Магда Сабо

II
I
II
III
IV
V
VI
VII
VIII
IX
X
XI
XII
XIII
XIV
XV
XVI
XVII
XVIII
XIX
XX
XXI
XXII
XXIII
XXIV
XXV
Информация за текста

notes
1
2
3
4
5
6
Магда Сабо
Кажете на Жофика
I
Краят на романа
МИНИСТЕРСТВО НА ПРОСВЕТАТА

1917/1957
Заповед за назначаването на доктор Марта Сабо на длъжност Началник отдел.

Съгласно предварителното договаряне с Изпълнителния комитет на Столичния градски съвет и отдел

„Просвета“ при I район, назначавам от 15 август 1957 година възпитателката доктор Марта Сабо, учителка в I
основно девическо училище, находящо се на площад Янош Апацаи Чере, на длъжност Началник отдел „Детска
психология“ при Института за научно-експериментална педагогика.
Поканвам лицето да се яви на местоназначението си, за да положи служебна клетва и встъпи в длъжност.
Пал Келемен
Зам. министър
Будапеща
5 август 1957 год.

ИЗПЪЛНИТЕЛЕН КОМИТЕТ НА БУДАПЕЩЕНСКИЯ ГРАДСКИ СЪВЕТ

1879-Sz-554/1957
IX-а Отдел „Просвета“
Заповед за приемането и назначаването на доктор Юдит Над, родена Пап, на длъжност възпитателка.

Изпълнителният комитет на Столичния градски съвет, в съгласие с договореното с отдел „Наука“ при
Министерството на просветата, приема във ведомството си доктор Юдит Над, занимавала се досега с научно-
изследователска работа в Института за научно-експериментална педагогика при Министерството на просветата, и в
съответствие с точка 501 от Инструкцията за възпитателската работа на „А“ териториална група я назначава от 15
август 1957 година на длъжност възпитателка от VII разряд в I основно девическо училище, находящо се на площад
Янош Апацаи Чере.
Поканва се лицето незабавно да се яви в „Личен състав“ при I районен съвет и на новото си местоназначение.
От името на Изпълкома:
Анна Етеши
Зам. завеждащ отдел „Просвета“
Будапеща
5 август 1957 год.
Вярно:
Янош Семер
Завеждащ канцеларията

I РАЙОНЕН СЪВЕТ НА БУДАПЕЩА ОТДЕЛ „ПРОСВЕТА“ — СЛУЖБА ПО ОПЕКА НАД СИРАЦИТЕ

957/3/84
Референт: Кути
Относно разрешаването за осиновяваме на малолетната Дора Гергей.

РЕШЕНИЕ

Службата по опека над сираците дава съгласието си малолетната Дора Гергей, родена на 2 януари 1946 година в
Будапеща и записана в регистъра за гражданското състояние на V районен съвет под №89, да бъде осиновена от
Ищван Понграц, служащ (роден на 15 март 1895 година във Фьолдеш, окръг Хайду-Бихар, вдовец), живущ в
Будапеща, площад Апацаи Чере №8.
След осиновяването малолетната ще носи фамилното име Понграц.
Службата по опека лишава от правото да общуват с малолетната родителите и досегашната настойница на
детето Виктория Вадас.

МОТИВИ

Молбата за разрешаване осиновяването бе подадена от осиновителя и класния наставник.

Родителите на малолетната: Карой Гергей, зъболекар, и Вилма Молнар, повторно омъжена за Ендре Хорват, се
отказаха от всичките си права над малолетната. С настоящата заповед досегашната настойница на малолетната —
Виктория Вадас, се лишава от настойнически права над детето.
Осиновяването се извършва в интереса на споменатата малолетна: развитието, материалната обезпеченост и
правилното й възпитание ще бъдат много по-добре осигурени при осиновителя, отколкото при когото и да е от
кръвните й родители.
Заинтересованите лица имат право да обжалват настоящото решение пред отдел „Просвета“ в
петнадесетдневния срок от деня на връчването му.
За горното ще бъдат уведомени:
Ищван Понграц, I район, пл. Янош Апацаи Чере №8
Карой Гергей, VIII р., ул. Барош 19
Вилма Хорват, III р., ул. Сел 22
Виктория Вадас, Виена, XVIII р., Шулгасе 45
Инспекторът по гражданското състояние при Пещенска околия, Пещенски окръг
Йеньо Вират
Референт
Будапеща
11 октомври 1957 год.
Вярно:
Янош Фелкер
II
Началото на романа
I
Мама я доведе тук същия ден, в който смениха жилището си.
Когато пристигнаха, вече се здрачаваше. Мама посочи към онзи прозорец на третия етаж, зад който сега стоеше
Жофика, и започна да й обяснява как ще наредят новия си дом. Вместо към прозорците Жофика гледаше в обувките
си и едва долавяше какво й се говори, но мама не забелязваше това, мама обясняваше, а в такъв случай тя винаги бе
погълната от онова, което казваше. „И твоят прозорец гледа към улицата — рече мама. — А мебелите от столовата
ще се помъчим да сместим в хола.“ Мама издуха носа си — на нея също не й беше никак лесно да се помири със
случилото се, — а когато прибра носната си кърпа, добави, но вече съвсем тихо: „Все някак ще се нареди.“

И ето, нареди се. Те са тук, багажът вече е пренесен, мама днес даже не ходи в Института. Дойде да им помага
леля Като и Жофика остана с нея в старото жилище, докато натоварят всичките сандъци и мебели в камиона; мама
и Тери пък чакаха носачите в новия дом. Не останаха никакви вещи: колата отнесе всичко наведнъж. „Нареди се“ и
съдбата на предишните четири стаи. Появи се обявление: „Поради промяна на жилището продават се мебели,
мъжки дрехи, лекарски кабинет и чакалня“. Мама я беше помолила в случай, че някой дойде, докато тя още не се е
върнала от работа, а Тери не е в къщи, да изтича до портиера и да го извика горе, нека двамата покажат на клиента
онова, което го интересува. Цената на всеки предмет и мебел тя й записа на една бележка. И се учудваше, че
клиенти идват само тогава, когато или тя, или Тери са си в къщи, никога по друго време.
Тя, разбира се, не знаеше, че Жофи никога не отваря вратата, никого не въвежда в кабинета.
Пердето на входната врата не достигаше до рамката на стъклото, под него можеше да се надзърне навън. Жофи
винаги гледаше кой звъни. Беше ли непознат, тя бързо клякаше на паркета в преддверието и не се надигаше дотогава,
докато от пердето не изчезнеха очертанията на фигурата.
Когато отнесоха кабинета, мама тъкмо я беше пратила в гастронома за хляб. С хляба в ръце, Жофи седна на
автобусната спирка срещу входната врата и седя там, докато от погледа й не изчезна и последната бяла закачалка.
Наведе личице над пресния хляб. Той беше още топъл, миришеше на фурна. После, когато го режеше, мама каза, че
кората му е влажна, навярно по рафта, върху който е бил поставен хлябът в гастронома, са разлели мляко. Вечерта по
телефона позвъни леля Като. Докато разговаряха, мама притвори вратата на вече празния кабинет, но въпреки това
отговорите й се чуваха: „Не се е трогнала особено. За жалост много равнодушно дете е.“
„Жофика е равнодушно момиченце — помисли Жофи. — Жофика не плака на погребението на татко, Жофика
не съжалява, че напускат старото жилище. На Жофика всичко й е все едно.“ Навън ръмеше, асфалтът блестеше от
летния дъжд, дърветата по тротоара сякаш се протягаха от удоволствие. Татковия кабинет купи чичо Балаж, а това е
лошо, защото чичо Балаж е далечен роднина, при когото понякога ходят на гости и човек може случайно да види там
бюрото на татко или Тобиаш — така те наричаха черепа. Каква ли е тази сграда насреща? Това не е татковият район,
където Жофика познаваше почти всички къщи. Трябва да е някакво учреждение, но какво, тя не знае. Пред фасадата
му са израсли високи дървета, листата им закриват надписа. В градинката отпред има басейн, на края на който се
издига скулптурна фигура на жена, загледана във водата. Продали бяха и Кафявата леля, онази мраморна глава, която
Крешови им бяха изпратили за Рождество Христово. Но Жофика не съжаляваше за главата, тя пораждаше у нея
отвращение; защото всеки косъм от косата й представляваше змия. Мама никога не беше забелязала ужаса, който
Жофика изпитва от кафявата скулптура, но татко знаеше; влезеше ли при него в кабинета, той винаги завързваше на
мраморната глава кърпа, с която Кафявата леля ставаше тъй странна: големите й безжизнени очи гледаха втренчено,
а змиите върху главата й бяха вързани назад като косите на невяста.
И така, отсега нататък ще живеят тук. Когато на някого умре бащата, той се пренася в по-малко жилище,
продава вещите, станали вече излишни, съчинява обявление за вестника и дори в деня на погребението се занимава
с размяна на жилището. Валика, която работеше заедно с татко в поликлиниката, не си сложи черна шапка като леля
Като, по-малката сестра на татко, тя дори не плака, през цялото време, докато траеше церемонията, гледаше само
венците, въпреки че и на нея й беше много мъчно за татко. Виж, леля Като изписка, когато научи, че брат й е
починал, но тя почти винаги крещи. Мама никога не пищи, само рони сълзи, после хваща ръката на човека и се
опитва да му обясни защо дадено нещо се е случило именно така, както се е случило, каква е поуката от станалото и
какво предстои да се направи най-напред. Дора никога не плаче. Мариана също плаче рядко. А мама плаче
сериозно, с достойнство, защото мама пише книги, мама е научен работник. Мама е много умна.
„Когато човек има болно сърце — говореше мама, докато сълзите й се стичаха — и освен това е лекар, който
знае с какво е свързано това заболяване, той живее по-разумно, не работи до изнемогване, не пуши по петдесет
цигари дневно и мисли повече за семейството си. Отсега нататък ти ще трябва наистина да се учиш по-добре,
защото сега животът ни ще стане по-труден.“
Да учи?
 Жофи се извърна от прозореца. Тя имаше прекрасен ъгъл за учене. Мама й го беше направила по поръчка много
отдавна от хонорара за една своя книга. Малка лампа осветяваше свързаната със скамейката масичка, върху която
бяха издълбани специални дупки за мастилницата и чашките за рисуване с водни бои; имаше отделни вдлъбнатини
за моливите и пергела. Рафтчетата от едната страна се затваряха с ролетка, а чекмедженцата от другата — можеха да
се изтеглят с червени кокалени дръжки. Беше чин-шедьовър. Жофи го ненавиждаше.
Доколкото Жофи си спомня, тя само веднъж бе приготвила уроците си с удоволствие и напълно. То беше,
когато отсъствува два дни от училище и трябваше да слезе при семейство Такач, за да попита Ева какво са им дали
за другия ден. Ева учеше върху дървена табуретка в кухнята. Леля Такач я беше покрила отгоре с мушама, а
учебниците бяха наредени на трите рафтчета, които чичо Такач беше сковал между краката на табуретката. Ева
пишеше домашното си по аритметика, седнала на малко столче — табуретката й служеше за учебна маса. Него ден
Жофика остана при Ева Такач, постави до табуретката сандъчето за боклук и седнала на него, реши безпогрешно
задачите, дори под решенията нарисува един ред теменужки. За обед семейство Такач имаха юфка, сипаха и на нея
една чиния. Юфката отгоре бе поръсена с грис, препечен, солен грис, а не сладникав и лигав като онзи, който те
варяха в мляко. Беше я срам да си поиска допълнително, а така й се ядеше още.
Колко ли е неприятно на бедната мама, че дъщеря й не е в ред!
Този израз употребяваха в училище обикновено в час по аритметика. Ако задачата е решена правилно, господин
учителят Хидаш само поклащаше глава, а ако ли не, казваше: „Нещо не е в ред, дете.“ Тогава детето грабваше гъбата
и изтриваше резултата, понеже решението е неправилно. Не е ли в ред решението на задачата, значи, изчисленията
са грешни. На Мариана задачите са винаги в ред, тя е най-добрата ученичка. Какво значи едно дете да не е в ред? Че
е лошо ли?
Как бе казал татко? Това беше може би в трети клас, когато тя започна да носи по-слаби бележки. Мама с
изумление обръщаше бележника й, а татко се смееше, после взе да клати глава и каза: „Детето не е в ред, нали?
Такова нещо не се среща в нито една от твоите книги.“ Мама почти се разплака, а Жофи се измъкна засрамена от
стаята: мисълта, че не е в ред, бе ужасна. Дори и след вечеря продължиха да говорят за нея. Мама прелистваше
списания и дебели книги, татко пушеше, понякога поклащаше глава, усмихваше се. Когато Жофи си легна, мама
влезе при нея и започна да я разпитва. Искаше да разбере на какво се дължи лошият й успех. Тя не можа да
отговори, всичко й се струваше тъй просто и естествено, че не се нуждаеше от обяснение. Светът бе толкова
интересен, от ден на ден той все повече се разширяваше и в него не оставаше място за училището.
Но той не винаги е бил така интересен за нея. В началото, докато беше по-малка, дните й бяха всецяло
запълнени с класа, децата и онова, което ставаше в къщи. Но с течение на годините той й разкриваше все повече
подробности, които я вълнуваха, възбуждаха. Трябваше всичко да се разгледа по-основно, за да разбере човек кое
какво е. Сградите, които в по-ранната й възраст се бяха запечатили в съзнанието й само като някакви петна, сега се
превръщаха в покрив, прозорци, брави; по повърхността на стените им се появиха перпендикулярни една на друга
прави, а лицата на хората се допълниха с глас, дрехи… Учителката бе казала на мама, че Жофика никога не внимава
в час: ако я вдигне внезапно, тя не знае за какво става дума в момента, а ако имат упражнение по четене, не може да
продължи четенето оттам, откъдето е прекъснал предишният ученик. В такъв случай Жофи трябва само да мълчи и
без това възрастните не могат да разберат онова, което тя би искала да каже. Та нали мисълта да внимава я поглъща
изцяло.
Учителката им в трети клас нямаше шия, главата й сякаш бе израснала направо от раменете, беше малко
недъгава, като че ли не бе човек, клетата, а някакво джудже от приказките. И по време на часовете Жофика
непрекъснато си блъскаше главата над въпроса: дали може някак си да се издърпа главата на леля Олга и да й се
постави шия. През онези години имаше много мухи, всеки час в стаята бръмчаха по една-две, а мухите също я
интересуваха: очите им бяха като лупата на татко. Ако по някакъв начин можеха да се изрежат очите на мухите, дали
и те щяха да увеличават като лупата? Имаше и толкова други неща, които тя искаше да разгадае: шумове, чукане,
синята светлина, която се излъчваше при заваряването на релсите и която през прозореца на класната стая
изглеждаше неподвижна и студена като звезден блясък. Колкото растеше, толкова повече неща я интересуваха.
Напрежението да бъде внимателна през целия ден така много я изморяваше, че когато стигнеше в къщи и се
наобядваше, главичката й клюмваше. Как ще може да продължи четенето на текста оттам, където предишният
ученик е прекъснал, когато дотогава тя вече е стигнала до края на стихотворението или разказа, та тя чете бързо, по-
бързо от всеки друг, и просто не е в състояние да изчака, докато не разбере какъв ще бъде краят на стихотворението
или разказа. „Защо това дете не може да се оправи? — запита веднъж по време на вечерята мама. — Никога не я
пускам неподготвена, всеки ден лично я изпитвам и проверявам как е научила уроците си.“ — „Тя не е свободна —
отговори татко и си взе още малко салата, — сега в нея се заражда душата й.“
Миналата година, когато вече беше в пети клас, към края на годината мама я заведе в Института, в който
работеше. Кацнала над прикрепените върху фасадата едри прави букви: „ИНСТИТУТ ПО НАУЧНО-
ЕКСПЕРИМЕНТАЛНА ПЕДАГОГИКА“, една птичка си чистеше перушината. С крайно напрежение на силите
Жофи се стараеше да не посрами мама. Питаха я безброй много неща, особено чичо Добаи, който понякога идваше у
тях. Този следобед цялото внимание на Жофи бе насочено към това — да внимава. Когато всички се изредиха с
въпросите си и вече не трябваше да внимава, нито да следи някаква малка машинка, зад чийто покрит със стъкло
отвор една след друга падаха плочки, които тя броеше бързо, нито да различава разхвърляните по масата различни
предмети, тя най-после можеше да си отиде. Когато се прибраха в къщи, татко тъкмо започваше да приема
пациенти, но въпреки това дойде при тях. Жофи миеше ръцете си в банята, но от спалнята се чуваше, че всички са
били доволни от нея и че тя е съвсем нормална, добре развита единадесетгодишна девойка. „Напълно здрава“ —
рече мама, но така, като че ли казваше: „Много е болна!“, сякаш това я тревожеше и натъжаваше. Дочу също как
татко се смее, целува мама и й казва: „Ти да не вземеш да се сърдиш за това! Искаш ли аз да се занимавам с нея?“ —
„Боже опази! — отвърна мама почти през плач. — Ако аз не мога да я променя, ще изгубя вярата в самата себе си.
Остави на мен детето!“
Тя събира в себе си спомените за татко, както Мариана и Дора събират марки. Татко никога не беше се
срамувал заради нея. Вярно, татко нямаше награда като мама и по радиото не говореше за възпитанието на децата.
Но той винаги разбираше онова, което тя не можеше да изкаже. А когато случаят бе много сериозен, влизаше при
нея да си поговорят.
Татко идваше при нея винаги вечер, след като се изкъпеше. Той донасяше със себе си мириса на крема за
бръснене и аромата на сапун, оставяше в кабинета си миризмата на етер и разтвора за изплакване на гърлото.
Когато Мариана тъй много я обърка, че тя дори не можа спокойно да спи, татко й обясни как се раждат малките
деца. Той дойде при нея и вечерта в Деня на майката, когато се оказа, че е изгубила жълтата кърпичка, която шиха в
училището специално за този празник. Жофи не умееше да поднася подаръци, макар че бе достатъчна само една
дума, за да изпразни касичката си, когато трябваше да се създаде някому радост. Обаче тя никога не можеше да
говори, само протягаше подаръка си с поруменяло лице. А когато беше малка и научеше стихотворение по някакъв
случай, дойдеше ли ред до рецитирането, захвърляше цветята и се разплакваше.
Денят на майката за нея бе истински кошмар: тогава мама очакваше тя да й каже нещо, поне някое
стихотворение. Жофи би дала и кръвта си за своята майка, ако с нея можеше да я излекува от някаква болест, но се
срамуваше да декламира, не можеше дори с обикновени думи да изрази колко много обича майка си. Носната
кърпичка все пак щеше да спаси положението, но в Деня на майката стана ясно, че тя бе изчезнала безследно от
чантата й и когато след обед в тях дойде леля Като и се похвали с ръкоделието, подарено й от Мариана, Жофи само
стоеше, потърквайки крак о крак. Очите на мама се напълниха със сълзи и тя рече на леля Като: „За съжаление у
Жофика емоционалният живот е ограничен.“
Вечерта, когато татко седна до нея, не й говори за носната кърпа. Той й разказа какъв твърд, мълчалив и строг
човек бил дядо й, когото Жофи дори и не познаваше. Когато веднъж баба й се разболяла тежко, той неочаквано се
разплакал до леглото й. Татко и леля Като се смразили, толкова непонятно и страшно било, че дядо плачел. А баба
само вдигнала поглед нагоре и с безкрайно учудване го попитала: „Нима ти си ме обичал, Янош?“
„На повечето от хората трябва постоянно да казваме, че ги обичаме — говореше татко, — или поне да даваме
израз на обичта си по начин, че те да я разберат, иначе, погълнати от грижите си, те няма да я забележат.“ Нея вечер
Жофика си поплака малко, не само заради себе си, а и за своята баба. Тази година, още щом уши възглавницата за
игли, която приготвиха в училище за Деня на майката, тя я мушна в главата на Тобиаш, за да не се изгуби пак. Не я
изгуби, а мама много се зарадва, веднага я окачи на дръжката на прозореца в спалнята. В края на годината, когато
тройките й станаха шест, татко каза на мама: „Сега вече аз ще се заема с нея!“ — „Ами — отговори мама, но вече не
се противеше, — та кога ще имаш ти време за това?“ — „Никога — отвърна татко, — аз не смятам да уча с нея, само
ще й обясня какво да прави.“ — „Желая ти успех!“ — извърна се мама в лошо настроение. Това бе единственото
обещание, което татко не изпълни, а тя така очакваше най-после да научи от някого какво трябва да прави, за да бъде
в ред.
Дали чичо Балаж знае, че Тобиаш е Тобиаш?
Тя помоли мама да не дават черепа, но мама заяви, че е щастлива, задето най-после тази ужасна мъртвешка
глава е вън от къщи. Тогава Жофи застана до прозореца, загледа се надолу към улицата и си помисли, че навярно
мама я боли сърцето за Кафявата леля с косите-змии. А де се е чуло такова нещо: никой още не е виждал човек с
коси-змии, а череп всеки си има, той може да се напипа, да се натисне под кожата. Тя плъзна пръсти по лицето си,
после заопипва върха на главата си. „Майсторска кошничка, нали? — я запита веднъж татко, като й разроши косите.
— Тук живеят мислите. Опаковани са добре, като стъкларските изделия в магазина, за да не се счупят. Тук живее
зрението, слухът, всичко, което усещаш. Добре е измислено, нали? Колко много неща в такова малко пространство!
Практично. И зъбите са така умно настанени по местата си. Тобиаш е истински кавалер, всичките му зъби са на
място.“
Де да беше казал татко веднага какво трябва да направи човек, когато иска да бъде в ред. Сега тя вече никога
няма да узнае това. А татко е мислил за нея, дори в последния миг на своя живот е мислил за нея. От Валика, която
работеше с него в кабинета, тя знаеше, че след като му станало лошо, той можал само един-единствен път да
проговори. Казал: „Кажете на Жофика…“ Искал навярно нещо да й съобщи, но какво? Не успял да завърши
изречението.
В другата стая мама подреждаше книгите си. Жофика отвори вратата, погледа я известно време. В тази черна
рокля мама изглежда още по-тънка. Беше превързала косите си, от книгите се вдигаше прах. „Нещо ужасно се случи
с нас — помисли Жофика, — и с тебе, и с мене.“ Дали мама ще разбере защо отвори тя сега вратата? Дали
чувствува, че по този начин те все пак не са така самотни, както ако всяка от тях е в отделна стая?
А мама само видя, че Жофи стои на прага, гледа я и не се досеща нито да й подава книги, нито да вземе друг
парцал за прах, нищо не помага, само гледа. Може би баща й, клетият, все пак е сгрешил, на нея й липсва добро
желание, любезност, всичко? Би било ужасно! „Щом не искаш да помогнеш, поне не гледай как друг работи“ — каза
мама и извади нов куп книги от сандъка. Жофика се обърна и влезе в своята стая. Отново застана до прозореца.
Долу, на кръстопътя, тъкмо бяха сменили светлината на светофара, колите се втурнаха напред като състезатели.
„Нима ти си ме обичал, Янош?“ — попитала баба. Откъде е можела да знае тя, щом дядо никога не й е казал, не е
давал израз на чувствата си? И мама, разбира се, знае само онова, което вижда. Жофика изтича обратно при нея, за
да я попита може ли да й подава книгите, но мама вече я нямаше в стаята, нямаше ги и сандъците, мама бе
привършила с подреждането.
На най-долния рафт на библиотеката стояха големите медицински книги, не всичките, само няколко, за вид,
повечето от тях отнесе чичо Балаж. Жофика често е разглеждала с татко този подвързан в сиво албум —
анатомическия атлас. Не й беше разрешено да го прелиства сама, само с татко. Той бе казал, че без обяснения
атласът не е хубав и Жофика никога не го отвори сама.
В стаята дори и сега, привечер, е топло. Лято е, краят на юли, ваканция. На изпита тя не можа да отговори,
защото й дойде на ум нещо извънредно важно, нещо, което тя веднага трябваше да обмисли. Преди изпита изчезна
ключът на класната стая. Дежурната Таки — Ева Такач — не го намери на мястото му. „Защо не го потърси по-
добре? — попита учителката Марта, когато най-после чичо Секей, разсилният, го донесе. Попаднал случайно при
ключа на залата с пианото. — Не е възможно човек да не намери нещо, когато го търси добре.“
Татко е искал да й съобщи нещо. Може би и липсващата половинка на изречението се намира някъде. Трябва
само добре да я потърси.
II
Новото им жилище се отличаваше от старото и по това, че в него липсваше Тери.
Жофика обичаше Тери, ъгловатото й чело, едва забележимите й лененоруси вежди, но най-вече нейните песни.
Когато Тери пееше, Жофи оставяше тетрадката си и се промъкваше до кухненската врата. Заставаше там и слушаше
своеобразните песни, които Тери бе научила още от баба си в някакво затънтено заддунавско селце. Песните й бяха
дълги истории без мелодия, в които често се говореше за убийства и почти винаги за кражби. „Добра девойка, само
че е много неприветлива!“ — казваше мама за Тери. Жофика мълчеше, защото бе естествено Тери да е по-друга, не
такава, каквато си я представяше мама. Тери бе една за големите — говореше само когато я питаха, друга — с
портиера, с продавача, с пощенския раздавач. Тази, другата Тери, се смееше, пееше и постоянно бъбреше. Нещо
повече, имаше и трета Тери — за децата, за стайните растения и животни, тъй различна, която не приличаше на
никого друг от познатите на Жофика. Тери никога не викаше по нея, когато се пречкаше из кухнята, когато счупеше
или повредеше нещо. В такива случаи тя само промърморваше: „Чупи, който мие. Който не мие — никога не чупи.“
На улицата Тери спираше съвсем непознати, разплакани деца, издухваше им нослетата, изтупваше дрехите им, ако
бяха падали. Всеки ден завиваше остатъците от кокали или месо и ги отнасяше далеко-далеко, там, където живееше.
Тери всъщност нямаше никакво животно, но знаеше едно куче, на което „онези мерзавци“, стопаните му, нищо не
купуваха и тя го хранеше. Тери поливаше стайните растения с малката сребърна чашка на Жофика и всеки път,
когато на фикуса се появеше нов лист, тя поклащаше глава и промърморваше: „Добре, глупачето ми!“
Занапред Тери ще работи пак там, където живееха по-рано, само че у Мюлерови. Според мама е все едно къде
щяла да печели, но, разбира се, това не е точно така, защото през последния следобед, който прекара у тях, Тери
само седеше в кухнята, побутваше с пръст теглилката и нито една песен не запя.
Тук, в този малък апартамент, щеше да бъде срамно да се ангажира друг човек, дори ако нямаше в къщи такава
голяма девойка, която вече може да помага във всичко. В старото жилище естествено бе необходима прислуга: там
имаше кабинет, чакалня, две големи стаи, сервизни помещения, а мама се връщаше в къщи късно следобед. Само
татко обядваше с Жофи в къщи. Сега те с мама си разпределиха работата, поне за през лятото, докато Жофи не ходи
на училище. Мама ще почиства своята стая и сервизните помещения, а за Жофика остават кухнята, нейната стаичка
и холът, тя ще прави покупките и ще мие съдовете. През лятото, докато мама излезе в отпуск, Жофи ще обядва сама
у дома, мама ще готви за вечеря повече, за да остава ядене, което ще поставят в хладилника. Дневният режим, който
мама искаше точно да се спазва, откакто Жофи бе тръгнала на училище, през това лято се поизмени малко. Ставане,
измиване, закуска — така беше и по-рано, но сега се прибавяше и пазаруването, после разтребване и обяд.
Следобеда, докато мама се прибере, Жофи трябва да стои у леля Като. Вярно, Мариана е в чужбина и тя няма с кого
да си играе, обаче така ще бъде под контрол, няма да седи цял ден сама в къщи. В пет часа мама се връща, дотогава
трябва и тя да се е прибрала; после може да почива, да чете, да прави, каквото иска. Жофика сега за пръв път получи
ключ от жилището, вече нямаше кой да й отваря вратата.
На сутринта девойката видя, че преди да излезе, мама бе почистила своята част от жилището… Сигурно е
трябвало да стане рано, бедната. Млякото бе изстинало, но тя не го притопли, изпи го така, яде и хляб с масло.
Върху кухненската маса намери бележката на мама, в която бе написано какво трябва да купи от халите. Там бяха и
парите. Жофи изми съдовете от закуската. Много внимаваше за всяка чаша и чиния. Сега животът им ще бъде по-
труден, занапред ще трябва да живеят от една заплата, а не от две; ако направи някаква беля, ще я почувствуват по-
осезателно.
Жофика си постави престилката на мама, завърза я на врата си, толкова й беше голяма. Плакнеше чашите в
мивката и си мислеше за всичко, което се бе случило и което й се струваше тъй невероятно, че по едно време сложи
розовата чинийка на дъното на мивката и замислено започна да бърка с пръсти водата в нея. Чужда й бе дори тази
мивка с друг цвят, по-различна и по форма от старата. Всичко й се струваше като сън. Зиме, когато паднеше
вечерният здрач, а чичо Шош, портиерът, още не бе запалил осветлението, тя се боеше да слиза по стълбището. В
полумрака стъпалата се сливаха. Тогава татко я хващаше за ръка, повеждаше я надолу и сякаш наоколо ставаше по-
светло, стъпките й ставаха по-леки. Сега всичко й се струваше като в сумрака на онези вечери: непрогледно,
несигурно.
Жофика тъкмо привършваше работата си, когато позвъни Валика. Тя отдавна била обещала да дойде, но все
нещо й попречвало. Имала много работа. Каза, че не можела да дойде, когато мама е в къщи, защото е следобедна
смяна, и предаде на девойката вещите на татко, които най-после им донесе от поликлиниката. Жофи позна чантата
и веднага отвърна очи от нея. Беше по-старата чанта на татко — грозна, изтъркана, старомодна. Миналата година
татко й постави нови дръжки, той обичаше тази чанта. Някога с нея бе ходил в университета. Жофика загледа
сандалите на Валика: две тънки бели каишки напреко през краката, а други две — в диагонал. „Да говорим винаги с
къси, смислени изречения!“ — учеше ги леля1 Марта. Дали Валика ще разбере нещо от нейното мънкане и какво я
пита?
 Валика разбра, само че не знаеше какво да й отговори. Беше чула последните думи на бедния й баща, но онова
изречение нямаше никакъв смисъл. Тогава в кабинета се намираше и един болен от ломбаго, трябваше да го облече,
защото в уплахата си той не можеше да намери ръкава на палтото си. Бедният Габор Над, още заранта, когато
влизаше, тя забеляза, че той е някак по-различен от друг път. Като че ли някой бе намазал лицето му със сива боя. И
въпреки това докторът се шегуваше както винаги, дори бе по-разговорлив от обикновено. Тя трябваше постоянно да
тича насам-натам, защото Вера, сестрата, която работеше при главния лекар Шомодьи, отсъствуваше него ден. В
кабинета на Шомодьи нямаше никой, който да му помага при търсенето на картоните на болните, и тя трябваше цял
следобед да препуска между двата кабинета. За щастие вратите им бяха една срещу друга. Когато на Габор Над му
стана лошо, тя беше в другата стая. Малко преди това го бе чула да се смее и шегува с болния от ломбаго. После тя
хукна към другия кабинет. Внезапно болният старик завика, но когато Валика и Шомодьи дотичаха, те намериха
бедния доктор с отпусната върху масата глава. Той не я назова по име, но явно я бе познал, по очите му личеше, че
знае кой стой до него. Имаше вид на човек, който се чувствува много неловко, задето върши такова неприлично нещо
в поликлиниката и въпреки че е лекар, умира пред очите на болните. Освен онази незавършена фраза той не каза
нищо друго, дори не изохка.
Но тя не може, разбира се, да разкаже всичко това на клетото дете. Според нея бе достатъчно да каже на
Жофика, че не знае какво поръчение е трябвало да й предаде. Дали болният не е чул нещо повече? Не го е питала, но
смята, че не е чул, защото в противен случай щял да й каже, той още дълго време след това се мотаел из коридора и
не знаел на кой крак да застане. Кой е бил болният ли? Тя не знае името му, те наричат всички приходящи болни с
името на болестта, от която ги лекуват. Този старик например бе Ломбаговеца, защото лекуваха ломбагото му.
Разбира се, тя ще намери картона му, стига да го потърси, ако трябва, ще прелисти всичките картони и пак ще го
открие. Но за какво й е този болен на Жофика? Иска да научи кой е? Е, добре, щом това е съкровеното желание на
сърцето й, тя ще потърси картона и ще й съобщи името на болния по телефона. Доколкото си спомня, фамилното му
име било Понграц, но те го наричали само Ломбаговеца. Имали една болна на име Аранка Юхас. Нея нарекли
Болицвете, защото всяка седмица се оплаквала от най-различни бодежи в костите, а се оказало, че й няма нищо. Е,
нека Жофика предаде много целувки на мама. И да бъде добро момиченце, от време на време леля Валика ще идва у
тях. Кога ще й съобщи по телефона името на болния от ломбаго ли? Още днес. Сега отива в поликлиниката, щом
стигне, ще потърси картона, лесно ще го познае, едното от ъгълчетата му е подвито.
Когато Валика си отиде, Жофи отвори чантата. В нея имаше две книги, бележки, кесийка бонбони и четвъртита
празна кутия. Жофика събираше кутии. Татко винаги й донасяше от поликлиниката опразнените от лекарства
кутийки. Бонбоните бяха от ония, от които обикновено татко купуваше — малини. Винаги, когато отиваха на кино
или на екскурзия, татко купуваше малинови бонбони. Те имаха татков мирис и татков вкус. Разбира се, та нали
следващия ден те се готвеха да отидат на кино. Жофика извади едно бонбонче, но после размисли и не го изяде.
Върна го в кесийката, кесийката пъхна в кутията, която скри в най-долното чекмедже на кухненския бюфет, което бе
определено за нея. Книгите и бележките постави върху бюрото. Мама не позволи да вземат нито една кутия от
старото жилище, каза, че не събирала боклуци. Но ето, Жофика пак си има кутия.
Разтребването вървеше много бързо, само оправянето на канапето я затрудни. Възглавниците не искаха да
влязат лесно в чекмеджетата. Докато се мъчеше с тях, тя ожули на едно място политурата. Мама ще види, мама
всичко вижда, през целия си живот мама е била винаги много сръчна и бърза в домакинската работа. Когато
бършеше огледалото, ръката й, стиснала парцала за прах, спря. Жофи се загледа в двете си къси плитчици, в дългия
си врат. Каква е тя всъщност, какво мислят за нея онези, които я виждат? Мама има безброй червеникаво-кафяви
косми, малки ръце и крака, зеленикави очи и е тънка като момче. Мама не е красива. А татко вече бе започнал да
плешивее, дълъг бе като върлина, гърбът му бе леко поприведен, очилата постоянно се свличаха по носа му и тогава
той приличаше на бухал. О, татко бе прекрасен! Тя, Жофика, всъщност прилича на мама, лицето й е като нейното. У
нея, за съжаление, са хубави само ръцете, тях тя е наследила от баща си. Те са големи, кокалести, с дълги пръсти,
както татковите. Ръцете й са чудно хубави! Бедната мама, седи сега там, в Института, и мисли, че Жофика вече е
напазарувала. А тя не смее да отиде в халите, докато Валика не й телефонира, докато не узнае кой е този
Ломбаговец.
Но Юдит Над сега не беше в Института. В девет часа тя отиде в Министерството на просветата на съвещание.
Мислеше, че ще се забави там до обяд, но съвещанието свърши в десет часа и тя се възползува от непредвиденото
свободно време, за да посети класната на Жофи. Щом узна за смъртта на Габор, Марта Сабо веднага потърси
Жофика, дори и на погребението дойде с няколко деца. Редно бе да й върне визитата, тази година тя и без това не бе
ходила много в училище. Да, ако не се лъже, ходи само веднъж, в началото на годината, после не отиде повече.
Толкова много работа имаше напоследък, че не можеше да отдели време, за да отиде в училище.
Това, разбира се, не е вярно. Колкото за време — време би намерила, но тя не обичаше да се среща с Марта
Сабо. Досадно бе, че тъкмо тя стана класна на Жофика. Марта Сабо и тя следваха заедно в университета, бяха
съученички още от гимназията. Тя, Юдит, седеше на първия чин с бъдещата си зълва Като Над, а Марта седеше
непосредствено зад тях, на втория чин. След обявяването на резултата от изпита по педагогика те стояха пак една до
друга в изпитната зала на университета и професор Палаи предложи не само на нея, а и на Марта, която също
поздрави, да останат при него в катедрата по педагогика. Техният успех показваше, че им предстои блестящо
бъдеще. Тогава Юдит изпитваше чувството, че е постигнала всичко, каквото е желала, а Марта Сабо се засмя и
отговори, че е учила не за да седи в университета, а да учи децата. Дълго време тя я бе изгубила от погледа си и я
срещна отново едва когато отиде да запише Жофи в училището. Стана ясно, че Марта Сабо работи в същото
училище, в което ще учи Жофи. Само че преподаваше унгарски език в горните класове.
Когато се познаха, те се разцелуваха. Отначало се срещаха рядко, защото Жофика учеше в началните класове.
Но когато детето премина в пети клас и попадна в класа на Марта, те се принудиха да подновят старото познанство.
Първата стъпка направи Марта: дойде у тях на посещение в качеството си на класен ръководител. Жофика бе
толкова смутена, че не отрони нито дума.
Тогава Юдит също се чувствуваше неловко пред гостенката, но все пак те имаха за какво да говорят — спомниха
си за състудентите си. Тогава тя разбра, че Марта е учителствувала няколко години в провинцията, откъдето я бяха
изпратили в столицата. А Юдит й разказа, че е работила четири години в университета, след което постъпила в
Института по научно-експериментална педагогика.
Марта никога не каза ни една лоша дума за Жофика, но самият факт, че бе свидетелка на посредствения успех
на детето й, до такава степен смущаваше Юдит, че когато можеше, тя отдалече заобикаляше училището. Знаеше, че
книгите й, особено голямата й детска психология, се разучават и обсъждат от учителите на следобедни и вечерни
курсове, но чувството й за гордост за собствените й трудове минаваше, щом й дойдеше на ум, че Марта Сабо
поправя небрежно приготвените упражнения на Жофи и навярно в себе си се смее, щом си помисли какви нелоши
книги пише Юдит Пап, а колко зле възпитава собственото си дете.
Човек не можеше да изпрати Жофика никъде на чуждо място, защото тя заставаше пред вратата, без да смее да
позвъни, само потърква единия си крак о другия и ако някой случайно не излезеше и не я попиташе какво иска, тя
би могла цял час да остане така. В действителност Жофика не се интересуваше от нито един предмет, не
проявяваше ни най-малък интерес или съчувствие към грижите и тревогите на никого. Тя всичко претупваше или
изобщо не го правеше. Успехът на нейната книга и Жофика толкова не си подхождаха, че Юдит Над не обичаше дори
да мисли за училището.
Марта живееше в малка едноетажна къща срещу училището. Долният край на прозореца й бе на височината на
главите на минувачите. Когато пристигна Юдит, Марта вареше сладко от дини, тъкмо завързваше последния буркан.
На най-видното място в стаята й, срещу малка етажерка, бе поставено пурпурночервено сърце с отвратителна
външност. Направено беше от дърво, по повърхността му бяха прикрепени множество кръгли металически
предмети; куп ситни неща, които много приличаха на капачки от миниатюрни тубички от крем за обувки, а в
действителност бяха гилзи от червила. Във вътрешността на всяка кутийка имаше залепено по едно изсушено цвете,
а надписът от златни букви върху горната част на сърцето обясняваше, че то е спомен по случай Деня на учителя. По
стените се редяха, поставени една до друга в рамки, увеличени групови снимки на различни класове, от които
гледаха седнали по чиновете или прави, усмихнати и сериозни момичета. В средата на всяка снимка, седнало на
табуретка, най-дребничкото момиченце държеше в ръце голям щит от хартия, върху който се чернееха номерът на
класа и учебната година. От най-крайната снимка, непосредствено зад държащото щита момиче, примигваше явно
без настроение Жофика.
„Жофи ще стане като мене — помисли Юдит. — Също като моите са косата, линията на устата, дори и цветът и
извивката на очите й. Ще стане хубава, стройна девойка, само да нямаше такива грозни момчешки ръце. Истинско
божие наказание е, че тъкмо тях наследи от Габор. И само как гледа от снимката! Замижала е, нацупила се е, не
обича да я снимат. Прилича на малко намусено джудже: в нея няма ни капчица хумор, никаква амбиция. Ако
успехът й не беше посредствен, можеха да я приемат в пионерската организация, но тя е слаба ученичка. Такава да
си седи в къщи следобед и да учи уроците си. Сърцето е отвратително, как може човек да държи такова нещо в
жилището си. Марта е на тридесет и седем години, както и аз, но има вид на много по-възрастна. Когато викаме в
Института практикуващи учители, за да се консултираме по някои въпроси, тя никога не идва. Марта, също както и
Жофика, няма никаква амбиция.“
„Дъщеря ти не притежава нито една твоя черта — мислеше си по същото време Марта Сабо. — Това, че
прилича на тебе, че косите й имат същия цвят като твоите, че поглежда така, както си гледала и ти като малка, не
означава нищо. Не ти говориш от нея, не ти мълчиш, не ти си разсеяна, когато я вдигна. Ти би внимавала, о, как би
внимавала, та ти всичко би сторила, за да отидеш по-напред, за да изпъкнеш, за да накараш другите да те забележат,
ти през целия си живот си била прилежна, толкова прилежна, че би смазала всички наоколо си, само и само да
излезеш на първо място. Може да си написала седемдесет и седем книги, ти си остана това, което си беше: Юдит
Пап, която знае уроците си отзад напред и отпред назад, която пише най-хубавото съчинение за пролетта, защото е
прочела всички Гьотеви и Хайневи стихотворения за пролетта, изучила е специална книга по метеорология и
«Голямата ботаника», само че никога не е ходила в гората през май и не знае как ухае момината сълза. Ти пак
забелязваш само онова, което е под носа ти, тройките и бележника на Жофи. Можеш ли да разбереш ти, че това дете
е само амбиция и внимание, само че и амбицията, и вниманието му са насочени към нещо, различно от онова, което
някога на теб би могло да ти хрумне. То е още като кълбо, което аз не мога да подхвана, което няма крайче, дето да
бъде уловено и поставено на солидна плоскост, а още се търкаля насам-натам. Притежава някаква тайна, някаква
скрита пружина в малък механизъм, при докосването на която то все някога ще се отвори. Но аз ще открия коя е
тази пружина, аз винаги се досещам за такива неща, въпреки че не умея да ги изразя добре и не пиша за тях книги.
Книгите пиши ти. Веднъж все някой ще ти каже в очите какво мислим ние в училище за твоите книги. Не си се
променила никак, изглеждаш с десет години по-млада, отколкото си в действителност. Разбира се, употребяваш
хубави червила, «Лентериц». Гилзата от твоето червило падна най-напред от средата на това сърце, което гледаш
така, онази с незабравките, защото дъщеря ти я бе залепила лошо. Но аз я поставих отново с големи усилия. Ако се
приближиш, би видяла под цвета и надписа: «С много обич — Жофика Над». Представям си колко трудно й е било
да го направи. Жофи се стеснява да покаже привързаността си към някого. Сърцето не ти харесва, нали, виждам го
по очите ти, струва ти се панаирджийско.“
„Какво отвратително жилище — мислеше Юдит, — вече не зная накъде да гледам. Защо Марта не изхвърли това
противно сърце? А и тази покривка на кръстчета, с червени зайчета, която е сложила под телефона! Ужасно! Как
може да се живее в такава обстановка?“
У тях, в нейното жилище, в този момент позвъня телефонът. Валика съобщи на Жофи, че Ломбаговеца в
действителност се нарича Ищван Понграц, портиер е към I райсъвет.
III
Телефонният указател нищо не й помогна.
В него Жофика намери девет души с име Ищван Понграц, но нито един от тях не беше портиер. По-късно тя си
помисли: защо пък един портиер трябва да има телефон в къщи, той по цял ден седи в кабината си и когато иска,
може да телефонира оттам? А в къщи навярно не му се иска да слуша вечното звънене. Но откъде тогава да научи
адреса му? Към кого да се обърне? Единственият, който би могъл да й даде съвет, е татко, а татко вече го няма. Тя
още от мъничка се ужасяваше, когато трябваше да пита нещо, срамуваше се и да иска. В гастронома например тя
никога не проговаряше, докато продавачката не я запиташе какво иска. Предпочиташе да изчака всички, само да не
трябва тя да проговаря първа. На екскурзията миналата година закъсня при строяването не защото беше непослушна,
а защото две седмокласнички бяха застанали до чешмата. Едната бе запушила с ръка чучура и разговаряше с другата
и Жофи не посмя да им каже да се отдръпнат, а застана настрана и зачака дано сами да си отидат. Но те не си
отидоха и цветята, които бе набрала, увехнаха. На всичко отгоре намокри и полата си и накрая в бележника й
вписаха, че скита, а тя само бе чакала седмокласничките да се отдръпнат от чешмата.
Още не е тръгнала по покупки. Мама й остави в хладилника ядене от цветно зеле, то е тъй хубаво. Ако Валика
отново се обади, Жофи ще я помоли да узнае къде живее Ломбаговеца. Но в такъв случай Валика може да
полюбопитствува, по-добре е да не я пита. Впрочем понякога минават седмици, без да се види с Валика. Друго ще
направи. Щом Ищван Понграц работи към I райсъвет, тогава вероятно той там е портиер. Не е нужно да го търси в
жилището му, ще отиде на работното му място. Съветът не е далеко, намира се до старата им квартира. Портиерите
обикновено седят в стъклени стаички до самия вход. Човек отива, почуква, казва какво иска…
Не, всичко трябва добре да се обмисли. Какво ще каже на Понграц, когато отиде там? Ще поздрави, ще се
представи? Не! По-добре да не си казва името. Е, тогава само ще го запита… Но тя не може да го пита направо, без
всякакво предисловие, за онова, което иска да узнае. Тогава най-напред ще поговори с него. Но за какво може да се
говори по това време? Тя никога още не е заговаряла непознат човек.
Дванадесет и половина. Сега ще отиде в халите, ще напазарува, а на връщане ще изтича до старата квартира да
потърси Тери при Мюлерови. Ще помоли Тери да я придружи. Но как така, по това време Тери е заета, а ще трябва и
да й обяснява за какво я вика. Не, няма да казва на Тери. Нито на Валика. Баща й на нея е искал да съобщи нещо.
Това е тайна.
Доматите отново са поевтинели с двадесет филера. Картофите, които купи, са чудесни. Взе диня, а не кайсии,
както пише в бележката, защото кайсиите й се видяха много зелени, съвсем неподходящи за ядене. Не обичаше да
купува месо, щандът за месо е така изцапан с кръв и плъзгав. Без желание ходеше и на щандовете за риба, там й
миришеше на блато, а върху металическата маса лъщяха разпилени люспи. Мама бе записала да купи някакво цвете,
Жофи взе лъвска муцунка, то е трайно.
Ако тръгне наляво, ще пресече улица „Барна“ и за пет минути си е у дома. Няма да топли яденето, ще го изяде
така, както го извади от хладилника, ще бъде като крем. Да, по улица „Барна“ ще си отиде, много е гладна, доста
потича по време на чистенето. Но ако завие надясно край халите, би могла да се отбие в райсъвета. Но това би
значело да заобикаля много, а мрежата й е доста тежка, та само картофите на дъното й са три килограма. Мама й бе
записала какво трябва да купи не за да се разхожда с продуктите, а бързо да напазарува и се върне у дома. Мрежата
прерязва ръката й, едва я носи. Какъв хубав мирис идва откъм щанда за гъби, мирис на гора, на дъжд! Гъбата
всъщност е плесен. В гъбата няма хлорофил. В къщи ще увие с нещо дръжките на мрежата, тогава те няма да
прерязват. Ще изстуди динята. Жофи излезе от южната врата на халите, откъм улица „Барна“, направи няколко
крачки, после премести мрежата в другата си ръка и тръгна в противоположна посока. Трите килограма картофи,
месото и динята дърпаха рамото й надолу, сянката й върху плочите на тротоара се изкриви, тя сякаш бе някакъв
малък гърбушко.
Райсъветът се помещаваше в триетажна сграда. По прозорците на партера имаше решетки. От двете страни на
голямата стъклена врата се издигаха скулптурни фигури. Каменната жена отдясно бе прегърнала с едната си ръка
малко дете, а в другата стискаше сърп; босите пръсти на краката й бяха големи колкото кутията за писалки. От
другата страна — мъж с чук; той обаче си имаше и шапка, и обувки. В зданието постоянно влизаха и излизаха хора.
Отстрани, в подножието на широкото стълбище, което водеше към входа, имаше пейки. Жофика остави багажа си и
седна. Дълго наблюдава движението в райсъвета, но не видя да влиза нито едно дете. Слънцето жареше, косата й
съвсем се затопли, докато седеше и гледаше широкото стъкло на вратата. Когато отвътре излезе петдесет и петият
човек, тя ще вземе мрежата си и ще влезе. Днес може да влезе всеки, който пожелае, на вратата виси табелка: „В
сряда посетители се приемат през целия ден“.
Петдесет и петият посетител беше една разплакана старица. Когато мина покрай Жофика, тя изпусна носната
си кърпичка. Девойката й я подаде, но старицата дори и не поблагодари, продължи да плаче и бърше очи с
кърпичката си.
 От другата страна на стъклото я посрещна изненадващ хлад, почти студ, като в църква; мозайката от червено-
черни квадрати приличаше на шахматна дъска. Входните стълби продължаваха в широко стълбище, отдясно също
като в кино имаше гардероб, а върху лявата страна с големи дървени кафяви букви пишеше: „ПОРТИЕР“.
До прозореца в кабината седеше Ищван Понграц и точно в този момент обядваше. На масата пред него бе
поставен поднос, върху подноса тенджера, от която той гребеше с лъжица. На главата си имаше шапка с козирка.
Ако Жофи си беше донесла портмонето, можеше да си купи кифла и докато стои пред бюфета, сигурно щеше да й
хрумне нещо. Но тя не взе чантата си, а от парите за покупките не остана нищо, динята бе много голяма. Всъщност
сега вече би могла и да се прибере в къщи. Видя Ищван Понграц. Той има кръгла глава, черни очи, синя униформа.
Когато дойде следващия път, тя няма да се бои толкова много. Ще го заговори, ще поприказва с него. Жофика отново
премести мрежата в другата си ръка.
Портиерът се наобядва и остави вилицата. И все пак най-добре щеше да бъде, ако сега той изведнъж я познае и
разбере защо е дошла. Да свали прозорчето и извика: „Жофика, баща ти поръча…“ — и да й съобщи какво е казал
татко. Тогава тя веднага ще може да си отиде в къщи.
„Защо се боиш толкова от хората? — бе я попитал татко веднъж, когато се разхождаха из Варошмайор. — Ако ти
си вежлива с тях, те също ще бъдат вежливи с тебе.“ Тогава тя замълча, не отговори, а продължи да рита някакво
камъче. Татко наблюдаваше птичките. На татко не бе необходимо винаги и на всичко да се отговаря. Спомни се, че
веднъж, тя бе още малка, мама й даде една купичка и я изпрати за каймак у чичо Буш, но тя сбърка вратата и вместо
у тях потропа на вратата на леля Деметер. Купичката бе много голяма и тя не можеше да я обхване с една ръка. Тя й
пречеше и трябваше да рита, а не да звъни. След продължително блъскане вратата се отвори, но се показа не леля
Буш, а леля Деметер. Едва тогава Жофика разбра, че е тропала не където трябва, но беше вече късно, беше вече
олющила част от зелената боя в долния край на вратата. Леля Деметер бе облечена само по пеньоар, под него
нямаше нищо, сигурно тъкмо беше станала от леглото. Когато видя пред вратата Жофика, тя се ядоса и тъй силно я
плесна, че купчинката падна от ръцете й. В къщи Жофика не каза какво се бе случило. Много се срамуваше и само
плачеше; на всичко отгоре и мама я наказа. Оттогава винаги се страхуваше, че може и друго нещо да изпусне, а да
чука, не смееше никъде. Глупаво, но е така.
Изведнъж прозорчето се отвори и портиерът попита:
— Какво искаш, момиченце? Кого търсиш?
„Трябва да отговоря — помисли Жофика, — да отговоря така умно, че той веднага да разбере за какво става
дума и да не ми се сърди, задето го безпокоя.“ Ех, да можеше той сам да отгатне защо е дошла тя пред него! А може
пък и да я познае? Тя рязко се обърна към Ищван Понграц, но после се натъжи. Вярно, вярно, нали тя прилича на
мама, а сега не може и ръцете си да покаже, едната е заета с мрежата.
По обед движението бе по-малко. Девойката от бюфета се облакъти на масата и лапна един бонбон.
— Сигурно е няма — смигна тя на портиера.
Ищван Понграц излезе от кабината си. Жофика преглътна и отстъпи назад. Понграц бе нисък въздебеличък
човек с весели очи. Колко добър лекар е бил татко, щом този човек се движи така леко, сякаш никога не е боледувал
от ломбаго. Но тя не желае да говори с него сега, за днес е достатъчно, че го видя, по-добре от дома да му позвъни
по телефона в съвета. Ако сега изтича бързо към входа, ще излезе, преди портиерът да е стигнал до нея. Само че
входът бе зает от някого: двете крила на вратата зееха широко отворени, а през фоайето мъкнеха някакво бюро.
Жофи не помръдна.
— Седма стая, вляво — извика Понграц на носачите. Той вече стоеше до Жофика. Никак не беше неприветлив,
усмихваше се весело. Запали цигара.
— Е, чие момиченце си? — попита той. — Татко си или майка си чакаш?
— Дойдох заради ломбагото — прошепна Жофика.
Портиерът се засмя. След бюрото внесоха и три стола, трябваше да упъти и една девойка, която търсеше
жилищния отдел.
— Четвърти етаж, стая номер три — каза той на Жофика. В Здравния отдел. Но дали не грешиш? Не трябва ли
да отидеш в поликлиниката? Или в социални грижи, за помощ? Кой има ломбаго?
— Чичо Понграц — отвърна Жофика. Сега вече тя почти се развесели, трудното бе минало. Скоро ще може да
си отиде. Всъщност не беше тъй страшно, както тя си мислеше, само че възрастните така бавно схващат всичко.
— Кой е този Понграц? — попита Ищван Понграц.
Жофика изтръпна, натъжи се. Това вече на нищо не прилича.
— Слушай — наведе се напред момичето от бюфета, — тя сигурно търси Янчи Понграц, от техническия отдел.
— Не Янчи — рече Жофика, — а Ищван.
— Няма такъв при нас — поклати глава портиерът. — Особено пък с ломбаго. Имаме само Янчи Понграц, но
той е здрав като камък. Да не би той да ти трябва?
Възрастните за съжаление често лъжат. Леля Като например лъже почти винаги. Дори и с косите си, защото ги
боядисва руси, а те всъщност са кестеняви. Лъже и когато казва, че отива на зъболекар. От старата им квартира се
виждаше, че тя влиза в еспресото „Канкалин“, сяда там и с часове дебне откъде ще се зададе чичо Калман. Разбира
се, че и чичо Калман лъже, защото той често идва не от музея, а от Дорини. Лъже и Мариана, но тя е още дете.
Мама не лъже, само че има неща, за които казва: „За това не бива да се говори!“, „Тази тема не е приятна.“ Татко не
лъжеше никога. Никога! Когато трябваше да извади сливиците на Жофика, на входа на болницата той каза: „Ще ти
бъде неприятно, детето ми, но за щастие не трае дълго. Най-много боли, когато поставят инжекциите, изтърпиш ли
ги, вече е по-лесно. И все пак противно ще ти бъде. Не се сърди, налага се да извадим сливиците!“ Защо Ищван
Понграц лъже? И какво може да направи едно дете, когато някой твърди, че той не е той? Какво?
Замразеното месо се беше затоплило, кръвта бе намокрила картофите в найлоновата мрежа и сега по краката на
Жофи се стичаха капка след капка.
— Е — рече портиерът, — или върви при Янчи Понграц, или си отивай в къщи.
Продължава да отрича! Жофика се обърна и тръгна към вратата. В този момент някой излезе от асансьора и
викна към Ищван Понграц:
— Другарю Ковач, жена ми не остави ли при вас билети за кино?
Портиерът отговори утвърдително, влезе в кабината си и донесе оттам два билета. Жофика недоумяваше. Ковач!
Момичето от бюфета постави още един бонбон в устата си. Тя имаше сламеноруси вежди като Тери. Щом този е
Ковач, а не Понграц, значи, не може да е Ломбаговеца и най-добре ще бъде веднага да си отиде, напразно бе идвала.
Но ако си отиде и не заговори, изречението ще изчезне някъде, ще изчезне завинаги. Колкото повече време изминава
от смъртта на татко, толкова по-дълбоко ще пропада то някъде. Трябва да заговори. Трябва ясно да говори! Трябва!
Трябва!
— Търся портиера Ищван Понграц — произнесе Жофика високо и отчетливо, както никога досега не бе
отговаряла, дори когато я изпитваха на урок. — Работи към I райсъвет.
Ковач я погледна.
— Така ли? А защо не говориш ясно? — Той се протегна и разкърши рамене. — Ако е на служба към нас, не
значи, че работи тук, в тази сграда, а че при нас получава заплатата си. Разбираш ли? Щом е портиер, може да е в
клиниката, в Института по минералогия, в Нумизматическия музей или в кое и да е друго учреждение, което е в
нашия район. Тук при нас в съвета няма такъв, защото сме само двама портиери: Лукович и аз. Лукович сега е в
отпуск, а аз, както виждаш, не съм Понграц, а Ковач. Твоят Понграц трябва да е някъде другаде из района.
— Къде да го търся? — запита Жофика.
— Иди горе в „Личен състав“, ако нямат много работа, ще ти го потърсят в картотеката и ще ти кажат къде
можеш да го намериш. Първи етаж, стая номер седем, на табелката пише: „Фехервари“. Искаш ли да отидеш с
асансьора?
Не, той се движи много бързо, по-добре е да се качи по стълбите. Месото изцапа късите й чорапки, двете й
ръце я боляха. Беше прегладняла. Искаше й се да помисли малко, но нямаше време. Скоро ще стане три часът. От
един до два и половина седя отвън, на пейката пред съвета и брои посетителите до петдесет и пет. Отдавна
трябваше да се е наобядвала, да е измила съдовете, дори вече трябваше да е у леля Като. Първи етаж, стая номер
седем, Фехервари. Сега вече е много по-лесно да се попита. Поупражни ли се човек, може и да свикне.
— Портиерът Ищван Понграц ли? — запита служителят. — Ще го потърся, но преди това ми кажи за какво ти
трябва той.
Жофика сама не разбра защо, но почувствува, че на този чужд човек може да разкаже всичко. Дали защото бяха
сами, или я предразположи полумракът, в който тънеше стаята, щорите на която бяха спуснати, за да спират
горещината, но на Жофика й беше много по-леко да говори. Чичкото не каза нищо, през цялото време само пушеше.
Беше съвсем ново преживяване за нея — самостоятелно да се свърже и разговаря с някого. Вън от училището и
семейството тя никога не беше се движила сред чужди хора. Много я изненада и друго: отначало чичото нищо не
каза, после неочаквано я погледна, преглътна с усилие и изведнъж пак наведе поглед надолу. Жофи почувствува, че
този човек я съжалява и направи нещо, което никога не бе правила с близките си, с Тери, с Валика, та дори и с Дора:
приближи се до бюрото, сведе главица до попивателната на чичкото и поплака малко. Имаше нещо неизказано
хубаво и трогателно в това, дето този непознат човек преглътна. Всички, които досега преглъщаха, бяха роднини или
приятели, за тях бе естествено да скърбят, дори щеше да бъде странно, ако не го вършеха, но този чичко от съвета бе
чужд човек, никога не е виждал татко, не е идвал у тях и въпреки това я съжали. Изведнъж я завладя чувството, че тя
го познава отдавна, отдавна.
Чичкото дори не отвори уста да я утеши, не я и погали, а заизтегля едно след друго разни чекмеджета и накрая
започна да рови в дъното на едно, на което имаше написана буквата „П“. Известно време изучава някакви зелени
картони, докато най-после намери търсения. Каза на Жофика, каквото я интересуваше, дори й написа върху листче
адреса на Ищван Понграц, да не го забрави случайно. Когато пое листчето; тя му поблагодари веднъж, два пъти,
грабна мрежата и се затича надолу по стълбите, здраво стиснала в лявата си ръка бележката. Часът бе три и четвърт.
Навън слънцето жареше, по асфалта се виждаха следите от тънките токчета на дамските обувки. Жофика забърза
към дома. На пресечките поглеждаше наляво и надясно, както им бяха обяснявали в училище. Когато стигна до
вратата на жилището им, наложи се да седне върху изтривалката, защото на тръгване бе пуснала ключа на дъното на
мрежата, където беше и сега, само че върху него бяха динята, картофите, цветята и месото. Хартията, в която бе
обвито месото, се беше намокрила и разкъсала.
Вече нямаше желание да обядва. Остави мрежата върху кухненската маса, без да я изпразни, дори цветята не
сложи във вода. Не изми и краката си, макар че капките кръв от месото бяха засъхнали по кожата й. Влезе в стаята
на мама и легна върху дивана. Ще полежи пет минути, само докато реши какво да направи. Само пет минутки. Беше
толкова изморена, толкова тъжна, че и се поиска да затвори очи за малко.
Когато се събуди, до нея седеше мама, подпряла чело с ръка, с потънали в сълзи очи. Часът бе шест и половина.
Мама разтвори стиснатата й длан и извади от нея бележката на чичкото от съвета. Буквите съвсем се бяха размазали,
изцапаната от месото хартийка се беше превърнала в някакъв отвратителен кървав парцал. Не, Жофи не е добро
дете, замърмори мама шепнешком. Още първия ден, в който я остави сама, започна зле: не обядвала, бог знае къде е
скитосвала, разпиляла картофите върху изтривалката пред вратата, не ходила у леля Като, месото умирисало цялата
кухня, а динята се пукнала. Защо ли господ я е наказал с такова дете?
А Жофика гледаше изцапаните си крака и мръсните сандали, които бяха оставили следи върху розовата
покривка на дивана, и си мислеше, че работното място на портиера Ищван Понграц е девическото училище на
площад Апацаи Чере в I район, училището, в което учи тя, а това значи, че Ищван Понграц е портиерът чичо Пища,
от когото тя се страхува, откакто е тръгнала на училище. От този човек Жофи не бе чула още нито една добра дума,
той само крещеше като звяр, страшно бе дори да го слушаш. Излиза, че тя тъкмо от шест години познава портиера
Ищван Понграц.
IV
Жофика не помни лято, през което училището да не е било в ремонт.
През главния вход не можа да влезе, наложи се да заобиколи отзад, откъм малката врата. На тази врата, а не на
главния вход, висеше и обявата за реда на допълнителните занятия. Лете занятията се провеждаха не по класове, а
по предмети, и то само за скъсаните. Единственото изключение правеше техният клас, защото леля Марта три пъти
седмично се занимаваше с всички свои ученици, които отидеха. Мама не искаше да вярва на ушите си, когато Жофи
й заяви, че това лято и тя ще посещава занятията на леля Марта. На Жофика й стана мъчно, когато мама позвъни по
телефона в канцеларията на училището, за да провери действително ли има занятия по него време; и все пак мама
от нейна гледна точка е права: откъде да знае трябва ли да й вярва отсега нататък, щом вчера не отиде при леля Като
и не можа да й обясни къде е била целия преди обед.
Колко по-различно е училището сега, през лятото! Ако не бяха работниците, жива душа нямаше да срещне —
нито деца, нито учители. От техния клас на поправителен изпит останаха само Ица Рожа и Маргит Петьо. Рожа
замина веднага след изпитите, а Петьо не бе от децата, които бяха дошли да учат. Леля Марта ще има да се чуди,
когато я види! Сега е едва три без четвърт, ако мине по коридора и се изкачи по тясното стълбище, което води към
класните стаи, от завоя би могла да види стаята на портиера. Чичо Пища седи там даже и в неделя и наблюдава
едновременно стълбището и посетителите, които идват отвън. Сега той няма много работа: зидарите тъкмо
ремонтират входа, той е заключен. Разбира се, и дума не може да става, тя, ей така, направо да отиде при чичо Пища
и да вземе да го разпитва, не смее дори да помисли какво би се случило. Всички се боят от чичо Пища, още никой
не го е видял да се усмихва. Каква беда, че тъкмо той е бил в поликлиниката!
Жофика се наведе и надникна през пролуката на парапета към помещението на портиера. Кабината беше
празна, лампата не бе запалена, а тя зиме и лете все си светеше. Сега Жофика се окуражи, приближи се и погледна в
стаичката. Не видя нищо особено — вътре цареше ред и чистота, а на закачалката в ъгъла висеше черната престилка
на чичо Секей — другия прислужник. Дали пък чичо Пища не е в отпуск? Кого да попита? Леля Добози сигурно ще
й каже, сега навярно ще я намери в коридора пред занималнята, където в междучасията продава карамелени
бонбони, които вади от джеба на престилката си, а щом зърне някой учител, започва бързо да мете. След урока ще
изтича горе до занималнята.
Не, напразно ще ходи, по това време през лятото занималнята е организирана вън, в летния лагер, навярно и
леля Добози е там. Какво да прави?
Звънецът иззвъня. Жофи се изкачи в коридора на първия етаж, откъдето се влизаше в стаите на централното
крило. Пред малката зала за занимания нямаше никой, но ключът на учителската стая стърчеше от външната страна
на вратата — най-добре ще е да постои малко, после ще си отиде, уверена, че напразно е чакала леля Марта. И все
пак Жофика не посмя да си отиде, остана да чака, пристъпвайки от крак на крак.
Десетина минути след звънеца от учителската стая се показа леля Марта, погледна към Жофика и й направи
знак да влезе в залата с пианото. Жофика очакваше учителката да й изкаже някаква похвала като например: „Колко
хубаво е, че дойде!“ или: „Ще ти бъде от голяма полза!“, но леля Марта не каза ни дума, сякаш идването на Жофика
бе най-естественото нещо на света и като че ли ни най-малко не й правеше впечатление, че именно тя единствена от
целия клас е дошла. Щом влезе, леля Марта започна да я занимава по граматика. Жофика пишеше правилно, но само
механически, никога не бе разбирала законите за звуковете. Фонетиката й беше много трудна. Сега, когато бе сама в
залата и се занимаваха само с нея, когато вниманието й не се разсейваше между децата и уличното движение,
всичко, което досега й беше смътно или объркано, изведнъж й стана ясно. До този момент тя не можеше да запомни
кои бяха беззвучните съгласни. За нея те представляваха един безсмислен ред от звукове и тя постоянно ги бъркаше
със звучните. „Кет, хет, сюч, пуф“ — издиктува й сега леля Марта. Ако отстрани гласните от тези четири думички,
ще научи всичките беззвучни съгласни. И тя наистина ги научи. В къщи Жофика поставяше длани на гърлото си, за
да провери действително ли трептят гласните й струни и не запомняше нищо. Струваше й се, че гръклянът й
трепери при произнасянето на всички звукове. Но тези четири думи: „Кет, хет, сюч, пуф“ й разкриха цялата тайна. А
щом запомни беззвучните съгласни, веднага разбра и правилото за променянето на съгласните. Леля Марта започна
да й диктува. Сега Жофика наистина разбра в кои случаи звучните съгласни при произнасянето се превръщат в
беззвучни, не беше както в последното ужасно контролно.
„Когато е сама — мислеше Марта Сабо, — тя е принудена да се съсредоточи и ето, веднага схваща. Винаги съм
имала чувството, че умът на това дете сече, че то има отлична памет… Но какво ли е подтикнало Жофи да дойде
днес? Това не е характерно за нея. Вероятно я бе изпратила майка й.“
— „Чичо Пища береше вишни от дърветата пред обора — започна да диктува Марта. — Внимателно превиваше
клоните им с тоягата, която преди малко, седнал на ниския праг, бе окастрил с острия си нож. Изведнъж един клон
се прекърши със силен трясък и падна на земята.“
Нека сега Жофика направи разбор и потърси в текста думите, в които съгласните променят характера си. Не
може да ги намери ли? Нищо, те имат време, ще я почака.
Интересно защо очите на Жофи станаха отново неспокойни, сякаш тя в миг забрави онова, което до преди
малко разбираше.
„Чичо Пища не седи в стаичката си — мислеше Жофика, — леля Добози я няма в сградата, ще трябва да издебна
по някакъв начин чичо Секей.“ Но какво ще стане, ако научи, че чичо Пища е заминал на летуване? Ще се наложи
седмици наред да чака, докато го срещне. А ако той е тук, но не е задължен да стои в кабината си? Ица Рожа веднъж
казваше, че техническият персонал живее долу, в сутерена. Там е квартирата и на леля Добози, и на чичо Секей. Не,
тя наистина не смее да слезе в сутерена. Тук не е като в райсъвета, квартира е. Току-виж, че чичо Пища креснал по
нея или пък излезе жена му. А дали чичо Пища има деца?
Марта наблюдаваше Жофика. Тя вече добре познаваше това лице, което тъй неочаквано се удължаваше и
ставаше безучастно. По него се четеше не уплаха, а протест, сякаш детето блъскаше по някаква врата, която не искат
да му отворят. Сега пак нещо отвлече вниманието й. Но какво? Вишните? Може би е гладна? Не, тя току-що е
обядвала. Оборът? Надали е и това, Жофи е градско дете, конете не я вълнуват. Не, не може да разбере. Преди малко
Жофика посочи всички случаи на промяна на съгласните, а сега само гледа и драска с нокти по дъската. Същото бе
лицето на Жофика и в деня на изпита. Преди малко сякаш друг някой гледаше през очите й.
— Ниския, праг, нож — загради учителката примерите.
От дъската Жофика обърна поглед към нея. На Марта изведнъж й се стори, че детето дори не я чува.
— „Той за малко не преби едно отделило се настрани пиленце — продължи да диктува тя. — Пиленцето
уплашено затича право към ботушите на чичо Пища.“ И тук има случаи на промяна на съгласните. Подчертай ги!
Жофика продължаваше да стои. „Търпение — помисли Марта Сабо. — Тя и сега е съсредоточена, много
съсредоточена, но мисли за нещо друго. Но за какво ли? Докато не бях започнала да й диктувам този текст, всичко
вървеше добре, детето дори се радваше, че вече разбира материала.“
— Кои са беззвучните съгласни? — попита Марта, загледана в тетрадката си, за да не смущава дори с поглед
Жофика.
— Кет, хет, сюч, пуф — бързо отговори Жофи и изведнъж и двете избухнаха в смях: казани така, една след друга,
четирите думи звучаха много смешно.
В същото време Марта Сабо си спомни една статия на Юдит Над, в която се говореше за грешката на някои
преподаватели да преподават граматика по мнемотехнически метод, вместо да приучават децата към съзнателно
мислене. Не, при кет, хет, сюч, пуф още вървеше добре. С диктовката също започна добре и навярно завинаги ще
остане тайна онова, което отвлече вниманието й. Но няма значение, детето и без това днес научи повече, отколкото
за шест седмици през учебната година. За днес е достатъчно, ще я изпрати да си ходи, нека си поиграе.
Жофика събра нещата си. В залата бе душно. Държаха прозореца затворен поради училищния шум. Една
останала вътре пчела се блъскаше в стъклото.
— За четвъртък приготви третото упражнение от учебника! — рече леля Марта. Жофи кимна с глава и
старателно си записа цифрата три. Как пък няма да го напише, та тя изобщо няма да идва повече! — В къщи
довърши и текста за чичо Пища. Подчертай с цветен молив случаите на промяна на съгласните. Прегледай още
веднъж и законите на фонетиката, а после напиши шест изречения със случаи на промяна на съгласните звуци,
подобни на тези от текста за чичо Пища. Бедният чичо Пища, говоря за нашия чичо Пища, де да можеше и той да
бере вишни. Откакто преподавам в това училище, той за пръв път ляга на легло.
Улучи! Ей така, без да иска, както често се случва и с учените — по време на опити да направят някакво голямо
откритие, да стигнат до някакво жизнено важно решение, без да са търсили него специално. Очите на момиченцето,
тези сънливи, равнодушни нищо невиждащи очи внезапно се изпълниха с живот. Жофика се обърна, притиснала
лявата си ръка към престилката. „Не бива да се издавам — реши в себе си Марта Сабо. — Ако детето разбере, ще се
изплаши. И край на всичко. Понятие нямам какво общо има тя с Понграц. Но има някаква връзка. Тя не знаеше, че
той е болен, ала не мога да определя, изплаши ли я тази вест, или й донесе облекчение.“ Марта стана и започна да
подрежда нещата си.
— Да, лошо нещо е болестта — каза тя, без дори да поглежда към Жофика. — Особено когато човек е сам и
няма кой да се грижи за него. Предай целувки на майка си и ако в четвъртък пак дойдеш, ще можем да вземем
цялата фонетика. Днес наистина всичко мина много добре.
Жофика се сбогува. Марта затвори вратата и я проследи с поглед. Детето затича към стълбите, водещи за
сутерена, сега изходът е оттам. Един работник за малко не я блъсна със сандъка за вар. Сега бе сигурно едно: Жофи
може да се съсредоточава само тогава, когато чува обясненията и е съвсем сама. Тя не разбира с очите си, тях всичко
друго ги отвлича, само на ушите й може да се разчита. Всъщност Марта винаги е чувствувала, че Жофика е умно
дете. „Кет, хет, сюч, пуф.“ Юдит дори и в това бе сгрешила. Би трябвало да пита Понграц откъде познава Жофика.
V
Жофи сега за пръв път слизаше в сутерена на дясното крило. Тя познаваше приземието на лявото крило, по него
минаваха понякога, когато по една или друга причина трябваше да стигнат до класните си стаи отдолу — там също
имаше врата към стълбището. Но в дясното крило тя не бе се осмелявала да ходи, пък и нямаше какво да търси в
квартирите. Оттук се минаваше и за мазетата, навярно и към тях води онази голяма желязна врата, над която още
стои надписът: „Скривалище“. Стената тук е много по-нова в сравнение с останалите, защото по време на войната
тази част е била улучена от бомба. В това мазе са загинали хора, но кои, тя не си спомня, въпреки че на тържеството
в края на учебната година директорката говори за това.
Как отекват стъпките на човека по такъв коридор! Ето вратата на леля Добози, колко лъскава е дръжката на
бравата й! Има катинар, значи, Жофи правилно е преценила, че лелята отсъствува. А съседното помещение пък е
някакъв склад, през прозореца се виждат брадва и трион, там е и дългата извита пръчка, с която чичо Секей повдига
черната дъска, когато се скъса теленото въже, което я държи към рамката. Тази пък е вратата на чичо Секей. Вместо
перде на нея е залепена някаква зелена хартия. Жилището на чичо Пища се намира в дъното на коридора. Дори и
оттук се вижда, че над табелката, върху която е написано името му, има забодена с габърче някаква бележка.
Табелката е от дърво, а не емайлирана, каквато бе татковата. Навярно чичо Пища сам си я бе правил, сам е издълбал
с ножче името си на дъсчицата.
Не, тя не смее да влезе. Но най-важното е, че тя вече знае къде живее чичо Пища. Сега ще си отиде в къщи и ще
измисли под какъв предлог да почука, когато дойде в четвъртък. Тоест тя няма да може да почука, защото ето, на
бележката пише: „НЕЧУКАЙ“. Чичо Пища е написал „не чукай“ в една дума, вместо в две. Защо ли не бива да се
чука? Как пък няма да влезе на такова място, където дори не бива да се чука!
Стъпките, които внезапно се разнесоха зад гърба й, проехтяха гръмко в пустия сутерен. Жофика уплашено
тръгна назад към стълбището. Девойката, която идваше насреща й, така рязко и бързо зави на ъгъла, че те се
сблъскаха.
— Извинете — прошепна поруменяла Жофика и спря.
Девойката, в която се блъсна, бе стройна и красива. Дишаше задъхано, навярно беше бързала много. Жофика
поиска да продължи пътя си, но непознатата я спря.
— От чичо Пища ли идваш? — запита тя.
Жофика промълви нещо в потвърждение. Тя всъщност не идваше от чичо Пища, а само от вратата му, но как
могат да се обяснят на чужд човек такива объркани работи. И то точно тогава, когато девойката по някаква
непонятна причина явно се зарадва, че тя идва от чичо Пища.
— Слушай — замоли я девойката, — навярно ти не трябва да препускаш като мен. Ако сега вляза и взема да
обяснявам всичко на стареца, ще закъснея за киното. Върни се, моля те, пак при него и му предай, че е идвала Йоли
и че Юхошови му съобщават следното: от тях никой не може да дойде да се грижи за него, дори и Роза, защото са я
завели да летува в Ладан. Няма да забравиш, нали?
Жофика поклати глава отрицателно.
— Тогава, сервус2!
И девойката изчезна. Как може да тича с такива високи токчета? Сега Жофика ще откъсне един лист от
тетрадката по граматика, ще напише съобщението и ще го закачи до другата бележка. Когато чичо Пища излезе, ще
го види. Жофи клекна до най-долното стъпало и написа съобщението на непознатата. После се промъкна назад, към
вратата в дъното на коридора, и се опита да забоде своята бележка до другата. Но тя не искаше да се задържи. Може
да я закрепи само ако свали бележката „НЕЧУКАЙ“ и забоде двете с габърчето. Но бива ли да се докосва онова,
което чичо Пища е поставил? Тя продължаваше да стои безпомощно и да мачка бележката.
Досега за Жофика всички болести бяха нещо естествено. Те бяха свързани с техния дом така, както букетите
цветя с цветарките. Хората заболяват, обаждат се по телефона, после татко отива при тях и ги лекува. Понякога и тя
е боледувала ту от дребна шарка, ту се е изривала от ягоди, наложи се дори да й извадят сливиците. Човек боледува
известно време, после оздравява. Но сигурността, че болестите идват и пак си отиват, изчезна от сърцето й, откакто
татко го няма. Защото има болест, която не минава, има болест, която не се лекува, която идва бързо, тайно, от която
човек замлъква завинаги, преди да е довършил последното си изречение.
Щом чичо Пища е болен, и то може би тежко, тя не бива да чака до четвъртък, докато измисли някакъв умен
претекст, за да го посети. Налага се веднага да влезе, без да мисли много-много, тя трябва да поговори с него, докато
още не е късно. Нали ако чичо Пища случайно умре и отнесе със себе си другата половина на изречението, тя никога
няма да узнае къде да я търси. Жофика мушна бележката в джоба си. Ще предаде съобщението устно, поне ще има
повод да почука. Не, не бива да чука, нали така е написано. Сигурно чукането го дразни. В такъв случай тя просто
ще влезе. Дори е по-добре, че не се налага да чука, така поне няма да я измъчва ужасната неизвестност, която би
последвала чукането й: ще й извикат ли да влезе, или не. Чичо Пища ще кресне, дори да е много болен и да няма
сила, той пак ще кресне. Чичо Пища постоянно крещи, той не може да говори тихо.
Жофика влезе.
Стаята тънеше в полумрак. Отначало девойката почти нищо не видя, само напрягаше поглед. Прозорецът
гледаше към малкия вътрешен двор, между четирите стени на който като планина се издигаше купчина въглища,
приготвени за зимата. Не се виждаше дори ъгълче от небето. Никой не кресна при скърцането на вратата, цареше
такава тишина, че се чуваше тракането на часовника. Чичо Пища спеше.
Леглото се намираше точно срещу вратата. Чичо Пища не лежеше, а по-скоро седеше в него, подпрял се на три
възглавници в калъфки на червени квадрати. Беше извадил единия си крак, обвит до коляното в гипс, извън юргана.
По стените нямаше никакви снимки, но на един гвоздей точно над леглото висеше някаква шапка с голяма
периферия. Жълта сламена шапка със зелена лента. Жофика никога още не бе виждала по стените да окачват шапки
вместо картини. До поставката за легена се синееше тенекиена кана; малката маса, скринът и двата стола бяха
кафяви като мебелите в учебните стаи. Жофика пристъпи по-близо до леглото, подът изскърца под краката й, в
уплахата си тя се хвана за малката масичка край леглото. Оставеният върху масичката тенекиен пепелник с
пресована конска глава подскочи. Девойката тъй силно се изплаши, че краката й изведнъж се вледениха, а коленете
й сякаш се подкосиха. Чичо Пища изхърка и отвори очи.
Жофи се изплаши: не можеше да отвори уста — нито да поздрави, нито да заговори, нищо. Наистина тя по
нареждането на чичо Пища влезе, без да чука, но ако той междувременно е забравил бележката си? Стои в чуждото
жилище, а от гърлото й не излиза нито звук. Сега чичо Пища ще започне да крещи, а тя ще се обърне и ще избяга, ще
тича чак до дома. Чичо Пища ужасно е отслабнал, главата му е станала толкова мъничка, че сивите вежди закриват
почти половината от челото му.
— Къде, по дяволите, скита досега? — попита чичо Пища и се протегна под юргана. Не крещеше, само
мърмореше.
Жофика продължаваше да го гледа изплашено.
— Да не си глуха като баба си? Питам те, къде хайманува досега? Обещахте, че някой от вас ще дойде още
заранта, а ти едва сега довтасваш. Нито мляко, нито нищо, вие какво си мислите, директорката ли ще слезе да ми
сготви обяда и да почисти? А? Не казах ли на дядо ти, че съседката Добози замина на почивка и останах съвсем
сам? И защо тебе пратиха, ставаше дума за Йоли. Шест момичета сте, а идва най-малката? Ти коя си, тебе не те
познавам? Как те казват?
— Жофика — прошепна детето.
— Хубава помощ ще си ми ти, щом още от първия ден започваш да скитосваш. Но почакай, само още веднъж да
закъснееш, ще кажа на дядо ти, после здрав кокал няма да остане на гърба ти. Хайде, по-живо, върви за мляко,
шишето е на масата. Ето парите.
Той извади изпод възглавницата си алуминиева кутия, от която отброи десет форинта.
— Донеси кафе и хляб. Днес ще пия само мляко с кафе, нищо друго. Можеш да донесеш и цариградско грозде,
яде ми се нещо киселичко. Кошницата е при каната. Не зяпай, а мърдай по-живо, тичай!
Сега би трябвало да му каже, че е Жофи Над, че не са я изпратили Юхошови и после да му предаде
поръчението на Йоли. Но щом чичо Пища разбере, че тя е гостенка и е дошла само да го пита нещо, той няма да я
изпрати по покупки и ще лежи цял ден гладен. А колко е слаб! Днес мама ще остане до късно в Института, има
извънредно съвещание. Ако тя отиде и донесе хляб и кафе, чичо Пища няма да остане без храна, а когато се нахрани,
може би ще му се подобри и настроението и от признателност ще отговори на всичките й въпроси. Но какво ще
стане, ако я видят, че излиза оттук с кошница или когато се връща с млякото? Какво ще стане, ако леля Марта я
срещне и попита нещо?
— Какво чакаш още?
Това бе почти старият, обичайният тон, с който той крещеше, когато децата влизаха в училището с кални обувки
или пък когато в големите студове дръжката на бравата се изплъзваше от ръцете им и вратата се затваряше с трясък.
Жофика грабна кошницата и хукна навън. Стъпките й отекнаха по стълбището на сутерена, после тя се промъкна
между работници, сандъци с пясък и прозоречни рамки и изтича на улицата. Чичо Пища няма да умре, счупените
кости зарастват рано или късно, но оздравяването често трае месеци наред. Татко казваше, че колкото човек е по-
възрастен, толкова по-страшно за него е счупването. Колко ли е гладен чичо Пища! Този път в гастронома тя не
изчака да си направи покупките и онзи, който бе дошъл след нея, а сама се обади, преди още да беше дошъл редът й.
Сама протегна шишето за млякото, само и само да може по-скоро да се върне. Купи голям пакет кафе, хляб, а после
поиска цариградско грозде. Поиска го съвсем тихо, понеже не знаеше какво представлява то. „Цариградско грозде
ли? — попита продавачът. — Цариградско грозде нямаме.“ Тя не посмя да отиде до плод-зеленчук, страхуваше се да
не се забави много. На връщане си помисли с ужас какво ще стане, ако срещне някой учител. Блъскаше си главата, за
да измисли какво да каже, но нищо не й идваше на ум. За щастие не срещна никого. Работниците вече я познаваха,
един от тях дори я похвали и извика след нея: „Я гледай ти, малката домакиня.“
 — Подвари го! — рече чичо Пища. — Сложи и вода за съдовете, а докато тя се сгорещи — измети стаята. Но
внимателно, защото съседката Добози чисти за последен път миналия петък, а аз не обичам мръсотията.
— Може ли да попитам нещо? — каза Жофика.
— Когато се нахраня — отговори чичо Пища.
Метлата стоеше вън, в малкия склад. Не беше като тяхната, а много по-голяма, тя едва я обхващаше, за малко не
се препъна в нея, когато метеше под леглото. Ужасно, как само я гледа в ръцете! У дома тя не се стараеше толкова, а
чичо Пища не отделя очи от нея и само повтаря: „Още! Още!“ За щастие тук имаше да се забърсва по-малко прах,
отколкото в къщи, чичо Пища нямаше статуетки. Той изобщо почти нищо си нямаше.
— Млякото ти ще изкипи! — кресна по нея старикът, вместо да й поблагодари, че е почистила. Жофи затича
към газената печка, дори си опари ръцете в горещите дръжки на тенджерата. За пръв път в живота си вареше кафе,
затова помоли чичо Пища да й отмери в кафеничето двете лъжици цикория. Докато се вареше кафето, тя изми и
избърса съдовете. В къщи никога не бършеше толкова чиниите, но тук се страхуваше от стареца.
— Така — рече чичо Пища, доволен, че най-после получи кафето си. Жофика оправи възглавницата зад гърба
му, за да се облегне по-удобно. Когато изпи и последната глътка от второто кафе, той продължи да държи чашката в
ръце, сякаш искаше да си стопли пръстите в нея. В стаята беше студено, като че ли не бе лято. Тук сигурно никога не
грее слънце.
— Чичо Пища, боли ли ви още ломбагото? — попита Жофика.
— А тебе какво те интересува ломбагото ми? — беше отговорът. — По-добре си помисли как да се оправиш, че
да не си толкова непохватна. Другите момичета на твоите години не са като тебе с две леви ръце. Пък си и бавна,
уморяваш човека за едното чудо.
Тя бавна!… Жофика обидено остави подноса. Тя никога в живота си не се е старала толкова! Целите й ръце се
зачервиха от онази огромна метла с дебела дръжка, и пришка излезе на пръста й, може да я види, заради него изгори
пръста си.
— Можеш да си вървиш — рече чичо Пища. — Утре сутринта ела навреме, защото, ако пак скиташ, тежко ти,
когато оздравея. Утре искам да ям нещо свястно, ще ми опечеш месо, трябва да ходиш в халите. Разбра ли?
Как не, да не е луда? Тя не умее да готви, а пък и няма да вземе да идва тук всеки ден вместо Юхошови! Ще има
да чака. Какъв противен старик! Още не е виждала такъв човек. Неблагодарник!
— На̀, вземи си парите!
Ищван Понграц й подаде три форинта. Жофика го погледа известно време, после се изчерви и ги остави
обратно на леглото.
Кръв нахлу в лицето на чичо Пища.
— Да не ти се виждат малко? Какво ме зяпаш като теле? Колко искаш за тия си непохватни ръце? Десет
форинта? Или може би двадесет?
Той така плесна върху парите, че те паднаха от леглото и се разпиляха в различни посоки. Жофика уплашено
коленичи да ги събира. Сега пък иска да й дава бакшиш. Ужасно!
Тя си има пари в къщи, касичката й е пълна, за всеки имен или рожден ден получава и пари. Жофика се пъхна
под леглото, където се беше търкулнал третият форинт.
— Моля да не ми давате пари! — пошепна тя изпод леглото. — По-добре ми кажете, ако обичате…
— Да не искаш даром да работиш, а? Стига си ми правила комедии, че като стана, ще те науча. А утре да си тук
навреме. Ясно ли е?
Жофика прибра трите форинта. Сълзи напираха в очите й. Този човек не забелязва нищо, само своето си знае.
Няма да му отговори, с него не може се разбра. Няма смисъл да го пита. Навярно когато и татко е говорил с него, той
и тогава само е крещял. И въпреки всичко от вратата тя попита още веднъж: „В поликлиниката…“, но спря, защото
чичо Пища й се закани с юмрук и й кресна да бърза, че до дома е далеко.
Жофика пристъпваше, уморена до смърт, престилката й беше изпокапана с кафе, в джоба й дрънкаха трите
форинта на чичо Пища. Когато излезе на площада, за малко не се разплака. Ако не му каже, че не е тази, за която я
смята той, чичо Пища никога няма да заговори разбрано, а ако каже, пак тя ще излезе лошата, задето не му е казала
веднага. Ох, какъв досаден, груб старик! Тя близна мехура на средния си пръст. Шест и половина е, трябва да
побърза, ако иска да стигне в къщи преди мама. Нищо не успя да узнае, напразно научи и фонетиката. Няма да ходи
повече. Валика каза, че когато на татко му станало лошо, тя изтичала при него заедно с чичо Шомодьи, но нито той,
нито тя чули нещо, сигурно и чичо Пища не е чул. Татко не е казал нищо повече, глупаво е да разпитва. Ако знаеше
нещо, колкото и лош човек да е, все щеше да предаде съобщението, ако не на нея, то поне на мама. Толкова би
направил и един зъл човек. А нея той вече няма да види. Юхошови нямат време, нека се мъчи сам. Ако иска нещо,
да се измъкне от леглото и сам да си го направи, после на себе си да плати трите форинта.
Вечерта в банята мама размишляваше върху странните промени, които стават с едно такова малко дете,
понякога просто без всякакви причини, само за един ден. Досега тя винаги трябваше да подсеща Жофи да сменя на
два дни престилката си, а когато днес си дойде, я намери с чиста престилка — сменила я беше, без да й се напомня.
Отиде и на допълнителни занимания. Тази вечер Юдит провери какво е научила. Оказа се, че е усвоила съвсем
безпогрешно онова, което цяла зима не можеше да й се набие в главата. Преди малко Юдит надникна в стаята й: спи
на гръб, както по времето, когато беше малка. От седмици наред не беше спала добре; откакто почина баща й, почти
всяка вечер седеше будна до единадесет, единадесет и половина, палеше лампата и искаше книгите си, защото,
казваше, сънят не идвал на очите й. Сега диша като пеленаче, като човек, уморен до смърт, сякаш е работила цял
ден. Почеркът й също се оправя, но защо в училището я карат да пише такъв глупав текст? В кухнята Юдит намери
една изпусната от нея бележка с действително безсмислено съдържание: „Юхошови съобщават, че всички са заети.“
Почеркът обаче по изключение е образцов. Навярно изречението е част от упражненията по фонетика, в него на две
места се срещат случаи на промяна на съгласните.
VI
Жофи се събуди призори.
Събуди се не от страх, не, тя обичаше светкавиците и гръмотевиците. Когато беше малка и татко се намираше в
къщи по време на буря, той винаги я изправяше на прозореца, откъдето заедно наблюдаваха пороите по улицата и
извиващите се клони на дърветата. Прорежеше ли мълния небето, тя, изпаднала в екстаз, се взираше в този по-
прекрасен от всякакво друго сияние блясък. Обичаше и гръмотевиците, и вятъра, от който правите струи на дъжда
неочаквано се полюшваха. А хората продължаваха да бързат по своя път, странно наклонили тела срещу бурята,
сякаш, ако не се наведат напред, ще изгубят равновесие и няма да могат да пристъпват. След буря винаги се
променяха и въздухът, и цветята, и гъбите. Добиваха дъх на земя. Усещаше се мирис, подобен на оня, който се
разнася, когато човек се опитва да добие искри с кремък или пък продължително търка два камъка.
Бурята издуваше пердето на прозореца. Хубаво е да се наблюдава дъжда и от леглото. Ей сега ще лъхне мирисът
на искри, но още е много рано, докато съмне, дъхът на озон и локвите по улиците ще изчезнат. Вятърът навява вътре
капки, сутринта Тери ще мърмори, че паркетът е потънал във вода, а после ще го намаже с паркетин.
Жофи се обърна на другата страна. Добре, че бурята дойде през нощта, мама никак не обича бурите. Но успее
ли веднъж мама да заспи, спи така, че нищо не е в състояние да я разбуди до сутринта, дори и да я раздрусват. А
цветята на балкона сигурно се радват на дъжда.
Жофи се разсъни напълно, седна в леглото.
Мисълта за цветята я опомни: когато преди малко помисли за тях, тя веднага се досети, че те останаха при леля
Мюлер, в старата квартира. В новото им жилище няма балкон, няма я и Тери да мърмори заради дъжда. Да, ако не
стане веднага да затвори прозореца, на заранта или мама, или тя ще трябва да лъска паркета. Жофи скочи от леглото
и затвори прозореца. По корниза имаше вода, пердето беше влажно, но паркетът за щастие още не беше се
намокрил. Трябва да избърше прозореца, водата вреди на дървото. Ще затвори и прозореца в стаята на мама.
Най-напред Жофи отиде тихо в кухнята за парцал, после се промъкна при мама. Вратата изскърца, но мама
продължи да спи, макар че се наложи да запали и лампата, защото все още не можеше напълно да се ориентира в
това жилище. Мама не я чу и как се измъчи с развалената дръжка на прозореца.
Детето отнесе обратно парцала в кухнята. Сега вече съвсем не й се спеше, с удоволствие би се облякла.
Възможно е безсънието й да се дължи на бурята, при буря във въздуха има много електричество. В такива нощи най-
зле се чувствуват сърдечно болните и тези, които страдат от ревматизъм или имат счупена кост. Навярно и чичо
Пища не спи, кракът сигурно го боли много.
Нека го боли! Жофи лапна една бучка захар и се върна в стаята си. Вече бе схрускала бучката и легнала в
леглото си, когато усети, че захарта започва да нагарча в устата й. Не й беше позволено да яде преди лягане, след
измиване на зъбите, особено пък захар. Сега, разбира се, няма кой да я види. Татко умря, а мама спи.
„Жофика е момиче с характер — бе казал татко едно лято. Тя си играеше в пясъка, а мама се печеше на
слънцето, легнала върху рогозка. — Децата изобщо си имат характер, само че възрастните ги объркват. Прекалено
умните възрастни.“ Татко пушеше, докато говореше, а тя поливаше пясъка със зелената си лейка на точици.
„Понякога си непоносим“ — засмя се мама така, че всичките й зъби се показаха. Засмя се и татко, после се
протегна и скочи във водата. Жофика не знае какво значи „характер“. Може би означава сега човек да стане, да отиде
в кухнята, да изплюе бучката захар и да изплакне устата си, защото сладкото напада глечта на зъбите? Навярно не,
надали ще е толкова просто. А тя, разбира се, така ще направи, защото някога беше обещала на татко, а обещанието
си е обещание, дори и когато татко не е вече жив. Но щом всяко обещание трябва да се изпълнява, налага се тя пак
да отиде при чичо Пища, защото, макар и да не е обещала с думи, че утре пак ще му почисти, то се подразбираше.
Когато мама пише книга, много разговаря с нея. Разпитва я за най-различни неща, задава й въпроси, на които тя
трябва да отговаря; друг път само си играе, а мама я гледа какво прави, как го прави, после произнася куп чужди
думи и сяда пред пишещата машина. Веднъж мама я попита какво би сторила Жофи за нея. Тя чувствуваше, че би
направила всичко, но вместо да отговори, взе да дъвче панделката на края на плитката си. Би ли се отказала от
плодове през цялото лято? Да, разбира се, макар че обичаше плодовете повече дори и от сладкишите. Би ли й
отстъпила билета за кино, който току-що получи? Да, с удоволствие! Би ли се качила на наблюдателницата нощем,
без да я придружава някой? Да! Татко бе в другата стая, чуваше се как се смее. Тогава мама се ядоса и затвори
вратата. После дойде Дора, заловиха се да нижат мъниста. Дора имаше албум с образци, те гледаха от тях и редяха
от мъниста рибки, катерички, птички. Оттатък татко говореше тихо, по-тихо от мама и все пак Жофи чуваше всичко:
„Би ли могла да лишиш клетото дете от плодове? — питаше татко. — Или пък да й вземеш билета за кино и вместо
нея да отидеш да гледаш «Цар Косе-босе»? Но най-хубаво, бих казал гениално, е измислено за наблюдателницата. За
какъв дявол е потребно детето да се качва нощем на хълма Янош?“ Мама раздразнено отговори, че всичко това е
нужно, за да установи границата на готовността на детето да прави жертви. „Продължавай тогава — рече татко и
започна да си подсвирква с уста. — Каква полза можеш да имаш ти или кой и да е друг, ако измъкнеш детето нощем
от леглото му и го изпратиш в наблюдателницата навръх хълма? Не би имала дори удовлетворението, че е надвило
страха си, защото то действително се ужасява от много неща, но никога от нещо, което е естествено. Жофика не се
бои от тъмнината. Ти ще имаш късмет, ако по този начин искаш да установиш колко те обича!“ — „Моля те, не
свиркай!“ — помоли мама, а в това време тя така напрегнато внимаваше, че мънистата се разпиляха от полата й.
„Жофика е отзивчива, вежлива и щедра — чу тя отново гласа на татко. — Тя ще изпълни всичко, каквото ти би
поискала, защото характерът й е такъв. Виж, ако някога направи нещо, което не е в природата й, тогава можеш да го
опишеш в книгата си.“
Думи, само думи, без всякакъв смисъл. Характер. Установяване готовността за жертва. Какво е това? Думи,
които се търкалят и изгубват като мънистата. Дора също изчезна някъде и Жофи вече не мисли за нея, не бива да
мисли за нея.
Вечерта мама се залови да пържи месо и понеже бързаше — искаше след вечеря да пише още нещо, — повика
Жофи в кухнята да й помага. Месото най-напред се измива, отрязват се от него жилите и всичко излишно, начуква
се, после се посолява, потапя се в брашно, слага се в оливията и се изпържва. Всъщност да се пържи месо, не е
трудно, не е трудно да се сготви и ядене, тя беше гледала как трябва да се прави.
Много голяма грешка допусна, че не попита за адреса на Юхошови, няма да бъде зле, ако им пише да направят
нещо за чичо Пища, все пак болният не може да бъде оставен съвсем сам. Да каже на леля Марта? По-добре да не й
казва, иначе ще трябва да й обясни и подбудите, които са я накарали да отиде при него, да й признае, че вече е
готвила и чистила на чичо Пища и колко грубо е говорил той с нея. Не, тя се срамува от това. Дали да помоли Тери
да… Но защо в края на краищата си е заблъскала главата за съдбата на чичо Пища?
По време на буря счупеното боли още по-силно. Може би нежеланието му да й отговори се е дължало именно
на предчувствието за промяната на времето? Болните кости на човека винаги предсказват влошаването на времето,
чувала го е и от татко. Ако утре пак отиде при чичо Пища, ще трябва да тича като луда. Няма да успее да се справи с
двете домакинства, необходимо е накрая да отиде и в леля Като, иначе лошо ще бъде. Но чичо Пища е толкова груб!
А е възможно татко да е казал още нещо, макар че Валика да твърди, че не е. На чичо Пища никак не му се говори,
болните често са капризни. Дори и на татко се е случвало някой да бъде груб с него, да му говори неучтиво.
Отново започна да й се доспива. Колко жалко, че не бива да остави прозореца отворен! Чичо Балаж отнесе
повечето медицински книги, дори и Тобиаш. Ех, книгите както и да е, но Тобиаш… Ако знае, че може да си го вземе
обратно, тя ей сегичка би тръгнала. Няма значение, че е нощ, Жофи не се бои от тъмнината, страхува се само от
чичо Пища. А ако все пак чичо Пища знае другата половина на изречението… Сега той сигурно се върти в леглото и
не спи, за болните нощта винаги е по-тежка.

На заранта се събуди късно, обзе я ужас, когато погледна часовника. Осем и половина! Тук жилището
непочистено, куп съдове неизмити: снощи газът беше слаб, не успяха да измият съдовете от вечерята. Жофика
набързо изпи млякото си и веднага се залови на работа. Така бързаше при почистването, че непрекъснато удряше в
нещо ту лакътя, ту коляното си. Вчера чичо Пища я накара да сложи вода за съдовете, преди да започне чистенето,
занапред така ще прави и в къщи. Досега винаги най-напред почистваше, а после миеше съдовете. Днес, докато
привърши с разтребването на стаята, водата ще заври, после няма да я чака, ще спечели поне четвърт час.
Ето, готово. Сега бързо да изтича до халите. Чушки, домати, картофи, плодове. Намери и зряло цариградско
грозде, с вчерашните три форинта купи четвърт килограм за чичо Пища. Довечера с мама ще готвят паприкаш. А
сега всичко в хладилника! Часът е десет. Ами ако не успее да се върне навреме за обяд? Следобед на всяка цена
трябва да отиде у леля Като. А ако чичо Пища й възложи толкова работа, че не й остане време да си дойде по-рано?
Какво да прави? В хладилника има фасул и малко парче от вчерашното месо. Някъде тук трябва да е кутията за
екскурзия. Тя пресипа в стъклената вътрешност на алуминиевата кутия обеда си и го постави в мрежата. Чичо Пища
все ще й позволи да затопли яденето си в случай, че не й остане време да се върне в къщи.
На входа на училището срещна господин учителя Хидаш, той тъкмо бе излязъл. Жофи се изплаши, помисли, че
ще я спре и попита какво търси тук, но той не каза нищо, само отвърна на поздрава й с „добро утро“ и продължи
пътя си. На задния вход видя същия зидар, който работеше тук и вчера. Тя го поздрави, защото той още отдалече й се
усмихна, дори я спря и попита как е дядо й. Жофика поруменя. Работникът бутна назад книжната шапка, която
покриваше косите му, и ритна с крак сандъка с хоросан.
— Ето неговия убиец, видиш ли? В този сандък счупи глезена си. Но и той си е кьорчо. Трябва по-добре да си
отваря очите. Вярно, ти не можеш вечно да ходиш по петите му. Ти си дете, а той — старчок, дори от двама ви не
излиза едно цяло.
„Какво ли мисли този за мен?“ — размишляваше Жофика, тичайки надолу към мазето. Сигурно смята, че е
внучка на чичо Пища. Сега тя поне узна какво се е случило с чичо Пища. Счупването на глезена е опасно. Жофи
предполагаше, че кракът е счупен някъде по-горе. Не се знае дали няма да остане куц след срастването на костите.
Глезенът боли силно, той е съставен от безброй малки костички и сухожилия, татко й го беше показал в атласа.
Чичо Пища беше буден, но по-блед от вчера.
Жофи стопли млякото, поднесе му и кафето. Чичо Пища не мърмореше, не я питаше къде е била досега, а вече
бе почти десет и половина. Започна да закусва, но не изпи и половината от кафето, бутна го настрани. А от филията
си отчупи само два залъка и я остави обратно върху алуминиевия поднос.
— Не искате ли? — попита Жофика. — Много ли боли?
— А тебе какво те интересува — отвърна чичо Пища. — Болестта е, за да боли.
— Нощес имаше буря, затова боли.
Чичо Пища замълча, само придърпа по-нагоре върху себе си одеялото. Стаята е тъй влажна, мъчно ще оздравее
тук. И влажно, и студено, слънцето никога не прониква в нея, накрая, току-виж, повече простинал, докато лежи.
Жофика изми цариградското грозде и му го поднесе в чиния. Него той изяде.
— При вас ли расте?
Тя отговори, че го е купила от халите. Алуминиевата кутийка изтрака и чичо Пища пресметна колко струва
гроздето. Глупаво е, че това я засяга, но какво да направи. Стоеше, без да смее да върне парите. Сама не разбираше
себе си. Той е толкова груб, а на нея й е мъчно, че не може да му направи подарък. Но няма време за умуване, чака я
чистене, трябва да смени и бельото на леглото, а то не е лека работа. Какъв дъх на спарено изпускат чаршафите на
чичо Пища! Има за две смени — едните са на леглото, а другите в гардероба. Жофи много се измъчи, докато оправи
леглото, в къщи обикновено мама сменяше чаршафите.
Сега тя видя как се движи чичо Пища, когато стане от леглото. Подпира се на облегалката на стола, в другата
ръка бастунът, куцука, а в същото време съска и ругае. Леглото стана хубаво, чисто, навярно сега ще му бъде по-
приятно да лежи върху сменените калъфки на възглавниците. Чичо Пища се разхождаше по дълги долни гащи. Тя
никога не бе виждала дълги долни гащи. Татко носеше къси. Сега взе да се мие. Колко е слаб! Ребрата му се броят.
— Какво зяпаш? — скара й се чичо Пища. Бръснеше се не пред стенното огледало над мивката, а седнал до
прозореца, подпрял на прозореца парче от счупено огледало. Под дебелия слой пяна лицето му заприлича на
някакъв престарял, болнав Дядо Мраз.
— Днес денят ти ще бъде лек. Няма нужда да готвиш. Не съм гладен.
Не иска да яде? Значи, не е нужно да му пържи месо! Ще привърши по-скоро! Ех, че хубаво!
— Ще донесеш само мляко, ще го свариш и после можеш да си ходиш. Хляб не купувай.
Не, това няма да го бъде. Човек не може да живее само с кафе, особено пък когато е болен. Болният трябва
добре да се храни, иначе няма да има сили да се оправи.
— Какво клатиш глава? Вземай кошницата и тръгвай за мляко.
— Трябва да се яде! — каза Жофика.
— Съвети от тебе не искам. Защо да трябва, щом дори мисълта за ядене ми е противна?
— Защото сте болен. Ако не се храните, няма да оздравеете.
— Голяма работа.
Чичо Пища притвори очи.
— Я, каква си умница! Току-виж, главата ти се пръснала от много акъл. Може и докторица да станеш.
Ако стане лекарка, тя ще си напечати визитни картички, на които ще пише: Доктор Жофия Над. Ще има и
табела като татко. Закрие ли се малкото име върху табелката, човек може да помисли, че в кабинета работи татко.
Не, лоша ученичка като нея едва ли ще приемат в университета. Тя взе шишето за мляко, но не тръгна, а се изправи
до леглото и зачака.
Чичо Пища отново отвори очи.
— Какво си застанала като пън? Какво пак не ти харесва?
— Трябва да хапнете месо — прошепна Жофика. — И картофи. Аз ще купя.
Настъпи тишина, после кутийката издрънча.
— Какво си се загрижила за мене, да не искаш да ме наследиш! Много има какво!
Когато погребаха татко, се наложи да плащат такса за наследството. Мама много тича да намери свидетели,
които да докажат, че жилището им е обща придобивка. Единият свидетел бе чичо Балаж. Но мама трябваше да
плати, за да останат нейни дрехите на татко и шестте му бели престилки.
— Всеки ще си отиде по реда.
Чичо Пища сръбна глътка кафе от чашата.
— За старец като мене не е жалко. Жалко за младия, който може още дълго да живее. Пада бомба, всичко става
на прах и… край: тези, които до преди малко са се смели и пели, за които човек е мислил, че ще сложат нас,
старите, в гроба, лежат там безжизнени. Хайде, върви и донеси това проклето месо, щом си решила да готвиш.
Жофи си науми: щом приготви месото, ще седне на малкото столче, ще се наобядва, а после ще си поговорят.
Надява се, че чичо Пища няма да крещи, тя тъй добре подреди всичко около него. Да се сърди на Юхошови, на онази
Йоли, която тъй бързаше за кино.
Когато Жофи се върна от пазар, не видя на входа работника с книжната шапка, но налетя право на Дора.
За последен път Жофи говори с Дора, когато леля Като я изгони, нито веднъж оттогава насам… Дора и на
погребението не отиде при нея да я целуне, както направиха другите й съученички. Дора изчезна, на Жофи
забраниха дори да я поглежда, ако я срещне, и сега самотата, в която бе потънала, откакто го нямаше татко, стана
още по-пълна. Мариана не е приятелка, Мариана е братовчедка, тя се занимава винаги само със себе си.
Жофи и Дора се поздравиха — това бе разрешено. Жофи знаеше защо Дора е в училището. Организацията щеше
да изпраща през август членовете си на лагер. Шест ученички от техния клас, между които и Дора, се подготвяха за
изпит по готварство. Уроците по готварство се провеждаха в занималнята, преподаваше им леля Биро, майката на
Ана Биро.
Дора не се спря, а забърза нагоре, към занималнята. Беше облечена в бяла блузка и широка шарена пола като у
възрастните и която до миналата година носеше сестра й Вики. Жофика свърна наляво, към стълбите за сутерена.
Да се направи месото на котлети, се оказа не много лесна работа. А ако човек не внимава, може и пръстите си
да удари. Едно от парчетата тя чука толкова, че то се превърна на кайма, но другото стана както трябва. Обели
картофите, сложи ги да се пържат, после седна на столчето и зачака да стане яденето. Чичо Пища не я и
поглеждаше, продължаваше да лежи със затворени очи. Не е хубаво, дето лежи само по гръб. Когато оправяше
леглото, възглавницата му бе съвсем гореща. Чичо Пища почувствува, че го наблюдават и отвори очи. Известно време
те безмълвно се гледаха.
— Чичо Пища, знаете ли да декламирате? — попита Жофика.
Никакъв отговор.
— Питам ви, знаете ли да декламирате? Или да пеете?
Откъм леглото се зачуха странни звуци, сякаш някой подръпваше ръждиви синджири. Чичо Пища се смееше. Но
неговият смях не беше хубав, а подигравателен, грозен, почти зъл.
— Да не искаш да ти пея, за да не скучаеш, а? По дяволите! — И той закрещя: — Да кажеш на дядо си вече да
не ми изпраща такива телета, с тебе не мога да изтрая дори и седмица.
Жофика сви главица в раменете, стана й болно, че чичо Пища й се скара така. А е глупаво да се огорчава: защо
непременно той трябва да я обича? Тя не заслужава да бъде обичана, пък и не му работи даром. Плащат й. Вярно, тя
не е лицето, за което я мислят, но това никой не знае. Ако един ден Жофи си вземе помощница, никога няма да й
крещи така. Но нали нощес имаше буря, а чичо Пища дори и без буря лесно се дразни и изпада в лошо настроение.
— Е, какво зяпаш така? Ела тука!
Жофика се приближи. Чичо Пища хвана едната й плитка. Детето сега за пръв път го погледна в очите. Чичо
Пища имаше сини, светлосини очи.
— Защо да пея, глупачке?
— Заради дробовете си — отвърна Жофика.
Чудно момиче! Да пее не защото му се пее, а за да се раздвижели дробовете му, да декламира, защото много
лежал по гръб. По-добре било, отколкото да крещи легнал. От кого ли е научила тези работи? Не ми се вярва да ги
знае от дядо си, шлосера. Сигурно в училище са им ги казали. Има ум. Откъде у Фери Юхош такова дете? Той даже
не може да чете като хората. Заслужава си парите, истина е. Кротко девойче, сръчно. Има големи ръце, създадени за
работа. А как се бои от него, също като онези пискливи, глупави момичета, които само мърсят коридорите.
Виж, Ержи не се страхуваше от него. Дори когато той крещеше така, че сградата кънтеше, тя пак не се плашеше,
напротив, смееше се. „Кротичко, дядо!“ — казваше тя безочливо, а майка й само въртеше очи, тя никога не бе
посмяла да му каже „кротичко“. А Ержи се въртеше и танцуваше из стаята, разваляше всичко, до което се
докоснеше, и все пак той никога не бе посягал да я удари истински. Един път само я плесна по дебелите части,
един-единствен път, но и до ден-днешен съжалява, задето го стори. Да декламира! Как не! След това да вземат
чинийка и да събират пари от публиката, както правеха по техния край комедиантите. Да декламира? Та той не знае
нищо без книга, само „Отче наш“, пък и него не е упражнявал през последните десет години.
В този момент Жофи мислеше същото: може би чичо Пища не знае нищо без книга. Тогава тя трябва да го
научи. Но как? От нея още никой никога не бе научавал нещо. Когато беше мъничка, мама я учеше на
скоропоговорки, повтаряше й ги, повтаряше й ги, докато най-после Жофи започваше да ги казва. Но ако донесе на
чичо Пища книга или вестник, не е все същото, те трябва да се държат, уморително е. Истинското е онова, което
човек знае без книга. Като ученичка в началните класове тя никога не бе декламирала. Колкото и добре да знаеше
стихотворението, тя не смееше да го каже. Зачервяваше се, заекваше и накрая се запъваше. Но чичо Пища не е
публика, даже не е нужно да го гледа, докато казва стихотворението. Картофите ей сега ще станат готови, ще
започне да пържи месото. Жофи отиде до печката и разбърка картофите. Бяха се попрепекли. Брашно намери върху
дървената талерка на полицата. Ако декламира така, на картофите, тя никак не се страхува. Колко е хубав този стих:
„Тук родих се, в този чуден край…“3 Тя наистина се е родила тук, в този район, в клиниката, и да ходи се е научила
тук — в парка. У тях има една снимка, на която мама я държи за каишки като кученце, дори и видът й е съвсем като
на куче: пристъпва с отворена уста. „В Алфьолската красива, безкрайна равнина… Жофи постави ударението, както
бе чула от Дора, направи пауза между двете прилагателни и наблегна на показателното местоимение: «Ето родното
ми място — този град, изпълнен сякаш с песента на дойката ми мила.». Тя никога не беше имала дойка, която да й
пее, затова пък обичаше радиото, татко разправяше как посягала с ръчички към него, искала да улови музиката. «Аз
чувам и сега таз песен стара, / макар отдавна вече отзвучала.». И по-нататък: Майски бръмбар, майски бръмбар, /
мой жълти майски бръмбар!“. Тази година имаше извънредно много майски бръмбари. Когато запалеха вечер
лампите, майските бръмбари започваха да се блъскат отвън, сякаш чукаха по балконската врата.
„Откъде знае това момиче къде съм роден“ — размишляваше чичо Пища. Техният двор бе обширен, не се
виждаше нито началото, нито краят му. Бедната мама, цяло лято переше на герана, а той, клекнал до нея, бъркаше с
пръсти в локвите. Помията, която изтичаше от коритото, беше синьо-бяла. Карчи Юхош постоянно дразнеше кучето
и пискаше тъй силно, че гласът му се чуваше чак до третите съседи. Карчи, дето се казва, още не можеше да ходи,
когато започна да се навърта около машиниста на имението, затова ръцете му и до днес са тъй сръчни. Колкото и да
е стар, по-добре умее да борави с инструментите от младите. А само две години ходи на училище, кашлицата отнесе
баща му и грижата за къщата скоро се стовари на неговите плещи. Самият той, Пища, учи до четвърто отделение, но
дявол знае какво го бяха учили, нищо не си спомня вече.
Стари Юхош, стари Юхош! Но защо нарича той Карчи „стари Юхош“, когато и той не е по-млад от него —
шестдесет и две години ще навършат по гроздобер, стига да доживеят дотогава. Дойка. Него леля му Ануш го
люлееше. Ех, колко силно го люлееше тя! А веднъж му донесе петел — едно хубаво черно петле, но Карчи Юхош се
разпищя, защото петлето клъвна босия му крак. Разбира се, той удари петлето, Карчи постоянно мъчеше животните,
те мира нямаха от него. Карчи Юхош прилича на дърво, все се разклонява: жена му Шара е жива, жива е и дъщеря
му Теца, има си и син — Фери. Наистина от Теца няма внуци, но затова пък от Фери си има достатъчно — шест
внучки. А той, Пища, е съвсем сам…
Дявол да го вземе това хлапе, как само умириса с тази мас, пръснала е върху печката, човек може да се задуши.
Ержи, разбира се, знаеше, че той ненавижда миризмата на изгоряла мазнина и веднага би разтворила прозореца.
Колко чудно, и това дете се досети да го отвори. Гледай я какво прави! Отваря чекмеджетата, застила подноса с
раираната кърпа за хляб и така му го подава. Изважда картофите от тенджерката, сипва ги в чиния, а до тях слага
месото. За какво ли не се досеща това момиче? Е, това то положително не е научило нито от Шара, нито от онази
разпиляна Теца.
Чичо Пища хареса яденето. Не похвали Жофика, но тя разбра по лицето му. Изглежда, не е пресолила месото,
добре го е изпекла, старикът изяде и онова, което тя счука на кайма. Е, слава богу! Чичо Пища иска още хляб. Колко
интересно, в къщи те никога не ядат хляб с ядене, гарнирано с картофи. Трябва да види в книгата може ли да се дава
салата на болен. Ако е разрешено, ще му купи. В салатата има много витамини. Вече е един без четвърт. Как бързо
лети времето! Дорини навярно са сготвили. И Жофика е гладна, отдавна не е изпитвала глад като днешния. Извади
туристическата алуминиева кутия.
— Може ли да стопля обяда си? — погледна тя към чичо Пища.
Той остави вилицата. Видя яденето в кутията на Жофи и изведнъж го обхвана гняв.
— Прави, каквото знаеш!
Тези работи ги измисля Шара, не старият Юхош. Шара не го обичаше, още когато бяха деца, тя само го щипеше,
риташе и лепеше по косите му перушинки. На стари години Карчи стана добродушен, но Шара вбесява Понграц.
Сякаш я чува как поръчва на внучката си: „Не приемай нищо от чичо си Ищван, и без това той, бедният, е голтак.
Може да го подядеш, носи си ядене от дома, не яж от неговото!“ Тя винаги бе гледала на него с пренебрежение,
презираше го дори, задето не поиска да изучи шлосерството като Карчи, а се мотаеше ту при един, ту при друг
стопанин в селото. Не хареса и женитбата му с Ката, защото и жена му нямаше нищо друго освен дрехите на гърба
си. Но Шара най-много го намрази, когато той стана портиер тук. За нея винаги само нейното семейство, нейната
дъщеря, нейният син представляваха нещо. Тя не уважаваше и дъщеря му Марча, въпреки че й беше кръстница.
Когато Марча се зажени, Шара не й купи дори една тенджера, защото според нея Имре, зетят, не бе достоен да се
мярка пред нея: беше само кондуктор, докато мъжът на Теца — фелдфебел. Но каква полза, че се перчеше с него. И
той, бедният, стана като Имре жертва на войната.
На погребението на жена му Ката тази Шара дойде само за да покаже новата си шапка. Имаше вече най-малко
пет, навярно и в леглото спеше с шапка. По него време Ержи още не беше родена. Марча бе госпожица, а Имре само
отдалеко я задиряше, дори и на гробищата се увърташе около нея.
Понграц почака, докато Жофика изяде и последния си залък. („Не избърса чинията си с хляб! Не е научена на
ред!“) Едва тогава той с шум блъсна подноса настрана.
— Можеш да предадеш на баба си, че ако още веднъж ти даде ядене, ще те изхвърля навън заедно с него. Отсега
нататък или ще ядеш, каквото ям аз, като готвиш и за себе си, или си отивай гладна оттук, но от кутия няма да ядеш,
дявол да го вземе!
„За него е по-добре, че крещи — помисли Жофика, — по-добре е за белите му дробове, но пък на сърцето му
вреди, пресилва го. Господи боже мой, та аз не мога да искам от него и да ме храни.“
Тя изми и своите съдинки и точно в момента, когато простираше кърпата за избърсване, някой похлопа на
вратата. Господи! Кой ли може да е? Не знае ли да чете? Не вижда ли бележката? Може би е леля Марта? Или някой
друг учител? Но не! Беше зидарят. Той влезе, свали от главата си книжната шапка и попита чичо Пища как се
чувствува. В отговор Ищван Понграц избоботи нещо.
— Добре, че тази буболечка е около вас.
Работникът погали Жофи по главата. Дланта му миришеше на вар, на нещо свежо и чисто, напомняше й малко
на миризмата на хлор, която се излъчваше от татко.
— Помагаш ли на дядо си?
На дядо си!
Чичо Пища махна с ръка.
— Тя е внучка на Карой Юхош. Знаете го, шлосера от Инструменталния завод. Дъщеря на Фери. Фери Юхош.
Навъдил е дечурлига като мишлета.
Работникът седна.
— И все пак тя добре се грижи за вас.
— Вече съм за онзи свят аз — измърмори чичо Пища.
Гостът извади цигара.
— Е, е, далечна работа е тая.
Той дръпна пред себе си пепелника с конската глава.
Ей сега ще запали цигара, а в стаята на болен не бива да се пуши. Но тя не може да направи забележка на
възрастен човек. Какво да стори? А вече трябва и да тръгва, пак ще закъснее, а пък сега пред госта не може да
говори с чичо Пища.
— Господ разполага с нас — рече чичо Пища. — Обърнеш очи веднъж-дваж и толкова. Когато лекуваха
ломбагото ми, лекарят умря пред мене, без дори да каже гък. Какво счупи бе, заплес?
Строши се вътрешната, стъклената част на алуминиевата кутия, за която мама винаги казваше, че трябва много
да се пази, защото в случай, че се счупи, не може да се купи резервна. Чичо Пища се закиска.
— Отиде на вятъра хубавата кутия, а? В какво ще донесеш утре вкусното си ядене? Да го вземе дяволът оня,
който те накара да си носиш ядене.
— Умря ли лекарят? — полюбопитствува работникът.
— Умря. Малко преди това нищо му нямаше, дори се шегуваше с мен: „Чичо Пища — казваше, — ние така ви
излекувахме ломбагото, че дори на бал ще можете да отидете.“ И в следващия момент тряс — главата му хлопна
върху бюрото. А онази фъртуна, дето все се пречкаше из краката му, никъде я няма. Хванах ръцете му, раздрусах ги
— нищо. Ех, думам си, лошо пише: нещастникът се захлупи върху печатите и книжата, а лицето му съвсем посивя.
— Стар ли беше? — заинтересува се гостът.
Нима татко беше стар?
Той щеше да навърши четиридесет и три години сега, през август. Когато имаше рожден ден, поставяха на
тортата му свещи, както на нейната: с дебели означаваха десетилетките, а с тънички — единиците. Би трябвало да
измете парчетата стъкло, но Жофи предпочита да ги събере с ръце, сега не бива да излиза.
— Хак ти е! — рече чичо Пища. — Сега ще ти изтекат червата. Отвори онова чекмедже, в него ще намериш
парцали, превържи се. И двете ти ръце са леви, още вчера ти го казах. Как смяташ, от какво е направено стъклото?
От захар или от що? Глупачка! Добре се преряза, тъй ти се пада!
Той отново се обърна към работника.
— Не беше стар. Я имаше, я нямаше четиридесет години. Извиках му — мълчи. Тичам навън, дойде лекарят от
съседната стая, дойде с него и сестрата, но той вече не можеше да вдигне главата си.
— И нищичко ли не каза? — продължи да разпитва посетителят.
— Промърмори, бедният, няколко думи. Помоли ни да кажем нещо на някоя си Жофика… Да, струва ми се,
Жофика каза, но вече не се разбираше.
— Какво искаше да й кажете? — попита зидарят.
— Само бог знае и той, клетият. Докато се наведа по-близо до него, вече се беше преселил на оня свят.
Стъклените парчета издрънчаха в сандъчето за боклук. Между парцалите в чекмеджето имаше една топка.
Голяма червена топка. В къщи ще превърже ръката си с бинт, трябва да я намаже с йод, така не може да остане. Тя
постави празната алуминиева кутия в мрежата.
— Отиваш ли си вече? — погледна към нея чичо Пища.
— И аз тръгвам — стана работникът.
 — За какъв дявол бързаш?
Жофика помисли, че чичо Пища говори на зидаря, а не на нея, затова не отговори. Тръгна към вратата.
— Утре да дойдеш по-рано. Ще ти декламирам.
Последва хрипкав старчески смях.
— Ето ти трите форинта!
Тенекиената кутия издрънча.
— Довиждане — сбогува се Жофика.
Гостът засвирка с уста, постави книжната шапка на главата си, мушна един форинт в джоба на престилката й
„за сладолед“ и забърза към стълбите, тананикайки си весело: „През есента зрее, либе ле, черното грозде“.
Навън пак заваля. В занималнята ученичките от курса по готварство тъкмо ядяха десерта. От масата се виждаше
какво става на улицата. Дора позна Жофика и се запита къде ли девойката е оставила кошницата, месото и млякото
и изобщо какво скита тя наоколо ту с кошница, ту без нея. Тези мисли я занимаваха през цялото време, докато миеха
съдовете, дори и когато си тръгнаха за в къщи. Жофи бе тръгнала не към класните стаи, а към приземния етаж.
Нима там има нещо, което Дора да не знае? Преди да излезе на улицата, тя се промъкна в сутерена и внимателно
огледа коридора, помъчи се да открие какво е търсила там Жофи, но не забеляза нищо особено. Видя само вратите,
които водеха към квартирите на помощния персонал — на леля Добози, чичо Сумпер, чичо Пища. Макар че на Дора
не й беше весело, тя се усмихна. И как да не се засмее човек! Тази година чичо Пища не само крещи, а и декламира.
Той вече за трети път се провиква с прегракналия си старчески глас така, че се чува и през вратата му: „Тук родих се,
в този чуден край…“.
Навън дъждът се лееше като из ведро. На Дора й е все едно, тя живее тук, на площад Апацаи Чере, но Жофи
трябва да ходи далеко, а беше без палто, без качулка.
VII
Леля Като не сваляше поглед от нея.
Жофика приличаше на мокър лалугер. Сега, откакто бедния Габор го няма, се вижда, че Юдит е немарлива. Ако
Габор беше жив, никога не би допуснал пръстът на детето да бъде превързан с парцал, и то с какъв нечист парцал,
лошо да ти стане само като го гледаш. Цялата мирише на мас, на готвено, и престилката й не е чиста. Какво ли ще
излезе от това момиче, когато порасне: няма нито държане, нито ум. От Юдит всичко може да се очаква — ето сега
я кара да й носи готова храна. Навярно тя толкова се увлича в научната си работа, че не й остава време да готви. На
всичко отгоре Жофи носи яденето в туристическата кутия, а не в специален съд, както правят всички хора. В Юдит
всичко отвън блести, а вътре е празно. Колко е занемарено детето! Тя винаги бе на мнение, че Юдит няма да бъде
добра съпруга на Габор, но брат й бе твърдоглав, а и баща им вярваше, че Юдит стои в центъра на света, че е някаква
рядкост. Мама и тя нямаха думата. И ето резултата: фамилията им може да се гордее с това „чудесно“ дете.
Колко е невнимателна Жофи, не забелязва, че леля й вече за втори път я подканя да влезе в банята и изсуши
косата си с кърпата. Свила се е на стола и седи, загледана в една точка като джудже. О, колко по-друга е Мариана,
как държи на себе си, как грижливо навива вечер косата си, без дори да й се напомня. А маниерите и държането й
вече не са детски, а като у възрастен. Родени са в един и същи месец с това тук, само две седмици е разликата във
възрастта им, заедно с Юдит ги разхождаха с количките. Как мечтаеше тогава снаха й, какви проекти кроеше за
възпитанието на Жофи. А ето, не тя, а Мариана е отличничка и летува в немски международен лагер. Явно е, при
определянето на децата в училището не току-така са се спрели на нейната Мариана, както и не случайно са
оставили Жофи. Няма що, хубаво би защитила тя честта на училището!
А и какви идеи има тази рафинирана Юдит! Ето и сега: докато тя излезела в отпуск, за да не стои Жофика сама
в къщи, нека ходела всеки ден следобед при леля си, щяла да бъде под надзор, в добра обстановка, в семейна среда, а
когато времето позволявало, да излиза на въздух, техният двор бил истински парк. А Юдит не я интересува какво ще
прави Като с Жофика. За щастие няма нужда да се полагат кой знае какви грижи за нея. Седне в кътчето с играчките
на Мариана, залисва се, а в пет си отива у дома.
Удивително е как това дете има дори посредствен успех! Само седи, загледана с безизразен поглед, сякаш е
глуха и сляпа. Дано Юдит не си е въобразявала, че през тези следобеди Като ще бъде бавачка на дъщеря й. Чака я
пране, нека Жофи пише, чете или си играе с куклите, но да я остави на мира.
Тя отмери два и половина килограма дрехи и ги постави в пералнята. През септември смята да запише Мариана
в друго училище, а ако й се отдаде възможност, с удоволствие ще я премести дори в друг район. То се знае, за да
получи разрешение за прехвърлянето на детето в друго училище, е нужно да обясни причините, а това е изключено.
Не заради Калман, той отдавна изгуби уважението на околните, занапред не е необходимо да се съобразява с него.
Но тя, тя вече няма сили, не е в състояние да говори за страданията си през последната година. Нима може тя да
разкрие пред Марта Сабо, класната наставница на Мариана, мъката си, разрухата, настъпила в брачния й живот. На
нея Като някога, още преди матурата, бе доверила, че вече е сгодена. Разкри й тайната си, защото още тогава върху
лицето на Марта бе изписано, че никой никога няма да се ожени за нея. В районния съвет Като няма никакви
познати, в училището също не може да отиде, понятие няма как ще разреши този въпрос.
Беше истинско щастие, че Мариана не забелязва нищо. Къщата гореше над главата й, а щом се наобядваше, тя,
както по-рано, вземаше книгите си и се залавяше да учи. Или пък отиваше на балет. А Като влизаше в банята да
плаче, а когато се наплачеше, напудряше зачервения си нос и подутите си клепачи. Мариана е съсредоточена,
прилежна и амбициозна. Скъпата душичка! Когато се качи на влака, а тя, Като, остана да подсмърча на перона,
детето намери сили и да я успокоява: „Не плачи, майчице, аз още не съм виждала море, а пък и добре ще бъде да
понауча и немски.“ Смело дете! Не пророни нито сълза, а знаеше, че няколко седмици ще бъде далече. Човек може
да се довери на Мариана. Дъщеря й мисли за бъдещето, винаги знае какво трябва да прави. Когато Като й каза, че не
бива повече да дружи с Дора, Мариана не се разхленчи, примири се, въпреки че тя, Дора и Жофи бяха неразделни
приятелки. Същата вечер, преди Като да започне да я къпе, Мариана направи опит да узнае защо отсега нататък не
бива да дружи с Дора. Като й каза, че тази дружба не е в нейна полза, Мариана се отпусна във ваната, взе да мачка
гъбата и престана да разпитва. Дора не дойде повече у тях. Юдит също зае твърда позиция и тази нещастна, малка
Жофи оттогава не посмя да разговаря със сестричката на госпожа Вадас. Пък и как ще посмее, тя е тъй страхлива.
В този момент и Жофи мислеше за Дора.
Жофи седеше до малката маса на Мариана. Те трите обикновено тук играеха. Мариана навиваше косата си на
масури, Дора най-често майстореше нещо, а Жофи само ги гледаше и слушаше. Тук веднъж Мариана им разказа
защо един предиобед Ица Рожа напуснала класа под предлог, че и било лошо. Жофика изслуша тайнствения шепот
на Мариана, после избухна в смях: Мариана говореше ужасни нелепости, цялата история с Ица бе съвсем проста и
ясна. Татко другояче й го обясни, а татко никога не лъжеше. Мариана тогава се обиди, защото Жофи й се присмя, но
Дора не се разсърди, дори когато се прибираха, купи вафли и за двете. Понякога Дора имаше много пари, но никога
не им се радваше. Когато мереха вафлите, тя направи забележка на продавача, че не са точно сто грама. Жофи също
бе забелязала това, но никога не би посмяла да го каже, а Дора не се страхуваше. Сега Мариана е в чужбина, с Дора
й е забранено да говори и тя стои самичка на старото място.
Пръстът я заболя. Щом се прибере в къщи, веднага ще каже, че е счупила стъклената вътрешност на
алуминиевата кутия. Едва ли ще я накажат, но на мама ще й стане мъчно. Няма смисъл да чака и да прикрива
станалото, бедата ще бъде по-малка, ако веднага признае какво е направила, по-малка, отколкото ако мълчи и
мисълта за стореното й тегне седмици наред, докато най-после случайно не се разкрие всичко. Трудно ще й бъде
само да обясни защо е вадила кутията, те я избърсваха и проветряваха само преди екскурзия. А как ще работи и мие
съдовете с порязания си пръст? Защо ли през този ден тя върши само безсмислени неща? Татко не е казал нищо.
Започне ли учебната година, чичо Пища ще я познае и ето ти пак неприятности. Защо е ходила да му чисти и готви?
Той няма да си спомни за грижите й към него, а само за измамата. Да го излъже, че е дете на Юхошови, а не на татко
си. А днес месото бе тъй вкусно, на продавача на цариградско грозде бе казала да й даде само здраво и узряло,
защото е за болен. По-рано тя никога не бе се осмелявала да дава съвети на продавачите.
Дора познаваше характера на Жофи и често й се присмиваше: за нея всичко било добро, с всекиго се
съгласявала. Зададеше ли се някакъв семеен празник, Дора преравяше кошниците на цветарките и не се
успокояваше, докато не намери букет с много пъпки. В магазина тя тъй настойчиво се взираше в теглилката, че в
края на краищата продавачите почти винаги добавяха по нещичко към стоката, само и само да не ги гледа така.
„Налага се — казваше Дора, когато излезеха от магазина. — Ти знаеш, че аз трябва да бъда внимателна.“
Сега приликата между тях е още по-голяма, и те с мама останаха самички. Както нея и Жофика ще трябва да
върши много работи, с които по-рано не се е занимавала. Но щеше да бъде ужасно, ако мама приличаше на леля
Виктория Вадас — Вики, сестрата на Дора. Не, невъзможно е. Вдовиците, потънали в своята мъка, не могат да
вършат такива неща, само разведените. А ако все пак мама стане като Вики, Жофи не знае какво ще прави, навярно
ще избяга от дома. Не би дочакала и тяхната къща да се обърне наопаки и някой да вземе да ухажва мама, както
бащата на Мариана, чичо Калман, ухажва Вики. Напразно леля Като боядисва косите си, напразно дебне от
витрината на кафе-сладкарницата „Канкалин“, тя нищо не може да промени: чичо Калман всеки ден отива у
Дорини. Вики съвсем няма вид на омъжена жена, по-скоро прилича на момиче. Жофи вече няма да ходи на
допълнителни занимания, напразно научи и за промяната на съгласните. Мама скоро ще излезе в отпуск, след
няколко дни се завръща и Мариана.
Никой не бе казал на татко и мама, че чичо Калман не само ухажва Вики, а дори й е направил предложение за
женитба и иска завинаги да изостави леля Като и Мариана. А татко бе по-голям брат на леля Като. То се знае, сега
ще бъде много по-лошо, защото на нея и на братовчедката й забраниха да дружат с Дора и Дора вече няма да може да
ги осведомява за нищо.
Я виж как хубаво е наредила Мариана снимките си в албума! Жофи няма албум, тя държи своите снимки в
дървена кутия.

„Нека прелиства албума — помисли леля Като, когато прекоси стаята, за да подпре щорите отвън. — Стои
тихичко, не тича, не събира килимите. Глупаво дете, безнадеждно глупаво и нетактично! Сега гледа оная проклета
снимка от Добогокьо.“ Ръцете на Като винаги започват да треперят, когато зърне тази снимка. А какъв хубав ден
обещаваше да бъде, какво ухание се носеше над пътя в онова септемврийско утро на миналата година! Самата тя бе
убеждавала Калман, че за него ще бъде приятно едно откъсване от ежедневието, пък и ще направи впечатление в
училището, ако придружат децата: години наред тя е в родителския комитет на класа, а досега никаква помощ не е
оказала. Могат да отидат и двамата, Калман е толкова уморен, хубаво ще бъде да подиша малко планински въздух, а
тя ще наглежда децата. Сигурно ще дойдат още няколко майки, но и да не дойдат, не е беда. Ако пък му стане
скучно, ще влезе в хижата или ще се усамоти на някоя полянка, ще се пече на слънце, ще чете. Да, няма да е излишен
един такъв предиобед. Калман не искаше, но тя настояваше толкова упорито, че дори и Мариана започна да я
разубеждава: госпожа Вадас, сестрата на Дора, била предложила на леля Марта да ги придружи.
„Хубава помощ“ — помисли тогава Като. Познаваше я от родителските срещи. Вадас бе дребничка блондинка с
големи очи, малки крайници и детска уста. Разбира се, че и Виктория Вадас ще отиде, щом може безплатно да се
качи на планината. Те живеят в такива плачевни условия, че за тях има значение дори и едно такова безплатно
пътуване. Съпругът на Вадас бе забягнал в чужбина преди години, а тя остана да се блъска тук с малката Дора.
Мариана често разказваше, че те месеци наред не плащали таксата за училището, а после внасяли сумата наведнъж,
дори давали повече, отколкото е нужно.
Всичко се случи само защото Като винаги гледаше на Калман да му е добре, непрекъснато умуваше по какъв
начин да му създаде радости. Посвети му целия си живот, само за него се трудеше. А какво получи за благодарност?
Това глупаво хлапе така се взира в снимката, като че ли му доставя особено удоволствие да разглежда Виктория
Вадас, облечена в спортен панталон, с коси, безсрамно сплетени в плитка като у момиченце. Колко глупава е тази
Жофи, но тя винаги си е била такава. Мариана не забеляза нищо, тя е невинно дете, а Жофика, защото е глупава. Но
Дора сигурно е знаела, по очите й личеше. Напоследък, когато Дора идваше при Мариана, на Като все по-често й се
струваше, че тя се оглежда и прави проекти как ще се наредят в дома й. Дора е подла като сестра си. „Продължавай
да зяпаш снимката! Чудесно възпитание, триумфът на Юдит. Такт? Интелигентност? Господи, защо Мариана не се
връща вече!“

Далеч отвъд хълма се виждаше как Дунав лъкатуши, окован в тесните си брегове. При наблюдателницата
вятърът не стихваше. Гледани оттам, хълмовете сякаш бяха накацали долу един върху друг, короните на дърветата по
тях се очертаваха ясно. Въпреки глъчката до Жофика долиташе някакъв рязък, постоянно повтарящ се писък на
птица. Леля Като се беше намазала с крем чак до ушите и с увлечение разказваше нещо на леля Марта, не обръщаше
внимание на това, което ставаше около нея. Жалко, защото иначе тя щеше да забележи, че всичко започна с лука.
Вики разтвори мрежата си и седна да обядва. Чичо Калман й пожела добър апетит. Вики му предложи малко хляб с
масло и лук, чичо Калман в миг изгълта всичко, дори поиска още… А тя и Мариана се спогледаха: в къщи на чичо
Калман не позволяваха да яде дори зелен лук, за стар и дума не можеше да става, усетеше ли миризмата на лука,
леля Като не искаше да спи до чичо Калман. А сега той лапаше резенчетата лук едно след друго, Вики се смееше и
му ги пъхаше в устата. Жофи се огледа и видя, че Дора тръгна нанякъде, отначало бавно, после затича все по-бързо и
по-бързо. Тя тръгна след нея. Дълго време Жофи виждаше накъде бяга Дора, после другарката й изведнъж се изгуби
и едва когато слезе от наклона, тя я видя да лежи в тревата. Жофи се наведе над нея и усети, че вратът на Дора е
влажен, а синята й престилка мирише на боя и скорбяла. В ръката си държеше един карамфил и кифла.
Жофи веднага забеляза, че Дора плаче и се уплаши. Те дружаха от години, а тя сега за пръв път я виждаше да
плаче. Не я попита нищо, Дора не бе от децата, които можеш да разпиташ. Говореше само когато искаше. Жофи
седна до нея и я зачака да престане да плаче и се надигне. Дора скоро се изправи, очите й изведнъж бяха станали
необикновено големи, сякаш тя нямаше лице, а само очи. Девойката започна да бърше лицето си, по челото й бяха
полепнали песъчинки, които блестяха по кожата й от силното слънце. През тоя ден Дора не се изправи повече на
ръце — тя бе най-добрата им гимнастичка, — не изпя ни една песен, седеше унила и мълчаливо дълбаеше
трапчинки в земята. Откъм хижата се зададе Мариана, носеше вода в манерката си, но не пожела да им даде, едва си
измолиха. Тогава Дора отиде при Мариана, прегърна я и я целуна. Отначало Мариана се засмя, не можеше да си
обясни какво се бе случило, а знаеше, че Дора никак не обичаше да се гали и умилква. Следобед обаче и тя престана
да се смее. Леля Като продължаваше неспирно да бъбри на леля Марта за пердета, които трябвало да се ушият за
класната стая, за организирането на някаква забава в училище, с входни билети, в която да участвува с танц и
Мариана. През това време Вики и чичо Калман отидоха да пият кафе. Книгата, която чичо Калман бе взел със себе
си да чете, остана на полянката, всичките й листа се набръчкаха от слънцето.
Вечерта татко посрещна Жофика на площад „Вьорьошмарти“, тя още от стъпалото на автобуса се хвърли на
врата му. Татко каза, че от нея се носел дъх на слънце, похвали цветята й, макар че те се бяха смачкали по пътя. На
тръгване тя хвърли още веднъж поглед назад и видя как Дора, застанала зад гърба й, гледа татко със същия сериозен
и загадъчен поглед, с който гледаше и нея на хълма. Наблюдаваше ги как вървят, хванати за ръка, към трамвай
петдесет и шест, за да се приберат при мама на вечеря.
„Това дете не умее дори да седи прилично“ — мислеше леля Като. Тя неведнъж бе говорила на Юдит да запише
Жофи в балетна школа, да стане поне малко по-грациозна. Но Юдит не се съгласи, започна да спори, твърдеше, че е
достатъчна само гимнастиката, а от нейната дъщеря и без това нямало да излезе балерина. И Мариана няма да стане
балерина — впрочем кой знае! — но затова пък какво очарование, каква грация се крие във всяко нейно движение,
обръщане, в походката й.
И как прекрасно танцува Мариана на концерта в училището! Приличаше на фея, на истинска фея на пролетта,
каквато роля изпълняваше. Като не бе жалила парите, беше й направила кошничката от живи цветя, за да пръска
около себе си истински листенца. Другата, Дора, приличаше на същинско дяволче. Слаба, с големи очи, бъбрица
като сестра си. Играеше ролята на някаква селянка, косите й бяха завързани назад с кърпа. „Да даде бог добър ден,
златно време до гроздобер…“ Да бръщолеви, виж, знае, има маниери на малка женичка, съзрява бързо в условията,
при които расте. Няма ни майка, ни баща, или е природно остроумна, или от сестра си е научила всичко. Тази тук,
Жофи, не участвува в нищо, поставиха я на касата, но тя и там се провали. Накрая трябваше да доплати от себе си
шест форинта, защото не се осмелила, глупавата, да поиска парите от майките на Келемен и Лемберг.
О, ако беше жив Габор, ако можеше на него да излее мъката си! Когато разказа на Юдит за случилото се, снаха й
я отрупа с толкова умни съвети, че главата й щеше да се пръсне от тях. Но най-интересното бе, когато Юдит започна
да я обвинява, че и тя има вина. Добре, че накрая не стовари цялата вина върху нея. Щом не позволявала на Калман
да яде лук, бе казала Юдит, защо поне не търпяла, когато пуснел радиото силно. „В големите работи му даваш
свобода, а тровиш живота му с дреболии!“ Тя никога не бе обичала Юдит, пък и как би могла да я обича, като е
такава? И Като била виновна! А когато Калман намисли да купят овощната градина, нима тя бе протестирала? Не
каза ни дума, защото видя, че съпругът й има голямо желание да се сдобият с нея, въпреки че, за да съберат
необходимите пари, се наложи да продадат нейния дял от къщата. Нима бе протестирала някога, че Калман кани
компании в къщи? Понякога, за рожден ден или на Нова година, в тях се събираха по петнадесет-двадесет души, тя
безропотно понасяше, макар че трябваше сама да се справя с всичко, а след гостите да мие купища съдове. Но Юдит
е мъдра! Тя знае на какво се крепи съпружеското щастие! На лука! На радиото, на нежеланието й да посещава
сантименталните филми, а само комичните, на тъжните винаги изпращаше Калман да ходи сам.
„Наближава пет часът — помисли Жофи, — може вече да си ходя.“ Как ще обясни на мама какво е направила с
роклята си? Най-добре да каже истината. Ходила в училището, посетила чичо Пища, помогнала му в оправянето на
стаята. Не бива да лъже, мама не заслужава да я лъжат. Мама винаги говори истината. Не казва, разбира се, всичко
като татко, но не лъже. Да има смелост, Жофи би казала на мама, че за в бъдеще предпочита да си седи в къщи. Не
обича да ходи у леля Като, защото, когато леля й я види, веднага се досеща за Дора и за всичко, свързано с чичо
Калман. Но в такъв случай мама ще научи, че на Жофи са известни тези работи, а вероятно мама не иска това, иначе
сама би споменала за тях. Възрастните забелязват всичко много по-трудно от децата. Леля Като например дълго не
подозираше нищо за отношенията между чичо Калман и Вики, а Мариана отдавна вече им разправяше за тях. Беше
така странно, че…
Мариана обвиваше тетрадките си в целофан. Тя имаше една красива светлосиня чешка тетрадка, която
блестеше в целофана като огледало. На чина седеше живата Мариана, а върху корицата на тетрадката се виждаше
отражението на лицето й. Мариана със смях им разправяше, че напоследък чичо Калман никога не се прибирал в
къщи вечер, а когато на заранта помиришела сакото му, от него се носел дъх на одеколон. На Жофи й бе страшно
дори да слуша. А докато им разправяше това, Мариана оправяше ъгълчетата на тетрадката си, пишеше името си
върху попивателната. Мариана имаше най-хубавите училищни принадлежности. Тогава Дора, която седеше на
първия чин, се обърна назад и лицето й издаде, че тя много добре знае чий е одеколонът върху сакото на чичо
Калман. Но Дора не каза нищо, само изгледа Мариана и отново се обърна напред. Започна часът.
На тържеството Вики бе облечена в бяла рокля и обута в червени сандали — същите, каквито имаше и Дора.
Пристигна заедно с чичо Калман. Леля Като отдавна бе в съблекалнята, вчесваше Мариана. Чичо Калман купи билет
не само за себе си, а и за Вики, а Вики му каза: „Вие, Калман, сте талантлив фотограф, би трябвало да станете
филмов оператор.“ Чичо Калман се изчерви, а Жофи си спомни, че леля Като постоянно излива фиксажа му, дори
миналата неделя, когато тя и мама бяха на обяд у тях, пак го хокаше: „Стига си обръщал всичко наопаки с твоето
глупаво фотографиране! Не може да се влезе в банята, превърнал си я във фотолаборатория, в която свети само
червена лампа. Човек ще си счупи краката в тенекиените ти кутии. Пък си и толкова бездарен, че никога няма да
спечелиш някаква награда.“
Ето, на тази снимка се виждат момичетата, облечени в различни костюми. Жофи не е между тях, тя беше с
матроската си униформа, а пък не е и прието да снимат и касиерите. Леля Лемберг вече бе извадила парите за
билета, но видя Вики и прошепна нещо на леля Келемен. „Изглежда, този път ще успее“ — това каза тя или нещо
подобно. Двете се засмяха, а леля Келемен тихо добави, че Вики била упорита жена. После си прибраха парите и
взеха само билетите, без да ги платят. А Жофи така се беше замислила над думите им и се мъчеше да проумее какво
всъщност искаха да кажат двете жени, че не им напомни за парите.
Колко красива бе Мариана в бялата си тюлена рокля, как потракваха балетните й обувки. Тогава и на Жофи,
макар и само за момент, й се беше приискало да стане балерина. Тя не можеше да откъсне поглед от Мариана,
сърцето й се изпълни с умиление при мисълта, че тази красива, способна девойка е нейна братовчедка, очите й се
насълзиха, тя сведе поглед надолу. Тогава съвсем случайно видя как чичо Калман хвана ръката на Вики и мушна в
нея нещо, приличащо на цигара или беше по-скоро някаква хартийка, защото Вики не я изпуши, а продължи
внимателно да гледа танца на Мариана. Ужасно беше, защото в действителност Вики само се преструваше, че
цялото й внимание е погълнато от балета, а в същото време мускулите на ръцете й бяха напрегнати, чувствуваше се
как тя гледа, без да вижда сцената, само си дава вид, че внимава. Следващото изпълнение бе на Дора. Имаше голям
успех. Чичо Калман донесе и на Дора парче торта, както и на Мариана. По-късно, когато забеляза Жофи, той
поклати глава, защото чичо Калман всъщност е добър човек, обича я и явно му стана неловко, задето бе забравил
нея, роднината. Наистина тя не участвува в програмата, беше само касиерка, и то лоша касиерка, но въпреки това
чичо Калман донесе и на нея един сладкиш и парче шоколад, понеже вече нямаше торти. Мариана изяде тортата си
и спокойно зачака всички да я поздравят. Жофи налапа сладкиша, взе шоколада и хукна да търси Дора. Нямаше я
никъде.
Най-после я откри в тоалетната. Подпряла лакти върху радиатора, Дора гледаше надолу, към двора.
Жофи не посмя да я заговори, само разчупи шоколада на две и подаде на Дора едната половинка. Тогава Дора
неочаквано се обърна към нея и хвърли парчето шоколад в кошчето за боклук. Жофи уплашено се наведе към
кошчето и видя, че на дъното му лежи и тортата, която чичо Калман бе дал на Дора. Чудесният, целият покрит с
каймак сладкиш се валяше сред мръсните хартии и семки от плодове. Дора отново се облакъти на радиатора. Жофи
не знаеше какво да прави, после реши и хвърли в боклука и своето парче шоколад. Тогава Дора я прегърна, притисна
лицето си до нейното, остана известно време така, после побягна и докато Жофи я настигне, тя вече бе влязла в
класната стая, където всички отдавна танцуваха. Вики се занимаваше с грамофона. Дора се поклони ниско пред
Кати Лемберг и я покани на танц.
В кухнята Като привърши с прането и опъна въжето за простиране. Жилище голямо, а помощ отникъде. Разбира
се, никой не би и помислил, че тя сама се справя и с голямото пране. На Мариана за нищо на света не би позволила
да прави, каквото и да било, Мариана ще стане голям човек, може би знаменита артистка, нека само учи. А как я
боли кръстът, стои ли по-дълго време приведена, тя едва се изправя. Бедната малка Мариана, откъде може да
подозира тя колко уморително е всичко това. Влезе ли случайно в кухнята за парче хляб или чаша вода и види майка
си да работи, тя я гледа с широко отворени очи, после се обръща и излиза. Ако Мариана знае колко се изморява
майка й, навярно би й помогнала, вместо да тича при книгите си. Но, боже опази, Като да й намекне за това. А ето,
Жофи дойде в кухнята, без леля й да я повика или помоли, и веднага се залови да й подава бельото с несръчно
превързаната си ръка. Жофи не е лоша девойка, само че е някак свита, чувствува се излишна. Втора като Мариана
няма на земята, с нея тя изобщо не я сравнява, но и Дора струва сто пъти повече от Жофи, макар че Като се
отвращава дори при мисълта за нея.
Жофи подаде останалия чаршаф. Последния път трите — тя, Мариана и Дора — прекараха тук, в кухнята.
Излязоха от стаята, защото там се чуваше голяма караница. Мариана нямаше нищо против да останат в стаята, но
Дора на всяка цена искаше да отидат в кухнята под предлог, че била жадна. По него време Дора вече по-рядко
ходеше в Марианини, искаха ли да я видят, те й отиваха на гости, макар че в Дорини не беше особено приятно:
жилището им постоянно бе изпълнено със съхнещи шалове. „Направи нещо!“ — рече Дора на Мариана, стиснала в
ръка чашата. Загледана в шарките на чашата, Жофи не смееше да вдигне поглед нагоре, такъв ужас се чувствуваше в
гласа на Дора. „Чуваш ли, Мари? Направи нещо! Аз не мога сама!“
Мариана се засмя, протегна се, изправи се на пръсти, докосна въжето, завъртя се из кухнята, прегъна, после
отново изпъна коленете си. „Остави ме на мира — отговори тя на Дора, — аз нищо не зная!“ Не обясни какво е това
„нищо“, но очевидно бе, че тя пак лъже. Дора не проговори повече и взе да се приготвя да си ходи, а Мариана
пренесе всичките си неща от стаята в кухнята: вътре толкова викаха, че дума не можеше да става да се учи там. Тя
вече знаеше, че има вероятност да я изпратят в Германия, а ако не излезе пълна отличничка, сигурно ще изпратят
Лемберг или Ана Биро. Затова постоянно се ровеше из книгите си. После вратата се отвори с трясък и отвътре
изскочи леля Като. След нея се показа и чичо Калман, но той тръгна направо към антрето и хукна надолу по
стълбището. Леля Като взе палтенцето на Дора, подаде й го и изкрещя, че Дора може да върви с чичо Калман, пътят
им бил един и същ. После притисна Мариана до себе си и започна да я целува. А Мариана протегна ръка напред, за
да пази книгите си, боеше се леля Като да не помете всичко от масата. „Агънцето ми — ридаеше леля Като, —
невинна, клета сиротинка моя…“ Жофи изтича подир Дора, искаше да я изпрати поне додолу, но по стълбището не
се виждаше никой, нито чичо Калман, нито Дора. Жофи надзърна в кухнята, оттам към нея погледна Мариана, все
още протегнала ръце над книгите си, а в очите й се четеше нервност и досада, такава досада, каквато изпитваше и в
клас, когато трябваше да изчакват отговорите на Ева Киш.
Тогава Жофи бързо слезе на улицата, където най-сетне съгледа Дора, която тичаше сама, чичо Калман не беше с
нея. Жофи й викна и затича след нея, но не успя да я догони. Палтенцето на Дора се червенееше все по-далеко и по-
далеко, докато най-после изчезна зад един ъгъл.
VIII
Мама дори не й се скара за счупеното стъкло на кутията.
Когато тя си дойде от работа, Жофи я посрещна, протегнала към нея празната кутия, а изплашеното лице и
превързаната ръка така ясно изразяваха какво се бе случило, че мама и без обяснения разбра всичко.
Юдит повъртя известно време в ръце алуминиевата кутия и някак съвсем естествено й се стори, че стъклото е
счупено, изчезнало, както Габор го нямаше вече. Кутията означаваше Габор, неделните дни, прекарани на Балатон
или в планината, сиренето и маслото, извадени от тази кутия и намазани върху малки парченца хляб, които тя
поставяше ту в неговата уста, ту в устата на Жофи. Бедното дете, рови сред старите неща, търси следи от баща си.
„Жалко“ — каза само мама и лицето на Жофи просветна. Зад мрака на тревогата и чувството за виновност
проблесна първата усмивка. Така някога девойката се усмихваше на баща си. Габор наричаше тази нейна усмивка
„колко-е-добре-че-ме-разби-раш“. Сега Жофи гледаше и нея с лице, на което бе изписано „колко-е-добре-че-ме-
разбираш“. Юдит взе да развързва парцала от пръста й.
Бяха забранили на Жофи да бърка в шкафчето с лекарствата, без, разбира се, забраната да се отнасяше до бинта
и йода. Все едно, сега Юдит ще превърже пръста на Жофи. Наистина превръзката няма да стане такава, каквато би я
направил Габор, но поне ще дезинфекцират раната. Днес няма да позволи на Жофи да мие съдовете, само ще ги
избърше.
Значи, Като е прала? Виж, това е работа, която напълно подхожда на глупавата й зълва. И как наистина може да
издържи един мъж на сцените, които тя устройва! Смачка ли Калман цигарата си, Като веднага долетява, започва да
му крещи, че пак е измърсил, тича в кухнята, измива пепелника и демонстративно го поставя обратно на мястото му.
И естествено, в края на краищата всичко това омръзва на мъжа и той започва да търси място вън от къщи, където
може спокойно да пуши, без да му се карат. Невъзможно е да се живее в обстановка, в която за всяко нещо
непрекъснато се правят забележки. И все пак за съжаление Юдит трябва да изпраща Жофи у тях, не може да оставя
детето цял ден в училището. Жофи не можа да си намери нова приятелка, друго разрешение за следобедите няма. В
къщи е без всякакъв контрол. Добре, че ходи на допълнителните занимания, те запълват донякъде времето й, налага
се само през ден да отива в Калманови.
Юдит полегна за малко, чувствуваше се уморена. Хубаво би било да пийне кафе и да подремне. Днешният й ден
не беше лек, не предвещава нищо хубаво. Реорганизациите винаги са свързани с промени, до голяма степен и с
промяна на кадрите. Юдит съвсем не е уверена дали няма да бъде засегната и тя. Добаи не се изказа съвсем ясно, но
намекна, че мненията на учителите за новата й книга не са особено ласкави. Попита я каква педагогическа
практика е имала, преди да постъпи при тях. Сякаш не е видял в автобиографията й, че няма такава практика, че
изобщо не е работила в училище, била е само в университета, а оттам — направо в Института. Не, Юдит не
предчувствува нищо хубаво, никак не е чудно, че е така неспокойна. Отзивите за книгите й, главно тези, които идват
от провинцията, винаги я тревожат. Когато завърши някой свой труд, теориите и заключенията, изказани в него, й
изглеждат неопровержими, а после съвсем неочаквано пристига писмо от някоя колиба със странно име, написано
от неизвестен учител — който често дори бърка правописа, а начинът му за изразяване на мислите е под всякаква
критика, — в което той й съобщава, че това или онова, на което тя тъй набляга в книгата си, „не съответствува на
неговите наблюдения“.
Само това липсва, да я преместят от Института в някое училище! Габор не би съжалявал, той винаги й го бе
предлагал. Смяташе, че в училището тя би имала повече свободно време. Това, разбира се, е истина, но училищната
работа е непоносимо отегчителна. Ако Жофи беше по-голяма… По-разумна… А тя е само едно непохватно девойче,
свило се до нея като животинче. Ето, сега скочи и излезе от стаята, отваря вратата с лявата си ръка, изглежда,
дясната я боли.
Юдит бе почти задрямала, когато детето се върна и постави пред нея чаша кафе. Наляла го бе в любимата чаша
на Юдит. В къщи имаха две такива чаши: едната зелена, другата — синя. Само тя и Габор пиеха от тях, в тези чашки
не поднасяха кафе на гостите си. Кафето беше слабо, лошо, но все пак кафе и най-важното, тя не бе го поискала,
Жофи сама бе отгатнала желанието й. Чувствува се въздействието на Като. Не може да не се признае, зълва й е
добра домакиня, даже прекалено добра.
„Детето трябва да бъде похвалено и за най-дребната услуга, за всяка проявена от негова страна инициатива“ —
спомни си Юдит думите от една своя статия и се усмихна, въпреки че нямаше настроение да се смее. Жофи почти
никога не бе давала повод за похвала, Юдит не беше сигурна дали похвалата, която й изказа сега, не е първата. Жофи
ще стане висока девойка, сега краката й са като на комар. Ето, пак този отвратителен навик да потрива левия си
крак о десния! Смутена е. Скучае, бедната: Мариана е на море, забраниха й да дружи с Дора, а друга приятелка
няма. А задето не приеха Жофи в пионерската организация, има известна вина и тя, по-точно причината е едно
нейно изказване на родителска среща; тя и сега е на мнение, че слабите ученици не бива да бъдат отвличани от
учението. Юдит смята, че посредствените ученици могат да бъдат не само добри, но и отличници, стига да
използуват всяка минута за учене. Жофи навярно има за утре домашно, добре ще е да започне веднага да се
занимава. И Юдит изпрати детето да напише упражненията си по фонетика.
„Ех, какво пък, ще се позанимая“ — помисли Жофи. Миналия път тя така добре разбра всичко, излишно е пак
да го чете от учебника, но щом мама иска, тя ще си преговори урока. Ще напише и домашното, въпреки че няма
намерение утре да ходи на училище. А от писането с удоволствие би се отказала, бе порязала средния пръст на
дясната си ръка и беше цяло мъчение да държи писалката. За щастие трето упражнение не е много дълго. Остава
още да напише шест изречения с примери за промяна на характера на съгласните. Изреченията да разказват за чичо
Пища, който в диктовка на леля Марта превиваше клоните на вишните с гегата си.
„На път за чичо Пища, минах през целия град. Пред киното срещнах Юхош.“
Получи се истинска безсмислица: „На Йоли Юхош подарили билет за кино, тя го приела с радост. Чичо Пища
разговаряше със зидаря, а аз счупих стъклената част на туристическата кутия и си порязах пръста. Превързах го
с парцалче.“
Сега да напише пример и за пълна промяна на съгласните, а това вече е по-трудно. Трябва да намери дума, в
която има две съгласни една до друга, едната звучна, другата — беззвучна, които се произнасят еднакво, а се пишат
различно. Например: безсолно. Чува се „бесолно“, а се пише „безсолно“. „Струва ми се, че месото, което
приготвих на чичо Пища, остана малко безсолно. В халите един човек безсрамно излъга.“
Жофи не можа да проумее едно: защо, когато е сама, когато обясняват урока само на нея, веднага разбира и
запомня всичко? А Жофи си спомня дори и часа, в който учеха за промените на звучните и беззвучни съгласни, беше
още първият срок. В тоя ден леля Марта бе обула за пръв път обувките си с дебелите подметки от суров каучук.
Лемберг бе донесла малка найлонова кукла и колкото пъти леля Марта застанеше гърбом към нея, Лемберг вдигаше
куклата нагоре. През целия час Жофи мислеше само за куклата, много и се искаше да я докосне с ръка: всички
найлонови играчки създават впечатлението, че са живи, толкова материалът, от който са направени, прилича на
жива плът.
Не стана нужда Жофи да казва къде е счупила стъклената част на кутията, мама не я попита, засега цялата
история с чичо Пища е все още в тайна. И ако не наближаваше есента, би могла изобщо да си остане в тайна. Но как
е възможно тя да започне новата учебна година с постоянния страх, че щом влезе или излезе от училището, чичо
Пища веднага ще я познае? Но това бе по-малката беда, макар че за Жофи и тя бе достатъчна. По-лошото е, че чичо
Пища може да става с гипсовия си чорап само колкото да се измие или да се поразходи около сградата, нещо много
полезно, но още дълго време няма да му разрешат да прави сам покупки, да ходи на работа. А болният постоянно се
нуждае от грижи. Веднъж извикаха татко при болен, не частно, а в поликлиниката, и то тъкмо в момента, когато
палеха свещичките на елхата. Татко веднага отиде, дори не дочака да види последните искрици на бенгалския огън.
Значи, утре тя все пак ще отиде на заниманията. В четвъртък те започват в девет часа сутринта. Най-добре е да
разкаже всичко на зидаря с книжната шапка, тъкмо ще му върне и форинта. От работника Жофи се страхува много
по-малко, отколкото от чичо Пища, на него може да обясни всичко. Дори ако той държи на стареца, би могъл да
съобщи на Юхошови, изглежда, ги познава. А ако зидарят откаже, тя сама ще се грижи за чичо Пища.
На заранта, още щом влезе през училищната врата, Жофи поиска да уреди този въпрос, но, разбира се, не
винаги всичко става така, както човек си го е намислил. Зидарят не беше на входа, нямаше го и по скелето. Жофи
обиколи цялата сграда, протегна вратле и нагоре, надзърна дори и зад оградата покрай тротоара, където се сипеше
мазилка. Обаче видя само чичо Секей в портиерната, където малката лампичка светеше както обикновено. Той й
направи забележка да изтрие краката си, били изцапани с вар. Е, нищо, Жофи и без това искаше най-напред да
отиде на заниманията, дано след това открие работника.
Оказа се, че днес Жофи не е единствената ученичка. О, чудо! — беше дошла и Юли Деак. Леля Марта им
диктуваше, а те пишеха едновременно на двете дъски: на едната тя, на другата — Деак. После, докато Жофи
заграждаше с червен тебешир променливите съгласни в изреченията, които беше написала на дъската, а Деак
търсеше сливането на съгласните в своя текст, леля Марта прегледа домашното й. Навярно примерите й са лоши,
учителката вече за шести път ги чете. Какво ли пък толкова мисли над тези няколко изречения? Може би трябваше
да пише и за вишните, нали в оригиналния текст чичо Пища е здрав. Но на Жофи е така странно, че чичо Пища
превива клоните с гега, когато всъщност той лежи и е толкова слаб, горкият. Юли подчертава безразборно, всичко,
което е подчертала досега, е грешно. Да не схванеш правилото за промяната на съгласните, разбирам, то наистина
не е лесно! Но да не забележиш сливането на звуковете! Жофика отдавна изпълни възложената й задача.
Марта Сабо тържествуваше, искаше й се да извика от радост. Вече не за първи, нито за втори път й се случваше
да се вълнува така. Почти всяка година имаше по десет-петнадесет такива преживявания. В свободните съчинения, в
упражненията по граматика децата описваха онова, което напоследък се бе случило наоколо им или с тях. По този
начин тя например узна, че родителите на Балог се развеждат, че бабата на Жужи е починала, че Олга Виг се плаши
от тъмнината. Примерът за Юхош и билета за кино няма никакъв смисъл, но може би така се струва само на Марта.
Засега текстът се дели на две части: разбираема и неразбираема. Парцалът и порязването на ръката са
действителност, защото ръката на Жофи е превързана, тя трудно държи тебешира. Възможно е да е порязала пръста
си с някакъв стъклен съд. Но ако тази част е истина, значи, съществува някаква връзка между тези събития и
непознатите Юхошови, дори и с билета за кино. А щом пише, че в халите някой е излъгал, когато тя купувала
месото, което после поднесла на чичо Пища недостатъчно посолено, изглежда, е правила покупки за Понграц и
последната мисъл, която я е занимавала по време на писането, вероятно е била за някакво произшествие в халите.
Сега вече не може да има и съмнение, че Жофи ходи при Понграц. Необщителното, непохватно дете, което така
се бои от всеки непознат, и този хаплив старик… Какво ли ги е сближило? Откакто се случи трагедията със
семейството му, Пища се отнася съвсем недружелюбно с малките деца, а Жофика трудно отива някъде, дори когато
я изпратят. Дали майка й знае? Сега на Марта изведнъж й стана ясно защо напоследък детето идва на
допълнителните занимания. Не заради унгарския език, разбира се, а защото така, без да прави впечатление, може да
ходи при Понграц. Марта винаги бе предполагала, че ако някога Жофи прояви интерес към учението, причината за
това ще бъде някакво емоционално преживяване, нещо, което е извън рамките на училището. Юдит така се е
престарала, така е измъчила детето си още когато е било малко, че е убила у Жофи всякакво желание да учи — в час
тя слуша само онова, което я интересува. Марта вече бе имала подобен случай. Ученичката — наричаше се Роза
Тамаш — веднъж дори каза, че щом не искала, нищо не чувала. Да, някакво емоционално преживяване е накарало
Жофи да надвие в себе си отвращението към учението. Идва по свое желание, а веднъж дошла — внимава, защото е
вежливо дете, тя винаги е била такава, не иска да обиди учителката си със своето невнимание, когато тя само на нея
преподава урока. Сега Жофи е принудена да запомня чутото. Запаметява много по-бързо дори и от Ана Биро. Ако
някога онова, което върши, действително я заинтересува и увлече, Жофи ще надмине всичките си съученички…
Но какво ли душевно преживяване е довело Жофи при Понграц? Може би е узнала как семейството му е
загинало през време на войната и сега, понеже самата тя скърби, е станала по-отзивчива към хорските мъки? Марта
от ранните си студентски години не бе изпитвала такова вълнение. Ако и през учебната година успее да поддържа
будно това емоционално напрежение у нея, Жофи и занапред ще продължи да учи. Ех, ако можеше да разбере какво
е предизвикало в нея това душевно състояние? Но тя ще узнае! Узнала е и много по-сложни неща.
— А сега ще се заемем с правописа — рече Марта на Юли. — Жофи да не пише повече, боли я ръката. Ти ще
напишеш текста, а Жофи ще каже сгрешила ли си, или не, а после двете ще потърсите в кои думи намират
приложение някои от фонетичните закони. Пиши, Юли, диктувам: „Когато войната стигна до столицата,
бомбите не пощадиха и жилищата на хората. През 1944 година мнозина загубиха всичко, но най-печалното е, че
войната взе много човешки жертви.“ (Текстът не е много забавен, но по-подходящ не й идва в момента на ум. Ще
бъде лошо, ако се установи, че в него няма нито един пример за промяна на звуковете.)
„Нашето училище също пострада, половината му крило бе разрушено, засегнато от бомба, която проби
стената на скривалището. Всички, които се намираха вътре, загинаха. Бедният чичо Пища, той неотдавна бе
овдовял, а при тази бомбардировка загуби останалите членове на семейството си: дъщеря, зет, дори и
десетгодишната си внучка Ержи.“
Не, Жофика не е знаела това. Тя е потресена! Положително не е знаела, сега за пръв път чува какво се е случило
с Понграц. Лицето й е най-тъжното личице на света, на него са изписани страх, неверие и мъка. Жофика не скочи,
както направи някога Ботар. При един урок, в който стана дума за смъртта на Петьофи, Ботар извика: „Не е истина,
Петьофи не е мъртъв, той и сега е жив!“ Тогава Жофика възприе и се примири с факта, че Петьофи е загинал, но с
една такава неизразима горчивина, че оттогава Марта постоянно мисли на кого би могла да каже, че биографията на
Петьофи, дадена в учебника, не бива да завършва с онзи цитат от книгата на Ийеш, в който раздялата с поета
настъпва в момента, когато той лежи на шосето, облян в кръв, а край него се белеят ръкописи. Юдит щеше да
направи много по-добре, ако напишеше статия на тази тема и изтъкнеше, че материалът за Петьофи трябва да
завършва със стихотворението му „Едничка мисъл ме тревожи“. Тогава нека бурята вилнее, оръдията да трещят и
макар че смъртта витае над полесражението, в ужасеното детско сърчице ще се запечата не падналият на земята
мъртвец, а гордият, вечно младолик двадесет и шест годишен прекрасен национален герой, извисил се над
препускащите коне, озарен с ореола на копнежа му за свобода и любов. Ето, нека нещо такова напише Юдит вместо
непотребните си статии. Но кога Юдит е преподавала за Петьофи, за да може да види като нея не един път, а в
продължение на дълги години, че във всеки клас винаги има по някое дете, което, притиснало ръка към престилката,
шепне: „Не е добре написано. Той е жив!“
Жофика положително не е знаела нищо за трагедията на Понграц, ето вниманието й веднага се отвлече, не си
спомня нито един от законите на фонетиката. Дори се кани да си ходи, взе да се приготвя, мънка, че имала работа.
Юли пък пелтечи, всичко, което казва, е грешно. А текстът, който Марта продиктува, съвсем случайно е пълен със
сливания и промени на съгласните. Но Жофи не може да ги открие, тя само подръпва престилката си и гледа към
вратата. Е, хайде, нека върви, другата половина от историята Марта ще узнае от Понграц.
„Тая се измъкна — мина през ума на Юли Деак, когато Жофи излезе. — Блазе й!“ Какво я бе прихванало днес
леля Марта? Цяла година те пишеха за някаква въображаема Ана, във всички текстове за разбор и правопис вземаше
участие все тази Ана: Ана пере, Ана се мие, Ана полива цветята, отива на Хълма на свободата. А сега трябва да се
занимава с този противен чичо Пища. Разбира се, Юли също не бе знаела досега, че всичките му близки са
загинали. Вероятно той затова е и постоянно в лошо настроение, затова винаги крещи. Пък и от какво ли да има
добро настроение? Отсега нататък Юли ще го поздравява не само в училище, но и когато го срещне на площада или
на улицата.
IX
В приземния етаж бе много по-хладно от класната стая. Зидаря с книжната шапка още го нямаше. Чичо Секей я
изгледа, но Жофи вече не се интересуваше ще я види ли някой, или не. В нея нямаше нито следа от боязън, тя
изпитваше същата увереност, която е завладяваше, когато от случайно произнесените думи на татко стигаше до
разгадаването на нещо. Сега Жофи бе разбрала и чичо Пища.
„Падащите бомби не пощадиха и жилищата.“ Всичко ще му разкаже, и то още сега, няма да чака до обед. Ще му
каже също, че и занапред ще се грижи за него, съгласна е заради това да идва на допълнителните занимания. Ще
прави покупките, ще чисти, ще готви. Няма защо да й плаща. Когато узнае коя е, той ще разбере, че това, което тя
прави за него, е услуга. В никакъв случай няма да го остави сам! Тя изгуби само баща си и не е в състояние нито да
проумее, нито да свикне с тази загуба, а какво ли е, когато някой е изгубил всичките си близки, които е обичал:
дъщеря, зет, даже и Ержи! А е и вдовец, няма си жена, която да го утешава и поразвеселява, никак не е чудно, че се
смее така странно, отвикнал е. О, боже, боже! Добре, че леля Марта разказа тези работи, тя дори и не подозира
колко важни за Жофи неща е казала. Ако упражнението по граматика случайно не бе разкрило тези събития, сега тя
просто щеше да съобщи чрез зидаря на чичо Пища или Юхошови за решението си да не ходи повече при него. А в
Юхошови Жофи нямаше вяра. Онова голямо момиче не се държа добре, то можеше да остави да пропадне билетът за
кино, нали дядо й е приятел на Ищван Понграц.
Днес чистенето я затрудни, пръстът я болеше. Отне й повече време, отколкото друг път, въпреки че тя се
стараеше много, защото и за в къщи не бе купила още нищо. Не мислеше днес да остава тук, смяташе, щом свърши
урокът, да говори със зидария, а после на път за в къщи да направи покупките. У дома също не е почистено, дори и
леглото остана така, както се измъкна от него, днес трябваше в девет часа да дойде в училище, нямаше време.
Чичо Пища не й се подигра дори когато забеляза, че превръзката на пръста й се е разхлабила, докуцука до нея,
оправи бинта и затегна със зъби възела. На връщане от халите двете мрежи откъснаха ръцете й: нали трябваше да
напазарува за двете домакинства. Мрежата в лявата й ръка бе по-лека, в нея носеше за чичо Пища спанак, мляко и
половин килограм хляб. Тяхната мрежа Жофи едва държеше не че беше толкова тежка, а защото я държеше с
порязаната си ръка.
Чичо Пища поиска спанак, мама бе записала същото. Как ли се готви спанак?
Оказа се, че трябва да се изчисти, да се измие и нареже, след което да се попари с вряла вода. Когато някой път
мама е много уморена, Жофи ще свари у тях спанака, не е трудно. Накрая трябва да се запържи, за щастие чичо
Пища приготви запръжката. Той каза, че трябвало да се сложи в нея и чесън, но колко? За всеки случай Жофи обели
цяла главичка, но чичо Пища се развика и тя сложи само половин скилидка.
„Сръчна е — рече си чичо Пища. — Не прилича твърде нито на Теца, нито на Фери, дори и на старите. Те
всички са мургави, а това дете има по-скоро червеникава коса, очите й не са черни, а зелени. Ще стане по-висока от
близките си, навярно още сега стига до ушите на Теца, няма да бъде завързак като Юхошови. Ако Ержи бе останала
жива, тя нямаше да стане висока, на баща си приличаше, а той бе дребен.“
Ах, тази Шара, какво е учила детето, ако не беше викнал, щеше да разреди запръжката със същата вода, в която
вря спанакът, а после яденето щеше да горчи. Ама момиче, не знае даже, че тази вода е горчива! Запръжката е
станала на бучки колкото лешници, но той няма да каже нищо на глупачето, на вкус спанакът е добър, може да се
яде. Но личи си, послушна е, днес не носи алуминиевата кутия. Ах, нахалница! Извади чинийката с маковете, защо
не вземе друга, защо трябва да яде в съдовете, в които се хранеше Ержи. Как само я върти и оглежда, почуква по
дъното й с вилицата, сякаш е учудена, че е алуминиева. Изглежда, в къщи още не е яла в алуминиева чиния, а само в
златна, дявол да я вземе. Но спанакът й хареса. Не, Понграц няма да я засрами, няма да й вземе чинийката с
маковете, току-виж, започнала да го разпитва защо не й позволява да яде в тази чиния. Тогава ще се наложи да й
каже за Ержи, а само това остава; двамата да започнат да бъбрят за Ержи.
Жофика обядваше на малкото столче. За маса й служеше дървената табуретка, а за покривка — по-чистата
кърпа за бърсане на чашите. Беше както тогава, когато писа домашното си в семейство Такач. Колко по-приятно е да
се яде на табуретка, а не на маса! Спанакът наистина е превъзходен, тя досега не е знаела какво вкусно ядене бил
той. Особено й харесват бучиците в запръжката, имат чудесен вкус на препечено брашно. Мама разваля яденето,
пресова запръжката през сито. Жофи обра всичко от чинийката с маковете, но не се залови веднага да мие съдовете,
а продължи да седи. Скръсти ръце и впери поглед в чичо Пища, който също я гледаше и въртеше очи под рунтавите
си вежди като някое старо куче. Сега Жофи никак не се боеше от него. Неочаквано двамата се разсмяха. На Жофи й
стана смешно, задето тя до оня ден се плашеше от тези очи и особено от огромните му рошави вежди, дебели като
мустаци.
— Какво се хилиш? — обади се чичо Пища. — Да декламирам ли?
— Може ли да кажа нещо? — запита Жофи, но толкова тихо, че думите й едва се разбираха.
— Ха де.
 Жофи мълчеше.
— Е!
— Ей сега.
— А дотогава какво да правим? Да попея ли, или предпочиташ да измиеш съдовете?
Жофи не можа да започне, защото някой почука. Зидарят! Сега точно, когато беше най-малко нужен.
Все едно, ще дочака, докато си отиде.
— Влизай — рече чичо Пища. — Не виждаш ли бележката на вратата?
„Дали и днес ще ми даде форинт?“ — помисли Жофика, но в този момент в стаята влезе не зидарят, а един
дребен старец. Носеше някакво мъничко куфарче, по-право не куфарче, а сандъче с дръжка. Кой ли пък е този
човек? Няма мустаци като чичо Пища, но е плешив и нисък. Жофи стана и поиска да се промъкне край госта в
коридора, за да почака там, докато той си отиде, но чичо Пища й изръмжа и тя отново се отпусна на столчето.
— Помози бог — каза старчето. — Е, слава богу! Безпокоях се за тебе, дърт бухал си, а вече няма и да се
подмладиш.
— Нито пък ти — промърмори чичо Пища. — Тебе по-напред ще те отнесе „скелетът“, по-апетитен си. Дебел.
Пости ли има, или що, как така се накани да покажеш муцуната си тук? Цяла седмица вече, откакто съм излязъл от
болницата, и ни хабер, ни нищо. Не съм те виждал, откакто идва, когато бях в болницата.
— Пратих ти хабер — каза старикът и остави шапката си на масата.
— Пратил си ти вятър, но както и да е. Най-важното е, че детето дойде да не тъна в мръсотия.
— Виждам. А не можа ли да си намериш някоя по-голяма помощница, тази е още сукалче.
Жофика се обърна. Сукалче! Да беше опитал сготвения от нея спанак! Я да си тръгва вече този със сандъка, тя
още нищо не е говорила с чичо Пища.
— Щом не си изпратил по-голяма, стари Юхош, значи, толкова ви се е откъснало от сърцето.
Понграц погледна встрани. Искаше да разбере сърди ли се девойката, задето той говори така, но не видя очите
й, зърна само наведеното й напред чело, бяло като тебешир.
— Срам ме е — рече Юхош и избърса врата си. — Но не зависеше от мене. Знаеш, че у нас жената решава тези
въпроси. Голямата не се съгласи, тя все в Янчи се навира, а умът й е постоянно в сватбата, но ще има да чака до
гроздобер, по-рано няма да я дам, нека най-напред жилището им стане готово. Не искам да ме притесняват и да ми
се пречкат из къщи. С една дума, голямата не дойде, защото каже ли веднъж не, за нищо на света не променя
решението си, а майка й винаги се съгласява с нея. Аз до вчера дори не знаех, че си сам, но щом узнах, ето ме,
веднага дойдох да видя какво става с тебе. Другите момичета също нямат време, та рекох поне да поговорим, все ще
измислим нещо. Но виждам, че си разрешил въпроса.
Водата за съдовете зашушна. Жофи механически протегна ръка назад и затвори газа.
— Аха — рече след продължително мълчание чичо Пища. — Вече разбирам.
— Е, щом това пеленаче ти върши работа, аз да тръгвам, че съм следобедна смяна. И без това дойдох само
защото се чудех кого да ти изпратя. Но ето че не ти трябвал никой. Да ти изпратя ли диня?
— Не — поклати глава чичо Пища. — В халите има.
— На̀, знаех си аз, че ще вирнеш нос, дори предварително го казах на жената. И не ме гледай така, защото
Йолан едва вчера ми призна, че дори не била слизала при тебе, а само ти пратила съобщение, за нея киното е по-
важно от поръката на дядо й. Аз дори не исках да й повярвам, когато ми каза, че не идвала, а само ти пратила хабер
по някакво момиченце, но, изглежда, тоя път не ме е излъгала.
— Не — рече чичо Пища. Жофика стоеше права.
— Да ти пратя ли обед в неделя? Пилешка чорба?
— Не ми пращай, стари Юхош! И това има в халите. А както виждаш, има кой да сготви. Е, много здраве,
бързай, боя се да не закъснееш.
„Дано пукнеш!“ — помисли старият Юхош, докато се качваше по стълбите и се чудеше защо, когато той се
надигна да си върви, онова дългокрако момиче, което се мотаеше около тях, отиде до Понграц и мушна глава до
брадата му. Може би все пак той има някаква роднина, която е взел при себе си? Дявол знае!
Жофи остана до леглото, защото, когато се опита да се отдръпне, чичо Пища я улови за ръката. Така да се навре
във врата на чужд човек! Какво ли би казала мама? Чичо Калман й е кръстник, но тя никога не се е притискала така
до него. Кой знае какво си мисли сега за нея чичо Пища? Кръвта продължаваше да нахлува в лицето й, дори и вратът
й стана на петна.
— По тебе ли прати хабер онази мискинка? — запита чичо Пища.
Жофи кимна.
— И ти реши да я заместиш?
Не да я замести. Тя дойде да узнае втората половина на изречението, а после остана. Как да му го каже? Как да
говори сега за това?
 — А защо дойде? От съжаление?
Не, тогава тя жалеше не чичо Пища, жалеше само себе си и мама. Но сега вече го съжалява от все сърце, тя се
върна, за да не се чувствува старецът сам, защото той си няма никого.
— Пак си глътна езика, няма беше, няма си остана. А не се ли страхуваш от мене?
— Страхувах се — пошепна Жофи.
— А сега не се ли страхуваш?
Тя поклати глава отрицателно.
— А виждаш ли, аз съм страшен!
Къде е чувала тя този глас? Не, гласът на чичо Пища си беше все същият — сърдит и прегракнал, но в него вече
се чувствуваше друга нотка, по-различна, от колкото дори само преди час. „Ам, ще те лапна!“ — казваше татко,
когато Жофи беше мъничка и тя започваше да се смее, сякаш я гъделичкаха. Жофи издърпа ръката си от ръката на
чичо Пища и се върна към масата. Сега тя не излъга, но не каза и истината. Не можеше да говори за изречението.
Чичо Пища навярно мисли, че тя още първия ден е била добра и е искала да му помогне без всякаква корист. Това не
е истинска лъжа, но все пак е лъжа. Какво да прави сега? Ако каже защо е дошла, дали чичо Пища ще се радва така,
както сега, когато вярва, че някой е влязъл при него ей така, без да го молят, само за да му помогне? Би ли се радвал,
ако узнае, че всичко е било заради едно изречение? Не! За болния е полезно да се радва. Ще му кажа всичко по-
късно.
Чичо Пища не я разпитва много. Когато Жофи му разправи, че е срещнала Йоли и предаде съобщението й, той
само я запита коя е и когато узна, че се казва Жофи Над и учи в същото училище, усмивка озари лицето му. Жофи не
разбра защо чичо Пища се усмихва, само гледаше с удивление как грозните му, неподдържани мустаци се
раздвижват, а лицето му става така неузнаваемо и младо, че тя не можеше да откъсне поглед от него.
„Трябва да е бедно момиче — помисли чичо Пища, — малко несръчно, но иначе будно. Сигурно има нужда от
пари, затова е решило да помага, макар че в началото се плашеше от мене. Сега вече не се бои!“ И Ержи би сторила
същото — говореше усмивката зад мустаците. Ержи дори и за два филера би се съгласила да върши всякаква работа.
Един път се препъна в голямата метла. Беше я измъкнала от склада, за да мете, но си ожули колената, защото
метлата бе два пъти по-голяма от нея. Ержи на всяка цена искаше да има количка за куклата си, но да я получи не
като подарък, а сама да спечели парите за нея. Нека и това дете печели, от днес може да й два не три, а четири
форинта. Но защо, когато я пита за баща й, тя не иска да говори, а веднага започва да плаче? Нямала баща. Сигурно е
дете на бедни родители, а бащата навярно е умрял или пък е изоставил майката, мерзавецът.
X
Когато най-после си тръгна, Жофи пак срещна Дора. Само че този път Дора не беше сама, надолу по стълбите
слизаха всички девойки от курса по готварство. Този път и Лемберг се загледа в пълната й мрежа, видя й се твърде
странно, че Жофи идва от приземния етаж, натоварена със спанак. Но най-голямото нещастие бе, че заедно с
девойките слезе и леля Марта, дори я повика при себе си. Учителката я бе освободила от допълнителните занятия
още в десет часа, а сега вече минаваше един. Какво ще стане, ако вземе да я разпитва къде е ходила и какво е
правила досега? Но леля Марта не попита нищо, само я повика при себе си и за беда Жофи се намери редом с Дора.
На всичкото отгоре, когато излязоха, навън се появи и зидарят. Някъде отгоре се чу вик: „Хей! Хей!“ Всички
погледнаха в посоката, откъдето идваше гласът, и видяха работника с книжната шапка. Той се наведе през перилото
на скелето, махна с ръка на Жофи и извика: „Дръж!“ В същия миг нещо полетя надолу. Жофи уплашено затвори очи
и ако леля Марта не бе протегнала ръка, крушата, която зидарят бе хвърлил, щеше да се пръсне на земята. Но леля
Марта я хвана, а зидарят се засмя и пак извиси глас, питаше я желае ли да й пусне още една. На Жофи много й се
искаше, крушите бяха любимият й плод, а тази година те не купуваха много от тях, защото бяха скъпи. Но тя много
естествено не поиска да каже ни думица. „Искаме! Искаме!“ — провикна се Ацел с протегнати ръце. Зидарят се
наведе още по-ниско и Жофика едва не потъна в земята от срам. „Вас не ви познавам, вие не сте заслужили!“ —
рече работникът, обърна се, взе някаква лопатка и започна да стърже с нея стената. Виждаше се само гърбът му, беше
престанал да се интересува от тях. Жофика стискаше крушата в лявата си ръка. Досега никой не беше й хвърлял от
скелето на някоя сграда подарък. Колко мил човек е този зидар!
Сега за пръв път, откакто ходеше на училище, Жофи събуди интерес към себе си. Това, разбира се, не намери
никакъв външен израз, но звеневата Ана Биро сега погледна на нея по-сериозно, не като на посредствена ученичка,
от която звеното не би спечелило, ако попадне в него — защото Жофи не е способна даже колкото мързеливата
Шара, — а като на интересна особа, която познава зидаря горе. Никоя измежду тях не познаваше нито един от
работниците, а, виж, Жофи дори получи круша, и то каква чудесна круша. Ана никога в живота си не бе пожелавала
нещо така силно, както сега тази круша.
Девойките започнаха да разпитват Жофи за най-различни неща. Ана Биро бе тактична и питаше общи работи,
но Таки — Ева Такач, се интересуваше за зидаря: откъде го познава Жофи, отколко време… Ева винаги е била
любопитна, все души като котка. Дора не попита нищо, продължи да върви мълчаливо до нея. Щом излязоха вън от
училищния двор, леля Марта се раздели с децата, тя живееше срещу училището, до аптеката. Групата започна да се
разпилява и Жофи помисли, че най-после ще остане сама. Трябваше да бърза, жилището е неразтребено, съдовете
неизмити. Какво ли ще стане, ако мама случайно се прибере по-рано от друг път? Жофи вече живее в друга посока,
по-далече от училището, момичетата все ще си отидат и тя ще остане сама. Би трябвало първа да се сбогува Дора, тя
живее тук, на площад Апацаи Чере, номер девет. Но не, Дора продължава да крачи до нея, върви, сякаш нищо не се е
случило, сякаш не знае, че не бива вече да разговарят.
Продължиха нататък. Жофика премести мрежата в другата си ръка, тежеше й. Дора хвана едната дръжка и
изведнъж тежестта намаля наполовина. По-рано те винаги си помагаха, но тогава всичко беше по-друго. Колко е по-
леко така, като не мъкне товара сама! Но Дора трябва да си върви, нали знае, че не бива да са заедно. Но как да й
каже: „Дора, върви си!“
— Вчера следобед се върнах в училището и те търсих — започна Дора. — Помислих, че може да си още там, но
те нямаше.
Жофи изстина. На нея й е забранено да разговаря с Дора. Обещала е на мама.
— Ако днес не бяхме те срещнали, щях да дойда у вас.
— У нас? — погледна я изненадано Жофика. — Знаеш, че не бива.
Дора неочаквано спря, дръжката на мрежата се опъна, Жофи усети болка. Дора не винаги беше кротка,
понякога крещеше ужасно, говорила е и грозни неща. Да, понякога Дора ставаше като възрастен човек.
— Исках да ти кажа нещо. Да го кажа ли? — запита тя с див блясък в очите.
— Не. Не бива.
— Добре.
Мрежата пак увисна с цялата си тежест върху ръката на Жофи. Дора се затича стремглаво през улицата,
провирайки се между свирещите автомобили. Жофика видя как тя изчезна във входа на къщата, в която живееше.
Сърцето й се сви. Не бива да говори с Дора, а тя е единствената й приятелка! Разговорът с Мариана се свежда само
до въпросите, които се отнасят лично до нея, по училищни и семейни въпроси с нея може да се говори само толкова,
колкото тя намери за добре или доколкото те са свързани с нея. А Дора се интересува от всичко, Дора може да даде
умен съвет и умее да пази тайни, никога не е издавала нищо. На Жофи така й се искаше да каже на Дора, че ходи да
чисти стаята на чичо Пища, че вече е готвила спанак, пържила месо. На Дора тя би могла да каже дори как попадна
при чичо Пища.
 Докато оправяше леглото и почистваше в къщи, тя продължаваше да мисли. Колко е печално, че заради чичо
Калман и Вики те не бива да разговарят повече с Дора. А какво е виновна за всичко това Дора? Какво е виновна и
тя? Обедът й беше в хладилника, когато привърши с чистенето, тя го изяде сладко-сладко: пак беше огладняла.
Почисти две жилища, напазарува за две домакинства, изми съдовете, дори наготви на чичо Пища, не е ли редно да
обядва два пъти? Вече яде почти колкото Тери.

Следобед мама бе много по-тъжна от всеки друг път. Отначало тя дори не слушаше какво й говори Жофи, а
девойката днес бе решила да й разкаже всичко. Няма защо да крие, че пазарува на чичо Пища, че ще му чисти и
готви, докато не дойде някой друг да го гледа. Отначало мама съвсем не обръщаше внимание на думите на Жофика,
после изведнъж вдигна глава и я погледна така, сякаш Жофи бе чуждо дете. Колко странно, мина през ума на мама,
Жофи ходи в чужда квартира, грижи се за някакъв стар портиер, просто умът на човека не може да го побере.
Впрочем това е характерно за нея: вместо само да предаде съобщението, нещо съвсем просто, тя става чистачка.
Но дали действително е характерно?
Да, първия път е останала от страх, това е в нейния характер. Но защо се е върнала отново? Очевидно тя се
чувствува добре там, докато разказва, все се смее. Когато постъпката й се разчуе, в училище ще я отчетат като
положителна, а това ще бъде от нейна полза. Веднъж Юдит бе писала, че детето трябва да запълва свободното си
време с полезни занимания, че трудът действува благотворно за формирането на характера.
Но на Юдит никога не бе минавало през ум подобно нещо, на което се е наело това дете. И каква прекрасна
круша има на масата, ще се научи в края на краищата и да пазарува. Досега Жофи носеше все лоши плодове, а днес
явно е избирала измежду най-хубавите. Отдалече се вижда колко е хубава крушата, какъв чуден цвят има, а ароматът
й се носи чак дотук.
Сега Юдит не желаеше нищо, дори и кафе, но крушата би изяла с удоволствие. Тя помоли Жофика да й я измие.
Жофи постоя известно време замислена, със зареян в далечината тъжен поглед, обърнала, както Габор казваше,
„лице навътре“. Какво ли вижда в такъв момент? Какво мисли, защо тъй неочаквано се натъжи? Но не стана нужда
Юдит още веднъж да повтори молбата си. Жофи се затича, изми крушата, постави я в чинийка, а до нея сложи ножче
за плодове и салфетка. Ах, колко вкусен плод, топи се в устата! Когато върна чинийката, Юдит каза на Жофи да си
хапне и тя, крушите са много вкусни, но девойката поклати глава със същото „лице навътре“ и взе да навива около
пръста си коричките от крушата. После ги доближи до носа си и ги помириса.
Днес Жофи не ходила при Като, това никак не учудва Юдит, навярно се е изморила до обед. Нека поседне, да
почете. Би почивала и тя, стига да можеше. Сега пък и телефонът звъни, трябва да стане. Никой не се обажда,
сигурно се забавляват, а Юдит наистина няма никакво настроение. Ще се облече, ще излезе малко, не може да стои в
къщи.
При звъна на телефона в стаята бе влязла и Жофи и когато видя, че мама постави слушалката обратно, без да е
говорила, се смути. Мама остана с впечатлението, че Жофика навярно знае кой е звънил по телефона. Жофи й каза,
че не е изключено да е била Дора, още днес на обяд тя искала да я изпрати и поговори с нея, но не говорили.
— Забранила си ми, казах й, че не бива.
Разбира се, че не бива. Калман започва да се държи все по-непристойно, пази боже да замесят и тях в тази
печална история. Интересно е дали децата подозират какво става? Какво знаят Мариана, Дора и Жофи? Вероятно
Дора знае най-много, Мариана достатъчно, макар Като да си въобразява, че не знае нищо, а Жофика по всяка
вероятност знае най-малко. Надявам се, че в края на учебната година те не са коментирали станалото, а сега вече, от
седмици насам, тя не се е срещала с Дора. Не, не, не бива Дора да идва у тях и да звъни по телефона, само това им
липсва.
С удоволствие би изяла още една круша. Да, ще си вземе още една и ще излезе. Ако остане в къщи, постоянно
ще си спомня днешния предиобед и намеците на Пири за преместването им. Вече е почти сигурно, че ще преместят
и двете на работа в училище. Ако се свива тук, в къщи, няма да мисли за нищо друго. Мъчително и безсмислено е
човек да ходи на гробищата, но може би там тя ще се поуспокои. Няма да стои дълго, пък и да иска, не ще може,
скоро ще заключат входа, но дори и за четвърт час ще й бъде приятно да бъде близо до Габор.
Отиде в кухнята и потърси крушите, но не ги намери никъде. Всичко купено от Жофи за вечеря бе поставено в
хладилника. Наистина в долното му отделение имаше и плодове, но само сливи, крушите не се виждаха никъде. Да
не би това глупаче да е купило само една круша? Огледа се. Едно от чекмеджетата на бюфета бе полуотворено. Беше
най-долното, което Габор наричаше „конюшня“, защото то служеше на Жофи, в него тя прибираше най-различни
свои принадлежности. Не го е затворила добре, а знае, че мама не обича чекмеджетата да остават отворени.
Навярно е препълнено и нещо се е закачило. Юдит се наведе, издърпа го, а после веднага го блъсна на мястото му:
най-отгоре, между различни парцали, крака от кукли, белия кожен мишок, до една непозната кутия от лекарства и
голяма кесия с малинови бонбони, тя забеляза обелените кори на крушата. Наистина Жофи ги бе увила в тънка
хартия, но те се подаваха от единия й край. Юдит остана така приклекнала, а сълзите й закапаха, без сама да може
да си обясни защо плаче. „Жофика е отзивчива, вежлива и щедра“ — сякаш чу тя гласа на Габор. От кого ли е
получила тази круша, та я пази толкова много?
Юдит намери Жофи в детската стая. Беше застанала до прозореца, както почти всеки следобед по това време,
когато вече нямаше какво да прави. Попита я дали не иска да я придружи до гробищата. Детето отказа изплашено.
Досега Юдит нито веднъж не бе успяла да я склони да отиде на гроба на баща си, но не я и насилваше, очевидно
детето се ужасява от гробищата. Навярно си представя, че ако ходи там, ще заживее с мисълта за смъртта на баща си,
която нито може да приеме, нито пък да се помири с нея. Понякога в старата квартира Юдит забелязваше как Жофи
втренчено гледа вратата на кабинета, сякаш очаква тя да се отвори и оттам да се покаже баща й. Е, добре, щом не
иска, нека остане в къщи. Юдит я запита не желае ли да отиде до семейство Такач? Не, предпочита да остане тук.
„Малък бухал“ — помисли майката на излизане. Може би статията й за отстраняването на посредствените ученици
от извънучилищна работа не е била правилна! Поне да имаше сестричка или брат! А то сигурно е ужасно да стои по
цели дни сама.
На трамвайната спирка Юдит срещна Марта Сабо. Марта не изглеждаше много весела. Юдит не се спря с нея,
само й кимна с глава и се качи на трамвая, който отиваше в противоположна посока. От платформата на трамвая, до
която тя се добра с усилие, й се стори, че някакво момиченце зави във входа на кооперацията им. Цветът на косата,
начинът, по който детето държеше главата си, напомняха за Дора. Но, разбира се, не може да е тя. Дора е малко
диво, но иначе разумно и чувствително момиче. Юдит трудно може да си представи, че след несполучливия опит на
обяд Дора отново ще се помъчи да търси Жофи.
И все пак това беше Дора. Тя позвъни, Жофика погледна през прозорчето на входната врата и ръцете й
изстинаха от уплаха.
— Пусни ме! — рече Дора. — Бързо.
— Не бива.
— Тогава ти ела навън!
— Не бива да разговарям с тебе. Казах ти вече. Не разбираш ли?
Жофика за малко не се разплака. Очите на двете момичета бяха на еднаква височина: едните отсам, другите
оттатък отворения прозорец на вратата. Миглите на Дора потрепваха.
— Повече няма да идвам!
В гласа на девойката звучеше ужас. Жофи затвори прозореца, за да не вижда умоляващия поглед на Дора, и се
отпусна върху килима в антрето. Как да я пусне да влезе, не й е позволено да разговаря с нея. Никой обаче не й е
забранявал да я изслуша. Но къде? У дома нямаше как, не може и да я придружи, защото без разрешение не бива да
излиза вън от къщи. Скочи. Неочаквано я обзе ужасен страх, че на Дора сигурно й е омръзнало да чака, отишла си е
и сега ще се случи нещо непоправимо само защото тя не пожела да разговаря с нея. Жофи отвори вратата. Дора беше
още тук. Стоеше, облегнала гръб о стената на стълбището. Щом видя Жофика, тя направи крачка към нея. Девойката
я пусна вътре и заключи вратата. Когато се позвъни, тя тъкмо рисуваше, сега пъхна молива до носната кърпа в джоба
си, за да не й пречи.
— Тук не мога да ти говоря — започна Дора. — Да отидем някъде!
Ех, защо Жофи не познаваше кооперацията! В старата тя знаеше всяко кътче, но тук още не бе обикаляла
никъде, нямаше представа къде е входът за тавана, къде е мазето. Дали и тука има отделен двор за изтупване, както
в старата им кооперация? По това време вече никой няма право да тупа, биха могли да отидат там.
Имаше такъв двор. По-малък от този в предишното им жилище, но имаше. Покрай стената растяха бледи цветя.
Лехите бяха оградени с тухли. Двете девойки седнаха върху тях и веднага усетиха едва доловимия аромат на цветята.
Сред камъните се виждаха цветовете на калдъръмчето. Слънцето наближаваше да се скрие, те вече се свиваха и
заспиваха.

Отначало девойките мълчаха. Жофика дишаше дълбоко. Дора откъсна няколко тревички, поникнали между
камъните, и заплете от тях пръстен. Дора винаги е била много сръчна. По гредата за тупане лазеше гъсеница, бог
знае как попаднала там. Само през лятото можеше да има такъв покой из дворовете. Навярно лете нищо не се
случва. Впрочем случва се. Ето, през това лято умря татко.
— Идущата седмица ще бягат — рече Дора.
Най-напред Жофи не разбра какво иска да й каже Дора, а когато най-после схвана смисъла на думите й, така
поруменя, че скри лице в ръцете си. Тя винаги бе чувствувала, че Вики е враг, а Дора — приятел. Почувствувала го
още там, на Добогокьо, когато Дора легна в тревата и песъчинките полепнаха по челото й, но най-ясно го схвана,
когато видя тортата на Дора в кошчето за боклук. Леля Като изгони Дора, а ако не бе го сторила, може би нямаше да
се стигне дотук, нямаше да е нужно сега да слуша такива ужасни работи. От Дора винаги щяха да знаят какво става у
тях и навярно щяха да могат да предотвратят някои неща. Ето, сега например не бива да отговаря на Дора, нали й е
забранено да говори с нея!
Но ако не узнае точно за какво става дума и ако чичо Калман и Вики наистина избягат, тя няма да има покой
през целия си живот. Да проговори, не бива, да пита, също. Какво да прави? Бръкна в джоба си за носната кърпа и
напипа молива. Дора с рязко движение разкъса зеленото пръстенче.
— Те щяха да заминат още миналата седмица, но Вики не пожела, не можа да реши какво да прави с мен. Чичо
Калман искаше да остана тук, но Вики ме обича, винаги, откакто съм се родила, сме били заедно. Най-напред Вики
отиде при мама и я попита не биха ли ме взели обратно, но чичо Дежьо, новият мъж на мама, отказа. Да съм стояла
при Вики, щом веднъж се е наела да се грижи за мене. Трябваше да отидем и при татко. Той пък каза, че на развода
било решено да не оставам при него. А пък те тъкмо очаквали да им се роди бебе и изобщо защо Вики ме била взела
от мама, когато съм била на една година, а сега вече голяма, не ме искала. Разбира се, че никой няма да ме иска
назад, нали Вики ми е настойница.
Никога досега Дора не бе говорила за семейството си. Историята бе много неясна, нуждаеше се от допълнения.
Жофи едва я разбра: толкова събития едно след друго, а бяха и доста забъркани. Леля Пирош, в къщата на която
обикновено летуваха, когато отидеха в Алмади, бе продавачка. Веднъж Жофи видя как леля Пирош отнесе на пазара
бялата ярка. Духаше перушината й, за да покаже на всички колко е хубава ярката. Но така се случи, че никой не
пожела да я купи. Тогава Жофи съжали ярката, задето тя не можа да си намери стопанин, въпреки че леля Пирош на
толкова хора я предлага. Жофи каза това на татко и го помоли да я купи. Татко наистина я взе, но много се смя;
когато попита Жофи ще яде ли от нея, тя се ужаси. На мама не посмяха да обадят. Татко най-после разбра, че Жофи
съжалява ярката, защото тя, горкичката, навярно се срамува, че никой не я иска. После се изкачиха на стария хълм,
от който се спускаха безброй малки, стръмни улички. Със себе си взеха и ярката, бяха я поставили в една кошница.
Татко прехвърли птицата през оградата на една къща, а те хукнаха надолу, за да не викне някой подир тях. Мама вече
бе край Балатон, къпеше се. Когато слизаха от хълма, на един завой татко целуна Жофи по върха на главата. Стана й
много приятно, че на татко нямаше нужда да говори много, той всичко разбираше сам.
Дора откъсна нови тревички и се залови да сплита и тях. Мълчеше, а в Жофика въпросите напираха. Тя
разбираше какво значи да се бяга, но мисълта за бягство бе дълбока като пропаст, свят й се завиваше. Как може да
избяга един баща? С Вики работата е друга, тя е разведена жена, няма съпруг, сигурно може да бяга. Но чичо Калман
има дъщеря, жена. А какво ще стане с Дора? Думите, които Жофи пишеше върху цимента на двора, едва личаха,
макар че тя натискаше молива с всичка сила:
— И ти ли ще бягаш?
— И аз — отвърна Дора, като скъса и втория пръстен. — Вики ще ме вземе. Аз и друг път съм бягала с нея.
Случвало ни се е понякога да бягаме.
Краката на Жофи се разтрепераха.
— Сега искаше да ме остави, защото ще бяга в чужбина и няма да се връща вече. А е опасно, бои се за мене, ще
трябва да минаваме през границата, а нямаме паспорти. По границата има кучета, граничари, може и да стрелят.
Затова искаше да ме остави тук, но както виждаш, не съм потребна никому.
Отново настъпи тишина. Отвори се един осветен прозорец, през него надникна дебело, непознато лице, после
се зачу песен. Някой пееше: „Птичко, птичко, колко ти са черни краката“.
Дали да каже на леля Като? Какво да прави? Един порядъчен и истински баща не бяга. Мариана е на море.
Мариана ще пристигне едва в неделя.
В този момент и Дора заговори за Мариана.
— Казвах й да направи нещо, а тя се преструваше на глупава, умът й беше зает само с лагера. Иди и посрещни
Мариана на гарата, аз не мога да отида. Кажи й, когато чичо Калман в понеделник излезе от музея, да го задържи, да
не го пуска у нас. Ако не дойде точно навреме, ще бягаме без него. Той даде парите, неговото идване вече не е
необходимо. До границата ще отидем с кола, ще тръгнем точно в пет часа, чичо Шереш каза, че няма да чака никого
нито минутка.
— А после? — написа Жофи на цимента.
— Чичо Калман не е нужен на Вики, тя реши да бяга с него само защото й трябваха пари. Вики ще го остави
веднага щом минат границата и намери Дюри. На Дюри сега му върви. Вики не е обичала никого от чичовците, с
които дружеше, само съпруга си.
Моливът се плъзна, търкулна се по наклонения цимент и падна в канала. Жофика прегърна Дора и погали
бузата си о нейната. Гледаха стената, гъсеницата. Гъсеницата беше красива, шарена, с кафяв и червен мъх, и пълзеше
бавно-бавно нагоре. Всъщност Мариана никога не е била добра към Дора. Мариана към никого не е била добра
освен към себе си. Изпъдиха Дора от тях, но въпреки това тя е тук, прегръща Жофика, склонила глава до главата й.
„На мене ми е така хубаво — мисли Жофика, — защото мама ме обича, въпреки че не съм съвсем в ред, татко много
ме обичаше, татко ме обичаше повече от всичко на света. И чичо Пища вече ме обича мъничко, обича ме и зидарят,
той ми даде хубава, жълта круша. И Тери ме обичаше, Валика също. Татко не би избягал с Вики, никога не би й
мушкал бележчици в ръцете. Татко ни обичаше.“
Сега Дора ще си отиде, ще избяга зад граница. Интересно как ли изглежда всичко там, отвъд границата? В
съзнанието на Жофи изплуваха спомените за часовете по география, картата, чуждите думи, правописът на
собствените имена. „Чуждестранните географски наименования пишем така, както ги пишат чужденците: «Rio de
Janeiro, New Jork.»“.
Дора се освободи от прегръдката на Жофи. „Налага се да бъда внимателна“ — бе казала веднъж тя, когато
поиска да добавят още вафли. Разбира се, на едно сираче като нея се налага да прави така, щом си няма ни татко, ни
мама, а само Вики. Имаше ли някога нещо, Дора винаги й даваше, а Мариана никога. Жофи не разбира защо изобщо
те двете с Дора обичаха Мариана. Дали защото танцуваше хубаво, или само защото още от първи клас ходеха
навсякъде заедно? Човек трудно може да определи. Сега вече Дора няма какво да й даде, само съобщението в
понеделник следобед да не пускат чичо Калман в тях. Божичко, но как да направят това?
Не може ли да каже на мама? Не, никому ни дума! На врата на Дора виси медальон с малък златен ангел, Жофи
се закле в него, че ще мълчи. А и как можа да забрави тя, че когато човек иска да бяга в чужбина и узнаят за това, ще
го заловят и предадат на милицията. Е, тогава Жофи ще мълчи. Но Мариана пристига в неделя, ще имат на
разположение само един ден, за да измислят нещо. Но Мариана е умна. Ще помислят.
Дора стана и заяви, че трябва да си отива. Не, вече няма да ходи в училището. За какво да ходи? Днес е
четвъртък, а в понеделник те заминават. Ще вземе само една раница, на места ще трябва да пълзят през границата.
Не, не бива повече да се срещат. Вики може да разбере, че са се виждали. Нека Жофи предаде на чичо Калман, че
всъщност Вики никога не се е развеждала със съпруга си. Преди четири години Дюри избяга сам, за да намери
жилище, пари, всичко. Но нещата се проточиха повече, отколкото предполагаха.
Зад прозорчето продължаваха да пеят: „Птичко, птичко, колко са ти черни краката“. Гъсеницата вече не се
виждаше, изведнъж стана хладно. Сега Жофи не може да обади на мама, че въпреки всичко е говорила с Дора, роди
се нова тайна. Тя постоянно се заплита в някакви тайни. Хванали се за ръцете, момичетата се запътиха към тясната
вратичка.
Дора се спря. През сълзите си Жофи виждаше чертите на лицето й съвсем разкривени. Дора откопча колието си
с ангелчето и го постави в ръката на Жофи. Сега вече тя действително нямаше нищо. Когато си тръгна, не се обърна
назад, вървеше бавно като възрастен човек.
Жофи прибра колието в „конюшнята“ под коричките от крушата. Уви го в мишока, който тя сама си бе
направила някога от парченца бяла кожа и на гърба му бе написала с едри букви с мастило: „ЯНИКА“. Девойката
влезе в стаята си, но после отново изтича в кухнята. Трябваше да прави нещо с ръцете си, иначе мислите щяха да
пръснат главата й. Мама не идва, навярно плаче на татковия гроб. Бедната мама, много е печална, сигурно има
неприятности в службата. Понякога службата така изтормозва хората. Мама се забави много, ще огладнее, докато се
прибере. Какво ли ще стане с чичо Калман? С Мариана? С Вики? С Дора?
Юдит се прибра късно. Докато се качваше по стълбите, усети, че е много гладна. Сега й бе по-леко. Плака
много, очите й се подуха, но вече се примири със станалото. Тревожеше я не материалната загуба, по-скоро бе
уязвено самолюбието й. Навярно щяха да й се присмиват за неуспеха в досегашната й работа. А сега пък ще трябва и
да готви. Чувствува се така изморена, едва движи краката си. Защо не се случи някакво вълшебство: тя само да седне
и яденето да се появи пред нея… Един път, когато някаква конференция в Института продължи до единадесет часа,
тя съобщи по телефона в къщи, че ще се прибере едва към полунощ. Когато стигна у дома, вратата й отвори Габор.
Беше препасал нейната найлонова престилка. Каза й, че е нахранил Жофика и тя отдавна спи. В кухнята цареше
безпорядък, но масата бе подредена, а мусаката от картофи, полята със сметана, вече готова. Габор току-що я беше
извадил от фурната.
Юдит позвъни. Почака минутка, после чу шума от познатите стъпки. Жофи отвори вратата. В антрето се
носеше миризмата на спанак и чесън. Жофи бе препасала найлоновата престилка на майка си, която й стигаше до
под коленете, плитките й бяха изцапани с галета.
— Измий си ръцете — рече Жофи. — Сготвих за вечеря спанак.
XI
Когато Марта Сабо получи писмото, настроението и веднага се развали, стана нервна. Тя и лете ходеше всеки
ден в училище. Ако дойдеше някое дете за допълнителни занимания, тя влизаше с него в залата с пианото, а ако не
— разговаряше със секретарката, ровеше се из нещата си, следеше как върви ремонтът. Почти винаги имаше и някой
от колегите й, разговаряше с тях, поливаше цветята, даваше прясна храна на рибките в аквариума. Марта обичаше
този въздух, коридорите, изпълнени дори и през лятото с миризмата на мастило и тебешир. Когато летуваше някъде,
още в края на втората седмица я обхващаше копнеж по училището, а през последните дни на август ставаше съвсем
неспокойна, без училището дните й бяха пусти. Месец септември бе най-вълнуващият период в живота й: завръщаха
се децата, някои пораснали през лятото с десетина сантиметра, а други, по-рано слабички девойки, не можеха да
облекат блузките си в началото на учебната година, толкова им бяха отеснели.
И Хидаш — математикът Хидаш — бе училищен бухал като Марта. Дори и вестниците си четеше в учителската
стая, а ако срещнеше някъде статия на педагогическа тема, не я отминаваше без забележки. Хидаш бе прекрасен
събеседник. Марта обичаше да го слуша с ръкоделие в ръка. Понякога тя дори и на допълнителните занятия правеше
реприз или поправяше стара покривка. Децата се стараеха повече, когато не ги гледаше. А на седмокласничката
Ердей например човек не можеше да преподава другояче, освен ако не пъхне в ръцете й някаква кърпа за поръбване.
Тази ученичка се съсредоточаваше истински само ако ръцете й вършеха някаква механическа работа. В час тя
обикновено късаше хартия, сигурен признак, че урокът я интересува.
В четвъртък, след излизането на Жофи Над, Марта се поизмъчи още половин час с Юли Деак, а после се качи в
занималнята, за да види как напредва курсът по готварство. Настроението й се помрачи още там. Не защото децата
се държаха лошо. Напротив, те стояха тихо и дисциплинирано около печката; всички членове на звеното бяха добри
и примерни ученици. Настроението й развали Биро. Когато възникна идеята за летния лагер и курса по готварство,
Марта каза на дружинната ръководителка да помоли някоя по-бедна жена да научи децата да готвят вкусни, но
евтини яденета. Оказа се, че нито една подходяща майка не е свободна. Тамаш, която от една заплата трябваше да
готви за осем гърла, не се съгласи да идва, отказа и Сюч, а Марта именно тях бе набелязала отначало. Само Биро бе
свободна да учи децата, защото в къщи имаше жена, която й помагаше, а беше и без особени ангажименти. Но още
от самото начало Марта нямаше много голямо доверие в Биро. Не защото й липсваха необходимите качества,
напротив. Но Биро бе прекалено ентусиазирана готвачка, а съпругът й печелеше много. Всичко, на което учеше
децата, бе образцово и вкусно, но не подхождаше нито за лагерната кухня, нито пък за домакинство с по-ограничени
възможности.
Марта погледна какво готвят. Огорчи я най-вече обстоятелството, че Биро прави всичко сама, използува децата
само в подготвителните работи. Белеха картофи. Около печката с явно удоволствие шеташе Биро, а момичетата от
звеното отегчени и с малко възбуден от хубавия мирис апетит гледаха как в мазнината се пържат понички. Биро бе
облечена в бяла престилка, а косата й завързана с бяла кърпа, истински хирург. Марта Сабо прочете седмичното
меню, поблагодари за помощта, обърна се и си излезе. Всичко това нямаше никакъв смисъл. Трябва да се обади по
телефона на Бауман, нека не ходи на плаж, трябва незабавно да поговорят за курса по готварство. Понички! Телешко
печено! Но Марта не видя в листа за менюто нито едно по-обикновено ядене, например картофи паприкаш, нито
пък гулаш.
Когато слезе в учителската стая, Сумпер донесе пощата. Марта веднага видя писмото: беше бързо, препоръчано,
с печата на Института по научно-експериментална педагогика. Щом го прочете, тя така се ядоса, че започна да
крачи с бързи стъпки назад-напред из учителската стая.
Какво иска от нея Добаи? Въпреки че не бе хубаво, тя във всяко разпореждане, което идваше от този институт,
подозираше намесата на Юдит, макар че Юдит е само научен сътрудник, а Добаи — директор. Досега никога не са я
мъчили с такова нещо. Какво ли са си наумили? Защо трябва днес в пет часа следобед Марта да отиде при Добаи? Те
двамата отдавна се познаваха, най-характерното му качество е, че вечно умува над нещо. Веднъж той дойде в
училището през учебната година и помоли директорката да му разреши да присъствува на един урок на Марта Сабо.
Нямаше как, пусна го. След свършването на часа той пожела да види дневника за наблюдение на децата. Само това
липсваше. Отговори, че е безсмислено да му го показва, не го е водила системно, тази година още нищо не е
вписвала в него. Как пък няма да му го покаже! Нали после ще вземе да каже на Юдит какво е писала за Жофи и за
Мариана Халер. Нека я оставят на мира. И без това в училището само тя и Хидаш водят редовно такъв дневник и го
правят не за други, а за себе си, за лично ползуване. За Марта е интересно как се развиват децата. Но кой може да се
сърди например на учителката по география, на малката Вари, която през месец септември действително отваряше
този дневник, но после в края на януари започва да тича и плаче, че не била вписала в него нито ред. А и кога да се
занимава с него? Постоянно препуска, клетата: готви, кърми, пере. Нима й остава време? Навярно Марта върши тъй
прилежно писмената си работа, защото няма никакъв личен живот.
Но защо я викат в Института? Та тя винаги само спори. Поканят ли я на някакво съвещание, никога не се
съгласява с чутото, с изключение на много редки случаи. Понякога дори воюва с докладчика, а това, разбира се, не е
прилично. Не, Марта не иска дори да вижда тези от Института! Добаи както и да е, разбран човек е, но научните му
сътрудници! Крият се зад купища книги, високи като комини, но ако ги поставиш в някое училище, два дни не могат
изтрая, ще побягнат, земята ще обърнат наопаки, за да ги преместят оттам, не са в състояние да издържат. Прочетат
деветдесет и девет книги и скалъпят от тях стотната. От техните безкрайни мъдрувания и предложения на
учителите им идва косите си да скубят. Защо я викат, и без това съвети от никого не вземат? Смятат се за толкова
поумнели от многото четене, че не слушат никого. По-добре е да държат учителите по-настрани от тях, иначе може
да се получат големи недоразумения.
Хидаш попита Марта какво се е случило. На него тя каза. Хидаш предположи, че навярно в Института се
нуждаят от някаква статия. Статия от нея? Те си имат предостатъчно хора за тази работа, там всички пишат статии.
Пък и какво ли би могла да им напише? За „кет, хет, сюч, пуф“? Само това липсва. Нали те тука умно са го
измислили: детето само̀ можело да определи коя съгласна е звучна и коя беззвучна, достатъчно било да постави ръка
на гръкляна си. Само върху едно не бяха помислили: на всяко десетгодишно дете му се струва, че каквото и да каже,
гръклянът му постоянно трепти. Статия. Ще има да чакат. Тъкмо Марта и Хидаш ругаеха Института, на вратата
почука Лемберг. Носеше в ръка чиния, в която се розовееха понички, обилно посипани със захар. В единия край на
чинията се жълтееше мармелад от кайсии. Изпраща им ги леля Биро, да ги опитат.
Марта предложи на Хидаш, но той отказа, не обичал сладки работи. Тя пък бе толкова нервирана от писмото,
че не желаеше нищо. Времето си до обяд Марта запълни с ровене из чекмеджетата, преглеждаше стари планове и
съчиненията на Дулович по унгарски език. Способно дете е тази Дулович. Как ли ще се развива в бъдеще, дали ще
стане истинска писателка? Намери и кутията с цветни тебешири, беше се забутала в дъното на чекмеджето. А тази
топчица Марта взе от Таки, от Ева Такач. Утре, когато пак дойде да готвят, ще й я върне. Каква прекрасна топчица,
цялата покрита с картинки, представляващи котешки глави. Марта отново се развесели. Естествената връзка с
живота, с всекидневието, котешките глави върху топката на Таки й подействуваха успокояващо. Ето и дневника за
наблюдение, който Добаи тъй силно настояваше да види. Как не! Нека отиде да преподава в някое училище и си
направи сам. Добре, че дневникът попадна в ръцете й, трябва да впише нещо за Жофи Над.
Марта отбеляза, каквото искаше, после запрелиства дневника. Срещу името на Мариана Халер вписа за
изпращането на девойката в международния лагер. Това трябва да прочете Добаи, подобна мотивировка навярно би
го удивила. Неговите умници не биха могли да измислят такова нещо: „Девойката бе изпратена на лагер не само
защото е най-добрата ученичка. Необходимо е тя сама нагледно да се убеди, че способни и добри ученици като нея
има десетки хиляди, не само у нас, а и в другите страни.“ Срещу името на Лемберг на последната дата бе поставен
въпросителен знак. Отговор вече има, Лемберг донесе медицинско свидетелство. Не е болна. Толкова по-добре,
значи, тя е тъй слаба само защото расте. И все пак от време на време трябва да я изпраща на лекарски преглед,
бащата на детето е починал от туберкулоза.
Дора Гергей. Да. Ето проблема, който тя не може да разреши.
Много малко неща имаше, за които Марта мислеше с неудоволствие. А сега само това й липсва — да си спомни
за Дора, за да се разстрои напълно. Колко по-обикновен бе случаят с Жужа Сакал, където трябваше да се води борба
с един постоянно пиян баща, или случаят с Дьордьи Немеш, майката на която бе изгубила разсъдъка си. Няма
неразрешими проблеми, стига да се намери път към сърцата на родителите. По-лесно е да се уреди съдбата дори на
дете, чиито майка или баща са се побъркали или починали, отколкото на дете, на което родителите са недосегаеми,
недостъпни. Гергей е под законната опека на по-голямата си сестра Виктория Вадас, за която се шушукат най-
различни неща. На пръв поглед няма нищо нередно. Вадас законно обитава квартирата, занимава се с рисуване на
шалове. Когато Марта отиде на посещение у тях, намира всичко в порядък, девойката винаги е чиста, спретната,
добре се учи, няма причина за оплакване. И въпреки всичко около Дора Гергей има нещо нередно, нещо я заплашва,
нещо грозно, ужасно. Марта не го вижда, само го чувствува, но от райсъвета не могат да предприемат нищо на
основание само на нейните чувства. Колкото пъти е ходила на посещение, винаги е заварвала всичко в пълен ред.
Вики или не си е бивала в къщи, или я заварваше да рисува шалове, никога не е констатирала нещо скандално в дома
им. Майките разправят, че виждали Виктория по ресторанти и театри, в обществото на мъже, но и това не може да
бъде причина да се предприеме нещо.
Когато започна тази неприятна история с Калман Халер и майките първи й пошушнаха, че често срещат
двамата из района, тя телефонира на Халер и го помоли да й се обади. Той, разбира се, не дойде. Почака няколко
седмици, после сама отиде при него в музея. Той се отнесе с нея много невежливо. Марта не обича да си спомня за
това. Напоследък нищо не чува за тях, може би до есента всичко ще се оправи. Имала е вече случаи родителите да
вършат нередни неща, някои от тях след време са се оправяли. Тогава камшикът заплющява по гърба на този, който
се е намесил. Колко пъти вече е плющял той над главата на Марта! Клетата малка Дора, тя е тъй самотна, откакто
започна тази история, никога не я вижда нито с Мариана, нито с Жофика. И другите деца взеха да я отбягват след
свършването на училищните занятия. Майките са строги в това отношение. Като че ли Дора е в състояние да
отговаря за постъпките на Вики! И все пак Марта ще отиде в райсъвета, може би напоследък са излезли някакви
разпореждания, които да подхождат за този случай. Ето, за такова нещо би могла да пише поне веднъж Юдит, за
деца, близките на които са живи, а те все пак са сираци.
Марта си тръгна за обяд. По страничното стълбище слизаше и звеното от курса по готварство. Показният обед
естествено бе недостатъчен, всички си отиваха, за да се наобядват истински. А ето че отдолу се показа и Жофи Над,
помъкнала мрежа със спанак и шише мляко. Марта я извика, нека дойде при тях, поне малко да повърви с другите
деца, те и без това не й обръщат много внимание. Това дете е в училището от девет часа, а сега минава един. Какво е
правила досега тук? Я, онзи засмян млад зидар й хвърли круша. Ще порасне авторитетът на девойката. Откъде ли го
познава? И къде е седяла толкова време? Навярно всичко това тя ще научи от Понграц.
Марта се раздели с децата и си отиде в къщи. Набързо приготви нещо, наобядва се и полегна малко да почете,
но погледът й се плъзгаше над редовете и се рееше към улицата. Писмото, което получи отзаран, не й даваше покой.
Каква ли е тази спешна работа? Нима не може да почака няколко дни? Защо още днес, в пет часа, след завършването
на работния ден? В Института работят до четири и половина. Не, ще стане, напразно се опитва да почива, тя дори
не може да разбере за какво се говори в книгата. По-добре да излезе. Спомни си, че бе забравила поничките в
учителската стая, понеже тя няма да ги яде, ще ги занесе на Понграц. Часът е три и половина, ако отиде веднага в
училище, ще успее да стигне навреме и при Добаи.
Поничките бяха там, където ги бе оставила. Малко се бяха посвили, но видът им бе още апетитен. „НЕЧУКАЙ!“
Добре, няма да чука. Колко е пуст по това време коридорът.
Много е отслабнал бедният Понграц! Лицето му съвсем се е смалило. Старецът не се зарадва много, а и на
какво ли да се радва, навярно за хиляден път отговаря, че се чувствува „горе-долу добре“. Постелята му е чиста,
стаята подредена. Марта му подаде поничките, Понграц поблагодари, но не посегна към тях, каза, че ще си вземе
по-късно.
Онази малка шапка навярно е била на внучката му. Колко е тъжен! Секей и чичо Пища никога не са се
погаждали, а Добози постоянно е заета със своите грижи. Няма да му е леко на стареца, докато оздравее.
— Нямате ли нужда от помощ? — попита Марта. — Звеното всеки ден идва в училище. Много добри деца. Не
искате ли да ви свършат това-онова, което е необходимо.
Понграц отвърна, че имало кой да му помага.
Има?
Сега Марта вече не мислеше за писмото на Добаи. Върху малката масичка имаше салфетка, грижливо сгъната
във формата на конус. Пред Марта изплува далечен спомен: масата в дома на Юдит Пап, подредена за гости, и
салфетките върху нея, сгънати по същия начин. Винаги, когато я задържаха за следобедна закуска, тя се подсмиваше
вътрешно. В себе си наричаше тази причудливост „маймунска салфетка“.
— Имате помощница? И как, справя ли се?
— Напълно.
Нека я гледа така, тя не се бои от него. По същия начин я бе измервал с погледа си той, когато й каза, че не
може вече да посещава вечерното училище, защото бил уморен, стар. Не трябваше да го освобождава. Затова пише
„Не чукай!“ в една дума.
— И за готвенето ли?
„Глупачка — помисли чичо Пища. — Завършила седемдесет и седем училища, а е глупава като тиква.“ А той
взел да се кара на Жофи, която е толкова разбрана. На тази говори с добро и пак не разбира.
— За всичко.
Тонът, с който й отговори Понграц, ясно изразяваше отегчението и нежеланието му да бъде разпитван повече.
Старецът затвори очи като човек, който много се е изморил.
„Как не, мислиш, ще повярвам, че си се изморил от две изречения — помисли Марта Сабо. — Цял ден лежиш
сам, радвай се, че има кой да поговори с тебе.“
— А кой идва да ви помага?
Ето ти! Старикът отвори очи. Не го оставя на мира. Същата е като Шара.
— Едно момиче.
— Откъде е изпратено: от профсъюза ли, или от родителския комитет?
Точно оттам! В профсъюза само за това мислят: кого да изпратят в помощ на един болен старик като него! „Ах,
колко си глупава, колко си глупава! А пишеш бележки на дечурлигата. Пролетта ми направи забележка, че коридорът
не бил чист. Да беше го помела сама!“
— Казах ви, едно момиче. Жофика Над. Тя идва да ми помага, наех я.
Какво пък има тук за пулене? Добре, че не падна от стола. Нима на такъв дрипльо прилича той, та да не може
да си наеме едно момиче? Или си мисли, че само тя може, друг не. Никога не е пиянствувал, от дрехи почти не се
нуждае, работи с престилка, а нея съветът му дава. Има си дори и спестени парички, какво си мисли тя? Но не
заслужава човек да се занимава с такава глупачка. И старият Юхош е глупав. Най-свястно от всички е момичето.
— Получава по четири форинта на ден.
Ха сега де! Може би мисли, че трябва да й дава повече, но на него парите не му стигат, а и защо ли са на едно
дете повече, работата й и толкова не струва, току-виж, я разглезил, после майка й да се чуди какво да я прави.
Такива деца трябва да се пазят.
— Кой ви я препоръча? — запита след дълго мълчание Марта Сабо.
И това ли да й разказва? Изглежда, си няма други грижи, само го разпитва. Или иска да й разкаже и как веднъж,
когато бе още ерген, настъпи един сърп и колко много кръв изтече. Интересното е, че все на десния му крак се
случва: него преряза със сърпа, с него се спъна в триона и сега пак него счупи. Дали Жофи още я боли ръката? Утре
той ще й помогне при миенето на съдовете, нали докторът поръча да се движи, колкото силите му позволяват.
Добре, ще се движи. Трябва и гърдите си да раздвижва, така каза Жофи. „Тук родих се, в този чуден край.“ Глупаче.
Жалко, че следобед не се върна. Ако й добави още пари, дали ще идва и следобед?
Кой му я бил препоръчал? С какви въпроси го мъчи тази учителка.
— Никой. Сама дойде. Тази, която очаквах, не дойде, изпратила по това момиче хабер. А то взе, че остана, щяло
да идва да ми помага. Вие ли го учите?
Марта кимна утвърдително.
Сега пък не иска да говори, а това го интересува. Навярно тази девойка е най-добрата й ученичка, умни неща
разказва. Истински поп. Човек не може да разбере тази Марта Сабо: говори за нещо само докато то я интересува. А
детето за нея не е важно. Дай й само пари, взема четири пъти повече от Секей. Наистина Секей е мръсен, но Добози
е чиста, а и от нея взема четири пъти повече. Щом не желае да говори за момичето, да не говори. А личи, блъска си
главата над нещо, виж я само как се е замислила! Но стига, да го остави най-после на мира, благодари й вече за
любезното посещение, може да си ходи.

Дали е зараснала костта на крака му? Вероятно е зараснала. Ако имаше рентгенови очи, би разбрал, рентгенът
вижда и през гипса. А така човек живее само с предположения. Да, още го боли. Как се отнасят с него в
поликлиниката? Както трябва. Крака му лекува един червенокос доктор, досега само го е мъчил. Но между тях има
и добри лекари. Например Габор Над, който лекува ломбагото му.
Не е чудно, че тази даскалица още не се е омъжила. Каква е грозотия! Опулила очи като канчета. Добре, ще й
разкаже и това, дано престане най-после да го тормози. Щом толкова много обича трагичните неща, защо не се е
омъжила за доктор, те са такива любопитни. Него дори го питаха дали е боледувала майка му. Откъде да помни той
след толкова години? Да не мисли докторът, че в село е имало болница и майка му по цял ден е висяла там да се
преглежда. Той не знае дори от какво е умряла тя, мир на праха й. Един път просто взе, че умря.
Виж, ломбагото го болеше силно. А ако отново го повтори, сам не знае какво ще прави, онзи доктор вече го
няма. Дали са го преместили? Да, на другия свят. Изглежда, тази жена дори и вестници не чете, само момичетата
мъчи, иначе щеше да знае, че докторът е умрял. Умря в кабинета си, в присъствието на Понграц, на него каза
последните си думи. Жалко за доктора, много жалко, добър човек беше.
Слава богу, започна да се приготовлява. Сега пък мачка салфетката, а как хубаво я бе сгънало детето. Той от
леглото забелязва колко много неща знае Жофи. Интересно къде ли ги е научила? Да, види се, и даскалицата има
слабост към трагичните неща, макар че не е стара баба. На колко ли е години? Трябва да е колкото Марча. А Марча
щеше да е на около четиридесет, ако беше жива. Мъж й трябва на тази. Добози разправя, че чакала Хидаш, но него
надали ще го дочака, той се навърта около онази Лемберг, с конската опашка.
И на сестра си Ануш разказваше така подробно. Сестра му Ануш не познаваше буквите, караше него да й чете
вестника. Как се кръстеше, обхваната от ужас, когато чу, че нарязали тялото на Йожеф Шимон на парчета и го
хвърлили в Тиса. Сега пък даскалицата се интересува как е умрял Габор Над. Е, свърши и толкоз, какво има тук да се
обяснява. Дали е казал нещо? Искаше да каже, но не успя да довърши. Я, чудачка такава, сълзи започнаха да й капят
от очите, ще си изцапа шала. Пък и какво толкова има да се реве, че онзи клетник в последната си минута бил
бръщолевил какво ли не. И сестра му Ануш все за някакъв кон говореше, преди да издъхне, а никога в живота си не
бе имала кон, само на двете си кокошки и петела се радваше. А дали не е говорила за коня на архангел Михаил? Да,
сигурно за него е говорила, чудно как не се е сетил досега. Но какво се е разциврила тази? Всеки, който се готви за
далечен път, бъбри разни врели-некипели. Ето и Габор Над например поръчваше да кажат на Жофика…

Махна се най-после, по дяволите. Крайно време беше, много му досади. Ако е искала да се забавлява, да е
отишла на кино, а не при него. Макар да е несправедливо, дето така мърмори — станал е отвратителен, свадлив
старец, — той не й желае злото. Но и тя е като другите. Ето, донесе му понички, защо й се зъби толкова? Дявол знае
от какво бликнаха сълзите й, всеки влачи някакъв товар, кой знае и нея какво я заболя, когато се разговориха така. А
той знае защо го доядя на нея. Защото тя не пожела да му говори за момичето. Колко е тъпа, не видя ли, че той точно
това очакваше. А сега даскалицата излезе, пак ще му стане скучно. Ще се надигне, червеният доктор му рече да
става, щом не се чувствува изморен. Навън в склада има още от онова твърдо дърво, някога той умееше да дяла
хубави неща. Време има предостатъчно, ще издяла нещо за онова с двете леви ръце. Но какво? Най-сполучливи
ставаха агънцата, той и на Ержи правеше агънца. Дядо му беше овчар, друго и да нямаха, малки агънца все се
намираха у дома им.
XII
Горе-долу по същото време, когато Жофи сервираше спанака, а мама се миеше след продължителното пътуване
с трамвая, Марта Сабо излезе от Института по научно-експериментална педагогика. Горе, в ъгловата стая на втория
етаж, където се проведе разговорът, светлината не угасна. Когато Марта се сбогува с Добаи, той отново седна зад
бюрото си, имаше да пише още нещо.
Марта не се качи на трамвай, изпитваше нужда да се разходи. Никак не й се прибираше в къщи, не можеше да
се успокои. Днешният ден бе тъй изключителен, искаше й се да бъде сред хората. Днес може да вечеря и в
ресторант. Години минаваха, а вечерите й бяха все така еднообразни: хапваше нещичко, после сядаше да работи, да
чете или шие. Днес ще измени на навика си. Пешком стигна до сградата на първи райсъвет и седна на една пейка
пред входа, за да реши какво да прави. Разгледа скулптурите на работника и селянката, обградената с метална рамка
стъклена врата, която по това време вече бе заключена. Пейката беше още топла, колко силно е жарило днес
слънцето!
Непосредствено до райсъвета имаше телефонна кабина. Марта извади от портмонето си монета и позвъни на
Хидаш. Беше си в къщи.
— Вечерял ли си? — запита го тя.
Хидаш каза, че не е.
— Не би ли искал да вечеряш с мене?
— Разбира се, с удоволствие. Къде?
Ако знаеше къде? Някъде, където ще могат спокойно да разговарят. Хидаш си спомни за един уютен ресторант
на улица „Месарош“. Той тръгва веднага, ще стигнат горе-долу по едно и също време. Който влезе пръв, да заеме
маса.
Ресторантът се наричаше „Трепетлика“. Марта стигна там малко преди Хидаш. Не беше лесно да намери маса,
но успя. Цените в листа й се видяха много скъпи, поръча си порция шунка. Оркестърът в градината свиреше стари
валсове, за щастие никой не танцуваше. Лампите висяха, окачени на опънати между дърветата жици, миришеше на
бира и печено. Сутринта Хидаш бе облечен в костюма си от шлиферен плат, а сега пристигна в сиво-синия си
костюм на райета, който обличаше на конференциите. Обикновено Марта не отдаваше значение на тоалета, дори и
при Добаи отиде в роклята си на капчици. Но сега съжаляваше, задето не изтича до в къщи да се преоблече. В края
на всяка учебна година тя винаги отслабва, роклята просто виси на нея. Не беше кой знае колко важно, но щом този
чудак Хидаш се е преоблякъл за вечерята…
Хидаш също си поръча шунка и половин литър вино. Не я попита нищо и това, необяснимо защо, я направи
раздразнителна и нервна. Какво си въобразява той, защо, мисли, го е извикала? За да го види? Марта бутна настрана
чинията си, апетитът й се уби. На съседната маса платиха, мъжът даде една банкнота от сто форинта, почти нищо не
му върнаха. Колко са лекомислени хората! Или има такива, които притежават много пари?
Хидаш изяде шунката си и пийна глътка вино.
— Какво искаше от тебе Добаи?
Нямаше смисъл да се говори за това, но все пак й беше приятно да му разкаже. Там тя толкова се развълнува, че
не можа спокойно да обсъди станалото. Ще го направи сега, докато разказва на Йошка.
Най-напред Добаи й сварил и поднесъл кафе. В Института вече нямало никой, само секретарката му, пък и тя
тъкмо си тръгвала. Останали двамата. Когато изпили кафето, Добаи я развел из двата етажа на Института. Показал
стаите на научните сътрудници: всеки от тях си имал и отделна библиотека, и шкаф за книгите. Разгледала и
голямата им библиотека, в която съхранявали тридесет хиляди тома. Институтът имал шестдесет научни
сътрудници, от които сега уволнявали девет.
Хидаш я погледна, после пак сръбна глътка вино.
— Значи, той не е искал от тебе статия. Вика те да отидеш там, нали?
Отгатна! Какво ще каже, най-после доживяха и това! Дочакаха Главният умник да каже: „В този институт нещо
не е в ред!“ Не е я, добре, че най-сетне са го забелязали. Разбрали са от какво голямо значение е да си практикуващ
педагог. От вълнение ръката й така се сгорещи, че виното в чашата, която държеше, се затопли. Отива си и Юдит
Над. От август я местят в училище. Юдит ще стане учителка. „Възпитателят никога не бива да допуска каквото и да
е обстоятелство да наруши настроението в часа по литература“ — така бе писала Юдит. Ах, каква е умница! Колко
изненадана ще остане, когато — да речем — вземе да преподава стихотворението на Петьофи „В края на
септември“, класът е замрял в благоговение и изведнъж някой вдига ръка. Юдит мисли, че детето желае да изрази
възхищението си от красотата на стиха, а то казва: „Моля, разрешете ми да изляза, повръща ми се.“ Марта се засмя.
Ако искаше, сега и тя би могла да стане такава Умница, в хубава стая, с отделна библиотека. Но нейният ум е все
още на мястото си.
— Да не си отказала? — запита Хидаш.
 Как така да не е? Марта погледна колегата си. Полудял ли е? Нима той иска тя да напусне училището, да ги
остави? И го казва точно той, с когото винаги, във всичко са били на едно мнение, Хидаш, когото тя смяташе за свой
най-добър приятел? Нима си въобразява, че тя, самозабравила се от високата чест, която и оказват, веднага ще
зареже учениците си?
— Разбира се, че отказах — отговори Марта, обзета от лошо настроение. — Защо? Ти как би отговорил?
Хидаш повъртя чашата в ръката си, после я помоли да му разкаже как е протекъл целият разговор. Марта му го
повтори дума по дума. Когато изпили кафето, Добаи започнал с това, че Институтът не работел така, както той
искал. Добаи знаел причината: Институтът все повече и повече се откъсвал от живота. Има теоретическо, има и
практическо обучение на децата. Вместо двете да се обединят, Институтът и училището вървели по различни
пътища. А по-голямата част от сътрудниците му познавали децата само от книгите. Ето например Пирошка Шипош,
статиите на която Марта навярно е чела. Тя е много способна млада жена, може би една от най-начетените и
културни сътрудници. Едва завършила университета, тя получава стипендия за аспирантура в чужбина, а после я
назначават направо при него. Ако се изключат няколкото седмици практика, тя никога не е била в училище, не се е
опитвала да заживее сред децата. Горе-долу същото е и положението с Юдит Над, която наистина има много по-
сериозна подготовка от Пирошка Шипош, но също й липсва училищна практика. Наскоро той ходил в
министерството и се споразумял с отдел „Образование“ в бъдеще да не назначават в Института сътрудници, които
нямат съответната училищна практика, независимо от отличната им теоретическа подготовка. Ще се погрижат и за
подменяването на онези от старите сътрудници, които са се оказали неподходящи. Теоретическата и практическата
педагогика трябва да вървят ръка за ръка, в противен случай резултати не могат да се постигнат. Първата стъпка,
която предприемал Добаи, била да помоли Марта да му стане главен сътрудник, негов заместник. Нейната
възпитателска работа била известна в цялата столица.
Хидаш слушаше, без да я прекъсва. На масата до тях, която се бе освободила преди малко, седна нова двойка.
Слабичка, ниска жена с кок и мъж в сив костюм. Жената седеше срещу тях, а мъжът гърбом, но по жената Марта
Сабо позна и него. Бяха Вики и Калман Халер.
— Аз мисля, че трябва да приемеш — рече Хидаш.
Марта го изгледа с недоумение. Тя мислеше тази вечер двамата да се посмеят над предложението на Добаи, а
излиза, че Хидаш гледа съвсем сериозно на тази нелепост. Дори се аргументираше със същите думи, които употреби
и Добаи: ако тя, която познава тъй основно училището, не се притече на помощ на Института, не заработи с
колегите там и използувайки четиринадесетгодишния си опит, не им помага да изправят грешките, които допускат, в
какво тогава ще намери израз любовта й към децата?
Като че ли Марта се нуждаеше от съветите им. Тя по-добре знае какво трябва да прави в интереса на своите
ученици! Накрая Добаи я нервирал. В началото тя изпитвала удоволствие, че седи срещу него, Главния умник, който
е принуден да се отнесе до нея, а не до своите учени, и ето, и тази малка радост й е отнета. Нима Йошка си
въобразява, че тя ще отиде в Института на умниците и никога повече няма да вижда деца, а само ще пише и чете за
тях? Вики е облечена в червена найлонова рокля, а на ушите си има малки клипсове с найлонови черешки.
— А ти не се ли опита да се споразумееш с Добаи? — запита Хидаш. — Те имат нужда от тебе, на много неща
ще се съгласят.
Само това остава, да се пазари! След първоначалната радост сега тя изпитваше само досада, искаше й се по-
скоро да си тръгват. Чувствуваше се достатъчно удовлетворена от обстоятелството, че след толкова години най-сетне
отстраняват от Института онези, които й бяха причинили толкова ядове, които никога не бяха виждали отблизо деца,
и на тяхно място започват да привличат специалисти. А иначе? Умът й отдавна вече не се занимава с онова, което бе
казал накрая Добаи: нека тя си помисли, да не отказва окончателно, ако има някакви приемливи условия,
Институтът е готов да ги удовлетвори, доколкото е възможно. Мислите на Марта сега бяха заети с друго — с менюто
на Биро, със смъртта на Габор Над, с Жофи и Понграц. Да иде в Института? Ако и тя стане Умница, целият й труд
ще пропадне. Кой тогава ще помогне на Жофика? Кой ще оправи делото Халер? Още не е много късно за това,
когато си тръгнат, тя ще се обади на Дора. Сега няма опасност да срещне там сестра й.

Излъга се тя в Хидаш. И той само едно повтаря — Марта трябвало по-добре да обмисли. А той дали би отишъл?
Не, разбира се, не го и викат, пък и не умее да пише, математик е. Виж, Марта умее. А кой друг ще опише какви са в
действителност децата, ако не тази, която ги познава най-добре?

Марта Сабо стана. Беше се надявала, че те с Хидаш ще се посмеят над Добаи: ето, дошло бе времето да
потърсят тях, истинските възпитатели, за помощ. А той само говори и недоволствува. Ами ако тя и други като нея не
отидели в Института, там ще бъдат принудени да назначат по-слаби педагози и работата пак няма да мръдне ни
крачка напред.
— Какво ме интересува този нещастен Институт? — попита тя раздразнено. — Аз мисля за Жофи Над и Дора.
Повикай сервитьора!
— От Института ти би могла да им помогнеш по-добре.
Платиха. Марта сърдито мълчеше. Отначало тя бе намислила да разкаже на Йошка за разкритата тайна на
Жофи, нали и Хидаш й преподава, но сега реши, че няма да му каже нищо. Я го гледай ти, готов е и нея да изпрати
при Умниците. Марта винаги бе смятала, че той ще скърби, ако някога ги разместят в различни училища. Излиза, че
няма да е така! Все му е едно. Но стига, и без това днешните събития са й предостатъчни. Когато напускаха
ресторанта, Вики я поздрави. Халер — не. Той седеше гърбом към изхода, не счете за необходимо да я забележи.
Марта и Хидаш живееха в една посока, повървяха заедно до училището. На ъгъла Марта не зави към квартирата
си, а спря на площада пред сградата с номер девет.
— Е, сервус — каза тя на Хидаш. — Благодаря ти, че дойде. Аз още няма да се прибирам в къщи.
Хидаш погледна номера на къщата.
— Посещение на ученичка? Вече минава девет часът. Не е ли късно? Може да са легнали.
— Не, тези са още будни.
Ръкуваха се. Хидаш бе сложил новата си небесносиня връзка. Прошарва се Йошка, още година-две и съвсем ще
побелее. Тя никога не би допуснала, че той ще я уговаря да смени службата си. Възможно ли е все пак тя да не
познава хората?
— Всъщност, когато ми се обади по телефона, и аз мислех да поговоря за нещо с тебе — рече Хидаш. — Но друг
път. За днес навярно ти стига и Добаи.
Той си тръгна. Марта остана с това така подхвърлено изречение и изведнъж почувствува, че се изчервява.
Кожата й запламтя тъй силно, че тя машинално вдигна ръце към лицето си. На тридесет и седем години е. Глупаво е
да се изчервява така. Какво ли чувство изпитва човек, когато си има собствени деца?
Хидаш се изгуби зад ъгъла на улица „Катона“. Добър момък е той, бог знае защо тази вечер бе толкова особен и
я уговаряше да приеме предложението на Добаи. Тя винаги бе смятала, че мнението им по всички въпроси е
еднакво.

В тази къща живееха две нейни ученички: на етажа Ана Биро, а в партера — Дора с голямата си сестра
Виктория Вадас. Трябва да поговори и с Биро, но днес няма да се качва у тях, сега е по-важно да види Дора.
Прозорците на квартирата Вадас гледаха към двора. Пердетата бяха спуснати, но през тях се процеждаше светлина.
Позвъни.
Вратата остана затворена. Някой вдигна перденцето и през прозорчето надникна Дора. Бе в цветна нощница,
събрана на врата й с панделка. За през нощта бе вдигнала плитките си нагоре, така изглеждаше по-възрастна,
отколкото през деня.
— Един момент — каза Дора. — Ей сегичка.
Пердето отново се отпусна. Когато отвори вратата, Дора вече бе с рокля, изглежда, облечена на голо. Беше обула
чехлите на Вики, много големи за нейния крак и с висок ток.
Малкото антре бе чисто, подредено, леглата в спалнята приготвени за спане, но и там цареше ред. В
преддверието, опънати на рамки, съхнеха шаловете на Вики. Никъде нищо особено, нищо подозрително. Лицето на
Дора също бе спокойно, само че малко по-зачервено от обикновено.
Марта седна. Сама не знаеше какво бе очаквала, но пак изпита онова разочарование, което я обземаше, колкото
пъти дойдеше тук. Винаги влизаше в този дом с някакво неопределено очакване, струваше й се, че ей сега ще
намери нещо съществено, нещо осезаемо, края на нишката, по която може да тръгне нанякъде, но винаги оставаше
разочарована.
Дора също седна и я загледа мълчаливо.
— Нямаш ли нужда от нещо? — попита Марта. Детето поклати глава отрицателно. Дълбоко изрязаната й рокля
от пике оголваше слабото й вратле. Къде ли е колието й? Винаги, когато ги водеше на рентген, на имунизация, на
екскурзия или на плаж, то блестеше на шията й.
— Къде ти е ангелчето?
Защо този въпрос я засегна болезнено? Защо я заболя, кое я накара да сведе поглед? Марта ще почака за
отговора. Ясно е, Дора не иска да излъже, предпочита да мълчи, но да не излъже.
— Няма го — отговори тя най-после. — Вече го няма.
— Загуби ли го?
Мълчание. Дора поклати глава. Разбира се, занесли са го в заложната къща. При Вики човек лесно може да си
представи такива внезапни парични смущения. Но не. Масивната златна гривна на Вики блести, поставена в едно
малко пепелниче до леглото. Тогава къде е ангелчето? И днес ли, както толкова пъти досега тя ще напусне този дом,
без да е постигнала някакъв резултат? Ако отидеше в Института — което, разбира се, никога няма да стане, — тя
навярно би дала препоръка как да се постъпва с деца, в живота на които нито училището, нито държавата имат
юридическо основание да се намесват. Хубаво би било по този въпрос да разменят мнение повече учители или
списание „Педагогика“ да организира дискусия, в която всеки да се изкаже как би постъпил в такъв случай. На
Марта така й се искаше да знае как постъпват другите при решаването на подобен проблем. Тя би описала живота
на Дора и би поискала съвет от другите — навярно подобни случаи се срещат в много училища… Институтът като
официално учреждение би могъл да преговаря и с държавните органи. Нужни са, разбира се, доказателства, които да
потвърждават мнението на учителя, че детето живее в неподходяща за него обстановка. А ако липсват
доказателства? Както в случая? Но защо тя мисли за такива работи, защо си представя, че е сред Умниците. Ясно,
това е под влияние на разговора й с Хидаш. Ако не беше го поканила на вечеря, отдавна да е изхвърлила от главата
си Добаи и предложението му. Наистина в такъв случай тя нямаше да види Вики, нямаше да е тук, макар че сега
Марта съвсем не би могла да каже какво търси късно вечерта при Дора. Едно е сигурно: тя с нищо не е станала по-
умна от преди.
Марта вдигна книгата, която вероятно Дора четеше. Беше „Полушубката, търсач на съкровище“, дадена на
девойката като награда. До леглото на Вики също се виждаха книги, най-отгоре стоеше романът „Магдолна“ от
Жолт Харшаньи.
Нищо. Пак нищо. Марта стана.
— Къде е сестра ти? — запита тя на излизане.
— Отиде на кино в шест часа.
Възможно е, от шест до осем има прожекции. Вики пристигна в ресторанта към осем и петнадесет, значи,
действително е била на кино с Халер.
— Вечеря ли?
— Да. Кисело мляко.
Все пак Марта не може току-така да си отиде, какво ще помисли за нея детето, вече наближава девет и
половина, тя никога не е идвала толкова късно на посещение. Ако прозорецът беше тъмен, нямаше да позвъни и да я
разбужда. Но светеше. Трябва с нещо да обясни късното си идване.
— Когато утре свършите с готвенето, ела при мен в учителската стая. В края на първата седмица в лагера вие ще
изнесете програмата, трябва с тебе да уточним какво да подготвите. Учителката Бауман ме помоли да ви помогна
при избора на литературния материал. Мисля, този път ти не само да участвуваш, но и да бъдеш организатор на
концерта. Съгласна ли си?
Дора и сега не я погледна, дори не й отговори. При друг случай девойката щеше да се зарадва на такова
предложение. Тя обичаше литературата и с удоволствие участвуваше в програмите, които подготвяха. Марта смяташе
сега да им даде някакъв материал за Петьофи. Ако не намери, тя сама ще им състави кратък литературно-
художествен монтаж. От Дора ще излезе прекрасен Петьофи, а от слабата Лемберг — Йокаи. В антрето миришеше
на боя. Мушамата на Дора висеше на закачалката до мушамата на Вики. Там бяха закачени и две раници, едната по-
голяма, другата — по-малка. Когато ходиха на Добогокьо, никоя от тях нямаше туристически принадлежности.
Изглежда, Халер обича излетите.
— На екскурзия ли ще ходите? — попита Марта.
Дора пак я погледна в очите и инстинктивно посегна с ръка към шията си. Когато девойката се вълнуваше или й
беше мъчно за нещо, винаги хващаше в ръка медальона си. Сега ръката й се отпусна надолу. Ако само можеше да
узнае какво мисли Дора, когато погледът й за миг се плъзна по раниците.
— На екскурзия — пошепна тя.
— С Вики?
— С нея.
— Далеко?
Този път Дора не отговори, само кимна с глава утвърдително. Ясно е, детето не обича да ходи с Вики, макар че
обикновено екскурзиите й доставяха удоволствие, само на Добогокьо бе печална. Там Дора веднага бе забелязала
какво започва, а Марта не видя, беше заета с децата, които се бяха пръснали на толкова страни по поляната. Може би
райсъветът все пак ще измисли нещо. С кого да поговори? С Фехервари? Той е толкова разбран човек. Всъщност тя
се държи много малодушно, би трябвало да бъде по-настойчива. Въпросът с Халер не е шега, той засяга
едновременно съдбата на две деца и на още колко други не пряко, а косвено. Майките не искат да повярват, че
децата винаги знаят всичко. Но как да удари Вики и Халер, без да нарани Дора и Мариана?
— Е, хайде, спи! И не забравяй утре да дойдеш при мене!
Дора отвори вратата и я изпрати. Застана на прага, загледана след учителката си, която пристъпваше бавно по
лошо павирания и слабо осветен двор към изхода. После изведнъж Марта чу как девойката се затича след нея, все
още обута в големите, тропащи чехли на сестра си. Настигна я под арката на входа. Марта едва я удържа, тъй
устремно се хвърли тя. Застанала до нея с един бос и един обут крак — единият чехъл бе паднал от крака й, — Дора
я гледаше в очите.
Искаше да й каже нещо, но не можеше, не биваше, беше й забранено. Така гледат лишените от способността да
говорят животни. Дора се хвърли на врата й, притегли главата й надолу и поривисто я целуна, после отново затропа
из двора, грабнала падналия чехъл. Марта я чу как заключва вратата зад себе си.
Дора не бе целувала никого, не обичаше да се гали като Таки, която все се навираше около учителите и при
всеки удобен случай ги погалваше по ръката или по дрехата. Дора сега се държеше като човек, който се сбогува.
Изглежда, Вики иска да се изсели от района, по всяка вероятност заради Халер, и смята наесен да запише Дора в
друго училище. Но защо се сбогува сега, когато утре пак ще дойде, а през август ще отиде с другите на лагер?
Марта се прибра, но не си легна. Не й се спеше, разхождаше се нагоре-надолу. Ужасен удар ще бъде за Юдит, ако
трябва да напусне Института. Юдит никога не е била в истинско училище. Това ще бъде вторият удар за нея през
настоящото лято, работата си тя обича почти толкова, колкото и съпруга си. И все пак тя е щастлива, защото има
детето! Рано или късно Юдит ще поумнее дотолкова, че да разбере каква дъщеря има.
След много години на Юдит ще й стане ясно, че посредствените ученици представляват истинска загадка. Да се
разберат добрите или глупавите деца, не е трудно. Нито пък лентяите. Ако тях ги стресне нещо, започват да учат, а
ако са родени с ограничени умствени способности, каквото и да прави учителят, няма да постигне нищо особено.
Тук формулата е ясна, не крие в себе си тайни. Същото се отнася за отличниците, за много добрите ученици. Налице
ли са умствените заложби, дори и да е слаб, ученикът ще напредне, ако го подтикнат, тук няма над какво човек да
блъска главата си. Когато Юдит поработи четиринадесет години в училище, ще стигне до извода, че всъщност
разликата между много добрите и слабите ученици е само качествена, че между отличниците и двойкаджиите има
голямо сходство. Загадка представляват само посредствените деца, тези, които са на границата между добрите и
лошите. Ако нямаше друга работа, тя години наред би изучавала само посредствените ученици, би търсила да
открие начина, по който да направи от тях добри или много добри ученици. За посредствения ученик може би е
решаващ един-единствен тласък, стига човек да улучи точката, в която да го раздруса. Раздруса ли го добре, детето
може да се наклони надясно, раздруса ли го лошо, ще се наклони наляво или изобщо няма да помръдне. Но всеки
посредствен ученик си има тайна, един — една, друг — друга. Жофика вече няма тайна, Марта я разгада.
На Марта дори и през ум не й минава да отиде в Института, но ако някой път изпадне в много добро
настроение, тя може би ще телефонира на Добаи и ще му съобщи, че е съгласна да му предостави от дневника си за
наблюдение данни за едно безименно момиче. Марта много добре си спомня какво бе записала най-напред за
Жофика, още когато започна да я учи през миналия септември. „Не внимава. Ще разгърне способностите си само
ако заради нещо успее да си наложи да съсредоточава вниманието си, а не разсеяно да наблюдава само онова, което
в момента се изпречва пред погледа й.“ Разбира се, тласъкът бе даден не от Марта, а от бедния й баща, но
разбулването на тайната си остава нейна заслуга. Остава й работата, защото засега само разгадаването на загадката е
в ръцете й, а къде е истинският резултат? Тя само разбра какво трябва да прави с детето. Всъщност възпитанието на
Жофи започва отсега.
И все пак днешният ден бе хубав.
Юдит дори няма да може да прави планове за часовете си, защото по образците, които бе измислила и
публикувала, живи деца не могат да се обучават. Марта би й помогнала, ако Юдит не бе толкова надменна. Но
въпреки това ще опита. За съжаление днес Марта се държа не твърде приятелски с Хидаш, но какво да се прави, той
е толкова упорит. Хидаш е последният човек на земята, от когото тя бе очаквала да я агитира за новата служба.
Марта оправи леглото си, взе стиховете на Петьофи и легна. Залови се да подбира материал за програмата на
лагерното тържество. Утре трябва да говори с Дора. Ще позвъни и на дружинната Бауман. Налага се да изтича и до
Биро. Бауман ще има да се чуди, когато чуе, какво пак е измислила.
XIII
Когато пристигна при Понграц, Жофи най-напред дори не забеляза поничките, защото преди да се залови с
чистенето, трябваше да напазарува. Поничките бяха поставени върху малката масичка до пепелника с конската
глава. През време на метенето Жофи ги покри със салфетка, да не се напрашат, а когато свари млякото и кафето, до
чашките сложи на подноса и поничките. Но чичо Пища измърмори, че поничките са за Жофика, ако била по-
внимателна, отдавна да ги е забелязала. Нека ги изяде, за него да отреже филия хляб и я намаже не с масло, а с мас,
маслото не понасял още дядо му. Кой й е поръчвал да го купува?
И така, те се хранеха пак заедно. Жофика изяде поничките, а чичо Пища — хляба. Поничките бяха вече малко
твърди, но й харесаха, само мармаладът й се стори много малко. Най-напред Жофи изяде поничките. Остави си
само крайчето от една, с което накрая излапа всичкия мармалад, та последните залъци да имат вкуса на кайсии.
Чичо Пища от време на време я поглеждаше иззад чашата с кафе. Види се, не страда от недостиг на храна, не
яде лакомо, а взема бавно и по малко. Ержи ядеше поничките също като Жофи, и тя оставяше мармалада за най-
после. Дрешките на девойчето са прилични, може да ги е получило от Червен кръст, тази година раздаваха помощи.
Но тя сигурно има някаква скрита мъка, много е мълчалива. Ето, дори не забелязва агънцето, макар че все около
него се върти, не се досеща да погледне към желязната печка, а стои с наведени очи и реже месото. Какъв ли гулаш
ще излезе от тези тъй ситно нарязани парченца месо? Ах, сляпо глупаче, той целия си вчерашен следобед и вечер
посвети да й дяла агънцето, а тя не го и забелязва. А каква красива играчка стана! Особено хубави станаха главата и
очите, гледат като живи. Хм, това момиче хич не се оглежда, само работи. Какъв дявол го е прихванал? Днес не го
пита знае ли да пее, да декламира, а той успя да си спомни нещо от детството си, от село. На едната страна
заставаха момичетата, на другата — момчетата, едните питаха, другите отговаряха. Между тях имаше „ястреб“,
„ловец“, „заек“ и „куче“. Момчетата питаха, а момичетата-гълъби отговаряха:

— Накъде летите, гълъби?

— В шибоевата градина.
— А ястребът какво прави?
— Дебне ни!
— А ловецът къде е?
— В горите гъсти.
— Ами неговото куче?
— По заюви следи тича.
— Къш нагоре, ястребе, с пушка ще се целя в тебе. Къш, къш, къш!

При тези думи детето-ястреб падаше на земята, „ловецът“ тропаше с крак, „гълъбите“ размахваха криле и
отлитаха в шибоевата градина. Веднъж и той застана сред момичетата за гълъб. Ех, че смях падна! Ха сега да потича
с този гипсов ботуш де! Дявол да го вземе, който го е измислил. Иначе щеше да размаха старческите си ръце и да
затича. Понграц прихна. Жофика се обърна към него, погледа го, но не се засмя, а отново сведе глава над
тенджерата. Трябва нещо да я мъчи много. Пари ли си нямат, или какво? Или майка й я бе напердашила? Нищо, ще
си каже тя всичко.
— Ей, защо си тъй тъжна?
Никакъв отговор. Жофика продължаваше да бърка лука мълчаливо.
— Пари ли нямате? Кажи де!
Жофика се изчерви и отговори, че си имат. Е, сигурно не са кой знае колко, почти винаги те създават ядовете.
Щом девойката си отиде, той ще се надигне, в скрина има няколко форинта. Сигурно не са много, а може би не
трябва и да ги взема, че после, току-виж, за него не стигнали, но щом толкова е тъжна, ще й даде. Лошо е, когато
човек няма, а те положително никога не са имали много, я виж колко се трепе за четири форинта. Какво ли работи
майка й? Дали е във фабрика, или е чистачка? Никак не е приказливо това дете. Вярно, той не обича много
бръщолевене, но все пак не би имал нищо против, ако му разказваше повечко. Може да са я напердашили. В такива
случаи момичетата се умълчават за дълго време. Той само веднъж удари Ержи по дебелите части, а тя два дни не му
проговори. Какъв характер имаше тя още от малка! И защо тогава той посегна на нея? Изцапала била стената. Е,
какво, изцапала я, изцапала, после и без това бомбата я отнесе. Сигурно и Жофи е яла бой, затова е толкова
мълчалива.
— А защо те биха?
Жофика уплашено запротестира. Нея никога не са я били. Мама дори бе писала, че децата не трябва да се бият.
Какви странни работи пита този чичо Пища! Как му минава подобна мисъл през ума? Сега нейната глава и без това
е пълна с какво ли не, мислите й напират една през друга, едва си спомни кога какво трябва да прави, а мама й
обясни подробно как да изпържи лука в мазнината, после да сложи червен пипер, след него месото, да го посоли и
налее вода. Червеният пипер наистина се разтвори в маста, но в кухнята се разнесе особен, лютив мирис. Сега да
налее вода и нека ври. Ще мине поне час, докато стане готово.
Колко недоверчива девойка! Или може би е срамежлива? Седи тук и не вижда агнето. Но той няма да й каже,
ако ще фигурката и до зимата да си стои там, друг път по-добре да си отваря очите. Ако не забележи сама агънцето,
няма да й го даде. Изглежда, нещо много й тежи, прегърнала е коленете си и гледа само в една точка. Да не са
изгонили майка й от фабриката? Ако трябва с тези четири форинта да живеят, няма да стигнат далеко. Ей че
потайно! Упорито девойче!
— За майка си ли тъжиш?
Искаше да я попита с приятелски тон, а въпросът му прозвуча като да се нахвърляше отгоре й. Жофи уплашено
отговори:
— Да, за нея. И за нея.
Най-после! Значи, правилно е отгатнал. Тъжи за майка си, но има и друга болка. Щом й е мъчно за майка й,
значи, той добре се е насочил. Но за какъв дявол трябва като жандарин да тегли с ченгел думите от устата на това
хлапе, вместо то само да разказва.
— Изгониха ли я?
Очите на Жофика плувнаха в сълзи:
— Още не са.
Щом не са, значи, скоро ще стане. Срокът за уволняване с предупреждение е две седмици, той почти е отгатнал.
Ще я уволнят зер! Кой знае каква е майка й? Щом Жофи е толкова мудна, едва ли майка й е по-друга. То добре ще е
поне да е останала невредима, машина да не й е отрязала някой пръст. Навярно и тя е с две леви ръце като дъщеря
си. Но стига е одумвал жената, той дори не я познава. Добро сърце има детето, много е разстроено. Не им ли помага
брат й или сестра й? Няма? Ех, ни баща, ни брат, ни сестрица, само те двете, непохватните, какво ли ще стане с тях?
Работа не се намира така лесно.
Освен ако…
— Говори с чичо си Андраш! — измърмори той.
Жофика го погледна. Кой е пък тоя чичо Андраш? Оказа се, че е зидарят с книжната шапка.
— Той ще я нареди тук, ще работи при зидарите, докато намери нещо по-подходящо. И без това хората им са
малко. А щом си намери работа, ще си отиде. Но да му кажеш!

Да, уволняват мама от Института. Ще я назначат в училище, но и тя още не знае в кое. Мама сама й разказа
всичко снощи след вечеря, после се затвори в килера да се наплаче там, без да я чува девойката, но Жофи я чу,
разплака се и тя, защото й беше така мъчно за мама. Но може ли Жофи да си представи, че мама ще дойде тук, в
училището, ще завърже главата си с кърпа като момичетата от строежа и ще мъкне сандъци, ще подава тухли?… А
защо не? „Предпочитам да стана всичко друго — сервитьорка или продавачка в будка — рече мама вчера, навела
глава над сключените си ръце, — само не и в училище. Всички ще ми се смеят.“
Щом е съгласна на всичко друго, Жофи довечера ще я попита иска ли да дойде тук. Зидарят с книжната шапка е
толкова мил човек, а пък и бащата на Габи Хегедюш от техния клас е мазач, а носи такива вкусни неща от
провинцията.
„Детето като че ли започна да се поразвеселява малко — рече си Понграц. — Колко наивни и безпомощни
сиротинки трябва да са двете.“ Той ще им даде съвет, сами никога няма да се досетят какво да направят. Ето,
усмихна се най-после, брей! Гулашът й мирише апетитно. Научи се и с коя кърпа да вдига капаците. Вярно,
трябваше пет пъти да й повтори, докато запомни… Не трая дълго веселото й настроение, пак се оклюма като болна
ярка, сгушила се е, въздиша. Не му обръща никакво внимание, не й се говори. За какъв дявол се е свила там, защо не
дойде при него, от леглото той вижда само върха на главата й. Да вземе малкото столче и да седне по-близо.
Жофика мислеше за Дора. Училището винаги и особено ярко извикваше пред нея образа на Дора. Дора изчезна
като татко, разликата е само в това, че Дора се сбогува, а татко не. Те никога повече няма да се видят. От Дора не
остана нищо освен колието с ангелчето, скрито в „конюшнята“ до мишока Яника. Жофи никога вече няма да има
такава приятелка. Сега трябва сама да внимава добре ли мерят продавачите в магазините. Надали ще им разрешат и
да си пишат. Няма я Дора, както я няма Тери, старата квартира, Тобиаш, лекарските книги. Службата на мама също
ще изчезне, полека-лека ще изчезне всичко около тях. Какво може да направи тя, как да задържи чичо Калман?
Наистина Мариана ще пристигне в неделя, но те са само две малки деца, а чичо Калман и Вики са възрастни. Не
бива да искат помощ от никого, Жофи се закле в ангелчето, иначе ще вкара Дора в беда.
А ако Мариана не помогне? Ако за нея не е толкова важно да задържат чичо Калман? Леля Като винаги е
казвала на всички, на нея, на Тери, дори на Валика от поликлиниката какъв лош съпруг е чичо Калман и че тя
страда, но го търпи само заради Мариана. В къщи Мариана не слуша нищо освен думите: „Баща ти е такъв“, „Баща
ти е онакъв“, „Ето го, пак закъснява.“. Дори веднъж и Мариана каза, че чичо Калман е ужасен. Тя винаги ще бъде
отличничка, иска час по-скоро да постъпи на работа, да отиде някъде където не крещят постоянно. „Ще си имам
служба — бе казала Мариана — и самостоятелна квартира.“ Жофика се учуди много на думите й. После Дора също
каза, че и тя ще си има служба и отделна квартира. Дори в двора на старото им жилище нарисуваха върху земята
квартирата на Дора и на Мариана. Дорината бе по-малка. Жофика само ги гледаше, Жофика не можеше да си
представи, че някога ще живее отделно от мама и татко и ще има самостоятелно жилище, в което тя ще решава кога
да се хранят.
Чичо Пища се опита да узнае още нещо, а после, щом видя, че тя продължава да стои безмълвна, се отегчи,
кресна й да му подаде вестника, поиска си очилата и започна да чете, вече не я погледна дори. Когато се наобядваха,
Жофика набързо грабна непраните дрехи и си отиде, без да види агънцето, поставено върху печката. Чичо Пища се
почувствува оскърбен. Щом девойката затвори вратата след себе си, го обхвана такъв гняв, че буквите на вестника се
сляха пред очите му. Измъкна се от леглото и хвърли агънцето в сандъчето за смет. Реши, че ако и утре бъде такава
мълчалива и тъжна, ще я изгони, нищо няма да й даде. Ако му се гледат печални физиономии, ще отиде на кино,
когато малко се пооправи, няма защо да зяпа Жофика Над.

Но Жофика и на следния ден не беше по-весела. Вчера следобед мама бе ужасна. Не че й се скара, не, тя дори
не й проговори. Лицето на мама изразяваше същата безпомощна мъка и тиха скръб, каквато я бе обхванала в дните
след смъртта на татко. През цялата вечер тя само един-единствен път се засмя, и то със смях, от който на Жофи й
идваше да заплаче. Това стана, когато девойката й каза да отиде на строежа, щом толкова не иска да преподава в
училище, на строежите също има жени, те всички са весели. Тя, Жофика, познава един зидар, казва се Андраш Киш,
много мил човек, винаги си подсвирква и пее. Мама й отговори: „Добре, ще отида.“ Запали цигара и започна да се
смее. Жофика се засрами. Защо й трябваше да повдига този въпрос? Но чичо Пища им предложи тази идея от все
сърце, а пък нали и мама каза, че е съгласна да работи всичко друго. Мама е силна, когато била момиче, учела
фехтовка, дори награда е спечелила, сигурно ще може да вдигне онзи сандък. Но щом не иска — не иска. А защо
тогава вчера каза, че предпочитала всякаква друга работа?
След вечеря мама изпрати Жофи да спи, но тя не легна, залови се да рови из чекмеджетата си. Когато на
сутринта Жофи почистваше стаята, намери книгите, който майка й бе чела и подреждала: бяха нейните трудове,
нейните собствени книги и статии, поместени в различни списания. Бедната мама, цяла нощ е чела себе си, сигурно
е много нещастна! Съдбата на мама силно тревожеше Жофика, пък и за Дора се безпокоеше. Да се минава границата
е опасно. Какво ще стане, ако кучетата хванат и разкъсат приятелката й? Днес е събота, понеделник е в други ден.
Мариана пристига утре, остава им един-единствен ден на разположение, за да решат какво ще правят с чичо
Калман. От четвъртък насам Жофи си блъскаше главата над този въпрос, но нищо не можа да измисли.
Жофика чистеше стаята на Понграц, когато чичо Секей викна да изнесат боклука. Ей сега, идва! Вчера тя бе
забравила да остави сандъчето на стълбищната площадка. Веднага изтича. Сред боклука, който тя изсипа в голямата
ламаринена кофа на чичо Секей, Жофика забеляза агънцето. Тя го извади от кофата, избърса го в престилката си и в
миг забрави всичките си тревоги. Агънцето беше дървено, от светложълто дърво, на врата му висеше мъничко
звънче. Беше тъй красиво, че Жофи не се сдържа и го целуна. О, ако можеше да бъде нейно! Но агънцето сигурно е
на чичо Пища или може би на онази бедна девойка, която загинала. Трябва да го върне.
Жофи внесе празното сандъче и мълчаливо протегна към чичо Пища агънцето.
Чичо Пища не бе в леглото. Седнал на стола, той опипваше здравия си крак, чийто глезен се бе подул.
— Какво, не го ли искаш? — промърмори той.
— Аз?
— А кой? За кого, мислиш, го издялах? Вчера за малко не ти избоде очите, цял ден стоя върху печката, но ти
нали се бе окумила, както дойде, така си и отиде. Чудно ми е как сега си го намерила, добре, че не го отнесе
боклукчията.

Поруменяла до уши, Жофика въртеше агънцето в ръцете си. Какъв прекрасен подарък! Тя знае, сега
изражението на лицето й е глупаво. От татко го знаеше. Когато я изненадат радостно с нещо, тя винаги прави
глупава физиономия, от щастие я прави. „Радва се глупачето — помисли чичо Пища и отмести поглед от нея. — Как
само се радва! Навярно рядко получава подаръци, особено сега, когато парите им са на привършване, а майката
трябва да напусне фабриката.“ Жофи се промъкна към него и пошепна:
— Благодаря.
Старецът замърмори, не обичаше да му благодарят, после продължи да разглежда подутия си крак. Изведнъж
трепна: Жофи се погали нежно о него и сведе главица до брадясалото му лице. Не го целуна, само стоеше до него,
опряла глава до неговата. Едно нищо и никакво агне, а това хлапе… „Иди при дядо!“ — казваше Марча на Ержи,
когато детето проходи. „Я да видим как ще отидеш при него?“ И Ержи щапукаше с късите си, дебелички крачета.
Последните стъпки изминаваше тичешком, а когато той я грабваше и вдигаше на коленете си, тя притискаше лицето
си о неговото и с неподражаемо, пискливо гласче казваше: „Ето ме, ето ме!“ Да не вземе сега пък да се разхленчи
пред хлапето, та да го разправят после из цялото училище. Дявол го взел това агне. Понграц отстрани от себе си
Жофика и пак се зае да разтрива крака си.
Е какво, ще дойде ли майка й на строежа, говорила ли е Жофи с Андраш Киш?
Въпросът му възвърна девойката към действителността. Днес тя готвеше бульон, не бе необходимо да го
наглежда постоянно. Дори реши в бъдеще по-честичко да вари бульон. Не, мама няма да дойде на строежа, мама
гледа само книгите си. Но днес е вече събота, а Жофи още нищо не е измислила. Ако чичо Калман замине с Вики,
леля Като и Мариана също ще осиротеят. Не е права Мариана, когато казва, че чичо Калман е ужасен. По-добре е да
имаш ужасен баща, отколкото да си без никакъв. Лошо е, когато бащата умре или забегне с някого в чужбина.
— О, божичко, божичко!
— Какво пак има? — запита чичо Пища. — Не иска ли да дойде?
— Не — отговори Жофи на агънцето.
— Щом не иска, нека си стои. Няма насила, с въже да я докараме я. А тебе какво пак те човърка?
— Това е тайна! — каза Жофика.
— Тайна зер! Тайна е, докато заговориш. Пари ли ти трябват. Хайде, признай си!
— Не.
Не й трябвали пари. Тогава какво й е, какво я мъчи вече дни наред? Няма си ни брат, нито сестра, така каза
вчера. Значи, няма кой да я тормози. Чудно! Но стига се е занимавал вече с нея, да му даде обеда, пък после да си
върви по живо по здраво. Онзи ден мислеше да й каже да идва и следобед, отначало тя постоянно бъбреше,
разказваше такива чудновати неща за костичките, от които е съставен глезенът на човека, за раздвижването на
дробовете, а сега нищо не говори, само гледа и въздиша. Той пък няма да вземе да й се моли я. Ако иска да говори,
да говори, ако ли не — не. Тайна! Каква тайна може да има такова дете? Тайна! Хубава тайна трябва да е, щом не
смее да я разкаже.
Жофика разбърка бульона. На идване към чичо Пища беше купила един рисувателен лист. Носеше си и кутията
с моливите. Сега раздели листа на две, коленичи пред табуретката и започна да чертае. Чичо Пища надникна зад
гърба й. Рисуваше букви и ги оцветяваше. Ако лицето й не беше толкова сериозно, човек би помислил, че се
забавлява. Но не, мъката продължава да я терзае, сиротинката. Аха, най-после разбра какво пише Жофика. Никой не
я бе молил, а, виж, сама се е досетила. „НЕ ЧУКАЙ!“ — пишеше на хартията. Интересно, защо не е харесала старата
табелка?
Днес Понграц за първи път обядва на масата заедно с Жофи. Имаше само бульон, месото изядоха отделно с
хляб. Чичо Пища току питаше къде са картофите и най-после Жофи пребледняла призна, че е забравила да купи.
Все едно, и без картофи се нахраниха до насита. За десерт хапнаха ябълки. Когато купуваше ябълките, Жофика ги
провери една по една, поиска само меки, защото чичо Пища нямаше зъби.
Щом се наобядваха, старецът си полегна. Ставането го изморяваше, но той се мъчеше да привикне. Тези дни ще
се опита да се изкачи и по стълбите, иска му се да види слънчице. Все някой ще му помогне догоре, а там, навън,
може и настроението му да се подобри. Почти бе задрямал, когато изведнъж усети, че девойката стои до него.
Погледна я. Жофика се отпусна на леглото до него и взе да подръпва ъгълчето на възглавницата. Ей сега вече ще
изплюе камъчето.
— Хайде, казвай! — насърчи я той. — Ще ти помогна с каквото мога.
Все пак за пари ще е, парите са най-важното нещо, а беднякът никога няма достатъчно от тях.
— Чичо Пища, какво трябва да се направи, за да се попречи на един човек да отиде там, където той иска? —
запита Жофика.
Старикът се разсъни. Замисли се над изречението, което хем разбираше, хем не разбираше.
— Какъв е човекът? Дете ли?
— Не. Възрастен.
— А защо не бива да отиде?
— Защото мястото е лошо.
— Какъв ти е този, който искаш да не отива на онова място?
— Чичо Калман.
— Лошо ли ще е, ако отиде там?
— Много лошо.
Горкото дете, не му стигат грижите за майката, а сега и този чичо, чичо й Калман. Какъв ли й е той? Да не би
майката да се е омъжила повторно и той да й е втори баща? За какво ли й е трябвало на тази жена да се свързва с
такъв нехранимайко! Пияница трябва да е този Калман, сигурно е пияница — напива се и когато се прибере, бие
детето и майката. Напразно печели клетата жена, мъжът всичко пропива. Това сиротинче блъска глава и се чуди
какво да прави. И наистина, какво може да се направи в такъв случай? Майката сигурно не може да го спре, слаба
жена е. Не е изключено дори да не му се противопоставя, а го оставя да пие; навярно предпочита да му дава и
парите си, само и само да не остане пак сама, защото е по-добре да си нещастна съпруга, отколкото вдовица. А това
мъничко дете се измъчва. Но ако Понграц разбере, че чичо Калман взема и четирите форинта, които той дава на
Жофи, ще го оправи. Стар е той, кракът му е счупен, но десницата му е още здрава, а да си служи с нея, винаги е
могъл. Ще оздравее старият Понграц!
Жофика се поуспокои. Чичо Пища все ще измисли нещо. Чичо Пища е много умен човек. Нека се опита някой
отсега нататък да помисли нещо лошо за чичо Пища! Жофика донесе хубав рисувателен лист и му написа нова
табелка, никой не бива да мисли, че той е прост. Какво като не знае правописа, навярно в училище не са го научили.
А с тази нова табелка авторитетът му веднага ще се повиши. В час по рисуване тя никога не се бе старала толкова
много, както сега написа и оцвети думите: „НЕ ЧУКАЙ!“.
Чичо Пища запали цигара. Когато не искаше жена му да отиде някъде, той само й крясваше и тя оставаше. Беше
послушна. На дъщеря си Марча пък изобщо избягваше да забранява нещо, тя много се страхуваше от него. Само
Ержи не се боеше от дядо си. Понякога се налагаше да я заключва в стаята. Веднъж нахалницата се беше измъкнала
през ей този прозорец и се покатерила до купчината въглища. Искала на всяка цена да отиде на събор, а той не бил
свободен да я заведе. Решила да избяга по какъвто и да е начин. Минала през въглищата, но на отвъдната страна няма
никаква врата. Въглищата изсипват през шахтата, а тя е покрита горе с железен капак, през който никой не може да
мине. Срам не срам, трябвало да се върне обратно. Когато Понграц отворил вратата, Ержи седяла на корниза на
прозореца и клатела крака. Коленете и поличката й били черни като земята. Отначало помислил да я напердаши, но
му станало смешно, толкова се била изцапала. В края на краищата, когато дежурството му в училището свършило,
той завел детето на събора, само че преди това я преоблякъл в чисти дрешки, защото дори и гащичките й били
почернели от въглищата.
Имре? Какъв добър момък беше той, него нямаше нужда да поучават. Виж, по-малкият брат на Понграц — Яни,
бе много буен, обичаше да пие. На няколко пъти, когато Яни се канеше да отиде в кръчмата, Понграц го бе
напердашил здравата. И резултатът не закъсня. Дори един път спука главата му. Бедният Яни; загина на фронта през
шестнадесета година, а още брадичка не му беше набола.
Ех, да не беше окуцял! В края на краищата най-доброто лекарство си остава боят. Трябва да пипне човек този
чичо Калман, когато тръгва към кръчмата, и хубавичко да го натупа. Андраш Киш навярно ще му помогне, а и на
стария Юхош може да разчита. Ще го издебнат пред пивницата и кюта-пата, ще го наредят. Единият ще гледа дали
не идва милиционер и ако не се вижда наоколо, ще продължат боя. Колко тиха девойка е Жофи, навярно затова му е
приятна. Другите го ядосват, знаят само да цапат и крещят, а тази го гледа с големите си очи и чака помощ от него.
Добре, ще й помогне.
— Къде работи чичо ти Калман?
— В музея за стари монети и медали.
Понграц знае къде се намира този музей — на малкото площадче зад жълтата църква. Навярно Калман няма
много работа, там има-няма двадесетина помещения, а сигурно са и двама портиери. Не е като в училището. Щом
пие, може да направи и някоя беля, на портиера веднага му личи, когато е пиян, забележат ли го, ще изгуби службата
си, а тогава какво ще стане с детето и майката?
— Кога трябва да остане той в къщи?
— Не в къщи. В музея. В понеделник, от четири и половина до пет и половина.
Изглежда, си има компания, дори и в понеделник ходят да пият. Не, този човек не е почтен, къде се е чуло и
видяло седмицата да започва с пиене? Ако беше в събота, иди-дойди. В неделя също не е прилично, в събота по̀
бива. Той никога не беше пляскал Яни, когато отидеше в кръчмата съботен ден, друго бе, ако се запилееше там през
седмицата.
— Само в този ден ли?
— Да.
— А друг път?
— Не. Само тогава. От четири и половина до пет и половина.
Единствен дяволът може да разбере тази работа. Но щом става дума за един ден, може да се намери някакво
разрешение. Навярно през този ден ще има някаква ревизия и девойката се страхува, че ще подмамят чичо й Калман
в кръчмата и когато го потърсят, няма да е на мястото си. Така ще е, сигурно чакат инспектор. Калман трябва да е на
работа, а понеже е понеделник, ще иска да излезе. Добре, ще гледа да направи нещо.
— Как е презимето на чичо ти Калман?
 — Халер.4
Халер. Ама че име. Но все едно. Това няма никакво значение. Днес е едва събота.
— А ако измисля нещо, ще престанеш ли да плачеш?
Жофи отново наведе към него лицето си. „Ето ме!“ — сякаш пак чу той гласа на Ержи, долетял от далеко,
далеко. Дявол да го вземе този чичо Калман, сигурно много го обича, щом е толкова загрижена за него. Но Понграц
все ще измисли нещо. Той дори вече се досеща какво трябва да направи.
— Не плачи, глупаченце. Ще видиш, той никъде няма да отиде в четири и половина. Ще остане там до пет и
половина. Повярвай ми. Ще говоря с Андраш Киш, него ще изпратя там — той няма да го пусне.
Жофи го целуна и веднага се разпя. Върти се наоколо, люлее агънцето. Сигурно голям камък е паднал от
сърчицето на това глупаче. Колко нещастни са някои деца! Умре бащата, майката се събере с някой си, а детето
трепери ли, трепери за тях. Този негодник Калман трябва да цени службата си в музея, там нищо не работи. Понграц
знае какво е музей: само стъклени шкафове, предметите в тях дори не се прашат, я измие, я не стъклата веднъж в
годината, през останалото време си седи и чете вестник. Само следи да не ограбят някоя витрина. Там дори не е
нужно да се чисти всеки ден. За работа трябва да мисли този Калман, а не за пиене. Да прегрешаваше поне в събота,
Понграц нищо не би казал. Но в понеделник! Такова нещо той още не е чувал.
А Жофи как само прегръща това нищо и никакво агънце… И вече е така щедра с целувките. Целуна го дори на
сбогуване. Хайде, нека припка, но утре да дойде навреме. А преди да си отиде, нека изпрати при него чичо Андраш.

Зидарят с книжната шапка тъкмо обядваше. Заедно с хляба и панираното месо той отхапваше и големи парчета
от една кисела краставица. Даде и на Жофи краставичка, по очите й позна, че иска. Краставичката много й се
услади, в топло време тя винаги предпочиташе киселото пред сладкото. Зидарят веднага се надигна, взе кесията, в
която бе обедът му, и забърза надолу по стълбите. Жофика погледна към отсрещната страна на площада, но не видя
никого пред къщата на Дора. Какво ли ще измислят чичо Пища и зидарят? Чичо Пища й каза, че всичко ще се уреди,
а щом го е казал, значи, така ще бъде. Колко й е по-леко сега на сърцето. Сигурно и Мариана ще се зарадва, когато
разбере, че има кой да им помогне. О, ако можеше всичко така да се уреди! Ако можеше мама да остане в
Института! А Дора да не си отива завинаги!
Долу, у Понграц, зидарят си наля в канчето вода, пи, а после запита:
— Как, по дяволите, се казва този човек?
Как се казваше наистина? Понграц само запомни, че името му бе доста чудновато.
— Беше като име на риба.
— Халас?
— Не е Халас. Но нещо подобно. Забравих.
— Халаши ще е — реши зидарят и седна. — С него се запознах на народния стадион на мача с белгийците.
Смуче бира като смок. Халаши. Каза, че бил портиер в някакъв музей. Е, и каква награда ще получа, старче, ако той
се окаже чичото на Жофика?
XIV
През тези дни и Марта Сабо се чувствуваше неспокойна.
Добаи всеки ден звънеше по телефона, интересуваше се дали не е променила решението си. Хидаш пък, щом
останеха сами в учителската стая — което не се случваше толкова често, както по-рано, като че ли това лято Хидаш
по-рядко идваше в училище, — веднага започваше да й обяснява, че не разбира становището й. Досега в
изказванията си по конференциите тя твърдяла, че теорията за обучението се изработвала от педагози, които нямат
практически опит, и тук именно се криела главната причина за всички неудачи. А сега, когато има възможност да
докаже на дело правотата на мнението си, не се съгласявала да заеме предлаганата й служба. Хидаш сякаш
забравяше, че Марта никога няма да пожелае да се откъсне от детския мир и да седне пред писалището! Тя и днес не
се отказва от думите си: теорията трябва да бъде разработена от учители с дългогодишна практика. Вероятно ще се
намери опитен преподавател, който с желание би се заел с това, тя обаче не е съгласна. Марта се чувствува добре
само ако чува около себе си детска гълчава.
Последния път Хидаш я посъветва да постъпи в Института на полудневна работа. Да запази един от класовете,
който да й служи за експериментален клас, а през останалото време на деня или в определени дни от седмицата да
работи в Института. Така, разбира се, няма да бъде лошо — умен е Хидаш, — тя ще бъде и тук, и там, но това все
пак е компромис, трябва да се уговаря, а тя не желае да се пазари с Института. Не, няма да стане Умница! Новата
учебна година крие безброй вълнения, с какво нетърпение я чака Марта. Тя ще настои още през лятото да приемат
Жофи в пионерската организация. Ако сега девойката успее да се справи с големите изисквания на Понграц по
отношение на храната, ще добие известна самостоятелност, достатъчна, за да й повери през есента курса по
готварство. Нека учи другите. Понички може би няма да има, но приготовлението на най-необходимите, най-
обикновени ястия вероятно ще могат да научат от нея. Разбира се, звеното по готварство може да бъде ръководено
само от добра ученичка. Но всички ще видят на какво е способна Жофи, щом веднъж наистина започне да внимава.
Трябва да направи нещо и за Дора, положението на това дете е много по-сериозно, отколкото бе предполагала:
никога досега не се бе случвало девойката да не удържи на думата си.
Дора не дойде на курса по готварство нито в петък, нито в събота. Но още по-изумително и тревожно бе, че тя
не се яви и за материала за Петьофи, а тъй обичаше да взема участие в програмите. Марта изпрати Ева Такач да
попита какво се е случило с Дора. Таки се върна и съобщи, че разговаряла само с леля Вики, с Дора не се видяла.
Вики не я пуснала да влезе, казала, че Дора е болна, не бива да излиза и може би ще минат няколко дни, докато
оздравее. Добре, че Виктория е съобразила и не е пуснала Таки при болното дете, може да е нещо заразително.
Впрочем кой знае? Вярно е, когато човек започне да остарява, става мнителен и все пак тя не може да повярва, че
дете, което в четвъртък вечерта е било напълно здраво, съвсем неочаквано в петък заболява тежко. Всъщност Марта
много добре знае как бързо отпадат децата понякога само за един час, как изведнъж вдигат температура. Ала когато
видя Дора последния път, тя не правеше впечатление на отпаднала. Напротив, Марта още не можеше да се освободи
от мисълта, че тогава Дора се сбогува с нея, тя сякаш и сега чува как потракват високите токчета на чехлите, когато
детето се затича след нея.
Марта така много се безпокои за Дора, че в събота следобед реши лично да отиде при нея. Взе със себе си
пиеската за Петьофи, но не можа да влезе. Пердето не позволяваше да се надзърне в стаята, на позвъняването никой
не отговори, а портиерката й рече, че Виктория Вадас излязла рано след обед. Възможно е тогава Дора
действително да лежи, да й е забранено да става. В понеделник пак ще изпрати Такач да попита как е девойката. На
път за в къщи Марта срещна на площада Фехервари от „Личен състав“ на райсъвета. Обясни му случая с Дора. В
отговор чу само онова, което и самата тя знаеше: няма никакво разпореждане, което да се приложи за подобен
случай. Ако настойникът извърши противозаконно деяние, детето може да му се отнеме и официално да се назначи
друг опекун, но докато за него се носят само подозрителни слухове, не е редно да се предприеме каквото и да е.
Разбира се, не е редно, това е известно и на Марта, но тя се бе надявала напоследък да е излязло някакво ново
постановление.
Когато остана сама, Марта отиде до будката на края на площада и си купи плодове. Вечерта бе прохладна и
тиха. Марта седна за минутка на една от пейките пред училището. Прозорецът в учителската стая още светеше,
после светлината изгасна и скоро на вратата се показа Хидаш. Секей заключи след него. Хидаш не забеляза Марта.
Повъртя се известно време пред училището, запали цигара и хвърли кибритената клечка. Той още не бе й казал
онова, за което спомена тогава, макар че се видяха и вчера, и днес преди обяд. След малко Хидаш тръгна, но не към
дома си, а в противоположна посока. С какво ли запълва Йошка съботните си вечери?
Марта обичаше този площад: затворен от всички страни, той лъха сигурност и спокойствие. От фонтана пред
училището тече тънка струйка вода, коленичила на мраморната плоча, Илушка5 пере; водата тихо шумоли и се
излива в басейнчето около фонтана.
А наоколо кленове, грамадни стари кленове. Когато плодовете им узреят, земята се покрива с леките двукрили
семенца. Дори и по-големите деца обичат да ги пречупват на две и да ги поставят на нослетата си като зелени
хоботчета.
Разнесе се камбанен звън. Над този площад той трептеше винаги по-дълбоко, по-плътно, отколкото другаде.
Небето се синееше в безкрайните висини. Лете то й се струваше много по-високо, отколкото през зимата.
Насядалите на хладина по пейките хора постепенно се разотиваха. Още няколко минути и зад всеки прозорец ще
блесне светлина, хората ще седнат да вечерят. Площадът подхождаше по-скоро на някакъв малък провинциален
градец, но не на столицата, толкова бе тих и предразполагащ към съзерцание. Правоъгълният сандък на пясъчника и
наклонените дъски за люлеене приличаха на фигури от учебника по планиметрия. Успоредни прави и наклонени.
Защо ли Дора Гергей не дойде да вземе материала за Петьофи?
Няма в тези сгради жилище, в което Марта да не познава някого. Магазините и работилниците вече утихнаха,
иначе и от тях щяха да я поздравят: бащата на Манци — обущарят Ердей, зарзаватчийката — майка на Мари Мучи.
Счетоводителката на дърводелската кооперация е Ануш Тот, Юли Чато мете падналите по земята къдрици във
фризьорския салон. Марта познава и ученичката в гастронома, предавала е и на касиерката от сладкарницата. Осем
години работи в този район. Ева Инце роди вече второто си момче.
Ще изпуши още една цигара, после и тя ще си тръгне. Голямата ограда, чийто покрив се простира чак до
площада, е райсъветът, а там, в онази двуетажна къща на улица „Зьолдфа“, по-рано живееше Жофика с родителите
си. Жилището на Халерови не се вижда оттук, улица „Катона“ е успоредна на дългата страна на училището. На
улица „Катона“ живее и Йошка Хидаш, и семейството на Кати Лемберг. Къде ли прекарва вечерта Вики, какво ли
прави сега Дора в леглото?
Лампата над училищната врата светна. Съвсем необичайно в този късен час. Марта се загледа в очакване. От
нея най-напред излезе Секей, а доста време след него под слабата светлина се очерта бялата глава на Понграц. Секей
искаше да му помогне, но старецът отблъсна ръката му. В лявата си ръка държеше бастун, на който се подпираше, с
усилие влачеше гипсирания си крак. Макар и бавно, той пристъпваше. Секей му извика, че след половин час ще
дойде да го вземе, после заключи вратата. Чичо Пища позна Марта едва когато се отпусна на пейката до нея.
Поздравиха се. Понграц явно не се зарадва на срещата, но понеже вече бе седнал, остана.
— Трябваше още преди обед или рано следобед да излезете, да поседите малко на слънчице — рече Марта. —
Необходимо ви е.
Известно време Понграц мълча, после заговори: през деня площадът бил пълен с хора: той не обичал да го
заглеждат и му е чудно какво толкова има да се гледа в куците хора. А колко е топличко навън, човек просто да не
повярва. В неговата стая е влажно като в гробница.
Марта Сабо се заинтересува как е кракът му. Понграц й отговори, че в понеделник трябвало да ходи в
поликлиниката на контролен преглед. Имал „подвижен“ гипс, нямало да изпратят кола да го вземе, но как те си
представят, че той ще отиде дотам, не му е ясно. Добре, че поликлиниката не е толкова далеко.
— Девойката ще ви помогне.
— Тя трябва да готви — измърмори чичо Пища, после неочаквано я погледна, сякаш тази мисъл му напомни за
нещо друго.
— Вие само преподавателка ли сте й или класна ръководителка? — попита той.
— Тя е в моя клас.
— Не можахте ли тогава да направите нещо, та онзи пияница да не я тормози?
За какво говори той?! И как остро я гледа. „Защо ви дават такива високи заплати“ — говореше този поглед,
когато Понграц закрепваше падналата черна дъска или поправяше някое счупено стъкло, докато в същото време тя
седеше до катедрата и правеше разбор на някое стихотворение, нещо, което според него не бе никаква работа.
„Вечно тичате по посещения в семействата, навирате си носовете в работите на бедните хора — говореше лицето на
Понграц, — а когато действително е нужна помощ, само се пулите, нищо не разбирате.“
Тя трябваше да признае, че не разбира какво говори чичо Пища. Той потърси лулата си. Сега изглеждаше по-
весел. Изпитваше удоволствие, когато само той знаеше нещо или пък го знаеше по-добре от учителите.
— Онзи нехранимайко, пияницата, пие по цял ден и детето се страхува да се прибере. В понеделник щял да
дойде инспектор, ако не си е на мястото, ще го уволнят.
Кого? Откъде? Защо?
— И затова трябва да се мисли, не само за граматиката — все повече се разпалваше Понграц. — То, горкото,
печели, но ще уволнят майката от фабриката. Или вие не знаете, че са посочили на майката пътя? Няма баща, няма
пари, а онзи пие.
Какво да прави? Жофи не лъже, никога не е лъгала. Тя изобщо не знае да лъже. Съчиненията й по унгарски език
са ясни и сухи, навярно никога няма да прояви интерес към хуманитарните науки. Обикновено да лъжат са
способни деца, които имат литературни наклонности, рядко тези, които проявяват предпочитание към естествените
науки и физиката. Абсурдно е Жофика да е казала, че майка й работи във фабрика, а доколкото Марта знае, освен
Халер те нямат други роднини в Будапеща. Да не би Юдит да има приятел, който пие? Не, това е глупост!
„Седи и само се кокори — мислеше Понграц. — Получава голяма заплата, министерството я смята за много
добра учителка, а тя дори не знае какво става в дома на детето. Бедното, щом положението е така лошо за
понеделник, какво ли пиене пада сега, в събота! Разбира се, съботата си е събота, в тоя ден дори порядъчните хора
като Хидаш отиват да пийнат, макар че той живее само на мляко, а не на вино. Разхожда се господинът с жена, и то
младичка. Това ще разкъса сърцето на даскалицата! Добре, че е така погълната от разговора, ни чува, ни вижда. При
фонтана е тъмно, надали ще ме забележи тук, няма защо да го поздравявам.“
Но Марта видя Хидаш, позна и девойката. Беше по-голямата сестра Лемберг — студентката. Има същите
светлоруси коси като малката, но очите й са сиви. Косата й е сресана на конска опашка, роклята й е на едри точки.
Алиса Лемберг! Пред бакалницата тя се спъна, Хидаш я хвана за лакътя и вече не пусна ръката й, така продължиха
нататък. Каква дълга коса има по-голямата сестра Лемберг! Когато я разпусне, навярно стига до кръста й.
Марта почака още минутка, после стана, сега вече изпитваше желание да се прибере. Понграц продължи да
мърмори: за щастие бедните хора се поддържали един друг. Той и Андраш Киш (кой ли е пък този!) щели да оправят
работите. Марта не разбираше нито дума. Остави чичо Пища и тръгна към дома си. Аптеката бе още отворена, през
витрината и вратата струеше силна светлина. Дежурен бе Риглер, бащата на петокласничката Кристи Риглер. В
момента той бъркаше нещо в порцеланово хаванче. Каква успокояваща гледка представлява аптеката! Червеният
кръст над звънеца и бледата му светлина сякаш обещаваха помощ на всеки нуждаещ се. Риглер ще завърти дръжката
на електрическата каса, тя ще звънне, после болният ще получи някакво лекарство, от което ще оздравее.
Какви глупости минават понякога през ума на хората!
В къщи Марта съвсем неочаквано си спомни за годините, прекарани в гимназията. В спомените й оживяха
Юдит Пап с дълга, спусната коса и Като Над. Като още в осми клас имаше годежен пръстен. Понеже й бе забранено
да го носи в училище, преди обед тя го слагаше на колието си, до медальона с образа на дева Мария; на последната
страница на тетрадката й по латински, където трябваше да си води бележки, пишеше: „Съпруга на музейния
практикант Калман Халер.“ После Марта внезапно си спомни за Палаи, професора по педагогика. Спомни си и за
стъкления купол на университета, който зиме се покриваше със сняг, а те тичаха под него назад-напред, ядосваха се,
протестираха и ругаеха университетския съвет, задето давал съгласието си в най-усилното време за учение да ги
изпращат в клиниката за пълно изследване. И без това на тях, стажантите, им бе достатъчно тичането между
училището, в което бяха на практика, и университета! Необходимо било за нуждите на статистиката, университетът
се интересувал колко от студентите са туберкулозни и кривогледи. Те дълго отлагаха отиването си в клиниката, но в
края на краищата трябваше да отидат. Най-възмутително бе, че ги преглеждаха все млади лекари, само няколко
години по-възрастни от тях. Юдит непрекъснато негодуваше, но въпреки това облече най-хубавия си комбинезон и
цялата заруменя, когато влязоха със спуснати презрамки в кабинета по сърдечни болести и слабият доктор, който
стоеше до прозореца, се обърна към тях. Веднага познаха брата на Като — Габор Над, когото години наред не бяха
виждали.
Значи, Хидаш е искал да й каже, че ще се ожени. Правилно ще постъпи, не е лесно човек да живее сам. Марта
се залови да приготвя вечерята си. Имаше половин пиле, извади го от хладилника и го изпече. От пилето остана и за
следващия ден, утре няма да готви, ще прекара целия ден в почивка. И все пак Марта трябва да отиде някъде да
летува, ето на, пак я обзе някаква глупава нервност и раздразнителност. Без всякаква особена причина очите й
постоянно се пълнят със сълзи.

Фонтанът бе разрушен при бомбардировките — спомни си чичо Пища, Всъщност тоя тук не е предишният,
стария го събориха. Бомбата, която падна върху училището, срина и фонтана, откъсна главата и ръцете на перящата
девойка. Години минаха, докато отнесат статуята да й поставят нова глава. Лицето уж същото, а все пак не е, защото
човек знае, че е ново, не е старото. Какъв хубав фонтан! Девойката пере, застанала на колене, а косата й виси
напред. Има дълга коса като Жофика. Косата на Ержи бе по-къса, тя не можеше да я търпи дълга. Катереше се като
момче и закачеше ли някъде косата си, пищеше. Марча винаги й отстъпваше и когато косата на Ержи пораснеше,
веднага я подстригваха. А как обичаше тя този фонтан, колко често я водеха при него! Ержи проходи тук, на този
площад, каква голяма радост бе, когато започна да щапука към фонтана. Когато стигнеше до него, тя плясваше с
ръчички по камъните и гукаше от гордост.
И трамваите се движат вече по-нарядко: който е намислил да ходи на театър, отдавна е отишъл и ще се прибере
чак към единадесет часа. Сега и кондукторът може да поседне малко. Трудна и изморителна е работата на
кондукторите, нека някой се опита да раздава цял ден билети, после ще престане да вика по кондуктора, ако
случайно сбърка нещо. Имре беше млад, а целите му крака бяха изпъстрени с разширени вени. Когато го измъкнаха
от развалините, Понграц само това гледаше. Дявол знае на какво обръща човек внимание в такъв момент.
Коленичил сред камъните, той видя само тези два крака, но веднага ги позна. Ержи бе обута с бели сандали, и нея
не стана нужда да търси дълго, за да я открие.
По това време шумът е по-слаб, не е като през деня и все пак звучи някак си по-силно, дявол знае защо. Сега
човек чува и звуците, на които през деня не обръща внимание. Вече шест седмици, откак не е излизал навън. Когато
онзи нещастен доктор умря, Понграц се прибра като обезумял, не гледаше нито наляво, нито надясно, знаеше, че
сандъкът с хоросан е там, но забрави, сякаш никога не го бе виждал, и докато се опомни, Секей и Андраш Киш вече
го носеха надолу по стълбите, а кракът му от глезена надолу висеше, отвратително бе да го гледа човек. На другата
страна на площада точно зад гърба му се отвори врата. Време е да я намажат, ужасно скърца. Вечер и шумът от
стъпките отеква надалеко. Някой се промъква край него с бързи, леки стъпки по насипаната с чакъл алея. По
дяволите, досега беше сам и се чувствуваше много добре. Изглежда, новодошлият не бе възрастен, а дете. Какво
може да търси едно дете при фонтана след девет часа?
Играе си с водата. Наблизо няма нито милиционер, нито учител, няма кой да го изгони, а него, Понграц, то не
вижда, закрива го фигурата на фонтана. Плиска из водата. И то сигурно учи тук, излезе от къща номер девет, която
спада към техния район. Момиченце. Вероятно е на възрастта на Жофи. Неговите почитания към тази майка, която,
изглежда, слабо се интересува от детето си, щом то е хукнало по това време навън от дома си, без някой да кресне
след него. Сега се навежда, подлага уста под струйката и пие като патица.
А колко е тъжно! Сега умът му не е зает с лудории, както през учебната година. Всичките си магарии пази за
него, само през учебно време знае да вика, да тича, да вдига прах; напразно тъй хубаво боядисват класната стая, то
забива пирони по стената, вдига шум по коридорите, всичко разхвърля. Там има глас, проклетото, а сега мълчи като
риба. Какво толкова се е загледало в този фонтан?
Девойката прокара пръстче по златните букви, издълбани в подножието на фонтана. Ержи имаше една книжка,
в която бе описана историята на малката перачка. Накрая й провървяло, макар и след като умряла: дошъл хусарят,
хвърлил розата във водата и девойката излязла оттам сто пъти по-красива от преди. Ех, защо не може някой да отиде
при фонтана, да хвърли в него някакво цветче, което да накара да се появят всички, които някога са съществували, а
после са умрели. Боже мили, какви мисли му хрумват! Не смее да изчисти лулата си, ще изплаши дяволското хлапе,
а то продължава да бърка из водата, смята, че е само̀ на света, по лицето му личи.
Но не е само̀, то чува стъпки, вдига глава, взира се, наднича и как само се уплаши изведнъж. Понграц зърна
побледнялото лице, осветено от лунната светлина, но само за миг, защото то бързо клекна и се притули зад
басейнчето на фонтана. Зададоха се трима души — двама мъже и една жена. Раменете на жената са голи, защо тя
изобщо е облякла дреха, щом толкова обича да показва мършавия си гръб. От лявата й страна върви слаб, рус мъж,
облечен в риза с къси ръкави. Понграц не вижда лицето му, то е обърнато към жената. Навярно са много близки,
вървят, преплели едно в друго кутретата си. От тях няма защо да се страхува човек. Виж, от третия, от този, който
върви вдясно от жената, всеки би трябвало да се бои: това е Карчи Шереш, монтьорът. Как ли са се събрали заедно?
В очите на Карчи винаги има нещо недобро, дявол знае с какво се е занимавал, преди да дойде в този район. Но от
машини и мотори много разбира, има такава сръчна ръка, че всяка машина би потеглила, дори само ако й
проговори. Добози му разказваше нещо за този Шереш, някакви нелепости, той вече не си спомня точно какво. А
Добози все бръщолеви, тя постоянно се шляе из района, затова знае всичко. Ето, преди много седмици тя например
му пошушна, че Хидаш всяка събота вечерял у Лембергови. Да, Добози му разправяше нещо недобро, но дявол знае
какво беше. От кого ли се изплаши детето? Чие ли е то? Едва ли ще е на Шереш, той няма жена. По-скоро трябва да
е на другите двама, ако те изобщо са женени. Минаха покрай фонтана, жената държи в дясната си ръка някакво
цвете, ако не се лъже, карамфил. Как мачка бедното цвете, навярно си въобразява, че са му много приятни
спарените й длани. Ето, захвърли го, сърце няма тая жена, стъпка го в праха. Жалко за цветенцето. Защо ли са го
откъснали?
Шереш им казва, че по-нататък няма да ги придружава. Утре нямало да се видят, а в понеделник непременно да
бъдат точни, той и родната си майка не би чакал, ако закъснее. Нека имат пред вид това. А той, Понграц, никога не
би тръгнал с тях, където и да отиват. А за понеделник всеки си има своите грижи. Има си и той, и Андраш Киш.
Само дано Андраш не забрави да отиде в музея.
Детето все още стои клекнало зад фонтана. Сега вече е ясно защо: жената влезе в номер девет. Не е чудно, че
детето излиза толкова късно, щом майка му скитосва по цели нощи, и то с двама мъже. Шереш изчезна. Слабият
постоя още малко пред вратата, после и той тръгна към улица „Катона“.
Девойката се изправя, потапя ръце в коритото и започва да плиска лицето си с вода. Мие се. Защо ли се мие,
той преди не забеляза да има нещо по лицето й. Може би е плакала, докато стоя скрита зад фонтана. Наплиска се с
вода, вдигна престилката и избърсва лицето си, без да откъсва поглед от коленичилата фигура край фонтана. Лицето
на скулптурата не е по-весело от нейното, и то е било сираче, бедното. Тръгва си, камъните скърцат под краката й,
макар че сандалите й са с гумени подметки, не с дървени, както бе през войната. Те са бели като сандалките на
Ержи.
Училищната врата скръцна. Показа се Секей. Което си е вярно, вярно е, много е точен. Да мете, не обича, но
никога не закъснява. Понграц почти няма нужда от помощ, само когато тръгне надолу по стълбите. Добре направи,
че излезе малко на въздух. Вече никак не му се навежда, трудно се превива старият му кръст, но няма как, той не
иска да остави хубавия карамфил в праха, където го захвърли жената. Може ли да има душа човек, който така
захвърля цветята? Секей с недоумение гледаше как Понграц рови из праха с бастуна и се навежда към земята.
Ако дръжката на карамфила беше по-дълга, той щеше да го занесе в квартирата си, стаята му е хладна, цветето
щеше да поживее още малко. Но и сега няма да го остави в праха. „Поживей още мъничко!“ — прошепна на себе си
чичо Пища, хвърли цветето в басейнчето на фонтана и бавно закуца към училището.
XV
Някога неделните им дни бяха пълни с радост.
Те още в началото на седмицата решаваха къде ще отидат на екскурзия и ако татко не беше дежурен, никога не
оставаха в града. Неделята криеше в себе си особена празничност и възбуда, защото те не се хранеха на маса и мама
не пишеше. Не винаги бяха само тримата, понякога с тях идваха и Марианини, друг път чичо Балаж ги откарваше с
колата си. Но дори и неделите, в които отиваха заедно с други хора, бяха чудесни. Неделята бе най-дългият ден на
седмицата, през другите дни човек дори не забелязва колко много неща се случват от ранни зори до вечерта, а
неделята имаше сутрин, предиобед, следобед и вечер, дори понякога, когато отиваха далеко — и нощ; във влака тя
подремваше върху рамото на татко, а по пътя от гарата до дома винаги се случваше нещо неочаквано: блясваше
незабелязана през деня светлина, чуваха се странни, пиянски викове, друг път се разнасяше пронизителният вой на
сирената на „Бърза помощ“ или на колите от противопожарната охрана.
Тези недели започваха рано през пролетта и завършваха чак когато настъпваше първият студ. Летните неделни
дни ухаеха на плодове и треви. Тя обичаше да застава върху някоя скала, блузката й плющеше по нея и се издуваше,
сякаш и тя имаше бюст като големите лелички, а всъщност само вятърът си играеше с дрехата й. По загара на ръцете
й блестеше златист мъх.
Сега, разбира се, отлетяха и неделите. Мама днес прави същото, което и друг път, откакто татко го няма: най-
напред почисти, а после спусна пердетата и в полумрака на жилището седна пред масата да чете. Добре, че Жофи
си има служба и може да се откъсне от този печален дом. Чичо Пища я чака. Вчера той й каза, че за обед иска
картофена яхния. Жофи вече се осведоми как трябва да се наготви яхнията. Време е да тръгва, сутрин улиците са по-
хладни.
Днес Жофи намери чичо Пища на крака, не бе нужно и леглото му да оправя, той сам го беше проветрил и
оправил. Не е лошо, че се движи, че ходи. Когато здравите части на тялото извършват някаква дейност, болният
крайник също е принуден да им приглася, сякаш нищо му няма. „Необходима е строгост — спомни си Жофика
думите на татко, — счупената кост е страхлива, но ако човек й се скара, докато е в гипса, тя се изплашва и му се
подчинява.“
Как свикна да идва тук! Чичо Пища чете вестник, а тя чисти. Привикна и с квартирата; стаята е голяма и е тъй
странно, че само едното легло е раздигнато, а другото застлано с покривка. Върху неизползуваното легло са
натрупани много завивки, доста хора трябва да са спали някога тук, може би са лежали и върху канапето. Тук Жофи
винаги знае какво трябва да направи, все се намира някаква работа. У дома, щом привърши чистенето, тя само се
разтакава. Мама е толкова тъжна, Жофи не знае с какво да я утеши. Мама се ужасява от училището, а да се ходи на
училище, е тъй хубаво, тя отдавна е била дете, вече навярно е забравила колко е хубаво. Днес при чистенето Жофи
взе в ръце окачената на стената шапка. Не беше прашна, изглежда, чичо Пища избърсва праха от нея.
Картофената яхния стана сполучлива, само че според Понграц бе доста рядка. Друг път ще слага по-малко вода.
Това, което тя прави, разбира се, не е истинско готвене, не е сериозно, а само игра. Звеното по готварство готви
истински, леля Биро взе за всички от звеното бели забрадки, а тя даже и кърпа няма; наистина косата й не пада,
плитките я държат сбрана, но и престилката й не е бяла, а синя. Какви вкусни неща готвят онези горе, но Жофи не
може да отиде при тях, тя е посредствена ученичка.
В къщи мама бе приготвила за тях панирано месо и салата от краставици, беше много вкусно. Изпекла бе и
сладкиш. Вярно, беше най-обикновено бишкотено руло с лимонов крем. Жофи не си беше в къщи и не видя как се
приготовлява сладкишът, иначе и тя би могла да направи поне веднъж на чичо Пища. Мама яде малко, повече
канеше нея. Жофи веднага отдели едно парче от сладкиша, утре ще го занесе в училището. Вече ядяха плодовете,
когато мама й каза, че докато я нямало, по телефона се обадила леля Като. Марианини щели да се завърнат от лагера
една седмица по-късно, поканили ги в някакво миньорско селище.
Добре, че мама й съобщи тази вест, след като се бе наобядвала. Когато я чу, гърлото й тозчас се сви от вълнение,
едва преглъщаше и не пожела повече кайсии. Мариана ще се върне чак след една седмица! През утрешния ден
Жофика ще бъде сама! Ако зидарят не успее да задържи чичо Калман, той завинаги ще изчезне. Тя бе помислила
двете с Мариана също да отидат там и отнякъде да гледат какво ще направи зидарят, нямаше дори да бъде зле и
Мариана да влезе в музея. А сега какво ще стане? Тя е съвсем сама с тази ужасна тайна! Идваше й да заплаче.
Навярно Вики и чичо Калман бяха избрали за своето заминаване утрешния ден, понеже днес трябваше да се
върне Мариана, чичо Калман е желаел да я види поне още веднъж. За какво ли мисли той сега, докато стяга багажа
си и се приготовлява? Ще напише ли на Мариана прощално писмо, или само ще й прати вест? Не, той не може да
прати само известие, какво би й съобщил и главно по кого?
В понеделник безпокойството така се бе изписало по лицето й, че чичо Пища постоянно се обръщаше към нея
по време на бръсненето и ругаеше тези, заради които сега трябва да си стърже кожата. Колко е неспокойно това
дете, не внимава какво й говори, не го и чува. Много е бледна, сигурно не е спала. Сладкишът, който му донесе, бе
много вкусен, студената, жълта плънка действуваше разхладително на устата му.
Защо ли толкова се тормози за онзи пияница? Андраш Киш има ръка като лопата, когато се сбогуваше, той каза,
че ако другояче не върви, ще набие онзи алкохолик. И без това отдавна не се е бил, няма да е зле да се пораздвижи
малко. Но за такива работи не бива да се говори, девойката трябва да знае, че щом той, Понграц, е обещал, че нещо
ще се нареди, значи, то действително ще се нареди. Когато под катедрата в една от класните стаи се счупи и
пропадна дъска и директорката със сълзи на очи кършеше ръце, чудейки се как щяха да учат така, той я успокои:
нека оставят тази работа на него. И наистина до обяд на мястото на пропадналата дъска имаше нова. Никой не
трябва да се съмнява в думите му.
Та да не би той да има настроение? Няма. Понграц никак не обича да ходи в поликлиниката, а за днес е записан
за рентген. Ще го подкрепя девойката, но преди това да донесе фасул от халите и почисти стаята. Днес няма да
готви, достатъчно е само да стои при него, докато чака ред за рентгена. Само да му помогне да отиде до
поликлиниката и да се върне оттам, после е свободна. Зеления фасул, който тя ще му купи, ще си сготви сам.
Понграц и досега не е имал готвачка — откакто умря Марча, сам си готвеше. Как ли ще се зарадва Жофи, когато
узнае какво разнообразие я чака, децата обичат такива работи, особено когато болните не са те. Ще гледа и ще се
чуди колко апарата, колко много хора има там, ще зяпа асансьора, който постоянно се носи нагоре-надолу, а може би
ще я пуснат и в рентгена. Не, той няма да я вземе със себе си. Ако дойде с него, кой ще пази шапката и бастуна му?
Човек не може да разбере това дете, ето никак не се радва! И какви ли не приказки говори, стиска мрежата и
вика, че няма да отиде там. Хайде де, нея ли ще пита той, с нея ли, с Жофика Над, ще се съветва за всяко нещо,
защото, видите ли, тя е мъдра, много знае. Ако не го е чувала да вика, сега ще го чуе. Я го гледай, проклетото,
пребледня като стената, хвърли фасула на земята и току повтаря: ако трябва да готви, ще готви, но в поликлиниката
няма да отиде. Не иска да ходи на улица „Хатю“, не иска, не иска. Ще трябва да я плесне отзад, няма какво да се
прави. Щом не разбира от дума, ще я плесне. Ето така. Силно плющи, нали?
Я го виж, дори и не плаче, само гледа с искрящи очи. Понграц вече наистина не знае какво да прави: да се ядоса
ли още повече и хубаво да я напляска, или да се смее. Глупаче, осмелява се даже да го поучава, вика, че децата не
бивало да се бият.
Ето на какво ги учат горе, в училището, завеяните им учители: децата трябвало само да се галят. Но ако попита
майката на това хлапе добре ли е направил, като го е плеснал, тя дори благодарност ще му изкаже, стига да знае, че
го е направил за добро. Бедната жена, тя вижда само онзи пияница около себе си и ще се радва, че има кой да й
помага да държи строго госпожицата. Само това липсва, и тя да започне да причинява мъка на майка си. Марта
Сабо ги учи така, тя постоянно проповядва: „Не с бой, майко Такач… Само с добра дума, търпеливо, майко Гал!“
Тъй ами, тя няма ни малко, ни голямо, което да я ядосва. Я да има дванадесетина в къщи, ще я питам какво ще
прави.
Гледай го ти, наежило се като петле, зачервило се, продължава да повтаря, че децата не бива да се бият. И има
смелостта да го повтаря!
Понграц сне кутията за документи, извади от нея бележката, с която трябваше да се яви в поликлиниката, и взе
шапката си. Хлапето само дърдори, а пътят му и без това няма да е лек. Ама чудно дете, в очите му няма сълзи, а е
ядосано, ще се пръсне от яд. Бедната майка, за беля го е родила. Какъв опърничав характер има!
— Тръгвай! — рече Понграц. — Да не мислиш, че мога да вървя като годеник? Вземай бележката и ми помогни
да се изкача по стълбите. Най-напред ще отидем до площада, ще поседнем малко на пейката, после ще починем и на
улица „Катона“, откъдето все някак ще се доберем до поликлиниката. Ако някой по улицата ме зазяпа, ще му
зашлевя един през устата. И тебе ще плесна, само продължавай да се пазариш.
— Ще дойда само до входа — отстъпи Жофика.
Чичо Пища се обърна. Постави си шапката. Отдавна не бе я слагал на главата си. Бастуна използваше, но
шапката не. Сега ще я поноси. Само до входа! И колко е горда, като че ли му прави някаква услуга! Непрокопсаница!
„Не мога да вляза там — мислеше Жофика. — Защо си толкова несправедлив с мен, аз избрах най-добрия
фасул, виж и как добре почистих стаята ти! Идвам при тебе всеки ден, за да не бъдеш сам — болният човек се
нуждае от грижи. А ти ме би, навехна ръката ми. Досега никой не ме е удрял. Мама казва, че никак не е хубаво да се
бие малко дете, — възможно е сега и с мен да се случи нещо лошо, защото ме наби. Няма кой да те придружи, ще
дойда с тебе, сам нищо не можеш направи, но от входа нататък върви сам, аз не мога да вляза“.
Улица „Хатю“ се намираше на десет минути от училището, но чичо Пища измина това разстояние за повече от
половин час. От време на време спираше, облягаше се на Жофика, снемаше шапка и бършеше челото си. Гледаше как
детето ситни край него и най-търпеливо го чака да си почине. Колко присърце взе трите плесници, много е
чувствителна. Ще има да пати в живота! Друга би се радвала, че я взема със себе си, там е тъй забавно за здрав
човек. Ако беше жив Габор Над, щеше да я заведе при него, да й покаже и ония електрически дяволии, с които
лекуваше ломбагото му, но той вече няма познати там, не може ги видя.
Горещо бе и макар че почиваха четири пъти, сърцето му трескаво биеше. „Стар съм вече — пошепна си той. —
Защо ли ме карат да ходя на рентген, нали знаят, че се измъчвам повече от куцо куче.“ Когато стигнаха до входа,
Понграц се подпря на дирека на вратата; за миг всичко около него потъна в мрак, за малко не падна. Жофи го
подхвана за ръката, това го поокопити малко. „Уплаши се, глупачето, помисли, че ще припадна, а то само това
липсва. Не е лошо момиче, само понякога го прихващат дяволите, човек трябва да поизтупа от нея ината.“ Ето влиза
с него вътре, а как се противеше: не, та не, само до входа. Как ли щеше да се изкачи сам по тези шест стъпала, както
му се вие свят? И все пак трябва да се радва, че изобщо живее. Добре, че Жофи го подкрепя, здрава ръка има, макар
че е момиченце.
Доколкото помнеше, рентгенът бе наляво, но по табелката разбра, че е надясно. Наляво се намираше…
електрокабинет ли, или как се казваше? Спомни си: ЕЛЕКТРОТЕРАПИЯ. Ах, това глупаче сега пък плаче. Плаче?
По-скоро лае. Понграц така се ядоса, че виенето на свят, което така го омаломощи преди малко, изведнъж се изпари
от главата му. Когато я напердаши, не заплака, а сега гледай я как реве. И се въси грозно, отвратително, всички
гледат към нея. Насам се запъти една очилата жена, пита я какво й е, него хич и не го поглежда, а сигурно по гипса
вижда, че именно той е болният. Но Пища мълчи, колкото и да го боли, а хлапето така вряска, че на човек му идва да
го изхвърли навън. На всичкото отгоре го и галят. Я да се маха от пътя им тази глупава жена, че да не замахне.
— В кабинета по гърлени болести ли отивате? — запита очилатата. — Страхува ли се внучката?
Страхува се! Ержи не се страхуваше. Когато дойдеше докторът, тя отваряше устата си така широко, че можеше
главата му да отхапе. А тя реве ли, реве. И защо, никой не може да разбере. Лицето й стана безобразно като на жаба,
не поглежда наоколо, той трябва да я води, туткавата, вместо тя да му помага. Хубава помощ, по-добре да бе дошъл
сам. Не престане ли да хлипа, пак ще я натупа, да, за едното чудо, ще я натупа в поликлиниката.
Когато стигнаха в преддверието на рентгеновия кабинет и подадоха бележката, детето се отдръпна от него,
седна в края на пейката и закри лице с ръце. Гърбът й се тресеше. Продължава да хълца, как не се умори! Ако още
един болен се довлече да пита какво му е на бедното момиченце и започне да го успокоява, че от рентгена не боли,
ще му тръсне някоя звучна. Да го оставят на мира! И колко време ще трябва да чака тука? Щом го викат, нека го
прегледат и му кажат кога ще може да се махне тази пущина от крака му. Най-сетне го извикаха. Той мушна шапката
си в ръцете на Жофика. Поръча й да я стиска, да не я затрие, че ако я откраднат, тежко й. Ясно ли е?
Рентгенът показа, че парчетата на коста са се сраснали правилно, обаче костта е слаба и гипсът трябва да
остане на крака му още три месеца. Но той може да се движи с него, нека всеки ден ходи кога повече, кога по-малко.
Ако другият му крак се подуе, не бива да се плаши, дължи се на по-голямата тежест, която пада върху него, а това не
може да не се отрази дори на здрав крак. В такъв случай нека му направи бандаж. Изписаха му и бинт.
Добре, ще прави бандаж на здравия си крак. А няма ли да поръчат една калаена чиния за главата му, тогава вече
всичко ще бъде наред. Жофи още седи сгушена на пейката, не вдига поглед нагоре, човек пак трябва да й кресне. Е,
сълзите й най-после са спрели, опазила е и шапката му. Тя и сега не поглежда нито наляво, нито надясно, забила
поглед в земята, сякаш й е приятно да гледа плювалниците. Не че плакатите по стените заслужават кой знае какво
внимание. Този, на който е изрисувано как майка кърми детето си, покрила главицата му с кърпа, горе-долу го бива,
но другият, върху който пише, че ракът е лечим, нищо не струва. Поне да бе шарен като забрадката на онази млада
жена, а той такъв един жълт, едноцветен, не заслужава човек да се спира пред него.
Тук, в преддверието, вече не е така шумно. Ето ти беда, ще трябва още толкова дълго време да стои с този
проклет гипс, прилича на буболечка, паднала във вар. Онова момиче там с късите коси и пакета книжа в ръцете му е
много познато, ако се обърне насам, навярно ще я познае. Но тя не поглежда, само стои и бъбри. Аха, ето тръгва,
забеляза го, усмихва се и се приближава. Да, да, това е Вали, или как я наричаха, същата Скокливка, която се
занимаваше с болничните листове при Габор Над.
Жофика позна Валика едва когато сестрата ги поздрави. Дотогава погледът й бе сведен надолу, не се откъсваше
от чистата и лъскава мозайка, която миеха по четири пъти на ден. Само да не гледа нито наляво, нито надясно,
особено наляво, дори и да се спъне. Там се намира електротерапията — партер, стая номер дванадесет. В този
кабинет работеше татко. Там умря.
Чичо Пища се обиди. Виж ти, Скокливката заговаря първо девойката, а не него. Откъде ли я познава? Изглежда,
не трябваше да я пляска, може, когато е била болна, да са я мъкнали все тука и някой от лекарите да я е мъчил. Дори
и Скокливката я познава, вече за втори път я пита какво прави тук?
— С мене е — рече Понграц намръщено и премести бастуна в другата си ръка.
— Ай, едва сега ви познах — каза учудено Валика. — Успяхте, значи, да се срещнете!
Кой? С кого? И тази е смахната!
— Добре, че ви е намерила. Да знаете само как ви търси това девойче. Как ви откри?
Жофи се изскубна от ръката на чичо Пища и полетя към изхода, на вратата за малко не се блъсна в един влизащ,
някой й направи забележка. Напразно Понграц викна след нея, тя не се спря, изчезна, след миг не се виждаше дори
бялата панделка на престилката й. Чичо Пища едва се сдържа да не изругае.
Е, това е вече капак на всичко! Само да се мерне пред очите му, с бастуна ще я наложи! Така да го засрами, и то
тъкмо пред Скокливка, която толкова отдавна не е виждал.
— Къде избяга? — запита Валика.
— Дявол знае накъде я отнесе клетата й душа — отвърна чичо Пища. — Целия ден е така дръпната, ту плаче, ту
реве, в къщи даже я натупах. Но днес няма да й дам ни пукнат грош.
— Пари на Жофика?
Голяма работа, брей, че всеки така се учудва — и учителката, и Скокливка. Нима той не може да си наеме
някого? Сега и на Скокливка ли трябва да обяснява в какво се състои работата? Как пък не! Старецът мълчеше и
драскаше с бастуна по мозайката. Какъв път го чака до в къщи! Изостави го проклетото му момиче!
— Веднага се досетих защо ви търси — продължи Валика. — Но и от вас, бедната, не е научила нещо повече.
Не е. Само че той изобщо не разбира какво говори Скокливка. Понграц измънка и зачака дано сестрата се
поясни.
— Имам нова кутия за нея, но тя избяга. Кажете й да дойде да си я вземе. Как е ломбагото ви?
— Както виждате — рече чичо Пища и посочи гипса. — Премести се в краката.
Валика се усмихна, поклати съчувствено глава, поиска от чичо Пища снимките, разгледа ги, после забеляза, че
положението съвсем не е лошо, като се има пред вид възрастта му. Изглежда, костта бързо зараства. Естествено
нужно е търпение, както при всяко друго лечение.
— А вие откъде познавате Жофика? — запита чичо Пища. — И тя ли е лекувана тука?
Валика през смях му обясни, че познава Жофи от рождението й. Главният лекар я донесъл и показал още когато
била в пеленки.
Чичо Пища се сепна. Да не би да е била саката, та са я показвали? Сигурно е било болнаво, бедното червейче,
затова са го мъкнали из поликлиниката. Ето защо и сега е толкова дива, от мъничка не е била като другите. Може би
все пак той ще й даде четирите форинта. Щом като още от пелени са започнали да я мъчат тук, ясно е защо
ненавижда това място. Но защо е такава мълчалива и никога не му казва нищо.
Някой викна на Валика да побърза, чакали я.
— Вие не ми казахте как се срещнахте с Жофика?
Пак това непонятно изречение.
— Не допусках, че ще успее да ви открие.
— Намери ме у дома — промърмори чичо Пища. Ама че извеяна девойка е и тази, къде другаде може да го
намери.
— А много ли се натъжи, когато научи?
Какво?
Лекарят, който преди малко повика Валика, излезе в коридора и дойде при тях.
— Не ми се сърдете — рече Валика, — този е чичо Понграц, последният пациент на главния лекар доктор Над.
Останах много изненадана, като го видях тук с превързан крак, а с него Жофи, дъщеричката на злощастния главен
лекар. Знаете, тя искаше на всяка цена да узнае името на чичо Понграц. Ако си спомняте, миналата седмица търсих
картона му.
— Да, разбира се — каза лекарят, — милото дете. Не искаше да повярва, че татко й нищо не й е съобщил.
Валика, за съжаление, ще трябва да влезете, сам не мога да се оправя.
Ръкуваха се с Понграц и Валика забърза към кабинета.
„Електротерапия“ — произнесе разчленено чичо Пища. Оттук той добре виждаше вратата на кабинет номер
дванадесет, в който след случилото се с доктора не стъпи повече. Изведнъж старецът почувствува нужда да поседне.
Нали Жофи избяга, няма с кого да си отиде, сили ще трябват, за да се добере до дома. Намери свободна пейка и се
отпусна на единия й край. Тук пушенето бе разрешено, той с наслада засмука лулата си. Погледът му зашари по
надписите. На една табелка пишеше — „ГАРДЕРОБ“, а на друга — „АМБУЛАТОРИЯ ЗА ПРИХОДЯЩИ БОЛНИ“.
„Децата не бива да се бият“ — викаше Жофи, сложила ръка отзад. Той вече няма да я види, чудно е дори как и
досега бе идвала при него. Всъщност тя още на втория ден е разбрала, че напразно го посещава, той нищо не знае.
Ако веднага му беше казала за какво го търси, все щеше да измисли нещо, например, че баща й е изпратил поздрави
и е поръчал да бъде добра, да се учи или нещо подобно. О, глупавичкото дете!
Как си поряза ръката, когато те с Андраш Киш говореха за баща й, как грозно я преряза, тогава той дори й се
подигра, а то нещастното вече е знаело, че напразно идва при него. На Понграц не му е ясно само защо Жофи
продължи да го посещава и след това. Едва ли за неговите четири форинта. А той предлага на майка й да постъпи на
работа на училищния строеж! Защо Жофи никога не говори ясно?
Сега старецът разбира какво е търсила девойката в коридора, където я срещнала Йоли Юхош. Бедното сираче,
искало е да го разпита за баща си, но не е посмяло да влезе направо, страхувало се е, че ще му кресне. И е право,
защото той, старото говедо, откакто загинаха близките му, само това знае: да крещи и бие. Ето защо бягат и се
страхуват от него малките деца.
 Сигурно затова и даскалицата го изгледа така, когато й каза, че ангажирал Жофи за помощничка. А милото дете
му даваше такива съвети, караше го да пее и декламира, защото е знаяло тези неща, научило ги е от баща си.
Понграц разбира защо тя е дошла първия път, дори и втория, но не му е ясно защо е продължила да идва и след като
разбра, че вече няма на какво да се надява, няма какво да узнае от него. Защо дойде за трети, за четвърти път, защо
оттогава насам продължава все така покорно да върши всичко?
Сега Жофи ще престане да идва, но бедата не е в това, нали рижият рентгенолог му каза, че за него е полезно да
се движи колкото се може повече. Все ще се намери някой да му пазарува. Да измете, ще може и сам, а за готвенето
— от тринадесет години си готви. Свикнал бе девойката да поскача около него, а той само да я командува: „Направи
това!“, „Изтичай там и там!“ Няма да дойде вече, той така я напляска, дори и ръката й изви. Напразно седи тук като
окумена квачка, по-добре ще направи да се стегне и да си върви. Старото си е старо, няма какво да търси при
младите. Днес още ще личат следите от ръцете на Жофи във всичко. Донесе му даже и цветя. Изхвърли прашния
дивлен — в жилището трябвало да има живи цветя и донесе от тях рози. Сега всичко в онази голяма влажна стая
мирише на хубаво. Донесе му сладки с лимонов крем и за какво ли не му разправяше през последните дни. А колко
интересно сгъваше салфетката. Е, все едно.
Надигна се. „Хайде, поемай, здрави крако, мъкни другия!“ И от него вече няма да стане бързоходец. Наближава
обед, слънцето пече силно, ще има да го заглеждат как се шляе сам. Замае ли му се пак главата, ще трябва да се
подпре о стената. Нищо, нека залита.
Когато излезе от поликлиниката, Понграц се хвана за решетката на оградата. Там, гърбом към него, седеше
Жофика. Виждаше се само тилът й, приведеното й напред вратле. Щом чу провлачените му стъпки, тя се обърна към
него и се изправи. Отиде при чичо Пища и както на идване протегна ръка да го подкрепи.
Да й заговори ли? Но и Жофи мълчеше. Какво да й каже? Камоанен звън възвести, че вече е обед. По това време
момичетата от курса по готварство сядат да обядват. Пред входа на номер девет няма никой, само по-голямата сестра
Лемберг се разхожда нагоре-надолу пред училището. Тя се учуди на необикновената картина, която представляваха
чичо Понграц и малкото момиченце. Пристъпват сериозни, хванати ръка за ръка, и нито един от двамата не говори
на другия, вървят като неми.
Когато слязоха по стълбите, Жофика заведе чичо Пища до леглото и веднага се залови да чисти фасула. Сега
какво да й каже? Седи и готви, очите й наведени към боба, по лицето й не може да се разбере сърди ли му се заради
боя. Не, тя знае, че сега той е изморен, остане ли сам, нищо няма да хапне, по му е хубаво само да лежи. Ще изпрати
по дяволите фасула, няма да се мъчи с него. Жофи му поднесе обеда в леглото, а тя яде на дървената табуретка,
седнала на малко столче като първия ден.
Би трябвало да й каже нещо, но от гърлото му не излиза никакъв глас. Плесниците, които й удари, бяха по-
звучни от звъна на чиниите в мивката.
Ето, Жофи привърши работата и дойде при него. Гледа го с големите си очи, ей сега ще му каже, че от утре няма
да идва, повече няма да я види.
— Утре ще дойда в девет часа — каза Жофика.
Понграц не отвърна нищо. Тя вече беше до вратата, когато той се досети за четирите форинта и започна да рови
под възглавницата си. Жофика се извърна, видя какво прави. Стисна устни и поклати глава.
„Ясно — рече си чичо Пища. — Наплясках те, сега вече никога няма да вземеш пари от мен. Видиш ли, остарях,
но досега никому не съм бил длъжник, ти ще бъдеш първата, на която ще имам да дължа.“
Кутията тракна, той я мушна обратно под възглавницата си.
Детето затвори вратата след себе си. Понграц чу бързите й отдалечаващи се по коридора стъпки и изведнъж се
досети, че не бяха говорили нито за Халаши, нито за Андраш Киш. Искаше да викне след нея, но беше късно,
стъпките й бяха заглъхнали.
XVI
Ако си беше дошла Мариана, всичко щеше да бъде по-другояче.
Отговорността би паднала върху двете. Пък и Мариана винаги е била по-находчива от нея, навярно щеше да
измисли нещо. А сега Жофи е сама. Единствената надежда, която се таи в сърцето й, е, че зидарят ще успее. Вместо
да се крие тук, в кухнята, и да си блъска главата, по-добре ще направи да отиде при леля Като, това ще зарадва мама.
Но какво ще търси там? Ако от думите на леля Като разбере, че сутринта чичо Калман е излязъл с голяма раница
или че я е целунал необикновено нежно, Жофи ще стане още по-неспокойна. Леля Като винаги разпитва за всичко, а
за своите работи разказва на всички, дори и на децата.
Дора не може да я упрекне, Жофи направи всичко, каквото можеше. Обещаха й, че зидарят ще помогне. Какво
друго би могла да направи още? Не я свърташе на едно място. А ако отиде до музея? Часът е четири, до четири и
четвърт ще стигне. Музеят се намира на площад „Ищван“, в средата на парка, входът му се вижда добре от пейките.
Но как ще обясни присъствието си там, ако срещне някой познат? После се успокои: не е необходимо да влиза,
никой няма да разбере, че е ходила, просто само ще се увери, че зидарят е отишъл и веднага ще се върне назад.
Върху бюрото Жофика остави бележка за мама: „Отивам при чичо Калман.“ В бързината мама няма да
забележи, че не пише у чичови Калманови и ще помисли, че е отишла при леля Като. Това може би ще я зарадва. А
ако Жофи има късмет и мама не се прибере, докато тя се върне, просто ще си вземе обратно бележката, ще я скъса,
все едно, че нищо не се е случило.
Девойката се отправи към площад „Ищван“, на който се издигаше Нумизматическият музей. Отначало вървеше
спокойно, но когато й дойде на ум, че човек, който е решил да изостави служба и родина, надали ще дочака края на
работното време, ускори крачките си. Чичо Калман едва ли ще остане на работа до пет часа. Колко е глупава, че не
помисли за това! Ами ако вече е отишъл при Вики или е на път към нея, а зидарят пристигне късно? Нали му бе
казала да дойде в четири и половина? Тази мисъл накара Жофи да затича, сандалите й потракваха по топлия бетон.
Когато наближи музея, тя се спря и заоглежда четириъгълната сграда. Познаваше я добре, неведнъж бе влизала
вътре. Спомняше си и вътрешното разпределение: по трите страни бяха разположени изложбените експонати, а
четвъртата бе заета от канцеларии. На една табела бе написано, че музеят е отворен във вторник, четвъртък и
събота, следователно днес — понеделник — посещения няма.
Жофика постоя известно време пред вратата, за да види кой влиза и излиза, но посетители действително
нямаше. Пред входа бяха спрели автомобили: два чуждестранни с бели номера и един унгарски. А може би зидарят
вече е влязъл. Пристигнал е по-рано, без тя да го моли и предупреждава. Съвсем напразно се тревожи, Андраш Киш
отдавна седи вътре и разговаря с чичо Калман и рече ли той да си тръгне, зидарят ще намери начин да го задържи.
Шофьорите на чуждестранните автомобили пушеха цигари пред входа на музея и разговаряха нещо, но Жофика не
разбира нищо от думите им, не говореха на унгарски. Шофьорът на унгарската кола седеше вътре до кормилото и
четеше.
Те и от училище ходиха веднъж в музея, в който работи чичо Калман. Беше много интересно. На децата най-
много харесаха златните монети, а всъщност те не бяха истинските, а само техни отпечатъци: истинските златни
монети съхраняваха в специална стая с желязна врата. Жофика бе идвала в музея и с Мариана, дори и сама. Пред
именния ден на леля Като мама я изпращаше да занесе купения подарък там, понеже леля Като бе много любопитна
и вечно бъркаше из чекмеджетата и шкафа на чичо Калман. Ето защо изненадите, които готвеха, държаха тук, за да
не може леля Като да ги намери предварително.
Жофика се отдалечи от вратата, защото отвътре се чу шум от стъпки. Колко неприятно щеше да бъде, ако
мислите на човека се изписваха върху челото му. Сега всеки щеше да прочете по нейното чело, че мисли за чичо
Калман, и то какви страшни работи. О, дано по-скоро дойде зидарят! Не, това не е необходимо. Всъщност тя иска да
види зидаря едва след пет и половина, за да узнае, че всичко е минало благополучно. Тогава ще може спокойно да си
отиде у дома.
От музея излезе на въздух портиерът, прозина се и се протегна. Неговите стъпки бе чула тя преди малко.
— Какво искаш? — запита той Жофика. — Чакаш ли някого?
— Кръстника си — отвърна Жофика. Винаги когато е възбудена както сега, тя говори така, сякаш има
възпаление на гърлото, гласът й изтънява. И татко бе забелязал това.
— Кой е твоят кръстник?
— Калман Халер.
— Трябва да го почакаш малко, той сега показва.
(Показва? Как така показва? Какво?)
— Беше се вече наканил да си ходи, но дойдоха чужденци, тях придружава. Почакай го тук, щом посетителите
си отидат, веднага ще слезе.
Значи, чичо й е вътре, още нищо лошо не се е случило. Часът е четири и петнадесет. Може би чужденците няма
да си отидат и до шест. В такъв случай всичко ще се свърши и без зидаря, целият въпрос ще може да се смята за
ликвидиран. Но зидарят сигурно е някъде тук. Той даде дума на чичо Пища.
— Никой ли не го е търсил следобед?
— Халер ли? Никой.
Лицето на Жофи се помрачи. Не очакваше това от зидаря. А дали портиерът е гледал добре. Може би не е
забелязал?
— Никой, ти казвам. Следобед дойде само тази делегация и един човек, който искаше да говори с Шаньи Ревес.
Ако ти е горещо, можеш да седнеш вътре, във фоайето, там да го почакаш, той все ще слезе.
Не, предпочита да остане вън. Жофи не знаеше да се радва ли, или не. Хубаво е, много е хубаво, че с тези две
чуждестранни коли е дошла някаква делегация. Но че зидаря го няма никак, не е хубаво. За щастие той още не е
закъснял, но трябва всеки момент да пристигне.
— На екскурзия ли ще ходите? — заинтересува се портиерът. — Кръстникът ти вече бе тръгнал, но нямаше
късмет, срещна гостите на вратата, наложи се да се върне и да мъкне обратно претъпканата си чанта. Ако трябваше
да бъдете някъде точно в определен час, нямате късмет.
Жофика не отговори. Портиерът измърмори още нещо, после си отиде. Каква глупава роднина има този Халер.
Голямо момиче, с нея човек би могъл да се поразговори, а тя сякаш езика си е глътнала. Още пет минути и ще стане
четири и половина, работното му време свършва. Слава богу, и гостите излизат, помъкнали са цяла кола проспекти и
пътеводители. С тях отива и директорът, колко ли се е зарадвал, когато срещна Халер да излиза с препълнената си
чанта!
Къде остана онова дете? Ако иска, нека изтича горе, а може би още по стълбите ще срещне кръстника си. Ела
де, влез! Ей, че си диване, никой няма да те изяде. Разрешението никак не я зарадва, сякаш не беше дошла с
намерението да говори с Халер. Е, реши се най-после. Да е друго дете, ще се затича по стълбите, а това пълзи нагоре
като охлюв и току се озърта назад, като че ли чака някого.
„Училището е на десет минути оттук — мислеше Жофика. — А ако някой потича или вземе автобуса и толкова
време не е нужно, ще му бъдат достатъчни само пет минути и ще се намери пред къща номер девет на площад
Апацаи Чере. Зидарят не дойде, а чужденците си отидоха.“ Тя няма много време на разположение, трябва да тича, а
краката й не искат да се подчиняват. Какво може да каже на кръстника си? Никой не иска да й помогне. Мариана не
си дойде. Зидарят я излъга.
Вратата на кабинета на чичо Калман бе полуотворена, не стана нужда да чука. Той тъкмо си миеше ръцете,
претъпканата му чанта беше сложена върху бюрото. Жофи си бе представяла, че чичо Калман ще бъде облечен в
туристическите си дрехи и обуща. Това, разбира се, е смешно. Той не би могъл да тръгне така от дома си, пък и как
би седял тук, в службата си, по къси панталони. Чичо Пища е прав, понякога тя е много глупава.
Чичо Калман видя в огледалото над мивката как тя пристъпва колебливо. Обърна се към нея и от изненада
забрави дори ръцете си да избърше.
Какво ли ще стане сега, ако му каже истината. Не бягайте, чичо, недейте, моля ви, от това няма да излезе нищо
хубаво. Но тя се закле пред Дора в златния ангел, че ще мълчи, а пък и едва ли сред възрастните има някой, който да
понася да му се говори истината право в очите. Какво да излъже? Не, тя не може да лъже, никога не й идва нищо на
ум. А всъщност какво търси тя в музея? Дойде само защото Мариана не пристигна, а все пак тук трябва да има
някой.
— Дойдох вместо Мариана — каза Жофика.
Чичо Калман избърса ръцете си.
— Пристигнаха ли все пак?
В гласа му не се долавяше никаква радост. Жофи почувствува, че чичо Калман би се радвал повече, ако не
споменава пред него името на Мариана. Сега той смята, че децата неочаквано са пристигнали. А тя не е казала
такова нещо.
— Няма ли да си тръгвате вече?
— Ще побързам, щом се освободя, ще тръгна след тебе. Казах на леля ти Като, че в пет часа отивам на
съвещание.
Понякога Мариана изтърсваше такива големи лъжи, че човек оставаше поразен. Веднъж каза, че вече била
родила две деца, но умрели. „Какво говориш?“ — запита тогава възмутена Дора, а Мариана само гледаше земята и
усукваше едната си къдрица. Значи, тя от чичо Калман се е научила да лъже.
— Върви си, Жофика, не ме чакай! Трябва да отида в Централния музей, съвещанието ни ще се проведе там.
Сега само Дора би могла да намери изход от това положение, Дора не се страхува да говори на всекиго в очите,
даже и на продавача направи забележка, че не е претеглил точно вафлите. Навярно сега Дора би казала нещо умно и
чичо Калман би разбрал, че трябва да остане. А на Жофи нищо не й идва на ум. И Мариана, разбира се, би намерила
разрешение, все пак той й е баща, макар че лъже и иска да забегне. Те навярно имат някаква обща тайна, тя може да
принуди чичо Калман да отстъпи. Но къде ли е в тази минута Мариана? Сега тя, Жофи, трябва да измисли какво да
прави. И зидарят не дойде. Впрочем тя трябваше да предположи, че днес в нищо няма да успее, целият ден бе
ужасен, дори чичо Пища я напляска и я принуди да отиде с него в поликлиниката.
Настъпи часът, за който Жофи мислеше от четвъртък насам. Стои тук, чичо Калман я лъже, че има съвещание, а
тя много добре знае къде отива той и защо иска да се отърве от нея. Необходимо е обаче да си дава вид, че му вярва.
Но ако действително се държи така, трябва да си отиде, а в такъв случай тя нищо не е постигнала, напразно е идвала
тук. Тя е само едно малко момиче, което дори не приеха в пионерската организация, а чичо Пища постоянно й
казва, че била с две леви ръце.
— Сега пък защо хленчиш? — запита чичо Калман.
Мариана веднъж бе казала, че чичо Калман се нервира, когато някой плаче. Ето, взема си чантата, но не тръгва,
чичо Калман съвсем не е лош човек, той я обича. Ако не му отговори, а продължи да плаче, той може би ще се
обезпокои и няма да гледа часовника.
За съжаление погледна го.
— Издухай си нослето и да тръгваме! Много бързам, не разбираш ли?
Нека продължи да плаче, той ще започне да я разпитва, вероятно ще остане по-дълго време тук, зидарят ще
дойде и ще я освободи. Но Жофи трябва да плаче истински, така че половината свят да събере, не кротичко както
сега. За съжаление никакви сълзи не идват в очите й. Понякога тя изобщо не може да плаче, сякаш очите й
пресъхват. Не плака и на погребението на татко, а едва в къщи, когато остана сама. Виж, тази заран така пищя, че
всички се струпаха около тях, а чичо Пища щеше да се пръсне от яд. Преди обед…
Жофи не искаше да отиде в поликлиниката, не искаше да идва и тук. От дни наред тя върши само неща, които
нито желае, нито може да прави. А Валика продължава да сортира картоните и при новия лекар, при онзи, по-
младия, както някога при татко. В поликлиниката всичко си върви по старому, само татко го няма. Вече няма и
недели, мама престана да се смее, даже не пише, а по-рано дори и през коледните празници работеше. Погребаха
татко в един страшен, дълбок гроб, взеха и Тобиаш, а сега тя трябва да се бори тук с чичо Калман. Вместо да си стои
в къщи, принудена е да гледа безпомощно как той излиза. Татко никога вече няма да се върне, Дора също няма да я
има, ще я отведат в чужбина, нека тогава замине и чичо Калман. Щом вече си няма никого, щом татко умря, най-
добре ще бъде и нея да я няма на света. Татко! Татко! Татко!
Калман никога досега не бе чувал подобни вопли. Мариана само хленчеше, а ако на Като не харесваше нещо,
започваше да ридае тенденциозно, преднамерено и човек, без да изпитва каквото и да е съчувствие, гледаше да се
махне колкото може по-далеч от нея, защото тя само позираше. Сега например играеше ролята на опечалена. А това
дете плаче тъй сърцераздирателно. Как може да се обясни, че пред ковчега на Габор Жофи не издаде нито звук?
Каква ли зла участ я доведе при него точно днес, когато трябва най-много да бърза? Ако Мариана действително се е
завърнала, защо не изтича тя при него, поне да я види още веднъж? Защо са изпратили това дете? Ето някой отваря
вратата. И не е чудно, Жофика ридае тъй високо, с такъв нечуван, покъртителен глас. А вместо да се зачерви, лицето
й е бяло като вар.
Някой надникна, но веднага се отдръпна. Беше Ревес, пазачът в залата. Ужасно, плачът й навярно се чува чак в
края на другото крило, където седи Ревес.
— За бога, престани да плачеш! Казах ти, време е да тръгвам. Ела, детето ми, сега ще заключа.
Трябва да я вдигне. Жофика седна върху килима и облегна разстроеното си от плач лице в гобленовото кресло,
което взеха взаем за украса на стаята от отдела по история на мебелите. Калман се наведе да изправи Жофи, но не
успя: детето се бе вкопчило в извития, инкрустиран със злато крак на фотьойла.
Сега вече й е все едно. Тя трябваше предварително да знае, че на нея в нищо не й върви, че не може да задържи
чичо Калман. Тя е само едно дете. Мариана, по-умната от нея Мариана, не си дойде, тя е на летуване, а Дора
изгониха. Защо се мъчи тя с чичо Калман? Но Жофи вече не плаче заради него. Тя разбра, че зидарят я изостави. И
чичо Пища беше лош с нея, замъкна я в поликлиниката, изви ръката й, която още я боли. Жофи си поряза пръста
заради него, счупи стъклената вътрешност на туристическата кутия. Отсега нататък те с мама ще имат два пъти по-
малко пари от по-рано, мама я уволниха. Все едно, нека я бият, само татко да беше й съобщил нещо.
Халер се колебаеше. Какво изобщо се прави в такъв случай? Когато Мариана беше по-малка и му пречеше да
работи, той й даваше нещо и веднага настъпваше мир. Но Жофика е тъй различна от Мариана. И как попадна днес
тук! Сигурно е идея на Като, тя е изпратила детето, иска да го контролира. Миналата седмица идва лично тя, може
сега Жофи да е дежурна, без дори да подозира. А времето лети. Ако не тръгне веднага, всичко ще пропадне, ще
закъснее.
— Веднага ставай, тръгваме!
Жофи не помръдна, завря лице във фотьойла. Нека върви, да я остави тук. Вече й е все едно. И Дора ще изчезне.
Всички изчезват. На фотьойла имаше грифон със зелена корона на главата.
Сега Калман ще излезе оттук под кръстосаните погледи на служащите. Ах, тази злополучна среща следобед! Да
срещне българите тъкмо в подножието на стълбите. Довечера портиерът, прислужниците, всички само за това ще
говорят: как при него дошло едно дете и ревало с пълно гърло. По какъв начин да накара Жофи да замълчи? Когато
беше малка и заплачеше, Габор пляскаше с ръце и тя веднага преставаше да плаче. Немислимо е да си тръгнат сега,
детето ще пищи и по улицата!
Но какво й е? Какво се е случило у тях? Какво крие? Може би са уволнили Юдит и сега Жофи при него плаче за
майка си? Какво да й каже, за да я утеши, за да тръгнат най-после и спокойно да изминат десетината метра от входа
на музея до спирката.
— Ако престанеш да плачеш, ще ти покажа златните монети.
Е, слава богу, вдигна глава! Изпълнението на това обещание ще го забави само минутка, после ще потичат
малко. Дете е още Жофика. Когато последния път идваха при него с Мариана, те много му се молиха да им даде да
пипнат една истинска монета, но той изобщо не им обърна внимание. Как не, да вади и показва ценностите, за да
задоволява капризите на децата! Но ако сега само по този начин може да накара Жофи да млъкне, ще й покаже
някоя златна монета.
Желязната врата на специалната стая се намираше на отсрещната стена. В тази стая се пазеше съкровището,
единствената пълна сбирка на златни монети в Унгария. Калман отвори вратата, протегна ръка през пролуката и
запали лампата. Беше заключил стаята преди малко, чужденците го накараха да извади почти всичко.
Най-после Жофи стана. Приближи се. Ще й изнесе някоя монета, ще я покаже, после ще я заключи обратно в
хранилището и ще хукне.
— Не се приближавай, случайно ще бутнеш вратата и ще ме затвориш — предупреди Калман, когато Жофи
тръгна към него. — Отвътре няма дръжка, вратата може да се отваря само откъм стаята.
С какви странни очи го гледа. Като не е права. Жофика съвсем не е глупава, само че човек трудно може да я
разбере. Има огромни очи. Каква ли девойка ще стане, когато порасне? Дали той ще я види някога голяма?
Жофи си спомни: Дора лежеше по корем, а Мариана седеше под храста и обясняваше: „Татко ми има в музея
една специална стая. Особена. Попадне ли някой вътре, не може да излезе оттам, вратата се отваря и затваря само от
външната страна. Ако крадецът я затвори след себе си, за да не го видят, остава вътре.“ Таки и Лемберг я слушаха
прехласнати, после й поискаха малко щрудел, но Мариана не им даде. Тогава Таки извади хляб и зелена чушка и взе
да дъвче.
— Ще ти покажа монети от времето на Карой Роберт.
Жофи издуха нослето си, сълзите й най-после престанаха да се леят. Калман влезе в секретната стая и отвори
една кутия. Хубаво щеше да бъде, ако можеше да види още веднъж Мариана. Но щом си е пристигнала, защо са
изпратили Жофи напред, защо не дойде и тя? Разбира се, майка й не я е пуснала. Мариана е примамката, ако иска да
я види — да си отиде. Но ще има да го чакат. За щастие още не е много късно, часът е пет без двадесет минути. Дано
това дете най-сетне го остави на спокойствие, иначе ще трябва да тича. Днешният ден бе истински кошмар. За
нещастие беше и дежурен по етаж, нямаше как да се отърве от гостите.
Той извади от кутията една златна монета и я протегна на Жофи през открехнатата врата. Изглежда, монетата
хареса на Жофи, тя я повъртя в ръцете си, помириса я, дори я допря до лицето си.
— Моля ви, покажете ми още една!
Добре. Още една и край на забавлението. Как лесно я залиса, кротко дете е Жофи. Той я бе обичал винаги,
защото не беше палава и никога не вършеше глупави лудории.
Защо ли плака толкова? Е, хайде, нека види още една красива монета от времето на крал Матяш. Калман влезе
по-навътре в стаята. Каква богата колекция! Колко труд вложи той, докато я подреди в този й вид. Но вече няма да се
блъска с нея. Действително жалко! Много жалко!
В този момент Калман забеляза, че Жофи е застанала в отвора на вратата. В едната си ръка държеше златната
монета, а с другата бе хванала вратата. Да се маха оттам, не бива да се приближава толкова! Калман остана поразен
от изражението на очите й. През тези очи го гледаше не Жофика, а някакъв строг, чужд човек. Искаше му се да
проговори, да извика. Усети, че дланите му се изпотяват. Не, той не е в състояние да определи чувството, което го
обхвана, то бе някакво смесено чувство на ужас и срам. Подобно чувство бе изпитвал той някога през детските си
години. Стените на секретната стая бяха облени в жълтата светлина на електрическата лампа, а в кабинета му
струеха слънчевите лъчи, проврели се през листата на дърветата. На фона на тази зеленикава светлина, в отвора на
вратата, се открояваше Жофи, една съвсем нова и непозната Жофи. Всичко му приличаше на някакъв страшен,
тягостен сън, в който заспалият иска да мръдне, да изкрещи, за да прогони магията, но не може. Калман дори не
успя да извика, Жофи дръпна ръката си, вратата безшумно се затвори и той остана в осветеното, горещо помещение.
Над главата му светеше петстотинватовата електрическа крушка, а в ръката му блестеше златната монета от времето
на крал Матяш.
 Чуден човек е този Халер — помисли портиерът долу. — Следобед така бързаше, а сега остава. Навярно детето
му е предало някакво съобщение, затова го изпраща напред с чантата си. А детето не се и досеща да се сбогува, пък
и защо ли, в училището не ги учат на такива работи, всички са невъзпитани, безбожни, мислят само за лудории. Как
втренчено гледа. Кой знае каква новина носи? Вероятно е нещо бързо, едва излязло от музея, то хуква като
обезумяло, не поглежда нито наляво, нито надясно, автомобилът, който изскочи иззад ъгъла, за малко не го блъсна.
А Халер все не идва и не идва. Сигурно директорът го е сгълчал. И с право: часът бе само два и половина, а той
лети надолу по стълбите, насмалко не се размина с българите. Така му се пада, има два свободни дни в седмицата, я
му се случи, я не да дежури един път в годината, а през останалото време си седи горе в кабинета и гледа монети.
Идва, когато иска, отива си, когато иска; кой може да го контролира, щом каже, че отива на някакви разкопки. Често
пъти по три дни не се явява на работа, трябва по телефона да го търсят. А от крепостта отговарят: „Още го няма“
или „Той вече излезе“. Нека поработи сега. Не може да излезе в два и половина заради чужденците, детето дойде за
него, но навярно е било вече късно. Директорът трябва хубаво да го е нахокал, сега не смее да излезе преди пет часа,
докато не свърши работното му време.

Халер още не идва, продължава да работи, а вече минава пет, пет и четвърт. Е, добре, нека стои, но в шест часа
ще го изгоня. Да занесе в къщи, каквото има да пише, в шест часа музеят трябва да бъде заключен, тогава си отиват и
пазачите на залите.
Човек ще изгори в тази жега. Разбира се, че е по-добре да си на екскурзия. Колко ли е приятно сега край Дунав?
Я да си дочете вестника, а когато свърши работното време, ще се измие хубаво, в тази горещина човек целият се
облива в пот.
Минаваше пет и половина, когато позвъня вътрешният телефон. Обади се Ревес, помоли го да се качи веднага
горе, някъде се хлопало. Този Ревес е луд. А кой да го замести тук дотогава? Дали има още някой в музея? Разбира
се, футболистът, който следобед го търсеше. А ако е крадец? Ревес е сам в зала „Б“.
В този момент откъм парка се зададе пазачът на зала „А“ — Папик. Рац го накара да остане на мястото му, а
той се затича нагоре по стълбите. Портиерът не намери Ревес в изложбената зала, а в коридора пред вратата на
Калман Халер. До него протягаше врат следобедният непознат. Ревес замаха с ръка на Рац да побърза. А нима той не
бърза? Ревес не вижда ли, че е изплезил език, нима може да се препуска по-силно в такъв пек?!
XVII
В понеделник Андраш Киш започна работа в седем часа, а в три работното му време свърши. За разлика от друг
път той пристигна облечен в празничния си костюм, работния донесе увит във вестник. Преоблече се в умивалнята
на гимнастическия салон, а след работа се изми и отново облече празничния си костюм. Нещата си остави в
стаичката на Секей, каза, че ще ги прибере на следващия ден, сега имал работа. Сигурно отива на кино? —
полюбопитствува Секей. Или има билет за мач? А не, трябвало да уреди нещо, а не искал да отиде там облечен в
изцапаните си с вар дрехи, в този костюм ще има по-голям авторитет.
Секей каза на зидаря, че старият Понграц го вика долу, искал нещо да му каже, но Андраш Киш отвърна, че
няма време, тъкмо по неговата работа бърза, утре ще му съобщи какво е свършил, сега вече е време да тръгва. Докато
се измие и преоблече, бе станало три и половина. Времето лети, ще закъснее, а е и гладен, отдавна бе минало
дванадесет часът, пак огладня. На площада намери един бюфет, хапна набързо. В четири часа без няколко минути
Киш пристигна в Нумизматическия музей.

Работите веднага тръгнаха зле: на табелата отвън пишеше, че в понеделник музеят е затворен. Старинните
монети съвсем не го интересуваха, но той мислеше, че така ще влезе по-лесно. Пред входа на музея бяха спрели
някакви автомобили. Единият от тях бе особено красив — голям, зелен. Портиерът четеше вестник. Ризата на
гърдите му бе разкопчана, ядеше кайсии и се потеше.
Зидарят не чака да го попита какво обича, а отиде направо при портиера:
— Има ли тук някой Халаш?
Портиерът остави кесията с кайсиите.
— Няма.
— И не е имало?
— Не, никога.
— А Халас?
— Казвам ви, че няма. Нито Халаш, нито Халас. За какво го дирите?
— Бяхме с него на Народния стадион. Седяхме един до друг, сприятелихме се. Каза, че работи в този музей.
Днес съм свободен, минавах оттук и реших да го посетя, той толкова ме кани.
— Папик не е — започна да разсъждава на глас портиерът, — той загуби през войната единия си крак до
глезена, оттогава футболът никак не го интересува. Мате също не може да бъде, защото е… Мате. Халаши… Уверен
ли сте, че се казва така? И работи при нас?
— Да, а името му е нещо такова.
— Ревес ще е, вие не сте разбрали добре името. Шаньи Ревес, същият, който скоро обяви къщата си за продан.
Той постоянно ходи на Народния стадион.
Ревес! Ах, стари Понграц, стари Понграц, така ли изкуфява човек, когато остарее? Халаши! Халас! Ревес6!
Наистина и едното и другото са свързани с водата. Така е, Ревес му трябва!
— Може ли да се кача при него?
Портиерът поклати глава.
— Ще почакате. Още не се е върнал.
— Но аз бързам. Кога ще се върне?
— Навярно всяка минута. Изтича до близката пивница. Каза, че го заболял зъб, щял да отиде да го нажабури с
малко ром.
Той е, дяволите да го вземат! Безсрамник! Часът е четири следобед, а той отишъл да пие! Зидарят внимателно
разгледа униформата на портиера, за да може по нея да познае и Ревес. Реши да отиде и го потърси в кръчмата.
Портиерът викна подире му да подкани Ревес да се връща, да не се застояват там, зарадвани от срещата, защото
забележи ли някой отсъствието на Ревес от музея, лошо ще стане. Вярно, днес посещения няма и крило „Б“ е
затворено, но музеят е пълен с чужденци, а той, портиерът, не може да подлага гърба си за никого.
Зидарят лесно намери пивницата, беше съвсем наблизо. В нея имаше доста посетители, но Киш веднага позна
Ревес по униформата. Облакътен на тезгяха, пазачът пиеше ром. Ух, че кисела физиономия има! Странни същества
са жените! Какво толкова е харесала у него майката на Жофи? Нисък, слаб, мустаците му съвсем безцветни, а
лицето зеленикаво. И как пие, боже милостиви! Сякаш му е противно: само се жабури, държи рома в устата си,
прехвърля го с език от едната страна на другата. Сигурно е истинско нещастие да се живее с такъв човек. Четири
часът следобед, а той е вече в пивницата и в такава жега пие ром! Поне да беше вино!
Зидарят си поръча чаша вино и се облакъти до Ревес. Как да го заговори?
— Дебелият от входа поръча да си вдигате чуковете, вътре могат да забележат отсъствието ви.
 Ревес обърна глава към него.
— От музея ли идвате?
— Оттам — отговори зидарят. — Дойдох да ви взема, но както виждам, вие се забавлявате.
— Дяволът се забавлява. В аптека съм аз, лекарство пия.
Прави трагична физиономия, подлецът, а продължава да плакне устата си. Каква отвратителна муцуна има!
„Дебелият Рац ми завижда, че тук лекувам зъба си“ — помисли Ревес. Всички са завистници и коварни,
особено пък онези от вестниците. Накараха го да заплати двадесет и осем форинта за една малка обява, после
съкратили половината от нея. Вчера цял ден се ядосва за това. Но той ще отиде във вестника, ще се оплаче. Няма
така лесно да им се размине. А и тоя зъб! Какво ли иска от него този човек? Трябва да е дошъл във връзка с обявата,
сега за пръв път в живота си го вижда.
— От къщата ли се интересувате? — отправи поглед той към зидаря.
Андраш Киш кимна утвърдително.
Сигурно е така. Щом е дошъл чак в музея, значи, преди това е ходил в Зугло, там е научил адреса му. Добре, че
жената се е сетила да го изпрати при него. Ще я похвали.
— А как ви харесва? Хубава къща, нали?
Андраш Киш се съгласи, че е хубава. Защо да не е хубава, само че е малко скъпа.
— Скъпа!
„Всички говорят така“ — помисли Ревес. Но той няма да отстъпи от цената. Значи, Андраш Киш е зидар?
Странно, щом има пари, защо сам не си построи къща? Но то си е негова работа. Нека дойде с него в музея, ще
поседят в коридора, ще си побъбрят на воля. Днес не е ден за посещения, жива душа няма.
Портиерът продължаваше да яде кайсии. Когато влязоха, той само измърмори нещо. Намериха се, сега могат да
говорят за футбола. Ама че отвратителен спорт е футболът, винаги го е ненавиждал.
„Хубаво, хладно място — рече си Андраш Киш, когато минаха по коридора. — Този човек трябва да цени
работата си, не стои като мен под палещото слънце, някъде горе по скелите. Е, Ревес, сега ти няма да мръднеш оттук
чак до пет и половина! Часът е четири и десет минути, нека бръщолеви за къщата си, време да минава. Може би
парите го интересуват повече от компанията.“
Има си хас да не може да се справи с този мишок. Хем дребен, хем хилав. Как ли е взел страха на жена си с това
съсухрено лице? Вярно е, някои наглед кротки хора, пощуряват от алкохола; може би, когато се напие, удря и блъска
по масата, буйствува. Сега не е пил много. Миризмата на рома се усеща, но личи, че е трезвен, очите му гледат
бистро, езикът му не се заплита. И така, да чуем за въпросната къща, а когато дойдат приятелите, ще се оправи и с
тях някак си.
Ревес извади снимка на къщата си.
Виж го ти, готов е да продаде покрива над главата на семейството си. И навярно къщата не е негова, а на онази
клета жена. Дали тя знае, че този мизерник продава нейния дом?
— А жената какво казва за продажбата? — запита зидарят. Ревес се бе облакътил на малката масичка. И този е
роден с късмет: по цял ден си седи зад затворената стъклена врата, има под ръка телефон и два звънеца. А как се
преструва само, подлецът му с подлец, опипва зъба си, сякаш наистина го боли.
— Не се радва особено — отвърна Ревес.
„Разбира се, че няма да се радва — помисли зидарят. — Къщата може да е наследството на Жофика. Не, ако тя
беше на детето, щеше да е нужно разрешение от съда. Сигурно е на жената.“
— Жените са обикновено такива. А детето?
Ревес вдигна рамене. Нека по-добре разговарят за къщата, човекът, изглежда, има пари. Какъв хубав син костюм
е облякъл, сякаш се кани да ходи на гости.
— Нямам обичай да питам детето — отговори той.
„Така и предполагах — помисли Андраш Киш. — Но да го биеш, имаш обичай, а? Затова и то те мрази толкова,
че реве, та се къса, щом само се досети как се насмукваш с ром. Четири и половина. Още един час. В колко ли ще
пристигнат приятелите му?“
— Както сте видели, отзад има и кочина; водата прокарах в къщи сам, по-рано нямаше — взе да разправя Ревес.
— Не зная дали преброихте плодните дръвчета? Осемнадесет са, предимно кайсии, все от хубав сорт. Но за мен вече
е далеко. Във всеки случай, който я купи, няма да сбърка.
— Не — рече зидарят, — само че е скъпа.
— Елате в неделя, у дома сме си. Ще ви разведа навсякъде, ще видите всичко. Ще дойдете ли?
— Може.
Ревес пак се хвана за бузата.
— Придружете ме до пивницата — каза той. — Не мога вече да издържам. Сложа ли му ром, струва ми се, че
ми става по-леко.
 Не, брат, няма да те оставя да пиеш пак! Значи, така е свикнал! Започва от три часа, ходи, връща се, ходи, връща
се, докато накрая остане там до вечерта. Ясно! И от заплатата си надали занася много в къщи.
— Не може — поклати глава зидарят. — Дебелият рече, че щяла да идва инспекция.
Лицето на Ревес се помрачи. Отвратителен тип е онзи дърт дебелак! Той чувствува, че Рац не може да го
понася. Обича само Папик и Мате, защото Папик умее да му се подмазва, носи му от градината си това-онова. Нали
Ревес видя, и днес Папик му домъкна кошничка с кайсии. Рац тъпче корема си, после всичко, каквото направи
Папик, все е хубаво, а за Ревес няма нито минутка покой. Когато преди малко му каза, че ще изтича до пивницата да
пийне глътка ром, Рац взе да мрънка, че щяло да бъде добре да се пази. А защо изобщо ще ходи в пивницата, когато
на същото разстояние се намира и аптеката, а до аптеката има право да изтича всеки. На Ревес не му се гълтат
прахове, два дни след това не може да яде; вярно е, и алкохолът е отрова за стомаха му, но навярно по-малка от
праховете. Гледай го ти, дебелака, обадил на Андраш Киш, че ще идва инспекция, а нему не казва. Пет пари не дава,
че може да го сполети беда. Така си е, не смазва ли човек колата, не върви. Ако и той прави като онзи проклет
Папик и пълни шепите на Рац, щяха повече да го тачат. Тази година кайсиите имат такъв голям род, че клоните им
ще се изпочупят, но Ревес предпочита на боклука да ги хвърли, отколкото да носи на дебелака.
— Изглежда, вие сте много близки с портиера, щом той е бил тъй откровен с вас? — измърмори Ревес.
— Разбира се — отвърна зидарят. — Каза ми и друго: ръководството не обичало къркачите.
Дяволите да ги вземат и Рац, и ръководството! Ревес ненавижда алкохола, достатъчно му е, че го боли зъб и е
принуден да пие този отвратителен ром, и то след като вече десет години страда от язва в стомаха. За него ракията е
истинска отрова, той никога не е крил това. Знае го и Рац, чувал го е от него много пъти, но мерзавецът иска да го
наклевети, че пие. Защо не погледне себе си? Кой държи в стаята си павурче и дамаджана. Ревес ли, който живее с
мляко като кърмачетата, или дебелият Рац? И на всичко отгоре не му го казва направо, а чрез чужди хора. Нека само
се опита да го наклевети пред директора, тогава и той ще си отвори устата. Не обичали пияници! Сякаш той не знае,
че преди да назначат някого за пазач тук, подбират измежду хиляди кандидати! Кой смее да повери ценностите на
музея на случаен нехранимайко? Животът на Ревес е отворена книга, той няма от какво да се бои. „Чакай, стари Рац,
ние пак ще се срещнем, тогава ще видим на чия страна е правото!“
— Рац нека си гледа неговата работа — рече гневно Ревес.
„Ама че нахалство! — кипна зидарят. — Още има очи и да ругае онзи невинен шишко, вместо да погледне себе
си как живее. Какъв си отвратителен червей, бива те само да малтретираш по-слабите, а се и обиждаш! Ясно ми е,
имаш кухня и стая, а в двора и лятна кухня, но нямаш баня, а без нея даром да ми даваш къщата си, няма да я взема,
глупако! Ти си стоиш в тази хубава сграда на чисто, тук даже и противопожарният кран е под стъкло, а аз всяка
вечер се прибирам потънал в прах и вар, трябва да се къпя. Прави каквото искаш и къщата, и лятната си кухня. Ако
някога реша да купувам къща, няма твоята да взема!“

Инспекция! Взел да плаши него, Ревес, с инспекция! Каква ти инспекция, нали тук са българите? Когато го
заболя зъбът, Ревес се обади по телефона на Папик, за да го попита какво е разбрал от Халер, за какво са дошли
гостите, какво искат да видят? Папик му каза, че се интересували от крило „А“ и от колекцията, при него нямало да
ходят. И правилно, тук всичко е заключено, чистачките намазаха залите с паркетин, сега съхнат. Нали сам Рац, този
разбойник, му рече да изтича до пивницата, докато Халер показва златните монети, а гостите дори да поискат да
видят нещо, сигурно ще посетят залите на Папик в крило „А“. Пък и колко време остана той в пивницата? Андраш
Киш му е свидетел, дори и половината от рома не изпи и си тръгна. А кой ще повярва, че ще има инспекция точно
когато музеят е пълен с българи? Но ако ще и светите апостоли да дойдат на инспекция, той трябва пак да изтича до
пивницата, от очите му искри изскачат от болка. А ако Рац знае много, някой ден Ревес ще каже на Халер, че
портиерът дори и в почивните дни пуска посетители, стига да му бутнат нещо в ръката. Инспекция!

Ревес отиде до прозореца на коридора. Оттам се виждаше целият площад. Я, българите си отиват! Когато Ревес
се връщаше от пивницата, колите още стояха, а сега всички потеглят, даже и голямата черна лимузина, с която дойде
директорът. Дали да вдигне телефона и се разбере с Рац? Не, Ревес няма никакво желание да се обяснява с него! Но
за всеки случай нека надникне да види има ли някакво движение. Напразно, Рац само го плаши, доставя му
удоволствие да измъчва човека. Инспекция! Ами!
Ревес отиде до края на коридора, защото като че ли долови стъпки. Някой се качваше. Каква ти инспекция,
беше едно момиченце. То едва ли идва него да безпокои. Какво ли търси това дете? Трябва да е дъщерята на Халер,
около неговата врата се навърта, сега наднича през нея. Влезе. Малко се е поизменила физиономията й от последния
път, когато идва тук. Беше още през зимата, дойде с отвратителната си майка, която дори обувките си не бе
избърсала както трябва, навсякъде, откъдето помина, направи локви. И на поздрава му едва отговори. Тогава Ревес
остана с впечатление, че детето има руса коса, а сега е кестенява. Щом не е инспекция, може да изтича до
пивницата.
Що за дявол е прихванал този Андраш Киш? Какво току се заяжда с него? Ако не го разпитваше все за къщата,
отдавна да го е отпратил. Проповядва му, че пиенето било зло. Съвсем излишен труд. Ако ще и коренът на лозата да
се затрие, Ревес няма да съжалява. Била скъпа къщата? Щом му се вижда толкова скъпа, най-добре е да не му
отнема повече времето. Искал баня! Нима Ревес не знае каква благодат е банята! Когато и Киш остарее като него и
прослужи толкова години, тогава да го поучава. И Ревес знае, че е много по-добре човек да си има баня, а не да се
къпе в корито. Я да го остави на мира! От говоренето зъбът започна да го боли още по-силно. Но как да слезе долу,
когато тъкмо се накани да тръгне, този млад човек все измисля нещо, сякаш му доставя удоволствие да го дразни.
Сега пък някой реве, та коридорът кънти. Като че ли прасе колят, даже още по-грозно звучи, отвратително е да
се слуша. На курсовете го учиха кога и какво да пази, но никога не са му обяснявали какво да прави, когато някой
плаче в музея. Необходимо е все пак да погледне и разбере причината за този плач, защото случи ли се нещо,
особено около колекцията, всички ще загазят.
Нищо опасно, това е детски плач, но нека Рац няма основание да го упрекне, че не е бдителен. Залата е
затворена, ще остави за малко тук този глупчо и ще изтича по коридора. При Халер трябва да е. Дали не бие детето?
Но какво се вълнува Андраш Киш, нека си стои на мястото, той няма намерение да излиза. Да не си въобразява, че
Ревес може да остави външно лице в музея?
Пазачът бързо премина коридора и надникна в кабинета на Халер. Разбира се, оттам иде този рев, вътре детето
плаче, та се къса; Ревес никога не е допускал, че Халер може да набие дъщеря си. Какво пък толкова е сторила? На
Халер явно не му стана приятно, че Ревес го видя. Съжалява, но той е длъжен да погледне. Лошо щеше да бъде, ако
не го стореше. В този музей за всяко нещо правят забележка на човека, вече не знае кое е хубаво, кое лошо.
От раздвижването зъбът сякаш се поуспокои, стана му по-леко. Отвратително питие е ромът, но, види се,
помага. Пет без четвърт. Защо ли не си ходи вече този Андраш Киш? Седи и само се прозява. Работите му, изглежда,
не вървят лошо. Може би дори не работи нищо, само гледа как другите се мъчат, затова си има пари и за къща.
Сигурно и дърводелецът още не си е отишъл, чак дотук се носи шумът от чукането в работилницата.
„Приятелите му не идват — мислеше зидарят. — Ако трябва още дълго да кисне тук, скуката ще го умори. Горе
на четвъртия етаж днес преди обед горещината бе ужасна, струваше му се, че ще се скапе, но затова пък мазилката
веднага изсъхваше. Изглежда, този Ревес не е чак толкова лош човек, може би причината е в жената, кой ли може да
го разбере отстрани. Защото ето, спомена веднъж-дваж за пивницата, но в края на краищата никъде не отиде, седи,
клюма до него и бъбри все за къщата си, не за пиене. Я, като че ли и лицето му не е като преди, едната половина е
по-дебела от другата. Интересно лице има този Ревес, покаже ли лявата си страна, прилича на истински лалугер. А
къщата той все пак не би трябвало да пропилява, какво ще прави с парите, когато я продаде? Положително нищо
хубаво!“
Явно е, Ревес няма никакво понятие от спорт, напразно размахва вестник „Спорт“ и разправя, че ударът на
Кепе бил слаб. Нищо подобно! Ударът бе добър, но Дуци е играч, когото мъчно можеш да надхитриш. Футболистите
получавали много пари? Получават, разбира се, какво, завижда ли им? Може ли и той да рита топката като тях? Не,
нали? Няма какво да му доказва, че Дуци не е добър играч, това не е истина, такова нещо може да твърди само един
невежа, само човек, който никога не е гледал Дуци да играе. Андраш Киш го гледа, колкото пъти отиде на стадиона.
Вече минава пет часът, сега идва трудното. Ако приятелите му не го потърсят, работата лесно ще се уреди.
Радвай се, стари Понграц, желанието ти ще бъде изпълнено, Ревес няма да мръдне оттук. А бузата му сякаш повече
се подува! Гледай ти, ще излезе в края на краищата, че наистина го боли зъб. Сега взема чантата си и вади от нея
някаква бутилка, от която порядъчно си дръпва. Жалко, че на шишето не е поставен биберон, тогава можеше да суче
от него като бебе. Мляко пие. Пфу!
— Трябва да ям на всеки три часа — обясни Ревес. — Имам язва в стомаха, налага се да спазвам режим.
— В такъв случай ромът е отлично лекарство!
— Дяволът се лекува с него. Нали виждате, че пия мляко, дори и всякакво месо не бива да ям, само телешко, но
за него човек трябва дълго да чака.
— Каква полза, щом постоянно пиете?
Този Киш, изглежда, е паднал на главата си, когато е бил малък! Защо току го закача за това пиене! Може би той
обича да пие, затова му е така приятно да говори на тази тема.
— Аз никога не пия.
Ревес остави шишето с мляко.
— Видях — рече Андраш Киш. — Вода, нали?
Глупак! Ревес махна с ръка и отиде да изплакне шишето над мивката в коридора. Пък и този дърводелец не
престава, какво толкова се е разработил долу, навярно новия шкаф прави? Вече минава пет и петнадесет,
дежурството скоро ще свърши.
 Андраш Киш опъва краката си под масата, беше се схванал от дългото седене. Ревес съвсем не бърза да си ходи.
Или чака приятелите си, а те закъсняват?
— До колко часа ще дежурите? — запита той.
— Днес до пет и половина, а изобщо различно — до шест, до четири, зависи кога постъпвам на работа.
— А след пет и половина накъде? Към дома ли?
Голям глупак е този зидар, ходил е у тях, оттам е дошъл в музея, а пита накъде? В Зугло, къде другаде? „Направо
ли?“ — продължава да се интересува Андраш Киш. Не, не направо! Най-напред ще отиде в противоположната
посока на града — в Хидегкут или Бекашмедьер, ще се изплюе в Дунав, едва тогава ще си тръгне за дома. Ама че
въпроси!
„Щом си отива направо в къщи, днес няма да има пиене.“ Киш ще го изпрати донякъде, за да се увери, че
действително ще се качи в трамвая за Зугло и толкоз. Пет и половина. Обещанието дадено на Понграц е изпълнено.
Изглежда, майката на Жофи е прибрана жена, само как хубаво е опаковала обяда на Ревес, всяка съдинка е
затворена с плътно прилепнал капак, нищо не може да се излее. Най-после тръгва… Какъв подозрителен характер
има този човек, постоянно души. Преди малко хукна нанякъде, макар че се чуваше само детски плач. Ето, пак се
ослушва! Навярно коват нещо или тупат килими.
Интересно, шумът идва от кабинета на Калман Халер, сякаш там чукат. Тук да не е работилница, та този Халер
се е заловил да кове краката на столовете?
А сега Ревес защо спря? Наднича през онази отворена врата, обръща се, господи, лицето му е изплашено, сякаш
някой е насочил пушка насреща му. Накъде го понесе дяволът? Отива при телефона, вика портиера. За какво му е
притрябвал, явно е, че го мрази, готов е в капка вода да го удави. Какво казва? Да дойде веднага, че някой блъска по
вътрешната врата. Вярно, хлопа се, през отворената врата съвсем ясно се чува.
Време е вече да приключи работата, приятелите на Ревес не дойдоха, една чашка ром е без значение. Хлопането
вътре така го развълнува, че днес надали ще скитосва, привърши ли тук, вероятно ще си отиде право в къщи.
Неискрен тип е този Ревес, двуличник, лъжец, ето, в това се крие най-голямата беда. Но кой блъска толкова? Сякаш
някой удря и рита по стената. Как само се изплаши Ревес! Андраш Киш предпочита да си остане зидар, за нищо на
света не би дошъл да пази музея. Тук човек се разтреперва веднага щом някъде започнат да хлопат.
Дойде Рац, от бързане дори вратът му се бе зачервил.
— Вие си отивайте — рече той на зидаря. — Сигурно вече сте се изприказвали с приятеля си. Тук само
служебни лица могат да влизат.
— А вие докога ще останете — заинтересува се Киш.
— Кой знае. Хайде, тръгвайте си! Долу е Папик, той ще ви отвори вратата.
Ясно е, че ще стане най-малко шест часът, докато привършат тук, няма защо да се тревожи. Инспекцията не се
състоя, може спокойно да си отива. А в неделя този глупак нека чака Киш да отиде да гледа къщата му.
Рац дръпна зад себе си вратата на кабинета. Чукаше се по вътрешната страна на секретната врата. В
хранилището имаше някой. Ключът се намираше в бравата, но той дори не се и опита да отвори; имаше тайна, която
знаеха само директорът и Халер. Но Халер го няма, къде може да се е дянал? Рац е положителен, че още не е
напуснал музея, само детето си отиде тичешком с чантата му. Ревес веднага да позвъни на директора, да го намери,
ако ще и в дън земята. Всички външни врати да се заключат. Тук е голямата колекция!
Ревес се затича към телефона. Сега много добре личеше колко е подуто лицето му. В този миг нещо блесна в
очите на Рац. Той се стъписа. Върху масата се виждаше бронзовият пепелник — взет взаем заедно с гобленовото
кресло, а в средата му блестеше една монета. Рац никога не бе виждал едновременно златните монети и техните
копия, но бе сигурен, че тази е истинска. А лежеше в пепелника като захвърлена монета от десет филера.
XVIII
Когато Жофи се прибра, мама вече бе в къщи, вареше си кафе. Не й каза нищо, дори не я попита защо е
излизала. Бележката й беше в кошчето за боклук, значи, мама я бе видяла.
Мама даде закуска и на нея. Жофи почака, докато мама излезе от кухнята, отиде до мивката и изля цялото
съдържание на чашата, не бе в състояние да преглътне нито една глътка. Мислеше си какво ще отговори, ако мама я
запита къде е била. Повъртя се малко около бюрото на мама, но напразно се опита да привлече вниманието й върху
себе си. Мама отваряше и затваряше чекмеджетата, подреждаше. Чантата й беше пълна с разни хартии и книги,
изпразваше я.
„Мама се пренася от института“ — помисли Жофика. Колко по-добре щеше да бъде, ако вместо да прибира
книжата си, мама я запита какво е правила днес следобед. Жофи, разбира се, нямаше да й разкаже всичко, а само
онова, което може да се разкаже. Мама още днес ще го научи и тогава ще бъде ужасно.
Жофика се върна в кухнята, седна върху сандъчето за боклук и започна да се ослушва. Вниманието й беше
раздвоено: ако дойде някой, изпратен от чичо Калман, ще иззвъни звънецът в антрето, а ако се обадят по телефона,
звънът ще се чуе от стаята на мама. И все пак най-добре ще бъде да остане край мама. Жофика отново се изправи
край бюрото. Наблюдаваше бързите и сръчни движения, с които майка й поставяше всяка книга и хартия на мястото
й. Но мама каза, че не обичала да я зяпат в ръцете и посъветва Жофи да си намери някакво занимание. Тогава тя
отиде в своята стая и седна върху килима. По него бяха изтъкани цветя, малки животинки и един месечко. А на
фотьойла на чичо Калман имаше грифон.
Жофи в никой случай не бива да казва защо постъпи така. Мама ще помисли, че тя не е била на себе си. Какво
ли ще бъде наказанието й? Звънецът в антрето иззвъня. Мама й викна да види кой звъни, но Жофи не посмя да
излезе, легна по корем върху килима и запуши ушите си с ръце. Мама извика още няколко пъти, после сама изтича
да види кой е; търсеха съседите, които нямаха табелка на вратата си. Мама влезе в стаята на Жофи, за да й се кара,
но на прага се стъписа. Как поставя на изпитание нервите на човека тази пубертетна възраст. Сега пък лежи на
килима и затиска ушите си.
— Ставай, Жофика, прекрати тези комедии!
Мама й намери една книга и се върна при бюрото си. Жофи я помоли да остане при нея. Не, не може, още
толкова работа я чака. Не бива да губи нито минута, от петнадесети август е на нова работа. Вече има заповед.
Мислите й са тъй горчиви, че би могла да отрови с тях целия свят. Тя трудно се справя със собственото си дете —
разпиляно, странно момиченце, а как ли ще се оправи с четиридесет чужди, непознати… Никога няма да прости на
Добаи, че я принуждава да отиде на работа в училище.

Вестта дойде по телефона. Жофика веднага разбра, че се обажда леля Като. Гласът на леля Като дори при
обикновен разговор бе остър и висок, а сега тя викаше и крещеше по телефона, че пукането в слушалката се чуваше
чак до вратата, зад която Жофи подслушваше. Леля Като никога не бе говорила толкова дълго по телефона. Даже
плака. Жофика слушаше, залепила ухо на вратата. Мама почти не говори, само накрая каза, че ще я оправи.
Ето идва, приближава… Сега ще се случи нещо ужасно. И все пак Жофи може да разкаже само половината от
нещата, за останалото не бива да говори. А леля Като наистина щеше да плаче, ако Жофи не бе затворила вратата.
Сега мама ще се натъжи, ще започне да я разпитва, а Жофи не бива да отговаря. Мама и това няма да разбере, както
толкова други работи.
Мама за пръв път в живота й не я разпита, не й поиска обяснение. Когато отвори вратата на детската стая,
устните й трепереха от гняв. Жофи се изправи, тя така бе свикнала от училище: направиш ли някаква беля, трябва да
станеш прав. Колкото и да пита мама, не бива да й разказва. Но мама нищо не попита, просто се нахвърли отгоре й.
Жофи вдигна отбранително ръка пред лицето си. Движението й не бе преднамерено, а по-скоро инстинктивно.
Така човек закрива очи, за да ги предпази от неочаквано блеснала пред него светлина. Мама я напляска здраво,
удряше, където свърне, би я и отзад, както сутринта чичо Пища, с все сила дръпна от лицето й ръката, която и без
това я болеше. Тогава Жофи не издържа, изплака. При този звук мама престана да я бие и също се разплака. Жофи
изтича в ъгъла, седна на земята, опря чело във вратичката на печката и изстена: „Татко!“
Мама се разрида още по-силно и избяга. Жофика я чуваше как крачи нагоре-надолу из стаята си, отива до
кухнята, връща се пак назад. Блъсна се вратата на гардероба — мама се обличаше. Не влезе при Жофика, само й
викна да си потърси нещо за вечеря, тя отива у чичо Балаж, тази вечер не може да я гледа. Нека Жофи си легне
самичка, да не я чака, ще си дойде късно.
Вратата се хлопна, Жофика продължаваше да седи на земята, притиснала длани в студената врата на печката. На
вътрешната решетъчна вратичка е пресована малка катеричка, държаща между лапичките си лешник, а под нея
надпис: „КАЛОР“.
 Юдит слезе по стълбите тичешком. Двама съкооператори я поздравиха, но тя не отвърна на поздрава им,
продължи да тича. Да избяга, да отиде някъде, където живеят други хора, където нищо няма да й напомни за Жофи и
Като. Как истерично крещеше Като в слушалката, заканваше се, че ще убие детето, ако го види още веднъж. Да не
смеела да изпраща вече Жофи при нея, главата й щяла да счупи; Калман бил получил нервен пристъп, извикали
лекар; не било достатъчно, че за малко не се задушил в тая жега заради проклетото хлапе, но се наложило да
извикат и директора, той отворил вратата. Установило се, че Калман дал на Жофи една монета, а тя, глупавата, я
оставила на масата, откъдето всеки би можел да я отнесе. Директорът казал, че щял да пише до райсъвета с молба
да приучат на ред това непослушно дете. Калман за малко не припаднал, бил в такова психическо състояние, че не
знаел дори къде живее. Дълго не се прибрал в къщи, разстроен обикалял из града. Жофи отнесла чантата му, веднага
да им я върнат. Калман сега е в къщи, смазан от силното нервно сътресение, лежи на канапето и плаче като дете.
„Но как е попаднала Жофи там?“ — размишляваше Юдит, докато се качваше по стълбите на Балажови. — Как й
е дошло на ум да отиде в музея? Но и Калман си е виновен, защо е дал на Жофи монетата? Тя положително не я е
искала, Жофи е толкова страхлива, че за такова нещо не би се досетила. Навярно сам й е показал монетата, тя
нещастната, е блъснала случайно вратата, после се е изплашила, не е посмяла да каже никому, хвърлила монетата и
избягала в къщи. Ето какво е искала да каже Жофика, ето защо обикаляше около нея, докато тя прибираше книгите
си.
Колко разочарования й причинява това дете, а с какви надежди го чакаше тя преди раждането. Мислеше, че то
няма да прилича на другите деца, ще бъде смело, волево, ще бъде нещо изключително. А ето го: непохватно,
безпомощно, страхливо. За всичко е виновен Добаи, заради него пляска тя Жофи. Юдит спря насред стълбите и
издуха носа си. Не, никога няма да му прости, това не може да се прости. Ако той не я бе измъчил вече седмици
наред, ако не я бе разстроил с преместването, тя щеше да се овладее. Не в една, в три от книгите си тя пише, че няма
психическо състояние, няма обстоятелство, което да оправдава боя, а сега така се нахвърли, така наби Жофи, че
ръката още я боли. Ще настроят и райсъвета против нея. Вероятно ще се проведе анкета, ще призоват Жофи. Не
стига, че успехът й е посредствен, а сега и това. Марта Сабо може да тържествува, крахът на Юдит е пълен. Юдит —
майката, която не можа да възпита дори собственото си дете.
Но и на Жофи няма да прости никога. Защо остана така покорна, защо не избяга, а когато я удари силно,
започна да зове баща си? Юдит сега и за Габор не може да мисли, какво би му казала, ако изведнъж се появи пред
нея? „Татко!“ — извика Жофи и така погледна към вратата, сякаш той би могъл да влезе и да й помогне.
Балажови се зарадваха на посещението на Юдит. Матьи, съпругата на Балаж, тъкмо приготовляваше вечерята.
Отряза още една пържола, ще вечерят заедно. Днес няма да я пуснат да си отиде рано, толкова седмици вече не са я
виждали и разговаряли. Юдит се хранеше без охота и мълчаливо слушаше разговора на домакините. Матьи бе
попресолила малко месото. Отсега нататък няма да може да изпраща това нещастно дете при Като.
Жофи не вечеря нищо. Знаеше, че в къщи има яйца, хляб и мляко, но не й се ядеше. Разхождаше се назад-напред
из апартамента, който сега, в самотата, й се струваше огромен. Измъкна изпод леглото чантата на чичо Калман,
после пак я бутна обратно. Няма да я отвори, не иска да вижда какво има в нея, страхува се.
А кой ще върне чантата? Тя не, тя вече не може да отиде там. Часът е осем. Вики и Дора са тръгнали в пет часа.
Тя забрави да попита Дора с какво ще отидат до границата. Ако пътуват с лека кола, навярно вече са стигнали.
Веднъж и те ходиха нататък. Летуваха в Шопрон, а границата е съвсем наблизо до този град. Пътуваха с автомобил,
тогава чичо Балаж още не беше женен. Пристигнаха в Шопрон за четири часа, даже не за четири, а за три и
половина. Дали Вики и Дора ще преминат границата още тази нощ, или ще изчакат до утре?
Дора никога няма да узнае какво се бе случило след нейното заминаване, по какъв начин задържа тя чичо
Калман. Виж, на Мариана, когато тя си дойде, ще разкаже. Но кой знае, може би и с нея няма да сподели, нали на
Мариана ще й стане мъчно, ако узнае, че чичо Калман е искал да замине, без да се сбогува с нея.
Осем и половина. Милата мама, колко беше наскърбена! Колко ли мъчно й е станало, че я напляска така! Днес
на Жофи само на бой й е тръгнало, едва си вдига ръката от болки. Но чичо Пища е по-силен от мама. Бедната мама,
има такова лошо дете, то никога не й създава радост. Дори и да направи добро, Жофи трябва да го крие, никой не
бива да узнае за него. Занапред животът й ще бъде съвсем самотен: ще й забранят да играе с Мариана, чичо Калман
няма да може да я гледа, а Дора я няма. Чичо Пища скоро ще оздравее, тогава тя наистина няма да знае за какво да
живее.
Не запали лампата, продължаваше да лежи в полумрака по корем върху килима. Навън лампите светят, по това
време шумът започва да утихва, градът заспива. Ако не беше толкова глупава, след матура би могла да следва
медицина. Хубаво е да чувствуваш, че си нужен някому. А лекаря викат и търсят постоянно. Само че от нея никой не
се нуждае. Чичо Пища ще оздравее, тогава може би и на поздрава й няма да отговаря. Зидарят с книжната шапка пък
лъже като чичо Калман.
Единственото умно нещо, което направи, е, че остави златната монета на масата. Отначало тя мислеше да я
вземе и да я върне обратно после, заедно с чантата, но й мина през ума, че може да я загуби, а тя навярно е много
ценна. Ето защо предпочете да я постави в пепелника, там монетата е на добро място, веднага може да се намери.
Клетата мама! Какво ще прави в училище, когато децата започнат да лудуват? Не бива да ги бие, колкото и да са
лоши, самата тя е писала, че не бива. Когато бяха във втори клас, бащата на Ацел подаде оплакване против една от
учителките, която бе напляскала дъщеря му, защото момичето плюело в час. Ще бъде ужасно, ако някога подадат
оплакване и против мама!
Жофи приготви своето легло и леглото на мама. Ще се измие и ще легне, тази вечер няма да чете, мушне ли се в
леглото, ще изгаси лампата. Хубаво е човек да стои на тъмно. В тъмнината няма нищо страшно. Откакто татко й
обясни, че идването на нощта се дължи на въртенето на земята, тъмнината престана да я плаши.
Жофи си легна и веднага се обърна по корем, но и така не се чувствуваше добре. Лицето й беше подуто, ръката я
болеше. Опита се да легне по гръб, пак лошо — сега пък задните й части горяха. Най-удобно й беше да лежи опряна
на дясната ръка, само че тогава трябваше да смачка възглавницата под тила си. Сега и въздухът е по-друг, свежият
вечерник леко повдига пердетата и нахлува в стаята.
Бедната мама! Бедната, сладка, добра мама! Колко е ужасно, че Жофи не може да й помогне! Дали когато са
отворили вратата, чичо Калман си е отишъл направо в къщи? Надали, сигурно най-напред е изтичал при Вики. Но
Вики вече е била далече, иначе леля Като щеше да съобщи друго по телефона.
В съседната стая големият часовник отброи девет часа. Но Жофи никак не й се спеше. С последния удар на
часовника прозвуча и звънецът в антрето, но толкова слабо, че Жофи не беше уверена дали наистина го е чула, или
само така й се е сторило. Седна в леглото. Да е пощенският раздавач? Но кой може да им изпраща такава бърза
вест? Звънецът отново иззвъня, Жофи се наметна и излезе. Може би мама е забравила да си вземе ключа, тя излезе
така разстроена? Не, тя имаше ключ, Жофи чу как мама заключи вратата отвън. Мама! Бедната мама! Какво да
направи, та мама да й прости? Мама никак не обича да й казват: „Прости ми!“ Някъде в своите трудове тя бе
писала, че е неправилно да се моли за прошка. Детето трябвало да осъзнае вината си, да разбере, че е сгрешило, че е
постъпило неправилно и това е напълно достатъчно, не е нужно то да моли за прошка. Не, Жофика не знае как да
постъпи. Тя не може да се съгласи, че е имало друг изход, налагаше се да затвори чичо Калман. Татко разрешаваше
на Жофи да му иска прошка и на нея й ставаше тъй хубаво, когато той казваше: „Вече не ти се сърдя!“, дръпваше я за
косата и целуваше върха на нослето й.
Звънецът отново звънна. Не бива да отваря вратата на непознат човек, особено пък вечер, само ще надзърне
през прозорчето. Погледна: пред вратата нямаше никой, стълбището също беше пусто.
Значи, наистина е сгрешила. Затвори прозорчето, но веднага отново се звънна. Отвън пак нямаше никой,
навярно се забавляват с нея, мъчат се да я примамят навън. Трябва да отвори, за да разбере кой си играе. Излезе и
застана пред вратата. Дългият й халат опираше в изтривалката. Не видя никого и това я смути, дори малко се
поизплаши, макар татко да бе казвал, че всяко нещо си има някакво естествено обяснение. Отляво се виждаше
стълбището и вратата на семейство Кирай без табелка, а отдясно летящата врата на дългия балкон, който гледаше
към двора. Тази врата леко се полюляваше, сякаш някой току-що я бе затворил след себе си… Значи, този, който
звъни, се крие зад нея и, кой знае защо, не иска да се покаже.
Да погледне ли кой е?
Да влезе в учреждение, да заговори някой непознат или да попита нещо в гастронома, е страшно. Но да
погледне зад вратата кой е звънил — защо не? Освен това зад всяка врата към балкона живеят хора, дори леля
Нанаши обича да седи по това време на малкото столче отвън. Жофи често я бе виждала през кухненския прозорец.
Девойката натисна вратата, но веднага пак я пусна; леля Нанаши не бе навън, но навярно скоро се бе прибрала,
защото столчето й още стоеше пред прага, а през прозорчето на вратата се процеждаше светлина; на слабо осветения
балкон стоеше Дора с раница на гърба.
Значи, всичко е било напразно. Напразно я биха, напразно затвори чичо Калман. Вики и Дора не са заминали.
Всичко започва отначало, дори не може да й остане хубавото чувство, че е свършила работа.
Естествено е, че Дора не е посмяла да звъни силно, страхувала се е да не би мама да отвори вратата. Всъщност
сега забраната да разговаря с Дора вече е невалидна, но мама не знае истината, следователно според мама тя все още
е в сила.
Дора сложи раницата на земята и седна на столчето на леля Нанаши. Цялата бе потънала в прах, коленете и
полата й бяха изцапани с машинно масло, ръката й ожулена.
— Върнах се — каза тя.
Жофи притисна колана на халата към гърдите си.
— Скочих от камиона малко преди Тахи, шосето беше съвсем пусто. Вики заспа веднага след като потеглихме
от Будапеща, а чичо Шереш седеше отпред и караше колата. Тя беше пълна с картофи, много ми беше неудобно.
После срещнах едни туристи, отидох с тях до Сентендре.
— Защо се върна? — прошепна Жофика.
Дора я погледна, после обърна очи към стената. Бяха боядисвали къщата съвсем наскоро, стената беше
ослепително бяла.
Вики заминала сама, Дора се върнала. Дора е тук. Единствената, останала от старите времена!
— Имах в джоба си два форинта, качих се на крайградската железница и пристигнах.
Измежду тях само Дора винаги умееше да се ориентира. Къде ли се намира Тахи? Сентендре? Жофи също бе
пътувала с крайградската железница, когато ходеха на римския плаж, но не познаваше тези имена.
— Мога ли да преспя у вас?
Тук? Жофи дълбоко въздъхна. Невъзможно бе Дора да остане у тях, дори и днешният ден да не беше тъй ужасен.
Мама не би позволила. Но защо иска да спи тука?
— У дома не мога да се върна, в кооперацията знаят, че сме заминали за провинцията. Видяха ни, че тръгваме с
кола. А пък и ключът остана в джоба на Вики, дори и да искам, не мога да си отворя. Невъзможно е да разбия
вратата без Вики.
Прозорецът на лелината Нанашина врата бе покрит с прозрачно перде. Леля Нанаши и мъжът й вечеряха. Върху
масата бе поставена тенджера и чичо Нанаши топеше големи залъци хляб в някакъв червен сос. По радиото
предаваха пиеса, една артистка пееше.
— Яденето остана във Вики — каза Дора. — Много съм гладна.
В къщи има много неща, но Жофи не бива да пуска Дора в квартирата. Не могат да отидат и в дворчето за
тупане, тъмно е вече, какво ще кажат съседите. Жофи изтича в кухнята, отряза една дебела филия и взе да я маже с
масло. Отряза и кашкавал. Сега изведнъж почувствува глад и тя. Изнесе всичко на балкона — той не е от тяхната
квартира. Столчето на леля Нанаши също не е мамино.
Вечеряха на балкона, Жофика донесе и вода. Похапнаха си добре, двете изядоха почти половин килограм хляб.
Ако Вики успее да мине границата, положително ще прати някаква вест на Дора. Те познават раздавача от площад
Апацаи Чере, той е баща на Шутьи Сюч, ще даде писмото за Дора на Жофика. Но може би и Вики ще се върне
обратно, няма да се реши да остави Дора сама. Навярно Вики вече се е събудила в камиона. По лицето на Дора не
можеше да се разбере кое предпочита: да се върне ли Вики, или не. Що се отнася до Жофи, на нея й беше страшно
дори да мисли за това.
По-добре е Вики да не се връща, никога повече да не я виждат.
— Мариана дойде ли си? — запита Дора.
Жофика поклати глава.
— Не, сама свърших всичко — каза тя и се засмя за пръв път от толкова време.
Дора остави намазаната с масло филия върху коленете си и загледа Жофи. Тя не прекъсна нито веднъж
девойката, която подробно й разправи историята на днешния следобед, не каза нищо дори и накрая, а продължи да
се храни мълчаливо. Жофи се почувствува малко засегната, очакваше похвала или поне една добра дума — та мама
така я напердаши! Но Дора мълчеше, мислеше за последствията, които щеше да предизвика тази случка. Директорът
на музея положително ще изпрати писмо до училището. Трябвало да й помогне друг — слушаше тя шепота на Жофи,
— един приятел, зидар, но не дошъл. Дора никога не бе чувала, че Жофи има приятел. Може би е онзи, който й
хвърли крушата?
Дора е изморена, затова мълчи, успокои се Жофика, навярно, когато си отпочине, ще прояви по-голям интерес.
Тя трябва вече да почива, дълъг път е изминала пеш. Но къде? Къде да я заведе? Други роднини освен леля Като
няма, а там е „тъкмо подходящо място“ за нея! С никого не са толкова близки, че да приемат Дора, без да разпитват.
Тук не бива да остане. Може би при леля Марта? Тя има къде да я сложи да спи, а на леля Марта надали ще е
необходимо да обяснява защо се налага Дора да остане при нея за няколко дни. Маргит Вег живя веднъж при леля
Марта цяла седмица. Милиционери откараха чичо Вег заради кражба и Маргит не можеше да спи у тях, боеше се, че
пак ще дойдат през нощта да правят обиск в къщата им. Но Дора не пожела да отиде у леля Марта. Не, не иска, леля
Марта винаги се досеща за всичко, а сега заради Вики, за известно време тя не бива да разбере какво се е случило.
Жофи мушна лице между железните пръчки на парапета и като някакъв малък затворник загледа надолу към
тъмния двор. Ако татко беше жив, Дора можеше да преспи в кабинета му. Тя навярно не би се страхувала от Тобиаш,
на Тобиаш всичките зъби са на мястото си. Къде да я заведе? Къде да отидат? Квартирата е на мама, тук мама се
разпорежда. Ако някога, когато Жофи порасне, трудът й стане необходим за някого и постъпи на работа, тя ще е
свободна да кани гости — когото си иска, и то за много дни. Но сега не може. Дора продължаваше да седи и мълчи.
Обувките й бяха покрити с прах. Сега Жофика за пръв път се запита каква ще бъде съдбата на Дора, ако Вики не се
върне. Та нея и досега никой не я искаше. Дали има закон за децата, които никому не са нужни?
Излезе леля Нанаши и когато ги видя, прихна да се смее. Дора сепнато се надигна от столчето.
— Седете си, седете си, не ми пречите — каза леля Нанаши, като си вееше на лицето.
— Същински кукувички. Защо не си лягате?
Жофи прибра краката си под дългия халат. Беше обута в чехли. Леля Нанаши се прибра в кухнята, чуваше се как
обяснява на чичо Нанаши, че момиченцето на съседката е излязло на хладина с едно друго дете, седят на тяхното
столче.
Дора вече не седна. Сложи раницата на гърба си. Дора е права, когато дойде, беше девет часът, а сега навярно е
станало девет и половина, не могат да останат повече на балкона. Жофика не бива да я вземе при себе си, а и у тях
Дора няма как да си отиде! Какво да направи? Стоеше безпомощна, блъскаше главицата си. За всеки случай ще се
облече, дано през това време измисли нещо. Изтича у тях, облече поличката си, обу сандалките. Необходима й е
квартира, с която да разполага напълно, където може да определи леглото, чинията на Дора; да бъде само нейна, тя
да заповядва в нея.
Квартира… Сега би било достатъчно и едно празно легло. Но къде може да намери тя в този голям град
свободно легло?
Когато пак излезе на балкона, Жофи не видя Дора. Потрепера от ужас, помисли, че приятелката й не я е
дочакала. Навярно се срамува, задето е принудена да търси нейната помощ. Дора е тъй упорита, грабнала е раницата
си и е хукнала нанякъде. Но Дора бе там, спотайваше се в тъмнината. Когато тя отново застана пред вратата на
лелината Нанашина кухня, краката на Жофи се подкосиха от облекчение. Сега на столчето седна тя, а Дора се
изправи до нея. Жофи бе намерила изход, беше открила легло, едно-единствено легло, което сега е празно, в което
Дора ще може да легне.
— Да вървим! — каза Жофика. — Помъчи се да потърпиш още малко.
— Къде искаш да ме водиш? — попита Дора.
— Ела!
Дора тръгна. Пристъпваше до Жофи уморено, послушно, без да пита нещо. Досега винаги Дора бе
изобретателната, винаги тя намираше изход от всяко положение. А сега… Училището заключват в осем часа. А как
може да се влезе в една заключена сграда? Какво ще каже Дора, когато разбере къде я води? Ще влезе ли изобщо?
Малките странични улички, които прекосиха, бяха почти безлюдни. Жофи никога досега не беше ходила
толкова късно сама из града. Всичко беше така ново, непознато. Дърветата сякаш се бяха удължили, наоколо се
носеха непонятни звуци. Когато пред тях се открои тъмният силует на училището, Дора спря на ъгъла и вдигна към
Жофи поглед, изпълнен с някаква тъмна, дълбока тъга. Нима Дора помисли, че Жофика я бе излъгала, че само я
изпращаше до площада, до старата квартира, и сега ще я остави пред тяхната врата да прави, каквото иска?
— Аз работя тук… на едно място.
Дора я изгледа въпросително.
— Да… има едно жилище, в което чистя, готвя… наеха ме на работа. Нае ме чичо Пища, той си няма нийде
никого, бомбата е убила всичките му близки. Чичо Пища не е толкова лош, той никак не е лош, само е много
печален. При него ще пренощуваш.
То се знае, чичо Пища понякога е непоносим и груб. Днес дори я наби. А и как знае да ругае! Но тя няма да
плаши Дора още от първия момент.
— Водиш ме да спя при портиера? — запита Дора.
— При него. Утре сутринта ще дойда и аз, после заедно ще готвим.
— А ще ме пусне ли?
— Щом го помоля, ще те пусне.
Жофи погледна Дора и видя, че девойката плаче. Не я бе виждала да плаче от деня, в който бяха на екскурзия на
Добогокьо. Ако някога й докривееше, Дора по-скоро казваше нещо грозно, както чичо Пища.
Часовникът на камбанарията започна да бие.
Тъкмо се канеха да продължат пътя си, когато пред къща номер девет спря автомобил. Отскочиха назад. Дора се
прилепи до стената. От таксито слязоха леля и чичо Биро и се запътиха към кооперацията. Веднага щом те влязоха,
двете девойки притичаха през площада. Дора се мушна под входа, а Жофика натисна дръжката на бравата. Напразно,
беше заключено. Пипнешком тя намери копчето и го натисна. Наложи се да звъни най-малко пет минути, докато се
появи чичо Секей. Върху нощницата си беше наметнал черна окъсана престилка. Той надникна през прозорчето и
отвори вратата едва когато позна Жофика.

Безобразие! Човек търпи, търпи, но това, което старият Понграц върши, минава всякаква граница. Вика нощем
при себе си деца, и то не едно, а две! Да му четат ли ги кара или що? А и не мислят, че го будят в най-сладкия сън.
Дори директорката не се мярка тук след десет часа, а тези хлапета пет пари не дават кое време е сега. Но какво ли
са виновни те, Понграц е побеснял. И как само се преструва, затъмнил е вратата си от вътрешната страна, прави се
невинен, уж нищо не знае. Навярно е чакал Жофия Над да му сготви или донесе нещо от аптеката, нали я използува
като робиня всяка сутрин. Едно хлапе вече не му стига, две му трябват, и то посред нощ. Какъв ли дявол му носят?
Ще трябва пак да им отваря вратата, когато свършат работата си. Секей не обича да клевети, но за този случай ще
доложи на директорката.
 Коридорът на приземния етаж бе осветен. „НЕ ЧУКАЙ!“ — предупреждаваше новият надпис на Жофика.
Мърморейки недоволно, Секей влезе в жилището си. Дора се спря.
— Почакай ме тук — каза Жофи. — Нека най-напред вляза сама.
Въздухът в стаята бе застоял, влажен и студен, нощем той още по-силно миришеше на спарено, отколкото през
деня. Щом отвори вратата, Жофи чу равномерното дишане на чичо Пища. Напипа с ръка ключа на лампата. Тя
знаеше къде да го търси, неведнъж го бе бърсала.
Понграц се стресна от светлината. Седна в леглото, закри очите си с ръце, помига малко и едва тогава изгледа
Жофи с острия си поглед на човек, който е сънувал, но дори и в съня си е бил сърдит за нещо.
— Чичо Пища, искате ли да си имате дете? — запита Жофи.
Понграц погледна часовника. Беше десет и седем минути. А Жофи, това наистина е Жофи, ломоти тук посред
нощ.
— Няма къде да отиде, не знаех при кого да я заведа.
Какво бръщолеви тя? Дали не иска дете? Да не би да носи някое в кошничката си? Преди малко му се стори, че
сънува, той и в съня си се разправяше с нея, но сега вижда, Жофи е тук, ококорила е очи и току бъбри глупости.
Чичо Пища се ядоса.
— Къде, по дяволите, скитосваш посред нощ?
Не би трябвало да й крещи така, но какво да прави, той не може иначе. А тя не се сърди, не му отговаря,
отърсва се от думите му като куче от вода, усмихва се и се залавя да раздига леглото до него. Ето, взема малката
възглавничка на Марча, Жофика знае къде е и калъфката, приготвя я. Сериозно ли му води някакво дете? Но тогава
той ще скочи с гипсирания си крак през прозореца и ще се прехвърли през купчината въглища. Да не се е побъркала
тази празноглавка?
И все бръщолеви, бръщолеви. Нека приемел девойката само за няколко дни, нямала къде да спи. А неговият дом
да не е приют? Гледа, Жофи вече приготви леглото, не го и пита нищо, а той, старото говедо, мълчи, не й казва, че
навън е по-широко или да я изпрати да се разпорежда у дома си. Пет пари не струва вече той, щом едно нищо и
никакво хлапе прави с него, каквото си иска. Ако не беше я набил сутринта, сега щеше да я изгони.
— Кого, дявол да го вземе, си ми домъкнала на главата? — мърмореше той. Пак ще излезе някоя объркана
история, както всичко, което бе чул досега от Жофи: за службата на майка й, за онзи Халаши, при когото той
изпрати Андраш Киш. А и до ден-днешен Понграц не знае кой е този Халаши, заради когото тя го измъчи толкова.
Интересно докъде доведе работата с него зидарят, ето и той не слезе при Понграц, макар че бе поръчал. Не можа да
го предупреди, че Жофи е дъщеря на Габор Над и едва ли онзи Халаши е пазач в музея. Но Киш не дойде, и той не
слуша, а му е земляк, внук е на Капош Кишови.
Е, това е вече капак на всичко! Жофи изтичва навън и действително води някого. Дали не искал дете? Чумата да
го вземе, на Понграц то не трябва.
Девойката въведе Дора в стаята. Чичо Пища пак се надигна. Жофика дойде при него и сякаш, за да го успокои,
сложи ръка на възглавницата му. Другата девойка остана до вратата. Гледаше го втренчено, с ръка на дръжката,
готова веднага да излезе. Откъде ли е намерила Жофи това момиче? Няма смисъл да я разпитва, кога ли му е
разказвала тя нещо ясно и разбрано?
— Ела тука! — повика той при себе си непознатото девойче.
Но то даже не помръдна, стоеше като вдървено. Цялото е прашно, на гърба си има раница като у някой скитник.
Откъде, по дяволите, попадна тук? На стари години той детска градина ли ще прави? Противна му е дори мисълта,
че някой може да спи до него. От тринадесет години насам в тази стая не е спал никой чужд човек. Да изгони ли
момичето? Съвестно му е. Къде ще пренощува? Нали тази извеяна Жофи каза, че нямало квартира.
— Хайде, обирай си крушите, веднага да се прибираш! — нахвърли се той на Жофика. — Ей сега ще удари
единадесет. Друг път да не съм те видял по това време из улиците!
Ама че майка има тази Жофи, как я оставя да скита толкова късно нощем? Девойката се наведе и зашепна в
ухото му. Я да се маха оттук, да сваля и ръката си от врата му. Едно време и Ержи шепнеше така. Интересно дали
всички момичета шепнат по един и същи начин? Шушне му да остави Дора да спи, да не я обижда, защото Дора
била много тъжна. Как няма да е тъжна, като има такова име — Дора. Нима един порядъчен човек може да се
нарича така? Сега пък отива при онова, мургавото, прегръща го, шепне и на него нещо, после хуква навън. Я го
гледай как се е разкрещял този Секей, дано врата си счупи макар. И на всичко отгоре плаче, проклетникът, не вижда
ли, че ще затлъстее от безделие, нека поне върши нещо срещу заплатата, която получава. И без това не прави нищо, а
е мръсник, само знае да се оплаква и клевети.
Непознатата девойка свали раницата от гърба си, но не мръдна от вратата.
— Какво си застанала там като идол в тъмна нощ? Да не искаш такава мръсна да си легнеш? Ето водата, измий
се!
Ама че слабичко червейче е това момиче! Има ли поне какво да облече за през нощта? Клати глава — няма.
Дявол да го вземе, пак чичо Пища трябва да се измъква с болния си крак от леглото и да търси риза. Коприни няма,
но може да спи с негова риза. Стига й почти до петите. Дора. И тази мълчи, дума не продумва. От небето ли падна?
А струва му се, че физиономията й му е много позната и това го смущава най-много. Като че ли я е виждал вече, но
къде? Мушва се в леглото, завива се презглава с юргана. Ще има да чака, ако мисли, че той ще й дръпне завивката от
главата и ще започне да я разпитва. Не, той ще спи. Една нощ все ще изтрае с нея, а утре да си я вземат, неговата стая
не е хотел.
А да не се е задушила, дишането й никак не се чува, не се и върти, макар че е в чуждо легло. Затова ли се
домъкна на главата му, да се вслушва сега в дишането й? Откъде ли я е намерила Жофи? И защо няма къде да отиде?
Е-е-е, жива е, значи, чува се — диша. Трябва да е много изморена. Туристическите й обувки са потънали в прах,
може би е дошла от провинцията и сега майка й плаче за нея. Не, това дете надали има майка, от приют е избягало.
Научено е на ред, изчисти мивката, без да му се напомня, и дрешките си сгъна хубаво. Спи, изпод завивката се
показва и лицето й. Заспала, тя не е толкова грозна, колкото му се видя в първия момент. Той вече си има съсед по
легло, порасна му работата на стари години.
Понграц отново стана от леглото. Взе раницата на детето, опипа я. Какво ли имущество има това девойче?
Отвори раницата и извади съдържанието й върху масата. Не беше много: червена жилетка, четка за зъби, едно
кожено зайче и христоматия за пети клас.
XIX
На другата сутрин се наложи мама да буди Жофи, толкова беше сънлива и изморена, че не можа да се събуди
сама. Мама я събуди, както би я събудила чужда жена, гостенка: раздруса раменете й, а когато Жофи отвори очи, тя
се върна в стаята си, без да й проговори. Мама дори не подозира, че снощи и Жофика излиза, но успя да се прибере
преди портиерката да заключи входната врата. Мама още не беше си дошла: Жофи я чу, кога се прибра. Вратата на
антрето се хлопна късно след полунощ.
Мама излезе, без да я целуне. Всъщност тя дори не говори с нея. Само й поръча да занесе чантата на леля Като,
да я остави при портиера на кооперацията, а следобед навреме да се прибере.
Чантата? Дори да посмее да отиде до къщата на чичо Калман, тя не бива да оставя чантата при портиера, та
нали той веднага ще я занесе на леля Като, а леля Като отваря всичко, независимо дали е кутията за моливи на
Мариана, или служебните писма на чичо Калман. Леля Като рови в джобовете на всекиго.
Щом чичо Калман е приготвил чантата за път, той сигурно е поставил в нея и пътническите си
принадлежности, които леля Като не бива да вижда. Най-добре ще бъде Жофи да я занесе в музея, макар че тя и там
се страхува да отиде, портиерът сигурно ще я познае, а може би точно в този момент ще излезе и чичо Калман. Нали
всички мислят, че тя се е побъркала, а най-вече чичо Калман. Дали зидарят няма да й помогне? Той вчера не отиде в
музея, навярно ще се съгласи да предаде чантата на шишкото, който седи в портиерната.
Днес мама забрави да напише какво да купи. И пари няма оставени навън. Възможно е, разбира се, да не е
случайно, а мама да е решила по този начин тихомълком да й покаже, че отсега нататък прекъсва всякакви връзки с
нея, не иска вече да се грижи за нея. Бедната мама, колко ли самотна се чувствува и тя, откакто го няма татко!
Изглежда, тя и днес няма да вечеря в къщи. Жофи има пари в касичката си, ще извади от тях, ще донесе мляко, хляб
и сто грама салам — те няма да се развалят дори мама да не ги изяде. Ако чичо Пища не беше я напляскал вчера,
четирите форинта, които й даваше, щяха да стигнат за най-необходимото, но сега и дума не може да става да вземе
пари от него. Докато има пари в касичката си, не е страшно, а свършат ли се, ще си потърси някаква друга работа.
Жофи едва мъкнеше мрежата и чантата. Още отдалеко забеляза зидаря, който й махна с ръка отгоре. Колко е
весел, даже не подозира в каква беда я бе вкарал. Защо хората не изпълняват обещанията си? Ако зидарят беше
отишъл в музея и направил необходимото, сега тя нямаше да се чувствува като прокудена.
— Е — рече зидарят и зъбите му блеснаха, — продадохте ли къщата?
Жофи го изгледа с недоумение. Зидарят прихна.
— Вчера не беше се напил както друг път, нали? В колко часа се прибра в къщи? Колкото и да са се забавили с
хлопането, все в седем часа се е върнал.
За кого говори той? И само как се смее, ще падне през парапета.
— А ти не се бой от него, кажи и на майка си да не се страхува, той не е човек, а дрипа. Музеят го е разглезил.
Но с него може да се разговаря, много е страхлив. Не се оставяйте да ви плаши. Кажи на стария Понграц, че в музея
бяха отишли някакви българи и той пи само един ром. Нищо лошо не се случи, неприятното е, че той е голям лъжец.
Ти не се учи от него на такива неща, чуваш ли?
Думите падаха върху Жофи една през друга. Тя гледаше, без да разбира нещо. Значи, все пак зидарят е ходил в
музея и сега смята, че й е направил някаква голяма услуга, за която девойката трябва да му бъде много благодарна.
Къде ли е бил? С кого е разговарял? Станало е някакво ужасно недоразумение, но тя не бива да говори. Зидарят е
ходил, но е говорил с друг човек, не с когото трябваше.
„Много чувствително дете — помисли зидарят. — Гледай го: ту бледнее, ту пламва, едва мънка, когато му
благодари.“ А той се зае с удоволствие, не беше кой знае каква голяма работа, човек трябва да помага на децата. При
Понграц той няма да слезе няколко дни, нека старецът не мисли, че очаква някаква благодарност или нещо друго.
Зидарят започна пак да подсвирква и продължи работата си. Дали Ревес наистина пие толкова много мляко? Как ли
се погаждат в стомаха му млякото и ракията?
„И как след всичко това мога да го моля да отиде в музея — разсъждаваше Жофика. — Абсолютно невъзможно
е. Ако изпратя чантата по него, той ще разбере, че е сбъркал. Не, трябва да измисля нещо друго. Засега най-доброто
място на чантата ще бъде при чичо Пища.“
Когато влезе в приземния етаж, Жофи помисли, че няма да бъде лошо да махнат бележката от вратата. По-рано
всеки, който искаше да види чичо Пища, влизаше при него, без да чука, но от днес не бива. Там живее Дора, а засега
никой не трябва да я вижда. Жофи откачи табелката и я хвърли в кофата за боклук
Второто легло беше грижливо застлано, чичо Пища седеше до малката масичка, но стаята бе в същия вид, в
който я заварваше и друг път преди почистване. Жофи дори забрави да поздрави, така се развълнува, когато огледа
стаята и не видя никъде Дора. Нима и оттука е избягала?
— Излизай! — рече чичо Пища. — Казах ти, че е Жофи, а ти не вярваш. Познавам аз стъпките й.
Дора се спусна от малкия двор през прозореца и навлече парчета въглища, полепнали върху подметките й.
Жофика едва успя да ги помете. Хубаво би било да узнае от Дора какво са говорили с чичо Пища и да се посъветва с
нея какво да прави с чантата, но беше невъзможно, чичо Пища веднага я обсипа с нарежданията си. Най-напред се
залови да приготвя закуската. Добре, че от вчера бе останало мляко, иначе щеше да се наложи да тича до
млекарницата.
Дора не отвори уста, не изпи млякото си, не посегна нито към хляба, нито към маслото. „Свикнала е на по-
хубаво — помисли Понграц. — Щом не можеш да го ядеш, гледай го.“ Жофи се надяваше, че Дора ще й помогне в
чистенето, но тя нищо не пипна, седеше на корниза и разлистваше книгата си. Чичо Пища току поглеждаше към нея.
Преструва се, че чете, умът й не е в книгата, миглите й трепкат, неспокойна е. Постоянно е в напрежение това
хлапе, дявол знае защо, но е все в очакване, страхува се от нещо. От какво ли се бои? Какво ли чака? Но кой може да
каже, щом тя самата от снощи не е отваряла уста, само попита къде е тоалетната. Второ такова нямо дете надали се
е раждало на света. Бива го за убиец, умее да пази тайна. И само гледа как другото, дъщерята на Габор Над, се върти
насам-натам. Откъде му докара господ на главата тези момичета! Но той не смее да поиска от Жофи да махне оттук
нямото, нали вече не й плаща, те само си правят взаимни услуги. Дявол да я вземе цялата тази история.
Мургавото продължава да стои до прозореца, на мястото на Ержи… Оставя книгата, заглежда се… Интересно
откъде домъкна Жофи тази хубава чанта? Колко е претъпкана, едва я вдига. За какво ли й е? Пъха я под леглото. И
само как поглежда към млякото, изглежда, стомахът й е празен. Нека пие, не му се свиди, да пие, да си отреже и още
хляб. Добър апетит има. Ако не е срамно човек да мисли, че една майка може да лишава детето си от храна,
Понграц би сметнал, че майка й я държи гладна.
Ух, как сърдито блеснаха очите на Жофи, когато й предложи да вземе и Мургавото в халите, за да се поразведри
малко. А той не им желае злото, само смята, че не е хубаво детето да стои цял ден в стаята. Какво има тук за
възмущаване? Мургавото сигурно е избягало от поправителен дом и го търсят. Чуе ли шум или стъпки, веднага се
прехвърля в малкия двор и се спотайва там. Не го прави без причина.
Щом Жофи иска да върви сама, да върви. Мургавото да остане при него и измие съдовете, докато тя пазарува,
няма да му се прекършат ръцете. Дора. Ама че именце! Човек не може да си пречупи езика да го изрече… Дора!
— А друго име нямаш ли? — запита чичо Пища, когато Жофи затвори вратата зад себе си.
Как само го поглежда като дива и го лъже в очите, казва, че нямала друго име, а всеки човек си има две:
собствено и фамилно. Бои се от него, по лицето й се вижда. Смята, че ще я предаде на милицията. Да, съвсем
сигурно е, че нещо е загазила, страхува се да не попаднат в дирите й. Добре, така да е, Жофи ще измие съдовете,
когато се върне. Той няма намерение да я подканя и произнася необикновеното й име — Дора.
Щом не иска да му се довери, да върви по дяволите. Жофи не е такава. Макар че вчера я натупа, тя знаеше, че
може да скрие Мургавото при него, а то само се кокори и мълчи. Ама че противно момиче! Трябваше да попита
Жофи и за Халаши: кой е той всъщност и докъде докараха работата с него? Но с тези техни големи тайни всичко му
щукна из главата. Ето, дори забрави да каже на Жофи днес да купи повече провизии, и пари й даде колкото друг път,
а сега са трима. Той не може да я догони, а Мургавото се страхува да излезе. Е, няма какво, щом Жофи се върне, ще
трябва пак да я праща назад.
Но не се наложи да я връща обратно. Жофи сама се бе досетила, че трябва от всичко да купи повече. Докато
мама не й проговори, ще бъде най-добре да се храни при чичо Пища, мама може и утре да не й остави обяд, да е
решила, че лошо дете като нея, което затваря роднините си в музея, трябва само̀ да се грижи за прехраната си. Жофи
никак не се сърди за това на мама, само се безпокои какво ще стане, когато седемдесет и деветте й форинта в
касичката се свършат.
Жофика купи продукти за трима души. Продавачът й помогна да пресметне от кое по колко да вземе. „Значи,
зидарят е ходил — спомни си Жофи, — само че е попаднал не където трябва. И с него се е случило същото, което и с
чичо Пища: взел е някого за друг.“ Изведнъж тя почувствува, че й става много леко. Веднъж зидарят й хвърли от
скелето една хубава круша, отиде и в музея. Не, тя не е самичка в света. Жофи не бе виждала деца да работят по
строежите, но зидарят може би ще й намери някоя по-лека работа. През лятото седмокласниците бяха на практика в
производството, тя също е голяма, тази есен ще бъде вече в шести клас. Би могла например да носи вода на
работниците, да им подава тухли или нещо друго. Ако пожелаят, може дори да им готви, тогава няма да се налага да
ходят чак в „Бъчвата“ или да ядат от кесия като Андраш Киш.
Бедната мама, какво наказание е за нея да има дъщеря като Жофи! Колко е тежко, че никога няма да може да
разправи на мама какво се е случило. Защото иначе мама много ще се натъжи и никога няма да си прости, че е
набила невинното си дете. Какви неприятности се струпаха на мама. Ето дори и сега тя изгаря от жега в онзи
институт, в който ще остане само още няколко дни, и после ще бъде принудена да отиде в някое училище, което
никак не обича.
А точно в този момент Юдит тичаше по улицата. Бързаше към къщи, толкова бързаше, че нямаше търпение да
изчака превозно средство. Повикаха я в „Личен състав“ на първи райсъвет, за да уточнят с нея къде ще я преместят.
„Останалото ще уреди съветът — бе казал тактично Добаи. — Ние помолихме, ако е възможно, да ви назначат в
училище, което е близо до жилището ви.“ (Колко се е загрижил!) Но сега Юдит не отиваше към съвета, а към дома
си. От тичането косата й бе плувнала в пот и полепнала по тила й. Сутринта забрави да остави пари, детето няма
какво да яде, цял предиобед ще работи гладно при Понграц, а когато се върне уморено, няма да намери обяд: снощи
Юдит не бе приготвила нищо. Тази заран срамът за извършеното вчера следобед още не бе преминал, тя дори не
посмя да погледне Жофика и побягна, без да й каже нито дума. Какво ли мисли сега за нея дъщеря й? Юдит би
могла да се отбие при онзи Понграц, но нали в училището може да срещне Марта Сабо, която, както казват, щяла да
отиде на нейното място в Института. Не, тя не би могла да понесе тази среща.
Бедната малка Жофи, с нейните непохватни, порязани ръце! Но Калман сам си е виновен, защо е трябвало да
вади монетите? А не се и знае с положителност дали детето действително е бутнало вратата, или не. Малко е
вероятно. Ако се помисли трезво, може да се допусне, че Калман, без да иска, е дръпнал вратата, или пък тя се е
затворила сама от течението. Каква тъжна вечер е била за Жофи вчерашната. Юдит още не е говорила с нея, не се е
опитала да узнае кое как е било, известно й е само онова, което Като й накрещя по телефона. А Като е толкова
злобна и си знае само своето.
Нещастното дете, сега чисти при стареца, а когато се прибере, няма да намери нищо за ядене. Юдит ще й купи
нещо студено — кисело мляко, сладкиши, плодове и малко кашкавал, сега няма кога да готви, пък и времето е
толкова горещо — не бива да купува месо.
Юдит намери жилището почистено и проветрено. Жофика бе свършила всичко, преди да излезе от дома.
Вратата на хладилника бе полуотворена — търсила е обяда си, но, разбира се, напразно. Бедната! Юдит постави
храната на масата, дори я подреди в любимото сервизче на Жофи, онова с картинки из приказката за Снежанка и
джуджетата, изми плодовете и накрая покри масата с тюлената покривка. Ако не й поръча какво да направи, може
дори да не се докосне до храната. Остави й в кухнята бележка: „Жофи, можеш да ядеш от всичко, обядът е за тебе.“
Тя ще закъснее повече, отколкото предполагат в Института, но тяхното мнение никак не я интересува. И без
това напуска, защо трябва да бъде изпълнителна? Напразно се бе старала толкова години, уволниха я. А за нея не
могат да кажат нищо лошо, тя винаги е признавала грешките си. Ето, и сега признава, че сгреши: наказа Жофи,
преди да си беше изяснила фактите, без да получи обяснение от детето. И само как го наказа? Както не бива, с
наказание, което самата тя осъжда най-много. Единственото обяснение, което може да даде Юдит за постъпката си,
е, че през последните дни я бяха измъчили много, нервите й бяха опънати до крайност. Но дори и това не може да й
послужи за оправдание. Майката не бива да бъде нервна. Така бе писала тя някога и няма намерение да се отказва
от думите си. Ето и сега изтича да донесе обед на детето, никой няма основание да я упрекне.
Юдит се вчеса, изми лицето си, дори се преоблече. Ако на Добаи това не се нрави, съжалява много. Тя не може
да отиде в „Личен състав“ потна и с измачкани дрехи. Преди да излезе, глътна прах за успокоение на нервите.
Чистите дрехи и мисълта, че детето няма да остане без обяд, възвърнаха самообладанието й. Когато се качи в
„Личен състав“, Юдит бе съвсем спокойна.
Да, там бяха в течение на нейния въпрос. На бюрото пред служителя имаше документи, но той не ги погледна,
докато разговаряха, наблюдаваше само Юдит. Всъщност преместването й през летния сезон било само
теоретическо, то не означавало нищо, защото училищните занятия започват едва на първи септември. Тя навярно се
радва, че отива на практическа работа. За човек, който толкова години се е занимавал с теорията на възпитанието,
не може да има по-голяма радост от тази, да опознае по-отблизо много деца, цели класове. Възможно е дори тя да
обикне новата си служба повече от старата.
Юдит слушаше, без да отговаря. И през това трябва да се мине, станалото не може да се промени. Колкото по-
скоро, толкова по-добре. Ако човек възразява, започват да го убеждават. Няма смисъл, само напразно губене на
време. Нека референтът си каже своето и тя да си тръгва.
— Виждам, че на вас засега ви е още трудно да се сприятелите с мисълта за преместването ви в училище —
отново чу тя гласа му и го погледна. — Но след време ще дойдете при мене и ще кажете, че съм бил прав.
Той, разбира се, може да мисли, каквото си иска, ако ще дори и да пророкува, щом има настроение за това, на
Юдит й е все едно. Тя седеше като статуя.
— Познавам трудовете ви — каза референтът. — Намирам, че са много ценни. Представете си с колко нов
материал ще се сдобиете, когато опознаете истинския живот в училището!
Юдит отговори, че го познава достатъчно, тя има дете-ученичка.
— Едно дете си остава само едно дете — рече референтът и я покани с цигара. — В училището ще намерите
различни деца, в един клас от четиридесет деца — четиридесет характера. Ще видите. Тук аз дойдох от училище. То
ми липсва и до днес.
„Защо тогава седиш тука? — помисли Юдит. — Защо не се върнеш? Защо хвалиш училището — а мене
изпращаш там?“
— Светът на училището е загадъчен свят — продължи референтът и стана от стола си. — Аз вярвам в силата на
възпитанието. Съвсем не искам да кажа, че няма да имате много грижи. Днес в отдел „Просвета“ някой разправяше
колко пакости правят децата. Родителите им не се грижат за тях, семейството ги занемарява, а училището не може
всичко да направи. Днес в отдела се получи писмо по твърде неприятен въпрос. Едно момиченце се държало
скандално в някакво учреждение.
Юдит сподави една прозявка. Лекарството бе започнало да действува.
— Има и лоши деца, не искам да ви залъгвам. Но сама ще се убедите, че зад всяка лудория има нещо, което се
корени много по-дълбоко, за всяка наглед неясна постъпка има обяснение. За вас ще бъде лесно да откриете това
обяснение, вие разполагате с големи теоретически познания. Разбира се, ще преживеете и много радости. О, колко
радост ще имате!
Той застана пред шкафа за документи и сложи ръка върху едно от чекмеджетата.
— Неотдавна при мене дойде едно дете. Момиченце на не повече от десет-единадесет години. Дойде, сякаш
цял живот бе висяло по учрежденията. Почука и влезе. Никога няма да го забравя.
Юдит изпъна гърба си. Сега навярно ще започнат историите, изглежда, този обича да ги разказва. Вместо да й
каже в кое училище да се яви, взел да я забавлява. Юдит винаги се ядосваше, когато някой се опитваше да я занимава
с дребни истории.
— А за какво ви търси? — попита тя от любезност.
Референтът се усмихна, но веднага стана отново сериозен.
— Дойде да прави издирване. Няма да ви разказвам подробностите, смятам, че трябва да ги запазя в тайна. Но
ще видите колко подобни преживявания ще имате и вие. Още не мога да ви кажа в кое училище ще бъдете назначена;
ако успеем да склоним Марта Сабо да отиде в Института, ще ви назначим в девическото училище на площад Апацаи
Чере. В противен случай вероятно в училището на улица „Делибаб“.
Лицето на Юдит така се измени, че промяната направи впечатление дори на референта. Не, не, нищо й няма,
само че в училището на площад Апацаи Чере учи нейната дъщеря. Наистина ли? Тогава трябва да положат усилия
там да я назначат. Тя навярно добре познава учителския колектив, сприятелила се е с възпитателите, защото често е
ходила да се интересува за момиченцето си. Сигурно би се радвала, ако работи там, където учи и детето й, цял ден
ще бъде близо до него, ще може да го контролира. До десетина дни ще получат окончателния отговор на Марта Сабо,
тогава той незабавно ще я уведоми. А сега нека се наслаждава на почивката си, доколкото му е известно, тя не е
ползувала досега годишния си отпуск.
Референтът се ръкува с Юдит така сърдечно, сякаш бяха най-добри приятели. Юдит излезе от кабинета и се
облегна на стената, загледа се надолу, към двора на райсъвета. Площад Апацаи Чере! Да бъде приемница на Марта
Сабо! И само с какви романтични обещания я залъгват: „Ще срещнете най-различни деца“… А историите му!
Анкетата за някаква лудория, трогателното момиченце, което прави издирвания. Нека я уважава поне толкова, че да
й спести анекдотите си.
Странно, някои деца имат точно определен нрав, оформен характер: лошо дете, добро дете. А нейното е едно
такова непохватно, никакво. И все пак, откакто наби Жофика, тя сякаш я обича сто пъти повече.
Време е да се върне в Института, не заради Добаи, разбира се, а от коректност. Анекдоти… Глупости. Как се
казваше този референт? На вратата му имаше табелка: Фехервари.
XX
Жофи седна да обядва почти в същото време, по което Юдит тръгна обратно за Института. Дора пак не й
помогна нищо, но днес за пръв път слезе от рамката на прозореца и седна на малкото столче. Както преди тя и
оттам само се ослушваше, без да сваля поглед от вратата. Това постоянно слухтене много нервираше чичо Пища, той
едва можа да яде. А Жофи днес е наготвила хубаво ядене. Дявол знае на какво се дължи, но това момиче сякаш
поумнява, ето, купила е повече провизии, а дори не му и казва. Ще трябва да й даде допълнително парите, които е
добавила от себе си. И се храни вече като у дома си, няма я стъклената кутия, която носеше отначало, хапва си
добре. Казва, че въпросът с чичото бил уреден. А кой го е уредил? Андраш Киш? Не, казва, тя сама. Значи, затова не
идва зидарят, затова не смее да си покаже носа долу. Но ще си поговорят те пак с него!
Понграц нямаше обичай да моли никого, но това хлапе от снощи не се е докосвало до никаква храна, а и сега не
иска да яде такова вкусно зеле. Но няма значение дали иска, или не, той ще му сипе. Щом веднъж го бе приел у дома
си, няма да го остави да гладува, какъвто и разбойник да е.
Гледай го ти, кокори очи, а устата си стиска. Но той ще я отвори и ще сипе яденето в гърлото му. Да не си
въобразява, че ще гладува при него? Оправял е той и по-големи хора и по Жофи крещя всеки ден и ето, научи се да
яде, проклетото. С Мургавото най-напред ще опита с добро, не вземе ли от дума, ще обърне другия край.
— Защо не ядеш, кажи?
Мургавото само гледаше и мигаше. Жофи му пошушна нещо на ухото. Хайде де, какво мислят те, представлява
неговата маса, какво са си зашушукали такива? А Жофи сигурно си въобразява, че Мургавото ще послуша нея, а не
този, който му дава храната.
— Хайде, започвай, иначе ще те хвана за носа и ще ти изсипя зелето в устата.
Дора остави прибора и стисна устни. Няма да му бъде лесно да се надигне с този гипс, но ще стане, ще я перне
през устата. Жалко, че оттук не я достига добре. Чичо Пища понечи да се изправи, но Жофика хвана ръката му.
Гледай я ти как се е вкопчила в него и току му мънка да не се кара на Дора. Очите й плувнали в сълзи, изглежда,
много обича тази прокудена по света разбойница. Жофи не отпуска ръката му, а той, дъртакът, се оставя, сякаш не
може леко-леко да я отърси от себе си. И току я слуша как му шушне да не обижда Дора, да не я бие. Мургавото пък
само го гледа, но като че ли не се е стреснало. Ето, стана от масата и отиде при мивката. Бои се от него, и е право: в
тази къща още не се е случвало някой да стане от масата по-рано без негово разрешение. Обърнало се е гърбом, току
върти крана наляво, надясно и пролива водата. Нека я пролива, той не я плаща, без пари е.
— Защо, по дяволите, не искаш да ядеш?
Мургавото даже не помръдва. Сега той го гледаше отстрани, видя лицето му, косата, чипия му нос. Водата тече в
мивката, то разпери пръсти под струята и… И в този миг Понграц го позна.
Така се изненада, че сърцето му заби трескаво. От колко години не бе се случвало такова нещо с него? Ругаеше,
ядосваше се, понякога плясваше. Но да се изненада? Продължаваше да гледа Мургавото край мивката и изведнъж
видя зад него фонтана, студентката Лемберг с конската опашка, хванала Хидаш за ръката, даскалицата, която нищо
не знаеше за Жофи. Спомни си за двамата мъже и жената с цветето в ръка, от които детето се скри зад басейнчето
на фонтана. Сега и чичо Пища остави вилицата си. Жофи стана, отиде при него, наведе се над ухото му и отново
зашепна. Шепотът й е горещ, сякаш има температура. Но едва ли, по това време децата не вдигат температура.
Жофика само се бои за другарката си, затова е такъв топъл дъхът й. А Мургавото все върти крана, не поглежда
насам.
Какво бръщолеви тая Жофи? Да не би неговата къща да е гостилница, където дават ядене само срещу пари? „Не
яде, защото няма пари“ — му бе прошепнала тя. Ей сега ще отиде при онова Мургавото и ще го смаже като муха,
така ще бъде най-добре. И каква е тая майка, която до среднощ скита в компанията на мръсници като Карчи Шереш.
Навярно и другият, с късите ръкави, с когото се прегръщаше пред вратата, е същият. Значи, детето от нея е избягало?
Никак не е чудно, че го е сторило.
Някъде отдалеко, от глъбините на съзнанието му, изплуваха и зазвънтяха в ушите му същите думи: „Не яде… не
яде… Защото няма пари. Защото няма пари…“ И изведнъж Мургавото изчезна… Пред мивката седеше той, най-
малкият син на Понграц. По онова време Пища чиракуваше в една работилница, но избяга оттам и дойде в тази
глупава Пеща, където всичко е от камък, дори и дворовете. Реши, докато намери някъде работа, да потърси подслон
при леля си Терка. Когато пристигна у тях, завари ги да се хранят. Беше много срамежлив, струваше му се, че се е
натрапил, нали те не го бяха викали. Всички насядаха около тавата. Той само гледаше на кого ще се падне бялото
месо от гърдите, на кого копанът, а когато поканиха и него, отказа: не бил гладен, само изморен. А в същото време
едва преглъщаше слюнките си, стомахът му се свиваше от глад. Така и не му дадоха нищо, леля му Терка си бе
скъперница. Те продължиха да ядат, а той преглъщаше. После цяла нощ плака в стаичката, където го настаниха да
спи. Плачеше и се питаше защо хората са тъй безсърдечни, как можаха да му повярват, че не е гладен.
— Ела тук! — рече той на Дора.
 Тя дори не помръдна, продължаваше да стои до мивката.
— Поканих те, сега си ми гостенка. Трябва да се храниш, иначе ще ме обидиш. Разбра ли?
Дявол да го вземе, упорита е, надува се, сигурно иска да й се кланят. Не е нахална, има самолюбие. А той
такива не може да търпи.
— Глуха ли си? — обади се отново Понграц. Мургавото пак не се помръдна, но дивият пламък изчезна от очите
му. Поукроти се, изглежда. А на него му стана весело, за малко не се засмя. Гледай я ти, малък човек, а как се
държи! Характерец! Не иска да яде, ако не я помолят.
— Някога пък ти ще ме поканиш, тогава ще ти бъда гостенин аз.
Чичо Пища сипа в чинията й. Жофи се приближи към него, прегърна го през врата и пак му зашепна. Ех, как
мрази да му шепнат така в ухото, дъхът й го гъделичка. Трябвало да й каже още, че тя не му пречи — Дора сигурно
се измъчва от мисълта, че се е натрапила. Само това остава: да вземе да й се подмазва? Но как да се сърди от сърце?
Вижда се, че Мургавото не търси никаква изгода, знае кое е почтено.
— При мене можеш да останеш — рече той, — тук на никого не пречиш. Докато си при мене, никой няма да те
докосне, тук аз заповядвам. А сега яж, защото иначе ще те напердаша!
Мургавото седна и взе вилицата. Чичо Пища го загледа. Откога ли това нещастно дете не е яло топла храна,
гълта лакомо като зверче. Изядоха всичко. Той не беше много гладен, но те облизаха чиниите си. Изглежда, и в
семейство Над не готвят. Да им е сладко!
Жофи събра съдовете. Мургавото също стана и за пръв път, откакто дойде, се приближи до нея. Прегърна я през
вратлето. Двете допряха нослета, не си казаха нищо, но навярно се разбраха и така, защото мълчаха и гледаха към
земята. После децата се заловиха на работа. Мургавото миеше чиниите, а Жофи ги избърсваше. Когато привършиха и
Жофи постави всичко на мястото му, Мургавото изми ръцете си, отиде при чичо Пища и каза: „Благодаря!“
Я да го остави на мира, какво толкова има да му благодари? Старецът сърдито измърмори нещо. Тогава
Мургавото се обърна, хвана двата края на полата си, завъртя се из стаята и запя: „Шипковите вейки се наведоха над
пътечката“… Затананика и Жофи. Пееха много хубаво. Мургавото ниско, с дълбок глас, а Жофи високо. Изтъркаха
и съда, в който миха чиниите, и го покриха с мократа кърпа. Мургавото прегърна Жофи, пак се засмяха. Но беше
време Жофи да си върви, тя събра нещата си и хукна, а Мургавото разплете плитките си, вчеса ги, после седна на
малкото столче до краката му и остана там, свито като кученце, докато той четеше вестника си. Седеше и тихо си
тананикаше: „Шипковите вейки…“
XXI
Както винаги в сряда Марта Сабо се намираше в училището. Тя ходеше там всеки ден, но приемните й часове
като заместник-директорка бяха в сряда. Най-напред се залови да отговаря на служебните писма. И както
обикновено първа пристигна пощата от съвета, куриерът поднесе на Марта раздавателната книга, за да се разпише
за писмата. В повечето случаи срокът на сведенията, които им искаха оттам, бе предварително изтекъл. Когато видя
поверителния знак върху плика на писмото от отдел „Просвета“ — I райсъвет, тя в първия момент помисли, че й
изпращат указания за мероприятията по противовъздушната защита, тях получаваха обикновено в края на лятото. Но
сгреши. Отдел „Просвета“ искаше от директорката на училището да проучи и изпрати доклад за постъпката на
Жофия Над, ученичка от VI клас, която — както им съобщили по телефона от Държавния нумизматически музей —
в понеделник в пет часа следобед затворила в хранилището на музея Калман Халер, неин роднина, захвърлила най-
небрежно в пепелника ценна златна монета, а после, без да се обърне за помощ към портиера, напуснала сградата.
Ако един от пазачите не обърнал внимание на случилото се, съществувала опасност музеят да понесе тежки
материални щети, а споменатият служител да изгуби здравето си. Съветът молеше училището да разследва
обстоятелствата около случката и ако се касае само за детска лудория, да обясни на ученичката какви задължения
има тя към хората и как трябва да цени и пази народното имущество. Началникът на отдел „Просвета“, другарката
Тюдьош, завършваше писмото си, като цитираше думите на директора на Нумизматическия музей, според които в
досието на Калман Халер ще бъде отбелязано, че при изпълнение на служебните си задължения е проявил
небрежност, постъпил е безотговорно, по начин, неподходящ за един служител на музей. Всичко това обаче не
променя желанието им да получат колкото е възможно по-скоро изчерпателен доклад за този нерадостен случай.
Секретарката плетеше. Учителската стая бе празна. Марта не беше виждала Хидаш нито в понеделник, нито във
вторник. В понеделник срещна по-голямата сестра Лемберг, но момичето не я поздрави, навярно не я позна,
вървеше сред тълпата, погълната от собствените си грижи. Марта изпуши една цигара и пак прочете писмото.
Жофия Над, ученичка от шести клас… Съгласно училищната практика сега тя трябваше да изпрати Секей за
детето, да извика още някого от учителите и да накарат шестокласничката Жофия Над да разкаже какво се е
случило. Дотогава човек може само да си блъска главата като над неразрешима загадка, за да си обясни защо Жофи
си е играла със златните монети и какво я бе накарало да затвори собствения си чичо.
Ако тази постъпка бе извършена от Дора, Марта щеше да намери някакво обяснение. Дора има неуравновесен
характер, в нея бушуват най-различни страсти; от мъст, злоба, срам или отчаяние тя е способна да извърши още по-
необикновени неща. Но Жофи? Жофи да се реши на такава безсмислена, груба шега? Райсъветът иска обяснение.
Добре, Марта ще им съчини някакво обяснение. А Секей тя няма защо да изпраща далече: ако дневната програма не
се е променила, шестокласничката Жофия Над в този момент се намира в приземния етаж при Понграц и се опитва
да научи втората половина на едно недовършено изречение. Марта позвъни на Секей.
Да, девойката идва. Той я вижда всеки ден. Само че в момента я няма, току-що излязла с мрежа в ръка,
обикновено по това време прави покупките. Добре, че учителката сама подхваща този разговор, защото той не иска
да казва лошо за никого, но старикът долу е вече за пенсия. Онова, което върши с децата, е просто скандално. В
понеделник например те дойдоха през нощта. Казва „дойдоха“, защото сега Понграц държи не едно, а две деца. Тази
Жофия Над идва само преди обед, а другата живее в квартирата на стареца. Какво търси тя там, Секей не знае, но
щом някой се запъти нататък, момичето се скрива. Дори когато тръгне за тоалетната, тя се връща, ако види, че в
коридора има някой. Да, веднага изтичва обратно. От понеделник вечерта живее при Понграц. Тя също се учи тук,
Секей си я спомня много добре, миналата година счупи прозореца в коридора на втория етаж, а когато двамата с
Добози започнаха да й се карат, хвърли към тях портмонето си: да си вземат оттам парите за стъклото.
Дора! Дора е при Понграц от понеделник вечерта! А в понеделник привечер Марта ходи у тях, портиерката й
каза, че към пет часа Дора и сестра й заминали на почивка. Марта незабавно ще слезе при Понграц, преди още
Жофи да се е върнала от пазар.
Тъкмо се канеше да натисне дръжката, когато забеляза, че от вратата е свалено картончето; изглежда,
претенциите на старика да не го безпокоят с чукане се бяха изпарили, сега той желаеше предварително да знае,
когато някой иска да влезе при него. Марта почука. Почака малко, но отговор не последва. Отново почука. Най-
после Понграц се обади: „Ей сега!“ В този момент Марта бе завладяна от онова странно усещане, което изпитваше
като дете, когато майка й украсяваше елхата вътре в стаята, а нея оставяха в антрето. Човек не чува нищо, но знае и
чувствува, че от другата страна на вратата се върши нещо, което не е предназначено за неговите уши и очи. Ако сега
отвори вратата, тя ще види Дора. Но ще почака, ще даде време на момичето да се скрие. Къде ли я крие Понграц? И
защо? Защо?
— Влезте! — чу поканата Марта. Влезе. Чичо Пища седеше край масата с вдигнат на стола крак. Навсякъде ред
и чистота, нито една неизмита чиния, печката изгасена. Едното легло раздигнато, Дора я няма в стаята. По-точно
беше там, но не се виждаше. На закачалката висеше раницата на девойката и червената й жилетка. Погледът, който
Понграц отправи към Марта, ясно изразяваше, че той с най-голямо удоволствие би й посочил вратата.
— Търся Жофи — каза Марта Сабо. — Може би сте я изпратили някъде?
— Отиде да пазарува.
Старецът не я покани да седне. Детето е тука, но къде? В гардероба? Под леглото? Не! Изключено е! Пердето на
отворения прозорец, който гледаше към задния двор, се полюшваше. Ясно е, в този момент Дора седи върху
въглищата и чака тя да си отиде. Прескочи ли човек прозореца, попада направо сред въглищата. Коленете й навярно
са станали черни.
— Когато се върне, изпратете я при мене в директорския кабинет. Искам да я попитам нещо. Добре ли е кракът
ви?
— По-добре е. Само че съм изморен, твърде много изморен.
„Изморен? Иска ти се да повярвам, ала видът ти те издава. Откакто те познавам, никога досега лицето ти не е
било толкова оживено и напрегнато. Винаги си бил равнодушен, отегчен или хаплив. Сега в стаята ти не витаят
сенки, тя е изпълнена с живот, със същества, които истински живеят. И едно от тях в този момент се крие зад
стената. «Марта веднага ще си отиде, Дора се страхува, а сърцето й не е напълно здраво, лекарката каза, че трябва да
се пази от вълнения.»“
Жофи дойде при нея след повече от час. Беше зачервена, миришеше на мас. Помоли за извинение, че се е
забавила, но имала работа долу. На Жофи не се хареса, че я викат в директорския кабинет. Когато затвори вратата
след себе си, тя погледна Марта с изпълнени с безпокойство очи, после веднага ги отмести към прозореца и се
загледа навън. Жофи явно бе не само неспокойна, а и нервна и нетърпелива, като човек, който очаква нещо. Очите й
шареха ту в посока на улица „Катона“, ту към площада, към входната врата на сграда номер девет. Чака някого. Но
кого?
— Получих писмо, което се отнася до тебе — започна Марта Сабо. — Ето, прочети го и ми кажи какво да
отговоря на съвета.
Жофи прочете писмото, но не го върна, а продължи да стои неподвижно и ако не бе сведеният й поглед, Марта
би помислила, че девойката не е разбрала съдържанието на писмото или че то не я интересува.
— И така, какво да пиша? — продължи да пита Марта Сабо. — Защо затвори чичо си?
Жофи мълчеше и мачкаше края на престилката си, устните й потреперваха. И устните на Юдит започваха да
треперят, когато нервничеше. Най-сетне девойката едва чуто промълви: „Ей така!“
Ей така!
Веднъж в час на класния Марта изпрати Жофи някъде, за да може необезпокоявана да поговори с децата за нея.
Обясни им, че никога не бива да се шегуват с Жофи, защото тя не разбира от шега. Закачките, над които останалите
се смеят, нея я плашат и обезкуражават, не се весели с другите, смята, че са я обидили, и става още по-затворена и
тъжна. „Ей така!“ Жофи!
— Добре — отговори Марта. — Така и ще отговоря. Разбира се, този отговор няма да е от твоя полза, ти не си
постъпила хубаво. Човек не бива да си прави подобни шеги.
Жофи продължаваше да гледа килима. Лицето й бе пребледняло.
— Тъкмо се канех да искам приемането ти в пионерската организация, дори имах и други проекти за тебе.
Много се зарадвах, когато разбрах, че помагаш на горкия чичо Пища. Той и без това си няма никого, ти знаеш това.
Мислех си, през лятото ще се научиш да готвиш и от есента ще можеш да поемеш ръководството на звеното по
готварство.
Девойката пламна, сведе още по-ниско глава. Стана й болно. Каква възможност проблесна пред нея само за миг
и веднага изчезна. Обаче продължи да мълчи.
— Майка ти знае ли?
— Да.
— И какво каза?
Отговор не последва.
Жофика я погледна и неочаквано се усмихна. Усмивката й бе неразбираема, пълна с дълбока горест.
— Скара ми се — отговори девойката след дълго мълчание и прокара ръка по лицето си.
Марта я погледна смаяно. Юдит е набила девойката, това ясно пролича от трепването на пръстите, от
неловкото, несъзнателно движение, с което Жофи посегна към лицето си.
— Кажи ми какво да отговоря на съвета?
— Това!
— Истината?
— Това, което казах.
Марта взе писмото от нея, сгъна го и го затисна със стъкленото кълбо. На улицата се показа пощенският
раздавач, бащата на Шутьи Сюч. Жофи също го съзря и вниманието й отново бе насочено навън. Повече тя и не
погледна учителката си, очите й следяха раздавача.
Какво може да иска Жофи от бащата на Шутьи Сюч?
— Кога вижда Дора? — запита Марта неочаквано.
Жофика бе обзета от ужас. Марта Сабо си играеше с ножа за рязане на хартия и гледаше някъде над главата й.
Сега навярно детето обмисля как да избегне отговора; истината не може да каже, но няма и да излъже. Сега Марта
не знае защо Жофи крие истината. Но ще си изясни. Всяко нещо се изяснява.
— Неотдавна.
— Заминали са — продължи Марта Сабо. — В понеделник следобед. Ти знаеш ли?
— Зная.
Знае, че са заминали, обаче знае и това, че Вики е заминала сама, а Дора необяснимо защо е тук, при Понграц.
Сега пък изведнъж й обърна гръб: влезе бащата на Шутьи и остави върху масата куп картички и връзка
педагогически списания.
— Мога ли да си отида?
Никога досега, още повече при такива случаи, Жофи не бе се осмелявала да заговори първа. Девойката много
добре знаеше, че само учителката може да определи кога един такъв разговор е приключен. От кого очаква писмо
това дете? Кой трябва да й пише? За какво? Или писмо очаква не Жофи, а Дора? Разбира се. Дора не смее да се
показва, а по някаква причина не бива да живее в къщи, затова се е скрила при стареца. Но защо?
— Можеш да си отидеш.
Марта се обърна към бюрото. Раздавачът и Жофи излязоха заедно, учителката ги проследи с поглед от вратата
на кабинета. Отначало Жофи мълчеше, после, изглежда, събра смелост и запита нещо бащата на Шутьи Сюч. Той
поклати глава. Жофи не го изпрати по стълбите, а остана на площадката, загледана след него, с притиснати към
лицето ръце. После сякаш почувствува, че я наблюдават, обърна се, видя Марта и се понесе надолу по стълбите към
сутерена.
По обяд дойде и Хидаш. Беше почернял. Разказа й, че бил на острова. Но през цялото време, докато й говореше,
се чувствуваше, че му е трудно да пристъпи към онова, което иска да й каже. Марта Сабо го наблюдаваше как се
мъчи да подбере думите си. Наблюдаваше го със същото любопитство, с каквото преди малко следеше Жофика. Този
Йошка е луд, та той не е длъжен да дава никому отчет. Когато най-после Хидаш измънка, че през август ще се жени,
Марта го поздрави и му пожела много щастие. Хидаш веднага си отиде, сякаш бе дошъл само за да облекчи най-
после душата си. Чудак! Като че ли е необходимо да дава обяснения. Защо? На кого?
В другата стая телефонът иззвъня. Марта чу как секретарката вдигна слушалката и след малко каза: „Почакайте,
моля!“ После влезе при Марта и съобщи, че се обажда жената на Калман Халер, доколкото знаела, племенницата й
се намирала в училището, нека веднага да занесе чантата на чичо си. Юдит, майката на Жофи, била обещала, че на
път за училището дъщеря й щяла да остави чантата в тях, а и досега я няма. Марта каза на секретарката да помоли
съпругата на Халер да има малко търпение, ще проучи как стои работата. Нямаше никакво желание да разговаря с
Като, тя знае само да се оплаква и писка в ухото на човека. Марта отново позвъни на Секей и го накара да извика
Жофика.
Този път девойката дойде веднага. Но сега лицето й беше уплашено и натъжено, каквото биваше обикновено в
началото на учебната година; липсваше увереността и спокойствието, които излъчваше в деня, когато бе изтичала от
сутерена с мрежа в порязаната си ръка и бе поела крушата, подарена й от зидаря. Сега Жофи се страхуваше.
— Телефонираха за някаква чанта. Знаеш ли нещо за нея?
Девойката кимна утвърдително.
— Казаха, че трябвало да я занесеш сутринта.
— Да, трябваше.
— Защо не я занесе?
Жофи дълго мълча, а после отговори, че не посмяла да остави чантата в музея, защото не искала да срещне
чичо Калман.
— Не в музея, на леля си е трябвало да я занесеш.
На нея не искала да я занесе. Не бивало.
— Защо да не бива? Защо?
— Не бива!
В този момент пред Марта изплува споменът за някогашната й съученичка Като, мнителната и любопитната
Като, която ровеше из чантите на съученичките си и четеше писмата им; Като, която преписваше данните от
дневника на класа и подслушваше конференциите, долепила ухо до вратата на учителската стая, която дебнеше да
види как брат й се целува с годеницата си Юдит Пап. Като! Какво ли има в чантата? Защо Жофика смята, че Като не
бива да я вижда?
Марта разсъждаваше какво да прави.
 — Донеси чантата в учителската стая, чичо ти ще я вземе оттук! Ще му се обадя.
Жофи веднага изтича. Скоро се върна с чантата и я постави на бюрото. Някаква тайна има около тази чанта.
Тайна на Жофи. Тайна на Калман.
Детето явно изпита облекчение, когато сложи чантата пред своята учителка. „Да се предаде само на чичо
Калман!“ — повтори Жофи два пъти, преди да излезе. Марта почака детето да напусне учителската стая и разтвори
чантата. В нея имаше една винтяга, несесер за бръснене, четка за зъби. В страничната преграда бяха поставени
студентска книжка и копие от диплома на името на Калман Халер, която удостоверяваше, че въз основа на
дисертацията на тема „Златните монети в Унгария“ университетът „Петер Пазман“ го удостоверява с титлата
доктор. Намери и една чуждестранна студентска книжка от Перуджианския университет; в продължение на два
семестъра Халер се бе занимавал с историята на изкуствата. Между документите имаше плик, а в него двеста
австрийски шилинга.
Марта отново взе писмото на съвета. „На 22 този месец, понеделник, в пет часа следобед…“ Изведнъж Марта
си спомни за портиерката, която, седнала на хладина, ядеше домати пред външната врата на дом номер девет, когато
тя нея вечер отиде да търси Дора. „Заминаха днес в пет часа с някаква кола — бе казала портиерката. — Дано хич
се не връщат!“
Марта затвори чантата. Тя вече знаеше защо в понеделник в пет часа следобед Жофика бе затворила вратата на
хранилището, знаеше защо в понеделник през нощта Дора Гергей се бе пренесла да живее при Ищван Понграц.
Преди да си отиде, Марта позвъни по телефона на Калман Халер. Отговориха й, че не могат да я свържат с него,
понеже бил в крепостта, щял да се върне след половин час. Какво да му предадат? Нищо. Тя ще го потърси пак.
После поръча да съобщят на Като, че не е могла да намери Жофика, но ще се разпореди чантата да им бъде върната
час по-скоро.
После Марта си отиде в къщи, сготви набързо, но не й се ядеше. Облакъти се на прозореца и се загледа към
улицата. Като. Мариана. Халер. Жофика и чичо Пища. Вики и Дора. Как ще решаваш съдбата на децата, когато
техният живот е пълна зависимост от живота на възрастните? Трябва най-напред да се промени животът на
възрастните, но как да се заеме с тази работа, каква власт има тя в ръцете си, кой ще я послуша? Когато се изказва
на някое съвещание, слушат я четиридесет души, понякога двадесет, имало е случай да говори и пред десетина
човека. Може би все пак тя трябва да пише? Но какво? Студии? Статии във вестника? Или книга?
Някой я поздрави. Беше Яни Борбей. Идваше с велосипед откъм площада. Някога и него бе учила, беше
слабовато, русокосо дете, гласът му почти никога не се чуваше, само в редки изключения, ако знаеше нещо с голяма
сигурност. По-късно той постъпи на работа в пощата, стана разносвач на телеграми. В класа го наричаха Бубу.
— Жега — рече Бубу и слезе от велосипеда си. — Моля ви, подайте ми, ако обичате, чаша вода. — Марта пусна
чешмата силно, докато потече студена вода, и му подаде чашата. Бубу й каза, че му останала само една телеграма, но
не можал да я връчи, понеже адресантът заминал, щял да я върне в пощата. Още половин час и ще предаде чантата
на колегата от другата смяна, работното му време свършва.
— Най-големите неприятности ни създават ето такива, непредадени телеграми — оплака се той на Марта. —
Подателят ни ругае, пише във вестника и после излиза статия, че в пощата работели недобросъвестно. А къде да
търси адресанта, когато е заминал да летува и не е оставил адреса си. Заминал. Правилно е постъпил, да има
възможност и Бубу би се махнал от този горещ като казан град. На него му е все едно, нека адресантът си летува, но
поне адреса си да бе оставил.
Бубу дойде откъм площада. В коя ли къща е ходил? Докато пиеше водата, той остави книгата за разписване
върху корниза на прозореца. Марта се наведе, видя телеграмата и името на адресанта. Разбира се, никак не е чудно,
че не е успял да предаде телеграмата.
— Няма защо да я връщаш — каза тя на младежа. — Можеш да я дадеш на мене.
Дланите й изведнъж овлажняха. Помисли си, че може би от късчето хартия, което държи в ръката си, зависи
животът на Дора.
„Старее вече леля Марта — разсъждаваше Бубу, — не й понасят горещините. Че защо да й оставям телеграма,
адресирана до Гергей?“
— Девойката, до която е адресирана телеграмата, живее при нас, в училището, откакто замина сестра й. Ако ми
я оставиш, ще я предам.
Леля Марта знае кое е позволено и кое не, а така и той ще се отърве от телеграмата. Днес вече за четвърти път
се опитва да я предаде. Ето, на това място трябва да се разпише. Но непременно да я предаде на адресанта, иначе
тежко му, в пощата не се шегуват. Нали го разбира?
То се знае, че го разбира. Нека бъде спокоен, Марта ще предаде телеграмата.
Я гледай колко е любопитна! Той никога не би се опитал да отвори чужда телеграма. Но получателката навярно
е нейна ученичка, а освен това живее в училището. Възможно е телеграмата да е във връзка с някой училищен
въпрос. Леля Марта е заместник-директорка, има право да я отвори, тя дори може да приеме и пари вместо
адресанта, служебно лице е. А сега какво й стана? Отпусна глава на прозореца като човек, на когото му е станало
лошо или се е замислил дълбоко? Какво ли пише в телеграмата? Но това не го интересува, той си отби вече грижата.
Марта Сабо отново запечата телеграмата и бързо излезе на горещата улица. Не бива да се отлага нито минута,
долу в сутерена дори стените са напрегнати от очакване. Само дано не я забележат, никой не бива да я срещне,
особено Секей. А за него тя трябва да поговори с директорката. Станал е завистлив, глупав е, пък и не обича децата.
Като че ли всички свикнаха все Понграц да ругаят, а през това време Секей се разглези.
Марта се промъкна на пръсти в коридора и спря пред запердената врата. Вътре някой говореше, долови
мърморенето на Понграц. Тя мушна телеграмата до дръжката на бравата. В стаята затихнаха, изглежда, бяха чули, че
някой шумоли отвън. Последва дълбока, напрегната тишина. Марта никога в животи си не бе тичала така, както сега
побягна по коридора. Не искаше старецът да я види, когато излезе да провери кой е застанал пред вратата му и пипа
дръжката на бравата. Чичо Пища отвори. В коридора нямаше жива душа. На земята пред краката му падна малка
квадратна хартийка. Без очила Понграц не виждаше добре, но когато Дора грабна книжката от ръцете му, той
прочете по лицето й, че телеграмата не е за него, независимо кой я бе донесъл и кой я бе изпратил. Ръцете на Дора
трепереха тъй силно, че не можа да разтвори хартията; сложи я на масата, заобръща я. Никога до сега не бе отваряла
телеграма.
Къде ли се дянаха тези проклети очила, къде ги остави в уплахата си, когато преди малко чу, че някой се суети
пред вратата? Ето, сложил ги на теглилката. И все така се случва: намира ги трудно точно когато му трябват най-
много. Хей, не се отваря така! И това е непохватно като Жофика, само върти телеграмата из ръцете си и не смее да
разкъса печата. Дора Гергей. Е, слава богу, имала и друго име — Гергей. Сега е по-друго. Неговият баща се наричаше
Гергей — Гергей Понграц. Откъде й пишат? От Виена. Къде ли, по дяволите, се намира тази Виена? Девойката стои
и хапе устни. Понграц бе започнал да мисли, че се е вкаменила, само очите й продължаваха да се движат.
Жива е, жива, премигва, бог знае дали от радост или от мъка. Може би и тя самата, глупавичката, да не знае
какво да прави, физиономията й е като на човек, който още не е решил да плаче ли, или да се смее. И току чете и
препрочита — за кой ли път вече — тази нищожна хартийка: „Не ми се сърди, опитай да се върнеш при мама.
Вики“.
XXII
Секей беснееше.
Добози е на Балатонфюред, Понграц в отпуск по болест, той трябва да препуска вместо всички. До съвета как
да е, близо е, но до Нумизматическия музей, после в Педагогическия институт, и то в такъв пек… Бързо! Веднага!
Тичай тук, тичай там! Даскалицата знае само да го разкарва. Но в цялата работа има и нещо весело: Понграц
навярно ще получи удар, когато разбере какво става. Така му се пада, напоследък много му върви — само лежи и
кара двете хлапета да му шетат. Но сега сигурно ще се ядоса. Върху прегънатите на две листове пишеше: „№303 от
1957 година. Относно анкетата за нарушаване на дисциплината от Жофия Над, ученичка от VI клас.“
Бързо? Колкото и да е бързо, той най-напред ще надзърне при Понграц, нека го „зарадва“ малко. Добра
помощница си е избрал, няма какво да се каже. Много проклето дете трябва да е тази Жофия Над, щом посред лято
правят анкета за нея. Тъкмо е за Понграц, ако я разиграва много-много, току-виж, че някоя вечер му прерязала
гърлото. Няма да е зле Секей да разбере къде старикът крие другото дете, онова, което дойде в понеделник през
нощта.
Понграц е пощурял, впрочем той винаги си е бил такъв. Във вторник и сряда прибра картончето с надписа: „Не
чукай!“, а сега отново го е окачил. Жалко, тъкмо бе решил така да поблъска вратата му, че мъртвите да вдигне от
гроба. Отвори. Старикът бе сам, поне вътре не се виждаше друг освен него. Дръпнал е пердето на прозореца, иска
свободно да се наслаждава на купчината въглища. Все едно, че гледа някакъв хълм. На закачалката висят само
шапката и престилката му, няма и следа от мургавото девойче. Изглежда, се е отървал вече от него. Понграц го
изгледа недоверчиво. Секей рядко прекрачваше прага му, а ако влезеше да го види, винаги му разказваше, че един
негов роднина също пострадал така, счупил си веднъж глезена, после до края на живота си останал куц, костта не
зараснала добре, а бил млад — петдесетгодишен.
— Добре ви е на вас — подхвана Секей и сложи раздавателната книга върху масата. — Почивате и дремете на
сенчица. Как е кракът ви?
Понграц измърмори нещо неразбрано.
— А други пък трябва да обикалят в тази ужасна жега. Горе не мирясват, дяволите сякаш са прихванали Марта
Сабо. Налага се незабавно да разнеса ей тези бележки тук.
Старикът дори не погледна към раздавателната книга, въпреки че Секей я бе тикнал под самия му нос.
— Не виждам Мургавото. Или сте го изпратили някъде?
„Наумил си е нещо — помисли Понграц. — Прилича на вестителя на Йова, не е дошъл току-така, без причина.“
Още когато беше млад ерген, Секей сякаш изпитваше особено удоволствие, ако можеше да му съобщи някоя
злокобна вест. Когато падна бомбата, която улучи училището, Понграц се намираше пред задната врата. Въздушната
вълна го събори на земята с такава сила, че кръв шурна от носа и устата му. Дълго време след това той не чуваше
добре. Когато се опомни, над него се беше надвесил Секей и пръскаше лицето му с вода. Каза му, че трябвало да
отиде в голямото скривалище, изглежда, там се е случило нещо лошо. И в същото време се мъчеше да придаде на
очите си изражение, с което да покаже, че уж го съжалява, но Понграц веднага разбра, че Секей не му съчувствува, а
само иска да разбере как той ще реагира. Понграц нарочно не издаде тогава вълнението си, дори не се затича — пък
и да искаше, не можеше, — при падането коляното му се бе натъртило. И е бил прав да не бърза, каква полза дори да
беше летял: там вече нямаше нито една жива душа.
Но ако Секей се интересува от Мургавото, напразно го търси, няма го вече тук. Щом прочете телеграмата,
грабна багажа си и си тръгна. Каза, че искало да се прибере в къщи, но не знаяло как да влезе, нямало ключ. Нека
чичо Пища му даде шперца, с който отваря всички стаи, когато дежурните изгубят своите ключове. Обеща да му го
върне и той вярва, че ще устои на думата си. Дано само не видят ключа у него, иначе и двамата ще загазят, макар че
то и без това е истински малък разбойник.
Отиде си, нека Секей души, колкото си иска, няма го вече тук. Да, то не му гостува дълго, само два дни. И
докрай не му обади какво всъщност се бе случило с него. Ако си помисли, добре, дори и едно благодаря не му каза
за подслона, само го погледа, погледа, грабна раницата си и дим да го няма. Слава богу, отново се възцари тишина. И
само какво дете е, още съвсем малко, а толкова недоверчиво. Та нима той би го издал, дори да е направило нещо?
Намерило за по-разумно, махнало се за няколко дни от дома. Какво ли момиче ще стане, щом още отсега й изпращат
телеграми? Вики! И друго такова име едва ли има по земята. Дора! Вики! Ама че семейство!
В отговор на въпроса на Секей, той избъбри нещо, което можеше да бъде взето и за „да“.
— А не беше зле да го задържите за помощница, другото едва ли ще дойде вече. Или вие предварително знаехте
и затова повикахте Мургавото?
Защо да не дойде Жофи? Не може да бъде. Тя винаги е идвала, дори когато й навехна ръката. А Секей
продължава да го гледа със студените си подли очи, сякаш Понграц има някаква вина за това, че Марча обичаше
само Имре и пет пари не даваше за Секей. И до ден-днешен той не може да се успокои, въпреки че вече дори помен
няма от костите на Марча. А каква красива руса мома беше… Но тя на никого не обръщаше внимание, само Имре
обичаше.
— Не се ли боите, че главата ви ще се пръсне от мислене? — запита Понграц Секей. — Толкова много знаете.
Да не ви навреди?
Секей се направи, че уж не го разбира.
— Какво е направила ли? Не ви ли каза? Надявам се, че не е крала. Вие честичко я пращахте в склада, а там за
всичко отговарям аз, ако липсва нещо, не зная кой ще го плаща.
Но какво иска да каже този, дано мътните го отвлекат! Не е зле да се потърси крадецът на друго място. Нека
Секей каже например защо през зимата в неговата стая става адска горещина, а класните стаи са студени? Когато го
питат, той най-невинно обяснява, че печките не теглели, че въглищата били лоши. А кой е виновен за това, ако не
той, мерзавецът? И какво току му навира в очите раздавателната книга с двете писма в нея? Къде отново се дянаха
очилата му, дявол да го вземе? Ето че пак са върху теглилката, той винаги там ги слага.

„I район, ул. «Запор» №7, Институт по научно-експериментална педагогика, за Юдит Над. Молим Ви
да се явите в училището ни на 29 юли т.г. в 11 часа, където ще бъде разгледан въпросът за поведението на
дъщеря ви Жофия Над, ученичка от VI клас. Предлагаме да дойдете заедно с детето. Марта Сабо,
заместник-директор“

Кръгъл печат, изходящ номер. Какво значи всичко това? В другото писмо се говори за съвсем същото, но не се
споменава, че трябва да дойде и Жофи. Адресирано е до Калман Халер, началник-отдел. Така! Ето ти го тебе Халаш!
Сега Понграц вече си спомня: при Халер трябваше да изпрати Андраш Киш, заради него бе толкова разтревожена
девойката. Добре, че зидарят не е отишъл да го набие! Началник-отдел! В края на адресираното до Халер писмо е
отбелязано, че взетата от музея чанта заедно с другите материали по следствието се намира в училището и не може
засега да му бъде дадена или изпратена. След завършването на анкетата притежателят й може лично да си я получи.
Чантата! Чантата от хубава жълта кожа! Понграц я бе видял, тя беше тук във вторник, Жофи я скри в стаята му.
Тогава той даже се чудеше какво може да има в нея, предположи, че е на Габор Над. После девойката я отнесе бързо
някъде и оттогава той не я бе виждал. Да не би нещастницата да е откраднала чантата от онзи Халер? Секей е
виновен, че му минават такива мисли през главата, неговото подозрение го зарази. Щом Жофи е взела чантата, добре
е сторила, значи, така е трябвало да бъде. Може би Мургавото е вкарало Жофи в беда, то носи злото в себе си. А сега
какво ще стане? Как да помогне?
Понграц с изумление констатира, че е готов да вика, да чупи и троши, да ругае. Какво иска Марта Сабо от
детето? Нима не вижда, че то не е способно да извърши нещо лошо?
Секей внимателно наблюдаваше Понграц, но по неговото отслабнало, брадясало лице не можеше да се прочете
нищо. По едно време старикът цъкна с език, сякаш всичко това му харесваше, и даже каза: „Голяма работа! Какво ме
интересува?“
Безсърдечен човек! Отвратителен характер има този противен старик, никак не се ядоса. Секей трябваше да
предположи, че така ще стане. Сега жегата е още по-голяма, а му предстои да носи двете писма. Поне да беше
ядосал стареца, пък то гледай го: реже на тънки резенчета една зелена чушка и я дъвче. Секей се сбогува и извади от
склада велосипеда си, с него по-бързо ще свърши работа. Калман Халер не бе в музея, не се наложи да се качва по
етажите. Остави писмото на портиера. Шишкото обеща да го предаде след половин час, тогава щял да се върне
Халер от музея в Крепостта. В Института по научно-експериментална педагогика връчи лично на Юдит Над
писмото, но тя не го и погледна. Само се разписа в книгата на посоченото от него място. Секей с удоволствие би й
препоръчал да го прочете незабавно, искаше му се да види каква физиономия ще направи тя, но нямаше как да
подхване. Ах, как ненавижда той това хлапе! Когато мете пред вратата на стария Понграц, то все към склада смита
боклука, сякаш знае, че там вече е неговият район, нарочно го замърсява. Дано майка й я напердаши здравата!
Ала странно, докато четеше съобщението, Юдит се сърдеше не на Жофи, а на Марта Сабо. Смачка писмото и го
захвърли в кошчето за боклук. От вълнение не можеше да стои на едно място, разхождаше се назад-напред из
кабинета си. „Такава е Марта — мислеше Юдит раздразнено, — ще раздуе тази дреболия така, че да очерни детето и
да съсипе нервите му. А се нарича възпитател. Палач е тя, не педагог.“ За пръв път Юдит помисли с малко по-
примирено сърце за преместването си в училище. Тя ще им докаже, че така не се постъпва с едно дете, което е на
прага на пубертетната възраст. Какво търси и рови Марта? Навярно върши всичко с цел да я огорчи, за последен път
да докаже на Добаи, че тя — Юдит Над — не е подходяща за Института, не е способна да възпитава деца.
За най-голямо удивление на Жофи, когато мама си дойде, поривисто я целуна, прегърна и гневно възкликна:
„Не бой се, аз всичко ще оправя!“
„Започва“ — помисли Жофи. А вчера тя бе толкова щастлива, по-щастлива от всеки друг път, откакто татко
почина. Когато се прибра в къщи, обядът я чакаше на масата. Тогава Жофи разбра, че въпреки всичко мама я обича.
През целия следобед те бяха заедно, разговаряха за много неща. Мама не каза с думи, че съжалява, задето е набила
Жофи, но то се чувствуваше в движенията й, в начина, по който я целуна и сплете косата й. Не я разпита нито за
музея, нито за златната монета, не се наложи Жофи да скрива нещо. Очевидно мама е убедена, че станалото е чиста
случайност. За чантата тя изобщо бе забравила. Но се оказа, че още нищо не е свършено. От сутрешното писмо и от
нареждането да качи чантата Жофи трябваше да се досети, че така ще стане. Девойката си бе представяла, че леля
Марта ще отговори нещо на съвета, а на нея само ще напише забележка в дневника или в най-лошия случай Жофи
ще получи мъмрене от директорката и толкова. А те я викат в училище, както миналата година Ева Перч, която бе
откраднала велосипед. Какъв срам!
И Юдит мисли над този въпрос през целия следобед. „Не, Марта не е възпитателка, не заслужава дори да се
нарече човек“ — мислеше тя. Попита Жофика дали е имала лошо намерение, когато е затворила чичо Калман, и
детето й отговори „не“. А Жофи никога не лъжеше. Станало е случайно, както тя предполагаше. Детето е отишло
съвсем близо до вратата и тя сама се е затворила. На всички е известно, че детето й е страхливо, непохватно,
бездарно и безпомощно, кой може да го съди, когато то явно е станало жертва на някаква случайност. Не, не! Ако
вместо Жофи друг бе извършил същото, нямаше да се вдигне толкова шум. Цялата работа е в това, че тук става дума
за детето на Юдит Над. Марта Сабо полага специални грижи за Жофи, иска преди да напусне училището, още
веднъж да нарани майка й. Само че сега и Юдит ще й отговори. Налага се пак да иска разрешение да излезе от
Института. Но Добаи няма никакво право да я упреква за това, в края на краищата той я захвърли и остави на
произвола на съдбата. Нека бъде щастлив, на петнадесети ще има за свой сътрудник Марта Сабо. Голямата
педагожка ги кара да я молят, та да се повиши цената й. Нека Добаи говори, каквото си ще, Юдит разбира въпросите
по възпитанието, разбира детската душа. Напоследък тя почти изгуби вяра в себе си, мислеше, че наистина е
възможно да прави някаква основна грешка, но разбра, че не е така. Ето например Марта Сабо. Колко криво познава
тя дъщеря й, тази кротичка и безобидна девойка, какви ли пороци не й приписва. А всичко това, разбира се, е
пропаганда, демонстрация: видите ли, в района няма друга педагожка като мене! Е, добре, щом се налага да работи
в училище, много хубаво става, че точно тя ще бъде приемница на Марта Сабо. Вероятно още през първия ден ще
стане ясно, че ученичките й не знаят правописа, знанията им са повърхностни, че всичко е било само привидно, че
децата се страхуват от нея, така ги е наплашила. В съседната стая иззвъня телефонът, Жофи вдигна слушалката, но
изплашена веднага я постави обратно: обадила се леля Като. Няма значение, каза мама, ако е нещо важно, леля й
пак ще позвъни, а ако не е, още по-добре. Тя сега няма сили да разговаря с Като. Марта Сабо седи в квартирата си и
набелязва въпросите, които ще задава, подготвя утрешната инквизиция. Но тя няма да има това удоволствие, Юдит
ще й покаже кой е истинският педагог.
Марта Сабо не беше в къщи. В момента тя се намираше в райсъвета, в отдел „Опека над сираците“. Беше й
необходим повече от цял час, докато получи отговор на всички въпроси, които я интересуваха. Началник-отделът
едва успяваше да прелиства сборника с постановления и наредби. Накрая двамата като че ли се споразумяха в нещо,
дълго си стискаха ръцете. Марта още не бе напуснала кабинета, когато един от референтите започна да диктува
призовки за Карой Гергей и бившата му съпруга.
Най-после всичко се нареди. Сега тя ще си отиде в къщи, ще си свари кафе и ще легне. Днешният й ден бе
твърде претрупан.
Трябва да намине и при Дора, навярно тя вече се е прибрала у тях. Но не днес, може би утре, нека девойката се
поуспокои и подреди мислите си. Днес Марта ще си разреши един хубав и свободен следобед. Тя обича квартирата
си. Къщата, в която живее, е много интересна сграда, сякаш по някаква случайност забравена от
градоустройствената служба в центъра на столицата. С широката си сводеста порта тя по-скоро прилича на
провинциална къща. Марта заема една от стаите в партера, там тя действително се чувствува като в провинцията.
Когато вечер се облакъти на прозореца, може спокойно да докосне с ръка минувачите по улицата. Във всичко това
има нещо непринудено и задушевно, нещо съвсем непресторено.
Но още в съвета Марта промени решението си. Когато излезе на улицата, тя тръгна точно в противоположна на
жилището си посока. Днес може да си позволи някакво удоволствие, например един сладолед в сладкарницата
отсреща, горещината е просто непоносима. Или да отиде на кино и гледа някоя глупава комедия, над която човек не
трябва да се замисля, а само да се отпусне в тъмното и да се смее. Искаше й се да гледа филм, в който героят се
блъсва в келнер с пълен поднос в ръка и чинните полетяват на всички страни, или как някой захлупва чиния
сметана върху главата на някакъв самохвалко.
Реши да отиде на кино. Големите вентилатори по тавана на салона бръмчаха, постоянният им шум понякога
заглушаваше говора на артистите. Прожекцията свърши в шест часа. Когато излезе, Марта забеляза Фери Асталош,
който поливаше градината пред киното. Фери бе неин ученик до миналата година. Още щом я забеляза, той отдаде
чест с маркуча и отдалече я поздрави. Порасъл бе много, откакто не го бе виждала, гласът му бе станал дълбок като
на бик.
Марта предвкусваше удоволствието, което щеше да изпита, когато влезе в хладния свод на къщата. Горещината
ще остане навън. Тя ще усеща само уханието на посадения от нея леандър, който цъфтеше в едно каче под
кухненския прозорец, обърнат към двора. Тя обича квартирата си, макар да не е много удобна. Например през
зимата е неприятно, че снегът постоянно навява двете стъпала, които водят до вратата на ограденото със стъкла
преддверие, и трябва често да ги чистят. Според нея тези две стъпала са напълно излишни.
Но когато влезе в двора, Марта реши, че стъпалата все пак не са излишни: на второто стъпало, непосредствено
пред стъклената врата, седеше Понграц, опънал напред гипсирания си крак. Неочакван гост. Той никога не бе идвал
в нейния дом. Ако имаше някакво съобщение, което не можеше да се предаде по телефона, идваше по-младият —
Секей, той носеше пощата. Откога я чака? Чичо Пища промърмори, че бил дошъл към четири часа. Но тогава той
стои тук повече от два часа, навярно се е отегчил. Докато отключваше вратата, Марта размени с Понграц няколко от
онези празни изречения, които служат само като подготовка към по-сериозен разговор. Чичо Пища с мъка изкачи
шестте вътрешни стъпала, макар че покрай стената имаше ръкохватка, в която се държеше. Бледото му лице се
зачерви. Не се бил отегчил, й отвърна той, имало над какво да блъска главата си.
Марта го настани да седне, отвори прозореца и вдигна щорите. Слънцето бе слязло ниско зад къщата. Насреща
се виждаше училището. Прозорците на учителската стая бяха отворени. Това направи впечатление и на двамата, но
всеки си го обясни по своему: чичо Пища реши, че този проклет Секей го е домързяло да се качи горе и да провери
затворени ли са прозорците и ако сега случайно излезе буря, сигурно някое стъкло ще се счупи, а Марта Сабо
помисли, че ги е забравил отворени Хидаш, той се качваше нагоре към учителската стая, когато тя излизаше от
училището. Станал е разсеян този Йошка, мислите му са другаде!
Без съмнение старикът е дошъл заради Дора, забелязал е през пердето, че тя мушна телеграмата до дръжката на
вратата. Но все едно, рано или късно този разговор трябваше да се състои, дори Марта мислеше сама да отиде при
него, след като уреди въпроса с Жофика.
Говореха за времето, а всъщност се гледаха един друг изпитателно. Понграц, както и тя, много добре
разбираше, че реколтата, плодовете и сушата са само повод, истинският разговор още не е започнат. „Старецът
изглежда уморен — помисли Марта Сабо, — трябва да го изпратя да си ходи, в неговата стая е по-хладно.“ Няма
защо да протакат нещата. А дали да го преведе през улицата, когато си тръгне? По това време движението по
платното е още много голямо, а Понграц трудно пристъпва. Ако не е много хаплив, ще го придружи.
— Радвам се, че дойдохте — започна тя. — Самата аз мислех да идвам при вас, за да ви поблагодаря за
помощта. Вие дори представа нямате каква голяма грижа свалихте от плещите ми, Понграц я погледна, но веднага
отмести очи от нея. Какво иска тая от него, какви безсмислици бръщолеви пак?
— Най-после можем да вземем работата в свои ръце — продължи Марта Сабо. — Последните два дни навярно
са били най-тежките за клетата девойка и аз съм ви много благодарна, че през това време не я оставихте без
контрол. Сега полека-лека тя ще се успокои. Беше ли много неспокойна?
Кой да е бил неспокоен? И тази е извеяна, напразно е натъпкала главата си с какво ли не.
— Всъщност така стана най-добре. Сестра й я обичаше, но никак не беше подходяща за възпитателка.
Откровено казано, аз съм изненадана, че тя остави детето тук. Девойката навярно ви е разказала как се е случило
всичко.
Старецът днес е по-мълчалив от обикновено. Само я гледа и току се покашля. Ех, щом не иска, да не говори.
— Тъжна история. Майката и бащата си създават нови семейства, настойник на детето става сестрата. Сега,
след нейното емигриране, най-после ще можем да дадем нова насока на живота на детето. Кажете ми, как ви
хрумна да я приберете при вас? Страшно е дори да се помисли какво би станало, ако в понеделник нямаше къде да
отиде, горкото! Не е посмяло да се върне в тяхната квартира, нали?
Аха, тя му говори за Мургавото. Добре, че замълча и я остави да говори. Гледай я колко е мъдра, учи другите, а
самата тя не знае да пази тайна, разправи му всичко за Мургавото, не стана нужда той да я разпитва. Колко е наивна
и бъбрива, така е свикнала, изглежда, от училището. Виена! Значи, там е емигрирала Мършавата, която Карчи
Шереш изпращаше оная вечер, а малката оставила тук. Безсърдечна! Изглежда, че той правилно бе предположил, не
й е майка, а сестра. А има си детето и майка, и баща, но всеки живее за себе си. Изоставили го. Бедното, при живи
родители — сираче.
Изведнъж той се стресна.
Какво каза тя? Сега ще могат да дадат правилна насока на живота й? Каква насока? Как смятат да я определят?
Когато следобед Мургавото грабна раницата и си отиде, той не подозираше, че в къщи не го чака никой.
Предполагаше, че все има някой край него. Яд го беше, че Дора докрай не каза защо е било нужно да се крие при
него. Значи, не е никаква разбойница, а сираче. Какво ще стане сега с нея? Мършавата я няма, никакъв близък си
няма, от какво ще живее? Или може би ще я прибере някой от родителите й? А защо не е заминала със сестра си,
щом си е приготвила багажа? Той видя, беше си взела коженото зайче и червената жилетка. Останала е тук по
някаква причина, може колата да не я е взела или е паднала по пътя, кой знае.
— Сега за нея ще се погрижи съветът.
 Съветът? Как? Ех, че е скъпа на думите, пък него така го интересува. И току пали цигара след цигара, а колко е
грозно една жена да пуши.
Пансионът, в който вероятно ще я изпратят, се намира на Хълма на свободата, сред огромен парк.
Нима в сиропиталище искат да я дадат? Разбира се, така ще направят. Учителката няма защо да му обяснява
сред какъв голям парк се намира то. Знае ги той тези пансиони, в тях само изоставени деца живеят. Колкото и да е
хубав, приютът си остава приют.
— Щом има майка и баща, защо не я дадат на тях? — проговори той най-после.
Марта Сабо поклати глава.
— Родителите й отдавна са се отказали от нея. Законният настойник бе сестра й. Вие бихте ли дали едно дете
на хора, които преди девет години не са го искали?
Как ще го даде? И да го молят, няма да го даде! Ще ги натири по стълбите, кофата с боклук ще хвърли по тях.
Ами че това е дете! Човек проявява милост и отглежда някакво си там кученце, животинче без разум, слепичко,
което знае само да спи и да се притиска о майка си, а те? В пансион…
Впрочем няма какво да мисли сега по този въпрос, за друго е дошъл той. Ето защо Мургавото му поиска ключа,
затова не се е прибрало у тях. Виж ти каква била причината за голямото криене! А защо се е страхувало да му каже?
… Или е предполагало, че той може да отиде в милицията? Щеше да му стане по-леко, ако му беше разказало
всичко. А то само се кокореше. В началото не искаше и да яде, гордо е, проклетото, а на̀, сиротинка е, нийде никого
си няма. Кой ще го храни, докато се реши съдбата му? Той няма да пита даскалицата, защото тя веднага ще заговори
за друго, познава й навика. Човек трябва да я остави да говори, тя сама ще си каже всичко.
— Много бихте ни помогнали, ако задържите девойката за още няколко дни при вас. На родителите изпратихме
съобщение да се явят в петък в девет часа сутринта в съвета, но после ще мине известно време и докато се уреди
юридическата страна на въпроса. С пансиона ще започнем да преговаряме едва когато се разберем с родителите на
детето. Подслонете я при вас за известно време, не е хубаво детето да стои само. Естествено разходите ще ви бъдат
възстановени от родителския комитет.
„Дано в дън земя се провалиш заедно с парите си! — помисли чичо Пища. — Купи си с тях гвоздеи за ковчег!
Мислиш, че не съм в състояние да нахраня едно дете ли?“ Понграц измърмори нещо под мустак, иди, че го разбери.
Ама че дяволски хора, току го обиждат с тези пари, а кога не е дал той на гладния да яде, нима някога е искал в
замяна каквото и да било?
— А какво каза тя, когато прочете телеграмата?
Какво каза ли? Аха, даскалицата е донесла телеграмата. А Мургавото и той бяха сигурни, че Жофи е успяла да я
измоли от Сюч. Значи, не е била Жофи.
— Почти нищо — отговори той и се изкашля. Достатъчно са бъбрили за Мургавото, той не седя цели два часа
на онези твърди стъпала като просяк пред църква, за да бъбрят сега за друго. А и къде тази даскалица скита по това
време следобед, един господ знае. Понграц я чака толкова време не за да слуша приказки само за Мургавото. Вече
му е ясно, девойката не е дяволско изчадие, нито пък е избягала от поправителен дом или от майка си, а е само една
божа сиротинка. Той е дошъл тук заради другата.
— Кажете ми, моля ви се, какво искате от Жофика? — запита той.
Секей! Непременно трябва да поговори с директорката за Секей! Подслушва зад вратата на учителската стая,
бръщолеви, клюкарствува. Права е била Биро, когато твърдеше, че онези отвратителни слухове, които се носеха
напоследък, са били пуснати не от родителите, а от Секей. Ето, сега занесъл писмата и раздавателната книга, за да
ги покаже на стареца. Какъв човек! А много добре знае, че Понграц е привързан към Жофика. За съжаление Марта
не бива да казва на чичо Пища какво иска от детето и това по всяка вероятност ще го разсърди, старикът е сприхав,
лесно се обижда. Но въпреки всичко тя не бива да говори. И Марта мълчеше.
— Защото тя не е от децата, които крадат — продължи Понграц и в гласа му прозвучаха нотки на раздразнение,
— на нея могат спокойно да се поверят неброени пари. Достатъчно грижи си имаше тя до неотдавна с онзи Халер.
Колко се вайка и плака за него пред мене, че той не бивало да ходи в понеделник никъде. Попитайте и Андраш Киш,
зидаря. Наистина взела е чантата, но положително не го е сторила с намерение да я открадне, защото в такъв случай
щеше да я продаде или захвърли някъде, а не да я донесе при мене.
Така е, точно както Марта си бе представяла. Жофи е научила от Дора какво готвят Вики и Калман и в
понеделник следобед е отишла в музея при чичо си. Намесил се е дори и младият зидар, който хвърли хубавата
круша на детето. На Марта всичко й е ясно, само едно не: защо Дора е останала, щом веднъж е тръгнала? Но и това
ще се изясни.
„Не отговаря, само гледа — мислеше Понграц, — нищо не говори, думица не обелва.“ Противен, бездушен
човек! Знае само за любимците си да се грижи. Мургавото веднага взе под своя закрила, а се е заловила да мъчи
Жофи, невинното дете. Но той ще й го каже, пък каквото ще да му струва това.
— Нужно е да познаваме децата — гласът му пресекна от вълнение. — Макар девойката отдавна да разбра, че
бедният й баща, който умря пред очите ми, нищо не е поръчал, не престана да идва при мене. Срамувам се, но
трябва да призная, че аз много я разигравах, добра дума не съм й казвал, а веднъж дори я и набих, защото мислех, че
заслужава. И въпреки всичко тя продължава да идва, грижи се за мене и досега, макар че вече и пари не получава.
Затова ви казвам, ако някой мерзавец е наклеветил детето, не му вярвайте, най-малко на онзи Халер, който, с
извинение, е дрипа. Кой каквото ще да казва, но той не върви по правия път. А щом аз съм готов да сложа ръката си
в огъня за момичето, спокойно можете да сложите вашата и вие.

Стари Понграц, стари Понграц! Как трепери ръката ти, тази жилеста, старческа ръка, която си готов в огъня да
сложиш за Жофика! Как ли би реагирал, ако сега Марта отиде при него и целуне ръката му? Навярно ще кресне и ще
я плесне отзад.
— Девойката се е забъркала в много сериозна работа — каза тя, — но ще я отървем.
— Изслушайте тогава и нас — промърмори Понграц.
Идеята не е лоша. Марта отвори пишещата машина и постави лист. Понграц за пръв път в живота си диктуваше.
Повтори почти дума по дума онова, което каза преди малко. Когато всичко бе готово, той се подписа, но продължи
да се въси, написаното му се струваше неубедително. Каза, че предпочитал лично да присъствува, нужно било и
Андраш Киш да разпитат, несправедливо било така да измъчват детето, а тези, които знаят най-много по въпроса, да
не могат да го защитят.
— Добре, елате — каза Марта Сабо и си представи Юдит, Калман и чичо Пища събрани заедно. Изведнъж
всичко й се стори смешно и нелепо. — Доведете и зидаря. И изобщо всекиго, когото смятате, че може да помогне на
девойката.
И въпреки всичко тя не му каза всъщност за какво става дума, в какво обвиняват Жофи. Изглежда, го смята за
служебна тайна. Дано го дяволите отнесат онзи, дето е измислил служебната тайна, та сега, макар че е служебно
лице, той не може да узнае какво се върши в училището, в което работи. Добре, че поне успя да измоли да пуснат
него и Андраш Киш да присъствуват на анкетата. Не е идвал, значи, напразно. Дали да го изпрати? Да не е годеница,
та да трябва шафер да го придружава. Може да върви сам, макар и по-бавно.
На коя ли кооперация скърцаше вратата? На номер седем или на номер девет? Къде бе застанала онази мършава
котка с мъжа, облечен в риза с къси ръкави? Сигурно пред номер девет е било, там скърца вратата. Няма що, чудесна
портиерка имат, свиди й се да сложи капчици оливия, за да я намаже. А каква е мръсна! Стои и нагъва ябълки, а
корите им плюе право върху решетката на канала. И как го зяпа, сякаш е панаирджийски латернаджия, оглежда и
крака му — виж, по него има какво да види.
Дора Гергей живее на партера, апартамент номер шест. Сега е сама в къщи, сестра й — Виктория Вадас,
заминала. Добре, добре, той знае. Дора дълго не се отзова на звъненето, но накрая надникна през прозореца. Когато
видя кой стои пред вратата, тя се зачерви чак до косите. Всичко — очи, уста, дори и нослето й, се засмя. „Зарадва ми
се“ — смая се Понграц и това откритие така го смути, че едва можа да проговори.
— Приготви се, ще дойдеш у дома, няма защо да спиш тук самичка.
Вземе ли да се противи, ще я плесне през устата и ще я остави, нека си кукурига сама. Но тя не се противи,
засуети се, събира нещата си, блъска вратите и ето, излиза и внимателно заключва вратата с шперца. Пак носи
раницата, натъпкала е всичко в нея, доста се е издула. Взела е дори коженото си зайче, вижда се крачето му. Още
щом излезе, девойката му протегна ръка. Той я пое, защото Дора я подаде не за да го преведе през платното на
улицата както Марта Сабо, а защото иска той да води нея, клетата. Заплела е в косите си панделки с друг цвят и
само каква усмивка е цъфнала на устните й. Той никога не е подозирал, че тази девойка може така хубаво да се
усмихва. Но засега още не е време да се веселят, работа ги чака. По-късно, когато я свършат и седнат да вечерят, нека
се усмихва, колкото си иска.
Да стигнат един път до фонтана, там на пейката ще й каже какво иска от нея.
— Ще отидеш на улица „Салаг“, разбра ли?
Я да не му прави такива физиономии, защото, макар че е изоставена, такъв шамар ще й зашлеви, че звезди ще
види по пладне.
— Ще потърсиш номер дванадесет, работническото общежитие. Разбра ли? Ще влезеш вътре и ще намериш
зидаря Андраш Киш. Ще му кажеш, че съм поръчал да дойде утре в единадесет часа тук, защото Жофика е в беда,
той трябва да разкаже всичко, каквото знае за нея и за онзи Халер. Само измъчват детето, а то си няма баща, който
да го защити. Майка й нищо не разбира, изглежда, не знае даже да готви, видя ли колко гладна беше Жофика вчера.
Няма да забравиш, нали? Хайде, тръгвай, по-живо, докато преброя до три, ти да си вече там. Щом свършиш, върни
се да ме вземеш, ще се приберем да вечеряме. Освен това попитай Киш защо не ми се е обадил досега, нека дойде и
разкаже защо не е ходил в музея.
Усмивката по лицето на Дора се стопи, погледът й стана мрачен и подозрителен.
 — Каква беда е сполетяла Жофика? — запита тя.
— Дявол знае, в писмата не пише. Изглежда, заради някаква чанта я дърпат. Да не мислиш, че ми казаха, когато
попитах! Разбрах само, че анкетата ще бъде утре и се страхувам за Жофи. Тя не е крадла, знаеш го и ти. Щом е взела
чантата от Халер, по-скоро той трябва да я е откраднал отнякъде, огън да го гори, негодника. Детето толкова се
вайка за този Халер, а в края на краищата, както виждаш, заради него изпадна в беда, иначе защо и него ще викат
утре в училище. Затова ти казвам, тръгвай веднага!
— Халер — промълви Дора. Беше втренчила очи в скулптурната фигура на фонтана, както през онази вечер. Не
стана. Седеше до чичо Пища и ровеше пясъка с токчето на сандала си.
— Ще мога ли и аз да присъствувам на анкетата?
— А защо? Аз все пак някак ще се изкатеря догоре. Ако тръгна сутринта, дано до единадесет часа успея да
стигна до първия етаж. Какво би помогнала ти? Ако смяташ, че можеш да бъдеш полезна, ела, няма да ти забраня.
Само мълчи и гледа. Добре, добре, ще я вземе със себе си. Всъщност тя най-добре от всички познава Жофи и
ще може да каже дали момичето е способно да направи зло на някого, или да открадне. Щом Халер има право да
присъствува на анкетата, защо и приятелите на Жофи да нямат това право.
Мургавото остави раницата на пейката. Чичо Пища поиска да й даде пари за трамвай, но тя отказа. Очите й
заискряха. Тя има, намерила няколко форинта в къщи. Ясно, не е дете, което обича да живее на чужд гръб. Но ако не
свърши работата, която й възложи, Понграц кокалите й ще натроши.
Дора се затича, сандалите й потракваха по паважа. Чичо Пища остана сам на пейката, седи и отговаря на
поздравите на учениците от тяхното училище. Сега те навярно му се присмиват, като го гледат как пази някаква
раница, а и кракът му е обвит в гипс. Но най-срамното е, че от раницата се подава коженият заек и Понграц трябва и
него, заека на Мургавото, да пази. През септември няма да има никакъв авторитет. Та кой ще се бои от него, щом
тези хлапета разкажат на всички деца как той стоял послушно и пазел една раница, от която се подавал кожен заек.

Захлади се. Дора много се забави. Понграц мислеше какво може да й даде за вечеря. Само мляко с кафе не е
достатъчна храна за нейния млад организъм. Но той има някъде месна консерва, получи я от Червен кръст, нали е
над шестдесет години. Прибра я. Сега ще отвори консервата, като няма друго и тя ще свърши работа. По
електрическите жици бяха накацали птици, почиваха си. „Ослушват се — помисли чичо Пища. — Интересно по
какъв начин минава звукът по тези жици? Мургавото навярно знае, Жофи също.“ А него не е имало кой да го научи.

Повя вечерникът, големите колкото длан листа на клена затрептяха. Най-после Дора пристигна и взе раницата
си. Каза, че уредила всичко.
XXIII
Когато портиерът на музея предаде на Халер съобщението от училището, той ядосано го смачка и хвърли в
кошчето за боклук. Това е прекалено! Да го оставят вече на мира, достатъчно му е мъмренето, което получи от
директора. А сега и в училището. Няма ли най-после да има край тази отвратителна история? Сякаш грижите му са
малко! Вики не го почака, още не е получил никакво известие от нея, а докато не му се обади и не разбере дали тя се
е добрала благополучно, Калман не може да я последва.

Как не, да ходи в училището! До гуша му дойде всичко. От понеделник насам не е спал като хората, само се
тъпче с лекарства за успокояване на нервите. Да отиде Юдит, нека я научат какво да прави, когато пристъп на
лудост обхване детето й. Девойката не беше на себе си още когато дойде, търкаляше се по земята, плачеше,
ръкомахаше. Габор навярно би могъл да обясни състоянието й с някакви биологични причини. Тя съвсем го обърка с
измислицата си, че била дошла вместо Мариана. Но той няма защо да си блъска главата за Жофи и без това вече не
иска дори да я вижда.
В къщи след вечеря той се досети, че в бележката от училището пишеха нещо за чантата му. Добре, че детето не
е посмяло да я занесе на Като. Само това оставаше, да донесат чантата в негово отсъствие и Като да я разтвори.
Трябва да си я вземе обратно. А ако случайно са я отваряли, ще измисли някакво обяснение за нещата, които са в
нея. Не му се вярва да прелистват студентската книжка, но ако все пак са открили парите, ще излъже нещо, едва ли
тази учителка знае с какво точно се занимава един музеен работник. Значи, налага се все пак да отиде и сложи
точка на тази комедия. А щом ще ходи на площада, ще провери и дали не е получено някакво известие от Вики в дом
номер девет.
На другия ден в единадесет без четвърт Халер прекрачи прага на училището с намерение да вземе чантата и
веднага да си отиде. Секретарката обаче го уведоми, че ще може да си я получи едва след приключването на
анкетата, нека бъде така любезен и почака заместник-директорката в учителската стая. Той твърде неохотно влезе в
голямата, продълговата стая и се намери лице срещу лице с Юдит. Тя едва отвърна на поздрава му. Я гледай, на
всичко отгоре излиза, че Юдит е обидената! Но съвсем не е задължително да разговаря с нея, може дори да се
преструват, че не се забелязват. Обзет от скука, той свали от етажерката някаква препарирана птица, но веднага я
постави обратно и взе да изтрива с носна кърпа пръстите си: на крака на птицата висеше бележка, която
предупреждаваше, че тя не бива да се пипа, химикалът, с който е препарирана, е отровен. Това предизвика у Калман
нова нервна възбуда, сърцето му започна да бие неравномерно. Каква работа има той тук, защо само му губят
времето? Трябваше да изпратят чантата по портиера, а не глупаво да важничат по един такъв незначителен въпрос.
Най-после точно в единадесет часа дойде и Марта Сабо със злополучната му чанта в ръка, придружена от
Хидаш, учителя по математика. Тя зае председателското място. Марта му се стори съвсем друга, не такава, каквато
си я спомняше. Лицето й бе сериозно и съсредоточено, а движенията й, дори и жестът, с който им предложи цигари
— меки и пълни с достойнство. Досега тя живееше в паметта му като една безцветна, старееща мома с невзрачно
лице. На Марта дори и на младини не бяха обръщали особено внимание, а Като и Юдит говореха за нея не твърде
ласкателни неща: обличала се безвкусно, обувките й били старомодни. Сега Калман я погледна, сякаш я виждаше за
пръв път, и му направи впечатление интелигентният израз на очите й, погледът, с който ръководеше всичко и всички.
В училищната обстановка, където другите, с изключение на Хидаш, се движеха някак стеснително, чуждо, Марта се
чувствуваше като стопанка, бодрост и сигурност лъхаха от нея. Единствена Юдит се опита да я гледа
пренебрежително, но не успя. Авторитетът на Марта бе неоспорим.
— Моля да ме извините, задето ви повиках тук — започна тя.
Хидаш стенографираше и от това тези най-обикновени, учтиви фрази добиха някаква странна, студена
официалност. „Само дано не говори прекалено дълго“ — помисли Халер. През прозореца той виждаше дом номер
девет. Наистина Жофи заслужава да бъде наказана строго, но той ще се опита да я оправдае, доколкото, разбира се, е
възможно! Един господ знае каква муха бе влязла в главата й тогава. А всъщност той обича това нещастно дете,
което, без дори да подозира, му причини такава голяма неприятност. Халер гледаше вратата, пред която толкова
пъти бяха стояли с Вики, и не можеше да мисли за нищо друго освен за близкия ден, в който той щеше да я
последва.
— Разрешете ми да ви запозная с фактите. Училището ни получи от райсъвета писмо със следното
съдържание…
„Чети — мислеше Юдит, — докато пресъхне гърлото ти, нали сега си в стихията си. Облякла си дори
официална дреха, защото това е голямо събитие в твоя живот. Ако не бях в траур, щях нарочно да дойда в червена
или бяла рокля, за да ти покажа доколко не обръщам внимание на твоите глупави хитрувания. За кой ли път вече
предъвкваш тези безсмислици, довела си дори стенограф. Каква загуба само, че не си станала юрист! Колко е
мъчително всичко това! Калман си дава вид на човек, който не се интересува от нищо. Но той е прав да гледа през
прозореца: площадът пред училището представлява много по-приятна гледка от тази анкетна комисия. Бедната
Жофи, за да бъде парадът по-пълен, накараха я да чака в кабинета на директорката. Добре, че поне през нощта спа,
дано тази комедия да не я измъчи прекалено много.“
Юдит запали цигара. Ето наградата за готовността на Жофика да прекара цялото си лято тук, при стария
портиер, и да се грижи за него доброволно, подбудена само от добри чувства. Ето благодарността! Какво е
страшното престъпление, за което ги повикаха тук? Станало на детето скучно, отишло при Калман — тук вината е
повече нейна, тя постоянно го изпраща при Като — вратата на хранилището случайно се затворила, в уплахата си
Жофика грабнала чантата и хукнала навън. А за монетата я обвиняват несправедливо, раздуват нещата от
зложелателство. Юдит разбира, те щяха да имат право, ако детето бе изнесло монетата от музея или я бе захвърлило
някъде, а то я бе оставило в пепелника. Нима те мислят, че детето й е крадец? Марта Сабо се обърна към Калман
Халер:
— Иска ми се да приключа най-напред с вас, зная, че времето ви е скъпо. Отговарят ли на истината фактите,
отбелязани в писмото на райсъвета?
Халер потвърди. „Разбира се, писмото страда от големи непълноти — помисли той. — Преди това надникна
Ревес, идваха на посещение българите, Жофи изплеска гобленовото кресло със сълзите си.“
— В такъв случай вземете, ако обичате, чантата си срещу разписка. Ще прочета списъка на намерените в нея
предмети и ако не липсва нещо, моля ви, разпишете се.
Халер тъкмо се канеше да запали цигара. Запалката спря в ръката му. Марта Сабо започна да вади нещата от
чантата върху масата, а Хидаш зачете:
— Самобръсначка, четка за зъби, сапун, кърпа, една винтяга, джобно фенерче. По-нататък лични документи на
името на Калман Халер: копие от диплома за докторат, две студентски книжки — едната с печата на будапещенския,
а другата с печата на перуджианския университет. В италианската студентска книжка празен син плик. Липова ли
нещо?
Добре ли чу? Юдит втренчи поглед в масата. Да, не се лъжеше. Марта бе наредила всичко пред тях. Но защо в
понеделник следобед са били необходими на Калман самобръсначката, джобното фенерче, тоалетните
принадлежности и всичките му лични документи? И как е пребледнял, по-точно прежълтял. Не казва нищо, само
клати глава, едва се надига от мястото си, пристъпва като пиян. Писалката трепери в ръката му, не подписва, а
надрасква името си върху разписката. Лицето на Марта е съвсем спокойно, на учителя по математика също. Той
дори не вдига глава, невъзмутимо стенографира. Колко е странно всичко това. Но тя нямаше много време за
разсъждения над този въпрос: влезе секретарката и съобщи, че е дошъл Фехервари от „Личен състав“ на райсъвета.
Това е вече много! Защо идва и той? Изглежда, Марта Сабо е успяла да го уведоми по телефона, че днес ще бъде
анкетата за постъпката на Жофи и той пристига. Сега ще я злепостави! Юдит силно се огорчи. Вдигна кърпичката
към очите си, в които сълзите напираха. Никога не бе предполагала, че в Марта Сабо се крие такава преднамерена
злоба.
Ако Юдит не бе закрила очите си с носната кърпа, щеше да забележи, че Марта бе изненадана не по-малко от
нея. Тя дори се навъси. Никак не е хубаво от страна на хората от райсъвета да я контролират, те много добре знаят, че
тя ще направи всичко, каквото трябва. И защо изобщо идват в такъв момент, да бяха избрали друго време. Но,
разбира се, Фехервари не може да бъде спрян, той вече е при тях, ръкува се с Хидаш. Напразно Марта го кани да
седне до нея на масата, Фехервари енергично отказва. Сяда до Юдит, защото — както той сам казва — не бил дошъл
официално, а като частно лице. Марта нищо не може да разбере. Как така като частно лице?
— Простете ми — прошепна Фехервари в ухото на Юдит, — не знаех, че сте толкова скромна. Едва сега, когато
влязох, си спомних, че имате еднакви имена. Да, да. Но защо не ми казахте, че детето, за което ви говорих миналия
път, е вашето момиченце?
Сега вече и Юдит разбра. Спомни си, че когато ходи при него, той я забавляваше с разни историйки. Значи, е
говорил за постъпката на Жофи. Ето коя била „лудорията“. Нима Юдит има вид на толкова наивна, та да му вярва,
че не е знаел на кого говори! И на всичко отгоре се подиграва с нея. Колко е подъл! На какви хора е поверена съдбата
на човека! Юдит втренчено гледаше в пода.
— Никак не мога да проумея — продължаваше да шепне Фехервари — как момиченцето е могло да се забърка в
тази история?
Даже е и лицемерен. Юдит се отдръпна към края на стола си.
— Тази заран в отдел „Просвета“ отново стана дума за случката в музея. От Тюдьош разбрах, че на детето било
съобщено да се яви в училището днес. Когато научих името му, останах поразен, и то до такава степен, че лично
дойдох тук.
„Виждам — помисли си с горчивина Юдит. — Бийте, удряйте по мене с все сила. Едва днес научил името й! А
говореше за този случай още миналия път? Лъжец!“
 — Оставих всичко и дойдох. Тук има някакво недоразумение. Момиченцето, което идва при мене, не е могло да
извърши такава глупава лудория. Ще видите, накрая ще се изясни, че детето не е направило нищо лошо.
Жофика? Ходила при него? За какво говори той? Човек не може да се ориентира по думите му. И не престава да
шепне, току се навежда над ухото й, действува й вече на нервите. Нека престане да отвлича вниманието й, Марта
Сабо нареди да извикат Жофика.
Когато девойката влезе, по лицето й се четеше не страх, а някакво безкрайно учудване. Застанала на вратата, тя
погледна още веднъж назад, сякаш нещо или някой, който я бе изненадал, остана зад нея в канцеларията. Добре, че
сутринта Юдит постави в млякото й лекарство, изглежда доста спокойна. Пак е израсла дрешките си. На
погребението на баща й тази пола й стоеше добре, а сега ще се наложи отново да я отпуска. Държи се доста
разумно. И Марта, по изключение, не я измъчва много, напротив, говори й хубаво. Жофи разказва свързано какво е
правила, не мънка, не се запъва. Обяснява, че отишла в музея, затворила чичо Калман, който й показвал златни
монети, а после взела чантата му и си отишла в къщи. За съжаление излиза, че притварянето на вратата не е станало
случайно, тя нарочно е затворила Калман. Но защо Марта точно за чантата, за такова незначително нещо се вълнува?
Добре, че сутринта Юдит даде лекарство на детето, а когато започна да хленчи, го успокои и увери, че няма
абсолютно никакво значение какво ще й кажат, не бива да се тревожи. Леля Марта отдавна мрази мама и иска да си
отмъсти на нея, а не на Жофика. Какво странно дете, веднага започна да защищава Марта Сабо, а после от все сърце
се натъжи, когато Юдит не я пусна да отиде при Понграц.
Затворила го. Е, и? Не е умрял от това, нали? А тя въпреки всичко продължава да вярва, че вратата се е
затворила сама. Жофи се срамува от своята несръчност, предпочита да поеме върху себе си обвинението, че
преднамерено е блъснала вратата. Но защо трябва толкова да се предъвква този въпрос? На никого нищо лошо не се
е случило, само раздуват нещата, за да й причинят мъка. От безсмислените въпроси, които Марта задава на детето,
личи, че тя само важничи. Пита защо Жофи не е върнала чантата в дома на Калман. Като че ли това може да има
някакво значение. А то, глупачето, помълча, помълча и накрая каза: „Защото щеше да стане по-лошо.“
По челото на Халер избиха капчици пот. Наистина чантата бе вече в него, получи всичко обратно, преди още да
бе влязъл референтът от „Личен състав“, но някой — положително не Жофи — бе успял да извади валутата от
плика. Ако не излезе скоро оттук, ще започне да му се гади на стомаха. Калман попита може ли да си отиде. „За
съжаление още не“ — вежливо отговори Марта Сабо.
— А защо щеше да стане по-лошо?
Жофика се поколеба, започна да подръпва полата си.
— Искаше да я продадеш ли? — запита Марта Сабо.
Какво глупаво подозрение към нейното дете! Жофи цялата почервеня. Не! Не! Тя искала да я предаде лично на
чичо Калман, но не успяла да се види с него.
— Защо лично на него?
Жофи отговори:
— Защото е негова.
— А защо не на леля си? Би могла да я занесеш в къщи.
Жофи помълча известно време, после устните й затрепериха и каза:
— На нея не биваше.
Как само мъчи детето, глупачката. Нима не е все едно? И това ми било най-добрата възпитателка в района? Та
тя няма понятие от детската душа, не може да вникне в душевния мир на едно дете. Нима ако тя, Марта, бе на
мястото на детето, щеше да занесе чантата на Като, когато на всички е известно, че Като пищи дори без причина. И
защо Марта Сабо постоянно и толкова пъти се връща на въпроса за вратата на хранилището, нали вече го изясниха
веднъж. Що за въпрос и кому би хрумнало да го зададе? Как може да пита Жофика защо е затворила Калман?
Юдит погледна смаяна детето, когато то отговори: „Защото трябваше!“ Божичко, накрая ще излезе, че Жофи
има халюцинации, а тя не е забелязала. Някъде бе чела за деца със слаби нерви, които си втълпяват, че трябва да
извършат нещо, и то нещо нередно. Да не би нейното дете да е такова? Трябвало! А Марта дори не е изненадана и
вместо да обясни на Жофика, че говори безсмислици, тя поклаща глава, сякаш одобрява постъпката й.
А какво недоверчиво дете е Жофи, пред нея нищо не бе казала, не бе намекнала дори, че смята за необходимо
да затвори чичо си Калман. И все пак най-голямата вина има Марта. Как може така лесно да се съгласява с думите
на детето, дори му отговаря: „Предполагам!“ И на такива дават наградите, големите служби! Не, не, Марта не е
никакъв възпитател, тя е истински невежа! Най-после престана да разпитва, изглежда, представлението свърши,
успя достатъчно да оклевети детето.
Марта постави детето да седне край масата до нея, хвана я за ръката. Каква демагогия! Иска да покаже на
Фехервари, че съвсем не измъчва детето, напротив. А щеше да бъде по-добре, ако не бе го тормозила досега, ако не
беше раздувала тази дреболия. Калман пак стана да си ходи, но трябваше отново да седне, Марта „за съжаление не
можела да приключи без него“. Калман е толкова блед, трябва да му поръчат чаша кафе, иначе ще припадне.
Навярно е от горещината. Но защо той носи със себе си всичките документи и защо са му четката за зъби и
джобното фенерче?
Когато Жофи седна, от мястото си се надигна Фехервари и се обърна към Марта Сабо с молба да бъде изслушан.
Времето му за съжаление било ограничено, той не предполагал, че анкетата ще трае толкова дълго, мислел, че ще
привършат по-бързо. Дошъл е, ако му дадат възможност, да каже поне една добра дума за момиченцето, в чиято
невинност той продължава да вярва, независимо от това, което е чул досега. Уверен е, че в края на краищата ще се
изясни, че детето не е виновно в нищо. Впечатленията му от Жофия Над са толкова хубави, че много би го заболяло,
ако бъде разочарован.
„Не е проверка — помисли Марта Сабо. — Дошел е заради Жофи. Но откъде я познава?“ Върху лицето й се бе
изписала такава изненада, че Фехервари се усмихна.
— Ние сме стари познати — започна той и погледна Юдит. Лицето му сякаш молеше за извинение, задето той
си позволява да говори неща, които тя знае много добре. Преди известно време момиченцето идва при мене в
„Личен състав“, за да узнае адреса на последния пациент на баща си, адреса на портиера Ищван Понграц.
Дъхът на Юдит пресекна. Марта погледна встрани. Хидаш продължаваше да пише. Жофика наведе главица.
Всичко пропадна, чичкото от райсъвета ще я издаде, а когато влезе, тя така го гледаше, сякаш да го предупреди с очи
да не я издава: това е голяма тайна, свещена тайна, таткова тайна — за нея не бива да се говори. О, боже! И какво ли
още не говори този чичко от съвета: Жофика била смела и сръчна, изпълнена с толкова доброта и обич. Ами! Я да
попитат чичо Пища, той ще им каже, че тя има две леви ръце и е такова едно глупаче. „Едно момиченце, тръгнало да
издири продължението на недовършената фраза на своя баща…“. О, чичко от райсъвета, о, чичко от райсъвета!
Затова ли тя толкова много повярва в него, а сега той тук пред всички… Какво ли наказание ще й наложат? Истината
тя не може да признае, заклела се е в ангелчето, а и да иска — не бива, нали, ако се разбере, че някой има
намерение да емигрира, ще го сполети нещо лошо. Как би могла тя да издаде чичо Калман? Защо учителят Хидаш я
гледа така настойчиво? Мама плаче? Защо ли плаче милата мама? Чичкото от съвета вече си отива, кимва на чичо
Калман, ръкува се с леля Марта и господин учителя, дълго стиска ръката на мама и й шепне нещо, а мама само
издухва носа си. Накрая той идва и при нея, казва й, че тя не бива да хвърля петно върху приятелството им и си
отива. Всички мълчат. Леля Марта драска по някаква хартийка, после вдига поглед, поклаща глава и промълвя: „Ех,
ти! Ех, ти!“ Жофика дори не подозира, че в момента леля Марта мисли за една отдавнашна случка: тогава девойката
бе дежурна, но не донесе тебешир, защото, за да го вземе, трябваше да почука в учителската стая, а тя не смееше и
застанала пред затворената врата, само потъркваше десния си крак о левия и се измъчваше. После в бележника й
вписаха, че не изпълнявала добросъвестно задълженията си на дежурна. Забележката бе написал Хидаш. Сега той
не вдигаше поглед нагоре, беше престанал да стенографира, гледаше в една точка на масата.
„А на мене нищо не е казала — мислеше Юдит и сълзите й се лееха. — На баща си положително би казала.
Тогава я нарекох божие наказание, а сега вече всичко ми е ясно, дори и изцапаната от месото бележка в ръката й, на
която бе написан адресът на училището на площад Апацаи Чере.“ Ето защо тогава детето е било толкова изморено,
че бе заспало върху дивана. Сега триумфът на Марта щеше да бъде пълен, но на Юдит й е все едно. „Дали ако бях
умряла аз, Жофика щеше да тръгне по следите на моето незавършено изречение?“ Юдит си опомни за
наблюдателницата на хълма Янош, за определянето на границата на готовността на детето за саможертва и захапа
кърпичката си.
Чичо Калман отново стана и отново го накараха да седне. Секретарката съобщи, че навън чакат трима души във
връзка с анкетата, наведе се към ухото на леля Марта и пошепна имената им. Устните на Жофика отново се
разтрепераха, леля Марта постави както преди ръката си върху нейната и вече не я махна. Понякога, когато ходеха на
екскурзии, и леля Марта играеше с тях, тя винаги заставаше на страната на по-слабия отбор. „Не бой се, и аз играя!“
— казваха очите на леля Марта. Но кой е сега противникът? Чичо Калман? Или мама? Всичко е толкова объркано,
заплетено, тъжно. И все пак Жофика се чувствува щастлива: тя седи в учителската стая, край голямата маса, наред с
учителите, и никой не й казва лоша дума. Чичо Калман най-сетне получи чантата си, дойде и чичкото от райсъвета,
за да й помогне. Тя никога не бе предполагала, че пак ще се срещне с него. Но за какво са дошли тук зидарят, чичо
Пища и Дора?
Вратата се отвори, а после се затвори след влезлите. „Мустакатият, слаб старик навярно е Понграц“ — помисли
Юдит. Какви рунтави вежди и сини очи има. Кракът му е в гипс. Старецът не поглежда нито наляво, нито надясно.
Гледа само Жофи, а лицето на дъщеря й изведнъж засия, закръгли се, чертите й се успокоиха. Понграц не отвърна на
усмивката на детето, хаплив е като старо куче. Но явно този старик обича Жофика. Води за ръката Дора, тази същата
Дора, с която нейната дъщеря не бива да дружи. Какво ли мисли сега Калман? В този момент Калман изпусна
запалката си. Такава дълбока тишина цареше в стаята, че слабият шум, причинен от падането на запалката, прозвуча
като изстрел. Юдит не познава третия, навярно е някакъв работник, дрехите му са изцапани с вар, на главата си
носи книжна шапка, която свали веднага щом влезе. Сълзите спряха да текат от очите й.
— Заповядайте, седнете! — каза Марта Сабо. Зидарят не седна, само чичо Пища и Дора заеха предложените им
места.
— Учителко — започна зидарят, — аз съм на смяна и не мога да остана дълго. Старият ме извика, понеже щели
да разпитват малката и аз дойдох, но ви моля да започнете първо с мене, чакат ме горе на скелето. Моля, питайте, ще
ви кажа кое как беше.
Сега всичко ще се изясни и пак ще стане лошо, леля Марта дори не подозира колко лошо ще стане. И зидарят, и
чичо Пища, и Дора й желаят само доброто, но Жофи не може да говори, клетва е дала пред ангелчето, а и нали
онези, които искат да бягат през граница, ги вкарват в затвора. На чичо Калман, изглежда, му е лошо, ей сега ще се
строполи на стола. Никой не може да разкаже кое как се е случило, никой освен нея не знае истината. Зидарят е
много мил и добър човек, но напразно е дошъл.
Леля Марта повторно прочете писмото на райсъвета. Чичо Пища изруга, съвсем ясно се чу какво каза. Жофика
се ужаси. Дора не сваляше очи от Калман Халер.
Зидарят се замисли малко, после изведнъж прихна да се смее. Всички го погледнаха изненадани. Тогава той се
опита да стане отново сериозен, но това трудно му се отдаваше, устните му постоянно се разтягаха в усмивка.
— Не мъчете, моля ви, детето — каза Киш, — не то е виновно, а старият и аз, най-вече старият, защото ми
говореше за някакъв Халаши или Халас, когато ставало дума за Халер. Ако ми беше обяснил нещата по-разбрано,
нямаше да безпокоя Ревес вместо Халер. А щом момиченцето е затворило Халер, значи, добре е сторило, защото,
знаете ли, трябваше да го затворя аз, старецът мене помоли да задържа този човек в понеделник между четири и
половина и пет и половина, за да не се напие, тъй като по него време в музея се очаквало да има проверка. Аз
отидох, само че съм попаднал не където трябва и изтормозих заради рома един човек на име Ревес. Не исках да му
повярвам, че е болен от язва, а, изглежда, това е било истина. Напразно, значи, съм разговарял с него, а той дори
къщата си искаше да ми продаде. Да не би този господин, дето е седнал с гръб насам, да е Халер? Веднага познах,
той и сега не е трезвен, трябва да се държи за нещо, иначе ще падне от стола. Жофика постоянно молеше старика да
й помогне, но старият Понграц е куц, не можеше да отиде, затова с тази работа се заех аз вместо него, хората поне
толкова могат да направят един за друг. Но нали не ми казаха точното име, захванах се с друг, затова се е наложило
детето да задържи господина вместо мене. И трябва да се признае, добре е свършило работата: той не се напил и не
направил никакви поразии в къщи. Само това искам да кажа. А ако господинът е решил да прави оплакване против
някого, нека го направи против мене и стария, Жофика не е виновна, тя е била принудена да постъпи така, понеже
са ми казали грешно име. Разбирате, нали?
Щом Дора е тук, значи, и Вики не е заминала. Навярно и Вики е някъде наблизо, още нищо не е изгубено. Този
кошмар скоро ще свърши, пликът е празен, двестата шилинга са изчезнали, не могат да вдигнат скандал, нито да го
задържат или да му попречат в каквото и да е. Когато Дора порасне, ще стане като Вики, само че косата на Вики е
руса, а Дорината — тъмна.
Юдит така силно стисна преплетените си пръсти, че изпита болка. Жофика е затворила Калман преднамерено,
Жофика от дни наред се е готвела да го затвори. Но защо? Седи в късата си синя поличка и гледа само Дора, не
отмества очи от нея. Марта Сабо не казва нищо. Такава дълбока тишина е изпълнила стаята, че се чува как моливът
на Хидаш се носи по хартията. Какво всъщност е направило нейното дете? Какво става тук?
— Мога ли да си отида! — запита зидарят.
Марта Сабо кимна и му протегна ръка. Зидарят раздруса ръката й силно, сякаш се ръкува с мечка, после се
приближи към Жофика и мушна нещо в шепата й. Жофи пламна, лицето й засия. В ръцете й се жълтееше една
прекрасна, едра круша. „Конюшнята — мина през ума на Юдит. — Значи, и оная круша е получила от зидаря.“
Понграц се раздвижи. Марта му предложи да говори седнал. Чичо Пища измърмори, че всъщност той няма
какво да добави, Андраш Киш казал почти всичко. Марта Сабо го прекъсна: излишно било да говори, вчера й бил
издиктувал всичко, което искал да каже по въпроса. Учителката извади един изписан на пишеща машина лист и
прочете написаното. Понякога чичо Пища избоботваше нещо, за да потвърди, че това действително са неговите
собствени думи, каквото е казал, е самата истина и той продължава да го поддържа.
Юдит закри лицето си. „Нужно е да познаваме децата — чу тя гласа на Марта. — Жофика отдавна бе разбрала,
че баща й, който издъхна пред очите ми — мир на праха му, — нищо не е поръчал, и въпреки това продължи да идва,
макар че, не се срамувам да призная, аз дори я набих, защото сметнах, че заслужава. Да, тя не престана да идва,
грижи се за мене и до ден-днешен, а вече и пари не получава за труда си.“
Добаи е прав, Юдит не е годна за Института. За нищо не е годна. Когато придобие десет-двадесет годишна
практика, в училище, тогава може би. Тя не познава дори собственото си дете, сега сякаш за пръв път го вижда. За
него знаят повече всички други — Фехервари, зидарят, старикът.
Ще изгори от срам!
— „Затова ви казвам, ако някой мерзавец, особено Халер, е наклеветил Жофика, не му вярвайте. Халер винаги
само е огорчавал детето, дрипа е той, с извинение, не върви по правия път. А щом аз съм готов да сложа старческата
си ръка в огъня за детето, спокойно и вие можете да сложите вашата.“
 Халер с големи усилия отвърна погледа си от Дора. Той едва сега започна да схваща за какво става дума. Какво
иска от него този дърт селяндур, този мръсен, неугледен старик? Какво казва той? Та Халер не го е виждал никога в
живота си. Негодяй! Ако не беше толкова стар и със счупен крак, щеше да му перне един в муцуната. Ей сега ще
скочи, ще кресне, ще протестира.
Защо трябва всички тук само с него да се занимават? Дори и зидарят, и портиерът? Изведнъж го обля огън, а
гърбът му бе мокър. „Наложило се е вместо мене детето да задържи господина. И трябва да се каже, то добре е
свършило работата: той не се напил…“. Сега вече му е ясно защо Жофика затвори вратата. Освен двете деца
очевидно само той разбира всичко. Издала го е Дора. „Дойдох вместо Мариана“ — бе казала Жофи. А той, глупакът,
й даде да гледа златни монети!
„Мама плаче — мислеше Жофика, — сега вече дори не поглежда нагоре, само плаче.“ Чичо Пища е готов
ръцете си да сложи в огъня за нея! Колко е приятно да го чуе! Зидарят правилно признава грешката си, действително
той трябваше да свърши работата в музея. Чичо Калман е пребледнял като стената, а Дора все него гледа. Дано само
не я разпитват повече, така й се иска да си отиде, уморена е.
— Защо затвори чичо си? — попита леля Марта.
Но нали вече веднъж й зададе този въпрос! Жофика мълчеше.
— Кажи! — обади се Дора.
Жофика стисна устни. „Сега й казва нещо с очи — мислеше Марта Сабо. — Предупреждава я. Дора ще стане
красива девойка, когато порасне.“
— Забрави ангелчето! — рече Дора. — Кажи!
Ясно. При сбогуването Дора е дала на Жофика ангелчето и я накарала да се закълне в него, че ще мълчи. Сега я
освобождава от клетвата. Става лошо, вече трябва да спрат. Ако Жофи разкаже за намерението на Калман да
напусне страната, Марта ще бъде принудена да уведоми властите официално, а тогава семейство Халер ще се
разпадне и най-много от всички ще пострада Мариана. На Халер му е достатъчно и толкова. А зениците на Юдит
така са се разширили, че бялото на очите й вече почти не се вижда. Халер нещо се раздвижи.
„Ако каже, свършено е с мене — помисли Калман Халер. — Проклето хлапе! Винаги съм казвал на Вики, че ме
мрази. Проговори ли Жофи, край.“
— Кажи! — повтори Дора. Нека Жофи говори, Вики вече е на сигурно място, а чичо Калман да се маха оттук,
нека го откарат в затвора. Тя не изпитва към него никакво съчувствие. Седи, мълчи и позволява да обвиняват
Жофика. Страхливец! Съсипа и нейния живот, сега Дора не знае какво да прави: Вики я няма, а тя никому не е
нужна. Не може вечно да остане при чичо Пища!
— Спрете! — извика Калман Халер и стана.
Хидаш вдигна глава, той никога в живота си не бе виждал такова лице. Халер приличаше на смъртник.
— Моля ви да впишете в протокола, че детето не е виновно в нищо, вратата блъснах случайно аз сам. Работата е
в това, че там, където работя, подобна небрежност може да причини големи неприятности на човека. Не е трудно да
се разбере, че за мене беше много по-удобно да прехвърля отговорността за станалото върху детето. Не предполагах,
че около тази дреболия ще се вдигне толкова шум.
„Аз вече имах две деца, но те умряха малки“ — бе казала веднъж Мариана. Да не би господин учителят Хидаш
да запише думите на чичо Калман? Та това е лъжа, чичо Калман най-добре знае, че е лъжа. Дора въздъхна дълбоко и
седна. „Ако проговори, ще я удуша“ — помисли Калман.
— В такъв случай ще бъда принудена да уведомя музея и райсъвета, че момиченцето е невинно — каза Марта
Сабо. — С това ние привършихме. Благодаря на всички за търпението.
Никой не помръдна. Само Юдит. Със замъглени от сълзи очи тя пристъпи към Жофика. Надигна се и Дора и с
висок глас, който се чу чак в канцеларията, извика към Калман Халер:
— Вики е пристигнала във вторник във Виена при съпруга си!
— Това няма нужда да се отбелязва в протокола! — каза Марта Сабо на Хидаш. — Анкетата приключи.
XXIV
Мургавото не знаеше да готви, а беше и най-малко пет пъти по-бавно от Жофи.
Наистина, макар че тръгна късно — едва след анкетата — с покупките, тя се бави много по-малко, отколкото
Жофи, но после изгуби толкова време с морковите, че се наложи старецът да седне до нея. Режеше морковите на
звездички, а корените на тънки резенчета, така я били учили. Ще имат да чакат тогава, докато стане супата от
зарзават — Понграц бе решил да я накара да изпече палачинки, но тя не знаеше как се приготовляват, затова поиска
да направи понички, но се натъжи, защото в къщи нямаше мая. В края на краищата изпече палачинки, но те станаха
дебели като мекици, миришеха на дим и постоянно залепваха по тигана, въпреки че девойката много се стараеше;
срамуваше се за неумението си и постоянно повтаряше, че тъй била учила. Е, няма да обижда учителката й, навярно
мършавата й сестра й е показвала. По-добре ще й е на нея отвъд границата, нека тъпче там стомасите на чужденците
с буламачите, които готви.
И все пак обядът му хареса. Този път до него, на столчето на Жофи, седна Мургавото. Жофи я отведе майка й. И
нея си я бива. Сега поне знае от кого момичето е наследило мълчаливия си характер. Майката през цялото време
само мълча и плака, а накрая отмъкна детето. Не се и досети да отиде при него, да му каже, че тя е майката на
Жофика или нещо друго. А ако не беше той, добре щяха да наредят детето. Пък и то какво е смахнато, защо му
трябва да поема върху себе си вината на Халер, щом е било невинно? Но едно е положително: добро сърчице има
детето, а може и да са го заплашили? Прав е Андраш Киш, не се излъгаха те, този Халер е истински пияница, как
само залиташе накрая. Изглежда, не са в много добри отношения с майката на Жофи, не се поздравиха дори. Няма
що, хубаво възпитание, като че ли не са ходили на училище. И как можа тази жена така да изхвърчи от стаята.
Бедният й мъж никога не би го сторил. Не! Той винаги пръв поздравяваше всякого. А ако не бяха те с Андраш Киш,
Жофи щеше да остане забъркана в кашата. Но човек няма защо да чака признателност от никого, няма вече
признателност.
А и Мургавото какво е, устата си не отвори, когато я изпрати вчера при Андраш Киш, а се оказа, че знае най-
много. Вярно, тя разбира нещата не както трябва, нали искаше да убеди Жофи да поеме вината върху себе си вместо
Халер. Как само я насърчаваше, дори спомена за някакво ангелче. Добре, че съвестта на Халер не му позволи да
лъже повече. А Мургавото все е тъжно, макар че той се отнася добре с нея. Отначало се поразвесели, месната
консерва хареса на глупачето, навярно Мършавата я е научила на консерви. Натъжи се, когато той й каза: „Ще си
имаш хубаво жилище, с градина, не тъгувай!“ Каза й го, защото след вечеря тя най-сетне измънка, че сестра й
отишла във Виена и я оставила тук сама. Попита дали ще може да задържи старата квартира, била намерила в къщи
сто форинта, щели да стигнат да плати наема за първия месец, а после щяло да се нареди някак. Понграц направо й
рече да не си прави илюзии, няма никакво право на жилище. Тогава й стана мъчно, седеше обхванала коленете си с
ръце. И само го попита къде ще живее, когато й вземат квартирата. Той се помъчи да я успокои: без покрив няма да
остане. Институтът, в който ще я заведат, е разположен сред огромен парк, там горе, на хълма, красив като същински
дворец. Тази идея не се хареса на девойката, тя се въртеше неспокойно, а попиташе ли я нещо чичо Пища, не му
отговаряше. Как могат да объркат човека тези дечурлига! Докато идваше другото, той за нея се безпокоеше, а сега,
откакто се пресели да живее тук Мургавото, започна пък за него да се тревожи. За себе си мислеше най-малко, дори
престана да се ядосва и на Секей, не му оставаше време.
След обед пристигна Добози. Беше напълняла във Фюред. Донесе му за спомен мидени черупки. Добози бе
добра жена, много обичаше дъщеря му Марча. Докато отсъствуваше, характерът й не беше се променил, не мина и
половин час от завръщането й и тя вече знаеше за всичко станало в училището по-добре от него и Секей, които не
бяха ходили никъде… Бъбреше неспирно. Хидаш щял да се жени за студентката Лемберг, онази с конската опашка.
Нека му е на добър час, и той не може да избегне съдбата си. Веднъж Хидаш се бе скарал сериозно на чичо Пища,
защото не можел да прожектира диафилм по време на урок по физика. Старецът тогава му каза, че ще му помогне,
когато стане всесилен като бога, сега не бил в състояние само с поглед да съедини счупеното желязо, то си искало
оксижен, нито пък можел с молитва да закрепи откъснатите щори за затъмняване. Добози не забрави и Марта Сабо.
Каза, че я видяла да отива в тази непоносима жега с дружинната ръководителка, учителката Бауман, към
Централния комитет на Съюза на младежта. Ще получи удар някой ден тази Марта Сабо, няма за нея почивка, вечно
е в движение. А Секей само кърши ръце: трябвало да извика дванадесет момичета от дванадесет различни места —
Бауман събирала отрядния съвет. Добози научила също, че Понграц станал детска учителка. Тя се опита да погали
Мургавото, но то се отдръпна и взе да дърпа ушите на кожения заек. Жената се залови да утешава старика: нямало
защо да се бои, от утре тя отново ще му готви както по-рано. Понграц едва успя да я убеди, че вече си има
помощница, дори две.
Свикна с Жофи, а то се знае, тя няма да идва вечно при него. С Мургавото, с това диво кученце, няма смисъл да
привиква, скоро ще го отведат и ще го захвърлят, нещастното, в петък ще се реши съдбата му. Изглежда, ще трябва в
края на краищата пак да използува услугите на Добози. И нейният живот никак не е лек, особено откакто овдовя —
млада бе още за вдовица.
Ама каква беда можеше да произлезе от това, че той не каза на Андраш Киш точното име. Добре, че стана така,
пък и съвестта на Халер не му позволи да остави детето да страда вместо него. Мургавото сигурно много мрази
Халер, очите й святкаха, когато му изкрещя накрая.
— Откъде ти и Жофи познавате Халер? — попита той Дора.
Мургавото миеше съдовете. Наведе глава над тенджерата и отговори тихо, че тя и Жофи учат в един клас с
дъщерята на Халер. Аха, оттам, значи, се познават, макар че това не е повод да му подвиква, че Мършавата е
пристигнала благополучно. Само дяволът може да ги разбере. Хубаво, че вече всичко свърши. Той се измори, ще
полегне малко. Дано по-късно дойде и Жофика. Може би ще поразвесели Мургавото и те пак ще попеят „Пъпките
на розовия храст“… Това момиче е толкова тъжно.

Жофика искаше да дойде, но когато анкетата завърши, мама така здраво я хвана за ръката, че тя едва успя да се
отскубне, изтича при чичо Пища, хвърли се на врата му и го целуна. Пък и леля Марта каза, че тя трябва веднага да
се прибере в къщи, сигурно е изморена. У дома се оказа, че не е уморена, а само сънлива: докато обядваше, очите й
се затваряха за сън. Днес не бе нужно Жофика да готви, мама вършеше всичко и през цялото време сълзите й
продължаваха да се леят. Мама не промълви нито дума, само шеташе из кухнята и плачеше.
За обяд имаха картофи със сос от копър. Докато се нахрани, така й се приспа, че за малко не политна от стола,
сънливостта й навярно се дължеше на двете бели прахчета, които мама пусна сутринта в млякото й. Когато тя си
легна, мама не отиде в Института, дори не взе да чете. Седна до Жофика и държа ръката й дотогава, докато детето
заспа. Сега мама вече знае какво се бе случило. Не говори, но се чувствува: мама разбира, че не е трябвало да я бие
заради чичо Калман. Но какво ли е разбрала мама от цялата тази история? Не е толкова лесно да се оправи човек,
ето дори и леля Марта се заблуди, повярва на чичо Калман, че се е случило това, което всъщност не бе станало. Все
пак чичо Калман не е толкова лош, колкото Жофи мислеше, не позволи да й се случи беда, а пое вината върху себе
си. Хубаво, че тя не послуша Дора! Така всичко свърши добре. Леля Марта през цялото време държеше ръката й.
Колко е доверчива леля Марта! Но защо тя каза на чичо Калман да остане, когато всички вече бяха на крака и се
канеха да си отиват?
В тази минута и Марта Сабо мислеше за Калман Халер. Тя седеше на същия стол в учителската стая, на който
преди обед бе седнал Халер. Следобедното слънце така огряваше помещението, че този бе единственият сенчест,
прохладен ъгъл. Когато анкетата завърши и Марта се приближи към него, той отстъпи назад. Марта помисли, че го
прави от неприязън, той и на младини не я понасяше, постоянно отправяше по неин адрес подигравателни
забележки, но така, че и тя да ги чуе. А сега Халер не я мразеше, той се боеше от нея. Халер бе разбрал, че тя е
отгатнала всичко, което се случи в понеделник, само тя е могла да вземе австрийските пари от плика, те са у нея и
Марта ще ги използува срещу него тогава, когато поиска. Ако не се налагаше веднага да говори с Халер, Марта щеше
да намери време да се обясни с Юдит, тя, бедната, в момента имаше голяма нужда от няколко добри думи, но сега
Калман бе по-важен от Юдит. През прозореца Марта проследи с поглед как вървят една до друга Жофи с късата си
тъмносиня поличка и облечената в траурни дрехи Юдит. Оттук на Марта й се струваше, че Жофика подкрепя майка
си, а не обратно.
Тя се обърна към Халер. В такъв момент няма защо да се церемонят.
— Аз никога не съм обичала Като, а вас още по-малко — започна Марта, — но нас тримата ни свързва едно
общо чувство — обичта ни към Мариана.
Халер гледаше в килима. „Навярно килимите в музея са много по-красиви от този“ — помисли Марта.
— Едно дете вече докарахте до сиропиталището, вие очевидно се досещате, че Дора ще попадне там. Няма да
допусна подобно нещо да се случи и с друго — с Мариана.
Челото на Калман Халер се покри с капчици пот. Но Марта не изпитваше никакво съжаление към него.
— Зная, че Като е глупава — продължи тя. Калман се изчерви, но не я прекъсна, нито пък протестира. — Знаех
го още когато учехме заедно в гимназията, знаех го и когато се оженихте за нея. Вие сте си я избрали, търпете си я
сега. Но Мариана е умна, от вас е наследила способностите и прилежанието си. Възпитайте я, тя е ваше дете.
Двестата шилинга бяха в чантата й, тя ги извади и ги показа на Халер.
— Ще можете да си ги получите от мен в деня, когато детето постъпи в университета. Тогава ще ви ги върна
обратно, не по-рано. Що се отнася до Виктория Вадас, не бих съжалявала, ако пострадате малко за нея, само че тя
не заслужава. Няма за какво да тъгувате, Вики остави тук детето, вас, родината си. Вики е нищожество.
Калман не пророни нито дума, но цветът на кожата му не беше вече тъй сив, бе разбрал, че Марта няма да
съобщи никъде и цената на мълчанието й е Мариана. Лицето му се удължи, изглеждаше по-младо, напомняше за
предишния Калман, за бедния студент, който понякога разказваше с какви усилия го е изучила майка му, колко
жертви й струва неговото следване. Калман бе силно привързан към майка си, в него все пак имаше нещо добро.
Хората порастват, но стават сомнамбули, в съня си вършат всякакви подлости и безсмислици. Над всички трябва да
се бди, но най-вече над възрастните. Възрастните спят. Нужно е да се будят, да се крещи на ушите им: Мариана,
Мариана, Мариана!
Днес през целия ден Марта потъпква държавните и училищни закони. Няма да издаде Калман Халер, а когато
Мариана си дойде, ще й каже: баща ти беше на път да изостави семейството си, но остана заради тебе. За пръв път в
живота си Мариана ще се изплакни много. Когато настъпи беда, истинска, голяма беда, девойката няма да си
затваря ушите. Мариана е силна. Тя ще опази Калман.
Но тя, Марта, не е от желязо, започна да остарява. Какъв напрегнат ден, няма защо да се учудва, че се преумори.
И за какво бе това трескаво бързане, за какво бе необходимо още днес да уреди всичко? Прилича на човек, който
очаква смъртта си и се разпорежда по всички въпроси, не иска да остави работа за наследниците си. Въпросът на
Жофика можеше да се отложи до есента, но Марта, подтиквана от нещо, телефонира на дружинната ръководителка
да дойде в училището. В районния комитет на Младежкия съюз дремеше един чиновник, тя го раздруса и не се
махна от бюрото му, докато не уреди това, което си бе наумила. Всичко се върти около нея, събитията се редят едно
след друго като брънки на верига.
Ето, чува се чукането на Ана Биро, тихо, но енергично. Провежда се сбор на отрядния съвет. Ето и Бауман, идва
от много далеко, казва, че ще остане в града, докато се захлади. Членовете на отрядния съвет са облечени
официално, както Жофи днес — в сини поли и бели блузки вместо всекидневните летни дрехи, в плитките им се
белеят панделки. Ана Биро дори бе обула три четвърти чорапи. Катаи — осмокласничката Катаи, отрядната
ръководителка, рапортува, че отсъствуват трима от дванадесетте члена на съвета: Йош и Шебещьен са в
провинцията, Халер летува в международен пионерски лагер. Съветът може да вземе решения.
Единственото решение бе взето с пълно единодушие, дружинната ръководителка, учителката по гимнастика
Бауман, накара Катаи да го формулира и веднага го написа на машина. То беше вече документ, с печати и подписи.
Секей ще се пръсне от яд, защото ще трябва утре да го връчи на Жофия Над.
„Отрядният съвет на пионерския отряд «Янош Апацаи Чере» при общообразователното училище, находящо се
на площад Янош Апацаи Чере, I район, приема в редовете на отряда ученичката от VI клас Жофия Над заради
грижите, които е положила през лятото за болния портиер на училището Ищван Понграц.“
„Жалко, че Мариана не бе между гласуващите — помисли Марта Сабо, — щеше да гледа и да се чуди. Тя никога
няма да узнае истината, не я подозират сега и членовете на отрядния съвет. Жофика не е готвачка, нито милосърдна
сестра. Жофи е боец!“
Децата си отидоха. Сбогува се и Вера Бауман. Марта затвори всички прозорци поред. Свърши се и тази работа.
Остава утре да се срещне с разведените родители на Дора, после да уреди приемането й в детския дом на Хълма на
свободата и с това ще уреди всичко, което си бе наумила. Здрачава се. Отиде си още един от прозрачните, дълги
летни дни. Ще вечеря само плодове и кисело мляко. Уморена е. Но като че ли някой иде. Навярно е познат, щом
Секей го е пуснал. Може би е някой родител. Но все едно, тя вече си е тръгнала, нека посетителят я придружи, ако
иска да й каже нещо. Вътре е душно, ще поседнат на някоя пейка на площада. Остава да заключи учителската стая.
Днешният ден бе достатъчно дълъг. Взе и чантата си, за да избегне дългите обяснения, но на прага се стъписа: пред
вратата на канцеларията стоеше Юдит. За съжаление с нея няма да е удобно да седнат на площада, по-добре е отново
да отвори прозорците и да я покани в стаята, макар че вътре вече не може да се диша.
Когато вечерта най-после си легна, Марта Сабо вдигна краката си на една възглавница — от дългото тичане
вените й се бяха подули, боляха я и глезените. „Остарявам“ — помисли Марта. Стана й смешно: какъв особен човек
е тя, другите тъгуват, когато почувствуват, че стареят, а тя се смее, радва се на отминалите години. Така е, един ден
човек съвсем остарява, косите му се посребряват, той престава да се оглежда с вълнение в огледалото, не сваля
очилата си, когато излезе на улицата, желанията му стават по-скромни, мечтае само за разумни неща. От сърцето му
изчезва всякакво чувство на завист, той става добър и всеотдаен като стар орех, който всяка година дава плодове.
Какво каза ректорът, когато им даваха дипломите?
„Ваш дълг ще бъде отсега нататък да пазите престижа на професията“…
„Струва ми се, че аз не пазих престижа на професията си. Всъщност аз дори не зная какво представлява този
престиж, но чувствувам, че такъв винаги е имало. Мисля, че не пазих нищо мое. Дори живота си не пазих. Аз само
служих.“
Юдит най-после се помири, не само с нея, но и със самата себе си. Тях ги свързва някакво общо чувство,
същото, което я свързва и с онзи мерзавец Халер, със зарзаватчийката Мучи, с аптекаря Риглер, с всички, чиито деца
учи. Ще минат години и всичко онова, с което си е натъпкала главата Юдит, без да го асимилира, ще добие смисъл.
Юдит сега търси същината на нещата и когато мисли за училище, вече не се чувствува като детрониран цар, а като
поклонник, запътил се към свято място. Всъщност Юдит е почтен човек, знае къде е сгрешила и има доблестта да
си признае грешката. А когато Марта съвсем остарее, когато достигне възрастта на най-старите си колеги и тя ще
стане безкористна и никога през главата й няма да минава мисълта, че Жофика е дете на Юдит, а не нейно.
 Телефонът иззвъня. Разбира се, това е Хидаш. Хидаш е толкова умен, не е нужно да му обяснява, той всичко
знае. Днес Хидаш разбра кое как е било, досеща се, че в синия плик е имало нещо, ясно му е и защо Дора викна към
Халер. На Марта й е приятно да чуе гласа му, но защо той е толкова развълнуван и тържествен?
„Лека нощ, Йошка, уморена съм, спи и ти. Какво бъбриш? Кой ще дойде на мястото ми? Никой, аз оставам.
Мислех, че си избил от главата си тази глупост. Откъде ти хрумна мисълта, че ще напускам? Не разбирам. Какво
казваш? На какво съм способна? Ало! Не затваряй телефона!“
Затвори. Глупчо. Какво се е заловил да я оплаква, тя няма да напусне. Хидаш да не мисли, че тя бърза да свърши
всичката си работа през тези дни, за да не й остане нищо за септември? Съвсем не, Йошка греши. Само това липсва,
да я разплаче този безумец; днес Марта е толкова чувствителна, изморена е от многото тичане. „Сбогуваш се с нас,
чувствувам го“ — бе казал Хидаш. Глупчо! „Ти толкова много обичаш децата, че си способна дори да ги напуснеш!“
През прозореца се виждат облените в лунна светлина стени на училището, кленовете по площада потрепват.
Всичко, което Марта обича, което дава смисъл на живота й, е затворено между тези стени. Всички деца там са
нейни, макар че на нито едно от тях не е дала живот, там са връзките й с хората, стотиците семейства вместо
единственото, за което тя не бе създадена. Сега пък защо плаче? И откъде Йошка може да знае по-рано от нея, че тя
ще стане Главен умник и ще остави училището?

По небето луната плуваше бавно към улица „Катона“. Като свари кафе, но само за себе си. Калман не искаше,
Калман изобщо нищо не желаеше. Най-после чантата е в къщи! Но тя е празна, в нея Като намери само винтягата на
мъжа си. За какво ли му е притрябвала в такъв горещ ден? Наистина трудно е да се проумее. И какво разточителство!
То сигурно е дело на онази жена, тя го е накарала. Вчера си купи нова самобръсначка, каза, че бил хвърлил старата, а
ето и старата излезе налице. Сега ще си има две: една за делник, друга за празник. Само хвърля парите на вятъра.
Какво ли прави Мариана? Тя навярно и в лагера е била най-сръчната. Като не бе имала в живота си никого освен
това дете. Калман не й принадлежи истински, може би той никога не й е принадлежал. Ако не й се струваше
странно, би помислила, че Калман плаче, от спалнята долитат хрипове. Не, навярно кашля. Не е чудно, той толкова
много пуши.
И все пак ужасно е, че Калман е такъв лъжец! Защо бе нужно да я настройва против Жофика, когато сам е
блъснал вратата на хранилището? Скара се и с Юдит. Не че тя обича Юдит. Как може да я обича, когато Юдит все я
поучава? „Калман не те обича, защото се чувствува като роб край тебе. Само свободният човек остава верен.“ Колко
е умна, особено когато дава съвети на някого!

— Спи! — рече чичо Пища на Мургавото.

Защо това дете постоянно се върти, защо не заспива? Срам не срам, той се надигна от леглото, потърси
отвратителното кожено зайче и го занесе при нея. Ержи винаги спеше с един палячо — палячото Мориц, щом го
вземеше, веднага се развеселяваше. Но Мургавото нищо не иска, само се обръща насам-натам върху възглавницата.
Бедното, никого си няма на света. Добре се събраха те двамата, единият има само кожен заек, а другият — сламена
шапка, окачена на стената. „Не искаш да ги видиш, нали? — мислеше старикът. — Какво, че някой те е родил или ти
е баща, щом те е отблъснал от себе си като трънлив бурен. Не ти е по сърце сиропиталището, не те привлича паркът
му, зная аз, макар че не казваш. На какво ли си привикнала, как ли щеше да те възпита Мършавата? Аз дори не зная
какъв е бил баща ти, който сега не те иска. Не умееш да готвиш, приличаш на диво кученце. А може би те търпя
само защото си такава дива. И името ти е противно, нито веднъж не съм се обръщал към тебе с него, може би и това
ти причинява мъка, въпреки че не казваш.“
— Богати ли бяхте? — запита той.
Дора се надигна и поклати глава отрицателно.
— Имаше ли много рокли, хубави рокли?
— Имах, правеха ми ги от роклите на Вики.
— А квартирата ви хубава ли беше?
Дора замълча. Как може да се говори за това? В онова жилище тя никога не е имала покой.
— Глуха ли си?
— Не.
— Мъчно ли ти е за сестра ти?
— Тя ме остави — отвърна Дора.
— Виждаш ли? Но не жали за нея! Спи!
Девойката затвори очи, загъва и зайчето. Изпод юргана се виждат само ушите му и върхът на главата на
Мургавото. Време беше, нощта не е за усмиряване на хлапетата. Очите му се затварят. Когато преди обед се качваше
с болния си крак по стълбите от мазето към учителската стая, помисли, че ще остане насред пътя, така силно биеше
сърцето му. Ех, благословено легло, колко е хубаво да се отпусне в тебе човек! И все пак Мургавото е послушно дете,
не смее дори да сумти. Така и трябва. Каже ли се нещо на детето, то трябва да го изпълнява без възражения. Вече не
се върти. Каква приятна тишина!
Събуди го някакъв шум. Веднага посегна към лампата. Какво става посред нощ? Колко ли време е спал?
Зазорява ли се вече? Или още няма полунощ? Напипа електрическия ключ, запали лампата и запримига от силната
светлина. Сънят веднага отлетя от очите му, сякаш го бяха плиснали с кофа вода. Така, значи! Забрави, че кракът му е
счупен и посегна да скочи от леглото, но, разбира се, не можа. Надигна се полека.
При закачалката стоеше Дора, облечена и обута. При свалянето на раницата си бе повлякла с нея от мивката
сапуна и кутията с бръснарските му принадлежности. Девойката не издаде нито звук. Когато видя, че чичо Пища
закуцука към нея, тя се отпусна на пети до стената като чувалче и притиснала колене, зачака покорно.
Сега ще я пребие, няма да й се размине. Храни я, гледа я, в леглото си я пуска, заека й носи, а тя хаймана като
сестра си. Къде се е наканила да отива? При Карчи Шереш ли? Навярно иска той и нея да преведе оттатък, при
Мършавата. Едва сега в гнева си той се досети какво бе разказвала Добози за Карчи Шереш. Но когато стигна при
Дора, Понграц не я удари, само измъкна раницата от ръцете й и така я запокити към стената, че двата буркана с
компот от вишни, които Добози му бе приготвила, подскочиха на шкафа.
Дора погледна нагоре. В очите й нямаше нито сълзица.
— Не искам да отида в сиропиталище! — каза тя.
Ох, дявол да го вземе, пак му се зави свят, трябва да седне. Щом се разтревожи, веднага му се завива свят. Но
тази не идва да го подкрепи за ръката като Жофи, пет пари не дава, ако ще и архангел Михаил да го отнесе.
— И аз тръгнах с Вики — рече Мургавото. — Отидох до Тахи. Но се върнах.
Това Понграц чува за пръв път. Защо се е върнала, щом веднъж е тръгнала? Той я загледа втренчено.
— Аз тук съм родена — продължи девойката. — Трябваше да се върна. Аз тук съм родена.
Понграц никога не бе палил лула нощем. Мургавото му обърка дните и нощите.
— А защо тогава пак тръгваш?
— Аз не отивах там, щях да замина за провинцията.
— Кого имаш в провинцията?
— Никого.
— А какво ще правиш там?
— Ще работя.
Понграц свали червеното й жакетче и докато Дора развързваше обувките си, заключи вратата, завърза ключа с
връвчица и го окачи на шията си. Сега може да се промъкне само през прозореца, да прегази купчината въглища, но
оттам ще излезе на улицата само ако се превърне на паяк и изкачи четириетажната калканна стена.
Дявол знае защо й е по-добре да работи, а не да си седи в детския дом, където ще й бъде осигурено всичко и
никой няма да я оскърбява; на всеки ученик е известно колко хубаво живеят децата в приютите.
— Бих обичала един човек повече, отколкото много хора — рече Дора. В очите й блеснаха сълзи, но тя ги
преглътна и лицето й отново придоби непокорното си изражение. Е, тази не е като Жофи, не е ревлива. Беше
опаковала и нощницата си, наложи се отново да я вади от раницата.
Сега Понграц не подкани момичето да спи, не й даде в ръката зайчето. Лежаха един до друг, всеки зает със
собствените си мисли. „Когато човек излезе от вратата на училището — мислеше чичо Пища, — вижда пред себе си
църквата, пощата, фонтана със скулптурната фигура на младата перачка и аптеката насреща. Шестнадесет
кооперации се издигат около площада. Те са само от камък и прах, би помислил човек, а излиза, че не е така. Ето,
едно малко дете иска да напусне площада, но изведнъж той започва да вика след него, зове го сякаш с човешки глас
и детето се връща обратно. Майката не се обажда, но площадът го зове.“
„Чичо Пища, знаете ли да декламирате?“ — бе попитал Жофи. „Ето родното ми място — този град… Този
град… Бих обичала един човек повече, отколкото много хора.“. Когато загина Ержи, Добози плачеше тук, до него.
Тогава тя бе по-млада, още не се наричаше Добози, а Естер Винце. „Море от деца има около вас, чичо Понграц —
успокояваше го тя, — ще се утешите, ще видите.“ „Море от деца! — мислеше тогава той. — Достатъчно ми е само
едно.“
Чичо Пища протегна ръка към другото легло. Дора лежеше по гръб. Когато пръстите му докоснаха лицето й,
той усети, че то е топло и мокро.
— Дора!
Изрече го най-после, дявол да вземе глупавата й кръстница! Детето не отговаря, а цялото се е обърнало на слух,
под юргана тялото му потреперва от напрежение.
— Квартирата ми нищо не струва, нали? Ти живя тук, сама видя каква е. Влажна, слънцето никога не я огрява, а
през прозореца й само въглища се виждат. Чуваш ли?
 Никакъв отговор.
— Познаваш вече и мене, аз съм противен старик, не мога да говоря хубаво. Нямам образование, не обичам да
пиша; опитах и в онова… вечерното… но отпаднах и оттам, вечер съм изморен, мозъкът ми нищо не схваща, дърта е
вече главата ми. Какво зяпаш?
Девойката го гледаше, коленичила в леглото, сбрала ръце на гърдите си.
— Пък и бия, не си поплювам. Жофи напердаших, мога и другиго да напляскам. С мен не би излязъл наглава и
ангел господен, нали?
Ах, безсрамницата! Прехвърля се в неговото легло, отпуска глава на възглавницата му. Дори му шепне нещо в
шията, а той още от ерген не понася да му дъхат във врата.
— Иди си в леглото, ще те плесна!
Но тя и не мисли да си ходи. Хванала се о него, а той вместо да я изгони от леглото, й обяснява:
— Утре ще отидеш в съвета, разбра ли? Там ще те поразкарат малко като кон на панаир, ще ти предлагат разни
неща, но ти не им обръщай внимание, чу ли? Ще отидеш в отдел „Защита на децата“, намира се в партера. Съветът
се вижда оттука, ако се стегна и тръгнем навреме, може би ще издържа дотам, ще бъда при тебе.

И Ержи заспиваше така изведнъж, бързо, както потъва камък, хвърлен във водата. Диша равномерно,
прегърнала възглавницата. Налага се пак да става от леглото и да се мести в другото, от което дойде при него
Мургавото. Той не може да спи с друг, ако ще и на две да го разрежат.
XXV
Току-що бе минало осем и половина, когато Жофика изтича по коридора на сутерена. Стаята бе празна. Ключът
стърчеше на вратата, тя влезе, но вътре някой вече бе почистил, не бяха измити само съдовете от закуската: две
чаши, две малки чинийки, лъжички, ножове. Насред масата бяха оставени пари и бележка, подобна на бележката,
която мама й оставяше всяка заран, само че тази бе написана от чичо Пища. Какъв празник е днес или чичо Пища
има рожден ден и затова я моли да донесе половин пиле? Добре, че не го иска живо, тя не би могла да го заколи,
нито пък да го изчисти.
Къде може да са?
Жофи грабна кошницата и хукна към халите. Секей я изгледа начумерено от кабината си. „Я гледай, порасна ти
работата — помисли той, — не мога да ти дам известието тук, трябва да ти го занеса в къщи, и то следобед. Казват,
че Марта Сабо си отивала. Слава богу. Нека поизмъчи и други.“
Какъв е сърдит днес чичо Секей. Облакътил се върху раздавателната книга, поставена на масата, и гледа Жофи
със свъсени вежди.
Леля Добози мете стълбището. Напълняла е, едва е успяла да закопчае работната си престилка. На вратата към
стълбището е окачена табелка: „ДНЕС ДОПЪЛНИТЕЛНИ ЗАНЯТИЯ НЯМА ДА ИМА!“ Какво ли се е случило на
леля Марта? Тя никога досега не е отсъствувала от училището преди обед, а не е болна, Жофика чува гласа й,
разговаря с някого по стълбите, извиква оттам на секретарката, че отива до райсъвета. Сигурно бърза, обувките й
потракват по стъпалата. Ето я. Да, Жофи отива в халите, чичо Пища иска пиле, а самият той е изчезнал някъде.
„Скоро ще си дойде“ — рече леля Марта. Щом отива към халите, пътят им донякъде е общ, ще вървят заедно до
съвета.
Не беше така горещо, както оня път, когато Жофи ходи в райсъвета, тогава по асфалта се виждаха следите от
токчетата на дамските обувки. Духаше лек ветрец, хълмовете изглеждаха тъй близки, сякаш се издигаха от съседните
улици. Леля Марта не спомена нищо за чичо Калман, нито пък за Дора. Хвана с ръка бузата си и се оплака, че
следобед трябвало да ходи на зъболекар, един зъб я болял още от сутринта.
„Нерв — помисли Жофи. — А може да е и гранулом. И едното, и другото не е хубаво.“
Пред каменния мъж и каменната жена сега не седеше никой. Леля Марта хвърли поглед към часовника на
фасадата: беше девет без петнадесет.
— Е, довиждане! — каза тя. Жофика почувствува, че по гърба й полазват тръпки: учителката й протегна ръка,
както правят възрастните помежду си. Наистина леля Марта понякога се ръкуваше и с децата, но то беше само в
случаите, когато ги караше да обещаят нещо, когато се местеха в друго училище или когато окончателно завършваха
учението си.
Сърчицето на Жофи замря. Да не уволняват леля Марта заради чичо Калман?
— Наесен вече няма да бъда в училище — чу детето гласа на учителката си и вдигна поглед към нея. Казаното
от леля Марта й се стори тъй абсурдно, тъй невероятно. Почти толкова, колкото бе невероятно, че татко вече го
няма.
— Ако не беше вчерашният ден, щях по-трудно да те оставя.
Защо? Кое прави сега раздялата им по-лека? Кошницата е празна, а така дърпа ръката й надолу. Кет, хет, сюч,
пуф… Вчера държеше ръката й, за да не се страхува. Жофика никога няма да забрави правилата за промяната на
съгласните.
— Едва вчера разбрах, че ти вече не си сираче.
Жофи отстъпи назад, лицето й изразяваше някакво смесено чувство на възмущение, обида и мъка. Нека си
върви, няма защо да се сбогува, нека си върви! Тя е толкова безсърдечна и зла. Татко! Татко!
— Или ти не разбираш?
Какво? Сърцето на Жофика трескаво заби, тя изпитваше ужас, но и силно любопитство. Не знаеше кое
предпочита: дали леля Марта да продължи, или да млъкне.
— Сега ти имаш много бащи. Да, така излиза: когато едно дете осиротее, целият свят става негов баща.
Стъклената врата се затвори. По платното на улицата летят автомобили. Жофика се отпуска върху стълбите на
съвета и свежда лице към коленете си. Кошницата е до нея. При сядането в джоба на престилката й звънват парите
на чичо Пища. Слънцето жари по врата й. Зад спуснатите си клепки Жофи вижда татко — дълъг като върлина, с
очила. Той стои в кабинета си, вдигнал високо Тобиаш: „Истински кавалер, всичките му зъби са на мястото си!“
После татко вече не е в кабинета, а на едно скеле, на главата си има книжна шапка, а в ръката — мистрия. Работи и
си свирка: „През есента зрее, либе ле, черното грозде…“ А ето, сега издърпва едно чекмедже, рови някакви
картони, носи разкопчана на врата кремава риза, а кракът му е до коляното в гипс. Пуши лула и мърмори: „Имаш
две леви ръце! Глупаче!“
Над нея се навежда непознат човек, но тя дори не го вижда. Поставя ръка на рамото й, пита: „Момиченце,
обиди ли те някой?“ Жофи не поглежда нагоре, не може да проговори, само поклаща глава. Недоизказаното
изречение, което тя тъй дълго търси, сега звъни в сърцето й като камбана. Подухва ветрец, дърветата пред сградата
на съвета тихо шумолят.

Информация за текста
Информация за текста
Сканиране: ventcis, 2021
Корекция и форматиране: ventcis, 2021

Издание:
МАГДА САБО
КАЖЕТЕ НА ЖОФИКА

Szabd Magda
Mondjdk meg Zsofikdnak
Magvetd kdnyvkladd
Budapest I960

Преведе от унгарски Н. АТАНАСОВА

Редактор Спаска Кануркова
Художник Ал. Поплилов
Худ. редактор Васил Йончев
Техн. редактор Рангел Младенов
Коректори Йорданка Маркова, Лидия Стоянова

Дадена за печат на 12.II.1963 г.

Печатни коли 17,5
Издателски коли 13–39.
Формат 84X108/32. Тираж 8 080.
Издат. №15 (1193).
Поръчка на печатницата №1242.
ЛГ IV
Книжно тяло 0 67 лв. Подвързия 0–23 лв.
Обложка 0,06 лв.
Цена 1962 г. — 0,96 лева.
Държ. полиграфически комбинат Димитър Благоев
Народна култура — София, ул. Гр. Игнатиев 2-а
СОФИЯ 1963

notes
1
В Унгария учениците се обръщат към учителките си с думата „лельо“. — Б.пр.
2
Унгарски поздрав. — Б.пр.
3
Шандор Петьофи, „Моят роден край“. — Б.пр.
4
Коренът „хал“ на унгарски означава „риба“. — Б.пр.
5
Героиня от поемата на Петьофи „Витязът Янош“. — Б.пр.
6
Фамилно име, което значи и лодкар, който превозва хора от единия бряг до другия. — Б.пр.