Annotation

Никой не си спомня истинските им имена. Наричат ги с прозвищата им — Бумър,

Точният мерник, Кеглата, Джеронимо, Госпожа Коломбо, Преподобният Джим. И шестимата
са легендарни ченгета, които вече не работят в нюйоркската полиция.
Сега те са АПАЧИ — обединява ги желанието да отмъщават заради невинните жертви.
Обкръжени са от враждебен свят, където човешкият живот не струва пукната пара.
Когато се изправят срещу Лусия Карни, ръководеща най-могъщата наркоимперия в
Съединените щати, Апачите знаят, че в безмилостната битка победител ще бъде онзи, който
оцелее.

„Лоренцо Каркатера пренася читателите в свят на жестокост, насилие и

ненавист и ги принуждава да се запитат има ли граница между отмъщението и
правосъдието.“

Пъблишърс Уикли

Лоренцо Каркатера - Апачи

ПРОЛОГ
Част първа
1
2
3
4
5.
6
Част втора
7
8
9
10
11
12
13
Част трета
14
15
16
17
18
19
20
 Послепис
Информация за текста

notes
1
2
3
4
Лоренцо Каркатера - Апачи
серия „Apaches“ #1
На падналите в боя.
На онези, които ме научиха да обичам.
ПРОЛОГ
18 февруари 1982 г.
Сред майчин стон, за бащин яд
изскачам в този страшен свят.
Гол, немощен и жалък съм,
като въпиещ таласъм…

„Младенческа скръб“
Уилям Блейк
Превод Спас Николов

Най-много от всичко на света Карло и Ан Сантори искаха да останат сами.

Бяха запланували тази екскурзия преди цели шест месеца. За пръв път от петнадесет
години излизаха заедно за уикенда. Не искаха да се занимават с никакви деца, с никакви
телефони, с никаква работа, искаха само музика, танци и малко романтика в Джърси Сити.
Оставиха петнадесетгодишния си син Антъни да се грижи за дома и
дванадесетгодишната си сестра Дженифър. Смятаха, че и двете деца са вече достатъчно
големи, за да им се има доверие, да бъдат освободени за малко от ежедневния родителски
надзор. Карло остави ключовете от къщата на Антъни и му заръча три прости неща: не
напускайте квартала, заключи добре и активирай алармената инсталация, не изпускай
никога сестра си от поглед. Момчето погледна баща си в очите и се зарече да изпълнява и
трите указания.
Само дето имаше малко по-различни планове за почивните дни.
От заминаването на родителите му не бяха изминали и десет минути, когато той
безскрупулно прекъсна сладкия сън на Дженифър. Изкрещя й да се оправя по-скоро, защото
имаха само два часа да хванат автобуса за Манхатън. Щяха да прекарат съботата в града, за
чиито опасности родителите им постоянно ги предупреждаваха.
Антъни искаше да се махне от къщи почти със същото нетърпение, както Карло и Ан.
Цял живот бе жадувал за този ден без родители, без забрани и с куп пари в джоба. Трябваше
само да склони Дженифър.
Отначало, щом чу плана му, тя категорично отказа да го последва и Антъни едва я
накара да си държи езика зад зъбите. Дженифър се опасяваше, че нещо ще се случи —
вярваше на всички небивалици, които им бяха наговорили. Въпреки това накрая склони. Все
пак щеше да бъде с по-големия си брат, който нямаше да позволи да й се случи нищо лошо.
Тя бе слабо луничаво момиченце и с нетърпение очакваше мига, когато ще премине в
категорията на „полувъзрастните“ хора.
— Не е ли по-добре да не ходим?
— Стой си вкъщи, ако те се страх.
— Не ме е страх.
— Приготвяй се по-бързо тогава! И не забравяй да си вземеш от твоите пари.
Излязоха. Дженифър бе пъхнала ръце в джобовете си, Антъни беше вдигнал яката си, за
да се предпази от мразовития вятър. Момичето носеше раница с най-необходимите неща за
едно пътуване: портмоне с пари, жабока Кърмит и четка за коса. Вървяха мълчаливо,
възбудени от неизвестността.
Качиха се на автобуса в 11:04. Антъни плати за два билета и двамата се настаниха на
последната седалка. Момчето разкопча черното си кожено яке, затвори очи и блажено се
облегна назад. Автобусът излезе от квартала на малките бакалии и закусвални и магазините
за коли на старо и полетя с бясна скорост по най-лявото платно на магистралата към Ню
Йорк.
— Умирам от нетърпение да видя големите магазини — сподели Дженифър.
— Ще се поразходим малко из някой, нали трябва да почувстваме атмосферата на града
— обеща Антъни без да отваря очи.
— Ще има ли много хора?
— Това е Ню Йорк — обясни отегчено момчето и извърна глава към прозореца. —
Винаги има много хора.
— Ще се приберем ли преди да се стъмни?
Антъни не отговори, унесен от равномерното поклащане на автобуса.
— Дано да се приберем преди да се стъмни — прошепна Дженифър.

***

Автобусът пристигна на автогара „Порт Оторити“ в 11:56 с три минути закъснение.

Дженифър побутна брат си и го събуди.
— Какво ще правим най-напред? — попита тя, докато си закопчаваше якето.
— Ще потърсим тоалетна.
Гмурнаха се в гъстата тълпа, Антъни не изпускаше ръката на сестра си. Няколко пъти й
повтори да го чака там, където я остави. Да не говори с никого. Да не поглежда никого.
Влезе в мъжката тоалетна, разположена срещу „Папая Кингс“, остави Дженифър да го
чака до вратата, закани й се с пръст и отново й нареди да не мърда от мястото си.
Тя кимна.
Антъни излезе след по-малко от пет минути.
Погледна наляво. Гърлото му се сви и по гърба му изби студена пот. Огледа се
безпомощно и направи единственото, което можеше: започна да вика сестра си. Викаше с все
сили.
Никой не му отговори.
Ушите му забучаха. Някои минувачи се спираха и го зяпаха любопитно, но не го беше
грижа. Не го интересуваше как изглежда в очите им — едно уплашено момче, което крещи
името на някакво момиче. Не го интересуваше какво ще си помислят за него.
Осъзнаваше само едно.
Дженифър беше изчезнала.
Единствената му сестра беше изчезнала.
Погълната от непознатия град.
Част първа
„Юнак без рана не може“

Българска пословица
1
Бумър
Като дете Джовани Фронтиери, или както го наричаха някои Бумър1, никога не си бе
помислял да става полицай. Ходеше на училище в „Сейнт Бърнард Академи“ — частна
гимназия в Манхатън. Излизаше всяка сутрин преди изгрев-слънце, вечер се прибираше по
тъмно, вечеряше, написваше си домашните в кухнята и лягаше. Беше примерен ученик,
никога не се оплакваше от претоварената си програма и дружеше с колкото се можеше по-
малко свои връстници.
Имаше две по-малки сестри Анджела и Мария, към които според настроението си или
проявяваше братска обич, или не проявяваше никакъв интерес. По-големият му брат Кармин
вече се бе отказал от учението и следваше пътя на баща им Джон в по-тежката и по-добре
платена професия на хамалин на борсата за месо. Отношенията им вкъщи бяха, меко казано,
резервирани.
Джон Фронтиери бе строг мъж и всяваше респект в цялото семейство. Мускулите му,
тренирани в многогодишни упражнения по разтоварване на замразени говежди бутове, бяха
мечта за всеки културист. Не пестеше шамарите, когато преценеше, че някое от децата си ги е
заслужило, но никога не посягаше и не повишаваше тон на съпругата си Тереза — пълничка
къщовница, която изглеждаше по-възрастна за годините си.
През пролетта и лятото, след сутрешната служба в църквата, Джони Фронтиери взимаше
малкия Джовани и двамата отиваха на риболов. С метрото стигаха за двадесет минути
бреговете на Ийст Ривър, сядаха с гръб към Манхатън и пускаха въдиците си, за да уловят
нещо, което е успяло да оцелее в замърсените води.
— Ако хвана акула, мога ли утре да не ходя на училище? — попита веднъж
деветгодишният Джовани.
— Ако хванеш акула, ще ти разреша да си стоиш вкъщи цял месец.
— А ако хвана змиорка?
— Ако хванеш змиорка, ще те карам да ходиш и в неделя.
Двамата се спогледаха и се разсмяха. Утринното слънце излезе от сянката на близкия
мост и огря лицата им.
— Все гледаш да избягаш от училище, Джовани — смъмри го баща му. — Защо?
— Мразя го.
— Ами напусни тогава. Ако не ти се учи, можеш да се откажеш още сега.
— Наистина ли? — не повярва Джовани, лицето му грейна.
— Никога не трябва да правиш нещо, което не ти харесва. Избери си друго занимание.
— Какво например?
— Ако искаш, ела при мен. Ще работиш по десет-дванадесет часа на ден, но ще
печелиш пари. Можеш да идеш на доковете като братовчедите си. Ще работиш по четири дни
без прекъсване. Как ти се струва?
— Не знам, татко. Не изглежда много забавно.
— Без училище няма забавления — заключи баща му, седна на пясъка и хвана пръта с
две ръце.
Джовани го погледна, после обърна очи към реката.
— Ама ти се забавляваш — възрази той след дълго мълчание, — а пък не си ходил на
училище.
— Това са бачкаторски забавления, не е същото.
— Мама иска да стана зъболекар. Защо?
— Мисля, че си пада по доктор Тивалди. Винаги се кипри, като ходи да й чисти зъбния
камък.
— Ами ти какъв искаш да стана? Никога не си ми казвал.
— Изборът е твой. Не мога да ти се меся. Каквото и да избереш обаче, не действай
прибързано. Ще съжаляваш цял живот. Посвети се изцяло на работата си. Така един ден ще
се гордееш със себе си.
— Гордееш ли се с мен сега?
— Ще отидеш ли утре на училище? — попита баща му, стана и избърса ръце в
панталоните си.
— Да.
— В такъв случай ще се гордея с теб. А ако хванеш и някоя риба за вечеря, ще се гордея
още повече.

***

Като поотрасна, Джовани си мечтаеше да стане архитект и да строи небостъргачи по

целия свят. Мечтаеше за живот, различен от този, който водеше. Не искаше повече да крее
между тесния апартамент и църквата, където единственото удовлетворение от тежката
работа бе обилната вечеря. Ненавиждаше порядките в квартала си: облечените в черно
вдовици; уличните мошеници, които живееха на гърба на пристрастени към хазарта бедняци;
църквата, която предлагаше опрощение и мир в замяна на безропотно примирение. Жал му
беше за тези нещастници.
Първата цел в живота на младия Джовани Фронтиери бе да се измъкне от харлемското
гето, в което живееше.
Убийството на баща му обаче промени всичките му планове.

***

Джон Фронтиери се бе настанил на една двойна седалка в третия вагон на метрото.

Отиваше на работа. Наближаваше три часът. В този ранен час пътниците или отиват на
работа, или се връщат от нощни купони. На спирката на 23-та улица във влака се качиха
трима от вторите, двама мъже и една жена, и седнаха срещу Джон. Мъжете бяха пияни и едва
се държаха на краката си. По-високият надигаше половинлитрова бутилка „Джак Даниелс“,
поставил ръка върху коляното на жената.
Джон Фронтиери поклати глава и продължи да чете вестника си. Загубата на „Наполи“
от „Фиорентина“ го интересуваше повече от новодошлите. Беше се зачел толкова дълбоко за
пропуските в защитата на любимия си отбор, че не забеляза как единият от мъжете се
изправи, извади пистолет и го насочи срещу спътника си, който преди броени часове сигурно
е бил най-добрият му приятел.
В град на насилието като Ню Йорк човешкият живот зависи от съвсем безобидни на
пръв поглед действия. Съдбовно за Джони Фронтиери се оказа действието на машиниста,
който спря доста по-рязко от обикновено на спирката на 14-та улица. От инерцията мъжът с
пистолета залитна назад и обърна оръжието към италианеца.
За секунда, дори с размътеното си съзнание, непознатият долови, че се е случило
непоправимото.
За секунда Фронтиери вдигна глава от вестника и разбра, че ще умре.
Беше на четиридесет и една години и никога не бе отсъствал от работа. За секунда пред
очите му преминаха образите на съпругата и децата му.
Вратите на влака се отвориха.
Куршумът прониза челото на Джон и излезе през тила му. Картата на метрото, залепена
на стената зад гърба му, се обля с кръв, а вестникът падна на пода.
Жената погледна неразбиращо правия мъж и тънката струйка дим, която се виеше от
дулото на пистолета. Обърна очи към непознатия човек на отсрещната седалка, по чиито
гърди се стичаше кръв. Тя тръсна глава, сякаш да отпъди кошмарното видение, очите й се
наляха със сълзи… и запищя.
Писък, който Джони Фронтиери не можеше да чуе.

***

Двамата братя отидоха да идентифицират убития. Човекът, когото Джовани бе обичал

повече от всичко на света, вече го нямаше. Двамата не бяха разговаряли много, не бяха
разменили много усмивки, не бяха играли футбол в задния двор, не бяха ходили на екскурзии
през лятната ваканция, не бяха постигнали семейната идилия на средния американец.
Просто помежду им се бяха изградили отношения на мълчалива обич и уважение. Обич,
основана на доверието.
Джовани Фронтиери се наведе, вдигна студената ръка на баща си и я целуна. После се
извърна и не погледна повече назад. Не заплака нито там, нито на погребението. Не със
сълзи щеше да изпрати баща си.
Тази нощ, седнал на задната седалка на патрулната кола, която го караше към къщи,
Джовани Фронтиери реши да стане полицай. Беше на седемнадесет.
Едва изчака да завърши гимназия, за да постъпи в армията и после в Полицейската
академия. Не обичаше да носи униформа, но харесваше полицейската работа. Интересуваше
се само от тежки престъпления. Никога не глобяваше за неправилно паркиране, не
преследваше дребните улични мошеници. Гледаше на бедните не като на врагове, а като на
съюзници срещу едрите риби в блатото на поръчковите убийства и рекета.
През ноември 1964 г., същата седмица, когато Линдън Джонсън бе избран за президент,
Джовани Фронтиери бе преместен в отдела за борба с наркотиците в Харлем, който пред
очите му се беше превърнал от спокоен работнически квартал в главния хероинов пазар на
града. Преследваше всеки, който се занимава с разпространението на дрогата, без оглед на
раса, възраст, пол и националност.
Само три седмици след назначаването му на новата длъжност, Фронтиери направи
първия си голям удар. Залови грима от хората на Ники Матюс — по прякор Малкия — с
хероин за половин милион долара и ги изпрати за по двадесет години зад решетките.
Наркопласьорите преживяха загубата особено тежко, тъй като ударът бе направен от
абсолютно начинаещ полицай.
Четири дни по-късно друг търговец на наркотици, Сами Роджърс, по прякор Джуджето,
реши да даде добър урок на самонадеяния сополанко. Обяви награда от 25 000 долара за този,
който му донесе окото на Фронтиери.
— Нямам нищо лично към момчето — говореше Роджърс пред подчинените си от
бандата „Черен сатен“. — Просто ще си правя нов ключодържател, а цветът на очите му ми
харесва. Отиват ми на колата.

***

Сами Роджърс бе висок над метър и осемдесет, с голямо шкембе, широки рамене и
черна като катран кожа. Наричаха го Джуджето, защото използваше няколко джуджета за
разносвачи на наркотици.
— Харесват ми как ходят — беше казал веднъж Роджърс. — Движат се като роботи.
Трудно се забелязват и лесно се крият. Освен това ченгетата не ги закачат.
Джуджето стоеше пред бара си „Ла Гранде“ на ъгъла на 123-та улица и Амстердам
Авеню. Колата на Джовани Фронтиери се появи изневиделица. Италианецът бе едър и як
като баща си, с гъста черна коса, красиво лице с правилни черти и малък белег под дясното
око. Говореше с дълбок, плътен глас и никога не крещеше, дори в най-напечените ситуации.
Затова още първият му партньор го нарече Бумър и прякорът му остана.
Полицаят излезе от колата и се изправи пред наркотърговеца:
— Здрасти, Джудже, чух че си ме търсил.
Джуджето погледна хората си, после Бумър. Трябваше да защити честта си на уличен
крал. При най-малкия признак на страх пред младия полицай собствените му подчинени
щяха да го очистят.
— Да, търся те. И не само аз.
— Двадесет и пет бона е доста пара за едно око.
— Взе да ми се бъркаш в работата, започвам да губя заради теб.
Без да сваля очи от Джуджето, Бумър бръкна в джоба на якето си и извади автоматичен
нож. Отвори го и го хвърли на търговеца, който го хвана непохватно с две ръце.
— Вземи си го — каза Бумър.
— Какво да взема?
— Окото ми. Ето ти нож, извади го тук, пред хората си.
— Ти си луд — възкликна Джуджето и отстъпи две крачки назад.
— Вземи окото сега, защото няма да имаш друга възможност.
— А ако не го извадя?
— Излизаш от играта. Не ме интересува какво ще правиш и къде ще ходиш, но ако те
видя още веднъж на тази улица, ще те застрелям като куче.
Джуджето се вцепени.
Бумър се усмихна, сякаш допреди малко са водили приятелски разговор, пъхна ръце в
джобовете и се обърна. Отиде до колата си и отново се обърна към Джуджето:
— Задръж ножа. И се радвай на дните, които ти остават.
После се качи в колата си и полетя по харлемските улици.
 ***

След осемнадесет години служба Бумър израсна до главен детектив — по-бързо от

всички в историята на полицейското управление. Работи с много партньори и изпрати в
затвора повече престъпници от всеки друг нюйоркски полицай. Живееше с работата и заради
работата. Не се ожени и не пожела да създаде семейство. След смъртта на баща му майка му
остана сама вкъщи. Бумър знаеше, че рано или късно и той ще загине и не искаше да
причини такава болка на никоя жена.
Не се забавляваше често. Тренираше редовно, тичаше по осемнадесет километра всяка
сутрин, много преди да стане модерно. Нищо не можеше да попречи на кроса му. Понякога
обличаше спортния си екип и тръгваше да тича дори по време на акция.
— Какво да правя, ако излязат, докато те няма — попита веднъж един от партньорите
му.
— Нали затова имаш значка и пистолет.
— Като излезеш от колата, ще разберат, че ги следим.
— Вече знаят, нали седим цял ден пред къщата.
— Не мога да се справя сам с тях.
— Като ти потрябвам, ще дойда.
— Откъде ще разбереш, като ще си на няколко километра оттук?
— Ще чуя виковете — отвърна Бумър и се затича.

***

Тъмната сянка, надвиснала над Бумър Фронтиери, сякаш ставаше все по-тежка. Той все
по-силно чувстваше, че смъртта го дебне. Беше поразила много хора около него: партньори,
роднини, приятели, но с него само си играеше, надвисваше като черен облак, после
отминаваше.
Когато майка му почина от удар, Бумър лежеше ранен в болница на другия край на
града. Направиха му тридесет и шест шева на гърба, нарязан от ножа на един сутеньор.
Сестра му Мария бе прегазена от пиян шофьор един месец преди тридесетия си рожден ден.
Бумър отиде на погребението с патерици — глезенът му бе счупен при едно падане от втория
етаж. Брат му получи масиран инфаркт и остана прикован на легло в една клиника в Лонг
Айлънд. Проваленият живот на Кармин само усили жаждата за действие на Бумър.
Трима от седемте му партньори загинаха пред очите му.
На повечето полицаи не им се случва да изстрелят нито един куршум по време на цялата
си служба. Случаят с Бумър не беше такъв. Приемаше работата си като морален дълг. За него
всичко бе въпрос на жизнено пространство. Наркопласьорите бяха нашествениците. Колкото
повече от тях умрат, толкова по-лесно щеше да бъде на хората да работят и да поддържат
семействата си.
Всъщност този танц със смъртта му харесваше. Точно затова се превърна в най-опасното
ченге — ченге без илюзии, че някой ден ще доживее до пенсия. По време на службата си
като цивилен детектив Бумър участва в четиринадесет сериозни престрелки, шест
спречквания с ножове и стотици побоища. Веднъж направиха колата му на решето с
картечница, докато той вечеряше спагети с миден сос в любимия си италиански ресторант.
— Нима ще стоиш спокойно и ще гледаш как унищожават колата ти? — удиви се
сътрапезникът му, детектив от Бруклин.
— Бившата ми кола — поправи го Бумър, докато най-спокойно си обираше с парче хляб
соса от чинията. — Преди два дни я продадох на Пит Лукас.
— Какво ще му кажеш?
Бумър отпи глътка червено вино и погледна към скелета на возилото:
— Да си вземе застраховката.
Бумър Фронтиери не си взе нито един ден отпуск. Може би защото нямаше какво друго
да прави. Може би защото чувстваше приток на енергия всеки път, когато влезе в някой
претъпкан бар и почувства погледите на престъпниците върху себе си. Може би заради
кратките поздрави и усмивките, които получаваше от честните хора в квартала, който бе
решил да прочисти. Каквато и да беше причината, той винаги беше на улицата, винаги готов
за поредния арест, за поредната стъпка към гражданското спокойствие.
Междувременно винаги намираше с какво да се забавлява.

***

— Не знам дали трябва да го правя — каза информаторът.

Двамата с Бумър се криеха в един тъмен вход. На другия ъгъл на улицата стояха
неколцина наркопласьори.
— Защо да не трябва? Да не са ти приятели? — попита Бумър.
— Ако разберат, че съм ги издал, ще ме пречукат.
— Да не се отказваш от работата, която ти предложих?
— Тази работа е скапана. Трудна е и не падат мангизи.
— Парите са достатъчно, освен това ще отървеш пандиза. Хайде стига празни приказки.
Казвай кой е нашият човек!
Информаторът се поколеба, нервно затропа с крака.
— Оня с черното — каза накрая.
— Всички са в черно — отбеляза Бумър.
— С широкополата шапка. Джобовете му винаги са пълни с монети. Постоянно ги
подрънква, мисли се за много оригинален.
— Как се казва?
— Викат му Падроне. Не му знам истинското име.
— Изчезвай! — нареди Бумър и излезе на улицата.
Запъти се към групичката. Носеше старомоден уред за отчитане на телефонни импулси:
тежък, черен апарат с циферблат, разделен на червен и зелен сектор, с бяло копче в средата.
При натискане на копчето стрелката на циферблата преминаваше от зеления в червения
сектор.
Щом го забелязаха, шестимата мъже замряха.
— Я, ченге — подхвърли единият.
Всички носеха деветмилиметрови полуавтоматични пистолети. Само Падроне, нисък и
набит, с белези от шарка по лицето, не беше въоръжен. Единственото му средство за
самозащита бе нокторезачката в джоба на ризата му.
 — Какво става, момчета? — заговори Бумър, щом се приближи. — Май библиотеката е
затворена.
— Свършихме си книгите. Сега обсъждаме прочетеното — отвърна Падроне.
— Ще разкажете ли нещо интересно?
— Не знаем какво харесваш. Пък и не ни интересува.
Останалите се захилиха, най-високият избухна в гръмогласен смях.
— Да оставим тогава книгите и да си поговорим за наркотици — предложи Бумър.
— Защо, да не си ни донесъл? — попита Падроне.
Останалите се разхилиха още по-силно, дори Бумър се засмя:
— Не, но знам, че един от вас носи. Въпросът е кой.
— Добър въпрос. Познай от три пъти.
— Мислех си, че сами ще ми кажете.
— Помисли си пак, ченге. Дори някой от нас да носеше дрога, нямаше да ти кажем.
— Значи нямам избор — каза разочаровано Бумър и вдигна телефонния автомат. — Ще
се наложи да използвам този уред, за да разбера.
И шестимата погледнаха любопитно непознатото устройство.
— Що за гадост е това?
— Наркодетектор. Съвсем ново изобретение на ФБР. Има сензори, които улавят
миризмата на наркотиците. Ако това стане, стрелката започва да се движи. Да ви кажа
правичката, и аз не знам как точно действа. Само знам, че върши работа.
— Глупости — каза Падроне, пъхна ръка в джоба си и започна нервно да дрънка
монетите.
— Е, щом сте чисти, няма от какво да се опасявате.
Бумър се обърна към най-близкия от мъжете и насочи уреда право в гърдите му.
Погледна внимателно циферблата:
— Хайде, бягай! Такова чудо не съм виждал — наркопласьор без дрога.
По същия начин „провери“ и следващите двама.
Дойде редът на Падроне.
— Хайде, господин Света вода ненапита — усмихна се Бумър, — да видим какъв ти е
късметът.
Насочи уреда към лицето на Падроне и незабелязано натисна бялото копче. Стрелката
отскочи в червения сектор. Падроне преглътна тежко, по лицето му вече се стичаха реки от
пот, монетите в джоба му звъняха като камбана.
— Бинго! — засмя се Бумър.
— Сигурно е заради монетите — опита да се оправдае Падроне. Погледна отчаяно
хората си. — Като на летището. Задействат алармите. Изваждаш ги от джоба и всичко е
наред.
— Добре, изпразни джобовете!
Падроне колебливо докосна джоба си:
— Не стига, че ни прецаквате по всички параграфи, ами сте измислили и тази скапана
машина. Колко ще ми дадете? — попита и подаде на Бумър два двукилограмови плика с
хероин.
— Три до пет години — отвърна ченгето, взе пакетите и му щракна белезниците.
 ***

Бумър живееше в двустаен апартамент на 84-та между Лафайет Скуеър и Амстердам

Авеню. Скромната му мебелировка се свеждаше до диван, две кресла и мраморна масичка.
Стереоуредбата бе в спалнята, но във всяка стая имаше по две колони. Богатата му музикална
колекция: джаз, блус и най-вече изпълнения на Сам Куки, запълваше голяма част от
всекидневната. Снимка на знаменития двубой между Роки Марсиано и Джърси Джо Уолкът
през 1952 г. висеше над камината. Върху бюрото в хола бе поставена статуетка на Дева
Мария, наследена от майка му.
Кухнята бе обзаведена по всички правила, въпреки че Бумър не се задържаше вкъщи
достатъчно дълго, за да сготви каквато и да било гозба. Пазаруваше плодове и зеленчуци от
пазара „Феъруей“, а за риба пътуваше чак до „Фълтън“. Месо купуваше от магазинчето на
Мъри Хирш, един от най-близките приятели на баща му. Двама емигранти от различни
националности, опитали се да се приспособят към новата си родина. На Бумър му се
струваше, че Хирш тъжи повече за баща му от самия него.
Той излизаше с жени, но никоя от връзките му не продължаваше достатъчно дълго, за да
се влюби. Някои бяха полицайки, други работеха в баровете, които посещаваше, а трети бяха
бивши проститутки, които сега си изкарваха прехраната по по-законни и по-нископлатени
начини. По едно време дори излизаше с университетска преподавателка, на която бе
помогнал да превъзмогне пристрастеността си към наркотика. Единствената, за която бе
мислил да се ожени, бе Тереза.
Запознаха се у сестра му в Куинс. Тереза бе висока и стройна, с буйна червена коса и
лукави светлокафяви очи. Работеше като касиерка в уолстрийтския клон на Чейс Манхатън
Банк и следваше вечерно икономика в „Сейнт Джонс“. И двамата знаеха италиански, обичаха
да пият кафе докато ядат пица и мразеха да танцуват.
Тя никога не се интересуваше от работата му, нито се оплакваше, когато Бумър
ненадейно развалеше някоя отдавна планирана среща и изчезнеше за неопределено време.
Когато беше с нея дотолкова се отпускаше, че си позволяваше дори да прибере пистолета в
някое чекмедже. Чувстваше се сигурен, инстинктивно усещаше, че тя никога няма да го
предаде, че винаги ще е честна с него и ще споделя всичко, независимо дали го интересува
или не. Знаеше, че полицейските съпруги винаги са самотни, но бе сигурен, че Тереза ще се
справи. Друго го тревожеше: призракът на смъртта, който витаеше над него.

***

— Зле изглеждаш — отбеляза Тереза.

Седеше на пластмасов стол до леглото му. Бумър я погледна и се усмихна. Ръцете и
гърдите му бяха бинтовани, лицето му бе цялото в синини, драскотини и шевове — резултат
от провалена антинаркотична акция.
— Да знаеш само как боли…
— Кой те подреди така?
— Леля ми Грейси. Познаваш ли я? Доста лош характер има.
— Май има и доста остър нож.
 — Не е болка за умиране. Докторът каза, че след два-три дни ще ме изпишат.
— Арестуваха ли престъпника?
Бумър я изгледа многозначително:
— Не се наложи.
Тереза кимна и замълча, но той вече знаеше, че всичко е свършило. Повечето мъже
нямаше да се досетят, но той умееше да чете по лицата на хората.
Тереза щеше да понесе всички несгоди на живота с полицай, дори опасността да го
убият. Не можеше да приеме факта, че за да остане жив, той трябва да убива други хора. Тази
мисъл щеше да я преследва в самотните нощи, когато той не е до нея.
— Късно е — каза й. — Върви си вкъщи, утре ще ставаш рано.
— Ще те заболи ли, ако те целуна?
Тя стана. Бумър знаеше, че никога вече няма да е толкова близо до любовта.
— Ще боли повече, ако не ме целунеш — промълви.
Тя се наведе и го целуна за последен път.

***

През 1978 г. малка, но добре организирана група чернокожи екстремисти обяви война на
нюйоркската полиция. За един месец бяха убити шестима полицаи от различни краища на
града. Ловният сезон за хора в синя униформа бе открит.
Бумър разпита всичките си информатори. Раздаде снимки на заподозрените на всички
проститутки, които му сътрудничеха. Седна на една маса с мафиотски шефове — двете
страни си засвидетелстваха взаимно уважение и временно сключиха примирие. Срещна се с
чернокожи свещеници, за да им поиска съвет.
Развъртя се из улиците, притисна наркопласьори и сводници и без много угризения
използва юмруци и заплахи.
Най-сетне през 1980 г. търсенето му се увенча с успех и го заведе в жилищен блок в
Бруклин.
С два револвера в ръце и с бронирана жилетка под коженото си яке Бумър се
промъкваше покрай стената към дървената врата в края на коридора. От другата страна
напредваше Дейвис Уинтроп, наричан Точният мерник. Бумър му кимна и се усмихна.
Уинтроп бе чернокож, двадесет и седем годишен, беше загубил партньора си преди две
години, имаше награда за отлична стрелба и винаги искаше да е пръв в акцията. Това
означаваше, че младежът е смел и решителен, но стрелянето по дървени мишени не е като да
се изправиш срещу шестима хладнокръвни убийци.
Друг полицай би повикал подкрепления по радиостанцията, но Бумър мразеше
подкрепленията. Струваше му се, че само му пречат. Винаги му се падаха лоши стрелци и
цяло чудо беше, ако изпратят поне един куршум по посока на престъпниците. По-вероятно
бе да се избият помежду си. Ако Уинтроп наистина беше толкова добър стрелец, бе
достатъчен.
От другата страна на заключената червена врата, зад маса, отрупана с пачки, седеше
Скитър Джаксън. Апартаментът бе богато обзаведен. Двама от хората на Джаксън дремеха с
извадени оръжия върху мекия кожен диван. Други трима се намираха в кухнята, единият
пушеше марихуана, другите двама дъвчеха хероин и се наливаха с бира. Бяха оставили
оръжията си на масата.
Скитър бе наркопласьор и работеше за бандата на Джими Хаш в Бед Стайвъсънд.
Печелеше по 15 000 долара на ден. Още нямаше двадесет и една години, но състоянието му
гонеше милион.
В свободното си време се забавляваше да застрелва млади полицаи в гърба, като
вземаше по 500 долара за всеки куршум, попаднал в целта. Бумър го знаеше от доста време,
но едва сега бе научил най-важното — адреса на престъпника.
Изпълзя до Точния мерник и прошепна:
— Да викаме ли подкрепления?
— Колко души са вътре?
— Шестима, доколкото ми е известно. Вероятно разполагат с повече куршуми,
отколкото си изстрелял през живота си.
— Какъв е проблемът тогава? — усмихна се партньорът му.
— После ще си говорим.
Бумър се върна от другата страна на вратата, погледна часовника си и даде знак на
Уинтроп.
Една минута до фойерверките.
С ритници разбиха вратата и нахлуха в помещението. Бумър се втурна право към Скитър,
който дори не успя да реагира. В ръката си стискаше пачка банкноти. Точният мерник се
приведе, претърколи се встрани, след това скочи на крака и насочи револвера си към двамата
мъже на дивана. Тримата от кухнята веднага дотичаха, като още дъвчеха, и се прицелиха в
двамата полицаи.
За няколко секунди, които им се сториха като часове, всички останаха неподвижни.
Скитър проговори пръв:
— Дано имате пари да платите вратата, след като ви убия.
— Вземи ми часовника — отвърна Бумър. — И без това искам да ти го подаря.
— За парите ли сте дошли? Ако ли не, напразно ще се простите с живота.
— Наистина ли смяташ да ни убиеш?
— Трябва само да кимна.
— Главата ти ще отхвърчи още преди да кимнеш. Така смъртта ми ще бъде по-сладка.
Виждаш ли партньора ми?
— Тъпак с полицейска значка. Откъде го намери?
— Ще довърши ония двамата преди да мигнеш. Значи трима от вас са пътници. Можем
да си спестим ядовете.
— Целият съм слух.
— Ще арестуваме само теб. Другите не ни трябват.
— Не съм съгласен, бял негоднико, роден съм в тази проклета сграда, а вие ще умрете
тук.
Бумър чу изщракване. Мълниеносно отскочи надясно, приклекна и стреля четири пъти
към мъжете до кухненската врата. Точният мерник довърши двамата на дивана, без да му
мигне окото. Всичко стана толкова бързо, че Скитър отново не можа да реагира и остана
неподвижен, стиснал пачката банкноти.
Точният мерник прескочи масичката, приземи се на крака и изпрати три куршума в
човека до вратата на кухнята. Тъкмо се прицелваше в един, който излезе приведен от банята,
когато Скитър хвърли банкнотите във въздуха и започна да стреля. Първият куршум уцели
стената, вторият — рамото на Точния мерник, който извика:
— Раниха ме, Бум.
Падна, но продължи да стреля.
— Залегни! — нареди Бумър. — Зареди и лежи.
Скитър прескочи масата. Банкнотите се посипаха върху лицата на мъртвите му хора.
Бумър се хукна след него, като изкрещя на партньора си:
— Ще се заема с него! На теб оставям двамата в кухнята.
— Няма да пусна и пиле да прехвръкне.

***

Бумър настигна Скитър на площадката на третия етаж. Блъсна го в стената и заби юмрук
в корема му. Скитър издаде сподавен звук, опомни се и замахна към слепоочието на
нападателя си. Успя да го сграбчи за гърлото и го притисна към паянтовия парапет. Полицаят
го удари под брадичката и отметна главата му.
— Ще умреш, мръсник! — изрева чернокожият. — Ще те убия!
Бумър отпусна едната си ръка и посегна към 22 калибровия револвер, който държеше в
кобур между краката си. Дървеният парапет изпращя. Очите на чернокожия се изцъклиха, от
устата му бликна пяна, но все още не отпускаше хватката си.
Бумър тъкмо напипа оръжието, когато парапетът поддаде.
Двамата полетяха сред парчета дърво и ръждив метал, прегърнати като танцуваща
двойка, и се стовариха на долната площадка. Една летва удари Бумър през лицето. Той успя
да измъкне револвера си и заби дулото в корема на Скитър.
В момента, в който натисна спусъка, почувства остра болка отдясно. Погледна лицето
на чернокожия — беше мъртъв. Ако не куршумът, металната пречка, която пронизваше врата
му, го бе довършила. Бумър изви глава и забеляза, че половината от металната пречка стърчи
от дясната страна на гърдите на мъртвеца. От дупката течеше кръв.
Двамата със Скитър бяха прелетели три етажа, повличайки парапетите от всяка
площадка със себе си. От кухнята на апартамента още се чуваха изстрели. В далечината
долиташе вой на сирени. Въпреки шума никой от съседите не смееше да се покаже.
Бумър остана неподвижен, затиснат под трупа на Скитър, кръвта му бавно изтичаше.
Затвори очи, искаше му се да е далеч оттук.
Унесът му бе прекъснат от кучешко ръмжене.
Обърна се наляво и видя тъмносив питбул. Мразеше кучета, били те големи или малки,
но най-вече ненавиждаше тази порода.
— Хей, това да не е стопанинът ти? — промърмори, като посочи трупа върху себе си.
Кучето го погледа още известно време, изръмжа, подуши го, после се обърна и си тръгна.
— Май не му е много жал за теб, а, Скитър?

***

Бумър се втренчи в документите за пенсионирането си: големи формуляри в три

екземпляра, пълни с безсмислени числа и статистически данни. Информацията в тях не му
говореше нищо. Знаеше само, че падането през парапетите на три етажа бе довело до
изрязването на половината му бял дроб. Че една ръждива пречка му бе донесла това, което на
жаргон наричат „полицейски джакпот“: солидна, необлагаема и доживотна пенсия за
инвалидност.
Според заплатата за 1980 г., с всички извънредни дежурства и работа в почивните дни,
годишната пенсия на Бумър възлизаше на чисти 38 500 долара. Плюс напълно безплатно
здравеопазване. Той бе едва на тридесет и осем години и всяко друго ченге на негово място
би подскачало до небето от радост. Вместо това на него му идваше да заплаче.
Беше преживял десетки ранявания и след всяко от тях отново се връщаше на работа.
Този път нямаше такъв късмет. Не и без половин бял дроб и с осакатен крак, с който не
можеше да пробяга и двеста метра. Дори Бумър Фронтиери не можеше да преследва
престъпници с тези недъзи.
Вече никога нямаше да бъде полицай.
Отиде за три седмици в Италия в родния град на баща си Реджо ди Калабрия, за да се
срещне с хора, които все още помнеха Джон Фронтиери. През деня обикаляше хълмовете над
дремещия в жегата град. Мисълта да заживее там го блазнеше за известно време, но се
отказа, защото знаеше, че не там му е мястото.
През първите шест месеца след пенсионирането се отдаде на забавления, почти не
спеше. Ходеше на кино и на театър, посещаваше музеи, четеше, дори отиде на оперно
представление в „Метрополитън“, което не бе правил от смъртта на баща си. Нищо не
можеше да го утеши. Нищо от това, което гледаше, четеше или слушаше не му донесе
душевен покой. Все така скачаше, когато чуеше полицейска сирена. Инстинктите все още му
подсказваха кои от минувачите по претъпканите улици са престъпници. Не се раздели с
револвера си, който откупи от полицейското управление, продължаваше да носи копие от
полицейската си карта. Запази дори белезниците. Често ги изваждаше от чекмеджето на
бюрото си и ги гледаше с часове, както някой старец би съзерцавал снимка на първата си
любов.
Странеше от други полицаи. Само щяха да му напомнят какво е загубил безвъзвратно.
Избягваше баровете и ресторантите, които те посещаваха. Ходеше само в „При Нунцио“,
забутано италианско ресторантче на 96-та улица. Храната бе превъзходна, пиенето — в
изобилие, а останалите посетители — точно такива, каквито искаше: мълчаливи и
непознати.
Повечето от клиентите на Нунцио бяха застаряващи мафиоти. Бяха откраднали всички
пари, които са могли, убили повечето си врагове и времето им изтичаше. Сега гледаха
мачове, обсъждаха стари дългове и отминали вражди. Знаеха кой е Бумър. Преди щяха да
странят от него, но сега го приемаха за един от тях, изхвърлен от живота, безопасен
пенсионер. От време на време дори го черпеха.
Собственикът на ресторанта бе стар семеен приятел на име Нунцио Голдман с еврейско
потекло. Бащата на Бумър бе работил за неговия баща Ал, шеф на мафиотска групировка,
действаща в района на 14-та улица. Ал беше известен като „Равина“ и на улицата бе готов да
убива при най-малък повод. Вкъщи бе любящ съпруг, кротък бизнесмен, който се грижи за
семейството си. Когато децата му поотраснаха и жена му Ана Паскуалини нямаше вече с
какво да се занимава, той отвори ресторанта и й го повери. След смъртта й най-големият им
син пое бизнеса.
— Защо си единствен с италианско име в семейството? — попита го веднъж Бумър.
Другите двама братя на Нунцио се казваха Даниел и Джейкъб.
— Лош късмет — отвърна Нунцио. — Баща ми ме погледнал и казал, че приличам
повече на италианец, отколкото на евреин. Не му стигало, че се оженил за италианка, ами и
това. Затова разрешил на мама да ми избере име. Братята ми са късметлии. Имената им са
по-благозвучни. За сметка на това се сдобих с ресторант, а техните жени не могат дори да
готвят.
Нунцио винаги съумяваше да развесели Бумър, да разсее за известно време мъката,
която го глождеше. Старецът следеше Фронтиери да не се пристрасти прекалено много към
алкохола и да не остава прекалено дълго сам. Нямаше да позволи приятелят му да се пропие
като повечето бивши полицаи. Нунцио познаваше прекалено много живи мъртъвци.

***

На Фронтиери му бяха необходими две години, за да прогони призраците, обитаващи

душата му. За повечето пенсионирани полицаи този момент никога не идва, но той не беше
като останалите. Бе един от най-способните детективи в историята на Ню Йорк. През
осемнадесетте години на службата си си беше създал много врагове. Много от тях бяха в
затвора, други — мъртви. Някои още вилнееха из улиците. Бумър знаеше много добре кои са
и още по-важното къде се подвизават.
Освен тях обаче си беше създал и много приятели: беззащитните жертви на
престъпниците, непознатите хора от квартала. Стари и млади, те си спомняха полицая Бумър
Фронтиери.
Един от тях промени завинаги живота му. Мъж, когото не беше виждал от години. И
едно изчезнало момиченце, което никога не бе срещал.
В момента, в който Бумър пое телефонната слушалка от ръката на Нунцио, съдбата му бе
решена.
2
Точният мерник
Когато им съобщи решението си, майка му се разплака. Баща му не му говори цели три
месеца. Двамата му братя и сестра му започнаха да го отбягват. Приятелите му в родния
Бруклин не смееха да го попитат защо го е направил. Приятелката му го изостави, учителите
в гимназията заявиха, че проваля бъдещето си.
Само защото Дейвис Уинтроп реши да стане полицай.
В родния му квартал човекът със синя униформа беше враг. Кожата под тази униформа
почти винаги бе бяла. В очите на полицаите обикновено се четеше гняв, омраза или най-
лошото — безразличие. По улиците на Бруклин полицаят бе всичко друго освен приятел.
Дейвис Уинтроп обаче не мислеше така. Виждаше нещата по съвсем друг начин. Много
от приятелите му бяха умрели при неизвестни обстоятелства при задържане за дребни
провинения. Беше се наслушал на обиди. Беше се нагледал на презрителни погледи.
У много хора това подклажда омраза. При Дейвис Уинтроп подклаждаше само
желанието за промяна. За разлика от доста свои съкварталци той не беше заслепен от гняв.
Виждаше и другата страна — наркопласьорите, които разбиват живота на децата; младежите,
покосени в разцвета на силите си. Гледаше самотните майки, децата, които се скитаха из
улиците, без да си дават сметка, че пропиляват живота си.
Дейвис Уинтроп разбираше, че и белият може да е враг, но най-често хората от
собствената му раса са тези, на които не може да се има доверие.
Зарече се да промени нещата и беше решен да го направи в квартала, който познаваше
най-добре: жестоките улици на Браунсвил.
За по-малко от година след постъпването си в полицията Дейвис се издигна в
йерархията и стана цивилен детектив. Възложиха му да работи под прикритие, представяйки
се за контрабандист на оръжие за една южноамериканска банда. Дейвис не се зае със
задачата неподготвен. Постара се да научи всичко за оръжията — от марка и калибър до цени
на едро и дребно. Усвои навиците на основните купувачи. Осъзнаваше, че хората, с които ще
работи, са опасни, и се зае с усъвършенстване на уменията си в стрелбата: точност, бързина,
далекобойност. За минути можеше да разглоби и сглоби всяко оръжие.
За кратко време той се превърна в жива оръжейна енциклопедия. Знаеше такива
подробности, че дори от ФБР търсеха съвета му. Уменията му спечелиха прякора Точният
мерник. Можеше да улучи тиква от 150 метра с всякаква пушка. Можеше да стреля, докато се
търкаля по земята, и всички куршуми да попаднат в гърдите на мишената. Можеше да уцели
човек в главата сред непрогледен мрак.
Самият той беше като сеещо смърт оръжие. Обичаше да работи в опасни райони, които
другите полицаи избягваха. Там се чувстваше най-сигурен.

***

Точният мерник застана сред бара, запали цигара и се обърна към непознатия с
килнатата назад смешна шапка. Уинтроп бе висок почти метър и деветдесет и стърчеше с
повече от една глава над мъжа с гъстите мустаци и пожълтелите зъби.
 — Предполагам знаеш какво искам — изхриптя непознатият.
— Да не съм ясновидец? Не, не знам какво искаш. Дори не ти знам името.
— Магу не ти ли каза, че можеш да ми имаш доверие?
— Това е единствената причина да съм тук.
Зад гърба на Дейвис двама души играеха на карти. Саката им бяха издути от
пистолетите. На бара стоеше друг мъж, твърде пълен за възрастта си, и лъскаше чашите. Без
съмнение и той имаше скрито оръжие. От кухнята се чуваха гласове на мъже, които говореха
на испански.
Непознатият си наля водка в празна кутия от кока-кола, отпи и се усмихна на полицая:
— Пиеш ли?
— Само с приятели. Кажи сега какво ти трябва.
— Револвери „Магнум“, поне петдесет парчета.
— Триста петдесет и седем устройва ли те?
— Стига да е най-доброто…
— Най-доброто, което мога да намеря.
— За колко време ще ги доставиш?
— Първо кажи колко даваш.
— Важно е качеството, цената не е от значение.
— Значи петстотин на парче, патроните отделно. Половината пари сега, остатъка при
доставката.
— Каква ми е гаранцията?
Точният мерник пусна цигарата си на йода и я смачка с крак:
— Доставката ще пристигне на датата и в часа, за който се уговорим.
— Само това ли?
— Ако искаш повече гаранции, пазарувай от магазин. Аз съм само доставчик. Хич не ми
пука дали ще дадат дефект. Дори да се откачи спусъкът или да се стопи цевта, не ме търси.
Можеш да се оплачеш в Дружеството за защита на потребителя, в Конгреса, не ме
интересува. Това не е моя работа.
— Дано оръжията да работят както устата ти — отбеляза непознатият и хвърли поглед
към двамата мъже зад полицая.
— Дано имаш парите, за които разправя Магу. Ако не ги носиш, изчезвам.
— Магу ми каза и друго за теб — каза непознатият с по-писклив глас. — Дано не е
вярно.
Точният мерник усети, че напрежението се повишава. Дебелакът на бара остави чашите.
Двамата картоиграчи спряха играта. Гласовете в кухнята замлъкнаха.
— Само не ме карай да отгатвам, че ставам зъл.
— Магу мисли, че си ченге. Иска да разрешим този проблем. Затова ми даде това.
Непознатият бръкна в джоба си и извади дебела пачка банкноти, все още с бандерол от
банката. Хвърли ги върху бара и се усмихна:
— Явно проблемът е сериозен, защото сумата е доста тлъста за убийството на един-
единствен човек. Как мислиш?
— Поласкан съм.
— Ще ми даде и още. Когато му занеса сърцето ти.
— Голям романтик е твоят Магу. Прекалено мекушав е за този бизнес.
— Кажи ми, приятелю, преди да умреш, верни ли са предположенията му? Наистина ли
си ченге?
Уинтроп се огледа, запомни местоположението на всички присъстващи, после се обърна
към непознатия:
— Да.

***

В ръцете му като по чудо се появиха два револвера. Единия опря в гърдите на

латиноамериканеца, с другия, любимия му 38-калибров колт „Спешъл“, застреля дебелака
зад бара. Двамата картоиграчи не успяха да реагират.
— Ако се държиш прилично, ще ги пощадя — обърна се Точният мерник към
непознатия, като кимна към двамата.
На вратата на кухнята се появиха още трима с извадени оръжия.
— Не съм въоръжен — промълви непознатият.
— Толкова по-зле за теб — тросна се полицаят, но беше впечатлен от самообладанието
на непознатия.
— Познавам страната ти — продължи бандитът. — Познавам законите ви. Полицията не
убива невъоръжени хора. Прекалено сте цивилизовани. Жалко, но е факт.
— Сигурно и тлъстият ти приятел зад бара е вярвал в милосърдието на ченгетата.
— Той беше глупак. Ти няма да допуснеш грешката му.
— Вярно е, compadre2. Ще те пречукам и ще се постарая да очистя приятелчетата ти. Но
ако успея, и шансовете са на моя страна, ще ти пъхна револвер в ръката, та да излезе, че съм
те убил при самоотбрана.
Непознатият кимна и попита:
— Мога ли да запаля цигара?
— Става. От една няма да умреш.
Непознатият издърпа цигара от пакета на масата и запали. Смукна дълбоко, изпусна
дима през носа си и се усмихна:
— Сигурно ще се обидиш, ако ти предложа пари. Ченгетата като теб не се интересуват
от такива неща.
— О, аз обичам парите. Само че не твоите.
— Все пак искаш нещо. И то не е да пречукаш неколцина контрабандисти.
— Е, няма да плача над гробовете ви, ако се наложи да ви застрелям.
— Можем да се споразумеем. Кажи какво искаш.
— Магу. Искам да ми го предадеш.
— Така ще се простя по-бързо с живота, отколкото ако ме застреляш.
— С твоята професия сигурно не се надяваш, че ще доживееш до пенсия. Дали ще умреш
сега или по-късно, все тая.
— А ако го издам?
— Тогава не аз ще съм този, който ще те убие. Поне не днес.
Непознатият погледна полицая в очите, търсейки признак на някаква слабост. Не откри
такава.
Помълча известно време, после даде знак на хората си да приберат оръжието и
промълви:
 — Ще издам Магу при едно условие.
— Я да чуя.
— Да пием заедно по едно. Като приятели.

***

Еди Уинтроп бе по-висок от сина си. Годините не бяха намалили дори със сантиметър
почти двуметровата му снага. Накуцваше леко: артритът се беше загнездил в лявото му
коляно — следствие от двадесет и двегодишния трудов стаж като общ работник в „Кон Ед“.
Седеше с пура в уста на третото стъпало пред четириетажната къща в Браунсвил, която
бе закупил с честно припечелената си заплата и наследство от баба си, възлизащо на 2000
долара. Беше посветил тридесет години от живота си на този дом, изплащаше ипотека след
ипотека, докато всичките му деца завършат колеж. Тук бе прекарал най-щастливите си
мигове в грижи за градината и в компанията на жена си Елма.
Тук бе прекарал и най-нещастните си мигове.
Преди три години през същия месец Елма бе починала от сърдечен удар в същата тази
къща.
Година по-късно, докато играеше билярд в мазето, му се обадиха, че най-малкият му син
Албърт е бил застрелян в някакво забутано градче в Уестчестър.
Сега дните му бяха преброени: ракът разяждаше стомаха му, но той все пак бе доволен,
че е осигурил най-доброто за семейството си. Погледна сина си Дейвис и се запита дали и
той някой ден ще чувства същото. Беше се примирил с мисълта, че синът му е станал
полицай. Никога не бе приветствал идеята, но начинът, по който младежите от квартала
гледаха сина му, му харесваше.
— Искаш ли да се прибереш на топло? — попита Дейвис.
— Не, обичам студа, нали знаеш. Майка ти никога не можа да ме разбере. В
продължение на тридесет години все ми натякваше как щяло да е по-добре, ако бяхме
останали в Северна Каролина. Сякаш там няма зима.
Точният мерник бръкна в хартиената торбичка до себе си и извади две кутийки с горещ
шоколад.
— Има ли захар? — попита Еди.
— Вредна е за теб.
— Кой е казал, че е вредна?
— Докторът.
— Той пък какво знае?
— Броят на кръвните ти клетки, кръвната ти захар, холестерола ти. Да изброявам ли
още?
— Само ако искаш да заспя от отегчение. Какъв е този лекар, дето поставя умиращ
човек на диета?
Двамата замълчаха и се загледаха в преминаващите коли.
— Все още ли харесваш тая твоя работа? — попита Еди, без да погледне сина си.
— Тя ми подхожда, татко. Не знам защо, но винаги ме е привличала.
— Знам, замалко да си загубя гласа, докато те разубеждавах.
— Съжаляваш ли, че не успя?
 — Понякога. Всеки път като чуя, че някое бяло ченге е застреляло черен младеж.
Изведнъж всички, от кмета до свещениците, излизат на екрана и с пълно гърло започват да
оправдават убиеца.
— Невинаги става дума за предумишлено убийство.
— Повечето случаи са такива. — Еди обърна поглед към сина си: — Замислял ли си се
над това?
— За какво? Че може и мен да застрелят?
— Ти се движиш сам. Ако се случи нещо, трябва да дойдат подкрепления. Да те
измъкнат. Прав ли съм?
— Горе-долу.
— Замислял ли си се какво ще стане, ако подкреплението не дойде? Ако някой реши да
не рискува белия си задник заради някакво си черно ченге?
Младежът не отговори.
— Значката е за белите — продължи Еди. — Това, че и ти имаш, не променя нещата.
— Времената се менят, татко. Старите хора като теб често го забравят.
Еди стана и захапа изгасналата пура:
— Хората не се променят, Дейвис. Младите никога не трябва да го забравят. Особено ако
искат да останат живи.

***

Предложението на латиноамериканеца със смешната шапка развесели Магу.

Той беше само на двадесет и шест, но контролираше цялата нелегална търговия с оръжие
в Ню Йорк. Започна като обикновен пласьор в Куинс, но за шест години се изкачи
мълниеносно в престъпната йерархия. Убиваше всеки, който се изпречи на пътя, много често
с оръжието, което им продаваше. Разполагаше с отряд от над четиристотин мъже и жени,
подчинени на квартални командири, които от своя страна се отчитаха пред районни шефове.
Всички изпълняваха неговите заповеди.
Беше израснал по сиропиталища, където се бе научил да не се доверява на никого.
Особено мразеше ченгетата и често се хвалеше с тримата, които бе застрелял. Единият беше
млад цивилен полицай, когото накара да пълзи на колене и да пее, преди да му пръсне
черепа с три куршума.
За оръжията знаеше само това, че много хора са готови да дадат мило и драго да си ги
купят. Наемаше само чернокожи, не използваше наркотици и алкохол, защото бизнесът му
изискваше бистър ум, и переше парите си в канадско-европейски канал, откъдето те отново
се връщаха на частната му сметка в една манхатънска банка. Парите бяха всичко за Магу и
той премахваше всекиго, който му пречи да ги получава.
Дейвис Уинтроп, Точният мерник, бе голяма заплаха за бизнеса му.

***

У дома Дейвис бе съвсем различен човек — любящ съпруг и баща.

Много често вечер, преди да тръгне на работа, той приспиваше четиримесечния си син,
след което нежно го оставяше в люлката и го наблюдаваше как спи. Малкият Еди се
усмихваше нежно като майка си и беше тих и кротък като баба си.
Точният мерник се огледа — плюшените играчки бяха на канапето, куклите — на пода.
Уютна стая в приветлива къща. Къщата, която баща му бе купил и обзавел с усилен труд и в
която сега живееше заедно със сина си.
Нощта отдавна бе настъпила. Жена му Грейс спеше дълбоко в съседната стая. Той се
отдръпна от люлката, седна на пода и се ослуша. В къщата цареше тишина. Всичко, което
обичаше, беше тук, между тези стени. Весели и тъжни спомени живееха в ъгълчетата,
дупките и цепнатините на дома, построен пет години преди началото на Втората световна
война. Тук нямаше насилие — само любов.
Тук оръжието нямаше стойност, а човешкият живот се уважаваше. Ако смъртта
споходеше някого, то бе предопределено от съдбата, не от чужда воля. Дейвис мечтаеше да
запази спокойствието и сигурността на този дом.
Знаеше, че това е само мечта.
Действителността го чакаше навън, из улиците на Бруклин. След по-малко от два часа
имаше среща с Магу и един от двамата щеше да умре.
Погледна спящия си син и се помоли оръжието да не му изневери и тази нощ.

***

Точният мерник разбра, че е попаднал в капан още щом слезе от колата си.
Магу бе заобиколен от четирима мъже с дълги кожени палта, стандартното облекло за
тежковъоръжен човек.
Латиноамериканецът от бара стоеше отзад. Когато Дейвис се приближи, той кимна:
— Здравей, приятелю, пак се срещнахме.
— Да — отвърна Точния мерник и погледна Магу.
— Сега вече можем да се споразумеем — продължи латиноамериканецът. — Стига
празни приказки. Трябва да си имаме доверие. Не може да има споразумение без доверие. А
аз ти имам доверие. Така казах на Магу. Ако си ченге, и аз съм ченге. Всички сме ченгета.
— Доста приказлив е, а? — усмихна се Магу.
— Прекалено приказлив за ченге — отбеляза Точният мерник.
— Доста е хладно. Хайде да се качим горе. Като ми тракат зъбите, не мога да мисля.
Магу тръгна напред с латиноамериканеца, четиримата с кожените якета — след тях.
Дейвис ги следваше на няколко крачки.
— Чух, че добре се оправяш с револвера — подхвърли Магу. — Гръмнал си един от
хората му, преди да успее да мигне. Вярно ли е?
— Май някой ми е направил реклама.
Магу спря и се обърна към него. Цялата процесия се закова на място.
— И мен ме бива в стрелбата — каза той. — Ако те интересува.
— Не ме интересува — отвърна полицаят.
Намираха се пред входа на вътрешния двор между няколко блока. По пейките наоколо се
излежаваха скитници и просяци. По пожълтялата трева се въргаляха бутилки, използвани
презервативи и спринцовки.
— Какво оръжие носиш? — попита Магу.
 — Да купуваш ли искаш? Скъпо ще ти излезе.
— Няма да купувам.
Дейвис чу изщракването на предпазител. Погледна охранителя, който се усмихна и
вдигна рамене.
Точният мерник дръпна ципа на зеленото си военно яке и посегна към вътрешния си
джоб. Магу го хвана за ръката:
— По-бавно.
Полицаят кимна, измъкна полуавтоматичния си пистолет и му го показа.
— Извади пълнителя! — нареди Магу, без да сваля очи от ченгето.
— Винаги ли така командваш? — попита полицаят, но се подчини.
— Само когато се налага — отвърна Магу и продължи напред.

***

Прекосиха двора, последвани от любопитни погледи. Стигнаха до вход 6 и единият от

телохранителите на Магу отвори вратата с една ръка. С другата стискаше пистолета в джоба
си.
Точният мерник наведе глава и влезе. Мислеше усилено. Бе направил най-голямата
грешка, която може да допусне агент под прикритие — беше се доверил на престъпник.
Сигурен беше, че латиноамериканецът се страхува повече от него, отколкото от Магу.
Тръгнаха по вонящия на урина коридор. Полицаят си даваше сметка, че е постъпил
неправилно, най-вече защото не бе уведомил никого къде отива. Беше си въобразил, че сам
ще се справи.
Оставаха му по-малко от пет минути да измисли как да спаси живота си.
— Идвал ли си друг път? — попита Магу, докато чакаха асансьора.
— Не — отвърна Дейвис и отново огледа спътниците си.
Освен латиноамериканеца всички бяха въоръжени до зъби, а той имаше само един
пистолет — деветмилиметров „Хаузер“, затъкнат отзад в дънките му. Можеше да убие двама
или трима, но в голямото помещение нямаше шанс. Щеше да е прекалено уязвим. Оставаше
му само една възможност за действие.
Вратата на асансьора се отвори и малката група се качи в кабината. Един от хората на
Магу натисна копчето за четвъртия етаж. Натъпкани в тясната кабина, всички се обърнаха
към вратата и загледаха светещия указателя за етажите. Единствената светлина идваше от
слабата крушка.
Дейвис предпазливо извади дясната си ръка от джоба на якето и се вкопчи в
ръкохватката на пистолета. Затвори очи, пое си дълбоко въздух, преглътна: беше готов.
— Ама че бавен асансьор — възнегодува латиноамериканецът, като гледаше как на
указателя за етажите светва цифрата 2. — Да бяхме се качили пеша, щяхме вече да сме горе.
— Щеше да е и по-здравословно — пошегува се полицаят.
— Закъде да бързаме? — попита Магу и намигна на латиноамериканеца. — Имаме цяла
нощ на разположение.
Асансьорът бавно премина от втория на третия етаж.
— Не мога да остана толкова дълго — каза Дейвис. — Имам други планове.
— Какви? — поинтересува се Магу, без да откъсва поглед от указателя.
 С мълниеносно движение Точният мерник измъкна пистолета си и го застреля в тила.
После пръсна крушката. Кабината потъна в пълен мрак. За части от секундата всички
извадиха оръжията си и започнаха да стрелят. Прозвуча цяла канонада, придружена от
оглушителни викове и писъци.
Стрелбата продължи по-малко от половин минута.
Бяха изстреляни повече от шестдесет куршума.

***

Вратата на асансьора се отвори бавно на четвъртия етаж. Възрастната жена, която

чакаше на площадката, застина от ужас. Лампата в коридора освети кабината. Стените бяха
опръскани с кръв. Трупът на Магу се килна и се стовари в коридора. Двама от хората му
лежаха мъртви един върху друг в единия ъгъл. Другите двама бяха ранени.
Латиноамериканецът, улучен с три куршума в гърдите, още стоеше опрян на
контролното табло и ехидно се усмихваше.
Точният мерник се облягаше на стената на кабината. Беше прострелян в крака, гърдите и
двете ръце. Все още държеше пистолета, от пръстите му капеше кръв. Лицето му бе изцапано
с кръвта на противниците му. Пред очите му тъмнееше и не можеше да помръдне. Толкова го
болеше, че едва говореше.
— Боже Господи! — възкликна ужасено жената.
— Май ще трябва да изчакате следващия асансьор — прошепна полицаят и опита да се
усмихне.
— Ще повикам полиция.
— По-добре линейка.
Той падна на колене и изпусна пистолета в кървавата локва на пода. Опря глава на
стената, затвори очи и зачака някой да го отнесе.
Не бързаше. 8 март 1981 г. бе последният му ден в полицията.
3
Госпожа Коломбо
Мери Силвестри се втренчи в съпруга си, седнал от другата страна на кухненската маса.
С наведена глава той смъкваше месото от една пилешка кълка и всячески се опитваше да
избегне погледа й. Четиринадесетгодишният им син седеше до тях, беше свикнал да не
обръща внимание на препирните на родителите си.
— Няма ли да отговориш, Джо? — настоя Мери с глас, с който обикновено се обръщаше
към престъпниците.
— Защо не пропуснем една вечер? Само една нощ. Една нощ, през която да не говорим
за нищо.
— Трябва да поговорим — упорстваше Мери. — Още сега.
— Все искаш да обсъждаш нещо спешно. Задаваш въпроси и искаш да отговарям. И не
питаш като жена или като майка. Задаваш ги като полицай. Все едно с Франки сме
престъпници. Не и тази вечер, госпожо детектив. Ако искаш да ме разпитваш, трябва да ме
арестуваш.
Джо Силвестри излезе от кухнята, взе якето си и затръшна входната врата зад гърба си.
Франк остави вилицата до чинията си, погледна майка си и се усмихна отегчено:
— Всяка вечер една и съща сцена, все едно гледам сериала „Меден месец“.
— Грешиш, скъпи — заяви Мери и отпи от газираната си вода. — Ралф и Алис от
„Меден месец“ нямаха деца.
Франк стана, отиде до майка си и я целуна. После отстъпи крачка назад, погледна
револвера в кобура й и се усмихна:
— Алис нямаше огнестрелно оръжие — подхвърли и излезе на терасата.
Мери Силвестри изпрати сина си с поглед, после остави чашата си и запали цигара.
— Алис трябваше да има пистолет — промърмори тя. — Трябваше да застреля онзи
мръсник на място.

***

Мери Силвестри бе на тридесет и шест и от дванадесет години работеше в нюйоркската

полиция. Беше започнала от района на Озън Парк в Куинс, после се премести в Бруклин като
цивилен агент, а оттам към истинското си призвание — отдел „Убийства“ в участъка
„Уейкфийлд“ в Бронкс.
Усетът й към подробностите я нареждаше сред детективите с най-голяма разкриваемост
на престъпленията. Никога не се отказваше докато не залови убиеца. Колкото по-малко бяха
уликите, колкото по-нелогично беше едно убийство, толкова повече я привличаше.
Бе завършила криминология в колежа „Джон Джей“. След това прекара три месеца като
помощничка на един съдебен лекар, като се опитваше да разбере какво трябва да се търси на
местопрестъплението, каква информация може да се получи от един изстинал труп.
Посещаваше курсове по психология на девиантното поведение в „Куинс Колидж“, за да
разбере повече за вътрешния свят на убийците. В свободното си време четеше детективски
романи и описания на истински случаи. Овладя най-модерните средства за разследване и бе
от малкото нюйоркски детективи, запознати с новата програма за психоанализа на серийни
убийци. Повечето полицаи се отнасяха скептично към подобни нововъведения. С помощта на
програмата Мери Силвестри разкри един продавач на коли, който беше нарязал с бръснач
четири млади проститутки.
Бе привлекателна жена, но не обръщаше голямо внимание на външността си. Беше
висока и стройна въпреки редовното полицейско меню: пица, сандвичи и кафе. Червената й
коса много често бе сресана набързо и прибрана с помощта на фиби. Обличаше се небрежно,
като предпочиташе къси поли, маратонки и ризи. Рядко носеше оръжието си.
Колегите й — всичките мъже, я обожаваха. Когато Мери извършваше разследване,
толкова се съсредоточаваше върху работата си, че забравяше всичко и всички около себе си.
Щом я видеха да се щура с блуждаещ поглед, веднага разбираха, че е на път да разкрие
престъпника.
Детективите от отдел „Убийства“ се изживяват като елит в полицията. Държат се
покровителствено и презрително към колегите си. Много от тях носят фланелки с мотото на
отдела: „Нашият ден започва, когато вашият свършва“, изписано над контурите на човешки
труп.
Дори сред хора с високо самочувствие Мери Силвестри се славеше като най-добрата.
Заради уменията й й бяха прикачили прякора Госпожа Коломбо, като женски аналог на
детектива от нашумелия телевизионен сериал.
Поверяваха й най-заплетените случаи. Най-големи успехи жънеше при разпитите.
Срещите й със заподозрените продължаваха по-малко от времетраенето на хокеен мач.
Използваше всякакви средства, от сексуално съблазняване до физическа разправа, и нито
веднъж не излезе от стаята за разпити без подписани самопризнания.
Единственото, в което не я биваше, беше бракът.
Ненавиждаше домакинската работа, особено готвенето, и едва издържаше семейните
събирания. Нямаше братя или сестри, а родителите й бяха починали. Мъжът й беше
собственик на две бензиностанции в Бронкс и все роптаеше, че жена му не си седи у дома.
Тези оплаквания се подклаждаха допълнително от родителите му, които не можеха да се
примирят, че в семейството има полицай, на всичкото отгоре жена.
Мери обичаше сина си и понякога го водеше със себе си да наблюдават дома на
заподозрян. Това бе нейният начин да прояви майчински грижи и Франк жадно поглъщаше
всичко, научено от нея.
— Искаш ли и аз да стана полицай? — попита я веднъж той, когато седяха в колата пред
заведение за бързо хранене.
— Само ако ти искаш.
— Защо тогава ме мъкнеш с теб?
Мери погледна през стъклото, отпи от кафето си, след това се обърна към сина си:
— За да знаеш с какво се занимавам. И може би да разбереш защо съм такава.
— Кога ще се разведете с татко?
Мери се изненада от въпроса:
— Кой каза, че ще се развеждаме?
— Едва ли ще се наложи да ви търся подарък за златната сватба — промърмори Франк,
докато довършваше палачинката си.
— Когато се оженихме, бяхме още деца. Прекалено глупави, за да разбираме какво
правим. Аз тъкмо завършвах гимназия, а той работеше на бензиностанция. Постъпих в
Академията, а той продължи да зарежда коли. Забременях, а той все зареждаше колите на
хората.
— А това да не е по-добро? Да седиш в някаква студена кола и да дебнеш някого да
направи грешна стъпка.
— За мен е по-добре. Да сложиш белезници на някого, който е убил невинен човек, е
най-доброто дело за мен.
— Татко си обича работата и си я върши добре.
— Аз също си обичам работата и я върша добре.
— Обичаш ли го още?
— Да, по свой собствен начин. Може би това вече не му е достатъчно.
— Щеше ли да си по-щастлива с някой полицай?
— Не мисля. Добри колеги са, но за друго не стават. Като мен. Дори да имах избор, пак
щях да се омъжа за човек с професията на баща ти.
— Добре казано, мамо — усмихна се Франк.
— Като заговорихме за бензин, защо, по дяволите, ме доведе на този паркинг?
— Не си ли спомняш, веднъж ти самата влезе в заведението да ги попиташ за рецептата
на техните палачинки.
— Вярно, дори трябваше да се легитимирам, че да ми я продиктуват! — възкликна Мери
и избухна в смях.

***

Трупът на тридесет и двегодишния счетоводител Джейми Синклер бе висял в дрешника

три дни. Кожата на лицето му бе бледосивкава, крайниците вкочанени, очите изцъклени.
Ходилата му бяха отрязани до глезените и хвърлени върху леглото. По полуголото тяло имаше
многобройни прободни рани. Ръцете му бяха вързани зад гърба с черна кожена лента,
гърлото бе прерязано. Плъховете се бяха нагостили богато с останките му и плътта бе
започнала да червясва.
— Това по гърлото от нож ли е, докторе? — попита Силвестри.
— По-лошо — отвърна съдебният лекар.
Беше нисък и плешив и изглеждаше по-стар от четиридесет и осемгодишен, на колкото
всъщност беше. Работеше от три години на тази длъжност и вече искаше да се маха. През
ръцете му минаваха близо две хиляди трупа годишно.
— Какво по-лошо, Джери?
— Тирбушон.
— Колко време е продължило мъчението? — попита Тони Русо, партньорът на Мери.
— Колкото е искал убиецът — отвърна лекарят. Вдигна рамене и си излезе.
— Хайде да пием по едно кафе — предложи Русо на Мери, като наблюдаваше как хората
от отдела по криминология си вършат работата — фотографираха трупа, вземаха отпечатъци,
събираха веществени доказателства.
— Убийството трябва да ти доставя огромно удоволствие, за да прекратиш един
човешки живот по такъв начин — отбеляза Мери, без да сваля очи от мъртвеца. — Как иначе
може да се обясни?
— Не можем да го обясним — каза Русо. — Поне не преди да пием по едно кафе и да
хапнем нещо сладко.

***

Убитият бе ерген. През последните две години беше работил на хонорар за една
манхатънска рекламна агенция. Бе пробягвал по пет километра, беше посещавал занимания
по аеробика четири пъти седмично. Брат му живееше в Джаксън Хайтс и работеше в агенция
за организиране на сватбени тържества. Майка им бе починала през 1980 г. след
продължителна борба с душевното заболяване. Баща им живееше с някаква жена, два пъти
развеждана и майка на две деца. Силвестри и Русо не разполагаха с много факти, за които да
се хванат. Убитият нямаше любовници — нито жени, нито мъже. Имаше съвсем малко
приятели. По всичко изглеждаше, че Джейми Синклер е предпочитал самотата.
Освен в нощта на убийството си.
— Няма следи от взлом — каза Русо, преди да отхапе огромно парче щрудел. —
Жертвата сама е пуснала убиеца.
— Или убиецът е бил вече вътре, когато Синклер се е прибрал — допълни Мери,
стиснала голяма чаша кафе в двете си ръце.
— И в двата случая е познавал убиеца.
Кварталът, разположен на две пресечки от „Уайт Плейнс Роуд“, се състоеше от
еднофамилни къщи и няколко жилищни блока. Улицата беше преградена с една полицейска
кола, пред сградата бе опъната жълта лента. От входовете на околните здания надничаха
любопитни.
— Откъде да започнем? — попита Русо, след като дояде щрудела.
— Нека първо униформените да обиколят квартала. Да потърсят улики, да разпитат.
Дали съседите не са видели някой да се навърта наоколо. Най-вече през последните няколко
дни. Интересува ни жена.
— Майтапиш се. Да не си открила вече нещо? Едва от десет минути сме тук.
— Спокойно, Лакомчо. Като разбера нещо, ще ти кажа.
— Знаеш ли какво, госпожо Коломбо, ако продължавам да работя с теб, ще ме повишат в
капитан преди да оплешивея.
Мери го погледна. Дългата му оредяла коса се развяваше от вятъра.
— Да побързаме тогава.

***

Докато закарат трупа на Джейми Синклер в моргата, криминолозите откриха три

различни вида отпечатъци, които не принадлежаха на жертвата. От брат му, който имаше
ключ и твърдеше, че минал да остави някакви документи. От хазаина, който също имаше
ключ и влизал от време на време, за да доставя пратки на наемателя. И от Алисън Уокър,
петдесет и осемгодишна жена с болно сърце, тлъста банкова сметка и къща в Уестсайд.
Тя беше на първо място в списъка на хората, които Силвестри и Русо смятаха да
разпитат.
— Защо й е на богата манхатънска мацка да се занимава с неудачник от Бронкс? —
чудеше се Русо, докато пътуваха към Манхатън.
— Не забравяй, че е на петдесет и осем. Била е мацка по времето на Никсън.
— Мислиш ли, че го е „отпушила“ като бутилка вино?
— И да му отреже краката? Едва ли.
— Че какво. Да не би жените да не вършат убийства?
— Жените не извършват жестоки убийства. Пистолет — да. Нож — ако наистина са
решени да убиват. Но не и по този начин.
Мери прибра бележника си в чантата и отвори една хартиена торбичка, която крепеше в
скута си. Извади бурканче с кафе, отвори го и сипа три пакетчета захар.
— Ако искаш да убиеш някого. Някой мъж. Съпруг, любовник, няма значение. Какво
оръжие ще използваш? — попита Русо. — Нож или пистолет?
— Нито едно от двете — отвърна Мери и започна да бърка кафето.
— Какво тогава, бомба? Ще му взривиш колата ли?
— Стрихнин. Пет капки са достатъчни да се парализира. Пет минути и… край. Трудно
се открива, освен ако не намериш трупа до три часа след смъртта.
— Явно подхождаш научно към въпроса.
— Ето ти кафето — каза Мери с усмивка и му подаде чашата. — Точно както го обичаш.
— Пий го ти.
— Така си мислех, че ще кажеш — заяви тя и отпи от чашата.
Алисън Уокър покани детективите във всекидневната си и им предложи чай и
курабийки. Беше ниска и жилава жена и въпреки бръчките си доста привлекателна. Носеше
оранжева блуза, тъмна къса пола и кафяви чехли. Около врата й висеше двойна перлена
огърлица, а на ушите й — обици в тон с блузата. Златистокестенявата й коса бе грижливо
сресана и накъдрена.
Мери Силвестри се настани на кремавия диван, който сигурно струваше колкото цялата
мебелировка в дома й. Стаята бе просторна и безупречно подредена, с много, подбрани с
вкус антики. Сиви копринени завеси закриваха отворения прозорец, през който проникваше
свеж пролетен въздух.
Мери се усмихна на домакинята:
— Хубав дом имате. Не мога да си представя аз да поддържам такъв ред.
— Иска се много време и много работа — отвърна Алисън на безупречен литературен
английски. Човек никога не би познал, че е дъщеря на прост рибар от Ню Джърси.
— Сигурно и много пари.
— Това се подразбира. Не са много нещата, които могат да се направят без пари.
— Имате ли нещо против да запаля цигара? — попита Русо, който едва се сдържаше да
не омете всички курабийки.
— Да — отвърна домакинята, без да сваля поглед от Мери. — Тук не се пуши.
— Е, добре… — промърмори Русо и прибра цигарите в джоба си.
— Познавате ли мъж на име Джейми Синклер? — попита Мери.
— Защо питате?
— Мъртъв е — намеси се Русо. — Някой го използвал за закачалка преди два дни. Това е
другата причина да сме тук освен курабийките.
Уокър закри уста и леко примигна.
— Извинете партньора ми — каза Мери, като погледна сурово Русо. После отново се
обърна към Уокър: — И така, познавахте ли го?
 Алисън стана и се запъти към външната врата. Стъпките й отекваха по дървения под.
Отвори вратата и нареди, без да се обръща:
— Махайте се! Веднага!
— Ще се наложи пак да идваме — каза Русо, докато пъхаше две курабийки в джоба си.
— Или ще ви призовем да се явите в участъка.
Мери взе една салфетка, напълни я с курабийки, сгъна я и я подаде на партньора си.
— Чакай ме в колата, лакомнико — нареди тя. — Ще дойда, преди да успееш да ги
ометеш.
— Сигурна ли си?
— Да не искаш и мляко? Хайде, тръгвай!
— Сигурна ли си, че искаш да останеш сама с нея?
— Ако извади тирбушон, ще викам за помощ — прошепна Мери. — Хайде, бъди добро
момче и си изяж сладките!
— Ако сама ги е правила, не е толкова лоша готвачка.
— Кой е казал, че убийците не могат да готвят?
Когато Русо излезе, Мери се обърна към домакинята:
— Познавали сте го. Не сте го убили, но сте го познавали.
Уокър кимна леко, пое си дълбоко въздух:
— Да. Бяхме приятели.
Загледа се в една червена роза, поставена в кристална ваза по средата на масата.
— И знаехте, че е мъртъв още преди да дойдем.
Мери говореше с нежен и спокоен глас, сякаш утешаваше приятелка след загубата на
скъп човек, не като на разпит.
Уокър я погледна изненадано:
— Откъде знаете?
— Повечето хора се изненадват, когато на вратата им се появят полицаи. Вие
изглеждахте едва ли не облекчена, че ни виждате. Поканихте ни дори без да попитате какво
искаме.
— Следващия път ще знам.
— Бяхте ли любовници?
— Не. Джейми не се интересуваше от секс. Поне не с мен.
— Като всеки съпруг — каза с усмивка Мери.
— Не знам. Не съм се омъжвала. Джейми бе последният ми шанс. На моята възраст и с
моето положение повечето мъже се интересуват само от едно. И то не е сексът.
— Колко пари му давахте?
— Колкото реша.
— И колко по-точно?
— Две-три хиляди.
— На седмица ли?
— Заслужаваше ги.
— С какво? Имате прислужница, сама готвите, а и къщата не изглежда да се нуждае от
ремонт.
— Джейми разбираше от счетоводство. Помагаше ми да инвестирам парите си,
плащаше ми сметките, уреждаше данъците. Имах му доверие. Никога не ми е давал повод да
се усъмня в честността му.
 — От колко време ви помагаше?
— От почти три години.
— И му плащахте толкова пари през цялото време? Три хиляди на седмица?
— Да.
— Как му плащахте?
— В брой. Въпреки че поддържаше сметките ми в пълен ред, той нямаше банкова
сметка.
— Къде държеше парите?
— Не съм го питала. Знам само, че не харчеше много. Парите почти не го интересуваха.
— Все пак са го интересували, щом е взимал по три хиляди, за да ви води
счетоводството.
Мери стана и затвори бележника си.
— Ще се наложи ли да отговарям на още въпроси? — попита Уокър.
— Само на още един.
— Кой?
— Някой друг знаеше ли за вас с Джейми?
— Не съм казвала на никого. За мен и без това се носят доста клюки. Исках да запазя
отношенията си с Джейми в тайна.
— А той? Казал ли е на някого?
— На брат си. Бяха много близки.
— Казал ли му е и за парите?
— Не, не мисля. Той не обичаше да говори за такива неща.
— Благодаря — каза Мери и тръгна към вратата. — Ако си спомните още нещо, обадете
се.
— Мога ли да направя нещо? За Джейми.
— Как разбрахте, че е мъртъв? Надали сте го прочели във вестника.
— Брат му Албърт ми съобщи по телефона.
— Каза ли ви нещо друго?
— Да не говоря с никого — отвърна Уокър и наведе глава.
Когато я вдигна отново, Мери вече я нямаше.

***

Барът бе претъпкан въпреки неподходящия час и поройния дъжд. Детективите седяха в

дъното на една маса, отрупана с бирени бутилки, чаши, смачкани салфетки и купички със
солени бисквити. Помещението беше тъмно както повечето заведения, посещавани от
полицаи — слабите крушки хвърляха повече сянка, отколкото да осветяват. Четиримата мъже
и жената от отдел „Убийства“ на участъка в Бронкс празнуваха: бяха завършили успешно
деня.
Госпожа Коломбо бе разкрила поредното убийство.
— Отне ни по-малко от седмица — каза Русо, докато прокарваше шоколадчето
„Сникърс“ с поредната бира. — Мери забеляза бутилката от вино, притисна старата мома и
накара брата да пропее. Лесно се справихме.
— Харесва ми, че говориш в множествено число — намеси се Стенли Джонсън, главен
детектив в отдела. — Каква беше твоята роля? Да караш колата ли?
— Лесно ли пропя братът? — попита Джон Родригес. Беше най-новият в отдела. Бяха го
изпратили едва преди месец от отдел „Дребни кражби“ на Южния централен район.
— Огъна се в колата — каза Мери, отпи яка глътка уиски. — През цялото време, докато
го карахме, плака.
— Трябва много да мразиш брат си, за да го накълцаш така — отбеляза капитан Йо-йо
Хейнс, началник на участъка. — Да му забиеш в гърлото тирбушон, после да му отрежеш
краката… Ама че жестокост! А аз си мисля, че моят брак не върви.
— Нито цент няма да поискам от брат си — каза Русо. — Освен това го обичам.
— Не е заради парите — обясни Мери.
— А за какво? — поинтересува се Родригес.
— Албърт има някакво мускулно заболяване. Застраховката му не покрива всички
разходи по лечението. Имал е финансови затруднения.
— Не е ли знаел за хилядарките на Джейми? — попита Джонсън.
— Не — обясни Мери, — мислел е, че брат му е беден като църковна мишка. Дори му е
давал на заем. Съжалявал го е…
— Ама че негодник — възкликна Йо-йо.
— Албърт влиза в апартамента. Вижда бутилката и започва да търси тирбушон.
— Намира го — продължи Русо — в шкафа до някакъв плик. Не само, че му се пие вино,
ами е и любопитен. Отваря плика…
— И намира парите — досети се Джонсън.
— Седял на леглото три часа с тирбушон в ръката и гледал парите. Не можел да повярва
— продължи Мери.
— Джейми идва — прекъсна я Русо, — заварва бедния Алби да съзерцава мангизите и
започва да крещи.
— На Албърт му кипва — намеси се Мери — и всички години на измама завършват в
няколко кървави минути.
— Накълцва негодника на парчета, мята го върху вратата, взима мангизите и офейква —
завърши Русо.
— И дори не пийва вино — възмути се Джонсън.
— Това е най-тъжното — забеляза Родригес. — Дошъл е жаден и жаден си е тръгнал.
— Само че този път на съвестта му е тежало убийство — каза Русо. — И Госпожа
Коломбо го разкри за нула време.
— Какво ще стане с възрастната дама? — поинтересува се Хейнс. — Как й беше името?
… Уокър.
— На кого му пука, капитане? — отвърна Русо. — Още може да се оправя в живота.
— Ще умре самотна — промълви тихо Мери. — Джеймс е бил единственият й истински
приятел. След този случай няма да се сближи с никого. Ще остане сама и ще умре самотна.
— Мислите ли, че Албърт ще се побърка? — попита Джонсън.
— А ти на негово място няма ли да изперкаш? — подхвърли Русо. — Досега не е имал
нито едно нарушение. Дори глоба за неправилно паркиране. Един от онези хора, които и на
мравката път правят.
— Два пропилени живота и един прекъснат преждевременно — въздъхна Мери. — И
само заради една чаша вино.
— Това да ни е за поука — отбеляза Русо и вдигна бутилката си. — Пийте само бира.
Така няма да ви се налага да търсите тирбушон, за да я отворите, а и който пие бира, със
сигурност няма плик със стотачки в шкафа.
— Това като отказ да черпиш ли да го смятаме? — попита Мери.
— Да, освен ако някой от вас не извади тирбушон.
— Капитане, какво ще кажеш всеки да изпрати по един куршум в челото на Русо? —
предложи с усмивка Джонсън.
— Съгласен — каза Йо-йо Хейнс.
Госпожа Коломбо продължи да пирува с колегите си за поредната победа над смъртта.

***

Мери спря на четири преки от дома си. Вече не валеше и въздухът бе хладен и чист —
характерните утринни миризми се носеха над града. Уличните лампи хвърляха бледи сенки
върху колите и тротоара. Наближаваше три часът и улиците бяха пусти. Мери тръгна бавно с
наведена глава към дома си. Още бе замаяна от алкохола, но събитията от изминалия ден не
й даваха покой.
Самотата, на която бе обречена Алисън Уокър, я беше трогнала. Жената имаше пари,
удобства и добро обществено положение, но нищо нямаше да разсее скуката на ежедневието
й и да запълни празнотата на нощите й. Алисън нямаше да умре с разбито сърце, ала смъртта
й нямаше да бъде лека.
Мери не можеше да се похвали с придобивките на Алисън. Общественото й положение
се определяше от полицейската значка в чантата й, парите й се стопяваха за ежедневни
разходи, а удобствата й се ограничаваха с малката къща с течащ покрив, лоша канализация и
два прозореца на спалнята, които от години не се отваряха. Тя обаче знаеше, че е хиляди пъти
по-щастлива от Алисън. Притежаваше нещо, за което старата мома би дала всичко — съпруг
в леглото и син в съседната стая.
Може би бракът й не беше чак такъв провал. Като гледаше как Франки расте, сърцето й
се изпълваше с гордост. Това бе много по-добре, отколкото да стоиш сам вкъщи и да
съзерцаваш някоя антична ваза, в която стърчи самотна червена роза, да знаеш, че никой
няма да те потърси по телефона и че никой няма да влезе неочаквано и да те прегърне.
Мери Силвестри пресече на червено и ускори ход, нетърпелива да се прибере вкъщи.
Дори не забеляза мъжът с нож в ръка, който я дебнеше в една странична уличка пред
местната бакалия. Стоеше на пръсти, готов да изскочи и да грабне чантичката й.
Когато Мери се изравни с него, той се хвърли върху нея.
Стисна я с една ръка за врата, а с другата опря ножа в гърба й.
— Само да гъкнеш, ще те заколя! — изсъска. Дъхът му вонеше на алкохол.
Стегна хватката около врата й и я одра грубо с ножа. Отстъпи назад, за да я завлече в
тъмната уличка, далеч от светлината на лампите.
Мери се отпусна и остави непознатия да я влачи накъдето пожелае. Ръката на
нападателя бе увита с кървави бинтове. Мери отмести глава от лицето му, кожата й се одра в
небръсната му брада.
Той я завлече навътре в уличката и я притисна към една къща:
— Я да видим какво си ми донесла. Колко имаш?
— Вземете ги — едва чуто промълви Мери. — Всичко е в чантата.
 Нападателят я дръпна грубо за косата, после блъсна главата й в стената:
— Не ми казвай какво да взема, кучко! Ще взема каквото си поискам. Ясно ли е?
— Да — прошепна тя. По лицето й започна да се стича кръв.
Той отпусна врата й и смъкна чантичката от рамото й. Продължи да я притиска с
острието на ножа към стената. Мери затвори очи, пое си дълбоко въздух и се опита да
обмисли трезво ситуацията. Нямаше много време. Започваше да се проклина, че не си е взела
пистолета. Винаги го оставяше в службата, когато отиваше на бар с колегите си.
Непознатият започна да рови из чантичката. Щеше да намери само шестдесет долара,
две кредитни карти — едната невалидна, другата с надхвърлен лимит, няколко монети,
часовника на баща й и златна детективска значка.
Нападателят взе парите и захвърли чантата на улицата. Явно не беше забелязал значката.
Натъпка банкнотите в джобовете на дънките си и натисна Мери с цялото си тяло. Облегна
глава на рамото й и допря устни до ухото й:
— Харесва ми как миришеш — прошепна й. Докосна с език ухото й.
— Нали взе парите — изхърка Мери. — Стигат за една почерпка.
Мъжът смъкна ципа си и я натисна по-силно:
— Ти си моята почерпка.
Затърка се в крака й, бръкна под полата й със свободната си ръка. Мери започна да се
съпротивлява, използвайки стената за опора.
— Хайде, маце. Бори се, хайде, съпротивлявай се!
Тя се извърна, отмести ръката му от бедрото си.
Погледна очите му: кафяви, замъглени и с празен поглед, какъвто бе виждала при
безброй убийци в продължение на дълги години. В този миг разбра какво я очаква.
Непознатият нямаше да се задоволи, като я изнасили. Не беше жаден и за наркотици.
Искаше кръв.
Нейната кръв.
Това, което искаше, можеше да бъде постигнато само с ножа. Непознатият се разсмя.
Кръвта на Мери започна да се стича между краката му, по изпочупените плочки на тротоара,
към пустата нюйоркска улица. С интерес наблюдаваше очите на жертвата си, как животът
постепенно ги напуска.
Това доставя удоволствие на всеки убиец.
Мери Силвестри го знаеше по-добре от всеки друг.

***

Дойде в съзнание след три дни в интензивното отделение на католическата болница.

Лекарите бяха отстранили част от белия й дроб, напълно разкъсан от ножа на убиеца. Бяха
им нужни четиридесет и седем шева, за да зашият корема й. Цялото й тяло бе в рани и отоци,
дясната ръка и левият й крак бяха счупени, не можеше да си отвори едното око.
Мери огледа стаята. Светлосините стени се полюшваха, слънчев лъч погали лицето й.
От едната й страна висеше система за преливане на кръв. Устните й бяха изтръпнали, от носа
й стърчаха пластмасови тръбички. Около пръстите на лявата й ръка бе обвита броеница.
Обърна глава и видя Франк, който седеше със скръстени ръце на един стол и я гледаше.
Лицето му бе напрегнато, в очите му се четеше страх — четиринадесетгодишно момче,
уплашено, че ще загуби майка си.
— Защо не си на училище? — попита Мери. При всяка дума гърдите й се раздираха от
болка.
— Неделя е — отвърна Франк, изненадан, че я чува да говори.
Тя се опита да се засмее:
— На църква тогава. Можеше да кажеш няколко молитви за спасение на душата ми.
— Сутринта ходихме с татко.
— Сам ли си тук?
— Не, татко слезе да купи кафе.
— Как е той?
— Уплашен. По цял ден седи тук. Спи на съседното легло. Излиза само да провери как
върви работата в бензиностанциите и да ме вземе от училище.
— А ти как си?
Искаше й се да се изправи и за пръв път от толкова години да прегърне сина си.
— Не ме е страх.
— Защо?
— Татко е забравил колко си яка. Аз не.
— Ако бях по-яка от онзи, който ме нападна, сега той щеше да е в болница.
— Хванали са го.
— Кой?
— Не знам точно. Русо и някакъв друг започнаха да го издирват още докато те шиеха.
Докато постъпиш в интензивното, вече го бяха заловили.
— Нямам търпение да го видя изправен пред съда.
Гърлото й беше пресъхнало и я болеше, като говореше.
— Няма да има съд — каза Франк.
Мери го изгледа изненадано, после разбра.
— Русо каза, че нападателят оказал съпротива — продължи спокойно Франк. —
Нападнал ги със същия нож, с който те е пробол. Русо и Джонсън го застреляли.
Мери кимна и се извърна. Вдигна мъчително глава, за да разгледа вазите с цветя, които
изпълваха стаята.
Франк стана и се доближи до леглото:
— Радвам се, че си жива, мамо.
— И аз се радвам, скъпи.
— Татко казва, че сега нещата ще се оправят.
— Защото няма да съм вече полицай ли?
По-мъчително бе да чуе тези думи, отколкото да ги произнесе. Идваше й да се разридае.
Франк я хвана нежно за ръката:
— Винаги ще бъдеш полицай, мамо.

***

Когато остана сама, Мери отпусна глава на възглавницата и за пръв път от детските си
години заплака. Плачеше от болка и от гняв. Чувстваше странна празнота и че нещо друго
освен кръвта й се е загубило на тъмната уличка.
 Мъжът с ножа бе разкъсал не само тялото, а и душата й. Беше отнел най-скъпото на
жената, която се гордееше с прякора Госпожа Коломбо. Професията й.
Мери Силвестри вече не беше полицай.
4
Джеронимо
Делгалдо Лопес седеше пред олтара в църквата и се взираше в дванадесетте пръчки
динамит, залепени с тиксо за една мраморна плоча и свързани с часовников механизъм и с
капсул-детонатор. Около него кипеше усилена дейност: полицаи от бруклинския отряд за
обезвреждане на взривни устройства подреждаха противобомбени прегради и изнасяха
статуите от църквата. Вратите на сградата бяха запечатани и охранявани от дузина
униформени полицаи с бронирани жилетки и шлемове.
Лопес докосна динамита с показалец, за да провери влажността му. Внимаваше да не
размести снопчето от червени, зелени и сини жички, излизащи от часовниковото
устройство.
Джери Дюман, командирът на сапьорния отряд, клекна до Лопес:
— С колко време разполагаме?
— Много малко. Ще избухне след двадесет минути.
— С каква сила?
— Ще помете половината квартал. Може да причини и повече поражения.
— Исусе Христе!
Лопес се обърна към командира си и го погледна в очите.
— Не е нужно да го търсиш много далеч — каза той и посочи разпятието зад тях. — Ето
го.

***

Делгадо Лопес бе на тридесет. От шест години работеше в сапьорния отряд. Постъпи в

полицията след осемнадесетмесечна служба в армията, където бе получил отличие като
специалист по експлозивите. Баща му Карлос, който бе моряк на търговски кораб, при всяко
пътуване купуваше на малкия си син книги за експлозиви и различни фойерверки. Майка му
Глория, наполовина индианка от племето чероки, му разказваше до късна нощ приказки за
бойни подвизи, които бе научила от дядо си.
Още на десетгодишна възраст Делгадо изработи първата си бомба, като използва
ластици, сода за хляб, циферблата от часовника на баща си, барута от два кибрита и прежда.
Занесе устройството в час по физика, нагласи часовниковия механизъм на две минути и го
обезвреди за по-малко от тридесет секунди. Учителят му писа отличен за проекта и го наказа
да остава два дни след часовете, задето изплаши до смърт съучениците си.
Делгадо възнамеряваше да отиде в колеж и сериозно да се заеме с химията, но реши, че
лабораторията е прекалено скучно място, за да прекара целия си живот в нея. Знанията за
експлозивите и взривните устройства не му бяха достатъчни. Беше воин по душа и реши да
продължи семейната традиция, за която разказваше майка му.
Освен това искаше да наблюдава как действат бомбите. Да присъства на краткия миг
тишина след края на тиктакането, който носеше триумф за терориста и разрушение за
всички останали. Така Делгадо Лопес, висок, як младеж с гъста черна коса и катраненочерни
очи, стана най-способният член на сапьорския отряд. Приемаше най-опасните задачи, не
отбягваше рисковете и дори окото му не мигваше, когато в някое тихо помещение прокънти
последното изщракване на часовниковия механизъм.
За колегите си Делгадо Лопес, наречен още Джеронимо, беше истински воин.
— Как смяташ да действаш? — попита Дюман. Почеса се по врата и огледа празната
църква.
— Механизмът е прост. Обезвреждането няма да отнеме и две минути.
— Какво чакаш тогава? Действай!
— Прекалено лесно е. Бомбаджията си е дал толкова труд да заложи взрива. После ни се
обажда да ни каже къде да намерим динамита и колко време остава. И какво откриваме?
Устройство, което може да се обезвреди с най-обикновена ножица.
— Какво искаш да кажеш, Джеронимо? Може би не е голям специалист.
— А може да по-способен, отколкото го мислим.
Джеронимо се изправи и заоглежда празната църква. Търсеше нещо, което да
наподобява бомба, опитваше се да подуши миризмата на барут, да проникне в мислите на
терориста. Очите му спряха върху посребрените тръби на органа:
— Отрядът претърси ли църквата?
— Спряха, като намериха устройството. Защо?
— Ще го обезвредя, но нека претърсят отново, докато се занимавам с него.
— Стига си говорил с недомлъвки. Какво искаш да кажеш?
— Има втора бомба, шефе, и тя е основната. Тази тук е само за залъгалка.
— Убеден ли си?
— Обзалагам се.
— Добре, разкарай тази. Ще те извикам, ако намерим друга.
— Ако съм свършил, ще съм горе — каза Джеронимо, като посочи към балкона над
олтара. — При органа.
— Защо точно там?
— Обичам църковната музика — отвърна с усмивка той.

***

През отпуската си Джеронимо скиташе из хълмистите равнини на Аризона — обичаше

да язди сред червените скални кули на Сидона. Прекарваше там по цял месец, съвсем сам, в
търсене на духа на индианските си предци. Когато постъпваше в отряда на сапьорите, даде
обещание на майка си.
— Животът е жесток — бе казала тя. — Тялото и духът ти са заобиколени от зло. Пази
духа си! Обещай ми, че ще го запазиш от злото.
— Обещавам, мамо.
Джеронимо погали загрубялото лице на старицата. Вгледа се в очите й, в неугасващите
пламъци на младостта, които още блестяха в тях. Сега разбра защо баща му се е влюбил в
тази жена.
— Иди там, където още бродят духовете на добрите хора — продължи старицата. —
Нека те напътстват. Това ще те запази от злото. Така ще съм сигурна, че няма да загубя сина
си, както загубих съпруга си.
— Татко ми липсва много — каза Джеронимо.
 Баща му бе починал от инфаркт по време на последното си пътуване, след което
възнамеряваше да се пенсионира. Последното желание на Карлос Лопес бе прахът му да бъде
разпръснат из семейното им имение сред хълмовете на Пуерто Рико.
— Ти го пазиш в паметта си, а аз го нося в сърцето си.
— Трябва да тръгвам — каза Джеронимо. — Не е добре да закъснявам за работа още
първия ден.
— Вземи това от мен.
Майка му разтвори пръсти. В дланта й проблесна медальон с формата на кон, закачен на
златна верижка. Джеронимо го взе и го разгледа на слабата светлина:
— Какво е това?
— Сложи го. Обещай никога да не го сваляш.
Джеронимо нахлузи медальона на врата си и го скри под яката на пуловера си. Прегърна
старата жена и я целуна. Не им оставаха много мигове заедно.
— Обещай, Делгадо. Обещай никога да не го сваляш.
— Обещавам, мамо. Ще го нося до края на живота си.

***

Втората бомба бе скрита зад един от педалите на органа. Състоеше се от тридесет и

шест пръчки динамит, часовниковият механизъм се намираше в средата, ограден с шест
ампули нитроглицерин. Имаше шест различни по цвят жички, заплетени в кълбо и свързани
с ампули.
Джеронимо легна под органа и огледа устройството. Проследи пътя на жичките, всяка
от които бе свързана с няколко пръчки динамит. Всеки от тези пакети поотделно бе в
състояние да срине няколко квартала. Простотата на устройството беше достойна за
възхищение. Какъв ли бе този зъл гений, чието единствено удоволствие бе да разрушава?
Джеронимо затвори очи. Стисна медальона, скрит под бронираната жилетка.
— Ето ме Джеронимо — обади се Дюман зад него. — Имаш ли нужда от нещо?
Джеронимо отвори очи и погледна циферблата.
Оставаха му единадесет минути.
— Имам нужда от чудо — каза той. — Да ти се намира някое?
— Не можеш ли да прережеш жичките в средата? Така ще обезвредиш и
нитроглицериновите капсули, и динамита.
Джеронимо поклати глава:
— Часовниковият механизъм е свързан само с едното. Жичките са прекалено много, за
да разбера с кое.
— По дяволите! Никога не съм виждал такава бомба.
— Не е особено оригинална. Тази схема е използвана и преди.
— От кого?
— От група германски терористи. Групата „Баадер-Майнхоф“, която се е подвизавала в
началото на седемдесетте.
— Как са ги обезвреждали тогава?
— Доколкото знам, никой дори не е видял тяхна бомба. Полицаите убили всички
членове на групата.
 — Де да можехме и ние така да действаме.
Часовниковият механизъм показваше, че остават шест минути до взрива. Джеронимо
измъкна малки клещи, избърса потта от челото си, пое дълбоко въздух и попита:
— Колко квартала сте евакуирали? — попита той.
— През три улици от всички страни. Всички сгради са изпразнени.
— Не е зле и ти да се омиташ. В случай, че не успея.
— Голям егоист си — възнегодува Дюман. — Все за славата мислиш. Не си познал. Тая
бомба е за двамата.
— Ще прережа първо сините жички.
— Защо сините?
— Предчувствие. После, ако сме още на този свят, ще извадя ампулите с нитроглицерина
и ще ти ги подам.
Дюман се огледа:
— Трябва да ги оставя някъде, откъдето няма да паднат.
— На олтара трябва да има потир, в който да се поберат.
— Казвал ли съм ти колко мразя бомбите? — попита Дюман, докато се завираше под
органа. — Приех службата, защото казаха, че било временно. Оттогава минаха десет години,
а аз все още се занимавам с изобретенията на разни психари, чиято единствена цел е да ме
разпердушинят на парчета.
— Аз пък обичам бомбите — каза Джеронимо повече на себе си, отколкото на Дюман.
— Изправям се сам срещу устройството. Не можеш да победиш бомбата. Можеш само да я
спреш. И така до следващия път.
Джеронимо постави клещите в основата на сините жички и ги сряза. Дюман лежеше до
него, с потир в ръце.
— Две снопчета червени, две сини и две бели. Стандартно — отбеляза той.
— Със сините свършихме — каза Джеронимо. — Сега ще резна белите.
— Пак ли предчувствие?
— Мое мнение, шефе. Ако искаш, да срежа първо червените.
— Давай, както си решил.
Джеронимо допря клещите до бялото снопче. Не издаваше с нищо напрежението си.
Всичко задържаше в себе си, в сърцето, което заплашваше да изскочи през бронираната му
жилетка.
Сряза бялото снопче и затаи дъх.
— Останаха червените. Това е главната връзка. Вземи нитроглицерина и го изнеси.
Чакай ме навън.
— Пак се опитваш да се отървеш от мен — възропта Дюман.
Оставаха по-малко от три минути. Джеронимо се обърна към командира си и се
усмихна:
— Напротив. Поверявам ти най-отговорната задача. Страх ме е от нитроглицерина.
— Дано не се спъна по стълбите.
— Готов ли си?
Джеронимо остави клещите и се пресегна към първото шишенце.
Дюман отхлупи потира и го хвана за столчето:
— Не, но това да не те притеснява.
Джеронимо взе внимателно първата ампула с нитроглицерин и я подаде на Дюман без
да сваля очи от бомбата. Дюман го пое, постави го в потира и зачака следващото.
Джеронимо хвана второто шишенце, вдигна го леко и внезапно замря. То бе свързано с
тънка медна жичка за втори часовников механизъм, нагласен на една минута, който беше
скрит отдолу. Щом Джеронимо докосна шишенцето, механизмът затиктака.
— По дяволите! — възкликна той, като едва не изпусна шишенцето. — Хитра лисица!
— Моля те, кажи ми, че не съм сбъркал нещо.
— Бомбата е капан. Тази ампула върши цялата работа. Всичко друго е за камуфлаж. Един
предпазител, едно шишенце и целия динамит.
— Колко остава?
— Достатъчно, ако имаме късмет — каза Джеронимо, без да пуска шишенцето.
Часовниковият механизъм отбеляза четиридесет и пет секунди.
— Режи жицата. Само това ни остава.
— Това е ходът, който се очаква да направя. Всичките ми действия досега бяха
предвидени.
— А какво не се очаква да направиш? Май по-добре да не знам.
Часовникът отчете тридесет секунди.
Джеронимо усещаше пулса в китките си, по челото му шуртеше пот и пълнеше очите му.
Пое си въздух, с мъка преглътна: гърлото му беше сухо като пустинен пясък. Хвана по-здраво
ампулата. Десет секунди до експлозията.
— Сигурен ли си, че е правилно, Джеронимо? — промълви през зъби Дюман и стисна
потира още по-здраво.
Колегата му рязко дръпна ампулата. Динамитът и другите ампули леко се размърдаха.
В църквата се възцари гробна тишина.
Часовникът спря на шест секунди.
Джеронимо се отпусна на студения мраморен под:
— Викай кавалерията, шефе. Всичко свърши.
— Странни думи от устата на индианец — отбеляза Дюман и бавно започна да се
измъква изпод органа.
— Индиански хумор.
Джеронимо остави ампулата в жлеба, разкопча жилетката си и стисна медальона през
мократа тениска. Затвори очи и благодари на Бога, че му е помогнал да запази домовете на
други хора.

***

Джеронимо седеше с кръстосани крака в голямата палатка срещу стария индианец е яке
от еленска кожа. Между тях гореше буен огън и обагряше лицата им в алено. Старецът
пушеше лула и пиеше кафе в напукана черна чаша. Отвън прехвърчаха едри снежинки.
— Искаш ли да попушиш? — изхриптя старецът.
— Кафето ми е достатъчно.
— Лицето ти е измъчено — отбеляза индианецът. Стискаше лулата между голите си
венци, очите му гледаха замечтано в безкрая. — Толкова си млад, а душата ти е стара като
моята.
— Майка ми мисли, че е заради работата. Всеки ден може да ми е последен.
 — Така е с всички хора независимо от работата. Само че при твоята, човек го разбира
най-добре.
Джеронимо отпи от кафето си и кимна:
— Това харесвам в нея. Харесва ми да знам, че всеки миг мога да умра. Обичам да
побеждавам страха.
Старецът изля остатъка от кафето си в огъня. Пламъците изсъскаха, изви се струйка
дим.
— Огъвал ли си се някога пред него? Позволявал ли си на страха да те надвие?
- Не — отвърна Джеронимо.
— Страхът ни дебне. Когато дойде, ще разбереш докъде стига силата ти.
— Не ме е страх, че някоя бомба може да ме убие.
— От какво тогава?
— Страх ме е, че някоя бомба може да не ме убие.
— Воинът трябва да загине в битка — съгласи се старецът, — не да живурка, оставен на
милостта на другите.
— Понякога виждам бивши колеги. Животът им е станал безсмислен и пуст. С
ампутирани крака, ръце, слепи. Искат да живеят, но дълбоко в сърцата си проклинат бомбата,
която не е успяла да ги доубие.
— Моли се тогава за смърт, Делгадо.

***

Джеронимо бе попаднал в задръстване около моста „Уилямсбърг“. До срещата с лекаря

на майка му оставаше половин час, когато радиостанцията се включи. Викаха бруклинския
сапьорски отряд в някакъв изоставен склад във Флатбуш за проверка на подозрително
устройство на третия етаж. Джеронимо погледна часовника си, после спрелите отпред коли.
На седалката до него бяха хвърлени няколко днешни вестници, всичките разгърнати на
спортната страница. Той обичаше баскетбола почти колкото обезвреждането на бомби.
Между спиранията и тръгванията в задръстването преглеждаше резултатите от снощните
срещи.
Беше слънчева априлска сутрин на 1980 г., първата свободна събота на Джеронимо от
три месеца насам.
Диспечерката по радиостанцията призова отново членовете на отряда и поиска
подкрепления за отцепване на района. Джеронимо отново погледна колите, задръстващи
четирите платна на магистралния път, и сложи червената полицейска лампа върху покрива
на колата си.
След десет минути беше на местопроизшествието.
Слезе от колата, закачи значката на светлосивия си пуловер и кимна на двамата
полицаи, които разгонваха любопитните.
— Какво е положението? — попита той.
— Хората от отряда за обезвреждане влязоха преди малко — каза по-младият полицай.
— Сигурно е сериозна работа. Дойдоха с три микробуса.
— Ще разберем като излязат — каза другото ченге. — Или като чуем взрив.
— От отряда ли си? — попита по-младият.
 — Не — отвърна Джеронимо. — Чакам да понамалее движението.
— По-добре иди в някой бар.
— Не пия — отвърна Джеронимо и се смеси с тълпата.

***

Заоглежда зяпачите. Бомбените терористи поставят устройствата си по две причини.

Харесва им да гледат взрива, както разрушенията и паниката, които е предизвикало делото
им. Другата причина е по-основна. Искат някой да им обърне внимание.
Джеронимо познаваше статистическите данни. Повече от три четвърти от бомбените
терористи се интересуват от полицейската работа. След взрива се обаждат в предаванията на
живо, за да се похвалят с деянието си. Двадесет и седем процента от заподозрените в
бомбени атентати в Ню Йорк дори са държали изпити за полицаи.
Шестдесет и пет процента остават на местопрестъплението.
Терористът стои сред тълпата и чака да види дали полицията ще обезвреди бомбата. Ако
устройството се взриви, той е сред първите, които се спускат да помагат. Ако бъде
обезвредено, пръв поздравява героите.
Джеронимо заоглежда тълпата, опитвайки се да открие виновника сред обикновените
зяпачи.
Не му беше нужно много време.
Извършителят бе млад и добре облечен: сиви панталони, шити по поръчка, кафяви
велурени обувки, синя риза и тъмносиньо сако. Кестенявата му коса беше грижливо сресана
и пригладена с гел, гладко обръснатото му лице блестеше на слънцето. Приличаше на млад
служител, отклонил се от обичайния си маршрут на път за работното си място.
Очите му обаче го издаваха.
Джеронимо го наблюдаваше от разстояние, скрит зад три момичета с големи раници.
Младият мъж внимателно оглеждаше сградата. Очевидно знаеше точно кой прозорец да
наблюдава, точно през коя врата трябва да влязат хората от сапьорния отряд. В погледа му се
четеше нетърпение, жажда за зрелища и надежда, че може би този ден полицията няма да
успее да го надхитри.
Очи, жадни за кръв.
Джеронимо се отдели от момичетата и пристъпи към дървената полицейска барикада.
Обърна гръб на непознатия, наблюдаваше само сянката му. Чу леко изщракване зад гърба си,
замириса му на цигарен дим. Обърна се и погледите им се срещнаха.
Непознатият забеляза значката, закачена на пуловера на Джеронимо.
Дясната му ръка бе пъхната в джоба на сакото, цигарата стърчеше между зъбите му, по
лицето му играеше лукава усмивка.
Хладен полъх погали кожата на полицая. Мускулите му се отпуснаха, както когато
оставаше сам с някоя бомба. Извади ръцете от джобовете си и се приближи до заподозрения.
Бяха заобиколени от двадесетина души: старици, излезли на пазар, работници, майки е
бебешки колички. Вниманието на всички бе съсредоточено върху сградата и това, което става
вътре. Децата гледаха с интерес полицейските коли със святкащи червени лампи. Полицаите
стояха с гръб към тълпата, незаинтересовани от зяпачите, и разговаряха.
— Здрасти, сапьоре — обърна се младият мъж към Джеронимо. — Защо не си вътре?
 — Познаваш ли ме? — попита Джеронимо.
— Знам с какво се занимаваш, както ти знаеш какво правя аз.
— Колко остава?
Непознатият вдигна очи към постройката:
— Пет минути. Е, не е от най-добрите ми произведения. Лесно ще я обезвредят. Дори и
без твоя помощ.
— Като за последно трябваше да се постараеш повече.
— Не мисля да ми е за последно.
Джеронимо измъкна пистолета си и го насочи към непознатия:
— Горе ръцете! Вдигни ги бавно.
— Както кажеш, сапьоре.
Непознатият вдигна първо свободната си ръка. После извади другата от джоба си.
Джеронимо погледна ръката и се прицели в главата му.
Непознатият държеше ръчна граната със свален предпазител.
— Ако я изпусна, всички ще умрем — заяви той достатъчно силно, за да го чуят всички.
— Преди да падне на земята, ще си мъртъв.
— Надявам се.
Някаква жена запищя.
Двама мъже прескочиха дървената барикада и побягнаха.
Млада жена, застанала до мъжа с гранатата, вдигна детето си от количката и се вцепени
от ужас.
Двамата полицаи също бяха извадили пистолетите си и се целеха в престъпника.
— Казват, че си най-добрият, сапьоре — продума непознатият. — Мислиш ли, че е
вярно?
— Пусни хората да се разотидат, тогава ще говорим.
— Ето една бомба, с която никой не може да се справи. Така поне съм чел.
— Нека хората се отдръпнат. Да останем на четири очи. Така ще разберем.
— Ако се махнат, ще ме застреляш и няма да разбера отговора.
— При всички случаи ще те застрелям, но ти обещавам, че ако ги пуснеш, ще научиш
отговора, преди да умреш.
— Сега искам да го разбера. Искам да видя дали наистина си толкова добър, колкото
казват.
Джеронимо знаеше, че непознатият не се бои от нищо. В лудостта му страхът беше
изчезнал. Освен гранатата това бе другото му предимство в момента.
Мъжът се усмихна и хвърли гранатата към жената с детето.
Джеронимо стреля и в същия момент се хвърли напред. Три куршума уцелиха
непознатия в главата и в гърдите. Преди да се строполи на земята, вече бе мъртъв.
Гранатата прехвърча над жената с детето и падна.
Джеронимо се хвърли върху нея. С една ръка я хвана, с другата стисна медальона.
След четири секунди гранатата се взриви под тялото му.
Най-жестокият кошмар на Делгадо Лопес се сбъдна.
Не успя да обезвреди бомба и оживя.
5.
Кеглата
Джими Райън седеше на задната седалка на черния микробус. Жената с червените
кожени обувки пресече на червено Медисън Авеню. Носеше черна къса пола, черна блуза и
червено двуредно сако на Лагерфелд. Черната й къдрава коса, която се спускаше до раменете,
не закриваше изящните й перлени обици. Стъпваше уверено и грациозно.
— Влюбен съм до уши — промърмори Оги Калис, младият детектив зад волана.
Седналият до него Анди Фиц поклати глава:
— Женен си, негоднико.
— Какво от това?
Жената влезе в небостъргача.
Райън отвори куфарчето си. Вътре имаше записващо устройство „Сони“. Увеличи звука
до край, облегна се назад и се заслуша в тропането на токчетата на жената по плочите на
фоайето.
— Страхотен звук — похвали го Фиц. — Все едно, че сме до нея.
- Щях да съм по-спокоен, ако наистина бяхме до нея — каза Калис. — Ако надушат
нещо нередно, жива ще я одерат.
— Няма как да разберат, че има подслушвателно устройство, освен ако не я съблекат
гола — успокои го Райън.
— Бих я съблякъл и без да подозирам, че има подслушвателно устройство.
— Къде го сложи? — попита Фиц.
— От вътрешната страна на сутиена й, на дясната гърда — отвърна Райън. — Никога
няма да го открият.
— Дясната гърда ли? — удиви се Калис. — Как, по дяволите, се добра до там?
— Професионална тайна — отвърна с усмивка колегата му. — Ако ти кажа, трябва да ти
бием успокоителни.
— Ще ми позволиш ли поне да й го смъкна, след като всичко свърши?
Райън включи слушалките и ги овеси на врата си:
— Съжалявам, Оги. Само аз съм упълномощен да я докосвам.
— Откъде това пълномощно?
— По рождение ми е.

***

Джими Райън не познаваше родителите си — непълнолетни младеж и девойка, които

след раждането му го изоставили в една нюйоркска болница. Детството си бе прекарал в
домовете на приемни семейства, прекалено многобройни, за да ги приеме като родители,
прекалено познати, за да ги забрави. Беше тихо и затворено хлапе, не се доверяваше на
никого и избягваше да се сближава с други деца, защото знаеше, че рано или късно отново ще
го преместят.
От социалната служба винаги телефонираха вечер.
Следваха припряно събиране на стари дрехи в очукан куфар и престорени усмивки за
сбогом. Докато колата го отвеждаше към дома на следващото семейство. Джими седеше
отзад и гледаше през стъклото. Чувстваше се изоставен и отчаян.
Никога не оставаше повече от година у едно семейство. Съдбата му бе като на хиляди
други отритнати негови връстници, пионки в ръцете на бюрократичната система за
отглеждане на сирачета. Временните осиновители се грижеха за децата за периоди не по-
дълги от дванадесет месеца срещу 78 долара месечно на дете, които би трябвало да покриват
разходите за храна и облекло. Много често парите се използваха за хазарт или алкохол.
Договорът можеше да се разтрогне по всяко време от детето, временния осиновител или
представител на социалната служба и сирачето биваше подхвърлено на поредното чуждо
място, което трябваше да замести родния дом.
В течение на осем месеца, между четвърти и пети клас, Джими бе преместван три пъти.
Всеки път новите му родители го приемаха радушно, за да го отпратят със същата радост
след броени седмици.
Не му оставаше много време за странични занимания. Не можеше да колекционира
снимки на известни спортисти или да крие на тайни места смешни книги, които после
скришом да чете. Нямаше си домашен любимец. Въпреки това обичаше да чете.
Притежаваше няколко книги, които се побираха в куфара при преместванията.
Имаше една страст и тя му помагаше да преживее нерадостните години на детството.
Притежаваше завидни умения в областта на електротехниката. Старите играчки, които му
даваха осиновителите, бяха добре дошли. Счупени електронни играчки с дистанционно
управление, развалени касетофони, ръждясали транзистори, всички намираха своето
приложение.
Той внимателно ги разглобяваше, изучаваше механизма, след което ги правеше почти
като нови. Когато разполагаше с достатъчно време и инструменти, дори създаваше собствени
изобретения.
В свободното си време четеше технически списания и книги в местните библиотеки.
Попиваше знанията като сюнгер. Сигурен беше, че някой ден ще му бъдат полезни.
Създаде първото си устройство за подслушване още когато беше на дванадесет.
Тогава живееше в семейството на водопроводчика Джордж Ричардс, който имаше
избухлив характер и жена с похотлив поглед. И двамата пиеха като змейове и често си
изкарваха яда върху малкия Джими. Съпругата, която се казваше Илейн, започваше побоите с
гневни викове и ги завършваше с още по-гръмки плесници. Малчуганът беше постоянно
насинен. След всеки побой тя го предупреждаваше да си държи езика зад зъбите, като
подкрепяше заплахите си с нови удари.
Джими стоически понасяше издевателствата й.
Вместо да се оплаква, той постави микрофон под дюшека в спалнята на съпрузите. Беше
го свързал с магнитофон, скрит зад бюрото в същата стая. От записите разбра всичко за
интимния живот на двамата си временни родители.
Научи за растящите дългове и просрочените заеми. Забавляваше се, когато Джордж
разправяше как одрусал двойно някой клиент или когато Илейн се хвалеше, че лекарят й
измислял заболявания срещу половината от здравната й осигуровка. Най-интересни обаче
бяха записите от срещите на Илейн с любовника й Карл, адвокат по сделки с недвижими
имоти, който в същото време й беше и зет. Двамата прекарваха по два страстни следобеда на
седмица и приключваха любовните си приключения малко преди Джими да се прибере от
училище. Всеки звук, от пъшканията до злословенето по адрес на Джордж, бе запечатан на
лента.
Най-сетне го преместиха. Джими стоеше с куфар в ръка пред Джордж и Илейн.
— Съжаляваме, че не се получи — каза Илейн, която беше на три джина.
Джими кимна. Опипа вътрешния джоб на якето си, за да се увери, че десетината касети
са вътре.
— Ще ни липсваш — каза Джордж с бутилка бира в ръка.
— Имам подарък за теб — каза му Джими. — В знак на благодарност за това, което
направи за мен.
— Ама че майтап — възкликна учудено Джордж, поставяйки ръка върху рамото на
момчето. — Наистина ли ми правиш подарък?
Погледна гордо жена си, която не беше удостоена с такава чест. После отново се обърна
към хлапака и се усмихна.
Момчето извади касетите, опаковани в луксозна хартия и вързани с червена панделка, и
му ги подаде.
— Сега ли да го отворя? — попита нетърпеливо Джордж.
Джими погледна Илейн.
— Изчакай. По-добре да го отвориш, като си сам.
— Благодаря. Никога няма да забравя жеста.
Джими закопча якето си и вдигна куфара:
— Сигурен съм.
Излезе и се качи в колата, която щеше да го откара към поредните родители.

***

Жената с червените обувки почука на вратата на стая 1211. Сребърната й гривна

издрънча.
— Сякаш чука на покрива на колата — възкликна Калис. — Толкова ясно се чува.
— Хората от „Борба с наркотиците“ там ли са? — попита Джими, докато нагласяваше
звука.
— Четирима са в съседния апартамент, трима чакат на стълбището — отвърна Фиц. —
Ако я разкрият, ще й се притекат на помощ за по-малко от минута.
— Освен ако не са заспали, което става доста често с тези непрокопсаници — изсумтя
Джими.
Врата се отвори и някакъв мъж поздрави жената. Говореше с испански акцент.
— Влезе — отбеляза Джими.
— Колко време ще стои? — попита Фиц.
— Колкото трябва. Тези хора са професионалисти. Първо ще й платят, после ще се
уверят, че е надеждна.
— Ами тя? — попита Калис. — Добра ли е?
— Скоро ще разберем — отвърна Джими и си сложи слушалките.

***
 Когато бе на седемнадесет, Джими Райън бе приет за две години в едно малко по-
особено семейство — американската армия. Разпределиха го в Германия, в частите за
електронно разузнаване, където страстта му към електротехниката се разгоря още повече.
Началниците останаха впечатлени от способностите му да се справя с най-сложната техника
и му предложиха да остане на служба. Дори му обещаха пътувания до Мексико и Близкия
Изток. Райън обаче, отегчен от военните порядки и скучните седмици, през които не можеше
да се наслади на нито една красива жена, отказа и се уволни.
Беше се записал за един двуседмичен семинар за работа с подслушвателни устройства,
провеждан от юридическия колеж „Джон Джей“, когато попадна на обява за набиране на
цивилни служители в полицията. Веднага се яви на приемния изпит. След шест месеца,
докато работеше в малка фирма за електроника на Куинс булевард, той получи известието,
което утъпка пътя му към полицейската кариера.
Прекара шест скучни месеца в униформа, след което го включиха като агент под
прикритие към оперативната група за борба с наркотиците. Най-после получи работата, за
която се беше готвил цял живот: да поставя скрити микрофони и да подслушва чужди тайни.
Така се спаси и от необходимостта да използва оръжие — полицейската дейност, която го
влечеше най-малко. Обичаше да наднича в живота на другите, не и да се намесва в него.
Смяташе, че и без това има повече от достатъчно полицаи, постъпили на тази служба, за
да си играят на каубои. Джими Райън, красавец с къдрава коса и пленителна усмивка,
предпочиташе да върши полицейската работа от безопасно разстояние. Носеше зачисленото
му оръжие, но нито веднъж не му се наложи да го използва. За него предизвикателството
беше не проливането на кръв, а скриването на микрофона.

***

С парите, спестени в армията, и от няколко заплати, Райън купи първия си истински

дом — еднофамилна дървена къща на Стейтън Айлънд, на десет километра от Манхатън.
Напълни къщата с книги, електронни уреди, касетофони, транзистори — играчки, за които
винаги бе мечтал в детството си.
Работеше постоянно, настояваше да участва във всяка операция, включваща
подслушване, в който и да е от петте района на града. Превърна скучната работа по
следенето на престъпници в истинско изкуство. Подслушваше всички, от кръстници на
мафията и наркобарони до корумпирани политици. Можеше да постави микрофон на всяко
място от бронята на кола до палубата на яхта. Звукът винаги бе чист, а информацията —
почти винаги достатъчна да вкара някого в затвора. Той беше най-добрият подслушван в
историята на нюйоркската полиция.
Уважението, което получаваше от колегите си, го радваше. За пръв път Джими Райън
почувства, че е намерил истинското си семейство.
Наричаха го Кеглата.
Обичаше да играе боулинг и беше капитан на отбора на манхатънската оперативна
група. Състезаваше се всеки четвъртък и неделя в зали из целия Ню Йорк. Стана победител
на шампионата на полицейското управление с 201 точки и обра всички награди.
Толкова обичаше нещата, с които се занимава, че започна да крои планове за живота си
извън полицейската кариера.
 Реши да отвори магазинче за електроника недалеч от дома си и мислеше да се състезава
като професионален играч на боулинг. Нямаше намерение да го върши за пари, само за
удоволствие.
Остана си само с мечтите.
Бе прекарал детството си в чужди домове, заобиколен от коравосърдечни хора. Беше се
научил да се доверява само на онова, което му носи удовлетворение и покой. Студеният,
бездушен свят на електронните уреди беше единственото, на което разчиташе. Задимените
зали за боулинг бяха неговото светилище.
Малко бяха нещата, освен дома му и полицията, които можеше да нарече свои.

***

Мъжът с испанския акцент гневно се тросна:

— Трябваше сама да донесеш парите.
— Това скоро ще се уреди — отвърна жената с червените обувки. В говора й се долавяха
следи от южняшки акцент. — Дадох ги на един приятел. Всеки момент ще бъде тук.
— Не сме искали от приятеля ти да ни носи парите. Ти трябваше да ги донесеш.
— Добре го познавам. Надежден е. Можете да му имате доверие — каза тя
хладнокръвно.
— Не се доверявам на никого. Затова съм още жив.
— Тъжен начин на живот — отбеляза жената.
— В тази професия това е единственият възможен начин на живот. Ако се довериш
някому, получаваш куршум в главата.
— Той я подозира, Кегла — промърмори Калис. — По гласа му личи.
— Рано е да се намесим — каза Фиц. — Не знаем дали дрогата е там. Ако нахлуем и не
открием наркотиците, ще се измъкне и няма да го видим повече.
— Можеш да пратиш Стив по-рано — предложи Джими. — Ако види парите, онзи ще се
успокои.
— Не искам да ги подплашим — възпротиви се Калис. — Веднага ще се хванат за
пищовите.
— Тогава отивам аз — заяви Джими.
— Ти?! — изпухтя скептично Фиц. — Откога този зор да се вреш между шамарите?
— Наблюдавайте апаратурата. Аз се качвам.
— И за какъв ще се представиш? — поинтересува се Калис.
— Телефоните на сградата са компютъризирани. За две минути ще прекъсна линията
към апартамента. После ще се кача и ще кажа, че съм техник.
— Техник с екип за боулинг. Не виждаш ли, че на челото ти е написано какъв си? —
възрази Фиц. — Да не те е фраснала някоя топка снощи?
— Трябва да намерим наркотиците, за да го пипнем — заяви Джими и отвори вратата на
микробуса. — Така ще спечеля време.
— А какво да правим с машинарията? — попита Калис. — Само ти се оправяш с нея.
— Ще си работи сама. Само слушайте. И елате на помощ, ако нещата тръгнат зле.
— Някога да съм те подвел?
— Да.
 — Кога?
— Винаги, когато ми потрябваш.
— Днес може да изневеря на навика си и да извадиш късмет.
— На това разчитам.
Джими Райън затръшна вратата на микробуса, закопча черното си яке за боулинг и
затича към луксозния небостъргач.

***

Кеглата лежеше по гръб в подземието на небостъргача и се взираше в телефонните

кабели. Отдели снопа от жици за дванадесетия етаж. Намери тази за апартамент 1211,
отдели я леко от другите и я преряза. Погледна часовника и включи радиостанцията си:
— Как върви?
— Стиви е в стаята — отвърна Калис — Претърсиха го за оръжие. Сега проверяват
парите.
— Как се държи малката?
— Окото й не мигва. Мъжко момиче. Оня й разказа как застрелял някакъв тип в Маями
само защото не му харесал. Знаеш ли какво отговори тая кучка?
— Какво?
Кеглата се измъкна изпод таблото и го затвори.
— Че направила същото с някакъв тип в един мотел в Охайо. Задето я накарал да чака.
Застреляла го с три куршума в гърба.
— Горе съм след по-малко от пет минути — каза Кеглата и се запъти към асансьора.
— Обади се, преди да влезеш. Не искам да те загубя.
— Не знаех, че съм ти толкова скъп.
Кеглата се качи в асансьора и натисна копчето за дванадесетия етаж.
— Не че си ми скъп, ама за неделния турнир по боулинг съм заложил стотарка на теб.
Кеглата изключи радиостанцията и я пъхна в джоба на якето си.
— Лесно спечелени пари — измърмори.

***

Върху стъклената масичка бяха подредени осемнадесет големи пакета хероин. Жената в
червено седеше на дивана с цигара в ръка и наблюдаваше с интерес останалите в стаята.
Мъжът с испанския акцент взе торбата от тайния агент и бавно я отвори. Очите му светнаха,
той вдигна торбата и я изсипа върху наркотика.
— Ще ида до тоалетната докато ги преброите — каза тайният агент на име Стив
Риналди.
— Няма нужда да ги броим — отвърна мъжът с испанския акцент. Изгледа изпитателно
жената. — Имаме ви доверие.
— Все пак ми се ходи до тоалетната — настоя Риналди.
В стаята имаше още трима души.
Двама седяха на бара с лице към групичката около масата. Третият беше албинос и
стоеше пред вратата на спалнята с ръце, пъхнати под бялото копринено сако. Тъмни очила
предпазваха очите му от дневната светлина. Мъжът с испанския акцент се обърна към него,
усмихна се съучастнически и кимна.
Албиносът измъкна с дясната си ръка 44-калибров „Смит и Уесън“ със заглушител.
Стреля бързо три пъти, и трите пъти на месо. Първият куршум уцели Риналди във врата.
Сините възглавници на дивана се опръскаха с кръв. Вторият улучи рамото на агента, третият
— слепоочието. Риналди се строполи по очи върху масичката, кръвта му заля пакетите.
Жената с червените обувки се вцепени и пребледня като платно. Скъпият й костюм бе
целият в кръв. Изпъна се, все още с цигара в ръката, и загледа ужасено трупа. Миризмата на
изпражнения и урина я задушаваше.
— Май наистина трябваше да иде до кенефа — отбеляза мъжът с испанския акцент. —
А аз да си помисля, че лъже…
— Винаги ли убиваш бизнеспартньорите си? — попита жената в червено. Пое си
дълбоко въздух, едва смогваше да запази самообладание.
— Само полицаите.
— Мислиш, че приятелят ми е ченге? — изненада се жената.
— Не, сигурен съм, че е ченге. Ти също.
Жената смачка фаса си в един пепелник. Изправи се, без да обръща внимание на кръвта,
която капеше от ръцете й, и погледна в очите мъжа с испанския акцент:
— Дойдох да сключа честна сделка. Май няма да стане.
— Сделката си е сделка — отвърна той и посочи масичката. — Парите са при нас, ето
ти наркотиците. Рамон дори ще ти ги сложи в пликче.
По-якият от двамата мъже до бара се приближи до масата, хвана мъртвия агент за косата
и го блъсна на земята. Вдигна черната торба и започна да прибира пакетите.
— Докато Рамон се занимава с пратката, бих искал да ми направиш една малка услуга
— каза мъжът с испанския акцент.
— Имам ли друг избор?
— Не.
— Казвай тогава — въздъхна жената.
— Свали си дрехите.

***

Кеглата почука.
Калис и Фиц бяха в асансьора. Бяха се втурнали към сградата веднага щом чуха
изстрелите. Хората от отдела за борба с наркотиците и тримата детективи в съседния
апартамент бяха готови за стрелба.
Албиносът отвори.
— Ти пък какво искаш? — изсумтя той, оглеждайки ниския полицай.
— Техник към — отвърна Кеглата, който бе забелязал трупа на тайния агент през
открехнатата врата. — Телефонът ви е повреден.
— Не сме викали никого — изръмжа албиносът и хвана вратата, готов да я затръшне. —
Изчезвай!
Преди албиносът да реагира, Кеглата с трепереща ръка допря пистолета си до гърдите
му:
— Нещо май не разбра. Приемам работата си много насериозно. Сега ме пусни да вляза.
Онзи вдигна ръце и отстъпи:
— Има два телефона. В спалнята и ей този.
— Три са, нещастнико — поправи го Кеглата. Влезе в хола, където зърна трупа на тайния
агент и жената по сутиен. — Забрави оня в банята.
— Ако влезеш там, няма да излезеш — предупреди го албиносът. — Бъди сигурен.
— Я, поправянето на телефони било опасна работа. Затова пък заплащането си го бива.
Кеглата притисна албиноса до стената. Рамон остави торбата върху масичката и
погледна изпитателно шефа си. Мъжът с испанския акцент прегърна жената с червените
обувки, притисна я до себе си и я погали по изпотения гръб. Албиносът внимателно извади
автоматичния нож от ръкава си и натисна бутона.
Полицаите нахлуха в апартамента.
Калис и Фиц бяха първи, наркоченгетата и детективите заеха позиции отзад.
— Май доста хора искат да използват телефона — отбеляза Кеглата.
Албиносът се възползва от разсейването на Джими, наръга го в ръката и го повали на
земята.
Калис се извърна, пристъпи над падналия си колега и стреля три пъти в гърдите на
албиноса. Трафикантът изпусна ножа и се свлече, оставяйки червено петно на стената зад
себе си.
Труповете в стаята станаха два.
Калис се наведе над Кеглата:
— Надявам се, че не хвърляш топката с тази ръка.
Преди Кеглата да успее да отговори, Рамон измъкна 41-калибров „Ремингтън“ и
застреля Калис в главата. Младият детектив се стовари върху Райън със застинала на лицето
усмивка.
Въздухът със свистене излезе от белите дробове на мъртвия. Райън, облян с кръвта на
приятеля си, вдигна глава и погледна убиеца му. Полицаите до вратата започнаха да ругаят и
изпразниха оръжията си в тялото на Рамон. Трафикантът залитна назад, прекатури се през
един стол и се стовари върху масичката до бара.
Мъжът с испанския акцент все още държеше жената с червените обувки. Беше извадил
пистолета си и го държеше опрян в слепоочието й. Полицаите и детективите насочиха
оръжията си към него.
— Ако ме застреляте, и тя ще умре! — извика латиноамериканецът.
Стисна по-здраво пистолета и преглътна. Полицаите не сваляха оръжието си от него.
Кръвта на Калис все още обливаше Кеглата.
Жената с червените обувки бавно прокара ръка покрай крака си, вдигна полата си.
Отдолу бе закрепен малък 22-калибров ремингтън „Джет“. Мъжът с испанския акцент
трепереше. По лицето му се стичаха струйки пот. Насочи заплашително пистолета към
полицаите, после отново го допря до главата на заложницата си. Когато за втори път отмести
оръжието, жената измъкна рязко пистолета си, допря го до главата на трафиканта и стреля.
Той се свлече в краката й.
Жената хвърли пистолета, грабна сакото и блузата си и излезе от апартамента под
жадните погледи на колегите си.
Кеглата се страхуваше да помръдне. Кръвта на приятеля му вече започваше да се съсирва
по дрехите му. Прегърна мъртвия със здравата си ръка и зачака санитарите със сурови лица
да го напъхат в найлоновия чувал за трупове.
Кеглата нямаше много приятели. Рядко се срещаше с жени и връзките му не
продължаваха дълго. Не спеше много, прекарваше нощите си в залите за боулинг — спорт за
самотни хора. Имаше си къща и кола. И, разбира се, устройствата си за подслушване.
С помощта на скритите микрофони проникваше в частния живот на другите,
подслушваше ги как планират измами и престъпления. Това беше основата на безопасния
живот, който си бе изградил върху развалините на нерадостното си детство.
Не подозираше обаче, че този живот няма да продължи дълго.

***

Седеметажната сграда се намираше в Уестсайд и беше построена в средата на

седемдесетте. Полицията подозираше, че един тристаен апартамент на шестия етаж се
обитава от перачи на мръсни пари на наркомафията. Жилището оставаше празно всяка
сутрин между девет и дванадесет. През това време младата двойка, която го бе наела за 3000
долара, работеше в „Джак Лалан“ на Бродуей. Кеглата трябваше да постави микрофон близо
до леглото и видеокамера до бюрото.
Работа за по-малко от час.
Кеглата натисна всичките звънци на входа с надеждата някой ядосан от настойчивото
звънене наемател да му отвори вратата.
Качи се в асансьора и натисна копчето за шестия етаж. Носеше дънки, синьо бейзболно
яке и шапка на „Янките“. Под мишницата си стискаше кожено куфарче. Асансьорът спря, той
слезе и тръгна по коридора.
Тридесет секунди му бяха достатъчни, за да отключи вратата на апартамента.
Жилището се състоеше от дълъг коридор, просторна всекидневна, две спални и баня.
Мебелировката бе оскъдна. Иззад радиатора изскочи черна котка и изсъска.
Кеглата влезе в голямата спалня. Стените бяха боядисани в тъмносиньо. На всеки ъгъл
бяха монтирани фотографски прожектори, върху бюрото стоеше цветен телевизор „Сони“. В
средата на стаята се мъдреше огромно легло с балдахин.
Кеглата остави куфарчето на леглото, извади си инструментите и се зае за работа. Скри
микрофона в стойката на един от прожекторите. След това взе мини видеокамерата и се
отправи към телевизора. Свали задния капак с намерението да монтира камерата до
кинескопа.
В коридора се чуха стъпки.
Тежки мъжки стъпки. Кеглата остави капака на пода и грабна радиостанцията, за да
извика подкрепления.
На вратата се появи млад мъж с рошава кестенява коса, който трепереше от гняв.
— Знаех си, че ще те открия тук! — възкликна.
Кеглата се обърна:
— Тук ли живеете?
— Аз съм съпругът на Шейла. Това е моята спалня.
— Не познавам никаква Шейла — отвърна полицаят и натисна бутона за повикване.
— Няма начин да не я познаваш. Почти година вече я чукаш.
 — Тук има някаква грешка.
— Обичам я. Не разбираш ли, мръснико? Обичам я.
— Слушайте. Аз съм полицай. Мога да ви покажа значката си.
Непознатият насочи пистолета си към полицая:
— Нищо няма да ми показваш. И повече никога няма да видиш Шейла.
— Осъзнайте се! — призова Кеглата и се изненада колко спокойно прозвуча гласът му.
— Не съм този, за когото ме мислите. Аз съм полицай.
Непознатият беше обезумял от гняв. Бе загубил способността да разсъждава логично.
За пръв път в живота си Джими Райън допусна грешка. Не беше прочел правилно
надраскания на листчето номер. Бе сгрешил апартамента и сега стоеше пред заслепен от
ревност съпруг на жена, която дори не познаваше.
Първият куршум се заби в дясното му рамо, вторият счупи костта под лакътя.
Следващите два го улучиха в гърдите. Той се свлече на земята, раздиран от болка.
Младият мъж се надвеси над него. В пълнителя оставаха още два куршума.
— Никога повече няма да я видиш — изсъска той.
— Май наистина така ще стане — промърмори Райън.
Агентите нахлуха в апартамента, готови за стрелба. Младият мъж пусна пистолета.
Двама полицаи го хванаха и му сложиха белезници. Непознатият не откъсваше поглед от
Кеглата. По лицето му играеше самодоволна усмивка.
Третият полицай, Дженаро, се наведе над колегата си и повдигна главата му:
— Линейката ей сега ще дойде.
— Май няма да е необходима — прошепна Райън, докато се взираше в кръвта, шуртяща
от дясната му ръка.
— Какъв е този, дето те простреля?
— Някакъв хлапак. — Той извърна очи и погледна фотографския прожектор. Опита се
да си поеме въздух и се усмихна.
Подслушвателното устройство, монтирано в стойката на прожектора, бе запечатало
последните му мигове в полицията.
Това беше последното устройство за подслушване, което Джими Райън постави като
служител от нюйоркската полиция.
6
Преподобния Джим
Боби Скарпони бе наркоман и алкохолик.
За пръв път опита уиски на дванадесет, две седмици преди да пропуши марихуана.
Освен със способността си да се тъпче с всевъзможни наркотици, той бе известен и с
постоянните си бягства от училище и склонността си към насилие. Постоянно крадеше
велосипеди и играчки от съседчетата си в квартала. Родителите му бяха вдигнали ръце от
него; по-лесно им беше да се преструват, че не чуват гневните забележки, отправени към
сина им.
Боби не се занимаваше с продажба на наркотици, но беше постоянен клиент на
кварталните пласьори на дрога. Когато изпаднеше във финансово затруднение, си набавяше
средства с кражби. Беше спокоен, че родителите му ще се разплатят тихомълком с
потърпевшите. Майка му и баща му живееха в постоянен страх, не смееха да погледнат
хората в очите и загубиха всякакви амбиции да уреждат бъдещето си.
Въпреки честите срещи с полицията Боби Скарпони беше всеобщ любимец. Беше се
научил да нагажда поведението си, да прикрива следите си, да лъже хората в очите и да се
прави на невинен. Благодарение на чара и на здравия си организъм успяваше да се пребори с
пораженията от наркотиците, които поглъщаше.
На шестнадесетгодишна възраст вече бе посетил няколко клиники за лечение на
наркомани и бе прекарал неуспешен тригодишен курс за отказване от дрогата. Беше опитал
почти всичко: марихуана, лепило, спирт за горене, ЛСД, кокаин. Накрая, през един облачен
априлски следобед на 1966 г. Боби за пръв път си инжектира хероин.
Беше си избрал път, който води към смъртта.
Боби Скарпони бе изключение.

***

Боби седеше до майка си Беатриче на една пейка пред празното игрище. Беше късно
през нощта и в парка подухваше студен вятър. Майка му вдигна яката на палтото си, пъхна
ръце в джобовете си и се загледа в сухата трева под краката си. Беше дребничка, слаба жена с
прошарена коса и тъжни очи. Беше родом от Италия и още говореше с лек акцент.
— Никога не съм лъгала баща ти, Роберто — каза тя. — Тази вечер ми бе за пръв път.
— Успокой се, мамо. Скоро всичко ще се оправи. Даваме им парите и край.
— Нещата няма да се оправят, figlio3. Докато купуваш стоката на онези кожодери, все ще
е така.
— Моля те, мамо. Спести ми поученията. Стига ми, че трябва да чакам на студа тези
мръсници.
— Баща ти се съсипва — промълви Беатриче. Постави ръка върху коляното на сина си,
който трепереше от студ и желание за хероин. — Малко по малко го убиваш. С всяка
инжекция.
Боби огледа плахо улицата:
— Това си е моят живот, мамо.
 — Това е нашият живот и не върви добре.
— Ще се откажа, мамо — увери я той. Опитваше се да не я гледа, защото в очите й
проблясваха сълзи. — Обещавам ти. И на мен не ми харесва това, което става.
— Знаеш ли, запознах се с баща ти, когато бях на Шестнадесет. Влюбих се от пръв
поглед. Сега го обичам още повече. Не мога да се примиря, че ще умре и ще остави син
наркоман. Няма да преживея този срам.
— Ами мен? Обичаш ли ме още?
— Нали съм тук, не ти ли стига? Дошла съм да дам парите, за които баща ти се трепе по
цял ден.
— Ще ти ги върна. Заклевам се.
— Не искам да ми връщаш пари.
— Какво тогава?
— Откажи се от този начин на живот. Зарежи наркотиците и негодниците, които ги
продават.
— Нали ти обещах. Това ще е последното плащане.
— Ако не можеш да се откажеш, поне вземи такава доза, че да умреш.
— Искаш да умра? Това ли искаш?
— Вече си мъртъв, Роберто. Ходиш, говориш, храниш се, но вече си мъртъв. Направи
нещата по-прости. Или се откажи, или ми остави гроб, върху който да скърбя.
Пласьорът изникна от мрака и застана отляво на Боби. Беше облечен с черен шлифер,
закопчан догоре. Лицето му бе закрито от нахлупената сива шапка, носеше черни ръкавици.
Беше около двадесетте и дългата му руса коса бе вързана на опашка. Боби възкликна:
— Здравей, Рей! Не те видях да идваш.
— Носиш ли мангизите? — изсъска онзи.
Боби кимна към Беатриче, която гледаше пласьора с отвращение:
— Това е майка ми.
— Не ми пука коя е. Къде са ми парите?
— Повечето са тук — Боби забеляза тъмна кола, спряла до един пожарникарски кран.
През спуснатото стъкло излизаше дим.
— Не искам „повечето“ — изсъска Рей. — Искам всички. И то веднага.
— Донесох петстотин — каза Беатриче. Едва сдържаше гласа си да не затрепери. —
Само това имаме.
— Дължиш ми още хиляда — каза наркопласьорът.
— Ще ти дам останалите другата седмица.
— И откъде ще ги вземеш? От училище ли? Мама вече ти даде всичко, което има, а само
нея можеш да изръсиш.
— Това е мой проблем. Ще се справя.
Рей се нахвърли върху Боби. Хвана го за яката и го вдигна от земята:
— Не е само твой проблем, а и мой! Още сега ще го реша.
Блъсна Боби на пейката до майка му, която седеше смразена от страх, закрила лицето си
с длани. Изправи се пред нея, наведе се, постави ръце на коленете й и се усмихна:
— Истина ли казваш? Само петстотин ли имаш?
Беатриче кимна. От страх бе загубила способността да говори.
Рей бръкна в джоба си и извади автоматичен нож. Натисна малкото копче на дръжката и
двадесетсантиметровото острие изскочи.
 — Искам си парите, Боби. За последен път те питам. Носиш ли ги?
Младежът се приближи. Опиваше се да не издава страха си:
— Дай ми още един ден. Утре ще ги имаш. Кълна се.
Рей прокара острието по палтото на Беатриче:
— Кога утре?
— Да се срещнем тук по същото време.
Рей се обърна към Беатриче:
— Мислиш ли, че малкото ти наркоманче казва истината?
Тя заби показалец в шлифера му:
— Синът ми може да е наркоман, но ти си нещо по-лошо. Ти живееш на гърба на хората.
Животно!
— Нека уредим нещата помежду си, Рей — каза Боби. — Не намесвай майка ми. Моля
те.
— Ти си този, който я намесва.
Беатриче измъкна петстотинте долара и ги тикна в лицето на Рей:
— Взимай си проклетите пари и се махай!
Наркопласьорът грабна банкнотите със свободната си ръка, пъхна ги в джоба си и се
обърна към Боби:
— Добре. Опрощавам ти останалата част. Вече сме квит. Ако искаш още дрога, не ме
търси. Пазарувай от когото си искаш, само не от мен. Разбрано?
— Разбрано. Благодаря, Рей.
Онзи зловещо се усмихна. Обърна се към Беатриче, хвана я за косата и дръпна главата й
назад. Прокара острието през гърлото й. От раната рукна кръв. По лицето на пласьора се
изписа задоволство. Задържа главата на жената, докато не се увери, че животът е напуснал
тялото й. После я пусна. Трупът на Беатриче се свлече от пейката.
Сетне избърса ножа си от палтото на жертвата, затвори го и си тръгна, като подхвърли:
— Удоволствието беше мое.
Боби прегърна майка си. Кръвта й потече по дрехите му. Той не заплака, не каза нищо,
само я притисна до себе си, положи глава на гърдите й и започна да я люлее. Не я беше
прегръщал от години, не си спомняше кога за последен път й каза, че я обича. Въпреки това
бе сигурен, че тя му прощава всичко, дори собствената си смърт.
Допря глава до нейната и затананика мелодията на „Заминаване“ — италианска балада,
с която тя го бе приспивала като дете.
Останаха така до сутринта, когато пристигна полицията.
Боби Скарпони погреба пристрастеността си към наркотиците заедно с майка си.
Престана да скита по улиците и започна да учи усилено. Успя да преодолее желанието си да
прогони кошмарите с някоя инжекция и така да избяга от действителността.
Остана в къщата на баща си. Албърт Скарпони се прости с единствената жена, която бе
обичал и обърна гръб на единственото си дете. Живееха заедно, но не си продумваха.
Старецът не можеше да прости на Боби смъртта на съпругата си, но пазеше скръбта и гнева
дълбоко в себе си. Омразата му се засили още повече след отказа на сина му да
идентифицира убиеца.
Рей Монте остана на свобода.
— Не си прави илюзии, че можеш сам да отмъстиш, Боби — бе казал един от
детективите. — Този мръсник ще те заколи точно както е направил с майка ти.
 — Наркопласьорът не е истинският убиец на жена ми — възрази Албърт. — Той само е
държал ножа. Собственият й син я уби.
— Ако си промениш мнението — каза другият детектив на Боби, като му подаде
визитната си картичка, — обади ни се.
Двамата детективи излязоха през задната врата на дървената къща, за да оставят Албърт
и Боби Скарпони сами, всеки в свой собствен свят.

***

Оттогава Боби Скарпони постоянно следеше Монте.

Виждаше го от време на време да пласира по улиците на Куинс, винаги застанал до
луксозна нова кола с работещ двигател. Докато Боби беше в казармата, Рей излежа присъда
за заплаха със саморазправа. Освободиха ги едновременно.
Рей Монте отново се зае с предишната си дейност. Свърза се с една ирландска банда,
действаща във Форест Хилс, която се опитваше да измести старата италианска мафия от
пазара на наркотици в Джамайка. Вземаше процент от всички незаконни сделки в района и
наемаше биячи, за да се справя с тези, които дръзнеха да му се изпречат на пътя.
Никога не носеше пистолет. Само нож.

***

Боби Скарпони седеше срещу един детектив с белег на лицето. Детективът на име Сал
Албано запали цигара и се облегна на стола си.
— Защо го казваш чак сега? — попита.
— Исках да видя дали ще изкарам Академията. Ако не бях успял, нямаше нужда никой
да разбира.
— От колко време не си се друсал?
— През март станаха осем години. Последните три инжекции си направих на
шестнадесетия си рожден ден. След два дни убиха майка ми.
— Не си първият полицай, който е взимал наркотици. Мамка му, имам чувството, че
половината ченгета се друсат.
— Значи няма да ме изхвърлите?
— Ти си най-способният ми ученик. Да му се не види, обучавам те достатъчно дълго, за
да го разбера. Ако не се пристрастиш отново към дрогата, нямаш проблеми.
Боби си отдъхна. Беше възмъжал и заякнал, замъгленият му някога поглед сега бе ясен.
— Бих искал да постъпя в участъка в родния ми квартал. Има ли някакъв шанс? —
попита той.
— Ще се обадя тук-там. Не вярвам да има проблем. Но недей да свикваш. Ченгета като
теб не остават дълго в униформа. Един приятел от Бруклин търси млад полицай за работа
под прикритие. Ще ти се обадим след около шест месеца.
— Не ми трябва толкова много. Имам само една бърза работа за вършене — каза Боби,
стана и подаде ръка на Албано.
— Каква работа?
 — Трябва да издиря един стар приятел.

***

Априлският порой обливаше улиците на Джамайка. Чистачките на патрулната кола едва

смогваха да смъкват водата от предното стъкло. Боби Скарпони увеличи звука на
радиостанцията и намали отоплението. Беше от четири месеца в полицията и вече се бе заел
с разчистването на квартала. Беше вкарал зад решетките четирима наркопласьори от средна
величина и бе застрелял един въоръжен престъпник, който се криеше в някакво училище.
Беше се показал в друга светлина пред повечето местни търговци, които го знаеха като
дрогираното хлапе, което краде от магазините им. Сега бе дошъл да ги защитава.
Младежите, които познаваха миналото му, го нарекоха Преподобния Джим, като щурия
герой от телевизионния сериал „Такси“. Прякорът научиха и колегите на Боби и си му
остана. Скарпони нямаше нищо против. Това щеше да допринесе за известността му и хората
щяха да започнат да го търсят за помощ.
Годините не бяха стопили леда в отношенията с баща му. Все още живееха под един
покрив, но нищо повече. Дори постъпването на младежа в полицията не намали омразата на
стареца.
Боби го разбираше.
Беше се примирил с вината, която изпитваше към майка си. Сдържаше чувствата
дълбоко в себе си, но знаеше, че накрая те ще избият и ще вземат своята жертва. Само тогава
може би щеше да постигне помирение с човека, в чиято къща живееше толкова време, но
чиято любов бе изгубил.
Боби Скарпони знаеше също, че първата жертва на звяра, който някой ден щеше да пусне
на свобода, бе Рей Монте.
Боби спря зад мерцедеса. Нахлузи черни ръкавици и взе полицейската си палка.
Около колата стояха четирима души, всичките с дълги сиви шлифери и кафяви
широкополи шапки. Когато го забелязаха, те се разделиха. Гледаха го с усмивка, но в очите
им се четеше заплаха.
Рей Монте стоеше в средата, с крак върху задната гума и пура в уста.
— Накъде отива светът? — възкликна той. — Вече и на наркоманите дадоха оръжие.
Боби се приближи, огледа четиримата. Знаеше, че са въоръжени и че неколцина техни
другари чакат в задимения бар от другата страна на улицата.
— Този порой сигурно пречи на бизнеса — подхвърли.
— Наркоманите не са синоптици — отвърна Рей. — Времето не ги интересува. Искат
само дрогата. Сам знаеш.
— Да, спомням си.
Двамата не бяха разговаряли след убийството, но всеки знаеше за действията на другия.
Боби наблюдаваше разрастването на бизнеса на наркопласьора. Рей печелеше вече по хиляда
долара на ден и покриваше все по-високото търсене на кокаин и хероин в квартала. От своя
страна Монте знаеше достатъчно за живота на Скарпони, за да разбере, че младият полицай
няма да забрави убийството. Наблюдаваше как Боби урежда живота си, как се отърсва от
пристрастеността към наркотика и как чака часа на разплатата.
В деня, в който Боби Скарпони получи полицейската си значка, Монте разбра, че този
час наближава.
— Да не си дошъл за рекета? — попита подигравателно едрият мъжага отляво на Рей. —
Винаги пращат новобранци да събират подкупите.
— Май добре си се уредил, приятелю — отбеляза Боби. — Целият квартал е твой.
Рей вдигна рамене:
— Нали трябва да се прехранвам от нещо.
— Питам се какво ли ще стане, ако внезапно се споминеш. Кой ще те наследи?
— Никога няма да разбера, пък и не ме интересува. Засега не предвиждам подобно
събитие.
— Сигурно ще бъде старият Ейнджи. Ще продаде района ти на някоя банда и ще изкара
повече мангизи, отколкото му даваш сега.
Рей извади пурата от устата си и я запрати в една локва:
— Дотогава ще имам достатъчно пари, за да купя Флорида. А ти още ще киснеш под
дъжда и ще дебнеш дребни мошеници.
Боби пристъпи към него. Мъжете около тях застанаха нащрек.
— Още ли носиш онзи нож?
— Не се разделям с него. Искаш ли да го видиш?
— Веднъж ми стига.
— Когато убих майка ти, тя не издаде и звук. Дали и с теб няма да стане така?
— Тогава беше сам. Сега имаш три горили. Май си станал по-страхлив.
Рей Монте се обърна с усмивка към хората си:
— Идете да пиете по едно. Вземете и на мен, няма да се бавя.
Тримата мъже се изнизаха към бара. Двамата противници останаха сами.
— Нали няма да ме застреляш, полицай Боб? — попита Рей. — Нямам пистолет.
— Тя беше съвсем беззащитна.
Дъждът се усилваше.
— Синът й можеше да я защити, но той не се помръдна. Остави я да умре пред очите му.
— Всеки ден оттогава я виждам как умира.
Боби измъкна нож от пазвата си. Рей Монте извади своя от джоба на панталона си и го
отвори. Познатото изщракване прозвуча като гръм. Беше звучало в ушите на Боби през
изминалите години.
Ножът се заби през мускули и кости, разкъса вени и артерии. Две ръце го завъртяха, по-
дълбоко и по-дълбоко в плътта. Двамата мъже се спогледаха. По мокрия паваж потече
струйка кръв. Двамата се облегнаха на мерцедеса, допрели плътно мокрите си тела. От
гърлото на умиращия се изтръгна сподавено хриптене.
— И ти не издаде звук — каза Боби Скарпони и измъкна ножа.
Трупът на Рей Монте се свлече на улицата.
Младежът се качи на колата и потегли към участъка.
Беше изпълнил дълга си.

***

Три месеца след смъртта на Рей Монте Боби Скарпони бе преместен като агент под
прикритие в бруклинския отдел. Беше на двадесет и пет — най-младият член на отряда. С
колегите му служеха за „стръв“ на различни престъпници. Бяха като пътуващи артисти,
чиито представления завършваха с арест. Боби, който обичаше да играе, се привърза към
новата работа с бързината, с която колкото едно време се беше пристрастил към
наркотиците. Освен това харесваше риска, опасността да бъде разкрит и убит от някой
отчаян злодей.
Това бе новият източник на опиянение за полицая, наречен Преподобния Джим.
Много скоро овладя всички тънкости на работата под прикритие. Играеше различни
роли: пиян чиновник, заспал в метрото; опърпан пияница, легнал върху скарата на някой
отдушник; наркоман, който оглежда тротоара за някоя изпусната монета — нямаше роля,
която да не му се отдава. Талантът му го тласкаше към все по-опасни изпълнения.
При една от поредните си задачи той стоеше облегнат на един парапет в Бруклин Хайтс
и съзерцаваше тихата река и светлините на Манхатън. Косата му бе сплъстена, дрехите —
опърпани и мръсни, вместо обувки около стъпалата му бяха увити найлонови пликове.
Надигна бутилката от уиски, пълна със студен чай, и погледна двете девойки, седнали на
близката пейка, които пиеха от пластмасови чаши какао. По-голямата, около
седемнадесетгодишна, пушеше цигара. Двете разговаряха и се кикотеха.
Той се затътри към пейката, без да пуска парапета, на който се подпираше. Човекът,
когото дебнеше, се криеше зад храст близо до момичетата.
Боби наведе глава и прошепна в микрофона, скрит в най-горното копче на дрипавото му
палто:
— Нашият човек е на около два метра от обектите.
Двама други полицаи чакаха в черен плимут на около триста метра, зад една барака на
службата за озеленяване. Пистолетите им бяха готови за стрелба, в краката им се въргаляха
празни чашки от кафе.
— Сигурен ли си, че е той? — попита седналият зад волана Ти Джей Търнър. — Може
да е някой скитник, който е отишъл да се облекчи.
— Скитниците се облекчават в гащите — прошепна Боби. — Точно затова са скитници.
— Е, ти най-добре знаеш, Преподобни Джим — каза другият полицай, Томи Макънс. —
Не съм виждал агент под прикритие, който толкова да обича да носи напикани гащи.
— Не е важно какво носиш, а как го носиш.
— Внимавай! — предупреди го Ти Джей. — Онзи е прочут с жестокостта си.
— Тази вечер е попаднал на лесна плячка. Няма да му се опъват много.
— Мрази и скитниците — каза през смях Томи. — Може да те смели от бой.
— Ще внимавам.
Боби Скарпони се отдели от парапета и с олюляваща се походка се запъти към пейката.
Започна да си тананика с пиянски глас някаква песничка. През цялото време обаче
вниманието му бе насочено към човека, когото следеше.
Беше на двадесетина метра от пейката, когато мъжът изскочи иззад храста. Изправи се
пред момичетата и насочи пистолета си към тях. Те се вцепениха. Нападателят бе мускулест,
носеше маска за ски и ръкавици.
— Не ни причинявай болка! — замоли го момичето с гъсти кестеняви къдрици.
— Болката, дето ще ви причиня, ще ви хареса — отговори мъжът. — Станете бавно и
идете зад онова дърво.
Момичетата трепереха толкова силно, че не можеха да помръднат, по лицата им се
стичаха сълзи. Отчаяно се бяха вкопчили в скамейката. Мъжът пристъпи напред и удари
едната с пистолета. Русата й коса, прибрана под розова вълнена шапка, се разпиля.
— Мога да го вкарам при всяко положение — каза игриво мъжът. — Мъртви или живи,
няма значение. Хайде, тръгвайте, иначе ще ви влача с краката напред.
— „Пее старата латерна; сбогом, сбогом, птицо черна.“ Хайде всички!… — запя с пълен
глас Боби.
Олюляваше се и размахваше бутилката. Устните му бяха разтегнати в широка усмивка.
— Хайде, момичета! Да ви чуя. Ти, с черната маска. Знам, че можеш да пееш.
Нападателят се обърна към него. Очите му святкаха от ярост:
— Омитай се, дрипльо, че ще ти видя сметката!
— Дрипльо ли ме нарече? Да не си сляп? Аз съм певец, човече. Това е моята сцена.
Нападателят насочи пистолета си към гърдите му:
— Слушай тогава, певецо. Ще те застрелям като куче и на никой няма да му пука!
Боби се разкрачи и се олюля. Отново размаха бутилката:
— И аз знам вицове. Мога да накарам девойките да си умрат от смях.
— Давам ти последен шанс — изсъска непознатият и допря пистолета до главата му.
— Ще се възползвам.
Боби блъсна пистолета с лявата си ръка и стовари бутилката върху главата на нападателя
с дясната. Шишето се счупи и маската се намокри с чай.
Ударът обаче не зашемети непознатия.
Той се хвърли с яростен вик върху Боби, повали го на земята и му нанесе два силни удара
по лицето.
— Ще те убия, дрипльо! — закрещя и го хвана с две ръце за врата. — Ще ми платиш!
— Нали ти казвам, че не съм дрипльо — едва успя да промълви Боби.
Двете момичета се бяха вцепенили от ужас. Ти Джей и Томи включиха двигателя и
пристигнаха с пълна скорост.
Боби погледна надясно и забеляза пистолета на сантиметри от ръката си. Беше стиснал
нападателя с крака през кръста. Удари го с юмрук по брадичката, но без особен успех. Едва
дишаше, гърлото го болеше. Едрият мъжага притискаше гърдите му като канара.
Скарпони затвори очи, пое си въздух през носа и протегна ръка към пистолета.
Дрипавото палто се разпра при рязкото движение.
Полицаите изскочиха от колата и се прицелиха в нападателя:
— Пусни го! — заповяда Ти Джей.
— Не можете да ме спрете! — изрева непознатият и стисна още по-силно гърлото на
Боби.
— Мога — едва прошепна ченгето.
Пъхна дулото на пистолета в устата на нападателя.
В погледа му се четеше решителност.
Поглед, който Рей Монте бе видял, преди да умре.
Поглед на човек, решен да убива.
Нападателят бавно отпусна хватката си и вдигна ръце. Двамата полицаи се приближиха.
Томи му сложи белезници.
— Готово, Преподобни — подхвърли Ти Джей. — Извади му биберона.
— Негодник — изсъска Боби, тракайки с дулото по зъбите на престъпника. — Видяхте
ли какво ми направи?
— Едва не те уби — каза успокоително Томи. — Но не успя. Хайде, извади пистолета и
да го водим в участъка. Като вземем показания от момичетата, ще имаме време и да
похапнем.
— А после — добави Ти Джей — може да се върнем и да хванем още някого, който иска
да те убие.
— Какво ти убиване — възмути се искрено Боби. — Този мръсник ме опика!

***

Боби седеше на дивана във всекидневната. По телевизията вървеше мач между

„Джайънтс“ и „Ийгълс“, звукът бе изключен. От стереоуредбата се чуваше версия на „Давя се
в собствените си сълзи“ на Рони Ърл и Броудкастърс. Навън валеше сняг и засипваше
улицата.
Албърт Скарпони влезе в стаята и седна на другия край на дивана. Носеше чаша червено
вино с лед. Брадата му беше набола и едната му ръка бе подута: ранен пристъп на
ревматизъм.
Както обикновено двамата седяха мълчаливо, заслушани в музиката и вперили поглед в
телевизора.
Албърт отмести очи от екрана и погледна сина си, сякаш го виждаше за пръв път.
— Панихидата е утре — заговори той, докато Хари Карсън поваляше полузащитник на
„Ийгълс“. — Ако искаш, можем да идем заедно. Няма смисъл да ходим с две коли.
Гласът на баща му изненада Боби. Беше свикнал с тишината и сега, когато жадуваният
разговор бе започнал, не знаеше как да реагира.
— Сигурен ли си? — попита.
Свали краката си от масичката за кафе и се обърна към стареца.
Баща му погледна отново екрана:
— Дойде време да отидем заедно.
— Трябва да вземем цветя.
Албърт кимна:
— Червени рози.
— Съжалявам, татко. Съжалявам, че ти я отнех.
Албърт погледна отново сина си. Очите му се наляха със сълзи:
— През изминалите години обвинявах теб за станалото. Сега мисля, че може би така е
трябвало, за да се наредят нещата. Може би тя нарочно се е жертвала, за да върне сина си към
живота.
— Убиецът е мъртъв, татко.
— Знам.
— Аз го убих.
— И това знам. Не знам как майка ти щеше да приеме подобна постъпка.
— А ти как я приемаш?
— Горд съм с теб, Боби.
За пръв път след смъртта на жена си Албърт Скарпони произнесе името на сина си.

***
 Покрай стената на сградата сред купчини размекнат сняг и пликове с боклук бяха
натрупани стари кашони. По улиците духаше студен вятър.
Боби Скарпони седеше между кашоните и трепереше от студ, въпреки двата пуловера и
дебелото палто, на главата му бе нахлупена бейзболна шапка, до него стоеше малък
транзистор.
— Вижда ли се нещо? — изпращя глас от радиостанцията. Обаждаше се детектив Тони
Клифтън, който седеше на топло в колата от другата страна на сградата.
— Само животът ми минава пред очите — отвърна Боби. — Рано е. Този тип няма да
излезе, преди да догледа късния сериал.
— Кадилакът му още ли е отпред? — попита Клифтън.
От другата страна на пустата улица бе паркиран светлозелен кадилак с флоридска
регистрация.
— Цял ден стои тук. Празен и със свалени стъкла.
— Тази кола се набива на очи като разголена блондинка. Не мислиш ли, че действат
малко неразумно?
— Това не е среща на интелектуалци, Тони, а на наркотрафиканти. Освен ако твоят
човек не ни е пратил за зелен хайвер.
— Моят човек никога не греши. Имай търпение, Преподобни.
— Сигурно ти е топличко там вътре — промърмори Боби и разтри бедрата си, за да се
постопли.
— Като в сауна.
— Кога ли ще остарея и аз като теб, Тони? Тогава ще си стоя в някоя топла кола и ще се
потя от жега, докато истинските полицаи вършат черната работа.
— Знаеш ли какво, Преподобни Джим, ако ти стане по-студено, ще мина през някой бар,
ще взема още кашони и ще ти ги хвърля от колата.
— Гледай да не пукнеш от задушаване, Тони… Я, май се размърдаха.
На един вход се появиха трима мъже. Огледаха внимателно улицата. Зеленият кадилак
бе паркиран точно пред тях. Единият, който бе нисък и плешив с гъсти мустаци, излезе на
тротоара, приближи се до колата, отвори предната врата, качи се и запали дебела пура.
Боби се приведе и ги загледа.
— Има ли минувачи? — попита Клифтън.
— На твое място не бих се притеснявал за невинни жертви. Всички в този квартал са
кандидати за пандиза.
— Нека все пак внимаваме никой да не пострада.
— Човекът с парите е вече в колата.
— Свръзката му сигурно не е много далеч. Пласьорите не обичат да чакат на студа.
— Нищо ново не ми казваш — промърмори Боби.
На улицата се появи тъмен буик с изрисувани светкавици по вратите и спря до кадилака.
Вътре, обвити с облаци тютюнев дим, седяха петима мъже.
— Елвис дойде — прошепна Боби в радиостанцията и измъкна пистолета си.
— Кротувай, Преподобни! Чакай да свършат.
Двамата мъже, които чакаха във входа, се приближиха до колите. Единият извади ключ и
отвори багажника на кадилака. Другият застана зад буика.
Двамата мъже извадиха по едно куфарче от багажниците и размениха местата си.
— Хюстън, разменят си пратките — прошепна Боби в радиостанцията. — Ела да ги
приберем.
— Налягай си кашоните, Преподобни. Идваме.
Клифтън постави полицейската лампа върху колата си и включи двигателя.
— Гледай да не блъснеш някой пешеходец като идваш.
— Късно ме предупреждаваш — изсмя се Клифтън.
Боби Скарпони не видя двете момчета, които се приближаваха към него.
Цялото му внимание бе насочено към колите и сделката, която се извършваше. Не
забеляза двамата младежи с размътени мозъци и туби бензин в ръце. Бяха решили да си
направят празнична клада от купчината кашони и скитника, който живееше между тях.
Промъкнаха се на пръсти покрай стената на сградата.
Единият драсна клечка кибрит, другият плисна бензин в дупката между кашоните, от
която Преподобния Джим наблюдаваше наркопласьорите.
Двамата избухнаха в смях.
Боби подуши миризмата на бензин. Обхвана го странно спокойствие. Запалената клечка
прелетя пред очите му като на забавен кадър. В следващия мир пламъците го обхванаха.
Изскочи от горящото си скривалище и се замята по паважа. Дрехите му горяха, кожата
му се белеше.
Чу вой на сирени, изстрели, викове. За миг зърна Тони Клифтън, който тичаше към него
с изваден пистолет. По лицето му се четеше ужас.
Боби Скарпони престана да се мята и замря върху паважа на бруклинското гето, на
няколко метра от наркотиците, за които преди време бе готов да убива.
Партньорът му се наведе над него и закрещя от ярост.
Преподобният Джим, бившият наркоман, който бе станал полицай, не видя и не чу нищо
повече.
Отново бе попаднал в света на кошмарите.
Част втора
„Обичам войната, отговорността и напрежението.
Мирът е моят ад.“

Генерал Джордж С. Патън

7
21 февруари, 1982 г.
Непознатият влезе през двойната дървена врата на бар „Нунцио“. В ръцете си нервно
въртеше филцова шапка. Присви очи, за да нагоди зрението си към полумрака на
помещението. Застана до бара, огледа празните столове пред себе си, след това се обърна
към двата реда маси от лявата страна. Погледът му се спря върху мъжа, седнал на последната
маса. Това беше Бумър Фронтиери. На стената над главата му бяха закачени снимки на Роки
Марсиано, Джърси Джей Уолкът и Кармен Басилио. Голяма паница яхния от леща с
кренвирши изпускаше пара пред него, той отпиваше от чаша с минерална вода. Като видя
новодошлия, се понадигна, махна му и извика с гръмливия си глас:
— Поръчай си нещо и сядай, Карло!
Карло Сантори остави шапката си на масата, свали палтото си, сгъна го и го преметна
на един стол. Бумър направи знак на келнера, че иска да поръча ново питие и той веднага се
появи с бутилка „Кианти“.
Бумър се радваше да види стария си приятел и мислеше да се пошегува, но изражението
на Сантори го спря. Вместо това тихо попита:
— Какво мога да направя за теб?
— Джени изчезна — промълви Карло. Хвана се с две ръце за масата, сякаш не можеше
да запази равновесие.
Бумър остави лъжицата и си пое дълбоко въздух. Металните частички в остатъка от
белия му дроб все още му причиняваха болка. После се протегна и се почеса по десния крак,
който носеше белезите от три операции.
— Какво значи „изчезна“?
— С Ани заминахме за двата почивни дни — заразказва Карло. — Оставихме Тони и
Джени сами вкъщи. Не съм предполагал, че нещо може да стане. По дяволите, бяхме на две
крачки от къщи.
— Какво се е случило? — попита кратко Бумър, без да сваля очи от приятеля си.
— Взели автобус за града. Тони дал идеята. Нали ги знаеш децата. Искат да се забавляват
без родителите да им се пречкат.
— Къде са отишли?
— До „Порт Оторити“. Тони отишъл до тоалетната. Казал на Джени да го чака отвън.
Когато излязъл, била изчезнала.
— Кога е станало?
— Преди три дни. Тони обиколил цялата автогара да я търси. Накрая се отказал и ми се
обади. Едва разбрах какво иска да ми каже. Постоянно крещеше в слушалката: „Татко,
изгубих я! Изгубих я!“.
— Кой се обади в полицията, ти или Тони?
— Той. Докато се върнем в града, вече беше в участъка. Прибрахме го вкъщи и зачакахме
да ни се обадят. Накрая Ани предложи да се обърна към теб.
— Кой води издирването?
— Малъни. Познаваш ли го?
Бумър поклати глава:
— Не, но от доста време не съм в полицията.
 Карло допи виното си и замълча. Гледаше разсеяно в далечината. Изведнъж се обърна
към Бумър. Лицето му беше почервеняло:
— Кажи ми, че не е мъртва! Моля те, кажи ми, че детето ми е живо.
Бумър се пресегна и хвана приятеля си за ръката:
— Не мога да ти кажа нещо, за което не съм сигурен. Мога само да предполагам.
— Кажи какво предполагаш тогава — изхлипа Карло.
— Не си богат човек, значи не е за откуп. А Джени не е от децата, които бягат от къщи.
— И какво остава? — попита Карло и избърса сълзите си с ръкав. — Кажи ми истината,
Бумър. Стига празни приказки, наслушах се вече.
— Изнасилена е и убита. Или след време ще бъде продадена.
Карло не мигна. Дори изглеждаше облекчен от предположението:
— Искам да разбереш какво й се е случило. Не желая да го науча от непознат.
— Аз съм вече пенсионер с половин дроб и куц крак. От две години не съм в полицията.
Не мога да направя много, освен да телефонирам тук-там, да се уверя, че разследването се
провежда както трябва.
Карло стана, взе палтото и шапката си и погледна Бумър в очите:
— Ани също разчита на теб.
— Залагате на стар кон, Карло. Не е разумно.
— Залагам на приятел — отвърна Карло.
Обърна се и излезе от бара, в който вече се тълпяха премръзнали и гладни клиенти.
Бумър погледна през витрината към тъмната улица. Потърка болния си крак: болката
винаги се усилваше, когато температурите спаднат под нулата. Спомни си тясната стая в
болницата. Началника на участъка, застанал до леглото му с малък медал в ръце: „Свърши
вече, Бумър. Сега можеш да си починеш.“
През последните две години само това беше правил: да почива. Нямаше вече да разбива
врати, да арестува наркомани, да преследва наркопласьори.
Всичко това му липсваше. Следенето, престрелките, секундите между живота и
смъртта. Вече бяха само спомен.
Бе на четиридесет, но имаше достатъчно белези и накриво зараснали кости, за да
добавят още десет години към възрастта му. Карло искаше да го върне в играта, която може
би вече не бе в състояние да играе. Най-разумно щеше да постъпи, ако веднага се обади на
приятеля си и му каже истината: че е прекалено немощен, че не може да се справи с
работата. Че искат от него да тича, а той едва ходи.
Да признае пред приятеля си и най-вече пред себе си, че вече не е полицай.
Той не се страхуваше от смъртта, а от провала. Беше се примирил, че е станал инвалид и
са го изхвърлили от работата, която обича. Не можеше да се примири, че се е провалил.
Погледна черното зимно небе. Навън запрехвърчаха снежинки.

***

Дейвис Уинтроп, Точният мерник, стоеше зад стъклената врата и наблюдаваше как
обитателят на апартамент 17Б паркира яркозеления си джип пред сградата. Мъжът слезе от
колата, прекоси мократа улица, застана пред вратата и зачака да му отворят. Беше
двадесетинагодишен и облеклото му бе по-подходящо за сафари в Африка, отколкото за
Ийстсайд. Подаде на Точния мерник ключовете от джипа и високомерно процеди:
— Отзад има няколко кутии. Би ли ги донесъл горе?
— Не трябва да напускам поста си — възрази Дейвис, но младежът вече бе изчезнал в
асансьора.
Точният мерник вдигна яката на портиерската си униформа, нахлупи си шапката и си
сложи ръкавици. Отвори вратата и излезе под бръснещия вятър. Отвори багажника на джипа
и погледна шестте добре опаковани картонени кутии. Наведе се и се пресегна към най-
горната. Минаващите коли започнаха да подсвиркват с клаксоните си.
Вече никой не се интересуваше какъв е бил, знаеха го само като портиер. След
престрелката в асансьора той лежа шест месеца в болница. Наложи се да му изрежат
половината стомах и единия бъбрек. Гърлото постоянно го болеше: една осколка бе
повредила гласните му струни. Два куршума бяха попаднали в дясното му бедро, което сега
го болеше при всяка крачка. Мускулите на дясната му ръка бяха засегнати безвъзвратно.
Вече не беше полицай. Получаваше пенсия за инвалидност всеки месец. Единственото
му занимание сега бе да отваря и затваря врати и да напомня на възрастни жени да се
закопчаят, за да не изстинат. Доставяше колети, на усмихнати наематели, които не се
интересуваха от името му, пускаше момчета, разнасящи пици и китайска храна по домовете,
и обсъждаше футболни мачове с шофьори на такси, дошли за някой клиент. После се
връщаше у дома и се опитваше да забрави всичко.
Успя да извади първата кутия. Цялото тяло го болеше, макар да ходеше три пъти
седмично на физиотерапия. Продължаваше да работи въпреки непоносимата болка, която
чувстваше при всяко физическо натоварване, и ядеше съвсем малко, колкото да запълни това,
което бе останало от стомаха му. Може да беше инвалид, но упорит инвалид.
Докато занесе кутиите до апартамент 17Б, мина цял час. Беше плувнал в пот и едва
дишаше. Собственикът на апартамента отвори, държеше чаша вино:
— А, вече си мислех, че си ме забравил. Сложи ги ей там. Внимателно, ако обичаш.
Дейвис остави кутиите, като се стараеше да не се издава колко го боли кракът. Изправи
се и тръгна към вратата, като докосна с пръст козирката на шапката си.
— Чакай — каза мъжът.
Извади от джоба си дебела пачка банкноти, измъкна един долар и му го подаде:
— Вземи за услугата.
После затвори вратата. Точният мерник остана неподвижен, стиснал долара в
треперещата си ръка. По лицето му се стичаше пот, стомахът му се свиваше от болка.
Смачка банкнотата, хвърли я на изтривалката пред вратата и се запъти към асансьора.

***

Бумър вкара кадилака си на свободното място и остави двигателя да работи. Пъхна

дъвка в устата си и зачака човекът с кафяво яке да се доближи. Когато онзи се озова на два-
три метра, Бумър рязко отвори дясната врата на кадилака. Чернокожият мигновено измъкна
пистолет и го насочи към него.
— Мислех, че вече си си изгубил рефлексите — каза с усмивка Бумър.
Точният мерник прибра пистолета, седна до него и затвори вратата:
— Имаш късмет, че съм в добро настроение. Забелязах те още докато чакаше на
светофара. Можех да те застрелям, преди да дочакаш да светне зелено.
Той смъкна яката си. От дрехите му капеше вода.
Бумър се усмихна на бившия си партньор. Двамата продължаваха да поддържат връзка и
взаимно си помагаха по време на възстановяването.
Бащата на Дейвис бе починал от рак шест месеца след престрелката в асансьора.
Двамата прекараха това време заедно в болницата. На Точния мерник му се искаше да умре
заедно с баща си. Двамата имаха достатъчно време да поговорят. Едва през тези месеци
старият научи какво означава полицейската професия за сина му.
Бездействието, на което беше обречен, щеше да го довърши по-бързо от куршум. Другите
полицаи не можеха да го разберат. Тяхната единствена цел бе да доживеят до пенсия.
Спокойният живот обаче означаваше смърт за Бумър и Точния мерник. Сега, оставени да
ближат раните си, лишени от любимата си професия, те се чувстваха изоставени.
Дейвис поне имаше работа, с която да запълва времето си. Бумър не можеше да се
похвали със същото. Бе отказал да приеме стандартните за един пенсиониран полицай
служби: охрана, бодигард, частен детектив. За него имаше само две възможности —
полицията или нищо.
И двамата бивши партньори предпочитаха смъртта пред мъчителното съществуване, на
което бяха обречени.
— Защо не ми донесе кафе? — попита Бумър. — Бих изпил едно черно.
— Единственото черно в колата ти ще бъда аз — отвърна приятелят му. — Освен това
вече не пия кафе.
— Сигурно и не пушиш.
— На такъв като мен, с нарязан бял дроб и без един бъбрек, само цигара му липсва.
Имам ментови бонбони, искаш ли?
— Вече дъвча дъвка — отвърна Бумър и потегли.
Дейвис лапна един бонбон:
— Къде отиваме?
Бумър се направи, че не е чул въпроса. Спря на един червен светофар и попита:
— Имаш ли работа тази нощ?
— В два започвам.
— Не можеш ли да кажеш, че си болен?
— Зависи.
— От какво?
— От това, което ще ми предложиш.
Приятелят му бръкна в джоба на сакото си, извади снимката на Дженифър Сантори и му
я подаде:
— На дванадесет години е. Трябва да я открия.
— Отвлечена ли е?
— Преди три дни от „Порт Оторити“. Полицията не е открила нищо. Баща й ми е стар
приятел. Помоли ме да му помогна.
— Спри пред онзи телефонен автомат. До бакалията.
Бумър спря между един шевролет и един фолксваген, облепен с плакати на „Янките“.
Точният мерник порови в джоба си за монети и слезе.
— След като така и така излизаш, би ли му купил едно кафе?
— Не! — Дейвис затръшна вратата след себе си.
 ***

Двамата обикаляха улиците в продължение на две денонощия. Посетиха познати места,

за да потърсят стари информатори, но откриваха само нови лица. За две години всичко се
беше променило и имената Бумър и Точния мерник не означаваха вече нищо. Бившите
партньори се почувстваха остарели и забравени, но колкото по-малко им вървеше, толкова
нарастваше решителността им.
Второто денонощие на безплодно търсене вече изтичаше, когато забелязаха един
сутеньор с черно кожено яке и червена филцова шапка. Той се ухили, щом ги забеляза.
Дъждът беше спрял, стелеше се мъгла.
— Не знаех, че ходите сериозно — отбеляза той и се ухили. Зъбите му със сребърни
коронки проблеснаха.
Точният мерник постави ръка на рамото му:
— Клив, това фолио в устата ти ще ти спечели световна известност. Нищо, че си малко
смешен, продължавай все така.
— Подигравайте се, негодници такива. Въпреки това се радвам да ви видя.
— Търсим едно момиче — каза Бумър и бръкна в джоба на сакото си.
— Не знам какви са ти предпочитанията, приятел, но съм сигурен, че имам подходяща
катеричка и за теб.
— Търсим изчезнало момиче, задник такъв. Пристигнало е преди три дни от Джърси.
Бумър му завря снимката под носа.
— Не се занимавам с избягали ученички. Моите мацки са професионалистки.
— Не е избягала. Отвлечена е.
— За продан или за очистване? — попита сутеньорът. Погледна през рамото на Бумър,
за да се увери, че момичетата му не си пилеят времето напразно.
— Ти знаеш какво става на пазара, не ние.
— Улиците не са вече като по ваше време — каза носталгично Клив. — Тая дрога
прецака всичко.
— Спести си оплакванията за друг път — прекъсна го Точният мерник. — Искаме да
чуем имена.
— Нищо няма да научите от мен, драги. Няма начин да ме арестувате. Вече не сте
ченгета.
Бумър хвърли поглед към двете проститутки с къси поли, десетсантиметрови токчета и
палта от изкуствена кожа, които трепереха от студ до един розов линкълн.
— Досега не бях убивал сутеньор — промълви. — А ти, Дейвис?
— Веднъж прострелях един в рамото. В испанския квартал на Харлем. Разпищя се като
жена и побягна.
— Има десетки негодници, които търгуват с деца — заоправдава се Клив. — Имената им
ги няма в телефонния указател. Не знам всичките.
Бумър пристъпи към сутеньора и му прошепна:
— Бъди добро момче. Кажи ни трите най-вероятни имена.
— Знам само прякорите им.
— И това ще ни свърши работа.
— На ваше място бих проверил при Гарвана — зашепна Клив. — Той се подвизава около
автогарата. Доставя момченца за разни педали, понякога хваща някое маце и за себе си.
— Така е по-добре. Продължавай.
Клив извади цигара и запали:
— Има един бял. Возилото му е с регистрация от друг щат. Гадна работа. Има повече
татуировки отколкото кожа. Не можеш да не го забележиш, освен ако не си сляп. Той се
занимава с избягали момичета. Забавлява се с тях някоя и друга седмица, после ги продава на
външни купувачи.
— Хубави приятели имаш. Това, че ги познаваш, е достатъчна причина да те застрелям
— отбеляза Бумър.
— Нямам нищо общо с тях. Само дето се засичаме по улиците. Аз работя чисто. Гледам
да не се забърквам в такива мръсотии.
— Много убедително звучиш. Хайде, стига си ни баламосвал, ами изплюй следващото
име.
Клив хвърли фаса си в една локва:
— Има един приятел, дето се нарича Екс. Сещате ли се, като Малкълм Екс4.
— Само репутацията му е малко по-съмнителна — отбеляза Точният мерник.
— Има общо с Малкълм колкото аз с папата. Този негодник хваща избягало зайче, дава
го на някоя банда, която го чука, докато забременее, после го продава заедно с бебето. С един
куршум — два заека.
— Боже Господи! — възкликна Дейвис.
— Често ли се подвизава наоколо? — попита Бумър.
— Достатъчно, за да ме накара да настръхна. Освен това невинаги продава плячката.
— А какво прави?
— Понякога стоката се похабява много бързо. Нашият човек не само обича да чука, ами
да причинява болка на мацките.
— Има ли постоянен район? Къде можем да го намерим?
— Говори се, че пазарува от един пласьор на Осмо Авеню. Там бих търсил.
— Благодаря за информацията, Клив — каза Бумър.
— Добре си побъбрихме.
— Ще ти носим сладкиши в пандиза — допълни приятелят му.
— Казват, че зад решетките не било толкова лошо — отвърна Клив, показвайки отново
блестящите си зъби.
— А, и още нещо — обърна се към него Бумър.
— Нали ви казах три имена — възрази раздразнено Клив. — Само това ви е гратис.
— Една малка услуга, скъпи.
— Добре. — Сутеньорът нетърпеливо погледна очакващите го проститутки.
— Кажи ни кой ти е зъболекарят.

***

Бумър завря острието на ножа си в ухото на наркопласьора. С лявата си ръка го бе

сграбчил за гърлото и го повдигаше от земята. Пласьорът беше хилав, с изцъклени очи и
мазна черна коса, закриваща половината му лице.
Намираха се в празната тоалетна на „Порт Оторити“. Пласьорът местеше поглед ту към
Бумър, ту към Точния мерник. Опитваше се да си спомни дали е срещал някъде двамата
непознати, които най-безцеремонно го похитиха от улицата и го вкараха в първата отворена
кабина.
— Знам, че не сте пласьори, а не вярвам и да сте ченгета.
— Свещеници сме — каза Дейвис.
— И искаме да спасим жалката ти душа — добави Бумър, вдигайки пласьора още по-
високо. — Чудя се с какво ще умилостивиш небесата.
— Вземете стоката — изхриптя наркопласьорът. — Имам за десет, може би дванадесет
бона.
— Продавал си на един негодник, на когото му викат Екс — каза Точният мерник,
посочвайки ножа, допрян до ухото на пласьора. — Кажи ни истинското му име, ако не искаш
до края на живота си да гледаш само неми филми.
— А, мацки ли търсите, няма проблем, ще ви помогна, Екс е най-добрият, при него
винаги се намират свежи парчета.
Бумър прокара леко ножа по ухото на наркопласьора. По врата на престъпника потече
струйка кръв.
— Вие не сте никакви свещеници — прошепна онзи.
Бумър го стисна още по-силно за гърлото. Очите на престъпника се изцъклиха още
повече.
— Искаме да научим само името му — каза бившият полицай. — Разбираш ли?
Пласьорът кимна и Бумър отпусна хватката си.
— Малкълм Джунипър — отвърна престъпникът, — заедно лежахме в Атика.
— Къде живее? — попита Точният мерник и лапна три ментови дражета.
— Няма постоянно жилище. На свобода е едва от няколко седмици.
— Къде ще спи тази нощ? — попита Бумър, избърса ножа в скъсания ръкав на пласьора,
извади кърпичка от джоба си и му я подаде:
— Избърши тази кръв от ухото си. След като отговориш на въпроса.
— Под наем на 39-та — отвърна наркопласьорът и притисна кърпичката до ухото си. —
Предплатил е за четири дни.
— Кога? — попита Точният мерник.
— Вчера или онзи ден.
— Дано не бъркаш — предупреди го Бумър.
Прибра ножа и излезе от кабината. Пласьорът погледна наквасената с кръв кърпичка:
— Дали не трябва да ме шият? Раната ми се струва дълбока.
— Да не съм лекар? — отвърна Дейвис и затвори вратата след себе си.

***

Малкълм Джунипър беше двадесет и седемгодишен и от четири седмици бе на свобода,

след като бе излежал тригодишна присъда за изнасилване. Засмя се самодоволно, дръпна от
цигарата си с марихуана и спря червения си крайслер „Империал“ до разплаканото
момиченце. Свали стъклото и подвикна:
— Мога ли с нещо да ти помогна, сладурче?
— Всичко е наред — отвърна през сълзи Дженифър Сантори.
 — Ако беше наред, нямаше да стоиш сама на дъжда. Щеше да си на някое топло
местенце с мама и татко.
— Не съм сама — възрази тя.
— Не виждам никого.
— С батко съм — обясни момиченцето и плахо се огледа. — Тук съм с брат ми. Той
отиде до тоалетната и каза да го чакам.
Дженифър лъжеше. Беше се изгубила и много добре го знаеше. Колко глупаво от нейна
страна да не изчака Антъни пред тоалетната. Но той се забави толкова дълго, както правеше
и вкъщи, че тя не издържа повече. Постоянно я блъскаха, някои й се усмихваха, други я
отминаваха с празен поглед. Видя хора с парцаливи дрехи, завързани с въженца. И тази воня
на урина… Тя едва се сдържаше да не повърне.
Прииска й се да се отмести. Само за малко.
Качи се на един ескалатор и с наслада вдъхна чистия въздух. Пътуването нагоре бе
бавно, ескалаторът скърцаше, наоколо отекваха виковете на продавачи на вестници.
Дженифър внимателно слезе от ескалатора и веднага бе повлечена от забързаната тълпа.
Огледа се с усмивка, за момент любопитството й надделя над страха от неизвестното.
Намираше се в града, за който толкова бе слушала, и който бе виждала не повече от
десет пъти в живота си. Брат й говореше за него като за страната на чудесата. Същия този
град, от който баща й толкова се страхуваше и който майка й се осмеляваше да посещава
само в определени случаи. Сега тя бе тук, съвсем сама, сред бедните и богатите, сред
отчаяните и мечтателите.
Мина три преки, преди да осъзнае какво е станало. Обърна се и се опита да намери
обратния път. Направи два грешни завоя, претича на червено и най-сетне си даде сметка, че
се е загубила.
Мечтаният уикенд с брат й се беше превърнал в зловещ кошмар.
В този момент пред нея спря колата Малкълм Джунипър.
— По-добре влез на топло — каза Малкълм и отвори дясната врата.
Светофарът светна зелено, но Дженифър не помръдна, само промълви:
— Сигурно е спрял да си купи нещо за ядене.
— Аз ще ти помогна да го намериш.
Дженифър се поколеба, после се качи. Беше прекалено уплашена, за да си спомни
постоянните предупреждения на баща си. Затвори вратата и потъна в света на злото.

***

Малкълм Джунипър тъкмо излизаше от бакалията, когато забеляза Бумър и Точния

мерник. Дори отдалеч двамата мъже приличаха на полицаи. Той стисна плика с покупки и
бързо зави зад ъгъла. Опита се да се съсредоточи. Знаеше, че онези ще го последват. Дори да
го пипнат, нямаше за какво да се захванат. Не беше въоръжен, редовно ходеше в участъка да
се разписва и имаше сключени договори за работа с три заведения за бързо хранене. Най-
примерният възможен затворник, освободен предсрочно за добро поведение. Последният
човек, когото биха заподозрели за отвличане.
Той обаче беше изпечен престъпник. Беше прекарал по-голямата част от живота си зад
решетките. Инстинктът му за самосъхранение му подсказа, че двете ченгета не се
интересуват от смекчаващи вината обстоятелства или от човешки права. Изглеждаха
сериозно заинтересувани от него: или искаха да изкопчат някаква информация, което само
щеше да му докара допълнителни неприятности, или знаеха нещо за момичето, което щеше
да го вкара на топло до второто пришествие. И в двата случая срещата никак нямаше да му
бъде приятна.
Пресече на червено на Четиридесета и Осмо Авеню. Улиците гъмжаха от ранобудни
минувачи, които идваха от автогарата на път за работа. Страничните пресечки бяха
задръстени от коли с регистрация от Ню Джърси — шофьорите се надпреварваха кой по-
напред да заеме евтино място за паркиране. Двете ченгета се приближаваха, следваха го на
по-малко от десет метра. Явно белият щеше да го нападне пръв. Най-лошият побой в живота
на Малкълм обаче бе от ръката на ченге от собствената му раса и чернокожият, който сега го
преследваше, изглеждаше склонен към насилие.
Той знаеше много добре, че не може да ги надвие, а и не беше в настроение да слуша
глупостите им. Оставаше му само едно и той пристъпи към изпълнението му веднага щом
пресече 41-ва и навлезе в малко по-спокоен квартал.
Хвърли пълния с бутилки плик и побягна към паянтовите бараки покрай Уестсайдското
магистрално шосе.
— Заекът бяга — изкрещя Точният мерник и се спусна след него.
— Да се опитаме да го хванем жив — подвикна в отговор Бумър, докато тичаше редом с
него.
— Говориш като цивилен — изпъхтя приятелят му, опитвайки се да не обръща внимание
на болката в гърдите си.
— Насочва се към магистралата — изкрещя Бумър. Всеки допир на десния му крак с
бетона го караше да присвива очи от болка. — Ще го хванем преди да стигне Десето Авеню.
— Ако успеем да се доберем до Десето — уточни приятелят му. Започна да забавя ход,
всяко вдишване сякаш изгаряше белите му дробове като огън.
— В сравнение с нас тича като шампион по лека атлетика.
— В сравнение с нас всеки изглежда като шампион по бягане.
Двамата спряха запъхтени пред една стоянка за таксита. Превиваха се от болка, едва си
поемаха въздух. Малкълм Джунипър отдавна беше изчезнал. Точният мерник се облегна на
едно такси:
— Какво ще правим, човече? Надбяга ни. Нищо не става вече от нас. Имаме си дори
документи за това.
— Само сме поръждясали — изхриптя Бумър. Искаше му се болката да избяга от
гърдите и крака му със скоростта, с която им се измъкна Малкълм. — Трябва само да
потренираме.
— Достатъчно сме тренирани за работата, която вършим. Аз — да отварям врати, ти —
да навиваш спагети на вилицата.
— Не можем да се откажем! Само това умеем да правим.
— Съжалявам за приятеля ти. И аз исках да помогна, но за тази задача са нужни
истински полицаи.
Той потупа Бумър по рамото, вдигна яката си и се запъти обратно към Осмо Авеню.
Фронтиери се загледа след него, дишането му още не се беше нормализирало, болката
започваше да отслабва, по страните му потекоха сълзи. Приближи се до кофите за боклук
пред една къща и без да обръща внимание на учудените погледи на таксиджиите, отхлупи
едната. Вдигна я и я хвърли на улицата. Кофата се затъркаля, от нея се пръснаха найлонови
пликове, парцали и хартии.
Бумър Фронтиери изгледа триумфално таксиджиите, пое си дълбоко въздух, пъхна ръце
в джобовете си и бавно тръгна след приятеля си.
8
Малкълм Джунипър стоеше в ъгъла на едностайния апартамент и наблюдаваше
Дженифър Сантори. Лицето на момиченцето бе насинено и обляно в сълзи, ръцете й —
заключени с белезници за една тръба над главата й. Беше гола от кръста нагоре, седеше с
подвити крака и трепереше от студ и страх.
— Сигурно си много специална, щом ченгетата ме преследват заради теб — отбеляза
Малкълм.
Дженифър погледна мъжа, за когото бе мислила, че ще й помогне да намери брат си, и
се опита да заговори. Премигна, за да прочисти очите си от сълзите и да го види по-добре.
Гърлото й гореше, тялото я болеше и най-много от всичко на света искаше да се намира в
уютния дом в Ню Джърси, който толкова време бе смятала за скучен затвор.
Струваше й се, че са минали месеци, откакто непознатият я беше отвлякъл от „Порт
Оторити“. Отначало се държеше приятелски, купи й пепси и хотдог и я уверяваше, че съвсем
скоро ще намерят брат й.
Скоро на Дженифър й се доспа. Пътуванията я изморяваха. „Спасителят“ й предложи да
дремне на задната седалка на колата, докато той търси Антъни.
Когато се събуди, непознатият бе допрял устни до нейните и галеше тялото й.
Панталоните му бяха смъкнати и тя чувстваше остра болка между краката си. Очите й се
изпълниха с ужас, в неговите се четеше презрение.
За три часа я насили още няколко пъти, биеше я, гореше вътрешната страна на бедрата й
и гърдите й с кибрит. Наливаше й насила евтино уиски в гърлото и се хилеше, когато тя
започваше да се дави от смрадливата течност. Запали лула с кокаин и я принуди да пуши.
Колата беше паркирана на празното място зад халите на 14-та улица. Вътре не се
дишаше от пушек. Завърза ръцете й за дръжката на едната врата, краката — за другата,
натъпка й мръсна кърпа в устата и излезе за цигари. Върна се с друг мъж, мършав, жесток и
упоен с наркотици, и му позволи да се забавлява с нея срещу няколко долара.
След последното изнасилване тя изгуби съзнание.
Събуди се окована за тръбата. Главата я болеше, цялото й тяло бе омазано със засъхнала
кръв и сперма. Отвори бавно очи: стаята беше тъмна, единствената светлина идваше от
преминаващите по улицата коли. Ръцете, вдигнати над главата й, бяха изтръпнали. Едва
дишаше, ноздрите и белите й дробове я боляха от кокаина и уискито.
Малкълм Джунипър стоеше над нея, беше само по чорапи. Хилеше се безумно, в дясната
си ръка държеше лулата, в лявата — нож.
— Малко сме на червено — каза той, размахвайки празната лула пред очите й, — но
скоро ще има още. Клиентът ще донесе. Няма да се бави много.
Дженифър прехапа устните си до кръв:
— Ще ме убиеш ли?
Едва произнасяше думите. Идеше й да заплаче, да завика за помощ, но нямаше
достатъчно сила. Пое си болезнено въздух и повтори:
— Ще ме убиеш ли?
Сутеньорът коленичи и остави лулата пред нея. Допря ножа до гърлото й, протегна
другата си ръка и я погали:
— Да те убия означава да хвърлям парите на вятъра. Прекалено си ми ценна. Ще си
спретна едно убийство все пак, но не такова, каквото си представяш.
— Искам да се върна вкъщи. На никого няма да кажа какво се случи. Нито за теб. Ще
кажа само, че съм се загубила.
— Ще се прибереш вкъщи, скъпа — каза нежно Малкълм. — Само че в друга къща. Това
обаче ще стане по-късно. Преди това трябва да се харесаме на клиента.
— Защо ми причиняваш това? — проплака малката.
— В замяна ще получа хубава трева, а никой няма по-хубава от Джуниър. Струва си.
— Защо? Кажи защо? — попита с треперещ глас тя.
— Джуниър не е нормален като теб и мен. Парите не го интересуват. Затова човек не
може да иде при него и да си купи трева. Още по-малко се интересува от мацета. Затова няма
смисъл да го каним на танц с теб.
Дженифър затвори очи и уста и с мъка се сдържа да не повърне.
— Той е много набожен — продължи Малкълм. Изправи се и започна да гали с острието
ръцете й. — Побъркал се е от молитви. Пада си по онези вуду глупости, нали се сещаш,
убиват някоя котка или куче, изпиват кръвта, после изгарят трупа. Винаги обаче запазва нещо
за себе си. Кости, зъби, нокти, очи. Носи ги на златна верижка около врата. Така прогонва
злите духове.
Дженифър се закашля и повърна стомашен сок. Сутеньорът не й обърна внимание,
премести острието към пръстите й.
— Затова мисля да му направим малък подарък. Нещо, което да закачи на врата си.
Знаеш ли какво ще му подарим?
Очите на момиченцето се разшириха от ужас. Притисна гръб към стената и стисна
юмруци. Малкълм започна да си подсвирква, сетне разтвори пръстите на лявата й ръка. Тя
зарита и дори се опита да го ухапе, но той блъсна главата й и издърпа показалеца й.
— Не се съпротивлявай, скъпа, това е само подарък.
По безумния му поглед тя разбра, че е попаднала на ужасно място, където ще бъде
подложена на дълги мъчения, преди да намери смъртта си. Ножът се заби в пръста й.
Малкълм избухна в зловещ смях.
Детски писък прозвуча над празните коли и безучастните минувачи.

***

Бумър стоеше облегнат на стената с плакат на Джими Хендрикс. Носеше черно кожено
яке, измачкани дънки, тежки работни обувки и синя бейзболна шапка. Бе въоръжен с два
револвера, единият беше в предния джоб на якето, другият — в задния джоб на дънките.
Дъвчеше парче студена пица с аншоа, пиеше горещо кафе и оглеждаше оживената харлемска
улица.
Отхапа още веднъж от пицата, пъхна остатъка в чашката от кафето и ги хвърли в
близката кофа.
Пое си дълбоко въздух и влезе в тясната уличка между сградите.
Не беше мигнал цяла нощ. Прекара я седнал в едно кресло пред отворения прозорец на
апартамента си. За пръв път в живота си Бумър Фронтиери се страхуваше. Беше свикнал вече
с недъзите си и лекуваше болката не с хапчета, а с порядъчни дози домашно червено вино,
което Нунцио бе складирал в мазето му. Чувството за безпомощност и безполезност не му
даваше покой.
Не бе очаквал много след пенсионирането си и не беше разочарован. Никой не се сети за
него, никой не му благодари за самоотвержената служба. Беше арестувал над осемстотин
престъпници, 94 процента от които изпрати в затвора, но това не направи впечатление дори
на чиновничката от личен състав. Тя само кимна леко, докато подпечатваше документите му,
после се върна към обичайните си занимания: пиене на кафе и гледане на сапунени опери.
Тъжен, но очакван завършек за кариерата му. Някои от колегите му не обръщаха
внимание на безразличието, с което ги изпращаха, други удавяха обидата в алкохол и
спомени от великите моменти в кариерата си.
За Бумър пенсионирането бе катастрофа. Нямаше достатъчно пари за охолен живот и
пътувания, но имаше прекалено много, за да кисне в ресторанта и да не прави нищо. Не това
бе представата му за изживяване на старините.
Носталгията към полицейската професия бе една от причините да поеме издирването
на Дженифър Сантори. Знаеше, че е неразумно. Как да издирва изчезнало момиче, като го
биваше само да се излежава на слънце и да слуша футболни мачове по радиото? Поемането
на случая носеше рискове и той знаеше, че трябва да се откаже. Цял живот обаче бе живял с
риска и сега само това му оставаше.
Логиката му подсказваше, че Дженифър или е вече мъртва, или отдавна е откарана в
друг район, но ченгето в него отхвърляше логиката. Ако беше жива, трябваше някой да я
намери и Бумър Фронтиери бе единственият полицай, инвалид или не, който бе способен да
го направи.
Това бе причината да будува цяла нощ и сега да стои пред публичния дом, собственост
на една сто и петдесеткилограмова дебелана с изкуствено око.
Ако завърши кариерата си като ченге, нямаше да го направи пред погледите на група
таксиджии. Искаше по-достоен край.
За целта трябваше да открие Дженифър Сантори й така, ако имаше късмет, щеше да
умре с достойнство.
Пресече улицата и спря пред добре поддържаната сграда. Зад гърба му се чуха стъпки.
Той спря, обърна се и подхвърли:
— Можеше да ме застреляш, когато си поискаш, нали?
— През цялото време те държах на мушка — потвърди Точният мерник.
— Доколкото си спомням каза, че си прекалено стар и болен за тази работа. Да не би аз
да съм остарял и да не дочувам?
— Прекалено съм стар, да. Както и ти.
— Въпреки това си тук.
— Няма случай, който да не сме разрешили. Пенсионираха ни, защото ни раниха, не
защото не сме си вършили работата.
Бумър кимна към сградата:
— Реших да навестя Бел. Ще дойдеш ли и ти?
— Само да я навестиш ли? Ако имаш и друга работа, по-добре да те чакам тук.
— Каква ти друга работа. Опазил ме Бог.
— С нея тук ще бъдете страхотна двойка — каза с усмивка приятелят му.

***
 Бел разбърка кафето си с дървена лъжица, очите й проблясваха под светлината на
разкошния полилей. Двамата бивши полицаи седяха срещу нея, притиснати един до друг в
едно червено плюшено двойно кресло. Петстайният апартамент бе чист и добре обзаведен,
прозорците му бяха закрити с червени сатенени завеси, подовете — постлани с меки
килими. Стаите се осветяваха от слаби, засенчени с воали лампи. Във въздуха се носеше
тежка миризма на тамян, примесена с ухание на парфюм и дим от марихуана.
Бе се отпуснала върху меки възглавници в едно голямо кресло. Полупрозрачният й
пеньоар едва прикриваше едрото й тяло. Ноктите й бяха дълги, всеки боядисан в различен
цвят, но не беше гримирана.
Запали дълга цигара с позлатената си запалка, смукна дълбоко, димът обви лицето й и
скри изкуственото й око. Продължи да бърка кафето си и се обърна с усмивка към двамата
бивши детективи.
— Работа ли си търсите, момчета? Искате да пазите момичетата ми от лоша компания?
— Не сме дошли за това, Бел — започна Бумър. — Търсим едно момиче.
— Като бяхте още на служба, ви ги предлагах безплатно — каза тя и обгърна чашата с
широката си длан. Кокалчетата на пръстите й не личаха от тлъстина. — Тогава не
проявявахте интерес. Сега, като сте поостарели, май ви е дошъл акълът в главата.
— Не се обиждай, но не искаме от твоите — намеси се Дейвис.
— Не се обиждам, сладур, но нали разбираш, не се меся в чуждия бизнес. Ако искаш
момичетата на някой друг, иди при него.
Бумър се изправи, извади снимката на Дженифър Сантори и я сложи до пепелника на
Бел. След това отново седна до приятеля си.
— Отвлечена е от „Порт Оторити“ преди два дни — обясни Точният мерник. —
Разбрахме и кой я е отвлякъл: един уличен плъх, който се нарича Екс. Истинското му име е
Малкълм и се занимава с търговия на избягали момичета.
— Явно знаете за този Малкълм колкото и аз. Освен това, както ви е известно, аз съм
чиста. Занимавам се само с професионалистки. Не купувам отвлечени.
— Искаме да ни кажеш кой купува — каза Бумър. — От две години сме загубили връзка
с улицата.
Бел вдигна снимката и я разгледа със здравото си око:
— Хубаво момиче. На дванадесет или тринадесет. Бяла. Някои хора ще платят луди пари
за нея.
— Точно с такива хора искаме да се запознаем.
— Трудна работа. Това е като продажбата на кола. Като подпишеш документите и
прибереш парите, колата изчезва завинаги. Така е и с момичетата. Само дето няма
документи и парите са доста повече.
— Ако беше на мястото на Малкълм, какъв купувач щеше да търсиш? — попита Дейвис.
— Ако бях на мястото на Малкълм, сладурчо, щях да се самоубия — отвърна
презрително Бел.
— Да поставим въпроса другояче тогава — предложи Бумър. — Кой е последният човек,
с когото искаш да видиш едно от твоите момичета?
Бел смукна дълбоко от цигарата, облегна се на една възглавница и се втренчи разсеяно в
детективите:
— Уолт Билингс. Прякорът му е Джуниър. Богаташко синче, любител на странни
бижута.
 — Колко странни? — поинтересува се Дейвис.
— Събира човешки кости — пошепна Бел. — Закача си ги по врата, китките, глезените,
Бог знае къде още. Когато Джуниър реши да попълни колекцията си, разменя порядъчно
количество наркотик за някое момиче. Най-често момиче, което полицията смята вече за
мъртво. Ако момичето на тази снимка попадне при Джуниър, по-добре се молете да умре
по-бързо.
— Къде се подвизава? — попита Бумър. Стана, вдигна яката си и пъхна ръце в
джобовете.
— Главно в Манхатън — отвърна тя, допивайки кафето си. — Стои далеч от крайните
квартали. Изненадана съм, че не сте се натъкнали на него, докато бяхте в полицията.
— Ако ни беше попаднал, сега нямаше да говорим за него — отбеляза Точният мерник,
стана и се запъти към вратата.
— Благодаря за сведенията, Бел — каза Бумър. — Нещо да направим за теб?
— Смятайте го като услуга на стар приятел — отвърна тя и му изпрати въздушна
целувка. — Право да си кажа, ако науча, че Джуниър е гушнал букета, няма да заплача.
— Ще се радвам да доставя удоволствие на жена като теб.

***

Малкълм и Джуниър си поръчаха по един сок от папая. Стояха пред будка за бързи
закуски в гарата на Таймс Скуеър. Чернокожото хлапе веднага се зае с поръчката.
— Добре ги изстискай, дребосък — поръча Малкълм. — Не искам да пия само пяна.
Хлапето го погледна безучастно и кимна.
— Защо не доведе малката? — попита Джуниър. — Нали знаеш, че не обичам да
плащам за стока, която не съм видял.
— Не мога да рискувам да я докарам тук — отвърна с усмивка Малкълм. — Такава е
сладурана, че веднага ще ти се прииска да я оглозгаш и да започнеш да се молиш върху
костите й. Нося ти обаче един образец.
Бръкна в джоба си, извади нещо увито в тоалетна хартия и го подаде на събеседника си.
Очите на Джуниър светнаха от възбуда:
— Какво е това?
— Подарък. Да видиш какъв съм ти приятел.
Джуниър се обърна с гръб към Малкълм и хлапето на бара и бавно разви тоалетната
хартия. Изхили се доволно, погали кървавия пръст и кимна одобрително. Зави „подаръка“ и
го пъхна в джоба си. Обърна се отново към Малкълм:
— Благодаря ти. Много благодаря.
— Няма защо.
Вдигна чашата си и отпи, сетне попита:
— Колко искаш?
— Доза за една седмица. Искам нещо, дето яко да ме омае, но да не ме умори в същото
време. Затова идвам при теб. Винаги предлагаш най-доброто.
— Това струва много пари. Не си мисли, че ще ме преметнеш.
Малкълм го погледна изпитателно:
— Добре те познавам.
 — Какво значи това? — изсъска през зъби онзи. — За какъв ме мислиш?
Малкълм веднага усети промяната в гласа на събеседника си. Беше слушал достатъчно
за избухливия нрав на Джуниър, за да разбере, че ако не го успокои, може да се прости с
живота, преди още да е допил нектара си.
— Ти си бизнесмен, драги — отвърна той с мазна усмивка. — За такъв те мисля.
Бизнесмен. Един от най-способните.
Джуниър хвърли чашата си в близкото кошче. Поотпусна се и дори се усмихна:
— Добре. Да преминем към деловата част.
— Кога ще се срещнем?
Джуниър погледна ролекса си. Беше висок и як, три пъти седмично ходеше на
бодибилдинг с личен треньор. Бе двадесетинагодишен, с красиво лице и гъста руса коса,
пригладена назад. Носеше само вносни дрехи, купени с парите на любящата му майка, с
която се виждаше не повече от пет пъти годишно.
— Бързаш ли да получиш пратката или искаш да се позабавляваш още малко с
момичето? — попита и хвърли банкнота от пет долара на бара.
— Никога няма да се наситя на тази хубавица — промърмори сутеньорът, като изпод око
наблюдаваше как момчето отброява рестото.
Момчето от закусвалнята прибра банкнотата и започна да брои два и петдесет на
монети.
— След седем тогава — обяви Джуниър и се запъти бавно към изхода на гарата.
— Сам ще ти я изкъпя. Ще ти я дам чиста като новородено — подвикна Малкълм и
прибра рестото в джоба си.

***

Бумър показа значката си на портиера и допря показалец до треперещите му устни.

— Билингс. На кой етаж и в кой апартамент?
— Шестнадесет А — отвърна човечецът, по челото му изби пот. — Но го няма. Излезе.
— Имаш ли ключ?
— При домоуправителя. Първият апартамент след пощенските кутии.
— Иди и вземи ключа от 16А. Кажи, че наемателят се е заключил навън и ще му го
върнеш след пет минути.
— А ако не ми повярва?
— Кажи му тогава, че навън го чака едно побесняло ченге, което гори от нетърпение да
му тегли куршума — изсъска Точният мерник.
— Хайде, момче — подкани го Бумър. — Бъди убедителен. Ние ще пазим вместо теб.
Тоя приятел тук ти е колега.

***

Гръмогласният застана зад подковообразното махагоново бюро на портиера и

заразглежда мониторите, показващи от всякакви ъгли асансьорите и коридорите на сградата,
и компютъризираната телефонна система.
 — Всички охранявани сгради ли имат такава система?
— Само онези, в които живеят богаташи — отвърна приятелят му. — Тази система е
отскоро. Не повече от година. Портиерът управлява и асансьора. Казваш му етажа и той
натиска копчето.
— Значи можеш да отидеш само на етажа, който той ти определи.
— Така се ограничава достъпът и се знае кой, кога и къде е отишъл.
— И в двете ли посоки е така?
— Само нагоре. Кога ще си тръгнеш, е твоя работа. Следят те само когато идваш.
Бумър посочи мониторите:
— Което убегне на портиера, се запечатва от камерите. Няма скрито ъгълче за тях.
— И в сградата, в която аз работя, е същото. Мога да ти кажа дори кой кога си хвърля
боклука.
— Ако се случи нещо на Джуниър, трябва да стане вътре в апартамента. Не искам да се
гледам по телевизията.
— Ще ни запишат как влизаме.
— Тогава ще се забавляваме на улицата или на някое скришно място. Сега само ще
поговорим с нашия човек.
— Ти говори, аз ще слушам.
— И да говориш, и да не говориш, пак теб ще опандизят, ако сгафим.
— Как пък го измисли?
— Белият винаги се измъква, чернокожият опира пешкира.
— Говориш като баща ми — смъмри го Точният мерник и изключи камерите за
коридора на шестнадесетия етаж.
— И моят така говореше.
Пресрещнаха портиера, взеха ключовете и се запътиха към асансьора.

***

Двамата стояха до големия прозорец в луксозния двустаен апартамент и гледаха

небостъргачите на Манхатън. Бяха заобиколени от скъпи кожени мебели, картини, скулптури
и религиозни предмети, предназначени за жертвоприношения.
— Ама че откачалка! — възкликна Бумър.
— Козята глава на стената подсказва с какво се занимава. Я виж какво има над
камината.
Бумър се обърна към изцапаната със засъхнала кръв камина, над която бяха заковани
човешки пръсти, ръце и стъпала, както и животински лапи. Отстрани бе поставена масичка,
отрупана с най-разнообразни по форма и големина свещи.
— Тоя тип си пада по прясното месо — отбеляза Бумър, като разгледа „трофеите“.
— Рязани са с назъбен нож. Ако поразтърсим, сигурно ще го намерим.
— По-добре да пристъпим към план Б.
Ключалката изщрака.
— Какъв е планът ти?
— Още не съм го измислил.
Джуниър се появи на вратата.
 ***

Дори да беше изненадан, не го показа.

Прибра ключа в джоба си и затвори вратата. Усмихна се подигравателно, запали цигара и
метна скъпото си палто на един стол. Носеше елегантен панталон, копринена риза и кожени
мокасини. Творенията на прочути дизайнери сякаш нашепваше за богатството му, ала всичко
в апартамента говореше за извратеност.
— Прекалено глупави изглеждате за крадци — отбеляза с усмивка той, след като се
настани на едно кожено кресло. — Следователно сте ченгета. Прав ли съм?
Бумър се приближи и му зашлеви силен шамар с опакото на ръката си. По лицето на
Джуниър се появиха червени следи от пръсти.
— Имам няколко въпроса — каза спокойно полицаят. — Гледай отговорите да са
задоволителни.
— А ако реша да не кажа нищо? Какво ще направите тогава, нещастници такива?
Бумър отстъпи леко и отново го зашлеви, този път по-силно. От долната устна на
Джуниър потече кръв.
— Въпросите ще задавам аз. Ти само ще отговаряш.
Извратеният избърса кръвта от устата си и погледна Дейвис:
— Защо си довел тази чернилка? Да си води записки ли?
Този път Бумър заби юмрука си в челото му. Главата на Джуниър се отметна назад. От
носа му потече кръв.
— Дръж се учтиво. Така ще си спестиш някои неприятности.
— Вие двамата си нямате представа с кого сте се захванали — изсъска Джуниър. —
Никаква представа. Ако баща ми научи, преди мръкване ще сте в пандиза.
— Канил ли си татенцето тук? — попита Точният мерник. — Разглеждал ли ти е
колекцията? Или само плаща да те измъкне, когато загазиш?
— Преди той да научи за нас, от тебе няма да е останало и мокро петно — намеси се
Бумър. — Затова си спести приказките за богатия татко, който може всичко, за някой
шубелия. Сега искам да чуя някои имена и адреси, и то от теб. Ако не ни съдействаш, ще те
нарежа и ще окача парчетата над камината. Ясно ли е?
Джуниър кимна, ризата му бе почервеняла от кръв. От безцеремонното му поведение
нямаше и следа.
Бумър разкопча горните две копчета на ризата му и издърпа златната верижка. Започна
бавно да прехвърля през пръстите си предметите, закачени по нея. Повечето бяха от
животни: зъби, нокти, парчета кожа.
Спря, когато стигна до пръста. Човешки, прясно отрязан, все още с розов лак на нокътя.
Кожата бе свежа, гладка. Пръстът беше на млад човек и по липсата на мазоли личеше, че е на
момиче.
Бумър изгледа свирепо младежа, който се разтрепери и запелтечи:
— Не знам откъде е. Кълна се. П-п-подариха ми го!
Бумър се обърна към партньора си:
— Май вече измислих план Б.

***
 Малкълм запали лулата и затвори очи. Димът бавно проникна в белите му дробове.
Усмихна се, остави лулата на скута си и погледна мъжа с дългия белег на страната.
Седяха на задната седалка на нов кадилак с плюшена тапицерия и добре зареден
минибар. Белязаният гледаше през стъклото. Отпред седеше шофьор с тъмносиня униформа.
Двигателят работеше, в колата бе топло.
— Никога не съм пушил толкова чиста трева — каза провлачено Малкълм и доволно се
ухили:
Събеседникът му го погледна през черните си очила:
— Ако ми доставяш каквото ти поискам, ще умреш с чиста лула в уста.
— Какво по-хубаво от това? — изсмя се сутеньорът.
— Човек като теб заслужава повече.
Непознатият бе изскочил пред Малкълм при входа на тунела „Линкълн“ откъм Осмо
Авеню. Учтив човек със скъп костюм и скъпа кола, който искаше да поговорят за бизнес.
Каза, че чул за Малкълм от Смайли Глимър и веднага му предложи да попуши безплатно. В
замяна на това Малкълм искал само да си поговорят.
Сутеньорът бързаше към апартамента си, за да се позабавлява с малката още няколко
пъти, преди Джуниър да я накълца на парчета. Ала предложението на белязания го изкуши.
Шофьорът не проговаряше, а шефът му използваше само къси изречения. Той бръкна в
джоба си и подаде на Малкълм още две парчета кокаин:
— Запази си ги за по-късно. Така ще сънуваш най-хубавите си сънища.
— С какво търгувате? — попита Малкълм и прибра наркотика в джоба си.
— С момичета — отвърна непознатият. Пъхна лулата в устата на Малкълм и я запали със
златна запалка. — Колкото по-малки, толкова по-добре.
— Само с такива работя.
— Има и още нещо — каза белязаният и за пръв път се усмихна.
— И какво е то?
— Бебета.
— Бебета ли? Какви бебета?
Непознатият отново насочи вниманието си към улицата:
— Такива, дето плачат, ако не ги гушкаш. Такива, на които мъжете се усмихват, а жените
копнеят да гушкат.
— Искате да си вземете бебе ли? — попита все така озадачено Малкълм.
Непознатият се обърна и го погледна. Свали очилата си и впи поглед в очите на
наркомана. Бръкна в джоба на ризата си и извади черна визитна картичка.
— За шефа ми — отвърна той.
Подаде картичката на Малкълм, който я погледна, но мозъкът му бе толкова размътен,
че не успя да прочете нито името, нито аризонския адрес, написани с бели букви.
— Задръж я — каза белязаният. — Обади се, когато намериш нещо подходящо. Веднага
ще изпратим човек.
Малкълм пъхна картичката в джоба на дънките си:
— Колко?
— Десет бона на парче — отвърна онзи и отново си сложи очилата. — Пет за бременно
момиче. Двадесет, ако имаш и от двете.
— Винаги съм харесвал бебенцата. Сега ги обичам още повече.
— Можеш да забогатееш с тях, ако имаш достатъчно ум в главата.
 — Аз съм наркоман, не глупак.
— Бъдещето ще покаже.
Непознатият отново бръкна в джоба си и извади някаква снимка. Малкълм я взе и се
опита да фокусира.
Снимката бе на мъжко тяло, обезобразено до неузнаваемост, изхвърлено от вълните на
пуст плаж.
— Какво е това? — попита Малкълм.
— Не какво, а кой. Изгуби картичката и позволи друг да прочете името. Наложи се да му
дам урок. Дълго време го търсих, но още по-дълго време мина, докато умре.
— Гроб съм — увери го Малкълм. Погледът му се бе поизбистрил, така че успя да
разгледа по-подробно снимката.
— И по-добре, защото иначе пътят ти към гроба ще е дълъг.

***

Джуниър вървеше бавно, притиснат между двамата бивши полицаи. Трепереше от студ в
мокрите си дрехи.
— Нали ви казах адреса. Защо съм ви? — проплака той.
— Ако си ни излъгал. Да не бием целия път до апартамента ти само за да те убием —
отвърна Бумър.
— Не можете да ме излъжете. Ще ме убиете каквото й да съм ви казал.
— Не знам за моя приятел — намеси се Точният мерник, — но аз съм склонен да го
направя.
— Имам по-добър план — каза Бумър. — Идваш с нас и ни показваш стария си приятел
Малкълм. Той предприема кратко пътуване с патрулната кола, после прекарва няколко
месеца зад решетките. След това разказва на всичките си познати, че ти си го предал.
— Не е честно. Казахте, че искате само да ви посоча сградата и да ви кажа номера на
апартамента. Не споменахте, че и аз ще се качвам. Обещахте ми — захленчи Джуниър.
— Това да ти е за урок. Никога не се доверявай на ченге.
— Татко ти сигурно може да купи добър адвокат или някой лъжесвидетел — добави
Точният мерник, — но няма достатъчно пари, за да спаси предател като теб.
— Все едно постоянно да имаш пистолет, опрян в главата — отбеляза Бумър. — Рано
или късно ще си получиш куршума.
— Не ми причинявайте това — изплака младежът и гласът му затрепери. — Пък и
откъде сте сигурни, че ще ви покажа сградата. Мога да ви разкарвам цяла нощ по улиците.
— По-добре ще е да стигнем, преди да ме заболи кракът — предупреди го Дейвис. — В
такива случаи изпадам в лошо настроение.
— Баща ти знае ли за хобито ти? — попита Бумър, без да изпуска ръката на пленника
си.
— От кого мислиш, че съм се учил — отговори с лек сарказъм Джуниър. — Някои бащи
играят с децата си бейзбол, други ги учат на това-онова…
— Аз пък се сърдех на баща си, задето ме караше да събирам марки — промърмори
Точният мерник.
— Много си изпуснал — закачи го Бумър. — Вместо да ближеш канцеларско лепило,
сега щеше да си в канибалската гилдия с Джуниър и татко му и да събираш огърлици от
човешки пръсти.
— Така е. Пък и като гледам в какъв разкош живее, явно неговата колекция е по-ценна
от моята.
— Сега поне имаш достатъчно марки да пращаш писма до когото си поискаш.

***

Малкълм беше гол и коленичеше с нож в едната ръка. С другата беше сграбчил
Дженифър Сантори през кръста. От резките движения на тялото му главата й се удряше в
стената, но той бе прекалено замаян от наркотиците, за да чуе стоновете й. Беше нарязал
раменете й на няколко места. Кръвта се стичаше по тялото й и пръскаше гърдите и лицето
му.
Дженифър бе изтръпнала и готова да умре.
Искаше Малкълм най-сетне да я убие. Молеше се насилието най-сетне да свърши. Бе
загубила всякаква представа за времето, но й се струваше, че е стояла вързана за тръбата цяла
вечност. Кръвта от отрязания й пръст вече се беше съсирила, но ръката все още я болеше.
Гърбът й бе целият в рани.
Доволното ръмжене на Малкълм сякаш идваше от километри разстояние. Изведнъж той
се отдръпна от нея и се отпусна по корем на пода.
— Ще ми липсваш, мила. Ти си най-хубавата, която съм имал.
Дженифър замаяно се втренчи в него и си спомни всичко, на което бе подложена през
последните дни. Пое си мъчително въздух, белите дробове я боляха, гърлото и бе
пресъхнало. Наведе се към мъчителя си, доколкото й позволяваха белезниците.
— Какво искаш, мила? Няма повече време за любов. Трябва да се подготвим за
Джуниър. След два часа ще плачеш за мен, повярвай ми.
Тя затвори очи, главата й клюмна. Усети вонята на урина, сперма и кръв. Белезниците се
впиха в разранената й плът. Тя наклони глава и усети дъха на Малкълм. Отвори очи. Искаше
й се да се пресегне и да смаже това лице, което никога нямаше да забрави.
Знаеше, че дори да избяга, дори да успее да се измъкне, винаги ще бъде негова
пленница. Дните и нощите в студения апартамент, болката, страхът и униженията постоянно
щяха да я измъчват в кошмарите й.
Знаеше, че това ухилено лице ще стане част от живота й. Съзнаваше, че дори да остане
жива сега, рано или късно ще трябва да направи решителната стъпка, за да се избави от него.
В този момент Дженифър Сантори реши, че ако мъчителят й не я убие, един ден сама да
сложи край на живота си.
Малкълм заби ножа в дъските и подпря брадичката си на дръжката. Приближи лице към
жертвата си. Мозъкът му все още бе замъглен от наркотиците и бутилката уиски, която бе
изпил.
— Защо ме гледкаш така? Искаш нещо да ми кажеш ли?
Дженифър кимна.
— Какво има, мила? Кажи на батко.
Тя събра последните си сили, пое си дълбоко въздух и проговори за пръв път, откакто й
беше отрязал пръста:
 — Майната ти.
Реакцията му изненада дори нея. Скочи и започна да я налага с юмруци. Забрави
Джуниър и че трябва да изкъпе момичето. Беше побеснял и нищо не можеше да го усмири.
Удряше с все сила. След броени минути цялото тяло на Дженифър бе натрошено,
разкървавено и насинено. Когато се умори от удари и ритници, той я хвана за косата и удари
с все сила главата й в основата на студения радиатор.
— Така ли ще ми говориш? — закрещя той. — След всичко, което направих за теб.
Кучка! Разглезена, богата, шибана кучка! Сега ще умреш. Ще те убия, задето ми държиш
такъв език.
Никой не чу думите му.
Дженифър отдавна бе загубила съзнание. Беше влязла в позната стая, стая, в която
всички я обичаха, стая, в която никой не можеше да й причини зло.
Далеч от болка, страх и кръв.
Стая, която винаги щеше да остане непозната за Малкълм Джунипър.
И в която скоро щяха да нахлуят сенките на Гръмогласния и Точния мерник.

***

Джуниър прелетя през прага и се стовари на сантиметри от ножа на Малкълм. Двамата

партньори застанаха на вратата и насочиха револверите си към наркомана.
— Махни се от момичето — заповяда Бумър. — Застани с гръб към стената и с ръце на
тила.
Малкълм пусна косата на Дженифър, отстъпи две крачки встрани и долепи гръб до
стената. Дишаше на пресекулки, беше облян в пот.
Бумър прескочи Джуниър, прибра пистолета си в кобура и се наведе над дъщерята на
приятеля си. Коленичи и погали обезобразеното й лице. Отметна косата и избърса кръвта й.
Допря пръсти до врата й и напипа пулса. Беше слаб, но още беше жива.
— Трябва час по-скоро да я прегледа лекар — промълви, сетне се обърна към Малкълм.
Едва се сдържаше да не се нахвърли отгоре му. — Дай ключа от белезниците! И да не си
посмял да хитрееш!
Малкълм, който не сваляше очи от револвера на Точния мерник, прошепна:
— В джоба на дънките ми е…
Бумър облегна главата на Дженифър на стената и грабна дънките, захвърлени по средата
на стаята. Извади малкото ключе и черната визитна картичка. Прибра я и се върна при
момичето. Едва тогава забеляза, че единият й пръст е отрязан.
Малкълм облиза пресъхналите си устни. По гърба му започна да се стича пот, лицето му
се сгърчи от нервен тик.
Бумър освободи ръцете на Дженифър. Извади кърпичката си и я уви около раната.
Момичето леко изстена.
— Май съм се поувлякъл — оправда се наркоманът.
Бумър с отвращение го изгледа. Беше виждал цялата грозота на човешката природа:
мъже, удушили любимите си в пристъп на умопомрачение; наркопласьори, които продават
дрога на младежи; хора, които убиват хладнокръвно напълно непознати за няколко цента;
фанатици, които избиват невинни хора в името на безумна идея.
 Това, на което бе станал свидетел през последните няколко дни, обаче, бе съвсем нова
проява на жестокост. Мъжът пред него и другият, коленичил отзад, бяха демонични
същества, лишени от всякаква човечност.
Бумър бе арестувал много престъпници. Някои беше застрелял при самозащита. Но
никога не бе изпитвал такова желание да убие някого, такава емоционална потребност да го
заличи от лицето на земята.
Не и преди да срещне Джуниър и Малкълм.
— Ще закарам момичето в болницата — каза тихо той. — Полицията скоро ще дойде да
прибере теб и приятеля ти.
Отстъпи две крачки назад и затвори очи:
— Научи някоя молитва, Малкълм. Моли се да получиш дълга присъда и да умра, преди
да излезеш от затвора.

***

Точният мерник отпусна револвера. Гневът му се подсилваше от ужасяващата стая и от

миризмата на кръв. Едва се сдържаше да не закрещи при мисълта, че синът му и съпругата
му могат да попаднат в ръцете на такива злодеи. Не отделяше поглед от момичето в
прегръдките на Бумър, толкова различно от усмихнатото лице на снимката.
Винаги се беше смятал за твърд човек, но сега покъртителната гледка бе достигнала и
неговата душа.
Точният мерник отмести поглед от момичето и се втренчи в Джуниър, който пълзеше
към ножа. Ръката му бе на сантиметри от дръжката. Не бе издал и звук, откакто го вкараха в
стаята, и двамата полицаи почти го бяха забравили. Беше се уверил, че чернокожият е свалил
оръжието и като повечето разглезени деца на богаташи си въобразяваше, че никой полицай
няма да посмее да го застреля.
Малкълм забеляза как Джуниър се изправя зад Бумър с нож в ръка, готов да нанесе удар,
и подигравателно се усмихна:
— Може би няма да се наложи да се моля толкова усърдно.
Бумър усети увереността му. Не помръдна, само притисна безжизнената Дженифър по-
близо до себе си.
Внезапно прозвуча изстрел.
От гърлото на младежа се изтръгна сподавен стон. Кръв обля лицето на Малкълм и
гърба и главата на Бумър. Чернокожият се обърна и видя как Джуниър пада по очи с нож в
ръка и голяма дупка по средата на челото. От дулото на револвера на Точния мерник още
излизаше дим.
— Забранено е да се стреля по заподозрян — каза Бумър. — Да не си пропуснал този
урок?
— Не беше заподозрян — отвърна партньорът му.
— Дай показания пред полицията, аз ще се обадя от болницата, за да ги потвърдя.
— Ще им кажа какво направихте! — закрещя Малкълм. — Кълна се, ще има разкажа
всичко. Освен ако не ме пуснете. Веднага.
— Виждаш ли дупката в челото на Джуниър? — каза Дейвис, докато затваряше вратата
след партньора си. — Не забравяй, че имам още пет куршума.
 Седна на земята и се облегна на стената. В далечината се чу вой на сирени.
— Няма да застреляш свой брат — каза Малкълм. — Няма да убиеш човек от своята
раса.
Точният мерник се изправи. Извади оръжието си и го допря до брадичката на голия
чернокож:
— Ние не сме от една раса. И повярвай ми, бих убил дори родния си брат, ако извърши
такава гадост.
Сетне прескочи трупа на Джуниър, отвори вратата на апартамента, облегна се на нея и
се втренчи в крушката, която висеше от тавана.
9
Бумър седеше на обичайното си място в ресторанта на Нунцио. Беше си поръчал
огромна порция макарони. Срещу него Точният мерник похапваше телешка пържола. Нунцио
Голдман ги наблюдаваше, докато отпиваше от чашата с червено вино.
Знаеше, че двамата му приятели са подложени на жестоко напрежение. Умееше да чете
по лицата на хората. Бе прекарал цял живот, лавирайки между престъпност и полиция в опит
да избегне ударите и от двете страни. Добрите ченгета като Бумър и Точния мерник му имаха
доверие. Знаеха, че в заведението му се правят незаконни залагания, но това дребно
нарушение не ги интересуваше. Майката на Фронтиери бе залагала по един долар всеки
божи ден от живота си. Бащата на Дейвис губеше по десет долара всяка седмица, независимо
дали любимият му отбор „Янките“ печели или губи. Това в техните очи не беше
престъпление. Не и при положение, че залаганията в щата Ню Йорк са официално
разрешени.
От време на време корумпираните ченгета се опитваха да рекетират Нунцио, но винаги
си тръгваха с празни ръце. Той започваше усилено да събира информация за тях и щом
преценеше, че е научил достатъчно, подхвърляше сведенията на когото трябва. Ако
рекетьорите само се опитваха да припечелят някой и друг допълнителен долар, той им
даваше да разберат, че ако не го оставят на мира, след време ще си имат работа с отдел
„Вътрешно разследване“.
За Нунцио нямаше черно и бяло, само различни оттенъци на сиво и той живееше
спокойно в този мъглив свят. Мразеше наркотиците, но се чувстваше съвсем спокойно сред
наемни убийци, които приемаха поръчките си със същото хладнокръвие, с което той режеше
шунка. Вършеше почтено работата си и гощаваше клиентите си с най-вкусното, което
можеше да приготви. В същото време той и същите тези клиенти посвещаваха голяма част от
деня си в пране на мръсни пари. В този сложен свят Нунцио Голдман се стараеше да опрости
колкото се може повече живота си.
— Какви ще са последствията от убийството на Джуниър? — попита той.
— Баща му ще съди полицейското управление — отвърна Бумър с пълна уста. — Наел е
шестима адвокати за случая.
— Знае ли, че вие сте го извършили?
— Знае официалната версия — обади се Дейвис. — Двама пенсионирани детективи
чули слух за девойка, задържана против волята й в изоставена постройка.
— Когато сме влезли — продължи Бумър, — Джуниър се уплашил и се нахвърлил върху
мен с ножа. И Точният мерник го застрелял.
— Таткото няма да се задоволи само с това — отбеляза Нунцио. — Ще иска
виновниците да бъдат наказани.
Бумър се пресегна към кошничката за хляб и разчупи една питка:
— Да ни вземе пенсиите, ако иска. Не ми пука. Нищо не може да заличи онова, което са
причинили на малката.
— Как е тя?
Бумър остави вилицата, отпи глътка минерална вода и погледна тъжно Нунцио:
— Лекарите твърдят, че щяла да се оправи.
— Каза ли нещо? Беше ли изобщо в състояние да говори?
 — Докато шофирах към болницата, не можех да повярвам, че още е жива. Нямаше
здраво място по тялото й. Псувах мръсниците на ум. Изведнъж тя отвори око, погледна ме и
прошепна: „Благодаря“.
Наведе глава и взе вилицата.
— Съжалявам, че не очистихме и Малкълм — промърмори Дейвис. — Да приключим
веднъж завинаги и с двамата.
— Какво ще стане с него? — поинтересува се Нунцио.
— С Малкълм ли? Най-вероятно го чакат десет години при строг режим. Дори при
благосклонен съдия и смекчаващи вината обстоятелства.
— Не му стигат според мен.
— Никое наказание няма да е достатъчно строго за него — отбеляза Бумър.
— Ако семейството на момичето има нужда от нещо, аз съм насреща — предложи
Нунцио.
Довърши виното си, стана от масата и се запъти към кухнята, кимайки за поздрав на
неколцина клиенти.
Фронтиери бръкна в джоба си, извади визитната картичка, която бе взел от дънките на
Малкълм, и я остави на масата.
— Лусия Карни — прочете Точният мерник. — Трябва ли да я познавам?
— Има четири фамилни имена. Три пъти е омъжвана. И тримата й съпрузи са мъртви.
— Всичко по три. Като в приказките.
— Действа в Аризона. Собственичка е на детска градина, от тия, дето родителите
оставят хлапетата през деня. Доходът й е петнадесет-двадесет бона на година.
— Има ли собствени деца?
— Не. Когато била на двайсет, някакъв касапин й направил аборт и вече не може да
забременее. Живяла е с някакъв наркотрафикант. Миналото й е доста тъмно.
— Ще си взема още едно пепси. Ти изпи ли си водата?
— Вземи си две и една голяма бутилка вино. Ще я отворим, когато всички пристигнат.
— Кои са всички? — попита Дейвис. Не знаеше защо Фронтиери разказва всичко това.
Какво го интересува животът на някаква си жена, ако ще да е овдовявала и три пъти?
— Скоро ще разбереш. Ще ти харесат — отвърна Бумър. — Група инвалиди са… като
нас.

***

Фронтиери вече не работеше в полицията, но в душата си никога не бе преставал да бъде

ченге. Всяко негово действие, всяко движение бе на полицай. Събираше информация от
бившите си осведомители и я съобщаваше на колегите си. Беше сред малкото пенсионирани
ченгета, които продължаваха да извършват арести. Веднъж, наскоро след като беше
освободен от служба, забеляза как двама младежи се опитват да ограбят някаква възрастна
дама. Залови ги, отне им ножовете и ги накара да застанат с лице към стената на близката
сграда. Налагаше се да ги пази, докато повика полицията. След като помогна на жената да се
изправи на крака и да се облегне на една паркирана кола, той спря някакъв ученик, който се
прибираше вкъщи от близкото частно училище.
— Как се казваш? — попита той смаяното момче.
 — Джошуа.
Бумър извади револвера си и му го подаде, сетне посочи двамата младежи до стената:
— Пази ги.
— А ако се опитат да избягат? — попита Джошуа и с треперещи ръце посочи оръжието
към арестуваните.
— Застреляй ги!
Спасяването на Дженифър Сантори върна Бумър към живота. Беше възмутен и отвратен
от това, на което бе станал свидетел, но то отново го накара да се почувства полицай. Умът
му заработи постарому, адреналинът му се покачи достатъчно, за да притъпи болката от
раните. В името на целта, която преследваше, си струваше да поеме риска да бъде застрелян.
Само това го крепеше. Рискът.
След като намери картичката на Лусия Карни, той прекара цели три дни в събиране на
сведения за нея. Първо разговаря със специалния агент Тони Малацанте. Двамата се
срещнаха в едно манхатънско кафене и Малацанте разказа на бившия си колега за новия вид
пречистен кокаин, който в момента бе най-големият проблем на отдела за борба с
наркотиците. За пръв път се беше появил в Ню Йорк през 1981 г. и досега търсенето му се бе
увеличило четири пъти.
— Каква е разликата между двата вида? — поинтересува се Бумър.
— Този е по-евтин — отвърна Малацанте. — Пет долара ти осигуряват удоволствие за
пет минути. Не са ти необходими много пари. Наркоманите могат да си набавят средствата с
обикновено джебчийство.
— Кой се занимава с разпространението му?
— Вече всички с изключение на италианците. Търсенето е толкова голямо, че
пласьорите едва смогват да го задоволят.
— Откъде го доставят?
— Откъдето идват всичките тези гадости! Южна Америка, Югоизточна Азия.
Контрабандата се извършва много бързо. Парите се изпращат в чужбина още същия ден, в
който пристигне пратката.
— Тук се намесва Лусия. Каква е ролята й?
— Беше дребна риба, но вече е в челната тройка.
— Създала е отлично работеща система. Бих казал уникална система.
— Какво й е уникалното?
Малацанте допи кафето си и се наведе към приятеля си:
— Ще ти помогна, но само донякъде. Не знам какво си си наумил и не ме интересува.
Двамата с теб не сме говорили по този въпрос и аз не съм оставял тази папка на стола си.
Ако някой те пита, срещнали сме се, пили сме кафе и сме разговаряли за децата ми.
— Ти нямаш деца.
— Тогава не сме говорили изобщо — каза Малацанте и излезе от сепарето.
Една стара позната на Бумър от ФБР му даде статистическите данни за
разпространението на кокаина и секретното досие на Лусия Карни. Обеща да му помага и
занапред в замяна на мълчание и някоя вечеря у Нунцио. След това Бумър прекара цял ден на
„Полис Плаза“ №1. Влезе в компютърната им система и провери връзките на Лусия с най-
известните наркобарони и трафиканти. Междувременно обядва със заместник-началника на
полицията Кен Уолфсън, известен като колекционер на редки сатирични книги и полицай,
който обича работата да се върши без много приказки. Той се съгласи да служи на Бумър като
вътрешен информатор, стига това да остане само между тях. Фронтиери го увери, че ще
поеме всички рискове. След като се договориха, заместник-началникът отвори един шкаф и
връчи на бившия си колега полицейското досие на Лусия Карни.
Негов познат от Бюрото за контрол на търговията е алкохол, тютюн и огнестрелни
оръжия му даде списък с известните места за получаване на пратките. Приятел от квартала,
който сега работеше в тайните служби в Мериленд, му предостави подробен доклад за
прането на парите, спечелени от контрабанда.
За седемдесет и два часа Бумър стана най-големият познавач на тъмния бизнес на Лусия
Карни. Освен това се запозна с медицинската литература, свързана с кокаина. Научи за
жените, които пренасят пратките на Лусия, и за мъжете, които убиват по нейно нареждане.
Колкото повече научаваше, толкова повече нарастваше решителността му, толкова по-голям
ставаше гневът му срещу тази кралица на наркотика.
Беше чувал и за други жени, които се занимават с контрабанда на кокаин. Не се
учудваше и на огромните й печалби от милиарди долари на година.
Ужасяваше се от методите й.
Лусия Карни бе най-коравосърдечната и безскрупулна престъпница, за която бе чувал.
За нея човешкият живот нямаше никаква стойност.
Точно затова той чете документите, докато погледът му се замъгли. Накрая взе най-
съдбоносното решение в живота си.

***

Доктор Каролайн Бартлет седеше с кръстосани крака на един сгъваем стол. Русата й
коса бе прибрана на стегнат кок. Единствената светлина в стаята идваше от флуоресцентна
лампа над леглото. Тя отново прегледа подробните си бележки и наблюдения от изминалите
четири дни, събрани в жълта папка.
Макар едва тридесет и шестгодишна, доктор Бартлет оглавяваше психиатричното
отделение. Мислеше си, че през четирите години, прекарани в болницата, е видяла всички
възможни ужаси.
След като прие Дженифър Сантори, разбра че греши.
Видът на момичето и загриженият поглед на мъжа, който го донесе, я накараха да се
замисли какво е постигнала в професията си и дали от нея е имало някаква полза.
Затвори папката и я остави на земята. Прокара ръка по белия чаршаф на леглото. Пое си
дълбоко дъх и докосна леко ръката на заспалото момиче.
Загледа се в бинтованото му лице. Сънят на момичето от време на време се смущаваше
от нервно потрепване или стон. Дясната му ръка бе свързана с три системи, многобройните
му рани бяха превързани. Лявата му ръка бе гипсирана до рамото.
Доктор Бартлет се наведе и нежно докосна всяка рана. Беше виждала много следи от
насилие, но никога нещо подобно. На сестрите и стажантите им бяха необходими цели два
дни, за да изчистят съсирената кръв от тялото на момичето, а тя успя да установи някакъв
контакт с него едва на третия ден.
Посети в затвора и извършителя. Винаги го правеше, въпреки че колегите й гледаха
доста скептично на тази практика. Доктор Бартлет обаче смяташе, че трябва да се види и
другата страна, да се опита да разбере защо тези мъже (винаги бяха мъже), вършат такива
жестокости.
Срещата с Малкълм Джунипър не беше много полезна. Той се усмихваше, помоли за
кафе, дори попита как е Дженифър. Накрая поиска нейния телефонен номер и тя стана и си
излезе. От погледа му беше научила всичко, от което се интересуваше. Замисли се за баща си
Ричи Бартлет, полицай с двадесетгодишен стаж, който бе застрелял двама души при
изпълнение на служебните си задължения и работеше на три места, за да изпълни голямата
си мечта — дъщеря му да стане лекарка. Запита се колко живот щеше да остане на Малкълм,
ако Ричи Бартлет бе жив.
Облегна се на стола си и се загледа в лицето на Дженифър. Момичето скоро щеше да
започне да сънува ужасите, които бе преживяло. Родителите му щяха да молят лекарката да
ги спре, но тя знаеше, че е невъзможно. Кошмарите щяха да станат част от живота на
Дженифър Сантори до края на дните й.
Доктор Бартлет можеше само да й помогне да свикне с тях.
Сега бе изправена пред още по-сложен проблем. Знаеше, че за делото срещу Малкълм
Джунипър ще са необходими показанията на Дженифър. Без тях нямаше да има присъда.
Дори нямаше да има дело. Да накарат девойката да свидетелства, означаваше да събудят
отново кошмарите. Тя трябваше да се изправи пред съдебната зала и, което беше още по-
лошо, пред Малкълм Джунипър, и да разкаже на всички какво й е било причинено, при това
с подробности. Щяха да й задават много неприятни въпроси.
Доктор Бартлет стана и се наведе на Дженифър. Погали я по главата, като внимаваше да
не натисне превръзките. Запита се дали това красиво момиче ще се усмихва някога отново.
Целуна я, стисна леко здравата й ръка и излезе.
Бе взела важно решение.
10
Седяха около масата в стаичка в дъното на ресторанта. Бумър се беше настанил начело,
с голяма чаша пепси в ръка. Над него бе закачена голяма снимка на Нино Бенвенути и Емил
Грифит в мач за шампионската титла в средна категория.
Освен него и Точния мерник около масата седяха още четирима души: трима мъже и
една привлекателна жена с тесни дънки, бяло поло и кожено яке. От далеч им личеше, че са
бивши полицаи.
Ако наистина бяха инвалиди, както твърдеше Бумър, успешно прикриваха недъзите си.
Само единият от мъжете, млад и чернокос, не можеше да скрие червените белези от
изгаряния по врата, ръцете и дясната страна на лицето си.
Дейвис вече бе отгатнал историята и на човека, който седеше срещу него и пиеше
обезмаслено прясно мляко. Другите си бяха поръчали бира, вино или уиски. Общо взето има
два типа ченгета, които пият мляко, когато отидат на ресторант: алкохолици, опитващи да се
откажат от пиенето (а този не приличаше на такъв — ръцете му не трепереха достатъчно), и
такива, които са били простреляни в корема.
Разговорът около масата не вървеше. Всички чакаха Бумър, но той продължаваше да седи
мълчаливо, и да оглежда присъстващите. Чашите бяха вече почти празни и набитият мъж с
екипа за боулинг пушеше третата си цигара, когато Нунцио донесе нови напитки. Остави
таблата в средата на масата, затвори вратата и се настани на един стол.
— Ресторантът е затворен — заяви. — Току-що отпратих последните клиенти.
— Имаш ли някакви соленки за мезе? — попита мъжът с екипа за боулинг. Взе една
бира от подноса и я отвори.
— После ще ядем, Кегла — каза Бумър. — Първо искам да поговорим.
— За какво да говорим? — попита оня, който пиеше мляко.
— За много неща, Джеронимо. Първо ще ви разкажа за една дама. След това, ако още ви
е интересно, ще ви направя едно предложение.
— На теб Джеронимо ли ти викат? — изненада се мъжът с изгарянията. — Като
индианския вожд?
— Това притеснява ли те или просто питаш?
— Нито едно от двете, вожде. Казах го с уважение.
— И така — започна Бумър, — всички имаме сходни съдби. И шестимата сме бивши
полицаи. Всички сме били най-добрите в участъка си. Сега всичките сме инвалиди и
получаваме пенсии. Всички с изключение на Нунцио.
— А той какъв се пада? — попита жената.
— Приятел. Ще ни трябва поне един такъв.
— Това означава ли, че пиенето е за негова сметка? — поинтересува се Преподобният
Джим.
— Бумър каза, че съм приятел — възрази Нунцио, — не идиот.
— Умееш да създаваш атмосфера — отбеляза Госпожа Коломбо.
— И още как — намигна й Преподобният Джим.
— Явно ти трябваме за нещо, Бумър — каза Джеронимо, — и то не е да седим на чашка
и да ти правим компания. Казвай направо!
— Преди няколко дни с Точния мерник свършихме една работа. Възнамерявахме да
направим услуга на стар приятел, но възникнаха доста проблеми.
— Чух за това — каза Госпожа Коломбо. — Някакво момиче било отвлечено. Хванали
сте извършителя, но съучастникът му получил куршум в главата.
— Този, който отвлече момичето, носеше визитна картичка в джоба си. На нея бе
написано името на една жена: Лусия Карни. Поне така се нарича напоследък.
— С какво се занимава? — попита Преподобният Джим.
— По телефона ви казах, че има детска градина. Това е прикритие за пред данъчните.
— И с какво друго се занимава? — поинтересува се Джеронимо.
— С контрабанда на кокаин. После прехвърля парите в чужбина. Около четиристотин
души работят за нея. Половината са куриери, всичките жени. Другата половина са биячи.
Нарича куриерките „клуб на бавачките“.
— Като детската книжка — отбеляза Госпожа Коломбо. — Преди няколко дни купих
една за племенницата си.
— Точно така. Жените, които работят за нея, са безупречни. Никакво досие, никакви
арести, никакви наркотици. Половината дори не подозират, че пренасят дрога.
— Как така не знаят? — намеси се Точният мерник.
Бумър си пое дълбоко въздух и огледа лицата на събеседниците си.
Бе взел твърдо решение да спре Лусия Карни, още докато четеше информацията за
дейността й. Не беше сигурен само дали ще успее да спечели бившите си колеги за своята
кауза. Беше ги подбрал много внимателно не само като личности, но и като специалисти в
различни области. Бяха хора на риска, а сега живееха ден за ден, някои само от пенсиите си,
други работеха, но всичките се чувстваха по-скоро мъртви, отколкото живи.
Той отлично ги разбираше. Беше почти сигурен, че ще приемат.
— Мъртви бебета — отговори най-сетне той.
Всички го погледнаха изненадано.
— Как? — попита Точният мерник.
— Намират някое бебе, независимо по какъв начин. След срещата с Малкълм и Джуниър
знаем, че това не е много трудно.
— Наркопласьорите хващат избягали от дома си момичета — започна да обяснява
Преподобният Джим. — Винаги са го правили. Тъпчат ги с наркотици и ги принуждават да
проституират. Някои от момичетата забременяват и продават бебетата, но броят им е
прекалено малък, за да задоволи потребностите на контрабандистите.
— Сега положението е друго — продължи Бумър. — Лусия държи целия пазар. Вместо
да чака проститутките да забременеят, кара своите хора да им правят деца. След раждането
веднага взима бебетата.
— Може би купува и на черния пазар — предположи Госпожа Коломбо. — Така си
осигурява пет-десет хиляди бебета на година.
— Най-малко — съгласи се Бумър. — А когато няма друга възможност, краде. От къщи,
коли, градини. Отвсякъде.
— Колко кокаин вкарва? — попита Джеронимо. — Изчислено по пазарни цени.
— Федералните го оценяват на двеста и петдесет милиона долара най-малко.
— За година ли? — изненада се Кеглата.
— За месец.
След кратко мълчание Точният мерник попита:
— А бебетата? Какво прави с тях?
 — Държи ги, докато станат на шест-седем месеца. После ги убива.
— Не знам дали ще понеса подробностите — каза Госпожа Коломбо и изпи на един дъх
уискито си.
— И аз съм потресен. На това трябва да се сложи край.
— Използват бебето като контейнер — обясни Преподобният Джим. — Разрязват го,
изкормят го и го напълват с кокаин за полета в едната посока и с пари в другата.
— И ти ли си знаел? — изненада се Кеглата.
— Носят се слухове. Не бях сигурен дали са верни.
— Верни са — потвърди Бумър. — Ако пътуваш със самолет и видиш жена със спящо
бебе в ръце, бъди сигурен, че е от тях.
— Можеш да се усмихнеш и да я похвалиш колко хубаво дете има — допълни Точният
мерник — и дори няма да ти направи впечатление, че е спало в продължение на целия полет.
— Израснал съм сред престъпници — обади се Нунцио. — Комарджии, сводници,
някои бяха убийци, но не познавам човек, който би направил такова нещо.
— Защо бездействат хората от ФБР? — попита Мери Силвестри.
— Правят всичко възможно, но не могат да представят никакви доказателства срещу
Лусия. Искат да заловят нея, не куриерките — обясни Бумър.
— Какво знаем за нея? — попита Дейвис. — Освен хобито й да убива бебета и да
погребва съпрузи.
— Получих достъп до цялата налична информация за нея. На национално и на местно
ниво. Досиета, подслушани разговори, доклади за следене. Ще ви ги дам да ги прегледате. Не
е много, но за начало е достатъчно.
— Начало на какво? — обади се Джеронимо.
— Начало на падението на Лусия и нейните „баячки“.
В стаята отново настъпи мълчание.
Госпожа Коломбо се изсмя тъжно:
— За тази работа си има полиция. Истински ченгета. Не такива като нас.
— Истинските ченгета не могат да се справят — възрази Бумър.
— Защо? — попита Джеронимо.
— Защото ръцете им са вързани от закона. Нашите не са.
— Което ни прави престъпници, не ченгета — отбеляза Кеглата.
— Тя разполага с много хора — намеси се Преподобният Джим. — Имат пари, оръжие.
Не можем да се справим с тях. Поне за себе си знам, че не мога.
— Разбирам притесненията ви — каза Бумър.
— Това не са притеснения — възрази Мери. — Аз съм уплашена. Вероятно всички ни е
страх. Вярно е, че всеки от нас е бил най-добър в областта си. Сега обаче не сме. Не мога да
се изправя или да легна, без да ме заболи. Всички сме така. Нямаме физическа възможност
да се борим срещу тази кралица на наркотика.
— Шест ченгета, инвалиди или не, срещу армия от четиристотин престъпници, доста
неравностойно разпределение на силите — отбеляза Точният мерник.
— Моля, моля, забрави нещо — запротестира Нунцио.
Дейвис го изгледа:
— Добре де, шест и половина срещу четиристотин.
— Така може — кимна със задоволство собственикът на ресторанта.
— Вярно, че невинаги съм се придържал стриктно към закона — призна Джеронимо, —
но това е нещо повече от нарушаване на правилата. Това е пълно беззаконие. Съществува
граница, която човек никога не трябва да преминава.
— Има една много по-важна причина да се заемем с това. И тя няма нищо общо с Лусия.
— Стига гатанки, Бумър — подкани го Госпожа Коломбо. — Изплюй камъчето!
— Така ще си върнем живота — отговори вместо него Дейвис. — Отново ще се
почувстваме пълноценни хора. Заради това си струва да се заемем, дори да ни убият. Това ли
искаше да кажеш, Бумър?
— Нещо такова.
Всички отново замълчаха и се замислиха. Всеки преценяваше предложението на Бумър.
В стаята бе горещо и гърлата им пресъхнаха. Кеглата свали якето си и го преметна на стола.
Джеронимо се протегна. Госпожа Коломбо не сваляше очи от Бумър, едновременно радостна
и ядосана, че я е повикал. Преподобният Джим потърка белезите на врата си. Точният
мерник съзерцаваше празната си чаша.
— Нунцио, трябва ли да застрелям някого, за да получа още една бира? — обади се
накрая Преподобният Джим.
— Само в неделните дни — отвърна италианецът и се запъти към бара.
— Решил ли си вече? — обърна се Дейвис към приятеля си.
— Нямам семейство като някои от вас. Нямам работа. Остава ми само значката. За мен
решението е най-лесно.
— Значката не ни дава право да нарушаваме закона — обади се Кеглата.
— Продължавам да правя това, което съм се заклел да правя. Боря се срещу злото.
Просто го правя по различен начин.
— Така можеш да се простиш с живота — отбеляза Преподобният Джим.
— Приемам това условие. Сега ми трябват още неколцина доброволци.
— Защо търсиш сред пенсионираните? — попита Точният мерник.
— Защото те са най-опасни.
11
Огромната нова къща в Сидона, щата Аризона, се намираше под силна охрана. Сред
десетките декоративни храсти и дървета в парка бяха скрити сензори за движещи се
предмети. Зад тежките врати на гаража бяха заключени два джипа, под сянката на палмата
пред главния вход бе паркиран черен мерцедес.
Къщата беше построена от местната компания, сетне бе продадена на някой си Гарисън
Крос, който плати цялата сума в брой и изобщо не стъпи в сградата. Мебелите бяха поръчани
по каталог, а полските цветя бяха доставени от оранжерия в Скотсдейл и засадени около
къщата през нощта.
Помещенията бяха просторни и облицовани с дървена ламперия. Широко стълбище от
дъбово дърво водеше към втория етаж, където бяха трите спални. Във всяко помещение освен
в кухнята имаше газова камина, а светлината проникваше през прозорчета на покрива.
Монтираните на стените камери записваха всяко движение от всякакви ъгли. Две охранени
немски овчарки се разхождаха на воля из всички стаи. На по-малко от километър ранобудни
туристи вече се редяха на опашки пред входа на националния парк „Ред Рокс“, за да се
запишат за екскурзия из природната забележителност.
Къщата беше притихнала, оживление цареше само в кухнята. Големите вентилатори на
тавана бавно раздвижваха въздуха. Две жени на средна възраст по пеньоари и чехли
пристъпяха тихо по покрития с плочки под с двукилограмови найлонови пакети в ръце.
Изваждаха ги от един чувал върху кухненската маса и ги нареждаха до мивката. Трима мъже
с шити по поръчка костюми и тъмни очила стояха със скръстени ръце в различни ъгли на
стаята и брояха пакетите.
В чувала оставаха още две торбички, когато Лусия влезе в кухнята.
Тримата мъже веднага застанаха мирно като войници. Тя ги огледа и се усмихна. От нея
лъхаше на скъп парфюм. Тъмната й коса бе пригладена назад и се спускаше до раменете й.
Носеше обувки с десетсантиметрови токчета, черната й пола бе с големи цепки отстрани,
разкривайки изящните й бедра. Ноктите й бяха лакирани в тъмночервено, кожата й бе гладка
и с безупречен тен, кафявите й очи, макар и красиви, излъчваха хладна жестокост.
Лусия бе на тридесет и осем, но изглеждаше много по-млада. Поддържаше прекрасната
си фигура с ежедневни мъчителни двучасови упражнения. Съзнаваше, че мъжете
едновременно я желаят и се страхуват от нея и изпитваше огромно удоволствие. Тъкмо
заради страха им успяваше да оцелее в този опасен бизнес.
Лусия Карни винаги бе оцелявала.
Беше родена в Хюстън и беше третото дете в бедно семейство на сезонни работници.
Когато навърши седем, я изпратиха в Галвестън при леля й и прикования й на легло съпруг.
Живееха в дървена барака с тоалетна в двора и много рядко от чешмата течеше вода. Леля й,
някогашна красавица, работеше през деня като сервитьорка в едно местно ресторантче.
Нощем обслужваше чужди мъже, докато нейният седеше в инвалидната си количка в кухнята
и пускаше плочи на Ханк Уилямс и Патси Клайн на старомодния грамофон.
Лусия бе лоша ученичка и постоянно бягаше от часовете. Когато навърши десет вече
помагаше на леля си в ресторанта, като й даваше бакшишите, в замяна на което се тъпчеше с
пасти. На възрастната жена й правеше впечатление, че клиентите закачат малката, а тя смело
флиртуваше с тях.
 Месец след дванадесетия й рожден ден накараха Лусия да напусне ресторанта и да
„заработи“ за тях в една барака до къщата. Седнала на една дървена пейка в полумрака, тя
задоволяваше орално всеки мъж, който плати пет долара на леля й. Винаги бе облечена с
една и съща рокля на сини цветя, изпратена от майка й за Коледа, бели чорапи и лъснати
черни обувки. Винаги вършеше услугите на господата със затворени очи, стиснала силно
пейката. Толкова силно, че дланите й се разкървавяваха.
Когато напусна леля си, Лусия бе на четиринадесет. Избяга с парите, които чичото й бе
давал, за да залага от негово име и бакшишите от някои по-щедри клиенти. Синята рокля и
черните обувки остави за спомен на леля си.
По-късно, след много перипетии и преспиване с много мъже, тя заживя с един
наркопласьор в Лексингтън, щата Кентъки. Кестенявият младеж със смешна усмивка и
татуировка на доброто духче Каспър на гърба бе първият мъж, от когото не взимаше пари за
секс. Казваше се Отис Фреймър, но тя го наричаше Джери. Лусия знаеше, че връзката им
няма да продължи дълго, че всеки момент ще го арестуват или ще го убият, но въпреки това
се чувстваше спокойна с него. Не беше очаквала Джери да умре по такъв начин — върху
кормилото на горяща кола, с два куршума в сърцето и прерязано гърло.
Не й остана много време за тъгуване.
Виновникът за смъртта на Джери и негов конкурент, петдесетгодишен бивш сержант с
отрязан крак и приятелска усмивка, й предложи да работи с него. Хари Корейн
възнамеряваше да разшири бизнеса си в близкия щат Охайо и в по-големи градове като
Синсинати и Кълъмбъс, където търсенето на наркотици бе по-голямо. Лусия, която тогава бе
на седемнадесет, прие предложението и бързо реорганизира снабдителите на Хари в по-
ефективни малки групички от куриери, като настояваше в бандата да не се включват
наркомани. Охраната възложи на Хари и брат му Тери, който бе сръчен в ръкопашния бой и
непохватен в общуването.
Всички пари и всичкият кокаин минаваха през ръцете на Лусия.
Спечели доверието на куриерите и пласьорите, като им отпускаше малък процент от
печалбата въпреки протестите на братята Корейн. Нае един болен от рак финансов мошеник,
за да я научи на всичко за прането на мръсни пари. В замяна обеща да продължи издръжката
на умствено изоставащата му дъщеря след смъртта му.
Това бе първото от многобройните обещания, които не изпълни.
Лусия се омъжи за Хари Корейн на 18 април 1964 г. На двадесетия си рожден ден, една
седмица след сватбата му съобщи, че е бременна, въпреки че не възнамеряваше да задържи
нито съпруга, нито детето си. Просто използваше Хари, за да си създаде връзки в подземния
свят на Средния Запад.
Една ранна лятна утрин, два месеца след началото на бременността, тя премина
границата на Кентъки, за да направи аборт в мазето на една стара съборетина в Синсинати.
Доктор Рейниън Травис отдавна бе лишен от правото си да упражнява професията си заради
пиянство, наркотици и подкупи и се прехранваше, като помагаше на млади жени да се
отърват от нежелани деца срещу такса от триста долара. Сред наркоманите и проститутките
от двата бряга на река Охайо Травис се ползваше с репутацията на човек, който умее да пази
тайна, и то не за друго, а защото вече бе загубил способността да помни.
Когато Лусия влезе в къщата му, пияницата беше прекарал цяла нощ в компанията на
някаква малолетна проститутка и вече бе погълнал около четвърт литър джин. Облече се
бързо, напръска си лицето със студена вода, глътна две таблетки успокоително и се зае с
Лусия. След пет минути тя почувства остра болка в долната част на корема си и веднага
разбра, че докторът с треперещите ръце е разкъсал непоправимо вътрешностите й.
На излизане хвърли три стодоларови банкноти на бюрото му, без да обръща внимание на
извиненията му. Между краката й още течеше кръв. Опита се да превъзмогне острата болка,
която бе заменила плода в утробата й. Още от малка се беше научила да сдържа сълзите си и
тази нощ, вместо да плаче, започна да обмисля отмъщението си.
Хари я намери просната по очи в задния им двор и веднага я закара в близката клиника,
известна с това, че лекарите не задаваха много въпроси. След три дена кръвоизливът бе
спрян, температурата й спадна и инфекцията бе предотвратена.
Лусия гледаше разсеяно тръбичката на системата, свързана с вената й. Думите на
стажанта, който й обясняваше, че повече няма да може да ражда, минаваха покрай ушите й.
Крепеше я само мисълта, че в този момент доктор Рейниън Травис, бивш завеждаш акушеро-
гинекологичното отделение в една чикагска болница, виси разпънат на стената в една тъмна
уличка, със запушена уста и подпрени с клечки клепачи, а ножът на Тери дълбае
вътрешностите му. По-късно научи, че от силните болки злополучният доктор отхапал езика
си, преди да умре.
През лятото на 1966 г. Лусия прекара дълга ваканция в Ню Орлиънс, опитвайки се да
разшири пазара си. В бара на приятелката си Ана Кортезе се запозна с Карло Порфино.
Седна при него за едно питие, после прекараха заедно нощта. Така Лусия намери втория си
съпруг и бърз начин да се измъкне от Кентъки.
Карло Порфино имаше връзки с мафията в Ню Орлиънс и Чикаго и търгуваше с огромни
количества от всички възможни нелегални стоки. Той бе пълна противоположност на Хари и
не се скъпеше, за да осигури комфорт на съпругата си. Освен това скоро разбра, че тя е
повече от обикновена проститутка. Притежаваше търговски нюх, съчетан със способността
да привлича хората да работят за нея и пълна безскрупулност, което е най-необходимото
качество в подземния свят.
Въпреки че изгаряше от желание да завоюва нови територии, Лусия не искаше да се
откаже и от постигнатото в Кентъки. Успя да разсее първоначалния скептицизъм на Карло,
като му разказа за стоте хиляди долара месечно, които печелеха Хари и Тери, и то без да
използват всички възможности на пазара. Двамата с Карло сключиха сделка. Лусия щеше да
получава двадесет и пет процента от пазара в Средния Запад и десет процента от
югоизточния район, в замяна на това щеше да ръководи всички сделки от новата си база в Ню
Орлиънс. Такова споразумение не беше за изпускане.
Омъжи се за Карло на 27 юли 1967 г. В същия ден полицията в Кентъки откри трупа на
Хари Корейн, Убит с електрически ток в една чугунена вана. Лявата му ръка бе отрязана до
рамото и захвърлена отстрани само на метър от тялото на по-малкия му брат Тери, Застрелян
с три куршума в главата.
Лусия бе едва на двадесет и три, но не след дълго приходите й достигнаха един милион.
Тя постави началото на национална мрежа за търговия с наркотици, която след по-малко от
петнадесет години и още един съпруг прерасна в империя, разпростираща се на територията
на четиридесет и шест щата и осем чужди държави. Тя превеждаше в сметките на
международните наркокартели и мафиотските фамилии по четиристотин милиона долара
годишно. Тя отговаряше за охраната при пренасянето на кокаина и за преводите на сумите от
продажбите.
Лусия бе кокаиновата кралица — красива жена с лъчезарна усмивка и ледено сърце.
Наричаха я жената-дракон заради черния змей, татуиран на дясното й рамо, подарък за
рождения й ден от Карло, който имаше подобна, но по-голяма татуировка на гърдите.
Постепенно бе обикнала съпруга си. Той винаги се отнасяше към нея с уважение. Беше й
помогнал да се свърже с мафията и южноамериканските доставчици. Умееше майсторски да
краде част от приходите и винаги хвърляше вината върху други наркотрафиканти.
Карло й липсваше и тя понякога съжаляваше, че се е наложило да поръча да го убият, но
той започна да й пречи, а Лусия не би позволила на никого да застане на пътя й.
Особено на съпруга си.

***

Идеята да използва бебета й дойде една вечер, докато гледаше някаква реклама на
„Джонсън и Джонсън“. В средите, в които работеше Лусия, бебета лесно се намираха и още
по-лесно човек можеше да се отърве от тях. В средата на седемдесетте пазарът за
новородени вече бе достигнал оборот от десетки милиони долари годишно.
Само шест месеца след като гледа рекламата, Лусия се включи и в „бебешката
индустрия“. Отвори клиники в осем щата, където приемаше бременни малолетни момичета
от най-бедната прослойка на обществото. Младите майки искаха децата им да попаднат в
добри домове, да припечелят пари и най-важното да запазят бременността си в тайна. След
раждането бебетата биваха изпращани в тайни квартири, където се отглеждаха до
шестмесечна възраст. След това ги закарваха в контрабанден център, обикновено наскоро
закупена сграда в някое тихо градче, и ги убиваха.
Изкорменото детско тяло побираше шест килограма кокаин в една посока и 100 000
долара в обратната. Всяко бебе се използваше за три двупосочни полета, след което трупът се
кремираше.
Жестокостта на деянията й не тревожеше ни най-малко Лусия. За нея бебетата бяха само
инструмент, сигурен и евтин начин на транспорт, който й позволяваше да пренася
безнаказано огромни количества наркотици и пари. Ако действията й предизвикваха страха
на конкурентите й в нелегалния бизнес, това само я радваше.
Когато клиниките вече не смогваха да й доставят необходимото количество новородени,
тя изпрати хората си на улицата. Там те откриха стотици партньори, които не се страхуваха
да се заемат със задачата. Работеха със скитащи и бездомни момичета, които лесно
забременяваха, след което искаха бързо да се отърват от нежеланото дете. Следяха
документацията за новородени деца в болниците на бедните квартали. Избираха главно
майки, пристрастени към наркотици или с повече от две деца. След това емисарите на Лусия
ги издирваха и им предлагаха по-изгодни условия за осиновяване.
Наркобароните приемаха с облекчение този жесток, но сигурен начин на транспорт и
предоставяха безплатно бебета от собствените си райони. Някои мафиоти, отегчени от
любовниците или съпругите си, дори от дъщерите си, ги продаваха на Лусия.
Всичко това се вършеше в името на печалбата.
И за сметка на невинните младенци.

***
 Лусия се приближи до кухненската маса. В прегръдките си държеше шестмесечно
момченце. Погъделичка го нежно по вратлето и то се засмя. Тя го целуна по двете бузки.
Обожаваше миризмата на къпано бебе. След това го подаде на един от мъжете.
— Пригответе го. Полетът е след по-малко от два часа.
Мъжът пристъпи към дървената врата на мазето и я отвори. Бебето все още гледаше
Лусия.
Тя се усмихна и му помаха за сбогом.
12
Поднесоха им пъстърва на скара и всички започнаха да се хранят. Само Нунцио ставаше
от време на време да донесе салата или нова бутилка вино. Когато стигнаха до десерта и
кафето, повечето от бившите полицаи вече бяха осмислили думите на Бумър. Седяха
мълчаливо около голямата маса в средата на ресторанта, потънали в мисли.
Джеронимо докосна медальона, подарен от майка му. Питаше се дали и останалите
чувстват същата празнота като него. Дните му бяха празни и скучната работа, на която се
беше хванал, не можеше да ги запълни. Нощите му бяха пълни с ужас, отчаяни молитви и
плач, искаше му се да не беше оцелявал след експлозията, която го беше превърнала в
непълноценен човек.
Оттогава не бе пипал взривно устройство. Беше подписал документите за
пенсионирането си още в болницата, преди да го подложат на шестата от общо
четиринадесетте безрезултатни хирургически процедури. Ежедневно се подлагаше на
физиотерапия, но болката не намаляваше. Лекарствата, които взимаше, заемаха три рафта в
банята на едностайния му апартамент в Озън Парк. Джеронимо поддържаше живота си с
антиацид и силна воля.
Работеше в „Ънгър Електроникс“ в Ийстсайд, собственост на дебелак с болен кръст на
име Карл Ънгъруд. Фирмата бе малка и съществуваше благодарение на поправките на
компютри, по които работеше и Джеронимо. Откакто бе пострадал от взрива, изпитваше
страх дори от електрически проводници, но все още пазеше за спомен една шашка динамит.
Карл Ънгъруд беше избухлив човек, което се дължеше най-вече на бившата му съпруга,
която чрез съдебни дела се опитваше да му вземе половината от фирмата. Често изливаше
гнева си върху Джеронимо, който в такива моменти седеше мълчаливо и дори не чуваше
ругатните и обидите на работодателя си. Приемаше тези избухвания като наказание за това,
че е загубил срещу човека с гранатата.
За разлика от Бумър Джеронимо не страдаше, че вече не е полицай. Липсваше му
тръпката от обезвреждането на някоя бомба. Дори сега, когато работеше с компютри, той си
поставяше срокове за поправката им сякаш ако не приключеше ремонта за определеното
време, ще гръмнат. Обаче не беше същото. Нямаше го напрежението, изненадите, заложени
от някой зъл гений по взривните устройства. Когато беше сам с бомбата, животът и смъртта
на Джеронимо придобиваха някакви свръхестествени измерения. Сега бе обречен на бавна
смърт, приведен над работната маса в мизерната работилница.
Не знаеше какво ще решат останалите, но за разлика от него те имаха избор.
За воина Джеронимо присъединяването към Бумър означаваше да промени съдбата си.
— Става късно — каза Бумър, след като погледна часовника си, — нощта бе тежка за
всички ни. Затова ще оставя въпроса отворен. Обмислете предложението. След това ми се
обадете. Каквото и решение да вземете, ще го приема.
— Кога искаш да ти отговорим? — попита Мери.
— Не бързам. Обадете се, когато решите окончателно. Колкото по-бързо, толкова по-
добре.
Госпожа Коломбо кимна и се усмихна. Познаваше Бумър отпреди — бяха работили
заедно по няколко случая. Познаваше го достатъчно добре, за да разбере, че и с тях, и без тях,
той пак щеше да се изправи срещу Лусия. Личеше си по очите му, по начина му на
изразяване. Винаги щеше да си остане фанатик, ужасяващ престъпниците. Никога не се
отказваше и никога не отстъпваше.
Също като Мери Силвестри.
Полицейската професия й липсваше. Сегашната работа й бе безразлична, ако не и
противна — да сключва застраховки в едно тясно кабинетче. Когато беше полицай, тя с
нетърпение вдигаше слушалката още при първото иззвъняване на телефона в очакване да
научи за поредното убийство. Сега, като знаеше, че я търси някой, който или се интересува
от цените на застраховките, или моли за отсрочка на плащането, го оставаше да звъни дори
по пет пъти. Вече не четеше детективски романи и не гледаше полицейски филми. Не
следеше криминалната хроника. Страхуваше се да се занимава с каквото и да е, което ще й
напомня за любовта към неразгаданите престъпления.
Знаеше, че може да е щастлива. Имаше любящ съпруг и син, който растеше пред очите й.
Можеше да ходи на гости у приятели, на благотворителни събирания, на училищни мачове,
но въпреки че ги бе включила в дневния си ред, не изпитваше никакво удоволствие от тези
мероприятия.
Всяка неделя се устройваха семейни сбирки. Претъпканата столова винаги изглеждаше
по един и същ начин, независимо у кого беше събирането. Разговорът винаги се въртеше
около починали родственици, сметки, стари спорове, мачове и пенсии. Ежедневието на
средната класа. Тя слушаше и участваше в разговора, който обаче й се струваше безсмислен.
Може би защото никога не ставаше дума за неидентифицирани трупове, изхвърлени на брега
на реката. Никой на масата не се интересуваше как изглежда местопрестъплението или как
да разгадае действията на убиеца.
Госпожа Коломбо ненавиждаше цивилния живот. Сега Бумър й предлагаше отново да
стане ченге. Тя отпи от кафето си и се запита дали раните не й бяха причинили друга вреда,
освен да обезобразят тялото й. Страхуваше се, че е загубила уменията си.

***

— Още не сме разбрали какво искаш от нас — каза Кеглата, допивайки петата си бира.
— Искам да се изправим срещу Лусия. Ние срещу нея и всичките й хора.
— Шестима инвалиди и един собственик на ресторант срещу цяла армия
наркотрафиканти, за които убиването на полицаи е по-голямо удоволствие дори от
продаването на наркотици? — възкликна Преподобният Джим. — Не искам да ти се бъркам,
но не смяташ ли, че идеята трябва да се обмисли малко по-внимателно.
Той се облегна на стола си и се загледа в Бумър. Още не можеше да разбере защо са го
повикали на тази среща. Вярно, че едно време бе най-способният агент под прикритие и
обичаше да си играе с различни дегизировки и да говори с различни акценти, но това беше
много преди огънят да смъкне половината му кожа. Страшно му се искаше да участва в
групата, но знаеше, че сега разполага само с острия си език и един стар пистолет, които
надали щяха да помогнат на някого. Не бяха само изгарянията; мускулите му се бяха
отпуснали, дробовете го боляха, а лявото му око постоянно сълзеше. Неговите колеги нямаха
ни най-малка представа колко усилия му струва да преживее и един-едничък ден. Бе
принуден целият да се бинтова, за да се предпази от зимния студ, иначе имаше чувството, че
е затворен в хладилна камера. Ходеше с дълги ръкави дори през лятото, за да избегне
нетърпимата болка, която изпитваше от слънчевите лъчи. Бумър искаше от него отново да
стане полицай, а той понякога се питаше дали изобщо е човек.
Предстояха му още три операции за присаждане на кожа и дълги месеци физиотерапия.
Дори тогава нямаше гаранции, че състоянието му ще се подобри. Понякога, докато лежеше в
студения си апартамент и се взираше в тавана, Преподобният Джим се питаше защо изобщо
живее. Колко лесно би било в някоя самотна нощ да отвори чекмеджето на бюрото си, да
извади стария си пистолет и да си тегли куршума. Вместо това той изваждаше картонената
кутия, която пазеше под леглото си, и изпразваше съдържанието й върху мръсните чаршафи:
снимка от завършването на полицейското училище, копие от полицейската му значка,
няколко медала, три грамоти за храброст и ножа, с който бе заклал убиеца на майка си. Не
бяха много, но поддържаха желанието му за живот.
Продължаваше да гледа Бумър. Най-сетне разбра защо го е повикал. Фронтиери знаеше,
че той още иска да бъде полицай. Че все още иска да бъде човек. Въпреки белезите и болката.

***

— Няма да се хвърлим на сляпо — каза Бумър.

— Само такъв няма сред нас — отбеляза иронично Кеглата. — Слепец.
— Създал съм контакти — продължи Бумър. — Федералните и местните власти ни
оказват пълно съдействие. Можем да използваме досиета, да извършваме подслушване,
имаме достъп до всички компютърни системи. От друга страна Нунцио ще ни свърже със
старите мафиоти, които ще ни осигурят онова, което федералните не могат. Ако нещо ни
потрябва, достатъчно е да наберем един или друг номер.
— Защо всички ни съдействат с такава готовност? — поинтересува се Госпожа
Коломбо.
— Защото всички искат да се отърват от Лусия. Само че ръцете им са вързани от закона.
Нашите не са. В известен смисъл истинските полицаи са по-безпомощни от нас.
— Какво ще стане, ако не ни убият? — попита Точният мерник. — Какво ще стане, ако
ни заловят?
— Затворът не е приятно място за едно ченге — отбеляза Преподобният Джим.
— Ще си водим дневник — обясни Бумър. — Ще записваме имената на всички, които
ни помагат: от полицая, който ни осигурява информация от улицата, до прокурора, който ни
позволява да копираме някое досие.
— Ако ни разкрият, показваме на главния прокурор дневника — предположи Дейвис.
— Показваме му копие от дневника — поправи го Бумър. — Казваме му, че има поне
още шест. Това ще го поразтревожи.
— Нещо като пълна застраховка — отбеляза Нунцио.
Всички се засмяха на шегата му.
Освен Кеглата.
Изглеждаше разтревожен. Не смяташе, че мястото му е тук. Знаеше защо са го повикали.
Не му бе трудно да се досети. На групата щеше да й е нужен способен специалист по
подслушвателните устройства и на Бумър не му се бе наложило да разпитва много, за да
научи за него. Всички останали в групата обаче бяха свикнали с кървави полицейски акции, а
Кеглата се страхуваше дори да насочи оръжието си към някого, камо ли да стреля.
 Единственото общо с останалите присъстващи бе осакатеното му тяло. Може би не беше
обезобразен като останалите, но решителният младеж, който преди около две години беше
влязъл в погрешен апартамент, отдавна го нямаше. На негово място стоеше инвалид, чиито
вътрешни органи бяха разкъсани от три куршума. Възстановяването му беше бавно и
мъчително. Дясната му ръка беше безчувствена от лакътя надолу, постоянно страдаше от
мигрена и гълташе по пет таблетки болкоуспокояващо дневно. С пенсията си изплащаше
къщата си в Стейтън Айланд, където бе отворил зала за боулинг. Три следобеда седмично
пускаше децата от квартала да играят безплатно. В замяна искаше само да почистят залата и
да подредят топките. Кеглата обичаше децата. Те му създаваха семеен уют, който никога не
бе имал. Цял живот се беше стремил да се включи към някаква група, да си създаде
приятели. Това му бе дала полицейската работа. Това получаваше сред децата. Това му
предлагаше сега Бумър.
Както всички останали Кеглата не се боеше от смъртта. Опасяваше се да не го ранят
отново. Смяташе, че няма да може да преживее нова болка. Освен това не беше сигурен, че
ще успее да свърши онази работа, която се бе превърнала във втора природа на останалите в
стаята: да убие човек. Силата му беше в подслушването, но в тази група уменията му можеха
да се окажат недостатъчни.

***

— Кога започваме? — попита Джеронимо.

— Аз започвам в понеделник — отвърна Бумър. — Главният щаб ще бъде мазето на
Нунцио. Там ще държим всичко, което ни трябва. Който дойде в понеделник, започва заедно
с мен.
— Трябва да измислим име на групата — предложи Преподобният Джим.
— „Сакатите“ ще ни отива най-добре — вметна Кеглата, — но май има банда с такова
име в Лос Анджелис. Ще ни съдят за плагиатство.
— Не съм мислил по въпроса — каза Бумър. — Толкова ли е важно.
— Ами Лусия може да поиска да разбере с кого си има работа — обади се Преподобният
Джим. — Кой й се бърка в работата. Справедливо е да знае кой й е обявил война.
— Апачите — заяви тържествено Джеронимо. — Защо да не се наречем Апачите?
— Само защото имаш някаква индианска жилка ли? — възнегодува Точният мерник. —
И моите прародители произхождат от Африка, но аз не предлагам да се наречем Зулусите
например.
— В случая всички сме индианци — заяви Джеронимо. — Според обичаите на апачите
племето изоставя ранените си воини да се грижат сами за себе си, ако оцелеят. Те се
превръщат в бреме за племето. Такива сме ние, приятелю. Изоставени воини.
— Ще си щамповаме ли тениски и шапки с името? — подметна Преподобният Джим.
— Ами Нунцио? — поинтересува се Кеглата. — Той какъв ще бъде?
— Разузнавач — предложи Госпожа Коломбо.
Бумър се изправи:
— Добре, имаме вече и название. В понеделник ще се разбере колко от вас ще участват.
Всички станаха, взеха си палтата и шапките, стиснаха си ръцете и мълчаливо започнаха
да се изнизват през вратата.
 Джеронимо и Бумър изчакаха Нунцио да заключи ресторанта.
— Това вярно ли е? — попита Фронтиери.
— Кое?
— За апачите. Че изоставяли ранените.
— Откъде, по дяволите, да знам? — възкликна Джеронимо и се усмихна за пръв път
тази нощ.
Бумър закопча палтото си и също се усмихна:
— Е, от тази вечер вече е факт.

***

Самолетът, който в 9:08 щеше да отпътува от Феникс за Ню Йорк, бе претъпкан. Всички

места бяха заети, рафтовете за багаж — пълни с чанти, куфарчета, палта, шапки и пуловери.
Пътниците бяха типични за такъв дълъг полет: загорели от слънцето пасажери с пъстри
ризи; нервни родители, които се опитват да успокоят ревливи деца; сериозни млади
бизнесмени, прелистващи трескаво купища документи; туристи, заети да подчертават в
пътеводителя на Манхатън забележителностите, които трябва да посетят; стюардеси, които
приготвят огромни количества кафе и сандвичи.
Куриерката седеше на място 14С, централната пътека. В прегръдките си притискаше
хубаво бебе със затворени очи, увито в синьо одеяло. Жената бе около тридесетте, с буйна
кестенява коса и красиво лице без почти никакъв грим.
Когато се обърна да погледне пътеката между седалките, дебелакът от другата страна
остави книгата, която четеше, и се усмихна на бебето.
— Обичам в самолета да има бебе — каза той. — Така съм по-сигурен, че нищо няма да
се случи.
Куриерката се усмихна.
— Вашето е истинска кукличка — продължи мъжът. — Щом цялата тази врява не може
да го събуди, сигурно ще спи през целия полет.
— Мирен е — отвърна жената. — Досега не ми е създавал много грижи.
— И това ще дойде, като поотрасне. Помнете ми думата. Имам таман три. Какво не бих
дал да бяха все такива кротки бебета като вашия син.
Куриерката кимна и се извърна на другата страна. Престори се, че слуша стюардесата,
която обясняваше мерките при евентуално произшествие.
— Роднини ли имате в Ню Йорк — продължи да досажда съседът.
— Не — отвърна тя и отново се обърна към него.
— Колко време ще останете?
— Не много. — Тя погледна бебето и придърпа малко одеялото, за да прикрие лицето
му.
— Ню Йорк е прекалено голям за кратки посещения. Дори през цялото време да живееш
там, трудно се свиква. В кой хотел ще отседнете?
Жената отново извърна лице и закопча предпазния си колан:
— Отивам при приятели.
— Много неща има да се видят. Какви ли не забележителности.
— Няма да имам много време. Ще бъда в града само един ден. Бързо делово посещение.
 — На това се вика бързина. С какво толкова спешно се занимавате?
Тя се наведе към него, погледна го в очите и се усмихна:
— Обещайте да не казвате на никого.
— Обещавам.
— С Джейсън сме наркотрафиканти.
— Кой е Джейсън?
— Бебето.
Мъжът я изгледа смутено, а жената се засмя.
— А, разбирам — каза най-накрая той и на свой ред започна да се смее. — А знаете ли
какъв съм аз? Наемен убиец. Само че си дръжте езика зад зъбите.
— Дадено — отвърна тя, затвори очи и се отпусна в седалката.
Мъжът се зае отново с романа си.
През цялото време на полета куриерката спа необезпокоявана. Притискаше в
прегръдките си мъртвото бебе.
13
Боби Скарпони стоеше гол с кърпа около врата пред огледалото. Прокара ръка по
белезите по гърдите, врата и бузата си. Кожата бе твърда и грапава и постоянно му
напомняше за пламъците, които бяха преобърнали живота му.
Преподобният Джим живееше в едностаен апартамент в Куинс, в двуетажната къща на
някакъв дърводелец и жена му, която бе много по-млада от съпруга си. Самият апартамент бе
подходящ повече за млад ерген, който тепърва започва живота си, отколкото за човек, който
не знае още колко време му остава.
Влезе в спалнята и се изправи пред отворения прозорец. Загледа се в притихналата
улица, пълна с паркирани коли и осветена от прозорците на съседните къщи. Така
прекарваше повечето си нощи, преследван от видения за смъртта на майка си, от пламъци,
които обгръщат тялото му.
Страхуваше се да легне и да заспи. Кошмарите му се връщаха и се събуждаше облян в пот
и сълзи и откриваше, че е разкъсал чаршафите. Затова рядко спеше. Рядко почиваше. Рядко
успяваше да се скрие от кошмара на миналото, настоящето и бъдещето си.
Често мислеше за самоубийство, но си даваше сметка, че ако му е било съдено да сложи
край на живота си, е щял да го стори след като убиха майка му. Не се предаваше лесно, беше
борец. Трябваше да измисли по-добър начин да приключи земния си път.
Планът на Бумър му предлагаше точно такъв изход.
Преподобният Джим влезе в кухничката и извади една бира от хладилника. Облегна се
на студената стена и набра някакъв номер. Изчака третото позвъняване, след това затвори.
Баща му винаги бе имал здрав сън; колкото повече остаряваше, толкова по-дълбоко спеше.
Довърши бирата, хвърли кутията в кошчето за боклук и отново взе телефона. Бумър
вдигна на третото позвъняване. Преподобният Джим си пое дълбоко въздух, загледа се през
прозореца към съседните къщи и стисна слушалката толкова силно, че замалко да я счупи.
— Включвам се — каза накрая. — Лека нощ.
Затвори, без да чака отговор, бавно се върна до прозореца и зачака изгрева.

***

Куриерката слезе от таксито пред една четириетажна сграда. Бавно се заизкачва по

стълбището към входната врата, а колата изчезна в тъмната уличка. Отвътре се чу глухо
изщракване на резе. Вратата се отвори и на прага се изправи едър мъж с червена копринена
риза и черни кожени панталони. Кимна за поздрав, жената влезе и попита:
— Накъде?
— По стълбите към главното фоайе. После втората врата вляво.
— Всички ли са там?
— Всички, които трябва да бъдат — отвърна мъжът и влезе в стаята, оборудвана с бар и
маса за билярд.
Куриерката затича нагоре по стълбата като притискаше бебето в прегръдките си. Качи се
на втория етаж и отвори втората врата. Влезе и остави мъртвото дете върху голяма дървена
маса до голяма купчина пачки от стодоларови банкноти. Четиримата мъже, които я бяха
чакали, станаха от столовете си и се приближиха.
— Някакви проблеми? — попита Паоло, най-ниският от четиримата.
— Мъжът на съседната седалка смърдеше — отвърна тя — и храната беше отвратителна.
Иначе всичко мина като по мед и масло.
— Колко време имаш? — попита той и й предложи цигара.
— Полетът за Атланта е след два часа. Там правя връзка за Лос Анджелис.
— Де да можех да се разхождам като теб!
— Бих ти отстъпила пътуванията на драго сърце. Всеки път летя под различно име.
— Добре, стига общи приказки — завърши Паоло и нареди на другите мъже: —
Пригответе бебето и парите — сетне се обърна към куриерката: — А ти чакай долу!
— Колко време ще ви отнеме? — попита тя.
— Най-много тридесет минути — отвърна Паоло, хвана я за ръката, изведе я навън и
тихо затвори вратата зад гърба й.

***

Джо Силвестри запрати една възглавница към стената. Друга се удари в прозореца и
падна върху нощната лампа на бюрото, като я преобърна.
— С това ли си се занимавала? — изкрещя той на Мери, която лежеше завита с няколко
одеяла. — Мисля си, че се срещаш с пенсионираните си колеги, а вие сте кроили безумни
планове!
— Стига си крещял. Ще събудиш Франки — спокойно каза Мери.
Джо закрачи нервно из стаята и продължи да вика:
— Не ти ли стига, че едва не загина? Замалко да го оставиш сираче, а мен вдовец. Това
не ти ли стига? Как не се замисли поне малко какво правиш!
— Замислих се — отвърна Мери. Разбираше реакцията на съпруга си и се стараеше да
не предизвиква гнева му. — Не си мисли, че не ме е грижа.
— Ако го направиш, Мери, всичко между нас е свършено! Много изтърпях, но това преля
чашата. Ако искаш да те погребат, друг да го прави.
— Погледни ме, Джо — промълви Мери, сякаш го молеше за помощ, — цялата съм в
белези. Не мога да погледна тялото си, без да се разплача. Работата, която върша ми е
противна.
— Поне като застрахователен агент не рискуваш да те застрелят. Освен това във фирмата
те харесват. Вършиш добра работа за добри хора.
— Не това искам да правя. Не от това имам нужда.
— Да се излагаш на явна смърт, от това ли имаш нужда? Да умреш като престъпница,
това ли искаш?
— Вече съм мъртва, Джо. Не виждаш ли? Разбери, че никога няма да стана съпругата на
мечтите ти. Особено в сегашното си състояние.
— Няма защо да ми го казваш. Отдавна съм го разбрал.
— Трябва да се опитам отново да заработя като ченге. Иначе никога повече няма да
получа радост от живота.
— Ами ние? Какво ще правим ние с Франки? Как ще продължат съпружеските ни
отношения?
 — И двамата ви обичам много. Обичам ви такива, каквито сте. Точно това искам и от
теб. След толкова години трябва вече да си разбрал, че не съм човек, който ще кисне по цял
ден вкъщи. По дяволите, със сигурност не ставам за застрахователен агент.
— И готвиш само помии — отбеляза Джо с тъжна усмивка.
Прегърна жена си, а тя отпусна глава на гърдите му:
— Аз съм полицай, Джо. Независимо дали ти харесва, или не, ти си се влюбил в ченге.
— И още съм влюбен. Независимо какво мислиш.
— Позволи ми да се захвана с тази работа тогава. Моля те.
— Искаш да се съглася да отидеш на сигурна смърт. Това е трудно решение за всеки,
особено за съпруг.
— Единственият човек, от когото бих поискала разрешение, е съпругът ми. Моля те, не
ме спирай, за да почувствам отново, че живея.
— Кой ще каже на Франки?
— Ние. Двамата. Утре на закуска, докато ни правиш палачинки.
— Май отново ще стана домакинята вкъщи — отбеляза тъжно Джо.
— А аз отново ще стана полицай.
— Пази се, Мери, не искам да те загубя.
— Това е доста по-лесно изпълнимо от последното, което ме помоли — отвърна тя с
усмивка.
— И кое беше то?
— Да не ми загори манджата.
Двамата се прегърнаха, целунаха се и страстно се любиха, сякаш всяко докосване им
носеше мечтаното спокойствие.

***

Куриерката забеляза Ерика до една будка за вестници. Приближи се, подаде й бебето и
се усмихна.
— Самолетът, с който ще пътуваш, е на другия терминал. На две спирки с влакчето —
обясни Ерика.
Носеше черен костюм и тънък шал около врата. Накуцваше с десния си крак и носеше
бебето като пътна чанта.
— Мразя големите летища — промърмори куриерката. Ускори крачка и огледа пищно
украсеното фоайе. — Имам чувството, че се намирам в космически кораб.
— Ще свикнеш — сви рамене Ерика и притисна бебето до гърдите си. — Докато чакаш
самолета, можеш да напазаруваш.
— Хайде, тръгвай да не закъснееш! — каза куриерката, докато чакаше
компютъризираните врати на влакчето да се отворят.
— Да предам ли нещо на Лео?
— Кажи му, че искам малко почивка — отвърна намръщено куриерката. — От три
седмици не съм подвила крак. Направо съм скапана.
— Търсенето се е увеличило. Парите са прекалено много, за да стоим със скръстени
ръце.
— Ако стане провал, няма да получим нищо. А когато човек е уморен, лесно може да
сгреши.
Вратите на влакчето се отвориха. Механичен глас извести пътниците за следващите
спирки. Куриерката се качи, обърна се към Ерика и се усмихна уморено:
— Във вторник пак съм тук. Кажи на Лео да приготви ново бебе. Това започва да се
вмирисва.
После се извърна и вратите се затвориха зад гърба й, под носа на двама закъснели
пътници.
Ерика остана на перона с мъртвото бебе в ръце и 125 000 долара, зашити в изкормения
му труп.

***

Джеронимо седеше с кръстосани крака върху една дъска на пустия плаж, слушаше шума
на вълните и се взираше в звездното небе. Студеният вятър развяваше дългата му коса.
Това бе любимото му място — малък плаж, близо до изхода на магистралата между
Бруклин и Куинс. Тук той се усамотяваше, за да проясни съзнанието си и да се зареди с
енергия. Тук се чувстваше в безопасност и далеч от несгодите на живота.
Джеронимо трудно се беше възстановил от нараняването. Липсваха половината му
стомах, черният дроб, единият бъбрек и голяма част от тънките черва. Месеците на
възстановяване бяха толкова тежки, че човек с по-слаба воля би се предал много лесно.
Джеронимо обаче прие тази борба за оцеляване като ново предизвикателство.
Отначало не можеше да поема дори каша и студени супи. Налагаше му се тепърва да се
учи да се храни. Първите операции на стомаха му бяха безрезултатни и болезнени.
Денем ходеше на безкрайни прегледи при различни специалисти, нощем посещаваше
стари индиански шамани. Вярваше в изцелителните свойства на древната мъдрост и на
добрите духове. Това бе една от причините да се усамотява на този пуст плаж.
Когато не беше подложен на манипулациите на лекарите и мозъкът му не бе замъглен от
мистични сеанси, той се вглъбяваше в себе си и започваше да се моли на боговете на майка
си. Молеше се не толкова да се излекува, колкото да умре по начина, който си бе избрал. Като
воин.
Молба на един отчаян човек.
Едва когато чу предложението на Бумър, Джеронимо разбра, че желанието му може би
ще се сбъдне.

***

Лусия разсеяно се загледа в океана, а младият сервитьор побърза да й налее добре

охладено мартини. Беше се изтегнала на шезлонг на палубата на голямата яхта „Марабу“,
сватбен подарък от четвъртия й съпруг Джералд Карни. Носеше черен бански костюм,
кожата й бе с цвят на шоколад. По фините й ръце, изящните й крака и стегнатия й корем бяха
избили капчици пот.
Яхтата бе закотвена на пет километра от брега на един от Бермудските острови.
Обслужващият персонал се състоеше от седем души: келнер, готвач, детегледачка и четирима
въоръжени охранители. Прислужницата се грижеше за Алиша, осемгодишната дъщеря от
предишния брак на Джералд Карни. Момиченцето седеше до Лусия и си играеше с няколко
кукли Барби.
Джералд Карни се беше излегнал на стола срещу жена си, бялата му риза бе спусната
над големия му корем. Беше шестдесет и една годишен, пенсиониран банкер, който
произхождаше от богато семейство и умееше да пази тайна. С Лусия се бяха запознали през
1980 г. в Манхатън, когато тя отиде при него за съвет как най-сигурно да вложи парите си.
Карни знаеше, че тя се занимава с наркотици, и беше чувал че е наредила да убият
предишните й съпрузи. Той обаче не се страхуваше от нея. Цели четиридесет години се беше
занимавал с престъпници, на които помагаше да перат пари и да ги инвестират в доходни
предприятия. Богатството му беше несметно.
Двамата с Лусия продължиха деловия си разговор в един бар, след няколко седмици тя
му стана любовница. Ожениха се в същия ден, в който Карни приключи развода си с
предишната си съпруга, но продължиха да живеят разделени. Лусия управляваше бизнеса си
в Маями и Сидона, Карни в Манхатън и Лос Анджелис. Никога не говореха за работа, но тя
му се доверяваше по всички финансови въпроси. За по-малко от година капиталите й от пет
милиона долара почти се удвоиха. Връзката им бе делова, но от време на време се любеха
страстно.
За такъв брак Лусия си беше мечтала винаги.
Приказката се бе превърнала в действителност.

***

Боулинг залата „Кросбей Лейнс“ бе затворена. Неоновата реклама на бира „Бъд“ над
бара хвърляше зеленикава светлина. Всички алеи бяха тъмни с изключение на една. От
джубокса се разнасяше тиха музика, инструментално изпълнение на Рай Кудър.
Райън пристъпи напред, замахна и с плавно движение плъзна топката по алеята. Тя
издумка по дървения под и събори осем от десетте кегли. Райън се приближи до таблото за
отчитане на резултата, отпи от бирата си и доволно се огледа, наслаждавайки се на
тишината.
Беше закупил дял от заведението три месеца след раняването и така стана пълноправен
съдружник на двама пенсионирани пожарникари от Озън Парк. Приходите от залата заедно с
пенсията за инвалидност му осигуряваха охолния живот, за който винаги си беше мечтал.
Освен това можеше да играе боулинг без прекъсване и то безплатно.
Не беше женен, нямаше роднини, но бе прекарал по-голямата част от живота си в
самота и това не му пречеше. Имаше достатъчно приятели, с повечето от които играеше
боулинг. Освен това за разлика от повечето полицаи, които познаваше, службата не му
липсваше. От време на време от полицията му възлагаха работа, защото нямаха специалист
като него в областта на подслушвателните устройства. Той приемаше с радост, защото това бе
доказателство, че нараняванията не са повлияли на уменията му.
Взе топката, хвърли я отново и събори останалите две кегли. След като записа резултата,
пое си дълбоко въздух и се загледа в топките, блестящи на зелената светлина от рекламата.
Зад него бяха рафтовете със стари обувки за боулинг, кои от кои по-грозни. Обичаше да стои
в залата, особено когато беше затворено, дванадесет алеи само на негово разположение.
 Като си тръгваше от ресторанта на Нунцио, Кеглата още не беше решил какво да прави.
Струваше му се, че планът на Бумър е обречен на неуспех. Затвор или смърт, но той се
въздържа да изрази мнението си. Приятелството на колегите му липсваше, както и особеното
чувство, че принадлежи към група хора, които са отдадени на професията си.
Залата беше негов дом, но полицейската работа бе това, от което наистина имаше нужда.
След като не можеше да бъде истинско ченге, можеше да запълни празнотата в живота
си, като участва в групата на Апачите.
След като изигра още три игри и изпи още една бира и две кафета, Кеглата реши да се
присъедини към отряда на Бумър. Щеше да организира подслушването въпреки страха си от
оръжията.
Това бяха най-сполучливите му игри след раняването му.

***

Бумър седеше с ръце в джобовете пред сиво метално бюро, отрупано с книги, папки и
вестници, и премяташе дъвката в устата си. Доктор Каролайн Бартлет отвори куфарчето си и
извади изтъркана папка, надписана с името на Дженифър Сантори. Постави я върху дебела
купчина от подобни папки, отвори я, извади горната страница и бързо я прегледа. След това
седна срещу Бумър и го погледна в очите.
— Благодаря, че се отбихте — промълви. Личеше, че е уморена и отчаяна.
— Минавах наблизо — отвърна той. Едва устояваше на изкушението да направи балонче
с дъвката си. — Ще придружа родителите й в съда. Днес започва делото срещу онзи изверг.
— Знам, казаха ми.
Бумър се сепна:
— Кога сте говорили с тях?
— Снощи им се обадих — обясни тя. Посочи към кафявия диван и масичката пред него:
— По принцип не пия алкохол, господин Фронтиери, но изпих две чаши вино, за да добия
смелост за този разговор.
— Казвайте ми Бумър, така ми викат всички.
Той извади ръце от джобовете и погледна двете празни чашки за кафе, винената чаша и
полупразната бутилка шардоне, поставени върху масата. Възглавничките бяха смачкани, на
дивана бе захвърлено кафяво одеяло.
— Явно разговорът не е бил лек — отбеляза той. — Май сте прекарали цялата нощ тук.
— Нуждая се от помощта ви по този случай. Ако ми се противопоставите, ще стане по-
лошо за всички.
— Нямам представа какво искате от мен, но явно няма да е много приятно.
— Не. Никак няма да ви хареса. Опасявам се, че ще ме намразите за това, което правя,
но реших да поема този риск, ако така ще спася живота на едно момиче.
— Трябва ли и аз да пийна нещо, преди да ми го съобщите?
— Поисках от прокурора да свали всички обвинения срещу Малкълм Джунипър.
— По каква причина?
— За да го осъдят трябва да призоват Дженифър като свидетелка. Не мога да го позволя.
— Защо?
— И без друго ще са й необходими години, за да превъзмогне спомените и да заживее
нормално. Ако се яви в съда, адвокатите ще я разпънат на кръст. Ще я накарат да разкаже
всичко с най-малките подробности. Така до края на живота си няма да успее се отърве от
кошмара. Никога няма да си го простя. Надявам се да ме подкрепите.
Бумър остана привидно спокоен, но стисна юмруци и в очите му заблестяха гневни
пламъчета:
— Ами Малкълм? Без показанията на Джени ще го пуснат на свобода и пак ще започне
да върши безчинствата си с други момичета. Ще си го простите ли, докторе?
— Сблъсквам се с тази дилема, откакто съм започнала работа. Помогнала съм на твърде
много жертви като Джени. Ставала съм свидетел как твърде много типове като Малкълм
излизат свободни от съда.
— Какво искате от мен?
— Да разговаряте с родителите й. Убедете ги, че така ще е най-добре за детето им. Ако
искат да продължа да я лекувам, трябва да действаме по този начин.
Бумър си пое дълбоко въздух и прокара ръка по челото си. Гледката на окованата Джени
и обезобразеното й тяло завинаги бяха запечатани в паметта му.
— По време на работата си съм имал голям късмет — промълви. — Обикновено съм се
сблъсквал само с престъпниците. Преследвах ги безмилостно, защото знаех, че зад всекиго
има по една невинна жертва. Моят начин да помогна на жертвата е да вкарам престъпника в
затвора.
— Така също ще помогнете на жертвата. Дори повече, отколкото подозирате.
— Ще помогнем и на Малкълм. Повече, отколкото подозирате.
— Готов ли сте да изправите Джени пред съда? Нима предпочитате да я подложите за
втори път на тези мъчения само заради едната присъда?
Бумър наведе глава и се загледа в износения килим.
— Не — прошепна. — Не искам това дете да изпитва повече болка.
— Поговорете с родителите й. Способни сте да им обясните нещата по начин, по който
аз не мога.
— Бащата на Джени дойде при мен, защото е бил сигурен в едно.
— Какво?
— Знаел е, че ще заловя Малкълм и ще спася детето му.
— Но вие изпълнихте задачата си.
Бумър стана и закопча якето си:
— Може и така да е, но допуснах една грешка. Много голяма грешка.
— Каква грешка?
Каролайн също стана и го хвана за ръката.
— Оставих го жив.
Той стисна ръката й и излезе.

***

Топката се удари в дъската и падна в коша. Еди, синът на Точния мерник, изтича да я
хване и да я хвърли на баща си.
— Хвърляй! — извика Дейвис. — Цели се точно.
Тригодишното хлапе тупна два пъти топката, пристъпи напред, спъна се и се просна на
земята. Точният мерник се наведе да му помогне:
— Какво стана?
— Паднах.
— И без това мачът приключи. Сигурно се досещаш какво означава това.
— Победителят купува сладолед — каза Еди. Усмивката отново се върна на лицето му.
— Не помня вече резултата, а ти?
— Аз не вкарах нито един кош, татко. Ти победи.
— Май пак аз ще черпя — отбеляза с престорено разочарование Дейвис. Прегърна сина
си с една ръка, с другата хвана топката и се запъти към будката за сладолед.
Двамата седнаха на бордюра пред игрището, като се облегнаха на стената. Еди
размазваше сладолед по бузите и брадичката си и от време на време се бършеше с една
салфетка. Наоколо бе пусто, само двама скитници дремеха на пейките в парка.
— Мама ядосана ли е? — попита Еди и се втренчи в топящия се сладолед.
— Да, много ми е сърдита.
— Защо?
— Не иска да правя едно нещо.
— Защо?
Дейвис погледна сина си. Вдигна го, избърса сладоледа от лицето му и го постави на
коленете си.
— Знаеш ли какво работи татко ти? — попита.
— Отваряш вратата на разни хора, за да се приберат вкъщи — отвърна Еди. — Нали?
— Работя като портиер. Точно така.
— Преди това си бил полицай. Мама казва, че си бил известен.
— Не съм бил известен. Бях добър, има разлика.
— Мама казва, че не обичаш да отваряш врати. Затова ли ти се сърди?
— Портиер е хубава работа. Само че не е най-подходящата за мен.
— Мама казва, че пак искаш да си полицай.
— Точно затова е сърдита. Страх я е пак да не ме прострелят.
Еди скочи от коленете му и го погледна уплашено в очите:
— Не искам да умираш, татко.
Точният мерник помилва сина си и го изгледа с обич:
— Искам да си горд с мен. Също както аз се гордея с теб. Като пораснеш, искам да
правиш онова, което ти подсказва сърцето. Онова, което чувстваш, че искаш да работиш.
Рано или късно ще разбереш какво е то, също както аз го разбрах. Но след като ме раниха,
вече не мога да го правя.
— Мама казва, че двамата с чичо Бумър сте луди.
— Права е. Луди сме. Но това е благородна лудост, Еди. Всеки трябва да изпитва такава
лудост от време на време.
— Лошите хора луди ли са?
— Лошите хора са луди постоянно. Затова вършат такива неща. Понякога само други
луди като мен и чичо Бумър могат да ги спрат.
— Ще станеш ли отново полицай?
— Никога не съм преставал да бъда. Но няма да се заема с тази работа, ако ти не ми
разрешиш. Искам да ме подкрепиш. И най-добрите полицаи имат нужда от подкрепления. Ти
ще бъдеш моето подкрепление.
 — Ще имам ли значка?
— Нещо повече — отвърна Точния мерник. Бръкна в джоба си и извади копието на
златната си значка, което винаги носеше със себе си. — Ще ти направя копие от моята. Това
означава, че ще бъдем партньори.
Еди взе значката и я заоглежда с интерес:
— Нали чичо Бумър ти е партньор.
— Чичо Бумър ми е приятел. Освен това ти нямаш толкова много лоши навици като
него. Какво ще кажеш? С мен ли си? Ще ме прикриваш ли?
— Да, татко.
Еди обгърна с ръце шията на баща си. Дейвис го притисна силно към себе си.
Баща и син, свързани с доверие и любов.

***

В съдебната зала цареше тишина. Полицаите, охраняващи подсъдимия, стояха със

скръстени ръце с гръб към малкото присъстващи. Съдия Джерладин Уолдстийн, слаба жена с
гъста тъмна коса и мършаво лице, намръщено се втренчи в подсъдимия. Малкълм Джунипър
носеше костюм, бяла риза и тънка черна вратовръзка. Адвокатът му Джери Шпигелман
седеше до него и четеше някакви документи.
Бумър беше на третия ред, зад родителите на Дженифър. Точният мерник бе предпочел
да остане навън. Като повечето полицаи той се чувстваше неловко в съдебна зала —
единствената прилика между пазителите на закона и неговите нарушители. Бумър гледаше
втренчено Малкълм, но умът му витаеше другаде. Спомни си времето като новобранец в
Харлем, когато наставник му бе Железният Майк Трагати. Ден подир ден, с думи или с
палката си, Трагати се опитваше да набие в главата на младия полицай основното правило за
един полицай.
— Виждаш ли тези хора? — казваше Железният Майк и посочваше харлемските
продавачи, които отваряха магазините си и се подготвяха да посрещнат първите си клиенти.
— Тях трябва да защитаваме. Те са добрите. Лошите са онези, които крадат от тях. Тях трябва
да арестуваме. В съда го наричат правосъдие. Хората тук го наричат сигурност. А ние с теб
— професия. Проста работа.
В продължение на две десетилетия Бумър бе вярвал в тези думи. Вярваше им, защото
обикновено се оказваха верни. Сега обаче не беше така. Не бяха верни в този ден, когато той
трябваше да седи в съдебната зала и да гледа безпомощно как родителите на Дженифър
ронят горчиви сълзи, докато слушат думите на съдията.
Докато гледат как мъчителят на дъщеря им е на свобода.
Съдия Уолдстийн лаконично попита заместник-прокурора Кевин Гилбърт:
— Нямате ли други доказателства?
— Момичето трябва да свидетелства, госпожо съдия. Иначе ни остават само двама
пенсионирани полицаи, които са си напъхали носовете където не им е работа.
— Нали имате показанията на доктор Бартлет, снимки от местопрестъплението.
— Съдебните заседатели трябва да изслушат Дженифър. В противен случай сме
безпомощни.
— Значи само си губим времето — намеси се Джери Шпигелман. — Време е да
освободим невинния ми клиент.
— Аз ще реша кога е време да го освободя, господин адвокат — изсъска Уолдстийн.
Тя едва сдържаше гнева си. Очите й се насълзиха, лицето й се напрегна. Най-сетне тя
произнесе думите, които поразиха всички присъстващи:
— Делото се прекратява.
Малкълм Джунипър удари с юмрук по издрасканата дървена маса и заръкопляска.
Джери Шпигелман затвори папката.
Ан Сантори закри лицето си с длани и заплака тихо.
Карло Сантори се обърна и погледна Бумър Фронтиери. Изглеждаше напълно сломен.
Бумър си пое дълбоко въздух, стана и се запъти към изхода. Закле се никога повече да не
стъпва в съдебна зала.

***

Малкълм Джунипър наперено слезе по стълбите пред сградата на съда. Щом забеляза
Бумър и Точния мерник, които го чакаха на тротоара, забави крачка и се усмихна широко.
Извади цигара, обърна гръб на полицаите и запали с евтина пластмасова запалка. Едва
скриваше злорадството си.
— Други невинни граждани ли дебнете — попита — или сте дошли да ми се извините?
— Съдията и прокурорът се отказаха да те преследват, аз не — отвърна Бумър.
— От две минути съм свободен, а някакви сакати неудачници вече ме заплашват. Моят
човек, Джери, няма да търпи такова нахалство. — Обърна се към адвоката и подхвърли: —
Нали така, Джери?
Джери Шпигелман пристъпи неуверено напред. Беше долнопробен адвокат, който се
препитаваше със защитата на най-долните престъпници, но нямаше вроден страх от
полицията.
— Престанете да заплашвате клиента ми! Съдът Доказа невинността му.
— Ти по-добре си намери някакъв цяр — вметна Дейвис, като посочи лицето му. — Ако
ти излязат още няколко пъпки, прокажените ще почнат да бягат от теб.
— Единствената причина, поради която не повдигам обвинения срещу вас, е защото
клиентът ми иска да забрави този случай — продължи невъзмутимо Джери. — Но ако
продължавате, ще ни принудите да заведем дело.
— Нека ви го кажа по-ясно — допълни Малкълм. — Ако ви видя да се навъртате
наоколо, вие ще гниете зад решетките. Ясно ли е, ченгета? Или куршумите, с които са ви
надупчили, са ви повредили слуха?
— И без това сте загазили достатъчно — добави Джери. Поведението на Малкълм го бе
убедило, че няма опасност полицаите да прибегнат до физическа разправа. — Не ви трябват
повече неприятности.
— Това пък какво означава? — поинтересува се Бумър. — Какви неприятности имаме?
— Срещу двама ви е заведен съдебен иск — обяви Джери. — Както и срещу
полицейското управление, семейство Сантори и градската управа на Ню Йорк. Малкълм е
задържан без правно основание. Някой трябва да бъде наказан.
— Ще ни съдите?! — възкликна Точния мерник. — Вие ще ни съдите!
— Точно така, сакати, нещастни мухльовци — изсъска Малкълм и запали нова цигара.
— Не искам да ви пращам в затвора. От това нямам никаква изгода. Искам да ви гледам как
се мъчите по улиците, как сменяте работа след работа и всички трудно спечелени пари
давате на мен. Това ще ви довърши по-бързо от куршум.
Джери стоеше между Бумър и Малкълм и нервно местеше оръфаната си чанта ту в
едната, ту в другата ръка. Бумър пристъпи към него и постави ръка на рамото му:
— Искам да поговоря насаме с клиента ти. Предполагам, че няма проблем, прав ли съм?
— Мисля, че няма опасност за него — отвърна адвокатът. — Няма да посмееш да му
направиш нищо пред толкова хора.
— Като гледам, наоколо има само проститутки и скитници — отбеляза Дейвис. — Не са
надеждни свидетели.
— Ако ти трябва помощ, ще те чакам при онази пощенска кутия — каза Джери на
Малкълм и се отдалечи.
— Помощта ти ми беше нужна в залата — процеди Малкълм. Издиша дима от цигарата
си в лицата на полицаите. — С тези кукувци и сам ще се справя.
Бумър не обърна внимание на подигравателния му жест и се приближи до него:
— Може да ме осъдят да ти дам и последния си долар! Можеш да изхарчиш парите за
каквото си поискаш, за хазарт, наркотици, курви. Не ме интересува. Върви си по пътя и аз ще
вървя по моя, всеки ще си живее собствения живот. Но ако сториш зло на това момиче или на
семейството му, ще те убия по такъв начин, който не си и сънувал.
Малкълм се престори на изненадан:
— Ама че заплахи от устата на един сакат!
— Не е заплаха. Обещание е.

***

Нунцио доля чашите на Бумър и Точния мерник, после постави бутилката между
коленете си.
— Той ни съди — още недоумяваше Дейвис. — Този мръсник съди градската управа!
— А управата ще сключи споразумение, за да избегне скандала — отбеляза Нунцио. —
Най-добрият начин да му затворят устата е един тлъст чек.
— Никога не са ме гледали така, както днес бащата на Джени — сподели Бумър. —
Сякаш страдаше повече от дъщеря си…
— Ти изпълни задължението си — успокои го Нунцио. — Сега нещата са в чужди ръце.
Нищо не можете да направите. По-добре да го забравите и да продължите напред.
Бумър не отговори. Стана, отиде до бара и заразглежда бутилките, подредени пред
голямото огледало.
— Той спечели, ние загубихме — тъжно отбеляза Точният мерник. — Когато си получи
тлъстия чек, ще претърпим още една загуба. Всеки проклет ден, докато той е жив, е
поражение за нас.
— Хора като Малкълм не живеят много дълго — отбеляза Нунцио. — Всичко може да
му се случи. Все лоши неща. Не се кахърете. Трябва само да подшушнем туй-онуй на някои
хора.
Двамата полицаи мълчаха. Бумър срещна погледа на Нунцио в огледалото. Точният
мерник извърна очи към приятеля си и кимна утвърдително.
 Бумър рязко се обърна, грабна един дървен стол и го запрати с все сила към огледалото.
Разхвърчаха се стъкла.
— Ще платя щетите, Нунц — промълви полицаят.
— Аз черпя — обади се Нунцио, изумен от действието на приятеля си. — Ще ти взема
само за стола.
Бумър вдигна глава и го погледна. Очите му се бяха налели със сълзи, лицето му бе
почервеняло от гняв.
— Хайде, аз ще тръгвам — промърмори собственикът на заведението. — Вие двамата
останете колкото искате. Счупете всичко, ако така ще се развеселите.
— Къде отиваш? — поинтересува се Бумър.
— Да пошепна туй-онуй на когото трябва.
Нунцио знаеше, че никога нямаше да поръчат убийство, дори на Малкълм Джунипър.
Бяха смели полицаи, но не хладнокръвни убийци. Затова се нуждаеха от помощта на Нунцио.
Той и друг път бе провеждал подобни телефонни разговори. Беше израснал в тъмния свят на
баща си, където едно кимване можеше да означава края на един човешки живот. Знаеше, че
онези, чието убийство организира, рядко са невинни хора.
Нунцио спря на ъгъла на 96-та улица и Амстердам Авеню. Пусна няколко монети в един
телефонен автомат и набра номер.
— Да — отговори някой след третото позвъняване.
— Малкълм Джунипър. Тази нощ.
Нунцио затвори, пресече на червено и си взе вестник от близката будка. Тръгна по
улицата и си заподсвирква някаква тъжна мелодия. Вече бе забравил за телефонното
обаждане.

***

Залитайки, Малкълм Джунипър се изкачи по стълбата и затърси ключа за хотелската

стая. Джери му я беше наел като почерпка по случай леката победа. Дори подхвърли на
клиента си три стодоларови банкноти като аванс, защото е почти сигурен, че градската
управа ще се съгласи да плати солидна сума, ако оттеглят иска. Малкълм нямаше нищо
против да получи тлъстата сума, но искаше още. Искаше полицията да създаде неприятности
на двамата инвалиди, може би да им отнеме пенсиите и да им даде добър урок.
Да ги научи да не закачат големи играчи като Малкълм Джунипър.
За три часа Малкълм се надруса до забрава. Беше си поръчал проститутка азиатка, като
изрично нареди на мадам да изпрати някоя миньонка, готова за по-груби забавления.
Жадуваше да се позабавлява.
Извади ключа и с трепереща ръка го пъхна в ключалката. Отвори вратата и влезе в
тъмната стая. Заопипва стената за ключа за осветлението. Подпря вратата с крак да не се
затвори, за да се ориентира на светлината от коридора.
Олюля се, взря се в тъмнината и се изсмя. Кокаинът и уханието на стаята го освободиха
от всякакво напрежение и гняв. Успехът му бе в кърпа вързан. След броени седмици щеше да
бъде богат.
Чакаше го охолен живот.
 ***

Непознатият изникна безшумно от коридора и се приближи до Малкълм. Носеше черно

облекло, черна шапка и обувки със същия цвят. Огледа коридора в двете посоки — не искаше
никой да го безпокои.
Допря заглушителя в тила на Малкълм, опря свободната си ръка в гърба му и леко го
избута навътре. Никой от двамата не проговори, и двамата знаеха целта на посещението.
Малкълм Джунипър нямаше да се забавлява.
Нямаше да празнува. Нямаше да гали и да измъчва никаква проститутка. Нямаше да
получи никакъв чек. Нямаше да пролива повече невинна кръв.
Земният му път завършваше.
Мъжът в черно затвори вратата и я заключи. Изщракването на ключа накара Малкълм да
потръпне.
Мъченията на невинни деца щяха да престанат.
Жертвите на Малкълм Джунипър щяха да бъдат отмъстени.
Част трета
Бийте барабани на скръбта за мене.
Бийте барабани на скръбта и на смъртта.
Нека хорът да запее бурна песен,
да удави шепота на мъртвата уста.
Бийте барабани на смъртта за мене,
нека белите цигулки свирят диво,
но едничък слънчев тон тромпетът да изпрати,
за да дойде с мен
в тъмата,
дето аз отивам.

„Фантазия в лилаво“
Лангстън Хюз
Превод Йордан Милтенов
14
17 април 1982 г.
Голото бебе лежеше върху плътна бяла кърпа на кухненската маса. Над него се бяха
надвесили двама мъже с прозрачни хирургически ръкавици. Единият държеше месарски
нож. Други двама стояха до плота и запечатваха с тиксо пликчетата с кокаин. Останалите
помещения на четиристайния апартамент тънеха в мрак. До бебето бе поставен транзистор,
настроен на един новинарски канал.
Навън тясната уличка беше тиха, листата на дърветата — все още мокри от дъжда, който
бе паднал привечер. Покрай тротоарите бяха паркирани коли. Всичките бяха празни с
изключение на две, спрени точно пред апартамента.
В предната, черен „Буик Льосабр“, седеше мъж на средна възраст и пушеше пура. От
време на време поглеждаше часовника си и докосваше 9-милиметровия пистолет на
седалката до него. Беше нервен, защото знаеше, че всяка грешка ще бъде фатална. Бе отскоро
в страната и още по-отскоро в тази кариера, която често завършваше с куршум или с
дългогодишна присъда.
Заради парите, които печелеше, си струваше да рискува.
Триста долара само да закара куриерката и бебето до летището, двеста да зареди с
бензин колата и да чака на паркинга следващата пратка и още триста на връщане.
Осемстотин долара в брой за по-малко от четири часа работа три нощи в седмицата. Това и
заплатата от хиляда долара от частната превозваческа фирма в Лонг Айланд караха Григорис
Ставлос, издирван от полицията в родната му Гърция, да си мисли, че е постигнал
американската мечта, макар че бе едва от три месеца в Щатите.
Колата зад него бе очукана, ръждясала и мръсна. Беше я зърнал в огледалото за обратно
виждане, но не й обърна внимание. Сигурно бе на някой беден студент или безработен.
Никой уважаващ себе си мъж не би карал такава таратайка.
Още по-малко полицай.
Така си мислеше Григорис, убеден че познава отлично колите и собствениците им.
Готов бе да заложи живота си, че не е сгрешил.

***

Преподобният Джим обичаше старата си кола „Ей Ем Си Гремлин“. Неугледният й вид

не го смущаваше. Гордееше се с кожената тапицерия, изработена по поръчка от един приятел
във Вашингтон Хайтс, и пет пари не даваше за очуканото купе. За него това беше идеалната
кола.
Лежеше на предната седалка, а двата револвера бе поставил на гърдите си, та да са му
под ръка. Пусна си касетка на Клифтън Шение и Зодиак Рамлърс и намали звука. Сетне
затвори очи и си пое дълбоко дъх.
Не беше сигурен, че е готов за акцията, която Апачите планираха. Това бе първата му
бойна задача след злополучния пожар, който го остави инвалид. Чувстваше страх, но не и
обичайната тръпка. Знаеше, че другите членове на отряда са някъде наоколо, готови за
действие, и вероятно изпитват същите чувства. Знаеше, че е нормално да се страхува преди
акция, но незнайно защо се почувства неловко. Винаги бе харесвал напрежението при
работата, когато не бе сигурен, че ще успее, че няма да бъде убит. В тази игра рискът бе по-
важен от самия арест.
Запита се дали не е вече късно да се връща към полицейската служба. Дали не е загубил
способностите си.
Погледна часовника си, който показваше 20:56.
След по-малко от четири минути щеше да разбере отговора.

***

Бумър и Точният мерник се бяха прилепили до стената от двете страни на аварийната

стълба. Лампата в кухнята хвърляше през прозореца ярък сноп светлина. Двамата носеха
черни кожени якета, дебели черни пуловери и черни ръкавици. Бумър държеше револвер,
друг бе пъхнал в джоба си. Приятелят му бе въоръжен с два полуавтоматични пистолета.
В кухнята мъжът с ножа разговаряше оживено с другия, застанал с гръб към прозореца.
По челото му течеше пот. Бумър бе научил разположението на стаите в апартамента и
биографията на мъжете от документите, изпратени му сутринта от централното полицейско
управление. Ако всичко в доклада беше вярно, това щеше да бъде първият удар на Апачите
срещу Лусия.
— Трябва да гръмнем първо оня с ножа — прошепна Бумър. — Иначе ще заколи бебето.
— Остави това на мен. Ти се разправи с колегата му.
— Госпожа Коломбо ще се заеме с двамата, които пакетираха кокаина. Ако се случи
нещо непредвидено, ще застреляме и тях.
— Остават две минути — заяви Дейвис, след като си погледна часовника.
— Да се надяваме, че Джеронимо не е загубил тренинг. В противен случай ще стане
напечено.
Точният мерник облегна глава на стената и затвори очи:
— Не за Джеронимо се притеснявам.
— За кого тогава?
— За себе си.

***

Джеронимо бе коленичил и държеше къса жица, свързана с пластичния експлозив,

прилепен към ключалката на апартамента. Госпожа Коломбо и Кеглата стояха от двете
страни на вратата с извадени револвери и наблюдаваха стълбището и коридора.
— Ще се справиш ли? — попита тя.
— По-лесно е да обезвредиш бомби — отвърна спокойно той.
— За колко време ще изгори фитилът? — намеси се Кеглата.
— Десет секунди.
Джеронимо извади запалката си, погледна Кеглата и добави:
— Ако съм го изчислил правилно.
— А ако не си? Ако не гръмне?
 — Ще почукаме на вратата и ще се надяваме да ни пуснат.

***

Човекът с големия нож се казваше Албърт. Стоеше до масата и наблюдаваше как другият
мъж маже детето с крем на „Джонсън и Джонсън“. Албърт се почеса по брадичката с ножа и
зачака кремът да попие в кожата. Очите на бебето бяха ясносини и той неволно се усмихна
на детето, което само след секунди щеше да убие.
Кимна на партньора си Фреди, който затисна с длан устата на бебето. Другите двама
продължаваха с еднообразното си занимание по запечатване на кокаина.
Албърт допря ножа до гърдичките на бебето и погледна партньора си, който натисна
още по-силно устата на детето и се усмихна:
— Хайде, Албърт. Довърши го.
— Колко ли още бебета трябва да убия? Вече започват да ми се присънват.
— Действай! Иначе ще изпуснем самолета и някой ще заколи нас. Това присънвало ли
ти се е?
— Това ще ми е последното. Кълна се в Бога, това ще е последното.
— Покажи тогава на какво си способен.

***

Предната врата се разби с трясък, от стената се посипаха мазилка и парчета от тухли.

Вдигна се облак прах и проникна в кухнята. Стените потрепериха, мъжете до умивалника
залегнаха.
Албърт падна върху бебето на масата и изпусна ножа. Фреди залитна назад и удари
главата си в една полица. По врата му потече тънка струйка кръв.
Въпреки изненадата мъжете бързо се опомниха и извадиха револверите си.
Албърт се изправи и грабна бебето под мишница. Обърна се и погледна към антрето.
Различи три силуета на мястото, на което преди секунди беше вратата. Прицели се и
изстреля четири куршума. Хората в антрето залегнаха.
— Мамка му, как мразя тези изпълнения — изруга Кеглата, скрит зад масичката в
антрето. — Стрелят като ненормални и изобщо не знаят с кого си имат работа.
— Вече знаят кои сме — отвърна Джеронимо, който стискаше револвера с две ръце. —
Ние сме тези, които преди малко им взривиха вратата.
— Нали ви казах, че така само ще ги ядосаме — обади се Госпожа Коломбо, облегната
на касата на вратата.
— Май няма смисъл да се извиняваме — отбеляза Джеронимо, докато се опитваше да
вземе някого от престъпниците на прицел. — Готови за действие! Бумър влиза след тридесет
секунди.
Бумър и Точният мерник потръпнаха като чуха оглушителния гръм, но изчакаха още
деветдесет секунди, както се бяха уговорили, за да успеят другите да заемат позиция.
Стъклото на прозореца се беше напукало от взрива, но през него все още се виждаше какво
става в стаята. Албърт стискаше бебето, за да предпази себе си, не него.
 — Чувстваш ли се подмладен? — попита Бумър приятеля си, който изваждаше оръжията
си от кобурите.
— Толкова млад, че мога да се влюбя отново — отвърна Дейвис.
Фронтиери повдигна прозореца. Приведе се и насочи оръжието си:
— Време е тогава да им покажем, че сме се завърнали.
— И да видим дали това ще им направи впечатление.

***

Преподобният Джим чу взрива и се изправи. Очакваше Григорис да изскочи от колата и

да се втурне към сградата, беше готов да го застреля. Гъркът обаче остана в колата и дори не
извади пурата от устата си.
Ако експлозията не му беше направила впечатление, четирите изстрела от пистолета на
Албърт го накараха да наостри уши. Той смъкна стъклото си и погледна нагоре към
апартамента. Вратът му блестеше от пот, устата му бе пресъхнала, но не докосна пистолета.
Това не влизаше в сделката. Не беше избягал от Гърция, за да го погребат в Америка.
Пъхна се обратно в колата, хвърли пурата на улицата, включи двигателя и изчезна в
тъмнината. Преподобният Джим се усмихна. Слезе от колата и се затича към сградата. Преди
да влезе се обърна и зърна как автомобилът на Григорис се отдалечава. Може би
изплашеният шофьор бе постъпил най-правилно.
Поне тази нощ нямаше да умре.

***

Бумър се претърколи през прозореца и стреля два пъти. Улучи Фреди в лявото рамо и
гърдите. Точният мерник нахълта след него, притича до Албърт и допря оръжието си до тила
му.
— Ако направиш нещо на бебето, главата ти ще се търкаля по пода — прошепна той в
ухото му.
Джеронимо и Госпожа Коломбо застреляха двамата мъже в кухнята.
Преподобният Джим застана на прага и огледа помещението. Очите му срещнаха тези
на Кеглата, който все още лежеше зад масичката в антрето.
— Вземете наркотиците — каза спокойно Албърт, сякаш клането не го беше впечатлило.
— Вземете, каквото искате.
— Чухте го — извика Бумър на четиримата Апачи при вратата. — Взимайте дрогата.
Госпожа Коломбо и Джеронимо прибраха оръжията си и отидоха до умивалника.
Извадиха джобните си ножчета, нарязаха торбите, изсипаха кокаина в умивалника и пуснаха
водата.
— Изхвърлихте повече от двеста хилядарки — отбеляза Албърт. Изглеждаше по-
разтревожен от загубата на кокаина, отколкото от смъртта на съучастниците си.
— Колко е часът? — напрегнато попита Бумър.
— До идването на ченгетата остават три минути — отвърна Кеглата. Държеше малка
радиостанция, с която следеше разговорите между патрулните коли и централата на
полицията. — Може би няколко секунди по-малко.
Бумър се приближи до Албърт. Бебето весело риташе в ръцете му — димът и кръвта не
го бяха разтревожили.
— Къде са дрешките му?
— В спалнята.
Мери Силвестри веднага се завтече да ги вземе.
— Кои, по дяволите, сте вие? — попита удивен Албърт.
— Ето дрешките — обяви Госпожа Коломбо. Носеше синя пижамка, пелени, фланелка с
размера на носна кърпичка и бели терлички. — Остава само да взема бебето, за да го облека.
— Нали чу какво каза дамата — изсъска Точният мерник. — Дай й бебето.
— Чакайте малко — намеси се Кеглата. — Да изчезваме. Ченгетата може да подранят.
Бумър взе бебето от ръцете на Албърт и го подаде на Мери:
— Скрий го под якето си. Ще го облечеш в колата.
Точният мерник прибра револверите в кобурите.
Бумър огледа за последно апартамента и кимна на останалите. Започнаха да се измъкват
през прозореца. Първо излезе Джеронимо, последваха го Кеглата, Госпожа Коломбо с бебето,
Преподобният Джим. Преди да излезе, Точният мерник посочи Албърт и попита:
— Да го очистим ли?
— Ще го оставим жив — отвърна Бумър. — Само за да разкаже на Лусия какво е
станало.
За пръв път погледът на Албърт издаде страха му. Като чу името на Лусия, се вкамени.
— Ще й хареса да чуе как двеста бона са отишли на вятъра — продължи Бумър, докато
прескачаше на свой ред прозореца. — Сигурно ще заповяда да те застрелят или да те пребият
до смърт, задето си гледал безучастно. Не знам, ти все пак я познаваш по-добре.
Прехвърли се навън, но преди да затвори прозореца добави:
— Ченгетата също няма да ти повярват, каквато и история да измислиш. Хайде, лека
нощ!
Сетне изчезна в мрака. Албърт остана сам с труповете. В далечината се чуваше вой на
сирени. Той знаеше какво го очаква — съдба, по-страшна от смъртта.

***

Лусия затвори телефона и остана няколко минути втренчена в апарата. Лъчите на

слънцето нахлуваха в стаята през отворените плъзгащи се врати. Отраженията от басейна
играеха по лицето й. Мократа й коса бе прибрана с две златни шноли. Ако някой я
наблюдаваше, щеше да види спокойна жена, на която всичко е наред.
Само очите и учестеното й дишане издаваха гнева, който я изгаряше.
Прокара длан по гладката повърхност на телефона, сякаш галеше любовник. После го
хвана с две ръце и рязко го изскубна от розетката. Завъртя се и с все сила го запокити през
отворената врата. Апаратът падна в басейна и разплиска водата.
Звукът накара двамата охранители да се втурнат във всекидневната.
— Веднага осигурете билети за самолет — заповяда тя със зловещо тих глас. — Първият
възможен полет.
— Полет за къде? — попита единият, мъж с козя брадичка. На рамото му беше татуиран
ликът на Лусия.
— За Ню Йорк. Искам да съм там до вечерта.
— Ще прекарваме ли стока? — попита другият. Беше мускулест, с къса коса, на гърдите
си имаше продълговат белег.
— Не. Все пак си вземете някои инструменти. Ще се наложи да извършите една малка
поправка.
Двамата кимнаха и излязоха. Лусия закрачи напред-назад, опитвайки да се съсредоточи.
Нападението на тайната квартира в Куинс бе първото враждебно действие срещу нея и беше
нещо повече от неприятна случка. Караше я да си задава въпроси. А в наркобизнеса
въпросите са по-опасни от заредено оръжие.
Знаеше, че нападателите са били професионалисти. Не бяха оставили никакви
отпечатъци. Цялата операция бе планирана до секунди — от взривяването на вратата до
избиването на хората в апартамента.
Не бяха пласьори на дребно, полакомили се за голямата печалба, нито от конкурентна
организация. Албърт щеше да ги познае. Беше в наркобизнеса от достатъчно време, за да
познава всички в занаята, от най-големите мафиоти до най-долните отрепки.
Лусия запали цигара и излезе на терасата. Седна и потопи крака в кристалночистата
вода на басейна. Беше се поуспокоила. Обърна лице към слънцето и се замисли.
Освен бебето крадците не бяха взели нищо. Бяха изсипали кокаин за двеста хиляди
долара в мивката без ни най-малко колебание. Значи не се интересуваха нито от наркотика,
нито от парите. А със сигурност не бяха взривили апартамента само заради някакво си бебе,
което преди три месеца Лусия бе купила за шест стотачки от една проститутка.
Не, в нападението имаше друга цел.
Явно беше нещо лично.
Които и да бяха, целта им бе самата тя. Искаха да я предупредят. Или някой им бе
възложил задачата, или бяха вълци единаци, търсещи слава.
А може би причината бе друга. Може би роднините на някое дете търсеха отмъщение.
Всъщност това не я интересуваше. Във всички случаи щеше да направи всичко
възможно, за да ги открие и да ги затрие от лицето на земята. С цената на много безсънни
нощи бе натрупала шестстотин милиона долара и нямаше да позволи на никого да проваля
бизнеса й.
Непознатите, които бяха нападнали тайната й квартира, започваха битка.
Тя щеше да им обяви война.
Хвърли цигарата си в басейна, огледа се във водата и се усмихна. Настроението й се
подобри.
Миризмата на смърт витаеше наоколо.
15
Бумър отмести стола си до стената и загледа как Госпожа Коломбо храни бебето.
Останалите Апачи седяха около масата в голямата зала на ресторанта на Нунцио. Мълчаливо
отпиваха от чашите си и размишляваха за събитията от изминалата нощ.
— Отива ти да държиш бебе — отбеляза с усмивка Бумър.
— Отдавна не съм го правила.
Мери си спомни времето, когато Франки бе на възрастта на детето в прегръдките й. Джо
ги следваше навсякъде с фотоапарат. И тримата бяха щастливи тогава. Искаше й се това
време да се върне.
— Обадихте ли се в социалната служба? — попита Джеронимо.
— Няма нужда — отвърна Бумър, без да сваля очи от бебето.
— Пълна програма си ни измислил, а? — подметна Преподобният Джим. — Първо
проникваме в бърлогата на наркотрафикантите, после ставаме бавачки. Няма други като нас!
— Приличаме ли на двойка? — попита Бумър и прегърна Госпожа Коломбо през кръста.
— Двойка какво? — попита Кеглата и допи бирата си.
— Като истинско семейство сте — отговори Точният Мерник, който разбра за какво
става дума. — Съпрузи, Които са се оженили след завършване на гимназията, с две големи
деца, които вече не живеят при тях. Притеснени са материално, а за капак на всичко се
пръква непредвидено бебе.
— Това ли правят портиерите по цял ден? — поинтересува се Преподобният Джим. —
Гледат сапунени опери, а?
— Аз работя нощем — обясни Дейвис — и слушам само радио.
— С жена ми сме се сдобили с дете, което не можем да изхраним — започна Бумър. —
Печелим малко и не можем да го задържим. Искаме да му намерим добър дом при добри
хора, които да го отгледат. Къде да отидем? Към кого да се обърнем?
— Към Лусия, разбира се — отгатна Преподобният Джим.
— По дяволите! — възкликна Кеглата. — Вие сте полудели!
— Може би — отвърна Бумър, — но не виждам по-добър начин.
Госпожа Коломбо инстинктивно притисна бебето към гърдите си:
— Наистина ли смяташ отново да го върнеш на Лусия?
— Само така ще проникнем в леговището й — обясни Точният мерник.
— Между нея и покупката на бебето има много междинни звена — изтъкна Джеронимо.
— Не е като да влезеш в магазина и да я завариш зад щанда. Лусия никога не си цапа ръцете
с мръсната работа.
— Спокойно, приятел! Ще действаме стъпка по стъпка. Започваме от най-ниското
стъпало, за да стигнем до върха.
— Къде, по дяволите, е това стъпало? — възкликна Кеглата. — Надали дават обяви във
вестника.
Нунцио отвори една папка и постави на масата няколко снимки на мъж с гъста черна
коса и дълъг белег на едната страна:
— Ще търсите човек на име Салдо. Той е дал на Малкълм визитната картичка на Лусия
и е главният й снабдител с бебета от Ню Йорк. Плаща добре и не задава въпроси.
— Как се добираш до тия сведения, Нунцио? — удиви се Преподобният Джим.
 — Умея да слушам.
— До утре сутринта ще знаем адреса и номера на колата му — обърна се Бумър към
Кеглата.
— Ще монтирам микрофоните в апартамента му още преди обяд. Искате ли да закача и
един на него?
— Как, по дяволите, ще го направиш? Та ти изобщо няма да го видиш.
— Няма нужда да го виждам.
— Как смяташ да действаш тогава? — поинтересува се Преподобният Джим. — Ще му
изпратиш микрофона по пощата и ще го помолиш да си го сложи сам ли?
— Сигурно дава дрехите си за пране — обясни Кеглата. — Щом науча адреса му, ще
разбера къде. Ще монтирам микрофоните в дрехите му.
Бумър погледна Точния мерник и се усмихна:
— Имам сведения, че действа из Ийстсайд. Скоро ще научим точно къде. Искам
сградата да бъде под постоянно наблюдение.
— Ако има портиер, ще го придумам да ме пусне под претекст, че идвам да измия
прозорците — каза Преподобният Джим. — Ще се издокарам като дрипльо, за да го заблудя.
— Няма да ти е толкова трудно — отбеляза Нунцио.
— Да изберем деня, когато минават боклукчиите — предложи Джеронимо.
— Защо? — поинтересува се Бумър.
— Имам приятел в служба „Чистота“. Ще ме включи в екипа на камиона. Така никой
няма да ме забележи. Ще се навъртам наоколо в случай на неприятности.
— Така покриваме сградата отвътре и отвън — каза Фронтиери. — Дейвис, покривът
остава за теб. Ако видиш нещо нередно, не се колебай, а действай.
— Ами аз? — попита Госпожа Коломбо. — Какво ще правя, докато вие се забавлявате?
— Нищо. Нали си ми жена. Не мога да позволя жена ми да работи.
Мери вдигна бебето и го целуна:
— Баща ти е негодник. — Отпусна го на рамото си, а то се оригна.
— Ето какво мисли за теб — изсмя се тя.

***

Лусия се взираше в жълтата папка пред себе си. Пушеше цигара и отпиваше от чашата с
червено вино. След миг вдигна поглед към изнервения частен детектив, седнал на другия
край на масата. Той носеше евтин кафяв костюм, мръсна кафява риза и кремава вратовръзка.
По голото му теме блестяха капки пот, късите му пръсти леко потропваха по масата. Трима
от хората на Лусия стояха зад стола му и не го изпускаха от поглед. Детективът беше толкова
притеснен, че дори не бе докоснал чашата със студена вода пред себе си.
— Давам ви по двеста и петдесет долара на час плюс покриване на разходите, господин
Сингълтън — каза тя. — Дано да не си хвърлям парите на вятъра.
— Всичко е в папката. Убедете се сама.
— По-добре вие ми разкажете какво сте научили.
— Нападението над апартамента ви е извършено от група полицаи, които работят
самостоятелно.
— Откъде знаете, че са полицаи?
 — Поверителна информация. Затова съм толкова добър в работата си. Имайте ми
доверие.
— А ако ви нямам доверие? Какво ще стане тогава?
— Предполагам, че няма да работим повече заедно — отвърна Сингълтън и хвърли плах
поглед към мъжете зад гърба си, които не бяха помръднали от началото на разговора.
Лусия стана и обиколи масата. Мина покрай Сингълтън и спря пред един от хората си.
Усмихна му се, прокара длан по синята му риза, после отстрани на тялото му, докато напипа
ръкохватката на 9-милиметровия му люгер. Извади пистолета и го вдигна на нивото на
корема си, все още с гръб към Сингълтън.
— Истина ли казвате? — попита. Въпросът беше отправен към детектива, но тя все така
гледаше телохранителя.
Сингълтън бавно се извърна:
— За какво?
— Че всичко, което трябва да знам, е в папката.
— Всичко — отвърна надуто той. — Щом сте ме наели, получавате най-доброто.
— Бяхте прав и за друго — каза Лусия и се обърна.
— Като ме опознаете, ще разберете, че за повечето неща съм прав — похвали се
Сингълтън, който още не беше видял пистолета. — За какво по-точно говорите?
Тя вдигна оръжието и го насочи към него:
— Няма да работим повече заедно.
Стреля два пъти в челото му. Куршумите излязоха през тила му, кръв изпръска червените
тапети. Сингълтън се отпусна на стола, сякаш беше потънал в дълбок сън.
Лусия върна пистолета на телохранителя. Той го взе и го прибра в кобура си.
— Някой да почисти — нареди тя, заобиколи масата и взе папката. — Имам си друга
работа.

***

— Къде е съпругът ви, госпожо Конърс? — попита добре облеченият мъж, седнал зад
бюрото.
— Опитва се да намери място за паркиране. Не е лесно в този квартал…
Госпожа Коломбо кръстоса крака и тясната й минипола разкри бедрата й.
— Как научихте за нашата агенция?
— Приятелката ми Кармела ми каза, че сте й помогнали преди шест-седем месеца.
Намерили сте добър дом за бебето й и сте й платили добри пари. Без много въпроси. Вярно
ли е?
— Кое по-точно?
— Че не задавате въпроси. Ако започнете да разпитвате Ричи… той ще се ядоса и ще си
тръгне.
— Няма да е много умно от негова страна. Ще си тръгне без пари и с бебе, което не
желае.
— Точно тук грешите… Извинете, не ви знам името.
— Едуард.
— Тук грешите, Еди. Мъжът ми иска бебето. Аз не го искам. Две деца ми стигат, не мога
да се грижа за повече. Искам да си намеря работа с добро заплащане.
— Каква работа?
— Няма значение. Преди да се запозная с Ричи съм работила какво ли не. Е, тогава
изглеждах по-добре, но все още съм готова на всичко, което ще ми донесе пари. Може би не
трябва да ви разправям всичко това, но Кармелита каза…
— Съпругът ви знае ли? — прекъсна я Едуард.
— Шегувате ли се? Чакайте само да го видите. Е, обичам го, разбира се, но той е от
ония, дето и обувките си не могат да завържат. Сигурно и вие познавате хора като него.
— Да — промърмори Едуард Глиснър и се облегна назад.
— Значи разбирате за какво говоря — каза Госпожа Коломбо и погъделичка бебето по
гушката.
От улицата се чу тракане на празни кофи за смет. Едуард се сепна:
— Може и да имам нещо за вас. Ако наистина сериозно си търсите работа.
— Ами да чуем — подкани го Мери. Погледна през прозореца и забеляза Бумър, който
пресичаше улицата. — Хайде, по-бързо, преди Ричи да е дошъл.
— Не искате ли той да научава?
— Не и преди да разбера за какво става дума. Тогава ще реша дали да му кажа.
— Работата е точно такава, каквато търсите, фиксирано работно време и добра заплата.
— Какво трябва да правя?
— Елате утре. Без Ричи. Тогава ще ви кажа подробностите.
— Нещо за подсещане? — попита тя с пленителна усмивка.
— Обичате ли да пътувате със самолет? — подхвърли Едуард и млъкна, когато Бумър
влезе в кабинета.

***

Блондинката с тесния клин остави три костюма и два панталона на гишето. Хари
Сейбън, старият, прегърбен собственик на фирмата за пране и химическо чистене, започна
да попълва формуляра за поръчката. Краката на блондинката обаче го интересуваха повече от
дрехите. Тя проследи погледа му и се усмихна. Взе разписката и излезе. Кеглата влезе
веднага след нея:
— Добро утро.
— Кажете. С какво мога да ви помогна?
— Всъщност аз мога да ви помогна.
Той бръкна в джоба си и извади детективската си значка.
— Полицай ли сте? — промърмори Хари и внимателно разгледа значката.
— Разследвам банда, която краде дизайнерски етикети. Сигурен съм, че човек с опит
като вас е вътре в нещата. Взимате обикновен костюм, пришивате му етикет на някой
известен дизайнер и го продавате на тройна цена.
— Да, чувал съм за подобна… дейност.
— В този бизнес се въртят много пари.
— Представям си. Но с какво мога да ви услужа?
Кеглата се наведе и снижи глас:
— Можем ли да ви имаме доверие?
 — Разбира се — прошепна на свой ред Хари, — аз съм много добре настроен към
полицията. Съжалявам, че нямате достатъчно хора.
Джими Райън кимна:
— Добре, ще рискувам.
— Не е риск. Имайте ми доверие, ще мълча като гроб.
— Става въпрос за блондинката, която току-що излезе. Сигурен съм, че ви е направила
впечатление.
— Да, дори на моите години още си падам по хубавите жени.
— Тя е в играта. Тези дрехи не са дело на прочут моделиер. Произвеждат се в един цех в
Бронкс.
Хари протегна ръка и опипа черното сако марка „Армани“.
— Изглежда оригинално — отбеляза. — Материята е скъпа, има си етикет…
— За един час ще ви намеря цял куп етикети.
Джими грабна дрехите на Салдо.
— Да не ги взимате? — разтревожи се Хари.
— Не се притеснявайте. Ще ви ги върна още днес, почистени и изгладени. Кога й
казахте, че ще са готови?
— Довечера в шест.
Кеглата пъхна костюмите под мишница и подаде ръка на собственика на ателието:
— Идеално. Благодаря за съдействието!
— За мен е удоволствие — отвърна онзи и стисна ръката му.
Джими се запъти към вратата:
— Връщам се след няколко часа. Има ли нещо, което да направим за вас?
— Добра ли ви е техниката за почистване? — попита собственикът и заобиколи щанда.
— Специална. Все едно да си измиете колата на автомивка.
— Тогава ще ви помоля за една малка услуга.
— Каква?
— Да изчистите едно петно от вечерната рокля на Госпожа Бабкок. Три пъти я пера, а то
все не изчезва. Не знам с какво се е изцапала, но не излиза и не излиза. Може би ще успеете
да го отстраните.
Кеглата се усмихна:
— Дайте я. Ще ви я върна като нова.
— Върхът сте — възкликна радостно Хари и се втурна да вземе роклята.
— Дано да си прав — промърмори Джими Райън.

***

Джеронимо тъкмо вдигаше един голям кашон, пълен с жици и части от климатична
инсталация, когато забеляза подозрителната кола. Черният линкълн бе задръстил две
паркирани до тротоара коли, двигателят му работеше.
Джеронимо хвърли кашона в боклукчийския камион, който потегли бавно и спря до
следващата камара боклук. Делгадо го заобиколи, наведе глава и прошепна в микрофона,
прикрепен към яката му:
— Тази кола не ми харесва. Виждаш ли нещо?
 — Салдо е на задната седалка — прозвуча гласът на Кеглата. — Отпред седят още двама.
И тримата са тежковъоръжени.
Джими Райън бе спрял камиона си на съседната пряка. Носеше униформа на служител
от управлението по транспорта.
— Охранителите винаги са тежковъоръжени. Не виждам защо тези да правят
изключение — намеси се Преподобният Джим, които усърдно миеше поредния прозорец.
— Тия са дошли за нас — обади се Кеглата. — Някой ги е пратил по следите ни. Знаят,
че някой ще се опита да проникне в сградата, само не знаят кога и кой.
— Бумър и Госпожа Коломбо знаят ли? — Точният мерник, който стоеше до металната
врата на покрива, побърза да се включи в разговора.
— Микрофоните им са изключени — отвърна Джими. — Много е опасно.
— Твой ред е, Дейвис — прошепна Джеронимо. — Ние влизаме когато кажеш.
— Само побързайте! — подкани ги Преподобният Джим. — Свърших с прозорците.
— Кегла, чуваш ли? — обади се Точният мерник. — Да.
— Влез в уличката и изкарай онази кола оттам. Джеронимо?
— Слушам — отвърна Делгадо, докато мяташе поредния чувал с боклук в камиона.
— Прикривай Кеглата. Да се опитаме да избегнем престрелката на улицата. Боби?
— Казвай.
— Ела веднага, но без много шум. В случай, че загубя връзка.
— А Бумър и Мери? — попита Кеглата.
— Те си имат задача. Ние ще се заемем с нашата.
— А Салдо? — поинтересува се Джеронимо. — Как ще се оправим с него?
— Нека се разходи на буксир. Кеглата ще ни докладва какво говори.
— Няма ли опасност микрофонът му да засече моя, когато мине покрай мен? — попита
Джеронимо.
— Не се притеснявай — отвърна Кеглата. — Ще те изключа, щом се изравните.
— Нещо друго? — попита Боби.
— Да — отговори Точният мерник, — не позволявайте да ви застрелят.
Кеглата даде на заден ход и се доближи до линкълна на Салдо. Страничното стъкло се
смъкна и отвътре се показа здравеняк с черни очила.
— Какво става, тъпако? — попита той. Говореше с испански акцент.
Кеглата невъзмутимо се зае с поставянето на дървена греда между предните му гуми:
— Паркирали сте на платното. Това е нарушение.
— Нали съм в колата. Мога да я преместя, ако се наложи.
— Да бяхте мислили по-рано. Вече ви закачих.
— Какви ги бръщолевиш! — изкрещя шофьорът, който беше почервенял от гняв. —
Никъде няма да ни караш. Ще се преместим.
— Гредата е монтирана. Вече не можете да се местите.
— Я си я заври тая греда отзад!
Боклукчийският камион спря до линкълна. Джеронимо се приближи откъм дясната
страна. Държеше пистолет със заглушител. Почука на предния прозорец. Стъклото се спусна,
отвътре излязоха облаци дим. Мъжът на предната седалка подаде глава:
— Да не би пък сега да нарушаваме закона за събирането на смет?
Шофьорът гневно удари с юмрук контролното табло:
— Мразя този град! Гледай само как ни правят на маймуни! И то някакви си боклукчии!
 — И за това се полагат изпити — отбеляза Джеронимо.
— Разкарайте се!
Джеронимо пъхна глава в колата и погледна Салдо, който седеше безучастно на задната
седалка:
— Ще се разходите до участъка. Пътуването ще ви хареса. Вдигнете стъклото и се
наслаждавайте на гледката. Ясно ли е?
Салдо кимна.
— Ти не си никакъв боклукчия — възкликна шофьорът.
Делгадо вдигна рамене:
— Скъсаха ме на изпита.
— Какъв си тогава? — поинтересува се другият охранител.
— Ченге — сопна се Салдо. — И двамата са ченгета.
— Ченгета ли? — удиви се шофьорът. — И двамата ли?
— Налага се да работим на две места — обясни Джеронимо.
Шофьорът погледна шефа си в огледалото за обратно виждане:
— Само кажи и ще ги очистим.
Джеронимо им показа пистолета:
— Не бъди глупав, Салдо. Ако се опитат да ми направят нещо, ти ще си първата жертва.
Никой няма да спечели. По-добре е да се повозиш.
Салдо го погледна в очите. Предницата на линкълна започна да се повдига.
— Оставаме в колата — нареди той.
— Приятно ми беше да поговорим — подхвърли Джеронимо.
— Надявам се пак да се срещнем и то скоро — процеди Салдо.
Делгадо Лопес се отдръпна от колата, чиято предница вече се бе вдигнала в положение
за теглене.
— Изключете двигателя! — нареди Кеглата.
— Ще си платиш за това! — изсъска шофьорът.
— Хей, без заплахи! И без това съм притеснен. Никога не съм теглил кола. Не искам да
ви изръся по магистралата.

***

Масивната дървена врата на четириетажната сграда се отвори. На прага застана едър

мъж с кафяви панталони, черна риза и червени тиранти. Той присви очи и загледа хората,
суетящи се около линкълна. Изви ръка зад гърба си и грабна ръкохватката на 32-калибровия
си колт. Шофьорът от „Пътно управление“ фиксира колелата на линкълна и го закачи за
камиона си. Двамата мъже на предните седалки ръкомахаха ожесточено, Салдо седеше
неподвижно отзад. Мъжът измъкна пистолета си и отмести предпазителя.
— Свърших с миенето — заяви Преподобният Джим и скочи от перваза на прозореца. —
Сега идва по-приятната част. Плащането.
— Разкарай се! — изсъска мъжагата, който се опитваше да надзърне зад него.
— Нищо по-лесно — отвърна с усмивка Боби Скарпони. Още държеше кофата си, пълна
наполовина с вода. — Даваш трийсет кинта и изчезвам.
Мъжагата го погледна и насочи оръжието си към гърдите му:
 — Махай се, мамка ти! Веднага!
— Само искам да си получа парите.
Преподобният Джим обърна гръб на мъжа с револвера, сетне внезапно замахна с кофата
и го удари по главата. Непознатият се строполи по гръб, оръжието му издрънча на тротоара.
Преподобният Джим се шмугна обратно в сградата и го издърпа в коридора, сетне заключи
вратата след себе си.
— Вътре сме — каза той в микрофона.
— Кои сте „вие“? — попита Точният мерник.
— Тук сме с един приятел, с когото случайно се сблъскахме.

***

Дейвис Уинтроп, наричан Точния мерник, долепи гръб до облепената с цветни тапети
стена на коридора и се заслуша. Тримата мъже в съседната стая се оплакваха от тежката си
работа и ниското заплащане. Той застана на прага и насочи към тях двата пистолета. Тримата
мъже се вцепениха.
— Ако търсиш пари, сбъркал си етажа — каза единият мъжага с гъста черна брада и
бръсната глава.
— Знам — отвърна Точния мерник.
— Това е агенция за осиновяване — обясни най-едрият от тримата, който бе издокаран с
тъмен костюм.
— Тук идват за бебета, не за пари.
— Дошъл съм за оръжията ви. Хванете ги за дулата и ги плъзнете по пода към мен.
— Ще съжаляваш, човече! — заплаши най-младият, с щръкнали мустаци и лек дефект в
говора. — Ще те намерим и ще те очистим.
— И без това животът ми е доста мрачен, тъкмо ще ме отървете. Давайте сега оръжието!
Тримата мъже измъкнаха револверите си и ги плъзнаха по пода.
— Само три ли? — учуди се той.
— Да виждаш други хора в стаята? — попита брадатият.
— Виждам, че сте професионалисти. Хора, на които им се плаща, за да убиват. Такива
като вас не носят само по един пистолет.
— Може да не сме чак такива професионалисти, за каквито ни мислиш, умнико — заяде
се онзи с говорния дефект. — Може да сме начинаещи. Да не сме толкова хитри, колкото
мислиш.
Точният мерник не го слушаше.
Наблюдаваше онзи с тъмния костюм. По погледа му разбра, че зад гърба му стои някой.
Някой, който е готов да го убие.

***

Бумър прегърна бебето и го загледа тъжно. Мери Силвестри извади кърпичка, избърса
сълзите си и си издуха носа. С другата ръка стискаше пистолета, скрит в чантичката й.
— Наистина ми е мъчно за хлапето — измънка Бумър. — Като знам, че никога повече
няма да го видя…
— Ще попадне в добро семейство — успокои го Едуард. — Обещавам ви.
Фронтиери вдигна поглед към него:
— Сигурни ли сте?
Едуард, който започваше да нервничи от безкрайните въпроси на Бумър, се сопна:
— Избираме най-порядъчни семейства. Детето ще учи в частни училища, ще пътува до
Европа. Живот, който вие със съпругата си не сте в състояние да му осигурите.
— Довери се на господина, скъпи — намеси се Мери.
— Добре — съгласи се Бумър и й подаде бебето. — Само още един въпрос. Отговорете
ми на него и подписвам.
— Казвайте — подкани го Едуард, доволен, че най-сетне ще приключат. — Последен
въпрос.
Бумър се облегна с две ръце на бюрото и се приведе:
— Гарантирате ли за всичко, което току-що казахте?
— Скъпи, моля те! — намеси се Госпожа Коломбо. — Обиждаш господина.
— Искам само да съм сигурен — оправда се мнимият й съпруг. — Нали ме разбирате!
— Естествено — увери го Едуард, нетърпелив да ги изгони от кабинета си. — Имате
думата ми. Всичко, което ви казах, е вярно.
— Тогава бебето е ваше — обяви Бумър.
— Какво трябва да направим? — попита Мери.
— Всичко е много просто. Давате ми бебето, а аз ви давам парите — отвърна Едуард.
— Колко?
— Обикновено даваме по шестстотин долара, но днес съм в особено добро настроение.
Ще ви дам хиляда.
— Хиляда долара?! — изненада се Госпожа Коломбо. — Ричи, чуваш ли? Хиляда
долара.
— Това е чудесно, скъпа — каза Бумър и хвърли поглед през прозореца. Линкълнът вече
потегляше, закачен за камиона на Кеглата.
— За миналия месец не сме получили толкова пари — продължи Госпожа Коломбо. —
Не знам как да ви се отблагодаря, Еди.
Едуард отвори чекмеджето си, извади плик и отброи десет стодоларови банкноти.
Подаде ги на Бумър, който ги пъхна в джоба на дънките си, сетне възкликна:
— А, забравих пелените и дрешките в колата! Да ги донеса ли?
— Няма нужда — успокои го Едуард. — Имаме всичко необходимо.
— Ами да си тръгваме тогава — предложи Бумър. Наведе се и целуна бебето. После се
обърна към Мери: — Ще те чакам навън. Не се бави.
— След минутка идвам.
Тя изчака вратата да се затвори, подаде бебето на Едуард и промълви:
— Надявам се да не ме забравите.
— Ще ви се обадя веднага щом се отвори някаква работа.
— Дано да е по-бързо. Изгарям от нетърпение да започна. Наистина сме на червено.
— Току-що дадох на съпруга ви хиляда долара.
— Шегувате ли се? Като си платим всички дългове и цент няма да остане.
Едуард се усмихна и кимна с разбиране:
— Имате ли нещо против да работите през нощта?
 — Държите единственото, което ме задържаше вкъщи — отвърна тя и посочи бебето.
— Подръжте детето — каза Едуард. — Трябва да проверя нещо в компютъра.
Госпожа Коломбо застана зад гърба му. Той включи компютъра и погледна таблицата с
имена на хора и градове. Натисна няколко клавиша, после се облегна на стола и се усмихна:
— Били ли сте в щата Мейн?
— Не, но винаги съм искала да отида.
— Още утре мечтата ви ще се сбъдне. Току-що ви записах. По-късно ще ви се обадят да
ви съобщят в колко часа и на кое летище да се явите. Ще ви посрещне една жена. Тя ще ви
каже какво да правите.
— Не знам как да ви се отблагодаря — промълви Мери и му върна бебето.
Едуард го пое, изгледа я от глава до пети и подхвърли:
— Надявам се, че ще си сътрудничим и в бъдеще.
— Сигурна съм.
Тя се наведе и целуна бебето, като се облегна на рамото на „приятеля“ си Еди.
— Скоро ще се чуем — увери я той.
— Ще чакам на телефона.

***

Точният мерник наблюдаваше сянката и видя, че човекът зад него вдига пистолет.
Приклекна бързо и се обърна. За негова изненада нападателят бе жена, една от куриерките,
които чакаха в съседната стая. Насочи пистолета си към нея, но не стреля, наблюдаваше как
Преподобният Джим я изненада в гръб, хвана я през врата и я обезоръжи.
Дейвис рязко се обърна отново към тримата мъже, за да не им позволи да извадят
оръжията си.
— Всичко наред ли е? — попита той приятеля си.
— Тип-топ — отвърна Преподобният Джим и блъсна куриерката в стаята. — Какво да
правим с тримата глупаци?
— Помоли дамата да намери въже, за да ги вържем. После ще им запушим устите и ще
ги изведем през вратата към покрива.
— Бумър вече е навън. Само Госпожа Коломбо е още в сградата.
— И тя скоро изчезва. Както и ние.
— Само аз съм прецакан.
— Как така?
— Измих им всички прозорци, а не съм получил и цент.
— Инвалидите винаги са експлоатирани. Свиквай.

***

Бумър и Госпожа Коломбо се хванаха под ръка и тръгнаха към колата.

— Не можем да оставим бебето на този мръсник — промълви тя.
— Кеглата извика полиция, докато ти си показваше бедрата. Ще арестуват Едуард след
около половин час.
 — Някой трябва да следи сградата докато дойдат.
— Виждаш ли двамата костюмирани отсреща? Ще следят никой да не влиза и да не
излиза.
— Браво на теб, обмислил си всичко.
— Опитвам се.
— Вече съм в списъка им, Бумър. Утре вечерта заминавам за Мейн. Някаква жена ще ме
чака на летището.
— Първо трябва да я проверим.
— Нали ти казах, че планът ми ще проработи — каза гордо Мери. — Признай! На теб
нямаше да ти дойде на ум такава идея. Щеше просто да влезеш и да изпозастреляш всички.
— Възможностите ми действително са ограничени — призна той. — Освен това Еди
нямаше да прояви интерес към бедрата ми.

***

Лусия стоеше до малкия самолет в средата на хангара. Беше заобиколена от единадесет

въоръжени мъже. Всичките бяха млади и яки. Командваше ги висок мъж с обръсната глава на
име Уилбър Грейвс.
Слаба дългокоса жена с дънки, черно поло и черни обувки раздаде на всеки по един
плик с документи, съдържащи информация за Апачите: снимки, адреси, дати на раждане.
Мъжете взеха пликовете без да отместят очи от Лусия.
— Давам ви сведения за седем души — каза тя. — Трябва да ги отстраните.
— Докога? — попита Уилбър с плътния си баритон.
— Веднага щом научите какво знаят за нас — отвърна жената без да го погледне.
— Ще спреш ли доставките докато свършим?
— Не. Пратките продължават.
— Тези нещастници няма повече да те тревожат — увери я Уилбър.
Тя се приближи до него, втренчи се в очите му, после го огледа от глава до пети:
— Аз не се тревожа от нищо. Карам другите да се тревожат. Хора като теб, Уилбър.
— Няма да те разочаровам.
— Така ще е по-добре за теб.
Лусия си тръгна, тънките й токчета затракаха по циментовия под. Уилбър я изпрати с
поглед и зачака да заредят самолета, с който щеше да отлети за срещата с Апачите.
16
Госпожа Коломбо се усмихна на съпруга си Джо, който лежеше, на кревата и
прелистваше някакъв булеварден роман.
— Харесва ли ти книгата? — попита тя, докато си събираше куфара.
— Дано да не си я чела. Знаеш, че не обичам да ми издаваш края.
— Не, не съм — засмя се Мери.
— Бива я. Дори си мисля, че трудно ще разбереш кой е убиецът.
— Каква е интригата?
— В една голяма болница, в която се извършва научна дейност, започват да умират
пациенти. Никой не може да разбере какво става. Отиват на съвсем рутинна операция, а
излизат мъртви.
— Сигурно е някой, който работи в болницата — предположи тя. — С какви
изследвания се занимава?
— Мери, моля те. Остави ме да прочета книгата на спокойствие. Не искам да знам какво
става накрая.
— С каква научна дейност се занимават? — настоя тя.
— Изследват злокачествените тумори — предаде се Джо.
— Убиецът е директорът, разкажи ми за него.
— Принципен и честен човек. Грижи се много за болницата и служителите. Няма
логика да е той.
— Бил ли е хирург преди да стане директор?
— Предполагам. Трябва да проверя в първите глави, за да ти кажа със сигурност.
— Той е твоят човек. Той е убиецът.
Джо погледна жена си. Едва се сдържаше да не прочете края на книгата. Затвори очи,
пое си дълбоко дъх и прелисти на последната глава.
— Ще си взема един душ. Кажи ми, ако съм познала — заръча Мери.
Върна се след десет минути, облечена с бяла хавлия. Джо стоеше облегнат на стената в
ъгъла на спалнята.
— Имам ли право? — подхвърли Госпожа Коломбо.
— Отказвам се от детективските романи — отвърна отчаяно той. — Този ми е последен.
Отсега нататък ще чета само любовни.
— Като че ли те завършват по-неочаквано.
— Помниш ли, когато те заведох да гледаме „Чайнатаун“? Още преди края на филма ти
позна, че Джон Хюстън й е съпруг, брат, чичо и така нататък.
— Скъпи, нали такава ми е работата.
— Такава ти беше работата.
— О, Джо, да не спорим пак на тази тема. И без това сега имам достатъчно грижи. Ако
още имаш желание, нека поговорим като се върна.
— В годината, в която те раниха, се канехме да заведем Франки в Мейн. Бяхме
направили резервации. Сега отиваш сама.
Тя се вцепени, сетне погледна подозрително съпруга си:
— Джо, откъде разбра, че отивам в Мейн?
— Не знам — отвърна той объркано. — Сигурно си споменала по-рано.
 — Кой ти каза, Джо? Кой ти каза за Мейн?
— Има ли значение?
Тя затрепери, лицето й почервеня, очите й заблестяха:
— Има голямо значение. Знаеш ли и за кой полет имам билет?
— Стига, Мери! — отвърна той, като се направи, че не е чул въпроса й. — Много е
опасно. Накрая ще те убият.
Госпожа Коломбо седна на ръба на леглото. Опита се да мисли трезво, но не можеше да
сдържи чувствата си:
— Съзнаваш ли какво си направил, Джо? Имаш ли представа?
Той се приближи и клекна пред нея:
— Опитвам се да спася жената, която обичам. Това съм направил.
Тя обгърна лицето му с длани:
— Правиш точно обратното. Поставяш всичко на карта.
— Никой няма да рискува, ако се откажеш още сега.
Мери поклати глава.
— Изправила си се срещу прекалено много хора — продължи той. — Не можеш да ги
победиш.
— С кого си говорил? — попита тя. — Кой ти каза за нас?
— Инспектор Лавети — призна след дълго мълчание Джо. — Много ми помогна, след
като те раниха. След това продължихме да поддържаме връзка.
— И си му казал за мен и за Апачите. — Тонът й беше заплашителен, като на полицай,
който разпитва заподозрян.
— Мислех, че мога да му се доверя — опита да се оправдае Джо.
— Той е корумпиран. Не си предполагал, но е такъв. Постъпил е като всяко
корумпирано ченге. Отишъл е при хората, които плащат, и им е разказал всичко.
— Не съм говорил с Лавети, за да те заловят. Просто се страхувах да не те загубя.
— Никога не е имало опасност да ме загубиш, Джо. С теб съм толкова години поради
една-единствена причина. Защото те обичах.
— Обичаш ли ме още?
Той погледна жена си в очите и се опита да отгатне отговора й.
— Ще отговаряш за това, което си направил. Подписал си смъртната присъда на целия
отряд. Трябва да поемеш отговорността.
— Отговаряш като полицай. Искам да чуя какво мисли съпругата ми.
— Същото.

***

Бумър седеше в черния буик, паркиран пред дома на Госпожа Коломбо. Въпреки че не
беше страстен пушач, сега му се искаше да запали цигара. Вместо това дъвчеше дъвка.
Обичаше да изпипва нещата. Беше от малкото полицаи, които попълваха прилежно
рапортите за арестите и ги подаваха навреме. Мразеше изненадите и грешките, а сега се
сблъскваше и с едното, и с другото.
Мери излезе от къщата със сак в ръка и се затича надолу по стълбите. Настани се в
колата до Бумър, той натисна педала за газта и потегли.
 Не проговориха, докато стигнаха до входа на тунел „Мидтаун“.
— Джо го е направил — промърмори тя.
— Какво е направил?
— Издал ни е. Отишъл е при инспектор Лавети и е изпял всичко.
— Каза ли защо го е направил?
— Защото ме обичал.
Бумър отби малко преди тунела и удари спирачки. Загледа колите, които пътуваха към
центъра на града. В главата му се въртяха прекалено много въпроси без отговор, а нямаше
време да ги обмисли. Имаха враг там, където не беше очаквал — в Централното полицейско
управление. Изплю дъвката през сваленото стъкло и потърка зачервените си клепачи. За
пръв път се запита дали си е струвало риска да създава групата на Апачите. През краткото им
време заедно бе разбрал колко са уязвими. Поради нараняванията си и принудителното
бездействие бяха позагубили тренинг и лесно допускаха грешки, което можеше да им струва
живота.
— Той не е като нас, Бумър — каза тя. — Слуша повече сърцето си, отколкото разума си.
— Какво знаят?
— Че отивам в Мейн.
Лицето й бе тъжно и уморено, гримът й беше размазан от пролетите сълзи. Бумър
винаги я беше харесвал. Всъщност дори повече се възхищаваше от жената Мери, отколкото от
полицайката с прякор Госпожа Коломбо.
Дълго мълча, накрая отсече:
— Не! Мислят си, че отиваш в Мейн.
— Не можем да отменим полета.
— Прекалено е опасно. Онези ще устроят клопка.
— Прекарахме живота си, като съзнателно влизахме в капани. Каква е разликата?
— Този път чакат точно теб.
Искаше му се да я прегърне и да я защити, но не го направи. Надяваше се, че погледът му
изразява чувствата му.
Въпреки привидната си самоувереност, Бумър Фронтиери трудно общуваше с жени.
Може би от срамежливост или пък от страх. Може би се опасяваше да не се изложи. Каквато
и да беше причината, бе неспособен да изрази чувствата си пред жена, която харесва. Затова
не се бе оженил. Тази празнота го измъчваше повече от раните му. За Бумър Фронтиери
нямаше друг избор. Налагаше се да продължи личната си битка с Лусия Карни. Само в това
намираше смисъла на живота си.
Мери обгърна с длани лицето му:
— Ще бъдеш там, Бумър, и ще се погрижиш да не ми се случи нищо лошо.
Той помълча, накрая попита:
— Имаш ли резервен план?
— Както винаги.

***

Събраха се отново при Нунцио и Госпожа Коломбо им разказа за предателството на

съпруга си. Никой не я прекъсна, докато говореше.
 Даваха си сметка, че вече не водят само битка, а воюват. Сега противникът знаеше
всичко за тях.
— Ако някой иска да се откаже, сега му е времето — наруши мълчанието Бумър. —
Всъщност ако ни е останал поне малко мозък, всички ще се откажем. Размислете над
положението и решавайте.
— Какво е положението? — попита Преподобният Джим.
— Вече знаят кои сме.
— Винаги сме си давали сметка за положението — намеси се Джеронимо. — Приех да
участвам с пълното съзнание, че вече не сме същите като преди. Нищо не се е променило.
— Никой от нас не иска да умре — намеси се Кеглата. — Поне аз не искам. Винаги
обаче сме си давали сметка, че рано или късно ще ни разкрият. Просто трябва да се
подготвим по-добре от тях.
— Известно им е коя е Госпожа Коломбо и с кой самолет ще лети — каза Точният
мерник. — Но не знаят какво смята да прави. Още държим най-важния коз.
— Можем да отложим решението — предложи Бумър, изненадан от единомислието на
групата. — Да размислим на спокойствие…
— Аз вече реших — прекъсна го Преподобният Джим. — Време е да действаме.
— Нека измислим как Мери да отърве кожата — предложи Дейвис.
— Нунц, това важи и за теб — каза Бумър. — Лусия знае и твоето име. Ако искаш да се
откажеш, сега е моментът.
— Аз съм си в моето заведение, тук ми е мястото.
Бумър ги огледа един по един. Решението се четеше в очите им.
— Добре тогава — каза накрая. — Да става каквото ще. Да чуем плана на Госпожа
Коломбо.
— Защо първо не си направим кафе? — предложи Преподобният Джим и понечи да
стане.
— Аз ще го направя — спря го Нунцио. — Още ми стърже стомахът от последното ти
творение. Толкова беше силно, че едва не пукнах.
— Може би трябва да го използваме като оръжие — подметна Дейвис.

***

Точният мерник се потопи във ваната. Топлата вода сгря умореното му тяло. Опря глава
на стената и сложи сгъната кърпа на челото си.
Еди тихо пристъпи в банята, вдигна кърпата и погали баща си по лицето. Дейвис отвори
очи и се усмихна. Приликата на момчето с дядо му беше поразителна.
Момчето бръкна във ваната и загреба шепа пяна, като намокри ръкава на пижамата си.
— Използвам твоя шампоан — гузно каза Дейвис.
— Дори да ти пръсне в очите, не люти. Само не я лапай. Става ли?
Точният мерник се засмя:
— Добре, няма.
Еди прокара ръка през пяната, като в същото време издаваше звук, подобен на бръмчене.
Ръкавът му се намокри до лакътя.
— Свали пижамата и скачай вътре — предложи баща му.
 Изчака хлапето да се съблече, после го подхвана и го потопи във ваната. Еди се
понамести и опря глава върху гърдите му.
— Дядо липсва ли ти? — попита той.
— Много — отвърна Точния мерник. — Той беше най-добрият ми приятел. Въпреки че
невинаги се разбирахме.
— Както когато си му казал, че ще ставаш полицай, нали?
— Тогава доста се ядоса…
— Казвал ми е, че си страхотен полицай, но все пак не разбирал защо си избрал тая
професия.
— Такъв си беше дядо ти, но всички го обичахме.
— Щеше ли да се радва, че си станал страхотен портиер?
— Сигурно — промълви Дейвис и затвори очи. — Щеше да се радва каквато и работа да
започна, стига да е почтена.
— А щеше ли да му е приятно, че си станал Апач?
Дейвис се сепна. Отвори очи и се втренчи в момчето:
— Откъде знаеш?
— Чух ви да говорите с мама. Бях в стаята си и спях.
— Следващия път гледай наистина да спиш.
— Е, и?
— Какво?
— Дядо щеше ли да се радва, че си Апач?
— Да. Мисля, че щеше да се радва.
— И аз се радвам. Сега остава само мама да го одобри.
— Не искам да водя две войни едновременно.
— Коя ще започнеш първа?
— Онази, която мога да спечеля.

***

Преподобният Джим седеше на една пейка в парка. Уличната лампа хвърляше бледа
светлина. Той извади едната си ръка от джоба и я прокара по издрасканата скамейка. Тук бе
седяла майка му в деня на смъртта си, за да даде на наркопласьора пари, които беше взела
назаем. Боби Скарпони се връщаше на това място за пръв път след убийството. Идваше му да
заплаче, да закрещи името на майка си. Прекалено бе страдал през годините. Сълзите му
завинаги бяха пресъхнали. Седеше безмълвно в мрака, вкопчен в скамейката, където някога
бе седяла любимата му майка.

***

Осемгодишното хлапе взе топката, приведе се и я търкулна по алеята. Кеглите се

разпръснаха. Андрю вдигна тържествуващо юмрук:
— Ха така! Тази вечер ще те бия. Сигурен съм.
— Ще видим — каза Кеглата.
 Стана, удари за поздрав дланта на момчето и взе топката.
Много деца се възползваха от безплатните следобеди в залата, но никой не идваше често
колкото Андрю. Беше мълчаливо хлапе и постоянно търсеше повод да бъде далеч от дома си,
където го чакаха побоища и крясъци. Идваше тук да играе, да забрави. Също като Кеглата.
Джими Райън отстъпи назад и хвърли топката, сетне се обърна към Андрю:
— Все още ли смяташ, че ще ме победиш?
— Сигурен съм.
— Хайде да се обзаложим!
Андрю сведе очи към блестящия под:
— Не мога. Нямам пари.
— Няма да се обзалагаме на пари.
— На какво тогава?
— Ще замина за известно време. Искам някой да се грижи за залата, докато ме няма. Да
гледа нещо да не изчезне. Съгласен ли си?
— И още как.
— Ако ме победиш, ще ти плащам, за да се грижиш за залата. Ако загубиш, ще го правиш
безплатно.
— Гаден облог.
— Само за загубилия.
Двамата с Андрю играха до късно през нощта. Радостните викове от първата победа на
момчето отекваха дълго време из пустите улици.

***

Джеронимо седеше в сауната с бяла кърпа около кръста. Медальонът на майка му

висеше на врата му. Парата го обгръщаше, по тялото му се стичаше пот. За него това беше
като ритуал преди да влезе в битка. Знаеше, че времето му е дошло, че скоро ще се срещне
със съдбата. Усмихна се. Нямаше повече да се привежда над някой повреден компютър сред
прахта и бездушните стени. Денят на срещата с бомбата, която бе чакал цял живот,
наближаваше. Бомбата, която да възроди духа му и да го върне към живота.
Джеронимо свали медальона и го остави на дървената скара до себе си. Вече не се
нуждаеше от защита. Вече бе избрал пътя, по който да поеме.
17
Госпожа Коломбо се запъти към черния микробус. До гърдите си притискаше увита в
пелени пластмасова кукла. Микробусът беше паркирал в подножието на един хълм на
петнадесет километра северно от Камдън, щата Мейн. Охраняваха го четирима въоръжени
мъже. На предните седалки седяха още двама. Под ъгъл до микробуса бе спрял черен
кадилак. Вратите му бяха отворени и тримата мъже в купето зареждаха пистолетите си.
Покрайнините на курортните градчета бяха любимо място на хората на Лусия за
предаване на пратките. Пласьорите и куриерките вършеха работата си необезпокоявани от
никого. Жителите на градчетата бяха свикнали с големия брой туристи, които пътуват,
остават по за един ден, дори само за няколко часа, преди да вземат самолета за къщи. Човек
лесно остава незабелязан в такава среда.
Още по-лесно беше да се закупуват скъпи вили в курортните райони и да се използват за
тайни квартири. Брокерите на недвижими имоти бяха особено услужливи към клиенти,
които плащат в брой. Лусия Карни притежаваше седем такива вили, всичките закупени на
чуждо име и разположени в скъпата курортна зона на кратко разстояние със самолет от
главния център на търговията с наркотици. На такова място куриерките и другите хора от
екипа се сливаха с тълпата от курортисти.
Без съмнение това бе идеалното прикритие.
Токчетата на Госпожа Коломбо затракаха по чакъла, изпод обувките й се вдигаха
облачета прах. Погледна микробуса: пакетите с кокаин бяха натрупани на задната седалка. От
двете й страни вървяха нисък среброкос мъж с револвер в ръка и мършавата жена, която я
беше посрещнала на летището в Портланд и се беше представила като Анджела.
Бяха взели разстоянието от Портланд до Камдън за по-малко от час. Пътуваха
мълчаливо. Мери седеше отзад в мерцедеса и от време на време поглеждаше куклата, от
която за щастие още никой не се беше заинтересувал.
Двамата с Бумър минаха през летище „Ла Гуардия“ благодарение на двама приятели,
бивши полицаи, които сега работеха за ФБР и им помогнаха да избегнат рентгеновите
детектори. Седнаха в малкия самолет на три реда един от друг, като изобщо не се
поглеждаха. Жената до Мери, облечена със скъпи спортни дрехи на „Ел Ел Бийн“, я помоли
да подържи бебето.
— Не може! — тросна се Мери. — Много леко спи.
През останалото време, облегнала глава на седалката, тя премисли събитията от
последните седмици. Неочаквано се бе превърнала от бивша полицайка със скучна работа в
ключова фигура в незаконна организация, обявила война на най-силната наркокралица.
Съпругът й сигурно щеше да поиска развод, беше станала мишена на корумпиран полицай, а
сега държеше кукла, натъпкана с осем пръчки динамит, които щяха да се взривят след по-
малко от три часа.
Точно такъв живот искаше.

***

Бумър се втурна покрай малка група посрещани, които търсеха приятели и роднини в
тълпата от пасажери. Блъсна се в ниския мъж от компанията придружители на Госпожа
Коломбо, след което отново забърза към агенцията за коли под наем.
— Самолетът ти закъсня — отбеляза сърдито Анджела.
— Ако искаш да се караш на някого, пилотът скоро ще се появи — отвърна Мери,
прикривайки бебето от погледа й. — Можеш да му издърпаш ушите.
Анджела изкриви устни. Не можеше да се разбере дали се засмя, или се нацупи. Тръгна
напред без повече приказки. Госпожа Коломбо и мъжът с тъмния костюм я последваха.
— Такъв ли й е характерът или само се прави на зла? — попита Мери.
— Повярвай, жена ми е истински цербер — отвърна тихо дребният мъж. — Глупаво е
човек да си мисли обратното.
— Е, ти сигурно знаеш най-добре.
Двамата забързаха, за да догонят Анджела.

***

Джеронимо и Кеглата се бяха скрили в горичката на около половин километър от черния

микробус. Кеглата седеше с гръб към микробуса, с кръстосани крака и слушалки на ушите.
Внимателно следеше разговорите, уловени от микрофона, монтиран на гърба на куклата.
Джеронимо свали бинокъла и погледна часовника си:
— Подушиха ли нещо?
— Доколкото чувам, не — отвърна Кеглата, — но тези хора се разбират само с поглед, не
с думи.
— Бумър и Точният мерник трябва да пристигнат след по-малко от три минути.
— След колко време ще се взриви бомбата?
— След шест минути.
Джеронимо извади от едно черно куфарче две пушки и подаде едната на Кеглата:
— Дръж на прицел хората около микробуса. Аз ще се заема с тримата в колата. Двамата
охранители на Госпожа Коломбо остават за Бумър.
— Колата е паркирана много близо до микробуса — отбеляза Джими Райън. — Какво
ще стане, ако бомбата взриви и двете?
— Ако Госпожа Коломбо постави куклата под микробуса, както й обясних, не би
трябвало. Освен това съм оставил тридесет секунди на Преподобния Джим да премести
колата.
— Следващия път не му оставяй толкова много време. Ще го разглезиш.
Делгадо се засмя:
— Реших да му дам малка почивка този път.
— Добротата е признак на слабост — промърмори Кеглата, подпря пушката на един
клон и отвори кутия с патрони. Джеронимо вдигна своята, прицели се и тихо отбеляза:
— Слабост е да не улучиш мишената…

***

Точният мерник седеше на една скала, около него бяха наредени четири пистолета.
 — Планът не ми харесва — промърмори той.
— Ако излезем на открита стрелба, някой със сигурност ще загине. Кеглата и
Джеронимо не могат да застрелят всички. Преподобният Джим ще види доста зор, докато
стигне до колата, а на Мери й стига бомбата.
— Не вярвам Кеглата да е хващал оръжие. Мисля, че ако изобщо улучи някого, това ще
съм аз.
Бумър се облегна на скалата и погледна приятеля си. Разстоянието до черния микробус
можеше да се пробяга за тридесет секунди. Мъжете около Госпожа Коломбо бяха въоръжени
до зъби, готови да унищожат всички членове на групата на Апачите.
— Колко стрелци мислиш, че има, освен тези, които виждаме? — попита Бумър.
— Трудно е да се каже. Ако целят да ни унищожат напълно, сигурно има още шестима.
— Очакват да ги нападнем открито. Сигурно са се подготвили добре.
— Ти нямаше ли да сториш същото?
Фронтиери кимна и се усмихна:
— Тогава ще направим това, което най-малко очакват.
— И кое е то?
— Ще ги помолим да се предадат.

***

Мъжът с черните очила се приближи до Госпожа Коломбо. Държеше голям касапски

нож. Мери притискаше куклата до гърдите си. Ръката й, скрита под одеялото, стискаше
револвер.
— Дай бебето! — нареди мъжът с черните очила. — Ще го разрежа на задната седалка и
ще направим размяната. Не ми се ще да се задържаме тук.
Госпожа Коломбо не помръдна.
— Дай бебето! — настоя той.
Анджела и мъжът с тъмния костюм я погледнаха подозрително.
— Какво има? — попита Анджела. — Хайде, дай бебето на Карл.
— Очаквах да ми платите преди това — процеди Мери.
— Очаквай да те застреляме, ако не го дадеш веднага! — заплаши мъжът с тъмния
костюм.
Госпожа Коломбо погледна нежно мнимото бебе:
— Сбогом, миличко! — После се обърна към двамата мъже и Анджела и се усмихна: —
Човек се привързва. Майчин инстинкт.
Внезапно се хвърли напред, запрати куклата под микробуса и насочи револвера си в
главата на Анджела.
— Слушайте сега! — извика. — Имате една минута да изчезнете, преди микробусът да
се взриви. Ако искате престрелка, добре, иначе всеки тръгва по пътя си. Решавайте.
Анджела извърна очи и видя Бумър и Точния мерник, които тичешком се приближаваха.
Преподобният Джим беше изскочил иззад един храст и вече почти бе стигнал до кадилака.
— Преди секунди беше готова да убиваш — каза Госпожа Коломбо. — Готова ли си сега
да умреш?
— Какво искате? — попита мършавата жена.
 — Да взривим микробуса и да си тръгнем с колата и парите. Обещаваме да ви пощадим.
— А ако не сме съгласни? — попита съпругът на Анджела.
— Който не загине при взрива, ще бъде застрелян. Обкръжени сте. Пак ще загубите и
наркотиците, и парите, но Лусия може да ви обяви за герои.
— Четиридесет и пет секунди! — изкрещя Бумър. — Нямате много време за мислене.
— Вие също ще умрете — извика му мъжът с коженото сако.
— Има голяма разлика — отвърна Фронтиери. — На мен не ми пука.
Анджела погледна отново Госпожа Коломбо:
— Ами ти? На теб пука ли ти?
Мери се усмихна и допря дулото до слепоочието й:
— А ти как смяташ?
Мършавата вдигна ръце. Това бе знак за всичките й хора да хвърлят оръжията и да се
разбягат далеч от микробуса.
— Всички в колата! — изкрещя Бумър, докато скачаше в кадилака при Точния мерник.
Преподобният Джим вече седеше зад волана.
— Тя ще ви открие — извика Анджела след Мери, която свали револвера и също затича
към кадилака.
— Тъкмо това искаме — подхвърли през рамо Мери Силвестри.
Тръсна се до Дейвис на задната седалка на кадилака. Преподобният Джим натисна газта
и колата потегли сред облак прах. Анджела и хората на Лусия хукнаха да бягат и захвърлиха
оръжията си.
Джеронимо и Кеглата ги наблюдаваха от прикритието си зад близкия хълм.
— Сега — прошепна Джеронимо.
Черният микробус избухна в облак прах, във въздуха се разлетяха парчета метал, стъкла
и кокаин. Делгадо дори не мигна, в очите му се отразиха червени, оранжеви и жълти
пламъци. Косата му се развя от ударната вълна на експлозията. Той щастливо се усмихна,
великолепната гледка стопли сърцето му.

***

Лусия Карни стоеше до прозореца на спалнята си и гледаше голямото игрище за голф,

огряно от пълната луна. Тежките дантелени занеси бяха дръпнати, щорите — вдигнати.
Лусия носеше разкопчан копринен халат и пушеше цигара. Беше потънала в мисли и дори не
чу влизането на съпруга си Джералд, който се връщаше от вечерно празненство с приятели.
Той се приближи, прегърна я през кръста и нежно погали голата й плът.
— Липсвах ли ти? — прошепна.
— Не — отвърна тя, без да се обръща.
Умът й бе зает с друго. Не можеше да преживее огромната загуба.
На тия негодници, Апачите, не им стигаше да хвърлят във въздуха кокаин за шестстотин
хиляди долара, ами откраднаха една от най-новите й коли с двеста и петдесет хиляди в
багажника. Сума, която по-късно, както научи преди по-малко от час, бяха дарили от нейно
име на домове за сираци в три щата.
Джералд започна да целува врата й, непохватно да я опипва като човек, изпил порядъчно
количество алкохол.
 — Лягай си, Джери — процеди Лусия, безчувствена към ласките на съпруга си.
— Само с теб.
Тя се изтръгна от прегръдките му и загаси цигарата си в пепелника, поставен върху
мраморната масичка. Джералд свали синьото сако и вратовръзката си и се усмихна, възбуден
от голото тяло на жена си, едва скрито от прозирния халат.
Лусия се опита да мине покрай него, но той й препречи пътя. Започна да гали гърдите й
и прошепна:
— Ще правим каквото пожелаеш…
Тя го изгледа. Запита се защо го е търпяла толкова дълго. Сега имаше повече пари от
него и разбираше толкова от финанси, че можеше спокойно да преподава в университет.
Освен това имаше предостатъчно бизнес контакти, за да продължава да увеличава капитала
си.
— Съблечи се — каза. — И загаси лампите. Идвам след минутка.
Влезе в банята и затвори вратата. Джералд започна да се съблича с непохватни
движения, два пъти залитна, докато си събуваше панталоните. Нетърпеливо отметна
сатенените чаршафи на огромното легло, легна и отпусна главата си върху възглавницата.
Втренчи се в тавана, от изпития алкохол му се зави свят. Лусия излезе от банята, беше гола.
Носеше сгънатия халат.
Започна да го гали, да прокарва език по тялото му. Джералд застена от удоволствие. Тя
го възседна и започна ритмично да се поклаща. Съпругът й затвори очи и прехапа устни.
Лусия се изви назад, усили движенията. С едната си ръка държеше крака на Джералд,
другата протегна към сгънатия халат, където бе скрила своя магнум.
Незабелязано го измъкна и го хвана с две ръце. Започна да се движи още по-лудо,
нетърпелива да доведе Джералд до оргазъм.
— Свършвам, Лусия — промълви той, все още със затворени очи. — Ще свърша.
— Аз пък започвам. — Престана да се движи и допря револвера до челото му.
Гръмкият изстрел накара двама от бодигардовете й да се втурнат в стаята. Спряха на
прага, сепнати от гледката. Лусия още бе възседнала съпруга си, беше изпръскана с кръв и
парченца мозък.
Извърна се, погледна ги, а кръвта продължаваше да се стича по лицето й. Стана от
леглото, приближи се до слисаните мъжаги и подаде на единия револвера си.
— Ще взема душ и ще се преоблека. Някой да почисти. Подгответе ми частния самолет
за излитане. Заминавам за Ню Йорк.
— Кога? — едва успя да попита единият.
— След час. — Тя хвърли последен поглед към мъртвия си съпруг и добави: — Не
обичам досадниците.
След това влезе в банята, за да измие следите от поредното убийство, което бе
извършила.
18
Кеглата седеше на бара в заведението на Нунцио и отпиваше от халбата леденостудена
бира. Беше неделя следобед, два дни след нападението в Камдън. В ресторанта бе тихо, само
от джубокса се разнасяше гласът на Ела Фицджералд.
— Искаш ли още една? — попита Нунцио, който бършеше плота с голяма кърпа.
— Не, благодаря. Още е рано. Една ми стига.
Нунцио внимателно го изгледа. Изражението на Кеглата не му се понрави. Джими Райън
имаше вид на човек, който се е захванал с някаква работа и едва тогава е разбрал, че не му е
по сърце. Нунцио винаги бе смятал Кеглата за най-лабилен от Апачите. Другите бяха по-
груби, по-хладнокръвни, по-лесно посрещаха предизвикателствата. Кеглата бе различен. Все
още слушаше прекалено много сърцето си.
В службата си той не беше видял толкова трупове, колкото останалите, не познаваше
толкова добре грозната страна на живота. Харесваше екипа и компанията на другарите си,
участваше активно в разговорите. Изпълняваше безупречно задачите си, но за разлика от
другите не бе мотивиран от жаждата за отмъщение. Според Нунцио той с удоволствие би
променил решението си и би се оттеглил на спокойствие в залата за боулинг.
Кеглата отмести чашата си и промърмори:
— Може ли да поговорим?
— Като те гледам, май не си дошъл да пиеш — каза Нунцио, — не сервираме обяд.
Веднага познах, че искаш да поговорим.
— Както вървят нещата, изглежда, тази работа няма да завърши добре за никого,
включително за теб.
— Засега ви върви. Нанесохте големи загуби на Лусия, причинихте й малко главоболие и
най-важното, привлякохте вниманието й.
— Точно това ме тревожи.
— Е, тук имаш право.
— Във всяка група има слабо звено. Работил съм достатъчно в екип, за да го знам. Не
искам да съм слабото звено в тази група.
— Ти си безупречен. Не си ти виновен, че дамата разбра за нас.
— Просто ми се струва, че другите се справят по-добре. Сякаш сами се стремят към
предизвикателствата. Аз пък все се надявам да дойдат федералните и да сложат белезници на
мръсницата.
— Искаш да се откажеш ли? Може да не е късно. Веднага ще се разчуе и онази ще се
откаже да те преследва.
— Все пак ще пия още една бира.
Кеглата плъзна халбата си към Нунцио, който я напълни с пенлива бира и му я подаде
заедно с купичка солени бисквити, сетне замислено каза:
— И тях ги е страх. Всички сме уплашени и не без основание. Не всички ще отървем
кожите.
— Знам. Само че на тях не им личи. На мен направо ми пише на лицето, че ме е шубе. В
това е разликата.
— Докато са били в полицията, са участвали в безброй акции. Научили са се да крият
страха си, но се страхуват, повярвай ми.
 — А ти? — попита Кеглата, след като допи и втората бира. — Ти защо се захвана с тази
работа? Живееш си добре, заведението ти е пълно с клиенти. Не ти трябва да се забъркваш в
такава война.
Нунцио погледа Кеглата известно време. След това извади бутилка уиски и две чаши.
— Не вярвам да ти помогна, като ти разкажа историята си.
— Не ми я разказвай, ако не искаш. Просто ми беше интересно.
Нунцио напълни двете чаши и надигна своята. След това избърса устните си с една
салфетка и подхвана:
— Имам дъщеря, казва се Санди. Сигурно си я виждал. Помага ми в сервирането вечер,
когато има много клиенти.
— Да, разговаряхме веднъж с нея. Хубаво момиче.
— Тя е добро дете. Никога не ми е създавала неприятности. Омъжи се по любов. Мъжът
й се казваше Франк. Ирландец, от почтено семейство. Работеше на две места и следваше
вечерно във „Фордам“. Бяха лудо влюбени. Щяха да бъдат щастливо семейство.
— Но не са.
— Щастието им продължи само три години.
Кеглата постави ръка на рамото на Нунцио:
— Не ми казвай, ако ти е тежко. Досещам се какво е станало.
— Съмнявам се — отвърна Нунцио. — Роди им се момиченце като кукла. Нарекоха я
Тереза. Не знаеш колко я обичах.
Кеглата взе бутилката и напълни чашите. Нунцио взе своята, но не отпи, а продължи:
— Никога няма да забравя шести август 1972 година. Беше горещ ден и още по-гореща
нощ. Никой не можеше да заспи, особено бебе, на което му расте първото зъбче. Санди и
Франк излязоха с малката да се поразходят. Той работеше или залягаше над учебниците, с
дъщеря ми почти не се виждаха.
Гласът на Нунцио трепереше.
— Нощта била ясна, те се държали за ръце, бебето спяло в количката. Сетне, за по-
малко от пет минути животът им се променил безвъзвратно.
— Нападнал ли ги е някой? — плахо попита Кеглата.
— Двама души ги дебнели в храстите. Принудили ги да отидат в горичката. Пребили
Франки почти до смърт. Няма смисъл да обяснявам какво са правили със Санди.
— А бебето? — попита Джими. Устата му беше пресъхнала, дланите му стиснати в
юмруци.
Нунцио примигна, едва сдържаше сълзите си:
— Тереза ли? Отвлекли я.
— Господи! Съжалявам, Нунцио. Много съжалявам.
— От онази нощ всичко се промени. На Санди й бяха нужни години, за да се върне към
нормален живот. А Франки… той не можа да го преживее. Остана с нея няколко месеца,
после една сутрин станал, облякъл се и излязъл.
— Къде е отишъл?
— Не знам. Не искам да знам. Всеки решава проблемите си по собствен начин. Той е
избрал своя.
— Откриха ли Тереза?
— Не. Не можаха да ми помогнат нито връзките ми с мафията, нито приятелите в
полицията.
 — Не знам какво да кажа.
— Няма нужда да ме успокояваш. Годините минават, болката отшумява, но никога не се
забравя. После Бумър ми разказа за Лусия. Навярно тя няма нищо общо с отвличането на
малката ми Тереза. Но знаеш ли какво?
— Кажи.
— Можеше тя да я е отвлякла. Затова поисках да участвам. Да получа поне някакво
възмездие. Като не можеш да си върнеш това, което са ти отнели, поне можеш да отмъстиш
на някого.
Очите на Кеглата се бяха навлажнили, гърлото му бе пресъхнало.
— Аз съм като останалите от групата — продължи италианецът. — Ти също, Кегла.
Сърцата ни са били наранени от различни хора по различни начини. Само жаждата за
справедливост ни кара да продължаваме да се борим.
Двамата помълчаха известно време.
— Ще ида в залата — каза накрая Джими. — Ще изиграя няколко игри. Така ще ми се
избистрят мислите. Ела да ми правиш компания.
— Наистина ли си толкова добър играч, както ти се носи славата?
— Дори по-добър — отвърна с усмивка Кеглата.
— До колко ще играем?
— До двадесет точки. Три игри, значи шестдесет. Който има най-добър резултат —
печели.
— На колко ще играем?
— Не ти ща парите, Нунцио.
— Няма да успееш да ми вземеш парите. Кажи колко.
— Десет долара на игра. По двадесет, ако спечелиш и трите.
— Дадено — Нунцио си облече сакото.
— Надявам се да не ме преметнеш — подхвърли Кеглата и се запъти след него към
вратата.
— След два часа ще разбереш.

***

Бумър и доктор Каролайн Бартлет вървяха мълчаливо по Тридесет и шеста улица. Беше
топла пролетна нощ. Лек ветрец подухваше в гърба им. От време на време той крадешком
поглеждаше красивата си спътница. Още не можеше да повярва, че е приела поканата му за
вечеря. Беше му харесала от първата им среща и той й се възхищаваше за позицията й в
случая с Дженифър Сантори.
Взе я от службата и я заведе в любимия си италиански ресторант в Лонг Айланд Сити.
По време на тричасовата вечеря с най-отбрани италиански специалитети те разговаряха,
смяха се и лесно превъзмогнаха бариерите, които пречеха на общуването им. Дори започнаха
да припяват на Винсънт, пенсиониран полицай от Нейпълс, в изпълнението му на „Аморе
мио“. Бумър я почерпи с „Фернет Бранка“ — силен ликьор — и остана изненадан, когато тя
изгълта набързо две чашки и успя да познае три от билките, с които се приготовлява
напитката.
Върнаха се в Манхатън и Бумър предложи да оставят някъде колата и да се поразходят.
Паркира до един пожарникарски кран, остави полицейското си разрешително на предното
табло и двамата слязоха.
— Имаш ли още право да носиш такова нещо? — попита Каролайн, посочвайки
разрешителното за паркиране.
— Не — отвърна той.
— Признаваш ли изобщо някакви правила?
— Не.
Каролайн го хвана под ръка и се притисна до него:
— Радвам се, че се обади.
— Бях ти задължен. Миналия път се държах малко грубо. Не се замислих, че би трябвало
да знаеш кое е най-доброто за Джени.
— Това за извинение ли да го приема?
— Нещо такова. Само недей да свикваш.
— Няма.
— Знаеш ли, говорих с бащата на Джени онази вечер. Каза, че започвала да се оправя, че
много си им помогнала. Благодарен съм ти за помощта.
— Само за това ли ме покани? — попита тя. Бяха стигнали до дома й.
— Не, ни най-малко. Това е само повод.
— Каква е причината тогава, детективе? — попита тя, прокарвайки пръсти по страната
му.
— Ще повярваш ли, ако кажа, че не исках да вечерям сам?
— Не.
— Ами ако кажа, че търся безплатен медицински съвет?
— Не.
— А ако ти кажа, че мисля за теб всяка вечер, след като се срещнахме? Че съм посягал
към телефона десетки пъти, но не съм ти се обаждал от страх да не ми откажеш? Ще ми
повярваш ли тогава?
— Може и да ти повярвам.
Бумър я прегърна и я целуна. Устните й бяха нежни, дъхът й — топъл като ветреца,
който подухваше от Ийст Ривър. За миг всичките им тревоги бяха забравени.
— Сега знаеш защо те поканих — прошепна той.
— А ти знаеш защо приех — отвърна младата жена.
— Отдавна не съм се чувствал така — сподели той, забравил какво му предстои. —
Много отдавна.
Каролайн го погледна в очите. Нежно го помилва и прошепна:
— Каня те у дома, но преди това трябва да ти кажа нещо.
— Какво е то? Омъжена си и съпругът ти е много ревнив ли?
Тя се засмя и го подръпна към входа на жилището си:
— Има и още нещо.
— Мислиш, че ще се разсърдя, задето нямаш от любимия ми ликьор? — продължи той,
докато се качваше след нея по стълбите.
— И никога няма да имам — отвърна тя. Бръкна в чантичката си, за да извади ключа от
входната врата.
— Предавам се — каза накрая Фронтиери.
Каролайн отключи вратата и се обърна към него.
 Усмивката й беше изчезнала:
— Страхувам се за теб. Не искам да ти се случи нещо лошо.
— И аз не искам.
— Сигурна съм, че ще се влюбя в теб, Бумър. Ще се радвам, ако бъдеш до мен.
— Ще бъда до теб, докато желаеш. Нямаш причина да се страхуваш.
Младата жена отново се усмихна и го прегърна. Двамата влязоха във фоайето, затвориха
вратата и се запътиха към апартамента.

***

От другата страна на улицата бе паркиран черен лексъс. Уилбър Грейвс седеше зад
волана, пушеше пура и наблюдаваше с усмивка Бумър и Каролайн.
— Нашият човек си хвана гадже — каза той на младия мъж, седнал до него.
— Да се заема ли с тях още сега? — попита младежът.
Уилбър го погледна и се усмихна още по-широко:
— Нямаш никакво романтично чувство, Дерек. Остави любовниците да прекарат заедно
поне една нощ. Да има какво да си спомнят. Така болката им ще бъде по-голяма.
— Кога? — попита Дерек.
Уилбър смукна дълбоко от пурата си и изпълни колата с гъст дим.
— Ченгето ще получи своето тази нощ — каза той. — Ние ще вземем дела си утре
сутринта.
19
Точният мерник бе на третата си обиколка около езерото в Сентръл Парк. Беше плувнал
в пот, гърдите го стягаха, но той се опитваше да не обръща внимание на болката. Усещаше
силен бодеж в бедрата, стомахът му гореше от киселини, мускулите на гърба му се свиваха в
спазми.
Въпреки всичко продължаваше да тича.
Престрелката в асансьора бе променила живота му в много отношения, но физическите
промени бяха най-осезателни. Менюто му се състоеше главно от плодове, пресни зеленчуци
и риба. Прекарваше три пъти седмично по три часа в залата за бодибилдинг. Колкото по-
дълги бяха тренировките, толкова по-силна ставаше болката. Въпреки предупрежденията на
лекарите, той не се отказваше.
Четири дни в седмицата по шест километра крос.
Нямаше да възвърне предишната си форма, но поне щеше да се почувства по-здрав.
Тичаше независимо от времето. Всеки път си спомняше как бягаше с баща си по
крайбрежната улица в Бруклин. Никога не успяваше да го надбяга, но винаги финишираше.
Баща му го учеше на две неща: отнасяй се сериозно към всичко, което вършиш, и никога не се
отказвай.
Тези правила Дейвис бе следвал през целия си живот. Дори сега, когато тялото му беше
осакатено и отслабнало.
Приближаваше един остър завой. От дясната му страна се нижеха храсталаци и дървета,
отляво се простираше водната повърхност. Погледна хронометъра си. Оставаха му още
четиридесет минути и още три километра бягане. Ускори ход, искаше да завърши за тридесет
и пет минути.
От храстите изскочиха двама мъже. Притиснаха го до телената ограда около езерото и
насочиха пистолети в гърдите му.
Единият носеше скъп тъмен спортен екип, другият — черно кожено яке, тънко черно
поло и дънки. Точният мерник изчака да заговорят първи, още не можеше да нормализира
дишането си.
— Глупавите ви игрички свършват днес — изсъска единият. — Ако се откажете
навреме, ще забравим всичко и ще ви оставим на спокойствие.
— Кажи го и на приятелчетата си — каза оня с полото, който имаше лек говорен дефект.
— Кажи им, че това е последният ви шанс да се измъкнете живи.
— Кимни, ако разбираш какво ти говорим — нареди този със спортния екип.
Дейвис ги изгледа, после колебливо кимна. Мъжът с полото бръкна в джоба на якето си
и извади някаква снимка. Тикна я пред лицето на Точния мерник:
— Това е синът ти. Така ли е, ченге?
Дейвис не помръдна, но очите му заблестяха от ярост. Това вече бе прекалено —
заплашваха семейството му. Разбра, че няма връщане назад. Лусия и Апачите си приличаха в
едно: щяха да се бият до победа. Като гледаше снимката на сина си, той разбра, че
победителите ще са онези, които останат живи.
Мъжът със спортния екип извади черен автоматичен нож, партньорът му набучи
снимката на острието. Върху лицето на момчето бе начертан голям кръст.
— Сега ще те заболи малко — каза той и заби ножа заедно със снимката в дясната ръка
на Дейвис.
Коленете на полицая се подгънаха, ръката му потръпна. Зарасналите рани го заболяха.
Белите му дробове захриптяха, започна да му се повдига. Прииска му се да се предаде на
болката, да падне на земята и да отпусне глава в калта. Само и само всичко да свърши.
Но не падна. Погледна със замъглени очи двамата нападатели. Вече знаеше на кого
трябва да отмъсти.
— Като се върнеш при приятелите си — каза оня с якето, — кажи им за кратката ни
среща. Да си помислят дали наистина искат да умрат.
— Кажи им, че няма само вие да пострадате — добави другият. — Ще повлечете всички
наред: синове, дъщери, съпрузи, дори домашните си любимци.
Мъжът със спортния екип извади ножа от ръката на Точния мерник и го вдигна пред
очите му.
— Прибери си снимката — каза с усмивка. — Запази я за албума или за некролога му.
Изборът е твой.
Двамата бавно се отдалечиха. Дейвис изчака да се изгубят от погледа му, после се наведе
и вдигна снимката на сина си. Хвана я с две ръце, кръвта му се стичаше върху фотографията.
Облегна се на оградата, вдигна лице към слънцето и затвори очи. Остана така почти час,
заслушан в учестеното дишане на бягащите за здраве, които минаваха покрай него. Искаше
болката да стане по-силна, за да усили гнева му, който единствен щеше да му помогне да
изпълни задачата си докрай.
Избърса чело с окървавената си длан и погледна хронометъра. Изправи се и продължи от
там, където го бяха прекъснали. Завърши кроса си около езерото, без да изпуска снимката.
Болката бе единствената му утеха.

***

Джеронимо и Преподобният Джим се облягаха на парапета и наблюдаваха осемте коня.

Шестото конно надбягване в Белмънт Парк започваше след няколко минути. Двамата
проучваха програмите за състезанието и се опитваха да решат на кой кон да заложат.
— Номер три тъкмо ходи по голяма нужда — каза Преподобният Джим. — Добър
признак.
— Не можеш да разчиташ на това — възрази Джеронимо. — Това са коне. Само по
голяма нужда ходят.
— Катапулт — прочете Боби името на коня. — Дори името му звучи като самата
бързина. Има всички шансове да спечели. Ще залагаш ли или какво?
— Човек трябва да има усет към коня. Да разбере дали е роден за победител. Дали е
достатъчно смел.
— Ама ние не искаме от него да лети, Джеронимо. Това тук не е спиритически сеанс.
Искаме просто да потича някой и друг километър, да надбяга другите с няколко сантиметра
и да ни изкара пари за обяда.
— Той няма да победи, освен ако не поиска да победи. Няма значение какво искаме ние.
Преподобният Джим вдигна очи от програмата и погледна Делгадо:
— Да си остане между нас, наистина ли вярваш в тия индиански глупости, които
разправяш наляво и надясно, или просто мътиш мозъците на хората?
 — Щях да съм мъртъв без тези „индиански глупости“. Само това ме поддържаше през
дългите месеци в болницата. Нямах никаква надежда. Само страх. Ако някой друг познава
това чувство по-добре от мен, това си ти.
— Няколко месеца след пожара още не можех да говоря. Ако бях проговорил, щеше да е
за да помоля някого да ме застреля. Има много начини човек да умре и изгарянето жив не е
най-приятният.
— Исках да избягам — призна Джеронимо. — Да си взема пенсията, да замина за
Северозападните щати и да се отдам на обичаите на прадедите си.
— Защо не го направи?
— Хората там ме познаваха като смел полицай. За тях съм непобедим воин. Не можех да
се появя в такова състояние.
— Затова ли прие предложението на Бумър?
— Човек е свободен да избира начина си на живот. Ще ми се да избера и как да умра.
Нямам нищо против да ме убие някоя бомба, но не и по начина, по който стана с мен. Не да
ме осакати граната, хвърлена сред тълпата. Винаги съм си представял, че оставам сам с
бомбата и всичко се решава от съдбата.
— Мечтата ти може скоро да се сбъдне — отбеляза Преподобният Джим. — Като
гледам, очертават се много фойерверки.
— Готов съм.
Боби Скарпони извади смачкана кутия с цигари „Марлборо“. Порови за кибрит в
джобовете си, но не намери кутийката.
— Имаш ли огънче? — попита.
Джеронимо разкопча якето си, бръкна в джоба на ризата си и извади запалка.
Преподобният Джим огледа вътрешните джобове на якето. Във всеки бе втъкната пръчка
динамит.
— Какви са тия чудесии? — удиви се той.
— Откакто съм Апач — отвърна Делгадо — ги нося навсякъде. Никога не се разделям с
тях.
— Знаеш ли защо участваш в групата? Защото си побъркан колкото всички останали.
Затова си бил толкова способно ченге. За да си добър полицай, трябва да си смахнат.
— Достатъчно ли сме смахнати, за да се справим с Лусия Карни?
— Сигурно и тя това се пита. Навярно вече се е досетила, че не ни интересуват парите.
Че няма да получим никаква награда, като я унищожим. Какво ни кара да го вършим? Тя
няма представа. Това ни дава малко предимство.
— Само да знаеше истинската причина. Че сме вече мъртъвци, които търсят последната
си битка, за да постигнат мир за душите си.
— Пак тези индиански глупости! — възкликна Преподобният Джим.
Джеронимо се усмихна и се загледа в конете, които тъкмо финишираха.
— Тези индиански глупости ти спестиха няколко долара — каза той.
— От къде на къде? — попита с недоумение Боби и проточи врат да види финалистите.
— Не гледаш в правилната посока. Ето го Катапулт, най-отзад. Както ти казах, това
животно няма дух на победител.
— Пък и скапаният жокей май не допринася много за победата.
Двамата се отдръпнаха от парапета и се настаниха на трибуните. Прекараха така
останалата част от следобеда: печелиха, губиха, забавляваха се, ядоха храна, която никой
стомах не би трябвало да понесе. Радваха се на краткото спокойствие.

***

Бумър гледаше прободената и окървавена снимка на Еди. Останалите Апачи седяха

около масата. Нунцио нервно крачеше напред-назад.
— Това е детето ти, Дейвис — каза загрижено Бумър. — Тези мръсници разбират, че сме
по следите им и няма да се спрат дори пред убийство на деца. Какво мислиш?
— Еди и Грейс са на сигурно място — отвърна Дейвис. — Нека помислим за
останалите. Лусия ни изпраща предупреждение. Мисля, че трябва и ние да й изпратим.
Фронтиери огледа съмишлениците си. Кръстът върху снимката на Еди можеше да е
предназначен за всекиго от тях. Посланието трябваше да ги сплаши. Повечето полицаи биха
се огънали. Други биха изчакали. Хората, избрани от него, знаеха само един път:
настъпление.
— След един час тогава — каза той, и стана. — На 10-та улица и Авеню А. Нунцио ще
ви изложи плана. Там ще се видим.
— А ти къде отиваш? — попита Госпожа Коломбо.
— Да намеря автокран — отвърна той и затвори вратата зад гърба си.

***

Фронтиери и Мери Силвестри седяха на предната седалка на голям автокран.

Половинтонното метално гюлле за разрушаване на сгради лениво се поклащаше на куката
пред тях. И двамата носеха бели строителни каски и дебели брезентови ръкавици. Машината
бавно си проправяше път през задръстените улици. Бумър бе взел автокрана от един строеж в
Ийстсайд. Предприемачът на обекта беше много задължен на Нунцио.
— Сигурен ли си, че не е опасно? — попита Госпожа Коломбо, която се чувстваше
неловко на високата седалка.
— Кое? Дето се возиш до шофьора ли? Рискът е голям, но си струва.
— Не, за тази щура идея говоря, да срутиш цяла сграда в Манхатън посред бял ден.
— Не е по-лоша от всяка друга идея, която ми е хрумвала.
— Не е много успокояващо.
— Пък и така ще можем да си поговорим на спокойствие. — Той дръпна ръчката и
машината спря на един светофар.
— За какво да говорим?
— За съпруга ти.
— Темата не подлежи на обсъждане!
— Сгрешил е, като е отишъл при Лавети, но го е направил с добри намерения.
Притеснявал се е за теб и затова е потърсил помощ от човек, на когото е имал доверие.
— Мери се загледа в едно дете, което риташе топка по тротоара.
— Можеше да поговори първо с мен.
— Е, с теб не се общува особено лесно. Както с повечето полицаи.
— Нали ти общуваш с мен — настоя тя, без да го погледне.
 — Аз съм ти приятел и освен това съм полицай. Доста по-различен съм от съпруга ти.
— Да не намекваш, че трябва се върна при него?
— Толкова години живеете заедно. Имате син…
— Животът ни не е много приятен, а синът никой не може да ми отнеме.
— Помисли само — каза Бумър и потегли отново.
— Като си помисля, можехме да се съберем с теб. Щяхме да се разбираме. Чудя се как
не ми е хрумнало по-рано.
— Нали знаеш, като човек си мисли за събития, които не са се случили, винаги му се
струва, че е пропуснал нещо по-хубаво. Можеше да прекараме няколко щастливи месеца,
дори години, но нищо повече. Познаваме се от петнадесет години и все още сме приятели, но
ако бяхме женени, сигурно вече нямаше да се търпим. Пък и двамата сме въоръжени.
Можеше да се стигне и до по-сериозни последствия.
— Голям психопат си — засмя се тя.
— Пък и ти стреляш по-точно.
— Повечето жени са добри стрелци. Независимо дали са полицаи или не.
— Затова съм още ерген.
— И така, ще ми разкажеш ли за нея? Или ще получавам информацията само от
слухове?
Бумър едва не блъсна автокрана в предната кола:
— Напомни ми да застрелям Нунцио като го видя следващия път.
— Нямаше друг избор. Подложих го на кръстосан разпит. Не забравяй, че съм бивш
детектив от отдел „Убийства“.
— Излязох на среща с жена, не съм убивал никого.
— И?…
— И си прекарах чудесно. И отново ще се срещнем. И това е всичко, което смятам да ти
кажа.
— Защо? Да не започна изведнъж да се срамуваш от мен?
— Не. Не се срамувам.
— Защо не искаш да ми кажеш тогава? — попита тя и го хвана за ръката.
— Защото пристигнахме.

***

Джеронимо се качи на стъпалото от страната на шофьора.

— Преподобният Джим и Кеглата заеха ли позиции? — попита Бумър.
— Застанали са от двете страни на улицата и отклоняват движението. Работата на
регулировчици никак не им се нрави.
— Защо? — попита Госпожа Коломбо. — Това е най-леката служба.
— Защото отново носят униформа — отвърна през смях Бумър. — Взех два комплекта
от един приятел в Китайския квартал.
Госпожа Коломбо и Джеронимо също избухнаха в смях.
— Сградата празна ли е? — попита Фронтиери.
— С Дейвис проверихме всички етажи. Нямаше никой освен две кучета, които
очистихме, и купища кокаин, достатъчни за една седмица за всички наркомани в града.
 — Защо няма охрана? — поинтересува се Мери.
— Не й е нужна — обясни Бумър и насочи крана към сградата. Улицата беше празна. —
На никого няма да му хрумне да открадне нещо от Лусия. Дори без охрана сградата е по-
сигурна и от форт Нокс.
— До днес — поправи го Госпожа Коломбо.
— Точно така — отвърна Бумър и натисна лостовете.
Джеронимо хвана жълтата ръчка до предната гума. Със свободната си ръка даде знак на
Дейвис, който чакаше пред входа на сградата. Чернокожият се усмихна, кимна и се
приближи.
— Цели се в средата — изкрещя. — Да не повредиш околните постройки.
Бумър вдигна стрелата на крана и я насочи към прозорците на долния етаж. След това
освободи ръчката за металната топка.
— Май няма смисъл да те питам дали си управлявал такова нещо преди — промърмори
Госпожа Коломбо.
— Имаш право — не задавай глупави въпроси.
Металната топка се полюшна напред и се блъсна с трясък във фасадата на
старовремската сграда. Разхвърчаха се парчета дърво, тухли и мазилка. Джеронимо и Точният
мерник застанаха от двете страни на постройката и започнаха да отклоняват случайните
минувачи, като размахваха значките си.
Бумър се обърна към Мери:
— Искаш ли и ти да опиташ?
— Дай да ти покажа как се прави — отвърна тя, сетне зае мястото му, а Фронтиери се
премести на другата седалка и предупреди:
— Внимавай да не убиеш някого!
Госпожа Коломбо хвана лостовете, вдигна крана и залюля топката към лявата част на
сградата.
— Пази се! — изкрещя с пълен глас.
Металното кълбо се блъсна във фасадата, проби я и проникна във вътрешността на
сградата. Плочите на два етажа се сринаха с трясък.
— Разрушаваме скапаната постройка посред бял ден — извика Бумър на Точния мерник.
— А наоколо няма нито един полицай.
— Никога не са там, където има нужда от тях — отвърна чернокожият.
— Няма кой да ни глоби. По дяволите, сигурно нарушаваме закона за движение по
пътищата.
— Няма значение. И без това не си плащаме глобите. Между другото, кой ти каза за
сградата?
— Има я в списъка на отдела за борба с наркопласьорите. Освен това получих
информацията от нашия човек в централното полицейско управление.
— Всички знаят, но на никого не му стиска да ликвидира бърлогата на престъпниците.
— Е, сега всичко се промени.
Госпожа Коломбо засили топката за последен път. Сградата се разтресе, след което се
срина сред облак прах. В далечината вече се чуваше вой на сирени.
Дейвис пристъпи сред купищата мазилка, парчета дърво, разкъсани торби кокаин и
мъртви плъхове. Спря пред купчинка червени тухли, наведе се и остави смачканата снимка
на сина си отгоре. След това се обърна и се присъедини към другарите си, като отбеляза:
 — В случай, че Лусия не се досети кой е сринал склада й.

***

Горещата вода обля голото тяло на Каролайн Бартлет. Все още бе уморена от разговорите
с пациенти, които с неохота споделят проблемите си. Беше привършила ежедневния си крос
и сега с нетърпение очакваше да вечеря, да прочете няколко глави от един исторически
роман, да послуша Бах по стереоуредбата и да поговори с Бумър по телефона.
Винаги беше отбягвала връзките с мъже, свързани по някакъв начин с пациентите й, а
сега бе нарушила едно от основните си правила в живота: никога не се влюбвай в полицай,
бил той пенсиониран или не.
Спря водата, дръпна завесата, грабна бялата си хавлиена кърпа от мраморния умивалник
и я уви около кръста си. Взе сребърната четка за коса, която баба й й бе подарила за шестия й
рожден ден, и я прокара през мократа си коса. Избърса с длан запотеното огледало и се
втренчи в отражението си. Напрежението от работата още не бе оставило отпечатъка си, но
тя знаеше, че този момент не е далеч. Спомни си думите на Бумър, че лицето й е гладко и
нежно като на ангел, и се усмихна. Надяваше се винаги да я намира неотразимо красива.
Влезе във всекидневната, пусна касетка на Бах на стереоуредбата и се запъти към
кухнята, за да избере нискокалоричен полуфабрикат за вечеря. Изсипа порция замразено
пиле с брюкселско зеле в тавичка с бял ориз и го пъхна в микровълновата фурна. Нагласи
часовника и тъкмо отваряше хладилника, за да вземе бутилката с италианско вино, когато
забеляза нечия сянка на стената.
Касетофонът замлъкна.
Тя хвърли поглед към телефона, който бе единственото й спасение. Втурна се към
масичката, но ръка с черна ръкавица я хвана за косата и я дръпна назад. Каролайн почувства
дъха на нападателя по врата си и твърдата му брада я издраска.
— Не е вкъщи — каза Уилбър Грейвс. — Излязъл е. С приятелите си.
— Какво искате? — попита тя, престорено спокойна.
— Искам да отнема всичко на това ченге. Всичко.
След няколко минути вече беше гола, със завързани ръце. Уилбър държеше ножа си
опрян във врата й. С другата си ръка галеше гърдите, корема, бедрата й. От време на време
вкарваше пръст във вагината й.
— Няма да повярваш — промърмори, — но съжалявам, че се налага да те убия.
— Защо чакаш? — прошепна тя.
Гледаше право напред, опитваше се да се пренесе мислено в друг свят, където мъжете не
убиват и където жените слушат Бах, четат книги и разговарят с любимите си. Храната във
фурната започваше да загаря.
Телефонът иззвъня в единадесет без пет.
При първото позвъняване Каролайн подскочи, ножът одраска кожата й. Уилбър отмести
ръка от кръста й, вдигна слушалката и я допря до ухото й. От другата страна на линията
прозвуча гласът на Бумър. Уилбър се усмихна, дръпна слушалката и я допря до ухото си:
— Здравей, детективе.
— Къде е Каролайн?
— Тук, в обятията ми. Добър вкус имаш. Странно е за ченге!
 — Само да й се случи нещо…
— Ама то вече се случва, детективе. Само чакахме да се обадиш.
— Пусни я! — гневно изкрещя Бумър.
— Ще я пусна. Обещавам ти. Но преди това й кажи сбогом!
Допря слушалката до ухото на жената и заповяда:
— Говори!
Тя затвори очи и си пое дълбоко въздух:
— Обичам те, Бумър…
Не усети кога ножът се заби в гърлото й. Зави й се свят, по гърдите й потече топла кръв.
Краката й се подкосиха и тя се строполи на пода. От гърдите й се изтръгна тих стон.
Убиецът се надвеси над нея и спокойно я изчака да издъхне, без да обръща внимание на
неистовите крясъци на Бумър.
— Казвам се Уилбър Грейвс — каза той, след като тя се вцепени. — Току-що заклах
жената, която обичаш. За мен беше удоволствие. Довиждане, детективе.
Затвори телефона, погледна за последен път жертвата си и прибра ножа си. Пусна
отново касетофона, влезе в кухнята и изключи фурната.
Беше си свършил работата за тази нощ.
Фронтиери пристигна на местопрестъплението минути след патрулната кола. Двамата
млади полицаи, които извършваха огледа, бяха покрили трупа с чаршаф. Чаршаф, върху който
Бумър и Каролайн се бяха любили. Бумър го отметна и се загледа в жената, която бе опознал
толкова добре за толкова кратко време. Устните и ноктите й бяха започнали да посиняват,
бялата й кожа — да придобива характерния за мъртвите восъчен цвят. От раната още струеше
кръв. Очите й бяха затворени, устните й — изкривени в усмивка. Той се наведе и я целуна.
Отново покри лицето й с чаршафа, изправи се, кимна на двамата полицаи и си тръгна, без да
дочака колата от моргата.
На погребението седна най-отзад в църквата. Чувстваше се неловко сред роднините на
убитата, които я помнеха отпреди десетки години. Не слушаше проповедта, само се взираше
в ковчега.
Представи си усмихнатата Каролайн, сцени от живота, който биха могли да водят.
Места, на които биха могли да отидат, празненства, в които биха могли да участват. После
несбъднатите мечти постепенно се заличиха от съзнанието му.
Край на мечтите.
Пред очите му изникнаха други картини.
Никога не бе виждал Уилбър Грейвс, но го познаваше добре. Безмилостен наемен убиец,
който се забавляваше от смъртта на други хора. Скоро щяха да се срещнат и единият щеше да
умре.
Апачите бяха започнали война. Лусия бе направила своя ход. Много хора щяха да се
простят с живота. Някои заслужено, други не. За да победят, Апачите трябваше да се
разделят с представите си за добро и зло, да превъзмогнат задръжките си, да станат
безмилостни като противника си.
Сведе глава и се замоли на Бог да му даде сила да унищожи врага си.
Врагът, който му отне любимата жена.
Той хвърли две червени рози в гроба и безучастно загледа как четиримата гробари
спускат ковчега. Пролетният порой го обливаше, но той остана след всички. Не продума на
роднините, не можеше да облекчи скръбта им.
 Остана така още дълго, с наведена глава, сякаш безмилостният дъжд можеше да измие
чувството му за вина.
Зад него, скрити под едно вековно дърво, чакаха останалите Апачи.

***

Членовете на групата седяха в ресторанта на Нунцио и чакаха дъждът да спре. Бяха

заредени с нова енергия. Скоро съдбата им щеше да се реши.
Само Кеглата отсъстваше. Закъснението му бе необичайно, обикновено пристигаше
пръв. Може би бе решил да изиграе още няколко игри. Пред Бумър бяха разпръснати папки,
подарък от приятел от тайните служби във Вашингтон. Съдържаха информация за
перачницата на пари на Лусия Карни.
— Нунц, потърси пак Кеглата — каза Бумър. — Не е моментът да се прави на болен.
— Току-що звънях. Или го няма в залата, или не вдига слушалката.
— Някой чувал ли го е днес? — обърна се Фронтиери към останалите.
— Говорихме снощи — каза Преподобният Джим. — Знае за срещата.
— Не е в негов стил — отбеляза Госпожа Коломбо. — Никога не е закъснявал.
На вратата се появи млад келнер с бяло сако и тънка черна вратовръзка:
— Извинете.
— Какво има, Фреди? — попита Нунцио.
— Току-що се обади един човек. Предложих му да те извикам, но той каза, че бързал.
— Какво искаше?
— Поръча да ви попитам дали някой не иска да поиграе боулинг тази нощ.
— Каза ли си името?
— Уилбър Грейвс.

***

Бумър и Апачите стояха на шеста пътека в залата за боулинг. Единствената светлина в

помещението идваше от една лампа зад бара. Джими Райън бе завързан за мрежата от
страната на кеглите. Лицето му беше подпухнало, едното око — затворено, по устата и носа
му имаше засъхнала кръв. Стоеше на колене, главата му бе вързана за една тънка метална
пречка. Върху гърдите му бяха закрепени дванадесет пръчки динамит, свързани с часовников
механизъм. Жички с шест различни цвята бяха омотани около гърдите и крайниците му.
Цялата решетка бе омотана с кабели, свързани с още три бомби, нагласени за различни
интервали от време.
Бумър и Джеронимо се приближиха до Кеглата. Госпожа Коломбо и Преподобният
Джим останаха отзад. Точният мерник претърсваше помещението.
— Не ги видях — промълви Джими. — Изненадаха ме отзад. Бяха трима. Май се
провалих.
— Не си — успокои го Бумър и започна да бърше кръвта му с кърпичката на Мери. —
Успокой се и остави останалото на нас.
Джеронимо съблече якето и пуловера си и ги хвърли на пода. Извади ножчето си и
започна да проследява жичките с острието.
— Какво е положението? — попита Бумър.
— Шест цвята — отговори Делгадо, — две снопчета жички за заблуда. Часовниковият
механизъм на гърдите показва, че бомбата ще избухне след осем минути, но може да е капан.
Две пръчки са прикрепени за въжето около врата.
— Ще се справиш ли?
— Някой да ми донесе инструментите от колата.
— Аз ще отида — предложи Преподобният Джим. Бумър му хвърли ключовете.
— След това всички ще се махнете и ще ме оставите да работя — нареди Джеронимо.
— Можеш ли да се справиш? — настоя Бумър.
Делгадо се изправи и го погледна в очите:
— Вероятно не, но имам най-голям шанс от всички ви.
Боби Скарпони се върна на бегом и му подаде тежка черна чанта. Мери затвори очи.
Бумър се наведе над Кеглата:
— Съжалявам, че те въвлякох в това, приятелю.
Джими се усмихна:
— Аз не съжалявам. С вас отново почувствах, че живея.
Всички замълчаха. След известно време Кеглата отново наруши тишината:
— Този, който ме подреди така… — Гласът му пресекна.
— Уилбър Грейвс — допълни Бумър.
— Успях да му прикрепя микрофон.
Апачите го изгледаха изумено. Кеглата кимна и отново се усмихна. В очите им се четеше
възхищение и това го изпълни с гордост.
— Докато ме връзваше — продължи той. — Пуснах го в джоба на сакото му. Можете да
го проследите.
Отново настъпи мълчание.
— Колкото по-рано се махнете — проговори Джеронимо, — толкова по-скоро ще
започна работа. Нямаме много време.
Бумър прокара длан по лицето на Кеглата. Пръстите му се изцапаха с кръв. За миг
двамата се спогледаха. После Фронтиери се изправи и тръгна към изхода с останалите. В
последния момент Джеронимо скочи на крака и го догони:
— Ако не се справя с бомбата, искам да ми направиш една услуга.
— Не ми се ще да загубя и двама ви — отвърна Бумър.
— Ще ми направиш ли услугата, за която те моля?
— Кажи.
— Взривете онази мръсница!

***

По лицето и ръцете на Джеронимо течеше пот. Придвижваше се на колене около

приятеля си и оглеждаше жиците.
— Ще срежа сините — каза накрая.
— Какво ще стане? — попита Кеглата.
— Ако имаме късмет, нищо. Просто една бомба по-малко.
 — А ако не ни провърви?
— Няма да успеем.
Джеронимо си пое дълбоко въздух, допря клещите си до синята жица и я сряза. По
лицето на Кеглата се стичаха кървави струйки пот.
— Аз щях да започна с червените.
— Хубавото е, че ти си омотан в тях, а не аз.
— Колко време остава?
— Защо питаш? Бързаш ли за някъде?
— Създали са бомбата специално за теб. Казаха, че си най-добрият, но дори и ти не
можеш да се справиш с такъв механизъм.
— Винаги си бил мълчалив. Слагат ти малко динамит под задника и не мога да ти
затворя устата.
— Не искам да умреш заедно с мен. Всичко досега съм вършил сам, не виждам нищо
различно в смъртта.
— Трябваше да ти запушат и устата — изсъска Джеронимо, готов да среже и зелените
жици. — Така щяха да ме улеснят.
— Другите се нуждаят от помощта ти повече от мен.
Делгадо сряза и зелените жички, затъкна клещите в колана си и започна да отвива
жицата от краката на Кеглата. Хвърли я назад и се пъхна от другата страна на решетката като
промърмори:
— Едно искам да знаеш. В живота си не съм изоставял две неща: бомба и приятел.
— Тогава ще умреш тук. Заедно с този приятел и заедно с тази бомба.
— Друго не съм си и мечтал. Така… според часовниковия механизъм ни остават три
минути. Можем да се опитаме да срежем още някоя и друга жичка. Да видим дали ще имаме
късмет. Бяла или червена.
— Залагам на червената.
— Ама че инат — каза с усмивка Джеронимо. Извади клещите и преряза бялата.
— Колко остават? — попита Кеглата.
— Трудно е да се каже. Тук е цяла плетеница. Повечето са лъжливи, само една е
действаща. Динамитът около врата ти може да гръмне при прерязване на която и да е. Най-
добре ще е да се добера до главната и да я прережа, но Бог знае коя е.
— Кажи ми честно, ще успееш ли?
Джеронимо остави клещите, съблече ризата си, избърса потта от лицето си и седна.
Кръстоса крака и постави длани на коленете си. Погледна Кеглата в очите, пое си дълбоко
въздух и накрая каза:
— Врагът печели, Кегла. Не можем да обезвредим бомбата.
— Напротив, можем.
— И как ще стане това?
— Нека да я взривим, когато ние решим. Ти си най-добрият. Нека най-добрият реши
кога ще се взриви.
Делгадо се усмихна и стисна клещите:
— Избери си цвят.
— Голям съм инат. Червено.
— Добре, червено.
Джеронимо се изправи, подпря се с една ръка на рамото на Кеглата и допря клещите до
червената жичка.
— Надявам се да не грешиш — промълви.
— Бас държа, че е тази.
Делгадо преряза червената жичка и зачака взрива. Отчаяно се надяваше, че не е
сгрешил.

***

Колата на Бумър се разтресе от взрива. Залата за боулинг се срина. Разлетяха се отломки

от стъкла и прах. Госпожа Коломбо изстена. Преподобният Джим изруга, от очите му
потекоха сълзи от гняв. Дейвис сви юмруци. Бумър не помръдна, пламъците се отразиха в
черните му очи. Пъхна ръка под якето си и стисна пръчките динамит, които му беше дал
Джеронимо. След това завъртя ключовете, натисна газта и потегли с пълна скорост.
- Къде отиваме? — попита Точният мерник.
— Да сложим край на играта.
— Знаем ли посоката? — поинтересува се Преподобният Джим, хвърляйки поглед към
горящата сграда.
— Ще разберем — отвърна Бумър. — Кеглата е сложил микрофон в джоба на Уилбър.
Ще го засечем, докато караме към Нунцио.
— Там ли отиваме? — попита разсеяно Мери.
— Това ще е първата ни спирка.
— А втората? — попита чернокожият.
— Ще се отбием да вземем един приятел.
— Познаваме ли го?
— Инспектор Лавети.
Хвърли бърз поглед към Госпожа Коломбо и натисна газта.
— Поне на него можем да се доверим — каза Преподобният Джим и затвори очи.
20
Бяха в мазето на Нунцио, заобиколени от бъчви и сандъци, някои от които бяха
отворени. Металната врата на подземието, осветено от няколко слаби крушки, бе заключена.
— Всичко, от което имате нужда, ще намерите в тези сандъци — каза Нунцио.
Остави табличка с пет чаши кафе върху един кашон. Точният мерник учудено поклати
глава:
— Откъде е всичко това?
Взе си една чаша и започна да обикаля сандъците, пълни с автомати „Ингам“, картечни
пистолети, гранати, гранатохвъргачки, часовникови механизми, боеприпаси, бронирани
жилетки, ножове и пластични експлозиви.
— Е, имам и други приятели освен вас — отвърна Нунцио.
— Ще те помоля за още нещо — намеси се Бумър.
Беше свършил кафето си и си наля вино от една бъчва.
— Казвай.
— Един частен самолет и пилот, на когото можем да се доверим. Ще трябва да пренесем
боеприпасите и оръжията извън щата, а моите хора на летището не могат да ни прекарат с
такъв голям товар.
— Искате ли да ви чака за обратния полет?
Преди да отговори Бумър огледа останалите Апачи, сетне каза:
— Да. Ще се върнем. По един или по друг начин.
— Закъде ще летите?
— За Аризона. До едно малко градче на около четиридесет километра от Сидона. Искам
да потеглим след около два часа. Подслушах Уилбър по микрофона, поставен от Кеглата.
Освен всички глупости, които изприказва, спомена, че се връщат в имението на Лусия.
— Защо да се биете с тях на тяхна територия? — попита Нунцио. — Можете да ги
нападнете тук.
— Вече изгубихме двама добри полицаи на наша територия — възрази Госпожа
Коломбо.
— В пълно неведение сте — продължи италианецът. — Не знаете с каква сила
разполага. Ако ще го правите, нека бъде както трябва. Не се хвърляйте на самоубийство.
— Така трябва — отвърна Бумър. — Ние срещу тях.
— От самолета можем да се обадим във ФБР — предложи Преподобният Джим. — Да
ги питаме какво знаят за имението.
— После ще им кажем къде отиваме и те ще ни последват след няколко часа —
иронично процеди Бумър.
— Откъде сте сигурни, че ще се съгласят на такава рискована операция? — тросна се
Нунцио.
— Нямат друг избор. Не могат да ни взривят във въздуха, нито да ни арестуват. Освен
това половината от хората, с които работим, дават мило и драго да дойдат с нас.
— Лусия ви очаква. Имайте го предвид.
— Вече е време да се срещнем очи в очи.

***
 Инспектор Марк Лавети стоеше под навеса на една сграда на Медисън Авеню и си
оправяше яката на сакото. Беше хубав мъж, на около четиридесет години, строен, с къдрава
черна коса. Работеше в полицията от двадесет години, но никога не бе участвал в сериозна
акция. Беше напреднал в кариерата, седейки тихо и кротко зад бюрото си.
Беше роден за лесен живот и още от първите си дни в полицейското училище усвои
начините за допълнително припечелване на пари и как да се скатава. Започна да взима
подкупи още преди да завърши: по петдесет долара на седмица от един наркопласьор.
Съобщаваше му кой от бъдещите полицаи е склонен да си затваря очите за някои нарушения
срещу добро възнаграждение. От своя страна наркопласьорът продаваше сведенията на
шефовете на местната наркомафия.
Сега Марк Лавети издаваше поверителна информация на наркопласьорите от целия град
и изкарваше по двадесет и пет хиляди долара месечно. Никога не получаваше лично парите.
За посредници използваше неколцина роднини, които ги прибираха от тайни сейфове и ги
внасяха в банковите му сметки.
Лавети бе майстор по заличаването на следите си.
Петстайният му апартамент бе на името на майка му. Спортната му кола се водеше на
сестра му в Минеола. Имаше вила в Уудсток, записана на един чичо, който живееше в
старчески дом. Ежегодните му пътувания до екзотични страни минаваха за почерпка от един
братовчед, който притежаваше туристическа агенция.
Въпреки слуховете, които се носеха за него, в очите на шефовете си Лавети бе чист.
Секунди след като Джоузеф Силвестри излезе от кабинета му на Полис Плаза №1,
Лавети вече си уреждаше среща с един доверен човек на Лусия Карни. Разтревоженият
съпруг на Госпожа Коломбо му бе разказал за отряда на пенсионираните полицаи. След това,
пред входа за сектор Г на стадион „Ший“, Лавети получи 100 000 долара в брой срещу
информация за седмината Апачи. Пет пари не даваше, че така им подписва смъртните
присъди.
Лавети забърза по Медисън Авеню. Чудеше се дали още сега да мине през „Линкълн
Сентър“ и да купи билети за опера за себе си и новата си приятелка — фотомодел, която
лесно се впечатляваше от такива неща, или да го направи на връщане от ресторанта. Колата
му бе паркирана на ъгъла на 62-ра улица, на забранено място, с полицейска карта, поставена
на контролното табло. Когато я наближи, забеляза, че изходът му е задръстен от тъмносин
седан. Шофьорът на другата кола го нямаше.
Лавети раздразнено извади ключовете си. Веднага щеше да се обади в „Пътна полиция“,
за да приберат возилото на натрапника.
— Накъде така, инспекторе — чу се ненадейно непознат глас зад гърба му.
Бумър излезе иззад един контейнер, бе пъхнал ръце в джобовете си.
— Кой сте вие, по дяволите?
— Изненадан съм, че не ме познахте. Аз съм Апач.
— Какво, по дяволите, означава това?
— Вие определихте цена за мен и моите приятели. Някой започна вече да ни разчиства.
Днес двама от тях умряха.
— Да не сте луд? Знаете ли с кого говорите? Аз съм полицай. Инспектор!
— Двамата, които загинаха, също бяха полицаи. Ти си един боклук. Тази вечер обаче ще
си направим малка почерпка. Ще имаш шанс да умреш като полицай.
— Никъде няма да отида!
 Бумър извади пистолета от джоба си и го допря до слепоочието на Лавети:
— Тогава ще умреш тук. На улицата, като боклук, какъвто си. Все ми е едно. Решавай.
— Къде искате да отидем?
Бумър му сложи белезници и го блъсна на задната седалка на тъмносинята кола:
— При една стара приятелка. Обзалагам се, че ще се радва да те види.
— Ще накарам да те убият. Само едно обаждане и си мъртъв — изсъска Лавети.
Бумър включи двигателя и натисна газта:
— Много хора са се обаждали. Все още съм жив, а те са мъртви.

***

Бумър и Точният мерник се бяха сгушили зад един храст и наблюдаваха игрището за
голф и охраняваната триетажна къща.
— Отпред има поне осмина — прошепна Фронтиери. — Вероятно и отзад са толкова.
Като сметнем и охраната в къщата, стават около тридесет човека.
Преподобният Джим и Госпожа Коломбо се криеха в съседните храсти. Лавети лежеше
по очи между двамата. Всички, освен инспектора, бяха с бронирани жилетки. Апачите бяха
въоръжени до зъби с полуавтоматични пистолети и гранати. В самолета Бумър проведе
инструктаж спокойно, сякаш отиваха на обикновена полицейска акция.
— Наистина ли вярваш, че ще победим? — попита го по едно време Преподобният
Джим.
— Шегуваш ли се? Цяло чудо ще е, ако изобщо успеем да направим нещо.
— Радвам се, че и ти го съзнаваш — подметна Точния мерник.
— С нашия късмет — намеси се Госпожа Коломбо, посочвайки Лавети, — той
единствен ще се отърве жив.
Бумър погледна инспектора, който не бе проговорил от началото на полета:
— Не съм много сигурен.
— Разкажи пак за този „гръцки фойерверк“ — каза Преподобният Джим.
— И аз не съм много наясно — отвърна Бумър. Държеше пластмасова тръба с дължина
около метър и половина. — Според Джеронимо трябва просто да простреляш тръбата с
въздушната пушка. Взривът изхвърча и се възпламенява. Огънят прелита над басейна и
запалва къщата.
— Оставя след себе си огнена диря — добави Дейвис. — Може да се използва и за
осветяване.
— Въздушна пушка и експлозив, няма начин да сгрешим — промълви Преподобният
Джим.
По време на полета Бумър се свърза с познатите си от ФБР и се уговори да пристигнат
на мястото един час след започване на акцията.
— Не се притеснявай, Тони — бе казал той, — няма да ни отнеме повече от тридесет
минути. След това за вас няма да остане почти никаква работа.
— Не знам кое ще е по-добре — отвърна Тони, — да ви открием живи или мъртви.
— Ако изобщо ни откриете, ще сме мъртви.
 ***

Лусия Карни отпиваше от чашата с бяло вино и се взираше през прозореца в мрака
навън. Уилбър Грейвс стоеше до нея и широко се усмихваше. Лусия бе облечена в бял костюм,
косата й се спускаше върху раменете. Беше въоръжена с 45-калибров полуавтоматичен
пистолет.
— Тук са — промърмори тя. — Крият се наоколо.
— Няма да стигнат далеч — успокои я Уилбър. — Ще са мъртви преди да се приближат
до къщата.
— Колко жалко. Надявах се да се срещна лично с тях. Да бият толкова път само за да
умрат на някакво си игрище за голф.
— В къщата има по шестима души на всеки етаж. За всеки случай.
— А ти къде ще бъдеш?
— Където ми е мястото. Неотлъчно до теб.
Лусия допи виното си и се усмихна:
— Времето ще покаже къде ти е мястото, Уилбър.
— Ще се придържаме колкото е възможно към плана — каза Бумър. — Ако останем
живи, ще се съберем пак тук и ще се оттеглим заедно към самолета.
— Няма ли поне да ми дадете пистолет? — проплака Лавети.
— Ама ти можеш ли да стреляш? — престорено се изненада Преподобният Джим.
— Разбира се, че мога.
— В такъв случай отговорът е „не“ — отсече Госпожа Коломбо. — Може да сме луди, но
не сме глупави.
— Не се мисли за Апач — добави Точният мерник. — Ти си самоходна бронирана
жилетка.
Преподобният Джим щракна едната белезница за китката си:
— Господинът ще е моят шит. Чудя се колко ли куршуми ще отбие, преди да ми писне да
го влача.
— Надявам се достатъчно, за да умре — обади се Мери.
Фронтиери се изправи и закопча якето си:
— Готови ли сте?
— Не — отвърна Дейвис, — но ако така ще приключим с неприятностите си, съгласен
съм да започваме.
— С Дейвис влизаме през главния вход — каза Бумър. — През това време ти, Боби,
изстрелваш „гръцкия фойерверк“.
Бумър се обърна към Госпожа Коломбо:
— Мери, ти се приближаваш колкото можеш и изстрелваш ракетите, както ти показахме
в самолета.
— Не се притеснявай, щом мога да карам автокран из центъра на Манхатън, ще се
справя и с това.
— Ще се срещнем вътре — продължи Бумър. — Който пристигне пръв, взима Лусия за
награда.
— Всички ще загинем — изплака уплашено Лавети. — Тя ни чака. Хората й са нащрек.
Ако се откажете, ще измисля нещо, за да си измъкна. Ще я накарам да ви остави на
спокойствие. Това е единственият ви шанс.
Фронтиери пристъпи до него и му зашлеви шамар. После се обърна към Преподобния
Джим:
— Освободи го като започне стрелбата. Приятелчетата му ще се погрижат за него.
— Хайде, ще се видим на зарята — подхвърли Боби и повлече Лавети към игрището.
Бумър ги изпрати с усмивка, после се обърна към Госпожа Коломбо и я погали по
страната:
— Сигурна ли си, че ще се справиш?
— Тревожиш се за мен защото съм жена ли?
— Тревожа се, защото си единствената жена, която не искам да загубя.
— Все неподходящо време избираш за любовни признания — отвърна тя с усмивка,
нарами гранатохвъргачката и тръгна напред.
— Време е да се позабавляваме — обърна се Бумър към Точния мерник.
Двамата тръгнаха по добре осветената алея към къщата.
— Сигурно няма да ни оставят да се приближим много — отбеляза Фронтиери.
— И аз на тяхно място бих постъпил така.
— Може да грешим. Може би всъщност не искат да ни убиват.
— Така си е мислил и генерал Къстър преди да го прониже стрелата.

***

— Какво чакаш? — гневно попита Лусия.

— Нима вече ги виждаш? Нали каза, че искаш да ги видиш?
— Стига глупости, Уилбър. Искам да ги видя мъртви.
— Вече са мъртви. Но още не го знаят.
— Ами кажи на хората си да им го съобщят. Веднага!
Уилбър излезе на терасата и даде уречения сигнал.
Преподобният Джим зареди въздушната пушка със запалителния куршум и вкара дулото
й в единия край на пластмасовата тръба. Двамата с Лавети стояха приведени в края на
игрището за голф срещу задната стена на къщата.
— Имаш ли представа какво правиш? — проплака полицаят.
— Ни най-малка.
— Няма да успееш. По лицето ти познавам, че осъзнаваш как ще се провалите.
— Голям си песимист. Опитай с йога, може да се оправиш.

***

Госпожа Коломбо постави ракетата в гранатохвъргачката. Цялата бе плувнала в пот.

Мръдна предпазителя наляво и натисна червеното копче. Затвори очи и зачака да чуе взрив,
но нищо не се случи.
— Дявол да те вземе, Мери! — промърмори си тя. — Не се проваляй! Не и тук. Не и
сега.
Погледна в дулото на гранатохвъргачката и поклати глава. Беше поставила гранатата
наопаки:
— Ама че съм глупава!
Едва я извади и я постави пак, този път както трябва. Затвори очи:
— Моля те, Господи! Нека този път да се задейства.

***

Точният мерник и Бумър бяха посрещнати с дъжд от куршуми, които отскачаха от

асфалта.
Точно това чакаха.
Скочиха в различни страни и започнаха да хвърлят ръчните гранати. Сетне разкопчаха
якетата си и извадиха по един автомат Ml6. Започнаха да стрелят във всички посоки и се
спуснаха към къщата през изгорената трева и човешки трупове.
„Гръцкият фойерверк“ избухна.
Огромно огнено кълбо прелетя над басейна и обгърна къщата. След секунди последваха
още три взрива.
Ракетите на Госпожа Коломбо също взеха жертви. Първата прелетя над къщата и взриви
гаража. Другите две отнесоха петима мъже и половината от втория етаж.
Бумър и Точният мерник продължаваха да стрелят. Досега само един куршум бе улучил
Бумър в дясното рамо.
Дейвис действаше с автомата като с диригентска палка, сеейки смърт. Фронтиери спря
за миг и хвърли още няколко ръчни гранати.
Небето се озари от експлозиите.
— Май ни усетиха — изкрещя Бумър.
— Мислиш ли, че вече са решили да се предадат? — задъхано попита чернокожият,
докато поваляше още двама противници.
Бумър извади пръчка динамит, запали я и я хвърли към предната врата:
— Като влезем ще ги питаме.

***

Преподобният Джим освободи Лавети, вдигна го на крака и го повлече към къщата.

Инспекторът обаче се измъкна и побягна в друга посока, като закрещя:
— Уилбър! Не стреляй! Аз съм! Марк Лавети! Не стреляй!
Преподобният Джим се втурна в противоположна посока покрай басейна към дупка в
стената на първия етаж. Захвърли пластмасовата тръба и извади автомата си. Обърна се за
миг към Лавети, който продължаваше да маха с ръце и да вика Уилбър.
— Надявам се да не те пропусне — промърмори Апачът.
Госпожа Коломбо, освободена от товара на гранатохвъргачката и тежките боеприпаси,
се затича по една неохранявана алея и бързо се намери зад къщата. Усмихна се самодоволно и
влезе, като си мислеше: „Чакай само Бумър да научи. Няма да повярва колко лесно съм
влязла“.
 ***

Вратата се разби на трески и Бумър и Точният мерник се втурнаха вътре, без да спират
да стрелят.
— Тук се разделяме! — извика Бумър. — Аз взимам втория етаж.
— Значи третият е за мен.
— Викай, ако има нещо! — изкрещя Фронтиери и се втурна нагоре.
— И ти, ако ти трябва помощ — отвърна Точния мерник и се запъти към задното
стълбище.

***

Уилбър Грейвс изскочи през огън и дим покрай мъртвите тела на хората си и се вторачи
с невярващ поглед в Лавети, който стоеше край басейна и го викаше. Наемният убиец вдигна
автомата си, прицели се в продажния полицай и го изчака да се приближи.
— Уилбър — изкрещя Лавети, заслепен от дима. — Ти ли си? Ти ли си, Уилбър?
— Да — отвърна Уилбър.
След това спокойно изстреля три куршума в гърдите на Лавети. Първите два се забиха в
плътта на полицая.
Третият улучи бутилката нитроглицерин, която Преподобният Джим бе пуснал
незабелязано в джоба на инспектора.
Взривът повали Уилбър и доуби наоколо всички, които все още бяха между живите.
Преподобния Джим видя експлозията от балкона на втория етаж. Поклати глава:
— Най-после намери приятелите си, Лавети.

***

Госпожа Коломбо се промъкваше покрай стената на втория етаж. Из цялата къща се

чуваха изстрели, по коридорите се стелеше дим, от който очите й сълзяха. Беше въоръжена
само с револвера. Навсякъде се търкаляха трупове и боклуци.
Прескочи един мъртвец с черен костюм, легнал по очи в собствената си кръв, зави зад
ъгъла на коридора и се изпречи пред висок мъж с дълбоки рани по лицето.
— Това трябва да е самата Госпожа Коломбо — каза Уилбър.
Госпожа Коломбо понечи да насочи оръжието си към него, но той бе по-бърз. Хвана я за
ръката и извади ножа си.
Тя си спомни ножа, който бе разкъсал вътрешностите й. Видя острието, но не можеше
да направи нищо. Зачака, но Уилбър не бързаше да я убива. Бе забелязал бронираната й
жилетка. Госпожа Коломбо се усмихна:
— Няма да ти е много лесно.
— Така предпочитам — отвърна й той също с усмивка.
Госпожа Коломбо го изрита с все сила в слабините. В същото време вдигна ръка и заби
лакът в носа му. Уилбър я пусна и падна на колене, по лицето му потече кръв. Тя вдигна
пистолета и го опря в главата му.
— Стреляй — прошепна Уилбър.
Госпожа Коломбо допусна най-голямата грешка за един полицай.
Поколеба се.
Спомни си за нощта, когато я нападна маниакът с ножа. Представи си как острието се
забива в плътта й. Усети отново болката. Трябвало е да умре още онази нощ.
Вместо това сега друг човек с друг нож щеше да вземе живота й.
Уилбър Грейвс заби острието в коляното й и го завъртя. Мери изстена и изпусна
револвера. Кракът й изтръпна, зави й се свят и тя се облегна на стената. Уилбър вдигна ръка
и я дръпна на земята до себе си. Извади ножа от коляното й, пресегна се и разкопча
бронираната жилетка. Погледът й се размъти.
— Ще ми липсваш, Госпожа Коломбо — прошепна Уилбър.
— Да можех да кажа същото…
Уилбър повдигна бронираната жилетка и заби ножа в корема — заби го до дръжката и го
остави там. Госпожа Коломбо погледна със замъглен поглед убиеца си. Болката отслабна.
Отпусна глава, затвори очи и си помисли за сина си.
Повече никой не бе в състояние да й причини болка.

***

Бумър я откри пръв.

Коленичи, вдигна главата й. Тя още дишаше. Облиза устни, отвори очи и се усмихна.
— Реших се на това, за да ме прегърнеш поне веднъж — прошепна.
Бумър не продума. Не можеше да говори.
— Нали ти казах, че ще се справя с гранатохвъргачката.
Той кимна.
— Гордееш ли се с мен?
— Да — отвърна той. — Много.
— Радвам се.
— Обичам те, Мери — каза, но тя не го чу.
Госпожа Коломбо отпусна глава и затвори очи завинаги. Бумър свали якето си и я покри.
Вдигна револвера й и го прибра в джоба си.
Още един от Апачите бе намерил смъртта си.
Точният мерник бе притиснат от всички страни. От вратата, зад която се криеше,
хвърчаха трески. Боеприпасите му свършваха, беше ранен в дясната ръка. Шестима
нападатели, двама от които с пушки помпи, се приближаваха от всички страни. Точният
мерник имаше достатъчно куршуми и сили, за да убие поне двама от тях. Пое си въздух и
реши да ги нападне.
Ако умре, нямаше да е в някакъв си килер.
Изскочи с пистолет в лявата ръка и изстреля целия пълнител. Улучи единия от
нападателите в гърдите. Извърна се и повали друг, който го нападаше отзад. После го раниха
в десния крак. Точният мерник падна на колене.
Четиримата се запромъкваха към него.
— Имате ли излишни куршуми? — попита той.
 — Само два — отвърна единият. — И двата са за теб.
— Благодаря все пак.

***

Преподобният Джим изскочи с два 44 калиброви револвера в ръце. Изстреля три

куршума в гърба на човека с пушката и той се строполи по очи до Точния мерник.
Останалите трима се скриха.
Дейвис грабна пушката, стреля и улучи единия. Преподобния Джим му хвърли единия си
револвер и подгони другите двама нападатели по коридора. Довърши ги с последните си
куршуми.
— Не искам да те тревожа — каза той на Точния мерник, — но не изглеждаш добре.
— Сигурно е от жегата. Мразя жега.
— Можеш ли да вървиш?
— Няма да стигна далеч.
— Можеш ли да стреляш?
— Само с лявата ръка. Дясната свърши. Поне за днес.
— С една ръка се справяш по-добре, отколкото аз с две.
— Имаш ли патрони?
— Повече от достатъчно.
— Ще се справиш по-добре без мен. Само ми остави един пистолет и бягай.
— Няма да се отървеш толкова лесно от мен — каза Преподобният Джим.
Сложи по един пистолет във всяка ръка на Точния мерник.
— Нали ти казах, че не мога да стрелям с дясната — възрази чернокожият и се опита да
се изправи на крака. — Нищо не чувствам с нея.
— Можеш ли да си мърдаш показалеца? — попита Преподобният Джим докато му
помагаше.
— Да.
— Защо тогава да не го използваме?
Точният мерник и Преподобния Джим се запътиха бавно по коридора, прегърнати,
стреляйки във всички посоки. След тях оставаше тънка кървава диря.

***

Бумър се изправи на прага на огромната спалня на втория етаж. Лусия Карни, с гръб към
него, ровеше из чекмеджето си.
— Хубаво местенце — отбеляза Бумър.
Тя се обърна. Изглеждаше спокойна, сякаш се намираше на официален прием, а не в
разгара на битка.
— Вие сигурно сте Бумър. Влезте — покани го тя.
— Аз вече съм влязъл.
Лусия се отдалечи от бюрото си:
— Очаквах да сте по-едър.
 — Пожарникарите са едри. Полицаите обикновено са дребосъци. Това е основната ни
разлика.
— Много време и пари ми пропиляхте, Бумър.
— Вие пък ми отнехте трима приятели. Цената не е равностойна.
— Много рано в живота си научих, че всяко нещо си има цена. Всеки човек също. Още
не съм разбрала вашата.
— Много е малка. Вие.
— Какво?
— Вие сте моята цена. Когато ви унищожа, ще се откажа.
— Не сте мъж, който ще посегне на жена. Дори на такава като мен.
По погледа на Лусия Бумър разбра, че в стаята има още някой. Преди да успее да се
обърне, Уилбър замахна с ножа си. Острието само одраска рамото на полицая, но от удара
той залитна и изпусна пистолета.
— Аз убих приятелите ти — каза Уилбър. — Сега ще почувстваш същата болка, която
почувстваха те преди да умрат.
Бумър изчака Уилбър да се приближи. Хвърли се върху него и двамата се стовариха на
пода. Фронтиери стисна дясната ръка на наемния убиец и стовари левия си юмрук с все сила
върху лицето му.
Уилбър Грейвс бе допуснал голяма грешка: беше разгневил Бумър. Апачът си представи
Кеглата, Джеронимо и Госпожа Коломбо. Започна да нанася удар след удар върху лицето на
престъпника, докато ръката му не се разкървави. След това се отпусна изтощен върху него.
Вдигна глава. Лусия още стоеше до тях.
Бумър не забеляза ножа.
Уилбър вдигна ръка и със сетни сили заби острието в гърба му.
Фронтиери изрева от болка и падна по очи. Протегна ръка и напипа пистолета си.
Обърна се леко настрани. Убиецът се беше измъкнал изпод него и се опитваше да се изправи.
Бумър се надигна и натисна спусъка:
— Това е за Мери.
Куршумът уцели Уилбър в корема.
— Ето ти за Каролайн.
Вторият куршум улучи убиеца в главата.
Бумър се изправи бавно — по стената зад гърба му останаха кървави следи. Запъти се с
несигурни крачки към Лусия. Тя измъкна пистолета, който бе закрепен в кобур на гърба й.
— Никога не съм срещала такъв като теб — каза тя.
— Рано или късно трябваше да срещнеш. Винаги се намира някой като мен, който да
спре такава като теб.
— И как ще го направиш?
— Както мога.
Преди тя да успее да помръдне или да отговори, Бумър се хвърли към нея. Тя стреля, но
полицаят дори не усети как куршумът се забива в гърдите му. Двамата се строполиха на пода.
Той я погледна в очите, видя гнева, който караше другите наркотрафиканти да треперят. Той
обаче не беше наркотрафикант.
Той бе ченге.
Бумър стисна юмрук и я удари два пъти в лицето. Лусия изгуби съзнание. Той извади
запалката си и я отвори. Загледа се в синьото пламъче. След това бръкна в задния джоб на
панталона си и извади пръчка динамит.
Запали фитила и навря динамита в деколтето на Лусия.
Изпълзя от стаята на колене и лакти. Погледна за последен път трупа на Уилбър и бутна
с крак вратата.
Беше стигнал до половината на коридора, когато стаята избухна. Ударната вълна го
запрати към стълбището.
— Тази кучка вече я няма, Джеронимо — промълви той и отпусна глава върху
мраморното стъпало.

***

Тримата Апачи се събраха на втория етаж.

Точният мерник седеше облегнат до стената, омаломощен от раните си. Преподобният
Джим се подпираше на перилата: един куршум бе обездвижил десния му крак. Бумър лежеше
по очи в локва кръв, ножът на Уилбър още стърчеше от гърба му.
Седяха, обгърнати от дим, огън и смърт. Отвън вече се чуваше вой на сирени.
— Бумър — каза Преподобния Джим.
— Какво?
— Не искам да те тревожа, но от гърба ти стърчи нож.
— Нямаше къде да си закача шапката.
— О, добро хрумване.
Докато чакаха спасителните екипи, Точният мерник се обърна надясно. Един ранен
престъпник бе пропълзял до пистолета си:
— Хей, чернилко, не ти ли се случва някога да не улучиш?
Точният мерник вдигна пистолета си с лявата ръка и стреля. Куршумът улучи
престъпника в челото.
— Не — отвърна чернокожият и отново облегна глава на стената.
— Ама че глупав въпрос — отбеляза Преподобният Джим.
Смехът на тримата Апачи отекна сред развалините на сринатата наркоимперия.
Онези, които обществото бе отхвърлило като непотребни, отново бяха победили.
Послепис
Януари 1983 г.
Всеки човек има свой път. Трябва само да го следваме и да го
приемаме, независимо накъде ни води.

„Мъдростта на сърцето“

Хенри Милър

Бумър пиеше кафе и гледаше как Точният мерник и Преподобният Джим играят шах.
— И играта ли е толкова скучна, колкото гледането? — попита той.
— Да — отвърна Преподобният Джим.
— Защо тогава я играете?
— Защото нямаме табла — обясни Точният мерник.
Бяха се възстановили почти напълно.
Бумър и Точният мерник прекараха цял месец в една аризонска болница. Преподобният
Джим бе изписан след две седмици, които му бяха достатъчни да се влюби до уши в една
медицинска сестра. И тримата се подлагаха ежедневно на тежки терапевтични сеанси, но
вече можеха да се върнат към предишния си живот.
Както бяха очаквали, разрушаването на имението на Лусия нямаше никакви законови
последствия, федералните бяха повече от доволни да оберат лаврите за разбиването на
организацията на наркокралицата. Апачите гледаха пресконференцията в болницата.
- Ако си вършеха работата с такъв успех, с какъвто лъжат, нямаше да има престъпност —
отбеляза Преподобният Джим и загаси телевизора.
Така и не успяха да се доберат до частния самолет, който ги чакаше на пет километра
източно от имението. За сметка на това се прибраха от Аризона с кабриолет под наем.
Отбиха се при духовния баща на Джеронимо. Старият индианец изслуша разказа им със
светнали очи.
— Ще ни липсва — заключи Бумър. — Беше добър приятел.
— Не скърбете за него — отвърна старецът. — Духът му живее и пътува заедно с вас и с
онези, които ще последват примера ви.
— Единственото, което ни следва в тия дни, са мухите — вметна Преподобният Джим.
Старецът се усмихна и кимна:
— Никой не избира сам пътя си. Особено смелите.
Когато се върнаха в Ню Йорк, Бумър отиде в къщата на Госпожа Коломбо. Съпругът й го
покани в кухнята. Бумър извади значката на Мери и я подаде на сина й франк. Момчето взе
значката и я погледна:
— Само за това живееше. За полицейската професия.
— Грешиш — възрази Бумър. — Живееше заради теб.
— Обичахте ли я? — попита Франк.
— Да.
— Тя обичаше ли ви?
— Да. Но не както си мислиш. Не както обичаше баща ти.
 — По какъв начин тогава?
— Тя ме обичаше заради онова, което правех. Баща ти обичаше заради това, което е. Има
голяма разлика.
— Не разбирам.
— Не е нужно. Един ден ще разбереш. Надявам се тогава пак да се срещнем.

***

Върнаха се към предишното си монотонно съществуване.

Точният мерник отново заработи като портиер. В свободното си време играеше със сина
си и водеше жена си на дълги излети.
Преподобният Джим започна работа като строителен предприемач. Нунцио го нае да
ръководи строителната група, която възстановяваше залата за боулинг на Кеглата.
Италианецът бе решил да я подари на децата от квартала.
Бумър продължаваше да си запълва времето по кина, музеи и библиотеки. Вечерите,
както винаги, прекарваше в ресторанта на Нунцио.

***

Точният мерник взе топа на Преподобния Джим с коня си.

— Е това е! — възкликна Бумър. — Петнадесет минути дремеш и за какво?
— Не успях да му взема царицата — оправда се Точният мерник.
— Да бях в кома щях да се забавлявам повече — промърмори Бумър.
Нунцио се приближи с чаша кафе в ръка. Взе стол и седна.
— Търсят те по телефона — каза той на Бумър. — Преди да идеш кажи ми кой води, за
да не разсейвам с въпроси шахматистите.
— Ако разбереш, ще те черпя.
— Аз печеля — обади се Точният мерник.
— Не, победата ми е в кърпа вързана — възрази Преподобният Джим.
Бумър се надигна и се запъти към бара.
— Кой е? — попита той Нунцио.
— Не каза.
— Защо?
Нунцио вдигна рамене:
— Може да го е срам.
Бумър се върна след по-малко от пет минути. Очите му блестяха. Останалите трима го
изгледаха озадачено.
— Ще ни кажеш ли? — попита Точният мерник. — Или да започваме нова игра?
— След колко време ще свършите тази?
— Винаги можем да спрем — отвърна Преподобния Джим, — ако има нещо по-
интересно.
— Искате ли да се поразходите с мен?
— Къде? — полюбопитства Точният мерник.
 — Да помогнем на един човек, който е загазил. Огледа тримата и кимна, като видя
усмивките им.
— Май вече ще ме уволнят — отбеляза Точният мерник.
— Помоли ги поне да ти оставят портиерската униформа — предложи Преподобният
Джим, докато си взимаше палтото. — Отива ти.
Нунцио изпрати с поглед тримата Апачи. Отиваха да вършат онова, за което най-много
ги биваше.
Да се сражават със злото.

Информация за текста
Информация за текста
Лоренцо Каркатера
Апачи
серия „Apaches“ #1
Марин Загорчев, преводач, 2000

Lorenzo Carcaterra
Apaches 1997

Източник: beetle — torrent-team.net

Корекция и преформатиране: nedtod, 2019 г.

notes
1
Бумтящия (англ.). — Б.пр.
2
Друже (исп.). — Б. пр.
3
Сине (ит.). — Б.пр.
4
Чернокож общественик(1925-1965), основал Организацията за афроамериканско
единство. — Б.пр.