Енев, Христо - Светът На Символите

Фран с е ск Ми ра ле с
ЛЮБОВ С МАЛК И БУК В И
ГНЕЗДОТО
Книги на издателство ГНЕЗДОТО може да поръчате в електронната
ни книжарница www.gnezdoto.bg
Може да ни намерите на тел. 0878 634 344

на имейл адрес: gnezdoto.books@gmail.com; gnezdotonet@gmail.com,
както и във Фейсбук страницата на Gnezdoto
Copyright © Francesc Miralles, 2006

All Rights Reserved
Original title: Amor en minúscula
Translation rights arranged by Sandra Bruna Agencia Literaria, SL

© All Rights Reserved
c/o Anthea Agency - Sofia, Bulgaria
Франсеск Миралес
Любов с малки букви
© Издателство ГНЕЗДОТО, 2017 г.
© Свидна Михайлова, превод от испански, 2017 г.

© Калина Петрова, редактор
© Евгени Маноилов, дизайн корица
© Jordi March, снимка на Франсеск Миралес
Всички права /включително за електронно разпространение/ запазе-

ни! Не се разрешава копирането или възпроизвеждането на книгата
или на части от нея, без писменото разрешение на ГНЕЗДОТО.
ISBN: 978-619-7316-08-7
ФРАНСЕСК МИРАЛЕС
ЛЮБОВ
с малки
букви
Превод от испански
Свидна Михайлова
Gnezdoto
Издателство
София • 2017
Наслаждавай се на малките неща в живота,
защото един ден може да се обърнеш назад
и да осъзнаеш, че са били големи.
РОБЪРТ БРАУЛТ
I
Море от мъгла
650 000 часа
Оставаше само миг до края на годината и нача-

лото на новата. Човешки измислици за продаване на
календари. В крайна сметка, произволно сме опреде-
лили кога започват годините, месеците, дори часовете.
Подреждаме света по своя мярка и това ни успокоя-
ва. Вероятно Вселената си има свой порядък някъде
зад привидния хаос. Но нейният ред несъмнено няма
нищо общо с нашия.
Мислех си за часовете, докато слагах на самот-
ната маса в трапезарията малка бутилка шампанско и
чепка грозде – според традицията в полунощ, при все-
ки удар на часовника, се гълта по едно зърно. Бях чел
в някаква книга, че батериите на човешкия живот се
изхабяват за около 650 000 часа.
Припомних си здравната история на мъжете в мо-
ето семейство и пресметнах, че броят на предвидените
за мен часове ще да е малко под средния – максимум
600 000. Бях на трийсет и седем и вероятно се намирах
някъде по средата на пътя. Въпросът беше колко хиля-
ди часа бях прахосал досега.
Точно до полунощ на този 31-ви декември живо-
–9–
тът ми съвсем не беше протекъл като приключение.

Нямах други близки, освен една сестра, с която
почти не се виждахме. Съществуването ми премина-
ваше между катедрата по Немска филология, в която
преподавам, и мрачния ми апартамент.
С изключение на часовете ми по литература, поч-
ти нямах социални контакти. В свободното си време,
освен че подготвях лекции и поправях контролни, се
посвещавах на типичните за скучен стар ерген занима-
ния – четях и препрочитах книги, слушах класическа
музика, гледах новините... Рутина, в която най-вълну-
ващите преживявания бяха случайните ми пътешест-
вия до супермаркета.
Понякога в почивните дни си правех малък пода-
рък и отивах да гледам чуждестранен филм в някой
от салоните на кино „Верди“. Винаги избирах пред-
последната прожекция. Излизах толкова сам, колкото
бях влязъл, но поне си осигурявах развлечение дока-
то дойдеше време да лягам. После, когато се пъхнех в
леглото, изчитах брошурата, подготвена от киното за
въпросния филм. Там откривах техническата инфор-
мация за него, възхвалите на критиката (никога не пуб-
ликуват лошите рецензии) и някое интервю с режисьо-
ра или с актьорите.
Прочетеното никога не променяше мнението ми
за филма. След това загасях лампата.
В същия момент ме обземаше странно усещане.
Започвах да си мисля, че не е сигурно дали ще се съ-
будя на следващия ден. И дори по-лошо – тревожех се,
опитвайки се да пресметна колко дни, даже седмици,
щяха да минат, докато някой установи, че съм умрял.
– 10 –
ЛЮБОВ С МАЛКИ БУКВИ
Това опасение ме преследваше откакто прочетох

във вестника, че някакъв японец бил намерен в апар-
тамента си три години след като починал. Изглежда на
никого не е липсвал.
Но да се върнем към гроздето. Докато мислех за
пропилените часове, отброих дванайсет зърна и ги
сложих в чинийка. До тях – продълговата чаша и мал-
ката бутилка шампанско. Никога не съм си падал по
алкохола.
Отворих бутилката шест минути преди да започ-
нат да бият камбаните – не исках да ме хванат непод-
готвен. Включих телевизора на една от програмите,
които излъчват празненствата пред емблематичните
часовници в страната. Мисля, че предаваха от Пуерта
дел Сол в Мадрид. Зад двойката красиви и сияйни во-
дещи на събитието се люлееше ентусиазирана тълпа и
навсякъде хвърчаха тапи от шампанско. Хората пееха
или подскачаха с вдигнати нагоре ръце, за да ги улови
камерата.
Колко странни ти изглеждат забавленията на хо-
рата, когато си сам.
Камбаните най-после забиха и аз изпълних риту-
ала, като натъпках устата си с грозде, следвайки два-
найсетте удара. Докато прокарвах заседналите в гър-
лото ми зърна с глътка шампанско, нямаше как да не се
почувствам нелепо – бях се хванал на въдицата на тра-
дицията. Кой ме караше да участвам в тази комедия?
Реших, че събитието не заслужава повече внима-
ние. Избърсах устата си със салфетка и изключих те-
левизора.
Докато се приготвях за лягане, от улицата долита-
– 11 –
ше пукот на бомбички и врява от хорски смехове.

„Колко са инфантилни!” – казах си наум и изгасих
светлината на още един ден.
Тази нощ ми беше трудно да заспя. Но не заради
силния шум от уличната веселба – имам навика да си
лягам с маска на очите и тапи за уши, защото живея
между два площада в кипящия от живот барселонски
квартал Грасия.
За първи път по време на тези празници се по-
чувствах сам и безпомощен. Прииска ми се нового
дишният фарс да свърши колкото може по-бързо.
Очакваха ме пет спокойни дни. След това, на 6-ти яну-
ари – празникът на тримата влъхви и последният от
почивните дни – трябваше да обядвам със сестра ми и
с нейния съпруг, който е в депресия откакто го позна-
вам. Нямат деца.
„Това ще е трудно за преглъщане. Добре че на
следващия ден всичко ще се нормализира.”
Успокоен от тази мисъл, усетих, че клепачите ми
се затварят. Дали ще се отворят отново?
„Вече съм в новата година, но нищо ново няма да
се случи.” Това беше последната ми мисъл. Заспах, без
да знам колко много греша.
– 12 –
Чинийка с мляко
Станах рано. Стори ми се, че целият град – с из-

ключение на мен – все още спи. Тишината беше толко-
ва пронизителна, че докато мажех препечени филий-
ки с масло по пижама в кухнята, се почувствах сякаш
правя престъпление заради това, че не спя със своя
махмурлук както по-голямата част от човечеството.
Дори не подозирах, че новата година ми е пригот-
вила малка изненада, но с опустошителни последици.
Така, както пърхането на пеперудата може да причини
катаклизъм от другата страна на земното кълбо, към
мен се приближаваше ураган, който щеше да срине
фалшивите стени, между които се разиграваше живо-
тът ми дотогава. Никой метеоролог не е в състояние да
предскаже подобна буря.
Сложих кафеварката на котлона и погълнах пос
ледната хапка от филийката. После се облякох и, както
обикновено, започнах да подреждам деня си. Чувст-
вам се изгубен, ако не организирам задачите си, дори
в празничните дни.
Нямах голям избор. Можех да поправям писме-
ните работи на закъснелите студенти. Бяха ги предали
– 13 –
точно преди Коледа, вместо на 1-ви декември, както ги

бях помолил, за да имам време да им ги върна. Отказах
се от тази възможност.
Можех да гледам част от виенския концерт по слу-
чай Нова година, въпреки че не си падам особено по
валсовете. Във всеки случай, оставаха цели два часа
до началото му.
След като измих обилно лицето си с вода, дойде
ред на гребена. В него веднага се омота нов бял ко-
съм, който коварно се беше появил под прикритието
на нощта – бях сигурен, че предишния ден го нямаше.
„Знам, че белите коси са признак за мъдрост – по-
мислих си, докато го изтръгвах от корен с помощта на
пинсета, – но не искам другите да знаят колко съм мъ-
дър. Въпрос на скромност.”
Белите косми ме потискат повече от оплешивя-
ването. В крайна сметка, когато един косъм падне,
винаги съществува възможността на негово място да
изникне нов, и то по-силен. Но косата, която посивее,
вече никога няма да стане черна, поне не по естествен
път. Обратното – най-вероятно е съвсем да побелее.
Потънал в тези мрачни мисли, тръгнах към хола.
Минавайки покрай телефона, му отправих тъжен пог
лед. Не беше звънял нито в новогодишната нощ, нито
вечерта на 24-ти, нито пък сутринта на 25-ти. По всич-
ко личеше, че ситуацията няма да се промени и на 1-ви
януари.
От друга страна, това не беше толкова странно. Аз
също не се бях обадил на никого.
Отпуснах се в креслото, готов да се потопя в една
книга от американски автор, с която се забавлявах в
– 14 –
последните дни. Бях я поръчал от „Амазон”, след като

видях заглавието ѝ, цитирано в един роман: They have
a name for it.* Става дума за интересен речник, който
представя думи, съществуващи само на един опреде-
лен език.
Според съставителя Хауърд Рейнголд, да се наме-
ри име за нещо, означава да се потвърди съществува-
нето му. Мислим и постъпваме по определен начин,
защото разполагаме с изрази, които ни подкрепят. Ина-
че казано, словото оформя мисълта.
Ето няколко примера за тези уникални думи:
Барака: на арабски – духовна енергия, която може
да се използва за светски дела.
Уон: на корейски – нежелание да се откажеш от
някаква илюзия.
Разблюто: на руски – чувството, което изпитваме
към някого, когото сме обичали преди време, но вече
не обичаме.
Мокита: на езика от о. Киривина – истината, коя-
то всички знаят, но никой не казва.
От испанския съставителят на речника е избрал
ocurrencia** – никога не би ми хрумнало, че тази дума
е непреводима.
Видях, че има много примери от немския – този
език позволява на всеки да съставя нови думи при
определени правила. Един от примерите е думата
Torschlüsspanik (буквално: паника от затварянето на
вратата), чиято дефиниция е „ужасът, който изпитват
самотните жени в надбягването с биологичния си ча-
совник”.
* Те имат дума за това – (англ.). – Б. пр.
** Внезапна и неочаквана идея, хрумване (исп.) – Б. пр.
– 15 –
От прочетеното дотук ми се струваше, че езикът

с най-фини нюанси е японският. Той разполага с думи
като ах-ун – безмълвното общуване между приятели,
или любимото ми моно-но-аваре – печалното очарова-
ние на нещата.
Докато препрочитах този израз, осъзнах, че от ня-

колко минути някакъв постоянен шум смущава слуха
ми. Беше бавен и продължителен скърцащ звук, като
от насекомо, което се опитва да си проправи път през
дървото.
Спрях музиката, за да чуя откъде идва досадният
шум. В същия момент драскането спря, като че ли при-
чинителят му внезапно се беше почувствал разкрит.
Без да му обръщам повече внимание, се върнах
към фотьойла и към четенето. Но преди да успея да
съсредоточа погледа си върху страницата, звукът се за-
върна с двойна сила.
„Не може да е насекомо – помислих си, – или поне
не с нормални размери.”
Наострих уши. Стори ми се, че скърцането идва
откъм входната врата. Насочих се натам леко разтре-
вожен. Що за луд можеше да драска по нечия врата?
Спомних си, че на езиците банту съществува думата
палатий – митологично чудовище, което драска по
вратата.
Каквото и да беше това, човек или чудовище, ако
се опитваше да ме изплаши, успяваше да го постиг-
не. Във всеки случай, беше чуло стъпките ми – когато
застанах до вратата, то започна да драска по дървото
още по-ожесточено.
– 16 –
Пришпорен от страха, отворих вратата със замах,

за да изплаша врага си.
Но там нямаше никой.
По-точно, нямаше човешко същество на нивото
на погледа ми. И докато зяпах с почуда пустата пло-
щадка на стълбището, усетих, че нещо топло и меко се
увива около краката ми.
Инстинктивно отскочих назад и погледнах надо-
лу, за да видя създанието, което беше атакувало вра-
тата ми. Оказа се котка, която сега ме поздравяваше с
напевно мяукане. Беше млад, но доста едър екземпляр
с тигрова окраска – като милионите котки, които тичат
и скачат по света.
Предполагам, че е очаквал по-войнствено поведе-
ние от моя страна, защото започна да се отърква в мен
още по-силно, описвайки хоризонтална осмица между
стъпалата ми. Така наречената „лента на Мьобиус”,
която представлява безкрая.
– Стига вече – казах му аз и го побутнах леко с
крак, за да го върна на площадката.
Но котаракът тръгна навътре и ме погледна въп
росително от средата на антрето.
Надвивайки отвращението, което винаги съм из-
питвал към котките, го хванах за козината и го вдигнах
във въздуха. Мислех, че ще ме нападне или ще извади
ноктите си, но той само измяука пронизително.
– А сега, марш оттук! – заповядах аз и безцере-
монно го метнах към стълбището.
Едва докоснал пода, котаракът хукна пъргаво на-
вътре и преди да успея да затворя вратата се оказа от-
ново в антрето.
– 17 –
Бях на ръба да си изпусна нервите.

За миг си помислих да взема метлата, както би
направил баща ми в подобна ситуация. Дали за да му
направя напук – макар че той е вече в гроба, – или зара-
ди някакви останки от коледния дух, в крайна сметка
реших да напълня една чинийка с мляко. Надявах се,
че животното ще се нахрани и ще ме остави на мира.
Мислех, че котаракът ще ме последва в кухнята,
но той предпочете да остане в антрето, откъдето ме
наблюдаваше в очакване.
Сипах в чинийката един пръст мляко и се върнах
по коридора с бавни стъпки, за да не опръскам пода.
Но когато стигнах антрето, котарака вече го нямаше.
Беше си тръгнал.
Бях оставил открехната външната врата и пред-
положих, че е излязъл. Сигурно си беше помислил, че
няма да му обърна внимание. Проклех го наум, задето
ме беше накарал да нося млякото напразно. Оставих
чинийката на пода и надникнах на площадката с на-
деждата да го видя.
От него нямаше и следа. „Сигурно е продължил
разходката си по другите етажи” – помислих си аз.
По принцип съм рационален, прагматичен човек,
и не ми допадат необоснованите действия. Бях сипал
млякото, следователно котаракът трябваше да го из-
пие. Естествено! Започнах да го викам с онзи съскащ
звук, с който се примамват котките. Но той не дойде.
Уморен от тази роля, която не усещах като своя,
сложих чинийката отвън и затворих вратата.
Оставаше съвсем малко до началото на нового-
дишния концерт.
– 18 –
Страданията на младия Вертер
Обедът и следобедът преминаха без повече изне-

нади. Порових се още малко в речника на необичайни-
те думи. После гледах част от новогодишния концерт,
но се отвратих от многото блудкави сцени с влюбени
двойки, хванати за ръце на фона на някой голям засне-
жен прозорец, така че изгасих телевизора.
Съвестта ми заговори, че е време да поработя, за
да притъпя усещането, че съм си пропилял деня. Тряб-
ваше да се опитам да преглътна досадата и да се захва-
на с писанията на изостаналите студенти.
Бях им дал съвсем лесно упражнение – да напра-
вят преразказ в две страници на най-популярния ро-
ман на Гьоте, Die Leiden des jungen Werthers. Заглави-
ето е познато със зашеметяващ брой преводни версии
на испански: Мъките на младия Вертер, Болката на
младия Вертер, Огорченията..., Нещастията..., Тер-
занията..., Грижите..., Страданията на младия Вер-
тер. Избрах последното, може би защото притежавах
книгата в тази версия, преди да я прочета на немски.
Въпреки че никога не съм разбирал достатъчно добре
какво точно е страданието.
– 19 –
Сюжетът на книгата, написана в епистоларен

стил, е добре известен – младият Вертер се премества
в идиличното селце Валхайм и с радост се посвещава
на рисуването и на писането. Но на танцов бал, орга-
низиран от местните младежи, се запознава с Шарлоте
– или Лоте, както я наричат приятелите, – в която се
влюбва до полуда. Въпреки че девойката е сгодена за
друг, Вертер често я посещава, с надеждата любовта
му да бъде споделена. Страстта му става все по-силна,
както често се случва, когато на човек не му обръщат
внимание. Следвайки съветите на доверения си прия-
тел Вилхелм, младежът напуска селото и започва ра-
бота като секретар при княжеския управител. Но свет-
ският живот го отблъсква и той се връща във Валхайм.
Там, изправен пред невъзможната си любов към Лоте,
която вече се е омъжила, Вертер се самоубива с писто-
лет в главата.
Описана по този начин, историята може да из-
глежда сладникава и преувеличена, но Гьоте ѝ при-
дава екзистенциален привкус. В крайна сметка човек
остава с впечатлението, че необузданото увлечение на
Вертер е само претекст и че всъщност той е отегчен от
живота.
Поне аз тълкувам романа така. Но не и моите сту-
денти. След повече от два века те продължават да се
възхищават на творбата. Може би защото са на възраст,
в която любовта все още може да бъде идеализирана.
Студентите обичат да им говоря за фурора, който
романът е предизвикал навремето. За по-малко от две
години той е бил преведен на дванайсет езика, между
които и китайски – доста необичайно в онази епоха.
– 20 –
Творбата създала нов модел на живот – по целия свят

тълпи от романтици се обличали в сини фракове и
жълти жилетки по подобие на главния герой, плачели
безутешно и пишели отчаяни писма до възлюбените
си. Дори Наполеон казвал, че е чел книгата седем пъти
и че винаги я носел със себе си по бойните полета.
Подражавайки на своя герой, стотици младежи се
самоубили. В някои градове като Лайпциг например
романът бил забранен.
Вертер носи голяма отговорност за представата
за романтичната любов, която е оцеляла до наши дни.
Творбата е великолепна, макар някои от постъпките
на героя да ме карат да се смея. Подозирам, че самият
Гьоте неведнъж се е превивал от смях, докато е писал
някои от тези редове.
– 21 –
Нападението
Мразовитата нощ беше покрила със скреж про-

зорците на кухнята, където мълчаливо приготвях ве-
черята си. Никога не съм обичал последните часове на
деня – сякаш в залеза съзирах собственото си угасване.
Това е времето, когато самотата те гложди най-силно с
невидимите си остри зъби.
Докато приготвях единична порция тортиля с
картофи в малък тиган, се питах защо нещата не се
бяха получили с нито едно от момичетата, с които бях
излизал. От последната ми връзка вече бяха минали
години. Беше прелестна блондинка с един-единствен
недостатък – вече си имаше приятел. Но трябваше да
минат месеци, докато го разбера. Накрая собственият
ѝ брат се съжали над мен – видяхме се насаме и той ме
посъветва да спра да се срещам с нея.
– Тя не обича нито един от двама ви – предупреди
ме той. – Ако обичаше приятеля си, нямаше да е с теб.
Ако обичаше теб, щеше да го зареже веднага.
Уравнението беше съвсем просто и аз отново се
върнах по пътя на самотата.
Вертер поне имаше един верен приятел – Вилхелм,
– 22 –
с когото споделяше грижите си. Аз нямах дори това.

Вероятно бях преустановил опитите си да създа-
вам контакти от страх да не натрупам нови разочарова-
ния. Като юноша ми беше писнало да играя игрите на
другите, а те да ме изоставят в момента, в който имам
нужда от тях. От друга страна, не е лесно да намериш
хора, с които да проведеш поне отчасти интересен раз-
говор.
Сърдит съм на света и на неговите глупости.
Включих радиото и започнах да въртя копчето, до-
като намеря някаква музика. Попаднах на джем сешън,
който се излъчваше от Токио. Точно когато успешно
обърнах тортилята в тигана, публиката в концертната
зала избухна в аплодисменти.
Представих си, че овациите са за готвача и поз-
дравих ръкопляскащите с два поклона преди да се зах-
вана отново с готвенето.
В единайсет часа вече бях изгасил лампата, лежах
в леглото си и продължавах да слушам музикалното
предаване. Четирима майстори на джаза свиреха заед-
но с пети, който празнуваше петдесетата годишнина
от първия си концерт на тази сцена.
Докато слушах надпреварата на виртуозите с впе-
рени в тавана очи, образът на отдавна умрелия японец
отново изникна в съзнанието ми.
Мислех си: „Сигурно се е почувствал зле посред
нощ, но е нямало кого да повика на помощ. Може би
затова казват, че женените живеят по-дълго от ергени-
те. Ами ако например точно сега изгубя съзнание...”
В момента, в който си помислих това, странно
усещане в гръдния кош ме остави без дъх. Докато ръ-
– 23 –
ката ми търсеше телефона, усетих капки студена пот

да се стичат по челото ми. Съборих слушалката на зе-
мята. Целият треперех и едва успях да запаля лампата
на нощното шкафче. Тогава го видях.
Две зелени кръгли очи ме гледаха втренчено.
Котаракът.
Явно се беше скрил някъде в апартамента и сега
стоеше върху гърдите ми, откъдето ме наблюдаваше
внимателно.
– Проклет да си! – изкрещях и скочих на крака, а
животното избяга към хола. – Изплаши ме до смърт!
Ситуацията изискваше прилагане на примитивни
методи, така че взех метлата от кухнята и влетях като
хала в хола, решен да изпъдя натрапника.
От него нямаше и следа.
Подпрях метлата на стената и претърсих всички
ъгли на стаята. Безуспешно. Продължих към спалнята
– не го открих нито под одеялото, нито под леглото,
нито в полуотворения гардероб.
Второто претърсване на хола се оказа толкова
безплодно, колкото и първото. Обиколих целия апар-
тамент, но със същия резултат. Явно този котарак беше
магьосник в играта на криеница и нямаше да ми е лес-
но да се справя с него.
Изведнъж се почувствах безкрайно уморен. Ня-
колко пробождания в гърба ме заставиха да престана
да се навеждам и да се върна в леглото.
‒ Изгубих битката, но не и войната – казах на ви-
сок глас, докато влизах в спалнята. – Утре възнамеря-
вам да преобърна къщата и ще те намеря. Ще видиш
ти.
– 24 –
Пъхнах се между завивките и почти веднага зас-

пах. Дори не успях да загася радиото. Концертът беше
свършил.
– 25 –
Първи победи
Събудих се с някакво странно вибриране и тежест

в гърдите. Не беше нужно да отварям очи, за да разбе-
ра, че това не е симптом на инфаркт.
С изумление видях как котаракът спи спокойно,
свит на кравай върху мен.
‒ Упорстваш, а? – промърморих аз, чудейки се
дали да не му извия врата още в същия миг.
От любопитство реших да прокарам ръка по къ-
сата му мека козина. Котаракът започна да мърка още
по-силно и отвори сънените си очи. После се протегна,
изви гръб и едновременно изпъна предните си лапи.
Накрая седна върху корема ми. Мъркаше тихо и ми се
стори, че се усмихва.
Възможно ли е една котка да се усмихва?
След закуска реших, че натрапникът може да ос-
тане при мен, докато отворят приюта за животни. Бях
намерил номера в указателя, но телефонният секретар
ми съобщи, че ще почиват чак до 7-ми януари.
Веднага след това се сетих, че в едно издание с
безплатни обяви имаше рубрика, посветена на домаш-
ните животни.
– 26 –
„Може да се окаже някакво решение, ако не го

вземат в приюта” – помислих си аз и веднага започнах
да ровя в килера, за да открия някой стар брой на спи-
санието. Преди време бях разглеждал обявите, за да си
купя мебели втора ръка.
Позвъних и попаднах на телефонен оператор с
превзет глас. Казах за коя секция е предназначено съ-
общението ми и продиктувах:
Подарявам млад котарак, почти като нов.

В отлично състояние. Търсете ме следобед.
Мислех си, че една идея хумор ще помогне на жи-

вотното да си намери стопанин. Изглежда операторът
не беше на същото мнение.
‒ Това ли е всичко? – попита той, след като записа
телефонния ми номер.
‒ Мисля, че да.
‒ Не мога да приема обявата ви в този вид. Нещо
за ваксините?
‒ Какво? – попитах, чудейки се какво има предвид.
‒ Секцията е само за ваксинирани животни. Спи-
санието не може да носи каквато и да било отговор-
ност в случай на зараза. С други думи, трябва да бъде
ясно упоменато.
За малко щях да си призная, че не знам дали кота-
ракът е ваксиниран или не, но се въздържах, защото не
исках да се бавя с публикуването на обявата.
‒ Ваксиниран е – излъгах аз. – Напишете го в края
на съобщението.
‒ Добре.
– 27 –
Според оператора имах късмет, защото същия ден

приключваха броя и обявата ми щеше да излезе в спи-
санието на 8-ми януари. Реших да отложа пътуването
си до приюта за животни до 15-ти януари. Трябваше
да има достатъчно време, в случай че някоя милостива
душа поискаше да вземе котарака. Оставаше обаче да
реша въпроса с ваксините. Всеки, който се обадеше,
щеше да попита за паспорта на животното.
Докато обмислях тези въпроси, котаракът ме наб
людаваше, удобно разположил се на дивана. Без да
променя грациозната си поза, той следеше с поглед
движенията ми из хола и от време на време замахваше
нетърпеливо с опашка.
Имам навика да решавам досадните въпроси кол-
кото е възможно по-бързо, така че отново взех теле-
фонния указател, за да намеря ветеринар. Сред многото
клиники в списъка, открих една, която се намираше не
много далеч от дома ми. Обадих се, за да запиша час.
Натъкнах се на рязък женски глас.
‒ За кого е прегледът?
‒ За една котка. Необходим ѝ е имунизационен
паспорт.
‒ Име?
‒ Самуел де Хуан.
‒ А на котката?
Този въпрос ме хвана неподготвен. „Трябва ли
всички животни да имат име?” – запитах се аз. Точно
под носа ми имаше етажерка с романи и погледът ми
попадна върху Морякът, отхвърлен от морето. Не
исках да се обяснявам повече, така че изрекох фами-
лията на автора:
– 28 –
‒ Мишима.
Котаракът отговори със звучно мяукане, сякаш
приемаше да бъде кръстен на японския писател, който
се самоубил, правейки си харакири.
‒ Може ли да повторите?
Докато произнасях името буква по буква, си дадох
сметка, че съм изправен пред логистичен проблем. Как
щях да пренеса котарака до клиниката? Вече ми беше
показал колко лесно се изплъзва и не исках да изпа-
дам в нелепата ситуация да го преследвам по улиците.
Обясних притесненията си на женския глас.
‒ Трябва ви транспортна клетка – отвърна гласът.
‒ Транспортна клетка? Какво, по дяволите, е това?
Мишима (за приятелите – Миши) изглежда се за-
бавляваше със ситуацията. Броят на ударите с опашка
в минута се беше увеличил значително.
Гласът обясни, че става дума за приспособление,
предназначено за пренасяне на животни. Предложи
ми да отида първо до ветеринарната клиника, за да го
купя, а после да се върна обратно с котката.
‒ Твърде много обикаляне – отвърнах сърдито.
– Не мога да си изгубя целия ден заради една котка.
Няма ли друга възможност?
‒ Може да поръчате домашно посещение, но из-
лиза много по-скъпо.
‒ Все ми е едно. По-добре да приключим с това
възможно най-бързо.
‒ Ще трябва да дойда аз – каза тя отегчено. – Сама
съм на смяна. Как ви се струва днес по обяд?
Приех. Възползвах се от случая и поръчах всякак-
ви дреболии за животното: купички, храна, пясък... И
– 29 –
разбира се, транспортна клетка.
В два и половина на входната врата се позвъни.

Веднага разбрах, че е тя, защото никой никога не ме
посещава. Когато отворих, останах приятно изнена-
дан. Ветеринарката беше привлекателна жена на около
трийсет години. С къса коса, открито чело и с нежни
черти. Носеше очила. Сериозното ѝ, но спокойно из-
ражение показваше, че не си губи времето с глупости.
„Точно такъв човек бих искал да имам за приятел”
– помислих си аз.
Веднага си представих как пия с нея топъл шоко-
лад с бишкоти в някоя от традиционните шоколатерии
на тясната уличка Петричол в Готическия квартал на
Барселона.
Енергичният ѝ глас ме изтръгна от бляновете ми.
‒ Да започваме! – каза тя нетърпеливо. – Днес ме
чака много работа.
‒ Разбира се.
Взех двете големи торби, които носеше, и я по-
каних в хола, където Мишима беше прекарал цялата
сутрин. Но когато влязохме, диванът беше празен.
‒ Къде е котаракът? – попита тя, докато отваряше
малко куфарче върху масата.
Втурнах се към спалнята да видя дали случайно не
се е върнал в леглото. Нямаше го. После отидох в кух-
нята, където бях сложил чинийката му с мляко. И тук
нищо. Когато се върнах в хола, видях как ветеринарка-
та вече затваря куфарчето си и се готви да си тръгне.
‒ Имайте малко търпение – замолих я аз. – Ще се
появи всеки момент.
– 30 –
‒ Не разчитайте на това. Всички котки се крият в

деня на ваксинацията. Не го ли знаехте? Трябваше да
го затворите някъде, където да е под контрол.
‒ Истината е, че не разбирам нищо от котки. Иска-
те ли кафе? Ще съм благодарен да получа съветите ви
по няколко въпроса.
‒ Съжалявам, имам друго домашно посещение в
три часа – отвърна тя с леден глас. – Освен това, дой-
дох да се погрижа за котката, не за вас.
Отговорът ѝ ме нарани. Грабнах фактурата от ръ-
цете ѝ, за да уредя въпроса колкото може по-бързо.
Платих си като поп – включително за посещението ѝ, с
щедър бакшиш, защото нямах дребни. После тръгнах
към вратата да я изпратя.
‒ Когато го намерите, затворете го в клетката и
го донесете в клиниката. Не е нужно да си записвате
час – каза тя.
Кимнах с глава. Преди да тръгне по коридора, ве-
теринарката ми посочи някаква лепкава пихтия в края
на килима. Не бях я забелязал.
‒ Не му давайте повече мляко – заключи тя. – Не
им понася добре и повръщат.
Този последен съвет ме помири с нея. Благодарих
ѝ, преди да затворя вратата.
След по-малко от две минути Мишима се появи

в хола и ме поздрави с напевно мяукане, сякаш нищо
не се беше случило. Така и не успях да разбера къде се
беше крил.
‒ Какви ги вършиш! – нахоках го аз. – Ти си непоп
равим, знаеш ли?
– 31 –
Старият съставител
Трети ден от новата година. Събудих се със сил-

на болка в костите и с усещане за висока температура.
Изглежда грипът ме поваляше, изсмуквайки послед-
ните ми сили.
Мишима скочи от леглото и отидохме да закусим
заедно – всеки в своята чиния, като двама стари ерге-
ни, делящи общо жилище. Извънредна ситуация, коя-
то не биваше да се проточва след 15-ти януари.
Докато ставах от кухненската маса, изведнъж ми
се зави свят. Отворих шкафа с лекарствата, но открих
само празна кутия от аналгин.
„Ще трябва да сляза до аптеката, преди нещата да
са се влошили” – казах си наум.
Самотният мъж трябва да предвижда двойно по-
вече неща от този, който съжителства с някого, защото
разчита само на собствените си възможности, за да се
справи с трудностите.
Без дори да си правя труда да събличам пижама-
та си, навлякох първата дреха, която ми попадна, и се
приготвих за излизане. Мислех да се върна час по-ско-
ро.
– 32 –
Но в този момент отново се случи нещо неочаква-

но. Вече бях на площадката и почти бях затворил вра-
тата, когато Мишима изскочи през пролуката и хукна
нагоре по стълбите.
– Проклета котка! – изкрещях аз, а гласът ми отек-
на по цялото стълбище.
Беше пределно ясно, че котаракът не се е появил
в живота ми, за да го направи по-лек. С горящо чело се
върнах да взема клетката и тръгнах да се качвам с нея
по стълбите, решен да хвана животното и да го затворя
вътре. Ако трябва – до 15-ти януари.
За щастие над мен имаше само още един етаж,
така че се надявах да го хвана натясно и да го върна
вкъщи. Но започвах да разбирам, че една котка никога
не прави това, което очакваш да направи.
Открих го. Мишима стоеше съвсем спокойно вър-
ху изтривалката пред апартамента, който се намира
над моя. Драскаше търпеливо с лапа по вратата така,
както го беше правил три дни по-рано пред моята вра-
та.
В този момент си помислих, че съм спасен! Не-
съмнено котката принадлежеше на стареца от пос
ледния етаж. Той изглеждаше саможив човек. Беше
плешив като билярдна топка и възрастта му трудно
можеше да се отгатне, въпреки че дълбоките бръчки
по челото и тила му ме караха да мисля, че е прескочил
седемдесетте. Преди шест години, когато се настаних
в апартамента си, той вече живееше там. Оттогава се
бяхме срещали по стълбището само няколко пъти.
Натиснах звънеца и в отговор вратата се отклю-
чи със силно щракване. Бутнах я и котаракът веднага
– 33 –
офейка навътре. Значи, предположението ми се оказ-

ваше вярно.
Влязох в апартамента, без да знам точно защо го
правя. В крайна сметка, щом животното се върна при
стопанина си, всичко е наред.
Във въздуха се носеше някаква сладникава мириз-
ма, като на масло от мускус в ароматизираща лампа.
‒ Здравейте! – промълвих аз, докато затварях вра-
тата зад себе си. Нямах сили да преследвам животното
надолу по стълбите, ако отново избягаше.
Никой не ми отговори.
Обзет от любопитство, пристъпих напред по ко-
ридора – същия като моя. Преди да стигна до хола оба-
че спрях пред една картина, която силно привлече вни-
манието ми. Беше репродукция на Странник над море
от мъгла на Каспар Давид Фридрих – най-изявеният
представител на Романтизма сред немските художни-
ци.
В студентските си години бях много заинтригуван
от творбите му, изпълнени с меланхолични, почти мис-
тични пейзажи, в които властва чувството за самота и
уединение. В една от най-тъжните му картини – Море
от лед, се различават останките от разбит кораб сред
остри ледени късове. Според един от изследователите
на Фридрих „тази творба е паметник на триумфа на
природата над човешкия стремеж, есенцията на ро-
мантичния песимизъм”.
Странникът, с когото се срещах отново след
много години, изобразява мъж с разрошени от вятъ-
ра коси, който стои самотен на висока скала. Подпрян
на бастуна си, той съзерцава бурния океан от мъгла,
– 34 –
разстилащ се под краката му. Това спокойно би могъл

да бъде Вертер, преди да реши да приключи с всичко.
Бях виждал тази картина много пъти. Мисля, че
дори бях я гледал в оригинал в някаква галерия в Хам-
бург. Но сега Странникът внезапно беше придобил
ново значение за мен. Осъзнах, че картината е алего-
рия на живота ми. Бях точно като този мъж – стоях ви-
соко в планината, без да разбирам нищо от случващото
се там долу, в света.
– Ще влезете или ще стоите в коридора? – чу се
нетърпелив глас, идващ откъм хола.
– На мен ли говорите? – попитах аз, приземявайки
се от онзи океан от мъгла.
– Че на кого друг?
Човекът избухна в смях.
Почувствах се засегнат, но пристъпих към хола.
Исках да изясня въпроса с котарака и да си тръгна.
Старецът беше седнал пред модерно бюро, поста-
вено в центъра на стаята. Огледах внимателно маса-
та, за да открия устройството, с което беше отключил
входната врата. Видях само един лаптоп. Стопанинът
продължаваше да натиска клавишите, сякаш бях неви-
дим. До него стоеше научнопопулярна книга – Кратка
история на почти всичко. В нея бях прочел за онези
650 000 часа.
Преди старецът да прекъсне работата си и да
вдигне поглед, имах време да забележа още една лю
бопитна подробност. Близо до него, на по-ниска ма-
сичка, беше поставено малко дървено влакче на релси,
като онези, с които си играехме в детството. Под маса-
та беше постлан мек килим, върху който котаракът се
– 35 –
беше настанил удобно.

Възрастният човек се обърна към мен с неочаква-
но спокоен тон:
– Кажете, какво има?
– Дойдох тук, защото се опитвах да хвана котара-
ка. Разбрах, че е ваш.
– Значи нещо не сте разбрали.
Мишима чистеше муцуната си, като първо нав-
лажняваше лапата си с език. Беше очевидно, че не стои
под тази маса за първи път.
– Чий е тогава? – попитах аз.
– Той принадлежи на себе си, точно както вие или
моя милост.
Явно старецът беше любител на споровете – нещо,
което никога не съм понасял. Щеше да е най-разумно
да си тръгна веднага оттам и да го оставя с котарака,
независимо на кого принадлежеше.
Но по някаква необяснима причина продължавах
да стоя в хола, като че ли петите ми бяха заковани за
паркета. Старецът се върна към заниманието си, а аз
погледнах още веднъж абсурдното влакче и книгата,
на чиято корица беше изобразено земното кълбо.
– Бях си купил тази книга, но в крайна сметка я
подарих – промълвих аз и се изумих от себе си, че раз-
казвам това на някакъв непознат.
– Защо? – попита той, без да отлепя поглед от ком-
пютъра. – Книгата е прекрасна!
– Науката ме потиска. Отчайващо е да знаеш, че
представляваш купчина атоми, които чакат да се раз-
паднат и да се преподредят по нов начин, за да се пре-
върнат в купчина тор или, в най-добрия случай – в по-
– 36 –
ляна с гъби. Това въобще не ме успокоява.

– Очевидно нищо не сте разбрали – отвърна той с
тайнствен глас, като в същото време загаси компютъра
и внимателно го затвори. – Науката е най-прекият път
към Бога. Всъщност ако разгледаме внимателно био-
графиите на големите учени, ще си дадем сметка, че те
са били мистици.
– Възможно е да е така, но това няма нищо общо
с казаното от мен. Не ми допада това, че 650 000 часа
след като съм се родил, моите атоми и молекули ще
формират някакви неща без мое съгласие.
– Атомите и молекулите не са нищо.
– Мислех, че те са всичко – възразих аз. – С из-
ключение на празното пространство, разбира се. Чел
съм достатъчно, за да знам, че вакуумът е навсякъде
във Вселената, дори на молекулярно ниво.
– Забравете за вакуума. Точно сега най-големият
вакуум, който се вижда, е във вашата глава.
Погледна ме втренчено, сякаш искаше да предуга-
ди реакцията ми. Но аз замълчах. Този човек започва-
ше да ме очарова. След миг той продължи:
– Атомите са като буквите. Същите тези букви, с
които са написани Песните на Кабир и Библията, се
използват и за статиите в жълтите вестници или за рек
ламните брошури. Разбирате ли какво имам предвид?
– Не.
– Ще ви дам друг пример, че май този е труд-
носмилаем за вас. Едни и същи каменни блокове слу-
жат както за изграждането на храма Саграда Фамилия,
така и за стените на Аушвиц. Важни са не камъните, а
начинът, по който ги използваме. Сега разбирате ли?
– 37 –
– Мисля, че да.
– Следователно, когато говорим за камъни, букви
или атоми, важното е кой ги подрежда и с каква цел.
Иначе казано, няма значение какво сме, а какво пра-
вим с това, което сме. Все едно е дали ще живееш 650
000 часа или шест часа и половина. Часовете не са ти
нужни, ако не знаеш какво да правиш с тях.
После той млъкна, а аз се зачудих какво да кажа.
Бях силно впечатлен – не очаквах подобни разсъжде-
ния от саможивия старец от горния етаж. Мълчанието
започваше да става неловко, така че попитах:
– С наука ли се занимавате?
– Студено, студено!
– С философия?
– Ледено студено. Аз съм обикновен съставител,
който обича да наднича в покрайнините на познанието.
– Съставител... Това какво означава, че пишете
статии ли?
– Ако пишех статии, щях да ви кажа, че съм жур-
налист. Казах съставител. Заниманието ми е да съби-
рам текстове оттук-оттам и да подготвям книгите, кои-
то ми поръчват издателите.
– Така обяснено, звучи съвсем просто – отвърнах
аз и седнах на дивана, без да поискам позволение.
– Така е, стига да познаваш източниците, тоест да
знаеш къде да търсиш. Ако ми поръчат антология на
любовната поезия, наясно съм кои стихове ще се харе-
сат на читателите и къде да ги намеря. Ако поискат от
мен наръчник за природните лекове – също знам в кои
книги да ги открия. Предполагам, че съм нещо като
събирач на книги.
– 38 –
За известно време останах замислен. Не знаех, че

съществува подобна професия. Винаги си бях пред-
ставял, че всички книги са написани от автори, които
владеят съответната материя. Попитах:
– Мога ли да знам какво „сглобявате” в момента?
Старецът ми отправи язвителна усмивка, преди да
отговори:
– Задачата е трудна – освен да се ровя в книгите,
трябва да събирам и свидетелства. Дали ще имате же-
лание да дадете своя принос?
– За какво става дума?
– Книгата се казва Поеми си дъх. Включва вдъхно-
вяващи разкази на хора, които са преживели вълшебен
момент на просветление, някакъв вид сатори. Нали
знаете – когато времето сякаш е спряло.
– Мисля, че няма да мога да ви помогна – отвър-
нах аз. – Не помня да съм имал такъв момент. Знаете
ли, животът ми не е особено вълнуващ. Освен ако не
постигна сатори, докато обръщам тортилята.
– Жалко – каза той. – В такъв случай вероятно ще
можете да ми помогнете по друг начин. Тъй като дой-
дохте в дома ми, и то придружен от котка, а освен това
изглежда ви е трудно да си тръгнете, ще ми направите
една услуга.
Това неясно искане ме хвана неподготвен. Старе-
цът имаше право. Защо, по дяволите, ми трябваше да
си говоря празни приказки с някакъв непознат, на ко-
гото дори не знаех името? Доброто възпитание обаче
ми оставяше възможност за един-единствен отговор:
– Разбира се.
Старецът удари леко с ръце по масата, за да пока-
– 39 –
же ентусиазма си, а после се завъртя със стола си към

дървеното влакче. Докато разкачваше нещо от играч-
ката, каза:
– Между другото, казвам се Титус. Името ми е
малко необичайно, затова в книгите си винаги използ-
вам псевдоним.
Аз също се представих, докато наблюдавах с
изумление как старецът измъква внимателно част от
релсовото трасе – един от завоите – и ми го подава с
усмивка.
– По някаква странна причина този участък се е
деформирал и влакчето дерайлира.
– И какво искате от мен? – попитах объркан, дока-
то взимах от него релсите.
– От известно време имам проблеми с краката.
Вероятно ревматизмът ми се обажда заради студа, кой
знае. Както и да е, магазинът за моделизъм се намира в
центъра. За млад човек като вас никак не е далеч.
Започнах да се проклинам, че така лековерно бях
приел да му помогна. От температурата ме тресеше, а
трябваше да прекося половината град заради някаква
играчка.
– Не сте ли малко възрастен, за да си играете с
влакчета? – попитах сърдито.
Мислех, че коментарът ми ще го нарани, но в онзи
момент от стареца сякаш струеше щастие. Надигна се
с усилие и ме потупа по гърба.
– Намирам го за много отпускащо, когато мисля
за нещо, да наблюдавам как влакчетата препускат по
релсите. Хубаво е да имаш точка, в която можеш да
съсредоточиш вниманието си, докато разсъждаваш.
– 40 –
Пъхнах частта от релсите в джоба си и преди да

сложа край на тази странна среща, го попитах:
– Всъщност как се казва котаракът? Просто ми е
любопитно.
По време на целия ни разговор животното беше
стояло под масата, където сега спеше свито на кравай.
– Откъде да знам? Питайте него. Вече ви казах,
че не е мой. Но мога да го гледам, докато се върнете
от магазина.
– 41 –
Габриела
Излязох на улицата, но се чувствах много зле.

След като посетих първата срещната аптека, се опитах
да хвана такси. Безуспешно. Всички бяха заети – ве-
роятно от хора, слизащи към центъра, за да направят
последните си покупки за празника на тримата влъхви.
„От кредитните карти сигурно пушек се вдига! А
аз наистина ще се разболея заради някакво парче от
релси” – помислих си, обзет от гняв към стареца. Про-
дължих да вървя по улица Балмес – една от главните
пътни артерии, които водят към центъра на града. Ако
хванех автобус 16 или 17, щях да стигна до пресечката
с Пелайо – точно там се намираше магазинът.
В продължение на двайсет минути на автобусната
спирка пристигаха само убийствените пориви на вя-
търа. Тогава видях залепената на съседния стълб бе-
лежка, която оповестяваше, че шофьорите от градския
транспорт стачкуват.
Проклинайки късмета си, тръгнах с големи крач-
ки надолу по улица Балмес. Ако не забавех темпото,
щях да успея да стигна за около двайсет минути. Тре-
сеше ме, на моменти имах чувството, че ще припадна
– 42 –
от слабост, но някак си успях да издържа.
Влязох в магазина около един часа по обед. Апа-

тичен продавач с прашна синя престилка взе частта от
релсата и каза:
– Не знам дали са ми останали такива. Този модел
отдавна не се произвежда.
След това изчезна в склада – представих си го,
пълен с кутии с миниатюрни релсови трасета с всевъз-
можни форми и размери.
Докато чаках, погледнах към витрината. По дъл-
жината ѝ сновеше локомотив, чийто преден фар свет-
ваше, щом достигнеше крайната си цел. После изми-
наваше същия път на заден ход. Изглеждаше абсурдно,
като филм, прожектиран отзад напред.
– Късметлия сте – заяви продавачът и ми показа
същото парче от релса като това, което му бях донесъл.
– Това е последната част, която имаме от тази серия.
Ако бяхте поискали право трасе, щяхте да си тръгнете
с празни ръце.
Не отговорих и отидох на касата да платя. Сумата
изглеждаше смешна като за толкова трудно пътешест-
вие. Продавачът ми подаде покупката, прилежно опа-
кована в кафява хартия, и аз излязох от магазина.
Възползвах се от зелената светлина на светофара,
за да пресека улицата, докато обмислях как най-бър-
зо да се прибера вкъщи. Намирах се точно по средата
между двата тротоара, когато светна жълто. Тогава я
видях.
Беше жена на моите години, висока и стройна,
с гъста и къдрава черна коса. Бадемовидните ѝ очи и
– 43 –
съзвездието от лунички по скулите ме убедиха, че това

е тя. Видях я само за миг, за една десета от секундата,
в която застанахме лице срещу лице. От смаяния ѝ пог
лед разбрах, че и тя ме е познала.
Изведнъж ми се стори, че времето спира. Като
сатори от книгата на стареца. Миналото се съживи в
спомените ми с учудваща яснота.
Пренесох се трийсет години назад, в един съботен

следобед, който мислех, че съм забравил. Както всяка
събота, бях отишъл със сестра ми до една от разкош-
ните сгради по улица Лас Рамблас, с мраморно парад-
но стълбище и много места за криене. Ходехме там,
защото нейна приятелка и съученичка живееше набли-
зо. Там винаги се събираха деца от квартала, а игрите
се организираха на момента. В онзи ден играехме на
криеница.
Помня, че се скрих под някакво стълбище, но там
вече имаше някой. Беше момиче с къдрава черна коса
и пронизващ поглед, на около шест години – на толко-
ва бях и аз.
– Знаеш ли какво е целувката на пеперудата? –
прошепна тя в ухото ми.
– Не – отвърнах уплашен. – Какво е?
Тя доближи лице до бузата ми и започна да ме
гъделичка с мигли, като бързо отваряше и затваряше
клепачите си.
Никога не успях да забравя това момиче, макар че
повече не я видях. До този момент. Защото, без съмне-
ние, тя беше жената, която пресичаше улицата и която
спря за миг, докато се разминавахме.
– 44 –
Колкото и да е странно, имах чувството, че в

действителност не се е променила.
И точно в онази десета от секундата разбрах, че
винаги съм обичал Габриела – все още помнех името
ѝ. Внезапно разбрах, че тя е любовта на живота ми и че
никога не бих могъл да обичам никого така, както оно-
ва момиче, което ме целуна като пеперуда докато се
криехме под стълбището. Дори не знаех защо. Просто
го разбрах.
Това беше краят на сатори. Светофарът вече
светеше в червено и ние се втурнахме към двете про-
тивоположни страни на улицата. Когато стигнах до
тротоара, се обърнах и видях, че тя направи същото.
Погледна назад и ми отправи лека усмивка, преди да
продължи по пътя си.
Искаше ми се да мога да я спра, да изпием по едно
кафе, да я разпитам за живота ѝ, но трафикът отново
беше превзел улицата и заличаваше всяка възможност
за връщане към миналото.
Явно бях вдигнал ръката си за поздрав, защо-

то едно такси спря до мен – сигурно шофьорът беше
помислил, че махам на него. Качих се машинално и
промърморих адреса си. Проснат на задната седалка,
усещах, че сърцето ми бие странно, а стомахът ми се е
свил по начин, който не бях изпитвал от юношеските
си години.
Докато се опитвахме да избегнем трафика, полу-
чих просветление. Светъл лъч, който ме беше застиг
нал секунди след новото появяване – и изчезване – на
Габриела.
– 45 –
Вероятно за някой друг тези разсъждения не биха

имали никаква стойност, но аз ги приех като прозре-
ние. По някакъв начин разбрах, че Габриела, любовта
от детството ми, се е върнала, защото съм напълнил
една чинийка с мляко. На пръв поглед двете събития
нямаха нищо общо помежду си, но на по-дълбоко ниво
те бяха свързани.
Докато сипвах млякото в кухнята, котаракът беше
успял да влезе и да се скрие в дома ми. Той ме отве-
де при стареца, а старецът ме насочи към магазина за
влакчета и към Габриела.
Парчето от релси в джоба ми сега придобиваше
съдбовно значение. Този алуминиев завой ме беше от-
клонил от пътя ми, за да ме хвърли в ръцете на призрак
от миналото.
Изведнъж разбрах, че бъдещето ни зависи от съв-
сем незначителни действия – като да нахраниш котка
или да купиш релсово трасе за детско влакче.
Но какъв беше смисълът на всичко това? Трябва-
ше ли да търся Габриела? Беше ли нужно да започна
живота си оттам, където го бях оставил преди трийсет
години? Накъде водеха брънките на тази верига?
„Любов с малки букви – това е тайната” – помис
лих си аз и ми се стори, че тези думи не идват от мен,
а от слънчевия лъч, който проникваше през стъклото
на таксито и осветяваше цяла галактика от прашинки.
Едно беше ясно – без онази чинийка с мляко, ня-
маше да срещна отново Габриела. Всичко беше започ-
нало оттам.
– 46 –
II
Тъмната страна на Луната
Денят на влъхвите
Грипът ме повали и ме държа в леглото, слаб и

замаян, цели три дни. Сториха ми се като дълъг и не-
приятен кошмар. Мишима през цялото време стоеше
неотлъчно до мен. А сега, сякаш разбрал, че най-лошо-
то вече е минало, мъркайки се приближи и ме побутна
с главата си по бузата.
Вероятно искаше да ми каже нещо като: „Размър-
дай се и стани най-после от леглото. Имаш много неща
за вършене – трябва да ми сложиш храна и вода, да ми
почистиш тоалетната...”
Извърнах очи към будилника, най-вече за да видя
датата. Бях изгубил представа за часовете и дните.
6-ти януари, 10:44 сутринта.
„Значи днес е празникът на влъхвите” – казах си
аз, докато опипвах с крак студения под. Чувствах се
все още слаб, но липсата на температура и наченките
на глад ме караха да мисля, че скоро ще се завърна към
нормалното си състояние. За съжаление, то включва-
ше и обяда при сестра ми. Въпреки че грипът можеше
да бъде добро оправдание, за да не отида.
Бързият оглед на апартамента ми разкри, че по
– 49 –
време на боледуването си съм се движил като призрак.

Не помнех да съм пълнил хранилката на Мишима, но
количествата разсипана котешка храна около нея ми
подсказваше, че поне съм направил такъв опит.
След като сипах в паничката му прясна вода,
хвърлих поглед към трапезарията. На масата имаше
бележка, надраскана на ръка с едри букви. Разпознах
собствения си почерк. Бях нахвърлял бегъл разказ за
срещата ми с Габриела на светофара.
„Значи не е било сън” – помислих си и приятно
чувство на еуфория премина през тялото ми.
Пуснах радиото и се заех да почистя мраморния
плот в кухнята – следите от разлян бульон и оризови
зърна свидетелстваха за опитите ми да се храня по
време на боледуването. Звучеше Реквием от Верди –
объркваща композиция, която преминава от най-нежен
лиризъм към оглушителни пасажи с барабани и чине-
ли.
Загасих радиото и огледах сутрешното небе от
кухненския прозорец. В същия момент пред очите ми
прелетя врабче, което изглежда носеше нещо в човката
си.
„Ще отида на обяд при сестра ми”. Не знам защо
го реших. Вероятно имах някаква причина, може би
дори цял план, но в онзи момент не го съзнавах. Ся-
каш вътре в мен има таен диспечерски център, който
подава информация само когато вече всичко е готово.
Може би това, което наричаме интуиция, е само
върхът на айсберга – нещо, замислено на много по-
дълбоко ниво. Тази мисъл е меко казано обезпокоява-
ща, защото това означава, че някой вътре в нас, който
– 50 –
работи под прикритие, изпреварва действията ни и

предварително решава кой път да следваме.
Минавайки покрай телефона, видях, че телефон-
ният секретар не мига. Значи три дни не бях имал
никаква връзка със света. Можеха да са три години,
в които никой нямаше да се сети за мен. Точно като
случая с онзи човек в Токио.
Мишима започна да се върти около краката ми,
опитвайки се да привлече вниманието ми.
– Да, знам, че си с мен – казах му аз. – А над нас е
и Титус. Ние сме като трима влъхви, които не знаят на
кого да занесат даровете си.
След това се сетих, че е добре да посетя стареца,
преди да тръгна за обяда. Погледнах отново надрас-
кания лист върху масата. Сигурно Титус щеше да се
зарадва, че съм открил вълшебен момент за неговата
колекция.
– 51 –
Космическият игрален автомат
Подадох на Титус парчето хартия. Той го държе-

ше в ръцете си, сякаш не знаеше какво да прави с него
и слушаше внимателно разказа ми. Когато приключих,
за няколко секунди остана безмълвен и замислен.
Докато нетърпеливо чаках мнението му, ми се
стори, че старецът изглежда доста по-зле от предиш-
ния път. Смътно си спомнях, че му бях връчил част-
та от релсата и че котаракът беше тръгнал с мен към
апартамента ми. После бях потънал в треската.
Съдейки по жълтеникавия цвят на кожата му,
Титус не беше в най-добрата си форма. Свит в своя
тъмносив халат, той приличаше на ранено животно,
очакващо последния изстрел. Мислех да го попитам за
здравето му, но точно тогава той каза:
– Ще включа твоето сатори в книгата.
– Не ви ли се струва малко глупаво? – попитах аз.
– Ни най-малко.
Макар че беше започнал да ми говори на „ти”,
старецът беше пестелив на думи. Явно наистина не е
добре. Беше най-разумно да си тръгна и да го оставя
на мира, но в него имаше нещо, което ме задържаше и
– 52 –
ме подтикваше да разкривам душата си.

– Искам да кажа – продължих аз, – че след като я
видях, не мога просто да стоя със скръстени ръце, ся-
каш нищо не се е случило. Знам, че е нелепо, но мисля,
че трябва да предприема нещо.
– Ами направи го тогава.
– Проблемът е, че не знам за нея нищо, освен пър-
вото ѝ име. Не знам откъде да започна. И дори и да
успея да я намеря, какво да ѝ кажа, за да не ме вземе за
луд? Необходимо ми е добро оправдание.
– Именно оправданията са ти в повече. Престани
да мислиш за това и направи нещо – викна той.
Тонът му не само че не ме обиди, но и окрили ен-
тусиазма ми.
– Мислите ли, че трябва да я открия? Това ли е
посланието на случилото се?
– Несъмнено. Това е мисията, която ти е възложе-
на.
– Но кой ми я е възложил? Случайността?
– Или сянката на Бог, наречи го както искаш.
– Трудно ми е да повярвам, че става дума за чиста
случайност. Не знам как да го обясня, но когато се раз-
минахме с Габриела, разбрах, че се намирам на това
място точно в този момент, защото така трябваше да
стане. В това нямаше нищо случайно.
Титус започна да барабани с пръсти по бюрото и
каза:
– Ние не приемаме случайността, когато изниква
в ежедневието ни, защото изглежда твърде капризна.
Но за сметка на това я приемаме във Вселената и в съз-
даването на живота, което зависи от съчетаването на
– 53 –
далеч по-капризни и непредсказуеми елементи.

– Какво имате предвид?
– Вероятността да възникне живот е като да уда-
риш джакпот от игрален автомат със стотици символи.
Ние сме тук, защото в някакъв момент се е получила
единствената комбинация, която би могла да прорабо-
ти. Не мислиш ли, че това е изумително? Нещо пове-
че, кой е пуснал монетата, за да се завърти барабанът?
Това е истинската мистерия. Големият взрив няма ни-
какво значение, защото важното не е какво се е случи-
ло, а от кого или от какво е драсната клечката, за да се
запали фитилът.
– Значи ли това, че има някаква невидима ръка зад
всичко, което ни се случва?
– Това би означавало да опростим нещата твърде
много – отвърна Титус и се усмихна за първи път. –
Ако не се лъжа, Юнг беше казал, че всички същества
са свързани с невидими конци. Дръпваш един от тях и
цялото множество започва да се движи. Ето защо вся-
ко дребно действие засяга всичко и всички. За целта не
е нужен Бог.
– Но това не ми помага да разбера защо Габриела
е била там, а още по-малко ми е ясно какво трябва да
направя сега.
– Помисли за космическия игрален автомат. Това,
че сме тук, вече е мистерия. Всичко съществуващо е
една голяма мистерия.
– 54 –
Обратното е полезно
Титус беше доста замаян и разговорът с него не

ми беше послужил особено за изясняване на ситуаци-
ята. По някакъв начин той ме подтикваше да направя
нещо, но без да уточни какво, нито как. Може би щеше
да е най-добре да престана с романтичните си фанта-
зии и да забравя тази тема веднъж завинаги.
Преди да си тръгна, му разказах за неприятното
чувство, което изпитвах при посещенията си в дома на
сестра ми.
– В такъв случай мога да ти предложа вълшебна
формула – каза той.
Когато го попитах за какво става дума, отвърна:
– Обратното е полезно. Винаги, когато почувс
тваш гняв към някого, прилагай тази максима. Това оз-
начава да правиш точно обратното на това, което ти се
иска. Повярвай ми, ефектът е чудотворен.
Докато чаках реда си на опашката в сладкарни-

цата, за да купя традиционния за празника на влъхви-
те кекс, реших да изпробвам съвета на Титус, макар и
само като средство срещу скуката.
– 55 –
Рита и Андрес – сестра ми и нейният съпруг –

бяха перфектен, но разрушителен тандем. Той бе при-
ел ролята на ревльо и се оплакваше непрекъснато, а тя
се беше наела да сочи с пръст виновниците.
За петнайсетте години, които бяха прекарали за-
едно, не можех да си спомня нито едно радостно съби-
тие в дома им, на което да съм присъствал. Винаги съм
го отдавал на факта, че искаха, но не можеха да имат
деца. Сега тя отдавна беше прехвърлила четирийсетте
и предполагам, беше приела, че нищо няма да се про-
мени. Включително и лошият ѝ характер.
Докато се качвах с асансьора към апартамента им
на булевард Диагонал, по тила ми започна да се стича
студена пот. Това се случваше винаги, когато ги по-
сещавах. Мисълта, че трябва да прекарам два часа в
дома им, ми причиняваше физическо неразположение
още преди да пристигна. Предполагам, че това е пси-
хосоматичен симптом.
„Обратното е полезно” – повтарях си наум тези
думи като мантра, докато натисках звънеца.
На Андрес се падна да отвори вратата. Само при
вида на волското му изражение съжалих, че не съм
останал вкъщи, удължавайки боледуването си с още
един ден.
– Как си? – попита той.
Беше ми ясно, че въобще не го интересува как
съм. Попита ме колкото да каже нещо и за да му за-
дам и аз същия въпрос, а той да започне да се оплаква.
Приложих максимата на Титус и вместо с неохота да
го попитам как е, направих точно обратното.
– Три дни се борих с грипа. Но ти изглеждаш
– 56 –
страхотно.
– Така ли? – отвърна той сащисан.
– Не мога да повярвам, че са те оперирали от хер-
ния само преди два месеца – продължих аз. – Сякаш
си ходил на минерални бани. Подмладил си се с десет
години.
След като казах това, влязох в трапезарията, а
Андрес стоеше изумен до вратата. „Това може да се
окаже забавно” – помислих си аз.
– Какви ги говориш, по дяволите? – извика сестра
ми вместо поздрав. – Пиян ли си или си дошъл да ни
се подиграваш?
Ако живеехме в свят без задръжки, щях да разопа-
ковам тържествено празничния кекс и да го запратя в
лицето ѝ. Но исках да продължа с експеримента, за да
видя къде ще ме отведе.
Прегърнах сестра си и звучно я целунах по челото.
– Много исках да ви видя – излъгах аз. – Съжаля-
вам само, че тази година не донесох подаръци.
– Откога си правим подаръци? – каза Рита, докато
отивахме към хола.
– От днес. Между другото... искате ли някоя не-
деля да отидем заедно на рибен ресторант? Аз черпя.
Беше ми трудно да повярвам, че тези думи изли-
зат от устата ми, но трябваше да продължа с комеди-
ята докрай. Изведнъж напрежението сякаш изчезна
от лицето на сестра ми и отстъпи място на свенлива
усмивка.
– Много мило от твоя страна – отговори тя, – но
Андрес е на диета, а аз от един месец вече съм вегета-
рианка.
– 57 –
– Браво на теб! – отвърнах аз, имитирайки ней-

ната интонация. – В крайна сметка, месото е пълно с
хормони и с всякакви боклуци.
– Веднъж да не ми противоречиш! – каза тя и се
върна в кухнята, за да довърши приготвянето на хра-
ната.
Седнах на дивана до Андрес, който, с чаша вода
в ръката, следеше телевизионните новини като хипно-
тизиран. От време на време ме поглеждаше с крайчеца
на окото си, като че ли се страхуваше, че наистина съм
пиян и мога да направя някоя глупост. Когато най-нак
рая разбра, че това няма да се случи, каза:
– Жалко, светът върви на зле. Чудя се докъде ли
ще стигнем?
– Трябва да се направи нещо възможно най-скоро
– подметнах аз, все още без да знам как ще продължа.
– Мислиш ли, че нещата могат да се подобрят? –
възкликна той.
– Разбира се. Като начало, трябва да уволнят ди-
ректора на тази програма и да назначат друг, който да
излъчва по-хубави новини.
В този момент Рита влезе в стаята и остави върху
масата поднос със зеленчукова лазаня.
– Мога ли да знам какво ти става? – скастри ме
тя. – Не спираш да дрънкаш глупости.
При нормални обстоятелства, щяхме да седнем
на масата и да се храним мълчаливо, докато гледаме
новините. Но максимата на Титус ме караше да напра-
вя точно обратното – възхвалявах всяко ястие, което
сестра ми сервираше, интересувах се от дребни под-
робности от живота им и разказвах вицове, за да раз-
– 58 –
веселя обстановката.
– Вкъщи нахълта котка – казах аз, след като пре-
глътнах един залък и преди да натъпча отново устата
си продължих: – Първо мислех, че е на Титус, но из-
глежда няма стопанин.
– Кой е Титус? – попита Андрес и загаси телеви-
зора с дистанционното.
Рита се намеси, преди да успея да отговоря:
– Много е хубаво да имаш котка. Ще ти носи доб
ри вибрации, нали знаеш, че те поглъщат отрицателна-
та енергия.
Нормалният Самуел щеше да отвърне иронично:
„Точно по тази причина мислех да ти я подаря”, но
вместо това аз поведох разговора в неочаквана посо-
ка. Припомних ѝ какво правехме обикновено в събота
следобед преди трийсет години. Попитах я също дали
знае нещо за Габриела.
– Нищо не ми говори това име – каза тя. – Там се
събираха много деца от Готическия квартал, с които не
се познавахме.
– Тя се скри под едно стълбище заедно с мен. Май
точно ти ни откри.
– Мислиш ли, че си спомням? Освен това, ако е
стояла под стълбите, значи е била дявол.
– Мислех, че вече не вярваш в тези неща.
– Знаеш ли защо хората избягват да минават под
стълби? Струва ми се, че някъде в Библията беше ка-
зано: дяволът се крие там.
Разговорът ставаше все по-отегчителен, докато
неизвестно как стигна до ароматерапията – напосле-
дък сестра ми се беше посветила на тази наука.
– 59 –
Преди да се забъркам в някой спор с нея, както

често се случваше, изпих кафето си на един дъх и обя-
вих официалното посещение за приключено.
– Отиди да си легнеш – каза Рита с цинично изра-
жение. – Мисля, че грипът се е отразил зле на главата
ти.
– 60 –
Просветление за един уикенд
В празничния следобед вместо подарък получих

последните съчинения на студентите, които дори не
бяха успели да напишат правилно името на Вертер. Не
скъсах някои от тях от съчувствие, а други – за да не
ми се налага отново да чета писанията им през септем-
ври. Бях станал практичен.
Подредих съчиненията и ги прибрах в работната
си чанта, за да съм готов за следващия ден. Часът ми с
тази група започваше рано сутринта.
Дневната светлина гаснеше. Запалих работната
лампа, за да се поровя в речника на Рейнголд, докато
стане време за вечеря. Направи ми впечатление опре-
делението на един немски термин, който вече почти не
се използва:
Велтшмерц: буквално – „мъката на света”; роман-
тична тъга, изпитвана предимно от привилегировани
младежи.
Тази дума сякаш беше създадена специално за ге-
роя на Гьоте. Авторът на речника беше добавил към
тълкуването на понятието следното пояснение:
„Страдащите от велтшмерц изглежда имат нещо
– 61 –
общо помежду си – често това са синове (по-рядко

дъщери) на богати родители, които не се тревожат за
хляба си или за покрива над главата си и се чувстват
свободни да се отдадат на подобно екзистенциално
страдание.”
Това определение ме подсети за сестра ми Рита –
макар никога да не е била романтична, тя още от мла-
дежките си години даваше да се разбере, че страда от
мирова скръб. И то как!
Може би защото майка ни почина, когато бяхме
деца. За нас трябваше да се грижи един мъж, който
не ни обръщаше особено голямо внимание – той си
имаше други приоритети. От него Рита наследи апар-
тамента, в който сега живее със съпруга си, а за мен
останаха някакви акции, от които никога не съм се
интересувал, както и чувство на горчивина, което още
усещам.
Докъм двайсетте си години с Рита бяхме доста
близки. Въпреки че по това време тя вече беше деспо-
тична и злобна, все още имаше надежда да се промени.
Наричах я „момичето от курсовете”, защото непрекъс-
нато опитваше нещо ново – тай чи, рейки, танци...
Опитваше се тя самата да се чувства добре – чисто
егоистичен импулс, който така и не даде резултат. По
онова време я мислех за забавна. Винаги имаше нещо
ново за разказване. Слушах я с любопитство, макар да
не ми се вярваше, че всичко това ще ѝ помогне да бъде
щастлива.
Спомням си как един уикенд, тъкмо когато започ-

вах да уча в университета, се съгласих да отида с нея
– 62 –
на курс по така наречената в онези години „трансце-

дентална медитация”. Гуруто – човек с приятен загар
на около петдесет години – беше наел вила в областта
Емпорда в североизточната част на Каталуня. Реклам-
ната брошура ни уверяваше, че там ще станем свиде-
тели на чудото на просветлението само за един уикенд.
Без да знам как съм попаднал там, се озовах в та-
ванско помещение с още двайсетина младежи, жадни
да разберат какво представлява животът.
След съботната закуска учителят ни събра в гра-
дината, за да ни изнесе беседа. Започна с нападки към
тези, които считаше за „лъжливи учители”, тоест кон-
куренцията, и ни увери, че просветлението е постижи-
мо за всеки, който се осмели да си отвори очите.
– Нещо повече – каза той, – вие вече сте го пос
тигнали. Просто още не сте си дали сметка за това.
До онзи момент всичко вървеше нормално. После
се преместихме в зала с дебели килими и с малки твър-
ди възглавнички за всеки от участниците. Гуруто ни
обясни как се изпълняват позите лотос и полулотос,
като ни предупреди, че ще ни трябва време, за да ги
усъвършенстваме. Каза, че засега е достатъчно да се-
дим с изправени гърбове и с притворени очи.
После продължи със сериозен тон:
– Всяка секунда, в която постигате изчистване на
умовете си, е пукнатина във вашата броня, през която
навлизат нежност и светлина.
Гуруто се оказа мъж, преизпълнен с любов –
най-вече към добре сложените момичета, на които
помагаше през цялото време да подобрят стойката си.
Много настояваше при вдишване да повдигат гръдния
– 63 –
си кош. Контролираше това движение, като заставаше

зад гърбовете им и поставяше длани върху гърдите им.
Употребата на сутиени беше забранена по време на ме-
дитацията, защото, по думите на учителя, „огранича-
ват дъха на живота”.
Изглежда бях ненадминат ученик по дишане и
медитация, тъй като никога не му се налагаше да се
занимава с мен.
В събота вечер настана голям смут, когато гуруто
си избра една девойка, за да я посвети в тантрически-
те практики. Той я беше обсипал с внимание по време
на медитацията, но тя отказа тази привилегия под пре-
текст, че не се чувства готова. Учителят се разгневи и
я направи за посмешище пред цялата група.
– Докато не се отървеш от дребнобуржоазните си
предразсъдъци, няма надежда да се освободиш.
Мисля, че този човек знаеше как да „освобож-
дава” единствено сутиени и бикини, но не си даваше
сметка за това.
Едно ми стана ясно: че гуруто е далеч от проник-
ването в тайните на реалността. И ако съм наистина
щедър в оценката си, бих сравнил степента на негово-
то просветление най-много с крушка от 40 вата.
– 64 –
Франц и Милена
След досадния първи час по писане, имах семи-

нар по съвременна литература с четвърти курс. Гру-
пата беше симпатична. Състоеше се от осем студен-
ти, които четяха на немски с лекота, макар че им беше
трудно да погълнат цяла книга.
Курсът беше въвеждащ, затова посвещавахме
по две седмици на всеки автор. Правех кратък обзор
на биографията и творбите на съответния писател и
възлагах на студентите теми, които да подготвят и да
представят в час.
Във филологическите специалности в Германия
се преподава така, но в Испания на учащите им е труд-
но да поемат инициативата. Повечето от тях предпо-
читат традиционния метод, при който преподавателят
диктува монотонно лекциите си година след година, а
те не вдигат глави от записките си.
Този ден представях Франц Кафка. Повечето сту-
денти се притесняват от него – съществува предубеж-
дение, че творбите му са сложни, което няма нищо
общо с истината. Описваните от него светове несъм-
нено са потискащи, но Кафка има страхотно чувство
– 65 –
за повествователно напрежение и знае как да привлече

читателя още от първия ред, в който въвежда конфлик
та и въвлича в сюжета.
За да онагледя тази теза, бях записал на дъската
първите изречения на две от най-известните му творби
– Преображението и Процесът:
„Една сутрин Грегор Замза се събуди след неспо-

койни сънища и откри, че в леглото си е преобра-
зен на огромно насекомо.”*
„Сигурно някой беше наклеветил Йозеф К., защо-

то една сутрин го арестуваха, без да беше извър-
шил някакво зло.”**
Преди да разпределя темите между студентите,

направих кратък преразказ на биографията на Кафка.
Прескочих добре известните факти като проблемите с
баща му, до когото той пише остро писмо от сто стра-
ници, но майка му не позволява то да стигне до получа-
теля си. Вместо това разказах някои пикантни подроб-
ности от живота му, които са интересни на студентите.
Например, че негов чичо, живеещ в Мадрид, успява да
стане генерален директор на железопътна компания.
Или че Кафка всеки следобед е спял по четири часа и
половина и че в края на живота си е мечтаел да отвори
ресторант в Тел Авив, в който самият той да работи
като сервитьор.
* Кафка, Франц. Преображението. Изд. Христо Г. Данов, 1982. Превод от

немски: Венцеслав Константинов. – Б. пр.
** Кафка, Франц. Процесът. Изд. Народна култура, 1980. Превод от нем-
ски: Димитър Стоевски. – Б. пр.
– 66 –
Вярно, че по този начин клюкарската култура нав

лиза в аулите на университета, но за да бъдат заинтри-
гувани студентите, трябва да се говори на техния език.
Посветих последните двайсет минути от часа на
епистоларните творби на Кафка. Освен с незавършени-
те си романи, той е известен със стотиците прекрасни
писма, които е изпращал до своите възлюбени. Може
би най-хубави сред тях са писмата до Милена Йесен-
ска, която превежда някои от творбите му на чешки.
Макар че не е еврейка като него, след нацистка-
та окупация на Чехословакия Милена е интернирана в
концентрационния лагер в Равенсбрук, където умира
през 1944 г. Може да се каже, че Кафка е имал късмета
да почине от туберкулоза двайсет години по-рано.
Любовният роман между двамата е бил обречен
на неуспех по много причини, една от които е, че тя
е била омъжена. Това обаче не им е попречило да се
срещнат няколко пъти и Кафка да ѝ посвети редове
като тези:
Скъпа госпожо Милена,

Денят е толкова кратък, внезапно изтекъл меж-
ду времето, прекарано с вас, и няколко тривиални
неща. Почти не остава време, в което да пиша
на истинската Милена, защото другата, много
по-истинската, беше с мен цял ден – в стаята,
на балкона, в облаците.
– 67 –
Лунатик
Изглежда любовните писма на Кафка ме бяха нас

троили на романтична вълна. Излязох от факултета и
реших да се върна на „мястото на престъплението”.
Беше един часа на обяд, както в деня на срещата, а
кръстовището се намираше на няколко минути пеш от
университета. Трябваше само да пресека площада и да
тръгна по улица Пелайо. Там беше магазинът за моде-
лизъм, в който локомотивът-играчка продължаваше да
обикаля витрината като звяр, затворен в клетка.
Точно отсреща беше светофарът, където я бях ви-
дял – пространството на сатори.
Този път не изпитах никаква емоция. Улицата ми
изглеждаше като всяка друга, с непрестанно препуска-
щи по нея автобуси, коли и мотоциклети.
„Тази улица губи много от чара си, когато Габри-
ела не я пресича” – помислих си аз и се засмях на соб
ствената си глупост.
От другата страна, точно на ъгъла с улица Берга-
ра, имаше малко кафене с външни маси на тротоара.
Реших, че няма да е лошо да поседя там известно вре-
ме, в случай че чудото се повтореше. Ако някой мине
– 68 –
в определен ден и час по определена улица, това не

гарантира, че ще го направи отново в бъдеще, но да ка-
жем, че вероятността е по-голяма, отколкото на което и
да е друго място и време.
Докато вървях забързано към единствената сво-
бодна външна маса, си спомних вица за един пияница,
който се прибира през нощта към вкъщи и търси клю-
човете си под уличната лампа – не защото ги е загубил
там, а защото е по-светло. Това, което правех, беше
нещо подобно, но всъщност просто исках да удължа
илюзията.
Въпреки че беше слънчево, бях изненадан, че
посред зима две от трите външни маси са заети. На
една от тях седеше възрастна двойка – на външен вид
приличаха на скандинавци. Предполагам, че темпера-
турата от пет градуса и студените слънчеви лъчи им се
струваха като лято. На другата маса се беше разполо-
жил някакъв брадат мъж на около четирийсет години,
със сиво палто, черна широкопола шапка и бял шал.
Държеше в ръцете си дебел ръкопис, подвързан със
спирала.
Седнах на свободната маса между тях и си поръ-
чах вермут. Уверих се, че имам достатъчно добра ви-
димост към кръстовището, макар това да не ми дава-
ше гаранция, че ще успея да настигна Габриела, ако
се появеше на сцената. Всичко зависеше от нейната
посока на движение – ако пресечеше към магазина за
моделизъм, трябваше да се втурна натам и да се надя-
вам, че светофарът и трафикът няма да ме спрат, както
предишния път. Но ако се движеше в обратна посока,
трябваше само да я изчакам на мястото, което бях заел.
– 69 –
Представих си идеалния разговор, който бихме

провели:
– Каква среща, Габриела! Онзи ден много ми се
искаше да те поздравя.
– И с мен се случи същото – щеше да отвърне тя.
– Цяло чудо е, че пак се срещаме след толкова години.
– Изглежда случайността отново е решила да ни
събере – щях да кажа аз, – макар че понякога трябва да
ѝ помагаме, както и на Бог.
– Все едно. Важното е, че сега сме заедно, нали?
– Да, вече нищо няма да ни раздели.
Бях развълнуван от този въображаем разговор,
когато си дадох сметка, че брадатият ме наблюдава
втренчено, без капка дискретност или свян. Отвърнах
на погледа му, за да го притесня, но той дори не по-
мръдна. Изглеждаше като хипнотизиран от моето при-
съствие.
Накрая се предадох и отклоних поглед към ръко-
писа, който държеше на масата пред себе си. Беше ог-
ромно тесте от над триста страници, с едри букви на
корицата. Успях да прочета заглавието:
ТЪМНАТА СТРАНА НА ЛУНАТА
„Няма съмнение, че е смахнат” – казах си аз. Пре-

ди ситуацията да се усложни, платих сметката и ста-
нах, за да напусна абсурдната си наблюдателница. Мъ-
жът с шапката не спираше да ме наблюдава.
Дори когато вече бях тръгнал нагоре по тротоара,
усещах лунатичния му поглед върху гърба си.
– 70 –
Писмо в бутилка
Изядох един сандвич на крак, за да не губя вре-

ме за обяд. За вкъщи имах амбициозен план, който
включваше пускане на две перални, почистване с пра-
хосмукачка на килима в хола и готвене на супа за ця-
лата седмица.
Исках също да подредя записките си за Кафка, за
да съм подготвен, когато студентите започнат да пред-
ставят своите теми.
След три спирки с метрото бях отново в Грасия –
единственият квартал в Барселона, в който има повече
пространство за пешеходците, отколкото за колите. На
път за вкъщи се отбих в кино „Верди”, за да видя как-
ви филми ще има. После си купих вестник и бутилка
газирана вода.
Сега вече можех да се заключа в апартамента си
чак до следващата сутрин.
Влязох вкъщи и видях, че телефонният секретар

мига. Това беше доста необичайно. Екранчето показ-
ваше, че има две съобщения – първите от цяла сед-
мица насам. Натиснах копчето за прослушване, като
– 71 –
междувременно оставих вестника върху масата и сло-

жих газираната вода в хладилника.
Чу се груб мъжки глас:
„Добър ден. Казвам се Пако Линян и се обаждам

за котката. Искам да я видя, преди да реша дали
ще я взема. Телефонът ми е...“
Изтрих съобщението. Току-що бях решил, че няма

да давам Мишима на никого. Котаракът, изглежда раз-
брал за какво става дума, се въртеше гордо из хола с
вдигната опашка.
Той беше обект и на второто съобщение:
„Здравейте! Обажда се ветеринарката. Тъй ка

то още не сте довели котарака, реших да ви се
обадя, за да ви напомня за ваксините. Ако дойде-
те, няма да ви таксувам. Чао.“
„Добро момиче” – отговорих на телефонния сек

ретар. Може би все още имаше надежда да изпием за-
едно по един топъл шоколад с бишкоти.
Мислех да затворя Мишима в транспортната клет
ка и да го отведа при нея, но в крайна сметка се въздър-
жах. Бях решил да посветя следобеда на домашните си
задачи и точно това щях да направя.
Чудех се откъде да започна. Трябваше да се дейст-
ва логично – лучената супа се вари около два часа, зна-
чи най-добре да се заема първо с нея. Докато тя се гот-
веше, можех да пусна пералнята и да почистя килима.
Имаше достатъчно време за всичко, че и за още.
– 72 –
Извадих зеленчуците от хладилника и ги подре-

дих върху кухненския плот.
„Хюстън, имаме проблем” – казах си, припомняй-
ки си култовата фраза на командира на Аполо 13.
Една глава лук не беше достатъчна за цяла тен
джера супа. Вярно, имаше и други съставки, но няма
как да се направи лучена супа без лук. Трябваха ми
поне още една-две глави.
Първо си помислих с досада да изляза отново на-
вън, но веднага промених намерението си. Щеше да е
по-лесно да взема назаем от Титус, освен ако той не се
хранеше само с консерви.
Издокаран с халат и чехли, изкачих стълбите до
апартамента на стареца с няколко големи подскока и
натиснах звънеца. За разлика от обикновено, вратата
не се отключи с щракване. Отново позвъних, но в от-
говор получих само мълчание.
Долепих ухото си до вратата, за да разбера дали в
апартамента има някакво движение. Точно тогава за-
белязах хартийката, която се подаваше от процепа под
вратата. Може би по интуиция – концентрирано позна-
ние с неизвестен произход – разбрах, че бележката е
предназначена за мен и че новините не са добри.
Наведох се да я взема и прочетох:
Самуел, ще ме откарат в Клиничната болница.

Спешно се нуждая от съдействие и само ти мо-
жеш да ми помогнеш.
– 73 –
Заръката
Бях забравил какво лабиринтообразно и кафкиан-

ско място беше тази болница, с мрачните си коридори
и флуоресцентни лампи с трепкаща светлина. Отне ми
повече от половин час да намеря стаята, която Титус
делеше с някакъв старец на прага на смъртта.
Съседът ми вдигна ръка за поздрав и се усмих-
на смирено. Небръснат, облечен в зелена пижама, той
ме гледаше от леглото и сякаш само за един ден беше
остарял с десет години. Виждайки го толкова безпомо-
щен, включен на системи, ме обзе дълбока тъга. Опи-
тах се да я неутрализирам с помощта на собствената
му магическа формула:
– Най-накрая си дадохте почивка, макар че този
хотел е доста долнопробен.
– Млъкни, чуваш ли? Получих пристъп на гръдна
жаба, но ще оцелея. Радвам се, че дойде.
В същия момент в стаята влезе медицинска сес-
тра с похотлив поглед и се захвана да обслужва сък-
вартиранта му.
– Тук е страхотно, всичко си имате – пошегувах се
аз. – Защо бяхте написали в бележката, че само аз мога
– 74 –
да ви помогна?
– Това, за което ще те помоля, няма нищо общо с
болницата. Много по-сериозно е.
Седнах до него и се настроих да чуя нещо ексцен-
трично. Естествено, не грешах.
– Знаеш, че живея от книгите си – каза той. – Не
мога да занемаря работата си, докато стоя затворен
тук. Казват, че ще трябва да остана поне три седмици,
защото има риск кризата да се повтори.
– В такъв случай се налага да почивате. Ако имате
нужда от пари, аз мога...
– Благодаря ти, но не става дума за това – прекъсна
ме той. – Важното сега е да се справя с препятствието.
На моята възраст не мога да си позволя да пропускам
възможности, иначе издателствата ще ме зачеркнат.
– Не разбирам.
– Виж, точно преди два дни получих поръчка от
един доста несговорчив издател – от онези, които не
приемат закъснения. Ако разбере какво ми се е случи-
ло, ще намери друг съставител и няма да ме потърси
повече. За мен е важно той да продължава да ми дава
работа, когато изляза оттук.
– И какво общо имам аз? Искате да говоря с него
и да му обясня ситуацията?
– Не! – възкликна той ядосан. – Точно това не бива
да се случва. Трябва да си мисли, че работя активно и
че книгата ще му бъде предадена в уговорения срок.
Тя е първата в поредицата, след нея идват още две, раз-
бираш ли? Ако не се справя, ще остана вън от играта.
– Ами не виждам никакво решение – отвърнах аз.
– Освен ако не излетите от тази болница с помощта на
– 75 –
някаква магия.
– Точно за магия става дума – каза той с ентусиа-
зиран поглед. – Веднъж да уцелиш десетката!
– Продължавам да не разбирам нищо.
– Хайде, Самуел, прояви малко въображение! Мо
ля те да поемеш тази задача вместо мен.
– Какво? Не вярвам да искате да се заема със
съставянето на една от вашите вдъхновяващи книги...
– Точно това искам. Аз ще ти давам напътствия
оттук, за да ти е по-лесно. Можеш да вземеш ключове-
те от апартамента и да използваш бюрото ми. За целта
съм подготвил един документ на компютъра.
Ако Титус не беше на прага на смъртта, щях прос-
то да изхвърча оттам и да не го потърся повече. Не
може да се иска подобно нещо от университетски пре-
подавател, който работи с цитати, бележки под линия
и библиографии.
– Предполагам, че не мога да откажа – промълвих
аз.
– Така е, не можеш.
– Как ще се казва книгата?
– Кратък курс по ежедневна магия.
– 76 –
Последният филм на Мерилин
Върнах се вкъщи. Бях потиснат от бремето, което

се беше стоварило върху плещите ми. Не ми ли стига-
ше да подготвям лекции, да поправям домашни и да
поддържам къщата в приличен вид, та сега трябваше
да се превъплътя в стария съставител, за да изпълня
тази непосилна за мен задача!
Преди да вляза в апартамента си, изпитах нуж-
да да посетя кабинета на Титус, подобно на терорист,
който проучва терена за извършване на атентат.
Когато отворих вратата, се почувствах странно
спокоен, сякаш това място винаги е било мой дом и е
съвсем нормално да го използвам. Светнах лампата в
коридора, в края на който ме чакаше Странникът над
морето от мъгла. Спрях отново да го погледам.
„Сега съм още по-сам, отколкото преди” – казах
си аз.
Бях прочел във вестника, че 20,3 % от домакин-
ствата в страната се състоят само от един член. Бях
част от тази статистика – „човек-дом”, както пишеше в
статията, охлюв, прикрепен към жилището си, в което
има място само за него.
– 77 –
Всъщност сега щях да имам две жилища и два

паралелни живота. Щях да продължа да живея в своя
дом като Самуел, преподавателя по немски език, а на
горния етаж щях да посвещавам по няколко часа на
ден, за да играя ролята на Титус. Най-лошото беше, че
приемах предстоящото ми раздвояване със смущава-
що спокойствие.
Какво ли още можеше да се случи?
Погледнах бюрото на стареца в приглушената
светлина на отиващия си ден. Всичко си беше на мяс-
тото – компютърът, научнопопулярната книга, влак-
чето. Върху килима лежаха три книги – сигурно бяха
паднали от ръцете на Титус, когато беше получил кри-
зата.
Наведох се да ги вдигна. В една от тях бяха съб
рани най-известните сентенции на Сидхарта Гаутама
Буда. Другите две бяха посветени на биографиите на
Алън Уотс и Томас Мъртън.
Реших да ги отнеса вкъщи, за да започна да се
подготвям за новата си роля. Нямаше да се захвана с
работата по книгата поне до следващия ден, ако изоб-
що бях в състояние да направя нещо.
Към осем вечерта започна да ме обзема тревога.

Като че ли последните събития бяха надделели над
спокойствието ми. Трите книги лежаха на нощното
шкафче – те щяха да бъдат четивото ми за преди сън.
Изведнъж усетих, че искам да изляза от вкъщи,
въпреки че не бях свършил нищо от начертания план
за деня. В кино „Верди” даваха един от любимите ми
филми – Непригодните. Погледнах програмата във
– 78 –
вестника и видях, че все още имам време да стигна за

предпоследната прожекция.
Без много да мисля, облякох палтото си и излязох
от вкъщи с илюзията, че бягам от себе си.
Преди прожекцията прекарах известно време във
фоайето и прочетох историята на филма. Оказа се, че
това е последната роля на Мерилин Монро, а сценари-
ят е на тогавашния ѝ съпруг – Артър Милър. Създава-
нето му от начало до край било съпроводено с множес
тво абсурдни ситуации и злополуки.
Заснемането на филма продължило 111 дни и в
него, освен златокосата красавица, участвали Кларк
Гейбъл и Монтгомъри Клифт. Никой от тях не бил в
най-добрата си форма, подобно на персонажите, които
представяли.
Мерилин всеки ден закъснявала за снимките с ня-
колко часа, защото приемала толкова много успокои
телни, че било невъзможно да я събудят навреме.
Изглежда се е чувствала предадена и от тримата си
любими – Джон Кенеди, Ив Монтан и от самия Ми-
лър, който я използвал за собствената си кариера.
Когато пристигала на снимачната площадка, ра-
ботата не вървяла особено добре, тъй като тя или заб
равяла репликите си, или била толкова вяла и отнесе-
на, че режисьорът Джон Хюстън се принуждавал да
прекрати снимките.
По това време 59-годишният Кларк Гейбъл бил с
доста разклатено здраве, но това не му пречело да пие
по два литра уиски и да пуши по три кутии цигари на
ден. Истински джентълмен от старата школа, той ни-
кога не си изпускал нервите заради закъсненията на
– 79 –
Мерилин. Когато тя пристигнела, той се задоволявал

с това да я щипне по задника и да ѝ каже: „На работа,
красавице!”
В същото време Монтгомъри Клифт пък бил
пристрастен към алкохола и дрогата след автомобил-
ната катастрофа, при която лицето му било обезобра-
зено. Освен това се опитвал да се справи с хомосексу-
алността си.
На фона на всичко това Джон Хюстън изгубил
всякакъв интерес към работата и прекарвал всяка нощ
в казиното. Влизал там в единайсет вечерта и излизал
в пет сутринта. Казват, че задлъжнял с толкова много
пари, че се наложило да спре филма и да изпрати Ме-
рилин в болница, за да спечели време и да успее да се
измъкне от тази бъркотия.
Било цяло чудо, че на 5 ноември 1960 г. успели да
завършат филма. Сигурно цялото преживяване е било
доста мъчително, защото няколко дни по-късно Кларк
Гейбъл починал от сърдечен удар. Това бил послед-
ният филм и на Мерилин, която умряла от свръхдоза
наскоро след това. Отгоре на всичко, Непригодните се
оказал абсолютен касов провал.
Представянето на филма завършваше със съкра-
тената версия на молитва, написана от поета Ернесто
Карденал и посветена на актрисата:
Господи / приеми това момиче, познато по цяла-

та Земя под името Мерилин Монро [...] / което
сега се представя пред теб без грим / без импре-
сарио, без камери и автографи / самотно като
астронавт в мрака на космоса.
– 80 –
Тайната градина
На следващия ден се отправих за втори път към

външните маси на ъгловото кафене. През главата ми
още галопираха дивите коне, които Мерилин се опит-
ваше да спаси във филма. Вечерта, посветена на ки-
ното, ме беше въодушевила да си припомня и други
класически произведения на седмото изкуство, точно
когато имах най-малко време за това.
Споменът за шедьовъра на италианския неореа-
лизъм Крадци на велосипеди ме предпази да не напра-
вя някоя глупост.
Тъй като дълбоко в себе си не вярвах, че престоят
ми в кафенето ще даде резултат, беше ми хрумнала от-
чаяната идея да отида при някой гадател, за да открия
следите на Габриела. Бях чел, че полицията понякога
използва услугите на такива хора в случай на отвли-
чане или изчезване. С махало, поставено над карта, те
постепенно ограничавали територията, където може
да се намира изчезналият, докато налучкат точното
място.
Но една сцена от Крадци на велосипеди веднага ми
се притече на помощ. Главният герой отива при врачка
– 81 –
с надеждата тя да му помогне да намери откраднатия

си велосипед (с него той обикаля и разлепва афиши, за
да осигури препитанието си). Горкият човечец харчи
последните си пари, за да получи ужасяващия отговор:
„Или ще го намериш скоро, или никога няма да го на-
мериш.”
Определено външните маси на кръстовището
бяха за предпочитане.
„Проклятие!” – възкликнах наум, когато отдалеч
разпознах на една от масите неговия силует. Черната
шапка и белият шал не оставяха място за съмнение –
беше той.
За миг се изкуших да си тръгна и да не се върна
никога повече на това място. Но брадатият беше тол-
кова погълнат от ръкописа, че вероятно нямаше дори
да забележи присъствието ми. Нещо повече, онзи тип
изглеждаше достатъчно луд, за да е забравил за мен и
за останалия свят.
И наистина, когато седнах на средната маса, той
изобщо не вдигна поглед от страниците. Можех да
бъда спокоен.
Поръчах си вермут и го платих веднага, като мярка
за сигурност. В случай че Габриела пресечеше кръсто-
вището в посока към магазина за моделизъм, трябваше
веднага да хукна след нея. Не ми се щеше сервитьорът
да тръгне да ме гони в най-неподходящия момент.
В онзи четвъртък по обед суматохата от коли и
минувачи беше по-голяма от обикновено, така че тряб-
ваше да съм особено внимателен по време на шпио-
нажа си. Бях толкова съсредоточен върху минаващите
покрай мен хора, че ми трябваше известно време да
– 82 –
осъзная, че брадатият си е тръгнал и е забравил ръко-

писа върху масата.
Чувствах се задължен да го предам на сервитьора.
Лудият очевидно беше редовен клиент, така че
скоро щеше да си го потърси.
Но когато го взех, не можах да се сдържа да не му
хвърля един поглед. Дали от любопитство или просто
от скука, в крайна сметка се върнах на мястото си с ръ-
кописа в ръце. Прочетох отново заглавието – Тъмната
страна на Луната – и прелистих няколко страници, за
да разбера за какво става дума.
Попаднах на нещо като пролог:
„Всяка светлина има своя сянка. Привидно

най-обикновените хора крият в себе си цял свят,
в който се случват немислими неща. Ако по някак-
ва случайност проникнем в този свят, ни обхва-
ща чувство за нещо нередно и изпитваме страх,
сякаш сме проникнали в чужда градина.
Изведнъж си даваме сметка, че сме били слепи
за нещо, което винаги е било там. Следващата
крачка е да разширим обсега на съмнението и
тогава областта, обхваната от сенките, може
да ни отведе до неподозирани светове. В крайна
сметка обратната страна на монетата заема
същата повърхност, както и лицето ѝ.
Може да откриеш, че не си знаел нищо за човека,
с когото живееш, или че досега си затварял очи-
те си за истината. И да ти се прииска това пър-
во откровение, разкъсало сладкото всекидневие,
никога да не се е случвало.
– 83 –
Затова понякога е по-добре да не искаме да знаем

всичко.”
След като прочетох тези редове, за няколко се-

кунди останах смаян, без да знам какво да мисля. Това
предисловие по никакъв начин не даваше яснота на-
къде щяха да тръгнат нещата в следващите страници.
Заинтригуван, реших да продължа да чета, но за
късмет вдигнах поглед точно в този момент. Брадати-
ят пресичаше кръстовището с бързи крачки – изглеж
даше ядосан. По някакъв начин разбрах, че не аз съм
причина за гнева му – дори не ме поглеждаше. Оче-
видно беше ядосан на себе си, затова че беше забравил
ръкописа в кафенето. Непростима грешка.
Паникьосах се от появата му, така че веднага ос-
тавих книгата на мястото ѝ върху масата и се изпарих
по най-бързия начин, без дори да поглеждам назад.
– 84 –
Съдържание-чернова
Пристигнах вкъщи, обзет от мрачно настроение.

Срещата с брадатия и неговия ръкопис беше включи-
ла всички аларми в главата ми. Сякаш усещах, че не
е трябвало да чета този текст и че това ще доведе до
някакви последствия.
Но какво бях прочел всъщност?
Може би подобно на ефекта на пеперудата, дър-
зостта ми щеше да предизвика цял ураган от незна-
чителни събития, чиито разрушителни резултати щяха
да станат видими едва след като вече щеше да е твърде
късно.
Всичко това ми дойде наум, когато вече нямаше
какво да се направи. Вероятно нямаше да продължа да
се занимавам с тази тема, ако не се беше случило още
нещо, докато приготвях обяда си. Нещо толкова без-
обидно като включването на радиото, за мен се оказа
гръм от ясно небе.
Въртях копчето, търсейки някоя станция с хубава
музика, когато една китара от седемдесетте ме накара
да спра. Обикновено предпочитам да слушам класи-
ка или джаз, но и няколко минути рок ми се отразяват
– 85 –
добре. Изглежда предаването беше посветено на албум

на Пинк Флойд, от издаването на който се навършваше
някаква годишнина.
Прозвуча плътният и спокоен глас на радиоводе-
щия:
„...Един от най-емблематичните албуми на всич-

ки времена. От издаването му през 1973 г. досе-
га са продадени над двайсет и пет милиона ек-
земпляра. След като изпълняват парчетата на
живо, музикантите от групата се затварят в
легендарното студио на „Аби роуд”. Тонрежи-
сьор е не кой да е, а самият Алън Парсънс, кой-
то използва шестнайсет канала за смесването
на звука и с помощта на новата за времето си
технология „Долби” създава истинско произве-
дение на изкуството. Албумът е пълен с необи-
чайни изненади – например фрагменти с гласа на
портиера на студиото, който не е предполагал,
че ще бъде увековечен в записа. За нас е огромно
удоволствие да предложим на нашите слушате-
ли класиката The Dark Side of the Moon.*
С чувството за надвиснало над мен нещастие се

затворих в кабинета на Титус и се опитах да забравя за
случката. Докато се борех със съставянето на книгата,
щях да съм предпазен от онази настъпваща сянка. В
същия момент си спомних какво ми беше казал старе-
цът: „Случайността е сянката на Бог.”
– Без повече сенки, моля! – казах на невидимия си
събеседник, докато включвах компютъра.
* „Тъмната страна на Луната” – (англ.)
– 86 –
Мишима ме беше последвал до горния етаж, ся-

каш това беше най-нормалното нещо на света, и сега
дремеше под масата с влакчето. Газовата печка затоп-
ляше стаята и я изпълваше с упойващ дъх.
На десктопа на компютъра намерих документ,
озаглавен Кратък курс по ежедневна магия. Щракнах
с мишката върху него. Отвори се бързо, защото – както
щях да разбера след миг – не съдържаше почти никак-
ва информация, освен заглавието.
Титус щеше да подпише антологията с името
Франсис Амалфи – един от многобройните му псев-
доними. Тъй като се предполагаше, че аз ще се зах-
вана със съставянето на книгата, сега това беше моят
псевдоним и моята втора самоличност. Няма как да си
Самуел де Хуан, доктор по немска филология, и да из-
готвяш книги за масовия читател.
Скролнах страницата надолу, за да стигна до съ-
държанието. Това беше всичко, подготвено от Титус
– останалата част от книгата още не съществуваше.
Прочетох заглавията на главите – можеше да ми хрум-
не нещо, което да вмъкна в тях:
Съдържание (чернова)
0. Пролог: Добре дошли в света на магията
1. Съкровищата на самотата
2. Всекидневна ласка за душата
3. Цветята на случайността
4. Сърце в ръката
5.
6.
7.
– 87 –
„Не е много” – помислих си аз и се почувствах

изтощен само от мисълта за задачата, която ме чакаше.
Титус дори не беше довършил съдържанието, а сега
искаше от мен да напълня със смисъл всичко това, до-
като се превърне в книга.
Тъй като съм методичен по природа, реших да за-
върша съдържанието, преди да се захвана с книгата.
Взирах се като хипнотизиран в празното пространство
до петицата, надявайки се изведнъж да ме озари ня-
какво прозрение. Неочакваното мяукане на Мишима
ме изтръгна от вцепенението ми със силата на сатори.
– Благодаря за предложението, Мишима – казах аз
и затраках по клавишите:
5. Котешка философия
Може и да не беше най-блестящото хрумване, но

ми се стори забавно да посветя тази глава на котките,
макар че нямах никаква идея за какво ще става дума в
нея.
Въодушевен, продължих към шеста точка и ре-
ших, че ще е добре да включа нещо като речник в кни-
гата. Можех да взема някои идеи от They have a word
for it, освен ако не ми дойдеше наум нещо друго. Засе-
га щях да нарека главата:
6. Тайният език
„Звучи добре” – казах си ентусиазиран. Тъй като

всяко нещо води след себе си нещо друго, без да съзна-
вам това, вече пишех името на следващата глава. Така
– 88 –
съдържанието можеше да се приеме за завършено.
7. Любов с малки букви
Погледнах гордо това хрумване. Това беше един-

ственото заглавие, което ми изглеждаше напълно ясно.
Главата щеше да съдържа въведение за силата на дреб-
ните действия. После щях да включа списък с нещата,
които могат да отключат „любовта с малки букви”.
Придвижих се до края на страницата и написах:
1. Да предложиш мляко на някоя котка (дори и да

не ти се струва добра идея)
Това ми напомни, че трябва да отида до ветери-

нарната клиника, за да ваксинирам Мишима. Там ме
очакваше една привлекателна жена с опърничав нрав,
но с добро сърце. Такава диагноза ѝ бях поставил.
Когато изгасих компютъра, ме налегна някаква
странна умора – не толкова физическа, колкото екзис-
тенциална. Действително, не бях напреднал много, ако
изобщо всичко това имаше някакъв смисъл.
С котарака, следващ ме по петите, спрях за мо-
мент пред странника от картината, който се беше пре-
върнал в нещо като мое огледало. Казах му:
– Когато мъглата се вдигне, ще ми кажеш, нали?
– 89 –
Естествен идеал за красота
Малко по малко бях започнал да разбирам котеш-

кото поведение, затова оставих вратата на спалнята
затворена през цялата нощ, за да не се скрие Мишима
някъде из апартамента. Животното вече се беше досе
тило какво го чака, защото се опита да си отвори по
какви ли не начини.
Когато установи, че е безполезно да драска по
вратата, започна да мяука и да скача върху леглото, за
да ме събуди. Но аз бях непоколебим, макар това да ми
струваше безсънна нощ. Накрая котаракът се предаде
и сега спеше свит в краката ми.
Преди да приготвя закуската си, го затворих в
транспортната клетка. Мишима започна по-скоро да
хленчи, отколкото да мяука. Опитах се да го успокоя,
като промуших пръст през решетката и го погалих по
главата.
– В живота се случват такива неща – казах му аз.
– Не го приемай лично.
Във ветеринарната клиника един лигав питбул

чакаше ред и ни гледаше заплашително. Почти усе-
– 90 –
щах как козината на Мишима настръхва, докато стои

в клетката. Поне в този момент беше благодарен, че е
затворен в нея.
Собственикът на кучето беше младеж с бръсната
глава и с намръщено лице.
Вратата на кабинета се отвори и оттам излезе
възрастна жена с боядисана в лилаво коса и с пудел в
ръце. Питбулът стана нервен, започна да ръмжи и да
пуска лиги, но една уверена ръка го хвана за каишката
и го повдигна леко, за да притисне врата му и да го
накара да млъкне.
– Сега ще ти обърна внимание – каза ми ветери-
нарката с усмивка, преди да затвори вратата.
Мишима измяука тихо, сякаш казваше: „Опас-
ността премина.”
Докато чаках, разгледах плакатите, залепени по
стените – всички те бяха подаръци от производители
на храни за животни. Колекцията от портрети на ве-
село скачащи кучета и ангорски котки, които гледат с
взискателно изражение храната си, не издаваше добър
вкус.
Когато питбулът и стопанинът му излязоха, вля-
зох с транспортната клетка в тесния кабинет. Може би
защото беше в свои води, ветеринарката изглеждаше
много по-спокойна, отколкото при посещението ѝ в
дома ми.
– Приятно ми е, казвам се Меричел – каза тя, без
да съм я питал, и извади котарака от клетката му.
Докато ваксинираше Мишима, отново се възхи-
тих на хармоничното ѝ лице, подчертано от късата
прическа.
– 91 –
Някъде бях чел, че красотата на лицето не е ня-

какъв идеал, наложен от културата, а общо за всички
етноси понятие. Очевидно едно и също лице се оказ-
ва привлекателно за огромна част от човечеството.
Правени са дори опити с бебета в детски ясли, които
реагират по различен начин в зависимост от чертите
на лицето на жената, която се грижи за тях. Плачат,
когато видят хора с по-неправилни черти, но когато до
леглото им се приближи хармонично лице, го приемат
положително и се усмихват.
Проучването е позволило да се направи извода, че
универсалното понятие за красота се основава на си-
метрията на чертите. Несъмнено, има и други видове
красота, но бебетата не успяват да я оценят.
Меричел ми се струваше добър пример за съчета-
ние на красота и характер. Когато приключи работата
си, тя ме дари с още една усмивка. Това обаче не оз-
начаваше, че би приела поканата за топъл шоколад с
бишкоти. Предпочетох да заложа на сдържаността и
си тръгнах безмълвно оттам.
Стори ми се, че по симетричното лице на Мери-
чел се изписа леко разочарование. Вероятно щеше да
откаже, но все пак ѝ се искаше да ѝ бях предложил.
Това са мистериите на женското кокетство, в които ни-
кога не се бях осмелявал да навляза по-дълбоко.
– 92 –
Търсене и намиране
До обяд нямах нищо друго за правене. На връща-

не към вкъщи си помислих, че няма да е зле да навестя
Титус в болницата. От едната клиника трябваше да
тръгна към другата, макар в първата да имаше живот-
ни, а във втората – хора.
Използвах пътуването в метрото, за да прочета
няколко афоризма на Буда, които можеха да ми свър-
шат работа за книгата. В началото изпитвах известно
притеснение да извадя антологията, която бях открил
в апартамента на старчето. Вагонът, пълен с мрачни
лица, не изглеждаше най-доброто място за съзерца-
телно четене, но скоро разбрах, че никой не обръща
внимание на това, което правя аз или който и да било
друг. Пътниците гледаха, без да виждат, въпреки че са
с отворени очи. А това е по-лошото. Ако бяха със зат
ворени очи поне можеха да сънуват.
Това ме подсети за един фрагмент от Книга на
безпокойството на Фернанду Песоа*, който много ми
беше харесал. В него се казва, че когато спим, ние се
превръщаме отново в деца, защото в съня си не мо-
жем да нараним никого, нито да правим равносметки
* Изд. Кибеа, 1997 г. – Б. пр.
– 93 –
на живота си. Това е някаква естествена магия, заради

която и най-големият престъпник, и най-съвършеният
егоист стават святи, докато спят. Затова според автора
между убийството на спящ човек и на дете няма съ-
ществена разлика.
От португалското саудаде*– още един непреводим
термин – преминах към това, което се предполага, че е
казал Сидхарта Гаутама. Подчертах афоризмите, кои-
то ми се сториха най-значими, за да ги включа в някоя
глава:
Болката е неизбежна,
но страданието е личен избор.
Който не знае на какво да обръща внимание

и какво да игнорира,
забелязва маловажното
и пропуска същественото.
„Това съм аз” – мислех си, докато излизах от мет

рото на спирката на Клиничната болница, и почти се
ядосвах, че някой, който е живял преди две хиляди и
петстотин години, си позволява да ми дава съвети.
– И така, как вървят двете ти задачи? – попита ме

Титус.
– Започнах да попълвам съдържанието на книга-
та. А коя е втората задача? – попитах учуден.
– Да намериш Габриела, разбира се.
– Истината е, че за момента търсенето ми не дава
резултат.
* Понятие, което описва чувство на носталгия по нещо, което е било обект
на нечия любов, но вече е безвъзвратно загубено. – Б. ред.
– 94 –
– Не казах да я търсиш, а да я намериш – поясни

Титус.
– Не разбирам каква е разликата.
– Докато търсиш, погледът ти остава закотвен в
границите на твоите очаквания. Все едно, за да намеря
Бог, да тръгна да го търся под леглото, защото в моето
положение така ми е по-удобно. Разбираш ли?
Съгласих се и отново си спомних за вица за пия-
ницата, търсещ ключовете си под уличната лампа. Ти-
тус продължи:
– Затова докато търсиш, няма да намериш нищо
наистина важно.
– Какво трябва да направя в такъв случай? Да
скръстя ръце?
– Точно обратното! – подскочи Титус и почти се
изправи в леглото.
Огледах се притеснено, за да видя дали не пречим
на другия човек в стаята, но за първи път откакто бях
пристигнал, си дадох сметка, че леглото е празно.
Старият съставител ме стисна силно за ръката и
каза:
– За да намериш, трябва да се оставиш на тече-
нието. Докато се водиш от предразсъдъците си, ще си
неспособен да видиш случващото се под носа ти.
Това ме накара отново да обърна поглед към праз-
ното легло. Попитах наивно за стареца, който лежеше
там предишния път.
– Къде е отишъл?
Титус се засмя сподавено, преди да отговори:
– Ако знаех, щяха да ми дадат Нобелова награда
за всички области на науката.
– 95 –
Трудното ще направя сега, невъзможното ще
отнеме известно време
Представянето на Замъкът на Кафка разкри един-

ствено, че студентите не са разбрали абсолютно нищо
от прочетеното.
Това винаги е бил любимият ми роман на чешкия
писател (макар че пише на немски), може би защото е
най-загадъчният. Кафка го оставя недовършен и човек
може само да разсъждава какъв би могъл да е краят
на земемера К., който напразно упорства да стигне до
един замък, отдалечаващ се все повече от него.
Дали Габриела не е моят замък? Разтревожен от
тази асоциация, си припомних основните моменти от
сюжета на романа, докато вървях към външните маси
на кафенето.
Земемерът К. се лута безцелно, объркан от редица
противоречиви знаци:
1) К. пристига в потънало в сняг село, защото е
повикан да служи на господарите на замъка.
2) Когато се подслонява в странноприемницата
на селото, е уведомен по телефона, че никога няма да
може да отиде в замъка.
– 96 –
3) Малко по-късно получава писмо, в което му

потвърждават, че е одобрен да служи на господарите.
4) Кметът на селото информира К., че в замъка
нямат нужда от никакъв земемер и че неприятната си-
туация се дължи на административна грешка.
5) Същия ден получава писмо, в което го уведомя-
ват, че в замъка са много доволни от работата му като
земемер.
6) Въпреки това известие, К. не може да върши
работата си и всичките му опити да стигне до замъка
се провалят.
Замъкът е символ на най-абсурдните човешки

стремежи – като желанието за безсмъртие или опитите
ми да възкреся една любов отпреди трийсет години.
Тази мисъл ме върна отново към Титус. Той ми беше
казал, че докато търся, няма да намеря, но все пак ис-
ках да направя един последен опит.
Бях решил, че ако видя лудия в кафенето, ще про-
дължа по пътя си и няма да се върна повече. Но три-
те маси бяха празни – денят беше студен и ветровит.
Седнах отново на средната и си поръчах вермут. До-
като разтривах ръцете си, за да ги стопля, трябваше да
призная, че това място по някакъв начин ме привлича
неудържимо – така както Земята привлича Луната.
Бях жалък сателит, въртящ се около невъзможна
мечта.
С енергията на човек, който решава да направи
нещо за последен път, вперих поглед в минувачите,
пресичащи в двете посоки. Да видя отново Габриела
сред забързаната тълпа, щеше да е като да намеря игла
– 97 –
в купа сено, но исках този последен шанс.

Сякаш за да подкрепи надеждите ми, от колони-
те на кафенето зазвуча гласа на Били Холидей, който
пееше: „Трудното ще направя сега, невъзможното ще
отнеме известно време.”
Това послание ме ободри, включително и по отно-
шение на съставянето на книгата на Франсис Амалфи.
Докато си тананиках песента, отдаден на опти-
мистични мисли, пред мен изникна зловеща фигура.
Брадатият с шапката се появи от ъгъла и потъна в ме-
талния стол. Беше толкова бърз, че не ми остана време
за реакция. Миг по-късно сложи ръкописа върху ма-
сата.
Можех да пресуша вермута си на един дъх и да си
тръгна, за да не се върна повече. Но по някакъв нео-
бясним начин се чувствах прикован на мястото си. Об-
зет от странно спокойствие, продължих да съзерцавам
движението на минувачите.
„Нещо ще се случи днес” – казах си аз.
Макар да нямах причина да мисля така, някаква
стрела беше пробила тънката обвивка на подсъзнание-
то ми, за да ме предупреди за онова, което предстоеше.
Сигурно затова не се стреснах, когато човекът с шап-
ката ме попита:
– Изпитваш ли носталгия по бъдещето?
– 98 –
Успешен провал
Вятърът се усилваше, а въпросът продължаваше

да кънти в главата ми.
Колкото и странно да беше, не се учудих, че ме е
заговорил, нито че е решил да се обърне към мен на
„ти”, сякаш вече бяхме приятели. Не ме изненада и аб-
сурдният му въпрос.
Наблюдавах лицето му. Установих, че носи брада
и мустаци, за да прикрие своето прекалено закръглено
лице и хлътналата си горна устна.
Изглеждаше много спокоен, сякаш никак не бър-
заше да получи отговор.
Имах чувството, че се събуждам от дълъг сън.
Като че ли всичко това вече ми се беше случвало под
формата на репетиция и сега идваше часът на истина-
та. Беше нещо като дежавю.
В тази ситуация разумният човек би си тръгнал,
оставяйки лудия сам с нелепия му въпрос, но аз бях
решил да хвана бика за рогата. Отговорих съвсем спо-
койно:
– Не мога да изпитвам носталгия по нещо, което
още не се е случило.
– 99 –
– Само така си мислиш – отвърна той, като при-

дърпа стола си до моя, без да се отдалечава твърде
много от масата.
Приличахме на двама моряци, оставени на про-
извола на вълните, където всеки говореше от своята
пробита лодка. А морето определено беше бурно.
Брадатият отново подхвана темата:
– Малко или много всички знаем какво ще ни се
случи, тъй като в голяма степен сами избираме бъде-
щето си. Това е тайната на истинските пророци.
– Какво имаш предвид? – казах аз, като автома-
тично приех да си говорим на „ти”.
– Да четеш бъдещето е като да играеш шах. Обик-
новеният играч може да предвиди следващите два или
три хода, които ще се разиграят на шахматната дъска.
Но добрият играч вижда много по-напред. Въпрос на
логика и взаимосвързаност.
– А ти успявал ли си да предвидиш как ще се раз-
вие твоята игра?
– Да. Преди да обявят мат на царя, ще има някои
вдъхновяващи приключения. Затова изпитвам ностал-
гия по бъдещето. То ще е прекрасно и бих искал вече
да съм там.
– Доколкото зависи от теб – казах аз, следвайки
мисълта му, – не би ли могъл да ускориш играта?
Подозрението ми, че е луд, започваше да стъпва
на стабилна основа.
– Невъзможно е – отвърна той, – защото преди
това трябва да минеш през много неща, разбираш ли?
В шаха всеки ход води към следващия. Ако се намес-
ваш в играта, няма да се случи абсолютно нищо.
– 100 –
– Нека се опитам да отгатна нещо – прекъснах го

с неприсъща за мен дързост. – В този ръкопис, който
разнасяш насам-натам, е описано това бъдеще, по кое-
то изпитваш носталгия.
Брадатият направи гримаса, преди да отговори:
– Ти си умно момче. Знаех си, че мога да разчитам
на теб.
– Хюстън, имаме проблем – казах аз, без да мисля.
По всичко личеше, че започвах да се забърквам в нов
проблем.
– 11-ти април 1970-а – каза уверено той.
– Какво?
– На тази дата Аполо 13 е изстрелян в Космоса.
Лошо число, което за малко да ги прати в Ада.
– Виждам, че си суеверен.
– Нужно е да си такъв, когато знаците са толко-
ва очевидни. Аполо 13 тръгва в 13:13 ч., а сборът от
цифрите на датата е 13. Сам можеш да пресметнеш:
11/04/70.
Сметнах наум шестте цифри – действително се
получаваше тринайсет. Но това не означаваше нищо.
– Странното е, че са успели да си спасят кожите –
продължи той. – Екипажът на Аполо 13 е щял да бъде
вторият, кацнал на Луната, но когато се намират на 370
000 км от Земята, корабът претърпява фатална авария
и започва да се носи без посока в орбитата на Луната.
Това са деветдесетте най-дълги часа в космическата
надпревара.
– Явно си експерт по темата.
– Когато кислороден резервоар номер 2 експлоди-
ра, астронавтите изключват всички механизми, които
– 101 –
биха могли да спестят енергия за кораба. Хвърлят дос-

та усилия, за да се върнат в земната орбита. Цяло чудо
е, че на 17-ти април успяват да кацнат във водите на
Тихия океан, южно от островния град Паго Паго. За-
това НАСА определя мисията като „успешен провал”.
Прекрасен израз, не мислиш ли?
Замислих се, без да кажа нищо. Нямаше съмне-
ние, че онзи човек се намира на Луната, макар че стра-
ницата от книгата му, която бях прочел, не изглежда-
ше да има каквато и да било връзка с естествения ни
спътник.
Сякаш в отговор на мълчанието ми, той каза:
– Но сега не мога да се занимавам с Луната. Ще
стигнем и дотам.
Стори ми се притеснително, че използва първо
лице множествено число по въпроси като пътуване до
Луната, но се опитах да го прикрия.
– Всичко с времето си – продължи той. – Преди
това трябва да се заема с други неща.
След тези думи той ми отправи съучастнически
поглед и отпи последната глътка от кафето си. За пър-
ви път по време на разговора ни си дадох сметка, че
съм забравил да наблюдавам кръстовището. Може би
така беше по-добре.
– Е, какъв е днешният ход? – попитах аз, за да се
позабавлявам още малко с историята за шахматната
дъска.
– Моят е да открия автора на една музикална пие-
са, която много ми харесва.
– Имам някакво понятие от музика – признах аз. –
Може да успея да ти помогна. За коя пиеса става дума?
– 102 –
– На това се казва добра новина! – отвърна той

внезапно въодушевен. – Вчера гледах по телевизията
един филм. Двама съвременни вампири обитават апар-
тамент в Ню Йорк. Той губи безсмъртието си и започ-
ва да остарява с всяка следваща минута пред очите на
любимата си, която накрая го погребва като грохнал
старец. От време на време звучи тъжна мелодия, из-
пълнена на пиано. Бих искал да знам от кого е. Не ми
стана ясно от надписите.
– Да не би вампирите да са Катрин Деньов и Дей-
вид Боуи?
– Така мисля.
– Значи е на Равел. Ако не се лъжа, казваше се Бе-
сило или нещо подобно. Заглавието не е много весело.
– Може и да не е, но все пак благодаря за инфор-
мацията.
Като каза това, брадатият се изправи, сякаш вне-
запно беше изникнало нещо спешно. Остави монета
върху масата и повдигна леко шапката си, за да се сбо-
гува.
– Валдемар си тръгва – каза той.
И без да ми остави време да му кажа името си, взе
ръкописа под мишница и изчезна в посоката, от която
беше дошъл.
– 103 –
Венецианска песен на гондолиера
Изпих си вермута, но стоях като зашеметен още

известно време, докато леденият вятър ме подсети да
си тръгна.
В главата ми звучаха унилите акорди на Равел и
изведнъж изпитах желание да чуя онази пиеса. Поглед
нах часовника си. Все още можех да стигна до музи-
калния магазин преди да затвори, ако тръгнех бързо
натам.
Повече от година не бях стъпвал в малкото дюкян-
че за класическа музика на улица Талерс. Ако някъде
можеше да се намери диск на Равел, то щеше да е там.
Вместо да се отклоня към светофара, прекосих
малко безразсъдно улица Пелайо и тръгнах по пресеч-
ката ѝ Ховелянос. После свих вляво. Стигнах до мага-
зина пет минути преди да затвори.
Посрещнаха ме ленивият продавач и една пре-
лестна мелодия, която не бях слушал от години – Ве-
нецианска песен на гондолиера от Песни без думи на
Менделсон. Тя също е пиеса за пиано, като тази на Ра-
вел, но е изключително лирична.
Реших, че Бесилото може да почака и автоматич-
– 104 –
но се насочих от съвременните композитори към пред-

ставителите на романтизма. Преди да открия диска, с
който смятах да се прибера у дома, аз притворих очи
и изчаках да затихнат и последните ноти на Песен на
гондолиера. Когато отворих очи, сърцето ми подскочи
така, че за малко да припадна. От другата страна на
щанда стоеше Габриела.
Макар да ни деляха само няколко сантиметра –
дори усещах уханието на къдравата ѝ черна коса, – тя
не ме забеляза. Примигваше с очи, докато търсеше
нещо на един от щандовете.
Идваше ми да избягам, обхвана ме паника, но се
опитах да се овладея. Затаих дъх в очакване Габриела
да вдигне глава.
Когато това се случи, сърцето ми започна да бие
като военен барабан. Успях за няколко секунди да се
насладя на съзвездието от лунички по бузите ѝ, преди
тя да ми отправи въпросителен поглед.
Първата стъпка от моя страна не беше особено
блестяща:
– Здравей.
На лицето ѝ се изписа объркано изражение. Стори
ми се нормално – аз също се чувствах като зашеметен.
Накрая по най-непохватния начин се опитах да разчу-
пя леда:
– Помниш ли ме?
Тя се вгледа в мен с бадемовидните си очи и вед-
нага след това каза:
– Не. Какво искате?
Отговорът ѝ така ме зашлеви, че не бях сигурен
дали искам да продължа. Ако всичко беше просто една
– 105 –
илюзия и тя изобщо не ме помнеше, щях да стана за

смях. Въпреки това, реших да продължа:
– Преди много години – казах аз – в един неокла-
сически дворец от дясната страна на Лас Рамблас... иг-
раехме на криеница и...
– Не разбирам за какво говорите – отвърна тя раз-
тревожена. – Мисля, че сте се припознали.
След тези думи ми обърна гръб и се скри в другия
край на магазина.
Пламнал от срам, излязох оттам без никаква му-
зика, освен тази на разбитото ми сърце.
– 106 –
Магически фенер
За да разсея тъгата си, започнах да обмислям

всичко, което се беше случило през деня. Това беше
най-необикновеният следобед в живота ми – след За-
мъкът и разговора с Валдемар, се бях срещнал очи в
очи с Габриела, която дори не ме позна.
Защо тогава ме беше погледнала така настойчи-
во на светофара? Дори се беше обърнала, за да ми от-
прави един последен поглед, преди да продължи. Или
всичко е било бълнуване, дължащо се на високата тем-
пература?
По пътя към вкъщи си припомних многократно
тази сцена, както и случката в музикалния магазин.
Накрая стигнах до единствения логичен извод – погле-
дите ни просто се бяха пресекли на светофара, а после
тя се беше обърнала по случайност. Всички се обръ-
щаме понякога, докато ходим по улицата.
Нямаше съмнение, че именно тя беше събудила
сърцето ми с целувката на пеперудата преди трийсет го-
дини. Проблемът беше, че Габриела изобщо не си спом-
няше. Може би тогава онази случка от детството не е
означавала нищо особено за нея, а още по-малко сега.
– 107 –
За първи път приех болезнения факт, че аз съм не-

забележим мъж. Но най-абсурдното беше, че въпреки
всичко се чувствах безвъзвратно влюбен в нея.
Когато се прибрах у дома, ми се прииска да хукна

към болницата, за да споделя страданията си със ста-
реца. Нали казват, че споделената скръб е наполовина
по-лека.
В крайна сметка се отказах. Приех поражение-
то си и не исках да сипвам повече сол в раната. За да
облекча болката, смятах да направя единственото, за
което ме биваше – да работя. Тръгнах по стълбите, на-
товарен с купчина книги. Бях доволен, че съм приел
допълнителната работа на горния етаж.
След задължителното спиране пред Странника,
се настаних на бюрото на Титус с намерението да нап
редна в изпълнението на задачата.
Бях преписал заглавията от съдържанието на от-
делни страници от файла, за да мога да запълвам гла-
вите с всичко, което ми хрумне. Хвърлих поглед на
последната част, „Любов с малки букви”, и добавих
нов ключ към вселенската любов:
2. Да говориш с непознат
Трябваше да го включа, тъй като разговорът с

Валдемар ме беше насочил към Равел, а той – към му-
зикалния магазин. Там песента на гондолиера на Мен-
делсон ме беше отвела по незнайни канали до Габрие-
ла. Но нямаше как да не се запитам – за какво ми беше
всичко това?
– 108 –
Веднага изоставих тази глава и се захванах с дру-

га – „Сърце в ръката”. Докато препрочитах Вертер,
за да подготвя лекциите си, ми беше попаднал един
пасаж, в който Вертер споделя с приятеля си своите
трогателни размишления за мистериите на любовта.
Макар да бях чел романа в студентските си го-
дини, избраният от книгата пасаж сега придобиваше
ново значение – някакво трагично измерение, запазе-
но само за безнадеждно влюбените. С дълбока тъга за-
почнах да преписвам текста:
Вилхелме, какво е за света нашето сърце без лю-

бов? Каквото е един магически фенер без свет-
лина! Щом поднесеш лампичката вътре и на бя-
лата ти стена се явяват най-пъстри картини!
И макар да е само това, само кратковременни
призраци, все пак то ни прави честити, когато
ние като момчета стоим пред него и се възхища-
ваме на чудните видения. Днес не можах да оти-
да при Лоте; едно общество, което не можах да
избягна, ме задържа. Какво трябваше да сторя?
Пратих у тях слугата си само за да имам около
себе си един човек, който е бил днес близо до нея.
С какво нетърпение го очаквах, с каква радост го
посрещнах! Бих му хванал с радост главата и бих
го целунал, ако не беше ме срам.
Разказват за болонския камък, че когато го сло-
жиш на слънце, той притеглял лъчите му и све-
тел известно време и през нощта. Такова нещо
бе за мене днес прислужникът. Чувството, че
нейните очи са се спирали на лицето му, на стра-
– 109 –
ните му, на копчетата и яката на дрехата му,

ми правеше всичко това тъй свято, тъй скъпо!
В него миг не бих дал това момче дори за хиляда
талера. Беше ми така хубаво в негово присъст-
вие! Да те пази бог да не се смееш на това! Вил-
хелме, може ли да са призраци това, щом нам ни
е хубаво? *
* Гьоте, Йохан Волфганг. Страданията на младия Вертер. Изд. Народна

култура, 1956. Превод от немски: Асен Разцветников. – Б. пр.
– 110 –
III
Печалното очарование на нещата
Гондолиерът се завръща
Една седмица след онзи тъжен и странен следо-

бед получих нов знак, който ме накара да застана на-
щрек. Сутринта ми беше свободна, така че реших да
подредя къщата. Потърсих радиостанцията с класиче-
ска музика.
Миех насъбралата се купчина чинии със засъхна-
ла по тях храна, когато радиоводещият спомена Песни
без думи. В очакване да открия в думите му някакво
скрито послание, спрях чешмата и увеличих звука:
„...През 1828 г. Фани – любимата сестра на компо-

зитора, получава от него като подарък за рожде-
ния си ден пиесата Песен без думи. По това време
Менделсон е на деветнайсет години. В по-ната-
тъшното си развитие той сътворява и други крат-
ки пиеси за пиано. Първият цикъл от Песни или
Романси без думи излиза през 1832 г. и се радва на
огромен успех сред тогавашните представители
на буржоазията, които започват да поставят пиана
в домашните си салони и много харесват този тип
кратки пиеси. Въпреки недвусмисленото „песни
– 113 –
без думи“, хората от викторианската епоха започ-

ват да ги кръщават с доста превзети имена като
Изгубеното щастие или още по-абсурдни като
Сватбата на пчелата*, с убеждението, че в тези
музикални миниатюри се крие някакъв сюжет. Но
и самият Менделсон дава своя принос в озаглавя-
ването на някои емблематични пиеси от Песни без
думи като например Венецианска песен на гондо-
лиера, която ще чуем сега.“
„Ето я отново” – казах си аз като наострих уши и

притворих очи, за да се насладя на мелодията.
Най-странното беше, че не я познах. Вместо ме-
ланхоличната пиеса, която бях слушал на една ръка
разстояние от Габриела, сега звучеше много по-бавна
и тържествена мелодия, макар и не по-малко прекрас-
на.
Със сигурност не беше песента на гондолиера,
която помнех. Дали беше грешка на водещия или аз
бях объркал някоя „пчела, която се жени“ с гондолиер?
Още една загадка за личния ми архив.
Когато музиката спря, пуснах прахосмукачката,
а Мишима се приготви за схватка с шумната машина,
като съскаше и скачаше около нея.
– Утре ще си поговорим с теб – казах му аз. – Ще
ми помогнеш да напиша главата за котешката филосо-
фия.
Когато приключих с домашните си задачи, можех

да избирам между три възможности: да остана вкъщи
и да чета, да се кача в апартамента на Титус или да
* Испанско популярно название на Песен на вретеното. – Б.пр.
– 114 –
изляза навън. Погледнах часовника си и видях, че ми-

нава дванайсет.
„Идеално време за един вермут” – помислих си аз.
Излязох на улицата и се насочих към кафенето, в което
не бях стъпвал цяла седмица.
Когато вече бях извън пределите на квартал Гра-
сия, се сетих, че дължа едно посещение на Титус. Не
бях говорил с него след неочакваната ми среща с Габ
риела, така че сега трябваше да се изправя пред болез-
неното изпитание да му обясня какво се случи. Може
би именно заради това бях избягвал срещата с него и
бях потърсил убежище в университетските си часове и
в съставянето на книгата на Франсис Амалфи.
Чувствах се изтощен от домакинската работа, за-
това хванах едно такси, за да се отпусна, докато пъту-
вам към моя приятел и изповедник.
Шофьорът беше широкоплещест мъж с прошаре-
на коса, хваната на „индианска“ конска опашка. Както
повечето таксиджии, имаше желание да си побъбрим.
След като му казах накъде пътувам, той реши да ме
информира за последните новини:
– Една деветдесетгодишна старица получила пис-
мо от 1937 година. Какво ще кажете за скоростта на
пощенските услуги, а?
– Сериозно? – отвърнах с престорен интерес.
– Съвсем сериозно. Написал го е годеникът ѝ, до-
като бил на фронта при река Ебро по време на граж-
данската война. Умрял на бойното поле. Може да се
каже, че писмото е дошло от отвъдното.
– И как е реагирала получателката?
– Плакала дълго. Нормално е, сигурно случката е
– 115 –
събудила у нея много спомени.

– Предполагам.
– И друг път са се случвали такива неща – про-
дължи таксиджията. – Преди няколко години в някак-
во мазе откриха чувал с писма, които бяха стояли там
цяла вечност. Директорът на пощенската служба тряб-
ваше да дава обяснения, за да избегне скандала.
– И какво каза?
– Някаква глупост от рода на: „Никой да не се тре-
вожи, в чувала не е имало нито едно любовно писмо.”
– 116 –
Ефектен удар
Когато пристигнах в болницата, намерих леглото

на Титус празно. Съобщиха ми, че са го изпратили на
изследвания. Мислех да го почакам, но сестрата с по-
хотливия поглед ме подкани да си тръгвам.
– Ще му е нужна почивка, когато се върне – каза тя.
Тогава се сетих за космическите изследвания на
Валдемар. Без повече да мисля, се насочих към ка-
фенето на ъгъла. Нямах никаква причина за това, но
може би се нуждаех от малко човешка топлина – живе-
ех в ледена и мрачна атмосфера, като на Луната.
Докато прекосявах пеш квартал Енсанче, се чудех
с какво ли би могъл да се занимава онзи тип. Не мо-
жех да си го представя да работи нещо сериозно, ма-
кар хубавите му дрехи да издаваха, че няма финансови
проблеми. Все нещо трябваше да прави, освен ако не
живееше от наследство. Точно това ми се струваше
притеснително – ако подобен образ може да стане част
от системата, значи никой не е в безопасност.
Когато стигнах до кръстовището, видях, че Вал-
демар тъкмо става от масата и взима ръкописа си, ка-
нейки се да си тръгне. Настигнах го, докато поемаше с
– 117 –
енергична стъпка в някаква неопределена посока.

Поздрави ме, без да забави ход. Тръгнах редом с
него под лъчите на капризното слънце, което никак не
топлеше.
– Успя ли да откриеш пиесата на Равел? – попитах
го аз, колкото да подхвана някакъв разговор.
– Не ми е притрябвала – отвърна той грубо. – Нали
ми каза, че е Бесило. Това е всичко, което трябваше да
знам.
– Значи просто си искал да разбереш как се казва?
– Да, обичам да наричам нещата с имената им. А
ти?
Докато вървяхме по един от страничните трото-
ари на площад Каталуня, се сетих за загадката около
Песен на гондолиера на Менделсон и я споделих с Вал-
демар.
– Услуга за услуга – отговори той, без да забавя
темпото. – Заведи ме в някой музикален магазин и вед-
нага ще изясним въпроса. Много ме бива в четенето на
обложки на дискове.
Заведох го до магазина за класическа музика. Как-
то и предишния път, оставаха няколко минути до обед-
ната почивка.
Бяхме прекрачили наполовина прага, когато им-
пулсивно дръпнах Валдемар и изскочихме обратно
на улица Талерс. Той не се изненада ни най-малко от
действията ми и продължихме да вървим със същото
темпо.
– Стига сме говорили за музика – казах му аз. –
Мога ли да те поканя на обяд? Сещам се за един добър
ресторант наблизо.
– 118 –
Той прие с леко кимване. А аз се опитвах да успо-

коя сърцето си, което биеше лудо след като отново бях
зърнал Габриела в магазина.
– 119 –
Когато отидем на Луната
Поведох го през лабиринта от тесни улички, до-

като стигнахме „Ромеско” – малък ресторант в Ел Ра-
вал*, към който се чувствам някак привързан. Докато
вървяхме, Валдемар не обели и дума, което ми даде
възможност да премисля случилото се.
Изведнъж всичко ми стана ясно и започнах да се
смея сам на себе си, че не съм го разбрал по-рано. Но-
вото появяване на Габриела в магазина за дискове не
беше някакво чудо на случайността – тя просто рабо-
теше там! Понякога ни е нужно да се въртим дълго в
кръг, докато проумеем очевидното.
Това откритие по някакъв начин беше окуражава-
що, защото сега вече знаех къде мога да я намеря. Не
беше нужно повече да стоя на стража в кафенето и да я
чакам да мине. Беше достатъчно да отида в магазина.
От друга страна, това не решаваше основния проблем
– Габриела не ме беше познала, нито беше показала
някакво отношение към детските ми спомени. За нея
* Най-бедният квартал на Стария град в Барселона, известен с тълпите

преселници от Северна Африка и Пакистан. Южната му част е позната
като Ел Бари Шинес или Китайския квартал – многолюдно сборище на
жрици на любовта, травестити и наркодилъри. – Б. пр.
– 120 –
аз бях абсолютно непознат и най-близкият контакт по-

между ни, на който можех да се надявам, беше да купя
някой диск от нея.
Точно това реших да направя.
Успяхме да се настаним на единствената свобод-
на маса в ресторанта, преди да се изсипе цяла тълпа
от нискобюджетни туристи. Там се предлагаха само
обикновени ястия, така че поръчах салата, риба и бу-
тилка бяло вино за двама ни.
– Нямам много време – каза Валдемар.
– Тук всичко става бързо, не се притеснявай. Къде
трябва да ходиш?
– Искам да продължа с проучването си.
Той опита бялото вино и няколко пъти потропа
с показалеца си върху дебелия ръкопис, лежащ вър-
ху масата. После подсуши устата си със салфетката и
каза:
– Човечеството го чака прекрасно бъдеще.
Останах безмълвен. Като в някакво ново дежавю
ми се стори, че не за първи път чувам подобно абсурд-
но твърдение.
– На това се казва оптимизъм – отвърнах аз. – Но
какво общо имат думите ти с книгата?
– Много. Посветил съм се на този ръкопис, защо-
то не мога да правя нищо друго, откакто изпитвам нос-
талгия по бъдещето.
– Спомена ми нещо по този въпрос. Знаеш къде
ще бъдеш след известно време и нямаш търпение да
стигнеш там, защото ще е невероятно. Нали не греша?
А какво общо има това с Луната?
Валдемар повдигна с вилицата си парче бяла риба
– 121 –
и внимателно го огледа, преди да го поднесе към уста-

та си. После ми отговори:
– Тази книга вече е претърпяла много промени.
Може би дори е погрешно да я наричам така, защото
под „книга” разбираме нещо завършено и приключе-
но. Това е нещо друго – чудовище, което се разтегля и
се деформира всеки път, когато се отворят нови пъти-
ща. Да го наречем съдба. Да го наречем живот.
– А заглавието – Тъмната страна на Луната –
дали се отнася до огромната скална маса на небето,
или е символично?
– И двете – отвърна той с внезапен проблясък на
ентусиазъм в погледа. – Да кажем, че започнах с чис-
то научно изследване, което доведе до последствия на
други равнища.
– Значи си физик?
– Нещо подобно. Селенолог* съм, но ме изритаха
от академичните среди. Имах проблеми с колегите за-
ради хипотезата си. Учените са много консервативни
хора. На пръв поглед изглежда, че търсят истината, но
всъщност ги е страх да открият нещо отвъд това, кое-
то са склонни да приемат. Предпочитат да си затварят
очите.
– А ти си видял нещо, така ли? Каква беше твоята
теория?
– Всъщност не е нищо повече от предположение,
работна хипотеза. Стигнах до извода, че на Луната хо-
рата не остаряват.
– На какво се основава това предположение? – по-
питах впечатлен. – В крайна сметка, все още никой не
е живял на Луната. Астронавтите са били там съвсем
* Селенология – дял на астрономията, който изучава Луната. – Б. пр.
– 122 –
за кратко, нали?
– Така казват. Самуел, ти уцели десетката.
За първи път произнасяше името ми. Това вероят-
но означаваше, че съм преодолял етапа на инициация-
та и вече можех да се докосна до върховното познание.
Той продължи:
– Тогава се опитвах да докажа, че съществува пря-
ка връзка между окисляването на клетките и земната
гравитация. Когато започнах да изследвам данните,
събрани от различните мисии на Луната, се усъмних,
че някога там е стъпвало човешко същество. Открих
твърде много пропуски. Това би обяснило защо днес,
когато технологиите са толкова напреднали, никой не
е успял да стигне отново до естествения ни спътник.
– Има филм на тази тема – отбелязах аз. – Накрая
лъжливите астронавти нахълтват в едно гробище, в
което излъчват на екран собственото им погребение.
– Предполагам, че има и други хора, които мислят
като мен – каза той видимо ядосан, – но моята работа
беше съсредоточена върху безсмъртието. За съжале-
ние, не успях да докажа нищо, защото тези мисии или
изобщо не са се случили, или пък постиженията им са
били толкова незначителни, че сякаш не са съществу-
вали.
– Откога се занимаваш с Луната?
– Когато бях съвсем малък, мечтата ми беше да
пътувам до там. През шейсетте години изглеждаше
ясно, че до две-три десетилетия всеки ще може да пъ-
тува до Луната. Затова се чувствам измамен.
– Но въпреки това говориш за прекрасно бъдеще.
– Защото разбрах, че накрая ще стигнем до там.
– 123 –
На Земята ще има такъв катаклизъм, че няма да имаме

друг избор, освен да се заселим на Луната. Тогава ще
открием, че сме безсмъртни. Щастлив край.
– 124 –
Къщата с огледалата
Когато се нахранихме, Валдемар потегли към своя

собствен свят. Останах сам със сметката и с двата часа,
които трябваше да чакам, докато музикалният магазин
отвори отново.
Една изгладняла компания напираше да се наста-
ни на моята маса. Станах, без да знам накъде да вървя
с моите главоблъсканици. За да избегна стълпотворе-
нието по улица Рамблас, тръгнах към вътрешността на
квартал Равал. Скитах се сред кабините за междуна-
родни телефонни разговори и видеоклубовете на па-
кистанците.
Без да усетя стигнах до бар „Марсилия” – едно
колкото магично, толкова и декадентско място, което
не бях посещавал от студентските си години. Навреме-
то беше любимият ми бар заради бохемската атмосфе-
ра и огледалата, които покриват всички стени.
Влязох, воден от носталгията, за да се уверя, че
в общи линии нищо не се е променило. Същите стари
огледала и бутилки-столетници, покрити с прах, същи-
те плакати отпреди десетилетия, отправящи към по-
сетителите предупреждения като: ЗАБРАНЕНО Е ДА
– 125 –
СЕ ПЕЕ или ЗАБРАНЕНО ПАРКИРАНЕТО.

В този час имаше много свободни маси. Седнах
на една от тях. Някъде бях чел, че това е най-старото
кафене в Барселона, отворило врати в далечната 1820
г. Сред прочутите му посетители бил драматургът
Жан Жене, който като млад проституирал в Китайския
квартал, наричан сега Равал или Равалстан.
Сервитьор с южноамерикански акцент ми серви-
ра кафе и прекъсна мислената ми разходка из вече не-
съществуващия град.
Погледнах часовника си – беше три и половина.
След малко повече от час щях да видя отново Габрие-
ла. Само при мисълта за срещата ни ми избиваше сту-
дена пот и пулсът ми се ускоряваше. Това бяха послед-
ствията от пожар, който считах за угаснал.
Когато днес преди обяд я видях отново, бях из-
питал едновременно физическа болка и главозамайва-
ща празнота. Сякаш бях на ръба на дълбока пропаст и
Габриела беше последното нещо, за което можех да се
хвана, преди да полетя. В онзи момент си помислих, че
ще умра от мъка, ако трябва да се откажа от нея.
Докато прехвърлях през ума си всичко това, ус-
танових, че очите ми се навлажняват. На отсрещната
маса седеше стара пияница, която ме наблюдаваше с
майчинска загриженост, докато пушеше някаква тежка
цигара. Тя кашляше след всяко дръпване, но в очите ѝ
открих състраданието на човек, който е изживял всич-
ките си страсти и най-после е свободен.
В същия момент сервитьорът се приближи до ма-
сата ѝ със специалитета на заведението – чаша абсент
и придружаващата го лъжичка с горяща бучка захар,
– 126 –
предварително напоена в питието. Старата жена от-

клони погледа си от мен и се концентрира върху ал-
химията на пламъка, при угасването на който щеше да
погълне на няколко глътки затопления алкохол.
Тази сцена ми накара да си спомня за една стихо-
сбирка на Буковски. Той никога не е бил сред любими-
те ми автори, но мисля, че заслужава почетно място в
литературата, дори само заради заглавието на една от
книгите му:
ДА ГОРИШ ВЪВ ВОДА,

ДА СЕ ДАВИШ В ОГЪН *
* Burning in Water, Drowning in Flame. – Б. пр.
– 127 –
Чинаски и компания
Бях нервен и изпих кафето си на един дъх. Изля-

зох навън да се поразтъпча и да обмисля какво да пра-
вя с Габриела. Стигнах до извода, че ще е най-добре
да се държа като обикновен клиент и да ѝ кажа, че съ-
жалявам за идиотското си поведение при предишната
ни среща – с други думи, да се извиня за това, че не ме
беше познала.
За да се разсея от мъчителното безпокойство, кое-
то тази случка предизвикваше у мен, отново се замис
лих за Буковски – още един германец, отпътувал към
Съединените щати в зората на нацизма. Лично мен ни-
кога не са ме трогвали мръсните авантюри на Чинаски
– алтер его на автора. Но след като прочетох един не-
гов анекдот, разбрах, че е велик образ.
Веднъж, когато Буковски пътувал с влак по за-
падното крайбрежие, някакво момче седнало до него,
погледнало океана и му казало: „Морето изобщо не е
красиво.” Той се трогнал, защото до онзи момент не
си давал сметка за нещо толкова очевидно. Решил, че
малкият е гений.
Още от съвсем малки ни карат да мислим, че мо-
– 128 –
рето е красиво, без да ни дадат възможност сами да

решим дали наистина е така.
Потънал в тези мисли, ходех по улиците, когато
някой ме дръпна за ръкава. Сякаш се събудих от дъл-
бок сън. Видях млад арабин, облечен в бурнус.* Стое-
ше до една телефонна кабина и държеше слушалката
в ръката си.
– Има още време за разговори.
– Какво?
– Има още трийсет цента. Ако затворя, ще ги глът-
не телефонната компания, а не искам да останат за тях.
Хайде, обади се на гаджето си.
Той ми връчи слушалката и тръгна нанякъде, като
си подсвиркваше. Не успях дори да му благодаря. Ня-
мах гадже, нито приятели, така че трябваше да измис-
ля на кого да позвъня, за да не отиде на вятъра жестът
на арабина.
Спомних си, че бях записал номера на Клинич-
ната болница, в случай че ми се наложеше да говоря
с Титус. Реших да му се обадя и да го питам как са
минали изследванията.
След като чаках почти две минути, чух сподаве-
ния му глас в слушалката:
– Добре съм, не е нужно да се тревожиш за мен.
Как върви книгата, която ти възложих?
„По дяволите” – казах си наум. Истината е, че не
бях напреднал много, така че бързо смених темата. За-
почнах да му разказвам последните новини.
– Запознах се с един тип, Валдемар, който ми го-
вори за науката също като вас.
– Сигурно това е белег на епохата – отвърна ста-
* Мъжка бяла горна дреха, подобна на халат, носена от арабите. – Б. пр.
– 129 –
рецът. – А какво става с Габриела?

– Най-накрая я открих. Работи в музикален мага-
зин. Но ситуацията е направо безнадеждна, защото тя
не си спомня за мен.
– Няма значение. Засега отиди да си купиш някак-
ва музика. Нали знаеш какво казват...
Така и не узнах, защото точно тогава кредитът се
изчерпа и връзката прекъсна. Прерових джобовете си,
за да открия някоя монета, но имах само десет цента,
които не стигаха за градски разговор.
Обзет от съмнения, напуснах кабината и поех по
улицата, развълнуван като войник, който се стяга за
фронта.
– 130 –
Песни
Казват, че секунди преди вдигането на завесата

добрите театрални актьори изпитват непоносимо нап
режение, но то изчезва в момента, в който представле-
нието започне.
Нещо подобно се случи с мен, когато стигнах до
целта си. Изведнъж се почувствах спокоен, готов да
обикалям непохватно между рафтовете с дискове, как-
то правят всички любители на класическата музика.
Полюлявайки се в такта на някаква твърде бавна мело-
дия, изпълнявана от струнен квартет, се насочих към
буква „М”, за да разгадая мистерията около гондоли-
ерските песни на Менделсон.
Имах си тактика – макар да знаех, че тя е там, бях
успял да насоча всичките си сетива към онзи щанд, ся-
каш от това зависеше животът ми. Но нямаше как да
не се слисам, когато забелязах, че Габриела се прибли-
жава към мен като нежна сянка. Докато преглеждах
набързо дисковете, видях с крайчеца на окото си, че тя
ме наблюдава с едва забележима усмивка.
Обърнах се към нея. Бях решил да изиграя ролята
на раздразнен клиент, който не е оставен да се рови
– 131 –
на спокойствие сред дисковете. Но когато застанахме

лице в лице, от устата ми излезе нещо съвсем различ-
но. Умът предполага, сърцето разполага.
– Съжалявам за объркването онзи ден. Мислех,
че...
– Няма значение – каза тя с усмивка. – Мога ли да
ти помогна с нещо?
„И още как!” – помислих си аз. Но трябваше да се
придържам към сценария.
– Търся мелодията, която чух тук миналата сед-
мица. Пиеса за пиано от Песни без думи. Мислех, че
се казва Венецианска песен на гондолиера, но вече не
съм сигурен.
– Коя от тях?
– Значи не е само една? – отвърнах аз, опитвай-
ки се да изглеждам спокоен, но това изобщо не беше
лесно.
– Има три или четири песни на Менделсон с това
заглавие.
– Добре, искам да си устроя празненство с всички
тези гондолиери – казах аз, опитвайки се да бъда заба-
вен. – Коя версия ще ми препоръчаш?
Габриела ми обърна гръб и започна да преглежда
дисковете с нежни движения. Възползвах се от случая,
за да се възхитя на красивата ѝ къдрава коса, толкова
наситено черна, че сякаш имаше синкави отблясъци.
Накрая тя каза:
– Има две много добри изпълнения – пълната вер-
сия на Баренбойм и селекцията на Андраш Шиф.
– Нека да е Баренбойм. Искам да чуя всички
песни.
– 132 –
– В момента го няма в наличност. Останал ми е

само Шиф – отвърна тя и ми подаде диск със снимка
на някакъв розовобузест тип на обложката и надпис
Lieder ohne Worte.*
Задържах го в ръцете си за няколко секунди, дока-
то обмислях как да постъпя. От една страна, исках да
отнеса песните вкъщи, за да „изгоря във водата на съл-
зите си и да се удавя в огъня на страстта си“. От друга
страна, така щях да изгубя възможността да видя от-
ново Габриела.
Имаше и междинен вариант, който щеше да ми
струва двойно по-скъпо.
– Искам и двете версии – казах аз, решен да купя
диска на румения пианист. – Можеш ли да поръчаш
диска на Баренбойм?
– Разбира се. До няколко дни ще бъде тук. Ще ти
се обадим, когато пристигне. Дай ми телефонния си
номер.
Продиктувах номера – по някакъв абсурден начин
се чувствах доволен, че тя ще го има. Щеше да ѝ пос-
лужи само, за да ми съобщи за пристигането на диска,
но във въображението ми това се беше превърнало в
цяла любовна среща.
– В такъв случай, ще се видим след няколко дни
– каза тя, преди да ме дари с последната си загадъчна
усмивка и да изчезне в склада.
Стори ми се, че от години не бях чувал по-хубаво
нещо.
– До скоро! – отвърнах аз зашеметен.
* Названието на цикъла от пиеси на немски език. – Б. пр.
– 133 –
Моно-но-аваре
„Няма значение” – повтарях си наум в самотата на

апартамента, докато си сипвах чаша кафе.
– Точно това е проблемът – казах на Мишима,
който имаше вид сякаш ме слуша внимателно. – Няма
значение, защото за нея аз не съществувам. Дори да не
носи табелка с името си, бих разпознал Габриела сред
милиони жени. Но тя не може да ме познае, дори кога-
то съм под носа ѝ. Толкова ли съм се променил?
Завърших речта си и се стоварих върху креслото,
докато последната дневна светлина напускаше хола.
Погледнах със свито сърце рафтовете, пълни с книги,
музикалната уредба, плакатите с портрети на Брасай,
загасената работна лампа...
Не бях в състояние да пусна диска, който току-що
бях купил. Бях завладян от японското моно-но-аваре
– печалното очарование на нещата. За мое най-голямо
съжаление, започвах все по-ясно да осъзнавам значе-
нието на този термин.
Няколко минути стоях в сумрака на стаята, докато
се осмеля да запаля лампата. Мишима ми показа одоб
рението си с мяукане. Взех от масичката речника на
– 134 –
Рейнголд, за да се потопя напълно в меланхолията си.

Причината за нея ми беше добре известна.
Въпросната дума не беше в самия речник, а в
изрезка, която пазех между страниците му. Изглеж-
да терминът е бил използван за първи път от Мотори
Норинага, японски поет от XVIII в. Той го свързва с
една изключителна чувствителност към нещата, една
нефилтрирана връзка, в която наблюдаващият се слива
с наблюдаваното. Като влюбения, който обитава сър-
цето на любимата си.
Това дълбоко преживяване поражда меланхолия,
сякаш светът по своята същност изначало носи в себе
си красивото и тъжното. Така се казва и едно от произ-
веденията на Ясунари Кавабата – първият японец, на
когото присъждат Нобелова награда.
„Може би всичко красиво е тъжно, защото е ми-
молетно като целувката на пеперудата” – помислих си
аз.
Отегчен от себе си, затворих книгата и отидох да
измия чиниите. Напоследък бях станал непоносимо
романтичен.
Докато изплаквах съдовете с топла вода, видях
Луната на небосвода – беше пълна и блестяща. Извед-
нъж ми се стори, че е много самотна там горе. Една
добра причина да я посетим.
Може би Валдемар в крайна сметка ще се окаже
прав, че в нея се крие нашето безсмъртие. Но кой ли би
искал да прекара цяла вечност на Луната?
– 135 –
Свещите на Сидхарта
В събота сутрин се събудих с щастливо усещане

– никога не сме сами, това е просто още една човешка
илюзия.
Гледката на Луната през нощта беше предизвика-
ла някаква алхимия вътре в мен, тъй като бях обхва-
нат от еуфорията на вярващите, че всичко е възможно.
Случките, които предишния ден бяха подхранвали мъ-
ката ми, сега се превръщаха в основание за надежда.
Дали не започвах да полудявам?
Слънцето беше събудило Мишима, който се про-
тягаше и прозяваше, докато правеше сутрешната си
гимнастика.
Скочих от леглото с убеждението, че съм госпо-
дар на съдбата си. Следователно не трябваше да се
страхувам от нищо, дори от Менделсон. Пуснах диска
с Песни и започнах да преглеждам наличния запас от
провизии, за да си приготвя богата закуска.
За моя радост се уверих, че версията на Андраш
Шиф е същата, която беше звучала при предпоследно-
то ми посещение в музикалния магазин. Тя беше ле-
карството, от което се нуждаех, за да възкреся образа
– 136 –
на Габриела и да си мечтая за приказни срещи. Само

вълшебство можеше да ми върне любовта от детство-
то, мимолетна като мигване с очи.
Първата песен на гондолиера ми напомни усмив-
ката на Габриела, съзвездието от лунички по бузите ѝ,
издължените ѝ красиви очи. Всичко прекрасно в живо-
та, чудесата на света, събрани само в едно лице.
За страничния наблюдател сигурно бих изглеждал
като обикновен глупак, бленуващ по време на самотна-
та си съботна закуска. Вярно, като се изключеше Ми-
шима, продължавах да съм все така сам, както и преди.
Но самотата ми сега изглеждаше гъсто населена.
Отново си припомних брънките от веригата „лю-
бов с малки букви“, които бяха довели до безразсъдна-
та ми надежда: чинийка с мляко → котка → Титус →
влакова релса (завой) → Габриела → кафене → Валде-
мар → Равел → Менделсон → Габриела → Титус (из-
следване) → кафене → Валдемар → Менделсон (два
гондолиера?) → Габриела...
Да, една гъсто населена и доста музикална само-
та. Къде щеше да ме отведе тази верига от причини
и следствия? А Луната? Какво общо имаше Луната с
Изглежда съществуваше някаква директна връзка
между моето отваряне към външния свят – Мишима,
Титус и Валдемар, да не забравяме и сестра ми и съп
руга ѝ, – и трикратното появяване на Габриела. Тя ли
беше наградата за това, че се бях опитал да помогна на
напълно непознати?
„Може би достойни за любов са само тези, които
обичат на ангро, без да отказват на едни това, което
– 137 –
дават на други” – помислих си аз.

Тази идея ме отведе към афоризма на Сидхарта
Гаутама, който бях прочел, преди да си легна. Отидох
да взема книгата със сентенциите, за да го препрочета.
Тя се беше превърнала за мен в нещо като удобна въз-
главница, върху която успокоявах мъката си.
Втората песен на гондолиера вече се беше поя-
вила на сцената, когато намерих отговора на някои от
въпросите си:
Хиляди свещи могат да бъдат запалени от ед-

на-единствена свещ и от това животът ѝ няма
да стане по-кратък. Щастието никога не нама-
лява, когато е споделено.
– 138 –
Трактат по котешка философия
Посветих съботата на бляновете си и на универси-

тетските си задължения – подготвих се за всичките си
часове през предстоящата седмица. В неделя започнах
да осъзнавам колко съм закъснял с работата по книгата
на Франсис Амалфи.
Откакто бях приел заръката на Титус, бях успял да
сътворя едва десет страници: фрагментът от Страда-
нията на младия Вертер, няколко афоризма на Буда,
главата за любовта с малки букви... Кратък курс по
ежедневна магия се нуждаеше от силен тласък, за да
се уверя, че съм способен да го завърша.
Хвърлих поглед към Мишима. Той стоеше отег-
чен на дивана като по-голямата част от човечеството.
Преди да ме обхване неделната депресия, тръгнах към
апартамента на Титус, за да се захвана с главата „Ко-
тешка философия”.
Качих се на горния етаж заедно с неотлъчно след-
ващия ме Мишима. Започвах да се убеждавам, че ние
двамата сме се превърнали в истински екип, готов да
приеме предизвикателството и да го увенчае с успех
още същия ден.
– 139 –
Включих лаптопа и започнах да подбирам доку-

ментите. В библиотеката на Титус имаше няколко по-
магала, посветени на котките, и едно от тях щеше да
ми свърши чудесна работа. Беше американска книга,
чието заглавие се превежда приблизително като 10 ду-
ховни урока, които можеш да научиш от котката си.
Авторката, Джоана Сандсмарк, казва в предговора, че
двете ѝ котки са я научили да скача, без да пада и да
мърка, когато се чувства щастлива.
Не беше лошо за начало, но ми трябваше нещо
съвсем различно.
Десетте урока не бяха убедителни за мен, защото
винаги съм свързвал котките с деветте им живота. Ре-
ших, че това ще е отправната ми точка. Обзет от някак-
во внезапно вдъхновение, започнах да пиша, поглеж-
дайки от време на време към Мишима:
I. ДУХОВЕН ЖИВОТ
Котките са много добри в медитацията, освен
че са експерти в изкуството на йога. Тези животни са
способни да останат неподвижни с часове, пътувайки
към собствения си център, но в някакъв момент да на-
правят скок във външния свят, като насочат всичките
си сетива към случващото се там. Тяхната жизненост
извира от състоянието им на покой, тъй като те не из-
разходват никаква енергия в междинните състояния.
Или действат, или си почиват. Когато действат, сякаш
животът им зависи от това. А когато си почиват, сякаш
никога повече няма да се изправят на крака. Не губят
времето си в съмнения.
– 140 –
II. ЕМОЦИОНАЛЕН ЖИВОТ

Казват, че котките са егоистични, но всъщност те
просто са умни. Те не идват при теб, щом могат да те
накарат ти да отидеш при тях. Силата им се крие в при-
видното им безразличие. Предпочитат да се оставят да
бъдат обичани, вместо да рискуват чувствата си, като
ги извадят на показ. Като добри даоисти, те действат
без да правят нищо и властват без власт. Ограничават
се в това да пазят достойнството си и да се ръководят
от капризите си. Не търсят нежност, затова я получа-
ват, без да са я искали. Кучетата имат господари, кот-
ките – слуги.
III. СЕТИВЕН ЖИВОТ

Ако имаме котка вкъщи, тя непрекъснато ще
ни уведомява на какво трябва да обърнем внимание.
Често пропускаме възможности, защото не си даваме
сметка за тях. Котките изострят сетивата си, контроли-
рат обкръжаващата ги среда и са бдителни дори към
най-малката промяна. Тяхната бдителност е спокойна,
изпълнена с активно търпение. Докато си почиват, не
губят връзка с това, което ги заобикаля, и се задей-
стват, когато е необходимо. Привидното им спокой-
ствие всъщност е концентрация, която кара събитията
да се случват в тяхна полза.
Спрях дотук – бях впечатлен, че съм успял да на-

пиша всичко това. Когато прочетох отново текста, ня-
мах усещането, че тези думи са излезли от мен. Като че
ли се бях превърнал в същински медиум, чрез когото
беше проговорил Франсис Амалфи. Но кой всъщност
– 141 –
беше Франсис Амалфи?

Мишима удряше с опашка по килима, сякаш ме
подканяше да се върна към работата си. Замислих се
за други теми, които бих могъл да развия: хигиената на
котките, способността им да се скриват навреме, поч-
ти свръхестествената им интуиция...
Урокът беше ясен – оттук нататък аз също трябва-
ше да съм бдителен. Представих си седмицата, която
ме очакваше и разбрах, че можеше да се случи какво
ли не. Тайната се крие в това да си отваряме добре очи-
те и да скачаме без страх, когато настъпи моментът.
– 142 –
Да счупиш яйцето
Заради суетнята около първите изпити, семина-

рът по немска литература беше прехвърлен на място-
то на първия час в понеделник. Трябваше да говоря за
Херман Хесе и по-конкретно – за романа му Демиан,
който първоначално е носел името на главния герой,
Емил Синклер.
Прехвърлих с поглед фразата, с която започва ро-
манът:
Не исках нищо, освен да се опитам да преживея

самородното, което съвсем естествено напи-
раше за изблик у мен. Защо това бе неимоверно
тежко?*
Впечатлен от началото, се гмурнах в следващата

страница. Там открих краткото въведение, в което ав-
торът представя своята философия и темите, които ще
бъдат развити по-нататък в книгата:
Животът на всеки човек е път към самия себе си,
* Хесе, Херман. Демиан. Изд. Народна култура, 1988. Превод от немски:

Недялка Попова. – Б. пр.
– 143 –
проправяне на път, загатване на пътека. Никога

никой човек не се е слял напълно със себе си; всеки
обаче се стреми към това, един едва доловимо,
друг по-ясно, кой както може.*
„Ти вече можеш да го потвърдиш” – отвърнах ми-

слено на писателя с кръглите очила, докато влизах в
учебната зала. Там ме чакаха няколко сънени студенти.
Сложих палтото си на закачалката и без никакво
въведение започнах в най-общи рамки да разказвам на
немски биографията на автора. Херман Хесе произ-
хожда от семейство на християнски мисионери, рабо-
тили и живели в Индия. Изглежда е бил странен тип,
защото е лежал известно време в лудница и е правил
два опита за самоубийство с револвер.
Чужд на времето си, една година преди да полу-
чи Нобелова награда за литература, той става обект на
„лов на вещици” от страна на немските интелектуал-
ци, които настояват книгите му да бъдат забранени.
Неговият грях е, че се противопоставя на „колектив-
ната вина”, която Карл Ясперс хвърля върху целия гер-
мански народ заради Холокоста.
Две-три зле прикрити прозявки ми подсказаха, че
трябва да се насоча към анекдотите и клюките. Обяс-
них, че Хесе никога не си е позволявал да остави без
отговор някое от писмата, изпратени му от неговите
читатели. Изчислено е, че е успял да отговори на пове-
че от трийсет хиляди писма – досадна дейност, която
е обсебвала времето му в последните две десетилетия
от живота му и отчасти обяснява оскъдното му литера-
турно творчество след Степният вълк.
* Пак там. – Б. пр.
– 144 –
След като приключих с биографичния обзор, раз-

пределих сред присъстващите темите, свързани с Де-
миан, и се спрях върху един момент от романа, който
ми се струва особено важен.
Емил Синклер е изгубил контакт с приятеля си
Макс Демиан, който му е показал тъмните страни на
тяхното общество, както и на собствената си душа.
Една нощ Синклер сънува, че Демиан държи в ръце-
те си герб с изобразена върху него птица. В съня му
птицата оживява и започва да поглъща собствените му
вътрешности.
Под въздействие на това среднощно видение,
Синклер рисува птицата, така както я е сънувал, и из-
праща рисунката на някогашния адрес на приятеля си.
Отговорът идва по мистериозен начин, в сгънато на
две листче хартия, което той открива сред страниците
на училищните си книги. Начинът, по който Демиан
тълкува съня, приема формата на откровение:
Птицата се мъчи да излезе от черупката си. Яй-

цето е светът. Който иска да се роди, трябва да
разруши един свят. Птицата лети към Бог.*
Когато стигнахме до този момент, студентката,

която се мислеше за най-умна в групата и носеше
кръгли очила, също като тези на Хесе, вдигна ръка в
знак, че иска да каже нещо.
– Хесе е откраднал тази идея от Гьоте.
– Така ли? – отговорих аз, подразнен от тона ѝ.
– Написано е тук – каза тя и посочи немски лите-
ратурен справочник с жълти корици. – В дневниците,
* Пак там. – Б. пр.
– 145 –
които пише след пътуването си в Италия, Гьоте говори

за счупването на яйцето.
– Аз също съм чупил яйца, за да си направя торти-
ля. Но за целта не е необходимо да съм чел нито Гьоте,
нито Хесе.
Съжалих за думите си в момента, в който излязо-
ха от устата ми. Бузите на студентката бяха пламнали
от възмущение. Бях направил гаф и трябваше да се из-
виня:
– Само се пошегувах, не го приемай сериозно.
Можеш ли да ни прочетеш този фрагмент?
Студентката се съвзе и започна да чете с перфект-
но немско произношение какво е усетил Гьоте по вре-
ме на пътешествията си из Италия. Преведох избрано
от мен изречение за един малко тъп студент, който ви-
наги настояваше да чуе испанската версия:
Ежедневно се отърсвам от по една нова черупка

и преживявам преобразяване до мозъка на кости-
те си.
– Права си – съгласих се аз. – Двамата говорят за

едно и също нещо. Предполагам, че всеки човек рано
или късно трябва да счупи яйцето. Какво означава тази
метафора за вас?
Настъпи обичайното мълчание, както всеки път,
когато не се придържах към сценария. Повечето сту-
денти по филология не обичат да мислят сами, предпо-
читат да намират отговорите в книгите. Погледнах към
един боязлив младеж, който рядко си отваряше устата.
Той реагира на поканата ми с вдигане на рамене.
– 146 –
За негов късмет, всезнаещата студентка отново

взе думата, за да сподели мисъл, която беше открила
във въведението:
– Хесе говори за изхвърляне на стари обвивки. По
някакъв начин той изпреварва идеята за яйцето.
– Браво. А какви са тези обвивки според теб?
Забелязах, че зад очилата на студентката пробляс-
ва гордост и чувствителност.
– Обвивките на душата – отвърна тя.
– 147 –
Албумът на живота
Нямах повече часове чак до късния следобед. Об-

мислих възможностите, които имах на разположение:
да вляза в ролята на Франсис Амалфи, да подготвя ча-
совете си или да посетя Титус.
Идеята да изкарам сутринта, заобиколен от болни
и от истеричните им близки, ми се стори прекалена,
така че избрах една непредвидена възможност – да по-
сетя отново сестра ми. По това време обикновено си
беше вкъщи – наскоро беше напуснала работа заради
някаква мистериозна болест, която до момента никой
лекар не беше успял да назове.
Искаше ми се да се придържам към курса, който
бях поел при посещението си в деня на влъхвите, така
че си повторих наум мантрата „обратното е полезно” и
спрях едно такси.
Докато казвах адреса, забелязах широките рамене
на таксиджията и посивялата му коса, хваната в конска
опашка.
Видях, че очите му ме наблюдават в огледалото
за обратно виждане. Без съмнение, това беше образът,
който ми разказа историята за забравените писма.
– 148 –
Без повече заобикалки го попитах:

– Колко ли са възможностите човек да попадне
два пъти на един и същ таксиметров шофьор?
– Едно на десет хиляди – това е броят на лицензи-
раните таксита в Барселона. Случват се такива неща.
Когато започвах да работя като таксиджия, качих три
пъти за един ден някаква жена, която беше тръгнала да
пазарува. Макар че, ако трябва да съм честен, третият
път не се брои – чаках я на изхода на магазина за пар-
фюми, защото знаех, че ще има плячка.
– Плячка? – попитах аз, без да разбирам какво
иска да каже.
– Ами да, качи се в таксито и се правеше на луда,
сякаш не ме беше познала. Тогава я попитах: „Къде ис-
кате да ви закарам?”, а тя отговори: „В леглото.” Така
ме възбуди, че за малко да счупя таксиметровия апарат.
Портиерът ми съобщи, че Рита е излязла, но скоро

ще се върне.
„Напоследък всички ги няма” – казах си аз и след
кратко колебание реших да я изчакам в апартамента.
Отворих вратата с резервния ключ, който пазех за
спешни случаи. Посрещна ме миризмата на пачули, от
която винаги е бил просмукан целият апартамент. Ко-
гато живеехме там с баща ми и сестра ми, не я забеляз-
вах, но сега можех да различа безпогрешно аромата на
нещастното си детство.
Първата ми мисъл беше да пусна телевизора –
нещо, което винаги прави Андрес още с влизането си
вкъщи. Сигурно носеше дистанционното в джоба си,
щом успяваше да го включи още от входната врата. Но
– 149 –
волският образ на зет ми ме накара да променя мне-

нието си и предпочетох да се помотая из къщата като
натрапник, който се възползва от това, че е сам.
Холът и спалнята бяха подложени на непрестанни
промени, така че не представляваха никакъв интерес
за мен. Нямаше нищо забележително и в кухнята, къ-
дето открих само органични плодови сокове и малцова
бира с ужасен вкус.
Проучвателната ми обиколка ме отведе в килера
– дълго и тясно помещение, пълно със стари мебели,
покрити с чаршафи, от което приличаха на призраци.
Щракнах копчето, за да запаля лампата, но видях, че
крушката е изгоряла – знак, че от много време никой
не беше влизал там.
Когато очите ми привикнаха с оскъдната светли-
на, идваща отвън, се промъкнах неуверено между ме-
белите до края на помещението. Там имаше шкаф с
реликви от детството ми – дипломи от училище, стари
комикси, играчки и други вехтории. Почти на сляпо
намерих някакъв фенер, натиснах копчето му и за мое
учудване той светна.
Явно не беше изкарал много време там.
Това откритие ми послужи, за да осветя – няма
как да се каже по-точно – други неща, които ми вър-
наха спомените: тетрадки с упражнения по краснопис,
един компас, игра „Не се сърди човече”, гривни, които
сестра ми плетеше от пластмасови нишки...
В последното чекмедже на шкафа намерих музи-
кални списания и стар албум със снимки, който не си
спомнях да съм виждал преди. Отворих го и насочих
светлината към първата страница, на която портретът
– 150 –
на сериозния ми баща едва не ме накара да върна албу-

ма обратно на мястото му.
След няколко мига колебание се върнах към него с
нездравото любопитство на археолог, ровещ в собстве-
ното си минало. В началото имаше поредица от сним-
ки на баща ми в различни моменти от живота му – то-
ку-що завършил университета, по време на пътуване
до Лондон, с новородената ми сестра на ръце.
Тези образи събудиха у мен горчивина, в която се
смесваха отминалото време и чувството за вина. Сед-
нах на пода на килера, както правех като дете. Спом-
них си, че баща ми почина, без да получи никакво вни-
мание от моя страна. Тогава бях на двайсет години и се
чувствах наранен от детството си, пълно с необяснимо
мълчание.
След смъртта на майка ми, той изобщо не се зани-
маваше с нас. Всичко, което правеше, беше да покрива
разходите ни. Мислеше си, че с това задълженията му
приключват. Сестра ми реагира с екстравагантно по-
ведение, което стигаше до крайности, а аз потънах в
мълчание, огледално на неговото.
Мисля, че някъде по това време започнах да си
изграждам черупката, с която се изолирах от света.
Болката се превърна в каменна обвивка около сърце-
то ми, която ме направи толкова безчувствен, колкото
беше баща ми. Светът ми изглеждаше враждебен и за
да се защитя от него, просто се затворих в себе си. Да
обичаш е нещо, което също се учи, а аз бях невежа в
това изкуство.
Когато баща ми умря, започнах да му прощавам.
Изведнъж осъзнах, че той просто е направил за нас
– 151 –
всичко, на което е бил способен. Както казва Хесе, все-

ки напредва както може, всеки се намира на различен
етап от пътя. Нямах право да искам от него повече.
„Колко е лесно да се помириш с мъртвите” – по-
мислих си, докато прехвърлях страниците от албума.
Видях се на възраст около три години, облечен
като футболист. На съседната страница беше залепена
черно-бяла снимка на сестра ми по време на балетна
тренировка. Трябва да е била на около осем години.
Беше подпряла единия си крак на железен лост, закре-
пен за голямо огледало. Зад нея се виждаше дълга ре-
дица от момичета, които се опитваха да стоят в същата
поза с добре изправени глави.
Тогава я видях.
Усетих, че дъхът ми спира. Като призрак, завръ-
щащ се за пореден път от миналото. Разпознах Габ
риела в дъното на балетната зала. С опрян на лоста
крак, тя беше вдигнала ръката си като дъга, подобно на
другите момичета. Но за разлика от останалите, чиито
погледи бяха съсредоточени в усилието им да запазят
равновесие, нейните очи гледаха точно в обектива.
Сега тя гледаше право в мен. Усмихваше се широ-
ко, сякаш упражнението изобщо не беше толкова мъ-
чително за нея.
Отлепих снимката много внимателно. Беше съ-
щото момиче, с което се бях запознал под стълбите.
Сегашната Габриела беше успяла да съхрани в себе си
онази детска чистота. Това беше жената на живота ми,
макар че тя още не го знаеше.
Като юноша, застанал пред образа на своя кумир,
целунах нежно снимката и я прибрах в джоба си.
– 152 –
Светът на перона
Пристигнах в кафенето задъхан. Имах нужда да

поговоря с някого за всичко, което се случваше, и ми
беше хрумнало, че Валдемар може да бъде подходящ
събеседник. Но скоро щях да разбера, че усилието ми
да се срещна с него е било напразно.
– Виждаш ли човека в черно, който седи на бара?
– попита ме той със загадъчен тон, докато сочеше с
върха на обувката си към вътрешността на кафенето.
Погледнах с крайчеца на окото си. Беше костю-
миран младеж с червеникава коса, който точно тогава
вдигаше чашата си, за да отпие глътка бира.
– Виждам го. Кой е той?
– Не знам, но бих искал да разбера.
За миг си помислих, че Валдемар се чувства при-
влечен от онзи тип, но самият той се зае да опровергае
предположението ми.
– Този човек е голяма мистерия – добави той.
– И какво мистериозно има в него? Той просто
пие бира на бара в някакво заведение.
– Само така изглежда. Не забравяй, че хората имат
тъмна страна, също като Луната. Сега ще разбереш за
– 153 –
какво говоря. Имаш ли часовник?

Дръпнах ръкава си, за да му покажа часовника си.
Валдемар кимна одобрително.
– Обърни внимание, че червенокосият ще стане
от стола си точно в 13:24 ч. После ще излезе през тази
врата и ще си тананика някаква песен.
Погледнах часовника си – показваше 13:21 ч. Ма-
кар че не разбирах за какво става дума, бях любопи-
тен да разбера дали Валдемар има дарба на гадател.
Не отговорих нищо и двамата потънахме в напрегнато
мълчание, очаквайки стрелката да потвърди или да от-
хвърли предсказанието му.
Наистина, точно в 13:24 ч. червенокосият остави
една монета на бара и излезе от кафенето, като си та-
наникаше някаква песен. Останах смаян.
– Как го направи? – попитах аз. – Да не би това да
е някой от шахматните ти ходове?
– Не – засмя се той под мустак. – В този случай
просто става дума за наблюдение. От няколко месеца
идвам тук и той винаги прави едно и също. Незави-
симо от часа, в който пристига, остава точно седем-
найсет минути. Нито повече, нито по-малко. После си
тръгва. Открих го, когато започнах да засичам времето
на престоя му с часовника си.
Не можех да реша кой от двамата е по-смахнат.
Попитах Валдемар:
– Знаеш ли защо го прави?
– Откъде да знам? – отвърна той рязко. – Аз съм
физик и работата ми е да установявам факти. Сами по
себе си, те са достатъчно объркващи. Когато започнеш
да обръщаш внимание на случващото се около теб, ще
– 154 –
разбереш, че си бил сляп за цял свят от знаци. И мога

да те уверя, че това съвсем не е успокояващо.
– Като клиента със седемнайсетте минути ли?
– Това е нищо. Абсолютна дреболия, в сравнение
с всичко, което знам и което ми се ще никога да не бях
узнавал.
Тези думи ми припомниха за пролога на Тъмната
страна на Луната, която за първи път не беше върху
масата. Под стола му видях раница – предположих, че
е прибрал ръкописа в нея.
– Какво си открил? – попитах го аз.
– Всичко започна на перона в метрото. Седях там
всеки следобед, както ми беше предписал лекарят ми.
– Как така? За какъв лекар говориш?
– Трябваше да ходя на психиатър в продължение
на няколко месеца заради злополуката. Но той не ми
предписваше лекарства, беше обикновена поведенчес
ка терапия.
– Нищо не разбирам. Преживял си злополука?
– Да.
Валдемар замълча за миг, като че ли се чудеше
дали да ми разкаже, или не. Накрая каза:
– Имам близки в Ушуая, Аржентина. Това е
най-южно разположеният град в света.
„Какво общо има това с метрото и психиатъра?”
– запитах се аз, но реших да не прекъсвам разказа му.
– Докато работех в университета и имах пари,
ги посещавах всяка зима. По това време там е лято –
продължи той. – Но не си представяй истинско лято
– студено е, много е близо до Антарктида. Мястото е
прекрасно за изследване на девствени кътчета – това
– 155 –
и правех по време на отпуската си. Оставях колата

там, където свършваха пътищата, и продължавах пеш
с фотоапарата си. По време на една от самотните ми
екскурзии в планината не забелязах някаква цепнатина
и паднах в пропаст, дълбока трийсет метра.
– Трийсет метра? Никой не може да преживее па-
дане от такава височина.
– По принцип не, но аз имах късмет, защото едно
дърво смекчи удара. Предполагам, че съм счупил ня-
колко клона, преди да се приземя.
– Предполагаш?
– Да – изгубих съзнание. Събудих се след час на
брега на леденостудена река. Ръката ми беше счупена,
устната ми беше сцепена и не виждах никаква възмож-
ност да се върна на пътя, който водеше към колата. От
него ме делеше трийсетметрова скала. Единственото,
което можех да направя, беше да тръгна по брега на
реката с надеждата да стигна до някое населено място.
Съвсем бях забравих за болката и се движих по про-
тежение на реката петнайсет часа, докато стигнах до
огромен водопад, който беше невъзможно да се зао-
биколи. Свечеряваше се и температурата беше десет
градуса под нулата. Със сигурност нямаше да прежи-
вея нощта. Щях да се вкочаня и да умра от замръзване
преди да ме открие някой. Стоях скован от ужас, кога-
то изведнъж забелязах в далечината спасителната лод-
ка, която ме търсеше. Закрещях като луд, но шумът от
водопада пречеше да ме чуят. Беше почти нощ и ясно
видях как лодката се отдалечава. Тогава ми хрумна на-
истина блестяща идея...
– Какво направи? – попитах аз удивен.
– 156 –
– Нещо много просто, за което не се бях сетил

по-рано. Като по чудо фотоапаратът ми не се беше
счупил, така че успях да присветна със светкавицата
няколко пъти. Хората от лодката видяха моя сигнал
и дойдоха да ме спасят. Беше невероятно! След това
ми трябваха шест месеца, за да се възстановя. Спом-
ням си, че докато се опитвах да се измъкна, не усещах
нищо, но в момента, в който се озовах в болницата,
започнах да крещя от болка. Наложи се да ме упоят.
– Нормално е – отвърнах аз. – Адреналинът те е
държал съсредоточен върху целта, като котка, която
скача върху плячката си. Но... какво общо има това с
перона в метрото?
– Когато се върнах в Барселона, имах остри прис-
тъпи на клаустрофобия. Такива неща се случват месе-
ци след преживяната травма. Обхващаше ме смразя-
ващият страх, че съм хванат в капана на онази висока
скала. Това беше сериозен проблем, защото трябваше
да ходя до факултета с метрото, но не бях способен да
вляза вътре.
– И тогава започна да ходиш на психиатър?
– Именно. Той каза, че нямам нужда от лекарства,
и ми назначи терапия, наречена „постепенна експо-
зиция”. Много помага за преодоляване на фобиите.
Както показва името ѝ, тя се състои в постепенно под-
лагане на онова, от което те е страх, докато изчезне
негативният спомен, който е отключил фобията. В моя
случай – падането в пропастта. Терапията се състоеше
в това да слизам на перона в метрото и да сядам на ня-
коя от пейките, на които чакат пътниците. Нищо друго.
Първоначално стоях по пет минути – това беше макси-
– 157 –
малното време, което можех да издържа под земята, но

после започнах да увеличавам продължителността на
„експозицията”, докато успях да остана там половин
час. Същия ден се качих в метрото и отидох при пси-
хиатъра да му съобщя, че съм излекуван.
– Щастлив край.
– Не съвсем, защото тогава за първи път видях
тъмната страна – не на Луната, на хората. Ако не я бях
открил, всичко щеше да е по-лесно за мен.
– Но какво всъщност откри?
– Нещо обезпокояващо – дадох си сметка, че ня-
кои от хората на перона никога не се качват в метрото.
Просто стоят там. Никога не бих го открил при нор-
мални обстоятелства, защото обикновено човек влиза
в метрото, за да се качи на влака.
– Може да им е било студено и да са търсели под-
слон там.
– Грешно предположение. По онова време беше
лято и беше адска жега. А на онази спирка климатикът
никога не работи. Не мога да си представя, че някой би
стоял там долу просто така, за удоволствие.
– В такъв случай, какво са правели?
– Точно това попитах психиатъра. Разказах му за
откритието си. И знаеш ли какво отговори?
– Не.
– Каза ми: „Може би провеждат терапия, като
теб.”
– 158 –
Алис в градовете
Когато стигнах до моята улица, главата ми биеше

като барабан. Валдемар притежаваше особен талант
да навързва историите една след друга. Или по-точно,
една в друга – отваряше постоянно скоби и после за-
бравяше да ги затвори. Всички преживявания, които
разказваше, бяха гарнирани с някаква негова теория,
което отваряше място за нови истории и за нови тео-
рии. И така до безкрай. Или почти.
Докато отключвах входната врата, си дадох смет-
ка, че въпреки студа нямам никакво желание да се за-
тварям в апартамента си. Всичко, което ме чакаше там,
беше една котка и задачи за изпълняване – универси-
тетската ми работа и това, което ми беше възложил
Титус.
Поддадох се на внезапно обзелото ме непокор-
ство, извадих ключа от ключалката и поех обратно на-
вън. Реших да намина към кино „Верди”, за да поглед-
на какво дават. Бях готов за който и да е филм, стига
да не е нещо екзистенциално или сюрреалистично. За
това вече си имах Валдемар.
Бях приятно изненадан, че в един от салоните
– 159 –
вървеше Алис в градовете – любимият ми филм на

Вим Вендерс. Той е истинско черно-бяло съкровище
от 1973 г. – цяло десетилетие преди режисьорът да ста-
не известен с Париж, щата Тексас и Криле на жела-
нието.
Филмът е неповторим представител на жанра
роуд муви. Главният герой, Филип Уинтър, е герман-
ски журналист, който обикаля Съединените щати в
търсене на теми за статии. Но пътешествието му про-
дължава толкова дълго, че не успява да спази сроко-
вете и издателят прекъсва договора му. Тогава Филип
решава да се върне в Германия. На летището той се
запознава с една германка и с деветгодишната ѝ дъще-
ря Алис. Точно преди полета му жената изчезва и му
оставя момичето заедно с писмено обещание, че ще се
присъедини към тях в Амстердам. Разбира се, майката
така и не се появява повече. Когато пристига, Филип
взема кола под наем и се опитва да открие единстве-
ния близък човек на малката Алис в Германия – баба ѝ.
Момичето не си спомня нейното име, нито знае в кой
град живее. Единствената следа, с която разполагат, е
снимка на къщата, която по нищо не се различава от
милионите къщи в Германия и която би могла да се на-
мира навсякъде. Двамата предприемат отчаяно пъте-
шествие – във всеки град, в който пристигнат, показват
снимката на къщата, но без никакъв успех, а парите на
Филип са на път да свършат.
Излязох от киното развълнуван, може би защото

винаги съм се чувствал като Алис в градовете – корабо-
крушенец, който се надява някъде да намери топлина.
– 160 –
Преди да се прибера вкъщи, реших да хапна в един

от многото ливански ресторанти в квартала. Поръчах
малка бутилка вино и се отдадох на фантазията, че съм
Филип Уинтър. Този образ ми допадаше, защото поне
имаше ясна цел пред себе си – да открие тайнствената
баба, за да се освободи от момичето. Моите намерения
обаче бяха далеч по-мъгляви.
В тъмнината на хола видях, че телефонният се-

кретар мига. Помислих си, че е някое рекламно съоб-
щение от онези, които ти предлагат да смениш теле-
фонния си оператор, да избереш нова марка минерална
вода или нещо подобно.
Оставих го за по-нататък и започнах с ритуала,
който извършвам всяка вечер, преди да си легна. Всич-
ко следва предварително установения ред: обличам си
пижамата, отивам в банята по чехли и си мия зъбите,
докато се стопли водата за билковия ми чай. Пия го в
леглото, докато чета книга, за да ми се доспи. Никога
не успявам да прочета повече от четири или пет стра-
ници.
Този път имаше малка промяна. След като си из-
мих зъбите и преди чаят да е съвсем готов, отидох до
телефона, за да прослушам съобщението.
Гласът беше едновременно сериозен и съвсем ес-
тествен. Съобщението ми се стори възхитително:
„Здравей. Дискът на Баренбойм пристигна. Мо-

жеш да минеш да го вземеш, когато ти е удобно.
Окей?“
– 161 –
Затворник на сърцето
„Имам скрит коз и той ще промени съдбата ми”.

Това беше първата ми мисъл, когато скочих от леглото.
Беше седем сутринта. Можех да остана да се изле-
жавам още почти час и да се наслаждавам на послед-
ните останки на съня. Но се чувствах пълен с енергия
и исках денят да започне колкото може по-бързо.
Преди да се пъхна под душа, натиснах копчето на
телефонния секретар, за да чуя отново гласа на Габ
риела. Вечерта, преди да заспя, го бях слушал няколко
пъти. Мислех си, че с този запис ще имам завинаги
малка частица от душата ѝ.
Отново намерих гласа ѝ за прелестен. Беше леко
дрезгав и в същото време нежен. Жалко, че говореше
само за диска на еврейския пианист. Но това можеше
да се промени всеки момент, защото разполагах със
скрит коз. Или поне така си мислех.
Затворих очи под струята топла вода и се опитах
да възстановя възможно най-точно в съзнанието си
преживяването под стълбите. Благодарение на сним-
ката сега ми беше по-лесно – можех да видя съзвезди-
ето от лунички по бузите ѝ и онази усмивка, рисуваща
– 162 –
красиви извивки около бадемовите ѝ очи. Отново усе-

тих докосването на миглите ѝ по бузата си – съвсем
леко, като целувка на ангел.
След като за кой ли път преживях тази сцена,
стигнах до извода, че не целувката ме бе накарала да
се влюбя в Габриела, а гласът ѝ. Нежната дързост, с
която ме попита дали някога съм усещал целувката на
пеперудата. С това ме беше покорила.
Докосването с мигли беше само ехото на онези
думи, светлина, която остава в пространството след
избухването на някоя звезда. Звездата вече я няма, но
сиянието е доказателство, че някога е съществувала.
По същия начин целувката на пеперудата беше дока-
зателство, че Габриела ми е задала онзи въпрос – той
беше стрелата, предназначена да пробие черупката ми.
В онзи миг „счупих яйцето” – както би казал Хесе
– и излязох от себе си, с несигурната стъпка на не-
връстно дете, което няколко секунди по-рано е било
сляпо. Бях сляп за нещо, което дотогава не познавах
– чувството. Защото в жеста на Габриела бях усетил
чувство или най-малкото нежност. Дори съвсем малко
нежност е достатъчна, за да разруши и най-непристъп-
ните стени на душата.
Казват, че първата любов е толкова силна, защото
сме изненадани от факта, че някой ни е забелязал.
Прекарваш живота си в затвор, който сам си по-
строил, и един ден чуваш почукване на вратата. Някой
те е намерил и ти си мислиш, че никога повече няма
да си сам. Но какво се случва, ако отвориш вратата и
осъзнаеш, че там няма никой? Ами ако вече си е тръг-
нал? За теб почукването може да е било покана за дълга
– 163 –
разходка, толкова дълга, че би могла да продължи цял

живот, докато за другия човек може да е имало много
по-проста цел – да се увери, че вратата все още е там.
След досадния час по немски език бях свободен
до следобеда. Бях готов да рискувам – или да заложа
всичко и да изгубя, или да спечеля. Не исках да отла-
гам повече момента на нашата среща.
Не беше нужно дори да влизам в магазина, защо-
то Габриела стоеше на витрината. Беше се захванала
да лепи рекламен плакат на някаква музикална новост,
въпреки че новостите в класическата музика винаги
са нещо относително. Стоеше с гръб към мен, така че
можех да съзерцавам буйната ѝ вълниста коса, която
падаше върху червения вълнен пуловер. Бежовите ѝ
джинси очертаваха доста стройна фигура като за жена
на трийсет и седем. Във всеки случай, по-стройна от
моята.
Когато забеляза, че я гледам почти залепен за
стъклото, първо ми се стори изненадана, сякаш се чу-
деше какво правя там. Но вероятно веднага си спомни
за диска, защото се махна от витрината и с широка ус-
мивка ме покани да вляза.
След като сложи двойния диск на Баренбойм вър-
ху тезгяха, тя каза:
– Сигурно имаш дете, което ходи на уроци по пиа
но?
– Не, как ти хрумна това? – попитах я смутен.
– Песните са пиеси за деца, които учат пиано.
– Сериозно? – отвърнах засрамен.
– Всички ученици по пиано минават през някоя
от тези пиеси. Аз не успях да се преборя с Песента
– 164 –
на вретеното.
– Нямам деца – изтърсих аз съвсем неуместно и
както се случва в подобни ситуации, направих най-глу-
павото нещо във възможно най-неподходящия момент.
Без никакво предисловие, извадих снимката от
джоба си и я оставих върху тезгяха. Габриела ми от-
прави въпросителен поглед, без да обърне никакво
внимание на снимката. Сигурно се чудеше защо ѝ по-
казвам някакви момичета по време на балетна трени-
ровка. Още повече, че бях заявил, че нямам деца.
Но след като така или иначе вече бях стигнал до-
там, сега трябваше да изплюя камъчето:
– Последното момиче в редицата. Знаеш ли кое е?
Габриела вдигна внимателно снимката и учудва-
нето в погледа ѝ премина в недоумение. Дори ми се
стори, че очите ѝ се навлажняват. Тогава отговори:
– Това съм аз.
– 165 –
Урок по пиано
Андраш Шиф свири Песен на гондолиера така, ся-

каш е сериозна пиеса, достойна да бъде изпълнявана в
концертна зала. Версията му е бавна и декадентска, с
подчертано усещане за униние.
Докато записът на Баренбойм е по-верен на ори-
гиналния дух на тези пиеси. Когато слушаш негова-
та версия на Песните, сякаш се пренасяш в салоните,
в които са се упражнявали добре възпитаните млади
момичета. Усещаш тяхната абсолютна непорочност и
почти долавяш уханието на лавандула от дрехите им.
Гондолиерските песни на Шиф са страстни и из-
вънредно сантиментални, сякаш пианистът е на ръба
на смъртта след всеки такт. Първата от тях продължа-
ва 2 минути и 41 секунди, докато същата Песен във
версията на Баренбойм е само 1 минута и 52 секунди.
Посланието е ясно: доброто момиче, чието най-голямо
желание е час по-скоро да свърши урокът по пиано,
препуска през упражнението, защото иска следобедна-
та си закуска.
Струва ми се, че сменяйки дисковете след вся-
ка пиеса, мислех за всичко това като защитна мярка.
– 166 –
По-лесно е да разсъждаваш върху музиката на Мен-

делсон, отколкото да се изправиш пред ясните и нео-
провержими факти. По някакъв начин отлагах анализа
на случилото се в магазина, като че ли имах нужда да
се отдалеча от него, за да мога да го проумея. Защото
отново се беше случило нещо съвсем неочаквано.
„За теб е” – бях казал на Габриела, подавайки ѝ
снимката.
„Наистина ли ми я подаряваш?” – беше отговори-
ла тя слисана.
Помня, че само кимнах с глава. После се натъ-
жих – разделяйки се със снимката губех всичко, което
имах от Габриела. Щеше да остане само нежният глас
от записа на телефонния секретар. После промълвих:
„Можеш да я задържиш. Не мисля, че на сестра ми ще
ѝ липсва.”
Тогава стана експлозията.
„В такъв случай, нека да те поканя на кафе, за да
ти се отблагодаря.”
Винаги съм мислел, че след като падне бомба,
настъпва пълна тишина, а няколко секунди по-късно
започват да се чуват първите викове. Нещо подобно се
случи с мен, след като чух думите на Габриела. Просто
не можех да повярвам. Останах безмълвен, а тя доба-
ви:
„Как ти се струва утре в два, когато затворя за
обедна почивка?”
Кимнах. Това беше всичко, което можех да напра-
вя. Мисля, че успях да кажа и „Ще дойда“.
После сътворих страшна бъркотия с шепа монети,
с които исках да платя диска. Част от тях се разсипаха
– 167 –
на пода и се наложи Габриела да ми помогне да ги съ-

бера. Тогава лицата ни се срещнаха за миг, само на ня-
колко сантиметра едно от друго, както трийсет години
по-рано. Струва ми се, че ми се усмихна, макар това да
не беше доказателство, че си е спомнила нещо. Може
би моята непохватност ѝ се беше сторила смешна или
просто беше проявила учтивост.
В крайна сметка монетите се оказаха недостатъч-
ни, така че трябваше да платя с банкнота. Засрамен от
глупавото си поведение, изскочих от магазина, сякаш
се опитвах да избягам от несръчността си.
Когато пристигнах вкъщи, се затворих в хола. Бях
като изплашено животно. Но двама приятели се гри-
жеха за мен – Шиф и Баренбойм. Тримата плавахме с
гондолата на Менделсон към някакво непознато прис-
танище.
– 168 –
Лунен прах
Срядата започна изненадващо. Бях толкова раз-

вълнуван, че почти не мигнах цяла нощ, но когато
алармата иззвъня, скочих като пружина от леглото.
Учудих се, че Мишима не ме придружава и про-
дължава да спи като къпан.
– Няма да ти се сърдя – казах му аз. – На твое мяс-
то щях да направя същото.
Успях мълниеносно да си взема душ, да се облека
и да закуся, макар че нямаше никаква причина да бър-
зам. За части от секундата изскочих на улицата и поех
към спирката на метрото. Денят беше по-скоро топъл,
но с всяка крачка ми ставаше все по-студено и по-сту-
дено. Студът проникваше откъм краката ми и се изкач-
ваше нагоре, докато цялото ми тяло се разтрепери.
Тогава си дадох сметка, че съм без обувки. Бях
излязъл от вкъщи по чорапи и сега бях твърде далеч,
за да се върна и да се обуя. Ако го направех, щях да
закъснея за лекцията в девет часа. От друга страна, ма-
газините за обувки отваряха чак в десет. Какво можех
да направя?
Изведнъж притъмня – сякаш имаше слънчево за-
– 169 –
тъмнение – и някакъв познат бръмчащ звук отекна в

града, където изглеждаше, че се разхождах само аз.
Отворих очи и се озовах отново в леглото си.
Спрях будилника.
Току-що бях преживял така нареченото „фалши-
во събуждане”. Сънуваш, че се будиш и правиш точно
онова, което би направил, ако вече си станал. Продъл-
жаваш да мислиш, че си буден, докато някакво несъ-
ответствие – в моя случай, ходенето бос по улицата,
затъмнението и звъненето – не ти покаже, че това е
невъзможно да се случва наистина. Или поне не в буд-
но състояние.
Доста е досадно когато осъзнаеш, че всъщност си
сънувал и трябва отново да станеш от леглото и всичко
да започне отначало.
Един час след като се бях върнал в земния свят,
вече крачех по последния етаж във факултета. Бях
пристигнал твърде рано, така че докато дъвчех санд-
вича си, си запълвах времето като наблюдавах котките.
Покривът и дворът на тази част от университе-
та са обитавани от голяма и шумна котешка колония.
Когато женските не са разгонени, мъжкарите водят
ожесточени сражения. Когато се готвиш да влезеш в
час, цялото това заплашително съскане не е особено
приятно.
По време на лекцията щяхме да анализираме ня-
кои текстове от така наречената конкретна поезия – те-
чение, чиито представители намират за оригинално да
пишат всичко с малки букви, включително и имената
си. Става дума за някакъв вид реакция срещу естетика-
та, господстваща след Втората световна война. Сякаш
– 170 –
нещо би се променило, ако престанем да изписваме

съществителните с главни букви, каквото е правилото
на немски.
Когато сутрешните ми лекции свършиха, остава-

ха само два часа до срещата ми с Габриела. Обзе ме
безпокойство. Без да знам накъде вървя, пресякох ули-
цата, като внимавах за преминаващите коли.
„Няма да си простя, ако умра в катастрофа, преди
да я видя” – помислих си аз.
Изведнъж животът ми започна да ми се струва
изключително ценен. Нямах представа какво ще се
случи по време на срещата, но започнах да усещам
сърцебиене само при мисълта, че ще сме близо един
до друг и че тя ще е само моя. Освен всичко, някаква
постоянна болка се беше загнездила в стомаха ми и ми
пречеше да дишам.
„Трябва да се успокоиш – мислех си, – иначе няма
да успееш да стигнеш до там.”
Разковничето беше в това да насоча вниманието
си към нещо друго, докато настъпи часът на срещата.
Въпреки че беше малко рано, имаше вероятност Вал-
демар да е вече в кафенето. Насочих се натам, без да
се колебая.
И трите маси бяха празни. Винаги съм обичал

рутината, затова седнах на средната. Поръчах си апе-
ритив, наслаждавайки се на февруарското слънце. Ис-
каше ми се Валдемар да беше тук – лунните му из-
следвания и носталгията по бъдещето сигурно щяха да
ме отведат далеч от мислите ми. Точно от това имах
– 171 –
нужда. В този момент в заведението нахълта позната

фигура и ми предложи неочаквано развлечение.
Беше човекът в черно, който според Валдемар ви-
наги стоеше на бара точно седемнайсет минути.
Поради липсата на нещо по-интересно за правене,
реших лично да се уверя дали предишната случка със
засичането на времето не е била случайност, а остана-
лото – чиста измислица. Когато онзи тип зае мястото
си на бара и си поръча бира, часовникът показваше
точно 12:43 ч. Значи трябваше да си тръгне в 13.00 ч.
Беше ме улеснил.
Наблюдавах движенията му като детектив, хвър-
ляйки по някой поглед към циферблата на часовни-
ка си. Червенокосият отпи няколко глътки от бирата,
прегледа спортния вестник и си запали цигара. Кога-
то я изпуши до половината, я изгаси, пийна отново от
бирата и продължи да чете разсеяно. Седемнайсетте
минути скоро щяха да изтекат, но той нямаше вид на
човек, който бърза да си тръгне.
Когато стрелката за минутите застана вертикално,
някакъв внезапен звън накара сърцето ми да подскочи.
Беше телефонът в кафенето.
Докато сервитьорът отегчено вдигаше слушалка-
та, човекът в черно остави една монета на бара и изле-
зе забързано, сякаш позвъняването го беше събудило
от летаргията му.
„Точно седемнайсет минути” – отбелязах аз. Но
все пак оставаше съмнението дали щеше да си тръгне
точно тогава, ако телефонът не беше звъннал. В същия
момент нова изненада прекъсна догадките ми.
– Мисля, че е за вас – каза сервитьорът и ми пода-
– 172 –
де безжичния телефон.
Бях изумен. Кой можеше да е осведомен, че съм
там? Освен това, как сервитьорът беше разбрал, че
търсят точно мен? Та той не знаеше дори името ми.
Три думи от другата страна на слушалката бяха доста-
тъчни, за да се разбули мистерията.
– Обажда се Валдемар.
„Че кой друг” – помислих си, въпреки че беше
странно да се обажда по телефона, вместо да дойде в
кафенето както всеки ден по обяд.
– Случило ли се е нещо? – попитах аз.
Заради смущения във връзката гласът му сякаш
идваше от друг свят. След като се поколеба за миг, той
отговори:
– Да.
– Бъди малко по-конкретен.
– Имам проблеми. Но не можем да говорим за
това по телефона.
„Тогава защо ми се обаждаш?” – зачудих се аз, но
не исках Валдемар или по-скоро – далечният му глас,
да изчезне толкова бързо.
– Да поговорим днес следобед. Запиши телефон-
ния ми номер...
– Вече ти казах, че не става по телефона – прекъс-
на ме той. – Кажи ми къде живееш и ще дойда при теб.
Дадох му адреса си с известна неохота. В следва-
щия момент реших да сменя темата.
– Гласът ти звучи толкова далечен, сякаш се обаж-
даш от Луната.
– В известен смисъл съм там – отвърна той с не-
очаквано спокоен тон. – Подготвям се за излитането,
– 173 –
въпреки че моментът не е дошъл.

– Какъв ще е животът ни на Луната? – попитах
го аз, тъй като се чувствах комфортно с тази тема. –
Искам да кажа, когато ще трябва да бягаме от Земята,
когато открием, че сме безсмъртни и така нататък.
– О, първо ще трябва да решим някои технически
проблеми. Но нещата не са неспасяеми.
– Имаш предвид самото пътуване ли?
– Не, това вече е подготвено. Технологиите са
достатъчно добри, за да стигнем до там. Проблемът е
в реголита.
– Реголит ли? Какво, по дяволите, е това?
– Лунният прах, образуван под действието на ме-
теоритите. Става дума за много фини частици, които
проникват навсякъде. Реголитът е толкова корозивен,
че за няколко дни е повредил част от оборудването на
астронавтите. Затова досега на никого не е хрумвало
да строи хотели на Луната.
– Заради реголита?
– Да, той би разял всяка сграда, която построим
там – като шкурка, която е навсякъде. Астронавтите са
се спасили благодарение на азбестовите си костюми.
Азбестът е истинско чудо.
– Вероятно би могъл да се използва и за постро-
яване на хотели? – предположих аз.
– Възможно е, но освен това ние бихме имали
проблем и с водата. Има много спекулации по тема-
та, но никой още не е доказал, че на Луната има лед.
Изпращането на вода с космически транспорт е неосъ-
ществимо – литърът ще струва колкото френско шам-
панско. Освен ако не се построи някаква огромна кана-
– 174 –
лизация от Земята до Луната, но тогава последната ще

престане да бъде сателит.
– Явно си проучил всичко в детайли.
– Има и други неудобства. Например температур-
ните амплитуди. На Луната в най-топлата част на деня
температурата е над сто градуса, а през нощта пада до
двеста градуса под нулата. Трябва да се помисли и по
този въпрос.
– Ами ако отидем на Марс? – попитах аз, без да
имам никаква представа от това, за което говоря.
– И дума да не става. Там е същински ад. Про-
мяната в температурите е още по-драматична. Освен
това, атмосферата е пълна с отровни газове.
Изведнъж осъзнах, че сервитьорът стои пред мен
със скръстени ръце. В същия момент той каза:
– Време е да затваряте. Телефонът се ползва само
по работа.
– 175 –
Мустаците на небето
Разполагах с четвърт час, за да измина разстояние

по-малко от сто метра, затова тръгнах към магазина за
класическа музика като на забавен каданс.
Изведнъж започнах да обръщам внимание на цял
свят от детайли, които обикновено минават покрай
нас незабелязано: миризмата на тенджера с макаро-
ни; малка локва във формата на риба; луничката върху
челцето на някое бебе; далечен шум на дървета... Дали
любовта не ни прави болезнено сензитивни?
Пресякох внимателно на светофара и продължих
надолу към улица Талерс – раят за колекционерите на
дискове и за любителите на дрехи в лондонски стил.
Спирах пред всяка витрина, за да убивам времето, усе-
щайки постоянен гъдел в слънчевия сплит.
Когато стигнах до целта си, до два часá оставаха
три минути. Въпреки това влязох в магазина.
Габриела говореше тихо с един дебелак, който ѝ
показваше някакъв каталог. Застанах на около метър
зад него, без да кажа нищо. Касиерът изглежда вече си
беше тръгнал.
Може би трябваше да я изчакам на улицата или
– 176 –
пък онзи търговски агент я беше изнервил, защото Га-

бриела прекъсна разговора си и се обърна към мен:
– Изчакай ме в кафенето, сега ще дойда.
– В кое кафене?
– Знаеш ли къде е „Каспаро”?
– Да, наблизо е.
Без повече обяснения, тя отново се зае с каталога
на дебелака, който – доколкото разбрах – искаше да се
обособи специален рафт за колекция с барокова музи-
ка.
Не чаках второ подканяне и тръгнах към просло-
вутия бар „Каспаро”, чиито външни маси са разполо-
жени под аркадата на малко площадче в Ел Равал.
По едно време го посещавах често, но после
изведнъж спрях. Има неща, които се случват, без да
знаеш защо – ходиш на едно и също място, сякаш не
съществува друго, докато един ден преставаш да го
правиш и повече не ти хрумва да се върнеш. Може би
мястото се изтрива от съзнанието ни, защото го изха-
бяваме от употреба.
Около десет години не бях стъпвал в това заведе-
ние, но обстановката ми се стори общо взето същата
– младежи, преждевременно остарели от забързания
си начин на живот; застаряващи, но запазени хипита;
някой разсеян турист, попаднал по случайност.
Времето не беше особено топло, но в онзи час
заварих там цяла тълпа от самотници, които хапваха
специалитета на деня навън.
Винаги съм мислил, че има известна доза ексхи-
биционизъм в това да седнеш сам на някоя маса на
открито. Макар човек да се преструва, че чете или се
– 177 –
наслаждава на слънцето със затворени очи, всъщност

той иска да го забележат. Стои там като манекен от
витрина, в очакване да дойде някой, който да оцени
неговата уникалност – онова „специално” нещо, което
ни отличава от другите или поне си мислим, че е така.
В крайна сметка, целта е при нас да седне някой,
който ни е приятен. Ако човек иска да е сам, остава
вкъщи. Там наистина не се случва нищо.
Намерих свободно кътче близо до една от коло-
ните и побързах да се настаня удобно в позата на чо-
век, очакващ пристигането на любимата си на първа
среща. Трудно е да изглеждаш естествено в подобен
момент, така че си поръчах кафе и се загледах в небето.
В онзи миг два пухкави облака се бяха съединили като
огромни бели мустаци върху синевата.
Стоях така дълго време, сякаш бях отишъл там,
за да наблюдавам движенията на облаците. Когато из-
лязох от унеса – който всъщност беше опит да разсея
безпокойството си, – погледнах часовника си. Беше
вече почти два и половина.
„Сигурно няма да дойде” – казах си аз с привидно
спокойствие.
В следващия момент започна да ме обхваща па-
ника. По някакъв начин осъзнавах колко много съм за-
лагал на тази среща. Не бях готов за свят без Габриела
или поне без илюзията за Габриела. Ако тя не се появе-
ше, вратата щеше да се затвори завинаги и да ме върне
в затвора, от който бях избягал.
Точно когато започнах да се отчайвам, я видях да
пресича площада. Разполагах с няколко секунди, в кои-
то се насладих на лекотата на походката ѝ – сякаш не
– 178 –
докосваше земята. Ханшът ѝ танцуваше под зелената

вълнена рокля, която прилягаше идеално на тялото ѝ.
Преди да стигне до моята маса, един порив на вятъра
повдигна кичур от косата ѝ и го залепи върху устните
ѝ. Габриела го върна деликатно на мястото му и каза:
– Извинявай, че те накарах да чакаш.
После седна на стола срещу моя. До мен имаше
друг свободен стол, но предположих, че да седне там
за нея би означавало прекалена интимност.
– О, не се притеснявай. Наблюдавах облаците.
„Какво ужасно начало” – укорих се наум, но не
можех да оставя казаното недовършено, защото щеше
да изглежда още по-зле.
– Знаеш ли? – продължих аз. – Докато те чаках,
два продълговати облака се сляха. За момент небето
изглеждаше, сякаш са му поникнали мустаци.
Габриела ме погледна като човек, който си има
работа със странна птица. После пое дълбоко въздух,
изражението ѝ неочаквано стана сериозно и попита:
– Какво искаш от мен? Дори не знам кой си.
Стоях безмълвен. Бях си представял, че ще ѝ раз-
кажа много неща, преди да ѝ призная какво чувствам
към нея – ако изобщо бях способен да го направя. Сега
сякаш бях изправен пред окончателна присъда, без да
ми е дадена възможността да представя своите дока-
зателства.
– Ами – казах аз, като полагах усилия гласът ми да
звучи хладно – открих една снимка от твоето детство и
ти я подарих. После ти ме покани на кафе. Затова сме
тук, нали?
– Това е ясно. Искам да разбера защо донесе сним-
– 179 –
ката. По някаква случайност сестра ти е танцувала за-

едно с мен, но не виждам какво общо имаш ти с това.
Във всички семейни албуми има стотици непознати,
но това не е причина да се втурнем да ги издирваме.
„По дяволите, никак няма да ми е лесно с нея”
– помислих си аз. Единственото ми спасение беше да
прибягна към многословието си на университетски
преподавател и да се опитам да я задържа на масата.
Ако си тръгнеше, всичко щеше да е изгубено.
– Ще ти обясня, ако ми отделиш няколко мину-
ти. Запознахме се, когато и двамата бяхме на шест или
седем години. Макар ти да не си го спомняш, между
нас се случи нещо много специално. Така момичето от
снимката остана запечатано в паметта ми през цялото
това време. Когато се разминахме на онзи светофар,
те познах и останах страхотно впечатлен. Не се случ-
ва често да познаеш някого след толкова години. Ти
ме погледна два пъти – първо от средата на платното,
после от отсрещната страна на тротоара, преди да про-
дължиш по пътя си. Това ме накара да си мисля, че и
ти си усетила нещо подобно.
– Вярно е, погледнах те – призна тя и прокара
ръка през косата си, – но не защото съм си спомнила
нещо специално. Направи ми впечатление, че ходиш
по улицата по пижама.
– Как успя да я видиш? – внезапно се почувствах
засрамен. – Носех панталони и палто върху нея.
Габриела се усмихна за първи път от началото на
срещата ни.
– Виждаше се много добре, защото палтото ти
беше наполовина разкопчано – отвърна тя. – Затова се
– 180 –
обърнах и те погледнах.
– Значи всичко е било едно голямо недоразумение
– казах аз разочарован. – Но снимката доказва, че ти си
момичето, което помня. Трябва да го признаеш, въпре-
ки че не си спомняш какво точно се е случило тогава.
– Така е, но какъв е смисълът да преживяваш от-
ново нещо отпреди трийсет години? Хората порастват,
променят се, забравят един за друг. Иначе щеше да е
много трудно да се живее, не мислиш ли?
Усетих, че съм на път да се разплача – нещо, което
не ми се беше случвало от тийнейджърските ми годи-
ни. Реших да приключа срещата, преди да изпадна в
съвсем жалко положение. Тогава Габриела нанесе по-
следния си удар.
– Сигурно се чувстваш много самотен, щом си се
заровил в толкова далечни неща.
Докато правех знак на сервитьора да донесе смет-
ката, се опитах да намеря някаква тържествена фраза,
с която да изляза от ситуацията по някакъв сравнител-
но достоен начин. Но нищо не ми хрумна.
Габриела ме гледаше загрижено, сякаш изведнъж
се беше почувствала отговорна за болката ми. Току-що
бях преминал през етапа на пренебрежението, но не
бях склонен да се изправя пред съжалението. Затова
станах, оставяйки я на масата, и казах:
– Съжалявам, че ти досадих.
Тръгнах си оттам с чувството, че съм се състарил
с трийсет години.
– 181 –
Утехата на Буда
Раната беше дълбока и трябваше бързо да пред-

приема нещо, за да спра кървенето. Прибрах се вкъщи
с убеждението, че всички мостове са изгорени. Гон-
долиерите трябваше да отплават и да пеят песните си
някъде другаде – не мислех да ги слушам повече.
Почувствах сърцето си вкаменено и разярен се
втурнах към горния етаж, за да се хвърля в работа.
Предстоеше ми главата, която най-точно прилягаше на
състоянието ми – „Съкровищата на самотата”.
В библиотеката на Титус бях намерил два амери-
кански наръчника по темата, които можеха да ми по-
могнат с някои ключови идеи: Манифест на самот-
ника* и Да отпразнуваме уединението си – истории
за великолепната самота.** Невероятно е как подобни
книги превръщат нуждата в добродетел, ако не и в за-
дължение.
В първата се говореше за някои бележити самот-
ници като Нютон и Микеланджело, които „никога
не са били част от тълпата“ и са се чувствали много
добре. Втората беше насочена по-скоро към конкрет-
* Party of One: The Loner’s Manifesto. Автор: Anneli Rufus. – Б. пр.
** Celebrating Time Alone: Stories of Splendid Solitude. Автор: Lionel Fisher.
– Б. пр.
– 182 –
ните ползи от самотата. Нахвърлях няколко бележки

от тях, които да използвам при оформянето на главата:
• Това е господстващият начин на живот през но-
вото хилядолетие.
• Благоприятства личните приоритети и вземане-
то на решения.
• Осигурява максимална свобода.
• Цялото ни време е на наше разположение.
• Помага ни да намерим смисъл в живота си.
• Приближава ни към себепознанието и божест-
веното.
Когато стигнах до тази точка, изоставих книгата.

Започвах да се потискам. Дадох си сметка, че прие
мането на подобни лозунги е равносилно на това да
се погреба жив. И то точно когато бях успял въпреки
всичко да надигна глава и да изляза на бял свят. Бях
изгубил шанса да бъда с Габриела, но още не бях готов
да навлека отшелническо расо.
„Там, навън, има цял свят, въпреки че не винаги
успявам да го разбера” – казах си аз.
Ободрен от тази мисъл, си приготвих вечеря, си-
пах храна и прясна вода на Мишима, измих чиниите,
пуснах радиото... Да, може би наистина приличах на
отшелник, но бях готов да сляза от планината.
Въпреки че ми беше много мъчно, реших да про-
гоня надеждите си за Габриела и да тръгна по нов път,
без значение къде ще ме отведе той. Щях да оставя
съкровищата на самотата за отегчените от живота.
Всъщност аз се чувствах така сякаш все още не бях
започнал да живея.
– 183 –
Легнах си с целебната книга на Буда. Отворената

напосоки страница успокои отчаянието ми, преди да
потъна в сън:
Нека бъдем благодарни,

че ако днес не сме научили много,
то поне сме научили малко;
и ако не сме научили малко,
то поне не сме се разболели,
а ако сме се разболели,
то поне не сме умрели,
така че нека бъдем благодарни.
– 184 –
IV
Думи за измисляне
Ноктюрно
Времето минаваше, без да се случи нищо. Очак-

вах посещението на Валдемар, но той не идваше. През
следващите дни не се появи и в кафенето. Сякаш беше
потънал вдън земя.
Два пъти говорих с Титус по телефона. Разговори-
те ни винаги протичаха по предопределен начин: той
казваше, че възстановяването му е бавно, но сигурно;
после ме питаше за книгата на Амалфи и аз преувели-
чавах свършената работа, за да го успокоя; свършвах
разговора внезапно, преди да успее да ме попита за Га-
бриела, и му обещавах да се обадя отново.
Титус обаче беше стара лисица и вече се досеща-
ше, че нещата не са се случили съвсем както трябва.
При следващия разговор той ми каза:
– Самуел, ако искаш да постигнеш нещо, знай, че
то обикновено не се случва от първия път.
– Защо ми говорите такива неща? – възразих аз.
– Важното е да продължаваш да обичаш живота.
Както твърди Фройд – трябва да обичаме, за да не се
разболяваме.
Изненадах се да чуя тези думи от безнадеждно бо-
– 187 –
лен човек. Но може би именно това го беше отвело към

вярната гледна точка.
Титус приключи разговора с думи, които на пръв
поглед нямаха нищо общо с темата, но останаха запе-
чатани в съзнанието ми:
– Дочуване, Самуел! Помни, че нищо не е случай-
но.
Освободен от романтичните си блянове, сега мо-

жех да отдам цялата си енергия на рутината. В курса
по литература бяхме приключили с Хесе и предстоеше
да се захванем с Бертолт Брехт – културната икона на
Източна Германия. После щяха да започнат февруар-
ските изпити и студентите щяха да ронят сълзи в при-
емните ми часове. Както всяка година.
Една сряда вечер, докато подготвях лекцията си за
Брехт, имах някакво странно предчувствие. Преглеж-
дах списък с театрални творби, когато бях обхванат
от усещането, че нещо ще се промени. Невъзможно е
да се обясни как човек стига до подобни изводи, но в
онзи момент разбрах, че нормалността, в която се бях
настанил напоследък, беше колкото привидна, толкова
и временна.
Съобщението, което ми беше изпратила моята ин-
туиция, беше нещо такова: не се отпускай – въпреки че
не я чуваш, бурята приближава; намери си надежден
дъждобран.
Докато си лягах, ме споходи и друго убеждение
– превъплъщенията ми във Франсис Амалфи застра-
шаваха здравия ми разум. А бях подготвил едва дузи-
на страници. Трябваше да довърша останалото, преди
– 188 –
съвсем да изляза от релси.

Докато Мишима се настаняваше в леглото ми, от-
ново си помислих за човека от Токио. Седмици наред
не се бях сещал за него. Плашеше ме мисълта, че се
връщам към състояния, които считах за преодолени. А
къде беше останала любовта с малки букви? Търсейки
отговора на този въпрос, заспах.
Някакъв пронизителен звън ме изтръгна от съня.

Бях замаян и все още не съвсем буден, когато второто
позвъняване ме увери, че не сънувам. Беше домофонът
– някой звънеше от улицата.
Погледнах електронния будилник – минаваше
три часа през нощта. Надигнах се от леглото изумен,
проклинайки пияницата, на когото беше хрумнало да
си прави шегички след затварянето на баровете. Само
пиян или луд можеше да звъни на нечий звънец в този
час.
Третото позвъняване ме убеди, че не става дума
за случайност и че целта на натрапника не е само да
досажда. Който и да беше той, очакваше отговор.
Все още сънен, тръгнах към коридора, като се
опитвах да измисля някоя достатъчно впечатляваща
обида, за да прогоня неканения посетител. Имаше и
още една възможност, но не исках и да помислям за
нея. Когато обаче вдигнах слушалката на домофона,
най-лошите ми подозрения се потвърдиха.
– Валдемар е. Имам нужда от помощ.
– 189 –
Скривалището
Валдемар се качи по стълбите видимо развълну-

ван. Преди да ми обясни какво се случва, стовари в
коридора тайнствена метална кутия, голяма брезенто-
ва чанта и раницата, в която обикновено носеше ръко-
писа.
Загасих лампата в антрето и го поканих да влезе
в хола. Толкова ми се спеше, че не можех дори да се
ядосам. Освен това едва се познавахме, а аз имах лек-
ция рано сутринта. От друга страна, сигурно се беше
случило нещо сериозно, за да дойде при мен в толкова
неподходящ час.
Понечих да запаля лампата в хола, но Валдемар,
който се беше отпуснал на дивана, ми каза:
– Моля те, не го прави. По-добре да останем на
тъмно.
След това запали цигара, без да поиска разреше-
ние. За първи път го виждах да пуши.
Отидох до кухнята, за да потърся пепелник. Об-
лаците скриваха Луната и всичко беше обгърнато от
някаква необичайна тишина. Сякаш времето беше
спряло и щеше да остане така, докато Валдемар не из-
– 190 –
речеше онова, за което беше дошъл.

Подадох му пепелника и се настаних във фотьой-
ла срещу него. В тъмнината на хола си помислих, че
е обезпокояващо да говориш с някого, чието лице не
виждаш. Той дори не си беше махнал шапката. Успя-
вах да различа само очертанията на силуета му. Всмука
продължително цигарата си и за миг огънчето освети
лицето му. Тогава каза:
– Самуел, ще бъда откровен с теб. Няма къде да
се подслоня.
„Добро начало” – помислих си аз.
– Живеех в апартамент под наем – продължи той.
– Истината е, че закъснявах малко с плащането, но
собственичката проявяваше разбиране. След пожара
тя промени мнението си и ми даде три дни, за да си
събера багажа и да напусна. Днес срокът изтече.
– За какъв пожар говориш? – попитах разтрево-
жен, докато Валдемар гасеше цигарата си в пепелника.
– Някой запали входната ми врата. Предполагам,
че идеята е била пламъците да продължат и навътре.
Но не се притеснявай, ръкописът беше спасен.
– Ръкописът ли? – повторих поразен. – Мислиш,
че са се опитали да подпалят дома ти, за да унищожат
ръкописа?
– И мен заедно с него. Има хора, които имат инте-
рес да ме извадят от играта. Знаят, че откривам разни
неща. Затова те помолих да не палиш лампата. Не е
добре да разбират, че съм тук и че говоря с теб. Така е
по-разумно за собствената ти безопасност.
В същия момент Мишима скочи на коленете на
Валдемар, а той започна да го гали по главата с вър-
– 191 –
ха на пръстите си. Гледката беше наистина зловеща и

много подходяща за кашата, в която без да искам се
бях забъркал. Може би всичко беше само плод на въ-
ображението му – мания за преследване на човек, кой-
то вярва, че може да чете бъдещето върху шахматна
дъска. Но фактът, че беше пристигнал посред нощ с
всичките си вещи, не преставаше да ме тревожи.
– Какво ще правиш сега? – попитах го аз.
– Известно време трябва да остана в сянка, докато
забравят за мен. Но не искам да те излагам на опас-
ност. Остави ме да си почина тук тази нощ и утре ще
продължа по пътя си.
– Търсиш място, където да се скриеш?
– Именно. За да се скрия от света, но и от себе си.
Мисля, че напоследък играх твърде непредпазливо.
През главата ми мина налудничава идея и продъл-
жи да се върти там, за да ѝ обърна внимание. Разпо-
лагах с една-единствена спалня. Можех да предложа
на Валдемар само дивана в хола, с цялото неудобство,
което предполагаше това за мен. Но имаше и друга
възможност. Вперих поглед в тавана и казах:
– У мен са ключовете за апартамента на горния
етаж. По принцип само аз мога да влизам в него, но
предполагам, че собственикът му няма да разбере, ако
останеш там за няколко дни.
– Празен ли е? – попита Валдемар видимо заин-
тригуван.
– Да, там живее един стар съставител, болен от
гръдна жаба. Даде ми ключовете, за да му помогна да
завърши книгата, с която се е захванал. Но мога да ра-
ботя и от моя компютър.
– 192 –
– Каква е книгата?
– Не би могла да те заинтригува. Става дума за
нещо като антология с вдъхновяващи текстове. Казва
се Кратък курс по ежедневна магия. Както виждаш, и
аз имам своята тъмна страна.
– Всички я носим в себе си – каза той, внезапно
въодушевен. – Наше задължение е да я посещаваме и
да я изследваме. Но това приключение крие опаснос-
ти.
– Ти си живо доказателство – отбелязах аз с про-
зявка.
Опитвах се да му дам знак, че е време да спим. Но
Валдемар изглеждаше в най-добрата си форма и оче-
видно нямаше лесно да се откаже от шанса да изложи
възгледите си. Той продължи:
– Преди да започне космическата надпревара,
скритата страна на Луната караше хората да си пред-
ставят невероятни неща. Нашият сателит, също като
човешките същества, показва винаги само едното си
лице. Беше истинска загадка какво може да има отвъд.
Затова първите снимки бяха истинско събитие, но и
повод за разочарование.
– Какво са очаквали да открият от другата страна
на Луната?
– Хората мислеха, че там живеят лунни същества,
които се крият от нас, за да не им досаждаме. Но уче-
ните знаеха със сигурност, че там няма нищо.
– Защо тогава бях хвърлени всички тези усилия да
се фотографира Луната и да се стигне до нея?
– Ако изобщо някой е стигнал – уточни Валдемар.
– Човешкото любопитство няма граници. Понякога за-
– 193 –
бравяме за риска, който то води след себе си. Освен ако

не си готов да живееш на ръба, по-добре е да не знаеш
всичко, повярвай ми.
– Това ли е темата на твоята книга?
– Да. Тя е хроника на откритията, които ме дове-
доха дотук. Започнах със загадките на Луната: несъо-
тветствията в космическите мисии; реалните възмож-
ности да се преместим там; моментът, в който ще се
случи; безсмъртието... Всичко. Но това беше само под-
готвителната работа. Трябваше ми известно време, за
да стигна до истинското послание – тъмната страна на
Луната е отражение на собствената ни душа. Забрави
за космическата надпревара. Тя е детска игра в сравне-
ние с това, което е вътре в нас.
– 194 –
Котешки топъл шоколад
След дългия среднощен разговор, когато станах

сутринта се чувствах ужасно изтощен. Някъде между
разсъжденията за Луната и душата, Валдемар се беше
върнал на темата за „хората от перона”.
– Знае ли човек, може пък те да са подпалили вра-
тата ми. Сигурно не могат да ми простят откритието,
че стоят там, без да се качват никога във влаковете –
беше казал той.
Бях се опитал да избия тази мисъл от главата му,
най-вече защото не вярвах, че някой може да посегне
на неудачник като него. Казах му, че според мен има
много по-просто обяснение за пожара – някой, може
би дори самият той, е хвърлил неизгасен фас пред вра-
тата. Той е подпалил изтривалката и е вдигнал гъст пу-
шек, придружен от неприятна миризма.
Сценарият беше много логичен, но знам, че ло-
гиката невинаги обяснява всичко. В този случай поне
беше послужила като плацебо, за да си легнем по-спо-
койни.
Валдемар се беше качил с вещите си в апартамен-
та на Титус и се бяхме разбрали да се видим на след-
– 195 –
ващата вечер. Междувременно трябваше да се справя

със сънливостта си и с апатията на студентите, голяма
част от които вече не идваха на лекциите, защото бяха
започнали да учат за изпити.
Кафенето на кръстовището вече беше в миналото,

така че използвах обедната си почивка, за да отскоча
до ветеринарния кабинет. Бях видял в имунизацион-
ния паспорт на Мишима, че е време да му се постави
втора ваксина, затова попитах Меричел кога мога да го
занеса при нея.
– Днес следобед имам посещение близо до дома
ти – каза тя. – Ако искаш, мога да дойда, така няма да
ти се налага да го пренасяш. Ще таксувам ваксинация
та, все едно си дошъл в кабинета. Какво ще кажеш?
Беше ясно, че съм ѝ симпатичен. Котаракът не
беше важен – можех да започна с приготвянето на топ-
лия шоколад с бишкоти, защото следобедната ни за-
куска заедно беше на път да се превърне в реалност.
Но трябваше да се преструвам, че ме интересува само
ваксината, защото ветеринарката беше свенлива жена
и никога нямаше да приеме да дойде на среща, вместо
на домашно посещение по работа.
– Съгласен съм – потвърдих аз, – но не ми казвай
в колко часа ще пристигнеш. Нещо повече, ще се опи-
там да забравя за уговорката ни, така че Мишима да не
се скрие отново.
– Добра тактика – отвърна тя и ми намигна, преди
да изчезне зад вратата на кабинета си.
Върнах се във факултета с намерението да хапна
– 196 –
нещо преди лекцията в четири. Барът на филологичес

кия факултет представлява подземна бърлога, в която
е трудно да се почувстваш добре, но предпочетох да
прекарам оставащото време именно там. „Водя социа-
лен живот” – казах си със задоволство, докато отхап-
вах от втория сандвич за деня.
Откакто Мишима беше дошъл при мен, в живота
ми бяха влезли един куп разнообразни събеседници:
старецът, Валдемар, а сега и Меричел. Изглежда всич-
ки те по някакъв начин се нуждаеха от мен. На котката
ѝ трябваше стопанин. Титус се нуждаеше от състави-
тел, който да го замести. Валдемар търсеше скривали-
ще за страховете си и събеседник за среднощните си
разговори. В случая с ветеринарката – предполагах, че
тя просто имаше нужда от приятел.
С едно изключение, върху което не исках да се
спирам, бях щастлив, че съм необходим на другите.
Никога не си бях представял подобно нещо. За първи
път си давах сметка, че най-важната стойност в света
се измерва преди всичко с доброто, което правим за
другите.
– 197 –
Да забравиш наученото
Преди да вляза в апартамента си, се качих да про-

веря дали всичко е наред на горния етаж. Долепих ухо
до вратата, но не чух никакъв шум. Вероятно Валде-
мар спеше. Трябваше да възстанови силите си, за да ме
държи буден и през следващата нощ.
Доволен от предстоящото посещение на Мери-
чел, забравих, че трябва да го крия от себе си, така че и
Мишима да не усети нищо. Но пликът с бишкотите не
остана незабелязан при влизането ми вкъщи. Котара-
кът се стрелна няколко пъти по коридора и се изпари.
Този път дори не си направих труда да го търся.
Оставих какаото на прах и бишкотите върху мра-
морния плот в кухнята и се отпуснах във фотьойла
без никакви угризения на съвестта. Щях да използвам
последния час дневна светлина, за да прелистя отново
речника с непреводимите думи.
Докато разгръщах страниците му отзад напред, се
спрях на добре познатия ми термин – дхарма. Проче-
тох следното:
Кое е моето място във Вселената? Какъв е най-
– 198 –
добрият начин да изживея живота си? Как да

намеря верните отговори на тези въпроси? Ду-
ховните традиции в света са изградени върху им-
пулса на човека да намери отговорите им.
Работата по книгата на Амалфи ме беше научила

да чета подобни творби по диагонал, така че преско-
чих филологическото описание на термина и индуист-
ката космология. Спрях се на препратката към романа
на Керуак Бродягите на Дхарма, който бях чел преди
години. Тази класика на бийтпоколението* е вдъхнови-
ла автора на речника за подобни размишления:
Да търсиш начин да учиш и да следваш своята

дхарма не означава сляпо да приемаш някакъв бог
или определена доктрина; това е по-скоро осъз-
наването, че живеейки по правилния начин, ще
помогнеш за просветлението на всички чувст-
ващи същества; декларация, че всеки един човек
има уникалната възможност да открие най-съ-
ществената истина.
Позвъняването на домофона сложи край на че-

тенето и обяви пристигането на Меричел. За щастие,
нямаше как да е Валдемар – той имаше ключ от външ-
ната врата и можеше да влиза и излиза от апартамента,
който обитаваше нелегално. Въпреки това предпола-
гах, че няма да се осмели да напусне леговището си в
следващите дни.
* Тесен литературен кръг, който се оформя след Втората световна война.
Основното в това движение са опитите с наркотици, нетрадиционни фор-
ми на секс, интерес към източните религии и отричане на материалното
– Б.ред.
– 199 –
Когато се позвъни на входната врата, вече я чаках

в коридора, облегнат на стената. Ветеринарката влезе
с малкото си куфарче и с доброто си настроение, кое-
то малко ме смути. Забелязах, че се е гримирала и е
оформила късата си коса с фиксатор. Трябва да се заб
рани на естествено красивите момичета да използват
подобни козметични средства.
Вместо поздрав използвах позната реплика:
– Имам две новини – една добра и една лоша. Коя
искаш да чуеш най-напред?
– Лошата. Винаги трябва да започваме с лошата
новина – засмя се тя.
– Не мога да намеря котката. Пак се скри някъде.
– Е, това не е краят на света. В такъв случай, коя
е добрата новина?
– Мога да направя топъл шоколад с бишкоти.
– Не пия топъл шоколад, алергична съм. Но ще
ти правя компания, за да си почина малко. Капнах от
умора!
Като каза това, тя се настани от същата страна на
дивана, където Валдемар беше изнесъл среднощната
си реч. Мишима също обичаше да спи там. Явно това
място притежаваше особен магнетизъм.
Докато чаках млякото за шоколада да се стопли,
наблюдавах Меричел с крайчеца на окото си. На два
пъти оправи косата си и внимателно огледа хола. Из-
глеждаше, че се чувства добре там и в същото време
беше изпълнена с очакване. Но не знаех на какво се
надява.
Поднесох следобедната закуска и приближих фо
тьойла си до масичката. Можех да седна до нея на
– 200 –
дивана – имаше достатъчно място за двама, но тази

възможност криеше опасности. Ако се окажеше, че
се заблуждавам и че Меричел не иска нищо от мен,
тя щеше да се подразни от близостта ми. Обратното –
ако беше направила грешката да избере точно мен, би
очаквала в някакъв момент да обгърна рамото ѝ с ръка.
Оттам нататък можеше да се случи какво ли не.
Реших да седна на фотьойла и да видя как ще се
развият нещата. Исках просто да се насладя на следо-
бедната си закуска в добра компания, без да се надявам
на нищо повече.
– Аз също живея сама – каза тя, докато ѝ поднасях
чаша портокалов сок. – Години наред имах съкварти-
ранти, но сега се нуждая от лично пространство.
– Винаги съм мислил като теб – признах аз. – Но
откакто започна новата година, без да искам нещата се
усложниха.
– Какво имаш предвид?
За малко щях да започна да ѝ разказвам за дей
ствието на любовта с малки букви, но спрях навреме.
Страхувах се да не я отегча.
– Да кажем, че самотата ми е много шумна – от-
върнах аз, – както в разказа на Храбал.
– Кой е Храбал?
– Чешки писател. Извинявай. Ние, преподавате-
лите, имаме неприятния навик да говорим с цитати,
което е пълна идиотщина.
– Защо пък да е идиотщина? – възрази Меричел. –
Хубаво е да знаеш много неща.
– До известна степен – да. Но ако си прекалено
осведомен, може да имаш проблеми. Валдемар е дока-
– 201 –
зателство за това.
– Кой е Валдемар?
– По-добре да не разбираш.
– Според теб никой нищо не трябва да знае!
– Буда е казвал, че знанието е като сал – служи ни,
за да преминем на другия бряг. Когато го достигнем
обаче, е абсурдно да продължаваме да носим сала. Раз-
бираш ли какво имам предвид?
– Използваш цитат от Буда, за да изразиш себе си.
– Виждаш ли? Непоправим съм. Точно за това го-
воря – трябва да забравя наученото, за да стана отново
нормален човек. Културата е просто фонов шум, който
не ми позволява да виждам живота такъв, какъвто е.
Тя не прави никого щастлив. Искам да съм невежа или
мъдър селянин, който знае кога ще вали, който става с
изгрева и си ляга със залеза на слънцето.
– Брат ми има вила в Берга – каза тя с ироничен
тон. – Ако го помолиш, може да ти услужи с някоя мо-
тика.
– Нека да ме удари с тояга по главата – така ще ми
услужи най-добре.
Телефонът звънна неочаквано и прекъсна ожи-
вения ни разговор. И аз не знаех защо говоря всичко
това, но гостенката ми изглежда се забавляваше, така
че заявих:
– Няма да вдигна слушалката. За нищо на света!
Стачкувам срещу фоновия шум, който не ни позволява
да виждаме живота.
На третото позвъняване се включи телефонният
секретар. Докато слушах съобщението, разлях шоко-
лада върху пуловера си.
– 202 –
Самуел, много съжалявам за случилото се мина-

лата седмица. Мисля, че бях несправедлива с теб.
Ще можеш ли да ми простиш? Има много неща,
които не знаеш. Всъщност не знаеш нищо за мен.
Или почти нищо.
След последните думи сериозният ѝ глас сякаш

заглъхна и връзката прекъсна.
Със свито сърце направих огромно усилие да се
абстрахирам от току-що чутото и да се върна към раз-
говора. От своя страна, Меричел беше изгубила спо-
койствието, с което първоначално се беше настанила
на дивана. Изглеждаше притеснена от това, че е ста-
нала свидетел на нещо твърде лично, което в същото
време я поставяше на втора позиция. Никоя жена не би
приела това.
Продължих в същия дух, но думите ми не прозву-
чаха особено убедително:
– Нали ти казах. Човек не може да живее на спо-
койствие.
Телефонът отново звънна, заличавайки и послед-
ната следа от задушевност между мен и Меричел. Не
се осмелих да кажа нищо повече, още по-малко да
вдигна слушалката. Просто се свих във фотьойла като
проскубано пиле.
Отново беше Габриела, която довършваше пре-
дишното си съобщение:
Исках да кажа, че ще се радвам да се видим
отново, ако не си ми много ядосан. Може пък да
станем приятели. Обещавам да се държа добре.
Телефонът ми е...
– 203 –
Още преди съобщението да свърши, Меричел ста-

на от дивана, взе куфарчето и палтото си и каза:
– Закъснявам.
Придружих я до вратата, онемял от смущение.
Преди да успея да намеря думи, с които да се сбогу-
вам, тя добави:
– Имаш право – самотата ти е много шумна. До-
виждане.
– 204 –
Лайтмотив
Вечерта Валдемар не дойде, както беше обещал,

но и аз не го потърсих. Започвах да разбирам, че е не-
предвидим като котка.
Когато си легнах, премислих всичко случило се
през изминалото денонощие, пълно с изненади. Стиг-
нах до извод, който ми се струваше интересен. Всеки
ден има своя тема – това, което на немски се нарича
лайтмотив или водещ мотив.
Има дни, в които бедите идват една след дру-
га. Всичко, което правим, сякаш е срещу нас. Тогава
си казваме: „Станах накриво” или „Имам лош ден.”
И може би с право, защото лайтмотивът на деня е
„Днес трябва да страдаш”. Колкото и усилия да пола-
гаме, нищо не върви.
Друг често срещан лайтмотив е: „Много съм ти
ядосан.” Това са дните, в които хората ни упрекват без-
причинно и се дразнят от всичко, направено или каза-
но от нас. В тези случаи също няма спасение, трябва
само да изчакаме бурята да отмине. В дните с отрица-
телен знак, когато всичко върви зле, най-добре е да не
предприемаме драстични мерки, за които после може
– 205 –
да съжаляваме. Най-разумно е да останем спокойни с

надеждата, че темата на следващия ден ще е по-благо-
приятна. Има и такива дни.
В самия край на изтичащото денонощие разбрах,
че неговият лайтмотив е бил: „Искам да съм с теб.”
Когато си самотен, това изглежда като благосло-
вия, но ако в часа на истината не си подготвен, може
да се окаже доста сложно. За да приемеш вниманието,
което ти оказват другите, трябва да имаш мъдро сърце,
защото е по-лесно да се справиш с пренебрежението,
отколкото с любовта – можеш просто да се опълчиш
срещу човека, който те атакува. Но какво правиш, ко-
гато някой открито ти показва обичта си? Можеш да
зарежеш сала на познанието на брега, но да се оста-
виш да бъдеш обичан – това наистина е нещо, което
трябва да научиш.
Вероятно последната дхарма на всяко човешко
същество е способността да получава любов, за да
може да я отдава на другите.
Преди да заспя, си помислих, че беше много мило
от страна на Меричел да сподели следобедната ми за-
куска и да изслуша глупостите ми. Въпреки внезапно-
то ни сбогуване, като че ли между нас имаше някаква
пресечна точка, която ни позволяваше да бъдем таки-
ва, каквито сме, без притеснение, че ще направим или
кажем нещо погрешно.
Ами Габриела? Защо се беше обадила точно то-
гава?
Сякаш беше усетила от разстояние, че започвам
да се обвързвам с друга жена, и искаше да разчисти
терена, така че въжделенията ми отново да се насочат
– 206 –
към нея. Но защо? За какво?

Щеше да е толкова лесно постепенно да се влюбя
в Меричел... Да се смеем на анекдотите и шегите ми.
Да я пожелая. Да ми откаже един-два пъти. Да опитам
отново.
Съдейки по това как беше протекла първата ни
среща, щях да съм късметлия, ако приемеше да бъдем
приятели.
Страхът да бъда обичан беше в основата на дъл-
гото ми самотно странстване. Той можеше да обясни
и убедителността, с която Габриела ме бе отхвърлила
при първата ни среща.
Урок №1: Каквото и да казват, животът никога не

е лесен.
– 207 –
Знаещите да обяснят на незнаещите
Бях подготвил добросъвестно встъпителния си

урок за Бертолт Брехт. Той не вдъхновява особено сту-
дентите. Може би защото живеем в твърде порочни
времена, за да се вълнуваме от морализма. А Брехт по
същество е моралист.
От творчеството му най-много харесвам заглавия
та на театралните му пиеси като Кавказкият тебе-
ширен кръг или Добрият човек от Сечуан. Вместо да
отегчавам студентите с биографията му, се съсредото-
чих върху втората творба, която е типичен пример за
назидателния тон на неговия епичен театър.
Пиесата започва със спор между трима богове по
въпроса дали човек може да бъде добър и справедлив
и да оцелее в този егоистичен свят. Опитното зайче е
Шен-те – проститутка от Сечуан. Единствено тя се съ-
гласява да приюти в дома си тримата непознати, прис-
тигнали в селото. С парите, които получава от тях в
знак на благодарност, тя отваря малък магазин за нуж-
дите на своите съседи. Но хората злоупотребяват с до-
бротата ѝ, докато накрая я разоряват.
Поучила се от опита си, тя се маскира като мъж и
– 208 –
започва нова търговия. Действа с твърда ръка и полу-

чава уважение от всички, които се питат с носталгия
какво ли е станало с добродушната Шен-те. Накрая тя
разкрива коя е и находчивостта ѝ смайва хората.
Основният проблем, който поставя творбата, е:
трябва ли да се правим на лоши, за да бъдем добри?
Когато стигнах до този въпрос, един студент вдиг
на ръка, за да се изкаже. Виждах го за първи път през
този семестър. Помислих, че ще постави началото на
дебат за добротата, страха и така нататък, но питането
му беше много по-повърхностно:
– Съществува ли Сечуан?
Няколкото студенти, присъстващи на лекцията,
започнаха да се смеят на наивността му. Във въпро-
са обаче имаше подводни камъни. Беше напълно въз-
можно да не съм в състояние да отговоря. Всъщност
щяха да ме разобличат, ако съвсем неочаквано не си
бях спомнил нещо.
– Да, мисля, че сега го наричат Съчуан. Там има
резерват за големите панди. Гледах документален
филм за тях.
Всички присъстващи избухнаха в смях.
„Какво толкова смешно има в това?” – запитах се
аз притеснен. Трябваше да премина към настъпление,
за да вляза отново в ролята си на преподавател.
– Няма никакво значение дали сюжетът се разви-
ва в Сечуан или в Самарканд – продължих аз. – Брехт
си е послужил с екзотичен сценарий, за да ни разкаже
притча за добротата. Предполагам, че знаете какво е
притча, или бъркам?
Умната студентка с кръглите очила се намеси:
– 209 –
– Това е история с послание като притчите в Но-

вия Завет – каза тя.
– Точно така. Но и съвременните автори прибяг-
ват до притчи. Германският философ-марксист Адор-
но казва, че Замъкът е преди всичко иносказателен,
каквато е и белетристиката на Кафка като цяло.
– Как е възможно германец да се казва Адорно?* –
намеси се отново студентът, който беше задал въпроса
за Сечуан.
Игнорирах провокацията и подхванах речта си от-
там, където я бях прекъснал:
– Въпреки това, пиесата Добрият човек от Сечу-
ан не е нравоучителна като библейските разкази, нито
пък ни представя песимистичен поглед на нещата като
романът на Кафка. На първо място, тя поставя въпроси
и ни подканя да се замислим върху една доста деликат-
на тема. В този смисъл се доближава повече до прит-
чите за Настрадин. Знаете ли кой е той?
– Мисля, че беше свързан със суфизма – каза мо-
мичето с очилата.
– Браво! Ще си заслужиш отличната оценка. Наст
радин е главният персонаж в много суфистки истории
с послание, както ти ги нарече преди малко. Има една,
посветена на мъдростта, която много ми харесва. Ис-
кате ли да я чуете?
Всички мълчаха, което съвпадаше безпогрешно с
духа на онази притча от Средния Изток, за която гово-
рех. Започнах да я преразказвам:
„Настрадин пристигнал в едно село, в което всич-

ки го мислели за голям мъдрец. За да не разочарова
* Думата „adorno” на испански означава „украшение, накит” – Б. пр.
– 210 –
хората, събрани на площада, той отворил широко ръце

и им казал: „Предполагам, че щом сте тук, значи знае
те какво съм дошъл да ви кажа.” А те му отвърнали:
„Не! Не знаем какво ще ни кажеш. Говори ни!” Тогава
Настрадин отговорил: „Щом сте дошли, без да знаете
какво имам да ви кажа, значи не сте готови да го чуе-
те.” Казвайки тези думи, той си тръгнал.
Хората се учудили на думите му и били напът
да го обявят за луд, когато някой възкликнал: „Колко
умно! Той е напълно прав. Как се осмеляваме да ид-
ваме, без дори да знаем какво искаме да чуем? Колко
сме глупави! Пропуснахме невероятна възможност.
Какво просветление, каква мъдрост! Нека да помолим
този човек да дойде и да ни говори отново.” Няколко
души тръгнали след него и започнали да го молят да
се върне, като го уверявали, че мъдростта му е твърде
всеобхватна, за да се събере в една-единствена беседа.
След дълго настояване, Настрадин се върнал в се-
лото. Този път на площада се събрала двойно повече
публика. А той отново започнал с думите: „Предпо-
лагам, че вече знаете какво съм дошъл да ви кажа.”
Научили урока си от предния път, хората започнали да
кимат одобрително, а един от тях отговорил: „Разбира
се, че знаем. Затова сме дошли.” Чувайки тези думи,
Настрадин навел глава и отвърнал: „Е, щом вече знае-
те какво имам да ви кажа, няма нужда да го повтарям.”
И веднага след това напуснал площада и си тръгнал.
Множеството останало изумено, но тогава един
екзалтиран човек започнал да крещи: „Блестящо! Въз-
хитително! Искаме да го слушаме отново! Искаме този
човек да ни даде още от мъдростта си!” Група знатни
– 211 –
хора тръгнали да го търсят и отново започнали да го

умоляват на колене да се върне и да изнесе реч в село-
то им за трети и последен път. Настрадин отказал, но
те го молели толкова горещо, че накрая приел.
Когато пристигнал на площада, мъдрецът бил
посрещнат от възторжените викове на тълпата. И за
пореден път се обърнал към нея със същите думи:
„Предполагам, че вече знаете какво съм дошъл да ви
кажа.” Този път хората се наговорили предварително
и избрали управителя на селото да се изкаже от тяхно
име. Той заявил: „Някои – да, други – не.” Настъпи-
ло дълго мълчание, всички погледи се отправили към
Настрадин, а той отсякъл: „В такъв случай, нека тези,
които знаят, да обяснят на тези, които не знаят.” След
което си тръгнал.
– 212 –
Удоволствия
Притчата за Настрадин донесе успешен завършек

на лекцията ми. Неслучайно тези разкази са оцелели в
устната традиция в продължение на стотици години.
Имах още един час в ранния следобед, така че
реших да се разходя и да се порадвам на слънцето.
Прекосих площада пред университета и се вмъкнах в
уличките на квартала Ел Равал. Минах покрай някаква
руска книжарница и оттам се отклоних към улицата на
Египтянките.*
Тя е една от малкото, по които минавам само за-
щото харесвам имената им.
Откакто приключиха обедните ми срещи с Вал-
демар, се лутах без посока в почивките си. Въртях се
като пумпал – тръгвах по някоя улица и се връщах по
друга, без да спирам никъде. Реших да не посещавам
отново бар „Марсилия”, нито да се смесвам с тълпите
по Лас Рамблас.
* Carrer de les Egipcíaques. През XIV в. на тази улица имало особен приют,
наречен „Домът на Египтянките”, където се подслонявали разкаяли се
проститутки, посветили живота си на Св. Мария Египетска, покровител-
ка на покаялите се жени. Самата тя живяла през VI в. и била блудница.
Осъзнала падението си и се оттеглила в пустинята, където изкарала 47
години в пълно уединение, пост и покаяние. – Б. пр.
– 213 –
Съмнявам се, че някой, който е роден в Барселона

и е с ума си, би имал желание да попадне там.
Вървях по различни улици, откривайки тук-там
малки магазинчета и кафенета, които не бях забеляз-
вал преди: индийска чурерия*, дизайнерски ресторант,
склад за електронни джаджи втора употреба... Когато
беше минал вече час от началото на безцелната ми раз-
ходка из квартала, седнах под една палма на Рамбла
дел Равал – къса и просторна улица, която прилича по-
вече на площад.
„Умишлено си губиш времето. Непрекъснато оби-
каляш улиците, защото не можеш да решиш дали да ѝ
се обадиш, или не” – казах си аз.
Погледнах часовника си – беше два и половина.
Сигурно Габриела вече вървеше към дома си или оби-
каляше по улиците като мен. Беше ми оставила номера
на мобилния си телефон, така че нямаше пречка да я
открия. Но трябваше ли да го правя? Ами ако се ока-
жеше някоя невротичка и след „всяко зло за добро” от-
ново ми се паднеше злото?
Сякаш в отговор на въпроса ми, в същия момент
покрай мен минаха двама пакистанци, хванати за ръце.
В онези страни е нормално приятелите да ходят така
по улиците.
Толкова се вдъхнових, че извадих от джоба си две
монети и разгърнах листчето, на което бях записал но-
мера ѝ. Може би обстоятелствата ме бяха принудили
да се уча бързо, защото не се чувствах особено нервен,
докато чаках да вдигне телефона си.
* Заведение, където се приготвят и продават „чурос” – вид мекици, които

напомнят тънки и дълги тулумби и се поднасят като традиционна закуска
в Испания. – Б. пр.
– 214 –
– Ало? – чух я да казва най-после.

Това промени всичко. Беше достатъчно да чуя
гласа ѝ, за да пламне все още живият огън. Въпреки
това си бях обещал да се държа дистанцирано.
– Самуел е.
– Здравей, Самуел. Къде си?
– Навсякъде и никъде. Занимавам се с това, което
наричат „убиване на време”.
– Значи си убиец на време... – каза тя с онзи веж-
лив тон, с който се говори на децата. – И много ли уби?
– Достатъчно.
– А аз тъкмо си бях легнала и започвах да се уна-
сям.
За момент си представих буйната коса на Габрие-
ла, пръсната върху възглавницата като отворено цвете.
За малко да изгубя контрол, но успях да се съвзема на-
време. Видях, че броячът на екранчето в телефонната
кабина отчита последните секунди.
– Остава ми съвсем малко кредит – казах аз, – ня-
мам повече монети. Кажи ми кога и къде да се срещ-
нем.
Мълчанието от другата страна на слушалката
продължи не повече от миг.
– Утре в шест, в кафене „Каелум”.*
– Не знам къде е. Как каза, че се казва?
– Просто мислѝ за небето.
Точно тогава връзката прекъсна. Макар че не зна-
ех къде точно е срещата ни, бях обхванат от безкрайно
спокойствие. Облегнах се на близката палма и напра-
вих онова, което ми беше казала Габриела.
Зареях поглед в небето и сякаш изведнъж светът
* От латински – caelum, което означава „небе, небеса”. – Б. пр.
– 215 –
придоби смисъл. Крясъците на децата вече не бяха

шум, а живот в чист вид; вятърът не беше леден нож,
а свежа ласка.
Погледнах отново хартийката с телефонния ѝ но-
мер. Харесваше ми да виждам името ѝ, изписано до
деветте цифри: ГАБРИЕЛА.
Когато сгънах листчето, за да го прибера, си да-
дох сметка, че на гърба му е стихотворението на Брехт,
наречено „Удоволствия”. Възнамерявах да го напиша
на дъската, за да го обсъдим по време на лекцията. Но
сега разбрах, че ще е по-добре да не го правя. То няма-
ше нужда от никакъв анализ, нито от коментар:
Първият поглед през прозореца сутрин,

намерената пак стара книга,
въодушевени лица,
сняг, смяната на годишните времена,
вестникът,
кучето,
диалектиката,
душове, плуване,
старинна музика,
удобни обувки,
проумяване,
модерна музика,
писане, цветя,
пътешествия,
песни
и да си приветлив.*
* Брехт, Бертолт. Удоволствия. В: Избрани творби в четири тома. Том 1.

Изд. Народна култура, 1983. Превод от немски: Борис Петков. – Б. пр.
– 216 –
Цвете на ръба на пропаст
Докато се връщах към факултета, си дадох смет-

ка, че трябва да разбера нещо много съществено по
отношение на Габриела. Бях хвърлил безкрайно дълъг
мост между миналото и настоящето, без да се запитам
дали тя е свободна, за да може, в най-добрия възможен
случай, да отговори на чувствата ми.
След като навършат трийсет и пет години, голяма
част от жените вече са обвързани, а много от тях имат
и деца. Как не си го бях помислил по-рано? Ако тя се
намираше в подобна ситуация, това можеше да обясни
сдържаността ѝ при първата ни среща.
Нещо обаче ме караше да мисля, че Габриела е
сама, макар че самотата ѝ беше различна от моята.
Всяка самота е единствена и не прилича на никоя дру-
га, защото има свои собствени причини за съществу-
ване.
Бродейки по коридорите на стария факултет, за-
почнах да мечтая за срещата на две самотни души,
които след дълго скитане из пустинята се сливат в
едно цяло. Представях си как се разхождаме с Габрие
ла, хванати за ръце. Почти можех да усетя топлината
– 217 –
ѝ и зрялата мекота на кожата ѝ. Ръката ѝ ме придру-

жаваше, но не ме притискаше. Бяхме се избрали, за да
вървим заедно, а не за да упражняваме надмощие един
над друг.
Внезапно някакъв студент ме спря и ме изтръгна
от бленуването ми. Въпросът му беше безкрайно про-
заичен:
– Кога ще е изпитът?
Приличах на човек, който се връща от дълго пъ-
туване и страда от джет лаг.* Беше ми необходимо из-
вестно време, за да проумея какво ме пита.
– Изпитът по немски език – настояваше той. –
През февруари ще е, нали?
Отворих чантата с книгите си, за да извадя гра-
фика за сесията, и му дадох информацията, която го
интересуваше – съответната дата, час и зала за изпита.
После студентът посети лекцията ми, в която трябва-
ше да обяснявам разликата между двата вида подчине-
но наклонение в немския език.
Преди да вляза в ролята си на строг преподавател,
си казах: „Ако си се объркал и Габриела не може да
отговори на чувствата ти, ще пропаднеш в бездънен
кладенец.” Но цитатът от Стендал, който си спомних
неочаквано, ми вдъхна малко кураж:
Любовта е красиво цвете, но трябва да го тър-

сиш на ръба на някоя пропаст.
* Джет лаг синдром – смущения в биологичния часовник на човека при

пътуване със самолет през няколко часови зони. – Б. пр.
– 218 –
Нищо не е реално
– Знаеш ли? Понякога имам чувството, че злопо-

луката, която преживях в Патагония, не е завършила
така, както си мисля.
Валдемар се беше настанил от същата страна на
дивана и отново пушеше в мрака. Беше дошъл при мен
малко преди полунощ, когато вече се приготвях да си
лягам. Изглежда в тези часове на денонощието беше в
най-добрата си форма, както и по обяд.
„Това е положението – Валдемар се задейства на
всеки дванайсет часа. Никога не се появява в промеж-
дутъците” – помислих си аз, преди да отвърна:
– Така ли? А как може да е завършила?
Валдемар си дръпна продължително от цигарата,
която за миг освети потното му чело.
– Понякога подозирам, че съм умрял по време на
злополуката. Ти си прав – невъзможно е да оцелееш
след падане от трийсет метра. Всичко, което се е слу-
чило оттогава насам, е само сън: ходенето покрай ле-
дената река, светкавицата на фотоапарата, спасяване-
то, болницата, връщането в Барселона, този разговор...
Нищо не е реално.
– 219 –
– Ако не е реално – отвърнах аз, – как е възможно

да стоим тук и да разговаряме?
– Всичко е част от съня. Това е единственото прос-
транство, в което могат да живеят мъртвите.
– Значи, аз съм част от съня ти.
– Горе-долу.
– Следователно, и аз нямам собствен живот. Жи-
вея в главата ти или още по-лошо, във вечния сън на
един мъртвец.
– Нещо такова.
След този обезпокояващ диалог настъпи дълга
минута мълчание. Валдемар, този път без шапка, беше
облегнал главата си на дивана и изпускаше към тава-
на облаци дим, чиито форми трудно можех да отгатна.
Изведнъж сякаш някаква мисъл го смути и той се из-
прави, докато мачкаше фаса си в пепелника.
– Кога най-после ще престанеш да се тревожиш
и ще прегърнеш нищото? – попита ме той неочаквано.
– Може би, когато се уверя, че съм мъртъв – от-
върнах аз.
– Най-забавното е, че никога не можем да сме на-
пълно сигурни в това – каза Валдемар.
– 220 –
Среща в небесата
Трябваше да проведа малко проучване, за да раз-

бера къде ще се видим с Габриела в шест следобед.
Думите ѝ: „Само мислѝ за небето” потвърждаваха, че
името на заведението е „Каелум”, което на латински
означава „небе”.
В обедната си почивка отидох до една книжарни-
ца, за да разгледам пътеводителите за Барселона. На-
края открих „Калеум” в списък с традиционни кафене-
та и ресторанти. Намираше се на малка уличка близо
до площад Пи в Готическия квартал. Доколкото раз-
брах, ставаше дума за чайна. Там се предлагаха само
сладки, изработени от монахини, живеещи в пълно
усамотение.
Бях малко изненадан от избора ѝ, но записах в бе-
лежника си улицата и номера и тръгнах към вкъщи, за
да прекарам обедната си почивка там.
Това почти не ми се беше случвало от студентски-
те ми години насам. Бях от лентяите, които ходеха в
университета само за вечерните лекции, за да могат да
се наспят сутрин, а преди изпит проспивах и обедни-
те почивки. Въобразявах си, че тоновете информация,
– 221 –
с които бях задръстил паметта си, ще се подредят по

време на съня. И обикновено така се случваше – ся-
каш някакъв тайнствен чиновник, който работеше
само нощна смяна, слагаше всяко нещо в главата ми
на мястото му.
В онзи следобед имах усещането, че ми предстои
заключителен изпит. Това, което щеше да се случи в
чайната на монахините, можеше да взриви надеждите
ми или пък да положи началото на нещо ново, макар
че нямах представа какво можеше да е то. Във всеки
случай, докато настъпеше часът на истината, исках да
спя и да забравя за света.
Будилникът звънна в пет следобед и Мишима за-

почна да се търкаля в леглото. Имах чувството, че съм
спал само миг, макар часовникът да показваше, че си-
естата ми е продължила час и половина. Твърде дълго.
Скочих от леглото и се втурнах като зомби към
душа. Струята топла вода ми върна тонуса. Между-
временно се колебаех дали да се обръсна. Брадата
ми беше на един ден и приличаше на едва доловима
сянка, но знаех, че повечето жени харесват гладко из-
бръснатите мъже. Особено ако трябва да ги целунат
по бузите за поздрав – нещо, което не знаех дали ще
се случи при нашата среща. От друга страна, ако се
появях прекалено издокаран и зализан, щях да ѝ пока-
жа, че срещата е много важна за мен. Това щеше да я
накара да се почувства притисната и може би щеше да
заеме отбранителна позиция.
Тази мисъл ме убеди, че ще е най-добре да не се
бръсна. Но пък облякох най-хубавите дрехи, които мо-
– 222 –
жеше да ми предложи гардеробът – сиви панталони,

които ми стояха доста добре, и леко тесен син пуловер.
Дългото палто щеше да завърши търсения от мен бо-
хемски нюанс.
„Напред!” – казах си аз, за да си вдъхна кураж, и
затворих вратата на апартамента с илюзията, че ще се
върна нов човек.
– 223 –
Там гледа Бог
Пристигнах в точно уречения час. За моя изненада

Габриела вече беше там. Преди да вляза, я видях като
мираж през стъклата на чайната. В онзи момент една
дебела сервитьорка палеше свещта на масата ѝ. Духът
на заведението като цяло беше някак монашески и в
същото време романтичен, а единственото осветление
бяха трепкащите пламъчета на свещите.
Когато влязох, вътре звучеше фундаменталната
в историята на джаза сюита A love supreme* на Джон
Колтрейн. Беше посветена на Бог и допълваше превъз-
ходно атмосферата на заведението. Дали я бяха пусна-
ли умишлено, или беше случайно съвпадение?
Леко притеснен, застанах до масата на Габриела,
която в този момент разглеждаше чаеното меню.
„Дали трябва да я поздравя, като я целуна по бузи-
те?” – запитах се аз.
По принцип човек не се разкайва за нещо, което
не е казал или не е направил, така че реших да седна
на мястото си и да изчакам развоя на събитията. Поз-
дравих я свенливо и потънах в менюто със специали-
тетите. Нямах голям опит с чайовете, затова поръчах
* Върховна любов (англ.). – Б. пр.
– 224 –
Лейди Грей* само защото името му ми харесваше.

– Същото и за мен – каза Габриела на сервитьор-
ката, която на свой ред ни попита дали ще искаме от
сладките на монахините.
– Засега не – окуражен от избора ѝ, отговорих от
името на двама ни.
След тази формалност останахме един срещу
друг, обхванати от внезапно мълчание. Забелязах, че
Габриела не носеше обеци, но беше събрала буйни-
те си къдрици с две шноли във формата на пеперуди.
Едната беше с цвят на зелен яспис, а другата – насите-
норозова със синкави отблясъци.
Бях изумен, че е сложила точно пеперуди на ко-
сата си, без да подозира, че споменът ми за нея беше
именно целувката на пеперудата. Развълнуван си по-
мислих, че това е добър знак. Чудех се как да подхвана
разговора, докато Габриела въртеше в ръцете си праз-
ната чаша. Тогава, без да ме погледне, тя каза:
– Японските занаятчии са истински гении в изра-
ботката на чаши. Знаеш ли за коя част полагат най-го-
леми усилия?
„Това е моята Габриела. Както и преди години,
предпочита тя да поеме инициативата” – казах си, до-
като обмислях отговора си.
– Не знам – отвърнах аз. – Може би за дръжката?
– Японските чаши нямат дръжки.
– Откъде знаеш?
– Живях там достатъчно дълго, за да го забележа.
– Живяла си в Япония?
– Не отговори на въпроса ми – настоя тя, като гра-
циозно сбръчка вежди.
* Lady Grey (англ.) – „Сивата дама”; черен ароматизиран чай. – Б. пр.
– 225 –
– Ами, предполагам, че полагат усилия за украся-

ването на външната част на чашата с прости и хармо-
нични елементи. Съвсем в стила на дзен.
– Не позна – каза тя.
– Тогава сигурно се стремят да я направят идеал-
но кръгла.
– И това не е. С неправилната си форма чашата
може да се превърне в истинско произведение на из-
куството.
– Предавам се – признах аз. – За коя част полагат
толкова усилия?
Габриела обърна празната чаша и чукна два пъти
с лъжичката по дъното ѝ.
– За основата – заяви тя, – това, което не се вижда.
Знаеш ли защо?
– Нямам представа.
– Там гледа Бог.
Казвайки това, тя ме дари с лукава усмивка, с коя-
то ме обезоръжи. Разговорът ни беше по-подходящ за
деца, отколкото за възрастни, доближаващи се до сре-
дата на живота си. И слава на небесата, че беше такъв.
При нормални обстоятелства бих задал въпроси-
те, които ми се струваха най-спешни: „Наистина ли
вярваш в Бог?”, „Къде и кога си живяла в Япония?”,
„Защо говорим за чаени чаши, вместо да си разкажем
какво ни се е случило през тези години?” Но не исках
да развалям магическото начало, като се придържам
към установения сценарий за опознавателна среща
между мъж и жена. Обикновено той включва някак-
ва житейска изповед в най-груби щрихи, със специал-
но внимание върху любовните несполуки. Най-често
– 226 –
са необходими няколко сеанса, за да могат и двамата

да си дадат необходимите сведения. Оттам нататък е
трудно да се намери тема за разговор.
Разбрах обаче, че с Габриела трябваше да се го-
вори за всичко друго, но не и за това. Опитът ми на
самотен мъж ми предоставяше екстравагантни козове,
които можех да използвам в тази ситуация.
– Със сигурност имат израз за това – казах аз, до-
като сервитьорката ни поднасяше чая.
– Какво имаш предвид?
– Японците трябва да имат понятие за тази скри-
та красота, която само Бог може да види. А ако нямат,
трябва да го измислят.
– Откъде знаеш? Да не би да си живял в Япония?
– попита тя весело и после духна над горещия чай.
– Не, но имам един речник с редки думи. Много
термини съществуват само в японския език. Струва ми
се, че живеят в отделен свят и използват кодове, които
са разбираеми само за тях.
– Донякъде е така – казвайки това, погледът ѝ по-
мръкна и тя изтри с показалеца си една сълза, която
напираше да потече по бузата ѝ.
Предположих, че е преживяла ужасно огорчение
на другия край на света, въпреки че не успявах да от-
гатна какво можеше да е то. Не беше просто любовно
разочарование. Стана ми ясно, че току-що съм дръп-
нал болезнена струна в душата ѝ. Доказателство за
това беше и фактът, че преди да ѝ задам друг въпрос,
тя добави:
– Този речник трябва да е интересен. Но аз бих
предпочела друг – с думи, които не съществуват, а е
– 227 –
необходимо да бъдат измислени. Ти със сигурност мо-

жеш да го съставиш.
– Какво те кара да мислиш, че съм способен да
напиша цял речник?
– Имаш вид на човек, който се занимава с тези
неща.
Коментарът ѝ ме подразни, най-вече защото беше
верен. Само човек като мен би могъл да се посвети на
такава дейност. Книгата на Франсис Амалфи – макар
че се бях заел с нея, за да помогна на стареца – беше
нещо подобно. Реших да взема инициативата в свои
ръце.
– Успя да ме убедиш – казах аз. – Сигурно ще го
напиша. Но ще трябва да ми помогнеш. Кои други зна-
чения се нуждаят от собствен термин, освен красотата,
която само Бог може да види?
– Има много думи за измисляне. Защо съществува
думата „сирак” за дете, което е изгубило майка си, а
няма понятие за майка, която е изгубила детето си? Да
не би тя да страда по-малко?
– Права си. Като се замисля, има и друго значе-
ние, което си търси дума: любов с малки букви.
– Любов с малки букви?
– Да, това е може би единственото откритие, с
което се гордея – казах ентусиазиран. – Човек прави
някаква малка добрина и тя дава начало на цяла вери-
га от събития, които му връщат многократно любовта.
Накрая, дори да иска да се върне в изходната точка,
вече е невъзможно. Защото любовта с малки букви е
затворила всички пътища за връщане към онова, което
е бил преди.
– 228 –
– Думите ти звучат прекрасно, макар че не ги раз-

бирам съвсем.
– Нито пък аз. Но фактът, че сме тук, доказва съ-
ществуването на любовта с малки букви.
Веднага съжалих за казаното, защото донякъде
издаваше намеренията ми. Всичко вървеше толко-
ва добре, а аз, като пълен глупак провалих всичко в
последния момент. Усещах, че срещата ни отива към
края си. По време на внезапно настъпилото мълчание
впих очите си в Габриела, за да ги напоя с образа ѝ за
следващите трийсет години. Отделих специално вни-
мание на двете пеперуди – завиждах им, че стоят тол-
кова близо до косата ѝ.
– Закъснявам – каза тя, потвърждавайки опасени-
ята ми. – Трябва да се прибирам вкъщи.
Миг след това тя стана, а аз я последвах.
– Къде живееш? – попитах.
– На „Пласа де лос Анхелес”.*
„Нямаше как да е иначе. Жена като Габриела може
да живее само на място с такова име” – казах си наум.
– Нека те изпратя донякъде – предложих настой-
чиво.
– Не, не се безпокой. Искам да поразсъждавам
върху думите, които трябва да бъдат съчинени.
„Ама че оправдание!” – помислих си аз. Но Га-
бриела беше попаднала в собствената си клопка.
– Ти ме убеди да съставя този речник и ще тряб-
ва да разбера какви значения си открила. Мога ли да
те поканя на обяд някой ден? Има един ресторант в
Грасия, чието име все още не съм успял да разгадая.
Мястото е идеално за измисляне на думи.
* Площадът на ангелите. – Б. пр.
– 229 –
Излязохме на улицата и докато закопчаваше пал-

тото си, Габриела ме попита:
– Как се казва ресторантът?
– „Buzzing”.* Кога искаш да отидем?
Габриела ме погледна тревожно. Явно беше раз-
брала, че няма да я оставя да си тръгне, преди да ми
обещае нова среща, така че отвърна:
– Може би в четвъртък.
– Чудесно. Не знаеш къде е, затова ще мина да те
взема от музикалния магазин и ще отидем заедно.
– Както искаш.
Бяхме на път да осъществим сценарий, в който не
бях предвиждал да участвам, а именно: „той настоява,
тя се съпротивлява”. На сбогуване я целунах веднъж
по всяка буза.
– Брадата ти боде – каза Габриела с едва доловима
усмивка. Докато се отдалечаваше надолу по улицата
си помислих, че не всичко е загубено.
* Шумотевица, гъмжило, оживление (англ.) – Б. пр.

– 230 –
Проблясък в тъмнината
Явно съм от хората, които винаги искат да попра-

вят нещата, когато вече е твърде късно. Докато пъту-
вах с метрото към Клиничната болница, се почувствах
ужасно засрамен от действията си. Това, че бях влю-
бен в Габриела, не ми даваше право да я пришпорвам
при сбогуването ни. Бях я притиснал до стената, без
да ѝ дам възможност да реши дали иска да ме види
отново, или не.
Деликатното и елегантно поведение предполага-
ше да кажа нещо от рода на: „Габриела, беше ми много
приятно да пием чай заедно. Ако искаш някой път да
се видим отново, знаеш как да ме откриеш.”
Така нямаше да почувства принуда и може би
щеше пак да ме потърси. Приятелите никога не са из-
лишни. Но вместо това я бях задължил да приеме нова
среща. Вероятно преди да дойде четвъртък щях да от-
крия съобщение на телефонния си секретар, което от-
меня срещата. И щях да съм си го заслужил.
Тръгнах по безкрайните коридори на Клиничната

болница и си дадох сметка, че не съм посещавал Ти-
– 231 –
тус почти от месец. Не бях прав. Вярно, че говорехме

по телефона два пъти седмично, но това не беше дос-
татъчно. В крайна сметка, той ми беше помогнал да
променя посоката на самотния си житейски влак бла-
годарение на един миниатюрен завой.
Стори ми се много отслабнал, може би защото
отдавна не го бях виждал. Малката му плешива глава
беше потънала във възглавницата, сякаш щеше да из-
чезне всеки момент.
Седнах до него. През това време един санитар из-
карваше другия човек от стаята – мъж на около петде-
сет години с ужасяваща кашлица.
– Изложих се – казах аз вместо поздрав.
Изглежда лайтмотивът на деня беше: „Чувствам
се виновен.”
– Млъкни, чуваш ли? Мисля, че умирам, така че
трябва да ми обърнеш малко внимание. Искам да ти
кажа нещо важно.
Приближих се още малко към него със свито сър-
це. Гласът му беше толкова слаб, че беше трудно да се
разбере какво казва.
– Това е чистилище, Самуел. Но в чистилището
човек научава важни уроци.
Опитах се да го отклоня от мрачните му мисли с
единственото, което ми хрумна като утеха.
– Извинете, че ви прекъсвам. Помните ли, че ви
говорих за един побъркан физик?
– Валдемар.
– Имате добра памет. И така, онзи ден той каза, че
животът му е само сън и че всъщност е мъртъв. Може
би е прав и всички сме мъртви. Или пък истинският
– 232 –
живот е това, което виждаме и правим, когато сънува-

ме. Искам да кажа... Всъщност според него нищо не е
реално и следователно няма защо да се тревожим. И
вие също не трябва да се безпокоите, макар че сега ви
е тежко.
Титус прокара ръка по зле избръснатата си бра-
да, сякаш се опитваше да намери точните думи. Из-
глеждаше спокоен. Накрая прочисти гърлото си и каза
много бавно:
– Този проклет Валдемар е прав. Не можем да сме
сигурни, че светът съществува. Наречи го сън, илю-
зия или както искаш. Може би сме само проблясък
на съзнанието в тъмнината на Вселената. Но тъй като
времето, което ни предшества, и това, което ще дойде
след нас, е безкрайно, от математическа гледна точка
можем да приемем, че този проблясък никога не се е
случвал. Следваш ли мисълта ми?
– Горе-долу. Но какво е важното нещо, което щях
те да ми кажете?
– Точно за него ти говоря, мамка му!
Титус повиши глас и започна да се задушава.
Тръгнах да викам сестрата, но той ме сграбчи за ръка-
та. След като три пъти си пое въздух с огромно усилие,
лицето му отново придоби цвят.
– Не правете излишни усилия – прошепнах в ухо-
то му. – Опитайте се да говорите спокойно. Имам всич-
кото време на света.
– Но не и аз. Затова, ако обичаш, не ме прекъсвай.
Кимнах с глава и събрах ръце в скута си като доб
ро момче. Когато Титус започна да говори, разбрах, че
дълго време е подготвял онези думи за мен. Беше нещо
– 233 –
като прощално слово.

– Живеем прекалено далече от останалите галак-
тики и никога няма да ги достигнем. Твърде далече
сме и от Квантовата Вселена, за да можем да я раз-
берем. Няма да успеем да проникнем отвъд прага на
материята. А ако го направим, ще открием, че нищо не
съществува, както казва Валдемар. Не можем да гледа-
ме сериозно на някакви частици, които се държат по
различен начин, когато ги наблюдаваме. Ако за да нау-
чим каква е същността на материята, трябва да спрем
да я гледаме, по-добре да угасим светлините и да из-
чезнем. Абсурдно е. Искам да кажа, че никога няма
да узнаем нищо, защото най-вероятно няма нищо за
узнаване. Живеем в свят на усещания и чувства. Това
е всичко, което съществува. Никога не го забравяй, Са-
муел. Не подценявай усещанията и чувствата си, защо-
то те са единственото, което притежаваш.
Развълнуван от чутото, си спомних думите на На
страдин: „нека тези, които знаят, да обяснят на тези,
които не знаят.” Но не бях сигурен, че има на кого да
обясня това, което Титус ми беше разкрил току-що.
– Сега си тръгвай и не се връщай повече – добави
той.
– Защо? – попитах аз разтревожен.
Изведнъж ми се стори, че всичко, от което се
чувствах част досега, се отдалечава от мен като раз-
ширяваща се галактика.
– Нямам какво друго да ти кажа. Не искам да ми
се обаждаш. Остави ме да изиграя насаме последната
си партия със смъртта. Страхувам се, че този път тя е
белязала картите си.
– 234 –
Цената на Луната
Върнах се вкъщи с опустошена душа. Може би се

бях объркал и лайтмотивът на деня не беше „Чувствам
се виновен”, а „Сбогом завинаги”.
Влязох в хола и с облекчение видях, че телефон-
ният секретар не мига. Габриела все още не беше от-
менила срещата ни, макар че можеше да го направи
преди четвъртък. Дали не се превръщах в невротик?
Сложих тенджера с вода на котлона, за да си при-
готвя спагети, и поиграх с Мишима. Много ми се иска-
ше Валдемар да не идва тази вечер. Нямах настроение
да го слушам. Исках само да вечерям и да се пъхна в
леглото, за да свърши най-после този ден.
Бях загубил Титус, когото чувствах като баща по-
вече от всеки друг човек в живота ми. Освен последно-
то му послание, което щеше да отнеме известно време,
докато го проумея, страданието му ми беше предоста-
вило някаква адекватна гледна точка към моята собст-
вена мъка. Колкото и да се измъчвах заради Габрие-
ла, болката ми не представляваше нищо в сравнение с
тази на човек, гаснещ в държавна болница.
Това ли се опитваше да ми каже? Да се посветя на
– 235 –
усещанията и чувствата докато съм на този свят? Ве-

роятно да, но сбогуването с Титус ме беше разстроило
прекалено силно, за да мога да следвам съвета му.
Изсипах върху спагетите едно бурканче студен
доматен сос и започнах да се храня с нежелание пред
телевизора – нещо, което ми се случва твърде рядко.
За моя изненада, излъчваха документален филм за
космическата надпревара. Сякаш поради отсъствието
на Валдемар (желанието ми май щеше да се сбъдне),
трябваше да получа дневната си доза астронавтика от
телевизионния канал.
Филмът разказваше за успехите и трудностите
на над петдесетте космически кораба, които посеща-
ват Луната, макар че само дванайсет души успяват да
стъпят на нея. След Аполо XVII, който каца на Луната
през декември 1972 г., никой повече не отива там. Това
донякъде потвърждаваше съмненията на Валдемар.
Следващата космическа мисия, този път без екипаж,
е Лунар Проспектър, който излита едва двайсет и пет
години по-късно.
Както се случваше и по време на лекциите ми,
след бързия преглед на темата за космическите поле-
ти, дойде ред на анекдотите и клюките. Беше отделено
специално внимание на лунния прах – проклетият ре-
голит, за който ми беше говорил Валдемар. Явно кос-
монавтите, които бяха посетили Луната, бяха донесли
като сувенир оттам общо 382 килограма скали и рего-
лит, които НАСА съхранява в Хюстън при температу-
ра минус 92 градуса.
Забележителното е, че през август 2003 г. трима
стипендианти към космическата лаборатория са осъ-
– 236 –
дени, защото са откраднали 105 грама от Луната и са ги

обявили за продажба на цена между хиляда и пет хиля-
ди долара за грам. Съдът обаче оценява откраднатото
на много по-висока стойност, тъй като изчисленията
показват, че придобиването на всеки грам е струвало
на американската хазна 50 800 долара. Продажната
цена на лунните отломки се покачва още повече през
следващите години. В аукциона „Сотбис” се продават
на търг лунни мостри, донесени от съветските мисии,
на цена от 1,2 милиона долара за грам.
Загасих телевизора и се запитах кой идиот би мо-
гъл да плати цяло състояние за купчина прах.
– 237 –
Пристъпи
В сряда бях квестор на няколко изпита и после ре-

ших да отида до кабинета на ветеринарката. Не бях я
виждал от следобедната ни закуска, която беше завър-
шила така неочаквано и злополучно. Меричел обаче
ме посрещна доста сърдечно.
– Сега не мога да изляза – каза тя. – На смяна съм
до пет следобед.
– Добре, ако искаш, после може да закусим заед-
но. По това време ще съм вкъщи. Още не съм сложил
ваксината на Мишима, но нали знаеш какъв е.
– Ще я взема с мен за всеки случай.
От думите ѝ разбрах, че възнамерява да дойде.
Щедростта на слънцето оповестяваше приближа-
ването на пролетта, но аз бях прекалено тъжен, за да
скитам из града, както правех напоследък. Имах нуж-
да от приятелска топлина и щеше да е много хубаво,
ако я получех от хубава жена като Меричел.
Но една опасност дебнеше на хоризонта на пред-
стоящата следобедна закуска. Оставаха точно двайсет
и четири часа до предполагаемата ми среща с Габрие-
ла. Това беше най-подходящият момент тя да се обади
– 238 –
и да отмени уговорката ни под някакъв претекст. Ако

телефонният секретар отново се включеше, докато си
говорехме с Меричел в хола, приятелството ми с нея
щеше да бъде окончателно съсипано.
Решението беше просто – трябваше да изключа
телефонния секретар, както и телефона. Всъщност не
исках да знам дали Габриела ще обядва с мен, или не.
Предпочитах фактите да говорят. Щях да отида да я
взема от магазина в уречения час. Ако не пожелаеше
да дойде, щях да обядвам сам в същия ресторант. Ня-
маше защо да мисля повече по този въпрос.
Бях се изолирал от останалия свят, като изклю-

чим звънеца на входната врата. В ранните следобедни
часове се заех с проверяване на писмените изпити по
немски език и история на литературата. За моя изне-
нада, нямаше средно положение – писмените работи
бяха или безупречни – което говореше, че поне един
от родителите на студента е германец, – или трябва-
ше да проявя голямо състрадание и практически усет,
за да не го скъсам. За студентите от втората група бях
изкушен да използвам „метода на килима” – градска
легенда от факултета. Говореше се, че по едно време
един от професорите, който нямал време да проверява
писмените работи, ги хвърлял на пода в кабинета си.
Тези, които попадали върху килима, минавали изпита,
а останалите били скъсани.
Докато с нежелание поправях контролните, се
питах какво ли прави Валдемар по цял ден там горе.
Това, че не му обръщах внимание, не означаваше, че
проблемът не съществува. Докога щях да го прикри-
– 239 –
вам? Когато Титус умреше, а това можеше да се случи

всеки момент, близките му щяха да дойдат, за да про-
дадат вещите му. Щях да се забъркам в сериозен проб
лем, ако се натъкнеха на побъркания физик.
Лекомислието, с което подхождах към въпроса за
Валдемар, ме наведе на мисълта за една още по-проб
лематична тема – книгата на Франсис Амалфи. Беше
минала цяла вечност – или поне така ми се струваше,
откакто старецът ме беше помолил да поема работата
му. Трябваше вече да съм я завършил, макар че Титус
не ми беше дал конкретен срок, нито името на издате-
ля, който му беше поръчал книгата. Просто беше по-
искал от мен да я напиша. Какъв беше смисълът на
Позвъняването на външната врата сложи край на
догадките ми. Сложих кафеварката на котлона и се
заслушах в стъпките на Меричел по стълбите. Поход-
ката ѝ беше мека и ритмична, като на момиче, което
никога през живота си не е чупило чиния. Което не оз-
начаваше, че не е способна да покаже зъбите си, когато
обстоятелствата го налагат.
Посрещнах я с плаха прегръдка и ѝ помогнах да
съблече палтото си. Тя отново изглеждаше в добро
настроение, което потвърждаваше теорията ми, че ме
харесва. И то без да съм направил нещо, с което да го
заслужа.
Прие да я почерпя с кафе и половин кроасан, ос-
танал от предишния ден, а аз реших да направя атмос-
ферата по-приятна с любимия ми диск на Кийт Джа-
рет – Концерт в Кьолн.
– Не виждам Мишима – каза тя с лека ирония.
– 240 –
– Сигурно се е скрил. Мисля, че те усеща отдалеч.

Нормално е – и аз се криех под леглото, когато знаех,
че ще идва лекарят с инжекцията.
Току-що бях сервирал чашите с кафе и кроасана
върху малката маса, когато звънецът на входната врата
звънна два пъти. В главата ми се включи аларма.
– Чакаш ли още някого? – попита Меричел мни-
телно.
– Определено не – уверих я аз и хукнах към врата-
та, за да видя кой е.
Когато отворих, се потвърди това, което вече по-
дозирах – беше Валдемар, с шапка на глава. При тези
обстоятелства видът му определено не предизвика у
мен приятни чувства. Той изобщо не ми даде възмож-
ност да го поканя да влезе или да го помоля да си тръг-
не – просто връхлетя и се насочи направо към хола.
Последвах го и видях как при появата му Меричел
почти подскочи от страх, а той седна до нея на дивана,
без дори да я поздрави.
– Живее на горния етаж – информирах я аз, сякаш
това обясняваше ситуацията. – Обикновено идва да си
поговорим в полунощ, но днес е подранил.
– Открили са Темис – обяви въодушевено той,
като че ли аз, Меричел и останалата част от човечест-
вото бяхме длъжни да знаем кой е Темис. После свали
шапката си, за да облегне главата си по-удобно върху
дивана и добави: – Темистоклес Гарсия. За приятелите
– Темис. Изчезна миналата година на 5-ти юли в Лун-
ната долина.
Отидох да взема пепелник, за да не усложнявам
допълнително нещата. Докато Валдемар се тресеше от
– 241 –
вълнение, Меричел беше застанала като парализирана

с чашата кафе в едната ръка и кроасана – в другата.
„Трябва да ѝ направя една снимка, защото по вся-
ка вероятност това ще е последната ни следобедна за-
куска заедно” – казах си аз.
– Става дума за северната част на Чили – поясни
Валдемар, – пустинята Атакама. Там се намира Лунна-
та долина, в която изчезна Темис. Получил е пристъп
от типа „гранд мал“.
– По дяволите, какви ги говориш? – подскочих аз.
Бях възмутен, че е провалил по този начин срещата ни.
– Не съм специалист по медицина – продължи
Валдемар, без да обърне внимание на реакцията ми,
– но знам, че съществува вид епилепсия, който причи-
нява въпросните пристъпи. Те се делят на „пти мал“
и „гранд мал“.* Темистоклес страда от втория тип,
които са най-ужасните. Човек губи ума си за няколко
часа и мисли само как да избяга. Ако има пари, какъв-
то е случаят с моя приятел, хуква към някое летище и
си купува самолетен билет за възможно най-далечна-
та дестинация. Когато пристигне там, наема хотелска
стая и си ляга. Пристъпът изчезва по време на съня,
като изтрива от паметта му всичко случило се през
тези часове. Представи си, сигурно е много обърква-
що да се събудиш в някакъв хотел в Торонто например
и да не знаеш къде си, нито как си се озовал там. Това
се е случвало на Темис десетки пъти. Благодарение на
наследството му, през последните години се е събуж-
дал в градове във всички точки на света. Така поднесе-
но, звучи забавно, но мога да те уверя, че за този, който
* От френски: petit mal, което означава „малка болест”, и grand mal – „го-
ляма болест”. – Б. пр.
– 242 –
го преживява, е ужасно. След последния му гранд мал

в Лунната долина, никой не знаеше къде се е скрил.
Току-що говорих по телефона с един приятел от Чили,
който ми каза, че са го намерили. Или по-точно – Те-
мистоклес е успял да намери себе си и сега е готов за
следващия пристъп.
– Е, аз трябва да си тръгвам – каза Меричел.
Изведнъж Валдемар се обърна към нея, сякаш я
виждаше за първи път, и ѝ каза:
– Ако се събудиш в някой непознат град, обади ни
се и ние непременно ще дойдем да те вземем. Никога
не знаеш кога може да те връхлети твоят пръв „гранд
мал“.
– 243 –
А какво е станало с прасето?
Ако не пропаднеше в последния момент, това

щеше да е третата ми среща с Габриела. А все още
бяхме двама напълно непознати.
Единственото, което знаех за нея, беше, че работи
в музикален магазин и че е живяла в Япония; че като
дете е ходила на уроци по балет и че когато се е учила
да свири на пиано, не е успяла да се пребори с Песен-
та на вретеното. Не беше много.
Що се отнася до мен, тя знаеше само, че обичам
класическа музика и че си спомням някаква детска
игра отпреди трийсет години. Знаеше също, че съм луд
по нея.
Тръгнах към магазина за класическа музика с на-
мерението да се държа като джентълмен, каквото и да
се случи. За моя изненада, Габриела вече ме чакаше
на улицата, готова за тръгване. Носеше тъмночервено
палто и диадема на косата в същия цвят.
– Днес ще затвори колегата ми. Можем да тръгва-
ме – каза весело тя.
„Не е лъжа, че жените никога не престават да под-
насят изненади” – помислих си аз, докато прекосявах
– 244 –
ме горната част на Лас Рамблас в посока към площад

Каталуня.
– Искаш ли да се качим на метрото? – попитах я
аз.
– Нека да се поразходим. Денят е прекрасен.
Огледах се наоколо. В този час на деня площадът
беше пълен с чужденци, седнали на слънце, и групич-
ки чиновници, които пушеха и подвикваха шеговито
помежду си. Денят беше наистина прекрасен – особе-
но за мен. Защото вървях по улиците заедно с Габрие
ла.
За да стигнем до ресторанта, трябваше да минем
по цялата дължина на булевард Пасео де Грасия, къде-
то модернизмът служи като претекст за примамване на
туристите в бутици с космически цени. Група японци
се бяха струпали около някаква карта, което ме подсе-
ти да попитам Габриела:
– Какво работеше в Япония?
Подбрах думите си внимателно. Беше много по-
тактично да ѝ задам този въпрос, отколкото да я попи-
там за причината, поради която се е преместила там
или пък защо се е върнала.
– Давах частни уроци по английски.
– Колко странно. Мислех си, че японците са хора,
които биха избрали за целта англичанин или америка-
нец. Сигурно знаеш езика много добре.
– Всъщност не. Имам само First Certificate.* В
Япония почти никой не говори английски. По-зле е,
отколкото в Испания. Затова търсят учители под дърво
и камък. И плащат много добре.
– Но животът там трябва да е доста скъп – отвър-
* Първи сертификат по английски език на Кембридж (FCE). – Б. пр.
– 245 –
нах аз, като се дръпнах настрани, за да избегна сблъсъ-

ка с двама скандинавци, забили погледи в покрива на
една от сградите на Гауди. – Сигурно си имала много
ученици.
– Всъщност не бяха толкова много. Живеех в Оса-
ка и по онова време рядко излизах. В свободното си
време оставах в стаята, която бях наела, и четях. Пог
лъщах по три или четири книги на седмица.
Прииска ми се да кажа: „Какъв е смисълът да
отидеш в Япония, за да се затвориш в някаква стая?”
Но усетих, че ще е по-добре да не задълбавам под по-
върхността на онова, което беше готова да ми сподели.
Вместо това я попитах:
– Можеш ли да четеш на японски?
– Не. Мога да говоря – не е прекалено трудно. Но
четенето на японските канджи* е съвсем друго нещо.
Нужни са години, за да ги научиш.
– А на какъв език четеше?
– Най-вече на английски. Осака се превръща в
културната столица на Япония. Или поне така мислят
местните хора. Казват, че Токио е за бизнеса, Киото –
за духа, а Осака – за културата. Близо до мястото, къ-
дето живеех, имаше американска книжарница за кни-
ги втора ръка, в която ходеха много чужденци. Харчех
парите си за антологии с къси разкази – обожавам ги!
– Ти наистина си пълна с изненади! Мисля, че жи-
вотът ти досега е бил доста по-интересен от моя. А кои
автори харесваш?
– Много от тях сега не са на мода, като Съмърсет
Моъм например. Но любимият ми разказ е на Греъм
Грийн – името му е Шокиращият инцидент. Намерих
* Китайски йероглифи, които се използват в модерната японска писмена
система. – Б. пр.
– 246 –
го в някаква антология. Това беше единствената книга,

която взех със себе си, напускайки Осака. Тук няма как
да я намериш. Искаш ли да ти разкажа историята?
Съгласих се и забавих крачка. Чувствах се толко-
ва щастлив до нея, че ми се искаше Пасео де Грасия да
е безкраен или поне да е като булевард Инсурхентес в
Мексико Сити, който е дълъг над четирийсет километ
ра.
Габриела започна да разказва:
– Главният герой е син на неуспял писател, кой-
то се е посветил на журналистиката. Бащата е вдовец,
затова изпраща момчето в английски интернат, докато
работи като кореспондент в Италия. Заради разстоя-
нието, което ги дели, синът боготвори баща си и си
представя, че той всъщност е таен агент и какво ли
още не. Един ден директорът на пансиона го вика
при себе си, за да му съобщи, че баща му е починал
и бърза да поясни, че не е страдал. Разбира се, мом-
чето се интересува какво се е случило. Директорът не
иска да навлиза в подробности, но тъй като синът е
настоятелен, той му казва нещо от рода на: „Баща ти
е загинал при много странен инцидент. Вървял е по
някаква улица в Неапол и минал покрай сграда, в коя-
то на един от балконите отглеждали прасе. Животното
било прекалено дебело, защото го угоявали без мярка.
Точно когато баща ти бил под балкона, той пропаднал
и го смазал.” Тогава момчето пита: „А какво е станало
с прасето?”. Директорът тълкува това като безсърдеч-
ност и се ядосва на момчето, след което го изпраща
обратно в стаята му. С годините синът на журналиста
се превръща в меланхоличен и самотен младеж. При-
– 247 –
ема, че баща му не е бил шпионин, но предпочита да

не разказва как е загинал, защото историята винаги се
превръща в обект на присмех за околните. Той пази
травмата си в тайна, но тя продължава да виси като ка-
мък на шията му. Веднъж се запознава с една девойка,
с която започва да излиза. Крие от нея, че баща му е
починал, защото знае, че ако тя му се присмее, никога
няма да се ожени за нея. Но веднъж, когато отиват на
гости при лелята на момчето, приятелката му вижда
снимка на бащата и пита кой е той. Лелята ѝ обяснява,
че е починал при злополука. „Никога не си ми гово-
рил за това” – възкликва тя с изненада. „Ще ти обяс-
ня” – намесва се лелята, а той се разтреперва от прите-
снение. Когато лелята завършва разказа си, девойката
пита: „А какво е станало с прасето?” Тогава младежът
разбира, че е открил любовта на живота си.
– 248 –
Запиши го в моята карма
– Buzzing означава, че заведението е пълно с хора,

които си изкарват добре – каза сервитьорът, който беше
и собственик на ресторанта. – Избрахме това име, за
да изпреварим успеха. Трябва да се започне отнякъде.
Носеше екстравагантен бретон, който съответст-
ваше на интериора на заведението, решен в черно и
оранжево, с мебели в стила на шейсетте години. Габ
риела се спря за няколко секунди пред черно-белите
снимки, окачени върху една от стените. После ме по-
пита:
– Измисли ли някое ново значение за речника?
– Хрумна ми нещо – отвърнах аз, опитвайки се
да импровизирам, тъй като в действителност не бях
мислил повече по въпроса. – Бързата карма е разно-
видност на любовта с малки букви и се проявява, ко-
гато извършим някое дребно провинение. Например
казваш на приятел, че е ужасно стиснат, и същия ден
той те изненадва с подарък. Или крещиш на някого, а
когато излезеш на улицата, се блъсваш в електрически
стълб. Германците имат поговорка за това: „Бог наказ-
ва малките грехове незабавно.”
– 249 –
– Не е зле.
– Сякаш някой записва глупостите, които правим,
и ни издърпва за ушите, за да ни накара да се опомним.
Иначе казано, става дума за вид карма, която не чака
следващи животи, за да се изпълни, а се плаща в брой
с това, което имаме в джоба си.
Докато се чудехме какво да си поръчаме, серви-
тьорът със странния бретон ни донесе вино. Взех чаша-
та си и я вдигнах за наздравица. Бях изкушен да кажа:
„За нас!”, но щеше да прозвучи прекалено сладникаво,
така че оставих чашите да се докоснат без думи.
– Кога ще те видя отново? – попитах я аз, изневе-
рявайки на намерението си да не я притискам.
– Имам ново значение за твоя речник – каза тя, без
да отговори на въпроса ми. – Определението може да
бъде: неспособността на някои хора да изживеят нас
тоящия момент.
– Не е честно – протестирах аз.
Габриела се усмихна, отпи глътка вино от чашата
си и каза:
– Запиши го в сметката на моята карма.
– 250 –
10 000 начина да кажеш „Обичам те”
Всеки влюбен е изкушен да проучи миналото на

любимия човек. Това е начин да го разбере по-добре и
ако е възможно – да не го разочарова. В моя случай, не
знаех почти нищо за миналото на Габриела, освен че
е живяла в Осака и че говори японски. Затова реших
още същия следобед да си организирам интензивен
курс по японска култура.
Истината е, че не разполагах с много ресурси –
Морякът, отхвърлен от морето от автор с име като
на котката ми, и антология с хайку и японски кратки
стихове, която някой ми беше подарил преди години.
Мислех да започна от нея – дребните детайли предос-
тавят най-добрата възможност да се приближиш до
толкова сложен свят като този на японската култура.
Открих едно хайку от Иса, което беше много под-
ходящо за Мишима. Той ме наблюдаваше, настанен
удобно на дивана, а аз прочетох на висок глас:
Излез от съня си, стари котарако,

и между дългите прозявки и протягания
бавничко тръгни да търсиш любовта.
– 251 –
Мишима ми отвърна с две замахвания на опаш-

ката, но не се помръдна от мястото си. Вероятно беше
твърде млад, за да търси любов. След това му прочетох
текста на японска народна песен, който ми се струва-
ше особено очарователен:
Има две неща, които никога не ще се променят,

нито сега, нито по-късно,
защото съществуват, откакто времето е време:
течението на водата,
и сладката и чудновата природа на любовта.
Това беше добро определение, и още как. Ако лю-

бовта не беше странна и непредвидима, нямаше да ус-
пея да си уредя среща с Габриела на следващия ден.
Чувствах се кипящ от енергия и опасно щастлив
– пропастта на любовта, за която говори Стендал. Бях
чувал да казват, че когато се влюбиш в някого, всъщ-
ност не си влюбен в него, а в живота благодарение на
него. Именно това се случваше с мен.
Не се притеснявах да изгоря във водата и да се
удавя в огъня. Бях готов да приема всяко страдание в
настоящето и в бъдещето, стига то да ми позволяваше
да обичам Габриела.
Проблемът беше, че не знаех докога ще съм спо-
собен да сдържам чувствата си. Независимо от огра-
ниченията, които си поставях, всеки път, когато бях
близо до нея, изпитвах желание изведнъж да ѝ приз
ная любовта си, но това би било твърде неразумно.
За момента тя ми беше предложила единствено прия
телството си и аз трябваше да се хвана за него като
– 252 –
удавник за сламка. Което не ми пречеше да репетирам

насаме най-безразсъдните любовни обяснения.
Точно навреме в библиотеката на Титус бях от-
крил една книжка, която се оказа идеален източник
на вдъхновение. Казваше се 10 000 начина да кажеш
„Обичам те”.
Трудно е човек да повярва, че съществуват толко-
ва много варианти, но авторът на книгата – някой си
Годек – беше решил да постави рекорд на Гинес в тази
област. Някои от най-екстравагантните звучаха така:
• Да напишеш с нетоксичен флумастер ОБИЧАМ

ТЕ върху зъбите си (по една буква на всеки зъб) и да
се усмихнеш широко, за да може любимият човек да
го прочете.
• Да направиш кампания в квартала му, като раз-
лепиш навсякъде плакати с твоята снимка, неговото
име и надпис: ОБИЧАЙ МЕ.
• Да му го кажеш по телефона с помощта на мор-
зовата азбука (ако я разбира), като чукаш с лъжичка по
някоя чаша.
• Да се появиш под формата на подарък, увит в
амбалажна хартия – приятелите ти могат да те занесат
в дома на обичания човек за рождения му ден.
• Да споделиш с него направена от теб пица, върху
която си изрисувал голямо сърце с продуктите за при-
готвянето ѝ.
• Да притвориш очи, когато те целуне, като пред-
варително си написал върху клепачите си: ОБИЧАМ
ТЕ.
– 253 –
Последното предложение ми харесваше най-мно-

го, но би изглеждало нелепо, освен ако не е дело на
някой юноша. Лично аз предпочитам пламенния стих
на Шекспир:
Съмнявай се, мила, в земята,

във слънцето, в звездния рой,
съмнявай се в правдата свята,
но нивга – в това, че съм твой.*
* Шекспир, Уилям. Хамлет. – В: Всички 37 пиеси и 154 сонета в превод на

Валери Петров. Изд. Захари Стоянов, 2010. – Б. пр.
– 254 –
Кой е Лобсанг Рампа?
Заради особеното ми душевно състояние и пред-

стоящата свободна седмица преди началото на втория
семестър, тази вечер посрещнах Валдемар топло и
като съмишленик. Дори изпитвах желание да поспоря
с него.
В противовес на моята енергия, този път той дой-
де мрачен и песимистично настроен, като че ли беше
получил вести от преследвачите си, които го държаха
на мушка. Изпуши цяла цигара на загасена лампа, пре-
ди да се реши да проговори. Междувременно аз си на-
лях чаша вино и изучавах движенията му – или по-ско-
ро техните сенки – с любопитството на антрополог.
Валдемар беше сложил до краката си раницата, с
която никога не се разделяше. Той постави началото
на среднощния ни разговор с въпрос, който зададе на
самия себе си:
– Кой беше Лобсанг Рампа? Във всеки случай не
този, за когото го мислехме. Милионите хора, прочели
Третото око, бяха убедени, че той е тибетски лама,
развил свръхестествени способности, както обяснява
в книгата си. Но въпреки че тя беше истински бест-
– 255 –
селър в продължение на десетилетия, нито една те-

левизия не успя да вземе интервю от него. Това само
увеличи авторитета му, защото хората обожават тайн-
ствеността. Нещо подобно се случи години по-късно с
Карлос Кастанеда. Най-силният му коз беше, че никой
не знаеше как изглежда. По същата причина хората от
миналия век предпочитаха тъмната страна на Луната –
такава, каквато си я представяха, преди да бъде засне-
та. Действителността – или това, което разбираме под
действителност – никога не е вълнувала масите.
– А кой всъщност е Лобсанг Рампа? – попитах аз.
– Не е никой, това е проблемът. Лобсанг Рампа
не съществува. След като успя да измами целия свят
с историята за ламата, едни журналисти от Таймс раз-
криха, че авторът е английски водопроводчик на име
Хенри Хоскинс и никога не е пътувал до Тибет. Но
най-изненадващото беше, че никой не се разочарова и
книгите му продължиха да се продават. В какъв свят
живеем? Сега разбираш ли защо изпитвам носталгия
по бъдещето?
– Разбирам, че някои хора не могат да се предста-
вят за такива, каквито са, защото публиката не им го
позволява – казах аз и с изненада установих, че всъщ-
ност защитавам територията на Франсис Амалфи.
– Какво искаш да кажеш?
– Може би авторът би предпочел да се представи
със собственото си име, но никой не би му обърнал
внимание, начело с издателите. Светът е очаквал Лоб-
санг Рампа, а не Хенри Хоскинс.
– А Кастанеда?
– Предполагам, че човекът просто е искал да жи-
– 256 –
вее спокойно, докато книгите са му носели приходи.

Това е доста здравословно решение.
– А случаят Карнеги?
– Дейл Карнеги? Този, който учи хората как да пе-
челят приятели? – отвърнах аз, изненадан, че Валде-
мар изведнъж беше започнал да проявява интерес към
подобен вид литература.
– Същият. Цял живот проповядва как да живеем,
за да стигне накрая до самоубийство. Така се говори,
макар издателството му да твърди, че това е безпоч-
вен слух. Може да са се страхували, че читателите ще
настояват за връщане на сумите, които са заплатили за
тези наръчници.
– Може би съветите му са добри – казах аз смире-
но, – независимо дали самият той е бил способен да ги
приложи. Например има лекари, които лекуват белите
дробове, и пушат по две кутии цигари на ден. Но това
не означава, че не са лекари.
– Искаш да ме убедиш, че не е нужно да даваме
личен пример, когато проповядваме нещо; че можем
да се мотаем насам-натам и да мислим едно, да казва-
ме друго, а да правим трето. Това ли искаш да кажеш?
– Казвам само, че сме хора. Не би било честно да
изисквам от Лобсанг Рампа нещо, което не изисквам
от самия себе си.
– Какво искаш да кажеш?
– Човекът по природа е противоречиво същество.
Самият ти си купуваш кутия цигари, на която пише
„Пушенето убива”, а вече палиш втора цигара. Въпре-
ки това не искаш да умираш. Това не е ли противоре-
чие?
– 257 –
Валдемар си дръпна продължително, сякаш иска-

ше да отправи предизвикателство към заплахите върху
цигарените кутии. Защото те са именно заплахи. Пос
ле издиша бавно дима и каза:
– Стигнах до извода, че ние не само живеем в свят
на лъжи, но и е невъзможно да споделим каквото и да
било преживяване.
– Какво те кара да мислиш така?
– Ще ти го обясня с един пример. Представи си,
че аз заминавам на дълго пътешествие, от което не
знам кога ще се върна, а ти идваш на гарата, за да ме
изпратиш. Ако след това си пишем писма и говорим по
телефона и си спомняме за това сбогуване, думите ни
ще са чиста самозаблуда.
– Защо?
– Защото няма да говорим за едно и също нещо,
макар че ще подхранваме илюзията, че е така. Моят и
твоят спомен ще са различни, ако не и абсолютно про-
тивоположни. Ти ще си спомняш един мъж, отдалеча-
ващ се с влака и махащ с ръка от прозореца. Аз пък
ще помня един мъж, който стои неподвижно на перона
и изглежда все по-малък. Това е единственото, което
можем да споделим: усещането, че другият се смалява.
В нашите емоции остава ехото на това преживяване.
Когато се отдалечаваш физически от някого, неговото
присъствие в подсъзнанието ти бързо намалява. Може
би в този смисъл случващото се пред очите ни е подго-
товка за това, което ще се случи в ума ни. Но да се вър-
нем към началото: преживяването никога не може да
бъде споделено. Поднася се в индивидуални опаковки.
Прииска ми се да му изръкопляскам. За разлика от
– 258 –
предишните нощи, този път Валдемар ми се струваше

изключителен.
– Искаш ли чаша вино? – предложих аз. – Мисля,
че има за какво още да си говорим.
В същия момент Мишима хукна по коридора, ся-
каш беше разбрал, че по някаква причина тази нощ ще
е важна и че той трябва да е нащрек и в добра форма.
– 259 –
Празната раница
Когато се събудих във фотьойла, ми трябваше из-

вестно време, за да разбера къде се намирам. Сякаш
бях преживял припадък от типа гранд мал. Първата
сутрешна светлина се отразяваше в три бутилки от
вино – две празни и една начената.
Съдейки по махмурлука, от който главата ми
щеше да се пръсне, явно бяхме говорили и пили без
прекъсване, докато не съм заспал. Валдемар навярно
беше успял да се върне олюлявайки се в апартамента
на горния етаж. Беше забравил раницата си на пода.
Преди да сложа в ред тялото си, ми се стори
по-спешно да приведа в приличен вид всичко наоко-
ло, така че махнах набързо бутилките и препълнения
с фасове пепелник. Когато вдигнах раницата, бях из-
ненадан, че е съвсем лека. Отворих ципа и видях, че
е празна.
Това беше много странно, защото Валдемар я
използваше, за да носи ръкописа си в нея. Не го бях
видял да я отваря, докато говорехме. Тогава как беше
възможно да няма нищо в нея? Съществуваше вероят-
ност да я е донесъл празна. Но в такъв случай за какво
– 260 –
му е било да я носи. Това би имало смисъл, само ако

възнамеряваше да отнесе нещо в нея. А доказателство-
то, че не го е направил, беше стоящата на пода раница.
Пъхнах се под душа с убеждението, че е невъз-
можно да се разберат мотивите на двама пияници, осо-
бено когато са изкарали цяла нощ във философстване.
Което е равносилно на двойно пиянство. Думите също
могат да опиянят ума.
Двете хапчета парацетамол и студеният душ ус-
пяха да превърнат махмурлука ми в леко неразполо-
жение. После трябваше да хапна няколко препечени
филийки с ементал. Бедният ми опит с алкохола ми
подсказваше, че храната е най-добрата противоотрова
за вторичните му ефекти.
Някъде към десет излязох на улицата, все още
леко замаян. Разполагах с два часа, за да се съвзема
за срещата с Габриела – тя беше свободна преди обед.
„Трябваше да помисля за това, преди да започна
да пия” – казах си аз, а свежият въздух ми подейства
като успокояващ балсам.
– 261 –
Изборът на един роман
Този път срещата ни щеше да е в кафенето на

най-голямата книжарница в Ел Равал – „Ла Сентрал”.
Тъй като бях пристигнал един час по-рано, реших да
разгледам чуждестранните романи. Там винаги могат
да се открият изненадващи преводи на автори от Пол-
ша, Финландия и Литва, както и от други екзотични
северни страни.
Спрях се на романа на нашумелия в Украйна пи-
сател Андрей Курков – Смъртта на непознатия. Едно
толкова отблъскващо заглавие заслужава най-малко-
то човек да прочете анотацията на корицата. Романът
описва самотата и живота на хората в постсъветска
Украйна. Главният герой Виктор е безработен жур-
налист. Той осиновява пингвин от киевската зоологи-
ческа градина, която е фалирала и не може повече да
изхранва животните. Двамата с пингвина се впускат в
странни приключения из украинската столица, но ско-
ро се забъркват в проблем, от който е трудно да наме-
рят изход.
Съблазнен от тази находка, реших да отнеса вкъ-
щи пингвина и неговия защитник. Преди да отида на
– 262 –
касата обаче, си помислих, че щом аз си купувам нова

книга, значи и Габриела заслужава подарък. Въпросът
беше какво да избера за нея. Не е лесно да отгатнеш
вкусовете на жена, която едва познаваш, макар да е
чела Съмърсет Моъм и Греъм Грийн.
В подобни ситуации има едно безпогрешно реше-
ние – да подариш това, което би искал за себе си. Но
трябва да си внимателен в избора си, тъй като загла-
вието на книгата говори за намеренията ти по отно-
шение на човека. Не е все едно дали ще поднесеш на
някоя жена Кажи, че ме обичаш или Мемоарите на
една кучка. Последната беше свързана с древногръцка-
та митология, което ми даде насока за избора на книга
за Габриела.
Отидох при една продавачка и я попитах за Греш-
ката на Самаракис. На пръв поглед сюжетът изглеж-
да криминален, но всъщност е разказ за историята на
едно приятелство. Спомням си, че когато дочетох ро-
мана, бях с насълзени очи – нещо, което ми се случва
твърде рядко. Да, определено беше добър избор.
Поисках да ми опаковат и двете книги като пода-
рък. Когато купувам книга за себе си, имам навика да
го държа пакетиран, докато почувствам, че съм заслу-
жил някаква награда. Тогава си подарявам книгата с
огромно удоволствие.
Всички самотници, които познавам, прибягват до
подобни ритуали. Веднъж ме запознаха с някакъв об-
раз, който пишеше писма до себе си и ги изпращаше
по пощата. Когато получеше собственото си послание
с пощенска марка и клеймо, той го отваряше внима-
телно и го прочиташе, сякаш идваше от много далеч.
– 263 –
После разсъждаваше цял ден върху съдържанието му

и на следващия ден му отговаряше съвсем подробно.
След три дни писмото се появяваше в пощенската му
кутия и всичко започваше отново.
Струва ми се, че благодарение на пощенските ус-
луги, този човек наистина успя да се сприятели със
себе си.
– 264 –
Грешката
Когато Габриела влезе в кафенето на книжарница-

та, пиех „монашески чай” –специалитет на заведение-
то, много подходящ за скромното и сдържано излъчва-
не, което исках да постигна.
Стори ми се прекрасна. Всъщност всички влюбе-
ни мислят така за любимите си. Доближи бузата си до
лицето ми, за да я целуна – този път се бях избръснал.
Нежният ѝ парфюм с мандаринов аромат ме опияни.
Габриела си поръча същия чай. Докато го пригот-
вяха на бара, сложих върху масата романа, който бях
избрал за нея.
– Какво е това? – възкликна тя изненадана.
– Тъй като се намираме в книжарница, трябва да
е книга – казах аз, опитвайки се да се направя на ин-
тересен.
– Откъде знаеш, че днес е рожденият ми ден? Да
не си наел детектив?
Стана ми неприятно от подозрението ѝ, но възму-
щението ми беше бързо засенчено от щастливото съв-
падение. Във всеки случай, беше по-добре да се държа
малко студено и дистанцирано.
– 265 –
– Не знаех, но в такъв случай – честито! Аз съм

особняк в това отношение – не обичам да празнувам
рождени дни.
– Какво съвпадение! – усмихна се тя учудена.
– Едно от многото. Наскоро се качих два после-
дователни пъти в едно и също такси, без изобщо да
съм го искал. Но не мисля, че трябва да търся някакво
послание в това. Нещо като часовника на ръката ми.
Знаеш ли кое му е хубавото?
Запретнах ръкав, за да види антиката, която бях
наследил от дядо си. Точно в този момент беше спрял,
което напълно съответстваше на заключението ми:
– Само два пъти в денонощието показва верния
час.
Габриела повдигна вежди. Мисля, че се чудеше
дали ѝ се подигравам, или просто съм глупак.
– Няма ли да отвориш подаръка си? – попитах я
нетърпеливо.
Тя разкъса опаковъчната хартия с дългите си пръс
ти, сякаш сваляше покров от книгата. Когато се появи
Грешката, Габриела я остави на масата и я погледна,
без да я докосне. Един кичур от косата ѝ се беше на-
станил върху корицата и скриваше името на автора.
– Не съм я чела – каза тя.
– Затова ти я подарявам – за да я прочетеш. Това е
един от любимите ми романи.
„Нещата не вървят добре – помислих си аз. – С
този подарък създадох ненужно напрежение. Сега ще
си помисли, че очаквам да ми се отплати по някакъв
начин.”
– Благодаря – каза тя и прибра книгата в джоба на
– 266 –
вълненото си палто.
Трябваше да спася положението колкото може
по-бързо, така че изпих последните глътки чай от ча-
шата си и предложих:
– Искаш ли да се поразходим? Днес е първият ми
свободен ден и ми се иска да глътна малко въздух.
Габриела кимна с глава и се надигна от масата с
разсеяно изражение, като остави чая си недокоснат.
Чак тогава забелязах тази подробност. Не можеше да
се получи по-нелепо от това.
Излязохме от книжарницата и тръгнахме по ули-
цата в посока към Пласа де лос Анхелес. Там има една
стара сграда с две тънки и високи палмови дървета
пред нея. Гледката винаги ме е очаровала, но този път
палмите ми заприличаха на две тъжни същества, бру-
лени от вятъра – точно каквито бяхме и ние с Габриела.
– Какво представлява Осака? – попитах я аз, за да
прекъсна настъпилото мълчание.
– Наричат я японската Венеция, защото и там има
канали. Но всъщност в нея няма нищо особено. Моде-
рен град, пълен със студенти.
После отново се възцари мълчание, защото аз не
я попитах нищо повече, а тя не изглеждаше готова да
поеме инициативата, както при последната ни среща.
Какво всъщност се случваше?
Както често се случва в отчаяни ситуации, избрах
точния момент, в който да направя нещо безразсъдно.
Когато излязохме на просторния площад, аз я хванах
за ръката. За моя изненада, тя не я отдръпна, нито каза
нещо, с което да ме отблъсне. Дори не забави крачката
си заради новото развитие на събитията. Просто про-
– 267 –
дължихме да вървим към центъра на площада, превзет

от скейтъри и музиканти.
Държах ръката ѝ – студена и нежна, но тя не дър-
жеше моята. Вместо да стисне леко пръстите си и да ми
покаже, че приема жеста, усещах ръката ѝ като нещо
мъртво и безчувствено. Тази констатация ме докара до
ръба на пропастта, която аз самият бях изкопал. Тогава
я попитах:
– Притеснява ли те, че хванах ръката ти?
– Не ми пречи. Проблемът е какво означава това
за теб.
След нанесения ми удар, пуснах ръката ѝ. Тя пад-
на надолу с цялата си тежест – като птица, прониза-
на от куршум. Оттам нататък нямаше връщане назад.
Вината беше моя, защото не бях проявил достатъчно
търпение и самоконтрол, за да спечеля постепенно
приятелството и доверието ѝ.
В онзи момент тя беше прозряла съвсем ясно на-
меренията ми. Вече всичко беше изгубено, а възмож-
ностите за дискретно сближаване според златните за-
кони на прелъстяването бяха изчерпани.
И точно защото всичко беше изгубено, усетих, че
нямам сили да продължавам да подхранвам някакви
илюзии. Бях готов да умра, но да опитам.
– Габриела, съжалявам, че ти досадих днес и
през последните дни – казах аз. – Не ме бива много по
флиртовете. И ще бъда откровен с теб – не мисля, че
можем да бъдем приятели.
– Така ли? – отвърна тя озадачена.
– Много бих се радвал, защото за мен е истинска
чест да съм близо до теб. Но те обичам твърде много,
– 268 –
за да продължавам да се преструвам. Габриела, ако не

си тръгнеш веднага, ще те целуна.
В момента, в който изрекох тези думи, изпитах
шеметна необходимост да избягам. Отдалечих се, без
да изчакам реакцията ѝ. Докато напусках забързано
площада, сякаш всичко се въртеше около мен. Чувст-
вах се като най-нелепия мъж на света, защото след
като я бях заплашил, аз сам си бях тръгнал.
– 269 –
Отвисоко
През останалата част от деня вървях из града като

обсебен от зъл дух. Надявах се, че изтощението ще
ме накара да забравя случилото се. Измъкнах се от Ел
Равал през пазара Сан Антонио, за да продължа през
лявата част на квартала Енсанче.
Когато стигнах до Диагонал – булевардът, който
винаги е разделял богаташите от останалите жите-
ли на Барселона, – тръгнах по него в северна посока,
повлечен от някаква тайнствена инерция. Знаех, че в
момента, в който пристигна вкъщи, целият свят ще се
срути върху мен. Щях да продължа странстването си,
докато силите ми свършеха.
Случайно хрумване ме накара да престана да се
движа по права или по-скоро по диагонална линия и да
завия нагоре по улица Мунтанер, в посока към плани-
ната. Слънцето беше в най-високата си точка, а стъпа-
лата ми започнаха да горят. Разминавах се с ученички,
бизнесмени и заможни пенсионери. И в един момент
разбрах, че ще вървя, докато оставя зад себе си и по-
следните следи от града. Чак тогава щях да спра.
Оказах се в началото на площад Бонанова и завих
– 270 –
наляво, в търсене на някоя стръмна улица, която да ми

позволи да продължа налудничавия си преход нагоре.
Открих я близо до известно бизнес училище и започ-
нах да се изкачвам по нея, без да поглеждам назад.
След двайсет минути катерене, сградите с лук-
созните апартаменти започнаха да отстъпват място на
богаташките къщи. След това тук-там се появяваше по
някоя запусната вила. Накрая остана само гората.
Изтощен от прехода, седнах под сянката на някол-
ко борови дървета. Чак сега успях да изпитам извест-
но спокойствие. Беше истинско облекчение да гледам
града далече в ниското и да знам, че не съм част от
него, макар и само за няколко минути.
От наблюдателницата ми във висините всички
желания и стремежи изглеждаха незначителни. Из-
питваме нещо подобно, когато съзерцаваме трескавата
дейност, кипяща в някой мравуняк. За мравките това,
което правят, е много важно, но ние знаем, че едно нас
тъпване с крак е достатъчно, за да изчезне плодът на
техните миниатюрни и постоянни усилия. И никога
няма да разберат защо се е случило.
По същия начин съдбата или кармата, която сме
създали, понякога стъпква мечтите ни.
Докато вдишвах дълбоко въздуха с дъх на смо-
ла, гледах как слънчевото кълбо бавно и неумолимо
се спуска над хоризонта. От обзелото ме спокойствие
започнаха да изплуват наченки на здрав разум.
„Успя да провалиш рождения ден на жената. Сега
се прибери вкъщи и гледай да не се спънеш в мебели-
те.” – казах си аз.
– 271 –
V
Един ден от живота
Изчезването
Слизането ми от планината беше много по-спо-

койно. Когато стигнах вкъщи, беше надвиснала нощта.
Не подозирах, че ме очаква най-странното денонощие
в живота ми.
Можех да отида на кино, за да се разсея от трево-
гите си, но бях прекалено изморен и нямаше да успея
да се концентрирам върху филма. Може би щеше да е
най-добре да се пъхна в леглото и да забравя за цялата
ситуация.
Докато се качвах по стълбите, бях убеден, че Габ
риела е оставила съобщение на телефонния секретар.
Имаше две възможности – или да ме пита как съм,
което щеше да е много мило от нейна страна, или да
ме упрекне за поведението ми и да ме помоли да не я
безпокоя повече.
„Тя поне беше на две крачки от дома си. А аз тряб-
ваше да изкача планината, за да се върна към себе си.”
– мислех си, докато отварях вратата.
Нямаше никакво съобщение на телефонния сек
ретар и това ме нарани. Не я ли вълнуваше поне малко,
че страдам?
– 275 –
Влязох под душа – исках водата да измие сълзите

ми и да ги отпрати през канала към някоя пречиства-
телна станция в покрайнините на града. Надявах се да
пропъдя тъгата достатъчно далеч, за да се върна към
болкоуспокояващата си самота.
Когато спрях водата, вече почти се бях примирил
с положението. Докато решех косата си пред огледало-
то, с огорчение открих няколко нови бели косъма.
„Колко бързо минава времето” – си помислих аз,
но дори не си направих труда да ги изтръгна. Въпро-
сът за 650-те хиляди часа вече не ме интересуваше –
щях на драго сърце да подаря остатъка от жизнения си
кредит на някой, който знаеше какво да прави с него.
Пъхнах се в пижамата си. Нямах желание да вече-
рям и започнах да обикалям из апартамента, опитвай-
ки се да въведа поне малко ред наоколо. А Мишима
през цялото време ме следеше с поглед. Натъкнах се
отново на раницата на Валдемар и ме обзе лошо пред-
чувствие.
Как беше възможно да не се върне да я потърси?
Ами ако си беше ударил главата, докато е бил пиян, и
сега лежеше горе тежко ранен?
Имаше един-единствен начин да разбера какво се
е случило. Качих се по пижама и чехли до горния етаж
и звъннах два пъти. Нищо не се случи. Валдемар раз-
полагаше с бутон за дистанционно отваряне, но оче-
видно и това не можеше да му помогне.
Изчаках известно време, натиснах звънеца още
веднъж и чак тогава забелязах, че вратата не е заклю-
чена, а само притворена. Бутнах я още по-разтрево-
жен, очаквайки да заваря вътре останките от някаква
– 276 –
ужасна злополука.
Когато запалих лампата, всичко изглеждаше в
безупречно състояние, което беше странно при поло-
жение, че заварих отворена врата. Ключовете бяха ос-
тавени от вътрешната страна на ключалката. Сложих
ги в джоба си, преди да вляза вътре и да продължа с
разследването.
Ясно доловимата миризма на лимон показваше,
че някой скоро е мил пода с препарат. Холът-кабинет
също беше идеално чист и подреден; лаптопът стоеше
на масата, върху която сякаш нямаше нито една пра-
шинка. Погледнах по посока на кухнята, която, както
и моята, имаше прозорец с изглед към улицата. Тогава
съвсем се разтревожих.
В средата на помещението върху триножник беше
поставен голям телескоп. Единият му край се показва-
ше през отворения прозорец и сочеше към небосвода.
Излязох от кухнята, без да докосвам нищо. За-
почнах да обикалям апартамента и да викам Валдемар
по име. Докато претърсвах всички стаи и шкафове, си
спомних за металната кутия, с която беше пристигнал
първата вечер. Със сигурност в нея беше стоял телес-
копът. Не вярвах, че си е тръгнал и го е оставил тук.
Освен ако нещо неочаквано не го беше принудило да
бяга.
Странникът над морето от мъгла сега можеше
да съзерцава света от висините, без да се безпокои, че
някой ще го притеснява – апартаментът беше съвсем
празен.
Интуицията ми, която беше започнала да бие сиг-
нал за тревога, след като намерих празната раница,
– 277 –
сега ми подсказваше, че Валдемар няма да се върне.

Обиколих още веднъж апартамента и видях, че всич-
ките му неща са останали тук, включително и цигари-
те. Липсваше само ръкописът. Всичко това беше много
странно.
Върнах се в кухнята съвсем объркан. Под една ка-
фена чинийка видях написана на ръка бележка, която
не бях забелязал по-рано. Съобщението беше съвсем
просто, но и обезпокояващо:
ТРЪГНАХ СИ. ДАЛИ ЩЕ СЕ ВЪРНА?
С натежало сърце и с угризения на съвестта, че не

съм проявил достатъчно бдителност, залепих окото си
за телескопа. Надявах се звездите да ми дадат някак-
ва насока за местонахождението на Валдемар. Сякаш
знаейки предварително кога точно ще дойда, телеско-
път беше насочен към пълната Луна.
Не знам колко време съм стоял като хипнотизи-
ран, наблюдавайки кратерите и лунните морета, къ-
дето може би някога е имало вода. Валдемар вече ми
липсваше и се утешавах с мисълта, че по някакъв на-
чин е успял да стигне до там. Представих си, че в онзи
момент той ме наблюдава от някой кратер с мощен те-
лескоп, изоставен от астронавтите от Аполо XVII.
– 278 –
Краят на света
Беше полунощ, когато се облякох отново и изля-

зох на улицата да глътна свеж въздух. Бях зашеметен
от случилото се.
Застанах на тротоара и погледнах към последните
два етажа от тази страна на сградата. След последните
събития те се бяха превърнали в мавзолей на сенките,
от който бях решил да избягам, преди да бъда затворен
в него завинаги. Не исках да споделя съдбата на човека
от Токио.
Точно над главата ми гигантската Луна заливаше
града с призрачната си светлина.
Бях удивен от гледката. Не помнех някога да съм
виждал Луната толкова близо. Изглеждаше така, сякаш
се намира на половината от обичайното разстояние от
Земята. Ами ако сега се е насочила към нас поради ня-
каква лоша шега на земното притегляне? В такъв слу-
чай щеше да се уголемява все повече и повече, докато
се разбие в планетата ни. Достоен завършек за не един
човек. Краят на света беше близо.
Дали това имаше нещо общо с изчезването на
Валдемар?
– 279 –
Със сигурност не можех да остана вкъщи. Ако

тази нощ трябваше да свърши светът, не исках да я
прекарам в леглото.
Може би заради опасното приближаване на Луна-
та, февруарската вечер беше необичайно топла. Кра-
ката ме боляха от градския маратон, който си бях ус-
троил през изминалия ден, но адреналинът ми така се
беше вдигнал, че потеглих пеш към центъра с широко
отворени очи.
Бях сигурен, че бягството на Валдемар е само
прелюдия към нещо много важно, което предстоеше
да се случи. Интуицията ми подсказваше, че през тази
нощ щяха да се случат разни странни неща и че сблъ-
съкът на Земята със сателита ѝ щеше да е черешката
на тортата. Последната целувка в една любовна връз-
ка, продължила 4,6 милиарда години.
Но най-странното беше, че не изпитвах никакъв
страх. Приемах предстоящата катастрофа като досто-
ен край на жалкото си съществуване.
Докато ходех надолу по Пасео де Грасия, си да-

дох сметка, че и други са били осенени от същата идея
като мен. Макар че беше почти един през нощта, ули-
цата беше пълна с хора. Цели семейства, заедно с де-
цата си, гледаха към небето и сочеха с ръце грандамата
на разрушението.
Никой не изглеждаше изплашен. По-скоро бяха
очаровани и дигиталните им фотоапарати не спираха
да щракат, за да уловят феномена. Как можеха да са в
добро настроение пред лицето на онова, което щеше
да се стовари върху нас?
– 280 –
Уморих се да заобикалям удивената тълпа – хора-

та непрекъснато се блъскаха един в друг, защото погле-
дите им бяха приковани в небето. Отклоних се по буле-
вард Гран Вия и после тръгнах надолу по последната
част на улица Балмес.
Без да съм го планирал, се оказах пред кафенето
на кръстовището. Външната щора пред входната врата
беше наполовина спусната, но вътре светеше. Извед-
нъж си помислих, че ако имаше място на този свят, на
което би бил Валдемар, това беше вътре.
От доста време не бях стъпвал в кафенето, но ми
се стори подходящо място за отпразнуването на края
на света. Наведох се и минах под щората.
– 281 –
17 минути
Когато ме видя да се появявам откъм вратата, сер-

витьорът ме погледна със зле прикрит гняв. Бях си-
гурен, че наближаващият свършек на света оправдава
всичките ми действия, така че се облегнах на бара и
поисках чаша вино.
– Затворено е, но ще ви обслужа, защото сте редо-
вен клиент – каза той, докато отваряше нова бутилка.
След като напълни чашата ми, се скри в кухнята,
откъдето звучаха новините по радиото.
Бях сам на бара. Отпих от виното и хвърлих пог
лед към вестника от предишния ден. На първа стра-
ница видях голяма снимка на Луната, застанала над
покривите на Барселона. Може би бяха обявили края
на света, а аз още не бях разбрал. Толкова далеч ли
живеех от важните неща?
Преди да успея да прочета статията, един познат
силует се вмъкна в бара. Беше червенокосият тип в
черно – онзи със седемнайсетте минути. Нощта става-
ше все по-интересна.
– Затворено е! – изкрещя сервитьорът, подавайки
главата си от кухнята.
– 282 –
– Той е редовен клиент – казах аз в негова защита.

Сърцето ми беше разбито и имаше само две неща,
които исках да направя преди края – да прочета ста-
тията и да засека за трети и последен път времето на
човека в черно.
Сервитьорът изпсува два пъти, преди да напусне
скривалището си и да му поднесе чаша бира.
– След петнайсет минути затварям – каза той.
– Не може ли да са малко повече? – попитах аз,
мислейки си за магическото число.
В отговор получих убийствен поглед. После той
отново изчезна и усили звука на радиото, по което в
момента предаваха дебат между някакви учени. Дали
Валдемар беше сред тях?
Погледнах часовника си – беше един часа и десет
минути.
Аз, с моята чаша вино, и червенокосият – с него-
вата бира. Двама самотни мъже в затворен бар. Ако
това беше сцена от холивудски сценарий, при тези
обстоятелства задължително трябваше да подхванем
задълбочен и меланхоличен разговор. Двама непозна-
ти споделят тайните си в самотата на бара, като в ка-
дър на Хопър.
Вместо това се отдадох на двойнствена дейност.
Всеки има право да прекара последните си часове,
както намери за добре. С едното си око следях стрел-
ката на часовника, с другото четях статията.
ЗИМНА ЛУННА ИЛЮЗИЯ. Учените не могат да

постигнат съгласие по отношение на причините
за феномена.
– 283 –
В комюнике на НАСА се посочва, че тази нощ ще

може да се наблюдава пълна Луна с размери два
пъти по-големи от обичайните. Става дума за
чисто оптичен феномен, наречен от психология-
та на възприятието „Лунна илюзия” или казано
с технически термини, „хипотеза за привидно
разстояние”.
Изглежда лъчите на Луната се пречупват по
особен начин и създават илюзията, че тя е с
по-големи размери, когато я наблюдаваме над
хоризонта. Въпреки това не е точно установе-
но на какво се дължи оптичният ефект, който
обикновено се наблюдава през лятото. Това е и
причината сегашното му проявление да се счита
за изключително.
Всъщност оптичният ефект е свързан с перспек
тивата, която може да бъде уловена само от
човешкото око, но не и от фотоапарата. За да
докаже това, НАСА предлага любопитен експе-
римент – да изолираме Луната, като я погледнем
през изрязан от хартия кръг или фунийка. Когато
се елиминират околните елементи, с които бих
ме могли да я сравним, магията на гигантската
Луна изчезва.
Затворих вестника с досада. Това не беше илюзия,

а чисто разочарование. Вече бях повярвал, че ще прес-
тана да се боря с всички сили с живота си.
„Краят на света ще трябва да почака” – казах си аз
и отново погледнах часовника. Беше един и двайсет и
седем. Сякаш задвижен от скрит механизъм, в същия
– 284 –
момент червенокосият остави една монета върху бара

и се наведе чевръсто, за да премине от другата страна
на щората.
Изведнъж усетих някакъв непреодолим порив да
го последвам. Бях прекалено изморен, за да му се про-
тивопоставя.
Въпреки че беше посред нощ, тръгнах след него,
а гигантската призрачна Луна грееше над главите ни.
– 285 –
Асансьор
Облеченият в черно младеж пресече забързано

улица Пелайо и продължи към пешеходната Портал дел
Анхел, където сви надясно в посока към катедралата.
Следвах го съвсем отблизо. Бях се превъплътил в
детектив, който се стреми да затвори случая с някак-
во окончателно откритие. Всъщност се бях впуснал в
това преследване, за да се отдалеча от болката, която
ми причиняваше загубата на Габриела. Всички детек-
тиви имат някакво минало за забравяне. А опасността
и разузнаването на чуждите животи са най-добрият
наркотик.
Мъжът със седемнайсетте минути стигна до ка
тедралата, на чиято най-висока кула Луната сякаш
беше забита като някакъв огромен плод с млечен цвят.
После се вмъкна в една странична уличка, минаваща
под готически мост между две стари сгради.
Улицата беше пуста, така че увеличих малко раз-
стоянието помежду ни, като се опитвах да не тропам
с обувките си по вековните павета. Той също забави
крачката си, поднесе цигара към устата си и я запали с
поглед, впит в небето.
– 286 –
Пресякохме площада, който приютява сградата на

местното правителство и кметството, за да продължим
по улица, водеща към пристанището. Но скоро зага-
дъчният червенокос младеж зави наляво по Беляфиля,
спря за миг пред някакъв осветен вход и после изчезна
вътре.
Обектът на преследването ми сега беше на сигур-
но място. Четири широки крачки ми бяха достатъчни,
за да застана пред вратата. Оказа се, че тя води към
коктейл-бар на име „Асансьор”. За да оправдае наз-
ванието му, входът представляваше стара асансьорна
кабинка от махагоново дърво с летящи врати. Все още
можеха да се видят оригиналните бутони от началото
на ХХ век.
Докато се чудех какво да правя в онази кабина,
застанала съвсем не на място, се сетих за последната
сцена от филма Ангелско сърце, когато Мики Рурк сли-
за с асансьор до недрата на ада.
Пристъпих колебливо навътре. Летящите врати
ме отведоха в малък бар с огледала и мраморни маси,
пресъздаващи атмосферата от края на XIX век. Всички
те бяха заети от младежки компании, които въодуше-
вено пресушаваха питиетата си.
Застанах до бара, без да знам какво да правя по-на-
татък. Бях лишен от циничното спокойствие на Мики
Рурк, а и нуждата от сън започваше да ме превзема.
Както обикновено се случва в подобни ситуации,
когато човек не прави нищо, другите решават вместо
него. Червенокосият се надигна стремглаво от масата
си, която споделяше с две красиви девойки, и се насо-
чи към мен с намръщено лице.
– 287 –
Придружителките му, около двайсетгодишни мо-

мичета, явно развеселени, започнаха да наблюдават
сцената с любопитство. Стори ми се, че едната от тях
– момиче с дълбоки сини очи – му каза нещо от рода
на „Остави го на мира, чуваш ли?”
Стоях подпрян на бара и не ми хрумваше как да се
справя със ситуацията, така че да не завърши с някоя
шумна свада. Преди да успея да измисля нещо, черве-
нокосият каза с възпитан, но твърд тон:
– Следите ли ме?
Единственият отговор, който ми дойде наум, не
беше никак кинематографичен.
– Да.
– А мога ли да знам защо?
За мой късмет, ексцентричната жилка, присъща на
самотните мъже, ми се притече на помощ в най-подхо-
дящия момент:
– Помагам на един приятел в проучването му на
тема градска антропология – отвърнах аз, украсявай-
ки истината. – Изучаваме навиците на обитателите на
баровете и по-специално на клиенти като вас, които
следват определен ритуал.
Той ме изгледа внимателно със скръстени ръце,
сякаш очакваше да приключа с предоставянето на до-
казателствата, преди да обяви присъдата и наказание-
то ми. Но сдържаната му усмивка ме убеди, че човекът
е напълно безобиден и че се забавлява за моя сметка.
Отговаряше на първообраза на всички червенокоси
хора, които бях срещал през живота си – същински па-
лави демони.
Преструвайки се на силно възмутен, той попита:
– 288 –
– Какво ви кара да мислите, че съм един от тези

клиенти?
– Посещаваме едно и също кафене. Всъщност
благодарение на моята намеса, тази вечер успяхте да
си изпиете бирата... за седемнайсет минути.
Последните ми думи изглежда го обезоръжиха,
тъй като строгото изражение изчезна от лицето му и
той ме потупа съучастнически по рамото. После каза:
– Елате при нас да изпиете едно питие.
Около малката маса, долепена до стената, няма-
ше свободни столове. Като ни видя, че идваме заедно,
едно от момичетата – мургаво, с остри черти на лице-
то, стана и каза:
– Отстъпвам ви моето място. Трябва да ставам.
Преди да успея да отговоря, се озовах между де-
войката със синия поглед и червенокосия, който пови-
ка сервитьора с щракване на пръсти. Тогава момичето
добави нещо, което беше черешката на тортата в тази
странна среща.
– Рубен – каза тя, – запознайте се, това е Самуел
де Хуан.
Бях поразен. Винаги е смущаващо да те познае
някой, за когото изобщо не можеш да се сетиш. Ис-
каше ми се да избегна неловките въпроси от типа на
„Откъде се познаваме?”. Изчаках някакво подсказване
да ме отведе във вярната посока. Така и се случи:
– Това е преподавателят ми по „Съвременна лите-
ратура” – каза тя с усмивка. – Трябва да го напием, за
да направи някоя глупост. После ще му се наложи да
откупи мълчанието ми с отлична оценка.
Изведнъж всичко ми стана ясно – това беше ум-
– 289 –
ното момиче с кръглите очила. Но сега очилата ги ня-

маше, затова не я бях познал. Късогледите ѝ, наситено
сини очи ѝ придаваха някаква крехкост. Изглеждаше
съвсем различно от студентката, която познавах.
– Няма да е нужно, вече съм ти я написал – отвър-
нах аз. – Оценките ще бъдат обявени до два дни.
Вероятно си беше пийнала, защото се хвърли вър-
ху мен и ме целуна така звучно по бузата, че останах
без дъх. Почувствах, че се задушавам и ми беше труд-
но да прикривам неудобството си, но за щастие серви-
тьорът пристигна тъкмо навреме и ме спаси от дели-
катната ситуация.
– Три чаши аквавит с лед, моля – каза въпросният
Рубен.
Виждаше се, че е човек с голям опит в нощния
живот, щом се беше осмелил да поръча за всички ни,
без дори да попита. За да оправдае постъпката си, той
прошепна в ухото ми:
– Нека отпразнуваме успеха на приятелката ми.
Преди да отиде до бара, сервитьорът се обърна
към червенокосия:
– „Линия” ли да бъдат?
– Разбира се – отговори той почти обиден.
– Какво значи „линия”? – намеси се студентката.
– Какво е аквавит? – полюбопитствах аз.
Рубен се засмя – беше горд, че изборът му е пре
дизвикал такъв интерес. После каза с поучителен тон:
– Аквавит е високоалкохолна напитка от Норве-
гия, която веднъж опитахме тук с мой приятел. Има
два вида – обикновен и „линия”. Вторият е много по-
скъп, защото преди да бъде бутилиран, обикаля света
– 290 –
два пъти. Отлежава в трюмовете на кораби, които се

движат по линията на Екватора. Чак когато направи
две пълни обиколки, може да получи официален ети-
кет.
– Видял е много свят – засмя се студентката със
сините очи.
Докато сервитьорът ни сервираше питието в три
чашки с лед, казах изумен:
– Тези норвежци са луди.
– 291 –
Разговор с инженера
За щастие „Асансьорът” затвори в два и полови-

на, така че ми се наложи да изпия само две чашки. Но
те бяха достатъчни, за да ми завъртят главата така, как-
то питието се е въртяло около земното кълбо.
– Тя живее съвсем наблизо – каза Рубен, с ключо-
вете за колата си в ръка. – Искаш ли да те закарам до
вас?
– Благодаря, не се притеснявай – отвърнах аз, като
автоматично приех да говорим на „ти”.
– Изобщо не се притеснявам. Така ще побъбрим
за градската антропология. Искаш ли да разбереш тай-
ната на седемнайсетте минути?
Получих втора целувка от студентката, пред която
бях изгубил целия си академичен авторитет, и тръгнах
с червенокосия към някакъв паркинг. Той излетя от-
там с чисто нов спортен автомобил „Сааб”. Изглежда
северните ширини го привличаха. Когато го попитах
дали наистина е така, той отвърна:
– Пътувам често до скандинавските страни. Рабо-
тя като петролен инженер, но сега съм в отпуск.
Докато карахме бавно нагоре по улица Вия Лайе-
– 292 –
тана, той ми разказа накратко за живота си. Живееше

сам в апартамент в горната част на града, но го използ-
ваше само два месеца годишно. Двете девойки, с които
говореше в бара, му бяха приятелки от училище.
– Няма как да си хвана гадже – каза той, без да
съм го питал. – С толкова пътуване насам-натам мога
да се надявам най-много на някой флирт за една нощ.
„Още един самотен мъж” – казах си наум, при-
помняйки си всички срещи, които ми се бяха случили
от началото на годината.
За малко настъпи мълчание. Използвах го, за да
се посветя на размишленията си сред смътните свет-
лини на колите, които ни изпреварваха. Превключих
на друга вълна и отново си представих жалката сцена
с Габриела на Пласа де лос Анхелес.
Струваше ми се невероятно, че е била част от
същия този ден, който още не беше свършил. Твърде
много неща се бяха случили оттогава: бягството ми в
планината, изчезването на Валдемар, лунната илюзия,
срещата с червенокосия и после със студентката...
Фактът, че в онзи момент двамата заедно преко-
сявахме нощта на Барселона, показваше, че живея на
бързи обороти – може би прекалено бързи. Прескачах
от етап в етап, сякаш часовете ми свършваха. Поред-
ното доказателство за относителността на времето.
Въпреки всичко усещах, че това няма да е краят.
В лудото ми препускане от едно събитие към друго,
все още ме очакваха няколко изненади. Но нищо не
можеше да запълни празнотата, останала след провала
ми с Габриела.
За мой късмет инженерът ме извади от дупката на
– 293 –
меланхолията.
– Когато съм в Барселона, обикновено ходя в ка-
фенето на кръстовището – каза той. – Спирам за крат-
ко там, преди да отида да си купя книги в центъра.
Чета много, защото изкарвам стотици нощи годишно
по хотелските стаи. А не обичам да гледам телевизия.
– Но защо винаги оставаш там седемнайсет мину-
ти? – попитах го аз, внезапно заинтригуван.
– Просто ви правя услуга.
Докато Рубен палеше цигара, а аз му отказвах да
взема от неговите, си помислих, че не е по-малко смах-
нат от Валдемар. Той продължи:
– Знаеш ли, и аз обичам да наблюдавам. Един ден,
по обяд, седнах на външните маси и забелязах, че бра-
датият записва в тетрадка точното време, което всеки
клиент остава в бара. От онзи момент реших, че вина-
ги ще стоя там точно седемнайсет минути. Беше нещо
като игра. После видях, че ти също засичаш времето.
Създадох си този навик, за да не ви разочаровам – като
музикантите, от които публиката винаги очаква една и
съща песен.
– Изненадан съм, че един инженер може да се за-
нимава с подобни игрички – казах аз с известно разо-
чарование.
– Мистерията е нужда от първа необходимост –
като яденето, пиенето и спането. Не бихме могли да
живеем в свят, в който всичко има обяснение. Същест-
вуват достатъчно природни загадки, но никога не е из-
лишно да добавим още някоя.
– Можеш да основеш НПО – отвърнах с шеговит
тон. – И да го кръстиш „Мистерии без граници”.
– 294 –
– Това е ваша работа. Винаги, когато ви виждах да

седите там, си казвах: „Ама че зловещи типове. Как-
ви ли ги вършат?” Първо помислих, че сте извратени.
После стигнах до извода, че просто сте луди.
Мълчаливо се съгласих с него. Скорошното из-
чезване на Валдемар и странните сътресения в живота
ми през последните месеци показваха, че съм скъсал с
нормалността. Но най-хубавото от всичко беше, че не
бях склонен да се върна към нея.
Оставих главата си да потъне в кожената седалка
и казах:
– Връзката, която се установи между нас и теб е
като тази между квантовия физик и неговите части-
ци. Стоял си там седемнайсет минути, защото ние сме
очаквали така да се случи.
– Абсолютно вярно. Нали ти казах – правех ви ус-
луга.
– В такъв случай, започвам да се питам колко ли
неща стават по определен начин, защото ние искаме да
бъде така. Например хората, които винаги се страху-
ват от най-лошото и го казват на всички. После, когато
им се случи, те са изненадани. Не си дават сметка, че
всъщност са формулирали желание.
– Песимистично желание.
– Да – съгласих се аз, – но може би удовлетворе-
нието от сбъдването на собственото им предсказание
е по-силно от бедата. Някои песимистично настроени
хора просто имат нужда да заявят: „Нали ти казах, че
така ще стане.” Сестра ми и мъжът ѝ са такива.
Колата спря пред входната ми врата. Инженерът
се сбогува с мен и ме потупа по рамото, както би нап
– 295 –
равил с някой побъркан младеж, макар че бях с цели

десет години по-възрастен от него.
– Що се отнася до мен, можеш да преустановиш
ритуала си в кафенето – казах му аз на сбогуване. –
Следващия път си поръчай втора бира.
– Ще я изпия с вас – отвърна той, преди да на-
тисне газта.
Когато колата изчезна, продължих да стоя там
учуден и малко тъжен. „Ние” вече не съществуваше.
Връщах се вкъщи по-сам от всякога.
Реших да хвърля още един последен поглед на
горния етаж. Можеше пък Валдемар да не е избягал,
а само да е излязъл, за да наблюдава лунния феномен
на открито.
Намерих апартамента в абсолютно същото със-
тояние, в което го бях оставил. Не можах да устоя на
изкушението да погледна отново през телескопа, ма-
кар че трябваше да го преместя, за да открия Луната.
Краката ми се подкосяваха от изтощение, а аз оби-
калях с поглед лунните долини, сякаш сред тях можех
да открия някаква следа от приятеля си.
Стоях там, залепил око за телескопа, но изобщо не
ми хрумваше, че приключението едва започва. Вярно,
лудият беше изчезнал, но подготвяше своето завръща-
не, което щеше отново да завърти на сто и осемдесет
градуса странния свят, в който току-що бях попаднал.
Но това е част от друга история, а сегашната все
още не беше приключила.
– 296 –
Смъртта изпусна влака
Прибрах се в апартамента си почти на разсъм-

ване. Налегна ме непреодолима умора, а бялата Луна
стоеше като отпечатана върху ретината ми. Срутих се
върху леглото и потънах в дълбок сън.
Ако среднощната ми почивка не беше внезапно
прекъсната, никога нямаше да запомня онзи сън, кой-
то щеше да преобърне всичко. Щях да се събудя бавно
и следите от нощното видение щяха да се разтворят в
безкрайното море на съзнанието ми.
Но още преди седем сутринта звънецът на до-
мофона започна да звъни дълго и настойчиво – някой
ме търсеше по спешност. Точно това рязко събуждане
ми позволи да възстановя последната сцена от съня си:
Валдемар вървеше по коридора в апартамента ми с ръ-
кописа в ръка и следваше Мишима, който го водеше
нанякъде.
Второто позвъняване ме изтръгна окончателно от
съня, така че не успях да разбера къде беше отведен
Валдемар от котарака.
„Изглежда вече се е върнал от Луната” – помис
лих си аз, докато скачах от леглото все още сънен.
– 297 –
Но когато вдигнах слушалката на домофона, оне-

мях от изумление, защото изобщо не беше човекът, ко-
гото очаквах. Един съвсем различен глас каза:
– Самуел...
Добре ли чувах!? Не беше възможно Титус да е
там долу. Въпреки това, много приличаше на неговия
глас. Притиснах отново ухото си към слушалката. Ня-
маше съмнение – беше старият съставител, който вече
беше изгубил търпение да чака и изкрещя в домофона:
– Отвори най-после и слез да ми помогнеш!
Като дете, което посреща баща си след дълго пъ-
туване, почти прелетях надолу по стълбите и се хвър-
лих в ръцете на Титус. От него струеше щастие, макар
да се правеше на ядосан.
– Каза ми, че умираш – припомних му аз.
– Не можех да измисля по-добър начин да ми
обърнеш внимание. Освен това, не съм казал нищо,
което да не е истина. Всички започваме да умираме
от момента, в който се родим. Но по пътя има много
прераждания.
– Значи си излекуван? – попитах аз ентусиазиран.
– Никой не е излекуван от нищо, още по-малко на
моята възраст. Но да кажем, че смъртта изпусна влака
и ще дойде някой друг ден.
– 298 –
Разкрития
Интуицията веднага ми подсказа, че нещата няма

да свършат дотук. Странното изчезване на Валдемар и
връщането на Титус към света на живите бяха само по-
върхността на някакъв необуздан и подмолен процес –
като земетресение, което идва неочаквано, когато вече
няма време да бягаш.
По някакъв начин Валдемар си беше тръгнал, за
да може Титус да се върне, макар че двамата не се поз
наваха. Но това беше само върхът на айсберга.
Сега щеше да ми се наложи да давам много обяс-
нения, като например какво правеше телескопът в
кухнята на горния етаж. Затова побързах да придружа
стареца до апартамента му с въодушевлението на екс
курзовод, който посочва промените, настъпили в ня-
кой град, и причините за тях.
Титус обаче не намираше обясненията ми за осо
бено интересни. Когато му показах уреда в кухнята,
той каза само:
– Да, виждам, това е телескоп. Не съм сляп.
– Не сте ли изненадан, че е тук?
– Валдемар ме попита дали може да го инстали-
– 299 –
ра и аз му позволих. Значи можем да го оставим там,

където е.
Нищо не разбирах.
– Казвате, че сте му позволили? Но как така, нима
го познавате?
– Говорехме почти всяка вечер, още от първия път,
когато се обадих от болницата и той вдигна телефона.
Бях зашеметен. Запитах се защо Валдемар, който
се криеше там, беше вдигнал нечий чужд телефон. Се-
тих се за едно-единствено приемливо обяснение: при
това първо позвъняване той беше помислил, че го тър-
ся от долния етаж, за да му съобщя нещо.
Останалото беше потвърдено от самия Титус.
– Обясни ми положението си в общи линии и ме
помоли да не ти се сърдя за това, че си му отстъпил
апартамента – каза той. – Дадох му съгласието си да
остане тук за времето, което му е нужно.
– Изглежда с Валдемар сте станали приятели по
телефона. Защо не ми казахте по-рано?
– Реших, че си имаш достатъчно грижи. Звънях на
домашния си телефон, защото мислех, че ще те открия
там, потънал в работа по книгата. Но от него разбрах,
че изобщо не напредваш.
– Така ли каза? – възкликнах засрамен.
– Всъщност, опита се да те оправдае. Спомена,
че имаш някакви затруднения, макар че не говориш за
тях. Този човек винаги знае повече, отколкото казва.
– Къде е сега? – попитах аз, още по-озадачен.
– Как мога да знам? Вчера му съобщих, че се при-
бирам днес сутринта и че той може да остане. Така или
иначе, очаквах това да се случи. Знаеш ли, Валдемар
– 300 –
е истинско съкровище – способен е на всичко, само и

само да не безпокои другите.
– 301 –
Serenitas*
Има цели животи, в които хората се раждат и уми-
рат, без да им се случи нищо забележително, както и
дни, които струват колкото цял живот, защото не мо-
жеш да си поемеш дъх от изненади.
Откакто се бях събудил, ми се струваше, че всяко
нещо, приготвено ми от съдбата, трябваше да се случи
задължително точно в този ден. Сякаш всичко се раз-
падаше около мен, сякаш ходех върху плаващи пясъци
и събитията, които бяха по-силни от волята ми, може-
ха да ме погълнат всеки момент.
За да се противопоставя на този водовъртеж ре-
ших малко да забавя темпото. След разкритията на Ти-
тус се върнах вкъщи, решен да не се тревожа повече.
По-точно, щях да се заема с всяко бедствие в момента,
в който настъпеше, но не и по-рано.
Попаднах на статия за Менделсон в едно списа-
ние, за което бях абониран. Това ме окуражи да пус-
на отново Песни без думи във версията на Баренбойм,
след като дни наред си бях забранил да ги слушам.
Изтегнат върху дивана като истински лентяй, се
отдадох на четенето на малкото литературно есе, пос-
ветено на композитора. Беше подписано от някой си
* Спокойствие, мир, облекчение, слънчево време (лат.). – Б. пр.
– 302 –
Андрес Санчес Паскуал и ми се стори великолепно.

Ето как беше представена музиката на Менделсон:
Удоволствието, което тя ни доставя, не е по-

върхностно, тривиално или първично; то е изклю-
чително фино, изпълнено с меланхолия и може
би намира най-точно определение в латинската
дума serenitas.
По-нататък статията задълбаваше във връзката

между Гьоте и Менделсон по времето, когато послед-
ният бил едва на дванайсет години, но вече бил познат
като блестящ пианист и композитор. В своята къща
във Ваймар прочутият писател понякога карал младия
си гост да свири по осем часа на ден.
Всъщност години по-късно композиторът успял
да убеди Гьоте в достойнствата на музиката на Бето-
вен, за когото писателят не искал и да чуе. След като
Менделсон изсвирил за него първата част на Пета
симфония, геният на перото – тогава осемдесетгоди-
шен – трябвало да признае, че това е „нечувано”.
Звучеше втората песен на гондолиера, когато по-
паднах на любопитен факт за Песни без думи. Когато
през 1842 г. един роднина на жена му пита Менделсон
какво е искал да каже с тези кратки пиеси, той му от-
говаря в писмо:
Много се говори за музиката, но се казва твърде

малко. От своя страна, аз не мисля, че думите
са достатъчни за такава задача, и ако вярвах
в обратното, щях да престана да пиша музика
– 303 –
[...]. Музиката, която обичам, за мен не е израз

на прекалено неопределени мисли, които не мо-
гат да бъдат изказани, а именно на мисли, които
са твърде точни, за да бъдат предадени с думи.
– 304 –
Мокрият кафез на Луната
Цялото ми усещане за serenitas пропадна вдън

земя, когато се позвъни на вратата. Още преди да отво-
ря, дрезгавото кашляне ми подсказа, че на площадката
ме чака Титус с някаква новина.
Поканих го да влезе, а той ме потупваше приятел-
ски по гърба, което беше необичайно за него. Носеше
под мишница някаква папка с ластик.
– Пречи ли ви музиката? – попитах го аз, като на-
малих звука.
– Пречи ми, че си толкова скромен.
– Защо мислите така? – учудих се на думите му.
Заех отново мястото си на дивана, а Титус седна
на фотьойла и каза:
– Много съм доволен от Кратък курс по ежеднев-
на магия – книгата е станала великолепна. Поздравле-
ния! Още утре ще бъде върху бюрото на издателя. Ще
получиш цялата сума за извършената работа – в това
отношение не приемам откази.
– Но... Какво, по дяволите, говорите? Не помня да
съм подготвил повече от петнайсет страници.
– Ами аз преброих сто двайсет и осем – каза той
– 305 –
и отвори папката, която беше пълна с отпечатани лис

тове. – Изглежда, че не само си скромен, но и обичаш
да лъжеш.
– Може ли да погледна – помолих го аз, като из-
мъкнах от ръцете му купчината листа, за да се убедя,
че не се шегува с мен.
Докато бързо прелиствах страниците, се уверих,
че колкото и да беше необяснимо, работата наисти-
на беше изпълнена безупречно. Всяка една от седем-
те глави – включително и „любов с малки букви” –
наброяваше почти по двайсетина страници, пълни с
вдъхновяващи пасажи.
Антологията завършваше с традиционен келтски
стих, който доближаваше книгата до загадъчните про-
учвания на истинския ѝ автор:
Не се страхувай от магията на друидите,

ти също си изкусен магьосник.
Можеш да призовеш духовете на нощта
и Луната в локва да заключиш.
Все още изумен, върнах листата на Титус и му ка-

зах:
– Дайте парите на Валдемар, ако успеете да го от-
криете. Това със сигурност е негово дело.
През останалата част от следобеда разказвах на

стареца за запознанството ни с Валдемар в кафенето,
за злополуката му в Патагония и за загадъчните хора
от перона, за пристигането му преди разсъмване и за
среднощните ни разговори.
– 306 –
Титус следеше разказа ми и кимаше, като че ли

не му беше особено интересно и вече знаеше повечето
от тези случки. Но когато стигнах до епизода с пиянс
твото, празната раница и съня, от който самият той ме
беше събудил, сякаш изведнъж се развълнува.
– Казваш, че в съня ти Валдемар е следвал котара-
ка с ръкописа в ръка?
– Точно така – отвърнах аз, поглеждайки към Ми-
шима, който жизнерадостно се въргаляше по килима.
– Не е ли странно?
Старецът избухна в смях и каза:
– Странно колко недосетлив си. Изненадан съм,
че не можеш да разгадаеш толкова ясно послание. В
твоя сън котаракът ти показва скривалището на ръко-
писа. Засега това е всичко, което е останало от Валде-
мар и от проучванията му. Следователно, длъжни сме
да го потърсим и да се погрижим за него.
– Скривалище – повторих аз. – Това е ключовата
дума. Всеки път, когато идват да ваксинират Мишима,
той се скрива някъде и все не мога да го намеря.
– Но там, където се побира една котка... – започна
Титус.
–... се побира и един ръкопис – довърших аз. –
Проблемът е, че досега не съм открил къде е скрива-
лището му.
– Нека той сам да ни го покаже – предложи ста-
рецът. – Достатъчно е да се обадиш във ветеринарния
кабинет. Аз лично ще го проследя.
Идеята беше много добра и съвсем проста – да
не повярваш, че ще проработи. Въпреки това напра-
вих каквото трябваше. Взех телефона и набрах номера
– 307 –
на ветеринарната клиника. Изчаках няколко секунди и

чух гласа на Меричел в слушалката.
– Добър ден. Обаждам се за котарак на име Миши
ма, трябва да му се постави ваксина – казах аз, като
наблегнах на думите „Мишима” и „ваксина”.
С крайчеца на окото си видях как животното из-
веднъж се раздвижи и тръгна скришом към коридора,
докато Титус го следваше от разстояние.
– Подиграваш ли се с мен? – каза Меричел. – Или
си прекарал твърде много време със съседа си?
– После ще ти обясня – отвърнах тихо и затворих
слушалката, за да се присъединя към експедицията на
Титус.
Старецът беше спрял пред вратата на един вгра-
ден шкаф – в него държах костюмите, които никога не
обличах. Приближи показалец към устните си, за да ме
предупреди да не вдигам шум.
– Пъхна се там, вътре – прошепна той.
Спогледахме се сякаш всеки очакваше от другия
да получи инструкции за действие. Шкафът беше леко
притворен. Накрая се реших да го отворя и да разкрия
голямата тайна.
На пръв поглед там имаше само два стари костю-
ма и един по-висок рафт, върху който стоеше праша-
сала кутия от обувки. Извадих я и видях, че е празна –
котаракът не беше вътре. Но за моя изненада се оказа,
че зад нея има дупка в стената.
Там стоеше Мишима. Той извъртя очи, сякаш
беше учуден, че сме намерили скривалището му. Сега
на него се падаше задачата да си измисли ново убежи-
ще.
– 308 –
Опитах се да го хвана, но той скочи чевръсто и

хукна по коридора. Действително, ръкописът беше
там. Кутията от обувки беше скривала Мишима, а той,
на свой ред, беше прикривал ръкописа.
Подадох го на Титус, който го пое като някакво
безценно богатство. Пламнал от вълнение, той каза:
– След като Валдемар е живял в моя дом, позволи
ми да занеса ръкописа там. Кой знае, може телескопът
да ми е нужен, за да сверя някои данни.
– Целият е ваш.
– Ако искаш, ела тази вечер да го разгледаме за-
едно. Може пък да ни даде насока къде да намерим ав-
тора му. Има много неща, които още не знаеш за него.
– 309 –
Розата на поета
Веднага щом Титус си тръгна, се проснах върху

леглото с надеждата, че една закъсняла сиеста ще ми
помогне по-бързо да смеля случилото се.
Беше шест следобед и в спалнята беше вече тъм-
но. Мишима беше огорчен, че сме го изиграли – макар
и само временно – и този път не ме придружи.
Когато опънах краката си, мускулната треска ми
напомни за крайностите, в които бях изпаднал пре-
дишния ден. Понякога, когато човек е прекалено измо-
рен, не успява да се отпусне и да заспи. Точно това се
случи и с мен. В продължение на един дълъг час бях на
границата между будуването и съня – онова особено
състояние, в което забравяш за тялото си, а мислите ти
се лутат и не могат да се спрат върху нищо конкретно.
Ако се опитваш да изчистиш ума си, но се поя-
ви някоя мисъл, учителите по медитация препоръчват
следното: представяш си я като облак, който опреде-
ляш като „мисъл”, и после го оставяш да отмине, без
да го оценяваш. Мислите не са нито добри, нито лоши,
те са просто мисли. Единствено действията имат зна-
чение.
– 310 –
Без да полагам усилия, бях достигнал до такова

неутрално медитативно състояние, макар че не разби-
рах особено добре живота, нито моята роля в него. Във
всеки случай, то ме държеше далеч от света и от собст-
вените ми въжделения, докато не ми се наложи да се
върна към реалността.
Илюзията, че съм нищо и че не знам нищо се из-
пари, когато вратата на спалнята леко се открехна. В
тъмнината дочух мяукане, което ми показа, че Миши-
ма вече не ми се сърди и отново търси вниманието ми.
Станах от леглото, тъй като си помислих, че му
липсва храна и вода, или трябва да почистя тоалетната
му. Той е много взискателен в това отношение. Но ко-
гато прегледах купичките и легенчето му, установих,
че всичко е наред. Защо тогава ме беше събудил?
Една котка винаги е наясно с причините за дейст-
вията си, друг е въпросът дали ние успяваме да ги раз-
берем.
Докато се мотаех из кухнята и се чудех дали да
си направя кафе, забелязах някакъв лист хартия върху
килима. Сигурно беше паднал от папката на Титус, т.е.
от книгата на Франсис Амалфи, и стоеше, изоставен
на произвола на съдбата.
Всичко преживяно от началото на годината ми
подсказваше, че ако точно този лист е останал тук, а
не някой друг, то има някаква причина. Затова го взех
и седнах на дивана да чета с надеждата за ново проз
рение.
Беше част от главата „Сърце в ръката” и разказ-
ваше предполагаемо достоверната история за първото
пребиваване на младия Райнер Мария Рилке в Париж:
– 311 –
Поетът често излизал да се разхожда по един

площад в компанията на млада девойка. Там се-
дяла просякиня с протегната ръка. Жената вина-
ги стояла на едно и също място, без да поглежда
минувачите. Нито ги молела за милостиня, нито
показвала благодарността си, когато получела по-
даяние. Приятелката на Рилке често ѝ оставяла по
някоя монета, но той никога не го правел. Веднъж
девойката попитала поета защо не дава нищо на
жената, а той отвърнал:
– Не ръката ѝ има нужда от дар, а сърцето ѝ.
Няколко дни по-късно Рилке оставил една роза в
сбръчканата ръка на просякинята. Тогава се слу-
чило нещо неочаквано – жената вдигнала поглед
и след като целунала сърдечно ръката на поета, си
тръгнала оттам, размахвайки розата. Мястото на
просякинята останало празно в продължение на
цяла седмица, след което тя отново се върнала на
площада.
– Но с какво е живяла през всичките тези дни, щом
не е просила на площада? – попитала девойката.
А Рилке отвърнал:
– С розата.
– 312 –
Кръгът се затваря
Вместо да си направя труда да върна липсващата

страница от папката на Титус, изведнъж се озовах на
улицата, решен да стигна до центъра пеш.
Беше едно от онези решения, които проумяваме
дълго след като сме ги взели. По някакъв начин бях
приел, че лайтмотивът на деня е „Всичко може да се
случи”. Затова реших да отида до магазина за класи
ческа музика, преди да е затворил.
Завръщането на Титус, изчезването на Валдемар
и откриването на неговия ръкопис изпълваха живота
ми с достатъчно загадки, затова предпочетох да наме-
ря решение за нещо, което зависеше само от мен. След
като бях обидил Габриела, бях длъжен да ѝ поискам
извинение. Само така можех да приключа с тази бо-
лезнена тема.
Този път нямаше да ми е нужен никакъв специа-
лен сценарий. Щях просто да вляза в магазина за дис
кове, да се извиня на Габриела за поведението си и да
ѝ пожелая всичко добро. Ако бях способен да направя
само това и нищо друго, порядъкът щеше да се възста-
нови. Рано или късно, любовната рана щеше да зарас-
– 313 –
не и щях да се завърна към самотното си спокойствие.

Последните събития предвещаваха бурни време-
на, за които щяха да са ми нужни всичките ми сили.
Когато стигнах до целта си, Габриела спускаше
металната щора пред вратата. Спрях на около три мет
ра от нея, за да не нахлувам в личното ѝ пространство.
Преди да ме забележи, се опитах да събера в себе си
цялото serenitas на света и си повторих наум извине-
нието, което бях измислил.
Но когато тя се обърна и ме прониза с бадемовите
си очи, онемях. Вече подготвях съкратен вариант на
извинението си, но тя ме изпревари.
– От вчера ти звъня, но телефонът ти дава заето
през цялото време – каза тя. – Защо се държиш така?
Започнах да се притеснявам за теб.
След първоначалното си стъписване си спомних,
че два дни по-рано бях изключил телефона и телефон-
ния секретар по време на следобедната закуска с Ме-
ричел. Чак сега си давах сметка, че не съм ги включвал
оттогава. Подобна грешка може да допусне само чо-
век, на когото никой не се обажда.
– Както и да е – каза тя, като видя, че не отгова-
рям, – важното е, че си добре. Страхувах се да не на-
правиш някоя глупост.
– Всъщност направих – отвърнах аз, докато се
спускахме по Лас Рамблас. – Прекосих пеш цяла Бар-
селона и стигнах до горите на хълма Тибидабо.
– А после какво направи?
– Слязох обратно.
– На това се казва приключение! – възкликна тя
шеговито.
– 314 –
– Такива са моите приключения – миниатюрни.

Продължихме да вървим в тишина, доколкото тя
беше възможна на най-посещаваната улица в света.
Какво, по дяволите, правехме там? Нямаше ли други
места за разходка?
Сякаш в отговор на въпроса ми, в същия момент
Габриела ме хвана за ръка и ме дръпна настрани по
тротоара. Сега аз се оставих да бъда воден безропот-
но, докато тя нежно мачкаше пръстите ми като моми-
ченце, което иска да покаже на баща си някакво ново
откритие.
Минахме под голям каменен портал, водещ към
някаква арт книжарница. Плакатът на входа обявява-
ше, че на горния етаж има изложба, посветена на Фри-
да Кало. На постера беше възпроизведена последната
картина на мексиканската художничка, която е нарису-
вала малко преди да умре в ужасни мъки. Изобразява-
ше разрязана диня, в която с нож е издълбан надписът:
VIVA LA VIDA.*
– Искаш ли да видиш изложбата? – попитах я аз и
хванах ръката ѝ.
– Искам да ти покажа нещо – отвърна тя и ме
дръпна към дъното на помещението, после надясно,
по някакъв тъмен и влажен коридор, където трябваше
да се наведем, за да продължим.
Изведнъж се оказах притиснат до Габриела, под
същата стълба, под която се бяхме срещнали трийсет
години по-рано.
Бях объркан. Толкова въпроси напираха в мен.
Как се бяхме озовали там? Преобразяването на онази
сграда в изложбен център ми беше попречило да я раз-
* Да живее животът (исп.). – Б. пр.
– 315 –
позная от самото начало. От друга страна, тъй като не

бях ходил там от детските си години, в спомените ми
всичко изглеждаше с много по-големи размери.
Докато Габриела ме гледаше дяволито, ме обхва-
на съмнение. Дали тя се беше преструвала през цялото
време и всъщност помнеше всичко като мен? Или се
беше сетила за случката благодарение на някакъв сън,
като моето видение за ръкописа?
Задъхан от вълнение, изоставих въпросите, защо-
то бях разбрал, че те рядко водят към отговори. Въпро-
сите само пораждат още въпроси. Както е казал Мен-
делсон, истински важните неща не могат да се изразят
с думи.
– Затвори очи – прошепна Габриела в полумрака,
докато приближаваше лицето си към моето.
Само секунда по-късно някакво почти недолови-
мо пърхане докосна бузата ми. Кръгът се беше затво-
рил.
Отворих очи, страхувайки се, че ще се събудя от
сън. Но Габриела стоеше там и ми се усмихваше с
предизвикателен поглед.
– Предполагам, че тук свършва историята – успях
да кажа аз.
– Напротив, сега започва – отвърна тя, а устните ѝ
бавно пътуваха към моите, като две планети, обречени
на сблъсък от силата на гравитацията.
– 316 –
Благодарности
На Мариса Тонесер и Тереса Гонсалес.

На Фернандо Аро, моят чилийски брат.
На Мигел де Лолес.
На катедрата по Немска филология в Барселон-
ския университет.
На Зинка Карандел, Хайди Грюневалд и Анна
Росел, които ме научиха да обичам немския
език.
На теб, който държиш тази книга, за споделе-

ното приключение.
Съдържание
I. Море от мъгла ..................................................................7
II. Тъмната страна на Луната ........................................47
III. Печалното очарование на нещата ......................111
IV. Думи за измисляне ...................................................185
V. Един ден от живота ...................................................273
Благодарности ..............................................................317
Книгите на издателство ГНЕЗДОТО може да намерите
във всички книжарници в страната
и в онлайн книжарница www.gnezdoto.bg
За търговци на едро - книжна борса Болид, ет.3, оф. 02

тел. 0878 634 344
Франсеск Миралес
Любов с малки букви
Испанска
Първо издание
Превод: Свидна Михайлова

Редактор: Калина Петрова
Предпечат: Гнездото
Печат: Симолини 94
Издателство ГНЕЗДОТО, 2017 г., София,

e-mail: gnezdoto.books@gmail.com
тел.: 0878 634 344
Блог: www.gnezdoto.net
Онлайн книжарница: www.gnezdoto.bg
Фейсбук: www.facebook.com/Gnezdoto

Енев, Христо - Светът На Символите

Uploaded by

Document Information

Copyright

Available Formats

Share this document

Share or Embed Document

Sharing Options

Did you find this document useful?

Is this content inappropriate?

Copyright:

Available Formats

Енев, Христо - Светът На Символите

Uploaded by

Copyright:

Available Formats

Фран с е ск Ми ра ле с

ЛЮБОВ С МАЛК И БУК В И

Може да ни намерите на тел. 0878 634 344

Copyright © Francesc Miralles, 2006

Translation rights arranged by Sandra Bruna Agencia Literaria, SL

c/o Anthea Agency - Sofia, Bulgaria

© Издателство ГНЕЗДОТО, 2017 г.

© Свидна Михайлова, превод от испански, 2017 г.

Всички права /включително за електронно разпространение/ запазе-

Оставаше само миг до края на годината и нача-

тът ми съвсем не беше протекъл като приключение.

Това опасение ме преследваше откакто прочетох

ше пукот на бомбички и врява от хорски смехове.

Станах рано. Стори ми се, че целият град – с из-

точно преди Коледа, вместо на 1-ви декември, както ги

последните дни. Бях я поръчал от „Амазон”, след като

От прочетеното дотук ми се струваше, че езикът

Докато препрочитах този израз, осъзнах, че от ня-

Пришпорен от страха, отворих вратата със замах,

Бях на ръба да си изпусна нервите.

Обедът и следобедът преминаха без повече изне-

Сюжетът на книгата, написана в епистоларен

Творбата създала нов модел на живот – по целия свят

Мразовитата нощ беше покрила със скреж про-

с когото споделяше грижите си. Аз нямах дори това.

ката ми търсеше телефона, усетих капки студена пот

Пъхнах се между завивките и почти веднага зас-

Събудих се с някакво странно вибриране и тежест

„Може да се окаже някакво решение, ако не го

Подарявам млад котарак, почти като нов.

Мислех си, че една идея хумор ще помогне на жи-

Според оператора имах късмет, защото същия ден

разбира се, транспортна клетка.

В два и половина на входната врата се позвъни.

‒ Не разчитайте на това. Всички котки се крият в

След по-малко от две минути Мишима се появи

Трети ден от новата година. Събудих се със сил-

Но в този момент отново се случи нещо неочаква-

офейка навътре. Значи, предположението ми се оказ-

разстилащ се под краката му. Това спокойно би могъл

беше настанил удобно.

ляна с гъби. Това въобще не ме успокоява.

За известно време останах замислен. Не знаех, че

же ентусиазма си, а после се завъртя със стола си към

Пъхнах частта от релсите в джоба си и преди да

Излязох на улицата, но се чувствах много зле.

от слабост, но някак си успях да издържа.

Влязох в магазина около един часа по обед. Апа-

съзвездието от лунички по скулите ме убедиха, че това

Пренесох се трийсет години назад, в един съботен

Колкото и да е странно, имах чувството, че в

Явно бях вдигнал ръката си за поздрав, защо-

Вероятно за някой друг тези разсъждения не биха

Грипът ме повали и ме държа в леглото, слаб и

време на боледуването си съм се движил като призрак.

работи под прикритие, изпреварва действията ни и

Подадох на Титус парчето хартия. Той го държе-

ме подтикваше да разкривам душата си.

далеч по-капризни и непредсказуеми елементи.

Титус беше доста замаян и разговорът с него не

Докато чаках реда си на опашката в сладкарни-

Рита и Андрес – сестра ми и нейният съпруг –

– Браво на теб! – отвърнах аз, имитирайки ней-

Преди да се забъркам в някой спор с нея, както

Вярно, че по този начин клюкарската култура нав

Изглежда любовните писма на Кафка ме бяха нас

„Здравейте! Обажда се ветеринарката. Тъй ка

„Добро момиче” – отговорих на телефонния сек

„Това съм аз” – мислех си, докато излизах от мет