един сладкиш, киш от Лотарингия, малко сирене и
колбаси, няколко плода и бутилка добро вино — това е напълно достатъчно. Истинската цел е да се запознаете със
съседа си, който живее на същата площадка, или с човека, когото срещате всяка вечер пред асансьора, без да се
осмелите да го заговорите, защото анонимността, самотата, чувството за изоставеност — тези неща ги има и във
Франция. Колкото повече се разрастват градовете, толкова по-вездесъщо става усещането за самотност. Но
достатъчно е само да вдигнете поглед и да се озърнете около себе си и ще видите други човешки същества, които
също като вас имат едно-единствено желание — да си поговорят с някого и да си помагат взаимно. Решението е
съвсем простичко: вкусното похапване! Семейството като цяло са всички онези, на които подаваме ръка. А ако им
предложим и чаша добро питие, тогава още по-добре.

Знаете ли това?
Празникът на съседите, който прерасна в Европейски ден на съседите, се организира в над 150
градове из Европа. Той се отбелязва в повече от 36 страни в света, включително Канада, Турция и
Азербайджан. От 2009 година официално е под егидата на Европейския парламент.

На какво се дължи подобен успех? За французите е съвсем очевидно, че играта, която се завързва около масата,
надхвърля простичкото удоволствие на сетивата. Вниманието към дребните детайли придава изключителна сладост
на храната. Масата се украсява грижливо, сътрапезниците се настаняват така, че да се чувстват комфортно, създава
се благоприятна за всички обстановка. В случая не става дума за количество, а за качество. Често пъти е достатъчно
нещо съвсем дребно: красиво подредени чинии, някакво необичайно ястие, здравословни продукти, а през зимата
— чаша бургундско пред горящия в камината огън, през лятото пък — барбекю в градината… Тогава усетът за
красивите и вкусни неща прераства в любов към другите. И отново личността на тази или на този, които ви приемат
в дома си, намира израз в привилегирования контакт който си създават с всеки поканен. Някои ще обърнат
внимание предимно на оригиналните рецепти, други — на това, че са здравословни, трети ще оценят качеството на
питието… Главното е, че всички на масата се чувстват добре в атмосферата на доброжелателност и уважение към
другия. И тогава всичко става възможно — от най-елементарното до най-сложното: може да се обсъждат подходящи
планове за шопинг, да си препоръчват един на друг някоя книга или филм, някой да спомене нещо за личния си
живот. Всеки е свободен да даде израз на своята чувствителност.
Храненето в „семейна среда” е основен момент за щастието по френски — тогава изтънченото усещане за
сладка свобода намира своята най-ярка изява. Колко ли незначителни или сериозни истории са започнали така, сред
взривове от смях под бледата светлина на свещите и със звук на звън от наздравици?
Във Франция желанието да общуваш с другите, означава изкуството да живееш, предлагайки на другите цялото
си великодушие.
 Глава 2.
Наслада за сетивата
Там всичко е блясък и красота,
покой и наслада от любовта.
Шарл Бодлер, Цветя на злото (1857), Покана за пътешествие.
Преводът е на Кирил Кадийски
Не знаем дали тази строфа на поета Шарл Бодлер е посветена на Франция. Сигурно е едно: тези изящно
подредени думи биха могли да се родят само изпод перото на автор, произхождащ от култура, в която чувствеността
не е празна дума. Вкусваме тези стихове също както отхапваме преливащ от сладост плод, както вдъхваме
опияняващия аромат на цвете.
„Покана за пътешествие” — названието на поемата, резюмира всичко онова, което вдъхновява автора, когато
говори за прекрасния, жадуван от него свят. За Бодлер да се наслаждаваш на живота, означава да пътуваш свободно в
света на усещанията.
 Когато думата „Франция” се римува със „сетивни наслаждения”
Щом произнесем думата „Франция”, в ума тутакси изскача върволица от вкусови, зрителни и обонятелни
усещания на ястия, упойващи вина, изненадващи аромати на парфюм, дизайнерски дрехи… Това е дума, на която се
наслаждаваш дори и със затворени очи, която се изплъзва между пръстите като изящна коприна, която опиянява с
дъх на лавандула и рози. Многообразието е толкова голямо, че съществуват безброй начини да почувстваш тази
страна — толкова, колкото са и нейните жители и посетители.
Всеки може да намери нещо за себе си в гамата на предлаганите удоволствия. Има от всичко, навсякъде, за
всевъзможни вкусове и различни кесии. Затова бихте могли да пробвате какво представлява изкуството на френския
начин на живот в някой малък ресторант с невзрачна фасада, който ше ви очарова с финеса или с оригиналността
на предлаганите ястия. Стига да се решите да предприемете пътешествието, веднага ще започнете да откривате
нещата и да изпитвате съблазън, при това на едно сравнително неголямо пространство: площта на Франция е по-
малка от… Тексас! И въпреки това какво богатство, какво разнообразие на традициите! Представете си само колко
щастлив ще бъде любителят на гурме кухнята, който вкусово може да пътешества от подноса със стриди към пастета
от гъши дроб, от печения на фурна боб към наденичките с кисело зеле, от пиперадата на баските към рибената
чорба с чесън и подправки! Да не говорим за любителите на бордо, за феновете на модата и страстните ценители на
антики. Сетивата им ще се усещат постоянно нащрек. Често пъти точно такъв е ефектът върху чуждестранния
турист — той е зашеметен от разточителното изобилие.
Само че разточително изобилие не означава пресищащо. Нюансът е важен, ако искаме да разберем какво се крие
зад изкуството да се живее — тези ухания са едновременно дълбоки и ефирни. Те не са повърхностни, не се налагат
с мащабност или сила. Напротив, „френският аромат” е деликатен, изискан и плътно представен. Той не се стреми
да ви впечатли, а да ви съблазни. Той не се натрапва, той побеждава. Ястието или виното, което опитвате, парфюмът,
от който капвате капчица откъм вътрешната страна на китката, роклята, която ще ви направи по-красива — всичко
това никога не става шумно, но в крайна сметка ви дава усещането, че сте себе си. Когато Мерилин Монро казва:
„Какво обличам, когато си лягам? Само няколко капки „Шанел №5”, тя изразява личното си виждане за щастието по
френски.
Откъде идва впечатлението, че се изживява момент на незабравимо опиянение? То е резултат от множество
дребни неща, от безкрайно малки детайли, които, събрани заедно, допринасят за магията на момента: качеството на
продуктите или на използваните материали, умението на готвача или на твореца, начина, по който се предлага
ястието или елегантната форма на флакона, дори самото чувство на възторг, което съпътства откриването на всички
тези неща. Мимолетното се смесва с вечността за времето, докато се храните с нещо вкусно, докато вдишвате
ароматния облак на парфюм или долавяте лекия повей на роклята. Нашите пет сетива са входната врата, през която
влиза чувството на благодарност към живота, което може да се изрази с две думи: пълнота на изживяването.
Време е вече да тръгнем на пътешествие и да последваме Бодлер във вселената на сетивните удоволствия.
 Щастието е и в чинията
Направете един тест: някой ден, докато пътувате в чужбина, разпитайте хората, попитайте ги какво им хрумва
спонтанно, ако трябва да кажат нещо за френската култура. Някои ще си спомнят Айфеловата кула, други — музея
„Д'Орсе”, трети — литературата. Но има деветдесет и девет процента вероятност всички да споменат и една своя
вкусова емоция: кроасаните, пастета от гъши дроб, говеждото по бургундски или бордото. И този списък съвсем не
е изчерпателен! Бихме могли дя съставим цяла енциклопедия за прочутите рецепти, за най- характерните, за
регионалните специалитети, за специалните ястия, предвидени за любителите на гурме кухнята, както и за новите
кулинарни тенденции. В тази област не липсват книги и отново, и в този случай, пак има по нещо за всекиго, за да
бъдат задоволени всевъзможните вкусови рецептори: на някои устата им се пълни със слюнка само при спомена за
едно хубаво парче месо, което са хапнали в някой ресторант в Аверон, други ще въздъхнат, припомняйки си подноса
с морски дарове, сервиран им на пристанище в Нормандия, трети ще се просълзят, представяйки си фондюто по
савойски в приятелска компания на връщане от ски. Бихме дръзнали да твърдим, че всеки спомен за Франция е
съпътстван и от емоция, свързана с гастрономията.
Трябва категорично да подчертаем, че изкуството на френската кухня е оставило своя отпечатък практически на
всички континенти. Кое е връх на шика в Ню Йорк? А кулинарният блясък в Шанхай? Или новостите на изисканата
кухня в Сидни? Идете да вечеряте в някой френски ресторант, пред вас ще се разкрие цяла вселена по простата
причина, че той гарантира изтънчена храна, приготвена от качествени продукти и сервирана в приветлива и
изключително персонализирана атмосфера.
За да сме напълно наясно какво включва понятието кулинарно умение, струва си да припомним разликата между
„ям” и „сядам на масата”. Първият израз насочва към биологическата необходимост, а вторият ориентира към друго
измерение — освен задоволяване на една жизнено важна нужда, тук участва и елементът удоволствие, което
представлява стремеж към съгласуване на вкусовите усещания, тоест внимателно дегустиране. Всичко трябва така
да се смеси, че да се получи осмоза на усещанията, която превръща храненето в уникален момент. Затова във
Франция понятието „да се нахраниш вкусно”, е неотделимо от състоянието да се чувстваш добре.
Кухнята означава сбор от емоции, които имат връзка както с традицията, така и с уменията на готвача и с
удоволствието да споделиш с други хора един пълен с блаженство момент на масата, а както вече споменахме, той е
една от абсолютно необходимите съставки на щастието по френски.
 Френската кухня — запазена марка!
Да се каже, че Франция се идентифицира с кулинарното изкуство, рискуваме представата за нея да се свежда
единствено до тази дейност. Също като в комиксите за Астерикс, където всяко приключение завършва с банкет!
Казано честно, съществуват и други много привлекателни кулинарни традиции. На японската, на мексиканската, на
италианската кухня, например, въобще не им хрумва да ревнуват и да крият своите кулинарни постижения, от които
устата на любителя на гурме кухнята, който дреме във всеки от нас, се пълни със слюнка. Що се отнася до вкуса към
хубавите неща, той е толкова стар, колкото и човечеството. Често се пропуска фактът, че първите следи на рецепти
за ястия насочват към Древна Гърция. Римляните също се постарали да пренесат през времето своята кулинарна
традиция.
В какво всъщност е спецификата на френската гастрономия? Без съмнение, тя е първата, която става
световноизвестна. Някъде около XVII–XVIII век френската култура озарява като сияние света. Тя е символ не само
на величие, но и на дързост и изисканост. Ако ни е позволено да използваме един анахронизъм, именно тя изиграва
ключова роля, става start-up за нацията! Уменията на френските майстор-готвачи били толкова прочути, че крале и
принцове се отнасяли с уважение към най-добрите сред тях заради ненадминатото им майсторство и
изобретателност. Ще споменем тук само името на Франсоа Вател, за да не цитираме и други, чиято слава стигна и
до следващите поколения.
Други шеф-готвачи се прославиха, публикувайки книги с рецепти за готвене, които се ползват с интерес повече
от век. Най-известната е Кулинарно ръководство на Огюст Ескофие. Публикувана е през 1902 година и в
продължение на половин век определя френския вкус. За много готвачи тя си остава незаобиколим жалон —
преиздадена е през 2009 година и можете да си я купите и днес! Гениалният Ескофие не се свежда само до областта
на кулинарията — той е наясно, че едно е да умееш да правиш нещо, а съвсем друго е „да умееш да го покажеш”.
Затова, използвайки факта, че е известен, той организира т.нар. епикурейски вечери, чиято цел е публиката по целия
свят да се запознае с френската кухня. През 1914 година в тези вечери в един и същи ден се включват повече от
десет хиляди души в сто четирийсет и пет различни града Така Ескофие става кавалер на титлата „посланик на
френския вкус“.

Знаете ли това?
През 2015 година Ален Дюкас излиза с инициативата да се организира празник Вкусът на Франция,
координиран от Министерството на Европа и на външните работи на страната и от Кулинарния
колеж на Франция, за да се продължи идеята за епикурейските вечери на Огюст Ескофие и да се
издигне престижът на френската кухня в чужбина. На 21 март 2018 година три хиляди майстор-
готвачи пресътворяват меню по френски маниер, при това в сто четирийсет и девет страни на пет
континента. За да участват в събитието, ресторантъорите трябва да се съобразят със структурата
на едно гурме меню по френски: щедър аперитив, предястие, едно или няколко основни ястия, сирене и /
или десерт, съпътствани с френски вина и шампанско. За да бъде Празникът на вкуса от полза за
цялото общество, всяко заведение се ангажира да предоставя 5% от цената на всяко меню на някоя
местна неправителствена организация.

По този начин репутацията на превъзходния вкус на френската кухня, широко разпространена и в самата
Франция, прескача границите и се налага навсякъде по света до такава степен, че еволюира и поема по нови
пътища, чието олицетворение са прославени майстори готвачи. Имената на Бокюз, Робюшон, Дюкас, Ганиер или на
братята Троагро стават известни на мнозина французи, все едно дали почитатели на гурме кухнята, или не. Тази
традиция беше подкрепена и от мрежата на престижните училища по хотелиерство и се препредава от авторитетни
кулинарни пътеводители като тези на „Мишлен“ или на Анри Гол и Кристиан Мило — доказателство, че френската
кухня е едновременно и изкуство, и професия, на която трябва да се гледа абсолютно сериозно.
Оформя се истинско съзвездие от таланти и експерти в тази област, което само по себе си е уникално с богатото
си разнообразие и дарбата да предлага нови вкусови емоции. Впрочем, трябва да отбележим, че тези звезди на
кухнята отвориха свои ресторанти по четирите краища на света, прославяйки френската гастрономия от Лас Вегас
до Хонконг и от Монреал до Сингапур. Ето и един пример: през 2018 година в Лос Анджелис имаше близо
седемдесет и седем френски ресторанта! Може само да се гордеем, че калканът по мелничарски и празът със сос
винегрет съперничат на хамбургерите и пържените пилешки хапки. Коя е причината за такова признание на
френската кухня? Качеството на храната, естествено. И все пак, дали съвършенството на френската кулинария само
по себе си е достатъчно, за да може да се обясни единствено с него успеха на тези заведения, толкова голям, че
човек трябва да си запази маса седмици предварително? Не, има и още един „малък трик” — френската кухня е
творческа. Тя се вдъхновява от традиционните рецепти и постоянно се обновява. Тя се отнася с уважение към
баланса между основните елементи като готвенето с бяло масло и нововъведенията. Ето и един пример сред толкова
много други за подобен творчески подход — патешки черен дроб със захарно цвекло. Едно наистина 100% френско
ястие, предназначено за нашите американски приятели!
Сега вече е по-разбираема онази аура, която излъчват шеф-готвачите с техните бели шапки, надвесени над
тенджерите като алхимици. Представата за готвача като за майстор в своя занаят е дълбоко вкоренена у французите
и това допринася изключително много за репутацията на френската кухня. Да се храниш, както го правят
французите, означава много повече от това просто да ядеш, то значи много повече — да споделяш този благодатен
момент, да се приобщиш към определен начин на живот, в които правилото е да изпитваш удоволствие от храната.
Благодарение на книгите, които разкриват част от малките и големите тайни на майсторите готвачи, днес всеки
може да се изживява като отличен с много звезди готвач и да се впусне да комбинира по нов начин хранителните
продукти и вкусовите усещания. Ако има област, в която творческото начало може да се изяви най- пълно и
същевременно човек да изпитва задоволство от това, доставяйки удоволствие и на своите гости, то това е умението
да се приготвят вкусни ястия.

Знаете ли това?
Френските книги с рецепти имат добро бъдеще — всяка година във Франция се продават
седемнайсет милиона екземпляра. Последната мода е това да бъде „красива книга”, отпечатана на
восъчна пергаментова хартия и с грижливо изпипана корица. От двайсет години насам се наблюдава
известно пристрастяване към книгите за „здравословна кухня”. Готварските рецепти за начинаещи
също се ползват с успех, например изданието „Съвсем елементарно — най- лесната готварска книга на
света” от Жан-Франсоа Мале, издадена от „Ашет пратик“ през 2015 година и продадена в повече от
триста и петдесет хиляди екземпляра. Тя е доказателство, че да се готви вкусно, не е умение, присъщо
само на определен елит.

Позволете ни да направим едно малко уточнение. Няма защо да се заблуждаваме — лошият начин на хранене
съществува и във Франция. Поразходете се само няколко минути покрай рафтовете в супермаркетите. По-
чувствителните да не го правят, защото това е истински панаир с изобилие от сол, захар, наситени мазнини и
всевъзможни добавки! Но дори и в големите магазини от доста години насам се наблюдава ясното желание да
предлагат предимно био и местни продукти. Хората наистина осъзнават какво е въздействието на junk food — на
вредната храна — върху човешкото здраве. Трябва да добавим също и че има нови онлайн или електрически
инструменти, с които се анализират на място. Просто вземете със себе си своя смартфон, свържете се с една такава
програма и сканирайте баркода на предлаганата пица, чиято опаковка изглежда толкова примамливо: какъв ужас
само — натъпкана е с мазнини и консерванти! А това пакетче бонбони? Истински Хималаи от захар! А този плик
със замразен зелен боб? Въпреки че няма етикет био, той е прекрасен за здравето! Когато съвременните технологии
са в помощ на вкуса, тогава купувачът се стреми не само да избира качествена храна, но и да си я приготвя. За да ви
е чиста съвестта, тествайте баркодовете на готовите храни — обзалагаме се, че ще преоткриете удоволствието да се
изправите отново до печката.
 Кулинарното изкуство като житейска философия
Сега да се приближим до „пианото” — ако използваме жаргона на готвачите, — и да направим нещо, пробвайки
наслуки, надвесени над тиганите, защото една рецепта не може да е успешна без добри съставки.
За да се поддържа нивото на високите изисквания, които са запазена марка за френската кухия, ресторантьорите
предпочитат особено много пресните продукти, действително вкусните зеленчуци и във все по-голяма степен —
продуктите на биоземеделието. Това е задължително условие за автентична кухня, чието качество и оригиналност
винаги са на висота. Разбира се, този стремеж към автентичност понякога е стъписващ. Печената наденица,
например, има много силно въздействащ вкус! А какво да кажем за сирената? Във Франция пастьоризираното мляко
загуби битката. (Става дума за опита да бъде наложено на производителите да използват само пастьоризирано
мляко. Френските сирена все така се правят от сурово непастьоризирано мляко) Мнозина предпочитат грубата
форма на сиренето марой или на рокфора, произведени в местна ферма, вместо нарязаното на правилни
триъгълници, предварително пакетирано и доста безвкусно меко сирене.
Вкусът не подлежи на пазарлък! С това също се обяснява успехът на умението да се храниш вкусно по френски:
няма измама, храната се приготвя по автентичен начин, без съмнение изискано, но също с душа и сърце. Все повече
готвачи пресъздават „рецептите на своите баби”, само че изпълнени с местни продукти. Съществува мощно
развиваща се тенденция местната кухня да се разглежда като национално богатство.
Трябва да подчертаем, че Франция има невероятен шанс — страната разполага с най-разнообразни продукти,
които гарантират и голямо разнообразие на менюто.
Предлагат се морски продукти, риби, ракообразни или морски дарове, както и изключително качествени меса.
Има и неизчерпаемо изобилие от сирена и колбаси. Ами сладкишите? Кроасаните, кифличките с шоколад или с
ябълков пълнеж превръщат закуската в момент на чисто щастие. И ако това не ви е достатъчно, минете през
пекарната във вашия квартал. Там разнообразието от сладкиши, което се разкрива пред погледа, може да съблазни и
най-заклетите аскети. Всички притежават великолепието на произведение на изкуството… Винаги трябва да има
естетика!
Щастието по френски означава зрителното удоволствие да е неотделимо от задоволството на вкусовите
рецептори.
Що се отнася до напитките, списъкът и в този случай е много дълъг. И ако трябва да споменем някоя от тях, то
това непременно ще бъде шампанското — самото му име винаги се свързва с празник и споделена радост. Само
споменаването на думата „шампанско” тутакси създава добро настроение.
Да не забравяме и вината, които са сред най-прочутите на планетата: червеното вино с контролирано качество от
департаментите Рона и Сон-е- Доар, бургундското с марка „Вон-Романе“, виното на винарската изба „Сен Естеф“
или вината с контролирано качество от района на Шатоньоф-дюпап и т.н. Въображението тутакси говори за
насслада, синоним на щедрост, нежност, деликатност.
А също и за плътско удоволствие, тъй като става дума за тялото на виното, за неговата структура, за букета от
аромати, за напитка, чийто вкус задълго остава в устата… Казано накратко, представяме си съвсем ясно
пътешествието, което Шарл Бодлер ни препоръчва да предприемем! Дори изброяването на някои марки млади вина
отваря портата към цяла вселена от усещания, които се пораждат едно след друго и се преливат — достатъчно е
например да произнесем „вино от „Помард”, за да усетим как устата започва да примлясква с удоволствие, как
вдъхваме аромата му, как се възхищаваме на плътния му цвят през стъклото на чашата и как опитваме кадифения му
вкус. Чаша вино означава цяла история, която излиза далеко извън представите за самото вино — това са грижите
на винопроизводителя за земята и за плодовете, които тя дава, тайнството на раждането на виното, времето, което
то прекарва в дъбовите бъчви, определянето на текстурата и аромата му, по които може да бъде разпознато сред
хиляди други вина, въпреки че те никога не са напълно еднакви всяка година, както и чувството на благодарност,
което завладява този, който дегустира виното.
Да произвеждаш вино във Франция, е повече от професия, то е много повече от културно наследство или
изкуство — това е житейска философия. Поговорете само час с някой винопроизводител и ще разберете до каква
степен вниманието към детайлите и търпението са решаващи, за да получи виното своята индивидуалност.
И ако продължите все пак да изпитвате някакво малко угризение, отдайте се на изкушението да пробвате някой
арманяк, калвадос или коняк милезим, или пък някой друг еликсир, на който ще ви оставим да се насладите… но от
само себе си се разбира — в умерено количество.
Всеки район си има своите специални напитки, които са и отражение на местната култура. Ако искате да
придобиете представа за тяхното разнообразие, същевременно забавлявайки се, бихме ви препоръчали да гледате
филма Джули и Джулия на Нора Ефрон, заснет през 2009 година. В този дългометражен филм по истинска история
се разказва за младата нюйоркчанка Джули, която е пристрастена към гурме кухнята. Отегчена от своя еднообразен
професионален живот, тя сама поставя пред себе си предизвикателството в продължение на цяла година всеки ден
да създава по една нова рецепта. За целта черпи вдъхновение от една прочута готварска книга, написана половин
век по-рано от Джулия Чайл. Книгата се ползва с огромна популярност в САЩ — авторката популяризира
френската кухня въз основа на опита си след продължителния и престой във Франция през 50-те години.
Проследявайки кулинарните перипетии на Джули, тази начинаеща „тризвездна” готвачка, можем да си представим
огромните възможности на гастрономията made in France.
Тя предлага ястия за всеки вкус и за всяко небце, макар че вкусовите усещания на младата американка понякога
са направо разтърсени. Е, да, охлювите наистина са съедобни… и са толкова вкусни.
Невъзможно е да изброим тук всички ястия, за които става дума във филма, по-добре е все пак да ги опитате по
време на някое пътуване във Франция, и то в различни сезони. Зимата изисква ободряващи ястия, приготвени с
шунка или кисело зеле, пролетта ще ви насочи към различни пастети и към чиния стриди, лятото грее в
провансалската кухня, ухаеща на зехтин и пресни подправки, есента ви кани на задушено телешко с бял сос и
палачинки фламбе. Съгласни сме, че равнището на холестерола ще се повиши мъничко… но главното е да се
насладите, пък ако ще да е дори само на едно- единствено ястие.
Всичко е в мярката, в точното количество. Изкуството да живееш добре, ще подметне естетът, който се развихря
във всеки любител на гурме кухнята, означава човек да предпочете изтънченото, качеството пред количеството.
Именно във финеса на усещанията се крие истинската същност на субстанцията, представляваща щастието да
живееш.

Знаем го от опит
Знаете ли коя е най-простичката, но също така и една от най-красивите изяви на щастието по
френски? Това е церемонията, свързана с пикника. Оказвате се сред доста хора насред природата,
постилате пркривка на земята, разделяте си една франзела салатата, парче пастет, отваряте
бутилка вино… Това е импровизиран празник и няма два еднакви, когато всеки си клъвва по нещо
съобразно настроението. Никой не бърза, споделят се разни новини, всеки се наслаждава но пейзажа…
В това е красотата на живота в целия и блясък! Във Франция пикникът е истинска институция. На 14
юли 2016 година по протежението на канала, който свързва Сен Жан сюр Майен и Нюйе сюр Викоан се
състоя най-големият пикник в света. Само проснатата на земята покривка беше дълга… 20 километра
и 427 метра! Събраха се повече от двайсет хиляди души.
И ако след всичко това все още не сте се убедили, че едно обикновено хапване може да се превърне в
незабравим момент…

Започнахме описанието на вкусовото удоволствие с цитат от Бодлер. Нека сега ни бъде позволено да го
приключим с друга икона на литературите — Марсел Пруст. Малко са авторите, които са описали толкова
сполучливо феерията на вкусовите усещания, която човек изпитва, сблъсквайки се с една емоция — било то
визуална, слухова, обонятелна или… вкусова. Отхапвайки от курабия мадлена, топната в чаша чай, в паметта на
автора внезапно изплува картината на едно щастливо и спокойно минало, изглежда изгубено завинаги. (Марсел
Пруст, От страната на Суан, изд. Грасе, 1913. На бълг. „Една любов на Суан”, „Колибри”, 2008 г.) Благодарение
на този благодатен сладкиш, на малко чай и на огромното умение да очарова, Пруст преживява отново спомена за
подкрепящата го обич на неговата леля и за ласкавото безгрижие на детството. В известен смисъл бихме могли
почти убедено да твърдим, че всички, които са имали шанса да опознаят френската кухня, са в състояние, когато са
на приятна трапеза, да изпитат същите чувства като Пруст — един импровизиран момент на пълно доволство от
живота, съпътстван от простичката радост да се завърнеш към онова, което си в глъбините на своята същност.
 Опияняващите аромати
Красотата се възприема с очите, дълбочината се чува, изтънченото ястие се пробва, чувствителността се усеща. А
индивидуалността? Долавя се по аромата.
Да, обонянието е сетиво, което говори много за начина, по който възприемаме света и по-специално другите
хора. Когато казваме „Този не мога да го дишам”, само формулираме с думи нещо неопределимо, но реално, нещо,
което спада към инстинктите. Може да ви се стори изненадващо, но първото, което забелязваме у другите, е не само
външният им вид, а също — при това подсъзнателно! — и миризмата им.
Всички ние притежаваме специфична миризма, израз на нашата индивидуалност. Възприятието ни за тази
миризма е решаващо за начина, по който ще преценим другия — някои дори твърдят, че се влюбваме по-скоро
благодарение на обонянието, а не на зрителното възприятие! Следователно е важно, ако човек иска да бъде
забелязан, да се погрижи за това как ще се представи в… обонятелно отношение.
Няма нищо изненадващо във факта, че френската култура винаги е придавала огромно значение на всичко,
ухаещо приятно — вкусът към естетиката и изисканите неща очевидно важи и за областта на благоуханията,
особено когато става дума за споделяне на обща трапеза. Вече говорихме за кухнята — когато човек има пред себе
си чиния с красиво подредена храна, първото нещо е да вдъхне аромата на някои ястия и често това е прелюдия към
едно истинско празненство. В ежедневието ни тази загриженост е вездесъща заради мантията от аромати, които
използваме по различни поводи и които са до такава степен персонализирани, че в крайни сметка се превръщат в
част от нашата идентичност — това са парфюмите.
Миризмата определя човека, казваме обикновено. Неговата сурова същност. Що се отнася до парфюма, то той е
неговата невидима мантия, дреха, това е начинът, по който иска да се представи. Както предполагате, едното и
другото са неотделимо свързани: парфюмът е отражение на това, което сме — той е дискретен или налагащ се, по-
скоро с аромат на цветя или пък на мускусу подходящ за всички обстоятелства или с безкрайно рядко срещано
благоухание.
Парфюмерийното изкуство е толкова старо, колкото и животът в обществото — то съществува още в епохата на
античността, когато горели ароматни есенции, успокояващи балсами, треви и корени, за да измолят благосклонност
от боговете. Думата „парфюм” впрочем идва от латинското per fumum, тоест посредством дима.
Но защо само боговете да се възползват от благоуханията, които могат да бъдат напълно подходящи и за техните
поданици? Присвоявайки си в известна степен тази свързана с обонянието аура, човекът ставал ако не безсмъртен,
то поне очарователен смъртен.
Защо свързват Франция с парфюмерийното изкуство? Защото точно в тази страна, горе-долу в епохата на
Катерина Медичи, парфюмерията става истински художествен занаят, съпътстван от твърде доходоносна търговия.
По това време определени творци насочват изследванията си главно към извличането на аромати от цветя и към
хилядите начини на дестилация. Тогава парфюмът се счита за предмет на лукса, предназначен единствено за елита.
Трябва обаче да подчертаем, че в началото причините са били твърде тривиални.
Имало е какво да се желае по отношение на телесната хигиена, включително и на придворните, и онези, които
искали да направят добро впечатление, буквално се обливали с благоухания. Едва ли съвременниците на кралете и
на принцесите са се заблуждавали, но така поне приличието било запазено…

Знаем го от опит!
Искате ли да добиете пълна представа за това какви са били ароматите в онази епоха? Потопете
се в романа „Парфюмът” на Патрик Зюскинд (издателство „Файар“, 1986 г. — в превод на френски.
На бъргарски „Парфюмът”, изд. „Хр. Г. Данов”, 1988 г.). Романът представя по един абсолютно
гениален начин панорамата на обонятелните предпочитания във Франция през XVIII век. Там не винаги
се е носело ухание на рози, съвсем не, и настроението на хората често пъти е зависело от този не
особено примамлив път на миризмите. Оттук и значението на парфюма, за да си придаде човек
привлекателен вид… и по-специално на онзи парфюм, който Жан-Батист Гоьонуй, невероятният герой
на тази история, се опитва да създаде. Наистина си струва да прочетете романа — той притежава
не само изключителни литературни качества, но освен това разкрива всички малки и големи тайни,
които витаят около създаването на парфюмите. А ако искате да се потопите изцяло в атмосферата,
поразходете се из уличките на Грас — този прекрасен град е центърът на парфюмерийната индустрия
във Франция. Само внимавайте пътят ви да не се кръстоса с този на Жан-Батист Грьонуй…

Големите парфюмерийни производители се гордеят с престижа си и все повече укрепват репутацията на

Франция в областта на ароматите. Защо е така? На първо място, защото са привлекли най-добрите „носове” в
областта на парфюмерията, тоест майсторите, които имат последната дума при изготвянето на най-оригиналните
композиции. Това е професия, която изисква свръхспециални умения — днес в света има не повече от стотина
души, които я владеят. Освен това търпението и опитът са задължителни качества — необходими са три години
обучение и седем години стаж, за да бъде признат специалистът за „професионален нос”. В началото на обучението
той различава около триста и петдесет различни аромата. Когато стане майстор в професията си, вече успява да
различи над три хиляди различни ухания!
Успехът на френските парфюми обаче се дължи също и на желанието на производителите да създават продукти,
които да са достъпни за всяка кесия.
С течение на вековете парфюмите не обслужват само елита, те се отварят към по-широката публика. Днес
парфюмерите предлагат изключително разнообразен диапазон — от най-скъпите до най-омайващите.
В крайна сметка, какво определя спецификата на тези прочути в целия свят ухания? Качеството им, разбира се.
Също и видът им — флаконите са зашеметяващо шикозни. А и престижът им, който излиза извън границите на
страната. Доказателство за това са туристите, които се тълпят пред щандовете на големите магазини „Галери
Лафайет” и „Прентам”, така че повечето от бутиците наемат за продавачки китайки, за да могат да улеснят контакта
с клиентите си! Но тази пристрастеност не е ли още едно доказателство за предпочитанието на хората към радостта
от живота по френски, към този толкова специфичен начин да се откроиш сред останалите и просто да наложиш
личността си благодарение на облак от ухание?
Често казват: съществува изкуство, съществува и материя, опитвайки се общо взето да ги противопоставят едно
на друго. Парфюмът в известна степен представлява помирение между глъбините на изкуството и материята, той е
нещо като брак между реалното и привидното благодарение на аурата на красотата, която излъчва.

Знаете ли това?
За да се получи един килограм екстракт, са необходими 330 килограма листа от пачули, 600
килограма жасмин, 4 тона розови листенца или 5 до 6 тона ризома от перуника. Така че цените на
парфюмите са отражение на недостига на продукти и на ниския рандеман. Съществуват и
множество по-евтини начини за производството на синтетични продукти, но френските парфюмери
обикновено предпочитат натуралните аромати, защото те внасят допълнително и своята душа.

Нека погледнем нещата в по-едър план и дръзнем да си зададем малко провокационния въпрос: дали Франция не
се ползва с такава репутация в парфюмерийната област, защото самата тя притежава специфично ухание? Би ли
могла една страна да има свой собствен аромат?
Изкушаваме се да кажем, че дори и без да държи монопола на приятните благоухания, Франция пак се откроява с
множество съществуващи обонятелни усещания и по-специално с начина, по който тези аромати съпътстват
определени моменти от живота или определени места. Искате ли да се изпълните с ухания? Влезте в някоя
хлебарница в 6 часа сутринта, когато хлябът е току-що изваден от фурната. Облегнете се на бара в някое бистро и
ноздрите ви ще се изпълнят с дъх на току-що приготвено кафе. Поразходете се край рафтовете на някоя книжарница,
отворете някоя книга и вдъхнете опияняващата миризма на печатарско мастило и хартия. След това се разходете из
някой пазар на занаятите!
Носът ви ще долови цялата цветова гама, ако може така да се изразим, докато минавате от колбасаря към
сергията на цветаря, хлебаря, майстора на кожарски изделия или покрай щанда за етерични масла. В един радостен
безпорядък ще усещате уханието на топлия хляб и печеното пиле, аромата на лавандула и мириса на прясна риба.
Това понякога стъписва, разтърсва, увлича, омайва и шокира, но затова пък какъв живот само! Докато обикаляте
алеите, енергията на мястото прониква във вас. Пазарът на открито е истинско зрелище от аромати.
Продължете разходката си и се оставете да ви изненадат и други аромати — по-дълбоки и много по-земни като
мирисът на старите селски къщи — приятен, успокояващ като огъня в камината, мирис, който говори за простота и
устойчивост в сблъсъка с отлитащото време. А уханията, които се носят от зеления горски килим в Оверн, особено
напролет — чувства се дъхът на звънтящите наоколо ручеи, на бликащия през скалните пукнатини живот и
опияняващия мирис на зелено от природата, преливаща от хлорофил. Усетете аромата на Прованс в разгара на
лятото с напечените от слънцето камъни и тръпчивия мирис на изпепелена до прах земя, онази вълна от настойчив
аромат на дива метла и пиния. Почувствайте дъха на йод, който се носи в Бретан, на вихъра, който нахлува
безогледно навсякъде, обгръща ви като вълна и ви блъска като бесен порив на вятъра. Насладете се на опияняващото
ухание, което се спуска откъм алпийските върхове през зимата и създава впечатлението за тотална дзен чистота,
когато студът сковава дърветата и скалите, за да остане само квинтесенцията — свежият мирис на вечните снегове.
Сетивното пътешествие във Франция не икономисва своите изненади, те ви връхлитат неочаквано и ви карат да
изживявате моменти на истинска радост. Колко добре се чувства човек тогава. Или накратко, Франция е страната, в
която се диша волно.

Знаем го от опит!
Вдишайте дълбоко. Задръжте въздуха. Нека дробовете ви се напълнят с необичайни аромати. Дори
в сърцето на Париж може да се изживеят моменти на бродене сред различни ухания, стига да
отворим широко ноздри. Искате ли един съвет? Поразходете се по улица „Луи Блан” или по пасажа
„Брейди” в 10-и арондисман на Париж, влезте в индийските и тамилските бакалници, минете покрай
ресторантите. Истинско тържество за обонянието: ухае на къри, на кардамом, на звездовиден анасон,
канела, ванилия… Едно пътешествие в страната на „Хиляда и една нощ”, само на две крачки от
Източната гара в Париж. Гарантираме ви, че ще се пренесете в друг свят!
 Изисканост и наслада за сетивата
Наясно сме, че за по-голямата част от французите, както и за повечето туристи, Франция е синоним на
удоволствие и сладък живот. Да, можем да започнем пътешествието, когато пожелаем — онова пътешествие, което
Бодлер ни обеща. Достатъчно е само човек да е готов да го направи.
Първото условие е да харесвате красивите и приятни занимания, които ние разграничаваме от хедонизма. За да
се чувствате удовлетворени от живота, няма смисъл да опитвате едно след друго вкусни ястия или да трупате
красиви вещи. Това дори е пречка. Удоволствието, към което се стремим, е много по-просто и много по-изтьнчено
— да се нахраним вкусно на място, което ни харесва, и то в компанията на приятни хора, за да усетим едно
неповторимо, може би дори незабравимо изживяване. Или както биха се изразили парфюмерите, много по-важно от
количеството на ароматите е как те се сливат, как се съчетават, за да внушат усещане за благополучие. Рядко срещани
и скъпи продукти, недостъпни места, изключителни гости ли? Това изобщо не е необхомо.
Най-важното е човек да се наслаждава на съществуването си, заобиколен от красота и в компанията на хората,
които обича.
Друг елемент, който благоприятства щастието по френски, е да се възползвате от живота без чувство на вина.
Може би французите повече от всички останали притежават способността да се наслаждават на възприятията на
сетивата си, без да изпитват угризения? Често им приписват подобна репутация, и то до такава степен, че да си
французин, това нерядко се схваща като синоним на безнравственост, дори на разврат! Реалността очевидно е
съвсем различна. Истина е, че във Франция обичат тържествата и както видяхме, приятелството на трапеза е един
от най-характерните аспекти на тази култура. Но въз основа на това да сн въобразяваме, че всяко веселие прилича
на вакханалия или на някаква друга хранителна оргия като описаните от Рабле… Тук му е мястото да кажем, че
нещата са далеч от подобно нещо.
Факт е, че във Франция открай време умеят да се наслаждават на хубавите моменти, които животът предлага.
Може би това се дължи на убеждението, че всичко, което ни се отразява добре, няма как да ни накара да се
чувстваме зле? Като контрапункт ще споменем, че изкушението да се стигне до крайности се неутрализира от вкуса
към качеството, към същностното, към квинтесенцията. Нали казват, че човек не трябва да прекалява с хубавите
неща? Вместо за спирачка да им служат нравствени забрани, французите се въздържат, подчинявайки се на своята
убеденост, че не бива да се прекрачва границата — да се яде прекомерно много, да се пие без задръжки,
демонстративно да се афишира богатство, защото така човек рискува да изгуби присъщата му деликатност и
изисканост. В известен смисъл те са твърде загрижени за реномето си, за да се отдават на прекалености. Пък и има
ли смисъл човек да пие най-доброто вино на света, ако го прави, за да се напие, а не за да се наслади на аромата му?
Няма нищо случайно в това, че французите обръщат все повече внимание на начина си на хранене — неприсъщо
за техния манталитет е да ядат каквото им попадне, да правят разходи само за престиж или да се поддават на
изкушението да са в центъра на вниманието, накичени като рападжии.
Почти със сигурност бихме могли да твърдим, че това просто не е в тяхното ДНК!
Качеството се размива сред излишъка. Една поговорка казва: Най-доброто е враг на доброто. Тя е перфектно
приложима за тази област. Именно в това е и една от големите тайни на този изкусен начин на живот — спазвайки
мярката, можем да си позволим да вкусим от всички удоволствия, при това без да се сблъскваме дори и с най-
малката морална дилема.
Съществува и още един аспект, с който може да се обясни тази сдържаност по отношение на угризенията на
съвестта — дълбоко в себе си французинът е бунтар, той ненавижда забраните. Кажете му, че не е добре да
консумира прекалено калорични ястия или да използва прекалено скъпа тоалетна вода, и той тутакси ще хукне към
някой ресторант или парфюмерия. И не от желание дя противоречи, а за да наложи личното си виждане, че животът
е твърде кратък, за да не се възползваме от него, при това да се възползваме както трябва.
Свобода — ето точната дума! Когато си купуваме някакъв луксозен предмет, това е подсъзнателен начин да
потвърдим социалното си превъзходство. В действителност качественият парфюм, донякъде шикозната чанта,
красивият чифт кожени ръкавици — всичко това се счита за елементарен и директен начин да се разграничим, да
покажем, че имаме характер, да изтъкнем своята индивидуалност. Това са все отличителни белези.И тъй като днес
те са много по-достъпни, то всеки мъж или всяка вкена може да демонстрира подобно типично френско
самочувствие.
И ако днес толкова много хора свързват Франция с представата за удоволствието, то в случая не става дума само
за консумация, нито за желание да блеснеш, а е по-скоро израз на цялостно отношение към живота. Отношение,
състоящо се от апетит за живот и безгрижие, от любопитство към новото, както и от вяра в бъдещето.
В крайна сметка да се наслаждаваш на удоволствията, които битието ти предлага, означава да имаш доверие в
живота, а и доверие в самия себе си.
 Глава 3.
Духовната сила на мястото
Спомняте ли си това? Отдавна оприличават картата на Франция на геометрична фигура. Всъщност няколко
картографи, след като оглеждат контурите на страната, очертават набързо с линии естествените й граници. Така
Франция получава името Хексагон. Находчиво название! Простичко, конкретно, ясно… само че неподходящо.
Защото ако съществува територия, която не може да бъде сведена до такъв опростен образ, то това е именно
Франция. Тъкмо напротив — тя се отличава с изключително разнообразни пейзажи, релеф, климат, местообитания
и атмосфера. Ето и доказателство.
Да вземем една пътна карта. Да я разгънем на масата.
Първото, което бие на очи, е, че страните на хексагона изобщо не си приличат една на друга. Няма нищо по-
различно от плажовете на Лазурния бряг и скалистите откоси на Кале. Една обикновена снимка е достатъчна, за да
видите разликата между Пиренеите и масивите на планината Юра или на Алпите.
Но невероятното разнообразие на пейзажите във Франция особено ясно се вижда, когато прекосите страната
надлъж и нашир. Да си представим, че един автомобилист се качва на колата си и кара през целия ден, без да спре
за почивка — голямо предизвикателство, като се има предвид красотата на местата, през които ще мине. и така —
тръгва от север. Минава покрай къщите от червени тухли на Лил и Аанс, купищата земя, изровена заедно с
въглищата, на останките от стари въгледобивни мини. Следват равнините на Пикардия, катедралите в Амиен и в
Бове. Париж с неговите световно известни паметници. После замъците по Лоара — Шамбор, Амбоаз и още много
други. Историческият център на Бурж с оребрените с дърво фасади. Оверн, трудолюбивият Клермон-Феран,
планинската верига на Пюи дьо Дом с нейното зелено покривало, чак докъдето поглед стига. Суровият релеф на
Централния френски масив, карстови плата, пронизани като от стрела от свръхмодерната архитектура на виадукта
на Мийо. Спускащите се по слабия наклон провансалски села, слънчевите улички на Сен Гилем льо Дезер.
Монпелие — тази вечно кипяща метрополия. Успокояващите простори на Средиземно море с неговите плажове,
покрити с фин пясък. Кратко пътуване с ферибот и ще стигнете до Корсика — Острова на красотата, където всеки
изглед ви предлага да вкусите капчица от земния рай. Само за един ден с кола минавате през десетки различни
пейзажи, изпитвайки също толкова различни чувства.
А от запад на изток? Контрастите са също толкова впечатляващи. Бретанските пристанища с къщичките от
гранит, странната подредба на менхирите в Карнак. Вдъхващия покой простори на Долината на Лоара,
многовековните абатства, Ман с неговата митична автомобилна състезателна писта. Гористата хълмиста земя в
района на Солон с езера и блата, обладаващи дива красота. Лозята за бургундско, Бон с неговите покриви от
разноцветни керемиди. Областта Шампан с винарските изби в нея. Стръмните масиви на Вогезите и в контраст с
тях елегантният площад „Станислас” в Нанси. Накрая — потъналите в двери села на Елзас, дървените хижи,
изградени със смайваща фантазия. Уф! Заслужихте си да опитате една местна пица в някой от ресторантите,
надвиснали над каналите в квартал „Малката Франция“ в Страсбург.
Не е толкова зле за една простичка геометрична фигура. И още как! Хвърлихме само бегъл поглед на
многобройните лица на Франция — понякога необичайни, често пъти връщащи ни към корените, но винаги
изненадващи.

Знаете ли това?
В Средните векове средствата за придвижване били бавни, разстоянията — невероятно големи и с
всевъзможни трудности, дебнещи пътника, който бил наясно, че преди да тръгне, първо трябва да си
напише завещанието.
В повечето случаи хората пътували пешком. По-големите късметлии се възползвали от муле или
кон. Някои имали дори возило или каруца. Тази мода за транспорт на колела се оказала непрактична,
тъй като имало много какво да се желае от пътищата. Кални, тесни и неустойчиви, по време на дъжд
те се превръщали в непроходими грамади от земна пръст. Чак от XIVвек нататък пътната мрежа
започва бавно да се подобрява.
Някои „професионални” пътници като кралските вестоносци изминавали до 150 километра на ден
— през 1381 година на пратеника, който носел на крал Шарл VI новина от Авиньон, му трябвали цели
три дни, за да прекоси 600 километра, но от само себе си се разбира, че това постижение е
изключение. Скоростта варирала според професията на пътника: войникът изминавал до 45 километра
 на ден, докато търговецът, който трябвало да мъкне количката си, успявал да извърви едва 30
километра за един ден. Ако успеел да избегне опасни срещи, трябвали му повече от три седмици, за да
измине пътя от Париж до Монпелие.
Днес пътуването Париж-Монпелие трае един час със самолет, три часа с влак и осем часа с кола…
при това без да се налага предварително да си пишете завещанието.

От тези пътешествия остава общото впечатление за градове, исторически паметници и пейзажи, които следват
едно след друго в хармония, сякаш наподобява картина на импресионист. То е, защото се обръща сериозно внимание
на значимостта на тази територия, където преходът от Античността към XXI век от най-дълбоко почитаната
традиция към свръхмодерното, е много бърз. Дали кръстосвате страната на борда на туристическо корабче, или с
бързината на скоростните влакове, всяко пътешествие из Франция е едновременно пътешествие сред грандиозни
пейзажи, разходка сред огромното й културно наследство и гмуркане сред неизброими усещания, които се обновяват
с всяка нова панорама — като се започне от планината и се стигне до океана, от големия град до сгушеното насред
гората селце, от някое място, свързано с много легенди, до най-съвременната история. Несъмнено точно това прави
страната едновременно привлекателна и пленителна — в нея всеки ще намери, каквото търси, а дори и онова, което
не се е надявал повече да открие.
Франция наистина е страна, благодатна за туризъм. И личността, която бихте могли да срещнете на някой ъгъл
или на някой път… може да сте самият вие.
 Паметта на камъните
Всички сме изпитвали подобно замайване поне веднъж в живота си, когато сме били на натежало с исторически
спомени място, когато прекарваме длан по някоя каменна стена или се разхождаме по някоя средновековна уличка,
мислейки си „Колко ли хора преди мен са направили същия жест, колко ли от тях са се докосвали до този камък или
са минавали по същите неравни павета”? Главозамайваща мисъл! И тогава ни се струва, че тези стени, паважът, не
са обикновени камъни, а каменни късове, свидетели на миналото, че те са осезаеми жалони, оцелели през вековете.
Руините ни разказват какво е представлявал градът в определена епоха, но те са най-вече връзката с една памет, с
едно време, което продължава да съществува, тъй като е осезаемо при допир и съвсем живо в ума ни.
Тези древни камъни в известен смисъл са корените на съвременната епоха. Те ни очароват, дават ни сила и
усещане за непреходност, а това успокоява, внушавайки ни, че което е било, никога няма да изчезне напълно.
Минавайки по същия път като хилядите хора преди нас, ние в известен смисъл увековечаваме живота им.
Много страни имат богато и разнообразно културно наследство, което предизвиква възхищението на туристите.
За всеки европеец най-очевидните примери в това отношение са Гърция и Италия, тези две люлки на съвременната
цивилизация. Посещението на Акропола или на Колизея е заредено с моменти на единение с отминалите епохи.
Въображението броди из тях и ето че изплуват обичайните клишета: комедийни маски, Нике — богинята на
победата от остров Самотраки, гладиаторски шлемове, фрески от Помпей… Но извън античния период кое е
първото нещо, за което си спомняте, мислейки за тези страни? Кой музей, кой паметник? Ще се убедите, че
отговорът няма да ви хрумне спонтанно.
А сега направете същия експеримент и по отношение на Франция. Кои са световно известните ориентири в нея?
Скалните рисунки в пещерата Ласко. Мостът на Гар. Мон Сен Мишел. Катедралата „Парижката света
Богородица”. Крепостите на катарите. Лувърът. Замъкът Шамбор. Гробът на Наполеон. Айфеловата кула. Бобур.
Всяка епоха си има своя емблематичен паметник, някоя забележителна сграда, някое паметно място, което
подхранва въображението на всички, които се докосват до нея. Във Франция историята е у дома си и тя винаги
оставя своя отпечатък върху камък, метал, бетон или стъкло. Така че ако съществува сектор, за който няма риск да
изпадне в криза, това са пощенските картички!

Знаем го от опит!
Вдъхновяващите места са безброй. Споменахме някои, които са изключително познати. Други са по-
малко известни, но също толкова забележителни. Например феновете на епохата на неолита трябва
непременно да видят интригуващите менхири с човешки лица в селцето Филитоза, в Южна Корсика,
свидетели на цивилизация, предшествала с трийсет и три века нашата ера.
Науката не знае много за тези, които са ги издигнали, и това засилва очарованието им върху всеки
посетител. Някои от тези издълбани в камъка лица дори наподобяват неразгадаемите силуети на
каменните колоси от остров Пасха. Гарантираме ви — ще изтръпнете. Що се отнася до гало-
римските руини; те са навсякъде. Античният театър в Оранж, мостът на Гap… Да не забравяме и
древните римски пътища, които случайно ще прекосите по време на разходките си. Така един ден
насред Прованс попаднахме на покрит с вода път, изграден в коритото на малък ручей. Изпитахме
дълбоко вълнение — колко ли жени и мъже, колко ли конници, майстори занаятчии или обикновени
пътници са пресичали този каменен път през вековете? Истинско богатство е онова, което се
изпречва пред погледа в един миг, и то на място, къде то най-малко го очакваш.

Може да видите подобни богатства на действително необичайни места — например некропола от епохата на
Меровингите в община Сиво, в департамента Виен. В подредените в права линия саркофази има нещо магическо,
сякаш камъкът е съхранил тайните на онези, чиито останки закриля. Същото странно чувство на преклонение ще
изпитате и на платото на Ганагоби, в департамента Алп дьо От Прованс (Горнопровансалски Алпи). Дотам има път,
но ако обичате спортните предизвикателства, снабдете се с удобни туристически обувки и се изкатерете нагоре по
тесните горски пътеки. Наклонът понякога е доста стръмен, но пък какво удовлетворение, когато стигнете до върха!
На платото има руини от крепостни стени и жилища, потънали в буйна растителност. Тук през X век се приютява
едно бенедиктинско абатство. Храмът на абатството излъчва строгото очарование, присъщо на сградите от
Средновековието. Човек може с часове да се любува на скулптираните върху фронтона грубовати властни фигури.
Не се колебайте, влезте вътре и прекосете мозаечната настилка, която е единствената по рода си във Франция — под
влиянието на византийското изкуство мозайката изобразява слонове, екзотични птици и рицари, които пробождат с
копието си грифони, легендарни създания с тяло на лъв и глава и криле на орел. Човек може само да стои като
омагьосан от изящно преплитащите се линии, от баланса между изобразените фигури и взискателността на
строителите. А и да си фантазира: колко ли дни, месеци, години са били необходими, за да завърши градежът на
едно толкова бляскаво творение?
Осъзнаваме отново каква добродетел е търпението и колко ценно е правилото да се изпипват и най-дребните
детайли. Изненадваме се също на скромността на тези творци — ценните мозайки са били предназначени по тях да
стъпват краката на вярващите. След като излезете от храма, където властва благодатна прохлада, направете няколко
крачки и ето ви на ръба на платото, което доминира целия регион. Тук господстват спокойствие и умиротвореност
— бенедиктинският манастир в Ганагоби дълбоко почита както природата, така и усилията на човека да съществува
в хармония с нея.
Онези, които предпочитат монументалните сгради, могат да медитират в готическите катедрали. Идеално
преживяване именно за разгара на лятото, когато слънцето грее във витражите и стоите насред истинска феерия от
светлина. За миг ще ви се стори, че сте частица от архитектурното чудо,, чиято елегантност и ефирност напомнят
изящните шарки на дантела. Такова чувство може да изпитате и в параклиса на францисканците-корделиери в
Сарбур, чиито твърде съвременни витражи са дело на великия Марк Шагал.
Така любителите на модерното са задоволени. Да ви дадем ли няколко примера? Поразходете се из Нанси, за да
видите фасадите в стил ар нуво с техните каменни арабески. Има ги на доста улици и винаги са видими и
различими. Впрочем може да повторите този опит и в Сен Кентен, в Пикардия, със сградите в стил ар деко — също
ясно разпознаваем стил, макар и по-строг. И след като вече сте снимали Айфеловата кула, не забравяйте да се
обърнете с гръб към нея, за да се възхитите на монументалната фасада на „Пале дьо Шайо” и да направите няколко
крачки към мястото, родило правата на човека, което напомня на всички, че едноименната Всеобща декларация (…
за правата на човека, подписана на 10 декември 1948 г. от Обществото на народите (по-късно ООН) в Пале дьо
Шайо”) е била подписана през 1948 година именно тук. Във Франция архитектурата и културата винаги вървят ръка
за ръка.
Някои дръзки неща може и да ви шокират. Навремето изграждането на центъра „Жорж Помпиду” (Бобур) точно
срещу изключително престижния квартал Маре накарало мнозина да скърцат със зъби. Представете си само: нещо
като рафинерия, настръхнала със своите сини и червени комини, които се извисяват на две крачки от красиви
сгради от XVII век! Но времето успява да свърши своята работа и манталитетът на хората днес е друг — за да се
върви напред, понякога трябва да се изпреварва съвременната епоха. Днес Бобур се счита за модел на интеграция на
модерния стил в атмосферата на едно историческо място. Той дори е една от основните туристически
забележителности на Париж.
Следвайки тази тенденция, архитектът Жан Нувел обнови сградите на една винарна насред лозовите масиви на
Бордо. Дори и да не харесвате „Шато дьо ла Доминик” — вино висша класа, избрано все пак измежду вината от
областта Сен Емилион, със сигурност ще оцените дръзките остъклени фасади на избите на тази прочута винарна.
Наистина впечатляваща гледка: стени в яркочервен цвят и прозрачни фасади, през които се виждат огромните бъчви
за винификация, изработени от метал, който искри на слънцето, изгряващо насред редиците от лозя. И от едната, и
от другата страна на избата има стари селскостопански каменни сгради, които подчертават още по-силно контраста
с творението на архитекта. Необходима е дързост, за да се постигне такова съпоставяне между тероара и модерното
виждане! Без съмнение резултатът си струва да бъде видян. Но не забравяйте да отделите време и за да дегустирате
различните вина — ще бъде жалко, ако се лишите от това малко удоволствие…

Знаем го от опит!
Искате ли още едно времево-пространствено преживяване? Ако се разхождате в Ним, постарайте
се да хвърлите едно око на „Каре д Ар” — това е градският музей за съвременно изкуство. Фасадата
му от стъкло и стомана се извисява точно срещу „Мезон каре” — античен римски храм в чест на
император Август, построен в началото на нашата ера. (Всъщност храмът е построен около 19-16г.
пр. Хр. От Марк Агрипа, който е патрон и на Пантеона в Рим. По-късно е посветен на синовете му Гай
Цезар и Луций Цезар, които император Август осиновява.) Сградата е реставрирана с такова
старание, че днес „Мезон каре” се счита за най-добре консервирания римски храм в света. Тя е като
леко намигване към съвременността със своята витрувианска архитектура (Архитектурен стил, който
носи името на древноримския архитект и инженер Марк Витрувий Полион, живял през I в.пр. Хр. Той е
автор на латински език на „Десет книги за архитектурата” — научен труд, който силно повлиява
архитектурните виждания и през Ренесанса. На негово име е кръстена и рисунката на Леонардо да
Винчи „Витрувианският човек”.) и изящните колони от бетон, поддържащи покрива на открития в нея
през 1993 година музей, които наподобяват колонадите на античен храм. Отделете време да се
насладите на тази гледка, тя е неповторима. Изминавате само стотина метра и се връщате във
времето отпреди две хилядолетия — има ли нещо по-хубаво от това?!
 Време за каменни градежи, време за човешки изяви
Тези няколко примера показват, че прославата на културното наследство е същностен аспект на френската
култура. Дори именно това прави страната толкова привлекателна за многобройните туристи — защото Франция
държи на корените си, на връщането назад във времето до първоизточниците, на традицията, която придава смисъл
на нещата. Внимание — тук не става дума за носталгия или за познатия стар лаф „Преди беше по-добре!” Става
дума по-скоро за желание да разберем своето настояще, хвърляйки върху него светлината на миналото, да осъзнаем,
че това, което изживяваме днес, има пряка връзка с онова, което други са експериментирали някога, че човешкият
живот е многолик и многостранен, но че винаги е опит да се излезе извън собствените граници. Незнайните,
издигнали менхирите в Карнак, са били движени от същата амбиция, както и строителите на катедралата в Шартр
или на Айфеловата кула — искали са да оставят свидетелство за силата на човешкия гений.
Именно желанието да вникнем и да преоткрием кодираната в занаятчийските умения мъдрост, е причината да се
изгради крепостта в гората на Гедлон, в департамента Йон. Проектът изглежда направо откачен, да не кажем
неосъществим: да се построи крепост от XIII век, като се използват технически умения и материали, присъщи на
онова време — такова нещо струва ли ви се разумно? Строежът обаче започва през 1997 година и в него се включват
занаятчии с професионални умения и стотици доброволци. Той е отворен за посетители, които могат да видят как
работят дърводелците, каменоделците, дървосекачите, каменоломците, керемидчиите. Може дори да се поразходите
сред скелетата, да разгледате лебедките и машинариите, с които се вдигат камъните чак горе до крепостните стени.
В селото, което се намира до строителната площадка, може да видите как се труди ковачът, който прави гвоздеи и
инструменти за строежа, или да наблюдавате сръчните ръце на майстора кошничар, който плете кошове от ракита за
пренасяне на изкопаната земя и на примесения с дребни камъни пясък. Внимание! Пристига и една каруца, теглена
от… кон, разбира се.
Изненадващо е, но хората, които работят на градежа, не носят часовници. Нито мобилни телефони, забранени са
радиото и кенчетата — тук те живеят като в XIII век. Това не е поредната откачена идея на авторите, на проекта,
тъкмо напротив. Подходът е цялостен — всеки може да почувства отминалото време, слънцето и дъжда, които
определят работния ритъм, да усети усилието, което прави още по-приятна наградата за него. Често забравяме тези
неща в нашето общество на предварително програмирано излизане от строя, макар че няма нищо фатално в това, че
пералнята или принтерът ви са свършили, след като сте ги използвали определен брой часове.
Когато са направени старателно от работници, които обичат занаята си, предметите могат да ни служат много
дълго. Те са създадени именно за да ни служат, а не обратното. Животът, все пак, е много по-приятен, когато не ни
се налага постоянно да тичаме от магазин в магазин, за да заменим повредените!
Ето и още един извод от строежа на замъка в Гедон — винаги ставаме по-силни, когато сме свързани един с друг.
Но за това не са необходими нито мобилен телефон, нито социални мрежи. Майсторите ванаятчии нямат друг избор
освен да се трудят заедно: каменоделецът ще изработи грънчарското колело, каруцарят ще откара камъните при
зидаря, а пък подковите за коня му ще ги изработи ковачът. Това е цял един малък свят, който кара посетителите
горещо да копнеят за връщане към същностните неща.
Търпение, задружност, вкус към красивото творение… Тези ценности прелитат през вековете и стигат до нас —
припомнят ни го конструкторите, които в началото на XXI век лансират идеята за изграждането на крепост. На
всичкото отгоре тя няма военно предназначение — и това предимство на културните паметници съвсем не е от най-
малките.
 Нирвана — на една ръка разстояние
Франция без съмнение е страната, която предлага пред погледа най-голямото историческо наследство в света.
Но тези свидетелства за миналото са стигнали до наши дни благодарение на съкровеното желание за обновление и
същевременно за възвеличаване на културните съкровища. Това е една от най-съществените черти на френската
култура — тя се отнася с изключително внимание към произведенията на изкуството, а паметниците и
забележителните сгради са също част от тях.
Едно от най-разпространените названия е терминът „исторически паметник”. Обикновено е достатъчно да
изминете стотина метра в някой малък град или село и тутакси ще видите билборд, на който е изобразен план на
някаква крепостна кула. Или на древен замък, или на реставрирана старинна къща, някогашна обществена пералня
или фонтан. Потъваме в миналото и за момент се наслаждаваме на ласкавото спокойствие на тази отминала епоха,
в която все още е имало смисъл нещата да не се правят как да е. Отминала ли? Че защо е необходимо животът да
бъде постоянно бързане напред, надпревара за печалба? Сякаш трябва да спечелим нещо, което ни е дължимо! Нека
се абстрахираме от тази действителност за няколко мига — от това светът няма да спре да съществува… Ако
културното наследство може да ни научи на нещо, то е, че не бива да се колебаем и да не се възползваме от всяка
предоставила ни се възможност, за да помечтаем, да се отдадем на настоящия миг. Силата и спокойствието, които
излъчват тези грижливо опазвани места, също са покана да се отпуснете.
През 2017 година във Франция съществуват четирресет и пет хиляди класифицирани паметници на културата,
без да пропускаме и двете хиляди четиристотин и осем паркове и градини. Е, да, за пореден път сме затруднени в
избора си!
Сега разбираме по-добре защо Европейските дни на наследството, които се отбелязват всяка година в средата на
септември и през които се предлагат безплатни посещения на множество исторически места, се ползват с такъв
успех — човек винаги може да види нещо ново. Разбира се, бихте могли да се редите с часове на опашка, за да
прекарате няколко минути в Елисейския дворец. Там е прекрасно, дори малко смущаващо, но ако орисниците не са
ви предрекли изключително политическо бъдеще, то без съмнение за вас това ще бъде единственият път, в който ще
може да се поразходите из неговите салони. Бихте могли също така да посетите някой от многобройните замъци,
пръснати почти навсякъде наоколо. И в този случай списъкът е толкова дълъг, че няма да ви стигне един живот, за да
ги разгледате всичките. Но ако искате съвет, най-добре е все пак да се насочите към онези замаскирани културни
богатства, които може да се окажат на две стъпки от вас.

3наем го от опит!
В района на Поаси, в департамента Ивлин, а намира вила „Савоя”. Тази сграда, символ на
модернизма в архитектурата, е изключително реномирана — тя е дело не на друг, а на прочутия Льо
Корбюзие! Влизаме през портата, заобикаляме плътната завеса от дървета и пред нас се появява къща
с изчистени форми, качена на бетонни колона. Белите стени, остъклената в голямата си част фасада,
динамиката, която се излъчва от прецизната подредба, правите, перпендикулярните и кривите линии,
се преплита със силата и лекотата и всичко това прави огромно впечатление. Когато приключите с
разглеждането, може да поседнете в парка и да се насладите на гледката наоколо, на този дом с
геометрични контури, който въпреки това изглежда толкова на място сред дърветата…
Това е обитаемо място и същевременно произведение на изкуството. В страната има множество
такива великолепни находки, каквито подобна духовна среща ви обещава, стига да се отзовете с
интелигентност и душевна щедрост.

Има и други места, които също гарантират различни най-разнообразни преживявания — става дума за
историческите градове, преливащи от изкуство, или за знаменити сгради, за изумителни градини… Към тези
регистрирани като национално богатство обекти се прибавят и намиращите се под закрилата на ЮНЕСКО като част
от световното културно наследство на човечеството. Във Франция има четиресет и четири такива паметника, от
които трийсет и девет са културни, четири са природни резервати и един е от смесено естество. От само себе си се
разбира, че нямате готовност да ги обиколите всичките — в списъка заедно с миньорските селища и старите минни
галерии в северната част на страната, са и замъкът Фонтенбло, укрепеният град Каркасон или руините от римско
време в Арл, и навсякъде очите не могат да се наситят на гледката. Самите французи не си дават сметка колко е
богата гравираната в камъните история на тяхната страна. А представете си изумлението на чуждите туристи!
Не е наложително да посетите включените в списъка на ЮНЕСКО паметници, за да почувствате как главата ви
се замайва пред чистата и семпла красота на камъка. Всеки ще види нещо, което да го омае в най-хубавия за него
момент. Може да ви се случи да го изживеете пред укрепленията на древната крепост на тамплиерите в самото
сърце на Прованс или близо до някой фонтан, над който трепти мрежа от струйки бистра вода; пред някой
параклис, скрит насред хълмовете; на прага на малка селска къща, която изпълва с уханието си минаващото време и
дори пред някоя полусрутена ферма, от която са се запазили само няколко рухнали до половината стени. Остава ви
да гледате и да се отдадете на чувствата, които внезапно нахлуват… заради нюансите на охрата по стените на
къщите в южната част на Франция; заради редиците от покриви с червени керемиди, чак докъдето погледът стига,
като далечни вълни; заради виещите се стълби и уличките в малките планински селца; величествено извисяващите
се парижки фасади, по които изпъкват балкони с парапети от ковано желязо; къщичките, сливащи се с отрупалите
ги сандъчета с цветя в селата на Елзас…
В крайна сметка единственото важно нещо е това, което носи радост на сърцето.

Знаете ли това?
В зависимост от характера на забележителностите съществуват множество класификации за
тяхната туристическа посещаемост. Ако погледнем паметниците от национално значение, то през
2018 година Триумфалната арка е на челно място с над 1,7 милиона посетители, следвана от Мон Сен
Мишел (1,4 милиона туристи) и параклиса Сейнт Шапел, посетен от близо 1,3 милиона души. Ако става
дума за културните паметници, на първо място е катедралата „Парижката света Богородица”,
посетена от 12 милиона души за една година, следвана от базиликата „ Сакре Кьор”, на хълма
Монмартър в Париж (10 милиона души) и Лувъра (8 милиона). От друга страна, ако се пресметне
туристическият поток за 2017 година с оглед посещенията на туристическите атракции, то…
увеселителният парк „Дисниленд Париж” води класацията с около 15 милиона туристи за година,
изпреварвайки Лувъра (8,1 милиона) и Версай (7,7 милиона посетители). Извод: не се доверявайте на
класациите!
 Хилядите лица на автентичното
Ето и моментът, който всички очакват още от началото на нашата книга — нежната мелодия на акордеон!
Нали си спомняте? Щом някой американски филм показва Париж или някое провансалско село, картината е
ясна: звучи припева на мелодия за селска забава. Тоест това е представата на мнозина за Франция — една опазвана
и изключително живописна страна, да не кажем приятно старомодна. Антикварят би се изразил, че тя е
„автентична” сьщо като старинна мебел, която никога не е била подлагана на реставрация.
Времето наистина е спряло, без да остави своите следи по сградите и къщите, градени с дялан камък, по
нейните мостове и малки павирани улички.
За мнозина това е повод за гордост, а и невъзможно е да отречем, че Франция е изключително фотогенична
страна. Други изпадат в недоумение, защото нямат впечатлението, че е направено нещо кой знае какво, за да се
постигне толкова единодушно възхищение. Както вече видяхме, прославата на градове и села не е нещо случайно —
във Франция грижата за опазването на културното наследство е сред основните, особено като се имат предвид
икономическите ползи от такъв туристически поток. Но много по-съществено е, че това се превръща в огледало на
определен начин на живот, в средство за самоутвърждаване, за отстояване на себе си такъв, какъвто си — нещо,
което носи красивото название автентичност.
Но да не се заблуждаваме — във Франция автентичността не е самоцел. Няма нужда да се преиграва, както би се
изразил някой актьор, да се прекалява с ефектите. Тъкмо напротив, това е покана да станем част от картината, да се
слеем с тези ту простички, ту грандиозни градски пейзажи, но при едно условие: или да го направим всеотдайно,
или изобщо да не се захващаме. Да, има и несъвършенства — прелестни села, затънтени в края на някой непроходим
път, големи и шумни мултикултурни градове, квартали, които са сякаш извън времето, където цените понякога са
смайващи. Но такава е цената на автентичността.
Ако искате да видите нещо тежко, мащабно, кичозно, идете в Лас Вегас — там всичко ще е на вашите услуги. От
тази страна на Атлантика предпочитат истинските неща. Понякога ги опаковат в прекомерно много думи — това
също е вярно — и говорят за тях с трепет в гласа. Но поразходете се само за час из Монмартър или по стръмните
улички на Прованс, на Сен Мало или на Авиньон и ви гарантираме, че тутакси ще попаднете в друго време
пространство, където животът е по-прост и по-приятен време, в което човешкият стремеж към същностното е бил
нещо също толкова естествено, колкото и да отидете да си налеете вода от чешмата.
Не бива да се заблуждаваме — това, за което говорим тук, е като пощенска картичка. Впрочем така е навсякъде
във Франция, макар че и тя си има своите тъжно изглеждащи предградия, безлични райони спални и обезлюдени
села. Контрастът става още по-ярък, когато ги сравним с разкошните градове и с пълните с очарование села, които
всяка година привличат милиони туристи, копнеещи да си направят превъзходни снимки. И тогава по-добре
разбираме защо някои се изненадват, когато чуват възхвали за красотата на Франция. Защото има още много какво да
се направи и да се промени в тези райони, където архитектурата и градоустройството са в съответствие само с
минималните синдикални изисквания. Очертава се наистина огромна строителна дейност! Но страната е доказвала
многократно, че разполага с истински таланти, които умеят да преосмислят пространствата. А това е
предизвикателство пред следващия век.
Има и примери, които идват от високо място — Версай е построен върху… блата. Доказателство, че когато има
воля за нещо, няма нищо невъзможно.
 Париж, диамант с хиляди фасети
Няма нищо невъзможно… Това чувство отнася със себе си всеки турист, който открива Париж за първи път.
Искате ли да видите едно приказно представяне на града в рамките само на три минути? Гледайте филма на Уди
Алън от 2011 година Полунощ в Париж: просторните, оградени с дървета булеварди, прелестните тераси на
кафенетата, куполът на Операта, цинковите покриви чак докьдето погледът стига, езерото в градината на двореца
Тюйлери, Триумфалната арка, метрото, което се изнизва пред осветената Айфелова кула — тук има всичко. И ако не
сте убедени, че Париж е най-красивият град на земята, тутакси ще промените мнението си! Независимо от това
дали работите виртуозно с камерата, или сте любител фотограф, няколко снимки са достатъчни, за да уловите
блясъка на този град, който кара очите да заискрят само като се спомене името му.
Париж наистина е толкова красив и независимо дали културното му наследство се слави на световно равнище,
или пък по-дискретно, всеки, който скита по булевардите и градините му само час-два, внезапно усеща как душата
му се обогатява. В града витае атмосфера, каквато не съществува никъде другаде, баланс между енергийното
излъчване на паметниците и съзерцанието. Възхищавайки се на осветените фасади на театрите по големите
булеварди, човек си представя, че е актьор и е готов да изживее една любовна история, когато види закопчаните за
късмет катинари, оставени от влюбените по време на разходките им; докосва се до историята, четейки паметните
плочи по фасадите на сградите. С една дума, човек се забравя сред този декор и така по-лесно се връща към самия
себе си.
Всичко допринася за очарованието на Париж — големите пътни артерии, покрай които се редят примамливи
бутици и работнически квартали, наподобяващи някогашни села с характерните си улички и засенчени площади. И
ето ви пред Бато Лавоар в Монмартър, ателието, където е живял и работил Пабло Пикасо. В дъното на една сляпа
улица в Монпарнас ще видите и къщата, в която Хенри Милър е написал Тропик на козирога (на български издаден
от издателство Петриков, 1995). Не пропускайте да се пошляете и на Ил дьо ла Сите — тук всичко в
пространството между „Парижката света Богородица” и кулите на Консиержери напомня средновековен Париж.
Искате ли да направите една необичайна снимка? Идете по залез слънце на кейовете, които стигат до градината на
площад „Вер Галан” в северния край на острова. Светват уличните лампи върху мостовете, прекрачващи Сена.
Остъклените части на Гран Пале грейват в розови и оранжеви нюанси. По фасадите блясват съзвездия от безброй
светещи точки.
Париж разкрива красотата си пред очите ви като диамант — спокойна и омайна хубост. Вие само минавате
оттук, но въпреки това имате чувството, че сте си у дома. Този град е гостоприемен и веднага ви става близък. Всеки
си има своя представа за Париж също както си има свое виждане за някоя симфония на Моцарт или платно от
Модиляни в зависимост от това какво му харесва, но и от това какво го завладява изневиделица.

Знаем го от опит!
Най-добрият начин да откриете за себе си Па риж, е да захвърлите пътеводителя и да тръгнете из
града наслуки. Тук има места, на които ще се почувствате извън времето. Поразходете се в парка
„Бют Шомон” — той е прекрасен по всяко време на годината, излезте откъм страната на метро
„Ботзари” и се помотайте из малките улички. Минете по Рю дьо Мозая, по улица „Ла вила де Лила”
чак до „Рю дьо Белвю”. Възхитете се на малките къщи, наполовина скрити зад метални огради. Ще се
почувствате добре тук, ако останете няколко дни, за да се порадвате на градините и да се вслушвате в
далечния шум, идващ от мегаполиса, докато четете увлекателен роман. След това се изкачете нагоре
по улица „Вила дю прогре”, за да стигнете до „Рю дьо л'егалите”, след това свийте наляво към „Рю
дьо ла Либерте”. Ето ви цяла туристическа програма!

Имената на улиците са едно от завладяващите очарования на Париж. Понякога тръгваме по някои улици само
защото носят примамливи имена. „Рю дьо ла Гранд Трюандри” (Улица на голямото мошеничество, на просяците),
площад „Фюрстенберг”, пасаж „Швал блан” (Белия кон). Определено звучи по- добре, отколкото 42-ра улица или 5-о
авеню, нали? Любимата ни улица е „Рю Камюложен” в 15-и район. (Камулоген (от лат Camulogenus, на фр.
Камюложен) е предводител на галите, който на преклонна мъзраст защитава Лютеция — бъдещия Париж, от
римската армия. Загива през 52 г. пр. н. е. в сражение на левия бряг на Сена) Е, да, съществува такава улица!
Оставяме на вас да я откриете за себе си. Тя е на две крачки от изоставената железопътна линия и наистина си
струва да се отбиете от пътя си. И не забравяйте да стигнете чак до сляпата улица „Лабрадор” с къщичките й,
строени през XIX век… Независимо дали сте влюбени в неговите величествени паметници, или предпочитате по-
задушевни кътчета, Париж е столица, която трябва да се разглежда пеша.
 Щастието по френски е изкуство и овладяването му изисква време! Това е изкуството да се чувстваш очарован от
дребните детайли: от някой барелеф, който украсява сграда от епохата на градостроителя на Париж архитект Осман;
от някоя средновековна фасада, която внезапно изниква иззад кръстовището, или модерна скулптура на кентавър,
която се извисява насред Сен Жермен де Пре. Париж предлага толкова възможности да се залуташ, без никога да се
загубиш в него, че човек остава с впечатлението, че никога няма да може да го обиколи целия — той е Градът на
светлината, а също и Град-вселена.
 Където и да сте, се чувствате като у дома си
Автентичността е присъща не само на Париж. Съвсем не! Всеки френски град си има свой характер, който ще се
съчетае с характера на посетителя. Обзалагаме се, че няма да откриете нито един град или село, в които да не
изпитате усещането, че сте си у дома. Дали това ще е Марсилия с нейното пристанище, което ще ви накара да
закопнеете за морските простори, или малките улички на Тулуза, оградени от прелестни кафенета, в които усещате
как приятно тече времето. Това може да е и град Лион с хилядите си тайнствени улички и прословути задръствания,
или пък Колмар, който е истинска архитектурна феерия и на всеки ъгъл има някакъв повод той да бъде заснет. А ако
предпочитате специфична атмосфера, тогава бягайте в Монпелие, този град е като ноцща птица — в него празникът
никога не спира. Ако предпочитате спокойствие и вглъбеност, тогава вижте Анси и езерото му с неговата гладка,
бистра вода. А ако искате да почувствате как културата се слива със закриляното културно наследство, бързайте към
Сарла, за да видите уличните спектакли, или към Авиньон, когато е театралният фестивал — тогава, през месец
юли, нахлуват минало, настояще и бъдеще като сарабанда (Старинен испански бавен танц с удължено музикално
второ време) от спектакли. Това е моментът сега или никога да се оставите да ви завладее изненадата! След
представленията пийнете чашка в кафенето на някой средновековен площад в компанията на актьорите. Харесва ли
ви? Тогава гмурнете се в кухнята на малките ресторантчета в Ним или Безие по време на коридата. А към края на
лятото не пропускайте да си доставите удоволствие и посетете битпазара в Лил: ще видите, че хората от северната
част на страната приличат на своите къщи от червени тухли — на пръв поглед изглеждат надменни, но много бързо
ще ви приемат, сякаш сте приятели открай време.
И всяка среща ще е радостна, ще я полеете с вино, бира или всевъзможни други напитки, които развързват
езиците и отпускат телата. Както вече казахме, всеки регион си има своите особености. И своя душа — за
чужденците е истинска изненада, когато установят до каква степен толкова разнообразни култури могат да
съжителстват на едно толкова тясно пространство. Също както различните марки вина, така и различните
манталитети се стремят да се утвърдят и да се изявят пред любопитния поглед на посетителите. Внимание! Или ги
приемате такива, каквито са, или изобщо не се захващайте! Южнякът, стиснал рибарска макара в ръцете, не може да
мине без малко самохвалство и повече или по-малко достоверни пикантни истории. Що се отнася до северняците,
на тях им трябва малко повече време, за да се отпуснат. Но може да сте сигурни, че след втората чаша бира вече сте
приятели за цял живот.
Всеки си има свое предпочитано място, кътче, където ще се почувства в симбиоза с местната география,
настроение и с традиционната кухня. Искате ли да видите как изглежда подобен храм на спокойствието? Това,
разбира се, ще си бъде наша тайна… Вземете влака за Марсилия, полюбувайте се на пейзажа от храсталаци и
пинии, надвиснали над кобалтовосиньото Средиземно море, и спрете в град Касис — малко рибарско пристанище,
което с положителност ще ви напомни за разказите на Леон Доде и на Марсел Паньол. Тук атмосферата е много
особена — спокойна и пълна със светлина. Неслучайно е вдъхновила едни от най-големите художници — Дерен,
Брак, Вламинк или Дюфи. Бихте могли да се поразходите по дигата, където се разтъпкват туристите, и да се
възползвате от покритите с фин пясък плажове. Но ако търсите усамотение, ще трябва да бродите край малките
заливчета, или да гребете с каяк в пещерите, сврени под планинските откоси. Вечер е препоръчително да поскитате
из уличките, сред къщи с фасади в пастелни цветове, после да поседнете за час в някой малък бар на брега на
морето, за да хапнете няколко залъка мезе и да пийнете чаша местно вино. Или както пише поетът Фредерик
Мистрал, Който е видял Париж, но не е видял Касис, значи нищо не е видял. Напълно сме съгласни! За нас това
място е като рай. От вас зависи да откриете за себе си своето любимо кътче…
 Селото — наистина благодатно място
Сигурно си спомняте думите в началото на тази книга — Франция е страната на суперлативите. Така че добре
дошли в земята с най-многобройните „Най- красиви села във Франция”. Всеки от нас някой ден стига до този извод
— достатъчно е да посетите някое село, отбелязано в туристическия пътеводител, и първото, с което се сблъсквате,
е огромна табела с надпис: „Най-красивите села на Франция”. Човек остава с впечатлението, че във Франция има
повече най-красиви села, отколкото са всички населени места по цялата територия на страната! Успокойте се, това
впечатление е измамно: в класацията влизат само сто петдесет и осем села от общо трийсет хиляди в цялата страна,
въпреки че много от тях също заслужават да бъдат наречени така. Може би това е и причината да се увеличават
табелите за изключително качество като „Градове и села като цветни градини”, „Зелени спирки”, „Най-красивите
туристически обиколки на Франция” и т.н. Е, да, пак суперлативи!
Това изобилие от табели е не толкова отражение на известно самодоволство, то е по-скоро свидетелство за
наличието на едно истинско богатство. Всяко село си има свои особености, свое културно наследство и присъща
само на него атмосфера. Поводите за гордост са неизброими: белите фасади с червени или тюркоазени щори на Сен
Жан Пие-дьо-Пор в Страната на баските, оребрените с дървени греди фасади на къщите на пристанището в
Онфльор в Нормандия, солидните хижи в Савоя, малките и примамливи със своята свежест къщички в Прованс и
т.н. И ако си въобразявате, че сте видели всичко, идете все пак в Кантобър, в департамент Аверон. Това е малко
средновековно селце, кацнало на хълбока на планината. Истинско орлово гнездо с балкони, които гледат към
стометрова пропаст! От панорамната гледка към каньона Дурби дъхът направо замира. Отделете време да поскитате
по късите улички, изкачете ги чак до старата църква, възхитете се на фронтоните на къщите, украсени със загадъчни
знаци… Ако на земята съществува място, където човек се чувства като на края на света, то това е Кантобър.
Но медалът си има и обратна страна — някои от тези села са се превърнали в истински атракциони и трябва да
отбележим, че потокът от туристи понякога вреди на тяхната привлекателност. Още с настъпването на първите
хубави дни цели батальони от туристи атакуват потъналите в цветя улички на Рикевир, в Алзас, или пълнят
магазините за фаянс в Мустие Сен Мари в региона Прованс-Алпи-Лазурен бряг. При това положение е трудно човек
да се наслади на красотата на тези истински бижута от камък, вода и зеленина… Ако не притежавате търпението на
будистки монах и на играч от третата ръгби линия, то с почти невъзможно да направите хубава снимка — такава, на
която да не е запечатана нечия ръка, рамо или пък главата на някой нежелан фигурант! Така че е по-добре да
разгледате тези места много рано сутрин или извън туристическия сезон, когато улиците са празни и площадите са
почти пусти. Така усещането ви за благодатно единение с това място ще бъде по-ярко, защото тогава няма опасност
вниманието ви да се отклони към някой екран, да го смути призив, отправен по високоговорител от водач на група,
или пък някоя реклама. Тогава значение има само същностното.
Да, именно в селата действително се чувства как сърцето бие от щастието по френски, когато очарованието на
местата се смесва със сладостното усещане за забрава. Никакво значение нямат тогава табелите и пътеводителите,
трябва само да се оставите на течението. Възхитете се на фасадите, по които всяка пукнатина разказва история.
Поседнете на ръба на някой фонтан, за да чуете песента на водата, която открай време отмерва хода на времето.
Насладете се на хладината на старата пералня, в която още отекват смеховете на жените, които си разменят
последните клюки. Вгледайте се в папратта, избуяла в цепнатината на стара стена. Отдъхнете си на някоя пейка и
наблюдавайте алеите и как вървят по тях местните жители. Проследете с поглед дългия приплъзващ се полет на
лястовичките на залез слънце.
Чувствате се някъде другаде и същевременно усещате много ясно собственото си присъствие в настоящето. И
тогава ви изпълва дълбоко чувство на благодарност. Просто благодарност към живота.
 От хоризонт към хоризонт
Ето ви една гатанка: как става така, че един милиард души всяка година се любуват на естествените красоти на
Хексагона? Имате ли някаква представа?
Отговорът е лесен: гледат Тур дьо Франс (Обиколката на Франция) по колоездене. Правят го не толкова от
интерес към спортните постижения, за които — знаем това днес — вече няма гаранция, че са постигнати по
естествен път. Но пък каква панорама! Снимките, направени от хеликоптер, ни карат да мечтаем за дългите виещи
се пътища сред потънали в зеленина планини, за малките селца, кацнали на хълбока на хълма, за дигите, които се
простират по протежението на обширни морски пространства, безкрайните равнини, по които препуска група
колоездачи… Наистина, за малко да ги забравим — толкова пълни с гледки са очите ни.
В продължение на три седмици всяка година организаторите на това станало вече митично състезание показват
изгледи като от пощенска картичка и човек понякога трябва да се ощипе, за да проумее как е възможно такава
прелест да съществува на толкова малка територия? При това рекламират само места, които са достъпни с
велосипед… макар че разнообразието на селищата е направо неизчерпаемо.
Да се върнем за момент към географската карта — с един поглед се обхващат както Атлантическият океан, така
и Средиземно море, Алпите или Пиренеите, равнините за селскостопанско производство или покритите с гори
пространства.
Чак да си помисли човек, че един ден добрите феи са се надвесили над този край на Европа и са предрекли: тук
ще бъдат резервите ни от красота и през тях ще минава пътят на едно състезание с велосипеди, за да може всеки да
се наслади на гледките!
Между другото, Обиколката на Франция показва красотите на страната само през месец юли. Това значи да
забравим, че тази земя е с късмет — тук има характерни сезони, които предлагат изключителни панорамни изгледи
през всеки период от годината. А обичате ли сняг? Ще останете очаровани от масива на Алпите, но не бива да
забравяме и Юра с пистите й за ски-бягане, които се вият между иглолистните гори. Истинско щастие е да се
разхождаш сред тази замръзнала необятност, където въздухът е чист и мозъкът се освежава. Тогава си спомняш за
простичките радости от детството, когато снегът поскърцва под краката и крайчетата на пръстите започват да
боцкат, щом влезеш на топло. Протягаш ръце към огъня в камината, а на масата те очаква чаша чай или ароматно
червено вино.
Зимата е сезонът, в който езадължително да се погрижите за доброто си самочувствие!
През пролетта откриваме отново удоволствието от разходката, обсипаните с цветя равнини и пътищата, които
винаги водят все по-далече. На сърцето ни е леко и с изненада установяваме, че си тананикаме песента „На колело”
на Ив Монтан (1968 г.) не за да направим кавърверсия, а само за да минем покрай огрените от слънцето брегове на
един канал, или да поскитаме по селските пътеки. Лятото е симфония от аромати и цветове с полюшваните от
вятъра житни поля в северната част на страната или с изгорените от слънцето земи на Юга. Заслепени от тази
красота, ще откриете неподозирани прелести — старите кариери за добив на охра в Русийон или клисурите на
Опедет, близо до Апт, които напомнят за Колорадо. Изключително красивият ледник в Гаварни, в Пиренеите, или
фантастичните изваяния, издълбани в камъка от природните стихии на Ил сюр Те, в самото сърце на Френска
Каталуния. А защо да не видите и едно късче от Сахара, което ви предлага дюната на Пила (Това е най-голямата
пясъчна дюна в Европа — широка е около 500 м, дълга е три километра, средната й височина достига 107 метра.
Дюната е в постоянно движение. За последните 57 години се е преместила с 280 метра, като е погълнала 8000 кв.
м от близката борова гора), от чиято стометрова височина се открива неповторим омагьосващ изглед към басейна
на Аркашон? Това е сезонът на походите, когато човек влиза в контакт с най-пищната природа. Но не пропускайте и
да помързелувате малко на плажа. Ако не сте били преди това в Корсика, то моментът да го сторите е сега или
никога: след шестчасово скитане сред изгорени от слънцето пейзажи или пък гледки, преливащи от изобилна
зеленина, се гмуркате в едно сънувано в мечтите заливче някъде там, на края на света…
Есента, най-сетне, е подходяща да съзерцавате хаотично струпаните скалисти късове по бретонските брегове, да
се взрете в тези камъни, наподобяващи животински фигури от полиран от океана гранит, а да не забравяме и
дългите разходки в приказната гора Броселианд или сред планинските масиви до Оверн. В някои краища на
Вогезите обагрените в червено и в цвят на охра листа на дърветата почти напомнят за Канада…
Добрите феи наистина са били благосклонни — може да обиколите света за осемдесет дни (Жул Верн,
„Пътешествие около света за 80 дни”, (публикувано във Франция през 1873 г., на български — издание „Народна
младеж”, 1949 г.), без изобщо да напускате пределите на Франция!
 Бъди турист в собствената си страна
Да не забравяме и островите на Франция някъде на края на света — те са истински перли. Е, да, освен другите
невероятни шансове, които има, страната може да разчита и на автентични райски кътчета. Само споменаването им
предизвиква желанието човек да зареже всичко в метрополията, да се качи на някой кораб и да тръгне на късмет.
Мартиника, Гваделупа, Реюнион, Нова Каледония, островите на Френска Полинезия Моореа и Таити, а и
Маркизките острови, са великолепно възпети от Жак Брел… Всички сме виждали тези приказни снимки с
тюркоазено сините лагуни, с кокосовите палми по плажовете и девствения пясък… Бликащите от самото сърце на
джунглата водопади, дърветата, огъващи се под тежестта на екзотични плодове, ярките пъстроцветни цветя, които
са като истински бижута от венцелистчета и тичинки… Има дни, когато човек е затапен в задръстванията, и тогава
си задава въпроса какво прави в тази сивота, при положение че би могъл да бъде на километри далеко оттук, като
един нов Робинзон, и да се радва на живота, избавен от всичко незначително в него.
Виж ти, получи се истинска пощенска картичка!
Не бива да забравяме все пак, че не всичко е розово в тези острови на мечтите. Там животът може да се окаже
по-скъп, а и по-труден, а също и подложен на ужасяващи понякога климатични рискове. Но те ни връщат към нашата
същност, към съмненията ни, към слабостите. И ако от думата „ураган” сън не ви хваща, или ако ви връхлитат
панически атаки при най-малкия срив на интернет, тогава съществува опасност да преживеете тежки моменти на
самота! Няма значение, струва си да видите тези острови, пък било и само през ваканцията. Отпуснете се, предайте
се на удивлението, насладете се на времето, което тече. Помечтайте, взрени в просторите на Тихия океан. Ще се
почувствате уязвими и същевременно преливащи от жизненост.
А между нас казано, за да разширите хоризонта пред себе си, има ли нещо по-хубаво от това да бъдете туристи в
собствената си страна?
 Природата — един девствен талант
Пеша, с велосипед или на ски, а защо не и с парапланер или с туристическо корабче — вижте Франция,
страната, която ще се разкрие толкова по-пълно пред погледа, колкото повече време отделим, за да я опознаем.
Пътешествията из нея ни напомнят нещо важно: самите ние, човешките същества, сме част от тази природа.
Моделираме я наистина, но най-вече й принадлежим. Зависим от нея, подвластни сме на нейната добра воля.
Идете по време на висок прилив на брега на Атлантическия океан и ще усетите колко е малък човекът и колко е
беззащитен пред могъществото на стихиите. Затова няма нищо случайно в това, че във Франция дискусията по
въпросите, свързани с екологията, става все по-мащабна. Резултатите личат в дребните неща в ежедневието.
Поразходете се например из някой супермаркет и ще видите, че за десет години броят на рафтовете с биохрани се е
увеличил четири или дори пет пъти. Освен това все по-разнообразни стават и инициативите, чиято цел е да убедят
гражданите, че трябва да имат по-отговорно отношение към околната среда: почистват се природни паркове,
отпадъците се събират разделно и се преработват и т.н. Това все още е недостатъчно, но ако всеки направи лично
усилие, ще допринесе за опазването на планетата Земя и това ще е от полза както за самия него, така и за бъдещите
поколения.
Природата, също като нас притежава неизчерпаем талант, но само при условие, че я опазваме, за да процъфтява.
С малко труд, с доста внимание и много търпение може да се постигнат големи неща. Дали това не е тайната,
завоалирана в платната на Моне, Писаро, Сезан или Ван Гог? Изпод четката им излизат променени пейзажи,
красотата се взривява, истината — също! Да, всеки от нас е една мъничка цветна мазка на четката в това огромно
творение, каквото е вселената. И ние сме едновременно и актьори, и зрители в това чудо.
Ако искате да добиете представа с какъв замах може да твори времето, този дързък скулптор, посетете пещерата
Авен-Арман в планината Лозер.
След впечатляващо спускане надолу с фуникуляр ще стигнете до огромна пещера, толкова просторна, че в нея би
могъл да се вмести нефът на катедралата „Парижката света Богородица“. Можем да си представим смайването на
откривателя й, увиснал в пустотата на простичка въжена стълба, когато съзира за първи път гората от сталагмити и
сталактити в недрата на земята. Под лъчите на прожекторите се появяват причудливи загадъчни форми, които
наподобяват ту птица, ту някакъв грамаден зеленчук или струпани накуп чинии, или купчина огромни медузи,
прилепнали към варовиковите стени. Чак докъдето погледът стига, е истинска феерия от камък, която не е дело на
човека. Тя е творение на естествения ход на времето и на сезоните, на симбиозата между водата и скалата. Тези
чудеса са предназначени за нас, те са ни очаквали от милиони години. Така че на нас се пада честта да бъдем техни
бдителни закрилници.
Качваме се отново горе, преливащи от впечатления след изумителните гледки, взираме се в хълмовете наоколо, в
ливадите, насред които стърчат скали. Енергията на Земята е проникнала в самите ни глъбини.
Що се отнася до Франция, човек трябва само да гледа с широко отворени очи, за да види истински шедьоври.

Знаете ли това?
Авен Арман е една от най-големите пещери във Франция, това е единствено по рода си магическо
място. Намира се на повече от 100 метра под земята и посетителят попада насред гора от над
четиристотин сталагмита. Тук по-специално се намира и най-големият сталагмит в света — висок е
трийсет метра. Като се има предвид, че нараства с милиметър на година, значи са му били
необходими близо трийсет хиляди години, за да достигне сегашния си главозамайващ ръст.
 Глава 4.
Божественият промисъл
Франция ли е мястото, където човек изпитва удоволствие от живота? Това е факт. Магическо земно кътче ли е? И
така може да се каже.
Но Франция е и страна с неизчерпаемо културно богатство, обитавана от мъже и жени, оставили своя следа в
историята. Тя е центърът на всички революции. На политическите, разбира се, като се започне с Френската
революция от 1789 година, която запечатва в душите на хората идеята, че призванието на Франция е да показва на
народите по света пътя на промяната. Но също и на научни, творчески и интелектуални революции. На бъдещи
художници, на новаторски философски течения, на литературата на утрешния ден, на големите научни открития, на
новите модни тенденции и какво ли не още. Много дълго време Франция бе считана за страната, сочеща пътя на
модерното развитие.
Между 1870 и 1920 година тя е в основата на епохални промени в естетиката, родина на експресионизма, след
това и на сюрреализма. И не стига, че в нея се раждат грандиозни творци, тя счита за чест да приема и
чуждестранни художници и интелектуалци, които — всеки в своята област — предлагат нова визия за света.
Искате ли някои ярки примери? Ван Гог, Пикасо, Стравински, Хемингуей, Бранкузи, Йонеско… Каква ли щеше
да бъде творческата им съдба, ако не бяха в контакт с развихрилия се в Париж артистичен кипеж?
По онова време градът е the place to be, тоест точно градът, в който с отворени обятия се приема опиянението от
живота. И въпреки че повечето от големите творци са живели в бедност, те осъзнавали, че точно тук, в сърцето на
този град, бликащ от идеи и размяна на мисли, техният талант ще бъде оценен подобаващо.
 Без свобода няма творчество
На какво се дължи тази тайнствена и опияняваща аура, впечатлението, че тук всичко е възможно? Дали на
чудодейната среща на таланти? Или е само въпрос на късмет?
Сигурни сме, че истината е много по-дълбока — талантът никога не се появява случайно. Той е плод не само на
упорит труд, но и резултат на благодатна атмосфера за признаване на сътвореното от него. Един талант привлича
друг и ако Франция дълго време бе център на тежестта на всичко ново, едно изключително място, то е, защото тя
открай време е проникната от непоколебимото убеждение, че творчеството не може да съществува без собода.

Знаем го от опит!
Свободата е ценност, вписана в самата ДНК на френската култура. Да вземем например Рене
Декарт. През XVII век той създава основния си научен и философски труд, който влиза в разрез с
официалните схващания по онова време. Вместо да се откаже от идеите си, той напуска страната и
за няколко години заминава за Холандия, докато книгите му, които се коментират навсякъде във
Франция, разтърсват из основи философските идеи на онова време. Декарт — верен на своя идеал за
истина, е предтеча на френския интелектуалец, който никога не се колебае да утвърждава своята
независимост, да защитава убежденията си. По-късно Волтер, Виктор Юго или Жан-Пол Сартр, всеки
в своето време, въплъщават представата, — едновременно и личностна, и универсална — за
свободата. Те доказват, че животът може да бъде изживян пълноценно с перспективи, които да са от
полза за максимален брой хора. Все в този дух, в израз на почит от страна на Новия свят към
традицията, е и Статуята на свободата, която посреща пристигащите в залива на Ню Йорк — тя,
както е обичайно, е дело на френския скулптор Огюст Бартолди!

Но когато казваме свобода, това означава също и духовна независимост, тоест наличие на категорична воля да
изразяваш себе си, каквото и да ти струва това и колкото и неприятни да са последиците понякога. Искате ли да
изпитате търпението на своите немски, английски или белгийски приятели? Организирайте някаква дискусия, без
значение на каква тема. След десет минути всички французи ще говорят едновременно! Те обожават да изказват
личното си мнение, но често им е трудно да изслушват другите. Винаги предпочитат спонтанния изказ пред
спазването на регламента. И понеже никога не се колебаят да използват гръмки думи в защита на благородни
идеали, бихме могли почти с увереност да твърдим, че у всеки французин живее по един Виктор Юго!
Добре, нека бъдем честни все пак — не всеки притежава красноречието и високите идеали на създателя на
Клетниците. Въпреки това французинът никога не се колебае да се изяви — общо взето, един разговор на чашка е
напълно достатъчен, за да заяви директно какво мисли. Защото във Франция обичат да премоделират света…
Неслучайно тъкмо тук избухва Френската революция! Оттук идва и репутацията на дърдорковци, понякога и на
критикари, която следва французите по петите и си остава ненадмината и досега. За тях е нещо задължително да
отричат установения ред било по страниците на вестниците, било в бистрото или сред приятели. Дори имаше
време, когато да се прави революция, се бе превърнало в нещо като национален спорт…
Но това също е и свобода на изказа, която създава благоприятни условия за появата на нови концепции.
Спомнете си: не беше толкова отдавна, когато всичко, идващо от Франция, се смяташе за върховно постижение.
Някой нов роман, нова вълна в киното и дори нова кухня… Франция се считаше за възможно най-доброто в
съвременния свят, а освен това — и направено елегантно. Всеки път широката публика жадуваше за нейния
абсолютно новаторски начин, по който възприема съществуванието. Тя бе истински отворена към света, приемаше
всичко, включително и идващи отвън различни чувствителности. Достатъчно е да припомним Самюъл Бекет,
мрачния ирландец, привлечен от сиянието на Париж. С подкрепата на авангардното издателство Ле-з-едисион дьо
минюи Бекет прави революция в театъра на XX век, придавайки същевременно нова окраска и на френската култура.
Оттук и необходимостта да се излиза извън утъпканите коловози…
 Световен шампион по идейни спорове
Един-единствен индивид може да е прав, оспорвайки мнението на целия свят — това е неотменим принцип в
страната на Зола и Камю. Техният начин да осмислят всемира, основавайки се на собствените си ориентири,
омагьосва поколения творци — все едно дали американските писатели от „изгубеното поколение” или
кинорежисьорите от цял свят. Да си припомним само филма До последен дъх на Годар. Къде другаде би могло да
бъде заснето едно толкова новаторско произведение освен в града на всевъзможна дързост и всякакви фантазии? А
какво да кажем за въздействащото обаяние на Брижит Бардо в годините на нейния блясък? Тя задълго наложи образа
на французойката — свободна, непокорна, безразлична към скандала.

Знаем го от опит!
Един от аспектите на френската култура, който очарова чуждестранните туристи, но и
същевременно ги обърква, се изразява в това, че французите изобщо не се колебаят да всяват смут в
обществения ред, да рушат табута, да погазват действащите правила. Всичко тово може да се
проявява в твърде изненадващи форми включително и в ежедневието. Искате ли пример?
Наблюдавайте лицето на някой американски или японски турист, когато гледа как работи
сервитьорът в някое кафене. Ето го — появява се внезапно с подноса, забърсва криво-ляво масата,
приема — вече на четвърта скорост — поръчките, подритвайки с крак празните столове и хвърляйки
салфетките на пода, който след това замита набързо с метлата. Поведението му казва следното: тук
е така, а не по някакъв друг начин, и ако не ви харесва, тогава се разкарайте! Поведение с табелка 100%
френско!

Когато говорим за чувството за свобода, всъщност говорим и за полемика, а това е още едно основание Франция
да предизвиква такова възхищение, защото тя е неоспорим световен шампион по идейни дебати. Колко ли
памфлети, право на отговор, опровержения и пасквили са били публикувани във Франция, откакто се е появила
печатарската машина? Бихме могли да напълним цели библиотеки.
Освен това френският език, който се отличава с много богата граматика и с невероятна сложност понякога,
всъщност представлява идеалният идиом, когато се води полемика. Защото той позволява всевъзможни езикови
акробатични номера. Няма как да не си помисли човек, че френският език е родил думи като „клопка“, „бъркотия в
изказа“ или „тюрлюгювеч“ единствено за тази цел! Чуждестранните студенти с ужас установяват, че във френския
има повече изключения отколкото правила… С една дума — това е езикът на французите.

Знаете ли това?
Френският език е единственият, освен английският, който се говори и на петте континента —
използват го 300 милиона души. Той е петият най-широко разпространен език в света и най-
изучаваният след английския. В противовес на едно упорито вярване, ще посочим, че речниковият фонд
на френския език за обичайна употреба не е особено богат — той включва около петдесет и девет
хиляди думи, докато английският например използва сто и седемдесет хиляди думи за същата цел.

Критично настроените ще изтъкнат довода, че това е израз преди всичко на развит до крайност вкус към борбите
на егото. Но можем да твърдим също, че желанието да се намери най-точната дума или най-подходящият израз, е
форма на духовно благородство.
Франция е страната, в която хората са в състояние да се борят яростно, за да победи истината. Така е, защо иначе
един френски интелектуалец би написал Аз обвинявам (1898 г.) в самия разгар на аферата Драйфус? Тази статия на
Емил Зола е много повече от думи, напечатани на хартия — тя е потвърждение, че справедливостта е идеал, който
си струва човек ожесточено да отстоява.
В тази страна на писатели и мислители вярват в силата на думите, защото те могат да променят хода на
историята. Затова Франция се отличава и до днес със специфична аура — в нея всеки индивид може да бъде изцяло
самият себе си, и същевременно да е непостижимо щедър духовно към репознати.
Споровете прорязват френската култура като дуел със саби: навремето импресионистите стават обект на
подигравки, сюрреалистите — още повече, а някои престрелки между интелектуалци, отразени от вестниците и
седмичните издания, се помнят и до днес. Защото да защитаваш някое произведение, книга, картина, вестник,
схващане за света е нещо от първостепенно значение! В тези повече или по-малко настървени битки с перото в
крайна сметка прозира не нещо друго, а легитимното право на всеки да живее и да разсъждава, личи смисълът на
съществуванието — това е залогът.
Франция ли е страната на силните думи? Да! Но също и на прекрасните идеи.

Знаете ли това?
В началото думата „импресионизъм” означава изключително обидно прозвище. Неин създател е
изкуствоведът Луи Льорой. Той ненавижда новия начин на рисуване, който според него не е
достатъчно реалистичен. Когато вижда картината на Клод Моне „Импресия. Изгряващо слънце”
(1872 г.), тя му се струва толкова изкуствена, че решава да осмее новия стил, използвайки
саркастичното определение „импресионистично”! В началото това е просто подигравка, но с течение
на времето се превръща в название на художествено течение, на което се възхищава целият свят.
 Културата е навсякъде и е за всички
Често описват Франция като най-революционно настроената от консервативните страни — тя се гордее както
със замъка си във Версай, така и с барикадите от май 1968 година. Парадокс ли е това? Само на пръв поглед. Със
сигурност се знае, че страната се поддава на колкото внезапни, толкова и опустошителни пристъпи на гняв. Някои
от тях водят до промяна на режима, други — до обикновени подскоци в настроението, което в основни линии не
води до нищо съществено.
Да се оспорва властта, е 100% френска дисциплина на основата на славно интелектуално наследство. На
философите на Просвещението се пада главната роля за формирането на представата, която французите имат за
властта — независимо коя — и за наложителното й поставяне под въпрос. Всички знаят картината на Дьолакроа
„Свободата води народа“ 1830 г.). Тя е точна илюстрация на чувствата на част от французите, за които барикадите са
законни, но при условие, че се издигат в името на велики принципи. А великите принципи по-специално се
усвояват чрез възпитанието и чрез знанията.
Така може да се обясни защо културата заема толкова широко място в ежедневието на французите — те не само я
смятат за необходим елемент, за да се чувстват щастливи, но са и убедени, че управляващите са длъжни да я
предоставят на разположение на всеки независимо от неговия произход.
Знанието не е лукс, тъкмо обратното. То е храна за душата и дава възможност светът да бъде разбран и да върви
към все по-голяма мъдрост. Затова няма нищо случайно във факта, че през последните години книгите за личностно
развитие се посрещат във Франция с такъв голям интерес — като достойно копие на Сократ, французинът винаги се
е стремял към самопознание. И това не е егоистична цел — по-скоро така той цели да изгради справедливи и
хармонични взаимоотношения с околния свят, което е една от най-точните дефиниции за щастлив живот.
И ако републиканските идеали за равенство и братство през последните години понякога губят от силата си, то
желанието да се вникне в света си остава непокътнато. Французинът, разбира се, по самата си природа е бунтар и
схваща разума само като възможност да критикува, затова винаги е готов да събори от пиедестала им изпратените
от провидението мъже. Което пък дава възможност на скулпторите постоянно да демонстрират могъществото на
своя талант, а това винаги си остава източник на гордост…
Във Франция творческото начало е у дома си. То е много повече от желанието да се даде път на таланта — то е
морален императив. Затова тук вижда бял свят творчеството на множество писатели, философи или художници. И
тъй като вдъхновението е заразително, то мигновено се предава на всеки, който вдишва тази атмосфера. Възниква
чувството — също както при Хемингуей, когато броди призори по площад „Контескарп“, — че е достатъчно човек
ди се поразходи из Франция, за да усети, че се сдобива с крила на романист или на поет.
 Раят на книжарниците
Музеи, библиотеки, спектакли и всевъзможни фестивали… За всеки, който иска да научи нещо ново, да надмине
себе си, да изследва непознатото или да се възхищава на всичко, което ще види, Франция си остава най-подходящото
място! Впрочем едно от най-изненадващите впечатления за туриста, който за първи път посещава страната, е, че не
знае какво по-напред да гледа.
Защото има милиони поводи човек да се обогати духовно.
Съществува обаче едно място, което само по себе и е символ на културата в ежедневието и това е книжарницата.
Въпреки че днес книжарниците са по-малко на брой от преди, книжарите се вписват в градския пейзаж също
толкова спонтанно, както кафенетата и хлебарниците. Какво по-естествено, ще кажете, човек да си купи набързо
книга от някоя будка? Така е, но пътувайки в чужди страни, осъзнаваме по-дълбоко какъв късмет е да живееш във
Франция.
Обиколете Лондон или Ню Йорк — желаем ви успех, дано да намерите някоя все още действаща книжарница.
Повечето спуснаха кепенците, ставайки жертва на конкуренцията от страна на големите платформи за електронна
търговия и пренос на информация.
Във Франция няма нищо подобно и това очевидно не е случайно, защото книгата е много повече от елементарен
предмет, който човек може да пъхне в джоба или в чантата си. Книгата е спасително убежище и по дефиниция е
символ на копнежа за познание.
Що се отнася до книжарницата, тя е идеалният ориентир за духовно обогатяване и за откриване на нови
вътрешни хоризонти. Съгласете се, че човек винаги изпитва опияняващо чувство, когато се разхожда между
рафтовете. Може да се възхищава на кориците, да вземе някоя книга и да я прелисти само заради удоволствието да
вдъхне този толкова приятен аромат на мастило и нова хартия. Истинска глътка кислород за интелекта! Може да
мечтае, да прочете някой параграф, да прегледа набързо няколко пасажа, да се наслади на описание или афоризъм,
да тества дали ще му харесат някои нови автори и ако по-специално изпитва възхищение от определен писател, да
се заеме да търси нещо от него. Всяка книга е едно приключение, късче въображаем свят, предложено на читателя, а
няма нищо по-подходящо, за да открие човек у себе си своето най-добро измерение, скътано дълбоко в душата му.
Това важи до такава степен, че някои книжарници наистина са магически места и ако имате повод, не се
колебайте да спрете в Банон, в департамент Алп дьо От Прованс (Горнопровансалски Алпи), за да посетите „Льо
Бльое”. Такава книжарница не се среща всеки ден! Минавате от помещение в помещение, качвате се по стълбите,
откривате невероятни кътчета, сякаш сградата се е разпростряла толкова нашироко, че ви обзема чувството, че може
да се изгубите вътре. За любителите на книгите тя е истинска пещера на Али Баба. А ако разполагате с цял свободен
ден, тичайте към Бешерел, в департамент Ил е Вилен. В това малко селце в Бретан има петнайсетина книжарници и
сергии на букинисти, като не бива да забравяме и занаятчийските работилници, свързани с печетарската индустрия.
Ако търсите някоя книга, вече изчерпана още преди години, точно тук има шанс да я намерите. А и не се знае дали
няма да откриете някое интересно четиво, за което дори и не подозирате, че съществува! Може да се е появило някое
есе, посветено на социологията на градинските джуджета, или пък някой наръчник, препоръчващ най-добрия начин
за оцеляване под смазваща слонска тежест или нападение на крокодил… Що се отнася до първия пример, не сме
съвсем сигурни, но по отношение на втория наистина има подобно издание!
Книжарницата е място и за среща със знаещ и страстно обичащ книгите професионалист, защото наистина
трябва да си влюбен в тях, за да се занимаваш с тази дейност, обогатяваща по-скоро душата, отколкото портфейла!
Книжарят е човекът, който ще ви разведе из лабиринта от заглавия, ще ви насочи към определен жанр вместо
към някой друг или ще ви запознае с някое най-ново издание — къс самородно злато… Не бива да забравяме и че
размяната на мнения винаги е от първостепенно значение за щастието во френски.

Знаем го от опит
Книжарницата, най-сетне, е благодатното място да се запознаете с необичайни читатели. Един
ден наш приятел, художник на комикси, който в предишен живот е бил букинист на издания с комикси,
ни разказа смайващата история на свой стар клиент. Този достолепен господин на почтена възраст,
много коректен и напълно с ума си, бил готов да вложи цяло състояние, за да се сдобие с оригиналните
комикси „Приключенията на Тентен“ — много редки издания, които се намират изключително трудно.
Щом най-сетне чудото става, човекът хуква към книжарницата и моли собственика да го остави сам
в кабинета му за няколко минути само със скъпоценния за него том. Когато наоколо вече нямало кой да
го гледа, или поне той така си мислел, разгърнал страниците и трескаво започнал да вдишва аромата
им. Заинтригуван от това поведение, което се повтаряло с всяка нова придобивка, нашият приятел в
 крайна сметка се решил да попита защо се държи по този толкова странен начин. Човекът не скрил
причината за изненадващия церемониал: оригиналните издания, споделил той, били отпечатани на
особено качествена хартия със специално мастило, което въпреки годините запазило оригиналния си
аромат. Вдъхвайки продължително уханието на страниците но този драгоценен том, възрастният
господин просто се връщал към чувството на екстаз от своето детство, което изпитвал, когато
родителите му подарявали книга с някое ново приключение на измисления от Ерже герой.
За възрастния господин единственият начин да изживее отново в цялата му пълнота този момент
на абсолютно щастие, бил да зарови глава в рисунките в най-буквалния смисъл на думата!

Трябва да отбележим, че що се отнася до това човек да се чувства добре, има много по-прости начини. Но
разказът е чудесна илюстрация за това какво място заема книгата в света на въображението — бидейки сама по себе
си предмет, тя е идеалният начин човек да се насочи към безкрайни вселени… или да приласкае отново детето,
което винаги съществува в него.

Знаете ли това?
През 2017 година във Франция петнайсет хиляди търговски обекта се занимават с редовна
продажба на книги (включително и големите вериги, както и разположените на обществени места
будки), като от тях три хиляди осемстотин и шейсет и един обекта са книжарници — това е най-
гъстата мрежа за продажба на книги в света. През 2017 година във Франция 28,6 милиона души
купуват книги, а са продадени общо триста петдесет и шест милиона екземпляра от всички жанрове.
Това представлява оборот от близо 2792 милиона евро, което е с 1% по-малко в сравнение с 2016
година.
 Културата като кръстопът на света
Музеят е поредното място за „поклонение”. Във Франция съществуват музеи за всичко! От само себе си се
разбира, че има за картини, скулптури, произведения на изкуството, но също и за катафалки, тирбушони или пък
скафандри… Тук отново можем да заподозрем манията на французите да се самоизтъкват и да превръщат в
културно наследство всичко, каквото им попадне, сякаш духът на гения е осенил и най-дребната колекция. Не е
лъжа, че е така, но музеите са израз и на любовта към корените и традициите, желание да се предадат уроците от
миналото и да се осъзнае смисълът им, без да забравяме в случая и вкуса към фолклора, който се подсмихва
съзаклятнически. Защото музеите, извън стремежа да покажат миналото като на витрина, са плод и на
въжделението за споделяне на определени ценности, намерили конкретен израз в предмети, занаяти или обичаи.
Всяка колекция е огледало на онова, което е сплотявало дадена общност в конкретен момент, осигурявайки на
членовете й възможност да живеят в разбирателство. В този смисъл музеят е също и най-подходящото място, което
ни напомня, че сме част от една обща за всички ни човешка авантюра и че най-добрият начин да утвърдим умението
сй да живеем заедно, е да си припомним всичко онова, което ни обединява.
Тирбушонът все пак е символ, означаващ много за повечето от нас!
Именно желанието културата да бъде достъпна за всички, подтиква ръководствата на големите национални
музеи да създадат свои клонове извън Париж. Така Бобур има филиал в град Мец, който представя пътуващи
изложби в различни градове в провинцията. Лувърът постъпи по същия начин в град Ланс — твърде символично е,
че сградата на този негов филиал в Северна Франция е построена на мястото на стара мина, сякаш за да се хвърли
мост между едно славно, но отминало време, и нашата съвременност, която не обръща гръб на големите
художествени училища. Центърът „Помпиду” в град Мец и Лувърът в Ланс са доказателство, че културното
наследство и динамиката не са антагонистични понятия. Тъкмо напротив.
И за да стигне още по-далеч и да заздрави връзките с традицията, която предполага универсалност на френската
култура, Лувърът се зае дори да създава клонове в чужбина — в края на 2017 година бе открит клон в Абу Даби.
Бихме могли да си зададем някои въпроси доколко уместен е подобен избор, а също и да гадаем какво ли е
финансовото или символичното измерение на всичко това. Да не би Лувърът да се превръща в обикновена марка? А
и трябва ли произведенията на изкуството да са търговска стока по подобие на опаковка перилен препарат или
някаква кола? Въпросът остава открит.
Между другото, бихме могли да си обясним подобен стремеж и с това, че там, където политиката, търговията и
държавните основания издигат граници, изкуството може да преодолее различията. Произведението на изкуството
не е просто предмет, то носи в себе си послание. Така че да не подценяваме експресивната сила на някой пейзаж от
Мане или на някой портрет, нарисуван от Гоген, или пък на абстрактна композиция от Брак. Със своето
разтърсващо внушение и безкомпромисната си красота тези произведения всъщност говорят на един и същи език —
езика на свободата. И ако Франция иска да отправи послание към другите народи, то е, че винаги е възможен един
друг свят. И че само от нас зависи да го сътворим.
 На всяка крачка — фестивал
Искате ли още едно доказателство за динамиката? Във Франция има бум на фестивалите. С увереност може да
твърдим, че живият спектакъл е един от основните елементи, характеризиращ копнежа за култура. Силата му е в
това, че въздейства върху публиката директно, без ничие посредничество. Чувството е непосредствено, емоцията е
много по-силна, защото е споделена с куп непознати хора, които по време на концерта или на театралното
представление стават наши спътници в изживяването.
Фестивалите във Франция се отличават с една специфична особеност — те често се организират на открито в
градове, паркове, исторически места или градини, които със своята красота и символичен смисъл са същинска
съкровищница. Има ли
по-прекрасно изживяване от това да гледаш съвременна театрална пиеса и след това да поскиташ из малките
улички на Авиньон, на Сарла или Ориак? Или да отидеш да послушаш ритмичната мелодия на цигански джаз в
парка на замъка Фонтенбло?
Една от особеностите на несравнимото очарование на френските фестивали е, че художественото творение и
средата, в която то се представя, се допълват взаимно, за да възникне един неповторим момент в живота, преливащ
от мечти и забрава. И когато човек слуша мелодичния глас на преводачката или кадифения звук на китарата, има
чувството, че тази среща с музиката е напълно естествена, че тя ни е очаквала от цяла вечност и завинаги ще остане
запечатана в паметта ни.

Знаем го от опит!
Понякога фестивалите се правят на невероятни места. Кой би се обзаложил дори и за един сантим,
че в едно малко селце в департамента Жерш, отдалечено на час път с кола от най-близкото до него
населено място, ще се организира джаз фестивал? Въпреки това джаз фестивалът в Марсиак се
превърна в неотменима среща за всички любители на сините ноти. Атмосферата там е изключителна
— публиката броди насам-натам между лавките на местните занаятчии и сергиите с дискове, а разни
групи свирят на всяка крачка по улицата. Сега е времето да откриете бандите, които утре може би
ще станат звезди! Вечер на голямата сцена излизат световноизвестни музиканти. Един след друг се
появяват тромпетистите Ибрахим Маалуф и Уинтън Марсалис, виртуозният китарист Вирели Лагрен
и невероятната певица Юн Сун На, чийто глас сякаш се спуска от небесния свод… И времето спира,
съществува само сливане между публиката и артистите в океан от музика. После, когато
аплодисментите утихнат и отново запалят светлините, тръгвате да се поразтъпчете. Взирате се в
обсипаното със звезди небе и ви завладява омаята на щурците. Толкова е безметежен животът в тези
мигове! И се чудите дали наистина сте ги изживели… /

Всеки фестивал е една отворена скоба в живота на зрителите, която — стига човек да пожелае — ще си остане
завинаги открехната към безкрая.
 Да твориш, значи да дръзнеш
През годините постоянно се възобновява един и същи спор, но да не забравяме, че сме във Франция. Става дума
за следното: в криза ли е френската култура? На пръв поглед е трудно да повярваме на подобно нещо. Никога по-
рано не са се произвеждали толкова книги, филми или спектакли. Видни интелектуалци, възпитаници на най-
престижните училища във Франция, редовно са по първите страници на вестниците. Всяка година в Кан, Довил или
Анси се организират международно признати филмови фестивали. И въпреки това, ако се вгледаме по-отблизо,
възниква леко съмнение. Издателите, разбира се, публикуват съответен брой френски автори. Но ако не броим три-
четири големи имена, които от двайсет години заемат почетното място във витрините на книжарниците и на
местата за реклама на книги в супермаркетите, ще видим, че останалите автори трябва да се задоволяват с трохи.
Така е и в театрите — посещаемостта е добра, но най-много се гледат спектаклите, в които на челно място в
афишите стоят имената на едни и същи звезди вече близо две десетилетия. А филмите? Освен типично френските
комедии или взрените в пъпа си социални драми — друго спасение няма. Впрочем, струва си да отбележим, че тези
игрални филми рядко се прожектират в чужбина, та чак човек може да си помисли, че им е достатъчна публиката в
Хексагона.
Големите философи отстъпиха място на мъгляви полемики, които предъвкват все една и съща рецепта, основана
на носталгия и загуба на ценности. Дипломиралите се в престижните училища отиват на работа в големите фирми
или в администрацията и попадат в херметично затворен форматиращ калъп. Що се отнася до младите
предприемачи, те често предпочитат да прелетят Атлантическия океан, защото от другата страна атмосферата е
безкрайно по-благоприятна за поемане на рискове и търсене на нови хоризонти.
Учените, от своя страна, също срещат трудности гласът им да бъде чут. Вижте списъка на носителите на
Нобелова награда и пребройте колко са французите в него — с изключение на някои бележити имена в областта на
медицината и на икономиката, ще видите, че са отличени твърде малко видни френски учени. Ето кое е странното в
страната на Луи Пастьор, на съпрузите Кюри и на Жак Моно… Дали някой си спомня вече, че чак до 70-те години
Франция беше водеща в областта на научните иновации? Самолетът „Конкорд”, смарт картата или цифровият
терминал, първата информационна мрежа, предназначена за широката публика, бяха революционни за времето си
иновации. Оттогава изтече много вода под мостовете на Сена… и особено между двата бряга на Атлантическия
океан. За малко да си помислим, че Франция се задоволява да е лидер само в областта на гастрономията и
луксозните стоки, сякаш изискаността и доставянето на сетивни удоволствия са нейната единствена отличителна
марка.
Означава ли това, че вече няма големи творци във Франция? Не, разбира се, има и дори са твърде многобройни
във всички области. Наблюдава се изобилие от новаторски идеи, а интересът на обществото към културните прояви
доказва, че действително е жадно за нещо ново. Но често оставаме с усещането, че талантите не се ценят
достатъчно. Има ли дори и най-малката опасност нещо да не се хареса, да не е в обичайното русло, автоцензурата
налага рискът да не се поема… така че публиката често пъти предпочита по-лесно смилаеми неща.
Някой би могъл да възрази, че въпреки това Франция си остава една привлекателна страна. Лувърът, Бобур, Гран
Пале, музеят „Д'Орсе” имат хиляди посетители годишно. В средата на май фестивалът в Кан ни залива с дребни
скандали, които карат специализираните в тази област журналисти да остават с дни без дъх от тичане насам-натам,
а литературната дейност има своя традиционна седмица, пълна с притеснения, през септември, когато се връчват
наградите за литература. И въпреки това остава трайното впечатление, че всичко прилича на самодоволно мъркане.
В културно отношение Франция живее върху старите си лаври, осветявайки с ярка светлина вече известни
личности и изтиквайки в сянката талантите на бъдещето. Дали пък френското общество не се е върнало към
рефлексите на Стария режим, при който с предимство са се ползвали определен социален статус или семеен
произход, загърбвайки самородния талант? Само така би могло да се обясни натрапчивото усещане, че се въртим в
порочен кръг, в който виждаме как почестите винаги се струпват върху едни и същи хора, върху едни и същи
спектакли, едни и същи художници…
Всички творци ще ви кажат, че да твориш, това означава да се дистанцираш от условностите и да скъсаш с
установения ред. Там, където критикът в разсъжденията си стига единствено до въпроса „Защо?”, творецът се
стреми да намери отговор на „А защо не?”
Без дързост не може да бъде предложена нова визия за света, това не може да стане, без да се възпротивиш на
академичната общност. Ако импресионистите бяха искали разрешение да създадат свой собствен стил, картините
им никога нямаше да се появят на бял свят. Именно защото създават своя стил, без да ги е грижа за това какво ще
кажат другите, платната им оставят толкова дълбок белег в душите — по тяхно време манталитетът вече е
променен, чувствителността — също, и само коренно нов артистичен подход е в състояние да изрази зараждането
на този нов свят.
По дефиниция един индивид е самият себе си само ако е в състояние сам да определя своя избор.
И ако френската култура е оказвала толкова силно влияние в продължение на векове, то е, защото е дръзнала да
покаже пред света собствените си резки обрати, своите личностни изблици, и толкова по-зле, ако това тревожи
останалите! Със сигурност такова е посланието, което изпращат новите поколения художници, творци и
предприемачи, които ще накарат днешна Франция да се раздвижи и няма никакво значение какво мислят за това
другите — ние нека го направим!
 В търсене на смисъла
Творчеството е разрив, сякаш една ръка рязко дръпва завесата, за да се разкрият нови хоризонти. Но то е и като
продължително морско пътешествие — трудно, самотно, което предполага търпение, постоянство и връщане към
себе си. То е пътешествие в самата сърцевина на собствените възможности. Ето защо Франция, тази страна на
творци, е и земя на поклонници — тя е идеалното място, за да разкриеш себе си, а понякога и за да намериш себе
си.
Има едно твърде символично място сред множеството подобни места, които благоприятстват духовното
възраждане. То е път, който се губи в далечината чак докъдето погледът стига, провира се между обрасли с
храсталаци и гори земи, минава покрай древни крепостни стени, катери се стръмно нагоре към отдавнашно село,
следва завоите на един канал. Този път няма примамлив вид, той прилича на стотици други като него. И въпреки
това означава изключително много за някои пътешественици. Това е маршрутът до Сантяго де Компостела.
Рядко се случва някое название да обединява в себе си всичко онова, което определя смисъла на живота. Дали
сте вярващи, или не, поемете ли по пътя към Сантяго де Компостела, това означава да предприемете най-
прекрасното пътешествие, което съществува — онова, което води към най-дълбоката същност. В материален план
това е истински път и предполага изтощаващо физическо усилие. Но той ни извисява да вървим и по своята
вътрешна пътека, която ни напомня фундаменталната истина, че посоката на пътя има по-малко значение от това да
си поставиш някаква цел и да я следваш неотклонно, каквото и да ти струва. В този смисъл пътят Компостела сам
по себе си символизира всичко, което толкова жени и мъже търсят в нашия все по-бързо и по-лудо въртящ се свят —
цел, която си струва усилията.
Има ли нещо по-прекрасно, а също и по-безполезно, от стремежа да достигнеш хоризонта? Той се отдалечава с
всяка стъпка, но пък всяка крачка ни доближава до крайната цел. Движението по пътя ни сближава донякъде с
работата на писателя, чиито подредени една след друга думи върху белия лист заместват стъпките, или до труда на
музиканта, който комбинира нотите също както работи надвесеният над тезгяха занаятчия. То ни учи на търпение,
на тишина, на бавно придвижване напред, което ни води към смисъла на нашето съществувание. Наясно сме, че в
един момент ще стигнем целта и пътешествието ще приключи. Но за да стане това, колко усилия, съпътствани с
търпение и ярост, са необходими понякога, за да излезе изпод перото един-единствен параграф или такт!
Без постоянство не е възможно да се постигне нищо.
За мнозина Франция е идеалната страна, за да се върне човек към собствената си същност.
Споменаваме пътя към Сантяго де Компостела, защото е световноизвестен, но който и да е друг път ще свърши
същата работа. Можем да поемем нанякъде, за да разгледаме замък, забравена от света махала или закътан в гората
водопад. Винаги може да намерите богато на смисъл място, до което да стигнете, както и фантастични природни
гледки, които да видите по пътя си.
Може да вървите сам. Може да извървите част от пътя заедно с други хора, които пътешестват в търсене на себе
си. По време на поход общуването е лесно и разговорите се водят свободно. Защо е така? Защото да правиш крачки
напред, е най- първичният жест за всяко човешко същество, което само решава как да изживее живота си. То става,
крепи се, доколкото може на краката си, и тръгва да види непознатото. Онова, което важи за детето, важи и за
възрастния — точно този жест го връща към неговите глъбинни основи.
Впрочем в нашия свят, където nec plus ultra (Nec plus ultra (лат.) — връх на съвършенството) е да разхождаш
пръста си върху реагиращ на допир екран, не е излишно да си припомняме от време на време кое определя съдбата
ни — два крака, здраво стъпили на земята, и стига да искаме — глава, устремена колкото се може по-близо до
небето.
Франция открай време е страна на поклонничество. Пресичали са от единия до другия край земята й, само за да
въздадат почит на някой светец или на емблематична личност. Природните картини наоколо са били като ехо на
чистите намерения на поклонника. Днес мотивациите често са много по-прозаични, но контекстът си е все същият:
очароващи пейзажи — подарък от природата, и само от нас зависи да се впишем в тях възможно най- хармонично и
задължително с чувство на дълбока благодарност.
На пътешественика няма да му стигне цял живот, за да мине по всички примамливи пътища. Той сам трябва да
направи избор според вкуса и предпочитанията си, а също и според физическата си издръжливост, защото не всички
имат сили да изминат 1500 километра по пътя към Сантяго де Компостела! Когато става дума за поклонничество,
важно е да си кажем, че пред нас е имало изпитание, което сме надмогнали, пък дори това да означава, че сме
изкачили само един хълм, опиянени от красотата наоколо. Върнете се към своя детски поглед, който открива света
за първи път — това е напълно достатъчно, за да се почувствате щастливи.
Франция открай време се свързва с копнежа страната да върви напред, но стъпвайки на нови основи. Културното
и историческото й наследство допринасят много за това и ни се струва, дали вярно или не, че е достатъчно човек да
се поразходи из нея, за да намери непременно основание да продължи пътя си напред.
За всеки човек, който си задава въпроса какво прави на тази земя, Париж по-специално е нещо като заслон по
дългия маршрут. От 50-те години насам той е задължителна спирка за американските битници, които тръгваха да
търсят фундаменталната истина, макар че накрая търсенето на смисъла на живота в общи линии завършваше на
терасата на някое бистро в Сен Жермен де Пре. През 60-те години идваха да чуят големите интелектуалци, които
изнасяха лекции в университетските аудитории за новите перспективи. 70-те години бяха повече политизирани —
между две разходки по малките улички на Белвил, те се поотьркваха о революционните идеали. Десетилетието на
80-те бе белязано от остър завой в насоката на интересите — на мода излезе хедонизмът и стана абсолютно
задължително да присъстваш на купон в някой петзвезден хотел според категоризацията на „Палас” или в
луксозното нощно заведение „Бен Душ”. После дойдоха 90-те години със стремежа към по-уютна атмосфера —
преди да се подкрепят в някой вегетариански ресторант в Латинския квартал, а после да поразпуснат в „Буда бар”,
посещаваха първо някоя художествена изложба на съвременни творци. Всичко това, очевидно, се случва и в други
градове и може би дори много по-отдавна, но за мнозина търсенето на смисъла придобива особено измерение в
Париж.
И в този случай магическото въздействие на местата си казва думата. Център на интелектуалния живот, но също
и град на естетика във всяко нещо, Париж е предопределен да привлича най-могъщите умове, най-оригиналните
мислители, най-екстравангантните художници. Красотата на околните места, динамизмът на жителите му, мястото,
отредено на най-чувствителните и най-напредничави за времето си личности, са дарили Париж — Града на
светлината, с потенциал да възвръща силите и той действа и до ден-днешен.
 Промени първо себе си, за да промениш света
За много туристи Франция винаги ще си остане страната на възможното. Може да се потопите в нощния живот
на столицата, или да се усамотите, взрян в някой планински пейзаж, да предпочетете да изживеете страстта си към
зимните спортове или да медитирате с лице към океана. Бихте могли да комбинирате всичко това, да преминавате
от едно нещо към друго, когато ви се поиска. Всички хипотези са възможни, останалото е въпрос на желание.
Несъмнено това е чувството, което изпитва разхождащият се сутрин рано по мостовете на Париж или онзи, който
тича за здраве по плажа на Нормандия — тук всичко е на една ръка разстояние и няма забранени мечти. По-
амбициозните ще ви посочат за довод някой популярен пример, легендарна епопея или необичайна личност.
Спомняме си Жорж Брасенс и родното му място в Южна Франция, който след години убийствена бедност успява да
се наложи като велик поет. Или Ерик Табарли, мълчаливият самотен мореплавател, който става най-прославеният
състезател.
Понякога е достатъчна случайна среща, за да вдигнете платната в търсене на смисъла. Колко ли много големи
постижения са видели бял свят само защото двама приятели са споделили една обща мечта? Неслучайно във
Франция има толкова много сдружения — те са отражение на желанието, закотвено в самите глъбини на френската
култура, да въздейства на света, да сътвори проект по свои собствени мерки, макар понякога и прекомерни. Някои
фестивали, които днес привличат стотици хиляди туристи, са замислени именно на маса по време на разговор.
Събират се неколцина приятели на чашка и някой произнася магическата фраза: „А защо не?“ След това вече е
въпрос единствено на това да напредвате търпеливо напред, стъпка по стъпка…
Французите винаги се вслушват в себе си и проявяват жив интерес към своето вътрешно равновесие,
доказателство за което са все по-многобройните издания, посветени на усещането за щастие или на личностното
развитие. В нашия понякога непонятен свят французите чувстват необходимост да си дадат време, да притворят очи
и да вдъхнат отминаващия миг. За да изпитва човек радост от живота, в крайна сметка не е достатъчно само тялото
да чувства задоволство, необходимо е и да се отпуснете, да се откажете от всички онези изкуствени удоволствия,
които в крайна сметка ви затварят в кръга на една безлична наслада. Значение има силата на изживяването, както и
начинът, по който се освобождавате от всичко. Бихте могли да изживеете това в покоя на някое абатство, където сте
се оттеглили на почивка, в някой център за медитация или вдън горите в Националния парк „Севен“, или пък в
някоя малка къшурка на брега на океана. Какъвто и да е сезонът, винаги може да намерите благоприятно място и
климат, за да се откъснете от ежедневието.
Щастието по френски ни учи, че с лекота може да се преминава от едно интензивно преживяване към друго, че
трябва да се концентрирате за момент в своето вътрешно Аз, за да почувствате по- дълбоко своите конкретни
влечения и вкусове… а ние видяхме колко безкрайна е във Франция гамата от сетивни удоволствия.
В своите прочути Мисли Блез Паскал пише: Всички нещастия на човека се дължат на едно-единствено нещо —
на неспособността му да стои тихо в своята стая, усамотен. Така ли е наистина? Ами ако нещастията, напротив,
идват от това, че човек не се опитва да разшири хоризонта пред себе си?
Тази мисъл ни връща отново към нашия път — след като дълго сме следвали виещата се горска пътека, накрая тя
ни отвежда до ферма, в която дават подслон на туристи. Оставяме раницата на земята, изваждаме храната за
пикника, поръчваме си чаша вино на собственика на хана и си отдъхваме, гледайки с възхита пейзажа. След това
разговаряме с другите пътешественици, разказваме си за изминатия път, за интересните неща, които непременно
трябва да се видят, за евентуалните по-кратки пътища… Струна ли си човек да върви така с километри в прах и
жега? В такива моменти отговорът засяга смисъла на нещата: да, струва си усилията. Защото усещаш, че
съществуваш в цялата пълнота на живота, че си в мир със себе си и в съгласие с външния свят.
Смисълът на живота се разкрива с всяка крачка.
 Живот сред легенди
„Ако вярваме на легендата…”
Колко истории сме чували, които започват така! Във Франция легендите са у дома си. Те оформят рамката, в
която се развихря човешкото въображение. Както видяхме, официалната история на страната е много богата и е
предмет на многобройни интерпретации. Но историята на легендите е направо изумителна, тя е източник на
безкрайни блянове. Тези странни, фантастични, приказни или ужасяващи разкази са най-точното отражение на
начина, по който мъжете и жените възприемат собственото си съществуване — който и да е регионът, в който са
възникнали, легендите говорят не само за страховете, надеждите и съмненията на хората, но също и за нуждата им
от нещо приказно. Правите крачка встрани и реалността внезапно се променя…
Чувате ли как поскърцват колелата? Това е колата на Анку (Анку е митична фигура от легендите на Бретан. Той
кара каруцата на смъртта и който го види, знае, че настъпва краят му. Изображения на Анку има по множество
храмови колони в Бретан), служител на смъртта, която се задава сред навяващия тъга пейзаж на Бретан. Бъдете
нащрек! Само един поглед към този страховит персонаж може да ви прати в отвъдното. Но ако се случи в някоя
пълнолунна нощ да се изгубите в приказната гора Броселианд, може би ще имате късмет да срещнете мъдрия
вълшебник Мерлин, феята Вивиан и рицарите на Кръглата маса. Разкошната омайваща природа, загадъчните
долмени, плуващите над земята мъгли — всичко кара въображението да скита. Сякаш всички земни фурии са си
дали среща по тези блъскани от ветровете и бурите места, за да се въплътят във фантастични персонажи.
А сега се изкачете до руините на замъка Монсегюр — в самото сърце на някогашните владения на катарите.
Слънцето прежуря и обраслата с храсталаци и ниски дървета гора, която се простира докъдето погледът стига,
оказва хипнотично въздействие. Докоснете камъните, почувствайте енергията, която излъчват. Чувате ли виковете
на съвършените, които кралските войски избиват, защото не искат да се откажат от вярата си? Малко по-нататък ще
видите древна резиденция на Великия командир на тамплиерите. Призраците на монасите войни бродят навсякъде
в Окситания. Съществува ли наистина скритото от тях съкровище? Ами ако то е заровено тук, само на две крачки от
нас, в постната, покрита с храсталаци земя? Колко ли хора са платили с живота си издирването на богатството? Тук
природата е дива и легендите по изсушените от вятъра земи са ужасяващи.
Смяна на декора. Ето ни в катедралата в Амиен. Посетителите бродят разсеяно между монументалните колони.
Абстрахирайте се от врявата и вижте странните мотиви върху настилката на кораба. Личи ясно очертан
осмоъгълник, набразден от черни и бели линии. Тайнствените фигури в центъра сякаш бдят над реда, който царува
в сградата. Всъщност става дума за лабиринт — вярващите, които не могат да отидат на поклонение в Ерусалим,
изминават на колене белите линии върху геометричната фигура, за да стигнат до центъра й и най-сетне да получат
опрощение за греховете си. Така че ви чака дълго пътешествие… А кои са персонажите в центъра на осмоъгълника?
Според легендата, това са архитектите, които са надзиравали изграждането на катедралата. Но дали пък
изображенията не крият и друга тайна…
 Легендите от миналото говорят на настоящето
Сигурно вече сте разбрали, че във Франция легендите са втъкани навсякъде — те са в природата, в старите
селски улички, по фасадите на храмовете или на крепостите, из коридорите на замъците, покрай фонтаните или
върху морските диги. Всяка местност, всяко историческо място напомня някоя легенда за заровено съкровище, за
послание, зазидано в тайник, вкопан в някоя стена, или за загадъчни същества, които внезапно изникват насред
гората като онзи странен ловец, облечен в черно, който се появявал от време на време насред гората до замъка
Фонтенбло. Историческото наследство дава храна на многобройни фантастични представи — средновековното
минало също има своя принос с легендите за наказаните заради алчността им търговци, за овчарите, омаяни от
вещицата, или за рицарите, влезли в двубой заради красивите очи на някоя дама. За всеки народ светът на
фантастичното е начин да превъзмогне опасностите на епохата, в която живее, войните, глада и всевъзможните
природни бедствия…
Същевременно светът на легендите е и връщане към някогашната сказова култура, която се предавала вечер
преди сън пред запаления в огнището огън. Тогава най-възрастният в семейството разказвал история и всички се
прислушвали в думите му. Тези предавани от уста на уста разкази излъчват огромна сила, те ни връщат към
фундамента, към онова, което всеки носи у себе си — желанието да знаеш, интереса към странното и страшното,
копнежа да надникнеш отвъд видимото… Легендите имат дарбата да ни свързват с интуитивното познание за
съществата и нещата. Затова продължават да ни омайват и днес…
Човекът открай време е изпитвал необходимост да въплъщава своите страхове и надежди в различни истории,
просто за да може по-лесно да се справи с тях. Именно приказките и легендите са онази благодатна почва, на която
намира обяснение за своите преживявания, които не разбира, или за непонятните за него сили, както личи от
скалната живопис в пещерата Ласко. Загадъчните лица, изобразени по фасадите на готическите катедрали, са още
едно доказателство — човек остава потресен от вдъхващите ужас изражения на тези полухора, полудемони, които се
взират надолу от високите корнизи. Известно с, че те са плод на фантазията, а понякога и на бунтовния дух на
своите създатели, на онези далечни каменоделци, посветили живота си на това да вложат смисъл, а понякога и
тайнственост в каменните изваяния. И отвъд отминалите векове ни напомнят, че когато въплъщаваме в скулптурите
нашите страхове, всъщност успяваме да ги превъзмогнем и дори да им се надсмеем. Гротескните самохвалковци,
които Рабле описва, са преки наследници на гаргойлите и на грозните гримаси на демоните сукуби.
Няма нищо чудно, че сюжетът в творбите на много чужди писатели се развива именно във Франция. Искате ли
пример? Вземете Джокондата, селцето Рен льо Шато, историите за тамплиерите и за Граала, розенкройцерите с
техния Орден на розата и кръста, а и франкмасоните, поразтръскайте добре сюжетните линии и пред вас ще изскочи
Da Vinci Code (Da Vinci Code — става дума за кода на Да Винчи в романа Шифърът на Леонардо на американския
писател Дан Браун, публикуван през 2003 г.). Един по-скоро развлекателен трилър, който допринася много за
развитието на свързания с легендите туризъм във Франция. Но пък що се отнася до историческата точност…
 Легендата — част от самите нас
Природата във Франция подхранва изключителното разнообразие и изобилие от легенди. Силата й надвишава
безкрайно много човешката и затова е по-добре да я обвием в причудливи разкази с надеждата, че така ще бъдем в
мир с променливите й настроения. Когато се любуваме на някои природни забележителности като хаотично
пръснатите скалисти фигури в Града на камъните в Монпелие льо Вийо, в департамент Аверон, или на гранитното
плато Сидобър, в департамент Тарн, ни се струва, че това струпване на огромни скали, на изваяни в гранита
триумфални арки или бездънни каньони е сякаш мрачна свръхестествена картина. Тогава събудилият се дух от
детството ни се впуска в мечти за едно-единствено нещо — да пътешества по света!
Един от най-приятните начини да се запознаем с легендите, независимо в кой регион на страната се намираме, е
да чуем някой разказвач. Той пленява и малки, и големи с истории, излезли сякаш от мъглата на времето, простички
разкази за обикновени хора, озовали се в сблъсък с неведоми сили. Чуйте легендата за старата жена, на която
селянин от Савоя отказал да даде мляко, само че за негово нещастие тя била преобразена фея и му отмъстила,
изпращайки сняг, който покрил зелените пасища. И оттогава заобленият връх на Шасфоре (Заоблен връх в алпийския
масив Ваноаз, в Савоя.), който се извисява над ледниците на Ваноаз, е покрит с вечни снегове… Легендата разказва
още, че в началото на XIX век страховит звяр тормозел жителите в района на Орлеан — чудовището безмилостно
погубвало овчарите и заблудилите се пътници. Било неуловимо, не го хващали дори куршумите на ловците, които
тръгнали по неговите дири. Митът за това кръвожадно животно, вещаещо прокоба, е разпространен в доста региони,
също както и историята за Звяра от Жеводан (Звярът от Жеводан е прилично на вълк загадъчно същество, което
между 1764 и 1767 г. погубвало хора във френската провинция Жевдан, днес департамент Лозер. То отнело
живота на повече от 230 души, като 123 от тях били изядени), само че той наистина е съществувал… А знаете ли
още, че в Гошен Легал, в департамент Па дьо Кале, един блок от пясъчник, тежащ повече от 100 килограма, се
появявал нощем пред портите на неверните съпруги? За да попречат на скалата да продължи с тези свои по-скоро
съсипващи занимания, жените решили да я спрат да им вреди и оттогава скалата стои прикована в центъра на
селото, здраво вързана с верига за километричен знак!
Легендите като цяло задоволяват интереса ни към непознатото, към невероятното, към необяснимото. Те ни
сближават с непредвидимото и мистичното в живота и същевременно ни свързват с дългата върволица от съдби на
хора, живели преди нас, които в крайна сметка са изпитвали същите страхове и същите радости. Вероятно затова
чувстваме такава близост с изумително странните творения като например скулптурите в подземието на Денезе сю
Дуе в Сомюр, където са издълбани триста фигури в центъра на крипта от XVI век, която дълго време оставала
непроучена. Каменните скулптури на жени и мъже, изобразени ту в символични, ту в обичайни пози, ни разказват
история от незапомнени времена — те говорят за желанието на човека да увековечи своята вяра, че нишките на
времето са безкрайни.

Знаем го от опит!
Най-красивите легенди не са ли онези, които създаваме сами, или измисляме заедно с приятели? Ето
една, която си струва да чуете… Всяка година в последния уикенд на октомври, на плажа в малкото
градче Вилервил, в департамент Калвадос, се появява светлина от фойерверки. Каква ли изумителна
легенда възкръсва по този начин? Дали за някое митично чудовище, изплувало от морските глъбини?
Или е напомняне за битка по време на Стогодишната война? Или за някой паметен ураган? Ни най-
малко — просто се отбелязва годишнината от заснемането точно по тези места на прочутия филм
„Маймуна през зимата“ на Анри Верньой (1962 г.). В една култова сцена двамата главни герои. — в
изпълнението на Жан Габен и Жан-Пол Белмондо — случайно изстрелват фойерверки, за да подразнят
местните жители. Този игрален филм, който дава предпочитание на местните алкохолни напитки, е
истинска ода за приятелството и радостта от живота, доведени до крайност и извън всякакви норми.
Има ли нещо по-прекрасно от това човек да се опиянява от съществуванието? Местните жители
така и не забравят посланието на филма и всяка година се събират, за да си припомнят този
празничен… и изобилно полят тържествен момент.

Във Франция легендите имат добро бъдеще, защото отразяват неизтощимата изобретателност на своите
създатели.
 Глава 5.
От любов към изкуството
Една жена с безгрижна походка върви нагоре по булеварда. Хвърля по някой поглед към витрините на бутиците,
спира за малко, после пак тръгва. Облечена е с костюм, ушит така, сякаш е в унисон с всяка нейна стъпка. Но в него
няма нищо фрапантно, просто създава впечатление за елегантност. Тя отговаря на звънналия телефон, а походката й
си остава все така съвършена! Усмихва се, оглежда се наоколо с непостижимо изящество, прибира телефона в
чантата си. Не се отклонява от пътя си дори на милиметър, сякаш следва невидима нишка. Накрая махва някому с
ръка. Дали срещата я радва, или й е неприятна? Не е възможно да разберем, защото тя се владее безупречно, без да
демонстрира дори най-малкото усилие. Жената оставя впечатлението, че върви напред в живота, както изкачва
булеварда — с огромно самочувствие, примесено с готовност да откликне на всичко, което мигът й предлага.
Дали ни харесва, или не, но тази представа за французите е много подходяща — те са елегантни и подвластни на
собствените си желания чак до безразсъдство, да не кажем дори до безразличие към останалите. Толкова са
запленени от собствения си образ, че животът им изглежда като лека комедия, в която те са главните герои, стига
това да им доставя удоволствие, разбира се.
Мит ли е това, или реалност? Не можем да твърдим, че е измислица, защото французинът, и особено
французойката, има толкова развит усет за естетика, че е достатъчно нещо съвсем дребно — направено с фантазия
бижу, особен начин да се вдигат слънчевите очила върху косите или дори начина, по който се движи, — за да се
превърне някой жест от ежедневието в обичайно поведение. Но внимавайте, не какво да е поведение! В него няма
нищо провокиращо, нито показно. Чувственият чар, пайетите и перата не важат особено за французойката. Тъкмо
напротив, тя винаги се старае да е безукорно естествена, и толкова по- зле, ако тези две твърдения ви се сторят
противоречиви.
Казват, че когато става дума за изкуство, вложеният в него труд не личи. Точно с това се характеризира и
отношението на французите към живота — да бъдеш самият себе си, но никога да не показваш колко усилия ти
коства това. Долавяте ли известен нарцисизъм? Той е точно толкова, колкото е необходимо. Това, което личи най-
вече, е желанието им да превърнат живота си в творба, която да отразява личността, в произведение, което не
прилича на никое друго. С една дума, французите гледат на съществуванието като на нещо, което сякаш трябва да
излезе от ателието на майстор на художествен занаят — животът да е красив, но и уникален, изпъкващ над всичко
останали, но и достъпен за всички. Благороден и същевременно автентичен. Като истинско произведение на
бижутер.
Искате ли допълнително щастие в живота?! Хайде тогава заедно да открием същностното измерение на
щастието по френски — усета за естетика.
 Благородната мисия на занаятчийството
Често казват — бъди творец на собствения си живот. Във Франция, повече откъдето и да било другаде, тази
максима се прилага в пълния й смисъл. Наистина е вярно, че въображаемият свят, който витае около творението на
майстора занаятчия, прониква и в манталитета. Но красотата не зависи нито от мащабите, нито от фалшивия
блясък. Тъкмо напротив, красиво означава уникален предмет, изработен изключително прецизно. Може да е сако с
оригинална кройка или пък ушито от необичайна тъкан. То не е непременно по-скъпо от другите, но е с марка,
която напълно съответства на вкуса ви и с него изглеждате добре. Може да е стилен дизайнерски предмет, красив
чифт обувки или лампа, чийто ствол е от рядко използван метал. И всеки път се убеждаваме, че времето и
вниманието, отделено за изработването на предмета, са гаранция за неговото качество.
Блестящата репутация на френското занаятчийство не се нуждае от реклама. Тя отдавна е излязла извън
границите на страната и се налага в най-различни области. Знаете ли, например, че тапетите, които красят част от
салоните в Белия дом във Вашингтон, са изработени във френско предприятие? Фабриката „Зюбер” в департамент О
Рен (Горен Рейн) е световнопризната с качеството на своите панорамни тапети, които и днес се печатат ръчно с
традиционна техника. Създадените през вековете от майсторите занаятчии дървени матрици са запазени
изключително грижливо и сега се използват за производството на по-голямата част от продукцията.
Във Франция традицията на професионалното другарство е все още жива: задругата „Длъжници на дълга” — тук
ще цитираме само това красиво наименование — всяка година „произвежда” повече от десет хиляди занаятчии.
Целта на традицията е от областта на естетиката, но има и своето човешко измерение. За да се създаде едно красиво
изделие, казват членуващите в задругата, е необходимо продължително време занаятът да се усвоява под надзора на
опитен майстор. Може да придобиете технически умения, да научите някой и друг чалъм и разни дребни трикове,
които дават възможност да се справите с всеки проблем, но само ако някой изкусен майстор ви научи на това и ви
помогне да се докоснете до тези знания. Има нещо магическо в материята и тази магия може да се разгадае
изключително бавно — стъпка по стъпка.
Същото важи и за всеки успешен живот — той е продължителен процес на открития, трупане на опит и
усъвършенстване.
Друго послание на занаятчийското изкуство е, че всеки е неповторим. Ние не сме взаимозаменяеми единици,
всички притежаваме качества, които трябва да се научим да показваме и да споделяме с останалите. Също както за
някакъв красив предмет, плод на художествено умение, и за нас трябва да е валидно, че е необходимо време и работа
на всеки над самия себе си, за да се разкрие красотата, която носим. Става ли дума за постоянство, подразбираме не
само скромност по отношение на работата, която трябва, да се извърши, но и гордост от резултата, когато
творението е готово.
Занаятчийството ни напомня също и какво трябва да бъде отношението ни към света. Всъщност една странна
лампа, кожена чанта или пък часовник с оригинална форма не са само предмети в ежедневието. Като произведения
на изкуството те ни казват, че художествената творба винаги ще превъзхожда обикновения продукт, че тя притежава
спедифични качества, които консуматорското общество никога няма да може да придобие, дори не би могло и да
мечтае да се приближи поне мъничко до тях. Любовта към красивите неща е израз на лично отношение, на
желанието човек да се разграничи от останалите, то е отношение към света, с което казвате: не съм обикновен
купувач, аз съм ценител на красивото.
С произведенията си майсторът занаятчия ни говори и за други хора, за онези жени и мъже, с които пътищата ни
се кръстостват и които живеят редом с нас — те не са анонимни, а човешки същества със свои характерни
особености, качества и недостатъци. И както за всяко друго оригинално творение, така и за човешкото отношение
също важи, че е необходимо да мине известно време, за да се види скритото зад нечие непознато лице произведение
на изкуството!
Професионалните занаятчии ни връщат вкуса към близкото общуване, което е изключително тясно свързано с
френската култура — без подкрепата на погледа или на жестовете, думите ще си останат безсилни. Не е необходимо
телата да влизат в контакт помежду си, за да се докоснат — основното в случая е да се създаде един неповторим
момент, който също, може би, ще прилича на истински шедьовър.

Знаете ли това?
Традицията на чиракуването, която през 2010 година ЮНЕСКО призна за нематериално културно
наследство, води началото си от Средновековието. И днес подготовката на всеки член на
занаятчийската задруга „Длъжници на дълга” задължително минава през определени етапи. След
като получи основната си диплома, чиракът става кандидат член на задругата и вече може да тръгне
по пътищата на страната, за да направи своя лична Обиколка на Франция. В продължение на три
години минимум (едната от които в чужбина) той преминава от едно предприятие в друго, сменяйки ги
веднъж или два пъти годишно, за да усъвършенства познанията си и да усвои нови техники. По това
време за него има подслон и храна в една от петдесет и двете къщи на Задругата в метрополията,
където се среща и с други като него и постепенно се интегрира в общността, споделяйки ценностните
й представи за взаимопомощ и уважение. Именно затова пътуването е неотделима част от неговата
подготовка за усвояване на занаята, а също и в личностен план. Той участва в празничните церемонии
на общността, които също представляват приобщаващи етапи. Допускането му до нея е венецът на
прехода от чирак към статуса на неин член и става въз основа на работа, която отбелязва края на
обучението — „макет, изработен за приемането”, после следва прием, с който се отбелязва
официалното му приобщаване към занаятчийската задруга. Същинското приемане обаче е след като
представи свое занаятчийско изделие, изработено лично от него, тоест своя „шедьовър”, въз основа на
който се оценяват техническите умения на кандидата, както и доколко е възприел като своя
ценностната система на занаятчийската задруга. Когато самият той стане неин член, вече може да
поеме факела и да увековечава традицията, повеляваща съвършена красота на произведенията на
френското занаятчийско изкуство.
 Съхранявайте паметта на вещите
Разбираме защо туристите остават толкова смаяни, когато посещават за първи път Пазара на бълхите в Сент Уен
— чак докъдето погледът стига, се редят магазинчета с дрънкулки, направени с повече или по-малко вкус. Тук може
да се купят пистолети от XVIII век, гравюри, натюрморти, оловни войничета и бронзови фигурки! Французите
наистина харесват тези предмети, които идват от друга епоха.
С това се обяснява интересът им към битпазарите и антикварните магазини. Нямо нищо по- занимателно от това
човек да броди сред предмети, които идват директно от миналото и чието единствено предназначение е да служат
за украса. Вижте емайлираните рекламни табелки, които изобразяват една или друга марка — освен естетическата
им стойност и детските спомени, които събуждат в паметта ни, те ни напомнят и за една епоха, когато хората са
изработвали дълготрайни предмети като израз на уважение към онзи, който ще ги ползва. Може да ви се стори
малко смешно, но това има смисъл, защото табелката е свидетелство, тя разказва за времето, което занаятчията й е
посветил, за да я изработи, и за вниманието, с което грижливо е подходил към всеки детайл. Докоснете я и ще
усетите зърнестата структура на емайла под пръстите си, ще изпитате удоволствие от цветовете и релефа. После
може да се разговорите с човека, който я продава, и да проследите историята на всеки предмет. Някои остават в
семействата поколения наред и са мълчаливи свидетели на малки или огромни щастливи мигове.
Антикварните вещи ни напомнят, че животът не е просто елементарна поредица от финансови транзакции, а
моменти на човешко общуване. Ние сме елементите на свързани една с друга съдби; паметта на вещите има същата
стойност, ако не и по-голяма от практическото им приложение.
Това е и причината за появата на толкова много ателиета, в които може да се научите на грънчарство, на
кошничарство, да правите оригами и всичко останало, което се произвежда ръчно. Съществува истински интерес
към тези древни форми на занаятчийското изкуство. Ще попитате защо? Гордостта да създадеш лично изработени
предмети, наслаждавайки се едновременно и на удоволствието да огъваш и моделираш материала по свой вкус. Това
изисква да отделиш време и да се върнеш към смисъла на нещата. Какво по-прекрасно от това да се научиш на
книговезка и подвързаческа дейност, или да правиш свои природни козметични продукти, за да се докоснеш до
тайните на slow life (Slow life (англ.) — световно движение „Слоу Лайф“, чиято цел е животът да е на бавни
обороти, без стрес, с наслада )!

Знаем го от опит!
Ами „ремонтните кафенета”? Там е мястото, където французинът може да покаже огромния си
талант! Най-напред ще помрънка недоволно, оглеждайки предмета, който трябва да поправи — как
сте могли да го докарате до такова състояние? След това ще използва цялото си умение, сръчно
прехвърляйки отвертки, клещи и лепило, за да върне живота на болника. От само себе си се разбира, че
и други майстори доброволци също присъстват, за да добавят и те щипка сол, и ставате свидетели на
великолепна проява на колективна интелигентност.
Накрая ще държите в ръцете си предмет, който изглежда като нов, но най-вече ще изпитвате
радост от споделения задружно момент! /

В крайна сметка занаятчията е човек, който върви срещу вятъра. Той се стреми да предаде не само своите знания
и умения, но и житейските си възгледи. Контактът, споделените познания и ценности в рамките на общността —
именно това има значение в съвременния свят. Подобни мисли се въртят в главата на човек, когато се разхожда по
пазарите, специално предвидени за занаятчийски стоки — излагайки ги на показ, авторите им имат огромното
желание не само да покажат собствените си произведения, но също и житейската си мъдрост. Далеч от
анонимността на супермаркетите или на електронните магазини, занаятчийските професии гордо заявяват: ние
живеем благодарение на и за хората. Французите пък, от своя страна, са все по-взискателни към качеството на
онова, което купуват. Те ненавиждат някой да ги смята за безлични купувачи.
Ето защо, когато се чувстват притиснати до стената, изобщо не се колебаят да покажат „несломимия си галски
характер“. Няма никакво съмнение, че в наши дни Астерикс щеше да бъде продавач на магически отвари някъде по
пазарищата на Аквитания.

Знаете ли това?
През 2015 година Бенжамен Карл показва своя документален филм Made in France (Made in France
(фр•) — произведено във Франция) и така хвърля ръкавицата — той заявява, че в продължение на
година ще консумира само произведени във Франция продукти при разумно определен бюджет. За най-
голяма забава на зрителите изхвърля от апартамента си всичко чуждестранно и се впуска с главата
напред в авантюрата да се храни със 100% храни от френската земя. И ако снабдяването с хранителни
продукти и напитки не представлява никаква трудност, то нещата стоят съвсем различно в някои
други напълно неподозирани области. Благодарение този забавно нихилистичен филм ще научите по-
специално, че при този начин на живот трябва да се откажете от кафето… а и да минете без
хладилник!
 Просто шик!
Шик ли? Той е сраснал с представата за французойката. Ако трябва да се изразим с чувство за хумор, тя трябва да
бъде шик по същия начин както англичанката е естествено червенокоса, италианката — речовита, американката —
ефектна. Но какво всъщност означава тази дума?
Както видяхме, Франция се слави в целия свят със своите луксозни изделия: дрехи, чанти, обувки, ръкавици,
бижута, парфюми, дневни и нощни кремове, различни най-разнообразни мехлеми и т.н. Нищо не липсва. Само че
шикът не е само въпрос на аксесоари — може да носите маркова чанта с дълга дръжка за през рамо, да се показвате
с дрехи от най-висока класа, да се кичите със скъпи бижута и пак да не сте шик дори и за пукнат грош. Просто ще
биете на очи.
Разбира се, демонстрацията на лукс made in France може и да ви помогне да изпъкнете сред останалите, да ви
забележат. Но дали ще ви даде тази естествена увереност, онова характерно за френския стил доверие в себе си? Със
сигурност не, защото желанието за прекалена показност ви кара да изглеждате в очите на останалите просто
претенциозни и нищо повече. То говори за лош вкус. Впрочем французойката винаги се стреми да бъде естествена,
без обаче усилието й за това да проличава. И успява да го постигне почти с нищо — някакъв оригинален аксесоар,
леко небрежна прическа, едва докосващо устните червило, някоя рокля, купена от магазин за дрехи втора употреба,
съчетана с изработено с фантазия бижу, или с барета, наклонена под определен ъгъл — и готово! Всичко е в
изтънчеността. Също както митичното малко черно сако на Шанел — семпло и магнетично.
Франция е „демокрация на шика” — той е достъпен за всеки, стига да знае откъде да започне. Това се отнася не
само за външния вид, но и за пространството, което обитаваме, а също и за споделения с приятели момент на
приятелска трапеза. Красиво подредената маса, интериорът, в който всяка вещ е на мястото си, дори и пикникът,
при който покривката, храната и декорът са в хармония с щастието — това е френският шик. Нещо като вроден усет
за естетика на всяко място и във всеки момент.
Всъщност шикът се постига с нещо много малко. Достатъчно е да намерите някакъв дребен детайл, който да
съответства точно на личността и да подчертава качествата ви. Но за целта в никакъв случай не бива да прекалявате.
Вместо да се стреми да изглежда безупречно, французойката изтъква своите достойнства, без да крие някои
незначителни недостатъци. Тя знае, че ефектът ще бъде много по-голям, ако присъствието й е ярко, ако вниманието
й е изцяло насочено към настоящия момент.
С една дума — тя е прекрасно несъвършена! Веждите не са добре оформени? Има ли значение, шрм всички
виждат само нейната усмивка! Малко е позакръглена? Може и така да е, но пък каква увереност в походката… Дори
и интелектуалците владеят изкуството да си избират подходящо сако, което да подчертава едновременно и
интелигентността, и увереността им в себе си. Истинска дарба е човек да се чувства удобно при всякакви
обстоятелства. Дотолкова ли, че понякога поведението му да изглежда арогантно? Французинът наистина се слави
със своя дух, но не винаги с хумора си. Да се надсмива над себе си ли? Изобщо не си го и помисляйте!
Самоиронията не е шик дори за пукнат грош…
Френският шик представлява стремежът на личността за изява посредством дребни детайли — но в никакъв
случай не и прическа щръкнал петльов гребен; пънкарството никога не би могло да се роди в страната на Кристиан
Диор и на Ив Сен Лоран… Във Франция обичат да излизат извън утьпканите пътища, но го правят със стил. И ако
това предизвиква скандал, толкова по-зле! През XIX век във Франция една-единствена французойка дръзва да се
появи с панталон; двайсет години по-късно французойката вече се осмелява да се отърве от шапката, или пък да
участва в демонстрация за еманципация на жените, облечена с минижуп. В поведението й няма провокация, то е
просто утвърждаване на свободата й. Как изглежда — е отражение на начина й на живот и то е нещо като нейната
фабрична марка.
Всичко това изисква значителна доза финес и голямо самообладание. И дума не може да става да се стреми да се
набива на очи! Далеко е от образа на тексаската от телевизионния сериал Далас , отрупана с бижута, със
свръхмодерна прическа и фимирана като крадена кола.
Няма нищо общо и с поведението на позьора, който демонстрира марков костюм, златен часовник и лимузина.
Колкото повече се надува човек, толкова по-малък ефект предизвиква.
Шикът преди всичко е състояние на духа: трябва да бъдеш себе си, но без показност, да знаеш цената си, но без
да я натрапваш.
Едно нещо е сигурно — дори и по пантофи насред джунглата, французинът пак ще изглежда шик!

Знаем го от опит!
Няма да пропуснем удоволствието да споделим една история, която ни разказа наш приятел от
Белгия. Той току-що пристигнал в Париж, когато се запознал на едно соаре с красива млада дама.
Твърдо решил да съблазни госпожицата и тъй като притежава обширна литературна култура,
насочил разговора към предпочитаната от него тема — литературата. Неустоимо оръжи за съблазън,
мислел си той… Без никаква увертюра обаче красавицата се възползвала от случая, за да покаже
любовта си към книгите. Тя направа заявила, че любимият й автор е Жюл Барбе д'Орвили, писател от
XIX век — изключително високомерен и крайно взискателен. И се впуснала пламенно да тълкува автора
на „Дяволски души”, а нашият останал като омагьосан, смълчан от възхита и почит. За нашия
приятел, който се смяташе за много печен в това отношение — точно една такава история би
трябвало да бъде урок, че не бива да се прави на хитрец! Но тъй като не искал да се признае за победен,
продължил разговора на тема писатели и произведенията им и… скоро установил, че литературният
багаж на младата дама се състои, както самата тя признала, от общо три книги, две от които
написани от Барбе д’ Орвили, за който с абсолютна точност може да се каже, че бил любимият й
автор. Без да се стреми нарочно към това, младата парижанка спонтанно бе демонстрирала по
превъзходен начин истински френски шик! Дори и да не е успял да покори сърцето на красавицата, от
тази среща нашият приятел сигурно е имал неоценима полза — придобил е непоклатима увереност в
собствените си възможности. Още едно доказателство, че френският шик е заразителен!
 Изкуството да си безгрижен
Историята се развива в наше време в един апартамент в Манхатън. Корин, прототип на добре уредена в живота
буржоазка, е потънала в мисли, които упорито я водят все към нейния любовник. Тя хвърля разсеян поглед към
масата, където е семейството й.
Би могла да седне заедно с тях, да разпита съпруга си и децата как е минал денят им; вместо това ги изоставяше,
за да отиде при бившия си любовник, използвайки претекста, че е на среща с приятелки. Целият й ден
наподобяваше дъх на френски парфюм, така че сега почти бе готова да си запали една шибана цигара „Голуаз“
направо тук, под носа им.
През 2017 година във Франция издателство „Л’Оливие“ публикува книгата Отминали дни, излязла изпод перото
на един от най-големите американски съвременни автори на романи Джей Макинърни. Изключително фин
познавач както на успехите, така и на заблудите на висшето нюйоркско общество, той притежава дарбата да очертае
героите си само с няколко думи. И как описва душевното състояние на своята героиня с нейната извънбрачна
връзка? Като на жена, чиято съдба се развива сред ухание на френски парфюм…
Нека си го кажем: в очите на превзето благонравната Америка всичко, свързано с Франция, и днес още е обвито в
скандална атмосфера. Тази петдесетгодишна жена не само се кани да отиде при любовника си, без да чувства и
грам угризение, но на всичкото отгоре си представя и как пали цигара пред семейството си! За американското
общество, което е обсебено от представите за хигиена и морални норми, това е почти ерес, подчертава Макинърни с
насмешлива усмивка, но както изглежда, е напълно естествено за французите, които — тъкмо напротив — се
надсмиват над условностите…
Това леко литературно намигване ни напомня, че в много култури, когато става дума за французите, се долавя дъх
на адска сяра — считат ги за прекалено отворени, неморални, повърхностни и двулични по природа… Списъкът от
епитети е дълъг. Той само показва, че клишетата са много устойчиви — това схващане за французите е толкова далеч
от реалността, че е просто комично. Но откъде тогава идва славата им на безскрупулни хедонисти?
За пореден път един кратък исторически преглед може да хвърли светлина по въпроса. В сантиментално
отношение репутацията на французите е твърдо установена — обсебени са от секса, следователно са прелъстители и
развратници. Спомен ли е това от времето на Стария режим? Факт е, че кралете на Франция са имали една
официална съпруга и кохорти от фаворитки, но пък кой европейски суверен е постъпвал по-различно по онова
време? Нямало нищо лошо, стига да се спазва етикетът, така че никой не се формализирал. Вместо да се говори за
разврат, нещата могат да се разглеждат от позицията на един бликащ от радост хедонизъм и тогава — по дяволите
лицемерието! Като казваме това, трябва да сме наясно, че във Франция, освен една малка котерия разпасани
благородници, не е имало чак такава разюзданост, а по-скоро само поводи народът да се забавлява.
Утежнявайки още повече положението си, французите дръзват и да обезглавят своя крал. Простичта
констатация, че англичаните са направили абсолютно същото нещо век и половина по-рано, изглежда, не прави
впечатление на хроникьорите: една революция или е френска, или изобщо не е революция. Както винаги, въпрос на
интерпретация. Французите са пристрастени към свободата и за много нации са били истински модел, при това до
такава степен, че Марсилезата често пъти става химн на бунта. Нерядко се забравя фактът, че когато Ленин се
връща в Русия през 1917 година, го посрещат под звуците на Марсилезата, която чак до 1918 година е първият химн
на Съветския съюз със съответно адаптиран текст и под названието „Работническа Марсилеза”! Но оттук до
определянето на френския народ като някаква варварска орда, която скитосва, стиснала нож в зъбите си, има само
една крачка…
Малко по-късно, когато всички французойки биваха оприличавани на танцьорки на френски кан-кан, а мъжете
им — на техни потенциални сутеньори, светът с почуда открива, че известни писатели като Колет или Кокто без
свян демонстрират своята хомосексуалност. И какво от това? Нали е чест за една нация да бъде отворена към света
и толерантна? Впрочем, така малко бързо забравяме, че хомосексуализъм отпада като престъпление от
Наказателния кодекс на Франция чак през 1982 година, много по-късно отколкото в някои други страни. И в този
случай се вижда огромната пропаст, която съществува между въображаемите представи и реалността.
 Тайната на щастието по френски
Този кратък исторически преглед ни напомня, че въображаемата представа за Франция е очевидно деформирана
от предубеждения. Но тъй като няма дим без огън, струва си да си зададем въпроса дали все пак няма нещо вярно в
това. Всъщност за галите, а във всеки французин дреме по един, няма нищо срамно да се наслаждаваш на
съществуванието. Техният основен закон би могъл да бъде определен така: „Свободен съм и се възползвам от това”.
Точно затова във френската култура съвместно съществуват чувственост и стремеж към интелектуалност. Това
открай време впечатлява чуждестранните туристи и точно заради него дружбата с французи изглежда толкова
обезпокоителна… и същевременно толкова желана.
За французите интелектуалното познание не може без опита, придобит посредством петте сетива. Следователно
напълно разумно е да се възползваме от удоволствията, които животът предлага. Или още по-точно казано, то е
абсолютно необходимо за всеки, който има претенцията, че е честен човек! Светът може да бъде разбран само като
се опознаят всичките му аспекти и като експериментираме, за да опознаем всички чувства, включително и най-
приятните. Доста съблазнително като програма, нали? Пък и днес, когато всеки тича да настигне изнизващото се
време, дали не трябва да възприемаме този призив като обещание за щастие, а не като фатален недостатък?
В крайна сметка зад всички клишета за французите, които ги определят като любители на насладата и
повърхностни хора, може би се крие някаква форма на завист и — ще се осмелим да го кажем — на уважение: „Тия
дяволски французи — осмеляват се да бъдат самите себе си и прокламират своята радост от живота без фалшив
срам! Шапка им сваляме!”
Както винаги, когато става дума за предпоставени твърдения, си струва да надникнем отвъд привидностите.
Например винаги оставаме с впечатлението, че французите прекарват деня си по терасите на кафенетата. И да… и
не. Така изглежда, защото във Франция предпочитат да си определят работни срещи на по-уютни места. Точно
бистрото предлага много по-дружелюбна атмосфера, отколкото някой офис, който гледа към друг офис, а той пък —
към небостъргач…
Ресторантите са пълни чак до 14 часа? Вярно е, французите не се колебаят да удължат обедната си почивка,
стига да им се удаде възможност за това. Само че всички забравят, че преди и след това те работят здравата —
според статистическите данни на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие французите са сред
най-продуктивните работници в света. Да отделят време, за да си отдъхнат — това да. Но никога, за да се
размотават.
Те винаги казват, без да се церемонят, каквото мислят? И това е истина, но така поне нещата са ясни и има място
за дискусия. За предпочитане е пред лицемерието и проявата на безразличие. Недоволстват от всичко? Не е така,
просто изразяват критичното си мнение и в това е разликата! Шовинисти са? Доста по-малко от преди! Новите
поколения са много отворени към света, те са наясно, че Франция не е център на вселената. Обърнете внимание, че
на обществените места качеството на обслужване определено е станало по-добро. Много от ресторантьорите дори
използват английски език — нещо немислимо само преди две десетилетия. Днес това е добра новина — поне
Стогодишната война е окончателно в миналото!

Знаете ли това?
Противно на предпоставените идеи за французите, те твърдят, че се чувстват щастливи! Едно
изследване на фирмата за проучване на общественото мнение BVA, публикувано през 2017 година, сочи,
че половината от французите смятат, че са много щастливи (8%) или щастливи (42%), а 42% от
анкетираните заявяват, че не са нито щастливи, нито нещастни, 6% отговарят, че са нещастни, и
2% — много нещастни. Кое според тях спомага най-много, за да се чувства човек щастлив? За 93% от
анкетираните на първо място е да се грижат за близките и приятелите си, за 80% — да се развиват в
културно отношение, а за 79% — да се занимават с готварство. Като други източници на душевна
хармония анкетираните посочват контакта с природата (68%) и заниманията с някакъв ръчен труд
(62%). И след всичко това пак ли ще говорят, че французите са мърморковци?/

В крайна сметка излиза, че отличителният белег на толкова характерното за французите умение да живеят, е
привидната лекота, с която се гмуркат в щастието, което животът предлага, използвайки като единствен предлог за
това, че сме тук, на Земята, и сме живи. Точно заради тази естествена непринуденост толкова много хора по света
им завиждат. Но това е привилегията да можеш да се облегнеш на една хилядолетна култура, като всички човешки
същества, които са преживели много и са натрупали опит, французите са стигнали до определена форма на мъдрост
и увереност по отношение на отминаващото време. Не става дума за примирение. А за спокойно отношение към
всичко. Какъв е смисълът да се живее на бесни обороти, ако така се плъзгаш встрани от своя живот? Така че да се
възползваме от настоящия миг…
Да отидете на пазар с приятелка, да гледате някой филм, да посетите изложба, да променяте света, докато сте на
терасата на някое бистро, да презаредите батериите си сред природата — не е изгубено време, тъкмо напротив! Да
отдели човек време за себе си, означава да израсне вътрешно, а това е едно наистина безценно богатство. Не е
грешка, за която трябва да се разкайваме, а изключителен шанс. Ами чувството за вина? To ни пречи да разтворим
широко криле. По-добре да погледнем нещата от добрата им страна: човек може чудесно да се наслаждава на
живота и да бъде изключително праволинеен в нравствено отношение. Нека минем през живота като онази жена,
която се разхожда по булеварда, да се удивляваме, да вкусваме с наслада всеки миг. Изкуството да се живее
безгрижно — това е другото название на щастието по френски.
Ако Франция излъчва такова очарование, то е, защото има послание към другите, което казва, че радостта от
живота е тук, на една ръка разстояние. Само трябва да си позволим да я досегнем. Но нека бъдем ясни: посланието
се отнася и за французите! Те са надарени в най-висша степен с умението да бъдат щастливи, но също като всички
прекалено даровити хора, и те са склонни да предпочитат по-лесния път с всичко, което произтича от този избор —
недоволство, мрънкане и депресия. Впрочем това не съответства, изобщо не съответства на глъбинната им същност.
Всички ще спечелим, ако преоткрием мъдростта, с която ни даряват дребните удоволствия, радостта да сме
заедно с другите, еуфорията да споделяме, любопитството към непознатото, вярата в бъдещето, насладата да сме на
чист въздух и да вървим, окъпани в светлина. Също като пейзаж, чиято красота се разкрива с всяка следваща стъпка,
и животът ни предлага себе си, преливащ от обещания. Стига само да отделим време, да гледаме и да му се
наслаждаваме. И да обичаме.
Животът е кратък. Поне да бъде красив!
Това е тайната на щастието по френски.
 Заключение
Вечерта полека настъпва.
Хълмовете пред вас се обагрят в розово и в охра. Песента на щурците се усилва на заник слънце. На масата
чиниите са празни.
Чашите са пълни с вино с деликатен аромат на плодове.
Чувствате се добре, но и малко уморени, наистина. Направили сте си хубава разходка в гората наоколо. Гърдите
ви са пълни с кислород. Усетили сте как цветята излъчват своето ухание. Отделили сте време да се възхитите на
изящната резба на цветните чашки и на играта на цветовете по венчелистчетата. Цялата красота на света е тук, пред
очите ви. Утре заедно със семейството си ще отидете до едно прелестно селце, кацнало на склона на планината. Ще
тръгнете по пътя на легендите за това място, после ще обядвате в някой малък ресторант, където заедно с близките
си ще опитате местните специалитети. Знаете, че обядът ще бъде още един красив момент, изпълнен с радост и
смях. Ще се превърне в щастливи спомени в бъдеще.
Прекрасен живот, нали…
Ако съществува страна, в която сладостта на живота да е на една ръка разстояние, това е тъкмо Франция.
Истинска съкровищница от вкусове и наслади, от красиви пейзажи, споделена радост, от която изживените заедно
моменти придобиват неповторима стойност, но също и подходящо за размишление място, за връщане към себе си.
Земя с природни картини, от които дъхът замира, страна с богата култура и история. С преливащи от енергия места
и омайна природа. Тук има всичко.
Франция е страна, в която е приятно да се живее и която никога няма да се наситиш да разглеждаш. Тя е вечна
покана за пътешествие, пътешествие в пространството, но също и във времето, без да пропускаме и пътешествието
в света на чувствата — деликатни, променящи се, понякога много дълбоки. Това е място на Земята, което се гледа,
слуша се, вкусва се, вдишва се, усеща се на пипане. Страна, в която сетивата придобиват абсолютен смисъл и ще ви
накарат да изпитате моменти на чиста наслада.
Франция, най-сетне, е страна, в която можете изцяло да бъдете себе си. Страна, в която ще пътувате дълбоко
навътре в душата си в зависимост от срещите и впечатленията, от местата, които ще посетите, и книгите, които ще
прочетете. Един случаен разговор, обикновена размяна на погледи и животът ви може да се преобърне. Защото
Франция, тази странна земя, където традициите и новите тенденции съществуват редом едни с друт, е реалното
кътче човек да се обнови. Всеки може да намери време да го направи и ще бъде жалко да се лишите от такъв шанс.
Ако го сторим, животът ни може да се превърне в поредица от малки ежедневни пътешествия. Само стъпка
встрани и сме с отворени обятия за неочакваното, преливащи от изненада… Красотата на света е тук и е
неизчерпаема. От нас зависи да й отдадем нашата почит.
Желаем ви приказно пътешествие.
Доминик Баро, Люк Милар
Радостта от живота по френски
Френска
Радка Митова – превод
Фиделия Косева – художествено оформление на корицата
Издателство Ера, София 2020
Le bonheur a la francaise : Et si on avait deja tout pour etre heureux?
Dominique Barreau et Lue Millar © Edition Eyrolles, 2019
© Издателство Ера, София, 2020
ISBN 978-954-389-568-7
Илияна Велева редактор