You are on page 1of 195

Шукрана Макфейдиън

Истината 3а кособската жена - родена, да. да^бъде


собственост на мъжа си и йеговОт^тттошпрди.
Шукрана Макфейдиън
Ф.-А. Хайнен

ЛЮБОВ U БРАК

В КОСОВО
Превод от немски: Апостол Апостолов

ИК „ЕМАС”
2000
Schukrana McFadyen / F.-A. Heinen
DIE ZWEI GESICHTER DER LJEBE
© 1998 by Bastei-Verlag Gustav H. Lubbe GmbH & Co.
Шукрана Макфейдиън / Ф.-А. Хайнен ЛЮБОВ И БРАК В КОСОВО © ИК „ЕМАС”, 2000 Превод: ©
Апостол Апостолов Оформление на корицата: © Борис Драголов с/о NiKa
Брахим ме удари още щом като влязох в жилището. В коридора ме посрещнаха
първите юмруци в лицето. Той ме блъсна в дрешника и една закачалка се откърти от
стената. Свлякох се на пода като на забавена филмова лента и тънка струйка кръв се
стече в дясното ми око. Обезумял от гняв, мъжът ми посегна към прахосмукачката и
започна да ме налага с металната тръба. Лицето му представляваше изкривена от
омраза мутра: В къщата цареше злокобна тишина. Чуваше се единствено
напрегнатото пръхтене на Брахим и глухите удари на тръбата от прахосмукачката,
която не преставаше да се стоварва със свистене върху тялото ми. Затаих дъх, за-
щото и без това никой нямаше да чуе виковете ми за помощ. Един удар ме улучи
точно в челото и главата ми експлодира. Следващият разкъса роклята ми до
бедрото, мълниеносно по разнищените краища на плата се появи кърваво петно.
Истеричен детски вик разкъса тишината. С крайче- ца на окото си видях Сабрие,
нашата четиригодишна дъщеря, запушила уши с двете си ръце, тя крещеше като че
ли жива я дерат. Един удар изотзад се стовари със страшна сила в корема ми. Бях
бременна в четвъртия месец, превих се и извиках отчаяно:
— Брахим, спри! Не по корема, помисли за детето!
Въпреки това той продължи да беснее като побъркан. Ударите валяха като
градушка върху тялото ми, докато не ми причерня пред очите и Господ се смили над
мен, та изгубих съзнание.
Когато дойдох на себе си и се огледах с подутите си очи, навсякъде в коридора
видях кръв. Брахим го нямаше, но дъщеря ми седеше до мен. Всичко беше червено.
Тялото Ми беше раздрано, ръцете и краката подути, а коремът ми гореше като огън.
Кървях силно и веднага разбрах: детето ми беше мъртво — пребито от собствения си
баща още в майчината утроба;
Докато Се изправях с мъка по стената, се опитах да размисля. Бях на двадесет
години, а зад гърба ми лежеше цял ад. Спомените в моя живот се въртяха като филм
в главата ми. Още като дете аз, Шукрана, бях попаднала между воденичните камъни
на две култури. От самото начало при мен нещата стояха по съвсем друг начин,
отколкото при връстниците ми. Те можеха да правят всичко, аз нищо. Едва бях
навършила 15 години, когато баща ми реши да ме омъжи насила за един напълно
непознат мъж на Балканите. Избягах при младия албанец от Косово, Брахим, който
против волята на нашите два рода ме взе за жена. В къщата на неговите родители ме
третираха като робиня. Той самият ме биеше и насилваше. А сега беше убил и
нашето дете.
В тази минута твърдо реших, че трябва да променя живота си. Щях да започна
борба за свободата си и за правото да живея като нормална, като всяка европейка.
Никога повече нямаше да позволя на някого да ме удари. С цената на всичко щях да
заменя света на ислямско Косово, който презира жената, с модерния свят на моята
действителна родина.
***

Баща ми е израснал в онази част на Югославия, на границата с Албания, която


наричат най-затънтените Балкани. Наследил от прадедите си обичан, неизменни от
векове насам. Той идва през 1970 год. в Германия като гастарбайтер с тази мярка за
света. На съпругата си и на нас, децата, той наложи тези традиции без уговорки,
въпреки че в Германия носехме клеймото на аутсайдери.
Тъй като израснах в Германия, като дете имах възможност да опозная родината
на баща си само от посещенията през ваканциите. Той беше от едно малко селце на
шест часа път с автомобил южно от Белград. Хората там говореха на албански
диалект и се обличаха бедно, което ги отличаваше от другите югославяни. Те
преживяваха само от селско стопанство. Отглеждаха тютюн, картофи и пшеница, а
реколтата продаваха на пазара в града. Тази част на страната бе много примитивна
дори за югославската действителност. В къщите нямаше нито течаща вода, нито
канализация. Още нещо отличаваше тези селяни от останалите региони в страната
— техните отколешни обичаи. За тях, незнайно откога, те имаха силата на
неотменяеми закони, в които нищо не би могло да се промени, дори Да влизаха в
противоречие с новите държавни разпореждания. Вярно, че кръвното отмъщение не
бе ежедневие, но не бе и нищо необичайно. Обичаите се придържаха отчасти към
ислямските религиозни норми, но от друга страна те произхождаха и от прастари
времена, когато мъжете са имали всички права, докато жените са били напълно
безправни. Мъжете взимали всички важни решения, докато жените и дъщерите
нямали и най-малкото право на обсъждане. Те били заточвани в кухнята. Мъжете
имали неограниченото право да наказват с бой съпругите си, а дъщерите им не
могли да избират своите съпрузи, защото бащите им ги обещавали още като деца на
техните бъдещи съпрузи.
Майка произхождаше от голям град, където беше израснала при много по-
западноевропейски обстоятелства. Беше получила добро училищно образование, а в
града й имаше почти всичко, което принадлежи към една модерна инфраструктура.
Майка носеше действително семпли поли, но все пак с градски вид. При това тя
също беше възпитана да има респект от мъжете, въпреки че в нейната родина
жените не бяха толкова безправни както в областта, от която произхождаше татко.
Между произхода на майка ми и баща ми стояха све- тове, и след сватбата тя се
нуждаеше от много време, за да се приспособи към едни напълно различни обичаи.
Според тези обичаи майка ми е трябвало да се премести след сватбата от нейния
град в семейството на мъжа си на село. Но в този случай направили изключение,
защото майката на майка ми живеела сама, при което е разчитала на помощта на
дъщеря си и зет си. Така баща ми се преместил в нищожната дървена къщичка в
града на тъща си, където имало само три стаи, а и те не били големи. В едната стая
живеела баба ми, другото помещение било кухнята, а цялото семейство на баща ми
трябвало да се смести в последната стая. Родителите ми народили набързо едно след
друго четири деца и станало ужасно тясно.
При тази ситуация агенти, които наемали гастар- байтери за немските фабрики,
склонили баща ми през лятото на 1970 година да напусне своята страна. От гледна
точка на условията за живот в Косово, в Западна Германия можело всичко да бъде
единствено по-добре за Татко. Той обещал на себе си и семейството си златно бъдеще
и станал гастарбайтер.
В началото баща ми напуснал родината сам, а майка ми останала с четирите си
деца. Малко по-късно, на 17 септември 1970 година, съм се родила аз и родителите
ми ме кръстили Шукрана. Още през декември баща ми завел цялото семейство в
Германия, където се бил наредил добре. Намерил работа в една циментова фабрика в
Айфел, където изкарвал повече пари от ко- гато и да било. Работата била
действително тежка, но колегите били мили, а татко го считали за трудолюбив
човек.
В селото всички се познавали: имало един месар, двама хлебари, един магазин за
хранителни стоки и един фризьор. Хората били силно религиозни католици,
проповедите на пастора от амвона имали силата на закон в тази част на Айфел.
Въпреки че сме им чужди като мюсюлмани, жителите на Айфел ни приемаха
дружелюбно. Спомените от тези времена не се различават от спомените на немските
деца. Ние играехме заедно, сприятелявахме се и се карахме, както всички деца. От
площадка за игра не се нуждаехме: цялата просторна околност с нейната планинска
природа ни служеше като място за опасни приключения.
Майка често ни разказваше на нас, децата, колко дружелюбни и отзивчиви били
съседите, когато сме пристигнали в Айфел, защото тогава практически не сме
притежавали нищо: ни чаши и чинии, ни маси и столове, дори легла не сме имали,
обаче немските съседи ни дали всичко, от което сме имали нужда.
В началото бяхме петима братя и сестри: Орхан, най-големият ми брат и Фадмир,
вторият по рождение; по-голямата ми сестра се казва Мевлид,след това се родил
брат ми Мехмед, преди да се появя аз най-накрая. Пет години по-късно се роди й
изтърсакът: най-малката ми сестра Наслийе. По-големите братя и сестри
посещаваха основното училище в по-голямото съседно селище. Аз не трябваше да
ходя на детска градина, тъй като баща ми смяташе, че майка има достатъчно време,
за да гледа малките.
Братята на баща ми живееха също със своите жени и деца наблизо. Това беше
важно, защото родът решаваше всичко заедно. Наблизо живееха и братята на баща
ми със своите жени и деца. Това беше важно, защото обичаят повеляваше всички да
са заедно. Решенията се взимаха от семейния съвет, а това засягаше членовете на
семейството. Обичаят стоеше винаги на първо място — така беше в Косово и
сънародниците ни бяха запазили тези традиции в Германия, защото бяха свикнали
така. В този семеен съюз единствено мъжете можеха да вземат решения, а жените
нямаха дори правото да участват в разговора. По-късно решенията им се предаваха,
ако се сметнеше за необходимо. Съпругът, бащата и свекърът управляваха като
абсолютни Монарси жените в семейството си и ние го приемахме за нормално.
За семейството беше ясно, че няма да останем завинаги в Германия. Баща ми
искаше да се върне на Балканите веднага щом изкара достатъчно пари. Затова, с
оглед на бъдещето, нашето приспособяване към условията в Германия бе по-скоро
вредно, отколкото полезно. Ние съхранихме тези отколешни обичаи, за да не се
наложи по-късно в Косово отново да се приспособяваме.
При посещенията си нашите съседи виждаха веднага, че сме мюсюлмани. На
стената вкъщи висеше картина на Кааба в Мека, броеници красяха тапетите,
свинско месо не се слагаше на масата, а ислямските велики пости се спазваха. В
действителност семейството ни не се придържаше към Божата заповед да се моли пет
пъти дневно на колене в посока Мека, а също така никой не взимаше насериозно
ислямската забрана на алкохола.
Религиозните различия ни правеха впечатление на нас, децата, предимно на
Коледа. Когато детето Христос идваше при съседите ни и носеше подаръци за всички
членове от семейството, при нас вкъщи беше един напълно нормален ден.
Родителите ми не зачитаха този християнски празник — както бяха правили и в
Косово. По-късно немските деца разказваха съвсем гордо какво са получили за
Коледа, а аз много се на- тъжавах, защото родителите не ми бяха подарили нищо.
Подобно беше й положението с великденското зайче, което криеше яйца и сладки в
градината на съседите ни. Понякога виждах през оградата как оттам децата се
радваха на малките подаръци. Самите рождени дни не се зачитаха в семейството ни
и когато бях ученичка, всъщност разбирах, че съм пораснала с една година едва от
благопожеланията на учители и съученици.
Както за родителите и чичовците ни, така и за братята ми, нямаше никакво
съмнение, че моят жизнен път и на сестрите ми вече е предопределен: най-късно на
15 години щях да се омъжа за мюсюлманин от Косово и до края на живота
единствените Перспективи пред мен щяха да са възпитаването на децата и кухнята.
Но като деца аз и сестра ми Мевлид не мислехме още за това.
Няколко години след като пристигнахме в Айфел, семейството ни се премести. В
едно село, отдалечено на около 15 км, баща ми си бе намерил по-добре платена
работа в един стъкларски завод, близо до който можехме да наемем евтино жилище
от фирмата. Междувременно татко караше една кола, купена на старо, при което
ние, децата, смятахме, че семейството ни е станало малко „по-нормално”.
Когато Мевлид и по-късно аз — тръгнахме обаче на училище, почувствахме
много ясно, че сме някак си по- различни от децата, с които се запознахме.
Училището беше най-маловажната работа на света за баща ми и майка ми: четенето
и писането са излишни за едно момиче, казваха родителите ми, много по-важно за
една млада жена е да ръководи домакинството изрядно. Едно момиче трябва да може
да готви, шие и чисти, а за това не се изисква нито алгебра, нито познания по
английски. По-важните решения и без това щеше да ги взема съпругът.
В училище обаче бяха на друго мнение: образованието е важно също и за
Момичетата, за да могат да станат по-късно самостоятелни. Знанието е необходимо,
за да станеш добър гражданин, а един учител ми предрече веднъж на четири очи
добро бъдеще:
— Ти имаш акъл в главата, от тебе може да стане нещо.
Аз виждах, че живея в два напълно различни свята: сутрин в училище бе
Западът, където се прокламираха неговите ценности като демокрация и равенство на
мъжа и жената. Следобед вкъщи се чувствах пренесена на Балканите, където жените
не се зачитаха и единствено мъжете решаваха. Естествено като малко момиче, аз все
още не можех да разбера всичко това. Само усещах, че седя между два стола. С
разсъдъка си разбирах, че казаното от учителя е вярно, но сърцето ме влечеше към
родителите ми и чрез тях към моите обичаи. Не можех да реша този конфликт и
животът ми в Германия, до- колкото мога да си спомня, беше белязан от него. Вярно,
че се бях понаучила как да се справям с това положение, обаче това беше доста
неприятно и дори унизително, когато едно възпитано в Западна Европа момиче
трябва да се подчини на законите на Косово. Така например аз имах свободен час,
когато съучениците ми се занимаваха в час по религия, което ми сложи клеймото на
аутсайдер. В часовете по плуване, не можех да влизам,, защото баща ми ми беше
забранил:
— Едно момиче не се показва полуголо!
В екскурзиите на класа не участвувах, защото тогава можеше да се случи „кой
знае какво”. Коса на вълни, кичури, червило, грим: това можех да видя единствено у
немските ми приятелки, а пък на мен ми бе позволено да допускам само вода и сапун
до тялото си. Тясното облекло беше забранено от баща ми като знак на упадъка в
западноевропейските обичаи. Трябваше да ходя в широки старомодни дрехи, които
веднага сигнализираха на всеки който ме види в Германия: това е Пепеляшка от
Балканите. Само от време на време се опитвах да заобикалям тези забрани. Тогава
излизах например от вкъщи с пола, но преди да отида училище обличах тесни
джинси и тениска в къщата на една приятелка. Вършех го обаче доста рядко, защото
след това ме измъчваше чувството за вина пред родителите ми.
За начина на обличане на семейството ми, който беше странен за
западноевропееца, бе отговорен преди всичко баща ми. В селото, откьдето
произхождаше, почти всички хора носеха своето традиционно облекло. По- старите
жени носеха „димя”, шалвари, ушити от 12 метра плат. Здрав шнур в подгъва
държеше панталона за талията. По-младите момичета имаха подобна част от
облеклото наречена „куле”, за която се употребяваше наполовина по-малко плат.
Жените носеха винаги забрадки, освен когато бяха вкъщи, юьдето кърпите трябваше
да са им вързани зад главата, докато на улицата трябваше да са вързани на възел
под брадичката, за да е покрито цялото лице. В селото жените криеха телата си под
дълги палта.
„Нале” се наричат примитивни обувки, които се но сят винаги когато предстои
дълъг път. Това са дъски с размера на крака, на които отдолу, отпред и отзад, се
набиват малки дървени гвоздеи. Подобно на сандалите, налето се прикрепяше към
крака с кожени каишки.
В абсолютна противоположност на това бедно одеяние стоеше пищната украса на
жените; почти всички бяха покрити със златни пръстени и верижки. Тези накити
получаваха на сватбата от семейството на бъдещия си съпруг. Мъжете носеха
обикновено панталони от плат и ризи, а когато не трябваше да напускат селото,
ходеха боси. Бяла филцова шапка покриваше главите им. По-възрастните омотаваха
към шапката допълнително дълъг шал, а около хълбока си увиваха голяма кърпа.
Когато дойде в Германия, татко естествено видя, че хората тук се обличаха
другояче и той потърси компромиси, които редовно завършваха за сестра ми и мен
така, че всеки веднага би ни разпознал като деца от Косово.
Когато моята по-голяма сестра Мевлид навърши 13 години, поведението на баща
ми се промени, защо- то се безпокоеше за бъдещето й. Девствеността беше от
решаващо значение в очите на татко за предаването на дъщеря му на подходящ
съпруг от Балканите. Той не можеше да ожени дъщеря си в Косово, ако не е девица.
Това означаваше, че татко трябваше да предотврати всички обстоятелства, които ни
свързваха нас момичетата с немските момчета, защото опасността в очите му бе
твърде голяма, може би и още повече от това едно момче християнин да изкуши. По
този начин татко щеше да загуби достойнството си, а дъщеря му честта си.
Мевлид си намери много приятели и изглеждаше много щастлива, когато беше
заедно с момчетата. Когато настъпи възрастта, в която не й се играеше вече вкъщи, а
я влечеха местата навън, татко й надяна невидими окови.
— Само на двора — нареждаше той кратко и ясно.
Двете със сестра ми мислехме, че татко се загрижи
за нас както всички бащи на света, но в действителност той искаше да ни изолира от
момчетата, за да отдалечи заплашващият „позор” от своето семейство, дока- то
братята ни можеха да се движат свободно.
— Баща ви е от едно селце в Югославия. Там момичетата се възпитават много
строго — ни обясняваше майка, когато сестра ми й се оплакваше хълцайки.
— Моля те, пусни ме при приятелките ми. Ние не правим ншцо забранено —
умоляваше Мевлид майка.
Но дори когато самата тя искаше, не заставаше срещу суровостта на обичаите на
татко, а с течение на времето неговите представи за морал и приличие бяха станали
и нейни.
Мевлид обаче не се остави лесно да бъде затворена, затова продължи да излиза с
приятелките си. Когато той разбра това, татко я удари ужасен, защото се чувстваше
излъган и не се съмняваше, че за дъщеря му боят е справедлив.
— Знаеш, че не трябва да правиш това. Ти ме измами — упрекна я той.
Мевлид обаче искаше да бъде като немските си приятелки. Въпреки това тя
продължи да излиза, а майка не я издаде, защото тя съжаляваше дъщеря си. Един ден
татко си дойде от работа, а по-голямата я нямаше. Обезумял от гняв той избяга
навън с братята ми, за да търси дъщеря си. Набиха Мевлид, когато я доведоха
вкъщи.
— Защо го направи? — я попитах аз по-късно, а тя ми отговори все още хълцайки:
— Готова съм да ме пребият за малко развлечение.
Без да я разбирам, аз я погледнах. Бях твърде млада,
за да осъзная колко тежко е да се оставиш да те оковат, когато познаваш свободата.
На татко му беше ясно, че в Германия не може да заключи просто така 15-
годишната си дъщеря.
— Трябва да я оженим, друго не може да се направи — съобщи един ден той на
майка.
Мама се осмели да възрази:
— Но тя е още толкова млада, какво ще кажат немските власти?
— Вече ми хрумна нещо — успокои я татко. Не след дълго намери подходящ годеник
в Косово и двамата бащи си „обещаха” един на друг своите деца, което
означаваше годеж.
— Това е съвсем нормално при нас — ми обясни майка. — Бащата винаги търси
мъж за дъщеря си. Тя няма да го познава, но въпреки това трябва да се ожени за
него. По-рано момичетата са се обещавали на някой мъж още като малки деца, а с
навършването на 12 години са били омъжвани.
Мевлид беше видяла, че това не е обичайно в Германия, и не искаше още да се
жени, а ако това станеше, трябваше да е човек, когото тя е намерила и обича. Тя
отиде в младежкия профсъюз и помоли за помощ.
Но надеждата й, че немските власти могат да я предпазят от принудителната
сватба с един напълно непознат мъж на Балканите, беше напразна. През лятната
ваканция татко замина с нас за Югославия, привидно, за да прекара отпуската си.
По този начин семейството ни бе оттеглено в една къща в града, от който
произхождаше майка.
Баща ми остана верен на решението си да ожени сестра ми през тази отпуска. ^
— Това е мое задължение — обясни той.
Винаги, когато разговорът стигнеше до сватбата,
мама се разплакваше, защото знаеше какво предстои на малката й дъщеря, но не
можеше с нищо да попречи, понеже мъжът й и неговите братя бяха решили отдавна и
окончателно. Мевлид бе едва на 15 години, а се бранеше с духа на отчаянието да не
стане съпруга на някой напълно непознат.
— Майко, помогни ми — молеше тя. — Аз съм толкова млада, искам да живея както
жените в Германия, искам сама да открия мъжа си.
Но майка не можеше да помогне.
— Това просто е така» Всяко момиче трябва да се ожени — утешаваше тя дъщеря си.
Една седмица по-късно започнаха празненствата по сватбата. В къщата, която
принадлежеше на родителите ми в малкия град, идваха непознати мъже. Те влачеха
в куфари неща, които окачваха по стените в една стая, в която трябваше да спи
сестра ми, а майка ми обясняваше как протича традиционната сватба в Косово:
— Когато една жена се омъжва, тя не трябва да взима нищо от предишния си живот
със себе си в брака. Бъдещият съпруг трябва да купи всичко ново, което е много
скъпо, защото годеницата се нуждае от носии, нормални всекидневни дрехи и
естествено от сватбена рокля. Към това се прибавят и накитите, а обикновено
годеницата получава четири златни гривни, малко златно синджирче и един
двуметров гердан, осем златни пръстена и два комплекта обеци. Често бащата на
булката изисква още повече за дъщеря си. Понякога цената на булката се плаща и
в брой, при което сумата може да се колебае от няколкостотин до няколко хиляди
марки. Когато бащата на младоженеца оспорва цената на брака, трябва да
преговаря с баща й. Ако не са на едно мнение, тогава няма сватба.
Но татко наруши тази традиция. Той каза, че не иска да продава дъщеря си, нещо
повече, семейството на зетя трябваше да нареди какво да се счита за правилно.
Татко искаше да помогне на Мевлид с това великодушие: ако беше определил цена
за нея, тогава на мъжа й или свекър й щеше да им е по-лесно да я принуждават да
върши каквото им хрумне — само защото са плати
ли за Мевлид. Така сделката беше перфектна: баща ми беше определил съпруг за
дъщеря си, когото тя никога не бе виждала.
На следващата сутрин, един четвъртък, при нас дойдоха само жени. Първо
Мевлид трябваше да се окъпе, след това сплетоха хубавата й коса и я оставиха да
чака с други момичета в една стая. На обяд в стаята влезе по-възрастна роднина, и
след като Мевлид се поразсея, жената хвърли червена кърпа върху главата й. Сестра
ми плачеше и се противеше, защото обичаят беше такъв: при тази процедура тя
трябваше да покаже, че не иска да се жени, което не й представляваше трудност.
В съседната стая сестра ми продължаваше да плаче. Жените се опитваха да я
утешат и всички я прегръщаха. Те пееха песни с типичния албански диалект на
Косово, в които се говореше, че трудният живот започва след края на девствеността.
Други песни описваха раздялата от старото семейство и подчинението, което Мевлид
дължеше на бъдещия си свекър. Мама не можеше да потисне сълзите си, защото
добре знаеше, че тежка съдба ще сполети малкото й момиче.
В събота, един ден преди действителната сватба, всички жени танцуваха отделно.
Момичетата седяха около типичната кръгла маса, която имаше съвсем къси крачета
и се наричаше „софер”. Барабанейки с ръце, те създаваха музика, докато сестра ми
биваше преобличана многократно. Тя трябваше да пробва всички дрехи, които
мъжът й беше купил. По-късно ръката на Мевлид бе потопена в гърне с къна, тогава
тя трябваше остави върху един картон отпечатъци от пръстите си за всеки член от
семейството като символичен знак на раздялата.
В неделя най-накрая сестра ми беше добре натъкмена: облякоха й сватбената
рокля, направиха й прическа и за пръв път в живота си беше гримирана, защото
преди това не можеше да употребява нито червило, ни- то лак за нокти. Тогава
пристигна семейството на съпруга с много, украсени коли. Сестра ми беше въведена
в помещението, където чакаха гостите. Там тя трябваше да ходи нагоре надолу и да
стои изправена. В този момент не трябваше също да плаче.
Тя трепереше с цялото си тяло, като че ли бе ударена от ток, защото се
страхуваше да върви с напълно непознати хора и да дели нощем едно легло с мъж,
когото никога не беше виждала. Тя се страхуваше, защото тази нощ щеше да изгуби
девствеността си. Мевлид беше представена на най-възрастната жена от семейството
на годеника й, а тя направи движение с ръката си за поздрав. Тогава жената взе
червена кърпа, която гостите разгънаха над сестра ми, а в краищата беше хваната от
четири жени. По-възрастната жена сложи на всяка страна по няколко бонбона: те
трябваше да са символ на сладкия живот, който очакваше годеницата. Накрая
Мевлид трябваше да напусне помещението заднешком, защото като млада булка не
биваше да обръща гръб на семейството на мъжа си, а малко по-късно всички
празнуващи се качиха в колите.
Мевлид беше предадена на семейството на мъжа й. Всички й бяха съвсем чужди,
но тя трябваше да отпътува с тях в едно напълно несигурно бъдеще. Майка и татко
плачеха.
По-късно сестра ми разказа как протекла след това сватбата. През останалата
част от деня тя трябвало да седи в ъгъла на една от стаите в къщата на свекър си,
където не трябвало да мърда от мястото си, защото до- тичвали приятели и роднини,
за да се убедят колко красива е булката. Вечерта Мевлид трябвало да докаже
девствеността си, защото това беше напълно обичайно в Косово. Завели я в една
стая, където трябвало да чака мъжа си. Тук трябвало да се любят за пръв път.
Гостите чакали пред вратата за знак от съпруга, което било обичайно за деня на
сватбата. Като доказателство за девствеността на булката трябвало да послужи
изцапания с кръв чаршаф, едва тогава годеницата се Считала за съпруга. По
традиция след сношението младоженецът въвеждал майка си в стаята и й предавал
изцапаните с кръв чаршафи, за да може тя да ги представи на другите напрегнати в
очакване гости като доказателство за недокоснатата дотогава девственост.
Майка ми разказа веднъж, че преди момичетата в селото, които не могли да
докажат девствеността си, били качвани върху магаре и връщани обратно на
родителите им. Всеки, който ги видел, ги замервал с камъни.
— Днес не е толкова лошо вече. Ако годеницата не може да докаже невинността си,
бащата трябва да я вземе обратно и да заплати сватбата като обезщетение, но
такива момичета не биха се радвали дълго на живота си.. След тях винаги се
подвиква, че са курви.
Около полунощ свекърът на Мевлид се обади в нас и оповести:
— Всичко е наред.
Чаршафът беше покрит с кръв, което беше доказателство за невинността. С това
Мевлид беше Показала, че баща ни дори в Германия ни е възпитал съобразно
обичаите на Косово, а сестра ми беше омъжена законно според този брачен ритуал.
Татко сияеше от радост.
* * *

На връщане за Германия аз се заклех пред себе си никога да не направя същата


„грешка” като сестра ми. „Винаги ще следвам послушно разпорежданията на татко
и той ще ме ожени по-късно”, мислех си аз. Децата в училище започнаха да ми се
подиграват, защото бяха разбрали какво се беше случило с Мевлид. Те знаеха, че
сестра ми е била оженена насила с навършването на 15 години и предричаха:
— Ти си следващата.
„Баща ти е търговец на хора” беше почти най-бе- зобидният упрек, който
съучениците ми отправяха, защото не разбираха, че баща ми не можеше да постъпи
по друг начин. Неговите обичаи го задължаваха да ожени Мевлид. Сега съседските
деца ме избягваха, особено след като не можех да напускам къщата ни. а така скоро
останах и без приятели. Отначало това нямаше значение, обаче скоро започнах да се
чувствам отхвърлена: бях различна от другите момичета, а това ме впечатляваше.
Отново чувствах, по-ясно от когато и да било, че живеех в два свята. Към коя
култура се чувствах повече привлечена не можех да кажа. Родителите ми ме обичаха,
а и аз ги обичах, дори когато не разбирах много от разпорежданията им. От друга
страна, тук беше свободата, на която съученичките ми се наслаждаваха: те скитаха
на групи из града, пиеха капучино в кафенетата, ходеха на кино, танцуваха или
слушаха музика. И естествено можеха да се събират с момчетата, когато си поискат,
докато на мен всичко това ми беше забранено.
Аз бях самотна, защото никой не искаше да играе с мен вкъщи. Тогава дойде
Соня, едно съседско момиче. Тъкмо окачвах прането на простора в градината, когато
тя ме заговори.
— Знам всичко за теб и с удоволствие ще ти стана приятелка.
Страшно се зарадвах, а майка ми беше не по-малко щастлива от мен, защото
беше забелязала, че съм самотна.
Без съмнение Соня беше хулиганка, която безсрамно ме използваше. Тя искаше
от мен подаръци, а срещу родителите ми се опълчваше арогантно, което много ме
безпокоеше. Въпреки това тя беше единствената ми приятелка и за нищо на света не
исках да я загубя. Един ден тя ме накара да избирам: или да открадна една кутия
цигари от баща ми, или щеше да прекрати приятелството си с мен. Аз влезнах
вкъщи и когато майка не внимаваше, аз свих един пакет „Камел”. Дотогава не бях
крала от родителите си или от когото и да било и сега се срамувах, но копнежът ми
за приятелка беше по- силен от срама. Двете със Соня отидохме в един дървен хангар
зад къщата, където често играехме. Приятелката ми скъса опаковката и извади две
цигари.
— Сега ще пафкаме — похвали се тя.
Никога до сега не бях пушила, а не изпитвах и най- малкото желание, за да
започна.
— На 10 години още не — отказах аз.
— Аз не съм по-голяма и въпреки това пуша — контрира ме Соня. ' . _ '■
Отначало дръпвах твърде силно, така че трябваше да кашлям, а Соня ми се
присмиваше. .
— Още си твърде тъпа, за да пушиш.
Това ме ядоса и при следващите дърпания ми се отдаваше вече по-добре.
Вдишвах внимателно дима и няколко седмици по-късно пушех с дробовете.
Упражнявах се отново и отново, харесваше ми и ме караше да се чувствам голяма и
равностойна на немските си връст- нички.
По това време майка ми разрешаваше да напускам къщата при удобен случай.
— Но внимавай никой да не те види — предупреждаваше ме тя.
Естествено баща ми и братята ми не трябваше да разберат за тези излизания.
Щяха да ме пребият вкъщи, точно както навремето Мевлид. Така покрай игрите се
запознах и с други деца. Те не знаеха нищо за отношенията ни вкъщи. Никой не
предполагаше, че трябва да напускам дома си тайно, но постепенно разбрах какво е
имала по-голямата ми сестра предвид, когато каза:
— Заслужава си да рискуваш толкова много. Хубаво е да имаш приятели, защото
това е свободата.
В пети клас се запознах с първите си истински приятелки. Те разбираха моите
проблеми, говорехме за тях и ми помагаха, когато беше необходимо. Майка ми се
запозна с тях и след като идваха по-често, ги счете за мили. Понякога те ядяха с нас
типичните югославски ястия, които майка ми умееше да приготвя превъзходно.
Момичетата бяха особено въодушевени от фасула, едно обикновено ястие от боб,
месо и зеленчуци. Затова веднъж майка вари цял ден бял боб с телешко. След това
нагорещи в тигана много олио и запържи лука. Към него добави брашно и
предостатъчно червен пипер. След няколко минути изсипа съдържанието на тигана
в супата с боба и телешкото, която веднага стана гъста и червена. Момичетата бяха
във възторг от това ястие.
Приятелките ми живееха в едно малко по-голямо селище на три километра от
нас и това затрудняваше срещите ни. Нуждаех се от време, за да ги посетя, а време
съвсем нямах, защото постоянно трябваше да се съобразявам с това, че татко
можеше да се появи вкъщи изненадващо. Малко след това се преместихме в
съседния град и проблемът се разреши от само себе си. Оттогава можехме да играем
по-често от преди.
Къщата ни беше стара постройка в някогашен окръжен град. В селището имаше
повече големи училища, плувен басейн, замък, кафенета и гостилници, както и една
приятна улица за пазаруване, на кояхо цареше голямо движение. Градчето
подчертано ми харесваше, особено защото сега пътят за училище беше по-къс и
почти всичките ми приятелки живееха в непосредствена близост.

***
През ваканцията отпътувахме отново на почивка за Югославия. Едва в Косово
разбрах, че брат ми Фадмир ще се жени. Той самият не се радваше много, защото
просто още нямаше желание да поеме ролята на съпруг, но баща ми беше наредил
така. Преговорите между семействата вече бяха приключили успещно й при нас
цареше прекрасно настроение. В края на краищата сватбата на един син е радостно
събитие, за разлика от тази на дъщерята. Чрез жена му в къщата на родителите идва
допълнителна, млада работна ръка.
Този път церемонията по сватбата беше съответно и по-приятна от тази на сестра
ми. Имаше само весели песни, а девиците барабаняха и пееха, как на годеницата ще
й е добре за в бъдеще в къщата на мъжа й. Тя получаваше най-хубавия мъж на света,
а цялото семейство щеше да се грижи с любов за нея. По-късно пресяха брашно за
специален хляб за сватбата. Няколко дни се танцува и празнува, преди да украсим
колите и да тръгнем към жилището на булката, за да я вземем под шумните
клаксони на автомобилите. Според традицията, брат ми очакваше бъдещата сй
съпруга на покрива на къщата ни, откъдето трябваше да я замерва със захар на
бучки. На прага на вратата пъхнаха под мишниците на булката по един самун хляб.
Тя трябваше да потопи върховете на пръстите си в паница с подсладен вода и да
докосне по три пъти отвътре и отвън горния ръб на касата на вратата.
Младата жена не се усмихваше и не поглеждаше към никого. Тя трепереше и се
страхуваше от това, което й предстоеше. Тогава й дадоха чук и пирон, който
трябваше да забие в прага на вратата. Този символичен акт означаваше, че отсега
нататък ще остане в къщата, как- то пиронът на прага. Вътре булката седна три
пъти за малко в скута на майка, с което искаше да покаже, че за в бъдеще щеше да й
бъде като собствена дъщеря.
Вечерта булката трябваше да докаже девствеността си. Върху обикновения
чаршаф допълнително поставиха бяла извезана кърпа. До вратата имаше пълна
чаша с вода. От съседното помещение наблюдавахме как Фадмир влиза в спалнята,
където булката вече го чакаше. С един силен ритник той запокити чашата с вода в
противоположния ъгъл на стаята. Булката видимо се ужаси и треперейки се присви,
въпреки че тази постъпка е обичайна: така в Косово мъжът показва на жената кой е
господарят в къщата. За в бъдеще той имаше думата, а тя трябваше да му се
подчинява. Тогава ние, децата, трябваше да отидем в съседното помещение, защото
това, което следваше, не беше за нашите очи и уши.
Както булката, така и на младоженецът бяха получили някакви разяснения от
семействата си. В друг случай сексуалността е табу: вкъщи, щом се понатиснеха
малко по телевизията, програмата веднага се сменяваше.
— Това не е прилично, за секс не се говори — нареждаше татко.
В Германия още в училище учехме биологичната връзка между зачеване и
раждане.
Години по-късно разбрах от снаха ми как протекла сватбената нощ. В спалнята
младоженците се съблекли взаимно, докато пред вратата жените чакали
нетърпеливо за знак от брат ми. Фадмир постъпил много предпазливо, за да не
причинява излишно болки на жена си, поради което всичко се проточило толкова
дълго, че една възрастна жена почукала на вратата и помолила за по-бързо
„изпълнение”. Булката, разбира се, продължила да се свива, когато мъжът й искал
да проникне в нея.
В Косово е традиция младоженката да приклекне непосредствено след
прекъсването на девствеността й, за да може кръвта невъзпрепятствано да капе
върху бялата кърпа. След това новоприетата съпруга трябва да се избърше с
кърпата, която младоженецът предава на майка си като доказателство.
Мама погледна парцала с кръвта на снаха си и тогава влезнаха и другите жени в
стаята. На сутринта след брачната нощ годениците разчупиха тържествено в
присъствието на всички гости приготвения преди няколко дни хляб за сватбата и го
изядоха, едва след това официално бяха съпруг и съпруга.
След седмица тръгнахме на дълъг път към вкъщи в Германия. В действителност
Айфел беше моята родина, защото познавах Косово единствено от почивките. То ми
беше почти толкова чуждо, колюото Антарктида, и аз се зарадвах на приятелките си.
Имахме много да си говорим. Между другото почти всичките ми съученички
имаха сериозни приятели и въодушевено ми разказваха за това. През тази първа
вечер след завръщането в Айфел се питах в леглото как немските ми приятелки
можеха да правят това, което си искат. Как така те имаха приятели и защо не
трябваше да се сприятелявам с момче? Започнах да завиждам, когато се запознавах с
приятелите на съученичките ми.
На 14 години едно момче събуди интереса ми и почувствах онова особено
гъделичкане в корема, което отначало не можех да определя. Както и да е, разбрах,
че съм се влюбила в него, а очевидно и той се интересуваше от мен. Аз бях затворено,
хубаво момиче с черна, дълга до раменете коса, кафяви очи и дружелюбно лице. Под
пуловера вече ясно се открояваха женските форми и понеже участвах във всяка
идиотщина, с право ме обичаха.
— Ще ходим ли? — попита ме тромаво русото момче и аз, без да се замислям,
кимнах.
В същия момент знаех, че съм на път да направя грешка, но ми беше все едно.
Омръзнало ми беше да бъда отцепничка.
— Трябва да пазим това в тайна, — казах аз и той не попита нищо повече.
Никога не сме спали заедно, защото се страхувах много, твърде много. Темата
секс между нас се ограничаваше до дискусия за въпроса дали може да се забременее
от целуване.
Напълно съзнавах, че се случваше точно това, за което баща ми и братята ми
биха попречили за всичко на света: да имам приятел преди брака, а още повече той
да е християнин и немец. За в бъдеще трябваше да внимавам още повече, баща ми да
не забележи нещо. Пред приятелките си бях много потайна, защото бях Забелязала,
че те не разбираха колко натясно съм. Въпреки това повечето разбраха какво става с
мен, но най-важ-
ното беше, че не ме заговаряха за това, така че можех да скрия смущението си.
Татко Намираше момичетата за мили, а след като ме посещаваха и вкъщи, той
почти ги смяташе за невинни ангелчета. В действителност ние се шляехме в парка,
без той да знае, пушехме и дори пробвахме алкохол. В училище бях на всяко гърне
мерудия, забърквах се във всяка глупост. Дори ни бе приписана една анонимна
бомбена заплаха, при която училището трябваше да се изпразни: не учихме поради
тревогата за бомба. Междувременно на 14 години правех точно това, което правеха
всички немски младежи в пубертета.

***
— Шукрана, ще дойдеш ли за малко?
Когато майка ме повика в къщата, предположих, че трябва да ходя да пазарувам
или да поема някоя къщна работа. Беше хубав ден в началото на лятото и всъщност
предпочитах да бях отишла при приятелките си. Тя ми отвори отвътре.
— През лятната ваканция заминаваме за Югославия. Но този път ще е по-различно
от преди. Баща ти реши, че ще останеш завинаги в Косово.
Стоях като ударена от гръм.
— Но как така? Тук ни е добре. Татко има работа и изкарва добри пари, имаме
къщата, аз ходя на училище. Какво ще правим в Югославия, където не познавам
никого?
— Баща ти е решил така и ние трябва да се примирим — отговори майка. С това
приключи всяка дискусия.
Бях крайно нещастна, когато осведомих приятелките си за решението на татко.
— Ще му изпонадупчим гумите — предложиха ми те.
Вместо това те подготвиха тържество за раздяла.
Тъй като празникът започна следобед, когато татко работеше, аз трябваше да
тръгвам. Такова нещо още не бях преживявала: много се радвах на това тържество,
то беше най-хубавото, което ми се бе случвало дотогава в живота. Съученичките ми
ме обичаха, чувствах, че ще ми липсват, и когато дойде раздялата, се изляха много
сълзи.

#**
Отпътувахме за Югославия без баща ми да беше предупредил за напускането си в
службата. Затова вътрешно не се бях отказала напълно от надеждата, че може би ще
се върнем отново в Германия.
В Косово се запознах със сестрата на снаха ми Луле. Тя си позволяваше много
повече свобода, отколкото родителите ми на мен. В тяхнвто село, отдалечено на
няколко километра от ваканционното ни жилище, я наричаха курва, но въпреки
това аз трябваше да спя при нея и да прекарвам времето си с нея. Скоро се запознах
и с приятелите й.
Бързо забелязах, че прастарите обичаи в Косово съвсем не се спазват така строго
от родовете, както в Германия. Гастарбайтерите се страхуваха, че децата им ще
забравят старите традиции чрез общуването си с немската младеж, докато
момичетата в Косово се радваха на много повече свобода.
Луле дори, противно на всички обичаи, имаше приятел християнин, а това в края
на краищата беше скандално. Тя го обичаше, но знаеше, че никога няма да може да
се ожени за него, защото не е мюсюлманин, а съпругът според повелята трябваше
поне да е обрязан.
При мюсюлманите, на момчетата между 3 и 10 години им се обрязва препуциума,
защото така изисква Коранът. Обрязването в Косово не се извършва от лекар, а от
ислямски духовник — ходжата. Малката операция протича без упойка, въпреки че е
болезнена. Родителите действително съжаляват момчето си, но за тях обрязването е
така естествено, както и раждането. По този повод обличат момчето със специален
костюм и го слагат на едно легло така, че всички членове на семейството да могат да
го виждат. Всеки гост слага пари на леглото, с които родителите по-късно плащат за
празника.
Един ден Луле ме покани да отидем в съседите на празненство по случай
обрязване. Беше много любопитно, още не бях виждала такова нещо, тъй като ко-
гато братята ми са били обрязани, аз съм била твърде малка. На този ден бях
облякла панталони с презрамки, а дългата ми черна коса падаше свободно на гърба.
Луле и приятелите й танцуваха в кръг. Танцът наподобяваше много сиртакито на
гърците. Дълго наблюдавах колебливо, защото не владеех такива танци. В Германия
танцувахме по друг начин и слушахме друга музика: тогава се въодушевявахме от
рапа и ритъма на „Нойе Дойче Веле”. Нямах никаква представа от това изкуство,
„хорото”, което празнуващите изпълняваха, но Луле ме завлече при другите.
— Остави ме — извиках аз, защото се страхувах да не се изложа.
— Просто танцувай като нас — извика тя, докато ме дърпаше. Имаше много смях и
аз се смях с другите.
Като гръм от ясно небе една водна струя ме улучи по врата. Забелязах, че едно
момче ме пръска с водния си пистолет и тъй като не престана, аз кипнах:
— Как си позволяваш, — изсъсках му. — Аз не съм мишена за малки момченца!
Момчето ми се ухили широко и каза съвсем спокойно:
— Продължавай да си ругаеш, но аз се влюбих в гласа ти. .
Това ми стигаше. Взех си довиждане и исках да си тръгна, но Луле ме последва.
— Той е мило момче. Щях да се радвам, ако ми беше направил такова предложение.
Не разбрах изобщо какво имаше предвид, а освен това и не намирах момчето за
мило.
Оттогава той не ме остави на спокойствие. В действителност не ме
обременяваше, но винаги стоеше зад мен и след определено време първоначалната
ми ан- типатия се превърна в предпазлива симпатия. Особено ми допадаше
твърдоглавието, с което ме преследваше. Освен това наистина не изглеждаше зле:
имаше продълговато лице, късо подстригана тъмна коса и сияещи бели зъби, а
веждите му бяха много гъсти. Само погледът му ме объркваше отначало: беше
някакси пробуждащ. Естествено Луле отдавна бе забелязала, че момчето ме
привлича и ме закачаше, въпреки че аз отричах. Някакси това ми беше неприятно.
Няколко дни по-късно бях поканена с Луле на сватбата на нейна приятелка. Там
имаше доста бира, а аз изпих повече, отколкото ми понасяше. С бучаща глава и
пламтящо сърце разказвах на всеки вечерта, че съм се влюбила до уши в момчето.
Той не отговори нищо, а само ме покри с якето си, защото между другото беше
станало доста студено, а аз бях само по една тънка рокля. По-късно Луле положи
всички усилия да ме завлече до вкъщи незабелязано. Тя ме хвърли с дрехите на
леглото, където се събудих със силен махмурлук.
— Откъде се е взело якето? — попитах аз Луле
— От приятеля ти — отвърна, тя смеейки се, а аз се почувствах като ударена от
гръм.
— Що за глупости говориш?
Нямах и смътна представа какво се беше случило вечерта и я засипах с въпроси.
— Но ти разказа на всеки, че си влюбена до уши в Брахим — засмя се Луле.
Дотогава дори не знаех, че се казва Брахим. Във всеки случай тя ме утеши, че
иначе нищо не се е случило.
В този ден Луле имаше уговорка с приятеля си на едно уединено място и ми
предложи да отида с нея, тъй като щели да дойдат и други познати. В действителност
освен приятеля й там имаше още един единствен млад мъж. След като Луле изчезна с
възлюбения си в близкия храст, аз останах сама с непознатия на полянката.
Бях объркана, защото намирах за отвратително това, което те двамата вероятно
правеха.
Непознатото момче беше на около 20 години, седна до мен и аз започнах да му
разказвам за детските си години в Германия, а също и че животът ми сред
различните обичаи не винаги е бил така прост. Внезапно той се приближи по-близо
до мен. Аз се отдръпнах, но той не се спря и ме прегърна със силен захват, а пръстите
на другата му ръка се плъзнаха в косата ми. Бях като парализирана.
— Престани! —, троснах се аз, но той не чу. Вместо това ме притисна още по-силно
към себе си. Изпаднах в панически страх, от очите ми се стекоха сълзи и тогава
почувствах как ръката му се вмъкна в панталоните ми.
— Не се преструвай, че не го искаш — задъха се момчето, чието име дори още не
знаех. — В края на краищата всички момичета в Германия го правят.
— Помощ, Луле! — извиках аз толкова силно, кол- кото можех, като в същото време
отблъсквах ръката му в панталоните си, доколкото можех. Луле се появи само за
секунди, но на мен ми се стори за вечност. Когато момчето я забеляза, ме пусна и
изчезна. Чувствах се наранена и наругах Луле:
— С всичкия ли си да ме оставиш сама с един ненормален? '
Тя остана учудена, че бях различна от нея. Родителите ми щяха да вземат
решителни мерки, ако научеха какво се беше случило, а аз просто се страхувах за
невинността си. По-късно срещах момчето понякога и всеки път ме полазваха ледени
тръпки по гърба.
След няколко дена трябваше да придружа Луле наново до една среща с цриятеля
й.
— Не мислиш сериозно, че ще се подложа още вед
нъж на такова рисковано дело — възмутих се аз и отхвърлих поканата й. .
— Лудото момче няма да го има, — успокои ме Луле. Но аз не й вярвах. — Кълна се в
Корана, — подкрепи тя твърдението си и така аз отидох с нея.
Лудият наистина го нямаше на срещата, но вместо него там ни очакваше Брахим.
Луле изчезна отново с приятеля си в храсталака. Брахим се излегна на поляната и се
вгледа в небето. Беше с няколко месеца по- голям от мен. Близостта му ме правеше
щастлива.
— От какво всъщност те е страх? — попита той ненадейно.
— Не искам да свърша като Луле — отвърнах аз решително.
— Какво искаш да кажеш? — закачи се той лицемерно, а аз поставих насрещния
въпрос:
— Какво мислиш, че правят двамата отзад в храсталака?
— Може ли да си поставя главата в скута ти? — попита Брахим вместо отговор.
Нямах нищо против, но когато почувствах тежестта на главата му върху бедрата
и корема си, аз се присвих конвулсивно.
Брахим изглеждаше по-различен от мюсюлманите, които познавах. Той
разказваше, че не може да гледа съпричастно, как повечето жени биват потискани от
мъжете си и завърши с думите:
— Ако някога се оженя за теб, ще ти е добре.
— Как така да се омъжа? — попитах аз смутено, а той продължи:
— Може да се смееш, но аз ще се оженя за теб.
Тогава не можех и да предполож^, че тъкмо Брахим
ще се придържа, както и семейството ми,.към наследените обичаи на Косово. Щях да
го разбера по-късно по ужасен начин: никой друг не ме е унижавал и опозорявал
като него.

***
За мен настъпи изненадващ обрат. След като бяхме прекарали четири седмици в
Югославия, татко ми обясни, че въпреки всичко ще пътуваме отново за Германия.
Бях толкова щастлива и се радвах за Айфел. Брахим го счи-
тах за безобиден ваканционен флирт, а в Германия го забравих напълно.
Измина една година и между другото отпразнувах петнадесетия си рожден ден.
Родителите никога не са ми позволявали тържество за рождения ден, но приятелите
ми организираха празненство. В училище всичко протичаше нормално и както по-
рано аз се срещах тайно с приятелки и приятели и флиртувахме безобидно. Баща ми
не забелязваше нищо, а майка ми се правеше, че нищо не е видяла. Забавлявахме се
много и преди катастрофата да се стовари върху главата ми, аз си живеех
необременено, без да мисля много за бъдещето си. Бях щастлива, почти се чувствах
като германка сред германци. Потисках мисълта, че може да ме заплашва същата
ужасна съдба като принудителният брак на сестра ми Мевлид. Въпреки че беше по-
добре да го знам, защото с времето баща ми почиташе все по-неотстъп- ващо
обичаите в Косово.
През лятото на 1985 година заминахме отново за Югославия за ваканцията. Още
на първия ден посетих Луле.
— Момчето се ядосва заради теб през цялата година — ми каза тя, когато останахме
насаме. Но аз не разбирах нищо.
— Кое момче и за какво се е ядосвало? — попитах аз без да имам представа.
— Брахим естествено. Почти всеки ден ме питаше кога най-накрая се върнеш отново
в Югославия.
Отвън чухме някой да свири. Беше Брахим. Беше видял колата ни и сега стоеше
навън под дъжда с надеждата да ме види. Но за поздрав не можех и да си помисля,
защото в този момент баща ми ме извика.
На следващия ден Брахим се разхождаше нагоре- надолу по улицата пред къщата
ми. Тъй като родителите ми не го познаваха, той не се страхуваше, че ще бъде
открит. Когато ме видя на прозореца, ми махна с на ръка да изляза навън, но не
можех, защото трябваше да помогна на майка при почистването.
— Трябва бързо да оправим къщата — настояваше майка, — днес ще имаме гости.
— Кой е толкова важен, че трябва да лъснем цялата къща? — попитах аз, не
предполагайки нищо лошо.
— Ще дойдат няколко души заради теб. Ще искат ръката ти от баща ти — майка го
каза толкова спокойно, като че ли говорехме за времето.
Изгубих ума и дума, като парализирана, в един момент си помислих, че ще
припадна. Зееща празнина си проправяше път в главата ми, а коленете ми омекнаха.
Тогава извиках:
— Не! За такива хора аз няма да мета къщата — но нищо не помогна.
— Не викай, че ще разяриш баща си. И без това е в лошо настроение, — смъмри ме
майка. — Не се противи, а продължавай да чистиш.
— Но аз не искам изобщо да се женя — осмелих се да отправя още едно възражение.
— Това също не трябва да правиш. Когато се сгодите сега, можете да изчакате със
сватбата няколко месеца. От друга страна, вече си на 15 години и можеш да се
ожениш — завърши майка дискусията си.
За мен светът рухна. Естествено дълбоко в себе си отдавна се опасявах, че един
ден този момент ще дойде, но винаги потисках мисълта за това. По-скоро бях
мечтала за живота, за Който мечтаеха всичките ми немски приятелки: някога да
дойде един мил, млад мъж и да каже „обичам те” и ние да се оженим, да имаме деца и
да сме щастливи. А сега тази катастрофа, краят на всички копнежи и очаквания,
които носех в себе си на 15 години. Заплашващата ме принудителна сватба ме върна
за секунда към другата действително такава, каква- то е. Татко не би се оставил за
нищо на света да бъде отклонен от плана си, а ми беше ясно, че и с аргументи не
можех да възпрепятствам сватбата. Размишлявах отначало за изход, но не можех да
стигна до ясна мисъл.
Тогава пошедьт ми попадна на Брахим. Той продължаваше да върви нагоре
надолу по улицата. Обмислих,
че баща ми съвсем определено веднага би ме оженил, ако забележеше, че Брахим ме
чака. И тъй като това щеше само да усложни нещата, аз взех кофата за боклук като
предлог, за да изляза навън. Там исках да кажа на момчето да изчезва.
Той ми направи знак да го последвам до едно малко отдалечено място. Там аз го
осведомих какво се беше случило:
— Днес Трябва да се сгодя, но не искам да се женя за човек, когото не съм виждала
никога.
Брахим ме разбра.
— Имам решение на проблема ти — каза той след малко. — Просто ще избягаме.
Изгледах го съмнително, така, като че ли се съмнявам в разсъдъка му:
— Баща ми ще ме убие — успокои ме той. — Много млади двойки бягат от вкъщи, за
да се оженят, брат ми направи също така. Едва когато сме при семейството ми,
нищо не може да ни се случи. Баща ти не може да те върне обратно, защото вече
ще сме мъж и жена.
Аз помислих малко. Може би имаше право. Той знаеше по-добре от мен какво
можеше да се направи в Косово при такава ситуация. Така отчаяна и объркана,
каквато бях, нищо Друго не ми хрумваше и не помислих и за секунда за
последствията от едно бягство за родителите ми. Без да се колебая, аз реших:
— По-дОбре да се оженя за едно мило момче, което
познавам малко, отколкото за някого, когото никога не съм виждала. -
С кофата за боклук в ръка избягах с Брахим от принудителната сватба и
попаднах от трън та на глог.
***.

— Ще вземем такси до един приятел и ще пренощу- ваме там — предложи Брахим.


— Утре ще видим какво ще правим след това.
На следващия ден щеше да вземе пари от вкъщи, за да можем да стигнем до леля
му, която живееше далеч и щеше да ми помогне.
— Ти знаеш най-добре как го е направил брат ти — казах аз и възложих всичките си
надежди на Брахим.
Приятелят му беше сам вкъщи и ни предостави една стая за нощта.
Помещението, в което трябваше да спим, беше варосано, нещо обичайно в Косово.
На едната стена имаше канапе, до него шкаф, а на пода килим, иначе помещението
беше напълно голо и сиро- машко. Бяхме уморени и искахме да си легнем веднага.
Тогава ми хрумна, че не си бях взела нищо освен тънката рокля и един чифт
сандали. Топли дрехи или дори пижама не можех да взема, естествено, при
необмисленото бягство. Така аз легнах облечена под одеялото на канапето.
Брахим си свали бързо дрехите до мен. Освен на филм никога не бях виждала гол
мъж. Въпреки че отклоних погледа си срамежливо и затворих очи забелязах, че
Брахим беше възбуден. Внезапно ми стана ясно какво бе запланувал: той искаше да
ме обезчести, за да не могат семействата ни да ни разделят вече. Тогава те трябваше
да приемат нашата връзка.
От негова страна изглеждаше, че не изпитва никакъв срам.
— Защо не се съблечеш? — прошепна той. — Най- сетне сме съпрузи.
Брахим легна до мен и се плъзнах настрана, но той ме последва.
— Съблечи се! — нареди той решително.
Когато се възпротивих и обвих с ръце силно тялото си, той каза с досада:
— Не се дръж така. Сега си моя жена и няма от какво да се страхуваш вече. Или не
си девица?
Изглежда наистина мислеше, че не съм девствена и ми стана ясно, че нямаше
изход. Беше мое задължение да му се отдам и да докажа своята невинност. В
действителност аз нямах представа какво трябваше да правя и се срамувах, но с
туптящо сърце аз си свалих много бавно бикините под одеялото.
— Трябва да се отпуснеш — каза Брахим, докато лягаше върху мен. Ужасно се
страхувах от това, което щеше да последва.
— Само си разкрачи краката, останалото ще го направя аз — прошепна той в ухото
ми, дишайки трескаво, и внезапно ръцете му бяха навсякъде по тялото ми.
Почувствах възбудения му член на бедрото си. Уплаших се и забелязах, че това не
беше този Брахим, когото мислех, че познавам. Треперех като лист, но това не му
пречеше. Когато опита да проникне в мен, ме заболя много и аз се стегнах напълно.
— Това само усложнява нещата — каза Брахим.
Аз плачех и го молех да престане. Когато молбите
ми и умоляването не помогнаха, аз се опитах да го изблъскам, но той беше по-силен.
Стенанията ми не стигаха до Брахим: той беше опиянен. Тогава, най-накрая, той
премести тялото си от моето.
— Трябва да седнеш, за да може да изтече кръвта — задъхваше се Брахим, все още
без въздух. Аз просто останах да лежа, беше ми безразлично какво казва той.
Всичко възможно ме болеше, а сълзите ми продължаваха да текат по лицето ми.
— Трябваше да го направя — каза Брахим, обърна се и заспа.
След известно време седнах на пода. Разкайвах се горчиво за това, което бях
направила. По някое време заспах от изтощение. На следващата сутрин Брахим ме
събуди раздразнен.
— Бързо, бързо! Трябва веднага да изчезваме! Родителите на приятеля ми ще дойдат
всеки момент.
Без да се измия, аз побягнах след него от къщата.
— Първия път винаги боли — каза той навън, едва
ли не извинявайки се. .
Вървяхме край намиращата се в близост река, за да обмислим на спокойствие
какво ще правим занапред.
Едва бяхме седнали, когато чухме виковете на една побесняла жена от отсрещния
бряг:
— Ти, курво, ти искаш да изкушиш сина ми!
Това беше майката на Брахим и ругаеше с все сила.
— Това не е жена за теб, веднага се прибирай вкъщи!
— ревеше тя на Брахим.
— Чакай ме тук, ще взема пари от вкъщи и след това ще се върна — прошепна ми
Брахим преди да изчезне.
Когато останах сама, започнах да разсъждавам трескаво. След като майка му ни
намери тук, тогава и баща ми можеше да се появи всеки момент, а в този случай с
мен щеше да е свършено, защото щеше да ме пребие до смърт. Реших бързо, до
колкото беше възможно, да отида в едно приятелско семейство.
След като им описах положението си, един от синовете им предложи да потърси
Брахим, за да ми го доведе. Не след дълго те дойдоха в къщата.
— Нямаме много време, трябва веднага да заминем
— настоя Брахим.
Щом седнахме в таксито, попитах накъде тръгваме.
— Ще те заведа на родителите ти, защото не успях да убедя баща ми. Той просто не
те приема за снаха.
Обхвана ме безгранично отчаяние и изпаднах в истеричен плач. В никакъв
случай не можех да се върна вкъщи. Баща ми щеше да ме убие на място след нощта с
Брахим, защото бях опозорила честта му. Така ние слязохме на спирката и
продължихме да се разхождаме безцелно из града. Аз треперех. Тогава видях една
висока сграда, на чийто покрив играеха деца. Ако скочех оттам, всичките ми грижи
щяха да изчезнат, мислех си аз, защото позорът, с който бях опетнила родителите си,
обезсмисляше живота ми. Мисълта да се хвърля от покрива на къщата не ме напусна
повече и като в транс се насочих към стълбището на високата къща. Чувствах, че
Брахим ме следва. Когато се спънах в един камък, той ме хвана и ме стисна така
силно, че ме заболя.
— Остави ме, искам да отида при една приятелка — излъгах аз.
Но Брахим беше разбрал, че искам да се самоубия. Упрекнах го, че е виновен за
цялото ми нещастие:
— Единствено зара ди теб попаднах в тази безизходна ситуация!
Той избухна в сълзи.
— Знам, че искаш да се самоубиеш — каза той. — Но с това само усложняваш
нещата още повече. Ако ти се случи нещо, ще има кърваво отмъщение. Когато и
да е, баща ти ще открие, че сме били заедно, и ще ме убие. За отмъщение баща ми
ще погуби някой от братята ти и тогава ще се продължи.
Брахим беше прав. Той знаеше, че е постъпил несправедливо, защото ми отне
девствеността, а не намираше изход. Забелязах колко отчаян беше, и че във всеки
случай се страхуваше много. На първо място се опасяваше, и то не без основание, че
баща ми ще го убие, ако разбере какво се е случило, на второ място ми бе отнел
невинността и чрез това ме беше свързал със 'себе си. Тъй като родителите му не ме
приемаха за снаха, той стоеше безпомощен пред един неразрешим проблем.
Родителите му очевидно го бяха притиснали много. Брахим ми съобщи, че от утре ще
продава до обяд на пазара плодове, а с дневните приходи бихме могли да избягаме
след това окончателно. Междувременно аз трябваше да пренощувам при едни общи
познати, откьдето да ме вземе, на другия ден. Какво друго ми оставаше, освен да му
вярвам. В края на краищата тук той си беше вкъщи и скоро щеше вече да знае, кое е
най-добре за нас.
На път за приятелката се спрях пред една джамия и се помолих. Дотогава не го
бях правила, но сега говорех горещо на бога.
— Помогни ми — умолявах аз. — Какво съм направила, че ме наказваш така?
Междувременно беше станало вечер, а тази местност не беше безопасна дори през
деня. Жените, които минаваха през този квартал без придружители, трябваше
винаги да внимават да не ги нападне някой мъж. Аз се присъединих към три
циганки, които вървяха към къщи. Там живееше една млада жена, която познавах от
предишните си идвания и която всъщност щеше да ме подслони за през нощта. На
другата сутрин тя дори ми даде пари за билет до другия град, където беше щандът на
Брахим. Там намерих само брат му, но той вероятно не беше посветен.
— Брахим няма да идва днес. Баща ми не му дава да направи и крачка, пази го и
внимава да не те вижда повече. Най-добре си отивай вкъщи.
Той си мислеше, че родителите ми и без това знаят, че съм прекарала нощта с
Брахим и вероятно ще ме за-
w_
веде в семейството му.
Нервите ми бяха опънати докрай и при това бях гладна и изтощена. Може би
братът на Брахим беше прав и аз взех автобуса обратно към къщата на родителите
ми. Вече държах дръжката на вратата, когато чух баща ми да беснее вътре. Той
прехвърляше вината за нещастието си върху майка ми. Крещеше, че ме е възпитала
лошо. През вратата чух да вика отчаяно:
— Ако я намеря, ще я убия!
Пуснах дръжката и побягнах така бързо, както никога през живота си,
подтиквана от паническия страх от неизмеримия гняв на б!аща ми.
Задъхана, отчаяна и гладна аз се съвзех на един хълм, седнах и се разплаках
силно, без задръжки. Сама се бях вкарала в това безизходно положение. Само да бях
послушала родителите си! Да можех да върна времето, тогава щях да направя
всичко, което искаше татко, и щях да се оженя за някой напълно непознат селянин
от Косово. Неспособна да мисля ясно, аз погледнах надолу по склона към
железопътните релси. На това място беше много стръмно. Без да мисля, като от само
себе си, аз се преметнах през глава и се катурнах, пребивайки се в низината. Когато
се съвзех, открих, че кракът ми е навехнат и цялото ми тяло е в драскотини, но бях
все още жива.
Закуцуках по релсите без план, без цел, без надежда. На релсата лежеше гълъб със
счупено крило. Вдигнах го внимателно и го преместих на сигурно място. Точно в
този момент покрай мен изтрещя един влак. Гълъбът ми беше спасил живота: ако не
беше той, локомотивът щеше да ме премаже.
Междувременно отново се стъмни и аз стигнах някаква гара, където срещнах
една приятелка на Луле. Тя Ме позна веднага.
— Не изглеждаш добре. Всеки в селото знае, че си избягала от вкъщи. Някои казват,
че си изчезнала с някакво момче, а други твърдят, че си мъртва.
Беше ми все едно кой какво мисли, бях обзета единствено от отчаяние и
безнадежност. Момичето ми предложи да отида с нея при родителите й, за да си
отпочи- на малко. По пътя й разказах историята си, а тя не се учуди изобщо, защото
познаваше Брахим.
— На него не трябва да му се вярва. Лъже винаги щом си отвори устата.
Явно му беше доста ядосана и вероятно имаше причина за това. Момичето
изглежда с право го мразеше. Бях също бясна, но не изпитвах омраза към Брахим,
все още не. Когато пристигнахме, момичето изпрати брат си да търси Брахим, до
като майка й ми предложи да се изкъпя и да ми изпере дрехите. Освен това ми дадоха
ядене, а на масата всички ме гледаха много тъжно.
Тогава дойде Брахим и аз веднага забравих всичко, за което всъщност исках да го
упрекна. Аз скочих и го прегърнах пред всички.
— Брахим — извиках аз, — така те чаках!
— Бъди спокойна, всичко ще се оправи — прошепна ми той в ухото. — Намерих
начин да разрешим всичките си проблеми. Ще отидем в полицията — каза той. —
Те ще заповядат на родителите ми да те приемат. Тогава те няма да имат друг
избор и ще трябва да те признаят за снаха.
По пътя към полицейския участък срещнахме една конска каруца, която беше в
същата посока. Каруцарят беше мил и ни качи. Докато пътувахме, описах на Бра-
хим, какво се беше случило, а той ме увери, че през цялото време ме е търсил.
— Най-добре е да не разказваш много подробности в полицията — посъветва ме той.
На едно малко кръстовище каруцарят спря и ни обясни:
— Полицейското управление е точно на ъгъла.
Едва бяхме кривнали на завоя, когато забелязах баща ми. Пиеше чай с един
полицай пред поста и първата ми реакция беше да избягам възможно най-бързо.
Брахим извика силно след мен, което беше голяма грешка, защото по този начин
полицаят ни забеляза. Той положи крайни усилия и след няколко метра ме беше
хванал. Служителят ме хвана за ръката и ме задърпа към поста. '
Брахим ми беше обещал, че всичко ще се оправи, но сега като че ли бе потънал в
дън земя. Вместо това аз стоях напълно безпомощна в бюрото на полицая и нямах
представа какво ще стане с мен. Помещението беше голо и бяло, в ъгъла имаше
малка маса със стол, а отпред една пейка, на която трябваше да седна.
— Не се страхувай. Тук баща ти нищо не може да ти направи — успокои ме
полицаят.
Имах ясното чувство, че ударението падаше върху „тук”.
— Баща ти е принудил Брахим да те намери — обясни служителят. — Естествено не
можеше да ти каже, че баща ти ще е тук, защото иначе нямаше изобщо да дойдеш
с него.
Той беше прав. В този момент не мислех за това, че Брахим не ме беше открил
сам. Преди всичко трябваше да видя как да изляза жива от тази ситуация.
През прозореца на канцеларията виждах не само баща си, но и цялото семейство:
всичките ми чичовци и по-големият ми брат бяха дошли. По лицата им се четеше
гняв, което още повече ме плашеше. Седях тук като улегнала купчинка нещастие.
Тогава в стаята влезе мъж, когото не познавах. Очевидно не беше полицай. Беше
бащата на Брахим, както се установи скоро. Относително нисък на ръст, с обло лице,
той носеше късо подстригана коса като сина си. Дядото на Брахим беше също тук,
един явно много стар човек, който непрекъснато плачеше. Никога не бях виждала
мъж да плаче. Старецът дойде при мен и се опита да ме утеши. Каза, че всичко ще се
оправи, и веднага ме трогна.
Тогава полицаят поиска да узнае от мен всичко съвсем ясно:
— На кого от вас му хрумна идеята да избягате? Спахте ли заедно?
Разказах цялата история от началото до край. Тогава служителят въведе
приятеля ми и той потвърди моята версия.
— Обичаш ли Шукрана? — попита полицаят най- накрая, а Брахим кимна отново.
Баща му стана и му зашлеви един звучен шамар. Полицаят застана помежду им.
— В тази стая нямате право да удряте. Това право е
отредено на мен. .
Полицаите в тази област понякога наистина пребиваха хората така, че след това
не можеха да мръднат повече.
Бащата на Брахим поддържаше отказа си:
— Не съм готов да приема Шукрана за снаха — каза той. — Едва когато синът ми
завърши училище, може да стане въпрос за сватба. Преди това разрешавам
евентуално годеж.
'. Веднага разбрах, че това беше само пред лог, защо- то училищното образование
на брачния партньор досега никога не е било пречка за сватбата. В този момент ядът
ми нарасна повече от страха и аз избухнах:
— Вие не можете да направите това с мен. Знаете какво ще се случи, когато си отида
вкъщи. Синът ви спа с мен и аз му отдадох невинността си. Ако отида сега при
баща ми, съм изложена на сигурна смърт!
— Това е вярно — каза полицаят на бащата на Бра- хим. — Синът ви е започнал
тази връзка, сега трябва да я доведе докрай пристойно.
Но бащата се противеше упорито дори и да помисли за брак.
Аз и Брахим трябваше да напуснем стаята и семейството ми беше въведено.
Когато минах покрай баща ми, ме полазиха ледени тръпки: той не ме удостои и с
поглед. Седнахме в коридора и аз бях много бясна на Брахим. Тогава дойде дядо му и
каза, все още плачейки:
— Съжалявам, че имам такъв син.
Забелязах, че това семейство не беше като нашето. При нас по-възрастният мъж
трябваше да реши, в този случай дядо, но в семейството на Брахим той явно нямаше
думата. Семейството ми излезе мълчаливо от канцеларията, малко след това
последваха бащата на Брахим и полицаят.
— Сърдечни благопожелания. Сега вече сте омъжени— ми каза полицаят. — Но не
мисли, че те чака един по-добър живот от досегашния. Трябва да се подчиняваш и
да не противоречиш. В противен случай аз лично ще ти натроша кокалите.
След това омразно бракосъчетание не видях никого повече от семейството си.
Бащата на Брахим докара колата и отпътувахме заедно. Сега аз бях официално
годеница на Брахим.

***
Естествено още не знаех към какво се приближавам с тази сватба, но се страхувах
много за бъдещето. Нито познавах новото си семейство, нито знаех как живееха те.
Във всеки случай сега имах покрив над главата и не бях предадена на яростта на
баща ми. Свекър ми излезе от селището по един неасфалтиран тесен път. Къщата му
беше на около три километра извън селото. Имотът бе обграден от висок зид,
стабилна желязна ограда отделяше двора от улицата. Когато свекър ми спря, за да я
отвори, ми хрумна, че тази желязна врата не възпрепятства само влизането, но и
излизането.
Слязохме и се отправихме мълчаливо към балкона, когато от сградата излезе
една доста ниска жена. Тя имаше яркочервена дълга коса, вързана отзад на стегнат
кок. Отдясно и отляво на лицето й се развяваха дълги, вълнисти кичури. Веднага я
разпознах, защото вече я бях видяла на реката: това беше майката на Брахим, моята
нова свекърва. Когато ме видя, тя припадна безмълвно. Всички изтичаха напред, за
да й помогнат. Аз останах като вкаменена. Занесоха я в съседната сграда и една
млада жена излезе от къщата, за да ме заведе в новия ми дом. ’
Вътре имаше много хора. Не знаех дали всички живееха там или бяха дошли
само от любопитство.
— Най-добре си дръж устата — ми нашепна младата жена, която ме беше вкарала
вътре.
Тя ме заведе в едно съседно помещение и малко по- късно дойде Брахим. Седна
на земята и накара жената да донесе ядене, след което тя излезе безмълвно.
— Това е снаха ми Фатиме — обясни Брахим. — Преди време брат ми офейка с нея.
Многото гости в съседната стая са съседи, които са дошли, за да те видят и да
поздравят родителите ми.
В Косово не се пожелаваше щастие на брачната двойка, а на родителите, тъй
като на годеницата се гледаше общо взето като на стока. Благопожеланието беше
свързано с надеждата, че родителите са имали късмет годеницата да е прилежна и
покорна.
Снахата на Брахим ми донесе яденето, но не бях гладна. Струваше ми се, че имам
буца в гърлото си, и мъжът ми излапа яденето.
— Ела в стаята — нареди ми Фатиме. — Хората искат да те видят.
Последвах я безмълвно и треперейки. Тя посочи един стол, където се настаних, а
тя седна на пода с другите две млади жени. Момичетата изглежда наистина бяха
мили. Поне ме попитаха как се казвам. Свекър ми седеше на масата с други мъже.
Всички пиеха ракия и изглежда добре се забавляваха. Свекърва ми не се вясна, но
явно никой не мислеше за нея, защото и никой не я спомена.
Гърлото ми беше съвсем сухо. След известно време не можех да издържам повече
на жаждата и помолих едно от момичетата за вода. Веднага ми донесоха една чаша,
но ми казаха да се обърна с лице към стената, когато пия, защото не било редно една
жена да пие, ко- гато я наблюдават.
Докато седях така на стола, изложена на показ пред гостите, за пръв път от
няколко дни можех да размисля на спокойствие, въпреки че още изпитвах голям
страх. В продължение на няколко часа и дни досегашният ми живот се беше обърнал
с краката нагоре. Едно 15-годишно момиче, израснало в централната част на
Германия, нещо повече, ходило няколко години на училище там, беше станало
съпруга на албанец в Косово. Вероятно нямаше да видя някога нито Германия, нито
училището или приятелите ми. А какво щеше да ми се случи тук, можех единствено
да гадая. Към липсата На удобства в къщата на свекър ми и свекърва ми щях да се
приспособя бързо, но дали щях да се разбираме със семейството, щях да разбера по-
късно.
— Хайде да излезем — прекъсна Фатиме мислите ми. В дъното на двора тя отвори
вратата на едно малко дървено помещение. Това беше тоалетната. Тя беше
направена непосредствено до вратата към улицата, а вътре имаше водопроводен
кран и бетонен под с дупка в средата. Въпреки че не ми беше до това, не можах да
се сдържа да не се изсмея, когато видях за пръв път тази забележителна
разновидност на югославския „нужник”. Фатиме залости дървената врата.
— Пушиш ли? — попита тя.
Аз кимнах, а тя извади две цигари от кутията и ги запали. Докато пушехме, ми
обясни:
— Само мъжът ми знае, че пуша. По-добре да не казваш на никого, че пушиш, иначе
ще имаш големи ядове със семейството, защото това не подобава на една
годеница.
Преди да се върнем в къщата, тя ме посъветва да изям една царевица.
— Така човек не мирише толкова на тютюн.
Вътре се ядеше и пиеше обилно, а някой и танцуваха, дори свекър ми. Този мъж
беше загадка за мен. В полицията се бореше със зъби и нокти срещу брака на сина си
с мен, а сега празнуваше сватбата ни явно необуздано.
Трябваше да седя на стола още много дълго. След като всички членове на
семейството ми се напулиха достатъчно, престанаха да ми обръщат внимание и
напълно ме изключиха от празнуването. Всички пиха до късно през нощта. Когато
най-накрая гостите си тръгнаха към три часа сутринта за вкъщи, Фатиме оправи
местата за спане. Нямаше легла и всички спяха на тънки дюшеци на пода. Свекър
ми и свекърва ми имаха собствена стая, а нежененият ми девер нощуваше на едно
канапе в коридора. Съседната постройка стоеше празна и отначало ми хрумна, че с
Брахим може да се нанесем в тези помещения, но стана другояче. Фатиме ми каза, че
трябва да спя в съседната къща на чичото на Брахим, което и направих, без да
задавам повече въпроси.
Откакто свекърва ми припадна, не я видях повече. Едва на следващата сутрин я
срещнах. Имаше същия пронизващ поглед като на Брахим: от очите й се излъчваше
необикновена строгост. Не ми обели и дума, въпреки че се опитах да я заговоря, и
предположих, че ще превърне живота ми в ад. Въпреки това исках да направя
всичко възможно, за да се изясня с нея. Всички други бяха доста дружелюбни с мен.
Цялото семейство, с изключение на Фатиме, отпътува малко по-късно с колата на
пазар. Там родителите на Брахим имаха щанд, на който търгуваха с всички
възможни стоки. Годеникът ми в това време отиде на училище.
— Спала ли си в действителност с Брахим? — ме попита Фатиме, без заобикалки,
когато останахме насаме.
Разказах й за нощта в жилището на приятеля на Брахим.
— Тогава сигурно си взела чаршафа с кръвта — продължи тя, но аз поклатих глава.
— Ще си имаш ядове, — каза тя. — Трябвало е обезателно да вземеш кърпата. Как
ще докажеш сега, че Си била девствена?
Погледнах я безпомощно.
— Може би думата на Брахим ще е достатъчна за доказателство — продължи тя, —
но това не е сигурно. Ще трябва да спиш при чичото до окончателното
изясняване. Брахим ще дойде при теб едва когато нещата с невинността ти се
изяснят.
Оттогава заедно се грижехме за домакинството, а тук наистина всичко беше доста
по-примитивно и по- сложно, отколкото в Германия. Например миехме съдовете на
двора. При това ползвахме две кранчета: едното с топла, а другото със студена вода.
В антрето имаме чешма, но свекърва ми ни беше забранила да мием там съдовете.
През деня мъжът ми се прибра.
— Влез, донесъл съм ти храната — извика той.
Фатиме ме погледна учудено.
— За пръв път той сервира яденето — каза етърва ми удивена, че Брахим се
показваше великодушен.
— Разбираемо е, че един мъж се грижи за жена си. В края на краищата сега сме
женени.
Докато ядяхме, Фатиме ми разказа биографията си накратко:
— Бях точно на 12 години, когато ме ожениха за брата на Брахим. Сега съм на 15
години и съм бременна в третия месец. Радвам се за детето-
За разлика от мен, за нея всичко това беше естествено, защото тя не познаваше
друг живот.
Когато Брахим отново излезе, Фатиме ми предложи да се изкъпем. В единия ъгъл
на стаята имаше килим, който тя дръпна и отдолу се появиха дъски. Погледнах ги
колебливо и попитах:
— Какво е това?
Фатиме се изсмя и дръпна дъските, така че отдолу се показа бетонирана дупка с
отточна тръба.
— Това е банята — обясни ми тя. — Водата си я носим.
Заедно трябваше да влачим в къщата водата, която се стопляше на печка с дърва
и плоча. По-късно разбрах, че на тази печка трябва да има винаги казан с топла
вода, защото в къщата нямаше възможност да се топли вода.
Двете с Фатиме взехме тежкия казан от печката. Изтеглихме го до „банята” и
сипахме допълнително студена вода към топлата, докато се получи една приятна
температура. Къпането беше вече някакси интересно: в края на краищата още не се
бях къпала в дупка.
Вечерта трябваше да разкажа още веднъж подробно на Фатиме и една от лелите
как съм спала с Брахим. Междувременно разбрах, че в очите на това семейство съм
извършила непоправима грешка, защото в края на краищата не можех да докажа
невинността си, особено след като бях изпрала бельото си.
— Попитай Брахим дали е видял кръвта — наредих
аз на Фатиме. .
Тя вече го беше направила и той най-сериозно твърдял, че не видял никаква
кръв. Отново ме обхвана голям страх. Знаех със сигурност, че никога преди това не
съм спала с момче и естествено кървях, когато Брахим ми отне девствеността. Бях
сигурна, че той го е видял. Как изобщо можеше сега да го отрича? Защо лъжеше, след
като знаеше, че лъжата му ще ми донесе големи неприятности?
Тогава се сетих за долните гащи на Брахим. Може би върху тях имаше все още
кръв, защото той ги обу
непосредствено след сношението. Попитах Фатиме, къде стои мръсното бельо в
къщата.
— Какво искаш да кажеш? — отвърна ми тя доста учудено.
Разказах й какво търся и тя каза, че имам късмет. През последните дни е била
такава навалица, че не останало време за пране. Фатиме претършува заради мен
всичките мръсни дрехи за долните гащи на Брахим и ги намери.
— Спасена съм — израдвах се аз, защото на слиповете ясно се виждаха следи от
кръв.
В действителност не беше много, но достатъчно, за да послужи в случай на нужда
като доказателство. Фатиме и лелята на Брахим ме прегърнаха и ние помислихме, че
всичко ще се оправи.
Но свекърва ми не повярва нито дума. Обвини ме, че съм фалшифицирала
„доказателството”, и ме накара крайно недружелюбно да отида на лекар, който
трябваше да установи, дали съм била обезчестена едва преди няколко дни или още
преди това.
Но въпреки всичко до това не се стигна, защото внезапно всички престанаха да
говорят на тази тема, като че ли не беше от значение. Как се стигна до този обрат в
мнението, така и не узнах.
***

Свекър ми беше дребен мъж с дружелюбно лице. Държеше се с мен почтено, въпреки
че беше алкохолик. Пиеше всеки ден и дори вкъщи. Предпочитаната му напитка
беше вносно уиски и докато пиеше, искаше редовно салата и месо. Свекър ми
обичаше най-много ястията на жена си, която беше отлична готвачка.
Отношенията между свекърва ми, тя се казваше Сабрие, и мен не се подобриха,
въпреки че положих всички усилия да спечеля благоволението й. Все пак трябваше
да изхождам от това, че ще изживеем остатъка от живота си под един покрив.
Фатиме се разбираше много добре с нея, но когато нещо не й допадаше, казваше на
свекърва си своето мнение директно. Можеше да си го позволи, защото зад гърба й
стоеше мъжът й. Фатиме беше родена в много богато семейство, което живееше в
Югославия подобно на нас в Германия. Доста разпуснатите й навици не допадаха на
родителите на Брахим, но те не можеха да променят нищо.
Сабрие продължи да не ми обръща внимание. Продължавах да ходя със старата
си рокля, която носех при бягството си от принудителната сватба. Родителите ми
отказаха да ме посетят или да ми изпратят други дрехи. От семейството на Брахим не
получих никакви подаръци за сватбата или нови дрехи, и така заприличах на
Пепеляшка.
Между другото братът на Брахим ме обикна от сърце. От време на време ми
носеше шоколад и се караше с майка си, че се отнася така лошо с мен. Той се застъпи
и за това, да влизам в стаята на Брахим като истинска жена.
Две седмици след бягството ми родът на Брахим и семейството $ии се помириха.
Те се срещнаха на захар и кафе в къщата на баща ми. Захарта при нас се счита за
символ на сладкия живот, а кафето за знак на приятелство. Мислех, че баща ми ще
поиска пари за мен. Свекър ми също го очакваше, защото това беше обичай при нас,
но баща ми се отказа от всичко, както при Мевлид. т
— Аз не искам да продавам децата си, — увери той свекър ми.
Бях горда с такъв баща. Но той не дойде при мен и беше забранил на всички
други членове на семейството да ме посещават. Беше засегнат твърде дълбоко, за
което аз определено го разбирах, защото в действителност бях наранила неговото
силно развито чувство за чест.
След няколко месеца се бях влюбила донякъде в къщата на свекър ми и свекърва
ми. На мен и Брахим ни беше дадена стая. Сабрие разпределяше работата:
Фатиме отговаряше за готвенето, а аз за останалата домашна работа. Така
трябваше да ставам всяка сутрин в пет часа. Отначало новият начин на живот ми
беше труден, защото не бях свикнала на такава работа. Всичкото пране на цялото
семейство трябваше да се мине на ръка. В Германия за мен беше нормално да се
използва пералня, но тук трябваше да се пере всичко на двора в един голям казан с
притоплена вода. Останалото трябваше да се изтърка с четка в едно дървено корито
и след това всичко да се плакне в чиста вода, докато се махне прахът за пране от
дрехите. Накрая мокрото пране се изстисква и се простира според големината.
Отначало не винаги изпирах дрехите съвсем чисто. На Саб- рие това не й убягваше
от погледа, защото проверяваше безупречно прането на простора. Ако забележеше и
най-малко петънце, тя дърпаше всичко на земята и аз трябваше да започна всичко
отначало. Така понякога перях през целия ден.
Свекърва ми разговаряше с мен само за най-необходимото. Изглежда й
доставяше удоволствие да ме унижава, накратко: тя се отнасяше с мен като с
боклук. Изпитвах толкова голям страх от нея, че дори веднъж зарових един
недопечен хляб, за да не ме накаже за грешката. Когато дойдеха гости, аз винаги
трябваше да сервирам чая. След това отивах навън Да почистя обувките на гостите.
Дори да се бях оплакала на Брахим, нищо нямаше да се промени, защото той не
можеше да се опълчи срещу подлостта на майка си. Освен това мъжът ми държеше
много на нея. Открих, че беше истинско мамино детенце.
Често ме обхващаше голяма мъка, защото след нанасянето ми практически бях
станала пленница на семейството. Не трябваше да напускам имението, Саб- рие не
ме взимаше никъде със себе си, а не можех и да придружавам Брахим, защото това
щеше да е неприлично. Копнеех за родителите, братята и сестрите си. Често мислех
за предишния си живот в Германия. Там наистина не бях така свободна като
немските ми приятелки, но в сравнение със сегашното ми съществуване си беше
рай. При родителите си се чувствах защитена и не трябваше да работя повече от
другите. Тогава можех да мечтая за едно щастливо бъдеще, което нямаше нищо
общо с живота, който бях принудена да водя сега. Ако Фатиме не ме утешаваше,
едва ли щях да съм способна да издържа по-дълго. Понякога, когато бях сама,
идваше старата леля, която полагаше за мен трогателни грижи като същество от
един по-добър свят.
Веднъж свекърва ми ни спипа с Фатиме, когато почивахме следобед. Така силно
изрева, че крясъкът се чу в цялото село, но тя извика само на мен, не и на Фатиме.
Заплаках и мълчах.
Все по-често оставах сама вкъщи. Брахим обикновено се отправяше по своя път,
а Фатиме излизаше със Сабрие. Всяка вечер се скривах в стаята си и плачех. Един
ден Брахим ме намери обляна в сълзи.
— Имам добри новини. Днес видях майка ти, със сигурност ще те посети.
Не вярвах на Брахим нито дума, но той продължи:
— Видях я с един брадат мъж, когото не познавам.
С кой беше дошла майка в Югославия? И как така?
Не знаех вече какво да вярвам. През цялата нощ не
мигнах. На следващия ден тичах из двора с единствената надежда да видя майка си,
но всеки път оставах разочарована: тя не дойде. Минаха ми доста неща през главата,
но бях сигурна: майка ми нямаше сърце от камък. Ако беше наблизо, щеше да ме
посети. Вечерта се бях отказала от всякаква надежда, когато в съседната стая чух
гласа на майка ми, която разговаряше с Фатиме. Не можех да повярвам, че наистина
е дошла. Тялото ми беше натежало като олово. Не можете да се изправя и цялата
треперех. Какво щеше да ми каже? Щеше ли изобщо да говори с мен? Бях наранила
родителите си по най-жесток начин и се мразех за това. Същевременно копнеех да се
сдобря със семейството си.
Братовчедката на Брахим дойде да ме вземе от стаята. Когато вдигнах
безпомощно рамене, тя ме хвана и ме изтика нежно в помещението, където седяха
майка ми и една от лелите. Аз се хвърлих на врата й и не се пуснахме повече. Двете
плачехме заедно без никакви задръжки, дори на леля ми й потекоха сълзи по лицето.
Майка ме целуна.
— Много ми липсваше, дете — каза тя, изпълнена с топлота.
— Защо си дошла в Югославия? — попитах аз.
— В Германия чух, че си много болна, затова отпътувах веднага.
Чувствах, че се е страхувала много за мен и това ме направи извънредно
щастлива.
Сабрие беше потънала вдън земя, за да не се изпреч- ка на пътя на майка ми.
Фатиме ни приготвяше чай, до- като аз давах зор на майка, да ми разкаже за другите
членове на семейството.
— Как е татко? Какво прави детето на Орхан?
Исках да знам всичко за всеки поотделно. Майка
предложи да ме вземе някоя седмица вкъщи, за да си отпочина, но до това не се
стигна. Нито свекър ми, ни- то свекърва ми бяха тук, за да дадат съгласието Си. Без
тяхно разрешение не можех да напусна къщата за няколко часа, камо ли за няколко
дни.
Фатиме предложи да ме заведе до майка на другия ден, ако Сабрие даде
благословията си. Така засега останах там, където си бях. Майка и леля тъкмо си
бяха тръгнали, когато се появиха свекър ми и свекърва ми. За пръв път майката на
Брахим ме заговори с нормален тон:
— Ако бях останала тук, щяхме да се скараме с леля ти. Когато избягахте, тя дойде и
ме завря в миша дупка. Оттогава я мразя — млъкна тя уплашено.
Свекър ми ми пъхна една картонена кутия в ръцете.
— Облечи това. •
В стаята отворих пакета и открих красива розова рокля. Беше много дълга,
цялата украсена с рюшове и страшно ми хареса. Освен това в картонената кутия
имаше едно златно синджирче, два пръстена и чифт обици, както и нови обувки.
Всичко ми ставаше като излято.
Дотогава не бях носила високи обувки и едва ли можех да тичам с тях. Когато се
представих на свекър си, той остана доволен. Естествено, не беше случайност, че ми
дадоха новите дрехи точно в деня, когато майка дойде. Искаха да скрият пред мама
колко зле се отнасяха с мен.
В този момент Брахим влезе в стаята и ме изгледа съвсем учуден.
— Не зяпай така глупаво — сопна му се Сабрие, — в края на краищата ти трябва да
платиш нещата.
Брахим се изсмя и каза:
— За какво имам баща, за който работя като вол
ежедневно? ~
Засрамих се от думите на Брахим. Как изобщо можеше да говори така за баща си.
Сабрие попита за майка ми и аз й разказах със сияещо лице защо беше дошла.
Свекър ми тъкмо съобщаваше да ме заведат на другия ден при майка ми, когато
жена му го прекъсна:
— Това няма да стане. Аз съм против.
Вече ми се стичаха сълзите от очите, когато Сабрие продължи:
— Няма да чакам до утре, можеш още днес да отидеш при майка си.
Чантата беше готова веднага, защото нямах почти нищо. Фатиме дойде с мен, а
мъжът ми остана вкъщи, когато свекър ми и свекърва ми ме откараха при майка. Не
беше много далече, но с дългата рокля не можех да ходя пеша. След безкрайните
месеци това беше първият път, когато ми бе позволено да напусна къщата. Чичо ми
ни поздрави сърдечно, след това разговаряхме доста дълго. Когато родителите на
Брахим си тръгваха, майка разбра кога трябваше да ме върне.
— Може да остане при теб, докато тръгнеш за Германия — обясни Сабрие
дружелюбно.
Бях щастлива.
Мама беше впечатлена с право от Сабрие, а аз не й обясних какъв отвратителен
тиранин е свекърва ми всъщност. През нощта не спахме много. В края на краищата
имаше доста материал за разговори. Мама ми разказваше в продължение на часове
какво беше станало междувременно в Германия, а аз слушах напрегнато. На
следващия ден тръгнахме с такси до родното място на майка.
Майка отиде до пощата, а аз останах сама в къщата. Използвах възможността да
изпуша набързо една цигара на терасата, тогава вратата се отвори и аз едва можах да
повярвам на очите си: вътре връхлетя по-голя- мата ми сестра Мевлид, която
живееше в Будва и не я бях виждала от години. Беше пропътувала около 600 км, за
да се срещне с майка.
Мама естествено знаеше, че ще дойде, но го беше премълчала, за да ме изненада.
Сестра ми беше бременна в шестия месец и не изглеждаше особено добре, но се
радваше за първото си дете. Тогава се запознах и с мъжа й и още от пръв поглед не го
харесах, но си замълчах. Сестра ми в края на краищата нямаше никаква вина за
партньора си, защото не беше избрала сама съпруга си. Мъжът й скоро изчезна, за да
посети роднините си и така със сестра ми имахме време да се нап- риказваме на
спокойствие. Скоро забравих, че съм омъжена. За пръв път от прибързаната ми
сватба насам се бях отпуснала и се чувствах щастлива.
На следващата сутрин майка искаше да ходим на пазар, за да ми купи някой
неща, защото беше видяла, че нямам почти нищо.
— Чудесно, тогава ще дойда — казах аз радостно.
Но мама се колебаеше.
— Не знам дали е редно. Всяко семейство е различно, а ти сега си собственост на
ново семейство.
Тя нямаше представа дали можеше да ме изведе без забрадка или дълго палто, но
след дълго лутане най- накрая ме взе на пазар.
За нещастие на пазара срещнахме Сабрие. Когато мама се извини веднага за
това, че ме е взела със себе си без съгласието й, тя постъпи съвсем дружелюбно.
— Няма значение. Ако искате, можете да отидете да ядете дори в гостилница —
увери ни тя лъчезарно.
Бях смаяна от преструвките й, чрез които подсили още повече доброто
впечатление на мама, което тя имаше за майката на Брахим.
На този ден майка ме облече със съвсем нови дрехи. Можех да остана две
седмици при нея. Забавлявахме се много и мама ме разглези доста. Тогава дойде
денят на раздялата и тя ни причини ужасна болка и на двете. Майка ме посъветва да
не правя глупости.
— Очаквам от теб да слушаш свекър си и свекърва си, независимо какво изискват от
теб.
Аз й обещах огорчено. Тя искаше Сабрие да разбере от покорството ми, че
дъщеря й е възпитана правилно според обичаите на страната.
Със сестра ми се уговорихме да си пишем редовно, което и по-късно направихме.
Майка също ми пишеше и понякога слагаше в писмата пари, но тях трябваше да ги
давам на свекърва ми. Тя мислеше, че нямам нужда от пари, което си беше и вярно,
тъй като не можех да харча пари, защото бях затворена в къщата. Така аз се
подчинявах.

***
През ноември 1985 година, четири месеца след пристигането ми в Югославия, аз се
разболях. Повръщах непрекъснато, но никой не ме заведе на лекар. Брахим ме
успокои.
— Пак ще се оправиш.
Това беше казала майка му, а той не можеше да й противоречи. Неведнъж в
случай на съмнение той вземаше страната на майка си и зачиташе интересите ми
само ако съвпадаха с тези на Сабрие, което рядко се
случваше,
Лелята на Брахим изказа конкретно съмнение.
— Може би си бременна.
Това естествено беше възможно, защото не разполагахме с предпазни средства.
Брахим отказваше да използваме презервативи, защото така се нараняваше
чувството му за чест.
Мъжът ми имаше ярко подчертано сексуално желание. Отначало идваше само от
време на време в леглото ми, но след няколко седмици идваше почти всяка нощ. В
началото изобщо не ме питаше дали имам желание, просто идваше и правеше това,
което му харесваше. Мразех да спя с него, защото винаги ме болеше. За него сексът
нямаше нищо общо с нежността. Той идваше в леглото ми, излягаше се върху мен и
се опитваше да вкара члена си възможно най-бързо във влагалището ми. Никога не
изпитвах удоволствие. За мен сношението не беше нищо повече от болка, която
понасях обаче със стиснати зъби, защото това изглежда ми беше задължение. Тогава
не можех и да предположа., че сексът и удоволствието са свързани,
След като продължих да повръщам, чичото на Брахим помоли свекър ми да ме
изпрати на лекар. Лелята го подкрепи, но Сабрие се разкряска:
— Няма нужда да ходи на лекар. Аз също знам, че чака дете. Но това няма да стане:
зародишът трябва да се махне. От нея не искам да имам никакво дете в къщата
си!
Бях като вкаменена. Това не можеше да е сериозно. Свекърва ми напусна
помещението бясна. Плаках заради агресивната й съпротива, а и на лелята на
Брахим й потекоха сълзи. Отидох в стаята си, за да изчакам мъжа си. Той трябваше
да предприеме нещо против отнемането на нероденото ми дете. В края на краищата
то беше и негово.
— Остави майка ми на спокойствие — отговори Брахим на молбата ми. — Тя знае
какво е правилно. Тя е възрастна и опитна жена, а ти трябва да й се подчиняваш
— заплаши ме той съвсем явно.
После изчезна и ме остави съвсем сама с измъчващите ме мисли. Исках да родя
това дете, твърдо го реших. ,
Свекърва ми ме натоварваше с все повече задачи. Това беше тежка физическа
работа, която не се възлагаше обикновено на бременна. Така например аз трябваше
да влача ежедневно през двора четиридесеткилог- рамовия казан с вода, а Сабрие се
осведомяваше и то язвително, далй най-сетне имам кръвотечения. Винаги отговарях
както си е истината:
— Не никаква кръв.
Накрая, майката на Брахим възложи на лелята да ме заведе на следващия ден на
лекар за аборт, но лелята ми каза преди това истината. Тя също беше против този
аборт, но също трябваше да се подчинява. Свекърва ми беше най-възрастната жена
и като такава в къщата можеше да решава за всички жени. Между другото аз усещах
ясно, че съм бременна, защото гърдите ми нараснаха. .. '
Вечерта опитах още веднъж да убедя Брахим.
— Не мисли за мен, а за детето! Не можеш да допуснеш така да бъде убито детето ти!
Умолявам те, говори с майка си.
Но той не омекна.
— Не заставам срещу майка си — каза Брахим.
— Страхливец такъв! — извиках аз.
Тогава той вдигна ръка и ме удари с пълна сила през лицето. Останах без думи.
До тогава не ме беше удрял.
— Ако не си държиш устата затворена, ще има нещо повече от плесница — изрева
той и изчезна.
Изглежда всичко му беше все едно, а аз нямах представа какво бях открила в
него. Сама и отчаяна, избухнах в сълзи.
Не очаквах помощ от никого, дори от семейството си. Баща ми и майка ми с
право щяха да кажат, че сама съм се забъркала в тази каша и сама трябва да си
сърбам попарата. Трябваше да платя цената за това, че измамих баща си. Само на
сестра си написах още вечерта писмо и й описах всичко. Не виждах повече изход,
след като свекърва ми бе решила и беше ясно на чия страна щеше да застане мъжът
ми.
През нощта си блъсках главата над въпроса защо Сабрие превръщаше живота ми
в ад. Какво й бях сторила, че да ме мрази така дълбоко, та да иска да убие детето на
собствения си син, само за да ме измъчва? Беше ясно, че не може да се дължи на
отношението ми. Още от първата минута в тази къща аз действително полагах
всички усилия да спечеля симпатиите й. Опитах се да премахна, доколкото е
възможно, старите си навици и да се приспособя към обичаите на Косово. Но
колкото повече усилия полагах, толкова по-голяма ставаше омразата към мен.
Хрумна ми, че вероятно е имала големи планове за Брахим, които съм осуетила като
гръм от ясно небе. Свекър ми и свекърва ми бяха достатъчно заможни, за да намерят
по-добра съпруга на Брахим. Той беше любимият син на Сабрие и тя беше готова да
направи всичко за него. Сигурно не отговарях на представите й за подходяща снаха.
Против мен беше фактът, че съм възпитана в чужбина, и по този начин имах западни
представи за ролята на съпругата. Също и начинът, по който се оженихме с Брахим,
едва ли изглеждаше подходящ, за да я спечеля на моя страна. В нейните очи аз бях
изкушила любимия й син и го бях примамила в леглото, затова тя ме считаше за
курва и си го каза още при първата ни среща при реката. И най- накрая аз бях
проникнала на нейна територия, в къщата й, против волята й, защото полицаят
практически принуди мъжа й да ме приеме.
В Германия омразата на Сабрие нямаше да има никакви последствия за мен. Но
в Косово, в тяхната къща, като майка на мъжа ми тя имаше абсолютна власт над
мен. Това й даваше възможността да излее разочарованието от омразната си снаха в
необуздана ненавист. Това, че тя надхвърляше всякаква поносима мярка, дори
според критериите на съселяните си, изглежда не пречеше на никого. Във всеки
случай не можех да очаквам помощ от никого. Вероятно трябваше да изтърпя
свекърва си до нейната или моята смърт, а тази абсолютна безперспективност ме
потискаше най-много.
На другата сутрин отидох с лелята на Брахим на лекар, напълно отчаяна и
уплашена от аборта. Там трябваше да събирам дълго силите си. Лекарят потвърди
това, което знаех отдавна.
— Бременна си.
Той почти не разполагаше с медицински инструменти, но чрез опипване
установи, че очаквам дете.
— Нуждае се от хапчета против повръщане — обясни лелята на Брахим.
Изгледах я учудено, тъй като не говореше за аборт.
— Какво ще кажем на свекърва ми? — попитах я след
това предпазливо. , .
— Докторът не е искал и край! — каза лелята на Брахим.
Прегърнах я и казах облекчено:
— Благодаря ти.
— Докторът каза, че е твърде късно за аборт — съобщи лелята,* когато се върнахме.
Свекърва ми кипна от гняв. Тя изтича до един шкаф и се върна с шепа таблетки.
Бяха противозачатъчни хапчета, както разбрах по-късно. Трябваше да взема
наведнъж осем броя с чаша вода и да ги глътна, а Сабрие ме наблюдаваше, да не би
таблетките да изчезнат някъде. Надяваше се с помощта на тези медикаменти да
предизвика още по-бързо аборт, но нищо не стана. След няколко дни ме попита как
съм.
— Желанието ти сигурно няма да се изпълни — й казах злобно.
Тогава тя ми даде шише бира, в която беше сложила мая. Беше сигурна, че по
този начин може също да се причини аборт. Изпих без съпротива цялото шише и се
надявах, че скоро ще се сложи край на всичко това. Сабрие стоеше до мен, за да се
убеди, че наистина ще изпия противната течност. Трябваше веднага да повърна, а тя
извика да задържа лекарството.
— Глътни го веднага.
Истеричния й крясък се чуваше и на улицата.
— Ти си чудовище! Що за жена си, след като не си в състояние да задържиш една
течност.
Тогава тя се втурна навън от стаята и ме остави да ридая. Малко по-късно дойде
Брахим и попита какво се е случило. Беше ме страх, че ще ме удари отново, затова
отвърнах:
— Нищо не е станало, остави ме на мира.
Всички опити на Сабрие да прекъсне бременността
ми се провалиха. Накрая тя се отказа, когато падна първият сняг на онази зима. В
стаята ми нямаше печка и стана адски студено. Брахим най-често спеше горе в
къщата, където се отопляваше. Там аз не можех да бъда, защото така да се каже
нямаше място за всички. Брахим идваше при мен единствено, когато искаше да
правим секс, което, разбира се, се случваше често, при това без изобщо да се
съобразява, че съм бременна. Когато станеше готов, той просто се промъкваше
отново горе, без да се поинтересува за здравословното ми състояние.
Коранът повелява след всяко полово сношение да се измиеш с вода. Това е
ритуал, при който най-напред се измиваш основно, а след това три пъти сипваш на
всяка ръка вода от шепата към лакътя. После се сипва отново вода в шепата и се
прекарва пръст отвътре навън по ухото. След това трябва да обиколиш три пъти
пъпа си, преди човек да е окончателно чист. Така ми беше обяснила Фатиме.
Аз обаче не се придържах винаги към това предписание, защото водата често
беше твърде студена. Стъклата на прозорците бяха замръзнали наполовина. Но не се
оплаквах, а понасях съдбата си примирено, защото се чувствах виновна за
нещастието си.
Само на лелята на Брахим разказвах колко ми е зле и че свекърва ми ме
тиранизира твърде много:
— Иска да те убие — потвърди тя и разказа на мъжа си.
Той поприказва с бащата на Брахим. Беше ми ясно, че той е осведомен, след като
един ден ое върна вкъщи побеснял от ярост и извика на жена си извън себе си:
— Ти си вещица! — изрева той и я запердаши, без да спира.
Опитах се да го задържа, но той ме избута настрана и ме нахока:
— Защо го правиш? — изкрещя на жена си, — Тя нищо не ти е направила и си
върши работата изрядно.
Това да не се повтаря никога, нареди той, а тя трябваше да ми сложи печка в
стаята веднага.
— И освен това този мръсник, синът ти, трябва да спи при жена си! — извика той,
преди да излезе и да зат- ръшне вратите на стаите.
Схвана ми се езикът и съвестта ми заговори, защо- то в края на краищата
майката на Брахим беше бита заради мен. Омразата й към мен щеше да нарасне още
повече, а не от това се нуждаех сега. Но тя не каза нищо, а изчезна за няколко дни в
стаята си. Брахим постави печка в стаята ми и започна да спи при мен. Той не обели
и дума случилото се и се държеше дори непонятно дружелюбно.
Брахим излизаше обикновено рано сутрин и се връщаше късно вечер. Това не ми
пречеше, защото когато беше при мен, той бе мил. Горещо се надявах предишните му
избухвания да са били само едно лошо представяне и няма да се повторят никога.
Често мислех за детето, което носех под сърцето си. Вярвах, че това дете ще улесни
живота ми, защото с него нямаше да съм вече самотна. '
Един ден преди Нова година на двора внезапно и неочаквано се изправи най-
големият ми брат Орхан. Беше решил да прекара Нова година с жена си в
Югославия, а майка бе използвала възможността да дойде с него. Орхан не
промълви и дума за това, което бях причинила на татко. Той се радваше да ме види и
явно ми беше простил. Вдигна се голяма врява. Аз изтичах навън и се хвърлих на
всеки на врата.
— Колко се радвам да ви видя отново — ликувах аз,
— не съм и мислила, че ще дойдете.
Искаха да останат една седмица. Свекър ми не беше тук, а Сабрие се показа
веднъж гладка като змиорка и дружелюбна.
— Оправяй се, ще ходим при брат ти — каза Брахим на следващия ден, — автобусът
ще дойде скоро.
Не разбирах точно какво става, защото никога мъжът ми не беше излизал с мен
от вкъщи.
— Баща ми разреши да отпразнуваме Нова година при брат ти — обоснова Брахим
неочакваното ми „свободно излизане” от този затвор.
Мъжът ми се представи като изключително свенлив пред семейството ми. Той не
пи алкохол и се държа резервирано. Вечерта беше хубава, а на другия ден брат ми ме
откара вкъщи, където разговаря още известно време със свекър ми.
Докато сервирах чая, не вярвах, че съм чула правилно, когато Орхан каза на
бащата на Брахим:
— Училището на Шукрана ни създава огромни трудности. В града ни се носят
слухове, че против волята й е отвлечена и омъжена в Косово. Една криминална
служителка си тика носа навсякъде, а пресата поставя мнимо вече въпроси. Тъй
като сестра ми е едва на 16 години, немските власти могат да ни създадат много
неприятности. Тя трябва да дойде лично в Германия, за да се изясни всичко.
— Според мен баща ти не трябва да има трудности
— призна свекър ми веднага. — Ако зависи от мен, Шукрана може да отпътува с вас
за Германия. В действителност не мисля, че баща ви ще я помоли още веднъж за
нещо след всичко, което му причини.
Вътрешно ликувах: обратно в Германия! Едва можех да го повярвам. Бях се
примирила, че никога няма да видя тази страна отново. Петте дни до отпътуването
за вкъщи — точно така я чувствах тогава — пълзяха като охлюв. Сабрие изглежда
също се радваше на изчезването ми. Може би тайно се е надявала да остана завинаги
там. И без това вече бях чула от други, че искала да намери за сина си нова жена,
което самата тя потвърди изрично малко преди заминаването ми.
— Ще намеря на Брахим по-добра съпруга от теб. При Исляма това е възможно и
скоро ще трябва да делиш стаята си с някоя друга.
Не отговорих нищо, но се съмнявах, че свекър ми ще го допусне. Брахим мълчеше
както винаги, когато майка му ми говореше така.
Беше ми все едно какво ще прави: най-важното беше, че засега щях да се махна
от нея. След това дойде денят на отпътуването и всички се разделиха любезно с мен.
Не знам как беше възможно това лицемерие, но дори свекърва ми пророни
крокодилски сълзи. С Брахим не се сбогувахме, защото не беше прилично, според
местните обичаи съпругата трябва да стои надалеч от мъжа си! С удоволствие бих
взела Брахим. Знаех, че ще му хареса. Едва в момента на отпътуването осъзнах, че
няма да го видя доста дълго време.
По време на пътуването брат ми се грижеше за доброто настроение. Пееше песни
за завръщането На Шук- рана в родината Германия и всички бяхме весели. Когато
другите заспаха, брат ми ме премести отпред и ме попита как се отнася с мен
семейството на Брахим, при което лъгах като разпрана. -
— Добре ми е — уверих го аз.
Но той не ми вярваше. Именно защото семейството ми чуло колко зле се
отнасяли към мен в Косово, затова ме и прибрали.
— Трябва да си починеш няколко месеца в Айфел.
Радвах се, че ще се видя с баща си. В същото време
обаче се страхувах много от срещата ни. Какво щеше да каже? Как щеше да се
държи?
По време на пътуването бременността ми създаваше много грижи и повръщах все
по-често. Брат ми мислеше, че съм болна.
— Веднага щом пристигнем в Германия, отиваш на лекар.
Той не знаеше, че очаквах дете, а аз си мълчах. В семейството ни за такова нещо
не се говореше с мъж.
След два дни бяхме най-накрая в Райнланд. В Коб- ленц брат ми спря за малко, за
да телефонира за нашето скорошно^ пристигане в Айфел. Разбрахме, че татко лежи в
болница, поради болки в гръбначния стълб. Винаги беше имал проблеми с гърба.
Докато чакахме в болницата след безкрайно дългото тържествено завръщане, ме обзе
отново страх от първата ни среща след последното ни виждане в полицейското
управление в Косово. Страхувах се от това, за което баща ми щеше да ме упрекне.
Брат ми забеляза, че треперя.
— Не се тревожи — успокои ме той, но това не беше достатъчно да отърси страха ми.
Баща -ми лежеше в леглото и се зарадва много на семейното посещение, което не
беше очаквал. Останах сама отзад. Татко прегърна всички един след друг и тогава
ме изгледа доста сериозно. Каза, че много съм го разочаровала.
— Никога няма да забравя какво ми причини. Никога повече няма да се отнасям с
теб като моя дъщеря, за- щото ми донесе много болка.
Останах отзад, мълчейки с наведена глава. Виждах единствено стаята през було
от сълзи.
Орхан ме хвана за ръката и ме изведе навън.
— Ти си го наранила и се нуждае от време, за да го преодолее.
Треперех, като че ли ме удряше ток, и в асансьора ми причерня. Когато се
Събудих, лежах в леглото на майка, а тя и брат ми седяха до мен.
— Как си? — попитаха те загрижено.
Не си спомнях какво беше станало. Те ми разказаха, че съм припаднала и брат ми
ме завел веднага вкъщи.

5. Любов и брак в Косово ■ 65


— Татко се радваше да те види, но не можеше да го покаже — успокои ме майка. —
Той чу за припадането ти и сега се тревожи много за теб. Обади му се и му кажи,
че си по-добре.
Отказах с ръка, защото бях все още твърде слаба за това.
— Обади се ти — помолих майка. — Утре ще отида да го видя.
При следващото ми посещение татко наистина се радваше да ме види. Той не
руга и дори ме прегърна. Забеляза, че треперя.
— Страхуваш ли се?
Поклатих глава и отвърнах:
— Навън е малко студено.
Едва тогава татко забеляза, че носех палто на майка. Аз самата нямах зимни
дрехи.
— Когато изляза от болницата, ще те облечем изцяло — каза ми той.
Тогава ме попита какво ми е купило семейството на Брахим. Отговорих му,
както си е:
— Почти нищо — при което баща ми поклати шава.
— Не съм го допускал, защото свекър ти има достатъчно пари. Може би щеше да е
по-добре, ако преди сватбата бях направил списък с подаръците, които да ти купи.
Но този шанс се изпускаше само веднъж. Не исках татко да се нервира и затова
излъгах:
— Иначе ми е добре.
Изглежда наистина ми беше простил, защото бе безкрайно мил. 1
— Трябва да посетим всичките си приятели тук и само да не ти хрумне идеята да
вършиш каквато и да е работа вкъщи. Тук трябва да правиш само едно нещо: да
си почиваш.
На път за вкъщи майка ме прегърна. Тя се радваше, че татко ми беше простил.
Никой не споменаваше цо- вече за случилото се. Само по-големият брат на баща ми
не говореше с мен. Но това нямаше значение, защото можех да не му се мяркам на
пътя.
Колко щастлива бях, когато майка ми даде вкъщи да облека старите си неща.
Протърканите ми дънки все още стояха като излети, защото през изминалите месеци
от началото на бременността бях свалила няколко килограма. Отдавна жадувах да
обуя отново панталони като всички мои предишни приятелки. Най-накрая се
почувствах облечена като нормален човек. В къщата на свекър ми и свекърва ми
изобщо нямах панталони, защото там жените не можеха да носят мъжко облекло.
Дори самата аз да го исках, поради липса на пари нямах възможност да си купя
дънки.
Пристъпих пред огледалото, за да се гримирам. Съвсем плахо, така че майка да
не забележи веднага, аз изписах устните си със светло червило. През последните
месеци бях станала много бледа, въпреки че всъщност преди имах тъмен тен. В края
на краищата с малко цвят на бузите изглеждах значително по-добре, а аз исках да
изглеждам добре, когато приятелките ми ме видеха за пръв път след повече от
половин година.
Габи не беше вкъщи, когато позвъних на родителите й. Но малко по-късно я
срещнах на улицата. Вървеше на отсрещния тротоар и в първия момент изобщо не
ме позна, но после обърна глава към мен и на лицето й се изписа недоверчиво
учудване.
— Шукрана? — попита тя колебливо.
Аз кимнах безмълвно и тя се хвърли в прегръдките ми. Габи не можеше да
повярва, че наистина съм се върнала в Германия.
— Изглеждаш толкова пораснала, доста поостаряла — каза тя така смутено, като че
ли трябваше да се извини, че не ме е познала веднага.
Аз се засмях престорено, защото макар да ми беше приятелка, се съмнявах, че
наистина ще разбере положението ми.
— Като омъжена жена трябва да изглеждам така — изтананиках аз, сияейки съвсем
безгрижно.
По-късно събрахме всички приятелки и започна голяма дискусия. Те естествено
се пръснаха от любопитство, защото малко след изчезването ми в градчето се е
говорило много за участта ми. По уличките е гъмжало от слухове, но никой не
знаел нищо с точност. Така аз обобщих кратко и ясно:
— В действителност съм щастлива, че съм омъжена, и ние очакваме първото си
дете.
Те не можеха да го проумеят.
— Ти си бременна? Не може да бъде! — избухна Габи.
Тя ми вярваше толкова малко, колкото и другите
ми приятелки, защото преди често твърдях, че съм бременна. Тогава с твърдението
си, че съм спала с момче, исках да им обърна вниманието към мен, въпреки че в
действителност никога не се бе случвало. Твърде много се страхувах. Исках само да
се направя на важна и да покажа на всички, че съм като тях. Във всеки случай
тогава предполагах, че са такива. Този път беше различно. Вдигнах пуловера си и
помолих да сложат ръце върху корема ми. Вече се беше издул и станал кръгъл и
твърд. Можеше ясно да се почувства, че очаквах дете.
Всички бяха крайно възбудени.
— На тази възраст си вече бременна — учудиха се момичетата. — Винаги сме
мислели, че родителите ти те възпитават строго. А сега ще имаш дете и живееш
при мъж.
Завиждаха ми, че вече не живеех при родителите си. Дори в младежките си
мечти те всички бленуваха за семейно щастие и за деца, но дори не се замисляха, че
на мен, 16 годишната бременността ми причиняваше кошмари. Те нямаха никаква
представа и когато им обяснявах, че няма нищо по-хубаво от това да живееш при
родителите си, те се смееха и го мислеха за шега. Бъбрихме още дълго, най-често за
общи преживявания от училище. Разговорът с приятелките ми изтика мрачните
мисли за бъдещето в Косово на заден план. Настроението беше приповдигнато, а аз
се отпуснах за пръв път след дълго време.
Следващите дни ме посещаваха често вкъщи. Момичетата носеха подаръци, а
някои вече бяха купили неща за бебето ми. Сега вече никой нямаше нещо против, че
посещавах приятелките си в къщите им. Внезапно имах свобода, за която по-рано не
смеех и да мечтая. Всички ме глезеха и никой от семейството не ме укоряваше за
поведението ми в Югославия. Разбира се не прекалявах с новопридобитата свобода,
защото в края на краищата не исках да поставям на карта временните си добри
отношения със семейството. Освен това сега бях омъжена жена и като такава
трябваше да се държа сдържано.
Непосредствено след пристигането ми в Айфел майка беше записала час при
гинеколог в съседния град. Както всяка майка, тя беше загрижена за здравето на
дъщеря си и за неродения си внук и искаше да е сигурна, че всичко е наред с нас.
Майка ми имаше доверие на д~р Бредоу, защото самата тя му беше пациентка от
много години. По-малкият ми брат ни закара до съседния град, поради което се
срамувах малко, защотО той разбра, че очаквах дете. Докато д-р Бредоу ме
преглеждаше, майка ме чакаше в чакалнята.
— Малко съм разтревожен — каза лекарят със спокоен глас. — Малкото сърчице не
тупти така, както трябва всъщност.
Коленете ми съвсем омекнаха, а собственото ми сърце се сви. Внезапно ме
обхвана страх за детето. Дотогава никога не бях мислела, че може да се случи нещо
лошо през бременността, но д-р Бредоу се опита да ме успокои. ,
— Не се тревожете. Ще ви предпиша един медикамент, а вие ще избягвате всякакво
напрежение, след това всичко ще се оправи — успокои ме гинекологът.
Докато се обличах, мислех трескаво за началото на бременността си. Сетих се, че
свекърва ми ми беше давала хапчета антибебе. Сигурно беше свързано с това, че
сърцето на детето ми не бие правилно. Реших да съм много предпазлива през
следващите месеци, да живея здравословно и да се заредя с много свеж въздух.
Разбира се бях отказала пушенето, а в последно време често се отвращавах от
тютюневия дим. По-късно осведомих майка какво е казал лекарят. Тя се притесни,
но забе- лязах, че се опита да не показва открито чувствата си.
— Всичко е в ръцете на Аллах. Трябва да се уповаваме само на него — ми каза тя.
Следващите дни отлетяха. Разхождах се много с майка ми и се съживих.
Чувствах, че непрекъснато се подобрявам.
От отпътуването ми от Югославия не бях чула нищо за мъжа си. Той нито беше
писал, нито се бе обадил, а чувствата ми затова бяха раздвоени: от една страна ми
липсваше близостта му, а от друга бях много доволна да се изплъзна от сексуалните
му нужди и от майка му. Междувременно баща ми беше изписан от болницата и се
грижеше трогателно за мен. Веднага щом можеше, той ме заведе в един магазин и ми
купи нови дрехи.
— Докато съм жив трябва да си добре — добави той.
Ясно усещах, че ми е простил бягството в Юго-
славия.Той отново ме обичаше наравно с останалите си деца и това ме цравеше
щастлива.
Майка ми трябваше също да постъпи за няколко дни в болницата, защото се
налагаше кракът й да бъде опериран спешно. Толкова я съжалявах, но единствено
чрез ежедневните си посещения в болницата можех да й помогна. Дългите преходи
пеша дотам ми действаха добре. Когато баща ми ме заведе на втория преглед при д-р
Бредоу, лекарят се зарадва:
— Всичко е наред. Сърцето на детето Ви бие нормално.
Времето минаваше много бързо. Междувременно бях в шестия месец.
— Скоро ще пътувам за Югославия, а ти ще дойдеш с мен. Време е да се върнеш при
мъжа си — нареди веднъж един от чичовците ми, който живееше наблизо.
Бях като гръмната, защото при никакви обстоятелства не исках да се връщам
при свекърва си. Заплахата от отпътуване и нова раздяла със семейството ми и
приятелите от Айфел съвсем ме натъжи. Майка също загуби и ума, и дума, когато й
разказах малко по-късно за плана на чичото.
— Не можеш да го направиш — опита се тя да убеди татко. — Знаеш какви са
лекарите и болниците в Югославия. В нейното състояние не можеш да причиниш
това на Шукрана. По-добре ще е да доведем мъжа й в Германия.
— Какво да направя? — отвърна баща ми. — Брахим е най-малкият син в
семейството и затова е длъжен да остане при родителите си. Свекърът на
Шукрана никога няма да допусне, той да напусне къщата.
— Най-малкото можеш да говориш с него — отговори майка ми.
Почувствах се облекчена, когато татко отстъпи и реши да опита. Мисълта, че ще
стана отново робиня на свекърва ми, ме караше да се страхувам вече. Така аз се
вкопчих отчаяно за мъглявата надежда, че Брахим ще дойде в Айфел. Не казах това,
което аз самата исках. В случай, че мъжът ми не дойде, родителите ми не трябваше
да се безпокоят.
Тогава всичко протече неочаквано бързо. Татко се обади в един съсед на
семейството на Брахим и помоли да извикат свекър ми на телефона.
— В Германия могат да се изкарат добри пари — каза баща ми след няколко
любезни въпроса за здравето на семейството. — Брахим може тук да изгради един
нов живот, и то дори добър, — аргументира се той. — Синът ти ще има шанса да
работи тук.
Неочаквано свекър ми видя нещата също така и се съгласи.
— Когато брат ти отпътува обратно за Германия след. няколко седмици, Брахим ще
тръгне с него.
Това беше най-добрата новина от дълго време. Нямаше нужда повече да се
връщам в къщата на свекърва ми. Щях да остана при приятелките си, а мъжът ми
щеше да е наблизо при раждането на детето ни. Това бяха бледи надежди, но ми се
щеше да подскачам във въздуха от щастие. Сдържах се заради бременността. По
лицето ми се стичаха сълзи от голямата радост, а майка плачеше с мен. Тя ме
разбираше по-добре от всеки друг в семейството, защото знаеше колко зле ще ми е в
Югославия.
Няколко роднини критикуваха баща ми.
— Това е огромна грешка. Зет не се води в къщата — твърдяха те. — Жената
принадлежи на мъжа си, а той принадлежи на семейството си.
Но баща ми не се смути, въпреки че му беше трудно да се наложи, защото той
беше най-малкият от четирима братя, двама от които живееха наблизо. Той държеше
твърдо за мен, още повече, че самият той е живял при тъща си за известно време
преди това.
— Освен това — отговори татко на братята си, — Шукрана няма да остане завинаги
в къщата ми. Някога тя ще си изгради свой собствен дом.
Брат ми също намираше за добре, че ще остана в Айфел. Роднините обаче не
отстъпваха от мнението си. Те казваха, че един ден баща ми горчиво ще съжалява за
това решение.
Когато чичо ми отпътува за Югославия, аз се радвах за скорошната среща с
Брахим. Все пак не ме беше прегръщал повече от три месеца.

***
Външно Брахим изобщо не се беше променил, докато моят корем вече се бе
закръглил. Когато се изправи на входната врата, ми се искаше да му се хвърля на
врата. Исках да го милвам, да го почувствам в ръцете си, но това не стана. Трябваше
да се сдържам, защото не бяхме сами. През целия ден идваха роднини, за да
поздравят мъжа ми. В присъствието на баща ми още не пушеше, а като подарък
Брахим беше донесъл две шишета сливовица. Вечерта татко му показа банята:
— Вземи един душ и отиди да спиш в леглото ми —
нареди той. .
В края на краищата. Брахим имаше едно дълго пътуване от Косово до Айфел зад
гърба си и изглежда, че не можеше да изчака да си легне най-накрая. Аз също
трябваше да спя тази нощ в стаята на сестра ми, защо- то при нас не беше обичайно,
мъж и жена да делят една стая в къщата на семейството. Така през цялата нощ
нямах възможност да съм насаме с него. При това точно тази вечер желаех така
силно близостта му.
Най-после все пак разбирах причините за тази раздяла. Често мразех факта, че
съм югославянка. От друга страна не разбирах как младите немци могат да се
целуват в присъствието на родителите си. Аз бих се срамувала от майка и татко.
Дори на другия ден се държах на разстояние от Брахим: не исках да седна до него и
да говоря в присъствието на родителите си. Така бях възпитана и така го намирах
за нормално, въпреки че все по-често ме спохождаше съмнение. В такива моменти
не знаех къде исках да съм повече: в света на родителите си или в света на немските
си приятелки, които можеха да се отнасят с всичко много по-свободно.
Тогава, най-накрая, родителите ми отпътуваха за един ден. и Брахим и аз
останахме сами в къщата.
— Липсваше ми — твърдеше той.
Не можех да повярвам.
— Защо не се обади поне? — поисках да знам.
— Нямах пари, — отвърна той и не му зададох повече въпроси.
Просто бях щастлива да го имам до себе си, въпреки че ме лъжеше съвсем
очевидно, защото винаги имаше достатъчно пари за едно обаждане.
Брахим имаше големи планове.
— В Германия ще започнем съвсем нов живот и ще останем завинаги тук — заяви
той.
Мечтаех за щастлив живот с него без постоянното присъствие на свекърва ми.
Крояхме планове за бъдещето.
— Ясно е, че не можем да останем дълго при родителите ти. Ще започнем съвсем от
начало.
— Да, точно така — поех аз нишката. — Нуждаем се от мебели и всичко друго,
необходимо за един дом. Ще си намерим работа и ще си построим свое собствено
гнездо.
Брахим прекъсна словоизлиянията ми:
— Първоначално само аз се нуждая от работа, за- щото тебе няма да те приемат
никъде с този корем и при това скоро с бебе.
Знаех, че Брахим е много трудолюбив и вярвах, че бързо ще си намери работа.
По-късно, когато се върнаха родителите ми, ние обсъдихме заедно още веднъж
бъдещето ни.
— Ако се държиш коректно, имаш шанса за добър живот в Германия — обясни
татко на Брахим. — Можеш да постигнеш много, стига да го желаеш.
Татко самият горещо се надяваше, че мъжът ми ще се справи тук с едно ново
начало, защото това щеше да затвърди становището му пред рода, който все още
критикуваше присъствието на Брахим в къщата му.
— Трябва да докажеш, че не съм сбъркал — заключи баща ми.
— Ще се гордееш с мен — обеща Брахим, — не ще съжаляваш за нищо.
Татко се засмя и го прегърна.
— Вярвам, че ще станем добри приятели.
Радвах се от все сърце, защото не бях сигурна как
ще се погодят двамата.
Тогава дойде по-големият ми брат. Искаше да ни заведе при семейството си и аз
се зарадвах много, защото го харесвах, заради чувството му за хумор. Така беше
откакто се ожених, преди това той винаги е бил строг към мен. По-рано не можех да
понасям братята си, защото винаги бяха на страната на родителите мщ когато -
ставаше въпрос, че аз и сестра ми не трябва да излизаме от къщи. Междувременно
ми стана ясно какво се криеше зад това: те също се страхуваха да не се загуби честта
на семейството. Тази вечер Брахим и Орхан излязоха заедно и се върнаха в добро
настроение късно след полунощ. Изглеждаха щастливи, а това ме радваше.
***

— Това няма да е лесно — каза на следващия ден една служителка от Службата за


чужденци в отдалечения на 30 километра окръжен град. — Първо трябва да
сключите граждански брак, след това да си намерите жилище. И най-накрая
трябва да имате постоянна месторабота, преди съпругът ви да получи
разрешително за престой в Германия.
За няколко минути мечтите ни за щастливо бъдеще се пукнаха като сапунен
балон. В момента не можех да работя, защото очаквах дете. И тъй като не работех,
Брахим не можеше да получи разрешително за престой, а Оттам автоматично и
разрешително за работа. Но госпожата от имиграционните власти ни остави
вратичка за надежда.
— Мъжът ви може да остане засега в Германия с туристическа виза — обясни тя
дружелюбно. — Действително най-късно до три месеца ще трябва да напусне
страната. След четвърт година ще може да дойде отново за три месеца в
Германия.
Брахим загуби всичкия кураж на място:
— Тогава ще трябва да се върнем в Югославия и там да живеем — каза той
примирено.
Точно това в никакъв случай не исках да стане от гледна точка на възможността
да попадна отново под бича на свекърва ми. От друга страна, нямаше да мога да
остана сама през този период в Германия. Съседите щяха да се скъсат да приказват,
а и родителите ми нямаше да го допуснат, защото щяха да са под натиск от
роднините. Отново бях отчаяна. На път за вкъщи разказах на татко отчаяно какво
ни бяха казали от управлението в окръжния град. но той само се усмихна и ни
утеши.
— Представили сте си всичко за твърде просто, но морето не е до колене. Може би
ще се намери и друго решение, но най-напред трябва да изчакате малко.
Татко ме посъветва да отида в социалното ведомство при нашето градче още на
следващия ден и да по. питам каква помощ бих могла да получа оттам. В края на
краищата бях израснала в градчето и имах някакви права.
— Тук не можеш да имаш никакви претенции — смъмри ме кратко и ясно
недружелюбната жена в социалното ведомство. — Какво си мислиш всъщност —
започна да се кара тя иззад бюрото си. — Чакаш дете на твоята възраст и след
това се надяваш на помощ от държавата-майка.
Обърнах се безмълвно и напуснах стаята. След този отказ бях почти сигурна, че
вече няма да мога да остана в Германия. В края на краищата не исках да лежа
вечно на гърба на родителите си, но татко виждаше нещата по друг начин.
— Не се тревожи. В къщата ни има достатъчно място и няма значение дали ще
храним едно гърло повече или по-малко. Освен това ти си наша дъщеря.
В мен всичко се съпротивяваше да остана в тежест на баща си. С времето щеше
да стане за посмешище на семейството си. Освен това не изкарваше толкова много,
че да може да подпомага Брахим и мен дълго. Но най-накрая ме убеди и аз реших да
остана засега в Айфел и да изчакам.
Отново нещата се развиха така, както не очаквах. Между един от чичовците ми
и татко избухна кавга, за- щото Брахим и аз живеехме в неговата къща.
— Не можем да допуснем такова нещо — негодуваше чичо ми.
Татко отвърна:
— Нямам друг избор, ако не искаме да изгубим разрешителното за престой на
Шукрана. Други ще направят всичко само за да дойдат в Германия, а дъщеря ми има
възможността да остане. Примирете се най-накрая с това, че Шукрана е тук.
Но не само чичо ми, а и всички роднини се възмущаваха, и то с най-
необикновени мотиви: мъжът ми можел да посегне на сестра ми или на тъщата си.
Баща ми беше в тежко положение, но остана твърд.
Съвместният живот със семейството ми вървеше доста добре. Майка готвеше за
всички, татко ни даваше пари, а ние се спогаждахме отлично. Баща ми третираше
Брахим като свой син и когато купуваше нещо, никога не пропускаше и зет си.
Между другото родителите ми ни освободиха една малка стая, където аз и Брахим
можехме да правим каквото си искаме. Отначало имах задръжки да спя в една стая с
мъжа си, но бързо свикнах с това, въпреки че противоречеше на обичая.
Откакто Брахим беше в Германия, замряха всички1 контакти с приятелките ми.
Не ги срещах вече, защото не можех да напускам къщата. При възможност само
Моника ме посещаваше от време на време. Тя беше по рождение сръбкиня и знаеше
нашите строги обичаи.
Ходех редовно на предварителните прегледи при д-р Бредоу. Ползвах здравната
осигуровка на баща ми. В действителност много се радвах на детето, но в същото
време се страхувах от раждането. Големите дози противозачатъчни хапчета и
бирената квас, с която ме измъчваше свекърва ми, не ми излизаха от ума. Може би
здравето на детето беше пострадало при тези из' тезания.
Един ден ме посети приятелката ми Моника. Разказах й какво се бе случило в
социалното ведомство, при което тя ме насочи да опитам при „Каритас”. Там имало
хора, които можели да помогнат на бъдещи майки. Действително разпитах още на
следващия ден и бях приета много дружелюбно. След като компетентната
референтка прегледа паспорта на майка ми, тя ми написа списък с неща, които
скоро можех да употребявам много добре. От „Каритас” получих пари за бебешки
неща, облекло за бременни и бельо за престоя ми в болницата след раждането. Бях
щастлива най-накрая да имам собствени пари в джоба. Така поне можех да върна
една част от разходите на родителите ми. Но татко не прие:
— Задели парите и когато дойде детето, му купи бебешки дрешки.
В Службата за гражданското състояние, ни осведомиха, дали можем да се оженим
в Германия. Това се оказа невъзможно:
— Първо, вие сте още непълнолетна и второ Брахим не може да се ожени в
Германия.
Бюрокрацията изглежда отново заговорничеше срещу нас.
— Трябва да имаме търпение — утеших аз мъжа си, а той се съгласи с мен.
***
На 28-мата седмица от бременността отидох отново на контролен преглед. Д-р
Бредоу сбръчка челото на по- луплешивата си глава.
— Вече имате малко разкритие и можем да очакваме, че детето ще се появи скоро. За
по-сигурно ще ви препратя в болницата.
Зави ми се свят при мисълта, че раждането ще настъпи толкова скоро.
— Нямам изобщо никакви болки и не мисля, че ще започне още сега. Освен това се
чувствам добре — казах аз, за да променя мнението на д-р Бредоу.
В никакъв случай не исках да хода в болницата. Но в края на краищата лекарят
ме убеди.
— Никакви възражения, твърде опасно е за вас и детето ви, ако не отидете в
болницата.
Майка ми ме беше придружила с автобуса до гинеколога в съседното градче.
Попитах д-р Бредоу дали става, ако баща ми ме заведе в 14 часа в отдалечената на 20
километра болница, след като се върне от сутрешната смяна. Но лекарят отказа
съвсем решително.
— Дотогава може би вече детето ще се е родило. Със сигурност ще се появи десет
седмици" по-рано.
Така аз се обадих на брат ми Фадмир в работата.
— Трябва да отида спешно в болницата, а тук няма никои, които да ме откара, —
обясних аз и той дойде веднага.
Майка за пръв път изобщо не разбираше защо бях толкова напрегната. Никога не
бяхме говорили, в кой месец съм бременна и затова тя не подозираше, че ще има
преждевременно раждане. Във всеки случай сега нямах нито време, нито
спокойствие да й обяснявам в подробности. Бях твърде напрегната за това.
В болницата трябваше да почакаме няколко минути. Мама ме посъветва да се
разходя нагоре-надолу по коридора. Все още не чувствах болки, но съвсем добре
усещах неопределен страх и безпокойство. Тогава трябваше да отида до тоалетната и
там забелязах, че е започнала да тече кръв, от което страхът ми нарасна още. Майка
ми вдъхваше кураж.
— Успокой се напълно, всичко е нормално.
След малко дойде една акушерка и след като хвърли поглед в родилния картон,
каза много енергично:
— Боже Господи, трябва веднага да седнете, още е твърде рано за раждането. Ще се
опитаме да ви задържим.
Тя донесе бързо един стол на колелца, в който седнах. Едва тогава осъзнах, че
преждевременното раждане може и да не е безопасно за детето.
Майка ми също разбра какво става и започна да се страхува. Засега не трябваше
да ставам повече, дори до тоалетната. Акушерката ме заведе в родилната зала и ме
прегледа, а малко по-късно лежах в току-що оправено легло в болничната стая. Една
медицинска сестра постави някакъв уред, чрез който в кръвоносната система се
вкарваше облекчаващ медикамент. Освен това
ми биха инжекпия за т се подсили белодробната функция на детето, както обясни
сестрата. Майка отново се съвзе.
— Радвай се, че си в немска клиника. Тук няма за какво да се тревожиш, за разлика
от Югославия.
Наистина не исках да се вълнувам, за да не излагам детето на опасност. Заради
него щях да спазвам всичко, което ми предпишат лекарите.
Влязох в една двойна стая. Почти голите стени бяха боядисани някога в сиво, но
междувременно боята беше избледняла и на много места можеше да се види, къде са
се удряли подвижните легла при разместване. Това беше много стара болница и се
нуждаеше непременно от оздравителни мерки. Жената в съседното легло вече беше
родила своето дете. На нощното й шкафче имаше пъстър букет, но той също не
придаваше цвят на тъжната атмосфера на стаята. Докато лежах неподвижно,
наблюдавах как съседката ми успокояваше кърмачето. Такова малко червейче,
мислех си, и самата аз скоро щях да държа в ръцете си собствено дете. Безумно се
радвах на детето си, но в същото време се и страхувах от раждането. Не знаех какво
точно ще се случи с мен.
— Не е за вярване, че дете като теб ще има вече собствено дете — заприказва ме
съседката ми по легло, след като майка излезе.
— При нас в Югославия това е съвсем нормално — отвърнах аз с много убедителен
тон.
Действително, за мен по-скоро беше опасно, защо- то бях точно едва на 16 години,
а според немските критерии възрастта ми се считаше за рисков фактор при раждане.
Вечерта дойде да ме види татко, а след като си тръгна, влезе и лекуващият лекар.
След кратък преглед той каза, че разкритието ми не се е увеличило и че
раждането, слава богу, ще се забави, но докога, не можеше да ми каже.
На нощното шкафче имаше телефон. Когато всички си бяха отишли, се обадих
вкъщи, за да разкажа на Брахим какво става. Сестра ми вдигна слушалката и
трябваше първо да осведомя подробно нея, преди да пусне Брахим до телефона.
— Момче или момиче? — попита веднага Брахим.
— Не знам, детето не се е родило още.
След като разбра, че трябва да остана известно време в болницата, Брахим се
ядоса. Не му харесваше, за- щото без мен беше напълно безпомощен в къщата на
родителите ми. Стесняваше се и не смееше дори да си вземе сам чаша вода, когато не
бях там.
— Не можеш да го направиш — изсъска ми по телефона. — Трябва да помислиш и за
мен — настояваше той.
Аз се изсмях нервно и казах раздразнено:
— В момента имам други проблеми. — Някакси се наслаждавах, че Брахим беше
така безпомощен без мен. — На мен също не ми харесва особено да лежа тук и да
не трябва да ставам. .
Апелирах към разума му: ,
— Трябва да помислиш и за детето ни. .
Брахим кипна от гняв. Приписа ми вината, че щял
да има още повече неприятности. Тъй като не знаеше и бъкел немски, не можеше
дори да вземе рейса, за да ме посети. Мъжът ми нямаше и шофьорска книжка, защо-
то беше твърде млад. Но преди да приключим разговора, той отново се успокои.
На следващата сутрин дойдоха родителите ми и доведоха Брахим. Майка ми
донесе прежда и куки.
— Това ще те поуспокои — каза тя.
Тя самата плетеше много добре и то във всяка ситуация. Аз още не умеех, затова
тя се опита да.ми обясни начина. Родителите ми си тръгнаха скоро отново. Те
смятаха, че Брахим Може да остане до вечерта, тогава щеше да дойде единият от
братята ми и да го

6. Любов и брак в Косово


81
вземе към вкъщи. Едва бяха излезли майка и татко и Брахим вече ме прегръщаше.
— Не се тревожи. Ако слушаш какво ти казват лекарите, всичко ще е наред. Недей
да ме мислиш. Баща ти се отнася добре с мен, нищо не ми липсва.
. — Знам, че татко се грижи за теб — отговорих аз. —
Но знам също, че ти е трудно при нас. Не се чувстваш добре при родителите ми,
трябва на всяка цена да си намерим скоро собствено жилище, дори и заради детето.
Така кроехме планове още половин час, когато Брахим стана и каза, че не му се
ще да стои цял ден в тази съборетина. Щял да отиде до града. Бях доста
разочарована, но не му го казах. В края на краищата наистина не беше вълнуващо в
сивата стая.
По-късно дойде друг лекар и ме прегледа отново почти основно. Беше донесъл
ултразвуков апарат, който притисна към корема ми. Уредът показваше ударите на
сърцето на детето ми, а през един малко микрофонче можех да чуя точно как бие. Не
чувствах никаква болка, но ударите показваха ясно, че матката се свиваше на
редовни промеждутъци. •
— Това ме учудва — каза лекарят замислено. — Нормално е да го чувствате.
Той каза, че нямало нужда да мисля за това, защо- то в тази болница съм в добри
ръце. Даде ми няколко таблетки, които трябваше да взимам няколко пъти през деня.
— Щом започнете да раждате, определено ще го забележите — пошегува се той.
— Имам неописуем страх от раждането — признах аз.
Гинекологът седна на ръба на леглото, взе ръката ми и заговори успокоително:
— Всичко ще мине добре. От една страна наистина
сте много млада, но от друга пък не сте единствената, която е родила дете тук. •
Изглежда разбираше страховете ми и явно ги вземаше насериозно.
— Ако искате, можем да ви сложим упойка на гръбначния мозък, чрез която няма да
усетите никаква болка при раждането.
Веднага приех предложението. На раздяла лекарят каза, че шийката не се е
отворила повече. Детето нямало да се появи скоро.
Следобед Брахим отново се появи и си бърборихме до вечерта за това и онова,
докато не дойде брат ми. Беше донесъл един преносим телевизор и определено се
зарадвах на това. Уредът щеше доста да съкрати скучните мй часове. Така първите
дни в болницата преминаха сравнително бързо, а между другото с помощта на майка
научих съществено плетенето.
Тя идваше всяка сутрин с Брахим, а вечер ме посещаваше брат ми Орхан. Майка
беше забелязала, че храната от болничната кухня изобщо не ми харесва. Почти всеки
ден изглеждаше различно, но някакси винаги беше еднакво безвкусна. Затова
обикновено майка носеше ядене от вкъщи, за което й бях много благодарна.
Често казвах, че ми се иска да се върна вкъщи, за- щото нямаше да лежа вечно, а
майка ми искрено съжаляваше, но й беше ясно, че не ставаше другояче.
— Трябва да го преодолееш, дете — каза тя и аз знаех, че се безпокоеше много за мен.
А между другото наистина ми беше дошло до гуша. Вече две седмици се взирах
само в сивите стени, всеки ден ме преглеждаха и ежедневно ми вземаха кръв, а нищо
не се променяше. Бях потисната и често плачех.
Стана на 36-тата седмица от бременността. Отново се стичаха сълзи по лицето
ми, когато Брахим влезе в стаята. ,
— Не мога да издържам повече тук — оплаках се аз. — Нека направим няколко
крачки до стаята за посетители, за да изпуша една цигара — помолих го. — Нищо
лошо няма да се случи. Там мога да седна удобно.
Отначало Брахим не искаше, но след като го умолявах, най-накрая се предаде.
Отидохме в стаята за пушачи, където запалих бързо една цигара и поех жадно дима.
Веднага се почувствах по-добре, защото малко преди да вляза в болницата, отново
бях започнала да пуша и сега страдах от явленията на отказа. Малко по-късно лежах
отново в леглото, всичко мина добре, никой не ни хвана. Вечерта Брахим ми остави
една цигара и ми намигна.
— Разбирам те много добре — каза съседката ми по легло, когато всички си бяха
отишли. — Тук наистина е ужасно скучно.
Тогава тя се обърна и заспа отново. Не беше много приказлива.
Погледах още малко телевизия, когато почувствах неопределено безпокойство.
Накрая не можех да остана да лежа повече. Около 21 часа станах още веднъж и
изпуших цигарата на Брахим, но безпокойствието ми се увеличи още повече.
Обясних си го със страха да не открият, че върша нещо забранено. Опитах да се
успокоя с нечистата си съвест. Преди всичко имах чувството, че цял чувал пеперуди
пърхат в стомаха ми.
Към 22 часа се обадих на майка, за да ме осведоми за особения сърбеж. Тя ме
успокои.
— Това е само носталгията. Когато те заболи, вече ще го забележиш. Досега на никоя
жена в света не се е случило да проспи раждането на детето си. Трябва да се
опиташ да си отпочинеш.
Това и правех, но не се чувствах ни най-малко уморена. Въртях се от едната
страна на другата и към полунощ звъннах на сестрата, защото исках да я помоля за
приспивателно. Когато попита за причината и аз й се оплаках действително за
неспокойствието, тя отказа да ми даде лекарство. Вместо това доведе една акушерка,
която веднага ме сложи да седна в инвалиден стол. Тя ме изведе в коридора, за да не
се събуди другата жена в стаята.
— Ще я прегледам още веднъж в родилната зала — каза акушерката категорично. —
Тогава наистина ще открием причината за вашите пеперуди — пошегува се тя.
— Ясно защо ви сърби така коремът — каза акушерката след кратък преглед. —
Раждането започва, няма какво да го задържа повече.
Веднага ме хвана парализиращ страх. Освен това ме измъчваше лошата съвест:
в края на краищата самата аз бях отговорна за това, че раждането започваше, за-
щото не спазвах забраните, но това го запазих в себе си.
— Може би трябва да почакам в стаята си, докато наистина се започне — предложих
аз на акушерката.
Тя се изсмя и отвърна:
— Вече сме точно посредата.
Едва беше включен ултразвукът, когато видях, че показателите на уреда се
отклониха съвсем малко. Но аз все още не чувствах никакви болки. Между другото
лекарят отиде в съседното помещение, защото друга жена раждаше детето си.
Акушерката ми предложи да се обади на мъжа ми или майка ми, но го отхвърлих с
мотива, че искам да изненадам всички.
Тогава акушерката ме обръсна между краката. Потънах вдън земя от срам. Ако
знаех преди това, че трябва да се избръсна за раждането, щях да го направя сама.
Акушерката забеляза несигурността ми.
— Няма нужда да се срамувате. Това го правя всеки ден по три пъти.
Тогава ме попита за религията ми.
— Вече си мислех, че сте мюсюлманка — каза тя в заключение.
Само се учуди, че досега не бях бръсната.
— Повечето жени мюсюлманки идват избръснати за раждането в клиниката.
Тя беше права. В действителност всички мюсюлмани трябва да са обръснати,
независимо дали е мъж или жена. Това е едно от правилата за чистоплътност на
Исляма. Отнася се не само за, срамната област, но също и за подмишниците. Във
всеки случай това правило го заобикалях много лекомислено, въпреки че иначе се
придържах към много религиозни предписания.
Акушерката отиде в съседната стая, където другата родилка викаше много силно.
Аз лежах сама в стерилното, хладно помещение и страхът ми нарастваше още
повече. Отклоненията на ултразвуковия апарат станаха доста по-силни и
предположих, че по някое време при мен ще започнат също болките, които така
ужасно измъчваха другата страдаща жена в съседната стая. Точно пред мен висеше
бял часовник. Имах чувството, че е спрял. Беше 1:05 часа, когато през корема ми
премина едно придръпване и тогава разбрах, че е настъпил моментът на раждането.
Повиках силно акушерката, която се появи веднага. Докторът също се появи до
кушетката. Той опипа с пръсти корема ми и ме накара да го притисна възможно най-
силно при следващото придръпване.
Почувствах тласъка и се свих. Акушерката ме повдигна напред и каза:
— Напъвай се силно!
Внезапно ми стана много топло. Дългата черна коса ми пречеше, лепнеше от пот.
Отново трябваше да се отпусна. Пак ме дръпна, този път много по-силно от преди,
отново напъване, малко отпускане и при третия път лекарят каза спокойно: -
— Виждам главичката на детето.
Едва го беше изрекъл и детето се появи. Беше точно 1:25 часа на 22 юни 1986
година.
— Момиче е — каза лекарят радостно.
Бях се изпотила до мозъка на костите си, но въпреки това вече се чувствах и
видимо ободрена. Облекчението, че всичко беше минало добре, преминаваше по
тялото ми като вълна. Лекарят пови дъщеря ми в една пелена и сложи на корема ми
малкия вързоп човек. Беше си отворила очите. Знаех, че дъщеря ми не може да
разпознае още нищо, но интуитивно чувствах, че ме наблюдава и знаеше коя съм.
Беше незабравимо чувство. Сега тя беше тук, дъщеря ми, която очаквах толкова
дълго, за която копнеех и която свекърва ми искаше на всяка цена да убие. Малката
беше още грозно изцапана, но за мен беше най-хубавото дете, което можех да си
представя.
Лекарят вдигна внимателно бебето, за да го прегледа. След като акушерката я
изми, претеглиха я и измериха ръста й.
— Тя е напълно здрава — каза акушерката в заключение.
Дъщеря ми тежеше 2250 грама и беше 45 см дълга. Поради преждевременното
раждане имаше поднормено тегло, но си мислех, че това щеше бързо да се промени.
Лекарят реши за по-сигурно да сложи детето ми в отделението за сукалчета за
няколко дни, където можеше да го наблюдава по-добре. В края на краищата бебето
се беше появило на бял свят един месец преждевременно.
В 2:00 часа, няма и два часа след началото на раждането, можех да се върна в
нормалното болнично легло. Чувствах се здрава като бик и исках да се разходя, но
лекарят не ми позволи. Акушерката ме добута до стаята ми. Когато се качих в
леглото си, съседката ми се събуди.
— Какво става? — попита тя сънено.
— Нищо особено — отвърнах аз подчертано спокойно. — Само родих дъщеря си.
Погледна ме невярващо. Акушерката каза, че съм била много смела и сега
трябвало да се наспя добре'.
Но бях твърде възбудена, за да заспя. Последният час се въртеше непрекъснато в
главата ми. Щом затворех очи, виждах лицето на моето малко момиченце. Беше ми
трудно да не телефонирам на майка. Често по- бутвах телефона пред мен, защото
исках едва сутринта да изненадам семейството си с радостната вест. В 5:00 часа най-
накрая не се сдържах повече. Майка отиде до апарата и когато чу гласа ми, попита
веднага какво става с усещането в корема.
— Вече го няма — отвърнах аз привидно спокойно.
— И тогава защо вдигаш посред нощ цялото семейство от леглото? — хвана ми се тя
сърдито на въдицата.
— О, нищо особено не е. Само където отново си станала баба.
Чух я как се разплака на другия край на слушалката. Тогава попита:
— Как си, понесе ли всичкв добре?
Не смееше да попита за детето.
— Аз съм добре и имам една здрава дъщеричка — обобщих аз събитията накратко.
Почувствах облекчението й. Майка се съвзе бързо отново.
— Как така никой не ми се обади? — попита тя с лек упрек в гласа.
— Всичко мина твърде бързо, а освен това исках да ви изненадам,
След като й разказах как безпроблемно е протекло всичко, тя едва повярва.
Тогава майка повика Брахим на телефона. Звучеше съвсем заспал, когато разбра
какво става.
— Стана баща! — ликувах аз на слушалката.
Той мълчеше и след кратка пауза продължих да го осведомявам. .
— Дъщеря е. *
Като чу това, Брахим намери отново думите си.
— Тогава ще носи името на майка ми, Сабрие — съобщи той съвсем категорично.
Не вярвах на ушите си: дори не попита как сме аз и детето, а че момиченцето ще
получи името на майка му, и без това го знаех. Мъжът ми често беше казвал, че
бебето трябва да се казва Сабрие, ако е момиче. Бях против: първо, защото името бе
много старомодно, и второ, защото беше на омразната ми свекърва, която в края на
краищата не остави нищо неопитано, за да убие това бебе. Но трябваше да се
примиря, защото нищо не можех да направя. Ако беше момче, то точно така
автоматично щеше да получи'името на бащата на Брахим, така бяха наредили
родителите му. Накрая се примирих. Обичах дъщеря си, дори и да се казваше
Сабрие. Името не можеше да промени това, че тя беше моя дъщеря, и при това
прелестно красива.
Този ден баща ми беше нощна смяна. След като си дойде вкъщи малко след 6:00
часа, и той разбра, че е станал дядо. Един час по-късно семейството ми беше в
болницата. Майка и Брахим дойдоха веднага в стаята ми. Не можеха да изчакат да не
дойдат с мен в отделението за сукалчетата, за да видят малката. През това време
татко остана в колата, защото се страхуваше от това, което го очакваше. Не можеше
да повярва, че дете, което е родено в осмия месец, беше здраво. И именно, защото в
Югославия се говореше, че седемме- сечните деца имат повече шансове да оживеят
откол- кото тези, които остават още един месец в корема на майка си. Аз самата бях
чувала същото често от сънародниците на родителите ми.
Брахим не говори много. Знаех, че предпочиташе да има момче, но когато видя
Сабрие за пръв път, очите му светнаха. Майка много се гордееше с малката, особено
я плениха сините й очи. Винаги се беше надявала, че собствените й деца ще имат
такива сини очи като нейните, но всички, с изключение на най-големия ми брат,
имаха кафяви очи.
— Може би ще има и руса коса — мислеше си майка. — Но дори и да наследи
черната ти коса, ще обичам много детето.
Детегледачката попита дали искам да накърмя дъщеря си. Аз кимнах и ние
отидохме в съседното помещение, което беше направено само за майки и бащи.
Майка изчака отвън, а Брахим влезе с мен. Когато сестрата ни остави сами за
момент, Брахим ме прегърна и каза:
— Много добре се справи.
Той хвана едното повито малко краче на дъщеря си.
— Изглежда много съсухрена, — констатира.
Усмихнах се облекчено и го допитах:
— Искаш ли да я вземеш на ръце?
, — В никакъв случай — отказа Брахим. — Твърде е
крехка за мен.
Сестрата ми показа как да положа Сабрие на гърдата си, за да я накърмя. Едва
бях сложила малката й устичка на зърното си и тя започна да суче жадно. Учудих се
как дребното пиеше от напращялата ми гръд. Кърменето предизвикваше
забележително чувство: от една страна беше хубаво, но от друга ме болеше. Сестрата
каза, че бързо ще свикна. По-късно Сабрие беше премерена, за да се определи колко е
изпила, и се оказа, че се е нахранила твърде малко. Във всеки случай сестрата не
беше доволна, но междувременно Сабрие заспа отново, а аз не исках да я будя.
На стълбището срещнахме татко. Майка беше във възторг от най-малката си
внучка и нямаше търпение да му покаже на татко, Брахим също не можеше да скрие
радостта си.
— Прилича много на майка ми — отбеляза той.
Без съмнение беше прав, защото тя всъщност беше
наследила нейния поглед и нейните черти на лицето. Тайно се надявах, че това ще се
промени.
Родителите ми и Брахим си тръгнаха скоро, защото татко беше мъртвоуморен от
нощната смяна. Върнах се в отделението за кърмачетата, за да нахраня пак Сабрие.
И този път малката дърпаше зърното ми силно, но явно имаше твърде малко мляко.
След като през този ден пропаднаха и следващите опити, аз съвсем се натъжих, но
сестрата ме увери, че това не е никакъв проблем. Тя щеше да приготви едно
шишенце с мляко на прах за детето. В действителност Сабрие изпи цялото шише, но
след това изглеждаше отново гладна.
— Днес много деца са на изкуствено хранене — ми каза сестрата.
Но откъде трябваше да взема пари за скъпата бебешка храна? Не можех да
обременя и с това родителите си. Когато обърнах внимание на Брахим за този
проблем, той ме успокои.
— Баща ти ще го уреди. Майка ти също иска само най-доброто за детето ни.
По-късно той отново говори с мама за това, а тя отново показа, че има златно
сърце. Тя заяви, че ще се справи, още един човек в къщата не бил проблем. Знаех, че
ще каже това и ще направи всичко, за да бъдем Брахим и аз, и малката доволни. В
действителност обаче, аз съвсем не го исках. Срамувах се, че продължавам да тежа
на татко на кесията, но тогава ми хрумна, че сега бих могла да си търся работа и да
изкарвам достатъчно пари, за да се справяме без помощ.
Бях разочарована от поведението на Брахим. Никога не молеше собствения си
баща за нещо, но използваше моя най-безсрамно. В Югославия много хора мислеха,
че сънародниците им в Германия са много богати, и мъжът ми допускаше същото за
татко, въпреки че трябваше да го знае по-добре. За условията в Косово собственият
му баща наистина беше заможен човек, но в същото време и скъперник. Никога не
би купил мляко за Сабрие, а камо ли бебешки дрешки. А пък баща ми се показа
много великодушен.
След една седмица трябваше да се прибирам вкъщи. Сабрие действително остана
първоначално в болницата, защото не беше покачила достатъчно теглото си, но
състоянието й се стабилизираше от ден на ден. Не след дълго щях да си я взема.
Татко ме караше всеки ден до болницата, а когато брат ми предложи да ме кара,
татко отказа. Искаше на всяка цена да отиде до болницата, за да провери малката си
внучка. Смешно ми беше, защото изобщо не го познавах като такъв.
Между другото татко беше уредил отпуската си и семейството ни плануваше да
пътува за Югославия. На Брахим му липсваха родителите, за това искаше да отиде
непременно. В мен пък всичко се възпротивяваше срещу завръщането в Косово.
Само мисълта за тиранията на свекърва ми разваляше удоволствието от тази
почивка. Освен това Сабрие беше още в болницата, а докторите не можеха да кажат
точно колко време
трябва да остане. С такова слабо кърмаче не можех да тръгвам на дълъг път. Но по
настояване на Брахим попитах детския лекар:
— Мога ли да рискувам да оставя бебето само в болницата по време на една
ваканция?
— Желаем Ви приятно пътуване — каза лекарят на отделението. — И си починете
добре. При.нас малката се намира в сигурни ръце.
Така вече нямах оправдание.
— Освен това Брахим е твой мъж. Когато иска да пътуваш с него за Югославия,
трябва да се подчиняваш — напомни ми татко, а аз с болка на сърцето се
покорих на волята му.
* * *

Така ние дойдохме в Косово. Едва бяхме пристигнали и Брахим поиска да отиде
при родителите си в съседната област. Татко беше капнал от дългото пътуване и
нямаше желание да го продължи, и когато Брахим каза, че може да отиде при
родителите си с такси, баща ми отказа. Не искаше да допусне семейството на
Брахим да си създаде лошо впечатление. Затова той ни откара в съседната
местност, въпреки че вече почти заспиваше на волана.
Свекърва ми посрещна сина си така, като че ли не го беше виждала от години.
— Колко ми липсваше, Брахим! Почти ми се разкъса сърцето, когато замина за
Германия. Добре дошъл вкъщи и се надявам, че ще останете възможно най-
дълго. ,
Едва бях съблякла якето си, когато вече ми нареди да приготвя яденето. В края
на краищата имаше много да обсъжда със сина си. Сабрие почна да го глези как- то
трябва: поднесе му чай и сладки, веднага му освободи място на канапето, че да си
отпочине от пътуването. Брахим се чувстваше явно доволен, тъй като всичко се
въртеше около него. Беше щастлив и го разбирах много добре, защото знаех от
собствения си горчив опит, колко трудна беше раздялата от семейството ми.
Изглежда никой не го интересуваше как бяхме аз и малката, която все още лежеше
в болницата в Германия. Никой не попита дали Сабрие е здрава и дали прилича на
майката на Брахим. Подозирах, че свекърва ми е прехвърлила омразата от мен
веднага върху дъщеря ми.
Най-накрая можех да си лягам. Бях уморена до смърт и единственото ми желание
беше да се излегна, но Брахим си беше наумил друго.
— Искам да спя с теб — съобщи той кратко и ясно.
— Още не може — отвърнах аз ужасена. — Все още ми тече кръв от раждането.
Но това го интересуваше твърде малко. Той просто се хвърли върху мен и попита
грубо:
— Знаеш ли всъщност откога не сме спали заедно?
Възражението ми, че не съм виновна, защото съм
била в болницата, не го впечатли.
— Сега ще си изпълниш задълженията като жена. И не се дръж така глупаво. Роди
дете и не умря, тогава едва ли членът ми ще те убие.
Разплаках се, а коремът много ме болеше, докато той ме изнасилваше. Колкото
повече нарастваха болките ми, толкова повече това го възбуждаше. Щеше ми се да
извикам на висок глас, но не трябваше, защото всички в къщата щяха да чуят плача
ми и да забележат какво става. Така аз понесох всичко хълцайки тихо.
Когато свърши най-накрая, Брахим се свлече от мен, обърна ми гръб и заспа
почти веднага. Продължавайки да плача, аз станах и се измих, след това легнах
отново. Бях напълно объркана и се питах какво беше променило така мъжа ми, че да
се нахвърли безчувствено върху собствената си жена. Изглеждаше преобразен, йо
може би това беше действителният му характер, който бе крил, докато живееше в
къщата на родителите ми. Не предчувствах нищо добро за бъдещето ни.
По някое време заспах изтощена и потисната.
На следващата сутрин силен вик ме изтръгна от кошмарите ми.
— Мислиш, че си при родителите си и можеш да спиш до обяд! .
Беше свекърва ми и отдавна ми бе станало ясно, че изобщо не се е променила.
Беше си останала същата ламя като по-рано. С все още зачервени от плач очи аз
погледнах будилника. Беше точно седем часа. Само едно нещо ме обнадеждаваше да
изтърпя подлостите на тази жена: след три седмици щяхме да се върнем в Германия
и тогава всичко щеше да се оправи. Когато се облякох и отидох в кухнята, свекърва
ми ме изгледа с лоши очи. Ако погледа можеше да убива, в този момент щях да съм
мъртва. Тя беше омразата в човешки образ, когато й сервирах чая. •
Брахим също се беше събудил от крясъка й и попита какво става, при което
Сабрие изгълча:
— Твоята мързелива повлекана спа до Сега. Събудих се, но чаят още не беше готов.
Брахим се обърна към мен и изрева със зачервено лице: .
— Тук не си на почивка. Може би трябва да те будя, за да си вършиш работата.
Възразих плахо, че винаги съм ставала рано. Само снощи не ме бе оставил да спя.
Едва бях довършила изречението, когато той замахна широко и ме удари силно с
дланта си по лицето. ^
— Това не е мой проблем, затваряй си устата! — изрева Брахим, преди да отиде в
съседната стая.
— Имам добър син — заключи свекърва ми, усмихна се доволно и също пое пътя си.
Рухнах напълно. Разтърсвана от истеричен плач, аз мислех за съдбата си. С какво
бях заслужила тази жестокост? Мъжът ми вече дори ме биеше, изнасилваше ме, а аз
нямах изобщо никакви права. Той се отнасяше
с мен като с боклук. Питах се дали действително само обичаите на Косово караха
Брахим да се държи така безсърдечно или се дължеше на характера му. Може би
само твърдеше, че ме обича, докато в действителност не искаше нищо повече освен
секс. Но нали бях станала негова жена доброволно, сега не ми оставаше нищо друго
освен да живея с мъжа си. Нямаше възможност за бягство от този брак, защото
чувството за чест, което владееше живота в семейството ни, правеше раздялата
невъзможна.
По-късно, когато всички бяха излезли от къщата, срещнах лелята на Брахим. Тя
беше чула вика и попита какво се е случило. Разказах й всичко и тя каза, че е било
по-добре да остана в Германия при детето си.
— Трябваше да помислиш какво те чака тук. Не трябваше да допускаш да те върнат
в семейството на Брахим.
Прозвуча като свещена клетва, когато я уверих:
— Това определено е последният път, когато ме влачат в Югославия.
Без съмнение това по-скоро беше отчаяно желание, отколкото мое твърдо
убеждение.
Вечерта Брахим дойде и се опита да оправдае поведението си.
— Знаеш, че те обичам — зауспокоява ме той. Но аз не бях уверена.
— Казваш го, но не ми го показваш — отвърнах аз.
— Бях длъжен да постъпя така — обясни Брахим. —
От мен се изисква строгост. .
Тогава той ме прегърна и аз се отпуснах изтощена. Заспах с глава на гърдите му.
Сутринта.станах съвсем на време, сварих чай и свърших друга домашна работа.
Когато свекърва ми се събуди, й сервирах закуската, както искаше. Изглежда беше
доволна и попита дали нося снимки на внучката й. Аз кимнах и ги донесох. Тя
разгледа снимките на Сабрие без един мускул на лицето й да трепне. '
— Сега очаквам да родивд син — каза тя така категорично, като че ли имах влияние
над пола на бъдещите си депа.
— Синът ще носи името на мъжа ми — определи тя освен това.
Мълчах, но си мислех, че тази работа доста ще почака. Първо исках да започна
работа в Германия, за да мога най-накрая да се оженя за мъжа си. След това, което
ми беше известно, трябваше да му родя продължител на рода. Съвсем не бях се
отказала от надеждата, че свекърва ми все някога ще се примири с неизбежното и ще
ме приеме за своя снаха. В края на краищата беше приела и Фатиме. Отначало с
етърва ми се беше случило същото като с мен, но междувременно нещата утихнали
до едно любезно отношение между двете. Тъй като неотдавна бе родила за пръв път,
тя трябваше да спи много и да се грижи единствено за детето. От другата домашна
работа беше освободена.
За мен обаче не се промени нищо. Трябваше да работя като животно, а другите от
семейството само ме наблюдаваха. В продължение на три седмици те се държаха с
мен като с робиня. Чувствах се оскърбена и унизена, но мислех, че е обичайно в
родината на родителите ми. Понасях всичко, без да се бунтувам, защото времето на
отпътуването ни не беше далеч.
***
Междувременно от Будва дойде сестра ми Мевлид със семейството си на гости на
родителите ми. Свекърва ми дойде с нас до семейството ми в съседната област,
където отново се промени изведнъж. В присъствието на родителите ми играеше
ролята на Дружелюбната. Тази жена явно имаше способността да променя нрава си
според ситуацията както хамелеонът цвета си. Мевлид, която по-рано беше
прелестно момиче, изглеждаше много зле. Bqpie отслабнала много, а скулите й бяха
изпъкнали силно. Очевидно също беше бита, защото на
лявото око имаше голяма „теменужка”. Макар да беше очевидно за всеки, че
Мевлид е била малтретирана, никой не попита кой го е сторил. Боят беше тема
табу, която не трябваше да се засяга. Ако мъжът й я е бил, независимо за какво,
тогава тя наистина си го е заслужила, беше убеждението на всички гости. Знаех, че
се отнасяха лошо с нея в новото й семейство и я попитах без заобиколки за синьото
петно. Майка се смрази, когато подхванах темата в присъствието на всички жени,
но Мевлид отговори точно така, както бях очаквала:
— Ударих се в гардероба.
Всички роднини, които живееха наблизо, бяха дошли в къщата на родителите
ми. Мъжете седяха в едно помещение, а жените в друго. По-късно Мевлид ми показа
малката си дъщеря Дешире. Сега беше на шест месеца и хубава като майка си,
преди да бъде омъжена в Югославия. Дешире имаше същите правилни черти на
лицето като сестра ми и същите приветливи очи. Мевлид винаги беше искала
името Дешире. Предположих, че са й дали сама да го избере и й завиждах. Но в
действителност свекър й определил името. Изглежда й беше много зле и затова я
повиках с мен до тоалетната, за да можем да си поговорим на четири очи. Но
разговорът ни не се състоя, защото винаги при нас оставаше някой от семейството.
Много се страхуваха, че Мевлид ще ме осведоми колко зле се отнасят с нея в
семейството й.
Когато понечихме да излезем от стаята, сестра ми . залитна. Лицето й съвсем
пребледня и тя се подпря на стената, преди да рухне. Всички се втурнаха да й
помогнат, а татко я занесе до колата си и я заведе на лекар. След почти два часа
двамата се върнаха. На сестра ми явно й беше по-добре. Татко й нареди да седне при
жените, след това отиде в съседната стая при мъжете. Попитах Мевлид какво се беше
случило, но тя само поклати глава, погледна към земята и млъкна.

7. Любов и брак в Косово


97
Тогава чух баща ми да вика, нещо, на което не бях свикнала. Отначало
разбрахме, че гневът му някакси е свързан с Мевлид, но тогава стана ясно за какво
беше. Баща ми изрева:
— Няма да допусна да пребият дъщеря ми!
Свекърът на Мевлид възрази:
— Случвало се е неведнъж да посинее окото на някоя жена.
Тогава баща ми се разбесня, защото обичаше децата си, и когато някое биваше
изтезавано несправедливо, той страдаше с него.
— Дъщеря ми ще се върне с мен в Германия. При вас тя няма повече работа! —
извика той.
Учудих се на татко, защото досега не бях го виждала такъв. Освен това мислех,
че както за всички останали в Косово, така и за него беше съвсем нормално да се
бият жените. Майка ме беше учила, че мъжете трябва да бият жените си, ако
вършат нещо нередно. Един баща не трябваше да вижда, че дъщеря му има следи от
малтретирането по цялото тяло, защото той е избрал този мъж. Междувременно
татко беше разбрал още нещо. Явно Мевлид го беше осведомила на връщане от
лекаря, че мъжът й е издирван от полицията заради побой и трябва да влезе в
затвора. Припадъкът й бил на нервна почва и това не се случвало за пръв път. В
Будва я третирали като животно. Не можела да говори с никого, заключвали я в
къщата и държали пердетата спуснати, така че живеела в полутъмнина. Това и
многократният бой от мъжа й я изтощили физически. Наистина често ми беше
писала, но в писмата си не беше признала нищо за това. Татко също разбра едва
днес за страданията на дъщеря си и беснееше като луд.
Свекърът на Мевлид отново повдигна глас:
— Ако искаш да вземеш дъщеря си в Германия, синът ми ще получи своята плът и
кръв.
С това той имаше предвид малката Дешире. В случай на развод, децата винаги
отиваха при бащата, защото в Косово се казваше, че като негова плът и кръв,
те му принадлежат. Полазиха ме ледени тръпки по гърба. Баща ми отговори с
непоколебим глас:
— Така да бъде — с което той определи, че детето на Мевлид остава при баща си,
докато тя самата трябваше да отпътува за Германия.
Сестра ми седеше мълчаливо до мен и не трепна. Майка избухна в сълзи, също
както и свекърва ми. Мама извика:
— Не можете да направите това. Детето трябва да остане при майка си!
Но татко й изсъска:
— Затваряй си устата!
Свекърът и свекървата на Мевлид взеха Дешире и напуснаха къщата. Всички
плачеха, дори татко се отдаде без задръжки на чувствата си и се разхълца като дете.
Тази вечер всички останахме при родителите ми, дори свекърва ми. Тя искаше да
утеши мама и с това показа още една изненадваща страна на своята непроницаема
личност.
Вечерта татко събра около себе си няколко опитни мъже. Според обичая в
Косово, тези мъже трябваше да кажат дали беше постъпил правилно или не. Те
определиха, че е прав, но добавиха, че тази раздяла все още не е официалният развод.
Татко избухна отново в сълзи, защото почти щеше да му се пръсне сърцето, че трябва
да раздели дъщеря си от детето й. Той попита Мевлид за мнението й:
— Ще уважа решението ти — каза сестра ми. Така се потвърди, че Мевлид ще дойде
с нас в Германия.
На следващия ден се върнахме отново при семейството на Брахим. Преживяното
не ми излизаше от ума. Може би нямаше да ме впечатли толкова много, ако не бях
видяла детето на Мевлид. Ужасно съжалявах сестра си. Собствената ми дъщеря ми
липсваше още отсега, въпреки че изобщо не е била вкъщи, но Мевлид беше живяла
вече половин година с малката си дъщеричка. Колко ужасна щеше да е за нея
раздялата първоначално.
Тя не го показваше, защо не искаше татко да я види какво чувства, но вътрешно
изживяваше адски мъки.
Говорихме много за съдбата на сестра ми, която никога нямаше да види дъщеря
си отново. Според развода в Косово, майката нямаше право на посещение, а
семействата избягваха всякаква среща. Свекърва ми показа голямо съжаление към
Мевлид, но в действителност тя стоеше напълно зад това правило. Но тези
убеждения ги запазих за себе си. Единствено ме крепеше надеждата, че скоро ще се
върна в Германия и ще мога най-накрая да взема дъщеря си вкъщи. Дните
отминаваха бързо. Брахим се оживи видимо през тези седмици. В Германия той
изобщо нямаше приятели и затова използваше всяка минута в Косово, за да се
срещне с познати, и аз го разбирах.
Засега се радваше също да се върне в Германия. Но малко преди отпътуването ми
съобщи решението си:
-^ Засега ще остана тук, а ти ще тръгнеш сама с родителите си за Германия. Там
ще търсиш работа и ко- гато намериш и за мен място, аз ще дойда и ще си взема
собствено жилище.
Стана ми ясно. В къщата на родителите ми той се чувстваше твърде ограничен,
нуждаеше се от свободата си. Все пак бях щастлива, че Брахим не искаше да остане
задълго в Югославия, защото това за мен щеше да има ужасни последици, да
изживея и да страдам остатъка от живота си под надзора на свекърва си. Така аз
отпътувах сама с родителите си и Мевлид за Айфел.
***
В Германия татко ме заведе веднага в болницата. Там малката ми дъщеричка
лежеше и спеше дълбоко и крепко. Бузките й се бяха закръглили и беше станала
розова. Не исках да я будя и седнах до нея, за да я погледам как спи и просто да
послушам дишането й.
— Всички обикнахме малката — каза лекарят, който се беше промъкнал
незабелязано отзад. — Ще ни липсва.
— Значи ли това, че мога да я взема? — попитах аз невярваща, но вътрешно
ликуваща, а той кимна. Сабрие се беше развила добре и междувременно имаше
почти нормално тегло.
— Напълно е здрава — каза лекарят и се усмихна.
Татко беше вън от себе си от радост и едва изтрайва-
ше да занесе малката вкъщи. Разбира се, първо трябваше да се върнем още веднъж
без Сабрие, за да донесем някои бебешки неща. Когато загъвах вкъщи дребните
ританки и якенцето, които майка беше купила, забелязах, че сестра ми стоеше тъжна
в единия ъгъл на стаята и ме наблюдаваше. На Мевлид и липсваше много детето й.
Затова я помолих да доведе с татко Сабрие от болницата. Лекарите вече познаваха
татко, така че нямаше да е проблем, ако не бях там. След първоначално колебание
тя се съгласи.
Докато Мевлид и татко бяха на път, аз затоплих стаята, защото на дъщеря ми
трябваше да й е добре стоплен домът при пристигането й. Майка ми помогна.
— Би било много добре, ако Мевлид може да поеме част от грижите за Сабрие. Може
би тогава ще преживее по-лесно загубата на собствената си дъщеря — каза мама
замислено.
Аз се съгласих с нея, макар да бях сигурна, че въпреки това сестра ми ще страда
още много дълго.
Едва дочаках пристигането на малката ми дъщеричка. Тичах напрегната до
балкона и поглеждах към улицата. Непосредствено до къщата ни се намираше
ресторант с голяма клиентела. Съдържателят, г-н Ма- йер, излезе от кръчмата и
видя, че се разхождах насам- натам по балкона.
—■ Как е бебето? — осведоми се той и се зарадва, че този ден малката ще излезе
от болницата.
— Живееш ли всъщност още при родителите си или междувременно имаш собствено
жилище? — попита той.
От години го познавах като добродушен човек.
— Естествено, страшно много искам собствено жилище, но за него се нуждая от пари
и работа, — отговорих аз.
— Как ще се справиш и с работа, и с малко дете? — попита Майер. — Вече не е така
лесно. Детето има нужда от теб, не може да те няма целия ден. — Освен това си
още твърде млада, никой няма да те наеме. Защо не опиташ да получиш помощ от
социалното ведомство.
. Описах му разочарованието си от местната социална служба, където
недружелюбната дама се отнесе така нелюбезно с мен, но г-н Майер беше. все пак
напълно уверен.
— Аз щях да опитам още веднъж. Сега детето е родено, а с това всичко се е
променило. На тебе определено ти се полага социална помощ. Освен това —
продължи той, — може би и аз мога да ти помогна. Слез за малко долу, за да ти
покажа нещо.
Осведомих майка и отидох до съседната къща. Интересно ми беше какво ще ми
покаже, защото в края на краищата в моето положение можех да използвам добре
всеки вид помощ. Той ми се усмихна дружелюбно и влезе пред мен мълчаливо в
къщата. В коридора се спря и посочи една стая.
— Харесва ли ти това помещение? — попита г-н Майер.
Не разбрах защо ме питаше, но кимнах, а той ми посочи друго помещение и
повтори въпроса, а аз отново кимнах.
— Защо питате това? — попитах аз, а той отговори:
— Може да имаш тази стая. Ако искаш можеш да живееш с детето си тук. Трябва
още малко да се ремонтира и тогава можете да се нанесете.
Досега той беше използвал тези помещения като склад за хранителни продукти,
но за в бъдеще не му трябваха.
Нямах думи. Той знаеше в какво финансово положение бях и въпреки всичко
искаше да ми даде жилището. Това бяха малки помещения, спалнята беше на първия
етаж и трябваше да тичам през коридора до тоалетната. Душът трябваше да го
делим с Майер, но жилището предлагаше достатъчно място за мен и Саб- рие, а също
и Брахим можеше да живее в него. Не беше комфортно, но това бяха първите ми
собствени четири стени. Бях прещастлива.
След като ми беше показал всичко, г-н Майер попита още веднъж дали искам
жилището. Вместо отговор му се хвърлих на врата. Той се радваше с мен. Тогава се
осведомих за наема.
— Не мисли за това. Четиристотинте марки определено ще ги плати социалното
ведомство — помисли той.
Помещенията се отопляваха с нафта и имаше топла вода. Това го нямаше при
родителите ми и бях много благодарна за предложението.
Тогава майка дойде забързана, за да ми каже, че дъщеричката ми е пристигнала.
Г-н Майер й разказа веднага за офертата си и тя остана като мен приятно
изненадана. Уговорихме се, че ще отида още на следващия ден до „Каритас”, за
да'попитам как бих могла да получа социална помощ за малкото си семейство.
Майка благодари многократно на г-н Майер за великодушното предложение.
Вкъщи виДях, че татко и Мевлид бяха купили за малката ми Сабрие всичко,
необходимо за гледане на бебе. Те бяха помислили както за пелени за еднократна
употреба, така и за крем, пудра и бебешки дрешки. Мевлид смени пелените на
Сабрие, а след това стопли едно ши- шейце с бебешка храна. Когато млякото имаше
необходимата температура, тя ми подаде детето.
— Така, сега можеш да нахраниш Сабрие.
Но сърцето не ми даваше, защото чувствах, че й действа добре да държи Сабрие.
— Вземи я ти — казах аз и поставих нежно малката в ръцете на сестра си.
В ,ДСаритас” референтката се отнесе с мен отново много дружелюбно. Тя ме
насърчи да отида до градското управление и там да се явя в социалната служба.
Щеше да обясни по телефона предварително за какво отивам. Госпожата в
социалното ведомство ми зададе много въпроси:
— Работите ли? Колко изкарва баща ви? — и от този род.
След това ми даде един куп бланки, които трябваше да попълня с родителите си
и бъдещия си наемодател. От това заключих, че този път наистина ще получа помощ.
Някакси, твърде подчертано дружелюбно, госпожата зад бюрото каза с нежен глас:
— Няма да ви се дадат особено много пари, но за вас трябва да стигнат.
Вкъщи попълнихме веднага молбите. Всички се радваха с мен. Майка беше
щастлива, че новото ми жилище беше непосредствено до нейното. Така тя можеше да
ми помага, ако имах проблеми с малката. На следващия ден занесох попълнените
заявления в социалната служба и референтката ми съобщи, че ще получавам
месечно около 1000 марки помощ. Това беше повече от достатъчно, още повече, че не
след дълго щях да получавам детски. Тъй като г-н Майер беше попълнил за дата на
нанасяне „веднага”, получих парите за наема още преди да се прибера вкъщи.
Понеже бях в кметството, се регистрирах веднага на новия си адрес: „Хюнер- вер
10”.
Трябваше да си набавя спешно мебели, защото освен няколко лични дреболии
нямах нищо друго. Най- малкият ми брат Мехмед имаше познат, който тъкмо
разчистваше дома си, и ме посъветва да отида с татко при този човек. Преди това
исках да осведомя г-н
Майер, че вече официално съм регистрирана в къщата му. Междувременно той беше
поставил някои мебели, които нямаше да използва. Ако имах нужда от нещата, щял
да ми ги подари, обясни ми наемодателят дружелюбно. В хола имаше стара
гарнитура, в спалнята едно легло и един шкаф, а г-н Майер беше помислил дори за
бебето. Беше извадил едно голямо чекмедже от един шкаф, а жена му беше ушила
подходящи „чаршафи”. Тази люлка беше в действителност първото ле- гълце на
Сабрие. Всички мебели влязоха в употреба и отчасти временно, но бях прещастлива,
защото сега липсваха всъщност само кухненското обзавеждане, хол- на маса и
съдове, за да има първият ми дом всичко. Отидох с татко до разпродажбата, откъдето
той ми купи липсващите неща. Така аз събрах обзавеждането си.
Брахим вече можеше да дойде. Той още не знаеше абсолютно нищо от най-новата
развръзка, защото не се беше обаждал. Татко позвъни на негови познати и поръча да
му предадат да се обади спешно в Айфел. Не измина много време и той се обади.
— Имаме жилище — ликувах аз. — Можеш да се върнеш веднага и да се нанесеш.
Тогава му разказах всичко подробно по ред и той се зарадва.
— Сега желанията ни ще се изпълнят. Идвам възможно най-бързо.
Всичко изглеждаше, че ще е добре и аз щях да мога да водя нормален живот като
съученичките си и всички други млади момичета и жени, които познавах в
Германия. Имах малката си дъщеричка, жилище, пари, а мъжът ми щеше да дойде
скоро при нас.

***
Няколко седмици след като се бях пренесла, дойде писмо от младежката служба:
трябваше да се явя при тях. Един от клоновете й се намираше в кметството на града
ни и още на следващия ден отидох там, защото бях
любопитна, какво искаше службата от мен. Не очаквах нищо добро, но опасенията
ми надминаха всичко.
— Вие сте все отце непълнолетна. Затова трябва да поверите малката на закрилата
на службата за младежта, докато навършите 1В години — ми каза рефе- рентката.
— Още сте твърде млада, за да възпитавате дете. Така е по закон.
Бях едва на 17 години, а те искаха да ми отнемат детето за една година. Сабрие
трябваше да бъде настанена в приют! Нямаше да го допусна при абсолютно никакви
обстоятелства.
— Дъщеря ми няма да отиде дори и за един ден в приют — протестирах аз енергично.
Втурнах се към вкъщи разярена от гняв, там разказах развълнувано на татко
всичко. Той се върна с мен до службата за младежи и обясни на референтката със
спокоен тон:
— Югославските момичета се възпитават различно от немските. Те узряват много
по-отрано.
Аргументът не учуди жената, но тя посочи на татко възможен изход.
— Ако поемете настойничеството на Сабрие за една година, тогава малката няма да
отиде в приют. Тогава практически вие ще сте баща и на Сабрие.
По-късно можеше всичко да се направи обратно. Татко помогна отново. Той
скочи, без да се колебае, застъпи се като настойник и Сабрие остана при мен.
Едва се разреши този проблем и ни се стовари следващият. Брахим се обади, че
баща му бил болен и трябвало да поеме продажбата на вехториите на пазара, защото
братята му отказвали да вършат тази работа. Можел да дойде в Айфел едва когато
баща му оздравее. На татко не му допадна това, но от друга страна подчерта, че би
бил горд, ако той самият имал синове, които се грижат така за родителите си.
Решението на Брахим не ми причини отново друго освен яд. Досега не спях в новото
си жилище, а както преди в къщата на родителите ми. В квартирата под наем не
можех да живея сама, защото роднините щяха да се скъсат да приказват. Сама жена:
това не може да бъде при нас. Сама да решава и да си прави каквото поиска. Това би
било скандал, а аз не можех да причиня такова нещо на родителите си, така че спях
при тях. Опасявах се, че Бра- хим няма да си промени поведението и ще прекарва по-
вечето време в Югославия, както му харесваше, което щеше да ме доведе до една
непоносимо положение.
Два месеца бях отново сама в Айфел. Една сутрин на закуска татко ми съобщи
внезапно:
— Трябва да отидеш при мъжа си. Вдруги ден братовчед ти ще пътува с влак за
Югославия, така че можеш да тръгнеш и ти със Сабрие.
Аз отвърнах:
— Ако мъжът ми иска да ме види, да дойде при мен. Не искам да съм при свекърва
ми повече.
Но всичките аргументи не помогнаха, защото татко вече беше решил така.
— Не е добре една жена да бъде разделена с мъжа си толкова дълго. Освен това
семейството на Брахим ще се радва да види детето най-накрая — каза той, а аз
трябваше да се подчиня.
От друга страна също се радвах, че ще се видя с мъжа си. Чувствах липсата му
въпреки раните, които ми беше причинил. С татко подсигурихме запас от мляко на
прах за пътуването, защото никъде в Косово не можеше да се купи такава бебешка
храна.
***
Свекър ми ни взе от влака, след като татко го беше осведомил по телефона за
пристигането ни. Бащата на Брахим се зарадва много на Сабрие. Нали познаваше
внучката си само от снимките си. Той я взе в ръце и я целуна, хареса я, което ме
изпълни с гордост.
Едва пристигнахме в къщата, и започнаха да предават дъщеря ми един другиму
и всички я намираха за очарователна. Те я прегръщаха и я целуваха и дори свекърва
мн си показа добрата страна. Беше по-дружелюб- на към мен отпреди и за пръв път в
тази къща имах усещането, че се държат с мен нормално. Вечерта братовчед ми си
тръгна за вкъщи. Дотогава изобщо не бях видяла Брахим, въпреки че той естествено
знаеше, че жена му и дъщеря му ще дойдат този ден след дълга раздяла. Въпреки
това той беше излязъл с приятели и когато си легнах, него все още го нямаше. По
някое време през нощта се събудих. Брахим беше влязъл в стаята и ме бе докоснал.
— Радвам се, че сте тук с малката — прошепна той. — Баща ми е на път да се оправи
и скоро можем да заминем отново за Германия.
Досега не бях забелязала признаци за каквато и да е болест на свекър ми. Но не
казах нищо за това, нещо повече осведомих го за жилището и проблемите ми с
ведомството за младежта. Брахим се зарадва, че бях оправила всичко. Изглежда се
радваше на новото жилище.
— Едва ще дочакам да го видя — увери ме той.
На другата сутрин ми стана ясно, че свекърва ми
изобщо не се е променила. Предния ден може би беше така любезна с мен, защото
братовчед ми беше още тук. Сега Сабрие отново ме командваше да свърша това и
онова. Отвърнах, че първо трябва да изкъпя Сабрие, защото пелените й бяха мокри.
— Това можеш и по-късно да го направиш, първо си свърши работата! — изруга тя.
ч
Брахим каза, че е права, и изглежда му беше все едно колко дълго ще лежи
малката в мокрите пелени. Главното беше, че той не трябваше да противоречи на
U
майка си.
След като си свърших работата, исках най-сетне да изкъпя Сабрие. Това най-
често преди го правеше майка ми и сега се чувствах несигурна. Затова помолих
свекърва ми да ми покаже как да изкъпя бебето.
— На мен също никой не ми е показвал. Гледай да го свършиш сама — отвърна тя.
С времето аз се примирявах все по-често с машинациите на свекърва си и
безсърдечието на Брахим, В края на краищата имах Сабрие, единствена и всичко за
мен, и надеждата, че ще отпътувам скоро за Германия.
Дните отминаваха. Една вечер милвах малката и забелязах, че главата й е много
топла. Тъй като нямах представа от бебешки болести, помолих свекърва ми да
погледне Сабрие. Тя положи дългите си пръсти на челото на малката и каза:
— Глупости, само си въобразяваш, малката е добре.
Аз отвърнах:
— Мисля, че главичката й е съвсем топла, а тя изглежда болна.
Майката на Брахим ми се скара:
— След като и без това знаеш всичко по-добре, изобщо няма нужда да ме питаш.
Свекър ми беше чул гълченето й и се поинтересува какво става.
— Тогава просто донеси термометъра, за да се определи какво й е на Сабрие —
посъветва той, след като беше разбрал причината за врявата.
Малко след това се уплаших: Сабрие имаше 41 градуса температура и се опасявах
за живота й. Изпаднах в паника, но свекърва ми забрани категорично малката да се
води на лекар, въпреки горещите ми молби. Вместо това ми даде таблетки за
температура за възрастни.
— Това, което помага на мен няма да навреди на детето — заяви тя.
Стиснах зъби, защото всяка следваща дума щеше да доведе до ново каране. По-
късно направи студени компреси на дъщеря ми и си легна. Но температурата не
спадна. Малката я изби пот и плачеше непрекъснато. Заплаках от отчаяние: аз бях
нейната майка, но не можех да й помогна, защото трябваше да се подчинявам и да
мълча. Това беше един от първите моменти, в които наистина мразех живота в тази
среда. Нямаше нищо по-заветно от това да съм германка.
Когато Брахим дойде най-накрая, аз избухнах. Взех да му крещя — всичко ми
беше все едно.
— Дъщеря ти ще умре ако не отиде на лекар веднага, но на цялата ти рода й е все
тая. Ще я заведа на лекар и никой няма да ме спре!
— Не викай така — каза Брахим. — Трябваше да попиташ майка ми за съвет.
— Тя знае много добре и въпреки това си легна — отвърнах аз ядосано.
Той замълча слисан за момент и почувствах, че беше разочарован от майка си.
Брахим погледна към плачещата Сабрие и очите му се навлажниха. Тогава отидохме
при лекаря, без да питаме никого.
Докторът прегледа детето и ни обясни, че не е толкова зле. Малката е настинала
само и ще й бие инжекция, след което тя бързо ще се оправи. Камък ми падна от
сърцето. На път за вкъщи Брахим се сети за реакцията на майка си:
— Определено няма да й се хареса, че сме излезли без съгласието й.
Избухнах:
— Ти си идиот — нахвърлих се аз. — Детето ти е тежко болно, а ти не питаш нищо
друго, освен какво ще каже майка ти. Трябва да си сляп, щом като не виждаш
колко зле се отнася с детето ти, но тъй като никога не си вкъщи, не можеше и да
го знаеш.
И тъй като бях разгневена, аз го упрекнах за всичко възможно. Накарах се с
цялата мъка на сърцето си: как подло се отнасяше майка му с мен и че мразеше
детето му, а също и че той самият в това семейство е само работното животно, което
всеки използва. Брат му, продължих аз, е любимецът на майка му, а той глупакът,
върши цялата работа. Завърших с думите:
— Ако не ме искаш повече, тогава ме остави да си отида вкъщи при родителите ми.
Но това не впечатли Брахим.
— Обичам те — промълви отново той по някое време. — Но съм длъжен да се държа
така, както подобава на един мъж.
Противопоставих му се с това, че брат му и братята ми се държаха по съвсем друг
начин с жените си. Отговорът му дойде като изстрел от пистолет:
— Всеки знае, че брат ми е поплювко. Не искам хората да мислят и за мен така. .
Това, че го считаха за истински мъж, означаваше твърде много за Брахим, защото
беше възпитан така.
Когато пристигнахме в къщата, майка му вече ни чакаше на вратата. Изгледа ме
и нахока сина си:
— Мислех, че имам добър син, но вероятно съм бъркала. Жена ти съвсем ти е взела
ума.
Минах покрай нея към стаята си, защото ако бях останала, със сигурност щях да
изгубя напълно самообладание.
От стаята чух, че продължава да вика. Брахим плахо се опита да й се
противопостави, но срещу майка си беше без шансове. Накрая тя приключи
караницата с изречението:
— Дори малката да беше умряла, ти не трябваше да ходиш до лекаря без
разрешението ми.
Брахим, това мамино синченце, се разкая:
— Права си, никога няма да се повтори.
След това чух стъпките на Брахим към стаята ми и не предчувствах нищо добро.
Нямаше смисъл да се карам с него повече, защото виждах гнева му, и щеше да ме
пребие на място. Той легна и скоро задряма, докато аз лежах още дълго време будна.
Сабрие спеше дълбоко и крепко и ясно си личеше, че й е по-добре. Беше ми все едно
какво мисли свекърва ми: главното бе, че малката е отново здрава. Бях изморена, но
вече беше 5 часа — време за ставане. Докато майката на Брахим се събудеше,
трябваше да съм си свършила работата. Не ми промълви и дума, въпреки че
разказваше на всеки, какво се е случило според нея през нощта. Вярвах, че повечето
ме разбират. Но въпреки това само пътят към вкъщи в Германия можеше да ме
спаси от безкрайната омраза на свекърва ми.
За моя голяма изненада, малко преди отпътуването ми разбрах, че семейството
на Брахим правеше нечисти сделки.
Сергията, на която продаваха всякакви боклуци, беше всъщност само
второстепенна дейност. Свекър ми изкарваше много пари от нелегална търговия с
валута. Пътуваше до съседните страни и купуваше долари и марки, които
пренасяше контрабандно през границата в Югославия. Там продаваше валутата
със зашеметяваща печалба на сънародниците си. Тогава наблюдавах само отстрани
забранената странична дейност, но по- късно тази информация стана решаващото
ми оръжие, когато можех и трябваше да го използвам срещу семейството.
***
у . .•
Татко ни взе от гарата в Кьолн и страшно се радваше да види внучката си отново.
Брахим едва изтрайваше да види новото си жилище, след като бяхме напуснали
отново Балканите. Мъжът ми беше във възторг от стаите ни. Според немските
критерии те бяха по-скоро непретенциозни, но в сравнение с положението в Косово
ни изглеждаха вече наистина значителни.
В къщата на родителите си забелязах липсата на сестра ми Мевлид. Майка ми
разказа, че татко я изпратил отново при мъжа й в Будва.
— Не можехме да гледаме повече как страда — каза майка. — Мъжът й звънеше
на всеки пет минути и я молеше за извинение. Никога вече нямало да я удари.
Когато пусна малката Дешире да плаче на телефона, татко върна Мевлид при мъжа
й.
Мевлид имаше шанса да започне нов живот, мислех си аз, но пропусна тази
възможност. Дано не се разкайва горчиво някой ден за това. От друга страна
разбирах, че искаше да е до дъщеря си.
Службата за чужденци попитахме дали Брахим може да получи разрешително за
престой. Потвърдиха ни,
че това вече е възможно, но трябваше да сме женени и аз да докажа, че работя.
Изключваше се граждански брак в Германия, защото бях още твърде малка за това.
В Югославия разбира се сватбата нямаше да е проблем, понеже там това си беше чисто
формален акт, но досаден за описване, което засягаше предимно властите.
Гражданското бракосъчетание не влияеше по никакъв начин за валидността на
брака.
— Бихте могли да се върнете за Коледа в Югославия, за да се ожените там —
предложи татко. — След това ще оправите трудностите си с немските власти много
по-лесно.
Това беше така, но на мен ми беше дошло до гуша от Югославия и свекърва ми.
От друга страна обаче нямаше друг начин да се набави бързо разрешително за
престой на Брахим.
До Коледа животът ни течеше съвсем спокойно. Чувствахме се добре в новото си
жилище. Малката беше добре, растеше и се развиваше чудесно, усмихваше се и дори
можеше вече да лази. Свекърът и свекървата на наемодателката ми също я бяха
обикнали. Когато трябваше да излезем на пазар, с удоволствие пазеха Сабрие. Майка
идваше всеки ден, за да види дали всичко е наред. Финансово бяхме също добре:
социалната ми помощ идваше навреме, освен това имаше детски и добавки за
възпитание и това покриваше напълно скромните ни нужди.
* * *'

Коледа наближаваше и цялото семейство опаковаше куфарите, за да отпътуваме


заедно за Косово. С Брахим бяхме купили подаръци за семейството му. Родителите
му знаеха, че имаме пари, и очакваха големи подаръци от нас. Брахим без съмнение
беше попрекалил с покупките и се издокара със съвсем нови неща. Можехме да
пътуваме в колата на брат ми Орхан, която Брахим така натъпка с нашите пакети,
че едва остана място за не
щата на Орхан. По време на пътуването никога не беше скучно, защото брат ми
постоянно разказваше вицове и вършеше детинщини.
В Югославия ни изненада снежна буря. Беше напълно невъзможно да
продължим: навсякъде се трупаха снежни преспи, а при това святкаше и гърмеше.
Такава снежна буря не бях преживявала дотогава. Орхан и баща ми бяха
единодушни, че при това време е по-добре да пренощуваме в хотел. Брахим беше
против, защото искаше да стигне възможно най-бързо при родителите си, но накрая
татко се наложи. Не можехме да останем в колите, защото беше ужасно студено. Така
брат ми плати нощувката в хотела, а на следващата сутрин пътищата бяха отново
проходими. Когато пристигнахме в къщата на родителите ми в Косово късно
вечерта, всички бяха напълно изтощени. Татко предложи благоразумно с Брахим да
спим тази вечер при тях. На другата сутрин той щеше да ни заведе при свекър ми и
свекърва ми. Но Брахим настоя брат ми да ни откара още същата вечер. В края на
краищата Орхан отстъпи. За да избегне скандала, брат ми седна още веднъж зад
волана.
В къщата на родителите на Брахим извадих само млякото и пелените от куфара,
защото бяхме твърде изморени, за да разтоварваме останалото. Брахим тропа на
вратата, докато баща му отвори със сънено лице. Той не знаеше, че ще дойдем този
ден, но се зарадва. Брахим каза на брат ми да дойде сутринта, за да разтовари нещата
ни. Това естествено беше нагло от страна на мъжа ми, но Орхан сдържа подходящия
си отговор. Той знаеше, че аз ще опера пешкира, ако имаше кавга. В края на
краищата бащата на Брахим внесе багажа в къщата. Вътре ни посрещнаха
дружелюбно. ЗЗсички се радваха да видят Брахим, а мен отново ме пренебрегнаха и
бях щастлива когато можехме да си легнем.
Сутринта се успах, но никой не се оплака, а свекърва ми вече беше взела Сабрие
при себе си в леглото. През следващите дни тя беше учудващо мила. Цействи-
телно аз трябваше да върша работата си отново, но тя ми говореше със спокоен
тон. Питах се дали не се дължи на подаръците, които бяхме донесли. В това време
брат ми се грижеше за документите, от които се нуждаехме за гражданския брак.
Внезапно на 26 декември свекър ми каза, че трябва да отидем веднага до Службата
за гражданско състояние. Имах 10 минути, за да се вържа на конска опашка и да
облека пола.
В кметството Орхан ме погледна скептично.
— Можеше най-малкото да се оправиш да изглеждаш по-добре.
. — Нямах време, — отвърнах аз, — защото едва пре
ди 15 минути разбрах, че трябва да се женя днес.
Брат ми не разбра това, защото още преди два дни беше съобщил на свекър ми
точната дата. Тогава изникна нов проблем.
— Къде са кумът и кумата? — попита Орхан.
Свекър ми просто беше забравил да се погрижи за
това, поради което брат ми и една леля на Брахим, която работеше случайно в
службата, трябваше да се държат като кум и кума.
Влезнахме в залата за бракосъчетания. Служителят записа нещо в един документ,
след това ме погледна и попита дали ще приема името на мъжа си. Аз кимнах и
трябваше да се подпиша с новото си име. Брахим се подписа също, а след това
двамата свидетели.
— Сега сте женени — информира ни чиновникът.
Малко двойки сключват граждански брак в Косово,
но когато го правят, обличат празнични дрехи и празнуват през останалия ден. При
мен и Брахим това беше по-скоро бюрократична необходимост, отколкото акт на
радост. Чиновникът знаеше това и скъси церемонията. Радвах се на
бракосъчетанието ни единствено поради това, че с този документ в джоба Брахим
щеше да получи в Германия разрешително за престой. Мъжът ми не беше особено
щастлив от официалната ни сватба, защото за него тя не беше важна. За мен този ден
свърши като всеки друг. Когато се върнахме
вкъщи, аз продължих да си върша работата и всичко си беше така, като че ли нищо
не се бе случило.
Преди Нова година свекър ми попита дали искаме да прекараме новогодишната
вечер при родителите ми. Не исках нищо повече от това, защото Нова година се
празнуваше при нас винаги много хубаво. И наистина, ние се срещнахме в
новогодишната вечер в къщата на родителите ми. Имаше вкусно ядене и се пя и
танцува до сутринта на Новата година. В Косово не познаваха фойерверките и
когато точно в полунощ запалихме донесените от Германия ракети и бомбички и
пъстри цветове засвистяха в небето, много хора излязоха навън, за да видят
невижданото представление. Бяха много учудени, защото никога не бяха
преживявали подобно нещо. Смеехме се на гримасите на хората. Празникът ни
продължи до ранни зори. Орхан предложи на Брахим. бира, но той отказа, защото
тогава още не пиеше алкохол.
Спахме до обяд, а когато се събудих, снаха ми беше разтребила и сготвила обяда.
Тя винаги ме раз- глезваше, когато бях при нея, защото знаеше колко напрегнат е
животът при свекърва ми. По време на обяда тя нахрани и Сабрие със супа.
— Вече може да яде и месо — каза снаха ми внезапно.
Всички я погледнаха изненадано.
— Дъщеря ти вече има първото си зъбче — каза тя усмихнат
И наистина от небцето се подаваше малко зъбче. Брат ми взе малката и я
зацелува навсякъде.
— Сабрие вече ще става жена — пошегува се той.
Следобед той отново ни закара при родителите на
Брахим, защото обратното пътуване беше запланувано за следващия ден и трябваше
да опаковам куфарите си. Тогава открих, че майката на Брахим беше прибрала в
гардероба всичките ни подаръци, дори тези, които бяхме определили за другите.
Заприказвах я за това:
— Как така всичко е още тук, а не е при Другите?
Тя отвърна рязко:
— Мога да ги използвам не по-зле от тях.
Просто и трогателно, тя беше присвоила всичките
неща. Беше ми все едно, да прави каквото си иска: главното е, че ние се връщахме в
Германия. На раздяла свекърва ми отново направи голяма сцена. Тя плачеше и се
оплакваше.
— Моят Брахим, без него не мога да живея.
Орхан наблюдаваше тягостната сцена и я бодна:
— Ще трябва да свикнеш с това — а аз потиснах злорадата си усмивка.
***
Вкъщи в Айфел се наспах добре за първи път. В края на краищата тук нямаше
никой, който да ме командва, и се чувствах почти като на почивка. Сега ние бяхме
женени, това, което липсваше беше работното място, но и то се намери изненадващо
бързо. На следващия ден, когато отидох да дам брачното си свидетелство в
кметството, попитах в социалната служба дали има случайно едно работно място за
мен. Жената ме погледна учудено и попита:
— А какво става с дъщеря ви?
— Мъжът ми се грижи за нея — излъгах аз.
— Може би ще мога да ви помогна, — замисли се жената. — Знам, че туристическата
хижа търси още една чистачка. Мястото е добре платено.
Още същия ден аз изминах шестте километра до съседното селище, където се
намираше хижата. Това беше същият град, в който практикуваше гинекологът ми.
Пътят с автобус беше 20 минути, след това още. 20 минути пеша до хижата. Там вече
ме очакваха, защото жената от Социалната служба се беше обадила по телефона.
Управителката на хижата ми показа всичко и ми обясни какво трябва да върша:
— Ще трябва да вършите почти всичко — чистене, миене, готвене.
— Няма проблем, това го правя и вкъщи — отговорих аз.
Беше ми все едно как ще изкарвам пари, главното беше, че най-накрая имах
работа. Аз се съгласих и можех да започна още на следващия ден. Брахим отказа да
се грижи за Сабрие с извинението, че не знае как да се оправя с малко дете, но майка
с удоволствие прие тази задача.
Сутрин трябваше да излизам в седем часа и да се връщам вечер едва в шест. По
този начин не ми оставаше много време, за да се грижа за дъщеря си. Мама наистина
вършеше част от домакинската работа, но въпреки това за мен оставаше достатъчно
много, докато Брахим не вършеше изобщо нищо. Обикновено лежеше по цял ден на
канапето и спеше, но не можех да искам от него да върши работата на жена си. Това
не беше обичайно за семейството ни и щеше да нарани честта му. Дори при
преместването си в Германия Брахим не се освободи от обичаите в Косово.
Напротив: той ги спазваше още по-акуратно отколкото в родината си.
Една вечер реши да отиде на дискотека. Много от по-младите роднини момчета
ходеха там. Там се срещаха младежите на градчето, защото наоколо нямаше друга
възможност за танцуване. Дискотеката беше на по-малко от сто метра от къщата ни.
Бях даже радостна, че Брахим се събуди най-накрая от летаргията си и реши да
предприеме нещо. Освен това се надявах, че ще се запознае с приятели, защото
наистина беше изолиран в жилището ни, докато аз работех по цял ден навън.
Разбира се не можех да го придружа в дискотеката, защото не беше редно за една
съпруга на косовски албанец да ходи на дискотека или в кафене. Майка казваше, че
там има само пияни мъже, които зяпат жените с лоши мисли и при възможност ги
опипват. Момичета, които ходеха там, щяха да изгубят доброто си име. Затова аз
останах вкъщи, докато Брахим се забавляваше. Това нямаше значение за мен,
защото бях възпитавана в скромност и това го считах за естествено. Впоследствие
той започна да ходи всяка седмица на дискотека, а аз гледах да е облечен добре
когато излиза. Брахим никога не закъсняваше, но изглежда му харесваше, защото
престана да се оплаква, че не познава никого.
Новата работа ми доставяше удоволствие, а колегите бяха мили. Съжалявах само
че майка трябваше да се грижи за малката Сабрие от понеделник до петък, защото в
действителност си имаше достатъчно домакинска работа. Освен това исках да
прекарвам повече време с дъщеричката си. Така аз все повече се наслаждавах на
уикендите със Сабрие. След като бях работила три месеца, аз отидох до ведомството
за чужденци р надеждата да получа най-накрая за Брахим разрешително за престой,
но бях отново разочарована.
— Служил ли е мъжът ви в армията? — попита служителят.
Естествено не беше, защото доскоро бе още твърде млад за това.
— Може да му се даде разрешително за престой едва след като отбие военната си
служба — каза бюрократът.
С това изникна нов проблем, който първоначално ми изглеждаше неразрешим:
ако Брахим трябваше да отиде за 18 месеца в армията в Югославия, аз не можех да
остана сама толкова дългб в Германия. Това не беше прилично. При това в
Югославия нямаше да получавам нито пфениг социална помощ или детски, така че
щях да стоя там без средства. Без никакви приходи, аз трябваше да предупредя, че
напускам квартирата си в Германия и да започна съвсем отначало — щях да загубя
всичко, което бях изградила дотогава.
Вкъщи обсъдих проблема с татко, но той също не знаеше изход. Тъй като
засягаше и семейството на Брахим, татко обсъди по телефона със свекър ми какво да
прави.
— Ще се погрижа, Брахим да влезе веднага в казармата, а през това време Шукрана
ще остане в
Германия. Нищо не може да се случи, тъй като ще сте при нея.
Баша ми оше се съмняваше.
— Хората ще се скъсат да приказват — възрази той.
Но изглежда на бащата на Брахим му беше безразлично. .
— Не мисли за това — каза той. — Аз ще се погрижа за всичко тук.
Седмица по-късно свекър ми съобщи, че до два месеца Брахим ще постъпи в
казармата. Преди това мъжът ми разбира се трябваше да отиде на комисия, за да се
определи дали изобщо е годен за югославската военна служба. Главата ми се
пръскаше как ще продължи бракът ми занапред, защото вероятно година и половина
изобщо нямаше да видя Брахим. От друга страна се опасявах, че свекър ми ще
промени мнението си и ще иска да отида в Югославия. По този начин щях да бъда в
ръцете на свекърва си за добро или лошо. В края на краищата не можех нищо да
променя и трябваше само да гледам как ще се развият нещата.
Брахим изобщо не се замисляше за нищо. Вместо това живееше от днес за утре и
все по-често ходеше на дискотека. Често се прибираше рано сутрин, а понякога
излизаше събота вечер и се връщаше неделя следобед. Предполагах, че се е запил с
някой от братовчедите ми и е пренощувал при него. Във всеки случай търпението ми
се изчерпи, когато се появи отново най- накрая.
— Вече прекаляваш — упрекнах го аз. — В края на краищата имаш дете и жена,
която се тревожи.
— Не се надувай толкова — изръмжа Брахим. — Нали ти каза, че трябва да излизам
и съм ти благодарен за това.
Това наистина беше вярно, но подхвърлих, че може да се забавляваме и ако не е
през цялата нощ навън. Тогава той се разяри.
— Не ми нареждай какво да правя или не. Затвори си устата, преди да съм направил
нещо, от което след
това да страдаш.
Предполагах, че ще ме удари, ако кажех нещо, така че млъкнах и преглътнах още
веднъж яда си.
Свекър ми се обади на татко, за да съобщи, че датата на комисията е след месец.
Брахим искаше да се наслади на тези 30 дни преди постъпването си в казармата и го
направи напълно: излизаше всеки ден, а аз не знаех къде е. Две седмици преди да
отпътува, аз чистех външните стълби, когато видях на малката си сестра Наслие да
идва от къщата на родителите ми и да се насочва към мен. Тя търсеше Брахим.
— Трябва да дойде спешно при татко — предаде тя.
Не искаше да каже за какво го търси, дори се за-
противи. В първия момент помислих, че вкъщи е станала беда. Брахим беше тъкмо
под душа, така че просто оставих метлата и изтичах няколко метра до къщата ни.
Татко седеше в хола и показваше на една хубава, руса жена, която не познавах,
снимки на братята ми. При всяка снимка тя клатеше глава.
— Не, това не е той.
Поздравих непознатата и попитах татко какво се е случило.
— Теб не те викам, но мъжът ти трябва да дойде — нареди татко с дрезгав глас.
Тъкмо се бях обърнала, когато жената каза:
— Но той трябва да живее тук. Така ми каза мъжът.
Чувствах, че ми предстои нещо неприятно и ме полазиха тръпки. Витаеше нещо
застрашително във въздуха. Неволно ми хрумна, че тази жена търсеше мъжа ми, и
това трябваше да е причината, поради коя то татко беше извикал Брахим.
До този момент никога не си бях и помислила, че Брахим може би има любовна
връзка, но внезапно го почувствах инстинктивно, дори бях сигурна, че е така. Взех
един стол и седнах, въпреки че татко искаше да ме отпрати. Аз поклатих глава и
казах, че ще остана на всяка цена. Исках да знам, дали наистина ме беше лъгал така
безсрамно.
— Мъжът изглеждаше много добре, но говореше лошо немски — обясни
блондинката с дългите крака. — Вчера прекарах цялата вечер с него, наистина
забравих името му, но той съвсем определено ми каза, че живее тук и че трябва да
го посетя днес на обяд.
В този момент Брахим влезе в стаята със Сабрие в ръце. Той потрепери видимо,
когато разпозна блондинката, лицето му пребледня като тебешир и остави Сабрие на
килима. Погледът говореше много: мъжът ми имаше съзнание за виновност в
характера си. Той знаеше, че беше хванат да кръшка, а това очевидно му беше
неприятно въпреки косовското му възпитание. Младата жена скочи от креслото и
извика:
— Ето го най-сетне.
Светът се сгромоляса за мен и затреперих с цялото си тяло. Аз още го обичам,
обожавам го, а той ми причинява такова нещо. — помислих си аз. Скочих и извиках
на блондинката:
— Махайте се! .
Тя ме изгледа съвсем учудено:
— Естествено, че ще си отида, но какво общо имам с вас, та ми говорите с такъв тон.
— Аз съм съпругата на този мъж, с когото вчера сте прекарали цялата нощ. А детето,
което пълзи на пода, е дъщеря ни, — отговорих аз с хрипкав глас.
Жената стана несигурна, не знаеше как да се държи. Татко скочи от креслото и
ми нареди да изляза Веднага от стаята. А блондинката помоли да седне отново.
Втурнах се от къщата с зачервено лице, а майка ме последва. Навън плаках от
гняв: мъжът ми ме мамеше, а баща ми го допускаше още повече, не можеше да бъде!
Майка се опита да ме успокои. '
— Мъжете понякога са такива. Мъжете лъжат жените си. Баща ти също ме е мамил
— каза тя утешително.
— Но аз не съм ти! — извиках аз в отчаянието си. — Няма да го понеса никога. Аз
съм израснала в Германия, а тук никоя жена не търпи мъжа си да кръшка.
Тогава изтичах отново в хола, където блондинката още седеше на масата с баща
ми и Брахим. Взех Сабрие и се обърнах към жената:
— Оставете мъжа ми на мира, най-добре си намерете някой друг. — След това се
обърнах към Брахим. — Ставай, отиваме си вкъщи. Снощи достатъчно дълго си
гледал тази дама.
Татко разбра, че бях вън от себе си от гняв и разочарование, затова помоли
Брахим да ме последва.
С три скока бях в квартирата ни. Брахим влезе безшумно и замълча. Тогава
започнах да викам и излях цялото си разочарование и всичкия гняв. Не обмислях
какво казвам, изреченията просто извираха от мен:
— Винаги съм се опитвала да съм ти добра съпруга. А ти ме мамиш, както си искаш.
Това няма да го търпя, дори да си мислиш, че трябва да го понеса. Наистина съм
мюсюлманка, но далеч не съм толкова търпелива като жените от Косово.
Брахим имаше безсрамието да ме лъже в лицето. Той се защити:
— Никога не съм те мамил. Тази жена изобщо не я познавам.
Тогава побеснях напълно.
— За абсолютна глупачка ли ме вземаш? Това е най- глупавото оправдание, което
съм чувала някога.
Брахим умоляваше с плачлив глас:
— Трябва да ми повярваш, кълна се в Корана, че никога не съм те мамил. Някой
иска да ни погоди лош номер — захленчи той и избухна в сълзи.
Татко влезе във всекидневната ни и ми изсъска:
— Затвори си устата. Мъжът ти е мъж и може да се случи такова нещо. Мъжът е
създаден за много жени, но една жена само за един мъж.
Татко се обърна към площадката на стълбите и излезе отново. На Брахим не
обели и дума. При цялото си смайване разбрах, че татко трябваше да каже това, но
дълбоко в сърцето си не одобряваше поведението на зет си. Мъжът ми все още
плачеше тихо. Колебаех се между погнусата и надеждата, че може би Брахим ще каже
истината. В края на краищата нямах конкретно доказателство, че е кръшкал.
Подозрението ми беше събудено, но бях твърде наивна, за да си направя
заключението. Естествено дълбоко ме нарани мисълта, че мъжът ми гали нежно
блондинката в някое чуждо легло, докато аз си седях вкъщи като кукувица, но все
още ми липсваше кураж да му се възпротивя. Освен това все още вярвах, че
чувствата ми към него са любов. В края на краищата, аз го прегърнах и му простих,
а той ме увери многократно, че ще намери онзи, който му е пого- дил този номер. С
това засега историята премина.
Вечерта той се издокара и отиде на дискотека, „за да забрави какво се беше
случило днес”, както каза. В 22:00 часа щеше да си е вкъщи отново. Но стана
полунощ, а когато и в 2:00 часа него все още го нямаше, аз се усъмних. Мислех си, с
кого ли се забавлява сега в дискотеката и какво ли точно прави там. Неволно ми
дойде отново блондинката на ума. Тогава още не можех да си представя нещо
конкретно за дискотеката, тъй като никога не бях виждала такава. Така реших да я
видя със собствените си очи. Знаех, че възнамерявам да направя нещо забранено,
защото не трябваше да стъпвам в дискотека, но в този момент ми беше безразлично:
исках да съм сигурна на всяка цена.
Малката спеше дълбоко, така че можех да изляза, без да се безпокоя. Навън беше
съвсем тъмно и се замислих колко ли пияни имаше по улиците по това време, и се
уплаших. Затова отидох в кухнята и пъхнах в джоба на якето един дълъг кухненски
нож. Нямаше и сто метра до дискотеката, а пътьом никой не ме срещна. Спрях се
зъзнейкй за момент под неоновата реклама на „Green Sun” и затаих дъх. Отвътре се
чуваше музика, изпълваща всичко. Какво щях да намеря там? Страхувах се от това,
което щеше да ми се случи в „Green Sun”.
Открих го още в началото. Брахим и високата блондинка танцуваха прегърнати
интимно. Негодникът отново ме излъга, след като няколко часа по-рано се кълнеше
в Корана, че не е имал никакви отношения с тази жена. Вече не знаех какво да
правя, в главата ми бушуваше буря. Не виждах никого и не чувах нищо, всичко се
въртеше като на филмова лента. Втурнах се към дансинга и хванах Брахим за
ръката. Той обърна глава към мен и застана като закован, когато ме разпозна, след
това ударих с всичка сила блондинката с горната част на китката през лицето. Тя се
преви напред и си вдигна ръцете пред лицето, а Брахим избяга от помещението. Аз
изтичах след него и го наругах:
— Ти, гад такава, ти ме мамиш и ме лъжеш!
Брахим се опита да се измъкне с една китна, лъжлива история.
— Хванах се на бас с един братовчед, който не вярваше, че мога да танцувам с
немкиня.
Не му повярвах нито дума.
Тогава се втурнах обратно в „Green Sun”, където блондинката стоеше на бара и
разговаряше с един мъж. Изгледах я гневно, но тя само се подсмихна:
— Мъжът ти ме обича. Можеш да правиш каквото си искаш, но той винаги ще се
връща при мен.
Нейното арогантно хилене ме подлуди. Замахнах отново да я ударя през лицето,
но в този момент отзад ме спря една силна ръка. Когато се обърнах, познах брат си
Фадмир. Можеше ли да е наблюдавал връзката на мъжа ми през цялото време, без да
предприеме нищо? Извиках му истерично да ме пусне, но той ме стисна още по-
силно. Болеше ме, но той не отпусна.
— Отивай си вкъщи! — нареди ми.
Докато ме дърпаше за ръката, ножът падна от якето на земята. Брат ми пусна
ръката уплашен, вдигна ножа и ме издърпа навън. Там той подаде острието на
Брахим с нареждането да ме заведе вкъщи. Нямах никакъв шанс срещу двамата
мъже, така че се овладях и потеглих мълчаливо в тъмнината.
Вкъщи изтичах в спалнята. Извадих от шкафа панталоните, които Брахим беше
донесъл от Югославия, и ги натъпках с един пуловер в найлонов плик.
— Какво правиш? — попита Брахим смаян.
Пъхнах му плика в ръцете и извиках:
— Хайде, изчезвай! Не искам да те виждам повече тук, пет пари не давам за теб.
Сега Брахим стана делови:
— Но това не са всичките ми неща — отвърна той.
— Напротив — контрирах го аз. — Останалите съм ги купила с мои пари и тези
неща остават тук. Докато работех усилено, за да ти купя ризите и панталоните, ти
се забавляваше с тази курва.
Брахим беше изгубил дар слово след избухването ми. Той взе пликчето безмълвно
и закрета навън като пребито куче с наведена глава.
Обхвана ме болезнената несрета и си изплаках очите. Какво направих? Изгоних
мъжа си от къщата, а той дори и не се съпротиви. Оставих настрана това, че ме беше
лъгал, че имах всякакво основание да го пратя по дяволите. Вместо това аз търсех
вината в себе си и се самоупреквах, а в края на краищата след два часа исках да го
върна. Не можеше да отиде никъде, а и нямаше почти никакви пари. Не го търсих
дълго: Брахим седеше на тротоара от другата страна на улицата, облян в сълзи.
Помолих го да се върне отново в квартирата. Той се замъкна безмълвно в спалнята
покрай мен и си легна веднага, докато аз останах още дълго будна. Пред очите ми се
въртяха отново и отново като на филм събитията от тази нощ, но колкото и да
мислех, не виждах какво да направя. От една страна мразех Брахим за това, което
беше извършил, от друга пък вярвах, че го обичам. Бях разкъсвана от чувствата си.
Сутринта той ме попита дали наистина съм го каралата си ходи.
— Този път те върнах, но при следващия ще си заминеш — казах аз решена, каквато
й бях в действителност, след това си свърших домакинската работа безмълвно.
Брахим не беше закусвал. Вместо това отвори едно шише вино, което бях
получила от работодателя си.
— Имаш ли акъл? — попитах аз ужасена, когато видях шишето. — Ти не носиш на
алкохол.
Знаех, че Брахим се напива от няколко бири, а сега пиеше виното от бутилката.
Това не беше на добре.
— Виното ще ми помогне да забравя глупостите, които ми наговори — зарида той.
Наистина чух думите, но не разбрах смисъла им. Затова той ми обясни:
— Упрекваш ме, че трябва да ме храниш. Ти рабо1 тиш, а аз не. Нито един мъж не се
оставя да бъде изхранван от жена си, но снощи ми ги наприказва тези глупости.
Вярно беше. Бях го упрекнала, че аз работя, а той ми е неблагодарен. Взех да го
успокоявам, че трябва да работя така усилено за нас тримата, за нашето малко
семейство. Брахим остави виното и ме прегърна. Обеща да се промени. Всъщност
през двете седмици до отпътуването си, се държа наистина дружелюбно. Не се сетих,
че любезността му може да е свързана с това, че се страхува от баща ми, който щеше
да го упрекне за новото кръшкане. Брахим дори се грижеше за домакинската работа,
докато аз работех. Вечер често се разхождахме, а дискотеката я избягваше като чума.
В деня на отпътуването му се натъжих, защото нямаше да го видя много месеци.
Майка ми му обеща, че никога няма да ме оставя сама, а родителите му бяха все още
съгласни да остана в Германия. Докато татко караше Брахим към гарата в Кьолн,
майка ми каза, че тя също е преживяла такава раздяла.
— Всички жени трябва да чакат мъжете си да се върнат от казармата, но при теб е
по-лесно, защото няма да чакаш при свекър и свекърва.
Знаех, че е права и бях уверена, че ще се справя с помощта на майка - още повече,
че тя щеше да спи в квартирата ми. Наистина, не за пръв път се разделяхме с
Брахим, но мисълта, че няма да го има 18 месеца беше ужасяваща. Къщата ми
изглеждаше толкова празна.
За щастие ми беше останала поне Сабрие и вечер заспивахме двете сгушени една до
друга. •

***'
Брахим беше заминал от четири дни, когато телефонът иззвъня. Беше той. Мъжът
ми каза, че трябва да отиде при военните още на другата сутрин. Комисията
установила, че е напълно здрав. Гарнизонът му беше в един град, който е отдалечен
на 800 км от селото на родителите му. Брахим съобщи, че веднага ще ми изпрати
писмо и ако то пристигне, ще мога да изпълня обещанието си и да му пиша всеки
ден. Най-сетне писмото му дойде след две седмици. Той споделяше, че е добре и че
военното обучение не е толкова лошо, както си мислел, но бил фалирал и се нуждае
спешно от пари.
Реших да му изпращам редовно пари, но това беше доста трудно. Ако изпращах
парите по пощата официално, тогава щеше да получава само половината от тях. Ако
ги обменяше на черно, курсът беше значително по-неблагоприятен. Освен това
югославската военна поща се контролираше и банкнотата ми от 100 марки почти
сигурно щеше да бъде открадната, ако просто я пъхнех в плика. В края на краищата
открих начин. Взех една цигара и и махнах тютюна. Тогава взех 100 марки и ги
навих плътно, след това ги бутнах в цигарената обвивка, а накрая натъпках отново
тютюн за прикритие. Пъхнах цигарата в плика заедно с писмото и го изпратих за
Югославия. Дни по-късно Брахим се обади при родителите ми, за да се оплаче, че не
съм му изпратила пари.
— Имаше само една тъпа цигара в писмото.
— Разгледай внимателно тази цигара — отвърнах аз по телефона. — Парите са
вътре.
Той се учуди, а аз бях горда с идеята си.
Оттогава му пишех всеки ден по едно писмо, два пъти месечно му слагах
банкнота от 100 марки в цигарена обвивка. Той самият ми пишеше само когато
искаше още пари и това ме натъжаваше. Никога не ми показа, че му липсвам. С 200-
те марки, които получаваше от мен всеки месец, в казармата можеше да живее като
цар. Първите пет месеца отминаха много бавно, но след това наближи времето за
отпуска. Татко съобщи, че ще пътува за Югославия, а аз трябваше да отида с него.
Бях се уговорила с Брахим да не взима преди това отпуска, за да можем да прекараме
заедно една ваканцията.
Една вечер, няколко седмици преди отпътуването, татко застана на вратата. Аз и
майка тъкмо вечеряхме.
— Имам изненада, затвори си очите — каза татко.
Чух детски глас. Не беше Сабрие. Тогава отворих
очи и видях сестра ми Мевлид да стои с дъщеря си в стаята. Двете с майка скочихме
и я прегърнахме. Татко наистина успя да ни изненада. Беше уредил тайно всичко със
сестра ми, без майка да разбере. Мевлид беше дошла с мъжа си и дъщеря си и даде
добре да се разбере, че това не е обикновено посещение.
— Искаме да останем в Германия. Ще потърсим жилище и работа наблизо.
Отново се беше събрала с мъжа си, след като бе отлежал наказанието си в
затвора в Югославия и сега беше отново свободен човек.
— Ще започнем отначало — каза Мевлид, изпълнена с надежда.
Радвах се на решението й и й казах, че няма да е много тежко. Майка и татко
също се радваха, защото сега всички деца бяха наблизо. Те познаваха много хора в
областта и за една седмица успяха да подсигурят на семейството на Мевлид както
жилище в съседното селище, така и работно място за сестра ми. Те живееха само на
три километра, така че можех да ходя до тях пеша.
Няколко дни по-късно поканих Мевлид на обяд. Искахме да се набъбрим до
насита. Стоях до печката, а Сабрие хленчеше на пода. За да успокоя детето, го взех
на ръце. В същото време подуших, че месото загаря. Докато разбърквах с лъжицата
за готвене, Сабрие се хвърли внезапно назад, а аз не можех да я хвана, така че тя
падна и си удари силно главичката в пода. Остана за секунда като закована, но
сестра ми скочи веднага и прегърна малката. Само след секунди Сабрие заплака, а
освен това и повърна. Опасявах се от сътресение на мозъка. Детето трябваше да Се
заведе веднага на лекар, но татко не беше вкъщи. В отчаянието сй помолих
наемодателя ми, г-н Майер, за помощ, а той се обади на бърза помощ и малко по-
късно Сабрие лежеше в болницата. Тя беше прегледана и резултатът потвърди
съмнението ми: в действително имаше леко сътресение на мозъка и трябваше да
остане няколко дни в болницата. Лекарят й вкара през носа маркуч с течности, чрез
който тя получаваше храната си и й включиха система към главата. Превързаха
ръчичките на Сабрие към леглото. Най-накрая дъщеря ми заспа. Причиняваше ми
безкрайна мъка и аз се упреквах постоянно за нещастието. Гризеше ме съвестта и
плачех непрекъснато.
Междувременно татко дойде в болницата и ме придружи до вкъщи. Пътьом се
опита да ми вдъхне кураж.
— Никое дете не расте, без да пада, и това определено няма да е последният път.
Г-н Майер дойде също, за да се осведоми за Сабрие. След като се бях съвзела от
шока, можех да помисля на спокойствие. Този път всичко мина добре, но можеше и
да стане по съвсем друг начин. Тогава на хазяина ми му хрумна една идея.
— Знам какво ти липсва. Имаш нужда от шофьорска книжка, тогава ще ти е по-
леко.
— При нас жените никога не са имали шофьорска книжка — отвърнах аз, — от
друга страна вече съм на
18 години и бих могла наистина да я използвам добре.
% - ' ..
Татко се съгласи с мен. Още на следващия ден отидох да се запиша на шофьорски
курсове. През следващите седмици при всяка свободна минута се измъчвах с
теорията и отначало я намирах за доста трудна, но скоро овладях правилата за
движение. Бях помолила татко да отложи отпуската си с един месец, докато положа
шофьорския изпит, защото тогава бих могла да карам към Югославия. На Брахим
не писах нищо за шофьорския ми курс, защото исках да го изненадам с книжката.
Тогава сестра ми също поиска да изкара книжка и намеренията ни бяха доста
дискутирани в семейството. Освен родителите ни, всички предричаха, че никога
няма да изкараме книжки.
— Жените не могат да карат коли — беше единодушен родът.
След няколко седмици издържах първо теоретичния, а на следващия ден и
практическия изпит. Гордеех се със себе си. Преди това не бях казала нищо на
родителите ми, понеже така никой нямаше да ми се присмива, ако ме бяха скъсали.
Вкъщи сложих шофьорската книжка на масата в хола пред татко.
— Намерих я навън на стълбището — казах аз мимо- ходом.
Когато я отвори и видя снимката ми вътре, той затанцува от радост.
— Мога да се гордея с дъщеря си — извика той.
Точно шест седмици ми бяха необходими за легитимация и два дни по-късно
отпътувахме за Югославия. Татко ме оставяше да карам понякога и ми даваше
указания за практиката. Радвах се, че най-накрая отново ще видя Брахим. Почти
половин година не можех да го прегърна.
***
Пътят до Косово ми се стори по-дълъг от преди. Татко усещаше, че копнеех за мъжа
си. Едва бяхме пристигнали и той ме закара при семейството на Брахим. Така беше
редно според обичая на родителите ми. Татко спря колата малко преди къщата на
свекър ми:
— Седни зад волана — нареди ми той, а аз съвсем се развълнувах, защото в тази
област още никой не беше виждал жена зад волана.
На улицата спираха минувачи и сподиряха с поглед колата ни и не можеха да
повярват на очите си. За мен новопридобитата способност беше приятно чувство.
По пътя срещнахме свекър ми. Той веднага забеля- за чуждестранния номер и
малко след това ни познал. Бащата на Брахим се удиви като ме откри зад волана.
— Качвай се, ще те закарам вкъщи, — извиках му аз.
Оставаха само няколко метра до вкъщи, но той се
качи в колата. Надут ката паун той следеше хората По улицата и триумфираше.
През деня разказваше на всеки, който му се изпречеше на пътя, че снаха му има
шофьорска книжка. Това ме радваше, но не го показвах външно. Още на следващия
ден аз и свекър ми и свекърва ми отпътувахме за града, където беше казармата на
Брахим. Това бяха стотици километри, но без проблеми се справих с разстоянието.
Искахме да изненадаме мъжа ми. Той наистина знаеше, че бях отложила
отпуската, но не предполагаше кога точно ще дойда. На поста бяхме приети от един
офицер. Свекър ми му обясни, че съм жена на Брахим и го помоли да посетим мъжа
ми. Първоначално офицерът отказа категорично, но отстъпи едва след като свекър
ми му обясни, че съм дошла от Германия специално за да видя мъжа си за пръв път
след половин година. Офицерът ме погледна и каза, че ще вземе детето ни, за да
изненада Брахим. Успях да видя как отиде към една група войници. Брахим се
нуждаеше от няколко секунди, за да осъзнае, че пред него стоеше дъщеря му, след
това взе малката в ръце и дойде при нас с офицера. Прегърна майка си и баща си, но
не обви ръце около мен, а само попита кога сме дошли в Югославия.
Страшно ми се искаше да го помилвам, но не биваше пред родителите му.
Брахим получи отпуска от офицера си. Така той трябваше да събере някои свои
неща и след това можехме да отпътуваме за къщата на родителите му. Докато
вървеше през двора на казармата, си мислех, че трябва да му е доста добре, защото
беше наддал няколко килограма. Когато се върна на вратата, той помоли свекър
мида докара колата, за да не мъкне багажа толкова надалече. Баща му ми пъхна
ключовете от колата в ръката. Брахим наистина видя, че се отправих гордо в посока
на колата, но не повярва на очите си. Едва след като бях докарала колата до поста и
му показах книжката, той го осъзна правилно. Зарадва се на книжката ми.
По време на пътуването свекър ми каза, че ще жени втория си син и то по време
на отпуската ми. Предполагах какво ще ми се случи: много работа вместо от-
маряща ваканция, и така и стана. На никой не му хрумна идеята, че може би
изпитвах желание да остана сама с мъжа си за известно време. Не ми дадоха и една
единствена минута да сме двамата заедно. Вместо това семейството ме затрупаше с
всякакъв вид работи. Винаги бях първата, която трябваше да става и последната,
която вечер можеше да си ляга.
— Така подобава — потвърждаваше Брахим многократно.
Изглежда изобщо не го притесняваше това, че нямахме никакво време един за
друг. Единствено вечер, когато оставях най-накрая парцалите за чистене настрана и
си легнех, той внезапно се интересуваше от мен. Брахим искаше секс, отново и
отново секс. Всеки ден, независимо, колко изморена бях.
Мразех да играя ролята на прислужница на всеки и за всичко. Чувствах се като
изтривалка, на която всеки си чистеше обувките с наслада. Това чувство, да бъда
унизявана постоянно, нарастваше от ден на ден, особено от това, че на никой не му
хрумваше да каже веднъж благодаря. Просто беше разбираемо, че ме скапваха най-
глупашки, докато другите се наслаждаваха на сватбата и свободното си време.
Свекърва ми изнесе всички килими от къщата и всички шкафове бяха изпразнени.
Искаше до сватбата домът й да е в изряден вид, за да направи добро впечатление
пред семейството на бъдещата си снаха. Тъкмо бяха изпразнени всички неща и
истинската работа трябваше да започне, ко- гато Сабрие и зълва ми отпътуваха за
уикенда при семейството на свекърва ми. Преди да се качат в колата, получих и
нареждането да изпера всички покривки в къщата, след като свърша с останалата
работа.
Помолих Брахим за помощ, защото беше много уморително да почистиш
дебелите килими на двора с вода от маркуч и една четка. Но Брахим поклати глава.
— Много се уморих в армията. Сега непременно трябва да си отпочина.
Така аз свърших всичко сама: изпрах килимите, измих прозорците, изплакнах
съдовете и изпрах покри- вките\Късно вечерта заспах от изтощение на пода в
спалнята. Не чух дори, че Брахим се е върнал. Когато се събудих на другата сутрин
се чувствах смазана, а от лежането на твърдия под ме боляха всички кости. Всяко
движение ми причиняваше болка. Свекър ми се присмя:
— Изглеждаш като движещ се мъртвец — подигра се той.
Но никой не си мръдна пръста да ми помогне. Трябваше да работя като вол, тъй
като оставаха само два дни до сватбата и първите роднини пристигаха вече.
Трябваше да чистя на всички обувките, а докато сервирах чая на гостите, не можех
да пия никакви напитки. Нещо повече — на всеки пет минути трябваше да
изпразвам многобройните пепелници в къщата.
На всичко отгоре малката ми Сабрие се разболя от дребна шарка. Цялото й телце
беше обсипано с пъпки и имаше висока температура. През този ден дойде майка ми и
ме видя как страдам. Мама предложи да ми помогне.
— Заведи Сабрие на доктор — помолих аз, което тя веднага направи.
Малко по-късно майка се върна и съобщи, че малката наистина има шарка и че е
донесла медикаменти. Тъй като видя колко работа имам, тя поиска да вземе Сабрие
вкъщи, където можеше да се грижи по-добре за нея, отколкото аз в суматохата на
сватбата. Разбира се, при условие, че майката на Брахим се съгласи. Намерих
свекърва ми и зълва ми в една стая, където обсъждаха какви прически да си
направят. Изложих молбата си и помолих за разрешение да пусна Сабрие при майка.
Отказът беше колкото суров, толкова и решителен:
— Ще се справиш. Не можем да искаме от майка ти да гледа малката.
Аз възразих, че тя с удоволствие ще поеме това занимание.
— Какво, ти ми противоречиш? — изрева свекърва
ми извън себе си. .
В същия момент вдигна ръка и ме удари направо в лицето. Докато другите две
жени излизаха от стаята, аз избухнах и плаках без да спирам. Отчаяна аз се питах, с
какво право тази жена се осмеляваше да ме удря.
По-късно дойде лелята на Брахим и състрадателно се осведоми, защо плача.
Разказах й всичко, а тя настойчиво ме помоли да не разказвам нищо на майка ми за
пристъпа на лудост на Сабрие, защото със сигурност щеше да се стигне до скандал на
сватбата. Разбира се, тя беше права. Ако сега се нервирах още повече, всичко щеше
да стане само по-лошо. Така, че аз си избърсах сълзите от лицето и не казах на
никого за случилото се. Дори и на Брахим не казах, защото и без това щеше да даде
право на майка си. През деня мама заприказва майката на Брахим още веднъж за
това, че що се касае до нея, тя с удоволствие ще вземе Сабрие. Дву- личната кобра не
искаше да се излага пред нея и веднага й разреши.
В деня преди сватбата Брахим ми поиска пари, за да купи подаръци за
младоженците. Когато му дадох 100 марки, той алчно поиска още.
— Дай ми всичко, което имаш.
След като хилядата ми марки бяха в джоба му, аз изведнъж отново останах без
стотинка. По-късно разбрах, че Брахим е дал почти всичките хиляда марки на баща
си, а не беше купил подарък на младоженците.
В деня на сватбата имах най-накрая малко спокойствие. На обяд всички
отпътуваха заедно към жилището на годеницата, за да я доведат. Мислех си, че на
младото момиче му е вървяло добре в живота до сега, но при свекърва ми, а в това
бях сигурна, съвсем скоро щеше да й е зле. Щеше да е ад, знаех го със сигурност.
Вечерта празнуващите влязоха в една голяма шатра, която беше издигната по
този повод на улицата. След като всички тръгнаха, аз също се облякох елегантно.
Преди това трябваше да сервирам чай и сладки и да върша друга работа. Радвах се
на тържеството. Сигурно мъжът ми щеше да танцува с мен, защото този път мъжете
и жените празнуваха заедно. Бяха ангажирани келнери, така че поне не
съществуваше опасност да бъхтя като вол.
Но вечерта премина по съвсем друг начин от този, който бях желала. Брахим
танцуваше само с роднините си, докато аз седях тъжна на пейката и наблюдавах как
другите празнуват. Все пак можех да си отпочина. Направи ми впечатление, че зълва
ми не се отделяше и на крачка от годеницата. Само когато танцуваше, мла-
доженката оставаше сама. Попитах годеницата как се чувства; но тя кимна само с
гдава и не каза нищо. Това също е обичай в Косово: преди сватбената нощ и
традиционното обезчестяване младоженката не трябваше да говори с никого.
Около три часа сутринта тя трябваше да докаже невинността си. Съчувствах й,
защото знаех, че не й предстоеше нищо друго, освен изнасилване. За младата
годеница щеше да е истински ужас, при все че беше израсла в Косово и не познаваше
други обичаи. Свекърва ми стоеше пред вратата на спалнята и през няколко минути
се провикваше, че трябва да побързат. Празнуващите в шатрата нямаха търпение да
видят, как стоят нещата. През тази нощ мразех това, че съм мюсюлманка. Помислих
си за първата брачна нощ на немците, как жените често запазват през целия си
живот спомена за тази нощ като нещо хубаво, защото могат да празнуват и да се
смеят като всички други и дори да са изгубили девствеността си дълго преди това, не
са го сторили и никакъв случай по такъв унизителен начин.
След известно време братът на Брахим отвори вратата на спалнята и повика
майка си. Малко по-късно последва и зълва ми, и аз също бях повикана, за да видя
кървавочервеното доказателство на това насилие. Отказах, защото не исках да
гледам как младата госпожица страда, но свекърва ми настоя да вляза в спалнята. За
моя най-голяма изненада там открих една доволна младоженка. Когато по-късно се
разплака, това бяха сълзи от радост. След като останахме сами в стаята, тя каза
щастливо:
— Семейството ми ще се гордее с мен. Аз изпълних задължението си.
Преди да си легне, свекърва ми сложи червената кърпа в ъгъла на стаята като
трофей. Това беше сигнал за мен, че също трябва да си лягам. Още не бях дръпнала
завивката над раменете си, когато вече спях. В пет часа Брахим влезе в стаята пиян.
Веднага се събудих и надуших алкохола в дъха му. Вонята изпълни цялото
помещение със скоростта на вятъра. Той ме издърпа да стана.
— Събличай се! — заповяда той.
Бях страшно уморена и нямах никакво желание за секс. Никога не го бях
виждала толкова пиян и така извън себе си.
— Остави ме на мира — помолих аз, но той започна да крещи, без да се съобразява с
това, че всеки в къщата може да го чуе.
— Или ще се събличаш доброволно, или ще ти скъсам партакешите!
Нямах възможност да избегна насилствената му натрапчивост. Брахим щеше да
ме пребие ако му окажех съпротива. Така се оставих в ръцете му, въпреки че ми се
повръщаше от противния му алкохолен дъх. Когато задъханото му дишане се
успокои, той се свлече от мен и заспа доволно. Въпреки изтощението, аз лежах будна
още дълго и размишлявах. Бях съкрушена и почти си пожелавах, да не преживявам
повече такива нощи като тази. Да умра просто не беше най-лошото решение, защото
изнасилванията на Брахим ставаха все по-лоши. Не го интересуваше изобщо дали ме
боли. Напротив: той дори ме биеше и измъчваше, докато уталожваше сексуалните си
потребности. Често влизаше в спалнята и изреваваше:
— Събличай се! — и ако не влезнех веднага в релсите, той ме хващаше, разкъсваше
дрехите от тялото ми и ме хвърляше на леглото или на земята.
Никаква целувка, никаква нежност, никаква мила дума: веднага пристъпваше
към действие. От страх от многобройните мъчения не мърдах изобщо при
сношението. Затова той често ме ругаеше презрително.
— Лежиш като умряла крава! ,
Тогава си вземаше това, което според него му се
полагаше: главното беше той да изпитва удоволствие. За мен ставаше все по-
отвратително и по-болезнено.
***
Към седем часа се отказах от Надеждата да заспя. Така аз се облякох, още повече че
беше крайно време да започна с домакинската работа. Новата годеница беше също
будна и ми донесе веднага чай. Тя се казваше Шемзие.
— Не трябва да ми прислужваш — казах аз.
Нали знаех какво й предстои.
— Това сега е мое задължение — отговори малката. — Дълго си работила като вол
тук. Сега ще ти при- служвам.
Трогната станах и я прегърнах. -
— Искам да станем приятелки — казах аз и й налях чаша чай.
Тя се поколеба, защото явно се страхуваше, че някой може да я открие. Разбира
се знаех, че по това време още никой няма да стане със сигурност. По-късно
почистихме заедно къщата и бях щастлива, че най-нак-
W U
рая се намери някои, които да ми помага.
Няколко дни след сватбата жените на двата рода се срещнаха при нас, защото
традицията е такава: при така наречения женски ден всички гледаха кървавия
чаршаф на годеницата. Всички се издокарваха, защото по този повод се пееше и
танцуваше. Само аз тичах с домашни дрехи, защото отново трябваше да
прислужвам на всички. Сервирах чай и сладки. Когато жените започнаха да ядат,
лелята на мъжа ми ме повика и каза с укорителен тон:
— Свърши достатъчно работа. Измий се, гримирай се и си облечи нещо хубаво.
Уплаших се.
— Но тогава свекърва ми ще ме убие на място — казах на лелята убедително
— Аз съм по-възрастна от нея и затова съм над нея. Запомни го.
Така аз се преоблякох, но дълго вътре в себе си изпитвах голям страх, че
свекърва ми ще си отмъсти ужасно. От друга страна беше хубаво, че най-накрая се
отнасят нормално с мен в тази къща. Когато се присъединих към другите жени,
една от музикантките ме подкани да танцувам. Следващата песен щеше да я
изсвири само за мен. Аз се възпротивих, защото все още не умеех тези танци, но те
не ме оставиха на мира. В края на краищата танцувах така както ми показа лелята
на Брахим. Доставяше удоволствие, но радостта не продължи дълго, защото
свекърва ми влезе в помещението.
Тя ме изгледа толкова ужасено, колкото аз нея, но замръзнах веднага. Лелята хвана
свекърва ми за ръка и я изведе навън. Очаквах най-лошото. И до днес не знам, какво
си говориха двете жени, но когато влезе отново, майката на Брахим беше съвсем
преобразена. Тя се усмихваше и ме подкани да продължа да танцувам. Като я
познавах, не можах да разбера промяната в настроението й.
На следващия ден майка ми донесе Сабрие. Сватбата беше преминала
окончателно и се радвах, че малката е отново при мен. В същото време бях много
благодарна на майка, че се беше грижила за Сабрие в продължение на една седмица.
При цялата ми работа не бих се справила и с това. Когато поисках да поема
домакинската си работа отново, се появи старата леля на Брахим:
— Вземи детето и отиди в стаята си. Там можеш да си отпочинеш.
Свекърва ми стоеше до нея и слушаше мълчаливо, когато аз отказах.
— Няма да стане, имам твърде много работа.
Тогава лелята се намръщи.
— Веднъж вече ти казах и не ми противоречи. Тя работи като вол повече от всички,
взети заедно, това е достатъчно.
Естествено, тя беше права. Може би беше така „нормално”, защото не живееше в
Косово. Тя живееше в столицата Белград, а там на жените отдавна не се гледаше
като на работни животни.
В стаята заварих Брахим. Той беше чул всичко и за моя голяма изненада се
съгласи с леля си. При него никога не знаех на какво да се надявам: понякога беше
дружелюбен с мен, понякога не ми обръщаше внимание, понякога ме изнасилваше
или биеше. Не разбирах това непостоянство. На другата сутрин чух зълва ми, Фа-
тиме, да ругае. Тя се оплакваше, че сега трябва да върши всичката работа сама, но
лелята я смъмри и каза:
— Шукрана работи като кон. Сега е ред на другите.
Брахим отново излезе. Беше последният ден от отпуската му и той поиска да го
прекара с приятелите си, вместо с мен и детето. При това по изключение имахме
време за нас. Постепенно започнах да се съмнявам, Че ме обича. В действителност
той имаше нужда от мен само за плътското си задоволяване. Бях разочарована, но в
края на краищата надделя възпитаното в мен подчинение. Мъжете са просто такива,
си казах аз.
Етърва ми Шемзие влезе в стаята и попита как е дъщеря ми. Зарадвах се, защото
това беше първият човек в тази къща, който се интересуваше от нея. Тя взе Сабрие в
ръце и си забъбри с нея. Етърва ми разказа колко подло се отнасяла свекърва ми с
нея. Тя полагала всички усилия, но не можело да се угоди на тази жена, и тогава
разбрах, че сега Шемзие щеше да поеме моята роля на черна овца. Щеше да изстрада
моята съдба.
— Ще трябва да свикнеш с това — предрекох аз примирено.
На следващия ден Брахим събра нещата си, за да се върне в казармата, а аз бях
впечатлена, защото отново нямаше да го виждам в продължение на много месеци.
Когато излязох, за да се сбогуваме, той ме хвана за ръка и ме дръпна в стаята. Аз се
зарадвах: най- накрая щеше да се сбогува с мен нежно, но много се лъжех. Той ме
хвана силно за ръката.
— Трябва винаги да ми изпращаш пари. Нямам желание да те моля всеки път —
нареди ми той с нотка на заплаха в гласа си. — Разбра ли?
Аз кимнах уплашено, а след това той излезе от стаята без една дума за раздяла.
По-късно се почука на вратата и Шемзие влезе. Тя ме видя, че плача, и каза
съчувствено:
— Тежко е, когато мъжът трябва да ходи в казармата.
Шемзие бе разбрала сълзите ми погрешно. «
— Не съм мислила, че ще се сбогувате така вълнуващо.
Казах й истината, че Брахим се отнася винаги без любов към мен и затова съм
така тъжна, а тя ме прегърна утешително:
— Този тип мисли само за пари — изфуча тя.
— Кой ти го каза? — попитах аз объркано, а тя ми обясни:
— Баща ти и баща ми са братовчеди. Ти не ме познаваш, но в семейството ми се
говори много за теб.
Тогава ми стана ясно защо свекърва ми се отнасяше така лошо с Шемзие: тя
беше от моя род, а това само по себе си бе престъпление.
Чух шаса на баща ми отвън, който говореше със свекър ми:
— Да взема ли Шукрана в Германия или искаш да я задържиш тук, докато синът ти
излезе от казармата?
Сърцето ми почти спря от ужас. Как можеше баща ми да задава такъв въпрос?
Той знаеше каква съдба ще ме сполети в тази къща. Освен това в Германия имах
жилище и работа. Свекър ми дълго време не каза нищо. След една малка вечност той
отвърна:
— Не мисли за това. Вземи я, защото знам, че при теб е в добри ръце.
Започнах да дишам облекчена.
Оставаха само два дни до отпътуването ми за Германия. Исках да стегна
куфарите и да изпера бельото си предварително, когато свекърва ми прекъсна
приготовленията:
— И след това можеш да изпереш, сега отиди да измиеш.
Явно отново показваше истинския си долен характер, защото по-възрастната
леля, която я беше усмирила, беше отпътувала отново. Така аз оставих всичко и
отидох на мивката. След малко една чаша ми се изплъзна от ръцете. Падна на пода и
се счупи. Наведох се, за да измета парчетата. Майката на Брахим веднага се появи до
мен и така ме блъсна, че паднах.
— Изчезвай преди да си причинила други беди — развика се тя.
След това тя сложи парчетата върху една ламарина. Помислих си, че ще отиде до
кофата за боклук. Вместо това тя замахна с лопатата за боклук и запрати парчетата
право в лицето ми. Веднага ми потече кръв, но не казах нищо, вкочанена от ужас.
Тогава тя заудря по бузите, отново и отново, и аз заплаках силно. Шемзие беше чула
данданията и влезе в стаята. Тя се спусна да ми помогне смело и хвана свекърва си
за ръката, за да я изтръгне от мен. Но тогава получи отпечатък от петте пръста на
Сабрие върху лицето си. Свекърва ми кипна от гняв.
— Ти уличнице! Ти си урочасала сина ми, иначе той никога нямаше да се влюби в
теб — изрева тя. — Затова винаги ще те мразя и ще превърна живота ти в ад!
Внезапно чух до себе си изпълнен със страх детски плач. Беше гласът на малката
ми дъщеричка, която бе влязла незабелязано в стаята. Когато я взех в ръце, майката
на Брахим ме остави трепереща от гняв и излезе, проклинайки ме с цяло гърло.
Малко по-късно чичото на Брахим се втурна в стаята. Шемзие го беше повикала
на помощ и той ме изгледа в недоумение.
— Крайно време е балдъзата ми да получи.един пердах — каза той спокойно. '
— Не — отвърнах аз вече спокойно. — Остави ме на мира. Умолявам те да не
вдигаш шум сега, защото отново ще опера пешкира. След два дни няма да ме има,
тогава може да я пребиете до смърт заради мен избухнах аз, треперейки от гняв.
На другия ден се заключих в стаята си и тогава дойде татко, за да ме вземе за
отпътуването. Сбогувах се чинно с всички, освен със свекърва си. В този момент ми
беше все едно какво си мислят хората. Исках единствено да се махна от този ад.
Майка попита обезпокоена, откъде са се появили раните по лицето ми. Измислих
някаква история и тя се успокои. После отпътувахме за вкъщи.
Първоначално в Айфел всичко вървеше по старому. Аз работех в хижата, а майка се
грижеше за Сабрие. Отново живеех при родителите си, защото не беше прилично да
живея сама при г-н Майер. Един ден татко каза:
— Ще предупредим, че напускаш квартирата, защото и без това рямаш нужда от
нея в момента. Когато Брахим се върне след половин година, можете да си намерите
ново жилище.
Това ми беше ясно и г-н Майер също разбра, че не мога да хвърлям парите за
наема на въздуха за една неизползвана квартира. През това време Брахим цочти не
ми липсваше. Пишех му редовно и му изпращах толкова пари, от колкото можех да
се лиша. Той от своя страна пишеше много рядко, но това не ме разочарова особено,
защото вече бях свикнала да се отнася с мен безсърдечно. Иначе дните бяха
изпълнени с работа, така че скучаех. Един ден чух, че в стъкларския завод наблизо
наемат жени. Там можех да изкарвам двойно повече пари отколкото в хижата и така
аз се преместих във фабриката, където работех сутрин от шест часа до късно
следобед.
Малко преди Брахим да се уволни от казармата, аз потърсих нова квартира.
Намерих я в едно селце, отдалечено на около 5 км от къщата на родителите ми.
Месечният наем беше 600 марки, но без съмнение си струваше, защото жилището
беше много голямо. Имахме огромна баня, а Сабрие получи най-накрая своята
детска стая. Братята ми налепиха тапетите и довлякоха всички мебели, които бяхме
събрали междувременно. Докато аз работех във фабриката, майка подреди всичко.
Радвах се, че беше тук.
Когато жилището беше готово, аз се разходих с майка до най-близката телефонна
кабина, за да се обадя оттам в казармата на Брахим. Исках да попитам, кога точно
ще пристигне в Германия. От другата страна на линията беше един фелдфебел.
— Той отдавна не е тук. Беше уволнен предсрочно преди повече от един месец и
отпътува при семейството си.
Ако можех, щях да се пръсна от гняв и разочарование от поведението на мъжа си.
Не се бяхме виждали в продължение на месеци, а той си седеше кротко при свекърва
ми в свитото гнездо и му беше добре. Явно още не му беше хрумнала идеята да ми се
обади. Окачих слушалката и излезнах от телефонната кабина. Навън вдигнах гневно
един камък от земята и го запратих с всичка сила към ливадата. Реших да не му се
обаждам, нека прави каквото си иска! На майка също не се понрави поведението на
Брахим, но когато се оплака на татко от мъжа ми, тя претърпя неуспех.
— Брахим е голям човек. Може да прави карото си
поиска. "
След две седмици Брахим се обади най-накрая. Беше на гарата в Кьолн и искаше
да го вземат. Гневът ми вече се беше изпарил и дори се зарадвах, че ще го видя
отново. Когато колата на татко пристигна в двора, аз се учудих на промяната в
Брахим. От колата слезе съвсем друг човек: беше напълнял доста и си бе пуснал
големи мустаци.
Татко ни заведе веднага в новата квартира, където Брахим поздрави дъщеря си
Сабрие, която изговаряше вече първите си думи. Баща й разбира се намери
недостатък, че още не може да говори правилно. Когато я наруга заради това, Сабрие
взе любимото си животинче — една плюшена миеща мечка, която тя наричаше
„Рускел” — и се скри уплашена в стаята си. Веднага щом баща ми си тръгна и аз
сложих малката в леглото, Брахим ме хвана за ръката. Той ме хвърли на леглото и
ми разкъса дрехите.
— Не бъди така брутален — помолих аз, но той изобщо не ме чу.
Той проникна в мен с пълна жажда, а аз стоях неподвижно. В края на краищата
бях негова жена, а той имаше право на съпружеско сношение. Беше неприятно и
болеше, но можеше да се изтърпи.
— Има ли в това мизерно селце магазин? — попита по-късно Брахим.
— Не — отговорих аз, — но вече всичко съм напазарувала. Няма нужда да се ходи до
магазина.
— Грешка — констатира Брахим кратко и ясно. — Няма бира.
Затова наистина не бях помислила.
— Но ти никога не си пил бира — учудих се аз.
— Обаче сега искам бира. Оправяй се, все едно как — отвърна той.
В селото имаше магазинче за напитки и отидох пеша дотам, за да донеса една
каса „Кьолиш”. По пътя си мислех, че Брахим не се беше променил само външно. Бе
станал още по-разюздан от преди, цялата му същност мй изглеждаше, по-брутална от
преди. Стори ми се много необичайно, че искаше да пие бира вкъщи. Продавачът на
напитките беше мил човек. Той ми предложи да ми закара тежката бирена каса с
колата, тъй като и без това щеше да започва обиколния си маршрут. Когато се
върнах вкъщи, Брахим изрева веднага:
— Къде е бирата?
Обясних, че ще я донесат веднага и наистина малко пО-късно дойде и
продавачът. Аз платих и търговецът напусна жилището. Брахим побесня, хвана ме
за раменете и ме хвърли на пода:
— Тоя тип ти е приятел! — извика той. — Като ме видя, така те погледна, че може
само да ти е любовник.
— Днес го виждам за пръв път. Предполагам, че само се е учудил, защо не си си
донесъл бирата сам — отвърнах аз плахо.
Резултатът беше една звучна плесница.
— Осмеляваш се да ми противоречиш?
В продължение на минути юмруците му се стоварваха върху мен, докато Сабрие
стоеше до нас и крещеше. Но това не го обезпокои.
— Времената, когато можеше да ме командваш, отминаха окончателно. Аз бях в
казармата и сега вече съм истински мъж.
По някое време успях да скоча и да му изрева в лицето:
— Побъркал ли си се? Всички си мислите, че можете да ме биете, когато ви се
прииска. Ти не си по-добър от майка си.
Това ми се изплъзна от вълнението и щеше да е по- добре да си бях мълчала,
защото Брахим побесня. Заудря ме слепешката от ярост, риташе ме, където можеше.
— Престани! — умолявах го аз.
Отговорът беше един ритник в главата, който ме събори в безсъзнание. Когато се
съвзех отново, Сабрие лежеше до мен и спеше. Тя беше плакала, в ръце с ми- ещата
мечка „Рускел”, толкова дълго, че бе задрямала от изтощение.
Вдигнах я и я занесох в легълцето й, където се сви съвсем близо до стената. След
това легнах до нея и заплаках без задръжки. Мислих дълго. Не исках да си навличам
други жестокости. Поставих си твърдо за задача, да осведомя баща си за всичко. Той
щеше да ме подкрепи. Ако татко ме обичаше и наполовина, отколкото предполагах,
той нямаше да допуска още дълго Брахим да ме бие безпричинно до безсъзнание.
Знаех, че без съгласието на баща ми без съмнение нямаше да мога да се разделя с
мъжа си. Най-важното беше семейството ми да е на моя страна. Следобед той ни
посети с майка. От плача очите ми бяха целите червени, а синините от вътрешните
кръвоизливи по лицето не можеха да не се забележат. Цялото ми тяло беше от
ударите, но почти безизходната ситуация, в която се намирах, ме измъчваше много
повече от телесните болки. Беше ме обзела дълбока безнадежност.
— Какво е станало? — поцита татко.
— Той ме преби — избухнах аз. — Дойде ми до гуша от него, окончателно. Искам да
го напусна.
— Трябваше да го направя — прекъсна ме Брахим. — Тя не ми се подчинява.
Шукрана флиртува с чужди мъже пред очите ми, това не мога да го търпя —
твърдеше той.
— Лъжеш! — извиках аз отчаяна, но татко ми отне думата.
Той се обърна към Брахим:
— Ако мислиш, че дъщеря ми прави нещо неправилно, тогава идвай при мен. Аз ще
изяснявам нещата.
А мен ме предупреди:
— Трябва да се подчиняваш на мъжа си. Той е господарят в къщата. Наистина знам,
че искаш да си като немските жени, но това не става: ти си и си оставаш
югославянка!
Не вярвах на ушите си. Какво приказваше той? Татко много добре знаеше, че
дотогава се бях опитвала да съм добра съпруга на Брахим. Извинението, че съм
заглеждала по чужди мъже, беше абсурдно и освен това ме обиждаше. При това
никога не бях изказвала на глас желанието си да живея като немските жени. Досега
го бях желала единствено в себе си. Майка мълча през цялото време. Тя нямаше
право да се бърка в разговора на мъжете. Малко по-късно родителите ми напуснаха
къщата. Положението ми беше по-безизходно от когато и да е. Надеждата за помощ
от баща ми се бе оказала измамна. Всъщност трябваше да го знам отпреди: в
представата за света на баща ми жените нямаха права и дори дъщеря му не правеше
изключение. Едно неоснователно извинение на мъжа ми беше, достатъчно да
оправдае ударите му в очите на татко.
— Това е последният път, когато говорила така е баща си — заплаши Брахим. —
Помисли и за това: ако постигнеш развод с мен, тогава ще трябва да се разделиш
и с дъщеря си. В края на краищата тя е моя плът и кръв.
Полазиха ме ледени тръпки по гърба, защото според обичаите на страната му в
случай на развод той трябваше да задържи Сабрие завинаги и тогава никога
нямаше да видя дъщеря си. Съкрушена, аз отидох в спалнята, а Брахим ме
последва.
— Съблечи се! — нареди той отново.
Когато се възпротивих, той ме хвана за раменете.
— Казвам го за последен път, съблечи се или никога вече няма да забравиш днешния
ден.
Тогава той дръпна полата ми нагоре и ме изнасили. Болеше ужасно, но нямах
никакъв шанс да се съпротивлявам срещу бруталността му.
По-късно се запитах как така ме боли всеки път, когато ми се нахвърли, защо
ставаше все по-зле. На другия ден попитах д-р Бредоу какво става с мен. Той не
откри физически причини за болките ми, но ме посъветва да посетя Службата за
предбрачни консултации. Но това беше изключено: когато предложих на Брахим да
Отидем на предбрачна консултация, той вероятно си помисли, че съм побъркана,
защото според него изобщо нямаше повод да се вярва, че върши нещо неправилно.
След обяд ме посети сестра ми и я попитах на четири очи, дали и тя чувства всеки
път болки в корема. Тя отрече учудено: действително тя не изпитваше особено
удоволствие, когато спеше с мъжа си, но нямаше никакви болки.
— Опитай да се отпуснеш — посъветва ме тя, но аз знаех, че това беше немислимо от
гледна точка на грубостта на Брахим.
Винаги се свивах веднага щом Брахим получеше секса си принудително.
През следващите седмици нещата се влошиха още повече. Брахим вече пиеше
почти ежедневно по един кашон бира. След работа аз вършех вечер и домакинската
работа и когато исках да си легна мъртво уморена, той ми се нахвърляше като
животно. Всяка вечер той изискваше секс и ме принуждаваше, ако не се отдавах
веднага доброволно. Никога не изпитвах удоволствие. Оставаше само едно безкрайно
голямо чувство на отвращение. Когато видех задъханото му лице над мен и
вонящата му на бирени изпарения уста, ми се обръщаше стомахът. Скоро започна да
ходи отново на дискотека. Там той се запозна с други югославяни, които често го
вземаха от къщи, но това беше доста сложно за него.
— Купи си кола — нареди Брахим един ден.
Аз също бях мислила за това, защото ходенето на работа в АйфеЛ с лошите
автобусни линии ми отнемаше много време. Въпреки че стъкларската фабрика беше
само на няколко километра, аз имах ежедневно над един час пътуване.
Татко предложи да ни потърси кола. Не мина много и той намери една кола
втора употреба за 800 марки. За късмет брат ми беше надарен автомобилен техник и
за два дни успя да раздвижи старата купчина ламарина така добре, че за малко пари
имахме истинска кола. Тази кола означаваше за мен и малко свобода, защото вече
можехме да се движим много по-удобно в Айфел и не трябваше да молим някого за
помощ при всяка дреболия.
Брахим по-цял ден лентяйстваше вкъщи. Наистина не му харесваше, че аз
трябва да изкарвам парите за семейството, но засега това не можеше да се промени.
За да получи ^работна виза ни беше нужно потвърждение, че е отбил военната си
служба, но затова трябваше да се почака.
— Имам страшна идея — каза той един ден, — ще се преместим при чичо ми в
Берлин. Там мога да работя, а освен това ще имам и роднини наблизо.
Бях против да се преместим в Берлин, но когато помолих баща ми да попречи на
преместването, той веднага се застъпи ядосан на страната на Брахим.
— Подчинявай се на мъжа си. Ако той отиде, и ти ще тръгнеш с него.
Майка обаче се колебаеше. Тя знаеше, че чичото на Брахим беше алкохолик.
— Вероятно и мъжът ти ще привикне в Берлин към дяволското лекарство — каза тя.
Но не споделях опасението й, защото Брахим пиеше „само” бира и при това без
съмнение твърде много.
Така аз предупредих огорчена, че напускам квартирата и работата. Мебелите
дадохме на родителите ми. Колата също я оставихме там, защото все още не се
чувствах достатъчно сигурна, за да се справя с движението в голям град като
Берлин. Чичото на Брахим беше съобщил, че можем да живеем първоначално при
него, а освен това ми беше намерил и работа. Така ние заминахме с влака към една
неопределена съдба.
Още от самото начало Берлин ми се стори чудовищен. Аз си бях селско дете.
Никога не бях ходила в голям град и многото хора ме караха да се чувствам
несигурна. Навсякъде сновяха полицаи, дори младите хора в Берлин се различаваха
от познатите ми от Айфел: те си бяха боядисали косите зелени и червени, дори
погледите им ми внушаваха страх. Имах чувството, че ме гледат така, като че ли
идвам от луната. В този чудовищен град никога нямаше да мога да изляза сама. След
като най-накрая пристигнахме при чичото на Брахим слеД изморителното пътуване,
аз се зарадвах на хубавото ядене. Дори Сабрие мъркаше от глад вече. Когато
пристигнахме, лелята на Брахим беше сложила масата. След яденето ние останахме
още известноадреме заедно и побъбрихме за едно друго, докато най-накрая чичото ни
заведе на долния етаж в жилището, което беше предназначено за нас. Дотогава той
беше използвал този сутерен за склад.
Това беше пародия: по-добре да бях спала в зимни- ка на баща ми, отколкото в
тази дупка: от тавана висяха паяжини, на това отгоре цареше неописуема бъркотия
и навсякъде бяха нахвърляни какви ли не вехтории.
— Все някъде трябва да има и легло — вметна Брахим привидно равнодушен и се
оказа прав.
В един ъгъл стоеше окаяна рамка на стар креват. Прилежащите й матраци бяха
целите изпоцапани с бяла боя. Брахим метна безгрижно едно одеяло и малко по-
късно спеше вече. Никъде не се виждаше детско легло, затова аз сложих бельото ни в
един кашон и настаних внимателно Сабрие сред дрехите. Тя действително заспа в
картоненото легло, докато аз прекарах остатъка от нощта в разчистване на най-
големите боклуци. По-късно Сабрие се събуди и дойде развълнувана при мен.
— Мамо, виж какво хубаво ново легло си имам.
Изглежда хаосът изобщо не й правеше впечатление.
Рано сутринта се качих по стълбите със Сабрие до
жилището на чичото. Първо ми направи впечатление колко отвратително
изглеждаше стълбището. Беше проникнато от смрад на урина и всичко беше мизерно
и мръсно. Спомних си как чичото на Брахим се хвалеше в Югославия в какъв
луксозен палат живее в Берлин и че плува в пари. За това и дума не можеше да
става: в действителност той живееше в боклучарник и ние трябваше да го поделяме
с него. На закуска лелята ми съобщи, че ще трябва да тръгна на работа още на
следващия ден. Днес мъжът й щял да ми покаже как да стигна с метрото до работата.
Беше ми ясно, че без обяснение никога нямаше да пристигна на верния адрес: в този
Молох щях да се загубя безнадеждно.
Въпреки моите и без това мрачни предчувствия стана още по-зле, отколкото си
мислех. Трябваше да изминем 16 спирки с метрото, преди да продължим с автобус и
едва 6 спирки по-натам ние слезнахме, за да застанем пред задния вход на един
магазин, където трябваше да работя като миячка. И до днес не Знам, що за магазин
беше това всъщност. Шефът ми обясни задълженията ми, а по-късно го попитах
предпазливо колко ще изкарвам. Тогава изведнъж чичото ме прекъсна.
— Не се тревожи за това.
Брахим ме дръпна настрана.
— Виждаш, че той прави всичко за нас. Баща ти никога не би се справил с това.
Наистина се съмнявах от гледна точка на цялата помощ, която родителите ми ни
бяха предложили, в това, че мъжът ми не е с всичкия си, но си замълчах как- то
обикновено.
На връщане попитах още веднъж чичото на Брахим каква заплата ще
получавам.
— Няма нужда да се тревожиш за това — отвърна той отново. — Всичко е уредено,
парите ще се превеждат на моята сметка. Аз ще ги управлявам, защото дълго
време тц си имала думата — каза той недружелюбно.
Малката захленчи и аз не исках да се впускам в дискусия, но отново бях
шокирана. Явно Брахим и чичо му планираха да ме оставят да работя като вол, без
да видя и стотинка от заплатата си.
Почистих жилището ни, докато започна да изглежда в известна степен годно за
живеене. След това се качих по вонящото стълбище до чичото, където Брахим беше
останал през цялото време. Още отвън чух силния им смях и преплетения им говор.
Пред Брахим стоеше чаша с уиски, а той имаше онзи вторачен поглед, който имаше
винаги, когато беше много пиян.
— Как така пиеш уиски? — попитах го аз напълно невинно и възможно без никакъв
упрек в гласа си.
— Не трябва да нареждаш на мъжа си какво може да пие — тросна ми се веднага
лелята.
Брахим се надигна тромаво и след това ме удари през лицето. Това, което ме
обезпокои особено, беше, че този път ме удари в присъствието на други хора.
— Остави ме на мира! — извиках му аз.
Лелята скочи и дръпна Брахим от мен. Тя го успокои, тъй като имаше опит в
това, защото собственият й мъж също я нападаше, когато беше пиян. През цялата
вечер мъжете продължиха да пият, докато аз трябваше да прислужвам на всички.
Чичото очерняше постоянно баща ми, който уж не оправдал очакванията му.
Брахим изглежда много бързо беше забравил какво дължеше на родителите ми. В
крайна сметка алкохолът го завладя: той стана и повърна в средата на стаята.
Изтичах до шкафа и донесох парцала, за да измия вонящата на кисело каша.
— Остави ме да го оправя — прошепна лелята. — Твърде си изискана за това —
присмя се тя.
— Когато Брахим е повръщал вкъщи, никой не го е оправял вместо мен — отвърнах
й аз яростно.
— Ти си дръзка развратница — изруга лелята, — ако ти бях свекърва, щях да те
пребия до смърт.
Тогава Брахим скочи и ме удари отново през лицето.
— Нямам нужда от майка си, мога да се оправя и сам.
След това ме хвана за дългата ми коса и ме задър- па надолу по стълбището към
жилището ни. Малката Сабрие остана горе и зарева, като че ли я дерат. Брахим
извика нагоре по сгълбите на лелята да се грижи за дъщеря ни. След това ми разкъса
пуловера и роклята и ме изнасили по такъв отвратителен и болезнен начин, както
никога досега. По-късно, когато заспа, аз се качих до горе и взех безмълвно Сабрие.
Дълго лежах будна. „Няма да продължавам така”, кълнях се аз на себе си, скована от
тъга и страх. „Все трябва да има някакъв начин да се отърва от този човек”.
На следващия ден пътувах до работата така, както ми беше показал чичото.
Пътят ми се стори по-кратък, а миенето в магазина не ми се стори особено трудно.
Когато вечерта се върнах в къщата на чичото, той киснеше с Брахим в мизерното си
жилище и пиеше отново уиски. Взех дъщеря си в ръце, обърнах се към площадката и
слезнах надолу към квартирата. Знаех, че Брахим ще сметне безмълвното ми
излизане за провокация и ще тръгне след мен, и така и стана.
— Какво си въобразяваш? Не можеш просто да си лягаш, когато ти скимне — изрева
той.
Погледнах го непоколебимо в очите и казах:
— Чуй ме добре. Няма да търпя повече тиранията ти. Може да ме пребиеш до смърт
и това ще е само спасение за мен, защото Ще е по-добре да умра, отколко- то да
продължа сегашния си начин на живот.
Обърнах му гръб и очаквах да започне да ме бие. Но нищо не се случи. Той
просто се качи отново горе. През тази нощ снах спокойно и необезпокоявана.
На следващата вечер, когато отново се върнах от работа и слязох без коментар в
жилището ни, той беше готов отново да се напие с чичо си. Но този път започна да
беснее. Брахим ме последва и ме наби без никакви задръжки. Той ме риташе и
удряше силно, но аз не помръднах и го наблюдавах мълчаливо. Не чувствах особени
болки, въпреки че по лицето ми течеше кръв. Сълзите дойдоха едва по-късно, когато
той изкачи отново стълбите. Взех малката в ръце и се опитах да я утеша:
— Скоро всичко ще се оправи — обещах й аз.
Но тя само ме изгледа тъжно с големите си очи.
Естествено терорът на Брахим оставяше следи и върху Сабрие. Вече не можеха
да не се забележат признаците на смущение в поведението й. Например детето
винаги реагираше много страхливо веднага щом мъжът ми влезеше в стаята. Тя или
търсеше близостта ми, при което се притискаше в мен, или се завираше в най-
отдалечения ъгъл. Със сигурност за Сабрие щеше да е по-добре да израсне без
Брахим.
Обмислях сериозно просто да избягам с дъщеря си от Берлин. Но това не беше
решение, защото не можех да очаквам подкрепа от семейството си. Напротив: татко
веднага щеше да ме върне при Брахим, ако се обърнех към него за помощ. Никога
нямаше да мога да спечеля тази война на два фронта, срещу Брахим и срещу
собственото си семейство. Първата ми цел трябваше да е отново да изчезна от
Берлин, за да отида в Айфел, защото там определено щях да имам повече козове.
Тази цел можех да достигна най-бързо като докарам семейството до финансов крах, а
затова трябваше първо да изгубя работата си. Така на следващата сутрин наистина
се качих на метрото, но половин час по-късно бях отново при чичото. Брахим ме
погледна озадачен.
— Какво правиш тук? Не трябваше ли да си на работа? — попита той.
— Лошо ми е и ме боли корема, затова ме пратиха обратно вкъщи — излъгах аз.
— Знаеш ли, че можеш да загубиш работата си? — попита Брахим заплашително.
— Все ми е едно, защото и без това не възнамерявам да остана там. Не мога да живея
в този град — отговорих аз дръзко.
Брахим продължи опасно спокойно.
— Можеш да си събереш нещата и да отидеш при родителите си.
Не повярвах на ушите си. Изтичах стремглаво до жилището и набутах дрехите в
една пътна чанта. Внезапно Брахим застана до мен и каза:
— Детските неща ще ги разопаковаш, Сабрие остава тук.
С това не се бях съобразила. Бях изходила от това, че Брахим ще дойде в Айфел.
Изглежда, че целият ми план претърпя крушение, а Брахим продължи да реве.
Тогава се появи чичото.
— Затваряй си устата! — извика той. — Събирай си нещата, ще ви заведа всички
при бащата на Шукрана и той сам трябва да види, как ще се продължи по-натам.
Когато ви доведох тук мислех, че имаш нормална жена. Но тя явно няма нищо
мюсюлманско в себе си.
Едва дочаках чичото да ни закара с колата си на 670 километра до родителите
ми.
През цялото време на път за Айфел Брахим говори с чичото, че ще ме предаде на
баща ми и ще се върне с чичото в Берлин. Бях съгласна, защото със сигурност щях да
съм по-щастлива без него.
— Добре, какво ще правите сега тук? — попита баща ми, когато отвори вратата.
— Наистина нямахме предвид, че ще си дойдете така бързо — учуди се и майка,
когато ме притисна към себе си, — но се радваме, че сте тук.
Едва беше сложен чаят на масата, когато чичото си отвори устата.
— Връщаме Шукрана, защото откакто е дошла в Берлин, не е вършила друго, освен
да създава проблеми. Тя е лоша жена, защото нито се грижеше за работата си,
нито за мъжа си. Освен това го и командва. След като поиска да ходи и на
дискотека, той я наби.
Това, че чичото не ми беше приятел, беше ясно. Но това, че в мое присъствие
ръсеше подобни безочливи лъжи, беше вече направо прекадено. Аз се изправих и
погледнах татко право в очите. Тогава, избухвайки, аз му разказах:
— Брахим винаги беше пиян. Всеки ден ме пребиваше напълно безпричинно до кръв.
Не мога да издържам повече с него. На чичото сега не му харесва, че няма да
позволя да ме бият вече.
Брахим се намеси и твърдеше:
— Естествено не съм я бил, защото бях пил ракия, а защото не искаше да се
подчинява.
На това пък баща ми не можеше да повярва, понеже ме познаваше твърде добре.
— Дъщерите ми са възпитани правилно според обичаите на страната ни, въпреки че
са израснали в Германия. В дискотека те никога не са били. И освен това ти,
Брахим, си твърде млад, за да пиеш вече алкохол.
Мъжът ми стана нагъл.
— Не можеш да ми забраниш да пия ракия. В края на краищата не си ми баща.
Татко преглътна, почервеня, а на челото му се образува онази типична бръчка,
която предупреждаваше за наближаваща буря.
— Наистина е вярно това, което казваш, но аз мога да взема дъщеря си, грубиянин
такъв — каза той побеснял.
— Но тогава той ще вземе Сабрие — подхвърлих аз страхливо, при което баща ми
изрева:
— Затваряй си устата! — преди да се обърне отново към Брах им. — Дълбоко съм
разочарован от теб. Обичах те като собствен син, помагах ти повече отколкото на
собствените си деца, защото исках мъжът на дъщеря ми да е щастлив. И винаги
съм бил на твоя страна, когато Шукрана се оплакваше, но вече край на това!
Стига ми толкова: вземай си твоята плът и кръв и изчезвай към Берлин!
Шукрана все още може да роди деца от един по-добър съпруг, каюьвто ти няма да
станеш. Все някога ще преодолее загубата на дъщеря си.
На излизане татко предупреди Брахим:
— Обмисли добре какво правиш. Чичо ти няма да те изхранва вечно както
Шукрана.
След това татко си легна, без да се прости с гостите си. Това действително бе
неучтиво, но беше много разгневен на чичото. Според него цялата ситуация
трябваше да започне по друг начин, а в очите на татко той имаше порядъчно
съучастие в сегашното бедствие. Брахим и чичото продължиха да седят мълчаливо,
до- като брат ми не им предложи да спят при него.
По-късно, когато всички си бяха легнали, аз говорих дълго с майка. Разказах й,
че мъжът ми непрекъснато злоупотребяваше с мен и ме малтретираше, а накрая тя
каза развълнувано:
— Радвам се, че отново си вкъщи.
През нощта не можах да затворя очи. Мисълта, че Брахим може да отпътува със
Сабрие, ме докарваше до отчаяние. Не само, че вероятно нямаше да я видя никога
отново: предполагах, че ще опере пешкира от гнева на свекърва ми вместо мен.
Щяха да я оженят още като дете за някой мъж, когото не е виждала никога преди
това и вероятно бракът й нямаше да протече по-добре от моя. Обмислях трескаво да
изчезна още тази нощ нанякъде с дъщеря си. Но къде да отида? Нямаше място на
света, където можех наистина да съм на сигурност от отмъщението на Брахим и на
семейството ми.
На другата сутрин мъжът ми беше самата окаяност, защото чичо му неочаквано
бе заминал за Берлин без него.
Привидно дълбоко разстроен, Брахим помоли баща ми за извинение.
— Ужасно съжалявам, но чичо ми е виновен. Той ми насади тези глупости в главата.
Дай ми още един шанс и тогава ще ти докажа, че това няма да се повтори никога.
Той твърдеше, че наистина се разкайва за това, което бе говорил на татко
предишната вечер и татко отново повярва на уверенията му — за разлика от мен.
Твърде често ме беше разочаровал, за да мога да приема приказките му насериозно.
Така родителите ми ни приеха отново. Опитахме да заживеем пак заедно и
трябваше да започнем съвсем отначало, но този път без работа и без жилище. След
шест седмици изтече срокът за уволнение, така че можех да подам поне молба за
помощи за безработни. С тях кретахме по-скоро зле, отколкото добре. Настъпи
есента, а ние все още нямахме свой собствен дом, защото не исках да търся жилище
без да работя, което след това отново да се плаща от социалното ведомство. Брахим
не пиеше, не ходеше на дискотека и не ме биеше. Това разбира се не беше за
учудване, защото живеехме в къщата на родителите ми. Татко Щеше да го изхвърли,
ако се държеше зле с мен.
От време на време ме посещаваше старата ми приятелка Соня. Тя знаеше, че си
търся нова работа и един ден дойде сияеща и ми съобщи:
— Намерих ти работа.
Снаха й, която държеше ресторант в съседното градче, търсеше помощничка в
кухнята. Соня ми предложи да ме кара всеки ден на работа.
— Няма да е лесно — замислих се аз, — при нас не е обичайно жените да работят в
ресторанти.
Брахим се намеси.
— Ако работиш само в кухнята, всичко ще е наред, защото там няма да те вижда
никой.
Предложението звучеше многообещаващо, така че отидох със Соня да видя
заведението. Шефката ми стана от пръв поглед много симпатична. Наистина
трябваше да помагам ежедневно само по три-четири часа в кухнята, но все пак беше
по-добре, отколкото да съм без никаква работа. Заплащането също не беше лошо и
така аз започнах още на следващия ден на обяд.
Без съмнение първият ми работен ден беше ужасен, защото още не знаех кой съд в
кой шкаф стои. Но усвоявах бързо и съвсем скоро работата ми доставяше наистина
удоволствие. Докато шефката беше заета в кухнята, Соня обслужваше на бара. След
известно време Соня се скара със съдържателката и напусна. Така аз бях принудена
да пътувам с автобуса на работа, но шефката любезно прие разходите ми. Без Соня
ние двете трябваше да вършим работа за трима, което имаше за последствие, че
трябваше да помагам и на бара. Предполагах, че може би ще имам проблеми с
Брахим, но алтернативата щеше да е отново да съм безработна. Брахим също
виждаше нещата така и затова ми позволи да сервирам. Той винаги нагласяваше
пренесените си от Косово принципи, както му беше угодно. Работата на бара ми
доставяше голямо удоволствие и се запознах с много хора. Когато падна първият
сняг, заработихме под пълна пара, защото в нашия регион идваха многобройни
зимни спортисти от околните градове. Тази част на Айфел беше известна с дългите
си писти и склонове за спускане, а чрез аутобана областите за зимни спортове бяха
безпроблемно достижими. По този начин почасовата ми работа се превърна в
осемчасов ра
ботен ден. Съответно скочи и заплатата ми, а това зарадва много Брахим.
— Парите ще ни трябват — каза той.
Допълнително към възнаграждението си получавах
и бакшиши, които не задържах за себе си, а давах на мъжа си.
Междувременно приходите ни бяха достатъчни, за да можем да си платим
собствено жилище. Говорих със съдържателката, че би било добре да си намеря къща
в близост до гостилницата. Така щях да си спестя досадното ежедневно пътуване.
Още на другия ден тя ми показа една от онези малки прастари паянтови къщички,
които по-рано са били типични за Айфел. Тя беше на главната улица на селото.
— В действителност исках да съборя бараката — каза собственикът, — но след като
искате да се нанесете там, нямам нищо против. Наемът е само 200 марки месечно
и първите три месеца можете да живеете дори безплатно, ако обновите
помещенията.
Още същия ден разгледах къщата с татко. За съжаление беше в далеч по-лошо
състояние, отколкото си мислех.
— От това нищо няма да стане — казах аз обез- сърчена, — никой не може да живее
тук.
Стъклата на прозорците бяха напукани, водопроводите, стените и подовете бяха
руини. Щеше да струва цяло състояние да се поправи всичко. Но татко беше в добро
настроение.
— Не се тревожи, ние ще ги оправим.
Хазяинът ни остави веднага ключовете и за няколко дни татко, Брахим и братята
ми превърнаха съборе- тината в годен за живеене уютен дом. Майка ми помогна в
почистването. Излезе толкова много боклук, че трябваше да наемем камион, за да
откара всичко на сметището. За една седмица къщата беше дотам готова, че можехме
да се нанесем. С това най-малкото разрешихме един проблем: отново имахме
собствено жилище. Разбира се с преместването щях да загубя закри-
лата на баща си,това ми беше ясно и при тази мисъл се чувствах несигурна. Но все
още не се бях отказала напълно от надеждата, че Брахим наистина ще се подобри.
***

Както и преди, ни липсваше удостоверение, че Брахим е отслужил, и затова не


можехме все още да поискаме разрешително за престой от Службата за чужденци.
Брахим гледаше Сабрие и дори вършеше част от домакинската работа, докато аз
сервирах. Когато беше възможно, ме посещаваше и в работата. Междувременно там
бях поела и допълнителна отговорност, за- щото, когато я нямаше шефката, аз сама
ръководех цялото заведение. Доставяше ми огромно удоволствие, че от една страна
се справях успешно, а от друга, че гостите ме обичаха.
— Искам да ходя отново на дискотека — ми съобщи един ден Брахим.
Докато живеехме при родителите ми, той се беше отказал от подобни излизания,
но сега отново започна. Най-напред излизаше само през уикендите. Завеждаше
предварително Сабрие при майка, където тя можеше да спи през нощта, защото
иначе трябваше да стои сама вкъщи, докато аз сервирах. След няколко седмици
ходенето на дискотека само в събота не му стигаше.
— Понякога трябва да си взимаш свободни дни. Не мога да вися вкъщи през цялата
седмица само за да пазя детето — оплака се той.
— Никой не ме пита колк.о дни искам да работя — отвърнах аз ядосана, но Брахим
изобщо не разбра възражението ми.
Така караниците ни започнаха отначало.
Дойде зимата и татко ни донесе дърва. Нямахме парно и затова трябваше да
отопляваме стаите с една старомодна печка с дърва. Сабрие, която междувременно
беше станала на 4 години и отдавна можеше да тича,
си беше намерила приятелчета, с които лудуваше в нашата доста занемарена
градина. Сърцето ми се стопляте, когато наблюдавах малката да играе необреме-
нена на криеница със съседските деца или да строи дървени къщички в
градината. Заклех се пред себе си, че Сабрие никога няма да изстрада същата
съдба както всички останали момичета от семейството ни. Един ден тя сама щеше
да избере своя съпруг, тя трябваше да е щастлива, за разлика от мен.
Брахим взе да излиза всяка вечер. Виждах го единствено когато се прибираше
нощем вкъщи и се стоварваше върху мен. Спеше през деня, когато бях на работа.
Веднага щом се приберях вкъщи, той излизаше. Когато го питах къде отива, не
отговаряше, а излизаше без да каже и дума. Че пиеше доста ракия, го надушвах по
дъха му, когато нощем си лягаше пълзейки. Една вечер реших да го заставя да ми
даде обяснение, защото не можеше да продължава така. Рано сутринта чух
скърцането на входната врата. Залитайки, мъжът ми влезе в кухнята, където го
чаках.
— Къде беше? — попитах аз.
— Остави ме на мира, изморен съм — преплете той език.
Хванах го здраво за раменете.
— Трябва да си поговорим, искам да знам къде прекарваш нощите.
— Затваряй си устата и отивай в леглото. Там можеш да си мечтаеш за мъжете от
кръчмата ти, — присмя ми се Брахим. След това ми изрева: — Аз съм мъж и мога
да правя каквото си поискам! Достатъчно дълго ти играх по гайдата, сега отново
съм господар в * къщата!
Отново се разиграха същите ужасяващи сцени как- то преди, но вече не исках
да се оставям да ме потискат, той не трябваше повече да се отнася така с мен. В
края на краищата не бях някакъв боклук.
— Не си добре — казах аз полушеговито и след това за части от секундата ръката му
ме удари неочаквано право в лицето. С другата ръка ме дръпна за косата и
изрева:
— Затвори си устата най-накрая или ще те убия!
Не се усъмних и за секунда, че мислеше точно това,
което казваше. Ако бях издала още един звук, щеше да ме унищожи. Но Брахим
спря да ме удря едва когато ми потече кръв от носа и устата и дясната ми ръка
беше счупена. След това взе якето си и напусна къщата, проклинайки, за да се
върне отново след три дни. Сутринта заведох Сабрие при майка ми, след което ми
гип- сираха ръката в болницата. Разказах на мама, че съм паднала по стълбите и
съм си счупила ръката. Излъгах и след това:
— Брахим е болен и не може да се грижи за малката.
Не можех да й кажа истината, защото и аз имах вина в края на краищата: бях
обявила Брахим за ненормален, а той като мъж не можеше да търпи това.
Подобна обида го опозоряваше. В очите на родителите ми щеше да е негово
задължение да ме накаже.
За разлика от майка, шефката ми веднага забеляза, че нещо не е наред.
— Не изглеждаш добре, какво има? — попита тя загрижено.
Междувременно бях добила доверие в нея и й разказах накратко историята си.
Тя каза съчувствено:
— Не трябва повече да се оставяш. Знам какво говоря, защото мъжът ми ме
пребиваше също така често, докато го допусках. Отначало винаги търсех вината
в себе си — до деня, в който сама не сложих край на безчинствата.
Действително тя не можеше да ме разбере, защото не знаеше нищо за обичаите
на страната ми, но аз не отвърнах нищо повече. Тя ме освободи за остатъка от
седмицата и ме посъветва:
— Първо си почини, а след това ще видим.
Междувременно се разтревожих за Брахим. Когато
се появи след три дни, изглеждаше, че съвсем скоро се е къпал.
— Къде беше? — попитах аз разтревожено.
Вместо да отговори, той ме изгледа студено и отвърна на въпроса с въпрос:
— Къде са парите, които си изкарала през последните дни?
— Не бях на работа — отвърнах аз със сигурен глас, — затова не съм изкарала
нищо.
— Как можеш да постъпваш така? В края на краищата един от нас трябва да
изкарва пари! — изфуча Брахим.
Ядоса ме грубият му тон.
— Не мога да ходя на работа със Сабрие — отвърнах аз предизвикателно.
— Трябва да те превъзпитам и то правилно — каза Брахим, преди свитият му
юмрук да ме удари в носа.
— Направи нещо за ядене, — нареди той, — гладен съм.
Докато работех в кухнята, в мен се надигна яростна омраза към този човек.
Въпреки всичките си обещания, той отново пиеше ракия и се скиташе нощем.
Пребиваше ме до кръв и бях почти сигурна, че вероятно си има любовница.
Когато отидох да сложа масата в хола, на нея вече стоеше шише уиски.
— Наистина си забравил, че ми обеща да не пиеш ракия повече — обърнах се аз
грубо към него.
— Гледай си работата, аз съм достатъчно голям, за да решавам сам какво да правя
— заяви той.
Тогава гневът ми премина всякакви граници. Треперейки от ярост, аз отворих
прозореца и захвърлих шишето далече в градината. Брахим веднага изтича навън
и намери уискито, шишето беше преодоляло полета. Когато се върна в хола
побеснял от гняв, той започна да ме тъпче и удря грубо. Щом се опитах да избегна
ударите, ритниците и юмруците му ме улучваха още по- безмилостно.
Инквизицията престана едва когато Брахим така се изтощи, че не можеше да си
поеме въздух. Сабрие стоеше до Мен със затворени очи, тя викаше и ревеше.
Мъжът ми j^e остави да лежа превита на пода,
седна и отпи една глътка уиски от шишето. С последни сили аз се съвзех, взех
Сабрие и се завлякох в спалнята, където двете заспахме напълно изнурени.
Чух го по някое време през нощта. Той стоеше, вече напълно пиян, до леглото
ми и шепнеше:
— Ела в хола, за да не събуди малката.
Когато се поколебах, той ме заплаши с удари и аз го последвах беззащитна и
отчаяна. И без това нямаше да мога да изляза насреща му.
— Съблечи се! — нареди Брахим в хола със заплашителен тон.
Едва застанах гола и в очакване на бруталната му жажда за мен, когато той ме
дръпна на килима и ми се нахвърли още по-яростно и с по-голяма наслада от
собствената си жестокост. Този път изстрадах адски мъчения, а отвращението ми
към него нарасна до безкрай. Стана ми лошо и ми причерня, а коремът ми не
беше нищо повече от една единствена, голяма болка. В по- лунесвяст аз го
помолих да престане най-накрая. Но това продължи цяла вечност, както все по-
често, когато ме изнасилваше пиян. Тогава той се Нуждаеше от два или три пъти
повече време, отколкото в трезво състояние, за да стигне до оргазъм.
Когато най-накрая се отказа изтощен и безчувствен, задоволен от мен, аз
изтичах в банята и повърнах. Когато отново успях да се изправя, останах половин
час под душа. Насапунисах се поне десет пъти, но след това отново имах
чувството, че зловонието му все още лепне по мен. Разкайвах се по-горчиво от
всякога, че някога съм се запознала с него.
— Почивните дни не са ти се отразили особено добре — каза шефката ми на
другата сутрин.
С опънати нерви докрай, аз й разказах за изтезанието ми, а тя се загрижи
любвеобилно за мен.
— Отпочини си поне веднъж. Ще те оставя да се изкъпеш, а след това ще легнеш
при мен на канапето.
Аз се поколебах, но тя беше пуснала водата вече. След няколко часа
действително се почувствах по- добре. След това разговорите с клиентите на бара
ме разсеяха от тази мъчително преминала нощ.
Когато след работа се върнах вкъщи, татко седеше с Брахим в хола.
Възможността да му разкажа колко нечовешки се отнасяше с мен мъжът ми
отново, ми се стори благоприятна.
— Загубва си разсъдъка от пиене и ме бие също — оплаках се аз.
Брахим скочи и заяви:
— Това не е вярно. Никой не може да има нещо против няколко бирички и й
посегнах само веднъж, защо- то ме обяви за ненормален.
Татко стана също и м погледна гневно.
— С право си си заслужила пердаха, щом като не можеш Да си държиш езика зад
зъбите. Не трябва да ми навличаш неприятности, защото искам да се гордея с
децата си.
Каза го и напусна къщата. Огорчението от пренебрежението на баща ми беше
безгранично. Дотогава обикновено имах чувството, че татко беше поне вътрешно
на моя страна, но сега отново не поиска да чуе какво имах да кажа за лъжливите
оправдания на Брахим. Побеснях, защото татко не се интересуваше от децата си:
единственото, което имаше значение за него, беше да не загуби името си. Това не
беше убягнало и на Брахим и той го потвърди пред мен още щом татко излезе.
— Нищо не можеш да направиш, държа те в ръцете си. Ти ми принадлежиш и
никой не може да предприеме нещо против това.
Вечерта естествено Брахим се прибра напълно пиян и обичайното мъчение
започна отначало. Търпях мълчаливо, твърде много примирена, за да се
отбранявам. Тогава той повърна в леглото, а аз безмълвно смених чаршафите. На
другата сутрин заявих, че трябва да отида на работа по-рано, но в действителност
отидох при родителите си. Едва бях затворила вратата, когато се развиках на
баща си с гняв:
— Постъпваш несправедливо с мен! Винаги съм ти била добра дъщеря и ти трябва
да си на моя страна!
— Не мога след като не си права — отвърна татко подчертано безпристрастно. —
Трябва да направиш това, което мъжът ти изисква от теб, не да му
противоречиш. Ако снахите ми видят това, те също ще противоречат на
синовете ми, а аз не мога да го допусна. Освен това не си ми се подчинявала
винаги. В края на краищата ти се ожени за Брахим против волята ми и сега
трябва да живееш с този мъж, трябва да го търпиш до смърт. Но аз много добре
знам, че не мислиш като нас, ти мислиш по немски.
Във връзка с казаното за него немско беше всичко гибелно; всичко, което
противоречеше на обичаите му. Аз изтичах навън и затръшнах вратата след себе
си. При излизането си чух как татко изрева на майка:
— Това е твоята дъщеря. Бъди така добра да се погрижиш да не се държи така с
мен.
Описах на шефката си най-новия развой на нещата.
— Трябва да го изгониш — посъветва ме тя ядосано, — аз ще ти помогна по-
натам.
Но това беше невъзможно, защото без подкрепата на баща ми нямаше да има
друг изход: ако оставех куфарите на мъжа ми пред вратата, семейството ми щеше
да ме убие. Утеших се сама:
— Все някога и аз ще водя щастлив живот.
Шефката ме попита:
— Бил ли е животът ти някога щастлив?
Замислих се. Но не можах да се сетя кога съм имала наистина необременено
време. Откакто навърших 10 години, родителите ми ме затваряха. С
навършването на 15 години попаднах на Брахим и оттогава целият ми живот беше
определян от грубости, удари и насилване. Не, бях щастлива единствено когато
родих Сабрие, иначе животът ми от много години беше само мъчение. Въпреки че
всъщност бях много общителен човек, отдавна бях отвикнала да се смея. Само
когато сервирах,
имаше моменти, в които можех да забравя тиранията на Брахим.
След следващата непоносима нощ с Брахим още веднъж през главата ми
минаха годините, които бях прекарала с него. А отвращението към този човек,
който в действителност беше баща на детето ми, но и мой изтезател, нарасна до
безкрай. Отидох в кухнята, за да си обеля една ябълка. Когато отворих
чекмеджето, пред погледа ми попаднаха дългите ножове. „Ще го очистя. По-добре
семейството ми да ме убие след това, откол- кото Брахим да ме бие до смърт” —
мина ми през главата. Взех най-големия нож, който успях да намеря, и отидох в
спалнята. Брахим лежеше на леглото мърт- вопиян и хъркаше тихо. Когато
вдигнах ръката с ножа, погледнах лицето на дъщеря си. Тя спеше така спокойно!
Смелостта ми се изпари и внезапно не можех да го направя вече. Какво щеше да
стане със Сабрие, когато отида в затвора? Паднах на колене и захълцах без
задръжки, защото вече не виждах никакъв изход.
На следващата сутрин събрах дрехите на Брахим в една пътническа чанта.
След като беше изтрезнял от съня, му наредих спокойно:
— Изчезвай, не искам да те виждам повече тук.
— Изобщо не можеш да ме изхвърлиш без съгласието на баща си — каза той през
смях.
— Не го попитах, когато се ожених за теб, и няма да го питам, когато те изхвърлям
— избухнах аз.
Той остана учудващо спокоен.
— Права си, така не може да продължава. Но ти няма да ме изхвърляш, а аз сам ще
си отида. Ще ми купиш автобусен билет за Югославия и аз ще изчезна.
Не вярвах на ушите си. Така лесно ли щеше да стане? В продължение на
години ме измъчваше, а сега всичко щеше да свърши така безпроблемно?
Още същия ден бързо му осигурих билета. Брахим заяви на баща ми, че иска
само да посети семейството си, но тази лъжа не ме обезпокои: главното беше, че
скоро ще се махне. До отпътуването не му проговорих и
дума. Аз спях в хола, а той в спалнята. Когато татко взе Брахим, за да го закара до
гарата, мъжът ми влезе в спалнята и поиска да се сбогува с мен. Обърнах му гръб
рязко, защото трябваше да изчезва. Брахим се изсмя и тръгна, а когато колата
зави на следващия ъгъл, аз заплаках от огромната радост. Но по-късно в мен се
породи съмнение: как така този път не ме заплаши, че ще ми отнеме Сабрие?
Предположих, че Брахим имаше нещо предвид, но не знаех какво.
Докато Брахим го нямаше, майка спеше при мен. След две седмици пристигна
писмо от мъжа ми. Той пишеше, че му липсвам и се разкайва за всичко, което е
направил, но това не ме трогна. И без това знаех, че лъжеше. През деня описах на
мама още веднъж цялото си нещастие. Но вместо да ме подкрепи в решението да
се разделя с мъжа си, тя мислеше, че ще е по-добре за мен да остана при Брахим.
Иначе, така се аргументира мама, всичко щяло да стане още по-зле.
— Повярвай ми, защото знам какво говоря — каза тя тихо. — В противен случай
ще трябва да дадеш дъщеря си. А тогава татко ти ще ти потърси друг мъж в
Югославия и ще трябва да се ожениш за него. Новият ти мъж ще те упреква
през целия ти живот, че не си добра жена, защото си се омъжвала два пъти.
Бъдещето ще бъде още по-лошо от живота, който сега трябва да водиш.
— Тогава ще се оженя за немец — заявих аз, без да помисля, защото доводите ми
бяха свършили. — Те имат съвсем друг манталитет, тогава ще ми е по-добре.
— Родът няма да го понесе — прекъсна ме майка. —, Не можеш да се ожениш за
християнин, защото баща ти ще си загуби името. Ти знаеш, че той по-скоро ще
те убие, отколкото да рискуваш честта му.
През нощта ми се въртяха думите на майка в главата и аз разбрах, че беше
права. Чисто и просто положението ми беше безнадеждно.
Една седмица по-късно Брахим стоеше напълно изненадващо в ресторанта.
Помислих си, че не виждам добре:
— Какво правиш тук?
— Аз се върнах, а ти не трябваше да правиш такава нелюбезна физиономия —
отговори той, усмихвайки се.
Шефката ми ме изгледа тъжно, защото виждаше, че той е спечелил още
веднъж. Брахим отиде в къщата ми, а малко след това го последвах и аз.
— Не се вдетинявай — отвърна той на въпроса ми защо не иска да се разделим —
знаеш, че просто не става.
Още през първия час всичко се сгромоляса с трясък както преди. Мъжът ми
още не беше съвсем пристигнал, когато изпразни първото шише бира, а малко
по-късно отново излезе. Той се върна пиян и получи насилствено това, което
разбираше за любов. Допуснах го още веднъж с погнуса и неохота, защото все още
в ушите ми звучаха думите на майка. Вероятно с всички жени от Косово беше
така, само където чувствах по-бо- лезнено от другите недостойния живот, защото
познавах живота на немците.
През декември получих непоносими болки в корема. Шефката ми ме
посъветва да отида на лекар: може би бях бременна. Но това беше невъзможно,
защото дотогава цикълът ми беше редовен. Болките ми се усилваха все повече.
Една вечер лежах в леглото и се превих, защото не можех да се движа повече от
болка. Брахим го нямаше, както обикновено. Сабрие се опита да ми помогне по
своя си детски начин, но не знаеше как. Тя седна до главата ми, повдигна я и я
сложи в скута си, след това малките й ръчички ме погалиха по челото. Вкъщи
нямах телефон, а бях твърде слаба, за да отида до уличния. Когато Брахим се
върна след часове, Сабрие изтича в съседната стая при него и се опита да му
обясни, че съм болна. Държеше я на ръце, когато влезе, и веднага изрева:
— Защо се излежават на канапето отново? Малката отдавна трябваше да е в
леглото!
В моята ситуация най-малкото, от което се нуждаех, беше пердах. Така аз го
помолих възможно най-спокойно да отиде в съседната стая. Щях да занеса
малката в леглото и след това да се върна.
Когато Брахим напусна стаята и чух телевизора оттатък, аз бавно се облякох.
След това взех Сабрие и се измъкнах от къщата превита от болка. Почувствах
пробождане в корема като от нож и се уплаших до смърт. Едва успях да измина
разстоянието до телефонната будка. Залитайки, аз се подпирах по стените на
същите. Сабрие ме държеше здраво за ръката. Пътят ми изглеждаше безкраен, но
нямах друг избор: трябваше да се обадя на баща ми, за да ме заведе на лекар. С
последни сили набрах номера на родителите ми. Брат ми МехмеД вдигна
слушалката и аз му съобщих с няколко кратки изречения, че се нуждая спешно от
помощта му и той веднага прие.
До като го чаках отвън на една пейка, Сабрие ми стискаше ръцете, за да ме
стопли, защото беше много студено. Малко по-късно колата на брат ми спря до нас
със свистящи гуми. Беше ни забелязал на пейката в светлината от фаровете. Той
ме повдигна внимателно на силните си ръце и ме понесе към колата, където ме
положи да легна на задната седалка.
— Къде е Брахим? — попита брат ми.
— Вкъщи — отговорих аз, а брат ми потегли бесен
натам.' •
Малко по-късно той изведе Брахим от жилището, а мъжът ми се направи, че не
знае абсолютно нищо.
— Ако имах представа, че е болна, естествено щях да й повикам веднага такси —
излъга той и се престори на загрижен.
На Мехмед му стана много неприятно и той му го показа на път за болницата,
въпреки че говори малко.
Пред входа за спешни случаи Брахим понечи да ми помогне да сляза, но брат ми
го сбута настрани.
— Грижи се за дъщеря си. Аз ще помогна на сестра ми.
Той поиска да ме занесе, но аз отказах. На вратата веднага донесоха количка,
в която да седна. От една страна имах пот на челото, а от друга зъзнех. Брат ми се
опита да ме успокои.
— Лекарят ще дойде веднага. Той ще ти помогне и след това болките ще отслабнат
бързо.
Отначало докторът не откри конкретна причина за страданието ми, въпреки
че термометърът показваше почти 40 градуса. Поставиха ми система и ми дадоха
лекарства. През нощта болките отслабнаха и аз заспах изтощена.
Майка и татко дойдоха на следващата сутрин със Сабрие, за да ме видят. Те
бяха много загрижени, но ко- гато видяха, че съм по-добре, се успокоиха. След
като татко си отиде, майка ми разказа, че критикувал Брахим безпощадно.
Скастрил го както трябва и тя вярваше, че сега Брахим ще се подобри. Аз слушах
думите й, но не им вярвах. .
■В болницата ме прегледаха отгоре додолу. Развиха цял списък от диагнози,
от кръвните изследвания до огледа на стомаха, но така и не излезе на бял свят
ясно решение. На втория ден Брахим ме посети. Той се извини, че идва едва сега.
— Имах много домакинска работа — оправда се той.
Знаех, че лъже. Сигурно отново е бил с гуляйджийс-
ката си компания.
И на третия ден болките ми не бяха все още напълно изчезнали, но с помощта
на лекарствата взех постепенно дати понасям. След като се върнах от един
преглед в стаята си, на леглото ми лежеше букет цветя и започнах да гадая кой
може да ми ги е донесъл. Предположих, че цветята са от шефката ми. Когато й се
обадих, за да й благодаря, тя беше много учудена, за- щото не бяха от нея. Тя ми
пожела бързо оздравяване.
Тъй като лежах сама в стаята, не можах да попитам никого кой ми е донесъл
букета. Когато дойде Брахим, естествено откри цветята от пръв поглед и попита
подозрително кой ми ги е подарил.
— От шефката ми са — отговорих аз с дълбоко убеждение. — Така е при немците.
Когато някой лежи в болница, му се изпращат цветя.
Този отговор го задоволи.

***
На другата сутрин ми сложиха пълна упойка за стомашно-чревен преглед. Когато
се събудих, майка седеше до мен. Държеше ми ръката.
— Отивай си вкъщи — казах аз изтощена. — Имаш по-важни работи от това да
седиш тук.
Тя прокара нежно по косата ми загрубелите си от работа ръце.
— За мен нищо не е по-важно от това, как си — увери ме.
По-късно дойде татко и попита дали има резултат от прегледа, но едва на
следващия ден при посещението разбрах, че лекарите нямат ни най-малка
представа от какво произлизат болките ми. Още същия ден ме освободиха без
констатация с препращане към гинеколог, защото в тази болница нямаше такъв.
Телефонирах на родителите си и помолих някой да ме вземе. Малко по-късно
татко стоеше в стаята и поиска да знае от какво бях болна. Отговорих, че не се
знае, както си и беше. Не казах нищо за препращането при гинеколог, защото за
такова нещо можех да говоря с майка си евентуално. Момичетата не биваше да
обсъждат женски болести с бащите си. Поради тази причина не го помолих да ме
закара до гинеколога на следващия ден. Щях да отида с автобуса. След като
взехме Сабрие от майка, татко ме закара вкъщи. Брахим го нямаше и в цялата
къща беше адски студено. Така аз за-
палих печките, а татко си тръгна. Той беше нощна смяна и се нуждаеше от сън.
Предположих, че Брахим е поел с автобуса към болницата, за да ме посети, защото не
знаеше, че ще ме изпишат днес. Вечерта обаче той все още не се беше върнал. Когато
отворих хладилника, за да приготвя нещо за ядене за мен и Сабрие, забелязах, че
през последните дни Брахим не е ял абсолютно нищо: всички продукти си бяха още
там. Първоначално не ми хрумна, че може да не си е бил вкъщи. След известно време
си легнах с дъщеря си. Но дори и на другата сутрин Брахим все още не се беше
появил. Имаше Ли си приятелка мъжът ми? Тази мисъл ми мина през главата и вече
не можеше да ме напусне. Иначе къде може. ше да се шляе цялото това време? Все
някога кръчмите затваряха. Но засега имах неотложни грижи, трябваше първо да се
погрижа за здравето си първоначално. Отидох при гинеколога с автобуса. Докато д-р
Бредоу ме преглеждаше, медицинската сестра забавляваше нежно дъщеря ми отвън.
Взеха ми само една кръвна проба и след това отново можех да си отида вкъщи. Д- р
Бредоу обясни, че по-нататъшни заключения са възможни едва след резултата от
кръвното изследване.
Пред жилището ни бе спряла непозната кола, а Брахим седеше в хола с някакъв
мъж. Той представи непознатия като съселянин, който живее в окръжния град.
Двамата разговаряха за сделка, но не разбрах за какво ставаше въпрос.
— Откъде идваш? — попита Брахим грубо.
— А ти къде беше цялата нощ? — отговорих аз.
— Естествено вкъщи — излъга мъжът ми, без да трепне.
Явно изобщо не беше забелязал, че още вчера съм била изписана от болницата.
Не исках да разпитвам пред госта. По-късно ми разказа, че се е запознал с
югославянина в една дискотека. Когато попитах къде е бил предишната вечер,
първоначално се възпротиви, но след това сърдито каза:
— Това не е твоя работа!
За да избегна по-нататъшни неприятности, оставих нещата така!
Точно когаго приготвях обяда, пред къщата ни спря такси. Някой позвъни и
попита за мен. Един мъж се представи и каза:
— Д-р Бредоу ме изпраща. Трябва да говори с вас спешно, но нямате телефон и
затова дойдох с такси.
Стана ми ясно, че бързането беше във връзка с кръвната ми проба. Тъй като не
беше порядъчно да се кача сама с непознат човек в таксито, помолих Брахим да
дойде с нас. По пътя като че ли страхът ме задушаваше: какво беше открил д-р
Бредоу? Бях ли болна от опасна болест, защо иначе трябваше да бързаме така
внезапно? Слязох разтреперана от таксито пред кабинета. Веднага ме въведоха в
приемната стая, а д-р Бредоу не ни кара да го чакаме дълго.
— Не трябва да се притеснявате — успокои ме той.
— Но трябва да ви прегледам още веднъж, защото ре- зултатитеот кръвната проба
показват, че сте бременна.
След като обаче не беше открил никакви признаци на зародиш при първия
преглед, не трябваше да се изключва и извънматочна бременност.
— Това ще обясни и болките ви — каза той обективно. Аз го изгледах въпросително,
а той продължи:
— Обикновено зародишът съзрява в матката. Когато обаче се спре в яйцепровода,
може да стане много опасно за майката. От това може дори да се умре.
Тръпки ме полазиха и отново затреперих с цялото си тяло. Малко по-късно
опасението на д-р Бредоу се потвърди от един много подррбен ултразвуков преглед.
— Съжалявам — каза той, — но веднага трябва да постъпите в болницата. Ще
бъдете оперирана незабавно.
Докато той пишеше направлението, аз отново се облякох. Гинекологът ме
посъветва да ме оперират в една малко отдалечена болница, защото там имаха
повече опит с такива усложнения, отколкото в клиниката, в
която се роди дъщеря ми. Той настоя енергично да побързаме.
— Може да се обадите оттук вкъщи, но след това ще наредя да ви закарат веднага с
линейката.
Татко вдигна телефона. Когато му казах, че ще ме закарат с линейка до
болницата, той естествено веднага ме попита за причината, но аз не исках да му я
кажа, защото се срамувах. Вместо това го помолих трескаво, да доведе Брахим и
дъщеря ми при лекаря, след това бързо оставих слушалката. Опитах се да обясня на
Брахим, че съм бременна, но че детето стои за нещастие в яйцепровода. Той се
зарадва.
— Време е да имаме и второ дете!
Естествено той не осъзна сериозността на положението, но нямах време за по-
нататъшни обяснения, защото колата за бърза помощ стоеше вече пред вратата.
Когато се събудих от упойката часове след операцията, брат ми Орхан ми
държеше ръката.
— Какви са тези работи, където ги правиш? — попита той нежно и аз заплаках
веднага.
Той се опита да ме успокои, но аз продължих да ридая неудържимо. Малко по-
късно дойде лекарят и ме утеши. Той каза, че е напълно нормално жените да плачат
след подобна операция и че се дължало на нарушаването на хормоналния баланс.
След това ми даде успокоителни и аз заспах повторно. Когато отвори очи отново,
Орхан седеше до мен все още. Междувременно отдавна беше минало полунощ.
Попитах за дъщеря си и майка. Брат ми каза, че мама е била в болницата и лекарят
им обяснил всичко. Срамувах се, защото сега и Орхаи със сигурност знаеше, а аз
исках да премълча причината за операцията пред мъжете от семейство- тб си-
Сутринта той ме попита как съм, а аз се чувствах учудващо добре. Когато
поисках да се повдигна малко в леглото, почувствах пробождане в стомаха си. Това
трябваше да е раната. Когато Орхан отиде да се освежи на умивалника, аз повдигнах
малко завивката, за да видя корема си. Голям пластир покриваше раната и нищо
друго не можеше да се види.
Когато пристигна закуската, сестрите сложиха и пред брат ми една табдичка с
кафе и намазани филийки. Бях си възвърнала апетита. След закуската казах на
Орхан, че може спокойно да си отива вкъщи. Отново бях добре, а санитарите се
грижеха за мен трогателно. Сърцето ми се стопляше, когато си помислех, колко
грижливо Орхан се беше опитал да ми помогне. На този ми брат можеше да се
разчита, но в действителност през цялата нощ на неговото място до мен трябваше да
седи мъжът ми, помислих си аз. Междувременно ми стана напълно ясно, че никога не
бих могла да обичам Брахим след всичките Му прегрешения. Но трябваше да
издържа: не беше далеч времето, когато щях да съм в състояние да променя нещо.
Сетих се за майка, която ми беше казала: „С времето нещата при мене и баща ти
подобриха”. Това беше само една тежка утеха, защото в никакъв случай не исках да
чакам толкова дълго.
— Скоро отново ще сте на крака — каза лекарят весело при посещението си. — След
пет дни можете да си отидете вкъщи.
Операцията беше протекла без проблеми.
Тогава майка застана внезапно на вратата. Първото нещо, за което се
поинтересува, не .беше в никакъв случай за състоянието ми, а дали ще мога да имам
деца отново.
— Колкото иска — отвърна ни гинекологът.
Татко ме целуна по челото.
— Много се разтревожихме — съобщи майка. — Брахим ни разказа нещо за
извънматочна бременност и че от това може да се умре. Никога не бях чувала за
подобна болест.
Сабрие беше добре. Те й бяха казали само, че майка й я боли корема, каза майка
колебливо. На въпроса ми къде беше Брахим, татко отвърна безразлично:
— Вероятно в къщи — при което аз попитах със съмнение:
— Сигурен ли си в това?
Преди да си тръгнат, родителите ми съобщиха, че Айфел е сполетян от силна
зимна буря и много улици са непроходими. Затова не трябвало да се учудвам, ако не
идват всеки ден.
Няколко часа по-късно иззвъня телефонът. Беше Брахим.
— Как си? — попита той.
— Откога те интересува това? — изсъсках аз обратно.
— Винаги съм се тревожил за теб — заяви мъжът ми.
— И как така не си тук тогава? — попитах аз.
— Защото нямам кола и не мога да намеря никого, който да ме закара до болницата.
Кипнах от гняв, но от друга страна не можех да потисна смеха си. Бях абсолютно
сигурна, че всеки от братята ми и дори татко с удоволствие щяха да го закарат до
болницата, ако бяха успели да го намерят. По телефона не можеше да ме удари и
затова рискувах да му кажа мнението си.
— Когато си дойдох от поликлиниката, бях сама със Сабрие вкъщи през цялата нощ.
Знам, че през това време си прекарал нощта с някоя уличница. Внимавай какво
правиш или някой ден горчиво ще съжаляваш.
Той не можа да ми отговори, защото му затворих телефона. Бях доволна от себе си
и твърдо реших и за вбъдеще да му казвам мнението си в лицето. След като не можех
да се разделя с него вече, той не трябваше да си мисли, че може да прави с мен
каквото си поиска. Не можеше да ми направи нищо повече освен да ме пребие, а аз
бях стигнала дотам, че бях безразлична и към смъртта.
Едва беше изминал един час от обаждането на Брахим, когато той застана на
прага.
— Може ли да вляза? — изчурулика той преувеличено мило.
Пристъпи към леглото и понечи да ме целуне, но аз го отблъснах с погнуса и с
цялото си сърце се надявах,
че ще изчезне отново. Но той остана. Разказа ми, че го докарал негов приятел.
— Изглежда внезапно си станала много смела — от- беляза той след известна пауза.
— Трябва да е от упойката — казах аз саркастично.
Когато го заврънках отново къде е прекарал нощите си, той отвърна:
— Спомняш ли си мъжа от окръжния град, който беше наскоро у нас? Продавам му
стоки и получавам пари. Оттогава пия съвсем малко.
Погледнах го скептично.
— Сигурен ли си, че няма да имаш проблеми с никого заради тази търговия?
— Никога — отхвърли той. — Това са съвсем обикновени сделки.
След няколко минути Брахим стана неспокоен: приятелят му го чакаше, затова
трябваше да тръгва веднага.
Раната от операцията зарастваше много добре и след няколко дни можех да си
отида вкъщи. Обадих се на татко и го помолих да ме закара, но това беше
невъзможно, защото трябваше да отпътува поради друга спешна работа. Цайка
обеща да ми изпрати някой друг. Така в болницата дойдоха зет ми и мъжът ми.
Отпътуването за вкъщи обаче се забави, защото при ходенето чувствах все още
болки в корема. Зет ми мърмореше, защото имал малко време, но все още не ми
даваха документа за изписване. Брахим стана също нетърпелив.
— Намери лекаря и гледай да ти даде хартийката най-накрая.
Тъй като двамата не престанаха да ме подканват, аз се ядосах.
— Щом като нямате време, тръгвайте без мен! Мога да изчакам и татко да си дойде.
В края на краищата лекарят дойде. Каза, че е нормално да ме боли все още и че
мога спокойно да пъту
вам за вкъщи. Само не биваше да се къпя още и трябваше да пазя корема си.
Например не можех да нося нищо тежко, обясни гинекологът. Бях напъхала малкото
си неща в една найлонова торбичка. Зет ми вече беше отишъл към колата. В
асансьора попитах Брахим дали не може да носи торбичката. Тогава той ме погледна
съвсем особено и каза:
— Напоследък си доста смела. Не те ли е страх, че може да те убия?
— Почти ми е все едно — отвърнах аз отпаднала. — И без това нямам желание да
живея повече. Все ми е тая дали ще сложиш край на живота ми.
— Това може и да стане съвсем скоро — заплаши
ме Брахим тихо. ■ . '
— Тогава го направи веднага! — избухнах аз, но в този момент вратата на асансьора
се отвори и Брахим тръгна към изхода, където зет ми чакаше вече с колата.
Навън валеше сняг и беше ужасно студено. Зъзнех, след като бях лежала една
седмица в топло легло. Стъклата на колата бяха покрити със снежни кристалчета,
когато зет ми запали. Пътят беше покрит от трудно проходима снежна покривка и
всички коли караха със скоростта на пешеходец. Зет ми със замах превключваше на
втора и след това на трета и четвърта скорост.
— Какво правиш? — попитах аз. — Твърде бързо е за това време.
Когато шофираше, зет ми беше самохвалко и се държеше като състезател.
Усещах, че колата се пързаля отзад.
— Знам, че си добър шофьор. Няма нужда да ми го показваш, спокойно можеш Да си
караш по-бавно — извиках аз неспокойно.
Тогава той хвана скоростния лост, но не спря, ами го превключи от четвърта
скорост на първа. Колата веднага забуксува.
— Всички ще умрем! — чух Брахим да вика, обзет от паника.
Тогава разбрах какво имаше предвид: няколко метра пред нас се спускаше
стръмно наклонена стена, към която се пързаляхме в облак от сняг. Ако се
катурнехме по този склон, нямаше да имаме никакъв шанс за оцеляване. Колата се
преобърна, аз затворих очи и започнах да се моля. Автомобилът се спря на колелата
си и аз видях, че сме се задържали в канавката и за малко не сме загинали.
— Излизайте! — изрева зет ми.
— Пострадал ли е. някой? — попитах аз, но никой не отговори.
Двамата вече стояха до колата, но никой от тях не се погрижи за мен, когато се
измъквах навън. Вместо това, мъжете разглеждаха щетите по колата.
— Имахме ангел закрилник — процедих аз през зъби. — Бог ни спаси.
Зет ми ме погледна и поясни:
— Не ни е закрилял господ, а аз спасих живота ни чрез добра реакция!
— Ти си пълен идиот! — изревах му аз в лицето и кипнах окончателно. — С
глупостта си ни изложи на тази опасност!
На колата и нямаше нищо, освен няколко вдлъб- вания. Зет ми застана на
улицата и спря една друга кола. Шофьорът беше много отзивчив: той извади от
багажника въже за дърпане и издърпа колата ни обратно на пътя, а след това всички
се качихме отново. Наистина ме обзе панически страх, но какво можех да направя?
Не ми оставаше нищо друго, освен да продължа. Зет ми измина много внимателно
останалото разстояние, но въпреки това бях много щастлива, когато видях табелката
на града ни.
Изскочих от колата пред къщата на родителите ми. Междувременно ми бяха
минали всичките болки от големия страх. Дори не чувствах раната. Майка веднага
забеляза, че нещо не беше наред. Отначало не исках да кажа нищо, но след това
разказах за злополуката.
— Господ ви е закрилял — каза мама облекчено.
Но зет ми повтори, че заслугата за спасението ни е негова. Майка му изсъска да
не говори такива работи.
— Аллах е велик и вижда всичко. Той овреме наказва хората като тебе.
Зет ми се изсмя само и си тръгна.
Сабрие тъкмо беше заспала и не исках да я будя. Когато я видях да спи така
спокойно, аз си помислих, че замалко щеше да остане полусираче след катастрофата,
и заплаках от гняв и облекчение. Майка първона- * чално поиска да се грижи вкъщи
за мен още известно време, но Брахим настоя гневно да тръгна с него.
— Тя е моя жена и трябва да стои При мъжа си!
Когато Сабрие се събуди, страшно се зарадва да ме
види, а аз не бях по-малко щастлива да я прегърна отново. След това зет ми ни
закара вкъщи, където Брахим ме накара да побързам.
— Трябва да приготвиш хубаво ядене, защото днес ще имаме гости.
— Много смело от твоя страна да поканиш хора, без да знаеш дали съм изобщо
достатъчно здрава, за да мога да готвя — отвърнах аз хапливо.
— Ще се справиш — каза мъжът ми, без да се замисли и ме побутна към кухнята.
За гостите приготвих тоф ме ориз. Това е традиционно ястие в Косово с ориз и
пилешко месо. Към него сервирах хляб, кисело мляко и домашно консервирани
домати. "
Докато седях до печката, гостите надойдоха. Това бяха приятелят на Брахим от
окръжния град с жена си и сина им. Жената забеляза, че не ми е добре. Тя ми
помогна в кухнята с каквото можеше, а аз й бях много благодарна. По време на
яденето попитах каква работа са намерили на мъжа ми. Без да се колебаят, те ми
казаха в лицето, че крадат и продават заграбените неща на един черноборсаджия
на половин цена. Това не можех да го разбера: двама души крадяха като свраки и
разказваха гордо за това. Баща ми щеше да потъне от срам вдън земя, ако беше
чул това самохвалство.
— Веднага трябва да престанеш — подхванах аз Брахим.
Мъжът ми изрева:
— Затвори си устата веднага.
Той скочи и замахна да ме удари, но госгьг го хвана за ръката.
— Не го прави, във всеки случай не и когато имаш гости.
Смаях се, когато чух Брахим да казва:
— Шукрана е права, няма да идвам вече с теб да крадеш.
Скоро след това гостите ни си тръгнаха. На вратата мъжът се обърна към мен:
— Извинете, не искахме да внасяме безпокойство в семейството ви. Отсега
нататък ще работя отново сам.
****

Когато се върнахме вкъщи, упрекнах гневно Брахим за неговата безогледност:


— Направих всичко за теб. Имаш пари, имаш и свободата си. Защо ти трябва и да
крадеш?
Вместо отговор получих още една силна плесница, която обаче едва я
почувствах.
— Спокойно можеш да ме пребиеш, това не означава нищо за мен — казах аз
невъзмутимо.
В този момент не се страхувах от него. Мъжът ми напусна стаята разгневен и аз
имах задоволителното чувство, че съм спечелила сражението, защото той разбра,
че вече не може да ме накара да се страхувам. Сега животът ми трябваше да се
промени из основи. Дори други жени да можеха да понесат този живот: аз не можех
и не исках да го търпя повече.
На другата сутрин Брахим лежеше в леглото както винаги пиян, така че не
успях да го събудя. Трябваше да отида до гинеколога за контролен преглед, а имах
още малко време, докато дойде автобусът. Така аз посетих шефката си на чаша
кафе. Когато й разказах за
злополучната си бременност, тя каза, че в края на краищата, късметът ми е бил в
загубата на детето, за- щото иначе ситуацията ми е щяла да стане още по- лоша. На
тръгване й съобщих с радост на сърцето, че може би след една седмица ще мога да
работя отново.
Д-р Бредоу ме прегледа основно. Когато прегледа корема ми с ултразвуковия
апарат, той трепна като наелектризиран.
— Никога досега не съм виждал такова нещо — измърмори той.
Взе още веднъж епикризата от болницата, а докато четеше, страхът започна да
ме задушава. Разтревожена, аз попитах какво е станало отново.
— Вие сте бременна — констатира той кратко и ясно.
Въпреки това помислих, че не съм го разбрала
правилно.
— Каква съм?
— Да — каза д-р Бредоу — явно сте била бременна с близнаци. Единият зародиш е
заседнал в яйцепровода, а другият се е загнездил в матката. Несъмнено този в
матката не е бил открит досега.
Лекарят действително не можеше да разбере как така в болницата не са
констатирали втората бременност, но беше убеден в диагнозата си.
— Съвсем сигурен съм, че ще имате дете.
Естествено ми стана ясно, че трябва да съм забременяла с това дете при някое
от изнасилванията на Брахим. Но щях да се примиря с него, въпреки че на това
дете нямаше да му е добре в къщата на Брахим. Какво друго ми оставаше? Просто
беше станало.
Колебаейки се, разказах вкъщи на мъжа си за бременността и Брахим се
зарадва. Съобщих новината дори на майка. Тя съжаляваше само, че съм загубила
едното дете.
— Щеше да е хубаво, ако имаше близнаци.
Тя винаги беше искала да има близнаци в семейството ни, пък защо не и от мен
и бъдещия ми съпруг.
С Брахим преживявах същата катастрофа като преди. Най често той беше на път
за някъде, а когато си беше вкъщи, се карахме. Ако беите пиян. ми се нахвърляше
както обикновено. Междувременно отново сервирах, а на шефката разказах за
бременността си. И без това не можех да се крия повече, защото постоянно повръщах.
— На твое място щях да напусна — каза тя.
— Не искам — отвърнах аз, — дори и да го исках, не мога. Брахим ще ме пребие.
Малко преди Нова година пристигна писмо от полицията, което беше адресирано
за Брахим. Аз го отворих и прочетох учудено, че е призовка за разпит: бяха го
хванали при обир на магазин. Кипнах вътрешно, когато ми стана ясно, че той все
още краде с приятеля си. Как можеше да съм толкова глупава да допусна, че ще
престане? Естествено, той ме увери че няма да краде повече, защото се страхуваше,
че ще разкажа всичко на татко. Значи, просто беше излъгал, в този случай го
очакваше нечуван скандал.
Едва изчаках Брахим да си дойде. Към полунощ го чух на входната врата.
— Имаш един проблем — казах аз без заобиколки.
Той само се изсмя и попита:
— Да не би да искаш да ме застреляш?
— Полицията ще го направи вместо мен — отговорих аз хапливо.
Той си взе чаша за уиски от шкафа.
— Чуй го добре, важно е — подхванах го аз.
— Не съм глух — изръмжа той.
— Полицията те вика на разпит, защото си хванат при кражба.
Забелязах, че знаеше за какво става въпрос.
— Къде са те спипали? — попитах отново аз.
— Веднъж в окръжния град веднъж в Кьолн — призна си той, — но не съм си
помислял, че дръвниците ще вдигнат толкова шум за тези дреболии.
— Ти май наистина си мръднал — започнах да го обиждам аз в лицето.
Смелостта ми беше безгранична, но неговата не по- малко. Той ме хвана за косата
и ме удари с дланта си по лицето, но аз отново го наругах своенравно.
— Ще те убия! — заплаши той, а аз го предупредих:
— Полицията те е взела вече на мушка. Сега не можеш да си позволиш нищо повече.
Продължи да ме удря и бесня като луд.
— Проклинам майка ти за това, че те е родила!
Виках с целия си гняв в мен, вместо да се съпротивлявам на ударите му. Не
усещах абсолютно нищо вече, не чувствах и болка въпреки бруталните атаки на Бра-
хим. Просто успях да изключа.
По някое време той излезе от къщата и на другата, сутрин не се беше върнал все
още.Заведох Сабрие при майка, защото трябваше да отида на работа. През деня ми
прекараха и телефона, за който бях подала молба, след като ме изписаха от
болницата, защото видях, че може да е животоспасяващ в случай на нужда. Следобед
се обадих на татко и го помолих да ми телефонира. Исках да чуя как звъни
телефонът. Привечер родителите ми доведоха Сабрие. Татко попита за Брахим.
— Не знам къде е — казах аз, както си и беше.
Тогава разказах за писмото от полицията и татко остана поразен.
— В семейството ни никой не е крал. Защо го прави пък той?
След като Брахим не се беше върнал и през нощта, татко легна в леглото ми,
защото не искаше да ме остави сама. Той не подозираше, че от дълго време съм сама
всяка вечер. Разбира се, знаеше, че Брахим пие и че ми изневерява, а сега му стана
ясно и че мъжът ми краде. Той не искаше да предизвиква гнева си повече от
необходимото, но поиска да скрие, че хората ни сочеха с пръст него и мен. В този
момент татко намрази мъжа ми. Майка не каза нищо, но ясно усещах, че беше тъжна
от развилите се събития. Когато бях насаме с нея, не можах да сдържа сълзите си
вече.
— Майко, не издържам повече. Помогни ми, не мога повече! — умолявах я аз. Но тя
отказа решително.
— Трябва да изтърпиш. Съдбата ти е това страдание!
Брахим си дойде рано сутринта и татко стана, за да си поговори с него. Кипеше
от гняв, което не убягна на Брахим.
— Това ли е благодарността ти, че те доведох в Германия? — изрева му татко. — Аз
те обичах, но сега изпитвам само ярост. Внимавай или ще те изпратя об- ратйо в
Югославия, след това можеш да забравиш хубавия си живот и да стоиш на пазара
на слънцето и дъжда.
— Тогава ще взема Сабрие! — извика Брахим.
Татко сложи край и на този му коз. .
— Вземи я. Но ти се заклевам, че ще се погрижа, тя да е добре.
Когато Брахим възрази, че на нея не може да й е добре, когато той живее в
нищета, татко почервеня. За момент ми се стори, че ще се нахвърли върху Брахим,
но след това се овладя и изрева:
— Затваряй си устата или ще ти начупя кокалите.
Както се беше напил, Брахим скоро щеше отново
да заплаче. Той призна всичките си провинения и обеща да се промени. Знаех, че
това не са нищо повече от празни приказки, но в края на краищата убеди баща ми
още веднъж да му се довери. На входната врата помолих настойчиво татко, да вземе
най-накрая решителни мерки срещу Брахим, но той ме отпрати:
— Ти се омъжи за него без да ме питаш, сега не ме моли за помощ. Това можеше да
стане, ако аз ти бях намерил лош мъж. Гледай сама да се оправиш.
Малко след това нощта свърши за мен. Изтощена аз си свърших домакинската
работа, а след това отидох да сервирам. През този ден имах особено много работа,
защото в гостилницата се изпразваха спестовните касички. Всеки път това беше
голям празник, на който имаше някоя и друга бира гратис и безплатно ядене.
Цялото заведение беше пълно с гости, които пееха и танцуваха и аз за пръв път в
живота си пях и танцувах с тях. Многократно бях канена на дансинга от гости.
Това продължи до полунощ, след което разтре- бих тезгяха и можех да си тръгна.
Бях бременна в четвъртия месец, а през този ден за пръв път от дълго време
насам се чувствах добре. Когато отворих входната врата, Брахим ми се нахвърли.
Вече бях преживяла много побоища, но този беше наистина най-лошият. През
прозореца на гостилницата той ме беше видял как танцувам и ме беше чул да се
смея.
— Уличница, уличница такава! — започна да вика той като прескачаща
грамофонна плоча. — Ще те убия! Това е последния ти ден! — крещеше той,
докато замахваше.
Брахим продължи да ме удря с тръбата от прахосмукачката, докато изпаднах в
безсъзнание.
Когато се събудих, Сабрие седеше до мен на пода. Тя плачеше и галеше лицето ми
с изцапаните си с кръв ръчички. Когато се изправих, разбрах, че съм изгубила
нероденото си дете. Кръвта се стичаше на потоци надолу по краката ми.
Ужасена вдигнах слушалката и набрах номер 110. Обади се един полицай и
попита какво има.
— Мъжът ми ме преби — обясних аз и се помъчих да запазя самообладание. —
Цялата съм в кръв!
Но служителят изглежда не се интересуваше от това.
— Това са семейни караници и полицията не може. да направи нищо. Най-добре се
обърнете към адвокат — каза служителят на другия край на връзката с
изнервящо равнодушие.
Затворих слушалката примирено. Довлякох се под душа най-малкото, за да
измия от тялото си най-лошите следи на нощта. Умирах от болките в корема, затова
натрих болящите места с мехлем от невен и си легнах.
Около единадесет часа се обадих на шефката си и й разказах, силно обезпокоена, за
кървенето ми, което за мое съжаление все още не спираше.
— Веднага ще ти изпратя лекар — съобщи ми тя с енергичен тон.
Малко по-късно се звънеше вече. Сабрие, която знаеше само, че не ми е добре,
отвори вратата. Беше един съсед, домашен лекар. Беше му нужно съвсем малко
време да ме погледне, за да поръча незабавно линейка заради кървенето, която ме
закара в болницата. Домашният лекар телефонира на родителите ми и ги
информира, че ще предаде Сабрие на шефката ми, за да я вземат оттам. В болницата
преживях следващите часове като зад плътна димна завеса. Прегледаха ме, след това
ме кюртираха и ден след това можех отново да си отида вкъщи.

♦**
Беше сутринта преди Новата 1990/1991 година. Както навсякъде по света, така и при
нас хората се радваха на Новата година. Бяха купени и последните фойерверки, а
шампанското беше сложено да се изстудява. За семейството ни беше обичайно да се
празнува необуздано през тази вечер. За празника имаше обилна храна. При това се
пиеше и алкохол и редовно се вдигаха наздравици за Новата година. Винаги пеехме и
танцувахме до сутринта на първи януари.
Но този път всичко беше различно. Чувствах в себе си една безкрайна празнота.
Бях като зашеметена и усещах, че съм безжизнена: Мъртва като детето, което
Брахим беше убил в корема ми. В болницата ми беше трудно да върша дори и
малките си ежедневни работи. Не можех да намеря пуловера си, въпреки, че беше на
леглото точно цред мен, а къпането ми се струваше невъзможно. Измина цяла
вечност, докато Се облека, за да си тръгна за вкъщи.
Когато най-накрая седях в автобуса, който трябваше да ме откара на няколко
километра в селото ни, мислите ми се завъртяха в главата. Съзнавах по-ясно от
всякога, че никога не съм била свободна. Винаги други са определяли живота ми.
Бях възпитана като робиня за къщата и леглото.
Причината за моето нещастие беше ясна: това бяха обичаите на родителите ми,
които ми бяха надянати на врата и ме държаха в постоянно робство. Това
възпитание не бих могла да променя никога, защото традициите се бяха закотвили
твърде здраво в главите на хората, които определяха живота ми. Но от друга страна
тези обичаи не бяха дар божи, някакъв природен закон, който да не може да се
промени. Всеки ден виждах, че хората около мен живеят различно. Младите ми
съседки имаха нежни мъже, обичаха се, съобразяваха се един с друг. Никоя от тези
жени не се оставяше да я бият или насилват.
Помислих си, че след като не можех да променя вече наследената, омразна
мъжка система в обкръжението си, поне можех да се опитам да избягам от него.
Можех да взема дъщеря си и да се опитам да изчезна — някъде, където никой
нямаше да ме намери. Можех да си изградя нов, свободен живот и там никой
нямаше да узнае, че никога не съм се наслаждавала на истинска свобода. Но
естествено първоначално нямаше нужда да гледам сериозно на това бягство.
Семейството ми и това на мъжа ми щяха да ме търсят и да ме намерят. Щяха да ме
убият, с един удар както се убива комар. Не можех да избягам просто така, без
помощ. Но от кого можех да очаквам подкрепа? Откакто Бра- хим беше в
Германия, бях прекъснала контактите с предишните си приятелки. Така съвсем
ясно разбрах, че трябваше да остана, ако искам да сменя света на косов- ско-
ислямските обичаи, моя затвор, със свободата на западноевропейските жени. Тук
можех да действам тактично, можех да печеля време за размисъл и имах
възможност да си намеря съюзници. Този. път бях абсолютно решена да се боря
докрай за свободата си й за един човешки живот като жена, а не както винаги
досега да отблъсквам нападенията срещу мен.
Когато автобусът спря в селото ни, аз знаех, че бях стигнала до решаващата
повратна точка в живота си. Или щях да успея да се освободя от оковите си тук и
сега, или да загина окончателно от бича на мъжа ми и семейните ни обичаи. Но вече
вярвах в себе си и дока- то вървях пеша към къщата ни, се почувствах силна като
лъвица. Знаех, че мога да спечеля тази борба. Наистина, все още не подозирах как, но
времето беше на моя страна. Ако не днес, то тогава утре. Шансът ми щеше да дойде
все някога и аз щях да го уловя така сигурно, както Брахим беше убил моето дете.
Несъмнено вече бях пропуснала първата възможност да взема мерки против него.
Когато видяха пребитото ми тяло, лекарите в болницата естествено веднага
предположиха жестокото малтретиране. Един доктор ме попита дали мъжът ми ме е
подредил така, но след опита с полицията не вярвах, че лекарят ще ми помогне
срещу Брахим. Аз поклатих глава, а той не продължи да ме пита. Когато се прибрах
отново вкъщи, Брахим попита за състоянието ми.
— Ти си долен убиец! — изревах му аз и се обърнах отвратена.
Никога нямаше да допусна отново да ме блъска, както си иска. Нещо се беше
променило в мен: сега с всички сили исках да съм свободна. Брахим заплака, но
сълзите не ме трогнаха. Аз не му обърнах внимание и той ме остави на мира. „
В този ден намерих едно, служебно писмо в пощенската кутия, но не ми беше до
това, да чета незначителни писма. Пъхнах плика неразпечатан в джоба на якето си и
бързо го забравих. Цялото семейство беше поканено за вечерта на Нова година в
чичо ми. Нямах желание да ходя там и заръчах да кажат на чичо ми. Но следобед той
дойде лично, за да ме отведе. Нареди ми съвсем нормално да тръгна с него и аз се
подчиних с
неохота. Цялото семейство се беше събрало при чичо ми и всички можеха и
трябваше Да видят какво беше станало с мен. Все още лицето ми беше подуто от
ударите на Брахим, очите ми бяха кръвясали от вътрешни кръвоизливи, а куцането
ми беше последствие от един удар по бедрото. Всеки знаеше откъде бяха
нараняванията ми, но никой не се поинтересува от това. Това беше без значение,
защото е съвсем нормално мъжете да наказват с бой своите жени. Бях разказала на
мама, че съм загубила детето и че Брахим го е пребил в корема ми. Тя плака
непрестанно, защото ми съчувстваше, но беше безсилна както всички останали жени
в семейството.
Вечерта Брахим и другите млади момчета се напиха бързо от ракията и съвсем
скоро се ометоха. Те искаха да празнуват някъде в някоя дискотека. Знаех, че и без
това няма да се върнат тази вечер повече, затова потърсих някого, с когото да мога
да си говоря. Сетих се за шефката ми, на която исках да честитя Новата година.
Обяснйх на майка какво възнамерявам и тя ми даде ключовете от колата на татко,
за да мога да отида до там. Тя искаше да ми помогне да се съвзема от загубата на
детето.
— И какви планове имаш за Новата година? — попита шефката ми, когато ме
прегърна за поздрав.
— Искам да правя всичко по-добре — отговорих аз многозначително.
В бъркотията в гостилницата и без това нямаше да мога да й обясня
подробностите, особено след като и на мен самата все още не ми се беше изяснило
всичко. Но посоката на похода беше определена и ншцо на света нямаше да ми
попречи да осъществя новогодишното си намерение: щях да се разделя с Брахим
каквото ще да става.
По-късно, когато си облякох якето, за да си тръгна към вкъщи, от джоба ми
изпадна писмото, което сутринта бях пъхнала непрочетено. Аз го вдигнах и го
прочетох в коридора. Беше от околийския еъд до Брахим.
Трябваше да отговаря за кражбите си пред съда. Когато прибрах замислена писмото,
ми просветна, че то може би ще е ключът от вратата към свободата ми.
Тръгнах към къщата на родителите ми, за да прекарам там остатъка от нощта.
Майка беше все още будна.
— Защо си толкова весела? — попита тя учудено.
Аз. се усмихнах и замълчах. Докато пътувах, ми беше хрумнала една идея, как да
разреша скоро поне най- гол емия си проблем -Брахим. Това беше само неопределено
предположение, полъх на една нова идея. Но тя ме заля като вълна от твърда
увереност, която не бях изживявала така приятно от дълго време.
След празниците напълно пренебрегнах Брахим. Това не беше трудно, защото и
без това него обикновено го нямаше. Или пиеше някъде, или ми изневеряваше, но ми
беше все едно. Не му бях казала за писмото. Надявах се, че с пропускането на датата
ще си навлече още по-големи ядове с прокуратурата, отколкото имаше сега.
Използвах празния ход, за да размисля.
На първия работен ден от Новата година заведох Сабрие при майка.
— Трябва да ходя отново на работа, а Брахим го няма — извиних се аз.
Това беше лъжа, но майка съвсем естествено беше готова да гледа дъщеря ми.
Сабрие не ми трябваше за това, което бях намислила. Може би някой ден щеше да ме
издаде с невинното си дрънкане. От шефката си бях заела една кола, с която отидох
до окръжния град. Вече познавах тамошната служба за чужденци. Един от
ръководителите, Руди Хацс, ми изглеждаше благо- намерен, по някаква необяснима
причина го бях обикнала от сърце. Пред него разкрих всичките си карти. Хаас ме
изслуша търпеливо в продължение на час и половина, докато му разказвах, как бях
избягала с Брахим, защото трябваше да ме оженят принудително. Говорех направо,
разказах как трябваше да робувам на майка му, разказвах за безбройните
насилвания и удари, а най-накрая и за 3ary6ata на нероденото си дете. Хаас ме
прекъсваше много рядко, когато питаше за някои
подробности, а междувременно си отбелязваше ключови думи.
В края на краищата стигнах до същността на молбата си. Едва можех да скрия
вълнението си, когато попитах:
— Можете ли да изселите Брахим, тъй като все още няма виза и сега е под съдебна
отговорност?
Едновременно с това аз сложих на бюрото пред Хаас призовката за деЛото на
Брахим. Служителят не избърза с отговора. Най-накрая каза внимателно:
— В Германия съдебното следствие на прокуратурата не се счита за важен довод,
който да е предпоставка за изселване. Ние не можем да го изселим така лесно,
защото вероятно ще обжалва нашето разпореждане. Тогава ще се стигне до
продължителна юридическа процедура.
— А какво ще стане, ако мъжът ми не повдигне възражение? — продължих аз
напрегнато.
— Тогава няма да има проблем. Ако вие попречите да повдигне възражение, аз ще ви
изпратя вкъщи разпореждане за изселването на Брахим.
Останах спокойна външно, но вътрешно ликувах. Изглежда, че планът ми
потръгна. Брахим изобщо не знаеше немските закони, едра можеше да говори
немски, да не говорим за четене. Така аз можех да му разкажа съдържанието на
пощата му, както си исках, а той беше принуден да ми повярва. Когато си тръгнах от
околийското управление, бях твърдо решена да изиграя мъжа си. И чувствах, че щях
да се справя по този начин.

***
Вкъщи не показах радостта си. С Брахим се държах подчертано учтиво. Ако не беше
постоянно пиян, може би jfcenie да надуши опасността, но мъжът ми продължа- Цше
да е все така замаян и излизаше, когато си иска.
Отсега нататък това не ме тревожеше, защото знаех, че този начин на живот нямаше
да продължи още дълго. Брахим пък си мислеше, че съм разбрала, че той е
абсолютният господар в къщата. Когато искаше да ме предизвика, аз се преструвах,
че не го чувам. Оставях го да се заблуждава, че окончателно е прекършил волята ми,
защото аз живеех с приятната увереност, че това е противоположната страна на
случая. Правех как- вото поискаше, а когато дойдеше да спи с мен, понасях и това.
Всеки ден, когато идваше пощальонът, аз тичах до пощенската кутия с очакване
и най-накрая в началото на февруари 1991 година пристигна очакваното писмо от
властите: това беше писмо от Ведомството за чужденци с разпореждане за изселване.
Престорих се, че съм страшно уплашена от написаното.
— Екстрадират те. Най-късно до края на март трябва да си напуснал Германия или
полицията ще те върне в Югославия — преведох аз на Брахим.
Междувременно светът се сгромоляса за него, защото сегашният живот
определено му допадаше: чудесно беше свикнал с удобния си ежедневен ритъм,
излизаше и правеше какаото си поиска. А и най-накрая изглежда беше укротил
непокорната си съпруга. А сега го заплашваше изселване в родината му, където се
очертаваше единствената перспектива отново да се поти на пазара всеки ден.
— Какво мога да направя? — попита той напрегнато.
— Нямам представа — отвърнах аз. — Изглежда
всичко е приключило. ,
— Ще наемем адвокат веднага и ще се борим — реши той нервно — Няма да го
допусна.
Не се бях съобразила с това, но минах, обмисляйки го, в настъпление. Не исках да
пропусна този шанс да се отърва от него.
— Сама ще отида — казах аз. — Ти си крал, а това не би се харесало дори и на
адвокат. По-добре е аз да му обясня всичко.
Това убеди мъжа ми, особено когато ми дойде иа ум още един аргумент:
— Ще кажа на адвоката, че ще трябва да замина с теб, ако бъдеш изселен, и че не бих
могла да живея в Югославия.
Брахим счете идеята за великолепна и веднага ме пусна да отида сама- Отдъхнах
си. Първото .препятствие беше преодоляно.
В действителност естествено имах съвсем друго предвид, а не да попреча на
изселването му. Напротив: аз исках той да пропусне всички срокове за юридическа
противомярка, докато не се хване в капана накрая. Вместо при адвокат отидох при
шефката си, за да си по- бъбрим един час. Опасността беше твърде голяма, за да
рискувам хубавия си план чрез една необмислена дума. След два часа се прибрах
вкъщи.
— Адвокатът каза да изчакаме първо. Следващата седмица трябва да отида при него
още веднъж — излъгах аз Брахим и при това без гузна съвест.
По-късно се обадих на татко.
— Ще изселят Брахим заради кражбите.
— Предполагах, че това ще стане все някога —- каза татко съкрушен.
Малко след това всеки в семейството знаеше, че Брахим е крадец и че има
проблеми с полицията и Службата за чужденци. Разбира се загубената му репутация
не впечатли мъжа ми особено. Той продължи своите кражби.
Тогава се направих, че отивам отново при адвоката. Когато се върнах, издигнах
още един етаж на кулата си от лъжи.
— Адвокатът иска хонорар от 2000 марки — излъгах аз, — адвокатите са скъпо
нещо.
— Трябва да опитаме на всяка цена — изхленчи Брахим.
И тъй като естествено не бяхме скътали 2000 маркй за черни дни, отсега
нататък аз трябваше и можех да работя толкова често и дълго, колкото си исках. С
това добих отново известна свобода, защото не се чувствах никъде по-добре
отколкото на работното си място. Нали там не се налагаше да търпя Брахим. Все
по-често оставах последна в ресторанта. Тогава естествено се връщах много късно
вкъщи, често чак след полунощ^ Ако Брахим се оплачеше, казвах: j,.
— Правя го единствено за теб. Нали аз трябва да ти
плащам адвоката. f
В семейството се говореше, че трябва да работя като вол, за да изкарам така
наречения адвокатски хонорар! Сестра ми ми предложи работа като чистачка в
съсед-* ното селище и аз не можех да откажа, защото всеки знаеше, че се нуждая
спешно от пари. Освен това тази допълнителна работа ми даваше възможността да
се[ изпречвам на пътя на Брахим още по-рядко. Татко на-| истина предложи да ми
даде парите, но аз отказах привидно от гордост. ;
Като чистачка в хотел изкарвах 12 марки на час. Там започвах сутринта от 7
часа. Трябваше да почиствам стаите за гости и кухнята. Тази допълнителна работа
на-1 истина доведе до радостното решение, че практически? Брахим не ми се
мяркаше вече пред очите, но за съжа-' ление почти не виждах и дъщеря си. Въпреки
това знаеха че при майка ми беше в добри ръце. Освен това следо-; бед можех да
ходя с колата на шефката по-често до ро-; дителите ми, за да се занимавам със
Сабрие. !

Към средата на март реших да ускоря играта С Брахим. Така аз отидох уж


отново до адвоката. По-къс-^ но разказах вкъщи, че е казал Брахим да не се мотае,
а да замине засега в Югославия. След това адвокатът щяд да се опита да му
издействува разрешително за npecj той в Айфел. Във всеки случай това било
невъзможна;
пр£ди изтичането на срока, отпуснат от Службата за чужденци. Накрая добавих, без
много да мисля:
— Адвокатът каза, че ако не напуснеш страната до края на месеца ще стане още по-
зле.
Брахим избухна, но беше повярвал на историята ми.
— Аз ще замина. А ти какво ще правиш? — попита той пребледнял.
— Естествено трябва да остана тук, за да изкарам за хонорара на адвоката — казах
аз така смирено, като че ли ми беше трудно да не отпътувам с него за Балканите.
„ Подскачах от радост вътрешно, защото историята, която бях инсценирала,
протичаше далеч по-добре, от- колкото бях очаквала.
Брахим размисли:
— Какво ще стане, ако адвокатът не успее и аз не мога да се върна в Германия?
Какво ще правиш ти (тогава? — попита ме той подозрително.
I — Тогава ще остана тук — отвърнах аз много самоуверено. — Няма да захвърля
отново всичко на вятъра. Сам си си навлякъл трудностите. Ти крадеше, въпреки че
получаваше от мен всичко, от което се нуждаеше.
I — Ще ме последваш в Югославия На всяка цена — |©повести Брахим
заплашително. Усмихнах се и казах:
’ — Ще видим.
Двете седмици до отпътуването на Брахим преминаха много бързо. На сутринта
го закарах с колата на шефката ми до най-близката гара. В Кьолн той трябваме да се
прекачи още веднъж и едва тогава можеше да замине за Белград. Бях му
подсигурила билета още в Айфел, за да не се обърка нещо. На раздяла нямаше ни- то
целувка, нито нежна дума. Вместо, това ^^им ми нареди: ^
. _ оолждай ми се често, за да знам какво казва адвокатът.
Обещах, без да се замислям. Той се качи във влака и отпътува. Надявах се,
завинаги.
. Знаех, че бях спечеййяа една битка от войната за моето освобождение. Победата все
още не беше извоювана, но бях преминала голяма част от пътя. Гордеех се, че все пак
бях стигнала дотам, че този човек нямаше да ме бие и насилва никога вече, както го
беше правил така често през изминалите шест години. По-късно, докато сервирах,
татко дойде в ресторанта.
— Не искам Да живееш сама. Затова отсега нататък ще спиш отново при нас.
Почти ми беше все едно. Дори си имаше предимство, защото щях да виждам
дъщеря си по-често и по- дълго, отколкото през изминалите седмици. Шефката ми
зае колата си, заради прибирането ми нощем. Гледах така уверено в бъдещето, както
преди много години. А сега имах достатъчно време, не трябваше да прибързвам с
нищо.
Сутрин ходех да чистя, а през останалия ден работех в гостилницата.
Междувременно бях изхвърлила Брахим от мислите си.
Един ден ужасно ме заболя главата. Шефката ми се пошегува:
— Време е някой мил мъж да те поразглези.
В този момент в помещението влезе един добре изглеждащ клиент: рус, среден на
ръст, с добродушни очи и симпатично лице.
— Как ли ще е с него? — попитах аз тихо.
— Този го отпиши. Той е шотландец, женен е и има две деца — отвърна тя
отрезвяващо и двете се разсмяхме.
. Шотландецът идваше почти всеки ден. Пиеше по една бнра или еднакояа и сдед
това си продължаваше. Изгаежда,?* дадааваше никого оАфугйРе ж.\иеда«* за*~-
щоторядюо говорешеъг мяхой. Единствено даздравава- те дружелюбно, поръчваше, а*м««
* чжщт..
-Редовно ходех до жилйщсто си, за да врелерадам
пощенската кутия. Около две сеймицв
нето на Брахим пристигна призовка от околийския съд.

I
\
Мъжът ми трябваше да отговаря там за грабежите си. Тогава ми хрумна каква може
да е втората стъпка от моята „освободителна война”. Телефонирах на Брахим и му
казах:
— Адвокатът не може да направи все още нищо с разрешителното ти за престой. Но
ти трябва да се явиш в съда заради кражбите.
Брахим беше безпомощен:
— Какво да правя сега?
С престорен тъжен глас аз му посочих възможностите:
— Ако не дойдеш, ще бъдеш осъден на затвор. Но ако си дойдеш, ще имаш проблеми
със Службата за чужденци.
Знаех, че прекадено много го е страх, за да се върне отново в Германия.
— Съдът вече ме познава — обясни Брахим надуто. — Няма да дойда доброволно в
Германия, за да се озова в пандиза!
Аз продължих да тласкам ситуацията към крайност.
— Изобщо знаеш ли какво ми причини? Сега заради теб имам огромни ядове —
побеснях аз, за пръв път с чувство на облекчение, че имам власт над мъжа, който
в продължение на години беше превръщал живота ми в ад. След това треснах
слушалката на вилката.
С това се започна второто ни сражение. Следобед отидох при родителите ми. В
кухнята, където се бяха събрали всички, се престорих на напълно отчаяна.
— Какво се е случило? — попита майка.
Неочаквано аз изкрещях:
— И още питаш? Брахим ми докара такива тревоги, че не зная накъде да се обърна!
— Хвърлих на масата призовката от околийския съд. — Мъжът ми не счита за
необходимо да се появи на това дело — продължих дЧ викам аз.
^ — Той трябва да знае какво прави — прекъсна ме тат
ко хладно, но аз му обърках сметките.
— Ще видя дали мога да му помогна, но не си мис* лете, че ще замина за Югославия,
ако нещо се провали гук. Оттам нататък да се оправя сам.
Татко започна да отстъпва:
— Наистина си права, успокой се.
Вероятно ме съжали и когато излизах от стаята, го чух да казва на майка:
— Заради този мръсник Шукрана трябва да работи като животно, а той дори не се и
опитва да й помогне. Мразя го. Ако можех, щях да го убия.
В коридора срещнах брат ми Орхан. Той попита каква е била тази врява в хола и
аз му разказах същата измислена история както на родителите ми.
— Опитай да говориш с Брахим още веднъж — предложи Орхан снизходително.
Обещах да го направя веднага от най-близката телефонна кабина, за да не
натоварвам прекадено много сметката на татко. Естествено не го мислех наистина
насериозно, но когато излезнах, брат ми изпрати дъщеря си с мен до телефона.
Докато вървях, трескаво търсех изход. Ако племенницата ми слушаше на телефона с
мен, целият хубав план можеше да се спука като сапунен мехур. За мое щастие
Брахим ми беше много ядосан.
— Защо ме безпокоиш отново? изрева той в слушалката. — Не ме интересува какво
правиш. Във всеки случай аз няма да дойда в Германия!
Племенницата ми беше чула всичко. Когато Брахим тръшна слушалката, тя
поклати глава, а вкъщи отново се престорих на възмутена: Дори се скарах на брат
ми.
— Заради теб досега трябваше да слушам виковете на мъжа ми.
Дъщеря му разказа каквото беше усцяла да разбере. Излязох и затръшнах
вратата. Спечелих още една престрелка.
Докато работех, бях щастлива, но с всеки изминал ден при родителите ми, аз се
убеждавах колко нещастна съм била години наред. Един ден баща ми не можа да
издържи повече.
— Стига толкова, ще се побъркаш — каза той. — Ако нещата не се променят, на
Брахим ще му посочим пътя. Ще ти намеря друг мъж.
След това продължи:
— Брахим толкова се провали, че дори и съдилищата в Косово ще одобрят развода.
Дори и да ми коства цяло състояние, ще ти помогна да се разведеш.
Все пак разбрах, че семейството ми беше на моя страна. Следователно нямаше да
водя нова война едновременно срещу двете страни. От друга страна, естествено
нямах абсолютно никакво желание да оставя баща си да ми търси нов съпруг. Това
щеше да е отново някой от Косово и вероятно всичко щеше да започне отначало.
Така аз отвърнах, изпълнена с омраза:
— Ако се отърва от Брахим, никога няма да се оженя отново!
Междувременно сестра ми Наслие бе започнала работа в същото заведение като
мен. Клиентите я обичаха много. Обикновено тя помагаше на шефката в кухнята, а
когато там нямаше какво да се прави, обслужваше и на бара. Един ден се беше
заприказвала с добре изглеждащия англичанин и така се установи, че той не е
никакъв англичанин, а шотландец. Освен това тъкмо се беше развел с жена си.
— Личи си, че го гледаш по-различно от останалите клиенти — укори ме сестра ми.
— Не си с всичкия си — отвърнах аз. — Всъщност трябва да ти е ясно, че ми е дошло
до гуша от мъжете.
В действителност, признавам си, че го съжалявах. Шотландец, сам в Германия,
без приятели и семейство: това със сигурност не беше приятно. Но тайно в себе си
трябваше да си призная, че в действителност му бях хвърлила око.
Той беше различен от останалите мъже в заведението. Докато повечето идваха на
бара след края на работния ден, за да си поръчват бира след бира, той обикновено
пиеше кола. Само от време на време си поръчваше алкохол, но никога не се
напиваше.
Откакто Брахим започна да ми се нахвърля пиян, намразих това, хората да се
наливат в кръчма. Естествено бях се научила да разграничавам: другите пияни не
губеха контрол като Брахим, но антипатията ми към пияните мъже си остана.

***■
По природа винаги съм била много общителна и контактна. Участвах във всяка
щуротия, и докато работех в ресторанта, тези мои качества, които бяха потискани в
продължение на години, надделяха отново. Единствено тук бях освободена от
ограниченията на косов- ските обичаи. На бара отново можех да изживея хубавите
страни на моето съществуване. Един ден няколко от клиентите ме попитаха дали ще
„хвърлям” с тях няколко кръга. Това е една игра на зарове, която често се играе по
баровете в Ренания. Харесваше ми, защото те караше да се смееш. Един от
участниците видя шотландеца да седи в ъгъла и попита шеговито дали има желание
да загуби един кръг, защото губещият винаги трябваше да вземе по бира на
останалите. Блондинът изглежда се зарадва на поканата, във всеки случай се
приближи и взе чашата за зарове.
— Как се казваш? — попита някой, а шотландецът отвърна с мек глас:
— Конър.
— Аз се казвам Шукрана — представих се аз и така се заприказвахме. Когато чу, че
имам дъщеря, той много се учуди.
— На колко години си? — попита той.
— На цели 20 — отвърнах аз, както си и беше, и веждите му се събраха.
— И на колко години е дъщеря ти?
— На четири — казах аз.
— Тогава трябва наистина отрано да си започнала — отговори той весело на почти
добър немски и всички се разсмяха.
— Отрано човек се упражнява по-добре — казах аз, подсмивайки се.
— Хвърлих шест! — казах аз триумфално, защото така имах второто по големина
хвърляне, което можеше да се постигне. Вече се виждах като победител на кръга.
Само Конър трябваше да хвърля заровете, но шансът му да ме надмине беше
определено безнадежден.
— Хвърлих! — извика той, подскочи и плесна с ръце по бедрата си. Останах с пръст
в уста, но въпреки това се радвах на шотландеца.
По време на играта един от клиентите ме попита шеговито дали не искам да се
оженя за него.
— За теб не — отвърнах аз. — Трябва да се появи някой милионер, за да ме завлече
още веднъж в гражданското.
За съжаление Конър трябваше да си тръгне, защото искаше да гледа някакво
рали по телевизията. На вратата го попитах през смях, дали случайно не познава
някой милионер шотландец, за когото да се оженя. Всички се разсмяха и когато се
огледах стъписана, ми обясниха:
— Всеки знае, че шотландците са най-големите скъперници.
Дотогава не знаех, че Шотландия е отделна държава. Винаги бях мислела, че е
част от Англия.
— Може би съм била избягала от час, когато сме учили за Шотландия — признах си
аз леко засрамена, но изглежда Конър не ми се разсърди за пропуските в
образованието.
Шефката ми ме помоли да й изведа кучето след като приключа работа. Този ден
сестра ми помагаше в един съседен ресторант. Когато върнах кучето, Конър отново
седеше на бара и при погледа му се усмихнах.
— Защо не ми каза, че всички шотландци са скъперници?
— Това не е вярно. Те не изкарват толкова много, колкого немците — отговори той
сериозно.
Всъщност имах намерение веднага да си тръгна, но Конър попита любезно дали
може да ме покани на една чашка, така да се каже като доказателство, че
шотландците не са толкова стиснати. Пихме заедно на бара кола и си приказвахме.
Той знаеше, че живея отделно от мъжа си, но иначе не знаеше нищо за живота ми, а и
аз не говорих за това. През тази вечер се забавлявахме доста. След като
приключихме с пиенето, поисках да проверя дали сестра ми си е свършила работата.
— Ще дойдеш ли с мен? — попитах аз Конър, а той кимна.
Сестра ми ме изгледа учудено, когато ме видя с шотландеца, но се въздържа от
коментар.
Познавах много добре работодателя на сестра ми, един грък на име Йоанис.
Винаги беше готов за номера. Между другото винаги се преструваше, че съм му
любовница. Когато ме видя, той се приближи със съответните жестове и мимики и ме
прегърна.
— Най-накрая си тук, съкровище.
— Да, аз също те обичам — пошегувахме и аз.
— Това новият ти мъж ли е? — попита Йоанис, поглеждайки Конър.
— Само ако ни ожениш веднага на място — отвърнах аз.
Съдържателят не почака да му се повтори. С крайно сериозна физиономия
попита:
— Шукрана, искаш ли да вземеш тук този Конър за мъж?
На всички ни беше забавно, а през тази вечер бях така щастлива както никога
досега от детството си.
В края на прекрасната вечер Конър предложи да ме закара вкъщи и аз приех с
благодарност. Сестра ми можеше и сама да ни последва, тя не беше вързана за мен.
Няколкостотин метра преди къщата на родителите ми Конър спря колата.
Погледнах го учудена.
— Какво означава това?
— Исках да попитам, дали мога да те поканя на вечеря — каза шотландецът. .
— Наистина няма нужда да ми доказваш, че сънародниците ти не са стиснати —
пошегувах се аз.
— Нямах това предвид. Само си мислех, че би било хубаво да вечеряме заедно.
Зарадвах се на това предложение и то ме развълнува, защото усещах, че Конър ме
привлича. Приех поканата му, макар да знаех, че върша нещо забранено, защото в
края на краищата аз все още живеех при родителите си и при това не в този свят, а в
техния. Трябваше да се придържам към обичаите им, а с това автоматично ми се
забраняваше да си намеря приятел. Но изкушението да ям с този мил млад мъж,
който ме ухажваше като жена и проявяваше непознато за мен старание, беше по-
голямо от страха. Преди да отидем в ресторанта, трябваше да се отбием още веднъж
до сестра ми, за да я информираме. Ако се прибереше преди мен вкъщи, тогава
родителите ми определено щяха да попитат къде се губя. Не ми хареса усмивката на
лицето на сестра ми, когато я посветих в тайната.
— Няма нищо друго. Той е просто един мил мъж и ще си поприказваме — обясних й
аз.
Изглежда възражението ми не я впечатли, защото ехидната й усмивка се
разшири.
— Можеш да ни последваш в пицарията, — казах й аз нетърпеливо, преди да
тръгнем.
Докато ядяхме, Конър разказа, че досега е работил в една фабрика, но до две
седмици ще постъпи в друга фирма на ново място. Внезапно ми хрумна, че брат ми
също работеше в тази фабрика. Конър го познаваше и също знаеше, че съм му
сестра. Когато говорили за ресторанта, където сервирах, брат ми казал, че сестра му
работи там. Конър добре се разбирал с брат ми.
— Не трябва да му разказваш, че сме били на ресторант — помолих го аз доста
загрижено.
Той ме погледна и обеща, въпреки че не разбираше що за потайност е това. Ужасно
се страхувах брат ми да не разбере за тази авантюра.
Конър смени темата.
— Сега имам две седмици почивка, през които искам да сложа тапети на новото си
жилище.
— Бих могла да ти помогна— изпуснах се аз.
Още не бях довършила изречението, когато вече
знаех, че правя грешка. Откъде накъде трябваше да му помагам? Не можех просто
така да изляза от къщата на родителите си и да съобщя невинно: \
— Ще помогна на един приятел да си налепи тапетите.
Все едно, бях го обещала и сега трябваше да намеря начин. Помолих го да ме
вземе сутринта в 7 часа от гарата. Той кимна и се усмихна под мустак. През цялото
йреме приказвахме. Конър ме гледаше с непознато за мен излъчване в мъжете. Той
винаги ме поглеждайте така, като че ли искаше да ми каже нещо и не можеше да
намери правилните думи.
Сестра ми дойде и Конър ни откара вкъщи. Помолих го да ни остави доста преди
къщата ни. Остатъка от пътя изминахме пеша.
— Как беше? — попита тя любопитно.
— Само си приказвахме, но това ми подейства добре — отговорих аз, без да се
замислям.
Тя ми се изсмя и аз гневно й заповядах да престане, но сестра ми се разсмя още
повече.
— Не забелязваш ли всъщност, че си влюбена?
Аз се ужасих.
— Ти луда ли си? Много добре знаеш, че татко никога няма да допусне връзка с
шотландец. Ако трябва, ще го осуети и със сила. Вкъщи не трябва да промълвиш
нито дума!
Тя обеща. Разказахме на татко, че сме Си дошли с автобуса, а майка я помолих да
ме събуди в шест часа сутринта, защото трябваше да помогна на шефката си при
чистенето вкъщи.
Поиграх си още малко със Сабрие, докато заспи, и след това също си легнах.
Малко по-късно дойде и сестра ми и легна до мен.
— Мечтаеш ли си за Конър?
Бутнах я от ръба на леглото.
— Остави ме на мира, тъпа краво!
Тя си тръгна, но се запитах учудено, какво правех всъщност. Откъде накъде
исках да помогна на този шотландец? Беше ли нещо повече от игра, наистина ли бях
влюбена? Полазиха ме тръпки при мисълта: не трябваше да си съчинявам изводите,
това просто не биваше да става.
На сутринта, когато майка влезе в стаята да ме събуди, вече бях будна. Точно в
седем часа бях на гарата, но въпреки че чаках нетърпеливо цял час, Конър не дойде.
Домъкнах се съкрушена отново вкъщи. Наговорих куп лъжи на майка, че навярно
шефката ми не е чула звънеца. По-късно се обади Иоанис, гръкът с гостилницата.
Бях обещала да му помогна следобед за един голям семеен празник. Всъщност той
щеше да ме вземе, но беше забравил. Сега ми предложи някой друг да дойде да ме
вземе.
— Мъжът ти.
Дъхът ми спря. Не можеше да бъде истина. Как така Брахим се беше върнал? Ако
всичко започнеше отначало, щяха ли усилията мида са били напразни?
— Сигурен ли си, че това е мъжът ми? — попитах аз с несигурен глас.
— Да, разбира се, нали самият аз ви ожених снощи — каза Иоанис и едва тогава
разбрах: обаждаше се от името на Конър.
— Уплаши ме до смърт — казах аз, — но можеш да му кажеш да ме вземе след десет
минути от гарата.
— Успах се — извини се Конър, след като се качих при него в колата.
Изглеждаше много притеснен от това и многократно се извини. След като станал,
не могъл да се обади, защото не знаел фамилията мй и къде живея точно. Аз не
можех да му се обадя също, защото не знаех номера му.
w — Това ще е първото нещо, което ще направим при Йоанис: ще си разменим
телефонните номера — разпореди Конър.
— Спокойно можеш да ми дадеш твоя, но моя няма да го получиш — казах аз
натъртено, но не обясних отказа си.
Изглеждаше малко разочарован, но не попита нищо. Беше изключено да се обади
и родителите ми да са на телефона: веднага щяха да вдигнат адска дандания, ако
забележеха, че разговарям с мъж.
Конър искаше да се поправи задето е оплескал срещата ни на гарата.
— Бихме могли да предприемем нещо по-приятно. Не бива непременно да лепим
тапети.
— Страшно бих се зарадвала, ако отидем да поплу- ваме — предложих аз.
Така ние се уговорихме за следващия ден. След работата пожела да ме заведе в
ресторанта. Знаех, че отново вършех нещо забранено, но копнежът ми да правя нещо,
което ми доставя удоволствие, беше безкрайно по-голям от страха.
Вкъщи имаше писмо от полицията. Татко ми го даде вечерта: беше нова
призовка, адресирана до Брахим. На следващия ден отидох на разпит вместо него.
Обясних на цивилния полицай, че Брахим е напуснал Германия, а след това разкрих
картите си смело. Завърших с думите:
>- Това е единственият ми шанс да се отърва от него окончателно.
Тактиката да играя с открити карти срещу този служител се оказа сполучлива за
щастие. Той обясни, че не се отнася само за една кражба. Нещо повече: Брахим дори
беше залавян три пъти и тъй като не се беше явя
вал на съдебното заседание, сега полицията го издирваше със заповед за
задържане. Това можеше да бъде единствено в моя полза. Служителят ми обясни, че
в Югославия не може да се направи нищо срещу Брахим, но веднага щом бъде
заловен в Германия ще го затворят. За мен това бяха добри новини, защото така
държах още едно силно оръжие: той нямаше да припари на немска територия.
Трябваше да му съобщя как стоят нещата.
Вкъщи отново се престорих на съвсем разтревожена.
— Брахим трябва да влезе в затвора! Сега имам още повече проблеми заради
глупостите му — изругах аз.
Казах на родителите си, че е бил хващан многократно за кражби.
— Трябва веднага да го обсъдя с адвоката — съобщих аз и този разговор ми послужи
веднага като добре дошъл претекст да отида в ресторанта, където се бях уговорила
с Конър. Искахме да отидем на плуване.
Минахме през жилището ми, за да си взема нещата за къпане. Една приятелка ми
беше подарила бански преди години, които исках да пробвам поне веднъж.
Предложих да отидем в някой по-голям басейн. Конър си мислеше, че искам да
отидем там, защото е много хубаво, но в действителност за мен беше важно, че там
никой не ме познаваше. Като мюсюлманка аз не трябваше да ходя на басейн, защото
ми беше натяквано, да не се показвам полугола на обществено място. Ако татко
разбереше, с пълно право можеше да ме накаже: в действителност аз все още бях
омъжена и естествено не трябваше да излизам с други мъже. Конър не задаваше
много въпроси и затова ми харесваше.
Следобедът на басейна беше прекрасен. По-късно отидохме да изпием по още
едно кафе. Използвах възможността да му разкажа за нашите обичаи. Не наме- ОИх
брака си нашироко в тази работа, но разговорът ми ОС отрази добре и за няколко
часа забравих всичко окоЛО себе си. За пръв път в живота си имах истински


приятел, който ме изслушваше и ме разбираше. При него се чувствах сигурна и
приютена и това чувство беше напълно ново и прекрасно.
На път за вкъщи Конър спря колата и слезе.
— Веднага се връщам — каза той и изчезна.
Малко след това се появи отново с голям шарен букет от цветя. Не ми и хрумна,
че цветята може да са за мен. След като се качи, той ми тикна букета в ръката, а аз
го погледнах въпросително.
— Днес нямам рожден ден — казах аз.
— Ти ми подари един великолепен ден и искам да ти благодаря — каза Конър
сериозно.
Разчувствах се, защото никой не ми беше подарявал досега цветя, с изключение,
когато лежах в болницата. Но до този ден не можах да открия кой ги беше изпратил.
Борех се със сълзите и ми стана приятно топло в корема. Никога досега не бях
изпитвала такова приятно чувство. Помислих си какво може да бъде, но така и не
открих правилно наименование за това усещане.
Вкъщи обясних, че шефката ми е подарила цветя. Майка ги намери дори за
много хубави, въпреки че никога не беше виждала съдържателката.
— Какво каза адвокатът? — попита тя и ме обзе ужас.
Бях мислила Само за Конър, но не и за това, какво
може да е казал мнимия адвокат.
— Твърде късно е да се промени нещо — излъгах аз
бързо. — Адвокатът мисли, че Брахим трябва да излежи наказанието си първо и едва
след това да обжалва изселването. '
— Трябва да го кажеш на Брахим веднага — каза майка загрижено.
Отклоних това, като посочих, че трябва да обмисля всичко още веднъж.
Когато отидох на работа следващия ден, Конър седеше вече на бара.
— Можеш ли да приключиш по-рано? — попита той — След това можем да
предприемем нещо заедно.
Шефката се съгласи и аз предложих да отидем на пистата за ролери в окръжйия
град. Като дете обичах най-много да карам летни кънки, но ми беше забранено
откакто се запознах с Брахим. Конър не се беше качвал никога на ролери и отначало
стоеше много непохватно. Много често падаше на задните части и всеки път аз
изпадах в истеричен смях.
Веднъж той се насочи право към мен, като размахваше ръце във въздуха. Не
можеше нито да спре, нито да се отклони и телата ни се удариха силно еДно в друго.
В този момент ме проряза нещо като светкавица. Погледите ни се сляха и той ме
гледаше дълбоко в очите. Този поглед ми издаде, че за Конър това беше повече от
приятелство, а и при мен не беше другояче — разбрах го веднага. Вече го желаех
силно. Но това не трябваше да става, обърнах се и бързо се отдалечих на няколко
метра. Опитах с всички сили да държа под контрол чувствата си към този човек.
Втълпявах си, че вече изобщо не искам никакъв мъж, следователно и никакъв
Конър, съвсем според девиза, че не може да става, което не трябва да става.
По-късно Конър ме покани на вечеря в един китайски рееторант. Беше съвсем
наблизо до пистата за ролери и аз бях много любопитна, защото никога не бях яла
нещо китайско. След като прочетох менюто, дълго време не можех да избера. Не
знаех никое от изброените там ястия. Конър ми предложи едно индонезийско блюдо с
ориз, което можехме да изядем заедно и аз се съгласих. Поне той знаеше какво
поръчва.
— Всъщност аз все още не знам нищо за теб — казах аз.
Той сподели, че от девет месеца не живее с жена си.
— Защо? — попитах аз колкото недискретно, толкова и любопитно. Конър се
поколеба и след това заразказва:
— Тя ме излъга и заради това бракът ни се провали. Двете деца живеят при майка
си. Откакто съм в Терма-
ния, ги виждам все по-рядко, но се радвам, че се махнах от Шотландия. <
Когато се срещнел с бившата си жена. се стигало неизбежно до разправия.
След това ни донесоха блюдото. Опитахме се да ядем с пръчици, но тогава се
смяхме много, защото никой от нас не беше хващал такива пръчици. По-късно си
помогнахме с нож и вилица, за да можем да хапнем все пак нещо. Храната ми се
услади извънредно много. Имаше съвсем друг вкус от всичко, което бях яла до сега.
След това се разходихме в градската горичка и си говорехме непрекъснато.
Научих всичко за него и той за мен. Той разбра, че не мога да започна нова връзка,
дори и самата аз да го исках.
— Всяка страна си има своите обичаи — каза Конър, — но аз мисля, че всеки
трябва да прави това, което иска.
Погледнах го съмнително:
— Естествено, хубаво е някой да може да мисли така. Но на мен ми е много трудно
да приведа в действие такива мисли.
— Трябва да се откъснеш от семейството си, тогава ще можеш да водиш свой
собствен живот — посъветва ме Конър решително, но аз все още не бях готова за
това:
— Баща ми ще ме намери и ще ме убие — обясних аз тъжно.
Засега се радвах, че бях разрешила проблема си с Брахим и не исках да
разпалвам отново война със семейството си. Това беше извън силите ми.
Времето напредваше бързо и аз трябваше да се връщам веднага на работа. В
ресторанта наистина нямаше много работа тази вечер и шефката ми ме освободи.
Имаше само няколко човека на бара. Те играеха на кро- кет и ние с Конър се
включихме. Както винаги се касаеше за по една бира. Тъй като не исках бира, на
всеки кръг трябваше да взимам друга напитка. След известно време колата ми
дойде до гуша и я смених с ликьор. Бързо се отпуснах, всичко беше някакси по-
лесно от обикновено, смеех се често и доста по-силно: бях си пийнала малко. По
някое^време предложих да се преместим в заведението на Иоанис. Гръкът имаше
билярдна маса и аз исках да играя за пръв път.
Конър пусна една марка в уреда и топките се затъркаляха, бумтейки, към
преградата. Докато той търкаше щеката си със синята креда, за да я направи по-
удобна, аз си признах смутено:
— Нямам представа как се играе билярд.
Конър се усмихна и каза:
— Ти наистина си ненормална. Искаш да играеш игра, която изобщо не знаеш, но ще
ти обясня правилата.
Поръчах си още един ликьор и още наполовината започнах да говоря глупости.
Измислях си мои собствени правила и Конър се смя много. Така видях, че той има
безупречно бели зъби. След това поиска да ми покаже как се държи щеката и как да
удрям. Когато се обърнах да попитам, дали беше добре така, той стоеше много близо
зад мен, погледите ни се кръстосаха и останаха дълго така. Бях като парализирана. В
този момент желаех да ме докосне, да ме прегърне силно и исках да ме целуне. Не
можех да се наситя на целувките му, устните ни се докосваха отново и отново, беше
като едно неповторимо щастливо усещане — наслаждавах се на първата хубава
целувка в живота си четири години след раждането на дъщеря ми.
Отворих очи и лежах в леглото си. Бях ли сънувала само? Не знаех нищо, но в
главата ми като че ли блъскаше чук и ми беше ужасно зле. Чувствах се като смазана.
Майка влезе в стаята и попита какво съм направила с чорапите си. Нямах никаква
представа.
— Бяха бели — каза майка, — но сега са гарва- новочерни, като че ли си била в
зимника за въглища.
Тогава осъзнах, че предишната вечер трябва да съм била напълно пияна, но не
знаех какво се беше случило. За щастие ми хрумна едно оправдание:
— Толкова много сервирах, че краката ме заболяха. Тогава си свалих обувките и
обслужвах по чорапи.
Майка ми повярва и ме съжали, че трябваше да работя толкова много. Но това
не помагаше. Аз трябваше да започна сутрешната смяна и да отида да чистя в
съседното селище. Едва се концентрирах върху работата си и бях много доволна,
когато можех да си спомня какво беше станало предишната вечер. В действителност
ме беше страх: целунах ли наистина Конър? Видях го тъкмо когато приключвах
работа. Седеше на един стол в преддверието и ме чакаше. Страхът ми нарасна още
повече.
— Уговорихме се за тук — каза той учудено. — Ти ме помоли да те взема оттук.
Трябва наистина да съм била тотално блокирала, защото и за това не знаех нищо.
— Ще отидем до сестра ми — реши Конър, когато седнахме в колата.
— Лошо ми е — оплаках се аз, — чувствам се като изстискан лимон, не мога да
пътувам.
— Няма проблеми — отвърна той. — Ще изпием по едно силно кафе, след това
определено ще си по-добре. Тъй като и днеска си свободна, целият ден ни е на
разположение.
Не знаех нищо и за свободен ден. Но присъствието на Конър ми послужи за това
да ми стане по-добре. Освен майка ми, никой друг не се беше грижил за мен така.
Бях прекадено влюбена в него. Беше дори нещо повече: открих първата истинска
любов в живота си.
В жилището на сестра му изпихме по чаша кафе, след това Конър попита, дали
искам да разгледам и неговото. Той живееше в една стая в сутерен. Там ми показа
колекцията си от модели на автомобили и аз се разсмях.
— Още си играеш с колички на твоята възраст?
— Те не са за игра, само ги събирам. Това са колички за колекционери. ; i
Когато станахме, погледите ни се срещнаха отново. И ллсждаше изплашен, когато
се приближаваше бавно към мен. Съвсем предпазливо сложи ръце на раменете ми,
притисна ме нежно към тялото си и ме целуна по устните. Аз се свих.
— Нещо неправилно ли направих? — попита той.
— Просто ме е страх — извиних се аз. — Не мога да
си спомня нищо от снощи. .
Той се обърна разочарован и каза:
— Вчера вечерта ти отвърна на любовта ми.
Когато го погледнах въпросително, той продължи:
— Помниш ли, че се целунахме?
Аз кимнах и запъвайки се, продължих:
— Имаше ли нещо друго?
Конър изглеждаше още по-разочарован.
— Нима вярваш, че бих се възползвал от това, че си била пияна. Аз не съм такъв
човек. Ние само се целунахме.
— Сутринта, когато излязох, чорапите ми бяха бели, а днес бяха черни, — ка^ах аз,
колебаейки се. Той се засмя.
— Когато те карах към вкъщи, ти си обу обувките в колата. Докато зареждах, ти
търсеше тоалетна, но не намери и отиде по чорапи в храста.
Стана ми неловко. V
— Но това не е причина да се изчервяваш — успокои ме Конър.
Усмихнах му се и почувствах, че съм го разколебала. Тогава обвих ръце около
врата му, но той стоеше вцепенен, а ръцете му висяха нерешително до тялото. Когато
го целунах, през тялото му премина импулс и той отвърна на целувките ми,
изпълнен със страст. Вече не можехме да спрем. След това той ме занесе до леглото
си и погали косата и цялото ми тяло. Толкова много нежност беше нещо напълно
непознато за мен. Потънах в море от щастие и любов. Нямаше съмнение: това беше
мъжът на живота ми. Останахме в стаята през остатъка от деня и се милвахме.
***

Нищо не можеше да ме раздели вече с Конър. Близостта му ме правеше толкова


щастлива, както не съм била никога с друг мъж. Когато ме прегръщаше и милваше,
аз
' V. *
си пожелавах времето да спре, но скоро действителността ме догони. Тази любов не
можеше да съществува, защото противоречеше на желанието на семейството ми.
Първо, аз бях все още женена за Брахим, и второ, Конър беше християнин. Той
забеляза, че нещо ме притеснява и аз му обясних причината за безпокойството си:
— Родителите ми няма да приемат това, че се обичаме.
— За нас също има път към щастието, само трябва да го искаме — отвърна той
уверено.
Така исках да му повярвам, но не виждах никакъв осъществим начин за
съвместно бъдеще.
Вечерта намерих в пощенската кутия писмо от полицията. Когато го разтворих
нервно, си мислех, че ще получа удар: в него пишеше, че съм била заловена по време
на обир в един магазин близо до Аахен. Затова криминалистите трябваше да ме
разпитат. Не можех да не се разсмея, въпреки че ми беше по-скоро до плач: досега
никога не съм била там, а още повече в описания магазин. Можеше да става въпрос
единствено за някакво недоразумение. Вкъщи обясних на татко съдържанието на
писмото. .
— Със сигурност Брахим стои зад това — каза веднага татко, — няма друго
обяснение.
На другата сутрин отидох в полицията. Служителят ме обвини, че съм била
заловена при кражба от детектива на магазина в Аахен с Брахим и приятеля му от
окръжния град. Криминалистът твърдеше, че това може дори да се докаже:
— Детективът е записал номера на паспорта ви.
Аз заявих, че не знам- нищо за всичко това, но изглежда полицаят не ми повярва.
Обяснявах си историята само така, че Брахим е използвал паспорта ми, за да спаси
жената на съучастника си. Това можеше да се очаква от него, защото никога не се е
съобразявал с мен. Полицаят ме успокои:
— Можем да изясним историята. Представете се лично на детектива, той ще
определи дали сте били вие или не.
Няколко дни след това бях в Аахен и разговарях с човека. Той разбра веднага, че
е станала грешка и ми написа потвърждение, че не аз, а друга жена е била заловена с
мъжа ми по време на обира. С това фактически въпросът беше уреден, но аз
използвах благоприятната възможност да настроя баща ми срещу Брахим. По този
начин се надявах да подсиля позицията си срещу мъжа ми. Всичко, което вредеше на
Брахим, можеше да ми бъде от полза. Татко се нервира ужасно.
— Никой не ми е причинявал такова нещо досега. Проклет да е Брахим! — извика
трй. — Ще изясня тези неща дори със свекър ти.
Исках да се възползвам от гнева на баща си и допълних:
— Вече не мога да направя нищо повече за Брахим. Той сам си причини всичко.
Няма нужда да говориш с баща му, защото не искам да знам нищо за Брахим.
Отсега нататък ние сме разведени.
Думата „разведени” стресна веднага баща ми.
— Не се ядосвай — успокои ме той. — Както знаеш, не можеш да се разделиш с мъжа
си толкова лесно.
Явно на татко отново му беше хрумнало, че с брак като нашия нищо не може да
се случи! Дълбоко в себе си той все още беше против развода ни. Помислих си за
Конър. Какво щеше да стане с нашата връзка, ако раздялата ми с Брахим
пропаднеше заради съпротивата на баща ми? Яростта ми се насочи срещу мен
самата. Упреквах се сама, защото не бях в състояние така да променя живота си, че
да е възможно съвместно бъдеще с Конър. Затова, изпълнена с гняв, аз извиках на
баща ми:
—- Ти само не се бъркай в тази история! Сам виждаш какво ми докара до главата.
Не те питах, когато се ожених за Брахим, и няма да те питам, когато се развеждам!
Сега баща ми побесня.
— Не ми говори с такъв тон. Все още съм твой баща и аз ще определя бъдещето ти!
Той излезе и тресна вратата разгневен. Майка също ме упрекна:
“ Не си права, той просто ти желае доброто.
Изругах напълно извън себе си:
— Много добре знаеш какво ми причини негодни- кът.И въпреки това не ми
помагаш дори малко.
Изтичах след баща си и извиках:
— Отново се измъкваш. Чуй, това трябва да се изясни веднъж завинаги!
Но той махна с ръка.
— Прави каквото искаш. Сега няма да се карам с теб, защото ще те набия, а не ми се
ще.
Взех дъщеря си и напуснах къщата, надявайки се, че свежият въздух ще прогони
гнева ми. Вече отново съжалявах, че говорих толкова грубо с родителите си, но
какво можех да направя? Исках да се оженя за Конър, а преди това трябваше да се
отърва от Брахим. В момента тази цел беше по-важна от всичко друго. По-късно
вкъщи никой не заприказва на тази тема. Всички бяха видели колко съм разгневена
и предположих, че най- накрая са разбрали, че наистина искам развод с Брахим.
Бях се уговорила с Конър да отидем на другия ден със Сабрие за няколко часа в
увеселителния парк „Страната на фантазиите”. Това не беше рисковано, защото
дъщеря ми бе още твърде малка, за да ме издаде вкъщи с някоя лекомислена дума.
Преди това излъгах майка ми, че ще излизам с шефката си. Конър ни посрещна с
фотоапарат, който беше купил специално за посещението на „Страната на
фантазиите”. Въпреки че с Конър трябваше да се сдържаме заради малката,
прекарахме прекрасно. За трима ни той премина твърде бързо. Конър снимаше
непрекъснато, направи поне стотина снимки на мен и Сабрие. Както винаги, аз
слязох от колата му на гарата в родния ми град, за да не ни видят заедно родителите
ми.
Вкъщи, още под впечатлението от този забавен ден, не внимавах за Сабрие
няколко минути и нещастието вече се беше случило: беше се заиграла в стаята за
шиене на майка и явно бе включила шевната машина. Паническият вик ме накара
да подскоча, тогава видях какво беше станало. Иглата се бе забила в пръста й и го
беше приковала към работната маса. Извиках силно за помощ от ужас. Изобщо не
можех да гледам, когато майка завъртя с ръка ръчката докато отпусне иглата. Най-
накрая иглата се счупи, но ние не знаехме, дали част от нея це беше останала в
пръста на Сабрие. Малката трябваше да отиде на лекар веднага, но татко не беше
тук, за да ни закара, а аз вече нямах кола. Тогава се сетих за Конър. Звъннах му, за
да го помоля да ни закара и малко по-късно двете със Сабрие се качихме при него в
колата. Бяхме го изчакали на една близка напречна улица. Не исках да рискувам в
тази ситуация Конър да ме вземе от вкъщи. Родителите ми щяха да задават
въпроси, чиито истински отговори биха довели до това, че татко ще ме раздели
веднага от Конър.
Лекарят ме успокои:
— Нараняването е съвсем безопасно. Можете да вземете дъщеря си вкъщи.
Отдавна не се бях чувствала така облекчена. На път за вкъщи Конър предложи
да вечеряме заедно. Аз се съгласих, а Сабрие изглежда също се радваше. През де. ня в
„Страната на фантазиите” Конър беше събрал много положителни точки; беше си
спечелил нова малка приятелка. Двамата си играеха така добре заедно, като че ли се
познаваха от цяла вечност. Когато малката кажеше нещо, Конър я изслушваше
внимателно и се съгласяваше с бърборенето й. Между Сабрие и собствения й баща
никога не е имало такива близки взаимоотношения.
На другата сутрин татко седеше на масата в кухнята и пиеше чай, докато аз си
приготвях кафе. Той ме погледна сериозно.
— Трябва да си поговорим разумно — започна той разговора, а аз предположих, че
няма да се окаже нещо добро.
— От три месеца си разделена с Брахим — продължи татко. — Това е нещо сериозно.
Това не може да продължи дълго и е ясно, че не можеш да се разведеш с него. Чуй
ме, аз ти мисля само доброто.
Пулсът ми веднага се ускори и се изчервих от гняв. Той изискваше твърде много
от мен — отново да се върна при Брахим. Извън себе си аз извиках:
— Много добре знаеш какво изтърпях. Изобщо ли не ми съчувстваш?
Татко отвърна много спокойно:
— Казвам ти го, защото ти съчувствам, защото ако не ми беше дъщеря, щеше да ми е
безразлично какво ще стане с теб.
Той продължи:
— Трябва да се върнеш при мъжа си и заради детето. Не искам да даваш дъщеря си.
Видях Мевлид как страдаше от раздялата с детето. Освен това — продължи той,
— не искам отново да се жениш и да си по-нещастна от сега.
— Кой казва, че трябва да се женя отново? — възроптах аз, но татко не се съгласи с
възражението.
— Ти не си немкиня и не можеш да живееш тук сама, значи трябва да си омъжена.
Най-добре ще е да заминеш при Брахим в Югославия.
Нито един аргумент не би могъл да промени мнението на баща ми. Само някоя
нова хитрина щеше да ми помогне да го привлека на своя страна. Така аз привидно
се направих на победена и се съгласих да замина за Косово. Но усещах, че още нещо
го притеснява.
— Какво има сега? — попитах аз.
— Ако заминеш за Югославия, може да загубиш разрешителното си за престой —
каза той.
— Теб какво те интересува това? — попитах аз — В края на краищата ти настояваш да
замина за Косово.
— Никога не се знае какво ще стане — .отвърна бавно татко.
— Мога да попитам адвоката си — казах аз с надеждата да спечеля време за
размисъл.
Татко също одобри решението ми и с това темата беше приключена засега.
Въпреки всичко разговорът ми показа, че татко не беше равнодушен към живота
ми в бъдеще. През деня размишлявах и ми хрумна една възможност как може би щях
да успея да го надхитря. При това правосъдието отново щеше да изиграе роля, точно
както изиграх Брахим. Излъгах татко, че поради така наречения обир в Аахен срещу
мен все още се води дело. Адвокатът бил казал, че непременно трябва да се явя на
съдебното заседание. В противен случай ще ми бъде издадена заповед за задържане и
никога след това нямаше да мога да вляза в Германия.
— Адвокатът предложи да отида при Брахим и да опитам да го доведа на съдебното
заседание в Айфел. След това може би всичко ще си дойде на мястото. Но Брахим
трябва да присъства на всяка цена — потвърдих аз.
Бях обмислила тази хитрина много добре и бях почти сигурна, че Брахим няма да
дойде в Германия в никакъв случай. Твърде много се страхуваше да не го осъдят на
затвор. Ако пък откажеше да пътува за Германия, вината пак щеше да падне върху
него.
Татко се съгласи с мен:
— Тогава веднага заминавай за Югославия и го доведи.
После се обърна към майка:
— Шукрана е успяла да убеди немските власти, че Брахим трябва да влезе в
страната отново.
Явно ме беше разбрал погрешно, но това нямаше значение. Можеше да си го
мисли спокойно: това отговаряше на плана мй. СамйтЙ йз исках да замина за
Югославия по две причини: от една страна исках така да раздразня Брахим, че да ме
изхвърли от къщата, и по този начин да го изкарам виновен пред татко. От друга
страна исках да ускоря гражданския развод. Бракоразводните процедури бяха в
Службата за гражданско състояние, където е било подписването преди това, една
напълно бюрократична формалност. Обикновено тези длъжности се заемаха от
сръбски служители, които уреждаха тези работи съвсем обективно. За разлика от
немския развод, в Косово процедурата приключваше за един ден. Разводите бяха
проблематични единствено поради обичаите в Косово и бяха напълно независими от
гражданските разводи. В Косово разводът пред държавата не се считаше за нищо.
— Ако не успея да убедя Брахим да дойде с мен в Германия, ще се върна сама —
казах аз на майка.
Без съмнение вътрешно тя беше убедена, че ще остана в Югославия. Татко също
беше доволен, защото вярваше, че в Косово ще се опитам да започнем с Бра- хим
отначало. Оставих ги да си вярват. Когато съобщих, че ще си купя билет за автобуса,
татко ме спря. Случайно един братовчед в Германия щеше да заминава за
Югославия след седмица и аз можех да пътувам с него. Вероятно татко отдавна го
беше запланувал, но се въздържах от всякакъв коментар.
Още на следващия ден осведомих Конър за плановете ми. Той изобщо не беше
въодушевен.
— Страхувам се, че няма да се върнеш. Кой знае, всичко може да се случи. На всяка
цена трябва да оставиш обаче Сабрие в Германия.
Но аз го успокоих:
— Няма да остана в Югославия за нищо на света. По време на брака си научих
много и сега мога да се защитавам. А на Сабрие не може да й се случи ншцо,
когато съм при нея.
Но Конър не се успокои изобщо.
— Не искам да те загубя — каза той много загрижен,
— искам да прекарам остатъка от живота си с теб.
— И аз искам точно това — уверих го аз щастлива, докато ме прегръщаше. — Но за да
стигнем тази цел, първо трябва да сложа черта на досегашния си живот
— завърших аз дискусията решително.
Денят преди заминаването трябваше да си вземем довиждане, но не можехме да
се разделим.
— Не искам да живея нито ден без теб — ми прошепна Конър нежно в ухото.
И аз чувствах същото. Раздялата болеше. Четири седмици бяхме заедно и се
срещахме всеки ден. Сега нямаше да мога да го виждам поне за една седмица.
— Ще ти се обадя веднага щом се върна — обещах аз, обърнах се и не можах да спра
сълзите си от силната болка на раздялата.
Сърцето ми се разкъсваше, но кратката раздяла беше необходима, за да отворим
вратата на нашето щастливо съвместно бъдеще, Ако знаехме какво страдание
щеше да ни донесе това пътуване до Югославия, с радост щях да послушам Конър и
да остана в Айфел.

***
Братовчед ми караше доста бързо, за да стигнем в Косово в рамките на един ден и
една нощ. Слязох пред къщата на свекър ми и свекърва ми, а братовчед ми
отпътува веднага. Свекър ми се учуди много, когато ме видя.
— Вече не те очаквахме тук — каза той с лошо настроение.
— Дойдох, за да взема Брахим. Двамата трябва да отговаряме пред съда в Германия
за кражби — обясних аз. .
Тази фронтална атака беше съвсем изчислена. Знаех, че свекър ми и свекърва
ми щяха да направят всичко, за да спрат сина си да влезе в затвора в Германия. В
края
на краищата за тях Брахим беше ценна работна сила. За разлика от братята си, той
подпомагаше родителите си с какВото можеше. Сега пак той беше на пазара,
за да продава вехтории.
— Брахим сам трябва да реши какво ще прави — изръмжа свекър ми, когато
влязохме в къщата.
Брахим не се прибра през нощта. Това ми беше напълно безразлично. На другия
ден трябваше да свърша домакинската работа, съвсем както преди. Този път бях
наистина сама, защото междувременно етървите ми бяха заминали за Германия като
кандидатки за убежище. Работата не ми тежеше, защото това щеше да е последният
път, когато трябваше да играя ролята на прислужница в тази къща.
Брахим си дойде към полунощ. Отдалече видях по очите му, че беше пиян.
Алкохолните изпарения изпълниха стаята внезапно. Той вдигна учудено вежди.
— Какво правиш тук? — попита с преплетен език. — Да се разполагаш нашироко в
нашата къща ли искаш?
Той приемаше всичко насериозно. Според него бях дошла, за да се присламча
отново към него.
— Искам да те взема с мен — съобщих аз привидно в добро настроение, защото той
все още не трябваше да забележи, че искам да се разделим.
— Трябва да излежиш наказанието си в Германия, за да водим нормален живот.
Той ме зяпна с отворени очи.
— Ти луда ли си? — попита той. — Проклета да си!
Много добре знаеш, че няма да отида в някой немски пандиз. '
— Естествено предполагах, че ще кажеш това. Но исках да не остане нещо, което да
не съм опитала, за да те заведа в Германия — излъгах аз и вече се радвах
вътрешно, че хубавият ми план изглежда ще проработи.
Сега той трябваше да ме изхвърли само и след това щяхме да сме разведени и в
очите на татко. От алкохола кръвта на Брахим кипна.
— Изчезвай, преди да съм загубил самообладание — изрева той.
— Нишо по-хубаво от това — отвърнах аз, взех Сабрие и една рогозка и отидох в
съседното помещение.
Малко след това той стоеше до мен и ревеше отново:
— Веднага се върни в другата стая!
Вместо отговор аз изтичах в стаята на баща му. Той спеше вече, но аз го събудих.
— Брахим е пиян и иска да ме бие — оплаках се аз.
Свекър ми стана и чух как увещаваше мъжа ми.
— Влошаваш нещата още повече. Дръж се прилично и бъди мил към жена си, иначе
ще изчезне и ти ще си виновен, ако поиска да се разведете.
Брахим се вмъкна в стаята си, а аз спах през нощта сама със Сабрие.
На следващия ден мъжът ми отново отказа да дойде с мен в Германия. Сега
трябваше да опитам да отида по някакъв начин в окръжното, за да подам молба за
развод. Но това се оказа много трудно, защото семейството на Брахим ме заключи в
къщата. Така разбрах, че ще бъда принудена да подам молбата след това в Германия.
— Знам, че кроиш нещо — забеляза мъжът ми.
Когато беше пиян, бурният скандал се повтори. Той
усети, че има друг мъж в живота ми и няколко дни след това каза:
— Ако разбера, че имаш връзка ще те убия.
— Хайде де — отвърнах аз възможно най-спокойно.
Омразата на свекърва ми беше неразбиваема. Когато можеше, ми правеше
номера и ме измъчваше, но вече не си държах устата затворена, когато ме
нападнеше, а я контрирах. През следващите две седмици предизвиквах скандали с
мъжа ми ежедневно. Един ден свекърва ми се присмя на сина си открито. Чувствах,
че ще стане нещо, защото студеното радостно очакване ми беше познато. Винаги
когато замахваше към мен, правеше такава физиономия.
— Ще ми направиш ли една услуга? — попита тя Брахим.
Мъжът ми не се поколеба нито секунда, защото много добре знаеше какво очаква
майка му от него.
— Покажи най-накрая на кучката, кой е господарят в къщата! — изсъска Сабрие, а
поплювкото скочи бързо и ми зашлеви една звучна плесница. Докато очите ми се
пълнеха със сълзи, аз извиках в лицето на свекърва ми:
— Някой ден горчиво ще съжаляваш, че си се отнасяла с мен като с парцал. В
продължение на пет години аз търпях сина ти, но стига толкова. Работих като
животно и никой не ми каза едно „благодаря”. Не си мисли, че ще живея тук като
робиня, а любимото ти синче не е по-голяма стока от теб.
При последните думи Брахим посегна да ме удари отново, но майка му го хвана
бързо за ръката.
— Не си цапай ръцете.
Брахим се обърна и каза съвсем спокойно.
— Събирай си нещата и изчезвай, и то веднага.
Вече виждах целта си постигната: той ме бе изгонил от къщата, а така според
косовските обичаи аз бях свободна. Най-накрая пътят към развода беше чист, а и
родителите ми вече нямаше да имат аргументи да ме подчинят на Брахим.
Докато опаковах сака, мъжът ми влезе в стаята. С остър глас той извика:
— Можеш да разопаковаш нещата на Сабрие. Естествено, че моята плът и кръв ще
остане тук.
Кръвта ми замръзна във вените, защото не се бях съобразила с това. Какво
искаше да направи с детето? Той никога не се беше грижил за Сабрие. Третираше я
като досадна лепка, а сега искаше да я отдели от мен. Нямаше да мога никога да я
видя, защото в Косово майките не можеха да посещават децата си. А най-лошото
беше, че според обичаите на страната той дори имаше право. В правото му беше,
детето да остане при него.
— Не можеш да направиш това! — изкрещях аз на ръба на нервна криза. — Много
добре знаеш, че изобщо не си в състояние да възпитаваш детето, а и майка ти няма
време да се грижи за дъщеря ни.
Но Брахим не можеше да бъде разубеден. Той взе почти готовата ми пътна чанта
и изсипа съдържанието й на пода. След това събра нещата на Сабрие и изрева:
— А сега изчезвай! .
Когато помолих за помощ свекър ми, който беше чул скандала от съседната стая,
той отказа.
— Сама си си виновна, защото не се подчиняваш. Тук имаш всичко от което се
нуждаеш и въпреки това искаш да се върнеш в Германия.
— Ще видите какво ще каже баща ми — отвърнах аз войнствено. — Все още имам
разрешително за престой в Германия и няма да се откажа, ако не е необходимо.
Тогава Брахим ме хвана за раменете и ме хвърли към вратата.
— Пет пари не давам за теб и за баща ти! — присмя се той след мен и затръшна
вратата.
Сгоях на улицата, плачейки, а отчаянието ме завладя изцяло. Всичко пропадна.
Каква полза имах от раздялата с Брахим, след като трябваше да отстъпя с цената на
моята малка Сабрие. Без нея не можех да живея и се заклех, че ще се боря за нея.
Може би татко можеше да ми помогне, може би немските власти, защото в края на
краищата Сабрие беше родена в Германия. Може би щях да намеря подкрепа и от
роднините на Брахим. Чичо му живееше наблизо и притисната до стената, отидох
при него. Разказах на стария мъж задавена от плач, че Брахим ме е изгонил и че иска
да задържи Сабрие. Той обеща да се застъпи за мен и отиде в къщата на брат си.
Малко след това се върна, клатейки глава.
— Те са мъртви за мен — каза той гневно. — Казват, че не трябва да се бъркам.
Предполагам какво ще стане.
Баща ти няма да преглътне този позор. Той ще се придържа към нашите нареждания
и ще каже, че бащата на Брахим е виновен и ще го убие.
Чичото на Брахим ми предложи да спя при него на канапето тази вечер. Съгласих
се с благодарност. Къде можех да отида иначе? Но не мигнах. Непрекъснато мислех
за Сабрие, която бях оставила беззащитна пред насилието в семейството на Брахим.
Само при мисълта за това така се измъчвах, че от време на време се опасявах, че ще
се побъркам. На другата сутрин предприех още един отчаян опит да изведа дъщеря
си от къщата на мъжа ми, но никой не отвори вратата.
Реших да помоля за помощ един от братята на баща ми, който живееше в същото
селище, но там нямаше кой да ме чуе.
— Никой не може да ти помогне, освен баща ти.
Помислих и стигнах до заключението, че и без това в Косово няма да мога да
освободя дъщеря си от ръцете на Брахим. Така аз си купих билет за влака за
Германия, надявайки се, че там ще намеря по-добра юридическа възможност, за да
върна дъщеря си. В купето ме заприказва една млада сръбкиня, след като видя че
плачех непрестанно. Разказах й, че е трябвало да оставя детето си, тя поклати глава.
Сърбите имаха съвсем други обичаи от тези на Косово, за тях те бяха също толкова
неразбираеми и средновековни, както и за мен.
* * *

Обадих се на Конър от гарата в Мюнхен. Предвидените седем дни на раздяла бяха


станали на три седмици и беше много хубаво най-накрая след толкова дълго време
да чуя гласа му отново. Веднага се почувствах по- добре.
— Трябваше да оставя Сабрие в Югославия — обясних аз, хълцайки.
След това се уговорихме да ме вземе от гарата в Айфел. Когато стигнах там, щях
да му се обадя и десет минути след това той щеше да е при мен. Исках да отида при
родителите си на следващия ден.
— Едва ще те дочакам — въздъхна Конър в слушалката на раздяла.
Докато чаках на перона влака за Кьолн, един стар (човек ме заговори:
— Ще дойдеш ли с мен вкъщи? Живея заедно с петима мъже и искам да ги зарадвам.
— Изчезвай или ще извикам за помощ — заплаших аз побесняла от ярост и той
веднага си плю на петите.
Дълго време след като седях във влака, сърцето ми още биеше от страх. '
Мисълта, че скоро ще видя Конър отново, ме ободряваше по време на
пътуването. Копнеех да ме докосне. Но тогава Всичко се провали: едва се бях
обадила на любимия си и го бях помолила да ме вземе от гарата, когато една кола
спря със свирещи гуми до телефонната кабина. Беше брат ми Фадмир, който ме бе
видял случайно и на мен не ми оставаше нищо друго, освен да се кача в колата му и
да се оставя да ме заведе вкъщи. Майка не беше там, но Фадмир я докара веднага.
Тогава в присъствието на цялото семейство разказах, че мъжът ми ме е изхвърлил и
е задържал Сабрие против волята ми. Татко беше бесен на Брахим, но мен ме
съжали.
— Изглеждаш болна — забеляза той загрижено — вижда се, че си изживяла голям
страх.
— Опитах всичко, за да се разбера с добро с Брахим и семейството му — излъгах аз,
— но когато съобщих, че няма да остана завинаги в Югославия, те ме изхвърлиха
и ми взеха Сабрие.
— Правилно, че се върна — изкоментира татко поведението ми.
Фадмир наистина се ядоса. Изобщо не го познавах такъв.
— Ще я очистя тая паплач! — извика той.
Аз го спрях:
— Успокой се. Не трябва да ги убиваш, а да ми помогнеш да си върна дъщерята.
Татко отново се включи:
— Дума да не става. Не искам да отглеждам чужда плът и кръв, защото изобщо не
можем да поемем тази отговорност. Ако се случи нещо с детето, ще трябва ние да
плащаме на семейството на Брахим и то не с пари, а с кръв. Едва когато някой от
семейството ни бъде убит, ще сме платили вината си.
— Никой няма да ми попречи да взема дъщеря си — обясних аз, — ако е необходимо
дори ще живея сама с нея.
Но татко беше неумолим,
— Не говори такива глупости. Много добре знаеш, че не си германка, а мюсюлманка.
— Знам — отвърнах аз, — и между другото мразя това, че съм мюсюлманка.
Майка изненадващо застана на моя страна.
— Аз отгледах детето и няма да допусна да ни го отнемат — каза тя.
Трябваше да помисля и за Конър, когото бях повикала на гарата по телефона.
Дали ме чакаше все още? Но едва на другата сутрин имах възможност да му се обадя.
Десет минути по-късно се качих в колата му. Конър ме закара до един отдалечен
паркинг, където се запрегръщахме.
— Толкова ми липсваше — прошепна той.
Той ме целуна нежно и аз веднага литнах на седмо- то небе. Дори забравих за миг,
че са ми взели Сабрие. По-късно разказах подробно на любимия си какво беше
станало. -
— Ще направя всичко, за да ти помогна — обеща той. — Ако е необходимо, ще
отвлечем малката.
***

Междувременно Конър се беше преместил при един свой приятел. Двамата ползваха
общо банята и кухнята, но всеки си имаше собствена стая. Приятелят му, той се
казваше Карл-Хайнц, беше влюбен в едно момиче от години. Двамата обаче можеха
да се виждат само в края на седмицата, защого годеницата следваше в голям град,
който беше надалеч. Нямаше да издържа да виждам Конър само събота и неделя.
След триседмичната раздяла през деня се държахме един за друг като сиамски
близнаци. След като дълго време се целувахме пред очите му, Карл-Хайнц ни остави
сами тактично. КогатО най-накрая бях сама с любимия си, ме обхвана непознато
чувство: усещах огромна нужда да спя с Конър. От срам и объркване аз се
съпротивлявах на това напълно ново за мен чувство, но в края на краищата му се
отдадох. Докато се целувахме, аз му разкопчах панталона. При Брахим това не би ми
и хрумнало да го направя. Любимият ми ми свали пуловера, а след това аз му
смъкнах тениската през главата. Той погали гърдите ми и ме целуна още по-
страстно от преди, след това ми свали панталоните. Аз се смутих. Помислих си, че не
трябва да ме вижда гола. Хванах го за ръка и го дръпнах към леглото, където бързо
се мушнах под завивката. Беше разбрал. Той се усмихна и ме последва. Милвахме
телата си в опиянение. Нуждата да спя с него стана неустоима. За да не се. поставя
отново в затруднение, моят възлюбен се приготви да ми свали сутиена. Така аз за
пръв път в живота си поех инициативата и сама си свалих сутиена и слипчетата под
завивката.
Любехме се отново и отново. Сексът с Конър беше неописуем. Неговата любов
нямаше нищо общо с бруталността на Брахим: беше абсолютната
■противоположност. По време на любовното опиянение и двамата не бяхме
помислили за предпазни средства. Сетих се за това едва след като се бяхме облекли
отново. Но не заприказвах на тази тема от опасение да не разваля настроението.
Вместо това прошепнах на Конър в ухото, че е било ужасно хубаво и че никога преди
това не съм изпитвала такива чувства по време на секса.
На следващия ден си насрочих час за слагане на спирала при д-р Бредоу. Бях се
отказала от мястото, но продължавах да сервирам в гостилницата. Шефката ме прие
отново много въодушевено. Още на другия ден се погрижих да си върна дъщерята. В
младежката служба в града ни се осведомих, дали можеше да ми се помогне. Досега
там никога не е имало подобен случай на отнемане на дете от бащата и референтката
ме посъветва да занеса молбата си на адвокат.
На следващия ден преди обяд в присъствието на Конър аз описах случая на един
адвокат на име д-р Пфайфер, но той също вдигна рамене безпомощно.
— Трябва да отидете в югославското консулство — посъветваме.
В дипломатическото представителство в Бон трябваше да се боря със значителни
езикови проблеми. В семейството ни говорехме на албански диалект, но в
консулството всички говореха само сърбохърватски, който беше официалният език в
Югославия. В края на краищата с Конър намерихме сътрудник, който говореше
поне малко развален немски. Той изглежда не се интересуваше от молбата ми
сериозно. Още от първия момент този човек не ми хареса. Той се осведоми
единствено дали Брахим живее в къщата на родителите си и когато потвърдих,
мъжът констатира лапидарно:
— Тогава няма възможност да вземете дъщеря си оттам. Според югославския закон
мъжът ви може да претендира за нея.
Върнах се с Конър в Айфел дълбоко разочарована. Готова да заплача от
отчаяние, аз изхлипах:
— Мисля, че никога повече няма да видя дъщеря си.
Приятелят ми ме утеши.
— Трябва да има някакъв начин и ще го намерим заедно. Не трябва да се отказваш
сега.
Скрих опита си да върна Сабрие в Германия от семейството ми. Татко би ми
попречил, защото и той смяташе, че детето принадлежи на бащата. Когато бях с
Конър се чувствах донякъде добре, но вечер когато лежах сама в леглото, копнежът
по дъщеря ми надвиваше и аз плачех все по-често. Малката ми сестра виждаше това
и се опитваше да ме утеши. Най-често обаче накрая и тя заплакваше.
Месеците отминаваха, а не се бях приближила дори с милиметър към целта си да
доведа Сабрие в Германия. Вместо това аз ставах все по-чувствителна, за- щото с
всеки изминал ден болката от раздялата нарастваше.
Един ден открих, че повечето стъкла на прозорците на жилището ми бяха
изпочупени. Първото ми предположение беше, че децата са причинили тези поразии,
но когато изтичах в стаята се ужасих до смърт: всички рамки на снимките бяха
начупени, а снимките на Сабрие бяха грижливо подредени на мястото на главата ми
на моето легло. Някой с голяма сила беше удрял с брадвата в средата на плоскостта
на масата в трапезарията. Като видя опустошенията, дори Конър, който ме
придружаваше, не можа да повярва, че това са били деца. Извикахме полиция, но
служителите само съставиха протокол, след това си тръгнаха с предположението, че
е имало още един глупав скандал. Дори не направиха и усилие да попитат съседите
дали някой не е видял извършителите.
След като осведомих татко за вандалщината, той набързо реши:
— Най-добре е да се откажем от това жилище и без това не ти е нужно вече. Мебелите
можем да ги сложим при нас в склада.
Тогава ми хрумна една идея как да запозная родителите си официално с Конър.
— Ще пуснем обява във вестника и ще продадем нещата — предложих аз на татко,
— тогава няма да има нужда да ги пренасяме.
Още в същия ден се уговорихме с Конър, че ще се обади във връзка с обявата и
ще се представи като купувач. Така татко можеше да се запознае с него, без да
заподозре нещо.
В деня, когато излезе обявата, телефонът вкъщи иззвъня, аз вдигнах слушалката
и включих високоговорителя, за да може и майка да чуе. На другия край на връзката
беше Конър.
— Търся малка жилищна мебелировка — каза той, като се правехме, че не се
познаваме.
— Можете да я имате — отвърнах аз, — и то само за 2500 марки, почти като подарък.
Майка ме погледна и направи знак, че съм луда. Мебелите изобщо не струваха
толкова и тя се усъмни, Че ще получа тази сума. Уговорих се с Конър да ме вземе от
вкъщи с колата си и след това да отидем заедно до жилището. Когато казах името и
адреса си, любимият ми се престори на приятно изненадан:
— Но аз ви познавам. Доколкото знам, вие работите в заведението, в което често пия
кола.
Малко след това пред къщата ни спря колата му, в която вече толкова често се
бяхме целували.
Родителите ми мислеха, че разглеждаме мебелите, но вместо това ние се
излегнахме на леглото и се забавлявахме. Когато се върнахме вкъщи, татко беше на
двора и си миеше колата.
— Това е Конър, Той иска да купи мебелите ми — представих го аз.
— Тогава влезте в къщата, млади човече — поздрави го татко приятелски.
Снаха ми ни приготви кафе.
— Кога искате да вземете мебелите? — попита татко.
— Най-добре е веднага, но преди това трябва да намеря камион — отвърна Конър.
— Няма проблеми — каза татко, — големият ми син има малък бус, който разбира
се, може да ви даде за известно време. Трябва само да си осигурите червени
номера, след това ще ви помогнем дори при преместването.
Татко явно намираше за много симпатичен шотландеца, който - както него
самия - живееше далеч от родината си. Когато Конър поиска да си вземе довиждане,
татко го покани да остане да ядем.
— Тук сте добре дошли по всяко време — каза татко на тайния ми любовник.
Конър, изглежда, се беше представил успешно и това ме радваше.
На следващия ден татко и Мехмед помогнаха на Конър да пренесе мебелите. По-
късно се върнаха заедно с нас, защото Мехмед беше поканил Конър на ядене отново.
Те двамата се познаваха от работата. Тогава Конър ми даде 2500 марки.
— Но това не е нормално — каза баща ми на албански. — Той не иска да вземе
всичко, а въпреки това плаща цялата цена за вехториите.
— Това ни устройва — успокоих го аз.
Малко след това Конър си взе довиждане, като посочи, че трябва да купи още
нещо. На връщане той донесе два букета: един за мен и един за майка. На татко даде
шише уиски, а на брат ми хубаво червено вино.
По-късно заедно закарахме буса на брат ми. Конър беше купил и за него едно
шише уиски. На жена му също поднесе един букет учтиво и дори беше помислил и за
детето. Малката получи плюшено мече.
— За всичките тези подаръци щеше да си купи нови мебели — изкоментира брат ми
след това, клатейки глава за великодушието на Конър.
След като любимият ми си беше заминал, през цялата вечер всички говориха за
него. Татко не можеше да го нахвали:
— От дълго време не бях се запознавал с толкова мил човек.
Те се учудиха единствено, когато Мехмед съобщи, че са сложили всичките мебели
на тавана и че Конър изобщо не се нуждаел от жилищно обзавеждане. За щастие
тогава никой не се замисли над този факт.
През следващите седмици Конър ни посещаваше често. Той се сприятели с татко
и братята ми и се превърна в гост, който беше винаги добре дошъл, но никой не
знаеше за любовта ни. Тази тайнственост не ми допадаше особено, но се надявах, че
татко може би ще се съгласи на сватба с Конър след една фаза на приспособяване.
Един ден Конър направи следващата изненадваща стъпка:
— Ако стана мюсюлманин, баща ти ще ни ожени ли? Тогава той няма да има
аргументи против брака ни.
— Трябва да се обрежеш и да започнеш да изповядваш исляма — накарах го аз да
размисли.
Намерих го за много мило от негова страна, че беше готов да премине към друга
религия, но аз самата никога нямаше да искам от него такова нещо. Малко след това
той говори с татко за това и той го посъветва, да попита в някоя джамия какви
условия трябва да изпълни, за да стане мюсюлманин.
— Защо искаш да го направиш? — попита татко учуден.
— Ислямът ми харесва повече от християнството — отвърна Конър с лекота и аз не
разбрах, дали не беше насериозно.
Аз се усъмних, но татко му повярва. В действителност Конър искаше да премине
към исляма, само за да застане пред баща, ми като мой бъдещ съпруг.
Конър си уговори среща с един ходжа на голяма ислямска общност, който му
обясни точно кои стъпки бяха необходими, за да мине към исляма. Процедурата
беше много проста, без да се взема предвид обрязването. Конър трябваше да прочете
в присъствието на ходжата няколко стиха от Корана на арабски. Естествено той не
владееше този език, но сурите1 бяха написани фонетично, така че можеше да ги
изрецетира. След това щеше да получи удостоверение, че е преминал към Исляма.
По-трудно беше обрязването, което се правеше под пълйа упойка от един уролог в
Айфел. Предварително
Конър беше разговарял с лекаря подробно за възможните рискове и след това отиде
на малката операция с бодър дух.
— Сега да попитам ли баща ти дали можем да се оженим? — попита той малко по-
късно.
— Нека почакаме още малко — казах аз, —■ не трябва Да прибързваме.
***

Имах нещо по-важно на ум от това да се оженя. Моята малка Сабрие беше все още в
ръцете на Брахим и от ден на ден аз се отчайвах все повече, когато си мислех за това
какво ли се случва с детето ми в Косово. Консултирах се с друг адвокат, но и той не
ми даде надежда. Ако Сабрие беше в Германия, евентуално можеше да опита по
юридически път да извоюва попечителството на дъщеря ми. И тъй като Брахим
нямаше да я доведе доброволно в Германия, нямаше откъде да очаквам помощ.
Конър ме утешаваше неуморно и изпълнен с любов, но отчаянието ми нарастваше от
ден на ден.
— Ще я отвлечем — предложи той.
Но това беше напълно безнадеждно. Както аз, така и той нямахме шансове дори
да се доближим до Сабрие.
От татко също не можех да очаквам помощ. Всеки път когато го заприказвах за
Сабрие, той просто излизаше от стаята безмълвен. Още повече ме нервираше това, че
поне веднъж не се опита да поговори с бащата на Брахим.
— Още обмисля какво може да се направи — утеши ме майка.
Но аз вече не вярвах, че татко може да ми помогне. Изкарах си една снимка на
дъщеря ми с размерите на плакат и я окачих над леглото си. Майка редовно
избухваше в сълзи, когато видеше усмихнатото лице на малката си внучка.
Междувременно не бях виждала дъщеря си от четири месеца и изпитвах адски мъки.
Тялото ми също се разбунтува: отслабнах и станах предразположена към болести.
Вече не понасях бездействието, трябваше да намеря най-накрая начин да
освободя Сабрие. За последна, неопределена надежда считах опита да отида при
Бра- хим, за да взема дъщеря си от къщата му чрез трик или насилие. Но затова
трябваше да съм подсигурена.
Сърцето ми се късаше, когато със задушен от сълзи глас съобщих на Конър:
— Трябва да прекъснем връзката си.
— Не ме ли обичаш вече? — попита неразбиращо мъжът, когото обичах повече от
всичко на света - с изключение на дъщеря ми.
— Не мога повече, трябва да се върна при Брахим, за да освободя Сабрие — опитах
се да обясня.
— Тогава нека пътуваме заедно. Готов съм да се боря за нашата връзка —
предложи Конър, но вече изобщо не го слушах.
— Вече не искам да те виждам — отвърнах му аз грубо и си тръгнах.
И в този момент се намразих, защото го бях обидила, въпреки че нямаше нещо,
от което да се страхувам повече, от това да не го видя повече. Той изтича след мен
като пребито куче и ме закара при родителите ми, а когато слизах, той все още
плачеше.
— Обичам те — каза той, но аз затворих вратата на
колата от външната страна, без да се извиня за думи. те си. -
Вечерта Орхан ме заведе при сестра ми, където исках да прекарам нощта.
Разказах й какво беше станало и тя се съгласи с мен: '
— Никога нямаше да ви потръгне.
От друга страна се притеснявах много за Конър. Опасявах се, че може да си
причини нещо от отчаяние. Затова му се обадих. Приятелят му Карл-Хайнц вдигна
слушалката и съобщи, че никога досега не го е виждал в такова, състояние.
Любимият ми плачеше непре
станно. Карл-Хайнц извика Конър на телефона и аз го успокоих:
— Не се измъчвай така.
Но той все още не се беше отказал.
— Ние се обичаме. Нека поговорим още малко на спокойствие за това — помоли ме
той и след кратко колебание аз се съгласих.
Конър ме взе от сестра ми и когато се качих в колата му, той ми се хвърли на
врата, хълцайки силно. Целуна ме и аз моментално забравих всичко, което исках да
му кажа.
— Не искам да се разделяме — потвърди Конър съвсем тъжно и аз вече не можах да
се стърпя.
— Аз също те обичам — прошепнах аз, докато се притисках в ръцете му. Това беше
нашата първа цяла нощ. Беше страшно облекчаващо да лежа на голите му гърди
и да мечтая. Исках да спра времето, но на другата сутрин отново трябваше да го
напусна.
— Бих могъл да те отвлека без проблеми — увери ме той със сериозен глас.
— Може би по-късно — отвърнах аз уклончиво.
— Сериозно — продължи Конър, — ако баща ти не приеме връзката ни, можем да
заминем за Шотландия. Там не може да ни направи нищо.
Не се задълбочих в тези мисли, но се доверявах на Конър за всичко. Той беше от
онзи тип хора, които привеждаха плановете си в действие, обичах дори и тази негова
черта на характера.
Радвах се, че отчаяният ми опит за раздяла се беше разбил в неговата твърдост.
След като си бяхме споделили любовта, той продължи да ме глези отново и отново с
малки подаръчета. Понякога Конър идваше с цветя, понякога мй подаряваше
парфюм. Редовно ми пишеше малки любовни писма и ме уверяваше, че ме обича
повече от всичко на света и че не би могъл да живее без мен.
Междувременно д-р Бредоу ми постави спирала. Но скоро започна да ме боли и я
махна отново. Когато лекарят ме попита дали искам други предпазни средства, аз
поклатих глава. Развих вътрешна антипатия към противозачатъчните хапчета от
опита за аборт на свекърва ми, а Конър ми беше казвал, че използва презервативите
с нежелание.
— Няма проблеми — каза Конър след това и ме подкрепи в отказа на всякакви
предпазни средства. Впоследствие дори повярвах, че е замислил да направи едно
бебе.
— Ако забременееш, просто ще го изгорим — Съобщи той подсмихвайки се.
Междувременно вече изобщо не се срамувах в негово присъствие. Не се
смущавах, когато ме виждаше гола, напротив: това повишаваше самочувствието ми,
когато ме уверяваше колко е хубаво тялото ми.
***

Малко преди Коледа Конър получи писмо от бившата си ясена. Тя му съобщаваше,


че вече не иска да задържи двете деца. Мъжът й най-сетне можеше да ги вземе от
Шотландия. Той ме погледна изплашено и попита:
— Ще останеш ли и тогава с мен, ако имам две деца в къщата? '
— Първо изобщо не разбирам, как тази майка може да се откаже от децата си
доброволно. Второ, след като обичам теб, ще обичам и децата ти — успокоих го аз.
Конър веднага започна да търси по-голямо жилище. Той намери една мансарда, а
след като видя колко въодушевена бях от новото местожителство, подписа договора
за наем. След това отпътува до родината си за една седмица, за да доведе децата..
Тези седем дни ми се сториха като малка вечност. Свързах се с него по телефона.
Междувременно на жена му й хрумнало друго и решила да задържи децата. Въпреки
това той се нанесе в новото жилище, след като се върна сам в Айфел.
Вече половин година не бях виждала дъщеря си и ми беше по-трудно от всякога
да си я получа отново. Наистина непрестанно си блъсках главата, но не ми хрумваше
нито една възможност как да върна дъщеря си. Брахим не се обади повече, а и аз не
направих опит да осъществя контакт. По нареждане на баща ми трябваше да
напусна работата си в ресторанта. Той беше видял как се карат пияните мъже и се
страхуваше за мен.
— Намери си разумна работа — нареди ми той и аз знаех какво имаше предвид:
трябваше да отида в някоя фабрика.
Тази заповед на баща ми ме засегна особено дълбоко, защото работата ми в
ресторанта означаваше твърде много за мен. Тогава това беше единствената
възможност да се срещам с хора извън семейството ми. Сервирането улесняваше и
срещите ми с Конър. Но, огорчена, аз се подчиних на представите му и малко след
това си намерих работа във фабриката за картон.
Бързо се сприятелих с началника си. Той се казваше Петер и наскоро се бе
заселил с бременната си жена в тази област. Двамата дори ме посетиха вкъщи и се
запознаха с Конър. Разказах им как стояха нещата с мен и Конър, и двамата
показаха разбиране. Наистина недостатъкът на новата ми работа беше, че не можех
да се виждам ежедневно с любимия си, защото работното му време беше по-
неблагоприятно от преди. Това се оправи, обаче когато минах втора смяна. Оттогава
Конър можеше да ме посещава в работата. При възможност вкъщи твърдях, че ще
спя при сестра си, но в действителност прекарвах нощите с Конър. Естествено
трябваше да предупреждавам сестра си всеки път, но тя ме разбираше и ме
прикриваше.
Една вечер бях наистина случайно при нея, когато Фадмир се появи късно
вечерта, за да ме закара бързо вкъщи. Свекър ми ме беше търсил по телефона. След
половин час щеше да телефонира отново. Треперех от страх. Какво искаше внезапно
от мен? Сабрие ли беше пострадала? Тръгнах с брат ми ужасно напрегната. Едва
влязох вкъщи и телефонът иззвъня. Татко отиде до апарата и при включения
микрофон ние всички чухме дрезгавия глас на свекър ми.
— Време е да предприемем нещо.
Татко го упрекна плахо:
— Трябваше да се обадиш по-рано.
Тогава вдигнах слушалката. На лицемерния въпрос на свекър ми как съм аз
отговорих хапливо:
— Не съм добре, след като дъщеря ми я няма.
Татко поклати неодобрително глава и ме предупреди:
— Не говори така с него!
— Никога не съм искала да ме изхвърлят през нощта на улицата и да ми вземат
детето — контрирах аз бясно.
— Трябва да поговорим за всичко най-накрая — каза бащата на Брахим спокойно.
След като татко взе слушалката и Двамата се уговориха, че след една седмица
свекър ми ще дойде при нас, за да се изяснят спорните точки. Татко ми подаде
слушалката отново и каза:
— Дъщеря ти иска да говори с теб.
Хванах слушалката, треперейки. Когато чух гласа на Сабрие, едва бях в
състояние да я държа до ухото си. Гласът ми отказа и аз избухнах в сълзи. Когато
захли- пах силно, татко ми дръпна отново слушалката от ръката. Татко също
заплака, когато разбра, че Сабрие е добре. След няколко минути вече се бях толкова
овладяла, че можех да говоря с дъщеря си.
Тя ридаеше:
— Мамо, ти ме излъга.,Вземи ме отново! — и аз опитах да я утеша по доста
безпомощен начин, въпреки че през това време сърцето ми едва не се пръсна:
— Някой ден всичко ще се оправи.
Преди да продължа, свекър ми й взе слушалката от ръката.
— Съвсем побърка малката — изруга той. С това разговорът ни приключи.
Не можех и да си помисля да заспя през нощта. Седяхме мълчаливо в хола и
когато настъпи утрото, аз се приготвих за работа. Беше събота и обикновено не
трябваше да ходя във фирмата.
— Имаме извънредни часове — излъгах аз.
В действителност исках да отида у Конър. Той веднага забеляза, че нещо не е
наред. След като се осведоми за мъката ми загрижено, аз казах със сподавен от
сълзи глас:
— Говорих с дъщеря ми.
След като му разказах за обаждането на свекър ми, той през целия ден ме
утешава, изпълнен с любов. Когато вечерта се прибрах вкъщи, бях до известна
степен спокойна.
Следващата събота татко отпътува за Холандия, за да докара свекър ми от
летището. Вътрешно се надявах, че е довел и Сабрие. Веднъж само да стъпеше в
Германия, никой нямаше да може да ме раздели повече от дъщеря ми. Сестра мй
бързо ме закара до жилището на Конър. Него го нямаше, но му написах една
бележка, че вероятно няма да можем да се видим през следващите дни. Вкъщи с
нетърпение очаквах завръщането на баща ми, но изглежда времето беше спряло.
Когато най- накрая колата отби в двора ни, аз видях, че Сабрие не седеше вътре.
Веднага от очите ми се стекоха сълзи. Майка отвори вратата и покани гостите в
хола, а известно време след това ме въведе и мен. Подадох ръка на свекър ми и си
разменихме няколко задължителни, изтъркани учтивости. Татко извади шише
ракия на масата, а майка приготви нещо за хапване. Очаквах, че татко ще отправи
остри упреци към бащата на Брахим, но нищо такова не се случи. Той остана
дружелюбен и сдържан и с всяка изминала минута гневът ми срещу поведението му
нарастваше. Цялата почервеняла, аз избягах от стаята. По-късно пристигнаха и
други роднини и ме повикаха обратно на събранието. Бащата на Брахим се оплака,
че синът му е постъпил неправилно.
Татко ме накара да представя своята версия за случилото се, което беше довело и до
раздялата ни.
— Той ме биеше, въпреки че винаги съм се опитвала да бъда добра съпруга —
започнах аз гневно. — Грижех се за него, нямаше нужда да работи и въпреки това
получаваше всичко, което поискаше. Но реши да отиде непременно в Берлин,
където напълно изгуби здравата почва под краката си.
Свекър ми ме прекъсна:
— Ти разби живота на сина ми. В Берлин той можеше да си изгради добро бъдеще.
— Да — продължих аз в това време, — хубаво бъдеще на алкохолик! Освен това ме
лъжеше, а веднъж дори доведе и някаква повлекана в къщата на баща ми.
Свекър ми беше изненадан
— Защо не преби тогава Брахим? — попита той баща ми.
— С най-голямо удоволствие щях да го направя — отвърна татко, — но не исках да
се упреквам, че съм напердашил едно момче, което е съвсем само тук.
Още известно време двете страни си прехвърляха вината, преди да се премине
към въпроса, как да се продължи сега. Татко и свекър ми се съгласиха с, че е най-
добре да замина за Югославия, за да изясня всичко с Брахим. Аз обаче отказах
категорично:
— Дори и да ме убиете, никога повече няма да отида в Косово!
Между другото ми беше напълно безразлично, какво си мислеха другите за мен.
Нека си мислят каквото искат: ставаше въпрос за моя живот и аз трябваше да
решавам. -
Бях много разочарована от сдържаността на татко. Изглежда, с право се
страхуваше от свекър ми, но не знаех защо. По-късно разбрах.
— Не си в правото си — обясни ми той. — Ако се разделите, аз трябва да му платя
цялата сватба, а освен това има опасност семейството на мъжа ти да иска кървава
разплата.
Не ми помогна и възражението, че познавам семейството на Брахим и че знаех,
Че се страхуват от актове на насилие. Татко вярваше, че всички хора са като него.
Но той произхождаше от едно забравено от Бога село, където все още се тачеха
старите обичаи, докато семейството на Брахим отдавна се беше разделило с тях.
Дори не приемах и аргумента за разходите по сватбата:
— За коя сватба говориш? Изобщо не е имало празненство.
Не исках да се противопоставям повече, защото и без това знаех, че няма за
какво да се упреквам.
Обвиних татко, че го е страх от бащата на Брахим. Той отрече, но аз виждах
страха му. Реагира бясно, а аз доналях масло в огъня.
— Вече не си мъжът, който беше някога. Какво още трябва да се случи, за да
застанеш на моя страна? Трябва да умра ли? Аз съм твоя плът и кръв и е твое
задължение да ми помогнеш!
Тази тирада го накара да кипне от гняв:
— Не ми говори така! В края на краищата съм ти баща!
Но аз не си подвих опашката. Този път исках да доведа спора до горчивия край.
— Не може да си ми баща! Такъв като тебе, който не ми помага, мога да си намеря
навсякъде по улиците!
Втурнах се навън от стаята и побесняла от гняв, зат- ръшнах вратата след себе
си. От вътре го чух да казва, че сама съм си виновна за нещастието си. Ако бях
взела съпруга, който ми бил намерил, сега знаел какво да прави. Тогава аз отворих
вратата рязко.
— Не е вярно! — извиках аз. — Какво стана със сестра ми? На нея й осигури
съпруг, а сега и тя не е по- добре от мен. На нея също не й помагаш!
Най-накрая оповестих решението си, побесняла от гняв:
— След като не искате да ме подкрепите, тогава не се бъркайте в моите работи.
Сега ще поема живота си в моите ръце!
По-късно майка се опита да ми обясни положението на неизбежност, в което
татко се намираше:
— Тогава той ви доведе в Германия, за да си близо до него. Обеща на бащата на
Брахим, че ще се грижи добре за момчето, но фактически той тръгна по кривия
път под надзора на баща ти.
Според мнението на майка, татко се страхувал много за синовете си. В случай, че
се стигнеше до открит спор със семейството на Брахим, татко оставаше сам със
синовете си. От останалата част от семейството не можеше да се очаква помощ, а
братята ми бяха израснали в Германия и нямаха и смътна представа какво да
правят при традиционна кръвна вражда. Вероятно бързо щеше да се стигне до клане
и имаше голяма опасност някой от братята ми да бъде убит, защото никога не са се
учили да се защитават. Майка ме погледна умолително:
— Ти също не го искаш, нали?
Естествено, аз обичах братята си, но за разлика от родителите си, познавах
семейството на Брахим от почти шест години. Знаех, че бяха твърде цивилизовани,
за да направят клане заради раздялата ми с Брахим.
— Трябва да се опиташ сама да си помогнеш — завърши майка разговора. — Ако
искаш да вземеш дъщеря си на своя глава, баща ти може да каже, че нищо не знае
за това.
Майка не можеше да ме посъветва как да освободя дъщеря си, но обеща да убеди
татко да замине с цялото семейство за Косово. Може би там щеше да се появи някоя
възможност. Това беше само една неясна перспектива, но за момента беше
единственият шанс, който изобщо виждах, затова се съгласих.
***

Когато го осведомих за този план, Конър веднага ме предупреди:


— Баща ти ще те заведе в Югославия и ще те остави там. След това отново ще те
предаде на семейството на Брахим.
Не исках да повярвам, че собственият ми баща ще стигне чак дотам. В края на
краищата и възлюбеният ми разбра, че трябва да рискувам, но продължи да се
страхува за мен. Междувременно възникна нов проблем: в Югославия бушуваше
гражданска война. В Косово още не се стреляше, но трябваше да се съобразяваме и с
това, че скоро и там можеха да започнат големите убийства. Изобщо, трудно беше да
се пътува в страната, но сега вече нищо не можеше да ме спре. Исках да рискувам
всичко, за да взема дъщеря си.
Татко планираше да замине за Югославия още същата седмица с мен и майка.
Предупреди ме, че имам две седмици, за да разреша проблемите си. Ако не успеех,
той щеше да си замине за Германия, а аз можех да правя каквото си поискам. Шефът
ми даде неплатен отпуск, така че нямаше нужда да напускам работата си. Работех
при него едва от три месеца и нямах право на отпуска. Един ден преди да замина, си
взех довиждане и с Конър:
— Не се тревожи, ще оправя всичко — уверих го аз.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — отвърна той. — Ще спя
спокойно, едва когато те прегърна отново.
Орхан ни закара до гарата в Кьолн. Тогава автобусите за Югославия тръгваха
оттам. Поради постоянно променящите се фронтове шофьорите трябваше да се
примиряват с отчасти разбитите пътища. Едва когато автобусът потегли, аз осъзнах,
че се намирам на път към дъщеря ми и пътуването ми се стори безкрайно дълго.
Последното разстояние до къщата на родителите ми изминахме с такси. Там
живееше едно семейство, което пазеше къщата. Затова хората не плащаха наем.
Имаше достатъчно място и за нас, така че можехме удобно да живеем две седмици
там.
Следобед татко случайно погледна паспортите ни.
— Не може да е истина! — извика той и ме погледна ужасен. — Сега имаш още един
проблем: срокът на паспорта ти е изтекъл преди два дни.
Той ми подхвърли документа и погледнах вътре уплашено. Вярно беше, че
паспортът ми е невалиден. Граничарите по чудо не го бяха забелязали. В никакъв
случай не можех да рискувам да пътувам обратно с него. Определено, дори и да
успеех да отвлека дъщеря си от семейството на Брахим. По този начин рискът да ме
хванат нарастваше твърде много. Татко се опита да ме окуражи.
— Тук познавам много хора от властите. Някои все още ми дължат услуги.
Още на следващия ден той се погрижи за удължаването на паспорта ми.
— Какво ще предприемеш сега? — попита той.
— Не знам — признах си аз, — но в никакъв случай няма да отида при семейството
на Брахим.
След като татко си легна, аз обсъждах още известно време положението си с
майка. Тя ми даде 3000 марки, които буквално беше делила от хапките си, и каза:
— Може би парите ще ти потрябват. Давам ти ги с удоволствие, стига да ти помогнат
да освободиш Са- брие.
В момента изобщо не подозирах за какво щяха да са ми нужни един ден парите,
но с удоволствие приех великодушния подарък. Това, което ми липсваше засега,
беше планът. Въпреки че през делия път размишлявах, нищо не ми хрумна. Повече
от осем месеца не бях виждала дъщеря си, но сега бях близо до нея и се надявах, че
фантазията ще ми даде крила.
***

Привечер баща ми се събуди. Още същия ден искаше да посети брат си, който
живееше в селото на Брахим.
— Ако искаш, можеш да дойдеш да видиш малката — предложи ми той. —
Обещавам ти, че в никакъв случай няма да те оставя при свекър ти и свекърва ти.
Но аз нямах доверие на баща си, защото в Косово не беше обичайно разведените
майки да виждат децата си. Страхувах се, че татко ще ме остави при семейството на
Брахим, затова решително отказах да го придружа. Освен това всичко щеше да се
усложни още повече, когато Сабрие ме види само за няколко часа и накрая трябва
наново да се разделим. Това щеше да бъде над нейните и моите сили. Исках да съм
сигурна, че когато отида при дъщеря си, ще мога да я взема с мен в Германия. Затова
отказах да посетя Сабрие. Татко не показа разбиране към това поведение.
— Първо пускам в ход всички сили, за да дойдеш при дъщеря си, а сега, когато си
съвсем близо, не искаш да отидеш при нея.
Нямах желание за дълги обяснения, но помолих татко да провери внимателно
как си представяха бъдещето на Сабрие и по-нататъшния ми брак с Брахим.
След като замина, аз се заприказвах с жената, която живееше в нашата къща.
Веднага ми стана много симпатична.
— С мъжа ми често си говорим за теб и Брахим — разказа тя съчувствено. Тя имаше
някаква представа какво ме беше сполетяло — СпореДнас свекър ти и свекърва
ти имат голяма вина за цялото нещастие. Не се ползват с добра слава в
околността.
Жената разбираше желанието ми да си върна детето. Случайно спомена, че
мъжът й е полицай. Тя наистина не вярваше, че той може да ми помогне да освободя
Сабрие, но може би имаше някоя добра идея. Приех с благодарност този знак и
когато по-късно той се върна от работа, аз веднага го заговорих за съкровеното си
желание да взема Сабрие завинаги.
— Аз самият не мога да ти помогна, защото познавам семейството на мъжа ти твърде
добре. Действително не сме много близки приятели, но от време на време на
пазара са ми давали стоки на приятелски цени, така че съм им задължен —
обясни той замислено. — Освен това не са нарушили югославските закони. Ако
взема мерки против Брахим, самият аз ще наруша закона.
— Естествено, че семейството му нарушава законите
— обърнах се аз. — Нарушават Наредбата за валута, като купуват американски
долари в чужбина и ги продават в Югославия с голяма печалба.
Сетих се, че винаги са се страхували някой ден тези тъмни сделки да не бъдат
разкрити. Може би сега това беше лостът, който можех да използвам, за да изведа
Сабрие от дома им. Можех ли да ги притисна със заплахата, че ще издам на властите
мръсните им сделки, ако не ми дадат малката доброволно? Полицаят махна с ръка.
— Ще умрат от смях, ако точно аз се появя пред свекър ти и свекърва ти и ги
упрекна, че се занимават с контрабанда на валута.
Но той ми даде друга идея: -
— Има един полицай в нашата смяна, от когото всички навсякъде се страхуват. Той
не знае милост, а за пари и майка си ще продаде. Предложи му няколко хиляди
марки и ще ти помогне.
Мислите се блъскаха в мозъка ми, но все още имах достатъчно разум, за да видя
подводните камъни.
— С подкупа мога да загазя и дори в Югославия мога да бъда наказана тежко —
размислих аз.
— Не се тревожи за това — успокои ме служителят.
— Когато види парите в брой, колегата забравя за всичко друго. Не трябва да му
разказваш обаче, че семейството на Брахим има валута в къщата си. Иначе
предполагам, че само ще ти вземе парите и няма да ти помогне.
— Но как може да освободи Сабрие, когато свекър ми и свекърва ми няма да я
пуснат доброволно? — попитах аз с наченка на примирение в гласа.
— Много просто — каза служителят, — колегата ми е познат като напълно
безцеремонно момче. След като семейството на Брахим е скрило толкова много
валута в къщата си, тогава ще направи всичко, за да избегне полицаят да влезе в
имота им. Ще се страхуват от това да не ги вкарат в затвора и да не ги измъчват.
Ще бъдат много доволни, ако трябва само да предадат Сабрие и повече нищо няма
да им се случи.
Погледнах го със съмнение, но служителят ми се закле във всичко свято за него,
че изтезанията и мъченията са нещо обичайно в югославските затвори. Той завърши
с думите:
— Ако мъжът ти и родителите му държат на живота си, щом този полицай застане
пред вратата им, те веднага ще дадат Сабрие доброволно.
Татко се върна късно след полунощ. Двете с майка лежахме все още будни,
защото бяхме твърде напрегнати, за да заспим. Освен това непременно исках да
разбера как е Сабрие.
— Нея видях — каза татко.
Не го бяха пуснали при детето ми, въпреки че ги помолил. Вместо това бащата на
Брахим го упрекнал, че е виновен за раздялата със Сабрие. Татко им съобщил, че не
съм искала да отида, при което майката на мъжа ми отвърнала спокойно:
— Шукрана трябва да остане там, където си е. Радвам се, че вече не трябва да я
виждам тук. Най-накрая мога да оженя моя Брахим за някоя добра жена.
Баща ми кипнал от гняв и ме защитил:
— Този тип никога няма да намери жена като моята дъщеря. В продължение на шест
години ви върши черната работа, а сега тепърва трябва да търсите такава снаха.
Но естествено може да правите каквото си искате.
Татко напуснал къщата разярен и когато ни описваше хода на събитията, все още
кипеше от гняв.
— С тях не може да се говори. Няма нужда и да опитваш — посъветва ме той.
Нямах и намерение. Когато се готвех да му разкажа за онзи свиреп полицай,
който може би можеше да ми помогне, той внезапно ме прекъсна:
— Остави ме настрана. Това, което не знам, няма и да ми е в тежест по-късно.
Така в случай на нужда мога да се закълна с чиста съвест, че всичко си направила
тайно. Изхождам от това, че възрастните в семейството ще се съберат някога, за да
решат кое е правилно в този случай, и тогава ще трябва да им дам отчет.
Не можах да мигна цяла нощ. Опитвах се да си представя лицето на Сабрие и с
ужас установих, че не съм в състояние. Исках да усетя мириса й. Мислех си, че през
изминалите осем месеца е пораснала доста. Вътрешно се надявах, че малката не се е
измъчвала, но предполагах, че баба й е прехвърлила върху дъщеричката ми
безграничната си омраза към мен. Трябваше да я изкарам от тази къща дори само
заради това, колкото и да ми струваше.
Наемателят ни ме взе на другата сутрин до полицията. По пътя ми каза името на
служителя, който вероятно можеше да ми помогне. Разбира се аз трябваше да сляза
няколкостотин метра преди участъка, за- щото дружелюбният полицай не искаше да
ни видят заедно. В края на краищата не беше ясно как ще завърши борбата за
спасението на дъщеря ми. Ако всичко пропаднеше, той можеше да каже, че не е имал
нищо общо с плана. Спрях се пред участъка за момент. Трябваше да помисля, защото
все пак това беше първият ми опит за подкуп и нямах представа как се подвежда
един служител към престъпление. В края на краищата щях да го увещавам да
извърши не какво да е, а отнемане на дете. Не познавах полицая и не трябваше да се
изключва възможността опитът ми за подкуп да завърши със затвор. Все пак той се
славеше като човек, от когото може да се очаква всичко. Но аз нямах друг избор,
така че събрах смелост и влязох в сградата на полицията.
Познах го от пръв поглед. Изглеждаше точно така, както го беше описал
наемателят ни: с брутални черти на лицето, биволска фигура и няколко празнини
между зъбите, които вероятно са резултат от много побоища. Разтреперих се от страх
вътрешно, а коленете ми омекнаха. Но заговорих решително:
— Аз съм Шукрана и живея в Германия. Дошла съм, за да взема дъщеря си.
Той ме изгледа учудено, но не и дружелюбно, и попита:
— А аз какво мога да направя?
— Искам да се разделя с мъжа си, но той не иска да ми даде детето. Той е алкохолик
и е брутален, когато е пиян. Затова искам да спася дъщеря си от къщата на
родителите му. Вероятно можете да ми помогнете като полицай — — обясних аз
плахо.
— Мъжът ви е в правото си според o6H4anf е на тази страна. Не мога да направя
нищо — вдигна рамене той.
Полицаят ме попита кой ме е изпратил точно при него, а аз излъгах:
— Никой. Случайно попаднах на вас.
Най-накрая се напънах:
— Готова съм да платя за помощта ви — прошепнах аз през бюрото.
Това беше решителната част: сега или щеше да ме арестува с възмущение, или
щеше да ми помогне, всъщност нямаше други възможности. Той запази пълно
спокойствие.
— Колко ще платите? — прошепна той.
— Колко ще искате? — попитах аз, облекчена от омекването му, а отговорът му
дойде веднага:
— Пет хиляди марки. .
Аз преглътнах. Това бяха повече пари, отколкото
имах. Имах 1000 марки в портмонето и 3000 от майка ми. Липсваше ми още една
хилядарка, за да освободя Сабрие.
— Това са ужасно много пари — възпротивих се аз.
— Ако за теб дъщеря ти не струва толкова, тогава я остави я в Косово — каза
полицаят равнодушно.
— Трябва да си помисля и утре ще ви кажа отговора си — отвърнах аз.
1ои кимна и се наведе отново над старата си пишеща машина.
Вкъщи описах на майка как беше преминал опитът ми за подкуп. Дори
наемателят ни го изслуша.
— Дай му парите и ще получиш дъщеря си — посъветва ме майка с мек глас.
Тъй като ми липсваха 1000 марки, не ми оставаше нищо друго освен да
предприема отчаяния опит да сваля цената по балканския начин. Не можех да
попитам татко за съвет, защото не искаше да знае нищо за действията ми.
Предполагах, че също по този начин нямаше и да се съгласи. .
Татко имаше още лоши новини за мен. Откакто избухнала гражданската война,
на властите в Косово им било забранено да издават или удължават паспорти, при
което дори и силните му връзки не можеха да помогнат. Той ме увери, че ще опита да
ми удължи паспорта в Германия и след това да ми изпрати документите по пощата.
Заблудих татко, че междувременно още веднъж ще опитам да се споразумея с Брахим
по мирен начин. Той ми предложи да ме придружи, но аз отказах. Стана ми ясно, че
се стремеше към различна от моята цел: татко Се надяваше, че Брахим ще дойде в
Германия заедно с мен. По този начин аз щях да получа дъщеря си и нямаше да е
нужно да живея дълго при родителите и. И без това за татко беше трудно да ми
намери друг мъж. Кой албанец от Косово щеше да се ожени за жена с дете? Бях
решена на всичко, за да попреча на разрешаването на проблема на татко. Моята цел
беше да заведа Сабрие в Германия и след това да сме щастливи с нея и Конър. Така
аз реших да отложа акцията си, до- като родителите ми се върнат в Германия. По
този начин никой нямаше да им стори нещо, ако опитът ми пропаднеше.
Всичко давах, за да се обадя на Конър. Но това беше невъзможно, без да събуди
съмнение в родителите ми. По този начин възникнаха нови проблеми: Конър
изхождаше от уговорката, че ще се върна в Германия най-късно до две седмици. Но
засега се очертаваше, че престоят ми в Югославия ще продължи доста по-дълго. Все
пак ми хрумна една хитрост как да му пратя някаква вест.
— Ще напиша писмо на шефа ми Петер, за да му съобщя, че неплатеният ми отпуск
ще продължи по- дълго от заплануваното — казах аз на татко и го помолих да
предаде написаното.
В действителност писмото съдържаше скрита новина за Конър, която Петер
трябваше да му предаде.
— Имам само четири хиляди марки — обясних аз на другия ден напрегнато на
недодялания полицай, когото исках да подкупя. — В никакъв случай не мога да
намеря повече пари.
Не знам какво промени мнението му най-накрая.Във всеки случай той се съгласи
да измъкне Сабрие от къщата на свекър ми и свекърва ми,
— Кога трябва да започне акцията? — попита той.
— Трябва да изчакаме две седмици, докато заминат родителите ми.
— Кога ще получа парите? — запъна се полицаят, а аз отговорих съвсем сигурно:
— Веднага щом получа Сабрие.
Междувременно престанах да се страхувам от този
човек. Много добре знаех, както и той, че с моите 4000 марки той си създаваше едно
малко богатство за югославските условия. Като се изхождаше от това, той щеше да
направи всичко възможно, за да спечели съкровището.
Едва изчаквах родителите ми да отпътуват. Дните до заминаването прекарвахме
най-често в посещения
на роднини. Една сутрин в града Брахим случайно се изпречка на пътя ни. Татко го
поздрави кратко и продължи по пътя си, но аз се спрях и разгледах бившия си мъж.
Беше все още толкова дебел както при последната ни среща. Червените му
кръвясали очи оставиха в мен впечатлението, че прекомерното му пиянстване е
станало вече навик.
— Не искаш ли да се върнеш при мен? — попита той подигравателно.
— Забрави — троснах се аз.
— Изобщо ли не мислиш за дъщеря си? — присмя ми се Брахим, но аз не се смутих.
Този човек ми беше причинил твърде много болка, че не си заслужаваше и да се
замисля за нов опит в брака си с него.
— Скоро ще видиш, че все още мисля за дъщеря си — казах аз многозначително.
— Какво означава това? — любопитно попита Брахим.
— Скоро ще разбереш. Внимавай да не кацнеш в затвора съвсем скоро, защото знам
твърде много за мръсните ви сделки.
Преди да заминат за Германия, родителите ми помолиха сестрата на майка да ме
вземе за няколко седмици, за да не живея сама. Лелята се зарадва на промяната и се
съгласи. В деня на заминаването татко ми пъхна 400 марки в ръката.
— Ще видя дали сам ще те заведа в Германия или някой роднина ще те вземе. В
случай на нужда с тези пари си плати пътя.
Той искаше да ми удължи паспорта възможно най- бързо. На раздяла майка ми
пожела успех, защото знаеше, че освобождаването на Сабрие е рисковано. Когато
заминаха, аз взех пътната си чанта и отидох при леля. С нея се разбирах толкова
добре, че й споделих намеренията си.
— Време е, днес можем да вземем Сабрие — обясних аз на полицая, който беше
обещал да ми помогне.
— Какво трябва да направя? — попита той.
— Ще отидем до свекърва ми и ще вземем малката от къщата — казах аз
войнствено.
Той не се поколеба нито за секунда. При вида на този мъж се сетих, че в
Германия на полицаите често им казват „бикове”. Видът на моя боен другар
оправдаваше този прякор, създаваше впечатление за дива решителност.
— Когато приключа работа, ще те взема от леля ти — обеща той.
Часовете дотогава ми се сториха за безкрайни. Вървях напред-назад напрегнато
и ме обзе парализиращ страх. Как щеше да реагира Брахим, когато ме види с
полицай пред вратата? Какво щеше да предприеме баща му? В случай, че
успеехме да освободим Сабрие, щеше ли да се стигне до кървава разплата? Може
би щяха да ме преследват до Германия? Имаше повече открити въпроси,
отколкото такива, на които можех да отговоря.
Когато се качих в патрулната кола в късния следобед, аз бях доста несигурна.
„Бикът” удържа на думата си и дойде точно. На задната седалка в колата имаше
автоматичен пистолет и при вида му ме обхвана страх. Разтреперих се и заплаках,
но полицаят ме успокои.
— Не се страхувай. Аз съм мъж на място и сам ще се справя с тази роднинска
пасмина, а в случай на нужда имам и оръжие. Но ти трябва да създадеш
впечатление, че си твърдо решена. Трябва да повярват, че ако те нападнат, ще
си имат работа с мен.
Събрах сили, защото явно беше прав. Ако семейството на Брахим разбереше, че
умирам от страх, можех да постигна дирова победа само в краен случай. Съвсем
скоро.предстояха нови ядове с Брахим. Когато най-сет-
\
не пристигнахме, аз наистина бях много по-спокойна. Полицаят изскочи
енергично от колата, взе автоматичния си пистолет от задната седалка и закрачи с
тежки стъпки към вратата на двора, която блъсна със замах, така че веднага
привлече вниманието на свекърва ми. Тя простираше прането, когато се
появихме. Една кърпа за лице падна в мръсотията, а тя ни погледна ужасено с
отворени очи. Тогава Брахим излезе от къщата. Полицаят насочи късата цев на
оръжието си към мъжа ми, който веднага спря като вкаменен. Аз стоях до човека с
униформата и извиках:
— Искам дъщеря си, и то веднага!
След като Брахим не помръдна, аз изревах:
— Предупредих те! Вече нямаш никакъв шанс да ми се изплъзнеш! Полицията е
зад гърба ми!
Свекърва ми се намеси:
— Нека поговорим — прошепна тя с най-дружелюбния тон, който бях чувала от
нея.
Брахим също събра кураж. .
— Ще се разкайваш за това, което правиш.
Но полицаят каза с дълбок глас, решен на всичко:
— Ако не доведеш детето моментално, ще съжаляваш, че майка ти те е родила. И
не се осмелявай да се доближиш до Шукрана!
При това той размаха заплашително автоматичния си пистолет. Насочено дуло
беше достатъчно за свекърва ми да разбере, че няма каквито и да било изгледи за
успех. Тя изпрати Брахим в къщата, за да доведе малката Сабрие.
— Тя има ли паспорт? — попита ме тихо полицаят.
Почти бях забравила за това. Естествено, че имаше
нужда от детския й паспорт, в противен случай щях да си навлека големи ядове на
границата. Аз кимнах и полицаят изрева след Брахим да не забравя паспорта и
нещата на Сабрие. Свекър ми не се виждаше никъде. Може би не беше вкъщи,
може би не смееше да се появи на двора заради въоръжения полицай. Но много
съседи висяха по прозорците и наблюдаваха любопитно това, което се
разиграваше пред тях. Дори чичото на Брахим стоеше на балкона и зяпаше.
Малко по-късно Брахим изнесе една пътна чанта от къщата, а свекърва ми го
следваше с малката Сабрие в ръце. Тя изглеждаше много сънена, вероятно вече си
е била легнала. Да я видя и да избягам бяха две еднакви неща. Аз грабнах детето
от ръцете на бабата и го притиснах към себе си. Сабрие ме погледна уплашено с
големите си сини очи.
— Вземете чантата — наредих аз на полицая, — след това изчезваме.
Докато изтръгваше торбата от Брахим енергично, въоръженият попита:
— Момче, всъщност защо се страхуваш толкова много?
Не вярвах на очите си, какво имаше предвид? Брахим наистина трепереше така
силно, че имах чувството, че ще припадне от страх. Беше бял като варосаната
стена на къщата и изпелтечи нещо неразбираемо. Свекърва ми се намеси:
— Страхуваме се, защото в последно време много млади момчета бяха взети, за да
се бият за сърбите в гражданската война.
Полицаят се отправи към патрулката си и когато отвори вратата, се обърна
отново към Брахим:
— Внимавай как ще се държиш за в бъдеще или ще ти скълцам задника, докато не
омекне като бирения ти корем. Ако ми стигне до ушите, че си се приближил до
Шукрана, ще се върна и тогава лошо ти се пише.
В колата вече не можах да сдържа сълзите си. Докато ридаех, Сабрие обви
ръчичките си около врата ми и ме притисна към лицето си.
— Радвам се, че дойде, сега вече никога няма да се разделим, мамо — каза тя,
преди да избухне в сълзи.
— Не трябва да ме водиш при тези хора отново — помоли ме дъщеря ми горещо, а
аз й се заклех във всичко свято за мен.
По време на пътуването полицаят мълчеше. Благодарих му, все още със сълзи
на щастие и облекчение в очите. Леля ми вече стоеше на входната врата, кога- то
патрулката спря. Тя веднага отвори вратата и кога- то разпозна Сабрие в скута ми,
също заплака от щастие Малката седеше вкопчена в мен през делия път.
Помолих полицая да влезе с нас в къщата. Докато лелята приготвяше кафе, аз
му дадох обещаните 4000 марки.
— Не искам толкова много. Достатъчно е да ми дадеш и една хилядарка — каза
той.
Но аз бях толкова радостна, че не го допуснах.
— Ще вземете парите си на всяка цена, както се споразумяхме.
В края на краищата той взе банкнотите и каза, че ще ми помогне безплатно, ако
отново имам ядове с Брахим. Само трябваше да му кажа, ако бившият ми мъж се
доближи до мен или Сабрие. Накрая той целуна Сабрие по бузите и напусна
къщата.
Дъщеря ми изобщо не ме пускаше. През цялата вечер така се беше вкопчила в
мен, че не можех да я занеса до леглото, преди самата аз да си легна. Явно много й
бях липсвала. Аз също исках да я имам възможно най- близо до себе си. Докато я
милвах, аз установих, че кожата на главата й беше покрита с плюски. Отново
побеснях: значи това бяха така наречените добри грижи за дъщеря ми от страна на
свекърва ми. Винаги твърдеше, че е много чиста жена, но вероятнр още не беше
забелязала, че внучката й е мърлява и въшлясала. Лелята ми Даде препарат, с
който да сй измие косата. Освен това в продължение на няколко седмици трябваше
да реша малката със специален гребен, за да се премахнат всички въшки и гниди.
През следващите дни ме беше страх да напусна къщата. Опасявах се, че Брахим
ще предприеме отмъщение и се скрих. Но лелята беше оптимистка:
— Изобщо не може да успее да те проследи.
Две седмици по-късно дойде един познат на леля ми и ми донесе паспорта. Татко
наистина беше успял да го удължи и по този начин пътят за връщането в
Германия беше отворен. Два дни след това автобусът пътуваше към Кьолн. Едва
можех да дочакам да напусна Югославия. Едва когато успеех да заведа Сабрие в
Германия, тя окончателно щеше да е на сигурно място.
Най-напред трябваше да пътувам един час с локален автобус, за да стигнем до
международната връзка за Германия. До последната секунда изживявах смъртен
страх, че Брахим все пак ще опита да ми вземе Сабрие, но нищо не се случи.
Вероятно появата на полицая беше оставила трайно въздействие. С лелята се
разделих много сърдечно. Тя наистина беше поела много голям риск, като ни бе
подслонила със Сабрие. Това не беше задължително и аз й бях много благодарна.
Когато автобусът потегли най-накрая, страхът ме отпусна постепенно.
Облекчението се разпростря в тялото ми и напрежението се превърна в едно приятно
чувство, което не бях изживявала от дълго време. Прегърнах Сабрие и я погледнах в
очите:
— Най-сетне отиваме при баба — каза малката със смях.
Аз кимнах и я целунах. При спирането във Франкфурт се обадих на родителите
си и им съобщих кога могат да ме вземат от Кьолн.
От Франкфурт се обадих и на Конър. За съжаление имах твърде малко монети и
разговорът прекъсна след няколко секунди. Но няколкото думи, които възлюбеният
ми успя да каже, бяха достатъчни, за да раздвижат чувствата ми.
— Родителите ти знаят всичко за нас — призна той, преди да пропадне връзката.
През останалата част от пътуването си блъсках главата какво ли щеше да стане
вкъщи. Как така родителите ми знаеха за историята с Конър? Кой ме беше издал?
Много ли се бяха ядосали? Въпреки че усилено претеглях различните възможности,
не стигах до резултат и затова безпокойствието ми нарастваше с всеки километър. В
Кьолн ни очакваше най-малкият ми брат Мехмед. Той ликуваше, когато видя
Сабрие. Към мен обаче Мехмед се държеше подчертано дистанцирано, което не беше
типично за него. Очевидно в отсъствието ми беше станало нещо много сериозно.
Пътьом случайно разбрах, че Конър също е предложил да ме вземе от Кьолн, но не се
осмелих да задам други въпроси.
Вкъщи ме посрещна ледена атмосфера. Когато влязох в къщата, освен баща ми
там бяха и всичките ми братя. Вместо очаквания дружелюбен поздрав всички
мълчаха, докато татко не изгълча силно:
— Какво трябваше да чуя за теб? Шотландецът беше тук и твърдеше, че имате
връзка от девет месеца. Той дори искаше да дойде при теб в Югославия. Какво ще
кажеш за това?
Бях като ударена от гръм. Бях се съобразила с всичко, но не и, че възлюбеният ми
ще ме изложи по такъв начин. Той знаеше какво ми причинява с това.
Аз се опитах отчаяно да се спася от трудното положение чрез принудителни лъжи.
— През това време всичко друго ми беше в главата, но не и връзката с Конър — чух
се аз да казвам.
По лицето ми можеше да се види, че лъжа. На татко естествено му беше ясно.
— Тогава защо трябваше да идва шотландецът и да твърди безпричинно, че се
обичате от повече от половин година?
Тогава ми гръмнаха бушоните. Извиках истерично да ме оставят на мира.
— Искате само да ме довършите и да изчезна отново в Югославия!
В края на краищата се съвзех и обърнах предишните си лъжи в едно мило
обяснение:
— Преди известно време Конър ми направи предложение за женитба. Аз отказах,
защото тогава все още се надявах да започнем с Брахим наново. Предполагам, че в
отсъствието ми сега Конър е твърдял, че е имало нещо между нас, за да ме
принудите да се оженя за него.
Дори и тази история не беше особено убедителна, но тя имаше предимството, че
никой не можеше да я
опровергае веднага. Така наистина имах малко спокойствие.
Очаквах, че майка ще прегърне веднага Сабрие. Едва след като попитах разбрах,
че тя е в болница.
— Не е нищо сериозно — успокои ме Орхан, — но трябва веднага да я посетиш,
защото много ще се зарадва да види внучката си отново. Това ще ускори
оздравяването й.
Майка избухна в сълзи, когато прегърна Сабрие.
— Как успя да вземеш малката в Германия?
— Ще ти разкажа по-късно, когато оздравееш — залъгах я аз, за да не я карам да се
тревожи допълнително.
Майка подробно ми разказа как протекла историята с Конър. При първото си
посещение той се осведомил кога ще се върна от Югославия, при което татко
твърдял, че ще остана завинаги при Брахим в Косово. Шотландецът изобщо не
повярвал и разпитал в Службата за чужденци, откъдето разбрал, че паспортът ми е
изтекъл. Веднага се върнал при татко изповядал отношенията ни. Той искал да
рискува всичко, за да ме спечели отново, но татко го изхвърлил.
С майка не се задълбочихме повече в темата. Вместо това аз се осведомих за
причината, поради която беше в болницата. Имаше големи проблеми с
храносмилането. На пръв поглед майка изобщо не изглеждаше болна, а беше и
весела, защото очакваше да я изпишат след няколко дни.
Вечерта намерих най-накрая време, за да помисля на спокойствие за поведението
на Конър. С откритост- та си към татко той беше разбил връзката ни. Сега беше
сигурно, че татко никога нямаше да ми даде отново възможност да срещна
възлюбения си. Обхвана ме безкрайна тъга, защото щастливия сън, който сънувах
през последните месеци, се беше пръснал като сапунен мехур. Изчезна и надеждата
някога да убедя внимателно татко да се оженим и да създадем ново семейство.
Неговите прегръдки, неговата любов бяха загубени завинаги. Татко ми забрани,да
работя отново във фаб
риката. Причината беше ясна: не искаше да ми дава никаква възможност тайно
да възобновя връзката си с Конър. Тази опасност, разбира се, не съществуваше, за-
щото бях толкова разочарована от непредпазливото му поведение, че изобщо не
исках да го виждам.
Тъй като не трябваше да ходя на работа, на следващия ден посетих сестра си
Мевлид. На четири очи и ядосана на Конър, аз й разказах всичко:
— Той е идиот! — изругах аз.
— Ти самата си глупачка! — отвърна Мевлид. — Нямаш ни най-малка представа за
страховете, които изживя през последните седмици. Заради теб дори предприе
опасно пътуване през гражданската война до Югославия.
Езикът ми се схвана. Сестра ми ме хвана за раменете и ме разтърси.
— Момчето така те обича, както никой друг не те е обичал досега. Опомни се! Той
винаги ти е желал доброто.
Осъзнах, че щях да направя ужасна грешка. Всичко, което Конър беше направил
в отсъствието.ми, го беше сторил заради мен. Това беше неговият отчаян опит, дори
и да направи нашата любов достояние на семейството ми, за да се погрижи за
сигурността ми. А аз, тъпата крава, се усъмних в него, като че ли не ми беше
доказвал постоянно своята любов и вярност в продължение на месеци. Ако можех,
сама щях да си зашлевя плесница заради глупостта си. Тъкмо освободих дъщеря си
от Балканите чрез подкуп и насилие с оръжие, а вкъщи се оставих с две изречения от
баща ми да ме отклонят от това, което исках-наистина.
— Трябва да го видя и то възможно най-бързо! — извиках аз развълнувано.
Но това не можеше да стане току-така. Веднага щом напуснах къщата, по петите
ми като телохранител беше някой от братята ми. Те наблюдаваха всяка моя стъпка и
аз нямах възможност да вляза в контакт с любимия си.
След една седмица ни посети Моника, югославянка, която беше омъжена в
съседното селище за немец. Тя обясни многословно, че трябва да изкара от килера
им някои обемисти предмети и попита, дали можех да й помогна.
Татко познаваше младата жена и й имаше доверие: - — Естествено, че Шукрана
ще дойде веднага с теб — нареди той и аз я последвах.
Оставих Сабрие вкъщи и тръгнахме с колата на Моника. Учудих се, когато
подмина входа за колата пред къщата й.
— Какво става? — попитах аз.
— Беше номер — отвърна тя. — Ще те закарам при Конър, той ни очаква. Изживя
твърде много неща през последните седмици и е заслужил да те заведа при него.
Вече не му издържат нервите, защото не знае какво става с теб.
Щях да подскоча от радост. От седем седмици не се бяхме виждали и сега, когато
изобщо не допусках, той ме чакаше. Едва бях докоснала копчето на звънеца и той
вече отвори вратата. Конър ме дръпна в коридора и ние се прегърнахме. Вдигна ме,
завъртя ме в кръг и непрекъснато ме целуваше. Усетих, че беше само кожа и кости.
Бедният трябва да е страдал ужасно. По- късно, на чаша кафе, си разказахме
накратко, какво ни се беше случило. При това се оказа, че Конър е разказал на брат
ми Мехмед, своя колега, за нашата връзка, разчитайки на неговата дискретност. Но
Мехмед не намерил нищо по-важно от това да изповяда всичко на баща ми. Все още
бесен на Мехмед, Конър изфуча ядосано:
— Този тип ме изигра!
След като татко и без това бил наясно с нашата история, нямало смисъл Конър
да отрича. С надеждата, че може да се разговаря разумно с баща ми, той отишъл при
него и предложил да му помогне да ме върнат в Германия. Като чул, че съм се
върнала доброволно при Брахим, не мислил и секунда. Веднага решил да ме
последва в Югославия, за да се увери в любовта ми. Стигнал до Загреб, когато
хърватски отряди го спрели. Конър все още мислел за мен и не забелязал, че е
попаднал в област на война. Вече чувал изстрели, когато внезапно разбрал за
бедственото си положение. Поради гражданската война наистина нямало никакви
шансове да се пътува от Загреб до Косово и Конър трябвало да се върне, без да си е
свършил работата. В Германия той разбрал от сестра ми, че татко ми е изпратил
паспорта и че всеки вторник и петък в Кьолн пристигат автобуси от Югославия. Но
не можел да разбере дали ще дойда сама или с Брахим. Така всеки вторник и петък
той отивал до Кьолн, за да гледа кой слиза от автобусите. Дори в деня, когато
пристигнах със Сабрие, той бил там, но разбира се срещнал брат ми, който също ме
чакал. За да не провокира ненужна кавга, той се оттеглил, за да ме наблюдава
отдалеко. Така разбрал, че съм пристигнала без Брахим. Но нямал никаква
представа какво се е случило в къщата на свекър ми и свекърва ми и как ще реагира
баща ми. Признах на Конър, че съм го обявила за лъжец, само за да избегне гнева на
баща ми. Възлюбеният ми показа разбиране към тези лъжи, макар цялата му
същност да се противеше на нечестността. Обясних му, че в близко време рядко ще
се виждаме. Най-напред трябваше отново да спечеля доверието на баща си и едва
тогава можехме да гледаме напред.
На път за вкъщи приятелката ми съобщи колебливо:
— Не вярвам, че Конър ще чака толкова дълго. Няма да издържи на тази
неизвестност. Защо не заминете За Шотландия? Там никой няма да ви намери.
Вече тайно си бях мислила за тази възможност, но все още ми се струваше
вероятно да убедя баща си да даде благословията си за брак с Конър.
Въпреки че всичкият ми опит показваше противното, аз все пак не се бях
отказала от надеждата, че ще успея.
Няколко дни по-късно се обади Петер, бившият ми шеф, и разказа гордо, че
междувременно е станал баща на син. Той ме покани да го посетя с жена му, а татко
ми разреши. Купих предварително едно бебешко якенце и написах поздравителна
картичка за раждането. Подписах се с „Шукрана и Конър”. За съжаление пропаднаха
опитите ми да се обадя на любимия ми пътьом. Щях да го помоля да дойде също при
Петер. Бях много учудена обаче, когато открих, че той вече е там. Всички се смяха,
когато се разбра, че и Конър е надписал една картичка с „Конър и Шукрана”. Ние
така се закачахме, че Петер ни попита весело дали не искаме да останем насаме. Ние
отказахме със смях, но накрая раздялата с любимия ми стори отново много тежка.
В този ден татко го заболя силно гърбът и след като вече можеше да изтърпи
мъките, той ме помоли да го закарам в болницата. Приеха го. Сега двамата ми
родители лежаха в болница, разбира се на различни места, защото майка беше
преместена в една по-отдалечена болница заради проблемите с червата. През
следващите дни бяхме особено натоварени, защото постоянно трябваше да
посещаваме пациентите си в различните клиники. След известно време успяхме да
преместим майка в другата болница, където получи дори легло в стаята на татко.
Беше странно, че внезапно се разболяха и двамата. Докторите изглежда не намираха
причината за болестта на майка ми, а болките й в корема се увеличаваха от ден на
ден и храносмилането й спря напълно. Един ден вече не издържах и накарах Орхан
да се консултираме със специалист по чревни заболявания.
— Говори с лекарите — накараме той и аз го направих веднага.
Лекарят в отделението отказа да ми даде информация, като се позова на
задължението за запазване на тайна, но ми каза, че брат ми много добре знае какво й
е на майка. Така аз принудих Орхан да говори и той ми обясни колебливо:
— Майка има рак и е неизлечимо болна. Но не трябва да казваш на никого, нито
майка, нито татко знаят колко е сериозно в действителност.
Потекоха ми сълзи ог очите и веднага се върнах в болницата. Попитах отново
лекаря и той потвърди думите на Орхан.
— Наистина ли няма начин да се помогне на майка ми? — попитах аз отчаяно. Той
поклати глава.
— Безнадеждно е, ще живее най-много още половин година. Естествено бихме могли
да я преместим в ракова клиника, но там ще трябва да страда още повече от
облъчвания и други терапии, без да бъде спасена в края на краищата. На ваше
място бих я оставил да умре тук на спокойствие.
Бях като зашеметена, но се съгласих с него.
Оттогава прекарвах при майка в болницата всяка свободна минута. Известно
време след като татко отново беше изписан, нейните болки се усилиха и й дадоха по-
силни лекарства. Вече беше само от време на време в пълно съзнание. Сега
бодърствувахме денонощно до леглото на майка, защото винаги до нея трябваше да
има някой от семейството, когато дойдеше на себе си. Обикновено бях в болницата от
шест часа до късния следобед, след това ме сменяха братята ми. В стаята на майка с
усилие успявах да спра сълзите си, но веднага щом излезех в коридора, заплаквах
горчиво.
Татко беше забелязал, че състоянието на майка се влошава много бързо. Молеше
ме все по-настоятелно да говоря с лекарите и аз вече не издържах и му обясних
безизходната ситуация:
— Майка ще умре, тя има рак.
Татко рухна напълно. Дори на следващия ден беше толкова съкрушен, че отказа
да посети смъртоносно болната си жена. Всеки ден палех по една свещичка в
параклиса в болницата и се молех. Естествено като мюсюлманка щеше да е по-добре
да се моля в джамия, но мислех, че Господ ще чуе молбите ми отвсякъде.
Майка започна да бълнува, тя виждаше мъртви роднини и разговаряше с тях. В
последния стадии вече не си поемаше въздух и й включиха апарат за изкуствено
дишане. Тогава пикочният й мехур спря да функционира и лекарите й сложиха
катетер. Сутринта в четири часа телефонът ме изтръгна от съня ми. Беше Фадмир:
— Мама не е добре. Събуди Орхан, трябва да дойде в болницата.
От седмици бяхме готови за смъртта на майка, но когато тя наистина умираше,
това беше шок. Когато всички други бързаха към болницата, аз останах вкъщи и
апатично като робот се занимавах с всякаква къщна работа, която можех да свърша
и по-късно. Нещо ме спираше да отида в болницата.
В ранния следобед дойде един далечен роднина и ми съобщи с потиснат глас, че
трябва да събера сили, и тогава разбрах, че майка е починала. Мевлид ме посрещна в
болницата. Тя беше вдигнала забрадката си на
О
лицето като ясен знак на траур и ме прегърна, плачейки. Когато влязох в стаята,
майка лежеше в болничното легло. Смъртният й одър беше така изместен в
помещението, че главата й да сочи в посока на Мекка. Завивката беше вдигната до
врата й и тя изглеждаше, като че ли спи спокойно. Беше сключила ръце, а бузите й
бяха леко зачервени. Гледах я в лицето мълчаливо. Потисках сълзите, защото в
Косово вярваха, че сълзите смущават покоя на мъртвите. Целунах мама тихо по
бузата и си взех сбогом. През цялото време татко седеше вкаменен до трупа на жена
си, погледът му се рееше в празнотата.
Вкъщи не можах вече да издържа на мъката от смъртта на майка. Плаках и
ридаех при мисълта, че никога повече майка няма да влезе в тези стаи. През деня се
появиха безброй много роднини, за да изкажат съболезнованията си. Когато татко се
върна вкъщи, плачеше с глас. Прегърнах го, докато самата аз сдържах сълзите си.
Татко сам се упрекваше:
— Трябваше да я пратя на лекар по-рано. Може би тогава можеха да й помогнат все
още.
Чичо ми нареди на татко да се стегне, защото в края на краищата той беше
мъжът.
— Аз съм различен от теб — ридаеше татко. — Там, където имаш камък, аз имам
сърце.
По-късно дойде брат ми и съобщи, че всичко е уредено. Отначало не разбрах
какво имаше предвид, но после се сетих: естествено, че някой от семейството
трябваше да измие трупа на майка и да го увие в бял чаршаф. Преди това не
трябваше да я слагат в ковчег. И тъй като татко беше решил, че майка трябва да
бъде погребана в Югославия, тя беше положена в заварен цинков ковчег. '
Вечерта татко се обади на онези роднини, които живееха по-надалеч, за да им
съобщи за смъртния случай. Така от едни роднини, живеещи в Южна Германия, той
научи, че Брахим се размотава там. Татко не се поколеба нито за миг и покани и
бившия ми съпруг, който веднага се съгласи. Въпреки скръбта ми аз се ужасих:
какво правеше Брахим в Германия? Полицията все още го преследваше. А откъде
накъде татко покани този човек?
— Сега мъжът ти трябва да е на твоя страна — оповести татко. .
Когато изразих тихо протеста си, той гневно ми забрани да говоря. Подчиних се с
неохота, защото не беше момент да се караме.
На другата сутрин Брахим помоли по телефона да го вземат от гарата и татко ме
изпрати мене с колата му. Бившият ми съпруг се засмя, когато ме видя и се приготви
да ме прегърне.
— Не ме докосвай — изсъсках аз.
— Съжалявам за майка ти — каза той, но аз изобщо не му вярвах.
Татко го поздрави поразително сърдечно. Първите три дни след смъртта на
майка дойдоха много роднини, за да изкажат съболезнованията си. Като израз на съ
чувствие, всеки посетител оставяше пари. Това имаше смисъл, защото татко
щеше да може да заплати с тези пари пренасянето на тялото в Югославия. Много от
опечалените гости спяха, където намерят в къщата. Някои лежаха на пода, други на
стълбите, докато най- накрая опечалените не отлетяха заедно за погребението.
През цялото време Сабрие гледаше да е възможно най-близо до мен. В
действителност й бях казала, че баба й никога няма да се върне, но тя не разбираше
смъртта й. След като татко и братята и сестра ми отлетяха за Югославия, Брахим се
върна в нашата къща. Въпреки тора успях да се обадя на Конър. Описах му какво се
беше случило и той ми изказа съчувствието си за смъртта на майка. Когато му
съобщих за появата на Брахим, той се вцепени.
— Веднага трябва да предприемеш нещо, за да изчезне отново.
И аз мислех така и вече бях изготвила план:
—Ако се върне в Южна Германия, ще замина с него. Там ще намеря възможност
да го натопя на полицията. В края на краищата все още го издирват със заповед за
задържане.
Конър остана скептичен:
— Всичко това ми се струва твърде дълго — каза той.
Още преди края на седемдневния траур, бившият ми
мъж ме издебна в спалнята.
— Събличай се! — заповяда той, като че ли имахме действителен брак.
— Ти май наистина си се побъркал! — обърнах се аз грубо към него.
Тогава той ме удари по лицето, като този път не го очаквах. Веднага ми потече
кръв от носа. Той незабавно напусна къщата както всеки ден, за да играе билярд в
една кръчма наблизо. Опитът му да ме принуди да легна с него окончателно ме
убеди, че трябва незабавно да го предам на полицията. Следващият разговор с Конър
потвърди решението ми и непосредствено след края на траура аз отидох в районното.
Съобщих на служителите, че бившият мй съпруг е издирван престъпник и че сега се
мотае из града. Полицаите усетиха, че се страхувам и затова им обясних от какво се
опасявам, а те гарантираха запазване на тайната.
Никой нямаше да разбере, че аз съм ги насочила. Щяха да твърдят, че са
забелязали Брахим, когато е играел билярд. Служителите ми дадоха половин час, за
да успея да започна къщната си работа, без някой да ме забележи. Когато малко след
това се позвъни на вратата вкъщи, по-малката ми сестра изтича много разтревожена
в стаята и извика:
— Полицията е тука и търси Брахим!
Той скочи със замах, който предвид пълнотата му изобщо не бях очаквала и
изчезна през задния вход в градината. Отидох до входната врата, където един
полицай ме попита за бившия ми мъж.
— Не съм го виждала от месеци! — извиках аз силно, така че да ме чуят всички в
къщата.
Чичо ми покани служителите в къщата:
— Огледайте. Той не е тук. Но моля ви, дръжте се тактично, майката в тази къща
почина скоро.
Полицаите изказаха съболезнованията си, огледаха набързо и след това си взеха
довиждане. Искаха само да ме вземат със себе си.
— Съжалявам — извини се единият от служителите, — но вие трябва да дойдете с
нас.
В патрулката аз бързо съобщих, как Брахим се е измъкнал през градината.
Обиколих с полицаите повече- то кръчми и роднини, където те търсеха напразно.
В края на краищата всички роднини бяха единни в преценката, че Брахим е
непоправим мерзавец. Сега заради него бях попаднала в ужасното положение, да
обикалям с патрулката града, където всеки ме познаваше.
Девер ми съобщи, че Брахим е избягал в съседното Населено място при роднини.
Отидохме заедно дотам. Вътрешно се надявах да го изгонят окончателно от
Германия. Сега сам беше разбрал, че полицаите са по петите му заради кражбите му.
Щом го видях, взех да се карам:
— Помолихме те да не излизаш от къщи, защото някой може да те познае навън. Но
ти, глупако, не даваш някой да ти каже нещо, ти винаги знаеш всичко по- добре.
Дойде ми до гуша от теб. Гледай сега как да се измъкнеш сам от тази тиня.
Брахим мълчеше и гледаше неловко в земята. Най- накрая той ме погледна,
търсейки помощ.
— Какво да правя сега?
— Трябва да се предадеш в полицията! — извиках аз, знаейки много добре, че той
никога няма да отиде доброволно в затвора. Самата аз му посочих начина, който
най-много ми харесваше. — Другата възможност е да заминеш в Югославия.
Учудващо бившият ми съпруг омекна веднага:
— Ще дойдеш ли с мен? — попита той, но аз незабавно разбих надеждата му.
— Много пъти се връзвах на обещанията ти и всеки път горчиво съжалявах. Този
път няма да ме подмамиш в Косово. Ще остана тук на всяка цена и разбери
веднъж завинаги: искам развод!
Така аз за пръв път казах на мъжа си в очите това, което наистина исках. Бях
освободена от един голям товар и си поех няколко пъти дълбоко въздух. На излизане
аз изревах, привидно разбита:
— За мен отдавна си мъртъв. Гледай да си спасиш кожата.
Девер ми се намеси:
— Не можеш да говориш така на мъжа си! — извика той слисан, но аз не се смутих.
— Ти се грижи за твоите си работи!
След това се качихме в колата и отпътувахме за вкъщи.
В този ден опечалените се върнаха от Югославия. Татко изглеждаше ужасно
нещастен. Беше толкова отслабнал, че скулите му изпъкваха, а кожата на лицето му
направо прозираше. Сестра ми беше в подобна състояние. Орхан ме прегърна и
двамата отприщихме болката и сълзите си. Татко съобщи, че на погребението на
майка са дошли много роднини и познати. След като всички се успокоихме малко,
татко откри, че Бра,- хим липсва. Девер ми му описа какво се беше случило и татко
нареди на мен и братята ми, да отидем веднага с него при мъжа ми.
Татко упрекна Брахим, че се е държал лекомислено, като е отишъл да играе
билярд. Бащата на детето ми показа още веднъж привидно спокойствие, но Орхан
изруга:
— Какво мислиш да правиш сега?
Брахим беше безпомощен:
— Ще вляза в затвора, ако ми гарантирате, че след това ще мога да остана в
Германия — помоли той, готов да заплаче.
— Аз да не съм Хелмут Кол — отвърна татко хапливо, — аз не мога да определям
това.
Брахим попита дали ще отида с него в Югославия, но аз енергично поклатих
глава.
— Вече ти казах, че ще се разделя с теб и ми е напълно безразлично какво мисли за
това баща ми или някой друг. — Когато татко се опита да възрази, аз го
прекъснах. — За вбъдеще стойте настрана от моите работи. Аз сама ще решавам
какво да правя и в никакъв случай няма да се върна с този страхопъзльо. Там той
отново ще се държи с мен като с кукла, с която да си играе, когато има желание, и
която да захвърля, когато му омръзне.
Брахим изигра последния си коз.
— Ако ме напуснеш, ще взема дъщеря си.
Отговорът ми го засегна на много чувствително
място.
— Откъде знаеш със сигурност, че тя е от теб? Върви по дяволите, но дъщеря ми ще
остане при мен! Радвай се, ако успееш да се измъкнеш невредим до Югославия,
защото ако не кротуваш, аз лично ще се погрижа да те набутат в пандиза!
Завъртях се на токовете си и напуснах къщата. Брахим се предаде. Съкрушен, той
заявил на Орхан, че мога да задържа Сабрие. Помолил само да го закарат до
отворената граница с Холандия, а оттам щял да се върне в Югославия със самолет.
Когато се качи в колата на Орхан, аз го видях за последен път. Така историята с
Брахим приключи, а с нея и най-тъмната част от досегашния ми живот. Малко от
малко разбрах, че бях извоювала голяма победа. Брахим се беше съгласил да
задържа дъщеря си. С това ми се отваряше и пътят да изградя с Конър нов живот.
Татко преживяваше смъртта на майка така трудно, както и брат ми Мехмед.
През следващите седмици те излизаха от къщата много често: Мехмед, за да се разсее
при приятелите си, а татко, за да остане сам. Така вече вкъщи нямаше никой, който
да ме наблюдава и да ме възпрепятства да се виждам с любимия си. С Конър се
виждахме почти всеки ден. Когато му разказах, че окончателно съм изгонила
Брахим, той много се зарадва, вдигна ме и развълнуван започна да ме върти в кръг.
Все още беше твърде рано, за да се правят планове за бъдещето, но ние бяхме
оптимистично настроени и се наслаждавахме необременено на часовете, когато
бяхме заедно.
***

След два месеца забелязах, че съм бременна. Непрекъснатите леки болки в корема и
гаденето обикновено бяха сигурен признак, че очаквах дете. Не помнех кога беше
последният ми цикъл. „Счетоводството” ми се беше объркало в суматохата около
смъртта на майка. Тъй като месечните ми кръвотечения винаги са били много
нередовни, от начало не се замислих защо нямам менструация. Но когато след две
седмици започнаха болките в корема, бях сигурна в предположенията си. Конър
запази спокойствие.
— Отиди на лекар и си направи тест за бременност — посъветва ме той.
Вместо това, аз си взех от аптеката подобен тест. Отидох с него в банята на Конър
и скоро резултатът беше пред очите ми: бях бременна.
Мислите ми засвистяха в главата една през друга: от една страна страшно много
се радвах, че ще имаме дете с Конър. От друга страна бременността дойде твърде
рано, защото все още не бях уредила работите си окончателно. Все още не бях
разведена с Брахим, а татко продължаваше да се държи с мен според обичаите. Той
нямаше да позволи брак с шотландец. Надявах се да се изясним с татко през
следващите месеци, за да подготвя пътя на брака с Конър. С бременността ми тези
планове се изпариха във въздуха. Очаквах детето по грешно време. Ледени тръпки
ме полазиха при мисълта какво ще каже семейството ми за моето състояние. Тъй
като детето не можеше да е от Брахим, сега щеше да е явно, че имам връзка с друг
мъж по време на брака ми. За баща ми и някои други членове на семейството това
щеше да е достатъчно основание да ме убият, защото в техните очи неверните
съпруги заслужаваха смъртта си.
Конър нетърпеливо тропаше по вратата на банята и искаше да знае какво правех
там толкова дълго. Отворих и го погледнах дълбоко в очите.
— Наистина ли? — попита любимият ми напрегнато и когато кимнах, той устрои в
хола истински танц на радостта.
— Ще ставам баща, ще ставам баща! — викаше той, без да спре, и не можеше да спре
да се смее.
Прегърна ме нежно и ме целуна по устата с любов. Не знаех дали да се смея с него
или да плача. След като се успокои до известна степен, той почувства, че тази новост
ме притеснява.
— Радвам се на детето ни, но ее страхувам от семейството ми — обясних му аз.
Възлюбеният ми показа, че е готов и за най-лошото.
— Ще осъществим другия план. Ще се изпарим в Шотландия! — извика той и
заподскача необуздано из жилището.
Бързо взех решение да го последвам. Имах ли друга възможност? Не можех да се
бавя повече с окончателното скъсване със семейството ми. Раздялата трябваше да
стане сега, когато можех да намеря щастието си с Конър.
Взехме едно шампанско от хладилника му и отидохме до жилището на
предишния ми шеф. Още от входната врата ние извикахме:
— Вадете чашите за шампанско, имаме повод за празнуване!
Отначало се направихме на потайни:
— Познайте какво поливаме — каза Конър.
— Не ни изтезавайте повече. Каква е новината! — извика Петер нетърпеливо.
Когато напълнихме чашите, ние се чукнахме.
— Наздраве за нашето бебе!
По-късно изненадахме и сестрата на Конър с приятната новина.
През нощта не мигнах. Сигурно щях да избягам с Конър, нямаше друга
възможност. Но беше твърде рано. Имаше още четири месеца, докато бременността
ми проличи. Така аз можех да участвам в по-нататъшния траур за майка ми. Според
нашите традиции той траеше 52 дни след смъртта. Според така наречената
церемония „Мевлид”, жените и мъжете се молеха отделно.
С това отлагане можех да спечеля малко време, за да се погрижа за татко. След
като гинекологът потвърди бременността ми на следващия ден, той ми даде една
ултразвукова снимка на детето, която можех да взема вкъщи. Следобед показах
снимката на Конър и той се въодушеви, когато видя детето си за пръв път. Той взе
контролната разпечатка и я показа с гордо изпъчени гърди на колегите си. Вечерта
признах и на сестра ми, че очаквам дете. Тя също беше на мнение, че имаше само
един изход от гнева на семейството: да избягам.
Аз и възлюбеният ми използвахме следващите дпи, за да изковем бъдещите си
планове. Бягството ни трябваше да е добре подготвено, защото щяхме да изчезнем от
Айфел за неопределено време. Поне докато не се разсееха облаците, ние трябваше да
живеем в Шотландия, където отмъщението на баща ми нямаше да ни стигне. Когато
бременността ми напредне, семейството ми трябваше да приеме, че аз и любимият
ми си принадлежим. Конър информира родителите си по телефона, че ще
пристигнем. Той дори им каза и причината за изненадващото ни заминаване и те се
зарадваха, че ще се запознаят с мен.
Около траура за майка ми отново настана суматоха в къщата, след като татко
замина със самолет за Югославия, за да посети гроба на жена си. По този начин ми се
откриха много възможности постепенно да занеса в жилището на Конър дрехите си и
много други лични вещи, без да ме забележат. Резервирахме места за обикновен
полет за Шотландия за 13 септември 199 година. С всеки изминал ден се
увеличаваше страхът ми, че семейството ми ще разбере за плановете ни
преждевременно. Именно защото много приятели бяха посветени, всичко можеше да
се провали заради някоя необмислена дума. На 12 септември заедно с Моника
занесох и останалия си багаж при Конър. През нощта не можех да мигна от
напрежение.
На следващия ден любимият ми отиде до един паркинг, за да ме вземе със
Сабрие. Моника също дойде, за да ни пожелае всичко най: добро на раздяла. Бях
казала на Сабрие, че ще отидем на почивка при нейната нова баба и тя се зарадва.
Колата на Конър оставихме при сестра му, която ни закара с нейната до Дюселдорф.
През цялото пътуване аз поглеждах в огледалото, за да се уверя, че никой не ни
следва. От големия страх, че планът ни може да пропадне в последния момент,
сърцето ми насмалко щеше да изскочи. Успокоих се едва, когато се качихме в
самолета. В самолета, пред очите ми се разиграваха сцени от досегашния ми живот и
внезапно осъзнах, че това беше началото на нов живот за мен. Най-накрая напусках
света на родителите си с техния строг и чужд на природата кодекс на обичаите и
влизах веднъж завинаги в света на Запада, за което мечтаех от дълго време насам.
* * *

Полетът за Шотландия доведе до поврата към доброто. Родителите на Конър ни


приеха със Сабрие като свои собствени деца. При тях можехме да кроим на
спокойствие нашите съвместни бъдещи планове. Месеци по- късно се върнахме в
Германия. Както и очаквах, отначало семейството ми не разбираше поведението ми.
Те не одобряваха, че сама съм избрала мъжа си и с бременността съм ги поставила
пред свършен факт. Но семейството ми беше разбрало, че няма да се оставя да ме
отклонят по никакъв начин от трудно извоювания път.
Отначало, особено баща ми, беше против всякакъв контакт с мен и Конър.
Гордостта му бе така наранена, че не можеше да се преодолее и да ми подаде ръка за
помирение. Разбира се, братята и сестрите ми омекнаха скоро: първо ни посетиха
сестрите ми, а след това дойдоха и братята ми. На 5 април 1993 година се роди синът
ни Камерън и известно време след това се размекна и втвърденото сърце на татко.
Отначало колебливо водехме разговори, но впоследствие все по-интензивно си
ходехме на гости, а днес отношенията с татко и братята и сестрите ми са се
нормализирали доста.
Сенките на миналото са в тежест на семейството ни и до днес. Сабрие например
понякога още страда от състояния на страх, които психолозите обясняват с
травматизиращите преживявания през първите години. Аз и Конър се надяваме, че с
времето тези душевни рани ще се излекуват. Сега Сабрие е на 10 години и е
хубаво, будно дете. Отдаваме голямо значение на това, че ще израсне като немските
си приятелки. Тя има забележителна музикална дарба и обича да танцува, няма
проблеми с училището мечтае да стане учителка.
Малкият Камерън, се развива великолепно. С удоволствие си играя с него и го
наблюдавам как расте щастлив и необременен.
Измина много време, докато успеем да се оженим с Конър. Действително най-
накрая се разделихме с предишните си партньори с много ядове с властите, но
сватбата ни в Германия стана проблематична, защото поради гражданските
размирици не можах да взема всички нужни документи, които потвърждаваха
приключването на гражданския развод. Така през есента на 1995 година аз и Конър
отново отлетяхме за Шотландия и на 27 октомври най-накрая се оженихме.
Сега отново живеем в едно малко селище в Айфел, в областта, в която живее и
семейството ми.
Конър успя в работата си. Вече е ръководител на една автокъща. Аз се грижа за
домакинската работа и все още се наслаждавам на свободата, която си извоювах
сама. Понякога, разбира се, старите рани отново се отварят, когато си спомня за
тъмните времена, в които бях пребивана и унижавана.
След като семейното ми положение се нормализира, започнах да пиша
автобиографията си. Този начин на преработване на преживяното ми достави
чувствително облекчение. Спомените, които първоначално не бяха предвидени за
публикуване, съставиха основата на тази книга.
Всички събития в книгата са истински. Имената на селищата и на
действуващите лица бяха променени поради юридически причини.
Шукрана Макфейдиън, Ф.-А. Хайнен
ЛЮБОВ И БРАК В КОСОВО

Немска, I издание
Формат: 84x108/32 Печатни коли: 18
ИК „ЕМАС”
***
Почти бях решила да разкажа на баща си цялата трагедия в детайли. Тъй като
Брахим се беше отнасял с мен така подло, може би татко щеше да се съгласи с
развода. Сигурно щеше да се погрижи да задържа дъщеря си, защото в края на
краищата живеехме в Германия, в средата на Европа, а не някъде на Балканите,
където само мъжът имаше думата.
Notes
[←1]
с у р а - глава от Корана. - Б. пр.

You might also like