XIII Национален конкурс

за хумор и сатира
Кубрат 2020
ТОЗИ ПРОЕКТ Е РЕАЛИЗИРАН С ФИНАНСОВАТА ПОДКРЕПА
НА
МИНИСТЕРСТВОТО НА КУЛТУРАТА
 СЪВМЕСТНО ИЗДАНИЕ
НА

КЛУБ НА ХУМОРИСТА „ЖАРАВА“

ОБЩИНА КУБРАТ

БНР - ПРОГРАМА „ХРИСТО БОТЕВ“

 Александър Щинков
Гр. Кърджали

Роден е на 4 август 1950 г. в селището на олимпийската шампионка Диана

Дафовска - Чепеларе, Смолянско.
Печата от 15 годишен. Носител е на множество национални литературни
награди, в това число и „Чудомир - 93“.
Носител на няколко призови места от различните издания на Националния
конкурс за хумор и сатира – гр. Кубрат.
Печатал в чужбина и целия национален печат.
 ЕТЮД ЗА СРЕБЪРНИ ЗВЪНЧЕТА

Българите не умеят да се лекуват. След една дълга пандемия и смяната

на няколко министри се появи европейски проект за следепидемични
депресии. Подбраха ни неколцина на случаен принцип, все господа склонни
към тревожност и ни повериха на мадам Ою. Курс за дълбочинно проникване
в себе си и релаксация. Голяма веселба падна. Ою беше канадска японка, а ние
тайфа безделници, плюс един турчин от Минералните бани.
Първото, което ни трябваше, бе да се научим да проникваме в себе си. И
ние започнахме да проникваме. Ако Ою казваше, съсредоточете се върху
корем, таз и бедра, ние веднага се съсредоточавахме. Съсредоточавахме се
също върху двете си ходила, големи и малки пищяли, горната част на черепа
и прочие… Но най-важно бе да проникнем в незримото съставено от чакри,
татви и меридиани. Тялото на японката обаче не беше незримо и ние тайно
облещени запрониквахме във всичките му меридиани, паралели и телесни
ширини.
Така в съсредоточаване, проникване и веселба, я откарахме до средата
на зимата, додето мадам Ою не ме извика настрана за да съобщи възмутено, че
нашето съсредоточаване било главно върху нейните бедра. И после, тоя
турчин от Минералните бани я гледал като луд!
- Ама какво си въобразява тази кльоща - ядоса се турчина –
Някакви си там ребра и пищяли! Истинската жена е като моята
Юркюш! Сто кила! Сутрин като я ударя по заника, корема й се тресе
като малеби, чак до вечерта!
Обидата към японката и възклицателните към неговата Юркюш, нашия
приятел отправи на турски. Език, много обаятелен, касаещ описания за дамска
плът.
Помолих за тишина, а на госпожицата обясних, че турчина я зяпал с
възхищение. Както и ние. Като истински европейци. Щото и нашите жени са
по сто кила. А госпожицата била като една малка изящна Барби. И ако я
шляпнат по изящния й малък задник… изящните й кокали щели да трептят чак
до вечерта… като същински сребърни звънчета!

Р.Р. Нали сме болното дете на Европа, предложихме същата програма от

догодина да се разшири с повече японки и старинни техники, като отпадне
онази част за съсредоточаване в собствените ни черепи. Щото оттам идвали и
всичките ни бели.
МАЛКИ ПАРАДОКСИ
(за любители на конспиративни теории)
ЯНКИ ДУДЪЛ
В компютъра ни попадна вирус. Американски. Отначало блокира, след което
електронното чудовище се разтресе, изсвири тържествено „Янки дудъл” на
китайски и замлъкна. Взех го под мишницата и го заведох на лекар да го ваксинира.
Лекарят го прегледа, премери кръвното му налягане и написа рецепта: три пъти на
ден по две хапчета. Дадоха му и болнични.
Прибирайки се у дома, се сетих, че компютърът не може да приема лекарства.
Няма уста. Затова прибягнах до алтернативна медицина. Направих му компрес, бих
му вендузи и го сложих във вряла вода да се изпоти.
- Сигурно е менте – каза на другия ден колежката ми по стая. – Заведи го на
сервиз.
Заведох го и на сервиз. Сега компютърът пак не работи. Но се научи да се
храни по три пъти на ден и си взема редовно хапчетата. Нали сме нация техническа,
техникът му монтирал храносмилателен тракт.

Р.Р. А мен ме карантинираха като разпространител на конспиративни теории

по време на пандемия. Имам и компания. Съседът по легло твърди, че от интернет
компютърът му редовно го захранвал с информация. Така е – казвам му – Добре, че
компютрите ни са нахранени. Иначе къде ще чуеш „Янки дудъл” на китайски с
български мажоретки.

СПАНАЧЕНА ИСТОРИЯ
Петък е. Стоя под фикуса социално изолиран с чаша гроздова и наглеждам
децата. Играят си на доктори. По някое време до мене долита мутиращия глас на
големия:
- Егати японците! След като клонираха кон, овца и куче, ето че отгледаха и
прасе с ген на спанак!
- Така прасето си върви с гарнитурата – добавя автоматично малкият. - И как
става клонирането, със секс ли?
Големият се замисля, чеше се по врата и поучително изстрелва:
- Сексът е в началото. После добавят спанака...
Колко интелигентни деца, мисля си. Че може ли в тази спаначена история да
няма и секс? Докато разсъждавам на ум, телефонът звънна.
- Как са децата? – пита тъщата.
- Клонират прасе със спанак – казвам – Тъкмо го оплождаме.
- А жена ти къде е?
- Не знам!
- Как така не знаеш?!
- Ами, че откъде да знам – вдигам рамене – Може някъде и на нея да й
присаждат спанак.
И затварям телефона.
 Ангел Николов
Гр. Исперих

Роден в село Малък Поровец, Исперихска община. Завършва гимназия в

Исперих и колежа на факултета по журналистика и масови комуникации в
София.
Работил е като печатар и редактор на вестник „Исперихска трибуна“ и
40 години като програмен редактор в Радио Исперих.
Негови творби са публикувани в местния и централния печат, както и в
поетичната антология „Дъга над Лудогорието“, в литературните сборници
„Лъчи от изгрева“, „Лудогорие“ и „Исперихски гласове“. Има издадени две
поетични книги „Златна светлина“ и „Златен сън“ и сатирична книга „Пито
платено“
Участвал е със свои афоризми в 11-те издания на „Законите на Мърфи
в ефир“. През 2009 е обявен за Мърфолог № 1 в страната по Българско
национално радио.
Член е на Разградското дружество към сдружението на българските
писатели. Председател е на литературен клуб „Петя Йорданова“ и на
сатиричен клуб „Охлюв“ към Централна общинска библиотека в Исперих и
член на Съюза на българските журналисти. През 2019 година беше отличен
с 3-та награда за сатира в Националния конкурс за поезия "Листопад на
спомените" проведен във Варна.
 За конкурса „Кубрат – 2020”
Епиграми
Неочаквано
Получи високо звание
за своето незнание.
Прямота
Един се гордеят с ръста,
а другите – с тъста.
Уточнение
От тихата вода всеки се страхува
и в нея не иска да плува.
Яснота
За лошата постъпка
няма никаква кръпка.
Мнение
За нахалството срам няма,
както и за всяка измама.
Хоби на политиците
Техните любими занимания
са да ни нахранят с обещания.
Мижитурка
Само във водата не се надуваше
и бързо на повърхността
изплуваше.
Малшанс
Радваше се, че е бяла врана,
докато не беше обрана.
Умение
Добре жонглираше
и козовете прибираше.
Наблюдение
В този свят лъжовен
няма без вина виновен.
Според интереса
Демонстрираше, че е частен,
докато стана много известен.
Депутат
Твърди, че е слуга на народа,
а прави всичко за своя изгода.
Откритие
И него го духна вятърът на
промяната,
след като написа за кмета си
епиграмата.
Метаморгоза
Отложиш ли нещо спешно
може и да ти стане горещо.
Според интереса
Понякога и болните амбиции
създават здрави коалиции.
 Афоризми

Празните приказки са като вятъра,

но може някой да издухат.

Винаги обещава, когато не внимава.

Трудният трафик не е по график.

Понякога калта замърсява и мисълта.

Който в облаците лети, едва ли ще се приземи.

И тези, които са най-печени, са обречени.

Хората с големи познания са подложени
на нечовешки изпитания.

Най-много го привлича другите да завлича.

Неговата утеха за душата
е да бъде първи в щата.

Вдигнеш ли много пара,
все някой ще те прекара.
РИСТИКА
Ангел Павлов

Роден на 9 ноември 1939 г. в с. Вардим, Свищовско. Завършва ВФСИ

(Стопанската акаде¬мия) “Д. Ценов” в Свищов. Икономист, журналист,
системен администратор, библиограф. Бил е кореспондент на сп. "Българско
фото ”, в. "Ехо ", в. "Земеделско знаме", в. “Икономически живот".
 Светлините на „дансинга“
Кооперативният блок бе на завоя край шосето. През обедната почивка бригадирите
средношколци танцуват. След това - с мотиките са пак на дългия ред. Окопават царевицата
и се смеят.
Вечер всички са на дансинга. През 50-те години на миналия век други села нямаха
такова чудо. То бе до автобусната спирка. Мястото - оградено е телена мрежа. В дъното -
навес, наричан шапрон, с маси и бюфет. По средата - шадраван със златни рибки и цветни
прожектори.
До след полунощ музиката на нашите Шайковци свири. Младите танцуват валс, румба
или танго. Възрастните му друсват по някоя ръченица или залюляват Дунавското и
завършват с Елениното хоро. На някоя гимназистка баба й току се провикне:
- Спрете ба! Стига сте скачали! Цял ден сте копали. Нека и танцувалките си починат.
Веселията не минават без младежи от околните села. Те идват заради тукашните моми.
Така е открай време. Прадядовците им, когато са били на техните години, пристигали с
волски коли. Дядовците им - с конски каруци правели кошии по Елията. След години
бащите им въртяха педалите на велосипедите и по дигата, по дигата на тумби идваха
направо на дансинга. Техните синове вършеха същото - само че с мотоциклети. Днес и
децата на синовете им са тук, но с леки автомобили
Не дай Боже утре вместо леки коли да имаме самолети. В такива вечери ергенашите на
съседните села и близките градчета ще окупират селото. Перките на хеликоптерите им ще
се виждат отдалече. Накацали по баирите, те ще показват за какво са дошли техните
пилоти.
И това ще стане, пак всичко ще се върти около дансинга. Когато светлинни заплуват по
лятното небе, потънали в сянката на стрехите и подпирайки зидовете им, ще се гушат
влюбени. Те .« чуват далечния удар на тъпана и дрънченето на чинелите му. Не забелязват
блещуканията на звездите, нито огнените дири на падащите им сестри. Не разбираш
шепота на кавалера, но моминският кикот ги издава...
От хорски срам ли, влюбените, макар и ненаситили се, отново тръгват към центъра на
селото. Все по-силна и ясна е нощната мелодия на кларинета
и тромпета, допълвана от приятните звуци на разтягания до краен предел акордеон. А там,
на дансинга, във вихъра на все по-ускоряващото се темпо всеки “стъпва” на тъпана, тактът
на който съпровожда и барабанът.
Желязка и Петър са най-красивата танцуваща двойка. Шахтата за светлините е открита.
Кракът на момичето е тук над нея. Петър със сетни сили опита да избягнат опасността.
Завъртайки се, падат в дълбоката вода. Изведнъж музиката спира. Развеселеното
множество завиква: “Хайде, Петьо, давай, Желязке!” Петър се изправя. Разноцветните
светлини го заслепяват. Гмурка се и подхваща Желязка. Издигната над водата, тя поема
въздух, изскубва се от ръцете му и побягва сред накачулилата ги навалица.
Далеч от хорските очи Петър я настига.
- Не ща да те видя! - бързо и сърдито изрича тя с посинелите си устни. - Искаше да ме
удавиш.
- Слушай.
- Не искам да те чувам! Изложи ме пред всички.
Светлото облекло на момичето бе прилепнало плътно към тялото му. На лунната
светлина то изглеждаше като без дрехи. Дни наред из селото се говореше за случилото се
на дансинга. Колко пъти Петър й обясняваше, че някой зевзек си е направил зла шега -
махнал капака на шахтата. Желязка внезапно полетяла назад и станало къпането. А тя
знаеше своето - че щял да я удави. Най-после той не се стърпя:
- Абе, ако си беше счупила крака, кой ще те вземе за булка?
 Макар нощта да бе тъмна, отново радостни слънчеви лъчи огряват моминската душа. В
края на лятото, преди Петър да отиде войник, той и Желязка се задомяват.
След години се срещаме с него. Стискаме си ръцете. Радваме се. Виждам, че сребърни
нишки са започнали да блестят в косите му. За ученичките чарът му бе в неговия перчем,
който отново бе над дясната страна на челото му, но вече прикриващ появилите се по него
бръчки. Започна с “как съм, що съм?”, минава през обичаната ни младост и заразказва:
- Синът ми вече е голям. Оня ден научавам, че си имал приятелка. Съседките ми
изказаха, че често идвала у нас. Щом излезнат на улицата, тя веднага го хващала под ръка.
Момичето било хубавичко, даже много красиво. Наскоро моят ми иска пари. Разгеле -
викам си. Вадя портмонето и докато ме гледа в ръцете, го питам:
- Чувам, че когато с майка ти ни няма вкъщи, посещавало те някакво девойче. Кое е?
Откъде е?
Слушах Петър. Представих си как синът му се е изчервил, ушите му на божур са станали,
както едно време с нас се случваше. Той продължи с отговора на сина си:
- Тати, ти си ми казвал, че някога с мама сте се харесали на една от вашите ученически
бригади. И ние на бригадата се запознахме с Мариана. Тя е стройна като мама, руса е, с
небесносини очи. Обичаме се...
Той ми приказва, аз го гледам и си мисля: “Момче, момче-е-е, отдалече почваш. Оттам,
отдето и аз тръгнах...”
- Какъв е характерът й? Душата, душата й каква е? - припряно го прекъсвам разправя
ми Петьо.
- Отсега нататък ще й гледам душата. - Бързо отвръща синът ми.
Подавам му петдесет лева, с поглед ме кара да ги събера поне с още двадесет и не
спирам:
Душата й гледай! Да е добра! Да не си като съседа ни Енчо. Жена му навремето е била с
най-хубавите крака. Но е тях цял живот го тъпче. Или като оня, дето търсел жена, ама да е
гьрдеста. Намерил си човекът жена по мерак. Сега тя го пече на шиш. Белите й кратуни
отдавна са му тежки, черни гири, които удрят ли го, удрят по главата, че от някогашния му
наперен и къдрав алаброс и косъм не остана. Да знаеш, небесно-сините очи се преобръ-
щат на зеленикаво-котешки, а русата коса - на тъмен облак става. Забули ли те, ще те
оплете като пиле в кълчища. - Разбирам, че не ме чува и продължавам тихо и съскащо-
разгневен. - Важното е момичето да е с добра душа!
Само добрата душа се облагородява! Тя дарява мъдрост
и стопля мъжкото сърце... Пък разбери какво е семейст-
вото й, що за хора са родителите й, на коя от бабите си
прилича,
- Тъй му рекох на моя син. Дадох му сто лева и изфуча да
си опознават душите със стройната, русолявата и с
небесно-сините очи... Като че ли с парите сгреших - рече
съученикът ми, но с душата - не съм! Само че нашите
бригадирски лета се оказаха еднакви - започват с труд и
голяма любов, а свършват е женитба и деца...
Той замълча. Стоим и се гледаме. Мислите на моя Петьо
ме връщат в ученическите ни години. Като че ли чувам
да идва отдалече музиката на Шайковци. А нейната
свирня - кого ли не радва...
 Антон Атанасов
Гр. Хасково

Роден в Хасково и е на 20 години. Завършил е Математическата гимназия в родния си

град. Понастоящем – студент в СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „История и
геополитика на Балканите“.

Заместник-председател е на Гражданско сдружение „Родопско утро“, обединяващо

поети и писатели от Източните Родопи. Автор е на стихосбирката „Мъка по
България“(2018). Участник в заключителния етап на Националния поетичен конкурс
„Есенни щурци“(2018). Негови стихове са публикувани във втория брой на списанието за
общество, култура и литература „Южно утро“(2019).

От дълги години се занимава се с фолклорни танци.

 За лелите
„…И леля и зела кобиличката,
че погна Гана из уличката.”
народна песен

Българските села от край време са пъстри на цвят и на характери. Там

човек може да види такива хора, каквито няма никъде другаде. Винаги има и
по една жена – опасна, хитра, все пак забавна, но непредвидима, която всички
обичат, но и не искат да засичат – било в село и особено в града. И в
Търчимокрище имаше такава жена – казваше се леля Гинка.

Леля Гинка беше петдесет и три годишна. Не беше родом от

Търчимокрище, но когато преди трийсет и пет години дойде млада булка,
бързо успя да го опознае и вече толкова време беше неизменна част от
обществения му живот. Мъжът ѝ беше умрял преди десетина години, а децата
ѝ живееха в града. Споделяше деня си само със своята свекърва – баба Донка,
която обаче беше няма и нейната компания не ѝ беше достатъчна. По цял ден
сновеше нагоре и надолу, от къща на къща, и все клюки ѝ бяха в устата. Не
беше лоша жена, търсеше само комичното, но и много често сама попадаше в
него. Нейните истории се приказваха в цялата околия, но най-интересно беше,
когато тя разказваше.

Както всеки ден, леля Гинка отиде в кафенето. Имаше си процедура –

първо пиеше кафе, после отиваше на работа – в пощата. Този ден беше петък,
а в петъците тя винаги споделяше на съселяните си за своите перипетии.
Много от това, което говореше, не беше за пръв път, но така го украсяваше, че
хората не можеха да познаят, че тази история вече са я слушали.

Дойде заветният момент. Леля Гинка стана и рече:

- Добър ден! Аз съм ваш’та леля.

„Публиката“ прихна да се смее, защото всеки път се започваше с този

поздрав.

- Днес ще ви разкажа за моята леля. И тя като мен беше едра жена, но се

спомина преди две години. Да я прости Господ, имаше трески за дялане. –
допълни тя и започна:
 - Леля ми се казваше Ганка, на нея съм кръстена. Беше сестра на баща ми и
се ожени по-късно, аз бях голяма. Майката на татко – баба Стайковица, както я
знаеха в село, малко повече обичаше леля. Все мислеше на нея да ѝ добре.
Баща ми беше добър човек, работеше здраво и това дали дядовите пари
отиваха при леля, не го интересуваше. Онзи ден се сетих за нея и за една
случка, от която до днес сигурно има четиридесет години. Но да ви разкажа…

Нашите имаха едно място, извън село, където гледахме чушки и домати.
Там беше и тютюнът ни. Веднъж на нивата заедно с баба дойде и леля Ганка.
Наша майка нижеше тютюн, но когато ги видя, стана да ги посрещне. Беше
дошло време да си ходим. Предложи на леля да ѝ напълни някоя чушка и
домата за вкъщи, защото лелине живееха в града и нямаха. Тя не отказа,
макар че нямаше с какво да си носи багажа, тъй като с баба бяха пеш, а
нашата каруца беше пълна с тютюн. Майка влезе в редовете и започна да
бере. Бра, бра, толкова не я бях виждала да бере. И от това, и от онова, и
торбите се пълнят. Баба и леля не можеха да ги носят, но не отказваха и още, и
още, само викаха „Как ще ги носим, натоварихме се като магарета!“ Нашата
бере ли бере, онези двете пълнят ли пълнят чантите и само „Как ще ги носим,
как ще ги носим…“ Такива хора не бях виждала – хем им тежи, хем не викат
стига. Занесоха си торбите, с много зор, ама ги занесоха. Да знайте –
човешкото око няма насита – отвори ли му се случай да взима нещо на аванта
– само се чува „И това искам, и онова искам“. Та това е за моята леля! –
довърши леля Гинка и всички се разсмяха.

Поредният петък с нейните истории успя да внесе малко свежест в иначе

трудния живот на българския селянин.
 АНТОН ЦАНЕВСКИ
/ Зодия ” Везни ” - 1948 год . /

Роден малко преди средата на миналия век в пъстрия квартал „Варуша”–

гр.В.Търново.
Мечтае да стане моряк , да пътешества по света и завършва Техникум по корабостроене
в гр. Русе , но по неблагоприятно стечение на обстоятелствата рано приключва с мечтите.
След това завършва Висшето техническо училище в гр. Русе ( ВИММЕСС ) през 1974
и започва работа като машинен инженер в Завод за ковашко - пресови машини в родния
си град . В последствие продължава в общинска фирма „ Десислава” където разгръща
своя потенциал . Автор е на Тройния чушкопек в сътрудничество с колектив, както и
редица изделия за бита и личните стопанства , доста от които са регистрирани в
Института по изобретения и рационализации ( ИНРА ) .
Завършва втора специалност в МЕИ - гр. София и се дипломира като Мениджър по
трансфер и внедряване и работи като такъв в Център за ускорено внедряване ( ЦУВ –”
Прогрес ” , София ) .След това като Управител на : Предприятие за инструментална
екипировка и оборудване ( ПИЕНО ) в гр. В. Търново , Институт за керамично и пътно
машиностроене
( ИКПМ ) – гр. Дебелец и ” База за вторични суровини” гр. В. Търново. След това създава
собствена търговска фирма в която работи и до днес.
След 2010 г. проявява по-сериозни спонтанни поетични наклонности на любителска
поезия със собствен стил .
От хорски срам , има издадена тематична стихосбирка , посветена на Трифон Зарезан
и търсенето на истината във виното . До сега никой не се е обадил , че я е намерил ,
но из - точници твърдят , че опитите продължават.В началото на 2017 г издава втора
стихосбирка на ловно-рибарска тематика със забавни стихове и лакърдии , за рибари и
ловджии . Активно практикува ”Агрофитнес” през уикендите и почивните дни в близко
до гр. В. Търново населено място , където се отдава на зеленчукопроизводство , лозарство
и винарство , в които има прилични успехи. Има кулинарни умения и е ценител на
красотата и естетиката .

Обича музиката и е практикувал професионално през годините , като съпътстваща

дейност към ” Бюро - Естрада ” за удоволствие и подпомагане на семейния бюджет .

Весел , с чувство за хумор , забавен , има ” усет за жироскопност ”.

ПО ЧЕРЕШОВО ВРЕМЕ

От заглавието може да си помислите , че става въпрос за времето на

нашите дядовци и прадядовци , когато за да обозначат появявата си на
бял свят са използвали по-значими събития от своето житието и битие. Така
например роден по ” Черешово време”, по ” Чумяна жетва” ( разбирай
ечемичена жътва ) , по ”Вършитба”, по ”Гроздобер ” и други подобни . Но не
това имам предвид в случая . Историята която искам да ви разкажа е от
по-близкото ни минало и с по-друг характер. Става въпрос за 60 - те години
на миналото столетие.
От малък не всичко харесвах у родителите си и най - вече това, че пос-
тоянно ме контролираха. Сега , вече голям , разбирам техните притеснения,
но тогава , в детството си бях непримирим , упорит и инатлия.
Вече завършвах основното си образование и трябваше да се ориенти -
рам нанякъде за да продължа . И тъй , като се чувствах доста пораснал ,
реших да дам отпор на семейната крепостна опека и насоча вниманието
си извън родния град , по далеч от родителския чадър . Мечтаех да пъте -
шествам по широкия свят и само новоткритото корабно училище , в бли -
зък крайдунавски град , можеше да ми предостави този шанс. Оставах не -
преклонен пред другите прагматични предложения – за строителния или
електротехникума в съседния град , за който баща ми много настояваше.
Веднаж , след като ни беше слушала достатъчно дълго време да се убежда
ваме един друг , майка ми въздъхна продължително и промълви :
-- Остави детето да учи , където му е мерак ....
Излетях от родното гнездо . Приеха ме в Корабния техникум, където си
бях наумил и тате на изпроводяк реши да ми проведе инструктаж. Слу-
шах го с внимание , как тябва да се уча добре , поведението също е важно
и да внимавам с любовта, която криела доста рискове. Имало жени които
можели да ме подмамят и както съм още млад и зелен, като нищо да ми
опапат паричките.Не бяхме говорили така открито на подобни теми преди
и чувствах как баща ми изпитва трудност да ми каже това което всъщ -
ност иска , та и аз точно да разбера конкретно за какво става въпрос .
И така след време , което не бе чак толкова дълго , реших да проверя и
дам отговор на догатките и съмненията които се бяха появили в мен след
този разговор . Със задоволство установих, че е възможен и друг по-роман -
тичен вариант за изход от подобна ситуация . В съседство с квартирата ,
която си бях намерил , помня я и до днес, живееше млада детска учителка,
с която бързо се сприятелих и започнах да прекарвам по-голяма част от
времето си с нея . . . . Бях едро , снажно момче и след като ни облякоха в
моряшките униформи , сигурно съм станал още по-привлекателен , казано на
днешен език – атрактивен. Полека - лека си станахме близки с даскалич - ката
и в един от разговорите ми спомена, между другото, че наскоро е пре-
търпяла разочарованието на мимолетен несполучлив брак. Така започна на-
шето приятелство, в което аз се дообразовах в непознатите дотогава за мен
тайни , на новите извънкласни форми. Това със сигурност се бе отразило
пагубно на отличния ми успех , с който стартирах в началото на учебната
година , до такава степен , че се е наложило да уведомят баща ми с писмо
от училището , за прогресиращия спад .
И така, в един слънчев пролетен ден, Снежана , така се казваше учител-
ката , ме повика да помогна в брането на черешата, която беше на улица-
та пред дома и. С кошничка в ръка, снабдена с метална кука за закачане
се качих и запрескачах от клон на клон, поставяйки внимателно череши-те
в нея . В приказки, смях и закачки беритбата вървеше леко и забавно.
Снежито ме замеряше с някоя череша, а звънкият и смях звучеше наоколо.
Бях се събул бос , за да не се подхлъзна , което и даваше допълнителна
възможност да ме докосва и гъделичка по краката, когато преминавах по-
ниско , над нея. Това занимание си беше само наше , дотолкова наше ,че не
сме и чули, нито видяли баща ми , който не само беше оставил багажа си
в квартирата ми, но и вече пушеше поредната цигара , приседнал на пей-
ката срещу нас.
-- Хайде , бре , даскале ! Не я ли обрахте вече тая череша ? ....
Шашнах се ! Нямаше как да сбъркам този глас и едва не паднах от кло-
на на който седях . Скочих на земята притеснен , с кошницата в ръка .
-- Здравей ! Добре дошъл ! Заповядай ! Кога дойде ?!
В това време , Снежана грабна кошницата от ръката ми и потъна някъде в
двора на къщата. Влязохме с баща ми в квартирата , а гърлото ми пре-
съхваше , като знаех каква гледка го очаква вътре . Тясна стая с две еди-
нични , неоправени легла, а по средата масичка с препълнени пепелници с
фасове , моя и на съквартиранта ми , който за голям късмет го нямаше в
момента . Въпреки това разговорът потръгна добре :
-- Как си ? , Добре ли си ? , Имаш ли пари ? , през което време изважда -
ше от чанта разни неща, приготвени от майка ми и ги поставяше на ма-
сата , докато в един момент внезапно ме запита :
-- Пушиш ли ? , на който аз тутакси , без колебание отговорих - НЕ ! ,
след което той премести пълния пепелник понавътре на претрупаната вече
маса , за да смести останалите продукти , които продължаваше да вади от
чантата . Нямам си представа какви цветови нюанси съм придобил в мо -
мента след този реактивен отговор , но едва си поемах дъх за да мога да
продължа разговора , който въпреки всичко запази добрия тон. Нито дума
за училише , за успеха и друго от този род ? И все пак в главата ми се
появи едно съмнение, че едва ли само заради родителската обич и грижа
бе дошъл тук . Много по - късно щях да разбера истинската причина за тази
извънредна визита , по черешово време !
Неловкото положение спаси Снежана , която влезе с препълнена синя
фруктиера с череши и като не намери място на масичката, придърпа един
стол и ни сервира направо върху него. Похапнахме по няколко ”хрущял -
ки”, без да помня дали изобщо изплювах костилките , след което баща ми
си тръгна поживо , поздраво за вкъщи. Изпращайки го до пътната врата с
облекчение му пожелах приятен път и да носи ”Много здраве” на майка.
Няма да споменавам как протекоха дните ми след това , но в крайна
сметка завърших техникума с почти отлични резултати . Моряк така и не
станах , поради други причини , но те са за друг разговор .
Голяма част от моите съученици , които бяха кандидатствали , вече бяха
приети , а мен ме натириха в казармата , където изгубих две от най -
хубавите си години .

Черешата е красив и ароматен плод , символ на нестабилност в живота и е

перфектният пример затова , че той е не само кратък , но и много ценен.
Черешовото дърво призовава да отворим сетивата си за Щастието , за да
бъде животът ии изпълнен със сладки и плодотворни възможности и да се
насладим на красивите цветове около нас и го изживеем , сякаш е
последният и най - хубавия ни ден ! Направете го ! Аз не успях !
ПЕНЬОАРЪТ
/ Подарък за осми март /
Мой приятел преди време се задоми , но поради скромното си имотно
състояние бе принуден да заживее като приведен зет , или , както по –
модерно се изразяват днес , като поканен специалист . В желанието си да
направи добро впечатление , освен с добри обноски и примерно поведение,
не пропускаше възможността да обгрижи с внимание млада- та си съпруга
и най - вече майка и / тъщата / , за да има мир и любов в къщата . Така за
един осми март реши да ги зарадва приятно , като им купи и подари за
празника по един пеньоар . До тук добре , но лошото беше , че бяха еднакви
по модел и шарки , като целта му беше да няма някаква , макар и
благородна завист , между майка и дъщеря . Доволни и двете , след като
благодариха и почерпиха подобаващо, заживяха с обичайните ежедневни
грижи и задължения . Така , един ден приятелят ми , връщайки се малко по-
рано от работа , заварил жената наведена , разбира се , в познатия пеньоар,
да премита в коридора на къщата , а тя дори не го усетила, залисана в
домакинското занимание. Това го подтикнало на мисълта да я изненада с
любовни ласки , както и друг път се бе случвало неведнъж , обхващайки и
галейки я нежно по задните овални части , насочвайки определено
вниманието си под пеньоара. Така продължили няколко приятни минути
във взаимна наслада докато не прозвучал разнеженият глас на тъщата :
-- Зетко , аз съм баба ти , не ме позна ли ?
Като попарен се дръпнал и с неохота извадил ръцете си от затопленото
и току – що завладяно , подпеньоарно пространство .
Зачервен от притеснение , започнал да се извинява за допуснатото
неволно недоразумение , което би могло да се изтълкува като нарочно
прегрешение. Но тъщата , която не останала безразлична към споходилата я
интимнoст , а може би и с пресметнато очакване на подобна заигравка,
успокоила разтреперания зет , като го призовала да не се притеснява и да
не спира , а просто да се ориентира в обстановката . Последвали минути на
затишие и укротяване на страстите , след което – всеки се прибрал по стаите.

Не след дълго се върнала и съпругата и след кратка почивка започнала

да приготвя вечерята , облечена , разбира се , в познатия до болка пеньоар.
Лежал съпругът с вестник в ръка на дивана , не виждайки дори буквите и
премислял какъв ли подарък да избере за следващия празник ?

Така живеят дружно и щастливо и до днес .

 БУЛКАТА БЛИЗНАЧКА

Важен момент от живота на българите са сватбите , в които оркестрите

имат много отговорна роля , да не кажа и определяща ! От ранни зори ,
понякога до късно след полунощ да веселят и угаждат на сватбарите в
странните им прищевки , се стигало даже и до два-три дни . Нямам пред-
вид музикалните маратони от по една - две седмица , неприсъщи за
компактното българско население. Натъквали са се на какви ли не
екстравагантни и учудващи приключения , които оставят незабравими
спомени .
Като например подмяната на кандидат - булката с нейната по - голяма
сестра – не успяла да се задоми навреме , поради някакви недостатъци или
непредпочитание на местния претенциозен ергенаж . Неопитния кандидат –
жених в суматохата , притеснен от шума и подвикванията на подпийналите
в значителна степен сватбари, трудно би могъл да разпознае разликата под
спуснатото було , на добре накипрената булка . Както и случая на неточно
разбраните напътствия на свекъра от младоженека, в първата брачна нощ,
пред заключената врата на брачното ложе и буркана със свинската мас.
Или пък историята с непохватния младоженец , дръзнал по невнимание
да настъпи дългата рокля на булката, нарушавайки отчасти стайлинга и .
След звучната плесница , която тя му зашлевила пред смаяните сватбари,
на въпроса дали ще я вземе за жена, той отговорил – НЕ ! След това поканил
гостите от негова страна да заповядат в ресторанта, където вече всичко
било приготвено и да пият за неговото здраве и чест !
Всеизвестни са хитростите за доказване невинността на прегрешилите не-
всети, които са използвали кръв от носа или предварително заклано пиле.
Стигало се е и до аномалии в подбора на цвета и нюансите по чаршафа ,
със жълто-зелен оттенък , което с учудване породило в любопитните
сватбари съмнение за едва ли не спукана злъчка. Но това са може би
легенди.
Историята , която искам да ви споделя е по действителен случай в едно
великотърновско село от недалечното ни минало .
Обикновено селско семейство , с две дъщери – близначки . По стечение на
обстоятелствата, едната решила да се задоми . И както става в подобни
случай , след като сватовете се опознали и обсъдили детайлите , насрочили
датата на сватбеното тържество. В уречения ден и час оркестърът в бойна
готовност, застанал току – що в стартова позиция пред вратата на
младоженеца, бил пресрещнат от бащата на момичето с думите :
-- Сватба няма да има !
Вцепенен от този непредвиден обрат , Стойчо – диригента на оркестъра из
-вестен акордеонист в цялата околия , пък и не само , успял да запита:
-- Как така ?! Защо ?!, след което притесненият до крайност баща, казал:
-- Тази сутрин булката роди ?!!!

Едва сега Стойчо разбрал , че докато сватовете се уговарят и уточняват

нещата , изминало доста време и ха – днес , ха – утре , дошъл неусетно този
щастлив миг. Точно в нощта преди сватбата , бъдещата невеста се
почувствала в родилна готовност , която не можела да удържи и така в
ранната утрин, след като я откарали в болницата на близкия град, се
пръкнал малкия наследник. За щастие съвсем нормално, без да създаде
някакви извън- редни проблеми на щастливата си майка . Само дето
променил плановете
за сватбата и най-вече , на оркестъра който, както се очертавало щял да
остане без ангажимент за този ден, което финансово не било добро
решение.
Но само миг траело колебание на остроумния Стойчо, който веднага
измислил решение за спасяване на ситуацията, като предложил на
посърналия ба- ща гениален вариант :
-- Давай сестрата – близначка ! Ще я нагиздим с булчинската рокля!
Като и спуснем булото , няма да личи ! Много , много няма да го вдигаме
и така продължаваме по план ! Че нали тя е същата като булката ?! Пък,
после ще му мислим !
Изненадан от внезапното предложение , все още достатъчно ошашавен,
бащата се замислил доста , но в крайна сметка отказал .
-- Не става ! Всички в семействата знаят , съседите също. А пък и без
това бременността и бе на показ в селото през цялото лято .
Но упорития Стойчо не се предава лесно и напъва по първоначални план.
Кандардисването продължило още доста време, докато в един момент
телефонът иззвънял и близък роднина съобщил , че се намира в родилното,
булката е добре и се надяват да уговорят лекарите да я пуснат за малко,
колкото да се яви на церемонията в съвета . Така и станало !
Посрещната с бурни овации от сватбарите, след като подписали,
младоженците се отправили към ресторанта, където оркестърът ги
посрещнал с менделсоновия марш , а Стойчо специално ги поздравил по
микрофона .
Даже изтанцували едно танго, след което върнали булката обратно, за да
накърми новия член на семейството и се възстанови напълно .

Всичките са живи и здрави и до днес! Даже имат още деца и внуци,

някои вече са в чужбина , но това е друга бира , която ще я пием друг път.

Жив и здрав е и Стойчо и продължава да весели хората по сватби и

тържества, като се наслаждава на интересни небивалици, от които
находчивия българин винаги намира начин да се справи и намери изход
от всяка сложна ситуация !
 Борислав Иванов Ганчев
Гр. Хисаря

Борислав Иванов Ганчев е роден на 09.11.1959г. в гр. Хисаря, обл. Пловдивска. Има
педагогическо образование. Пише предимно за деца (под псевдонима Борко Бърборко), но
също така сатира и лирика. Негови творби често се появяват в централния и регионален
(пловдивски) печат, излъчвани са по някои радиа и телевизии.
Провел е десетки срещи „на живо“ с деца из цялата страна. По текстове на Борислав
Ганчев са композирани детски и хумористични песни. Награждаван е многократно като
участник в престижни литературни конкурси. Автор на книгите за възрастни „Безсмислен
бой”, „ЛюбоФ N-ска – копнежи и бодежи” І и ІІ част и „Тюрлюгювеч”, „Фениксът любов“,“Свят
за двама“ (в съавторство с Бета Наур), „Очите ти“, както и на книгите за деца „Аз уча азбуката
с гатанки”, „Свири, щурче”, „Какъв да стана”, „Гатанки от А до Я” и „Смятанки от 1 до 10”,
„Червенобуз юнак”, „Правилата опознай”, „Бамбо велосипедист”, „От зима до есен с
усмивка и песен”, „Zорко Супермен”, „Черга пъстроцветна”, „Ха, познай де”, „Дъхава китка”,
„Весел карнавал“, „Какъв съм аз“, „Шарено хорце“, „Календар гатанкар“, „Вълшебна
пръчица“, „Другарчета чудесни“, „Весел свят“ кн. 1 и 2, и др.
Отделни творби на Борислав Ганчев са включени в литературни сборници за детска,
хумористична и лирична поезия, в учебни помагала и в учебниците за начален етап на
българското образование. Член на Съюза на българските писатели. Живее и твори в Хисаря.
НОВОДУМНИК БГ

коКонавирус, какавидна личност, въздуховен, опечалбари, излЪжба,

Реврозона, културДрегер, Тътрешен човек, дибидюстабанлия, гъсоциални
мрежи, автотраПспорт, железоМътно разписание, Пародни обичаи,
селфитароци, баджакпот, Мръснар, Злобален свят

БАСНИ

ПРОСКУБАНАТА МЕТЛА

– Метеш, метеш…
Наужким само.
След твойто „метене голямо“,
я виж – навред – и там, и тук –
останал е я що боклук.
Такваз проскубана и стара,
се чудя, кой ти има вяра!?
Май за сметта си ти самата –
тъй Боклукчийската лопата
заяде се веднъж с Метлата.
– Проскубана съм, изхабена,
но точно затова ценена
и с мен премита Господарят тука,
че негов е и скъп му е боклука.

ВИДНАТА ВЪШКА

В опасност все и вечно гладна,

отнейде нещичко щом падне
да хапне бързаше и да се скрие.
Нищожна въшчица нали е,
храницата, макар оскъдна,
й стигаше да се засити.
Но да се крие из косите
омръзна й и взе, че мръдна
навън – наперена, солидна…
Нали е вече въшка видна
и славно й е потеклото,
излезе тя насред челото.
 ЕПИГРАМИ

ВиК ЕРОТИКА
При тази суша наяве
какво ли друго да прави –
кара я мало, голямо
на мокри сънища само.

ПРЕДПОЧИТАНО ЗРЕЛИЩЕ
Към показната мода парадна
май интересът доста поспадна,
но заизваждат ли се кирливи ризи,
„ревю“ такова всеки киризи.

МНОГО ШУМ – МАЛКО УМ

Срещу празничните фойерверки
вземат се все пак предпазни мерки,
но в задачката се днеска пита –
срещу кьорфишеци има ли защита?

ПРЕДПОЧИТАНА ТЕМА
Кой как препива и преяжда –
с това човек се днеска пъчи.
А пък духовната му жажда,
тя вече май не го и мъчи.

АФОРИЗМИ
Най-чести удавяния се случват в морето на удоволствията.

Има набито око. Затова му е все насинено.

Най-често своенравничат безхарактерните.

Мисълта за търбуха не рядко изяжда и главата.

Останал ли си на сухо все ще се намери кой да те накисне.

На младини оглеДало, на старини – оглевзело.

БОГАТАШКАТА КОЛИБА

Един бедняк,
незнайно как
се случило, забогатял.
Земи, имоти, куп пари
натрупал хей така, дори
накрай палат си вдигнал цял…
И уж в разкош там заживял,
но старата колибка пак
не бутнал бившият бедняк.
А който питал го: „Кажи,
защо колибката държиш?“,
„Защо ли?“ – му отвръщал той –
„Защото може, друже мой,
внезапна буря да захване,
да хвръкне моето имане
и ми остане само тя –
пак в нея да се приютя.“
 Борис Цветанов
Гр. Долна Оряховица
поощрение за кратки форми

1944-....... другата година няма да я пиша аз.

Войник от Сатиричния гонен полк от 1970 година.
Побивал знамена на победата във всички вестници и списания в България
даващи бойни полета на хумора и сатирата.
Печатал още преди демокрацията от двете страни на Желязната завеса.
Сега,поради липса на бойни полета в страната се бие за свободата на сатирата
на други народи като например САЩ,Канада,Русия...
ЕПИГРАМИ
ОТ МНОГО НОВИ ВРЕМЕНА

МОЯ СТРАНА...
Кой ли не опита,
но никой не обори я:
българската география
е вече история...

МЕЧТАНИЕ
Всички граници минахме,мама му стара,
та взе да ме топли и мене мечта:
татърся контрабандист да ме прекара
през границата на бедността.

ДРАСКАНИЦИ ПО СТЕНАТА НА ОБЩИНАТА

Ей така до края на мандата
власт да има кой от кой -
цялата рода във Общината,
иде РОДОВО-ОБЩИНЕН СТРОЙ.

МЕЧТАТА НА МАРКО
Ех,да стана депутат,
да звъннат и у мен парици,
че тогаз да видиш,брат,
покрай мене магарици...

ХЕЙ,ЖИВОТ,ЗДРАВЕ,ЗДРАВЕЙ...
Няма безсмъртие и пътища леки,
щом си тръгнал по клиничните пътеки.

ИНФОРМАЦИОНЕН ПОТОК
Тук обрали банка,
друга там ще оберат след час,
да не мислим много-много
как банките обират нас.

ПОСТСВИНСКИ...
Свинско днеска колкото щеш,
та мисъл друга ме морй:
от свинщината на управника ни вещ
за свинско вече нямам пари.
ПЕНСИОНЕРСКИ ЖИВОТ
Молим се тук на властта,
молим се от нета:
вдигнете пенсиите бе,хора,
та поне веднъж да вдигна самолета.

ТРАПЕЗА
Купих си днес аз луканка.
Тя излезе боклуканка.

ПО СВЕТА И У НАС
По света
по време на чумата - пир.
У нас -
келепир.

НАЗАД,НАУКАТА Е СЛЪНЦЕ
Всеки учен в нас не крие
стреми се страховете да достига,
никой не му пречи освен тия
на които нещо не достига.

ГЛАС ОТ ДУПКА
Едно време как беше -
за дума да гонят до дупка.
Днес тая мъдрост нищо не струва,
че всеки от своята дупка
нищо не иска да чува.

НАУЧЕН ДИСПУТ
Колегата се бори
не да ме обори,
а да ме събори,
че като ме събори
всеки ще може да ме обори.

ТАЙНАТА НА УСПЕХА
Аз му викам "ДА,БЕ!",
той ми вика "НА,БЕ!"
НАБЛЮДЕНИЕ С ПРОСТО ОКО
Много станаха търсещите под вола теле.
Не е там обаче бедата.
Все си е имало търсещи под вола теле.
Но сегашните вземат за това и заплата.

МАГАРЕТО НА ВАРЛААМ
Проговори му магарето с човешки глас
и то още от ранни зори.
Първите му думи(има си хас)
бяха "Дай ми пари!"

НАКАЗАТЕЛНИ МЕРКИ
За вината на владиката
наказани игумена с мъмрене
и попа
със сопа.

КОАЛИЦИЯ
Нашата каша
става и ваша!
 Валентина Панова Илиева /Стоянова/
Гр. Враца

Родена в с. Голямо Пещене, Врачанска област. Живее и работи в гр. Враца. Била е
кореспондент на в. „Транспортен глас”, редактор на предаването „Шарена кошница” в
радио Враца.
Свои творби е печатала във вестниците: „Отечествен зов”, „Септемврийско дело”,
„Враца днес”, „Зов за истина”, „Транспортен глас”, и др.
Стихотворения и разкази на Валентина Панова са печатани във юбилейния брой на
Антология „Развитие” – издание на Съюза на свободните писатели, сборника на клуб
„Арфа” – „От върха на моите години”, сборника „Той не умира”, антология „Ирин –
Пирин”, алманах „Околчица”, алманах на клуб „Ковачница” – с. Игнатица.
Издала е дванадесет книги, със стихове, разкази, фейлетони и афоризми.
Председател е на Конфедерацията на българските писатели – филиал Враца,
Регионален координатор на КБП. Председател е на поетичен клуб „Арфа” – Враца.
Секретар на СБЖ – филиал Враца.
Получавала е награди от различни конкурси.
През 2006 г. е наградена със „Златен боб” в село Радул.
През 2017 г. е удостоена със званието: Председател на КБП – филиал Враца.
ИМЕНЯЦИ

Нямаше по-радостен от Илко, щом разбра, че ще става дядо. Беше

сигурен, че единственият му син, не би го подценил и ще пишат внучето на
него. Започна да прави сметка, колко пари ще чу внесе на книжка. Какъв
мотор ще му купи като стане „мъжага” Дори заставаше често пред
огледалото и втренчено се оглеждаше с надежда малкия да прилича на него.
„Може да има и моите сини очи и къдрава черна коса. Това е рядкост.” –
говореше си сам. „Е, какво като съм на чирус. Той може да е по-якичък. Аз ще
го тренирам.”
- Няма да се дам на никой от селото. Когато се зажени и кола за
сватбата ще му купя! – говореше денонощно на съпругата си.
- Ти май-вече превърташ? – му казваше тя.
- Сине ти само кажи как с булката мислите да обзаведете стаята на
детето и повече грижа да нямате.
- Бе татко, ние си знаем. Ще повикаме майстори и всичко ще е наред.
Ще поръчаме по интернет обзавеждането. Спокойно! Живей си живота…!
Защо ще плащаш на майстори! Аз ще направя всичко!
Щом чу какво мисли за обзавеждането синът му, той не заспа цяла нощ
и прерови десетки фирми за обзавеждане на детска стая.
Само след два дни фирмената кола на завода достави детското
креватче.
- Булка, я ела да видиш първият подарък за внука.
В същия момент пред вратата пристигна друга фирмена кола с доставка
на детско креватче.
- Мира няма баща ви – излязла да укроти положението майката.
На другия ден по каталог доставиха два броя завеси за детската от една
и съща фирма. Разбира се едните поръчани от бащата, другите от младите.
Нали детето ще носи неговото име. Това вече го знаеха и децата в
селото. Не искаше да се посрами.
Когато му дойде времето и се роди детето…
- Е Илко, на кой носи името детето? – го попита съседа му чул
новината.
- Ще видим…!
- Как така? Ще видим ли се казва? – схванал, че нещо не е на ред.
- Ще видим! – отговори отново той и забърза на някъде.
След седмица, когато внучето го донесоха от родилното…
- Татко, ела да те запозная с внука ти Емил.
- Значи на мен то писахте?
- Как на теб? Ти си Илко, а той е Емил.
- Илко бях, но станах Емил! – и той остави на масата удостоверение
за раждане с името Емил. – Ние сме именяци, друго не може да бъде.
 ВАСИЛ СОТИРОВ
Гр. София
първа награда за стихотворение

Роден на 31 май 1947 г. в София в семейството на художници. Завършва Френската

езикова гимназия. Следва българска филология в СУ „Климент Охридски“. Работи в
Главна редакция „Хумор, сатира и забава“ при Българското радио, сп. „Карикатура“,
Студия за анимационни филми „Бояна“, в. „Пардон“, в. „Дума“, в. „Република“. Член е на
СБП.

Награди
„Сребърна фурма“ за хумористичен разказ - Бордигера, Италия (1977);
награда „Южна пролет“ за дебютна стихосбирка (1983);
„Сребърен МладЕж“ (1981) и „Златен МладЕж“ (1986) за хумористични разкази -
международен конкурс „Алеко“, София;
награда „Ламар“ за поезия (1990);
наградата на Съюза на преводачите в България (1993);
„Златен плакет“ за сатира в III-ия национален поетичен конкурс „За един по-
човечен свят“ (2003);
награда „Елин Пелин“ за разказ (2007);
„Каунь“ Първа награда за проза (2008);
наградата за хумор и сатира „Райко Алексиев“ (2008);
Годишната литературна награда на СБП за поезия (2013);
„Каунь“ Първа награда за поезия (2015);
Национален поетичен конкурс „В полите на Витоша“ Първа награда (2016);
Годишната награда на СБП за детска литература (2016);
Национална награда „Хр. Г. Данов“ - издание за деца (2017) „Жарава“ Първа
награда за кратки сатирични форми (2019 ) и др.
Книги:
„Лъвовете никога не плачат“ - разкази (1981), „Убийство на щурец“ - стихове (1982),
„Смъртен скок“ - стихове (1989), „Да ти излезе номерът“ - разкази (1989), „За едни има -
за други няма“ - стихове (1990), „Цвете в саксия“ - стихове за деца (1990), „Пъдене на
лоши духове“ - стихове (1991), „Да погалиш таралежче“ - стихове за деца (1991), „45
стихотворения стигат“ - стихове (1993), „Звезди посред пладне“ - епиграми (1994), „С
джакпот на челото“ - епиграми (1997), „Живи бяхме да се видим“ - стихове (1997), „Лека
кавалерия в подлеза“ - разкази (2000), „Душата на компанията“ - стихове (2004),
„Излизане от пейзажа“ - стихове (2013), „Няма грешка, има смешка“ - стихове за деца
(2016) и др.
ЕДИНСТВО
Да паднеш духом е едно,
да паднеш тялом друго е.
А падне ли над тебе нощ,
се носят най-различни слухове.
И раздвоен във своя път,
ти все така държиш на цялото,
разбрал, че никога духът
не пада по-далеч от тялото.
ЗДРАВЕОПАЗВАНЕ
Славя нашенската медицина,
закопчавайки си панталона -
взе ми за изследване урина,
както и пикаех на фасона!...
НАЛУДНИЧАВА МИСЪЛ
Тази мисъл не е ничия,
тя е в резултат на мое изследване:
„По-добре мания за величие,
отколкото мания за преследване!“
БОЛНО ВРЕМЕ
Днес човекът е пълен ахмак,
като изпаднал е той от каруца
и да бъде със времето в крак,
трябва да куца...
НОМЕРЪТ НА КИТАЙКАТА
Разплака ни се майката
и вече знай се,
че номерът на китайката
е COVID-19!
ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ
Джузепе Верди така и не разбрал,
че ще отпаднат всякакви ласки,
за да се играе операта му
„Бал с медицински маски“!
БРИФИНГ
Съдбата ни е проклета, г-н
Мутафчийски.
В криза не ни излиза късмета.
Правилно. Да не излиза!
БЪЛГАРСКИ ВЕЛИКДЕН 2020
Положението остава,
каквото и да плещите,
извънредно (да го е*а!).
Сиромашка държава –
палят се свещите
с огън втора употреба...
ГЛОБАЛНО
Нещастната ни нация
съвсем ще се загроби -
разбра какво е глобализация:
налагане на глоби!
ИЗХОД ОТ КРИЗАТА
Пак акъл на вас ще дам -
чуйте, глезльовци и глезли:
„Изход има. Той е там,
откъдето вий сте влезли!“
ПЪРВА ПОМОЩ
По житейската стръмна пътека
всяка помощ е ден до пладне...
Я подпри с едно рамо човека,
иначе няма да падне!...
ЗА КОГО БИЕ КАМБАНАТА
Дали сме от сой или соя,
всички разбираме мрачно:
камбаната бие за тоя,
който я ритне удачно!...
ПЕРСПЕКТИВА БЪЛГАРИНЪТ
Констатирам с присвито сърце Напълно е обречен -
това, което ме дразни: в това му е проблемът:
„И да се вземем в ръце, и дяволите вече
пак ще са празни!“ не искат да го вземат!

ОПТИМИСТИЧНА НАЗДРАВИЦА
О, чуй ме ти, изстрадал мой народ,
и всички вие, господа-другари:
да го ударим - хайде! - на живот,
преди самият той да ни удари!
 Велико Огнев
Гр. Силистра

Роден в с.Васил Левски, окр.Силистренски, на 31 юли 1950 г. в многодетно

семейство.За себе си Огнев изповядва: ”Родителите ми упражняваха най-
хуманните професии – животновъдство и земеделие. С педантичното си
възпитание те достойно отгледаха и подготвиха за живота четирите си мъжки
рожби. Аз съм най-малкият, вечно виновен за по-големите си братя и винаги
защитаван от родителите си. Началното си образование завърших в родното си
село. Основното получих в гр.Алфатар , техническото взех в гр.Силистра и
останах да работя в града като електротехник.В момента имам сервиз за битова
техника. Посещавам домовете като така ремонтирам уредите на място и мисля,
че правя едно голямо добро.Обичам да общувам с всички клиенти, а така се
раждат любимите ми афоризми.Достойнството и честта са основното в
характера ми.Имам двама сина – Драгомир и Пламен.”
Член на ЛС «Реката и приятели»
АФОРИЗМИ
 Няма пчела, която бяга от меда си, ако не й го вземем.
 Не се смейте през сълзи, ще удавите някого.
 Последната хапка може да е горчива, ако не ви изчакат да се нахраните.
 Пишете, за да не скучаете.
 И когато спя, не скучая – сънувам.
 Скуката я харесвам – не ми задава въпроси.
 Кои спомени да си спомним от младостта – тя цялата е спомен.
 Далече ли си от тези, които мислят какво да продадат, няма да бъдеш
продаден.
 Сочиш ли с пръст – това е отговорът към тези, които те сочат.
 Отложеш ли времето си за друго време, може и да не му дойде времето.
 Всяко време е с времето си, закъснееш ли, може и да ти мине времето.
 Държиш ли си ръцете разперени – плашиш, нито нависоко, нито надалече
ще стигнеш.
 На достойния живот не може да се отнеме бъдещето.
 Не преследвайте сатириците, те са стършели, а имат и жило.
 Роден съм навреме, в моето време; осъждат ми времето, но всеки на
всекиго осъжда времето.
 Всеки, който иска да бъде чист, цапа другите.
 Не пий вода от чешмата на тирана – може и отрова да има.
 Всеки, уважаващ тъщата си зет, би позволил на съпругата си да я покани за
съвместен живот, за да избяга той.
 Винаги съм съветвал синовете си да ценят парите, когато ги нямат, за да
знаят как да ги харчат, когато ги имат.
 Не може да се пледира за собственост на част от земята, след като си роден
след нея.
 Във всяко произведение е писано не само това, което трябва да прочетем.
 Във всяко мислене си има мисъл, за всяка мисъл трябва да мислим нужно ли
е да я кажем.
 Казвали са ми, че това, което пиша, е много мислене. Отговарял съм им, че
пиша за действителността в живота ни, ако пиша за сънищата си, съм
свидетел само аз.
 Цапаш ли историята, клепаш и бъдещето.
 Сънищата ни са всичко – мислите ни се сбъдват.
 Мислиш ли какво добро да направиш – това не е добро.
 Предпочитам обещалият ми гост да ме посети, отколкото да изхвърля
вчерашната надница и да проваля днешната.
 Предпочитам кратките фрази – една казана дума и знам следващите.
 Когато мечтаеш и враговете ти знаят – това ги побърква.
 Не досаждай на досадния – и той не търпи.
 Не съжалявам, че младостта ми си отиде, но не мога да свикна без нея.
 Извинете ме, но не мога да приема грозното – старостта, и да свикна с нея.
 Каже ли ти някой, че седмото му чувство е будно, не му вярвайте – само
първото е истинско.
 Останах с истинските си приятели, не че съм лош, другите продадоха
добротата ми на търг и ми спечелиха истинските.
 Първото нещо, което човек не харесва, е името си, докато не му лепнат
заслужилия си прякор, за да свикне.
 Съвестта си я продаваме, със страха си свикваме.
 Това, което се говори зад гърба ни, не че не е вярно, но не ни го казват в
очите.
 И миналото си е имало своите красоти и умни хора, но сега сме склонни да
съчиним куп нелепости за него, без да приемаме реалностите му.
 Излишните емоции понякога ни оскърбяват и унижават.
 И трагедиите са навреме, но не ги очакваме.
 Жени, взели си поука от миналото, осигуряват спокойно бъдеще на мъжете
си.
 Враговете не ме обичат като приятелите ми, но ме ценят, защото са
поумнели.
 Стойностите на циника са да обезценява всичко.
 Звездите са се ориентирали – едните са на небето, другите – на сцената.
 Има защо да опознавам животните, те са по-човечни от хората.
 Алкохолът ни кара да забравяме, но не забравяме да го пием.
 Ако ловът е спорт – защо убиваме?
 Добрият учител учи, останалите преподават.
 Ако захвърлим молитвите и молбите към неразумните, а хванем писалките
и пишем закони, ще спасим умните.
 Политиците често оправдават некъдърството си с фразата: «По-добре късно,
отколкото никога!». Това важи ли за Бърза помощ?
 Много сме родените на село писатели и искаме да сме такива, но нужно ли
е да си събуем цървулите, за да дойдем в града.
 Жените са различни единствено в пъшкането си.
 Велислава Райдовска
Гр. Смолян
Обичам да си съчинявам кратки забавни историйки, които първо усмихват мен,
а после – и моите приятели. Някои от разказите ми са публикувани през годините в
художествени издания: в-к „Стършел“, сп. „Проглед“, Алманах „Нова българска
литература проза“ и др.
Това ми даде смелост и увереност да сътворя моето „Хапче против стрес“ –
сборник с избрани разкази, който издадох миналата година (2019). Това е моят начин да
избягам от сивото ежедневие, да бъда позитивна и да предам положителна енергия на
хората около мен.
 ЩО Е ТО СЪВРЕМЕННА ТЕХНОЛОГИЯ
И ИМА ЛИ МЯСТО ПО ВРЕМЕ НА КАРАНТИНА

Шило в торба не стои. Та и ние. Не зная от къде се взе този Ковид-19, ама
няма да ни сломи. Нашият малък, но сплотен клуб „Проблемите на другите:
интересни и разрешими” не спря своята дейност.
- Любо, учениците как ходят дистанционно на училище? – първа реагира
баба. – Ами и ние така да го направим.
Ахил, моето гардже ненагледно, веднага възприе идеята и се зае да ни
организира в една виртуална платформа. Подозирам, че тази готовност
идваше от недоволството му, че през час чистех клавиатурата, телефона и
други повърхности в стаята му.
И започнахме да се събираме всеки ден. Вихра ни изнасяше лекция как
да чистим по-ефективно. Запозна ни детайлно с всички почистващи и
дезинфекциращи продукти, налични към момента в търговската ни верига.
- Вихре, помагай! Вчера обявиха, че ще ме изгонят, ако продължавам да
трия с този препарат – изстенах аз на втората седмица. – Вярно, 99 процента
унищожава бактериите, ама много вони, бе, душице! Работата у нас вече на
развод намирисва!
- Ами сигурно имате ракия или водка. Давай с нея.
- А, не! Тогава работата ще намирише на убийство – възкликна Миле,
който тъкмо минаваше през стаята. Това директно отхвърли този вариант.
След този разговор особено ценни бяха и съветите й за домашните
средства, с които всяко домакинство разполагаше. Без спиртните напитки,
разбира се.
Сладуна продължаваше да се вихри по кухнята и да създава кулинарни
шедьоври. Само че този път ни водеше онлайн курсове и всички готвехме с
нея. Не зная защо, уж продуктите едни и същи, старанието ми – двойно, че и
тройно, ама все нещо не ми се получаваше като нейното творение.
Критиците в къщи бяха на различно мнение.
- Ами то винаги си личи кога една творба е копие – мърморех си аз.
- А бе, то има и ученици дето надминават учителите си, ама нашата
Люба не е от тях... – констатира баба.
- Е, да, ама да не забравяме, че всеки творец си има собствен почерк. На
мен твоят си ми харесва, Любе – успокояваше ме Миле.
- А бе на мама е най-хубаво – слагаше точка на спора Ахил, слънчицето
на мама.
Ей такава градивна критика харесвам!
Деспа имаше поглед върху заниманията с малки деца. Нали у тях тя
отговаряше за възпитанието на внуците. Пламена ни свеждаше и
разясняваше последните разпоредби на управниците от различни нива. Аз се
грижех за духовната им храна – следях за он- лайн представления и филми,
препоръчвах книги. Малък проблем възникна между Иванова и снахата на
Деспа. Те, нали и двете си бяха кокони, се скараха на коя козметичните
продукти са по-добри и по-качествени. Ние в клуба смятахме, че и двете
предложения надхвърлят семейните ни бюджети. Последното твърдение
обедини двете врагини около становището, че красотата иска жертви и то
немалко. Жертвите, в случая, даваха половинките им, но „цената да имаш
прекрасно създание до себе си си заслужава”, твърдяха и двете. Но тъй като
нашите половинки изказаха единно мнение, че си ни харесват и такива,
каквито сме, сведохме помощта на Иванова до упражнения за стягане на
определени части от фигурата. И понеже аз най-активно и разпалено
поддържах тезата за естествената красота, ударът не закъсня. Тъкмо ги бях
поканила на представление на най-прекрасните и грациозни балерини,
когато Иванова ме „надцака” и плати на всички дами от клуба представление
на някакъв нашумял мъжки балет.
Разбира се, обсъдихме разпределението на бюджета на семейството от
третия етаж. Изказахме някои препоръки, но се въздържахме да ги
споделяме с тях. Първо, защото официално не ни питаха и второ,
финансовите съвети са си скъпи. Кои сме ние, че да ги раздаваме безплатно?
Обсъдихме и ухажорите на кифлата от съседния вход. Наложи се да
направим проучване из социалните мрежи и то по доста откъслечни данни.
Иванова не беше чула добре подробностите през стената. И още много теми
си имахме, ама няма сега да издавам вътрешна информация.
Мъжете и те си продължават турнирите по карти, табла. Вечер се
събираме виртуално, „ваксинираме” се с дружни наздравици. И Великден си
празнувахме. Ахилчо ни спретна виртуално чукане на яйца. Загубилият
трябваше да почерпи. Леко манипулирахме резултатите, ама то Иванов
бълха го ухапала. Все пак трябва да се вземат всички фактори под внимание.
А и резултатът показа правилния избор на губещ, защото агнешкото, дето ни
го доставиха от ресторанта, си беше перфектно. Сладуна нарочно падна
служебно, та да опитаме последния й десерт, посветен на развилнялия се
вирус. Облизахме си пръстите, макар да не е много препоръчително сега.
Ей така си живеем. Времето си лети в дистанционна работа, ангажименти
и виртуални срещи.
– Добре имаме технологиите, хора! Изолирани сме, но не съвсем. Все пак
още Аристотел е казал, че човекът е социално животно... – обобщи баба една
вечер и пихме за нас, хората, и за технологиите, дето по друго време ни
разделят, а сега ни събират...
 Венко Димитров
Казвам се Венко Димитров. Дълго време работех из държавната администрация,
занимавах се с уж много сериозни неща, подготвях становища и други бумащини и
бях оставил художественото на заден план, въпреки че от малък пиша. В един момент ми
писна, напуснах тази сфера, пуснах коса и брада и прибрах от улицата няколко котки.
Започнах постепенно да се връщам към това, което най-много ме влече -
художественото творчество.
В последните години имам награди за разказ от Националния литературен конкурс на
името на "Яна Язова" (пак на сериозна тема), едно по-ведро отличие от хумористичния
конкурс "Първоаприлска патерица" за фейлетон и грамота за поезия от Националния
поетичен конкурс "Огърлица от разЛОМени слова".
Колеги

Хенри Кисинджър ще е горд от този доклад. Той е потвърждение на един

негов постулат, който успешните дипломати и бизнесмени следват.
Бях пуснал обява за двайсетгодишен диск с музика – сувенир на известен
български отбор. Звъни ми две години по-късно някакъв дървеняк. Строго ме
заразпитва за какви ли не подробности. Поиска да се видим да вземе диска, а
на мен пет лева да даде. Уговаряме си срещата и ми обяснява как да го
разпозная:
– С полицейска риза съм.
За част от секундата преценявам, че насреща ми има страшен галфон и
отвръщам на удара:
– Ааа – колега!
Кратко пръхтене от другата страна и след извество мълчание чувам
„Довиждане”.
На срещата до метростанцията ме чака някакъв льольо с правоъгълни
панталони и загашена в тях квадратна тъмносиня риза. Няма нищо общо с
полицейска униформа, нито с познатите ми охранителни фирми. Сигурно е
купена или от майка му, или от баба му. И още толкова сигурно е че споменава
„полицейската” си риза като защита да не го минат.
Гледа ме изпод вежди. Аз, колегата му, подозрително нямам вид на
полицай с дългите си коси и брада и избеляли къси гащи.
– Нали не е много надран?
– Донесъл съм ти два да си избереш. И двата ги пробвах.
Подавам му две почти еднакви кутийки. Едната със захабена обложка, но
добре запазен диск, а другата – диск с драскотини, но обложката като току-що
отпечатана. Правоъгълно-квадратният ми клиент старателно оглежда дискове
и обложки, сумти, бърчи още вежди, накрая слага запазения диск в запазената
обложка с троснато „Добре” и вади от джоба си точно приготвената петолевка.
Ясно накъде отиват преговорите, правя навременна оценка на риска и
смело офертирам:
– Давам ти ги и двата за шест лева. Да си имаш резервен за всеки случай.
Той се смръщва, сумти, изглежда възмутен и шокиран, но явно решава, че
офертата не е за изпускане и трескаво почва да си бърка по джобовете. Вади
някакви монети, навярно парите му за билетче, понеже след транзакцията, не
се върна в метрото, откъдето дойде, а замаяно тръгна да пресича булеварда.
Май е влязъл в преразход и кой знае къде ще се връща пеш.
Мен пък, въпреки че пробутах боклуци, които с години прашасваха, ме
беше яд, че можеше да изкарам от двата диска поне за още едно билетче.
Разделихме се в недобра кондиция, но пък Кисинджър и големите
финансови умове казват, че успешните сделки са тези, при които и двете
страни са еднакво нещастни.
Сребърното езеро

Дирех Смисъла къде ли не. Започнах все повече да се уединявам в

планината, търсейки прозрение свише. В една чудна лятна вечер, обсипана със
звезди, се появи Той. Старецът с достолепна бяла брада, от чието лице се
излъчваше доброта, благородство и мъдрост. „Знам за какво си дошъл.
Последвай ме!” проговори Той с внушителния си глас и се изгуби в тъмното.
Дори и да не беше казал нищо, бях сигурен, че ще го последвам и съвсем скоро
се озовах на огряна от Луната пътека водеща към върха. Старецът вървеше
далеч напред по сияйната пътека, а след него крачех бодро аз. Колкото повече
се изкачвахме, толкова по-бодър, силен и здрав се чувствах, обзет от космична
енергия. Съдбата ми беше пратила тайнствения старец, а може би това беше и
самата Съдба. И изведнъж сякаш ненадейно, и сякаш от нищото се озовахме на
една поляна в подножието. Лекият ветрец движеше тревите. Сребърните лъчи
се отразяваха в скалите наоколо, попиваха в заспалите цветя, събуждайки ги за
друг, таен, метафизичен живот, а тревата се движеше на вълни като сребърно
езеро. В цялата тази приказна феерия, във водите на това така тайнствено и така
желано сребърно езеро, аз бях потънал в богоговеен екстаз и слушах вятъра.
Старецът, който вече не приличаше просто на възрастен планинар, а на светец
със сребърната си вече брада, протегна святата си десница към една заострена
скала на границата между поляната и пропастта и чух гласа Му. Стоеше там
гордо изправен, придобил съвсем други, божествени черти, а аз приближих до
него цял треперейки от богоговеен екстаз. Посочвайки скалата деляща реалния
свят и отвъдното, Той възвести: „Ето за това си дошъл, нали” – събу гащите си и
седна с блажена физиономия върху заострения камък. Може би чак сега
осъзнах, че човекът срещу мен бе полугол или пък сега го асимилирах, но от
тази вечер спрях да диря смисъла на живота по баирите, а тръгнах да търся
мацки по морето.
 Весела Иванова
Гр. Пловдив

Родена съм в кв.“Капана“ на гр.Пловдив в многодетното семейство на Ганка и Димитър

Иванови като трето дете между трима братя.
Завърших „Музикалното уч-ще “ в родния си град и „Музикалната академия“ - София със
специалност пиано. Трудовият ми стаж е като препода вател по пиано. Носител съм на Златна
лира на „Съюза на музикалните и танцови дейци“ за съюзна дейност.
Магистър съм по „Публична администрация“.
Пиша от дете. На 13 години отпечатаха първото ми стихотворение спечелило награда. През
1982 г. в Бургас ми присъдиха „Голямата награда на името на Фома Фомич“ за фейлетон.
Председател на журито беше Мирон Иванов. Отличавана съм и с други награди. През 1989
година са издадени книгите ми:„Не си отивай доброта“ - проза, и, „Ухания“ - стихове.
Щастлива майка съм на две момчета и момиче. Радваме се със съ прупмми на седем внуци,
момчета и момичета, и една правнучка.
ПЕЙКА НА ЖИВОТА
за пораснали деца

- Борисее, къде си ? Чуваш ли ме, къде си се запилял?

Дядо Борис не се обажда, вече не дочува, а и собствените му мисли са му
достатъчни. Не му липсва компания, разговаря си сам. Все още вижда и чете
достатъчно, за да има храна за размисъл и да се вълнува от новото, което не
познава.
- Защо не се обаждаш? Какво правиш?
- Седя на пейката на живота.
- Какво, какво? - Сяда до него Добрина.
- Ха така, седни и ти. Хубава работа съм направил и навреме. Хубаво нещо е
животът, откъдето и да го погледнеш - що хубави неща съм направил! Помниш
ли баба Хуба? За нея съм се сетил.
- Как да не я помня! Първата ни съседка. Първата ни гостенка, когато купихме
Гайдаровата коща. От нея научихме как я знаят в селото. Мъдра жена беше. Не
я чух веднъж да се оплаче. Как живееше сама, тя си знаеше. Синовете й така и
не ги видяхме.
- Поогледай се само и колко неща ще разбереш. Пейките само колко неща ще
ти кажат. Ей тая, над нас на завоя, дето пътят е най-опасен, загледала ли си я?
Обществена работа е! Но какво им пука на тези дето живеят до нея - да са я
боядисали или измили? Над нея шатра са сложили, а пред нея маса са
курдисали. Седят си по- трима, по-петима и се чудят накъде да гледат. Майките
с количките, бабите с децата, старите хора с тояжките слизат на платното,
колите ще ги отнесат, че и „добър ден“ казват на разсейващите се. Живот си е
това - демокрация!
- Да са само те, с мед да ги намажеш. Тротоарите, където ги има или са
обрасли, или са заети от живеещите в близост. А на завоя наистина е страшно,
два пъти за малко да ме отнесе кола.
- Веднъж баба Хуба както си пиехме кафето и разговаряхме ми каза:
- Борисе, аз да ти река, как го виждам нашето дередже. Нищо, че един път съм
ходила на кон в Асеновград, защото голямото момче беше в болница. Виждал
ли си кравешко лайно кога мине през него каруца и го среже на две? - Кимам с
глава, а баба Хуба мести чашата с кафето и ми показва нагледно с ръце:
- Ей туа са фашистите — посочва едната половина.— А ей туа са комунистите.
Няма какво повече да кажеш.
- Гледа ни баба Хуба отгоре и се радва, че я помним. Може ли да не я помним!
С мекия й говор от който децата ни нищо не разбираха, а тя все имаше нещо
скрито за тях: бомбони или локум.
Седят възрастните хора на пейката, която на никой не пречи, Заедно са, и не
са - всеки е със споменете си. Баба Хуба така и не дочака демокрацията и баш
дивократите. Не успя да види как й върнаха нивите и горите, за които им
казваше. Не разбра, че онова, което трудолюбивите българи построиха,
партийните им другари го присвоиха. Помня изумлението ни, когато цветната
телевизия влезе у нас и видяхме, че фашистките знамена са червени като
комунистическите - и защо ли ...? Все още стоим на прага на демокрацията и
всеки си я „присвоява“ както му е удобно, а баба Хуба ни гледа отгоре и пита:
- Трябва ли да се спънем в долния праг, за да се сетим, че има и горен…?
 Веселин Димитров
Гр. Мездра

ДА ОЩАВИШ СОБСТВЕНАТА СИ КОЖА

Моят баща Димитър Цеков Дилов Дишков имаше чуство за хумор. Той е
първият висшист в селото. Независимо дали с шапка или бомбе, татко винаги
носеше на бутониерата си цвете или кърпичка, извезана разкошно от майка
ми, така че на партита и соарета (вечеринки) той бе най-елегантния човек.
Запазил съм много бисери от него. Някога забраняваха да се щави кожа,
та от Мездренската община му дават следната служебна бележка, която пазя
още: „Дава се настоящата бележка на Д. Ц. Дилов, да ощави собствената
си кожа, за нуждите си." (Става дума за свинска кожа, а не за неговата кожа).
Ето един бисер от писмата на кака ми Марийка с автентичен правопис: „Но
знайте, че и азъ, макър и да съмъ влюбена въ Васъ, азъ не мога нищо да Ви
кажа сега, защото затова требва повече мислене..."

С ЕДИН КУРШУМ ДВА ЗАЕКА

Случката стана надвечер в една тъмна гора. Стрелях и нещо падна на

земята. Какво чудо - два заяка.
Една сутрин видях в реката диви патици. Стрелях и по чудо убих четири
патици, но те не бяха диви, а питомни. Дъхът ми спря, когато разбрах че са
патиците на комшията с рибешките очи. Ритнах ги в реката и приключението
се свърши.
Той, (съседа с рибешките очи] влезе посред нощ с оградата си един метър
в двора ми. Оплаках се на съседката, че ще влеза в нейния двор, а тя ми рече:
„Ако ти влезеш,дз трябва да завладея улицата. Не, казваше тя, обясни ми, аз
нищо не разбирам. Защо всички зад теб, трябва да се изместваме, до къде ще
стигнем, до реката?" Стана така ,,0te toi de la pour que je m'y mettre" (стани ти,
да седна аз]. Първо брат ми навлезе в двора, а комшията вместо да му го
върне, влезе в моя.
А какво стана с „един куршум два заяка" - баба ми Йона ги сготви в
тенджерата, като я залепи с тесто, та бяха много вкусни.
Заради това аз желая, желая искренно и силно, горещо желая религиозното
образование от черквата, а не от партията. Аз желая то да бъде искренно, а
не стремежно, желая то да има за цел небето, а не земята.
 Веселин Зидаров
Гр. Трявна

Роден на 04.01. 1950 г.

Има зад гърба си десетина изложби в страната и чужбина, множество участия в
конкурси, редица награди, а негови карикатури са включени в престижни родни и чужди
издания. Повече от три десетилетия рисува карикатури и пише – проза или римуван хумор.
Почти веднага започва да изпраща рисунките си за Международното биенале на хумора и
сатирата в изкуствата и вече има 14 участия.
Веско Зидаров е участник и в няколко кураторски проекта на ДХС (1998 – „Европа
мечтае за България”; 2004 – „Какво, Швейцария ли?”; 2009 – „Евросапиенс”), негови
карикатури от фонда „Хумор на народите” са част от прочутата пътуваща изложба на музея
„КарикаТуристи” (от 2008 до настоящия момент), представен е в каталога на Дома „Равнис
по Европа”. Често можем да видим негови творби във вестник „Стършел” или в друго
национално издание И до днес художникът, който е автор и на три книги с афоризми,
публикува своите творби във вестниците - „Стършел”, „Трета възраст”, „Смях”, „Тревненска
седмица”, „100 вести” и др.
КУЧКАРНИКЪТ
Фейлетон

До контейнерите с боклук, изнемощял от глад, брадясал, със сплъстена

коса и само с два кучешки зъба в устата, стоеше на четири крака един от
клошарите на квартала. Мъчеше се да се изправи на крака, но нямаше сили.
Помиярите така бяха свикнали с него, че го приемаха безусловно в своя
кучешки свят.

Една студена и мъглива сутрин бе проведена хайка за безстопанствени

кучета. Бай Мечо /така му беше прякорът/, както си стоеше на четири крака
сред своите побратими, попадна заедно с тях в мрежата на кучкарите и беше
откаран в приюта за кучета. Така там Мечо сутрин, обед и вечер получаваше
своя кучешки порцион. За четири седмици се завръндиса, зачерви бузи и ...
опааа... взе, че се изправи на крака и това му беше фаталната грешка. Изритаха
го от кучкарника.

Иначе той беше интелигентен човек и се замисли: „Що така аз, човек с
виеше образование, да бъда принуден да водя кучешки живот? Не, не! Това
не беше кучешки живот! Защо да се обижда кучешкото съсловие? Та за едно
домашно куче на Запад стопанинът му отделя сто и петдесет до двеста евро
на месец и същевременно му осигурява съвременно медицинско обслужване.
Та даже и у нас за един помияр в кучешкия приют месечната издръжка е
триста и осмедесет лева, докато минималната пенсия за такъв, като мен, е сто
и трийсет лева."

След тези размисли бай Мечо се завърна при контейнерите и ето че там,
за негова изненада , го спипаха от данъчната полиция. Отправено му бе
обвинение, че дължи триста и осемдесет лева на общината за прекараното
време в кучкарника ...
ЗА КУЛТУРАТА И ОЩЕ НЕЩО
Така ни е било писано... още преди да се измисли азбуката.

Образованието е мощно оръжие! Повечето изпити се вземат с пищови.

В граматиката има времена, които са облачни и за учениците.

И от плодовете на познанието става компот в главата.

Словесните ни пътеки са обрасли с чуждици.

Красивата учителка не даде кой знае какви знания на учениците, но пък

доразви подсъзнанието им.

Учителката изпита Гошко за Алеко Константинов. Той извади столевка с лика

му и направи анализ, колко е необходим точно сега този Алеко.

Откакто пуснаха банкнота с лика на Пенчо Славейков, едно разбрах, че не

всеки разбира от поезия, но от пари - да.

От гледане на телевизия... не може да се видим вкъщи.

Изкараха го на бис един път, втори път, трети път. На публиката й хареса да им
се кланя.

Майстор на перото! Оскуба толкова спонсори.

Стана почетен член на писателски съюз, но не стана почетен.

Тиражът на книгата ограничен, авторът - също.

Болното въображение понякога ражда добра поезия.

Казват, че поезията лекува. Но не мога да разбера кой е болният - поетът или

читателят. \
Ние сме „камерна държава“ - с най-много камери на глава от населението.
Камери по пътищата, камери в банките, камери в магазините, камери в
училищата, а за тези, които бъркаха в държавната хазна, там камери няма.

Българите се делят на бедни, богати, по-богати и ... застреляни.

Гърците, като се напият, трошат чинии, а ние - главите си.

В потребителската кошница на един олигарх попаднаха: една камара

депутати, министър, няколко висши магистрати и в подаръчен комплект, две
елитни проститутки.

За някои България е пак на три морета. Имат хотели по Черноморието, яхти на

Бяло море и вили по Адриатиката.

Ябълката на раздора е често плод на мизерията.

Народът бере душа в райската градина, наречена България.

Има Година на змията, Година на заека, Година на кучето, Година на коня,

Година на бивола, Година намаймуната, а как ми се иска да има Година на
човека.

Страната ни се намира на Балканите, а както е тръгнало, народът ще го търсим

през девет планини, та чак в десета.

Станахме граждани на света! Синът в Америка, дъщерята в Испания, бащата в

Германия, майката в Гърция.

Когато краят на света настане, нас българите нама да ни хване, защото сме сто
и кусур години назад във времето.
ОТМЪЩЕНИЕТО

Това е по действителен случай. Колекционерите винаги са били за мен

интересни и чудати хора. Този техен стремеж граничи с лудостта.
Колекционерството е свързано с много време, познания и средства. Не
знаех, че в моя роден град имам познат, който колекционира бутилки с
уиски.
Един ден, разхождайки се с приятел из старинната част на града,
попаднахме точно на този човек. Завързахме разговор и от дума на дума,
взе че не се стърпя да се похвали за своето налудничаво хоби. Покани ни на
гости да видим колекцията му. Останахме шашнати. Можете да си
представите хол от трийсет квадратни метра, а едната страна на стаята по
цялата й дължина бе остъклена секция с рафтове, на които бяха наредени
различни видове маркови уискита. Това си беше добра инвестиция.
Помислихме си, че ще ни почерпи от този еликсир, но уви. Почерпи ни с по
един бонбон. Оказа се пълен въздържател. Изнесе ни една подробна
лекция за производството и технологията на някои от марките, запозна ни с
„пушеното уиски“, производство на ирландците, правено от кълнове,
опушвани с торф. Бяхме учудени от познанията му. Обясни ни, че от трийсет
години колекционира и се е отказал от много други удоволствия в живота.
Накрая си тръгнахме и на изпроводяк моят приятел, с чувство за хумор, каза,
че не е лошо да го затвори само за десет дни в тази стая, за да направим
експеримент, как ще му подействат различните напитки. Отговорът бе също
остроумен. Домакинът ни отвърна, че сигурно ще трябва да вика „Бърза
помощ“.
Минаха доста години и един ден пак срещнах този човек на улицата
неузнаваемо променен. Беше с болнав вид, съсухрен. Поканих го да пием
по кафе. Дори не изчака да попитам и човекът открехна душата си. Останах
поразен от това, което ми разказа. Разбрах, че се е развел. Останал самотен.
Един ден, както си стоял до витрините с уискита, забелязал на най-долния
рафт, че някои от бутилките са хванали мухъл. Взел една от тях и разбрал, че
е отваряна. Проверил друга, оказало се, че и тя е такава. Започнал да
проверява всичките и за негова голяма изненада констатирал, че цялата
колекция е пълна с чешмяна вода. Оказало се, че неговата възлюбена преди
развода е извършила тоза жестоко отмъщение, като изливала бутилка по
бутилка от драгоценната течност в мръсния канал. Не знам как вие бихте
постъпили в такава ситуация? Чакам вашите отговори.
 Георги Крумов
Гр. Смолян
поощрение в раздел
„Стихотворение или кратък хумористичен разказ“
Роден на 16 април 1939 г. в Сливен. В родния си град завършва музикално училище.
Работил е като учител по музика, диригент на акапелния хор и духов оркестър в
Чепеларе, директор на Дома на културата в Рудозем, като журналист в смолянския
окръжен вестник „Родопски устрем“, секретар на община Смолян, актьор в Родопския
драматичен театър, юрисконсулт, адвокат и окръжен прокурор на Смолянска област
от 1994 г. до пенсионирането си на 1 септември 2000 г.
Автор е на 50 пиеси, излъчени от Радиотеатъра, Телевизионния театър, играни
от драматичните театри в Смолян, Шумен и Дупница, печатани в списанията
„Театър“, „Театрална библиотека“ и „Естрада“. Издава книгите „Този свят е и мой“,
„Незаконна любов“, „Аз израснах в старчески дом“, „Френска любов“, „Усмивки в живота
ми тъжен“, „Може би някога някъде“, съавтор е на три литературни алманаха „Тракия“ на
издателство „Хр. Г. Данов“ в Пловдив. Три пъти печели националните конкурси за
любовна лирика „Ерато“ на вестник „Уикенд“, носител на сребърен медал за сценарий от
международния кинофестивал в Бърно през 1973 г. и златен медал от Одеската киностудия
в Украйна.
В негови пиеси са играли именити актьори като Славка Славова, Коста Цонев,
Жоржета Чакърова, Меглена Караламбова, Вълчо Камарашев, Марин Янев, Илия Добрев.
Носител е на златния плакет за цялостно литературно творчество от Окръжен съвет за
изкуство и култура гр. Смолян.
ПЪРВА НАГРАДА
В канцеларията на кмета в село Горна Мечка влезе непознат развълнуван
младеж.
— Добър ден! Казвам се Здравко Здравков.. Прочетох във вестника, че. печеля
първа награда от вашия литературен конкурс!
“ Аааа, много се радвам,,, много се радвам. - подаде му ръка кметът. - Жалко,
че ви нямаше на тържеството.. Имаше журналисти духова музика, кебапчета и
прочие. ....Първата награда е едно одеяло, тъкано от нашите селски жени.
- Аз с това одеяло никога няма да дръзна да се завивам, ще го сложа в рамка
на стената, за пръв път печеля в конкурс и...
- То с рамката е лесно, ами го няма одеялото. Дали сме го по грешка на
втората, награда. Затова пък ще получите чифт везани терлици, със сърма и
брокат.
- Чудесно!; Аз никога няма да дръзна да обуя тези терлици..
- Искате да кажете терлик..., защото в суматохата сме дали другия на третата
награда заедно с цедката за чай… Но ще ви подарим картичка с изглед на
нашето село Горна Мечка, ще сложа печат и лично ще се подпиша.
- Е, все пак е мил спомен, аз понеже за пръв път…
- Свършили са се картичките с нашето село, но имаме изгледи от съседното
село Долна Мечка. Само на три километра е и сме от една община.-Вижте
какво, аз из пътя изпих две водки и се пошегувах, в никакъв конкурс не съм
участвал. Чао и поздрави на Долна Мечка!

ПИСМО ДО ТВОЯ СЪПРУГ

Аз съм злодеят, който по тъмно
тъпче из твойта семейна градина.
Крада целувки. И щом се съмне
все едно всичко, вече е минало.
Ти да не мислиш, че я обичам?
Нейното име не ми е скъпо...
Просто е хубава и се развличам,
защото дните са страшно тъпи..

Знам, че съм грешен. Ще ида в Ада,

там, във казана, ще вия от болка.
Не са ми нужни прошка,, пощада,
било, каквото било. Толкова.
Но ми олекна. Вече научи
аз какъв съм,, жена ти каква, е.
Нощем не пускай лошото куче..
То ме познава. И не ме лае...
 Георги Панталеев
гр. Плевен
От 2016 г. участвам и предаването: „Рано в неделя“ - „Законите на Мърфи“
на Българската национална телевизия.

Отдавна колекционирам афоризми, защото са ми интересни

оригиналните, поучителни и съдържателни мисли. Записвал съм и мои, което в
един момент ме накара и аз да се пробвам. Ръководя се от това, че всяка
сентенция трябва да има някакво послание. Например онзи ден срещнах един
приятел, който запомнил последния ми афоризъм, излъчен по радиото в
неделя, и ми го цитира дословно: „Парите не миришат, но могат да вмиришат“.
А аз харесвам една мисъл „Животът е съдба или случайност“ - каквото и да
правиш, не можеш да избягаш от това. Така е и при мен – в тази рамка съм,
както и всеки.
Когато не се чува гласът на народа се чува шумът на окови.
XXX
Природата дава живот, оръжието отнема.
XXX
Изгубената вяра във властта може да се потърси на площадите.
XXX
Веригите разкъсват не събудилите се, а прогледалите.
XXX
Свободата няма господар.
XXX
Свободата е като въздуха, колкото е по — малко, толкова по трудно се диша.
XXX
В замърсената природа по-трудно се откриват чисти хора. XXX
Ако властта не пази обществото, то започва да се пази от нея.
XXX
Колкото повече мълчим днес, толкова повече въпроси ще си задаваме утре.
XXX
За да ходят по килима, някои замитат истината под него.
XXX
Ако справедливостта се търси на площадите, властта няма място в палатите.
XXX
Парите не миришат, но могат да вмиришат.
XXX
И в свободата може да се чуе звъна на окови.
XXX
Най-краткият път за среща е властта е от урните до площадите.
XXX
Убиваме ли природата, убиваме себе си.
XXX
Когато някой казва: „Държавата това съм „Аз!“, други остават без държава.
XXX
Идеята на мнозинството се превръща във власт на малцинството.
 Георги Янев
Гр. Меричлери

Прозаик, поет и краевед, роден на 26.04.1943 г. в гр. Меричлери, област Хасково.

Средното си образование завършва в Димитровград и Стара Загора. Житейският му път
минава през перипетиите на общ работник в мините на Марбас, Димитровград, опитва и труда
на строителя в АТЗ Ст. Загора, за да стане и личен състав на рудник „Гита" Марбас, а по късно и
инспектор към ДЗИ Димитровград. Публикувал е разкази и очерци във вестниците: „Миньорски
фронт", „Димитровградска правда", „Хасковска трибуна", „Кооперативно село", „Труд". Събира
краеведски материали от 1960 г. Автор на историята на родното си място „Меричлери в
историята и в мен" (2009), „Един корен - два върха"- хроника, изследване на своя род Жаргови-
Пачови (2012). През 2013г. посвещава документалната си повест „Раздухани въглени" на 90 -
годишнината от Септемврийското въстание 1923 г, в което Меричлери взема дейно участие и
дава седем свидни жертви. В документалната повест „Полъх над Тракия" (2014) разглежда
живота и дейността на апостола и Ботев четник поп Сава Катрафилов. С тази книга участва в
Националния литературен конкурс „Голямата книга на малкия град" в Бургас 2015 г. и получава
званието лауреат. „Полъх над Тракия" е сред наградените в „Книги без граници", представена е
в Българското представителство в Кеймбридж. Автор е и на романа „Живот с вкус на бадеми“
(2015), на историческия роман за Димитър Матевски „До последен дъх" (2016). През 2016 г
излиза книгата му „От всичко по малко" ( Сборник -разкази, стихове, вицове, епиграми) През
2018г - излиза от печат сборник разкази "Послушай сърцето си." И втора част на съвременния му
роман" Живот с вкус на бадеми. През 2019 г. излиза от печат второ издание на сборника
„ От всичко по малко“.
ВЕСЕЛО ПЪТУВАНЕ
Реших и аз да пропиша - поне един фейлетон да напиша. Че какво има толкова -
хората коскожа ми романи написаха, та аз ли един фейлетон да не напиша? ... И ето,
седнах до масата и задъвках като първолаче химикала. Мислих, мислих, ... ама не ще!
Брей, що ли ми трябваше с това да се захващам... И ха-а да се откажа, мисъл ярка ме
осени: Весело пътуване! Що пък не? Заглавието е чудесно.
Да, но някой от вас веднага ще викне: „Тоя човек е решил да ни кара да пътуваме
от Димитровград до Меричлери!”
- Споко, бе хора! То и в пяла България е така , а вас може ли да се уйдиса? Та вие
да не сте скиори, че да ви карам по път пълен с дупки. Това да не ви е ски шанца...
Спокойно! Сърце на място. Веселото пътуване ще бъде до Чирпан, а не до
Меричлери.
Не врат, ами шия, знам ще викнете! Изглежда, че пътните управления или
управляващите чакат да се одобри новият знак в правилника за движение "Внимание
- дупки” и тогава да оправят нещата. Пък и май им свършиха обещанията, та за туй се
колебаят да ни отговорят, щото избори ще има, ама чак догодина... Не си мислете, че
и тяхната е лесна. I лавите им пращят от мисли, пък вие пак с вашите дупки по
пътищата.
Ами млъкнете малко, де ! Какво е това чудо - дупки та дупки! Какво като има?
Така ще карате по-бавно и по-безопасно! Тъй де! Хората мислят за нашата
безопасност... И друго - по Евро програма към фондовете на общините щели да
отпускат средства да засаждаме в дупките цветя и така да превърнем пътищата си в
цветуща градина. И още по-важно - от догодина пак по тия програми щели да се
закупят вертолети и така ще се придвижваме от едно населено място към друго. Та
спокойно, другари и господа! Не бързайте! Всичко ще си дойде на мястото, но след
време. Нали знаете лафа, че прибързаните работи са срам за майстора.
ПОДМЛАДЯВАНЕ
Слънцето безмилостно хвърляше своите палещи августовски лъчи върху
напеканата земя. В летния ден двамата аратлици Тоню и Доню седяха на пейката в
центъра на безлюдното Долно Милево, като пребърсваха отвреме - навреме потните
си чела.
- Аратлик, ти помниш ли като малки как ни викаха да събираме топло през лятото и
ни караха да стоим на припек, за да ни е топло през зимата? - подхвана Тоню.
- 11омня, как да не помня - отвърна му Доню.
- А бе, ти помниш, ама ква файда от тва...
- Що? - учудено го погледна Доню.
- Щото са ни лъгали. Като събирахме толкова топло през лятото, що са натискахме
да седнем до кюмбето през зимата, а?
- Амчи-и... Кой ни е крив, че сме им вярвали, като са ни лъгали, а? - из- хихика
насреща му Доню.
- Да, бе... Хем сме знаели, че ни лъжат, ама пак сме им вярвали!
- Така е, Доньо, от малки сме свикнали да ни лъжат. Що са чудим тогава? Ей на,
общинският кмет ни обеща да пием чиста вода, ама пак си пием като даначета от
замърсената...
- Щото сме свикнали, нали? Те обещаха и дупките по улиците да запълнят, ама на
идване се чудех къде да опра бастуна, за да не падна в някоя от тях.
- Да, аратлик. Нали знаеш какво е казал Чърчил: „По време на война и избори най-
много се лъже.” Чудя се само за следващите избори с кво ще ни излъжат...
- Щели да ни подмладяват, аратлик! - тихичко, през смях, съобщи Доню.
- Че го, май му е време вече! Чудя се кво чакат още...
- Кво ли? Амчи да ритнем петалите, кво - отвърна му Доню.
- Кой е ритнал петалите, бре? Чух камбаната да дрънка, ама не разбрах за кого е -
попита приближилата ги баба Гуна.
- Ама ти не знаеш ли? Събю ма, Събю дъвката, починал - отвърна ѝ Гошо като смигна
на аратлика си Доню.
- Не думай, бре! Преди малко го срещнах..- затюхка се бабата.
- Да, ама кат те видял и хвърлил топа! - изхихика отново Тоню.
- Язък за човека! - закръсти се баба Гуна. - Яз бързах, ама ша са върна. Китка да
положа на Събя - рече и закривуца обратно.
- Аратлик, що излъга баба Гуна? - скара се Доню на приятеля си.
- Щото съм слънчасъл, а и тя за сефте не е лъгана.
- Искаш да кажеш, че и тя е свикнала...
- Точно така. И без това баба Гуна, ей там, до ъгъла, ще забрави кой какво е й казал
и за къде е тръгнала.
- Като нас - демек, че сме забравили кво са ни обещали и...
- Ами да! Те и управниците си мислят, че сме забравили какви обещания са давали.
И готвят нови.
- Абе, Тоньо в кой вестник си чел тва за подмладяването? - викна им Таню Дрън
даря.
- На тебе пък кой ти каза? - надигна се от пейката Тоню.
- Срещнах баба Гуна - тя вика, че от тебе го чула и бързаше да си вземе личната карта,
та да я занесяла в кметството.
- Казах ли ти ва, аратлик ! - обърна се Тоню към Доня.
- Кво си ми казал? Нищо ! - погледна го учудено Доню.
-Нищо ли? Нищо, нищо, ама ние си седим тука двамата, а хората ще ни изпреварят
за подмладяването!
- Така ли? - скочи Доню от пейката. - Ами какво чакаме? Давай да си ходим бързо за
личните карти! Бързо, аратлик, да не закъснеем!
 Герил Сивер
Гр. Велики Преслав

Името ми на тангутски > Tittem Gall. Хайкку псевдоним.

Никога не съм бил Номенклатурна Гад, ни Тео-ренегат.
Сатирикон мой, над етно-партиен и над религиозен

РОДОСЛОВИЕ.
Богомили бяха прадедите ми. Църквата анатемоса дядо ми.
Култът не преклони баща ми. Доказват невменяемостта ми.
Правдата отстоява синът ми.
Еретик1 ще бъде и внукът ми!

1 Еретик – човек отричащ колективния субективизъм.

„Иисус с пет пити и две риби Засити гладни души.”

Герил с пет думи в две рими Озлоби угоени души.
САТИРИЧНО ХАЙККУ.

681 Д Е Г Е Н Е Р А Ц И Я 2007
За „Свободата”
затриват и Земята.
Усмиротворци.
Ялта - окупация.
Малта - колонизация.
Евро – завери.

Гробарите на
Капитализма погребаха
Социализъма.
«Бургооо - промоцияяя»
Вик след дворцовия метеж.
Евро - пирани.
Щом Влечугото
зае трона, пропълзяха
Орела и Слона.

„Смело товарищи … ”
На Ви демокрация!
Ленин от Рая.
Здравна каса:
От нас одран! От Бог прибран!
Ортаклъкщина.
„За Родину – Ура!
За Путинку – Ура! Ура! Ура!
Путинизъм.
„Съ Ново име към
Народно виме!”
Нео-социализъм.
„Със Синьо знаме
Към народно имане!”
Нео-демокрация.
«Един със всички
Против всички!”
Либерализъм.

Сляпата вяря
въ Бога, води до Ада.
Тео - догматика.
Адам Бога унизи.
Бог Адама приземи.
Тео – перестройка.

„Екс > секс > спин > амин».

Нов път към Бог и Сина.
Нео–Аддамизъм.
ЩО РУЧАХТЕ
Поел, връчения от партгювендийте, партийно-лидерски пост,
ренегатът Симеончо в 2001 г. закрачи предизборно по градове, села и
паланки. Не отмина и ненавиждащия клана Кобург-Кохари град Шумен (не
дарил на баща му „Илчов баир1”).
Пред театъра „Васил Друмев” изпъчено върху стената над главите на митичните
„Грифони”, царчето ехидно запита разноцветната тълпа:
- Що ручахте по времето на социализъма? - Mierdaaa! Mierdaaa!
Mierdaaa! – на испански синхронно заръмжаха монархистите.
- А днес при демокрацията? - Ни Дермооо! Ни Дермооо! Ни Дермооо! –
на руски се провикнах аз, мощно подкрепен от кънтящите червени кратуни.
1. Щеше да го прилапа, но законно ли е да се реституират имоти на самодетрониралото се царче?

ДОБРОНАМЕРЕНОСТ.
Макар и ятак на антифашисткия партизанки отряд „Август Попов”,
заради пресоляване с аттическа сол тъпото ежедневие на туземните
боговеличия, баща ми бе укаушен през 1952 година. за шест месеца в
шуменския драголник.
При експерименталното болшевизиране на свободолюбиви лексикони в
преизподнята по „Марксизъм-Ленинизъм”, в лапите на баш масажиста Стоян Дъбов,
баща ми простенал на руски: „Хочу состоять в партию Хруди Афанасиевича!” ...

Поласкан, бившият комендант на ІХ-та Възстаническа Оперативна Зона, Груди

Атанасов – бай Цвятко, поканил на ауденция своя несговорчлив ятак, за да узнае
изненадващия подтик на ... спонтанното му добронамерение.
- Помислих, че душевадците искат да ме затрият, та си рекох:
„Един комунист по-малко!“
 Димитър Атанасов
Гр. Кубрат
награда за хумор и сатира на БНР

Роден на 01.07.1949 г. в с. Горичево, обл. Разградска. Завършил СХУПИ в гр. Троян.

Рисува карикатури и пише епиграми, афоризми и гатанки. Включен в Антологиите на
Балканския и Българския афоризъм. Носител на наши и международни награди: „Майстор на
карикатурата“ – Пловдив 2013; Награда „Велко Велков“; I-ва награда – Виница,
Македония; специална награда – Маростика, Италия; II-ра награда за афоризъм – Струмица,
Македония; I-ва награда за епиграма – Хасково; I-ва награда за епиграма – Троян и др.
Член на СБХ и КБП /Конфедерация на българските писатели/. Председател на КБП –
клон Кубрат и на хумористичен клуб „Жарава“ – гр. Кубрат.
Автор на книгите Д/Ефекти, Любимо четиво, Още нещо, Гол и бос, Весел пачуърк и
Нещо такова.
Женен. С двама сина и една внучка. Живее и работи в Кубрат.
Търпение му е майката. Нервите са баща му.
Как да не се прави на паднал от небето, като вечно витае из облаците.
Защо като ходим с моята половинка на театър, ни таксуват за двама?
Когато ти водят с едни гърди, е без значение дали са силиконови или не.
Пред голата истина всеки си затваря очите.
Ако едно момиче има какво да покаже, защо му е да показва знания?!
Да излезеш навън те задържа или добрата компания или лошото време.
От подсъдимите по-отговорни няма.
Социолозите знаят накъде духа вятъра и без да са синоптици.
Все ни бъркат в здравето, а болнични не дават.
Ако намериш по-събран човек от Франкенщайн, здраве му кажи.
Толкова беше привързан към нея, че чак се оплете като пиле в кълчища.
Който не черпи, бързо се изчерпва.
Когато си в крак с времето, все ще се намери кой да те препъне.
Обичам символите, но не и символичната си пенсия.
Човек ако си е оплел кошницата, значи в нея няма да слага стоки от първа
необходимост.
Ако си я подкарал „шапка на тояга“, кройката няма значение.
Да нямаш вземане-даване с Темида; тя ти взема здравето или ти дава някоя и
друга година.
Когато те насадят на пачи яйца, вече е късно за инкубатор.
Ако си глътна граматиката, минава ли за рециклиране?
Умствения багаж и в луксозен куфар да го заключиш, пак ще те издаде.
Обичаш ли живота, значи мразиш здравето си.
Няма значение ръчно или машинно, те си гласуват машинално.
Пратят ли те по дяволите, Бог да ти е на помощ.
Какъв може да е приятелят на една кифла, освен кроасан…
ПАНДЕМИЯ
Участта ми е такава
в придошлата епопея:
С нея лягам, с нея ставам…
Как да не се разболея?!
ВЕРНИСАЖ
Това е всъщност рожбата
на блудния син.
Разгледаха изложбата
един по един.
ЖЕНСКО ТЕГЛО
Данните строго
даде самата.
Теглила много…
От банкомата.
КОРОНАВИРУС
С тези проверки
влезе едва.
Вземат се мерки:
метър – на два.
КОРОНАЦИЯ
Слаб съм аз – направо чироз –
ала се оправям пръв.
Тръшна ме коронавирус,
без да имам синя кръв.
В ОЧАКВАНЕ
Легнали съвсем на голо,
гледат двамата надолу.
Вдига се обаче стръвно
само ниското му кръвно.
ЦЕЛ
В днешно време може всеки
да рече едно „Гуд бай“,
стига стръмните пътеки
да го отведат в Дубай.
АЛЕРГИЯ
Дори и на партийни сбирки
е в мощния си джип.
Избягва срещите с мисирки
от страх за птичи грип.
ЧУДО
Как очаквам новината,
блеснала в екрана син:
- Тази нощ преспа страната
без ограбен магазин!
КОГАТО АТОВЕТЕ СЕ РИТАТ
Бива ли така елитът
да ни готви изненади?!
Генералите се ритат;
простолюдието страда…
МЕЙД ИН КИТАЙ
Щом подаръкът е вносен,
откъде е, всеки знай.
Даже грипът смъртоносен
също идва от Китай.
СВЕТЛИНА В ТУНЕЛА
Кризата ще свърши скоро
щом я бори Ревизоро,
а вода ще ни докара
даже и от Ниагара.
ПРИЗНАНИЕ
Днес в Родината кахърна
броди не един подлец,
но пък гордо я превърна
в сметище за образец.
НА ПАЗАРА
Мислят ме за много прост,
ама не на мене тия…
Купих връзка магданоз
вместо селска меродия.
СПАЛ В АСАНСЬОРА НА КАНТАР
И сега да ти призная Наложи законът
скорошното си тегло. подобно звено:
Бях в хотелската си стая комарът и слонът –
без завивки и легло. едно към едно.

ПОЧТИ НОСТАЛГИЧНА БЮРО ЗА ЗАПОЗНАНСТВА

Върна се в родния край С чар, образован, богат (но пък
тука след много години. кратък);
Още привличат го май с вила прекрасна край Тъжа…
старите сметки с роднини. Имам обаче един недостатък –
много обичам да лъжа.
ТЪРЖЕСТВЕНА ВЕЧЕРЯ
С постното си експозе АВТОПОЩА
мой приятел парвеню Написах писъмце
снощи за мезе ме взе до своя мил адрес
в празничното си меню. и с тупкащо сърце
го чакам с интерес.
ТРЕНИНГ
Вдигам 200 от лежанка, МЕДЕН МЕСЕЦ
без да се напъвам стръвно. Под родната си стряха
Тъй в ръката с дамаджанка Айшето и Хасан
лесно се оправя кръвно. от паметник отляха
един голям казан.
ПАРАНОЯ
Селфи правя си накрая, ПОГРЕБАЛНО БЮРО
както винаги преди Толкова умело движи
и така буквално зная, фирмата „Последни грижи“,
кой натрапник ме следи. че за плана си дори
майка си ще умори.

ДРЕБНИ НЕЩА
Мислех ги за рой мушички,
пък и откъде да зная,
че миниатюрни птички
са населили бонзая.
 Димитър Грудев
Гр. Варна

Роден в малкото чирпанско селце Голям дол. Основно образование завършва в

родното си село, а гимназия - във "вадиножния" Чирпан. В дупнишкия учителски институт
пък придобива учителска правоспособност по изобразително изкуство и трудово обучение.
След време, поради отслабване на зрението, е принуден да се преквалифицира и като
масажист в софийския институт за здравни кадри. И то с най-високия успех от целия
випуск!!!
През 1979 г. негово стихотворение вече намира място и в по-престижни медии - сп.
"Художествена самодейност", и по същото време в сп. "Зари". Почти след две десетилетия
(1998) най-после тръгва към зажаднелия за поезия български читател и неговата първа
книга "Отново", включваща 24 творби в римувана реч, предимно от жанровете гражданска
лирика и сатира. Стихотворни творби на Димитър Грудев са превеждани на немски и
финландски. Без съмнение, получавайки поредица от литературни награди през
последното десетилетие, Димитър Грудев се нарежда сред големите български майстори
на късия хумористичен разказ. Любопитното е може би, че при четири негови участия в
Националнияия конкурс за хумор исатира – гр. Кубрат, той два пъти попада в призовата
тройка. Да не забравяме също, че през 2015 г. пък в Каспичан на международния конкурс
"Майстори на шеговития къс разказ" с творбата си "Щастливец" той се окичва със
сребърното отличие. Надали е случайно, че негови произведения всеки месец звучат и по
програма "Христо Ботев" на БНР.
По голямата част от разказите на Димитър Грудев са публикувани в списанията "Зари" и
"Звук и светлина", във вестник "Стършел", а шест-седем от тях са намерили място и в
неговата втора книга "Светла вест" (2008).
МАГИСТРАЛНИЯТ ВОДОПРОВОД

Или страданията на Станчо Ангелов

-Цунами! Цунами ти казвам-въздъхна дълбоко Станчо Ангелов, и отпи

една голяма глътка от гроздовата.
-К’во? Кой , кой те цуна? –ококори се от изненада Дончо, като чу последните
думи на своя приятел, и едва не изпусна мухата, която с такова усилие бе
успял да хване, докато Станчо разправяше нещо за някакъв водопровод.
-Никой неме е цунал, бе-ядоса се Станчо Ангелов. Аз ти говоря за моите
страдания, когато се спука магистралният водопровод, и водата се понесе като
цунами към къщата ми, и едва не я отнесе, ати през това време ловиш мухи
по масата.
-Е де, бат’ Станчо, не се ядосвай! Случват се такива неща.-опита се да го
успокои Дончо, и на свой ред си наля от ракията. Станчо Ангелов не го чу.
Споменът бе го върнал в неговата младост,в младостта на Станчо Ангелов:
Митинг. Трибуна. Микрофони. Музика. Знамена!
-Когато кажем Партията разбираме ний Ленин!
Когато кажем Ленин разбираме ний Партията!-ЕХТЕШЕ гласът на Станчо
Ангелов, млад артист-самодеец над множеството.
-Ще ги впрегнем тогава на дните водите! Ще им кажем: „Така ще вървите!” И
те ще вървят!-гласът на самодееца Станчо Ангелов се носеше възторжено над
множеството. ПЪРВИЯТ преряза лентата.
-Да ние честита новата придобивка, другари! Ура!
-Урааааа-отговори възторжено множеството. Множеството се вълнуваше!
Множеството ликуваше! „Новата придобивка”, твърд, етернитов, магистрален
водопровод, построен в съкратени срокове, в чест на поредния партиен
конгрес, верен до дъното на етернитовия си мозък на Партията, стегна в яка
прегръдка Водата.
-Чу ли Вода? Сега ти ще служиш на Партията, на народа, така да се каже-
властно каза Магистралният. Водата мълчеше и служише. „Множеството”
също мълчеше и „служише”. За разлика от „множеството”, водата имаше
памет! Тя помнеше своята свобода, ия очакваше. Годините минаваха. Нещата
се промениха. Дойде ДЕМОКРАЦИЯТА!
-Ама как така!-недоумяваше старият водопровод-тези хотели, които довчера
бяха на Партията, на народа, така да се каже, днес станаха частни,
капиталистически? Къде бяха другарите? Къде беше Партията да спре
ликвидаторите? Това етернитовият му мозък не можеше да проумее.
Другарите ги нямаше. Партията също я нямаше. Имаше нови, модерни хотели.
Имаше нови мощни помпи, които раздираха вътрешностите му.
-Ще те спукаме някой ден, стар социалистически боклук!-заканваха се те.
-Ще те спукаме канцероген такъв-пригласяше им водата. Старият водопровод
мълчеше. Почувства се излъган,употребен и изоставен. Не издържа и грохна.
Водата, почувствала своята свобода, се понесе, като Цунами помитайки
всичко по пътя си.
-Сега ще падат глави!-изкрещя господин Чантев. Кой допусна това да се
случи?
Сулев и Пулев мълчаха мрачно загледани в дупката на спукания водопровод
през която продължаваше да изтича вода.
-Все трябва да има някой виновен-беснееше Чантев.
-Не съм виновен аз другари.-каза Магистралният водопровод.
-Какви другари са ти ТЕ, бе етернитов боклук?-присмя му се Водата. ТЕ вече не
са другари, а са господа. Разбери го това най-после с етернитовия си мозък.
-Господа, господа-каза плахо Старият водопровод, несвикнал с новото
обръщение.-Моля да ме изслушате!
Никой не го чу. Чантев, Сулев и Пулев ожесточено разгръщаха чертежи
планове и разрешителни. ТРЯБВАШЕ да има Виновен и те щяха да го намерят!
-Господа, Другари! Моля да ме изслушате!-каза отчаяно Старият водопровод.
Не може, бе господа другари,със стари социалистически водопроводи да
правите нови капиталистически хотели. ТРябва да ме подмените!
-Млъкни!-креснаха едновременно Чантев, Сулев и Пулев. Знаем, че трябва да
те подменим, но сега няма пари. Суджуков ги открадна, затова ти ще останеш
на поста си! Ти ще продължиш да ни служиш! Ясно лие?
-Да другари! Всичко е ясно! Оставам на поста си.-отговори бодро
Магистралният, разбрал, че другарите са тука, че Партията още е жива!
-Ама, защо бе, господи? Защо все на мен се случват тия неприятности?-върна
се към настоящето Станчо Ангелов. Малшанс! Малшанс е животът ми Дончо.
-Е де, бат’ Станчо. Не се ядосвай. Има и от лошото по-лошо.-каза Дончо.
Замахна ловко над масата и още една муха премина в отвъдното.
 Димитър Стойчев Курдоманов

Гр. Силистра

Роден съм на 20 юли, 1939 г. в с. Калипетрово, община Силистра.

По образование съм зооинженер, но последните 25 години, преди пенсионирането си,
съм работил като преподавател в Земеделска гимназия, гр. Силистра.
С литературна дейност се занимавам още от студентските години. Пиша във всички
жанрове, но амплоато ми ми е сатирата.
Член съм на Литературно сдружение „Реката и приятели”, гр. Силистра и на
Конфедерацията на Българските писатели.
Помествал съм свои произведения в централните и местни издания.
Участвал съм в Алманах „Реката – 2012” и Алманах „Под лъчите на слънцето” на
Конфедерацията на Българските писатели – 2018-та г.
ЕПИГРАМИ

БГ – проблем
Имаме си минало преславно
и с право се с него гордеем.
Но защо пък от глупост безславно
пред големите чинно немеем!

„Хуманност”
Започнало е тъй от памтивека
ипредава се от век на век –
търсим работа, удобна за човека,
а не за работата подходящия човек!

Местен „Патриот”
За прашен селски път душата му копнее,
там – в бащин дом сърцето си остави!
Но откакто във града живее,
откъде се влиза в селото забрави!

Цинично откровение
Не гледайте, че във града живеят –
инак, ний за селото милеем.
На селото си посвещаваме творбите,
защото там си пълниме торбите!

Нищо чудно
Гръмна новината от Евросъюза –
махнали са на ракията акциза!
Да чукнем на дърво, дано да е наслука!
Че току виж измислили акциз и на боклука!

Предизборен вопъл
Стига веч, дошло ми е до гуша –
по медиите все това да слушам,
как гадно се надлъгват кастите,
за подялбата на властите!
Намерили му цаката
Разбрах го – обича да гълчи,
а туй им пречи на „играта”,
но лесно го накараха да замълчи –
просто му напълниха устата!

Тревога в цирка
Изчезна клоунът без вест!
Търчаха, търсеха – ни кост, ни вест!
Но директорът реши въпроса на момента –
клоун си нае от парламента!

Нелогичен принцип
Казват, че щом бъркаш в кацата с мед,
можеш да си оближеш пръстите!
Но ето, че тука други са фактите –
та те си навират ръцете направо до лактите!

Защо ли е това?
Страната ни е тъй благата
на жито, грозде и домати!
От отгде е тъй богата
на завист, злоба и компромати!?

Патриот
Любовта му към народа
не знае никакви предели.
Особени, кога преследва
комерсиални цели!

Горкият беден циганин

Цял обкичен в злато
на „Мерцедес” препуска,
а нашата обрулена държава,
помощ му отпуска!
Изповед на алкохолика
Такава е съдбата наша –
започваме ей тъй, от чаша,
след туй минаваме на кана,
а накрая не ни стига даже дамаджана!

Иновации
Модерните ни времена,
модерни нрави днес налагат –
вместо динена кора,
сега бананова подлагат!

Съвременен пенсионер
Гладува, боледува, негодува!
Дори яростно псува, но…
Възторжено гласува!

Проблемът на българина
Той си има множество проблеми
и то проблеми – все големи.
Все в Господа се врича,
ала Бог го не обича!
Но сам си е виновен!
Та той си позволява,
при всяка криза и беда да оцелява!
 Драгомир Богомилов
Гр. Исперих
награда "Дулинко Дулев"

Фотожурналист, родом от Исперих, с редица публикации в регионални и национални

медии, включително и изяви в престижни списания като „National Geographic” и
чуждестранни издания. Отразявал е прогреса на археологическите проучвания в резервата
„Сборяново” през последните години и продължава да работи с екипа на археоложката
проф. Диана Гергова. Автор е на редица неповторими снимки на уникалните находки
направени там и на 6 изложби в САЩ, Великобритания, Русия, Швейцария и България..
Нашите мили деца

Фотографът Фотьо Шопов закъсняваше с пет минути за уговорената среща в Детска градина
„Малък сополанко“. Щеше да снима завършващите малчугани за албумчета.

Идеята тези шестгодишни деца да имат подобен албум му се струваше глупаво харчене на
родителски пари, но откакто фалира местния вестник и всички с профил във фейсбук станаха
репортери, за него това си беше прилично препитание.

Нещо повече. Използвайки сантименталността на всеки, който има малко дете, той вече бе
изградил монопол върху заснемането на всички скъпи спомени в Цъцорково. Даже основа
своя фирма с името „Спомени за вечността“, което будеше недоумение погребална агенция
ли е това или агенция за весели ритуали. Шопов беше умело нахален и адски самоуверен,
което му даваше ценно предимство пред по-скромните колеги и по този начин бе окупирал
нишата да снима деца за календари. Сесиите обикновено започваха в началото на ноември,
че да е пръв и да изпревари конкуренцията. Ако зависеше от него щеше да снима коледни
снимки още през юли.
После за 8-ми март предлагаше всевъзможни джунджурии – ключодържатели с лика на
хлапака, стенен часовник с лика на хлапака, магнитче за хладилник с лика на хлапака и
всякакви такива боклуци. Майките изпадаха в ужас, защото никоя не искаше да има за
четири години четири стенни часовника, но пък не искаха да изглеждат скръндзи в очите на
другите майки и учителките, затова гледаха да се ограничат до по-дребните оферти.

Госпожите от своя страна убеждаваха хората, че е хубаво да имат спомени, без да обясняват
на хората, че в крайна сметка вземаха двадесет процента от направения оборот на
фотографа.

- Да купите играчки на децата – казваше фотографа със заговорническо намигване, като

оставяше отстъпа.
- Именно – казваха учителките със съучастническо намигване, като вземат парите.
И двете страни знаеха, че това няма да стане.
През май месец идваше момента за албумчетата на четвърта група – бъдещите
първокласници.
Приближавайки се до сградата Фотьо Шопов се стресна от виковете идващи от стаите. В
съзнанието му изплуваха сцени от филм на ужасите, който бе гледал през уикенда и после
сънува кошмари няколко вечери по ред. За миг замръзна на място, като че ли се колебаеше
дали да продължи или да се върне. Мисълта за очакващите го пари и онзи обектив, който
искаше да си купи от 2 години увеличиха решителността му и той приближи към наскоро
боядисаната по проект двуетажна сграда.

Вътре сякаш бяха пуснали няколко телевизора на различни канали с увеличен на максимум
звук. Отличаваха се разговори на висок тон, рев, удари по плоскост, дрънчене на метални
съдове, музика и крясъци на деца и възрастни. В двора бездомни кучета бяха подгонили
една разгонена женска.
Входната врата на зверилникът беше заключен и Шопов трябваше да звънне. Почувства се
като пред прага на къщата на семейство Адамс.
На третото позвъняване му отключи кривокрака възрастна лелка от помощния персонал, от
чиито ръце капеше вода, явно тъкмо миеше съдовете след закуска.
- Вий ли сте фотаджията? – попита съвсем не на място служителката, при положение,
че Шопов държеше в фотоапарата в ръката си. Остана му навик от годините, когато
работеше за местния вестник. Беше винаги в бойна готовност да улови миг от
ежедневието и от това да направи новина. Много се дразнеше да му казват, че е
фотаджия. Той е фотограф и то с цели четири изложби в града. – Влизайти, тя гуспужата
ви чака, ама първо са събуйти, чи с убуфки ни дават вътре. Ей, на! И аз съм пу чехли.
Фотографът отвори вратата на стаята, където бяха четвърта група и мощни децибели едва не
пробиха тъпанчетата му, а гледката бе смайваща. От телевизора гърмеше анимационно
филмче, две деца дърпаха играчка кое да играе с нея, едно влачеше пълна с кутии количка
за кукли, три скачаха по масите за хранене, две блъскаха по детска йоника и се надпяваха, а
във всеки ъгъл имаше по едно ревящо. Госпожата от своя страна държеше с една ръка
някакво русо дете, докато с другата ръка го шамареше през задника с колкото сила има и
крещеше като обезумяла. Разрошената ѝ коса и изкривено от нерви лице можеше да уплаши
бясна мечка, но очевидно не и тези шестгодишни диванета.
- Добър ден! Дойдох за снимките – каза на висок тон Шопов, за да го чуе и привлече
вниманието на госпожа Лунгева, котя вдигна глава и се опита бързо да добие човешки
вид.
- Аре млъкнете малко, веее! – изрева тя. – Имаме гост. Как съм ви учила да се държите,
когато имаме гост?
От никъде не получи отговор.
- Здравейте и добре дошли! – каза Лунгева. – Тук е някаква лудница. Бе джунгла
отвсякъде. Влизайте и казвайте как да ги снимаме тия зверове недни. Мимеееее, лигло
мръсна, колко пъти ще ти казвам да оставиш и другите деца да си играят с тази кукла!
Да не я е купил баща ти!? Александре, ще ти начупя пръстите, ако още един път
хвърлиш топката към прозореца! Та, как мислите господин Шопов, откъде ще
започнем?
Фотьо стоеше като изумен и видимо се притесняваше как да отговори, защото както беше
набрала скорост учителката, можеше и той да отнесе някой шамар, затова тихо каза:
- Ами започвам да снимам едно по едно децата, вие малко им пооправете дрешките и
прическите, че в цената ми влиза само снимането, и накрая правим обща снимка, като
предлагам да е навън и да се вижда обновената сграда на градината.
- Ще ги оправя аз - каза през зъби Лунгева. - Ох, как ще ги оправя! Айде почваме по
азбучен ред, елате, бе тъпунгери! Знаете ли какво е азбучен ред? От де ще знаете като
не ме слушате никога! Стройте се и чакайте да ви дойде реда! Аз ще ви викам. Чу ли,
бе, Андрейчо или за теб трябва по няколко пъти да обяснявам? Какво като баща ти е
общински съветник? Пиян ли е бил като те е правил, че си толкоз тъп? – продължаваше
с диктатура и коментари учителката.
Първото дете бе момче с разбита устна и още незасъхнали сълзи по бузите си. Фотьо, който
бе снимал различни бедствия и катастрофи, трепна в незнание как да постъпи и дали да
натисне копчето на апарата. Бе, маймуна застанала - маймуна излязла, си каза той и започна
да снима без да коригира външния вид на децата.
Второто дете застана с раздърпана коса и развалени плитки, а едната му обувка липсваше.
- Няма оправия в тази държава – споделяше мисли учителката. Вече 32 години все с
това се занимавам и казвам ти – всяко следващо поколение е по-тъпо от предходното.
Само си късаме нервите тука. Назначиха една млада за колежка без стаж. Връзкарка
някаква. Освен да се гримира нищо друго не знае. Че не смее и да ги удари – не било
хуманно. Абе, кукло, ти ако не му завъртиш един шамар още за добре дошъл, как ще
те уважава?
- Така е – потвърди Шопов. Да се съгласява с всичко, което му говорят докато работи се
бе превърнало в негов рефлекс, макар че, ако го питаш с какво се е съгласил току-що
нямаше как да се сети.
Третото дете нямаше кой да го запаше и потника му висеше като престилка, но фотографа
виждаше само печалбата от снимките и друго не го интересуваше.
Четвъртото имаше леке на рокличката, явно покапало се докато закусва. Ще го оправя на
фотошопа, ако ми се занимава, рече си той и продължи да щрака.
- Тия двете са близначета. Те ще имат обща снимка, защото родителите им искат един
албум. Две деца, а един албум. Глупава работа, ама не можах да ги убедя.
Шопов много мразеше такива комбинации, защото приходите му намаляваха.
- Гледайте към мен – даде наставления човекът с апарата и натисна копчето.
Светкавицата блесна и той погледна на малкото екранче дали всичко е наред. Едното
бе мигнало и се налагаше да повторят кадъра. Докато вдигне глава, обаче, децата вече
бяха на диспенсера и се заливаха с вода. – Елате тук да ви снимам отново, деца! –
подвикна той.
При него дойдоха пет – две от вече сниманите и три, които прередиха останалите.
- Не вие, беее, тъпанари прости! – развика се отново Лунгева. – Вие нали вече се
снимахте? Какво киснете тука пак? Аре махайте се да не ви върна там, откъдето сте
излезли! А вие тримата се разкарайте, ще ви повикам като ви дойде реда! Ей, вие
двамата вода не сте ли виждали? Елате тука веднага, че на нищо не мязате на първата
снимка! Като маймуни сте.

Последваха няколко кадъра, че да може да се избере поне един, на който и двамата гледат
в обектива и с що-годе приемлива гримаса на лицата. Така се изреди цялата група, а
учителката не спря да сипе ругатни.

След индивидуалните снимки в стаята, беше време да излязат за сесията навън, за която
Фотьо хранеше напразни надежди, че ще е по-различно. С бойни писъци всички двадесет и
пет деца хукнаха като отвързани, като че ли сградата е в пламъци. Младата колежка тъкмо
се бе наспала и идваше с флегматична походка, а на лицето ѝ бе изписано пълно
отвращение, сякаш я водят в затвора.
В главата на Шопов още отекваха крясъците в затвореното пространство като нескончаемо
ехо.
Последваха „разчупени“ общи снимки по пързалките и другите ръждясали уреди из двора.
Идеята бе да се пресъздаде веселото и безгрижно ежедневие на малчуганите, които по цял
ден прекарват приказни дни в игри помежду си под благия контрол на своите учителки.
- Не отивай там, бе Османе! Ще се удариш на онова желязо там! Виж го бе, колежке,
до теб е и ти не го виждаш! Мустафа стига си яде сополите! Еееее, тая мърла прекали!
Клементина, не се наяде, бе! Кога успя да вземеш този кроасан и да се покапеш, мама
му стара! Не се виждаш ква си торба, ами и още тъпчеш! – продължаваше безкрайната
тирада на учителката към всичко, което мърда из двора. – Защо си се качил на тази
маса, бе Антоане? Ако паднеш от там лично ще те пребия да знаеш. И да не си счупиш
тиквата от падането, аз ще ти я натроша да те видят вашите какъв си хубавец! Шантав
народ!
Предвид цялата скандална атмосфера фотографът реши, че е време да си съкрати мъките и
да приключва с общата снимка.

- Хайде сега да ви снимам всички заедно като едно семейство! – каза мазно той и зачака
тази разпусната паплач да се подреди.

Последваха нови крясъци, като този път се включи и младата колежка, която бързо попиваше
от опита на Лунгева. За повече респект дойде и лелката, която беше пред пенсия. Това беше
нейният миг на уважение за грижите и факта, че бе бърсала задниците на всички тия
лигльовци четири години. Облечена с най-официалните си възможни дрехи тя бе мацнала и
едно червило, с което ѝ услужи Лунгева, макар с него да изглеждаше доста неестествено.
Младата учителка пък цялата бе като цветен телевизор – от грима до облеклото. Късата ѝ
широко плисирана рокля наподобяваше картина нарисувана от луд художник, който накрая
е разлял върху нея разтворител.
С много дърпане кое дете къде да застане и задължителното, че момичетата трябва да са в
първата редица, за да им се виждат хубавите дрешки, по чудо нещата добиха желания вид.
- Аууу, без малко да забравим надписа! – сепна се Лунгева. – Ама и ти не се сещаш, бе
колежкееее. Всичко само на мен чака, моля ти се!
Фотографът тъкмо бе видял надежда, че края наближава и пак отчаянието го обгърна. Двете
хукнаха към стаята и се върнаха след малко с този толкова важен надпис. През това време
децата хукнаха наново из двора и се наложи домакина бай Киро да ги завръща и заплашва
заедно с лелката, които вече размахваха метли в ръцете си, сякаш се опитваха да вкарат овце
в кошара.
Лунгева и колежката ѝ се качиха на столове, за да вържат този транспарант за две близки
дървета, така че да стои изпънат над главите на цялата група. Докато бяха надигнали ръце
малките Галинчо и Иванчо си навряха главите под късата рокля на младата учителка и едното
изригна през смях:
- Ха-ха, голо дупеее!
Колежката на Лунгева реагира бързо. Със светкавичен рефлекс докопа двамата хулигани и
последва възпитателен бой с препоръки:
- Вие гледайте гъза на майките си, не моя! Ще станете същите тъпанари като бащите
си!
Добре, че Фотьо си носеше стограмка с домашна ракия, та си дръпна скришом, за да притъпи
психическите последици от цялата сцена.
След още петнадесет минути всички мълчаха и гледаха към чичкото с апарата.

- Надписа искаме да се хване, че е много важен – припомни Лунгева. – Той показва

нашето отношение към работата ни.

- Хваща се всичко, госпожа, оставете на мен! – увери Шопов, който с премрежен поглед
от ракийката, жегата и шума само гледаше да не отреже някой съществен елемент от
кадъра без да се интересува от всички детайли.

Седмица по-късно той достави албумите, взе си парите, с които щеше да ремонтира
съединителя на опелчето си, остави уговорените двадесет процента с намигване към
учителката.

Лунгева отвори кашончето и взе един от албумите и общата снимката на корицата събуди у
нея умиление към запечатания миг. Там бяха тя, младата колежка, старата лелка и двадесет
и петте изродчета, които като не мърдат и не вдигат шум от снимката изглеждаха толкова
нормални.
Над тях бе надписът: „Нашите мили деца са богатство и щастие!“
 Здравка Петрова Христова
Гр. Русе
награда на Конфедерацията на българските писатели

Следвала в България и чужбина.Награди за интелигентност , обща култура, сценична

изява и др.Изложба – живопис в Германия, участие в научни конференции. Поезия и
проза на четири езика. Публикува рядко , в пресата , Интернет.
Последни награди:
- първа награда от Националния конкурс :“ Любовта е пиянство “2017 Силистра
- Награда за творческо постижение от Международния конкурс за поезия „Белоцветните
вишни“Казанлък2017 при дебют
- Първа награда за цялостно представяне от конкурса на БХС 2017 София при дебют
- 6-то място в Първия национален конкурс за разказ „Мостове „ Русе 2017
- Втора награда от Националния конкурс за поезия -Свиленград 2018 дебют
- отличие от Националния конкурс „Доброглед“ гр Димово 2018 дебют
Участие в сборници „На изповед при Дякона“ Сф 2017 „Още са живи крилатите
хора“ „Молитва“ „Изречено във времето“ „Достолепието на словото“ 2017 „Изящното
перо“-литературен салон Чикаго2018 сп „Мечта за книга бр1 2018и др
ВИНА
Откраднали на ходжа Настрадин
магарето. Повикал заптиета.
„Ти си виновен! - емнал го един.
Я колко ти е халтаво резето“.

„Виновен си. Туй мислене не ще.-

отсъдил втори. - Нисък е дуварът,
ще го прескочи и едно дете.
И портата афиф, и катинарът.“

„Виновен си я! - третият додал. -

Как си го вързал - да се не начудиш?!“
„Виновен си, че спиш като умрял!
Ще те откраднат без да се събудиш!?“

„И си виновен ходжа въобще,

Че си купуваш хубаво магаре,
та имало какво да се краде.
Глей колко работа ни се отваря!“

„Виновен си и трябва да платиш

две лири глоба.“ “Хм! Кажете само
да дам ли на разбойника бакшиш
и длъжен ли съм пак да го поканя?“

КРИЗА В КРИЗА
Баш у петък вечер ме загриза
изневиделица бъбрек. Адска криза!
Зорлем допълзях до телефона.
„Бърза помощ!“ “Ядец!-вика оня-
В криза сме: линейки –кът, заплати
също. Няма персонал. Накратко –
Сам ела!“ Как стигнах –хич не питай!
Жив-умрял! Та им събрах очите!
„Абе ти си мъченик за Гинес!
Но и в касата ни криза има.
И решиха - твоята болежка
не била опасна, нито спешна“
Аз пищя, душата ми излиза.
Те: “За рая не ти трябва виза!
Пък и, знаеш - в Ада да отидеш -
криза няма! Рай ще ти се види!“
КОМПЕТЕНТНА ПРЕЦЕНКА
Не знам как Денчовица пощръкля :
вилня, троши и брадва развъртя,
и гола ходи, и подпали блока....
Пет месеца! „Край – рече Денчо. –Доктор!“

„Ка-ак! Произвол! Терор! Не!“ По закон

се вписваш в график в МВР- район.
С кварталния стъкмявате молбата.
Търчиш - свидетел търсиш из махлата....

Тоз хич не чул, а онзи не видял

„В съда?! Свидетел!? Вакса ли съм ял!
Сам се оправяй, ако щеш умирай –
Ний, комшу, ще разнищваме сеира!

Бай Денчо хляб не кусва, сън не спа.

Тя и паспорт му ряза, и го кла....
Той крив! Не бил я пазил! С триста зора -
заветна заповед от прокурора!

В полицията! В списък сто и пет

сте. Месец...с повечко... КЪСМЕТ.
Пристигат. Две коли! Тя рита, хапе....
Накрай - в колата! И – при психиатър!

И тя като се кротва отведнъж :

Светица съща! Клетият й мъж
Трепери в ужас! Зъбите му тракат!:
„Изпуснат ли я – хвърлям се под влака!“

„М-да-а! Случаят ви не е никак лек...-

Отсъжда лекарят.-Абе човек!
ЖЕНА ТИ СИ Е В РЕД! ТИ МИ СЕ СТРУВАШ....“
И хващат Денчо да го ПОЛЕКУВАТ!
 Златко Станчев
Гр. Силистра

Здравейте,

Аз съм Златко на 75г от Силистра. След тази психоза съм малко разколебан и не
съм много уверен дали ще се състои този конкурс. Все пак се реших да изпратя някои
мои неща. Сега да изпълня условията. Актуална снимка нямам, пред блока и щрак.
Мобилен нямам . Ето на сина ми Павел, който живее при мен: 0895074752.
А творческа биография от къде? Е, от време на време излизат някои мои неща в
пресата, но книги нямам. От две години се занимавам с това. Чист оксиморон, стар
човек, млад автор.
Предпочитам хумора, харесвам самоиронията, но живота ни предлага сатира и
май повечето неща ми са такива.

НОВА НАДЕЖДА
Нова партия ли имахте предвид?
Не, не щем вече! Тенк'ю, грация.
Партия е мафиотска организация,
в перфектен и завършен вид!

МИР НАМ!
С надежда пълнехме площадите,
огласявахме стадионите, и залите.
Проумяхме. За други са наградите,
щом като си осребриха идеалите!
КАЗИОННА СТАТСТИКА
Според статистиката сме добре ;
Безработица пада, доходи растат.
Емигрантите ни се завръщат. Бре!
Че то си е идилия, бе брат!
Ала който вярва на статистика
със сигурност вярва на сънища,
зодии и на всяка друга мистика.
Защото знайно е от векове,
че тоз който повярва на сънища,
за него казват: тоя пасе ветрове!
Ти си вярвай, ала щеш не щеш,
макар и с гордо вдигната глава
следва извода ,че ти пасеш
вятър, мъгла или пък трева.
Нищо. Поне не си сам. Пей сърце!
С теб пасем още 6 милиона овце!

БЕЗ СТОЙНОСТ
Кошмар сънувам, почти истински;
обират ме телефонни терористи.
Сещам се, няма нищо ценно у нас!
Потен, бледен отдъхвам спокойно.
Еднствена ценност тука съм аз!
Познахте! Мостра без стойност...

ШОПинг ТЕРАПИЯ
Срещу депресия, стрес и апатия
богатите използват шопинг терапия.
А ние що че купим да борим съклет?
- Па ракийка, сланинка, леб!

НЕВИНЕН
Далаверата на крупните апаши
е да ги съди съдебната система наша.
Съд независим, честен, обективен
ще им даде свидетелство "Невинен"!
Чист пред цялата общественост.
Що ли пък тогава и "онез" жени
не поискат атестат за девственост?
 Иван Беловски
Гр. София

Роден в град София. От ученик започва да сътрудничи на различни печатни издания

и участва в поредица от телевизионни предавания в младежката редакция на БНТ.
Изявява се в различни жанрове - белетристика, лирика, политически хумор, обществено
ангажирана публицистика. Автор е на книгите: "Стрели от хартия", "Виното на спомена",
"Смехоплачки" и "Нощен живот в розово". Член е на Съюза на българските писатели, на
Съюза на българските журналисти, на AIEP - Световна организация на писателите
криминалисти и на "Музикаутор". Носител е на различни награди от национални
литературни конкурси.
СЕГА И ПРЕДИ
Всеки си ръце измива.
Политикът в свойта зона.
Днес Пилат го преоткриват,
в страх от вируса с корона...
Иван Беловски
МОРСКА КОНСТАТАЦИЯ
На морето ни уви,,
днес довършват старо дело.
Хора с дървени глави
бетонират плажа смело...
Иван Беловски
ПРОМЯНА
Ситуацията е променена,
от стрелец превърна се в
мишена...
Иван Беловски
МАМИНО ДЕТЕНЦЕ
Навик стана му това,
често в мама то се гуши.
Ала не пасе тревa,
Само взе, че я пропуши...
Иван Беловски
НЕДОУМЕНИЕ
Чудя се какво се случва -
наблюдавам гледката.
Кръгли нули, а улучват
винаги десетката...
Иван Беловски
В МУЗИКАЛНАТА ГИЛДИЯ
Куп персони с маниери,
всеки музичка приписва.
Копията на Салиери -
истинският Моцарт липсва...
ПРАШАСАХМЕ
Как го правят? Не разбрах...
Пак стада са пред затриване.
Но от млякото на прах
става родно, овче сирене...
Иван Беловски
ИЗНЕНАДАТА
Диоген оказа се шокиран -
човек намери, но клониран...
Иван Беловски
ИЗПОВЕД
Пенсионирах се наскоро. Дадох
път на млада смяна. Почнах
друга дейност, спорна - на
обран бостан охрана...
Иван Беловски
TV СТИМУЛ
Моята жена се често хвали,
все от стимули обзета.
След сапунените сериали
много й върви прането....
ЗООЛОГИЯ
Лъжливите овчарчета
ни хващат за канарчета...
 Иван Димитров
Гр. Разград

Роден на 22 януари 1947 година в гр. Варна. Завършил е ПЖИ „Т. Каблешков”
гр. София и Юридическия факултет на СУ „Св.Климент Охридски”. Живее в гр. Разград
и е работил като синдикалист в КНСБ. Негови стихове са публикувани в местния и
централния печат, в алманаси и други издания. Има литературни награди. Почетен
гражданин е на Разград - 2011 година.

Автор на стихосбирките:
„Преписвани стихове” — 2002 г.
„Сръчно притворени очи” - 2003 г.
„Азбукарски акротафтограми” - 2011 г.
„Ръкопашни строфи” - 2016 г.
На романите:
„Шестата република” - 2015 г.
„Котко сладка” - 2017 г.
„Тунел” - 2019 г.
и събрани сентенции и афоризми „Квинтесенцииди” — 2019 г.
Член на „Лудогорска поетична тритоника” в състав - Дачо Господинов, Иван Димитров и
Пламен Панчев.
АФОРИЗМИ

Внимавай в картинката, защото аз я рисувам.

***
Паметниците ни са белег©, на взетите и невзетите уроци.
***
Две са най-тежките изневери: на Родината и на себе си. Другите са жалки.
***
Някои учени твърдят, че хората произлизат от маймуните. Добре, че
маймуните не произлизат от хората, та все още си остават маймуни.
***
Често да се правиш на този, който не си, е продиктувано от това, че не
успяваш да се правиш на този, който си.
***
Зад всяка лъжа стои една истина, зад която стои една лъжа - така че зад
всяка лъжа стои лъжа.
Винаги!
***
Войната се печели на ученическия чин, казва Бисмарк. Но там се и губи,
добавям скромно аз.
***
Цената на една свобода е друга свобода.

***
Големият художник е този, чиито картини не се ограничават от рамката, а тя
им служи само за окачване.
***
Дебелата глава винаги боли - или защото я удрят, или защото тя удря.
***
Няма прост избор, защото няма прост резултат от него.
***
Често се казва, че в живота човек трябва да си знае тавана. Аз бих
добавил: и пода, и пода.
***
Откакто се помня, едните все вземат мерки, а за други остават теглилките.
***
Като е толкова просто - говори и пиши просто.
***
ЕПИГРАМИ
Геронтологично
Не е от Е Ге Не - то,
а от капацитета.
***
Паметно
От никоя тиква
не става реликва.
***
Всяка власт се храни
главно със забрани.
***
За силата
Силни или слаби
думите са саби.
***
Хвана ме скепса,
тъжно за плебса:
някой ще гепса,
той ще хвалебства,
плебсът ще бедства
и ще плебства.
***
Егати и от демокрацията!
Не е от нея, а от нацията.
***
Леле! Хубавица -
просто за шестица.
Ето ти дилема:
по коя система?
***
Ние сме чудна порода -
днеска сме с нея прочути:
всеки от нас е войвода -
няма за боя хайдути.
***
Патрони
Грам бронебойни
срещу парите -
няма открити,
няма открити!
 Иван Северняшки
гр. Бяла, Русенско
Поет, издател, печатар, антикварен книжар, самоотвержен труженик на словото. Роден
е на 30 април 1943 година в село Смочан, Ловешко. Живее в град Бяла, Русенска област.
Превеждан е на руски, турски, немски и есперанто. Негови стихове са печатани в редица
наши и чуждестранни литертурни вестници, списания, сборници и алманаси. Издавал е
вестник за хумор и сатира “Хайде де”, вестник за поезия “Перигей” и списание за литература
“Искри”. Автор е на книгите “Звънче”, “Мамо не тъгувай, че ме няма”, “Парола Светлина” ,
“Дежурен огън”, 'Сълза в окото“ - двустранно издание, заедно с Павлина Петкова, „ Хайде де“
- афоризми. Автор е и на прекрасни миниатюри и афоризми под общо заглавие "И каза
Времето!“. Носител е на редица национални и регионални поетически награди. Често негови
творби звучат по БНР.
Хубаво е да работиш, но лошо е да те изработят.
*
„Не плачи майко, не тъжи“, че всеки депутат носи със себе си пълна торба със
лъжи.
*
И добрите коне правят магарии.
*
На човек не са му нужни връзки, когато вече и обувките си неможе да връзва.
*
Изчезнат ли пенсионерите няма да ни е нужна и пенсионна реформа.
*
Щастието винаги бива егоистично.
*
Когата „болен здрав носи“ значи решаваме здравни въпроси.
*
„Носете си новите дрехи момчета...“, защото някой ден могат да ви ги продадат
като втора употреба.
*
Политици, когато снасяте големи яйца, мислете, че трябва и да ги мътите.
*
Обичаш ли само себе си не остава време да обичаш другите.
*
Най-малки са собствените слабости.
*
Когато те хапят комарите по-добре е да играеш комар.
*
Трудно е да си правиш идоли от залязващи вече величия.
*
И по шапките се разбита, когато главата е празна.
*
Началниците не са лоши хора, лошо е ако са ни началници.
*
Не сваляй шапка пред човек с власт, може да злоупотреби с нея.
*
Ако ти е лека жената ще я отнесе вятърът.
*
И с много богата душа човек може да осиромашее.
*
Най-често скуката ражда клюката.
*
И да си много образован не гарантира, че си много възпитан.
*
Двуличникът и фалшивата усмивка го крепи.
*
Лъжата има най-много истини.
*
Лъвските постове са за достове.
*
Само тези прогресират дето смело ги обират.
*
Управляват ни хора с вълчи нрави, всеки гледа кокала, а не хала ни да оправи.
*
Някои преливат от пусто в празно, но не преливат напразно.

ВРАБЧЕ

Премръзнало лежеше във снега.

Погалих го със топлите си пръсти.
И то почувста мойта топлина
очи отвори и крилца разкърши.

От птича благодарност или гняв

ме клъвна с клюн по грубите ми длани,
да ми напомни, че всяка добрина
след себе си оставя рани.

ОХЛЮВ

Черупката на охлюва се счупи

от сблъсъка на много земни твари.
Сега стои оголен, беззащитен,
със клюмнали рога и болки стари.

А спомени го носят из треви зелени,

но всичко е било, било е в друго време.
Две мравки ръфат голото му тяло
единствено в борбата оцелялял.
ЗЛОБОДНЕВКА

Гримирана, със млечна маска,

с оксиженена коса,
наместо чаканата ласка
жена ми мънка под носа:

Не е оправено леглото,
няма за простиране въже.
Какъв другар си ми в живота,
я гледай другите мъже.

И те са като теб под чехъл,

ала си траят и мълчат,
перат и готвят, гладят дрехи
и бримки на чорап ловят...

Мълча и да не става стачка,

анархия и произвол,
превръщам се в прахосмукачка,
търча за олио и сол.

Пералня и котлон задействам,

използвам своите права.
Нали глава съм на семейство -
аз се гордея със това.

Във този век матриархален,

да бъда с модата във тон,
ще облека за по-реално
пола вместо панталон.
 Иван Трифонов
Гр. Казанлък

Роден 1985 година в град Казанлък. Завършва бакалаварска степен по „Славянска

филология” във Великотърновски Университет и магистърска по „Информационни технологии“ в
Унибит. Учил и работил в Словакия, Гибралтар и Румъния, като в момента работи в Чехия.

Отличия:
2010 - Трето място в конкурс за кратък криминален разказ „Атанас Мандаджиев”.
2012 - Сред тримата номинирани в категория проза на VI Национален литературен конкурс на ИК
„Хермес“
2014 - Сред тримата номинирани в категория проза на VIII Национален литературен конкурс на
ИК „Хермес“
2015 - Второ място в конкурс за кратък разказ „Георги Черняков”
2016 - Първо място в конкурс за кратък разказ „Георги Черняков”
2017 - Втора награда за фейлетон в конкурса „Първоаприлска патерица“
2018 - Първа награда за фейлетон в конкурса „Първоаприлска патерица“
2018 - Трета награда за разказ на здравна тема на вестник „Лечител“
2018 - Специална награда от конкурса за кратък разказ „Яна Язова“
2018 - Почетна грамота от конкурс за разказ на християнска тема
2018 - Втора награда от конкурса за разказ „140 години от Освобождението на България от
турско робство“
Публикувани разкази в:
Сборник „Гнездото“ 2019 година
Сборник „Русе град на мостове“ 2018 година
Сборник „Единадесетият" 2017 година

ВЕЛКО

Димът в заведението не даваше възможност за далечно виждане или

дълбоко вдишване. При това приглушените светлини също не помагаха, но той беше
отправил фокусиран поглед в дъното на бара, въпреки че от известно време никой
не седеше вече там.
-Казвам се Велко - мислеше си той.
Някой би се присмял на подобна елементарна мисъл, но ако се вземеше
предвид изпитото количество алкохол от Велко за изминалите няколко часа, то
спомнянето на името си беше подвиг в мирно време.
-Господине, затваряме - барманът се обърна към единствения останал
посетител в заведението.
Велко изглежда не разбра казаното, но това не изненада бармана, тъй като
все се намираха клиенти, които оставаха до края на вечерта, мъчейки се да удавят
някои от своите демони. Настоящият посетител на бара дори вече не можеше да
установи очен контакт, а само отправяше взор към нещо в далечния край на
помещението.
- Да ви повикам ли такси? - „или линейка“ - добави на ум.
Мъжът на бара все още не даваше признаци, че разбира. Той се приведе,
сякаш музиката заглушаваше думите на бармана, но тя бе спряна още преди
няколко минути. В този момент чистачката на заведението най-безцеремонно
включи осветлението и като по команда Велко стана, подкрепи се на крака и се
изстреля навън.
Дори тази последна сцена не си спомняше, когато алармата иззвъня и го
събуди няколко часа по-късно. Намираше се в собственото си легло, което беше
добрата новина, лошата беше гръмотевичната буря, развиваща се в пределите на
главата му.
-Казвам се Велко - опита се да извлече най-базовия си спомен и поне го
докара до името си. Но как беше започнало всичко снощи, за да се стигне до
алкохолиадата по-късно си оставаше мистерия.
Лежащият в махморлучна агония обискира с поглед стаята си с надеждата
нещо да му подскаже защо се беше докарал до това състояние. Очите му се спряха
на калъфа на новата ловна пушка. Синапсисите се задействаха, въпреки
алкохолното си опиянени и Велко се сети, че снощи беше почерпката по случай
първия му лов, който трябваше да се състои тази сутрин.
 Със завидна бързина той се изстреля под душа, изкъпа се с най-студената вода
на света, както сам си помисли, и след светкавичното консумиране на две кисели
млека и литри вода се метна зад волана на джипа си. Караше бавно, въпреки
закъснението си, тъй като ако го спреше сега полицията, щяха да открият повече
алкохол, отколкото кръв в него.
Студеният душ беше свършил работата си, защото караше концентрирано и
без произшествия стигна до уговорената от ловците горичка, където трябваше да е
отправната точка за дружинката. На мястото имаше само един човек, който
държеше списък в ръка и Велко спря джипа си до него.
-Часовникът ли ви е развален - с насмешка попита разпоредителят.
На него сякаш не му направи впечатление зачервеното лице и очи на
новопристигналия, както и дъхът му, за който можеше да се констатира, че е
отлежал в дъбови бъчви.
-Аз съм Велко - беше му съобщено.
-Покажете ми ловното си разрешително - Разпоредителят отбеляза нещо в
списъка и даде оказания къде да се паркира. -Дружинката ви тръгна в тази посока,
така че все още можете да ги настигнете. Само умната.
Велко не знаеше какво означаваше последната забележка. Тъй като това беше
първият му лов, той нямаше ясна концепция какво се иска от него, но и не искаше
да признае неопитността си. Решен беше да настигне набързо останалите и по
щастливо стечение на обстоятелствата да не се забележи закъснението му. Отвори
крачката и въпреки чудовищното главоболие летеше през редиците дървета по
зададената му посока.
От нейде се дочу свирка, последва лай на кучета и след това вик:
-Идат глиганите.
Дочуха се няколко изстрела и това последва ужасяващ вик на агония, беше
викът на Велко. Малко по-късно парамедиците го натовариха в линейката по корем,
защото седалището му съдържаше сериозно количество сачми. Празнота и
разочарование се четяха на ранения мъж. За да са сигурни, че е адекватен, попитаха
го за името му.
-Аз съм Велко - тъжно отговори той.
ТРАДИЦИИ

Студът беше обхванал града в капана на бялата си пелена. От комините

стремително излизаха кълбо след кълбо масивни димни облаци, завъртащи се под
тежеста си, като че ли и и те нямаха желание да бъдат навън в този момент.
От време на време се чуваше неуспешен опит за запалване двигател на кола, за
да се поддържат акумулаторите, а не да се пътува нанякъде по неразчистените пътища,
които бяха останали въображаем спомен под тонове сняг.
По къщята положението беше по-различно. В семейство Табакови например
цареше голямо оживление. Децата бяха в коледна ваканция, а отоплението в
апартамента на родителите на Серафим Табаков се нуждаеше от ремонт, така че бабата
и дядото също бяха в момента част от пейзажа тук. Ако ли някой пък направеше
грешката да ги попита, те биха отговорили, че са напълно в правото си да са тук, тъй
като на времето бяха подарили апартамента на тогавашните младоженци Серафим и
Ангелина.
В момента се приготвяше коледната трапеза и нервите бяха опънати до краен
предел. Тъщата даваше настойчиво указания, които не биваха оценявани от снахата.
Разколът между поколенията относно как точно се завиват сърмите беше на път всеки
момент да ескалира, ако бабата имаше възможността да се разсърди и прибере.
Понеже обстоятелствата позволяваха само първото, тя се задоволяваше единствено с
пускането на коментари и насмешки по посока майсторството или по-точно липсата му
у съпругата на сина ѝ.
Противоположно на жените, три поколения от мъжката част на рода Табакови се
излежаваха рамо до рамо на карирания диван, обелвайки от време на време коментар
по посока на телевизионната програма, вървяща в момента.
-Никой няма да се сети да помогне - чу се укорително от кухнята, по посока на
мъжете.
Съпругът, познавайки добре ритуала, въздъхна и изрече:
-Да помогнем ли с нещо?
-Сетихте се - след дъжд качулка вашата работа. Гледайте си там топката, а после
както винаги на готово.
Седящите на дивана се погледаха, след като не откриха един в друг чувство на
вина, скръстиха рамене и се съсредоточиха обратно в заниманието си.
В апартамента приятно се разнесе ароматът на зелеви листа, които в момента се
увиваха върху топки ориз - българска вариация на така популярното суши. Тъй като
всички врата и прозорци бяха затворени, за да не прониква белият хлад отвън,
атмосферата вътре стана повече от задушевна, но носеше в себе си онзи домашен уют,
който предлагаха именно най-студените дни в годината.
А какво оставаше до края на вечерта? Майката да се скара с бабата. Бабата с
дядото. Бащата с майката, а после всички по отделно на децата. Традиции - какво да ги
правиш?
СВОБОДА НА СЛОВОТО?

Само малка част от Слънцето вече се показваше зад хоризонта. Подухваше

приятен, пролетен ветрец и отпадаците по улицата се издигаха във въздуха като есенни
листа. Професор Богомил Вълчев крачеше уверено към дома. Днес той бе във високо
състояние на духа заради успешните лекции.
Обичаше своите часове по реторика, както и студентите, които ги посещаваха. Не
обичаше просто да издиктува лекциите си, а да увлича в дискусии младите момичета
и момчета. Нали всъщност това беше целта на реториката? Единственото, което го
смущаваше, бяха леките болки в гърлото му, вероятно първи признаци на пролетния
грип. Затова професорът влезе в първата аптека, която намери на пътя си. Застана на
опашката и зачака търпеливо своя ред.
-И вие ли за хемороиди – побута го някакава бабчика зад него.
-Не, аз... – започна Богомил, но бе прекъснат.
-Знам, знам, голяма са напаст – продължи бабичката.
-Но...-опита се да изложи реалната ситуация реторикът.
-И мене от много години ме тормозят, а и кръста да ми даваше мира. Както сте
се прегърбили, май и на вас не ви прощава.
-Всъщност...
-Нормално е, хора на години сме – заключи старата госпожа.
За щастие на професор Вълчев неговият ред дойде и той вдигна пръст с
намерението словата му да го последват, но това не бе писано. Млада госпожица се бе
втурнала през вратата на аптеката и сега избутваше професора.
-Нали ще прощавате? Много бързам, а ме боли глава.
-Но...
-Много сте мил – и жената пощипна професора по бузата, сякаш беше малко
момченце. – Един бистер асперин.
Вълчев знаеше, че има нещо нередно в употребената дума, но не намери за
необходимо да го отбележи – жената явно бързаше. Той я изчака, взе хапчетата за
гърло и най-сетне се запъти към дома, където щеше да се отпусне на спокойствие.
Изкачи стълбите и отвори вратата с видимо облекчение.
-Богомиле – посрещна го гласът на съпругата му, с интонация, която не
предричаше нищо добро. – Как я мислиш ти тази работа?
-Аз...
-Без да ми остроумничиш, винаги имаш отговор за всичко.
Професорът утихна. Не знаеше какво е сбъркал, но беше наясно, че сега пред
него ще се проведе лекция по риторика от най-високо ниво, с пунктове и контра-
пунктове – целия пакет. Въпреки това нещо му подсказваше, че нямаше да ѝ се
наслади.
 Иринка Петрова
Гр. Исперих

Родена съм в с. Свещари, Разградски окръг. 35 години от живота ми

преминаха в ОУ „Васил Априлов” гр. Исперих като преподавател по Български език
и литература. Деветата ми поетична книга, озаглавена „Песента на живота” излезе
през 2019 година за 75-годишният ми юбилей. продължавам да творя и да
помествам в Регионални и централни вестници.
Страшния пастир

Кротката млада овчица Добрана

блее сред стадото на ширналата се поляна.
То наоколо трева вече не остана,
но пастирът върти тояга голяма.

Съседските ливади са тучни мери.

Тамошните пастири са грижливи, добри.
Обгръщат овчиците си с любов.
Закрилят ги. Не ги плашат с режим суров.

А гладната измъчена душица Добрана,

сама без обичното си чедо остана.
Ден след ден, тя оплаква свойта орисия,
обречена на грижи, глад и немотия.

Подбрани от господаря, пастирите днешни,

тихомълком въртят свои сделки успешни.
Съвсем не мислят за стадото гладно,
пребиват нозе след яйчицето златно.

На сиромашката наша овчица Добрана

и да изблее вече сила не й остана.
Няма на кого и на какво да се надява
в нашата българска окрадена държава.

Ти си човек
С милиардите струпани в бездънния чувал
и парламентът народен твой ще бъде цял.
Поредните избори с мнозинство ще решиш,
бутайки, където трябва, порции бакшиш.

Шеметните суми от лотарийните билети

отпускай ги по сметка – тлъстички рушвети.
Ти си новатор, ориентиран човек
сграбчил шията на двадесет и първия век.
Ориентиран
В една страна щастлива,
с природа дивно красива
появи се вълк – единак
изживяващ се като юнак.

С овладени няколко глагола

заспряга времето и произвола.
Душа юнашка мирна не трае.
Научена е. Опитно играе.

Посоката на вятъра задава,

тайната на измамата познава.
Ресурсът роден отрича,
в европейските ценности се врича.
 Йорданка Раданчева - (Рада Анчева)
Гр. Сливен
трета награда за хумористичен разказ

Йорданка Славова Радева, която сливенци познават с бащината ѝ фамилия

Раданчева, е журналист с дългогодишен стаж и с изразена гражданска позиция,
която умее да отстоява. Тя завършва История, с втора специалност Философия в СУ
„Св. Климент Охридски“ през 1977 г., а през 1991 г. – и специалност Журналистика в
същия университет. Работи в Историческия музей в Котел по времето, когато се
изгражда новата му сграда с нова експозиция и мавзолей на Г.С. Раковски, а от 1982
г. – в единствената тогава регионална медия, в. „Сливенско дело“. По-късно работи
в други регионални и национални медии. В сливенската телевизия Канал 6 прави
предаването „Забравеният Сливен“, покрай което организира и Обществен съвет за
закрила на културното наследство в общината, който за времето на съществуването
си постави редица наболели проблеми, за някои от които се намери и решение.
Собственик и редактор е на сайта „Барабан“. Автор е на разкази, на роман, както и
на книгата с интервюта „Сливналии“.
КАРАНТИНАТА НА ИВАН ПЕТРОВ

Не му стигат на Иван Петров заушката, дето я изкара на 40 години, хернията,

хемороидите, ами сега и Ковид.
Той е последният човек, който би помислил, че може да го залови тази опасна
гадинка – сутрин, обед и вечер гледаше пресконференциите на Националния щаб по
Ковида, между тях следеше новини, предавания и всичко, което показваха по почти
всички телевизии, тъй като от страх да не пропусне нечие животоспасяващо
указание, често прещракваше каналите. Спазваше всички предписания, до магазина
отиваше с ръкавици, маска и отгоре ѝ пластмасов сегмент от десетлитрова туба, дори
пропуши отново, като разбра, че на вируса не му понася никотин. И на̀... На
четирийсетия ден от карантината се събуди, пи си кафето както обикновено и като
видя, че жена му не се мотае в пространството на бившата тераса, която преди
години затвориха, за да вкарат в нея печката и хладилника, придърпа табуретката и
открехна прозорчето, да изпуши цигара. Дръпна веднъж, дръпна втори път, и му се
зави свят. Облегна глава на перваза и жена му Цветка влетя.
– Ей, не може да се размине човек с тебе. Тука, в теснотията намери да се
буташ – и минавайки към хладилника, го ръгна с лакът, според Иван, нарочно.
Разбираше я – вчера получи двойка за съчинението по литература на сина им, пък
беше завършила българска филология. Не било по темата, писа учителката и Цветка
едва не фрасна монитора с бърсалката за прах, която държеше в момента.
– Лошо ми е – простена Иван, колкото може по-жалостиво.
– Що ти е лошо, бе – надвеси се над гърба му Цветка. – Да не си хванал Ковид-
а. Ами да, вчера те видях на стълбите да се хилиш срещу оная кикимора от третия
етаж и си беше свалил маската. То това остава, да ни изпозаразиш...
На Иван му стана още по-зле, присви го и стомаха, както обикновено ставаше,
когато Цветка говори над главата му.
– Ох, отивам в тоалетната – надигна се той, превит на две.
– Каквооо? И диарията ли те почна? Сега остава и температура да имаш.
Ивкооо, дай термометъра – провикна се Цветка към хола.
Температура нямаше, но за всеки случай Цветка позвъни на 112.
– Ало, мъжът ми не се чувства добре... Амии, свят му се вие, май и
разстройство има. Какво да правим?
Иван не разбра какво ѝ отговориха, но тя трясна слушалката.

Мизерници ниедни – не стига че един час чакаш да ти се обадят, ами... ще ми

казва тя на мене.
– Какво ти каза – за пореден път попита Иван.
– Какво... да съм те лекувала. А на тях за какво ще им плащат. Божеее, ами ако
си ни заразил? Ами детето?
 И се почнаха мъките Иванови.
Изолираха го в спалнята, където нямаше ни телевизор, ни компютър, а
телефона му Цветка взе, щото от електровълните главата щяла да го заболи още.
Храна тя му оставяше, като открехваше вратата, буташе табличката на пода и бързо
затваряше. Лошото беше, че храната бе питателна и здравословна, според
Цветкините разбирания: настъргано червено цвекло, варени картофи, суров спанак,
уж на салата... и предимно чай. Ракията бе напълно отрязана, щото специалистите
писали, че тя не бори Ковид-а. Цигарите пък опушват стаята, тъй че за тях той дори
не отвори дума. Можеше да излиза единствено до тоалетната, като минаваше по
специално застлана от Цветка пътечка и след ползване на помещението, беше
задължен да го дезинфекцира основно, за което жена му стриктно следеше.
Протестите му, че няма температура и вече не го боли главата, не дадоха резултат.
Първите дни Иван пробва да чете книга, но на нощното му шкафче стоеше
само „Домашен майстор“, издание от 1980 г., която още не беше дочел. Стори му се,
че някои от съветите са поостарели, но Цветка не даваше да заразява други книги.
Следващите полугладни дни изкара в полусън. Вече дори не му се ставаше да
наднича през прозореца. Някъде на петнайстия ден обаче, незнайно как, в
северозападната полутъмна спалня, през полуспуснатите завеси, проникна слънчев
лъч и погъделичка притворените му клепачи. Някакъв прилив на енергия го накара
да се надигне, още повече, че иззад затворената врата дочуваше мелодия на
телефон – и като че ли беше неговият телефон. Ослуша се – никакъв шум от кухнята.
Открехна вратата предпазливо, пристъпи с боси нозе – в кухнята нямаше никой.
Свърна към хола, погледна – и там беше празно. Телефонът му отново прозвъня от
кухненската маса.
– Ало, адаш, к`во става бе, къде се изгуби? Тука с Пешето пием трета бира и
все се оглеждаме за тебе...
– Как, ами карантината?
– К`ва карантина бе, нали още оня ден я свалиха. Ти на кой свят живееш? Айде,
чакаме те!
Входната врата се хлопна и коридорчето се запълни от мощната фигура на
Цветка, с чаша в ръка. Явно беше пила кафето си при съседката.
– Ти що не ми каза, че карантината била вдигната, ма?
– Е, вдигната – и какво? Веднага се юрваш да излизаш. Не стига, че не работиш,
ами сега и да ми се мотаеш...
Иван обаче вече се беше облякъл и бързаше към хубавия си слънчев живот.
ДОМАШЕН ЛЮБИМЕЦ

Синът, внучето и американската снаха дойдоха за Коледа и донесоха прасе. Живо.

– Въй, майка, ми то много малко, бе, една тава няма да напълни – както
обикновено избърза Мара, жена ми, веднага след като отвориха ажурената
кошница и то излетя от нея с квик.
– Какво говориш, мамо, това е минипиги, домашното ни прасенце.
Мария извъртя очи, но остана с полуотворена уста, без да каже нещо – все пак
малко се стесняваше пред Анита, американката.
– Мама, ета Марика, наша Марика – поясни снахата.
– Че и на мен го кръстили, бе Кольо – след като няколко пъти безмълвно отвори
и затвори уста, простена Мара.
В това време Марика опита да се мушне под кухненското диванче, но като не
можа, обиколи масата, подуши краката на всички и заби острата си муцунка
между стената и шкафа. Оттам изпълзя хлебарка. Марика я побутна насам-натам,
после примлясна и хлебарката изчезна.
– Ой! – плесна ръце Анита, снахата, внукът Антъни се заля в лудешки смях, а
Марика се спря, разкрачила четирите си копитца на новите ни лъскави плочки и
ни загледа с блестящи очички.
– Я, яде хлебарки – каза Мара с гальовен вече глас.
– Трудно беше да я докараме, не всички авиокомпании превозват животни –
обясни синът. – Тате, ще се наложи да я оставим тука до лятото, хем да е с Антъни,
когато дойде пак през ваканцията, че детето много я обича.
– Ми, Кольо, че то и кочината на село развалихме – обади се боязливо Мара.
– Какво говориш, бе, мамо, това е домашно прасе, знаеш ли колко е скъпо. Ще ти
кажа как да го храниш, а иначе е много чисто, няма да ви създава грижи.
И така, гостите си отидоха, а Марика остана с нас.
Това, дето нямало да ни създава грижи, не се оказа баш тъй. Да беше котка или
куче, щеше да спи през повечето време. Това животно като че ли изобщо не
заспиваше. И като не заспиваше, трополеше непрестанно. По теракота в кухнята,
банята и коридора, по ламината в хола и спалнята. Мара напразно застилаше
старите килимени пътеки, уж да ходи по тях, ама къде ти. Сутрин ги намирахме
сбрани на харман, а Марика весело препускаше около семейното ни легло и ни
гледаше предизвикателно. Добре, че не можеше да скочи при нас, но пък само
да докопаше висящо крайче на завивката – майко мила! Нейсе, стана това, което
се очакваше: запротестираха съседите не само от долния апартамент, но и от
съседните, че и от горния. Трябваше им време, докато разберат какво така
трополи у Колеви, но нямаше как да остане в тайна. Първа Червенпеева видя
прасето и след ден за съществуването му знаеха и в съседните блокове. Още
същия следобед като слизах надолу, се отвори вратата на партерния етаж и
домоуправителят Спиридонов застана пред мен:
– Колев, имах ви за сериозни хора, ама какво е туй нещо, бе? Всички протестират.
Направих се, че не разбирам:
– За какво, Спиридонов?
– Как за какво – свиня сте гледали в апартамента си.
– Е, свиня е силно казано, Спиридонов. Съвсем малко прасенце, декоративно,
дето се вика, домашен любимец...
– Какъв домашен любимец, бе, свинята си е свиня.
– Мини пиги, ако обичаш.
– Не обичам, не обичам! Искам да го махнете, иначе не отговарям.
Изръсихме се. Купихме мокет, уж от евтиния, ама пак отидоха двете пенсии,
отделно за майсторите. Застлахме навсякъде. А на Марика купихме кучешки
повод и Мара взе да я извежда в градинката. Децата я харесаха.
Обаче, не – Спиридонов си е Спиридонов.
– Колев, какво стана, махнахте ли свинята?
Викам му:
– Ами щом не знаеш, значи вече не пречи на никого. Навсякъде сме настлали
мокет.
– Пречи, пречи. Пак се чува. Пък и хората се притесняват – сега свинската чума е
навсякъде. По Балкана дивите свини избихме, вие вкъщи я вкарахте. Утре смятам
да ида в общината.
Реших да го изпреваря и преди девет часа бях на гишенцето. Подадох паспортчето
с вписаните в него ваксинации и номер на микрочипа, както и бележка от
ветеринарния лекар в близката лечебница.
Чиновничката ги поразгледа:
– Ама какво е това – то не е на български.
– Ами издадени са в САЩ – вижте, има бележка и от български лекар.
– Преведете ги!
Намерих лицензиран преводач, преведе всичко, сложи подпис и печат, на другия
ден пак преди девет бях пред гишенцето.
– Добре – каза чиновничката. – Марика. Не виждам тука куче ли е или котка.
– Прасенце – казах.
– Каквооо?
– Прасенце – повторих – мини прасенце.
– Какво говорите. Ние тук регистрираме домашни любимци.
– Ами то е домашен любимец.
Тук чиновничката явно не издържа, изправи се иззад стъклената преграда и
видях, че е доста едричка.
– Господине, подигравате ли ми се? За какво се занимавам с вас два дена? Ние
регистрираме кучета – е, може и котка. За прасетата има БАБХ!
– Извинете, какво е БАБХ?
– Как какво е – Българската агенцията за безопасност на храните.
– Ама това прасенце не е храна, то е домашен любимец.
Как да е, намерих БАБХ.
– Идвам да ми регистрирате прасето...
– Къде ви е животновъдния обект?
– Какъв животновъден обект – то е в апартамента.
Този зад бюрото дори си свали очилата, за да ме огледа по-добре.
– Е как така?
– Ами така – домашен любимец е, няма и десет килограма.
– Господине, теглото няма значение. За да отглеждате прасе, трябва да имате
регистриран животновъден обект.
– Ама как да регистрирам животновъден обект в апартамента?
– Не можете. Ще трябва да е извън населеното място. И е следвало да го
регистрирате още преди да вземете животното. Сега ще трябва да ви глобя. А
ушна марка има ли?
– Има си микрочип. И моля Ви, отказвам се от животновъдния обект.
– Как така се отказвате! То да не е по желание. Животно имате, а животновъден
обект нямате...
Бях вече в коридора и той не можа да ме догони.
За 50 лева ветеринарният се съгласи да напише на бележката, че Марика е куче.
Сега я учим да лае.
КАК ВЛАДО БОКЛУКА СТАНА МИЛИОНЕР

Кой и как му лепна този прякор, Владо не разбра, но си го носеше още от

първи клас. Може би, защото около чина му винаги се търкаляха станиолови
опаковки, целофанчета от ядките, с които майка му го изпращаше на училище,
мазни хартийки с кетчуп от пицата. С тези питателни храни Владо израсна здрав
и силен, образова се, започна свой бизнес, но прякорът му остана. Срещне го
например съученик и ухилен, отдалеч вика: „О-о-о, Боклук, мараба, как си, ко
ста`а?“ Като образован и възпитан, Владо отговаря: „Благодаря, добре съм,
направих си туроператорска фирма, мини някой ден.“ Оня, още по-нагло ухилен:
„Браво, браво!“, и естествено, не минаваше.
Но Владо не е ял ядки и шоколади напразно. Захвана се сериозно и изчете
препоръчваните десет мотивационни книги, които, общо взето, му препоръчваха
да превърне недостатъците си в предимства. Недостатъци в работата или в себе
си той не виждаше, само прякорът... И тогава излезе онази европейска програма
за туризма, щедро финансираща нестандартните туристически продукти. И Владо
се замисли: Морето бетонирано, планинските курорти скъпи и без сняг, горите
изсечени, реките пресъхнали, крепостите бутафорни – т.е. всичко е нестандатно,
ама туристите го приемат за стандартно, обръгнали са. Той обаче знае какво не са
виждали чужденците, по какво се захласват – по боклука. Сочат си един на друг
шаренията край пътя, прехласват се по пърхащите найлони, щракат с телефони и
фотоапарати, жужат с камери, а като минава автобусът покрай циганските
махали, направо се лепят на стъклото и не могат да се нарадват. Седна и за една
нощ си написа проекта.
Сега Владо е милионер. Фирмата му е единствената в света, която
рекламира боклука. „Живот на сметището – виж какъв не искаш да бъдеш!“;
„Върни се в Средновековието! Поживей в къща без вода и без тоалетна!“; „Не
харесваш живота си? Посети България!“; „Десет дни в ромската махала на
Сливен“; „Петнайсетдневен тур из най-боклучавите места на света: „Факултето“,
„Столипиново“ и „Шекер махле“, „Токайто“, „Меден рудник“, „Максуда“ – едно
ново изживяване“, са само част от туровете, които предлага. Това германци,
французи, англичани, да не говорим за японците, са предплатили и по две години
чакат ред. Бизнесът върви, но и притесненията вървят. Циганите взеха да се
замогват от бакшиши, и не само музикантите и кючекчийките, ами и чаветата
натрупаха капитал. Една въшка за десет евро продават. И като позабогатяха, взеха
да развалят дестинацията. Но пък от друга страна, останалото население се
ориентира и тези, дето досега не изхвърляха боклука си през балкона, взеха да го
правят, а покрай гари и пристанища се наслоиха цели нови сметища с вносен
боклук, та има, има перспектива за бизнеса на Владо.
Кики Димитрова

"Грозна съм, то няма спор,

та затуй с малко зор,
драснах този шарж,
та да изглеждам малко ларж!"

Гледай си!
В чуждоземско палатче
с мекичко халатче,
гледай си твойта изгода,
поздрави му на народа!

Да има!!!
Даима такава държава,
где и гладната гнида,
важна въшка става!!!
За Родината.
Родино мила,светиньо моя,
отдавна вече си извън строя!
Решиха чуждоземски изедници,
насадиха ни безперспективни долници,
где нищо да не градят,
а сал доволно да рушат!
Държавното име,
за тях е дойно виме,
та отвсейде редовно борчове правят,
на народа кат воденичен камък да тежат!
И за капак искат всинца те от нази
заплати космически,че и почести и лампази!

Срамота.
Младо,право,срамота,
тича неудържимо за държавната софра!
Ще то командировки,коли и заплата,
ма се не сеща за мотика и лопата!

Ще строим!!!
Уж строят се аутобани,цехове,заводи,
стари,ама с боя минати за да изглеждат нови.
За да има да се режат бая ленти,
нищо че всичко е много шменти!

За глупостта.
Глупостта си има не само теория,
а цялата наша територия!
От нея страда цялото българско племе
и явно харесва му,не ще и не ще да се съвземе!
Винаги чака поредният лъжепророк,лъжемесия,
който уж не е от тия.
Лъжи гръмовни и чутовни постоянно да тряска,
народа радостно да му ръкопляска!
Обещания.
На всеки четири години,
на народа обещават цар Соломоновите мини,
че тук щяло да стане земен рай,
ала всеки знай,
че лъжат те докрай,
и октомври нема да бъде май!!!

Безплатни.
Диспутите за тях безплатни,
а на народа излизат златни!
Затуй и таз годинка
морето ще е сал на картинка!

Натъманено и страшно.
И без стаичките затъмнени,
резултатите отдавна са натъманени!
Та затуй леке в обществото е опасно,
ала общество от лекета е страшно!

Има там.
Има едни там нищожества,
де клечат с костюми по множества.
Обезателно за народа нехаят,
ама парата му да вземат знаят.
И се правят те за всичко на компетентни,
мулузите му перманентни!

Препитание.
Да е във властта
е чудно и мечтано препитние,
за всяко нищожество без дарование.
Сал да знае и да си слуша кукловода,
че да не изхвръкне от хоровода!
Не смея.
Не смея днеска да римувам Конституция
от уважение към Хана Аспаруха,
макар отдавна да е изветряла институция
и всеки да краде ни тука за разтуха!
Че инак пожара в тез партийни каси,
лесно не ще се угаси!

Смет без сливи.

Свършиха се сливите,остана само смет,
и един дет всячески напира да е кмет!

Вили,вили.
Комарджии,мошеници,катили,
с държавни пари,на всички им се построиха вили.
Да мързелуват нашироко,
и да гледат народа отвисоко.

Регистър.
Искат и тоя да го впишат в един регистър,
та да го правят един ден министър.
Че с толкоз рушвети,заделени от заплати,
до там го избутаха мама и тати!

Демокрадлация.
С по един-единствен кандидат,
ей така се прави демокрадлация,брат!
Пък ний сме си овце и тъй доволно си живеем,
че вече забравихме и да блеем!

Рецепта от време оно.

Ще напълнят пустото черво,
с рецепта от време оно.
Едни,други като се изядат,
чак тогава ще да преядат.
Та най-накрая на народа да му тъне душата,
кат му се разкарат тия от главата и софрата.
Де го днеска?
(по случай 130 години от рождението на Чудомир)
Де го днеска Чудомир
да види как надлъж и нашир,
с рушвети и бая салтанати,
се издържат безславните ни депутати!

Модерно-мизерно.
В страната ни всичко мизерно,
е ултра много модерно.
Затуй сме толкоз изпростели,
по последна мода изтрещели!
И дорде едни пред Темида
модерно танцуват,
други в същото време там мизерно,
но доволно тършуват!

Кризата си има дом.

Кризата обикаля света по цяла година,
за да се завърне тук,в своята Родина,
дет дом и адресна регистрация си има!

Неговото изкуство.
Фалшификация е неговото изкуство,
та да мами всички с чувство!
Народната пара да краде,
кошничката си доволно да оплете!
И всичко да пише,че е собственост и на сметка,
я на чичо си,я на тетка!

Дойди и запей!
Дойди и запей
и с празен поглед не блей!
Колко е велик Дельо от Балкана,
че само тая гола гордост ни остана!!!
 Д-р Красимир Манолов
Гр. Кубрат

Роден на 15.08.1956 г. в гр. София. През 1982 г. завършва медицина в Медицинска

Академия – София. От 1982 работи като педиатър в Районна болница гр. Кубрат;
завеждащ Патологоанатомично отделение в Районна болница в гр. Кубрат; завеждащ
Патологоанатомично отделение в Окръжна болница в гр. Разград; От 1991 г. до 2000 г. е
управител на Общинската болница в гр. Кубрат. От 2000 г. до 2012 г. е заместник кмет на
Община Кубрат. През 2012г.-2013г. е ликвидатор на „Медицински център 1“ в гр. Кубрат.
В момента е началник на отделение по обща и клинична патология в Общинска
болница гр. Кубрат.
През времето от 70-те години до сега, периодично е публикувал в цетрални и
местни вестници отделни хумористични стихотворения, епиграми, файлетони, хайку,
сенрю.
През 1989 е участник в учредяването на хумористично-сатиричния клуб „Жарава“
гр. Кубрат. Активен организатор и участник в представянето на клуба на местно,
областно и национално равнище от създаването му до сега.
През 2016 г. за участието му с 30 хумористични стиха хайку в традиционния
хумористичен конкурс в гр. Кубрат е награден със специалната наградата на БНР.
 ЕПИГРАМИ
Химера
(чудовище, имало 3 глави – на лъв, козел и змия – всяка от които е бълвала
огън, а тялото ѝ в началото е на лъв, по средата на козел, а в края – на змия.
В генома на вируса предизвикващ covid-19 има гени от вируса на SARS 2002
г., вирус намерен в прилепи, вирус намерен в Civet котки )

1.
Коварен вирус със корона
ме тръшна. Тежко съм сломен.
Уста ми шепне кат’ Нерона:
„Какъв артист загива с мен.“

2.
Ето, нашите избраници,
скриха ни лицата с маски.
После, също като бранници,
си препасаха паласки.

3.
Измислиха такъв закон -
заключиха ни мило вкъщи,
Следят ни с джиесем и с дрон,
спим ли при свекъри и тъщи.

4.
С тактиката „чук и танци“
правят леко плоска крива:
- В парк ни гонят кат’ поганци,
по пазари веем грива.

5.
Някой кихна, лети капка -
мор за чужди фейс била,
Без маска - глоба… А, без шапка?
Сън с розовите очила.
6.
На село може джогинг с псета,
с овчици, гъски, скот, коне.
В квартала може за прасета,
но в парка, с куче – джогинг – не.

7.
От Европа се завръщат,
щото нямат здравни вноски.
Аналфабети и без къща,
с протест искат водоноски.

8.
Правят блокинг на квартала,
дистанцират социала.
Вирус броди, съща Хала
Свърши вече с интеграла.

9.
„Един свят: Заедно в къщи.“
Ами тези дето нямат?
Те са с нас едни и същи.
Где да идат? В обща яма?

10.
С винò, с кузý и с козунак,
хукват тез, що не са шопи,
да трáжат Господ в пущинак:
„След нас, нека и потопи.“
 Кяшиф Юмер
Гр. Истанбул, Р Турция

Учител по математика, преводач.

Роден през 1951 год. в с. Веселец

ДЪРЖАВНИК ПОСЛОВИЧНА

Много държи той на статута На вожда велик пред плаката

си, спечелен пред обществото.
На банкова сметка надута,
без да разкрива естеството.
***
КАРИЕРA
Започна с молив, перодръжка...
После с химикалка, дактило ...
На компютъра пак си кръшка
в хор от бюрократи- котило.
***
в реч дълга, топли думи ръси.
Но, на лъжите му краката
стават от къси, все по-къси.
***
АЛИБИ
Не съм виновна за тоз развод,
имам си непоклатимо алиби.
В съня си, кълна се в своя род,
казах ясно – “Обичам те, мой скъпи!”
 Лозан Такев
Гр. София

Лозан Александров Такев, български поет, сатирик, журналист, е роден на 6 март

1946 г. в гр. София. Завършва филология в СУ „Св. Климент Охридски”. Бил е секретар на
Кабинета на младия журналист (1971-1973). Работил в Българска телевизия - редакция
„Детски и младежки предавания” и в „Забавна редакция” (1985-1992), в Издателство
„Спектър” (1970-1973) - главен редактор и в издателство „Везни” при БТПП. От 1996 г. -
отговорен редактор на „Софийски бюлетин”. Сценарист на детски телевизионни
спектакли. Автор на текстовете на много популярни песни, между които и „Северина”.
Автор на много книги. Член на СБП и СБЖ.
САМОИРОНИЧНО ЛИЧНО ...
С огромни тераси и в асансьор ,
сред кюлчета златни в обществен трезор,
и в къщи за гости , със свой самолет,
дори с прокурорския топъл каскет ,
със сметки в офшорки по разни страни
изтичаха боси и моите дни ...

Минават годините и покрай мен

оставях нарочно стиха откровен ...
Десетки години на заем отдал
от своя сърдечен и тих капитал –
от своята обич все тъй безвъзмездна ,
с която в един миг без тях ще изчезна ...
А днес пак по курса : продава – купува
и моето егене честно празнува ...

В ЩАБА
Светът от вируси пламти
като в пожар ! –
изрече генерал - майорът наш...
И само ние сме поне с пожарникар
сред огнеборци до един без стаж ...

ПЪТ ЗА НИКЪДЕ
Имаме ограничена програма .
Както събрани сме най – много двама ,
вече се движим един по един ...
Някога пътят ни водел към храма ,
днес – към аптека и магазин ...

СЛЕД ДЪЖД КАЧУЛКА С МАСКА...

Вече няма как да спреш
в брифинга да зададеш
смъртоносния въпрос ...
Маски –вече колко щеш...
Ни уста за тях , ни нос ...

ДОКОГА ?
И вирус Ковид е в проблема
пак в „Тука има , тука нема...”
ЗАКЪСНЕНИЕ
Само който е роден с късмет ,
под дъгата слънчева ще мине ...
А защо въртях стрелките с час напред ,
като съм назад поне със сто години !?

БРАК ПО ...КАРАНТИНА
Лозан Такев
По време на грип е възможно
да чуем и брачния химн ...
А после през брачното ложе
да минем един по един ...

ПО –ДОБРЕ КЪСНО ЛИ ?
С нова версия опасна
Щабът почва да ни стряска .
Ето , вече няма хора
да запеят даже в хора !
Виждаш само маски , маски,
а пък няма ни една
нужда в цялата страна,
даже вирусът се стряска ...
И кого да облечем
със защитни облекла ?
Липсват даже и тела ...

ИЗВЪНРЕДНА ПАНИКА
Пак сме с вас на ”Титаника” .
И потъващи в паника ,
търсим лодка за двама ,
щом за повече няма
разрешение Щабно ,
нито заповед „Здравна” ,
но която ще трябва
да тълкуваме правно ...
Пак сме с вас на Титаника
и обзети от паника ,
даже в лодка за двама ,
знам , спасение няма ...
п. п.
НОВИ МЕРКИ
Е , иди , че ги и разбери
всички получени проби ...
Виж в Европа давали пари ,
А тук – и сирени , и глоби ...

СЛЕДВАЩА КРИЗА
В понятието карантина
на власт ли е вирусът Гад ?
От „Ковид” спасение има .
Спасение няма от глад ...

ИЗВЪНРЕДНИ ГРИЖИ
Виж , в републиката с огнеборци и гавази
имало Корона демократ !?
А пък родната полиция ни пази
от невидим враг и от невидим гад!?

По алеята за кучета се движи

синя лампа с бял автомобил .
Май проект за извънредни грижи
първият човек е обявил ...

За бюджет и каса е спокоен .

Глобите не са ли приход чист ?
Е , разбрахте ли сега защо е
здравният министър финансист!?

ИЗВЪНРЕДНО ЛЕЧЕНИЕ
Тъй ме научиха простите хора –
селяни трезви от нашия град :
Вирус с ракия успях да преборя ,
мамка му стара –вируса Гад...

Много ваксина изпих , да опазя

дробове бели и гърло от гроб ...
Вчера след скенера докторът каза :
-Вече лекуваме черния дроб !
НОВА БИБЛИЯ
Генерал – майор предаде ,
че се е споминал дядо ...
Май се гътнала и баба
в съобщение на Щаба .
Новината ни коварна
може и да е невярна...
Казват , че била последна
тая моя точка гледна .
Вирусът бил смъртоносен ...
Е , тогава :”Бог да прости .”
Бог да прости новината .
Да изчистим ли страната ,
а защо преди Великден
и забраните не вдигнем !?
Няма как . Христос възкръсва
извънредно и по – късно
в литургия на открито
с Юда ...
Да ни е честито !

ПЪРВОАПРИЛСКИ СНЯГ ...

Това не е от Щаба факт ...
И времето е явно в карантина.
Преди Великден пада сняг
за Коледа и Новата година ...

ПРЕСТРУКТУРИРАНЕ
Мила Родино ,
на екс ли ваксини
с чашките пием?
Тостът ни стряска ...
А в карантина
Райна Княгиня
знаме не шие ,
а - маска след маска ...
СЪПРОТИВА
Жадни за свободата
и в пандемия грипна
хванах просто гората
с една стара позната ...
Мацка - с маска в устата .
МВР – то ни пипна .
Гешев организира –
сам се самосезира -
с процедура в ефира –
пряко в Щаба на живо ...
Уж било съпротива !
Не изтрая душата
и душата ми кипна
в карантината грипна
като в спомен на тате
в кавър нов от борбата –
или алтернатива -
пак до болка позната ...
Туй е нашта държава :
има – няма такава
просто все ни отива
някаква съпротива ...
Е , такава е нашта !
Гешев пак ще ни хваща ...
 Любомир С. Петров
Гр. Пловдив

Роден съм в гр.Пловдив, 1940 г. датата е 13-ти, месецът – февруари. Тук завърших
училище и висшето си образование. Специалностите ми са биология и химия. Преди да се
запиша за студент, бях работник в различни области, бил съм и войник След завършване на
висшето ми образование съм работил като учител в Добруджа и Пловдив – Английска езикова
гимназия, Френска езикова гимназия и спортно училище „Васил Левски“ , Пловдив., Като
биолог-технолог, в селското стопанство. През 1981 г. Защитих нужното ниво на френски език,
което ми позволи да работа като учител в държавата Мароко. Успоредно с научната ми
подготовка винаги са вървели и литературните ми пристрастия.
Публичните ми литературни изяви, на хартия, са са твърде скромни – две преведени книги,
една, по поръчка, от френски език с религиозна тематика, издателство „Веда Словена“, в
Пловдив и другата „Притчи“ на Дежлаладдин Руми , от руски, издателство „Многоточие-М“ ,
2019, София, и една, книжица „Приумици“, написана от мен, издадена от ИК
„Марица“ Пловдив, 2009 г. Също мои работи са публикувани и в три алманаха – разкази и
стихотворения, и в различни литературни клубове из „Мрежата“! Междувременно, дълги
години бях член на градския кино-клуб в Пловдив. Участвал съм в .направата на
късометражни, документални филми и като сценарист.
Семеен статус – жена, син, дъщеря, снаха, зет, внук и внучка. Може да се каже ,не успял
писател, но успешен дядо!
ГЛЕДАЛ СИ РАБОТАТА
/ носталгично /

Беше хубав пролетен ден. Пловдивски слънчев ден. Измъкнал съм се из

панелната бърлога и ето ме на бистрото пред кино “Балкан,” / днес казино /, пия
кафе с малко “примес,”кокоря очи и откривам /за кой ли път!/, как природата
натворява съвършенства, които наричаме нежната половина на човечеството и, как,
изпод метафорите на облеклата им, изхвърчат, достойни за възхита, фантазии и
сърцеокрилки, та, макар душата ми да е набъкана със сажди от зимни мъгли и от
“доброжелатели”, си казвам: Дай Боже здраве и ти Купидоне дух, пък другото е
вятър!, и някак градусът на настроението ми се повишава, в чашата – намалява,
когато, в красивия час на просветление и блага разтуха, пристигна приятелят ми,
Кольо, художникът на киното, увесил нос, физиономията му по-люта от
добруджанска зима, сяда на свободния стол и ми показва току-що връчената му
заповед за уволнение.
Гледам заповедта, поглеждам него и го питам :
- Защо бе, човече? На криво ли стъпи? Каква си я набъркал?
Той, сочи плаката, окачен над входа на киното и, мърмори:
- Ами на! Заради онази картинка, там, отсреща, гледай я!
Взирам се в рисунката и недоумявам! Линиите – идеални. Колоритът – пролетна
приказка. Композицията – вик на хармонията – безупречна. Очите на героинята–
горят!
- Хм, че ти – отсъждам – поне от пет месеца насам, такъв шедьовър, не си
създавал! Да не би ...да си влюбен?
– Ами, а де! Лош късмет – възмутено продължава той – стоя си аз тук, пия
кафе, е, не само, радвам се на рожбата си, следя и публиката как я възприема
и...изненада,... шефът, кой го знае за какво, или от кого е ядосан, пристига и,
вместо да поздрави и да изрази задоволство от творението ми, ме подхваща:
„Ти, вика, защо си заседнал в кафенето, ами не си гледаш работата?“ Е, как
да не я гледам! – казвам му аз, уж с малко хумор: Очите ми там са устремени!,
и показвам картинката, а той, моля ти се, ми нарежда: “След десет минути да
си при мен!” Отивам и...виж.., уволнява ме!
- О, темпора, о морес,!* О санкта симплицитас!** О, самовлюбени и
безсърдечни началници, до кога ще ни тормозите – възкликвам ядосано аз! Така е,
роди ли се човек без късмет, на свестен шеф не може да попадне! Та, затова – му
казах – я ела да му цапнем по една “грозданка”,че да ни се разведри душата, защото,
шеф, макар и чужд, току-що скапа и моето настроение!
От тогава, измина много време. Брадите и косите ни побеляха. Художникът,
години нее сменял палтото си, но продължава да рисува. За шефа? Чух, че е
претърпял кариерно развитие, – с мъки и страдания станал политическа комета с
богат коалиционен опит, преминал през пет-шест, неизвестни никому партии, и
надежден колаборатор в различни бордове, навсякъде, където ще има келепир, а
на мен, състрадателният, се падна скромната чест, да разкажа историята.!
*О,времена, о, нрави! ** О, свещена простота!*
 НА БРЕГА ОБЕЗЛЕСЕНИ
По П.П.Славейков
Стройна се Калина вила,
до брега усамотени,
Явор кичест клони сплитал
с нейни вейчици зелени.
То било във време старо .
Сам поетът го разказва,
как дори и старо харо
обичта им не погазвал.
Но дошли са дни преломни.
Тъй нещата там се стекли! -
по проекти, явно взломни, -
Явор, брадвите отсекли.
И сега Калина тъжна,
в самотата си, не знае,
че след сделка тъмно-тръжна
и за нея идва края!
На брега обезлесени
ще градят стени бетонни,
денонощно и на смени,
тарикати* безпардонни!

Ако думата „тарикати“ някого подразни, той може да я замени с :

богаташи, бизнесмени, хора наши! Ямбическата стъпка няма да се
наруши!
КРАТКОСЛОВИЦИ

НЯКОГА
явлението воюващ идиот бе добило широк размах, днес феноменът е, война
между идиоти.
***
СРЕЩАЛ СЪМ :
Колективна глупост, колективна кражба, колективна ежба, колективна лудост,
колективно клеветничество, колективна надхвала, но колективна похвала, никога!
***
СЕМАНТИЧЕН ВЪПРОС
Учител по логика: Има ли разлика в твърденията – попаднаха ръце в пари и
попаднаха пари в ръце?
Иванчо: В парите!
***
ПРАВИЛО
Който надскочи себе си, пада. Който надскочи властта, изчезва. Който скочи
във властта, изплува над закона.
***
КОЙ КАКВО БЛИЖЕ
Който бърка в меда, ближе си пръстите, който бърка във властта ближе,
комисионни.
***
ИНТЕРЕСНО
Защо чуя ли думата мърша се сещам за стадо, но чуя ли- стадо, сещам се за
електорат.
***
АДАПТАЦИЯ
В природата: Нагласа на организмите съобразно изменящите се условия. Така
те заякват и оцеляват във времето.
Между човеците: Съзаклятие между субектите “Х” и “У” срещу субекта “Н”,
изритват го и му скъсяват времето.
***
ПРЕ0ПОЛОЖЕНИЕ
Може да има и чисти, между измитите ръце.
***
ТВЪРДЕНИЕ
Петата посока на света е отгоре.
***
ИЗПЪЛНЕНО ОБЕЩАНИЕ
Обещавам прекрасен живот! – твърдеше кандидат за народен представител
и го получи.
НЕСВЪРЗАНИ ЧЕТИРИСТИШИЯ

Завихри се борба жестока

за подходящите закони:
Властта да си докопа кокал,
народът пък, Михал да гони.
***
Разбойниците нямат пречки
и винаги си имат квота
за конурента. С две три клечки
да го подпалят със имота.
***
Колежка млада се похвали,
как брала на гурбет маслини
и снимка ни показа. Мале!
Лъвица тя е по бикини.
***
Веднаж, човек получил криза.
Апендикс бръкнал му в съдбата,
и, за сложна eкспертиза
отишла цялата заплата.
***
В полицията ни показват,
как хванали голям бандит,
но гой невинен се оказал.
Грабежът му не бил разкрит!
***
В Румъния мъртвец осъждат,
у нас умрял пък, водят жив.
Нахални мисли аз напъждам,
подвеждат ме с нездрав мотив!
***
А в Гърция проблем голям!
За попчетата им – витии,
то просто да потънеш в срам
не се намират попадии!
***
И тъжен бях, и весел бях,
познах и радост, и наслада,
покруса много, и досада,
но Господи, аз не узнах,
защо и любовта е грях?
 Магдалена Вучева
Гр. Дупница

Родена съм в миньорския град Перник, а живея в полете на Рила, в гр. Дупница.
По- малка съм от 80 години, повече съм от 70.
Преподавател съм по български език и литература.
Тридесет години насаждах в душите на младите хора доброта и възвишеност. Ценя
духовитостта у човека, самата съм с чувство за хумор и критичност към грозното и пошлото.
Убедена съм, че: „Светът е оцелял, защото се е смял!“
 ГРИШАТА
Гришата, шестдесет и кусур годишен вдовец все още се чудеше дали е по-
добре да си вдовец или да имаш жена край себе си. Приживе жена му го гьлчеше
безспир я за пиенето, я за пословичната му непохватност.
Останал сам преди няколко месеца, той се почувства напълно безпомощен.
Нито знаеше кое къде да търси в къщата, нито смогваше да се справи с
безкрайните домакински задължения. Ту оставаше без топла манджа, ту пък
нямаше изпрана и изгладена риза, панталоните му не бяха гладени сума ми ти
време, а чорапи не обичаше да пере.
Работата се трупаше ден след ден и той изпадна в душевен смут, стигащ до
тревожна паника.
- Рано е, мислеше си той - ама трябва да помисля за жена. То не е казано,
че веднага ще се заженя, ама да почна да търся поне.
И докато по-рано се чудеше как да се отърве поне за някой ден от жена си и
да се порадва на мъжка свобода, сега денонощно умуваше как ще си намери
другарка и помощница.
Един близък му похвали някаква своя сродница от далечно планинско селце.
Стара мома, около петдесет годишна, здрава, пъргава, баш за Гришата.
- Ходи, Гришка, огледай, виж, прецени, какво ти коства?
И Гришата десетина дни премисля, претегля за и против евентуална повторна
женитба. Не че имаше кой знае какви мераци да се радва на нова жена, ама и
сам не се живее. Запуснатата къща го плашеше и предаваше хаоса си в душата
му. Нито знаеше от къде да подхване работата, нито имаше представа за колко
време ще я свърши. В една безсънна нощ той взе окончателно решение да
потърси похвалената мома. Стана призори, извади от долапа хубаво стъклено
шише. Наля отлежала ракия, очисти кило орехи, почуди се две или три луканки
да сложи в чантата. На развиделяване се обръсна старателно, прехвърли кичур
коса по оплешивялото си теме, облече възтесен раиран костюм. Вратовръзка не
сложи, че беше сред лято, а имаше опасност да притесни момата с твърде
градската си външност.
Беше август, Малката Богородица по стар стил. Жега та се не трае, ама
Гришата жена ще избира.
Пътува четири часа. Пустош и пек, чак сърцето да ти се пръсне. Пребърсва се
Гришата, гледа вяло наоколо, душата му е смутена, неспокойна, свита на четири.
Един невидим глас го пита: “Къде бе, Гришка, къде по тия чукари? В града жена
няма ли?” И сам си отговаря: “Не ми е лесно сам, а пък може точно тук да ми е
скрит късметът.”
И пак го човъркат въпроси: “Каква ли ще тая мома? Как ли ще ме посрещне?
Ами ако ме изгони? Колко му е?”
Хем се колебае Григор, хем дава газ по стръмния планински път. Душа няма
да погледне наоколо, да усети, че и в тая пустош има прелест, че и в тишината и
безлюдието има божия мъдрост.
Като превали едно голо, заоблено чукарче, подобно на оплешивялото му
теме, той зърна селото в долчинката. Малко, ни село, ни махала, задрямало на
припек, бездушно гледа и небето и непознатия гостенин.
“Как ли ще я намеря?” - отново се вайка кандидат-женихът.
“Абе в такова село двайсетина къщи, я има друга Дона, я - не, пък и да има,
няма да е стара мома. Сигурно ще се зарадва от все сърце, че ще я измъкна от
тая дивотия, в град да заживее”.
Пред първата къща на припек дремеше превит от две старец. Бръмченето на
колата го накара едва да отвори мътно старческо око.
- Има ли тука някоя Дона, дядо? - провикна се от прозореца на колата
Григор.
Трябваше да минат няколко секунди, за да отговори пробуденият старец.
- На кого коня? - така му се беше причуло на човека и така попита.
Григор разбра, че с дядото няма да се разбере и бавно продължи по прашния
път. На оградата на следващата къща се беше подпряла слаба жена и любопитно
надничаше.
- Добър ден. Търся Дона, къде живее? - пак попита Гришата.
- Я сам Дона. Защо?
Гришата й хвърли бърз поглед. Слаба, черна, изсушена от слънцето “досущ
слънчогледово стъбло наесен”. Бяла забрадка като стряха закрива половината й
лице. Свила устни, леко изкривени встрани, изразяващи подигравка, почуда и
презрение едновременно.
Григор излезе от колата и малко объркано взе да й обяснява, кой е, кой го
праща и защо е дошъл. Жената издаваше някакви звуци, нещо като: “хм”, “ъ”,
“е”, “а”, “и”, изреди всички гласни, без да се разбере одобрява ли или не
намеренията на непознатия.
- Може да съм стара, ама съм на цена. - със самочувствие продума Дона. -
Не съм спала с мъж и за такъв че се оженим.
Като я гледаше Григор, чудеше се на претенциите й. Жена на 50, пък ерген
търси и то да не е спал с друга.
“Тая мома акъл има ли?”
“И зъбите да са му здрави!” - добави тя.
“Боже, рече си Гришата, тая кон ли избира или мъж?”
Като бобова питка на оградата, подпряна на двете си тънки, черни ръце като
изсъхнали клони, тя го оглеждаше оттука - оттам. Погледът й пълзи от главата до
петите му, устните й се люшнаха от ляво на дясно и обратно.
 - Ама аз си имам зъби, мои са си. А тия двата отпред са ми раздалечени по
рождение - сякаш се оправдаваше Гришата. После съобрази, че със зъби не се е
родил, но момата не разбра тази подробност, а втренчено гледаше зъбите му.
- Аз имам приятел зъболекар, той на празното място ще ми сложи изкуствен
зъб, ако се наложи.
Момата скептично врътна уста на дясно. Съмняваше се, че дефектът му ще се
оправи е един допълнителен зъб. После стрелна поглед изпитателно към голото
му теме, по което беше избила роса от жегата и от притеснение.
Гришата се обърка съвсем. Стоеше като на животински пазар, където
безцеремонно ти оглеждат козината, зъбите, копитата и килограмите.
Момата не се сети да го покани поне в двора на сянка. Отвътре проскубани
кокошки пригласяха на стопанката си: “Да... да... да. Не... не...не.”
Като стоеше пред плета, Гришата се чудеше как да постъпи. Момата явно не
го одобри, а и той не я хареса. Но мъжкото му самочувствие го глождеше
упорито, че трябва да си тръгне посрамен.
А Дона тържествуваше, че е показала достойнство на търсена мома от
градски кандидати за женитба. Ракията и орехите си останаха непокътнати,
момата недокосната. А на Гришата му остана надеждата да намери друга мома,
която да го оцени както трябва.
И пак си викаше, че е по-добре вдовец, отколкото посрамен жених. То пък
знае ли човек кое е по-добро.

ЕДИН ИЗОЛИРАН СЛУЧАЙ

Прясно измит болничен коридор. Приятен свеж аромат се мъчи да прогони
натрапчивата миризма на таскебап. По пейките пред кабинетите са насядали
омърлушени болни. Дете се дърпа от майка си и отказва да влезе през
отворената врата. Младата жена пребърсва чело, увещава го тихо и накрая
насила го натиква в кабинета. Пъпчив тинейджър разглежда списания и
подсмърча. Хремав е.
Приведена от старостта женица потраква с бастунче по мозайката и се сили
да стигне до края на коридора. Дълъг шлифер й пречи, а широките й обувки едва
не я спъват. Или са нейни отпреди двайсетина години, или са й дар от грижовна
дъщеря или внучка.
Тинейджърът откъсва поглед от списанието, на чиито страници дефилират
полуголи манекенки. Проследява с очи старицата до края на коридора. Всичките
тези хубавици от списанието след 50-60 години ще бъдат със същата походка
като тази бабка. Страхотно ще бъде, ако на някое дефиле до всяка манекенка се
тътри по едно нейно бъдеще копие с бастунче и подпетени обувки. Такива мисли
се въртяха в главата на хремавия тинейджър, обзет от завист и желание да унизи
красавиците, до които никога няма да се докосне.
 Присвила очи, бабичката уж чете работното време на доктора. Няма време
да вади очила. Страхливо почуква на вратата и чака. Никой не отваря, но се чуват
стъпки насам-натам.
Тя сяда на овехтелия, изтърбушен фотьойл и си повтаря наум оплакванията:
- Откъде да почна? Най-добре от снощната криза. Жлъчна ли е, какво е?
Болките в краката са от годините. То и свят ми се вие, ама да му казвам ли? А и
с дясното око почти не виждам. За болките в гърба ще си премълча.
Вратата на кабинета се отваря бавно и през нея надниква възрастен мъж,
почти неин набор. Без бяла престилка, с небръсната брада.
- Ти ли чукаш? Други има ли?
Старата жена е сама, но за всеки случай се оглежда.
Влиза притеснено в кабинета, а докторът се скрива зад завеса с неопределен
цвят. Сега вече миризмата на кебап плътно изпълва стаята. А жената преди
малко си мислеше, че наблизо има гостилница и през отворения прозорец иде
апетитната миризма.
Цяла сутрин посещава кабинети и лаборатории, гладна е, а и краката я
дърпат надолу. Поглежда къде да седне, но леглото е отрупано с вестници,
папки и някакви кутии.
Докторът трака нещо зад паравана, пуска чешма. Яденето прекипява и
кабинетът се изпълва с дим, който на талази пълзи под и над завесата.
- Абе, аз къде попаднах? Дали това е докторът - ядосва се жената. Ще
почакам още малко и ще си изляза.
Сякаш предусетил намеренията и, докторът дръпва завесата на паравана и
се поява като комедиен актьор на камерна сцена. В едната ръка държи догаряща
цигара, а в другата - димяща лъжица. Духайки ястието да изстине, той дрезгаво
продумва:
- Аз ей сегичка, да изключа котлона и идвам.
Старата кимва с разбиране, преглътва сока в устата и продължава да чака.
- Няма как, трябва и да се яде. Като чакам по цял ден някой да ми донесе
талонче, няма кой да ми сготви. Откакто госпожата ми се помина..., тук намерих
спасение - оправдаваше се докторът.
Пациентката не знае какво да му отговори и не взема отношение. Все пак
лекар стои пред нея, не върви някак си да се отвори на приказка. Чака само да я
запита какво я води насам и да внимава да не изпусне многократно повтаряните
оплаквания.
- То ти може и да ме почакаш да хапна, че минава обяд, ама аз пък хляб не
взех. Ако тръгна да купувам, ще изпусна някое талонче. То и без друго рядко
идват при мен. Така е като ме натикаха в края на коридора. Младите взеха
първите кабинети, а болният докато стигне до мен, я се откаже, я някой го грабне
преди мен.
Докторът се върти между паравана и прозореца. Явно се чуди как да се
снабди с хляб.
- Би ли ми купила в хлебарницата отсреща един типов, пък после първа ще
те взема - предлага лекарят.
И бабичката отново тропа с бастунчето, този път по-припряно, да не я
превари някой. То кой ли ще дойде, ама все пак....
Втори път чука и без да чака отговор, влиза и подава хляба. Вътре вече има
друга пациентка, която междувременно споделя с доктора своите болежки.
- Ама как така ще паднеш в реката? Свят ли ти се зави или се подхлъзна? -
учудено пита докторът.
- Пръсках градината с препарат и като се наведох да се измия ми притъмня
и реката ме понесе. После от пожарната са ме извадили, ама това не помня.
- Та с какво пръска? - с неприкрито недоверие пита докторът.
- Има едно викат му “Мопасан”.
- Знам го - усмихва се той и леко намигва на старата жена.
- А какво взимаш за кръвното?
- По-рано едно, не му помня името, ама не ми действаше. Сега взимам
друго, ох, как беше? А, сетих се - “Дунапрен”. Всяка сутрин си го взимам и съм
по-добре.
Докторът вече бърза да обядва. Двата талона за днес го устройват и той губи
търпение.
Погледът му е разсеян, а умът му прескача зад паравана.
- Довиждане - казва той и на двете си пациентки. Ако има нещо, пак се
обадете. Тук съм от осем до осемнадесет всеки ден, без събота и неделя.
Последната врата в дясно на втория етаж.
Той забравя, че не е прегледал първата пациентка и тя смутено излиза. Тя
не помни защо е дошла и какво всъщност я боли най-силно - главата, жлъчката,
гърба или краката.
Жената с “Дунапрена” и “Мопасана” забързва към аптеката да си купи
нова доза от лекарството за високо кръвно.
А въпросният доктор вече сладко топи залци в кебапа, доволен, че все още
го търсят за преглед, че кабинетът му е в края, та миризмите на готвено спокойно
излитат навън.
 Мариана Стоянова
гр. Силистра

Магистър филолог. Завършила Българска филология във ВПУ - гр. Шумен.

Дългогодишен учител по български език и литература в ЕГ „Пейо Яворов“ –
гр.Силистра. Председател на Литературно сдружение „Реката и приятели”. Издадени
стихосбирки: „…и още нещо“ „Завръщане в Алфатар“ „Дъга човешка“ Съавтор в
сборника „Стръкче време“ от VII Национален литературен конкурс за учители –
творци. Награда за разказ.
 ЕТЮДИ ОТ МЯСТОТО НА РАЗИГРАВАНЕТО ИМ

Многолюдният поток от купувачи бавно, но сигурно намаляваше. Часовникът

ми показваше дванадесет и половина. Само след час стъргалото щеше да опустее и
ние, производителите продавачи, да потънем в разговори и смях, предизвикващи
учудените погледи на закъснелите, прибиращи се за обяд или отиващи някъде в
адската жега. Да, но не и днес. Неумолимите криволичения на непредсказуемостта
ни бяха подготвили изненади, които скоро щяха да огласят звуково и зрително
квартала и да разрежат сгъстената нега на августовския ден.
1
Първата изненада ни поднесе Дорито, съквартирантката ми по маса.
- Ууууу, я го виж нахалника откъде се измъква!
Проследих погледа й. И онемях – от отвращение, изненада, неистов страх.
На два метра от хранителния магазин в подблоковото пространство имаше
натрошени тротоарни плочки, сред които зееше отвор, чийто проход продължаваше
под плочките и явно още по-дълбоко. Сега от там се подаваше огромна глава в
пепелявосиво, с остри уши и дълги мустаци. Плъх. Да, огромен плъх, който плавно и
пъргаво изнесе тялото си от дупката, поогледа се и без никакво притеснение
побягна към масите на продавачите – към нас. Шмугна се под първата. Дорито
нададе писък, вдигна краката към себе си и го зачумосва. Маргото ни успокои, че
той често се появява и се разхожда, без да се страхува и без да чувства неудобство.
И докато се чудехме на смелостта му, Дора отнова изпищя.
- Погледни го, той е в храстите зад нас. Отвратителен е – заключи тя. – Как ще
обядвам сега?
- А ти защо се въртиш на всички страни? Явно го търсиш, за да му се насладиш
отново – отвърнах й аз, обръщайки се към храстите.
А от там, с огромна синя слива в уста, големият плъх ни наблюдаваше и в
мъничките му очички се четеше хитрина, високомерие и пренебрежение. Защото
той беше постоянният жител на тази територия, макар и под земята. Чувстваше я
като своя и не приемаше нас, пришълците, дошли да нарушат свободните му
разходки под масите в търсене на поредната порция храна.
Наблюдавал ни достатъчно, както и ние него, той пъргаво заподмята дългата
си опашка, махайки ни за довиждане, и с елегантни скокове в едно със синята слива
в уста изчезна под земята. Остави ни с отворени уста и огромни учудени очи.
2
- Добър ден! – мъжки глас ни върна към реалността. – Искам краставици – и
посегна към касетата с краставиците на Дора.
- Да, изберете си! Ето ви и торбичка – отговори дружката ми.
Но тъй като тя беше в оная половина на масата, която е плътно прилепена до
съседната, не можеше да достигне до клиентите си и да им помогне. Затова на
помощ на купувача се притекох аз. Имаше място откъм моята страна.
Краставиците бяха доста едри, някои дебели и криви. В старанието си да бъда
полезна като продавач консултант, аз се насочих към по-тънки и свежи, които доста
трудно се откриваха.
- Ето, тези може би ще ви харесат. Тази, която я държите, е малко крива –
рекох му с любезен тон.
 - Аз ще го режа или ще го изправям – отсече мъжът.
В първия миг не схванах смисъла на казаното. Звучеше доста отривисто и
многозначещо. Но веднага излязох от ситуацията.
- Продуктът? Както решите вие.
- Да, продуктът! А вие какво си помислихте?
Врътнах се и го оставих с дебелите краставици в ръце. Е, да го обслужва Дора.
Все пак е неин клиент. „Зевзеци всякакви!” – промърморих под носа си и си седнах
на стола.
3
Всеки божи ден, по едно и също време, известен господин в града ни, на път
за работата си прави оглед на масите. И към шестнадесет часа, на връщане от нея,
отново. Днес беше подранил. Явно рано беше свършил всичко и в жаркото
безвремие на следобеда отново проверяваше дали продавачите са по местата си и
какво е станало с продукцията им. Спря се пред нашата маси.
- Тия големи розови домати кой ги произвежда? – усмихнато попита той.
- Аз – отговорих му.
- Този дали има килограм? – и посочи най-едрия.
- Килограм и петдесет грама – заключих аз.
Беше наистина толкова. Сутринта с огромна гордост следях окончателния резултат
на електронния кантар.
- А, не мога да го хапна сам. А жената не обича розови домати.
- Както решите. Продукцията е моя, купувачи много. Не се страхувам, че няма
да мога да го продам – отговорих му с известна гневна нотка в гласа си.
- Да, как ще го купи друг. Купувам го! Ще му се радвам, докато реша с кого ще
го споделя – беше крайното му решение.
И доматът смени собственика си. Аз гледах след отдалечаващия се купувач,
който носеше в голямата си длан големия розов домат. Доволен от покупката, той и
в движение вдигаше ръката с домата пред погледа си. Наслаждаваше му се.
„Зевзеци всякакви!” – отново изрекох под носа си и забих поглед във вестника
пред мен.
4
Това лято в късните следобедни часове по авенюто ни редовно се появяват
мургави млади хора. Роми, които работят на едри земевладелци за насъщния.
Почистват лозята от млади филизи или се борят с адската горещина сред
хибридната царевица. Към седемнадесет и тридесет хукват към магазините в
квартала, за да купят провизии за няколко дни. Парите ги съхраняват жените –
старателно ги крият в сутиените си. С обигран жест вадят винаги толкова, колкото са
им нужни за плащането на покупките. Пред нашите маси почти не се спират.
Дочухме разговор един ден, че тия зад масите са луди, защото продават страшно
скъпо. Не се интересуваха от качеството на продукцията. Търсеха евтина стока.
И днес триумфираха пред нас. На групи. Не узнахме дали по роднински, или
по интереси. Но предстоеше и това да разгадаем.
Подавах изтеглен пипер, поставен в прословутите торбички, когото с
периферното си зрение забелязах Дора да поставя старателно друга торбичка на
масата ни. След това внимателно я огледа и след като се увери, че тя е в достатъчно
статично положение, седна на стола си.
 - Дори, какво е това?
- Кое, торбичката ли?
- Да.
- Остави я една от ония мургавите. Купила яйца и не искала да ги разнася по
магазините. Ще й ги съхранявам, докато дойде да си ги вземе.
Дорина работа.
След около половин час дружката ми започна да се безпокои:
- Тия да не изкупиха целия магазин. Да идват да си вземат яйцата, че може да
си тръгна и по-рано. Ако не дойдат, ще ги оставя ти да ги дадеш.
- На кого да ги дам? Как изглежда момичето?
- Черно, слаби, с клин и светла блузка.
Пред нашата маса мина момиче с подобно описание, което говореше високо
на странен език на младия мъж до нея.
- Това ли е?
- Не, май не! – отговори Дорито.
След двамата млади си зададоха четирима – две млади жени вероятно с
мъжете си.
- А сред тия?
- Ааааа, че те всички си приличат – отсече Дора. – Не мога да я позная.
Ееее, това вече е проблем. Беше минал почти час, а никой от минаващите
мургави млади жени не си потърси яйцата. Ами сега?
И в този момент пред масата ни най-после се спря очаквана млада жена.
- Вие за яйцата, нали?
- Не, не ща ица. Искам краставци. Две кила.
- Но не оставихте ли вие яйцата? – продължи настоятелно Дора.
- Искам краставци. Дебели. Две кила. Неща ица.
Дора я снабди с краставците. Момичето тръгна, но само след две-три крачки
се върна при нас.
- Ицата сигурно са на рунината. Аз ще й ги дам. Тя замина. Ща гий забравила.
Мургавата хубавелка грабна торбичката с яйцата и забърза след
отдалечаващия се мъж. А Дора въздъхна с облекчение.
В този момент мен ме осени велика мисъл:
- Дори, на правилния човек ли даде яйцата? Какво е това рунина?
- Сигурно роднина – отговори дружката ми.
- Ами ако сега се появи истинският собственик на яйцата, какво правим?
Дора опули очи, аз избухнах в смях.
Към създалата се ситуация се присъедини и Маргото.
- Дори, имаш ли яйца?
- Имам, вкъщи.
- Ами ако се появи рунината, ще трябва да се понапънеш и да снесеш някое
яйце. Малко трудно ще ти бъде, май доста бяха.
- Вие нямате ли си работа, че се занимавате с мен. Я си гледайте масите! Аз
ще му мисля.
Спряхме със закачките. Усетихме тревожна нотка в гласа на Дора.
Но до края на пазарния ден никой не дойде на масата, за да търси яйцата.
Предположихме, че са стигнали здрави и читави до рунината.
 5
Малко преди приключването на пазарния ден е най-интересно. Купувачите
очакват производителите да не връщат обратно продукцията, а да й свалят цената.
И тръгват на лов.
Този ден бях на една маса с една жена, която по-рядко излизаше на пазара,
защото гледаше възрастните си родители на село, отдалечено от града някъде на
около петнадесет километра. Почти бяхме на вълна прибиране, когато пред масата
се спря един мой съсед. Погледнах го въпросително, но той се направи, че не ме
познава, и внимателно ни огледа и двете.
- Вас човек как може да ви раздели. Все сте една до друга – отсече той.
- Никак – отговори жената до мен.
- Оооо, гласът ви е леко дрезгав и много секси. Пушите ли цигари? Може би е
от това – изрече на един дъх съседът ми, вперил поглед в жената до мен. – Хубава
сте. Каня ви на едно кафе, а тя (той посочи мен) ще пази масата.
Вече бях уверена, че флиртаджията е под въздействие на алкохола. Реших да
се намеся и да го отпратя към входа на блока. Само на около петдесетина крачки от
нас. Чувствах притеснението на съквартирантката си по маса.
Но тогава той смени тактиката. Започна да купува. Купи останалите
краставици, след това си избра няколко пипера, малко патладжан. Разбира се, от
стоката на жената до мен. „Е, все пак излезе купувач! Не само неуспял сваляч!” –
помислих си аз.
В този момент той отправи поглед и към моята стока.
- Тия чушки люти ли са? Ям люто, но да не е силно люто. Нещо средно. Ако са
такива, купувам ги.
- Точно такива са. Леко пукани, с малко оцет и чесънче са чудесни.
Просто бях решила да се простя със силно лютите чушки и да му дам урок,
когато открие какво е купил.
- Добре, съседке! Мислиш, че не те познах? Познах те, ама си трая, защото тая
(естествено, жената до мен) ми харесва. Да не вземеш да кажеш на жената!
Успокоих го, че днес нито съм го виждала, нито съм го чувала.
- Дай тогава и тия камби!
Разплатил се с нас, той пое торбичките и тръгна към входа ни. Ненаправил и
няколко крачки, обърна се и отново довтаса при нас.
- Аз казах ли защо ги купувам тия камби. Май не. Ама те не ми и трябват.
Какво ще ги правя?
Изгледах го с поглед, който би го убил. Но той само се засмя, намести очилата
си, почеса си носа и рече:
- Знам какво да ги направя. Но са малко. Донеси утре още толкова. Туршията
от мен, ракията от теб. Айде, чао и на двете.
После погледна отново седналата вече на стола си жена до мен и отсече:
- Хубава си, бе!
 Мая Цекова
Гр. Варна
трета награда за кратки сатирични форми

Родена на нефаталната 13-та дата на лъвския месец август. Мъжко морско момиче от Варна
пред което мамино детенце не преде. Доказа, че афористката не е запазена територия само за
мъже. Издала е три книги: "Смешки без дрешки", "Апашите са от нашите" и перлата в короната
на българската афористка "АФОРИЗМИ".
Нейни афоризми са печатани в "Стършел", "Литературен свят", "Дума" и други ,както и в
чужбина: "Без навреда", Македония, "България", Чикаго, "България Сега", пак Чикаго, "Пламък",
Торонто, "Българи", Германия...
През миналата година й бе присъдена първа награда за афоризми в Международния конкурс
на Салона за българска култура и духовност, Чикаго "ИЗЯЩНОТО ПЕРО".
ПАРАДОКСИ

 Късата памет има дълга история.

 Отнесохме се с Природата като с футболна топка, сега е неин ред да ни бие

дузпата.

 Когато корабът потъва, пръв преди плъховете го напуска Салонният лъв.

 За да не дава нищо, беше готов на всичко.

 Едва когато се хванахме на хорото, разбрахме, че ще играем само под

звуците на тъпана.

ФАКТОРИЗМИ

 Дарявай радост на хората - разказвай им мъката си.

 Най-лесно се става външен човек, когато слушаш вътрешния си глас.

 Ако пчелите изчезнат, ще изчезнем и ние - хората. Но търтеите ще останат.

 Присъствието на духа е по-осезаемо, когато е подкрепено материално.

 Късогледият политик е принуден да дърпа конците изкъсо.

ИЗРЕЧЕНИЯ ЗА ДОМАШНО ЧЕТЕНЕ

 Любовта е химия, внимавай да не объркаш съставките, че току виж ти

гръмне лабораторията.

 Ако една жена прекали с одомашняването на съпруга си, той може и да

подивее.

 И сладката любов може да ти вгорчи живота.

 Стремежът на една жена да бъде единствена, може да я направи

безподобна.

 От животни сред хората ми идва да хвана гората.

ПАРАЛЕЛИЗМИ

 При състезание с времето всичко е относително.

 Бръкнаха му в джоба и извадиха агресията му.

 Ако упорито не искаш да гледаш истината в очите, един ден тя ще ти избоде

очите.

 Някои са упорити като магарета в стремежа си да си разиграват коня.

 Човек се учи докато е жив, но най-добре се чувства в междучасията.

ПОЕТИЧНИ АФОРИЗМИ

 Не питай рогат от какво е богат.

 Отвод: Не ставам бе, хора за крал! Малко съм крал.

 Биография: от люлка до гроба да ти бъркат в джоба.

 Щом си от номенклатурата, никой не те пита за културата.

 Шоколадът е вреден, когато си беден.

ЕПИЛОГИЗМИ

 Запитаха Питанката: "Абе тебе някой да те е питал нещо?"

 Най-често си пъха носа навсякъде оня, който не вижда по-далече от носа си.

 След като ни направиха на маймуни, ще произлезе ли от нас новия човек?

 От послушникът в Църквата на властта не се иска непременно да е вярващ.

 Хем сам си е сложил оковите, хем иска някой да му ги свали.

 Надежда Станулова- Делкова
Гр Карлово

Учител по полски език, български език, литература и български за чужденци в град

Карлово. Надежда завършва Славянска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“ и се
завръща при децата, за да ги подпомага по пътя на знанието и творчеството. Като
студентка и след завършването си в три поредни години тя завоюва три трети награди за
художествен превод на поезия и проза от полски език.
Ентусиазираната преподавателка активно се включва в дейността на Клуб
„Литературен Еверест“, като мотивира и подкрепя своите ученици. Носителка на две
награди в конкурса "Първоаприлска патерица" на Младежки дом – Враца за карикатура,
анекдот и фейлетон, посветен на Първи април - Международен ден на хумора и шегата.
ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ХИМИКАЛА
Даскал Фратю най-накрая може да се похвали с това, че откри най-доброто
приложение на химикала. По принцип с химикала си пишеше многобройните задачи, които
имаше да свърши за деня. Понякога го носеше в десния си джоб, близо до гребенчето, с
което си решеше рядката коса, а понякога в джоба на панталона. Но химикалът беше
неизменна част и аксесоар на даскала. Освен да пише двойки на непослушните ученици,
много често решаваше и кръстословица, благодарение на него. А например като му свърши
пълнителят, не хвърля целия химикал, а само стария пълнител и след това му слага нов.
Химикалът ми по наследство е от прадядо му, който също е бил даскал.
Стана така, че селото дълго време нямаше вода. Даскал Фратю не се бе къпал няколко
дни. Ето, именно, когато човек е в беда, може да открие и другите приложения на химикала.
Надвесен над една тетрадка, той проверяваше старателно за грешки, слънцето хубаво го
напичаше и внезапно реши да се почеше с устройството за писане. Прокара тънкия писец
няколко пъти в неизмитата си коса и от там паднаха 2-3 въшки.
-Ха,здравейте, вие от мен ли паднахте? – учудено им проговори той.
Още няколко пъти прокара химикалката в косата си, паднаха още няколко и реши да
спре до там с вчесването. Приглаждаше си и мустака по същия начин. Дълго време не си
беше чистил и ушите, та химикалката влезе и в новата си роля на клечки за уши. Пъхаше я в
ухото, а след това старателно избърсваше в панталоните, без да гледа какво има по нея.
Колко бързо се появи още едно приложение. Кой е казал, че с химикал единствено може да
се поправят грешки или пишат дълги справки, напротив – химикалът е нещо, което трябва да
стои на първа линия на бюрото, в десния джоб на даскала или на една ръка разстояние.
Понякога му се случваше като си поръча кафе да не му дадат бъркалка. Ами сега? С
какво ще си разбърка шекера, който толкова много обичаше. Изсипваше по няколко
пакетчета, за да му се подслади животът. На помощ отново идва химикалката. Вади я от
десния джоб на ризата, набързо разбърква, избърсва в панталона и скрива отново на същото
място. Същото правеше, ако трябва да се извади пакетчето чай от чашата или да махне
плодовете от компота. Хем ставаше бързо разбъркването, хем не се чудеше от къде да вземе
лъжичка.
Изобретателността на даскала не свършваше до там. Веднъж дори си сложи дъвката
на върха на химикала, защото не искаше да я хвърля, а смяташе да я дъвчи, докато има още
сладък сок в нея. Много често я използваше и за отварачка за бира или газирани напитки, но
понеже беше метална – все още не беше се счупила. На даскал Фратю съпругата много често
ползваше химикалката му за навиване на къдрици. Благодарение на нея къдричките ставаха
по-ситни и по-красиви. Тя правеше само по две, защото й отнемаше дълго време, а ако му
потрябва химикала на Фратю трябваше веднага да му го върне.
Общо взето се оказва, че химикалката има много приложения и то измислени от
даскал Фратю и неговата изобретателност. А недай си боже да трябва да се подпише много
важен документ или договор – химикалката веднага влиза в действие.
СЕЛСКИ МАНТАЛИТЕТ
Вуйна Миче от дете имаше мечта – да стане директор на училището в града. Това я
преследваше откакто се е осъзнала и не я оставяше на мира. Най-напред се омъжи за кмета,
а след това тръгна лекичко да пробива. Представете си я само – голямо лице като топка и
червени бузки, снажно тяло, панталоните й се впиваха в дебелите кълки и месести пръстчета
като кебапчета. А ако я бутнеш – може да се затракаля. Винаги усмихната. Ако може да
врътне някоя друга интрига, става й разнообразен денят.
Не мина се и много време и вуйна Миче стана директорка на градското училище. С връзки
оттук и оттам, получи се номерът. Учителите се зарадваха, че старата директорка я няма, а е
дошла нова – млада, пухкава и добричка на външен вид. А по душа – дявол! В началото като
пое управлението искаше прозрачност, за да се вижда кой какво прави, как си върши
работата, да се уважава персонала, да са мотивирани учителите за работа, но постепенно
нещата се промениха. Селският манталитет взимаше превес все по-бързо и бързо.
Управлението на училището тръгна назад с високи темпове. Интригите се сучеха като на
вретено. Една след друга и не знае човек от къде ще му дойде. Но имаш ли връзки в големия
град – имаш и мечтаната позиция.
Вуйна Миче си мислеше, че с интриги се управляват учители. Имаше една специална тълпа,
която се отличаваше от останалите. Те искаха да я сменят. Ама как да я сменят като мъжът й
кмет. Не става толкова лесно. С всеки изминал съвет, те й показваха как тя не става за
управленец. Защото един истиснки управляващ не крои интриги, а с желязна ръка прави
промени. Например, ето как врътна лесна и бърза интрига на библиотекарката Гина? В петък
след часовете, библиотекарката си предаваше ключа на секретарката както обикновено и си
тръгваше. В понеделник сутринта на библиотекарката се направи строга бележка, че
лампите светят. А сега, де?
-Гино, пак си забравила лампите светнати! – размаха пръст вуйна Миче. – Икономии искаме
да правим, а ти... ощетяваш училището!
Библиотекарката Гина опули едни големи кафяви очи като черни маслини. Взе ключа и се
запъти към библиотеката с прашните книги. Много рядко святкаше лампата, а и много рядко
й се случваше да стои в хранилището на библиотеката. Набързо й мина мисълта, че някой
друг може да й е скроил капан. Започна да си премята спомените в главата и се сети, че Тина
умната много често ходеше и тършуваше книги, докато Гина я няма. Така например се сети,
че и доста учебници бяха изчезнали. Но какво можеше да направи клетата библиотекарка?И
да мисли, и да не мисли, факт е, че лампите са били светнати 3 дни. Както си стоеше и
размяташе мислите из главата си, влезе чистачката. И тя идва да загаси лампите.
- Прати ме директорката да загася лампите, че си ги забравила. – подсмихна се
чистачката и се запъти към хранилището. – Как така си ги забравила, да не е идвала Тина
умната пак да тършува? – подсмихна се под мустак тя. – Миналата седмица идва да да ми
нареди да изхвърля боклука. Да не би да я правят библиотекарка, а теб да пратят вкъщи да
мачкаш покривката на дивана?
Чистачката излезе и Гина отново се втурна в размисли. Стрялкаха й се из съзнанието мисли
като „Какво искаше Тина умната и с каква цел идваше толкова често в библиотеката? Тя ли
беше оставила лампата светната, за да й скрои мръсен план?“ Съвсем скоро щеше да
разбере. А Тина умната отишла и тя при директорката, за да си каже, че не е оставила
светната лампата и не е ходила в библиотеката. От къде на къде? Гузен не гонен бяга! Ето,
щом умницата бърза да си каже, преди да са я попитали, кой друг ще е, освен тя?
И туй то. Това е методът на управление на новата директорка вуйна Миче. Селото не е
излезло от нея, ама тя в града на високия пост. За няколко месеца направи за срам и резил
кмета.Нейните издънки не спряха. Редяха се като мъниста една след друга. Кой можеше да
я спре като си няма никой на „втория етаж“. Не е само да се влеме властта, ами да се
използва правилно, за да се запази добрия тон, а всъщото време да се постигат поставените
цели на управляващия. Навред из цяла България има подобни директори и за жалост ги
крепят политическите връзки.
 Нено Георгиев Стойковски
с. Бъта, общ. Пазарджик

Роден на 4 март 1955 г. в с. Бъта, община Панагюрище.

Завършил е езикова гимназия в Пловдив.
Членувал е клуба на хумористите в Пазарджик и литературен клуб „Виделина“ гр.
Панагюрище. Носител на първа специална награда от празника на политическия хумор
в гр. Брацигово , „Политически хумор – 80“ и наградата на любовно радио за
най-интересна маркототевска история.
Сътрудник на в. “Оборище“, в. “Време“, “Септемврийско знаме“, “Смях“,
сп.“Български воин“, в. “Трета възраст“. Той е един от съавторите на „Колелото на
живота“, издадена от дома на хумора и сатирата гр. Габрово.
Автор на книгите :“Кокоши страсти“, „Скрити мераци“, „Проблеми с тикви малки и
големи“.
РЕВНОСТ
Отпивам вино със горчиви глътки.
Безмилостно напивам се от яд,
Че друг се топли в твоите прегръдки,
някой си къде, къде по-млад.
Отпивам пак и удрям със юмрук,
разритвам топлата камина.
Готов съм да убия този друг!
И за да бъда истински съпруг
грабвам ножа –
и започвам пак да беля лук.

ЗЕМЕРАЗДЕЛЯНЕ
Отново съмна.
Слънцето показва се игриво.
Младежите поеха към кафета,
а баби, старци, бодри кат момчета,
въоръжени със бастуни и колчета,
поеха към чукарите с копривите,
че някъде на майната си
ще раздават нивите.
При бурни спорове
и дъх на лайка,
и тук-там спомената
нечия майка,
привечер настъпи мир.
Раздаден бе последния баир.
След знойна жега
и психика разбита,
накрая всеки се укроти
и започна да се пита:
-Божичко, ми кой ще ги работи?

ЛУДОСТ
Вървя си и приказвам сам.
Озъртайки започнах да се чудя,
дочувайки оттук – оттам
да шепнат – признак на полуда!
Човек насреща се показва,
ръце размахва като чук.
Тоя пък с кого приказва?
 До него гледам няма друг.
Парламента взех да наблюдавам.
Сами приказват си без ред.
Та почнах да се успокоявам
е, значи всичко е наред,
то всички май не сме във ред.

ЕПИГРАМИ

Депутатски усет Каква ти промяна

Усетят ли, че властта се клати, Виновни все няма.
веднага актуализират своите заплати. * * *
* * * Не се залъгвайте!
Политик без срам – Времето било наше.
вдига заплатата си сам. Вече не е наше.
* * * Откраднаха ни го апаше.
Ех, каква сме само нация, * * *
водим всякаква класация Предизборно
единствено по излагация. Уж българинът се пише отракан,
* * * но след избори все е прецакан.
Сняг се сипе на парцали, * * *
политиците заспали, Както си му е редът
пак натрупаха провали. Първо гласуваме,
И докато сънуваха след това псуваме.
„чудния обрат“ – * * *
Проспаха още един мандат. Помислете малко!
* * * Оставихме народът да измира,
Ако от устата на нашите ми после кой ще Ви избира?
сладкодумни политици Запитай се, народе!
се ръсеха не празни думи, Защо във всички мандати
а жълтици се вмъкват все тарикати.
елате ни вижте тогава. * * *
Щяхме да сме Шантав закон
Най-богатата държава. Ако утрепеш човек,
* * * може да се отървеш
Кои как и колко лъжат? от затворническата ложа.
Ще разберем, Ако утрепеш куче –
След като ги изберем. ще ти съдерат цялата кожа.
* * * * * *
Докато народът блее, Остаряване
слънце няма да ни огрее. Дойде време да си правим
* * * своите завещани.
Нашенци от високото Но все слушаме
Хванат ли ги едни и същи обещания.
в корупционни измени, * * *
веднага им се появяват Чудя се
здравословни проблеми. Уж ние сме им работодатели,
Питам а пък те ни определят заплатите.
Тия палати ** *
и къщи за гости – Самочувствието след пенсиониране
пак ли някой Накратко по темата.
им ги опрости? Износен от живота
* * * и прецакан от системата.
Не зная ** *
кой какво е крал Всеки изживян ден е награда.
и какво е крил. Всеки идващ - изненада.
Но знам, ** *
че станахме в Европа Замазахте ни очите
за резил. с промяната,
* * * Но в действителност
Толкова ли е сложно? Разказахте ни мамата.
Искаме да живеем нормално,
не заможно, Изчисляват средната заплата
но изглежда в държавата ни и ти внушават, че си богат –
това е невъзможно. що не вземат с тая статистика
* * * да се изрият отзад.
 Никола Апостолов
Гр. София

е роден на 28.08.1943 г.в с.Драчево-Бургаско.От 1957 г. живее с родителите си в

Бургас, а от 1977 г. живее със семейството си в София. Средното си образование е завършил
в техникума по механотехника в Бургас, а висшето си образование завършва в техническия
университет /бившия ВМЕИ/ в София. Има завършена следдипломна квалификация по
надежност на машините. Защитил е дисертация за научна степен „доктор на техническите
науки“.
Авторът пише стихове от младежките си години. Публикувал е стихове, като млад
инженер, в заводски многотиражки и ведомствени издания. След промяната отделя
сериозно внимание на поезията и редовно публикува стихове във в. “Втора младост“, в.
“Пенсионери“, в. „УИКЕНД“ - в конкурса „Ерато“, в. „Новият пулс“, в. „Ретро“- в конкурса
„Златен пегас“, в. „Минаха години“- в конкурса „Белият лист“ и в рубриката „Драги ми,
Смехурко“, в. „Клуб 100“, „Златна възраст“ и „Трета възраст“.
Има издадени към момента шест стихосбирки: “Думи от душата, стих от сърцето“ –
изд. „Петекстон“ 2003 г., “Малка вселена“ – изд. „Петекстон“,ISBN 954-457-025-X,2005 г.,
“Внезапни мисли“- „Петекстон“,ISBN 954-457-025Х 2008 г., „Има такаваЛюбов“- изд.
„Буквите“, ISBN 978-619-154-079-2,2013 г., „Ехо от живота“- изд. „Буквите“, ISBN 978-619-154-
222-2, 2016 г. и „Нека да те има“, изд. „Буквите“, ISBN 978-619-154-249-9, 2017 г.
Има публикувани стихове в Алманах „Ирин-Пирин“-1,2-2009, в сборник
стихотворения“Листопад на спомените“- Варна 2009, 2010, 2012, 2014, 2015,2017, 2018 и
2019 г., в алманах „Нова българска литература - поезия“ – 2013, 2014, 2015, 2016, 2017 2018
и 2019 г., Нова българска литература- хумор и сатира“- 2015, 2016, 2017 и 2018 г. на
издателство „Буквите“, в алманах „Културна палитра“- Перник, бр. 11-12- 2016 и бр. 13- 14-
2017 г. Публикувал е и в алманаха „Тракийска лира- 13“-Ямбол, 2017 г. Представен е и във в.
“България днес“ с 14 сихотворения в поетичната рубрика „Вдъхновения“- 2013 г. Във в.
„Златна възраст“, бр.15 от 20.04.2018 г.- 8 стихотворения и в бр.33 от 24.08.2018- 9
стихотворения. Има пуликувани стихотворения и в алманаха „Точка на пресичане“- поезия
2019 на литературния клуб „Многоточие“ както и в Алманаха „Нова българска литература-
Романтика, 2019 г. на издателство „Буквите“.
Има награди и отличия от участие в Национални литературни и поетични конкурси:
първа награда от Третия национален поетичен конкурс „Пролет моя“ на читалище
„Н.Й.Вапцаров“-София,2006 г.,първа награда от петия международен конкурс за поезия

152
„Лирични гласове“- София,2016 г., втора награда от Националния поетичен конкурс „Нека да
те има“ на читалище „Хармония“- София и в. „Втора младост“- 2014 г, втора награда от
поетичния фестивал „Листопад на спомените“- Варна, 2015 г., трета награда от Национален
конкурс за поезия на в. „Пенсионери“ и СБП - „Спомени далечни“- Варна 2012 г, трета
награда от Осмия Национален конкурс за поезия „Пролет моя“ на читалище „Н. Й.
Вапцаров“- София 2011 г, трета награда от Осемнадесетия национален фестивал „Листопад
на спомените“-Варна 2012 г., трета награда от Третия национален поетичен
конкурс“Горчиво вино“ – Петрич, 2016, трета награда от поетичния фестивал „Листопад на
спомените“- Варна, 2019 г., награда за виното от Мелнишки вечери на поезията- гр. Мелник,
2017 г., Отличие с плакет и грамота от Осмия поетичен конкурс „Доброглед“- гр.Димово,
2017 г.,Грамота за номинация на стихотворе-
ние в конкурса „Пътят към Итака“ на КДК „Нов живец“- Атина, Гърция,2018.

ЕПИГРАМИ- КУБРАТ, 2020

1. ВЪРВИ, НАРОДЕ! 6. КЪМ УПРАВНИЦИТЕ НИ

от прехода ни заблудени! И вижда се вече. Не сме еднооки!
„Върви, народе възродени“ Изпуснахте края по всички посоки!

2. ДЪРЖАВАТА 7. КОМПЕТЕНТНОСТ
Наш“та паднала държава Този може ли да бъде компетентен,
този хал си заслужава: щом отвсякъде е, Боже, импотентен?
уравник всеки я краде,
докато я продаде! 8. РОБ И ГРОБ
Той е роб на чувства всекидневни,
но е гроб за тайни злободневни.
3. ЗА ПСУВАНЕТО
За каквото гласуваш,
такова ще псуваш! 9. РОБСКО ЧУВСТВО
Аз не съм всезнаещий пророк,
но за истина копнея.
4. ВЪПРОС Бедността ни днес не е порок-
О, управнико, ти тъй злочест, ние свикнахме със нея!
днеска имаш ли морал и чест,
за да водиш бедната страна 10. СКРИТО- ПОКРИТО
към една завидна бъднина? Когато крадливия се наядЕ,
излиза, като въшка на явЕ.
5. ЗА СЕБЕ СИ
Правят ми вече и място в трамвая...
Значи съм тръгнал- човече- към Рая!
СТИХОВЕ- КУБРАТ, 2020

БЕЗГЛАГОЛНО
Жена.Любов. Скандал. Побой.
Багаж.Такси. Сълзи. Порой.
И студ. Мъгла. Рога. Псувни.
В душа, в сърце, в очи- слани.

Тайфун. Потоп. Кошмар. Резил.

Жена. Пачавра и пасквил.
Юрист. Дела. Пари. Развод.
И път- пътека...Без живот.

БОДЛИВА РОЗА
Главата все си блъскам във стена.
Заемам мъжки тази поза.
Сърцето на шавливата жена
прилича на бодлива роза.

И няма тайни за това в света.

Изключвам тука будалите.
Любовникът си къса от цвета,
а за съпруга са бодлите.

КАФЕ ПРЕД ГРОБИЩА

В кафенето бяло „Тихата алея“
пия си кафето със красива фея.
Тука си направихме със нея среща,
дето гробищата градски са отсреща.
Разговорът ни обаче не прохожда,
а на мене тежка тягост ми дохожда.
Във главата мисъл черна ми приижда:
всяко нещо днеска в черно ми се вижда.
Но видях аз надпис, който ме подсеща:
„По-добре е тук, отколкото- отсреща!“
 Огнян Пищиков
Гр. Враца

Роден във Враца, трето поколение врачанин. Бил е депутат и зам.-областен управител на
област Враца, автор е на забавно-хумористичното издание „Речнико на Баце“, „Чергата на Баце“,
„Бисерите на Баце“, „Сиренье по врачански“, „Манджа с грозгье“, които са изпълнени с
диалектен език. Друг жанр е книгата му „Враца – в търсене на забравеното” – категория история,
археология и етнография.
Пищиков е завършил бившия Висш икономически институт “Карл Маркс” (сега
УНСС), специалности “политикономия” и “социология”. Възпитаник е на Френската езикова
гимназия – Варна. Депутат от ВНС. Прадядо му Димитър Калдъръмов е бил кмет на гр.Враца
(1905-1908).
БАНАЛНА ЛЮБОВ

Познанство. Намек. Таен знак.

И погледи горещи.
Разходка. Роза за капак.
И флирт. От нищо – нещо!

Мансарда. Душ. И гол матрак.

Безброй потайни срещи.
Луд грях без страх. И пак, и пак.
И после още нещо.

Хотелска стая. Полумрак.

Романтика на свещи.
Целувки. Ласки. Луда страст.
И после още нещо.

Курорт. Джакузи. СПА пакет.

И куп безсънни нощи.
Розе в леглото. Уиски с лед.
И после още нещо.

Лъжи. Беди. Угаснал плам

в семейното огнище.
Скандал. Развод. И хорски срам.
И край – от нещо нищо!
 Шарж – Валентин Георгиев

ПАВЛИНА ПЕТКОВА
Гр. Бяла, Русенско

Член съм на Конфедерацията на българските писатели. Председател на КБП – Бяла.

Председател на литературна група при НЧ „Трудолюбие – 1884“ - гр. Бяла. Член на
Литературна група към Военен клуб „Н. Вапцаров“ - гр. В.Търново и на Международното
творческо сдружение „Сцена на духовността“ - гр. Плевен.
Пиша лирика, проза, есета, афоризми, хайку, хайбуни.
Имам публикации в периодичния печат. Така също в редица алманаси и антологии.
Мои творби са превеждани на руски и испански език.
Носител съм на грамоти и отличия от литературни конкурси за поезия и хайку.
Автор съм на 14 книги с поезия и проза:
“С крилете на птица” /2001 год./- поезия,
“Между изгреви и залези” /2009 год./- поезия и хайку
“Паяжина от лъчи” /2010 год./- /двустранно издание с Иван Северняшки/ - поезия
„Кръговрат на чувствата“/2011г./-поезия и хайку
“Душата ми е клада“ /2014 год./ - поезия
„Тайнопис по небето“/2015 гог./ - хайку
„Волтова дъга”/2016/ - sms -поезия
„Знак за жена“ /2016/ - поезия,
„Приятелство между редовете“ /2017/-проза,
„Обичаме те, Юлия“ /2017/ - проза
„През сезони и дни“ /2018/ - хайбуни
„Спасени думи“ /2018/ - хайку
„Песъчинки в зъбите“ /2019/ - афоризми
„Сълзи по клепачите“ /2019/ - поезия
МЕЧТА ЗА СЛАВА

В чужда фирма труд полагам неуморно

по дванадесет часа мускули напрягам
с последни сили тегля волската каруца -
шефът ми доволен, за заместник ме гласи.
Крила изникнаха ми даже.
И бързам, бързам от преди.
Колегите подвиват лакти
и доноси скалъпват срещу мен.
Възгордях се в чужда фирма,
стола кожен ме подхлъзна.
На паркета паднах, но не се охлузих
лампа в мислите ми светна.
Ех, глупак, наивник жалък,
сам себе си сега виня
заслепен от жаждата за слава.
Шефът, моят началник мил
в командировка задгранична
с жена ми отлетя.
Стихия прекърши крилата ми
щом истината осъзнах.

СЪНЯ НА ОВЧАРЯ

В съня все към Европа пътува

нарамил торбичка, а на гърба с абичка.
На место бастун на франт
нарамил пастирска гега.
С цървули обут
за депутатска софра мечтае.
В деколтето на кака Мара
Лондонска гърла съзерцава.
Пропяха първи петли
изпариха се мечти.
 ПРИЯТЕЛЮ ДАЛЕЧЕН

С въглен от нестинарски огън

пиша писмо.
Мой, незнайни приятелю
как е времето в твоята
географска ширина.
Как живеете,
как се обичате
и прекарвате дните си?
С шепот на притихнал вулкан
търся диря, белег да открия
за вашия прекрасен свят.
След уморените ми от бродене крака
остават следи незаличени.
Всяка вечер под небесния купол
с мастило наслоено от тъга
пиша писмо.
Изминаха години
и аз продължавам да те измислям -
дано те открия.
Но ти си тук – в пулса ми ускорен,
във въздишките среднощни.
Виждам те – с усмивка от розов цвят.
Пролетно ми е. И песенно.

АФОРИЗМИ

Литър след литър От редакция в редакция

изпит алкохол преодоля бягане с препятствия.
и гаргата за славей взема. *
* Когато достигна
Как да вдигне крак до върха на пирамидата,
да го подковат, забрави за тия,
като е с букаи. които го повдигаха.
* *
Душа имаш като храм.
Критиката зле понесе Влязох да се помоля,
и от епиграма но там бе пълно с поклонници.
обрисува ги във фейлетон. *
*
Първата любов ръжда не хваща, Вятър работа е вятърът на промяната.
щом е защитена от корозийното От къде на къде духа?
действие на годините. *
* Заменям богатство и старост
Къде е справедливостта? за луда младост.
Едни – на почивка в Анталия, *
други – с мотика на нивата. Търся душа – лековерна,
Едни духат супата, без грехове.
а други – гореща скара. *
* Пришивам крила на мечтатели.
Калта, която ринеш със злоба *
и хвърляш върху гърба си, Търси се мъж – може и прост,
не мисли, че притежава на висок пост.
лечителска сила. *
* Повтаря ли често,
Решил е живота си да промени че казва истината,
и от първи януари не му вярвай!
нов календар закачи. *
* Слабият духом използва
Издигнеш ли се до небосвода, клюката като оръжие.
ще се увериш колко много *
спътници имаш. Заработи по ноти –
* те му свирят, той играе.
Паянтово живота си реди, *
а мечтае за небостъргач. Заизкачва се
* по гърба на бедните.
Когато със знания и умения пробиваш, *
завистта ще те следва по петите. Творецът с широка е душа,
* но джобът му все празен.
Часовникът стрелки разтваря -
жена недолюбена.
*
 Петко Спасов
Гр. Плевен

Реден В с. Беглеж, Плевенска област. Завършил е виеше образование в София. Сега

живее в Плевен.
Издал е над 15 книги с поезия - "Олтар“ "Завръщане", "Вдигни очи нагоре",
"Среднощни стихове ", "Копнежи".
ХУМОР И САТИРА: "С камък в пазвата“, "Думи на халос", "Зевзеци", "От чучура",
"Детишарница", "Въпреки всичко", "През овразите на времето", "Писаното остава", "По
горнилото на годините" и участие в сборници, централния и местен печат. Печелил е награди
и отличия.
Член е на дружеството на плевенските писатели и на Клуба на сатириците в Плевен.
 ..

ЕПИГРАМИ
СПАСЕНИЕ
Както вървим, някой ден
в разцвета на мутризацията,
ще се наложи на Диоген
да търси и демокрацията.

ХРОНИКА
Оказа се безпомощна България.
Дойде и от управници бедата.
Нe случихме със бившите другари.
Не случихме след тях и с господата.

САМОКРИТИЧНО
А аз навярно съм грешил,
вместо да хвана по чужбина
аз патриотично съм решил,
че съм ти нужен бил, Родино.

В КРАК
Всеки се е в себе си затворил.
Българина днес не вдига шум.
Да съм в крак и аз със всички хора,
вече си говоря сам, на ум.

АВТОШАРЖ
И какво като съм от чистите,
щом и власт, и престъпник ме газят?
Благословени са рецидивистите,
че отвсякъде ги пазят.

ПЕНСИОНЕРЪТ
Дори да беше от желязо,
едва ли издържал би той.
Съдбата сякаш го беляза
на прехода да е герой.

АКТУАЛНО
За нас и нашата държава
май настана тежко време.
Господ здраве да ни дава,
има кой да ни го вземе.
ИЗПОВЕД
Във тия битки съдбовни
и тия хора лъжовни,
остава ми верен до гроб
единствен празният джоб.

НАШАТА ТЕМИДА
Иде ми да и завидя –
нито чува, нито види.

ЗА РЕЧИТЕ В ПАРЛАМЕНТА
0,гордо наше слово,
любим наш говор мил.
Отново и отново
те правят за резил.

ЖИВОТЪТ
за някой хора бил поема.
За други бил направо ода.
За нас май никакъв го няма.
Кои сме ние ли? Народа.

МНОГО ШУМ ЗА НИЩО

Колко самомнителни политици
по екраните вдигат врява.
А след тях - ни брашно, ни трици,
само политическа плява.

ПЕНСИЙКАТА
С нея обиколих всички каси.
Тука парно, там - ток и вода...
Когато се върнах у дома си
нямаше от нея и следа.

ОТЗВУК
Търсим светлина в тунела,
а то тук-таме светулки.
Орис българска поела
ни от майчината люлка.
ЮБИЛЕЙНО
Моя милост на 90
Изградих си аз пиедестала
със събраните от мен годинки.
И на него преуспял застанал
си броя днес жълтите стотинки.

НАШЕНСКА
Едни вдигат тост.
Други гонят пост.
А народът прост
им служи за мост.

РЕАЛИЗАЦИЯ
Едни влизат в книгата на Гинес.
Други търсят друга прокопсия.
Аз да не изчезна тъй, мърцина,
влязох в книгата за вересия.

НАДГОНВАНЕ
Парламент, правителство, закони,
Депутати, президентство, съд,
себе си не могат да надгонят,
а пък ще надгонваме светът.

КЪМ РОДИНАТА
Българийо, каквато да те има,
за мен ще си все майчица любима.
Управниците ти обаче
на теб ще гледат като на погача.
 Петър Иванов Иванов
Гр. София

Роден съм на 10.1.1941 г. в град Велико Търново. По професия съм машинен

инженер, сега естествено - пенсионер. Като ученик, през 1957 година изрязах от
списание карикатура, която много ми хареса и с която сложих началото на моята
Колекция от карикатури-изрезки. Сега Колекцията ми наброява повече от 53 000
екземпляра събрани в 29 папки. И продължавам да я попълвам. Ето 1/53000 от нея.
Главни източници ми бяха хумористичните списания: Ойленшпигел, Дикобраз,
Лудаш Мати, Крокодил, Чаян и разбира се Великолепният в-к иСтършел" от
началото и до сега. Имах добра кореспонденция с приятели от Бразилия,
Португалия, Полша, Съветския съюз и особено добра е Вишнич Ивица от Хърватия.
Те ми помагаха и изпращаха материали.
Аз си конструирах собствен диапроектор, с който репродуцирах избрани
карикатури до форма за изложба. С тях направих 15 изложби по страната. За това
мое хоби съм включен в Сборника ”Кой кой е в България". Е, вярно, там малко са ме
подмладили с годината на раждане, но това ме стимулира за нови изяви. Пиша
отвреме навреме смешки, чиито сюжети вземам от ежедневието ми, но не съм
професионалист писател. Винаги съм отказвал хонорар. Такъв ми е бил усмивките
на хората. В санаториума в Павел баня болните определиха изложбата ми като
лекуваща.
Целия си трудов стаж изработих в Черната металургия и сега си пречиствам
организма със здрав хумор.
 НОВИ ПРИРОДНО - ОБЩЕСТВЕНИ ЗАКОНИ
Всяко тяло потопено в политиката олеква с толкова, с колкото натежават
джобовете му.
Природата не търпи празно пространство, затова кухините в мисленето на
човека тя запълва е говорима шлака.
Патриотизмът на политика е право пропорционален на броя присъствия в
пленарната зала и обратно пропорционален на броя присъствия в това или онова
посолство.
Пишман депутат: главата му е идентична с главата на лавденска стъкленица -
потъркаш я и той веднага разперва ръце да гласува "ЗА".
Единицата за измерване дейността на некои депутати в Народното събрание е
равна на 1 /един/ плямп.
Сиренето е евтино в тая държава, в която мучат крави, а не политици.
Алтернатива на АЕЦ "Белене" - еднакъв енергиен поляритет при въртенето на
главите у въртоглавите.
поляритет - еднопосочност /техн./
Строеж на магистрала в България, това е съвкупност от аритметична прогресия
на километри и геометрична прогресия иа парични знаци, клоняща към
безкрайност.
Разяснение към Закона за движение по пътищата: "Крайпътните дървета удрят
само при самозащита".
Ако от т.А - аперитив, тръгне кола и едновременно срещу нея от т.В — бар
тръгне друга, то двете коли ще се срещнат в т.С - ч/ц/елно.
Защо Исус Христос след като възкръснал, първо се явил на жените? За да може
новината да се разнесе светкавично!
ФЕН — в буквален превод от английски: "въздуходувка". Такива са всички
"фенове" на различните публични мероприятия.
Модернизацията навлиза с широки крачки в живота ни. Например: вече
арменският поп се назовава О1БУДСМАН.
Преди участието ни на Европейско или Световно по футбол не е достатъчно да
отслужиш молебен. Трябва да картотекираш и Господ, защото Той помага, ала
голове не вкарва.
Открил законите: инж. Петър Иванов
 Росен Русев
Гр. Поморие
Роден през 1947 година в гр. Кубрат.
Завършил съм минен техникум. Имам издадени 5 стихосбирки с лирика. Помествам стихове
и къси разкази във фейсбук. Живея в гр. Поморие.

МИСЛИ ЗА ЯНУАРИ

Януари – не напразно го наричат кратун месец. Навремето са пиели виното с

кратуни, а като удариш две-три и почваш да мислиш като кратуна.
Та мисълта ми е – труден месец. Прилича ми на изкачване на баир, от който ти
остават ожулени колене и лакти. Васильов ден, Йорданов ден, Иванов ден и т.
н. Не мога да ги запомня всичките, че и край най-тачените има още 175 светии
и мъченици. Затова казвам, че е труден месец.
Та още се чудя да почвам ли баира или …
- Или да си седя дома, че да не питам що ме боли дупето.
Така де, някъде като ударят някоя кратуна от домашното не само бият…
Някой ще се засмее (ако е само от битата страна), ама друг може да не го
докара до смях.
- Е те така момчета, чудя се, щото и домашното си го бива…
Хващам баира, пък каквото ще да става!
 Урокът на Добри

На нива тръгнал левент Добри. Със суровицáта налага и реди:

Поръчал тихичко на мила си женица
да му омеси питка,
пиле да приготви,
на нива да ги донесе
и мъж си да нахрани.
А тя е младичка,
напета хубавелка
ама за работа горката,
хич не става.
До обяда сладичко поспала,
не омесила погача,
нито пиле пекла,
брала си цветя в градинка
и за малко хванала е плетка.
Не казал нищо Добри,
цял ден без залък той
на нивата орал и сял..
На сутринта на столче сложил
чергата от пода
и същата заръка дал.
Денят от вчера се повторил,
а вечерта...
Откършил Добри суровица
и на гърба на младата женица
чергата сега прострял.
- Кажи ми, черго,
не ли ти заръчах
питка с пиле да ми опечеш!
Къде остави си ушите,
та нищичко не свърши днес?
А женицата отдолу
пъшка и превива гръб,
зер черджицата дòйде тънка,
а Добри днес е лют… корав...
На сутринта още и не тръгнал
с ралото за дълбоката бразда,
ей идва булката засмяна
и пиле с питка носи,
завита в чистичка бохча.
Да си читав, мъжо, да работиш,
а чергата недей наказва,
че много я боли.
Поуката от тази приказка е ясна:
На мързела не шетай,
просто работѝ!.

*
Разхождам се из Фейса и чувам - в кухнята се гърми. Бях сложил Яйца да се
варят. Нейсе, станаха печени

***
Та се сещам: Взех си глава керевиз за 3,50. пари. Като махнах корените и
го обелих, за мен останаха две пари и половина.
 Светлин Трендафилов

Гр. Каварна
Светлин Красимиров Трендафилов – ,,Писателят на сънища” е 27
годишен художник, поет, музикант, дизайнер на архитектурна среда, танцьор и
педагог на обучението по визуални изкуства от Каварна, България. Автор
на шест самостоятелни изложби живопис и участник в колективни изложби в
България и чужбина.
Автор на книгите:
,,Мълчаливи крясъци” (2010г.) ; ,,В търсене на светлина” (2012 г.) ;
,,Между вчера и днес” (2017 г.) ; ,,Ти ли си Тя?” (2018 г.)
В периода 2001 – 2009 г. е състезател по спортни танци. Шампион на 5
града и втори в България през 2006 г. През 2009 г. влиза в майсторски
клас и прекратява състезателната си кариера. През 2015 г. се дипломира
като дизайнер на архитектурна среда във ВСУ ,,Черноризец Храбър”
(Варна). Същата година печели наградата на публиката в национален
художествен конкурс за изящни изкуства ,,Добротворчество” (София).
През 2017 г. е част от българския национален отбор на
международното акварелното бианале (Тирана, Албания) и свири като част
от подгряващата програма на концерта на диско легендите от 70-те „Precious
Wilson & ,,Eruption”
(Кранево). класиран като част от националния отбор на България на
международния младежки фестивал на акварела (Пловдив), както и на
международната изложба за рисунка „Self portrait” на фондация „VizArt”
(Тирана, Албания). Печели второ място в национален фото конкурс ,,Моето
лято” (Балчик).
Награди с първи места в:
Национален конкурс за живопис ,,Диря в морето” на Български професионален
моряшки съюз (Варна) 2017г.
Общински литературен конкурс ,,Моите будители днес- 2017” – НЧ ,,Съгласие-
1890” (Каварна) 2017г.
Осми национален поетичен конкурс ,,Моето синьо лято 2017” – фондация
,,Астика” (Бургас) 2017г.
Национален конкурс за меломани ,,Нарисувай Бендида”- група ,,Бендида”
(София) 2018г.
XV Общински конкурс за карикатура „Смешното в училище в карикатури“ –
Младежки център ,,Захари Стоянов” (Добрич) 2018г.
Хумористичен конкурс ,,Смях до сълзи” – НЧ ,,Съгласие” (Каварна) 2018г.
Национален хумористичен конкурс ,,Първоаприлска патерица”- Младежки дом
(Враца) 2018г.
XVI Общински конкурс за карикатура „Смешното в училище в карикатури” –
Младежки център ,,Захари Стоянов” (Добрич) 2019г;
На 24 май 2018г. негови произведения влизат в Библиотеката на Конгреса на
САЩ във Вашингтон.
На 7 май 2019г. е избран от Loud Concerts за българския ,,Метъл посланик” на
американската хеви метъл група ManowaR към световното им турне ,,The final
battle 2019”.
Негови картини притежават зам.- кметът на Балчик Стелиян Железов,
телевизионният водещ Драгомир Драганов, поп звездата Precious Wilson
(Eruption), пънк дамата на България Милена Славова (Ревю), рок звездата
Doogie White (Rainbow), музикалното семейство Frank и Lydia Pané (Bonfire,
Sainted Sinners) и др.
Носител е на редица награди в сферите на спортните танци, живописта,
фотографията и литературата. Публикуван в над 40 издания в България, както
и в Русия, Албания, Турция и Америка.
ВХОДЯЩО КОНТРОЛНО

Понеделник започнахме със изненада –

срочно входящо! Тотална засада!
Класната бързо раздаде контролно.
Сви ме стомаха и стана ми болно.

Без паника, споко, не ще се предам!

Набързо измислих работния план.
Седнах до своята съученичка,
най- първа сред всички математичка.

Тя беше с числата направо отлична.

И сега забелязах - така симпатична!
Навели главички - стая от роби,
решавахме трескаво цифри и скоби.

Започнах да пиша спокойно, доволно,

но бързо разсеях се някак неволно.
Вместо умислен към свойта тетрадка,
разменяхме погледи със съседката сладка.

Мълчаливо споделяхме тесния чин,

примамваше погледа нейния клин.
Обърках задачите, сметките, бройката –
акъла ми бе в на момичето стойката.

Звънецът удари и рязко ме сепна,

а в бележника слабо чифте ми се лепна
- класната бързичко врътна ми двойката,
че вместо контролното зяпах девойката...
ЗЛАТНА ЕСЕН - ЛЯТНА ЕСЕН

Лятото хлопа на вратата,

но жегаво не е, а в студ.
Хлопам си и аз главата в стената,
направиха ме днес на луд!

Сутринта бе слънчево и ясно

и над нас се смееше небето,
затова - напред - където винаги е тясно:
Хайде всички до морето!

Отвънка каросерия издула,

(едвам успяхме да се поберем)
натъпкани във старата жигула
с чадър и чанта, слънчев крем...

Очаквах облаци памучно чисти

и детски глъч тъй веселяшки,
батки, гларуси, сърфисти,
екзотични какички по прашки...

Пристигнахме на таз арена

за разтуха в летен, палав мач.
Водата бе така студена,
а вятъра - като бръснач!

Огледах се на пусто - бабки,

тук- там загубили се птици
и ние с розовите шапки...
Да бяхме взели ръкавици!

Като вълните станахме солени,

изгубили съвсем кураж.
Разочаровани и примирени –
въобще не ставаше за плаж!

Че лятото потънало е в дрямка

веднагически така разбрахме.
Пихме по едно кафе на сянка
и бързо вкъщи се прибрахме.
СТОЛЪТ НА ОДОБРЕНИЕТО

На пазар с една мадама

излязохме до мола.
В магазина стана драма –
чаках я на стола.

Всички сме наясно,

че това така нервира,
а столът - мъжко място,
пред което се дефилира.

Тоалетите засменя,
обзета от модна треска,
а аз тихо се пеня,
докато се хлеска.

Не бяха то блузони,
презрамки и полички
за всякакви сезони...
Изръчка сякаш всички!

Дремя си унило
до пробната завеса.
Навън се е смрачило,
а тя нищо не хареса...
 Светломир Киров
Гр. Кубрат

Роден на 20 юли 1951 г. в гр. Кубрат, област Разград в учителско семейство. Основно и
средно образование завършва в родния си град. Завършва специалността „Българска
филология“ – редовно и „Журналистика“ – задочно в Софийския университет „Климент
Охридски“. Като журналист работи във в. „Кубратски зов“ – гр. Кубрат, Българска телеграфна
агенция – окръжен кореспондент за Разградски окръг, окръжния вестник „Ново
Лудогорие“ и областните всекидневници „Възход“ и „Гледища“ в Разград. От дълги години е
сътрудник на национални, регионални и областни вестници, списания и бюлетини и на някои
радиа и сайтове. Бил е учител в Ученическо общежитие „Максим Горки“ и СПТУ „Васил
Марков“ в Кубрат и в основните училища в селата Сушево, община Завет, Мъдрево,
Бисерци и Равно, община Кубрат.
Хумористични материали пише от 1972 г. Публикувал е в местния, областния,
регионалния и централния печат. Негови творби са звучали и по някои радиа. Сред
създателите на хумористичния клуб „Жарава“ в Кубрат. Има многобройни участия и
награди от различни конкурси и форуми. Негови материали са печатани в книги и други
издания. Член е на Съюза на българските журналисти. Издавал е вестниците „Весела
жарава“ и „Кубрат“.
Автор е на хумористичната книга „Кактуси“.
Коронавирусно четиво

Спящата красавица
Принцът намери спящата красавица, но не посмя да я събуди с целувка, поради
карантината.

Обява
Заменям коронавируси срещу вируси от обикновен грип. Доплащане !

Парадокс
Кучетата свободни, хората под карантина и с намордници.

Виртуално бебе
Хортензия и Спиридон се ожениха онлайн. Сега очакват първото си виртуално
бебе.

Рекордьор
Ловецът Наслуков отстрелва по 10 глигана всеки ден - чрез компютъра.

Мечти и кошмари
Имаше мечти за лятото, сега има кошмари в леглото.

Действителност
Най-после хората престанаха да се блъскат по опашките. Сега чинно стоят по на
два метра.

Закон
С кучета в парковете може, с внучета - не !

Корона
Вместо корона на победителка, миската Пелагия се сдоби с коронавирус.

Без гости
Никакви гости по време на пости, само битови забавления по време на епидемия.
 Станислав Марашки
Гр. Бургас
втора награда за хумористичен разказ
Станислав Марашки е завършил френска филология. Автор е на няколко сатирични
книги , както и на множество хумористични разкази , фейлетони, лирични и
хумористични стихотворения , пръснати щедро в периодичния печат.Работил е като
преподавател по френски език и литература, журналист във в-к „Студентска трибуна” ,
редактор в Общинска телевизия Карнобат , литературен наблюдател във в-к „Кукуригу”
,зам.главен редактор на в-к „Забранено за мъже”, преводач в електронното
българо-френско списание BulgariЯ , водещ на рубриката „Литературен концерт” във в-к
„Бургас днес и утре” и др. Член е на редколегиите на литературните списания „Жажда”
и „Лик”, основен идеен генератори рецензент на алманаха на Конфедерация на
българските писатели „Думите”. .Важна част от усилията му за популяризиране на
българската литература зад граница е дългогодишното му сътрудничество с преводи и
литературна критика на сп.”Ревю периодик”, Париж.
Специализира се в областта на превода на хумористична проза от български автори
на френски език.Негово дело са и преводите на стихосбирките на швейцарската
поетеса Катрин Емри „Маршрути”, „Не спира времето” и „Силата на думите”. Марашки е
редактор на 35 книги. По негова идея, мениджърски умения и пряко участие като
председател на жури беше организиран конкурсът „Голямата книга на малкия град”,
чрез който беше даден път на много талантливи автори от най-отдалечените кътчета на
страната.Член е на СБЖ , зам.председател на бургаския сатиричен клуб „Морски таралежи”
,основател и пръв председател на Конфедерация на българските писатели.. Песни по
негови стихове звучат редовно от сцената на Сатиричния театър „Алеко Константинов” .
Марашки е носител на 35 национални литературни награди, както и на почетния знак
на Бургас и почетния знак на Министерството на културата „Златен век” за цялостен
принос в развитието на българската култура.
 ЗАДОЧНИК

Задочният студент Витан Драганов влезе в катедрата по политология в Университета за

народно стопанство , в която седеше завеждащият катедрата проф.Иван Симеонов в
обкръжението на няколко колежки.
- Добър ден - поздрави влезлият.
Професор Иван Симеонов повдигна глава, готов да спази обичайната служебна
дистанция , но като зърна откровените до наивност сини очи и хлапашкото лице на
студента усети как деловата му суровост се разтапя като бучка лед върху горещ котлон.
- Извинете, може ли един въпрос? – попита студентът по политология.
- Ама разбира се ! – усмихна се широко професорът.- На мен това ми е работата
- да отговарям на въпроси.
- Налага ми се да променя датите на някои мои изпити. Ще може ли?
- Датата на кой изпит ще искате да промените?
- Най-напред на изпита по политическо поведение, ако Ви е удобно. Нека се явя не на 15
, а на 20 април , ако може.
- Защо, какво ще се случи на 20 април? – заинтригува се завеждащият катедрата.
- На този ден в София ще се състои конгресът на партия Ред, законност и справедливост.
Смятам до тогава да стана член на тази партия и да присъствам на форума като делегат.
- Че какво ви пречи хем да си бъдете делегат , хем да си се явите на изпит нормално като
другите студенти съобразно графика? – учуди се професор Симеонов.
- Вие не ме разбрахте , г-н професоре. Моето село Трепетликово е на две туби бензин от
София. Пътуванията са скъпи. Като стана делегат, ще се възползвам от безплатния
транспорт на Партията до София в деня на изпита. Това е.
- А-а-а-а!... – не сдържа удивлението си професорът . По лицата на останалите колежки в
катедрата изгря усмивка.
- Желая също изпитът ми по политическа етика да бъде изтеглен с една седмица по-рано
– продължи още по-дръзко Витан. – Нека бъде не на десети , а на трети май.
- Това пък защо? Нали тогава конгресът на РЗС вече ще е минал? – не разбра Симеонов.
- Да, но на трети ще има митинг на партия „Атака” пред Народното събрание – поясни
търпеливо Драганов. - Организират безплатен превоз с автобуси от всички по-големи
градове в страната. Сандвичи и кафе даже ще раздават.
- Супер! – възкликна една от преподавателките. – Аз ви казвах , че
националистическите идеи на „Атака” са най-правилните, а вие , колеги , не ми
вярвахте. Как се грижат само за митингуващите! Да живее България!
- Това ли е всичко? – вдигна поглед завеждащият катедрата към бъдещия
политолог.
- А, не...Имах предвид...Ако може...Всъщност, дали ще може също и изпитът ми по
Управление на конфликти да бъде насрочен за 18 май , по възможност следобед.
- Чак пък следобед... – прояви признаци на раздразнение професорът.
- Няма как да е по-рано , господине – започна да се оправдава Витанов с най-невинната
физиономия на света. – Преди обед на този ден ще участвам в двучасова блокада на Орлов
мост заедно с природозащитници. Ще протестираме срещу новите промени в Закона за
горите.
- Как? Нима и те осигуряват безплатен транспорт?! – не повярва Симеонов.
- Ама разбира се! – възторжено потвърди задочникът от Трепетликово. – При това
автобусите им са много модерни , с климатици и телевизори.
- Ей на това му се вика студент по политология! – възкликна по-младата от колежките ,
която до този момент беше мълчала, забила нос в книжата. – Нарочно участва във всички
партии и движения , за да ги изучи отвътре. Усвоява учебния материал не само от
учебниците , ами направо от живота.
 - И е прав колегата! – присъедини се към мнението на колежката си и самият завеждащ
катедра. – С всяко свое действие той показва ,че цени парите като истински добър
икономист.Винаги съм казвал на студентите , че не могат да станат нито добри юристи,
нито добри политолози , ако не овладеят икономическата наука.
- Който трупа знания , трупа печал – произнесе мъдро най-опитната колежка , изпаднала
във внезапен философски транс. – Колкото повече този млад човек вниква в игричките на
партиите и движенията , толкова повече той се разделя с радостта от живота.
Философското превъплъщение на зрялата дама не можеше да учуди студент по
политология , какъвто бе Витан Драганов. Той изкоментира добросъвестно:
- Вярно , че като всеки умен човек съм тъжен , но не всичко е загубено. Надеждата ,
както знаете , умира последна.
- А вие на какво се надявате? – попита някак романтично шефът на катедрата.
- Надявам се , че блокадата на автомагистрала Тракия , която фермерите планират за
утре , няма да се отложи. Аз също се записах за участие в протеста .
- Браво на вас , младежо! – искрено се възхити проф.Иван Симеонов , след което стана
на крака и топло подаде ръка на Драганов. – Ей на това му се вика студент по политология!
Трепти с вълненията на всички онеправдани. Даже и с фермерите е солидарен!
- Как да не съм солидарен бе , г-н професоре... – изрече с нежен укор в гласа
задочникът. – Че нали автомагистрала Тракия минава на един хвърлей разстояние от моето
село? Ако не бях се записал в акцията на фермерите, никога нямаше да мога да се
прибера до родното си село Трепетликово. За този протест утре към района на
Трепетликово ще поемат безплатни автобуси от цялата страна , включително и от София.
Какъв по-сгоден случай да се прибера на село , без да дам нито една стотинка!
 Таня Мезева
Гр. Горна Оряховица

Казвам се Станка Мезева, но в творческите среди съм известна с името Таня Мезева.
На 57 години съм, семейна. Родом от Варна, но работя във Велико Търново. Магистър
съм „социални дейности” и магистър „психолог”. Работя като областен координатор за
Велико Търново към Проект към Агенция за социално подпомагане – МТСП.
Стихове пиша и публикувам в литературни сайтове - „Откровения”, „ХуЛите” и
„Стиховебг”, както и на страницата си във Фейсбук, повече от 12 години. Имам издадени
пет самостоятелни стихосбирки - „Палитра за децата, с поуки от гората”- 2011 г., „Навън
вали доброта – В душата ми валят сълзи” – 2014г., „Поглед към звездите – Мост към
любовта” – 2017г./, „Добротворци”- 2018, съдържаща детски стихове с поуки и илюстрации
за оцветяване и „България ще я бъде” -2019, съдържаща 21 легенди и 30 стиха за България.
Мои творби са включени в над 30 алманаха - „Тракийска лира”, „Пролетни звънчета”,
„Листопад на спомените”, ”Съвременна българска поезия”, Сп. „Пламък”, „Песента на
сълзата”, „Тя”, „Българо-сръбско приятелство”, „Часовникова кула”, „Читател до
поискване” , „Думите”, „Точка на пресичане”, „Цветя от ангели”, „Пъстър свят”, „Нарисувай
ми стих”, „Огърлица от разЛОМни слова”, ”Нарисувай ми любов и вино” и др.
В годините съм печелила призове в национални и регионални поетични конкурси, като
последните са Трето място в „ХІІІ Национален конкурс са поетеси Дора Габе – 2018г”,
„специалната награда” в „Първия национален конкурс „Огърлица от разЛОМни слова”,
проведен през 2019 г. в гр. Лом, грамота за отлично представяне в Национален конкурс
„Човекът на новото време”, организиран от Международен електронен вестник „Сияние” –
2020 г. и поощрителна награда в ХІХ Национален поетичен конкурс „Любовта…”, гр. Враца.
Печелила съм първи места от обявени предизвикателства за детска поезия в сайта
Откровения, в годините 2017, 2018 и 2019 г.
От няколко години, освен писането на стихове, се опитвам да трансформирам
творческата си енергия в рисуване на платна и камъчета, както и танцуване на български
фолклор, което ме прави истински щастлива.
МУЗ И МУЗКА
/на поетите, чийто Музове и
Музки временно са ги изоставили/

Муз и Музка тъй красиви,

с пламъци в очи скокливи,
сплетоха ръце в нощта
и... любов се разгоря.
Музика душите грабна,
тъй неземна, тъй прекрасна,
завибрираха телата
в танц най-страстен на земята.
Дни танцуваха щастливи,
сбъдваха мечтите диви,
рими ваяха в екстаз,
що изричаха на глас.
И нали са Муз и Музка,
/не са тез`от кукуруза/,
запрепускаха на макс
връз любовния пегас.
Нека да се напалуват
и на воля налудуват,
пък дано да дойде час,
да се върнат пак при нас.

ПОЛОВИНВЕКОВЕН... ХЛАПАК

Мъжът на петдесет /о, толкоз много?!/,

за някои дами странен може би,
особено за тези с поглед влогов
най-влюбени във себе си, уви!
Дори и да звучи половинвековно,
това е възрастта на любовта,
в която „полът силен” безусловно
желае да обязди младостта.
Не се приема той за "бита карта",
че стигнал е до "края на света".
Животът му, макар не залъгалка
току го сюрпризира със мечта.
Мъжът на петдесет е дъб със корен,
чрез клоните си дирещ светлина,
но някога… по вятъра си гони,
ту слава, ту Михаля, за беда.
Уж стъпил си е здраво на нозете,
но често му порастват и крилца.
Мъжът, половинвековен, разберете,
хлапак си е… с тинейджърска душа.
ЛЮБОВНИ МЕРАЦИ ХОРТУВА
/акростих/

Лиска нашата колежка

юрна се любов да среща,
бръмнало ѝ бе в главата,
огнени стрели да мята.
Вечерта преди неделя
недомаслената леля
изтипоса се в салона,
модният, за примадони.
Епилира си краката.
Разкраси си телесата.
Аспирини два си глътна.
Цялата от страст потръпна.
И готова, натъкмена,
хукна Лиска към терена,
обаяние да пръска
романтично. Много дръзка.
Тъй, но стана май беля,
устремената мома
впрегнала бе любовта,
ала... в болна си глава.
 МЕДИКО-ВИЦО ТЕРАПИЯ

Теменуга Димитрова Джурова

Гр. София

- И така, сестра, какво имаме днес?

- Един тежък случай - съпруг, отказал да измие

съдовете, и два леки: влакова катастрофа
и попарване с вряща вода.

- Докторе, имам загуба на памет!

- В какво се проявява?
- Просто все забравям, че съм женен...
 - Докторе, жена ми има смешна бенка на
дупето!
- И това Ви пречи?
- Не, но приятелите ми непрекъснато ми се
подиграват.

- Моля, съблечете се!

- Но мен ме боли зъб!
- 0, сбъркали сте вратата. Аз съм очен лекар.

- Докторът препоръча да ти купя лекарство

против косопад!
- Но, скъпа, знаеш, че нямам подобен
проблем.
- Да, но секретарката ти го има.
 - Вие кашляте, много пушите, нали?
- И какво от това?
- Пушенето съкращава живота!
- Глупости. Древните гърци не са познавали тютюна
и пак са измрели до един.

- Докторе, дайте ми хапчета против забременяване!

- За какво са ти, бабо?
- За болките в главата ми.
- Как така?
- Всяка вечер, когато внучката ми излиза от къщи, й
давам по едно хапче. Веднага ми спира болката.
 Тодор Билчев
Гр. Русе

Тодор Билчев е роден на 18.04.1956 г. в Русе. Завършва „Българска филология” във

ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” през 1981 г. От 1986 г. до днес работи в Държавен архив –
Русе. Издал е 71, предимно документални и исторически книги, между които „Филип Тотю –
личност, дейност, документи” – 1990; „Захари Стоянов – редактор и издател” – 1999;
„Иваница Ангелов Иванов – съзаклятник и банкер. Биографичен очерк.” - 2002 и др.
През 2015 г. издава първата си стихосбирка „Есенна жътва”. През 2016 г. издава втора
стихосбирка – „Празниците на Духа”, трета – „Светлина в душата ми погледна” и четвърта –
„Прашинки от Безкрая”, а така също и задълбочените научни издания „Русе в стари снимки,
документи и портрети” и „150 г. Русенска община – юбилейна изложба”. През 2017 г. издава
документалния сборник “Старозагорски митрополит Павел. Дневници. (1919 – 1940 г.)” и
стихосбирките “Тъга по Вечност ” и “С обич, Дух и тъга”, а през 2018 г. документалния
сборник “Поборникът Иваница Ангелов Иванов – писма, спомени, документи (1863 - 1939)” и
стихосбирките “Слепите очи на тъмнината” и “Барабанът на живота”, а през 2019 г.
стихосбирките “Жажда за полет”, ”Къде си, Господи, когато?...”, ”Във Вечността на Ада” и
документалните сборници “Документални доказателства по дневниците на Старозагорския
митрополит Павел (За периода 1924 – 1939 г.)” и “Документи за Ловеч и Ловешко,
съхранявани във фондовете на Държавен архив – Русе.”. Наскоро през 2020 г. излязоха
стихосбирките “Отвъд болката и красотата” и “В мраз криле за полет”.
 ЖЪТВЕНА КАМПАНИЯ

Жътва жънат със комбайни.

Със комбайни маслодайни.
Жътва жънат слънчогледна.
Първа не, но, май…последна…

Над пожънатите ниви

пити няма вече живи.
А последната загина
точно в три и половина.

Жътва жънат днес малцина.

За да има за мнозина.
Но малцина, що добиха,
кра/днаха и се укриха.

Тъй над моята родина

жътвата и таз година
мина като на тепиха –
слабите пак победиха…

С гласовете на малцина
пак избрахме ний мнозина.
Тез, които победиха
жътвата я днес закриха…

НОСТАЛГИЧНИ КРЪГОВРАТИ

Събаряха на Соца сградите.

Демократ, най-върл, ревеше.
Че там получил бе наградите,
демократ приет, с които станал беше.
АФРИКАНСКА ЧУМА “ВЕЧНАТА СВИНЯ”

Избраниците стигнаха върха –

загробват вече и прасетата!
Че в родната, че в милата страна
останаха свинете, клетите,

които те унищожаваха
и оставяха без гроб и спомен.
Но днес на място ги поставиха.
И в гроб ги сложиха. Огромен!...

Тъй свинете тук обезсмъртиха.

Пред Вечността ги те изправиха.
И с безсмъртна смърт ги наградиха.
За вечно в гроба ги оставиха.

Само тъй те могат се надява,

щом дойде Второто пришествие,
Господ и свине да съживява.
Прасенца вечни да си станат те!...

И, че как ли, вечните човеци

без прасенца вечно ще живеят?
И без бурни танци и кючеци
как ли Вечността ще преживеят?!...
 Д-р инж. Тодор Хаджиев
с. Байкал, община Долна Митрополия, област Плевен

Аз съм автор в напреднала възраст, но с младежки дух и емоционална

натура. Завършил съм Плевенската мъжка гимназия и Техническия универси-
тет ВИМЕСС Русе. Като машинен инженер работих в Завод за ремонт на трак-
тори, Научен институт и Изпитателен център за земеделски машини. Моята
професионална дейност ми позволи да публикувам десетки научни и попу-
лярни статии и книги. След пенсионирането си публикувам коментари, спо-
мени, разкази и анекдоти в различни печатни и електронни медии. Със собст-
вени средства,по системата "Самиздат" в Печатница "Кентавър" Плевен изда-
дох 5 книги: "МИНАЛО НЕЗАБРАВИМО" -Плевен 2013 г., "МОИТЕ ПЪТЕ-
ШЕСТВИЯ В ЧУЖБИНА" -2014 г., "ПЛЕВЕНСКИ ИСТОРИИ" -2015 г.,
"ПУБЛИКАЦИИ" -2016 г., и "МОЯТ УНИВЕРСИТЕТ ВИМЕСС Русе -2018 г.

ЗАМЕСТНИК ДИРЕКТОРЪТ
Марин Колев е завършил висше образование в Селскстопанската
академия София. Работил е доста години като главен агроном в Трудово
земеделско кооперативно стопанство и като Заместник директор на
Машинно-тракторна станция. След закриването на тази станция другарят
Колев, като номенклатурен кадър на управляващите, е назначен за Заместник
директор по административните въпроси в Държавно учреждение с
изследователска и внедрителска дейност в областта на селското стопанство.
Служебните му задължения са да ръководи административните служби,
шофьорите на служебните автомобили и другите обслужващи звена. Понеже
има болки в краката, не ходи по задачи из града, а изпраща свои подчинени.
В учреждението не посещава канцелариите да проверява как работят
подчинените му служители, а по вътрешния телефон ги извиква в кабинета си
да им поставя задачи и да се отчитат.
Една сутрин извиква машинописката в кабинета си и споделя:
- Ленче, много съм натоварен със задачи ( разбирай: четене на вестник
"Отечествен фронт" и заспиване с подпрени лакти върху бюрото ). Моля те,
напиши на един лист да не ме безпокоят за дребни работи и го залепи на
вратата на кабинета ми.
- Добре, другарю Колев. Но, понеже буквите на пишещата машина са
дребни, да го напиша ръкописно с по-едри букви?
- Не възразявам, напиши го както можеш! - Отговаря бодро Колев.
 Ленчето веднага сяда на бюрото си, взема бял лист хартия и с черен
химикал написва с едри букви: "ВНИМАНИЕ! ПРИ ЗАМЕСТНИК ДИРЕКТОРА СЕ
ВЛИЗА САМО ПО ГОЛЯМА НУЖДА!". Тази табела вече е залепена с тиксо на
вратата на кабинета на другаря Колев.
Първият пожелал да влезе при заместник директора е инж. Георгиев. Той
прочита табелата, усмихва се весело, но преценява, че неговата нужда е
голяма, се осмелява да влезе и казва:
- Другарю Колев, разрешете ми да ползвам Джипа до базата. Ще
изпитваме нова машина за оран в широкоредови лозя.
- Георгиев, свържи се с шофьора Иван, ако той е съгласен да пътува, аз
разрешавам - заминавайте! - Веднага отговаря Колев.
След около един час, пред кабинета на Заместник директора идва
счетоводителят Панов, прочита предупредителната табела и сериозно се
замисля: "Голяма, или малка е моята нужда? Малка е - и затова ще отида в
тоалетната".
Пред Новогодишните празници в Салона на учреждението се
организира весело честване. Няма столове и маси, няма ядене и пиене.
Директорът на учреждението поздравява персонала с пожелания за мирна,
щастлива и плодородна Нова година, след това група деца изнасят програма с
песни, рецитали, хора и ръченици. Раздават се подаръци на децата и започва
най-веселата част на тържеството. Музикална уредба свири без прекъсване
класически и модерни танци, български хора и ръченици. Танцува се по
двойки и индивидуално - кой както може. Най-добре се изявява Заместник
директорът Колев. Той е неуморим - сега не го болят нито краката, нито кръста
- иска да танцува със всичките си служителки и ги сменя една след друга. При
тези танци има традиция - ако някой иска да отнеме партньорката на
танцуваща двойка, поставя шапка на главата на кавалера и той трябва да я
отстъпи. Шофьорът Петко Прекъсвача поставя шапка на главата на Колев, но
той вместо да отстъпи партньорката си, хвърля шапката на пода, продължава
да танцува и най-безцеремонно заявява:
- Момче, не се навирай на коня в краката!
СТАРИ ПОГОВОРКИ С НОВО ЗВУЧЕНЕ

* "На гол корем - чифте пищови" - За българските управляващи, които купуват

най-скъпите военни самолети.
* "Празна Мара тъпан бие" - За политик, който много говори, но нещо
съществено не казва.
* "Минал между капките" - За престъпник, когото българските
"многоинстанционни" съдилища не могат да осъдят.
* "Гладна кокошка просо сънува" - За бедните пенсионери, които се надяват за
по-високи пенсии.
* "Преоблякъл се Илия, погледнал се - пак в тия" - За политик, който често
сменя партийната си принадлежност.
* "Пази боже - сляпо да прогледа!" - За полуграмотните българи, когато
заемат високи държавни длъжности.

ПЛЕВЕНСКИ ИСТОРИИ

1. Начин за отслабване
Мъж на средна възраст влиза при личния се лекар и му казва:
- Докторе, дай ми нещо за отслабване, защото напоследък много
напълнявам.
- Предлагам ти два начина с еднакво действие, ти си избери кой да
приложиш поне един месец: Първия - Бурен секс с жената всяка сутрин. Втория
- Бягане всяка сутрин до Кайлъка и обратно.
Без много да се замисли, пациентът отговаря:
- Ооо, ще бягам, Кайлъка не е далече - само три километра!
2. Родилното отделение
Млада жена ражда в родилното отделение на Университетската болница
в Плевен. Съобщават на бащата, че му се е родил син и той веднага пристига в
болницата, но понеже не го пускат да влезе, застава на двора под прозорците.
След малко на прозореца се показва родилката с детето в ръце.
- От далече не виждам на кого прилича детето? -Пита бащата.
- Ти не го познаваш... - Отговаря майката.
3. На тролейбусната спирка
Малкият Стоянчо и бременната му майка чакат на тролейбусна спирка.
Люлеейки си след огромния си корем идва мъж, който се спира зад момчето.
Стоянчо го пипа за корема и казва:
- Чичо, майка ми чака момиче, ти какво чакаш?
- Аз чакам тролея. - Отговаря спокойно човекът, без да се съобрази, че
момчето му се подиграва за големия корем.
"То, наистина, от този голям корем може и тролей да излезе!" -
Помислил си Стоянчо и се отдалечил, за да не се засмее.
4. Другарска жалейка
Когато умре човек от персонала на държавно предприятие,
ръководството отпечатваше "Другарска жалейка", която се разлепваше на
публични места из града. Двама граждани четат такава жалейка и коментират:
- Добре са написали кога е роден и какво е работил човекът, но не пише
от какво е умрял! - Чуди се единият гражданин.
- Как да не пише? Виж, най-отдолу пише: "От административното,
партийното и профсъюзното ръководства".

5. Кога може да се яде и без хляб?

В държавно учреждение са дошли група чуждестранни специалисти за
обмяна на опит. За посрещането им в такива случаи понякога се подготвя
"Шведска маса". Голямата маса е отрупана с най-хубавите български продукти:
плодове, зеленчуци, колбаси, млечни и тестени изделия. Нашите посрещачи
стоят на почетно разстояние от масата. Директорът на учреждението довежда
гостите и ги кани да опитат продуктите. Гостите хапват по някой залък от хляба
и от разнообразните мезета и директорът ги повежда да разгледат залите на
учреждението. Тогава нашите посрещачи обсаждат масата, за да довършат
останалото ядене. Младите специалисти ядат мезетата с хляб, както нормално
яде българинът.
Янев, известен като голям гастроном, виждайки това се провиква:
- Момчета, вие сте много глупави, бе! Защо ядете мезетата с хляб? Когато
има толкова много мезета, може да се яде и без хляб!

6. Презервативът
Златев - учител по Физическо възпитание в Мъжката гимназия се отнася
приятелски с учениците и ги предразполага за по-интимни разговори. Един
ден те му задават следния въпрос:
- Другарю Златев, кажете какво е удоволствието, когато се прави секс с
презерватив?
- Момчета, презервативът е добро предпазно средство против
венерически болести, но удоволствието е както, когато се ближе мед през
буркана.

7. Урок по Руски език

Когато бях ученик в гимназията се учеше руски език. В един учебен час
четяхме откъси от романа "Евгений Онегин" от Пушкин. Учителката посочва
Макавей да прочете и преведе едно изречение. Той почва да чете бавно, но с
превода се справи бързо:
- "Его отец давал два бала ежегодно и промотал ся наконец" и превежда
на български: - Неговият баща давал два бала всяка година и се премятал на
конец.
НАШЕСКА ШЕГА

Тракторната бригада на Кооперативното стопанство обработва един

блок стърнище. Верижните трактори орат, а колесните веднага сеят царевица
втора култура за силаж. На обед сядат да се хранят заедно, като си обменят
хранителните продукти, които всеки е донесъл от къщи. В такава приятелска
обстановка се разказват забавни истории и се правят шеги. Христо е известен
като голям лакомник - яде много и всякакви храни. Днес Иван решава да си
направи шега с него. Намазва една филия хляб с грес (кашообразна смазка, с
която се мажат машинни части против износване и ръждясване ). Върху греста
размазва шипков мармалад, който има същия цвят като греста и подава
филията на Христо:
- Христо, вземи тази филия с шипков мармалад, жена ми го е сварила и
е много вкусен!
Христо взема филията и лакомо я изяжда.
Трактористите бързо привършват храненето и се качат на тракторите, за
да продължат работата си. Само Христо се скрива в близката нива с царевица
и стои там целия следобед, защото е получил стомашно разстройство. Към пет
часа с Джип пристига агрономът Петров и като вижда, че тракторът на Христо
не работи пита най-близко работещия тракторист:
- Къде е Христо, защо не работи?
- Той нещо не се чувства добре и лежи в царевицата. -Отговаря Стоян,
смеейки се.
Христо, виждайки, че е дошъл агронома, бавно идва при него и му
обяснява какво е станало.
- Защо се занимавате с глупости, а не си вършите работата! - Възмущава
се Петров. Дава знак на Иван да спре трактора и с най- сериозен тон му
заявява:
- Иване, довечера, когато другите свършат работата си и си отидат, вие с
Христо оставате да изорете това, което той не е можал да изоре, поради
нелепата ти шега! Разбира се - без допълнително заплащане. Това ще ви бъде
наказанието. И не искам да се повтарят повече такива шеги!
 Румен Узунов – (Туко Рамирез)
Гр. Варна

Роден съм през 1960 г. Живея в град Варна. Занимавам се с илюстрации на книги,
демотиватори и фотошоп от 9 години. Пиша афоризми, епиграми и миниатюри.
Публикувам мои творби в „Стършел”, „Трета възраст”, „Афера”, „ПАН.бг”, „Литература
и изкуство” и в „24 часа”. Особено са ми на сърце така наречените подложени
афоризми, т.е. афоризми написани върху картинка(подложка).
ПРАКТИКО - ПРИЛОЖНО
Преди работеше като бръснар. В практиката си имаше ужасни случаи.
Веднъж дори неволно отряза на клиент ухото. Започна панически да му се
извинява.
Оня обаче не го слушаше…

ТОТАЛЕН СРИВ
България загива тотално!
Има грамотност – няма култура,
има пиене – няма мезе,
има власт – няма съвест,
има чума – няма прасета,
има мечки – няма Боримечки…

НЯМА
Най-употребяваната дума у нас е думата „няма”.
В здравеопазването няма заплати, няма направления и лекарства, няма
лекари, няма легла, а някъде няма изобщо болници.
В армията нямането е по-добре: там няма само военнослужещи, самолети,
кораби, храна, облекло и обувки. Всъщност в армията освен казарми, няма
и армия.
В животновъдството няма животни. Например няма прасета, крави, овце и
кокошки. В саламите няма месо, да не говорим, че в млякото вече няма и
мляко. В селското стопанство няма плодове и зеленчуци. В транспорта
няма добри пътища и нови автомобили. Пенсионерите нямат добри
пенсии, а в селата пък няма пенсионери. В Народното събрание няма
достойни политици, а в общините няма некорумпирани кметове. На
стадионите няма публика, защото няма футболисти, обаче отдавна няма и
футбол.
Нямане има във всички обществени сфери, но в медиите това нямане няма
да го видите. Там нямане – няма.
Няма лабаво!
Лабаво няма!

ЗАРАЗНО ЗЛО
Освен нашумелият „Корона вирус”, на мода отдавна и приоритетно у нас е
и „Корупционният вирус” наречен още „Булгарикус – корупциус”.
Разпространява се много бързо чрез кашляне и кихане.
Чиновникът зад гишето щом се закашля, трябва да кихнеш. Митничарят
като се закашля – кихаш и на него. И така кихаме на доктори, катаджии и
съдии, докато в един момент цялата нация – заразена.
 Хачик Лебикян
Гр. Русе

Роден е през 1945 г. в Русе. От 50 години публикува материали в местния и

централния печат. Негови афоризми са печатани в „Стършел” , в сръбските сатирични
списания „Афоризам” и „Йеж”. В излязлата в Белград през 2019 г. Антология на българския
афоризъм „Трън и роза” на сръбски език, са поместени около 70 негови афоризма.
Издал е две книги с афоризми „Мисли от вековете” (2001) и „Неоседлани мисли”
(2015). Носител е на Награда „Русе” 2019 г. в категория „Литература.
 ПИСМО ЗА ОНЯ СВЯТ

Достопочтенни брате Кириле и брате Методие,

Аз, Паисий, йеромонах и проигумен Хилендарски, реших се писмовно да
общувам с вас, ако и да не ме знаете.
247 лета след като се преселих в небесните селения, душата ми поиска да
се върна за един Божи ден на грешната земя. На тази земя, за която вий, свети
братя, изнамерихте славянското писмо, очите и сърцата на славяните
отворихте, на свое четмо и писмо ги научихте.
И попадам аз, грешния Паисий, обиколил много земи и премного видял,
в един град, Русчук му беше името по мое време. Ромеите му викали
Сексагинта Приста. И гледам, и се чудя, братя. И не мога нищо да разбера. Абе,
тия хора срамуват ли се на български да пишат, щях да викна както едно време,
не учат в школото вашата азбука ли, или що, не знам. Уж ви тачат и
венцехвалят, образите ви нарисувани видях. И дори даскал Стоян от тукашното
класно училище преди време стъкмил песен във ваша възхвала, която
азбукарчетата вдъхновено пеят в школата. Ала сегашните българи все към
буквите на латините ги тегли. Нищо не казах. Премълчах си. Никой не ме и
забеляза. Май че ме взеха за просяк, каквито видях премного пред богатите
продавници. И чуждоземни вещи лъскави от Цариград (по ваше време –
Константинопол) има в преизобилие, но знам, братя, че и вие като мен
презирате светските съблазни, затова няма да ви хортувам за тях.
И по улиците има много хора, но, Боже опази, с длан на ухото, те вървят
и си говорят сами на себе си с висок глас, негли не са сами. И момци и моми в
оскъдно, дрипаво облекло, с нарисувани телеса, с бели като платно лица, с
изцъклени очи, се движат като на сън, сякаш са пили опиум. По кръчми и
кафенета насядали хора всякакви, но не си хортуват, не се и гледат. И в една
ръка държат някакъв малък уред чуждоземен, а с пръстите на другата цъкат ли
цъкат по него.
В книгопродавниците има книги разни, от шарени по-шарени, обаче
нийде очите ми не съзряха моята скромна книжица „История
Славяноболгарская”, която зиме и лете разнасях да четат по села и паланки. И
всичко това ме твърде възмути и причини душевен смут. Затова ли във Венеция
в спор с триезичниците, вий братя, защитихте правото на всеки народ да се
просвещава и възхвалява Бога на своя роден език?
Тук видях едни люде, светлописци ги наричат по нашему. И правят те
картини с някакви малки кутии, като гледат през тях. Не знам дали ме
проумявате, братя. Вий сте живели много отдавна и не отбирате от тези
дяволски творения. Сега, казват, времето било друго. И един от тези
светлописци ми даде няколко картини от богатите дюкяни на Русчук с табелки
на чужд език.
Изпращам ви ги, за да се уверите, че не всички в Българско знаят вашите букви
и измъчват премного такива като мен с латинските слова. Свети братя, стойте
си горе и не слизайте долу за нищо на света. Ще се разочаровате и ще се
наскърбите най-дълбоко. Този народ трябва още много да се учи. Амин!

лето 2020 сл. Хр. преподобни Паисий

Послепис: Братя, вий сте по-учени от мен. Ако можете да разчетете какво
пише на табелките на дюкяните, най-почтително ви моля, пишете ми. Но на
български. Дано и вий не сте прописали на латински.
Бог да ви благослови, светци!

ЪНДЪРГРАУНД ЕНЕРГЕТИКА

За да се запази околната среда на Ада от замърсяване, взе се решение

дървата за поддържане на огъня под казаните с грешници да се заменят с
алтернативно гориво. Предложението дойде от Главния Дявол на Пъкъла.
Специално създадената от него Комисия за подземно енергийно и водно
регулиране (КПЕВР) изчислила, че за последните няколко милиона години във
въздуха са изхвърлени милиарди тонове сажди, които затрудняват неимоверно
много дишането на осъдените на вечни мъки, като предизвикват сълзене на
очите, кашлица и астма. Освен възникналите здравословни проблеми се
констатирало, че подземното царство вече е напълно обезлесено. Няма
дървета дори за клечки за зъби.
Някои от обитателите, бивши енергийни босове, водещи специалисти по
възобновяеми енергийни източници (ВЕИ), с каквито е пълен Ада, като взеха
предвид, че на този ландшафт не е възможно да се използва соларна и вятърна
енергия, предложиха на Главния Дявол вместо да загрява водата в казаните, в
тях направо да се подава топла вода от наличните в изобилие геотермални
източници с приятна телесна температура. Тя ще може да се може да се
регулира по желание на клиентите с монтирани на всеки казан контролно-
измервателни прибори и апаратура (КИП и А).
Съветът на дяволите с тайно гласуване одобри проекта и обяви
обществена поръчка за изпълнението му. Дори запази луксозен казан за
грешника, спечелил първа награда на конкурса.
 ТЕРЗАНИЯТА НА РАЙСКАТА ЗМИЯ

Пълен хаос цареше в Рая. Главният ключар заедно с ореола и дългата си

бяла нощница изчезваше за дълго. Постоянно го викаха да отключва някакви
палати и скъпи колесници, после го канеха на партита в Едемската градина на
зелена трева с балони, конфети, много пиротехника, фойерверки и отбрани
питиета. На тях присъстваха разкрепостени самодиви в оскъдни бели премени,
а някои и само по оръжието, с което Давид е победил Голиат. Цели векове му
се губеха на Главния. През това време на неговото място на Портите стоеше
един Дявол с поглед зелен. Винаги държеше в ръка чаша абсент и сам
преценяваше кого да пуска в Рая и кого да спира. От големия дебел тефтер с
персонални служебни досиета бяха останали само кориците. Нямаше никакъв
ред. Сульо и Пульо влизаха и излизаха, когато им доскучае.
Само Старата змия се терзаеше: „Защо ми трябваше да помагам на Оная
дебелана да съблазни Онзи глупак? Шефът ги спипа в градината точно под
Дървото на познанието. Аз се бях увила около него с ябълка в уста. Тях ги
наказа доживотно – изпъди ги на земята (така им се пада), а мен – вечно да
се влача по корем. Лошо ли им беше тук? Оная му отвори очите, даде му
ябълката и сгазиха лука. Сега тук се напълни с всякаква сган. Няма кой да се
грижи за плодните дръвчета – вече няма дори и гнили ябълки с червеи
отвътре. Вместо да се носят звуци на флейта и арфа, както едно време,
сега един DJ дъни денонощно хард музика, Земя и Небе се тресат – ще събуди
и умрелите. Началникът изгони онези двама нещастници за едно нищо, но
ако знае какви ги вършат сегашните! Но и той му отпусна края. Тук Ангели
не останаха. Взеха си куфарите и отлетяха със свои полети кой където
види. Задава се и демографска катастрофа – няма праведници. Май сбърках
навремето, когато избрах Небесния Рай. От социалните мрежи научавам, че
животът в Ада бил къде-къде по-интересен. Имало офшорки и трите К –
концесии, комисионни, корупция. Било пълно с хора от хай-лайфа – царе, папи,
патриарси и олигарси. А тук – само мрънкащи некадърници и социално слаби,
които приживе били с минимални пенсии. Не, че са толкова праведни, но
навремето им втълпявали, че в Рая имат резервирано място за вечния
живот. То пък един живот!”
 Христина Острикова
Гр. София
първа награда за кратки сатирични форми
Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св.
Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като
журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови
разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006,
"Зима на Цикладите" 2013 г.

АФОРИЗМИ

1. По-добре да си останеш неразбран, отколкото да те разберат докрай.

2. Често добрата интуиция компенсира слабия интелект.

3. Животът е като филм, в който за всеки има роля, но никой не е чел

сценария.

4. За камшика на съдбата няма непозволени удари.

5. Остаряването е като нежеланата бременност – колкото повече напредва,

толкова по-трудно се прикрива.
6. Когато спомените станат повече от мечтите, значи сме превалили
житейското било.

7. За съжаление в процеса на еволюцията маймуноподобните хора са станали

повече от човекоподобните маймуни.

8. Забраненият плод е сладък, само докато е забранен.

9. Полуистината – отроче на истината и лъжата.

10. Самотата не е убила никого, но е отнела живота на мнозина.

11. Обичащият е раним, обичаният – наранява, а когато е взаимно –

касапница!

12. Когато се връщате към щастлив спомен, не тъжете, че това време е

отминало, а се радвайте, че го е имало!

13. Малките промени стават бавно, големите се случват изведнъж.

14. Парадокс: уж живеем по-дълго, а животът минава по-бързо.

15. Само хората, които най-много те обичат, те виждат такъв, какъвто би искал
да бъдеш, останалите те виждат такъв, какъвто си.

16. Бракът е клетка, в която двама души влизат доброволно.

17. Рибата се вмирисва откъм главата; и откъм главата се чисти.

18. Брак, в който партньорите се допълват като едно цяло, е брак между
половинчати личности.

19. Жените с минало търсят мъж с бъдеще.

20. Щом животът си играе с нас, защо ние да не си играем с него?

21. Браковете биват три вида – по любов, по сметка и от глупост. Любовта

отминава, сметката не излиза, само глупостта остава.
 Христо Недялков – Хри100
Гр. София
втора награда за кратки сатирични форми

Христо Недялков е роден на 11 март 1948 година.

Първата му карикатура е публикувана през 1971 г. Той е участвал в Националните
изложби на младите български карикатуристи и е отличен с Втора награда през 1975 г.
Със свои творби участва в Национални и Международни изложби на
карикатурата (Австрия, Белгия, България, Германия, Египет, Израел, Италия, С.
Македония, Мексико, Полша, Румъния, Турция, Хърватия, Черна гора и други). През 1977
г. престижният вестник „Литературная газета” (Москва) публикува негова карикатура.
Негови карикатури са във фонда на Музей „Дом на хумора и сатирата“ – Габрово и ХГ
„Проф. Илия Петров“.
Христо Недялков е представен в CARTOONIA – Голямата енциклопедия на
карикатурата. Член е на FECO България (Федерация на организациите на
карикатуристите).
Книгата му ДИОПТРИ ЗА ГЛУХИ беше отпечатана през 2013 г.
Диоптри за хората, които се правят на глухи: Епиграми и дружески шаржове на писатели,
диригент, актриси, поп-изпълнители, спортна деятелка – световна шампионка по
гимнастика, ТВ метеоролози и на първата Министър-председателка на България.
Христо Недялков: Автор на на текстовете
Любомир Михайлов: Художник на твърдата корица и на илюстрираните епиграми. Йовчо
Савов: Художник на илюстрираните дружески шаржове.
Книгата му ПАПИЙОНКИ ЗА БОСИ беше отпечатана през 2014 г.
Папийонки за боси: Епиграми и дружески шаржове на оперен продуцент, карикатуристи,
актриси, писатели, поп-изпълнителки.
Христо Недялков: Автор на текстовете.
Любомир Михайлов: Художник на твърдата корица и на илюстрираните епиграми. Йовчо
Савов: Художник на илюстрираните дружески шаржове.
 Христо Недялков е отличен с:
- Трета награда за сатира (епиграми) – Седми национален конкурс за хумор и сатира
„Голямата къща на мъдрите хора“ – Асеновград, 2019 г.
- Трета награда за сатира (епиграми) – XXIV Национален фестивал „Листопад на
спомените“ – Варна, 2019 г. Епиграмите са включени в поетичния сборник „Листопад на
спомените – Варна, 2019“.
- Втора награда за сатира (епиграми) – XXIII Национален фестивал „Листопад на
спомените“ – Варна, 2018 г. Епиграмите са включени в поетичния сборник „Листопад на
спомените – Варна, 2018 г.“.
Той е един от авторите включени в Алманаха „Нова българска литература –
Хумор и сатира, 2020“ и „Нова българска литература – Хумор и сатира, 2017“.
Публикуван е в Антологията „Варненски епиграмисти, 2013“.
Епиграми от Хр. Недялков са излъчвани по БНР програма „Христо Ботев“.
Негови творби са печатани във вестниците: „Стършел“, „Новият ПУЛС“, „СЛОВОТО днес“,
КИЛ (Култура, Изкуство, Литература) и др.

СТИХОТВОРЕНИЕ



ОДА
ЗА ГЕРОИНИТЕ НА НАРОДА
В градинката пред Народния театър
две пейки, една през друга, си правят вятър:
– Ти, дружке, си Институция велика!
Ах, как сплотяваш актьора и критика
и родни интелектуалци-маргинали
изкуство и култура на страната дали!
– Не, дружке, ти си по- и най-велика! –
със храброст чутовна, както се вика.
На тип височайши дари усамотение
игнорира Извънредното положение.
Твоят стоицизъм е пример за войската -
удържа на шефа ѝ цивилен телесата!!!

 ЕПИГРАМИ


АНТИВИРУСНО СЕМЕЙНА ИДИЛИЯ

Дядо инструктира: яжте лук!
Баба, както винаги, напук
ни препоръчва роден чесън.
Чесънът у нас, уви… е друг.
И опасен – от Китай е внесен.
ИЗВЪНРЕДНО ПОЛОЖЕНИЕ
На воля припка в парка моят пес,
свободата го омая!
С намордник съм аз и днес
и на това не му се вижда края!
ЗА ЕДНАТА ПРАВДА
За правдата, всички знаем,
буйни глави са падали.
За съвременни си баем –
дай боже, ама надали…
ЗАВЕТИТЕ НА ДЕДИТЕ
Олигарсите не дразнете,
уважавайте богатите!
Иначе… докато умрете
ще има много да патите.
ЗА ПРАВОРАЗДАВАНЕТО
Как да поискаш на калпак
правдата да се раздава?!
Разбра го и последният глупак –
тя срещу пари се получава…
Откак на диета сме с жената
гугука ми всеки божи ден:
На цените – хвалà до небесата,
че от манекен си по-втален!
РАЗДВОЕН
Ще ме побърка вечният проблем
на изборната надпревара:
хем кандидатът да е честен, хем
да е номенклатура стара!
БГ КАРМА
Кардинален въпрос ме тревожи:
какъв е този наш пусти късмет,
че все се намира някой да сложи
лъжица катран в кацата с мед?!
ГОРЧИВАТА ИСТИНА
Колкото и да ни горчи
признаваме, че откакто
Ганьо по Европа търчи
в Азия е де факто…
ЕКЗИСТЕНЦИАЛНО
ИЗНАЧАЛНО
Мисля си, с годините помъдрял:
ако Творецът беше създал
човека от друг материал –
как взаѝмно бихме си правили кал?

КЪСМЕТЧЕТА НА ПРЕХОДА
НАЦИОНАЛНА СТАТИСТИКА Едни изтеглиха нетно тегло,
Числата бележат ръст други – брутно наверно.
по най-важния показател: А на мене, за добро или зло,
вирене на среден пръст се падна… тегло черно.
от избран и от избирател.
КЪМ
НАШЕНЦИ (НЕ)БУДНИТЕ ГРАЖДАНИ
Каквато им е орисията Хвърлянето на прах в очите
такъв им е мирогледът: докато блажено спите
яде ги лакомията едва ли е проблема ви значим
и в чуждата чиния гледат. праха щом всички ще платим.
ШЕСТО ЧУВСТВО
Гребенът на вълната
счупи на не един главата.
И този пуяк надут
ще бъде сдъвкан и изплют.
АУДИЕНЦИЯ
Адска жега навред е нахлула,
но аз извадих късмет.
Зъзна срещу Абсолютна нула
в шефския ѝ кабинет…
БОЛКА В ПЕТАТА
Тая мисъл стара колкото света
ме кара да повтарям без умора:
Пази Ахилесовата си пета
от своите най-близки хора!
БАРТЕР
Изкушен от мисъл за облага
свободата си човек залага.
И унесен си избира
намордника със синджира?
ВКУСЪТ НА РЕФОРМИТЕ
Най-много ни горчи
за напразните надежди.
Извадихме очи
вместо да изпишем вежди.
ГЛЕДНИ ТОЧКИ
Чешат си езиците по върховете:
У нас животът по масло и мед е.
Това е повод сгоден да им кажа:
Мой ред е и аз филия да намажа.
ИЗЦЕЛЕН
Докато се гърчех с нечовешка гримаса
споходи ме мисълта на древен мъдрец:
„Не чакай лек от Здравната каса,
извади сам зъба си с конец!“
КОГАТО ФАКТИТЕ ГОВОРЯТ
Не защото го твърдя аз самият,
но такива са житейските факти:
успяват ония
с острите лакти.
РАЗДВОЕНОСТ
Народа трябва да се уважава –
той по нрав е великодушен.
Но нещо силно ме смущава –
хем е недоволен, хем е послушен.
КЪМ ЛЮБИМОТО ВНУЧЕ
Правилото от детството мое
запомни и приеми го за твое:
По политическата катерушка
изкачва се тоз, който слушка.
ВИДЕОНАБЛЮДЕНИЕ.bg
Завиждам ти за видеокамерите, детенце,
над твоите креватче, масичка, гърненце.
А мен и днес като стрела ме пробожда
от портрета строгият поглед на Вожда.
 ВИЗИТНИК

Неустоимо предложение –
ново мобилно приложение:
и заспал народ, и ВИП персона
гальовно будим по телефона.

НОВИЯТ БУДИТЕЛ ЕООД

събуждане, гадаене, прогнози

БУДЕН ДРЯМКОВ
тийм мениджър
фронт офис – площад ПОДБАЛКАНСКИ РОЗИ

Лицензирани: грамота, диплом, плакет

НАРОДЕН БУДИТЕЛ и НАРОДЕН ПОЕТ

ПОЕТИЧНА СТРЯХА – КЪЩА ЗА ГОСТИ

от Великденски до Коледни пости

семинари, курсове, практики, спа

олинклузив – духовна храна

адрес: екопътека НАШ‘ТА СТРАНА

Дисекции на обществото.
Гадаене – по потеклото.
Политическо еквилибриране.
Изборно моделиране.

КОРИФЕЙ КРАЙЧЕВ PhD

социолог

за контакти: на водещите телевизии

в сутрешния блок
 Цветан Дочев – Дедо Скръц (ДС)
Гр. Враца

Роден в град Враца. Работи, пише, яде, попийва и ... каквото дойде.
Зодия СТРЕЛЕЦ. Понякога, в мигове на резигнация се самоопределя като зодия ПУСТИНЯК.
Тръгва към литературните си прозрения след богат житейски опит - селскостопански работник,
бетонджия, шлосер, спирач в же пе-то, пощальон. Участвайки в изброените социални
експерименти, Цветан Дочев успява да завърши начална и социална педагогика в НЗУ „Неофит
Рилски”. Един от идеолозите на съпротивителното организирано хумористично движение във
Враца и на смехотворната академия „Мюзевир”. Основното жизнено кредо на врачанския
сатирик е, че ежедневното социално мачкане на индивида трябва да го втвърдява и че този
процес трябва да се приема във фалистичен смисъл - тоест, да довежда потърпевшия до
перманентна интелектуална и духовна ерекция.
Книгите на Цветан Дочев „Сандали на босо”, „Таралежовини”, „Об/м/рази
врачански”, „Рецептите на Дедо Скръц от Враца”, „Смях до 101 вица и обратно” и
Врачанщини чрез Дедо Скръц са изключително пъстри жанрово. Те съдържат къси
разкази със сериозни и хумористични сюжети, анекдоти, ситнежи, чорлави мисли,
закачки на базата на псевдопечатарски грешки, афоризми и вицове.
Автора има съществен дял в извеждането на архаичния врачански говор на бял
свят, благодарение на който общуването става по-образно.
Същинското име на автора - Цветан, което в българския именник значи цвете е
предпоставка за цветността на неговото житейско поведение. А само човек с подобно
житейско поведение би могъл да твори истински. Радичков бе казал за нашият край -този
див Северозапад. Дочев в някаква степен продължава този градеж в устояване на дивото като
метафора на прекрасното, което в крайна сметка ни кара да бъдем подобри и човечни. И в
това е смисълът на неговото творчество.
На опашка за демокрация

Опашка за банички. Част от опашката съм. Редът ми идва. Питам учтиво дали
дали баничката е със сирене, мазнината каква е? Красивичката продавачка ми се
сопва. „Нали пишело! Да чета!“ Извинявам се и пак питам дали е със сирене или
с извара баничката, или с някакъв друг продукт. Преди злата мадамка да ми
отговори, от опашката ме наричат „дядка заядлив“. Канят ми се. Щели да ме
„рендосат“. Бавел съм ги. Настоях за отговор. Продавачката-изкрещя ми. „Била с
извара баничката, ма така било прието вече навсякъде да я наричат-баничка със
сирене!“
Хвърлиха ми „баничката със сирене“. Част от тълпата ме изпрати с ръмжене.
Другата ме псуваше или кълнеше наум. (Чух ги ясно!) Мръднах няколко крачки
встрани. Отхапах от ерзаца. Бях гладен. Спомних си за баниците преди. А и мама
бе професионален майстор-баничар.
Потокът от спомени бе прекъснат от клошар, който изследваше близкото
кошче. Отпи от захвърлена бутилка с боза (маалии, добре, че не попитах от какво
е бозата!) Каза ми с усмивчица, че и баничките са като Демокрацията в България.
Дадох на клошаря пари да си купи цяла баничка - със сирене. И той се
нареди на опашката.

П.С. Тъкмо приключвах тая писаница и в една от централните телевизии

говореха българи в Америка. Твърдяха, че си правят баници с истински продукти
и какво ли още не, та да съхранят традициите.
Червените котки, добрите комшии и празното множество

1. Отново няколко дворни котета убиха.(И не само моите.)

2. Първо се завърнаха врабците. Гълъбите също. И сврачки – две.

И ... плъховете. И мишораните.

3. Котараната – майка Пеши се оказа оцеляла. Пасеше тревички – отровата

комшийска да изгони.

4. Добрите комшии са и добри стопани. Кучета имат. На никого не пречат.

Вързани – яко. С вериги тежки. Изкъсо. Не пречат. Не ги пускат и разхождат
– никога.

Добрите комшии не разрешават да минават други кучета по улицата.

5. Март ще дойде. Март ще дойде! Оцелелите ще се любят-котките

махленски.

6. А добрите комшии ...

7. Ретроспекцио: Някога Дядо туряше върху фитириите лук и прочие. Да не

акат котките. И разхождаше кучето си. Не беше се сетил, глупакът, че може
да го завърже веднъж – ЗАВИНАГИ! И то с къс, тежък синджир. И вършини
може да не туря връз фитириите. Глупак. Рецептата на добрите комшии е
проста.

8. Добрите комшии, незнайно откъде и от кого дошли, туриха ред в махалата.

Брааавос!

9. Отивам да търся котката Пеши. Да ме научи кои тревички да паса

противоотровно.

10. {Празно множество}

11. След време котката Пеши роди – четири. И всичките черни. Дали да не ги
боядисам червени, да речем. Така, да не минава черна котка път на
комшиите.

12. {Празно множество}

Властелинът на мухобойката

Г-н Викторио повече от всичко мечтаеше да е свободен.

СВОБОДЕН!
В името на абсолютната си свобода остана сам. Без семейство, без
приятели. Пенсионира се с радост по-рано. Самопровъзгласи се за Властелин на
собствената си свобода!
Една вечер г-н Викторио се прибра. Зае се с обичайните неща: душ,
телевизия, самотна вечеря, но на Властелин на собствената си свобода!
Не след дълго го нападна рояк мухи. Сби се с тях. Взе превес. Заразмазва ги
ожесточено с мухобойката. Тъкмо г-н Викторио се бе ухилил победоносно,
нападна го друг рояк. И друг! Сякаш извираха мухите. Той ги размазваше. Бе
радостен от победите. Заспа. Свободен!
Другата вечер се прибра от свободната разходка с нетърпение. Приготви
мухобойката.
Мухите заизвираха, заизвираха. Заразмазва ги ожесточено. С мухобойката!
Г-н Викторио така и не разбра, че мухите не „извират“, а са в главата му. И го
похапват. Не разбираше, ала бе щастлив. Свободен! Свободен да размазва мухи
на воля...
Откриха го безжизнен със застинала усмивка. Беше гушнал здраво
мухобойката.
 Янко Митев
Гр. Хасково

Янко Митев е роден в град Хасково през 1957 година.

През 1977 започва работа в Драматичен театър „Иван Димов“ Хасково, а през 1983 по
покана на професор Атанас Илков, започва в Държавен Куклен Театър Хасково.
Дванадесет негови пиеси са поставени на сцените на българския куклен театър. В тандем
със Силвия Предова са донесли много награди от национални и международни фестивали.
Пиеси на Янко Митев се играят в момента от над 10 български куклени театри.
Като драматург е спечелил две национални награди за куклена драматургия. Като режисьор
има над 10 постановки в различни театри.
Организатор на традиционния хасковски конкурс за хумористична литература „Каунь“

Карантинни карантийки
***
Отивам в парка да погълна малко въздух.Като изкочиха срещу мене едни
органи.
-Дай си данните ще ти пишем акт!
Като разперих ръце като Христос на кръста! Като се юрнах срещу тях.Като се
развиках:-Обичам ви! Ще ви разцелуваам!
...Къде изчезнаха тези хора...?

Маска намерих! Сега търся пистолет и банка?

Стана Лазар, тръгна и го глобиха!

СЪДЪРЖАНИЕ:

АВТОР Стр. №
Александър Щинков ………………………………………………………………………………. 3-5
Ангел Николов ………………………………………………………………………………………… 6-8
Ангел Павлов ………………………………………………………………………………………….. 9 -11
Антон Атанасов ………………………………………………………………………………………. 12 - 14
Антон Цаневски ……………………………………………………………………………………… 15 - 22
Борислав Ганчев …………………………………………………………………………………….. 23 - 26
Борис Цветанов - поощрение за кратки форми ..…………………………………. 27 - 30
Валентина Панова ………………………………………………………………………………….. 31 - 32
Васил Сотиров - първа награда за стихотворение ..……………………………… 33 - 35
Велико Огнев ...……………………………………………………………………………………….. 36 - 39
Велислава Райдовска ……………………………………………………………………………… 40 - 42
Венко Димитров ..………………………………………………………………………………….. 43 - 45
Весела Иванова ………………………………………………………………………………………. 46 - 47
Веселин Димитров .....……………………………………………………………………………. 48
Веселин Зидаров………………………………………………………………………………………. 49 - 53
Георги Крумов - поощрение за разказ и стихотворение ..……………………… 54 - 55
Георги Панталеев .....……………………………………………………………………………… 56 - 57
Георги Янев .....……………………………………………………………………………………….. 58 - 61
Герил Сивер ..……………………………………………………………………………………………. 62 - 65
Димитър Атанасов .......…………………………………………………………………………….. 66 - 69
Димитър Грудев .....………………………………………………………………………………… 70 - 72
Димитър Курдоманов ........………………………………………………………………………. 73 - 76
Драгомир Богомилов - награда "Дулинко Дулев"…………………………………… 77 - 82
Здравка Христова - награда на Конфедерация на българските писатели 83 - 85
Златко Станчев .......……………………………………………………………………………….. 86 - 87
Иван Беловски ......………………………………………………………………………………….. 88 - 89
Иван Димитров ………………………………………………………………………………………. 90 - 92
Иван Северняшки .…………………………………………………………………………………… 93 - 96
Иван Трифонов ………………………………………………………………………………………. 97 - 101
Иринка Петрова ……………………………………………………………………………………….. 102 - 104
Йорданка Раданчева - трета награда за разказ ......………………………………… 105 - 111
Кики Димитрова .…………………………………………………………………………………….. 112 - 116
Д-р Красимир Манолов .…………………………………………………………………………. 117 - 119
Кяшиф Юмер .………………………………………………………………………………………….. 120
Лозан Такев …………………………………………………………………………………………….. 121 - 126
Любомир Петров ...…………………………………………………………………………………. 127 - 131
Магдалена Вучева ………………………………………………………………………………….. 132 - 137
Мариана Стоянова …………………………………………………………………………………. 138 - 142
Мая Цекова - трета награда за кратки форми ..…………………………………….. 143 - 145
Надежда Станулова ……………………………………………………………………………….. 146 - 149
Нено Стойковски ……………………………………………………………………………………. 150 - 153
Никола Апостолов ………………………………………………………………………………….. 154 - 156
Огнян Пищиков ………………………………………………………………………………………. 157 - 158
Павлина Петкова ......................................................................................... 159 - 162
Петко Спасов …………………………………………………………………………………………… 163 - 166
Петър Иванов .............................................................................................. 167 - 168
Росен Русев …………………………………………………………………………………………….. 169 - 170
Светлин Трендафилов ……………………………………………………………………………. 171 - 175
Светломир Киров …………………………………………………………………………………… 176 - 177
Станислав Марашки - втора награда за разказ .....…………………………………. 178 - 180
Таня Мезева ……………………………………………………………………………………………. 181 - 183
Теменуга Джурова …………………………………………………………………………………. 184 - 186
Тодор Билчев ………………………………………………………………………………………….. 187 - 189
Тодор Хаджиев ………………………………………………………………………………………. 190 - 194
Румен Узунов - (Туко Рамирез) .…………………………………………………………….. 195 - 196
Хачик Лебикян ………………………………………………………………………………………… 197 - 200
Христина Острикова - първа награда за кратки форми ..……………………….. 201 - 202
Христо Недялков – (Хри100) - втора награда за кратки форми ..………….. 203 - 207
Цветан Дочев – (Дедо Скръц) .………………………………………………………………… 208 - 211
Янко Митев .…………………………………………………………………………………………….. 212

СПОМОЩЕСТВОВАТЕЛИ НА
XIII НАЦИОНАЛЕН КОНКУРС ЗА ХУМОР И САТИРА
ГР. КУБРАТ 2020 г.

Министерство на културата на Р България

БНР - Програма "Христо Ботев"

Община Кубрат

Вестник "Екип 7"

Конфедерация на българските писатели

Владимир Велков

Земеделска кооперация - гр. Кубрат

ЕТ "Лютфи Дахилов - Инсстрой - ЛД"

"Мъдър Хасан Али Фатме Али" ЕТ

Д-р Красимир Манолов