Annotation

Сбогувахме се с майките си. Целият ни досегашен живот беше преминал край тях, но
никога досега не ги бяхме забелязвали. Бяха постоянно наведени над прането или огъня със
зачервени и подпухнали от парата и топлото лица. Грижеха се за всичко сами, докато бащите
ни бяха по море. А вечер климаха на пейката с иглата за кърпене в ръце. Виждахме нещо, но
не тях самите. Виждахме издръжливостта им. Виждахме умората им. Никога не ги питахме
за нищо. Не искахме да им досаждаме.
Така показвахме обичта си — като пазехме тишина.
Очите им бяха вечно зачервени. Сутрин, когато ни будеха, беше заради пушека от огъня.
Вечер, когато казваха лека нощ още облечени — от умора.
А понякога — защото са плакали за някой, който никога вече няма да се прибере у дома.
Питайте ни какъв цвят са очите на майките ни.
— Не са кафяви. Не са зелени. Не са и сини, нито сиви. Червени са.
Така ще отговорим.
Сега те стоят на кея и ни казват „сбогом“. Между нас отново стои тишината. Те впиват
очи в нашите.
— Върни се — казва погледът им.
— Не ни оставяй — казват очите им.
Но ние няма да се върнем. Искаме да си тръгнем. Искаме да се махнем. Те пронизват
сърцата ни като с нож, докато се сбогуваме на кея. Ние пронизваме сърцата им като с нож,
когато тръгваме. Така сме свързани. С раните, които си нанасяме един на друг.

Роман с изключителна тежест, амбициозен и красив, от един майстор на

разказа на върха на силите си. Това е книга, в която трябва да се плава; тя трябва да
се изследва, трябва да се изгубим в нея — но това е също книга, която отвежда
читателя, смаян от нейните чудеса, у дома, до сърцето, от което се раждат всички
велики истории.

— Джоузеф О’Конър

На първо място това е роман за морето, който на практика е написан в

съавторство с великите автори на деветнайсети век — Конрад, Мелвил,
Стивънсън… „Ние, удавниците“ е най-добрият роман, който съм чел от години
насам.

— Aftenposten, Норвегия

Карстен Йенсен ни кани на удивително пътешествие из океаните, една одисея,

просмукана с морска пяна и сълзи…
Да бъдете в компанията на Йенсен е истински дар.

— L’Express, Франция

Тази книга ловко лавира между интимност, проницателност и заразна наслада

от сюжетната линия, от великолепните измишльотини, както и от детайлите,
стигащи до гротеска… Достоен събрат на Габриел Гарсия Маркес и „Сто години
самота“.

— Jyllands-Posten, Дания

Великолепно допълнение към канона на мореплавателската литература,

блестяща нова преработка на една древна тема… страниците искрят от чудно
въобразени картини… Езикът е всичко, на което бихте могли да се надявате в един
морски роман: стегнат и изчистен, често неочаквано прелестен.

— The Times, Великобритания

Карстен Йенсен е без съмнение един от най-вълнуващите скандинавски

автори на нашето време. Винаги очаквам книгите му с огромно нетърпение. По мое
мнение той е съвършено неповторим разказвач.

— Хенинг Манкел

Страхотна морска литература… оригинална и неповторима.

— Scotsman, Великобритания

Каква мощна книга… не ви се иска да я оставите. Обстоятелството, че Йенсен

е натрупал толкова познания по морските дела заслужава уважение. Но още по-
впечатляващи са знанията му за онова, което движи хората, както мъжете, така и
жените — и фактът, че съумява да го предаде по толкова завладяващ начин, печели
нашето възхищение.

— Die Zeit, Германия

Един вълнуващ роман от Карстен Йенсен, последната издънка на

родословното дърво от автори на мореплавателски саги от Омир до Патрик
О’Брайън… Пищен, могъщ и възнаграждаващ роман.

— Financial Times, Великобритания

В своя най-амбициозен и успешен роман до момента Йенсен разказва за

родния си пристанищен град, в който всички най-стари улици вървят в съвършено
права линия право към морето, и го превръща в своеобразно въплъщение на
ключови сблъсъци не само в датската, но и в европейската история — и на
убежденията, които са ги породили… Роман, който се издига като планина на пътя
ви.

— Independent, Великобритания

Суров, пронизителен и колоритен, великолепният мореплавателски епос на

 Карстен Йенсен вдъхва живот на приключенията на няколко поколения моряци.

— Metro, Великобритания

Пламенна и романтична книга, която обхваща над сто години от датската

история — години на война и любов… Огромна е по обем, но обхватът й е още по-
огромен заради разказваческото майсторство и писателските умения… Този роман
е крайъгълен камък в творчеството на Йенсен.

— Berlingske Tidende, Дания

Карстен Йенсен (1952) е роден в Марстал на датския остров Ерьо. Баща му е моряк от
старата школа, капитан на товарно корабче, където като ученик Карстен получава първите си
уроци по мореплаване. За разлика от баща си, той обожава да чете и компенсира слабата си
физика със самотни интелектуални занимания. След като завършва литературознание в
Университета в Копенхаген, започва работа в датския ежедневник „Политикен“ и бързо си
създава репутация на социален коментатор с остър поглед за слабостите и грешките на
управляващата класа.
Йенсен добива популярност през 90-те години с двата си пътеписа „Видях началото на
света“ (1996) и „Чух падаща звезда“ (1997), в които описва срещите си с хора и култури,
доскоро затворени за външния свят — Русия, Китай, Камбоджа, Виетнам и Латинска
Америка. Първият от тях му носи престижната литературна награда „Златен лавър“ (1997).
След още няколко сборника с есета и пътеписи през 2006 година излиза дебютният му
роман „Ние, удавниците“. Романът печели най-престижната литературна награда в Дания,
Danske Banks Litteraturpris, а през 2009-а читателите на един от най-влиятелните вестници в
страната, „Юленд-Постен“, го провъзгласяват за най-добрия датски роман през последните
25 години. Преведен е на повече от 20 езика, а продажбите му надминават половин милион
екземпляра.
Освен художествена проза, Йенсен продължава да пише статии, есета и наблюдения по
най-парещите въпроси на съвременния свят, като нападенията срещу Световния търговски
център и терористичните атаки в Париж. Най-новият му роман, „Първият камък“, е посветен
на войната в Афганистан и излиза през 2015 г.
Карстен Йенсен е носител на наградата „Улоф Палме“ (2009) — заради това, че „с думи
и действия се бори на страната на слабите и в родината си, и по цял свят“, и на датската
литературна награда на името на Сьорен Гюлендал (2012).

Мария Змийчарова е родена през 1983 г. Още в седми клас решава, че иска да е преводач
и осъществява това решение толкова категорично, че в CV-то й изобщо няма други позиции.
Десет години прави субтитри за телевизията и за кинофестивали, а в последно време
получава шанс официално да влезе в света на художествения превод, неочаквано и за самата
нея — чрез поезията. Сред авторите, чиито произведения е превеждала на български, са
Тумас Транстрьомер („Голямата загадка“, 2013), Стриндберг, Ханс Кристиан Андерсен и
Уилям Шекспир.
Карстен Йенсен
I.
Ботушите
Бичът
Законът
Пътуването
Крушението
II.
Вълноломът
Видения
Момчето
Полярната звезда
III.
Вдовиците
Убиецът на гларуси
Морякът
Завръщане
IV.
Краят на света
Източници
Благодарности
Информация за текста

notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
50
51
52
53
54
55
56
57
58
59
60
61
62
63
64
65
66
67
68
69
70
71
72
73
74
75
76
77
78
79
80
81
82
83
84
85
86
87
88
89
90
91
92
93
94
95
96
97
98
99
100
101
102
103
104
105
106
107
Карстен Йенсен
Ние, удавниците
На майка ми и баща ми
I.
Ботушите
Лауридс Мадсен беше ходил в Рая, но се върна на земята благодарение на ботушите си.
Не стигнал чак върха на клотика, едва долната рея на гротмачтата. Но застанал пред
Райските порти и видял Свети Петър, макар пазачът на входа към отвъдното да му показал
само задника си.
Лауридс Мадсен трябваше да е умрял. Но смъртта не го искаше и той просто стана друг.
Преди да се прочуе с посещението си в Рая, Лауридс Мадсен беше печално известен с
това, че собственоръчно започна война. Едва на шест години загуби баща си Расмус в морето,
а на четиринайсет сам отплава от Марстал на борда на „Анна“. Само три месеца по-късно
„Анна“ корабокрушира в Балтийско море. Екипажът беше спасен от един американски бриг
и оттогава Лауридс Мадсен закопня за Америка.
На 18 години си взе щурманския изпит във Фленсбург, а по-късно същата година
корабокрушира за втори път, близо до норвежкия бряг, край Мандал, и прекара цялата
студена октомврийска нощ на едно от скалистите островчета, мити от вълните, в очакване на
спасението. Пет години плава той по земните морета. Беше стигал на юг от нос Хорн и беше
чувал крясъците на пингвините в смолисточерната нощ. Видял Валпараисо, западния бряг на
Америка и Сидни, където през зимата на дърветата им пада кората, а не листата, а наоколо
подскачат кенгура. Беше срещнал момиче с гроздови очи на име Сали Браун и знаеше
истории за „Фортоп Стрийт“, за „Ла Бока“, за „Барбъри Коуст“ и „Тайгър Бей“1. Беше
пресичал екватора, усетил раздрусването, когато корабът минава през Паралела, и видял
Нептун. По случай събитието пил морска вода с рибено масло, потопили го в катран, сажди
и лепило, обръснали го с ръждив нащърбен нож и промили порязванията със сол и вар.
Целунал сипаничавата Амфитрита по бузата с цвят на охра и пъхнал носа си в шишенцето й с
ароматни соли, пълно с изрязани нокти.
Лауридс Мадсен беше ходил къде ли не.
Мнозина го бяха правили. Но единствен той се върна с фикс-идеята, че в Марстал всичко
е твърде малко и сякаш за да го докаже, демонстративно говореше някакъв си свой език,
който наричаше американски. Беше плавал една година на бойната фрегата „Невърсинк“ и
там беше усвоил чуждата реч.
— Гивин нем билонг ми Лауридс Мадсен — казваше.

Каролине Грубе от улица „Нюгаде“ му беше родила дъщеря и трима сина — Расмус,
кръстен на дядо си, Есбен и Алберт. Дъщерята се казваше Елсе и беше най-голямата. Расмус,
Есбен и Елсе приличаха на майка си, бяха дребни на ръст като нея и не особено
разговорливи. Алберт приличаше на баща си. Още четиригодишен настигна на ръст три
години по-големия Есбен. Постоянно търкаляше един английски чугунен снаряд и току се
мъчеше да го вдигне на ръце. Коленичеше, погледът му ставаше твърд и решителен, но
снарядът си оставаше прекалено тежък за него.
— Heave away, my jolly boys! Heave away, my bullies!2 — насърчаваше го с викове
Лауридс, като гледаше упражненията му.
Въпросният снаряд пробил покрива на къщата на „Корсгаде“ при английската обсада на
Марстал през 1807 година. Майка му толкова се стреснала, че родила Лауридс насред пода на
кухнята. Когато Алберт не го разхождаше, снарядът стоеше в кухнята, където Каролине го
ползваше за стриване на синап.
— Все едно сам обяви пристигането си — казал веднъж Расмус на сина си, — толкова
едър беше, като се роди. Ако щъркелът те беше изпуснал, и ти щеше да продъниш покрива
като английски снаряд.

— Фингу — казваше Лауридс и показваше пръста си.

Искаше да научи децата на американския език.
Фут означаваше „стъпало“. Посочваше ботуша си. Маус беше „уста“.
Като сядаше на масата, се поглаждаше по корема и оголваше зъби.
— Хангре.
За да разберат всички, че е гладен.
Мама беше мисис, татко — папа тру3. Когато Лауридс го нямаше, децата казваха „мама“
и „татко“ като всички останали — с изключение на Алберт. Те с баща му си имаха
приказката.
Лауридс наричаше децата си по различни начини. Пикинини, булис и хартис.
— Лайкум тумас4 — заявяваше понякога на Каролина и свиваше устни като за целувка.
Тя прихваше от смущение и му се сопваше:
— Не ставай глупак, Лауридс.

През 1848 г. немците в Шлезвиг-Холщайн от другата страна на Балтийско море ни

обявиха война. Пръв беше известѐн старият митнически инспектор Де Ла Порте, защото
временното въстаническо правителство в Кил му прати Прокламацията си заедно с искане да
предаде митническата каса.
Целият Марстал се вдигна и единодушно решихме да създадем доброволен патрул.
Начело застана един млад учител от Рисе, на когото оттогава му остана прозвището
Генерала. На най-високите точки из целия остров издигнахме клади — дъски, подпрени на
високи дървени магарета, от които висяха бурета, пълни със стари въжета и катран. Ако
видехме чужди кораби, вдигахме горящите бурета, за да сигнализираме, че врагът идва по
море.
Клади имаше и на Кнастербйерг, и по скалите на носа Вейснес, а по целия бряг
обикаляха патрули и оглеждаха морето.

На Лауридс, който и без това не взимаше нищо кой знае колко на сериозно, тези военни
суетни му дойдоха в повече. Една вечер, когато минавал покрай Вейснес на път за вкъщи от
залива Екернфьорде, приближил лодката до брега и се провикнал така, че гласът му отекнал
над водите: „Немецът е по петите ми!“.
След минути бурето горе на носа пламна. Запалиха и кладата на Кнастербйерг, а после
огньовете плъзнаха към вътрешността на острова, чак до Сюнесхой, на близо 20 километра
разстояние, докато целият Ерьо не запламтя като в нощта на Свети Ханс.
Докато кладите горяха, Лауридс си седял в лодката и се превивал от смях заради хаоса,
който е причинил. Но щом акостирал в Марстал, видял, че навсякъде свети, а улиците са
пълни с хора, макар че беше късно вечерта. Някои кряскаха неразбираеми заповеди, други
плачеха и се молеха. Група мъже, готови за бой, вече бяха щурмували „Маркгаде“, въоръжени
с коси, вили и тук-там пушки. Млади майки с пискащи бебета на ръце търчаха по улиците
обзети от ужас и убедени, че немецът иска да прониже рожбите им с байонета си. До
кладенеца на ъгъла на „Маркгаде“ и „Вестергаде“ съпругата на един шкипер се караше на
слугинчето си. Беше си втълпила, че трябва да се скрият от немеца в кладенеца и караше
момичето да скочи първо в черната дупка.
— Не, след Вас — отговаряше то.
Ние, мъжете, също се командорехме взаимно. В Марстал има твърде много шкипери и
никой не иска да изпълнява чужди заповеди, затова единственото, за което бяхме
единодушни, беше тържествено, в един глас да се закълнем, че ще гледаме да дадем живота
си колкото се може по-скъпо.
Когато суматохата стигна дома на пастор Сакариасен на „Киркестреде“, където в онази
вечер имаха гости, една дама припадна от вълнение, а Лудвиг — 12-годишният син на
пастора, грабна един ръжен, за да защитава родината от нахлуващия враг. Семейството на
учителя Исагер, който изпълняваше и длъжността на енорийски помощник, се подготвяше за
вражеското нашествие. Всичките дванайсет сина, които си бяха вкъщи по случай рождения
ден на дебелата госпожа Исагер, бяха въоръжени от майка си с глинени гърнета, пълни с
пепел, и получиха нареждания да ги изсипят върху главата на немеца в случай че той реши да
напада дома им.

Начело на тълпата, която се движеше по „Маркгаде“ към „Ребербанен“, вървеше старият

Йепе, който размахваше вила и се заканваше на немците само да му паднат, ако смеят. На
дребния дърводелец Лавес Петерсен му се наложи да се върне до вкъщи. Той крачеше,
самоуверено нарамил пушката, а джобовете му бяха издути от сачми, но насред решителния
марш осъзна, че е забравил да вземе барут.
Жената на мелничаря, масивната мадам Вебер, чакаше пред мелницата с вила в ръка. Тя
настоя да се включи в битката и насред общото объркване, а вероятно и заради това, че
изглеждаше по-внушително от повечето от нас, мъжете, веднага я приехме в редиците си.
Лауридс, който беше много впечатлителна натура, така се въодушеви от всеобщия боен
дух, че също хукна към вкъщи за оръжие. Каролине и четирите деца се бяха скрили уплашени
под масата в салона, когато той влетя вътре и весело се провикна:
— Хайде, момчета, отиваме на война.
Чу се глух звук — Каролине си беше ударила главата в плота на масата. Тя се измъкна с
известни трудности изпод покривката, изправи се в цял ръст и му се развика бясна:
— Ти май съвсем си изгуби ума, а, Мадсен? Децата не ходят на война!
Расмус и Есбен заскачаха от вълнение.
— Искаме на война! Искаме на война — викаха в един глас. — О, не може ли и ние на
война!
Малкият Алберт вече търкаляше снаряда пред себе си.
— Да не сте се побъркали? — кресна майка им и зашлеви най-близкостоящия. —
Веднага обратно под масата!
Лауридс се мушна в кухнята, за да потърси подходящо оръжие, но не откри нищо удобно
за носене.
 — Къде си завряла тигана? — провикна се към салона.
— Него не! — вресна Каролине в отговор. — Тигана да не си ми го пипнал!
Лауридс се огледа объркан.
— Тогава ще взема метлата — заяви той и отново прекоси салона. — Сега ще види
немецът!
Входната врата шумно се затръшна зад гърба му.
— Чу ли? — прошепна Расмус, най-големият, на Алберт. — Татко не каза и една дума на
американски.
— Откачен човек — поклати глава майката в мрака под масата, където отново се беше
приютила. — Да тръгне на война с метла.

Лауридс предизвика всеобщ възторг, когато се присъедини към въоръжената тълпа.

Наистина, той си беше създал име на надменен човек, но беше едър и силен и всеки би се
радвал да се бие рамо до рамо с него. Едва след това видяхме метлата.
— Никакво друго оръжие ли нямаш?
— За немеца става — отговори той и вдигна метлата. — Ей с това ще го изметем от
Дания!
Опиянени от дързост, всички се разсмяхме на остроумието му.
— Оставете няколко вили тука — каза Ларс Бьодкер. — Да ги струпаме немците на куп,
като ги изтребим.
Излязохме на открито сред нивите. До Вейснес имаше половин час ходене, но крачехме
бързо, с кипнала от жаждата за бой кръв. Бяхме наближили Дрейбакерне, вече виждахме как
кладите пламтят над скалите и тази гледка допълнително изостри решителността ни.
Изведнъж чухме тропот на копита в мрака и замръзнахме. Врагът идваше!

Бяхме разчитали да изненадаме немците на брега, но и така теренът беше на наша

страна. Лауридс зае бойна позиция с метлата в ръка, а останалите последвахме примера му.
— Чакайте ме! — чу се зад гърбовете ни.
Дребният дърводелец си беше взел барут и ни настигаше.
— Шшт! — изшъткахме. — Немецът е съвсем близо.
Тропотът на копита приближаваше, но вече се чуваше, че конят е само един. После от
мрака изникна ездач. Лавес Петерсен вдигна пушката си и се прицели. Лауридс сложи ръка
върху цевта.
— Това е контрольорът Бюлов — каза.
Конят на контрольора беше плувнал в пот, а черните му хълбоци тръпнеха след бързия
галоп. Бюлов вдигна ръка.
— Прибирайте се. Край Вейснес няма немци.
— Но нали кладите горят? — викна Лавес.
— Говорих с бреговите постове — отговори Бюлов. — Било е фалшива тревога.
— Затова ли ни изкарахте от топлите легла? За нищо!
Мадам Вебер скръсти ръце и ни огледа свъсено, сякаш търсеше върху кого да се
нахвърли, след като врагът не се беше явил.
— Поне видяхме, че сме готови — каза контрольорът утешително. — А и по-добре че не
дойдоха.
Ние полугласно се съгласихме. Но макар сами да виждахме колко разумна е гледната
точка на контрольора, разочарованието беше голямо. Бяхме се подготвили да погледнем и
немеца, и смъртта в очите, а нито един от тях не беше акостирал на остров Ерьо.
— Рано или късно ще го научим ние тоя немец — каза Ларс Бьодкер.
Усетихме, че сме се уморили и се отправихме към домовете си. Беше завалял студен
нощен дъжд и всички мълчахме чак до мелницата, където мадам Вебер се откъсна от
обезверената ни групичка. Обърна се към нас с вилата в ръка, сякаш хванала оръжие „за
почест“.
— Значи само ако разбера — започна тя, а гласът й звучеше заплашително — кой е тоя
смешник, който реши да изкара почтените хора от леглата им посред нощ и да ги прати на
война!
Всички се обърнахме към Лауридс, който се извисяваше сред нас с метлата на рамо.
Но Лауридс нито се смути, нито сведе поглед. Вместо това само ни изгледа. После
отметна глава назад и се разсмя, а дъждът обливаше лицето му.

Но скоро наистина започна война. Получихме повиквателни за флота. В съседното

градче Ерьоскьобинг акостира бойният параход „Хекла“, който трябваше да ни превози.
Чакахме наредени в колона на кея, викаха ни един по един, после скачахме в баркаса, който
щеше да ни откара до парахода. Онази ноемврийска вечер преди войната се бяхме
почувствали измамени, но чакането най-после беше свършило и духът ни беше висок.
— Ахой, посрещнете един датчанин, който носи със себе си живота си, душата си и
моряшката си торба — викна Клаус Якоб Клаусен.
Той беше дребен, жилав мъж, който все се хвалеше какво му казал навремето някой си
Стике-Фредрик, татуист в Копенхаген — че в живота си не е забивал игла в по-здрава ръка от
неговата. Бащата на Клаусен, Ханс Клаусен, както и дядо му преди това, били лоцмани и той
беше сигурен, че ще тръгне по същия път, защото вечерта преди да се качи на парахода, насън
му се предсказало, че ще се измъкне жив от войната.
В Копенхаген ни разпределиха на фрегатата „Гефион“. Лауридс беше пратен отделно,
сам, на бойния кораб „Кристиан VIII“, чиято гротмачта от клотика до палубата беше висока
близо два пъти колкото камбанарията на марсталската църква. Направо ни се завиваше свят,
като вдигнехме глави да видим върха й, но това замайване ни носеше гордост, защото
осъзнавахме, че сме призвани за големи дела.
Лауридс остана зад нас и ни изпрати с поглед. „Кристиан VIII“ му отиваше. Щеше да се
чувства у дома си на тази палуба — той, който навремето беше плавал цяла година с
американския боен кораб „Невърсинк“. И все пак за момент ни мина през ума, че може би се
е почувствал изоставен докато ни е гледал как изчезваме по трапа към „Гефион“.

И така, тръгнахме на война. По Цветница минахме покрай брега на Ерьо. Виждаха се

скалите край Вейснес, където Лауридс беше обърнал целия остров надолу с главата със
своето „Немецът идва“. Сега идваше датчанинът и беше ред на немците да палят сигналните
клади и да търчат като кокошки без глави.
Пуснахме котва край Алс и изчакахме. В сряда поехме курс към залива Екернфьорде и
достигнахме устието му късно следобед. Събраха ни на горната палуба — пъстро множество
в домашнотъкани ризи и панталони в различни цветове — някои сини, други черни или
бели. Само лентите на шапките ни с името на „Гефион“ и червено-белите кокарди показваха,
че сме матроси на кралския боен кораб. Командирът ни, самият той облечен в най-хубавата
си униформа с еполети и сабя, държа реч и ни призова да се бием смело. Размаха тривърхата
си шапка и извика три пъти ура за краля. И ние викахме с него, с пълен глас. После той
заповяда канонада с всички оръдия, за да усетим как ще е по време на истинска битка.
Никой от нас не беше вкусвал войната. Над морето прогърмя тътен, после остро замириса на
барут. Духаше силно и вятърът бързо разнесе синкавия дим от оръдията. Няколко минути се
надвиквахме, без изобщо да се чуваме. Грохотът на оръдията ни беше оглушил.
Вече бяхме цяла ескадра. Бяха пристигнали още два парахода. Единият беше „Хекла“,
помнехме го от Ерьоскьобинг. Почнахме да се готвим за битката на следващия ден. Върнахме
оръдията пред портите, наредихме помпи и маркучи, за да са готови за използване, ако на
борда избухне пожар. Пред всяко оръдие струпахме картеч и снаряди с метални стружки, а
капсулите наредихме в кутии. В последните дни бяхме упражнявали всичко това толкова
пъти, че знаехме десетките заповеди почти наизуст. При всяко оръдие имаше единайсет
души и от първата заповед „Приготви се!“, последвана от „Фитили и хартия!“ и „Капсулите
вътре!“, чак до заповедта за обстрел, не се спирахме нито за миг, обзети от ужас да не
объркаме нещо. Бяхме свикнали да работим най-много по трима-четирима на малките си
яхти и галеаси5, а сега изведнъж се оказвахме господари на живота и смъртта.
Твърде често застивахме вцепенени, когато командирът на оръдието викнеше „Завърти
по визьора!“ или „Умери!“. Какво, по дяволите, означава това на нормален език? Но всеки
път, когато без грешка успеехме да изминем сложния път до последната заповед,
получавахме похвала от командира. И изригвахме във възторжено „Ура“. Той поглеждаше
нас, после оръдието си, накрая — палубата, и клатеше глава.
— Палета такива — казваше, — вие дайте всичко от себе си, пък по дяволите другото!

Не бяхме съвсем наясно по кого трябва да стреляме. Със сигурност не по старата куца
Илсе, ракиената майчица, която ни продаваше от благословеното си питие, когато
акостирахме със старите си черупки на пристанището в Екернфьорде. Нито по търговеца на
зърно Екхарт, с когото сме сключвали не една и две добри сделки. Или по стопанина на
страноприемницата „Дер Роте Хан“. Той се казваше Хансен, дори името му беше датско.
Никога не го бяхме виждали с оръжие в ръце. Никой от тях не беше „немецът“, поне не и в
нашите очи. Но кралят знаеше кой е немецът. Както и командирът, който така бойко викаше
„Ура“.

Стигнахме до залива. Вражеските батареи по брега почнаха да гърмят, но ние бяхме

извън обсега им и скоро всичко отново утихна. Вместо чай този път ни донесоха ракия. В
девет часа биха отбой, беше време да лягаме. Вдигнаха ни седем часа по-късно, на Велики
четвъртък, 5 април 1849. Отново ни дадоха ракия вместо чай. На палубата вече имаше и буре
с бира. Можехме да пием от него, когато ни се прииска, затова вдигнахме котва и навлязохме
в залива в приповдигнато настроение.
Не можехме да се оплачем от провизиите на борда — дори когато сами си изкарвахме
прехраната, тя беше малко. Говореше се, че зад марсталските кораби никога не се виждат
чайки, и си беше точно така. При нас не оставаше нищо за хвърляне. Но на корабите на
Негово Величество всеки ден освен чай и бира имаше и хляб на корем, за обяд — по фунт
прясно месо или половин фунт шунка, грах, каша или супа, вечер — осминка фунт масло с
по един шнапс. Затова далеч преди да ни е замирисало на барут, ние вече обичахме войната.

Бяхме навлезли в Екернфьорде. Бреговете на залива приближаваха все повече, а

оръдейните позиции вече се виждаха ясно. Крестен Хансен се надвеси над Ейнар Йенсен и
за пореден път му сподели, че не очаква да преживее битката.
— Знам го от момента, в който немецът поиска митническата каса. Ще умра днес.
— Дръжки знаеш — каза Ейнар. — Дори не си предполагал, че битката ще е на Велики
четвъртък.
— Напротив, знам го отдавна. Удари часът да се стреляме!
— Затваряй си плювалника — сопна му се Ейнар. Слушаше му опяванията от момента, в
който двамата си оправиха койките и нахлузиха ботушите сутринта.
Но Крестен не млъкна, само пое дълбоко въздух и сложи ръка на рамото на приятеля си.
— Обещай да ми занесеш торбата у дома в Марстал.
— Сам си прибирай парцалите! И млъквай вече, преди да си ме наплашил до смърт и
мене.
Ейнар хвърли тревожен поглед към другаря си. Крестен беше син на Йохум Хансен —
шкипер и служител в пристанищната управа, и приличаше на баща си по всичко — от
луничките под червеникаворусата коса до сдържания характер. В такова необичайно
състояние не го бяхме виждали никога.
— На — каза Ейнар и му подаде кана бира. — Удари му една хубава глътка!
Подложи каната пред устата му, но бирата влезе в кривото гърло на Крестен, той се
задави, а очите му се насълзиха. Ейнар взе да го удря по гърба, Крестен се мъчеше да си
поеме дъх със свистене, а от ноздрите му шуртеше бира.
— Ей, тъпа главо — разсмя се Ейнар. — Ако ти е писано да те обесят, няма да се
удавиш. На тебе никакъв немец не ти трябва — за малко сам да се умориш.
Но Крестен продължаваше да гледа отнесено.
— Удари часът да се стреляме — повтори той с глух глас.
— Да, ама мен няма да ме застрелят. — В разговора се беше намесил Малкия Клаусен.
— Знам, защото го сънувах. Слушайте сега, вървях по „Мьолевайен“, тъкмо на влизане в
Марстал. От двете ми страни стояха войници, вдигнали пушки за стрелба. И чух един глас,
който извика „Върви!“. И аз вървях. Куршумите свистяха покрай ушите ми, но ни един не ме
уцели. Така че днес няма да ме застрелят. Това го знам със сигурност.
Обърнахме поглед към бреговете на залива. Нивите бяха покрити с пролетна зеленина.
Къща със сламен покрив се криеше сред горичка от напъпили липи. Към стопанството
водеше постлан с камъни път, край който пасеше крава. Беше ни обърнала гръб и лениво
махаше с опашка, без дори да подозира за войната, която приближаваше по море.

Оръдейните позиции откъм щирборда бяха все по-близо. Видяхме пушека преди да чуем
тътена, прогърмял над водата като неочаквано разразила се буря.
 Това изкара Крестен от вцепенението му.
— Часът удари — каза той.
От кърмата на „Кристиан VIII“ изригна пламък. Спогледахме се смаяни. Нима корабът е
ударен?
Не разбирахме от военни действия и не знаехме какво се случва след директно
попадение. От бойния кораб не последва никаква реакция.
— Защо не отговарят? — попита Ейнар.
— Още не са застанали напряко на батареята — отговори Клаусен осведомено.
Миг по-късно над щирборда на „Кристиан VIII“ увисна сиво-син облак барутен дим —
бяха отговорили на стрелбата. Битката беше почнала. Навътре в сушата избухваха пламъци и
хвърчаха буци пръст, смалени от разстоянието артилеристи тичаха един през друг и палеха
фитилите. Духаше силен източен вятър. Скоро дойде ред на „Гефион“ да изстреля залп.
Гърмът на огромните 60-фунтови оръдия разтърси целия кораб и сякаш вътрешностите ни
слязоха в петите. Затискахме ушите си с ръце и крещяхме в някаква смесица от ужас и
възторг, потресени от ударната сила на оръдията.
Ей сега щеше да види немецът!
Това продължи няколко минути. После обстрелът откъм батареята на носа спря.
Можехме да разчитаме само на зрението си. Да чуем нещо беше невъзможно. Брегът
приличаше на пустиня. На големи купчини беше струпан чакъл. Черното дуло на едно
оръдие стърчеше навирено нагоре като след земетресение. Никой не помръдваше.
Пляскахме се по гърбовете в някакъв ням победен танц. Дори Крестен изглежда за
момент забрави мрачните си предчувствия и се отдаде на възторга — войната беше пир,
гуляй с ракия, която се влива право в кръвта. Само дето това опиянение беше по-мощно и по-
чисто. Барутният дим се разсея и въздухът се избистри. Никога не бяхме виждали света
толкова ясно. Кокорехме се като пеленачета. Такелажът, мачтите и платната се извисяваха
над главите ни като едва разлистила се букова гора. И всичко беше окъпано в невиждано
дотогава сияние.
— Боже, какво тържествено ми стана — каза Малкия Клаусен, след като си върнахме
говора и слуха. — Дявол да го вземе, значи! Дявол да го вземе!
Не можеше да спре да кълне.
— Мътните да ме вземат, ако съм виждал някога такова нещо.
Грохотът на оръдията го бяхме чули при учението предната вечер, но да видиш с очите
си резултата от изстрелите — това променя човек.
— Да — каза Ейнар умислено. — Друго нещо са тия канонади. Къде е тръгнал пастор
Сакариасен с неговите проповеди! Не е ли така, Крестен?
На лицето на Крестен беше изписано богобоязливо смирение.
— Като си помисля само, че ми се случи да преживея такова нещо — отговори тихо.
— Значи вече не мислиш, че ще те застрелят?
— Напротив, сигурен съм. Но вече не ме е страх.

Всъщност не това беше същинското ни бойно кръщение, защото 60-фунтовите оръдия,

които трябваше да обслужваме, бяха от другата страна на кораба, на най-горната палуба
откъм левия борд. Но скоро идваше и нашият ред, трябваше само да наближим градчето
Екернфьорден, където чакаха още две батареи, по една от всяка страна на залива. Все пак и
този първи сблъсък не беше без значение. Нямаше осем сутринта, а битката вече беше
наполовина спечелена. Страхувахме се, че войната ще свърши преди да е почнала. Едва бяхме
усетили вкуса й, а немецът май щеше да падне още преди закуска.
„Гефион“ продължи навътре към дъното на залива, северната батарея беше право пред
него. Бяхме само на два кабелта6 от южната батарея, когато извихме топселите, за да
изпуснем вятъра от ветрилата. Събрахме кливера и пуснахме откъм бакборда основната
котва заедно с една плаваща, за да се извъртим с оръдията към врага, защото сега вече щяхме
да се стреляме. Същото направи и „Кристиан VIII“.
Кръвта ни кипеше. Бяхме като деца, които очакват фойерверки. Страхът ни се беше
изпарил. Беше останало само вълнението. Още не се бяхме съвзели от спечелената победа, а
ни чакаше нова.

„Гефион“ почна да се извърта. Плаващата котва не държеше. Течението беше твърде

силно и ни теглеше към южната батарея. Хвърлихме поглед към „Кристиан VIII“. Огромният
боен кораб също стремително се носеше към брега и вече беше подложен на усилен обстрел.
От палубата му спуснаха тежката котва, за да спрат дрейфа, и отговориха с мощен залп, който
премина по цялата дължина на кораба, от носа до кърмата. Една след друга оръдейните
порти бълваха барутен дим, който се събра в огромен облак и увисна над залива. Но
снарядите минаха твърде високо и се забиха в нивите зад батареята. Преди артилеристите да
успеят да коригират оръдията, „Кристиан VIII“ неочаквано се понесе на дрейф към брега.
Миг по-късно дойде нашият ред. Бяхме съвсем близо до брега, в обсега на оръжията.
Течението и вятърът продължаваха да си играят с нас. Бяхме застанали напряко на залива, а
това означаваше, че и двете ни редици оръдия са обърнати към открито море. Само с
четирите оръдия на кърмата имахме шанс да отговорим на жестокия огън откъм батареята.
Първият удар помете единайсет мъже от задната палуба. Наричахме гранатите „сиви
грахчета“, но това, което прелетя над юта сред дъжд от трески и раздроби на парчета
фалшборд, оръдейни порти и хора, не беше никакво грахче. Ейнар видя снаряда да
приближава и отчете всеки метър от ниския му летеж над палубата. Металната топка
буквално отнесе краката на един от нас изпод тялото му — те хвръкнаха в една посока, а
останалата част от него — в друга. Отнесе едно рамо и разби един череп. Цялата полепна в
кръв, косми и парчета кости. Беше се насочила право към Ейнар. Той се тръшна по гръб и я
видя как прелита над главата му. После казваше, че пътьом му отнесла връзките на ботушите
— толкова близо над него минала, преди да излети през шканците7 на бакборда.
За Ейнар снарядът беше чудовище със собствена воля. Този звяр му беше показал
истинското лице на войната — не артилеристи в бяг, нито някаква си брегова батарея, която
бълва дим. Същински дракон обливаше с горещия си дъх оголеното му сърце.
Нямаше време за мислене. На палубата цареше смут и безредие. Някакъв офицер с бесен
поглед изрева на Ейнар да върви до мачтата заедно с щурмана и един войник. В заповедта
нямаше никакъв смисъл, но Ейнар й се подчини. В същия момент войникът падна в локва
кръв. Сякаш нещо го беше разкъсало отвътре. В гърдите му зейна дупка, от която бликна
кръв. Ейнар видя око да се пръсва в червено и череп да се откъсва от тялото. Забележителна
гледка — от светлорозовия мозък литват капчици, сякаш е каша, в която някой е пльоснал
дървената лъжица. Ейнар не предполагаше, че на човек могат да му се случат такива неща.
После долетя още един снаряд и отнесе лейтенанта. При вида на целия този ад наоколо
Ейнар изпита едновременно студ и жега, а от неестествената възбуда от носа му шурна кръв.
Един друг офицер с окървавено лице го прати при оръдие номер седем. Ейнар беше
обслужвал десето оръдие, но междувременно то беше уцелено и стоеше преобърнато до
портата си. Неподвижни тела лежаха без ред на всички страни. Локвите кръв под тях бавно
се превръщаха в червено море. Тесни ручеи пикня виеха делти между краката на мъртвите,
сред които може би бяха и Крестен, и Малкия Клаусен. Ейнар не ги виждаше никъде, но
малко по-встрани забеляза друго — едно откъснато стъпало. И той, също като мъртвите, се
беше подмокрил. От грохота на оръдията вътрешностите му се бяха обърнали и беше
напълнил гащите. Знаеше, че в момента на смъртта човек си изпразва червата, но че може да
се случи и на живите — това не го беше предполагал. Нали войната уж била кръщение в
мъжество? В момента, в който забеляза, че по бедрата му се стича нещо лепкаво, се раздели
с това убеждение. Чувстваше се като нещо средно между новородено бебе и мъртвец, но
скоро откри, че не е единствен. Над палубата се носеше смрад като от обърнато нощно гърне.
И тя идваше не само от убитите. Повечето войници бяха нацапали гащите.
Командирът на седмо оръдие все още беше жив. Някаква отломка го беше одраскала и от
раната над веждата му се стичаше кръв. Ейнар не чуваше крясъците му, но като видя, че сочи
дулото, разбра, че трябва да зареди оръдието. Ръцете му не бяха достатъчно дълги и се
наложи да се провре наполовина извън оръдейната порта, за да вкара снаряда в дулото. Така
от вражеската батарея го виждаха отлично и лесно можеше да го уцелят. Но единствената
мисъл в главата му беше кога ще донесат ракията.

В това време „Гефион“ беше успял да се извърти така, че да застане с оръдията си към
брега, но параходът „Гейзер“, който трябваше да ни изтегли на буксир, беше ударен в
машините и сега го извеждаха от битката. Същото се отнасяше и за „Хекла“, чийто рул беше
разбит на парчета. Вятърът духаше откъм изток, а загубата на двата парахода, които трябваше
да ни буксират, означаваше, че няма как да се измъкнем, ако нещата се влошат.
Междувременно късметът ни май се беше обърнал. Северната батарея понасяше удар
след удар и виждахме как канонирите на брега се спасяват в бяг. Победата беше наполовина
наша! Но самите оръдия не бяха засегнати, пристигнаха нови артилеристи и стрелбата
продължи почти без прекъсване. Раздадоха нова дажба ракия. Квартирмайстерът мина с
ведрото през всички. Поемахме подадената кана така тържествено, сякаш приемаме Светото
причастие и отпиваме от потира. За щастие бурето с бира не беше ударено и го посещавахме
често. Чувствахме се напълно загубени. Постоянният обстрел и хаосът, в който смъртта
безразборно покосяваше хората по палубата, ни бяха изтощили ужасно, макар че битката
беше започнала само преди два часа. Току се хлъзгахме в мазни локви кръв и навсякъде
виждахме обезобразени тела. Но безкрайните канонади отдавна ни бяха оглушили и поне не
чувахме писъците на ранените.
Вече дори не смеехме да се огледаме от страх да не срещнем лицето на някой приятел и
да не се впие в нас погледът му, който ту умолява за отдих, ту се изпълва с омраза, сякаш
ранените виняха нас, които все още стояхме на краката си, за късмета ни и единственото,
което искаха, беше да са на наше място. Не можехме дори да кажем по някоя утешителна
дума, защото нямаше да се чуе сред гърмежите. Трябваше да се задоволим само с потупване
по рамото. Но сякаш самите ние, останали все още невредими, предпочитахме компанията
на себеподобните си и избягвахме ранените, макар те да имаха по-голяма нужда от утеха.
Ние, живите, обърнахме гръб на тези, които смъртта вече беше белязала.
По заповед на командира отново заредихме оръдията и се прицелихме, но вече не
мислехме нито за победа, нито за поражение. Биехме се най-вече за да не се налага да
гледаме мъртвите, а в главите ни като ехо от опустошението, което ни заобикаляше, кънтеше
само един въпрос: „Защо те, защо не аз?“. А ние не искахме да го чуваме. Искахме само да
оцелеем и не виждахме друг свят, освен този в черния тунел от желязо. Светът през дулото
на оръдието.
Ракията си беше свършила работата. Бяхме блажено пияни и се отдадохме на безумие,
родено от страх. Носехме се по някакво черно море и целта ни беше само една — да не
гледаме надолу и да не се удавим.

Ейнар ту влизаше, ту излизаше през оръдейната порта. Беше красив пролетен ден, а с
всяко излизане под мекото слънце той очакваше снаряд в гърдите. През цялото време си
мърмореше нещо, но сам нямаше представа какво излиза от устата му. Изглеждаше страшен,
както беше целият в кръв и сажди. От носа му продължаваше да тече кръв, която той от
време на време бършеше от брадата си с ръкави. После отмяташе глава назад с надежда да я
спре. През цялото време усещаше в устата си някакъв гнил вкус, който изчезваше само когато
ощавеше гърло с ракията, но скоро избиваше пак. Постепенно напрежението се превърна в
апатия и движенията му станаха чисто механични. Положението му не беше по-лошо от това
на останалите. Не се различаваше от нас нито по окървавеното лице, нито по насраните
гащи. Вече не приличахме на живи същества, а на призраци от някаква отдавна приключила
битка, на мъртъвци, лежали забравени седмици наред под поройния дъжд сред калта на
бойното поле.

Три пъти видяхме оръдейната прислуга на северната батарея да се сменя. Имахме

чувството, че нито един от изстрелите им не пропуска целта си и сякаш батареите и от двете
страни на залива бяха насочили огъня си към нас.
В един часа над изпотрошения от обстрела такелаж на „Гефион“ беше издигнато
сигнално знаме. Посланието му беше насочено към екипажа на „Кристиан VIII“ — „Не
можем повече“. Голяма част от оръдията ни бяха останали без хора, а за тези, които все още
стреляха, прислугата изобщо не стигаше. Ние, които все още се държахме на крака,
работехме сред купчини мъртви и ранени, които протягаха ръце към нас в някакво
умопомрачение, все едно ни молеха да им правим компания сред тинята от вътрешности,
кръв и лайна.
Сигналът беше шифрован. Врагът на двата бряга на залива Екернфьорде не можеше да го
разбере, но на „Кристиан VIII“ го разчетоха.

Екипажът на бойния кораб не беше понесъл особени загуби. Рано сутринта беше убит
един квартирмайстер от Нюборг, а оттогава бяха ранени още двама души, но в общи линии
корабът беше пощаден от сериозни разрушения. Командир Палудан обаче нямаше как да не
признае, че усилената стрелба по батареите на двата бряга също не е нанесла особено големи
поражения. Битката продължаваше вече шести час, а изгледи за победа нямаше. Но
отстъплението беше невъзможно. Това беше ясно за всички. Параходите „Хекла“ и „Гейзер“
бяха извън играта, а вятърът беше срещу нас. Затова Командир Палудан реши да вдигне
парламентьорски флаг. Това все още не беше капитулация, просто кратка пауза в битката.
Един лейтенант беше изпратен с писмо до брега и скоро се върна със съобщението, че
отговор ще има след час. Топселът и гротът бяха събрани, екипажите получиха хляб и бира.
На палубата на „Кристиан VIII“ все още имаше някакъв ред и макар всички да бяха оглушали
от изстрелите, не се бяха отчаяли. Развоят на битката предизвикваше у тях най-много лека
тревога. Виждаха, че „Гефион“ е тежко пострадал, но никой не би могъл да им опише
кървавия хаос на палубата ни.

Лауридс седеше сам с хляба си, зает да засити глада си. Все още не подозираше какво го
очаква.
Междувременно от градчето Екернфьорде заприиждаха хиляди хора, които изпълниха
бреговете от двете ни страни. Лауридс дъвчеше хляба си и ги гледаше и скоро разбра, че не
любопитството ги е изкарало от домовете. Те палеха огромни огньове насред нивите и
събираха оръдейните снаряди, пръснати по брега. Слагаха ги сред пламъците, докато се
нажежат до червено, а след това ги пренасяха до оръдията. По пътя откъм Кил се появи
сухопътна артилерия, теглена от конски впрягове, и войниците, заедно с оръдията си, се
разделиха на групички и заеха позиции зад каменните зидове, които ограждаха околните
ниви.
Лауридс си припомни разказа на баща си за нападението на англичаните срещу Марстал
и последвалата война. Две английски фрегати пуснали котва южно от селото. Целта им била
да отмъкнат корабите ни — в пристанището имало поне петдесет. Пуснали на вода три
баркаса с въоръжени войници, но марсталци, заедно с гренадирите от втора ютландска рота,
успели да ги обърнат в бяг. Защитниците на града сами не вярвали на очите си, като гледали
отстъплението на англичаните.
— Да, така и не разбрах за какво беше тая война — разказвал бащата. — Иначе
англичаните са забележителни моряци. Това им го признавам. Обаче за нас войната беше за
хляба. Ако ни вземеха корабите, бяхме загубени. Затова спечелихме. Нямахме избор.

Сега Лауридс седеше на борда на „Кристиан VIII“ под вдигнатия парламентьорски флаг
и оглеждаше тълпата на брега. Не беше убеден, че разбира войната по-добре от баща си
навремето. Биеха се срещу немеца в името на Дания и това би трябвало да му стига. И само
допреди миг му стигаше. Войната е като плаването. Може да научиш всичко за облаците,
посоката на вятъра и морските течения, но да опознаеш непостоянното море е невъзможно.
Просто трябва да се съобразиш с него и да се прибереш вкъщи жив. Сега врагът бяха
батареите от двете страни на залива. Трябваше само да ги накараме да замлъкнат, и пътят
към дома е отворен. Това беше войната за Лауридс. Патриот той не беше, но не беше и
обратното. Приемаше живота такъв, какъвто е, а хоризонтът пред погледа му бяха мачтите,
крилата на вятърните мелници и камбанарията на църквата — Марстал такъв, какъвто
изплуваше пред очите ни, когато се връщаме по море у дома. Сега Лауридс виждаше как във
войната се хвърлят обикновените хора, дори не войници, а обикновени хора от Екернфьорде
— градче, в което той често се беше отбивал с товари жито и откъдето се връщаше онази
вечер, когато обърна целия Ерьо надолу с главата. Жителите на Екернфьорде стояха рамо до
рамо на брега, също както марсталци навремето. И за какво беше тази война тогава?

Една лодка се откъсна от брега. Лейтенантът от „Кристиан VIII“ се връщаше от

преговори за трети път. Досега всеки път бяха отлагали битката. Беше четири и половина, а
примирието продължаваше вече над два часа. Може би най-после беше взето решение.
Матросите натискаха греблата с всичка сила. Изведнъж, без предупреждение, оръдията на
брега изригнаха. На върха на мачтата все още се вееше парламентьорският флаг, но бойните
действия бях подновени.
Оръдията на „Кристиан VIII“ веднага отвърнаха на огъня, но „Гефион“, притихнал като
призрачен кораб, се опита да избяга от зоната на обстрел. Бяхме се предали и използвахме
последните си сили, за да се измъкнем с помощта на верп-котвата8.
Врагът смени тактиката. И двете батареи насочиха огъня си към „Кристиан VIII“ вместо
към нас. Искаха да го подпалят. Много от снарядите, които летяха към кораба, бяха нажежени
до червено, след като бяха стояли половин следобед в огньовете по нивите. Не си бяха губили
времето жителите на Екернфьорде.
За миг палубата се изпълни с паднали и ранени. Нападението беше напълно неочаквано.
На няколко места избухна огън и веднага бяха донесени помпи и маркучи. Опитвахме се да
изтикаме смъртта от палубата, но пукащите пламъци вече пълзяха по кораба.
Командир Палудан видя истината — битката беше загубена. „Кристиан VIII“ се извъртя,
за да се измъкне от линията на обстрел, но вятърът все още духаше насреща и корабът успя
само да се извърти напряко на залива, като по този начин изгуби и единственото си
предимство — да е обърнат с оръдията към брега. Германците веднага разкриха намеренията
на командира и почнаха да обстрелват платната и такелажа. Искаха да попречат на врага да
се измъкне.
Тежката котва беше вдигната с цената на огромни жертви. Огнени бомби падаха по
носа, гранати летяха между краката на нещастниците, които въртяха шпила9. Налагаше се
постоянно да викат нови попълнения — толкова много от тях загиваха. Новопристигналите
изтикваха мъртвите и ранените с ботушите си. А после идваше нова граната и от лостовете
на шпила оставаха само натрошени парчета, а от ръцете, които го бяха въртели — само
премазани кости и откъснати пръсти. Най-сетне котвата беше вдигната и закачена на
мястото си, цялата в кал, водорасли и пясък. Цената, която платихме за това, беше щастието
на десет семейства, чиито братя, синове и бащи никога нямаше да се приберат вкъщи.
Вдигнаха кливера, завързаха топсел-шкотите10. Опънаха платната. Лауридс беше редови
матрос и се качи заедно с другите нагоре по мачтите. Запълзя напред по реята. Оттук имаше
поглед върху цялата битка.
Слънцето потъваше към хоризонта и разливаше меката си светлина над залива. Туфички
облаци се разтваряха като ветрила по поруменялото небе. Само на няколкостотин метра от
залива всичко беше покой и напъпила пролет, но брегът беше почернял от въоръжени мъже.
Скрита зад каменните зидове, артилерията продължаваше обстрела. От батареите в неспирна
канонада летяха огнени топки, а хиляди мъже вдигаха едновременно пушки и се прицелваха.
Веднъж, по време на буря южно от Нос Хорн, на Лауридс му се наложило да виси на
края на една рея, докато дланите му се вкочанили като буци лед. Трябвало да пропълзи
обратно до мачтата, обгърнал дървото с ръце и бедра, но и за миг не изпитал страх. Сега
ръцете му трепереха толкова, че не би могъл да разплете и най-простия възел.
Платната, рангоутът11 и такелажът бяха съсипани по време на обстрела. Току някой от
моряците около Лауридс се откъсваше от мачтата или реята, за която се държеше, съборен от
отломка с размерите на копие, от снаряд или нажежено гюле, пропадаше сред само
наполовина вдигнатите платна, въжета и фалове и се стоварваше някъде далече долу на
палубата или изчезваше с плясък сред вълните. Лауридс се отказа да продължава и опита да
се върне назад по реята.
Хаосът на палубата растеше. Нито едно от платната не можеше да се вдигне, защото
фаловете и брасите12 бяха скъсани. Група мъже дърпаха с всичка сила бизана13 и почти бяха
успели да го вдигнат, когато изведнъж към тях полетяха макари и въжета, достатъчно тежки
да убият човек на място.
Вече всеки опит да се измъкне „Кристиан VIII“ от линията на обстрел завършваше с
неуспех. Платната бяха неизползваеми, а вятърът, който се беше усилил до силен вихър,
продължаваше да духа към брега и да го носи натам. „Кристиан VIII“ заседна безпомощен на
изток от южната батарея, откъдето обстрелът стана още по-ожесточен. В това положение
можеше да се стреля само със задните оръдия, но съдът рязко се наклони и екипажът дори не
можеше да се задържи на краката си.
В този момент се чу вик: „Пожар на кораба!“.
Огънят, изглеждал така страшен допреди малко, беше просто фалшива тревога на фона
на тези пламъци. Едно нажежено гюле беше влетяло под най-вътрешната бордова артилерия
в трюма на щирборда14. Огънят се разпространяваше бързо и приближаваше барутния
погреб. Горяха и други части на кораба. Мъжете не спираха да помпят, но напразно. Пожарът
беше обхванал всичко.
В шест часа свалиха знамето и стрелбата от страна на „Кристиан VIII“ беше прекратена,
но обстрелът срещу кораба продължи още четвърт час преди ненаситният враг най-сетне да
остане удовлетворен от пораженията, които е нанесъл върху бойния кораб, изглеждал
непобедим само допреди няколко часа.
В знак на капитулация командир Палудан беше откаран с лодка до брега и духът на
екипажа на „Кристиан VIII“ съвсем падна. Отказаха се и от борбата с огъня. Стояха отстрани
оклюмали, мръсни и вмирисани. Уменията им на моряци бяха неприложими, а нямаха опит
нито в битките, нито в пораженията. Бяха решили, че войната е пир, а сега в главите им не
беше останало нищо, освен ехото на оръдейните изстрели, и всичките им душевни сили бяха
изчерпани. Час и половина беше продължила последната част от тази срамна битка, но на
тях им се струваше, че е била живот и половина. Не можеха и да си представят какво идва
след това. Бяха изцяло и напълно смазани.
Някои седнаха на палубата сред морето от пламъци, сякаш познатите им църковни
проповеди вече се бяха сбъднали и пътуването към адските огньове беше започнало. Други
просто се взираха вцепенени пред себе си. Механизмите вътре в тях се бяха развалили.
Лейтенантите Улрик, Стернхолм и Корфиц обикаляха наоколо и крещяха в лицата им, че сега
повече от всякога имат нужда от моряците, за да бъде избегната катастрофата, за да бъде
опазена честта на родината въпреки безчестието на позорната битка. Но оръдията ги бяха
оглушили. Реагираха само на бутане, блъскане и ритници.

Лауридс се остави да го отведат в най-задния барутен погреб, но изхвърлянето на

буретата в морето вървеше бавно. Бяха само петима, а всеки път, когато натикваха някой нов
да им помага, той веднага бягаше.
После изведнъж се чу вик „Всички горе!“.
Веднага разбраха какво означава това. Спогледаха се. Зарязаха бомбите и буретата и се
втурнаха нагоре по стълбата.
По палубата, между краката на ужасените моряци, тичаха кози, телета, прасета, кокошки
и патици, избягали от клетките си. Едно прасе ровеше с окървавена зурла из вътрешностите,
пръснати по палубата. От време на време поглъщаше нещо с доволно грухтене.
Всеки тичаше в своя собствена посока, със своя собствена спешна задача. Някои търсеха
дрехите и торбите си. Други се катереха по фалшборда, сякаш обмисляха да се хвърлят в
студените води. Никой не мислеше за ранените, които само се пречкаха из палубата и в
общата суматоха като нищо можеше да бъдат стъпкани. Никой не ги чуваше как крещят от
болка. Повечето все още не си бяхме върнали слуха след часовете неспирен оръдеен обстрел.
Лауридс слезе в лазарета. Не можеше да повярва, че ранените просто ще бъдат
изоставени. През дебелите дъбови дъски на пода се процеждаше дим. Той сложи ръка на
устата си и направи няколко крачки навътре в облаците пушек. Един медик с парцал пред
лицето се приближи до него.
— Ще дойде ли някой?
Лауридс чу думите. Слухът му се беше върнал.
— Трябва да качим ранените горе! Тук ще се задушим!
— Ще доведа помощ! — викна Лауридс.
На палубата не откри нито един от офицерите, които допреди малко налагаха екипажа с
ритници и удари с плоското на сабите си. Видя, че пред трапа са се струпали хора и хукна
натам. Евакуацията вече течеше с пълна сила. Лауридс забеляза двама от лейтенантите да си
проправят път към люка с извадени саби. Вторият по ранг на кораба, капитан Кригер,
стоеше отстрани и наблюдаваше всичко това със странен отнесен поглед. Беше преметнал
далекогледа си през рамо, а под мишница държеше портрет на съпругата си в позлатена
рамка. Лауридс пристъпи към него и го чу отново и отново да повтаря едно и също
изречение, докато размахва ръце, сякаш благославя отчаяното множество пред себе си.
— Показахте се смели мъже, изпълнихте дълга си, всички сте мои братя.
Никой не му обръщаше внимание. Всички гледаха само гърба на човека пред себе си —
най-голямата пречка по пътя към трапа и свободата отвъд него.
Лауридс се притисна плътно до капитана и му изкрещя в лицето:
— Ранените, капитан Кригер, ранените!
Капитанът се извърна към него. Погледът му беше все така далечен. Сложи ръка на
рамото на Лауридс и той забеляза, че тя трепери, но гласът на капитана беше спокоен, почти
сънен.
— Братко мой, когато слезеш на брега, потърси ме и ще си поговорим като братя.
— Трябва да помогнем на ранените! — викна Лауридс отново. — След малко целият
кораб ще хвръкне във въздуха.
Ръката на капитана все още лежеше върху рамото му.
— Да, ранените — продължи той със същия неизменно спокоен глас. — Ранените са
мои братя. Щом слязат на сушата, всички ще си поговорим като братя.
Гласът му утихна до шепот. После пак подхвана напевите си.
— Показахте се смели мъже. Изпълнихте дълга си. Всички сте мои братя.
 Лауридс го остави и се обърна към навалицата мъже, които с блъскане приближаваха
към трапа. Сграбчи един за рамото, после друг, завъртя ги с лице към себе си и им кресна, че
трябва да се помогне на ранените. Първият му отговори с юмрук в челюстта. Другият
поклати неразбиращо глава и като се освободи, с нови сили се хвърли обратно в
блъсканицата.

Евакуацията вече вървеше по-бързо. Водите край брега бяха пълни с рибарски лодки,
тръгнали да спасяват екипажа на кораба, който само допреди два часа ги беше обстрелвал.
Главната шалупа15 на „Кристиан VIII“ неспирно сновеше между кораба и брега. Лауридс се
надвеси над релинга16 и видя как най-задната оръдейна порта с грохот бълва пламъци. И
разбра, че не остава много време.
От всички люкове излизаше пушек. На палубата се дишаше толкова трудно, колкото и в
трюма. Лауридс се спусна още веднъж по стълбата към лазарета, но видя, че няма как да
мине през дима. Той вече беше толкова плътен и задушлив, че нямаше как долу да са
останали живи.
— Има ли някой? — провикна се Лауридс, но не получи отговор.
Димът го блъсна в дробовете. Той се закашля и по страните му потекоха сълзи. После се
върна на палубата. Стисна лютящите си от болка очи и за миг ослепя. Подхлъзна се —
палубата беше цялата омазана с човешки нечистотии и раздробени органи. Ръката му
попадна на нещо меко и мокро и той скочи на крака ужасен и почна да трие длани в и без
това мръсните си панталони. Не можеше да понесе мисълта, че е бръкнал в кръвта и
вътрешностите на друг човек. Сякаш душата му беше попарена.
Заклатушка се към релинга, където димът не беше толкова гъст, и се опита да си върне
зрението. Сред мъглата от сълзи видя как шалупата засяда в пясъчна плитчина. Хората
трябваше да слязат във водата и сами да прегазят до сушата. На брега ги чакаха вражеските
войници. Шалупата се освободи и веднага потегли обратно към „Кристиан VIII“. Много от
рибарските лодки бяха почти стигнали кораба, когато изведнъж вдигнаха греблата. И
загребаха обратно към сушата. Шалупата също се завъртя. Откъм трапа се чуха протестни
възгласи.
Лауридс отстъпи крачка назад и потъна сред гъстите облаци дим.

— Аз го видях Лауридс — все повтаряше Ейнар след това. — Заклевам се, че го видях.
Ейнар беше вече на брега, когато „Кристиян VIII“ излетя във въздуха. Бяха го откарали
под ескорт от палубата на „Гефион“ и сега чакаше заедно с другите оцелели от фрегатата да
го превозят нататък. На немските войници победата им беше дошла изневиделица и отначало
сякаш не знаеха какво да ни правят. Броят ни непрекъснато растеше, екипажите на двата
победени кораба изпълваха брега.
После откъм водата се чу предупреждението.
До този момент повечето от нас седяха обезсърчени и изтощени на пясъка, свели глави
сред войниците, които ни бяха наобиколили с извадени байонети в разтреперените си ръце.
Сега вдигнахме поглед. От кърмата на бойния кораб с разтърсващ тътен бликна огнен стълб.
Погребите се взривяваха и колона след колона изригваха изпод палубата. В миг мачтите и
рейте заприличаха на пламнали клечки кибрит. Платната плющяха сред черните парцали
сажди. Огромният корпус от черен дъб вече беше просто играчка в жестоките ръце на
разрушителния огън. Но още не бяхме видели най-страшното. Адската горещина възпламени
оръдията на погубения кораб, които в момента на капитулацията бяха останали заредени със
смъртоносното си съдържание и сега едновременно го изстреляха към брега.
Под градушката на снарядите изпълненият с хора бряг се огласи от ужасени викове.
Смъртта посичаше без ред — военнопленници, войници и цивилни холщайнци. От небето
валяха горящи отломки, които сееха разруха където паднеха. В часа на победата отвсякъде се
чуваха жални писъци. Това беше последният поздрав на умиращия кораб към победители и
победени, убийствен залп, който не отличаваше приятел от враг. Сред пламъците в залива
Екернфьорде войната показваше истинското си лице.

За момент изглеждаше сякаш всички на брега са мъртви. Навсякъде лежаха хора.

Нямаше и един, който да се държи на крака. Мнозина бяха проснати по лице в пясъка,
протегнали ръце напред, сякаш се молеха на огнената стихия сред водите. Тук-там по пясъка
пламтяха отломки. Постепенно някои от силуетите почнаха да се изправят, вперили ужасени
погледи към горящия кораб. Откъм водата се чуваха викове. Много от лодките, които
извозваха екипажа на кораба, бяха ударени и сега горяха. Лейтенант Стернхолм беше поел
към брега в един йол17 заедно с четирима моряци и корабната каса, но избухването на
„Кристиан VIII“ отнесе кърмата на съда им. Изгубиха касата, но лейтенантът се спаси на
брега. Добра се до сушата мокър до кости заедно с един от моряците. Останалите се бяха
удавили.
На брега беше тихо, с изключение на слабите стонове на ранените и пукането на
пламъците от горящите отломки, когато изведнъж над целия бряг и над водата се извиси глас.
— Видях Лауридс! Видях Лауридс!
Вдигнахме глави и се огледахме. Бяхме разпознали гласа на Ейнар и повечето от нас
решиха, че нещастникът си е изгубил ума. Сега на сушата настъпи пълен хаос. Всички си
крещяха. Сякаш като викахме с всички сили, искахме да внушим на самите себе си, че все
още сме живи. В суматохата можехме да избягаме от плен, но бяхме изгубили цялата си
смелост, а с нея и цялата си решителност, и се задоволихме само да се благодарим, че сме все
още сред живите. За повече нямахме сили.
С победителите не беше кой знае колко по-различно. Докато ни водеха към града, и на
техните лица се четяха следите на разрухата, която са избегнали на косъм. Участвахме не
толкова в ескортиране на военнопленници, колкото в масово бягство от обсега на войната.
Денят беше донесъл на немците смайваща победа, но в израженията им не се долавяше
и следа от триумф. Победители и победени споделяха един и същ ужас от чудовищните сили,
които войната беше пуснала на свобода.

Откараха ни до църквата в Екернфьорде, където по пода бяха насипали слама, за да

легнем и да отпочинат изтощените ни тела. Всички бяхме мокри до кости и треперехме.
Априлската вечер се оказа студена, когато слънцето залезе. Тези, които бяхме спасили
моряшките си торби, почнахме да се преобличаме, а на по-злополучните си другари
услужихме с каквото им липсваше. Това не продължи дълго, защото скоро ни донесоха храна.
На всеки раздадоха дажба черен хляб, бира и пушено месо. Храната беше събрана от
местните търговци. Никой не беше предполагал, че градът ще се изпълни с военнопленници.
Напротив, всички си представяли, че още преди края на деня по улиците им ще плъзнат
датски патрули. Сега, вместо да охраняваме жителите на Екернфьорде, те бяха наши
домакини.
В църквата се появиха старици, които продаваха по-хубав хляб и ракия на тези от нас,
които имаха пари. Сред тях беше куцата мути Илсе. Тя погали един от пленниците по
черната от сажди буза и промълви:
— Горкичкият ми той.
Помнеше го от негово предно идване в града. Така де, колко пъти бяхме купували ракия
от нея.
Затворникът сграбчи ръката й.
— Няма да ме жалиш. Поне съм жив.
Беше Ейнар.

В дългата пауза след вдигането на сигналния флаг Ейнар обикалял по палубата да търси
Крестен. Не го открил нито сред живите, нито сред ранените. Много от мъртвите лежали по
корем и трябвало да ги обърне, за да провери. На други целите им лица били отнесени.
Крестен го нямало сред падналите до оръдие номер седем.
Торвалд Бьонелюке, който обслужвал едно от другите оръдия, се приближил до него.
— Крестен ли търсиш? — попитал.
Като марсталец на него също му се беше наложило да слуша мрачните предсказания на
Крестен.
— Ей го къде лежи — посочил той. — Но няма да го познаеш. Един снаряд му отнесе
главата и няма да го видим вече. Точно до него бях, като се случи.
— Значи все пак се оказа прав — казал Ейнар. — Ама и начин да умреш!
— Смъртта си е смърт — казал Бьонелюке. — Не знам дали един начин е по-добър от
друг. Резултатът е един и същ.
— Трябва да му намеря торбата. Обещах му. А Малкия Клаусен виждал ли си?
Ейнар се обърнал към Бьонелюке, а той поклатил глава. После двамата тръгнали да
разпитват, но никой не бил виждал дребния марсталски дърводелец.

Часът беше около десет и всички се готвехме за сън, изтощени до смърт, когато вратата
на църквата се отвори и вкараха още един пленник. Беше загърнат в голямо одеяло, целият се
тресеше от студ и не спираше да киха.
— По дяволите, направо замръзвам — промълви с дрезгав глас. И избухна в нова
кихавица.
— Ама това не е ли Малкия Клаусен?
Ейнар стана и посрещна приятеля си.
— Значи си оцелял все пак.
— Да, бога ми, жив съм. Нали ви казах. Обаче ми е страшно зле. Мисля, че в крайна
сметка ще умра от настинката.
И пак кихна.
Ейнар го прегърна през рамо и го поведе към сламената постеля, която беше застлал за
себе си. Видя, че Малкия Клаусен все още трепери под одеялото. По бледото му лице бяха
избили червени петна от треската.
— Имаш ли сухи дрехи?
— Нямам, дявол да го вземе, торбата ми я няма.
— На ти това. Нали нямаш нищо против да носиш дрехите на Крестен?
— Значи той…
— Да, предсказанията му се сбъднаха. Ами с тебе какво стана? Търсихме те навсякъде,
обаче никой не те беше виждал. Реших, че и ти…
— Ако ти е писано да те обесят, няма да се удавиш. Нали така се казва? Господ е решил,
че ще умра от настинка, а не в бой. Значи, гледай сега, насред битката ме спуснаха в един
боцмански стол отстрани на кораба. Трябваше да закърпя дупките в обшивката с листове
олово. Ония проклетници ме стреляха де, ама не ме уцелиха.
— Е, ти такъв ли слабак се оказа? — попита Ейнар. — Да се разболееш от малко висене
на чист въздух?
— Забравиха ме! Цял ден висях там, с крака в ледената водата.
Малкия Клаусен пак кихна.
— Чак когато корабът се опразни, успях да привлека вниманието на една лодка. Бях
посинял целият. Едва се държах на крака, като стъпих на брега.
Беше облякъл сухите дрехи и докато се търкаше с ръце, за да се сгрее, се огледа из
църквата.
— Много жертви ли дадохме?
— Марсталци ли?
— Марсталци ами, кой друг? Другите не ги познавам.
— Мисля, че изгубихме седем човека.
— Лауридс сред тях ли е?
Ейнар сведе поглед. После разпери ръце, сякаш му е неудобно от това, което ще признае.
— На тоя въпрос не мога да ти отговоря.
— Да не намекваш, че е избягал?
— Не, за избягал, не е избягал. Видях го да се отправя към небето. Обаче после го видях
и да слиза.
Малкия Клаусен го изгледа изумен. После поклати глава.
— Очите ми казват, че не си ранен — каза. — Обаче ушите ми говорят, че главата ти се е
размътила.
Клаусен изригна в поредната кихавица, после тежко се тръшна върху сламата. Ейнар се
настани до него и се втренчи пред себе си с празен поглед. Малкия Клаусен поседя известно
време без да каже повече, играеше го обиден. Току хвърляше поглед към Ейнар с надеждата,
че демонстративната му недостъпност ще предизвика някаква реакция. Но Ейнар продължи
да се взира пред себе си със същия далечен поглед. Може би наистина е полудял?
Малкия Клаусен се наведе към приятеля си и обгърна с ръка раменете му.
— Нищо, нищо — каза с успокояващ глас. — Ще видиш, че ще си върнеш разсъдъка.
И пак млъкна. После тихо добави:
— Обаче Лауридс можем да го отпишем.
Поседяха така един до друг. Никой от двамата не каза нищо повече. После легнаха и
заспаха изтощени.
 В седем сутринта ни събудиха и ни донесоха хляб, пушено месо и греяна18 бира. Един
час по-късно ни строиха за преброяване. Един офицер дойде да запише как се казваме и от
кой град идваме, за да известят семействата ни. Всички се струпахме около него.
Провиквахме се един през друг и глъчката беше толкова голяма, че бяха записали имената
само на половината, когато към десет часа беше издадена заповед за поход към крепостта в
Ренсбург.
Отвън пред църквата ни строиха в редици. Настроенията вече се бяха обърнали срещу
нас. Търпението на поробителите към победения враг се беше изчерпало. Много от нас все
още бяха полуглухи след залповете от предния ден и невинаги разбирахме заповедите, докато
не ни ги изреват в лицето. Затова постоянно ни бутаха и блъскаха. Жителите на града се
трупаха около нас и викаха „Ура“ за унижението ни, а една група матроси с къси саби на
кръста ги допълваха с груби оскърбления, които, за наше съжаление, трябваше да оставим
без отговор.

Пътят минаваше край брега и ние хвърлихме последен поглед към сцената на
необяснимото си поражение. Останките от „Кристиан VIII“ тлееха насред водите. От
овъгления корпус все още се вдигаше пушек. По брега лежаха пръснати отломки от мачти и
рей, изхвърлени на брега при експлозията. Като мравки, които глозгат скелета на умрял лъв,
немците бяха заети да спасяват останките на това, което само допреди няколко часа беше
един от най-гордите кораби в датския флот.
Минахме покрай южната брегова батарея, с която се бяхме стреляли цял един ден и
която в крайна сметка беше подпечатала съдбата ни. Дори и на най-неуките сред нас не им се
наложи да си помагат с пръсти, за да изброят огневата сила на врага ни. Четири оръдия. Това
беше всичко. Давид беше победил Голиат, а Голиат бяхме ние.

По пътя за Ренсбург ни настигнаха няколко коли. В тях бяха пленените офицери от

„Кристиан VIII“ и „Гефион“. Отдадохме чест, а те отговориха на поздрава ни и отминаха в
облак прах. После чухме тропота на още една кола и шумен смях. Сред холщайнските
офицери в нея стърчеше гологлав мъж.
Малкия Клаусен и Ейнар се спогледаха.
— Мътните да ме вземат — каза Малкия Клаусен. — Това беше Лауридс!
— Казах ли ти аз! Той тръгна към небето и после се върна обратно.
Малкия Клаусен се ухили:
— Все ми е едно как го е направил! Важното е, че не е мъртъв.
Малко по-напред колата спря. Офицерите слязоха и стиснаха ръката на Лауридс.
Единият пъхна бутилка с ракия в джоба на палтото му. Друг му даде няколко банкноти.
После вдигнаха ръка за поздрав и изчезнаха. Лауридс се поколеба накъде да тръгне. Малкия
Клаусен му подвикна. Той се обърна в посока на вика и несигурно вдигна ръка. Войникът,
който ни охраняваше, го хвана под мишницата и го бутна в колоната до двамата марсталци.
— Лауридс! — възкликна Малкия Клаусен. — Мислех, че си умрял.
— Бях — отговори Лауридс. — Видях задника на Свети Петър.
— Задника на Свети Петър?
 — Да, вдигна си дрехата и ми показа задника си.
Лауридс извади ракията от джоба на палтото и изля от безцветната течност в устата си.
Подаде бутилката на Малкия Клаусен, а той отпи голяма глътка и я предаде на Ейнар, който
все още не беше казал нищо.
— Разбирате ли — каза Лауридс, — когато Свети Петър ти се нагъзи, значи не ти е
дошло времето.
— И ти реши да се върнеш на земята?
Ейнар най-сетне беше взел думата. Особена, преобразяваща светлина озаряваше лицето
му, а в гласа му звучеше облекчение, сякаш току-що са свалили някакво обвинение от него.
— Аз го видях това — каза. — Ти стоеше на палубата, когато „Кристиан VIII“ литна във
въздуха. Изхвърча високо нагоре, поне на десет метра, а после се спусна отново и се приземи
на крака. Малкия Клаусен твърди, че нещо ми се е размътила главата. Обаче аз го видях това.
Ти го направи. Не е ли вярно?
— Беше жежко като в Ада — каза Лауридс. — Но нагоре се поразхлади. Видях задника
на Свети Петър и разбрах, че няма да умра.
— Но как излезе на сушата? — попита Малкия Клаусен.
— Пеша — каза Лауридс.
— Пеша? Да не би да можеш да ходиш по водата?
— Вървях по дъното.
Лауридс спря на място и посочи ботушите си. Колоната зад него се блъсна в широкия му
гръб и строят се развали. Един войник дотича до нас и удари Лауридс с приклада си.
Лауридс се обърна.
— По-леко, по-леко — каза той с пиянска кротост и направи умиротворителен жест.
После се върна в строя и закрачи в ритъма му.
Войникът остана да върви до него.
— Не исках да те заболи — каза той и по говора му се чу, че е от Южен Ютланд.
— Няма нищо — отговори Лауридс.
— Чувал съм за теб — каза войникът. — Нали ти си тоя, дето излетял във въздуха с
„Кристиан VIII“ и се приземил на крака?
— Същият — отговори Лауридс с достойнство и се поизпъчи. — Приземих се на крака с
помощта на Бог и на моряшките си ботуши.
— На ботушите?
Сега Ейнар звучеше озадачен.
— Да — отговори Лауридс с такъв тон, сякаш обяснява на дете. — Точно благодарение
на моряшките ботуши се приземих на крака. Ти обувал ли си ги някога? Тежат адски много.
Никой не би могъл да издържи кой знае колко в Рая с тях.
— Това е като възкресението на Христос — каза войникът.
— Глупости — отвърна Лауридс кратко. — Христос не е ходил с ботуши.
— Нито пък е виждал задника на Свети Петър — добави Малкия Клаусен.
— Именно — каза Лауридс и пак пусна бутилката да се върти.
Предложи и на войника и след като хвърли бърз поглед през рамо, той също отпи.
Вървяхме целия ден и веселото ни настроение скоро се стопи. До Ренсбург имаше
четири мили. Селяните излизаха от домовете си и ни зяпаха. Ние не отвръщахме на
погледите им. Вече нямахме сили да се държим предизвикателно. Повечето от нас
равнодушно крачеха напред и зяпаха прахта под краката си. Изтощението ни натисна като
олово, но не можехме да определим дали краката ни или главите ни тежат повече. Беше ни
все едно, блъскахме се един в друг, все едно сме пияни, макар че само Лауридс се радваше на
тази привилегия. Него пък сякаш нищо от това не го засягаше и той дори си тананикаше, но
песните, които излизаха от устните му, не бяха никак богоугодни, макар да беше ходил на
гости на Господ. Най-сетне и той утихна и просто закрачи напред с вглъбен поглед, сякаш в
движение беше решил да изтрезнее чрез сън.
От време на време спирахме край някое езерце да пием вода. Войниците ни държаха под
око, със свалени байонети, докато пълнехме шапките си с вода и по ред отпивахме. После
продължавахме. Към средата на пътя смениха стражите. Ейнар и Малкия Клаусен се
сбогуваха с ютландския войник. Лауридс беше в някакъв свой свят. Войникът размени
няколко думи за него с прусака, който заемаше мястото му. Той изгледа Лауридс скептично и
поклати глава, но продължи да му хвърля по някой и друг поглед до края на похода.

Привечер, когато започна да се смрачава, наближихме Ренсбург. Слуховете за битката ни

бяха изпреварили, покрай пътя и по околните валове беше пълно с хора, дошли да видят
пленниците. Минахме през градските порти, по един мост, а после и през вътрешната порта,
и се озовахме из тесните улички в центъра на града. Тук се бяха струпали хиляди и
войниците трябваше да използват оръжията си, за да държат любопитните на разстояние и
да ни проправят път. Виждаха се и много хубави момичета, но със съжаление прочитахме в
погледите им само презрение.
Разквартируваха ни в голяма стара църква, където по пода бяха нахвърляли толкова
слама, че повече приличаше на обор, отколкото на дом Господен. Не бяхме яли нищо цял ден,
но сега ни раздадоха торби сухар и греяна бира. Сухарът ставаше на прах в устите ни, беше на
няколко години. Но бирата ни дойде добре и скоро всички се унесохме в дълбок сън.

На следващия ден беше Велика събота. Огледахме събратята си, църквата и условията за
спане, открихме някои познати и констатирахме загубата на други. На едно място бяхме
събрани моряци и от „Гефион“, и от „Кристиан VIII“. Няколко от църковните помещения
бяха обзаведени със столове и пердета на прозорците. Те бяха завзети първи и се смяташе за
голяма привилегия да попаднеш сред обитателите им. Ние от Марстал се настанихме в една
стаичка горе до хора. Другите също се събраха по групи с познатите от дома, моряците от
Ерьоскьобинг тук, тези от Лоланд — там, тук от Фюн, там от Лангеланд. Върху покрития със
слама църковен под начертахме копие на датската карта.

Дисциплината ни беше чужда. Бяхме прекарали твърде малко време във флота, за да се
научим на ред, различен от този в собствените ни глави. Бойните кораби бяха изпепелени
под краката ни и бяхме разделени от собствените си офицери. Подчинявахме се само на една
заповед, а нея я издаваха стомасите ни. На сутринта, когато дойдоха да ни раздадат хляб, се
втурнахме като стадо към вратата, защото всеки мислеше само за собствения си глад. В
крайна сметка войниците просто хвърлиха хляба над главите ни и ни оставиха да се борим
като диви зверове.
На Ейнар му изтръгнаха къшея от ръцете. Малкия Клаусен го изритаха в пищяла. Само
Лауридс стоеше настрани от всичко това, сякаш не изпитваше нито глад, нито жажда.
Гледката беше позорна, но от реда, на който се бяха опитали да ни приучат във флота, не
беше останало нищо. Сега трябваше да създадем нов ред, а единственият начин, който
знаехме, беше боят.
Следващото раздаване на храната се проведе като военни маневри. Един майор и един
сержант ревяха команди в лицата ни. Бяха довели със себе си боцманите от „Гефион“ и
„Кристиан VIII“, които ни разделиха в същите групи от по осем души, в които бяхме на
корабите. Получихме по една лъжица и едно канче и се наредихме пред олтара. Наистина си
беше нещо като причастие. Във всеки случай трябваше да впрегнем цялото си въображение,
за да превърнем в храна това, което ни сипваха — блудкава каша със сушени сливи, която
поглъщахме единствено по необходимост. После се натръшкахме по сламата да спим. Онази
сънливост, която ни беше обзела в деня след поражението, все още ни държеше.

Следобед вратата отново се отвори и в църквата влязоха група офицери и няколко добре
облечени мъже, вероятно изтъкнати граждани на Ренсбург. С тях беше пруският войник,
който хвърляше онези подозрителни погледи към Лауридс в последната част на похода. Сега
той тръгна да оглежда пленниците в църквата, докато господата чакаха на прага. Най-сетне
забеляза този, когото търсеше — Лауридс. Нареди му да стане и го поведе към чакащата
група до вратата. Последва разговор между господата и Лауридс. Беше ясно, че го разпитват
нещо, и скоро се повтори същото като при раздялата му с офицерите по пътя към Ренсбург.
Пъхнаха няколко банкноти в ръката му, след което изключително любезно се сбогуваха. Един
от елегантните господа дори церемониално повдигна шапката си.
Лауридс, райският пътешественик, се беше превърнал в знаменитост.
Сега историята тръгна и сред пленниците в църквата. Още един-двама бяха видели
Лауридс да полита във въздуха заедно с „Кристиан VIII“ и после, с улягането на огнената
колона, като по чудо да се появява отново насред горящата палуба. Но бяха решили, че им се
е сторило, че е било някакво видение, породено от битката, ужаса и нервната възбуда. До
този момент не го бяха споделили с никого, но сега решиха да го разкажат на останалите и
скоро всички се струпахме около Лауридс.
Искахме да знаем защо нито дрехите му са обгорени, нито косата му — опърлена.
— Ботушите ми са опърлени — каза той и вдигна крак, за да ги огледаме.
— А краката? — попитахме.
— Краката ми миришат — отговори Лауридс.
Ейнар не откъсваше поглед от Лауридс. Разглеждаше го като непознат, защото именно
такъв беше станал в очите му. В негово присъствие го изпълваше неловко страхопочитание и
му беше трудно да си е старият Ейнар.
Малкия Клаусен прие, че всичко това наистина се е случило. Или по-скоро сега, когато
виждаше Лауридс жив и здрав пред очите си, прие, че другите вярват в пътуването му до Рая.
Скептичен от самото начало, сега той се присъедини към вярващите, но по-скоро на шега,
колкото да става приказка. Лауридс открай време ги правеше такива — първо излъга целия
Ерьо, че немецът идва, сега лъжеше немеца, че е ходил на небето и се е върнал от там.
Малкия Клаусен беше изумен и възхитен от представлението. Тоя Лауридс, страшен дявол
бил, значи!
 Докато Лауридс разказваше, църквата се беше напълнила с търговки. Жените имаха
разрешение да идват с кошниците си всеки ден и да продават кафе, сладкиши, квасен хляб,
яйца, масло, сирене, херинга и хартия. Моряците от „Гефион“ можеха да си позволят
покупки — повечето си бяхме взели моряшките торби, а и преди да изсипят съдържанието
на корабната каса в морето, за да не докопа немецът парите, офицерите дадоха по две
монети от пет крони на всеки член на екипажа.
Марсталци бяхме от привилегированите. Всичките бяхме служили заедно на борда на
„Гефион“, с изключение на Лауридс, който не беше взел от „Кристиан VIII“ нищо, освен
дрехите на гърба си и славата си на райски пътешественик. Но дори само тя му стигаше да си
осигури прилична печалба. Джобовете му бяха пълни с банкноти от по пет марки, които
беше получил от любопитните немци. Като видя, че нас няма какво да ни мисли, купи
допълнителни провизии и ги разпредели между екипажа на „Кристиан VIII“, чиито членове
също като него бяха слезли от кораба с празни ръце. Помощта му беше приета с благодарност
и още повече вдигна репутацията му.

Когато се събудихме, беше Великден. Щяхме да прекараме празника заключени в

църква, но свещеник нямаше да ни посети. Лежахме по гръб в сеното и се взирахме в
сводовете, които се издигаха над нас. Отвсякъде ни заобикаляха мрачни картини в тежки
златни рамки, фигури, издялани от дърво, а от тавана, висок като корабна мачта, висяха
свещници. Нищо общо с марсталската църква с боядисаните в синьо пейки и голите
варосани стени. Но и мислите ни не бяха насочени към божественото. Спяхме в сеното,
въргаляхме се в сеното и понеже в сеното живее добитъкът, се чувствахме като свине в
кочина, където високите арки служат не да внушат благочестие, а само да ни смачкат и
потиснат. Бяхме победени, лишени не само от силата и свободата си, но — което беше по-
лошото — и от гордостта си. Не бяхме воювали с чест. По-късно щяха да ни убеждават в
обратното и може би някой ден сами щяхме да го повярваме, но засега споменът от
чудовищния ден в залива Екернфьорде беше още твърде пресен и ни говореше друго. Бяхме
воювали, водени от паника, от ужас, дори от пиянство — за да удавим ужаса. Онези сред нас,
които бяха умели моряци, не бяха опитни войници, а тези, които разбираха от военни
действия, нямаха и най-бегла представа от мореплаване.
Капитан Кригер беше излетял във въздуха заедно с портрета на жена си, Бог да го
прости слисания нещастник. Но командир Палудан се беше намърдал едва ли не пръв в
спасителната лодка, за да е сигурен, че ще стигне до сушата. Нима това беше достойно
поведение, нима един честен моряк би могъл да уважава подобен командир?
Лежахме в копите сено и зяпахме далечните сводове над главите си, а те сякаш ни се
подиграваха какви жалки твари сме всъщност.

На няколко места в църквата имаше ведра с ракия. Нея не се налагаше да я купуваме от

търговките, доставяха ни я напълно безплатно в неограничени количества — колкото можем
да изпием. Още в първия ден на пленничеството ни немските военни бяха постановили, че
ракията е полезна за здравето и сега ние посещавахме ведрата така редовно, както прасетата
— коритото с помия. Да, бяхме свине, които спят и се въргалят в сеното, свине, които за
момент са избегнали ножа на касапина. Все още бяхме живи, но вече не бяхме хора.
А и смърдяхме. Бяхме се омазали до ушите по време на битката. Миришехме на чревна
тор и страх. Не е ли точно това общата тайна на всички, които някога са били на война — че
са напълнили гащите като уплашени деца? Сред нас нямаше и един, на който морето да е
спестило страха от смъртта, но никой никога не се беше насирал само защото бурята е
отнесла мачтите и въжетата или някоя вълна е натрошила обшивката и е заляла палубата.
Това беше разликата. Морето зачиташе мъжеството ни. Оръдията — не.
— Ехо, райският пътешественик! — подвикнахме ние на Лауридс и му посочихме
амвона. — Великден е. Дай една проповед, кажи за задника на Свети Петър!

Лауридс с усилие се изкатери по стълбичките. Отново беше пиян като всички останали
и от достолепието му не беше останало нищо. Амвонът не беше висок, но на Лауридс му се
зави свят, все едно се е изкатерил на някой клотик. Заради ракията. Лауридс беше
корабокруширал на два пъти. Втория път прекарал цяла нощ на една плоска скала в морето
край Марстал. Тогава бил наистина уплашен. Смъртта била ужасно близо. Вълните се
разбивали в краката му, но заедно със зората Лауридс дочакал избавлението, когато една
лодка се приближила и му хвърлила въже. Не се срамувал, защото няма нищо срамно в това
морето да те победи.
Не бил лош моряк. В това бил убеден.
Просто влязъл в неравен бой с течението, вятъра и мрака. Докато в битката при
Екернфьорде моряшките му умения бяха без особено значение. Там беше загубил от по-слаб
противник, а с това беше загубил и самоуважението си. Срамното изпълнение на командир
Палудан беше повлякло и него надолу в безчестието си.
Сега Лауридс стоеше на амвона без думи. Нещо се надигна в гърлото му, той се наведе
напред и се издрайфа.
Ние реагирахме с възторжени възгласи и ръкопляскания.
Тази проповед ни беше точно по вкуса.

През целия ден Лауридс мълча. Дойдоха нови офицери и важни господа, които искаха да
го видят и да чуят за райското му пътешествие, но той остана в сламената си постеля,
обърнал гръб като мечка в зимен сън. Предложиха му пари, но той остана недостъпен и се
наложи да си тръгнат. През следващите дни славата му намаля. Лауридс сам я уби с
хладината си, макар че срещите, ръкостисканията и разказите за отвъдното вероятно още
дълго можеха да му носят добри доходи. Но доброто му настроение беше изчезнало и той не
можеше да се измъкне от ноктите на тленния свят.
Лежеше в сламата или крачеше напред-назад със скръстени на гърдите ръце и свъсени
вежди.
— Размишлява — казваше Ейнар със страхопочитание.
Само той беше останал от тълпата последователи, които Лауридс вече щеше да е
превърнал в истинско паство, само да го беше поискал.

Останалите се чувствахме все по-добре. Събирахме се на малки групички и от всички

ъгли на църквата се чуваха песни и свирни. Първо се бяхме разделили според местността,
острова или градчето, от които идвахме. Гледахме се едни други едва ли не като врагове. Но
музиката ни обедини отново. Жители на островите сядаха до ютландци, лоландци до
шеландци. Стига гласовете да си пасваха, не обръщахме внимание на диалектите. А
гласовете бяха така звънливи най-вече заради ракията.

Няколко дни по-късно от дома пристигна писмо за Малкия Клаусен. Майка му пишеше
за съдбовния Велики четвъртък на битката. Ейнар и Лауридс се настаниха в сламата до
Клаусен, дойде и Торвалд Бьонелюке. С нетърпение чакахме да чуем вести от дома и Малкия
Клаусен зачете с несигурен глас и дълги паузи.
В Марстал чули оръдейните изстрели още рано сутринта, все едно битката се водела
току пред пристанището, а не от другата страна на Балтийско море. Докато пастор
Сакариасен държал проповедта си в църквата, грохотът станал толкова силен, че земята под
краката им затреперила. Пасторът така се разчувствал, че се просълзил.
Чак по пладне утихнало. Но марсталци не ги свъртало. Вместо да се приберат вкъщи за
обяд, те обикаляли по улиците и обсъждали хода на битката. Тези с известен военен опит —
като дърводелеца Петерсен, стария Йепе и дори самата Мадам Вебер, все ветерани от нощта
на голямата мобилизация, когато мислехме, че немецът идва — заявили с твърда убеденост,
че е невъзможно битката да върви зле за датчаните. Една брегова батарея не би могла да
надвие цял боен кораб. Немците просто не знаели откъде им е дошло. А това, което се
чувало цял ден, била сладката музика на победата.
Вечерта грохотът станал толкова силен, че от скалните тераси на Водеруп почнали да се
къртят каменни отломки. Цяла нощ марсталци не мигнали, измъчвани от предположения за
изхода на битката. Новините дошли късно вечерта на Разпети петък — ден, който те
преживели толкова тежко, колкото самия Спасител на кръста — и най-големите им страхове
се сбъднали.

„Бях направо извън себе си от отчаяние, макар че трябваше да се уповавам на

Бога. Цяла нощ Го молих да те закриля и Той чу молитвите ми, макар да има други,
чиито молитви не чу. Майката на Крестен обикаля и плаче, и се обвинява, че не го
е задържала. Аз й казвам, че Крестен сам си е предсказал смъртта и че никой не
може да си избегне съдбата, но тя отговаря, че той Крестен поначало си бил малко
глуповат и че най-важният дълг на всяка майка е да пази сина си от собственото му
безразсъдство, и пак заридава.“

Малкия Клаусен четеше с глух глас. Усилието да свърже буквите поглъщаше цялото му
внимание и той изобщо не схващаше това, което изричаше.
— Какво пише? — попита внезапно той, а ние го изгледахме смаяни.
— Нали ти четеш бе? — каза Ейнар.
Малкия Клаусен ни изгледа безпомощно, без да може да разясни дилемата си.
— Пише, че сме изгубили — каза Лауридс. — Ама, дявол да го вземе, това няма какво да
ни го казва на нас! И пише още, че майката на Крестен се побъркала от мъка. И че твойта
майка се е молила за теб.
— Мама се е молила за мен?
Малкия Клаусен сведе поглед и с известно усилие откри мястото, където майка му
описва безсънната си нощ. После си го прочете пак, като мърдаше безмълвно устни.
— Чети натам вече — каза Ейнар нетърпеливо. — Какво друго казва?
В Марстал била получена кралска заповед всички лодки и кораби да се пратят незабавно
във флота. Щели да се ползват за превозването на войските през Стуребелт. Но при все че
моряците, които били останали в Марстал, до един присъствали на събранието в училището
и чули заповедта, никой не изявил желание да се включи доброволно. Затова 18 кораба били
принудително заведени в списъците, само дето в деня на отплаването тия 18 кораба ги
нямало никъде. От амвона си пастор Сакариасен порицал строго марсталци за нежеланието
им за саможертва и впоследствие се чули мнения, че може би на градчето му трябва нов
свещеник.
Войната и тия смутни времена били объркали всичко, но стига Господ Бог да закриля
Малкия Клаусен и другите марсталци, един ден злочестините щели да свършат и нещата да
си дойдат по местата. Накрая майката на Клаусен пращаше най-съкровени молитви и най-
любящи мисли на сина си в немския плен и подчертаваше надеждата си, че той има
достатъчно храна и чисти дрехи.
— Нежелание за саможертва! — изсумтя Лауридс, когато Малкия Клаусен свърши с
четенето. — Ей тоя духовен дръвник! Седем души умряха, а останалите сме в плен. Живота
си сме готови да дадем! Но това не му стига на проклетника. Иска да си дадем и корабите.
Ама няма да стане! Никога!
Останалите кимнаха в съгласие.

Всеки ден започваше с греяна бира. Веднъж получавахме от рядката каша със сливи,
веднъж — грах и месо. В строга последователност, с която стомасите ни трябваше да
свикнат. В морето, под ръководството на собствените си стиснати шкипери, бяхме свикнали
и на по-лошо, така че се оплаквахме по-скоро заради самото оплакване. Ножовете ни ги бяха
взели и трябваше да чупим и късаме хляба си или да го ръфаме като коне. По един час преди
и след обед имахме право да се разхождаме из гробището и да пушим тютюн. Около нас
стояха стражи със заредени оръжия. Единственото, което ни оставаше, беше да местим
погледа си от надгробните камъни към байонетите и после обратно и ако имаме желание —
да философстваме за смисъла на съществуването. Това беше единственото развлечение,
което предлагаше немският плен.

На четиринайсетия ден ни събудиха в пет сутринта и ни наредиха да излезем на двора.

Там ни строиха в редици, общо 600 души. Кадетите, които досега бяха настанени в един
закрит конен манеж, бяха сред нас. Немците бяха решили, че ни е необходима дисциплина, а
кой би могъл да ни я набие в главите по-добре от собствените ни офицери?
С торбите на гърба и походните канчета под мишница излязохме от Ренсбург под строй.
Сега отивахме в Глюкщад. Пристигнахме с парния влак и както в Ренсбург, и тук ни
посрещна тълпа от хиляди любопитни. Бяхме се измили от мръсотията и саждите. Дрехите
ни бяха чисти и почти приличахме на обикновени хора. Не толкова страшният ни вид,
колкото броят ни впечатли жителите на малкото градче.
Крайната ни цел беше пристанището, където щяха да ни разквартируват в един хамбар.
На двата му етажа имаше по едно голямо хранилище и една малка стая. В стаите настаниха
кадетите. Моряците спяхме в редици директно на пода в големите помещения. Във всяка
редица — по 150 души. Горната табла на „леглата“ ни беше стената на склада, а за долна
служеха струпани на купчини дъски. Както и преди, постелята ни беше от сено. Но този път
в помещенията имаше маси и пейки, така че като цяло промяната беше към добро.
Разполагахме и с двор. От другата му страна имаше още един хамбар, а двете сгради бяха
свързани с дъсчени огради, така че бяхме заградени от всички страни.

В двора имаше и езерце и цялото това малко стопанство беше на наше разположение.
Дъсчените стени бяха за предпочитане пред байонетите, а водата разпалваше въображението
ни повече от надгробните камъни в Ренсбург, така че дори и тук си намерихме нещо, което да
ни радва. Дялкахме малки кораби от дърво, слагахме им парчета от дрехи за платна и
разигравахме морски битки по гладката повърхност на езерото. На мачтите на половината
кораби се вееше датското знаме. Другата половина привидно принадлежаха на никоя страна.
Това бяха немските въстаници. Отказвахме им честта да плават под флаг. В битките
бомбардирахме немската флота с камъчета. Датчаните побеждаваха всеки път, а датската
флота понасяше загуби само в редките случаи, когато я уцелехме погрешка.
Стотици мъже стояхме около езерото и викахме „Ура“ всеки път, когато ударехме целта
си и обърнехме някое от корабчетата. Беше време за отплата.
Но Лауридс ни обръщаше гръб, изпълнен с презрение.
— Да, това го можем, нали? Само да можехме да побеждаваме и в истински битки.

През повечето време той лежеше на сламата и зяпаше през един прозорец, обърнат към
Елба. Виждаше корабите, които отплават за Хамбург или се връщат от там. Очите му ги
следваха, докато можеха, сърцето — още по-нататък. Копнееше за морето.
След пътуването си до Рая беше станал друг.

През деня се припичахме на слънце. На двора бяха изнесени пейки. Някои играеха
карти. Други диктуваха писма до дома на един матрос от Ерьоскьобинг — Ханс Кристиан
Свиндинг, който можеше да пише. Той обикаляше с вечно зареян някъде поглед и с бележник
в ръка. Всичко записваше. Повечето просто блеехме и потъвахме все по-дълбоко в ракиения
унес. Вечер пеехме и танцувахме така, че дъските на пода се огъваха. Най-шумни бяха
кадетите. Те не общуваха с екипажа, стояха си в своите помещения, зад заключени врати, и
заглушаваха дори музиката с пиянските си викове. А бяха още деца, не държаха на пиене. До
един бяха под шестнайсетгодишни, повечето — едва на тринайсет-четиринайсет, най-
малките — на дванайсет. Много от нас имаха синове на техните години, дори по-големи. И
все пак формално кадетите ни бяха командири, макар че нито знаеха, нито умееха каквото и
да било. Имахме чувството, че трябва да отдаваме чест на юнги.
Постоянно обсъждахме дезертьорството на командир Палудан в съдбоносния час. Защо
командирът ни се качи на спасителната лодка преди всички останали? Един войник от
Шлезвиг беше пуснал слух, че самият командир е обяснил причината — на борда на
„Кристиан VIII“ се качил немски офицер и му наредил да напусне кораба, въпреки че
ранените още не били откарани на брега. Палудан храбро се възпротивил, но му било
разяснено, че ако не се подчини на заповедта, обстрелът на кораба ще бъде подновен. Никой
на борда на „Кристиан VIII“ обаче нито беше видял, нито чул нещо за този офицер, чието
име уж било Пройсер. Немската бунтовническа армия също отричаше да знае за такъв.
Според войниците командир Палудан си го бил съчинил, за да прикрие собственото си
малодушие.
Когато историята стигна до ушите му, Малкия Клаусен отвори уста да защити командира
си. На карта беше заложена собствената му чест на датчанин. Но не намери думи да възрази.
Дълбоко в себе си вярваше на тази версия — беше ни водил недостоен човек. Ейнар също си
замълча, а от срам в очите му избиха сълзи. Лауридс избухна в ругатни, но иначе не каза
нищо.
И все пак възмущението ни от предателството на командир Палудан не ни подтикна към
някакви изблици, само посещенията до ведрата с ракия зачестиха. Омерзението ни от
пленничеството растеше и ставахме все по-груби.

Често насочвахме гнева си към кадетите. Шегите с жълтото около устата им бяха много,
но доскоро се разменяха само зад гърба им. Сега почнаха явни предизвикателства да си
смъкнат гащите, за да проверим дали и долу имат толкова косми, колкото и по гладките бузи.
Водачът им беше едно четиринайсетгодишно момче, по фамилия Ведел. Той пръв сред
кадетите се евакуира от „Кристиан VIII“ и триумфалното му изражение, когато зае мястото
си в главната шалупа до Палудан — близък приятел на баща му, — не ни беше убягнало. Сега
същият даваше тон на пиянските пирове от другата страна на заключената врата. Което бързо
го превърна в най-честата жертва на все по-грубите ни задевки.
Веднъж, в отговор на особено злостен намек за големината на органа му, той звучно
зашлеви един матрос от Нюборг на име Йорген Мерке. За да достигне целта си, се наложи да
се надигне на пръсти, което направи цялото изпълнение крайно комично. Но плесницата си
беше плесница.
Матросът за миг се вцепени от изумление и дори колебливо посегна към горящото си
лице, сякаш за да се увери, че наистина е бил ударен.
— Мирно, по дяволите! — изрева малкият Ведел.
Йорген Мерке го хвана за раменете и го метна на пода. Тежките му моряшки ботуши
вече се спускаха към ребрата на момчето, но няколко моряка го спряха — не толкова за да
спасят момчето, а защото най-сетне получавахме отдушник на дълго трупания бяс. Ведел се
отърва само благодарение на воплите си за помощ. Двама немски войници дотичаха нагоре
по стълбите с извадени байонети, но преди да стигнат до момчето, Лауридс беше разтървал
озверялата тълпа. Той сграбчи Ведел за яката и го изправи на крака, докато удържаше
моряците на разстояние със свободната си ръка.
Кадетът се олюляваше като парцалена кукла. Коленете му се огъваха от преживения
ужас.
— Сега всички ще се държите прилично — каза Лауридс спокойно.
Беше си възстановил авторитета от палубата. Настървената тълпа се разпръсна, а
войниците отведоха кадетите.
 Чувахме как Ведел хленчи по целия път надолу по стълбите.

Вечерта малкият кадет си беше върнал самочувствието. От другата страна на

заключената врата отново празнуваха. В единия ъгъл на хамбара някой псуваше врявата
откъм офицерската стая. Не че беше време за лягане, просто вече всичко, свързано с
кадетите, ни дразнеше.
Един от нас заблъска по вратата им с викове да спрат да вдигат шум. Тъничък момчешки
глас отвътре му вресна да си затваря устата.
— … или ще ти отрежем патката, селяк мръсен!
— Я пак? — изрева матросът пред вратата.
Група пияни мъже, седнали около тежката маса в средата на стаята, скочиха на крака.
Вдигнаха една от пейките и я залюляха напред-назад, сякаш за да проверят колко тежи.
После се засилиха към офицерската стая и с мощен удар набиха пейката във вратата като
таран. Шумът отвътре веднага утихна.
— А? — извика един от мъжете. — Май вече не сте толкова важни!
Мъжете отстъпиха, за да се засилят, и пак удариха. Този път вратата поддаде и падна в
стаята. Една маса се обърна и някаква бутилка се разби на земята. Някое от момчетата се
разпищя. Пред вратата се събра голяма тълпа любопитни, които почнаха да насъскват
матросите. Най-отзад на групата Ейнар и Малкия Клаусен се бяха изправили на пръсти, за да
гледат боя, но през тесния процеп на вратата не се виждаше нищо.
Шумът привлече войниците, които с удари на прикладите си проправиха път до стаята
на кадетите и разтърваха биещите се.
Един по един те излязоха от стаята. Кадетите бяха свели глави. Ясно беше коя от
страните е пострадала повече. На Ведел му течеше кръв от носа. Окото на друго от
момчетата беше почнало да се затваря. Трети кадет изплю един зъб, докато се измъкваше
през дупката във вратата. По брадичката му се стичаше кръв.
— Тоя май е млечен — подвикна някой от моряците.
След малко се появи Комендант Флайшер. Той беше едър мъж с високо чело, меки
къдрици на тила и зачервени бузи. В ъгълчето на влажните му устни лъщяха капки сос,
сякаш току-що става от масата и е забравил да се избърше.
Рангът му беше майор, но веднага ни разочарова с благия си тон.
— Така няма да стане. Налага се да демонстрирате малко уважение към офицерите си.
Иначе ще трябва да съм по-строг към вас, а не ми се иска. Затова дайте да се разберем сега.
Съвсем скоро ще ви разменим срещу немски пленници и няма никаква причина
междувременно да си правим проблеми.
Ние се спогледахме. Това ли беше врагът? Това ли беше немецът, който първо отнесе
палубата изпод краката ни, а сега ни държеше в плен?

Следващите дни минаха спокойно. Ведрата с ракия бяха винаги пълни и ние се върнахме
към пиянството. Йорген Мерке не изпускаше възможност да подкачи надзирателите.
Наричаше ги „маймунски задници“, „курешки“, „водни смокове“, „скопени пигмеи“ и
„отрепки“. Около него постоянно имаше група поддръжници, които го ограждаха със
защитна стена веднага щом видеха немски войник.
 Един ден на пазачите им писна. Бяха го набелязали и сега идваха да го арестуват на
масата, където той седеше с групичката си. Причината била пиянство, обясниха.
Хората му се разсмяха с глас на обвинението и протегнаха ръце напред.
— Арестувайте ни всичките шестстотин тогава.
Войниците подхванаха Мерке под мишниците, но той се държеше здраво за масата.
Междувременно редеше обичайните ругатни и на моменти ги допълваше с нови.
Хората му скочиха на крака и наобиколиха двамата надзиратели така гъсто, че да не
могат да използват оръжията си. После ги изтикаха надолу по стълбите. Смутени, войниците
почти не се съпротивляваха. Единият полетя гърбом надолу по стълбите. На другия с леко
побутване му помогнаха да го последва и при падането той изпусна пушката си, която остана
да лежи на стъпалата.
Бунтовниците се втренчиха в нея, после се спогледаха. Никой не помръдваше. Всички
стояха притихнали.
На площадката войникът отново се изправи на крака. Беше толкова разтърсен след
падането, че дори не осъзнаваше, че е изгубил оръжието си. Обърна се към пленниците, но в
погледа му нямаше заплаха, само смущение.
Йорген Мерке направи крачка напред.
— Па! — викна гръмко и предизвикателно вирна обраслата си брада.
Войникът се опомни, обърна се и хукна надолу по стълбите. Другарят му се изправи на
крака и го последва. Мъжете избухнаха в смях, взеха да се превиват и да се пляскат по
бедрата. После оръжието отново привлече погледите им и те замълчаха.
Пушката беше толкова близо, трябваше да направят само две крачки, за да я вдигнат.
„Вземете ме в ръце — сякаш им говореше тя. — Стреляйте, убивайте, бъдете отново
мъже!“
Те слушаха зова й като в транс.
Един от тях наруши мълчанието.
— Бихме могли… — каза и слезе едно стъпало надолу, като че да я вземе.
Вдигна поглед към Йорген Мерке. Чакаше кимване, знак, заповед: „Да, направи го!“.
Но погледът на Мерке беше празен, а устните, скрити зад дивашката брада — затворени.
Морякът се разколеба. Останалите отстъпиха назад, сякаш вече не е един от тях. После
той се наведе и вдигна оръжието. Не погледна никого, докато слизаше по стълбите. Държеше
пушката с изпъната ръка, като жертвоприношение, което трябва да се поднесе особено
внимателно. Като стигна основата на стълбището, подпря оръжието на варосаната стена.
После се обърна и се качи обратно.

Онази вечер пихме много и викахме „Ура“ безброй пъти. Кадетите излязоха от стаята си
и се присъединиха към нас. Вече всички бяхме братя.
През следващите дни издялкахме и пуснахме в езерото още повече кораби. Украсихме ги
с малки ленти хартия в цветовете на Дания. Те плаваха гордо сред водната леща и ни
припомняха за мощта на родината.
Почнахме да упражняваме строева подготовка в двора, марширувахме в плътни колони,
сякаш се готвим за важна битка. С вдигнати три пръста давахме обет, че никога няма да се
предадем или откажем, а ще се борим и пазим — странни тайнствени заклинания, които
сами не разбирахме напълно. Но ги рецитирахме с цяло гърло, защото звучаха заплашително.
 Над дъсчените огради току се мяркаше по някое разтревожено лице. Жителите на
Глюкщад ни шпионираха. Разигравахме комедия в чест на разузнавачите.
Из градчето бързо се разнесе слух, че датските пленници се готвят да го превземат и
комендантът ни уведоми, че от сега нататък е забранено в езерото да се пускат кораби с
датското знаме. Жителите на Глюкщад вече не понасяли гледката на противниковия флаг.
За нас това беше победа.
Бяхме научили немеца да се страхува от нас.
През следващите седмици имаше много подобни победи, всяка от които поливахме с
подобаващи количества ракия.

Пленничеството ни продължаваше повече от пет месеца, когато в края на август се взе

решение да ни разменят срещу немски затворници. Десет дни по-късно вече бяхме на път за
Дюббьол, където щеше да се извърши размяната. Пътуването беше изпълнено с всякакви
протакания и унижения, но ние понесохме всичко с високо вдигнати глави — след като
стреснахме немеца в Глюкщад, самочувствието ни се беше върнало. В пристанището
Сьондерборг видяхме закотвени датски кораби и разбрахме, че вече сме свободни. На
парахода „Шлезвиг“, който щеше да ни откара до Копенхаген, получихме бял хляб и масло,
както и ракия и бира на корем. Нощта прекарахме на палубата. Корабът се поклащаше съвсем
леко, машината боботеше и съскаше, а палубата неспокойно тръпнеше под гърбовете ни.

Над главите ни се извисяваше ясно, безоблачно небе. Нощта на 21 април 1849 г. беше
пълна с падащи звезди. Ярките ята комети също бяха като канонада, но различна от тази,
след която опознахме мъките на поражението. Откъм мястото, където лежеше Лауридс, се чу
тежка въздишка. Точно от звездите го беше откъснало пленничеството.
Когато никъде не се вижда суша, когато вятърът, теченията и облаците не ти говорят
нищо, когато секстантът е паднал зад борда, а компасът не работи, навигираш по звездите.
Лауридс вече си беше вкъщи.

В следващите няколко дни думата, която се чуваше най-често, беше „ура“. Насред
Балтийско море се разминахме с параход с шведски войски и палубата на „Шлезвиг“ се
разтресе на три пъти в чест на смелите шведи. Пред митницата в Копенхаген екипажът на
фрегатата „Белона“ ни поздрави с трикратно ура. Ние веднага отговорихме и пристанището
отново закънтя от приветствени викове. После дойде ред на офицерите и те също бяха
поздравени с три пъти ура. Командир Палудан слезе пръв на сушата, също както когато
остави ранените от „Кристиан VIII“ на произвола на съдбата. Резултатите от неговата
некомпетентност бяха два загубени кораба, 135 загинали и 1000 пленени. Сега го посрещаха
с почести. Беше герой, всички бяхме герои. Виковете ура нямаха край.
Пръснахме се из града с торбите на рамо и затърсихме подслон за през нощта. Скоро
всички вече седяхме по пивниците, вдигахме наздравици и викахме ура. Ведрата с ракия ни
липсваха. Сега трябваше да си плащаме сами и пиянството ни не продължаваше толкова
дълго, колкото ни се искаше.
 На следващия ден трябваше да сме в базата на Кралския флот в Холмен19.
Военноморският министър беше постановил за четирите месеца плен да получим половин
месечна заплата. След това щяхме да теглим жребий. Някои щяха отново да отплават с
корабите на флота, а други се прибираха у дома. Два дни по-късно Лауридс, Малкия Клаусен
и Ейнар вече бяха в Марстал. На „Киркестреде“ беше издигната триумфална арка, където
завърналите се бяха посрещнати с викове ура, а загиналите — почетени.

Сред тълпата посрещачи се открояваше някакъв чудовищен урод. Едното око и дясната
му буза ги нямаше, а костите на долната му челюст стърчаха от неспирно сълзящата плът.
Който го видеше, извръщаше поглед, дори и ние, които бяхме преживели какво ли не през
онзи ужасяващ ден в залива Екернфьорде.
Едва когато ни поздрави, го познахме по гласа.
Беше Крестен.
Снарядът не беше отнесъл цялата му глава, както ни беше казал Торвалд Бьонелюке,
само половината. До съвсем скоро лежал в болница в Германия, изпратили го вкъщи няколко
дни преди нас. Военните лекари опитали да го закърпят, но разбитата му челюст не искала
да зарасне. Сега живеел при майка си, чийто разсъдък не се върнал с неговото завръщане.
Напротив, тя непрестанно питала къде е изчезналият й син. А когато бедният Крестен
настоявал, че това е той, пъхала пръст в дупката на бузата му като Тома Неверни в раните на
Спасителя. Но за разлика от Тома, така и не повярвала, а вместо това безсърдечно заявявала,
че нейният Крестен не изглеждал така. И сега Крестен, който се надявал да срещне утеха и
радост въпреки обезобразеното си лице, ронеше сълзи от единственото око, което му беше
останало, и казваше, че за всички би било по-добре наистина да е умрял, така, както сам
предсказал, че ще стане.

За кратко Лауридс си възвърна славата на небесен пътешественик. Ейнар беше описал

фантастичното събитие в едно писмо до дома. Сега всички искахме да чуем разказа от устата
на самия Лауридс — всички освен Каролине, която беше убедена, че това е поредният му
номер.
Децата се събраха в кръг около него и закрещяха: „Разказвай, папа тру, разказвай!“.
Алберт, най-малкият, крещеше най-силно. Гледаше баща си с грейнали очи. И беше
същинско негово копие.
Но Лауридс само ги обгърна с новия, далечен поглед, който си беше донесъл от дългите
месеци в плен, сякаш това не са собствените му деца, сякаш самата мисъл, че изобщо е
оставил потомство на света, му е напълно чужда.
И се наложи Ейнар да разказва, и той разказваше така хубаво, че всички решиха, че
сигурно дълго се е упражнявал. Къщата беше пълна с хора, дошли да видят Лауридс.
Каролине вареше вода за кафе в кухнята. Беше ни обърнала широкия си гръб и тракаше с
чашите, както винаги, когато беше ядосана на Лауридс. Но накрая и тя влезе в стаята да
послуша Ейнар.
— Да, никога няма да забравим, че се бихме за честта на Дания — каза той.
Всички кимнахме. Усетихме как ни изпълва дълбоко патриотично чувство.
 Но следващите думи на Ейнар рязко ни отрезвиха.
— Бихме се за честта на Дания — повтори той, — а открихме безчестие. С трепетна
надежда и дръзко мъжество рискувахме живота и кръвта си, за да опазим честта на родината,
но заради жалкия си водач все пак я изгубихме. Никога няма да забравим как на Велики
четвъртък стояхме сред снаряди, пушек и пара и се биехме, и падахме, и умирахме, как
вечерта ни откараха като роби в Екернфьорде и ни затвориха в Господния дом, където се
натръшкахме смазани и обезверени един върху друг в сеното, как бойният кораб „Кристиан
VIII“ хвръкна във въздуха и задуши в дим толкова клетници, как на Разпети петък, изтощени
и сломени, сред задявания и ругатни, трябваше да крачим до Ренсбург, а там ни въведоха в
Божия дом и отново налягахме в сеното, как на Великден трябваше да гризем сух хляб, как
Храмът се превърна в тъмница, където властват безчестие и позор, как цялото ни
пленничество беше низ от скучни, скръбни, окаяни дни. Докато съм жив, няма да го забравя.
— Аз го видях Лауридс — продължи Ейнар — и това се превърна в едничката ми
надежда и утеха в затвора. Видях Лауридс да се отправя към небесата от палубата на горящия
кораб, високо горе до грот-реята, и после го видях как се спусна отново надолу и как се
приземи на крака, и разбрах, че отново ще видим любимите си хора.
— Казвал съм ти го вече, Ейнар, и ще ти го кажа пак — заради ботушите беше.
Лауридс изпъна крака, за да можем всички да видим тежките моряшки ботуши от кожа.
— Ботушите ме спасиха. Това е цялата история.
— А нали си видял и задника на Свети Петър? — попита дребният дърводелец Лавес
Петерсен, защото слуховете за това вече се бяха разнесли. Малкия Клаусен не беше успял да
се сдържи.
— Да, видях задника на Свети Петър — каза Лауридс.
Но гласът му беше уморен и далечен, сякаш вече е забравил всичко. Разбрахме, че няма
да научим друго. А и повечето от нас вярвахме, че както всеки си има свой собствен ад, така
има и собствен рай и си е негово право да го запази за себе си.

Нямаше как да не забележим, че Лауридс вече не е същият. Разбирахме, че войната е

била тежко изживяване за него и че е видял неща, които никой не би трябвало да вижда. Но
преди нея беше корабокруширал на два пъти, без това да остави какъвто и да било отпечатък
върху него. Малкия Клаусен казваше, че морската битка е също като корабокрушение, само че
по-гадна. Но Ейнар ни издаде, че Малкия Клаусен прекарал по-голямата част от битката с
крака, потопени във водата, и затова се отървал само с настинка, докато на някои други им
отнесли главите.
Понеже никой от нас не знаеше какво е битка, не знаехме и какво да мислим за
поведението на Лауридс и затова го оставихме на мира.
Каролине смяташе, че съпругът й трябва да си намери препитание на сушата. Така и тя,
и децата щели да го виждат по-често. Новият Лауридс я тревожеше и тя искаше да е по-близо
до него.
Малкия Клаусен и Ейнар ги привикаха още няколко пъти на война, но всеки път се
връщаха у дома живи. Постепенно на нас обаче взе да ни омръзва да издигаме триумфалната
арка и да викаме ура и почнахме да се държим с ветераните като с всеки друг моряк, върнал
се от плаване.
За Лауридс също дойде повиквателна, но тогава него вече го нямаше. Не си беше
намерил работа на сушата, както му предлагаше Каролине, а беше заминал за Хамбург по
същата онази Елба, в която се беше взирал всеки ден на пленничеството си в Глюкщад. В
Хамбург си намерил работа като трети помощник на един холандски кораб, който отплавал
за Австралия с емигранти. Освен Лауридс, екипажът се състоял от трима холандци и двайсет
и четирима индонезийци от Ява. На борда имало 160 пасажери, а задължението на Лауридс
било да разпределя провизиите и да се грижи за чистотата. След половингодишно пътуване
корабът пристигнал в Хобарт Таун в Земята на Ван Димен. Там Лауридс слязъл на сушата и
никой повече нито го чул, нито го видял.

През първите две години от отсъствието на Лауридс Каролине не виждаше причини за

тревога. И преди беше отсъствал от дома за по две или три години, а писмата невинаги
намират път от единия край на земното кълбо до другия. Моряшките жени, които остават
сами у дома, живеят в постоянна неизвестност. Дори писмото не е доказателство, че авторът
му, така скъп за получателката, все още е жив. Писмата пътуват месеци наред, а морето граби
без предупреждение. Но ние така сме свикнали с тревожното очакване, че никога не
споделяме безпокойството си. Затова и никой не беше забелязал нищо необичайно у
Каролине, докато не изминаха три години.
Но един ден Доротеа Хермансен, съседката й от улица „Корсгаде“, попита:
— Не е ли време Лауридс да се върне вкъщи?
— Да — отговори Каролине кратко. Знаеше, че на Доротеа й е отнело много време да се
реши да зададе този въпрос и че едва ли го е направила, без първо да го обсъди с другите
жени на „Корсгаде“. Въпросът всъщност беше констатация, че Лауридс няма да се върне.
Същата вечер, след като сложи децата да спят, Каролине плака. Беше плакала и преди,
но винаги беше сдържала сълзите си. Този път се предаде пред тях.
На следващия ден съседките се събраха в дома й, за да попитат дали има нужда от
помощ.
Лауридс официално беше приет за покойник.
Жените се настаниха с по чаша кафе около кухненската маса. В началото подходиха към
темата директно, практично, за да си създадат представа за положението на Каролине —
роднини, които да й помагат, тя нямаше, морето вече й беше отнело петима братя, сега и
Лауридс. След това гласовете им омекнаха и те преминаха към възхвала на качествата му
като съпруг и глава на семейство.
Каролине отново се отдаде на плача. В този момент мъжът й сякаш беше до нея,
възкресен в думите им.
Най-възрастната от съседките, Хансине Арентсен, я прегърна и я остави да мокри
сивата й плетена рокля, докато се наплаче.
С това приключи първата среща, с която Каролине навлизаше в новото си положение на
вдовица.
Последваха писмени запитвания до холандския търговски флот, но те не бяха губили
кораби, а Лауридс не беше в нито един от списъците с личния им състав.
Утехата да посетиш гроба, да заведеш децата там и да им говориш за баща им пред
камъка с неговото име, да забравиш тежките мисли, докато плевиш бурените, или пък да се
потопиш в тих разговор с мъртвеца под земята — на моряшката вдовица това не й се полага.
За нея има само парче хартия, с което официално й съобщават, че корабът, на който мъжът й
е бил капитан или матрос, е потънал „заедно с всичко живо на борда“ — бездушен израз,
който изравнява хората с плъховете в трюма — в този и този ден, на това и това място, най-
често на такава голяма дълбочина, че няма надежда да бъде изваден. Рибите са били
единствените свидетели. А на нея й остава да прибере листа в чекмеджето на скрина си.
Това е единственото погребение за удавника.
Там, пред скрина, е мястото, където да почита паметта му. Това е гробът, който да
посещава. Но поне има този лист и с него — някаква сигурност, някакъв край, но и начало.
Животът не е като книгите. Няма точка.
За Каролине не беше така. До нея не стигна никакво официално съобщение. Лауридс го
нямаше и нямаше да се върне, но къде и как е изчезнал никой не можеше да й каже.
Надеждата може да е като растение, което пуска корени и избуява, и държи човек жив. Но
може да е и рана, която не иска да зарасне. На Каролине й липсваше точката.
Казват, че тези, които не са погребани в осветена земя, стават и тръгват отново. И скоро
Лауридс тръгна отново, но не по земята. Превърна се в призрак в сърцето на Каролине и не я
оставяше на мира нито за миг, защото не правеше разлика между ден и нощ, докато в крайна
сметка и Каролине спря да ги различава. Денем, когато трябваше да си гледа задачите, тя
изпитваше копнеж. Нощем, когато трябваше да намери покой или да изплаче цялата си мъка,
я измъчваха тревоги за бита. И започна да й личи. Измършавя и посивя, сякаш беше
направена от същия призрачен въздух, който витаеше в сърцето й.
Само ръцете й не изгубиха силата си. С тях вадеше вода от кладенеца, всяка сутрин
палеше печката, чистеше и переше, печеше хляб и тъчеше, гледаше четири деца и им
раздаваше плесници, които звънтяха в ушите им достатъчно силно, за да им напомнят за
изчезналия Лауридс.
Бичът
Лятото беше свършило, но телата ни още пазеха топлината на слънцето, копнеехме за
водата и след училище тичахме право на пристанището, за да се хвърлим с главата напред в
морето, или се отправяхме към плажа Хален. След плуването лягахме да изсъхнем на топлия
пясък и обсъждахме учителя Исагер. Новите смятаха, че не е чак толкова лош. Ще ти извие
ухото или ще те перне по главата — какво толкова? Това се случва и вкъщи.
Но по-големите сред нас казваха: „Ти само почакай. Засега просто е в добро
настроение“.
— Той каза хубави думи за баща ми — каза Алберт веднъж.
— Да, обаче какво казваше баща ти за него? — попита Нилс Петер.
— Че Исагер е същински дявол с въжето.
Майката възразила, че не е хубаво да наричат учителя „дявол“, а бащата отговорил:
„Лесно ти е на тебе да го защитаваш. Вие, момичетата, никога не сте имали Исагер“.
При мисълта за баща му очите на Алберт се насълзиха. Той замига бързо и сведе поглед.
Носът му аха да потече и той го избърса с гневно движение. Видяхме сълзите му, но никой не
го подкачи за тях. Много момчета в града бяха загубили бащите си в морето. Бащите рядко си
бяха вкъщи, а понякога изведнъж се оказваше, че вече никога няма да се приберат. Това беше
цялата разлика между живия и мъртвия баща. Не беше кой знае колко голяма, но достатъчна,
за да плачем понякога, когато никой не ни вижда.
Един от нас тупна Алберт по рамото и скочи на крака.
— Кой ще стигне пръв!
И се втурнахме през пясъка и се хвърлихме във водата.
Всяко лято бяхме на плажа — с ресните от изсъхнали водорасли, които шушкаха под
босите ни крака и ни боцкаха, с килима от натрошени мидени черупки, с пясъчното дъно,
озарено от зелена светлина, и полюшващите се подводни гори от келп20 и морска трева.
Когато станахме на тринайсет, почнахме да излизаме с лодките. Някои от нас така и не
се върнаха. Но всяко лято на плажа имаше нови момчета.

Един августовски ден лежахме по корем върху топлия пясък и ближехме солената си
кожа, още кафява от лятото. Говорехме си за Йенс Холгерстен Улфстанд, който по времето на
Крал Ханс победил в морска битка цяла армия от Любек, за Сьорен Норбю, Петер Скрам и
Херлуф Троле, водили битки в същото море, в което току-що бяхме плували, за Кристиан IV,
който от борда на кораба „Спес“ изгонил хамбургците от Глюкщад — града, построен по
негова заповед, където по-късно бащите ни били държани в плен.
Но за пленничеството не говорехме.
Най-вече си приказвахме за Торденскьолд, който цяла нощ преследвал покрай бреговете
на Ерьо и Алс шведската фрегата „Белият орел“, която имала 30 оръдия на борда, при все че
собственият му кораб „Льовендалската галера“ имал само 20. Знаехме всичко за
постиженията му при Дюнекилен, Марстранд, Гьотеборг и Стрьомстад, където много от
смелите му моряци загинали, но той всеки път се измъквал жив и здрав, макар и никога да
не щадял силите си.
— Не и този път! — повтаряхме думите му и си припомняхме как веднъж трима
шведски драгуни го обкръжили съвсем сам на брега край Туреков в Сконе, но той се
измъкнал, а после преплувал през прибоя, стиснал в зъби острата си шпага.
Или как веднъж, след като се бил почти цяло денонощие с един английски капитан,
само с кратка пауза между полунощ и зазоряване, съобщил на простреляния си враг, че
барутът му е свършил. И после го помолил да му услужи с малко от своя, за да продължи
битката.
Английският капитан излязъл на палубата с чаша вино в ръка и извикал седем пъти ура
за датския си противник. Торденскьолд също извадил вино и двамата вдигнали наздравици
един за друг.
Но любимата ни история беше тази, в която насред една буря фокмачтата21 му излетяла
зад борда на „Льовендалската галера“, но думите му „Работата върви отлично!“ надвили
грохота и вдигнали духа на екипажа му.

Тръгнахме към домовете си по тясната ивица суша. От другата й страна имаше залив,
който наричахме Малкото море. По-нататък се виждаха корабите, привързани към
насмолените стълбове на кейовете — една-две от старите лодки за риболов из протоците,
две яхти, един галеас и стакселната шхуна „Йохане Каролине“, по прякор „Несравнимата“. Да
различаваме един вид кораби от друг със самочувствието на опитни моряци — това го бяхме
научили много преди Исагер да почне да ни набива буквите в главите. Гмуркахме се и в
самото пристанище и се състезавахме кой ще се спусне по-надълбоко, чак до обраслите с
водорасли килове на корабите. Излизахме на повърхността с пълни шепи миди.
Зад кейовете се виждаше градчето и четириъгълната църковна кула с шпил, извисила
острия си връх към небето като мачта без платна. Изведнъж забиха траурни камбани. По
„Киркестреде“ минаваше погребална процесия. Най-отпред вървяха момичета, които
хвърляха зелени клонки по каменните плочи на улицата. Изпращаха старата Ермине Карлсен
от „Снарегаде“, която беше надживяла и съпруга си, и двамата си сина. Дали камбаните щяха
да бият някой ден и за нас, не знаехме. Смъртта е неизбежна, това ни беше ясно, но ако се
удавиш в морето, никога не стигаш до гробищата.

Първата седмица след ваканцията учителят Исагер сякаш изобщо не ни виждаше. В

движенията и думите му имаше някаква сънлива рутина, сякаш е станал от леглото преди
напълно да се е разбудил и все още се носи сред остатъците от някой приятен сън. Идваше от
дома си до училище по домашен халат и чехли и едва влачеше крака. В задния джоб на халата
се криеше въжето, навито на руло като усойница, задрямала на топло.
Исагер беше учител от 28 години и сред бащите ни нямаше нито един, който да не е
кълван от усойницата. Много от нас и до днес носят белезите от нея. Сякаш получавахме
първата си татуировка, още преди да сме станали мъже.
Хубавото време продължи и през септември, а с него и кротостта на Исагер. Той ни
изпитваше рядко, почти не удряше, а когато се случеше, не беше толкова силно, че да избият
сълзи или кръв. Въжето, този прословут ужасяващ бич, си оставаше в джоба му. Исагер
четеше на глас от „Учебника на Бале“22, без да го интересува, че някои от нас току-що почват
училище, а други са прекарали там пет години. Четеше от първите три глави, за Бог и
неговите творения, за Божиите дела и човешкото грехопадение, но когато стигнеше до
четвърта глава, която разказваше за изкуплението чрез Божия син Исус Христос, заявяваше,
че остатъкът от книгата са пълни глупости, които няма защо да слушаме.
Вместо тях ни разказваше библейски притчи, най-вече историята за Яков и неговите
дванайсет сина, при което погледът му винаги омекваше и той промълвяваше:
— И аз имам дванайсет сина като Яков.
Понеже слушахме внимателно, ни беше станало ясно, че Яков е бил измамник, който
крадял от собствения си брат — Исав с косматите ръце, и лъжел баща си, слепия Исак. Имал
деца от четири различни жени — Рахел, Лиа, Вала и Зелфа, и когато едната не можела да му
роди дете, просто спял с другата. Дори се сбил с един ангел, след което останал сакат. После
Бог го благословил. Историята беше доста странна, но това не смеехме да го кажем пред
Исагер.
Двама от синовете му, Йосеф и Йохан, все още ходеха на училище. Само Йосеф беше
кръстен на един от дванайсетте сина на Яков. Веднъж заявихме на братята, че любимият
герой на баща им е лъжец, крадец и курвар. Йохан се разплака. Той вечно плачеше, понеже
Йосеф го биеше всеки ден. От неестествено големите му очи се лееха мазни като капки
восък сълзи. Йосеф сви юмруци, прасна брат си по главата и отговори, че баща му не е
никакъв курвар, а просто тъп и впиянчен.
Ние никога не говорехме така за собствените си бащи. Но след този случай оставихме на
мира синовете на Исагер.

В средата на септември над острова се скупчиха облаци. Вятърът се обърна от изток.

Разбрахме, че хубавото време е свършило. Скоро каменносив капак покри цялото небе, а
очилата на Исагер се впиха плътно в основата на носа му. Някои от нас смятаха, че
промените в настроението на учителя зависят от времето, затова първата ни работа на път за
училище беше да хвърлим поглед към небето. Търсехме знамения в облаците. Прогнозата
беше несигурна и дори и най-ревностните привърженици на тази метеорология трябваше да
признаят, че Исагер и облаците невинаги са еднакво буреносни.
Но в онзи септемврийски ден съвпадението беше пълно. Исагер беше оставил халата и
вместо него носеше черен фрак, който ние наричахме „бойната униформа“. Подметките на
ботушите му тракаха по плочите, докато пресичаше дворчето между дома си и училището. В
дясната си ръка държеше приготвено въжето. Зае позиция до входа и почна да ни посреща с
такива плесници зад врата, че направо прелитахме през прага.
Трябваше да се наредим на опашка за ударите. В класа на Исагер бяхме 70 момчета и
всички трябваше да минем покрай него, един по един, стегнали мускулите си в очакване на
удара. Най-големите от нас бяха свикнали на бой и носеха много. Но ужасените си сърца
нямаше как да подготвим. А очакваният удар винаги е по-лош от неочаквания.
На най-малките устните им затрепериха още преди да са приближили учителя Исагер.
Ударът по врата беше тяхното кръщение.
В час ги очакваха по-лоши неща.

Започнахме с псалма „След мрачна нощ изгрява ден“. Исагер даде тон за песен с блеещ
глас. Той изпълняваше и длъжността на енорийски помощник, но се налагаше да плаща на
помощник-учителя Ноткиер да пее по време на неделната служба. Енориашите се бяха
заклели, че в момента, в който Исагер запее, ще си излязат от църквата. Тази закана беше
нанесла сериозно поражение на честолюбието му. Но в училище нямахме избор, дори се
бяхме научили да обичаме гласа му и мечтаехме стиховете на протяжните псалми никога да
не свършват. Докато пееше, Исагер не удряше.
По време на псалма той неспокойно пристъпваше напред-назад. Знаеше го наизуст, но
въпреки това държеше разтворения псалтир току пред носа си и хвърляше хищни погледи
иззад кориците му. Когато отшумяха и последните два стиха „Напред води ни, о, Боже наш, и
с благодат ни дарявай“, някои от нас плачеха. Псалмът беше заглушил хлипането ни. Сега то
отново се чуваше.
Ударът зад врата беше предизвикал сълзите ни. Страхът от предстоящото ги множеше.
Алберт стоеше със стиснати устни и гледаше угрижено очилата на Исагер. Бореше ужаса
си с концентрация.
С демонстративно изражение на внимателно вслушване Исагер плъзна поглед по нас.
Преиграваше така, все едно участва в комедия. Първо пристъпи към Алберт и се втренчи в
лицето му. Той беше един от най-малките, а те винаги се издаваха първи. Но Алберт издържа
на погледа му. Исагер се отказа от него и продължи нататък.
Бяхме голям клас. Той никога не ни наричаше по имена. Обръщаше се към нас с „Ти
там!“ или с удари. Въжето му ни познаваше по-добре от самия него.
Целият клас утихна. Плачещите стиснаха зъби, ужасени при мисълта за неприятностите,
които и най-малкият звук може да стовари върху главите им. После някъде сред нас се дочу
приглушено хълцане. Ръката върху устата се беше оказала недостатъчна. Исагер настръхна.
Присви очи зад очилата, огледа се и изрева:
— Тишина!
— Учителю Исагер — обади се Алберт. — Не бяхте прав да ни удряте. Ние не сме
направили нищо.
Исагер пребледня. Цветът изчезна дори от вечно зачервения му нос. После разгърна
фрака си. Ясно беше какво следва. През цялото време беше стискал въжето — псалтирът в
едната ръка, оръжието за наказания в другата. Допреди минута беше пял за път напред и
благодат. Но сега беше дошъл моментът да ни покаже на какво е способен. С отработено
движение той разпусна въжето и ако беше камшик, то сигурно щеше да изплющи.
— Кълна се в святата си чест, ей сега ще си получите заслуженото!
Вече се беше задъхал. С едно дръпване за пуловера измъкна Алберт иззад чина и го
запрати на пода. Стисна го здраво между краката си и сграбчи колана на панталоните му.
Беше си пазил силите през дългата лятна ваканция, в която само Йосеф и Йохан са му били
под ръка. След три десетилетия упражнения с въжето знаеше точно как да удря, за да
постигне максимален ефект.
Алберт извика ужасен. Никога досега не беше изпробвал въжето. Лауридс го беше удрял
едва няколко пъти, а майка му раздаваше най-вече плесници. Те му бяха ясни. Исагер го
събори на колене. Алберт се гърчеше в опит да се измъкне от хватката му.
— Имаме си размирник значи, а? — изсъска Исагер и го изправи на крака с рязко
дръпване за косата. После го погледна в лицето.
— Размирник… — повтори и го плесна с въжето през лицето.
И премина на следващия.
В дъното на стаята няколко момчета се бяха струпали около прозореца и се мъчеха да
вдигнат резетата. Исагер забеляза всичко това твърде късно. Прозорецът вече зееше широко
отворен. Момчетата скочиха долу и избягаха през портата на двора. Исагер застина, вдигнал
въжето за удар. Момчето между краката му се освободи и затърча в паника из стаята.
Междувременно Исагер се отправи към другия й край, като пътьом раздаваше удари с
въжето.
— По-бързо, по-бързо! Той идва! — предупреждавахме с викове съучениците си.
Още едно момче се измъкна през прозореца, преди Исагер да стигне до него. Той заудря
останалите, докато ги отлепяше от перваза. Въжето ни шибаше ту по краката, ту по гърба,
ръцете или по откритите лица. Един от нас се сви на пода, вдигнал ръце, за да предпази
главата си. Исагер го удари силно по гърба и го изрита настрани.
Ханс Йорген сграбчи ръката на учителя. Той беше едро и силно момче, на което
следващата година предстоеше конфирмация.
— Ти на учителя си ли вдигаш ръка, нищожество?! — ревна Исагер и почна да се дърпа,
за да се измъкне.
Никой не се притече на помощ на Ханс Йорген. Не смеехме, макар че бяхме достатъчно
много, за да надвием Исагер. Ако всичките седемдесет му скочехме отгоре, щяхме да го
задушим под тежестта си. Но не разсъждавахме така. Той все пак беше учителят. Повечето от
нас останаха уплашени по местата си. Знаеха, че скоро идва техният ред. И въпреки това не
помръдваха.
Само Алберт се приближи. Прицели се в Исагер, който не го беше забелязал, твърде зает
да се отскубва от хватката на Ханс Йорген. Алберт го изгледа със същия поглед, с който
проучваше положението на очилата му. Едната му буза беше зачервена и подута от удара с
въжето. После изведнъж го изрита. Беше обут в сабо и уцели Исагер по пищяла. Исагер
нададе рев, а Ханс Йорген се възползва от случая и му изви ръката. Учителят изстена и падна
на колене.
Сега вече трябваше да се хвърлим отгоре му. Но това беше немислимо. Исагер беше
чудовище, но чудовище, което не може да бъде убито.
Той седеше на колене на пода и виеше като болно животно. От битките помежду си
всички знаехме, че в този момент боят е приключил. Когато някой е поставен на колене с
ръце, извити зад гърба, му заповядвахме да се моли за живота си, да проси пощада или да се
унижава по някакъв друг начин. Все пак не можехме чак да си трошим ръцете един на друг,
затова боят спираше дотам. Но битките ни с Исагер винаги са били неравни. Най-много на
света искахме да счупим проклетата ръка, която размахваше въжето. Но не можехме.
Колебанието ни ни лиши от победата. Сред нас нямаше нито един възрастен, който да каже
„Довършете го!“. Тогава щяхме да го направим. Но единственият възрастен беше Исагер и
затова го пуснахме. Без дори да го накараме да се моли за милост.
Ханс Йорген отстъпи крачка назад. Исагер не го погледна. Той тупаше прахта от
коленете си. После посегна към най-близкостоящия и го сграбчи. Това беше Алберт, който за
втори път в рамките на един ден се оказа приклещен между краката на учителя. Исагер не
смееше да закачи Ханс Йорген.
След това още на няколко пъти срещна съпротива — не всички понасяха жестокостта му
спокойно. Но повечето от нас стиснаха зъби и просто изтърпяха ударите на въжето.
После Исагер се върна зад катедрата. Едва си поемаше въздух. Вече не беше млад, а да
ступаш седемдесет момчета не беше лека работа, но той се беше справил. С лявата ръка се
подпря на катедрата. В дясната все още стискаше въжето.
— А сега, неблагодарни гадове, ви чака още една обиколка — изгрухтя на пресекулки.
 Но беше твърде уморен, за да изпълни заплахата си.
Очилата му не бяха мръднали. Дори след борбата с най-едрия от нас, те си стояха на
мястото, плътно впити в носа му.

Тайната на тези очила я разкри Алберт. Ако бяха смъкнати към върха на исагеровия нос,
денят щеше да бъде спокоен и да остави само по-леки, бързо зарастващи следи по лицата и
ръцете ни. Ако седяха в средата на носа, събитията можеха да се развият и в едната, и в
другата посока. Но ако бяха впити в основата на носа, между очите, обучението ни щеше да
се съсредоточи основно върху най-меките, чувствителни и неприспособими части на телата
ни, а часовете щеше да ги води Учителят Бич.
С това откритие Алберт си спечели немалка почит, а ние осъзнахме, че сме получили
сериозна преднина в безкрайната война срещу Исагер.

Тази война ни беше белязала. По скалповете ни имаше ръбове от ударите с ръба на

чертожната линия. Пръстите ни бяха подути и едва държаха писалките, защото ако не
харесаше краснописа ни, Исагер ни пляскаше с въжето през тях. Наричаше това „раздаване
на дукати“ и пръскаше монети с широка ръка дори в дните, когато очилата бяха на върха на
носа му. Куцахме и кървяхме, бяхме целите в синини и кръвоизливи, вечно натъртени тук или
там.
Но това не беше най-лошото, което той ни причини.
Исагер ни беляза по друг, много по-страшен начин — заприличахме на него.
Правехме отвратителни неща и ги осъзнавахме едва след като се изправим пред
резултата от диващините си. Беше като товар, от който не можем да се отървем.
Исагер ни беше заразил с жестокост, за която нямаше лек.

Един есенен ден, след като вятърът беше отнесъл и последните листа на дърветата,
стояхме пребити и натъртени на „Киркестреде“ и търсехме с какво да се развлечем, когато
неочаквано покрай нас се потътри кучето на Исагер — късокрако тумбесто същество от
неустановена порода, с къса мръснобяла козина и светлорозов корем като на прасе. Бяхме
виждали Каро в скута на госпожа Исагер — и тя беше също такава безформена като
любимеца си, а очите й, свити като на китаец, приличаха на цепки, подпрени от тлъстите
бузи.
За нея не знаехме много, но подозирахме, че точно тя е причината за всичките ни
нещастия. Говореше се, че редовно налага Исагер с грамадните си като свински бутове ръце
и че именно след тези унижения очилата му се качват в основата на носа.
Сега кучето вървеше по улицата с такъв вид, все едно целият град е негов, и явно
наистина го вярваше, защото никога преди не го бяхме виждали да се разхожда само.
— Каро — повика го Ханс Йорген и щракна с пръсти.
Кучето се спря. Имаше обратна захапка и езикът му висеше между зъбите. Усетихме как
в нас се надига гняв. Изведнъж го намразихме. Дебелакът Лоренц понечи да го ритне, но
Ханс Йорген вдигна ръка. И запя старата броилка, която нареждахме като малки, за да
накараме охлювите да си покажат рогата. Хванахме се за ръце и затанцувахме около Каро.
 Нилс, Нилс, покажи си рогцата,
чичо ще ти купи салата.
Ако не излезеш,
ще те изгорим.

Каро се разджафка и заподскача наоколо.

— Ела, ела! — подкани го Ханс Йорген и се затича.
Трътлестото животно се затътри след него, изпълнено с радостно очакване. Обкръжихме
го и хукнахме към „Маркгаде“. Ако някой ни срещнеше, щеше да види само група тичащи
момчета.
Подминахме „Вестергаде“. Оттатък беше „Ребербанен“. След това почваха нивите. Тук
идвахме, след като си бяхме изпотрошили краката от тичане и градчето ни беше умаляло.
Покрай пътя стърчаха вековни окастрени тополи, които годините бяха прорязали с
цепнатини. Отбелязвахме собствеността си върху тях с пирони и дъсчици. Преобразявахме ги
в къщички със стъпала, стаи и тавани. Това бяха нашите замъци, от които властвахме над
нивите. Но трябваше всеки път да си ги отвоюваме наново — селските момчета също
предявяваха претенции върху тях. Те бяха деца на пръстта, едри и здрави, и смятаха, че
ширналите се поля им се полагат по право. Но ние бяхме повече на брой. Идвахме само на
групи, винаги готови за бой, и си тръгвахме като завоеватели. Те бяха туземците, които
защитават земите си с дивашка ярост. Но ние бяхме по-силни и не показвахме никаква
милост.
— Ще може ли да тича толкова надалече? — попита Нилс Петер.
Каро едва дишаше в опит да не изостава от нас, а от черната му уста висяха лиги. Друго
нещо беше това, различно от ежедневието на домашен любимец в скута на дебелата
учителска съпруга.
— Щом Лоренц може, може и Каро — каза Йосеф и плесна здраво Лоренц по тлъстото
рамо. Лицето на Лоренц беше почервеняло от тичането. Раменете и гърдите му се надигаха
тежко и той дишаше със свистене, сякаш някъде в него се е отворила дупка. Лицето му
плуваше в тлъстини и като му ударехме плесница, цялото се разлюляваше страшно смешно
— дори устните му се разтрисаха, само топчестият нос оставаше на мястото си. В очите му
се появяваше такъв израз, сякаш иска извинение за срамната си дебелина.
— Гледай го какъв е противен! — каза малкият Андерс и посочи Каро. — Гледай го
какви лиги точи!
— И краката му са като на табуретка. На куче не прилича!
В отговор Каро бодро изджафка. Беше си намерил компания и изобщо не подозираше
какво го чака. Откъде можеше да знае невинната животинка? Но в нашите очи Каро беше
всичко друго, но не и невинен. Той беше кучето на учителя Исагер. Омразата, която таяхме
към мъчителя си, неизбежно се пренасяше върху кучето му. Докато тичахме около Каро,
отбелязвахме множеството прилики между грозната му сплескана муцуна и лицето на
учителя.
— Само очилата му липсват — каза Алберт, а останалите се разсмяхме.
Бяхме се насочили към високите глинести склонове край Дрейет, но още преди да ги
наближим, Каро вече беше останал без дъх. Не беше свикнал да се движи, с изключение на
няколкото крачки от коша си до купичката с храна и обратно. Сега късите му табуретчести
крака отказаха и той почна да се влачи по корем, изплезил език от изтощение.
Но ние нямаше да му позволим да се измъкне.
Това, което имаше да става, не можеше да стане насред полето.
Ханс Йорген го вдигна на ръце. Каро го близна признателно по лицето и Ханс Йорген
направи отвратена гримаса.
— Пфуу! Гадост! — викнахме ние в един глас.
И пак хукнахме. Оживлението ни растеше с всяка следваща крачка. Вече не можехме да
чакаме. Спуснахме се по първия хълм, после пак нагоре по следващия и се озовахме почти на
ръба на скалите. Мястото открай време ни привличаше. Каменистият бряг долу беше толкова
далече, че ти се завиваше свят, а във всички посоки наоколо се простираше морето. Знаехме,
че пред нас се е ширнал собственият ни живот. Често идвахме тук и винаги оставахме
безмълвни пред гледката.
Склонът не беше отвесен навсякъде. Беше стръмен, но тук-там в мазната глина стърчаха
блатни орхидеи, бял равнец и вратига. Ако се спуснехме в празното отвъд ръба, все
намирахме опора за краката си няколко метра по-надолу. До долу нямаше пътека, но стига да
внимавахме, можехме да преодолеем стръмнината — понякога с цената на няколко
драскотини, но нали точно опасността ни караше да слизаме оттам.
Сега стояхме на ръба и гледахме Балтийско море. Ханс Йорген все още държеше Каро на
ръце. Кучето пак изджафка. То явно мислеше, че искаме да му покажем света. Не се бяхме
уговорили нищо. Нямаше нужда. Всички знаехме какво следва.
Ханс Йорген хвана кучето за предните лапи и го залюля. Каро явно го болеше и се
опитваше да захапе Ханс Йорген, но дебелата му шия беше твърде къса и само ръфаше
въздуха, оголил малките си зъбки, като издаваше някакъв странен звук между вой и ръмжене.
Риеше със задните крака, сякаш търсеше опора.
— Нилс, Нилс, покажи си рогцата! — извика Ханс Йорген, а ние се включихме в
песента.
— Чичо ще ти купи салата!
После Ханс Йорген го пусна и Каро излетя в широка дъга нагоре към надвисналото
есенно небе, преди да почне да пада към каменистия бряг долу. Дебелото му тяло се
извиваше и гърчеше. Изглеждаше страшно смешно. Пристъпихме до самия ръб, за да видим
как ще се стовари на брега. В първия момент не се чу нищо. Кучето лежеше неподвижно на
една страна. После до нас долетя някакво скимтене — не вой, а звук като от някой, чиито
сили са напълно изчерпани. Каро бавно се завъртя, докато се обърне по корем. Опита да се
изправи на крака, но не можа. Задницата му не помръдваше. Само предните лапи драпаха
напред. Опитваше отново и отново и през цялото време скимтеше. Този режещ плач,
едновременно немощен и пронизващ, ни звучеше по-скоро като на дете, отколкото като на
животно.
Възторгът ни в миг се изпари.
Без дори да се погледнем, се спуснахме надолу по склона, всеки сам за себе си. Вече не
бяхме група. Повечето бихме предпочели да хукнем обратно към вкъщи и изобщо да забравим
за Каро. Но Ханс Йорген се спусна надолу и всички го последвахме. Не се справяхме
особено добре. Малкият Андерс се претърколи няколко метра. После се удари в един камък
и когато се изправи, хлипаше. Целите бяхме насинени, когато се събрахме около Каро, а той
продължаваше да скимти по онзи зловещ начин, който не можехме да слушаме повече.
Кучето ни огледа и облиза муцуна с малкия си светлорозов език. В този момент
изглеждаше почти радостно, сякаш изобщо не е заподозряло нас за нещастния случай, ами
напротив, очаква сега всичко отново да се оправи. Само дето не махаше с опашка, но то
беше, защото гръбнакът му е счупен.
Събрахме се в кръг около него. Сега вече на никого не му идваше на ум да го рита.
Изглеждаше толкова невинно. И наистина, не беше направило нищо, а сега лежеше и
скимтеше осакатено.
Алберт коленичи до Каро и го помилва по главата.
— Няма — взе да го успокоява той, а на останалите също ни се прииска да го погалим.
Само да можеше в този момент да помаха с опашка. Но не го направи и вече никога
нямаше да го направи. Това ни беше ясно.
После Ханс Йорген застана до Алберт.
— Престани — каза той и дръпна Алберт за рамото.
Алберт се изправи и отстъпи встрани. Ханс Йорген все още го държеше. Той беше най-
големият от нас и най-едрият. Точно той се беше опълчил на Исагер, когато учителят ни
налагаше с въжето. Винаги защитаваше най-малките. А сега стоеше с увиснали рамене,
объркан също толкова, колкото всички нас.
— Не можем да оставим Каро така — каза Алберт.
— Но и няма да му помогнем, като го галим — отговори Ханс Йорген.
— Не може ли да го върнем обратно на Исагер?
— Да го върнем на Исагер? Ти добре ли си? Той ще ни убие.
— Какво ще правим тогава?
Ханс Йорген пусна Алберт и вдигна рамене. После тръгна по брега.
— Трябва да намерим някой голям камък — каза той.
Никой от нас не помръдна. Андерс продължаваше да реве. Каро вече изобщо не
помръдваше, сякаш думите на Ханс Йорген го бяха накарали да се замисли.
— Чуйте — каза Алберт. — Каро вече не скимти. Може да му минава.
— Няма да му мине — каза Ханс Йорген мрачно и ние разбрахме, че няма друго
решение.
— Вие просто си тръгвайте, като искате — допълни той.
Беше намерил камък и го беше вдигнал с две ръце.
Искахме да си тръгнем, но не можехме. Не можехме да оставим Ханс Йорген. Това би
било все едно всеки от нас да се изправи срещу Исагер поотделно.
Ханс Йорген коленичи до Каро. Кучето го гледаше с очакване, сякаш мислеше, че иска
да си играят.
— Обърнете го на една страна — каза Ханс Йорген.
Нилс Петер подхвана кучето под гладкия светлорозов корем и го положи настрани. Каро
започна да пищи. Не беше вой. Не беше скимтене. Бяха писъци. Ние също закрещяхме,
обезумели от ужас и от жал за него — колко е глупав и как нищо не разбира от света.

Когато издрапахме до горе, всеки носеше камък в ръката. Не знаехме защо. Тръгнахме
към вкъщи. Не разменихме и дума, само стискахме камъните.
Лоренц ни пресрещна задъхан. Беше се отказал още на първия хълм.
— Какво е станало? — попита с обичайния си угоднически тон. После забеляза
мрачните ни лица. — Къде е Каро?
 — Млъквай, свиньо дебела.
Нилс Петер пристъпи към него и го удари в корема. Лоренц падна по задник насред
пътя, а на лицето му беше изписано неизменното умолително изражение, което всички така
мразехме. Каквото и да му правехме, той търпеше.
По-натам срещнахме две момчета от стопанствата в Митмаркен. Миришеха на обор.
Веднага се спуснахме след тях. Засипахме ги с порой от камъни, а те, циврейки, побягнаха
към вкъщи, към торището. Беше ни все едно какво ще наприказват на родителите си за нас.
Настроението ни не се беше подобрило. Имахме усещането, че Исагер за пореден път е
излязъл победител.
Омразата ни към него само се увеличи.

На следващия ден бяхме сигурни, че Исагер ни готви обичайната обиколка с въжето.

Очилата му бяха впити в основата на носа. Той обикаляше из стаята с онази пружинираща
походка, от която добре знаехме, че трябва да се страхуваме. А въжето беше като оживяло.
Усещахме го как дебне и се гърчи в ръката му, готово да клъвне първата си жертва. И
предварително се стягахме.
Ей сега.
Каро не се е прибрал вкъщи. У Исагер сигурно е настъпил смут. Независимо дали
подозираше, че имаме нещо общо с изчезването на кучето, или не, ние щяхме да го отнесем,
така както го отнасяхме за всяка неприятност в живота му.
Той крачеше напред-назад и си нареждаше под носа редовното „Долни гадове!“. Но още
не беше натиснал никого на колене върху пода.
Нападението дойде напълно неочаквано. Исагер се спусна към Лоренц, който заемаше
място за двама на чина си. Атакува го изотзад с удар през широкия гръб. После светкавично
се премести пред чина и го изплющя първо по гърдите, после през лицето. Лоренц изквича,
отчасти от болка, отчасти от изненада, и вдигна масивните си ръце, за да предпази лицето
си.
Исагер го задърпа в опит да изчисти пътя на въжето. Като не успя, го събори на пода.
Лоренц се стовари тежко долу, а Исагер почна да го рита. Всички бяхме посягали на Лоренц,
дори и най-малките. Имаше нещо едновременно мамещо и отблъскващо в пълнотата му,
някаква женствена мекота, която ни привличаше и в същото време ни вбесяваше. Той беше
предател, подигравка с всичко, което думата „момче“ носи в себе си. Обиждахме го на
„женка“, разправяхме, че изобщо няма топки, че бялото му червейче виси самотно между
тлъстите бедра, а торбата под него е празна. В очите ни той беше роден клоун. Бяхме
убедени, че тлъстините го предпазват, и дори когато заскимтеше под ударите ни, смятахме, че
плаче, понеже е женчо, а не защото наистина го боли. И удряхме още по-силно, за да спре да
се лигави.
Лоренц никога не отвръщаше на ударите. Толкова се страхуваше от подигравките ни, че
понасяше всичко, само и само да не го изключим от групата, а ние го търпяхме, защото
имахме нужда от някой, когото да тормозим безнаказано. Той може би си мислеше, че все
пак го приемаме такъв, какъвто е. Но не беше така. За нас той си оставаше единствено и
само това, което го наричахме, когато го увещавахме да направи нещо — „свиня дебела“.
Единственото, на което ни беше научил Исагер, беше да сме сплотени. Независимо на
какво ни подлагаше той, не издавахме виновника. Готови бяхме по-скоро да поемем вината
лично, отколкото да предадем някой от другите. И Исагер го знаеше. Именно затова ни
приемаше за еднакво виновни и удряше еднакво силно.
Сега Лоренц лежеше беззащитен на пода, а Исагер го риташе с тежките си ботуши. От
всички ни Лоренц имаше най-малка вина и въпреки това нито един не се обади да го
оправдае.
Дали и в този момент чувството за единство беше това, което ни караше да си мълчим?
После дочухме добре познатото свистене, което озвучаваше всичките ни набези щом
темпото се ускореше, а Лоренц почнеше да изостава. Не можеше да си поеме въздух. Отчаяно
се опитваше да се надигне и да седне, и забрави да се пази. Исагер, чието единствено оръжие
до този момент бяха ботушите, вече можеше да вкара и въжето в употреба срещу откритото
лице и по женски налетите гърди, но нещо го спря. Лоренц махаше с ръце във въздуха, сякаш
се пазеше от някакъв съвсем друг, невидим враг. Лицето му беше посиняло. Очите му се бяха
изцъклили. Гъргореше и свистеше. Изглеждаше сякаш се задушава.
Стъписан, Исагер направи крачка назад. После пъхна въжето в задния си джоб, сякаш не
се е случило нищо, и се върна към катедрата.
Лоренц беше успял да седне. Раменете му мъчително се надигаха и спускаха, бореше се
да си поеме въздух. Исагер хвърли поглед към него, но не предприе нищо. Личеше си, че се е
стреснал.
Лоренц остана на пода до края на часа. Постепенно тежкото му тяло се отпусна и
свистенето утихна. Беше изцяло потънал в себе си. Гледаше невиждащо. Когато дишането му
влезе в по-спокоен ритъм, той ни огледа, сякаш питаше с очи дали най-сетне е станал един
от нас.
Ние извърнахме поглед. Никой не искаше да отговори.

Исагер преподаваше от 30 години. Преди него имало друг учител на име Андресен. Той
работил в училището петдесет и една години. Него обаче го помнеха само старците. Исагер
беше посрещал двама крале — първият бил принц Кристиан Фредерик, по-късно коронован
като Кристиан VIII. Ескортиран от шхуната „Делфин“, той хвърлил котва край един каменен
мост в пристанището и оттогава мостът и близката уличка се наричаха „Принсебро“. После
се разходил по „Маркгаде“ до „Киркестреде“ и затова на тази част от улица „Маркгаде“ след
това й казваха „Принсегаде“. Където стъпел Кристиан VIII, всичко сменяло името си.
Момичетата били облечени в бяло, а свещеникът държал реч, но именно Исагер бил
главното действащо лице в това посещение. Именно неговите ученици искал да инспектира
принцът.
Дванайсет години по-късно ни гостува още една кралска особа — бъдещият крал
Фредерик VII. Той дойде с ферибота през бушуващите северни ветрове. Стояхме на кея и
обсъждахме кой от пристигащите може да е престолонаследникът, когато един мъж с
исландски ръкавици и шапка с наушници скочи на брега, за да привърже лодката.
— Голям студ, хора — каза той. Беше принцът.
В училище изпяхме „Моряци ще сме ние, / вълните ще надвием!“. Текста го беше
съчинил Исагер. После следваше препитването, насред което принцът се обърна към
адютанта си и го попита той може ли да прави такива сложни сметки като децата в Марстал.
Адютантът отговори „Не“, а човекът, който един ден щеше да се възкачи на престола под
името Фредерик VII, каза „Нито пък аз“.
 Задачата, която беше провокирала възхищението на престолонаследника беше от
„Сборника на Крамер“, страница 47, и звучеше така: „Земята обикаля по орбитата си, която е
с дължина 123 626 823 географски мили, за 365 дни и 109/450. Като се има предвид, че се
движи постоянно с една и съща скорост, какво разстояние изминава за една секунда?“.
От този въпрос на всички ни се завиваше свят, още повече че Исагер изобщо беше
пропуснал да ни каже, че Земята обикаля около Слънцето. За сметка на това беше запечатал
отговора в главите ни особено старателно. Числото го имаше най-отзад на сборника —
четири мили и някаква дроб, която никой не би могъл да произнесе без помощта на въжето.
В онзи ден на въпроса трябваше да отговори едно момче на име Свен, когото впоследствие
всички наричахме Свен Секундата. Но той отнесе сложната дроб със себе си в мокрия си
гроб. Морето го прибра едва на шестнайсет години.
Исагер направи дълбок поклон, за да благодари на престолонаследника за комплимента,
а Фредерик го потупа по рамото. На Свен Секундата му беше наредено да стои с ръце зад
гърба, за да не види Фредерик белезите по пръстите му.
Това беше всичко, което научавахме от Исагер — че въжето и дървената линия могат да
постигнат това, за което уменията на учителя не стигат. Дори и със „Сборника на Крамер“ в
ръка, знанията на Исагер не бяха кой знае колко обширни. Но въжето компенсираше
пропуските. Ако се бяхме научили да броим, то беше само за да следим колко удара сме
получили. А сега по-големите от нас стояха пред престолонаследника и правеха сметки на
живот и смърт като някакви дресирани папагали.
По-късно училището в Марстал беше прекръстено в чест на това височайше събитие.
Вече се наричаше училище „Фредерик“. Но по същата логика можеше да носи и името
„Исагер“. След похвалата от страна на принца цялото училище, а с него и собствените ни
крайници, бяха станали лична собственост на Исагер. Пред двама бъдещи крале се беше
покланял той, двама бъдещи крале го бяха потупвали по рамото и той беше станал
несменяем.
Имахме си училищно настоятелство в състав един търговец и двама шкипери, пред
които родителите ни можеха да се оплачат, ако се приберем вкъщи прекалено обрулени след
срещата с въжето на Исагер. Но настоятелите бяха обикновени хора, неми от
страхопочитание пред учения педагог, когото не един, а двама крале бяха похвалили, и затова
всички жалби оставаха без резултат.
При това всички помнеха какво е било по времето на стария Андресен. Тогава в
училището били 350 ученици, само в два класа от по 175 момчета. На Андресен му било
невъзможно да запомни имената на всички и затова ги номерирал. Строявал ги с помощта на
една свирка. По онова време в сградата се помещавал и домът на учителя, а учениците я
заемали цялата, сядали където намерят — по первазите, в кухнята, дори навън на двора.
Докато времето го позволявало, прозорците стояли широко отворени, но далеч преди
големите студове всички вече били хванали настинки и бронхити от течението. А когато
зимата залостела прозорците, почвали да страдат от задух поради липсата на чист въздух и
всеки ден по някое дете припадало.
Плочи и приспособления за писане нямало. Пишели с пръчица в една кутия с пясък.
Цялото им знание се свеждало до драскулки, които изчезвали при най-лекия полъх на
вятъра.
Тримата членове на настоятелството помнеха всичко това. И като гледаха новото
училище, мастилниците и чиновете, учителя, получил похвали от двама бъдещи крале,
решаваха, че има напредък. И че за нежеланието на децата да учат има само един лек —
повече бой.
Но и ние рядко се оплаквахме. Това също беше резултат от чувството за сплотеност, на
което ни беше научил Исагер — да не издаваме дори мъчителя си. Прибирахме се вкъщи с
олисели петна по главите там, където в беса си Исагер беше отскубвал цели кичури коса, с
насинени очи и с пръсти, които не могат да държат нито нож, нито вилица. Казвахме, че сме
се били. Като ни питаха с кого, отговаряхме, че името му е Никой.
Заклевахме се един пред друг, че като пораснем, ще си го върнем на Исагер. Не
разбирахме нямото примирение на бащите си с този тормоз. Те много добре знаеха кой е
Никой. И те бяха падали в жертва на въжето му. Но оставаха слепи за теглата на синовете си.
Майките се досещаха, че нещо не е наред. Но те пък изпитваха смущение пред хора с
власт. Не че им липсваше сила. Тя им беше необходима, за да се оправят сами с толкова
много деца, докато мъжете бяха по море. Но опреше ли до свещеника или учителя, изведнъж
ставаха несмели и несигурни в собствената си преценка.
— Сигурен ли си, че не е бил Исагер? — питаха.
А ние клатехме глави. Сами не знаехме защо, вместо да издадем причината за
всекидневните си рани, поемаме вината на собствения си гръб.
— Щом е така, дано поне се научиш да не се биеш повече.
И изяждахме по една плесница.
— Виж сестра си каква чиста и спретната се прибира от училище всеки ден.
Което си беше вярно. Но на сестрите ни преподаваше помощник-учителят Ноткиер, а
той не удряше.
А ние имахме Исагер. И той ни следваше невидим чак вкъщи и сееше раздори между нас
и нашите майка и бащи.

Есента свърши и дойде студът. Пристанището, където корабите бяха прибрани да

презимуват, замръзна, а ледът си проправяше път все по-навътре в сушата. Границата между
острова и морето изчезна. Водата я нямаше и живеехме насред някакъв бял континент, който
едновременно ни привличаше и ужасяваше със своята необятност. Ако искахме, можехме да
стигнем до Ристинге Клинт на Лангеланд напряко през проливите и островчетата, които сега
приличаха на хълмчета, около които се трупат навети преспи и буци лед. Всичко беше диво,
пусто и обрулено от ветровете.
Дори улиците навътре в града бяха преобразени. Снежинките танцуваха вихрено във
въздуха, кацаха за миг върху преспите, а после се откъсваха от върховете им и всичко наоколо
отново изчезваше. Копнеехме да излезем навън и да се включим в забавата, да слезем на
пристанището с кънките си или да прекосим нивите до Дрейет, за да се бием със селянчетата
и да се пускаме с шейните надолу по склоновете.
Исагер стоеше на пътя ни, но пък зимата беше на наша страна. Без кахлената печка
студът в класната стая беше нетърпим. Но се случваше печката да се запуши, а когато
помещението почне да се пълни с дим, учителят е длъжен да разпусне класа.
Исагер заставаше на вратата и ни изплющяваше зад врата за довиждане.
— Гад мръсна! — казваше на всеки един от нас.
Едва дишаше от гъстия дима. Очите му се бяха зачервили, но първо трябваше да ни
удари. Самият той излизаше последен, като капитан на потъващ кораб, раздиран от
ужасяваща кашлица. Толкова силна беше омразата му към нас, че беше готов да се задуши, но
не и да ни спести по една плесница.
Само в неделя можехме да се отдадем на снега без вратовете ни да горят.

Един ден Нилс Петер внимателно откачи кюнеца на кахлената печка и пъхна пуловера
си вътре. Печката веднага почна да пуши, каквото беше намерението му, но неочаквано и
пуловерът му пламна. Исагер веднага угаси огъня. Но ние не забравихме гледката на
пламъците, които за миг бяха обхванали кюнеца. Дори Исагер беше онемял при вида им.
Успявахме да го опушим и прогоним, както се гонят оси. Може би бяхме способни и на
нещо повече?

В студените зимни вечери Исагер ходеше на гости. Най-често посещаваше търговеца

Кристофер Матисен, най-отявления му поддръжник в училищното настоятелство. Около
махагоновата маса седяха още няколко видни граждани, но пастор Сакариасен например го
нямаше. Двамата с учителя не бяха в добри отношения. Свещеникът се срамуваше от
некадърността на Исагер като учител. За сметка на това за Матисен беше чест да посреща
учения мъж, получил потупване по рамото от двама бъдещи крале.
— И тогава кралят ми каза…
Това беше най-честата реплика на Исагер, докато седеше в учителския си фрак пред
чаша горещ двоен грог. С разказа за срещата с кралете Кристиан и Фредерик той се
отплащаше за димящата напитка, която, преди да вдигне до устните си, задължително
обявяваше за „най-доброто лекарство срещу настинката, сътворено от Господ“.
Щом грогът почнеше да действа, долната му устна постепенно увисваше, а очилата се
свличаха до положение, което Алберт би описал като „ясно време“. На лицето на Исагер се
появяваше един особен израз, който никога не виждахме в училище, не точно дружелюбен,
но поне мек.
Когато онази вечер Исагер си тръгна от дома на Матисен на „Мьолергаде“, краката не го
държаха много. Снегът не беше спирал, а вятърът го беше навял на преспи по каменните
стъпала и напряко през улицата. В града нямаше улично осветление, така че улиците бяха
съвсем тъмни под танцуващите снежинки. Вятърът духаше от изток, нахлуваше от
пристанището право по „Мьолергаде“.
Видяхме лицето му, осветено от прозореца на Матисен. За миг кротостта в изражението
му се смени с познатия от часовете и наказателните акции гняв и нямаше да се изненадаме
да го чуем бясно да кресне „Гад мръсна!“ на снежната вихрушка. Вместо това долната му
устна отново увисна. Погледът му отново помътня.
Исагер се превърна просто в сянка на фона на преспите.
Следвахме го известно време, за да се уверим, че се прибира вкъщи на „Киркестреде“.
Движеше се съвсем бавно, защото току засядаше в преспите и трябваше да изгребва снега с
ръце. Така сигурно се стопляше, но не отбелязваше особен напредък.
Можехме да го направим още там.

Само най-големите от нас бяха навън в онази вечер. Нилс Петер се беше измъкнал по
стълбите от таванската си стаичка през задната врата, Ханс Йорген беше излъгал, че отива на
гости на съученик. През онази зима баща му беше на път и майка му се държеше с него като
с възрастен. Йосеф и Йохан естествено ги нямаше.
Всички знаехме, че на следващия ден със сигурност ще си имаме неприятности. Но една
плесница повече или по-малко не беше от значение.
Лоренц ни молеше да дойде с нас. Направо ни умоляваше.
— Хайде де, вземете ме и мен — мрънкаше той.
— Хъъъъъъххх — имитирахме свистенето му, когато не може да си поеме дъх. — Ще се
тича много. Няма да можеш.
Ако наистина го мразехме чак толкова, щяхме да го вземем. Той не знаеше, че в онази
нощ всъщност го пожалихме.

Причакахме Исагер на ъгъла на „Киркестреде“ и „Корсгаде“. Снежните кристали

блестяха на светлината на звездите. После се появи и той — сянка, която бавно растеше
между блещукащите снежинки. Тъмнината ни скриваше достатъчно добре, но си бяхме
вдигнали шаловете върху лицата така, че само очите ни се виждаха. Вълната задържаше
горещия ни дъх. Самите ние бяхме сенки, глутница вълци в снежната нощ.
Започнахме да го бомбардираме със снежни топки. Бяхме се доближили и ударите ни
бяха мощни и точни. Засега всичко още беше на шега. Група момчета, които си играят в
снега.
Един изстрел отнесе шапката на Исагер и той се наведе със залитане, за да я вдигне.
Нова топка, твърда като лед, дълго оформяна в горещите и отмъстителни момчешки ръце,
изсвистя във въздуха и го удари в ухото, което сигурно вече гореше от вцепеняващия студ. Все
едно го бяхме уцелили с камък. Исагер се хвана за главата.
— Гадове! — викна той. — Знам ви аз кои сте!
Пристъпи напред. Нова топка го уцели право в лицето и го заслепи. Следващият точен
удар беше в тила му. Исагер се олюля от болката и алкохола в кръвта си.
— Гадове! — викна отново.
Но силата я нямаше в гласа му. Сега се чуваше по-скоро жалост. И страх.
Точно това искахме. Това вече не беше игра. Сега щеше да ни опознае наистина. С всяка
негова стъпка нашият страх се стопяваше. Бяхме усетили вкуса на силата си и искахме още.
Извън класната си стая той беше едно нищо, един пиян старец, сам сред зимната буря. Но
ние не го виждахме така. Бяхме хванали самия Сатана, причината за всички преживени
мъки. А за него нямаше милост. Иначе никога нямаше да се освободим от страха. Онзи път в
класната стая Ханс Йорген беше повалил Исагер на колене, беше му извил ръцете, но дори и
тогава беше усетил властта му и се беше принудил да го пусне.
Този път обаче нямаше измъкване.
За момент отстъпихме. Исагер изчисти снега от очите си, огледа се, но не ни видя.
Реши, че се е отървал — точно според плана ни. Заклатушка се напред през преспите. Беше
се отказал да си търси шапката. Чувахме го как си мърмори нещо. Знаехме, че проклина нас.
И почнахме отново — нови топки, все по-твърди и по-твърди, вече направо ледени късове.
От толкова близо нямаше как да пропуснем. Сякаш му удряхме плесници, първо по едната
буза, после по другата. Главата му се отмяташе ту на една, ту на друга страна. Сега той
усещаше нашата версия на бича. Ние не издавахме и звук. Той обаче пъшкаше и стенеше. С
удоволствие бихме счупили всяка кост в противното му лице.
Прекъснахме обстрела. Не искахме да се срине тук, насред „Киркестреде“, където
можеше да го открият преди студът да довърши работата ни.
Оставихме го да стигне чак до ъгъла с „Нюгаде“, преди да го обкръжим отново.
Принудихме го да търси убежище встрани от улицата. Искахме да го изтикаме в пустия район
около пристанището, където никой не ходи нощем. Със залитане и препъване Исагер беше
стигнал почти до „Бугаде“. От време на време падаше по лице в някоя снежна пряспа. Ние го
изчаквахме отново да се изправи на крака.
През цялото време цивреше.
Звукът беше ужасяващ, но не събуди никакво състрадание у нас. Снежната буря го
заглушаваше, така че само ние чувахме плача на мъчителя си. Сълзите се стичаха по бузите
му и замръзваха. Снегът полепваше по бакенбардите му и те изглеждаха прораснали и
проскубани. Плач и мънкане. Дали все още ни проклинаше, или се молеше за живота си? Не
можехме да определим, а и ни беше все едно. Сатаната най-сетне ни беше паднал в ръцете.
Исагер се прилепи до стената на една от високите къщи в дъното на „Нюгаде“ и се
запрепъва към вратата й. Стъпалата бяха наполовина затрупани от снега и той падна, преди
да я стигне. Подпря се на ръце, а Ханс Йорген го уцели в носа с чудовищен изстрел. Беше
тъмно, но снегът сияеше и видяхме как капе кръвта — едно малко петънце, после по-голямо.
Исагер обърна глава към нас и изблея от ужас. От носа му се процеждаше струя гъста кръв.
Ханс Йорген замахна още веднъж, но не уцели. Снежната топка се разби във вратата.
В къщата светна лампа. Лъч светлина блесна иззад ледените пера по замръзналия
прозорец.
— Кой е там?
Чу се тропот в антрето.
Хукнахме. По „Бугаде“ се задаваше Крестен Хансен, а в ръката му се люлееше фенер.
Горящият пламък хвърляше трепкаща светлина върху обезобразеното му лице. Беше станал
пазач. През деня спеше и обикаляше нощем, за да не го гледат хората. Изглеждаше
ужасяващо. Но когато прелетяхме покрай него, той се стресна от нас. Изпусна фенера в една
пряспа и мракът стана съвсем непрогледен.

На следващия ден Исагер не ни посрещна на вратата на училището. Влязохме сами в

празната, леденостудена класна стая. Никой не казваше и дума. Всички мълчахме. Беше
странно. Не изпитвахме облекчение. Не можехме да си представим света без Исагер. Дали
беше умрял?
Помощник-учителят Ноткиер влезе и ни съобщи, че Исагер е болен. Разпусна ни и каза
да се върнем на следващия ден.
На следващия ден стаята отново беше празна, но поне печката беше запалена. Ноткиер
се появи отново и каза, че болестта на Исагер ще трае дълго и че междувременно ще ни
обучава той, макар и с намалени часове, защото трябва да обръща внимание и на
момичетата.
Като учител Ноткиер не беше кой знае колко по-добър от Исагер. И той се придържаше
към „Учебника на Бале“, от който не разбирахме нищо, и към „Сборника на Крамер“, от
който и самият той не разбираше нищо. Но не удряше. От време на време питаше дали сме
разбрали какво е обяснил току-що. Облекчени, ние отговаряхме „не“. Той не се сърдеше, не
ни наричаше магарета, нито раздаваше „дукати“. Просто почваше отначало.
Снегът се задържа, но вече не задръствахме печката, нито сипвахме пясък в
мастилниците. Малко бяха тези, които бягаха от час. Сякаш искахме да се отблагодарим на
заместника.

Исагер получил възпаление на белите дробове — така се говореше, но вкъщи родителите

ни казваха, че се е изгубил във виелицата.
— Сигурно е бил насвяткан до уши — казваха мъжете. Жените им шъткаха.
Ние, децата, до един знаехме какво е станало — дори и тези от нас, които не бяха
участвали. Но не казвахме нищо, дори и помежду си. Стига Исагер да не се появяваше в
училище, ние бяхме доволни. Не се замисляхме много за това, че му бяхме готвили смъртта.
Не ни се мяркаше пред очите и затова го нямаше и в главите ни. Ако ни бяха попитали дали
наистина искаме Исагер да умре, сигурно щяхме да отговорим, че ни е все едно, стига просто
да не го виждаме.

Дойде Коледа и коледната ваканция. Наближи Нова година. Исагер все още беше на
легло. Спестихме му шегите, на които иначе го подлагахме всяка Нова година в знак на
благодарност за изминалите месеци. Не потрошихме оградата около градината му. Не
разбихме всички 40 стъкла на училището, нито изпратихме новогодишни пожелания през
прозорците му под формата на глинени гърнета, пълни с пепел и зловонни отпадъци.
След Нова година Исагер се върна в училище и всичко почна пак постарому.

Лицето му беше бяло като снега навън. Дори носът му беше изгубил цвета си. Но както
винаги, когато не беше в настроение, носеше черния фрак, а очилата му стояха плътно в
основата на носа. В дясната му ръка се поклащаше въжето — като усойница, събудена от
зимния си сън и готова да клъвне. Ние го гледахме, сякаш е възкръснал от мъртвите. Във
фантазиите си вече го бяхме положили в гроба.
Изпяхме „След мрачна нощ изгрява ден“ както винаги, но усещахме, че посланието на
псалма не отговаря на думите — мрачната нощ се беше завърнала, а сред нас бродеше
призрак.
Щом псалмът свърши, Исагер пристъпи към малкия Андерс и му изви ухото. Не беше
необходимо нищо повече. Андерс послушно падна на колене между краката на учителя, а
Исагер вдигна въжето за удар.
— Грехът е болест на душата. Затова той пробужда тревога в душата — каза Исагер, а
кроткият му глас ни прозвуча особено зловещо, защото обикновено още на този етап от
наказанието учителят вече беше обзет от неконтролируем бяс.
— Тази тревога се нарича съвест. — Исагер вдигна поглед към нас. — Разбирате ли?
В стаята беше съвсем тихо. Чуваше се единствено пукането на огъня в кахлената печка.
Ние кимнахме.
Исагер приключи с Андерс и премина към следващия. Алберт също послушно коленичи
между краката на учителя.
— Работата на съвестта е да съди и наказва — каза Исагер и, хванал Алберт здраво за
колана, го шибна с въжето.
Алберт се сепна. Ударът му причини неочаквано силна болка. Задникът му, загрубял
през есента, си беше възвърнал чувствителността след дългата пауза.
— Стой мирно — нареди му Исагер.
Стисна здраво колана му и продължи речта си със същия спокоен тон:
— Но какво е наказанието на съвестта? То е вътрешното безпокойство, което чувствате,
когато сте се провинили. Измъчва ли ви съвестта ви? Усещате ли наказанието?
Той спря да налага Алберт и огледа стаята.
Ние отново кимнахме.
— Лъжете — каза Исагер без да повиши глас.
И мина към следващата си жертва. На ред беше Ханс Йорген и ние решихме, че сега
предстои обичайната съпротива. Но и Ханс Йорген коленичи на пода, за да понесе
наказанието си.
Без да забелязва неочаквания си триумф, Исагер продължи назиданието, като през
цялото време сипеше удари върху коленичилия Ханс Йорген.
— Вие нямате представа какво значи разкаяние. И знаете ли защо? Защото нямате
стремления. Може би не знаете какво означава „стремления“. Това е Божият план за нас. Но
за вас Бог никога не е имал никакъв план. Вие нямате нито разум, нито съвест. Не правите
разлика между правилно и грешно.
Той се изправи и продължи да крачи из стаята. Беше ред на Нилс Петер. Но вместо да
почне да го удря, Исагер за момент застина над превитото на пода момче пред себе си. После
вдигна въжето във въздуха.
— Огледайте го добре — каза той. — Това е вашата съвест, едничката, която някога ще
имате. Само бичът може да ви научи на разликата между добро и зло.
После се наведе над Нилс Петер.

След часовете излязохме сред покритите със сняг ниви извън града. Всички мълчахме.
Оглеждахме се за местни момчета, с които да се сбием.
От време на време хвърляхме погледи към Ханс Йорген. Разочаровани ли бяхме? Всички
бяхме превили гръб пред Исагер. Но от него никой не го беше очаквал.
Беше мрачно и на падналия сняг му липсваха блясъка и синкавите сенки, обичайни за
слънчевите дни. Всичко беше еднакво сиво и еднакво близко или далече. Само голите тополи
създаваха усещане за дълбочина. Нямаше и следа от хора.
— Тука няма никой — каза Нилс Петер разочарован.
Отново погледнахме Ханс Йорген. Той вървеше малко по-напред от нас и през цялото
време гледаше пред себе си. Изведнъж спря и се обърна към нас.
— Да не мислите, че ме е хванало страх от Исагер — каза той. — Да знаете, че не е
така.
Звучеше ядосан. Не казахме нищо, само сведохме погледи към снега. От надвисналото
небе падна една снежинка, после още една. Очаквахме Ханс Йорген да каже още нещо, но
той мълчеше.
— Защо го остави да те бие?
Нилс Петер зададе въпроса без да вдига поглед, сякаш говореше сам на себе си.
Ханс Йорген се поколеба. Разпери ръце, все едно предварително се е отказал да
обяснява.
— Вече е без значение — каза.
Алберт вдигна поглед от земята и замига срещу снега, който падаше все по-нагъсто.
— Не разбирам — каза той.
Ханс Йорген се колебаеше.
— Така или иначе нищо не му направихме. И той се върна, и е по-лош от всякога. Цялата
работа е… — отново разпери ръце — … безнадеждна.
— Но нали му потече кръв — каза Алберт, който не го беше видял с очите си, но беше
чул толкова подробно описание на капките кръв, сякаш ги беше видял на картина.
— Да — каза Нилс Петер, — потече му кръв.
— Е и? — Ханс Йорген се обърна и тръгна към града.
Снежинките падаха все по-нагъсто. Ние тръгнахме след Ханс Йорген. За пръв път
имахме усещането, че не сме на едно мнение с него. Досега винаги ни беше водил. Сега
трябваше да се водим сами.

Бяхме убили кучето на Исагер, но самият той беше останал невредим. Беше налагал
бащите ни и щеше да продължи да налага и нас. Брояхме на пръсти. Училището беше шест
години. Значи на Алберт му оставаха пет и половина, на Ханс Йорген — половин година, на
останалите — някъде по средата. Ако Исагер получаваше шест години от живота ни, колко
години щеше да ни отнеме да го забравим? Звучеше като задача от „Сборника на Крамер“, но
дали трябваше да се реши със събиране, изваждане или умножение никой не можеше да ни
каже.
Бяхме видели Исагер да кърви в зимната нощ и гледката на черната му кръв в снега ни
беше дала надежда. Бяхме видели пламъци да лумват от пуловера на Нилс Петер в класната
стая и все още се питахме какво означават те.
Но започвахме да прозираме възможностите на огъня.

Ханс Йорген получи конфирмация от пастор Сакариасен и тръгна по море. Върна се

осем месеца по-късно, заедно с първия лед върху водите. Беше спестявал от заплатата и си
беше купил висока шапка като на старите моряци.
Казахме му, че сега може да отмъсти на Исагер. Вече беше голям и никой не можеше да
му направи нищо. Но Ханс Йорген ни обясни, че на корабите бият също толкова и че няма
никаква разлика, и че сега, когато Исагер вече не му е учител, не изпитва никакво желание
да го бие. Дори се срещнали на улицата и Исагер го разпитал за живота по море. Разговаряли
като възрастни, сякаш Ханс Йорген никога не го бил свалял на колене с болезнено извиване
на ръката и сякаш Исагер никога не бил налагал Ханс Йорген с въжето.
— Направи го заради нас — настояваше Алберт. — Набий го заради нас. Ти си толкова
голям и силен. Сега си дори по-силен отпреди една година. Исагер няма да ти се опре.
— Вече съм го забравил Исагер — каза Ханс Йорген. — Не ме интересува.
— Надуваш се, защото си взел заплата.
Ханс Йорген приклекна, така че лицето му да е на нивото на Алберт.
— И на корабите бият. Това никога не свършва. Има го навсякъде. Най-добре просто се
научи да търпиш.
 — Не е честно! — каза Нилс Петер гневно.
— Не — включиха се и другите. — Не е честно!
— За какво ни е на такива като нас да се учим да смятаме, да четем и да пишем? —
попита Ханс Йорген. — Не, ако искаме да постигнем нещо, трябва да се научим само на
едно — да носим на бой. А в това няма по-добър учител от Исагер.
Зяпнахме го объркани. Май нещо ни поднасяше.
— Торденскьолд мрънкал ли е, когато преградният огън отнесъл фокмачтата му? Не. А
какво казал?
— „Работата върви отлично“ — промълви Нилс Пегер и сведе поглед.
— А така. „Работата върви отлично.“ Помнете това и стига сте се оплаквали.
— Нещо много странен е станал — каза Алберт след това.
Ние кимнахме. Чувствахме се по-самотни от всякога. Ханс Йорген вече не беше един от
нас. Беше пораснал и знаеше повече за света. Но това, което разказваше, не ни допадаше.
Взехме решение да не му вярваме.
И все пак сякаш след този ден почнахме да търпим повече. Не се бунтувахме толкова,
когато Исагер тръгнеше с бича из стаята, и по-малко от нас изскачаха от прозореца в опит да
избягат.

Дойде Коледа, а после и Нова година. Предната зима Исагер се беше отървал, защото
беше на легло и се бореше със смъртта, но я беше надвил и сега отново го чакаха обичайните
ни дарове. Идеята беше на Нилс Петер, но все пак негов беше и пуловерът, който пламна,
когато го натъпка в кюнеца на печката. Не ни се вярваше някога да се отървем от Исагер, но
пламъците не можехме да ги забравим. Бяхме ги видели как изскачат от печката, а
познавахме огъня достатъчно добре, за да знаем, че веднъж развилнее ли се, никой не може
да го спре.
Как беше започнал големият пожар през 1815-а? Нима по улиците обикаляли хора с
факли и палели сламените покриви на къщите? Не, пламъците тръгнали от една съборена
свещ в една от къщите на „Принсегаде“. Това стигало. Поглъщали къща след къща, докато
една трета от градчето изгоряла до основи. Огненото зарево се виждало чак в Оденсе.
Кирстине — бабата на Алберт, винаги говорела за огъня с ужас в гласа.
— Бабо, кажи за големия пожар — молел я Алберт, когато тя им ходела на гости и
сядала край кахлената печка. И бабата разказвала за слугинчето Барбара Петерсдатер, което
разчесвало лен една октомврийска вечер в обора на Карлсен на „Принсегаде“ на светлината
на дебела лоена свещ. И как насред работата бедната глупачка решила да прочете писмото от
любимия си. Била изпаднала „в трудност“ и искала да разбере какво е решил любимият й,
дето бил виновен за цялата работа. Но без да иска, разтревоженото момиче обърнало свещта.
Кълчищата пламнали и цялото село се оказало в много по-затруднено положението от
нейното.
— Уууш! — казвала бабата и разпервала ръце във въздуха. Това бил гладният огън, който
лумва над сламения покрив. Тя била видяла пожара със собствените си очи и никога нямало
да го забрави.
— Молете се на Господ никога да не преживявате това, което преживяхме ние —
казвала тя на края на историята.
Но Алберт правеше обратното. Молеше се на Господ да разгори пламъците.
 Беше навечерието на Нова година. Изядохме си варената моруна със синапен сос, а
после изхвърчахме навън в зимния мрак. Беше време за редовните дивотии. Блъскахме по
вратите и вдигахме шум. Чупехме оградите и замеряхме къщите с глинени гърнета. Хванахме
едно куче и го увесихме надолу с главата от едно дърво, докато воят му не привлече
господаря му, когото ние обстреляхме с глинени гърнета.
Бяхме си натъпкали пуловерите със слама. Изчакахме нощта да напредне, преди да
обградим къщата на Исагер. Вътре още светеше. Хвърлихме няколко глинени гърнета по
прозорците на стаята. Чухме дебелата госпожа Исагер да се вайка, а след това някой запали
лампа в антрето.
Исагер застана на прага с пръчка в ръка.
— Гадове! — кресна той.
— Викай си, викай си ти — отговорихме ние и изпратихме още няколко гърнета към
него. Едното го удари по рамото, а гнусният му, зловонен пълнеж се изсипа върху фрака.
Виковете на Исагер заглъхнаха в хриплива кашлица, като че ей сега ще повърне. Друго гърне
го подмина и влетя в антрето. Йосеф и Йохан стояха на прозореца и се хилеха на баща си. На
тях никога не им позволяваха да участват в новогодишните веселби и сега си отмъщаваха. Но
не знаеха какво следва, защото не им бяхме казали нищо.
Хукнахме надолу по „Сколегаде“. Исагер се втурна след нас, вдигнал пръчката за удар.
Откъм задната част на къщата се чу звън на счупени стъкла. Нилс Петер и Алберт бяха
разбили прозореца на спалнята и пръснали горяща слама из стаята.
Сега се почваше.
— Ако не излезеш, ще те изгорим!
Свихме по „Твергаде“ и на бегом се върнахме по „Принсегаде“. Чувахме виковете на
Исагер. Бяхме го измамили, гонеше ни в кръг. Сега отново стояхме пред училището.
Забелязахме, че вятърът се е усилил. Предния ден се беше постоплило и почти всичкият сняг
по улиците се беше стопил. Мекият западен вятър, който отнасяше зимата, сега виеше над
града.
После лумнаха пламъците.
Бяхме разбили прозорците и от двете страни на къщата, а Исагер беше оставил вратата
отворена, когато хукна след нас. Сега през цялата къща минаваше течение, което разпалваше
горящата слама в спалнята. Никога преди не бяхме виждали пожар и от гледката ни побиха
тръпки. Значи така изглеждал гладният огън. Никой от нас не си го беше представял толкова
буен. Издигаше се право нагоре през покрива. Искреше през разбитите стъкла като хиляди
лоени свещи. А после с рев изригна през всички отвори и процепи.
Исагер закрещя. Видяхме как дебелата му съпруга се препъна през прага, претърколи се
по стълбите и се тръшна по задник на най-долното стъпало, където заплака силно и жално
като дете.
Исагер дотича до нея и я удари с пръчката, сякаш вината за нещастието, което ги е
застигнало, беше нейна.
Йосеф и Йохан гледаха недоумяващо. От съседната къща дотича Йорген Албертсен.
Ние стояхме от другата страна на „Киркестреде“. Групата ни непрекъснато нарастваше.
Искаше ни се да викнем високо „Ура“, но знаехме, че няма да е никак умно. Вместо това
тихо си шептяхме песничката за охлювчето Нилс, докато се споглеждахме ухилени.
 Настъпил беше часът за отплата.
Възрастните тичаха с кофи вода, които изобщо не помагаха. Западният вятър
допълнително раздухваше пожара. Демонът на огъня вилнееше не само из къщата на Исагер,
където беше подпалил завесите, тапетите, мебелите и покрива, не, вече продължаваше
нататък. На гърба на западния вятър пламъците прелетяха от дома на Исагер към къщата на
Дрейман, а от нея — към къщата на Кроман.
Малкият Андерс вече не пееше за охлювчето Нилс. Вече пищеше. Сега гореше неговият
дом и той видя майка му да изскача от къщата с един супник от английски порцелан в
ръцете. Това беше най-ценната вещ, която притежаваха. Скоро цялата тази страна на
„Сколегаде“ гореше, а когато отново заваля, това явно беше някакъв адски сняг, защото беше
черен.
Огънят се спря чак на ъгъла с „Твергаде“. Тук разстоянието през улицата беше твърде
голямо, а покривите на къщите бяха покрити с керемиди. Искрите се сипеха по плочите на
улицата и прогаряха дупки в дрехите на всеки, осмелил се да излезе на открито.
Пушек и пламъци се издигаха към небето като опашката на някой огнен дракон, който се
е излегнал по цялата „Сколегаде“.
Най-сетне пристигна пожарната кола. Конете цвилеха изплашени. Не бяха свикнали на
огън. Изобщо не можеха да навлязат по „Сколегаде“ заради горещината, затова помпата
остана на ъгъла с „Твергаде“ в опит просто да се предотврати разпростирането на огъня
нататък из града. Борбата за спасяването на „Сколегаде“ беше обречена. Левин Кроман ни
беше извикал да помогнем и ние се бяхме включили. Горещината ставаше нетърпима.
Изобщо не можехме да се доближим до къщите. Стояхме с кофи в ръце, притиснати към
стените от другата страна на улицата, и с разлютени от дима очи оглеждахме безбрежното
море от пламъци.
И през ума не ни минаваше, че за това неописуемо зрелище сме виновни ние. Огънят
беше виновен. Той си имаше собствена сила, собствена всепоглъщаща цел. Ние нямахме
нищо общо.
Най-сетне беше настъпил часът на спасението ни. Всичката ни горчивина, всичкият ни
страх, всичката ни омраза — твърде големи за гърдите на едно дете — подхранваха тази
клада и ние бяхме изпълнени със страхопочитание, сякаш огънят прочистваше живота ни от
всичко противно и излишно. Пламъците превърнаха къщите във въгленочерни скелети. Утре
гледката щеше да е тъжна и ужасяваща. Тази вечер зрелището беше възхитително. Това
чувствахме, това и нищо друго.
Но западният вятър винаги носи дъжд. Високо горе над огъня недрата на скупчените
облаци се разпориха. Над пламъците се изсипа порой, който усмири и огнения дракон, и
радостната ни възбуда.

На другия ден отидохме да видим останките от изгорелите къщи. „Сколегаде“ беше едно
огромно угаснало огнище. Стените все още стояха, прозорците зяпаха черни, а целият град
зяпаше тях. Беше празник. Мъжете носеха цилиндри и угрижени изражения — като на
опитни оценители, свикнали с огнените щети, въпреки че от последния пожар бяха минали
40 години. Жените бяха покрили главите си с черни шалове и оплакваха с високи стонове
дори и тези, които не бяха изгубили нищо в огъня. Беше ги обхванал страх, така както огънят
беше обхванал къщите предната вечер; ужас, че могат да изгубят всичко — братя, бащи,
синове. Всъщност това беше вечният страх, който морето вдъхва у моряшките съпруги. Но в
този случай огънят се беше оказал по-милостив отколкото морето. Пламъците не бяха
погълнали никого.
Госпожа Исагер викаше Каро. Беше забравила, че кучето отдавна го няма. Другите жени
й го припомниха, но тя поклати глава и продължи да го зове.
Макар че и кучетата, и хората бяха пощадени, много от пострадалите бяха изгубили
онова, което води човек през живота — мебели, дрехи, спомени — всичко онова, което
превръща една къща в дом. На семейство Албертсен им беше останал един казан от ковано
желязо, който все още можеше да се използва, на Сване — един тиган. Дръжката му беше
изгоряла, но можело да се издяла нова, така каза дърводелецът Лавес Петерсен.
Пожарът беше пламнал, докато ние бомбардирахме къщата на Исагер с глинени гърнета.
Правехме го всяка година и всяка година ни наказваха, дори и тези от нас, които не бяха
участвали лично. Понеже никога не се издавахме един друг, ни приемаха за еднакво виновни.
Но тази година не ни наказаха. На фона на големия пожар глинените ни гърнета бяха
дреболия. Забравиха ги, забравиха и нас.
Самият Исагер беше на улицата, когато огънят тръгна из дома му. Той също не направи
връзка между случилото се и нас. Той не ни броеше за нищо. Затова и не вярваше, че е
възможно да стоим зад подобно бедствие. Сам не знаеше каква злост е посял у нас.
Неведението му ни пазеше.
В следващите дни стана ясно, че дебелата му съпруга явно се е побъркала — не спираше
да броди из града и да вика Каро. Мислеше, че пламъците са го подплашили и всеки ден му
оставяше купичка с храна, за да го примами да излезе от скривалището си.
— Така е по-добре — каза Йосеф. — Не се сеща да ни бие.

Пламъците не бяха засегнали училището, а жилището на Исагер скоро беше

възстановено. Не мина много време преди на „Сколегаде“ да издигнат нови къщи. В класната
стая всичко си беше постарому. Исагер беше лежал болен в борба със смъртта. После къщата
му беше изгоряла до основи. Зад всичко това стояхме ние, неговите ученици. Но той се
връщаше отново и отново. Бяхме загубили. Не бяхме направили достатъчно.
Пак почнахме да броим на пръсти. Рано или късно щяхме да пораснем достатъчно, за да
напуснем училище. Това беше единствената ни надежда.

Лоренц получи конфирмация и отиде да учи занаят при пекаря на „Твергаде“. Струваше
ни се, че там си е съвсем на място, с това дебело, немъжко тяло, което с годините ставаше
все по-женствено. Имаше и гърди. Йосеф и Йохан веднъж го взели със себе си на Хален и му
наредили да се съблече, да видели как изглеждат женките. Йосеф държал Лоренц да не
мърда, той се мъчел да се измъкне и гърчел тлъстата си тресяща се плът, а чувствителният
Йохан, който при всеки удобен случай пускаше мазните си сълзи, правил с Лоренц такива
неща, които впоследствие караха братята да ни хвърлят многозначителни погледи, сякаш
имат някаква тайна, в която не можем да участваме, колкото и да ги молим. Но ние нямахме
желание да слушаме за това. Не искахме да знаем.
Лоренц ходеше нощем в пекарната на „Твергаде“ да меси тестото. Но се задържа само
два месеца. Трудно му беше да диша сред горещината от пещите и финия брашнен прах.
Влизал му в дробовете, така казваше. Но това бяха глупости, той така или иначе винаги се
задъхваше, какъвто беше дебел, и вината си беше негова или на майка му. Той беше само дете,
а тя — вдовица, която го угояваше от сутрин до вечер като гъска, предвидена за коледната
маса.
Пекарят също не го искаше — само свистял с изпънати рамене и не вършел никаква
работа. И Лоренц тръгна по море. Върна се с първите зимни студове и насинено око. Ханс
Йорген беше прав, каза. И на корабите биели. Огледа ни така, сякаш отново питаше: „Сега
вече не съм ли един от вас?“.
Ние отместихме очи, както винаги. После се замислихме, че ако е гледал така и екипажа
на „Ане Мари Елизабет“, не е имал никакъв шанс.
Никой не уважава слабия, умоляващия.
Нямаше го Ханс Йорген, за да отговори „Аз какво ви казах?“, когато Лоренц потвърди,
че и на корабите бият. Ханс Йорген беше потънал заедно с „Йохане Каролине“, по прякор
„Несравнимата“, която един есенен ден изчезна безследно в Ботническия залив.

Съдбата, която ни очакваше, беше бой и смърт от удавяне и въпреки това копнеехме за
морето. Какво беше детството за нас? Живот, вързан за сушата, под вдигнатото въже на
Исагер. А какво беше животът по море? Една дума, която все още не знаехме.

В душите ни пусна корени убеждението, че докато усещаме твърда земя под краката си,
нищо няма да се промени. Исагер си беше същият. Синовете му го мразеха и се страхуваха от
него. Ние го мразехме и се страхувахме от него. Дали и жена му го мразеше и се страхуваше
от него, никой не знаеше. Но поне вече не го удряше. Сега тя живееше в свой собствен свят.
Бяхме му отнели кучето, къщата, разсъдъка на жена му, но той си оставаше неизменно
същият. Удряше ни както преди и не ни научаваше на нищо. Ние се борехме с него както
преди — и не научавахме нищо.
Вече не го преследвахме, когато в зимните вечери се прибираше вкъщи след двойния
грог у търговеца Матисен. Не мятахме по къщата му гнусни новогодишни дарове. Но
продължавахме да пълним мастилниците с пясък, да запушваме печката, да бягаме през
прозорците, да клинчим и да му крадем учебниците. Скоро щеше да дойде ред на Нилс
Петерс да се боричка с него на пода, а някой ден — и на Алберт.
Исагер беше безсмъртен.
Законът
Бяхме опознали бича. Сега щяхме да се запознаем с морето.
Наистина ли беше вярно това, което беше казал Ханс Йорген — че и там боят
продължава?
Веднъж Лауридс беше разказал на Алберт за наказанията на борда на бойната фрегата
„Невърсинк“, където провинилият се нещастник бил връзван за мачтата и налаган до кръв.
Изкарвали му седем вида лайна с бой, така казал Лауридс. Този израз не го разбирахме, но
Лауридс казал, че бил американски — „seven kinds of shit“. И ние решавахме, че явно така е в
света извън нашия остров. Така е в голямата Америка. Там имат по повече от всичко, дори и
от лайната. Никога не бяхме обръщали внимание, че от нас излизат различни видове лайна.
Понякога се различаваха по цвят. Можеха да са редки или твърди, но лайната си бяха лайна.
Хранехме се с треска, скумрия и селда, сладка каша, кисели наденици, супа от свинска
карантия, разварено зеле с картофи и осолено месо. В резултат човек можеше да сере само
по един начин. Ето какво щеше да ни даде широкият свят, значи. Щяхме да ядем друг вид
храна — дълбоководни чудовища, каквито никога не са се хващали на въдиците на нашите
рибари, сепии, акули, скачащи делфини, пъстри риби от разцъфналите коралови рифове;
плодове, които тукашните селяни не са и виждали — банани, портокали, праскови, манго и
папая; кърито на индийците, нудълите на китайците, летящи риби в кокосово мляко, змийско
месо и маймунски мозък, а като ни налагат, щяхме да серем седем вида лайна.
По онова време основно превозвахме зърнени култури до немските и руските
пристанища на Балтийско море. Отбивахме се в Норвегия и Швеция, откъдето се връщахме с
товари дървен материал. Не бяхме опитвали чуждоземни подправки, не познавахме чуждите
риби и плодове. Грах, каша, осолена риба и сладка супа с ечемичени топчета и сушени сливи
— това беше храната ни. Макар че докато бяхме по море, дори и толкова сладко нямаше. И
когато ни налагаха, от нас пак излизаше обичаният вид лайна.

Сбогувахме се с майките си. Целият ни досегашен живот беше преминал край тях, но
никога досега не ги бяхме забелязвали. Бяха постоянно наведени над прането или огъня със
зачервени и подпухнали от парата и топлото лица. Грижеха се за всичко сами, докато бащите
ни бяха по море. А вечер клюмаха на пейката с иглата за кърпене в ръце. Виждахме нещо, но
не тях самите. Виждахме издръжливостта им. Виждахме умората им. Никога не ги питахме
за нищо. Не искахме да им досаждаме.
Така показвахме обичта си — като пазехме тишина.
Очите им бяха вечно зачервени. Сутрин, когато ни будеха, беше заради пушека от огъня.
Вечер, когато казваха лека нощ още облечени — от умора.
А понякога — защото са плакали за някой, който никога вече няма да се прибере у дома.
Питайте ни какъв цвят са очите на майките ни.
— Не са кафяви. Не са зелени. Не са и сини, нито сиви. Червени са.
Така ще отговорим.
Сега те стоят на кея и ни казват „сбогом“. Между нас отново стои тишината. Те впиват
очи в нашите.
— Върни се — казва погледът им.
 — Не ни оставяй — казват очите им.
Но ние няма да се върнем. Искаме да си тръгнем. Искаме да се махнем. Те пронизват
сърцата ни като с нож, докато се сбогуваме на кея. Ние пронизваме сърцата им като с нож,
когато тръгваме. Така сме свързани. С раните, които си нанасяме един на друг.

Бяхме понаучили това-онова. Можехме да снаждаме въжета и да правим възли. Можехме

да се катерим по такелажа и не се страхувахме от височината на мачтите. Познавахме кораба
като петте си пръста. Но бяхме стъпвали на палуба само през зимата, в пристанището. Все
още не знаехме колко е голямо морето и колко малък може да ти се стори корабът.

Започвахме като готвачи.

— На — казваше шкиперът и ни връчваше позеленял меден казан.
Това беше цялата посуда. По онова време на корабите нямаше камбузи23. Стояхме в
кубрика24 пред една измазана с глина пещ, чийто комин бяха четири дъски, набити в дупка
на покрива. При дъжд валеше вътре. При буря, когато вълните заливаха палубата, при нас се
образуваха цели морета — понякога дълбоки до колене, — които угасяха огъня. Дори при
най-слабия вятър, щом корабът почнеше да подскача по вълните, трябваше да стискаме
тигана с голи ръце, за да не се обърне на пода. Издърпвахме ръкавите си надолу и
подхващахме дръжките с тях, за да не се опарим, и бъркахме супата с насълзени от пушека
очи. Никой никога не беше доволен от нас. Все на някого трябваше да си изкарат яда и ако на
борда нямаше куче, това бяхме ние.
Вдигаха ни в пет сутринта и трябваше по всяко време на денонощието да имаме готово
кафе. Можехме да затворим очи само в промеждутъка между две чаши. Но веднага ни будеха
с ритник: „Дявол да те вземе, пак ли дремеш, дрисльо?“
Не ни пускаха дори за час на сушата, за да разгледаме градовете, в които товарехме и
разтоварвахме. След една година по море бяхме посетили Гронхайм, Ставангер, Калмар,
Варбери, Кьонигсберг, Висмар и Любек, Антверпен, Гримзби и Хъл. Бяхме видели скални
брегове, поляни и гори, кули и църковни шпилове, но само от разстояние, и те си оставаха
също толкова далече, колкото картините, които облаците рисуваха. Единствената твърда
земя, която усещахме под краката си, беше кеят. Единствените сгради, в които влизахме, бяха
складовете. Светът ни се ограничаваше до палубата, задушния кубрик и вечно влажните
койки.

Ако бяхме в пристанище, всяка вечер трябваше да чакаме шкипера до след полунощ само
за да му събуем ботушите.
— Там ли си, момче — изръмжаваше той дрезгаво и се тръшваше на койката, зачервен и
задъхан, с изпънати напред крака.
Едва тогава можехме да си легнем, но само за да ни вдигнат отново няколко часа по-
късно.

Всяка зима, когато корабите се прибираха да чакат пролетта и стопяването на ледовете,

се срещахме у дома.
— Помните ли какво казваше Ханс Йорген? — питаше Нилс Петер. — Че най-важното,
на което ни е научил Исагер, е да търпим на бой.
— По-добре да ни беше учил как да караме без спане — каза Йосеф.
Макар и син на учителя Исагер, той беше станал моряк. Йохан си беше останал вкъщи
да се грижи за майка си, която след пожара само обикаляше по улиците, опасана в дрипи, и
викаше Каро. Надяваше се да стане енорийски помощник като баща си.
Кимнахме. Всички бяхме преживели едно и също през първата година по море — бой и
безкрайно будуване.
— На нас ни свърши кафето — обади се Алберт.
Той беше плавал една година на яхтата „Катрине“.
— Доставиха четвърт фунт. Трябваше да стигне за трима души за седем дни, а шкиперът
искаше кафето да е силно. Един път не останаха доволни. Твърде блудкаво било, казаха,
обаче аз им го върнах тъпкано.
— Как? — попита Нилс Петер.
Той беше излязъл по море една година преди Алберт и още не беше намерил решение на
проблема с кафето.
— Опекох грах, защото грах винаги има достатъчно, и го смесих с кафето. „Ей това се
казва силно кафе, дето да държи човек буден“, вика шкиперът, обаче после го заболя коремът,
и щурмана — също. И така разкриха работата. Не им казах, че съм използвал четири пъти
повече грах отколкото кафе. Но трябваше да измисля нещо друго. Та почнах да пека ръж. И
сега ме хвалят за силното кафе.
— Все ние сме им виновни — каза Йосеф. — Че кашата е прегоряла, че грахът не е
омекнал, че ръженият хляб е мухлясал.
— Шкиперът вика, че щом аз съм съсипал храната, аз трябва да си я изям. „Ти го яж —
вика — тоя мухлясал хляб. Ти го яж тоя суров грах.“ „Няма — викам аз. — Да не съм някое
прасе, да ям каквото дойде.“
Алберт изпъчи гърди. Личеше си, че е горд с отговора си, но ние знаехме колко скъпо му
е излязла тази дързост.
— И шкиперът какво каза?
— Остави ме без закуска и вечеря за два дни.
В този момент се появи Лоренц. Йохан отстъпи назад и сведе очи към камъните под
краката си, но Йосеф го изгледа предизвикателно. Лоренц издържа на погледа му. Той вече не
просеше милост от никого. Все още беше едър. Но в тялото му имаше някаква нова сила.
Никога не бяхме мечтали за дебелото му бяло тяло така, както бихме мечтали за жена, но
когато удряхме податливата му плът, ни беше пронизвал топъл гъдел. Ако го ударехме сега,
щяхме да си ожулим кокалчетата.
Той не каза нищо.
Ние отстъпихме крачка назад. Може би след като се беше катерил по такелажа на „Ане
Мари Елизабет“, топките му най-сетне си бяха слезли на мястото?

Алберт плава още две години на „Катрине“. Видял Флекефьор, Тьонсбер, Фредерикстад,
Гьотеборг, Рига, Щралзунд, Хамбург, Ротердам, Хартълпуул и Къркоди. И нищо не видял.
После се отказал да бъде готвач. Искал да се махне от медния казан и кафето.
 Морето никога не оставало едно и също и въпреки това внушавало у Алберт усещане за
еднообразие. През есента го виждал как се съсирва под ниския похлупак от слоести облаци.
Ставало мудно като течен живак. Температурите падали и зимата обявявала пристигането си.
Алберт виждал собствения си живот, отразен в бавно смръзващата повърхност на водата.
Облаците над вкамененото море се променяли. Но той вече ги познавал. За очите имало
достатъчно, но не и за душата. Изпълвало го любопитство, което никое облачно небе не
можело да задоволи. Някъде по земното кълбо сигурно имало друга светлина, море, в което
се оглеждат нови съзвездия, по-голяма луна, по-силно слънце.

Шкиперът му предложил да остане като матрос.

— Вече си моряк — му казал една вечер в Стубекьобинг, докато Алберт му помагал с
ботушите. — Можеш да вържеш стаксел и да вдигнеш топсел. Познаваш компаса и можеш да
направляваш кораба и бейдевинд25, и фордевинд26.
Но Алберт направил същото, което беше направил баща му преди него. Отправил се към
Хамбург, за да си намери кораб, който да го отнесе по-далече по света.
Преди да замине, се качил на тавана. Там, между чували с картофи и жито, седели и
моряшките ботуши на баща му. Преди да замине за последен път, Лауридс ги оставил у дома.
Решението му се оказало поличба, но това всички го разбраха по-късно. При буря, когато
покривът течал, а стрехите треперели, Каролине била убедена, че чува как празните ботуши
обикалят горе. Но никой не се осмелявал да провери.
Расмус и Есбен не ги пипали. Може би от страх, а може би защото нито един от тях така
и не беше достигнал високия ръст на баща си и стъпалата им не били достатъчно големи, за
да изпълнят ботушите. Само Алберт приличаше на Лауридс.
Той слязъл по стълбите с ботушите в ръце. Дървените им подметки все още били
обгорели от пътешествието на Лауридс до небето.
— За какво си ги взел? — попитала майка му, а в очите й се появила тревога.
Сякаш едновременно се надявала и страхувала, че Алберт се кани да ги хвърли.
— Да ги нося — отговорил той.
— Не може!
Тя притиснала устата си с ръце, сякаш ужасена да не ги сполети нещастие, ако Алберт
обуе ботушите. Суеверие ли било това, или предчувствие, не е ясно. Във всеки случай била
майчина тревога. Каролине се досещала, че този път Алберт ще отпътува далече и няма да се
върне много години, а за нея то било същото като да е умрял.
— Взимам ги — казал той просто.
Раменете му изпълвали рамката на вратата и трябвало да се приведе, за да пристъпи
през прага.
— Ти обеща на татко да ги направиш пак като нови — казал Алберт на обущаря Якобсен,
когато отишъл в работилницата му на „Конгегаде“.
— Това беше преди дванайсет години. Много помниш — казал Якобсен. — Но
обещанието си е обещание. Ела да си ги вземеш в събота.

Седем месеца Алберт работил като матрос на един хамбургски бриг27, който пътувал
към Западните Индии. Видял плажове с палми и летящи риби. Видял хора с черна и кафява
кожа. Видял сведените им погледи и увисналите рамене и без да се налага някой да му
обяснява, разбрал, че и те като него познават бича. Тук хората като Исагер не били учители.
Били господари на окъпаните в слънце острови, включително и на тези, където се говорел
датски език, и господствали с бич в ръка.
Алберт пил кокосово мляко и опитал месо от алигатор, което на вкус било като
пилешкото. Срал седем вида лайна, но нито един от тях не бил изкаран от него с бой.
Измъкнал се.
— Няма отърване — беше казал Ханс Йорген. Но имало. Когато си матрос и си на
седемнайсет години, и си достатъчно едър и силен, за да се защитаваш, тогава можеш да се
отървеш. Алберт наблюдавал черните и кафявите хора, които товарели и разтоварвали брига.
Те не принадлежали на самите себе си. Били собственост на въжето и той се запитал какво
ли би било да е един от тях и да търпи удари чак до гроба. Дали накрая щели да го пречупят?
Или щял да потърси някой, когото самият той да унижава, само за да се почувства човек?
Някой Каро, когото да убие, някоя къща, която да запали, някоя жена, на която да отнеме
разсъдъка?

Срещахме се в Марстал всяка зима и се оценявахме с поглед. Бяхме на път да станем

мъже. Очите ни бяха хлътнали дълбоко. Скулите ни стърчаха подути под кожата, сякаш
всички удари, получени през годините, бяха оставили белезите си завинаги. Но ръцете ни
бяха здрави, а дланите — твърди. Мускулите ни набъбваха, а сухожилията и вените се бореха
за място със сините паяжини на татуировките. Растяхме и ставахме силни напук на въжето.
Алберт все не се връщаше.

Той се върнал в Хамбург и пак отпътувал, този път за Южна Америка. При обратния
курс напуснал кораба в Антверпен и приел назначение на една ливърпулска барка, която
отивала към Кардиф, за да товари въглища. Искал да научи английски.
Когато боцманът крещял заповедите си „All hands up anchor!“28 и „Heave my hearties,
heave hard!“, Алберт чувал гласа на баща си. Папа тру отново бил близо до него. Помнел
американските изрази, които така омагьосвали братята му и дразнели майка му.
— Hanggre — заявил веднъж в столовата.
Останалите поклатили глави и се разхилили.
— Monki — отговорили те.
Минало доста време, преди да разбере, че това, което неговият папа тру говорел,
изобщо не било американски, а пиджин, с който китайците и канаките заменяли английския.
На този език го бил учил папа тру, на маймунски английски — езикът на канибалите.

Алберт пресякъл екватора и получил същото кръщение като баща си някога. Принудили
го да целуне Амфитрита, от чиито сипаничави бузи с цвят на охра стърчали остри пирони.
Оваляли го в лой и сажди, а русалки и негърчета го държали под вода почти докато му се
пръснат дробовете. Обръснали го с ръждив нож и му останали белези, които после криеше
под брадата си.
Научил една песен, която след това дълги години ни пееше. Винаги казваше, че това е
най-истинската песен, писана някога за морето.

Shave him and bash him,

Duck him and splash him,
Torture him and smash him
And don’t let him go!29

Плавал на юг от Нос Хорн. Чул крясъците на пингвините в смолисточерната нощ и вече

минавал за опитен моряк. Отбил се в Каляо и на острова с гуаното Лобос, малко по на юг от
екватора. После отплавал обратно към Европа. Получил място на една тримачтова фрегата от
Нова Скотия до Ню Йорк, а когато стигнали, напуснал кораба. Искал да се качи на някой
американски кораб, където заплатата му щяла да бъде по-висока. Може би в него се обаждал
папа тру с мечтите му за Америка.
Но друг срещнал Алберт на борда на барката „Ема С. Лейтфийлд“ — не папа тру.
Срещнал Исагер с неговия бич и сега вече трябвало да се разберат един път завинаги.
Впоследствие Алберт казваше, че никога няма да забрави мига, в който се качил на
кораба.
Попитахме го дали наистина не е знаел как стоят нещата на американските кораби? Че
екипажите често се бунтуват и че щурманът се избира не по това колко опитен моряк е, а по
физическата сила и уменията му да се бие. Че заповедите по-често се издават от юмруци и
револвери, отколкото от капитана? Наистина ли не го е знаел?
Алберт отмести поглед и се поусмихна, сякаш дълбоко в себе си го е знаел, но просто не
си го е признавал.
После ни погледна право в очите.
— Не — каза, — не знаех, че ще е толкова зле. Това бяха десет месеца в Ада. Какво е
Адът, вече знаех. Но как се излиза от Ада, това е единственото, дето проклетият Исагер така
и не ни научи.

Под бака на „Ема С. Лейтфийлд“ били 17 мъже, шестима от тях — скандинавци. Според
Алберт, те били единствените свестни хора на борда. Мнението му не ни се струваше кой
знае колко забележително, и ние винаги сме харесвали най-много нашите си хора. Но той
беше основал оценката си на едно-единствено наблюдение — само те се държали на краката
си, когато се качили на борда на кораба.
До кораба приближила една „шанхайска“ лодка30. Група мъртвопияни французи били
изтикани на палубата от двама брутални на вид crimps31, сухоземни акули, които имали
споразумение с една boardinghouse32, в която французите били оставили и последните си
пари. Последвали ги няколко наквасени италианци и гърци. Трета лодка докарала англичани
и уелсци, също в несвяст. Всеки носел под мишница малък вързоп с дрехи. Това били
всичките им лични вещи. Косите им били прорасли, лицата — целите в белези. От
джобовете им се подавали полупразни бутилки уиски. Крещели и ломотели на всякакви
езици, но идвали от едно и също място — от клоаките на пристанищните градове.
Било изключено да свършат каквато и да било работа в онзи ден. Само зяпали веригите
на котвите в пълно недоумение за какво служат. Гледали нагоре към такелажа и се хилели
пиянски. После се затътрили към кубрика и изчезнали надолу по стълбата. Проснали се по
койките или направо на пода и на мига захъркали върху голите дъски.

Капитан Игълтън бил млад мъж с внушителни бакенбарди и блуждаещ поглед. Да си

осигури уважението на дивия екипаж му било невъзможно — това Алберт го установил
веднага. Капитанът го помолил да слезе в кубрика и да събере недопитите бутилки уиски.
После заповядал да бъдат изхвърлени през палубата. Алберт гледал как бутилките се люлеят
на повърхността на водата и си мислел, че това трябвало да стане пред очите на целия
екипаж, а не тайно, докато всички спят пияни.
Алберт видял солидно кресло, заковано на бака. Приличало на трон, но краля го нямало.
На Алберт не му се вярвало да принадлежи на капитана. Имал достатъчно опит от живота по
море, за да забележи, че Игълтън е от онзи тип хора, които избягват палубата и предпочитат
да странят от екипажа. Дали креслото било на щурмана? Въпросът останал без отговор,
защото щурманът все още не се бил появил.
Откъм кубрика се дочул шум и трополене и капитанът заповядал на Алберт да проучи
какво става. От тъмното се чували гневни викове.
— Ти си ми свил уискито, помияр мръсен! — викал един англичанин.
Последвал отговор на италиански. После на някакъв език, който Алберт определил като
гръцки. От време на време се чували изречения, от които разпознавал отделни думи, но не
можел да сглоби целите фрази. Тези моряци били прекарали толкова години сред други
националности, че смесвали всички езици в едно и говорели като на самата Вавилонска
кула.
Явно спорът бил за изчезналите бутилки уиски. Алберт чул удар, после тропот от тяло,
което се удря силно в стената. Видял ръка да държи нож и чул стонове. Биещите се дишали
шумно и гневно, в един ритъм, като в такт с някое shanty33 при вдигането на котвата. Но сега
от дълбините излизало нещо друго, нещо черно и страшно, скрито досега дълбоко вътре в
самите тях.
Макар и на сигурно място горе на палубата, Алберт отстъпил две крачки назад. Какво
можел да направи долу в тъмното? Боят трябвало да се разрази и утихне сам. Бил го виждал и
преди. Такива сбивания рядко завършвали със смърт. На следващия ден мъжете отново щели
да изпълзят от кубрика, още неизтрезнели, пребити, целите в рани, и с кървясали очи,
изпълнени с няма ярост, щели да се захванат за работа. Днес били зверове. Утре отново щели
да са моряци.
Не от диващината долу в кубрика се страхувал Алберт в онзи момент. А от липсата на
авторитет у капитана.
— Мърдай!
Някой стиснал Алберт за раменете и грубо го завъртял. Пред него се извисявало някакво
чудовище. Основното в лицето бил един огромен нос, покрит с червени буци и обезобразен
от белези, сякаш главата била тиква, която някой се е опитал да разцепи с нож. Очите се
губели в подпухнала плът. Зениците лежали като черни камъни на дъното на дълбока вода.
Алберт предположил, че мускулестият торс под мръсната съдрана риза също е покрит с
белези от пробождания. Сякаш някой е търсел сърцето на този мощен мъж с остър
инструмент в ръка, но пред смайващата маса плът, жили и мускули, това било все едно да
пронижеш парен локомотив с нож.
 Алберт веднага разбрал кой стои пред него. Собственикът на трона, истинският
господар на кораба.
Щурманът вече бил тук.
С един скок гигантът се озовал пред отвора на кубрика. Без изобщо да употреби
стълбата, стоварил огромното си тяло насред биещите се. Отдолу се чул трясък и рев. После
битката станала още по-шумна. Смесили се викове и стонове от болка, удари, а след тях и
някакъв особен вой, който човек трудно би свързал с биещи се мъже.
Това продължило още малко, после шумът утихнал. Накрая се чувал само един глас, за
който Алберт веднага познал, че е на щурмана.
— Стига ли ви толкова? Стига ли ви толкова вече?
В отговор някой простенал. Последвал звук от още един-два удара, или може би
ритника, и кубрикът потънал в тишина.
Задъхан, щурманът се появил през отвора на палубата. На лицето му били положени
основите на нови белези. От дълбока цепка над окото му се стичала кръв, от врата му —
също. Той избърсал челото си с ръка с такова безразличие, сякаш кръвта била пот, събрала се
в гъстите му вежди.
След като щурманът потънал в кубрика, Алберт не бил мръднал от мястото си. Сега той
го изблъскал встрани и изгледал въпросително останалите от екипажа, като че ли
преценявал дали да продължи започнатото долу наказание.
— Казвам се О’Конър.
Мъжете на палубата кимнали, сякаш е издал заповед.
О’Конър пристъпил към трона и тежко се тръшнал отгоре. Уригнал се. Заради кръвта,
която бил размазал по челото си, приличал на езически идол, от тези, които приемат само
човешки жертвоприношения. Алберт очаквал да поиска вода и сапун, за да почисти раните
си, но О’Конър не го направил. Просто си седял там, докато кръвта се съсирвала по челото и
шията му. Белезите били неговите татуировки. Сега бил добавил нови детайли към зловещото
произведение на изкуството, в което бил превърнал лицето и тялото си.
После свирнал с уста. Едно чудовищно, космато куче, което никой не бил виждал до
този момент, пристъпило към него с дебнещата походка на вълк и легнало в краката му.
О’Конър извадил едрокалибрен револвер от джоба на панталоните си и замислено завъртял
барабана.

Вечерта Алберт най-после се осмелил да слезе в кубрика, но веднага се върнал горе.

Предпочел да прекара нощта на палубата. На светлината на една лоена свещ видял как
мъжете лежат по пода в странни изкривени пози. Един-двама седели на пейките покрай
стените, подпрели глави с длани. Не си личало дали спят, или не. По стените имало кръв, а
по целия под — повръщано.
На следващата сутрин мъжете изпълзели от кубрика. Всички били белязани от боя
предния ден. Някои куцали, на други движенията им били бавни и внимателни, сякаш под
дрехите им се крие нещо, което им причинява болка. Лицата им били подпухнали, около
очите им имало ярки цветни кръгове. На един му били счупили носа, а по формата му се
виждало, че не е за пръв път. Тези мъже били издръжливи. Били свикнали на бой и на
последствията от продължителни запои. Можели да понесат почти всичко без да се оплачат.
Но на лицата им било изписано нещо, което рядко се среща в израженията на моряци —
изглеждали изплашени. Не се поглеждали един друг. Не поглеждали и О’Конър, докато ревял
заповедите си. Гледали надолу, в ръцете си, или отправяли поглед нагоре по такелажа.

На „Ема С. Лейтфийлд“ си имало кок. Той не бил от онези готвачи, които познавахме от
яхтите, отплаващи от Марстал, подчерта Алберт впоследствие, а ние лесно можехме да си
представим разликата. Всички бяхме почнали в камбуза — още деца, не научили нищо, освен
как да не разливат кашата в огъня по време на буря, да се грижат винаги да има горещо кафе
и да гледат да не уморят от глад хора, които искат само да напълнят коремите, а не да
доставят наслада на небцето си.
Но Джовани не бил от тези готвачи. Той бил италианец и се грижел всеки ден да има
прясно изпечен хляб и топла храна и на обяд, и на вечеря, както и pies и вкусни сладкиши, и
то не само за офицерите, но и за редовите моряци. Хранели се по-добре отколкото в най-
добрия boardinghouse, и дори Фрау Пале — Logis-Mutter34 на „Кастаниен Але“ в Хамбург —
не можела да се мери с Джовани.
„Ема С. Лейтфийлд“ бил странен кораб. В екипажа му влизали — въпреки езиковите си
различия всички на борда били единодушни в това отношение — най-лошият щурман и най-
добрият кок в американската флота. Камбузът бил самият Рай, палубата — Адът.

Джовани се качил на борда последен. И не бил сам. Със себе си водел две прасенца-
сукалчета, десет кокошки и едно теле. Оградил им една част от бака, където да се разхождат
свободно.
Кучето на О’Конър станало неспокойно, изоставило мястото си в краката на господаря
си и вместо това почнало да обикаля бака, зинало огромната си паст, с гладен поглед в очите.
Джовани го приближил, а то оголило зъби и заплашително му изръмжало. Явно си мислело,
че целият кораб е негово владение.
Джовани задържал погледа му. После вдигнал ръка — не за да го удари, а по-скоро като
да обясни нещо на глупавото животно. Изглеждало сякаш го хипнотизира. Кучето легнало по
корем. Изскимтяло жално. После почнало да отстъпва назад. Гледката била толкова нелепа
— свирепото чудовище пълзи смутено от дребния пъргав човечец, — че матросите, които
наблюдавали представлението, избухнали в смях.
И О’Конър го видял. На него не му се сторило смешно.

О’Конър не се хранел с останалите офицери. Оставал на трона си на палубата и чакал да

му занесат храната там. Времето не го притеснявало. Тялото му било калено срещу всичко.
Носел винаги едни и същи дрехи. Никога не се преобличал. Същата дрипава риза, едва
покрита с жилетка със скъсани илици и без копчета. Само снежна буря или градушка би
могла да го вдигне от креслото. Юнгата разправял, че дори и в каютата си, която смърдяла
като бърлогата на някое животно, О’Конър спял седнал в кресло, завинтено за пода, а кучето
— на пода пред краката му. Винаги бил нащрек. Моряците казвали, че дори насън мускулите
му оставали стегнати.
Когато на другия ден Джовани му занесъл храната, О’Конър не взел чинията в скута си,
както обикновено, а я сложил на палубата пред себе си. После дал знак на кучето, а то
веднага се нахвърлило върху старателно приготвеното ястие. През цялото време О’Конър не
откъсвал поглед от Джовани. Джовани също не отмествал очи. Страхувал се от щурмана не
повече, отколкото от кучето му.
Бил подчинил животното с едно движение на ръката. Но О’Конър бил извън контрола
му и вече се бил превърнал в негов смъртен враг.
На следващия ден Джовани занесъл храната на О’Конър в копанка. Сложил я на
палубата пред краката на щурмана.
— Да ви е сладко — казал и се обърнал да си върви.
— Моята храна къде е?
Гласът на О’Конър бил тих и заплашителен.
— Ето я — Джовани посочил копанката. — И най-добре побързай, преди кучето да я е
изяло.
В този момент подпечатал съдбата си.

Джовани бил много повече от готвач. Когато някой кораб чака закотвен на рейд в Ню
Йорк, на борда се качват не само шивачи, обущари, касапи, търговци на корабни провизии и
на плодове — всички тези важни хора, без които никой кораб не може да излезе в открито
море, — но също и прекупвачи на крадени стоки като фалшиви златни пръстени и джобни
часовници, които спират от най-малкото сътресение, татуисти с мръсни игли, чиито рисунки
вървят в комплект с гнойни възпаления, просяци и илюзионисти, жонгльори, факири и
гадателки, сводници, блудници и крадци. Джовани изглеждал точно на мястото си в
гореспоменатата тълпа на „Ема С. Лейтфийлд“. Заставал на палубата, превързал
гарвановочерната си коса с червена кърпа и жонглирал с четири яйца, които прелитали из
ръцете му без нито едно да се счупи. Това било предястието.
Навремето Джовани бил цирков артист и никой не знаел как се е озовал по корабите.
Жонглирал и мятал ножове и се случвало моряците да пропускат почивката си само за да
стоят на вратата на камбуза и да го гледат как работи. Можел да жонглира с остри като
бръснач ножове, с по три или четири наведнъж. Въртели се като колело пред него. Никога не
ги изпускал, не ги хващал грешно и не се порязвал.
— Джовани слага масата! — виквал някой на борда и всички се втурвали надолу към
столовата, за да си осигурят място на първия ред.
Джовани заставал в единия край на масата и я подреждал, без да помръдне от мястото
си. Във въздуха прелитали метални съдове, ножове и вилици и се приземявали точно където
трябва, една до друга. Зрителите го следели замаяни и изумени. Никога не чупел нищо и
никой не проумявал как е възможно.
— Как го правиш, Джовани?
Той се усмихвал и клател глава. Нямало никаква тайна.
— Всичко е тук.
И завъртал китките си.
Моряците си смигали един на друг, горди с готвача си. Когато уискито им било
изхвърлено през борда и изчезнало в морето, те го преглътнали и се захванали с ежедневните
си задачи. Но Джовани бил този, който ги превърнал в екипаж.
 Били на четиринайсет дни път по море от Ню Йорк. „Ема С. Лейтфийлд“ била пресякла
екватора на път за Буенос Айрес, а моряците както обикновено се възхищавали на уменията
на Джовани, когато неочаквано се появил О’Конър. Джовани тъкмо слагал масата. Съдовете
навигирали целеустремено през въздуха към определените си места, когато О’Конър вдигнал
огромния си юмрук и една от чиниите се отклонила от курса си и паднала на пода. Не се
счупила, металните съдове не се чупят, но въпреки това ефектът от саботажа на О’Конър бил
по-голям, отколкото ако се била разбила на хиляди парчета.
Само за миг изражението на Джовани се променило. Докато демонстрирал изкуството
си, бил едновременно съсредоточен и омагьосан. Сега сякаш внезапно се събудил.
Отнесеният му поглед се сменил с острота, която не били виждали дотогава. Когато О’Конър
насочил юмрука си към него, той го избегнал със същата виртуозност, с която хвърлял чинии
и ножове. Вместо в Джовани, юмрукът на О’Конър се забил в стената с грозен, хрущящ звук.
Когато си върнал баланса, кокалчетата му кървели.
Джовани стоял на мястото си със съсредоточено изражение на лицето. В погледа му
нямало нито враждебност, нито гняв, нито страх или паника. Бил като цирков артист, който,
високо горе под купола, се готви за сложен скок без предпазна мрежа, и когато О’Конър
поривисто посегнал отново, Джовани отново се измъкнал със същата точност като първия
път.
О’Конър залитнал напред, привидно загубил равновесие. Но тези, които видели
изражението му в този момент, се досетили, че става нещо друго. На лицето му не била
изписана необуздана ярост. Очите му били като тесни цепки сред подпухналата, покрита с
белези плът. Хладното спокойствие в тях издавало, че залитането е било планирано.
Джовани отскочил встрани, за да избяга от пътя на падащия великан. Но вместо да
омекоти падането си с длани, О’Конър протегнал дългата си ръка, сграбчил дребния
италианец и го съборил на пода със себе си. Моряците очаквали О’Конър да се надвеси над
Джовани и да почне да го налага, и се събрали, за да го измъкнат. Вместо това двамата
останали за момент неподвижни един до друг на земята. После от гърлото на Джовани
изригнал вик на болка. Той стискал китката си, а ръката му висяла странно отпусната. С едно
движение на мощния си юмрук О’Конър я бил счупил.
Щурманът спокойно се изправил на крака. Застанал до жертвата си и огледал мъжете
наоколо. Без да ги изпуска от очи, без да поглежда надолу, вдигнал крак и го стоварил върху
ранената ръка. Чуло се как пръстите изхрущяват.
После излязъл от столовата.
Моряците му направили път. Но ако в ръцете им случайно бил някой от острите ножове
на Джовани, щели да го погребат дълбоко в гърба на щурмана, толкова дълбоко, че върхът му
да погъделичка гнилото му сърце и завинаги да потуши адския огън, който горял в гръдта му.
Струпали се около Джовани и му помогнали да се изправи на крака. Той придържал
ранената си ръка. По лицето му се стичали сълзи. Плачел не от болка, а заради изгубения си
талант. Огледали премазаните пръсти, които стърчали в непривични посоки. Били виждали
достатъчно инциденти на борда, за да знаят, че готвачът никога вече няма да използва ръката
си. Преди минута той бил артист. Сега не бил дори пълноценен човек.
Завели го при капитан Игълтън. Превързали ръката му. С друго не можели да му
помогнат. И лекар не би могъл да я спаси.
Капитан Игълтън извърнал поглед, сякаш всичко това нямало нищо общо с него.
— О’Конър — казал той — никога не прави нищо без причина.
 Друг отговор на оплакванията им нямало.

Джовани ги бил превърнал в екипаж. О’Конър искал обратното — да застане лице в

лице с всеки от тях поотделно, не защото нямал сили да се бие с няколко наведнъж, а защото
страхът им от него бил най-голям, когато нямало с кого да го споделят.
Думите на капитана, че О’Конър не прави нищо без причина, били точно обратното на
истината. Той правел всичко без причина. Удрял и налагал, и трошал кости без никаква друга
причина, освен че му доставяло удоволствие. Не наказвал моряците за провинения. Играел
си с тях, както би си играл един бог с вярващите. Причината за страданията си те трябвало да
намерят сами. Именно неговата непредсказуемост го превръщала в чудовище. Мрачните му
основания се криели дълбоко вътре в него, в омразата му към всичко, което се случвало на
борда. Моряците трябвало да се свиват, да стават дребни и незабележими, за да избегнат
безпричинния му гняв. Но дори това не помагало. Той виждал всичко — като ястреб,
забелязал мишката, която се крие сред житата.
А те нямали скривалища. Как да се скриеш от този над теб? Като правиш всичко както
трябва? Като изпълняваш и най-дребните прищевки?
— Какво беше виновен Джовани? — питаше Алберт. — Най-добрият готвач, стъпвал
някога на кораб, най-големият артист, демонстрирал някога таланта си пред такъв впиянчен
и затъпял екипаж, и благодарение на този талант направил моряците до един по-добри,
отколкото самият Господ Бог ги е замислял? Какво беше направил, че за награда го
осакатиха? За какво провинение беше наказан така?

В камбуза го сменило едно момче на име Исая. Американче, на 14 години. Черната му

кожа била така лъскаво гладка, сякаш винаги била влажна. Когато палел печката рано сутрин,
пламъците от огъня се отразявали в тъмното му лице. Стараел се, колкото можел. Но вече
нямало прясно изпечен хляб всеки ден, нямало pies, нямало торти.
Джовани, който от няколко дни само дремел в кубрика и в полумрака безкрай се взирал
в белите си превръзки, все пак не се бил пречупил. Скоро отново се появил на палубата.
Влязъл в камбуза и взел да наставлява Исая. Първо му давал инструкции. После почнал да
използва лявата си ръка. Все пак бил артист. И лявата ръка му вършела също толкова работа,
колкото и дясната. Макар и половин човек, бил по-способен от много цели. Скоро съдовете
отново полетели над масата. Това било предизвикателство, опасна игра. Очите на Джовани
горели, а екипажът го пазел, готов да го защити, макар всички да били по-изплашени от
самия него.
Но ястребът винаги намира кога да нападне.
Джовани бил сам с Исая, когато О’Конър му се нахвърлил. Виковете му събрали всички
в камбуза. Но било твърде късно — О’Конър държал лявата му ръка. Сега и нея я чакало
същото като дясната. Джовани докопал един нож, но дясната му ръка — безсилен сноп
потрошени пръсти — била неизползваема, изгубила напълно някогашната си сила и точност.
Едва държал ножа, макар да знаел, че от това зависи животът му. Не успял да нанесе удар в
гърдите на О’Конър, само го одраскал.
Колко отчаян трябва да е бил, за да използва ножа по този начин? Когато моряците го
насърчавали да отмъсти и обещавали да го прикрият, дори да поемат вината върху себе си,
той казвал: „Аз съм ножохвъргач, не убиец“.
Съдовете, които отново летели над масата, охотата на моряците, която отново се върнала
— това било отмъщението на Джовани. А сега държал нож и, както разказвал Исая след това,
в очите му имало сълзи. Сякаш в момента, в който хванал оръжието в сакатата си ръка и
проговорил на жестокия език на врага си, Джовани изгубил достойнството си.
О’Конър се изсмял и изпъчил гърди.
— Давай — казал.
Джовани оставил ножа на масата.
Закъснели да се намесят. Последният удар бил нанесен.

Увито в платнище, обезобразеното тяло на Джовани било спуснато през борда още
същия ден и изчезнало в дълбините. Капитан Игълтън не присъствал. Замествал го О’Конър.
Моряците подозирали, че се е появил на палубата само за да се наслади на безсмисления си
триумф.
Исая донесъл от камбуза една лопата пепел. Тя щяла да послужи вместо посипването на
ковчега с пръст.
— От пръст си направен, на пръст ще се превърнеш — казало момчето и изсипало
пепелта над трупа на Джовани, който лежал на палубата, завит в едно платно.
В същия момент полъх на вятъра понесъл пепелта и като ръка на отмъщението я
хвърлил в белязаното лице на О’Конър, където тя полепнала по неизброимите бръчки и
гънки. Залютяла в очите му и извикала сълзи. Той изревал и размахал ръце, сякаш го напада
истински враг. Екипажът се разбягал във всички посоки. На никой не му се искало да
попадне под случайните му удари. Гледали от разстояние как извършва последното си
светотатство срещу мъртвия. С проклятия и крясъци грабнал лекото тяло на Джовани и го
хвърлил през релинга като боклук.
Присъствали на погребение на бунтовник. Това било посланието на капитан Игълтън.
Но в кубрика мъжете планирали смъртта на О’Конър.

Нямало недостиг на желаещи. Никой нямал скрупули да убие О’Конър. Когато се

качвали на борда на „Ема С. Лейтфийлд“, не всички били закоравели зверове. Но там всички
станали такива. Всеки божи ден търпели тормоз. Сред тях нямало и един, който да не е
белязан от юмруците на щурмана. Дори и офицерите. Вторият щурман — швед на име
Густафсон, в последно време ходел със затворено от удар око и не се знаело дали някога ще
си възвърне зрението.
На „Ема С. Лейтфийлд“ нямало нито закон, нито ред. Затова трябвало да въздадат
справедливост сами. Това не било бунт. Това било правосъдие.
Затруднявало ги единствено практическото изпълнение. Как?
О’Конър бил силен, по-силен от всеки от тях. Това вече го знаели. Не можели да го
надвият в пряк бой и мисълта за собствената им слабост ги вбесявала още повече.
— Докато спи — предложил един грък, когото познавали само под името Димитрос.
Може би наистина това било решението? Моряците се спогледали. Имало две
препятствия. Едното бил зареденият револвер, който О’Конър винаги носел със себе си.
Второто било кучето. Докато щурманът спял на трона си на палубата, кучето винаги лежало
в краката му. В момента, в който някой пристъпел към него, то вдигало грамадната си черна
глава и почвало да ръмжи заплашително. Нямало как да доближат О’Конър, без да събудят
кучето. Бунтът им бил на път да пропадне, защото никой не вярвал, че може да завърши с
успех.
Дълго обсъждали животното. Но всъщност от него ли се страхували? Или от револвера?
Не, от О’Конър.
Не му трябвало нито куче, нито оръжие, за да им се струва непобедим. Плашело ги това,
което се случвало в белязаната му като очукана тиква глава. Но те не знаели какво е. А сега,
когато били седемнайсет срещу един, било невъзможно да си го признаят.
Седели смълчани един срещу друг. Някои зяпали в масата, други — в някоя точка в
стената.
— А не е ли грях да пребиеш човек до смърт?
Алберт бил този, който нарушил мълчанието.
Останалите вдигнали поглед и го изгледали така, сякаш току-що е формулирал мисъл,
която никога досега не им е хрумвала. За някои може би наистина било така. Те не знаели
кой знае колко за миналото на събратята си. Но никой не се съмнявал, че и на сушата, и в
открито море на човек може да му се случи какво ли не. Не всяко удавяне е нещастен случай,
а на борда на „Ема С. Лейтфийлд“ със сигурност имало не един ненаказан убиец.
— Джовани би ли искал да отмъстим за него по този начин? — продължил Алберт.
— Все ми е тая какво би искал Джовани — отговорил един уелски матрос на име Рис
Леуелин, а после свел поглед към мазолестите си длани, сякаш ги виждал за пръв път.
През едната му буза минавал кървавочервен белег. Подарък му бил от щурмана и
уелсецът мечтаел да му върне жеста.
— Аз за себе си мисля.
Вдигнал поглед от масата и огледал останалите.
— За нас мисля. Или той, или ние. Това не е отмъщение. Това е оцеляване.
Останалите промърморили нещо в съгласие.
— На Джовани му се искаше никога да не е хващал ножа — казал Исая. — Аз видях как
го остави.
Гласът му бил несигурен, шумно си поемал въздух преди всяка дума. Бил само на
четиринайсет и му трябвала много смелост, за да говори пред толкова мъже, всичките над
него и по ранг, и по възраст.
— Помните ли дето каза, че бил ножохвъргач, а не убиец. Ние убийци ли сме?
— Ти си трай, псе черно! — казал уелсецът.
— Не, няма да си трая! — Думите на Исая заприиждали в неочакван поток. Бил събрал
смелост. Вече бил проговорил. По-зле не можело да стане. — И мен ме е бил като всички
вас. И аз имам право да говоря. Но не мисля, че трябва да го убиваме.
— Момчето има право — казал Алберт. — Не трябва да ставаме като него. Той само това
чака, да се отчаем и ние като Джовани и да му извадим нож. А той тая игра я знае. Точно
това иска. Да не мислите, че е глупав? Сега сигурно се надява, че обмисляме как да го убием,
защото така сме му в ръцете. Като него ли искате да станем?
Моряците отново свели поглед сред полугласни забележки. Да станат като О’Конър
несъмнено било желанието на поне някои от тях. Но засега не били като него и трябвало да
намерят друг начин да го надвият.
— Аз мисля, че знам как да го победим, но ще трябва търпение — казал Алберт и после
ги посветил в плана си.
В началото не схванали какво има предвид.
— Това не може да стане — чувало се на какви ли не езици, почти толкова, колкото
били моряците. Независимо от коя страна идвал, никой от тях не бил виждал
справедливостта да се постига така. Този начин на мислене бил не просто необичаен. Бил в
разрез с целия им житейски опит.
— Но това е Америка — настоявал Алберт.
— Това е кораб — отговаряли те. — На кораба има други закони.
Но Алберт настоявал и не се отказвал. С всяко следващо оборено възражение виждали
как убедеността му расте. Щом изкажел мнението си, винаги завършвал с един и същи
въпрос.
— Някой да има по-добра идея?
Никой нямал — освен да убият О’Конър, а дълбоко в себе си те били все по-категорично
убедени, че този изход е заключен. Не можели, нито поотделно, нито заедно.
Дали тази странна, необяснима сила, това вътрешно недоволство с неясни корени, което
в крайна сметка ги накарало да се решат да приемат предложението на Алберт, била съвестта
им?
Тя била. И също страхът, и лукавството, и предпазливостта. И дори раболепието. Защото
такива са хората, когато са в стадо. Водели ги всички тези причини наведнъж, но те се
смесили със съвестта, докато едното вече не се отличавало от другото, „та затова за по-лесно
ще го наричаме съвест“, казваше Алберт винаги когато разказваше историята.

Екипажът плавал вече осем месеца с О’Конър, когато корабът спрял в Сант Яго в
Западните Индии, за да натовари захар за Ню Йорк. Междувременно моряците имали много
възможности да избягат, но не го направили. Така планът им никога нямало да се осъществи
и всичките им страдания щели да останат напразни. В Сант Яго щяло да се състои
истинското изпитание на силата им, сила, която нямала нищо общо с мускулите. Предната
битка била продължила вече достатъчно дълго и резултатът й бил доказван всеки ден — по
неизброимите им рани и синини. Но те понасяли всичко. А в погледите, които отправяли
към О’Конър, се четяла все повече смелост. В издръжливостта им имало сила, която той не
познавал допреди това.
По-опитните сред тях вече предусещали, че именно тук капитан Игълтън ще се опита да
ги накара да избягат от кораба. Вече им се било случвало преди. Когато курсът отивал към
края си, подлият капитан почвал да третира екипажа си така безобразно, че в крайна сметка
моряците не издържали. А понеже били наети дългосрочно, ако напуснели кораба по своя
воля, губели заплатите си. Така курсът се оказвал на печалба.
О’Конър намалил водната им дажба и те буквално се топели под тропическата жега.
Хранителните провизии също били орязани. Междувременно, откакто Джовани бил убит в
собствения си камбуз, Исая се бил понаучил да готви, но дори и неговите ограничени
познания сега се оказвали излишно обширни. Три малки сухара — това била цялата им храна
за деня. В събота имало оризова каша и парче осолено месо. Червата им къркорели. Кучето
на О’Конър живеело по-добре от тях.
Точно в това била жестоката и демонична хитрост на плана. Били прекарали осем
месеца с този брутален и зъл надзирател. Сега вратата на килията им зеела отворена пред
тях, а те отказвали да излязат. Имали недовършена работа. Как биха предпочели да избягат,
далече от вечната заплаха на присъствието му, далече от собствения си страх.
Но не го направили, защото имали план. Останали.
Изтощени от глад и жажда, трябвало да търкат палубата и юта с пясък и камъни под
острите лъчи на тропическото слънце. Изритвали ги от койките един час по-рано от
екипажите на другите кораби, които чакали на рейд пред Сант Яго, и получавали право да се
върнат на „Ема С. Лейтфийлд“ за през нощта чак след като всички други вече се били отдали
на почивка.
На сянка под едно опънато платно О’Конър седял на трона си със зареден револвер в
ръка и с грамадното куче в краката си. Не за да ги наглежда дали работят. Ако някой се
вдигнел от адската горещина на палубата и тръгнел към сушата в някоя от спасителните
лодки, О’Конър не би си мръднал и пръста, за да го върне. Напротив, би се ухилил ликуващо
и би му пожелал лек път.
Момичета „уоши-уоши“35 с вдигнати коси, голи рамене и широки поли пристигали с
канутата си и викали весело:
— Качваме се на борда!
Щурманът се надигал, показвал им револвера си и те си тръгвали.
Тази демонстрация на сила смачквала моряците все повече и с всеки ден те били все по-
изтощени, изпосталели и притихнали. Но сборът от всекидневните унижения сам по себе си
бил победа. Виждали объркването в погледа на О’Конър, смущението, което нарушило
спокойствието на обезобразеното му лице.

С пристигането в Ню Йорк моряците направили две неща. Първо официално напуснали

кораба, където единствената компенсация за тормоза и ежедневните унижения бил
нищожният триумф на търпението им. После цялата група влязла в най-близкото полицейско
управление и поискала задържането на щурмана на „Ема С. Лейтфийлд“.

Това бил планът. Това била идеята на Алберт, благодарение на която били понесли
всичко дотук. Обсъждали да убият О’Конър, но нещо — може би преди всичко собственият
им страх? — ги възпряло.
Алберт осъзнал, че ако капитанът не се намесва, когато някой — например щурманът —
извършва всякакви своеволия на кораба, значи закон не съществува. Екипажът не може да
налага закони. Моряците могат да се вдигнат на бунт, но бунтът е само зов за помощ, нищо
повече. А и най-добре е те да не допринасят за беззаконието. Но закон трябва да има. И ако
няма такъв на борда, трябва да се потърси на сушата.
Затова всички заедно се отправили към полицейското управление. Не за да си отмъстят
на щурмана, а в името на закона.
Отишли да питат съществува ли справедливост.
И получили отговор.

Пресекли Лоуър Ийст Сайд и стигнали до управлението на 12-а улица. Крачели близо
един до друг и заемали целия тротоар. Минувачите им правели път. Моряците били едри
мъже с широки рамене, свикнали на тежка работа, и за момент изпитали неудобство, че не
са се справили сами с щурмана. Били седемнайсет срещу един и въпреки това идвали тук да
молят други за справедливост.
Дали законът не бил всъщност оправдание за слабите?
После всички застанали пред една опушена мръсножълта сграда, която според табелата
била домът на законността. Когато пристъпили вътре, за момент сами не могли да преценят
от коя страна на закона са самите те. Приличали досущ на повечето арестанти, прибрани от
улицата от униформените. Застанали пред едно бюро и почнали несигурно да се побутват
един друг. Решили Алберт да вземе думата. Той разказал за убийството на Джовани, а
шведският помощник-щурман показал окото си, което така и не се било оправило.
Служителят написал доклад. Когато видели думите си черно на бяло, в тях настъпила
промяна. Спогледали се и изправили гърбове. Вече не били просто група недоволни мъже,
които не заслужават друго, освен подигравки и свиване на рамене.
После двама полицаи ги последвали до кораба. Щурманът седял на трона си на
палубата. Кучето лежало в краката му. Моряците знаели, че О’Конър държи заредения
револвер в скута си. Но човек не може да стреля срещу закона. А ако застреля полицай, на
негово място ще дойдат десетима други.
Видели изумлението на лицето на О’Конър. Той огледал членовете на екипажа си един
по един. Те не свели поглед. Едва тогава му светнало. Били направили немислимото. Не го
нападнали. Не се вдигнали на бунт. Не се опитали да го убият. Това би го приел. Дори би го
предпочел. Този език го разбирал. Това самият той го проповядвал. Но сега нещата се
случвали по начин, който той не схващал, където правото не принадлежало на най-силния.
За миг О’Конър се поколебал, докато измервал с поглед първо моряците, после
полицаите. Те с нищо не издавали какво изпитват при вида на великана с гротескното
белязано лице, с дрипавите дрехи и очевидно издутия джоб на панталона, който издавал
местоположението на револвера. Но моряците видели как полицаите се стягат, а ръцете им
търсят кобурите на оръжията.
О’Конър също го видял и в този момент демонстрирал изобретателност, която никой не
очаквал от него. Попитал полицаите какъв е проблемът. Те отговорили, че е обвинен в
убийство и телесна повреда, а това пред него са свидетелите. Информирали го какви са
правата му и му съобщили, че го задържат.
О’Конър доброволно предал револвера си. Когато тръгнал между двамата полицаи,
моряците го видели как нарочно се свива, за да изглежда по-дребен. О’Конър!
Спогледали се.
Толкова могъщ бил законът, че с едно щракване на пръстите превърнал и най-
кръвожадния звяр в агне.

Никой не бил предполагал, че О’Конър може да си служи с езика. Никога не бил

демонстрирал особено богат речник. Любимите му изразни средства били ръмженето и
сумтенето. Сега им разкрил съвсем нова страна от себе си. Видели как хитро проблясва
погледът му, когато го арестували и приел доброволно да тръгне с полицаите. Едва сега
разбирали какъв лукав дявол се крие под чудовищните маси плът.
Когато в съда прочели обвинението срещу него, той грабнал Библията и я целунал със
страст, която моряците смятали, че пази само за пристъпите на бяс. Вдигнал ръка и се
заклел, че никога в живота си не е посягал на никого. После стиснал обезобразената си глава
в огромните си длани и почнал да я върти, сякаш да я развинти от мястото й.
— Погледнете това лице — примолил се той. — Прилича ли ви на лице на убиец?
Взрял се право в съдията, после огледал публиката.
— Кажете!
Ако не била заплахата от насилие, стаена във всеки един от вечно стегнатите му
мускули, сигурно не един от присъстващите в залата би избухнал в смях. Толкова гротесков
бил този зов за състрадание. Човек едва ли би могъл да си представи лице, което в по-голяма
степен да подхожда на обезумял убиец.
Но дори и съдията свел очи под погледна на О’Конър и моряците започнали да се
двоумят кое е по-силно — законът или щурманът.
О’Конър отново завъртял глава.
— Вижте — казал — съсипаното ми лице. Това не е лице на човек, който отвръща
когато го нападнат. Това е лице на човек, който, дори и безпричинно ударен, подлага и
другата буза.
После се обърнал право към моряците и нито един от тях не могъл да понесе погледа
му. Показал им първо едната страна на белязаното си лице, после другата.
— Наистина ли смятате, че бих оставил някой да се доближи до мен, ако кръвта ми беше
толкова зла, колкото се твърди?
С едно театрално движение разкъсал парцаливата си риза и оголил белязаната си гръд.
— Това… — казал с драматичен глас, — това е тялото на мъченик. Това е тялото на
агнец.

— Той ще спечели — казал Густафсон и докоснал изтеклото си око, когато след

заседанието моряците седнали в най-близката кръчма. — Не видяхте ли, че и съдията го беше
страх от него?
— Да, обаче законът не го е страх от него — намесил се Алберт.
— Какво ще помогне законът, когато съдията е дребен и слаб, а обвиняемият — огромен
и силен? — попитал Рис Леуелин.
Единствен Алберт още вярвал в закона. Заседание след заседание моряците се връщали
в съда. Един по един всичките ги призовали да свидетелстват. О’Конър всеки път отричал
думите им със същата убеденост и се взирал в съдията, който свеждал очи. Междувременно
белезите и раните им зараснали. Синините им избледнели. Само окото на помощник-
щурмана нямало да се оправи, но дори и с едно сляпо око той не се осмелявал да отвърне на
погледа на щурмана.
Трябвало да изчакат края на делото, преди да си потърсят работа на други кораби.
Губели търпение и се обезверявали все повече. Обикаляли по кръчмите и изпивали
спестяванията си.
— Изобщо не трябваше да го обвиняваме — повтаряли на Алберт.
— Законът е по-силен от О’Конър — отговарял той.
— Погледни съдията — отвръщали.
Те не вярвали в закона. Алберт ги бил наговорил. Скоро О’Конър щял отново да бъде на
свобода и да им го върне. Трябвало да си затраят и да преглътнат поражението, без да търсят
помощта на закона. Законът винаги бил на страната на силните.
 — Погледни съдията — повтаряли. — Виж го какъв е дребен и свит. Няма един косъм на
главата. Дребен е като дете.
— Няма какво да го гледам. Искам да го чуя — отговарял Алберт.

— И какво, чухте ли сега? — попитал Алберт след последното заседание.

Те измрънкали нещо в отговор, свели очи надолу. Да, така било. Като го слушаш, съдията
създавал съвсем друго впечатление. Захапвал здраво като булдог. И не пускал, разпитвал,
докато стигнал дъното на историята, докато великанът загубил търпение и стоварил юмруци
на банката пред себе си и изревал пред цялата съдебна зала:
— Аз съм човек, който обича мира, това всеки ще го потвърди!
— С изключение на екипажа на „Ема С. Лейтфийлд“ — казал съдията и ударил с
чукчето. Но гласът му бил спокоен.
— От устните му говори законът — казал Алберт.
— Не, той сам си говори — казал Рис Леуелин, — но говори добре.

След шестнайсетдневен процес присъдата била произнесена. О’Конър бил осъден на

пет години затвор за телесна повреда и убийство. За случилото се в камбуза нямало как да се
докаже, че е предумишлено убийство, макар че никой не се съмнявал в това. О’Конър нямало
да увисне на въжето. Но никой и не очаквал подобно нещо. Очаквали да бъде оправдан.
Когато произнесли присъдата му, О’Конър изревал като звяр.
— Сега си го получи, изрод такъв! — викнал помощник-щурманът.
Съдията се обърнал и му хвърлил гневен поглед — първият от началото на делото.
Щом излезли от залата, моряците се поздравили с победата, но над триумфа от
падението на врага изплувало чувството на облекчение. Такова облекчение, сякаш самите те
били пуснати на свобода.

— Най-сетне се отървах от Исагер — разказваше Алберт години по-късно.

— Ама ние не искахме да слушаме това — отговаряхме ние. — Кажи за ботушите.
Пътуването
Намерих си работа на кораб за Сингапур, а оттам — за Земята на Ван Димен и Хобарт
Таун — последното пристанище, където бяха виждали баща ми. Последно пристанище не
само за него всъщност. Градът беше крайна спирка — или се превръщаше в такава — за
всеки, който не се измъкне навреме. Представете си приюта за бедни в Марстал и ще
разберете какво е Хобарт Таун.
Годината беше 1862. Запознах се с едноок мъж, който в продължение на 40 години не
беше живял и един ден на свобода. Беше преброил всеки удар с камшик в затвора. Излезли
3000. Сега беше свободен, но волята му беше пречупена, а гърбът му приличаше на дъска за
пране. И не беше единственият. Срещу чаша джин споделяше цялата си история, ако ще и по
десет пъти на ден. Имаше да си наваксва 40 години въздържание. Но на кого да я разказва?
Хобарт Таун беше пълен с отрепки като него, с бивши затворници, готови на убийство за една
чашка.
Още с първата построена къща градът бил замислен като затворническа колония. Сега
жителите му уж бяха свободни, но до един или бивши затворници, или бивши надзиратели.
Което си беше едно и също. Свикнали или да удрят, или да ги удрят. Третият изход — да
живееш с изправен гръб и вдигната глава — явно не им беше хрумвал. Там един път не ме
погледнаха право в лицето. Гледаха си в краката и вдигаха очи само колкото да преценят
дали съдържанието на кесията ти си струва да те убият. Можели — така се говореше — да
откраднат дори малкото от джоба на някое кенгуру. Това знаете ли го? Че кенгурата носят
малките си в един джоб на корема?
Старците бяха много, младите се брояха на пръсти — тези, които таяха и най-слаби
надежди и все още имаха сили, гледаха да се измъкнат от Хобарт Таун и си търсеха мястото
другаде. Деца имаше, цели пасажи — мръсни и нахални, но бащи никакви не се виждаха.
Майките обаче си живееха спокойно. Чувал съм, че по време на дългите си присъди
затворниците отвиквали от женското и търсели само други мъже. Дали е вярно, нито знам,
нито ме интересува. Но знам едно — че си пропилях всички пари по тия отрепки.
Първо проверих при местните власти и в полицията, но навсякъде ми казваха едно и
също: „Ако е решил да стане невидим, да изчезне безследно от лицето на земята, човек би
избрал точно Хобарт Таун“.
Но моят папа тру не е имал причина да го прави, сигурен бях. Отсреща само клатеха
глава и заявяваха, че не могат да ми помогнат.
И аз продължавах да кръстосвам „Ливърпул Стрийт“, където всяка втора кръчма се
казваше „Bird in Hand“ — „птица в ръката“. Разбираемо. В Хобарт Таун плоските джобни
бутилки пееха по-звънко от всички птици, а пък когато няма в какво да вярваш, вярваш само
в това, което можеш да хванеш в ръка.
Купувах джин на всеки, който изглеждаше като да има какво да ми разкаже. А те
всичките изглеждаха така. Първо се информираха за папа тру — външен вид, височина,
националност. А, да, помнели го този, казваха и дръгнеха олиселите си въшливи глави,
докато мъртвите гадинки почнеха да се сипят по раменете им. Свеждаха скръбен поглед към
вече празната чаша и хрисимо прошепваха, че джинът може би ще им опресни паметта. Да,
ето, сега се сещали отлично, оня високия датчанин с голямата брада и отнесения поглед. Бил
отседнал в страноприемницата „Надежда и котва“ на „Мак-Куери Стрийт“. А после се качил
на…
Името на кораба нещо им убягваше. Хвърляха пореден любовен поглед към чашата си.
Когато тя се напълнеше отново, се появяваше и името.
След две седмици там осъзнах, че в Хобарт Таун са идвали поне хиляда Лауридс
Мадсеновци. Папа тру се беше цанил на хиляда различни кораба и се беше отправил в
хиляда различни посоки. И една птица не хванах в ръката, но на храста имаше хиляди.
Лауридс Мадсен не беше човек. Той беше цяла раса.

Аз все пак влязох в „Надежда и котва“ да питам за изчезналия. Бях стигнал толкова
далече. Не исках да се отказвам. Мъжът зад бара се казваше Антъни Фокс и беше — като
всички други — бивш затворник. Но за разлика от тях на него му потръгнало, защото избрал
да живее от нуждите на другите. Сега стоеше зад месинговия бар и го търкаше с един парцал,
докато заблести. Наведох се към Антъни, за да си задам въпроса, и когато видях отражението
си в метала, се запитах дали и брадата на баща ми се е оглеждала в него навремето.
Поръчах чаша джин, този път за себе си, и споменах името на баща си. Нищо повече, бях
си научил урока. Можех да кажа, че Лауридс е хотентот с щръкнала на всички посоки
огненочервена четина и с три крака вместо два, и щяха да ми заявят: да, да, много добре го
помня тоя датчанин. Затова се задоволих само с името.
Антъни не отговори веднага.
— Я кажи пак името? — попита после. — И годината.
— 50-а или 51-ва — отговорих.
— Момент.
Нареди на едно момче да заеме мястото му зад бара и изчезна в задната стаичка. Върна
се с голяма книга под ръка.
— Лица не помня — каза. — Обаче помня дълговете.
Сложи книгата на масата и я запрелиства.
— Ето — възкликна Антъни Фокс и завъртя книгата към мен. — Знаех си.
Посочи едно от имената. Пишеше Лауридс Мадсен.
Не бих казал, че разпознах подписа на баща си. Още не се бях научил да чета, когато той
изчезна, а и не беше човек, който си пише името с повод и без повод.
— Какво ги дължи? — попитах.
— За две бири — каза Антъни Фокс.
Извадих парите и му платих.
— Сега сме квит.
— Само не ми казвай, че си пропътувал половината свят само за да платиш дълга на
Мадсен?
Поклатих глава.
— Той изчезна. Търся го.
— Моряк или затворник? — Антъни ме изгледа въпросително.
— Моряк.
— Значи сигурно се е удавил, моряците го имат тоя навик. Или се е покрил.
Разпери ръце в неопределен жест, който можеше да обхваща както Тихия океан с десет
хилядите му острова, така и ледения полюс на юг, където не беше стъпвал човешки крак.
— Светът е голям. Никога няма да го откриеш.
 — Открих дълга му — казах аз.
— Тия, дето изчезват, невинаги искат да бъдат намерени. Моряк значи? А къде му е
мястото на моряка? На палубата? Или при госпожата и дечицата? Случва се човек сам да се
обърка. И тогава почва да живее така, сякаш нишката на живота му се наприда без край. Дави
се десет пъти и десет пъти изплува, всеки път в скута на нова жена. Вкъщи го оплакват. А
той се подсмихва край люлката на пеленаче на някой нов континент, докато и това семейство
не му додее. Повярвай ми. Виждал съм го с очите си.
— Не знаех, че зад баровете в Хобарт Таун стоят философи.
Той ми се ухили.
— Ти си синът му. Познах ли?
— Нали уж не помниш лица? На Лауридс Мадсен ли ти приличам?
— Нямам представа. Наистина не го помня. Но познавам кога някой е огорчен. Само син
може да се ядоса толкова, когато обвиниш баща му в изневяра.
Обърнах се да си вървя.
— Чакай — каза Антъни Фокс, — ще ти кажа едно име.
— Име?
Спрях се на вратата.
— Да, име. Джак Люис. Запомни го добре.
— И кой е Джак Люис?
— Мъжът, с който баща ти пи бира.
— И ти тоя мъж десет години не си го забравил? Явно и той не си е платил.
— Той ми виси с много повече от една бира. Намери го заради мен и му припомни дълга
му.
Върнах се на бара. Бях изпил само половината джин и чашата още ме чакаше. Фокс не я
беше вдигнал. Знаел е, че ще успее да ме задържи.
Беше рано през деня и аз бях единственият гост в „Надежда и котва“.
— Нещо за ядене? — попита той.
— Не и ако е агнешко.
Беше ми втръснало от агнешко, а в Хобарт Таун явно не познаваха друга храна.
— Имам лаврак.
Седнахме на една от масите.
— Тука има страшно много място — каза Фокс. — Австралия е по-голяма от Европа и
още си чака заселниците. Тихият океан заема половината земно кълбо, аз му викам родината
на бездомните.
— Ти бил ли си моряк?
— Всичко съм бил — земеделец, дърводелец, моряк, затворник. И това последното е
занаят. В Тихия океан идват два вида хора — тия, дето искат да лежат на сянка под някоя
кокосова палма, без да си мръднат пръста за нищо, и тия, които следват потока на парите.
— Потока на парите?
— Джак Люис беше от вторите. Опиум от Китай, оръжия, търговия с хора — какъвто
товар ти хрумне, и като казвам „товар“, не говоря само за неща, дето могат да се претеглят и
измерят — Джак Люис с удоволствие ще ти го достави. За да проследиш потока на парите,
трябва да се придържаш към определени маршрути и по някой от тези маршрути ще намериш
Джак Люис.
— Кажи ми името на кораба му.
 — „Пръски пяна“. Но има нещо, което трябва да направиш сам, преди да почнеш
търсенето. Трябва да решиш от кой вид е бил баща ти. Дали само е търсел под коя кокосова
палма да лежи до края на живота си, или е дошъл да забогатее? Ако е от първия вид, никога
няма да го намериш. Меланезия, Гилбъртовите острови. Дружествените острови,
Сандвичевите острови — десет живота няма да ти стигнат да ги обиколиш всичките. В
другия случай имаш шанс. Джак Люис няма да дойде тук. Но е някъде там навън.
— И как да го намеря?
— Не и в регистрите. Джак Люис е от хората, дето пристигат и заминават незабелязано
за властите. Но живее в спомените на хората, както живее в моите.
— Кажи ми какво ти дължи?
— Само му кажи името ми. Антъни Фокс. И сумата от 1000 паунда.
— Хиляда! — възкликнах аз. — Защо си му дал хиляда паунда, като си знаел, че е
мошеник?
— Мисля, че думата е „алчност“ — отговори Антъни Фокс невъзмутимо. — Освен това
и аз самият не бях спечелил парите по честен път. Те бяха, така да се каже, заем — от един
мошеник за друг. Сега крача по тясната пътека на добродетелта. Но причината е единствено
липсата на средства.
— Светът се е побъркал — казах аз. — Повечето хора от нужда стават крадци.
— И с мен беше така навремето. Да, станах дори нещо повече от крадец, сам се сети
какво. Сега водя порядъчен живот. Бившите затворници ги държат под око. „Пръски пяна“.
Вече имаш не само името на един човек. Имаш и името на кораб.
— И ако намеря кораба?
— Не ти гарантирам, че ще откриеш баща си. Но ще откриеш Джак Люис. Парите си не
вярвам да ги видя отново. Но вече знаеш, че Джак Люис е безскрупулен разбойник. Прави с
него каквото решиш, имаш благословията ми.

Така си говореха хората в Хобарт Таун, като мошеник с мошеник. Замислих се за

огромната шир на Тихия океан, която вече бях пресякъл веднъж. Кой ще следи какво се
случва на някакъв си кораб на хиляди морски мили от сушата… или на някой си остров, не
по-голям от кораб?
„Свобода“ беше дума, която светът знаеше отскоро, а аз бях плавал дълго, за да науча
значението й. В Хобарт Таун я използваха хора, оковани в собствената си алчност. Свободата
имаше хиляди лица. Но същото важеше и за злината. Завиваше ми се свят при мисълта на
какво е способен човек.
— Хонолулу — каза Антъни Фокс. — Препоръчвам ти да почнеш търсенето от
Хонолулу.
— Ако знаеш къде да го откриеш, защо не отидеш да си вземеш парите сам?
— Вече съм порядъчен човек. Само глупаците крадат от богатите. Мъдрите хора крадат
от бедняците. Законът обикновено пази богатите.
— Но ти не крадеш от бедните?
— Не, само се възползвам от слабостта им.
Той махна към батареята от бутилки зад бара.
— По-печелившо е и по-малко рисковано. По-добре бутилка в ръката, отколкото пари в
банката. Така разсъждават бедните.
 — Аха. И ти си за „Птица в ръката“.
— И аз.
Надигнах се да си вървя.
— Момент.
Пак този трик — да стиска част от информацията до края.
— Сетих се нещо за баща ти.
Погледнах го. Сърцето ми се блъскаше в гърдите.
— Изглеждаше като човек, който е изгубил нещо. Имаш ли представа какво?
— Не — казах аз, а сърцето ми още туптеше ускорено. — Бях дете, когато изчезна.
На излизане чух гласа на Антъни Фокс за последен път.
— Забрави да си платиш! — викна. — Вписвам те в книгата.
Отпътувах от Хобарт Таун с огромно облекчение. През цялото време тук спях с глава
върху сандъка си, въпреки че вратата се заключваше, и неведнъж трябваше да се отбранявам
от неканени гости в мрака.
И така, потеглих към Хонолулу. Отне ми една година да стигна до там. На няколко пъти
трябваше да сменям кораба — от Хобарт Таун до Хавай няма директен маршрут. По пътя
видях много неща. На няколко от междинните пристанища ми се прииска да остана
завинаги. Ако Антъни Фокс беше прав за двата вида мъже из Тихия океан, сега си давах
сметка, че аз съм от първия вид — от тези, които просто си търсят място на сянка под
кокосовите палми, с изглед към някоя синя лагуна.
Но трябваше да продължа нататък. В главата ми имаше само едно — името Джак Люис.

Наложи се да чакам в Хонолулу четиринайсет дни и ако не бях по следите на Джак

Люис, сигурно щях да остана там до края на дните си.
Наоколо обикаляха жени с голи рамене и червени роби до петите, а бедрата им се
поклащаха по начин, който марсталци биха нарекли непристоен. Но те следваха повелите на
една друга, по-пищна природа от тази, с която живеехме у дома.
Въздухът тежеше от ухания. В началото реших, че идват от жените, които искат да
развълнуват ноздрите ми, както вълнуваха останалите ми сетива. Но ароматът идваше от
цветята, които растяха навсякъде — пред къщите, под сянката на дърветата и покрай пътя.
Жасминът и олеандрите бяха единствените, на които знаех имената.
Тук джинът беше заменен с американско бренди, което пиех на една сенчеста тераса
под съпровода на прибоя, докато наблюдавах потока от хора по променадата отпред.
Къщите в градчето бяха бели със зелени капаци на прозорците, улиците — прави и
широки. Вместо с плочи бяха настлани с килим от натрошени корали, а листата на високите
дървета отстрани растяха толкова нагъсто, че слънцето изобщо не можеше да ги пробие.
Мъжете бяха облечени в цветовете на самия град — бели сака, жилетки и панталони. Дори
платнените им обувки бяха бели. Всяка сутрин ги натриваха с креда. Жените носеха плетени
широкополи шапки, украсени с цветя.
Микронезийците, чиято кожа е светла, обичат да си татуират лицата. Много ме
впечатлиха мъжете с бръснати до кожа скалпове, татуирани така, че целите им лица бяха
сини. Сякаш на мястото на главата беше увиснал тъмен облак. Дълбоко в сините сенки нещо
просветваше — бялото на очите им, което проблясваше с всяко мигване или отместване на
погледа.
 Там бяха те, в двата края на Тихия океан — Хобарт Таун и Хонолулу, а аз в живота си не
бях посещавал два града толкова различни един от друг. За пръв път бях чул името на Джак
Люис в Хобарт Таун и сякаш всеки път, когато го споменавах, пренасях част от мръсотията на
онова пристанище тук. Тези, които питах, демонстративно ме оглеждаха от глава до пети и
ми даваха да разбера, че присъствието ми е нежелано.
Един се изплю на земята, а после ми обърна гръб. Сякаш цялото Хонолулу се отвърна от
мен.
Един американски мисионер ме изгледа съчувствено под широката периферия на
сламената си шапка и каза с бащински тон:
— Виждаш ми се честно момче. За какво ти е притрябвал този отвратителен човек?
Не можех да обясня мотивите си и останах безмълвен. Той разбра мълчанието ми
погрешно, реши, че крия нещо и си тръгна, като клатеше глава.
Сякаш бях нечист.
В крайна сметка получих информацията, която ми трябваше — очаквало се Джак Люис
да се върне до две седмици. Но платих висока цена за интереса си към пристигането на
„Пръски пяна“. Трябваше да си пия брендито сам.

„Пръски пяна“ пусна котва извън пристанището на Хонолулу. Стоях на брега, докато
екипажът на Джак Люис го докара с лодката — бяха четирима канаки, всичките с татуирани
сини лица. Забелязах, че на единия му липсва едното око.
Предположих, че Джак Люис не вярва на никого и затова се обгражда само с местни. За
какво би могъл да си говори с тези сини мъже? За нищо, предположих. Те имаха тяхна си цел
в живота, той — негова си, и пътищата им не можеха да се пресекат. Това беше от онези
отношения, които избираш, когато трябва да пазиш тайна.
Джак Люис беше дребен, съсухрен мъж, с кожа, опечена от пасатите и високото обедно
слънце на екватора до почти махагонов цвят. Лицето му беше набръчкано, а очите —
хлътнали дълбоко като на стар макак. Носеше избелял памучен костюм на райета, които едва
се виждаха. Сламена шапка скриваше лицето му, освен когато отмяташе глава назад, за да
погледне този, с когото говори. Сякаш даваше аудиенция.
На пръв поглед не правеше кой знае какво впечатление. На капитан изобщо не
приличаше, може би на скромен търговец, и въпреки това с името му бяха свързани какви ли
не слухове. Вече знаех, че дори самото му споменаване е достатъчно, за да те отхвърлят
всички.
Моряците му издърпаха лодката на брега. Той стоеше отстрани и гледаше в пясъка,
сякаш потънал в мисли. Приближих се до него и се представих. Той вдигна поглед към мен.
Огледах лицето му добре, но името не беше събудило никакъв спомен. Или поне той не го
показа.
Затова казах името на Антъни Фокс. Люис ми обърна гръб.
Мъжете чакаха заповедите му, но изглежда не бяха чули нищо.
— Не съм дошъл за парите му — казах. — Тук съм по друга причина.
Той се обърна и ме изгледа.
— Всички идват за пари. Какъв друг мотив може да имаш?
 — Търся един човек.
Той ме огледа от горе до долу, сближените му маймунски очи ме преценяваха.
— Мадсен — каза. — Ти си синът на Лауридс Мадсен.
— Толкова ли е очевидно?
— Толкова е близко до ума. Човек като Мадсен само синът му ще тръгне да го търси.
— Как да ви разбирам?
Пристъпих към него. Усетих как в мен се надига гняв — гняв, смесен със страх от това,
което предстои да чуя, а когато страхът се смеси с гняв, не се знае какво може да се случи.
Джак Люис не помръдна. Продължи да ме гледа в лицето с непроницаемите си очи и аз
разбрах, че си имам работа с човек, който се е научил да властва над другите само с поглед.
— Слушай сега — каза. — Ти си млад. Търсиш баща си. Защо — не мога да проумея, но
това не е моя работа. Нито пък моралът. Не ме интересува кое е добро и кое — лошо, и не
съдя никого. Интересува ме само едно — дали тоя отсреща става за работа на борда.
— Баща ми не ставаше ли?
В гласа ми още се чуваше яд. Бях обзет от смехотворно дълбока обида. Някакъв долен
престъпник си позволяваше да съди баща ми!
— Когато се запознах с баща ти, си помислих, че този човек е изгубил всичко. Такива
хора поначало са полезни в моята работа. Не си правят илюзии. Научили са се да оцеляват и
знаят кое е наистина важното — парите. Питам само от любопитство. Не е нужно да
отговаряш. Какво е изгубил баща ти?
Поклатих глава.
— Не знам.
— Семейството си? Богатството си? Или онова странно понятие чест?
— Той си имаше майка ми, деца — бяхме трима братя и една сестра. Можеше да работи
каквото иска. Беше опитен моряк.
Джак Люис ме подкани с жест.
— Да не стоим тук. Ела да пийнем по нещо в града.

Когато се разделихме няколко часа по-късно, с изумление си дадох сметка, че харесвам

Джак Люис. Напомняше ми за Антъни Фокс. В Марстал със сигурност бих го избягвал като
чумав, но когато си далеч от дома, се научаваш да цениш и най-странните хора. Този човек
беше разсъждавал върху нещата от живота. Беше прям и не се правеше на по-добър,
отколкото е.
Покани ме да се кача на борда на „Пръски пяна“ на следващия ден и аз благодарих за
поканата.
Не бяхме споменавали името на баща ми втори път.

Светлината на един скайлайт36 падаше върху масата в ниската каюта на Джак Люис. На
масата, в коруба от морска костенурка, имаше някакви странни плодове, които никога не бях
виждал преди да стигна до Хаваите и които канаките наричат ананас. Гореше лампа с китова
мас, но светлината сякаш идваше от плодовете, чийто златист цвят сияеше като къс от
слънцето.
На стената за място се бореха копие и щит и две миниатюри в златни рамки. Загледах ги
с любопитство. Единият портрет беше на едър господин с бакенбарди и гъсти вежди, другият
— на бледа, болнава на вид жена с остър нос, която вероятно беше съпругата му.
— Няма нужда да ги разглеждаш толкова внимателно — каза Джак Люис, — нямам
представа кои са. Открих ги на един корабокруширал кораб и реших, че няма да е лошо да
разкрася малко каютата си. Придават достолепие. Придават ми вид на човек с родословие и
история. Нямам нито едното, нито другото, нито пък искам да имам. Би било глупаво за
човек в моето положение.
— Виж го само — продължи той, — грамаден човек с безкраен апетит за живота. А тя
— хилав изтърсак с нос като игла, който сигурно постоянно е бил зачервен от плач и
хленчове. Едва ли му е било кой знае колко забавно с нея. Поглеждам ги от време на време,
да си припомня защо съм тук. По-добре си вземи Тихия океан за съпруга. Той ще ти даде и
прехрана, и забавления на корем.
Посочих към стената.
— А оръжията?
— Това е един от даровете на Тихия океан. От ободряваща битка с канибали на един
далечен остров, покрай който никой не минава. Ето тогава наистина усещаш, че си жив —
след такъв бой, когато тръгнеш по брега да огледаш мъртвите си врагове. Оръжията са моите
трофеи. Напомнят ми защо съм тук.
Той отвори един шкаф и извади от него бутилка. Формата й беше необичайна, а бялото й
съдържание се кълбеше като дим или като врящо мляко. Стори ми се, че виждам нещо тъмно
да преминава зад стъклото.
Джак Люис поклати глава и върна бутилката в шкафа. После извади друга.
— Скоч?
Кимнах. Седнахме един срещу друг.
— А баща ми?
— Той гледаше на нещата по друг начин. Не споделяше моята представа за забавление.
Искаше нещо различно от мен. Какво — не знам, но се наложи пътищата ни да се разделят.
Вдигна чашата си за наздравица и отпихме.
— Жалко — каза Джак Люис. — Притежаваше всичко необходимо. Щеше да му е добре
тук. Харесвах го.
Надигна се и дръпна завесата на койката си. Потърси нещо там и след малко се изправи.
В ръката си държеше предмет, увит в парче плат, който някога е бил бял, но беше пожълтял от
годините.
Ухили се и оголи зъби.
— След като се сближихме, искам да ти покажа нещо. Да те поканя в светая светих, така
да се каже.
Постави вързопа на масата и почна да го развързва с бавни, внимателни движения, почти
церемониално, сякаш ме беше поканил за свидетел на някакво свещенодействие. После с
рязко движение вдигна плата.
Пред мен се разкри най-противната гледка, която някога съм виждал.
В първия момент дори не разбрах какво точно е. Но очите ми явно са били по-бързи от
мозъка. Още преди да съм осъзнал какво лежи пред мен на масата, коремът ми се сви, а
сърцето ми сякаш спря. Предметът беше не по-голям от стиснат юмрук. Мръсната опушена
коса, която някога сигурно е била бяла, беше събрана в плитка на тила.
Запуших устата си с длан и се олюлях. Джак Люис ми хвърли одобрителен поглед, сякаш
реакцията ми отговаряше на очакванията му.
— Нещо пребледня — каза.
Понечих да се подпра на масата, но си дръпнах ръката, сякаш ме е ухапал скорпион.
Онази безподобна гадост все още седеше там. Имах съвсем бегли спомени за лицето на баща
си. Негова снимка вкъщи нямаше. Щом се опитах да си припомня чертите му, ми се
струваше, че образът, който изплува пред мен, е просто представа, така изменчива и
неуловима както купестите облаци в небето.
Обзе ме ужасяващо подозрение. Думите излязоха от устата ми в сподавен стон.
Нима беше възможно?
— Баща ми? — промълвих.
Не бях очаквал смях да оживи каменното лице на Джак Люис. Но сега маската му се
разпука и той се разсмя. Смехът не беше топъл, нито сърдечен. Беше твърд и сух като
изражението му. Но все пак той се смееше.
— За Бога! — изхълца той между два пристъпа. — Не е баща ти. Ти за какъв ме мислиш?
И пак прихна. Когато спря да се хили, видя, че стоя пред него със свити юмруци. Ужасът
ми беше преминал в бяс.
— Не се ядосвай — каза той и вдигна отбранително ръце. — Искам само да допринеса
за ограмотяването ти.
Вдигна главата от масата.
— Знаеш ли как се правят такива смалени глави? Първо трябва да свалиш кожата. Но не
като червенокожите в Америка. Те се задоволяват само с косата и скалпа. А тук трябва да
свалиш цялата кожа на лицето, защото черепа няма как да го смалиш. После я закачаш да
изсъхне над огъня. Не остава кой знае каква прилика. Затова смалените глави не са особено
достоверни портрети.
Той вдигна главата пред лицето си и започна да я изучава. Завъртя я, за да се полюбувам
и аз на гледката.
— Но все пак има някаква прилика. Старата му майчица може и да го разпознае, а?
— Това е бял човек — казах аз.
— Естествено че е бял. Да не мислиш, че ще пазя глава на канибал? Не, главата на бял
човек е голяма рядкост. Платих пет пушки за нея в Малайзия. Там всички са ловци на глави.
Добра сделка се получи. Тъкмо бях доставил оръжията и обучил канибалите в изкуството на
стрелбата, и те ме погнаха. Застрелях ги и петимата, преди да преброят до три, което и без
това не можеха. Не само защото бях най-опитният стрелец — бях пропуснал да им обясня, че
трябва да свалят предпазителя, преди да стрелят. За съжаление не мога да държа смалена
глава на бял човек на видно. Но когато остана сам или както сега — в компанията на доверен
човек, я изваждам и си я гледам.
Отново я остави на масата. Аз не откъсвах очи от зловещо деформираните черти. В
кошмарното изражение на смалената глава все пак се долавяше нещо човешко и точно това
беше най-лошото.
— Ако имам някаква религия, това е тоя тук. Макар и ням, той ми казва всичко, което
трябва да знам за живота. Виж го само! Какво сме ние? Трофей, враг… да, това също, но
преди всичко — стока, с която се търгува. Няма нещо, което да не може да се купи и продаде.
Аз платих с пушки. Ако нещастните канибали знаеха важността на парите, щях да платя по-
подходяща цена и щяхме да избегнем злополучния епизод с престрелката. За който никак не
съжалявам. Той също беше вид сделка. В моя полза. Още едно?
 Всъщност исках да откажа, но усетих, че имам нужда от питието. Седяхме в каютата на
капитан Джак Люис и пиехме, а на масата между нас лежеше смалена човешка глава. От
време на време й хвърлях по някой поглед и почвах да свиквам с присъствието й.
— Кой е бил той? — попитах.
— И да знаех, нямаше да ти кажа. Засега ти стига, че го наричам Джим. Поглеждаш ли
се понякога в огледалото?
Джак Люис ме прикова с поглед.
Вкъщи имахме едно малко огледало, но то стоеше прибрано в едно от чекмеджетата на
майка ми и рядко го вадехме. По-често бях виждал отражението си в стъклото на някой
прозорец, отколкото да съм се оглеждал, още повече че на никой от корабите, на които бях
плавал, в кубрика не бе имало огледала.
— Не особено често — отговорих.
Този въпрос не ме интересуваше и не разбирах защо му е на Джак Люис да го задава.
— Много мъдро. Всъщност човек изобщо никога не трябва да се оглежда в огледало. То
само лъже. Когато се гледаш в огледало, добиваш грешна представа за себе си. Изобщо не
говоря за това, което огледалата причиняват на жените. Мъжът не се оглежда, за да се види
колко е красив. Суетата на мъжа не идва от лицето. И въпреки това огледалото създава
представата, че си нещо самостоятелно, напълно различно от всички останали. Но така ти се
струва само на теб самия. Знаеш ли как изглеждаш за другите, в ей това огледало тук?
Той посочи собствените си очи.
— Сега ще ти покажа.
С ръката си с пръсти като хищни животински нокти той вдигна Джим за плитката и го
залюля пред очите ми. Скочих ужасен от стола.
Джак Люис тържествуващо се разсмя.
— Ето това си ти — каза. — Ето така изглеждаш в моите очи. Това съм аз. Така
изглеждам аз в твоите очи. Така изглеждаме един за друг. Това е първият въпрос, който си
задаваме, когато се изправим един пред друг — каква полза мога да имам от него? В очите
на отсрещния всеки е просто трофей, просто стара смалена глава.
Той отново седна и си наля още едно. Погледна ме въпросително.
— Още едно питие?
Поклатих глава. Усетих, че единственото, което трябва да направя, е да избягам от този
човек. Но това беше невъзможно. Бях пътувал толкова дълго, за да го открия. Без него никога
нямаше да намеря папа тру. Още не го бях питал къде е той, но Джак Люис предусети
въпроса ми.
— Знам къде е баща ти — каза. — Предлагам ти сделка. Ще те заведа там, но разбира
се, срещу съответната цена.
Погледна Джим и отново се разсмя.
— Ето каква е тя. Нещо срещу нещо. До гуша ми е дошло да общувам само с канаки, а
ми е трудно да си намеря екипаж от собствената си раса. Ще ми станеш щурман, което,
струва ми се, ще е крачка нагоре за младеж на твоята възраст. Заплата няма да получаваш, но
в замяна на това ще имаш право на свободен транзит. Сега следва най-важното.
Той вдигна показалец и се вгледа в мен с пресилена сериозност. Но все още не го
познавах добре, за да разчитам правилно израза му.
— Аз съм капитанът и ти ще се подчиняваш на заповедите ми.
— Подчинявам се единствено на собствената си съвест.
 — И какво ти диктува съвестта? — в тона му се чу насмешка.
— Съвестта ми не се вълнува от курса и не се интересува нито от надници, нито от
вахти. Не ме е страх от тежка работа. Но има едно нещо, което съвестта ми няма да ми
позволи.
— Ще видим — каза Джак Люис. — Изборът е твой. Баща ти или съвестта ти.
— Къде е баща ми?
— Няма да ти кажа. Но не е наблизо, а Тихият океан е голям. Пасатът си духа както
винаги, но ти обещавам, че няма да се отклоняваме. Е, какво решаваш? Да или не?
— Да — отговорих аз.

Отплавахме четиринайсет дни по-късно. Трюмът беше пълен догоре. С какво — не

знаех. Капитан Джак Люис ме държеше настрани, докато товареха.
— Обичайното — така отговори на въпроса ми.
Разбрах, че няма смисъл да питам повече. Присмехулното пламъче отново се върна в
погледа му.
— Пази си съвестта. Това, което не знаеш, не може да й навреди.
Поемахме курс на югозапад, но това не ми говореше нищо. Хаваите се намираха в
източната част на Тихия океан и посоката, в която щяхме да се движим, само потвърди това,
за което вече се досещах — че моят папа тру се намира някъде там, сред безбрежната водна
пустош, на един от хилядите острови.

Стоях на руля, а корабът се носеше напред с лекия бриз. Джак Люис беше застанал до
мен. Той беше приказлив човек и явно думите му за това колко е самотен в компанията на
канаките са били напълно сериозни, защото рядко се отдалечаваше от мен.
— Ти може би не си даваш сметка — каза ми, — но мотивите ти да пресичаш Тихия
океан са грешни.
— Какво имаш предвид? — попитах аз.
Винаги успяваше да събуди любопитството ми, макар че философията му рядко ми беше
по вкуса.
— Ако попитам какво търси тук млад човек като теб, знаеш ли какво би трябвало да
отговориш, ако наистина си млад човек, изпълнен с жажда за живот? Целия свят, трябва да
кажеш, морето и всички острови в него. Младият мъж тръгва по море, за да избяга от баща
си. А ти си тръгнал да го търсиш. Курсът ти е грешен. Заради майка ти ли е?
— За майка ми би било най-добре баща ми да е умрял и да има гроб, който да
посещаваме. Нищо хубаво няма да види от това, че още е жив.
— Значи не правиш услуга на нея. Сигурен ли си, че правиш услуга сам на себе си?
— Трябва да науча истината.
— Какво ще правиш с баща си?
— Човек има нужда от мерило.
— От мерило? Намери си друго мерило. Някой кораб, собствените си дела. Нека Тихият
океан ти бъде мерило. Виж как се надигат водите. По-големи вълни никъде няма да видиш.
Засилват се през половината земно кълбо. А пред теб е цялото. Ти си млад. Не се занимавай
толкова с миналото.
 Не отговорих. Какво исках от баща си не му влизаше в работата на Джак Люис. Освен
това бяхме сключили сделка. Аз не питах за курса. Затова и той нямаше право да се меси в
живота ми.

Мислех за папа тру. Някога толкова много ми липсваше, че всеки ден сърцето ме
болеше. После пораснах и мъката се примеси с горчивина. Никога не съм се съмнявал, че е
жив, затова приех, че е изчезнал, защото е искал да изчезне. Трябваше да разбера защо.
Това беше всичко.
Какъв живот живее? Какво ще му кажа, когато се срещнем?
Не знаех. Не си бях подготвил реч. Просто трябваше да го видя. И после?
И на този въпрос не можех да отговоря. Знаех само, че докато аз съм страдал по него,
той е станал друг човек и това е истината. Беше се превърнал в непознат. Може би просто
исках да се уверя в това. Търсех го, за да се сбогувам с него.

Бях отплавал от Хобарт Таун преди една година. Бях прекосил Тихия океан на шир и
длъж, но не го бях срещнал. Джак Люис имаше право. Бях пътувал, обърнал гръб на света.
Сега го виждах за пръв път. Виждах браздите в морето — далечни пратеници на вече
отмиращи бури. Виждах скокове на делфини и перки на акули, които прорязват
повърхността. Виждах как пасажи риба тон разбиват водата на пяна. Чайки се забелязваха
рядко, защото сушата винаги беше твърде далече. Но виждах албатроси, които се носят на
огромните си крила. На тях не им е нужна близостта на сушата.
За Тихия океан казваха, че е като всяко друго море, просто по-голямо, но аз открих, че
това са глупости. Той можеше да бъде сив и бурен като Северно море, спокоен като
Южнофюнския архипелаг, но над никое друго море не бях виждал толкова синьо и толкова
голямо небе, и въпреки че Земята не е плоска и няма ръб, аз осъзнах, че Тихият океан
сигурно е в средата й.
В ясните нощи, когато дори вечно философстващият Джак Люис се беше предал на
мълчанието на съня и аз оставах сам на руля, звездите бяха единственият ориентир. Чувствах
се като техен съсед, понесен по течението на вселената.
Канаките седяха смълчани и също гледаха нагоре към звездите, и аз знаех, че те,
потомци на народ от мореплаватели, които някога са навигирали по най-далечните слънца в
небето, сега се чувстват у дома си. Изведнъж разбрах папа тру. В живота на моряка идва
момент, мислех си, когато той вече не се чувства у дома си на сушата и тогава се отдава на
Тихия океан, където окото никъде не среща земя, където небето и морето се оглеждат едно в
друго, докато горе и долу загубят значението си, където Млечният път прилича на морска
пяна, където земното кълбо цепи като лодка развълнуваните води, а самото слънце е като
мъничка точица подводно сияние сред небесния океан.
Изпълни ме неудържим копнеж към непознатото. Имаше някакво безумство в него.
Може би това имаше предвид Джак Люис, когато говореше за стремежа към приключения,
който кара младежите да обиколят целия свят наведнъж. От необятната шир на Тихия океан
струеше някаква мистика, която моят папа тру сигурно също е усетил някога, а усетиш ли я
веднъж, никога не се завръщаш вкъщи.
 Припомних си една лятна вечер на брега в Марстал. Вятърът беше утихнал и водите бяха
съвсем неподвижни. В здрачината морето и небето придобиха един и същ виолетовосин цвят,
а хоризонтът се разми. Брегът остана единственият ориентир за окото и сякаш белият пясък
беше самият ръб на Земята. Веднага след него почваше безкрайната, виолетовосиня вселена.
Съблякох се. Още с първото загребване сякаш заплувах в открития космос.
Онази нощ насред Тихия океан изпитах същото.

„Пръски пяна“ миришеше на копра от носа до кърмата, но в това нямаше нищо

забележително. Сушените кокосови ядки бяха най-важната стока по тези краища. Понеже
знаех какво име му се носи на Джак Люис, предположих, че ароматът само прикрива
някаква друга миризма. Не с кокосовото масло се беше прочул Джак Люис. Но с какво, не
можех да разбера.
Антъни Фокс беше употребил израза „търговия с хора“ и аз го споменах пред Джак
Люис, който по изключение не отговори с обичайното безразличие.
— Правя това, което правят всички моряци — каза той, — превозвам разни неща до
местата, където имат нужда от тях. Светът е такъв, какъвто е. Аз не го правя нито по-добър,
нито по-лош.
— Търговия с роби? — попитах.
— Ако не си наясно, мога да те светна, че в тази част на света търговията с роби е
забранена. А аз не нарушавам законите.
Последното го каза с крива усмивка.
— Работници за плантациите? — попитах пак.
Добре известно беше, че тече сериозен трафик на канаки, които плантаторите
примамваха с обещания за пари, но вместо това те затъваха в бездънни дългове. Всичко беше
в ръцете на собствениците — и къщите, където работниците живееха под наем, и храната,
която купуваха. Договорите бяха за по две години, но вместо това канаките работеха по
десет, преди, изцедени от сили и без никакви пари, да се върнат по родните острови, ако
изобщо успееха да намерят обратния път през морето.
Джак Люис поклати глава.
— Странна игра на налучкване почнахме. Но не си мисли, че ще ти отговоря.
Непрактичен човек си ти. А и с тая твоя чувствителна съвест най-добре да си глух.

Джак Люис винаги ме сменяше точно в полунощ, когато почваше кучешката вахта. В
началото това ми се виждаше странно, но реших, че това е някаква негова скрита страна,
която го кара да остава насаме със звездите. Една топла вечер, когато платната висяха
отпуснати, а неподвижните води отразяваха Млечния път така, че неопитният моряк би
сбъркал бялото звездно сияние с пяна от разбиващи се в невидим риф вълни, изнесох
завивките си, за да легна на палубата.
С рязък тон Джак Люис ми заповяда да се върна долу.
— На палубата могат да спят канаките. На бял човек не приляга.
Поколебах се. Не ми се щеше да слизам в задушната каюта под палубата.
— Остани малко на чист въздух тука.
 Тонът му беше поомекнал. Личеше си, че му се говори. Седнах на релинга. Беше съвсем
тихо, чуваше се само скърцането на такелажа.
— Излъгах те — каза Люис.
Чух го как се подсмихна в тъмното.
— Много добре знам кой е Джим. Но ти така или иначе няма да ми повярваш.
— Давай. Вярвам ти. Но първо кажи защо изведнъж реши да ми разкриеш истината.
— А, значи имам благословията ти? Кой като мен! Но да, как така изведнъж изпитах
желание да ти кажа истината за Джим? Понеже историята е твърде хубава, за да мълча. Ей
това им е забележителното на хубавите истории — че не ти носят никакво удоволствие, ако
ги пазиш само за себе си. Така че слушай — истинското име на Джим е…
Направи пауза, сякаш за да нагнети напрежението.
— Джеймс.
Изгледах го объркан.
— И?
Джак Люис се разсмя.
— Сигурно фамилията му говори повече, да. Кук. Джеймс Кук.
Зяпнах.
— Оня Джеймс Кук?
— Да, оня Джеймс Кук. Капитанът на „Резолюшън“ и „Дискавъри“. Откривателят на
Приятелските, Сандвичевите и Дружествените острови. Тоя Джеймс Кук.
— Но това е невъзможно!
— Тогава ми покажи гроба му. Кажи ми къде е погребан.
Поклатих глава. Не знаех.
— Джеймс Кук е убит на остров Хавай. В залива Кеалакекуа. Бил е твърд, но справедлив
човек. Налага се да си такъв, когато общуваш с канаки. Твърд. Веднъж Джеймс Кук отрязал
ухото на един канак, защото откраднал секстант.
Джак Люис ме изгледа въпросително, за да се увери, че съм разбрал това, което току-що
ми беше казал. Бях го разбрал. На един от собствените му моряци му липсваше едното ухо и
изобщо не се съмнявах, че във взаимоотношенията си с канаките Джак Люис взима пример
от Джеймс Кук.
— Джеймс Кук застрелял един от главатарите на остров Хавай, който се опитал да
открадне лодка. Хиляди местни обградили него и хората му, но може би пак щял да се
измъкне. Туземците го взели за своя изчезнал бог Лоно, който отново се е върнал при тях.
— Не е трябвало да убива главатаря.
— Очаквах да го кажеш. Но всъщност е точно обратното. Абсолютно наложително било
да го убие. Използвал го за назидание. Демонстрирал сила. Но сглупил, че демонстрирал и
слабост. Местните нямало да посмеят да нападнат, въпреки численото си превъзходство. Но
един от тях пуснал стрела. Може и да е било по погрешка. Не се знае. Но стрелата уцелила
Джеймс Кук. Раната не била тежка. Не от нея умрял. Умрял, защото се показал глупав.
Джак Люис отново ме изгледа, както всеки път, когато беше решил да ме образова.
Въпреки че не проумявах в какво се е състояла глупостта на Джеймс Кук, знаех, че следва
някаква цинична забележка за това колко окаяно същество е човекът, и не грешах.
— Когато стрелата го уцелила, Кук изкрещял. В очите на канаките той бил бог, а
боговете не охкат. Викът му бил сигналът за атака. Петнайсет хиляди мъже се нахвърлили
отгоре му и буквално го разкъсали на парчета. Плътта му била опечена на огъня, с
изключение на девет фунта, които местните върнали на „Резолюшън“. Увесили сърцето му в
една от колибите, където три деца го открили и го изяли, защото решили, че е кучешко. По-
късно офицери на Кук се натъкнали на някои от костите му и извършили морско погребение.
Но главата му така и не била открита.
— Ти как се сдоби с нея?
— Не беше лесно. Канаките, естествено, държали съществуването й в тайна. По онова
време тя е била ценен трофей в битките между различните племена. В един момент главата
изчезнала от Хавай и тръгнала да обикаля из Тихия океан, по подобен маршрут на този,
който собственикът й бил изминал години по-рано. Според слуховете, по едно време в
района на Тихия океан имало поне пет глави, които уж принадлежали на Джеймс Кук. Но аз
открих истинската. Имам си информатори и я проследих чак до Малаита. Главатарят, който
ми я продаде, беше много фин човек. Можеше и да говори, и да чете на английски. Образовал
го някакъв мисионер, когото той по-късно с огромен апетит погълнал — поне така ме
уверяваше. Знаеше много добре кой е Кук и колко е ценна главата му. Като цяло не намираше
нищо варварско в лова на глави. „Чел съм вашата библия — каза ми веднъж. — Там има един
Давид, голям воин. Когато победил Голиат, не му ли отсякъл и той главата, да я покаже на
цар Саул?“

След малко слязох под палубата. Скоро се унесох в неспокоен сън в тясната задушна
каюта и сънувах горящата къща на Исагер в онази новогодишна нощ преди толкова години.
Аз стоях вън на улицата и гледах през прозореца на трапезарията. На масата лежеше главата
на Исагер и се взираше в мен.
Чух приглушени гласове и шляпане на боси стъпала по палубата, но не знаех дали това
не е нов сън, изместил предишния.
Събудих се със свито сърце и се опитах да се отърся от сънищата. Спуснах крака от ръба
на койката. Корабът се люлееше, вълните бучаха. Пак беше задухал вятър. Реших да се кача на
палубата, за да ме освежи нощният бриз. Вратата на каютата беше затворена, макар да бях
сигурен, че като си лягах, я бях оставил открехната. Натиснах дръжката, но беше заключено
отвън.
Имаше нещо, което не трябва да виждам, а аз подозирах, че вече знам какво е.
Заблъсках по вратата, виках Джак Люис, но реакция нямаше. Не можех да разбия
вратата, затова скоро се отказах и се върнах на койката, където за своя изненада отново съм
потънал в сън.
Когато се събудих, през отворената врата на каютата струеше светлина. Открих Джак
Люис в каютата му, седнал пред чаша кафе. Изглежда ме очакваше, защото се усмихна
широко, когато влязох.
— Кафе? — попита и ми направи знак да седна срещу него. Не отговорих.
— Пак ли почваме? Пак ли сократови диалози за същността на съвестта? Повярвай ми
— всичко това го правя само за да предпазя чувствителната ти съвест.
— Неупотребяваната съвест не е никаква съвест.
— Много философски сме настроени тази сутрин! Нищо не провокира човек да се
замисли така бързо, както една заключена врата. Не разбираш ли, че ако съвестта ти не беше
толкова чувствителна, вратата изобщо нямаше да е заключена? Така или иначе, добре дошъл
си да се качваш на палубата и да се наслаждаваш на нощта. Само помни, че аз съм капитанът
и моята дума е закон на борда.
— Значи все пак става дума за търговия с роби? Корабът ти е blackbirder37!
— Не, изобщо не става дума за търговия с роби. На борда на „Пръски пяна“ има само
свободни хора.
— Които денем се държат под ключ?
— Могат да слязат от кораба когато пожелаят. Просто не ми се иска да скачат през борда
насред морето. Ще се удавят. И най-добрите плувци не биха могли да стигнат суша. А
канаките са суеверни. Не смеят да плуват по тъмно. Затова нощем са на сигурно място на
палубата.
Нищо не разбирах.
— Могат да слязат от кораба когато пожелаят?
Гласът ми беше натежал от гняв и подозрения. Имах чувството, че Джак Люис се
подиграва с мен.
— Да. В момента, в който наближим земя, могат да слязат от кораба като свободни хора.
Той се надигна и ми подаде ръка.
— Давам ти думата си като капитан на „Пръски пяна“.
Не поех протегнатата му ръка.
— Щом са свободни, с каква цел са на борда? Трябва да има някаква цел, нали?
— Всичко се прави с някаква цел.
— Те ли целят нещо, или ти?
Погледнах към шкафа с уинчестърите зад гърба му и осъзнах, че не е необходимо да
отговаря.

Същата вечер стоях на руля, когато Джак Люис дойде да ме смени.

— Ще остана на вахта още час-два — казах аз.
— Както искаш.
На лунната светлина непроницаемото му лице повече от всякога приличаше на маска,
издялана от дърво.
През първия час не се случи нищо. Канаките спяха натръшкани по палубата, защото
нощите все още бяха топли. После Джак Люис мина и ги събуди. Те станаха без въпроси,
макар че беше посред нощ, а единствената светлина идваше от луната. Явно това беше
рутинно упражнение. После потънаха в камбуза, а като се върнаха, носеха кани с вода и купи
варен ориз. После почнаха да отварят капаците. Насред палубата зейна черна дупка и аз се
запитах дали сега вече ще получа отговор на въпросите си. Най-сетне щях да видя свободните
хора, които през деня стояха заключени.
Един от канаките викна нещо надолу към трюма, отговори му хор от гласове. Заизлизаха
един по един. Опитах се да ги преброя, но ми беше трудно в тъмното. Не знам колко бяха, но
мисля, че всички бяха мъже. Кожата им беше черна като безлунна нощ. Лицата им бяха
скрити в сянката на гъсти като овче руно коси. На лунната светлина ми заприличаха на негри
от Африка, но предположих, че са меланезийци от източната част на Тихия океан, най-
тъмната от всички раси, които живеят из безкрайното море, познати на белите не просто
като най-кръвожадните, но и най-ненаситните ловци на глави.
Сега те свободно се движеха по палубата и скоро станах свидетел на сцени, които
вероятно могат да се видят във всяко едно от селцата на диваците. Някои се бяха скупчили
около паниците с ориз. Други пиеха вода от каните или си поливаха в шепа, за да си измият
лицето. Трети отиваха да се облекчат през борда. Не след дълго вече всички седяха на малки
групи по палубата, а сред тях се разнесе монотонен шепот.
Един подхвана песен, последваха го и други и скоро всички запяха. Партитурата им
сякаш беше самият Тих океан. Мелодията се надигаше и снишаваше със същото бавно
достолепие като могъщите вълни, и също като вълните песента явно нямаше нито начало,
нито край. Спря също толкова внезапно, колкото беше почнала, без видима причина, и над
палубата се спусна тишина, докато „Пръски пяна“ се носеше през морето към някаква цел,
която беше известна само на Джак Люис.
Потърсих го с поглед. Беше се облегнал на юта с уинчестър в ръка.

Всяка нощ се повтаряше същата сцена. Люковете се отваряха, черните сенки, така
наречените „свободни хора“, излизаха на палубата и се заемаха с обичайните си занимания.
После пак изчезваха. Не знаех каква съдба ги очаква. Но Джак Люис ме беше посветил във
философията си достатъчно ясно, за да съм сигурен, че едва ли ще е хубава.
Защо така разпалено отричаше, че са роби? Той определено не беше лицемер. Това
трябваше да му го призная. Тогава каква беше причината?
— Пак ще ти кажа, Мадсен, това, което ти казах и преди — не са роби и не са
работници за плантации. Те са свободни мъже, като теб и мен.
Така ми отговори един ден, когато отново го притиснах. И се отказах да питам повече.
Няколко дни по-късно той ме заговори, а на лицето му беше изписано, че е подготвил
изненада.
— Вече мога да ти кажа, Мадсен — каза той. — Пътуваме към Самоа. Там е баща ти.
— Така значи — казах аз.
Да си призная, не изпитвах никакво желание да му благодаря.
— И какво ни спира да се разделим сега? Вече няма никаква причина да оставаме
заедно.
Той се разсмя и разпери ръце като за прегръдка.
— Да, ама има, мойто момче. Огледай се. Морето! Морето ни държи заедно. Как ще
стигнеш до Самоа сам? Ще плуваш? Ще слезеш някъде насред пътя на някой от пустите
острови, дето ги няма на ни една морска карта, и ще чакаш друг кораб да те качи? Не, вързан
си за моя кораб. Точно както свободните мъже долу в трюма.
Джак Люис имаше право. Това, че вече знаех къде е баща ми — информация, която се
опасявах, че ще ми излезе твърде скъпо, ако изобщо някога се възползвам от нея, — не
променяше нищо.
— Имаме само една междинна спирка — продължи Джак Люис, а в гласа му още се
долавяше, че вътрешно ликува. — Но разчитам, че няма да ти хрумне да ме изоставиш.
— И защо не? — попитах предизвикателно.
— Не с тоя непочтителен тон, мойто момче. Защото си твърде умен, за да приключиш
живота си на безлюден остров.
— Ако е безлюден, какво ще правим там?
— Същото, което правя където и да се намирам — ще търгуваме.
— С кого, ако островът е безлюден?
— Добър въпрос, момчето ми, по-дълбок, отколкото сам си даваш сметка. Да, с кого
наистина? На тоя въпрос мога да отговоря само с друг въпрос. Какво представлява човекът?
А? Какво е човекът? — Джак Люис ме изгледа. — Можеш ли да ми отговориш?
И се разсмя по онзи начин, който показваше, че отговорът ми не го интересува, и сложи
край на разговора.

Два дни по-късно за пръв път от три седмици видяхме чайка. От палубата не се виждаше
суша. Извадих морската карта. В близост до местоположението ни не беше отбелязан нито
един остров.
Джак Люис прати един от хората си горе на клотика. Скоро отгоре се чу утвърдителен
вик. Няколко часа по-късно на хоризонта изплува брегова ивица, обрасла с палми.
— Това ли е безлюдният остров? — попитах Джак Люис, който стоеше до мен край
релинга.
Той кимна, но не каза нищо.
Когато приближихме, видях, че край брега вече е закотвен някакъв кораб.
— Изглежда някой те е изпреварил — посочих към острова.
— Този е корабокруширал — каза Люис. — Заседнал е в рифа. От години стои така. Това
е „Утринна звезда“. Портретите на болнавата дама и на мъжа й са от него.
— А екипажът? — попитах аз.
— Когато ги намерих, отдавна бяха мъртви.
— Какво се е случило?
Джак Люис вдигна рамене.
— Само те си знаят, а, както е известно, мъртвите не говорят.
— Метеж?
Джак Люис се обърна и даде заповед на един от канаките. Разбрах, че няма да науча
повече. Но виждах, че крие нещо.
Приближихме рифа, за да огледаме откъде да влезем. Джак Люис ни водеше към
корабокруширалия кораб, а още преди да се изравним с него, в бушуващите вълни се отвори
проход. „Утринна звезда“ явно не е уцелил мястото на косъм, но екипажът беше платил
висока цена за липсата на прецизност. Корабът беше кацнал отгоре върху рифа, сякаш е бил
запратен там с огромна сила, и вероятно точно заради мястото си изглеждаше така
непокътнат, та първоначално да ми се стори, че е на котва в лагуната. Почти не беше се
килнал, а и трите му мачти си стърчаха по местата. Името „Утринна звезда“ все още се
четеше ясно върху кърмата. Носовата фигура на жена в бяла, олющена от вятъра и вълните
роба протягаше умолително ръце към сушата, сякаш е единствената оцеляла, завинаги
застинала в молитвена поза.
Вече бяхме на сигурно място в спокойните води на лагуната, където над пясъчното дъно
се плъзгаха риби. Отвъд рифа, зад бялата пяна на прибоя, морето имаше дълбок син цвят,
като че ли върху него е паднала сянка. Тук водата грееше в изумрудено зелено и изглеждаше
сякаш дъното черпи от някакъв източник на енергия не по-слаб от самото слънце. Белият
плаж беше обточен с пищна растителност, която скоро се превръщаше в джунгла, и аз имах
чувството, че гъстата зеленина е стена, зад която Джак Люис крие тайните си.
Потънал в размишления, изобщо не бях забелязал, че котвата е спусната, когато
изведнъж Джак Люис застана до мен и започна внимателно да оглежда брега през телескопа
си. Аз не виждах там нищо, но той изсумтя доволно.
 — Моментът настъпи.
— Кой момент?
— Моментът, в който ще ти докажа, че съм човек, който държи на думата си. Ти така и
не повярва, че мъжете в трюма са свободни хора, а не роби. Сега ще прецениш сам.
— В ръцете си държиш пушка.
— За всеки случай. Но не смятам да я използвам.
Той даде заповед на канаките да отворят люковете на трюма, а после да се приберат в
кубрика пред мачтата. Странната заповед изглежда не ги изненада. Предположих, че не за
пръв път участват в тази церемония или каквото там ми предстоеше да видя.
Джак Люис даде знак да се скрием зад рубката и сложи пръст на устните си. Видях, че е
напрегнат, а показалецът му вече е на спусъка. Чухме шум от стъпки по палубата и гласове.
Свободните мъже бяха излезли от трюма. Джак Люис ми направи знак да не мърдам.
Останахме така известно време, заслушани.
После чух плясък и видях как лицето на Джак Люис се озари в усмивка, сякаш всичко
върви точно по план. Кимна ми и се разсмя без звук. Чу се още един плясък, после още един.
Явно Джак Люис следеше бройката, защото мърдаше устни и свиваше пръсти един след
друг. Когато изброи всичките пръсти на едната ръка четири пъти и стигна до двайсет, весело
ме плесна по рамото.
— Е, мойто момче — каза, — някакви въпроси?
Погледнах към лагуната, където мъжете, допреди минути стояли затворени в трюма,
сега плуваха към брега. Всички стигнаха сушата почти едновременно и без изобщо да се
обръщат назад изчезнаха в джунглата.
Не знаех какво да кажа. Никога в живота си не съм бил толкова стъписан. Джак Люис
ме наблюдаваше, наклонил глава.
— Видя ли? — каза. — Свободни хора. Някой да се опита да ги спре?
— Ти си практичен човек, капитан Люис — казах аз. — Затова не мога да си обясня
защо изхранва тия хора в продължение на толкова седмици само за да ги пуснеш да ти
избягат сега. Какво печелиш ти от цялата работа? И какво ще правят те на безлюдния остров?
— Това си е тяхна работа. Нито знам какво ще става, нито ме засяга. Знам само, че им
дадох избор. Със собствените си очи видя как заповядах да отворят люковете.
— Кой не би искал да се махне, ако алтернативата е да гние в черна дупка. Що за избор
е това?
— Избор е — отговори той, — и аз им го дадох. Но стига приказки. Време е да се
заемем с това, за което сме дошли всъщност.

Джак Люис пристъпи към кубрика и кресна някаква заповед на канаките, които веднага
изскочиха на палубата и почнаха да подготвят една от лодките.
— Мисля да дойдеш с нас. Преживяването със сигурност ще ти е от полза.
Нарами някаква антична пушка с предно пълнене, барутник и шомпол. Изгледах го с
учудване. В ръка държеше уинчестър.
— Не питай — ухили се той. — Суеверен съм. Старата пушка ми е талисман.
Влязох в лодката заедно с двама канаки, които обслужваха греблата. Брегът беше пуст, а
и как иначе да е на безлюден остров?
Изтеглихме лодката на брега. Джак Люис кръстосваше плажа и оглеждаше гъстата
джунгла наоколо, сякаш търси нещо. В един момент ми направи знак с глава. Зад един
цъфнал хибискус бяха наредени няколко кратунки. В пясъка до тях имаше парче кожа, върху
която бяха струпани нещо като дребни камъчета, но аз бях твърде далече, за да ги видя добре.
Джак Люис клекна и с помощта на кожена връв направи вързоп от кожата, а канаките се
хванаха да пренесат кратунките до лодката. Вътре нещо се пличкаше и се досетих, че са
пълни с вода. Джак Люис претегли вързопа в дланта си. Нещо потракваше вътре и ако
каменното лице на капитана изобщо можеше да изрази нещо подобно на щастие, точно това
се случваше в момента.
Миг след това откъм вътрешността на острова се чу изстрел.
Джак Люис застина.
— По дяволите! — възкликна той. — Дяволите да ги вземат!
Стегна кожената торбичка и се обърна към мен.
— Бързо! — каза. — Взимай колкото кратунки можеш!
Кресна някаква заповед на канаките, които веднага затикаха лодката към водата. Той
хукна към нея, стиснал кожения вързоп в ръка. По лицето му виждах, че бесният ни бяг има
за цел по-скоро да спасим торбичката, отколкото живота си. Каквото и да беше това вътре,
явно беше истинско съкровище за него.
Лодката вече беше на вода. Наложи се да нагазя в морето до над коляното, преди да
успея да се кача. Канаките веднага загребаха. Джак Люис стоеше изправен в лодката с
пушката в ръце. Прицели се към брега, после се чу гръмовен трясък. Обърнах се и погледнах
към сушата.
Междувременно плажът се беше изпълнил с туземци. Повечето държаха пушки и сега
отвърнаха на изстрела на Джак Люис с истински залп. Във водата около нас се врязаха
десетки куршуми. Джак Люис стреля в отговор и веднага си пролича, че има добър мерник.
Един от местните вече лежеше проснат на пясъка. Последва го още един.
— Пфу — изсумтя презрително Джак Люис, — добре че тия дяволи не знаят да се
прицелват.
— Нали уж островът бил необитаем?
— Не съм твърдял, че островът е необитаем. Казах, че е безлюден. А си нарекъл още
веднъж тия людоеди „люде“, а съм те изхвърлил от лодката. Ходи си при тях, щом толкова ги
харесваш.
Ухили ми се злобно и отново стреля. Още един от туземците падна, но останалите
невъзмутимо продължиха престрелката.
— Е, какво решаваш?
Поклатих глава.
— Мисля да остана на борда.
Изобщо не разбирах какво се случва. Кои бяха тези диваци и защо стреляха по нас? Не
можеше да са свободните мъже от трюма. Откъде ще са взели оръжия? А кратунките с вода и
тайнствените камъчета, заради които каменното лице на капитана се беше разпукало от
щастие? Те какво означаваха? Джак Люис ми беше казал, че това е сделка, но сделката се
беше провалила.
Не, нищо не разбирах. Знаех само едно — че сърцето ми бие както никога преди и че
тези няколко минути, в които бях принуден да седя бездейно под дъжда от куршуми, понеже
нямах нито оръжие, нито гребла, ми се сториха като часове и дни.
Имах чувството, че изобщо не скъсяваме разстоянието до кораба, който беше на поне
два кабелта от брега. За щастие двамата канаки, останали на палубата, бяха видели, че сме в
опасност и вече вдигаха котвата. Но заплахата за живота ни оставаше. Група диваци бяха
извлекли на брега едно дълго кану и сега го пускаха на вода недалеч от мястото, където
останалите продължаваха гъстия обстрел, въпреки точните отговори на Джак Люис, които
бяха намалили броя на стрелците наполовина и осеяли плажа с тела.
Кануто бързо ни настигаше. Половината мъже гребяха, но останалите стояха прави и
стреляха по нас и се наложи Джак Люис да раздвои вниманието си. Той изпрати последен
изстрел към брега и повали още един дивак. После се концентрира върху кануто и веднага
видях как един от екипажа се катурна странично във водата, когато изведнъж собствената ни
лодка рязко изгуби скорост.
До този момент бях наблюдавал жестокото представление, което се разиграваше пред
очите ми, с ням ужас. Бях просто зрител, но знаех, че краят не е ясен и че ако съдбата не е
благосклонна към мен, този спектакъл може да ми струва живота. Сега изведнъж и аз
получавах възможност да участвам, защото единият канак с измъчен стон се сгъна на две
върху греблата. Беше уцелен в рамото. Избутах го от банката и той се сви в дъното на лодката
стиснал раненото си рамо, от което шуртеше кръв — бляскав поток на фона на тъмната му
кожа.
Гребях както никога в живота си. Всичките мрачни мисли изчезнаха веднага щом най-
сетне намерих нещо за вършене, и усетих, че съдбата ми отново е в собствените ми ръце.
Времето, което в един миг сякаш беше спряло, отново тръгна и разстоянието до „Пръски
пяна“ бързо почна да се скъсява.
Грогът и фокът вече бяха вдигнати от сръчните канаки и спасението беше на една ръка
разстояние, когато чух порой ругатни от устата на Джак Люис.
— Така ли ще стане сега… Мътните да го вземат!
Реших, че по изключение изстрелът му не е уцелил целта си, но мълчанието на
уинчестъра ми разкри истинската причина за този изблик.
Мунициите му бяха свършили.
Вдигнах поглед. Той отвори кожената торбичка и взе да рови в нея. Извади нещо дребно,
което пред очите ми променяше цвета си от бял в светлочервен, лилав до син и после отново
в бял, според това как го завърташе Джак Люис между пръстите си.
Перла!
Не бих казал, че не съм виждал по-красива перла. Изобщо не съм виждал много перли, а
още по-малко съм държал в ръка, но тази беше наистина приказна. Омайваща. Беше като
покана да помечтаеш и въпреки страшната ситуация, в която се намирахме, аз сякаш приех
тази покана и се озовах някъде много далеч от борда на някаква си лодка, преследвана от
кръвожадни диваци, които бързо ни настигат.
Джак Люис грубо ме върна в реалността.
— Греби, греби, по дяволите!
Бях застинал вцепенен с греблата в ръце и зяпах перлата. Сега видях как Джак Люис
сваля старата пушка от рамото си, сипва барут в дулото й, пъха перлата след него и хубаво
натъпква всичко с шомпола. После вдига пушката, която беше нарекъл свой талисман, и
внимателно се прицелва. Още преди гърмът да отшуми, един от диваците излетя назад сякаш
тласнат от огромна ръка и потъна във водите на залива.
— Ще ти пратя сметката, изчадие! — изкрещя Джак Люис с лице, сгърчено от бяс.
Отново зареди. Ръцете му трепереха, докато пускаше следващата скъпоценна перла в
дулото на оръжието си. Не повярвах на ушите си, когато чух странния звук, който се отрони
иззад стиснатите му устни. Можех да се закълна, че е стенание. После пушката отново
изтрещя.
В същия момент канакът пред мен подскочи. Помислих, че е ранен, но греблото му се
беше заклещило в ключа и когато го натисна, се счупи на две в средата. Сега само аз гребях.
Перлите, точният мерник на Джак Люис и мускулите ми — от тях зависеше спасението
ни. Гребях така, че имах чувството, че ръцете ми ще се откъснат от раменете. Явно
отчаянието ми е дало непознати дотогава сили, защото дистанцията от преследвачите ни
отново се увеличи. А и техният брой беше намалял. Точният мерник на Джак Люис беше
свалил поне половината, къде с куршуми, къде с перли. Бойните им викове звучаха все така
заплашително както преди, но хорът, който възпяваше близката ни смърт, беше станал по-
малоброен.
Най-сетне стигнахме „Пръски пяна“. Там ни чакаше въжена стълба. Метнах ранения
капак на рамо. Почти не усещах да ми тежи. После се изкатерих нагоре и се прехвърлих през
релинга, без да си давам сметка каква лесна мишена представлявам така. Зад нас проехтяха
още изстрели, но нито един не ни уцели.
Канаките бяха подготвили всичко. Котвата беше издърпана на носа, платната бяха
вдигнати и ако имаха достъп до каютата на капитана и оръжията му, моряците му без
съмнение щяха да са му заредили пушки, за да може незабавно да продължи изтребването на
преследвачите ни. Но оръжията бяха табу, което канаките не бяха посмели да нарушат.
Едва стъпихме на палубата и Джак Люис се втурна в каютата си. Миг по-късно се върна
с кутия патрони и нова пушка. После падна на колене, скрит зад релинга, и поднови
стрелбата с такъв израз, сякаш вече не ставаше дума да се обезвреди опасен преследвач. Сега
разчистваше лични сметки. За всяка скъпоценна перла, която беше изгубил, диваците щяха
не просто да платят с живота си — за това се бяха погрижили самите перли, — но и с още
нещо, и след всеки изстрел, намерил целта си, Джак Люис надаваше триумфален вик.
— На ти, изчадие!
И плюеше презрително през релинга.
Аз трябваше да поема руля. В беса си капитанът не беше помислил за това. Наложи се аз
да преведа кораба през лагуната и през тясното гърло на рифа. Успях не заради уменията си
на мореплавател. Стана благодарение на въздуха и водата. И двете бяха на наша страна. Беше
задухал вятър и платната ни се изпънаха още преди да излезем от лагуната. Отливът беше
започнал и течението ни носеше навън през пролуката в рифа. Вярващите биха отдали успеха
на Божията намеса, но понеже аз не вярвам, че Господ — ако изобщо го има — би взел
страната на Джак Люис, ще се задоволя да кажа, че в онзи щастлив миг природните закони,
водата и въздухът бяха с нас.
Но все пак не ме напускаше чувството, че сме спасени по чудо в последния момент,
макар и да не бях сигурен кой би пострадал по-лошо, ако вятърът и течението бяха решили да
задържат „Пръски пяна“ в лагуната — ние или диваците. Те бяха много, но мерникът на
Джак Люис беше — ето едно определение, което безспорно би го поласкало — дяволски
точен.
Преминахме бързо покрай останките на „Утринна звезда“. За момент Джак Люис
откъсна погледа си от диваците и насочи оръжието си към заседналия кораб. Чу се трясък и
видях как лицето на носовата фигура изчезва сред дъжд от трески и отломки. На лицето на
капитана беше изписан бяс, който кръвта на туземците не бе могла да потуши, и аз усетих, че
опасността не е преминала, а само се е преместила и сега е сред нас, на борда.

Излязохме в открито море и вероятно вече щяхме да си отдъхнем, ако не беше

дивашкият блясък, който бях забелязал в погледа на Джак Люис. Капитанът беше оставил
пушката и се беше изправил от позицията си зад релинга. Сега крачеше напред-назад по
палубата, като през цялото време си мърмореше нещо.
— Всичко отиде на провала… И кой, по дяволите… Да можех само да го открия
проклетия дявол…
Хвърли ми гневен поглед, сякаш и аз бях сред заподозрените, макар че дори не знаех
какво е престъплението. Плановете му, каквито и да са били те, бяха осуетени. Дължеше ми
обяснение за кошмара, който току-що бяхме преживели, но си давах сметка, че не това е
моментът да задам въпросите си и че ако държа на живота си, подходящият момент никога
няма да дойде.
Току хвърлях погледи към него и с тревога изучавах лицето и онова изражение, което
обикновено беше съпроводено с порои ругатни. Бях напълно неподготвен, когато то се смени
с усмивка.
— Не, това не е истина! — възкликна той, сякаш вижда отдавна изгубен приятел и бърза
да го посрещне с отворени обятия.
Обърнах се да видя какво е привлякло вниманието му и там, зад кърмата, в блесналия на
слънцето килватер на около половин кабелт от нас, подскачаше кануто на туземците. Не
вярвах на очите си. Нима продължаваха да се надяват на победа?
Но ги виждах колко усърдно гребат. Всичките бяха седнали. Вече никой не стоеше прав,
за да се прицелва в нас. Бяха седем или осем и вероятно преди да подновят битката искаха да
са сигурни, че ще уцелят. Може би дори планираха да ни вземат на абордаж. Никакъв урок ли
не си бяха взели?
И за миг не се изплаших от евентуална атака. Само ми стана жал — за тях и глупавото
им безразсъдство. Те не просто си играеха със смъртта, а направо я предизвикваха. И
огромната разлика между тези две неща ме изпълни с безкрайно съжаление.
Не, не от диваците и от тяхната самоубийствена атака се страхувах. Ужасяваше ме, че у
Джак Люис отново се беше събудила жаждата за кръв.
— Каква приятна изненада — възкликна той. — А аз си мислех, че забавата е свършила.
Вдигна пушката си и я опря на рамо. После отново я свали.
— Твърде далече са — каза разочаровано. — Нека приближат още малко. Мини по-близо
по вятъра.
— Но капитане — възразих аз, — те нямат никакъв шанс да ни настигнат. Не проляхме
ли достатъчно кръв?
Той ме изгледа от глава до пети.
— Те ни нападнаха и ние се защитихме. Това е.
— Но сега не ни нападат. И ако просто поддържаме курса, няма да могат да ни нападнат
отново.
— Мини по-близо по вятъра!
Ръцете ми лежаха на руля неподвижни. Колебаех се. В следващия момент Джак Люис
беше току до мен. Свитите му очи бяха премрежени от гняв.
— Уважаеми Мадсен, аз съм капитанът на „Пръски пяна“ и току-що издадох заповед.
Ако на Вас, млади господине, не Ви е угодно да я изпълните, ще Ви смятам за метежник, а с
метежниците аз се оправям много бързо.
Той насочи дулото на пушката в лицето ми и един миг останахме така, сключили
погледи.
Не изразът в очите му и дори не опасната близост на пушката ме накараха да се подчиня.
Оръжието трепереше в ръцете му и си давах сметка, че макар и гласът му да е спокоен,
гневът му е неконтролируем. Пушката можеше да гръмне всеки момент. Този гняв не беше
насочен нито към моето колебание, нито към диваците, които бяха провалили плановете му.
Джак Люис беше бесен на целия свят и дали щеше да си го изкара на мен, или на диваците,
му беше все едно.
— Слушам, капитане — казах аз и завъртях руля.
Той свали пушката и се върна на кърмата. Скоростта ни намаля, докато в един момент
корабът спря съвсем, а платната едва потрепваха от бриза. Кануто на туземците
приближаваше. Джак Люис вдигна пушката си и започна да ги стреля един по един. След
всяко попадение изръмжаваше доволно.
Кануто продължаваше да се носи напред. Един след друг диваците се изправяха на крака
с оръжие в ръце, прицелваха се, стреляха… и срещаха собствената си смърт.
Накрая остана само един. Той продължи да гребе към нас. Джак Люис спря обстрела.
Свали пушката и се замисли. Виждах, че гневът му е отминал.
— Остави го — казах, — стига толкова.
Той вдигна поглед и ми отвърна с лека, сънлива усмивка. За миг на лицето му се появи
някаква странна мекота, като на дете, което току-що се е събудило.
— Имаш право — каза той. — Стига толкова.
И застана до мен.
— Слушам, капитане, изправям курса.
Вятърът отново изпълни платната и корабът се понесе напред със същата скорост като
преди. Известно време никой от двамата не проговори. Бях избегнал смъртта на косъм само
за да получа смъртна заплаха от същия човек, който току-що ме бе спасил. Сега той стоеше
до мен и се усмихваше, сякаш не е станало нищо.
— Чудно време — каза изведнъж и пое дълбоко въздух. — Морски въздух! Нищо по-
хубаво от него няма. Ей за това си струва моряшкият живот.
От всичко, което бях чул от Джак Люис за месеците, прекарани заедно, тази тривиална
забележка беше най-странното. Нито за миг не му повярвах, че е искрен, и въпреки това бях
благодарен за думите му. Сякаш страхът, който ме държеше през последните два часа, се
стопи и двамата отново бяхме просто капитан и щурман на курс през морето.
— Да — казах и поех дълбоко въздух също като него. — Хубав е морският въздух.

Необичайната идилия беше нарушена от един от канаките, който развълнувано сочеше

назад към кърмата. И двамата с Джак Люис се обърнахме. Той още беше там, самотният
туземец в кануто, черен силует на фона на блестящия килватер. Не беше много далече. Как
беше успял да ни настигне, сам в кану, предназначено за много повече гребци, беше напълно
необяснимо.
Дълго го наблюдавахме. Разстоянието между нас оставаше непроменено. Хвърлих
поглед към Джак Люис, но не казах нищо. Очаквах отново да грабне пушката и да сложи
край на живота, който в момент на снизхождение беше пощадил. Но той не направи нищо.
След малко той отново се обърна към руля и ми даде заповед да коригирам курса. От
време на време се обръщах да погледна назад. Дивакът още беше там. Разстоянието
изглеждаше все същото. Не ни застигаше, но и не изоставаше.
Така минаха около два часа. Докато гледах преследвача ни, почнах да го виждам по нов
начин. Сега това беше просто един човек, сам в кану насред морето. Вече не беше туземец,
член на дивото племе, което малко по-рано ни беше нападнало. Вече не знаех кой е или
какво иска от нас, дали ни гони, или има нужда от помощ. Виждах само безбрежното море и
неговата заблудена фигура насред водите. Помислих си, че може и да е вестител, но не знаех
какво послание ни носи.
— Това не може да продължава така — каза Джак Люис в един момент.
И аз разбрах, че този път не мога да направя нищо.
Той отново вдигна пушката. Аз не гледах него. Продължих да се взирам в самотния
гребец насред морето, сякаш за да се сбогувам с него в минутите, които му остават, и да се
уверя, че няма да го забравя. Моят спомен щеше да е единственият надгробен камък в негова
памет.
Туземецът сигурно беше видял как Джак Люис вдига уинчестъра, защото изведнъж се
изправи и също подпря оръжието си на рамо. От пушката на Джак Люис се чу гръм. В същия
момент от дулото на дивака излетя огнено кълбо. Бяха стреляли едновременно. После
преследвачът ни се срина по гръб в кануто и остана така. Лодката се завъртя напряко на
килватера и заподскача по вълните. Разстоянието между нас бързо се увеличи. Скоро кануто
с мъртвеца щеше да се изгуби от поглед.
Бях така погълнат от съдбата на дивака, че изобщо не бях забелязал какво се случва на
борда на „Пръски пяна“. Едва сега чух, че Джак Люис стене, а когато се обърнах, видях, че
лежи проснат на палубата, а на гърдите на ризата му расте червено петно. Куршумът на
дивака също беше намерил целта си.
Канаките коленичиха около капитана си с въпросителни изражения на лицата, сякаш
очакваха заповед. Не разбираха ли, че Джак Люис умира пред очите им?
За момент си помислих, че може би го смятат за безсмъртен, защото действията му бяха
водени от същата безразборна жестокост, присъща на собствените им богове. На един от тях
беше отрязал ухото, а и никога не го бях чувал да им говори с друг тон, освен с този, с който
даваше заповеди. Те просто бяха пионки в игра, която не ги засяга, но им струва живота. Той
ги жертваше без обяснения, така че защо да не го смятат за бог?
Нима богът не действа точно така? Нима делата му не са също толкова необясними и
безразборни? Вярващите се молят, а някои дори правят приношения. Но досега нито един
вярващ не е открил система, която да гарантира, че молитвите му ще се сбъднат.
Когато видях Джак Люис да лежи проснат на палубата с растящо кървавото петно на
ризата, осъзнах, че и за мен той се беше превърнал в бог. Беше обещал да ме заведе при папа
тру. Вместо това ме беше повел по странен курс с трюм, пълен с хора, за които твърдеше, че
са свободни, към някакъв непознат остров, където бях станал свидетел на необясними
транзакции и кръвопролития.
Бях тръгнал с него, за да разкрия една мистерия, а вместо това се бях натъкнал на още
една.
Аз бях просто един от канаките му. Но все пак бях бял човек и смятах, че ми дължи
обяснение. Сега той умираше и аз трябваше да науча истината, преди да е станало твърде
късно.

Дадох заповед на един от канаките да поеме руля и пристъпих до Джак Люис. Никога не
бях виждал човек да умира така, по начина, който папа тру описваше от войната, при
битката на „Кристиан VIII“. Бях виждал хора да падат през борда и да изчезват в морето, но
това беше различно. Те потъваха сред вълните и едва тогава, вече невидими, започваха
самотното си пътуване към дълбините. Но не умираха пред очите ти. Просто изчезваха от
полезрението ти.
А сега умираше Джак Люис. Бях сигурен в това, както бяха сигурен, че в този момент,
проснат на палубата, той е като тотем, свален от пиедестала си. Статуята щеше да се
пропука, а вътре в нея щяхме да открием гол мъж. Сега той беше Джеймс Кук в залива
Кеалакекуа. Кръвта му изтичаше от раната и след малко той щеше да извърши същата глупост
като Кук.
Джак Люис беше впил поглед в мен и осъзнах, че съм прибързал. Джак Люис беше
свален бог, но все още бог. В очите му нямаше страх и аз не можех да си отговоря защо
именно това съм очаквал да видя в тях. Защо не тъга по това, с което трябва да се сбогува,
или мъка по това, което не е успял да достигне? Или поне гняв?
Видях го как побесня, когато се принуди да използва скъпоценните си перли вместо
сачми. Защо да не приеме и смъртта си така? Като загубата на една перла?
Бях млад и изобщо не се замислях за смъртта. Дали мисълта за нея буди у човек някакви
особени усещания, например предчувствие за това как ще се чувстваш, когато собственият ти
час настъпи?
Сега щях да разбера.
— Донеси уискито.
Джак Люис преглъщаше тежко след всяка дума, но тонът му си оставаше все така
властен.
С немощна ръка той потупа дъските на палубата до себе си, сякаш ме канеше на едно
последно питие в каютата си.
— И Джим.
Изгледах го с недоумение.
— Глух ли си?
Поклатих смутено глава и слязох в каютата, за да изпълня заповедите му. Извадих
зловещата глава от вързопа и я поставих до Джак Люис. После отворих уискито и отлях в
дланта си. Никога не бях виждал рана от куршум, но поне знаех, че трябва да се промие.
— Какви ги вършиш? — озъби се Джак Люис.
— Искам да промия раната.
— Раната? — изръмжа той. — Не раната е жадна. Аз съм жаден. Донеси две чаши.
Когато се върнах с чашите, Джак Люис гледаше Джим с питащ поглед, сякаш току-що му
е задал някакъв въпрос и сега чака отговора.
Канаките стояха като вцепенени насред палубата. Дори кормчията беше оставил руля.
Креснах му някаква заповед и той се върна на мястото си, но продължи да поглежда към нас.
Не умиращия капитан търсеше с очи обаче, а главата в ръцете му.
— Мислиш ли, че е добра идея? — попитах Джак Люис.
— Ти няма да се месиш. — В гласа му звучеше насмешка. — Естествено че не е добра
идея да показвам смалена глава на група канибали, озверели за кръв. Но мен след малко вече
няма да ме има и проблемът остава твой, не мой.
Нещо избълбука в гръдния му кош и той оголи зъби в гримаса, която може и да е била
усмивка.
— Налей сега в чашите. Да пием за предстоящите си пътешествия. Моят път ме води
към непознатото. Твоят скоро ще те направи капитан на кораб с човекоядци.
Налях и му подадох уискито, но той нямаше сили да държи чашата. Наложи се да
повдигна главата му и да поднеса питието към устните му. Той го погълна и изстена, но не
можах да разбера дали от удоволствие, или от болка.
— Свободните мъже — казах. — Трябва да ми обясниш за свободните мъже.
— Свободните мъже бяха същите като нашия Джим.
— Значи стока.
— Да — каза Джак Люис с отнесен поглед, сякаш разговорът не го интересува, а
пътуването му в непознатото вече е започнало.
Разбрах, че не ми остава много време.
— Но срещу какво ги изтъргува?
— Песъчинки — прошепна той. — Камъчета. Залъгалки за деца.
Главата му клюмна на една страна и той затвори очи, сякаш е заспал. За миг се
изплаших, че е умрял. После отново отвори очи и ме погледна.
— Присмиваме се на диваците, че се дивят на най-обикновени стъклени мъниста. Как
ли им се виждаме ние — готови да убием за една песъчинка, която някоя раздразнена мида е
капсулирала във варовити секрети.
— Какво даваше в замяна на перлите?
— Плащах със свободните мъже.
— Значи все пак не са били свободни. Били са твои пленници.
— Не — каза Джак Люис и поклати глава, а нещо в простреляната му гръд отново
изхриптя. — Продължаваш нищо да не разбираш. Не бяха мои затворници. Бяха мои ученици.
— Прав си. Продължавам да не разбирам. Мисля, че лъжеш.
— Слушай сега.
Джак Люис все още лежеше, опрял буза на палубата. Вдигна поглед към мен и в очите
му проблесна присмехулно пламъче, което никак не очаквах от смъртник.
— Диваците нямат понятие от свободата. Свободни са, но не го осъзнават. Те трябва
първо да изгубят свободата си, за да се научат да я ценят.
— И затова ти ги заключваше в трюма.
Джак Люис отново направи гримаса, но дали за да изрази омерзение от тъпоумието ми,
или защото отново направи опит да се усмихне, не можах да разбера.
— Не, не ги заключвах в трюма. Оставях ги на собствения им страх. Просто се погрижих
да не виждат светлината на деня, а в мрака те сами си представяха всевъзможните ужаси,
които ги очакват. Когато отворих люковете и пуснах дневната светлина вътре, обучението им
приключи. Те веднага разпознаха свободата и се вкопчиха в нея.
— Какво общо имат перлите?
— Отговорът се крие в „Утринна звезда“ — каза Джак Люис. — Корабът бил
blackbirder, превозвал роби. Когато заседнал в рифа, робите в трюма се вдигнали на бунт,
убили екипажа и се заселили из необитаемия дотогава остров. Сред тях имало и жени, и
деца и те изобщо не се чувствали като изгнаници. Напротив, получили цял един нов свят,
където да започнат на чисто. Само едно им липсвало в този рай и именно тук се появявам аз.
Лицето му светна и изведнъж разбрах защо ми доверява всичко това. Гордееше се с
гнусните си дела и не можеше да понесе мисълта, че ще умре, без да ги е споделил с някого.
Беше обгърнал в тайна целия си живот, но имаше нужда от посветен, на когото да разкрие
пълната истина за злодеянието си, в което сам виждаше върховно доказателство не дори за
хитростта си, а по-скоро за неповторимата си прозорливост по отношение на човека.
Злорадството му го загрозяваше и очите ми потърсиха Джеймс Кук с разчекнатите
ноздри и зашитите клепачи. Предпочитах неговата противна разкривена муцуна пред лицето
на Джак Люис. Но трябваше да продължа разпита, макар да знаех, че понякога свидетелят се
превръща в съучастник. И все пак не можех да спра. Трябваше да разбера тайната на
свободните мъже.
— И какво им липсвало на диваците в рая? — попитах.
— Разнообразна храна — отговори Джак Люис и лицето му се изкриви в зловеща
гримаса — вероятно така се смеят умиращите. Смехът премина в глуха, гърлена кашлица.
Джак Люис говореше задавено, а между тесните напукани устни се процеди кръв.
Постепенно осъзнах какво е казал. Погнусата ми сигурно е била очевидна.
— Все пак те са канибали — каза той с поучителен тон, сякаш говори на дете.
— Значи продаваш човешка плът — казах аз и погледът ми отново потърси Джим.
— Нещата не са толкова прости — каза Джак Люис. — Не продавам човешка плът.
Продавам възможността да станеш победител. Точно това липсва в Рая, да, във всеки рай.
Самата конструкция е сбъркана. Змията не е враг. Тя е просто изкушение. Аз говоря за
истински враг, на когото трябва или да се опълчиш, или да се подчиниш. Говоря за шанса да
се докажеш в битка, да победиш или да умреш. Точно това давах на проклетите канибали, не
трюм, пълен с човешко месо, а шанс да докажат стойността си. За бога… Те са диваци. Те са
хора. Не могат да живеят, без да се бият. Идвах веднъж годишно. Предоставях на свободните
мъже възможност да избягат, а в това, с което са се сблъсквали на острова, не съм се месил.
Той замълча и реших, че е издъхнал. Лежеше със затворени очи.
— А после те си намерили нов и по-добър враг — казах на глас, едновременно на себе
си и на него.
Джак Люис отвори очи и ме изгледа с укор, сякаш му припомням нещо неприятно.
— Някой идиот им е продал оръжия и ми е съсипал търговията — изръмжа той и понечи
да се изплюе на палубата, но вместо слюнка от устата му потече кръв.
— А търговията ми вървеше добре. Можех да продължавам така години наред. Те
получаваха някой, с когото да се бият, да убият и да изядат. Аз получавах перли. Обаче
отнякъде се появява тоя проклет мръсник.
— Кой? — попитах аз.
— Не те засяга.
Джак Люис отново изплю кръв.
— Сипи още едно.
Напълних чашата и я поднесох към устните му. Той се задави, разкашля се и уискито
потече по брадата му заедно с кръвта, която вече изобщо не спираше. Той въздъхна.
— Сега ти си наследник на всичко това. Една торбичка перли, един кораб — добро
начало за млад моряк, по-добро, отколкото заслужаваш.
Не казах нищо. Не знаех какво да кажа. Нямах никакво желание да притежавам кораба
му, който — независимо от думите на настоящия собственик — си беше просто поредният
blackbirder, перлите също не ми трябваха. С бледорозовия си седефен блясък ми изглеждаха
сякаш са се образували не около песъчинки, а около съсиреци кръв.
Не казах нищо. Макар че не изпитвах уважение към Джак Люис, раната в гърдите му ме
респектираше. Той умираше, а на умиращите човек дължи известна почит.
— Рай — промълви той: — Рай, в който има всичко, включително врагове, готови да те
убият.
Погледна към канаките и разтегли бърни, а аз видях кръвта, която се процеждаше между
жълтите му зъби.
— В момента, в който се обърнеш, ще ти забият нож в гърба. Виждат ме как лежа тук.
Запознали са се с Джим. Ако не са го знаели досега, вече го знаят. И белите умират.

Джак Люис отново затвори очи и въздъхна. Не помръдваше. След малко осъзнах, че вече
няма да отвори очи. Предсмъртното му предупреждение още звучеше в ушите ми, но нямаше
как да скрия от канаките, че е мъртъв.
Не исках да остава на борда и слязох в каютата, за да намеря нещо, в което да го увия,
преди да го предам на вълните. Мислех си за някакво знаме, но не намерих. Взех парче
неупотребявано платно и го увих в него. Гърдите на ризата му бяха пропити с кръв, но не си
направих труда да го изпратя през борда в чиста риза. Нямах никакво желание да докосвам
тялото му и лепкавата кръв. Той лежеше на палубата, опакован в платно и опасан с въже.
Един живот беше приключил, пък бил той и не особено хубав. Дори и да не знаех много за
Джак Люис, знаех достатъчно, за да не оплаквам смъртта му.
Събрах канаките и заедно прехвърлихме Джак Люис през релинга. Известно време
тялото се люлееше сред пяната на килватера. После се отправи към дъното. Не видях акули
да го обкръжават, преди да потъне. Дали е бил кръстен, не знаех. Въпреки това сключих
ръце. За него хората бяха само късове месо върху дъската на касапина. Аз му оказах честта да
се отнеса с него като с човешко същество, а не просто като с парче мъртва плът, което
изхвърлям през борда, и казах господната молитва в негова памет.
Казах думите на датски. Канаките мълчаха. Като ме видяха да сключвам пръсти, и те
направиха същото. Приех го като знак за уважение, може би също толкова към мен, колкото и
към покойника. Сега аз бях техният капитан. Какво мислят по тоя въпрос, не знаех. Тъмните
им, татуирани в синьо лица не разкриваха нищо.
Дали сега щеше да се случи същото като в залива Кеалакекуа? Дали съдбата, която Джак
Люис беше избегнал, щеше да застигне мен? Дали щяха да ме накълцат на парчета, да изядат
сърцето ми и да опушат главата ми над огъня?
Искаше ми се да се скрия в каютата, за да обмисля положението си, но знаех, че ако
потърся убежище в тъмнината долу, повече няма да изляза, от страх, че ще ме чакат пред
вратата с извадени остриета.
Вместо това поех руля.
Давах си сметка, че първото, което трябва да направя, е да преодолея ужаса от канаките,
който Джак Люис така умело ми беше внушил. Докато изпитвах страх, покойният капитан
щеше да е на борда и да се разпорежда с мен. Трябваше да давам нови заповеди и да очаквам
да ги изпълнят. Трябваше да влизам и излизам от каютата си без страх от засади. Трябваше да
лягам да спя спокоен, че ще се събудя отново.
С други думи, трябваше да правя това, което хората от хилядолетия правеха по море.
Трябваше да бъда капитан.
Но бях млад и никога преди това не бях поемал управлението на кораб. Бях сам с петима
канаки, единият от които извън играта. Насред Тихия океан. Знаех съвсем малко за
дестинацията, към която пътуваме, и осъзнавах, че дори да преведа „Пръски пяна“ успешно
през морето, ме чакат други проблеми. Кой би повярвал на историята ми?
Бях потънал в размишления, когато погледът ми се спря на един предмет върху палубата.
Главата на Джеймс Кук все още лежеше там, където Джак Люис си беше взел сбогом с нея.
Придадох на гласа си твърдост и заповядах на един от канаките да поеме руля. После
пристъпих до сбръчканата глава и я отнесох долу в каютата, където я оставих върху койката
на Джак Люис.
Не мога да обясня защо не я изхвърлих през борда още тогава. Нямах никакво желание
да я задържа, нито дори да я виждам повече, но нещо ме възпря, когато я взех в ръце и се
взрях в проблясващото под слънцето море. Бях извадил Джим, защото Джак Люис поиска да
го види за последен път, но предстоящата смърт на капитана ме вълнуваше много повече,
отколкото главата, и изобщо не се бях замислил, че всъщност държа отблъскващите останки
от някогашно човешко същество.
Едва след това осъзнах, че пипам набръчканата кожа и сухата като слама коса. Сякаш
докосването съдържаше послание за човека, който Джеймс Кук е бил преди да се превърне в
доказателство за варварщината на местните. Можех да спусна мъртвото тяло на капитана
през борда. Но не можех да направя същото с Джеймс Кук.
Не само защото Джак Люис ми беше разкрил кой е Джим. Вярвах ли му изобщо? И да, и
не. Всъщност нямаше значение дали вярвам, или не. Всичко това ми изглеждаше нереално.
Ако главата наистина беше на Джеймс Кук, трябваше да се върне в Англия. Не знаех какво ще
правят там с нея. Може би щяха да потулят съществуването й, защото историята така или
иначе беше твърде недостойна. Или щяха да извършат някаква погребална церемония? Може
би дори щяха да я положат в собствен ковчег? Но колко пъти може да бъде погребан един
човек? Ами ако някой ден отнякъде изскочи стъпало? Ще повторят печалния обред отново
ли?
В началото името Джим ми се беше сторило като злостна шега. Сега изглежда самият
Джеймс Кук ставаше част от шегата и аз реших, че е по-добре да го оставя да почива в мир.
Но главата му беше тук, последната останка от един мъж, срещнал ужасяваща смърт. Не
можех просто да я метна през борда като предмет, който се е счупил, или като парче месо,
почнало да намирисва.
Точно тогава разбрах разликата между Джак Люис и мен самия. За него Джим беше
името на дивашки трофей. За мен беше името на човек.

След това често съм се питал дали за мен Джим не си остана повече човек, отколкото
канаките. Под сините татуировки, които покриваха изцяло кожата на лицата им, отделните
черти се губеха в бездънен мрак. Очите им също ми бяха чужди. Търсех нещо човешко в
погледите им, но не го откривах. Дори и зениците им бяха част от маската, сякаш татуирани
върху очните дъна. Никога не бях чувал Джак Люис да разговаря с тях и самият аз също не
направих опит. Аз давах заповеди. Те ги изпълняваха. Превързах ранения канак и забелязах,
че е същият, на когото му липсва едното ухо. Извърна поглед, когато се опитах да промия
раната му. Не ме погледна дори след като го превързах.
 Между нас имаше граница, която никой никога не прекрачи. Но дните минаваха и
страхът ми изчезна. Корабът ни изясни кои сме — аз бях капитанът, те бяха екипажът, а
пасатът, който винаги духаше от една и съща посока, с една и съща сила, всеки ден ни
уверяваше, че нещата са точно такива, каквито трябва да са.

В тази ситуация придобих навици, които дори на самия мен ми се струваха

забележителни. Разговарях с Джим. Слизах в каютата, палех лампата с китова мас и го вадех
от торбичката му. Поставях го на масата пред себе си и на потрепващата светлина от
маслената лампа на лицето му сякаш се появяваше израз на интерес. Струваше ми се, че го
виждам как съсредоточено ме гледа иззад зашитите клепачи. Той не казваше нищо. И по-
добре. Иначе с пълна категоричност щеше да докаже, че съм си изгубил ума.
Поставях торбичката с перлите до него и ги вадех една по една, за да му ги покажа.
После го питах дали смята, че трябва да ги задържа.
Първоначалният ми инстинкт беше да ги запратя в морето след Джак Люис. Дори
имаше моменти, в които съжалявах, че не съм го направил пред очите му, докато все още
дишаше. Това би било един вид победа срещу него и покварата, с която така самонадеяно
вярваше, че може да ме зарази.
Бях изгубил твърде много време в колебание. Подходящият момент така и не дойде и
сега прибирах перлите на същото място, на което държах Джим. Сигурно скоро щях да
поискам да ги нося до гърдите си. А после щеше да се окаже, че съм готов да ги браня с
живота си и щях да дам на канаките отличен повод да ми ги вземат. Защо и те да не проумеят
колко ценни са перлите, защо и на тях да не им се приискат част от нещата, които човек
може да си купи с пари — на първо място свобода?
Претеглях в ръка торбичката, а всъщност държах цялото си бъдеще на длан. Вече не се
нуждаех дори от „Пръски пяна“. Можех да си купя собствен кораб. Можех да си купя три и да
стана корабовладелец, да имам собствена къща, например онази голяма красива сграда,
издигната след пожара на „Овре Страндстреде“, по диагонал срещу дома на пастора. Във
въображението си почнах да я населявам със съпруга и деца, дори с прислуга. Виждах
бъдещата си жена във виолетовосиня рокля да бере рози в градината.
Не разкривах тези фантазии пред Джим. Вместо това го определих за свой съдник. Той
щеше да вземе решението вместо мен. Не страданията, през които беше преминал, преди да
се превърне в сбръчкан трофей, оправдаваха статута, който му дадох. По-скоро това, което ми
харесваше у него, беше мълчанието му. Можех да сложа в устата му какъвто си поискам
отговор.
— Я кажи, Джим — питах в полумрака на каютата, — да задържа ли перлите? Какво ще
кажеш?
Джим не казваше нищо. Само ме гледаше със зашитите си клепачи, а аз имах чувството,
че зад тях се крият всички отговори на въпросите ми.

Почнах да се замислям за папа тру. Никога не го бях молил за напътствия, а и той

никога не ми беше давал. Бяхме се разделили твърде рано. Сега ми липсваше. Това беше
мисията ми в Тихия океан — да открия своя изчезнал папа тру. Но за какво ми беше нужен?
За да поискам съвет? За да възстановя прекъснатата връзка? Бях дете, когато го видях за
последно. Сега бях възрастен и нямаше как отново да стана дете. Тогава какво исках? Да му
покажа, че съм си стъпил на краката без негова помощ? Нима бях прекосил половината свят
само за да му демонстрирам, че мога и без него?
Осъзнах, че в мислите си никога не съм отивал отвъд момента, в който отново заставаме
лице в лице. Вече бях истински моряк, прекосявал големите океани, но по отношение на
света се чувствах пълен новак. Не защото не познавах шумните му претъпкани пристанища,
обраслите с палми брегове и обрулените от вятъра островчета, а защото знаех толкова
безкрайно малко за собствената си душа. Можех да навигирам по морска карта. Можех да
определя местоположението си с помощта на секстанта. Намирах се някъде насред Тихия
океан на борда на кораб без капитан и все пак щях да намеря пътя си. Но нямах карта за това,
което е вътре в мен, нито курс, който да следвам през живота.

Извадих бутилките от шкафа на Джак Люис и се качих на палубата, за да ги хвърля през

борда. Не отворих нито една от тях, преди да ги метна във водата, дори онази тайнствена
бутилка с бяло съдържание, сред което все още се мержелееше някаква тъмна сянка. Вече
знаех, че вратите, които Джак Люис е отворил пред мен, водят само към нови и нови стаи,
пълни с ужаси. Гледах как бутилките изостават зад кораба и изчезват сред вълните.
Знаех, че вместо тях трябва да изхвърля Джим. Но той продължи да ми прави компания.
Същото важеше и за перлите.

Така минаваха дните. Фантазирах си за бъдещето. Ту виждах в перлите неочакван шанс,

ту проклятие, което — ако ги продам — ще ме превърне в съучастник в престъпленията на
Джак Люис.
Междувременно все още пътувахме към Самоа.
Докато Джим продължаваше да мълчи, усещах, че все още съм свободен и че още нищо
не е решено. Бях накарал времето да спре и се хващах, че мечтая да остана завинаги в този
опияняващ въображаем свят, който двамата с Джим бяхме сътворили в тъмната каюта.
Забравих къде съм. Намирах се в някакъв друг свят, където желанията се сбъдват, без да
плащаш никаква цена за това.

През по-голямата част от деня бях сам, но самотата не ми тежеше. Хранех се в каютата,
а канаките ядяха на палубата. Те приготвяха храната — ориз и варени корени от таро. От
време на време хвърляха по някоя мрежа през борда и хващаха жълтопери тонове.
Аз се показвах на палубата само за да коригирам курса или платната.
След една седмица плаване пасатът изведнъж стихна. Изчезна една вечер заедно със
слънцето, което като червено топче потъна зад хоризонта, а в небето се разпери ветрило от
облаци.
Приех го за лош знак и се подготвих за урагана. Но призори ме очакваше точно
обратното. Пълно затишие притискаше морето като оловен капак. Беше топло и душно,
сякаш се задава гръмотевична буря. Само дето нямаше облаци, които да се кълбят опасно на
хоризонта, а небето беше синьо като пламъка на газова лампа.
Бях сигурен, че предстои нещо, но опасенията ми бяха същите като предната вечер. Все
още смятах, че ще ни удари ураган.
Денят отмина без да помръднем от мястото си. Платната висяха отпуснати и с канаките
опънахме навес над палубата. Трябваше да се разделя с Джим за известно време. Беше твърде
горещо и не можех да издържа неподвижния въздух в каютата. А да взема главата със себе си
на палубата не исках. Може би трябваше да оставя и перлите долу?
Мрачните ми предчувствия от тъмните дни в каютата се бяха сбъднали. Бях почнал да
нося кожената торбичка, в която се криеше цялото ми бъдеще, със себе си, под ризата, до
голите си гърди. Но сега трябваше да се откажа и от нея. От горещината ризата лепнеше по
кожата ми. Имах усещането, че устата ми е запушена с марля, през която едва дишам. Накрая
заключих перлите в каютата заедно с Джим и тръгнах гол до кръста. От време на време
спусках едно ведро през борда и се поливах с топлата морска мода, но нито това, нито
идването на мрака носеха спасение от жегата.
През нощта не можах да спя и се качих на палубата. Канаките бяха закачили хамаци
между платната и си приказваха тихо. За пръв път усетих самотата си като бреме. Но реших,
че ще е признак на слабост да се присъединя към тях и да се опитам да се включа в
разговора.
Бяхме привързали руля. Нямаше курс, който да следваме, защото изобщо не
помръдвахме. Нямаше и морско течение, което да ни понесе на гърба си нанякъде. Погледнах
нагоре към нощното небе. Все още не се виждаха никакви облаци, но звездите едва
проблясваха, сякаш и те се бяха отказали да ни пращат сигнали.
Бяхме напълно откъснати от останалия свят. „Пръски пяна“ беше планета, откачена от
орбитата си, на път да изчезне някъде в най-тъмните дълбини на вселената.

От един от хамаците се чу стон. Пристъпих по-близо. По превръзката на рамото познах

ранения канак. Последните няколко дни раната му беше почнала да се оправя. Нима
стенанието му означаваше, че треската се е върнала и че раната се е възпалила? Знаех какво
представлява една възпалена рана, но нямах никаква представа какво трябва да се прави с
нея, освен да продължавам да я промивам с уиски. Беше твърде тъмно, за да предприема
каквото и да било, и реших да изчакам да се съмне.
През онази нощ не спах. Горещината ме държеше буден. Бях нервен и неспокоен. Но не
заради неочакваното затишие и принудителното спиране насред път. Имаше нещо много по-
важно, от което бях лишен — от мечтите си в каютата с перлите в ръка и Джим на масата
пред мен. Там се разиграваше целият ми живот, от който сега бях откъснат.
На другия ден проверих рамото на канака. По бялата превръзка имаше жълти петна.
Гной сълзеше от раната, тя почти се беше затворила, но ръбът й беше червен и набъбнал.
Промих я, доколкото можах. Синьото лице на канака изобщо не трепна, но рамото му
потръпваше всеки път, когато докосвах възпалената рана. Полях я с уиски и оставих
събратята му да му сложат чиста превръзка.
Знаех, че и те са пипали раната му. Имаха собствени лекове. Не им се месех. И без това
се съмнявах в успеха на своите методи.
Възпалената рана ми внуши противното усещане, че самият въздух около нас е отровен.
Бяхме насред морето, а сякаш се намирахме в най-гъстата джунгла, заобиколени от всички
страни от гниещи бурени и отровни амонячни пари.
Само аз ли се чувствах така, като че ли някаква огромна ръка стиска гръдния ми кош?
 Погледнах канаките. Движенията им ми се сториха по-бавни. Не си ли поемаха въздух с
усилие, сякаш безветрието, което ни беше закотвило здраво за безкрайния морски под, тежи
като непоносимо бреме и върху техните гърди? Не се ли мяркаше някакъв тревожен въпрос в
тъмните очи насред сините маски? Не се ли долавяше някакъв суеверен страх, който — като
балончета въздух, които се издигат от зловонното дъно на някое блато — изплуваше на
повърхността и търсеше обяснение на това зловещо затишие? И не се ли четеше в погледите
им, че всъщност аз съм причината — аз, чужденецът, на който не му е мястото тук, и който
ще трябва да бъде пожертван, за да се умилостиви необяснимото?

Пуснахме мрежата, но не се хвана нищо. Отново изпитах усещането, че всичко живо

около нас е изчезнало. Дълбините на океана бяха също толкова неподвижни, колкото и
повърхността му. Не страхът от акули ме възпираше да поплувам в морето. А чувството, че в
момента, в който го докосна, ще ме засмуче и завинаги ще изчезна в мрака му.

На четвъртия ден прегледах провизиите ни. Имахме половин торба корени от таро и
няколко килограма ориз. Не се страхувах, че ще гладуваме. Беше ми останал достатъчно
разум, за да знам, че морето рано или късно отново ще ни даде достъп до богатствата си и
някоя риба тон ще се озове на палубата ни. Проблемът беше водата. Не бяхме заредили
достатъчно в лагуната. Запасите ни бяха на изчерпване. Пороят би разрешил проблема, но
небето беше безмилостно синьо и с нищо не показваше, че смята да утоли жаждата ни.
Трябваше да разделя водата на дажби и предварително се опасявах, че това ще предизвика
бунт. Затова реших, че от сега нататък всички ще се храним заедно на палубата, за да видят
канаките, че всички получаваме по равно вода.
Не бяхме равни и никога нямаше да бъдем. Това го налагаха и писаните, и неписаните
закони на кораба. Но трябваше да сме равни в страданията си. Иначе никога нямаше да ги
преодолеем. Все по-ясно осъзнавах, че за неопитен капитан като мен това затишие може да
се окаже далеч по-тежко изпитание от всяка буря.
Всеки ден хвърляхме мрежите, но не вадехме нищо. Сякаш рибите избягваха кораба ни и
аз виждах как на лицата на свикналите с морето канаки, прекарали целия си живот в
неговите води, изникват все нови и нови въпроси. Насред морето, а никаква риба, нито една
дори!
Дали не бяхме прокълнати?
С всяко хранене раздавах по канче вода. Когато се наведох над последното буре, видях,
че водата е почти на дъното и ще стигне най-много за още един ден. Единствената ни
надежда беше пасатът отново да задуха, а заедно с вятъра да дойде и дъждът.
На седмия ден водата свърши. От хамака, на който в треска гореше раненият канак, се чу
тихо стенание. Напуканите устни вече не намираха с какво да се наквасят. Той въртеше очи,
сякаш търсеше изход сред въжетата. После погледът му помръкна, но той продължи да стене
тихо. Това беше единственият звук, който нарушаваше тишината на борда, едновременно
признак на живот и предупреждение за съдбата, която ни очаква.

Беше в деня след като свърши водата. Седяхме пред сварените в морска вода корени от
таро, когато един от канаките посочи към хоризонта. Вдигнах поглед и видях облак. Той
висеше ниско над водата и се движеше по някакъв странен начин, бързо, като парата, която се
вдига от къкрещо гърне. Но за разлика от парата този облак не се вдигаше нагоре, а се
пръскаше едновременно във всички посоки и ми заприлича на ятата скорци, които се
събират есенно време за път над нивите около Марстал. Слънчевата светлина прозираше
през облака, а той бавно приближаваше, въпреки че не беше излязъл вятър. Изглеждаше
сякаш пулсира, като вихър, скрит в дълбините на гъста гора, който роши листата й.
След миг облакът увисна над нас и ми се стори, че наистина е есенна гора, която
шумоли над главите ни, но после осъзнах, че това, което се издига и снишава около нас, не са
мъртви листа, а живи същества, които пърхат с прозирни пъстроцветни крилца. Обгръщаше
ни безкраен рояк пеперуди.
Трябва да са били милиони. Явно някаква буря много далече от деспотичното безветрие,
което ни беше приклещило, ги беше вдигнала от някой остров и отнесла далеч навътре в
морето. Сега търсеха къде да кацнат и бяха попаднали на нашия белязан от смъртта кораб.
Изтощени, те накацаха навсякъде — по такелажа, по неизброимите въжета на борда.
Наредиха се по увисналите платна, докато не ги покриха като пъстри гоблени. За няколко
минути корабът напълно се изгуби в тази жива дишаща маса, която, уморена, беше потърсила
покой на борда на „Пръски пяна“.
Пеперудите кацаха и върху нас, сякаш не правеха разлика между мъртвото дърво,
въжетата, платнищата и кожата ни. Оказа се, че страдат от същата жажда, която мъчи и нас.
Изпохапаха ни целите с малките си хоботчета в търсене на някоя капка влага по потната ни
кожа. Не болеше като ужилване от пчела, нито щипеше като ухапване на муха. Но атаките им
скоро доведоха до сърбеж и парене, които ни побъркваха. В момента, в който спирахме да се
пазим, пеперудите ни налазваха, налитаха върху влагата в устите ни и трябваше да стискаме
очи, за да не влизат вътре. Докато отворим уста, за да ги прогоним с бесен вик, те вече се
бяха пъхнали между зъбите, кацаха по езика и гъделичкаха небцето с пърхащите си крилца.
Ослепели и давещи се, залитахме по палубата и размахвахме ръце. Сякаш пеперудите
бяха видели в нас последния си шанс. Нищо не можеше да ги спре. Те се впускаха към
смъртта си без колебание. Разплесквахме ги по бузите, челата и веждите си. Мисля, че
всички ние, обезумели, бяхме готови да скочим в морето, само и само да се отървем от тях,
но и водата около кораба беше покрита с пеперуди. „Пръски пяна“ приличаше на ковчег,
положен насред обсипания с цветя под в някоя църква.

Поотворих едното си око, колкото да стигна до релинга, и видях един от събратята си по

съдба и как лицето и черепа му, татуирани в синьо, са почти изцяло покрити с пеперуди.
Забравих в каква опасност се намираме и се оставих на гледката пред очите си — красиво
заобленият син череп, по който бяха накацали лимоненожълти пеперуди, които леко
потрепваха с полуразтворени крилца. И тъмните очи, които ме гледаха иззад пъстрите
ципици.
За разлика от мен канакът изглеждаше съвсем спокоен. Може би просто се беше
примирил със съдбата си, не знам. В следващия момент в лицето ме плисна каскада вода.
Друг от канаките се беше сетил да изтегли вода от морето и сега заливаше и себе си, и
останалите. Бързо последвахме примера му и едва така успяхме да се освободим от рояците
пеперуди.
 Но битката не беше свършила. Известно време пеперудите продължиха да правят опити
да кацат по лицата ни и голите ни гърди в търсене на влага. После се отказаха. Натръшкахме
се изтощени на палубата, която беше покрита с лепкав килим от изпотъпкани и удавени
пеперуди. Сякаш всичко живо на борда го очакваше една и съща съдба.

Погледът ми попадна върху хамака с ранения канак. Заради състоянието си той се беше
оказал съвсем беззащитен. Сега лежеше погребан жив под вибриращата планина от пърхащи
ефирни крилца. Спуснахме се към него с кофите си, обляхме го с вода и почнахме да
изтребваме пеперудите с шепи, без изобщо да знаем дали ще го изровим жив. Беше взел
единственото правилно решение — да скрие лицето си с ръце, и точно така го открихме.
Гърдите му се надигаха и спадаха. Все още дишаше.
Изчистихме му едно местенце на палубата и го положихме сред нас. Донесох от каютата
един чаршаф за него и ризи за нас. Стълбите, стените и пода в тесния коридор пред
заключената врата на каютата също бяха покрити с пеперуди, както и целия кораб. Трябваше
да ги изтикам с крак от прага, за да вляза в каютата, а те веднага се вдигнаха от стените и ме
последваха в новото, неизследвано помещение. Джим си седеше на масата, където го бях
оставил. Пеперудите се спуснаха към белите му коси, сякаш го взеха за жив. Сякаш го
приветстваха с пърхането на красивите си крилца, защото макар и да не може да им даде
нищо, поне понася безропотно натрапчивото им присъствие.
Оставих Джим и се върнах на палубата, като пътьом се отърсих от нов слой пеперуди,
които ме бяха накацали по лицето. После просто седяхме там, облечени в ризите, които бях
извадил от скрина на капитана и от собствения си моряшки сандък.
Останахме на палубата до края на деня. Там прекарахме и нощта. Пеперудите не
помръдваха. Водата беше свършила. Корените таро — също.
Сякаш целият свят беше застинал, не само въздухът. Бяхме останали само ние и един
милион пеперуди. Всичко друго беше изчезнало. Морето беше престанало да диша, а ние
лежахме върху мъртвата му гръд. Скоро и нашите сърца щяха да спрат да бият.

Не съм суеверен и не знам дали канаките са. Вероятно да. Или по-точно казано — това,
което те наричат вяра, за нас е суеверие. Но усетих, че това затишие, което ни е вкопчило в
лапите си, е наказание — не за нещо, което сме направили всички ние, нито за нещо, което
Джак Люис е направил, защото ако в отвъдното имаше някакъв съдник — в което се
съмнявам, — Джак Люис вече стоеше лично пред него.
Наказанието беше за нещо, което съм направил аз.
Бях станал капитан на „Пръски пяна“ по случайност. Бях неподготвен и бях твърде млад.
Но това не беше оправдание. Капитанът си е капитан, а аз се бях провалил.
Бях предпочел да седя в каютата с Джим и е една торбичка с перли. Да мисля за себе си,
а не за екипажа. Ако канаките изобщо изплуваха в мислите ми, то беше само защото се
страхувах да не попречат на плановете ми.
Но какво можех да направя? Да заповядам на вятъра да ми се подчини? Как бих могъл аз
да нося отговорност за затишието, което се беше стоварило върху нас като проклятие?
Струваше ми се, че имам треска, че жаждата, смазващата жега, вялото пърхане на
умиращите пеперуди, гледката на оловния капак на океана, на синьото като газов пламък
небе през деня и неподвижните звезди нощем са размътили мозъка ми и са повели мислите
ми по този налудничав курс.
Кой би могъл да разбере природата? Какво кара вятъра изведнъж да утихне?
Може би тях просто не ги интересува дали живеем, или умираме?
Много по-лесно е да търсиш вината в самия себе си.

Надигнах се и слязох в каютата, взех торбичката с перлите, а като се върнах горе на

палубата, ги запратих толкова далече в морето, колкото ми позволяваха силите.
Само така, мислех си, бих могъл да изкупя вината си и най-сетне да се освободя от
присъствието на Джак Люис, което все още усещах на борда. Плавах със сенки. Живеех в
свят на призраци. И все пак и до ден-днешен вярвам, че онова решение беше оправдано. Едва
когато се отървах от тежестта на предмети, които и без това нямах никакво право да нарека
свои, а умът ми се освободи от празните мечти, получих правото да се наричам капитан.
Едва тогава осъзнах капитанската чест и единствено задължение — да отведе екипажа си
жив до пристанището.
Бях захвърлил всичките си мечти за бъдещето през борда. Беше ми останало само едно
желание: да се извие буря и да ни освободи от това затишие, в което бяхме застинали като
във втвърдена лава.

Стоях до релинга и гледах морето, но повърхността му си оставаше неизменно същата.

Обърнах се и погледнах канаките, които седяха свити на палубата, наобиколили ранения си
събрат. Взираха се в дланите си и дремеха под смазващата жега.
Не знаех дали са ме видели да хвърлям перлите зад борда, но в такъв случай може би
бяха решили, че принасям жертва на някой бог, не много по-различен от техните идоли.
Но приношението ми не беше, за да умилостивя някой бог. Направих го пред самия себе
си и своя дълг.

Слънцето залезе, както беше залязвало всяка вечер откакто безветрието ни държеше в
мъртвата си хватка. Първият залез ми беше заприличал на куршум, който лети към сърцето
ми. Сега слънцето беше още по-мътно, червено, но не като кръв, а като цвета на дупката,
която куршумът прави в тялото. Светът беше плячка, убита от неизвестен ловец.

Събудих се посред нощ от някакъв звук, който в началото взех за пукот. Все още в
просъница, реших, че на борда е избухнал пожар, че от горещината „Пръски пяна“ е пламнал.
После осъзнах, че това не е звукът на пламъци, които поглъщат сухо дърво. Беше силно
трополене и идваше откъм опънатото платнище над главите ни.
Надигнах се и усетих полъх върху лицето си. Беше излязъл вятър. С него дойде и дъждът.
Подпрях се на релинга и отворих уста. Капките падаха тежки и студени по лицето ми. Удряха
раменете и голите ми гърди. През тялото ми премина тръпка, сякаш всичко в мен отново се
събужда за живот.
Чух шум зад гърба си и се обърнах. Канаките идваха към мен. Помежду си подпираха
ранения си събрат. Застанахме рамо до рамо до релинга и се оставихме дъждът да ни
накваси.
Всъщност дотогава не бях изпитвал истинска жажда, нито благодарност като тази, която
ме обзе, когато първите капки намокриха устните ми. Зяпах във въздуха и чаках още. В онзи
момент бях забравил кой съм.
Морето почна да се раздвижва. Първите вълни се надигнаха и предпазливо опипаха
корпуса ни. Корабът леко се олюля, сякаш отдавна бе чакал покана да се размърда. Разби се
първата вълна. Разпененият й връх просия в нощния мрак. Стакселът тежко изплющя над
главите ни. Задаваше се буря.
Бързо подготвихме кораба. Навесът стоеше опънат в очакване на дъждовната вода, която
вече беше почнала да се събира в него, и преди да го свалим, напълнихме буретата си.
Гърлата ни вече не горяха от жажда. Не бяхме яли от няколко дни и докато подготвяхме
кораба за бурята, забелязахме колко сме отслабнали. Но нищо не можеше да охлади радостта
ни от вятъра и дъжда, които се бяха завърнали, дори и рискът да се изправим срещу стихията
без провизии.
На всяка заповед, която изкрещявах през воя на възкръсналия вятър, канаките отговаряха
с единствените думи на английски, които бях чувал от тях „Ай, ай, сър!“.
Като хор, който отговаря на солиста.
Може да прозвучи странно, може би с дързостта си предизвиквахме смъртта, но
посрещнахме бурята с възторг. Не мога да намеря друга дума, която по-точно да опише
настроението, което ни обхвана, докато подгизнали гледахме как вълните се надигаха около
нас, а огромните ветрила от хвърчаща пяна сякаш сливаха небето и морето в едно.

Бяхме подсилили стаксела с двойно въже, но скоро се оказа, че трябва да оставим само
щагфока, иначе всички мачти и целият такелаж щяха да бъдат отнесени през борда. Аз се
привързах към руля. Заливаха ни огромни вълни, които отнасяха по пътя си от носа към
кърмата всичко, което не е пристегнато. Останах там две денонощия. Можех да поискам
някой от канаките да ме сменя през четири часа. Не го направих не защото им нямах
доверие. Исках да докажа нещо на самия себе си и вярвах, че те ме разбират.
По дължината на палубата бяха опънали въжета, за които да се държат, когато трябва да
стигнат до някъде, но и те през повечето време стояха неподвижно привързани към нещо
като мен. Бяха омотали ранения в платно, високо сред такелажа, където вълните да не могат
да го стигнат. От време на време припълзяваха нагоре с канче вода и наквасваха устните му.
Носеха вода и на мен.
Една вълна изхвърли едра риба тон на палубата. Приех го като знак. Преди рибите бягаха
от нас. Сега идваха сами. Океанът ни черпеше с даровете си. В кратката пауза между две
вълни един от канаките се хвърли върху рибата и я разпори с ножа си. Донесе ми парче жива
плът, още тръпнеща в дланта му.
През двете денонощия, в които продължи бурята, възторгът вътре в мен не намаля и аз
прекарах цялото време на крака, привързан към руля. И да съм бил уморен, не го забелязвах.
На третия ден вятърът най-сетне утихна. Развързах въжето и се освободих. Известно
време се олюлявах върху палубата. Умората ме налегна изведнъж. Имах чувството, че ще
изгубя съзнание и се наложи да се подпра на руля, който досега бях стискал. Наведох поглед
към дъските на палубата и се опитах да запазя равновесие.
 Когато отново вдигнах очи, канаките ме бяха наобиколили. Раненият беше слязъл от
такелажа и стоеше на крака без чужда помощ, сякаш престоят нависоко го беше излекувал.
Протегнах ръка. Те я изгледаха. После също протегнаха своите. Един след друг се ръкувах с
всичките. Не казаха нищо, на тъмните им лица не просветна усмивка. Само ми подадоха
ръка. Дали това беше маниер, който бяха научили от белите, или жест, който туземците също
ползват, не знам. Знаех обаче какво означава той в онзи момент. Бяхме сключили пакт. Те
бяха моряци, не диваци.
Слязох в каютата и легнах в койката на Джак Люис. Чувствах, че съм си извоювал това
право. Едва на следващата сутрин открих, че Джим го няма. Помнех, че съм го оставил на
масата, но не беше там. Търсих го и из завивките на долната койка, и в заключения скрин, но
не го открих никъде. Появи се едва когато се сетих да огледам пода. Беше се изтърколил в
един от ъглите и сякаш скромното му местенце насред не особено чистия под го беше
лишило от онзи ужас, с който доскоро едновременно ме привличаше и отблъскваше.
Избърсах го от прахоляка. После го прибрах в излинялата торбичка и го заключих в шкафа.
Мисълта да го пратя при перлите дори не ми мина през ума. Той вече не представляваше
заплаха. Джим беше свидетел на тъмнината у Джак Люис. Но аз бях ходил там и се бях
върнал.

Отне ни една седмица да стигнем Самоа. През цялото време изобщо не се бях замислял
за целта на пътуването. Бях твърде зает с отговорностите си на капитан. Измервах
височината на слънцето, нанасях курса на картите, държах под око платната и издавах
заповеди. Имахме достатъчно вода и се прехранвахме с риба. Не срещнахме никакви други
кораби, а пасатът духаше постоянно от една и съща посока.
Когато заставах на носа и гледах как водата се надига в безкрайна вълна, а белите
капчици пяна подскачат като наниз перли, който се е пръснал върху каменния под, се сещах
за думите на Джак Люис, че целта на всеки млад мъж трябва да е самият свят, морето и
всичките острови в него. Но когато оставях погледа си да се плъзне назад, бялата диря на
килватера, блеснала на слънцето, ми приличаше на верига, и осъзнавах, че от момента, в
който станах капитан на „Пръски пяна“, бях едновременно свободен и заробен.
Толкова безкрайно голямо беше морето. Можеше да те отведе навсякъде, но в същото
време те държеше в окови.

Пристанището на Апия е като гърло на бутилка — широк залив, затворен почти изцяло
от два полуострова. Западният се казва Мулинуу, източният — Матауту. Отвъд залива е рифът,
почти като вълнолома пред Марстал. Ревът на прибоя е толкова силен, че на плажа трудно
може да се води разговор. Шумът на вълните се чува дори пет километра навътре в сушата,
високо горе сред зелените хълмове, които се издигат зад Апия, и никой в града не би казал за
кормчия, изгубил кораба си в опит да се промуши през отвора на рифа по време на буря, че е
лош моряк — просто задачата се смята за непостижима. По-скоро биха го нарекли
безотговорен или неопитен, защото всеки знае, че при буря откритото море е по-безопасно,
отколкото някой залив, където нищо не пази кораба от поривите на вятъра.
 Аз обаче не знаех това, докато стоях надвесен над морските карти в каютата на капитан
Люис. Апия беше просто едно име. Впоследствие научих, че и корабокрушението може да
бъде добре дошло. Дори корабът да бъде изгубен, потъването му може да спаси честта ти.
А аз мислех много за честта си. Какво щях да обяснявам за начина, по който съм станал
капитан на „Пръски пяна“? Кой би повярвал на историята ми за свободните мъже в трюма,
за канибалите от „Утринна звезда“, за смъртта на Джак Люис и кожената торбичка с
перлите, която изхвърлих зад борда?
Нямаше ли да изглежда по-вероятно да съм убил Джак Люис, за да присвоя и кораба, и
богатството му? Може би над „Пръски пяна“ все още тегнеше някакво проклятие, а сянката
на Джак Люис заплашваше да ме преследва до момента, в който се разделя не само с
перлите, но и с кораба му?
Бях вързан с кораба. Без него не можех да продължа напред. Двамата с Джак Люис бяхме
неделими. Той беше предначертал курса ми и аз нямах избор, освен да го следвам. Отсега
хората щяха да свързват името ми с неговото, независимо дали ме приемаха за негов убиец
или съучастник.
Замислих се дали да не сменя курса, но носех отговорност не само за себе си, а и за
канаките. Пък и къде щях да отида? Не можехме да продължаваме да ядем само риба, нито да
разчитаме, че боговете на стихиите ще ни запасяват с вода. Разбрах, че съдбата ми отдавна е
предначертана. Бягството беше невъзможно. Оставаше ми само една опора — капитанският
ми дълг. Той повеляваше да преведа кораба и екипажа му успешно до целта.
Но бях забравил да включа морето в сметките си.

Всеки моряк познава онази горчивина, когато брегът е вече близо, но има вероятност
никога да не го достигнеш. Не е ли още по-тежко да се удавиш, вече видял сушата току пред
себе си? Има ли сред нас и един, който поне веднъж да не го е изпълвал ужасът, че
спасителният бряг все пак ще му се изплъзне?
Така си мисля — че не е толкова страшно да се удавиш насред сивото бушуващо море,
което скрива хоризонта във всички посоки. Къде по-лошо е погледът ти да угасне докато
гледа нещо обичано, някаква надежда, ръка, която се протяга към теб. Дори и страхът има
нужда от мерило, а не е ли именно познатото онова мерило, с което мерим страха пред
непознатото?

Вече виждахме сушата, зелените хълмове на Самоа се бяха появили на хоризонта, когато
бурята ни връхлетя. Сякаш ни беше причаквала в засада зад острова. Удържахме цяло
денонощие. Вълни, високи като планини, ни издигаха на гребена си и виждахме Самоа.
После целият ни нос хлътваше надолу и отново оставахме насаме с морето. Не
приближавахме крайната си цел, но и не се отдалечавахме от нея. Една огромна вълна се
разби върху нас и килна кораба настрани. Вантите и щатовете, които едва удържаха мачтата,
сега вече поддадоха с трясък. Тя полетя надолу заедно с целия си такелаж, а аз го усетих с
тялото си, сякаш някой от собствените ми крайници беше посечен и сега висеше само на
сухожилия и мускули.
И все пак вярвам, че можехме да устоим на бурята, защото на палубата обикновено не
ми липсва самоувереност. Но осъзнах, че истинската заплаха за оцеляването ни идва не от
авариралия кораб, а от собствената ни слабост. След преживяното през последните седмици
бяхме изпосталели и изтощени. Битката с бурята беше твърде неравна. Трябваше да се
опитаме да стигнем до сушата.
Макар че никога дотогава не бях акостирал в Апия и не познавах опасностите, които те
чакат, когато се опитваш да се шмугнеш в тесния отвор на рифа по време на буря, ми беше
ясно, че изправям всички ни пред огромен риск. Ами ако нацелим рифа и се разбием в него?
Бяхме изгубили спасителната лодка в лагуната, при битката с диваците от острова на
свободните хора. Нима сега щяхме да се удавим толкова близо до целта?
Заповядах на канаките да нарежат мачтата на парчета и да ги привържат едно за друго
така, че да стане сал, с който да прекосим последната част от апийския залив, в случай че
опитът ми да мина през отвора в рифа излезе неуспешен. Междувременно аз извъртях кораба
напряко на вятъра. Маневрата беше не по-малко опасна от всичко останало, което ни
предстоеше. Ако в онзи момент някоя от огромните вълни се беше разбила отгоре ни, със
сигурност щяхме да се обърнем. Всички знаехме, че въпросът е на живот и смърт.
Канаките бързо насякоха мачтата с брадвите си и скоро салът стоеше готов на палубата.
Аз вече бях извадил моряшкия си сандък, в който бяха ботушите на баща ми и Джим. Сега им
заповядах да го привържат към сала. После завъртях кораба и обърнах нос към рифа.
От върха на една вълна отново зърнах Самоа. Над нас небето беше отровно лилаво, но
слънцето проби облаците над изумруденозелените планини и те в миг светнаха. Гледката не
ми вдъхна надежда. По-скоро ми се стори сякаш стихиите ни се присмиват — на нас и на
суетното ни желание да оцелеем.
Стисках руля и усещах мощта на вълните, както никога преди. Щурвалът подскачаше в
ръцете ми. Морето отново изпитваше силата на мускулите ми. Кормилото искаше едно, аз —
друго. Бурята и мощните вълни ни тласкаха в една посока, курсът ни беше точно в обратната.
После някаква жестока сила сграбчи кораба. Това беше течението, което ни понесе право
към тясното гърло на рифа. Поне то беше на наша страна в борбата срещу бурята и вълните.
Рулят отново се разтресе и не знам дали в онзи момент изгубих контрол над него, или над
себе си. Разсеях ли се? Провалих ли се в задачата си? Не мога да отговоря на тези въпроси и
това не ме оставя на мира.
Една вълна ни подхвана и ни запокити към рифа. През целия кораб премина трясък и
последната ни мачта полетя през борда. Самият аз се озовах опрян гърбом на фалшборда.
Едното рамо и ръката така ме боляха, че бях сигурен, че са счупени. После корабът
потрепери от следващата вълна. Целият започна да се обръща, а аз бях отнесен през борда от
кипящите водни маси, които се връщаха в морето, след като бяха наводнили палубата. Успях
да докопам къс от унищожения такелаж. Изкрещях от болка, когато въжето се впи в плътта
ми, но ръката явно не беше счупена, защото успях да се задържа. Корабът отново се изправи.
Всяка следваща вълна го блъскаше — като пестник открито лице. Всичко се разпадаше пред
очите ми. Скоро в рифа нямаше да се виждат дори отломки, които да показват къде сме
потънали.
Изпълзях нагоре по наклонената палуба с помощта на увисналия такелаж, който
използвах като въжена стълба. Канаките вече режеха връзките, които придържаха сала.
После той се плъзна по палубата и изчезна сред кипналата пяна. Канаките скочиха след него.
Поколебах се един миг, а после ги последвах. Морето се надигаше и спускаше над рифа.
Водната преса ме засмука надолу и усетих как острите корали нарязват стъпалата ми. После
отново ме изтласка нагоре. Изскочих на повърхността и видях сала само на няколко метра от
себе си. Достигнах го с две бързи загребвания, а канаките ме издърпаха отгоре.
Вкопчени с всички сили в сала, се надявахме, че прибоят ще ни преведе през лагуната.
Подводният риф, в който се беше ударил корабът, не закачи плоскодънния сал. Скоро вече
бяхме в залива, но съм се лъгал, ако съм мислел, че опасността е преминала. Дори и там
морето бушуваше. Подводните скали на рифа обираха отчасти силата на талазите, но не
можеха да спрат настъплението им. В плътно затворения залив те бяха почти толкова големи,
колкото и извън него.
Набързо скалъпеният ни сал скърцаше и стенеше.
И все пак не страх ме беше обзел в онези несигурни моменти. Напротив, в мен се
разливаше безкрайно облекчение. Бях се отървал от кораба. Веднага щом стигнех сушата,
Джак Люис щеше да спре да ме преследва.
Разчитах, че морето ще заличи всички следи от „Пръски пяна“ и в мислите си вече бях
дал на кораба, току-що разбит на трески от скалите на рифа, ново, макар и отдавна познато
за мен име — „Йохане Каролине“ — старата шхуна от Марстал, на която някога всички ние
бяхме мечтали да плаваме и която беше потънала заедно с Ханс Йорген в Ботническия залив.
Така щеше да звучи историята ми и нямаше кой да я обори.
Не че бягах от отговорност за делата си. Но не исках да нося отговорност за дела, които
не аз съм извършил. Затова трябваше да избягвам името на Джак Люис и заразата, която то
разнасяше.
Все още бяхме здраво вкопчени в сала, който се тресеше под напора на водата. Морето
ни нанасяше удар след удар. Зелените върхове бяха съвсем близо, но вече тъмни като сенки.
Слънчевата светлина беше скрита от отровновиолетови купища облаци, които се разбиваха в
билото на планината като вълни в риф. Бурята беше в разгара си и макар брегът да беше
близо, това не ни носеше никаква сигурност.
Приближавахме прибоя, където огромните вълни се разбиваха с грохот. Надигнах се на
лакти и видях, че белият плаж е съвсем близо. Стори ми се, че съм на една и съща височина с
разлюлените корони на кокосовите палми. Сякаш стоях на покрива на къща, която се срутва
под краката ми, и гледах колко безплодни са били всичките ми планове. Вълната, на чийто
гръб се носех, можеше и да ме премаже. След миг можеше да се окажа погребан под лавина
от вода.
След малко вълната ни връхлетя с тътена на хиляди водопади. Внезапно салът изчезна
изпод мен. Пропадах между небето и морето, които рязко сменяха местата си.
Не бих казал, че всичко почерня. По-скоро всичко стана зелено като самото тропическо
море. Но аз бях далече, на някакво безпаметно място, където не се случваше нищо. Когато
отново се съвзех, бях в ръцете на един от канаките.
Зад нас се разби нов гигант. Намирахме се насред кипящата пяна, където големите вълни
губят мощта си, преди да се предадат на пясъка, който ги засмуква към плажа. Все още
нямахме твърда земя под краката си. Аз кашлях и се давех. Синьото лице на спасителя ми
беше неподвижно, съсредоточено в усилието да измъкне и двама ни на сигурно през
последните метри до брега. Разпознах го по липсващото ухо. Беше раненият канак, когото
бях издърпал през борда, а след това лекувал. Сега бяхме квит.
Заля ни поредната вълна. В дива паника заритах с крака и усетих, че стъпалата ми
достигат дъното. Изправих се, но отново загубих опора. Опитах се да изпълзя през кипящата
пяна на четири крака. Прибоят се беше изтощил и водата се връщаше назад с жестока сила.
Блъскаше ме в лицето като фонтан и подсичаше ръцете и краката изпод тялото ми. Малко
преди течението отново да ме отнесе на дълбокото, канакът ме сграбчи. Последните метри
ги минах изправен, като се подпирах на него.
На плажа нямаше никой, сякаш бяхме попаднали в някакъв свят, изоставен от хората.
Идеше ми да се просна на земята от изтощение, но бурята завихряше пясъка и песъчинките
болезнено деряха полуголото ми тяло.
Чух трясък и видях една палма да се чупи на две. Цялата й корона полетя надолу и се
стовари върху покрива на някаква колиба, който веднага се продъни под неочакваната тежест.
Не можехме да останем тук. Трябваше да търсим подслон навътре в острова.
Зад нас се чу вик. Обърнах се и видях как двама канаки преодоляват прибоя с последни
сили, преди да се строполят на плажа. После пред очите ми се появи и трета фигура. Всички
от екипажа се бяха добрали до брега невредими. Със сините си лица приличаха на морски
духове, родени от кипящата пяна.
Изпитах огромно облекчение. „Пръсти пяна“ беше разбит, но не бях изгубил нито един
от хората си. Всъщност те бяха спасили и себе си, и мен. С други думи, заслугата не беше
моя. Но знаех, че тази мисъл ще ми помогне да приема загубата на кораба по-леко.

Най-близките колиби до една бяха изоставени. Ние едва се държахме на краката си.
Вятърът ни блъскаше в гърбовете и ни тласкаше с подскоци и препъване напред. Скоро се
предадохме и почнахме да лазим на четири крака. Току чувахме тежкото тупване на кокосови
орехи по земята наоколо. Източените, бясно люлеещи се стволове на палмите скърцаха.
Гледах надолу към дланите и коленете си. Те бяха последната ми връзка със земята в това
обезумяло време. Мислех, че в крайна сметка бурята просто ще ни отвее в безпределния
всемир.
Най-сетне виковете ни за помощ бяха чути и ние се скрихме зад залостената врата на
една от колибите. Вътре не гореше огън, а обитателите й се бяха свили смълчани, сякаш
вярваха, че ако се престорят на невидими, ще избегнат гнева на бурята. Къщата цялата се
тресеше, а покривът опасно виеше, но издържа. Бях твърде изтощен, за да ме интересува
какво впечатление оставям у местните. Аз бях корабокрушенец, който търси подслон — бял
или не, беше без значение. Бурята ни беше направила всичките еднакви.
Скоро заспах. Когато отново се събудих, беше тихо. Беше нощ, а наоколо се чуваше
дишането на спящи хора. Лежах и се взирах в тъмнината, а после отново потънах в съня.

На следващата сутрин се сбогувах с канаките. Отново си стиснахме ръцете. За втори и

последен път. Безухият ми спасител сложи ръка на рамото ми и ме погледна в очите.
Задържах погледа му насред безграничното среднощно синьо на лицето му. Между нас се
беше родила връзка. Не беше приятелство. Не бяхме разменили и една дума.
Сега обаче ми говореха нещо. Всеки от тях каза по една дума за сбогом. Все още ги
помня. Палеа, Коа’а, Кауу. Четвъртата беше по-дълга. Май беше нещо като Кели’икеа, но не
съм сигурен. Първо реших, че думите са означавали „сбогом“. После се сетих, че по-скоро са
ми казали имената си.

Слязох на плажа. Морето още не се беше успокоило, но във въздуха вече не летяха
пръски пяна. Навсякъде имаше изкоренени палми и отломки от колиби, които бурята беше
разбила на парчета. Осъзнах какъв късмет сме извадили, че колибата, в която намерихме
убежище, беше устояла на вихъра. Приближих се колкото посмях до разбиващите се вълни и
тревожно огледах бойното поле, в което беше превърнат брегът. Страхувах се да не видя
останки от „Пръски пяна“, които да противоречат на заплануваната лъжа. Някоя рея, дъска
или дори рулят не биха били от значение, но ако морето изхвърлеше част от обшивката,
където е изписано името, това щеше да е краят. Огледах и хоризонта. Сред рифа нямаше и
следа от кораба. Морето напълно беше опустошило „Пръски пяна“. Където и да лежаха
останките на разбития кораб, във всеки случай не бяха на брега на Апия.
Бях качил моряшкия си сандък на сала. И него загубих надежда да видя отново. Явно
това беше цената, която трябваше да платя, за да не ме свързват с Джак Люис никога повече.
Намирах се в западния край на залива, близо до Мулинуу, който бях видял на картата.
Тръгнах на изток по плажа с надеждата да стигна до някое селище, в което да си личи, че
живеят бели. Скоро видях между палмите стените на къщи с червени керемиди на покривите
и се отправих към тях. Дори и тези по-солидни сгради не бяха напълно пощадени от бурята.
На едно място стрехите бяха изпотрошени. На друго вятърът беше съборил плочите от
покрива и бяха останали само гредите отдолу.
Селището не беше особено гъсто населено. Къщите не бяха наблъскани една до друга по
улици, а се разполагаха нашироко сред палмови горички. Големите, просторни жилища
внушаваха усещане за благоденствие и ред с варосаните си стени, покрити веранди и широки
стрехи, чиято плътна сянка сигурно е била добре дошла за обитателите им в изпечените от
слънцето тропици. Навсякъде се разминаваха бели и местни, влизаха и излизаха от къщите,
всеки зает с някаква задача. В ход вече бяха добре организирани възстановителни работи
след бурята.
Обикалях безцелно и се чувствах непотребен и чужд, какъвто и бях. Никой не ме
забелязваше, никой не ми подвикна да спра. Осъзнах, че много от тези, които са се
настанили тук, също са на острова за малко — били те търговци, моряци или авантюристи
като самия мен.

На варосаната стена на една къща пред мен блестеше току-що излъскана месингова
табела. Спрях се да прочета думите, понеже предположих, че това е някаква институция, към
която мога да се обърна с лъжливия си доклад за корабокрушението на „Йохане Каролине“.
Надписът гласеше „Deutsche Handels — und Plantagen-Gesellschaft“.
Тъкмо го бях прочел, когато чух някой да се покашля зад гърба ми. Обърнах се.
Един господин, облечен в бяло, ме оглеждаше. Дрехите му бяха безупречно чисти и
идеално изгладени. В бутониерата му беше пъхнат свеж цвят от хибискус, сякаш бе прекарал
предната бурна нощ в приготовления за важна среща. Изпод широкополата шапка ме гледаха
чифт светли очи, а притежателят им поглади с ръка мустаците си, които се извиваха във
впечатляващи дъги към изпечените от слънцето, прорязани от леки бръчки страни.
— Какво търсите, господине? — попита той на английски с акцент, който веднага
разпознах като немски.
Затова отговорих на немски.
— Аз съм датски моряк. Идвам да докладвам за загубата на „Йохане Каролине“ от
Марстал, който се разби в рифа пред Апия по време на бурята. Бихте ли ми казали къде мога
да намеря консулство или някаква друга управа, към която да се обърна?
— Аха, значи сте датчанин. Тогава сме един вид сънародници. Датско консулство,
разбира се, тук няма да намерите. А колкото до другата управа…
Той вдигна рамене, сякаш по тези места самата дума няма кой знае какво значение. Спря
да поглажда мустаците си и сведе поглед, сякаш се оглежда за нещо по земята. После сключи
ръце зад гърба си и явно се замисли.
— Да, може да се каже, че аз съм един вид консул, имам предвид германски консул.
Така че най-добре да се обърнете към мен. Действително чух, че някакъв кораб се е разбил в
рифа, но заради бурята беше невъзможно да се притечем на помощ. Трябваше да гледаме
самите ние да оцелеем.
Подаде ми ръка.
— Хайнрих Кребс.
Представих се.
— Мадсен? Звучи ми познато.
Той свали шапката си и избърса чело с носна кърпа.
— Но тая горещина не е шега работа. Човек почва да забравя.
— Той е от моя край — казах аз.
Устата ми беше пресъхнала, а сърцето ми биеше бясно в гърдите.
— Доколкото разбрах, тук на Самоа има един Мадсен. Ще се радвам да се срещнем.
— Да, това може да се уреди. Ще поразпитам. Но съм длъжен да Ви предупредя — по
тези краища срещата със сънародник невинаги е приятно изживяване.
Кребс сложи ръка на рамото ми и ме изгледа въпросително. После се усмихна.
— Заповядайте вътре. Изглеждате ми изтощен. Но сте извадили късмет. Малцина се
измъкват живи от сблъсък с рифа на Апия. А другите от екипажа?
— Капитан Хансен не успя да стигне брега — отговорих лаконично, понеже гузната
съвест вече ме пронизваше заради лъжата.
— Една баня и лека закуска ще Ви дойдат добре. После ще чуя рапорта Ви.

Един туземец, облечен в също толкова безупречно бяло като господаря си, ми приготви
вана. Свалих мръсните дрипи и се изправих пред огледало с позлатен обков, високо колкото
мен. Картинката не заслужаваше такава изискана рамка. Бях измършавял, кокалест, целият
посинен. Лицето ми също пазеше следи от това, през което бях минал. Цялото беше
прорязано от недозараснали рани. Една бразда пресичаше дясната вежда, друга се спускаше
кървавочервена надолу по бузата ми. Приличах повече на впиянчен отпускар, отколкото на
корабокрушенец, и се запитах защо консулът не ме изгони още като ме видя.
Досещах се, че докладът ми за корабокрушението е само формалност. Нямаше да има
разследване, властите изобщо нямаше да бъдат информирани. Със същия успех можех тихо и
кротко да се слея с новопристигналите в Апия. Никой нямаше да забележи, че на плажа се е
появил още един голтак.
Лъжите, в които се оплитах, изобщо не бяха необходими. Но вече бях почнал и не можех
да се отрека от версията си.
Хайнрих Кребс не представляваше заплаха. Той правеше впечатление на човек, който по-
скоро има нужда постоянно да затвърждава собствената си значимост. Явно задачата ми беше
да му позволя да влезе в ролята на благодетел, а и да му осигуря известно разнообразие, след
като ураганът очевидно не му стигаше. И той внушаваше у мен същото чувство като повече
бели, които бяха срещал из Тихия океан. Зад фасадата от цивилизованост и строг ред винаги
се криеше нещо друго.
Но тайните на Хайнрих Кребс не ме интересуваха. В последно време бях направил
повече от достатъчно открития.

Когато излязох от банята, на един стол ме чакаше чист бял костюм. На пода беше
оставен чифт избелени платнени обувки. Явно бяха от гардероба на Хайнрих Кребс, но аз бях
доста по-едър от него, затова и панталоните, и сакото ми бяха къси. Ризата изобщо не можех
да я закопчая на гърдите. Трябваше да се откажа и от обувките. Пристъпих към масата за
закуска бос. Още приличах на голтак, но вече бях голтак, извадил късмет.
Трапезарията беше прохладна и сенчеста. Светлината отвън едва се процеждаше през
белите завеси, дълги чак до пода. Върху покривка от дамаска бяха наредени порцеланов
сервиз, сребърни прибори и кристални чаши. Седял съм на много маси, но никоя не може да
се мери с тази на Хайнрих Кребс.
Появи се и самият домакин. Беше си свалил шапката, а пясъчнорусата му коса беше
сресана назад и прилизана с лепкава помада.
Масата беше подредена само за двама.
— Сам ли живеете? — попитах аз.
— Все още се установявам. Съпругата ми и трите ни деца ще пристигнат по-нататък.
Внесоха храната.
— Една малка изненада — каза Хайнрих Кребс.
Гледах невярващо порцелановия поднос, който поставиха пред мен. Казах думата на
датски, понеже не знаех немското име на това превъзходно ястие.
— Флескестай.
— Да, флескестай — повтори домакинът ми с почти безупречна имитация на моя
датски. — Аз, разбира се, съм бил в Дания, а и датчаните и немците определено споделят
обща страст към свинското. Пръжките, които знам, че вие високо цените, за съжаление ще
трябва да ги пропуснем. Уви, талантът на иначе забележителния ми готвач не стига дотам.
Кребс ме изгледа. После вдигна рамене.
— Човек може да вземе толкова много със себе си. Може да претвори дома си на ново
място, да се заобиколи с обичани предмети, със своята си култура, да чете познатите автори,
да яде любимите храни от детството и да говори собствения си език, както сега. И все пак не
е същото. Има нещо, което не може да се възпроизведе. Може би точно същото, от което си
избягал. Така де, защо изобщо заминаваме? Често си задавам този въпрос. Вие защо сте тук?
Преживели сте корабокрушение, понесли сте какви ли не трудности. Изписано Ви е на
лицето. Но защо?
— Защото съм моряк — отговорих.
— Да, разбира се. Но защо сте моряк? Едва ли Бог лично Ви е посочил с пръст и Ви е
повелил да тръгнете по море. Сигурно сам сте го избрали?
Поклатих глава.
— Баща ми беше моряк. Двамата ми братя са моряци. Сестра ми е омъжена за моряк.
Всичките ми съученици са по корабите.
— Но Балтийско море Ви се стори малко? За повечето хора е достатъчно. Защо Тихия
океан? Какво си мислите, че ще откриете тук?
Любопитството на Кребс не ме тревожеше — ако изобщо това беше любопитство. Може
би просто му беше приятно да се слуша как говори. Но се беше доближил твърде много до
истината, а аз нямах никакво намерение да се доверявам на когото и да било. Отново сведох
поглед към масата и се съсредоточих върху храната си.
— Наистина е много вкусно — казах.
— Ще предам комплиментите Ви на готвача.
По гласа му се долавяше, че е обиден. Бях отхвърлил поканата му за близост и между нас
вече зееше пропаст.
— Този Мадсен — каза Кребс след малко — роднина ли Ви е?
Вече съжалявах, че съм споменал името на баща си. Но бях твърдо решен да го намеря,
по един или друг начин, а островът беше доста голям.
— Не — отговорих. — Не сме роднини. Просто сме от едно и също градче.
— И имате същата фамилия?
— Много хора в Марстал имат една и съща фамилия. Обещах на семейството му да
проверя как я кара, така и така съм тук.
— Така и така сте тук. Така и така случайно минавате край Самоа.
Тонът му беше язвителен. Не ми вярваше, но вместо да го каже направо, ме заяждаше за
отговора.
Все едно ми беше. Бях изкъпан и сит. Вече можеше да ме изрита навън, ако реши. Щях
да се оправя и без помощта му. Избърсах устните си с платнената салфетка.
— Благодаря за храната — казах с пресилена любезност.
Личеше си, че Кребс е размислил.
— Има и десерт — каза. — Не ставайте още.

Щорите от тънки бамбукови пръчици на верандата леко се поклащаха от бриза, който

идваше откъм морето. И тук беше също толкова приятно, колкото и вътре, въпреки че
изгарящото тропическо слънце беше в зенита си. Местните все още бяха заети да отстраняват
пораженията от бурята. Прибоят се блъскаше в плажа. Далеч навътре в морето виждах бялата
разпенена бариера на рифа, където предния ден за малко щях да изгубя живота си.
Кребс попита за обстоятелствата около корабокрушението. Споменах сала и капитан
Хансен, който слязъл в каютата, за да се погрижи за корабните документи, но така и не се
появил отново, преди „Йохане Каролине“ да се преобърне за последен път и една вълна да
помете всички ни през борда. Попита за канаките, а когато му казах, че сме се добрали до
брега заедно, след което те са изчезнали и не знам нищо повече за тях, вдигна рамене, сякаш
това са незначителни подробности.
Изгледа ме отново с онази усмивка, чиято двусмисленост бързо се бях научил да
разпознавам.
— Изумително е колко благотворно действа добрата храна. Не сте ли съгласен?
Кимнах.
— Ето аз например — продължи той — веднага си спомних всичко. Мадсен, да, много
добре го помня. Ако сте отпочинали достатъчно, ще ви предоставя един от слугите си, за да
ви покаже пътя. Така ще можете да се срещнете още днес следобед.
— Не мога да тръгна така — казах аз.
 Сам чувах паниката в гласа си.
— Разбира се, че не — продължи Кребс с усмивка. — Виждам, че сте човек, който
държи на добрия тон. Какво облекло бихте предпочели да носите при срещата си с този…
Мадсен?
— Собственото си — отговорих аз.
Сам чувах колко неестествено звуча и изведнъж ми се стори, че двамата разиграваме
някаква комедия. Но честно казано, не виждах нищо забавно в нея. Всъщност ми се струваше
страшна. Страхувах се от срещата с папа тру след всички тези години, страхувах се и от
Хайнрих Кребс, защото той изглежда знаеше нещо за баща ми, което не искаше да разкрие.
Беше забелязал нетърпението ми да се срещна с папа тру — както и тревогата ми. Играеше
си с мен, но не знаех защо. Какво ли целеше?
Кребс се извини и влезе в къщата. Аз прекарах остатъка от деня в разходки по плажа,
гледах морето и премислях положението си и това, през което бях минал. Може би щеше да е
по-добре да си бях стоял далече от папа тру, да не бях нарушавал покоя на мъртвите? Ако не
бях тръгнал да го търся, щях просто да го броя за загинал, за поредния удавник във
върволицата от бащи, братя и чичовци.
Какво исках от него, след като той така категорично не искаше да има нищо общо с мен?
Можел е да се прибере у дома в Марстал, но не го беше направил. Беше ни обърнал гръб.
Какво се казва на баща, който е стоял с гръб към теб в продължение на 15 години? Побутваш
го по рамото. А като се обърне?
Шибваш му един?

Вечерта се върнах в дома на Хайнрих Кребс. Беше ми предложил да пренощувам там и

аз бях приел поканата му, защото не ми се искаше да спя на плажа. В трапезарията беше
сервирана вечеря, но домакинът отсъстваше.
Влязох в стаята, където щях да прекарам нощта, и веднага предположих, че сигурно
именно нея Кребс е подготвял за себе си и съпругата си, чието пристигане очакваше с такова
нетърпение. Сякаш бях в някоя шатра или под навес, опънат напряко на някоя корабна
палуба, за да пази от слънцето. Всичко беше издържано в същия въздушен стил като
трапезарията. Леглото с балдахин беше достатъчно голямо за двама или трима, а голямото
огледало на едната стена правеше стаята да изглежда още по-просторна.
Това бе най-забележителното място, на което съм нощувал. Дори се поколебах дали да
легна в леглото. Подът ми се струваше по-подходящо място, но никога не бях спал върху
облак, а ми се струваше, че го заслужавам след всичко, което бях преживял, и в крайна
сметка се мушнах в пухения рай.
Събудих се посред нощ, защото някой колебливо открехна вратата. Дръжката се плъзна
надолу, после се върна. След малко чух една от дъските на верандата да проскърцва. После
всичко утихна, а аз отново потънах в сън.
На сутринта се събудих от почукване. Още сънен, отворих вратата. Отвън стоеше
прислужникът с куп прилежно сгънати дрехи и чифт високи моряшки ботуши в ръце.
— Дрехите ви, маста — каза той и отново изчезна.
Разгънах дрехите и останах изумен. Бяха моите, но не тези, с които бях преживял бурята.
Бяха цивилните ми дрехи — тъмносини панталони и сако, бяла ленена риза с яка, сиви
вълнени чорапи, които сам си бях кърпил. И ботушите на папа тру, които бях пренесъл през
половината земно кълбо. Бях убеден, че малкото ми вещи са потънали, когато салът се
преобърна в Апийския залив. Сега ги държах в ръцете си.
Облякох се и нахлузих ботушите. Не ги бях обувал от месеци. Бяха тежки и неудобни в
жегата. Убиваха ми. Влязох в трапезарията, където Хайнрих Кребс вече ме чакаше пред
масата, сервирана за закуска. Беше безупречно облечен, със свеж цвят от хибискус в
бутониерата и напомадена коса. На покривката беше сложен моряшкият ми сандък.
Приличаше на огромно петно мухъл насред чистата стая. Върху него се четеше името ми.
Сам си го бях написал.
— Морето го е изхвърлило снощи — каза Кребс. — Един от хората ми го открил.
Не казах нищо.
— Предполагам, че смалената глава също не Ви е роднина?
— Не е — отговорих. — Името му е Джим.
— Да, това обяснява всичко. И той ли е от Марстал?
Поклатих глава и реших, че е по-добре да не отговарям.
— Вие сте крайно интересен млад мъж, Алберт Мадсен — каза Кребс и ме изгледа над
ръба на чашата си. — Крайно интересен.
— А Вие се ровите в чуждите вещи без позволение.
Отвърнах на погледа му и го задържах. Надявах се да не забележи колко съм възмутен.
— Ако не го правех, никога нищо нямаше да науча — отговори Кребс, без да отмести
очи.
— И какво точно искате да научите?
— Много неща — отговори той. — Изплувате, значи, Вие от прибоя като подводно
създание от приказките, съвсем сам на света, с някаква Ваша си история за това откъде
идвате и кой сте. История, която никой не може нито да потвърди, нито да обори.
— Името ми го пише на сандъка.
— На сандъка, в който има смалена глава. На бял човек.
Посегнах към сребърния кафеник.
— Това е лично. Не Ви интересува.
— Няма никаква причина да се гневите. Напълно прав сте, не ме интересува. Между
другото мога да Ви успокоя, че приятелят Ви не е пострадал от престоя си в морето.
Забележително всъщност, не мислите ли?
Кребс разбърка кафето си. Все още не можех да го разгадая. Играеше си с мен, а това не
ми харесваше.
Домакинът ми наклони глава и ме изгледа въпросително. После неочаквано почна да си
тананика някаква непозната за мен мелодия.
— Толкова недостъпен — каза, сякаш на себе си. — Толкова млад, толкова гневен,
толкова безкрайно недостъпен. Колко тъжно.
Поклати глава и разочаровано зацъка с език.
— Тц, тц, тц.
После продължи.
— Най-забележителното у Вас обаче е интересът към съименника Ви. Разбирате ли,
този Ваш интерес — и в това съм убеден, уверявам Ви — не го споделя никой в Апия.
Кребс рязко се изправи.
— Да тръгваме тогава.
Кимна към сандъка, който все още стоеше насред масата.
 — Най-добре го вземете със себе си. Предполагам, че ще отседнете у своя…
Поколеба се, за да вкуси думата добре:
— … приятел.
Кимнах объркан. Изобщо не се бях замислял толкова напред. Но Кребс беше прав. Щях
да отседна при баща си. Петнайсет години обърнат гръб. Побутвам го. А той се обръща и ме
кани да отседна в дома му? Усетих, че тревогата ми се връща. Цялата работа беше напълно
недомислена. Наистина нямах морска карта за тази част от пътуването.
Изправих се и вдигнах сандъка от масата.
— Разбира се, винаги сте добре дошъл да се върнете тук, в случай че престоят у
приятеля Ви не Ви е по вкуса. Ще съм повече от доволен да подновим познанството си.
Кребс направи театрален поклон и с широк жест ме пусна да мина пред него.
— Яздите ли — попита Кребс, когато излязохме на верандата.
Чакаха ни два оседлани коня.
— Мога да опитам — отговорих аз и пъхнах единия си крак в стремето с движение,
което се надявах да изглежда рутинирано. После се метнах на коня. За малко да се изсуля от
другата му страна. Усетих колко съм ожулен и натъртен целият. Привързах моряшкия сандък
за седлото.
— Изглежда ще се справите отлично — каза Кребс, като ме огледа.
Той побутна коня си с камшика и го подкара в бавен ход. Аз го следвах, доколкото можех.
До коня ми подтичваше прислужник в бели дрехи. Предположих, че идеята е да се намеси,
ако конят ми реши да създава трудности на неопитния си ездач.
Известно време следвахме брега. Прибоят продължаваше да гърми. Всякакви разговори
бяха невъзможни. После навлязохме навътре в сушата и тъй като грохотът на вълните намаля,
Кребс се впусна в някакъв безкраен поток от думи, който свърши едва когато наближихме
крайната си цел.
Аз чух само половината — бях потънал в собствените си мисли, — но впоследствие се
досетих какви са били останалите му думи и разбрах предупреждението, което се крие в тях.
— Огледайте се — каза той и посочи с камшика си наоколо, а елегантно облеченото му
тяло изведнъж се изпъна, както не го бях виждал до този момент. — Имаме големи планове
за това място. Засега все още не притежаваме достатъчно земя. Но и това ще стане. Елате
отново след десет години и ще видите голяма промяна. Тогава целият този безпорядък,
целият този хаос вече няма да ги има.
Той изсумтя презрително с последните си думи, а аз се замислих за дома му. Къщата му
беше не само светла и просторна, но в нея имаше и ред в такава степен, че не само
моряшкият ми сандък върху масата за храна, но и самият аз, седнал до тази маса, приличахме
на кални петна.
Проследих с поглед движенията на камшика му и в първия момент реших, че хаосът, за
който говори, са последиците от бурята. После осъзнах, че той вижда безпорядък в самата
природа, в пищната растителност наоколо.
— Прави редици — каза той. — След десет години тук навсякъде ще има прави редици.
Здрави отвесни зидове, зад които растат ананаси, кафеени храсти и какаови дървета — в
прави редици! Плантации за копра — но палмите ще са на редове! Пасища — планирани,
разграфени; крави, коне, алеи от палмови дървета, като войници на парад! Фонтани!
Гласът му премина в стакато с напредването по списъка с бъдещи подобрения. После
Кребс направи пауза и се замисли.
 — Работната ръка, разбира се, ще трябва да се внесе. Местните са неизползваеми.
— Как така? — попитах аз по-скоро за да демонстрирам интерес към разговор, който
явно силно го вълнуваше. Иначе мислите ми бяха другаде.
— Не че тук са по-мързеливи, отколкото другаде. Туземците са си такива, каквито са, а
и лично аз съм виждал много отделни примери на трудолюбие. Но за кратко.
Той ме погледна така, сякаш смяташе, че следващите му думи трябва сериозно да ме
заинтригуват. После продължи.
— Тяхното проклятие са техните семейства. Нали виждате как хубаво са облечени
прислужниците ми. Когато ги пускам да се видят с близките си, им забранявам да ходят с
униформите си. Его Адолф например — да, дал съм им немски имена, за по-лесно…
Той кимна към прислужника, който крачеше до коня ми.
— Първия път като се прибра при семейството си, Адолф беше с хубавите дрехи, които
носи при мен. Беше много горд от това. Върна се в дрипи. Роднините му бяха анексирали
униформата му. И сега ги виждам от време на време, като се разхождам из града. Я някой
братовчед, облякъл жилетката му, я някой брат със сакото, чичо — с ризата, бащата — с
панталоните. Разпределили си по една дреха на човек и при това, като изключим нея —
голи. Изумителна гледка. Нали така, Адолф?
Кребс тупна прислужника с камшика си. Адолф продължи да гледа напред, сякаш не е
чул какво се говори или пък не е разбрал. Второто беше по-вероятно.
— Самоанецът не работи — каза Кребс. — Той ходи по гости. Той не е мравка. Той е
скакалец.
— Скакалец?
— Скакалец. Вижте, когато самоанецът неочаквано се замогне, дали благодарение на
трудолюбието си — което е твърде малко вероятно, или на случая, цялата рода веднага му се
изсипва на гости. Дори и най-далечните клони на родословното дърво цъфват. Виждал съм
го с очите си. Понякога мигрират цели села. И не си тръгват, докато не го ошушкат докрай.
Като рояк скакалци. На самоански думата за „гостуване“ и „нещастие“ е една и съща —
„маланга“. Сам можете да си представите последствията от една маланга. Това е система,
която наказва работливия и възнаграждава просяка. Да работиш усилено означава, че си
просиш да те одрусат. Да спестиш нещо е невъзможно. И какво прави тогава разумният
човек? Гледа да изкара само колкото за най-необходимото, колкото да напълни собствения си
корем и тези на най-близките си. Нищо повече. Такъв човек на мен не ми върши работа. Не,
работна ръка внос — несемейни мъже без особено големи нужди и преди всичко без много
роднини.
Докато Кребс говореше, бяхме оставили и последните къщи зад гърба си. Сега наоколо
имаше само колиби на туземци. Пътят беше изчезнал и през цялото време яздехме покрай
плетеница от ограждения, където черни космати прасета се търкаляха в калта и грухтяха.
Наобиколи ни група деца и Адолф издаде някакъв свистящ звук, сякаш пъди куче. Децата се
разпръснаха с писъци, но скоро отново ни заляха като вълна, а при всяко следващо
настъпление броят им се увеличаваше. Жените ни оглеждаха от вратите на колибите си.
— Да, тук свършва Европа — каза Кребс. — Тук вече сме сред диваците.
През високите кокосови палми премина полъх. Короните им зашумоляха. Вдигнах
поглед. Големите палмови листа се отваряха и затваряха като морски анемонии под водата. В
една от короните седеше мъж. Мерна се само за миг. Беше бял, гол до кръста, с голяма сива
брада. После листата отново го скриха, сякаш палмата беше домът му и той затръшна вратата
си пред любопитните ни погледи.
За момент се усъмних дали наистина съм го видял. Всъщност ми се искаше да
игнорирам странната гледка, която повече подхождаше на някой сън, отколкото на реалния
свят.
Кребс също я беше видял. Той спря коня си и се обърна към мен.
— Стигнахме — каза. — Аз ще потеглям обратно.
И ми направи знак да сляза от коня.
Свалих сандъка си. Кребс се наведе и ми подаде ръка.
— Дано не съжалявате. И винаги сте добре дошли у дома ми.
Стисна ръката ми и обърна коня. После се извърна на седлото и ме изгледа. На лицето
му се разля саркастична усмивка.
— Късмет с баща Ви.
Пришпори коня си и изчезна в галоп.

Стоях с моряшкия си сандък под мишница. Децата ме зяпаха, но понеже не отговорих на

подвикванията им, постепенно утихнаха. Подредиха се в очакване около мен.
Любопитството им все още не беше задоволено. От околните колиби надничаха жени. Мъже
не се виждаха.
Погледнах нагоре към палмите, където за миг бях видял мъжа, който може би беше моят
papa tru.
Беше ми горещо и спарено в отпускарските дрехи и високите до коленете ботуши.
Провикнах се нагоре към палмите.
— Лауридс!
Не викнах „папа тру“ Не можех. Всичко и без това беше достатъчно странно. Не ми се
искаше да стоя на някакъв отдалечен тихоокеански остров и да викам от небето баща си.
Известно време не се случи нищо.
— Видях те — провикнах се. — Знам, че си ти!
Изнервих се. Обзе ме някакъв гняв, който не знаеше какво да прави със себе си.
— Слизай долу! Да не си маймуна, по дяволите!
Изведнъж чух собствения си глас и се стреснах. Говорех му, сякаш аз съм капитанът на
„Пръски пяна“, а той — най-обикновен канак.
Нещо изшумоля в короната на палмата. После между листата се появи човек, жилав и
брадясал, с едно пъстро парче плат, увито на кръста по маниера на местните. Ако не бяха по-
светлият цвят на кожата и сивата брада, щях да го взема за един от канаките.
Държеше се за грубия дънер с големите си длани и босите стъпала — такава беше
техниката за катерене на местните. Изглеждаше почти като израстък на самото стъбло.
Приземи се с тупване и застана пред мен.
Гледаше краката ми.
Аз оглеждах лицето му с гъстата брада. Ако до този момент в мен е имало и капка
съмнение, сега бях сигурен. Не бих казал, че го познах — все пак бяха минали толкова
години, а и какво ли може да запомни едно четиригодишно дете? Но разпознах себе си. Не
ми се случва често да се видя в огледало, а да карам някой да ми опише как изглеждам не
биха ми стигнали не само думите, но и интересът. Сега стоях пред отражението си. Времето
беше оставило своите следи по лицето на баща ми. Хлътналите му страни бяха покрити с
дълбоки бразди, от очите се спускаха бръчки — като птичи стъпки в мокър пясък. Но това
бях аз. Бяхме баща и син и вече ми беше ясно как се е досетил Хайнрих Кребс. Просто ни
беше огледал добре.
Не знаех какво да кажа, нито какво да направя.
Папа тру беше този, който наруши мълчанието. Откъсна поглед от краката ми и ме
погледна в очите.
— Виждам, че си ми донесъл ботушите.
— Вече са мои.
Стиснах зъби и се постарах гласът ми да звучи също толкова твърдо, колкото неговия.
Той продължаваше да ме гледа.
Единственото, за което мислех, беше, че няма да ми вземе ботушите, ако ще мен
мътните да ме вземат.
Той каза няколко думи на някакъв местен език и три от момчетата в кръга около мен се
изправиха.
— Поздрави братята си.
Устните, скрити в брадата му, се свиха в неясна усмивка. Той ги посочи един по един.
— Расмус, Есбен.
Поколеба се преди най-малкия, който ми се стори на същата възраст, на която бях аз,
когато Лауридс ни напусна.
— Алберт — каза накрая.
Какво им каза на тях, не знам. Нито едно от момчетата не показа, че иска да ме опознае
по-отблизо, а и той не ги насърчи. Тримата си седнаха сред останалите и се закискаха.
В първия момент не осъзнах чутото. Лауридс живееше с ново семейство. И не просто
имаше трима сина като в предишното, но и ги беше кръстил на нас. Имах чувството, че
всичко това е някакъв сън, глупав и болезнен сън. Но си дадох сметка, че ако е сън, значи
продължава твърде дълго време. Петнайсет години, толкова време беше минало, откакто папа
тру ни остави. Този сън беше погълнал целия ми живот, беше разменил деня с нощта и вече
не знаех къде ми е мястото — на светло или на тъмно.
Не знам какво е било изписано на лицето ми — изумление, объркване, гняв или
безразличие. Във всеки случай папа тру се държеше така, сякаш в думите му няма нищо
необичайно. От гордост и аз си придадох същия вид. Но почвах да съжалявам, че съм дошъл
и знаех, че това чувство ще продължи да расте, докато не се превърне в нещо друго, по-
опасно.
Трябваше още тогава да се обърна и да си тръгна. А той трябваше да вика и крещи след
мен, да ме умолява да остана, да иска прошка за всичките години, в които го е нямало. Но
знаех, че няма да го направи. И без мен е минал досега, а единственото, което го развълнува,
когато най-сетне ме видя отново, бяха ботушите.
Но останах и добре знам защо. Исках веднъж, поне веднъж, да ме прегърне.
— Ела, да вървим у дома на „Корсгаде“ да хапнем по нещо — каза той.
Да не би да се беше побъркал? „Корсгаде“! Расмус, Есбен… Алберт! Сигурно някъде
наоколо беше и Елсе. Сякаш се взирах в някаква пропаст. Тук, под палмите, баща ми беше
създал наново семейството, на което беше обърнал гръб. Може би щях да простя
предателството му, ако бях видял, че е започнал съвсем нов живот. Не знам. Но това?
Тъмнокожото момченце, което крачеше от едната ми страна, явно трябваше да мине за
мен. Какво бях аз тогава? Скица, чернова?
 Не чувствах никаква топлота в сърцето при гледката на момчетата, които подтичваха
след папа тру. Бяха ми наполовина братя, но не усещах близост. Само внезапна и безкрайна
горчивина. Сега разбрах предупреждението на Хайнрих Кребс, приех дори насмешката му.
Гледах мускулестия гръб над пъстрия саронг. Баща ми! Не, този мъж не беше моят баща.
Беше бащата на тъмнокожите момченца. Между него и мен вече нямаше никаква кръвна
връзка.
Гледах червеникавия прахоляк под краката си, кокошките, които обикаляха свободно,
плета, зад който грухтяха черните прасета, проветривите колиби. Слушах шумоленето в
короните на палмите. Някога този звук ми се беше струвал примамлив. Бях мечтал за Тихия
океан. Сега бях тук, бях открил баща си, но това не беше сбъдната мечта. Беше разбита
надежда. Предпочитах да бях открил гроба му, вместо самия него.
— Папа тру! — викнах зад гърба му.
Той не се обърна веднага.
— Папа тру! — иронизирах и себе си, и него. — Ти така ме научи да ти казвам. Знаеш
ли какво значи това изобщо? Папа тру — истинският ми баща. Но що за баща си ти? Една
лъжа — нищо повече!
Сега вече трябваше да се обърна и да си тръгна.
Но го последвах в колибата му.

Той подвикна нещо и разбрах, че иска храна за себе си и госта. На вратата се появи една
жена. Дори не я погледнах. Нищо не исках да виждам. Дали е знаела за мен, също не знаех.
Просто седнахме пред колибата и зачакахме. Децата се струпаха около нас.
Лауридс пак гледаше ботушите ми.
— Дай ми ги — каза.
— Няма!
Цялото ми разочарование намери израз в тази дума.
— Няма! — повторих.
Той ме изгледа объркан, сякаш не беше очаквал такъв отказ.
Едва сега го погледнах в очите. Видях в тях някаква странна вялост и разбрах, че е
изгубен. Вече не беше баща ми. Но вече не беше и Лауридс Мадсен. Беше оставил всичко зад
гърба си, включително и част от самия себе си. Разбрах, че всички тези имена от вкъщи, с
които се е обградил, са просто отчаян опит да задържи нещо, което му се е изплъзнало
завинаги.
Гневът ми отстъпи ред на смайването. Исках да стана и да си тръгна. Огледах се за
сандъка си, който бях оставил на земята до себе си, а сега го нямаше.
— Ботушите — повтори Лауридс.
Беше си върнал заповедническия тон. Но аз бях видял нещо друго в очите му и се
направих, че не съм го чул, докато продължавах да се оглеждам за сандъка си. Момченцата го
бяха отнесли до плетената ограда на кочината и тъкмо го отваряха. Кикотеха се от вълнение
какво ще открият. Най-големият брат бръкна в дълбините му.
После замръзна. Направо се вцепени. Очите му се разшириха, сякаш е видял отровна
змия, и той нададе див вой. Братята му се разбягаха на всички страни. Една дума, чието
значение не знаех, но можех да предположа, отекна между палмите и над околните колиби.
Лауридс застина и безстрастието в погледа му отстъпи място на ужаса.
 Не мога да обясня как, но веднага разбрах какво минава през помътненото му съзнание.
Момчето беше видяло Джим, а Лауридс беше решил, че съм някакъв кръвожаден убиец,
който разнася главите на жертвите си със себе си. Може би дори смяташе, че съм дошъл да
си отмъстя.
Цялата работа беше толкова налудничава, че избухнах в смях. Смеех се, защото бях
отчаян и защото иначе трябваше да завия като ранено животно.
Как ли е звучал смехът ми в ушите на баща ми?
Той се взираше в мен вцепенен от ужас. После почна бавно да отстъпва назад в
прахоляка. Беше решил, че ликувам, вярваше, че е дошло време за мъст. Целият се тресеше от
ужас горкият, нещастна сянка на някогашния мъж.
При първата среща с баща си след толкова години в онова горещо пладне изпитах
странна смесица от чувства. Тревога и паника, смайване и гняв. В един момент бях готов
дори да го съжаля. Сега съчувствието ми се превърна в презрение. Изправих се и пристъпих
до сандъка. Някакъв дяволски порив ме накара да вдигна Джим за плитката и да размахам
смалената глава във въздуха. Направих заплашителна крачка към мъжа, който някога беше
баща ми.
Папа тру все още седеше сред прахта. В пясъка между краката му растеше мокро петно.
В ужаса си се беше изпуснал. Децата му се притискаха в него. Ако знаех езика им, щях да им
викна да не очакват закрила от този жалък баща. На вратата беше излязла майка им. Едра,
набита жена. И нейните очи бяха разширени от ужас като на децата й.
Прибрах Джим и взех под мишница сандъка си. Вдигнах пръст за поздрав към козирката
на каскета си и тръгнах. Първите няколко крачки вървях спокойно. После побягнах. Докато
тичах, усетих, че очите ми се пълнят със сълзи.
Местните ме следяха с погледи. Бях нарушил обедния покой.
При вида на обърнатия ми гръб Лауридс явно си беше върнал смелостта. Чух гласа му
още веднъж.
— Ботушите ми — извика той.
Не се обърнах.
Никога повече не видях баща си.

Върнах се в Хобарт Таун, мястото, от където тръгна цялото това проклето пътуване,
което изобщо не трябваше да почвам. Не се радвах, че пак съм там. В този окаян град нямаше
нищо, което да предизвика радост.
Но тук беше почнало всичко. И тук трябваше да приключи.
Посетих Антъни Фокс в „Надежда и котва“. Когато си тръгнах, той беше целият
посинен. Така сложих своята точка на историята.
Фокс не се зарадва да ме види, макар че се постара да го прикрие. Нямаше и причина да
се радва. В неговите очи сигурно съм изглеждал като човек, който се връща от мъртвите.
Приличахме си с Антъни Фокс. И аз не забравях дълговете. И му го казах. Той бързо
изтри фалшивата гостоприемна усмивка от мутрата си и посегна към револвера, който
криеше под месинговия си бар, най-лъскавият в Хобарт Таун. Но аз бях предвидил такова
развитие и бях по-бърз от него. Озовахме се в задната стаичка. Той се биеше добре. Имаше
опит, беше научил много мръсни номера от престоя си в затвора. Но аз удрях по-силно,
защото бях по-млад и по-едър. Накрая го съборих на пода. Щеше да полежи там дълго време.
Продължих да удрям, макар че се беше предал. Трябваше да утоля беса си.
Когато счупих с ритник и последното му ребро, казах: „А това е поздрав от Джак
Люис“.
Не защото дължах нещо на Джак Люис, а за да изчистя сметките веднъж завинаги. И
двамата бяхме станали жертва на един и същ измамник. Именно Антъни Фокс беше продал
оръжията на туземците от острова на Джак Люис и когато ми каза името на капитана, Фокс
сигурно е разчитал, че няма да се върна жив.
Какво не са можели да разделят, не знам. И изобщо не ме интересува. И двамата бяха от
един дол дренки. Може би Люис все пак е бил по-голям мръсник, а Фокс със сигурност е
имал повече поводи да отмъщава. Но така или иначе той си беше позволил да си играе с
живота ми. Смъртта ми би била само допълнителен актив в сметките му. Затова и между нас
имаше неплатен дълг. Всъщност два. Дължах му и за джина от предната ни среща, когато той
ме прати на пътешествие, за което е разчитал, че ще ми е последното. Хвърлих монетата в
разбитото му лице и излязох от „Надежда и котва“.
Някога вярвах, че ако открия своя папа тру, ще науча нещо. Но не стана така. Не станах
по-мъдър.
Само по-твърд.
Крушението
Минаха години преди отново да чуем името Лауридс Мадсен. Алберт така и не беше
казал нищо на майка си и всички бяхме единодушни, че това е възможно най-милостивото
решение. А когато Петер Клаусен се прибра, Каролине Мадсен вече беше починала. Тя така и
не научи какво е станало с мъжа, по когото напразно беше копняла толкова години.
Петер Клаусен беше последният марсталски моряк, видял Лауридс. Той беше син на
Малкия Клаусен, същият, който участва в битката в залива Екернфьорде и лежа в немски
плен заедно с Лауридс. След това Малкия Клаусен стана лоцман, премести се на
„Сьондергаде“ и поръча да изградят дървена кула на покрива на къщата му, за да държи под
око всички пристигащи и заминаващи кораби, които може би имат нужда от познанията му
за околните води.
Петер Клаусен пристигнал в Самоа през 1876 година. Избягал от кораба заедно с още
един моряк и се събрал с някакво местно момиче. В началото май живеел от ходене по гости,
от обиколки по маланга. Но един ден случайно срещнал Лауридс и осъзнал докъде може да
се докараш, ако забравиш кой си. Лауридс се беше променил още след немския плен. А
годините не го били очовечили, напротив, станал бил още по-дръпнат, особен и затворен
вътре в себе си. Бил се привързал към местното палмово вино. Затова толкова често висял
сред короните на кокосовите палми. Дялкал стъблата с мачетето и събирал сока. Но трябвало
да го прави тайно. По онова време палмовото вино било забранено в Самоа. И някогашният
Лауридс се превърнал в някакво маймуноподобно, лишено от уважението и на своите, и на
туземците, с които избрал да живее.
Петер Клаусен решил да се заеме с търговия. Отворил си малък магазин с пилон отпред,
на който закачил датското знаме. Местна жена си бил намерил още отрано, а скоро му се
родили и деца. По примера на Лауридс и той им дал датски имена. Но не ги научил на
родния си език. Така минали няколко години. Изкарвал колкото да преживяват.
Новите му роднини обаче, както си е обичайно в Самоа, решили, че магазинът му ще
издържа и всички тях и накацали по сухата трева наоколо като рояк скакалци. Но Петер
Клаусен бързо ги поставил по местата им. Ако още носел в себе си нещо от родния Марстал,
това била пестеливостта му. При празничен повод нямал против да нагости роднините —
това си било в реда на нещата. Но не и всеки ден, да му се не види. И почнал да ги гони. А
ако не схващали какво им се казва, не се страхувал да ги заплаши и с пушката си.
Проблемът на местните, казваше Петер Клаусен, бил, че не разбирали какво значи
делник. За тях всичко било повод за празнуване и не пропускали случай да се накичат или да
попеят. Делникът бил понятие, което още не били научили.
Жената мрънкала, но Петер се бил метнал на баща си и знаел как да наложи волята си,
затова в крайна сметка — поне така твърдеше той — си спечелил уважението на всички. Той
не бил мата-аинга — слаб мъж, който угажда на роднините. Но не бил и ноа — просяк и
търтей.

После дошла 1889-а, годината, която щяла да направи голям човек от Петер Клаусен и да
върне разсъдъка на Лауридс.
Едно и също събитие променило живота и на двамата.
 По онова време в Самоа живеели не само немци, а и англичани, и американци. Всички
те имали претенции към острова и трупали бойни кораби в залива на Апия, докато
междувременно подклаждали вътрешните сблъсъци между канаките и ги снабдявали с
толкова оръжия, колкото туземците можели да носят на широките си кафяви рамене.
Междувременно Хайнрих Кребс бил станал голям човек. Всичките му планове се били
изпълнили. Конкурентите му със завист разказвали, че той е единственият плантатор в Тихия
океан със собствен боен флот. Германската държава се подчинявала и на най-малкия знак от
негова страна. Той бил едновременно плантатор и държавник. В неговите земи кокосовите
палми стояли наредени като за парад, а камшикът плющял като по време на учения. Хората
наричали плантацията му просто „Съдружието“, сякаш единственият предприемач в Самоа
бил Хайнрих Кребс с неговата мечта за прави редици, въпреки че в Апия имало и
американско консулство, и англоезичен вестник.
Предстояла война. Местните, които, както стана ясно, имали купища оръжия, много
обичали да стрелят, но не се престаравали с прицелването, така че техните престрелки рядко
завършвали с големи загуби.
После започнала Войната на флаговете. Колониалните сили набучили знамената си из
целия остров, на който се били настанили без каквото и да било право. Срещу едно
британско знаме бил произведен изстрел. Един американски флаг бил запален, за което били
обвинени германците. Немски части дебаркирали на острова, но местните ги обградили и
направили на салата поне петдесет от войниците. Казват, че по стените на къщата, където се
били укрепили, имало повече дупки, отколкото в рибарска мрежа. Германците паднали от
американски куршуми, доставени от британците, и изведнъж апийският залив се изпълнил с
бойни кораби, общо седем, на три различни нации. Всеки чакал другите да произведат
първия изстрел.
Но пръв изстрел така и не бил даден и точно там била цялата работа, казваше Петер.
Морето нанесло удар преди оръдията.
Барометърът паднал до 29.11. Всеки, който познавал апийския залив, знаел какво значи
това — излизай в открито море колкото се може по-бързо. Но офицерите от бойните кораби
нямали представа какво следва. Перчели се пред враговете си, без да предполагат
нещастниците, че най-големият им враг е морето. Вятърът духал все по-силно, докато се
превърнал в това, което американците наричат hurricane38. Вълните в залива станали толкова
високи, че биха изплашили дори нас, които бяхме виждали есенни бури в Скагерак и в
Северния Атлантик.
Сутринта разкрила ужасяваща гледка. Три бойни кораба стърчали забити в рифа, два
лежали килнати на плажа, два — на дъното на залива. Морето било погълнало оръдията и
мунициите и вместо тях сервирало смърт и унищожение по свой вкус. Навсякъде сред
кипналата пяна се виждали мокрите гърбове на удавените моряци, които прибоят люлеел
напред-назад, преди в крайна сметка да ги изтика на пясъка.
Слънцето изгряло и блясъкът на лъчите му се разлял по небето, изметено и от най-
малките облачета. Но плажът предлагал друга картина. Изхвърлените на сушата трупове били
положени в редици. Между тях пристъпвали оцелелите — онемели и разтреперени от
изтощение, а може би защото ужасът от мощта на морето все още не ги бил напуснал. Те
били войници от флота. Била им отредена друга победа — или поражение, друга смърт —
или оцеляване. А сега, макар че били войници, ги сполетяла онази съдба, която често
срещаме ние, моряците.
Те не повлияли ни най-малко върху хода на историята. Тях никой няма да ги запомни.
Нито американците, нито англичаните, нито немците спечелили битката за Самоа. Спечелил
я Тихият океан.
Лауридс крачел между подгизналите трупове, положени по лице в пясъка. Защо точно по
лице, никой не знаел. Може би защото е твърде страшно да видиш лицата на толкова мъртви
едновременно. Предния ден те били готови да се стрелят едни други. Сега дори не можело да
се различи кои са немци, кои са американци и англичани. Лауридс ги сочел с пръст, като да
броял, а настроението му сякаш се подобрявало с всеки труп, който подминавал.
— Гледах го и си мислех, че сега вече съвсем е превъртял — каза ни Петер Клаусен.
Той също бил на плажа в онази утрин. За разлика от Лаурдис, не броял мъртвите. Броял
живите. Във всеки от тях виждал бъдещ клиент, сега, когато флотите на три нации били
разбити на трески, а провизиите — изгубени заедно с голяма част от екипажите им.
— За щастие живите бяха повече — каза Петер Клаусен.
Не стана ясно дали има предвид тяхното или своето щастие.
Във всеки случай трагедията в апийския залив била повратен момент за търговията му.
— Знам само, че ако в някакъв предишен момент той си е загубил разсъдъка — каза
Клаусен, когато се върна на Лауридс, — сега си го върна. Дали с него си е върнал и
някогашното си аз, не знам. Не знам какъв е бил преди. Но сега дойде на вратата ми и ме
попита дали може да помогне с нещо. Това беше нещо ново. Преди идваше само когато има
нужда от нещо, а това беше постоянно. Работа не пипваше. Не ме разбирайте погрешно. С
удоволствие давах, когато сметнех желанията му за разумни. Храна и чаша кафе никога не
съм му отказвал. Въпреки всичко и двамата бяхме марсталци. Но не мога да кажа, че
компанията му ми беше приятна. Един път не благодари, преди да си тръгне с пълен корем.
Но ако някога е имало някакъв друг Лауридс, него видях сега на връщане от обиколката му по
плажа на мъртъвците. Нямаше как да не се сетя, че навремето и той е участвал в морска
битка на страната на губещите, а след това е лежал в плен. Сигурно е било доста унизително
преживяване за него. Сега сякаш получаваше своето възмездие.
— Лауридс видя задника на Свети Петър. Излетя до небето и застана пред Райските
порти. Но после пак се върна и разсъдъкът му със сигурност е пострадал от това. За никой не
е добре да отиде до прага на смъртта и да се върне — каза Малкия Клаусен.
— За това не знам — каза синът му. — Нямам представа какво им е в главите на лудите.
Във всеки случай Лауридс отново се поочовечи след наливането с палмово вино и живота
сред туземците, който си беше една безкрайна маланга. Белите на Самоа не го брояха за
нищо. Не че и за мен мнението им беше кой знае колко високо. Аз също си бях взел жена от
местните и имах деца от нея. И при все че им бях дал хубави датски имена, пак ги наричаха
нечистокръвни и безкласни, и то не с хубаво. Англичаните са най-умели в обидите. Но сега
съм богат човек. Американският флот ми е клиент. И вече ми е все едно как ни наричат.
Децата ми ще наследят shop-а, така че няма какво да ги мисля.
— В последно време немците нещо се покриха. На Хайнрих Кребс гласа не можеш да му
чуеш. Вече няма толкова много от Бисмарк в него. Пак си е просто търговец. Но Лауридс
почти си върна уважението на белите. Подстрига си брадата и спря да пие. Дори почнах да го
оставям сам в магазина.
— Построи си един рибарски шмак39 и сам си уши платната. Като истински туземец
излизаше в морето през прибоя и се връщаше с риба. Приключи с висенето по палмите.
Един-единствен път го попитах не му ли липсват близките вкъщи. Може би въпросът беше
глупав. Какво значи семейството, ако не си го виждал от 40 години? Лицето на Лауридс
потъмня като буреносен облак, той обърна гръб и изчезна. Реших, че пак е тръгнал по
маланга. Но след ден-два се върна и все още беше новият Лауридс.
— Един ден излезе през рифа с малкия си шмак и повече не се върна. Не откриха и
лодката. Това беше краят на Лауридс, така биха казали повечето хора. Но мен ме загложди
странната мисъл, че пак е тръгнал да търси нов живот.

Алберт не пожела да чуе разказа на Петер Клаусен. Въпреки това му го предадохме,

когато Клаусен отпътува. Той го изслуша мълчаливо. После се наведе и почна да лъска
единия си ботуш с ръкава на жакета.
— Нали ботушите останаха за мен — каза. — Другото не ме интересува.
И се изправи.
Все още носеше същите ботуши, 30 години след пътуването си до Самоа.
II.
Вълноломът
Не знаехме дали Херман Франсен е убиец.
Но ако беше, знаехме причината.
Беше станал убиец от нетърпение.

Нито за миг не оставаме насаме. Наоколо вечно има по някое наблюдателно око, по
някое наострено ухо. На всеки един от нас мълвата издига отделен монумент. Най-неволно
изпуснатата дума казва също толкова, колкото и най-дългата реч, отпечатана във вестника.
Погледът, хвърлен крадешком, веднага се връща и се впива в изпращача си. Безспир си
измисляме нови имена. Същинското кръщене е даването на прякора. С прякора заявяваме, че
никой не принадлежи на самия себе си. Сега си наш, така казваме на тези, които сме
прекръстили. Ние знаем за теб повече, отколкото самият ти — за себе си. Видяхме те,
видяхме в теб повече от това, което ти разкрива огледалото.
Расмус Гъзошиб, Коткодера, Убиеца на цигулки, Графа на Торна могила, Клаус Турела,
Пикливия Ханс, Камма Спирта — да не би да си въобразявате, че не знаем тайните ви? На
теб ти викаме Питанката, защото с тая гърбица си извит точно като въпросителен знак.
Клотик, как по друг начин да те наричаме с това дълго тяло без рамене и глава като карфица?
Всеки в града ни си има история, но не я разказва сам. Авторът има хиляда очи, хиляда
уши и петстотин писалки, които безспир си водят бележки.
За един миг изгубихме Херман Франсен от поглед. В следващия един друг човек беше
изчезнал завинаги. Всъщност никой от нас не знае нищо. Всичко е възможно. Никога няма да
разберем със сигурност, а това, в което не сме съвсем сигурни, не спира да ни занимава.
Но знаем мотива му. Откривали сме го у себе си.

Беше лятна нощ през 1904 година, Херман беше на дванайсет. Измъкна се от къщи през
входната врата и излезе на „Скипергаде“. Отвътре се чуваха шумове. Майката на Херман,
Ерна, и Холгер Йепсен както обикновено се боричкаха сред въздишки и шепоти в
скърцащото легло от махагон. Херман вървя на юг, докато не остави и последните къщи зад
гърба си. После продължи към плажа. Над главата му светна Млечният път. И той отиваше в
същата посока. Израстваше от нощта над покривите по „Конгегаде“ и чезнеше някъде отвъд
Хален. Нямаше нито начало, нито край. В безкрайността на вселената няма посоки и все пак
на нас винаги ни се е струвало, че Млечният път, съвсем като истински път, води нанякъде —
право през морето.
Херман спря едва когато стигна до водата. Събу си обувките и нагази в кипящия прибой,
вперил поглед в Млечния път, който продължаваше напред без него. Някакво чувство, което
лесно би могло да се обърка със самота, се събуди в него. Но не усещането, че са те
изоставили, което обзема децата, когато загубят родител. По-скоро чувството, което изпитва
момче, когато по-големите момчета поемат към някое приключение, а то не може да тръгне с
тях. Целият е изпълнен с болка, а дори не знае, че тази болка е породена от нетърпение. Иска
му се да порасне веднага. Осъзнава, че детството е някакво неестествено състояние, че вътре
в него се крие един много по-пораснал човек, който не му е позволено да бъде и който ще се
появи едва отвъд хоризонта.
Херман не ни е казвал нищо за онази нощ, на никой от нас.
Но самите ние бяхме заставали на неговото място.

Херман беше загубил баща си рано. Същото беше сполетяло не един и двама от нас. Но
за Херман смъртта на баща му доби особено значение. Фредерик Франсен от „Сьолвгаде“
изчезна заедно с кораба си „Офелия“ при едно пътуване до Нюфаундленд. На борда бяха и
двамата братя на Херман — Мортен и Якоб. Случи се през 1900 година, а Херман беше на
осем, когато остана сам с майка си. Ерна беше едра жена, която и по ръст, и по маса не
отстъпваше на мъжа си, а той влизаше през вратите само ако се наведе и се завърти настрани
— не само в скромната си капитанска каюта на борда на „Офелия“, но и у дома, на
„Сьолвгаде“. Толкова схлупена беше къщата им, че да се изправят в цял ръст всички в
семейството успяваха едва навън, под Божиите висини. Освен Херман де.
Ерна скоро се омъжи повторно, което й донесе не съвсем заслужено името на
коравосърдечна жена, макар че със същия успех можехме да й припишем и точно обратната
слава. Може би си беше взела нов мъж така бързо не защото не е страдала особено много, а
защото сърцето й е било толкова безпомощно срещу самотата, че е трябвало на всяка цена да
намери закрила? Новият й съпруг беше шкиперът на „Двете сестри“ Холгер Йепсен от
„Скипергаде“, кротък човечец, за когото всички си мислехме, че вече се е примирил с
ергенския живот.
Холгер Йепсен беше дребен. Беше жилав, сякаш скелетът му е опасан с конопени
въжета, но изглеждаше мършав. До едрата Ерна стоеше почти комично, направо се губеше.
След венчавката им всички почнахме да му викаме Момчето.
Йепсен явно е събудил нещо у Ерна. Изведнъж се оказа, че тя можела да се изчервява.
Това беше напълно нова особеност, която никой преди не беше забелязвал у нея. Мустакът й
изчезна. Допреди това над горната й устна винаги беше тежала плътна сянка. Дали е
боцкала, или не — никой не знаеше. Ерна не беше жена, дето ще тръгне да целува хората,
пък били те и собствените й синове.
Починалият й съпруг, Франсен, беше груб тип и всички бяхме единодушни, че
широкоплещестата мъжкарана Ерна е тъкмо като за него. Сега обаче тя беше станала почти
свенлива, доколкото е възможно жена с длани като лопати да изглежда свенлива. Сякаш
Йепсен беше открил някъде вътре във великанката едно малко момиченце, тъкмо по негов
размер, и го беше пуснал на свобода.
На Херман това не му харесваше. Вече беше останал без баща и братя. Може би сега му
се струваше, че губи и майка си. Сигурно се е чувствал бездомен в къщата на Йепсен, сякаш
се е озовал в чужда страна с непознат език, въпреки че Йепсен се държеше добре с него —
даде му една от лодките си, учеше го да гребе от кърмата, да вдига платна, да прави възли и
разни други неща, които щяха да са му нужни, за да се оправя в морето. Но в очите на
Херман Йепсен беше извършил непростим грях — беше размекнал Ерна. Цялото това
гушкане и държане за ръце е вредно за здравето, разправяше Херман на всеки, готов да го
изслуша. Надуваше се и се пъчеше като същински малък мъж, сякаш той бе истинският
стопанин на Ерна и сега гледа как собствеността му минава в чужди ръце. Сякаш според
него мустакът й е бил най-хубавото нещо у нея.
 Впоследствие Херман дори обвиняваше пастрока си за смъртта на майка си. Ерна умря
от отравяне на кръвта два дни след като изкорми една треска. В бялото месо се криеше
рибарска кукичка, която се заби в средния й пръст. Ерна изобщо не го взе присърце. Извади
кукичката и забрави за случката. Това беше старата Ерна, такава, каквато Херман я
харесваше. Но скоро след това тя почина, въпреки че Йепсен доведе доктор Кроман, а той
направи всичко по силите си да я спаси.
Херман смяташе, че ако баща му не беше умрял, и тя щеше още да е жива. Ако бяха
останали у дома на „Сьолвгаде“, тя все още щеше да е някогашна грамадна, твърда като
гранит жена, а не това друскащо се, поруменяло от любов мекотело без мустаци, в което я
беше превърнал Йепсен откакто се преместиха на „Скипергаде“.
Фактът, че шест години след смъртта на баща си Херман все още казваше у дома на
„Сьолвгаде“, въпреки че беше прекарал по-голямата част от детството си на „Скипергаде“,
вероятно трябваше да служи за предупреждение на пастрока му.

Ерна и Йепсен нямаха общи деца. Седнали на приказки в кафенето на Вебер, ние го
отдавахме на това, че на Йепсен е твърде дребен, за да се настани плътно между масивните
бедра на Ерна, които и на диаметър, и на дължина бяха колкото бизанмачтата на „Двете
сестри“. Йепсен, който поначало беше твърде мекушав, изведнъж осъзна, че Херман е
останал сам на света, без майка, без баща, без братя, и реши, че сигурно му трябва подкрепа
и здрава бащина ръка, затова той насочи към него цялата онази любов, с която вече не
можеше да затрупва Ерна.
Херман беше на противоположното мнение. Най-много от всичко той искаше да се
отърве от пастрока си.
И го направи, и то съвсем скоро.
Начинът, по който се случи, едновременно ни възхити и ни изпълни със странно,
неопределено чувство на страх.

След конфирмацията си Херман Франсен реши да тръгне по море. Холгер Йепсен, който
искаше да осигури най-доброто за момчето, направи грешката да го вземе на „Двете сестри“,
вместо да го прати на някой чужд кораб. Отношенията им бяха обтегнати, макар че не бяха
стигали до размяна на удари. На борда Йепсен имаше повече авторитет, отколкото на сушата.
Макар и дребен, той имаше мощен глас и не пропускаше да го демонстрира, докато
разкарваше Херман нагоре-надолу по вибленките или по пертите40 на реите.
— Никога не разчитай на стъпалата си! — викна той на израсналия вече Херман, който
висеше от такелажа и се поклащаше като горила, хванала морска болест. — Стъпалата ти
може да се плъзнат, въжетата да се скъсат и следва 20 метра падане, преди палубата или
морето да ти дадат урок, от който изобщо нищо няма да научиш. Морето никога вече няма да
те изплюе, а ако се размажеш на палубата, останките ти ще трябва да се изгребват с лопата.
Херман погледна стъпалата си. Ако на тях не може да разчита, на какво, по дяволите,
може? Той блокира като механична машина, която някой е забравил да навие. Не от страх
или паника. От недоверие. Не разбираше какво му казва Йепсен.
Наложи се пастрокът му да се изкатери по такелажа, за да го свали. Йепсен пропълзя по
реята и протегна ръка.
— Ела — каза кротко.
Херман се намръщи и стисна още по-здраво пертите.
— Няма от какво да те е страх — каза Йепсен и сложи ръка на рамото на Херман.
Но Херман не се страхуваше. Той просто се беше вцепенил от нежеланието да приеме
помощта на пастрока си.
Наложи се Йепсен да разхлабва пръстите му един по един. Сякаш си мереха силите. Но
Йепсен имаше здрава ръка.
— Сега тръгваме. Бавно. Стъпка по стъпка. Педя по педя.
Говореше на Херман като на дете, което се учи да ходи. Херман гледаше надолу към
палубата. Отдолу го зяпаха матросът и щурманът. И те мислеха, че го е страх.
— Мога и сам. Пусни ме — просъска Херман.
Йепсен отстъпи заднешком.
— Запомни го това — каза. — Винаги се дръж с ръце, здраво. А ако не можеш с ръце —
със зъби. А ако не успееш със зъби — с мигли.
Усмихна му се окуражаващо и му смигна. В отговор Херман му се намръщи.
Така измина една година, а ние почнахме да се питаме дали не е време Херман да
напусне „Двете сестри“. Доста жлъч се беше насъбрала между двамата.

Беше пролетен ден, малко след като Херман навърши петнайсет. Холгер Йепсен и
завареният му син бяха излезли в морето. На борда на „Двете сестри“ бяха само те двамата. В
Рудкьобинг щяха да качат един щурман и двама матроси, преди да продължат към Испания.
Струваше ни се, че Йепсен е поел риск — да плава само с един юнга на борда, при все че до
Рудкьобинг не беше много път. Може би Йепсен си е представял това плаване като един вид
посвещаване в мъжество. Може би кротостта му беше изчерпана и той искаше веднъж
завинаги да покаже на Херман кой решава на борда.
При всички положения наистина последва изпитание на мъжеството.
Но не по начина, по който Йепсен си го представяше.

Очаквахме да видим „Двете сестри“ отново чак след седем-осем месеца, когато щеше да
се върне от Ню Фаундленд, за да презимува в Марстал. Йепсен и Херман бяха отплавали
рано сутринта. Но късно следобед на същия ден видяхме кораба да се връща към
пристанището. На понтона Дампскибсбро бързо се събра множество. Какво ставаше?
Платната бяха вдигнати. Духаше свеж бриз. Още отдалече се виждаше, че корабът се движи
твърде бързо. Щеше да се разбие или във вълнолома, или в някой от корабите, привързани за
насмолените колове в пристанището.
На руля имаше човек, но той изглежда беше единственият на борда. Когато „Двете
сестри“ приближи, видяхме, че самотният кормчия в жълта мушама и непромокаема
моряшка шапка е Херман.
За момент бяхме убедени, че „Двете сестри“ ще се удари в кея. После с едно движение,
чиято елегантност не ни убягна, Херман завъртя руля и корабът се плъзна покрай ръба на кея
само на пет дюйма разстояние, но без да го докосне. Скоростта все още беше висока и
опасността от сблъсък със закотвените кораби по-навътре в пристанището си оставаше.
 Ако ситуацията не беше толкова странна — всъщност дори страшна, — бихме решили,
че момчето просто се перчи.
В този момент една масивна фигура изскочи от тълпата на Дампскибсбро и с един скок
се озова на палубата на „Двете сестри“. Беше Алберт Мадсен. По онова време беше минал
шейсетте, но именно той се зае с това, което ние, доста по-младите от него, трябваше вече да
сме направили. На борда на „Двете сестри“ нещо не беше наред. Юнга — сам на палубата,
вдигнати платна. Курс — пълен напред към катастрофата.
Стояхме на брега, застинали в очакване, сякаш това беше някакъв облог — ще уцели ли
корабът пристанището?
Обаче Алберт се намеси. Повече от десет години бяха минали, откакто беше плавал за
последно. Но все още беше капитан.
Той прекоси палубата и сложи ръка на рамото на Херман. Херман вдигна поглед и
направи нещо необяснимо за нас. Посегна да удари Алберт. Двамата бяха горе-долу равни на
ръст и фигура — порасналото момче и старецът. На страната на Херман беше младостта, но
Мадсен имаше опит и отговорът му не закъсня. След прочутия му удар през лицето не един и
двама здравеняци бяха прелитали по няколко метра през палубата. И сега Алберт заложи на
него.
Не размениха нито дума. Нямаше време. Когато Алберт сграбчи руля, до „Еос“,
привързан насред пристанището, оставаха броени метри. Алберт завъртя кораба странично и
когато кърмата на „Двете сестри“ лизна кърмата на „Еос“, скоростта беше толкова ниска, че
пораженията бяха незначителни.
Херман се беше изправил на крака. Шапката му беше паднала, а той се държеше за
бузата. Гледаше Алберт с такава ненавист, сякаш не е спасил кораба от катастрофа, а е
развалил великолепната игра, която Херман си е измислил. Чувстваше се унизен. Всички го
видяхме, след като привързахме „Двете сестри“ към кея и огледахме щетите.
Никой не го навика. Но и никой не го похвали, при все че заслужаваше. Все пак той беше
още момче, а беше успял да вкара кораба в пристанището сам. Може би всъщност странното
беше това — плесницата на Алберт и нашето мълчание. А може би нещо дълбоко вътре в
самия Херман отдавна не беше наред. Може би в онази нощ, когато беше наблюдавал
Млечния път, погрешно е разбрал мълчанието на звездите.
Не знаехме.
В оня момент ни занимаваха други неща, по-важни от чувствата на някакво си
петнайсетгодишно хлапе. В пристанището беше акостирал кораб, на чийто борд беше само
юнгата. Къде е капитанът? Да не би да е слязъл в Рудкьобинг, а Херман да му е отмъкнал
кораба?
— Къде е Йепсен? — попитахме Херман, който търкаше зачервената си буза.
— Падна през борда.
Каза го с някакъв отнесен поглед, сякаш му трябваше време първо да измисли къде е
Йепсен наистина.
— Паднал е през борда? Никой не пада през борда между Марстал и Рудкьобинг, при
положение че духа едва лек бриз.
— Може би не се изразих правилно — каза Херман.
В този момент усетихме противното безочие в поведението му.
— Исках да кажа, че скочи през борда.
— Йепсен? Скочил през борда?
 Освен да повтаряме като папагали, друго не можехме. Толкова необясними ни бяха
думите му.
— Да — каза той.
С всяка дума тонът му ставаше все по-арогантен.
— Нали постоянно хленчеше за майка ми. Явно не е могъл да издържи повече без нея.
Прииска ни се да го питаме той не е ли хленчил за Ерна, смъртта й не е ли била тежка и
за него, не само за Йепсен. Но в онзи момент проумяхме, че Херман всъщност беше загубил
майка си още когато тя се беше омъжила за Йепсен, че скръбта на пастрока му е
предизвиквала у него единствено презрение. И може би някакво смътно усещане, че нещата
си идват по местата, че безутешната мъка на пастрока му е един вид отплата. Възмездие
дори. Възмездие, доведено докрай, когато Йепсен е скочил през борда. Или — тук вече се
разколебавахме, никога не го изричахме на глас, но всеки си го мислеше, а когато много хора
в Марстал си мислят едно и също, то е същото като че са го казали, — или когато някой е
помогнал на Йепсен да скочи през борда.
— Къде стана това? — попитахме.
Усетихме, че още с начина, по който задаваме въпроса, се отдалечаваме от истината.
— Откъде да знам? — тонът му беше дързък.
— Откъде да знаеш? Е как да не знаеш! В Мьоркедюбет ли? Край Стрюньо? Помисли!
Важно е.
— Защо да е важно?
Херман ни изгледа предизвикателно.
— Водата си е вода и удавникът си е удавник. Все едно къде е.
Доникъде не стигахме така.
Рано или късно морето щеше да изхвърли тялото на някое от островчетата в архипелага,
на Стрюньо, Тосинге или Лангеланд, а може би дори чак на Линделсе Нур. Оплетен във
водорасли, наглозган от риби и раци. Едно щеше да отличава Йепсен от всички останали
удавници — на челото му щеше да зее дупка от свайка41, от тежък гик42 или друго от
множеството оръжия, които можеш да откриеш на борда на кораб, ако си замислил убийство.
Така разсъждаваха повечето от нас.
Но Йепсен така и не се появи. Може би камък на шията го е завлякъл до дъното и той си
е останал там долу. Или пък теченията са го отнесли на юг към Балтийско море —
пътешественик до последно. Повече никога не го видяхме. Не се завърна, за да даде
свидетелски показания.
Затова и никога не казахме на висок глас какво подозираме, макар и някои от нас
шепнешком да са намеквали за това — „Има нещо гнило в тоя Херман, не мислите ли? Ами
Йепсен — вярно ли сам е скочил през борда?“.
Около Херман съвсем опустя. Уж беше просто едно петнайсетгодишно момче. Но
същевременно и нещо различно, непознато. Потупахме го по рамото и го поздравихме за
това, че е върнал „Двете сестри“ в Марстал сам. Нямаше как. Все пак беше направил нещо
изключително. Друг на неговите години не би могъл да се справи. Всеки би се паникьосал,
би се отказал. Херман притежаваше твърдостта, която те прави добър моряк. Но същата тази
твърдост, за която го поздравявахме, ни караше и да страним от него.

Херман наследи от Йепсен „Двете сестри“ и къщата на „Скипергаде“. Понеже не беше

на възраст да се разпорежда сам нито с едното, нито с другото, за негов временен настойник
беше определен братът на Йепсен, Ханс. Той намери капитан и екипаж за „Двете сестри“.
Херман настоя да бъде назначен като матрос.
Ханс Йепсен отказа.
— Не си плавал достатъчно — каза той.
— Управлявал съм го сам тоя кораб, по дяволите! — кресна Херман, целият почервенял,
и направи заплашителна крачка към Ханс, който му отговори със същото.
— Ти си още дете и можеш да се качиш на кораба само като юнга.
— Корабът си е мой! — изрева Херман.
Ханс Йепсен беше плавал дълги години като щурман и никак не се впечатляваше от
непокорни юнги, независимо колко едри са те и колко силно викат.
— Дреме ми на гъза чий е корабът — тихото гневно озъбване прозвуча по-
застрашително от всеки крясък. — Ще станеш матрос като пораснеш. Ясно ли е, сополиво
пале нещастно!
Ханс Йепсен навири брадичка. Като млад беше плавал на един американски кораб,
където беше научил един куп американски ругатни. Когато искаше да сплаши някого, вадеше
разни изрази като „Убих те и те разфасовах, друже“ или „Ти си история“. Невинаги
схващахме какво иска да каже. Но той стисваше зъби, а челюстите му почваха да работят
усилено след изплютите чуждоземски псувни. Dead meat — и от устата му се чуваше
противен скърцащ звук, сякаш наистина дъвче парче мъртво месо.
Сега той се втренчи в Херман, а иззад устните му пак се чу как зъбите му работят.
— Не знам какво си направил с брат ми, обаче стига само да ме погледнеш накриво и
може да се сбогуваш с дебелия си задник.
Херман беше горд. Щом не можеше да се качи като матрос на кораба, който вече
смяташе за свой, нямаше да се качи изобщо. Направи една обиколка на пристанището, но
никой от нас не пожела да го наеме нито като матрос, нито като нищо. Затова се отправи към
Копенхаген, да търси работа там.
Няколко години не чухме нищо за него. А после той се върна и всичко се промени.

Има много начини да се разкаже историята на един човек. В началото, когато Алберт
Мадсен почна да си води записки, в тях нямаше нищо кой знае колко лично. Те просто
показваха градчето ни и развитието му. Алберт пишеше за училището на „Вестергаде“ —
най-голямата сграда в Марстал, за новата пощенска станция на „Хаунегаде“, за подобренията
в уличното осветление и за премахването на откритите улични канавки, за пътната мрежа,
която се разширяваше във всички посоки, за новите улици, които се появиха в югозападния
край на градчето и бяха кръстени на местните морски герои — „Торденскьолд“, „Нилс
Юлс“, „Вилемус“, „Витфелт“.
Моряците често ги питат защо се отказват да плават. Когато някой зададеше този въпрос
на Алберт Мадсен, той винаги отговаряше, че просто е заменил по-малката палуба с по-
голяма. Че целият свят се носи напред като кораб през морето, а островът също е като кораб,
който пътува към бъдещето в безкрайния океан на времето.
Алберт постоянно ни припомняше, че първите заселници по нашите земи не са живеели
на остров. По онова време Ерьо е бил просто един от по-високите хълмове в околността.
После големите глетчери на север почнали да се топят. Потопи залели цялата страна.
Огромните сладководни езера на юг станали още по-големи. Морето нахлуло в тях и това,
което някога било хълм, се превърнало в остров.
Кое е било първо? — питаше Алберт. Колелото или кануто? Кое сме предпочели да
подчиним? Тежестта на товарите, които не сме можели да носим сами, или смъртоносния
капан на водата, далечните морски хоризонти?

Откъм морето долитаха писъците на чайки, дрънченето на чукове в

корабостроителниците и плющенето на въжета и платна под вятъра. И над всичко това —
шумът на морето. Толкова бяхме свикнали с него, сякаш шумеше вътре в ушите ни. Америка,
в онези години всички говореха за Америка, а мнозина и се отправиха към нея. Ние също
заминавахме, но не завинаги. Някога се беше налагало да сбиваме къщите си плътно една до
друга покрай брега, защото нямало място за нас. Земите навътре в сушата били за
благородниците и селяните. Ние не сме имали достъп там. Затова бяхме обърнали поглед към
морето. Морето беше нашата Америка, по-необятно от всяка прерия; неопитомено като в
първия ден след Сътворението. Ничие.
Един оркестър всеки ден свиреше пред прозорците ни една и съща мелодия. Не й бяхме
дали име. Но тя беше навсякъде. Дори в леглата си, насън, виждахме морето. Не и жените
обаче. Те не можеха. Или не искаха. Когато излизаха на улицата, никога не обръщаха поглед
надолу към морето. Гледаха към вътрешността на острова. Оставаха вкъщи да запушват
дупките, които мъжете оставяха след себе си. Ние чувахме песента на сирените. Те затисваха
уши и се навеждаха над прането. Не се озлобяваха. Но ставаха сурови и практични.

Какво можеше да му липсва на Алберт Мадсен в космополитния Марстал? Ако искаше,

можеше да седне на някоя пейка до пристанището на приказки с Кристиан Оберг — първият
датчанин, прекосил Африка. След седем години в Япония Кнуд Нилсен тъкмо се беше върнал
в града. За моряци от цял свят Нос Хорн беше изпитание в мъжество, а на Ерьо половината
мъже бяха заобикаляли опасния нос със спокойното безразличие, с което се качваха на
парахода до Свенборг.
В Марстал всички улици бяха главни. Всички водеха до Световния океан. Китай беше в
задния ни двор. През прозорците на схлупените си къщурки виждахме бреговете на Мароко.

В града имаше и преки, но те не се брояха. „Твергаде“, „Киркестреде“ и „Вестергаде“ не

се спускаха към морето, а минаваха успоредно на него. Дори площад нямахме. Но в един
момент на „Киркестреде“ отвориха месарница, после железария, два манифактурни
магазина, галантерия, спестовна каса, часовникар и бръснарски салон. Страноприемницата
беше съборена. Сега и ние щяхме да си имаме площад като другите. Изведнъж се оказа, че
имаме и главна улица, и тя вървеше в грешната посока. Вместо да слиза към морето,
минаваше по брега и водеше към сърцето на острова. Женска улица, която страни от
опасното море.
Улиците се срещаха и се пресичаха. Мъжки улици и женски. Следваха строга
закономерност. На „Конгегаде“ и „Принсегаде“ бяха канторите на корабовладелците и
корабните посредници. На „Киркестреде“ се разпореждаха жените.
 Това равновесие скоро щеше да бъде нарушено. Но в началото никой не се замисляше за
това и никой не разбираше какво щяха да доведат тези промени със себе си.

90-те години на XIX век бяха най-цветущото време за Марстал. Флотата ни се разрасна и
в един момент само Копенхагенската я надвишаваше. 346 кораба! Този подем доведе до
инвестиционна треска. Всички искаха да имат дял в някой кораб, дори юнгите и
прислужничките. А когато някой съд се върнеше от път, за да презимува в града, улиците се
изпълваха с деца със запечатани пликове в ръце. В почти всеки марсталски дом получаваха
част от печалбата.

Всеки корабен агент трябва да знае как се отразява японско-руската война на

транспортния пазар. Не е необходимо да се интересува от политика. Но е редно да се
интересува от финансовото състояние на собствените си шкипери, а оттам съвсем
естествено следва необходимостта да е запознат със световните конфликти. Ако е
достатъчно добър, той може само като мерне снимката на някой държавен глава във вестника
да прочете бъдещите си печалби по лицето му. Социализмът не го интересува. В това може
да се закълне най-отговорно. В живота си не е чувал подобни глупости. Обаче един ден
екипажът се нарежда пред него и иска увеличение на надниците, и се налага човек да хвърли
по един поглед на профсъюзния въпрос и на разните други отвлечени идеи за бъдещето на
обществения строй. Брокерът трябва да е в час с имената на чуждите държавни глави,
актуалните политически тенденции, с конфликтите между страните и земетресенията по
света. Той живее от войни и катастрофи. Но преди всичко живее от това, че светът се е
превърнал в един голям строителен обект. Технологията размества всичко и той трябва да
познава тайните й, най-новите открития и изобретения. Селитра, диви-диви43, соеви
бисквити, „пропс“, натриев карбонат, нони — за него това не са просто думи. Никога не е
докосвал селитра, нито е виждал кората на нони. Не е опитвал соеви бисквити и може би
дори се брои за късметлия заради това, но знае как се употребяват и къде се търсят всички
тези продукти. Той не би могъл да е противник на прогреса. Тогава кантората му ще трябва
да затвори врати. Той знае какво е морякът — незаменим помощник в работилницата, в
която технологията е превърнала света.

Някога корабите ни превозваха само жито. Изкупувахме го от едно място и го

продавахме на друго. Сега обикаляхме света с трюмове, пълни със стоки, чиито имена
тепърва се учехме да произнасяме и чието приложение се налагаше да ни разясняват. Нашето
училище бяха корабите ни.
Все още плавахме с платноходи, както в продължение на хиляди години. Но в трюмовете
си носехме бъдещето.

Алберт се установи на сушата когато беше на около петдесет. Повечето правехме така.
Ако бяхме събрали 30 000 крони, ги слагахме в Спестовната каса и те ни даваха по 4%
годишна рента. Касата ни изплащаше месечно по 100 крони. Бяхме осигурени. Но Алберт
беше спечелил много повече пари, които затвори не в банката, а в кораби. Стана
корабовладелец и агент. Мнозина купуваха дялове в кораби, дори селяните от вътрешността
на острова инвестираха. Те естествено си нямаха и представа от плаване, затова посредник,
който сам някога е бил по море и го познава добре, им беше особено необходим. Този човек
се наричаше отговорен представител на собственика и Алберт представляваше
собствениците така отговорно, както никой преди него. След едно от многото му плавания, в
Ротердам на борда на кораба му се качил един евреин шивач, който предлагал услугите си на
моряците. Двамата се сприятелили. Впоследствие Луис Пресер, който бил умел
предприемач, се установил в Хавър като корабовладелец със седем големи барка.
Регистрирал ги в Марстал и направил Алберт, който тъкмо се бил установил на сушата,
отговорен представител.
Алберт се влюбил в съпругата на Пресер в Хавър — красивата китайка Чън Сумей. А тя
се влюбила в него. Видели се и още в същия момент разбрали, че са се срещнали твърде
късно. И върху руините на това, което трябвало да бъде любов, те изградили приятелство.
Луис Пресер починал неочаквано от белодробно възпаление и вдовицата му поела
компанията, която разработила още по-добре от покойния си съпруг. Може би и преди това е
била жената зад успелия мъж. Във всеки случай сега станала жената зад Алберт. Именно тя
го съветвала, когато от капитан на брига „Принцеса“ се превърнал в собственик на десет
кораба.
Впоследствие корабовладелските им дружества заработили в такова тясно
сътрудничество, че било трудно да отличиш това в Хавър от това в Марстал. Оказало се, че
Алберт също има талант да умножава парите. Някога, на палубата на кораб насред Тихия
океан, той държал една торбичка перли в ръката. Перли, с които можел да осъществи
всичките си желания. Но ги запратил в морето, защото усещал, че с богатството, което те
могат да му купят, върви и някакво проклятие. Сега китайката полагала нова торбичка с
перли в протегнатата му длан. И този път той я отворил.
Дали и в личния живот двамата станали също толкова близки, колкото в работата, не
знаем. Животът и на двамата бил изпълнен с принудителни отстъпки. След срещата си се
наложило да погребат едва родената си любов и вместо това станали приятели. Сега
получавали втора възможност. Дали се възползвали от нея?
Тя нямала деца, но винаги говорела за внушителните елегантни баркове „Клаудия“,
„Сузане“ и „Жермен“ като за свои дъщери. Била преминала възрастта за раждане, макар и по
неостаряващите ориенталски черти на лицето й да не си личало. Двамата публично се
държали за ръце. И спели заедно — фината китайка с гладка като полирана кожа, опъната
изящно върху високите скули, и грамадният груб мъж, който и сам изпълвал двойното легло.
Но не се оженили.
Тя била родена в Шанхай. Не познавала родителите си. Била сираче, живеела на улицата
и продавала цветя, за да се издържа. Мнозина от нас я бяха срещали в Ротердам, когато
Пресер още беше жив и обикаляше корабите, за да ни взима мерките. Но я бяха забелязвали и
в Сидни, и в Банкок, и в Баия, и в Буенос Айрес. В един бордей, твърдяха някои. Според
други била съдържателка на boardinghouse. Всички знаехме по нещо за нея. Но никой не
знаеше нищо със сигурност. За да бъде на всички места, където ни се струваше, че сме я
видели, тя би трябвало да има девет живота, като котка. Но така или иначе беше плавала не
по-малко от най-опитните моряци сред нас.
В Марстал обаче никога не идваше. Алберт ходеше в Хавър. Докато един ден просто
престана. Решихме, че са се разделили. Оказа се, че Чън Сумей внезапно е починала. Алберт
не ни каза. Сами сглобихме какво се е случило. Защо така и не са се оженили? Защо не са
живели заедно?
Алберт ли не я е обичал достатъчно? Или тя не е обичала него?
— В бързината забравих — отговаряше той, когато някой си позволяваше нахалството да
го пита защо никога не се е оженил. Отговорът ни разсмиваше. В същото време се
споглеждахме многозначително. Не е като да не е имал възможност.
Алберт купи първо старата къща от дясната страна на „Принсегаде“, като идваш откъм
пристанището. После се прехвърли отсреща през улицата и вдигна чисто нова къща с високи
тавани и втори етаж. С голям балкон на изток, който гледаше към вълнолома и околните
острови. И с еркер към улицата. На прозорчето над входната врата с позлатени букви беше
изписано името му. Алберт Мадсен.

Малко по-нагоре беше Лоренц Йоргенсен. Той се беше установил като корабовладелец и
агент много години преди Алберт. Като момче беше дебел, вечно задъхан, с вечно умоляваш,
поглед. После морето го поочука, а ние забравихме някогашните си твърдения, че е полумъж
и че в торбичката му няма топки. Но Лоренц не се задържа по море дълго. Взе си
щурманския изпит и слезе на сушата. Въпреки че не беше спестил кой знае колко от
скромните си надници, той имаше талант да умножава парите си. Изкупи дялове в няколко
кораба, убеди служителите в Спестовната каса и влезе в нещо като сътрудничество с най-
големия корабен агент на Ерьо — Софус Бойе, когото наричахме Селянина Бойе, понеже
беше родом от Омел, селце на три километра от Марстал.
Лоренц Йоргенсен още нямаше трийсет години, когато ни убеди да прокараме
телеграфен кабел от Лангеланд. Първо каза „световния пазар“ и „телеграф“ — две думи,
които не разбирахме особено добре, а после ги оплете по такъв начин, че ни увери как за нас
световният пазар е това, което е почвата за земеделеца, и че без телеграф никога няма да се
докоснем до него.
Поискахме помощ от властите, но ни отрязаха. Това беше причината Лоренц да се
обърне към Марсталската спестовна каса, а после и да поиска аудиенция при Софус Бойе.
Селянина Бойе притежаваше най-голямото посредническо дружество на острова, но беше
скромен човек и често ходеше да изкара по някой допълнителен скилинг44 като носач на
ферибота. Нямаше и кантора. Почукваше се по челото с показалец и твърдеше, че всичко е в
главата му. Селянина Бойе изслуша внимателно разказа на Лоренц за говорещия кабел, който
стопява разстоянията.
— Все едно е дали живееш в голям или малък град. Все едно е дали си на най-малкото
островче насред морето — стига да имаш телеграф, все едно си в центъра на света.
За повечето хора тези приказки звучаха фантасмагорично, но не и за ушите на Селянина
Бойе, които иначе за много неща оставаха запушени. Той придружи Лоренц до Спестовната
каса и го накара да повтори това, което му беше казал току-що.
— В центъра на света — каза Лоренц.
Един поглед от Бойе изличи насмешливото изражение, което беше почнало да се
разлива по лицето на директора на касата Рудолф Йостерман.
Иначе директорът беше веселяк и тъкмо щеше да пита дали пък човек не може и с
Господ Бог да се свърже по тоя телеграф.
 Впоследствие Йостерман се превърна в най-отявления защитник на идеята.
— Телеграфната станция е сърцето на града, същинска благословия. Тя трябва да се
намира в църквата — все повтаряше след това. Напълно беше забравил шегата, която
погъделичка устните му при първото споменаване на телеграфа.
След като Спестовната каса и най-големият корабен агент в Марстал влязоха в играта, се
появиха и други инвеститори. Това, което държавата ни отказа, си го направихме сами.

Пак на Лоренц му хрумна идеята за взаимозастрахователно дружество — първо за

малките съдове, а когато се замогнахме — и за по-големите. През 1904 г. дружеството се
настани в собствена сграда на ъгъла на „Сколегаде“ и „Хаунегаде“. Тя беше голямо и красиво
здание от червени тухли с релеф на фасадата, който представляваше шхуна с издути платна.
Тази сграда изпълняваше същата функция като вълнолома. Защитаваше ни.
Нищо не убягваше от вниманието на пълния с идеи Лоренц. Той стана управител на
пристанището и изгради дългия 200 лакътя понтон Дампскибсбро, който осигуряваше
достъп към пристанището. Подходът от Рейда към Дампскибсбро, както и самото
пристанище, бяха изгребани, за да позволят по-голяма дълбочина на газене. Лоренц стана и
един от основателите на марсталската мандра, която се настани в белосаната сграда с
високия комин на „Вестергаде“. Купи си кон, чиито подкови звъняха по каменните плочи,
когато Лоренц яздеше строен и властен през града. Той беше истинският строител на
Марстал, въпреки че стената, която беше издигнал около градчето, беше невидима. Лоренц
искаше да ни защити от всички непредвидими злополуки, с които е пълен моряшкият живот.
Лоренц се ожени късно за Катрине Хермансен. Тя беше с две години по-голяма от него,
но все пак му роди три деца. Най-голямото емигрира в Америка, следващото Лоренц изпрати
да учи корабостроителство в Англия, а най-малкото, момиче, си остана у дома и се омъжи за
майстора на платна Мьолер от „Нюгаде“. Родиха им се четири деца, които всеки ден се
събираха в кантората на дядо си на „Принсегаде“ и му пееха с нежните си чисти гласчета. На
бюрото на Лоренц имаше телеграми от Алжир, Антверпен, Танжер, Бриджуотър, Ливърпул,
Дюнкерк, Рига, Кристиания, Шчечин и Лисабон. На стари години той отново беше надебелял
като по времето преди да тръгне по море. Но вече нямаше кой да го подкача за едрото му
тяло. Той си седеше във въртящия се стол и слушаше песните на внуците си като някой от
ония дебели, доволни Буди, дето ги има из китайските храмове.

Гробището, в което Лоренц някой ден щеше да бъде положен за вечни времена, беше —
както много други неща в Марстал — ново. Преди покойниците се погребваха в църковния
двор, между „Киркестреде“ и „Вестергаде“, в сянката на буковете. Сега оформихме чисто
ново гробище извън града. Намираше се на хълм, който се спускаше надолу от пътя за Омел
към плажа и от него се откриваше гледка към архипелага. Покрай алеята посадихме офики,
които щяха да оцелеят поне 100 години. Имаше място за много мъртъвци.
Разчитахме, че и в бъдеще ще сме също толкова многобройни, колкото в момента.
Вероятно дори вярвахме, че ще сме повече. Но освен това се надявахме, че вече няма да
срещаме смъртта в чужди пристанища и по море, че ще издъхнем у дома.
Някакво спокойствие има в гробището, което бавно се пълни. Уверение, че ще умреш
там, където си се родил, там, където се чувстваш най-добре, там, където ти е мястото. Ще
видиш как порастват децата ти. Ще седиш, остарял и натежал, и ще слушаш как пеят внуците
ти, а животът ти ще се простира зад теб като възвишение, което тръгва от тесния бял плаж и
се издига до изгледа към архипелага.

Веднъж един от нас даде странен отговор, когато го попитаха защо не се е предал, макар
че корабът му претърпял крушение и самият той видял смъртта в очите.
Мортен Сейер бил щурман на „Флора“ с шкипер Андерс Кроман, а годината била 1901-
ва, декември месец. „Флора“ пренасяла въглища от Англия към Кил, когато западният вятър
се превърнал в буря. Шест денонощия се носили сред бурята и ледения студ с едва отворен
грот и опънат щагфок. После бурята се разразила до ураган и отнесла спасителната лодка,
камбуза и рулевата рубка. Моряците се привързали с въжета, за да не ги отнесат налитащите
води с височина на къщи. На десетото денонощие една вълна отнесла такелажа, товарът се
разместил, а когато корабът отново се издигнал над кипящото море, бил сериозно килнат
настрани. Мачти, въжета, рубки — всичко било изчезнало, а отломките се носели по водите,
които, побелели от пяна, се гънели под натиска на урагана.
Екипажът се събрал в каютата и капитан Кроман, който бил прям човек, ги предупредил
да не разчитат да посрещнат Бъдни вечер живи.
В този момент поредната жестока вълна разтърсила кораба. Всички полетели към
стената, убедени, че това е последният, смъртоносен удар върху „Флора“. Сега вече корабът
щял да изчезне в дълбините. Сега вече ги очаквала само студената смърт на удавниците.
Но разнебитената черупка останала на повърхността.
На Мортен Сейер му хрумнала идея, която щяла да спаси всички. Трябвало да изхвърлят
товара си през борда, така щели да олекотят очукания съд и той да се понесе леко по
опасното море. Понеже не смеели да отворят люковете от страх в кораба да не нахлуе вода,
разбили с брадви стената между каютата и трюма. И до сутринта изнесли оттам 40 тона
въглища. Не били спали откакто морето отнесло такелажа през борда. Будни от три
денонощия, измръзнали насред виещата снежна буря, която без миг покой помитала всичко
по голата палуба, подгизнали от ледените води, които безспир заливали кораба, шестимата от
екипажа на „Флора“ пренесли 40 тона въглища в кофи и чували и ги изсипали в морето.
Близо седем тона на човек.
После, разправяше Мортен Сейер, всички се сринали като убити и потънали в
безпаметен сън, екипажът — в празния трюм, капитан Кроман и Сейер — в каютата.
Когато се събудили, било ранно утро, 24 декември. Бурята била утихнала. Изчислили, че
са на около 16 морски мили от островите Оркни, но понеже ураганът бил отнесъл
спасителната лодка, сушата можела да означава гибел вместо спасение. Тогава им хрумнало
да привържат двете котвени вериги една към друга, за да не ги отнесе течението към
смъртоносните скалисти брегове.

Най-сетне дошло спасението. Един холандски риболовен кораб се появил на хоризонта

и екипажът на „Флора“ бил прехвърлен на борда му.
— Какво те крепеше да удържиш? — попитахме ние.
Глупав въпрос, но все пак го зададохме, въпреки че всеки от нас можеше да си представи
какъв ще е отговорът — Мортен Сейер искал отново да види къщата си на „Бугаде“. Искал да
бъде със съпругата си Гертруд и с децата си, Йенс и Ингрид, които се нуждаели от него също
толкова, колкото той от тях. Искал да се прибере за Коледа. Искал, като всеки моряк, преди
да се установи на сушата някой ден, първо да стане капитан и да плава на собствен кораб. С
две думи — било му още рано да умира.
Но Мортен Сейер не каза нито едно от тези неща. Каза нещо съвсем друго. На глупав
въпрос той даде мъдър отговор:
— Исках да ме погребат в новото гробище.
На някои тоя отговор сигурно ще им се стори странен. Може би само моряк може да го
разбере. Но ето какво ни даваше новото гробище. Надежда.
Причина да се приберем у дома.

Какво бихме направили, ако някой ни кажеше, че гробището ще остане все така
полупразно, че само няколко надгробни камъка ще разказват за живота, който някога се е
живял тук, и че колоната офики покрай алеята ще потъне сред високо избуяли треви и ще
заприлича на случайно изникнала горичка, в която само опитното око би могло да различи
някогашния ни план?
Какво бихме направили, ако някой ни кажеше, че веригите, които ни свързват с
предците ни, ще бъдат скъсани, че сили, по-мощни от морето, ще ни отнесат някой ден?
Щяхме да му се изсмеем на глупака.

Алберт вярваше в разума, но всъщност не това беше най-силната му вяра. Не вярваше в

Господ, нито в Дявола. Мъничко вярваше в доброто у хората, а по отношение на лошото у
хората — него го беше виждал лично на борда на корабите, с които беше плавал. Но най-вече
вярваше в единството. Доколкото му беше известно, вярващите нямат доказателство за
съществуването на Господ. Но той имаше доказателство, че вярва в нещо истинско. Всеки
ден виждаше това доказателство през прозореца на стаята си над кантората на „Принсегаде“.
Виждаше го и от еркерния прозорец на самата кантора. Именно затова беше избил
стената до долу. Слизаше по трите стъпала пред входната врата, свиваше вдясно по
„Принсегаде“ надолу към пристанището и се озоваваше точно пред него.
Доказателството беше каменният вълнолом, който марсталци бяха изградили преди 40
години. Той се простираше покрай брега, над 1000 метра дълъг и 4 метра висок, а всеки от
скалните късове тежеше по няколко тона. Далеч по-мъдри от египтяните, ние сме вдигали
пирамиди с формата на каменни стени не за да възпоменаваме мъртвите, а за да пазим
живите. И нашият вълнолом е дело на фараон, обясняваше ни Алберт, на фараон не с едно, а
с много лица, които заедно представляват единството.
Това беше утринната литургия за Алберт — задължителният за моряка поглед към
небето и облаците, пълни с послания за тези, които могат да ги прочетат, а после
спокойствието, което го изпълваше при вида на вълнолома — проснат насред водите, сякаш
си почива в своята мощ, по-могъщ от морето, способен да укроти бурите отвъд и да даде
подслон на корабите — живото свидетелство за силата на единството. Ние не плаваме,
защото има море. Плаваме, защото има пристанище. Не към далечните цели тръгваме първо.
Първо търсим убежище.
В църквата Алберт влизаше рядко. Само по празници и особени поводи. Правеше го,
защото тя също е част от общността, а той не искаше да остава извън нея. Кой знае какво
уважение към църковните дела не питаеше. Но църквата е като кораб. Има си правила, които
трябва да се следват, щом стъпиш на борда. Иначе изобщо не се качвай.
Всеки следващ свещеник се оплакваше, че за църквата не се полагат достатъчно грижи.
Но когато пастор Абилгорд, с когото иначе се разбираха добре, заяви, че част от парите за
училището трябва да се пренасочат, за да стане тя по-представителна, Алберт не можа да се
въздържи. Между училището и църквата, заяви той, винаги ще избера училището. Училището
означава младост и бъдеще. Църквата — не. Той се радваше, че училищната сграда на
„Вестергаде“ е по-голяма от църковната. Така трябва да изглежда един град, който вярва в
бъдещето.
— А моралните устои? — възрази Абилгорд. — Къде ще ги придобият децата, ако не в
църквата?
— На борда на корабите — отговори Алберт лаконично.
— И може би из чуждите пристанища? — не отстъпи свещеникът.
Тук Алберт си замълча.

Той не хранеше никакви илюзии по отношение на живота на море. Беше живял

затворническия живот на момче за всичко в камбуза — кучешки живот, само че без кокала,
който дават на всяко куче, така се изразяваше самият той. Но времената се бяха променили.
Отношенията на борда бяха станали по-нормални, по-човешки. Децата имаха по-добри
учители, затова когато им дойдеше времето, самите те ставаха по-добри шкипери. Алберт
вярваше в прогреса. Вярваше и в моряшката чест. Точно от нея идваше и чувството за
общност. На кораба и най-дребната грешка може да има пагубни последствия за всички. Това
всеки моряк бързо го научава. Пасторът го наричаше морал. Алберт го наричаше чест. В
църквата отговаряш пред Господ. На кораба отговаряш пред останалите. Затова корабът е по-
доброто училище.
Но опитът на Алберт показваше, че в крайна сметка всичко започва и свършва с
капитана. Той знае мястото на всяко нещо на борда — и това важи както за въжетата и
платната, така и за екипажа. Всеки си има определеното място и ако капитанът не го заяви
ясно от самото начало, моряците му почват да се оправят помежду си с юмруци и в крайна
сметка най-слабият — но не непременно най-негодният — се оказва на дъното. Алберт го
беше виждал с очите си — на борда на „Ема С. Лейтфийлд“, когато Игълтън се провалил
като капитан и О’Конър станал същинският господар на кораба. А невинаги най-силният е
най-подходящият. Капитанът трябва да познава хората също толкова добре колкото платната
на кораба си.
На Алберт му се беше случвало моряци да бягат от корабите му, но никога не го беше
приемал като неподчинение или недостойна проява, а като своя грешка — знак, че не
познава хората достатъчно добре. Че не е бил достатъчно наблюдателен и не е намерил
начин да ги вкара в правия път. Да, той вярваше, че у всеки човек има нещо добро. Също така
знаеше, че има и нещо лошо, но беше убеден, че дори и лошото може да се държи изкъсо.
Някъде през 80-те, в Лагуна в Мексико, един матрос му извадил нож. Когато Алберт се
изправил пред разярения си нападател, и за миг не му минало през ума, че това, което
предстои да направи, изисква някаква особена смелост или сили, при все че самият той бил
невъоръжен. Просто се налагало да изясни кой командва на кораба.
 Алберт протегнал ръка, сякаш посяга да вземе ножа. Матросът замахнал объркан, без
сам да знае какво иска. В този момент Алберт го ударил с всичка сила с юмрук в челюстта.
Мъжът се сринал на палубата. Алберт настъпил с ботуш китката му и изтръгнал ножа от
пръстите, които все още стискали дръжката. После вдигнал зашеметения моряк на крака и
започнал хладнокръвно да го налага, като все пак избягвал да удря на места, където би
нанесъл трайни поражения. Едновременно наказвал и налагал авторитета си.
През цялото време, докато удрял, си давал сметка, че не е представител на доброто, нито
пък матросът с ножа е представител на злото. Било просто въпрос на равновесие между
различни сили. Буря не се посреща с вдигнати платна. Капитанът не очаква корабът му да
пребори стихията. Той свива платната и намира баланс. За да има истински ред, трябва
равновесие, а не налагане над отсрещния. Затова и никой ред не се установява веднъж и
завинаги.
В мига преди Джеймс Кук да срещне гибелта си в залива Кеалакекуа под формата на
удар в тила и нож през гърлото, той повикал екипажа си на помощ. Но лодката, която уж
идвала да го спаси, се върнала, а мъжете, които трябвало да го пазят от туземците на брега,
захвърлили мускетите и избягали през прибоя. При последното плаване на „Резолюшън“
Джеймс Кук наказал с камшик единайсет от седемнайсетте си матроси, като им нанесъл
общо 216 удара. В момента, в който имал нужда от помощта им, те му обърнали нацепените
си гърбове.
Джеймс Кук бил дръпнал грешното въже.
На всеки платноход има километри въжета, десетки блокове, стотици квадратни метри
платна. Ако такелажът не се регулира постоянно, корабът се превръща в беззащитна жертва
на вятъра. Същото важи и за воденето на екипажа. В ръцете на капитана освен видимите
въжета са и стотици невидими нишки. Ако екипажът вземе властта, е все едно корабът да
бъде оставен на вятъра. С него е свършено. А ако цялата власт е в ръцете на капитана, сякаш
настъпва безветрие. Корабът не върви наникъде. Лишени от всякаква инициатива, моряците
вече не дават най-доброто от себе си, а се съпротивляват срещу всичко. Балансът е въпрос на
опит и знания. Но най-вече на авторитет.
След като смазал от бой матроса и го оставил да полежи насинен на палубата, Алберт
му подал ръка и му помогнал да се изправи. После заповядал на момчето от камбуза да
донесе кофа с вода, за да може матросът да си измие кръвта от лицето. Въпросът бил
приключен. Морякът можел да се върне сред екипажа.
Някога и Алберт го били налагали с бича. Но той не бил Исагер, който нито наказвал,
нито хвалел, а само удрял и удрял. Не бил О’Конър, който злоупотребявал с положението си
като оправдание за собствените си убийствени наклонности. Не бил Джеймс Кук, който
прибягвал до камшика, за да наложи нестабилния си авторитет.
Той бил онова, което капитан Игълтън от „Ема С. Лейтфийлд“ така и не успял да стане.
И не защото животът му бил показал какво е закон.
Научил го на нещо друго и много по-сложно. Научил го какво е баланс.

През 1913 година Алберт реши да издигне монумент на своята вяра в единството.
Паметен камък, който да бъде положен точно до новия понтон Дампскибсбро. Вече знаеше
откъде да вземе камъка, беше го избрал. Той беше приблизително четири метра дълъг, три
метра широк и два метра висок. Лежеше на дъното на Балтийско море, пред плажа Хален, и
понякога, ако вятърът духаше откъм сушата, се виждаше от брега. През лятото момчетата
плуваха до камъка и стъпваха отгоре му, за да си починат, а над проблясващите от слънцето
води се показваха само русите им главици.
Слънчеви зайчета, отразени от вълните, трептяха по огромния му гръб и тогава Алберт
оставяше греблата, отпускаше се в лодката си току до него и го гледаше. Колко непоклатимо
лежеше там долу, сред светлозелените вечно подвижни води. А някога и той е пътувал.
Дошъл е от север заедно с ледовете. И сега отново щеше да се мести, този път — за
постоянно. За да напомня за изграждането на вълнолома, за надмощието на човека над
природата.
„Силата е в единството“ щеше да пише на него.
Алберт сам беше измислил посланието.

Един окъпан в слънце юнски ден той седял подпрян на релинга и гледал надолу към
проблясващите води, когато изведнъж получил силен световъртеж. Сторило му се, че целият
свят губи устоите си и дори нещата, в които самият той вярва, няма да останат верни още
дълго. Доловил идването на други заплахи, различни от бурите и силата на вълните, на
катастрофи, които дори непоклатимата стена на вълнолома не може да спре. Усещането било
толкова неопределено и смътно, че той решил, че е задрямал под следобедното слънце.
Фокусирал погледа си върху камъка под водата. Видял сянката на лодката си и своята
собствена да почиват върху набраздения му гръб и реалността отново се избистрила пред
очите му.
Тогава му дошла идеята. Появила се внезапно — вихър от вдъхновение и мъничко
паника. Необходим бил баланс, нещо достатъчно голямо, здраво и стабилно, противотежест
на внезапното предчувствие за неизбежна гибел. Камъкът.

Само след няколко дни Алберт организира среща в сградата на Застрахователното

дружество на „Хаунегаде“, където изложи идеята си за монумента пред групата поканени.
Предложението му веднага спечели последователи и беше създаден комитет, който да се
заеме с подготовката. Камъкът трябваше да бъде поставен още същата година, преди
настъпването на есента.
Седмица по-късно Алберт, председателят на пристанищната комисия и председателят на
Застрахователното дружество инспектираха камъка. Вятърът духаше от запад и гърбът на
камъка се виждаше над водата. Вълните се разбиваха в него като в опасен скалист бряг.
В средата на месец юли два шлепа с кранове бяха извлачени на буксир до камъка и още в
два по обед той беше вдигнат от дъното и привързан между тях. На борда, освен самия Албер
и председателя на пристанищната комисия, бяха още управителят на пристанището, един
рибар и един такелажист. Върху белия пясък на плажа се беше разположила групичка дами,
които изпращаха сандвичи и разхладителни напитки по една лодка до поклащащите се
шлепове. Следобед шлеповете подминаха Дампскибсбро и спряха насред пристанището с
привързания между тях камък, издигнаха знамена, а събралото се на кея множество викна
„Ура“.
Самите себе си чествахме — себе си и процъфтяващия си град.
 Два дни по-късно скалният къс беше изтеглен на сушата. Алберт телефонира до
Свенборг и помоли да му изпратят една товарна платформа, за да може камъкът да се
транспортира нататък. Платформата пристигна с ферибота на следващия ден. Събра се
огромно множество и всички доброволно приеха да бъдат впрегатни животни. Собственикът
на корабостроителницата застана рамо до рамо с такелажиста, матросът — до
корабовладелеца, търговецът — до чиновника. Дори управителят на Спестовната каса влезе
в скромната роля на товарно муле. Ученици търчаха с викове наоколо, преди и те да си
намерят места сред теглещите. Стари, отдавна пенсионирани шкипери прекъснаха сладките
си приказки по пейките покрай пристанището и без дори да извадят лулите от устите си,
дойдоха да помогнат. Йосеф Исагер — на когото викахме Конгоанеца — демонстративно
пъхна ръце в джобовете и се навъси. На него тая работа му беше под нивото. Лоренц също се
задоволи само да гледа, но него го оправдаваше възрастта и масивното му тяло. Врявата,
стигнала чак до „Тейлгаде“, беше привлякла и вдовицата на мариниста, Анна Егидия
Расмусен, която стоеше отстрани с едно внуче на ръце. Андерс Ньоре, селският идиот,
подскачаше обзет от невъобразим възторг. Алберт му даде знак с ръка да се намести сред
останалите. Андерс метна въжето на рамо и веднага го обзе необичайно спокойствие,
блажено самовглъбение, което му се струваше, че споделя с всички наоколо.
После Алберт сам хвана едно от въжетата и се обърна към множеството, вдигнал ръка:
— И сега дърпаме! — викна той, а ръката му разсече въздуха.
Сигналът за начало беше даден. Алберт опъна с цялата си тежест. Беше на 68 години, но
не ги усещаше. Сякаш мощното му тяло цял живот се беше пестило точно за този момент, а
всичко, с което се беше захващал досега, е било само подготовка. Лицето му се зачерви от
слънцето и той изпита щастие, идващо директно от кипящата кръв и стегнатите мускули.
Платформата потръпна и потегли. Метър по метър. После спря. Земята беше твърде
мека. Колелата потънаха в чакъла под тежестта на камъка и не можаха да се завъртят отново.
Наоколо имаше поне 200 мъже. Напразно се опитваха да се оттласнат с крака. Опъваха
въжетата, сякаш да проверят дали общата им тежест е по-голяма от тази на камъка. Но
камъкът не им се даваше.
Алберт се изправи и се обърна към множеството.
— Хайде, момчета — извика той и отново разсече въздуха с ръка, — едно, две, три — и
дърпай!
Платформата не помръдваше.
Някъде насред морето от хора моряк поде шанти. Последваха го и други. В един момент
всички пееха старата песен, съпровождала работата на моряка в продължение на стотици
години. Но и тя не им помогна.
Алберт привика едно момче и го прати да извика на помощ курсантите от школата за
лоцмани на „Торденскьолдсгаде“. Не след дълго долу откъм „Хаунегаде“ се появиха група
млади моряци. Около трийсетина. И те метнаха въжета на рамо. Навиха си ръкавите и отдолу
се показаха татуировките им.
— Това е младостта. Това е бъдещето — помисли си Алберт. — Сега вече камъкът ще
поддаде.
Колелетата изскърцаха като в негодувание, но платформата помръдна. Изглеждаше
сякаш ще се разпадне от жестокото дърпане. В един миг задраха бордюра и скалният къс
опасно се олюля, но все пак не падна. Моряците подновиха песента. Едва сега Алберт чу
думите.

I will drink whisky’ hot and strong.

Whisky’, Johnny!
I will drink whisky all day long.
Whisky for me, Johnny!45

Момченцата наоколо възторжено пригласяха. В тези думи се криеше обещание за

мъжество. Курсантите от лоцманската школа водеха песента. Бяха плавали достатъчно дълго,
за да се чувстват като опитни моряци. Песента беше тяхна. Годината, прекарана по море,
доказваше собствеността им. За старите пък песента носеше спомени — Алберт знаеше, че
сред присъстващите единици са тези, които поне веднъж да не са вдигали платно или
спускали котва на фона на песента за уискито. Това е химнът на моряка, мислеше си той. Все
едно е на какъв език се пее. Посланието е в ритъма, не в думите. Той не проповядва, той
говори на мускулите, а от мускулите отива в сърцето, където ти припомня на какво си
способен, кара те да забравиш умората и да станеш едно с останалите.
„Силата е в единството“ — това щеше да пише на скалния къс, но въодушевен от
дружното изтощение под тежестта на платформата, Алберт се замисли, че не по-малко
подходящо послание би било и „Уиски, Джони!“. Това, което звучеше в момента, беше
песента на единството.
Той вдигна зачервеното си потно лице към слънцето и се усмихна.
Бяха стигнали.

Алберт беше провел няколко срещи в хотел „Ерьо“ по въпроса за възпоменателния

камък, или камъка на единството, както го наричаше в мислите си. Финансирането беше
осигурено по същия начин, по който се събираха средства за всичко значимо и важно в
Марстал — всеки даваше колкото може. Застанал на подиума; разгорещен от приказки,
Алберт съвсем беше изключил, че така и не е изяснил един важен въпрос. Защо
възпоменателният камък се издига точно сега? 75-годишнината от изграждането на
вълнолома съвпадна точно с първата година на новия век, но тогава никой не пое такава
инициатива. До 100-годишнината пък оставаха 12 години. Едва ли щеше да я дочака — тогава
би бил на 81 години, а Алберт не беше от онези арогантни хора, които си въобразяват, че ще
живеят вечно. Защо сега? Защо през 1913 година?
За щастие никой не зададе този въпрос. Когато Алберт за пръв път спомена идеята си,
всички просто си казаха: „Но разбира се. В градчето трябва да има възпоменателен камък, а
какво по-достойно за възпоменание от изграждането на вълнолома?“. Така че не му се
наложи да разказва за онзи юнски ден, за световъртежа насред водите на юг от Хален и
предчувствията, чието значение и сам не си беше изяснил. Такива неща не се споделят от
подиуми. Всъщност такива неща не се споделят дори на четири очи, още по-малко като
оправдание защо си хванал 230 мъже да влачат 14-тонен камък.
Защо сега, защо през 1913 година?
За да не стане твърде късно, за да не забравим кои сме и защо правим това, което
правим.
 Твърде късно? Какви ги приказваш?
Не, и сам не можеше да си отговори на тези въпроси. Но предчувствието за гибел
продължаваше да го изпълва. Тъкмо за да го заглуши, той се хвърляше така дейно в работата
по издигането на камъка.
От подиума в банкетната зала на хотел „Ерьо“ Алберт припомняше събитията отново и
отново. Описваше как някога пристанището стояло открито за ветровете от север и изток,
дори и от юг, как морето редовно заливало провлака, който днес наричаме Опашката.
Описваше как се случвало бурните води да изблъскат на брега дори кораби, здраво закотвени
за през зимата. Ако не се вземели мерки пристанището да стане по-сигурно, марсталци били
застрашени да изгубят всичко. Тогава се появил човекът, когото и до днес смятаме за
истинския основател на града, при все че той никога не е строил на сушата, само насред
водата. Той положил основите на единството — тази сила, на която сега предстоеше да
издигнем монумент. Името му било капитан Расмус Йепсен. Той убедил жителите на
градчето с подписите си да заявят, че ще участват в изграждането на вълнолома. 359 души се
включили в подписката — кой с доброволен труд, кой с дарение на материали, кой с пари.
Всички дали по нещо. Освен един, който се измъкнал със срамното оправдание, че човек
трябва да се грижи за себе си, не за бъдещето.
— Няма да споменавам името му от уважение към живите му наследници — каза
Алберт от подиума.
Всички се обърнахме към шкипера Ханс Петер Левинсен. Впоследствие той стана един
от най-активните и най-щедрите дарители, сякаш след 88 години най-после получи шанс да
измие срама на рода си.
Алберт говори още — за 28 януари 1825 година, рожденият ден на крал Фредерик VI,
когато 100 мъже се събрали под флага на единството и положили първия камък на огромното
си дело. Дори природата била на тяхна страна. Ако онази и следващите зими не били толкова
сурови, че водите край пристанището да замръзнат, вълноломът никога не би бил изграден.
Но марсталци се бяха справили и сега той седеше непоклатим като знак за това, на което са
способни хората, когато има единство и упоритост.
— Гледате вълнолома — каза Алберт и плъзна поглед над множеството — и виждате
камъни. Но никога не забравяйте, че истинските строителни материали са непоколебимата
воля и силните ръце.
Накрая той припомни, че първопроходникът Расмус Йепсен бил награден с орден
Данеброу. Независимо колко неуправляеми и самонадеяни изглеждат моряците понякога, те
са верни на короната и консервативни по природа, и подобни знаци на внимание им правят
впечатление. Затова точно в този момент от речта му избухнаха спонтанни аплаузи.
Множеството почиташе Алберт като инициатор за издигането на паметника и за минута той
се остави да бъде почетен. Но в себе си знаеше, че не го заслужава, защото всичко, което
беше свършил в тези хаотични и триумфални дни, е плод на несигурността на душата му, на
видения, безплътни като облаците.

Сутринта на 19 юни с пощенския параход от Свенборг пристигна ваятелят Йоханес

Симонсен. Той огледа камъка, обяви го за напълно подходящ за целта, направи няколко скици
и остави насоки как да бъде почистен, а после отново се върна в Свенборг. Камъкът беше
изтъркан с хлорна вар, а после измит с разредена солна киселина и вода. За фундамента
беше изкопана два метра дълбока дупка, която после беше запълнена с бетон. В началото на
август бяха изработени фундаментът за камъка и ограда от ковано желязо. В средата на
месеца камъкът беше положен на мястото си, а в поставянето му се включи и самият Алберт,
както и няколко души от инициативния комитет.

Насред работата в пристанището акостираха шест миноносеца. Те бяха целите в

знамена, а същото важеше и за корабите в пристанището и скоро кеят се изпълни с
любопитни. За пръв път в Марстал акостираха бойни кораби. Дори и комитетът прекъсна
работата си по полагането на камъка и членовете му слязоха до Дампскибсбро, за да
разгледат корабите.

Същата вечер за офицерите от бойните кораби беше организирана празнична сбирка в

хотел „Ерьо“. Алберт също присъстваше на вечерята. При вида на гладките стоманеносиви
корпуси пред понтона Дампскибсбро му беше станало странно неприятно и замаяно, както
при първия оглед на камъка от лодката. През цялата вечер Алберт беше необичайно отнесен
и много от присъстващите го забелязаха, но го отдадоха на голямото напрежение, на което е
подложен сега, когато издигането на паметника навлиза в заключителната си фаза.
На няколко пъти му се стори, че цялата компания се намира в открито море, че масите,
около които седят, се носят по вълните. Столовете се издигаха и снишаваха в такт с
люлеенето на водите. Виждаше черни сенки да чезнат в сиво-сините дълбини под себе си.
Един глас го върна в реалността. Беше командирът на шестте миноносеца Густав
Карстенсен, който искаше да му направи комплимент.
— Чух за мемориала, за чието издигане имате водеща роля. Разказаха ми какво
множество се е събрало за преместването. Да, младите имат много енергия. Стига само да ги
организираш. Като капитан със сигурност добре познавате важността на дисциплината.
— Аз вярвам в единството и в равновесието на силите — отговори Алберт.
— Единството, то е важно, да — каза командирът и се загледа замислено пред себе си,
сякаш отговорът на Алберт е бил просто повод да се върне към собствените си размишления.
— Но единството трябва да се създаде. Затова ни трябва някоя голяма кауза, която да
обедини хората. Днес всеки гледа само себе си. От няколко поколения не сме имали война,
която да обедини младите и да им даде насока. Война — това ни трябва.
Алберт се обърна към него с все още премрежен от световъртежа поглед.
— Във войната падат много хора, не е ли така?
— То се подразбира, но това е неизбежната й цена.
В гласа на командира се дочу колебание. Той изгледа Алберт учуден. Сякаш едва сега
забеляза събеседника си и за миг се запита дали представата му за него не е била грешна.
— А за мъртвите трябва гроб и кръст, не е ли така?
— Разбира се, разбира се, то е ясно от само себе си.
Сега Карстенсен вече беше сигурен, че разговорът е тръгнал в грешната посока.
— Идете до гробището ни, командир Карстенсен. Ще видите много жени и деца там.
Ще видите и някой и друг селянин, един-двама търговци и може би някой корабовладелец
като мен. Но няма да намерите много моряци. Те остават извън гробището. За тях няма
кръстове. Няма гроб, който вдовицата и сирачетата да посещават. Морето ги поглъща някъде
далече от тук. Морето е враг, който не уважава противниците си. Ние си имаме наша си
война тук в Марстал, командир Карстенсен, и тя ни е напълно достатъчна.
Някой шумно викна „Наздраве за флота“ и командирът се възползва от възможността да
прекрати разговора с Алберт, който, останал отново сам със себе си, се върна към
размишленията си.

Същата нощ срещу мемориала беше извършено покушение. Дъсчената ограда, която
беше издигната с предпазна цел, докато ваятелят Йоханес Симонсен завърши посвещението,
беше съборена от група подпийнали работници от корабостроителницата. Алберт веднага
писа до Крабе — началника на полицията в Ерьоскьобинг, и още след три дни получи
писмен отговор, че на вандалите са наложени глоби за пиянство и нарушаване на
обществения ред на обща стойност 315 крони.

С наближаването на тържественото откриване растеше и безпокойството на Алберт. За

щастие все още имаше много работа за вършене. Той вече подробно беше описал историята
на вълнолома. Сега се погрижи разказът да бъде запечатан в оловна тръба, която вкопаха в
основите на паметника. После се захвана да съчини кратка реч, която да прочете при
откриването на паметника. Описваше го като жив човек, с човешки разочарования и
очаквания, а за живота пишеше, че е място, „където се сливат радости, скърби, потъпкани
надежди, а плановете ни невинаги се осъществяват така, както сме ги мислели“.
После спря.
„Ама какви ги пишеш сега?“, запита се сам. „Нали трябваше да се почетат вълнолома и
единството. Къде се заби?“
Той поклати глава и изгаси лампата на писалището си. Откъде идваше това съмнение?
Самият той нямаше никаква причина да се съмнява в това, което е оставил след себе си.
Градът процъфтяваше както никога преди. Нали именно това трябваше да ознаменува
монументът. Цялата работа идва от тоя проклет световъртеж, дето пак го тормози.
Световъртежи, предчувствия и видения. Бабини деветини.
Алберт реши да си ляга. Дали сънят щеше да му донесе покой?
Той тропна ядно с крак, сякаш за да подплаши призраците на тревогата. Само това му
липсваше, да се страхува от тъмното като някое хлапе.
Най-сетне денят дойде. 26 септември. Събраха се стотици хора, а Алберт отново
припомни изграждането и историята на вълнолома. Хор от млади момичета изпя песен по
мелодията на „Ще браня своята страна“46 и текст на Алберт, в който за щастие той беше
успял да избегне всякакъв песимизъм.
Алберт дръпна голямото датско знаме, което покриваше камъка, и в същия момент
множеството обсипа монумента с букети цветя. Председателят на пристанищната комисия
произнесе благодарствена реч, а официалната част завърши с три пъти „Ура“ за крал
Кристиан X, чийто рожден ден се падаше на същата дата.
Същата вечер в хотел „Ерьо“ имаше прием за стотина гости, сред които началникът на
полицията в Ерьоскьобинг Крабе, чиято съпруга беше настанена на масата на Алберт.
Поднесоха печен заек, сладкиш и различни напитки. Алберт държа реч, която завърши с
призив към гостите да станат на крака и да вдигнат трикратна наздравица за монарха, както
и да изпеят „Крал Кристиан до мачтата стои“47, след което прочете поздравителна телеграма
до краля, която сам беше написал, и ги помоли да се присъединят към пожеланията му. След
това многократно се вдигаха наздравици както за родината, така и за знамето, а различни
видни личности от града държаха речи в чест един на друг. В единайсет и половина се
получи телеграма от Негово Величество. След това започна балът.
За Алберт вечерта мина без произшествия. През цялото време беше в пълно съзнание,
без предчувствия за гибел и видения, че празнично облечените гости се понасят по вълните
заедно с отрупаните маси.
След като към два часа в качеството си на домакин се сбогува и с последните гости, той
сви по „Принсегаде“ и се прибра, а нощта премина без сънища.
На другата сутрин се събуди с убеждението, че в душата му има пълен покой.

На 69 години Алберт Мадсен беше постигнал целите си. Вярно, нямаше деца и
съжаляваше за това, но градът, в който живееше и който смяташе за свой, беше в постоянен
подем. Корабостроителниците работеха както никога преди, а в най-голямата от тях
предстояха модернизации. Вместо дървени кораби сега щяха да се произвеждат стоманени.
През пролетта Негово Величество беше посетил града, който в негова чест беше украсен със
стотици знамена. Шест миноносеца от кралската флота също бяха гостували в
пристанището. Крояха се планове за нова сграда на пощата и за облицоване на старата кула
на църквата с медни плочи.
На пристанището се издигаше мемориалът, посветен на вълнолома, като знак, че градът
помни историята си и осъзнава дълга си към идните поколения. „Силата е в единството“,
пишеше на скалния къс. Личното верую на Алберт стоеше красиво издялано в камъка от
ваятеля Йоханес Симонсен. Сега то беше станало верую и на целия град.
Алберт знаеше, че доволството, което изпитва тази сутрин, не се корени само в
успешното откриване на паметния камък и в последвалото празненство. То се коренеше в
нещо много по-голямо — в хармоничното съгласие, което усещаше между самия себе си и
вечно движещия се напред свят. Алберт отвори прозореца на спалнята си и в меката слънчева
светлина на ясното септемврийско утро пред него се простря мрежата на корабните мачти, а
зад нея — вълноломът и архипелагът. В стаята нахлуха крясъците на чайките под
акомпанимента на ударите на чукове и стърженето на триони от корабостроителниците. С
нещо като триумф в душата Алберт осъзна, че в същия този миг същите тези звуци се чуват из
крайбрежни градчета по всички континенти, че това място, където се намира той, е
едновременно из целия свят, в една огромна общност.
По-късно винаги си припомняше този ден като „свършека“. Свършек на какво — така и
сам не формулира. Не може да е било на живота му, защото той живя още няколко години. Но
живя наполовина в реалния свят, наполовина в някакъв свят на сънища, а мостът между тях
беше мост от страхове. Насън узнаваше неща, които не можеше да понесе сам, но и с никого
не можеше да сподели.
И заживя в град, населен с мъртъвци, а самият той се превърна в мълчалив довереник на
смъртта.
Видения
Какво има в записките на един корабовладелец? Информация за върховете и спадовете
на пазара на товари, за сделките, които е сключил, за корабите, които не са се върнали у
дома, за екипажите, които са били спасени, за застраховките, за печалбите и съдбата на
дружеството му.
В онези дни Алберт не водеше записки за компанията или за корабите си. Не описваше
чувствата си, а мислите си — рядко. Все пак пишеше за това, което се случваше вътре в
главата му. Но най-вече за това, което не разбираше.
Вътре в него живееше непознат. За него пишеше той.
Алберт описваше сънищата си.
Но не всичките.
Като повечето хора с практично отношение към живота, и той приемаше сънищата като
проявления на иначе бистър, но изпаднал в полусвяст мозък, просто объркана смесица от
случайни и почти забравени събития, които някога може и да са имали ясен смисъл, но той
се е загубил в мъгливия граничен свят на сънищата. В много от тях Алберт, както всички нас,
не намираше никакъв смисъл. Не се и опитваше.
Една декемврийска нощ през 1877 година, като капитан на брига „Принцеса“, той
внезапно чул глас насън, който му викнал, че плава към гибелта си. Алберт скочил от
койката, качил се на палубата и видял, че корабът се носи право към широк, равен пясъчен
нанос, където със сигурност би заседнал неспасяемо. Сънят предотвратил катастрофата.
Някъде в главата му се криело познание, за което сам не подозирал. Някакъв странен
непознат живеел там.
Две години по-късно Алберт отново сънувал нещо подобно — „Принцеса“ попаднала в
жестока буря. Макар да подозирал, че и този сън е предупреждение, решил да не му хваща
вяра. Рано на следващата сутрин отплавал от Грейнджмаут. Току пред пристанището южният
вятър се завихрил до буря със силата на ураган. Цял ден се влачил Алберт с кораба си покрай
брега, докато в един момент се наложило да хвърли котва и да среже мачтите, за да не го
запрати вихърът в скалите. Вкопчен в разлюляната палуба, той проследил с поглед как бурята
помита такелажа през борда и осъзнал, че има повече от един вид действителност.

Алберт имал способност, която не всеки притежава. Но знаел, че трябва да си мълчи за

нея. Научихме за нея от записките му, които остави заедно с другите си документи. Там той
беше написал, че ако се разчуе за пророческите му сънища, това само би му навредило —
или най-малкото на репутацията му.
Колко пъти сме се събирали в кубрика да слушаме историите за Клабаутерман, увиснал
от мачтата увит като в покров в бизана, с бяло лице и подгизнала мушама, за Летящия
холандец и корабното куче, което вие в нощта в търсене на изгубения си кораб? И Алберт ги
слушал като юнга и са го ужасявали и привличали едновременно, но дълбоко в сърцето си
оставал скептик. В основата на всяко свръхестествено явление има естествена причина.
Просто познанията ни още не са я открили. Така разсъждаваше той. И така ни обясняваше
често, когато сядахме на приказки привечер и тежко въздишахме колко чудни неща има
между небето и земята.
 Ако ни беше разкрил, че вижда бъдещето насън, повечето от нас щяха просто да
приемат, че има свръхестествена дарба. Репутацията му само щеше да нарасне, авторитетът
му — вероятно също, но вече примесен със страх, а Алберт не искаше такъв авторитет. Той
смяташе, че тежестта на един капитан трябва да идва от уменията му, не от някакви си
абракадабри.

След откриването на паметника Алберт заживя в някакво сиво нищо. Почна да вижда
хора, които познава, да умират. А на другия ден ги срещаше живи и здрави из улиците на
града. Сънищата му бяха неясни. Не знаеше точния момент на смъртта, която се е разкрила
пред очите му. Но обстоятелствата около нея бяха винаги драматични и зловещи. Виждаше
хора да падат на палубата простреляни, виждаше кораби да избухват в пламъци, виждаше
черни облаци над морето и не разбираше нищо от това, което вижда.
Но нито за миг не се усъмни, че сънищата показват истината. Сигурен беше, че всички
тези хора, с които току-що се е ръкувал и разговарял, но впоследствие все по-често ще
избягва, ще загинат при ужасяващи и неизясними обстоятелства.
А те самите не го знаят.
Алберт обитаваше град на ходещи мъртъвци.

Първият сън за предстоящи нещастия споходи Алберт в нощта между 27-и и 28-и
септември 1913 година.
Видя един кораб, в който разпозна тримачтовата шхуна „Мир“ от Марстал. После чу
изстрел. Екипажът веднага изскочи на палубата. Събраха рейте и свалиха брамселите. В миг
корабът застина неподвижен. Алберт виждаше, че екипажът се опитва да спусне
спасителната лодка на вода. По причини, които не му бяха ясни, този единичен изстрел явно
им се беше сторил много сериозен. По кораба не се виждаха никакви щети.
Чуха се още изстрели. Внезапно един от моряците се хвана за рамото. Ръката му увисна
безжизнена. Друг рязко отметна глава, сякаш невидима ръка го е дръпнала за косата. На
челото му изби кръв и той се срина върху дъските на палубата. Стрелбата вече беше
непрекъсната. Няколко куршума пробиха спасителната лодка и тя почна да се пълни още щом
я пуснаха на вода. За нула време водата стигна до кръста на моряците, които се опитваха да
запушат пробойните. Ожесточеният обстрел продължаваше. Мачтите паднаха една след
друга през борда. Накрая и самият кораб потъна в дълбините.
Морето беше бурно. По небето се гонеха облаци. Спасителната лодка лежеше тежко във
водата. Мъжете яростно работеха с греблата. На лицата им се четеше отначало страх, а после
изтощение. Светлината угасна. Стана тъмно и мина много време, преди небето отново да
изсветлее. Алберт разбра, че е било нощ и сега е утро. Бурята продължаваше и вълните се
надигаха високо към разкъсаните облаци, които се гонеха над тях. Двама от мъжете лежаха
проснати в лодката. Другите ги вдигнаха и ги плъзнаха през борда. Алберт успя да зърне
едното лице, бледо, отпуснато в смъртта. Беше капитан Кристенсен, с когото предната вечер
вдигаха наздравици на празненството по случай откриването на паметника.
На следващата нощ сънува шхуната „X. Б. Линеман“ да вдига флаг за бедствие. Също
като в предния сън, отново видя как екипажът излиза на палубата, за да пусне спасителната
лодка на вода. Отново чу изстрели, чийто произход не можеше да определи. Видя капитан Л.
К. Хансен, когото веднага разпозна, изправен на бака под развятото датско знаме, да се срива
на колене, притиснал с длани бедрото си, където растеше голямо тъмночервено петно. Миг
по-късно беше уцелен в главата и изваден от бройката на живите. Скоро в бърза
последователност бяха застреляни още трима от екипажа.
Най-сетне Алберт разбра какво вижда, каква е тази жестокост и безпощадност, тези
необясними екзекуции на мирни моряци, потапянето на кораби.
Сънищата му вещаеха война.
Сети се за командир Карстенсен — все пак ще си получи така желаната война. А какво
ще прави самият Алберт? Мрачно си даде сметка, че в сънищата си вижда да умират не само
хора. Цял един свят беше на път да изчезне.
Не можеше да си обясни по-точно какво изпитва, освен че го обзе огромна скръб, а
светлината изчезна от изгледа, ширнал се пред него през прозореца. И този вълнолом —
каква полза от него след още няколко години? Да, морето винаги е било поле на бойни
действия, но сега предстои друга война, по-грозна и безпощадна, на която морякът не може
да отговори с умения.
Алберт нямаше нито достатъчно въображение, нито поглед върху политическите
събития, за да си представи кой ще води тази война, а сънищата не му го разкриваха. Но
мислеше за бойните кораби, които е срещал по море, за торпедоносците, които е виждал в
пристанището, за подводниците, за които само е чувал. С кое земно създание може да се
сравни един кораб? С никое. Корабът си има своя приказна архитектура. Но тези нови
плаващи машини за война? Не са ли заоблените подводници създадени по образ и подобие на
акулите, а торпедоносците не приличат ли на люспести земноводни? Нима не е очевидно, че
цялата съвременна военна индустрия се вдъхновява от древните чудовища, населявали земята
преди милиони години, чиито кости напоследък изравят под път и над път?
Беше чувал достатъчно за теориите за развитието на видовете на англичанина Чарлз
Дарвин, за да знае, че животът върви напред, а не назад. Но нима човечеството не прави
точно обратното с тези бойни машини — нима не се стреми да се върне назад, към простите,
брутални създания от миналото?
Нима сънищата му не показват точно това — бъдеще, в което човекът се връща към
сухоземния стадий и се оказва своят най-голям враг?
Сънищата продължиха. Алберт виждаше шхуни да избухват в пламъци. Виждаше ги как
за секунди изчезват в морето, разкъсани от внезапни експлозии в кърмата. Виждаше моряци,
които трескаво гребат, но лодките им се пълнят с вода и потъват. Виждаше ужаса в лицата на
хората и чуваше виковете им за помощ, докато дълбините ги засмукваха надолу. Накрая
оставаше само морето и безразличните вълни. Дълго време му се струваше, че се носи
съвсем сам по стоманеносивите води под висналото небе. Мислеше си, че сигурно така е
изглеждал светът малко след сътворението, преди да бъде създаден животът.

Започна да прави списъци на корабите, които виждаше да потъват насън. Записваше и

имената на загиналите, когато разпознаеше някое лице. Това беше лявата част на страницата.
Дясната остави празна. Тя беше запазена за деня, в който сънищата му почнат да се сбъдват.
Използваше счетоводни книги от кантората с пълното съзнание, че това сигурно е най-
забележителната сметка, която някой някога е водил в счетоводна книга, а той самият е най-
странният счетоводител, понеже се осланя на света на сънищата, не по-малко точен от
самата действителност.

Алберт беше едър мъж, а късата му брада и косата не бяха оредели с възрастта. В
продължение на много години си изглеждаше все по същия начин. Излъчваше все същата
стегната сила. Не че младееше, просто не остаряваше, сякаш живееше на място, където
възрастта не може да наложи диктатурата си. Но в онези дни видимо се състари. Знаеше го и
сам, знаеше и че хората го обсъждат. Брадата и косата му бяха все така гъсти и старателно
поддържани, но широките рамене увиснаха и той изведнъж се смали. Предпочиташе да е сам
и дори не търсеше оправдания, когато отказваше покани. Да си мислят каквото си искат.
Особено трудно му беше да общува с тези, които беше видял да умират. Как може да приемат
живота така леко, след като ги очаква такава зловеща съдба?
Как можеше капитан Ериксен да го спира насред „Принсегаде“, за да го разприказва на
излизане от кантората, и то пак за пазара на едро и за драгата, която копае канала Кльордюб
точно до пристанището? Не знае ли, че дните му са преброени?
Алберт само го поздрави троснато и изчезна надолу към „Хаунегаде“. После съжали, че
е бил толкова рязък. Скоро ще почнат да го наричат особняк. И така да е, какво може да
направи? Да прегърне Ериксен и да почне да го оплаква? Да го предупреди? За какво? За
морето, за войната?
„Каква война?“, щеше да попита Ериксен и с пълно право да реши, че Алберт се е
побъркал.

На раменете му беше легнал товар, който той не можеше да понесе. Ставаше свидетел
на нещастия и катастрофи, от чиято природа и причина нямаше ни най-малка представа.
Дали би било по-добре, ако беше вярващ? Дали би намерил утеха в Христос? Но не от утеха
имат нужда хората. Имат нужда от възможност да противодействат и точно затова сънищата
бяха като болест. Стискаха го за душата. Отнемаха му енергията и живеца. За пръв път в
живота си се чувстваше безпомощен и това чувство разяждаше душата му и изпиваше силите
му.

По Коледа от североизток се изви жестока снежна буря и водите в пристанището

почнаха да се покачват. Алберт слезе на кея и видя как моряците работят с всички сили, за да
опазят корабите си. Над сто съда бяха закотвени там, а североизточният вятър изнасяше
струнен концерт с въжетата им. Те блъскаха дървото с тежък плясък и тропот, корпусите се
удряха един в друг с грохот и екипажите им трябваше да ги закотвят по-сигурно. Водата
продължи да се вдига и корабите се извисяваха все по-високо над кея като заплашителни
сенки в здрача насред виелицата, като флота от летящи холандци, събрани, за да ознаменуват
краха на Марстал. Но скоро покачването спря. Единствените щети бяха по Дампскибсбро,
където вълните отнесоха настилката на понтона.
В записките си, където продължаваше да води сметка за все още живите, Алберт написа
за вълнолома, че „древният скален къс издържа на изпитанието“. Написа го напук, напук на
всички фантасмагории. Именно вълноломът беше попречил на нивото на водата да продължи
да се вдига.
 И все пак Алберт знаеше, че времето на вълнолома е отминало. Идваха нови и по-силни
врагове, от които той не можеше да ни опази.

Случваше се нещастникът Андерс Ньоре да бърза по улиците, преследван от тълпа

викащи момчета. Скованите му крачки ставаха все по-големи. Искаше да се измъкне, но не
смееше да побегне. Страхуваше се, че явното бягство ще освободи нещо страшно у
преследвачите му. А не смееше да се надява, че ще успее да им избяга.
Преследването винаги завършваше по един и същи начин. Андерс Ньоре се оказваше
притиснат до някоя стена. Опрял лице в грубите камъни, той скимтеше тихичко, а понякога
дори губеше самообладание и изпадаше в пристъп на безсилен гняв. Разярен като ранено
животно, той изведнъж се превръщаше от плячка в преследвач и се спускаше след
момчетата, които с гръмък смях се пръсваха като катерици във всички посоки.
Обикновено се появяваше някой възрастен, който да отърве Андерс Ньоре, но невинаги.
На някои дори им беше забавно.
В един такъв случай се намеси Алберт. Андерс Ньоре беше по-възрастен от него, макар
годините изобщо да не му се бяха отразили, с изключение на бялата коса и брада. Но дори
тези атрибути на възрастта не му даваха достолепието, което би възпряло децата.
Алберт си проправи път сред групичката, проследила Ньоре от площада по „Сколегаде“
и „Твергаде“, за да го притисне накрая до стената на кафенето на Вебер на „Принсегаде“.
Вдигна бастуна си, като че ще почне да раздава удари, и викна заплашително. Момчетата
веднага се разбягаха.
— Ще те изпратя до вкъщи — каза той на Андерс Ньоре.
Ньоре си беше запушил ушите с ръце и стиснал очи. Сега ги отвори. Той живееше в една
малка колиба на „Ребербанен“, почти извън града. Там по цял ден навиваше въжета на едно
колело, а когато колелото не се въртеше. Ньоре навързваше прежда за въжета. Досадна и
монотонна работа, която той вършеше откакто го помнехме. Всеобщото мнение беше, че е
малоумен.
Алберт го хвана под ръка. Андерс охотно го последва.
— Бил ли си на църква скоро, Андерс? — попита Алберт. Андерс Ньоре кимна.
— Ходя всяка неделя.

Да се води разговор с Андерс Ньоре не беше никак трудно, напротив, той имаше мек и
приятен глас и винаги се изразяваше ясно и разбираемо. Не липсата на теми му беше създала
име на идиот. Причината беше по-скоро в неизменния израз на лицето му, което сякаш не
можеше да отрази каквото и да било чувство, както и в начина му на живот. До смъртта на
майка си той живееше с нея и хората говореха, че дори и след като пораснал, всяка нощ спял
в нейното легло. Когато тя почина, жените, които трябваше да се погрижат за тялото, я
положили в леглото за през нощта преди погребението. На сутринта намерили Андерс Ньоре
до нея. Като станало време за лягане, просто си бил легнал до нея както винаги. На
погребението с нищо не показа, че скърби.
Единственото чувство, на което изглеждаше способен, беше непримиримият инат, ако
това изобщо може да се нарече чувство. Ако някой му възразеше или му попречеше да
изпълни каквото си е наумил, Андерс скачаше на крака и почваше да крещи някакви
неразбираеми думи, като махаше с ръце из въздуха явно не за да удари някого, а по-скоро от
отчаяние. После изхвърчаше през вратата на колибата си и изчезваше някъде в околните
ниви. Понякога минаваха няколко дни преди най-сетне да се прибере изтощен.
Но дълбоко вътре в него имаше разум, и то не просто частица, а доста много, само дето
изглежда не се намираше повод да влезе в употреба. Ако му кажеш възрастта или рождената
дата на някого, можеше да сметне точния брой дни, които човекът е живял, при това с
корекции за високосните години. Веднъж някой го беше попитал колко дни са минали,
откакто са положили младенеца Исус в яслата, и той отговори моментално. След църква
можеше да повтори дума по дума проповедта на пастора за голямо задоволство на онези
марсталци, които в неделя сутрин предпочитаха пейките по пристанището пред църковните
скамейки.
Още в първия пролетен ден Андерс сваляше обувките и чорапите си и ходеше бос чак до
завръщането на зимата. Зиме търсеше из бунището и хорските отпадъци нещо, което става за
ядене. Не че иначе бихме го оставили да умре от глад. Просто той предпочиташе този начин
на живот и точно заради това си позволявахме да го съдим и да го приемаме за идиот.
Алберт винаги го поздравяваше, като се разминат на улицата. В това нямаше нищо
необичайно. Селският идиот е обща собственост. Всички му говорим добронамерено и
снизходително, държим се дружелюбно с него и го тупаме по рамото. Той обаче няма същите
права спрямо нас.

Алберт продължи разпита си за неделните посещения на църквата, а Андерс Ньоре

отзивчиво отговори на всички въпроси. Гласът му по никакъв начин не издаваше какви
мисли или чувства е събудила службата у него. Цяло чудо е, помисли си Алберт, че въпреки
монотонността звучи така благо. Всъщност точно тази топлина в гласа му ни възпираше да го
приемаме като обикновен папагал с необикновено развит талант за механично повтаряне.
Иначе дори в умението му да прави сложни сметки имаше нещо бездушно. И все пак някъде
вътре в него се криеше душа. Алберт беше убеден в това. Някакъв зародиш на човечност,
който никой не си беше направил труда да обгрижи и развие, а сега вероятно беше твърде
късно.
Андерс Ньоре си беше дръпнал ръката. Не се налагаше Алберт да го подпира. Не беше
пострадал от нападението на момчетата. А ако е бил разстроен, безизразното му лице не го
показваше.
Двамата пресякоха площада, минаха нагоре по „Маркгаде“ и продължиха към
„Ребербанен“, докато стигнаха колибата на Андерс Ньоре, току до нивите. В последната
отсечка Ньоре беше забавлявал събеседника си с дословен преразказ на неделната проповед
на Абилгорд, но сега Алберт изведнъж се сепна. Внезапно беше осъзнал, че папагалът, до
който крачи, се е обърнал директно към него с настойчива молба.
Спря и се вгледа в лицето на Ньоре. Той изглежда нищо не забелязваше. Гласът му също
не беше променил равния си тон. Необичайното бяха думите му. Дали наистина зад тях стои
Абилгорд, или думите идват от съвсем друго място? Но кое? Внезапно пробудилата се душа
на Ньоре?
— Ти беше в разцвета на живота си — каза Ньоре и точно защото сякаш гледаше в
нищото, а тонът му през цялото време оставаше един и същ, тези думи сякаш дойдоха не от
него, а от другаде, и в този момент Ньоре придоби достойнството и авторитета на оракул. —
Ти забеляза, че светът има нужда от твоята сила и с радост се отзова. Но после всичко се
промени. Силата ти изчезна, а светът се отдръпна от теб. Ти се почувства сам. Светът беше
като широка усмивка, която те пленява и те тегли към себе си. Но после всичко се промени.
Дойдоха тежките и мъчни времена, а усмивката на света се скри зад тревожни облаци. Ти
беше в средата на живота, изпълнен с любов. Но после всичко се промени. Съкровището на
любовта ти беше отнето.
Алберт се сепна. Думите го удариха като плесник. Сякаш някой говореше директно на
него и единствено на него. Мина му през ума, че където има уста, трябва да има и ухо. Най-
сетне ще се освободи от теглото на самотата. Най-сетне ще може да сподели това, което
досега носеше сам. Всичко е истина, всяка казана дума. Силата му беше отнета, щастието от
живота, света, в който той беше намерил нещо, което да обича и където нищо не му беше
липсвало. С автора на тези думи можеше да сподели мъката си. Но кой е той? Пастор
Абилгорд? Едва ли. Ньоре? Още по-невероятно. Някой друг? Кой обаче?
За момент Алберт изцяло потъна в мислите си. После отново чу гласа на Ньоре.
Неделната проповед вървеше към края си. Пак се появиха познатите теми, все същите всяка
неделя — пътищата Господни, кръста на Голгота, любовта на Христос, а тази неделя отново
и отново се повтаряше думата „любов“, любовта, с която Христос мисли за нас, любовта, с
която Христос ни помага, любовта, с която Христос ни облекчава. Все същите удобни
тривиалности, които религията непрекъснато пробутва в отговор на житейските трудности.
Значи в крайна сметка все пак е бил Абилгорд.
За момент пасторът беше успял да се вмъкне с проповедта си право в душата на Алберт.
Но не религия му трябваше на него. Не утеха и захаросани успокоения. За това, което му
трябва обаче, и той самият нямаше точна дума. Може би само една — ухо. Но не това на
пастора.

Какво разбира Абилгорд от нещата, които Алберт би могъл само да сподели, без да
разбира — да те прокудят от живите, да те запратят на някакъв мрачен и непознат бряг,
осеян с кости, населяван от мъртъвци, и все пак да не си един от тях.
Алберт се изтръска като мокро куче. Беше му станало студено. Нещо вътре в него също
се разтрепери. Той влезе в колибата заедно с единствения й обитател. Ньоре веднага се
настани на леглото и започна да плете въжета. Нищо в лицето му не разкриваше дали се
радва на присъствието на госта си, или предпочита той да си върви. Понеже други мебели
нямаше, Алберт седна на леглото до него. В колибата нямаше отопление, а зимният студ
може би пъдеше най-неприятните миризми, но стаичката не беше никак приятна.
— Ти никога ли не сънуваш, Андерс?
Алберт се обърна към Ньоре и се опита да срещне очите му. Домакинът, както
обикновено, с нищо не показа изобщо да го е чул.
Алберт се наведе напред и заби поглед в пода. В този момент сякаш говореше на себе си.
Или на невидимото ухо, което толкова отдавна търсеше.
— Понеже — каза той — аз понякога сънувам странни сънища.
Веднага му олекна. За пръв път споделяше сънищата си с някого и сякаш пресата, която
го притискаше, в този миг се вдигна.
— Много често сънувам мъртвите. Виждам потъващи кораби, застреляни и удавени
хора. Хора от града, хора, които познавам.
 Не последва реакция. Какво друго е очаквал? Все пак това не беше изповед, освен ако
човек не брои за изповед изповядването пред празния въздух или голата стена. Защо чака
реакция от този слабоумен? Сам знаеше отговора. Защото има чувството, че самият той
навлиза в мрачния свят на лудите, в непознатата територия, където те се чувстват като у дома
си, а той е начинаещ. В известен смисъл молеше за помощ.
Мълчанието на събеседника му обърка Алберт и той също замълча. Вдигна поглед.
Нещо все пак се случваше. Ръцете на Андерс Ньоре лежаха неподвижно в скута му, но зад
стъкления му поглед май се случваше и друго, не само механични изчисления.
— И ти ли сънуваш такива неща?
Постара се да зададе въпроса колкото се може по-меко. Сякаш се опитваше да достигне
дълбоко скритата душа на Андерс Ньоре. Но знаеше, че всъщност опипом търси своята.
Андерс Ньоре се вцепени. После с рев скочи на крака. Вместо мелодичен глас, сега от
гърлото му излизаше грапав, нечленоразделен вой. Рязко отвори вратата, обърна се на прага и
впери изцъклените си очи в Алберт, а после изчезна в здрача навън.
Алберт остана на леглото. Нямаше смисъл да тръгва след него, Ньоре ще се запилее из
нивите и ще се появи чак след два или три дни. Не можеше да се надигне от леглото.
Реакцията на Ньоре го беше стъписала. Ето значи колко е зле. Дори на идиота да се стори
противен. Дори в мрачния свят, където Андерс Ньоре се чувства така у дома си, Алберт
минава за чудовище.

— Дали и той сънува като мен? — запита се Алберт. — Или е като животните, които
предусещат земетресението далеч преди хората и вият изплашени в нощта, преди земята да
се разлюлее?

Когато войната избухна, Алберт изпита облекчение.

— Така се получава — констатира сам пред себе си. — Когато толкова много се
страхуваш от нещо, осъществяването дори на най-лошите предчувствия може да ти донесе
облекчение.
Как щеше да реагира, когато марсталци почнеха да измират, не знаеше. Но за момент се
почувства не толкова сам. Вече можеше да говори за войната.
В началото Дания обяви неутралитет. И все пак последствия за града имаше. Всички
превози незабавно бяха отменени и се наложи марсталската флота да бъде зазимена още през
август. Странна гледка беше това пристанище, като гора от мачти, при все че слънцето още е
високо в небето, а децата още скачат във водите между закотвените шхуни. Предните години
се бяха оказали успешни и джобовете на марсталските моряци все още бяха пълни. И това си
личеше по кръчмите. Тревогата от неочакваното бездействие и несигурното бъдеще
намираха отдушник в пиенето.

През октомври дойдоха поръчки за превоз на жито към северните немски пристанища,
но никой не посмя да отплава. Морската застраховка не покриваше щети, причинени от
войната, а немците бяха осеяли Балтийско море с плаващи мини. Дребните инвеститори не
смееха да рискуват.
 „Все пак има и нещо хубаво в цялата работа — пишеше Алберт. — В Марстал няма
безотговорни корабовладелци, които да си играят с живота на екипажите си в името на
дребни печалби.“
Собствените му кораби бяха заварили началото на войната далече от Европа и той реши
да не ги прибира до края й.
Заплахата от мините засягаше всички, защото всички имаха дялове в корабите. Северно
море също беше минирано.
Алберт веднага започна да вписва в таблицата си унищожените от мини кораби. До един
момент марсталци се измъквахме без поражения благодарение на предпазливостта си, но
едва три седмици след като Германия обяви война на Франция, в Северно море бяха
потопени два датски парахода — „Мериленд“ и „Кристиан Боберг“. Само два дни по-късно
на мина попадна един парен траулер от Рейкявик. На трети септември потъна още един
датски параход.
Алберт продължи да води списъци през цялата година. Случваше се да попадне на име
от сънищата си. Всеки път с един и същ ужас си припомняше, че го е видял да присъства на
гибелта на този кораб. Лявата колонка, в която бяха изредени нощните му видения, ставаше
все по-дълга. Войната явно едва сега започваше. Някои говореха за бързи пробиви по всички
фронтове и за скорошен край. В отговор Алберт само поклащаше глава. Но естествено, не
можеше да оправдае категоричното си „не“.
— Чака ни още смърт — само това казваше.
Този неочакван песимизъм от човек, известен дотогава с вярата си в бъдещето, за нас
беше поредният признак на старостта. Алберт Мадсен явно се беше предал.
Затова той просто спря да споделя мнението си.

Беше организирано събиране на помощи за нуждаещите се в Белгия. В първите месеци

след началото си войната беше толкова далече от нас, че все още можехме да се грижим за
нуждите на другите.
Алберт се остави да го придумат да се присъедини към един комитет, който
организираше изложба с предмети от историята на Марстал и морското дело в града.
Постъпленията от билетите щяха да бъдат изпратени на белгийците.
Посетителите бяха много и експозицията пожъна успех. Имаше традиционни облекла от
Ерьо, изящни бродерии и дантели, месингови ножици за свещи и няколко красиви резбовани
писалища и скринове. Но изложените предмети не предизвикваха у нас копнеж по миналото.
Те бяха просто доказателство, че настоящето е по-добро, че прогресът е навсякъде, и това
личеше особено много в раздела за историята на морското дело в града.
— Гледай — говорехме си един на друг и сочехме изложения модел на една от старите
марсталски яхти. — Само 24 регистрови тона. А до нея — тримачтова шхуна, построена в
корабостроителницата на Софус Бойе. Товароносимост 500 тона. А е вече на 25 години.
Самият Алберт най-много се интересуваше от предметите, които марсталските моряци
бяха донесли от различните краища на света. Раковините, препарираното колибри и голямата
колекция горни челюсти от риба меч му напомняха собствената му младост. Но пред
сбирката на телеграфиста Олферт Блак от китайски килимчета и бродерии, в която
изпъкваше пълен и много скъп комплект дрехи на мандарин, той се спря и се замисли.
— Да — обърна се след малко към пастор Абилгорд. — Морякът знае от собствен опит,
че няма такова нещо като обичаи и нрави. Или по-скоро, че има много различни обичаи и
нрави, не само тези, които той познава. „Тук така се прави“, казва селянинът на домашните
си. „Да, но там не се прави така“, казва морякът, понеже знае повече. Селянинът сам си е
мерило за всичко наоколо. Морякът бързо осъзнава, че за него това не важи. Сега е световна
война и не са минали и две седмици, откакто Русия, Англия и Франция обявиха война на
Турция, а Турция вече се обедини с Германия. Стотици милиони хора във война едни срещу
други, но дали от това светът става по-голям? Или напротив, по-малък? Корабите стоят на
котва. Моряците вече не се връщат от път с нови разкази. И всички си седим на малкия си
остров и изглупяваме като селяните.
— Не говорете така. Не сте справедлив към селяните.
Пасторът не беше от Ерьо. Той проявяваше типичния за външен човек интерес към
всичко местно, което смяташе за чудновата самобитност, и именно той беше настоял за тази
част от изложбата. Алберт знаеше, че Абилгорд пише история на Марстал, а и пасторът често
се съветваше с него. Двамата поддържаха дружелюбни отношения, макар и помежду им да
нямаше истинска близост, а Алберт често си казваше, че пасторът е трябвало да поеме някоя
селска енория, не моряшки град като Марстал. Заради уседналия си живот селянинът е по-
близо до християнския светоглед от моряка. Учението да сведеш глава и да приемеш съдбата
си е създадена за него. Морякът може често да пада жертва на прищевките на морето и
времето, но им се опълчва и противопоставя, доколкото може.
Между нас и пастора нямаше неразбирателства. Ядрото на паството му се състоеше от
възрастни жени, които благочестиво проспиваха проповедите му, но дори в периферията
откровени търкания нямаше. Редно беше да си имаме пастор, така смятахме, и понеже
Абилгорд не възразяваше срещу начина ни на живот, съжителствахме във взаимно
разбирателство.
— Не бива да наричате селяните глупави — продължи той. — Те също допринасят за
просветителското дело, на което знам, че сте поддръжник. Вземете народните училища
например. От друга страна, нима има по-суеверен човек от моряка? Ами новият радикален
вестник тук в града? Защо никой не го чете, щом като според вас моряците са толкова
просветени, дори международно ориентирани? Ами изборите? Нима не сте забелязали, че
всички марсталци до един гласуват вдясно? Това как си го обяснявате?
Тонът на пастор Абилгорд беше станал предизвикателен.
— Да, това е заради идеята за личната собственост — каза Алберт. — Юнгата кръстосва
града със самочувствието на капитан само защото притежава една стотна от кораба. И си
мисли, че неговите интереси и интересите на капитана съвпадат.
— Нима в това има нещо лошо? — продължи пасторът. — Вашето собствено мото,
същото, което увековечихте в 14 тона гранит и представихте пред съгражданите си под
съпровода на родолюбиви песни, гласи, че силата е в единството.
— Да, вложих в тези думи идея, която днес може да се нарече социалистическа. —
Алберт започваше да се ядосва на пастора и искаше да го провокира. — Какво би бил този
град, ако гражданите му не вярваха, че трябва да са единни? Имаме втория по големина
търговски флот в страната, при все че по брой на населението градът сигурно е на стотно
място. Имаме взаимоспомагателно морско застраховане, финансирано от самите граждани.
Имаме и вълнолома. Нищо от това не ни е дадено отвън. Постигнали сме го сами. Да, може
да се нарече и социализъм.
— Трябва да го спомена в следващата си проповед. Редно е да уведомя
свръхконсервативните марсталци, че всъщност са социалисти. Обикновено намирам смеха в
църквата за недопустим. Но следващата неделя ще направя изключение.
Алберт усещаше, че не се изразява добре, но не искаше да се отказва. Сякаш старият му
боен дух за момент се беше съживил.
— Ще ви дам друг пример за моряка — каза той. — Намира работа на някой нов кораб и
се оказва заобиколен само с непознати. Хора не просто от друг град или област, но често и от
чужди страни. Но той трябва да се научи да работи заедно с тях. Приспособява езика си,
научава не просто нови думи и чужда граматика, но опознава различен начин на мислене.
Става съвсем друг вид човек от този, който цял живот върви по една и съща бразда. От
такива хора има нужда светът, не от войнстващи националисти и подстрекатели. Страхувам
се, че тази война ще унищожи самата същност на моряшкия живот.
Пасторът отново се засмя, готов с поредния остроумен отговор.
— Да, и после същият този космополит се връща в Марстал и говори по-марсталски от
когато и да било преди, и твърди, че селянинът, само защото живее през две ниви от него,
говори чужд език, който никой не разбира, и затова сигурно е глупав. Да, страшно
космополитен е вашият моряк, капитан Мадсен. Аз така си представям националиста. Макар
че той всъщност е склонен да причисли далеч по-голяма група хора към „своите“. Тя обхваща
и високото, и ниското, и селянина, и моряка, стига да делят един език и една история. Не
мисля, че настоящата злополучна война застрашава това чувство за общност. Напротив,
мисля, че то дори се заздравява.
Мина толкова време без Алберт да отговори, че с чувство на известен триумф, което все
пак се опита да скрие, пастор Абилгорд прие спора за приключен и понечи да продължи към
следващите експонати в изложбата.
Алберт, който досега стоеше неподвижно с ръце, сключени зад гърба, вперил поглед в
носовете на обувките си, сега се покашля.
— В годините преди войната — каза той, като вдигна глава и срещна погледа на
Абилгорд — често слизахте до Дампскибсбро, за да гледате как заминава фериботът, нали?
— Да — каза Абилгорд, — с извинение, това е единственото забавление, което предлага
градът, като изключим пристигането на ферибота, което надминава по емоционалност
заминаването. Така че, да, разбира се, правех го често.
— Да сте забелязали нещо особено?
Пасторът поклати глава.
— Доколкото си спомням, не.
— Например необичайно големия брой селяни, тежко натоварени с пакети?
— Вече се досещам накъде биете.
Абилгорд се усмихна обезоръжаващо, сякаш много добре знаеше, че ще бъде лишен от
дребния си триумф отпреди малко и се подготви да го приеме като истински спортсмен.
— Сигурно се досещате. Но все пак ще го кажа. Това бяха селяни, които заминават за
Америка. Самият духовен и културен гръбнак на страната, собственици на вековни
стопанства, в които предците им са обработвали земята стотици години наред. А сега —
едно обезверено сбогом. Докато моряците от Марстал, тези скитници без корен, без покой,
без родина…
— Никога не съм ги наричал така — обади се Абилгорд.
— … тези разбойници, почти престъпници, които безчинстват из чуждите пристанища,
развратници с по едно момиче във всеки крайморски град, тези впиянчени простаци, чийто
датски е така омесен с думи от всички континенти, че като се приберат и собствената им
майка не им разбира нищо, с ръце и тела, така плътно изписани с татуировки като карти за
игра със сърца, кари, спатии или пики…
— Длъжен съм да възразя — каза пасторът. — Никога не съм описвал моряците така. Аз
много уважавам хората, на които се крепи този град.
— И с право. И трябва да ги уважавате още повече, защото никога няма да видите
марсталски моряк да застане на опашката за парахода, нарамил сандъка си, готов да избяга в
Америка. Нас може да ни няма с години. Но ние се връщаме. Оставаме.

С идването на пролетта пристанището се опразни. В застрахователните полици беше

включена клауза, която гарантира, че собствениците не понасят загуби, ако загубят кораб
заради войната. Пазарът на товари вървеше само в една посока — нагоре. Плавахме както
никога преди, не само до Норвегия, Западна Швеция и Исландия, но и до Нюфаундленд,
Западните Индии и Венесуела, дори през военните зони, към Англия и френските
пристанища на Ламанша. Всичко беше както преди, само че по-хубаво. Недоволствахме от
англичаните, които налагаха редица досадни ограничения на плаванията и взимаха
безсрамно високи цени за лоцмански и буксирни услуги. В това отношение немците бяха
далеч по-хуманни. На немските пристанища в Балтийско море и лоцманите, и буксирът бяха
безплатни.
Марстал все още не беше загубил нито един кораб.
После започна подводната война.

Пристигна вест за първата загуба. Шхуната „Салвадор“ беше опожарена и потопена на 2

юни, в средата на един топъл летен ден. Алберт го отбеляза в дясната колона на списъка си.
Сега и тя щеше бързо да почне да се пълни.
Нямаше загинали. Екипажът се завърна у дома и всичките се държаха така, сякаш са
постигнали кой знае какво. „О“, възклицаваха те из кръчмите и по улиците, където около тях
се тълпяха любопитни, „то не е за приказване“. Да, загубили кораба, но подводницата ги
взела на буксир. Щурманът, Ханс Петер Кроман, получил като подарък една лула тютюн,
марка „Хамбург“, направо отличен, а шкиперът Пене Олесен Санд — две бутилки коняк за из
път. Екипажът на немската подводница ли? Хубави момчета, може би малко по-бледи от
седенето долу в дълбините, но иначе първокласни моряци.
— Жалко — казал Санд на капитана на немската подводница, докато стояли на палубата
й и гледали как „Салвадор“ гори.
— Така е на война — отговорил капитанът и с прискърбие вдигнал рамене.
Вярно, не бил англичанин, но все пак бил истински джентълмен. Преди да откачат
въжето на буксира, немците дори вежливо се поинтересували дали моряците от „Салвадор“
са сигурни, че имат достатъчно провизии на борда на спасителната лодка. Разделили се с
взаимни уверения, че в цялата работа няма нищо лично. Кокът, който бил загубил каскета си,
получил в замяна една зюйдвестка48. На следващия ден ги качил един английски траулер,
също много хубави хора.
Няколко месеца по-късно пристигна съобщение от немското правителство, че
„Салвадор“ е бил неправомерно потопен. Санд получи извинение от кайзер Вилхелм
derselbe49, както и сумата от 27 000 крони, равна на застраховката.
Два месеца след това изгоря следващата шхуна — „Кокос“. Алберт трябваше да впише
още едно име в дясната си колонка.
И този път екипажът се прибра у дома и описа войната като пълна забава. Подводницата
прехвърлила екипажа на маршалската шхуна „Карин Бак“, която била наблизо, но се
разминала без щети. Капитан Албертсен приел корабокрушенците на борда си и
подводницата си заминала, но веднага се върнала с дрехите на моряците от „Кокос“, които те
в бързината били забравили.
— Да, моля ви се! Представяте ли си? Немските подводници в тая война предлагат и
такива услуги.
— Защо не им казахте да ви изперат и долните гащи, щом така и така са почнали? —
попита Оле Матисен и всички избухнаха в смях.
Телеграфите цъкаха новини за ужасяващи загуби по всички фронтове. За нас в Марстал
войната беше празник.

Алберт продължаваше да води записки и с годините те все повече го обсебваха. Имаше

чувството, че в списъците му се крие някакво послание, чийто смисъл все още убягва на
всички. Цифрите бяха един вид доказателство. Той правеше списъци за цените на стоките от
първа необходимост в Марстал — ръжен хляб, масло, маргарин, яйца, телешко, свинско.
После почна да записва заплатите на екипажите, военновременните добавки, добавките за
европейски и презокеански плавания, застраховките при смърт или инвалидност. Държеше
под око пазара на превози и цените на корабите, курсовете и обмена на валута.
Това го прави всеки съвестен корабовладелец. Но дали съставя списъци на взривените
от мини кораби, на корабите, унищожени от торпеда и огън, на загиналите моряци от
северен Шлезвиг и на английските загуби след 9 януари 1916 година? 24 122 загинали
офицери и 525 345 загинали подофицери и редници? Необозрими числа. И точно затова не
особено впечатляващи. Тогава защо ги записва? Защо постоянно ги споменава в разговорите
си с нас?
Защо му е на един корабовладелец и брокер от малък град в неутрална държава, която не
е част от войната и затова до известна степен изобщо не е част от света, защо му е на него да
води списък в две колони за загубените кораби и в лявата колона да описва корабите, които е
видял да потъват насън, а в дясната — същите кораби, които малко по-късно се отправят към
дъното на морето на действителността? За какво му е?

В първата година на войната градът изгуби шест кораба. През следващата — само един.
До този момент нямахме нито един загинал. Милиони мъртви отвъд нашия кръгозор. Вътре в
него — нито един. Дори нещо друго, и то много осезаемо — търговията със стоки, —
вървеше само нагоре, новопостроените кораби се изплащаха още през първата година,
заплатите скочиха трикратно. Цените на корабите почнаха да се покачват още през 1915
година. Дори по-старите дървени кораби, преживели много години по море, можеха да се
продадат на почти двойно по-високи цени от обичайните. Към края на годината тези цени
бяха станали тройни. Тенденцията се задържа през цялата следваща година. „Агент
Петерсен“, най-прочутият кораб в града, който през 1887 година беше направил най-краткия
курс между Южна Америка и Африка, беше оценен на 25 000 крони, но го продадоха за 90
000.
Марстал почна да се разделя с флотата си, но не заради подводниците.

Освен лявата и дясната колона, Алберт осъзна, че има и една трета колона, за която
сънищата не го бяха подготвили, а броят на имената в нея бързо нарастваше. Списъкът на
продадените кораби бързо надмина по дължина другите два. В него нямаше нищо
драматично. Нямаше сънища или мъртъвци, напротив, той носеше някакво странно,
неистово благоденствие на града. Изведнъж всички станаха заможни. Почнаха да боядисват и
ремонтират къщите си. Иначе така скромно облечените жени си носеха празничните дрехи
през цялата седмица. Търговците предлагаха нови, по-скъпи стоки. Доскоро спестовните
марсталци живееха като за последно.
Но за тази треска не беше виновен страхът от смъртта, който войната внушава.
Опиянението идваше от парите.

Най-сетне войната пристигна в Марстал с лице, различно от празничното. „Най-сетне“,

точно така си помисли и записа Алберт. За момент му се стори, че стената, която го отделя
от всички, най-сетне ще падне. Това, което знае той, щяха да го знаят всички. Хората вече
нямаше да умират само в неговите самотни сънища. На живо също падаха простреляни,
давеха се, измръзваха или издъхваха от изтощение и жажда. Оцелелите се връщаха у дома и
разказваха това, което той вече беше видял насън. Други пък изчезваха безследно.
От кралския пратеник в Берлин пристигна съобщение, че „Астрея“ е изчезнал. Никой не
можеше да даде повече сведения за местоположението и обстоятелствата. С кораба изчезна и
седемчленният екипаж, в който имаше двама марсталци — шкиперът Абрахам Кристиан
Сване и щурманът Валдемар Холм. Сред останалите бяха един ферьорец и един матрос от
Кабо Верде.
Алберт ги беше видял да умират. Видя как скачат от ударената и разбита на трески
спасителна лодка в отчаян опит да си спасят живота. Денят беше тих, облачен. Морето се
простираше като сива коприна. Алберт видя как водите се затварят отново над дробовете,
изпуснали последния си дъх под повърхността им, как се пуква и последното балонче въздух.
Германия беше обявила неограничена подводна война. През предните две години
Марстал беше изгубил шест кораба. Сега за една година изгуби шестнайсет. Само през април
бяха потопени шест кораба. През следващия месец — четири. Оцелелите се прибираха,
белязани от преживяванията си, неохотни да се превръщат в център на вниманието за някоя
групичка пиянстващи. Сред тях бяха моряците от „Мир“, които видели капитана и боцмана
си да умират пред очите им и които после се носили дни наред в потъваща лодка, в която
бавно гаснели още двама от екипажа. Те си стояха вкъщи, при семействата си, или бързо
хлътваха в някоя странична уличка, щом се доближи познат.
„Хидра“ изчезна безследно с шестима души на борда. Макар и не всички да бяха
марсталци, загубите за градчето бяха осезаеми.
Редиците ни бяха разкъсани.
 Един ден пастор Абилгорд влезе в колониалния магазин на Йоргенсен на „Твергаде“.
Собственикът, чието пълно име беше Крестен Минор Йоргенсен, беше бивш щурман, който
сега си изкарваше прехраната с търговия в нещо средно между магазин за хранителни стоки
и рибарски принадлежности. Той стоеше зад широкия дървен плот, дребен, приведен човечец
с оплешивяло, лъснало почти като полирано теме, което лете, когато Йоргенсен тръгнеше на
разходка с късата си куртка от каки, отразяваше слънцето така, че минувачите трябваше да
присвиват очи.
Камбанката, закачена над вратата, издрънча високо и дразнещо, когато Абилгорд влезе в
магазина. На дълга дървена пейка вдясно от входа седяха и си приказваха двама стари
шкипери.
За какво си говореха Абилгорд така и не разбра.
В момента, в който затвори вратата зад себе си, настана мъртвешка тишина.
Мъртвешка — точно това е думата. Сякаш заедно с него в магазина беше влязла смъртта.
Йоргенсен отстъпи крачка назад. Долната му челюст увисна. Така облещи очи, че
Абилгорд се обърна, убеден, че търговецът е видял нещо потресаващо през отворената врата
зад него. Двамата шкипери местеха погледите си от пастора на продавача, сякаш предстоеше
събитие от чудовищна значимост.
— Добър ден — каза Абилгорд с несигурен глас, вече доловил необичайно налегнатата
атмосфера.
Йоргенсен не отговори.
Абилгорд пристъпи до него, за да даде поръчката си. Йоргенсен отстъпи назад и вдигна
ръце пред себе си. Устата му още зееше отворена. Изглеждаше сякаш не може да си поеме
въздух. Двамата се гледаха, търговецът — видимо на път да обезумее, чувствителният
Абилгорд — вече напълно вцепенен.
Тишината беше нарушена едва когато един от шкиперите на пейката цъкна обилна струя
в лъснатия месингов плювалник в ъгъла. Звукът разбуди Йоргенсен.
— Хайде, казвай, човече! Казвай! — възкликна той.
— Един фунт кафе. Но да е прясно смляно — каза Абилгорд механично, като буквално
повтори поръчението, с което го беше пратила жена му.
Йоргенсен скри лице в дланите си и странно захриптя, нещо между смях и хлипане.
— Кафе, кафе! Кафе искал! — изсумтя иззад пръстите си.
После се разсмя неконтролируемо. Пристъпи до мелничката и взе едно чувалче със
зърна. Ръцете му се тресяха от смях и той посипа зърна по целия плот и по пода.
После стана сериозен.
— Днес кафето е от мене, пастор Абилгорд.
Междувременно Абилгорд се беше съвзел.
— Някой би ли ми обяснил какво се случва тук — попита той със същия звънко отекващ
глас, който използваше в проповедите си.
— Просто Йоргенсен има чувството, че е извадил късмет днес — обади се единият от
шкиперите на пейката отзад.
Абилгорд погледна Йоргенсен и вложи цялото си достойнство в този поглед.
— Ако това е някаква шега, искам да ви уведомя, че не я намирам за смешна.
Йоргенсен сведе поглед, а на лицето му се разля щастлива усмивка. Потърка свенливо с
длан голото си теме, сякаш в чест на пастора искаше да го излъска допълнително.
— Пастор Абилгорд, моля да ме извините. Просто реших, че сте дошли във връзка с
Йорген.
— Йорген?
— Йорген, синът ми. Той нали е матрос на борда на „Чайка“. Просто се изплаших, че
идвате да ми кажете, че са ги торпилирали и че Йорген… че Йорген… — бащата преглътна,
страхът явно още не го беше пуснал. — Така де, че Йорген е… — покашля се той, — … че е
загинал.

Абилгорд вече се страхуваше да излиза из града. Забеляла, че всеки път, когато излезе от
дома си на „Киркестреде“, хората решават, че им носи вести за смърт.
Спокойният му, лек нрав не можеше да понесе, че се е превърнал във вестител на
смъртта, в черен гарван със свещеническа якичка, заключен в ниските стаи на скръбта.
Дишаше тежко и имаше чувството, че се дави, докато убеждава оцелелите в любовта, с която
Христос мисли за тях, с която им помага и ги облекчава. Думите излизаха от устата му, но
така видимо безнадеждно и колебливо, сякаш Абилгорд знаеше, че те вече не са достатъчен
отговор за въпросите на опечалените.
И преди се беше налагало да носи утехата на вярата на семейства, загубили баща или
син. Но това, което правеше нещата така непоносими сега, беше броят на загиналите.
Надвиснали над града като огромно ято скорци, което се готви за дългия есенен полет, като
буреносен облак, затулил слънцето, съобщенията за смъртта на баща, на брат, на син се
изливаха над марсталските покриви като черен дъжд от разбити надежди.
Пастор Абилгорд се сви и почти не излизаше от вкъщи с изключение на неделята, когато
трябваше да измине стоте метра до църквата, или когато имаше погребения. За щастие те не
бяха по-чести от преди. И тези мъртъвци не се прибираха у дома.

Вместо пастора по разбитите семейства тръгна Анна Егидия Расмусен, вдовицата на

мариниста Карл Расмусен, който беше изписал олтара в църквата. От много години тя се
чувстваше като у дома си сред скръбта и я познаваше добре. Първо изгуби мъжа си — паднал
през борда при неизяснени обстоятелства при едно пътуване от Гренландия. После й се
наложи да се раздели със седем от осемте си пораснали деца. Беше й останала само една
дъщеря, Аугуста Катинка, но тя живееше в Америка.
Анна Егидия Расмусен живееше на „Тейлгаде“ в голяма къща с високи прозорци, която
мъжът й беше проектирал и на чийто таван някога беше ателието му. Години наред Анна
Егидия беше истинска опора за семействата от околните улици, когато ги покосеше
внезапната загуба на баща, брат или син. Тя имаше едно забележително умение — даваше
тон за плач така, както други дават тон за песен. А това си е истинско изкуство. Повечето
хора погрешно смятат, че плачът представлява неконтролируем изблик на чувства, излети под
формата на сълзи. Точно обратното, той е канал за чувствата, който ги отвежда в правилната
посока. За Анна Егидия беше призвание да утешава. И как иначе, с такъв невротик като мъжа
й. Художникът Карл Расмусен имаше много чувствителна душа и често беше затворен и
мълчалив. Можеше с часове да седи на брега и да се взира в морето, безразличен и към
времето, и към собственото си здраве. Жена му едва успяваше да го прибере вкъщи,
измръзнал и раздиран от кашлица, прекъсвана от настойчиви молби да го оставят на мира.
После той лягаше под завивките трескав и с тракащи зъби. И тогава помагаше само нейната
кротост, макар че същата кротост го караше да я обвинява, че не разбира природата му и че
не може да сподели виденията и вълненията му.
Вдовицата се превърна във втория гост в много домове. Първо идваше смъртта, после
Анна Егидия Расмусен. Не само в собственото си семейство, сред многото внуци, беше опора
за всички, но и в целия квартал около „Тейлгаде“. Когато някой умреше, водеха нея. Тя
идваше в износената си рокля от черна коприна, сядаше насред стаята, отпращаше
възрастните и хващаше децата за ръка. Ако някоя майка се разболее и легне, докато мъжът е
по море, тя взимаше децата при себе си. Редовно я канеха за кръстница, сякаш беше приела
да стои на пост и на входа, и на изхода на живота.

— Значи и той корабокрушира на острова на костите — помисли си Алберт, когато чу за

рухването на пастор Абилгорд. — Лесно му беше да говори за това, което се случва с мен. Но
не го познаваше. Сега го познава. И мълчи.
Също като вдовицата, Алберт сам отиде в дома на свещеника, за да предложи утеха.
Чувстваше се длъжен, заради сънищата си.
Въведоха го в работния кабинет на пастора. Абилгорд седеше до прозореца и гледаше
към морето. Отвън се извисяваше червенолистият бук, тъмен и мрачен, сякаш не знае пролет
и лято, а расте в някаква неизменна есен, вече изгорял от слънцето и попарен от студа. Но
розовите храсти, гордостта на съпругата на Абилгорд, цъфтяха.
Абилгорд се изправи и подаде ръка. После се върна на мястото си до прозореца. Алберт
спомена причината за идването си. Пасторът дълго мълча. После зарови лице в шепи.
— От нерви е — каза внезапно.
Тесните му рамене заподскачаха. Той свали очилата си и ги постави на писалището пред
себе си. После затисна очи с юмруци като дете, което се предава пред плача, а по гладко
избръснатите му бузи потекоха сълзи.
— Извинете ме. Наистина… — запъна се той — нямах намерение…
Алберт се изправи и пристъпи до него. Положи ръка на рамото му.
— Няма защо да се извинявате.
С две ръце пасторът стисна дланта му и я вдигна до челото си, сякаш търсеше
облекчение на главоболието си.
Дълго време никой от двамата не проговори. Междувременно Абилгорд хубаво се
наплака. После отново сложи очилата на носа си. Алберт се накани да си върви, но забеляза
върху писалището на Абилгорд нещо като хищна лапа на диво животно. Но не беше това,
нито крак на птица. По-скоро приличаше на отрязана човешка ръка с пет пръста и жълти
като стара кост нокти.
— Какво е това?
— Точно това е ужасното. Не знам какво да го правя.
Абилгорд звучеше сякаш всеки момент отново ще избухне в плач.
Алберт взе предмета и го вдигна към очите си.
— Не, не го пипайте. Отвратително е.
Беше човешка ръка. Алберт веднага се сети за смалената глава. Техниката за
консервиране беше друга. Ръката вероятно е била опушена и изсушена на горещината от огън.
— Откъде я имате? — попита той.
— Вероятно познавате Йосеф Исагер. Конгоанския лоцман, така му викат — каза
пасторът.
Алберт кимна. Йосеф Исагер беше плавал като лоцман в конгоанската флота преди
много години. Беше работил при белгийския крал Леополд и се върна у дома с медал за вярна
служба. Не обичаше да говори за годините там, но съседите му казваха, че понякога се будели
посред нощ от зловещ рев. Йосеф Исагер ревял. Една нощ насън натрошил на трески таблата
на леглото. Чул се чудовищен трясък, огромното махагоново легло се разпаднало, а бившият
лоцман се озовал на пода. Скочил на крака и заудрял мебелите, сякаш са му врагове, с които
се бие на живот и смърт. Завивките, които лежали изритани на купчина на пода, били
подгизнали от пот. Малария, така им обяснил.
Алберт, който беше чувал историите за нощните бесувания на Йосеф Исагер, имаше
друга теория. Че не е малария. Че са кошмари. Че Йосеф Исагер сънува Африка.
— И изведнъж пристига при мен с отрязана ръка. Ръка! Човешка ръка! „Какво очаквате
да направя с нея?“, попитах го аз, като се посъвзех. „Да й направите християнско
погребение“, отговори той. „Чия е?“, попитах аз. „Не знам“, отговори той. „На някоя
негърска вещица.“ „По дяволите, значи!“, така ми вика. И ме гледа с някакво упование. Може
би не трябва да Ви доверявам такива неща, капитан Мадсен, но този човек ми действа
ужасяващо.
Алберт кимна. И на него Конгоанския лоцман му действаше така. Йосеф Исагер беше
старо куче. Но повечето бяха такива. Животът ги беше подритвал и те се бяха научили да
хапят в отговор. Йосеф беше син на стария учител Исагер. Двамата с Алберт бяха съученици.
Йосеф по принуда винаги се оказваше между момчетата и бруталния им мъчител, без да
може да избере страна. И в единия, и в другия случай щеше да е предател. Изкарваше си го на
брат си, вечно хленчещия Йохан. После тръгна да плава и никой не знаеше какво е преживял
по море. Нови жестокости и нови жертви, които той сам да изтезава — това е сигурно,
винаги е така, — но може би и избавление. Така си мислеше Алберт. Нали морето е онова
голямо „другаде“, където едно момче може да остави зад гърба си страданията от детството
и да преоткрие себе си.
Дълги години не знаехме нищо за Йосеф. Чухме, че от Антверпен е потеглил към Конго.
Че плава с големите флоти. Че се е върнал в Дания, обаче тогава не се прибра в Марстал.
Беше отплавал отново. Африка му била в кръвта. Не знаехме защо. После най-сетне намери
покой. Работеше като авариен комисар, първо в Копенхаген, после в Марстал. Съпругата му,
Марен Кирстине, с която се бяха венчали още съвсем млади, беше от града и двамата в
крайна сметка се установиха на „Конгегаде“.
В началото той изобщо не говореше за годините си в Африка. Като питахме, поклащаше
глава с такъв израз, все едно вече му е омръзнало да не схващаме какво иска да ни каже.
Един ден помоли Алберт да му покаже смалената глава. Подържа Джеймс Кук в ръце,
въртеше го и го оглеждаше от всички страни. Гледаше го като познавач.
— Да… Ние не ги правехме така — каза той.
— Вие? — попита Алберт.
— Да — отговори Йосеф спокойно. — Ние ги опушвахме.
Засмя се. Но дали от погнуса, или от цинизъм, Алберт не можа да прецени.
— С тоя обаче добре са се постарали. Ние гледахме само да изсъхнат. Изглеждаха сякаш
спят. Затворени очи, устните опънати леко назад, така че да се вижда малко от белите зъби.
Погледна Алберт. Погледът му беше отнесен, сякаш е потънал в спомени.
— За кого говориш? — попита Алберт.
 Йосеф се завърна от унеса си.
— За негърките, за кой? — В гласа му се долавяше разочарование. — Трябваше някак да
се научат на уважение. Имаше един белгийски капитан. Той редеше негърски глави като
украса сред цветните си лехи. Всеки с вкуса си.
Йосеф пак се засмя и този път на Алберт му се стори, че долавя в него смущение, но не
от разказа, а от собственото му невежество. Сякаш Йосеф го е смятал за посветен като самия
себе си, а сега си дава сметка, че е грешал.
Алберт гледаше някогашния си съученик и не знаеше какво да каже.
— И да ме зяпаш, и да не ме зяпаш… — гласът на Йосеф внезапно беше станал рязък —
те само от това разбират. Беше за тяхно собствено добро. Иначе като нищо да ги избием
всичките. Не щяха да работят. Лежаха проснати по рогозките под топлите слънчеви лъчи
също като крокодили на пясъка, само това знаеха. И при това горди, високомерни. А иначе —
същински скотове.
— Мислех, че си бил лоцман?
— Да, бях, пристанищен капитан в Бома, commisaire maritime, изведох „Луалаба“ чак до
Матади през един тесен и опасен речен ръкав. Преди мен океанските параходи стигаха само
до Бома. След мен — чак до Матади. Аз бях първият.
Каза го с нотка на гордост. Отметна глава и погледна Алберт в очите. За момент
изглеждаше сякаш гледа Алберт отвисоко, макар че двамата бяха седнали, а Алберт беше по-
едър. Йосеф имаше дълбоко хлътнали очи, голям прав нос и мустаци, чиито върхове се
спускаха чак до силната му брадичка. В погледа му се появи арогантност.
— Бях най-добрият лоцман в конгоанската флота. И пристанищен капитан, и какво ли
не. Но не това беше важното. Най-важното е тук… — Той заби показалец в бузата си. —
Цветът на кожата. Това е водещото. Аз бях бял. И това ме правеше господар на живота и
смъртта. В Африка е горещо като в самия ад. Но това е нищо в сравнение с огъня, който
усещаш да се разгаря вътре в теб. Това е дарът на Африка. Най-сетне откриваш собствената
си сила. На всеки четирима един завинаги остава там. Пада жертва на треската — или на
черните. Но си струва.
Йосеф се наведе напред и загледа Алберт с интерес. Арогантността в погледа му беше
изчезнала. Сега сякаш молеше Алберт да го разбере. И в гласа му се появи нещо умолително.
— Пробвал съм да го обясня на хората, с които говоря тук, вкъщи. Но не разбират. Който
не го е изпитал сам, не може да го разбере. Всичко, което си преживял преди това, е едно
нищо. Всичко, което идва след това — нищо. Прозирни видения. На връщане от Конго
взимаш със себе си само едно. Не дрънкулките, които съм струпал вкъщи. Имахме една
песен. Спокойно, няма да ти я пея.
Покашля се и започна да рецитира:
— Конго — гласът му трепереше от чувство. — Там и най-силният стиска зъби и се
предава на смъртта. Там и най-твърдият, и най-дивият скоро става храна за плъховете.
Защото в Конго мъжете мрат като мухи. — Гласът му ставаше все по-емоционален, дрезгав от
копнеж. — Но аз не умрях. Аз оцелях. Да, оцелях… — Той удари с длан по масата. — Не като
тука! Това тука не е живот!
Алберт все още мълчеше. Искаше да отвърне поглед. Но двамата продължиха да се
гледат в очите и Алберт разбра какво е видял в погледа на Йосеф. Конгоанския лоцман се
беше научил да гледа така, както иначе гледа само един бог. Сякаш се пита: „Да го оставя ли
да диша? Или заслужава да умре?“. Този поглед — това беше взел Йосеф Исагер, син на
стария учител Исагер, със себе си от Конго.
Йосеф беше остарял. Иначе същият, но остарял, а в Африка се търсят младост и сила. И
той се беше върнал в Марстал. Мястото, откъдето беше тръгнал. Живееше тук в уединение.
Никой не се гърчеше под заплахата в погледа му, освен Марен Кирстине — немият и ужасен
свидетел на нощните му бесувания.

— Спомена ли защо така изведнъж е решил, че ръката трябва да бъде погребана?

Абилгорд поклати глава.
— Попитах го как се е сдобил с отрязаната ръка. Каза, че била един вид сувенир, като
предмет от слонова кост, огърлица или копие, каквито също беше донесъл много. Напълно
нормално било, обясни ми го най-спокойно, белгийските войници да режат ръцете на
убитите туземци, за да докажат, че не са гърмели патрони напразно. При един такъв случай
се сдобил с ръката. Аз просто не знаех какво да кажа. — Пасторът погледна Алберт объркан.
— Не исках да я взимам. Но той ми я остави. „Вие сте свещеник — каза, — смъртта е Ваша
грижа.“ Сърце не ми дава да я изхвърля. Но и не мога да я положа в ковчег и да я погреба в
гробището до църквата. Дори няма име към нея. Усещам, че почвам да полудявам.
— Пастор Абилгорд, в една от проповедите си говорите за усещането, че светът се
отказва от нас и силите ни напускат точно когато имаме най-много нужда от тях.
Абилгорд вдигна поглед и се усмихна изненадан.
— Нима сте били там, капитан Мадсен? Трогнат съм, че така добре помните
проповедите ми. Признавам, формулировката беше сполучлива.
Алберт искаше да каже още нещо, но замълча. Абилгорд отново потъна в предишното
отчаяние.
— Но какво да правя с ръката? — проплака той.
И пак впери поглед през прозореца, сякаш отговорът се криеше някъде отвън в
градината.

В града продължаваха да се вливат пари. Търговията със стоки беше небивало успешна.
Заплатите — небивало високи. Цените на корабите също продължиха необяснимото си
покачване. Всяка втора къща беше в траур. Но пък в семействата, които все още не бяха
докоснати от скръбта, оживлението не спадаше. Жени с нови празнични дрехи се
разминаваха с вдовици в черно. Витрините на търговците бяха украсени, сякаш вече е
Коледа. По пътя към гробището не минаваха погребални процесии, водени от момиченца,
които хвърлят зелени клонки по плочите. Мъртвите моряци деликатно оставаха далече от
града и не ни занимаваха със себе си, а бъзовите дръвчета покрай улиците останаха тежко
обсипани с листа и плод цяло лято.

Всяка пролет, преди марсталската флота да излезе по море, над целия град висваше
миризмата на катран. Моряците с четки в ръце мажеха цоклите на къщите, сякаш и домовете
им — също като корабите — трябва да се насмолят добре, за да се подготвят за годишното
плаване. Под покривите бяха закрепени боядисани в черно номера от ковано желязо, които
указваха годината на строежа: 1793, 1800, 1825. Ако удариш с чук намазаните с катран цокли,
боята падаше на пластове, като пръстените на дърво. Но сметката никога не излизаше. Не
години обозначаваха пластовете катран, а отсъствия. Само когато мъжете си бяха вкъщи,
само тогава се боядисваха цоклите.
Сега мъжете един по един си отиваха завинаги и се наложи жените да се заемат с
поредната мъжка работа. Съвсем скоро започнахме да ги виждаме как напролет мажат с
четките, черни като новото им вдовишко облекло.

По пладне от Военноморската школа излизаха младите кадети и шеговито насочваха

велосипедите си към играещите по улицата деца, като че искат да ги сгазят, а те се разбягваха
с весели писъци. Младежите се прибираха в пансионите си за топъл обяд. На няколко пъти
Алберт се вкамени при вида на момчетата. И тях ги беше виждал. Някъде из околните води
ги дебнеха подводниците. Кадетите вярваха, че бъдещето им е изпълнено с богатства и
приключения. Кръвта им кипеше от треската на младостта, не ги беше страх от нищо.
Вместо тях целия ужас понасяше Алберт.

Измъчваха го странни мисли за войната и причините за нея. По онова време понякога

влизаше и в църквата, но не в неделя. Шпилът на кулата й скоро щеше да е готов. Вече
полагаха медното покритие и главният кораб по цял ден кънтеше от ударите на чуковете.
Затова Алберт идваше чак след края на работния ден. Търсеше покой. Тук, зад дебелите
стени, в хладното бяло помещение, където здрачът се настаняваше рано, сякаш в тази сграда
смяната на деня и нощта има друг ритъм, Алберт усещаше, че има време да помисли.
И той сядаше и мислеше за смъртта. Има хора, които се оплакват, когато смъртта дойде
твърде рано и отнесе дете, млада майка или моряк, който трябва да гледа семейство. Това
Алберт открай време не го разбираше. Наистина, за онзи, на когото е отнета по-голямата
част от живота, или за тези, които остават без него, загубата е трагична. Но не и
несправедлива. Смъртта не се занимава с подобни понятия. На Алберт му се струваше, че
скърбящите често забравят скръбта си за сметка на безплодните си обвинения към живота.
Та нали на никого не би му хрумнало да твърди, че зимата е несправедлива към дърветата и
цветята. Неприятно е, когато слънцето угаси светлината си, а скрежът превърне палубата в
опасна пързалка. Но не може да си възмутен, разстроен или ядосан, не. Това е безсмислено.
Природата не е нито справедлива, нито несправедлива. И двете са привилегии единствено на
хората.
Алберт добре знаеше защо мисли така. Защото гледаше едновременно и напред, и назад.
А не към отделния човек. Мислеше за рода, за живота, който минава от баща в син, от майка
в дъщеря, които също стават бащи и майки, които имат синове и дъщери. Животът е като
огромна армия в поход. Отстрани подтичва смъртта и събаря ту един, ту друг, но в редиците
на армията това не се отразява. Тя продължава напред, а числеността й не личи да намалява,
напротив. Тя се разраства в безкрайността и точно затова никой никога не остава насаме със
смъртта. Веднага идва следващият. Това е важното. Такава е веригата на живота —
непрекъсната.
Но тази война беше променила всичко. Алберт обикаляше пристанището и виждаше
колко малко са корабите, които стоят неизползвани по кейовете или привързани към колове
насред залива. Все още имаше собственици, които отказваха да рискуват живота на
екипажите си. Но повечето тръгваха по море, а там ги чакаха мините и непрестанните атаки
на подводниците. И все пак отплаваха. Понякога за един месец заминаваха шест кораба, на
следващия — четири. Морето никога не беше взимало такива жертви, но въпреки това
собственици и капитани, които иначе при първия буреносен облак оставяха корабите си в
пристанището, сега ги изпращаха срещу далеч по-страшните пориви на военната буря.
Откъде идваше това открито предизвикателство срещу смъртта, това пълно нежелание
да се поучиш, при положение че десет потопени кораба и два безследно изчезнали екипажа
за два месеца би трябвало да са достатъчно поучителни?
Покрай дългото километър и половина пристанище, изпълнено със стотици зазимени
съдове — там беше градът ни, поклащаше се върху вълните и чакаше пролетта и промяната.
Такава гледка никой никога повече нямаше да види. Една от брънките във веригата се беше
скъсала.
Къде беше това, което той наричаше род и единство и в чиято чест беше издигнал камък
насред водите едва четири години по-рано? Тогава си мислеше, че издига паметник. Сега
виждаше, че е било надгробна плоча за града и за онзи дух, който го е създал някога. В
счетоводната книга, в третата колонка — там беше обяснението не само за войната, но и за
упадъка на града — в печалбите. Високите цени бяха довели до това положение, високите
заплати, цените на превозите, които тъкмо се бяха удесеторили, цените на корабите.
Собствениците, които досега се показваха достатъчно отговорни, за да оставят корабите си в
пристанището, скоро щяха да видят как екипажите им търсят работа другаде. Да се махнат —
това искаха марсталските моряци, да се махнат и да се включат в празника на войната.

И ние почнахме да продаваме корабите си. Каква полза да ги държим, след като
можехме да им вземем три-четири пъти повече от реалната им стойност? Вложеното в
строителство на нови съдове се изплащаше само за година, затова се продаваха не само
стари, прослужили годините си кораби, но и такива, които току-що излизат от
корабостроителницата. Всички повтаряхме едни и същи празни фрази за страшната война и
се кълняхме, че тази трябва да е последната. И за милионите, които падаха на бойните
полета, войната наистина беше страшна. Но ние, които бяхме свободни, печелехме от нея.
Дания оставаше извън войната и пазеше неутралитет. Но нима наистина вярвахме, че ще
бъдем пощадени само защото на обшивката на кораба ни стои датското знаме? Понякога
моряците са наистина безстрашни. Но това не беше безстрашие. Това беше безумие. Марстал
се намираше насред военна зона. Не само на сушата има фронтови линии, в морето — също,
а половината от населението на града всеки ден излизаше на една от тях.
Какво беше онова, което ни движеше? Предвкусването на печалбата ли беше пулсът на
тази война? Алчността, която Алберт за пръв път виждаше така откровена у хората на града,
който си мислеше, че познава? Той ли е остарял, или всичко коренно се е променило, или
пък нея винаги си я е имало, без да я забелязва?
Алберт усети колко нелепи са били тревогите му, че е на път да полудее. Заради някакви
си сънища, които рисуват толкова зловеща картина, че не смее да ги разкаже на никого. Ако
беше разказал това, което знае, нима нямаше да му се присмеем и да си продължим —
безучастни, макар и убедени, че това, което говори, е истина?
Щели сме да умрем? Сигурно.
Ето този например. Или този. Някой щурман, някой матрос, някой шкипер. Щяхме да
сочим другите. Но не и себе си. Алчността ни караше да вярваме, че сме безсмъртни. Дали
мислим за утрешния ден? Само за своя, не и за чуждия.
Преди години, когато обсъждахме издигането на вълнолома, шкиперът Левинсен беше
възразил.
— Човек трябва да се грижи за себе си, какво го интересуват тия, които идват след него
— така беше казал и за тези му думи после целият град го заклейми.
Сега без да се замислим превръщахме тесногръдия Левинсен в модел за подражание.

Херман се върна у дома с бастун от бяла кост в ръка, направен от прешлените на акула.
Херман не беше първият марсталец, завърнал се от Източните Индии или Тихия океан с
такъв аксесоар, но беше първият, който го разнасяше по улиците на града като скиптър в
ръката на крал. А когато срещнеше някой стар познат, го размахваше за поздрав с
многозначително изражение.
Точно с този бастун от акулови прешлени потропа по вратата на своя настойник Ханс
Йепсен, а една група момчета стояха на почтително разстояние и акомпанираха тропането
му с ритмично „Канибал на свобода! Канибал на свобода!“.
Когато Ханс отвори вратата, Херман заби моряшката си книжка в лицето му. Вече беше
официално матрос и искаше да покаже, че заслужава уважение. Дори не поздрави Ханс.
Единственото, което каза, беше възрастта си — 25. Изстреля числото така, сякаш е юмрук,
който иска да забие в лицето на настойника си. Дошъл е моментът за детронирането на Ханс
Йепсен, обяви Херман. Защото вече е пълнолетен и може да влезе официално във владение
на „Двете сестри“ и на къщата на „Скипергаде“.
Ханс Йепсен сякаш изобщо не го чуваше. Само следеше с очи белия бастун, който
Херман размахваше напосоки.
— Виждам, че си се състезавал по надяждане с акулите — каза той. — И си спечелил.
Жалко че не е станало обратното.
Херман замахна с бастуна във въздуха, но Ханс беше по-бърз. Вече беше затръшнал
вратата. А ударът беше толкова силен, че когато белият бастун срещна боядисаното в зелено
дърво, прешлените се откачиха един от друг. Момчетата избухнаха в бесен смях. После се
пръснаха с нови викове „Канибал на свобода! Канибал на свобода!“.
Малко по-късно се върнаха да съберат парчетата от бастуна, които Херман беше зарязал
на прага. Защо го наричаха Канибал никой не знаеше. Момчетата си имат свои си причини.
Без съмнение се страхуваха от него, затова постъпваха така, както постъпват момчетата с
всичко, от което се страхуват — зяпат, сочат с пръст, измислят обидни прякори и заглушават
страха, като се смеят в глас и с пълно гърло. Скриха парчетата от гръбнака в кутии и буркани
и ги вадеха, когато им трябваха за разни тайнствени ритуали или за украса на скривалищата
им из кухите тополи, поръбили нивите извън града.

В продължение на цяла седмица Херман всеки ден купуваше по едно на всички в

кафенето на Вебер, за да ознаменува новия си статут на заможен мъж. Беше загладил бузи, а
в очите му се четеше войнствен, предизвикателен поглед. Постоянно ни преценяваше, сякаш
за да разбере дали не може да ни направи свои верни съмишленици с клетва, след която ще
трябва или да се съобразяваме с прищевките му, или да си понесем последствията. Какви
биха били тези последствия — това можехме лесно да си представим, като хвърлим поглед
към грамадните му длани, които непрестанно свиваше и отпускаше нервно, сякаш опипом
търси нещо да стисне или смачка. Беше станал още по-здрав от преди. Раменете му бяха по-
широки, имаше внушителни мускули и гръден кош като предница на камион, но беше
наедрял и в корема. Въпреки младостта си, беше на път да се окаже не просто едър, а дебел.
Питахме го дали месарят Ларсен и пекарят Нилсен са му личните готвачи. Когато
ходехме да търсим работа в Копенхаген, сядахме на лабскаус50 и биксемад51 при тях.
— На къде-къде по-хубаво съм свикнал аз — отговаряше Херман.
При Туш-Ханс в Нюхаун си беше татуирал на дясната ръка един огромен лъв,
приклекнал за атака. Върху една лента отгоре пишеше Smart and Poverfull52.
Херман поръча още по едно.
— Сега ще видите грозния ми рев — казваше той. — Сега ще ме видите вие.
Нещо в тона му говореше, че каквото има да виждаме, сигурно ще го видим по същия
начин, по който го беше видял Йепсен в онзи ден, когато някъде между Марстал и
Рудкьобинг беше паднал или бутнат през борда.

Херман беше обикалял много, в това не се отличаваше от нас, но беше стигнал и до едно
място, където ние не припарвахме — Борсата в Копенхаген. Някогашното вечно намусено
момче, чието мълчание може би прикриваше престъпление, сега разцъфтя в необичайно
сладкодумие, което обаче беше не по-малко подозрително от обстоятелствата около смъртта
на пастрока му няколко години по-рано.
Чували бяхме за Борсата. Място, където ходят само богатите и онези, които са добри в
сметките, където всичко може да се превърне в пари, а самите пари — в още повече пари.
Или в по-малко. Там хората влизат като победители и излизат като победени, а понякога в
една и съща секунда животът е едновременно тържество и трагедия. Да, това го разбирахме.
Знаехме също, че правилата, които движат парите, засягат и нас, защото тарифата за
превозите се определя не само от товара и броя морски мили, през които трябва да се
пренесе, но и от търсенето и предлагането. А дори и ние да не сме го знаели, го знаеха
Мадсен, Бойе, Кроман, Грубе и останалите корабовладелци и брокери в Марстал. Знаехме, че
в цялата тази бъркотия има закони и правила, но не ги разбирахме и си давахме сметка, че
има по-голям шанс да оцелеем в тайфун, отколкото да излезем от Борсата в Копенхаген с
пълни джобове. Херман обаче явно беше прекарал половината от годините си в странство в
този водовъртеж от пари и ценни книжа, който поглъща и изплюва хора и съдби. Новата
Америка, така го наричаше.
— Не е необходимо да пътуваш до Америка, за да забогатееш. Можеш да си стоиш
закотвен на кея в Копенхаген. В столицата дори млекарчетата спекулират на Борсата. Днес
разнасяш мляко, утре си милионер.
Говореше ни, все едно не можем нито да четем, нито да смятаме, все едно сме някакви
гологъзи негри, а той е мисионер, дошъл да ни просвети за Обетованата земя. Гласът му беше
лепкав от снизходително търпение, което не му отиваше, нито пък беше приятно за нас.
Щурманът на „Лудвиг“, Торкилд Фолмер, изсумтя и възрази:
— Прислужниците в Марстал също имат дял в корабите — каза той, за да покаже, че и
ние разбираме това-онова.
Херман се разсмя.
 — Ха-ха! Да, една стотна. Една стотна от какво? Какво ще им докара подобен нищожен
дял? Така ли се става милионер? Да, на стиснатите марсталци може и да им се получи — ако
живеят по 200 години и през цялото време карат на хляб и вода.
И пак се разсмя с оня неприятен смях, който идваше да покаже, че е по-умен от всички
нас, взети заедно.
От устата му безспир се сипеха нови и нови думи. Margin току повтаряше, hausse, baisse
— същински магически заклинания за онези, които разбират значението им, но за нас,
другите — пълни глупости и неразбираеми безсмислици. Споменаваше имената на
приятелите си в Борсата, далновидни господа, същински пионери в страната: Негърския
ужас, Въжения мост, Зъбовадеца, Червения евреин, Следотърсача — непретенциозни,
непосредствени момчета, както си личеше и от прякорите им, които сами си бяха
измислили, мъже, готови да приемат в редиците си всеки, стига да има подходяща нагласа и
желание за бързо забогатяване, пък бил той и обикновен матрос или някой юнга.
— Просто им разказах за наследството си. И те ми дадоха пари назаем. Ей така — на
едната честна дума. На мен, на един юнга. — За момент лицето му помръкна и той огледа
обкръжилите го мъже в кафенето на Вебер. — Не като някои други.
Не беше забравил, че навремето никой не пожела да го наеме нито като обикновен
матрос, нито дори като юнга. Но в Борсата не го отхвърлили. За изтънчените копенхагенски
богаташи той бил достатъчно добър. Приобщили го. Докато ние го бяхме отблъснали. Но той
се беше върнал.
— Сега ще видите вие — повтори той за сто и седемнайсети път и сви очите си в тесни
цепки. — Ще видите вие, пък ако не, да се продъня в ада дано! — Удари една глътка от
бирата си и я изплю на пода. — Бира! Ха! В Копенхаген такава пикня никой не пие. Там още
на закуска пием шампанско.
Кафето на Вебер беше пълно. Херман беше истинска атракция. Беше си навил ръкавите
и ние разглеждахме лъва над лакътя му. Smart and Poverfull. Херман може и да е убиец. Може
и да е просто глупак. Но може би всичко, което казва, е истина и в такъв случай ние сме
глупаците, а той е smart and poverfull. У нас не беше останала и следа от някогашните
хлапета, които преследват по улиците онези, от които тайно се страхуват и им се присмиват.
Нито един от нас, порасналите, не се присмиваше на Херман. Напротив, страхувахме се ние
да не станем за смях. Кимахме и си придавахме вид на разбирачи, зад който криехме потреса
си. Шампанско на закуска! Що за дяволски приумици! Само на прохладните веранди в
бордеите в Буенос Айрес, сред палмите, шадраваните и неприличните рисунки по стените,
се сервираше шампанско! Само леките момичета го пият — и то като сироп. Никой мъж не
го поглъща доброволно, освен ако чаталът на панталоните му не е издут. То е смазката,
необходима да се навлажни някоя senorita. You nice. Please buy vun small bottle champagne53.
Шампанското е част от тарифата.
Гледахме балончетата, които безспир се издигаха от дъната на тесните чаши. Напомняха
ни последния дъх, откъснат от дробовете на удавник.
Можехме и ние да се изплюем на пода. Но не го направихме. Допихме си бирата, а
вкусът й ни се стори блудкав и слаб.
Херман се беше сдобил с придворни.

Група мъже стояха на Дампскибебро и разговаряха в прохладата на лятната вечер.

Водата и небето се простираха в меки пастелни цветове, светлосиньо и розово, а морето
беше като гладък, равен под, по който можеш да стигнеш чак до Лангеланд. Сред мъжете
имаше и млади, и стари. Младите говореха с някаква невиждана дотогава смелост. Едва
нагазили в морето на живота, те вече се имаха за стари морски вълци — заради войната и
заради многото пари в джобовете си. Насред групата стоеше един чужденец и именно той
беше центърът на вниманието им.
Херман също беше сред тях, но по изключение си мълчеше и гледаше госта — висок,
здрав мъж с широкопола сламена шапка и леко лятно сако, което падаше свободно от
широките му рамене. Устните му бяха плътни, а на челото му небрежно падаше кичур
червеникаворуса коса. Ако не бяха кървясалите му очи, щеше да мине за безгрижен летовник
в крайбрежна ваканция. През цялото време се усмихваше, а от време на време развълнувано
повишаваше глас и почваше да ръкомаха. Явно беше доволен, че е грабнал вниманието на
младите си слушатели. По-възрастните шкипери се бяха изтеглили към периферията на
кръга, но не беше ясно дали от инстинктивна неприязън към Херман, или към чужденеца,
който явно беше негов човек — приличаха си дори физически и по самоуверения маниер.
На лицето на Херман беше изписано изражение, което досега не бяхме виждали.
Личеше си, че се възхищава на оратора. Не откъсваше очи от устните му, а собствените му
устни помръдваха, сякаш безшумно повтаря всяка негова дума и се готви при първа
възможност да възпроизведе речта.
Иначе Херман нямаше навик да показва възхищение. Навремето Алберт го беше спасил
от корабокрушение, но вместо благодарност този епизод беше предизвикал у Херман само
враждебност. Беше се почувствал унизен и все още помнеше този случай с горчивина. И сега,
забелязал Алберт, който беше излязъл на обичайната си разходка край пристанището, той го
повика да се присъедини към групата, но в тона му нямаше нищо дружелюбно.
— Добър ден, капитан Мадсен — каза с любезно изражение, но ние веднага разбрахме,
че пази самообладание само заради присъствието на непознатия. — Мога ли да ви представя
инженер Хенкел.
— Едвард Хенкел — с широка усмивка непознатият подаде ръка на Алберт.
Алберт все още помнеше деня, в който скочи на палубата на „Двете сестри“, и погледа
на Херман тогава. Не беше очаквал момчето да го нападне. Все пак лесно избегна
неувереното замахване на Херман. Не за пръв път даваше урок на некадърен кормчия. Мина
му през ума, че момчето е водено от паника, но безумната ярост в погледа на Херман го
убеди, че макар и на петнайсет, той е напълно способен да извърши убийство. В него имаше
някаква твърдост. Сама по себе си твърдостта не е нещо лошо. Но сякаш сърцевината на
Херман беше мъртва като вкаменена дървесина. Нищо никога нямаше да поникне там, да
насочи живота му в неочаквана посока. В него нямаше живец, само твърдост.
Алберт добре знаеше, че този млад мъж вижда в него враг. Чувството не беше взаимно. В
присъствието на Херман той изпитваше почти физическо неудобство. Но и съчувствие.
Преди всичко се чувстваше стар и уморен. Сега се приближи до наперения Херман със
същото нежелание, с което човек пристъпва към опасно животно, чиято окървавена лапа е
стисната в капан.
Здрависа се с инженер Хенкел и се обърна към Херман:
— Чувам, че си продал „Двете сестри“ — каза той. — Хубав кораб беше, истинска
радост за окото и гордост за града.
Подразни се на претенцията, която сам чу в гласа си.
 — Може и така да е — отговори Херман, — но го продадох с голяма печалба. Това е
важното.
— Да, за предприемача може би, но не и за моряка. Все пак нещо съвсем друго ни
свързва с корабите ни, не изгледите за краткосрочна печалба.
— Вижте какво…
В гласа на Херман се беше появила нотка на нетърпение, сякаш говори с човек, който
недочува.
— Ако реша, мога да продам „Двете сестри“ и на самия дявол. Освен това, при все че
напоследък товарните превози удесеториха цената си, пак не бих могъл да изкарам толкова с
плаване, колкото с тази продажба.
— Това е краткосрочно мислене — каза Алберт.
Действащите лица вече бяха две. Останалите ги бяхме наобиколили, все едно
присъстваме на дуел. Инженер Хенкел стоеше встрани, хванал ръце зад гърба си, а на
плътните му устни играеше заинтригувана усмивка.
— Кой е казал, че искам отново да притежавам кораби? Корабовладелец — звучи много
добре наистина. Но нищо чудно скоро това да се окаже просто празна титла.
Алберт долови неуважението в гласа му. Нима някакъв си новобогаташ му обяснява, че
времето му е отминало, а опитът му не струва нищо?
За момент усети как в него се надига гняв. Огледа младия мъж, застанал срещу него
разкрачен, с презрително изражение на лицето. Ръкавите на ризата му бяха небрежно навити
нагоре в меката лятна вечер и всички можеха да видят лъва, готов за атака, и думите Smart
and Poverfull.
— В татуировката ти има две правописни грешки.
В същия момент се усети. Беше прекалил. Излишно беше да отвръща с нападка. Херман
беше закоравял, може би дори безчувствен. Но това беше твърдостта на настоящето. А
самият Алберт? Неговото време беше отминало. Както и времето на града. Но май никой
друг не го виждаше.
Херман направи крачка напред. Силните юмруци бяха свити, но Хенкел сложи ръка на
рамото му и Херман застина, сякаш някой беше прошепнал в ухото му недоловима за
околните заповед.
С леко кимване Алберт понечи да се раздели с групата, когато инженерът взе думата:
— Напълно сте прав в това, което току-що казахте. Сигурен съм, че не греша, като
разпознавам у вас опитен моряк. Самият аз израснах в Нюбодер54, а първото ми училище
беше Военната корабостроителница. От пръв поглед разпознавам истинския моряк и знам
какво означава любовта към морето.
Херман видимо се стегна. Опасна сянка потъмни погледа му, сякаш е бил изненадан в
гръб, но Хенкел продължи, без да му обърне внимание:
— Датското мореплаване изживява истински ренесанс. Този подем се дължи на войната,
а ние трябва да се възползваме от него. — Хенкел кимна към Херман. — Още кораби! Още
корабостроителници! От това има нужда страната. И Марстал също. Корабостроителницата в
Калунборг, „Вулкан“ в Корсьор — нескромно е, извинете, но аз стоя зад тях. Сега е ред на
Марстал. Херман ми даде идеята за корабостроителница тук. Той вече официално е
съсобственик. Просто е твърде скромен, за да го признае сам. Но немалката сума, която му
донесе продажбата на „Двете сестри“, цялата я вложи в новата корабостроителница. Като
първи инвеститор. Това, което изграждаме тук, е бъдещето на града. И на датския търговски
флот.
Едрата луничава ръка на инженера, покрита с гъсто червеникаворусо окосмяване,
стисна дружески рамото на Херман.
— Да, Херман. Марстал има за какво да се гордее с теб. Ти си истински син на родния
град.
Алберт премести поглед от Хенкел на Херман, който спокойно остави ръката на
инженера да лежи на рамото му, и разбра, че копенхагенският инженер е направил нещо,
което никой друг не е постигал — опитомил е Херман. Може би просто е кимал, вместо да
клати глава, всеки път, когато е слушал вдъхновените му планове. Но Алберт долови още
нещо. Хенкел може и да е ментор на Херман, но е станал такъв, като се е възползвал от
неговата безскрупулност. Двамата бяха направени от един и същ материал.
Алберт леко вдигна бастуна си за довиждане. Искаше за малко да остане насаме с
лятната вечер, преди да се прибере при леглото си и мъчителните си сънища.
Чу как зад гърба му инженерът кани мъжете на шампанско в хотел „Ерьо“, а те
отговарят с въодушевен смях. Не се обърна, а продължи нагоре към паметника. Изведнъж
изпита чувството, че е живял твърде дълго.
Не вярваше на обещанията на инженер Хенкел, нито на хвалбите на Херман. Но те
двамата бяха част от света на живите. А неговото място беше сред мъртвите.

Алберт седеше в църквата и събираше сили. Предстоеше му да предаде поредното

съобщение за смърт. Пастор Абилгорд отново не беше в състояние. И като капитан на Алберт
му се беше налагало да предава вестта за някой нещастен случай. Когато познаваше
покойника, говореше в дълбочина за него, избягваше баналните приказки, и въпреки че се
държеше на дистанция от екипажа си, беше достатъчно добър познавач на хората, за да
вникне във всеки един от моряците си и да каже точните думи в случай на злополука с него.
Знаеше, че думите на капитана значат много, повече дори от тези на пастора. Да, пасторът е
по-близо до Бог, но не и до живота и смъртта, и границата между тях, а в крайна сметка
всичко се свежда до това. Именно думите на капитана стояха върху невидимите надгробни
камъни, издигнати в памет на загиналите, не думите на пастора, а колкото до погребенията,
в моряшките градове свещеникът така или иначе не се преработва от опела. Повечето
мъртъвци така и не стигат до него.
Повечето, за които трябваше да говори сега, Алберт не ги познаваше така добре. Но все
поназнайваше нещо, Марстал е малък град. Ако войната беше покосила някое младо момче,
той познаваше баща му и можеше да се досети за много неща. По-възрастните моряци ги
знаеше лично, някои дори ги беше командвал по времето, когато още плаваше. В празнотата,
зейнала при новината за смърт, той беше добре дошло присъствие и твърд. В известен
смисъл стоеше на пътя на смъртта. Заставаше на прага й и спираше паниката, преди да
стигне оцелелите. Потушаваше гнева и протестите им, за да стигнат по-бързо до скръбта,
която им беше необходима, за да се излекуват.
Все пак той знаеше доста по въпроса. Често беше виждал последния поглед на
покойника в сънищата си. Беше виждал моряци да се предават на разпенените вълни. Беше ги
виждал разкъсани от снаряди. Беше ги виждал с рани от измръзвания по лицето, проснати
безжизнени върху пейките след цяло денонощие в откритата спасителна лодка насред
леденото зимно море. Не можеше да сподели тези видения. И все пак говореше с удивителна
убеденост за последните мигове на покойните. Лъжеше, както може да лъже само човек,
който знае истината. Прогонваше с лъжи страха и болката, но не и смъртта. Не споменаваше
отвъдното — не беше пастор Абилгорд, и точно затова му вярваха. Беше стар, неизменна част
от града с широкия си гръб и късоподстриганата брада. Дори в присъствието на смъртта
авторитетът му беше безспорен. Той беше капитанът. Сядаше в стаи, в които може би никога
преди не беше влизал, и посещението му придаваше на смъртта някакъв значимост, която тя
може би иначе не би имала. Помагаше на опечалените да се предпазят от мрака. В този
момент те не се чувстваха сами. Не Алберт Мадсен седеше до тях. Целият град, единството,
родът, миналото и бъдещето бяха там. Смъртта беше наполовина победена, животът
продължаваше напред.
Никой не искаше от капитан Мадсен да говори за Христос. Никой не го питаше къде е
мъртвият и дали му е добре. Неговото послание беше съвсем просто — така стоят нещата. На
това ни учеше, на това огромно, всеобхватно примирение. Чрез него научавахме правилата на
живота. Морето ни поглъща безмълвно, затваря се над главите ни и изпълва дробовете ни.
Може би е странно, но наистина намирахме утеха в думите на Алберт, че нещата винаги са
били такива и всички споделяме една и съща участ.
Алберт знаеше, че някои от нас не могат да се изправят пред това изпитание без
Спасителя, и тях оставяше на вдовицата Расмусен. Не гледаше на вярата им като на признак
на слабост. Знаеше, че всеки си има своя начин да се справи с трудностите. Самият той
нямаше такъв. Сънищата му бяха обитавани от призраци. Беше сам, а вярата му в единството
— разбита. Напускаше почернените домове изправен. Но отвътре беше превит под тежестта
на виденията си.
Не знаеше от какво има нужда. Затова сега седеше в църквата и събираше сили. Най-вече
гледаше дланите си. Дори не вдигна поглед към олтара на Расмусен — Исус, който усмирява
бурята в Генисаретското езеро. Навън войната продължаваше да бушува. Повече хора,
отколкото когато и да било преди, падаха покосени, а той записваше загубите в книгата си.
Понякога си мислеше, че е същият като идиота Андерс Ньоре, че единствената връзка със
здравия разум е в безкрайните сметки, които проблясват пред очите му като мълнии сред
черната нощ. Какво би направил Исус насред световната война, където един-единствен
разпънат на кръст със забучено в гърдите копие не представлява нищо на фона на
милионите, побити върху бодливата тел, умиращи, стиснали собствените си черва в ръце?
А самият той просто водеше сметката. Как иначе да запълни човек това невъобразимо
унищожение? Ако някой намери счетоводните му книги, какво ще си помисли? Че ги е писал
някой идиот?

Алберт се надигна от твърдата, боядисана в синьо пейка и усети, че зъзне. В белосаната

църква беше студено. В ръката му беше телеграмата, с която официално уведомяваха
корабното дружество за загубата на тримачтовата шхуна „Рут“. Местоположение —
Атлантическия океан, на рейс между Сейнт Джонс и Ливърпул. Описание на инцидента:
изчезнала. Вятър и климатични условия: неизвестни. Резултатът от това уравнение обаче
беше печално ясен: „След отплаването от Нюфаундленд за «Рут» не се знае нищо. Корабът се
смята за изгубен с всичко живо на борда“. Тази суха констатация, този сбор от прости
неизвестни трябваше да преведе Алберт на човешки език.
Корабът е изчезнал някъде в безбрежния Атлантически океан. Може да се е случило
къде ли не в радиус от хиляда морски мили. Причините: обледяване, буря, неспокойно море,
бронирано чудовище, изникнало сякаш изведнъж от праисторическите времена, но
оборудвано с торпеда и надменна увереност в точния си мерник, като напомняне, че морякът
има и други врагове освен самото море. Сборът от всички тези неизвестни: смъртта на един
млад мъж, неотменимата му загуба, запратена в лицето на майка му Хансигне Кох, моряшка
вдовица, загубила две години по-рано и малкия си, седемгодишен син при нещастен случай.
Това беше задачата му. Трябваше да преведе една жена до безопасно пристанище или
поне да не позволи дълбините да я погълнат в мига, в който получи съобщението.

От еркерния си прозорец Алберт беше видял Лоренц да пресича улицата с клатушкане. В

ръката си носеше телеграмата. След като окачи палтото си в антрето, той с мъка се намести
на софата. Дългите години физическа активност му се бяха отразили тежко. Проблемите от
детството му се бяха завърнали. Често се задъхваше, особено през студените зимни месеци.
Беше прекарал и сърдечен удар. Сега трудно си поемаше дъх на свистящи, гъргорещи глътки,
а раменете му се надигаха и спускаха от усилието да пресече улицата през острия, боцкащ от
капчици дъжд вятър. Беше забравил да си сложи шапка и редките му коси бяха залепнали
влажни за темето. Едрото като на някой Буда лице беше зачервено. Беше влязъл в салона с
неизменния си бастун.
— Този път е „Рут“ — каза Лоренц просто.
Досега беше изгубил два кораба и лично беше информирал близките на загиналите и в
двата случая. Сега отново беше готов да го направи, но в неговото състояние да прекоси
целия град изискваше огромни усилия, които в крайна сметка можеха да му струват скъпо. А
беше твърде стар да се покатери на коня си.
— Забравил си си шапката — каза Алберт. — Нека аз да отида.

Алберт първо се качи до „Киркестреде“, за да уведоми пастор Абилгорд. После поседя в

църквата, да се събере, както правеше винаги в тези случаи, а сега стоеше пред входната
врата на една къща на „Винкелстреде“. Отвори му самата Хансигне Кох.
— Знам защо сте дошли — каза тя спокойно, когато видя едрата фигура на Алберт пред
прага. — Заради Петер.
Като произнесе името на сина си, през тялото й сякаш премина тръпка. Кожата около
очите й побледня, а устните й се разтрепериха.
— Не стойте там — каза с внезапно заповеднически тон и Алберт усети, че с тази
решителност тя иска да си върне самообладанието. Жената се мушна в кухнята, за да
приготви кафето, без което не можеше да си тръгне никой гост, независимо колко лоши
новини е донесъл. Алберт влезе в гостната и седна. Кахлената печка не беше запалена.
Стаята не се ползваше всеки ден и затова не беше отоплена, но той знаеше, че домакинята би
искала да му поднесе кафето именно там. Чу я как потраква с кафеника в кухнята, как пали
подпалка и пуска съскащата газ. Самата Хансигне Кох не се чуваше. Ако плачеше, го правеше
безшумно.
След малко тя влезе с чашките. Бяха от английски порцелан, вероятно донесени от мъжа
й или може би получени в наследство. Зае се да пали кахлената печка. Той не предложи да
помогне, нито пък й каза да не си прави труда или да поднесе кафето в някоя от стоплените
стаи в къщата. Простите ежедневни задачи в момента бяха спасителен пояс за Хансигне Кох.
Те щяха да я крепят и дълго време занапред. Кафето беше точно толкова важен ритуал,
колкото погребението, което никога нямаше да направи на удавения си син.
Тя седна срещу него и му сипа в чашата. Той я осведоми за обстоятелствата около
предполагаемото потъване на кораба. Не че имаше много за разказване. Думата „изчезнала“
означаваше, че шхуната не е пристигнала в Ливърпул. Беше важно обаче майката да не таи
надежди заради неизвестните около изчезването на „Рут“. Така никога нямаше да приеме
загубата. Може би и иначе нямаше да я приеме. Но надеждата би накарала времето да спре,
би му попречила да прояви лечебната си сила. Това Алберт го знаеше.
Не спомена войната.
— Мислите ли, че е била подводница? — попита тя.
Той поклати глава:
— Никой не би могъл да каже, госпожо Кох.
— Преди два дни получих писмо от него. Изпратено от Сейнт Джонс. Пишеше, че много
моряци оставяли корабите си. „Егир“ изобщо не могъл да потегли, след отпуска не се върнал
нито един от екипажа. Бягали и от „Наталия“ и „Бонависта“, макар че ги хранели с ръжен
хляб. А на борда на „Рут“ получавали само сухари. „Как ми се иска да имах от трохите, които
хвърляхме на дядовите кокошки“, така пишеше. И аз все се тревожех дали ги хранят
достатъчно хубаво.
Все още не плачеше.
— Една майка винаги се страхува — каза тя. — Понякога си мисля, че ще спра да се
тревожа чак като умра. Кажи-речи от първия ден, в който той излезе по море, все ме е страх.
— Замълча. — Защо е така? Все тоя страх. Но подводницата е най-лошото.
Алберт хвана ръката й. Наистина е била подводница. Лично я беше видял. Екипажът е
бил обстрелян, преди да успее да стигне спасителната лодка, а след това корабът е бил
подпален. Той беше видял как Петер се опитва да стигне до лодката. Един снаряд разкъса
гърдите му и той падна на палубата. После на борда на „Рут“ се качиха немците от
подводницата и обляха всичко с керосин. Платната и такелажът веднага пламнаха. Шхуната
се превърна в погребална клада за екипажа си, а миг по-късно със съскане потъна сред
вълните.
Това беше най-тежкият момент за Алберт. Впрягаше всичките си сили, за да не позволи
и на своята ръка да затрепери. Беше сам. Но неговата самота беше нищо в сравнение с
нейната, със загубата на съпруг и двама сина.
Тя го погледна право в очите. Все още не плачеше. Беше като някакво ужасяващо
изпитание на издръжливостта, което сама си е наложила.
— Капитан Мадсен, не чувствам нищо.
В гласа й се чуваше отказът да приеме истината — като у жертвите на злополуки,
парализирани от кръста надолу, които изведнъж осъзнават, че не си усещат краката.
— Знаех си — каза тя, сякаш на себе си.
— Какво знаехте, госпожо Кох? — каза той меко.
— Когато малкият Ейгил се удави, разбрах, че повече никога няма да плача. Преди това
за нищо не съм се тревожила. Какво може да му се случи на едно дете, дето е излязло да си
играе? А то да се удави в морето. Капитан Мадсен, сърцето ми спря в оня ден. Мисля, че
броях секундите, а от сърцето ми не идваше никакъв отговор — ни удар, ни туптене, ни
нищо. В гърдите ми беше съвсем тихо. Петер си беше вкъщи. Той ме прегърна и ме притисна
към себе си, както аз правех с него преди толкова години, когато беше още съвсем малко
детенце. „Мамо, толкова се радвам, че още те имам“, каза той и макар това да не можеше да
изличи мъката ми, сърцето ми тръгна отново. И едно писмо не ми е написал, в което да не
поръча да поздравя Ейгил на гробищата.
Плачът още не идваше.
— А сега го няма — каза тя. Думите излизаха на тласъци. — Сега няма от кой да
предавам поздрави на Ейгил.
Тя наведе глава. Сълзите покапаха по ръката на Алберт. Мина време. Алберт мълчеше.
— Виж ти, значи все още имам сълзи за леене — каза тя накрая.
В гласа й прозвуча облекчение. Изпитанието беше приключило. Отново можеше да
чувства.
— И друго все още имате — каза Алберт. — Не забравяйте, че все още сте нужна на
някого.
Госпожа Кох го погледна изненадана. Поизправи се, сякаш е чула някой да я вика. После
от гърдите й изригна името на момиче.
— Ида!
Лоренц беше разказал на Алберт за семейството. Ида беше средното дете на госпожа
Кох, момиче на единайсет години, което в момента беше в час в училището на „Вестергаде“.
— Ида — повтори госпожа Кох и се надигна припряно. — Трябва да прибера Ида.
В следващия момент вече си беше облякла палтото и стоеше в антрето, готова за
излизане. Двамата с Алберт минаха по „Винкелстреде“ и по-натам по „Леркегаде“. Алберт
предложи да я придружи до училището, но тя отказа.
— Преди малко казахте нещо много вярно, капитан Мадсен. — Тя му подаде ръка за
раздяла. — Винаги има някой, на когото сме нужни. Понякога го забравяме, но може би
точно това ни държи живи.
Алберт сви надолу по „Нюгаде“, разтреперен сред лапавицата, която го шибаше в
лицето. Самият той на кого е нужен? Кой има полза от него?
Подразнен тропна с крак в кишата и гневно избърса мокрото си лице.

Вдовицата на мариниста също идваше в църквата. Седеше сама на една от банките и се

взираше нагоре в Исус и бушуващите вълни. Мислеше за Спасителя, за собствените си деца,
които й бяха отнети едно след друго, докато й остана само едничко, а може би и за покойния
си мъж — не се знаеше. Когато един ден влезе в църквата и я видя седнала с гръб към
вратата, Алберт се обърна и излезе. Не искаше да се натрапва. Отбеляза си колко е часът,
предположи, че тя идва всеки ден по същото време и почна да идва по-рано, за да я
изпревари. Ако се задържеше повече, тя винаги се появяваше. Но не излизаше. Сядаше на
разстояние от него и се отдаваше на тихото си съзерцание. Той чуваше шумоленето на
роклята й и скърцането на обувките й. След малко ставаше да си върви. Кимваше й на
излизане, когато вдигнеше поглед към него. Скоро Алберт почна да идва всеки ден по същото
време. Тя също. Двама старци, седнали тихо в двата края на църквата.
Не, Алберт не беше човек, който знае къде да търси утеха. Знаеше само как да бъде
полезен на околните. Понякога двете неща са едно и също нещо. Но това, което го мъчеше, не
можеше да бъде споделено с друг човек, а когато не вярваш в никой бог, съвсем няма с кого да
го споделиш. И все пак той всеки ден идваше в църквата половин час преди Ана Егидия и
оставаше там, сякаш я чака.
Не Господ търсеше в Божия дом. Може би търсеше човек?

Един ден тя седна до него. Той не беше сигурен дали точно това е чакал. Вдигна поглед
от дланите си и я поздрави.
— Пак ли сте тук, капитан Мадсен? — попита тя.
Той кимна, не знаеше какво да каже. Корабът „Хидра“ току-що беше обявен за изчезнал
и той трябваше да предаде поредното съобщение. На вдовицата на капитан Ели Йоханес Раш.
Вдовицата Расмусен имаше същата задача.
— Ще свърши ли някога тази ужасяваща война? — въздъхна тя като на себе си, потънала
както обикновено в съзерцание на олтара, изрисуван от покойния й съпруг.
— Не, няма. — Изведнъж Алберт усети, че го обзема гняв. И направи това, което се
беше заклел никога да не прави в присъствието на опечалени. Почна проповед за войната. —
Докато има хора, които печелят от нея, няма да свърши.
— Как е възможно някой да печели от толкова ужас и смърт?
— Разходете се по „Киркестреде“. Разгледайте магазините. Градът процъфтява както
никога преди.
— Капитан Мадсен, нали не мислите сериозно, че жителите на едно малко градче като
Марстал са тези, които задвижват най-голямата война в историята на света? Нима не
виждате колко мъка докара войната в града? Със сигурност я виждате. В последно време и
Вие като мен почти всяка седмица носите на някое семейство вестта, че са загубили близък.
— Разбира се, госпожо Расмусен, разбира се, че го виждам. Аз и Вие виждаме тази мъка,
защото пристъпваме в покоите на смъртта. Останалите зяпат витрините. Това си е в
човешката природа, да боготворим Златния телец, а точно то лежи в основата на настоящата
война.
— Не разбирам нищо от политика — каза тя и сведе поглед. — Аз съм само една стара
жена, живяла твърде дълго.
— Осем години по-млада сте от мен, много добре знам.
— Да. Но като вдовица…
Тя млъкна, твърде смутена да продължи.
— Да? — каза той подканящо.
— Като вдовица жената не живее собствения си живот. Живее чрез другите. Сякаш за
един миг се оказва сред старците. Чувствам се стара от деня, в който изгубих Карл, а това
беше преди 24 години.
— Забелязал съм, че често идвате тук. Сигурно мислите за него.
— Идвам тук по същата причина, по която идвате Вие, капитан Мадсен. За да се отдам
на мисли за Спасителя. — За момент го изгледа критично. — Защото Вие сте вярващ, нали?
— Бях — каза той, — но не в Спасителя вярвах. Вярвах в други неща. Вярвах в този град
и в силите, които са го съградили. Вярвах в единството и в близостта между хората. Вярвах в
много неща, в действието и съзиданието, в живота. Но сега, страхувам се, съм станал
неверник. И аз имам чувството, че съм живял твърде дълго. Вече не разбирам света, който
виждам около себе си.
— Говорите като нещастен човек, капитан Мадсен. И аз не разбирам света. Никога не
съм го разбирала. Но въпреки това вярвам.
 — Може би точно затова вярвате.
— В какъв смисъл?
— Сама го казахте — че не разбирате света. Точно затова имате нужда да вярвате. Вярата
е тайнство. Тайнство, което аз не изповядвам. Дали губя от това, не знам.
Той я изгледа въпросително, сякаш очаква отговор. Усети, че е на път да се разкрие пред
тази жена. Това не го изплаши. В нея имаше някаква отзивчива мекота, а той вече нямаше
какво да губи.
— Сънувам странни неща — чу се да казва.
Изповедта беше започнала.
— Какви неща?
За момент той замълча. После се хвърли с главата напред.
— Удавените моряци — каза той. — Виждам ги как се давят. Виждам ги почти всяка
нощ. Сякаш аз съм те. Виждам нещата много преди да се случат. Ако не ми вярвате, можете
да ме питате кои марсталци предстои да загинат. Ще ви дам имената им до едно.
Тя го гледаше така, все едно изобщо не го разбира. Той вече не можеше да спре.
— Години наред обикалям града като чужденец. Чувствам се като пратеник на смъртта.
Клабаутерман — това съм аз.
Той млъкна и я погледна умоляващо. Нима не го разбира какво й казва? Тя дълго мълча.
После хвана ръката му.
— Сигурно се чувствате ужасно — каза тя. — Това е непосилен товар за един човек.
За момент той се уплаши, че ще почне да му говори за Спасителя. Но тя не го направи.
— Значи ми вярвате, че имам такова особено умение?
— Щом го казвате, капитан Мадсен, го вярвам. Никога не съм Ви смятала за човек,
който е жертва на илюзиите или изпитва нужда да се прави на интересен.
Той се изправи и разпери ръце в жест на отчаяние.
— Аз видях войната, госпожо Расмусен. Всички тези смърти. Седя срещу вдовицата и
виждам питащия й поглед. Как е загинал моят Ерик или Петер? И знам отговора. Мога да й
кажа. Но не го правя. Чувствам се ужасно безпомощен. Безпомощен, точно така. Аз съм
просто зрител и насън, и наяве. И денем, и нощем виждам страдания и мъка и е все същото
— не мога да направя нищо.
Дланта й остана върху неговата. Поседяха още малко, без да говорят. После тя пусна
ръката му и се изправи.
— Елате, капитан Мадсен, време е да си свършим работата.
На излизане от църквата отново се обърна към него:
— Вярвам в сънищата Ви. Но не искам да чувам за тях. Предпочитам да живея в
неведение за Божиите планове.

Известно време двамата продължиха да се срещат в църквата. Сядаха един до друг.

Понякога мълчаха и всеки оставаше насаме със собствените си мисли. Най-често разговаряха
шепнешком. Втори път не се докоснаха. Дланта й върху неговата беше знак, че го приема. Не
беше необходимо да го повтаря. Той вече го знаеше.
Дойде декември и влажният зимен студ сякаш беше още по-концентриран в здрача на
неотоплената църква.
— Ще замръзнем тук — каза тя. — Елате у дома да пийнем кафе.
 Той се огледа, когато пристъпи в салона в къщата на „Тейлгаде“. По стените висяха
няколко картини на Расмусен. Алберт знаеше, че вдовицата е продала повечето, но явно си
беше задържала няколко. Едната представляваше портрет на гренландско момиченце.
Расмусен беше от първите датски художници, привлечени от ледената северна пустош, но
портретите не бяха типични за творчеството му. Обичайната му тема бяха морето и корабите.
Именно като маринист се беше доказал. Другата картина изобразяваше мъж с дълга наметка,
коленичил в молитвена поза насред пустинята. На заден план се виждаха жена и магаре.
Лицето на мъжа беше странно замазано, сякаш картината не е била завършена или уменията
на Расмусен като портретист този път са го подвели.
— Това е бягството от Египет — каза вдовицата, която тъкмо влизаше с кафеника.
Алберт кимна учтиво. Не беше необходимо да му казва. Макар и да не беше вярващ, добре
познаваше Библията. — Той иначе рядко се вдъхновяваше от мотиви от Библията. За жалост.
Мисля, че това би могло да му даде нова посока. Така или иначе, от един момент нататък
сякаш нищо не му се получаваше както иска. Или поне самият той оставаше недоволен от
себе си. Изтерзан човек беше. Не си мислете, че не съм го разбирала.

Алберт се беше запознал с художника, който беше година-две по-голям от него, на

младини. При първата им среща Карл Расмусен беше оставил неизличимо впечатление върху
него не само заради необичайния си талант да рисува, но и заради особената си невинност.
Беше от съседния град — Ерьоскьобинг — и когато за пръв път се появи в Марстал, веднага
го наобиколи тълпа враждебни момчета. Беше чужденец и трябваше да си понесе
последствията. Все пак нещо, неясно какво, ги възпря. А той сякаш не подозираше, че е
имало опасност още в първия момент да си изяде боя. Напротив, между него и грубите
момчета се зароди приятелство. През цялото дълго лято те обикаляха острова заедно. Карл
рисуваше, заобиколен от възхитена тълпа. Четеше им на глас. Те откриха в себе си глад за
нещо различно от сухите факти за зубрене в часовете на Исагер. Алберт още помнеше колко
го впечатли „Одисеята“ и описанието на Телемах, който в продължение на 20 години чакал
баща си, без нито за миг да се усъмни, че е жив. Може би точно тогава беше решено каква
посока ще поеме животът му.
После между тях се случи някакъв разрив. Алберт вече не помнеше за какво. Само че
Карл беше излязъл от сблъсъка с разбит нос. После го видя чак като възрастен, когато
Расмусен се установи в Марстал със семейството си. Междувременно той вече си беше
създал име на художник и беше направил пари, които инвестираше в марсталските кораби.
Беше изписал олтара в църквата, а за модели на апостолите беше използвал местни шкипери.
Исус беше един дърводелец, който имаше незаконна кръчма точно срещу църквата. Дръзко
решение, но Расмусен се отърва без последствия. Възхитата от уменията му нямаше край.
Приликата в портретите му беше изумителна.
Беше поискал да нарисува и Алберт, който пък пожела да бъде увековечен заедно с
Джеймс Кук. При вида на смалената глава на Расмусен му призля и се наложи да полегне.
Алберт винаги беше смятал, че художникът е дошъл в Марстал в търсене на нещо, което
така и никога не откри. Какво — не знаеше. Но се чуха слухове, че смъртта на Расмусен е
била самоубийство. И това не бяха злостни клевети. Подозренията се дължаха на моряшките
познания на марсталци. Никой не можеше да си обясни как човек просто пада през борда в
тихо време. В единия момент Карл Расмусен беше рисувал на палубата, в следващия беше
изчезнал.

Анна Егидия подаде на Алберт порцеланова чаша със син мотив.

— Вземете си курабийка — каза и побутна една чинийка към Алберт. — Сама съм ги
пекла. Най-вече заради внучетата. — Тя се усмихна.
Алберт си взе курабийка и я топна в кафето.
— Двамата много сме си говорили за картините му — каза той. — Но не за тези на
религиозни теми.
— Да, помня. Вие смятахте, че като изобразява само живота в града и по околните
острови, той сам си слага ограничения. Мисля, че в крайна сметка се съгласи с Вас.
— Не съм художник — каза Алберт. — Не знам на какво отгоре съм си позволявал да
давам съвети. Аз вярвам в напредъка, или поне преди вярвах. Но как се рисува напредъкът?
На този въпрос не мога да отговоря.
— Като рисуваш параходи, чиито комини бълват пушек, може би?
Той чу иронията в гласа й и се засмя.
— Права сте, госпожо Расмусен. Ние, лаиците, не би трябвало да се месим в работата на
художника. Някога си мислех, че вълноломът е символ на всичко онова, което жителите на
Марстал са постигнали. Но такъв един огромен камък едва ли представлява интересен
мотив. А сега забелязвам, че има нещо, от което вълноломът не може да ни предпази, и това
е собствената ни алчност. Да, трябва да призная, че начинът, по който разбиваме самите
основи на съществуването си тук, в града, ме измъчва не по-малко от войната.
— Имате предвид разпродаването на корабите?
— Именно. В крайна сметка в основите на този град е морето. Ако прекъснем връзката
си с него, какво ще остане от Марстал? Нещо изнежено има в това ново време. Изведнъж се
оказва, че не е достатъчно да си моряк. Образованието също има роля. Децата получават по-
широки знания и виждат, че пред тях има повече възможности от това просто да тръгнат по
море като бащите и дядовците си. Но ми се струва, че и майките имат голяма роля за това
развитие на нещата. Те не пропускат да разкажат на синовете си за десетките тежки
плавания на бащите им, за стотиците скръбни часове и дни на безпокойства и тревоги, които
самите те са преживели, докато мъжете им са били по море. И момчетата се уморяват от
безкрайното жалване и губят копнежа по моряшкия живот. Защо тогава да си държим
корабите, щом пазарът е толкова изгоден, а няма да има кой да наследи занаята ни?
— Замисляли ли сте се някога какво е да си дете на моряк?
— Да, много пъти. Самият аз съм от моряшки род.
— Представете си тогава едно момче, което на четиринайсет години тръгва по море.
Според вас, колко време е прекарало то с баща си, преди да напусне дома на детството си?
Той чу упорството в гласа й и разбра, че не е задала въпрос. Това беше началото на нещо
повече, а той трябваше само да слуша.
— Аз ще ви кажа, капитан Мадсен. Бащата си е идвал вкъщи, да речем, през година, и
никога за повече от месец-два наведнъж. Така че когато момчето само тръгне по море на
четиринайсет години, то е било с баща си седем пъти, общо не повече от година и половина.
Наричат Марстал град на моряци, но знаете ли аз как го наричам? Наричам го градът на
съпругите. Населяват го само жени. Мъжете са тук само на гости. Не сте ли се заглеждали в
лицето на някое двегодишно човече, което подтичва по улицата, хванало ръката на баща си?
То вдига поглед към този баща и на човек му става просто сърцераздирателно ясно какво
минава през малката му главичка. Кой е този човек, пита се то. А после, тъкмо когато свикне
с този баща, който така неочаквано му се е натрапил, той пак поема нанякъде. След две
години се повтаря същата история. Сега момчето е на пет. Дори и най-скъпите спомени от
бащата са избледнели, а и бащата също трябва да свиква с дете, което едва помни. В живота
на едно малко момче две години са цяла вечност, капитан Мадсен. А и що за живот е това?
Алберт не отговори. Отпи от кафето си и изяде още една ванилова курабийка.
Собственият му баща го беше разочаровал така, че никога не би могъл да му прости. И все
пак едва сега си даде сметка, че винаги е приемал отсъствието на бащата като нещо
естествено, макар че мъжете с други занаяти не оставяха дома си за години наред.
— Кажете, що за живот е това? — повтори вдовицата. — За бащата, който почти не
познава собствените си деца, за децата, които растат като сираци, макар баща им да е жив
някъде на другия край на земното кълбо, за майката, която през повечето време понася сама
цялата отговорност и постоянния страх от съобщението, че корабът е изгубен някъде в
морето. Нима тя няма да се опита да задържи сина си далече от моряшкия занаят? Имаме
електрическо осветление, телеграф и параходи, защо тогава децата и жените единствено да
са лишени от възможността за прогрес, защо единствено те да живеят като в някой от
предните векове? Вие вярвате в прогреса, капитан Мадсен. Защо не приемате това развитие
на нещата като нещо добре дошло? Защото променя света, който познавате така добре? Но
ако правилно съм Ви разбрала, нима естеството на прогреса не е точно това — че той
постоянно прави света не просто по-добър, но и напълно неразпознаваем?
Самият Алберт така и не беше станал баща. Не беше взимал в ръце истинско, родно
дете, потомък, който, когато се научи да приказва, да го нарича „татко“. Тук той наистина
нямаше думата. Случвало се беше да усеща някаква липса в живота си, но не можеше да
каже, че съжалява. Просто така се беше стекъл животът му.
Когато се върна на сушата за постоянно, вече беше твърде късно. Петдесет години —
това не е възраст тепърва да създаваш семейство. А и какво ще получиш на тези години, най-
много някоя изостанала стара мома, а като нищо и дефектна? Или вдовица, да, такива имаше
предостатъчно. При това повечето бяха готови на втора женитба, макар и най-вече от
прагматични подбуди. Но малко от тях все още можеха да имат деца, с повехналата си плът и
пресъхнала гръд. А да натрапиш старец като него на някое младо момиче — в това нямаше
кой знае какво бъдеще.
Така ни обясняваше понякога с небрежен, дори леко надменен тон, който разкрива
толкова много на онези, които умеят да слушат.
— Да, по този въпрос нямам какво да кажа. Аз така и не създадох свои деца — каза
Алберт на вдовицата и си взе още една курабия. — Което всъщност е странно. Бях така
обсебен от идеята за приемственост, а пропуснах да осигуря продължението на собствения
си род.
— Това никога не съм го разбирала, капитан Мадсен. Трябвало е да се ожените.
Вдовицата не знаеше за китайката.
— Въпреки дългите плавания? — попита той с ирония в гласа.
— Те са неизбежни. И въпреки това щяхте да сте добър съпруг. Отговорен сте, а също и
далновиден. Тези качества не се срещат толкова често, колкото ни се иска да си мислим.
Децата са най-големият подарък. А вие сте го отказали. Не е трябвало да го правите.
— И това го казвате Вие, след като толкова пъти са Ви отнемали този подарък.
 Тя сведе поглед към скута си.
— Още една чаша кафе? — попита. Той кимна и усети, че може би е прекалил с намека
за децата, които е загубила. Вдигна порцелановата чашка до устните си и през парата от
горещото кафе погледна Анна Егидия Расмусен. Тя вдигна поглед и срещна неговия.
— Не, капитан Мадсен, човек не съжалява, че е имал дете само защото го е загубил.
Когато ти се роди дете, това не е сделка, която сключваш с живота. Както казах, детето е дар.
И това, което остава у теб, когато него го няма, е споменът за годините, в които ти е било
дадено да го имаш. Не смъртта.
Тя млъкна и той видя, че е разстроена. Искаше му се да направи това, което тя беше
направила за него онзи ден в църквата — да положи ръката си върху нейната. Но за това
трябваше да се изправи и да заобиколи масата. Почувства се тромав, смутен, а
междувременно моментът отмина. Той остана седнал, безмълвен, и мълчанието му можеше
да мине за почтително, но както той сам знаеше, всъщност прикриваше безпомощност.
— Научила съм се да се примирявам. — Тя отново го погледна право в очите. — Вярвам,
че всичко се случва по Божията промисъл. Ако не го вярвах, никога нямаше да понеса всичко
това. Но аз имам Исус.
Той отново не знаеше как да отговори. Усещаше бездната помежду им и се питаше дали
разликата в мисленето им има нещо общо с разликата между мъжа и жената. У Анна Егидия
имаше нещо, което той не можеше да проумее. Той търсеше във всичко смисъл и се ядосваше,
когато не го намери. Тя приемаше живота дори когато той й нанасяше най-жестокия удар —
смъртта на детето й. Вътрешната й сила беше нещо непознато за него. Или просто никога не
му се беше налагало да бъде силен по нейния начин, макар и да му се струваше, че сънищата
му го натоварват с нечовешко бреме. Винаги беше уважавал вдовицата на Карл Расмусен. Но
сега си даваше сметка, че й се възхищава. И все пак вътре в себе си се противеше на
възгледите й.
Между тях отново се беше настанило мълчанието и отново тя беше тази, която го
наруши.
— Около мен все пак продължава да има много деца. Най-вече внуците ми, но и децата
от квартала.
— Да, знам, че когато някое семейство е в нужда, вие винаги помагате.
— Просто за известно време взимам някое от децата при себе си. Имам нужда да се
чувствам полезна. Не мисля, че бих могла да живея, ако не се чувствам полезна.
Тя отново го погледна право в очите.
— Вие чувствате ли се полезен, капитан Мадсен?
— Полезен? — повтори той. — Да се чувствам полезен? Не знам. Не мога да разкажа
сънищата си на никого. Дори Вие бяхте отвратена…
Алберт се поколеба. Отново му се стори, че отива твърде далече. Не беше честно да
обвинява вдовицата. Тя поне го беше изслушала, без да избяга като идиота Андерс Ньоре.
Погледна я с молба в очите. Тя спокойно отвърна на погледа му.
— Простете ми — каза той. — Това обвинение беше несправедливо. Вие сте в пълното
си право да не искате да слушате за сънищата ми. Кой би искал? Още по-лошото е, че никой
не иска да се вслуша и в опита от един толкова дълъг живот по море. Излишен се чувствам,
не полезен. Говорихме за това онзи ден в църквата, за усещането, че си живял твърде дълго.
Когато вече на никого не носиш радост, значи животът ти се е проточил твърде дълго.
— Никой не е излишен, капитан Мадсен.
 — Но самата Вие казахте…
— Признавам, че понякога звуча твърде песимистично. Така става, като се замисля за
безкрайната си раздяла с моя Карл, тогава ми се струва, че съм живяла твърде дълго. Но
когато живееш твърде дълго и все не умираш, трябва да си намериш причини да продължиш
да живееш. Да, чувстваш се ненужен. Но единствено в собствените си очи. Винаги има
някой, който се нуждае от теб. Въпросът е само да го откриеш.
Алберт не отговори. Беше казал почти същите думи на госпожа Кох, когато й съобщи за
загубата на „Рут“. Но нямаше усещането, че те се отнасят и за самия него. Двамата с Анна
Егидия бяха различни. Гледаха на живота по различен начин. Тя си беше намерила причина
да живее. Той беше изгубил своята. И не мислеше, че би могъл да промени това.
Тя се наведе към него.
— Ето например — каза тя — аз чух за едно момченце на „Снарегаде“. Наскоро е
загубило баща си. Никога не е познавало дядо си, той загинал в морето много преди то да се
роди. Останалите мъже в семейството почти не ги вижда, те също плават. Майката е от
Биркхолм и няма роднини тук, така че и от нейна страна няма на кого да се облегнат. Не
мислите ли, че едно такова малко момченце би могло да има полза от човек, който от време
на време го извежда на разходка по брега, а може би дори с лодка, за да го запознае с морето?
— Да, без съмнение — отговори Алберт, на който не му беше съвсем ясно какво има
предвид вдовицата Расмусен.
Анна Егидия се усмихна. Усмивката й беше красива, човек забравяше тънките й
безкръвни устни.
— А ето Ви и Вас, капитан Мадсен, човек на достолепна възраст, опитен мореплавател,
който обикаля града и се жалва, че никой на света няма нужда от него.
Тонът й беше закачлив. Тя замълча и го погледна, сякаш го подканваше да отговори.
— И какво от това? — попита той глупаво.
— Наистина ли не схващате накъде бия?
Изпитото й лице стана почти кръгло от широката усмивка. Алберт поклати глава. Сега
вече се чувстваше наистина идиотски. Тя го разиграваше.
— Само си представям, че вие сте този мъж, който хваща момченцето за ръка и го води
на разходка с лодката си.
— Но аз дори не познавам семейството му. Не мога просто да се натрапя.
— Уверявам ви, че майката на момчето няма да сметне това за натрапване. Напротив,
ще се почувства поласкана и благодарна.
— Но аз не знам как да общувам с деца.
Нарочно го каза рязко, за да прикрие смущението си. Изведнъж се почувства предаден.
Беше му заложила капан, а той беше влязъл право в него. В момент на слабост се беше
разкрил пред друг човек, защото самотата му беше дошла в повече. Беше сметнал, че с Анна
Егидия са просто двама старци, които си говорят за живота. Тя беше жена, той беше мъж и
това правеше разговора им различен. Помежду си старите мъже си говорят за морето и за
корабите, защото те са целият им живот, но Алберт имаше и вътрешен живот, който не
можеше да сподели с никого. Беше го споделил с нея, но отвъд това, което той беше сметнал
за съчувствие, през цялото време се е криело друго. И сега тя се разкри. Той е бил една тухла
в благородното й дело.
Не момчето отблъскваше той, когато се изправи и се сбогува, а нея.
— Не искате ли поне да знаете как се казва? — попита тя, докато го изпращаше в
антрето.
— Не — каза той. — Не ме интересува.
Момчето
На следващия ден Анна Егидия застана пред вратата му, хванала за ръка едно момче.
Алберт застина на прага, без да знае какво да каже. Не умееше да разпознава възрастта на
децата, но това момче беше поне на шест-седем години. Имаше светла коса и щръкнали уши,
пламнали в огненочервено от декемврийския студ.
— Няма ли да ни поканите да влезем, капитан Мадсен?
Вдовицата му се усмихна. Предния ден му беше харесало как усмивката озарява лицето
й и го прави кръгло и меко. Сега беше убеден, че е фалшива. Отстъпи встрани и с жест ги
покани навътре. После помогна на вдовицата да си свали палтото. Момчето се съблече само.
— Поздрави капитана — каза му вдовицата.
Момчето протегна ръка и направи скован поклон.
— Няма ли да кажеш на капитана как се казваш?
— Кнуд Ерик — каза момчето и продължи да гледа срамежливо в пода. Беше спряло
насред поклона.
Смущението му трогна Алберт.
— На колко си години? — попита той.
— На шест — отговори момчето и се изчерви.
— Да не стоим в студеното антре.
Поведе ги към салона и повика икономката си.
— Кафе?
Вдовицата кимна.
— Да, благодаря.
— А ти какво ще пиеш?
— Не съм жаден — каза момчето и се изчерви още повече.
— Но сигурно ще хапнеш една курабийка?
Момчето поклати глава.
— Не, благодаря. Не съм гладен.
После сви раменца и се опита да стане невидим. Алберт взе една светлорозова раковина
от перваза на прозореца.
— Виждал ли си някога толкова голяма раковина?
— Имаме една вкъщи — каза момчето.
— Откъде е?
— Татко я донесе веднъж.
Острите кокалести раменца на момчето приличаха на птичи крила. То прехапа долната
си устна и заби поглед в персийския килим, сякаш е крайно заинтригувано от виещите се
арабески. Леко потреперваше.
Алберт се смути и погледна вдовицата. Тя безмълвно поклати глава. Той се почувства
глупаво.
— Май имам едно нещо, каквото не си виждал — каза той, за да наруши тишината. —
Ела насам.
Хвана момчето за ръката и го отведе в кабинета си в съседната стая. На прозореца
имаше дървен модел на „Принцеса“. Беше голям, дълъг над метър и почти толкова висок.
Алберт го взе в ръце и внимателно го отнесе обратно в гостната, където го сложи на килима.
 — Иначе не давам на никой да си играе с него, но ти може, ако обещаеш да внимаваш.
— Ще внимавам.
Икономката донесе кафето и Алберт се настани срещу вдовицата. Момчето се зае да
изучава котвата. После внимателно завъртя руля. Бавно забута „Принцеса“ по пода. Хванал
корпуса с две ръце, той люлееше кораба наляво-надясно и издаваше звуци като от вълни и
вятър в платната.
Алберт го наблюдаваше. Като се увери, че момчето е напълно погълнато от играта, се
обърна към вдовицата.
— Нали ви казах, че не разбирам от деца.
Госпожа Расмусен се засмя.
— Няма за какво да се тревожите. Дръжте се с него като с член на екипажа си. Най-
младия. И просто бъдете капитан, това го умеете.
— Какво удоволствие ще му доставя на него да бъде със старец като мен?
— Голямо. Ще Ви гледа, сякаш сте Господ. Само пробвайте да му разкажете за
пътешествията и преживяванията си и ще намерите такъв слушател, какъвто не сте имали
никога. А сега Ви моля да спрете с възраженията, защото повече комплименти от мен няма
да получите.

На следващия ден Алберт сам отиде да вземе Кнуд Ерик. Момчето живееше на
„Снарегаде“, в южния край на града. Клара Фрийс беше бременна и раждането изглежда
предстоеше съвсем скоро. Огромното й тежко тяло беше увито в черен шал. Алберт не
помнеше някога да я е виждал и това го изненада. Марстал беше малък град и въпреки това
той явно вече не го познаваше, макар и да беше живял толкова дълго там.
Клара понечи да го покани на кафе, но той отказа. Не искаше да й се натрапва. А и
бързаше да приключи със задачата по-скоро. Все още му се струваше, че са го впримчили
пряко волята му и изпитваше неприязън към вдовицата Расмусен.
Момчето мълчаливо закрачи до него. Слизаха към морето. Денят беше ясен, слънчев, с
високо небе. Момчето не носеше ръкавици и ръцете му бяха почервенели от студа.
— Къде са ти ръкавиците?
— Изгубих ги.
Минаха по „Хаунегаде“ до Дампскибсбро, където се спряха и мълчаливо загледаха
водите. През нощта ги беше покрила тънка коричка лед. Слънцето хвърляше отблясъци по
скрежа. Алберт не знаеше какво да каже на момчето. За какво се говори с деца изобщо?
Усещаше, че раздразнението му расте.
— Ела — каза в един момент на детето, което гледаше като омагьосано замръзналите
води. Продължиха надолу по кея, покрай въглищните складове, и се спуснаха към
„Принсебро“.
— Какво става като се удавиш? — попита момчето.
— Устата ти се пълни с вода и в един момент вече не можеш да дишаш.
— Ти пробвал ли си да се удавиш?
— Не — каза Алберт. — Ако се удавиш, умираш. А аз съм жив.
— Всички ли се давят накрая?
— Повечето не се давят.
— Моят баща се е удавил — каза момчето с такъв тон, сякаш по някакъв начин този вид
смърт е повод за гордост и издига бащата в очите му. После гласът му потрепна. — Ако се
удавиш, повече никога ли не се връщаш?
— Не, повече никога не се връщаш.
— Мама казва, че татко е станал ангел.
— Трябва да слушаш майка си.
Алберт изпитваше досада от разговора. Страхуваше се, че момчето всеки момент ще се
разплаче и не знаеше какво ще измисля тогава, освен да го върне вкъщи. А не може така. Не
може да се върне с разплакано дете. Това би било не по-малко поражение от загубата на
някой товар или кораб. Опита се да насочи вниманието на детето другаде. Някои кораби бяха
оставени от собствениците си в пристанището заради войната, други се бяха върнали да
презимуват у дома. За момента по нищо не личеше, че дните на Марстал като град на моряци
са отминали.
Алберт посочи корабите.
— Ти искаш ли да станеш моряк? — попита той и веднага съжали за въпроса.
— И аз ли ще се удавя като татко?
— Повечето моряци се завръщат у дома. И остаряват като мен, и някой ден умират
спокойно в собственото си легло.
— Искам да стана моряк като татко — каза момчето. — Но не искам да се удавя и да ме
изяде някоя риба. Ама не искам и да умра в леглото си, защото то си е за спане. Не може ли
просто да не умирам?
— Не — каза Алберт. — Не може. Но още си много малък. Имаш да живееш още много.
Което е почти същото като да не умираш.
— Ти искаш ли да умреш?
— Все ми е едно. Аз съм стар. Така че е все едно, ако умра.
— Значи не си тъжен?
— Не съм.
— Мама е тъжна. През цялото време плаче. И аз я успокоявам.
— Ти си добро момче — каза Алберт. После посочи навътре в морето. — Виж, това там
е параход. Когато ти станеш моряк, сигурно ще плаваш с параходи.
— Параходите не потъват ли? — попита момчето.
Алберт погледна черния корпус на кораба. На носа с бели букви пишеше „Памет“.
— Потъват — каза той. — Случва се и те да потъват.
В един от сънищата си беше видял и „Памет“ да потъва.
— На дъното на парахода винаги гори огън и е горещо като в пералня, когато под
бойлера гори огън. А един моряк го подклажда с въглища. Денем и нощем. Не вижда нито
слънце, нито луна. Излиза само за да яде и да спи. А високо горе в рубката стои щурманът,
държи руля и води парахода сигурно през морето.
— Аз ще съм него — каза момчето.
— Да, него ще си. Но трябва да се учиш добре в училище. Иначе няма да те вземат във
Военноморската школа.
Бяха подминали Йолехаунен и продължиха още малко надолу покрай
корабостроителницата за дървени съдове. Иззад боядисаните в червено дъсчени стени на
халетата й се чуваха ритмични удари с чук. Новооткритата Марсталска стоманена
корабостроителница на „Буегаде“ обаче беше тиха. При всяко идване в града инженер
Хенкел се хвалеше колко много поръчки от Норвегия е осигурил. Но засега не се строеше
нищо.
Момчето изглежда се беше замислило. То вдигна поглед към Алберт.
— Какво става, когато потъва параход?
Алберт потърси в спомените си. Не го беше виждал на живо, но сънищата му бяха
показали до най-малката подробност как „Памет“ се преобръща и изчезва сред водните
маси.
— От дълбините на корпуса се чуват експлозии — каза той на момчето. — Заради
студената вода, която нахлува в горящите вътрешности на пещите. После през всички отвори
в кораба почва да струи изгаряща пара. През комините и илюминаторите хвърчат огромни
късове горящи въглища.
Той посочи „Памет“.
— Ето там и там. После корабът се преобръща и за момент над водите остава да стърчи
само дъното му.
— С дъното нагоре? — възкликна момчето. — То гледаше впечатлено през водите. —
Такъв огромен параход да се обърне с дъното нагоре!
— Да — каза Алберт, изумен от впечатлението, което историята му оставя у детето.
— Разказвай още — каза момчето и впери в него поглед, изпълнен с очакване.
— После параходът почва да потъва, първо задната част. Накрая носът стърчи почти
отвесно нагоре. Последното, което се вижда преди вълните да се затворят над парахода, е
името му.
Алберт млъкна. Момчето го подръпна за ръката.
— Още.
— Няма повече.
Момчето изглеждаше разочаровано. Алберт осъзна, че за пръв път е споделил свой сън,
до най-малката подробност. Една заключена врата неочаквано се беше отворила. За момчето
всичко това беше просто приказка. Виждаше се в очите му, внезапно озарени от светлина. На
него може да разкаже всичко. Пред него може дори да разкрие източника на това видение,
необяснимите си сънища нощем, и то ще го приеме като част от същия приказен свят, където
не всичко има логично обяснение и където не те заклеймяват, ако виждаш бъдещето.
Не, Алберт не разбираше от деца, но в този момент разбра, че детският ум няма
граници. В сънищата му имаше много смърт. И почти нищо друго. Но той осъзна, че за
момчето смъртта в приказките е нещо съвсем различно от смъртта в истинския живот. Баща
му беше изчезнал безследно заедно с целия екипаж на „Хидра“, а току-що беше чуло история
за кораб, потопен от подводница, но явно не правеше връзка между двете събития.
Алберт не знаеше точно какво е значението на факта, че за пръв път успява да сподели
сънищата си, но знаеше, че е голямо.
— Няма повече — повтори той, — но някой път ще ти разкажа и друга история.
— Много такива истории ли знаеш?
— Да, знам много истории. А напролет ще те науча да гребеш. Ела сега, да те прибираме
вкъщи.
Лицето на момчето гореше зачервено от студа. То направи няколко танцувални стъпки,
после пъхна ледената си ръчичка в ръката на Алберт и двамата тръгнаха обратно по
„Хаунегаде“.
 Алберт започна да ходи редовно в дома на Кнуд Ерик. Анна Егидия не можеше да
продължава да играе ролята на посредник, затова той го взимаше и прибираше сам. Вярно,
момчето сигурно би могло да излиза и да се прибира само — градът не беше кой знае колко
голям, макар и да живееха в двата му противоположни края. Но Алберт чувстваше, че то е
поверено на грижите му. Носеше отговорност за него и предпочиташе да спазва
формалностите. Взимаше го от вратата на къщата на „Снарегаде“ и го връщаше отново там.
Майката всеки път мълчеше като няма от смущение. Вече беше родила и при всяко
идване на Алберт излизаше с бебето на ръце, сякаш то можеше да я предпази от това
присъствие, което я правеше толкова несигурна. Първия път Алберт беше отклонил поканата
й за кафе, защото не искаше да се натрапва. Втория път прие. Страхуваше се тя да не приеме
отказа му като проява на надменност.
На борда на всеки кораб има различия. Има нос и кърма, а самият Алберт някога
обитаваше недосегаемото капитанско царство, което самият той наричаше „острова на
самотата“. Но тези разделения са свързани с ранга и авторитета. Произлизат от
практическата необходимост. Той никога не ги беше приемал като класови разделения. Едва
в дома на момчето осъзна как стоят нещата всъщност. Бащата на Кнуд Ерик, Хенинг Фрийс,
си останал матрос. Оженил се рано и не стигнал по-нагоре. Повечето моряци чакат да се
оженят малко преди да навършат трийсет. И с право. Тогава вече са си взели щурманския
изпит и имат сигурно място на някой кораб. Тук е ставало дума или за сляпа любов, или
може би просто за недалновидност.
Когато някой не постигнеше особено много в живота си, Алберт винаги го отдаваше на
липса на старание. Сега си даваше сметка, че може да има и други причини. Виждаше го в
майката и нямото й смущение. Откъде идваше това вцепенение в присъствието на по-фини
хора? Фин, такъв беше той в нейните очи. „Много мило“ и „Не съм очаквала“, и „Не беше
необходимо“. От устните й не излизаше друго, освен приглушени любезности. Очите й
винаги търсеха пода или пеленачето. Поведението й се коренеше в поколения назад. Тя беше
различна от него, но не заради липса на старание, а по някаква друга причина, която той
изобщо не можеше да си представи.
В къщата беше чисто и подредено. На прозореца имаше здравец и шибой. Но мебелите
бяха събирани откъде ли не. По стените не висяха картини. Тапетите се бяха издули от
големи петна влага. Никакво чистене не би могло да спре влагата, която се процеждаше през
стените. Просто къщата беше построена лошо, за бедни хора. Тези къщи не бяха порутени от
времето. Бяха си така от самото построяване.
През зимата вътре или беше кучи студ, или жега като в парник, в зависимост от това
дали има достатъчно кокс. Или от устата ти излизат бели облаци, или пък се чувстваш като в
парна баня, обгърнат от влага и горещина, когато преялата кахлена печка се зачерви в ъгъла
си. Ако Алберт дойдеше да вземе момчето без предупреждение, обикновено беше първото.
Ако майката го беше поканила на кафе предварително, беше второто. И двата варианта бяха
еднакво неприятни и вредни за здравето.
Двамата възрастни никога не бяха разговаряли сериозно. Нейната благодарност се
изразяваше в смущение. Не смееше да каже нещо от сърце, нито дори да го погледне в очите.
Бездната между тях си оставаше.

Когато водите в залива замръзнаха, разходките на Алберт и Кнуд Ерик се преместиха

сред заклещените в леда кораби и малките дървени колиби, където се продаваха бухти и
горещ сироп от бъз. Търговията вървеше, много хора излизаха да изпробват кънките си и
ясният зимен въздух звънеше от весели викове. Алберт учеше момчето да отличава
различните видове кораби. Имаше малки яхти и галеаси с обли извивки и плоски кърми.
Имаше всякакви видове шхуни — гафелни, топселни и брамселни. Имаше бригантини и
грамадни баркентини, които Кнуд Ерик хареса най-много, вероятно точно заради големината
им. Стъкмяването беше истинска мистерия за него, особено сега, когато платната ги нямаше
и тайната трябваше да се разчита само по черните прави на реите и такелажа на фона на
зимното небе.
— Също като в училище, когато се учиш да четеш. Стъкмяването е азбуката на моряка —
казваше Алберт.
— Разкажи ми някоя история — казваше момчето.
И Алберт му разказваше. Взимаше я от живота си или пък от сънищата си. За момчето
нямаше разлика, а в крайна сметка — и за него самия. Сякаш нещо вътре в него, изтръгнато
със сила, беше почнало да зараства.
Случаваше се Кнуд Ерик да премести вниманието си от историите към пързалящите се
по леда.
— Ти можеш ли да караш кънки? — попита го Алберт. Момчето поклати глава. — Значи
трябва да те научим.

Експедициите им винаги завършваха на „Принсегаде“. Алберт настаняваше Кнуд Ерик

пред кахлената печка, където момчето си изуваше вълнените чорапи и размърдваше
измръзналите си розови пръстчета на топлината от огъня. През зимата Алберт имаше
оправдание да носи старите ботуши на Лауридс — бяха достатъчно широки за втори чифт
вълнени чорапи. Сега моряшките ботуши с кожени кончове и тежки железни цинтове
оставаха в антрето до ботушките с дървени подметки на Кнуд Ерик.
Икономката носеше топъл шоколад и прясна бита сметана. Алберт сядаше на масата и
рисуваше. Беше добър и старателен рисувач и изобразяваше в най-малки подробности
различните видове корабни такелажи и платна. Рисуваше и течението, и попътния вятър.
Корабите бяха леко наклонени по кил, така че да се вижда и палубата. Зад руля стоеше човече
с лула в устата. Имаше камбуз, платнища и люкове. Пред кораба Алберт винаги рисуваше по
една спирала.
— Какво е това? — попита момчето веднъж.
— Въртоп.
— Какво е въртоп?
— Водовъртеж в морето, който винаги засмуква надолу. Само след миг този кораб вече
ще е изчезнал.
Момчето вдигна поглед към него. После посочи човечето зад руля.
— Щурманът ще спаси кораба. Трябва само да кара надругаде.
— Не може — каза Алберт. — Вече е късно.
Момчето гледаше рисунката на обречения кораб. Очите му бяха пълни със сълзи.
— Не е честно — викна. С рязко движение сграбчи рисунката и почна да я къса на
парченца. Алберт понечи да го дръпне за ръката, но се спря.
— Съжалявам — каза той.
 — Винаги така правиш — каза момчето, — винаги рисуваш тоя… — Не помнеше
думата. — Това тука. Защо?
— Не знам — отговори Алберт и си даде сметка, че това е самата истина. Не се беше
замислял защо всеки път, когато рисува кораб, слага и въртоп пред носа му. Спиралата
просто дърпаше молива му с неустоима сила. Той рисуваше под тайнствена диктовка, която
само ръката му чуваше.
— Жалко за хубавите кораби — каза момчето.
— Да — каза Алберт. — Жалко за хубавите кораби. Но на тях им мина времето. На
платноходите им мина времето.
— Морето е пълно с платноходи — възрази момчето.
— Да. Но вече никой не иска да става моряк.
— Аз искам — каза Кнуд Ерик. — Аз ще стана моряк. — Той погледна Алберт
решително. — Също като баща ми.

Майката на Кнуд Ерик вече не изглеждаше така смазана от скръб. Грижите се вдигнаха
от лицето й и Алберт реши, че това е, защото животът отново я зове при себе си. Мъжът й
беше мъртъв, но тя държеше в прегръдките си живо дете и с времето балансът щеше да се
премести от едното на другото. Детето — момиче, което пастор Абилгорд кръсти с името
Едит — имаше нужда от нея и скръбта трябваше да отстъпи. От това майката не стана по-
разговорлива, но поне сега погледът й не беше вечно вперен в пода.
Кнуд Ерик беше този, който разчупи ледовете между двамата възрастни. Той отдавна
беше спрял да се стеснява от Алберт. Частица от смущението му все още се проявяваше в
присъствието на майката, сякаш тя и Алберт представляват два толкова различни свята, че
детето не може да прокара мост между тях. Но напоследък Кнуд Ерик беше почнал да й
разказва шумно и разпалено множеството приключения от изминалия ден. В началото
майката му шъткаше. Но когато се видя, че самата тя няма с какво да допринесе за разговора,
спря да му прави забележки.
От време на време Алберт я хващаше да поглежда към него. Тя веднага свеждаше очи.
Лицето й вече не беше подпухнало от плач, а косите й си бяха върнали блясъка. Освен
това, когато очакваше Алберт, тя се обличаше особено грижливо. Той предполагаше, че и
това се дължи на разликата в положението им. В присъствие на по-фини хора човек трябва
да изглежда подобаващо.
— Вече мога да се задържам прав върху кънките, а капитан Мадсен ще ме научи да греба
и да плувам. За да не се удавя. За да мога да стана моряк.
Така заяви Кнуд Ерик един ден, когато тримата се бяха настанили в гостната за
задължителното кафе.
— Да не съм чула такива приказки! Няма да ставаш моряк! — Тонът на майката беше
неочаквано рязък, а очите й святкаха над пламналите страни. Кнуд Ерик сведе поглед. —
Заминавай в кухнята!
Момчето изчезна с наведена глава. Клара Фрийс се обърна към Алберт. Той се беше
изправил.
— Аз ще тръгвам.
— Не е нужно да си вървите — каза тя. Изведнъж в гласа й прозвуча тревога.
Алберт остана прав.
 — Не бъдете твърде строга с него — каза той.
Тя стана от стола си и се приближи до него.
— Не ме разбирайте погрешно, не съм искала да…
Тя млъкна объркана, като трескаво местеше поглед из стаята. После очите се зачервиха
и плувнаха в сълзи. Той сложи ръка на рамото й. Тя пристъпи напред и застана съвсем близо
до него. После сведе глава на гърдите му. Рамото й потрепваше под дланта му.
— Извинете — каза тя с разтреперен глас. Чу я как преглъща, сякаш за да преодолее
надигащия се плач. — Просто е толкова… трудно.
Той остави ръката си на рамото й с надеждата, че тежестта й може някак да я успокои.
Тя остана права и се отдаде на сълзите си. Усещаше топлината на тялото й. Тя с две ръце
стискаше реверите на сакото му, сякаш се страхуваше да не я отстрани от себе си. Алберт се
извисяваше доста над нея и масивните му рамене напълно я скриваха. Изпълни го
забравеното усещане, че е мъж, прегърнал жена.
Неловко я потупа по гърба.
— Нищо, нищо — каза той. — Успокойте се. Изпийте една чашка кафе и ще видите,
че…
Плахо я подхвана за раменете и я отведе до стола й. Тя се наведе напред и скри лице в
шепите си. Той й сипа чаша кафе и й я подаде. Изпълнен с неочаквана нежност, леко я
погали по косите. Тя вдигна поглед, но вместо да поеме подадената чаша, хвана свободната
му длан с две ръце и впери в него молещ поглед.
— Кнуд Ерик така се нуждае от Вас. Просто не знаете какво означава това за него — за
нас. Не искам да…
Тя замълча, а Алберт използва момента да издърпа ръката си. После седна срещу нея.
— Повярвайте ми, госпожо Фрийс — й каза. — Напълно Ви разбирам. Знам колко е
тежко положението Ви. Ще направя всичко по силите си, за да Ви помогна.
Сам се сепна от последните си думи. Досега винаги ясно беше разграничавал момчето
от майката. Ангажиментът му беше към Кнуд Ерик. Сега границата падаше.
Тя беше извадила кърпичка и попиваше сълзите си.
— Не е това — каза дрезгаво. — Оправяме се. Просто… — Отново млъкна, за да
преглътне плача. — Толкова е трудно…
Сълзите й закапаха. Ръката с кърпичката лежеше в скута й. Беше забравила за нея.
Изведнъж на вратата към кухнята се появи Кнуд Ерик. Очите му бяха разширени от
уплаха.
— Какво става, мамо?
Тя не можа да му отговори, само махна с ръка, като да го отпрати. Детето изтича до нея
и тя зарови лице в гърдите му. Кнуд Ерик я прегърна.
— Не бъди тъжна, мамо.
Гласът му звучеше като на възрастен. Алберт си даде сметка, че в негово присъствие
Кнуд Ерик е дете, но у дома, с майка си, той е мъжът с всичките му отговорности и
задължения.
— Аз ще тръгвам — каза той тихо.
Никой от двамата не го погледна.
Когато затвори вратата зад себе си, Алберт чу гласа на Кнуд Ерик.
— Обещавам, мамо, обещавам. Няма да стана моряк.
 Ако времето беше твърде лошо за излизане, ходеха на гости. Доскоро Алберт беше
особняк, който страни от хората. Сега го виждахме навсякъде. Един ден почукаха на вратата
на Кристиан Оберг, морски капитан, който отиваше към шейсетте. Когато той им отвори,
Алберт му представи момчето.
— Това е Кнуд Ерик. Той би искал да му разкажеш за Африка.
Момчето подаде ръка и се поклони, но този път не остана с наведена глава, сякаш някой
е забравил да го изправи. Напротив, спокойно последва домакина в салона. Капитанът
разказа за онзи път, когато прекосил цяла Африка и ръководил кораб с екипаж от двайсет и
двама негри в езерото Танганайка.
— Искаш ли да видиш негърското ми копие? — попита той.
Кнуд Ерик кимна.
В гостната на Оберг имаше два железни сандъка.
— Пренесох ги през цяла Африка чак до тук — каза той.
— Сам ли ги носехте? — попита Кнуд Ерик.
Оберг се разсмя.
— В Африка белите нищо не носят сами — отговори.
После отвори единия сандък.
— Ето, негърско копие. И щит. Хайде, вземи го. — Пъхна копието в ръката на Кнуд Ерик
и му показа как да държи щита. — Сега си като истински негърски крал.
Кнуд Ерик изпъчи гърди и вдигна ръка като да метне копието.
— Само не тук — предупреди го Кристиан Оберг. — Ако те прониже това копие,
умираш на място.
У телеграфиста Блах, който беше пътувал до Китай, имаше облекло на мандарин и
дървени пръчици за хранене. У Йосеф Исагер не отидоха. Алберт не смяташе, че отсечените
ръце са подходящи за деца. Но посетиха Емануел Кроман, който беше обиколил Нос Хорн и
можеше страшно да си преправя гласа, за да наподобява воя на бурята сред въжетата в най-
опасното от всички морета.
— Чувал съм крясъците на пингвините в смолисточерната нощ — каза той. — Бяхме по
море 200 дни. Водата свърши, пиехме разтопен сняг в бокали за вино. Когато стигнахме до
Валпараисо, изядохме цял чувал картофи. Без дори да ги сварим. Толкова гладни бяхме.
— Наистина ли ги ядохте сурови? — изуми се Кнуд Ерик.

Навсякъде, където гостуваха, имаше моряшки сандъци, пълни със забележителни неща.
Челюсти от акули, риби балон и риби меч, рачешка щипка от Баренцово море, голяма
колкото конска глава, отровни стрели, късове вкаменена лава и корали, кожа от антилопа от
Нубия, ятагани от Западна Африка, харпун от Огнена земя, кратунки от Рио Хаш, бумеранг
от Австралия, камшици от Бразилия, лули за опиум, броненосци от Ла Плата и препарирани
алигатори.
И всяко от тях си вървеше със своята история. Кнуд Ерик всеки път си тръгваше от
високите, солидни къщи на Марстал смаян колко е необятен светът. Ушите му звъняха от
шепота на кожени тамтами от поречието на Калабар сред амфори от Кефалос, индийски
амулети, препарирана мангуста в битка с кобра, турско наргиле, зъб от носорог, маска от
островите Тонга, морска звезда с тринайсет лъча.
 — На половин километър в тази посока — каза Алберт и посочи нагоре по
„Принсегаде“, към площада — започват земите на земеделците. Хората там познават
единствено почвата под краката си. Не знаят нищо за света отвъд границите на нивите си.
Остаряват и умират, а са видели по-малко от теб.
Кнуд Ерик го погледна и се усмихна. Алберт усещаше, че копнежът на момчето се
простира във всички посоки. Детето нямаше баща, но Алберт му даваше за бащи града и
морето.

После дойде пролетта и Алберт почна да учи момчето да плава.

— Много ми харесва този звук — каза Кнуд Ерик, който седеше в лодката и слушаше как
се плиска водата по корпуса от тесни дъски. Беше чувал този звук и преди, от ръба на кея.
Сега той го заобикаляше от всички страни. Беше съвсем друго.
Алберт взе ръцете му и ги сложи върху веслата.

Даваше си сметка, че с уроците си насочва Кнуд Ерик, но към какво друго да го насочва,
ако не към най-естественото за едно момче от град като Марстал? Нямаше как иначе. Само
дето не можеше да го каже на Клара Фрийс направо. Виждаше колко ранима и несигурна е тя
в неочакваната си роля на вдовица. Може би беше проява на страхливост от негова страна, че
не се застъпи за Кнуд Ерик още първия път. Просто смяташе, че е твърде рано. Животът
щеше да я научи. Вече се е сбогувала с мъжа си. Някой ден ще се наложи да се сбогува и със
сина си, но по друг начин. Ще се сбогува не с мъртвец, а с жив човек, решил да предизвика
смъртта.
Кнуд Ерик живееше два живота. Един вкъщи, където беше обещал на майка си никога да
не става моряк. И един друг, с Алберт, в който се отдаваше на мечтата да бъде като баща си.
Синьото на морето и бялото на платната — това бяха цветовете на живота за него.
Единственият живот беше животът на моряка. Или животът на мъжа — което е същото.
Точно обещанието за мъжество тегли момчетата към морето.
Какво кара една жена да се влюби в моряк? Това, че морякът е изгубен, свързан с нещо
далечно, недостижим, всъщност неразбираем дори за самия себе си? Това, че заминава?
Това, че се връща отново?
В Марстал отговорът беше ясен. Нямаше кой знае какъв избор. Пред скромните
марсталци въпросът дали синът ще стане моряк, или не, изобщо не стоеше. От първия си ден
момчето принадлежи на морето. Единственият въпрос е за името на кораба, на който ще е
първото му плаване. Това беше единственият избор.
Клара Фрийс беше от Биркхолм. Малко островче, което подминавахме, когато напролет
поемем през Мьоркедюбет към морето и оставим родното пристанище зад гърба си. Алберт
помнеше пролетните дни с високо небе и свеж бриз, когато ледът е отстъпил и стотици
кораби едновременно напускат Марстал. Сякаш напролет целият град заминаваше, вдигнал
платна, бели като разтрошените, топящи се късове лед. Имаше чувството, че слънцето, а не
вятърът издува платната. Неговата светла събуждаща топлина ни носеше напред. Оглеждахме
се едни други от палубите си, на път към стотици различни пристанища, но за един кратък
момент заедно. Изпълвахме половината архипелаг с пролетния си парад, а нас ни изпълваше
чувство за единство, и то растеше и се превръщаше в нещо почти като щастие.
 По брега на онези островчета, които бяха населени, се събираха селяни и ни махаха,
когато минавахме покрай тях. Като дребни, чезнещи точки се открояваха на белия пясък,
приковани към собствените си ограничени парчета земя, заобиколени от всички страни от
безкрайното море, което всеки ден ги кани и на което те всеки ден отказват. Стигаше им
само да ни махат.
Така ли е открила Клара Фрийс своя моряк? Искала е да се махне и затова се е влюбила
в човек, който иска да се махне дори още по-далече? Дали е видяла някакво обещание в
белите платна, без да разбира, че те обещават нещо различно от това, за което тя мечтае?
Платната дават обещанията си на мъжете, не на жените.

Веднъж, докато си пиеха кафето, Алберт я попита за Биркхолм. Не била родена там, но
не стана ясно откъде се е пренесло семейството й. Попита я за родителите й, за които беше
чувал, че са починали. Не знаеше само кога.
Тя прехапа долната си устна.
— Учителят беше същински ужас за децата — каза тя с такъв тон, сякаш се чувства
длъжна да намери някакво оправдание за живота си на Биркхолм и сега беше открила как да
го направи по-заобиколно. — Ушите ми вечно горяха. Много обичаше да дърпа уши.
Алберт кимна. Беше чувал за биркхолмското училище, което си делеше учителя със
съседния остров Хьортьо. Четиринайсет дни уроци, четиринайсет дни почивка. В главите на
децата не влизаха кой знае колко знания.
Тя помълча известно време, свела поглед към скута си, сякаш потънала в размисъл.
После вдигна очи и той видя, че погледът й е потъмнял. Не беше от предишната скръб, а от
нещо друго, по-дълбоко, от някакъв ужас, като у животно, което се бори за живота си, без да
знае името на врага си.
— Били ли сте на Биркхолм? — попита тя.
Той поклати глава.
— Само съм минавал покрай него. Май няма кой знае какво за гледане. Островчето е
съвсем равно.
— Да, най-високата му точка е два метра.
За един кратък миг тя се усмихна, някак извинително. После тъмнината се върна в
погледа й.
— Веднъж имаше наводнение — каза после. През тялото й премина тръпка. — Никога
няма да го забравя. Бях на осем години. Водите не спираха да се качват. Островът изчезна. Не
се виждаше нищо от него. Само море. Във всички посоки само море. Аз се скрих на тавана.
Но и там не можеше да остана. И беше страшно тъмно. И се изкатерих на покрива. Вълните
блъскаха къщата. Пръските пяна стигаха чак до покрива. Бях мокра до кости. Замръзвах.
Тя трепереше, сякаш студът и сега не я напуска.
— А родителите Ви? — попита той.
Тя сякаш потръпваше от ужас, докато разказваше. Гласът й затихваше, гаснеше. Едно
дете, едно безпомощно, уплашено дете му се доверяваше в момента. И той, макар че не го
осъзнаваше, също й говореше като на дете. Не питаше за родителите й, а ги викаше. Все
някой трябва да се е погрижил за нея. Искаше в разказа да се появи спасителна ръка, баща,
който я хваща здраво в прегръдките си, майка, която я притиска към себе си и я сгрява с
топлината на тялото си. Но в разказа си тя беше съвсем сама на един покрив насред бурята и
бушуващите води.
— Съвсем никой друг ли нямаше на покрива?
— Имаше. Карла.
— Карла е сестра Ви ли?
По принцип й говореше на „Вие“, не искаше да звучи снизходително. Но сега сякаш
говореше на „Вие“ на малко дете.
— Не, Карла беше парцалената ми кукла.
— Но къде са били родителите Ви?
— Клечах на покрива и се държах за комина. А после се стъмни. Вече не виждах нищо.
Сякаш ми бяха надянали чувал от въглища на главата. На целия свят бяхме само аз и Карла.
Вятърът виеше ужасяващо в комина. Вълните блъскаха къщата, сякаш е кораб в морето.
Мислех, че стените ще се срутят. И после явно съм се унесла. Едва ли за повече от минута.
Но когато се събудих, Карла я нямаше. Изпуснала съм я и се е плъзнала надолу по покрива.
Виках ли, виках, но тя не се върна. — Изведнъж Клара се усмихна. — Как се разбъбрих. Как
ме оставихте да приказвам разни глупости. За Вас сигурно е било ужасно досадно. Толкова
години сте плавали по моретата. Сигурно сте преживели къде-къде по-лошо.
Той я гледаше сериозно.
— Не, госпожо Фрийс, не съм. Никога не съм преживявал нещо, което може да се
сравнява с тази нощ, в която сте били сама насред бурята и водите.
По страните й изби червенина. Той беше видял ужаса вътре в нея. В този момент между
тях се създаде връзка, която той никога вече не би могъл да разруши. Тя му беше дала нещо
безценно. Беше му споделила тайна, която може би представляваше самата сърцевина на
съществото й. Той все още знаеше толкова малко за нея. Но беше видял ужаса й. И това му
стигаше. Това ги привързваше един към друг.
— Карла… — каза той замислен, сякаш си говори сам. — Името е почти същото. Все
едно сте били близначки.
— Да — каза тя просто. — Почти като Клара.
Погледна го с благодарност. Сега вече ще я остави на мира. Няма да я разпитва повече.
Вече познава Карла и Клара. Не му трябваше да знае друго. Вече няма какво да му покаже,
какво да обяснява или оправдава. Под неговия поглед тя се превърна в нещо, което никога
допреди това не е била. Чист лист. Алберт й даде ново начало.
И повече никога не попита за родителите й.

Дойде лятото, а войната продължаваше. Сънищата на Алберт се бяха разредили и не му

се отразяваха както преди. Вече си имаше Кнуд Ерик.
— Сънувал ли си нещо ново? — питаше момчето, щом се видят.
— Тази нощ не — отговаряше той.
— „Тази нощ не“ — повтаряше то разочаровано. — Трябва скоро да почнеш пак да
сънуваш.
Сънищата на самия Кнуд Ерик бяха странни и объркани, каквито са всички сънища. Но
той винаги ги преразказваше с весело изумление в гласа.
Само един беше различен. Беше сънувал, че се дави.
— Виках баща си. Но той не дойде. — За един момент Алберт видя момчето от първата
им среща, с увиснали рамене, наведена глава и празен поглед. — А после се удавих — каза
детето с глух глас.
Двамата седяха в лодката един срещу друг. Алберт хвана лицето на Кнуд Ерик в шепи и
го погледна в очите.
— Няма да се удавиш. Било е само сън. Ако някой път тръгнеш да се давиш, викни мен.
Аз ще дойда.
Напрежението в приведените раменца изчезна. Сякаш през тялото на момчето премина
вълна на облекчение. След миг вече беше забравило всичко. Загреба отново, все още без
необходимата рутина, но настървено. Очите му блестяха.
— Накъде да карам днес?
Бяха насред пристанищния залив и видяха как „Памет“ минава покрай Дампскибсбро.
Черна лента пушек се вдигаше от високия тесен комин. Алберт проследи парахода с поглед.
Знаеше, че няма да се завърне. Покрай тях в лодката си премина глухият марсталски песъкар
и момчето му махна с ръка.
— Поддържай ритъма — каза Алберт.

Същата нощ той сънува последния си сън. Знаеше, че е последният, защото започна като
първия, 30 години по-рано. Чу същия глас: „Плаваш към гибелта си“.
Алберт не се събуди.
За разлика от първия път, сега не беше на кораб, а чу гласа на непознатия гост вътре в
главата си. На кораб не се беше качвал от години. Можеше да изскочи от леглото си, да излезе
на балкона и да впери поглед в мрака. Но нямаше корабокрушенци, на които да помага.
Намираше се на твърда земя. Макар че вече не знаеше дали сушата е по-стабилна от морето.
Сънят беше странен, изпълнен със зловещи картини, и също като кошмарите, които
някога бяха предвещавали началото на войната, Алберт не го разбра.

На следващия ден го разказа на Кнуд Ерик.

— Снощи сънувах най-странния сън — започна той.
Момчето го погледна с очакване.
— Разказвай — каза то нетърпеливо, като видя, че старецът се колебае.
— Видях един кораб фантом — каза Алберт. — Всъщност много кораби фантоми. Но не
това беше най-странното.
— Какво е кораб фантом? — попита момчето.
— Призрачен кораб.
— Какъв призрачен кораб?
— Целият сив. Съвсем никакви други цветове нямаше, само сиво.
— Като боен кораб? — попита Кнуд Ерик, макар че не беше достатъчно голям, за да
помни пристигането на торпедоносеца в марсталското пристанище.
— Да, като боен кораб, но не беше боен кораб. Беше товарен кораб, параход, почти
същият като „Памет“, но целият сив.
— И какво друго?
— Точно това беше странното. Беше нощ, но беше светло като през деня. Високо горе в
черното небе висеше някаква страшно ярка светлина. И не неподвижна като звездите. Бавно
се спускаше към водата, а когато я достигна, изгасна. Но след нея идваха още и още. На брега
цели сгради избухваха в пламъци, но това не бяха сгради, каквито ние сме виждали. Бяха
големи и съвсем кръгли, и без прозорци. А пламъците, които излизаха от тях, бяха по-високи
от самите сгради. И навсякъде летяха снаряди. Грохотът беше толкова силен, че изобщо не
можеш да си представиш. И самолети. Знаеш ли какво е самолет?
Момчето кимна.
— Какво правеха самолетите?
— Хвърляха бомби долу, а корабите пламваха и потъваха.
Момчето беше съвсем притихнало.
— Това краят на света ли беше?
— Да, може би да.
— Знаеш ли какво? — каза момчето. — Това е най-добрата история, която някога си ми
разказвал.
Алберт му се усмихна. После премести погледа си към морето. Беше пропуснал една
част от съня си. В тъмното не беше успял да види името на кораба фантом. Но с онази
необяснима сигурност, която пророческите му сънища го бяха научили да разпознава, беше
убеден в едно — момчето беше на борда му. Кнуд Ерик беше там, в края на света.
Алберт имаше усещането, че нещо в собствения му живот също върви към своя край, не
само войната. А имаше неуредени сметки. Негърската ръка на писалището на пастор
Абилгорд още тормозеше мислите му. Самият той също пазеше останки от някогашен човек и
почваше да си мисли, че дори Йосеф Исагер, когото той смяташе за същински звяр, е
постъпил по-почтено от него. Все пак беше поискал християнско погребение за ръката, която
някога е прибрал в куфара си, сякаш е евтин сувенир, а не крайник, брутално откъснат от
тялото на човек.
Отрязана глава в торбичка — нима това е по-малко чудовищно? Не дължи ли и той
погребение на Джеймс Кук?

Отиде до дома на Йосеф Исагер на „Конгегаде“ и потропа на вратата. Отвътре се чу

шум, но никой не дойде да отвори. Алберт почука отново. Шумоленето продължи. Дървената
врата го заглушаваше, затова Алберт не можеше да определи какво точно чува, но сякаш бяха
удари. После тичащи стъпки, ръмжене, удар в стена. Алберт натисна дръжката и вратата
веднага се отвори. Той пристъпи в тясното тъмно антре и затропа по вратата на гостната.
— Има ли някой?
Шумът от другата страна на вратата утихна. Алберт натисна дръжката. Насред стаята
стоеше Йосеф, замахнал с бастун. Марен Кирстине се беше качила на софата и изглеждаше
като момиченце, хванато да си играе на нещо забранено. Но явно се беше озовала там от
страх. Косите й, иначе винаги прибрани в мрежичка, бяха разрошени и висяха на сиви
кичури пред изкривеното й лице. Беше запушила устата си с ръка, като че иска да задуши
виковете си.
Йосеф се извърна към неочаквания гост.
— И ти ли искаш? — викна той и направи заплашителна крачка напред.
Лицето със студения арогантен поглед и гъстите дълги мустаци изглеждаше страшно
както винаги, но остарялото тяло беше превито и изкривено. Алберт изтръгна бастуна от
ръката му и го строши на две върху бедрото си. Изпълни го известен триумф. Още го може
значи.
 — Тука не удряме жени — каза той и с едната ръка натисна Йосеф да седне на софата, а
другата протегна към вцепенената Марен Кирстине. Тя веднага я пое и слезе объркана от
софата.
— Направи ли Ви нещо? — попита Алберт.
Тя поклати глава, но зачервените й старчески очи бяха пълни със сълзи. С несигурно
влачене на краката влезе в кухнята и затвори вратата зад гърба си. Гледката на превития й
гръб събуди гнева на Алберт. Той вдигна за ревера Йосеф, който беше толкова изумен, че едва
ли би могъл да стане сам, и го разтърси.
— Собствената си жена ли биеш? — викна той.
Хищната глава се лашкаше напред-назад. В погледа на Йосеф се четеше все същата
студенина като преди, но Алберт виждаше колко крехък е някогашният лоцман. Ако все още
му бяха останали някакви сили, те идваха от волята му, не от ръцете, които трябваше да я
приведат в действие.
— Пф! — изсумтя презрително Йосеф Исагер. — Явно съм остарял. Тя дори не усеща,
като я удрям.
Зад тях кухненската врата внимателно се отвори.
— Не бъдете много суров с него — примоли се Марен Кирстине жално.
Алберт пусна Йосеф и пооправи дрехите си. Стоеше безпомощен насред стаята и не
знаеше какво да прави със себе си. Йосеф пак се отпусна на софата. Не вдигна поглед.
Лицето му изглеждаше угаснало, сякаш признанието за изцедените му мускули е изчерпало и
последните му сили и той безропотно се предава пред старостта.
— Седнете, капитан Мадсен, ще направя кафе. — Гласът на Марен Кирстине отново
звучеше нормално, сякаш по традиция преди кафето гостите разтрисат и поступват
домакина.
Двамата мъже седяха мълчаливо един срещу друг, докато Марен Кирстине шумолеше в
кухнята. След малко тя влезе и сложи покривка на масата. После се върна с кафето и няколко
гевречета. Беше прибрала коси под мрежичката и избърсала сълзите си, но очите й още бяха
зачервени. След като им наля кафе, отново изчезна в кухнята.
Йосеф натопи мустаци в чашата и сръбна. После лапна едно геврече и задъвка, а като
заговори, от устата му полетяха трохи.
— За какво си дошъл? — попита той, докато мляскаше. Искаше да покаже презрението
си към мъжа, който току-що го е поставил на мястото му.
— Негърската ръка… — започна Алберт.
— Да, какво за нея? — прекъсна го Йосеф.
— Защо си я дал на пастор Абилгорд?
— Не е твоя работа.
Йосеф стисна уста и продължи да дъвче. Въпреки гъстите мустаци, изведнъж заприлича
на стара бабичка, която примлясква с беззъбите си венци.
— Само това ли ще кажеш?
— Много неща мога да кажа още, но няма!
Йосеф си беше изял геврека и сякаш сега, когато устата му беше свободна, си беше
върнал пълната власт над речта си. Рязко се изправи и преобърна масата, събори кафеника и
разля съдържанието му върху бродираната покривка.
— Марен Кирстине? — изрева мъжът, когото бяхме кръстили на една голяма част от
африканския континент. — Марен Кирстине! Каква е тая блудкава пикня, дето я пробутваш
за кафе? Искам кафе като за мъже!
С чаша в ръка той отвори вратата на кухнята и отново я тръшна зад гърба си. Чу се
трясък — беше я запратил в пода.
Алберт гледаше затворената врата. Сякаш се чудеше какво да прави. После се изправи и
излезе от къщата.

На следващия ден предаде главата на Джеймс Кук на морето.

Мьоркедюбет беше подходящо място за покоя на големия откривател. Толкова много
околосветски пътешествия започваха от същото място, когато марсталската флота тръгваше
на път в първите пролетни дни. В църковното гробище нямаше как да му уреди място, а и
нервите на Абилгорд нямаше да го понесат.
Хрумна му да покани Кнуд Ерик на изпращането на Джеймс Кук. Никога не му беше
показвал главата. Първоначално смяташе, че гледката не е подходяща за деца. После си даде
сметка, че греши. Беше наприказвал на детето ужасяващи истории за потънали и опожарени
кораби, а на Кнуд Ерик му бяха харесали. Сигурно щеше да оцени и главата.
Но истинската причина да вземе момчето със себе си беше, че искаше да изпрати
смалената глава в последния й път с няколко думи и държеше то да ги чуе. Алберт имаше
усещането, че в историята на Джеймс Кук има поука. Но колкото повече мислеше за нея,
толкова повече му убягваше.
При първите си две пътувания Джеймс Кук се отнасял към туземците с уважение.
Държал се с тях като с равни. А те му отвърнали с презрение. Затова той се поучил от
грешките си и станал брутален и жесток. Станал същият като Йосеф Исагер и всички бели
мъже в Африка.
Кое е уравновесявало живота на Джеймс Кук?
На борда работата на капитана е да намери равновесие. Но светът не е кораб, той е
много по-голям. Къде е балансът в света?
Самият той знае ли отговора на този въпрос? Открил ли е нещо, което да предаде на
едно седемгодишно момче?
Джеймс Кук е бил натоварен с чудовищно бреме. Трябвало е през цялото време да
доказва авторитета си пред себе си и околните. Големият картограф на Тихия океан не е
имал карта, по която да навигира през живота си.
Алберт беше търсил баща и не беше открил нищо. Наложи се да се оправя сам. Същото
важеше и за Кнуд Ерик. Това може да му каже. А може би не е нужно да му казва нищо. Може
би в крайна сметка е все едно.
Така или иначе той взе момчето със себе си.
Затвори торбичката със смалената глава в една дървена кутия, която напълни с камъни.
Това трябваше да мине за ковчег. Сложи я на банката в лодката между себе си и момчето.
— Изненада е — каза му. — Ще го отворим чак когато се отдалечим.
Редуваха се да гребат. Алберт поемаше по-дългите отсечки. Когато беше ред на Кнуд
Ерик, той гребеше с всички сили. Стигнаха Мьоркедюбет и обърнаха погледи към равния
Биркхолм.
— Тук е живяла майка ти. — Алберт посочи брега. — Тук е стояла един пролетен ден,
оттук е видяла баща ти да минава на кораб покрай острова. И се е влюбила в него.
Сега той съчиняваше историята. Клара Фрийс сигурно никога не е разказвала на сина си
за първата си среща с баща му, но на момчето нямаше да му се отрази зле да свързва някои
образи и пейзажи и с любов.
— Знаела ли е, че той е моряк?
Алберт кимна.
— Тогава защо и аз да не стана моряк?
— Може и да станеш някой ден. На майка ти просто й трябва малко време. Все още
тъгува за баща ти.
Момчето помълча. После каза:
— Искам да видя изненадата.
Алберт отвори кутията и извади главата. Тя все още беше обвита в същия ронлив плат,
както когато 50 години по-рано Алберт я беше наследил от капитана на „Пръски пяна“.
Алберт разгърна плата и показа главата на момчето.
Кнуд Ерик разглеждаше тъмното лице, сбръчкано и нагънато като ядката на орех.
— Какво е това?
В гласа му нямаше страх.
— Човешка глава. На човек, който е умрял отдавна.
— Такива малки ли стават хората, като умрат?
Алберт се засмя и му обясни техниката за смаляване на глави.
— Как е умрял?
— Умрял е на брега на един от Хавайските острови. Борил се за живота си, но
туземците били твърде многобройни. Накрая го надвили.
— И го направили на смалена глава?
Алберт кимна.
Кнуд Ерик помълча, докато разглеждаше Джеймс Кук.
— За мен ли е? — попита той.
— Не, той отива на дъното на морето.
— И повече никога ли няма да изплува?
— Няма. Той е бил най-големият откривател из световните морета. Но вече има нужда
от покой.
— Може ли да го подържа? — Без да дочака отговора, Кнуд Ерик взе главата на Джеймс
Кук. — Накрая си умрял — каза на главата. — Но първо си се борил.
Потупа Джеймс Кук по сухите, избледнели коси, като похвала за усилията му.
— Искам да го изпратя с няколко думи — каза Алберт. И произнесе „Отче наш“, както в
онзи ден, когато плъзна през борда Джак Люис, капитана на „Пръски пяна“, облечен в
окървавена риза и увит в платно. Оттогава не беше казвал молитва.
За момент кутията остана да се клатушка на повърхността. После камъните я повлякоха
надолу. Вдигнаха се няколко въздушни мехура и тя изчезна в синьо-зелените дълбини.
Алберт се замисли над думите на момчето към смалената глава. Кнуд Ерик си беше
извлякъл своя поука от малкото, което Алберт му разказа. Това всъщност беше истинска
житейска мъдрост, може би дори най-важната: „Накрая умря, но първо се бори“. Стига да се
придържа към нея, момчето все ще се оправи. А по-нататък животът така или иначе ще
добави допълнителни нюанси.

Когато наближиха „Принсебро“, момчето падна във водата. Искаше да скочи от лодката
на кея, но не прецени добре разстоянието. Алберт му подаде ръка и го издърпа.
Кнуд Ерик се засмя.
— Хайде пак!
— Вече си кръстен — каза Алберт. — Веднъж в църквата и веднъж в морето. Вече си
моряк.
— За малко да се удавя, нали? — попита момчето гордо.
— Голяма хвалба, няма що. Да не я кажеш на майка ти! Един път под водата, втори път
под водата, но никога трети път. Запомни го!
— Защо не трети път? — попита момчето.
— Третият път е най-краткото пътуване — каза старецът. — Пътуването, което води към
смъртта. Отнема само две минути. Като станеш моряк някой ден, винаги избирай най-
дългото пътуване. Никога най-краткото. Запомни го добре.
Кнуд Ерик кимна тържествено. Нищо не беше разбрал, освен че тези думи са били
важни.
Алберт му свали дрехите и ги сложи да изсъхнат на предната банка.
— Сядай тука — каза му, — да погребем още малко. Да се сгрееш.

— Не може да продължава още — казвахме за войната. — Време е вече да свършва.

Но всъщност нищо не знаехме и нищо не разбирахме от политика.
— Хубавото време свърши, не друго — казваха старите шкипери, седнали на припек по
пейките край пристанището. Сбръчканите им лица с потъмняла от слънцето кожа не
издаваха нищо, очите им бяха скрити под лъскавите козирки на каскетите им и не можеше да
се разбере дали това е черен хумор, или говорят сериозно.
Алберт също усещаше, че войната върви към края си. Дясната му колона почти се беше
изравнила с лявата. Дойде септември. Кнуд Ерик тръгна на училище, но следобед двамата
продължаваха да се срещат както преди. Изгубихме още седем кораба. Последен изчезна
параходът „Памет“. После всичко свърши. Алберт направи последните си обиколки по
домовете на загиналите. Войната продължи още месец-два, но в Марстал краят й вече беше
дошъл.
Алберт се настани до шкиперите, които грееха старите си кости под последните лъчи на
септемврийското слънце преди идващата зима. Идването му разбуни групата. Не бяха
свикнали да сяда сред тях.
— Да, свърши хубавото време — каза той, без да крие сарказма в думите си. Те отново
се размърдаха смутени. — 447 датски моряци загинаха — каза той. Беше изчислил броя им в
счетоводната си книга. — От които петдесет и трима от Марстал. Близо една девета от
загиналите са от града.
Направи пауза, за да им даде време да смелят информацията. После продължи със
сметките.
— И това при положение, че по брой на населението в Марстал живее само една
хилядна от населението на страната. И какъв извод правим ние от тези изчисления, господа?
Че е свършило хубавото време?
Алберт стана от пейката, сбогува се, като вдигна пръст до периферията на шапката си, и
се отдалечи. Те го проследиха с поглед, докато крачеше нагоре към „Хаунегаде“ с бастун в
ръка. Да, добър е в сметките тоя Алберт.
 — Петдесет и трима загинали — мислеше си Алберт, докато вървеше по „Хаунегаде“. —
Може би съм несправедлив. Градът забравя бързо. Майката, братът, съпругата, дъщерята — те
не. Но градът забравя бързо. Градът гледа напред.

Инженер Хенкел продължаваше да идва в Марстал. Едър и широкоплещест, с развети

пешове на фрака, той крачеше по „Киркестреде“ на път към хотел „Ерьо“, където пазеха една
стая само за него. Пристигането му винаги се отбелязваше с пищни почерпки с шампанско за
инвеститорите и останалите заинтересовани, а такива винаги имаше. Херман беше продал
не само „Двете сестри“, но и къщата си на „Скипергаде“. Сега беше бездомен и се беше
настанил в хотел „Ерьо“, където бързо натрупа голяма сметка, без да може да я плати, защото
всичките му средства бяха затворени в проекти на инженер Хенкел. „Но моля ви, няма
проблем“ — така казваше Орла Егескоу, собственикът на хотела, който обслужваше и
инженера на кредит. Егескоу беше един от инвеститорите и знаеше, че всичко ще му се върне
десетократно. Всяка бутилка шампанско беше залог за бъдещето, а Хенкел пиеше само
шампанско.
В края на „Ребербанен“, където някога беше колибата на местния идиот Андерс Ньоре,
Хенкел беше построил общежитие за работниците в корабостроителницата. Сградата беше
внушителна, на два етажа, с осем жилища и мансарди под покрива. Нямаше нищо общо със
скромните пропорции, характерни за марсталските къщи, които се свиваха по тесните
улички, сякаш търсят подслон от вятъра. Издигаше се насред празното поле с въздух от
всички страни и гледка към Балтийско море, сякаш с нея инженерът отправя
предизвикателство и към вятъра, и към морето едновременно. След училището на
„Вестергаде“ и внушителната поща на „Хаунегаде“, която имаше основи от гранит и
циментови фризове като венци под прозорците, общежитието на Хенкел беше най-голямата
сграда, издигана някога в Марстал. Тук обикновените хора щяха да живеят един над друг, без
дворове или собствена врата към улицата.
— Това е армията на работниците — обявяваше Хенкел страстно. — Това е само
началото. Ще дойде ден, когато ще изринем всички стари боклуци и ще използваме мястото
далеч по-рационално.
Освен корабостроителниците в Марстал, Корсьор и Калунборг, той притежаваше и
тухларна.
— Имам материал за цял един нов Марстал, ако трябва. Само кажете.
И с кървясали очи и петна от пот по ризата поръчваше още по едно за всеки в бара на
хотел „Ерьо“, а ние вдигахме наздравици за новото време, което никой не може да спре. Вече
бяхме свикнали с шампанското. Балончетата се вдигаха към повърхността и се пукаха с тихо
цъкане, което гъделичкаше устните. И нямаха край, както нямаха край и идеите на
инженера.
Херман също вдигаше наздравици. Вече не ходеше с навити ръкави. Носеше риза с
копчета на ръкавелите. Нали всички бяха чули за двете правописни грешки в татуировката
му.
В Марстал вече имаше и банка, не само спестовна каса. Беше клон на Търговско-
кредитната банка в Свенборг. Сградата се издигаше срещу кантората на Алберт и беше още
по-висока и от училището, и от пощата, и от общежитието на Хенкел, с широка фасада към
„Принсегаде“. Стълбището беше от гранит, с широки стъпала, които минаваха паралелно на
улицата и свършваха пред лакирана до блясък дъбова врата с дръжка от месинг. Приличаше
на входа на някой дворец.

Откъм марсталската стоманена корабостроителница от време на време се чуваше звън

на чукове, но от нея все още не беше излязъл нито един кораб.
Един ден към четири следобед Алберт засрещна на „Бугаде“ строителя на лодки Петер
Рохауге, който се прибираше у дома. Рохауге отвърна на поздрава с вдигнат до каскета пръст и
спря. Алберт го попита как върви работата в корабостроителницата.
— Ще пуснете ли скоро някой кораб на вода?
Строителят остави сандъчето с инструментите си на земята и кръстоса здравите си
ръце. Ръкавите му бяха навити над гъсто окосмените предмишници. Той сви устни и
презрително изсумтя под мустак, а после поклати глава.
— Странно предприятие е това — каза той. — Ако полагането на кила е същото като
построяването на кораб, значи в последно време доста кораби съм построил. Обаче не съм
видял нито профили, нито обшивка.
— Как става тая работа? — попита Алберт. — Не разбирам.
— Никой не разбира от нас простосмъртните. Но то е просто защото не сме умни като
Хенкел. Виждате ли, капитан Мадсен… — Рохауге се доближи току до лицето на Алберт.
Гласът му се сниши в доверен шепот. — Инженерът така ги е наредил нещата, че норвежците
да платят първата вноска, когато е готов килът. Тогава ги кани тука на шампанско, показва им
готовия кил и те вярват, че корабът е кажи-речи построен. Обаче не знаят, че предните
клиенти са видели същия кил. На всички, през цялото време, им показваме един и същи кил.
— Значи Хенкел инкасира огромни суми за кораби, които никога не доставя? Но това е
измама! — Алберт беше възмутен.
— Вие го казахте, капитан Мадсен, не аз. Но ще гледам бързо да си намеря друга работа.
Защото тая тука… няма да я бъде още дълго.
Петер Рохауге вдигна пръст до козирката на каскета и продължи нагоре по улицата.

От няколко години Алберт ходеше да лови скариди. Много от нас го правеха, след като
се установят на сушата. Някои — по необходимост. Той просто си запълваше времето.
Заливът беше морето на момчетата и старците. Алберт го беше опознал още като дете, с
всичките му островчета, носове, дупки, пясъчни плажове и невидими течения. Навремето го
беше изследвал заедно с другите момчета от града. Сега отново обхождаше познатите места.
Между детството и старостта лежеше световният океан. Сега Алберт се връщаше към по-
дребните букви на морската карта. Беше започнал в хубавите години преди Първата световна
война, а когато заживя в зловещия нощен режим на кошмарите си, ловът на скариди се
превърна в бягство. Докато залагаше капаните си, под бързите облаци наставаше примирие.
Точно за скаридите си мислеше Алберт една вечер, след като остави Кнуд Ерик и майка
му и пое по „Нюгаде“ към дома си на „Принсегаде“. Скариди. Следващия път като тръгне за
скариди, ще вземе Кнуд Ерик. Детето ще научи нещо ново, а и ще занесе една кофа на майка
си. Останалите може да ги продаде на пристанището и да изкара пари, които като горд малък
мъж да занесе вкъщи. Наполовина игра, наполовина истинска помощ за измъчената вдовица,
която сигурно не би я приела под друга форма. Самият Алберт обикновено раздаваше по-
голямата част от улова си на хората, които се отбиваха в кантората му, или ги даваше на
Лоренц от другата страна на улицата.
Това лято разположи капаните покрай брега на Лангеланд. Започна горе край
Сорекроген и стигна надолу до Ристинге. В светлите летни нощи водата блестеше като
огледало. Първото зарево на слънцето озаряваше небето на североизток, а плясъкът на
греблата се чуваше далеч над водите на залива.
Алберт попита момчето дали иска да дойде с него.

Лятната ваканция беше започнала. Кнуд Ерик вече нямаше училище. Когато времето не
го примамваше да поплува покрай брега, момчето се чудеше с какво да запълва дългите
свободни дни. След известно колебание майка му се съгласи. Двамата с Алберт се бяха
сближили. Алберт също си даваше сметка за това, но избягваше да мисли за естеството на
тази близост. И все пак се задържаше все по-често пред огледалото. И се случваше устните,
скрити в гъстата, тук-там посивяла брада, да се разтегнат в усмивка. Усмивка, с каквато
срещаме стар познат, когото отдавна не сме виждали. Стар познат го гледаше от огледалото
— неговото по-младо Аз.
Трябваше да вземе детето привечер. Кнуд Ерик щеше да си доспи в салона му, а той да го
събуди към три сутринта, за да тръгнат към пристанището. Когато стигна дома на Клара, тя
пържеше типичните за Ерьо дебели тиганици. Постоянно сновеше между кухнята и гостната,
за да носи топли. Алберт застана до вратата и я загледа как сръчно разделя тестото на осем
части в големия тиган. От горещината топките бързо се издуваха, а веднага щом придобиеха
златист цвят, тя ги слагаше върху кафява опаковъчна хартия, която да попие мазнината. Кнуд
Ерик стоеше отстрани и нетърпеливо чакаше да ги поръси със захар.
Алберт и Клара не размениха и дума, докато тя пържеше тиганиците, но в мълчанието
им нямаше никакво напрежение. Той стоеше на вратата със скръстени ръце и с пълното
съзнание, че в присъствието на тази жена се чувства като у дома си.
Клара беше привързала косите си с кърпа, за да ги предпази от мазния пушек. Един
кичур се изплъзна и падна върху очите й, а тя го духна и хвърли засмян поглед към Алберт.
Той й върна усмивката.
Към тиганиците тя поднесе компот от бодливо грозде. Алберт попита дали е домашен.
Тя кимна, имаше храст бодливо грозде в малкото задно дворче. Дори и най-окаяните
къщурки в Марстал имаха градинки. Клара беше изпържила много повече тиганици,
отколкото можеха да изядат, затова им зави останалите в кърпа за из път заедно с една
бутилка от компота.
— Ако огладнеете през нощта — каза тя. Обърна се към Кнуд Ерик и му подаде един
вълнен пуловер. — В морето става студено.
— Нищо няма да ми стане — каза Кнуд Ерик намусен, че майка му накърнява
новопридобитото му мъжество.
— Аз също ще си взема пуловера — каза Алберт и сложи ръка на рамото му. — Сега се
сбогувай с майка си.
Клара остана на вратата да им помаха, а двамата се отправиха нагоре към
„Киркестреде“.
 Хоризонтът просветляваше, но в зенита на небето мракът още поддържаше последните
звезди живи, когато Алберт събуди момчето. Подаде му чаша топло кафе.
— Да се събудиш по-лесно. — Момчето хвана чашата, а с другата ръка се почеса по
главата. — Духай.
Кнуд Ерик подуха и предпазливо сви устни, преди шумно да сръбне първата глътка.
Намръщи се. Алберт взе чашата и сипа лъжичка захар в нея.
— Така трябва да е по-добре.
Кнуд Ерик отново отпи и този път доволно се усмихна. Беше спал без да си сваля ризата
и панталоните. Алберт му нахлузи исландския пуловер. Самият той вече беше облякъл своя.
Излязоха от пристана на „Принсебро“ и загребаха през входа на залива. Кнуд Ерик се
беше свил на банката и зъзнеше сънен.
Алберт му подаде едното гребло.
— Помогни малко — каза той.
Момчето се премести на задната банка. Потопи греблото във водата и започна да го
върти с две ръце в кръг, което долу във водата предизвикваше ефект като от свредел. Алберт
го беше научил на тази техника, която марсталци наричаме „шавъркане“.
Подминаха Дампскибсбро и се насочиха към Ристинге. Кнуд Ерик вече беше загрял и
лодката се носеше с добра скорост по огледалните води. Те бяха единствените, излезли
толкова рано. Час по-късно наближиха Сорекроген. Капаните бяха пълни със скариди.
— Ще има да занесем и на майка ти — каза Алберт.
Извадиха тиганиците. Слънцето се беше откъснало от хоризонта и зачервило ниските
перести облаци. Иначе небето беше ясно.
— Днес ще е само за плаж — забеляза Алберт.
— Разкажи за смалената глава.

Два часа по-късно двамата отново навлязоха в пристанището. Слънцето вече беше по-
високо в небето и Алберт усещаше топлината му, макар и още да беше ранно утро. Лодката
мина покрай Дампскибсбро и продължи към „Принсебро“. Кнуд Ерик стоеше на носа и с
уверени движения се готвеше да привърже лодката за пристана. Алберт му напълни една
кофа със скариди и го изпрати до дома му на „Снарегаде“. Кнуд Ерик влетя в къщата с кофата
в ръка. Чу се, че вика нещо.
На входната врата излезе майка му.
— Благодаря за скаридите, капитан Мадсен. Но не стойте така, влезте.
Тя отстъпи встрани и му направи място да мине през тясната врата. Той се опита да се
свие, но все пак я закачи с ръка. Настани се на софата като у дома си. Клара Фрийс вече му
беше извадила чаша. Сега се мушна в кухнята и се върна с кафеника.
— Добре мина — каза Алберт. — Кнуд Ерик направо ще забогатее от улова.
— Не можем да приемем пари.
Чертите на лицето й бяха сковани.
— Но това не е подаяние, госпожо Фрийс. Той работи здраво и се полага да получи част
от печалбата.
Кнуд Ерик заподскача възторжено из стаята.
— Намери си плувките и една кърпа и върви на плажа!
— Може ли, може ли? — Не спираше да подскача.
 — Разбира се, че може. Върви!
Той влезе в кухнята и след малко се появи с навита кърпа под мишница. На излизане
вдигна ръка за довиждане, но внезапно се спря. Пристъпи до Алберт и му подаде ръка. С
тържествен поклон му благодари за сутринта. Алберт сложи длан на главата му и леко го
разроши.
— И аз благодаря. Прекрасно дете е — каза, след като Кнуд Ерик излезе. — Добре да си
го гледате.
— Вие вече го правите вместо мен.
Тя отново се усмихна, а той вдигна поглед. Очите им се срещнаха и той не беше сигурен,
че е случайно. Струваше му се, че трябва да отмести поглед. Но сякаш нямаше воля. Усети, че
по лицето му се разлива неконтролируема усмивка. По страните на Клара Фрийс бавно изби
руменина. Тя също усещаше, че не е в състояние да се измъкне от този миг, който сякаш се
проточи от няколко секунди в минути, а после в часове на невероятна лекота. Най-после тя
сведе поглед. Изведнъж Алберт го обзе срам, сякаш й е посегнал. За малко дори да й поиска
извинение, макар, разбира се, нищо да не се беше случило.
После се покашля.
— Благодаря за кафето.
Тя го погледна изненадано, все едно я е разбудил от сън. Страните й все още бяха
зачервени.
— Тръгвате ли?
— Да, най-добре да си вървя — отговори той с надежда думите му да звучат неутрално,
така че раздялата да не изглежда като наказание заради неловката ситуация, в която бяха
изпаднали.
— A! — каза тя, сякаш тръгването му я изненадва. Остана седнала в очакване на
продължението. Гледаше ръцете си. — Надявам се, че не Ви досаждам, но дали не бихте
искали да дойдете на вечеря днес? Нали донесохте скариди…
Тя вдигна поглед към него.
— С най-голямо удоволствие. Ще донеса бутилка вино.
— Вино?
Тя се смути още повече.
— Вие може би не пиете?
Тя прокара длан по бузата си. После изведнъж се усмихна, но скри усмивката си в ръка.
— Никога не съм опитвала вино.
— За всяко нещо има първи път. За това явно ще е тази вечер.

На излизане Алберт забеляза масивната фигура на Херман. Беше нахлупил каскет над
челото си и с резки крачки слизаше към пристанището. Вдигна поглед изпод козирката си и
огледа критично къщата, от която Алберт току-що беше излязъл, преди да забележи самия
него и да го поздрави с небрежно вдигнат до козирката показалец. Алберт отвърна на
поздрава му, но двамата не размениха нито дума.
Алберт продължи към „Киркестреде“, замислен над погледа, който младият мъж му
беше хвърлил. Следи ли го? Досеща ли се нещо? После вдигна рамене. Що за глупости? В
крайна сметка между него и майката на Кнуд Ерик не се е случило нищо. Ами поканата за
вечеря? Виното? Не толкова отдавна беше успокоявал хлипаща вдовица. Сега, докато
обсъждаха виното, тонът помежду им беше почти кокетен. А смехът й, скрит зад дланта й?
Да не е почнала да се влюбва в него? Или е обратното? Дали пък той не си внушава разни
неща, защото е почнал да се увлича по нея?
Поклати глава с насмешка. Дори мисълта за това е нелепа. Не знаеше точната разлика
във възрастта им, но беше голяма. Тя може да му бъде не дъщеря, а дори внучка.
Той си имаше своя живот и своята среда. Не искаше да ги разрушава. Беше чул и видял
повече, отколкото му се искаше. Нощните му кошмари го бяха разтърсили из основи. Беше ги
преживял като жестока и болезнена точка на живота, поставена от един Бог, чиято
безпощадност го отблъскваше и който не даваше никакъв повод нито да вярва, нито да моли
за милост. Неговата вяра, вярата му в хората, беше изчезнала. Беше сам в мрака, тежко ранен
корабокрушенец на осеян с кости бряг на края на света.
Сега неочаквано животът му беше започнал отново. Едно седемгодишно момче му беше
върнало вярата. А после се беше появила и майката на това момче и обаянието на този нов
живот го привличаше по-силно от всичко досега. Не можеше да отрече, че изпитва странно
вълнение от близостта на Клара Фрийс. Кнуд Ерик беше направил първия пробив в стената
от самота, зад която Алберт беше живял досега. В присъствието на Клара сякаш цялата стена
беше на път да рухне.
Да, нелепо беше. И все пак той не спираше да се усмихва.

В късния следобед Алберт седеше във ваната, преди да се облече за вечерята, когато
усети някакво жегване. Не толкова горд и самоуверен човек би го нарекъл страх. Отново се
беше замислил за Клара Фрийс. За страстта на хората да раздават присъди, за това какво ще
си помислят, като го видят с толкова по-млада от него жена. Някога чудовището О’Конър
удряше с юмруци, но човек може да нарани себеподобните си и по друг начин. Може би най-
опасното оръжие е езикът. Пред съда на злословията човек няма право на обжалване. Там
законът е безсилен. Но какво го интересува? Създал е цяла флота от кораби. Неговото дело е
приключено. Самият той обаче още е жив. Може би в това неочаквано продължение на
живота има някаква нова свобода?
Алберт излезе от ваната и започна да се суши. Огледалото се беше запотило от парата от
топлата вода и той отвори с кърпата няколко кръгли илюминатора в матовата му повърхност,
за да се види. Рядко беше оглеждал тялото си с чужди очи. За него то беше оръдие на труда.
Силата и издръжливостта бяха мерилото, с което го преценяваше, независимо дали стоеше на
палубата на кораб в битка с морето, или трябваше да използва масивните си мускули, за да се
наложи пред хора, които не си знаят мястото. Колко дълго ще остане буден, когато бурята
изисква постоянното му присъствие на палубата? Колко сигурно налага авторитета си?
В огледалото видя, че гръдният му кош е хлътнал, а дълги стрии се спускат от раменете
му надолу към отпуснатите мускули, които вече не могат да държат собствената си тежест.
Къдравите косми по гърдите му от години вече бяха сиви. Облечено обаче тялото му
изглеждаше все така жилаво както винаги.

Една лятна вечер той прави любов с Чън Сумей в къщата й в предградията на Хавър, без
да знае, че е за последно. Беше най-обикновена вечер. Восъчни свещи, извисили пламък
право нагоре в тихата вечер, аромат на благовония. Тя се наведе над него и го остави да
развърже коприненото й кимоно, което се разтвори и разкри голото й тяло, бяло като
венчелистчетата на китайския дървовиден божур, със съвсем лек нюанс на цвят, който той не
би нарекъл жълт, а по-скоро кремав. Кожата й беше гладка като полиран нефрит. Той не
разбираше тази мистерия, която свързваше не с Ориента, а с нея самата — че никога не
остаряваше. За цялото време, в което я познаваше, около устните й се появиха само няколко
фини линии, които издаваха зрялата жена. Бяха като удебелени контури в картина. Само
подчертаваха красотата й.
Чън Сумей разпусна дългите си коси и ги остави да покрият тялото му. Той изчезна
целият под плътния им мрак. Това беше прелюдията към тяхното сливане, винаги една и
съща. Алберт затвори очи и се остави на дланите й, които нежно галеха лицето му. После
устните й кацнаха върху неговите.
На следващата сутрин тя не се събуди. Лежеше като Спящата красавица, с черни коси,
разпилени върху бялата копринена възглавница. Умря сякаш просто е обърнала поглед и е
видяла друго място, където да бъде, без да остарее, без да боледува. Просто приключи с
живота.
Чън Сумей си отиде. Точно така мислеше той за случилото се — сякаш е станала от
леглото посред нощ и е заминала далече, далече от него. Гледаше мъртвото й тяло върху
постелките сякаш е кимоно, което е съблякла. Всяка нощ в продължение на много нощи се
ослушваше за познатия шепот на коприната, когато тя се събличаше пред него. Затваряше
очи, макар че в стаята вече цареше мрак, и чакаше докосването на дланите, които се плъзгат
по лицето му.
През деня работеше много. Но дори и дневните задачи не му позволяваха да се откъсне,
да избяга. Дори и в работата тя години наред беше стояла близо до него. Придружаваше го в
кантората. Вечер заедно отнасяха телеграмите и вестниците вкъщи. После обсъждаха цените
на превозите и политическите събития по света. Той се учеше от нея. Тя се учеше от него.
Той познаваше морето отблизо и ако имаше проблеми с някой екипаж или ако тя не беше
доволна от поведението на някой капитан, той се намесваше. Когато пред тях се откриваше
нов пазар, взимаха решенията заедно след дълги обсъждания. Намираха близост в общата
работа и всъщност това беше най-силната връзка между двамата.
Той още помнеше момента, в който се влюби в нея. Луи Пресе го беше поканил на
вечеря в дома си, където Алберт щеше да прекара толкова много нощи след това. На масата
беше гледал Чън Сумей като омагьосан. Трябваше да си наложи да откъсне очи от нея и да
следи разговора, който се водеше на английски. Скоро сам усети колко е странно, дори
невъзпитано, че още не се е обърнал към нея с думи, нито с поглед, различен от
втренчването. Чувството, което го изпълваше, беше страхопочитание. Красотата й беше някак
прозрачна, струваше му се тайнствена, почти неземна. Изобщо не очакваше от нея такива
прозаични неща като да си отваря устата и да говори, затова, когато тя се обърна към него,
беше също толкова изумен, колкото би бил някой вярващ, ако устните на идола, пред който е
коленичил, неочаквано се разтворят и той ведро го поздрави.
— Мосю Мадсен, искате ли да ви разкажа кога се влюбих в Запада? — попита тя.
Произнесе името му със силен френски акцент, но английският й беше безупречен.
Погледът й беше жив, изпълнен с любопитство и игрива закачка, сякаш се е досетила за
неудобството му и сега иска да се отърси от мистиката, в която я е обвил. Досега Алберт не
беше забелязал този поглед. Беше видял само дългите гъсти мигли, но не и очите зад тях.
— Когато за пръв път видях как се гаси пожар — каза тя. — Имайте предвид, че в Китай
вярваме, че пожарите са дело на зли духове. Когато някоя къща пламне, се опитваме да
подплашим духовете. — Направи кратка пауза, за да подчертае това, което следва. — С шум.
С барабани и чинели. Виждала съм много къщи да изгарят до основи под акомпанимента на
тропот и звън. Културата ни е на 5000 години и за всички тези 5000 години и през ума не ни е
минавало да гасим огъня с вода — възкликна тя и продължи: — Англичаните бяха създали
доброволен пожарникарски отряд в Шанхай. Веднъж пламна една къща от другата страна на
улицата, на която живеех. Пожарът започна следобед и английските джентълмени, които
работеха доброволно, дойдоха право от масата, както си бяха с цилиндрите, фраковете и
белите колосани панталони, които веднага почерняха от саждите. Взеха в ръце маркучите и
ги насочиха към пламъците. Гледах как огънят съска и гасне, а къщата остава почти
непокътната. Точно в този момент се влюбих в Запада. Разбирате ли ме, мосю Мадсен? В
основата си моята философия е много проста. Огън се гаси с вода. Затова живея тук, а не в
Китай.
Тя му се усмихна. Той й се усмихна в отговор и кимна.
— Е, моята философия е друга — че водата е, за да плаваш по нея. Всъщност не са чак
толкова различни.
В този момент страхопочитанието му се превърна в любов. Срещу него седеше жена,
чиято нагласа към живота приличаше на неговата. Имаше нещо освобождаващо в
усмихнатата й откровеност. Изведнъж красотата й стана достъпна. Когато след смъртта на
мъжа си Чън Сумей пое бизнеса му и успешно го поведе напред, Алберт не се изненада ни
най-малко. Вече знаеше, че е способна на това.
С нея той беше не един човек, а повече. Морякът е такъв по необходимост. Един вкъщи,
друг — на кораба, трети — в чуждото пристанище. Но никога едновременно. Всеки от хората
вътре в него си има своето време и място, и винаги ги делят големи разстояния. Вътре в
моряка има водонепроницаеми отделения, като в кораб, и те го предпазват от потъване. С
Чън Сумей Алберт можеше да е няколко различни личности едновременно. Преди всичко
беше това, което смяташе за своя същност — моряк и капитан, и често си мислеше, че те
двамата, Чън Сумей и Алберт Мадсен, са като двама капитани на един и същи съд, странна
двойка, в която все пак никой не оспорва чуждия авторитет и не рискува безопасността на
кораба.
Но беше също и онова младо момче, което помнеше от някогашните посещения из
крайбрежните бордеи. Онова негово аз, което още не беше загрубяло и закоравяло. В
бордеите в Баия или Буенос Айрес младият моряк е смутен гост в мраморните палати с
фонтани и палми, копринени завивки и огледални тавани и стени. А момичето, да, тя е
послушен дух в бутилка, пратен на земята за един кратък измамен миг да изпълнява
желанията му, но макар и послушна, тя винаги го превъзхожда. Колко смутен, колко изчервен
от срам, как едновременно бездънно невеж и благодарен се чувстваше Алберт под тези умели
ръце, които знаеха за тялото му толкова много, колкото той дори не подозираше, това
очукано тяло с вечни болки в мускули от опъването на въжетата, цялото в незараснали рани и
мехури от солената вода, вечно нащрек, вечно готово да се бие, за да се наложи.
В онези бордеи той никога не се беше чувствал господар. А и не заради съмнителните
привилегии на господар ги посещаваше. Там се чувстваше като гост и се държеше с
подобаваща за гост свенливост. Там вечно стиснатите в юмруци длани за кратко се
отпускаха. Но така и не научи нищо. Когато си тръгваше, не беше по-добър любовник. А
когато отиваше при следващата жена, си беше все същият несръчен, недодялан, почти груб в
неумението си мъж.
С Чън Сумей беше като в бордеите от младостта му. В спалнята тя беше едновременно
над него и готова да му служи. За миг той отново се превръщаше в някогашното момче. Дали
с нея стана по-добър любовник, не знаеше. У него страстта не беше взискателен квартирант,
който държи да мебелира живота по свой вкус. Не самото обичане му липсваше в безсънните
нощи след нея. Липсваше му човекът.

Алберт се изсуши и прокара ръка през късо подстриганата коса, която въпреки влагата в
банята беше почнала да изсъхва. Намери една ножица и почна да подрязва брадата си.
Разгледа лицето си в огледалото и се запита какво е събудил у Клара Фрийс. Възрастта и
положението му означават сигурност. Сигурно това търси тя. Беше видял благодарността в
очите й, докато му разказваше за нощта на пороя на Биркхолм.
А той какво търсеше у нея? Дали всичко е от суета? Вярно, намираше я за достатъчно
привлекателна. Следите на скръбта бяха изчезнали от лицето й, доскоро едновременно
подпухнало и изпито. Обличаше се по-внимателно от преди, не така безформено, и той беше
забелязал, че има хубава фигура. Но не това го привличаше. Нито пък личността й. В крайна
сметка той почти не я познаваше. Думите й се чуваха рядко и издаваха стеснителност,
породена от разликата в положението им, която и двамата болезнено съзнаваха. Нещо
безлично беше породило у него това чувство, което той все още се колебаеше да назове
желание, не тя самата. Дори не и жената у нея. Младостта беше причината, тази съвсем
обикновена природна сила, която се беше събудила в нея заедно с лятото, последен отблясък
от това, което е била някога, преди ражданията и бедността да оставят отпечатъка си, преди
да я смаже скръбта. До известна степен това беше негово дело. Неговото внимание, което в
началото беше просто учтивост, беше върнало младостта й.
Първо беше момчето. После тримата бяха почнали да сядат в гостната заедно и да
приличат на семейство, на семейството, което той никога не е имал, на семейството, което
тя е загубила. Нима не можеха да останат семейство, дори и двамата с нея да не се познаят
като мъж и жена?
Той беше стар. Отново си го напомни. Старите хора си имат устойчиви орбити, също
като планетите, които обикалят около слънцето, но това слънце, около което обикалят, вече
не ги топли. Тук той сложи край на размишленията си. Длъжен беше да остане в орбита
около умиращото си слънце. Намираше се в ледниковия период на живота си и по откритите
равнини, където все още не се беше настанил сняг, можеха да пораснат единствено лишеи.
Но ръцете му говореха друго, докато връзваше връзките на белите си платнени обувки и
слагаше сламената си шапка. Спря се в трапезарията и извади една бяла маргаритка от
букета, който икономката му беше сложила на масата. Пред огледалото в антрето отново
прокара пръсти през косата си и пъхна маргаритката в бутониерата на светлото си лятно
сако. После отвори вратата и слезе по стълбите към „Принсегаде“, изпълнен с онова сляпо
вълнение, което човек понякога изпитва, когато върви срещу собствения си здрав разум.

Кнуд Ерик вече беше в гостната, когато Клара Фрийс покани Алберт да влезе. Косите й
бяха измити и вдигнати нагоре. Алберт не следеше особено внимателно модите, които с
всеки нов сезон променяха витрините на магазина на И. К. Йенсен на „Киркестреде“, но по
кройката на роклята й, която стигаше до средата на прасеца, виждаше, че не е нова. Явно я е
извадила специално за вечерята, спомен от първата година на брака й, може би дори от
преди това, от време, когато и тя е била изпълнена с очаквания и младост.
Масата беше сложена за трима, което едновременно го разочарова и успокои. Пред
погледа на Кнуд Ерик нямаше да е възможно да се стига до глупости и все пак Клара Фрийс
беше поруменяла, когато отвори вратата. И сега като сутринта отстъпи встрани, за да му
направи път да мине. Сведе глава и голата й шия под вдигнатите коси му се стори толкова
крехка, че той едва потисна желанието си да я обгърне с ръка, жест едновременно закрилящ
и завоевателски.
Малката Едит не се виждаше и Алберт попита майка й къде е. Вече се била нахранила и
си лежала в спалнята.
Кнуд Ерик стоеше до стола си, когато Клара покани госта си на масата. Косата му беше
сресана с мокър гребен и плътно прилизана към главата му. Той последен придърпа стола си,
седна неестествено вдървен и се втренчи пред себе си. На масата имаше голяма купа току-що
сварени скариди. Алберт беше донесъл виното в една кошница. Бутилката беше увита в
салфетка от плат. Сега той я извади и я отвори с лек пукот. Вкъщи дълго се чуди дали да
донесе и винени чаши. Беше сигурен, че у Клара няма да има. Може би тя щеше да го приеме
като критика, като намек колко беден е домът й и животът й. Но в крайна сметка навиците
му надделяха. Не искаше да пие хубавото вино от проста водна чаша, затова извади най-
красивия си кристал. Да, старите хора и техните орбити около умиращо слънце. Носеше и
тирбушон.
Алберт наля вино в чашите и хвърли поглед към Кнуд Ерик, който внимателно следеше
движенията му.
— За малко да те забравя — каза той и отново бръкна в кошницата, откъдето извади
бутилка плодов сок. Кнуд Ерик се усмихна.
— Съвсем като на излет — каза той. Видя, че бутилката е изпотена и внимателно я
докосна с пръст. — Студена е — беше изумен.
Алберт се чукна с Клара Фрийс. Тя стискаше чашата, сякаш се бои да не я изпусне. За
момент той задържа погледа си върху нея над ръба на чашата. Тя се изчерви и смутена
извърна поглед от масата, неопитна в ритуалите, които придружават пиенето на вино. После
отметна глава назад и отпи от чашата, сякаш светлото й съдържание е лекарство, което
трябва да се погълне на един дъх. Лицето й се изкриви в гримаса и отново пламна в червено.
— Искам и аз да опитам — каза момчето.
— Това не е за деца — майка му го изгледа строго. Алберт виждаше, че със забележката
си тя иска да скрие объркването си от тази вечеря, така различна от всичко, в което е
участвала досега в живота си.
— Аз не съм дете — отговори момчето. — Аз изкарвам пари сам.
— Тогава може да опиташ — Алберт смигна на майката и подаде чашата си на Кнуд
Ерик, който внимателно я пое с две ръце и колебливо я вдигна към устните си, сякаш вече
съжалява, че е настоял.
— Само една глътка — предупреди го майка му.
Кнуд Ерик сбърчи чело под изсветлялата от слънцето коса.
— Пшш! — възкликна той. — Кисело е.
— Май и майка ти мисли така. — Алберт се засмя, погледна към Клара, а тя също се
усмихна.
 — Да — призна си, — виното явно не е за мен.
— В началото винаги е така. После почва да ти харесва.
— Не и на мен — каза Кнуд Ерик. — На мен никога няма да ми хареса.
На Алберт му се прииска времето да спре. В този миг той имаше семейство. Седеше до
едно дете, което може да му е внуче, и една жена, която може да му е дъщеря, и не искаше
нищо повече. Беше оставил самотата от военните години зад гърба си. Чувстваше се почти
сякаш има дом, който съдържа нещо повече от самия него и спомените му.
Замисли се за следобеда във ваната и за обличането пред огледалото. Беше се докарал с
леко лятно сако, сламена шапка и цвете в бутониерата. Може би в него е останала една
последна искра преди падането на мрака. Но сякаш тази изведнъж се разгаря в клада, която
озарява цялата нощ. Ако не намери какво да я захранва, отново ще угасне. За момент Алберт
се беше поддал на суетата си. Но не от жена имаше нужда той. Имаше нужда от това тук —
от двама души, на които да дава нещо от себе си и които дори само с присъствието си да са
нещо за него.
Завъртя столчето на чашата между пръстите си и се усмихна на мислите си.
— Защо се усмихвате?
— И сам не знам, просто ми е много приятно тук. Май се усмихвам просто от
удоволствие.
— Радвам се да го чуя — Клара Фрийс се изправи. — Време е за десерта.
Донесе една купа каша от горски плодове и каничка сметана. Кнуд Ерик я последва с
три дълбоки чинии и сложи по една за всеки.
— Много хубаво, че помагаш на майка си.
— Да, добро момче е той. — Тя седна и почна да сипва по чиниите. — Като свършиш с
вечерята, може да отидеш да си играеш.
Кнуд Ерик изгълта кашата си така бързо, че изпокапа покривката със сметана. Майка му
сви вежди, но не каза нищо. После момчето излетя през вратата навън. Тя го проследи с
поглед и се усмихна.
— Явно вън го чакат важни задачи.
— Лято е — каза Алберт.
В ниската стая беше станало сумрачно, но улицата навън беше окъпана в слънчева
светлина. Алберт бутна стола си назад.
— Благодаря за вечерята. А сега е време да си вървя.
Клара сведе глава, все едно я е отхвърлил.
— Останете още малко — помоли го тя и го погледна. — Вижте, още не съм си изпила
виното. Обещахте да ме научите да го харесвам. Не може да ме оставите сега.
В гласа й имаше кокетство, сякаш в отсъствието на момчето тя си позволяваше да се
държи по-свободно. Той й доля чашата.
— Добре, ще остана още малко. Но предлагам да излезем и да се насладим на лятната
вечер в градината.
Алберт видя, че предложението му я изненада. Малкото дворче беше приветливо, но тя
не беше свикнала да посреща гости или да прекарва свободните си часове там.
— Нека аз — каза той и вдигна два от столовете с високи облегалки и тъмен лак. Изнесе
ги навън през кухнята и ги постави един до друг в градината. Клара влезе в спалнята, за да
нагледа Едит, която през цялата вечеря беше спала спокойно. След малко отново се появи и
се настани до Алберт. Вдигна чашата си с вино. Той се чукна с нея и когато отново се опита
да срещне погледа й над стъкления ръб на чашата, тя му позволи. Меката привечерна
светлина скриваше бледината й и караше кожата й тайнствено да сияе. Тя му се усмихна. Той
отвърна на усмивката й. После и двамата ги обзе смущение.
Той огледа малкото й дворче. В дъното му имаше храсти касис и бодливо грозде. Беше
насадила картофи и ревен. Тясна пътечка, покрита с чакъл, водеше към цветните лехи,
оградени с избелели от слънцето и солената вода раковини, както в повечето марсталски
дворове. До самата стена на къщата имаше и малка леха с рози. Веранда нямаше, столовете
стъпваха на каменни плочи, положени в пръстта на разстояние една от друга. Между плочите
не растяха бурени. Личеше си, че Клара грижливо поддържа градинката си.
От улицата се чуваха детски гласове. От съседните дворове долитаха приглушени
женски разговори. Външен човек не би обърнал внимание на отсъствието на мъжки гласове,
но Алберт го забеляза. Лятото беше женското време. С първия знак, че идва пролет, корабите
си намираха товари и скоро отплаваха отвъд защитата на вълнолома. Някои се връщаха по
Коледа. Но много моряци не се прибираха с години. В тяхно отсъствие Марстал оставаше в
ръцете на жените. Сега Алберт седеше в този женски свят, сред аромата на бъз и лято, и се
чувстваше така, както не се беше чувствал от години — като част от живота в града.
Той се наведе напред и вдигна една от раковините от земята. Сложи я до ухото си и се
заслуша в шепота на извитата й вътрешност.
— Чуйте — каза той и й подаде раковината. — Днес вече има радио. Когато аз бях дете,
имахме само раковини. Те бяха нашето радио.
Вместо това Клара върна раковината на мястото й в цветната леха с такъв израз, сякаш с
преместването й той е нарушил някаква тайна хармония в градината.
А в раковината имаше много мелодии — по една за всеки, който се заслуша в нея. На
младите тя пееше за копнежа към далечни морета и брегове, на възрастните — за отсъствие
и тъга. Една песен имаше за децата, друга — за старците, една — за мъжете, друга — за
жените. На жените раковината пееше все едно и също — загуба, загуба, загуба, монотонно,
като разбиването на вълните в морския бряг. Когато я доближаха до ухото си, тя не будеше у
тях копнеж, само печал.
Двамата поседяха в градината около час. Слънцето се скри зад един покрив. Зърнист
полумрак се надигаше откъм храстите с касис и бодливо грозде, а небето придобиваше все
по-наситен виолетов оттенък.
— Вече е крайно време да се прибира! — Клара се изправи рязко. Беше се замислила за
сина си. Алберт усети, че трябва да си върви, но докато стане и си вземе довиждане, тя вече
беше изчезнала вътре в кухнята. Той прибра столовете вътре, върна ги на местата им около
масата и остана да изчака Кнуд Ерик.
— Много се застоях — извини се той.
— Но дори още не сте пили кафе!
Тя го покани на масата и му предложи един от столовете. Движенията й бяха
необичайно непринудени.
— Вие си стойте, аз ей сега ще приготвя кафето.
Отвори едно чекмедже със завивки и постла на Кнуд Ерик на софата. Той се съблече и се
пъхна под завивките.
— Утре сутринта ще ходим ли за риба? — попита.
— Не, утре, не. Но може да отидем до Лангхолм да поплуваме, ако искаш.
Момчето не отговори. Вече спеше.
 Клара се върна от кухнята с кафеник в ръка.
— Дълъг ден беше днес.
Седна срещу него и наля в чашата му. Лампата в гостната още не беше светната и в
сумрака бледата й кожа сияеше над деколтето на роклята. Известно време двамата мълчаха,
докато мракът се сгъстяваше около тях. Откъм софата се чуваше равномерното дишане на
спящия Кнуд Ерик. Някъде наблизо един часовник удари десет с дълбок, отекващ звън. В
сгъстяващия се мрак Алберт вече не можеше да различи чертите на лицето й, които трептяха
пред погледа му и сякаш се гънеха в невероятни гримаси.
— Благодаря за вечерята — каза той и се изправи.
Клара се сепна, сякаш се стресна от сън.
— Тръгвате ли вече?
Вдигна поглед, лицето й беше бяло петно в тъмното и той не можа да прочете
изражението му. Дали не беше замаяна от виното? Беше изпила на един дъх първата чаша, а
той й беше сипал отново. Не беше пила повече, но жените носят по-малко от мъжете.
Изведнъж Алберт изпита някаква досада от цялата ситуация и му се прииска да се махне
веднага.
Тя се изправи и го последва в антрето. Не запали лампата и затвори вратата към
гостната. Сърцето му блъскаше в гърдите, като затворник, който моли да го пуснат навън.
Отново усети предишното остро жегване. После осъзна какво прави тя. Дланите й пълзяха
нагоре по гърдите му, без да обръщат внимание на блъскащото му сърце, и в следващия
момент ръцете й обгръщаха шията му.
— Искам да се сбогуваме както трябва — промърмори тя.
Устните й се плъзнаха търсещи по лицето му, докато намериха устата му и се
притиснаха в нея. Сърцето му продължаваше да удря бясно. Някаква черна вълна го погълна и
отнесе волята му. Искаше да откъсне Клара от себе си, но нямаше сили. Тя се притискаше в
него с цялата си тежест. Усещаше мекия натиск на гърдите и скута й. От устните й се
изплъзна жалостив звук, като началото на плач.
— Мамо — чу се от стаята. — Тя застина и затаи дъх. — Мамо, къде си?
Клара шумно си пое въздух. През тялото й премина тръпка.
— Тук съм, в антрето.
— Гласът ти звучи странно. Какво ти е?
— Нищо, заспивай. Късно е.
— Какво правиш, мамо?
— Казвам довиждане на капитан Мадсен.
— И аз искам да му кажа довиждане.
Чу се как шляпа по пода. После тъмният му силует застана на прага.
— Защо не сте запалили лампата?
Клара напипа контакта и светна. Алберт прокара пръсти през косата на детето.
— Лека нощ, момчето ми. Върви, вече наистина е време да спиш, както казва майка ти.
— Той се обърна към Клара, но без да я поглежда в очите. — Лека нощ, госпожо Фрийс, и
благодаря за вечерята.
Подаде й ръка. Дланта й беше топла и влажна. Дори това формално докосване изведнъж
му се стори твърде интимно. Рязко отдръпна ръката си и свали сламената си шапка от
закачалката. После отвори вратата. Чу как се затваря зад гърба му и се отправи надолу към
пристанището. Беше твърде объркан, за да се прибере право вкъщи.
 Свиваше по „Хаунегаде“, когато видя от пейката на старите шкипери на
„Сьондерренден“ да се надига някаква фигура.
— Добър вечер, капитан Мадсен.
Алберт отговори с кратко кимване под сламената шапка. Нямаше никакво желание за
разговор. Но другият мъж го приближи и тръгна в крак с него по „Хаунегаде“.
— Късно е за разходки.
Алберт разпозна масивната фигура на Херман.
— Доколкото знам, не е Ваша работа къде съм и какво правя — отговори троснато.
— Много сте се нагласили. — Херман не се беше трогнал от враждебния му тон. Алберт
ускори крачка. Херман също.
— Тази вечер сте направо като младо момче — каза той с подкупващ тон, чийто фалш
изобщо не се опитваше да прикрие.
Алберт рязко спря и се обърна към него лице в лице.
— Слушам Ви, какво желаете от мен?
Херман разпери ръце.
— Какво да желая? Що за въпрос? Нищо не желая от Вас. Просто да си поговорим. Но
може би Вие предпочитате да останете сам?
Алберт не отговори, само се обърна и продължи по „Хаунегаде“. Подмина доковете и
корабостроителницата.
— Лека нощ! — подвикна Херман зад гърба му. — Със сигурност ще Ви трябва почивка
след усилията тази вечер.
Алберт настръхна и стисна по-здраво бастуна си. За момент се замисли дали да не се
върне, да го накаже за нахалството. Но бързо се отказа. Отдавна бяха минали тези времена.
Двамата с Херман бяха почти еднакви като ръст и телосложение, но ги делеше половин век
във възрастта. Битката нямаше как да е равностойна. Щеше да загуби не само нея, но и
достойнството си. Осъзнаването на този факт беше достатъчно Алберт да се почувства като
зашлевен, като проснат окървавен на земята.
Качи се по каменните стъпала към дома си на „Принсегаде“ и заключи след себе си. Без
да пали лампата в салона, тежко се отпусна на софата. Откъде знае този подлец какво се е
случило у вдовицата? Шпионира ли го? Или само се досеща? Толкова очевидно ли е какво
става? Та то беше изненада дори за самия него. Нима другите виждат неща, които убягват на
самия него?
Да, докато се приготвяше за вечерята у вдовицата, сам се беше заиграл с тази мисъл.
Длъжен беше да го признае. Но осъзна, че всъщност не го желае. Беше наистина само това —
заигравка с мисълта, че е възможно. А сега се беше случило и той изведнъж се почувства
разголен. Това, което Херман вижда, може да го види целият град. Трябва да спре тук. Сега
разбираше какво е почувствал в антрето на Клара Фрийс, когато тя му се даде. Страх. Страх
животът му да не излезе от орбитата си, страх от непредвидимото бъдеще, страх, че всичко
онова, което е оставил зад себе си в очакване на есента на своя живот, сега ще го придърпа
отново.
Той беше слабият. Това почувства. Тя беше силната, по същия начин, по който и Херман
беше силен — защото бяха млади.
Задъханата прегръдка в тъмното антре, сдърпването на улицата — те бяха присъщи на
младостта, не на старостта, а горко на стареца, пристъпил твърде близо до младостта с
мисълта, че може да се стопли на нейния огън. Цената, която трябва да плати, е да се
превърне в посмешище.
Старите трябва да си седят край своето умиращо слънце. Къщата, където беше кантората
му, откъдето ръководеше дружеството си, това беше неговото слънце и неговата орбита. Не
можеше да се противопоставя на гравитацията на старостта. През войната си беше създал
репутация на особняк. Може би хората още го възприемаха така и той осъзна, че би могъл да
приеме този образ. Но да му излезе име на глупак не можеше да понесе. Да върви облечен по
улиците на града и все пак да се чувства разголен пред всички, това беше позор, с който не
би могъл да живее.

На следващия ден спа до късно и изобщо не излезе. На по-следващия излезе сам с

лодката към Сорекроген, за да нагледа капаните си. Както обикновено бяха пълни. Имаше
поне десет фунта. Той изсипа скаридите в кофата и се загледа в гъмжилото животинки. Видя
пред очите си Кнуд Ерик, който гордо върви към майка си с улова. После подпря кофата на
релинга и я изсипа във водата. За момент скаридите застинаха като кафяв облак на
повърхността на водата, после изчезнаха.
Алберт не намираше спокойствие в морето. Момчето му липсваше. Но имаше и още
нещо, нещо по-силно, което го раздираше отвътре, някакво вътрешно напрежение, което
ставаше все по-силно, колкото повече го игнорираше. Не само страх беше изпитал, когато
Клара се притисна към него в антрето, но и чувствена възбуда, която не беше усещал от много
години. Самата мисъл за случката в антрето предизвика нежелана ерекция.
Това е той — един старец, седнал в лодката си насред морето и лятното утро, с ерекция.
Беше бесен на себе си и търсеше начин да се освободи. Беше болен в последната фаза на
болестта. Времето трябваше да продължи по своя път, а единственият лек се наричаше
раздяла.

Минаха две седмици. Един ден Алберт се прибра вкъщи и завари Клара Фрийс в салона.
Беше седнала на ръба на софата, а когато той влезе, се изправи. Носеше същата рокля като
вечерта със скаридите. Той различаваше извивките на тялото й под тънкия лек плат.
— Икономката Ви ме пусна. Казах й, че имам важно съобщение.
Той стоеше на прага и чакаше да продължи. Знаеше, че се държи невъзпитано, но го
спираше усещането, че ако направи и една крачка напред, ще се стигне до нещо
недомислено. Това беше същият тласък, на който в неспокойните си моменти в открито море
така и не беше успял да даде име. Сега го беше обзел отново, както онази вечер в сумрака на
антрето — страх и възбуда едновременно.
— Става дума за Кнуд Ерик — каза Клара. — Той не разбира защо вече не се виждаме с
Вас. Всеки ден пита за Вас, но не смее да дойде сам. Съвсем ли сте се отказали от него?
Тя отправи поглед към него и сякаш името на Кнуд Ерик заличи страха му.
— Скъпа моя Клара — каза той и пристъпи към нея.
Взе ръцете й в своите. Тя го гледаше и изведнъж очите й се напълниха със сълзи.
— Има и друго. На мен също ми липсвате ужасно!
Тя измъкна ръцете си и обгърна шията му, като притисна устни към неговите. Обзе го
внезапен гняв. Хвана я през кръста, за да я отскубне от себе си, но вместо това ръцете му
направиха точно обратното. Притисна я към себе си и започна да я целува бясно, без никаква
нежност. Тя се отскубна от него, а той я събори по гръб на софата, стовари се тежко върху й и
задърпа роклята й.
— Чакайте, чакайте — простена тя.
Вдигна полите на роклята си нагоре и се подготви за него. Гневът му не утихваше.
Когато с въздишка влезе в нея, силно я удари през лицето. В моментната си възбуда му се
стори, че я удря при самозащита, като протест срещу нейната младост и това, до което го е
довела. После се срина със стон върху нея, бързо задоволен колкото от удара, толкова и от
податливото й тяло, което той почти не беше забелязал. Тя се притисна към него. Ударът, от
който бузата й пламтеше като огън, явно не й беше направил впечатление.
Главата му лежеше върху меката й гръд. Забеляза с неприязън — в обятията й беше като
безпомощно дете. Вече знаеше, че е загубен. Щеше да се върне при нея и щеше да я удари
отново. Почервеня от срам. После се откъсна от нея и се зае да оправя дрехите си. Тя седна
до него и положи лице на рамото му. Бузата й още гореше от удара.
— Държите ли на мен? — попита тя. — Държите ли на мен истински?
— Да, да — отговори той с раздразнение. — Остави ме да си оправя дрехите сега.
Не можеше да се познае. Не изпитваше никакъв триумф от завоеванието. Напротив,
бавно го изпълваше усещането, че се е случила някаква катастрофа.
Тя се изправи и пристъпи до огледалото, което стоеше върху един скрин, за да оправи
косата си. Когато свърши, се обърна към него:
— Какво да кажа на Кнуд Ерик?
Той вдигна рамене и извърна глава.
— Той знае, че съм дошла тук. Ще бъде много разочарован, ако го оставите.
— Утре ще мина да го взема. Ще излезем за скариди.
В антрето тонът между тях отново беше официален и те се ръкуваха за довиждане.
Малкото мрачно помещение беше като шлюз към града навън и вечно дълбаещите погледи на
марсталци. Алберт остана на прага, докато тя излезе на улицата. Отсреща съпругата на
манифактурния търговец Йенсен слизаше по гранитните стъпала на банката. Той й кимна.
Изпод лакираната в черно сламена шапка тя хвърли критичен поглед към Клара, преди да
отговори на поздрава с премерено кимване. Разсъбличането му беше започнало.

На следващия ден, когато отиде да забере Кнуд Ерик, него го нямаше. Пратила го в града
за мляко, но щял да се върне съвсем скоро, каза майката. Малката Едит спеше. Алберт с ужас
видя, че половината лице на Клара е подуто, а на бузата й има огромна жълто-виолетова
синина.
— Не ме гледайте така — каза тя. После взе ръката му и погали бузата си с нея. — Няма
нищо.
Стоеше подпряна на кухненската маса и протягаше ръце към него, за да го привлече към
себе си. Той извърна лице, но тялото му се подчини на поканата й. Отново я забеляза, своята
безподобна старческа ерекция. Мразеше се, докато дърпаше роклята й, за да я вдигне над
бедрата й. Отново влезе в нея, но този път бързо омекна и се изплъзна навън. За момент беше
забравил момчето, но сега отново се сети за него и почувства, че безразсъдното им
чифтосване е безотговорно.
Тя го задържа плътно до себе си. Този път не я беше ударил, но се отскубна грубо. Не
знаеше какво търсят двамата един у друг и й го каза.
 — Нищо хубаво няма да излезе от това.
Тя не отговори, само положи глава на гърдите му. Подчинението й беше глухо и нямо и
не предизвика нищо у него, освен да го разгневи още повече.
— Чуваш ли? — изръмжа той и я разтърси.
Главата й се люшкаше наляво-надясно, сякаш беше изгубила съзнание. После двамата
чуха Кнуд Ерик да влиза и бързо се отдръпнаха един от друг. Момчето внесе млякото в
кухнята и го остави на масата.
На Алберт му се стори, че Кнуд Ерик е по-сдържан от обичайното, но скоро си даде
сметка, че сдържаният е самият той. Двамата слязоха до пристанището и прекосиха целия
залив, преди естественият тон да се върне помежду им. Алберт очакваше, че ще трябва да
обяснява дългото си отсъствие, но момчето не попита. То седеше на банката и зачервено от
усърдие и усилия, демонстрираше уменията си на гребец.
Алберт подозираше, че майката е използвала момчето само за претекст да го потърси.
Само да можеше да държи двете неща отделно — обичта си към момчето и влечението си
към майка му. Но тя нямаше да го остави на мира. Тогава кой беше започнал всичко това? Тя
или той? Не можеше ли честно да си признае, че не тя, а нещо вътре в него самия не го
оставя на мира? Дали виновна е внезапно разгарялата се в него страст? Или по-скоро спомен
за страстта? Или всичко неизживяно в живота му сега му се предлагаше в лицето на Клара
Фрийс?
Всъщност беше без значение. Той не можеше да рискува връзката си с момчето.
Трябваше да сложи край на това. Но как?

Клара и Алберт не разговаряха много, само за ежедневни неща, като хора, които се
познават отдавна и отдавна са си казали всичко важно. Всъщност нямаха и какво толкова да
си кажат, мислеше си той. В началото в мълчаливото общуване около масата или на чаша
кафе имаше някакво спокойствие. Сега обаче в срещите им имаше напрегнато, нагнетено
нетърпение, докато чакаха да останат сами, без момчето.
Малката Едит вече пълзеше и казваше първите си думи. Алберт винаги се смущаваше,
когато момиченцето го дръпнеше за крачола и вдигнеше изпълнен с очакване поглед към
него. Навеждаше се и я взимаше на ръце. Слагаше я на коляното си и я подрусваше. Лицето
му оставаше сериозно, не знаеше какво да й каже. „Дий, дий, конче“, може би? Но не
казваше нищо.
— Тата — каза тя един ден.
Алберт погледна Клара, която се усмихна смутено.
— Не знам откъде го е научила. Не е от мен.
И речта ли расте у децата като млечните зъби? Нима думата „татко“ е задължителна част
от развитието на речниковия запас?
Той спря да я люлее. Нямаше повече „дий, дий, конче“. Погледна твърдо детето в ръцете
си.
— Не — каза той. — Не тата. Алберт.
Едит се разплака.

Между възрастните така и не се зароди никаква близост. Двамата никога не прекараха

цялата нощ заедно, никога не останаха разсъблечени един до друг, изтощени след любовния
акт, отпуснати за миг покой. Напротив, вечно бързаха, полувраждебни в срещите си. Той
никога не я взимаше в обятията си без гърдите му да се превърнат в бойно поле. Беше
изпълнен със съпротива, но привличането беше по-силно и в резултат на това винаги я
обладаваше с някаква безпощадност, за която по-късно се разкайваше. Когато тя стенеше под
неговите тласъци, никога не беше сигурен дали е от екстаз, или от болка. Самият той се
освобождаваше с такъв стон, сякаш някой го е ударил с юмрук в корема.
Повече не я удари, но сам си даваше сметка, че това е единствено защото първият му
удар беше оставил върху лицето й следи, които целият град можеше да види. Само страхът за
репутацията му удържаше ръката му, когато го залееше стръв да я нарани. Да, вдигнатият му
член би могъл да има същия ефект като удара, да се използва, за да й причини болка, но тук
възрастта го предаваше. Вече не беше толкова издръжлив, както някога.
Обичаха се като хора, които са обречени на други хора и могат да се срещат само тайно,
задъхано и за кратко. Всъщност така си и беше, и двамата бяха обещани на друг: той — на
старостта си, тя — на своята младост. Мостът, който трябваше да ги свързва, се продънваше в
момента, в който стъпеха на него. Той не разбираше себе си, не разбираше нея и знаеше, че
ако попита за същността на чувствата й към него, няма да получи отговор.

Продължиха така. Кнуд Ерик отново започна училище, а дъждовната есен сложи край на
разходките им в морето. Трябваше да си намерят други занимания. Следобед момчето често
ходеше на гости на Алберт. Учеха заедно, докато навън се стъмни. Алберт също гостуваше на
„Снарегаде“, но Клара не стъпваше в неговия дом. Това си остана неписан закон. Никой не го
беше изговорил на глас. Просто така стояха нещата помежду им. Той можеше да влиза в
нейния свят, но тя в неговия — не.

Алберт спря да гостува на вдовицата на мариниста. Това беше сигурен знак, че се

срамува. Може би целият град вече знае какво се случва? Сигурен беше в това. Не можеше да
го докаже категорично, но виждаше свидетелства навсякъде. Втренченият поглед на някой
минувач, разговорът на някоя пейка, който секваше, щом той мине покрай нея, поздравът на
някой продавач, резервиран зад привидната вежливост.
От време на време засичаше Херман. След сблъсъка им младият мъж повече не го
закачи. Само го поздравяваше с насмешка, вдигнал пръст до козирката, или се ухилваше
грозно, сякаш двамата са заговорници, посветени в една и съща тайна. Алберт не му
обръщаше внимание, но се тревожеше, че двамата все се засичат когато отива на „Снарегаде“
или се връща от там. Тоя безобразник няма ли си друга работа, освен да го шпионира?

Виждахме го късно вечер да седи до еркерния си прозорец към „Принсегаде“. Държеше

книга в ръка и се опитваше да чете. Но през повечето време само се взираше навън.
За какво толкова мислеше? Беше стар. Но така и не беше открил покой.
Дали осъзнаваше, че не е задължително с дългия живот да дойде и мъдростта?
 Ако все пак имаше нещо, което да свързва Алберт и Клара, то беше грижата за Кнуд
Ерик. Тя напълно приемаше всяко негово решение във връзка със сина й, макар че той
нямаше свои деца.
Клара не беше като повечето жени в Марстал. Когато мъжете им бяха по море, те по
принуда изпълняваха ролята и на майка, и на баща. Нямаха избор. Колебанията си криеха зад
строгост, която граничеше със студенина. В продължение на много месеци всяка година,
понякога в продължение на много години наред, те участваха в генерална репетиция на
вдовството си.
Сега Клара Фрийс се радваше на рядката за марсталска жена привилегия да има мъж в
къщата и в този неочакван лукс тя си позволи да се отдаде на вродената си слабост, която
иначе би се наложило да преодолее.
Избягваше да поема отговорност. Отказваше да взима решения. Гледаше Алберт с
упование, сякаш очакваше от сега нататък той да се разпорежда с живота й.
Само за едно държеше на своето: Кнуд Ерик няма да последва баща си. Клара беше чула
шепота на смъртта в раковината. Синът й няма да търси пътя си по море. По този въпрос тя
сякаш се отърсваше от онази вялост, която я обземаше иначе в присъствието на Алберт.
Изправяше гръб и в гласа й се появяваше неочаквана острота.
Момчето се свиваше, когато майка му подхванеше тази тема. Алберт беше чул как й
обещава никога да не става моряк. Сега разбираше по лицето му, че съвестта му е гузна. И
самият той се чувстваше гузен, макар отдавна да си беше дал сметка, че друг избор няма. Все
пак той беше част от вдъхновението на момчето. Историите му, безкрайните разговори за
далечни земи и кораби, уроците по гребане и връзване на възли, всичко това теглеше
впечатлителното момче все в една посока. А освен това ги имаше и всички онези неща извън
контрола на майката и бащата — безкрайният грохот на морето отвъд вълнолома, гледката на
топселните и брамселните шхуни и баркентините, когато в ранна пролет платната им се
издуят от вятъра и почне дългото плаване из световните морета, със спирки като Рио де ла
Плата, Нюфаундленд, Опорто, Хавър, Валпараисо, Калао и Сидни — легендарни
пристанища, които са неизменна част от географските знания на всяко момче и изпълват
малкото му сърце с копнеж.
Клара Фрийс знаеше всичко това. В острия й тон имаше и молба и тя беше насочена към
Алберт. Той би могъл да откъсне сина й от тази предопределена орбита.
Тя местеше поглед от стареца към момчето и обратно и се досещаше за заговора между
тях.
— Как си по четене? — попита.
— Добре — отговори момчето с онзи дръпнат тон, който децата използват, когато им
зададат въпрос, свързан с училище.
— Току-що започна втори клас, а вече чете гладко — похвали го Алберт.
Клара го погледна.
— Значи е добър в учението — заяви тя. — Може да стане корабовладелец?
Въпросът изненада Алберт. Трябваше да си признае, че никога не си беше представял
момчето да поема по този път. Според него кариерата на един добър корабовладелец никога
не почва директно от кантората. Основите й се полагат на палубата, преди да премине към
по-абстрактния свят на товарните плавания. Така беше направил самият той, така се
надяваше, че ще се прави и в бъдеще.
— Разбира се, че може — каза той, но с известна уклончивост. Не можеше да й сподели
позицията си.
Тя забеляза липсата на ентусиазъм в гласа му и я прие като нежелание да помогне на
момчето. Устата й се свиха в тънка цепка и тя млъкна.
— С добри оценки човек има голям избор. Сега е малко рано да…
— Много добре знам какво ще кажеш — прекъсна го тя. — Ще кажеш, че едно момче с
добри знания може да държи и щурмански изпит. Но повярвай ми, това не е пътят, по който
ще тръгне моят син. — Тя се обърна към момчето. — Чу ли ме, Кнуд Ерик!
Момчето кимна мълчаливо и сведе поглед. После по бузата му се плъзна една сълза и то
подсмръкна шумно. Скочи от стола и избяга в кухнята.
Клара погледна Алберт с укор, сякаш не тя, а той е причинил сълзите на момчето.
— В града има доста кантори — каза той. — Бих могъл, като му дойде времето, да го
препоръчам някъде.
— Би било чудесно.
Лицето й светна и тя го възнагради с усмивка. После влезе в кухнята, за да убеди
момчето да се върне. Алберт чу гласа й от кухнята.
Останал сам, той усети колко е празно обещанието му.
— Като му дойде времето — повтори сам на себе си и направи бърза сметка наум. —
Като му дойде времето, аз ще съм умрял.

Клара очакваше Алберт, когато на вратата се потропа. Отиде да отвори. На стълбите

стоеше Херман. Познаваха се от времето, когато мъжът й още беше жив. Хенинг беше плавал
на един кораб с Херман и беше разказвал на Клара за него. Беше чувал, разбира се, слуховете
за убийството на пастрока, но не вярваше. Добър другар бил, така казваше за Херман винаги.
И у двамата я имаше същата любов към раздутите приказки и Клара подозираше, че
другарството им се е родило по-скоро из пристанищните кръчми.
Когато Херман се върна в Марстал, си даде труда да я посети, за да й поднесе
съболезнования за Хенинг. Тя не беше забравила. Херман й се беше вдигнал в очите и Клара
беше на път да се съгласи с мнението на покойния си мъж.
След това не бяха разговаряли повече. Но той винаги я поздравяваше сърдечно, когато се
разминат по улицата. Веднъж дори се беше спрял, за да я пита дали има нужда от нещо.
Сега стоеше пред вратата й. Тя изненадана отстъпи крачка назад.
— Само исках да видя как се оправяш — каза той и без да чака покана, прекрачи прага.
За момент се оказаха съвсем близо един до друг в тясното антре. После той продължи
към гостната.
— Добър ти ден — каза той весело на Кнуд Ерик и разроши русите му коси, все едно са
стари приятели.
Кнуд Ерик не го познаваше и отстъпи назад.
Клара остана права на прага.
— Уморен е.
— Няма да се задържам много. — Херман се настани на софата и кръстоса крака. —
Чувам, че добре се оправяш напоследък.
Клара не отговори. Той я огледа.
— Старият Мадсен не е лоша партия.
Тя не се смути под погледа му.
 — Какво имаш предвид?
— Какво имам предвид? Същото като всички останали в града. Че се чува звън на
сватбени камбани. Сигурно и самата ти го чуваш, и децата. Хитро си го измислила.
Лицето на Клара пламна. Тя сведе поглед и прехапа устни. Когато отново вдигна очи,
избягваше да поглежда госта си.
— Това са само приказки — промълви.
Херман се облегна назад с такъв израз, сякаш къщата е негова.
— Спокойно — каза той, — все пак момчето има нужда от баща. А старецът явно се
разбира добре с деца. Да, понякога се разсейва. Но малко морска вода не вреди.
— Какво значи това?
Въпросът беше само шепот. Кнуд Ерик стоеше между двамата и местеше погледа си от
единия на другия, а Клара напълно беше забравила, че детето е в стаята.
— Нищо, просто един ден момчето паднало от лодката и за малко да се удави. Но
Мадсен сигурно ти е казал?
Клара се сепна. Обърна се към Кнуд Ерик.
— Вярно ли е това, което Херман казва? Наистина ли си щял да се удавиш?
Кнуд Ерик сведе глава и се изчерви.
— Не беше страшно. Просто паднах във водата.
Клара отвори вратата към антрето.
— Мисля, че е време да си вървиш — каза тя, силата се беше върнала в гласа й.
— Разбира се, щом не съм добре дошъл. — Херман се надигна тежко от софата и
пристъпи към вратата. — Пак ще намина някой ден.
Врата се затръшна зад гърба му.
Клара се стовари на един стол и прибра ръце в скута си. Стискаше юмруци толкова
силно, че кокалчетата й бяха побелели, а изражението на лицето й беше съсредоточено.
Момчето я гледаше със страх.
След малко тя наруши мълчанието.
— Защо не ми каза, че си паднал във водата?
— Но, мамо, то не беше нищо!
— Нищо не било! Можело е да се удавиш! Защо не ми каза?
Кнуд Ерик прехапа устни.
— Капитан Мадсен ли ти каза да не казваш? Отговаряй!
Момчето примигна и извърна поглед. По бузата му се търколи сълза. Той нацупи долната
си устна и преглътна.
После кимна.
Когато Алберт се появи един час по-късно, Клара го посрещна на вратата с Едит в ръце.
— Какво искаш? — попита тя, без да отговори на поздрава му.
Гласът й беше остър, очите — вперени право в неговите. В погледа й гореше гняв, а
гневът правеше женствеността й някак животинска.
Самка, която пази малките си, така си помисли той и му стана ясно, че няма да влезе в
къщата. Клара беше застанала на вратата, за да му препречи пътя. Нямаше да му позволи да
влезе и да налага авторитета си вътре. Той трябваше да остане на улицата в ролята на малкия.
Кнуд Ерик се появи и застана до майка си.
— Ти влизай вътре — каза тя, по-меко.
Момчето изчезна навътре в къщата. Майка му отново се обърна към Алберт и отметна
глава назад.
Все едно се засилва за удар, помисли си Алберт и несъзнателно отстъпи назад.
— Не разбирам… — започна той.
— Какво не разбираш?
Гласът й беше заповеднически, сякаш все още говори на сина си.
— Разбирам, че си ми ядосана, но не разбирам защо.
— Не разбираш значи? — Гласът й стана още по-гневен. — Виж това дете, хубаво го
виж. Хубаво ме виж и мен, и детето ми. Детето, което никога не е виждало баща си.
Постепенно повишаваше глас. Едит се стресна и замрънка. Почна да се гърчи в ръцете
на майка си, за да се измъкне. После протегна малките си ръчички към Алберт.
— Тата — каза тя.
Гневът на Клара не беше намалял.
— А ти искаш да направиш Кнуд Ерик моряк. За да се удави като баща си! Това искаш,
нали? Да стане като баща си, като теб, като целия тоя проклет град, да се удави като
истински мъж! — Последната дума сякаш я изплю презрително.
— Но войната свърши — каза той в опит да я умилостиви. Тези обвинения му бяха
познати, но никога не ги беше чувал произнесени с толкова ярост.
— А обикновените моряци не се давят, така ли? И корабите им не потъват? И ако нещо,
все ще издържиш ден-два във водите на Северния Атлантик зиме, нали? Или пък ще
доплуваш обратно до Марстал, ако по някаква нещастна случайност корабът ти потъне? В
мирно време никой не се дави, така ли? Може би хората дишат с хриле? Това ли искаш да ми
кажеш?
Алберт стоеше онемял от изблика на тази жена, която беше свикнал да приема за
полуняма. Извинително разпери ръце. Видя лицето на момчето на прозореца.
Сякаш усетила любопитния поглед на Кнуд Ерик, в същия момент майка му викна:
— Махни се от прозореца!
— Госпожо Фрийс… — започна Алберт. Говореше й като на непозната.
— Ти да мълчиш! — викна тя. — Не съм свършила с тебе. Да чувам аз от чужди хора, че
детето ми за малко да се удави. Че е паднал във водата, а ти най-спокойно си го извадил и си
му забранил да ми казва! Чудно! Аз, собствената му майка, да го чуя от чужди хора. Ами
историите, с които му пълниш главата? Корабокрушения, катастрофи, смалени глави, диви
приключения! Мислиш ли, че са полезни за дете, което е изгубило баща си в морето?
Мислиш ли?
Гледаше го право в очите. Той сведе поглед. Не знаеше как да отговори. Беше напълно
права. Това й го призна на висок глас.
— Напълно права си — каза той. — Не разбирам от деца.
— Не разбирал от деца — изсумтя Клара презрително. — Естествено че не разбираш!
Някакъв си… — Изгледа го от глава до пети, докато търсеше точната дума. — Някакъв си
ерген.
— Но дойдох с добри намерения — каза той. — Казаха ми, че на детето ще му е от полза
да има мъж наоколо и затова дойдох.
— Да, дойде. А сега можеш да си вървиш. „Ще стана моряк като баща ми, дето се
удави!“ Страшна полза имаше Кнуд Ерик от тебе, няма що! — Момчето отново се беше
появило на прозореца. — Да се махаш оттам, казах! — викна майка му.
— Тата — каза Едит отново.
 Клара Фрийс влезе и затръшна вратата след себе си.
Алберт свали шапка пред затворената врата. После се обърна и тръгна надолу по
„Снарегаде“. Струваше му се, че усеща погледа на момчето в гърба си.
Валеше тежък ноемврийски дъжд. Една ледена капка го удари по врата и се стече надолу
под шала му.

Алберт си влезе вкъщи и мина да светне лампите по стаите. Не го свърташе и не знаеше

какво да прави със себе си. Качи се на горния етаж и излезе на балкона. Все още беше с
палто. Усети, че от дъжда косата му вече е съвсем мокра. Погледна към вълнолома. В здрача
дългата каменна бариера мъждукаше пред очите му и изглеждаше като направена от мъгла.
Той влезе отново вътре и помоли икономката си да му донесе кана кафе. После седна до
еркерния прозорец. Навън се беше смрачило. Алберт имаше чувството, че сдържа дъха си,
защото ако почне отново да диша, ще се случи нещо непредвидимо и ужасно. Може би ще
закрещи или ще заплаче, или нещо друго, което дори не можеше да си представи.
Обзе го чувство, което трябваше да проследи чак до детството си, за да разпознае.
Припомни си усещането, което беше изпитал застанал в основата на скалите при Хален,
вперил ужасен поглед в малкия Каро, който лежеше на камъните с пречупен гръбнак. Беше
понечил да го погали по козинката с надеждата, че една милувка може да го оправи. Но
усещането, че се е случило нещо непоправимо, оставаше. Сега отново го усети да отеква
някъде вътре в него.
Отпи глътка горещо кафе, което винаги пиеше без захар, и опита да се успокои.
Трябваше да си избистри мислите. Никога не беше живял в брак и нямаше никакъв опит с
женските изблици. Връзката му с Чън Сумей беше подчинена на нещо, което той шеговито
наричаше не просто единодушие, а „единомислие на душите“, нещо далеч по-голямо от
сегашната връзка между него и младата моряшка вдовица. Сериозно ли говореше Клара?
Наистина ли случката с Кнуд Ерик е била това, което я е вбесило? За бога, та всяко момче
рано или късно пада в морето! И после го вадят, и това е.
Не, Алберт не вярваше, че проблемът е в момчето. Имаше нещо между него и Клара. Но
и да пукне не можеше да каже какво е. Всъщност досега беше смятал, че проблемът е в него.
Едновременно я искаше и не я искаше. Тя беше нарушила спокойния ред в живота му.
Но нали тя го отхвърли току-що? Не би ли било най-мъдро просто да приеме
болезнената раздяла?
Ами момчето?
Не може ли двете неща да останат някак си отделни? Не, те бяха безнадеждно свързани
и именно той ги беше свързал така.
Мислите му се въртяха в кръг. Не стигаше до никъде. Отпи от кафето и погледна навън.
Икономката влезе да пита кога ще иска да му сервира вечерята. Той нямаше никакъв
апетит и я помоли да почака до осем часа. Облече си палтото и излезе под ноемврийския
дъжд. Няколко минути по-късно спря пред дома на вдовицата Расмусен на „Тейлгаде“.
Толкова отдавна не беше идвал тук. Какво ще си помисли тя? Бяха си станали довереници, но
той не смееше да се върне при нея. Тя ще го погледне изпитателно и с присъщата си прямота
ще го попита за болките му. С най-добри намерения, в това не се съмняваше. Но добрите
намерения не помагаха. Алберт се чувстваше отчайващо изгубен.
Сви надолу по „Философганген“. После продължи покрай пристанището и скоро се
оказа пред дома на Клара Фрийс. Вътре светеше, но стъклата бяха запотени от влажната
топлина и той не виждаше нищо. Остана нерешително пред къщата, изпълнен с ужас, че
някой ще го види. После отново тръгна безцелно. Един час по-късно се върна на същото
място за трети път, бесен на самия себе си.
Всеки път натам го теглеше копнежът. Всеки път го пропъждаше страхът.

И започна чакането. Какво чакаше? Не знаеше. Но го усещаше до мозъка на костите си,

сякаш това, което приближаваше, беше краят на живота му. Отново се взря в огледалото. Там,
където преди беше видял свидетелства за неотслабваща сила, сега виждаше само
опустошенията на старостта. Допреди да се събере с Кнуд Ерик и Клара, той не знаеше какво
липсва в живота му. Без тях старостта му беше като Итака без Пенелопа и Телемах. А с тях?
Не беше ли всъщност продължение на живота?
Обратното броене беше започнало. И не можеше да бъде спряно.
Избягваше да излиза навън по светло от страх да не срещне Кнуд Ерик. Дори не смееше
да мисли какво би му казал. Да стои пред него, да гледа как лицето му се озарява или още
по-лошо, как се извръща смутено — нямаше да го понесе.
Вечер, след като оставяше храната си почти винаги недокосната, не го свърташе вътре и
той излизаше сред ноемврийския мрак. Виждахме го как крачи по улиците. Ледени капки
дъжд го шибаха в лицето.
Заставаше на „Снарегаде“ и гледаше как светлините угасват зад прозорците на къщата.

После чакането свърши. Един ден Клара застана пред вратата му и поиска да влезе.
Лицето й с нищо не издаваше, че се радва да го види отново. Беше строго и вглъбено, сякаш е
взела тежко решение и идва да му го съобщи. Той й помогна да свали палтото си и я покани в
салона. Седнаха един срещу друг. Докато говореше, тя не го погледна. Гледаше в скута си.
Гласът й беше неутрален, почти беззвучен, сякаш рецитира нещо наизустено.
— Мисля, че трябва да уредим това, което се случва между нас — каза тя и пое дълбоко
въздух. Накъсаното й дишане беше единственият знак за чувствата, които се бореха в нея,
докато говореше. — Не може да продължава така. Вие, искам да кажа ти, постоянно идваш
при нас. Не е редно. Хората ме гледат, зяпат и много добре знам какво си мислят. Имат ме за
държанка, а аз не искам им изглеждам такава.
Тя млъкна. Изведнъж сключи ръце, които досега лежаха неестествено спокойни в скута
й и правеха думите й да звучат още по-механични, а кокалчетата й побеляха.
— Но, скъпа Клара…
Той протегна ръка да я докосне, но тя потръпна и се дръпна назад.
— Нека се доизкажа. Няма смисъл да казвате, че не е така, защото е така, а аз знам по-
добре от Вас какво си мислят хората. — Все още не вдигаше поглед, а съсредоточено
изследваше пръстите си. — Не мога да живея по този начин — каза тя. — Хенинг е мъртъв.
Аз съм вдовица. Но Кнуд Ерик и Едит имат нужда от баща и ако това няма да си ти, ще
трябва да е някой друг. Така стоят нещата.
Постоянно минаваше от „вие“ на „ти“. А той не разбираше какво му говори.
— Аз съм стар човек — каза той безпомощно.
— Не чак толкова стар, че да не… така де, разбирате какво имам предвид.
 Той смутено сведе поглед.
Тя си пое дълбоко въздух, сякаш й предстои да каже нещо не просто чудовищно, а и
напълно противно на природата й.
— Затова бих предложила Кнуд Ерик, Едит и аз да се преместим тук, а двамата да се
оженим. За да… За да сложим нещата в ред.
В следващия момент се срина. Стиснатите пръсти се отпуснаха. Беше казала каквото
имаше да казва. Сега изтощена се оставяше на съдбата си.
Алберт остана напълно потресен. Това не го беше очаквал. Досещаше се, че ситуацията
изисква незабавен и недвусмислен отговор, но такъв не идваше на устните му.
— Да, но вие обичате ли ме? — попита той.
В този момент между тях нямаше никаква нежност. Той й говореше със същата
вежливост, с която би се обърнал към непознат.
— А Вие обичате ли ме? — попита тя остро.
— Липсваше ми. — Гласът му беше мек. Не можеше да направи признание в любов. Не
можеше да намери по-точни думи за хаоса, който бушуваше вътре в него. Звучеше сякаш моли
за милост.
За момент настъпи мълчание. През тялото на Клара премина тръпка. Тя хвана ръцете му
и ги стисна в своите.
— И ти ми липсваше. — Преглътна, после се наведе към него и се предаде на плача.
Вече беше спасена и се предаде цялата на чувствата си. Той механично я галеше по гърба.
Вцепенението му не си беше отишло. Не чувстваше облекчение като нея. Ситуацията се беше
изострила толкова много, че му се струваше невъзможно да й откаже това, за което тя
молеше. Сякаш някой извън него диктуваше думите му.
И той ли иска същото? На този въпрос беше също толкова невъзможно да отговори,
колкото и на въпроса дали я обича.
— Така да бъде — каза накрая.
Гласът му звучеше успокояващо. Но в него имаше и нотка на примирение, която тя
нямаше как да не чуе.
Беше победила. Но победата не донесе радост нито на единия, нито на другия.

На следващия ден двамата публично се появиха заедно. Разходиха се по „Киркестреде“.

Тя го държеше под ръка, а той вървеше наперен. Не от гордост, по-скоро за да не изглежда
старчески немощен до младата жена. Направиха няколко посещения заедно с Кнуд Ерик и
Едит. Обядваха заедно в неговия дом. Тя не остана да нощува там. Никога преди не бяха
прекарвали нощта заедно, не го направиха и сега. Очите на целия град все още ги следяха. И
двамата чувстваха, че има една граница, която не трябва да се прекрачва. Още не бяха
женени.

Отношението на Кнуд Ерик към Алберт неочаквано се промени. Момчето сякаш едва
сега осъзна, че баща му никога няма да се върне. Друг мъж заемаше празното място до майка
му. Преди беше изпитвал магнетично привличане към Алберт. Сега сякаш магнитът беше
обърнат обратно и предизвикваше обратния ефект.
Придружаваше с неохота майка си, когато гостуваха на капитана. Беше затворен, когато
Алберт идваше на „Снарегаде“. Сякаш искаше двамата да си останат отделни.
Когато световете на майка му и Алберт най-сетне се срещнаха, той изпита чувството, че
губи мястото си в тях. Само насаме с Алберт отново разцъфваше старата близост.
Алберт не спомена това пред Клара. Толкова много неща оставаха неизказани между
тях. Понякога неизказаното е предпочитаният език на любовта. Но за Алберт този език беше
непознат, за него той нямаше речници. През цялото време усещаше, че го притиска някаква
преса, чиято същност не проумяваше. С Клара нито се целуваха, нито се прегръщаха пред
Кнуд Ерик. И преди не го бяха правили, но тогава се криеха. Сега всичко вече беше явно, но
те продължаваха да не се докосват, нямаше ги дори кратките нежни сплитания на две
срещнати ръце.
Имаше ли между тях всъщност нещо друго освен сурова страст, която задоволяваха с
внезапни, винаги тайни изблици? Облекчаване, но не и облекчение — само това ли можеха
да получат?
Алберт не познаваше условностите на брака и не знаеше как да тълкува нещата, които се
случват между тях.
Беше живял заедно с Чън Сумей. През цялото това време отношенията им бяха останали
белязани от почит и уважение. Той винаги го отдаваше на китайската й кръв. Или на неговата
датска. Но когато сядаха един срещу друг с телеграмите и документите за цените на
превозите на масата помежду им, понякога неочаквано вдигаха погледи и се усмихваха един
на друг смутено, сякаш се виждат за пръв път. Така и не бяха привикнали един с друг.
Между тях имаше интимност. Но интимността не е същото като рутината. В
интимността винаги има някакво неугасващо сияние.
Чън Сумей му липсваше.

— Хубава ли беше тази твоя китайка? — попита Клара веднъж.

Въпросът изненада Алберт. Не знаеше, че слуховете са стигнали и до нея.
Вдигна рамене. Не му се говореше за това.
— Имаше ли мънички китайски крачета?
— Не, стъпалата й не бяха привързвани. Това го правели само дъщерите на богати
семейства. Бедните момичета си ходели свободно. А тя от съвсем малка е трябвало да се
оправя сама.
Клара гледаше право пред себе си, сякаш не е очаквала да чуе точно това.
— Значи е била сираче?
Алберт забеляза, че тя използва думата, която отказваше да употреби за самата себе си,
когато той я разпитваше за детството й на Биркхолм.
— Може да се каже.
— Значи съвсем сама на света — каза тя.
Той очакваше още въпроси, не само за външния вид на Чън Сумей, но и за чувствата,
които е изпитвал към нея, а и тя към него. Страхуваше се, че разговорът ще се насочи към
минирано поле, където всеки отговор може да доведе до неприятни изводи и пристъпи на
ревност. И знаеше как ще отговаря. Със студена дистанцираност в гласа. Това си беше лично
негово.
Но Клара замълча. Минаха много дни, преди отново да го попита нещо. Този път
въпросите й поеха в съвсем друга посока, сякаш междувременно е мислила за нещо съвсем
друго.
— Китайката много богата ли беше? — попита тя.
Той й обясни, че Чън Сумей е забогатяла чрез брака си с Пресе и че след смъртта му е
продължила успешно да развива дейността му.
— Беше много независима жена — каза той. — С бизнес нюх.
— Съвсем сама на света — каза Клара, сякаш повтори думите си от предния път. — А
после е станала богата и независима.
Гледаше замислено пред себе си, сякаш с това обобщение на историята на Чън Сумей си
прави извод, който засяга самата нея.

Наближаваше Коледа. За Алберт това беше претекст да отложи сватбата за неопределен

момент през новата година. Първо да мине Коледа. След това вече могат да се оженят и тя да
се премести при него. Нямаше много какво да пренася от „Снарегаде“. В сравнение с
неговите мебели, повечето й вещи бяха за изхвърляне, но може би тя държеше на тях?
Той не попита, но забеляза как оглежда стаите му с нов поглед. Обикаляше и
преценяваше, преместваше за проба някой стол или маса, избутваше някоя софа, само с
няколко сантиметра, когато мислеше, че той не вижда. Но погледът й предвещаваше
промени, които не могат да се измерят в сантиметри.
Големи преобразявания предстояха в неговия свят, единственото, което му беше
останало — скромното му владение, но все пак негово, лично, изградено колкото от мебели
и квадратни метри, толкова и от навици. Сега трябваше да се раздели и с него.
Разстоянието между двамата растеше всеки път, когато тя споменеше дата за сватбата, а
той отговореше уклончиво. Съпротивата му беше очевидна. Беше дал голямото си „да“, но
всеки ден го допълваше с дълга поредица тихо смотолевени „не“-та.
Мислеше за момента, в който трябва да се срещне с пастор Абилгорд и да го помоли да
прочете имената им в църквата, и целият изтръпваше. Пасторът, с когото беше водил толкова
дискусии, чиято задача да информира близките на загиналите беше поел през тежките
години на войната, защото самият той нямаше силата да утеши паството си, както се полага
на свещеник; на чиито сълзи беше ставал свидетел — пред него трябваше да застане сега с
всичките си слабости, извадени на показ.
Абилгорд сигурно щеше да го посрещне с насмешка, може би дори със снизхождение, и с
привидно бащинска загриженост да се впусне в съвети към далеч по-възрастния и по-опитен
мъж, който му се е противопоставял по толкова много въпроси. В това Алберт изобщо не се
съмняваше. Това беше шансът на пастора да изравни нарушеното равновесие между двамата.
Затова, макар да си мислеше, че отдавна е оставил зад гърба си дребните борби за власт в
града, Алберт изпитваше неприязън при мисълта, че трябва да навести пастора.
Значи не се е променил чак толкова. Не е загубил войнствената си натура. А сега трябва
да жертва достойнството си.
Но знаеше, че трябва да го направи. Беше заложено достойнството на друг. Клара ще
трябва да живее много по-дълго от него с очернено име. А има малко момче и още по-малко
момиче, за които да мисли. След като той си отиде, пред нея все още ще има цял един живот.
Заради това беше спектакълът, който разигра, когато се върна при него. Беше преодоляла
срама. Беше готова да се унижи. Беше майка, която защитава малките си.
 Бъдни вечер прекараха на „Принсегаде“. Масата в трапезарията беше подредена с
покривка от дамаска, сребърни прибори и порцелан. В салона чакаше коледното дръвче.
Алберт беше помолил Кнуд Ерик да му помогне със звездата на върха и момчето го беше
направило, но с новия си навъсен израз, с който на Алберт му беше толкова трудно да
свикне. Не го разбираше и току му се струваше като неблагодарност, макар че си налагаше да
не го приема така, а и подобно предположение изобщо беше много чуждо на природата му —
той, който никога не очакваше нещо в замяна на своите подаръци. В резултат на това
противоречие Алберт се дразнеше както на самия себе си, така и на момчето, и често го
хокаше.
Не забелязваше, че Кнуд Ерик сам се смущава от въсенето си, че и той иска да се отърси
от него, но не може. Неочакваните изблици на гняв само влошаваха ситуацията.
Двамата пренесоха лошото си настроение и на празничната маса. През цялото време
Кнуд Ерик мълча. Клара я беше обзело някогашното смущение, като прислужница, която по
случайност е настанена на господарската маса и очаква всеки момент да я пратят отново в
кухнята. Самият Алберт седеше мрачен и напрегнат, изпълнен с тежки предчувствия.
Икономката поднасяше храната с изопнато от възмущение лице. Клара рядко я поглеждаше и
на Алберт му беше ясно, че първото, което щеше да се наложи да направи, когато се ожени,
ще е да освободи икономката, която беше част от домакинството му вече петнайсет години.
Едит се покатери в скута му и почна да пляска с лъжицата в оризовата каша.
— Тата — каза тя и дръпна брадата му със свободната си ръка.
Той не каза нищо. Беше се отказал да я поправя.
Станаха от масата и се преместиха до коледното дърво. Беше твърде голямо, за да се
хванат за ръце около него, и по негласно споразумение те дори не се и опитаха. Нито пък
запяха.
Никога няма да сме истинско семейство, помисли си Алберт, ние сме просто отломки от
някогашни семейства. Тя е вдовица с две деца. Аз съм стар единак, който изобщо не е
трябвало да излиза от бърлогата си.
Под дървото имаше няколко пакета. Клара не беше купила много подаръци, а новата
ситуация сякаш беше лишила Алберт от желанието да дава. Беше й взел чифт кожени
ръкавици, а на Кнуд Ерик — кутия калаени войничета. Едит получи кукла. За Алберт имаше
кесия тютюн. Разопаковаха подаръците си в мълчание, а след това вежливо си благодариха
един на друг.
Когато тръгнаха да се прибират на „Снарегаде“, Клара се обърна на вратата:
— Сега трябва да изберем дата, а след това да говориш с пастор Абилгорд.

Между Коледа и Нова година се виждаха по-често. Сестрата на Алберт дойде от

Свенборг, а после посетиха дома на Емануел Кроман. Вече всички гледаха на тях като на
двойка. Че скоро предстои сватба се разбираше от само себе си и затова никой не си
позволяваше недискретно да разпитва за точната дата.
Напрежението между тях не намаляваше, но в крайна сметка заедно избраха една сряда
в края на януари. След Нова година Алберт трябваше да посети свещеника, за да помоли
имената им да бъдат прочетени в църквата.
 Януари беше сив, с температури, които се колебаеха около нулата. Порои и лапавици
шибаха улиците и из града не се виждаше жив човек. Лампите в магазините светеха по цял
ден. В дома на свещеника на „Киркестреде“ също светеше. Алберт мина покрай прозорците
под дъжда. Но не почука. Беше същото като с къщата на Клара на „Снарегаде“ по време на
чакането. Често идваше до тук, но не влизаше. Не само заради срещата с Абилгорд. Дявол да
я вземе, нея все ще я изтърпи. Нещо друго, по-силно, го възпираше, но колкото и да се
напрягаше, не можеше да му намери име. Сякаш стои на върха на стръмен склон и се чуди
дали да пристъпи в бездната. Единствено глупавият инстинкт за самосъхранение го спираше
да направи решителната крачка, нищо друго.

— Защо не се ожени за китайката? — Не беше нужно да отговаря. Виждаше го по лицето

й. Тя вече беше готова с обяснението. — Ти си си такъв. Не ти трябва съпруга.

— Говори ли с пастор Абилгорд? — попита тя следващия път когато Алберт намина към
„Снарегаде“.
Той извърна поглед.
— Още не.
— И защо не?
Той не отговори. Почувства се безпомощен, изпита и срам. Не знаеше какво да отговори.
Тя прехапа устни. Не знаеше как да го накара да се разкрие. Не подозираше за страха му,
виждаше само нежеланието му, и се съсредоточи върху собственото си положение на
излъгана.
— Не съм достатъчно добра за теб, така ли? — попита тя. — Това ли е? — Той не
отговори. — Ти обеща.
Погледът й беше решителен.
— И ще го направя — измънка той. Необичаен тон за мъж, надвиквал дори вятъра със
заповедите си и запазил навиците си от палубата дори и на сушата. Този отговор беше по-зле
и от мълчанието му.
— Не знам на какво да вярвам — каза тя и поклати глава. — Все едно. Мислех, че ти
сам го искаш.
— Ще го направя — повтори той.
Мразеше и себе си, мразеше и нея, че му говори като на малко дете. Но вината си беше
негова.
— Добре, направи го тогава най-сетне. Направи го утре.
Алберт не можеше да понесе повече това унижение. Изправи се и излезе без да се
сбогува.
— Ти се срамуваш от мене! — викна тя зад гърба му.

На Прощална неделя лампата над входната врата на Алберт светеше. За нас това беше
покана. Според неписания закон в този ден всички врати са отворени. Онзи, който не иска
гости, трябва да изгаси лампата към улицата.
 Икономката отговори на тропането ни и ни пусна вътре. Изглежда се беше подготвила за
идването ни. Върху една масичка чакаше купата с пунш. Тъкмо да се настаним на софата и
по столовете, подредени наоколо, когато влезе самият домакин. В момента, в който видяхме
изненадата му, всъщност не просто изненада, а пълно изумление, което граничеше с
възмущение, осъзнахме, че може би сме направили грешка.
Може би ставаше дума за недоразумение между него и икономката му. По-късно
решихме, че може би по този начин тя е искала да му отмъсти за нещо. Явно не е била във
възторг от изгледите в къщата да влезе друга жена и може би е искала по този начин да му го
върне.
Разбира се, трябваше да се извиним и да си тръгнем.
Но в онази празнична вечер ни беше обзел неудържим устрем. Не можеше да ни
разиграват така. Да не бяхме ние виновни, че Алберт не се е усетил? Не, сам си беше
виновен. Сам си беше създал скандала, заслугата не беше наша. На Прощална неделя трябва
да приемеш и хубавото, и лошото. Макар че ние не правехме нищо лошо, или поне не много
лошо. А и домакинът все още можеше размисли и да се включи във веселбите.
Да, всичко беше просто шега. Просто шега, нищо друго.
И не носехме никаква отговорност за нещастието, което последва.
В крайна сметка всички ние изпитвахме единствено и само симпатия към Алберт
Мадсен. Той беше един от най-видните марсталци. Нищо лошо да се позабавлява малко на
стари години. Ако това е решил да прави де — ако колебанието му по отношение на брака с
Клара Фрийс не е нещо друго.
Но сигурно сме били страшна гледка, когато е отворил вратата на салона и ни е видял
всичките вътре.
На софата седеше една крава, а до кравата — испанска senorita с ветрило в ръка.
Червените й устни бяха нарисувани върху копринен чорап, който беше нахлузила на главата
си. Бяха леко разтворени, сякаш приканваха към целувка. Една селянка с абажур на главата
стоеше насред стаята, тежка и масивна, с ръкавици на едрите мъжки ръце. Около нас се
носеше миризма на лепило и нафталин, на стари дрехи и съмнителни парфюми. От едната
ноздра на кравата се поклащаше жълта лента, която тя току подръпваше с копито и от
почернената с катран муцуна се чуваше мучене. Един дивак беше подпрял тоягата си на
стената. Една китайка с дръпнати очи, нарисувани с черно върху жълта хартиена маска,
издърпа чифт игли за плетене от кълбото прежда, закрепено на върха на главата й, и почна да
потраква с тях. В ъгъла на стаята доволно грухтеше светлорозово прасе на два крака, а пират
застрашително размахваше сабята си, сякаш се готви с един удар да го заколи.
— Добра ти вечер, Млади Алберт — казахме всички в един глас.
Младият Алберт не каза нищо и това не беше добър знак.
Икономката наля от пунша по чашите и ни ги подаде. Бяхме направили в маските и
чорапите малки удобни процепи за устите си. Носехме си и сламки, за да не се налага да
вдигаме маските и да разкриваме истинските си лица зад тях.
Все пак беше маскарад.
Тази вечер повечето бяхме дами — масивни, широкоплещести жени с огромни гърди,
под чиято тежест би трябвало да са превити надве, но които те вместо това постоянно
мачкаха, наместваха и повдигаха, сякаш тежат не повече от една или две пухени възглавници.
Имаше тъкани поли с кадифени панделки, опънати ризи с набори, бродирани престилки и
шалове, толкова дълги, че можеха да опашат и глава, и гърди, и гръб, всичките пазени години
наред на дъното на сандъците, поправяни отново и отново и вадени само една вечер в
годината.
Поклащахме ханшове и размахвахме ръце с лекота, която не само издаваше колко купи
пунш сме пресушили от началото на празника, но свидетелстваше за онази особена волност,
която мъжът изпитва, когато се облече в женски дрехи. Скрити под качулки, бонета, шапки,
абажури и перуки, зад маски, които се състояха само от начервени, събрани като за целувка
устни и ококорени очи с дълги черни мигли, щръкнали като ветрила на челата ни, ние току се
привеждахме към най-близката мъжка гръд и през цялото време гукахме като гълъбици с
висок, фалшив фалцет и правехме смели намеци, толкова близо до откровените пошлотии,
колкото дамските ни устни можеха да си позволят.
Онази вечер най-груба беше булката. Над долната риза не беше облякла нищо, освен
опънат върху масивния корем колан за жартиери в телесен цвят. Под кремаво-бялата коприна
се люшкаха гърдите — всяка в своята си посока. Всеки път, когато булката направеше
кокетно движение от кръста нагоре, те се срещаха с шумно потракване. На главата си носеше
руса перука с дебели плитки, щръкнали настрани. Колосаният воал също стърчеше нагоре
като замръзнала пряспа от бяла дантела.
Тя пристъпи до капитан Мадсен и го щипна за ухото. Той се дръпна, видимо раздразнен.
— Как върви любовният живот, Млади Алберт? — попита булката с протяжен глас,
какъвто селските жени някога са използвали на погребения за оплакване на покойника. —
Какво става със сватбата?
Капитан Мадсен остана загледан пред себе си с такъв израз, сякаш всичко това е просто
някакво изпитание в издръжливост, което ще свърши от само себе си и трябва само да го
изтърпи.
Булката сложи едрата си ръка в ръкавица на бедрото му, близо до чатала.
— Той ли те изложи? — и за момент излезе от роля и се разсмя с висок, цвилещ смях.
Прасето се измъкна от ъгъла, където го беше приклещил пиратът, и застана пред Алберт.
На светлорозовия му корем стърчаха две цицки, твърди и неподвижни, като показалци, които
го сочат обвинително.
— Нямаш апетит, така ли. Млади Алберт? — попита прасето.
Булката издаваше звуци като от целувки. Прасето поднесе зурлата си на Алберт и
загрухтя.
Беше маскарад, всичко беше на шега.
Икономката беше излязла, голямата купа с пунш беше почти празна.
— Млади Алберт — продължи прасето и явно го изби на поезия, защото зарецитира
импровизирано стихотворение за домакина ни.

Май че нямаш апетит?

А преди бе все навит.
Момата ли е много вяла?
Или пък ти си остарял, а?

Капитан Мадсен все още стоеше насред стаята, свел поглед към пода.
Прасето вдигна ръка във въздуха като диригент, който приканва оркестъра за внимание.
Всички в хор подхванахме четиристишието. Получи се от само себе си. Настроението беше
наистина отлично.
Алберт вдигна поглед. Огромният му юмрук се изстреля със скорост, която никой от нас
не очакваше от мъж, когото току-що сме подигравали за напредналата възраст. Той уцели
прасето право в зурлата, която съвсем се сплеска. От удара прасето полетя назад през цялата
стая и падна върху масичката с купата пунш, която се разби с трясък. Прасето остана да лежи
сред парчетата стъкло. От процепа на съсипаната му зурла течеше кръв.
Булката, която все още стоеше пред домакина, го удари право в лицето. Капитан Мадсен
се удари в стената, за малко да падне, но си върна равновесието. С празен поглед опипа
долната си устна, която изглежда беше сцепена.
Булката посегна да удари отново, но ние я удържахме. Веселбата съвсем се беше
развалила, беше време да спрем. Не разбирахме какво се случва. Да не бяхме прекалили? Но
нали точно това беше смисълът на маскарада преди Пости. Там няма прекаляване. За една-
единствена вечер всичко е позволено, а и като се замисли човек, не бяхме направили нищо
по-различно от онова, което правехме винаги — с шеговит тон да кажем няколко истини.
Нямаше причина за удари.
Изправихме съборената масичка. За счупената купа за пунш не можеше да се направи
нищо. За нея щеше да се погрижи икономката. После изнесохме припадналото прасе в
антрето и надолу по стълбите към „Принсегаде“.
Валеше и от студения февруарски дъжд маските ни почнаха да се разпадат. Обърнахме
се и погледнахме към еркерния прозорец. Алберт стоеше там и ни гледаше.
Булката помаха на тъмната сянка зад стъклото.
— Момата ли е много вяла? Или пък ти си остарял, а? — викна тя.
Единият й ръкав се смъкна и разкри изпъкнали мускули и татуировка на лъв, който се
готви за атака. В тъмното думите отдолу не можеха да се разчетат.
Полярната звезда
Преди обед валеше, но после времето се обърна. Сивият похлупак от облаци над острова
се вдигна и откри високо синьо небе, което вещаеше скорошни студове.
Алберт вървеше напосоки, ослепял от отчаяние. „Ти се срамуваш от мене!“, беше
извикала Клара след него. Не от нея обаче се срамуваше. Срам го беше от самия себе си.
Трябваше да се измъкне, да намери решение, недвусмислен изход, „да“ или „не“, и да го
приеме веднъж завинаги. Но добре знаеше — иска да каже „да“, но не може. Може да каже
„не“, но не иска. В случая не беше вярно, че където има воля, ще се намери и път към целта.
Тук всичко беше воля, но пътят водеше към нищото. Той е твърде стар. Прави бяха всъщност
маските в ужасната нощ на маскарада. Точно затова им посегна. Защото бяха прави. Нямаше
сили за такава голяма промяна в живота си.
Осъзнаваше го с отчаяние, с безсилен гняв, който нямаше накъде да насочи, освен
навътре към себе си.
Вървеше към плажа. Малко по-напред мерна някаква фигура. Когато приближи, видя, че
е Херман и се приготви за сблъсък. Естествено, беше се досетил коя е булката от онази нощ,
когато го бяха унизили и ударили в собствения му дом.
Въпреки студа Херман беше само по риза, разкопчана чак до колана и до увисналия
космат корем, който ни най-малко не беше се прибрал след дългите месеци на угаждане в
хотел „Ерьо“. Зачервен от студа, Херман гледаше пред себе си с изцъклен поглед. Подмина
Алберт, без да го забележи. Вървеше сякаш към далечна цел отвъд къщите на града, готов да
мине дори през стени, ако му се изпречат на пътя.
Алберт продължи, облекчен, че е избегнал сблъсъка. В момента беше изцяло погълнат от
себе си и от собственото си колебание. Искаше да се махне от града, да отиде някъде, където
има само море и небе, с надеждата, че там ще намери отговор.
— Ха — присмя се сам на себе си, — единственият отговор е да се махна завинаги.
Крачеше напред с неосъзната надежда някъде там по тесния бряг да намери някакво
чистилище, където вече никой да не иска никакви решения от него.
Трудно се ходеше в мокрия пясък. Скоро го смениха огладени камъни, довлечени от
прибоя, по които Алберт също се препъваше доста до гъсто обраслия нос, където отъпканите
пътеки се губеха сред избуяли треви. После стигна ръба, където носът се извива като лакът
на човешка ръка. Водите отпред изглеждаха тежки и мазни, сякаш вече очакваха идването на
студа и ледовете. Между брега и вълнолома имаше малки островчета, обрасли с тръстики и
папури, а между тях — гъсти блата от тежка, засмукваща кал. Сега вълноломът остана между
Алберт и града. Виждаха се мачтите на корабите, закотвени в пристанището за зимата, и зад
тях — червените покриви и новата църковна кула, покрита с медни плочи.
Алберт гледаше града, който се разстилаше покрай брега, сякаш в него можеше да
открие решение на дилемата, която го измъчва, когато изведнъж осъзна, че е затънал.
Непредпазливо беше нагазил в плитките води до едно от обраслите с тръстики островчета,
оставил зад себе си пясъчния нос.
Калта го дърпаше. Той се дръпна в отговор, първо с единия крак, после с другия, и за
малко да загуби равновесие, но не успя да се измъкне. Изведнъж се разбуди. Усети ледена
вода да се процежда в ботушите му. Взираше се невярващо пред себе си. После избухна в
гръмък, неестествен смях, сякаш се смееше на собствената си нелепост. Напрегна мускулите
на десния си крак и отново задърпа. Цялата тежест на тялото му падна върху левия крак,
който затъна още по-надълбоко. Това не са плаващи пясъци. Няма да го засмучат. Просто е
заседнал. Нищо особено. Трябва да опита отново. Наведе се напред, за да изуе ботушите си,
но залитна и за малко да падне. Беше едър мъж, тялото му отдавна беше загубило
някогашната подвижност, а и зимното му палто тежеше. Усещаше, че тревогата му расте, но
отказваше да приеме, че положението му е сериозно. Нелепо — да, но не и опасно. Ами ако
се хвърли напред към тръстиките? Дали ще намери твърда почва, за да се издърпа? Но не се
знае какво се крие под гъстите тръстики. Може би растат във водата и в същата кал, в която е
заседнал, и положението щеше да се влоши още повече.
Слънцето приближаваше хоризонта, а заедно с мрака щеше да дойде и студът. Алберт не
се паникьоса при тази мисъл. Все още продължаваше да се чувства преди всичко глупаво.
Заради миг невнимание се беше озовал в неловка ситуация, но съвсем скоро от нея щеше да
остане само смущаващ спомен. Най-много да се наложи да плати за глупостта с някоя
простуда. Усети, че вледеняващият студ е почнал да полазва стъпалата и краката му. Вече
трепереше. Замаха с ръце, за да се сгрее, но скоро се наложи да спре, защото се умори, и
ръцете му увиснаха безсилни до тялото му. Не можеше да остане така. Трябваше да измисли
нещо. Отново напрегна мускулите на краката си, но без резултат. Калта не поддаваше.
Вече всичко наоколо хвърляше дълги сенки. Върховете на мачтите и въжетата опъваха
паяжина над тръстиките. Кулата се простираше още по-издължена напряко през пясъчния
бряг и достигаше водата зад него. Самият той сякаш беше стъпил на върха на градските
покриви. После слънцето се скри зад една къща и сянката на града го погълна. Марстал беше
толкова близо и в същото време сякаш на друга планета.
Изведнъж Алберт си даде сметка, че толкова години е гледал вълнолома само откъм
града и го е виждал като предпазна бариера. Сега за пръв път го виждаше откъм морето. Сега
той не го пазеше. Сега му пречеше да се прибере.
Огледа се. Мракът сякаш се надигаше от самата земя и от морето, и Алберт се замисли
за земята на мъртвите сенки от „Одисеята“, където всяка радост е попарена от слана. Точно
там се намираше и той в момента. Усещаше студа като остри иглички по кожата. Скоро
крайниците му щяха да измръзнат. За пръв път му мина мисълта, че може да умре.
Звездите изгряха, а между краката му калта замръзна. Стоеше в циментов блок от тиня.
Вдигна поглед и видя Полярната звезда. Замисли се за Клара Фрийс. В последния момент,
преди старостта да го погълне, той беше протегнал ръце към младостта. Но за един старец
младостта е също толкова далечна колкото Полярната звезда в зимна нощ. Сега вече го
знаеше със сигурност. Всичко е отминало. Идва краят на живота му — неочакван като
корабокрушение след внезапно разразила се буря.
Не усещаше нищо освен студ. Стоеше неподвижен в тинята, решен да умре изправен.
Сети се за Кнуд Ерик и го изпълни топлина. Сърцето му правеше последен опит да го запази
жив.
После студът започна блокадата си срещу кръвта във вените му.

Не знаем дали е станало точно така. Не знаем какво си е мислел Алберт, нито какво е
правил в последните си часове. Не бяхме там. Имаме само записките, които ни остави, за
онова, което се оказа началото на края за нашия град. Разказвали сме историята му много
пъти и всеки от нас е допълвал по нещо от себе си. Хиляди мисли, желания и наблюдения са
се преплели в образа, който сме си създали за него. Той си е сам себе си и в същото време е
наш, макар и никога да не е бил като нас.
Всичките сме били на Хален. Всички сме оглеждали мястото, където загина Алберт.
Заривали сме ботушите си в калта. Опитвали сме се да се измъкнем от засмукващата тиня.
Някои признаха: да, здраво е бил заседнал. Други заявиха: не, можел е да се измъкне, можел
е да се отскубне от капана, който тинята и калта са му заложили. Подгизнало палто и
наквасени панталони — нищо и никаква цена срещу това да отървеш смъртта. Дори
възпалението на дробовете е за предпочитане от такъв един внезапен край на всичко, а и
Алберт беше здрав, макар и на възраст.
Не знаем нищо, затова всеки от нас си мисли своето. Всеки от нас търси по нещо от себе
си в Алберт. Някои предпочитат да го заклеймят. Други го смятат за човек, лишен от всякаква
дребнавост. Всеки си има своя представа за Алберт. Следвахме го навсякъде, където ни
поведеше. Гледахме го през прозорците си. Думите му вървяха от уста на уста, невинаги за
хубаво, и може би дори не негови, но думи, които така или иначе му приписвахме, защото ни
се струваше логично и достоверно да ги е казал той.
Обсъждахме го — понякога приглушено, шепнешком, понякога шумно и кресливо, и
изтърбушвахме живота му из основи, така както правим с живота на всеки от околните.
Алберт стана монумент, който всички заедно сме издялали и издигнали.
Мислехме си, че знаем всичко за него. Но не беше така. В крайна сметка никой не
познава другия.

Открихме Алберт на следващия ден.

Цяла нощ беше валял сняг, а на сутринта две момчета стигнали вълнолома. Къде с
гребане, къде с бутане прекарали една лодка по пресния лед, който покриваше Калкоунен.
Чакаше ги сигурен бой — я от бащите им, я от който се случеше да разбере за опасната им
приумица. По отношение на момчета, които си позволяват да престъпват законите на
морето, всеки от нас е длъжен да изпълнява задълженията на роден баща.
Но тези двамата избегнаха боя.
Видели го от върха на напудрените със сняг камъни на вълнолома, където се били
изкатерили като планински кози.
— Снежен човек! — викнал единият, момче на име Антон. — Кой е направил снежен
човек тук?
А после минали през замръзналите тръстики, които заради скрежа звънели като
стоманени остриета, когато се удряли една в друга, и по втвърдената като камък тиня и
замръзналата кал в плитките води стигнали до мястото.
Там стоял той.
Двамата така и не забравиха тази гледка. Рядко се вижда такова нещо. Някои биха казали
никога.
Мъртъв, замръзнал в ботушите на Лауридс, Алберт стоял прав между Марстал и морето.
III.
Вдовиците
В месеците след смъртта на Алберт на лицето на Клара постоянно беше изписано
изражение, като че мозъкът в главата й е спрял да работи. Тя седеше в салона на „Снарегаде“
и се взираше в нищото с невиждащ поглед. Виждахме я, когато минавахме покрай къщата и
хвърляхме поглед към осветената стая, чиито завеси беше забравила да дръпне.
В началото мислехме, че скърби.
Мина доста време, преди да разберем причината за това вцепенение, което обикновено
е предизвикано от горест.
Случва се понякога животът да се окаже такова море от възможности, че се стъписваш
само при мисълта за огромния избор. Това ли риеше почвата изпод краката й — безкраят от
възможности, потопът от свобода, в които човек като нея, несвикнал да взима решения сам,
като нищо може да се удави?
Един ден тя поръча кола, която да пренесе мебелите й. После викна Едит и Кнуд Ерик,
хвана ги за ръце и прекоси града до „Принсегаде“, извади от портмонето си ключ и влезе в
празния дом на Алберт Мадсен. Собствената си мебелировка прибра на тавана. Мебелите на
Алберт остави непокътнати. Клара седеше на неговата софа, спеше в неговото легло, сякаш
беше на гости в нечий чужд живот. Икономката напусна сама.
Клара продължи да гледа в нищото през прозореца, само че този път прозорецът беше
еркерен.
Клара Фрийс, вдовица на моряк, жена с повече от скромен произход, се оказа наследник
на огромна къща, брокерска кантора и цяла флота кораби. За един миг се превърна в един от
най-големите корабовладелци в града. Докато последният отблясък на младостта озаряваше
страните й, тя се втурна след голямата награда и я спечели.
Алберт не се беше оженил за нея приживе. Но със смъртта си я осигури.

Веднага започнахме обсъждания на каква сума можем да я оценим.

Не разбирахме, че интересното в наследството от Алберт не е размерът на парите, а
властта, която те дават. В месеците, през които Клара стоеше вцепенена пред прозореца,
всъщност се решаваше съдбата ни.

Първото, с което Клара се зае, след като приключи с размислите, беше да отиде при
вдовицата на мариниста на „Тейлгаде“. Отличен познавач на хората, Анна Егидия беше
видяла осиротелия и объркан мъничък Кнуд Ерик и беше разбрала, че детето има нужда от
зрял мъж, на когото да се опре. Това беше довело до срещата на Клара Фрийс с Алберт и сега
тя искаше да се отблагодари. Заяви на вдовицата, че с радост ще й помага в неуморната
работа и грижи за нуждаещите се. И нещо повече. Седнала в салона с високите прозорци и
десетките картини по стените, тя разкри плановете си един ден да открие сиропиталище в
Марстал.
— Това ще е сиропиталище като никое друго — каза тя. — Тук децата ще бъдат обичани,
няма да се чувстват като бреме или в най-добрия случай като същество, на което му е
разрешено да живее само защото от него има някаква полза. Не, ще усещат, че имат право да
са на земята заради самите себе си. Тук най-нежеланите ще се чувстват желани.
Гласът й странно потрепери при тези думи, които би трябвало да са изпълнени със сила
и светлина, защото описваха плановете й някой ден доведените деца на света да имат по-
хубав живот.
Вдовицата Расмусен дълго гледа гостенката си.
— Изглежда навремето самата Вие добре сте опознали някое сиропиталище, или греша?
— попита тя деликатно.
Клара Фрийс кимна и се разплака. Да, това беше нейната собствена история, най-
непроизносимото в нея, което не беше успяла да разкаже на Алберт Мадсен дори и в мига на
най-съкровена близост, когато му беше казала тайната за парцалената кукла Карла, изчезнала
в черните води на потопа.

Клара израснала в дома за деца „Рюслинге“ на остров Фюн. После била взета от
приемно семейство. Взета, така го каза — сега, когато под майчинския поглед на вдовицата
явно най-сетне беше настъпил моментът на изповедта. Не осиновена, не тази дума употреби
тя, защото когато я взели във Биркхолм на пет години, към нея не насочили никакви
родителски чувства, никаква грижа — просто имали нужда от още една работна ръка —
ръка, не човек, — при това евтина — и като издръжка, и като изхранване, и като чувства.
Клара плачеше горчиво.
Не, що се отнася до чувствата, тя не струвала съвсем нищо — защото обичта е луксозна
стока, запазена за всеки друг, но не и за осиротялото момиченце.
Всеки ден пред очите й било морето. То било границата на острова, стената около
затвора на живота й, но също и шансът й за свобода. Мечтаела не за принц на бял кон, а за
принц под бели платна и всяка пролет го виждала как минава пред нея. Стотици платна се
плъзгали покрай острова — и отминавали. Идвали от Марстал и този град се превърнал в
целта на копнежите й.
А после един ден морето дошло при нея, но в образа на потоп, сякаш за жителите на
острова бил настъпил Страшният съд. И не донесло никакъв бял принц, а й отнело Карла.
Сега обаче Клара най-сетне имаше необходимите средства. Сега най-сетне можеше да
бръкне в дълбоките води и да извади Карла.
— Искате ли да ви кажа как се запознах с Хенинг? — попита тя домакинята си.
Признанията сякаш се изливаха от нея и още преди вдовицата да отговори, Клара продължи.
— Срещнах го една зимна нощ насред замръзналото море.
— На леда? — Вдовицата я гледаше изумена.
— Бях толкова млада. Само на шестнайсет. Исках да отида на бал в Лангеланд.
Морето било замръзнало, сякаш равният остров внезапно се източил като момче,
израснало за едно лято, и се опитвал да се слее с всички останали островчета наоколо. Една
ясна съботна нощ с ярка луна, под която снежните кристали сочели пътя напред към света, я
обзел непреодолим копнеж да се измъкне. Взела назаем бална рокля от една от дъщерите в
стопанството, понеже си нямала своя, качила се на един велосипед и се отправила по леда
към Лангеланд. Не бягала. Просто карала към осветената къща на далечния остров в търсене
на кратък миг радост.
Тогава все още имала мечти.
Не била стигнала далече, когато се спряла насред черните води. Пред нея се изпречила
черна вода. Фериботът „А.Л.Б.“, който плавал между Свенборг и Марстал, разбивал ледовете
с боядисания си в черно стоманен корпус. От комина му изскачали искри. И въздухът, и
ледът под краката й вибрирали от тътена му. Зад ферибота в току-що отворения фарватер
минавала „Хидра“ на път за вкъщи, вдигнала платна, за да хване и най-малкия полъх на
вятъра в замръзналата нощ.
Екипажът се струпал край релинга. Момиче в бална рокля насред леда — това не го
очаквали.
— Къде си тръгнала? — провикнали се те.
— На бал в Лангеланд — отговорила тя.
Предложили й вместо това да я заведат на бал в Марстал, а после й помогнали да се
прехвърли през релинга, с колелото и всичко.
— Виждаш ми се измръзнала — казал Хенинг. Той бил най-хубавият от всички. А тя
наистина замръзвала, особено голите крака под полата. Той я взел в каютата си, за да се
стопли на горната койка, а после тя станала негова с посинели от студ устни, тракащи зъби и
наченки на възпаление в ледената топка, в която се била превърнала нещастната й уязвима
утроба. Но не забременяла веднага. Кнуд Ерик дошъл по-късно. Заедно с пиянството на
Хенинг и висенето по кръчмите, и безкрайните плавания.
Една година Хенинг донесъл със себе си маймуна.
— Павианът е най-гадното животно от всички — казал той. — Самото безподобие, и
синът му, и на сина му синът му, и на сина на сина му синът му!
Така му бил казал един арабин.
— И аз какво да го правя? — попитала тя.
— Като почна да ти липсвам вече много, сама ще се сетиш — отговорил той, а гласът му
бил дрезгав от присмех. Така си говорели вече.
— В моряка най-лошото не е, че ти отнема невинността. Най-лошото е, че ти отнема
мечтите — каза Клара на вдовицата на мариниста.
А сега „Хидра“ вече я нямало, нито пък Хенинг.
— Марстал ще стане хубаво място за деца — каза Клара. — Не такова, където момчетата
от малки ги готвят за храна на рибите, а момичетата — за вдовици.
— Наистина ли вярвате, че можете да изкарате моряка от марсталеца? — попита
вдовицата.
— Да, вярвам. Имам средствата. И знам как да го направя.
В гласа на Клара Фрийс се появи непозната решителност, а лицето й погрозня от
упорство.
Вдовицата се запита дали нещо не е помътнило съзнанието на младата жена — скръбта,
която тежеше върху нея, или пък многото пари, които й бяха завъртели главата.
Тя побърза да се върне на темата за сиропиталището и с облекчение забеляза, че Клара
Фрийс отново говори разумно и практично.
Но Клара така и не й разкри най-важната част от плана си.

В деня, в който умря Алберт, инженер Хенкел обяви фалит.

На общо събрание на акционерното дружество „Корабостроителница Калунборг“, в
което притежаваше 99% от капитала, той за всеобщо изумление обяви ликвидация на
собствената си компания. Впоследствие стана ясно, че корабостроителницата дължи
дванайсет милиона на банката в Калунборг. Банката обявила несъстоятелност и задвижила
ефекта на доминото. Последна по ред била Марсталската корабостроителница, която също
банкрутира и отдавнашното предсказание на корабостроителя Рохауге най-сетне се сбъдна:
„Това тука няма да го бъде“.
Нямаше да го бъде, да. Всичко беше загубено. В стоманената корабостроителница беше
инвестиран близо един милион. Сега тя беше обявена на търг и купена за 35 000 крони.
Хотелиерът Егескоу щеше да се съвземе. А и му оставаше хотелът. Но Херман беше продал и
къщата си на „Скипергаде“, и „Двете сестри“, и вече нямаше нищо освен дългове.
Последваха съдебни дела. Едвард Хенкел и директорът на банката в Калунборг бяха
арестувани. Нямаше достатъчно хитър дявол, който да разчете счетоводните им книги, така
ги беше извъртял нещата Хенкел. Той всъщност се оказа едва ли не гений, който просто е
забравил закона или е минал от другата му страна. Откровено призна всичко. Бил
безотговорен, наистина, не разсъждавал трезво. Но го направил от най-добри намерения.
Направо си го представяхме как се е изправил зад свидетелската банка, широкоплещест
и едър, с широкополата шапка и разветите пешове на фрака, сякаш внесъл със себе си в
съдебната зала свежия полъх на предприемачеството. Признава всичките си грешки, а
кървясалите му очи искрят от енергия и живо размахва ръце, сякаш кани всички — съдията,
журналистите, обвинителите и защитниците — на почерпка с шампанско.
На всичкото отгоре не бил инженер. Оказа се, че и титлата, както и всичко останало в
живота му, е selfmade. Пратиха го в затвора. Той прие присъдата от три години с вдигнато
чело. Не се показа смачкан. Беше човек, който минава като вихър през живота, изпълнен с
планове за себе си и за околните. Ако се налага да направи почивка зад решетките, то е само
за малко. После ще излезе отново и тогава ще видим ние.
Повече не стъпихме в хотел „Ерьо“. Прибрахме и белите ризи и както навремето, ги
вадехме само за сватби, конфирмации и погребения. Върнахме се към кафенето на Вебер и
изветрялата бира, с която трябваше да привикваме отново. Не изпитахме злорадство, когато
чухме присъдата. Дори не можехме сериозно да му се разсърдим на Хенкел. Да, беше ни
измамил. Но за измамата са нужни двама — да бяхме разсъждавали по-трезво. Не намирахме
никаква вина у него. Страстта и предприемчивостта му бяха истински. Единственият му
проблем беше, че има твърде много идеи и сам се обърква сред тях, докато те се оплетат една
в друга и повлекат и него. Но човекът искаше да сложи ново начало. Затова го уважавахме.
Самите ние постоянно го правехме. Виждахме себе си в инженер Хенкел. Не в измамите му,
а в предприемчивостта му.
Вдигахме наздравици за него, както бихме вдигнали наздравици за кораб, изгубен в
дълбините с всичко живо на борда.

Херман обикаляше канторите на корабовладелци и брокери и търсеше работа. Бяхме

предположили, че той просто ще избяга от всичко това, както беше направил оня път, когато
Ханс Йепсен го постави на мястото му и не отстъпи за матроското място на „Двете сестри“.
Но човекът, който се върна след отсъствието му, беше друг, голям. И не само на приказки —
за известно време можеше да подкрепи претенциите си и с пари, но после загуби всичко и се
върна пак там, откъдето беше тръгнал някога. Беше се оставил да го водят за носа. Но не
беше единствен. Много от нас бяха направили същата грешка. В известен смисъл всички
бяхме в една и съща лодка.
 Не очаквахме Херман да се смири след провала. Това не му беше в природата, в суровия
му, горд нрав. Очаквахме да избяга от срама и да се появи чак когато отново има пари в
джоба и може да живее по начина, на който беше свикнал преди това. Но той остана в града,
който беше станал свидетел на падението му, и си намери работа на „Албатрос“. Нямаше как
да не решим, че си е научил урока и е прозрял, че животът няма да го щади повече, отколкото
всеки друг, и че е време за малко смирение.
Иначе той си беше същият като преди — войнствен и непредсказуем.
Но на палубата си разбираше от работата, затова не беше трудно да намери място на
някой кораб.

След първото плаване на „Албатрос“ той се прибра като герой, въпреки че войната
отдавна беше свършила. Бил изпълнил дълга си към Дания в една кръчма в Нюборг, заедно с
още двама марсталци от екипажа на същия кораб — Инголф Томсен и Ленарт Крул.
Херман седеше в кафенето на Вебер и разправяше за подвига си. Инголф и Ленарт
кимаха. От време на време вмъкваха по някоя забележка — обикновено просто „да“, „точно“
или „а така“, — когато Херман ги погледнеше за потвърждение.
Та така, седял си той в една кръчма в Нюборг заедно с другите от екипажа. По едно
време се завързал разговор с един автомонтьор — Раун се казвал, — дребен мазник с пъпчив
нос като прорасъл картоф и ръце, омазани с машинно масло. Като чул, че са моряци от
Марстал, извадил портфейла си и им показал снимка на някаква горяща шхуна.
Като се вгледали, видели, че това е „Хидра“, безследно изчезнала в Атлантика през
септември 1917 година. Шест души загинали, капитанът бил марсталец, както и един от
матросите — Хенинг Фрийс, който оставил жена си Клара вдовица и сина си Кнуд Ерик
сирак. „Изчезнал безследно.“ Което значи, че никой никога повече не го видял, нито имало
тела, които да се извадят на сушата и погребат, нито дори някой спасителен пояс с името на
кораба върху него, нищо.
Раун бил от Сьондерборг. Получил повиквателна да се включи във войната на страната
на немците и служил на една подводница. На всеки кораб, който подводницата потапяла, се
правела снимка и екипажът получавал по един екземпляр. Вкъщи си имал цял фотоалбум.
— Снимката е в мен — каза Херман. — Искате ли да я видите?
Той я плъзна по масата и се обърна да поръча още по едно за всички.
Веднага разпознахме „Хидра“. Стомасите ни се свиха при вида на горящия кораб. В тази
черно-бяла снимка ехтяха всички други корабокрушения, които сме преживели.
— Та така — каза Херман. — Във всеки случай Раун вече не ходи да се хвали, че е
потапял датски кораби.
— Май бяхме прекалено груби с него — каза Ленарт.
По гласа му си личеше, че изпитва угризения.
— Беше си честна битка. Раун можеше да посегне пак. Няма за какво да се тормозим. —
Херман звучеше като свещеник, който опрощава грехове. — Получи си заслуженото —
обърна се той към нас. — Аз удрях заради мъртвите. Удрях заради „Хидра“.

Херман реши да посети Клара Фрийс, за да й разкаже историята с Раун. Надяваше се да

спечели нещо от това.
 — Удрях заради Хенинг — беше версията му за пред нея.
Клара отвори вратата сама.
— Какво искаш? — попита рязко, когато видя, че на стълбите отвън стои Херман.
Последния път, когато я беше посетил, не беше за хубаво.
— Имам новини за Хенинг — отговори Херман.
Докато той разказваше, тя не каза нищо. Беше побледняла, когато чу, че има новини за
Хенинг. Беше почервеняла, когато Херман седна срещу нея и почна да се хвали, че е смазал
от бой мъжа, потопил „Хидра“. Когато накрая заяви, че го е направил заради Хенинг, цветът
отново избледня от лицето й, тя присви очи и стисна устни.
Трудно можеше да се каже какво означава това изражение и известно време Херман
мълча объркан.
— Може би Ви е неприятно да слушате за побои? — Изведнъж отново беше минал на
„Вие“.
Тя все още мълчеше. Той се залюля напред-назад на стола. Съжаляваше, че е дошъл.
Най-сетне тя наруши мълчанието.
— Бих искала да ме придружите до Копенхаген.

Междувременно Клара Фрийс си беше намерила прислужничка, която трябваше да се

грижи и за децата в нейно отсъствие. От И. К. Йенсен беше поръчала нови килими. От
мебелиста Росенбек поиска съвет за размерите на ново легло, което да отговаря на статуса й
на вдовица. Беше дейна и устремена, но какво искаше — освен да си подреди живот, който
повече да подхожда на новото й положение, — това никой не знаеше.
Качи се на ферибота заедно с Херман, без да му разкрива нищо от плановете си. Не
беше никак общителна, но и той не го очакваше от нея. Беше разпалила любопитството му,
но той нямаше никакви очаквания към пътуването до Копенхаген. В очите й не се четяха
никакви обещания. Тръгна с нея само за да задоволи собственото си любопитство. Цял
живот търсеше нови възможности, а това може би също беше възможност, макар че не би
могъл да предположи точно каква.
— Вие вероятно познавате хората с пари в Копенхаген — каза му тя. Все още му
говореше на „Вие“, което напълно го устройваше. Така между двамата се установяваше
делови тон, а деловите въпроси винаги привличаха вниманието му. — Бих искала да ме
свържете с тях.
Той я изгледа. Тъпа ли е, или просто безнадеждно наивна? Направо си проси някой да я
поведе. Херман не се беше замислял за интелекта й, но нямаше причини да я смята за
глупава. Може би всъщност иска да изпита него?
Реши да отговори честно. Което означаваше за момент да бъде честен и пред самия себе
си.
— За инженер Хенкел ли говорите? Но той е измамник. Нима не знаете, че е в затвора?
— Много добре го знам. Но вероятно познавате и други като него. Познавате Борсата.
Трябва ми човек, който разбира от пари.
— Имате предвид хора като Негърския ужас и Въжения мост ли? Опасявам се, че
всичките са от един дол дренки. Като Хенкел. Ако държите на парите си, не ги поверявайте
на тях.
— Едва ли всички са измамници.
 — Може би не. Но за нас, обикновените хора, е трудно да различим честните.
Той сведе поглед към грамадните си длани. Неочаквано беше чул собствения си глас и
смирението в него. Не беше свикнал да говори така. Говореше за собствения си провал.
Откровено, почти с разкаяние, което може би беше преструвка, но може би не. Мечтателят се
беше покаял и се беше поучил от грешките си.
— Помъдрях — каза той, — след като се оставих да ме водят за носа. Защо просто не си
държите парите както са си? Инвестирани са добре.
— Вие не разбирате — каза тя. — Аз искам нещо друго.

Докато пристигнат на гарата в Копенхаген, решителността на Клара се изпари. Хвана го

под ръка като дете, което търси бащината длан от най-обикновен страх да не се изгуби сред
тълпата. Херман го беше усетил още в Корсьор. На качване във влака тя държеше главата си
високо изправена, но през тялото й сякаш премина тръпка, животински ужас, който не беше
в състояние да овладее. През цялото време седеше изопната на седалката срещу него и
избягваше да гледа през прозореца. Едва след Слагелсе се отърси от хипнотичното си
вцепенение и се обърна към бягащия отвън пейзаж, но веднага стисна очи. Никога не беше
виждала друго освен равните поля на Биркхолм. Единственият град, който познаваше, беше
Марстал, а той — с все площадите, църквата и главната улица — лесно можеше целият да се
побере под арките на Централната гара, които умножаваха гласовете на неизброимите
пътници в кънтящ екот.

Първото място, където я заведе Херман, беше Борсата. Нарочно избра такъв момент от
следобеда, когато курсовете за деня вече са определени и в огромната зала се разиграва
жестокият цирк, наречен „късна борса“. Намерението му беше съвсем просто — да я
стресне. Беше усетил някакъв закрилнически инстинкт в себе си, който сам би определил
като напълно безкористен — само дето не беше склонен към самоанализ. Нямаше никаква
причина и тя да бъде лишена от парите си с измама, както се беше случило е него. И ако не
може да я откаже от плановете, които така убедено е решена да осъществи, поне ще се
възползва от страховитата мощ на нагледния пример.
Насред залата, с помощта на въжета и подпори, беше издигнато нещо, което удивително
наподобяваше боксов ринг. Там стояха брокерите и един през друг крещяха поръчките си.
От другия край на помещението към Клара и Херман се понесе мъж с особена, люлееща
се походка. Хората се отместваха встрани, за да не ги отнесат мощните му рамене. Всъщност
приличаше на моряк, който се опитва да пази равновесие по палубата насред буря, но
колегите му, понеже никога не бяха стъпвали на борда на кораб, го бяха нарекли Въжения
мост.
Той забеляза Херман и повдигна бомбето си за поздрав. Знаеха се отдавна. Херман
отвърна на поздрава му с дружелюбна усмивка и веднага насочи разговора в посоката, която
го интересуваше.
— Аякс Хамерфелт — каза мъжът и галантно подхвана ръката на Клара, а след това
положи устни върху нея.
Тя се стресна от необичайния поздрав, сведе поглед и се изчерви. Съвсем забрави да се
представи.
 Херман го направи вместо нея и добави:
— Госпожа Фрийс наскоро наследи немалко състояние. Има нужда от няколко добри
съвета.
— Значи сте дошли точно където трябва, скъпа ми госпожо Фрийс — каза Въжения
мост и още веднъж повдигна шапката си, сякаш едва с тези думи са били представени
официално. Хвърли бърз поглед към Херман, за да се увери в съгласието му с това, което
предстои.
Той не реагира и Хамерфелт го прие като сигнал да продължава.
— В момента корабостроителната индустрия бележи сериозен подем — каза той. —
Чували ли сте за кораба без комини, госпожо Фрийс?
Клара поклати глава объркана.
— Параходът замени платноходите. А корабът без комини ще смени параходите. Това е
бъдещето, и Вие имате шанса да сте сред първите, които влагат пари в него. Вие сте млада…
— той й хвърли ласкателен поглед и допълни с тон, който предполагаше, че именно това е
най-силният му аргумент — … а бъдещето принадлежи на младите.
Херман местеше поглед от единия на другия. Не можеше да не се възхити на Въжения
мост. Разбираше си от работата, нищо че работата му бяха измамите — тази хитра смес от
истина и лъжа. Кораб без комини! Звучеше като измислица, но беше чиста истина. Преди две
години „Бурмайстер и Вайн“ бяха пуснали на вода дизеловия моторен кораб „Селандия“. Той
определено щеше да измести задвижвания с въглища параход. Сега Херман чакаше да чуе как
ще продължи Въжения мост. Дотук беше истината. Сега идва лъжата.
— Корабостроителницата в Калунборг — каза Въжения мост, — това е мястото,
откъдето ще потегли корабът на бъдещето. Акциите са почти изцяло изкупени. До края на
деня ще бъде продадена и последната. Трябва да се действа на момента, нали така, моряче?
— Той смигна на Херман, с когото все още смяташе, че са в подмолен заговор.
На лицето на Клара се изписа изумление, сякаш не можеше да повярва какво е чула
току-що.
— Корабостроителницата в Калунборг! Но тя беше на инженер Хенкел, нали? А той е
зад решетките. — Погледна за потвърждение към Херман, който кимна.
— Да, точно така.
И двамата се обърнаха към Въжения мост. Но напереният продавач на бъдещи богатства
вече беше изчезнал сред кресливото множество.
Клара Фрийс беше получила първия си урок.

Минаха по Борсовия мост и продължиха към Слотсхолмен. Кеят кипеше от живот. Там
бяха закотвени дву– и тримачтови кораби от Финландия, от които докерите разтоварваха
лъхащ на свежест дървен материал от Ботническия залив. Херман хвърли поглед към Клара.
На лицето й отново се беше появила тревога. Той искаше просто да й влее малко здрав разум,
а вместо това й беше отнел смелостта. Не това беше целта му, макар все още да не разбираше
какво иска тази жена.
Прекосиха площада до ъгъла на улиците „Холбергсгаде“ и „Нилс Юл“. Клара вдигна
поглед към голямата бронзова фигура на морския бог, протегнал ръце напред, сякаш
дирижира уличното движение.
— Това е Нилс Юл — каза той.
 — Като вкъщи?
Тя явно се беше сетила за улица „Нилс Юл“ в Марстал — градът беше мерилото й за
всичко и сигурно си мислеше, че статуята е кръстена на марсталската улица. В Марстал
нямаше статуи. Само един паметник на единството, издигнат от капитан Мадсен. Сега Клара
можеше нагледно да сравни двете неща и да добие реална представа за липсата на размах у
благодетеля си. Това е истинският свят. Тук хората не забиват насред морето някакви си
скални късове с два стиха, издялани в гранит. Тук хората мислят мащабно и действат
мащабно.
Изведнъж на Херман му хрумна нещо. Той посочи една странна на вид сграда на ъгъла, с
високи тесни прозорци и ориенталски арки със заострени върхове. Покривът й беше
надвиснал като тежко покривало, сякаш всеки момент ще се хлъзне към улицата. Няколко
стъпала водеха към груба дървена врата в широката един метър стена. Тази къща изглеждаше
сякаш е обърнала гръб на целия град.
„Далекоизточно дружество“ — така пишеше на месинговата табелка до вратата.
— Тук живее един човек, който може да Ви даде добър съвет.
Клара го изгледа въпросително. После обърна поглед и огледа скептично необичайната
сграда.
— Кой?
— Съвсем обикновен човек. Казва се Маркусен. Някога е бил матрос. Днес е близък с
краля. Някои дори твърдят, че го напътства. Той може да Ви помогне.
Двамата прекосиха площада и спряха пред входа на ъгловата къща. Клара плъзна поглед
нагоре по фасадата.
— Голяма къща.
— Къщите му във Владивосток и Банкок са също толкова големи.
— Наистина ли предлагате да вляза тук? — попита тя.
Той кимна, макар че вече съжаляваше за моментното си хрумване.
А беше точно хрумване. Някакво великодушие го изпълни, след като излязоха от Борсата.
Видял по лицето на Клара Фрийс колко е обезсърчена, той се беше почувствал длъжен да й
върне доброто настроение по някакъв начин.
Великодушието беше ново и непознато за него чувство. Усещането му хареса и му се
прииска още веднъж да вкуси сладостта на себеотрицанието. Но това тук вече беше глупаво.
Ако предишната среща я беше смутила, сега смущението й щеше само да нарасне от
неизбежния отказ. Херман изруга наум. По дяволите цялата работа! Изобщо не трябваше да
тръгва с нея на тая неясна мисия в Копенхаген, но от слабост за момент се беше поддал на
изкушението да бъде поне за малко значим в очите на друго човешко същество.
— Ще Ви почакам тук — каза той и й се усмихна окуражително.
Едва ли ще се бави дълго, помисли си, но не го каза на глас.
Тя изчезна зад тежката врата. И дълго време не излезе. Херман закрачи по тротоара,
първо в едната посока, после в другата. Още ли не са я изгонили?
Изкачи се по стълбите и бутна тежката врата. Мъж в униформа приближи и го попита
какво желае. Херман се обърка, не беше измислил какво да каже. Огледа просторното
преддверие, но не видя Клара. Пазачът отново го попита какво желае. Херман вдигна рамене,
обърна се и слезе по стълбите към улицата.
 Клара излезе един час по-късно.
— Довечера отново имам среща със съветника — каза тя.
Цялото лице на Херман се превърна в огромна въпросителна.
— Да, с господин Маркусен. Даде ми много добри съвети. Искам да ти благодаря
подобаващо за помощта.
Херман съвсем се обърка. Тонът й се беше променил. Говореше му на „ти“. За известно
време беше минала на „вие“ и той го беше приел като знак за уважение. Сега тя се връщаше
от аудиенция с Маркусен и Херман отново беше понижен до нивото на прислужник.
Клара бръкна в чантата си и извади портмонето си.
— Много се радвам, че ме насочи към Маркусен — каза тя. — Бих искала да ти се
отплатя за неудобството.
Извади банкнота от сто крони. Първоначалният му импулс беше да откаже парите. За
какъв го взима тая? Да не си въобразява, че той няма никаква гордост? После размисли. В
крайна смета наистина й беше направил услуга. И му беше загубила от времето. А сто крони
не са лоши пари. Хубаво щеше да се направи в кръчмата. После да се потъркаля с някоя
женска. Хрумваха му нови и нови причини да приеме парите, докато онова блюдо на
везните, в което беше положил скъпоценната си гордост, сериозно олекна и тръгна нагоре.
Пъхна банкнотата във вътрешния си джоб, без да благодари.
— И къде толкова ви съвпаднаха мненията с Маркусен? — попита той, като се опита
тонът му да остане безразличен.
— Съветникът смята, че е най-добре разговорът ни да остане поверителен.
Клара Фрийс произнесе последната дума бавно и внимателно, сякаш искаше да се
увери, че Херман ще чуе добре всяка нейна сричка. Явно беше нова и за самата нея. После се
усмихна.
Херман за пръв път я виждаше да се усмихва.

Клара влязла в сградата, която отвътре й се сторила също толкова внушителна и

страховита, колкото и отвън. Тежката врата едва се затворила зад гърба й, когато един мъж в
униформа пристъпил към нея с такъв израз, като да й обясни, че е сбъркала парадния вход с
този за кухнята. Тя веднага разбрала, че по-навътре няма да стигне.
Дребен мъж с копринена шапка в ръка пристъпил към нея и с надменен тон я попитал
дали може да й помогне с нещо.
Бил Маркусен.
Клара била напълно стъписана. Споменала името на Алберт и наследството си и видяла
как надменността му се превръща в досада. Бил слаб, с добре поддържана брада — бяла,
също като веждите му. Чертите му били остри, имал издаден нос и волева брадичка, но в
лицето му имало нещо отпуснато, белег на настъпващата старост. Гледал я въпросително.
Портиерът направил още крачка към тях, сякаш само чакал знак да изведе Клара от сградата.
Най-лошото било, че тя просто не можела да спре нервния поток на думите си и сама да
си тръгне, за да запази поне част от достойнството си. Вместо това продължила да се оплита
в историята си, която всъщност дори не била история, а само безразборен набор от
обяснения. Явно нямало да свърши никаква работа. Но поне попаднала на слушател.
После погледът на Маркусен се променил. Впоследствие тя така и не можа да обясни
израза, който се появил на лицето му, въпреки че често опитваше, защото й се струваше, че в
него се съдържа ключът не само за самия Маркусен, но и за много повече. Внезапно
любопитство? Да, имало любопитство. Мрак, болка, копнеж, съжаление? Може би.
Във всеки случай досадата, с която я посрещнал, била изчезнала. Той се навел към нея и
се вгледал в очите й така настойчиво, че тя се уплашила. И млъкнала.
— Какво казах? — запитала се тя. — Защо ме гледа така?
Той взел ръката й в своята.
— Елате — казал само.
Взели асансьора до кантората му на третия етаж. Клара за пръв път влизала в асансьор.
Когато подът потръпнал под краката й, ръката й също потреперила в неговата.
Маркусен поръчал на един секретар да отмени по телефона срещата, към която бил
тръгнал, когато засрещнал Клара. Все още я държал за ръката. Сякаш се страхувал, че тя ще се
изпари, ако я пусне дори за миг.
С жест я поканил да влезе.
— Никой да не ме безпокои — наредил на секретаря. Настанил я на един стол, а самият
той седнал от другата страна на голямо бюро от тъмно дърво. През прозореца долу се
виждала статуята на Нилс Юл.
— Голяма сила е случайността — казал той и погладил бялата си брада. — Не знам
какво Ви е накарало да ме потърсите, но бях на път да Ви помоля да си вървите. А всъщност
двамата имаме много повече общо, отколкото можете да си представите.
— Изглежда казах нещо — промълвила тя и свела поглед.
— До голяма степен е заради това, да. Но може би не си давате сметка какво сте казали?
Тя поклатила глава. За пореден път усетила, че не й е мястото там.
— Доколкото разбрах, искате да ми покажете някакви документи. Да свършим първо
това.
Той протегнал ръка. Тя послушно бръкнала в голямата си чанта от мушама и му подала
плика със завещанието и прилежащите акции и облигации.
Известно време той останал приведен над документите. От време на време вдигал
поглед и я поглеждал любопитно. Тя мълчала. Накрая той оставил документите на
писалището пред себе си.
— Както и очаквах — казал той. — Корабостроителницата е само върхът на айсберга.
Истинските средства са вложени в плантации в Югоизточна Азия и фабрики в Шанхай.
Богата сте, госпожо Фрийс, не чак колкото мен, но доста богата все пак. Активите Ви в Азия
до голяма степен съответстват на моите. Което не е толкова странно, колкото може би
изглежда на пръв поглед. В крайна сметка един и същ човек е натрупал и двете състояния.
Тя го изгледала объркана.
— Сама Вие споменахте името. Говоря за Чън Сумей. Доколкото разбирам, била е
любовница на въпросния Алберт Мадсен. Някога беше и моя любовница. А тази жена не
оставяше мъжете си с празни ръце.
Той скръстил ръце на писалището пред себе си. Известно време останал мълчалив и
замислен. Погледът му помръкнал.
— Години наред нямах представа какво се е случило с нея — казал след това. После се
отърсил от спомените и отново погледнал Клара заинтригуван. — Сега искам да чуя вашите
планове.
И тя му ги казала. За пръв път ги споделяла с някого и не знаела как ще прозвучат в
чуждите уши. За момент се измъкнала от самотата, в която живеела капсулирана в
продължение на толкова много месеци.
Когато потокът на думите й най-сетне пресъхнал, Маркусен дълго време мълчал.
— Чували ли сте за персийския владетел Ксеркс? — попитал после. — Веднъж Ксеркс
решил да накаже морето, защото неочаквана буря потопила флотата му тъкмо преди битка с
гърците. Методът, който избрал, бил крайно необичаен. Заповядал да обстрелват морето със
снаряди. Госпожо Фрийс, Вие сте един съвременен Ксеркс.
Погледнал я, за да провери какъв е ефектът от думите му. Тя не реагирала. Не й
направили никакво впечатление.
— Надявам се разбирате, че плановете Ви ще имат разрушителни последствия за града
Ви.
— Тъкмо обратното — отговорила тя, след като първо събрала цялата си смелост. — Аз
искам да спася Марстал.

По-късно същия ден Клара вечеря с Маркусен в апартамента в „Отел Д’Англетер“, който
пазеха винаги на негово разположение. Маркусен го използваше за делови срещи и важни
сделки. Тази вечер поводът беше историята на Чън Сумей.
— Жените — каза той — се виждат като помирителки. Винаги са дипломатични, но не
по природа, а по принуда. На жените им се налага да пипат с нежна ръка. Така беше и с Чън
Сумей. Но това беше само докато не напипа целта си. Тогава ръката й стана твърда като
стомана.
Докато го слушаше, Клара инстинктивно разбра, че досега не е споделял с никого това,
което смята да разкаже на нея. И при нея беше същото. Можеше да си разкрие сърцето само
пред непознат.
Двамата имаха нужда един от друг.

Маркусен се запознал с Чън Сумей в Шанхай. Направил опит да се наложи на китайския

пазар, но не се получило. Бил твърде неопитен и неподготвен да посрещне загубите, които
съпровождат всяко начало.
Историята на Чън Сумей била необичайна, поне по датските стандарти, но не и за
жените, с които обикновено общували чужденците в град като Шанхай. Рано останала без
родители и трябвало да се прехранва като цветарка. Продавала не само цветя, но не на
улицата я намерил Маркусен. Била осиновена от един заможен евреин, търговец от Багдад —
господин Сайлъс Хардун, който събирал от улицата — почти в буквалния смисъл на думата
— несретници, на които осигурявал дом и образование, като освен конфуцианска етика, те
изучавали още английски и иврит. Той починал рано, но оставил наследство на всяко от
дванайсетте си осиновени деца. Това наследство позволило на Чън Сумей да се сдобие с дял
в популярния бар, наречен „Бална зала Света Ана“. Точно там я срещнал Маркусен. В
компанията, където той видимо се чувствал като външен човек, единствено тя му обърнала
внимание.
Красотата й била очевидна, но това, което го впечатлило, били не съвършените черти на
лицето й, а интелектът й.
Никога не говорили за друго, освен за работа.
— Аз просто не мога да говоря за друго — каза Маркусен с известно кокетство, а Клара
Фрийс разбра, че е използвал тази реплика неведнъж.
Маркусен бил ходил в Китай и преди, за да вземе участие в подялбата на пъпеша, както
се казвало тогава. Но други вече си го били поделили — англичани, французи, американци,
дори норвежци, всички се били уредили по-добре от датчанина единак без никакви връзки.
И все пак той се справял добре, въпреки обстоятелствата. Намерил си място на
крайбрежната зона Вайтан, давал кораби под наем за крайбрежни превози, построил
складове и започнал изграждането на корабостроителница. Но така и не излизал на печалба.
— Напълни складовете — казала Чън Сумей.
Той я изгледал въпросително. С какво? С още стока, която няма как да плати?
Тя поклатила глава и се разсмяла.
— На хартия, лао-йе55. Напълни складовете, но само на документи.
— А ако се разкрие, че съм подправил документите?
— Напълни борда на директорите си с важни хора от върховете на обществото. Така
никога нищо няма да се разкрие. That is the Shanghai way, lao-yeh56.

Когато кризата отминала, Чън Сумей му предложила да премести активите си в Порт

Артюр. Там било седалището на руската експанзия в Китай, не в Шанхай.
— Но нали предстои война?
Ориентирал се добре в политиката, нямал избор. Бил чувал руския вътрешен министър
Плеве да казва, че Русия ще се заздрави с байонети, не с дипломати. Същите планове имала и
Япония. Въпросът кой ще спечели правото да плячкоса беззащитния гигант Китай щял да се
реши с оръжие и Маркусен нямал никакво съмнение коя страна щяла да надделее.
— Именно — отговорила Чън Сумей. — Но предстоят и следвоенни години и точно от
тях можеш да извлечеш полза.

Войната започнала. Порт Артюр бил обсаден. Вместо да напусне дома си и да

ликвидира активите си там, както направили мнозина други, Маркусен послушал съвета на
Чън Сумей. Можел ли да си позволи цената, ако градът падне, не бил сигурен, но развоят се
оказал неочакван и за самия него. Градът паднал, но именно на борда на неговите кораби
били евакуирани руските войски и бежанци, а Маркусен изтъргувал съдовете си много
изгодно. Пак негови кораби превозвали муниции до руснаците, когато японската флота
блокирала Владивосток и изникнала нужда от неутрални на вид съдове, които да плават до
руските укрепления край Николаевск при устието на река Амур.
— Научи ли си урока сега? — питала Чън Сумей след всяка следваща дразнеща загадка,
под формата на която маскирала знанията, които искала да му предаде.
Той отново мълчал без отговор.
— Слушай своята малка sampan girlie57. В Порт Артюр успя по съвсем същата причина,
поради която се провали в Шанхай, лао-йе. В Шанхай се провали, защото великите сили вече
бяха поделили пъпеша помежду си. Нямаше място за някакъв си дребен датчанин. Един
английски бизнесмен, един французин или американец винаги може да подплати исканията
си с бойни кораби. А датчанинът — не. Но има места по света, където той е добре дошъл
точно защото никой не би заподозрял, че в килватера на търговските му кораби идват бойни
съдове. Като датчанин ти разполагаш единствено с голите си ръце. И трябва да се възползваш
от тях, защото по света има много места, където гостът, който може да покаже, че държи
оръжие в ръцете си, е приет най-добре. Да имаш малка и слаба родина е почти същото като
изобщо да нямаш родина. Само размахай флага на страната си. Никой няма да види символа
на християнските кръстоносци, белия кръст на червен фон. Ще видят бяло знаме. Скрий се в
белия плащ на невинността, лао-йе.
Маркусен не се възмутил. Той не бил патриот. Неговата родина били счетоводните му
книги, пък били те и подправени, и той виждал колко са мъдри съветите на Чън Сумей.
Използвал датската си националност като залог, че не застрашава никого, а след това
нанасял неочакван удар. Мъжките му ръце пипали по женски нежно.
— Защо се раздели с нея? — попита Клара.
След взаимните разкрития никой не беше забелязал кога са минали на „ти“.
— Някой ден ще ти разкажа. Но не сега. Тази история ти я разказах, защото искам да
научиш нещо от нея — не за мен, а за начина, по който се прави бизнес, когато се прави от
жени. Имам три деца, но само дъщеря ми прилича на мен. Синовете ми са пълни
некадърници. Оставя ли бизнеса си на тях, го чака незабавен крах. Талантът за търговия се е
паднал на дъщеря ми — но пък на нея й пречи полът й. Затова трябва да назнача някой мъж
за фасада, но да оставя нея същински ръководител. Тя никога няма да получи признание за
постиженията си. Това ще е трагедията й. Ще трябва да действа прикрито, но точно това ще
се превърне в най-голямата й сила. Същото трябва да направиш и ти. Да се научиш да
заблуждаваш околните.
Клара Фрийс се сдоби с неочакван съюзник.
Смъртта.
„Испанката“ пристигна в Марстал и нашествието й донесе същото, както на всяко друго
място откъдето беше минала. Инфлуенцата не е като морето, което взима само мъжете.
Испанската треска взима когото свари. Но благосклонно позволява на жертвите си да умрат в
собствените си легла и да оставят след себе си гроб, който оцелелите да посещават.
Пастор Абилгорд обикаляше из града, разговаряше с опечалените и хвърляше първата
буца пръст върху ковчезите на мъртвите. Инфлуенцата не го плашеше така, както го беше
ужасила войната. В гробището се появиха нови гробове, които скърбящите поливаха всяка
неделя следобед, докато тихо си говорят с мъртвите. От време на време се чуваше
проплакване, но когато вдигнеха очи и срещнеха погледа на съседа по гроб, веднага
подхващаха оживен разговор за последните новини. Децата се забравяха и шумно се гонеха
сред новите парцели, докато някой не им изшътка.
Не им беше леко на оцелелите. Но такъв е животът, винаги е бил такъв. Свеждахме глави
и търпяхме. Никой не се противеше и гневеше на силите, които решават съдбата ни — били
те небесни или земни.
„Върви. Къде ще ходи.“ Така отговаряхме, когато някой ни питаше как върви.
Испанската треска не правеше разлика между важните клечки и дребните хорица. И все
пак сякаш имаше особени предпочитания към потомците на Стопанина Софус. Софус Бойе
беше починал преди много години, а брокерското му дружество беше преминало в ръцете на
по-младите от рода Бойе. На следващата година след фалита на Хенкел малко по на север в
пристанището беше осветена новата корабостроителница. Всеки път, когато чуехме как
чуковете набиват нажежени нитове в кънтящата стоманена обшивка, през ума ни минаваше
една и съща мисъл: „Още го можем“. Тази корабостроителница беше създадена от семейство
от нашия собствен град. Докато в онези дни всичко останало изглеждаше тленно и крехко,
това, което сами бяхме създали, оставаше стабилно, също като вълнолома, който защитаваше
залива и щеше да го защитава навеки.
Но Поул Виктор Бойе нямаше устойчивостта на вълнолома и на семейния си бизнес,
макар че беше едър, представителен мъж с бухнала брада, разстлана на гърдите,
корабовладелец и дипломиран корабен инженер, основател и управител на брокерското
дружество, еднакво съвестен както в кантората си, така и на хелинга58, винаги готов да
помогне лично, ако корабостроителницата изостава с някоя поръчка. Инфлуенцата духна с
болната си уста върху него и угаси пламъка му.
Месец по-късно двете му сестри също се бяха сбогували със съпрузите си. Солидни,
здравомислещи мъже, които бяха поели компанията и успели да запазят деликатния баланс
между печалба и загуба по време на войната, губили хора и кораби, но никога пари, готови за
голямата промяна от платноходите към параходите.
Инфлуенцата обаче имаше други планове.
На три пъти половината град тръгваше след ковчег от „Омелсвайен“. Най-отпред
вървяха момичета, които хвърляха зелени клонки по каменните плочи, сякаш подготвят пътя
към Рая. Тези, които умират у дома, а не по море, ги изпращаме с малко повече суетни. Такъв
е обичаят. След момичетата идваше катафалката, теглена от черен кон.
В разстояние от няколко седмици и тримата се озоваха под земята, един след друг.
Първия път не си дадохме сметка какво става. На третия вече знаехме. Не просто трима
мъже бяхме погребали.
— Останаха само матросите — каза каменоделецът Петерсен и се почеса по тила с
каскета, който почти никога не сваляше от главата си. — Капитана и щурманите ги
изпратихме.
Каменоделеца Петерсен го наричахме още Събирача на мъртвите, защото издялкваше от
дърво образа на всеки следващ покойник. Скрил очи дълбоко в сянката на козирката, той ни
взимаше мярка — почти като майстора на ковчези. Едва положат някой нов покойник в
земята, и в работилницата на Събирача се появяваше нова фигурка. Петерсен живееше точно
до гробищата. Много удобно за тези, които искат да му поръчат надгробен камък. За самия
него също — не се налагаше да пренася всичките надгробия с кръстове, гълъби, ангели и
котви надалече. Работилницата му беше като умален макет на гробището, току до
истинското, с тази разлика, че в нея покойниците бяха на видно. Събирача на мъртвите
никога не даваше фигурките си на близките на покойника, а когато го питаха защо не вае
образите и на живите, отговаряше, че не иска някой да вземе да се обиди. Докарваше
прилика, но малко неделикатна. Големият нос ставаше още по-голям, изкривеният гръб —
по-изгърбен, кривите крака изглеждаха сякаш притежателят им стиска невидимо буре между
коленете си. Почти всички покойници имаха прякори и тъкмо на тези прякори приличаха
фигурките, които Събирача на мъртвите създаваше след смъртта им. Той се усмихваше
стеснително и казваше, че може би леко преувеличените недостатъци на фигурките му се
дължат просто на неумение, а не на лоша умисъл.
— Ще извинявате — казваше. — Толкова мога.

Събирача на мъртвите имаше доста работа покрай инфлуенцата. Денем сечеше и дялаше
камъните си. Вечер сядаше с лула в устата и дърво в ръцете. Нови и нови фигурки изпълваха
полиците му.
 — И кой ще управлява лодчицата ни сега? — попита той шкипера Лудвигсен, по прякор
Командора, който беше дошъл да поръча надгробие за съпругата си. И сам си отговори: —
Жените. Само почакай. Или не, направо виж Клара Фрийс. Помни ми думите! Сега жените
поемат кормилото.
Лудвигсен поклати глава.
— Не ги разбират жените тия работи.
— Аз не съм казал, че ги разбират. Казах само, че отсега нататък те ще решават.

Нощем Кнуд Ерик плачеше. Плачеше сам.

Пред майка си не можеше да плаче. Нали беше малкият й мъж, а един мъж — бил той
голям или малък — не може да плаче пред жена. Беше се подготвил за нейния плач, когато
Алберт почина. Сега той щеше да й е утеха, той щеше да е мъжът до нея, когато поредният
мъж си е отишъл. Задачата му беше да успокоява всичките й тревоги и скърби. Щеше да се
справи. Беше готов за това, а зачервените й очи и помръкналото й лице го уверяваха, че е
незаменим. Само той я изслушваше и разбираше наистина.
Един ден, когато тя отново се взираше като вцепенена в нищото пред себе си, той сложи
длан върху ръката й.
— Мамо, тъжна ли си? — попита. В гласа му имаше покана — може спокойно да се
довери на малкия си мъж.
Плачът й беше товар, под който той почти потъваше и от който все пак не искаше да се
освободи. С този товар на плещите си той беше някой. Без него не беше сигурен дали майка
му изобщо би го забелязала.
— Не, не съм тъжна — каза тя. — Остави ме малко на мира. Мисля си нещо.
Кнуд Ерик се заигра с Едит.
— Къде е татко? Къде е мъжът? — питаше сестричката му.
Не питаше наистина. Не си спомняше Алберт много добре. „Татко“ за нея беше просто
една дума. Може би си мислеше, че това му е името. Тя беше още дете.
Кнуд Ерик и сам не знаеше кой е. На неговата покана да му се довери майка му
отговаряше с празен поглед, какъвто той никога преди не беше виждал на лицето й. Пактът
помежду им беше нарушен, той вече не беше малкият й мъж. Кой е тогава?

Още като съвсем малък Кнуд Ерик научи, че светът може да изчезне и после отново
неочаквано да се изправи пред очите ти. Сякаш внезапно се спуска щора и всичко става мрак
и празнота. А после с тракане отново се навива нагоре и светът се връща. Яркосиньото
платно на деня отстъпва пред бездънната нощ, а после отново се появява.
Смъртта е когато щората падне завинаги. Смъртта е нощ без утро.
Баща му беше потънал в нощта, но Кнуд Ерик дълго след това продължаваше да се
надява, че щората, зад която е изчезнал, отново ще се вдигне. Оглеждаше хоризонта за
някаква връзка, която да дръпне рязко, за да я навие нагоре и да се покаже баща му, чието
лице вече потъваше в мъгла и Кнуд Ерик трябваше да се напряга, за да си спомни, без да е
сигурен, че това е същият образ, който си е спомнил последния път. Беше му останала само
една дума. Баща. Някога той беше имал баща и тази убеденост стоеше като бездна в
съзнанието му, като бяло петно върху платното на паметта му.
 А сега беше загубил и Алберт.
Той помнеше Алберт само с доброто, което беше той за него. Двамата си бяха
другарчета, приятели. Алберт му беше всичко, цял един свят, който го обгръщаше с толкова
силни ръце, че нищо лошо не можеше да го достигне. Кнуд Ерик беше усещал обичта на
стареца, макар и никой никога да не я беше облякъл в думи.
Сега, след смъртта си, Алберт щеше да му помогне още веднъж, за последно.

Антон беше риж, а в жилестото му тяло, обсипано с лунички с цвят на бирена каша,
имаше толкова войнственост, че много по-големи момчета почтително отстъпваха пред него.
Той имаше полуопитомен гларус на име Торденскьолд. Птицата живееше в клетка от ратан на
двора. За да спечелиш благоразположението на Антон, билетът беше една херинга за хищния
клюн на Торденскьолд. Антон беше намерил младата птица на носа Лангхолм, където всяка
пролет излизаше с лодката си, за да претърсва тръстиките за яйца. После ги продаваше на
пекаря Тьонесен, който ги слагаше в пандишпановите сладкиши и ваниловите сладки и
затова всички му викахме Гларусния пекар.
На самия Антон му викаха Ужаса на Марстал. Беше си спечелил прякора, защото с един
изстрел с въздушната си пушка пукна порцелановия изолатор на върха на един уличен
електрически стълб и остави половината град на тъмно. Иначе той използваше пушката,
която беше взел назаем от един братовчед, най-вече за да бие врабчета за един управител на
стопанство в Митмаркен, който му плащаше по пет йоре на птица. После управителят ги
изхвърляше на бунището, откъдето Антон ги събираше и му ги продаваше отново. Случваше
се да продаде на лековерния селянин едни и същи птици четири или пет пъти, в резултат на
което човекът доби доста преувеличена представа за размерите на врабешката популация по
земите си.
Антон беше от „Мьолевайен“, в северния край на града, а Кнуд Ерик, който живееше на
„Принсегаде“, беше от южната част. Между двете половини на Марстал минаваше граница,
която в очите на момчетата беше не по-малко важна от наскоро определените фронтове на
световната война. Две банди, Южната и Северната, водеха безмилостна война. Кнуд Ерик и
Антон бяха от враждуващи страни. Всъщност Кнуд Ерик, който и в училищния двор, и по
пътя към вкъщи обикновено си беше най-често сам, формално не принадлежеше към никоя
банда, но Антон беше пълноправен член на Северняците.
Един пролетен ден, когато вятърът хапеше гребените на вълните от външната страна на
вълнолома, Антон настигна Кнуд Ерик на връщане от училище. Кнуд Ерик добре познаваше
славата на Антон и предпазливо сви рамене. Той не беше от побойниците и съответно не
знаеше, че ако твърде очевидно се стараеш да избегнеш сблъсъка, може да изядеш два пъти
повече бой.
— Аз намерих капитан Мадсен — каза Антон.
Кнуд Ерик се сви още повече. Изведнъж му се прииска другият да го удари и да се
приключва.
— Искам само да ти кажа, че според мене като него няма друг — каза по-голямото
момче. — Да умре в ботушите си. Изправен. И аз искам да умра така.
Кнуд Ерик не знаеше какво да отговори, но безпокойството му се стопи.
— Ти го познаваше. Беше ти нещо като дядо, нали? — В тона на Антон нямаше
подигравка.
 — Да — каза Кнуд Ерик. В неговия глас все още имаше колебание. — Как изглеждаше?
— попита след малко. Искаше да знае дали в последните си часове Алберт е страдал. Дали
си е личало по лицето му. Но не можеше да зададе такъв лигав въпрос.
— Брадата и косата му бяха заскрежени, всъщност цялата глава. Изглеждаше адски
страхотно — каза Антон.
Кнуд Ерик доби кураж.
— А иначе как изглеждаше?
— Как иначе? Изглеждаше си нормално. Мъртъв.
Двамата повървяха един до друг мълчаливо. Облаците се скупчиха над главите им и
потъмняха още повече. Момчетата минаха по „Маркгаде“ и пресякоха площада. Скоро Кнуд
Ерик щеше да си е вкъщи. Антон може би никога вече нямаше да го заговори, а на Кнуд Ерик
му се искаше да спечели приятелството му, затова замислен взе да претърсва ума си за някоя
интересна тема.
После се сети.
— Виждал ли си смалена глава? — попита.

В живота на Кнуд Ерик вече не беше останал нито един възрастен мъж. Но пък се появи
Антон с неговото си виждане за живота, изградено на основата на безброй сблъсъци с
възрастните. Той познаваше света на големите, но по начина, по който шпионин познава
вражеския лагер — колкото да може по-успешно да го завладее.
Един ден след училище той придружи Кнуд Ерик до дома му на „Принсегаде“. В
собствените си очи той беше нещо като изследовател по време на това гостуване. Беше дошъл
да опознае противника си по-добре.
Посрещна ги младата прислужница, която беше поела разните дребни грижи по дома. Тя
носеше колосана престилка, а косата й беше прибрана. Антон я изгледа от горе до долу с
поглед на познавач, сякаш обмисляше дали да я покани да излязат вечерта. Тя от своя страна
хвърли поглед към краката му и с остър тон му нареди да си свали дървените обувки, преди
да влезе в салона.
Пред Клара Фрийс Антон се държа образцово. Отговори учтиво на всичките въпроси за
майка си и баща си и за оценките в училище. Не спомена, че в края на месеца винаги сам
подписва бележника си, за чието съществуване майка му дори не подозираше. Клара остана
впечатлена от този примерен ученик, чието приятелство беше спечелил синът й и който
можеше да му е пример за подражание. Единственото, което не й хареса у Антон, беше
неспокойният му поглед, който през цялото време обхождаше стаята, сякаш момчето правеше
списък на всички предмети в нея. И как маха неспокойно с крака под масата. За Антон беше
истинско изпитание на волята да се държи според етикета за поведение в присъствието на
майки.
Клара го разпита за плановете му за бъдещето. Това може би е странен въпрос, когато
става дума за едва единайсетгодишни момчета, но едва след година или две му предстоеше
конфирмация и той щеше да напусне училище, затова според Клара не беше изключено вече
да е мислил в тази посока.
— Ще стана моряк — каза Антон и отговорът му беше като суха констатация, в която не
се съдържаше нито ентусиазъм, нито обратното, по-скоро изненада, че на някой изобщо му е
хрумнало да пита.
 — Кнуд Ерик няма да става моряк — каза Клара.
Зад думите й стоеше скрито намерение. Искаше да отличи сина си сред останалите
момчета. Те трябваше да знаят, че сред тях има едно момче, предопределено за нещо
различно.
Антон бързо премести поглед от нея към Кнуд Ерик. Сякаш отново правеше
инвентаризация на стаята. Клара забеляза погледа му. Не знаеше как да го разбира. Но нещо в
него събуди безпокойството й.

— Иска все да е на нейното — каза Антон на Кнуд Ерик при следващата им среща.
Звучеше като треньор по бокс, който предупреждава играча си какво да очаква от
противника. Видя отчаяния израз на лицето на Кнуд Ерик и сложи ръка на рамото му. —
Всичките са така — каза успокоително. — Представя си те в някоя брокерска кантора. Да
носиш колосани яки и да си седиш по цял ден на задника. Няма да я бъде тая.
— Не, няма да я бъде тая. — Кнуд Ерик колебливо повтори думите му. Изразите, които
Антон ползваше, бяха нови за него.
— Има един сигурен начин да го избегнеш — каза Антон. — Трябва само да си зле в
училище.

Да е зле в училище за Кнуд Ерик не беше толкова лесно, колкото звучеше. Той едва се
сдържаше да не вдигне ръка, когато знае отговора. Винаги си подготвяше домашните.
Правеше го инстинктивно. Искаше да е добро момче.
До този момент беше от средните ученици. Сега доброволно се срина в дъното на класа.
Това не се отрази никак зле на репутацията му сред съучениците. Но оставаше страхът от
наказания. Повечето учителки бяха неженени госпожици. Някои дебели, други кльощави, но
всичките удряха, щипеха и наказваха с енергия, която никой не би предположил по вида им.
Госпожица Юнкерен дърпаше уши, госпожица Лерке скубеше косата на тила, госпожица
Раймер удряше с опакото на ръката. Госпожица Катбале слагаше провинилия се на коленете
си и го налагаше по задника и единствено закоравелият Антон не изпитваше страх от това
наказание. Учителката посиняваше от бяс, докато удряше, и точно зловещият цвят на лицето
й и бесните звуци, които хвърчаха заедно със слюнката от устата й, ни плашеха повече от
самите удари.
Само от учителя Крусе нямаше къде да се бяга — беше мъж и имаше здрави ръце. Той
провесваше мързеливите ученици през отворения прозорец на стаята на втория етаж със
заплахата да ги пусне. Нямаше свикване със зеещата пропаст долу. В неговите часове в
отговор на всеки въпрос израстваше гора от вдигнати ръце.

Кнуд Ерик си учеше уроците, но в училище си мълчеше. Не му беше никак комфортно

така. Но се уповаваше на съвета на Антон и разчиташе мълчанието в училище да доведе до
резултат след това.
На чина до него седеше Вилхелм, който заекваше. И учителите, и той самият губеха
търпение, като заговори, и той се отказваше, преди да си довърши изречението. Кнуд Ерик
почна му прошепва верния отговор в ухото или му го пишеше на листче. Беше като
вентрилок, а Вилхелм беше неговата кукла. На него предаваше уменията, които криеше от
учителите си. С времето двамата се сприятелиха.
Вилхелм почна да носи вкъщи все по-добри оценки, Кнуд Ерик — все по-лоши.
Майка му го гледаше с укор.
— Какво става с теб? — питаше тя с тон, в който се долавяше и изненада, и наченки на
паника, и гняв. Надделяваше гневът. Тя отново се беше променила и той беше благодарен за
тази промяна. Ако беше продължила само да плаче, както преди, той нямаше да издържи.
Щеше да му се наложи отново да бъде неин утешител и помощник. Но беше почнала да го
хока, а той, също като в училище, почна да закоравява. Тя беше част от армията жени, с които
трябва да се справи, за да извоюва свободата си.
— Странно момче си — каза му веднъж.
Думите й го жегнаха. Стори му се, че го отхвърля. За миг му се прииска да се гушне в
прегръдката й и да моли за прошка. Част от него искаше да се сдобрят, да се върнат към
познатите си роли — той отново да е силното й момче, а тя — неговата бедна майчица,
която така се нуждае от него. Но тя вече не беше беззащитна, а гневът й му помогна да се
стегне и да не отстъпва.

Антон имаше известни резерви към Вилхелм. Не му беше интересно да колекционира

слабаци — интересът му към Кнуд Ерик се дължеше най-вече на връзката му с покойния
Алберт Мадсен, който в очите на Антон ставаше все по-голям и по-голям, колкото повече от
приключенията му чуваше от Кнуд Ерик. Антон беше слушал много разкази за премеждия и
крушения из далечни пристанища. Детството на всяко момче е изпълнено с такива истории,
но смалената глава беше нещо съвсем друго.
На фона на тези приказки какво можеше да допринесе заекващият Вилхелм, който едва
сглобяваше цяло изречение?
Не, силата на Вилхелм не беше в устата му. Беше в крайниците. Един зимен ден, когато
момчетата се разхождаха из закотвените в пристанището кораби, Вилхелм неочаквано тръгна
да се катери нагоре по такелажа. Качваше се все по-високо, докато стигна самия връх на
мачтата — яркия лакиран марс на височина 25 метра над морското равнище. Легна по корем
и разпери ръце и крака, сякаш лети. След миналогодишното гостуване на цирк „Данеброу“
никой не беше виждал подобно нещо, а дори и там номерата не се изпълняваха чак толкова
високо.
Никой в групата не се осмели да го повтори. Най-храбрите стигнаха до марса, но след
това се разколебаха и се отказаха. Наложи се Антон да вдигне бялото знаме. Някои от
момчетата очакваха Ужаса на Марстал да свие безразлично рамене и да каже: „Голяма
работа!“. Нещата, които сам не смееш да направиш, не си струват правенето.
Но Антон не беше такъв. Той направи точно обратното.
— Дявол да го вземе, това се казва смелост — каза той. — Мене просто не ми стиска и
това си е.
И тупна приятелски Вилхелм по рамото, и с това реши съдбата му. Той вече беше част от
групата.

Имаше една история, която Вилхелм разказваше добре. Само дето отнемаше много
време, каквото ние нямахме. Но един път го изслушахме. Бил на косъм да умре и само
чистата случайност го спасила.
Било една неделна утрин, съвсем рано. Вилхелм бил с баща си на кея Йолехаунен, за да
нагледат лодката. Баща му беше песъкар — копаеше и продаваше пясък — и също така
напълно глух. Точно глухотата му правеше историята вълнуваща — иначе това би било просто
поредното намокряне, каквото се беше случвало на повечето от нас. В крайна сметка то си е
част от живота на всяко момче — да се окаже от другата страна на морската повърхност и да
му се наложи да изследва дълбините още преди да се е научило да плува.
Вилхелм бил на три-четири години. Бавно, обмисляйки всяка дума, сякаш за да е
сигурен какво казва, с онзи свой глас, който винаги звучал като във вакуум, баща му го
предупредил:
— Ти сядаш тука. Ще стоиш тихо, а ако искаш нещо, ще ме побутнеш.
После обърнал гръб на Вилхелм и се заел да поправя дъските на палубата. Вилхелм си
седял, загледан в бистрата, тиха вода — и досега помнел впечатлението, което му направила
тогава. Каменният кей бил зеленясал и хлъзгав, а слънчевите лъчи се промъквали през
водата, гъмжаща от морски звезди, бродещи раци и скариди с тревожно изопнати пипалца, и
разкривали цяла приказна страна от сменящи се цветове.
Изпълнен с изследователски дух, Вилхелм се навел напред и след миг, без да иска, се
гмурнал в тази приказна страна. И на нас ни се беше случвало, поне на повечето от нас, но
само в случая на Вилхелм бащата, този, който трябвало да го наглежда, единственият пазач
на границата между спасението и удавянето, бил глух.
Като коркова тапа Вилхелм изскочил отново на повърхността и се вкопчил в релинга.
Намерил опора за краката си в един от зеленясалите камъни на кея, но стъпалата му се
хлъзгали и той увиснал в някаква безтегловност над тъмнозелените дълбини. Подхванало го
ледено подводно течение, което заплашвало да го отнесе под лодката.
Дървените му обувки се били изсулили и подскачали изоставени край него като двойка
спасителни лодки до потъващ кораб. Мокрите му дрехи, които само допреди миг усещал така
познати, почти като част от самия него, сега му се стрували като някаква чужда обвивка.
Виждал гърба на баща си и сякаш целият свят се бил събрал в този масивен, облечен в синьо
гръб, и сякаш целият свят му бил обърнал гръб.
Вилхелм изкрещял отчаяно, но глухият баща не чувал нищо. Изкрещял отново — така, че
целият пуст кей проехтял.
— Помощ! Татко!
Не можел повече. Пръстите му не го държали вече и той изчезнал във водата. Ритал,
удрял и махал с ръце, сякаш се бори с диви зверове, а после останала само нежната, кротка
вода, която го завила през глава като с одеяло, сякаш е време да спи, а морето му пожелава
лека нощ.
А после — после се появила грамадната ръка на баща му. Ръката, тази огромна ръка,
бръкнала във водата да го хване, тази ръка, която можела да стигне чак до дъното на морето,
ако трябва чак до самата смърт, и да го измъкне оттам.
— В най-най-най-последния момент — каза Вилхелм.
Знаехме, че този път не заеква. Просто наистина било в най-най-най-последния момент.
— И после пак яде бой, нали? — попита Антон.
Така би реагирал неговият баща.
 Но Вилхелм не ял бой нито тогава, нито друг път, а причината ни се изясни още първия
път, когато видяхме баща му. Той изглеждаше по-скоро като да му е дядо. И не само заради
глухотата, но и заради сивите коси. Вилхелм се появил късно и отношенията му и с майка му,
и с баща му бяха каквито бяха нашите с бабите и дядовците ни. Беше кротък и послушен, а у
тях всички си говореха тихо, сякаш проблемът в семейството е не глухотата, а по-скоро
някаква свръхчувствителност към силни шумове. По странно съвпадение майка му също
беше глуха.
Всеки сам може да се сети, че в това семейство не се говореше много. Когато
възрастните все пак казваха нещо, винаги беше със сериозен и разумен тон, сякаш
произнасят смирена молитва. За сметка на това постоянно се докосваха. Непрестанното
държане за ръка и галене по косите и лицето не беше насочено само към Вилхелм. Той също
често милваше родителите си. В неговото семейство никога не се биеха.
Затова след като за малко не се удавил, Вилхелм видял от баща си не бой, а нещо друго.
Какво точно — разбрахме, като чухме странния му отговор на въпроса на Антон „Според теб
какво е най-гадното в това да се удавиш?“.
Поначало Антон знаеше изумително много за света извън Марстал и сам смяташе, че
най-гадното в това да се удавиш е колко много неща ще изпуснеш. Той можеше да изреди
имената на най-прочутите бордеи по света и не от часовете по география в училището на
„Вестергаде“ беше чувал за улиците „Олуф Самсонс Ганг“ във Фленсбург, „Схиедамске Дейк“
в Ротердам, „Схиперстраат“ в Антверпен, „Парадайз Стрийт“ в Ливърпул, „Тайгър Бей“ в
Кардиф, „Вию Каре“ в Ню Орлийнс, „Барбъри Коуст“ в Сан Франциско или „Фортоп
Стрийт“ във Валпараисо. За такива работи се приказваше в кафенето на Вебер и с каменно
изражение на лицето, което никак не подхождаше на момче на неговите години, Антон ни
уверяваше, че най-добри са френските момичета, а пък португалките са прекалено
прилепчиви и при това миришат на чесън. Като попитахме какво е чесън, той подбели очи,
сякаш глупостта ни наистина минава всякакви граници. Освен това знаеше имената на
страшно много различни видове пиене, които с нетърпение чакаше да пробва някой ден.
Амперпикон, абсент, перно… Ей това значи — заявяваше той, — ей това как удря в главата!
Колкото до бирата, той щял да пие само „Хоф“, независимо къде се намира. Белгийската
бира, която мнозина хвалеха, според него била водниста пикня.
— Може да изредим всички улици с бордеи по света — казваше Антон — и всички
марки пиене, и после да ги преброим и да ги съберем, и накрая ще получим едно число,
което математически доказва колко адски тъпашко е да се удавиш.
Отговорът на Кнуд Ерик беше, че най-гадното в това да се удавиш, е, че никога вече няма
да видиш майка си. Каза го отчасти по задължение, защото смяташе, че е редно да отговори
така, но и заради неосъществения копнеж, който криеше в себе си.
Вилхелм каза, че най-гадното би било, че майка му и баща му ще тъгуват.
— Значи ти не живееш заради самия себе си, а заради майка си и баща си — каза Антон.
Обясни ни, че е мислил по тоя въпрос. И стигнал до извода, че ако си послушен, добър,
вежлив и изпълнителен, значи живееш за другите, а не заради самия себе си.
— И затова аз не съм нито едно от изброените — допълни той. — Защото живея заради
самия себе си.
Докато висял подгизнал и сгърчен в ръката на баща си, Вилхелм погледнал в очите му и
това, което видял там, не било нито гняв, нито ужас. Било тъга. Що за тъга, от какво
причинена — това не знаел, но все пак усетил, че трябва да се постарае баща му никога вече
да не тъжи. Инстинктивно разбрал как да му помогне — като привлича колкото се може по-
малко внимание. Най-добре би било да е невидим. Поради невъзможност да бъде невидим,
останало да минава през живота възможно най-незабележимо, затова той станал тихо и
кротко дете. Може би затова и заекваше. И много се измъчваше, че с говоренето неизбежно
привлича внимание върху себе си, при положение че точно това се опитва да избегне.
Антон живееше заради самия себе си, а когато Вилхелм се изкачи на 25 метра над
палубата и се просна с разперени ръце и крака на марса, той стана като Антон. За миг
забрави да бъде невидим.
Разбира се, Антон също си имаше майка и баща, но по собствените му думи с тях или
без тях било все тая. Майката, която се казваше Гудрун, можел да я мотае както си иска. Като
разбрала, че е излъгал за бележника и го е подписвал сам, се разплакала и казала на Антон
само да почака баща му да се прибере, при все че и тя била достатъчно едра и здрава, за да се
справи със задачата. И баща му го набил, но през пръсти, така да се каже. Когато най-сетне
се приберял вкъщи, бил твърде зает с други неща, та да наказва децата си за стари, отдавна
забравени провинения. Можел да удря здраво, но смятал, че наказанията трябва да се
изплащат в брой — така му казвал, — не да се трупат на сметка.
— На сметка! Сгряваш ли? — питал той сина си и се смеел със смях, който Антон
намирал за глупашки.

Горе-долу по същото време, когато Вилхелм видял тъгата в очите на баща си, Антон
също направил откритие от подобна огромна значимост за своя баща — Регнар, по фамилия
Хай. Антон също се казваше Хай, но второто му име беше Хансен — моминското име на
майка му.
Веднъж, когато Антон бил на четири години, а баща му тъкмо се бил върнал от
дългогодишно плаване, той го взел в скута си. Но първо го ударил един-два пъти в резултат на
обичайната молба на майката да накаже децата за всички провинения, извършени по време
на дългото му отсъствие. Не бил вложил сила в ударите и съответно не смятал, че между
двамата с Антон се е случило кой знае какво. Сега с подкупващ глас попитал Антон как се
казва. Идеята му била, че с отговора си Антон ще даде знак, че хармонията между него и
баща му се е върнала, макар че бихме могли да приемем въпроса на Регнар и като начин да се
увери, че е набил правилното дете. Във всеки случай така щял да изпълни бащинския си дълг
и спокойно да напусне дома, за да отиде в кафенето на Вебер.
— Антон Хансен Хай — казал Антон.
— Какви ги дрънкаш, дрисльо? — викнал бащата, а лицето му пламнало.
Вдигнал Антон от коленете си, където уж го бил сложил като символ на помирението
между баща и син, и го раздрусал. После го метнал на полирания паркет, по който
разтърсеният Антон хубаво се попързалял, преди да се спре в гората от крака на масата в
трапезарията.
— Вие лъжа си мислите — каза Антон, като свърши историята. — Тоя идиот не знаеше
как се казва собственото му дете.
Антон бил кръстен докато баща му бил по море, а Регнар така и никога не си направил
труда нито да пита как е минало кръщенето, нито да види кръщелното свидетелство. Не
очаквал от съпругата си да даде на детето своето моминско име за презиме, защото не било
тайна, че не понася роднините й. Дебелата, отстъпчива майка на Антон не умеела да
възразява. Искала да угоди и на мъжа си, и на родителите си и така семейството й се
вклинило между Антон и баща му под формата на презиме. Пълното име на детето
заприличало на рецепта за семейна война.
На самия Антон не му пукаше. Той не взимаше страна. Баща си смяташе за загубеняк.
Повечето от нас наричаме баща си „стария“, в което има и известна доза уважение — на
корабите екипажите наричат така капитаните си. Антон не изпитваше и капка уважение.
„Чужденеца“, така наричаше той баща си.
И все пак отношенията им явно не са били чак толкова лоши. Именно Чужденеца беше
източникът на повечето знания на Антон за света, не защото разказваше на сина си за
посещенията си из бордеите, а защото му позволяваше да присъства и да слуша, когато
завърналите се у дома моряци се събираха на приказки в кафенето на Вебер.
Дълбоко в себе си Антон искаше да е като баща си. Но никой никога не го чу да каже и
една добра дума за Регнар. Всичко започнало в деня, в който баща му го запратил под масата
само защото не му харесало презимето, което са дали на сина му.
От онзи ден нататък Антон почнал да живее заради самия себе си.

В дружеството на Бойе останаха само вдовиците. Вцепенени не само от скръбта след

внезапната загуба на съпрузите си, но и от необичайната и титанична задача, която ги
чакаше. В ръцете им лежеше бъдещето на цял Марстал. Само те имаха достатъчно голям
капитал, за да преминат от платноходи към параходи, а времената изискваха точно това.
Епохата на платноходите беше отминала. Покойните им съпрузи го бяха осъзнали, а сега те
трябваше възможно най-бързо да осъществят техните идеи. Дружеството вече имаше пет
парахода — „Единство“, „Енергия“, „Бъдеще“, „Цел“, „Динамика“ — имена, които звучаха
като заявка.
На теория вдовиците много добре знаеха какво трябва да се направи. На практика
нямаха представа. Събираха се в кантората всеки ден и поръчваха да им поднесат кафе и да
им представят документацията за деня. Дъвчеха домашно изпечени ванилени масленки,
които си носеха от вкъщи, и се кумеха над поръчки за товари, разходи за поддръжка и
заплати, предложения за покупки и продажби. Сякаш целият свят се надвикваше, за да
привлече вниманието им. Всеки факт, всяка цифра, всеки въпрос беше непреодолимо
препятствие. Никой никога не ги видя да запушват уши. Но все едно го бяха направили.
Решенията се отлагаха толкова дълго, че моментът отминаваше. „Единство“, „Енергия“,
„Бъдеще“, „Цел“ и „Динамика“, които бяха построени, за да пренасят големи товари през
морето, повечето време седяха закотвени в пристанището не само заради неблагоприятните и
опасни времена, а и заради смута, в който бяха изпаднали собственичките им.
Елен беше най-възрастната, вдовица на Поул Виктор, висока и представителна като
покойния си мъж. Сигурно някога е имала и воля, но я беше отстъпила на предприемчивия
си съпруг, а при слизането си в гроба той беше пропуснал да й я върне. Сестрите Ема и
Йохане бяха по-самоуверени, домовете им бяха пример за истински матриархат, но извън тях
се чувстваха като риби на сухо. Те само хвърляха погледи към Елен и очакваха нейните
действия. А тя гледаше към гробището, но то не й подсказваше нищо.
Вдовиците притежаваха няколко парцела земя из Марстал, които сега се заеха да
разпродават. Изкупи ги Клара Фрийс. Досега тя си седеше на „Принсегаде“ и дебнеше трите
вдовици както лешояд дебне някое обречено животно, загиващо от жажда и изтощение, а
покупката на парцелите им беше първото впиване на хищния клюн в плячката.
И трите парцела граничеха с „Хаунегаде“. Първият беше на ъгъла със „Сьолвгаде“,
вторият — на ъгъла със „Страндстреде“, а третият беше в самия край на „Хаунегаде“ и на
града. Някога там пасяха овце, щъкаха кокошки и риеха прасета — все част от провизиите за
непрекъснато нарастващата флота на Стопанина Софус. Но тези времена бяха отдавна
отминали. Сега земята пустееше. Покупката й, както и придобиването на останалите
неизползвани парцели, се стори на всички напълно разумна. Там можеше да се строи.
Но Клара Фрийс не предприе нищо. И в трите парцела копривата избуяваше все по-
висока. Ябълките и крушите, които Стопанина Софус беше посадил, черпеха с плодовете си
само птиците и деца, които се катереха по тях. Марстал беше в недоумение. Какво прави тази
жена?
Задавахме си този въпрос, но не търсехме отговора достатъчно настойчиво, в противен
случай щяхме да се досетим какво ни очаква.

На външен вид Клара Фрийс си беше същата. Все още се обличаше скромно, сякаш
положението й изобщо никога не се е променяло, и с това правеше добро впечатление на
трите вдовици, които смятаха спестовността за основна добродетел. Лишени от всякакво
високомерие, те не си позволяваха да я гледат отвисоко, въпреки че тяхното състояние беше
много по-отдавнашно от нейното — в сравнение с тях тя си беше новобогаташка. В
продължение на поколения техните семейства бяха заобиколени от прислуга, но въпреки
това и трите се включваха в къщната работа. Сами печаха ванилови масленки. Всяка година
за Коледа приготвяха огромни количества, които впоследствие ставаха твърди като
бисквитите, които представляваха дневната дажба на борда на корабите им, с една-
единствена разлика — когато удариш ванилова сладка в масата, от нея не изпадаха червеи.
Стопанина Софус беше обикновен човек от народа и същото важеше и за децата и
внуците след него. Не се смятаха за някаква отделна класа. Бяха равни на всички останали в
града. Знаеха, че парите идват с много работа. Мъжете до един бяха тръгнали от дъното на
тежката корабна йерархия, преди да стигнат до брокерската кантора и до управата й. Всяка
дума, произнесена по време на ежедневните им работни срещи, за тях беше истина,
изпитана в опита. Но за вдовиците им, които бяха попаднали в този чисто нов свят напълно
неочаквано, той представляваше истинско бойно поле, а всяка непозната дума —
смъртоносен куршум, който минава покрай ушите им.
Случваше се Клара Фрийс да им даде добър съвет или неочаквано да прояви някакво
умение, с което да ги изуми. Добронамерени по природа, те смятаха младата вдовица за
някакво беззащитно същество, което има нужда от тяхната подкрепа. Затова всеки път, когато
се окажеше, че е тъкмо обратното и тя спасеше тях от някоя заплетена ситуация, оставаха
смаяни. И понеже не им се вярваше, че жените изобщо имат търговски нюх, наивно смятаха,
че добрите й съвети са чиста случайност или щастливо попадение.
Разбира се, те нямаше как да знаят, че Клара Фрийс кара дистанционен курс, за да се
подготви сама да бъде брокер и корабовладелец. Средствата, които беше наследила след
смъртта на Алберт, сякаш магически бяха събудили спящия й ум, стоял досега бездеен в
резултат не само на тежкото детство, но и на живота след това, който не й беше позволил да
ползва главата си толкова, колкото ръцете.
 Сега в живота й отново имаше мъж, но този път не й се налагаше отчаяно да прибягва до
и без това изхабените си женски оръжия. За разлика от злочестия Алберт, на Маркусен не му
трябваха нито целувки, нито обяснения в любов, нито онова, до което те водеха. Двамата с
Клара ги свързваше името Чън Сумей, както и задачата, разпалила любопитството на
Маркусен в залеза на живота му — да помогне на Ксеркс да накаже морето.
Двамата редовно си пишеха писма и често говореха по телефона. От време на време
Клара Фрийс пътуваше до Копенхаген. Вече го правеше сама, не й трябваше компанията нито
на Херман, нито на някой друг.
— Нямаш интерес да придобиваш дружество, тръгнало към фалит — казваше Маркусен.
— Но то може да бъде спасено. Давай им съвети, но не твърде добри. Да не се успокояват. Да
имат усещането, че само едно погрешно решение ги дели от истинска катастрофа. Обясни им
колко е опасен светът.
Дори й го написа на лист хартия — не всичко се запомня еднакво бързо. Клара Фрийс
получаваше подкрепата, от която имаше нужда.
Но курсът го определяше тя.

Трите вдовици напълно грешаха по отношение на Клара Фрийс. Едновременно

надценяваха нрава й и подценяваха уменията й. Не подозираха, че зад нейната отзивчивост
се крият задни мисли, но грешаха. Вярваха, че често изненадващо добрите съвети, които им
дава, са чиста проба налучкване, за което също грешаха. Като цяло си въобразяваха, че те й
правят услуга, като се вслушват в думите й. Предлагаха й компанията и част от вниманието
си, а нали една млада жена в нейното положение — съсипана от жестока загуба и останала
сама с две деца — има нужда точно от това?
Даваха й домашно изпечен хляб за вкъщи.
— Душичката ми — казваше й Йохане и я потупваше по бузата.
Виждаха в нейно лице самите себе си. Тя беше жена и съответно по дефиниция
безпомощна също като тях по отношение на големите световни дела.
Дълго време се колебаха, но после най-сетне им просветна. За да се измъкнат от кашата,
в която ги беше поставило вдовството им, имаха нужда от това, от което има нужда всяка
жена, за да оцелее в джунглата — от мъж.

И мъжът се появи. Фредерик Исаксен. Беше настоящият датски консул в Казабланка,

работеше и в една френска брокерска компания. Тръгнал от кантората на Мьолер в Свенборг,
после работил в „Лойдс“ в Лондон. Няколко от шкиперите на компанията, които редовно
плаваха до Казабланка, го бяха препоръчали. Компетентен, човек с визия — така го беше
описал Командора, когото шкиперите бяха избрали за свой говорител.
— Да, но справя ли се с работата? Може ли да се разчита на него? — беше попитала
Елен.
— Да не е прекалено самонадеян? — допълни Йохане притеснено, когато Командора
спомена това за визията.
— Да, чувал съм за него — каза Маркусен по телефона. — И на мен би ми бил от полза
човек като Исаксен. Човек на прогреса е той. Нямаше да дойде в Марстал, ако го смяташе за
незначително провинциално градче. Видял е възможност там. Старият Бойе може би се е
справял по-добре, отколкото сме си мислели. Наличен капитал, никакви дългове. Човек с
умения би могъл да го превърне в нещо огромно. Исаксен като нищо може да ти провали
плановете.
По препоръка на шкиперите Исаксен беше назначен за управител и пристигна един ден
в средата на август. Беше решил да си спести тромавата система от прекачвания, които
правеха пътуването от столицата до Марстал толкова бавно, и дойде директно с товарното
корабче, което иначе превозваше доста по-скромни пасажери. Застанал на палубата, той с
отработен жест хвърли въжето на чакащите на кея, после сам скочи на сушата и размаха
широкополата си шапка, сякаш поздравяваше целия град.
Носеше бял ленен костюм. В бутониерата му беше пъхнат свеж карамфил, а лицето му
под сламената шапка беше тъмно, изпечено от слънцето като на моряк — освен ако не беше
мургав по рождение. Очите му бяха кафяви, с гъсти мигли, което му придаваше
едновременно свенлив и загадъчен вид.
Безспорно беше космополитен човек и когато вдигна шапката си, отговорихме на
поздрава му. Нямахме нищо против космополитните хора. Самите ние бяхме такива и
нямахме нужда някой да се привежда и смалява, за да ни слезе на нивото. Спокойно можеше
дори да си придава важност, стига да има основания за това.
Исаксен имаше, а през следващите дни те се увеличиха. Шкиперът на товарния кораб —
Асмус Николайсен — беше разговарял с него по целия път през архипелага и го беше
преценил като открит и прям човек. Макар и чужденец, екзотичен на фона на хората, които
обикновено ползваха корабчето, той любопитно разпитвал капитана и скоро научил повече
за съда му от самия Николайсен. Разбирал от мореплаване и макар и умело да помогнал с
това-онова, не изцапал хубавия си костюм, от което възхитата на Николайсен допълнително
пораснала, защото моряците държат на чистотата.
Оставаше големият въпрос — ще се разбере ли Исаксен с вдовиците?

Той първо се представи на нас. Обиколи пристанището и седна до старите шкипери на

пейките. Почука на вратите на канторите, пристъпи вътре, свали шапката си и още с първите
си думи увери, че не е дошъл като конкурент да шпионира врага. Дошъл, защото смятал, че
този град е като голямо семейство. Само ако всички са обединени и оставят всички дребни
несъгласия настрани — с други думи, ако проявят широта на мисълта, — ще могат да се
справят с предизвикателствата на бъдещето.
Сякаш отново чувахме Алберт и приказките му за паметника. Бяха минали едва няколко
години, но сега ни се струваха като цели поколения, и ние знаехме, че в онзи ден на
пристанището през 1913-а беше приключила една цяла епоха, макар тогава никой от нас да
не си е давал сметка за това.
В думите на Исаксен имаше някакво вълшебство — той ни накара да видим нещата
отвън. Акциите ни в корабовладелските дружества ни бяха докарали до някъде. Но времената
на дребните инвестиции бяха отминали. Необходим беше капитал, който далеч надхвърля
парите, с които разполагаха марсталските прислужници и млекарчета, та дори и някои от
най-добрите ни шкипери. Необходими бяха инвестиции, а големите инвестиции означаваха
големи пари. В селото обаче имаше капитал. Трябваше просто да го използваме.
— Аз предлагам капиталът на целия град да се събере в ръцете на няколко души. Това е
единственият начин корабният превоз и контролът върху него в Марстал да оцелеят.
 Какво намекваше? Според някои това приличаше твърде много на измишльотините на
Хенкел, който ни беше обещал половината свят, а вместо това ни беше измъкнал парите от
джобовете. Но всъщност стана ясно, че Исаксен има предвид нещо друго. Не искаше да вземе
парите ни. Искаше да ни бъде компас. Искаше да води курса не само на
корабостроителницата, а на целия град.

Само на едно място срещна отпор — при срещата си с Клара Фрийс. Беше се подготвил
и не се изненада, че начело на едно от най-реномираните корабовладелски дружества в града
вижда млада, скромно облечена жена. Исаксен познаваше Алберт Мадсен и знаеше за
връзката му с вдовицата в Хавър, знаеше, че последните големи платноходи в Дания —
красивите кораби „Сузане“, „Жермен“ и „Клаудия“ — принадлежат на жената от
„Принсегаде“. Но в проучването си беше пропуснал едно. Не се беше запознал нито със
сърцето, нито с банковите сметки на Клара Фрийс. Нямаше представа с какви активи
разполага и преди всичко нямаше представа какво е планирала да прави с всичките тези
пари. Само ако беше пристигнал като Чингиз Хан, за да унищожи града, само тогава тя би го
поздравила с добре дошъл. Но той пристигна като Александър Велики, за да положи
основите на нов град, и затова тя го посрещна като враг.
Върху останките на онези платноходи, заради които беше процъфтявал Марстал някога,
той искаше да изгради нов Марстал. Не край, а нов разцвет — това предлагаше Исаксен. Не
лебедова песен щеше да прозвучи, а тържествен салют в чест на новото време.
Напипа някаква струна в нас и ни увлече. Някога бяхме видели идването на прогреса
много преди всички останали и се бяхме вдигнали да го приветстваме първи. Сега Исаксен
ни предлагаше да го направим отново.

Клара Фрийс дълго обмисля как да се облече за срещата си с Фредерик Исаксен. Накрая
реши да избере обичайните си скромни дрехи и да не прави по никакъв начин впечатление
— да не демонстрира новопридобитото си богатство и новооткритата си решителност, но и
да не изглежда, че иска да съблазнява. Всъщност тя изобщо не се виждаше в ролята на
съблазнителка, и то не защото беше прецъфтяла, а защото никога не беше смятала външния
си вид за особено привлекателен. По-сигурно й се струваше да разчита на познатата роля,
така позната, че години наред Клара беше вярвала, че с нея се изчерпва цялото й „аз“ —
ролята на скромно и самоотвержено същество, което не си позволява други чувства освен
някаква абстрактна горчивина от факта, че съдбата винаги се е държала като зла мащеха с
нея. Щеше да го играе не съвсем глупава, по-скоро вцепенена от притеснение и
неспособност да проумее големия свят на мъжете — нещо подобно на ужасното състояние, в
което съзнателно помагаше на вдовиците да останат.
На всичко, което Исаксен кажеше, тя реагираше с един и същ израз — колеблива
механична усмивка и кимване, подчертани от празнотата в погледа й така, че да даде ясен
знак, че не е разбрала нищо от казаното, а просто реагира с доверчивостта, присъща на пола
й и с неговата жертвоготовна отстъпчивост.
Но Исаксен не се предаваше. Реши да й го обясни по друг начин. Представи идеите си
по-просто и по-разбираемо. Дори говори за несигурния живот на моряка и се опита да я
убеди, че това, което предлага, ще облекчи и семействата на моряците, ще ги освободи от
вечния страх за съдбата на отсъстващите мъже и синове.
— Замислете се колко ще подобри положението на моряка едно голямо, добре
ръководено корабно дружество. Гарантирани отпуски, сигурност на борда, и няма да има
нужда, както сега, малките съдове да поемат излишни рискове и да излизат в открито море
при опасни условия.
Тя едва сега забеляза гъстите мигли около тъмните му очи, защото те упорито търсеха
погледа й. Тонът му стана настойчив. Исаксен не се задоволяваше с празния поглед, който
думите му предизвикваха у нея. Клара беше изкушена да се откаже от преструвките, но в
същия момент я обзе познатият страх. Отново видя тъмните води на бурната нощ, които се
надигаха и ближеха покрива, на който се беше изкатерила, видя Карла, която изчезва в
разпенената водна маса, видя себе си, възседнала острия ръб на покрива, усети как се впива в
слабините й — като средновековно наказание за разбунтувалите се селяни. На челото й изби
студена пот.
Клара пребледня, изправи се и го помоли да си върви, като с немощен глас се извини с
внезапно главоболие.
Исаксен си тръгна с увиснали рамене. Усещаше, че е станал свидетел на странна смес от
фалш и нещо все пак истинско, но какъв е смисълът на тази комедия не беше в състояние да
проумее. Нито си даваше сметка, че в лицето на тази жена с вид по-скоро на скромна
прислужница е срещнал основния си противник.

В паузите между посещенията си из корабните дружества в града Исаксен обработваше

вдовиците. Говореше им на език, който беше сигурен, че разбират. Говореше за битови грижи,
покупки, разходи, сметки, прислуга. Говореше за моретата и корабите като за домакинства,
защото знаеше, че вдовиците поддържат изрядно своите домове и искаше да им покаже, че
всъщност няма особена разлика между управлението на едно корабно дружество и работата,
която те така добре познаваха от собственото си ежедневие.
Резултатът напълно отговори на очакванията му. Вдовиците се успокоиха. Вече не чуваха
край ушите си свистенето на куршуми. Исаксен беше направил точно това, което очакваха.
Беше ги отвел далече от бойното поле. Беше ги освободил от отговорност.

Исаксен събра собствениците и персонала на корабното дружество, както и килерите и

щурманите, които в този момент не бяха по море. Покани и съпругите им. Беше достатъчно
умен да се сети, че жените са важен фактор не само в домашните въпроси, но и в морските.
Резервира морския салон в хотел „Ерьо“, където по стените висяха чинии от син кралски
порцелан, картини с изображения на марсталски кораби и датското знаме. Беше предвидил
да поднесат три ястия. Даде на хотелския готвач рецептата за bouillabaisse59 — знаеше, че
много от шкиперите го познават от плаванията си в Средиземно море. За основно ястие
избра традиционното печено телешко. Речта си произнесе между супата и основното.
Темата й беше бъдещето.
Исаксен разказа преживяванията си в Казабланка, пристанищния град, от който го бяха
привикали в Марстал, защото толкова много марсталски шкипери го бяха препоръчали —
явно им е направил добро впечатление, за което той искал да използва случая да им
благодари. И все пак с натежало сърце изпращал той всеки следващ марсталски кораб от
Казабланка, защото всеки път си мислел, че е за последно. И не заради риска корабът да
претърпи крушение по пътя към дома, въпреки че този трагичен риск, естествено, винаги го
има. Не, тревожел го друг, много по-страшен риск, а именно: корабът просто да се изпари и
никой повече никога да не го види. Колкото и странно да звучало това в ушите на уважаемите
присъстващи, тази съдба била много по-вероятна от всяко корабокрушение, да, всъщност за
марсталските кораби била направо сигурна, както е сигурно, че вечер слънцето залязва, а
сутрин изгрява отново, макар че наистина, продължи Исаксен, „сигурно ви се струва крайно
объркващо“.
След тези думи Исаксен можеше да разчита, че целите сме слух и зяпнали усти. Не
можехме да си обясним какви ги говори.
— Но слушайте внимателно — продължи той. — Сега ще ви обясня странното си
предсказание. И нещо повече — ще ви дам средството, с което да избегнете сбъдването му.
Причината за опасенията ми всеки път, когато видя марсталска шхуна да вдига котва в
пристанището на Казабланка…
Тук той сведе поглед и на фона на изпечените от слънцето страни дългите му мигли се
видяха чак на другия край на дългата маса, в резултат на което гръдта на не една и две
шкиперски съпруги взе да се надига необичайно трескаво, сякаш на жените не им достига
въздух.
— Причината за опасенията ми — той повтори тази ефектна дума — е… — тук той
рязко възприе друг, съвсем прозаичен тон, — че знам, че френските власти в Казабланка
имат планове да разширят пристанището. Сами разбирате какво означава това.
Последва нова пауза, но вместо да свежда очи, този път той настойчиво впи поглед във
всеки един от присъстващите, сякаш за да ни напомни нещо, което със сигурност сами
знаем, но може би точно в този момент сме забравили или изключили от ума си. Не една и
две от шкиперските съпруги отговориха на погледа му с блеснали очи, сякаш им отправяше
лична покана, а за разлика от тях повечето шкипери сведоха глави, вероятно защото отлично
си даваха сметка, че думите, които предстоеше да чуят, е трябвало отдавна да излязат от
собствените им усти.
Исаксен поднови речта си и сега думите му хапеха като удари с бич.
— Това означава, че марсталските шхуни никога вече няма да потеглят с товари от
Казабланка. Единствената причина параходите досега да странят от един от най-важните
пристанищни градове на северноафриканския бряг беше липсата на подходящо пристанище.
Но сега параходите ще дойдат — с по-големи трюмове, с по-голяма скорост. При това
идването им ще може да се предвиди с точност до минутата. Компасът показва курса и
параходът го следва, без отклонения и без забавяния.
— И това важи не само за Казабланка — допълни Исаксен. Сега гласът му беше по-мек,
тих и заплашителен, сякаш предвещава гибел. — Същото ще се случи и във френските
пристанища на Ламанша, където отливите досега позволяваха само на платноходи да
навлизат. Но сега там има железопътни линии. Същото важи и за Рио Гранде в Бразилия и за
лагуната Маракаибо във Венесуела. Заради плитките води и пясъчното дъно досега само вие
можехте да навлизате там. Но сега пречките пред параходите ще бъдат премахнати.
С всяко име, което споменаваше, шкиперите и щурманите потръпваха, сякаш ги
заплашва с юмрук, а те не знаят къде да се скрият.
— Морето беше вашата Америка. Но сега Америка затваря границите си за вас. Там все
по-рядко ще се нуждаят от услугите ви. Товарите буквално ще се изпарят яко дим. Което
означава, че и вашите кораби ще се изпарят. Със същия успех можете да ги продадете. Но се
замислете. Кой ще ги купи? Идва нов огън, който ще запали цяла една епоха, вашата епоха, и
скоро тя ще изгори и ще изтлее и ще се превърне в дим. Но не всички надежди са изгубени…
В гласа на Исаксен се появи надежда, като у свещеник, който след като е описал Ада,
сега предлага алтернативата — Раят, който очаква вярващите.
— … все още има места, където не ходи никой друг, пристанища, които не могат или не
си струва да се разширяват; където океанските течения, острите скали и честите бури са се
наговорили никога да не допуснат влизането на параход. Нюфаундленд — светлата надежда
изчезна от гласа му — най-негостоприемният бряг на света, най-опасните води на планетата.
Там марсталските шхуни и занапред ще са добре дошли, за да извозват смрадлива треска.
Онези градове, онези товари, с които никой друг не иска да се занимава — те са на ваше
разположение. Ще сте принудени да живеете от огризките на световния пазар. Ще бъдете
париите на седемте морета, просяците, които ровят в боклуците. Светът ще продължи
напред, а вие ще изоставате все повече.
Мислехме, че Исаксен ни е събрал, за да ни ентусиазира с плановете си. Всъщност
бяхме свидетели на нещо като надгробно слово. Около масата се възцари мъртвешка тишина.
Елен Бойе сведе поглед. Страните й горяха. Ема и Йохане потърсиха опора в очите й, но
помръкналият й поглед така ги разстрои, че за малко да избухнат в плач.
После Исаксен отново взе думата. Всъщност на никого не я беше давал, но тази пауза,
която беше направил, за да подсили ефекта от думите си, ни беше прозвучала като финална
точка. С какво би могъл да ни успокои след тази зловеща прокоба?
— Но Марстал го чака блестящо бъдеще — каза Исаксен и ние отново вдигнахме глави с
любопитство, този път с пълното съзнание, че сме просто като марионетки в ръцете му, само
дето вместо конци използва странните си думи. — Марстал го чака блестящо бъдеще, защото
има блестящо минало — каза Исаксен. — Невинаги е така, невинаги едното е гаранция за
другото. Традицията понякога е бреме. Смятаме, че понеже един подход е бил успешен
някога, винаги ще е успешен. И застиваме в миналото, и не можем да пристъпим в бъдещето.
Но в случая на Марстал има нещо друго. Вие сте създали свои собствени кораби, кръстени на
собствения ви град, с корпус със сърцевидни трегери и объл, тумбест нос. Опитвали сте,
докато не сте открили това, което отговаря най-точно на целите ви. Вас открай време вятър
ви вее. Това може да ви прозвучи като обида. Наистина в устата на някой селянин би било
така — за него вятърничавият човек е човек без корени. Само ако останеш в същите бразди, в
които е копал баща ти, само тогава се чувстваш стабилен. Но вие погледнете на този израз
като моряци, каквито сте. Да те вее вятърът — това значи да притежаваш умението да
сграбчиш точния момент, когато ветровете и теченията са на твоя страна, и точно тогава да
вдигнеш котва и да опънеш платна. Вероятно сте чували за англичанина Дарвин и за
прочутата му теория за survival of the fittest60. Може би някой дори се е опитвал да ви убеди,
че the fittest означава най-силните и че идеята на Дарвин е, че оцеляват само най-силните.
Но идеята не е това. The fittest означава „най-предприемчивите“, а това сте вие. Изградили
сте Марстал по същия начин, по който плавате — винаги сте знаели как да навигирате през
всякакви житейски обстоятелства. Тази решителност ще я вземете със себе си и занапред, но
корабите, на чиито палуби сте я усвоили, трябва да ги оставите, защото те потъват буквално
под краката ви. Епохата на платноходите отдавна отмина, но тази на моряците едва сега
започва. Вярвайте ми, няма по-добър капитал от град, който поколения наред е бил дом на
моряци, в днешния свят, където всичко ще подлежи на превозване, защото континентите все
повече се приближават един към друг. Просто сега ще трябва да упражнявате уменията си
върху палуби, които трептят под вибрациите на мощните машини, скрити под тях.
Исаксен нарисува пред нас същите картини, които в предходните дни беше представил
пред различните корабовладелци в града. Но отиде още по-нататък. Довери ни тайните за
бъдещето на корабостроителницата, които беше спестил на другите. Очаквал, каза, с времето
корабостроителницата да се обедини с другите такива в града, докато в крайна сметка в
Марстал остане само едно мащабно дружество, богато не само на капитал, но преди всичко
на опит, на опит, трупан стотици години, на тази комбинация от инстинкт за оцеляване,
изобретателност, постоянство и прозорливост, която стои зад издигането на вълнолома, зад
прокарването на телеграфа, зад създаването на една от най-големите търговски флоти в
страната и която дори и сега, в най-мрачните за града дни, ни подтиква да търсим нови
забравени кътчета от земното кълбо, до които да плаваме с отдавна остарелите си кораби.
Той разпери пръсти и започна да изброява: инстинкт за оцеляване, изобретателност,
постоянство, прозорливост и преди всичко умение в единството си да откриваме решения на
проблеми, които са непреодолими за отделния човек. Пет пръста — една цяла ръка. Ръката
на предприемчивостта, която винаги успява да сграбчи шанса, когато й падне.
— Най-добрата ръка — каза Исаксен, — защото с нея можете да изваете бъдещето точно
такова, каквото го виждате вие. И точно това ще направите. Корабостроителницата вече е
собственост на акционерно дружество. Това е важно, защото така могат да се контролират
всички етапи от плаването — от построяването на кораба до товара. Но дружеството трябва
изцяло да се пренасочи, не просто към стоманени кораби, но и към параходи и моторни
кораби. Така ще можем да контролираме цената на всеки един от корабите, които
корабостроителницата ни пуска на вода. И тук предпоставките са вече налице. Умели,
опитни корабостроители в града не липсват. Необходим е просто по-голям тонаж. Каналите
ще трябва да се направят по-дълбоки, за да могат да минават новите кораби. Ще си изградим
наш собствен Суецки канал през плиткото Южнофюнско море до откритите води на
Балтийско море.
Ще контролираме и осигуряването на провизии за плаванията — не само за нашите
собствени кораби, но и за чужди. Някой ден ще трябва да навлезем и в търговията с горива.
Ще притежаваме мини за въглища, а в по-далечно бъдеще — и петролни кладенци, защото
някой ден моторните кораби неизбежно ще заменят параходите. По този начин ще си
осигурим доставките на горива за флотата ни на стабилни цени.
Не само ще плаваме, ще покорим половината свят и в сърцето на цялата тази работа ще е
Марстал.
Това ни обрисува Исаксен.
Когато най-сетне свърши, всички бяхме възбудени, замаяни, изтощени и въодушевени по
онзи възторжен начин, както се чувства човек след като е бил на въртележка. Всички
скочихме на крака и започнахме да ръкопляскаме — брокери, търговци, шкипери и щурмани,
съпругите им с пламнали страни. Дори Елен, Ема и Йохане се изправиха и го аплодираха.
Този път не им се наложи първо да търсят опора една в друга, както бяха свикнали.
Колебанието, което предхождаше всичките им решения, беше изчезнало. И те, заедно с
всички нас, бяха направо изстреляни от столовете си.
Толкова мощен беше ентусиазмът на Исаксен, че ни обзе някаква вътрешна
безтегловност. Ако беше продължил да говори, сигурно щяхме да се понесем навън през
прозорците на хотел „Ерьо“.
 Исаксен беше извадил компаса и беше определил курса. С красиви думи беше описал
умението ни да си проправяме път през обстоятелствата, дори и в най-тежките моменти, но
беше забравил едно основно правило в изкуството на навигацията — трябва да наблюдаваш
не само компаса, но и такелажа, да четеш знаците на облаците, да държиш под око посоката
на вятъра, теченията и цвета на водите, да дебнеш за неочакваната бяла пяна, която крие под
себе си подводни скали. Може би на параходите не е така. Но така е на платноходите и в това
отношение ветроходният кораб повече прилича на живота, отколкото парният. Не е
достатъчно само да знаеш къде отиваш. Защото също като маршрута на платнохода, животът
се състои почти изцяло от отклонения, предизвикани къде от някое затишие, къде от буря.

До края на света можем да спорим дали причината за фиаското на Исаксен беше Клара
Фрийс, или работите му се развалиха заради ваниловите масленки. Във всеки случай нещо
не му достигаха познанията за женския род. Той смяташе, че една жена, вцепенена от
тревога, има нужда от силен мъж, от спасител. На трите вдовици, на корабостроителницата,
всъщност на целия град, той гледаше като на млада булка, а самия себе си виждаше като
жених. Той щеше да ни избави от това вцепенение на волята, в което сме изпаднали. Но в
някои случаи вихрушките от действеност, като тази, която Исаксен въплъщаваше, имат
обратния ефект: само увеличават тревожността на жените.
В случая на вдовиците стана така, че след като в рамките на три седмици мъжете и на
трите срещнаха внезапна и безсмислена смърт, всички характеристики на моряшката съпруга
у тях сякаш се изпариха, начело с капчицата смелост и издръжливост, които бяха имали
дотогава. Мястото им зае селянката, която се крие в сърцевината на всяка една жена,
независимо колко отдавна родът й е спрял да обработва земята — подозрителна, спестовна,
алчно вкопчена в своето си, примирено вкопана в местенцето, където съдбата й е отредила
да прекара живота си в навъсена, мрачна пасивност.
В началото Исаксен не забелязваше нищо. Той смяташе, че е спечелил вдовиците на своя
страна. Та нали бяха станали на крака и аплодирали заедно с всички останали на срещата?
Да, беше чувал, разбира се, колко им липсвала решителност. Шкиперите, с които се
познаваше от Казабланка, не криеха, че трите вдовици са „костеливи“ и че „с тях трудно се
излиза на глава“, но в крайна сметка всички единодушно се бяха съгласили, че „просто им
липсва здрава ръка“ и че точно той е човекът за целта.
Затова от тях не беше очаквал проблеми. Сега се оказваше, че те са най-голямата пречка
пред него. Седяха си там пред изсъхналите, твърди ванилови масленки, които киснеха в
кафето, а после безкрайно дълго въртяха из устите си. Като семейство бобри пробваха със
зъби твърдостта на масленките и всъщност бяха точно това — семейство бобри, които строят
бентове около бързеите на идеите му и им пречат да продължат напред.
В нетърпението си той пристигна на една от срещите с пакет прясно изпечени
сладкиши от пекарната на Тьонесен на „Киркестреде“, но и тук получи резултат, точно
противоположен на очаквания. Ема и Йохане се спогледаха. Значи не му харесват техните
сладки. Значи обича да пръска пари за излишни неща. И при това е купил сладкиши от
Гларусния пекар. Да не си въобразява, че те не знаят, че Тьонесен изкупува яйца на чайки от
градските момчета, които ги събират по скалите край пристанището? И ще им ги предлага
на тях!

Сладкишите се оказаха дипломатическа катастрофа. Впоследствие Исаксен почна да

забелязва и други знаци.
— Твърде несигурно е — каза Елен Бойе, когато той предложи в стоманената
корабостроителница да почне работа по нов параход.
Исаксен обясни, че пазарът с товари тъкмо е почнал да се стабилизира и че подобна
инвестиция бързо ще се изплати.
— Но това не е ли свързано с твърде голям риск? — попита Ема след дълга пауза, по
време на която отново се отдаде на предъвкване на масленки. По тона й си личеше, че това
не е въпрос, а отказ.
Той се постара гласът му да звучи твърдо и каза, че ако искат да демонстрират
доверието, което са му гласували с назначаването му, трябва да му дадат свобода на действие.
— Но разбира се, имате пълна свобода — каза Елен с авторитетен тон. — Просто
времената са така несигурни…
— Трябва ми пълномощно.
Пълномощно? Трите жени го гледаха неразбиращо. Отново се почувстваха на непозната
почва. Нима не им вярва?
— Клара Фрийс казва, че…
— Клара Фрийс? — Исаксен се отърси от тази унесеност, която все по-често го
налягаше в присъствието на трите вдовици. — Какво казва Клара Фрийс?
Изведнъж направи връзката.
Какво казвала Клара Фрийс така и не стана ясно. Но казвала нещо и то било направило
впечатление, това се виждаше. Явно думи като „несигурност“ и „риск“ й бяха любими. Беше
събудила селянката у всяка от вдовиците. С думите си беше подхранила подозренията им и
беше подсилила простичката им житейска философия, че човек знае какво има, но не и
какво ще получи, та затова е най-добре да си се придържаш към познатото.
— Но тази философия не работи — възкликна Исаксен отчаян. — Който се придържа
към познатото, ще загуби и него. Такива са времената. Само онзи, който се осмели да тръгне
към непознатото, има шанс да се сдобие с каквото и да било.
— Не разбирам — каза Елен с обида в гласа. — Не сме казали нищо в този смисъл.
Исаксен беше изказал мислите си на глас. За миг им беше позволил да чуят вътрешния
диалог, който през цялото време водеше с тях наум и в който се опитваше да ги убеди най-
сетне да го оставят да свърши това, за което са го наели.
Той се изправи и се извини, че неочаквано се е почувствал зле. Трябвало да излезе на
чист въздух. Знаеше, че не го изпускат от поглед и в момента, в който прекрачи прага, ще
подхванат разговор, далеч по-въодушевен от разговорите, които допускаха той да чуе.
Исаксен мина по „Хаунегаде“ и сви по „Принсегаде“. Почука на вратата на Клара
Фрийс. Една прислужница с колосана престилка го пусна в салона. Клара Фрийс се изправи
от мястото си на софата и той долови нещо повече от изненада в погледа й. Имаше и страх.
Сякаш я беше хванал на местопрестъплението, сякаш беше открил, че не е тази, за която се
представя.
— Какво обичате? — думите едва излязоха от устата й.
Исаксен виждаше, че тя напразно се опитва да придаде на лицето си онази глупашка
доверчивост, която му беше показала при предишната им среща. Но вместо това изразът й
издаваше, че е нащрек, че е готова да бие тревога, и това подсили подозренията му и го
накара да мине директно на въпроса.
— Бих искал да знам защо работите срещу мен — каза той. — Не разбирам мотивите
Ви. Може би смятате, че сме конкуренти? Като собственик на корабостроителница, Вие също
би трябвало да се стремите към това, което е най-добро за града.
Говореше с нея като с равна и се надяваше така да я накара да се откаже от странната си
игра.
— Говорите като градоначалник — каза тя. — Но градоначалник ние вече си имаме.
Изгледа го предизвикателно. Маската беше паднала. „И това е нещо — помисли си той.
— Поне ще си спестя обичайните недомлъвки, този любим на жените похват, с който те
налагат волята си като се правят, че не разбират.“
— Градоначалникът няма кой знае каква власт. Аз обаче имам — стига само да ме
оставят да си свърша работата. Вие също имате. Разбрах, че сте наследили
корабостроителницата си и че я управлявате с доста сигурна ръка.
— Аз си гледам моята работа — каза тя. — Съветвам Ви да направите същото.
„Аха“, помисли си Исаксен. „Значи се върнахме там, откъдето тръгнахме — щом не се
получава в открит бой, пак ще се прави на глупава.“
— Тъкмо това искам — отговори той. — Но всеки път, когато поискам вдовиците да
приемат някое мое предложение, чувам едно и също. Времената били твърде несигурни.
Рискът бил твърде голям. Хората казвали, че било по-добре да се изчака. И все едно и също
име изниква. Вашето.
Исаксен усещаше, че гневът му се надига. Сети се за парцелите по „Хаунегаде“, които
Клара Фрийс е изкупила и които сега пустеят. Бреговата линия вече можеше да кипи от
работа и живот. Вместо това земите изглеждаха като пожарища от някогашните му идеи,
изпепелени, преди да могат да дадат плод.
— Всеки ден минавам покрай парцелите, които Вие сте изкупили и които за съжаление
стоят празни. Всъщност те може би най-точно илюстрират плановете Ви. Решили сте да
унищожите целия град. Но аз едно ще ви кажа, госпожо Фрийс… — той усети, че се предава
на стаяваното месеци наред раздразнение. — Това, което Вие наричате „гледам си моята
работа“, аз го наричам погубване на другите, на един цял град с неговата история и
традиции.
— Мразя морето.
Думите излязоха от устните й неочаквано. Ако я беше чул добре, ако беше разбрал, че
това признание не е било планирано, щеше да използва шанса. Може би имаше път към нея.
Но гневът го беше заслепил напълно. За него нямаше никакво съмнение, че в момента стои
пред причината за всичките си неуспехи, за това фиаско, първо и — поне така се надяваше
— единствено в кариерата му.
— Странни думи наистина — каза той с горчивина. — Все едно да чуеш селянин да
казва, че мрази земята. В такъв случай, позволете ми да Ви уведомя, че се намирате на
грешното място в грешния момент.
— Не, напротив, намирам се на правилното място в точния момент.
Сега и тя вече беше също толкова гневна, колкото и той. Но той отново чу нещо друго, а
не вълнението в гласа й. Чу собствения си проигран шанс. Чу горчивината в гласа на
отхвърления. Не беше слушал внимателно и сега в последния момент се опита да поправи
грешката си с помирителен тон.
— Извинявам се, ако съм отправил неоправдани обвинения срещу Вас. Защо не опитаме
отново да поговорим разумно? Смятам, че имаме много общо.
— Ще Ви помоля да си вървите — отговори Клара Фрийс с твърд глас.
Той й кимна кратко, обърна се и излезе от салона. Чак на улицата се сети, че тя изобщо
не го беше поканила да седне. Бяха се сблъскали изправени, на крака. Тази жена явно няма
никакви обноски, реши той.

Исаксен отново отиде при вдовиците, за да подчертае необходимостта от пълномощно,

та да може най-сетне да осъществи плановете си за акционерното дружество и
корабостроителницата.
— Длъжен съм да Ви обърна внимание, че с това искане за пълномощно поставям
ултиматум — каза той.
Те го попитаха какво означава „ултиматум“. Тонът между тях беше почнал да става
толкова недружелюбен, че Исаксен все по-често прибягваше до студения формален език на
юриспруденцията вместо до красноречието си, на което разчиташе обикновено. Обясни им
какво означава ултиматум и че ако не получи пълномощно, ще бъде принуден да им връчи
оставката си и да си търси работа другаде.
— Но за бога! Нима не се чувствате добре тук?
Отговори им, че напротив, чувствал се добре тук, и в същото време не, не се чувствал
добре. Харесвал този град. Смятал, че корабостроителницата има наистина голям
потенциал, но че работата му всекидневно била саботирана. Гневът му отново се събуди.
— Доколкото разбирам, вие предпочитате да слушате Клара Фрийс. Но ви
предупреждавам: тя изобщо не мисли доброто на корабостроителницата.
Елен го изгледа изумена и той разбра, че е загубил.
— Клара Фрийс, бедното дете! Ако знаете какво е преживяла. И да говорите така за нея!
Присъдата беше произнесена. Сега беше изписана и на лицата им. Той е лош човек.
Добре, изпълнил си е дълга, сега може да си върви. Или всъщност точно това не беше
направил — не си беше изпълнил дълга и точно това го бодеше така нетърпимо. Беше видял
възможност, но не беше съумял да се възползва от нея. На карта беше поставена честта —
той се гордееше, че винаги се стреми да изпълни задачата си по възможно най-добрия начин.
А сега се беше провалил. Провал за корабостроителницата, за града и за самия него.
Сладкодумието му не беше свършило работа. Психологическите му наблюдения се бяха
оказали недостатъчни. Той, който единствен от всички знаеше верния курс, не беше получил
разрешение да застане на руля и да поведе кораба, и за това трябваше да обвинява
единствено себе си. Не беше такъв човек, че да търси изкупителни жертви, при все че
Марстал изглежда му предлагаше не една възможност.
На следващия ден подаде оставка.

На тръгване от града Исаксен взе ферибота като всеки друг пътник.

Не му беше мястото тук, това беше крайната присъда.
Но не всички смятаха така. Имаше и такива, които си даваха сметка, че мрачното
предсказание, което беше направил на празничната вечеря в хотел „Ерьо“, ще се сбъдне.
Единственият, който можеше да го спре, си заминаваше. Не само Фредерик Исаксен ни
обърна гръб, когато отпътува с ферибота. Целият свят ни обърна гръб.
На кея стоеше делегация от шкипери и щурмани. Всички те бяха присъствали на
гръмката реч на Исаксен в онзи ден.
От групата се отдели Командора — най-ревностният му поддръжник. Самият той не
можеше да си представи да стъпи на палубата на параход. Но се ласкаеше от мисълта, че е
прогресивен човек.
Беше есен, валеше остър дъжд. Исаксен държеше в ръка чадър. Духаше силен западен
вятър и раменете на шлифера му вече бяха потъмнели.
— Съжалявам, че нещата завършиха по този начин — каза Командора.
— Не съжалявайте мен — каза Исаксен и се усмихна обнадеждаващо, сякаш Командора,
а не той трябва да бъде успокояван. — Аз сам съм си виновен, че нещата се стекоха така. Не
бях достатъчно добър слушател.
Командора не беше сигурен, че разбира какво има предвид Исаксен.
— Проклетите фусти! — каза просто.
— Не обвинявайте и тях — каза Исаксен. — Те са в необичайно положение за жени.
Просто правят това, което смятат за най-правилно.
Свирката на ферибота даде сигнал за тръгване.
— От тук накъде? — попита Командора.
Беше си приготвил малка реч, но в момента не можеше да си спомни думите.
— Към Ню Йорк. Мьолер отваря нова кантора. Минете да ни видите, ако имате път
натам. Един марсталец навсякъде го срещат с радост.
Исаксен подаде ръка на Командора. После мина да се сбогува лично с всеки от
останалите. Някой се провикна от ферибота. Исаксен размаха чадъра и вдигна шапка. После
изчезна нагоре по рампата.
Сега нямаше кой да ни попречи да се превърнем точно в това, което Исаксен беше
предсказал в речта си. Изостанали. Изоставени.
Убиецът на гларуси
— Алберт къде е погребал Джеймс Кук?
Антон имаше сериозни планове. Беше станал водач на Северняците, но това не му
стигаше. Откакто се помнехме градът беше разделен между две банди — Северняци и
Южняци, и толкова. Но сега момчетата от улиците „Нилс Юлс“ и „Торденскьолд“ се бяха
групирали в едно. Те все още не се бяха откъснали от Южняците, за разлика от момчетата на
Кристиан Стерк от „Леркегаде“. Той имаше хубава фамилия и нея беше дал за име на бандата
— „Силните“.
Това развитие на нещата притесни Антон. Той обичаше винаги да е отпред, а сега се
чувстваше изостанал „в чужд килватер“, както се изрази сам.
Затова убеди Кнуд Ерик да вземе ботушите на Алберт. Те стояха на тавана на
„Принсегаде“ и чакаха някой да се вземе в ръце и да положи основите на музея, на който ги
беше завещал покойният им собственик.
Идеята му беше новата банда да се кръсти на името на Алберт и да се състои само от
тези, готови да се закълнат, че ще умрат прави, в ботушите си. Първо сам ги пробва, но му
бяха твърде големи.
И все пак Антон сметна, че може да ги ползва. Щеше да ги обува, когато нови членове
на бандата на Алберт полагат клетва. А те щяха да коленичат и да целуват носовете им.
Кнуд Ерик и Вилхелм възразиха, че това никое нормално момче никога няма да го
направи, а за да става за нещо тая банда, в нея трябва да има нормални момчета. Дори те
двамата отказаха да се закълнат по този начин.
Неочакваното им възражение изненада дори самите тях.
В крайна сметка Антон се предаде и тримата единодушно решиха, че вместо да целуват
ботушите, новите членове ще ги обуват, преди да положат клетва. Така беше по-достойно. И
самият Антон го призна. Обединяващото щеше да е главата на Джеймс Кук. Споделената
тайна със сигурност щеше да ги направи единни.
Имаше само един проблем. Главата на Джеймс Кук се намираше някъде на дъното на
морето.
Хелмер, който живееше на „Скоугюден“ и беше от Северняците, взе лодката на дядо си.
На борда се качиха седмина, но само Вилхелм и Кнуд Ерик бяха посветени в тайната. На
останалите Антон им каза, че отиват до Мьоркедюбет, където ще се гмуркат да търсят
съкровище. Описа им дървената кутия, в която е погребана главата на Джеймс Кук, но не им
каза какво има в нея. Само че не е за хора със слаби сърца.
Торденскьолд стоеше на банката до Антон и ни гледаше с блестящите си, непроницаеми
птичи очи. От време на време литваше нависоко в синьото небе, а после се спускаше надолу
неочаквано. Връщаше се в лодката и отново се настаняваше на банката. Отмяташе назад
главата с острия клюн. Вътре в гърлото, зад перата по шията, нещо клокочеше. Той
преглъщаше риба и беше напълно безразличен към нас.
— Кротко, Торденскьолд — казваше Антон. Винаги говореше на гларуса си като на куче.
— Това съкровище с англичаните ли е свързано? — попита Олав, едро, силно момче,
подстригано на бретон.
— Донякъде — отговори Антон. — Но повече няма да кажа.
Кнуд Ерик и Вилхелм се спогледаха.
 Стигнахме Мьоркедюбет и почнахме да се гмуркаме. Беше безоблачен ден в началото на
юни. Нямаше никакви вълни. Водата беше бистра и се виждаше на голяма дълбочина, но
самото дъно беше скрито под развълнуван воал от зелено и тъмносиньо. Един по един
изчезвахме в дълбините, където с всеки метър надолу ставаше все по-невъзможно да се види
каквото и да било. Дъното ни посрещаше като непроницаема сянка. През телата ни
преминаваше тръпка всеки път, когато водорасли и морски треви докосваха коремите и
гърдите ни, сякаш морето протяга към нас дълги нежни пръсти. Колония медузи се носеше
във водите край нас и ни правеше компания. От скривалището си внезапно изскочи една
камбала. Съкровището не се виждаше никъде. Гребяхме от единия край на Мьоркедюбет до
другия, а крайниците ни се вкочаняваха все повече. Най-издръжлив беше Антон, макар че
при всяко пробиване на водното огледало откъм дълбините устните му трепереха.
Торденскьолд се рееше високо в синьото небе, сякаш ни наглеждаше.
Начинанието беше безнадеждно и не проумявахме как изобщо ни е хрумнало, че ще
успеем да намерим главата на Джеймс Кук на дъното на морето. Скоро се изпари не само
смелостта ни, но и топлината в телата, и въздухът в дробовете ни. Слънцето печеше, но
морето все още пазеше студа на зимата.
Единственият, който не трепереше от студ, беше Хелмер. Той седеше на задната банка и
белеше кожата от раменете си, докато скептично оглеждаше водата.
— Нали лодката е моя — каза той. Явно смяташе, че като е осигурил съда, е допринесъл
достатъчно за търсенето на съкровището.
— Пъзльо! — извикахме му в отговор.
Честта му беше наранена и той увисна от фокщага. Обаче веднага щом усети колко е
студена водата, се отказа да спасява достойнството си. Сграбчи здраво щага, за да се изтегли
отново на сухо, но от неочакваното дръпване празната лодка се наклони.
Никой не се паникьоса, нито се опита да се изкатери по килнатата лодка. Беше твърде
тежка, за да се преобърне, затова почнахме да я дърпаме и бутаме към Биркхолм, в чиито
плитчини щяхме да я изправим.
Кнуд Ерик и Вилхелм останаха последни, за да съберат дрехите. По водата като килим
от водорасли се носеха ризи, панталони и дървени обувки. Някои ги увесиха по колчетата,
които маркират талвега, други изнесоха на брега. Само Антон остана да се гмурка за главата
на Джеймс Кук. Отправи се към брега, когато останалите вече се бяхме натръшкали по плажа
на острова в опит да се стоплим. Плуваше по гръб. В едната ръка държеше нещо. Изглеждаше
все едно влачи удавник към сушата.
— Намерил е съкровището! Намерил е съкровището! — викна Хелмер въодушевено.
Кнуд Ерик и Вилхелм се спогледаха. Възможно ли е наистина да е открил главата на
Джеймс Кук?
Антон се добра до брега. Цялата му глава беше придобила светлосин цвят, а зъбите му
тракаха така, че в първите една-две минути не беше в състояние да каже каквото и да било.
Само клечеше и дишаше тежко, на пресекулки, сякаш се е нагълтал с вода, и през цялото
време стискаше съкровището в скута си. Хвърли поглед към Кнуд Ерик и поклати глава.
После се изправи и триумфално вдигна ръце във въздуха. Тялото му все още трепереше от
студ, но на лицето му грееше усмивка.
— Вижте какво намерих! — викна той.
Всички вперихме погледи в това, което държеше в ръце. В първия момент никой не
разбра какво е.
 После Хелмер ахна.
— Това е глава на умрял!
Сега и другите го разпознахме. Антон държеше череп. Беше зеленясал от престоя във
водата и обрасъл с морска трева, която висеше на мокри кичури като косите на удавник.
Долната челюст я нямаше. На мястото на очите зееха две празни дупки, които се взираха в
момчетата с непроницаемия поглед на мъртвите. Оголените горни зъби се хилеха в зъл
триумф, сякаш главата знаеше каква съдба ни чака — и ние някой ден да се превърнем в
жалки останки от човешко същество също като нея.
— Не — каза Антон. — Не е умрял. Много по-добро е! Убит е. — Той протегна ръце и
ни подаде черепа. — Вижте сами.
Другите се събрахме около него. Той завъртя черепа на убития, за да го видим от всички
страни. В тила зееше голяма дупка.
— От Каменната епоха е — каза Кнуд Ерик. — Убили са го с брадва.
— Не е от Каменната епоха — каза Антон и ни огледа. Направи пауза, за да нагнети
напрежението, докато местеше поглед от един към друг. — Аз знам кой е.
— Кой е? — попитахме в хор.
— Няма да кажа сега. Но това е съкровището, което ви повиках да търсим.
Кнуд Ерик и Вилхелм добре знаеха, че Антон лъже. Това не беше главата на Джеймс Кук.
Антон беше намерил нещо друго, а той умееше винаги да извърти неочакваното в своя полза.
— Сега всички ще сложите ръка върху главата на убития — каза той — и ще се
закълнете да не казвате на никого. Иначе никога няма да ви кажа чий е черепът.
Всички сложихме длани върху черепа. Морската трева, която растеше от темето му, беше
противна на пипане и всички потръпнахме погнусени.
— Закълнете се — каза Антон.
Заклехме се в един глас никога да не разкриваме тайната.
— Сега кажи кой е.
— Друг път — каза Антон и вдигна ръка в успокоителен жест, сякаш да ни помоли да не
се вълнуваме прекалено много.
Върнахме лодката до коловете и събрахме останалите си дрехи. Слънцето и вятърът ги
бяха изсушили, но обувките никой не се беше сетил да прибере. Течението ги беше отнесло.
Вилхелм не можа да си намери панталоните и почна да заеква още повече.
— Дай му свойте — каза Антон на Кнуд Ерик. — Съвсем вече да зарадваш майка си.
Антон изповядваше все същата рецепта за свобода — дразни родителите си колкото
можеш повече.

Всички ни зяпаха, когато минахме боси и по долни гащи през града. Знаеха, че вкъщи ни
чака бой. Но на нас ни беше все едно. Нищо не можеше да ни стресне в деня, в който
открихме убития. Бяхме узнали една тайна, а знанието е равносилно на власт.

Два дни по-късно Антон потърси Кристиан Стерк и му предложи двамата заедно да
създадат нова банда, която по неговото мнение щяла да бъде най-силната в града. Това
прилагателно го вмъкна само за да се подмаже на Стерк. Беше взел Кнуд Ерик и Вилхелм със
себе си, за адютанти. Най-важната им задача беше да носят една дървена кутия, в която
Антон беше прибрал черепа на убития. Той го смяташе за ценна примамка в тежките
преговори, които предстояха.
Големият проблем на Антон при срещата му с Кристиан Стерк беше възрастта му и
ниският му ръст. Кристиан беше на 15 години, много по-едър от него, широкоплещест, с
набит, здрав врат, върху който стоеше изненадващо малка за това тяло глава. Имаше големи
щръкнали уши и Антон веднъж беше казал, че главата му е разперила крила и обмисля дали
да не отлети да потърси по-подходящо тяло. Такива неща обаче никой не ги говореше в
присъствието на Кристиан Стерк, понеже той обичаше да раздава конски захапки и френски
маншети, като „изстисква“ с влажни длани кожата на китките.
Кристиан Стерк чиракуваше в магазина за домашни потреби на Самуелсен и никой не
можеше да си обясни защо все още се занимава с момчешки банди и боеве. Никой от
възрастните не смяташе Кристиан Стерк за нещо кой знае какво. Но всички деца в града се
бояхме от него и може би това беше причината той да се държи толкова детински.
Предпочиташе да е голям и силен сред малките, а не дете сред големите.
При Антон беше обратното. Възрастните, всъщност най-вече майките, не харесваха
особено много момчето, което с един-единствен изстрел беше потопило половината град в
тъмнина. Марсталските момчета обаче му се възхищавахме. На самия Антон му беше все
едно дали хората са по-големи, или по-малки от него, защото при всички обстоятелства беше
по-изобретателен от всички околни накуп.
Кристиан Стерк го прие по-добре, отколкото Антон очакваше. Наистина репутацията му
беше сериозна. Но той добре знаеше, че най-силният му аргумент в предстоящите преговори
е съдържанието на дървената кутия, която адютантите му Кнуд Ерик и Вилхелм носеха.
Антон настояваше, че името на бандата трябва да е Бандата на Алберт. Беше доизмислил
ритуала по посвещаването. Когато полагат клетва, новите членове щяха не просто да обуват
ботушите на Алберт, но и да слагат длан върху главата на убития. Той лично беше изстъргал
морската трева и сега черепът с голямата дупка в тила беше излъскан до блясък. Антон беше
решил името на убития завинаги да остане тайна за всички, освен за водачите на бандата,
които пък щяха да са двама — самият той и Кристиан Стерк.
Сега помоли Кнуд Ерик да вдигне капака на кутията. С тържествено изражение извади
черепа и го подаде на Кристиан Стерк, който го пое в ръце и помръдна с щръкналите си уши.
Виждахме, че го изпълва страх от убития, но виждахме също и че изобретателният му
момчешки мозък, скрит в тялото на възрастен мъж, работи по-бързо от обикновено. Черепът
по неустоим начин гъделичкаше въображението му и той инстинктивно разбра, че ще има
същия ефект и върху всички останали. Който притежава тази глава, ще води най-голямата и
най-силната банда. Кристиан Стерк мълчаливо кимна, като знак, че приема условията на
Антон.
— И не е някой си човек от Каменната епоха, убит с брадва — каза Антон.
Накара Кристиан да приклекне, за да може главите им да са на една височина. После
прошепна името на убития в ухото му. Двамата се спогледаха, сякаш за да подпечатат пакта,
който току-що бяха сключили.

Първата задача пред новата банда беше да осигури оръжия и екипировка за новите си
членове. Снабдителят, който разнасяше масло и маргарин по магазините, ни даде капаците
от празните си бурета. Сложихме им ремъци и ги превърнахме в щитове. Кристиан Стерк
доказа ползата от чиракуването си при Самуелсен, като осигури ратан, от който си
направихме лъкове. За стрели използвахме градински колчета, но те не вършеха особено
добра работа, макар че можеха да оставят синка, ако те улучат с плоския край в челото.
Опитахме се да ги заострим с нож, но дървото не беше достатъчно твърдо. На Антон му
хрумна да привържем моряшки гвоздейчета за върховете им. Така не само удряха, но и
бодяха. Забиваха се в кожата и оставаха там, и след битка някои от нас заприличваха на
таралежи, особено през лятото, когато на гвоздея не му се налагаше първо да пробива
дрехите, а директно влизаше в голата кожа.
Това вече беше друго. Сега битките станаха наистина опасни, каквито би трябвало да са.
Името на Алберт ни задължаваше, а и талисман ни беше черепът на убит. Имаше смисъл да
се бием само ако съществува риск наистина да умрем.

Имаше някои правила. Всички членове трябваше да са над десет години. Кнуд Ерик и
Вилхелм ги бяха навършили, но пък други на същата възраст не бяха допуснати. Приемният
изпит беше само за най-издръжливите. Трябваше да скочиш в пристанището с тежък камък в
ръце и да потънеш до дъното. Там трябваше да минеш под корпуса на някой от корабите и да
излезеш от другата му страна. Ако пуснеш камъка докато си долу, можеше да се сбогуваш с
Бандата на Алберт. Дори някои възрастни биха се затруднили да минат изпита, но вместо да
плаши желаещите, той привличаше нови и нови кандидати. Все пак всички искахме да
покажем уменията си. Драпахме по дъното под бутилковозелените води с издути бузи и
изцъклени от липсата на въздух очи, а корпусите на корабите, като живи от полюшваните от
водите морски треви, миди и молуски, бяха надвиснали над нас като коремите на огромни
кашалоти. Изскачахме от тинестите дълбини като тапи. Веднага щом изпълнехме дробовете
си с въздух, изригвахме в триумфални викове, а после се борехме да не потънем отново
заради камъка, който в момента, в който се показвахме на повърхността, губеше своята
безтегловност.
Дали сме се замисляли някога, че слизаме там, където са свършили толкова много от
бащите ни? Заклевахме се, че ще загинем с ботуши на краката си. Но така умират и
удавниците.

Приемахме членове от всички улици в града, дори от териториите на Южната банда, но

също така беше неизбежно и да се разделим с някои от Северняците. Основното беше да
минеш изпита. От коя част на Марстал си беше без значение. Южната банда имаше здраво
ядро, което отказваше да се разпадне и нас това ни устройваше. Нали все пак трябваше да
има с кого да се бием. Сблъсъците бяха тежки, но обикновено побеждавахме. Понякога се
биехме на саловете в пристанището или потегляхме едни срещу други в свити от кейовете
лодки. Най-често се срещахме на един пуст парцел на „Вестергаде“, където възрастни никога
не ходеха. Не ни трябваха свидетели на това как си насиняваме очите и си пускаме кръв.

До трагедията, която се случи с Кристиан Стерк, Хенри Левинсен беше единственият с

постоянни поражения от сблъсъците ни. Беше си счупил носа, когато Кристиан Стерк удари
с колче за рибарска мрежа медната кашпа, която Хенри използваше като шлем, и му я наби
чак до врата. Водопроводчикът Грот от „Нюгаде“ трябваше да среже кашпата, а носът на
Хенри така и си остана крив завинаги.
Възрастните ни наричаха пикининитата. Значело „деца“ на някакъв език, който не бил
нито английски, нито немски или френски, а който се говорел на някакво място далеч в
чужбина. И точно така ни караше да се чувстваме тази дума — като чужденци, родени и
расли диви на някой все още неоткрит от цивилизацията остров.
Ако говорехме за такива неща, щяхме да знаем, че на не един и двама сред нас се е
случвало да застинат посред улицата или училищния двор и внезапно да се разплачат, защото
са се сетили за баща си, изчезнал при корабокрушение или във войната — все същата смърт
на удавниците, след която никога не следва погребение.
Но нас не ни занимаваха такива мисли, при все че вероятно е имало причина някои да
удрят по-силно от други в момчешките ни сблъсъци и по-малко да ги интересува колко боли,
когато ги ударят в отговор. Удряхме се, както ковачът удря горещото желязо. Удряхме се, за да
си придадем форма.

Антон твърдеше, че убитият всяка нощ заставал под прозореца му и с глух глас го зовял
да му върне главата. Не му вярвахме. Как ще вика, като главата му е горе, заедно с Антон, в
стаичката му на тавана?
Не сме ли забелязали, че му липсва долната челюст, питаше Антон. Там бил гласът на
мъртвеца. И ни показваше стъпките, които е оставил в лехите с картофи под прозореца.
Ние решавахме, че сам е отъпкал пръстта там.
Антон въздишаше и казваше, че явно и това бреме трябва да понесе — да е натоварен с
голямо и тежко познание, а дори най-близките да не му вярват. Не само знаел кой е убитият.
Познавал и убиеца. И ни поглеждаше така, че настръхвахме.
Не че му вярвахме за всичко. Но успяваше да ни изплаши.
Не знаехме, че една нощ един мъж наистина щеше да застане долу в градината и да
повика Антон.
Не мъртвият, който иска главата си.
Убиецът. Пратен там от Кристиан Стерк.

Всичко започна от това, че Антон разполагаше с по-малко пари, отколкото беше

свикнал, и се наложи да намали дневния брой цигари „Woodbine“61 — причината за
мъжествения глас, заради който изглеждаше много по-голям, отколкото е в действителност.
Каза, че на гърмялката — така наричаше въздушната пушка, която беше взел от братовчед си
— й имало нещо, защото в последно време сваляла по-малко врабчета, отколкото преди.
Антон категорично отхвърляше като празни приказки вероятността популацията им да е
намаляла благодарение на неговата намеса. За него единственото обяснение беше пушката.
Затова реши да я подложи на категорично изпитание, като отстреля някоя наистина
голяма птица, всъщност най-голямата, която имахме в Марстал. Според нас това решение
наистина показваше размаха му, но в същото време и много ни натъжи. Тази птица целият
град я обичаше. Дори си имаше име. Разбира се, всичките папагали ара, какадута, вълнисти
папагалчета, свещени мейни и канарчета, които моряците години наред бяха носили в
Марстал, също си имаха имена. Но папагалите седяха в кафези и кълвяха бучки захар, така че
не беше същото. Самият Антон си имаше своя полупитомен гларус Торденскьолд. Но той
искаше да отнеме живота на свободна и горда птица, която всяка година излизаше толкова
далече навътре в морето, колкото моряците с корабите си. Гордеехме се, че е избрала нашия
град, за да си свие гнездо.
Тази птица беше щъркелът на покрива на Голдстейн. Наричахме го Фреде.
Странно място си беше избрал за живеене този щъркел. Щъркелите обикновено
предпочитат да са на високо, но къщата на Голдстейн, която се намираше в единия край на
„Маркгаде“, беше ниска постройка с дървени греди, измазана в жълто, с червен керемиден
покрив, който изглеждаше сякаш се свлича над килнатите стени. Абрахам Голдстейн беше
обущар, белобрад благ човечец с хлътнали очи. Говореше се, че урочасвал с поглед, затова той
избягваше да гледа хората в очите. Шкиперите, които се случваше да се разминат с него на
път за готовия си за рейса кораб, отменяха отплаването за следващия ден. Една ранна
пролетна утрин някой го беше видял да седи на площада и да вика врабчетата при себе си. Те
накацали по ръцете му от протегнатите длани до увисналите рамене. Някои се настанили и
върху шапката му.
Други казваха, че това са празни приказки и че Голдстейн си е съвсем обикновен човек,
който трябва да го оценяваме по умението му да прави ботуши. А в това отношение никой не
можеше да се оплаче от него.
Един неделен следобед през юли, когато горещината беше изпъдила всички на плажа,
ние се отправихме към къщата на Голдстейн, където разчитахме, че Антон ще може да
простреля щъркела без свидетели. Цялата работа беше безкрайно скръбна. И все пак трябва
да го видим с очите си, въпреки че бяхме сигурни, че ще ги затворим в момента, в който
щъркелът за последен път плесне с бяло-черните си криле и полети с червените си крака
надолу от купчината клонки, които представляваше гнездото му. Имахме смътното усещане,
че големите личности и безсмислените, скръбни събития вървят ръка за ръка и това важеше
и за Антон. Бяхме сигурни, че той е предопределен за нещо голямо и искахме да
присъстваме, когато се случи.
Антон вдигна пушката и затвори едното си око. Остана така дълго време, сякаш не беше
уверен в целта си, а ние усещахме, че ръката му леко потрепва. Погледнахме щъркела и
разбрахме какво се случва. Трябваше да си вземем сбогом с птицата и бяхме сигурни, че
същото прави и Антон. После той натисна спусъка.
Като по команда всички стиснахме очи. Дълго останахме така. След изстрела настъпи
пълна тишина. Бяхме сигурни, че чуваме прибоя долу на Хален. После чухме Антон да ругае.
Отново отворихме очи и погледнахме към покрива. Щъркелът си стоеше най-необезпокояван
в гнездото и май дори спеше.
Да не е останал там, където е бил прострелян? Сякаш вместо да превърне гордата птица
в жалка купчинка пера и червени крака, куршумът го беше препарирал.
Отне ни доста време, за да проумеем защо щъркелът стои така неподвижно.
Антон не го беше уцелил.
С жест, в който ясно се виждаше ядът му, той отново зареди пушката и отново стреля. И
продължи така, докато му свършиха патроните. Щъркелът не мръдна. Ще решиш, че е глух.
Но глух или не, едно беше сигурно: въпреки канонадата на Антон и неговата гърмялка, Фреде
си оставаше недокоснат.
Изведнъж вратата на къщата се отвори и на прага се появи мъжка фигура. Вместо
свитото старческо тяло на Голдстейн видяхме някакъв великан, който трябваше да се
приведе, за да мине през ниската врата. Беше облечен в син гащеризон. Отдолу опеченото от
слънцето тяло беше голо и се виждаха масивните му ръце и татуировките, които се виеха
сини и червени върху мускулите му. Това беше зетят на Голдстейн, Бьорн Карлсен, който
работеше като такелажист в корабостроителницата. Стрелбата на Антон го беше събудила от
следобедната дрямка.
— Какви ги вършиш бе, пикльо — викна той и размаха стиснат юмрук. — Да не би да
целиш щъркела?
Антон изглежда не го чуваше. Той гледаше пушката в ръцете си с такова омерзение, че
само можехме да се надяваме да не я обърне към някой от нас. Импулсът ни беше да се
разбягаме, но усещахме, че не можем да оставим Антон в този момент, затова само
отстъпихме крачка назад.
Антон беше останал съвсем сам на тротоара, когато Бьорн Карлсен прекоси улицата с
войнствена стъпка и го сграбчи за врата. Вдигна го за яката на ризата, така че краката му
увиснаха във въздуха като на малко дете — и за побеснелия близо два метра висок
такелажист сигурно си е бил точно такъв. В нашите очи Антон беше всичко друго, но не и
дете, ала в онзи момент осъзнахме, че той може би изглежда по различен начин на
различните хора.
Бьорн Карлсен тръгна надолу по „Маркгаде“ с Антон в ръце. По пътя го попита за
пушката.
— Твоя ли е? — попита той.
Антон каза само „да“. Спести си обясненията, че е на братовчед му, а и сега вече беше
без значение.
— Сега ще ти покажа какво ги правим такива като тебе — каза такелажистът.
Прекоси площада, все още стиснал здраво Антон за яката. Ние ги следвахме на известно
разстояние. Не разбирахме защо Антон не казва нищо. Него нищо не го плашеше и все още не
бяхме срещали възрастен, когото Антон да не може да смути с цапнатата си уста. Сега
изглеждаше, че всичко му е все едно. А нас ни водеше любопитството на странични
наблюдатели. Можехме да засипем Бьорн Карлсен с обиди или шумни викове. Но до един
мълчахме.
Бьорн Карлсен продължи надолу по „Принсегаде“, после по „Хаунегаде“ и стигна чак до
Дампскибсбро. По пътя не срещнахме нито един човек. Градът беше опустял, приличаше ни
на театрална сцена, готова за някакво голямо и трагично представление. Например провала
на Антон.
Такелажистът спря на самия ръб на кея.
— Сега ще ти покажа за какво стават тия дяволски оръжия — каза той.
Взе пушката от ръцете на Антон и я удари в кея. Дървеният й приклад се счупи. Антон
не каза нищо. Само зяпаше пред себе си, както през цялото време досега. Бьорн Карлсен
метна счупената пушка в дълбините на пристанището. Чу се тих плясък, после тя изчезна
под водата. Карлсен все още стискаше Антон за яката. Сега с другата ръка го хвана за
панталоните. Засили го едно хубаво и го запрати след гърмялката му.
Антон се изкатери на кея все едно не е станало нищо, въпреки че беше мокър до кости.
Огледа ни с присвити очи.
— Поне се отървах от тая скапана пушка — каза.
 Той искаше да докаже нещо, може би на нас, но най-вече на самия себе си. Имаше нещо
общо с точната стрелба, но не разбирахме какво. Никой не можеше да си обясни как Антон,
който може да уцели врабче от другия край на нивата и заек, докато бяга, е могъл да
пропусне неподвижен щъркел. Може би вината все пак е била в гърмялката.
Ако е била пушката, Антон беше спасен. Дотолкова и сами се досещахме, но по-натам
не можехме да прозрем.

Той реши да се цели в ябълка, поставена върху главата на някой от нас. Искаше да го
направи като Вилхелм Тел, с лък и стрели. Естествено, трябваше да стане в тих ден, без
вятър. Стрелата нямаше да го предаде. Лъкът и стрелите са едновремешни оръжия, при тях
всичко зависи от стрелеца, а не от някакъв случаен технически дефект както в случая с
пушката, която сега лежеше на дъното на морето — където й беше мястото. Главата, върху
която да стои ябълката, щеше да е на Кристиан Стерк. Нямаше как иначе. Под достойнството
на Антон беше да налага на подчинените си задачи, които крият опасност за живота им, ако
самият той също не е застрашен. С Кристиан Стерк обаче бяха равни. Само да намекне какво
иска, и Кристиан се включваше. И сега той помръдна с уши, както всеки път, когато го
хващаше страх, но не посмя да откаже. В такъв случай с него би било свършено.
Измъчваха ни различни въпроси. Ами ако Кристиан Стерк в последния момент се
уплаши? Ами ако точният мерник на Антон точно този път се окаже крив?

Дойде денят на изпитанието за Антон и Кристиан Стерк. Излязохме насред полето

отвъд „Вестергаде“, където бяхме водили много тежки битки с Южната банда. Хенри
Левинсен също беше там с момчетата си и новия си нос — счупен и заздравял накриво.
Никой не си носеше оръжието. Всички те като нас бяха дошли да станат свидетели на
триумфа на Антон. Или на провала му. Общо бяхме около петдесет момчета.
Скоро беше валяло и в черната разкаляна пръст се крачеше трудно.
Кристиан Стерк се спря насред полето, а Кнуд Ерик се опита да закрепи ябълката на
главата му, но тя всеки път се търкулваше и падаше. Не бяхме правили генерална репетиция и
повечето видяха в това лош знак. Наложи се Кристиан да сплете мръсната си прорасла коса в
нещо като гнездо, където да се задържи ябълката. Ушите му мърдаха безспир. Сетихме се за
шегата на Антон — че ушите на Кристиан са като крила, които се готвят да отлетят и да
отнесат главата му. Ако наистина можеха, изобщо не се съмнявахме, че точно в този момент
биха го направили.
Антон застана насреща му и двамата впиха погледи един в друг като дуелисти. После
Антон започна да отстъпва назад, присвил очи като че се концентрира. Вървя заднешком
толкова дълго, че беше изключено да уцели ябълката. Дори се усъмнихме дали лъкът изобщо
може да стреля на такова разстояние.
Кнуд Ерик му викна да спре да отстъпва и да се върне по-напред.
Антон отказа и се наложи дълго да спорим, докато накрая се съгласи да застане на
разстояние петнайсет стъпки от Кристиан, който междувременно така се беше развълнувал,
че ябълката пак беше паднала от главата му.
Най-сетне всичко беше готово. Антон опъна лъка и постави стрелата. Присви очи така
силно, че изглеждаше все едно ще стреля по ябълката на сляпо.
 Много от нас смятаха, че ще стане като с щъркела. Че Антон отново ще пропусне.
Но този път Антон не стреля накриво. Само дето не уцели ябълката. Уцели Кристиан
Стерк.

Едва бяхме чули звука от пуснатата тетива на лъка, а Кристиан вече с вой се беше превил
на две, скрил лицето си в шепи. Недокоснатата ябълка се изтърколи на земята, но никой от
нас не я забеляза. Виждахме стрелата, която явно се беше забила някъде, но заради дланите
на Кристиан пред лицето му не разбирахме къде. После той се изправи и закрещя като
обезумял. Пищенето беше зловещо — в крайна сметка Кристиан беше почти голям мъж.
Отметна глава назад, за да вика още по-силно. Стрелата остана забита още миг, после падна
на земята. Върхът й беше червен.
Вилхелм пръв стигна до Кристиан. В ръката си държеше носна кърпа.
Антон не помръдваше. Сякаш трябваше първо да преглътне провала си, преди да схване,
че е уцелил Кристиан Стерк. По-късно останалите обсъждахме кое му се е сторило по-лошо
— фактът, че с неточния си изстрел е унищожил репутацията си, или раната, която е нанесъл
на Кристиан.
Най-сетне Антон се опомни. Хукна към Кристиан, но се спря на няколко метра от него.
— Трябва да го заведем при доктор Кроман — каза с глас, който беше успял да овладее
напълно.
Той все още беше нашият лидер и за момент ние се успокоихме, макар че някои от по-
малките момчета запищяха, като видяха колко бързо бликащата кръв напои кърпата на
Вилхелм.
Антон пристъпи до Кристиан, който все още криеше лицето си с ръце и продължаваше
да крещи.
— Дай да видя къде съм те уцелил — каза Антон и отмести косата от челото на
Кристиан.
— Не ме пипай! — ревна Кристиан.
Но все пак дръпна длани от лицето си и ние видяхме, че кръвта шурти от дясното му
око. Беше като море, пълно с кръв.
Антон хвана Кристиан за ръка точно както беше направил с Хенри Левинсен, когато
заклещи кашпата на главата му, и ако беше там, Хенри сигурно щеше да си припомни случая,
но всички членове на Южната банда отдавна се бяха изнизали.
— Ще кажем, че се е набол на някакъв клон — каза Антон и ни огледа с предишния си
авторитет.
Процесията прекоси града до кабинета на доктор Кроман, Кристиан продължаваше да
крещи, а на всички, които срещнехме, казвахме едно и също: „Набоде се на един клон“.
Нямахме усещането, че защитаваме Антон. Защитавахме самите себе си. Как е станало
така, че от едното око на Кристиан Стерк тече кръв, възрастните не ги засягаше. Окото беше
проблем на доктор Кроман. Само той можеше да го оправи. Оставихме съдбата на Кристиан
в неговите ръце.
Онова, което не подозирахме, беше, че не само съдбата на Кристиан се решава в онзи
ден в кабинета на доктора. Съдбата на Антон също. Скоро завинаги щяхме да го загубим като
лидер.
 Докато стигнем до доктора, се беше събрала цяла тълпа — поне 20-30 души освен
Бандата на Алберт. Бяхме отишли извън приемното време, затова затропахме по вратата, за да
излезе докторът. Кроман отвори вратата, веднага подхвана Кристиан Стерк за раменете и го
въведе вътре. Кристиан на мига млъкна, сякаш знаеше, че е в добри ръце. А може би не
искаше да се излага пред доктора.
Останалите понечихме да ги последваме в кабинета.
— Вие добре ли сте? — каза доктор Кроман. — Я изчезвайте веднага!
Само на Антон, Вилхелм и Кнуд Ерик позволи да влязат.
После попита какво се е случило, като през цялото време не откъсваше очи от Антон.
— Набоде се на един клон — отговори той.
— Ти не можеш ли да отговориш сам? — попита Кроман Кристиан.
— Набодох се на един клон — повтори Кристиан Стерк и веднага ни се вдигна в очите.
Междувременно докторът го беше сложил да легне на една кушетка и се беше заел да
измие кръвта от лицето му. Внимателно повдигна клепача и отвори окото му. Ние се
извърнахме. Това не искахме да го гледаме.
— Доктор Кроман — каза Кристиан спокойно, — ще мога ли да виждам с това око?
— Ще бъда откровен с теб — каза докторът. — Това око вече за нищо не става.
— Стъклено око ли ще имам? — Гласът му все още беше спокоен, сякаш отговорът на
Кроман не го е стреснал особено много. Възхищението ни към него стигна нови висини.
— Не е необходимо — каза Кроман.
— Добре — каза Кристиан. — И без това предпочитам превръзка като на пират.

Когато по-късно обсъждахме тази случка, си изяснихме какво е целял Кристиан. Дал си
е сметка, че с Антон като лидер е свършено, и е видял възможност за самия себе си. Решил е
да стане едноличен водач на Бандата на Алберт. Щеше да има превръзка на окото, а главата
на убития щеше да премине в негово притежание заедно с тайната за убиеца му. Но докато
стояхме в кабинета на доктор Кроман, единственото, което ние разбрахме, беше, че
Кристиан Стерк наистина си заслужава фамилното име. Възхищението ни от
хладнокръвието, с което прие тежкия удар на съдбата, не знаеше граници.
Съвсем бяхме забравили, че и Антон е там.
Но доктор Кроман не го беше забравил.
— Май всеки път, когато се случи нещо с някое момче, ти си наоколо — каза той и
изгледа Антон изпитателно. — Не дойде ли веднъж с Хенри Левинсен, когато главата му се
беше заклещила в една кашпа?
— Да — отговори Антон, — дойдох. Обаче не бях аз.
— И не си бил ти, дето се опита да застреляш щъркела? — попита Кроман.
Антон не отговори. Седеше с празен поглед, сякаш мислите му са някъде съвсем другаде
и дори не чува какво го питат. Отново присви очи, както правеше толкова често в последно
време, сякаш постоянно се прицелва с пушката.
— Сигурно и с това тук нямаш нищо общо?
— Набоде се на един клон — каза Кнуд Ерик.
— Набодох се на един клон — обади се Кристиан от кушетката.
— За това аз съм виновен — каза Антон неочаквано. — Аз го прострелях в окото.
 Не вярвахме на ушите си. Точно Антон беше измислил историята с клона. Сега си
признаваше какво е станало всъщност и какво е пронизало Кристиан в окото.
— Използвах лък и стрели — продължи той. — Не беше нарочно. Целех ябълката на
главата му. Обаче така или иначе аз съм виновен. Аз го направих.
По време на самопризнанието си гледаше доктор Кроман право в очите.
Миг преди това напълно бяхме забравили за него. Сега си припомнихме кой е,
осъзнахме, че каквото и да става, той винаги ще си остане нашият лидер. Като Антон втори
нямаше и макар и да не беше най-точният стрелец на света, все пак никой не можеше да му
се опре, дори и три години по-големият Кристиан Стерк с пиратската превръзка на окото.
Доктор Кроман не каза нищо. Очаквахме да почне да навиква Антон, както правеха
учителите. Очаквахме да го нарече лош пример за всяко момче, срам за целия град,
безобразник и бъдещ престъпник — дори да го заплаши с поправително училище или дори
със затвор. Но докторът беше трезвомислещ човек. Той познаваше тялото, разбираше
неговите функции и се придържаше към това, което знае и разбира. Изпъди ни, трябвало да
се погрижи за окото на Кристиан на спокойствие.
Тръгнахме към вратата.
— Един момент, Вилхелм Тел — каза Кроман. — Теб те искам пак тук утре сутрин. Да
проверя нещо.

— Може би мозъка ми — каза Антон, като излязохме. — Може би иска да провери дали
в Марстал има някой по-тъп от мен.
Той изглеждаше съвсем смазан. А нямаше как да възразим. Вината наистина беше
негова. Той беше извадил окото на Кристиан Стерк. Макар и да бяхме излъгали, когато ни
помоли, отлично знаехме, че в този случай едно извинение не стига.

Следващия път, когато видяхме Антон, той носеше очила.

Лицето му, винаги толкова решително, дори сурово, сега беше придобило блед,
беззащитен вид зад тъмните костени рамки, които сякаш му тежаха и го теглеха надолу. Той
изглеждаше сякаш с радост би си сменил името, а ако в погледа му зад стъклата можеше да
се прочете нещо, то беше: „Най-добре се правете, че изобщо не ме виждате“.
Очилата означаваха не просто краят му като лидер в Бандата на Алберт. С него беше
свършено отвсякъде. Някой ден той трябваше да стане моряк. Това беше целта на целия му
живот, какво друго би могъл да прави? Но моряците не носят очила. Просто не става.
Морякът трябва да има орлов поглед. Като остарее, може да развие далекогледство, обаче ако
като млад е късоглед, всичко приключва. А за Антон приключи преди още да е започнало.
Всичко свърши. Не толкова че плановете на Антон бяха провалени — да бъде моряк не
беше негов личен план, по-скоро това беше естественият ход на нещата, неизбежната
кулминация на израстването му. С всяка следваща година той ставаше по-висок, по-едър, по-
силен и по-зрял, за да може един ден, в резултат на всички тези промени, които никоя
природна сила не може да спре, да стъпи на палубата на някой кораб и да остане там до края
на дните си. А очилата казваха „сбогом“ на „Схиперстраат“ в Амстердам, на „Парадайз
Стрийт“ в Ливърпул, на „Тайгър Бей“ в Кардиф, „Вию Каре“ в Ню Орлийнс, „Барбари
Стрийт“ в Сан Франциско и „Фортоп Стрийт“ във Валпараисо. „Сбогом“ на амперпикона, на
абсента и перното. Сякаш някой беше взел бъдещето му и го беше смачкал пред очите му.
Със същия успех доктор Кроман можеше да му каже, че никога няма да порасне, че
никога няма да бъде мъж. Антон с очила — това вече не беше Антон.
Сега разбирахме защо постоянно присвиваше очи, защо не беше успял да уцели щъркела.
Не му беше виновна пушката. На него му имаше нещо. Не беше този, който смяташе, че е.
Странното беше, че повече съжалявахме Антон, отколкото Кристиан Стерк. Може би
защото на Антон винаги му се бяхме възхищавали, а никой не харесваше особено много
Кристиан с мърдащите уши и тежката ръка — особено срещу по-слабите.
Кристиан загуби окото си, но остана да чиракува при Самуелсен. Животът му не се
промени. Но за Антон вече всичко беше различно.

В началото учителите приеха очилата буквално и решиха, че Антон е почнал да се

интересува от книги, едва ли не че е станал прилежен ученик. Но бързо установиха, че си е
все така невъзможен както преди. Единствената разлика беше, че сега преди плесниците му
казваха да си свали очилата.
За нас очилата бяха като две залостени врати. Той се криеше зад тях, а ние оставахме
отвън. Антон предаде водачеството на Бандата на Алберт на Кристиан Стерк, но скоро стана
ясно, че Кристиан не се радва особено много на новопридобитата си власт. Единственото му
предимство пред нас останалите беше силата му, а тя се дължеше единствено на разликата в
годините. Иначе той не умееше нищо, с което ние да не се справяме еднакво добре, и
определено нищо повече от Антон. Нямаше кой знае какви идеи как да затвърдим
положението си сред останалите банди в града, нито успя да отговори на ударите на
Южняците, усетили слабостта ни след загубата на Антон, по такъв начин, че да си върнем
уважението им. Кристиан Стерк беше безидеен и объркан. Заяждаше се с нас, щипеше ни и
ни правеше френски маншети, за да прикрие смущението си, но безуспешно —
потрепващите уши го издаваха.
Пиратската превръзка на окото и свирепият вид не му помагаха. Допълнителна вреда му
нанесе фактът, че Антон отказа да му предаде ботушите на Алберт и главата на убития. Без
тях Кристиан не можеше да посвещава нови членове на бандата, а не му достигаше
въображение, за да измисли нов ритуал.

Кристиан безропотно се примири, че няма да получи ботушите и черепа и на всички ни

стана ясно, че Бандата на Алберт е загубила душата си. Душата й беше Антон, а Кристиан
Стерк явно никога не е бил нищо повече от неговата дясна ръка. Сега той беше ръка без глава
и всичко беше свършило.
Бандата се разпадна, създадоха се нови групировки. Но вече нищо не беше същото. Не е
лъжа приказката, че когато на Антон му сложиха очила, Марстал миряса. Антон все по-често
предпочиташе да си седи сам в таванската си стаичка на „Мьолевайен“. По история учехме
за генерал Наполеон, който бил заточен на остров Света Елена, и винаги си представяхме
Антон. Но открихме, че съдбата на Антон е по-тъжна от тази на Наполеон, защото Наполеон
сам си бил виновен за провала. Той бил загубил последната решителна битка, а Антон не
беше загубил нищо. Просто се беше оказал късоглед.
 Кристиан съвсем се отказа от борбите за власт и спря да налага по-малките момчета, за
да се доказва. Концентрира се върху чиракуването при Самуелсен. Вече се броеше за
възрастен. За такъв го смяташе и самият Самуелсен, който забеляза, че първият ефект от
порастването на Кристиан Стерк е, че наличностите ратан в магазина му рязко спряха да
намаляват.
Кристиан искрено вярваше, че с Антон всичко е точно. Антон се беше извинил, а
Кристиан беше заявил, че дори му е жал за него, за горкия късоглед нещастник, принуден да
носи тия грозни очила. Но когато Антон отказа да предаде черепа, Кристиан си даде сметка,
че двамата далеч не са си разчистили сметките. Първо, заради това с окото. Второ, Антон
явно през цялото време го е държал в неведение и се е опитвал да го извърти нещо. Негова
беше вината, че Кристиан беше изгубил контрол над Бандата на Алберт, позиция, която му
липсваше осезаемо всеки път, когато хванеше пръчка ратан в ръка. Дотам му стигаше
порастването. Сборът от всички тези причини водеше до един извод: трябваше да отмъсти.
Понеже беше гаден по природа, той избра най-жестокото и злостно отмъщение, което човек
може да си представи.
Антон му беше доверил името но убития, а престъплението беше такова, че ако знаеш
коя е жертвата, автоматично ти става ясно кой е убиецът. Кристиан реши да каже на убиеца,
че Антон би могъл да докаже вината му.
Каза му го един ден, когато Херман влезе в железарията да си купи линия и за момент
останаха насаме. Може би не избра най-добрия начин, вероятно заради ужаса, който
изпитваше и който караше ушите му да трептят повече от всякога.
— Антон Хансен Хай знае, че ти си убил Йепсен. Има доказателство — намерил е
главата, а в нея има огромна дупка.
Ако Херман беше по-глупав, веднага щеше да сграбчи Кристиан Стерк за яката и да го
разтръска едно хубаво в опит да измъкне от него къде Антон крие главата. Той обаче умело
влезе в ролята на напълно невинен и заши един на Кристиан през лицето, от което момчето
се претърколи върху шкафа с инструменти.
— Ти в какво ме обвиняваш, пикльо? — викна Херман вбесен.
Самуелсен веднага изскочи от задната стаичка.
— Какво става тук? — В гласа му се долавяше тревога. Като повечето хора в Марстал, и
той се страхуваше от Херман.
— Само дадох един урок на чирака ти — каза Херман спокойно.
После се обърна и излезе от магазина без да си купи линийка. Кристиан разтърка
зашлевената буза, която беше пламнала от удара, и се опита да прикрие усмивката си. Ушите
му се бяха успокоили.
Беше видял как стисва юмруци Херман и знаеше, че думите му са имали точно ефекта,
на който разчиташе.

Антон се беше опитал да ни убеди, че убитият всяка нощ стои в лехата с картофи и си
иска главата, но ние не му се връзвахме. Но онази нощ лъжата придоби плът и кръв. В мрака
на задния двор стоеше черна изгърбена фигура и с глас, който беше нещо между шепот и
дрезгав вик, настояваше да му бъде предадена една глава — не неговата, а тази на жертвата
му.
 Антон, дълбоко заспал, първоначално помисли, че е в училище или пред баща си,
защото за да привлече вниманието му, мъжът в двора използваше и трите му имена, а
пълното му име се използваше само в тези два случая, когато му предстоеше да яде бой.
— Антон Хансен Хай — долиташе през прозореца му.
На Антон му отне известно време да се събуди и още повече — да осъзнае откъде идва
гласът. Погледна през прозореца, но не можа да различи кой стои долу. Отдавна не се беше
замислял за главата на убития и първоначално не схвана за какво говори този мъж долу. Сам
никога не беше вярвал на собствените си истории за призрака, който го зове нощем. Затова в
началото не се и изплаши. При това виждаше, че на тъмната фигура долу в градината не й
липсва главата.
Но после се разсъни напълно и въпреки че мъжът долу под прозореца не му беше казал
кой е, нещата бързо му се изясниха. И се изплаши — повече, отколкото би се изплашил от
всеки призрак, повече от когато и да било в живота си, което всъщност не дава особено ясна
представа. Ако Херман е могъл да убие пастрока си, може да убие и него. Без никакъв
проблем.
Стигнал дотам в разсъжденията си, Антон затръшна прозореца и се спусна по стълбите,
за да се увери, че всички врати на къщата са заключени. Не бяха, но за щастие ключовете бяха
в ключалките и той трескаво ги превъртя до един, а после изтича обратно горе в стаята си и
се скри под леглото.
След известно време гласът под прозореца замлъкна. Антон беше изтощен от клечане
под леглото. Последната му мисъл преди да заспи на пода беше колко е хубаво, че никой не
може да го види там.

Бащата на Антон не си беше вкъщи. Беше по море вече девет месеца и щеше да мине
поне година преди да се прибере. Не знаеше нищо за късогледството и Антон беше сигурен,
че като се прибере и види промяната, баща му със сигурност ще включи в поздрава си думата
„очиларка“. Не можеше да сподели с него, както не му минаваше през ума да сподели и с
майка си или с друг възрастен. Антон беше на мнение, че момчетата трябва сами да си
решават проблемите, а не да чакат помощ от други, най-малкото от възрастните, които са
естественият враг на всяко дете. Ако трябва да избират дали да повярват на дете, или на
някой като тях, те никога не биха повярвали на детето. Още по-малко на Ужаса на Марстал,
който беше прострелял Кристиан Стерк в окото и който, щеше да се окаже, дълго време е
държал в стаята си главата на мъртвец, макар и да е знаел кой е убитият и да е можел да
помогне за разкриването на престъпника. За последното на Антон никога не му беше пукало
особено много. Доскоро нямаше нищо против Херман да си стои ненаказан, щом не са го
хванали. Сега изведнъж осъзна колко безразсъдно е разсъждавал. И не виждаше изход от
кашата, в която се е забъркал.

На следващата сутрин Антон откри Торденскьолд мъртъв в клетката му. Шията на

гларуса беше прекършена. Крилата му бяха счупени и почти изтръгнати от тялото, сякаш в
неутолимия си бяс някой с нечовешка сила е изгубил контрол над действията си. При
гледката ръцете на Антон се разтрепериха и мина доста време, преди да успее да се стегне,
за да погребе мъртвата птица.
 Вечерта мина да заключи всички врати в къщата.
— Почнал си да заключваш вратите ли? — попита майка му. — Напоследък си много
странен.
Правилно беше забелязала промяната у Антон, но не знаеше дали да се радва. Не попита
какво го тревожи. Всичко в живота на Антон й беше толкова далечно, толкова тайнствено и
непознато, че понякога се хващаше да се пита дали наистина тя е родила това дете, което
всички останали наричаха Ужаса на Марстал. Да го попита дали нещо го тревожи, би било
същото като да го попита кой е той всъщност, а тя от горчив опит знаеше, че единственият
отговор на подобен въпрос би бил вдигане на раменете.
— Имаме ли нощно гърне? — попита Антон.
— Болен ли си?
— Да — каза Антон.
— Да не се опитваш да си спестиш училището утре?
— Ще отида на училище. Дай ми гърнето сега.
Погледна го озадачено, но му го даде. Антон се качи в стаята си и напълни гърнето със
стисканото цял ден, а то не беше никак малко. Когато през нощта Херман отново дойде и
почна да го вика под прозореца, Антон изсипа съдържанието на гърнето върху главата му.
Планът му проработи. Това беше последното посещение на Херман, но тази победа не
подобри настроението на Антон. Той започна да носи в себе си нож и спря да се храни.
Нощем спеше обут в ботушите на Алберт. Не знаеше защо, но с тях се чувстваше по-сигурен.
Може би се готвеше да умре. Чертите на лицето му бяха сурови и измъчени зад роговите
рамки и ако досега с очилата приличаше на малко момченце, сега изглеждаше като старец.
Под очите му се появиха тъмни сенки. Някога лицето и главата му бяха целите в драскотини
и синки, цицини и рани, очите му също бяха насинявани в ярки нюанси, които избледняваха
до лилаво и накрая изчезваха след жълтото. Всичко това си бяха напълно здравословни
отличителни белези на всяко едно момче. Но не и сенките под очите. Сякаш смъртта го беше
белязала, точно както дървосекачите отбелязват дърветата, които ще повалят.
Майка му почна сериозно да се тревожи, без дори да може да го заплаши с наказание
„като си дойде баща му“.
— Остави ме на мира — казваше той всеки път щом тя приближеше.
Непрекъснато въртеше ножа в ръцете си. Планираше да убие Херман, но не знаеше как
да стане. Беше по-бърз от Херман и определено можеше да го надбяга, но с какво щеше да му
помогне това? Няма как да убиеш човек, като бягаш от него.
Излизаше все по-рядко и все се оглеждаше през рамо на път за училище и на връщане
вкъщи. Преди имаше цяла банда зад гърба си. Сега беше сам.

Няколко дни по-късно отново чу някой да го вика откъм градината. Нещата бяха
стигнали дотам, че да заключва вратите дори посред бял ден, и като чу името си, още докато
следобедното слънце хвърля коси лъчи през таванския прозорец, Алберт се зарадва, че е
залостил. После осъзна, че го викат само с първото му име. И не с познатия дрезгав шепот,
който в опит да потисне зловещата си сила всъщност я подчертаваше. Беше момчешки глас,
като неговия собствен, и той се надвеси през прозореца, за да види кой е. Долу стоеше Кнуд
Ерик.
— Ти ли си? — попита Антон тъпо.
 Кнуд Ерик каза две думи, които искаше да каже отдавна. Независимо колко пъти ги
беше репетирал, винаги му звучаха грешно, безнадеждно, почти отчаяно момичешки. Но
трябваше да ги каже. В тях се съдържаше цялата му бездомна нужда да помага и да утешава,
с която не знаеше какво да прави откакто и майка му, и самият той се бяха променили, а
сестричката му Едит не можеше да я изразходи цялата.
— Липсваш ми — това каза.
Предварително знаеше колко безнадеждно звучи. Той беше малкият, Антон беше
големият и беше естествено на малкия да му липсва големият. Но какво му пука на големия?
Големите винаги са си самодостатъчни. Малките изобщо не им трябват.
Затова остана, меко казано, потресен, всъщност почти ужасен, когато видя реакцията на
Антон.
Антон се разплака.
Антон не беше като другите и затова и не плачеше като другите. Неговият плач излизаше
напук. Сякаш под пуловера му се криеше гладен тюлен, който го хапе по корема, и Антон
просто търси израз на неописуемата физическа болка. Докато плачеше, изражението на
лицето му изразяваше преди всичко някакво желание да се измъкне от самия себе си, за да
спре неестествения плач, който се излива от него, въпреки него. Държеше и двете си ръце
пред устата и ревеше през пръстите. Изплака Херман, изплака ужаса и самотата си, човек би
решил, че изплаква и философията си, че живее само заради самия себе си и няма нужда от
другите. Но не беше така. Когато отново си върна дар слово, гласът му беше напълно
спокоен, макар и зад очилата очите му да бяха зачервени от сълзите.
— Какво искаш, по дяволите? — попита той.
Кнуд Ерик отново усети, че е изгубил. Нали вече го каза, а това му струваше толкова
много — на практика беше заложил на карта цялата си все още крехка мъжественост.
Липсваш ми. Толкова ли му е трудно да разбере? Какво още да му каже? Бих искал да ти
помогна, да направя нещо за теб, да ти протегна ръка? Нима щеше да се получи по-добре?
Кнуд Ерик не каза нищо. Беше изчерпан не само откъм думи, но и откъм смелост. Не
знаеше какво още да каже и точно мълчанието му го спаси. Понеже Кнуд Ерик мълчеше,
Антон успя най-сетне да се успокои. После го пусна да се качи в стаята му.
И изля цялата история. Кнуд Ерик беше твърде малък, за да е чувал за изчезването на
Йепсен на път от Марстал до Рудкьобинг, затова трябваше да му обясни всичко. Историята
беше ужасяваща сама по себе си, но това, което порази Кнуд Ерик, беше начинът, по който
Антон я разказа. Той чуваше, че във всяка пауза се криеха хлипове, които Антон едва
успяваше да потисне. Тюленът ръфаше все по-дълбоко във вътрешностите му и скоро той
щеше да зареве отново.
— Той уби Торденскьолд — каза Антон.
Това вече потресе Кнуд Ерик. Тоя Холгер Йепсен дори не го беше чувал. Но
Торденскьолд — да. Колко пъти е идвал да храни гларуса с риба и с убити врабчета — тези,
които бяха прекалено раздробени от стрелбата, за да може Антон да ги продаде на селянина
от Митмаркен. Ужасът почна да обзема и него.
— Сигурен съм, че ще убие и мен.
Антон затвори очи, сякаш всеки момент очаква последния удар.
— Защо просто не му дадеш главата?
— Не мога. — За момент отново се прояви старият инат. После в гласа на Антон се
върна страхът. — Безнадеждно е. Така или иначе ще ме убие.
 — Глупости — каза Кнуд Ерик, явно в него имаше повече смелост, отколкото сам
предполагаше. — Обаче сто процента Кристиан те е издал за главата. Освен тебе само той
знаеше чия е тя.
Антон побесня.
— Ще го убия тоя Кристиан — просъска той. — Херман не мога и с пръст да го бутна,
обаче Кристиан мога.
— Вече му извади окото. Не мислиш ли, че е достатъчно? — Кнуд Ерик все повече се
изумяваше от себе си. Никога не беше предполагал, че може да говори по този начин на
Антон. Но Антон беше променен, затова и той се промени. И добави: „Имам една идея“.

Когато два дни по-късно Херман излезе от кафенето на Вебер, на тротоара отсреща
стояха две момчета и го гледаха. Той тръгна нагоре към „Киркестреде“, а те го следваха от
другата страна на улицата. В началото той реши, че е съвпадение, но когато сви зад ъгъла и
пое на юг, те продължиха след него. Не ги познаваше. Спря и се обърна. Искаше да им
покаже, че ги е забелязал. Както и очакваше, те също спряха. Но продължиха да го гледат. Той
тупна с крак. Те се стреснаха и отстъпиха крачка назад. Но продължаваха да го зяпат. Когато
стигна края на „Киркестреде“, изчезнаха. Но на „Снарегаде“ стояха две други, а когато се
отправи към брега, те го последваха, без да откъсват от него необяснимите си втренчени
погледи.
— Нещо по-различно от другите ли изглеждам? — изръмжа им той. — Какво сте ме
зяпнали?
Те не отговориха. Видя, че се стъписаха, със сигурност ги беше стреснал. Но не се
махнаха. Нито му отговориха с викове. Точно това го вбесяваше най-много. Нямаше полза да
ги гони. Той беше едър и тежък, а те бяха много по-пъргави от него. Трябваше да се стегне и
да се прави, че ги няма.
Беше свикнал марсталци да го заглеждат. Животът му открай време беше на показ пред
всички. Не го беше пожелал сам, но се беше научил да се възползва от това. Може би чак
власт върху умовете на хората нямаше, но поне върху посоката, в която тръгват мислите им,
върху въображението им. Клюките и страхът са направени от една и съща материя, от същата
беше и Херман и в неговия случай одумките и ужасът се сливаха в едно. Хората се радваха на
пораженията му — както в онзи случай, когато Хенкел го пратиха в затвора, а
корабостроителницата фалира и Херман изгуби всичко. Но злорадството им беше плод на
страх. След случая с Хенкел бяха решили, че с Херман също е свършено. Но той не падаше по
гръб. Или поне винаги се изправяше. Знаеше какво се чете в очите на съгражданите му —
омраза, страх, злорадство, завист, удивление — и се наслаждаваше на всичко това.
Погледите на момчетата обаче не ги разбираше. Чакаха пред пансиона на „Твергаде“,
където живееше, когато беше в Марстал. Дали влизаше в някой магазин, или излизаше, дали
се разхождаше край пристанището, или хлътваше в кафенето на Вебер, те винаги бяха там и
го чакаха, и той все по-често почна да търси подслон и да копнее за скривалище. Вътре в
него се отвори врата към нещо непознато. Беше направил нещо навремето на борда на „Двете
сестри“. Понякога споменът за това му даваше сила. Друг път избягваше да си го спомня.
Сега го обзе ужас при мисълта какво ще стане, ако случилото се тогава се разкрие, какво ще е
наказанието, което щеше да последва, и той инстинктивно разбра, че в тези бездънни
момчешки погледи се таи мощ, на която той не може да се противопостави. Беше решил, че
лесно ще подплаши проклетия Антон. Но явно всички момчета в града бяха негови
съзаклятници, стотици момчета, все нови и нови лица, безкрайна върволица съдии, и той
знаеше обвинението, но нямаше представа какъв е процесът, нито каква ще е присъдата.
Навсякъде го следваха втренчени погледи, накрая го наобиколиха в мрака край леглото му,
влязоха в сънищата му като някаква лудост, която заплашва да помътни разсъдъка му. Нямаше
как да ги избие всичките тия проклетници, дори и както навремето юмруците му сами да се
свият, сякаш нещо вътре в самия него е готово за бой. Почна да пие повече и да се бие по-
често в кафенето на Вебер. Поне юмруците му си имаха занимание.
Йеневерът62 вече не му беше вкусен, балсамът от Рига63 загуби лечебните си свойства, с
които от столетия беше прочут сред марсталските шкипери, уискито — най-доброто
лекарство — вече му действаше не по-силно от чистата вода. Ръцете му почнаха да треперят,
когато вдигаше чаша към устните си. Бягаше от всички и пиеше сам.

Един ден Херман се предаде — нарами моряшката торба и се отправи към ферибота за
Копенхаген, където щеше да потърси работа чрез кантората на Йепсен. И това знаеха, сякаш
можеха да четат мислите му. Не си направи труда да ги брои, но поне 20 или 30 момчета
стояха на кея, цяла делегация по изпращането му.
Проследиха го с поглед в обичайното бездънно мълчание, когато се качи на борда на
ферибота. Обикновено отиваше направо в салона, за да изпуши една цигара докато гледа как
се отдалечава градът, който мразеше и с който все пак беше така необяснимо свързан. Днес
остана в мрака на затворената товарна палуба, сред конски коли и камиони, сред миризмата
на моторно масло и тор, докато се увери, че вече не могат да го видят от сушата.
Едва тогава най-сетне се качи горе в салона и запали първата цигара за пътуването.
Наложи се да успокоява треперенето на ръцете си.

Идеята беше хрумнала на Кнуд Ерик много просто. Беше се запитал кое е най-
неприятното нещо, което може да измисли, и беше предположил, че същото ще е неприятно
и на Херман. Боят не се броеше, в случая беше напълно неприложим, а и Кнуд Ерик не беше
сигурен, че Херман би имал нещо против боя, дори и самият той да е потърпевшият. Друго
беше оставило по-дълбок отпечатък в душата на Кнуд Ерик. Онзи поглед, с който го следеше
майка му след смъртта на баща му. Не можеше да го нарече укорителен. Този поглед просто
мълчаливо го изучаваше и го изпълваше целия с един въпрос, на който той нямаше отговор.
Какво иска майка му?
Чувстваше се смазан под тежестта на погледа й, който сякаш поставяше въпросителен
знак след всичко, с което Кнуд Ерик се захванеше, без да му предложи нещо друго. Това е —
някой те гледа и ти трябва през цялото време да правиш догадки за причините за този поглед
и да знаеш, че никакъв отговор няма да облекчи тежестта му.
Кнуд Ерик просто реши да прехвърли тази тежест върху Херман и предположи, че
неуловимото обвинение в един поглед може да накара дори и закоравял и безскрупулен
убиец, извършил ужасяващо престъпление още като момче, да се почувства смазан.
Херман дори нямаше да разбере откъде му е дошло. Това беше най-хубавото. Защото
Кнуд Ерик, разбира се, не беше споделил с момчетата, които убеди да вземат участие в
преследването на Херман, каква е истинската причина за отмъщението. Беше твърде
рисковано да ги посвети в тайната за убийството на Холгер Йепсен. Кой е Йепсен, вероятно
щяха да попитат те и глупашки да тръгнат да разпитват възрастните, и щеше да стане опасно.
Не, беше направил нещо съвсем друго. Беше ги завел у Антон и беше изровил Торденскьолд
пред очите им. Беше им показал прекършената шия, мъртвите очи, зейналия клюн, перата,
изгубили блясъка си, и счупените крила. Тялото гъмжеше от червеи.
— Гледайте — беше им казал. — Херман го е направил.
Идеше им да стъпчат убиеца на гларуси на кървава пихтия. Искаха да му стрият костите
на прах, да му одерат кожата и да я увесят на някое дърво, да му проточат червата по улиците.
Кнуд Ерик им беше предложил нещо много по-добро. Щяха да го видят как се превръща в
нещо, което дори не може да се нарече човек. Щяха да видят как ръцете му треперят от ужас.
Очите, които следваха навсякъде страховития убиец и го смазваха с тежестта си, бяха
просто подражание на тревожния поглед на една майка.
Не, Херман никога нямаше да се досети какво го е изтикало от родния му град. Не в
убийството на човек беше обвинен.
А в убийството на един гларус.

Очилата все още седяха на лицето на Антон и той все още нямаше никакво бъдеще.
Чужденеца още не се беше прибрал, идваше си чак през лятото, а междувременно
предстоеше конфирмация. Без да се посъветва с майка си, Антон отиде при класната си,
госпожица Катбале, и й каза, че най-сетне, след седем години, напуска училище. Тя отговори,
че това е най-щастливият ден в живота й. С неочаквана учтивост той се поклони леко и каза:
„Благодаря, за мен също“.
Получи конфирмация и публично се отрече от Дявола. Не знаеше дали Адът са горещите
пламъци, или гладните червеи. Струваше му се, че вече е в Ада, защото Адът е живот далече
от морето и от всичко, до което морето дава достъп. Антон никога нямаше да узнае дали
френските момичета са по-енергични от останалите и дали португалските момичета
наистина миришат на чесън, и какво изобщо е чесън. Застанал пред олтара на мариниста,
където Исус спасява учениците си от гнева на бурята, Антон мечтаеше не за спасение от
морето, а да се спаси в него.
Когато пастор Абилгорд положи ръка върху главата му, Антон стисна очи зад стъклата на
очилата си. Намираше се в Ада, но не мечтаеше за Рая. Имаше чувството, че е останал
бездомен.

Регнар се прибра вкъщи и с първия поглед към сина си изруга.

— По дяволите, още ли не си тръгнал по море? Аз дори ти купих моряшка торба.
Антон не отговори. Чакаше обидата.
— Това очила ли са? — каза баща му. — Не е като да няма на кого да се метнеш. Толкова
съм късоглед, че не виждам по-далече от биреното коремче. Само дето никой не е забелязал.
И шумно се разхили.
— Ако носиш очила, не можеш да станеш моряк — каза Антон с такъв тон, сякаш
обяснява на малко дете.
— Не можеш — отговори баща му невъзмутимо. — Ако си решил да си пропилееш
живота на някое старо корито, с очила няма да стане. Обаче ти ще бъдеш истински моряк. Ти
ще си механик на параход. Тогава никой няма да те пита за очилата.

Антон почна да чиракува при ковача Ханс Балдриан Улриксен в Омел. Научи разликата
между различните видове чукове. Научи кога един кон се нуждае от подковаване и кога — от
подрязване на копитата. Увлече се по огнищата, пилите и клещите, както преди това се беше
увлякъл по главата на мъртвеца и ботушите на Алберт. Започнаха да го наричат Приятеля на
конете. Сам си сглоби колело и всяка вечер караше три километра до Марстал, където
посещаваше техническото училище. Намери си любима, червенокоса като самия него.
Казваше се Мари и всяка седмица сама си подстригваше косата, защото не искаше да й става
твърде дълга. Антон я беше видял да удря с юмрук едно момче, което я беше подиграло за
червената коса, и веднага се втурна да й обясни, че си свива ръката грешно, когато удря.
Палецът трябва да е над свитите пръсти, не под тях.
Мари беше състрадателно същество. Когато децата закачаха мърлявия Стиерне Йенс,
който живееше на площада, и тя като всички останали хвърляше камъни по вратата му. Но
първо ги увиваше в листа от ревен, за да не надраскат дървото.
Антон направи едно откритие. Когато подковаваше някой кон, главата му се замайваше
по същия начин, както когато като водач на Бандата на Алберт напускаше бойното поле с
обичайните синки по тялото и кървави рани по главата, където го е уцелило някое копие,
стрела или пръчка. Сякаш вътре в некартографирания мрак на главата му вятърът изпъваше
голямо платно и то се издуваше с плющене.
Когато сложи очила, той реши, че никога вече няма да изживее онзи триумф, който му
даваше съзнанието за властта му над околните. Сега властта над хората беше заменена от
власт над нещата. Като виждаше ползата от работата на ръцете си, отново изпитваше триумф,
макар и от друг вид. Имаше чувството, че поддържа света в ред.
„Прецизността е душата на механиката, а този, който овладее механиката, овладява
нещо много повече“ — казваше ковачът, който беше учен човек и обичаше да изразява на глас
философските си заключения.
Антон си беше намерил нов курс и уверено се движеше по него.
Един ден дойде ред Кнуд Ерик и Вилхелм да се изправят насред църквата и да получат
конфирмация. Те отвориха усти и впериха погледи нагоре към тавана и макетите на кораби с
боядисаните в черно корпуси. Там висеше бъдещето им. И те, като поколения момчета преди
това, пяха стария псалм, посветен на моряците, на който пастор Абилгорд съвестно ги беше
научил — за крехката черупка на кораба, за Божията сила и за тяхната собствена уязвимост:

Морето опасно ще стане наш гроб,

не тръгнеш ли заедно с нас.
И буря да почне, вълни да кипят,
да святка и тряска върху ни,
утихват стихиите, щом Ти, Боже свят,
им заповядаш без думи.

Кнуд Ерик хвърли поглед към Вилхелм. Очакваше приятелят му изобщо да не отвори
уста. Така правеше Вилхелм при всички репетиции за конфирмацията. Но сега той пееше. И
не заекваше. Пееше заедно с всички останали, сякаш псалмът му помагаше да преодолее
пречките в думите. Изглежда сам не го забелязваше, но Кнуд Ерик го чу и това промени
мнението му за пеенето на псалми в църквата.
Не би го нарекъл чак Божие чудо. На тръгване от църквата, по пътя за вкъщи Вилхелм си
заекваше съвсем като преди.

Тогава не го знаехме. Но ние бяхме последните. Нашите деца нямаше да се изправят в

църквата и да пеят псалми, нито да се качат на палубата на някоя шхуна и да се оставят на
прищевките на ветровете. Щяха да пътуват до всички кътчета на света, но вече нямаше да ги
носят издути платна.
Всичко се случваше за последен път. За последен път вдигахме платна. За последен път
пристанището беше изпълнено с кораби и понеже беше за последен път, стана точно както
предсказа Фредерик Исаксен — за нас бяха останали само най-лошите маршрути, най-
негостоприемните брегове, най-бурните морета.
Но ние бяхме млади. Не го знаехме. На нас всичко ни беше за първи път.
Морякът
Щурманът на борда на „Актив“ не понасял слабаци, а когато удрял, удрял наистина.
Удрял там, където боли най-много, и удрял със свити юмруци. Но Анкер Пинеруп не бил
силен мъж. Наближавал петдесетте, онази възраст, на която моряците слизат на сушата.
Белязан от артрит и пиене, бияч без мускули.
На Пинеруп му викали Стария, прякор, който на борда на корабите обикновено е
запазен за капитана, като признание за уменията и опита му. В случая на Пинеруп не било
признание, а намек за очевидните признаци на остаряването му. Сред сивите косми на
лицето му стърчала остра, гладко обръсната брадичка като нос на кораб, който гази сред
море от нечистотии и гнилоч. Тя била единственото доказателство за някаква лична хигиена.
Няколко сплъстени кичура коса с неопределен цвят покривали немитото теме под каскета,
втвърден от мръсотия. В устата, скрита сред космалаците, винаги стърчала лула от морска
пяна — пропукана, но закрепена с няколко дървени дъсчици, привързани с конци за платна.
Матросите се шегуваха зад гърба му, че дори кръпките му са кърпени.
Когато Кнуд Ерик за пръв път му поднесъл кафе и след това понечил да вземе чашата и
линийката му, за да ги измие, Пинеруп изревал и го ударил в челюстта. Чашата и линийката
били негови лични вещи. Никой не можел да ги пипа. И сякаш за да демонстрира грижа за
принадлежностите си, той плюл в чашата и я затъркал с мръсния си палец.
— Мърляч — нареждал Пинеруп, — гнусна маймуна, пале нагло, адско изчадие.
Всяка втора сутрин, когато той бил на вахта и трябвало да събуди Кнуд Ерик, Пинеруп
слизал в кубрика с дебело въже в ръка. Спирал за момент да събере сили и после почвал да
налага спящото момче. Целел главата, но тясната долна койка не му давала възможност да
удря точно, нито да вложи истинска сила в ударите. Кнуд Ерик се събуждал още при първия
удар и се свивал до стената. После се смъквал в долната част на койката, където щурманът не
можел да го стигне. Нито звук не излизал от устата му. Дълбоко в себе си знаел, че ако
покаже ужаса си, после няма измъкване.
По-късно юнгата почнал да се появява минута или две преди щурмана. Олав — Кнуд
Ерик го познавал още от Бандата на Алберт — го бутвал по рамото.
— Щурманът ще те вдига — прошепвал той.
Кнуд Ерик пъхал една възглавница под завивките, така че в полумрака можела да се
сбърка със собствената му спяща фигура. Щурманът налагал както обикновено. Когато
разбрал, че е измамен, направо се сринал. Ръката с въжето увиснала до тялото и той застинал
на прага, разтреперен като от треска.
— Триста нажежени дяволи — свистял той. — Някой ден ще изядеш дръвцето ти.
Изтрополил нагоре по стълбата и излязъл на палубата.

Ако по време на нощната вахта на руля бил щурманът, Кнуд Ерик не можел и да мигне.
Непрестанно вършел нещо — или трябвало да вари кафе, или Пинеруп го пращал по
такелажа, дори в пороен дъжд, да свие някое платно например. Морето под него кипяло.
Дори и в тъмното мяркал пяната далече долу. Студените капки дъжд се смесвали със сълзите
върху бузите му. Не плачел от безсилие или самосъжаление. Плачел от гняв и инат.
В началото на първото плаване често плачел. Заровил глава в койката си, плачел за
мъртвия си баща и за безразличната си майка, за чиято студенина обвинявал самия себе си.
Плачел за самия себе си и за смътното усещане, че не става за тази работа, разколебан в
решението си да стане моряк, което сам бил взел и което сега му струвало толкова скъпо. Но
и не можел да се откаже. Този провал би го преследвал цял живот.
Щурманът го изтезавал с лишаване от сън. Минавали цели денонощия, в които не му
позволявал да спи. Постоянно го викал на палубата, дори и в гърмящия нощен мрак, и се
случвало Кнуд Ерик да се катери нагоре по такелажа само по долни гащи. От разказите на
другите знаел, че това е нормално за най-младия на кораба. 25-метровите брамсели — те са
работното място на неопитните. Дори матросите не се качват там. Но тебе те пращат по
главната мачта да прибереш платната и ти се клатушкаш, стъпил върху долните перти, хванал
с една ръка горните, с другата — платното, пък дали знаеш какво правиш, или не, дали ти се
вие свят, или си просто несръчен глупак, който представлява опасност за самия себе си —
това е без значение. Просто се качваш и се надяваш да слезеш жив и здрав.
Игрите сред въжетата на корабите, закотвени в пристанището на Марстал, донякъде са
те подготвили, обаче там е дяволски високо, а вятърът шиба безмилостно. Всички приемат за
даденост, че ще слезеш жив и здрав на палубата. Имаш чувството, че си се върнал от
отвъдното, но на палубата никой дори не ти обръща внимание колко си разтърсен.
Кнуд Ерик висял там горе, високо над тясната корабна палуба под краката му, изпълнен с
такъв ужас, че ще умре, какъвто не бил изпитвал никога преди това, така скован във всяко
мускулче, че очаквал ръцете му в един момент сами да се пуснат, само за да го отърват от
това напрежение. Толкова го било страх, че крещял. Но никой не го чувал и този вик сред
празното пространство го спасил, върнал живота в крайниците му, върнал му
самообладанието и силата в ръцете и в замаяната глава, и те го свалили долу цял.
За Кнуд Ерик щурманът бил живото олицетворение на суровия корабен закон. Зад
щурмана е морето, а Пинеруп бил същият като морето — опасен и зъл. Ако не работиш
здраво, отиваш на дъното.
Постепенно Кнуд Ерик спрял да се впечатлява от несправедливостите. Спрял да гледа на
ударите и крясъците като на насилие. Вместо това го изпълнило чувство, което никога преди
не бил изпитвал. Кнуд Ерик намразил щурмана. Намразил кораба. Намразил морето.
Омразата го държала на крака, докато пазел равновесие с каната върху разлюляната палуба
сред нощния мрак, а горещото кафе го плискало по ръцете. Омразата му помагала да понася
мехурите от солената вода по ожулената кожа на врата и по китките, където го претривал
вечно влажният вълнен пуловер. Омразата не му позволявала да викне, когато щурманът го
хванел за врата или стиснел ръката му точно там, където мехурите са най-болезнени и готови
за пукане.
Омразата му помогнала да порасне и да се научи.
Трудно се става мъж. Но той щял да стане. Учел се да е тъп, упорит и груб. Главата и
цялото му тяло се превърнали в таран. Кнуд Ерик разбрал, че ще влезе в живота само ако сам
разбие вратата.

Шкипер на „Актив“ бил Ханс Боутроп от „Сьондергаде“. Той бил закръглен и весел
мъж, чиято внушителна обиколка на кръста очевидно нямала нищо общо с предпочитаната
готварска книга на марсталските кораби, на чиято първа страница с големи букви стои
думата „спестовност“. Той научил Кнуд Ерик да прави супа. По собствените му думи,
рецептата наподобявала тази за рибена супа, с една съществена разлика — в неговата супа
нямало никаква риба. Единственото, което й придавало някакъв вкус, били щедрите
количества кафява захар и оцет, които сипвал във врящата вода заедно с малко сухар.
В неделя, ако били в пристанище, имало телешко. За неделното ястие имало отделен съд
с дървен капак, почернял от старост. И за тази рецепта правилото било като за всички
останали ястия с месо — времето за готвене да е не по-малко от три часа.
В редки случаи имали и десерт. Обикновено пудинг, който стягал в чашки за кафе, а
след това се сервирал в чинийка, където се люлеел като малък купол, точно колкото една
шепа. Моряците им викали „послушнически цицки“. Жилавото консервирано говеждо от
Аржентина наричали „канап за въжета“, осоленото свинско — „индиански задник“, а
колбасите — единствено и само „шосето за Роскиле“.
На Кнуд Ерик често му призлявало от задуха и миризмите в камбуза и отварял вратата,
за да повърне на палубата. В лошо време обикновено я заливали вълни, така че никой не
забелязвал остатъците от храна, които току-що е избълвал. Когато не страдал от морска
болест, с голям апетит ядял собствените си творения и не спирал да се изненадва, че е успял
да сготви нещо.
Кубрикът бил толкова тесен, че само двама души едновременно можели да се изправят
вътре, за да се облекат. Под пода му били въглищата за огнището в камбуза, а зад стълбата
седял сандъкът с картофи, от който — когато съдържанието му почнело да гние — се носела
всепроникваща миризма на кипнали лайна. От заграждението за котвеното въже също
идвала странна миризма от загребаните кал и стари водорасли, увиснали на веригата при
вдигането на котвата, които едното бръсване с метлата не е премахнало. Но от въжетата се
носела приятната остра миризма на катран.
Екипажът се облекчавал в срязано буре от бира. Ръбът му бил груб железен ринг, който
се врязва в задника, като седнеш. В лошо време, когато вълните заливали палубата, се
случвало бурето да се катурне заедно с Кнуд Ерик. В хубаво време той предпочитал да се
качи на палубата и да сере в килватера. Било почти като на самомиещата се порцеланова
чиния у дома на „Принсегаде“.
Прясната вода била само за пиене, затова Кнуд Ерик никога не се миел. Палубата беше
по-чиста от него. Веднъж седмично с останалите юнги заставали на четири крака и я
чистели с „марсталска сода“ — тухла, която търкали върху мокър пясък.

На раздяла бащата на Вилхелм му подарил две кожени превръзки с въжета.

— За ръцете ти — казал с обичайната си лаконичност.
Без повече обяснения.
Едва когато в Егернсунд „Актив“ трябвало да натовари тухли за Копенхаген, Кнуд Ерик
разбрал какво е имал предвид бащата на Вилхелм с този подарък. Пинеруп му показал.
Вързал кожените подплънки на дланите му и го потупал окуражително.
Значи и у него имало все пак някаква грижовност, помислил си Кнуд Ерик.
Тухлите ги хвърляли от кея на борда. Оттам минавали по жива верига надолу към
щурмана в трюма, който ги подавал на момчетата, така че да ги подредят възможно най-
плътно в трюма. Прелитали от пазва в пазва, и не една по една, а в наръчи от по пет. Един
наръч тежал десет-петнайсет килограма и Кнуд Ерик се сгънал почти на две, когато първите
пет кацнали в протегнатите му ръце. Ако не били кожените превръзки, тухлите щели да му
свалят кожата на дланите.
Щурманът бил проявил грижовност единствено от егоизъм. Не му трябвал кок, дето не
може да си ползва ръцете.
Кнуд Ерик се изправил задъхан, а после направил две несигурни крачки към следващия
по веригата.
— Ей, момче — викнал докерът, — не разкъсвай веригата. Ръцете ти няма да издържат.
Гледай тухлите да са постоянно в движение. Иначе натежават нетърпимо.
Показал му как да извива тялото си, преди да предаде тухлите по-натам с едно хвърляне.
Следващия път Кнуд Ерик не забавил веригата, но му се сторило, че товарът ще му изтръгне
ръцете от тялото, когато минал през него. Крайниците му тежали като оловни, едва си
поемал дъх, но не се предал. На ината си залагал, на някаква жестокост, за която не
предполагал, че носи у себе си и която идвала не от хилавите му момчешки мускули, а от
някакво непознато място, което криел в себе си.
От време на време докерът му хвърлял по някой поглед.
— Добре си, добре си — казвал му, но насърчителните думи не отговаряли на
съжалението, изписано на лицето му. Той бил по-възрастен и се потял обилно, но работел с
рутина. Скоро забравил за Кнуд Ерик. Плащали им за свършена работа, трябвало да поддържа
темпото.
При всяка пауза в товаренето от трюма се чувал гласът на Пинеруп:
— Тва е онва малкото лайно, нали?

В Копенхаген екипажът на „Актив“ трябвало да помага и в разтоварването. Акостирали

в канала Фредериксхолм с високите гранитни кейове. Работата била тежка, а щурманът се
скатал. Седял си на ръба на кея и гледал Кнуд Ерик, който отново и отново бавел ритъма на
веригата. Тук трябвало не просто да предаде тежкия наръч по-нататък. Трябвало да го хвърли
нагоре и всеки път да прикляка ниско, за да се засили.
— Свиня мързелива, скатавка, толкова си моряк, колкото и товарач — подвиквал
Пинеруп и току вадел счупената лула от устата си, за да се изплюе на палубата.
Кнуд Ерик почти не го чувал. Толкова бил свикнал с това отношение.
Един от докерите оставил тухлите и приближил щурмана.
— Тия няма да ги търпим — казал той и посочил Кнуд Ерик. — Тая работа е прекалено
тежка за такова младо момче. Сега ти ще го смениш, а той ще си почине.
Пинеруп се ухилил и си нахлупил каскета по-ниско.
— Значи ти ги решаваш тия работи тука, така ли?
— Не — казал докерът, — обаче аз разтоварвам. Освен ако не щеш сам да си свършиш
работата. — И се обърнал към останалите: — Тоя тука май си мисли, че няма нужда от нас.
Всички се издърпали горе на кея и насядали по земята. Единият извадил отнякъде
цигара, запалил я и я подал нататък сред останалите. Никой не гледал Пинеруп,
заприказвали се помежду си, докато безгрижно люлеели крака.
Кнуд Ерик останал прав, съвсем объркан. Случвало се нещо, което не разбирал.
Докерите неочаквано застанали на негова страна. Те не били част от екипажа. Не познавали
йерархията на кораба, нито невидимите борби на живот и смърт. Изглежда следвали някакви
си свои закони и имали своя собствена сила.
— Скоро ли ще ви свърши почивката? — попитал саркастично Пинеруп.
 — Да, като си извадиш ръцете от джобовете — отговорил един от докерите.
Останалите се ухилили одобрително.
Пинеруп се свил. Тук той бил никой. Изведнъж Кнуд Ерик го видял какво представлява в
действителност. Смехотворен мръсен дядка в кърпени дрехи, със счупена лула в устата и
брада, която повече прилича на космите на остарял орангутан. Кнуд Ерик се бил научил да го
търпи, но на кораба щурманът изпълвал цялото му зрително поле, като природна стихия или
буря. Сега го видял в същата перспектива като от върха на мачтата — дребен като мравка
човечец насред палубата. Видял го с очите на докерите.
Изкатерил се горе на кея и седнал до останалите. И си заклатил краката също като тях.
Това бил сигналът за Пинеруп. Той станал и пристъпил към Кнуд Ерик. Докерите
настръхнали. Един от тях цъкнал угарката между средния пръст и палеца си и тя се
приземила точно в краката на Пинеруп. После докерът скочил долу на палубата и застанал
пред щурмана.
Пинеруп стиснал зъби.
— Хайде де, какво чакате? — казал той и вдигнал един наръч тухли от палубата.
Докерите се спогледали и си смигнали. Единият тупнал Кнуд Ерик по рамото и му
подал цигара. После заели местата си и товарът отново тръгнал по веригата.
Кнуд Ерик останал на ръба на кея. Това била първата му цигара в живота. Глътнал дима
без да се закашля. Погледнал ръката, която държала цигарата. На всеки от пръстите имало по
една дълга болезнена рана. Морски резки им викали. От морската вода и твърдите въжета
нежната кожа на дланите се цепела.
— Пикай върху тях — така го бил посъветвал Боутроп. — Да ги промиваш. И ги
превързвай с вълна. Да зараснат.
Слънцето топлело лицето на Кнуд Ерик, а отвътре го изпълвало неочаквано блаженство.

Когато Кнуд Ерик слезе от борда на „Актив“, майка му го пита за писалката. Беше му я
подарила за конфирмацията, за да й пише писма.
— Което явно не ти е било особено интересно — каза Клара.
Беше получил също и калъфка за възглавница в комплект с горен и долен чаршаф, както
и 85 крони. Дървените обувки струваха 45 крони, но пък щели да му издържат цял живот,
така каза обущарят. От Лохсе на „Хаунегаде“ си купи мушамени дрехи, от същото място се
сдоби и със сгъваемо джобно ножче с бяла костена дръжка. Матракът от морска трева
струваше две крони. Кнуд Ерик си взе и боядисан в зелено моряшки сандък с плосък капак.
Работното му облекло се състоеше от пуловер и панталони от молескин. Така вече беше
напълно екипиран, а осемдесет и петте крони — изхарчени до последното йоре.
За петнайсетте месеца, в които го нямаше, беше писал на майка си два пъти. И в двете
писма пишеше едно и също: „Скъпа майко, добре съм“.
Не можел да й пише за онзи път, когато се беше разколебал, че е направил правилния
избор с решението си да тръгне по море. Би било същото като да й признае, че е била права,
че моряшкият живот е жесток и мизерен. Нито можел да й пише, че е преодолял това
колебание, защото това би значело, че решението му е крайно. Че е твърдо решен да бъде
моряк.
В писмата му него го нямаше. Между началното „скъпа“ и финалното „с обич“ имаше
само мълчание.
 Тя виждаше, че е пораснал. Но виждаше и още нещо. С всеки сантиметър, с който се
беше издължил, той се беше отдалечил от нея. Сякаш растеше напук, на инат. Чертите на
баща му ставаха все по-разпознаваеми в лицето му. Имаше същите светли къдрави коси и
силна брадичка. Но кафявите очи бяха от майка му и когато веднъж се хвана, че
несъзнателно го разглежда, Клара Фрийс усети, че тя също му е дала нещо. Ако има и малко
разум, сам ще се умори от моряшкия живот.
Нямаше полза да опитва да му се наложи, да му говори. Просто му поднасяше любимите
ястия, докато той си беше вкъщи и чакаше следващото си назначение. Между двамата
неочаквано се беше появила топлина и Клара почувства, че синът й я разбира погрешно. Той
реши, че най-сетне е приела избора му. Показа й раните си и мехурите от солената вода и й
разказа за противния Пинеруп. Всъщност с гордост й демонстрираше пресния си статут на
опитен моряк.
— Е, от това поне дано си поумнял! — Гласът й беше остър. Беше побесняла от това,
което му е причинило морето. Думите излязоха от устата й преди да се усети. Чу отчаянието
в собствения си глас.
Той я погледна и не каза нищо. Отново се затвори в себе си. В погледа му тя прочете:
„Нищо не разбираш“.
Наистина нищо не разбираше. Усещаше собственото си безсилие. Близостта, която за
кратко се беше появила между тях, изчезна. Двамата отново почнаха да си мълчат, докато се
хранят. Хубавият й син беше наследил нейните очи, но нищо друго от нея.

Същата есен Клара купи от вдовиците петте парахода — „Единство“, „Енергия“,

„Бъдеще“, „Цел“ и „Динамика“.
Покупката ни изненада. В нея имаше решителност и воля, а и изискваше солиден
капитал, какъвто не предполагахме, че Клара Фрийс притежава. Не знаехме точно колко
голям, но със сигурност поне няколко милиона. Дълго време говорехме само за това. В
образа на Клара се появи известна мистичност, която преди липсваше. Разбрахме, че цели
нещо. Просто не знаехме какво.
Вдовиците така и не бяха намерили заместник на Исаксен. Имаше няколко желаещи за
позицията на управител на дружеството, но нито един подходящ, шкиперите ги бяха
отхвърлили до един. Слуховете за причините Исаксен да подаде оставка бяха стигнали
далече. Квалифицираните кандидати стояха настрани и корабостроителницата на практика
не функционираше.
Но някой ден може би щеше да се появи човек с необходимата сила, за да се изправи
пред вдовиците и да коригира курса им. И градът отново щеше да процъфти. А Клара Фрийс
не искаше да рискува.
— Но, скъпа моя, нямаше нужда — каза Елен, когато след дълги консултации с
Маркусен Клара й направи оферта. Изглежда Елен смяташе, че Клара просто иска да й се
отблагодари за ваниловите масленки, които вдовиците толкова често й бяха поднасяли с
кафето.
— Това е най-малкото, което мога да направя — отговори от своя страна Клара с такъв
тон, сякаш огромната сума, похарчена за покупката, е просто проява на любезност. Виждаше
колко е налудничав този начин на общуване. Вероятно и вдовиците го виждаха. Във всеки
случай Елен пребледня необичайно много. По страните на Ема и Йохане избиха червени
петна. Те се спогледаха и Клара разбра, че и това „да“ ще е резултат от обичайната им
нерешителност.
Не се възползваше от тях обаче. Предвид нестабилното състояние на световния пазар, не
се знаеше дали плаща твърде много, или твърде малко за параходите. Но не печалба
преследваше Клара Фрийс.
Изкупуваше параходите заради морските резки. Беше я вбесила гледката на раните,
които въжетата и солената вода са направили по нещастните пръсти на Кнуд Ерик, по целите
му ръце и по шията. Замисли се за африканските роби, превозвани в окови през огромния
континент, преди да ги натоварят на корабите и да ги продадат. Сигурно подобни рани са
имали и те там, където желязото е жулело голата кожа. Всъщност точно това беше целта й.
Искаше да освободи робите. Искаше да освободи Кнуд Ерик от веригите, в които го е оковало
криворазбраното мъжество. Едва завърнали се, смазани от безкрайната битка с морето,
моряците тръгваха да си просят още, сякаш не им стигаха ударите, които понасяха от всички
страни — бурите, вълните, студът, лошата храна, отвратителната хигиена, грубостите,
вечното насилие над по-слабия. Това трябваше да спре.
Два или три дни по-късно Кнуд Ерик й съобщи, че си е намерил нов кораб.
Трябвало само да си стегне моряшката торба и сандъка.

„Кристина“ била брамселна шхуна с водоизместимост 150 тона. Капитанът, Теодор

Багер, бил слаб мъж с нервно, изпито лице, недокоснато нито от слънце, нито от вятър. Зиме
и лете си оставал все така блед, независимо дали се намира на северна или южна ширина.
Говорело се, че има лошо сърце и трябвало да се установи на сушата, но бил твърде стиснат,
за да се реши да спре работа.
Багер имал една голяма страст в живота си — осемнайсетгодишната му дъщеря
Кристина, на която бил кръстил кораба.
Екипажът му се състоял от петима.
Кнуд Ерик беше на 15 години и се смяташе за опитен моряк, защото беше излязъл от
камбуза на палубата в качеството си на юнга. Отдавна се беше научил и да се ориентира с
компас. Можеше да сплете въже на ухо и да снади две въжета, както и да връзва възли.
Можеше да навигира оверщаг, да маневрира и да обръща.
Сега вместо него в камбуза работело бледо дребно момченце, което поддържало огъня,
позеленяло от морска болест. Било на четиринайсет години, възраст, която Кнуд Ерик бил
преминал преди цяла вечност. Това бил същият Хелмер, който навремето толкова се
страхуваше от водата, че се вкопчи във фокщага и обърна лодката на дядо си. Щурманът на
„Кристина“ също бил от Марстал — възрастен човек на име Хермод Дрейман.
Двамата матроси, Рикард и Алгот, били моряци на дълги плавания от Копенхаген. Не
били потомствени мореплаватели и Кнуд Ерик го разбрал още като видял, че не носят нито
моряшки сандъци, нито постелки. Имали само неизменната кожена моряшка торба на
матроса, пълна с мас, гвоздеи, шила, игли и моряшки ръкавици, и по една кожена торба с
едно одеяло и табакера с бръснарски принадлежности. Отпускарските им дрехи били почти
същите като работното облекло — чифт панталони от тъмносин деним и вълнен пуловер в
същия цвят.
На дясната ръка на Рикард имало гола русалка, хванала датското знаме. И двамата с
Алгот пушели с полски цигарета с плоска основа, на която можело да ги оставят, когато
нямали пепелници под ръка.

На борда на „Кристина“ царяло далеч по-ведро настроение, отколкото на „Актив“, но

Кнуд Ерик още усещал присъствието на стария си мъчител. Когато се борел с умората по
време на нощна вахта на руля, докато високи ледени вълни се издигали над кораба,
неизбежно се сещал за Пинеруп. Чувал крясъците му във воя на вятъра. Виждал лицето му в
белите разпенени върхове на вълните. Усещал жестоката му ръка да стиска мехурите по
китките му, когато умората затегнела хватката си, и с триумфално чувство осъзнавал, че го е
победил. Да, все още мразел морето с детинско упорство, но вече не се страхувал от него.
Бил видял как щурманът се смалява. В онзи ден, на канала Фредериксхолм, седял на кея
и си клател краката с привидно безразличие, без да е напълно сигурен какво научава докато
гледа как щурманът бачка заедно с докерите. Едва сега разбирал. Има неща, които човек
може да научи само по трудния начин, но няма причина да унижаваш някого само защото е
нов и неопитен. Опитният можеше да подаде ръка на неопитния. Затова и самият Кнуд Ерик
помогнал на Хелмер в камбуза, като видял, че момчето е на път да се отчае, съсипано от
умората и от морската болест.
— Виж какво — казал Кнуд Ерик, — хлябът ти е клисав и моряците постоянно се
оплакват. Проблемът е в маята. Явно купешката не става.
Взел два големи картофа и накарал Хелмер да ги обели и да ги нареже на малки
парчета.
— Сега ми намери една бутилка — продължил урока си той.
Парчетата картоф трябвало да се сложат в бутилката докато се напълни на три четвърти,
а после да се долее вода. Кнуд Ерик я запушил с тапа и я привързал здраво с канап.
— Сега я остави на топло и след два дни ще имаш закваска. Трябва да я претриеш през
сито в брашното. Но внимавай. Ако я забравиш, тапата ще изхвърчи като изстреляна, а
трясъкът ще е страшен.
Хелмер го гледал все едно току-що му е разкрил някакъв фокус.
Това е да си възрастен значи, помислил си Кнуд Ерик. Да те гледат така.

„Кристина“ потеглила по нюфаундлендския маршрут. Не за това бил мечтал Кнуд Ерик.

Но нямало други рейсове и пътуването през студения Северен Атлантик се превърнало в
поредното изпитание в мъжество. Пренасяли дървен материал от Оскарсхамн в Швеция до
Йоребаке в Исландия. Пътували 22 дни. По пътя морската болест отново го ударила и
заличила самочувствието му на опитен моряк. Разтоварването отнело четиринайсет дни.
След това „Кристина“ продължила към Литъл Бей в Нюфаундленд с баласт от черен
морски пясък. Било през ноември. След една седмица плаване навлезли в гъста мъгла.
Паднала по обяд и застинала като стена на хоризонта, докато навсякъде наоколо небето било
ясно, а времето — слънчево. После мъглата се дръпнала и платната, посивели и увиснали от
влага, заръсили тежки капки по палубата. Ту се радвали на ясно небе, ту не можели да видят
дори върха на бушприта.
Кнуд Ерик тъкмо бил заел мястото си на руля на третия ден от пътуването, когато
мъглата отново се вдигнала. От едната страна на кораба той видял високи, покрити с лед
върхове. За негова изненада те били не бели, а сини, лилави и почти прозрачно
морскозелени. Единият се издигал като гигантски куб с прави ъгли, плосък отгоре.
Изглеждал като оформен от човешка ръка. Сторил му се тревожно неестествен. Никога не
бил виждал други възвишения от ниските скандинавски крайбрежни скали, нищо подобно на
този див, хаотичен свят от лед и сняг.
— Гренландия на хоризонта, виждам Гренландия на хоризонта! — извикал той и сам
чул страха в гласа си.
Шкиперът и щурманът изскочили от каютата. Багер хвърлил поглед на пейзажа от
високи, страховито надвиснали върхове.
— Това не е Гренландия — казал той. — Това са айсберги. — И обгърнал с жест
хоризонта наоколо. Откъм наветрената страна на кораба също се появили ледени планини,
този път по-редки, така че илюзията за общ скалист бряг изчезнала. После мъглата се
върнала и екипажът отново се оказал изолиран от околния свят.
Шкиперът гледал в нищото объркан. Изтерзаното му лице изглеждало по-бледо от
всякога.
— Сега сме в Божиите ръце — казал той.

Покровът от мъгла останал над тях четиринайсет дни. Нямало почти никакъв вятър и
през повечето време влажните платна висели отпуснати. Под крехкия корпус на „Кристина“
атлантическите течения минавали тежки и бавни, без дори да накъдрят повърхността на
водата. Тя била гладка като олио, сякаш влажният студ почвал да я сгъстява и да я превръща в
лед. Било съвсем тихо и в началото Кнуд Ерик решил, че мъглата убива звуците по същия
начин, по който ограничава зрението. После осъзнал, че всъщност целият екипаж шепти.
Сякаш невидимите ледени планини, които заобикаляли „Кристина“ от всички страни, били
зли духове, чието внимание било по-добре да не привличат. Мълчанието им тежало и все пак
те не смеели да го нарушат. Кнуд Ерик се запитал дали Бог ще може да ги види насред
гъстата мъгла, за да простре десницата си над тях, както разчитал шкиперът.
Когато мъглата най-сетне се вдигнала и видели, че вече не ги обкръжават ледове,
изригнали във викове. Дори не викали „ура“. Просто крещели, просто искали да чуят
собствените си гласове. Досега всеки бил затворен сам в собственото си мълчание, изолиран
от останалите, сега отново били заедно. Не ги дебнели вече ледени планини. Било позволено
да крещят.
Ден по-късно видели бреговете на Нюфаундленд. Плаването от Исландия им отнело 24
дни.

Когато стигнали пристанището на Литъл Бей, Кнуд Ерик откарал шкипера на брега с
лодката. Той трябвало да говори с брокера и пристанищните власти, а Кнуд Ерик щял да го
изчака в лодката. Когато се върнал, на лицето му седял странен израз. Кнуд Ерик спуснал
греблата и загребал към „Кристина“.
— Така значи, Кнуд Ерик — казал Багер с доверен тон, с който Кнуд Ерик не бил
свикнал. Обикновено шкиперът се обръщал към него само със заповеди. — „Ане Мари“ не е
пристигнала.
„Ане Мари“ била марсталска шхуна, тръгнала от Исландия осем дни преди „Кристина“.
Шкиперът въздъхнал и обгърнал с поглед водите.
 — Със сигурност е потънала. Вероятно се е ударила в айсберг.
Продължил да гледа морето и до пристигането им на кораба не казал нищо повече.
Вилхелм — това било първото, което изскочило в ума на Кнуд Ерик при тези думи на
шкипера. Вилхелм бил на борда на „Ане Мари“. Кнуд Ерик свел поглед към ръцете си, които
стискали греблата така силно, че кокалчетата му били побелели. Загребал яростно, сякаш за
да се отърси от вцепенението, и за малко да падне от банката.
— Гледай къде гребеш — казал Багер. Гласът му звучал кротко, почти нежно.

Вечерта Кнуд Ерик легнал в койката си да скърби за Вилхелм. Дали е изплувал два пъти?
Или веднага е потънал на дъното, повлечен надолу от дървените обувки и тежките мушамени
дрехи? Кое е последното нещо, което е видял? Балончетата във водата? Или вцепеняващия
хаос на ледените планини? Кнуд Ерик си спомнил неестествения четвъртит айсберг, който
сам беше видял в първия ден на отплаването им, и ужаса, който тази гледка предизвикала у
него. Дали в същия айсберг се е ударила „Ане Мари“? Какво си е мислил Вилхелм? Дали е
викал за помощ? Но защо да вика за помощ? Там, в открито море, насред Северния Атлантик,
няма кой да ти дойде на помощ.
Спомнил си как с Вилхелм се готвели за конфирмацията — края на детството, — как
всяка неделя седели в църквата под макетите на кораби, окачени на здрави въжета от тавана,
символ на християнското спасение. Как разглеждал олтара, където Исус с един жест смирява
бурята в Генисаретското езеро. Как пеели старите псалми, писани с мисъл за моряка, които
всяко момче трябва да научи наизуст преди конфирмацията си:

Когато Ти ни следваш, всяко зло далеч е,

на бурята и вятъра щом наредиш
да се смирят, за да се върнем у дома!

Така пеели. Дали Вилхелм е пял и в последните си минути, преди корабът му да потъне?
Или и него го е обзело същото колебание, което Кнуд Ерик толкова пъти беше изпитвал пред
олтара и изображението на Исус в Генисаретското езеро?
Къде е бил Господ, когато „Хидра“ изчезнала безследно с баща му на борда? Може би и
Господ е също като бащата на Вилхелм? Може би седи с гръб и не чува нищо, точно тогава,
когато е най-важно да чува?
Кой ще се прибере у дома и кой — не, това се решава напълно безразборно. Безсилен да
намери смисъл, Кнуд Ерик решил, че и Вилхелм сигурно си е помислил същото, когато е
потънал за последен път — че Господ е глух и не го чува.

Трюмът трябвало да се почисти, за да е готов за товара сушена риба. Пет дни мили и
търкали. После покрили пода с плътен килим от иглолистни клони. Отгоре ги покрили с
брезова кора. Стените на трюма, така наречената облицовка, също били покрити с кора,
закована с гвоздеи върху дървото. Ухаело силно и свежо — неочакваният аромат на планини
и гори. Все едно били построили планинска хижа на дъното на кораба. Сушената риба била
почетен гост, покоите му били подготвени и го очаквали.
 Всеки предиобед се случвало едно събитие, което за кратко нарушавало еднообразната
рутина на товаренето. Някаква лодка с гребла пресичала пристанището и минавала плътно
покрай „Кристина“. На греблата седяло младо момиче с черни, късо подстригани коси, които
оставяли тила й гол. Била загоряла от слънцето, имала плътни устни, ориенталски очи и
гъсти вежди. Гребяла като мъж, с дълги силни загребвания, и бързо се придвижвала напред.
Винаги хвърляла поглед към „Кристина“. Целият екипаж се нареждал покрай релинга да я
зяпа. Тя не свеждала очи. Напротив, сякаш търсела конкретно лице.
След няколко дни Кнуд Ерик разбрал, че тя гледа него. Очите им се срещнали, той се
изчервил и бързо свел поглед.

Впоследствие Рикард и Алгот се заговорили за момичето. Била облечена в широк

пуловер и панталони от молескин, затова за фигурата й не можело да се каже нищо. Във
всеки случай била слаба, това поне се виждало, което възбудило още повече въображението
им.
Заради тъмните очи и ориенталския й вид моряците заявили, че родословието й може да
се проследи до стълбичката на трътките.
— Стълбата, по която банкокските проститутки се качват на корабите — пояснил
Рикард.
Кнуд Ерик не казал нищо. Той размишлявал над погледа, който бил разменил с
момичето, и се изчервявал всеки път, когато в мислите си видел очите й да се спират върху
лицето му.
Но най-много мислел за Вилхелм. Нощем не можел да спи, денем главата му шумяла.

На следващия ден Дрейман помахал на момичето. Тя също му махнала и напрежението

между нея и моряците изчезнало. Тя гребяла винаги по една и съща траектория, а накрая се
скривала зад едно скалисто островче. Два часа по-късно отново се появявала, но този път не
минавала близо до кораба и дори не поглеждала към него. Взирала се право пред себе си и
гребяла съсредоточено.
Въпросът къде ходи и какво прави там породил сериозни дискусии. Рикард си дръпнал
от цигарата и заявил, че тя има любовник, когото посещава. Дрейман отхвърлил
предложението като долно злословие.
— Виж я само — казал той. — Едва ли е на повече от шестнайсет или седемнайсет
години.
Рикард отговорил, че в Нюфаундлен почвали рано, а на лицето му било изписано, че с
радост би разяснил откъде има такива обширни познания за нюфаундленските момичета,
стига само някой да попита.
Дрейман бил на мнение, че момичето ходи на уроци по пиано.
— На скалата? — попитал Рикард с подигравателен тон.
Ако не друго, поне знаели коя е. Дъщеря на мистър Смит — висок, здрав мъж, който
винаги носел панталони седем-осми и чорапи в шотландско каре. Живеел в голяма вила от
боядисано в зелено дърво, издигната на един нисък хълм над града. Търгувал със сушена
риба, заради което те решили, че вероятно е най-влиятелният човек в Литъл Бей.
Той често се качвал на борда, но разговарял единствено с Багер. Случвало се да хвърли
по някой и друг поглед на Кнуд Ерик, но никога не казвал нищо.
Един ден, след поредната среща в каютата на шкипера, той слязъл от „Кристина“ както
обикновено, без да размени и дума с екипажа. Малко след това Багер излязъл на палубата и
приближили Кнуд Ерик. Сключил ръце зад гърба си, привел се напред и с тих глас, сякаш го
било страх някой да не чуе, казал:
— Мис Смит би желала да я посетиш. Утре в пет. Пускам те в градски отпуск.
Кнуд Ерик мълчал.
Багер се навел още повече към него.
— Разбираш ли какво ти казвам? Служител от кантората на мистър Смит ще дойде да те
заведе у тях.
Кнуд Ерик кимнал.
— Добре тогава — казал шкиперът и се отдалечил. После неочаквано спрял, сякаш имал
още някакво съобщение, което е забравил да предаде. — Внимавай с това момиче.
И изгледал Кнуд Ерик предупредително. После се завъртял на пети и се отдалечил с
бързи стъпки, сякаш току-що е осъзнал нещо срамно.
Останалите не разбрали какво става, затова не последвали коментари. Кнуд Ерик
изобщо не знаел какво да мисли. Не се страхувал от момичета. Все пак имал опит, случвало
се да се грижи сам за малката си сестричка. Но едва когато Антон хвърлил око на Мари, Кнуд
Ерик осъзнал, че момичетата може да са нещо по-различно от другарчета за игри. Не
разбирал какво иска дъщерята на търговеца и се опасявал интересът й към него да не го
направи „женчо“ в очите на останалите. Щял да изпъкне сред тях, а точно това не искал —
да изпъква сред останалите.

Взели го малко преди четири часа следобед на следващия ден. Рикард и Алгот го
изпратили с погледи и викове. Водачът му го игнорирал по целия път до боядисаната в
зелено вила, сякаш дори и той намирал историята за срамна и предпочитал да не се замесва.
Когато стигнали къщата, оставил Кнуд Ерик и си тръгнал, без да каже и дума.
Кнуд Ерик се изкачил по стъпалата на верандата и тихо почукал на вратата. Жена на
възраст, облечена в старомодна вълнена рокля, му отворила и го въвела през просторно антре
в един салон. До момента никой не бил казал и една дума. Жената затворила вратата зад себе
си и Кнуд Ерик останал сам. На малка масичка, застлана с покривка, бил сервиран чай. До
чашите и чайника от сребро имало порцеланов поднос със сладкиши. Кнуд Ерик стоял току
до вратата, изпълнен с колебание дали трябва да седне на някой от тапицираните столове,
или не. Понеже продължило да не се случва нищо, той тръгнал из стаята. После разсеяно
взел един сладкиш от подноса.
В същия момент вратата зад него се отворила. Той смутен се обърнал и скрил ръката със
сладкиша зад гърба си. Било момичето от лодката.
Вече не носела пуловера и мъжките панталони, а рокля, което веднага породило
безпокойство у Кнуд Ерик. Същия ефект предизвикало и лицето й, което му се сторило много
по-изразително от преди. Досега я бил виждал само от разстояние. Сега за пръв път я гледал
отблизо, но тази яснота не можела да се отдаде само на разстоянието. Очите й били много
по-тъмни, а голямата й уста греела в яркочервено, от което изглеждала още по-голяма.
 Той свел очи, сякаш впечатлението, което му е направила, е твърде силно.
Приближила до него и той забелязал, че е по-висока от него. Но нали била по-голяма и
на години.
Тя протегнала ръка.
— Мис Софи — казала.
— Кнуд Ерик Фрийс — казал той и се запитал дали трябва да добави „мистър“ пред
името си или това определение е запазено само за хора като баща й, могъщия мистър Смит.
— Sit down, please — казала тя и го поканила с жест.
Кнуд Ерик все още криел ръката със сладкиша зад гърба си. Би било неудобно да седи с
едната ръка зад гърба, затова го пуснал точно преди да седне. В следващия момент усетил
как сяда върху него и го натрошава. Толкова се смутил, че изобщо не можел да се съсредоточи
върху мис Софи, която продължавала да му говори нещо. Освен това не разбирал нито дума.
Цялата работа била сбъркана. Седял върху смачкан сладкиш и пиел чай с момиче по-високо
от самия него и със странно шарено лице, което го заливало с неразбираеми думи и явно
очаквало някакъв отговор.
Той гледал надолу в чая с цвят на кехлибар, който не му харесвал, и от време на време
кимал сериозно. Опитвал се сам да се убеди, че по този начин участва в разговора. Не можел
по-добре.
Изведнъж я чул да се смее на глас.
— Ти само седиш и кимаш. Обаче изобщо не разбираш какво говоря.
Той я изгледал изненадан.
— Да, говоря датски. — Тя продължавала да се смее с голямата си уста. — Майка ми
беше датчанка. Но тя почина отдавна.
Последното го казала с безразличен тон, сякаш не отдавала кой знае какво значение на
загубата на майка си. После се навела към него.
— Срам ли те е? — попитала.
— Естествено че не.
Казал го напук и сам не разбрал как този инат заличил срама му. Ядосал се. Това момиче
го карало да се чувства като малко дете. На кораба той се имал за пораснал мъж и искал тази
новопридобита тежест да му се признава и сега. А и разбирала датски, значи. Той отново
почувствал сигурна почва под краката си. Просто трябвало да се държи с мис Софи като със
сестра си Мари.
— Нали знаеш, че на борда на „Кристина“ говорим за тебе — казал той. — Другите се
чудят какво правиш. Според някои ходиш на уроци по пиано. Но има един, дето казва, че
имаш любовник и всеки ден се срещаш с него на острова.
Мис Софи го изгледала изпитателно.
— Любовник? Може и да имам. Ти какво мислиш?
Кнуд Ерик не казал нищо.
— Не — казала мис Софи, — нямам любовник на острова. Имам място за мечтане.
Знаеш ли какво е място за мечтане?
Той поклатил глава.
— Това е място, където отиваш да мечтаеш. Моето е тесен пясъчен плаж точно до
залива. Сядам там и гледам водата. И мечтая. За пътнически параходи, за летящи машини и
цепелини, за големи градове, за улици, пълни с коли, с витрини покрай всички тротоари, за
кинотеатри и ресторанти.
 Изредила ги задъхано, сякаш най-сетне изважда наяве дълго крит копнеж.
— Ти не мечтаеш ли?
— Мечтая — казал Кнуд Ерик. — Мечтая да плавам на юг от Нос Хорн.
— Нос Хорн? — Мис Софи се засмяла изненадана. — Да, всъщност нали си моряк. Но
защо пък Нос Хорн? Там е студено, вечно бушуват бури и корабите потъват.
— Може — казал Кнуд Ерик, — но ако не си плавал на юг от Нос Хорн, не си истински
моряк.
— Кой го казва това?
— Всички.
— Не те ли е страх, че може да се удавиш? — попитала мис Софи.
Кнуд Ерик се поколебал за момент. Можело ли това непознато момиче, с лице
едновременно странно и красиво, наистина да го накара да си каже всичко?
— Страх ме е — казал откровено. — Много ме е страх да не се удавя.
— Давил ли си се? — Мис Софи го гледала настойчиво с бездънните минни шахти,
каквито му се видели очите й.
— Да, веднъж.
— И как беше?
Не му се отговаряло.
— Най-добрият ми приятел се удави. Потънал е заедно с „Ане Мари“ по пътя насам —
казал вместо това.
Тя свела очи. Сякаш й трябвало време да се овладее. Когато отново срещнала погледа му,
се усмихнала окуражително.
— Сигурно и ти ще се удавиш някой ден.
Казала го съвсем спокойно, сякаш съобщавала, че вечерята скоро ще бъде сервирана.
На Кнуд Ерик това му се сторило ужасно глупаво. Какво си мислела тая? Че може да
предсказва бъдещето?
Отново усетил погледа й върху себе си. Гледала го втренчено, сякаш искала да види
какъв ефект са имали думите й.
Кнуд Ерик отместил поглед. Доверието помежду им било нарушено. Отново го
натиснала мъката от смъртта на Вилхелм и той се ядосал.
— Ти какво, да не ме проклинаш?
— Някога бил ли си в голям град? — попитала тя и той чул някаква несигурност в гласа
й.
— Бил съм в Копенхаген.
— Е, той не е кой знае колко голям. Не си ли мечтал за Лондон и Париж, за Шанхай и
Ню Йорк?
Кнуд Ерик поклатил глава.
— Мечтая за Нос Хорн — настоял той.
— Колко жалко. Значи не можем да избягаме заедно. Не ми се ходи на оня мокър, студен
Нос Хорн. Ама че си скучен. — Тя се усмихнала. После се навела към него и хванала лицето
му в длани. — Но все пак ще получиш една целувка, преди да си тръгнеш.
Погледнала го в очите. За момент той си помислил дали да не се отскубне, но после
осъзнал, че би било детинско да се противи. Трябвало да го понесе мъжки, нали в
последните месеци се превръщал в мъж. Отвърнал на погледа й и в този момент с него се
случило нещо странно. Някаква тръпка преминала през тялото му, не страх, нещо друго,
нещо, което не познавал. Тих трепет, като предчувствие за нещо голямо и радостно. Той
затворил очи, за да получи целувката й и да бъде пренесен на някакво място, където —
инстинктивно знаел — никой кораб не би могъл да го отведе.
Усетил устните й върху своите, меката им пълнота върху неговите, леко лепкави, и му се
приискало никога вече да не се разделят. Ръцете му, които досега лежали върху
подлакътниците на стола, се спуснали по гърба й с електрически пукот. После докоснал
оголения от късоподстриганата коса тил и внимателно погалил фината му извивка. Съвсем
леко отворил уста. Приискало му се и тя да направи същото, за да се срещне неговият дъх с
нейния, за да изпие въздуха от дробовете й и да й даде своя. Било почти като давене. Но
сякаш можел да диша под вода? Усетил, че тя го следва и леко разтваря устни. Дишали през
устата на другия и вдишвали въздух с дробовете на отсрещния. Той целувал мис Софи и с нея
целувал целия свят, а той му отвръщал и го изпълвал със сладкия си дъх.
После тя се дръпнала от него и вдигнала ръка на гърдите си, като се смеела.
— Определено знаеш да се целуваш. — Взела една салфетка от масата. — Ето, да те
избършем от червилото.
Той вдигнал отбранително ръка, сякаш искала да му отнеме нещо ценно.
— Хайде де! — Тя отново се разсмяла. Хванала го за рамото и избърсала устните му. —
Не може да си тръгнеш от дома на мистър Смит целият в червило.
Огледала го критично.
— Някой някога казвал ли ти е, че си много хубав?
Гласът й го пронизвал. Тя се изправила и го хванала за ръка. После го отвела до вратата
и навън в коридора.
— Тук ще се сбогуваме.
— Ще се видим ли отново? — попитал той и в същия момент усетил колко се е разголил
с този въпрос.
Тя му подала ръка и му смигнала.
— Успех с Нос Хорн.

На следващия ден не се появила. Цял следобед Кнуд Ерик току ходел до релинга да гледа
към пристанището. Откакто бил излязъл от дома на мистър Смит, го изпълвало някакво
безпокойство. Сам не вярвал да е влюбен. Нещо друго било, почти като онзи път, когато
„Кристина“ неочаквано се наклонила по крен и всички трябвало да намерят за какво да се
хванат, за да не се затъркалят по палубата.
Мислел за нея с раздразнение, с нещо повече дори — с гняв и стръв да отмъсти.
Чувствал се унизен, след като му избърсала устата с кърпа като на малко дете. За целувката й
почти не смеел да мисли. Думите не стигали, за да опишат всички противоречиви чувства,
които този спомен будел у него. Едновременно се почувствал съвсем малък и много голям,
сякаш разтегнат, безкрайно. Целувката посяла някакъв болезнен копнеж в него. Попарила
самочувствието му.
Другите забелязали безпокойството му.
— За нещо специално ли се оглеждаш? — попитал Дрейман.
Матросите се ухилили, дори и Хелмер, лайното малко. Били го засипали с въпроси, след
като се върнал от гостуването си, но той отговорил уклончиво и оскъдно.
— Как беше мадамата? — попитал Рикард и размърдал голата русалка върху ръката си.
 — Държа се мило — казал Кнуд Ерик. — Пихме чай и ядохме сладкиши.
— И нищо друго ли не правихте? — внимателно изучавали лицето му.
— Я виж какви красиви тъмни очи имаш. — Рикард очевидно му се подигравал. —
Знаеш ли защо очите ти са кафяви?
Кнуд Ерик беззащитно поклатил глава. Знаел, че го чака някаква обида.
— Понеже така силно са те налагали по задника като малък, че лайното е тръгнало в
обратната посока.
Превръщал се в посмешище и вината била нейна.
И на всичкото отгоре не идвала!

Дните минавали, един след друг, всичките еднакви. Товаренето на сушената риба
продължавало под все същия неизменен похлупак от сиви облаци, а тя все не идвала. Кнуд
Ерик висял вкопчен в наклонената палуба и не можел да се отърве от мисълта за нея.
Другите не спирали да го подкачат. Усещал как се изчервява при всеки техен намек.
Любимата на Кнуд Ерик — така я наричали.
— Днес получи ли си целувката? — питал Рикард.
Или най-лошото:
— Да не й е писнало вече от тебе?
Сушената риба почти стигала комингсите64 на люка. Скоро товаренето щяло да свърши и
да започне плаването към Португалия. Кнуд Ерик вече никога нямало да види мис Софи.
В отчаянието си решил да направи немислимото. Трябвало сам да я потърси в голямата,
боядисана в зелено вила. Щял да застане пред вратата на верандата и да извърне лице, когато
тя отвори. Може би дори да се изплюе на земята. Или нещо друго, за да й стане ясно, че не
значи нищо за него, че той си има свой живот и тя не може да го разстрои.

До заминаването останал един ден и всички се готвели за отплаване. Кнуд Ерик нямал
представа как ще отиде да я види. Безпокойството му пораснало до паника. Сякаш целият му
свят щял да бъде разтърсен от катастрофа, ако не я види за последен път. В един момент той
просто прескочил релинга, приземил се долу на кея и хукнал към зелената вила. Чул
Дрейман да вика след него, но не се обърнал.
Макар че вилата се виждала от „Кристина“, имало много тичане до нея и през повечето
време — по нанагорнище. Когато стигнал, бил останал без въздух. Но изобщо не се
поколебал пред голямата врата на къщата. Потропал силно. После подпрял длани на бедрата
си и се опитал да успокои дишането си.
Все още стоял превит в същата поза, когато вратата се отворила.
Не мис Софи обаче видял пред себе си, както през цялото време си бил представял,
докато с пламнали страни си фантазирал за тази последна тяхна среща, след която отново
щял да бъде свободен. Била възрастната жена, която го въвела в къщата при първото му
гостуване.
Гледала го въпросително, сякаш очаквала, че носи важно съобщение за собственика на
дома, могъщия мистър Смит.
— Мис Софи — прошепнал Кнуд Ерик, защото все още не можел да се изправи и да си
поеме въздух след дългото тичане.
 Тя поклатила глава и казала някакви думи на английски, от които той успял да разбере
само последните две.
— … Not here.
Поклащането на главата й му изяснило значението на тези думи и ако не бил в такова
окаяно състояние, със сигурност щял да избухне срещу нея, сякаш я държал лично отговорна
за отсъствието на скъпоценния обект на колебливия му копнеж.
— Къде? — попитал той хрипливо, все още без дъх.
Жената го изгледала неодобрително, сякаш се колебаела дали изобщо да удостои това
откачено момче с отговор.
— Saint John’s — казала след малко и му хвърлила поглед, в който той открил
едновременно злорадство и съжаление, колкото и двете да не си подхождат.
Сейнт Джонс, повторил си наум. Това бил най-големият град в Нюфаундленд, оживено
търговско пристанище, често посещавано от марсталски кораби. Това го знаел.
Знаел също и че не натам се е отправила „Кристина“.
Мис Софи е заминала. Затова е прекратила ежедневния си ритуал. Сега била някъде
съвсем другаде в този безкраен свят и двамата никога повече нямало да се срещнат.
Нещо, което едва било започнало, неопределено, водещо едновременно във всички
посоки, вече било приключило.

Багер го чакал.
— Какво те прихваща, момче — казал той и плеснал Кнуд Ерик зад врата.
— Колко е до Сейнт Джон? — попитал Кнуд Ерик, без дори да усети удара.
— Да не са те хванали бесните? — избухнал шкиперът и му плеснал още един. — 180
морски мили. Обаче ние няма да ходим да гоним фусти в Сейнт Джон. Ние отиваме в
Сетубал да продаваме сушена риба на католиците.
Плесниците не били силни, били по-скоро пошляпвания. В гласа на Багер се
прокрадвала веселост. Изглежда искрено се забавлявал.
— Глупак — продължил той, — да не мислиш, че ти ще определяш курса, а? Казвах му
аз на мистър Смит. Дръжте го това момиченце по-изкъсо, така му казах. Че подлудява хората.
Проклета лигла!

Когато на следващата сутрин излезли от Литъл Бей в залива Нотр Дам, барометърът бил
сериозно паднал. През целия ден ту се изсипвали порои, ту дъждът спирал, но морето
оставало спокойно. Късно следобед видели земя — фара на Фого. Щели да продължат
покрай брега до Сейнт Джонс, преди да излязат в откритите води на Атлантика.
През нощта се разразила буря с ветрове от югоизток, които ги затикали към скалистия
бряг. През деня, в промеждутъците между валежите, Кнуд Ерик все гледал към високите
черни планини. Сега, в непрогледния мрак на нощта, те се издигали много по-близо, но
невидими, и само далечният гръм на прибоя показвал къде са. Дори свободните от вахта
били събудени и получили заповед да си облекат мушамите, за да могат бързо да се качат на
палубата при нужда.
Лъчът светлина от фара на Нос Бонависта се плъзгал над разбунтуваното море,
осветявал платната над главите им, които белеели призрачно, а после отново се сблъсквал с
непробиваемия воал на дъжда. Били близо до брега и свалили всички платна, докато останал
само фокът. „Кристина“ загубила всичкия си подем и се оставила на произвола на вълните, в
неравна битка с бурята.
Светлината на фара се появявала и изчезвала като звезда, слязла твърде ниско над
морето, която то току залива с вълни, току освобождава. От мрака изплували облаци като
коремите на огромни акули, които се гонят по небето. Съмнало и зората удавила светлинката
на фара. Но бурята продължавала.
Шкиперът почукал с пръст по барометъра.
— Това няма да свърши скоро — казал той мрачно и се хванал за сърцето, сякаш се
страхувал, че то може би няма да издържи.

На Кнуд Ерик дори не му се вярвало, но се оказало, че насред смъртната опасност човек

може буквално да обезумее от скука. Бурята не спирала, ден след ден. Безспир блъскала
корпуса на „Кристина“, виела сред такелажа, теглела руля, държала ги в постоянно
напрежение и състояние на тревога, които в крайна сметка притъпили нервите им и ги
потопили в безкрайна пустота.
Палубата през цялото време била заливана от нападащите вълни. Привидно само носът
и кърмата още били над повърхността на морето, две откъснати отломки на необяснимо
константно разстояние една от друга насред хаоса от разбиващи се вълни и кипяща пяна.
Кнуд Ерик гледал ниско надвисналите облаци, които се гонели по небето, вълните в
безкраен поход към брега, който неизменно издигал черната си бариера и предвещавал не
суша и спасение, а гибел, ако го доближат твърде много. И не мислел за нищо.
Бурята не свършвала, но „Кристина“ се държала и дори страхът от удавяне бил потушен
от еднообразието и от постоянната болка — мехурите от солената вода се разпростирали все
по-експлозивно нагоре по ръцете и врата му и единствената причина още да не са се
възпалили била, че постоянно ги миела солена вода.

Битката с морето продължила 30 дни. Понякога черният бряг потъвал под хоризонта, а
той се превръщал в тънка чертичка, нарисувана като с писалка между морето и небето.
После отново пораствал и надвисвал над тях като наковалня, върху която чукът на океана е
готов да смаже крехкия корпус на „Кристина“.
В крайна сметка дали брегът е близо, или далече, нямало никакво значение. Черните
планини не носели нито спасение, нито заплаха. Те дори не били суша. Просто част от
еднообразието, еднакво реални или нереални като натежалите от дъжд купести облаци над
главите им. Дни и нощи идвали и си отивали.
Ако не бил на вахта през деня, Кнуд Ерик безцелно висял на палубата, като се
придържал за въжето, опънато между мачтите, за да има екипажът опора, когато пресича
заливаната от вълни палуба. Животът му увисвал на косъм всеки път, когато някоя вълна
удряла право в средата на кораба и подсичала краката му, докато пяната кипяла от всички
страни. Чувствал се като въжеиграч, който е изгубил опората под краката си и сега виси от
въже, опънато между две точки в небето. Сякаш не бил на борда на кораб, а ходел на ръце сам
над пустото море.
После се връщал до люка за кубрика и се изсипвал надолу по стълбата в мрачното
миризливо помещение, чийто под бил целият под вода, а печка не палели, защото се
страхували от отравяне с въглероден моноксид. Лягал в койката без да се съблича. За какво да
се съблича? Къде ще си изсуши дрехите? Те били втвърдени от морската сол, а солта задържа
влага и пяна. Свивал се на кълбо като бебе и изпадал в несвяст, която го обгръщала и го
люлеела в грижовната си прегръдка чак докато се събуди. После ботушите му отново
прекосявали наводнения под, после нагоре по стълбата към мрака или сумрака, които
отдавна били станали едно и също. Кнуд Ерик вече бил просто един от мъжете, които
обслужват кораба, едно от слепите оръдия в битката срещу бурята. Вече не мислел за
собственото си оцеляване, само за платната, които трябва да свие или опъне, за въжетата,
които трябва да затегне.
После вятърът най-сетне утихнал. Морето все още се надигало на тежки гънки, но
такелажът вече не свирел, а зловещата бяла пяна изчезнала от върховете на вълните.
Слънцето пробило капака от облаци, акулите в небето изчезнали. Черната брегова линия
отново се превърнала в суша, в място, което може да бъде достигнато, в сбъдната невъзможна
мечта. Твърда земя под краката, каква странна мисъл. Трябвало отново да свикват с нея след
трийсет дни в земетръсната зона на бурното море.
Пред себе си видели две черни планини с отвесни страни и тесен процеп между тях.
— Черната дупка — казал Багер, по-блед от всякога, — входът към Сейнт Джонс. —
После се обърнал ухилен към Кнуд Ерик, който стоял на руля. — Ще ти се сбъдне желанието,
значи. Отиваме в Сейнт Джонс за провизии.

Кнуд Ерик не бил забравил мис Софи. Бил забравил самия себе си, а еднообразието на
бурята заличило образа й заедно с всичко останало. Но думите на шкипера и вида на прохода
между скалите я върнали. Сега било още по-важно да я види. Получил още един шанс и
изведнъж усетил, че това не е случайност. Всичко отново придобило смисъл и този смисъл
сочел в една посока — към мис Софи.
Той забравил раните от солената вода и мокрите дрехи. Онова напрежение на волята,
което движело тялото му трийсет денонощия и което го карало да работи по-усилено,
отколкото крайниците му биха могли, изчезнало. Едва сега забелязал, че бурята е утихнала,
но в същия момент вътре в него се разразила нова. Отново усетил проклетата червенина да
избива по лицето му при думите на шкипера. Нетърпеливо вълнение разпенвало кръвта му и
карало сърцето му да блъска в гърдите.

Багер поел руля и корабът минал през Черната дупка. Отвъд нея било тясното
пристанище на Сейнт Джонс, плътно заето от рибарски лодки, шхуни и малки параходи.
Дървени къщи се катерели по хълмовете. Покрай пристанището къщите били подредени в
гъсти редици, с фасади, обърнати към пристанището, наред със складове и магазини за
корабни провизии. Уличният шум се сливал с крясъка на чайките, а острата миризма на риба
и рибено масло прониквала навсякъде.
Сейнт Джонс не бил голям град, това се виждало веднага. Копенхаген бил по-голям, но
кейовете на канала Фредериксхолм биха изглеждали празни на фона на живота, който се
разкривал пред очите на Кнуд Ерик сега. Той очаквал Сейнт Джонс да е малко по-голям
вариант на Литъл Бей. Някъде над градчето трябвало да е къщата на мистър Смит, подобна
на тази в Литъл Бей, и Кнуд Ерик щял просто да се качи до нея и да почука на вратата, и да
види мис Софи отново. Сега обаче смелостта му изчезнала. Никога нямало да я намери. В
Сейнт Джонс сигурно имало не един, а сто мистър Смит и — при следващата мисъл Кнуд
Ерик направо онемял — вероятно не една, а сто мис Софи.

Запалили печката в кубрика. Изсушили дрехите си и пръхтейки се измили с кофа топла

вода, а после всеки извадил чисти дрехи от моряшката си торба. Известно време просто
седели около масата в кубрика, все едно сложени за украса. Един по един всички почнали да
клюмат.
— Дявол да ме вземе, чувствам се като обезкостено пиле. Един здрав кокал не ми е
останал — казал Рикард.

На следващата сутрин шкиперът им съобщил, че вечерта ги пуска в градски отпуск.

Отишли до града заедно, дори на Хелмер му било позволено да излезе. Бурята била неговото
кръщение. С пунктуалните си доставки на кафе той си бил спечелил място в групата. Сега
всички заедно се отправили към „Уотър стрийт“ — улицата зад пристанището.
Дрейман смигнал на Кнуд Ерик.
— Там със сигурност ще срещнеш мис Софи.
Влезли в една кръчма и поръчали бира. Било пълно с жени и една от тях приближила до
масата им. Лицето й било нарисувано и тя им се усмихвала с голямата си червена уста.
Алгот обгърнал с ръка широкия й кръст.
— По-добре вземи тая тука — казал той на Кнуд Ерик, — тя ще се постарае повече за
парите ти от оная хилка мис Софи. Нали така, Сали, или както там ти е името.
— Julia — казала жената, — my name is Julia65.
Имала опит със скандинавски моряци и донякъде ги разбирала какво говорят.
Сега се навела подканящо към Кнуд Ерик и той усетил миризмата на пот и парфюм.
Отблизо се виждало, че брашнената пудра по лицето й се е напукала и под нея личат
бръчките й. Тя му предложила устните си за целувка, но той инстинктивно се извърнал.
После тя обгърнала шията му и се опитала да натисне лицето му към полуголите си гърди.
— Such a pretty boy shouldn’t sleep alone.66
Кнуд Ерик се отскубнал и й обърнал гръб. Другите се разсмели шумно. Той отпил от
бирата си, за да прикрие смущението си. Била горчива и той се смръщил от вкуса й. Добре че
бил с гръб, за да не го видят. Отпил още веднъж с надеждата, че този път вкусът ще е по-
добър. Не бил. Наистина ли трябвало да го пие това?
Обърнал се към останалите. Жената седяла в скута на Алгот, допряла бутилка до устните
си. Другите били увлечени в разговори.
— Чакайте да стигнем Сетубал, това тука нищо не е — казал Рикард.
— Сетубал! — изсумтял Алгот. — Не, не, Мартиника. Там танцуват голи по масите.
— Да, и ти подаряват сифилис — отговори Рикард. — Имахме един боцман. Една нощ с
една от тия фусти и след три месеца умря от сифилис. Дявол да ме вземе, ако това не е била
най-скъпата трътка на света. Така че негърките си ги задръж.
— Наговорете се сега, момчета — казал Дрейман кротко. — Защото в Англия качваме
дъщерята на шкипера. А щом на борда се качи госпожица Кристина, ще трябва повече да
внимавате какво излиза от устите ви.
Кнуд Ерик погледнал към Хелмер, който седял смълчан с бутилка в ръка. И той бил
доникъде с бирата си.
— Няма ли нещо друго за пиене тука? — попитал Кнуд Ерик, като се постарал да звучи
като опитен пияч.
— Газирана вода ли искаш? — отговорил Рикард и се ухилил на собствената си шега.
— Gin — казала жената. — Give him some gin.67
Дрейман му хвърлил кос поглед.
— С джина внимавай — казал той. — Силен е като нашата ракия.
— Глупости — викнал Алгот, — на вид е като вода, на вкус е като вода и да ти кажа,
хваща колкото водата.
Той подал чаша с бистра течност на Кнуд Ерик.
— Само да не се удавиш.
Облекчен, че се е отървал от горчивия вкус на бирата, Кнуд Ерик отпил сериозна глътка.
Останалите го гледали изпитателно. Вкусът бил силен, но не остър. Той отпил още веднъж.
Джинът изпълнил устата му с приятна топлина, но вместо да слезе към гърлото, тя сякаш
тръгнала в обратната посока и изпълнила черепа му. Сякаш някой галел главата му отвътре.
Алгот одобрително кимнал. Жената се ухилила на Кнуд Ерик и му пратила въздушна
целувка. После отново се съсредоточила върху Алгот, който бъркал под полите й.
Кнуд Ерик огледал останалите. Усещал приятно боцкане в мозъка. Изпълнило го
някакво веселие, което търсело излаз. Усмихнал се на Хелмер, който също му се усмихнал в
отговор, доволен, че някой го е забелязал.
— Трябва да пробваш джина — казал Кнуд Ерик с тон на познавач, — много по-добър е
от бирата.
Хелмер поклатил глава.
— Не съм толкова жаден.
— Не е въпросът да си жаден. Въпросът е да се напиеш!
Хелмер поклатил глава.
Кнуд Ерик не се отказал.
— О, дяволите да го вземат! Наздраве!
Вдигнал чашата и се видял в едно голямо огледало със златна рамка. Видял русия кичур,
който падал върху челото му, и тъмните си очи, които бил наследил от майка си. Може би
наистина е pretty boy.
Целият свят се люлеел, но за разлика от клатушкането на палубата, тези движения били
непредсказуеми. Подът постоянно се накланял под нов ъгъл, но макар скоро да осъзнал, че
столът е най-сигурното място, Кнуд Ерик току ставал и обикалял с несигурни стъпки
наоколо. Тази веселост, която го изпълвала, не можела да бъде задоволена в компанията
около масата. Имал нужда да крачи, да гледа танцуващите, сам да се поклаща на музиката, да
се подпира по масите, да маха с ръце. От време на време някоя женска длан предпазливо
докосвала гърдите или задника му. Но погледът му веднага им казвал, че не натам е тръгнал
тази вечер и жената се отдалечавала сред гъстата тълпа, като поклащала за сбогом ханша си.
Кнуд Ерик се бутал там, където хората били най-много. Точно пресата на околните го
спирала да не се просне по лице, докато изведнъж, сред блаженото боцкане на джина по
мозъчната кора, се появила мисълта, че мис Софи е някъде вън и го чака. Трябвало само да
излезе през вратата и със сигурност щял да я намери. Блъскането и бутането вече били
целенасочени. Стигнал до вратата и изчезнал сред тълпите на „Уотър стрийт“.
Нямал никаква представа колко е късно, но улицата все още била пълна с хора. Повечето
били мъже, с тежки несигурни стъпки се влачели по тротоарите или направо по улицата,
където цвилещи коне и свирещи коли се опитвали да ги заобиколят. Но тук-там имало и
жени с търсещи погледи в изписаните с черно очи.
Кнуд Ерик стигнал края на „Уотър стрийт“. Множеството се разредило. Върнал се
няколко крачки назад и свил по една странична уличка. На ъгъла с „Дъкуърт стрийт“ видял
тила й. Вървяла с гръб към него малко по-напред, облечена в дълго зимно палто. Под него се
виждали краката й, обути в ботуши. В ръка носела чанта. За всичко друго можел да сгреши,
но не и за това — за този гол, уязвим, загорял от слънцето тил над кожената яка на зимното
палто. Тя била!
Той тръгнал след нея, но след миг я изгубил от поглед. За момент се спрял вцепенен
сред множеството на тротоара, а после се блъснал в една едра жена, която се опитала да го
избегне, но отстъпила встрани в същата посока като него. Двамата отново се сблъскали и той
усетил острия й алкохолен дъх. После слязъл на платното. Някакъв кочияш го наругал и
замахнал с камшика си. Кнуд Ерик слязъл в канавката и се затичал. Стигнал до кръстовището
с „Кингс роуд“ и забелязал гърба й от другата страна на улицата. След малко отново я
изгубил от поглед, но вече се чувствал спокоен, че е хванал следите й. Спрял да тича. Това
било част от играта. Не искал да я стига твърде бързо.
Щели да повторят целувката. И после? Нищо. Целувката стигала. Още веднъж да вдиша
въздуха от нейните дробове в своите.
Отново затичал, колкото да усети сигурността, с която стъпалата му се долепяли до
тротоара. В тялото му имало някаква люшкаща се лекота. Никога в живота си не се бил
чувствал толкова сигурен в себе си.
Улицата пред него вече била съвсем пуста. „Сигнал Хил Роуд“ почвал самотното си
изкачване по хълма, на чийто връх се издигала Кабът Тауър. Той виждал черния силует на
крепостта на фона на проблясващия пояс на Млечния път. В този момент му се струвало, че
звездното небе се движи заедно с него — блестящо птиче ято в есенен полет на юг през
нощта.
Видял я, вече доста нагоре по възвишението — черна фигура сред пътя, покрит с бял
скреж. Плъзгала се нагоре, сякаш я дърпа невидимо въже.
Кнуд Ерик отново се затичал, задъхал се и спрял да си поеме дъх, а после продължил.
Минал покрай езерце и няколко дървета. Всичко било заскрежено, скрежът блестял като
звездите в ясно нощно небе. Далеч долу се виждала черната гора от мачти и осветените
кръчми по „Уотър Стрийт“.
Тя била вече горе до Кабът Тауър, когато я настигнал. Все още била с гръб към него и се
взирала във водите на Атлантика, ширнали се във всички посоки отвъд пристанището —
матовочерно поле, което поглъщало всяка светлинка. За момент той застинал, загледан в
непокоримата морска шир.
— Софи — повикал я след малко.
Изведнъж изпитал несигурност. Тя се обърнала. На лицето й нямало и следа от
изненада.
— Да, Кнуд Ерик? — казала тя просто. Устните й изглеждали черни на слабата светлина
от звездите. — Какво искаш?
Опиянението му дало нова смелост. Той протегнал ръце и понечил да я прегърне.
 — Пиян ли си? В някоя кръчма на „Уотър стрийт“ ли си бил?
Той я изгледал обиден.
— Не съм пиян. Просто искам една целувка.
На лицето му отново се появила усмивка. Вече бил забравил яда си. Там, където се
намирал, само блажената песен в главата му имала смисъл.
Неочаквано я хванал в здрава прегръдка. Навел се напред и намерил устните й. Тя не
помръдвала. Бил затворил очите си, но сега ги отворил отново. Тя гледала сякаш през него.
Внимателно притиснал устни към нейните с надеждата да възроди омаята на първата им
целувка, но не се случило нищо.
После тя се отскубнала от него.
— Махай се — казала. — Чу ли! Остави ме на мира.
Кнуд Ерик останал с отворена уста, сякаш не разбира какво му говори.
— Остави ме на мира!
Този път му креснала, а очите й блеснали влажни. Тропнала с крак върху замръзналата
земя.
— Престани да се влачиш след мен като някакво псе!
Изведнъж го обзел гняв, също толкова силен колкото любовта му преди това.
— Не ме наричай псе! — викнал.
Стиснал я здраво за раменете и я разтърсил. Била по-висока от него, но той бил по-
силен. Главата й се разлюляла, но упорството не изчезнало от погледа й.
— Псе! — повторила тя.
Той рязко я пуснал. Дишал тежко и накъсано.
— Пачавра!
И плюл в краката й.
После се обърнал и хукнал надолу към Сигнал Хил.
— Кнуд Ерик! — викнала тя след него.
Той не спрял. На няколко пъти за малко да падне в бесния си бяг по замръзналата земя,
но опиянението все още не го пускало и правело краката му необичайно леки. Студът му
биел плесници.
Стигнал основата на хълма и открил града променен. Кръчмите покрай пристанището
били затворени. Гъстото блъскащо се множество, което изпълвало „Уотър стрийт“ доскоро,
го нямало. Фин скреж покривал улицата и със студения си блясък подчертавал
неестествената тишина над така шумната доскоро крайбрежна улица. Дори гората от мачти
покрай кейовете била заскрежена, като призрачна гора, която пожар е превърнал в бяла пепел
и сега чака най-лекия полъх на вятъра, за да се разпадне на прах.
Кнуд Ерик открил „Кристина“. Спуснал се по стълбата в кубрика и там опиянението
най-сетне го надвило. Тръшнал се замаян в койката и заспал веднага щом затворил очи.

На следващата сутрин го събудил викът на Рикард.

— Къде избяга снощи, момче? Не може просто да изчезваш така.
Но усмивките на всички говорели, че са били твърде пияни, за да се разтревожат
сериозно за него. Спомнил си въртопа от хора в кръчмата. За преследването на мис Софи
през Сейнт Джонс имал само откъслечни спомени. Същото се отнасяло и за срещата им на
Сигнал Хил, която сякаш се била случила от другата страна на вратата между сън и реалност.
 Все още се чувствал отритнат. Припомнил си усещането, че под него внезапно се
отворила пропаст, но не можел да намери причината за това замайващо пропадане.
Споменът се въртял из главата му, но не можел да се избистри.

Застудило се. Температурата била десет градуса под нулата и повърхността на водата в
пристанището вече почвала да се заледява.
Следобед при него дошъл шкиперът. Кнуд Ерик очаквал да му мели сол на главата, но
вместо това Багер му наредил на следващия ден да го придружи до града.
— Намери някоя чиста торба — казал. — Ще ходим до касапина на „Куийнс роуд“ за
прясно месо.
Докато крачели през града на следващия ден, на много места видели хора, които
разговарят на групички. Улиците били наелектризирани, долавяло се надигащо се
безпокойство, което карало заетите минувачи да спират внезапно и да заговарят непознати, а
после да се откъсват от тях само за да се присъединят към следващата група възбудени
граждани.
Багер, който знаел малко английски, попитал касапина какво става. Касапинът бил
огромен мъж, облечен в оплискана с кръв гумирана престилка, който кълцал огромна
планина месо върху насечен до бяло дървен плот. Отговорил подробно. Оставил сатъра и
придружил разказа си с ръкомахания и опечалено клатене на глава. После подновил атаката
срещу кървавото месо. Сатърът му се забивал дълбоко в дървото.
Кнуд Ерик не разбрал думите, но разпознал името на мистър Смит.
Лицето на Багер помръкнало и той хвърлил кос поглед към Кнуд Ерик.
— Знаех си — промърморил. — Винаги съм го казвал. Зле ще свърши това момиче. И
все пак е жалко.
— Какво каза касапинът? — попитал Кнуд Ерик, когато излезли на улицата.
Багер не отговорил, само закрачил по-бързо. По целия път до пристанището вървял
далеч пред Кнуд Ерик и мълчал.
Кръвта се процеждала на големи тъмни петна върху сивото платно на торбата. Кнуд
Ерик имал чувството, че хората го зяпат и му минала мисълта, че сигурно прилича на убиец,
понесъл посред бял ден останките на разчленената си жертва през града.
Качили се на кораба и Багер му дал знак да го последва в каютата му.
— Седни — казал той и седнал срещу него. Навел се напред и сключил длани на масата
пред себе си.
— Мис Софи — почнал той и спрял. Свел поглед към масата и тежко въздъхнал. — Мис
Софи е изчезнала.
И ударил с длан по масата.
— Дявол да го вземе значи!
Кнуд Ерик не казал нищо. Не му причерняло пред очите, причерняло му вътре в главата.
Виждал всичко кристално ясно, но не можел да мисли.
— Няма я вече от два дни. Никой няма представа къде е. Дали е нещастен случай,
престъпление — лично аз смятам, че е избягала с някой моряк. Сбъркано е това момиче.
Знам, не е хубаво да говоря така, но тя не беше добре с главата. Майка й починала — сигурно
ти е казала, — а мистър Смит бил твърде зает с други неща, за да се грижи за нея както
трябва. Винаги е правила каквото си реши, а това не е хубаво за момиче на нейната възраст.
Цялата тази история, дето канеше млади моряци на чай и се обличаше като дама, и им
завърташе главите… Да, ти не беше единственият.
Багер погледнал Кнуд Ерик право в очите.
— Боже мой, ти си хлътнал! Аз съм виновен. Не трябваше да те пускам. Обаче мистър
Смит ни поръчва големи товари, не е много мъдро да му отказвам, а и реших, че не е кой
знае какво. А то гледай какво стана.
Кнуд Ерик мълчал. Вече знаел какво се е случило, докато е бил опиянен. Или пък не?
Бил видял крехкото тяло на мис Софи да тръгва нагоре по Сигнал Хил, където тъмният
силует на Кабът Тауър се издигал на фона на Млечния път. Видял лицето й, устните й, които
изглеждали черни на бледата светлина от звездите, и най-сетне открил източника на онази
безпомощност, която го изпълвала през последните два дни. Спомнил си бесния бяг надолу
по хълма и тихия град, покрит с гланца на скрежа. Бил оставил мис Софи горе под студените
звезди. Негова ли бе вината за това, което се е случило после, понеже я е оставил? Нали тя го
беше изпъдила. Беше тропнала с крак и го беше нарекла „псе“.
Всичко му се струвало като насън. Можел ли да разчита на собствената си памет? Ами
ако се е случило нещо съвсем друго? Може би я е ударил? Изведнъж се почувствал несигурен,
а погледът му се отнесъл някъде.
— Съжалявам — казал шкиперът. Отново свел поглед към масата и сякаш говорел на
себе си. — Съжалявам, че я срещна. Знам, че вината е моя. — Вдигнал очи и видял отнесения
поглед на Кнуд Ерик. — Ама ти изобщо чу ли ме какво казах, момче?

Когато излязъл на палубата, Кнуд Ерик веднага разбрал, че останалите са научили.

Историята явно била слязла от града надолу до пристанището и корабите. Гледали го
сериозно и мълчали. Само устата на Рикард се извила, сякаш се канел да изстреля някоя
шега.
Какво мислели за него? Дали го подозирали в нещо? Ако знаели истината за нощната им
среща на върха на Сигнал Хил, какво биха си помислили?
Сам той вярвал ли си?
Нима човек познава себе си и знае какви ги върши, когато е пиян?
При този въпрос му призляло. Нямал никакъв опит с пиенето и почти също толкова
малко опит със самия себе си. Онази нощ на Сигнал Хил може би се е случило нещо
съдбовно.
Не само съмнението го карало да си мълчи. Цялата случка била твърде лична. Не можел
да я разкаже, без да се разкрие напълно. Изпитвал отчаяна нужда да се довери на някого и да
получи някаква яснота за събитията на Сигнал Хил, но инстинктът за самосъхранение
държал устните му заключени. Другите щели да го смажат, в това бил сигурен.
Вечерта се свил в койката си, без да размени и една дума с останалите.

Вече всеки ден температурите били около дванайсет-петнайсет градуса под нулата.
Сутринта палубата била покрита със сняг. Една снежна топка изсвистяла през въздуха и се
разпръснала на прах при срещата си с такелажа. Скоро между корабите, закотвени един до
друг, се разразила истинска снежна война.
Кнуд Ерик не взел участие в нея. Пъхнал ръце в джобовете на мъхестите си панталони
от молескин, той треперел от студ.

Четири дни след застудяването отплавали. Един шлеп ги изтеглил през Черната дупка.
Духал студен северен вятър, а полярното течение било на тяхна страна. Плавали през плътна
ледена киша, но все пак поддържали добра скорост. Към единайсет часа предиобед шкиперът
наредил на Кнуд Ерик да се качи на фокмачтата и да се огледа за открити води. Кнуд Ерик се
изкатерил нагоре по такелажа, докато стигнал реята на брамсела. Под него платната били
замръзнали от студа. На юг ледът стигал чак до хоризонта. Безкрайната ледена повърхност,
която блестяла бяла на слънцето, предизвикала у него някакво неопределено гадене, което не
изчезнало дори и след като слязъл на палубата.
За обяд имало печено месо, но Кнуд Ерик се сетил за дъската на касапина и за торбата, в
която кръвта бавно се процеждала на големи тъмни петна. Не можел да преглътне нищо, но и
не искал да оставя чинията си недокосната. Лапнал едно парче и му се сторило как то расте
в устата му. Изстрелял се горе на палубата и повърнал през релинга.

На втория ден забелязали открити води в тежкото желе от лед. Застудило се още повече
и водите отново се стегнали. „Кристина“ почнала да се заледява. През нощта и на следващия
ден около кораба се образувала дебела броня от лед. Фаловете се превърнали в спечени буци.
Нагоре от фалшборда се издигала истинска стена от лед, а дебелината на леда върху палубата
била цяла стъпка. Бушпритът бил компактно ледено копие, чак до мартин-гика.
И без това претовареният кораб сега легнал още по-ниско във водата, а теглото му се
увеличило с няколко тона. Носът вече бил наведен опасно ниско надолу. Палубата била на
същото ниво като морето от другата страна на замръзналия фалшборд. Платната приличали
на все по-тежки дъски, издигнати по непонятни причини нагоре по мачтата.
Сякаш се намирали върху гигантски леден блок, с който някой скулптор усърдно се е
борил, за да му придаде формата на кораб. Но ледът не се давал. Не подлежал на обработка и
през цялото време се противопоставял на плановете на ваятеля, а всичко, на което вече била
придадена форма, се стремяло към първоначалната си безформеност. Такелажът,
фалшбордът, бушпритът, всичко, което прави кораба кораб и му позволява да плава по
моретата, сега се стремяло да стане на кубове и цилиндри, вече не въжета и красиво изваяно
дърво, а буци в ръцете на несръчно дете, вече не кораб, дори не и подобие на кораб, а
смъртна присъда, подписана от студа, която щяла да бъде изпълнена, когато нежеланият
товар на леда отнеме и последните следи от плаваемост на „Кристина“ и я превърне в готова
за потъване мъртва тежест от лед и сушена риба, обречена на дъното.

Съдбата на екипажа зависела от изхода на битката срещу леда. И те го знаели. Отворили

сандъка с инструментите и всеки грабнал по един чук. После се втурнали в атака срещу
ледения замък, който продължавал да расте около тях. Провиквали се весело, когато ледът се
откъртвал от въжетата и фаловете и се сривал на палубата. Но самата палуба устояла на
всичките им усилия. Блъскали зачервени, плувнали в пот, но предизвиквали само по някое
пропукване тук-там. Ледът си оставал. Фалшбордът запазвал наклонената си надстройка. До
последния фокщаг изобщо не можело да се стигне. Дори самото качване върху заледения
блок, в който се бил превърнал буширитът, било опасно за живота.
В началото били надъхани и си подвиквали един на друг. Постепенно се умълчали.
Накрая се чували само ударите на чуковете. Багер пръв се отказал. Хванал се за гърдите, а
погледът му станал стъклен и едва си поемал въздух. После дошъл ред на Дрейман.
Моряците се сривали изтощени там, където са спрели, всеки затворен в собствената си
самота, сякаш почвали да се сливат с ледената планина, която растяла все по-тежка наоколо.
Мустаците на Дрейман били ледени висулки. Веждите и космите в носа му били
заскрежени. Еднодневната брада по страните на Рикард и Алгот била покрита като с бяла
пудра, от която лицата им изглеждали мъртвешки бледи.
Дали и клепачите им щели да се слепят заледени, за да не могат повече да отворят очи?
Дали това щял да е последният жест на студа към тях, смъртта да склопи очите им, за да не
умрат от студ, вперили погледи в сивия покров на небето?

Ледът, който ги обричал на смърт, им донесъл и спасението. Отново попаднали в

заледени води. Този път не ледена киша, а слой плътен лед, който за няколко часа ги стегнал
в хватката си и избутал тежкия корпус на „Кристина“ почти изцяло над водата. За момента
опасността от потъване била избегната. Дървото скърцало под тежката преса на леда. Ако
бил стоманен, корабът нямало да издържи на смазващия натиск и щял да се счупи. Засега
получавали отсрочка, ледът си играел с тях.
Погълнати от борбата за оцеляване, до този момент почти не били вдигали поглед към
хоризонта. Сега в далечината забелязали друг кораб, който също като техния бил заседнал в
леда. Шхуна, тежко пострадала, със счупена главна мачта и увиснал такелаж.
Дрейман извадил един далекоглед и го насочил към шхуната. Опитвал се да разчете
името, изписано на носа.
— Дявол да ме вземе, това е „Ане Мари“!
— Има ли някой на борда? — В гласа на Багер се чула надежда. До него стоял Кнуд
Ерик. Сърцето му биело бясно. Мислел за Вилхелм.
— Доколкото виждам, не.
— Дай да погледна.
Багер грабнал далекогледа от ръцете му и почнал да изследва леда.
— Аз ли съм се побъркал, или какво? — възкликнал той. — Пингвините нали живеят на
Южния полюс?
— Да бе — казал Дрейман, — пингвините са на Южния. Тука няма пингвини.
— И аз така знам. Тогава сигурно съм полудял, защото на леда пред „Ане Мари“ стои
императорски пингвин.
Далекогледът обиколил всички от екипажа. И наистина. Един императорски пингвин се
поклащал насред бялата ледена пустош до разбитата шхуна.
— Идва насам — казал Кнуд Ерик.
Скупчили се на релинга. Пингвинът бавно приближавал със странната си пингвинска
походка, люлеел се и се клатушкал, сякаш влачи голяма тежест по леда след себе си.
— Ще те разочароваме, пингвинче — казал Дрейман. — Малкото храна, дето ни е
останала, си я пазим за нас. Ти няма да получиш и една троха.
Кнуд Ерик мълчал съвсем притихнал. Присвил очи, той сякаш изобщо не чувал какво се
говори наоколо.
 — Това не е пингвин — казал.
Дрейман отново вдигнал далекогледа.
— Има право момчето. Ако е пингвин, значи е доста стар и посивял.
Почесал се по главата под каскета.
— Един бог знае какво е тогава.
— На пингвина гърдите му са бели — казал Алгот. Опирал се на наблюденията си от
Зоологическата градина в Копенхаген.
— Човек е — възкликнал Кнуд Ерик.
С един скок прехвърлил релинга и тупнал върху ледената повърхност долу. После хукнал
към странната фигура, която несмутимо продължавала тежкия си поход към „Кристина“.
Багер му викнал да се върне, но той не му обърнал внимание. Тичал като вятъра. Сега
виждал, че човекът, когото първоначално били взели за пингвин, е облечен в дълго до петите
зимно палто, което скрива краката му. Отдолу явно носел няколко реда дрехи, защото
палтото едва било закопчано. Ръкавите стърчали настрани като перки. На главата му била
вързана кърпа, отгоре — подплатена с кожа елсинорка, върху която бил нахлупен прекалено
голям каскет, така че козирката почти скривала лицето. И отдалече изглеждала като човка.
Кнуд Ерик вече го наближавал и човекът в палтото направил опит да помаха с ръце, а
ръкавите отново заприличали на пингвински перки.
После двамата застанали един срещу друг. Лицето на мъжа не се виждало от дрехите.
Той стоял неподвижно, сякаш имал ключе на гърба и чакал някой да го навие. Кнуд Ерик
свалил шапката му, а ръката му треперела, но той и сам не знаел дали е от нетърпение, или
от ужас какво ще открие под катовете дрехи. Появило се дребно лице с хлътнали бузи и очи.
Кожата била зачервена от студа, с големи отворени рани от измръзвания. Фин пух и редки
снопчета косми покривали брадичката и страните — достатъчно, за да се нарекат брада.
Скреж покривал и нея, и всяко друго местенце, където все още имало следи от живот.
— Кнуд Ерик — казало лицето. — Пораснала ти е брада.
Очите на Кнуд Ерик плувнали в сълзи и той надал вой, толкова висок, че сам се
стреснал.
Вилхелм внимателно се усмихнал. Устните му били напукани. После подбелил очи и
пингвинската му фигура се сринала на леда.
Зад гърба си Кнуд Ерик чул, че приближават Рикард и Алгот. Най-сетне го били
настигнали.

Седели в каютата на Багер и гледали малкия човек, затрупан под одеяла и завивки в
койката. Вилхелм спял спокойно, хлътналото му лице бледнеело върху бялата възглавница.
Чакали го да се събуди.
Рикард и Алгот били проучили „Ане Мари“. Открили шкипера Ейвинд Хансен и
щурмана Петер Ериксен — и двамата от Марстал — в каютите им. Изглеждали сякаш са
заспали и потънали в бялата смърт. От матросите нямало и следа и Рикард и Алгот решили,
че сигурно са паднали през борда преди ледът да спре кораба. Бурята била помела палубата и
отнесла фок– и гротмачтата през борда. Екипажът явно се бил опитал да вдигне
импровизирана мачта с помощта на един гик, който били привързали за остатъка от
фокмачтата. Под леда, който покривал палубата на килнатия кораб, такелажът, рангоутът и
платната били сбити накуп. Около кораба лежали вледенени отломки.
 Рикард и Алгот разказали какво са открили и отново потънали в мълчание. Мълчали и
треперели, като че умират от студ, макар в тясната каюта да било доста топло.
Били свалили всички дрехи от изпадналия в безсъзнание Вилхелм. Преброили четири
ката. Явно е бил най-дребният на борда, иначе не би могъл да ги облече всичките една върху
друга.
— Как е серял? — попитал Алгот.
— Не мисля, че срането му е било най-големият проблем. По-скоро да намери нещо да
вкара в корема си.
Дрейман посочил изпосталялото момчешко тяло, чиито щръкнали кокали говорели
достатъчно ясно.
— Събличането му беше все едно да отвориш кутия сардини и да откриеш вътре само
купчина кости.
След това натрили голото тяло с ром. После му облекли чисти дрехи, увили го в одеяло и
го положили в койката. Редували се да бдят над него. Вилхелм спал денонощие и половина.
Кнуд Ерик през цялото време бил до него, а Багер не възразил. Рикард и Алгот отишли да си
отспят. Багер и Дрейман на смени подремвали в каютата на щурмана. Всички правила били
нарушени. Студът ги бил сближил, а оглозганият силует на „Ане Мари“ на фона на сивото
небе непрестанно им напомнял съдбата, която ги чака, ако късметът не е на тяхна страна.

Посред нощ Вилхелм отворил очи. Единствената светлина в каютата идвала от една
керосинова лампа, завинтена за стената.
— Гладен съм — казал той. Звучал като малко дете.
Багер, който до този момент примигвал на парцали до Кнуд Ерик, скочил от койката.
— Дявол да го вземе! — казал той сънено. — Полумъртвото момче се събуди.
Спуснал се към койката с бутилка ром в ръка. Подложил ръка под тила на Вилхелм и
допрял бутилката до устните му.
— А така, момче, удари му една! Ще ти просветне малко.
Вилхелм отпил, но веднага се закашлял, когато острият вкус на чист ром изпълнил
устата му.
Багер се изправил.
— Дрейман! — ревнал той, така че се чул в целия кораб. — Момчето се събуди. Ще ядем
печено.
Щурманът залитайки влязъл в каютата.
— Тъй вярно, капитане. — Изопнал се в поза мирно и дори шеговито отдал чест. — Сега
Дрейман ще ти приготви такъв неделен пир, че няма никога да го забравиш.
И смигнал на Вилхелм, който едва се усмихнал в отговор.
— Но първо мисля да му дадем една-две бисквити, капитане.
Багер извадил кутия с бисквити и подал една на Вилхелм. Той задъвкал вдървено, сякаш
челюстта му е отвикнала от тези движения.
Останалите трима го гледали, сякаш не са виждали човек да се храни.
— Какво яде там? — попитал Кнуд Ерик.
Вилхелм се бил прехранвал с бисквити, но няколко дни по-рано и те свършили. Една
вълна помела палубата и отнесла целия камбуз заедно с провизиите. По онова време
момчето, което приготвяло храната, вече било мъртво. По време на бурята спасителната
лодка се откъснала и в безконтролното си плъзгане по палубата го премазала във фалшборда.
Какво е станало с матросите Вилхелм не знаел. Предполагал, че са били отнесени през
борда. Нямал никаква представа кой ден е, нито колко време „Ане Мари“ е била заклещена
сред ледовете.
Говорел съвсем тихо, с дълги паузи между изреченията. Изобщо не звучал като Вилхелм.
— Бисквитите бяха ужасни — казал. — Бяха на кокал и трябваше дълго да ги държа в
устата си, за да ги размразя. Страхувах се, че червеите ще почнат да ми лазят из устата, като
се стоплят. Но явно бяха измрели от студ. И ги изяждах и тях.
— Точно на червеите можеш да се благодариш, че си оцелял — казал Дрейман сухо.
Кнуд Ерик гледал Вилхелм смаян. Осъзнал защо изпосталялото момче в койката на
шкипера не звучи като приятеля му от детските години в Марстал.
— Вече не заекваш! — възкликнал той.
— Не ли?
Рикард и Алгот също били слезли в каютата. Всички зяпали Вилхелм, сякаш не са
виждали по-чудно нещо. Гледай ти — момче, дето не само може да дъвче бисквити, ами и да
говори гладко.
— Ей това не съм го знаел — казал Дрейман. — Ако си държиш устата достатъчно дълго
затворена, можеш да се излекуваш от заекването.
— Аз не съм си я държал затворена — казал Вилхелм с новия си глас.
— И с кой си говорил тогава, ако мога да попитам?
— Четях на глас от „Пътеводителя на моряка“68. Всеки ден, часове наред. Крачех
напред-назад по палубата. Другите бяха мъртви. Беше страшно тихо.
— Хелмер! — ревнал Багер. — Къде е това момче, да му се не види? Да слагаме вече
това печено.
После всички отново се обърнали към Вилхелм.
Главата му била клюмнала настрани, а очите му били затворени. Пак бил заспал.

Рикард и Алгот пренесли мъртвия щурман и капитана от „Ане Мари“. Извлачили ги по

леда върху парчета от фалшборда и ги положили на палубата. Дрейман увил телата им в
платно. Лежали по гръб, вирнали носове нагоре, и чакали някой процеп в леда, за да може да
бъдат погребани в морето. Приживе капитан Хансен бил едър мъж. Студът и гладът не били
го стопили съвсем. Под платното все още се виждали очертанията на масивно тяло. Бил
преборен по-скоро от старост и умора. Отивал към шейсетте — преклонна възраст за
Северния Атлантик.
Щурманът, 27-годишният Петер Ериксен, не заемал много място до шкипера си. Той
оставил жена и две момиченца в Марстал, а за тях сега оставал въпросът: защо той е загинал,
а Вилхелм е оцелял? Щурманът на „Ане Мари“ лежал на палубата като голям въпрос без
отговор. Кнуд Ерик гледал неясните очертания на лицето му под платното и мислел за баща
си.
Багер стоял до него и изпитателно оглеждал мъртъвците. Приживе познавал Хансен
добре и също си задавал подобни въпроси. Двата кораба отплавали от Исландия в разстояние
на една седмица. Със същия успех самият той можел да лежи сега мъртъв. В ръката си
държал „Пътеводителя на моряка“. От време на време се зачитал в него. Вилхелм му го бил
завещал и сега Багер репетирал ритуала за морско погребение.
 Вилхелм се вдигнал от койката и се качил на палубата. Дори попитал дали може да
помага в камбуза, за момента все още имали достатъчно провизии. Когато двамата приятели
от детството искали да останат насаме един с друг, освобождавали Хелмер и го пращали в
кубрика. Той излизал с нежелание. Освен каютата на шкипера, камбузът бил най-топлото
помещение на кораба. При това Хелмер бил сигурен, че в момента, в който излезе през
вратата, Кнуд Ерик и Вилхелм ще почнат да си споделят разни неща, а той преливал от
младежко любопитство към опита на по-големите.
Но двамата не говорели много за дните, които Вилхелм бил прекарал сам на борда на
„Ане Мари“. Когато Кнуд Ерик питал за това, Вилхелм млъквал и забивал поглед в пода и
Кнуд Ерик се притеснявал да не почне пак да заеква.
В желанието си да смени темата Вилхелм забелязал, че нещо тормози Кнуд Ерик и го
убедил да разкаже за срещата си с мис Софи. Не толкова изпъждането мъчело Кнуд Ерик, не
парещата подигравка в гласа й онази нощ на Сигнал Хил, когато му казала да спре да я
преследва като псе, а неизвестността за съдбата й и собственото му участие в изчезването й
— те го преследвали под формата на неизменна неопределена вина.
На Вилхелм нещата му се изяснили веднага.
— Според мен ти нямаш нищо общо с това — казал той с новия си ясен глас, когато
Кнуд Ерик свършил да говори. — Просто е била побъркана. Това е.
— Ама… — понечил Кнуд Ерик.
— Много добре знам какво ще кажеш. Не помниш какво се е случило онази нощ и може
да си направил нещо лошо. Но това са глупости. Просто е заминала с някой друг.
Не че Вилхелм разбирал повече от Кнуд Ерик от тези неща. Просто ги виждал по-ясно.
Той не бил влюбен в мис Софи. Виждал нещата отстрани и затова можел да прецени по-
точно какво се е случило.
Кнуд Ерик видимо бил облекчен.
Така и така били стигнали дотам, Вилхелм решил да го разпита по-подробно за
целувката и ефекта й.
— Не съм пробвал — казал той замислен, след като Кнуд Ерик в общи линии задоволил
любопитството му.
— И това ще стане.
Ролите се обърнали. Сега Кнуд Ерик се чувствал по-опитният.
— Да, ама за малко да го пропусна изцяло.
Това било единственото признание от страна на Вилхелм, че е бил на косъм от смъртта.

Чакали някакъв пробив в леда. Течението идвало от юг. Трябвало да настъпи затопляне,
а с него да се появят и първите открити води, за да могат да се сбогуват с мъртвите си
пасажери. От такелажа почнала да капе вода. Огромни ледени висулки се откъртвали от
въжетата и се разбивали върху палубата. При заледяването платната се били втвърдили твърде
много, преди да успеят да ги съберат. Сега от тях се леела вода, сякаш „Кристина“ била
някакъв остров със свой собствен климат.
Внезапен вятър ускорил топенето на леда. Последвал го порой. Всички облекли
мушамите си.
В леда близо до корпуса на кораба се отворил голям процеп. Дошъл моментът да
погребат мъртъвците.
 Багер лежал в каютата си и отказвал да излезе. През заключената врата промърморил, че
му е зле и да го оставят на мира.
Дрейман влязъл да вземе „Пътеводителя на моряка“, на чиято последна страница бил
описан ритуалът за морско погребение. Подпрели дъски на релинга, върху които положили
телата като върху рампа, по която да ги плъзнат, за да изчезнат в морето. Стояли смутени
един до друг, стиснали шапките си в ръце.
Дрейман извадил книгата. Била напечатана с готически шрифт и той присвил очи.
Дъждът се стичал по страните му.
— По дяволите — промълвил той. — Остарял съм, значи. Не ги виждам тия дребни
букви. Някой от вас, младежи, не може ли?
Понечил да подаде „Наръчника на моряка“ на Рикард или Алгот.
— Нека аз — казал Вилхелм. — И без това го знам наизуст. Дрейман го изгледал.
— Не ми казвай, че като си крачил напред-назад из „Ане Мари“, си чел и ритуала за
морско погребение?
— Казвам ти — казал Вилхелм, — знам целия „Наръчник“ наизуст.
И без да чака реакцията на Дрейман, почнал рецитацията:

„Нашият Господ Исус Христос казва: иде час, когато всички, които са в
гробовете, ще чуят гласа Му и ще излязат; ония, които са вършили добро, ще
възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане.“

Напред пристъпил Хелмер. Носел малка лопатка с пепел от огнището в камбуза. Тя

щяла да представлява пръстта, която трябва да се хвърли върху увитото тяло, преди да го
предадат на морето.
— От пръст сте направени — казал Вилхелм с новия си глас, с който Кнуд Ерик все още
не бил свикнал.
Хелмер поръсил пепел върху покойниците. Валяло по-силно отпреди. Пепелта се
разтворила от капките и се превърнала в голямо петно върху сивото платно.
— На пръст ще се превърнете.
Още една лопатка. Този път пепелта паднала на друго място. Платното ставало все по-
мръсно.
— На пръст отново ще станете.
Рикард и Алгот пристъпили до дъските и една след друга ги повдигнали. Увит в
изцапано платно, вързопът, който съдържал тленните останки на шкипера Хансен, паднал
отвесно във водата, а плясъкът бил удавен от барабаненето на дъжда. Последвал го и Петер
Ериксен.

Морето било черно под все по-плътните буреносни облаци. Оцелелите късове лед
блестели жълтеникаво. После и те се разбили на неизброими парчета, които се надигнали
отвесно и почнали да се блъскат едно в друго, сякаш на морето най-сетне му е омръзнало от
тази тежест, която било принудено да търпи толкова време, и сега я отърсвало от мощния си
гръб. В далечината „Ане Мари“ се накренила бавно и легнала на една страна. Досега ледът
придържал разбития й корпус. Сега морето я освобождавало от слепващата прегръдка на
леда и си я прибирало — след принудителната пауза довършвало погубването й.
 Дрейман веднага им наредил да заемат местата си. Купестите облаци приличали на
огромен гранитен юмрук, който се свива за удар. Били освободени от леда, но с
освобождението идвала и поредната заплаха за оцеляването им. Събрали платната, докато
останали само с фок и с едно полусъбрано гафелно платно. Започнала градушка, а морето
закипяло. Вълни се надигали от всичките им страни. В разпенените им върхове плавали
ледени късове, които падали върху палубата и разбивали всичко изпречило се на пътя им с
трясък и грохот, и звучали сякаш виещият хор дяволи горе в такелажа е съпровождан от тежко
неравномерно барабанене.
Когато трябвало да прекосят палубата, броели. След три големи вълни почти винаги
идвали няколко по-слаби и тогава моряците се промъквали през наводнената палуба, за да
стигнат кубрика.
Багер все още лежал в каютата си. Дрейман поел първата вахта заедно с Кнуд Ерик.
Рикард и Алгот били изпратени да поспят. В камбуза Хелмер бил като примат в разлюляно от
вятъра дърво. Вече бил доказал уменията си да приготвя кафе, ако ще и корабът да е обърнат
надолу с главата. Дрейман заповядал на Вилхелм да се прибере в каютата му.
— Сила на вятъра? — попитал Кнуд Ерик.
Той се бил вкопчил в руля до Дрейман, който умело балансирал върху силно
наклонената палуба.
Кърмата се вдигнала върху планина от вода, а носът потънал сред разпенените дълбини.
После носът се издигнал, докато в един момент изглеждало сякаш целият кораб се е
устремил към някаква далечна точка високо в небето. При всяко люшване Кнуд Ерик
сдържал дъха си ужасен. Морето, нападало ги толкова пъти, сега им давало последен
решителен реванш.
Кнуд Ерик отдавна знаел, че при буря насред Северния Атлантик от уменията на моряка
зависи много, но не и всичко. Никой не може да спре гневното море, което залива палубата и
отнася мачтите. В крайна сметка всичко решава късметът. Някои го наричат Провидение,
други — Господ, но Господ и късметът си приличат по това — поне що се отнася до
Северния Атлантик, — че намесата им винаги е безразборна. Петер Ериксен и шкиперът
Хансен, чиито тела били спуснали в дълбините, със сигурност не били нито по-лоши, нито
по-добри от други моряци, преживели далеч по-страшни бури. По този въпрос нямало какво
да се разсъждава. Нямало полза и от молитви. Молитвата най-много да потуши вътрешното
безпокойство. Но Кнуд Ерик не вярвал, че може да повлияе на това корабът да стигне целта
си. И отлично разбирал защо Вилхелм, останал сам на борда на „Ане Мари“, четял на глас
„Наръчника на моряка“. Вътрешното, не външното заекване е искал да излекува, заекването
в душата, което застрашавало волята му за оцеляване. Но Кнуд Ерик не умеел като Вилхелм
да се остави в ръцете на Бог.
— Сила на вятъра? — попитал той отново.
— Ураган — казал Дрейман.

Стигнали Нюкасъл десет дни по-късно. Багер отново излязъл от каютата си, сърдит и
затворен в себе си. В очите му се четял страх, който нямал нищо общо с урагана.
Двамата с Дрейман огледали пораженията по кораба. Гребната лодка била изгубена.
Вратата на каютата била разбита на парчета, яката на бизанмачтата била скъсана, две бурета
с питейна вода — отнесени през борда, един гафел — строшен, платната били на парцали,
190 фута фалшборд били огънати, бордовите светлини и дъската с името откъм щирборда —
счупени.
Щетите трябвало да се поправят. Но не само затова акостирали в Нюкасъл. Дъщерята на
Багер, Кристина, трябвало да се качи на борда. Щяла да пътува с тях за Сетубал. Отивала да
живее в топлата и огряна от слънцето Португалия.
Кнуд Ерик изровил писалката от сандъка си и написал писмо на майка си. Поръчал й да
поздрави всички в Марстал и описал хубавото време, което ги е следвало по целия път през
Атлантическия океан.
Нямало защо да я тревожи.
Писал й също колко се радва на предстоящото пътуване до Португалия.

По-късно си дал сметка, че ако знаел какво го чака, би слязъл от кораба в Нюкасъл.

Херман бил разказвал историята и друг път, и винаги с голям успех. Но когато я разказал
на госпожица Кристина, ефектът бил точно обратният. Нещо в историята несъмнено я
изплашило. Но това била и идеята. Само че я изплашило твърде много и тя просто станала,
обърнала му гръб и слязла в каютата. С леко поклащане на хълбоците. По дяволите, как го
обърквало това момиче!
Жените никога не трябва да получават това, което искат. Най-добре да ги оставиш да
тропат и драпат пред заключена врата. Дори и да ти се иска, никога не трябва да си мил с
тях. Ей това е най-дяволската трудност — да ги стреснеш, но не твърде много, нито твърде
малко. Ако прекалиш, изпадат в паника и няма да получиш това, което искаш. Ако е твърде
малко, са готови да си избършат мъничките подметки в теб. Необходим е опит, за да уцелиш
точната доза. Трябват нееднократни проби.
Жените харесват мъже, които ги карат да се смеят. Но обичат мъже, които ги карат да
плачат. Уважават само това, което не разбират. Цялата работа е в уважението. Херман
познавал света достатъчно добре, за да знае, че не любовта прави живота на мъжа поносим,
а уважението. А в уважението винаги има доза страх.

Кнуд Ерик и Вилхелм седели на комингсите на люка, докато Херман разказвал

историята за Раун, автомонтьора, който служил на немска подводница по време на войната и
потапял датски кораби и който една вечер в пристанището на Нюборг си получил
заслуженото.
Госпожица Кристина слушала с интерес, докато Херман не стигнал до наказанието.
Тогава станала и се прибрала, без да каже и дума.
Точно след това Херман споделил с Кнуд Ерик и Вилхелм наблюденията си за странната
и в същината си необяснима природа на жените. Те посрещнали забележките му със смях, но
през цялото време останали нащрек, както винаги в присъствието на Херман.
При качването си на борда той ги бил изгледал изпитателно, сякаш търсел нещо в
спомените си. И двамата отместили очи и той явно се отказал да си спомня.
— Ето го Убиеца на гларуси — бил казал Вилхелм, като видял Херман да се качва на
борда на „Кристина“.
 Всичко тръгнало от Нюкасъл. Дрейман получил телеграма от дома, че съпругата му е
тежко болна и може би не й остава още много.
— Не ми се ще да напускам бойното поле преди края на битката — казал той. — Но
имам четири деца. Три са били кръстени в мое отсъствие, две са получили конфирмация,
едно се е оженило, а мен все ме е нямало. Не мога да понеса мисълта, че Гертруд ще опъне
краката без да съм там да й държа ръката.
Рикард и Алгот напуснали екипажа без много обяснения. Писнало им било от
марсталски кораби, дето само влизат от една буря в следващата — ако искали да стават
гробари, щели да си намерят работа в някое погребално бюро.
„Кристина“ можела да си продължи без тях — и прав й път.
Взели си моряшките торби, пъхнали полските цигарета в уста и си заминали.
Багер оставил Кнуд Ерик като младши матрос, макар че още нямал достатъчен брой
плавания. Все пак повечето необходими умения и знания ги имал, а поправянето на платна,
което влиза в задълженията на матроса, бързо щял да го усвои. Но нямало да получава повече
пари.
— Ами аз? — попитал Вилхелм.
Двамата с Кнуд Ерик били решили, че не искат да се разделят.
Багер дълго обмислял въпроса.
— Ще работиш срещу подслон и прехрана — казал накрая.

Така че им липсвал само щурман. Нямало кого да вземат, освен Херман, който се бил
сдърпал с шкипера на „Уран“ и малко след това по случайност се озовал на борда на
„Кристина“ в Нюкасъл. Той имал и опит, и необходимите години плавания, но не и взет
изпит. Не му се занимавало с Военноморската школа. Все пак Багер му предложил работата.
Херман поискал заплата като на дипломиран щурман. Багер си направил сметката наум.
Вече бил спестил от заплатите на двама матроси. Можел да си го позволи.
— Документите ти не са в ред — казал той. — Фактически ти правя услуга. Но от мен
да мине, ще добавя 25 крони към това, на което си свикнал като матрос.
— 40 крони — казал Херман.
Договорили се на 35.
Всъщност документите на самия Багер не били в ред. На това му обърнал внимание
мистър Матисън в кантората на „Уотърлу Стрийт“. Но били готови да си затворят очите за
Херман, тъй като самите те не можели да намерят щурман за „Кристина“, а и не искали да
застават на пътя на човек, който търси начин да си изкара прехраната. Но не можело две деца
да се мотаят из кораба и да си играят на моряци. Багер трябвало да назначи поне един
редовен матрос. Иначе Матисън трябвало да докладва на властите за него.
Така на борда се качил Ивар.

„Кристина“ едва била напуснала Нюкасъл, когато станал първият сблъсък.

Кнуд Ерик и Вилхелм от самото начало харесали Ивар. Той се качил на борда в
отпускарските си дрехи, с френски копчета на ръкавелите, бяла якичка, копринена
вратовръзка, която си бил купил в Буенос Айрес, и шито по поръчка двуредно сако от шевиот.
Ивар бил космополит. Дори нямало нужда да разказва за всички места, на които е бил — от
Южна Америка до Шанхай. То си личало. По принцип си изкарвал прехраната по
параходите. Сега се бил качил на платноход само от чисто любопитство. Бил капитански син,
родом от Хелеруп. Дали изобщо морето е неговото място — това още не го бил решил.
Висок, добре сложен, с гъсти синьо-черни коси, той се носел със самочувствие, което
показвало, че неведнъж е излизал от битки като победител.
Ивар разбирал от техника. Той качил със себе си на борда един радиоапарат, който сам
бил направил и който можел да разглобява и сглобява както си поиска. Когато били в
пристанище, го слагал до люка и закачал антената за някое въже.
— Никога няма да проработи — казал Херман първия път, когато Ивар извадил радиото.
Глупава постъпка. Естествено че проработило. Дочули откъслечни гласове от всички части
на земното кълбо. Имало танцова музика, която иначе човек можел да чуе само из
вариететата по френските пристанища на Ламанша.
Дори Херман не могъл да остане настрани, когато Ивар настроил радиото. Ивар вдигнал
поглед и му се усмихнал.
— А, ето че и щурманът е тук — казал той.
Херман му обърнал гръб и си тръгнал.
Като се уверили, че се е отдалечил достатъчно, останалите се разсмели.

Помежду си Кнуд Ерик и Вилхелм винаги наричали Херман „Убиеца на гларуси“, макар
че Вилхелм отдавна знаел истинския мащаб на престъпленията на Херман. Един ден Ивар ги
чул и ги попитал за странния прякор. Те веднага се затворили. Просто прякор, казали.
Самият Ивар не смятал ли, че щурманът изглежда така, сякаш може да удуши някой гларус с
голи ръце?
Ивар вдигнал рамене. Усетил, че нещо в обяснението им не се връзва, но не настоял.
Впоследствие много пъти съжалили, че не са му казали истината. Все пак знаели какво
е направил Херман. Били държали в ръцете си главата на жертвата му и използвали
безобидния прякор само за да потушат страха, който изпитвали в негово присъствие.
Затова и търсели компанията на Ивар. Знаели, че им трябва защитник.

Ивар бил на борда съвсем отскоро, когато дал израз на недоволството си от храната.
Особено вечерята му се виждала напълно недостатъчна. Два пъти в седмицата, в сряда и
събота, екипажът получавал една пита сирене, един шпек салам, една кутия пастет от дроб и
една кутия сардини. С тях трябвало да се изхранят петима мъже. Резултатът всеки път
неизменно бил един и същ. Унищожавали по-голямата част от храната първата вечер, а после
трябвало да я карат на ръжен хляб.
— Аз не съм виновен — казвал Хелмер и безпомощно вдигал рамене.
Ивар отишъл при капитана и се оплакал от името на екипажа, че дажбите са твърде
малки. Под „екипажа“ имал предвид трите момчета, с които делял кубрика.
Госпожица Кристина била в каютата, когато Ивар влязъл да говори с капитана. Тя била
висока и слаба, с пищна грива кестеняви коси, самоуверена и енергична като повечето
момичета от Марстал. Така ги възпитаваха. Момичетата знаеха, че някой ден ще властват
еднолично в дома си. Кристина имала трапчинки и бенка до дясната ноздра, заради която
винаги изглеждала сякаш се е гримирала специално.
Първоначално Багер не казал нищо. Хвърлил поглед към дъщеря си, сякаш искал да я
пита за мнението й. Явно бил раздвоен между собствената си свидливост и желанието да
направи добро впечатление на дъщеря си.
— Тоя пък параходен матрос — изсумтял Херман.
Той също присъствал на разговора и се чувствал като говорител на капитана.
— Познавам морския закон — казал Ивар спокойно — и знам, че не получаваме
храната, на която имаме право. За в бъдеще настоявам дажбите да се преразгледат.
И усмихнат се обърнал към госпожица Кристина.
— Може би смятате, че е странно човек да прави на въпрос няколко грама храна,
госпожице?
Тя поклатила глава и отвърнала на усмивката му, без да се влияе от напрегнатата
атмосфера в каютата.
Херман крадешком местел поглед от единия на другия. Ясно било какво си мисли. Ивар
се опитвал да повлияе на капитана чрез дъщеря му.
— Да не решите, че ни е страх от работата, госпожице. Ние работим здраво, но повечето
от нас нямат и двайсет години — вижте само кока и двамата юнги, те са на по петнайсет,
почти деца. А и сме по цял ден на открито. Сигурно сама сте забелязала как морският въздух
отваря апетита.
Херман се покашлял предупредително. Докато Ивар говорел, той мълчал и сега се
опитвал да спечели време.
Ивар дори не погледнал в неговата посока. Той продължавал да се усмихва на госпожица
Кристина, която отговаряла на усмивката му, сякаш между двамата имало някаква невидима
връзка.
Багер сякаш не забелязвал нищо. Но заговорил, а това, което казал, било толкова
странно, че на всички им станало ясно, че на борда на „Кристина“ нещата не отиват на
добре.
— Пет хляба и две риби — казал той с глас, който трябвало да звучи твърдо, но вместо
това бил странно отвлечен, сякаш мислите му са съвсем другаде.
— Моля? — Ивар си наложил да звучи вежливо. — Не разбрах.
Багер се покашлял.
— Казах „пет хляба и две риби“. Толкова били нужни на нашия Господ Исус Христос, за
да нахрани 5000 души. А вие не можете с едно сирене, един салам, един пастет и кутия
сардини да нахраните петима?
— Значи, това тук не е библейска притча. Тук ние се намираме на борда на
марсталската шхуна „Кристина“, а морският закон…
— Нима отричаш Господ, своя Бог? — попитал Багер с остър тон и погледнал Ивар
обвинително. — Как е възможно, след като Бог те е родил и те е облякъл, и те е насочвал и
направлявал, ти да се съмняваш, че той е способен на много повече?
Дори красноречието на Ивар пресъхнало при този поток от думи, така неприсъщ за
иначе скъпия на приказки шкипер.
Той погледнал въпросително Кристина. Тя, объркана, разперила ръце. От един
марсталски шкипер може да се очаква какво ли не. Може да е непоклатимо твърд, неразумен
в изискванията си, понякога несправедлив. Преди всичко може да е стиснат. Спестовността е
в основата на съществуването му. Но никой никога не бил чувал марсталски шкипер да се
позовава на религиозни речи, а още по-малко с такива мъгляви термини.
Херман едва се сдържал да не се разсмее на глас. Цялата тая работа май щяла да се
окаже забавна.
— Аз говоря за морския закон — казал Ивар с твърд глас.
Госпожица Кристина се навела към Багер и положила длан върху неговата.
— Бъди разумен, татко. В крайна сметка какво ще ти навреди екипажът да получава
повече храна.
Багер се хванал за гърдите, сякаш преживявал някаква вътрешна криза.
— Както искаш — казал с глух глас. После, все още с ръка на гърдите, се сринал в стола
си.
— Татко, добре ли си? — попитала Кристина объркана.
Ивар преразказал случката в кубрика. Погледнал Кнуд Ерик.
— Ти си плавал с него най-дълго. Винаги ли е бил такъв?
— Стиснат — да — казал Кнуд Ерик. — Но да е говорил като пастор Абилгорд? —
Поклатил глава.
— Я повтори какво точно каза — казал Вилхелм. — Онова от Библията за петте хляба и
двете риби.
Ивар се опитал да си спомни.
— Попита как е възможно да се съмняваме в Господ, който ни е облякъл и направлявал.
— Това е от „Пътеводителя на моряка“ — казал Вилхелм. — Седмата неделя след
Триединството. Проповед за бедните и богатите. От моряшкия пастор Йонас Дал в Берген.
Багер я е научил наизуст. Явно нещата никак не са добре.

Случвало се госпожица Кристина да покани целия екипаж на палачинки или да тръгне

из кораба с кана кафе. В камбуза Хелмер сияел. Тя често слизала там да му помага в
приготвянето на храната. Вътре било толкова тясно, че трябвало да седят съвсем близо един
до друг. Близостта на жена и шумоленето на роклята й опиянявали момчето. Тя го хвалела за
уменията му и той се стараел още повече. Всички се стараели. Хубаво било да има жена на
борда.
Често Кристина се настанявала до рулевия да си говорят, а той с едно око гледал
платната и такелажа, а с другото — нея.
Една вечер, когато вече наближавали португалския бряг, тя излязла на разходка на лунна
светлина заедно с Ивар.
Херман стоял до релинга и се мъчел да чуе разговора им, но думите им били твърде
приглушени, за да се отличат. Кристина му била обърнала гръб след историята за Раун в
Нюборг. Към никой друг не била резервирана. Само от него се държала на разстояние.
След сблъсъка за провизиите му било ясно, че акциите му са по-ниски от всякога.
В присъствието на госпожица Кристина имал чувството, че нещо едновременно отровно
и безкрайно сладко тече по вените му. Вътре в него безволието и колосалното напрежение
били във вечна борба. Чувствал се едновременно слаб и бесен. Стискал юмруци като за бой,
а всъщност най-много му се искало да прегръща и да бъде прегръщан.
„Кристина“ се завъртяла напряко на южния вятър, който винаги духа покрай бреговете
на Португалия. Когато на вахта бил Ивар, госпожица Кристина сядала при него до руля.
Херман отивал до тях, стегнат и вдървен, изцяло вживян в ролята си на щурман.
— Рулевият не трябва да се разсейва — казвал кратко и оставал там с ръце на гърба,
докато тя не станела да си ходи.
Да, трябвало да се подчинят. Но Херман не бил сигурен дали това е победа, или
поражение. Не можел да се доближи до нея. А двамата с Ивар ги наричал наум „годениците“.
Явно натам отивали нещата.

Един следобед стадо делфини нарушило еднообразието.

— Скачачи! — викнал кормчията.
Всички извадили харпуните. Най-бърз бил Ивар. Той се изстрелял на върха на бушприта
и забил харпуна във водата в момента, в който носът на кораба се гмурнал надолу и
разстоянието до животните било съвсем малко. Делфинът се гърчел бясно, докато Ивар
прибирал линията. После се включил Кнуд Ерик, който прихванал опашката му с въже.
Херман изчезнал в каютата си да търси нещо. Върнал се с револвер в ръката. Екипажът
стоял в кръг около делфина, а той извивал гладкото си елегантно тяло като в спазми и
ритмично пляскал по палубата с мощната си опашка. Кръвта му изтичала на гъст поток по
дъските на палубата. Госпожица Кристина стояла отстрани, вдигнала ръце пред устата си.
Някой трябвало да нанесе последния удар и да сложи край на мъките на животното.
— Бягайте назад! — казал Херман.
Всички се обърнали към него. С револвера си той описал кръг, в който включил всички
на борда, сякаш още не е решил кой да бъде целта му. Те отстъпили крачка назад. Херман
приближил до делфина и внимателно се прицелил, а после натиснал спусъка два пъти.
Голямото око на животното се пръснало в кървава експлозия. Делфинът ударил още един път
с опашка, после утихнал.
Херман вдигнал поглед и видял, че госпожица Кристина се е притиснала до Ивар. И
двамата го гледали. Той им се усмихнал. После пъхнал револвера в колана си и се върнал в
каютата.
Седнал на ръба на койката си. Усмивката все още не слизала от лицето му. Получило се
съвършено. Никой не подозирал, че той има револвер. Изненадал ги, когато се появил с
оръжие в ръка, и видял страха в очите им. Първо всички гледали делфина. После него. Той
бил поел контрола в свои ръце. Точно както искал.

Едно ранно утро вятърът утихнал. Едва се придвижвали напред. По обяд видели
Сетубал. Големи, боядисани в бяло вили стърчали по стръмните хълмове, а пищна зеленина
се спускала като воал надолу по склоновете. Когато прибрали платната, госпожица Кристина
обиколила палубата и почерпила всички с по чаша вино. Такава била традицията.
Погледът й се задържал дълго върху Ивар. Когато стигнала Херман, лицето й било
полуизвърнато настрани, сякаш нямала търпение да мине към следващия в редицата.

В пристанището стояла закотвена още една шхуна от Марстал. В следващите дни

пристигнали още и скоро се образувала цяла флотилия. „Орел“, „Галатея“ и „Атлантик“ били
все ветерани по нюфаундленския маршрут. Носели в Новия свят товари сол, а на връщане
прекосявали Атлантика с трюмове, пълни със сушена риба.
Не че тук си нямали риба. Пристанището гъмжало от рибарски съдове, които вадели
сардини с размерите на херинги. Рибарите били голи до кръста под слънцето, слаби и
жилави, с ясно очертани мускули под изпечената кожа. Викали и махали с ръце. Белите им
зъби блеснали под черните мустаци, като видели госпожица Кристина. Тя им помахала в
отговор, а те вдигнали към кораба големите си кошове, пълни с блестяща риба, като че ги
посвещават на нежния пол, така рядко срещан на палубата на кораб.
Багер слязъл на брега за провизии, но се върнал с празни ръце. Нямало нито картофи,
нито хляб. Сетубал бил парализиран от стачка, а може би lockout. Не било много ясно, но във
всеки случай ставала някаква революция. Обявен бил вечерен час — девет вечерта, и всеки,
когото хванели на улицата след смрачаване, щял да бъде застрелян.
— За какво е революцията? — попитала госпожица Кристина с очи, светнали от
вълнение.
Баща й вдигнал рамене.
— Гладуват — казал той. — Тука хората са от бедни по-бедни.
— Но това е ужасно — казала госпожица Кристина. — Горките хора.
— Не го приемайте толкова присърце — намесил се Херман. — Това си е в реда на
нещата. Тука винаги има революция. Току почнат да се надвикват и да се стрелят. И уж искат
всичко да е вече друго, а следващия път като дойдеш, пак е същото. Такъв им е
темпераментът. Темперамента не можеш да го промениш. И затова и нищо друго не
променят.
Думата „революция“ обиколила цялата палуба. Всички искали да я опитат, да я вкусят в
устата си. Била като екзотичен плод с непознат, възбуждащ вкус. Там, на юг, революцията
била у дома си. Сега можели да се приберат вкъщи и да кажат, че са я виждали. А всъщност
нямало нищо за виждане. В началото риболовците изглеждали незасегнати от
обстоятелствата — или от революцията, ако наистина било това — и всеки ден влизали в
пристанището с тежко натоварени лодки. После стачката се затегнала и тръгнали слухове, че
и преработвателните фабрики са затворили.
В следващите няколко дни рибарите останали в пристанището, а доковете около
„Кристина“ утихнали. Пристигнали и „Наута“, и „Росенхем“. Образувал се цял един малък
Марстал с оживено движение между корабите. Правели се посещения и се пиело кафе.
Госпожица Кристина сложила край на разходките си с Ивар, за сметка на срещите с
шкиперите, с които баща й се познавал от Марстал. Двамата ходели на гости в града, в който
положението изглеждало спокойно, въпреки революцията. Тя гребяла, когато слизали с лодка
на брега. Както подобава на капитанска дъщеря.
Веднъж се върнала с букет цветя, който градинарят на един парк й беше подарил. И
въодушевено разказала за голямото кафене на площада в града, където свирел военен
оркестър.
— Колко беше хубаво отново да чуя духов оркестър — възкликнала.
Херман свил рамене. Вероятно така говорят светските дами, но той не помнел някога в
Марстал да е свирил духов оркестър. Госпожица Кристина била ходила и на кино, където
филмът бил озвучен от струнен оркестър, поне 20 души, заявила тя с блеснали очи.
Много от моряците по марсталските кораби носели инструментите си — два акордеона,
три устни хармоники, една цигулка. Свободните от вахта образували цял оркестър. Свирели
и пеели. Ивар имал хубав глас, но определено радиото му било това, което го правело
популярен сред другите екипажи. Моряците на „Кристина“ се гордеели с него. Той си бил
техен, никой от другите кораби нямал втори като Ивар. Той включвал апарата и зашептявали
гласове от целия свят, също и музика, фадо. Ивар знаел тази дума и им разказал за
меланхоличните португалски песни. От радиото идвали и още по-странни мелодии.
Например арабска музика от една станция в Казабланка. Тук дори Ивар си замълчал. Не
знаел как се казва.
Шкиперите излезли от каютата, където до този момент се черпели с йеневер и балсам
от Рига. Не можели да устоят на радиото. Госпожица Кристина обикаляла с каната кафе и
питала дали някой иска палачинки, а те отговаряли с гръмко „Тъй вярно!“ в един глас.

В Сетубал Херман бил сред свои. Всички били моряци, всички били от Марстал.
Някога, в някакво пристанище в Нюборг, той пребил някакъв мъж и оттогава твърдял, че го е
направил, за да защити честта на града. Но сега се чувствал отделен. Не само заради
ревността. Може би дори изобщо не заради нея. По-скоро защото сам не знаел къде му е
мястото. Всъщност се чувствал като у дома си само когато той решавал, когато го
заобикаляли уважение и страх.
В капризната мощ на вятъра и вълните има беззаконие, което Херман чувствал близко.
Забелязал го в момента, в който слязъл на сушата. На сушата животът си връщал
лилипутските измерения и Херман бродел като непохватен бездомен великан, които не
можел да мине през вратите на местата, които посрещат всички други с добре дошли.
Вечерта била мека, женствена и тази нежност идвала от топлия въздух на юга, от тихото
море, което канело звездите да се огледат във водите му, от тайнствената тишина на близкия
град. Имало нещо любовно във всичко това, в музиката и гласовете, в шкиперите, които се
отказали от навиците си, за да се слеят с екипажа, в аромата на палачинки, който идвал от
камбуза.
Херман бил сред свои, но чувствал, че не е част от тях.
Изведнъж нещо го пронизало, някакво страховито чувство, че не е цял, че е недъгав. В
един ужасяващ миг се видял отстрани и видял някакво чудовище. Приискало му се да се
скрие, да избяга от този свят, който не понасял, сякаш знаел, че върви по път, който не води
никъде. Не изпитвал желание нито да пие, нито да се бие.
Трябвало да се махне.

Слязъл в каютата и взел револвера си. После се прехвърлил през релинга в гребната
лодка, която била вързана до кораба. Изтласкал се от него и с бавни движения загребал към
брега.
Къде отивал? Не знаел. Жестоко натискал греблата. Пристанището било пусто. Нито
една светлинка, а тишината на пустия град изглеждала като паднала от нощното небе, сякаш
в момента, в който настъпил вечерният час, градът бил погълнат от огромната празнота на
вселената.
После осъзнал какво иска. Да броди по тъмните улици. Това била неговата територия,
забраненото, където рискуваш живота си, ако някой те види.
Миг по-рано в него бушувала буря. Сега под греблата му водите се обърнали. Настъпил
отливът с неговото опасно спокойствие.
 Бавно приближил най-близкия кей. Гледал да гребе възможно по-безшумно. Чувало се
само лек плясък, но гъстият мрак веднага го заглушавал. Музиката и гласовете откъм
„Кристина“ сега били толкова далече, сякаш идвали от друг свят, свят, който той е напуснал и
към който никога не искал да се връща.
Не мислел какво следва. Не знаел какво го чака по пустите улици и му било все едно.
Някакъв магнит го дърпал и той го следвал без воля. Вътре в мощния магнитен център от
тишина, смърт и студен метал — там му било мястото. Усещал тежестта на револвера в
джоба си и се чувствал готов.
Привързал лодката и се изкатерил по кея. Нямало луна. И все пак градът не бил съвсем
потънал в мрак. Тук-там от някой прозорец или през процепите на дървените капаци струяла
светлина. Чувал гласове, после звук на пиано, тих звук, който сякаш възроптавал срещу
тишината, преди отново да бъде погълнат от нея.
Спрял между две редици къщи и вдигнал глава. Видял Млечния път, който минавал
успоредно на улицата — небесна пътека от бляскави камъчета през нощната пустош.
Спомнил си първия път, когато го видял. Бил момче, сам в нощта. Стоял на улицата, вдигнал
глава, изпълнен с нетърпеливи надежди. Но сега, в тази нощ, всичко било съвсем различно.
Бил сам с Млечния път и револвера си.
Искал ли да оцелее тази нощ? Изпитание, което сам си е наложил, ли било това, или
търсел нещо друго? Не знаел. Не разбирал така добре езика на звездите.
Стоял насред улицата и гледал нагоре. Белите стени на къщите синеели светли, сякаш
отразявали сиянието на звездите. Порти и врати пулсирали в черно. Разумно ли е да стои на
улицата?
В един момент го обзело странно опиянение, което не било резултат от пиене, а от
самотата под нощното небе. Прекосил тротоара и се долепил до една стена. Но тук сигурно е
твърде видим — черна фигура на фона на синеещо бляскавата стена.
Не бил дошъл да се крие. Затова застанал насред тротоара и тръгнал.
Изведнъж чул стъпки. Спрял се. Звучали ритмично. Един ли бил, или няколко? Заслушал
се отново. Във всеки случай не била цяла група хора. Може би само двама? Войници на
нощен патрул? Кой друг би обикалял след настъпването на вечерния час в град, където
излизането нощем е забранено? Първо се огледал зад гърба си, после напред. Улицата била
широка. Виждал очертанията на палмови корони, които закривали звездите. Явно се намирал
на някакъв булевард. Трябвало да се мушне по тесните виещи се улички, където ще е по-
лесно да се измъкне. Останал нерешително на място. После извадил пистолета и бавно се
завъртял. Мрак, само мрак. Чувал стъпките. Все така ритмични. Приближават ли, или се
отдалечават?
Колебливо продължил напред. Държал пистолета в изпънатата си ръка. Ако се срещнат,
ще е или той, или те. Това му било ясно.
Стъпките не затихвали.
Да, определено приближавали, но от коя страна — това не можел да прецени. Със
същия успех можел както да се отдалечава от тях, така и да върви срещу им.
Отново тръгнал. Вървял известно време, преди да ги види. Стояли точно пред него, само
на три-четири метра разстояние, сякаш са го очаквали. Веднага спрял.
Единият от тях викнал.
Гръмовна експлозия удавила вика. Огледал се, за да открие източника на експлозията, и
видял револвера в собствената си ръка. Той бил стрелял.
 Нямал време да проверява дали е уцелил, просто хукнал. Зад него не прозвучали нито
викове, нито изстрели. За малко да спре и да погледне какво става, но кръвта му пулсирала
по цялото тяло, а тичането му имало собствен порив. Изведнъж главата му се избистрила.
Стъпките му барабанели по улицата, краката му имали своя собствена воля.
Свил зад един ъгъл и продължил да тича още малко. После си върнал контрола върху
мускулите. Спрял, долепил се до една стена и се заослушвал. Отначало не чул нищо. После
— тичащи стъпки в далечината. Първо от една посока, после от друга. Чул изстрел, после
няколко в бърза последователност, а след това изстрелите се слели в дълга поредица, която
може би идвала от картечница. Сега вече се чували и заповеди, и тропот на ботуши, сякаш
цяла армия се движела в атака. Някъде заръмжал автомобилен двигател.
Лично той, с изстрела на своя револвер, бил нарушил тишината и сякаш този изстрел
взривил някаква мина, която сега експлодирала, а тази мина била целият град.
Затъмненият град и залповете го обгръщали изцяло. Изстрелите ту ставали по-
интензивни, ту след тях настъпвала неочаквана тишина. Кой по кого стрелял? Войската — по
стачкуващите? А те й отговарят? Или просто всичко е някакъв хаос? Това ли е революцията?
Хищници, които дебнат в мрака, съскат и впиват нокти и зъби един в друг, а после пак се
скриват в сенките? Или е друго — въстанието на револверите, които в мрака взимат властта
над собствениците си и започват разговор с кръвта, викат я, мамят я и тя залива улиците на
града като потоп?
Дали се стрелят, за да отпразнуват, че вече няма нито добро, нито зло, нито ред, нито
обратното, само неопитомен живот, един каменен град, опръскан с най-чистия символ на
живота — кръвта?
Пак се затичал. Задъхвал се, но не спирал. Тежкото му тяло се движело като носорог в
атака през улиците. На едно място стреляли по него. Чул как куршумът се забива в стената
зад гърба му. На друго място налетял на двама мъже, които се криели в един тъмен вход.
Стрелял по тях и продължил бесния си бяг. Кои били те? Улучил ли ги е?
Било му все едно.
Видял да се задава една дивизия войници и се скрил в сянката на един портал, но
отново изскочил навън в мига, в който отминали. Както бягал, се обърнал и стрелял към тях.
Напряко на една улица била изградена барикада. Зад нея се движели сенки. Мракът бил
твърде гъст, за да види какво се случва, но инстинктивно разбрал. Това била революцията,
въстанието на револверите, те били тук, за да проливат чужда кръв. Войниците и
въстаниците били братя. Събирала ги общата страст да убиват.
Някой му подвикнал. Отговорил на разваления си моряшки испански. Поканили го да се
присъедини към тях зад барикадата. Потупали го по рамото и го нарекли companero, като им
показал револвера си — дума, която разбирал добре и която му се сторила също толкова
наивна, колкото самите те. Приказките им му били безразлични. Те имали нужда от повод да
стрелят. Той — не.
Някой обстрелвал барикадата. Те отговорили в тъмното. Видял огъня от дулата на
пистолетите. Усетил нещо топло по лицето си. Уцелен ли бил? После мъжът до него
залитнал към рамото му. За момент главата му остана отпусната там, сякаш мъжът е заспал.
Ръкавът му подгизнал от кръв. Раненият бавно се плъзнал на земята.
Престрелката станала по-интензивна. В другия край на улицата отблясъците от
изстрелите се превърнали във фойерверки. Шумът бил оглушителен и опияняващ.
Забелязал по кожата му да се плъзга дива, суха горещина, сякаш сърцето му е пламнало
— жив е!
Изстрелите приближавали. Войниците атакували. Мъжете наоколо изоставили
барикадата. Чул ги как се впускат в бяг през мрака и сам излетял от мястото си. Чул някой да
се смее — самият той. Видял на улицата пред него да лежи просната фигура. Прескочил я в
бяг. Някой го хванал за ръката и го дръпнал в една странична уличка, а после в един вход.
Прескочили една стена, после втора. Промълвил gracias, макар че всъщност му било все
едно. Тялото му крещяло като екстатично доказателство за собственото му безсмъртие. Все
още държал в ръка револвера.
Сякаш тичал безкрай през този тъмен град, сякаш всичко, което му се е случвало преди,
бледнеело в безсмислие. Изведнъж го осъзнал. В онази нощ той бил освободен. Там навън,
сред тъмните улици, където блясъкът на револверите замествал уличното осветление, а в
канавките течала кръв, не се чувствал недъгав. Там бил цял. Там бил кръв, тяло, инстинкти и
рефлекси. Там бил револвера си и чрез него — едно цяло с останалите, които също като него
се промъквали въоръжени в нощта. Бил едно цяло с всички, живи и мъртви.
От хълмовете зад града по булеварда към него се търкулнало голямо червено кълбо. Било
изгряващото слънце. Около него пламнали цветове, първо приглушени, после все по-ярки.
Посрещал зората със смесица от разочарование и облекчение. Сякаш слънчевата светлина
пречиствала хаоса на нощта и поставяла къщите, а скоро и хората, по местата им.
Огледал тялото си. Ризата му била подгизнала от кръв. Съблякъл я и я хвърлил на
улицата. Усетил как револверът тежи в ръката му. За момент се поколебал. После го пуснал и
продължил напред.
Стигнал до голям площад. По улицата лежали обърнати маси и столове. Мъже в
униформи отнасяли трупове. Скоро кръвта щяла да бъде измита от плочите. Денят се
завръщал.
Спокойно пресякъл площада. Един войник му викнал да приближи. Следвали го още
двама. Огледали го от горе до долу. Стоял пред тях гол до кръста, облян в острата миризма на
пот, с лице, което под късо подстриганата руса коса било зачервено от вятър, пиене и слънце.
Какъв е той? Моряк, загубил представа за време, място и вечерни часове в опиянението на
момента?
Миришел.
Те решили, че мирише на завивки и жени. По лицата им го видял. Ухилил им се. Те му се
ухилили в отговор. Най-високият от войниците посочил бузата му. Той вдигнал ръка и усетил
коричка от кръв, където го бил лизнал куршумът.
— Mujer — казал. Жена.
— Mujer — ухилили се те.
Единият свил пръсти като котешка лапа с извадени нокти.
Бил стрелял по тях през нощта, те били стреляли по него, сенки, които стрелят по сенки.
Сега били просто мъже под първите лъчи на утрото. Пуснали го.
Слязъл до пристанището и открил лодката си. Отвързал я и с бавни движения загребал
обратно към „Кристина“.
На следващия ден Херман бил умълчан. Екипажът му хвърлял погледи. Били забелязали
отсъствието му, но не казали нищо. От време на време той се усмихвал с някаква странно
безадресна усмивка, която никога не били виждали на лицето му. Споглеждали се с тревога в
очите.
Какво идвало след мълчанието?
 Ивар хвърлил критичен поглед на масивния гръб на Херман. Само Багер сякаш не
забелязвал нищо.
Херман виждал погледите им. Какво ли мислят за него? Какво е правил според тях,
когато нарушил вечерния час в Сетубал? Просто е бил по жени? Защо не го питат? Страх ги е
от отговора ли?

Стачката била отменена. „Кристина“ акостирала на един от кейовете. Подпрели две

дъски на релинга и докерите почнали да разтоварват сушената риба. Багер се качил в града за
провизии и взел госпожица Кристина със себе си. Тя се върнала въодушевена и разказала, че
търговецът на риба ги поканил на обяд. Яли риба с печени маслини.
— Обаче, представете си, всички прозорци на ресторанта бяха разбити. Дали снощи е
имало революция?
Херман се усмихнал, но не казал нищо. Другите му хвърляли любопитни погледи.
Той огледал мъжете на борда. Огледал докерите, които работели в трюма и на кея. Видял
рибарите да гребат към открито море с празни лодки. Видял ги да се връщат с пълни мрежи.
Видял войниците с извадени байонети. Видял жителите на Сетубал. Погледът му обхващал
като в панорама целия свят. Имал чувството, че времето е спряло и че насред тишината той е
разкрил всички загадки на света.
Дали тогава, в този момент, в който се сдобил с това съдбовно знание, решил, че
госпожица Кристина ще бъде негова?

„Кристина“ била подготвена за плаване и напуснала Сетубал. Първите два дни южният
вятър ги подпирал отзад. После настъпило затишие. Останали само с фок и топсел. Рулят не
помръдвал. В морето пълзели останки от далечни вълни. Водата стигала чак до фалшборда.
От мястото си високо горе обедното слънце изпичало до бяло и море, и небе и те се сливали
в бяла мъгла от зной. „Кристина“ се издигала и снишавал в такт с бавното дишане на морето.
Сякаш светът бил потънал в дълбока дрямка. Моряците ходели като насън и дишали в такт с
водите.
Госпожица Кристина седяла на палубата и бродирала. Никой не разговарял. Багер
седнал до дъщеря си с „Пътеводителя на моряка“. Двамата мълчали, сякаш нямали нужда да
говорят, за да се чувстват близки. Той обръщал страница, вдигал поглед към морето и отново
се връщал към книгата си. Тя била съсредоточена в бродерията. Имала загар от слънцето,
косите й били разпуснати. Хелмер поднасял кафе.
Това били последните топли дни преди Бискайския залив.
На следващия ден отново било тихо. Към седем часа вечерта захладняло и Ивар и Кнуд
Ерик се качили да пуснат платната. През нощта съвсем се застудило. На сутринта госпожица
Кристина излязла на палубата и една вълна я плиснала право в лицето. Тя избърсала очите си
и се усмихнала на Ивар, който стоял на руля. После с вид на опитен моряк огледала платната.
През нощта гафелните платна били събрани, а от правите били оставени само фокът и
долният марсел. Най-предният стаксел бил опънат и скоро трябвало да се събере.
— Здраво ни бута вятърът — казала тя с усмивка на мокрото лице.
Носела дървените обувки на баща си и една мушама, която й била твърде голяма. Косата
си била покрила с кърпа — вече съвсем мокра. Госпожица Кристина я изстискала и я
пъхнала в джоба на мушамата. Вятърът разбърквал гъстите й кестеняви къдрици.
Подминали две малки рибарски лодки, плаващи на юг. Госпожица Кристина се
настанила до Ивар и ги проследила с очи. Подскачали бясно по вълните, потъвали в
падините им и отново изскачали, обяздили следващия връх. Тя продължила да ги следва с
очи, сякаш търсела неподвижна точка сред морето. В следващия момент лицето й се
изпънало, тя вдигнала ръце пред устата си и изтичала до релинга. Ивар дискретно отместил
поглед.
Тя се върнала при него.
— Май ще сляза в каютата — казала.
Той кимнал.

Към обяд вятърът се обърнал. Сега с течението действали в противоположни посоки и

„Кристина“ тежко порела вълните. Бушпритът току потъвал сред водите.
Херман поел руля.
— Трябва да съберем стаксела — казал той на Ивар.
Ивар го изгледал.
— Искаш да изляза на бушприта?
— Като на слабоумен ли да ти го обясня?
— Ти виждаш ли това, което виждам аз?
Ивар вече проявявал открито неподчинение.
— Виждам, че стакселът трябва да се събере.
— А аз виждам, че бушпритът през половината време е под вода.
— Страх те е да не се намокриш ли?
Херман изобщо не прикривал презрението си.
— Ако не извъртиш кораба по вятъра, за да убиеш скоростта, няма да изляза.
Двамата се гледали в упор.
— Ти на мене ли ми даваш заповеди?
— Ти си щурманът, аз съм матрос. Само те съветвам да направиш това, което би
направил всеки с поне малко опит в плаването. Иначе няма да събера стаксела.
Херман отместил поглед. Знаел, че Ивар има право. Би било безотговорно да прати
човек на върха на бушприта, когато носът заорава толкова ниско. Леко освободил руля и
корабът се пуснал по вятъра. В същия момент от каютата си излязла госпожица Кристина.
Пак се държала за устата, явно готова за поредното жертвоприношение на морето. После
забелязала двамата мъже, изправени един срещу друг. Гледала ту единия, ту другия. Не
сваляла ръката от устата си.
Ивар се прехвърлил през палубата. Държал в ръка ножа си. Стакселът плющял на вятъра.
От бушприта, щръкнал към надвисналото тъмносиво небе, се леела вода. Ивар се вкопчил в
него и почнал да навива стаксела.
Херман следял с поглед високата му слаба фигура, плътно прилепена към гладкия
бушприт над кипящите дълбини отдолу.
Времето се свило и спряло.
Не само на собствената си физическа сила разчитал Херман, но и на знанията си за
слабостите на другите. Бил презрял Ивар от първия момент, в който го видял, но с някакво
странно бездомно презрение, което не намирало къде да удари. Дали матросът имал слабо
място? Можел ли да издържи на напрежението в решителния момент?
Херман усещал как го дърпа и тегли рулят в ръцете му — безкрайната борба за
надмощие между кормилото и морето. Трябвало постоянно да го върти, за да поддържа
скоростта ниска. За момент Херман се поколебал. С трясък като от експлозия вятърът отново
изпълнил платната. Носът се вдигнал високо нагоре към небето, подпрян от една завихряща
се вълна, а после корабът тръгнал надолу и падал, и падал през въздуха, а накрая рухнал върху
водната повърхност и фонтан от пяна изригнал от двете му страни. „Кристина“ прорязала
водите като нож и целият нос потънал, сякаш курсът на кораба го водел към морското дъно.
Минала цяла вечност, сякаш слънцето загубило пътя си към невидимия център на
гравитация някъде далече в галактиката, и в същото време всичко се случвало толкова бързо,
че никой не успял да реагира. Госпожица Кристина все още стояла затиснала уста с ръце, с
очи, разширени от ужас. После корабът отново се изправил. Водата се изливала по палубата
назад към кърмата. Бушпритът триумфално сочел небето. Ивар все още бил там. Държал се за
бушприта като маймунче, а лицето му било бяло като платно.
Дори и в онзи кратък миг Херман видял вцепенението му. Ивар трябвало веднага да
скочи обратно на палубата. Нямало да издържи повторно заораване. Това бил моментът на
Ивар, както Херман имал своя момент в Сетубал.
Но Ивар просто висял там, с вцепенени мускули и скована воля. Пръстите му стискали
бушприта, сякаш в ужаса си се бил превърнал в животно, впило нокти в твърдото дърво, за да
се задържи.
Воден от неочакван импулс, Херман свил длани на фуния пред устата си и му викнал:
— Скачай, матрос, скачай, по дяволите!
Не знаел дали иска да го изкара от вцепенението, или да го подиграе.
Корабът отново се гмурнал. Когато се вдигнал, Ивар го нямало. Голият бушприт за миг
посочил някъде сред облаците, сякаш там бил изчезнал матросът, а не долу в пяната около
носа.
Херман завъртял руля и пуснал кораба по вятъра. Носът застинал в летежа си към
небето.
Сега всичко се развило много по-бързо. Госпожица Кристина дотичала до него.
— Свиня! — викнала тя със задавен глас. — Много добре видях какво…
После гаденето я надвило, а струята изплискала Херман право в гърдите. Госпожица
Кристина се свила от спазъм. Втората струя ударила палубата. Когато задъхана се изправила
отново, по брадичката на госпожица Кристина имало следи от кашавата белезникавожълта
маса.
Тя го изгледала с разширени от ужас очи и див израз. От устните й изригнал поток от
обиди.
— Свиня, чудовище, противен… Ти, гаден…!
Избухването й завършило в неочаквано заекване, на свой ред прекъснато от жален плач.
Госпожица Кристина видяла какво се случва, а като дъщеря на шкипер разбирала
достатъчно, за да схване на какво точно става свидетел. Видяла Херман да връща курса и
знаела какво означава това, когато от бушприта виси човек.
Точно така станало, Херман отлично знаел какво е направил. Но въпреки това до края на
живота си отричаше вината да е негова. Не той бил отнел живота на Ивар, а морето. Морето
победило Ивар, защото Ивар се оказал твърде слаб в решителния момент. Морето го отнесло,
защото мястото му не било там. Той, Херман, бил просто инструмент.
 Имало още един свидетел. Хелмер стоял до люка на трюма, когато Ивар излязъл да
събере стаксела. Но не разбрал нищо от това, което видял, а ако си мислел, че е разбрал
нещо, Херман имал начини да му затвори устата. Не можели да го обвинят в нищо. И за това
си имало причина — не бил направил нищо.
— Човек зад борда! — викнал в следващия момент той.
Това сложило край на обвиненията. Госпожица Кристина се стегнала, откъснала един
буй и го хвърлила в морето, за да отбележи къде е изчезнал Ивар. Кнуд Ерик и Вилхелм
излезли от кубрика.
— Кой? Кой? — крещели те объркани.
— Ивар — отговорил Хелмер паникьосан.
Херман му заповядал да се качи нагоре по мачтата, за да се оглежда за Ивар. После дал
заповед платната да се завъртят напряко на вятъра. Госпожица Кристина стояла до релинга и
отново повръщала.
Този път от шок, решил Херман.
От каютата изскочил Багер. Херман му дал кратък рапорт. Наложил си гласът му да
звучи равно и безстрастно.
— Ивар падна от бушприта зад борда. Беше излязъл да събере стаксела.
— Как е станало? Не бяхте ли завъртели кораба по вятъра?
— Разбира се. Но той изведнъж изчезна.
Херман свил рамене, жест, който показвал, че нещастието е единствено по вина на
самия Ивар.
Кнуд Ерик и Вилхелм спуснали лодката на вода. Багер притичал до тях и поел
командването. После сам скочил в нея. Херман видял госпожица Кристина да се прехвърля
през релинга, да се отблъсва от него и да изчезва през борда.
Миг по-късно видял лодката. На носа стояла госпожица Кристина с развети коси и
умело пазела равновесие. По брадичката й все още имало следи от неразположението й.
Багер седял смазан в задната част на лодката. Кнуд Ерик и Вилхелм гребяли.
Херман останал на руля. Изпълвало го съзнанието, че сега корабът е в неговите ръце.
Гребяли в блуждаещи кръгове ту на върха на някоя вълна, ту — скрити от погледа.
„Кристина“ се носела по вятъра, спасителният екип — също. Къде точно е изчезнал Ивар? В
морето няма отличителни белези. Лодката се отдалечавала все повече и повече, докато се
превърнала в малка бяла черупка насред менящия се пейзаж от вълни в развълнуваното море,
което се надигало и бягало, уморено от преследването на далечния хоризонт.
После изглежда нещо се случило. Малките фигурки се изправили в лодката, размахали
ръце. Навели се през борда. Изглежда се борели с нещо. Нима са го открили?
Херман викнал на Хелмер, високо горе по мачтите.
— Виждаш ли нещо?
— Мисля, че са го открили!
Хелмер размахал ръка, сякаш вече се готви да посрещне Ивар с добре дошъл отново в
света на живите.
Не е ясно какво станало в следващия момент. Фигурите се навели още повече, сякаш
всеки момент щели да паднат през борда на лодката. Тя опасно се наклонила от внезапната
загуба на баланс. После отново се изправила. Само една от фигурите останала превита.
Херман отново викнал на Хелмер.
— Какво става сега? Извадиха ли го?
 Не чувствал нито страх, нито обратното, докато чакал отговора. Ако Ивар оцелее,
оцелее. Животът продължава, независимо от това, което се случва в морето. Херман бил
съвсем спокоен, почти безразличен.
— Мисля, че… — Хелмер се поколебал, присвил очи. — Мисля, че отново го изпуснаха
— във всеки случай не го виждам.
Продължавали да се борят с вятъра. Платната плющели при всеки порив.
Лодката започнала отново да обикаля в кръг. Продължила така известно време, преди да
поеме курс обратно към кораба. Багер пръв се качил на борда. Бил страшно блед и се държал
за гърдите. Последвала го госпожица Кристина. Тя заровила лице в рамото на баща си, а
цялото й тяло треперело. Изплакала силно и протяжно. Багер я притиснал към себе си.
После я прихванал през раменете и я повел към каютата, докато с другата ръка все още се
държал за гърдите. Устните му били само тънка черта върху измъченото лице.
Херман викнал Кнуд Ерик.
— Какво стана? — попитал.
— Открихме го. Беше успял да се задържи на повърхността, но беше полужив и очите му
бяха странни.
— Странни?
— Да, не знам как да го кажа. Сякаш не беше той. Сякаш се бе побъркал. Махаше бясно с
ръце, когато се опитахме да го издърпаме на борда. Не можахме да го прихванем хубаво под
мишниците. Почнахме да го вдигаме и просто… стана.
— Какво стана?
— Явно куртката на мушамата му се е разкопчала. Направо се изхлузи от нея. В ръцете
ни останаха само празните му ръкави. — Гласът на Кнуд Ерик натежал, било му трудно да
продължи. — Потъна право надолу. Не го видяхме повече. А го бяхме хванали. Гледахме го в
лицето. Бях по-близо до него, отколкото до теб сега. Беше спасен. И после… — Той млъкнал
и погледнал Херман със странен поглед. — Но ти това искаше, нали?
Поклатил глава и му обърнал гръб.
Херман дълго го гледал. После вниманието му било привлечено от силен трясък.
Стакселът плющял от бурния вятър. Херман викнал през палубата.
— Стакселът все пак трябва да се събере. Желаещи?
Хелмер още висял сред такелажа. Херман му наредил да слезе и да се захваща с обяда.
Животът продължавал, корабът също трябвало да продължи напред.
Замислил се върху думите на Кнуд Ерик и странния поглед, който момчето му хвърлило.
Сторило му се, че гледа през него. Спомнил си предупреждението на Кристиан Стерк за
Антон Хансен Хай, който открил черепа на пастрока му. Кнуд Ерик може би също знаел за
това. С погледите си проклетите момчета го бяха изгонили ужасен от Марстал. Но нали нищо
не се разкрило. Историята била забравена.

Херман се хранел заедно с трите момчета. Настроението било тягостно и всички

дъвчели в мълчание. „Можех да се сетя да изискам старите дажби. Ивар вече го няма да се
застъпва за младите матроси.“
— Някой има ли да казва нещо? — попитал той.
Хелмер се свил и се съсредоточил върху храната. Херман погледнал Кнуд Ерик и
Вилхелм. И двамата поклатили глави.
 — Днес изгубихме свой другар — казал той. — Случвало се е преди и ще се случва
отново. Стават такива неща по море. Има добри моряци и моряци, които не са толкова
добри…
Оставил последното изречение недовършено.
— Ивар беше добър моряк — казал Кнуд Ерик.
Херман бил готов да му се нахвърли, но се въздържал.
— Морето беше виновно — казал той помирително. — Когато морето покаже това си
лице, няма какво да направим. — Сам чувал колко са кухи думите му. — Но вие сте можели
да го извадите. Какво стана там? Да не се паникьоса?
Кнуд Ерик поклатил глава, не искал да отговори.
Херман знаел, че е уцелил болното място. Да, намерили го. Бил жив. Можело да бъде
спасен. Сам е саботирал спасението си. Много добър моряк, няма що. Така ли се държи един
добър моряк, когато животът му е на карта? Кнуд Ерик можел да го подозира колкото си ще.
Но сам видял, че Ивар се е проявил като страхливец и сега не бил сигурен в обвинението си.
Херман повторил:
— Паникьоса ли се?
Въпросът останал дълго да виси във въздуха, а това само по себе си било отговор.
Хелмер станал, за да занесе кафе в каютата на Багер.
Кнуд Ерик вдигнал очи. В тях имало опасно упорство.
— Ще разкажа всичко на шкипера — казал той.
— Какво ще му разкажеш? Ти беше в кубрика, спеше.
Гласът на Херман бил спокоен.
— Вилхелм също знае. Ще разкажем на Багер.
— Оная стара история? — Херман се засмял. — Петнайсет години цял Марстал говори,
че съм убил Йепсен. — Разперил ръце и се ухилил. — И какво? Още съм си тук!
Хелмер се върнал с чиниите от каютата на шкипера. Нито Багер, нито госпожица
Кристина били докоснали храната си.
— Шкиперът иска да говори с теб — казал той.
Херман станал от пейката. Качил се на палубата и вдишал дълбоко. Трябвало да се
събере и да насочи силите си в правилната цел. Нямал представа какво ще каже. Оставил
всичко на инстинкта за оцеляване. Сега трябвало да вземе собствения си изпит. Видял
госпожица Кристина да застава до руля заедно с Вилхелм. Значи ще говори насаме с Багер. И
по-добре.
Отворил вратата на каютата и прекрачил високия праг. Бил влизал там преди, но сега
сякаш виждал каютата на Багер за пръв път. Погледът му се плъзнал по семейните
фотографии, завинтени в дървената преграда, вместо да висят на шнур. Над тапицираната с
кожа софа имало полица с книги. Накрая погледът му спрял на шкипера. Багер сякаш за
кратко време бил преживял драматична промяна. Все още притискал с една ръка гърдите си,
докато с другата се подпирал на писалището, все едно всеки момент ще се свлече от софата и
само контактът с масата го задържал на мястото му. Бил пребледнял още повече, а очите му
били хлътнали дълбоко. Тънките му коси били влажни, а по ръба на челото му имало малки
капки пот. Примигвал нервно.
Херман останал прав на вратата. Стоял изопнат и се стараел гласът му да звучи колкото
се може по-нормално. Ако става дума за воля, той бил по-силен от Багер. В това никога не се
бил съмнявал, а в онзи момент то било по-очевидно от всякога. Но капитанът го
превъзхождал по ранг. Херман трябвало да се наложи, да го пречупи, но без да изглежда, че
си позволява да не зачита йерархията, независимо колко много презира висшестоящия. Не
бил метежник.
— Искали сте да говорите с мен — казал той.
Багер гледал в масата, сякаш е забравил какво иска да каже и сега търси отговора в
линиите на лакираното дърво. После отслабил хватката си върху ръба на масата и плъзнал
длан по плота. Изведнъж рязко ударил по масата. Това явно било сигнал към самия него, че е
крайно време разговорът да почне. В следващия момент вдигнал поглед и го впил в Херман.
Нервното примигване не спряло.
— Срещу Вас беше направено сериозно обвинение — казал той и млъкнал, сякаш
очаквал реакция от Херман.
Херман пък чакал него да продължи.
Каква забава ще е, ако почне пак да рецитира от „Пътеводителя на моряка“, мислел си
щурманът.
Багер отместил поглед, а после — след видима битка със самия себе си — отново го
концентрирал върху Херман.
— Човек, който… — Поколебал се в търсене на точните думи. — Човек, в чиито думи
нямам основания да се съмнявам, твърди, че нарочно сте поставили живота на Ивар в
опасност, когато е излязъл на бушприта, за да събере стаксела.
Багер млъкнал изтощен и зачакал отговора. Херман не реагирал, спокойно останал на
мястото си. Багер изтрил челото си с носна кърпа. Тънката, пропита с пот коса се разрошила
и щръкнала нагоре. Смутеното му лице добило комична прилика с голяма въпросителна.
Херман продължавал да мълчи и се наложило Багер да продължи.
— Вие сте били на руля и докато Ивар е бил на върха на бушприта, сте променили курса
така, че носът е заорал.
Херман направил крачка напред. Багер се сепнал.
— Кой го казва това?
— Това не Ви засяга. И преди всичко не Вие ще задавате въпросите, а аз! Не се
самозабравяйте!
Багер отново изтрил челото си с носната кърпа. За момент изглеждало сякаш се вслушва
в нещо, което става някъде на съвсем друго място, и Херман си помислил, че не настоящата
ситуация го ужасява, а нещо съвсем друго. После Багер заговорил отново.
— Не само че поведението Ви е било безотговорно и в разрез с всички правила по море.
Всичко показва, че сте сменили курса нарочно.
— Какво намеквате?
Херман не можел да се сдържа повече. Осъзнал, че се е подпрял с две ръце на масата и
се е надвесил заплашително към капитана.
Багер притиснал с ръка гърдите си. Дишал тежко и вече дори не бършел потта по челото
си. Косата му все още стърчала нагоре. Но гласът му бил спокоен.
— Не просто намеквам, казвам го направо — Вие сте отнели живота на Ивар. —
Млъкнал, за да си поеме въздух. Издишал на дълги свистящи дихания. Херман стоял като
замръзнал, стоварил цялата си тежест върху писалището. Багер отново си поел въздух. — В
Копенхаген Ви очаква морски съд. И Ви обещавам, че истината ще излезе наяве.
— Госпожица Кристина е била, нали? Тя Ви е наприказвала тия лъжи! Дяволската
кучка. Той просто се паникьоса. Затова се удави. Той беше слабак. Не му беше мястото в
открито море. Това е. Това е всичко, което ще кажа по въпроса.
Лицето на Херман било опасно близо до това на капитана. Трябвало да се удържи да не
го сграбчи и да не запрати старческото му тяло в стената.
Багер го гледал, но погледът му бил отнесен някъде далече. Потта се стичала по бледото
му лице, на което отново се появил същият блуждаещ израз, сякаш слуша нещо някъде далече
и изобщо не забелязва присъствието на Херман.
— Чувате ли изобщо какво казвам? — изревал Херман. — Тая кучка лъже, тя се беше
увлякла по него!
Било му все едно какви ги приказва. Съвсем се бил самозабравил, но ръцете му все още
били спокойни, макар и с цената на толкова усилия, че цялото му тяло се тресяло. Тоя идиот
не вижда ли, че си играе с огъня, по дяволите? Колко може да понесе един човек?
— Нима ме обвинявате, че съм убиец? — викнал той и изпитал облекчение, когато чул
думата изречена на глас. Почувствал се праведен и си върнал самообладанието.
Изразът на лицето на капитана си оставал същият. Погледът му все още бил
съсредоточен върху някаква далечна точка и сякаш още по-внимателно слушал нещо
недоловимо. Изведнъж дълбоко си поел въздух. От устата му изскочило хлъцване, почти като
началото на уригня. После мускулите на лицето му се вкаменили. Широко оцъклил очи, а
долната му устна увиснала отпусната. В следващия момент се строполил напред. Главата му
паднала на писалището точно между ръцете на Херман.
Херман отскочил назад. Зяпал косите на капитана — тънки кичури, прилепнали от
потта върху тила му. Кожата била сива като изпръхнала пръст. Протегнал ръка да провери
пулса му. Не доловил такъв. После изскочил нагоре по стълбите към палубата.
На руля бил Вилхелм. Кнуд Ерик стоял до него. Херман не видял госпожица Кристина
никъде. Сигурно била в камбуза с Хелмер.
Херман пристъпил до двете момчета.
— Нали не ви е страх от мъртъвци?
Те го изгледали неразбиращо. Херман посочил Кнуд Ерик.
— Ти идваш с мен.
Заедно се върнали в каютата на Багер. Кнуд Ерик застинал при вида на проснатата върху
масата фигура.
— Какво е станало?
— Ти как мислиш?
— Мъртъв ли е?
— Проверих за пулс. Няма. Така че сигурно да.
Раменете на Кнуд Ерик заподскачали.
— Трябва да го положим в койката.
Херман подхванал Багер под мишниците и го издърпал странично от софата. Кнуд Ерик
подпъхнал ръка под краката му. Внимателно положили мършавото тяло в койката. Очите му
все още били диво оцъклени. Устата му също била отворена. Херман затворил очите на
мъртвия и притиснал долната му челюст на мястото й.
— Нещастен случай.
Забелязал погледа на Кнуд Ерик върху себе си и му отвърнал с предизвикателно взиране.
Кнуд Ерик отместил очи.
— Нещастието никога не идва само — добавил Херман утешително.
Само това му идвало на ума сега. Безсмислени бабешки мъдрости. И все пак имало
нещо успокояващо в тези думи, с които сякаш искал да утеши не само Кнуд Ерик, но и самия
себе си. Смъртта на Багер го стреснала. Сякаш някой неочаквано му викнал „Па!“ в лицето.
Самият капитан нямало да му липсва. Напротив, смъртта на Багер била само от полза за
самия него. Щял да се отърве от маса неприятни обвинения.
— Трябва да говоря с госпожица Кристина — казал той и тръгнал нагоре по стълбата.
Кнуд Ерик го последвал. Херман отворил вратата на камбуза. Госпожица Кристина
седяла свита на тясната пейка, а Херман бил с гръб, обърнат към печката. Погледнала го.
Лицето й било бледо и разплакано, очите й — зачервени. Косите й били сплескани от
солената вода и залепнали към главата в безредни кичури.
— Госпожице Кристина — казал Херман, — трябва да говоря с Вас. Става дума за баща
Ви.
— За баща ми? — изненадала се тя.
— Да излезем навън.
Той отстъпил встрани, за да й направи път. Тя го последвала, без да пита повече. Имало
нещо сънливо в движенията й. Отвел я до релинга откъм подветрената страна. Стояли един
до друг и се опитвали да пазят равновесие, докато корабът се издигал и снишавал в тежкото
море. Не знаел какво следва, но усетил колко е напрегнат. Дали щяла да се размекне? Или в
див бяс да го обсипе с нови обвинения? Може би дори, че е убил баща й? Онази несигурност,
която винаги изпитвал в нейно присъствие, отново се върнала. Само че хиляди пъти по-
силна. Щял ли да се справи със ситуацията?
С усилие придал спокойствие на гласа си.
— Госпожице Кристина — чул се да казва, — много съжалявам, че трябва да Ви предам
тази тъжна вест, но баща Ви почина. Получи сърдечен удар.
Не я гледал в лицето, докато изговарял думите. Гледал надолу и това можело да се
приеме като жест на съчувствие и уважение към мъката й. Но сам знаел, че сведеният му
поглед е породен от несигурност. Имал чувството, че вече е изгубил играта и нещо
ужасяващо ще избухне току в лицето му — верижна реакция от събития, които ще го разкъсат
на парчета и унищожат.
Казал думите и сега очаквал реакцията й. Не се случило нищо. Не можел да чака повече
и вдигнал очи. Тя все още стояла срещу него. Изражението на лицето й било все същото,
сякаш не е чула какво е казал.
Следващото, което се случило, напълно го изненадало. Тя пристъпила крачка напред и
склонила глава. Челото й легнало на рамото му и тя захълцала. За секунда или две той
останал вцепенен, с увиснали до тялото ръце. После я прегърнал, като бавно се поклащал в
такт с движенията на кораба, за да не загубят равновесие и да паднат върху мократа палуба.
Изведнъж всичко в него изригнало. Несигурността, в чиято хватка се намирал допреди миг,
се превърнала в триумф, който го залял със силата на бликащ гейзер.
Останали така известно време. Той можел да остане така завинаги. Усещал собствената
си сила и нежната тежест на главата й върху рамото си. Галел я по мокрите заплетени коси и
тихо нареждал безсмислени успокояващи думи. Изведнъж двамата се оказали свързани, а той
нямал представа как е станало. Но усещал връзката. В отговор го изпълнила неочаквана
нежност. Сякаш държал в обятията си дете.
— Елате — казал той. — Ще Ви заведа при баща Ви. — Повел я към вратата на каютата
и й отворил вратата. — Мисля, че е най-добре да Ви оставя насаме с него — добавил
внимателно.
 После се качил на палубата и сменил Вилхелм на руля.

Наредил да се вдигнат още платна. Плавал твърдо. Под натиска на вятъра релингът почти
се изравнил с водата. Херман виждал безпокойството в очите на момчетата, но никой от тях
не казал нищо. Той ги привикал при себе си.
— Багер е мъртъв. Сега аз съм капитанът.
После отново останал сам на руля. Усещал мощта на морето върху кормилото и в ръцете
си. Нежността, която бил изпитал, останала в него, но се превърнала в убеденост: госпожица
Кристина била негова. Необратимо.

Замислил се за мъртвеца в каютата. Искало му се да увие трупа в платно и без много

разправии да го пусне през борда. Но знаел, че не може така. Сен Мало не било най-близкото
пристанище, но ако вятърът се задържал и той продължавал да плава твърдо по него, можели
да стигнат там за два дни. Разбира се, Багер не можел да остане в каютата. Госпожица
Кристина не можела да спи с мъртвия си баща. Оставал кубрикът. Все пак там вече имало
една свободна койка.
На лицето му се разляла неволна усмивка. Добре щяло да им се отрази на двамата
пикльовци да спят няколко нощи в компанията на мъртвец.
Херман останал на руля до края на деня. Не искал да е никъде другаде. Корабът бил
негов. Носел се през морето с мъртъв капитан на борда и жена в каютата. Почнал да си
тананика — старата shanty за пияния моряк, който се озовал в койката на капитанската
дъщеря.
Да, това била мечта — Put him in the bed with the captn s daughter. Но за него тя се
сбъднала.

Вечерта занесъл чиния супа на госпожица Кристина. В каютата било тъмно. Драснал
клечка кибрит и запалил керосиновата лампа, завинтена до койката.
— Трябва да ядете — казал той и й подал чинията.
Тя послушно вдигнала лъжицата до устата си. Той останал прав и я изчакал да се
нахрани. После върнал чинията й в камбуза.
В полунощ все още бил на руля. Карал трета вахта поред. Сега почвала нощната. Херман
застопорил руля и прекосил палубата до люка за кубрика. Спуснал се по стълбата и събудил
Вилхелм. Момчето се изтърколило от койката. Спял с дрехите. В ръката си държал джобно
ножче, сигурно подарък за конфирмацията. От другата койка скочил Кнуд Ерик. И той бил
въоръжен.

„Кристина“ все още плавала остро срещу вятъра и кубрикът гърмял, когато носът се
блъснел в поредната вълна. Херман хвърлил поглед на ножчетата и поклатил глава.
— Чудни са за чистене на ноктите, сигурен съм — казал развеселен. — Най-добре си ги
приберете обаче. Иначе ще взема да реша, че сте метежници.
Виждал, че с всяка негова дума подскачат. Били ужасени почти до сълзи.
 Херман дал курса на Вилхелм и отново се качил по стълбата. Прекосил палубата и
отворил вратата на капитанската каюта. Не била заключена и за момент той останал
неподвижен на прага в тъмното. Ослушал се. Не чувал дишането на госпожица Кристина, но
знаел, че трябва да действа веднага. Със същата убеденост, която била пораснала вътре в него
горе сред мрака и бурята.
Протегнал ръка към койката. Напипал възглавницата и докоснал косите й. Явно лежала
с гръб към вратата. С този гръб, за който мечтаел от толкова време. Погалил я по косите,
втвърдени от морската вода. Тя не реагирала. Бил убеден, че спи. Плъзнал ръка надолу по
шията, топла и нежна. Едрата му длан я обгърнала. Усетил крехките й прешлени и го
изпълнила нежност. Все още нямало реакция. Не я чувал да диша и трябвало да потисне
желанието си да провери пулса й. Нима още спяла? Или е стаила дъх от страх? Не, сигурен
бил. Тя го очаквала. Тялото й му го казвало. Той отметнал завивката. После хванал
нощницата й и я вдигнал чак до раменете й.
Поколебал се за момент.
Не я познавам, помислил си, може би е по-силна от мен.
Внезапно го обзел страх. После разкопчал панталоните си и легнал на койката до нея.
Не казвал нищо. Чувствал се неловко така, облечен. Трябвало първо да си свали дрехите. Но
вече било твърде късно. Положил ръка върху нея и я придърпал към себе си. Вълненият му
пуловер сигурно я драскал по голата кожа. Дал си сметка, че се възползва от нейната
безпомощност, вместо да я защитава. При допира до нея се втвърдил, но жарта се отдръпнала
от главата му и оставила там студена разсъдливост. Ерекцията му останала, била почти
животинска. Той просто реагирал на топлината на другото тяло и сляпо търсел облекчение.
Продължавал да се гледа отстрани. Един голям, тромав мъж в моряшки ботуши и пуловер,
притиснал една пасивна жена в някаква тясна койка.
Изведнъж тя помръднала. Промърморила нещо в просъница и понечила да се обърне в
койката. Той инстинктивно затегнал хватката си върху шията й и натиснал лицето й. Тя
изпискала, но писъкът бил заглушен от възглавницата. Тялото й се стегнало в протест и тя
замахала с ръце.
От гърлото й излязла въздишка, когато проникнал в нея, но тя била просто въздух, сякаш
нещо се е разместило вътре в нея, въздишка без чувство, звук на изпразващи се дробове,
както при умиращ, който най-сетне издъхва след дълго безсъзнание. Госпожица Кристина
лежала напълно неподвижна, като пронизана с копие.
Той останал вътре в нея и се напрегнал да чуе дали още диша. После неочаквано
свършил, неволно се предал и се почувствал сякаш е стъпил в нищото и е пропаднал в тъмна
бездна. Слабините му още дълго потрепвали. Тя все още не помръдвала. Той притискал
пасивната жена към себе си. Порой от думи минавал през главата му. Искал да говори, но на
устните му не излизало нищо. За него тя била госпожица Кристина. Но естествено не би
могъл да я нарече така в момента, в който станал едно с нея. Докато разсъждавал за това,
заспал.
Събудил се, може би само няколко секунди по-късно, когато тя неочаквано се изтръгнала
от ръцете му. Преди да може да реагира, тя се надигнала и почнала да го удря. Той се
изтърколил от тясната койка и тежко се стоварил на земята. Изправил се на крака и опитал
да закопчае панталоните си. Чаталът му бил мокър.
Тя не спирала да пищи.
Той не изпитвал нищо освен досада от неконтролируемото крещене, което изпълвало
тясната каюта и с почти физически натиск го тласкало към вратата.
После издрапал навън до палубата. Духало още по-силно и платната били издути. За
момент останал прав, загледан в морето. Разпенените върхове на вълните белеели в тъмното.
Единственото, което се чувало, бил воят на вятъра в такелажа и глухият тътен на вълните,
които сипели пръски по палубата. Херман сменил Вилхелм на руля. Решил да остави
платната, въпреки че виждал риска от такова твърдо плаване. В лицето го шибали тежки
капки дъжд.
Не бил човек, свикнал да претегля аргументите за и против. Все още бил напълно
изпразнен от мисли и тази празнота била добре дошла, както би бил добре дошъл и сънят.

Когато при следващата вахта поискал някой да го смени, момчетата отказали.

— Значи предпочитате да загинем? — попитал той.
Те не отговорили. Стоели пред него и го гледали, със смехотворните си ножчета, в които
виждали опасни смъртоносни оръжия. Вятърът бил утихнал. Корабът вече лежал по-спокоен
върху водите. Херман отново застопорил руля и тръгнал към капитанската каюта. Момчетата
притичали пред него и му препречили пътя. Госпожица Кристина явно им била разказала
всичко. Сега си въобразявали, че са нейни защитници. Бил осквернил незрялото им чувство
за справедливост, а по-лошо от това нямало, защото чувството за справедливост прави хората
диви, бесни. Дава им смелост и им отнема предпазливостта, дори инстинкта за
самосъхранение.
— Ако приближиш още, ще те убием — казал Кнуд Ерик с треперещ глас.
Хелмер хълцал шумно, но стискал ножа. Били ослепели от ужас и в слепотата само
джобните ножчета им давали някаква сигурност. Херман изобщо не се съмнявал, че като
нищо ще ги забият в тялото му като единствено спасение срещу страха, който той будел у тях.
Били непредсказуеми и точно затова неочаквано се оказали опасни за него.
Осъзнал, че независимо от всичко суетните му планове няма да се осъществят. Никога
нямало да има госпожица Кристина. Бил сам с три момчета, които в паниката си можели да
направят какво ли не и на които им било все едно дали ще живеят, или ще умрат. Можел да
им прекърши гръбнаците един по един. Но с какво би помогнало това?
Изпълнила го тъга. Било време да доведе нещата докрай, да направи това, което винаги
правел в подобни ситуации, когато всички изходи се оказвали заключени — да покаже на
света, че му е безразлично, и да изчезне. Животът му бил като неспирните морски вълни,
които едновременно нападат и бягат.
Върнал се на руля. Предстояло му изпитание по издръжливост. Вече нямало да спи. На
изток се простирал френският атлантически бряг с неговите подводни възвишения, които в
тежко време могат да унищожат всяка шхуна, особено такава — без нито един опитен
офицер на борда.
След няколко дни сменил курса.
Завръщане
Мосю Клубен, лоцман от Роаян, пръв забелязал, че брамселната шхуна, която се поклаща
върху вълните пред Поант дьо Грав, е в опасност. В началото не бил сигурен дали на борда й
изобщо има хора, но след като минута-две оглеждал кораба с далекогледа си, му станало
ясно, че някой отчаяно се бори да го удържи далече от опасния бряг. Не бил подаден сигнал
за бедствие, но с онази отдаденост, която го отличавала в 30-годишната му кариера на
лоцман, мосю Клубен все пак се отправил към кораба.
На борда на „Кристина“ от Марстал открил три момчета и една млада жена — и
тримата му направили странно впечатление, а по време на целия си последващ престой в
Роаян жената не казала и една дума. В една койка в кубрика лежал мъртвият капитан. От
матроси и щурман нямало и следа. Спасителната лодка липсвала.
Обяснението на момчетата, такова, каквото го дали пред пристанищните власти и после
пред полицията в Роаян, било, че щурманът е убил първо един матрос, а после — капитана, и
след това е посегнал на дъщерята на капитана. Какво имали предвид с „посегнал“,
момчетата или не искали, или не можели да уточнят, а самата жена отказала дори да отвори
уста.
Освен това те заявили, че в родния си град Марстал, откъдето били и те, щурманът бил
извършил убийство, за което не бил наказан. Избягал от кораба по-рано същия ден, в който
мосю Клубен се качил на борда, и за бягството си използвал спасителната лодка.
След подробните разпити полицията не намерила причини да повдига обвинение срещу
изчезналия щурман. По тялото на капитана нямало следи от насилие, а последващата
аутопсия разкрила, че е починал вследствие на сърдечен удар. Обстоятелствата около
удавянето на матроса също не били достатъчно ясни, за да се повдигне обвинение, и смъртта
му беше отдадена — както и при последващото разследване в Копенхаген — на нещастен
случай, макар и изчезването на щурмана да пораждало известни подозрения. Но нищо не
можело да се докаже. В крайна сметка поредицата събития, завършили с пристигането на
„Кристина“ пред Поант дьо Грав, се дължала на погрешна преценка от страна на капитана,
който бил наел моряк с лоша репутация и без необходимите документи.
Предполагаемото насилие спрямо младата жена също не довело до обвинения. Това се
дължало най-вече на нейното неотстъпчиво мълчание, както и на неясното обяснение за
природата на нападението от страна на момчетата.
Капитанът бил погребан в гробището на Роаян. Местният вестник Le Depeche de l’Ouest
писал за злочестия кораб — le navire maudit — и на погребението се събрала малка група
любопитни граждани.
Едрата фигура на мосю Клубен също се мернала сред тълпата, но неговото присъствие
на погребението било породено от чувство за дълг. В крайна сметка именно той спасил
кораба и той го прекарал до безопасните води на пристанището. Освен това той се погрижил
и за младите членове на екипажа — в неговите очи те били още деца. Приютил ги в дома си,
а мадам Клубен приготвила стая за младата жена и се погрижила тя да е подходящо облечена
за погребението: с черна шапка с воалетка.
През цялото време младата жена се държала почти като шивашки манекен в ръцете на
грижовната съпруга на лоцмана. Не проявила дори намек на благодарност. Нямало и следа от
скръб върху бледата каменна маска, която след пристигането им в Роаян била лицето й за
пред света. Мадам Клубен имала достатъчно опит, за да не съди по външността, и не се
разровила по-надълбоко в чувствата на нещастната си млада гостенка. Единствено по
отношение на храненето била непреклонна. Тя произхождала от земите на френските баски
и с нетърпящ възражение глас всеки ден й нареждала да си изпразни чинията с торо, габуре,
камо и кустон, които й поднасяла. Младата жена се подчинявала без да благодари за храната,
нито по някакъв начин да покаже дали й е харесала. Но я изяждала и мадам Клубен
заявявала пред съпруга си, както го правела често и преди това — от сърцевината на
житейския си опит, — че точно от това имат нужда всички несретници: от майчинска грижа
и добра храна.
По заповед, дошла от датското дружество собственик на кораба, един от младите
матроси останал на борда на „Кристина“ до пристигането на новия екипаж. Другите двама
напуснали Роаян заедно с младата жена, която до последно продължила да мълчи.
Когато се качвали на влака, двамата й придружители с трогателно братско внимание се
погрижили за куфарите и чантите й. Самата тя носела само една моряшка торба, за която се
говорело, че принадлежи на удавения матрос.

Когато Клара Фрийс се прибра, в салона я чакаше Кристина. Клара знаеше историята й.
Всички я знаехме. Вилхелм и Хелмер казваха, че Херман й бил посегнал, но ние си имахме
едно наум. Естествено че я е насилил. За това бяхме единодушни. Всеки път, когато
момчетата кажеха думата „посегна“, ние кимахме с многозначителен израз, който сигурно
страшно ги е дразнел. Естествено че и те самите са знаели точно какво се е случило.
Момчетата тези неща ги усещат. Но съзнателно бяха избрали тази дума. Искаха да предпазят
госпожица Кристина.
Говорехме за Кристина Багер като за „бедното дете“, но Клара беше първата, която
разбра, че тези думи имат и друго значение.
Кристина стана от софата, без да откъсва поглед от домакинята. Не казваше нищо. Не
беше казала нищо от завръщането си. После с едната ръка посочи корема си, а с другата
описа дъга пред него. Клара отлично разбра този ням език на жестовете и усети, че не само
сърцето, но и очите й преливат от състрадание. Чувстваше се напълно безпомощна. Бедното
дете не само е било насилено, но и носеше детето на изнасилвача си. По-зле едва ли можеше
да е и Клара не виждаше по какъв начин биха могли да помогнат парите. А смяташе, че
момичето е дошло при нея точно за пари.
Хвана Кристина за ръка и я помоли да я последва. Отидоха на „Тейлгаде“ при вдовицата
Расмусен. Анна Егидия настани Кристина на софата. Поднесе кафе и домашни сладки и с
уютната си ежедневна суетня край изпадналата в беда гостенка, с успокояващото гукане, с
което я подканяше, целеше да я успокои. Клара много пъти беше наблюдавала този ритуал и
той както винаги изглежда работеше. Анна Егидия сложи ръка на корема на момичето и го
погали, и сякаш с жеста си задвижи някакъв механизъм вътре в нея, защото Кристина отвори
уста и за пръв път от много седмици проговори.
— Искам да замина за Америка — каза тя. Двете по-възрастни жени се спогледаха. —
Не искам да го раждам в Марстал — продължи Кристина, — нито искам да замина да го родя
някъде тайно и да го оставя за осиновяване. Ще отида в Америка и ще започна нов живот със
сина си.
— Със сина си? — повтори Клара озадачена.
 Анна Егидия, която познаваше сърдечните дела по-добре от Клара, не попита Кристина
какво я кара да мисли, че детето ще е момче. Но чу болката в гласа й, когато спомена
нероденото дете и веднага разбра, че тази болка има друга причина, не насилването.
— Значи не Херман е бащата на детето? — попита тя.
Кристина поклати глава. Лицето й се озари от внезапно щастие, а после отново
помръкна от мъката, която беше крила зад мълчанието и безизразното си лице. Заплака, а
жените седнаха от двете й страни и я прегърнаха.
Бащата, разказа тя, бил Ивар, матрос, на когото била дала сърцето си, а и естествения му
спътник — целомъдрието си, което не си струвало да пази в момент на такава голяма,
истинска любов. Защото Ивар бил най-прекрасният мъж, най-красивият, най-умният, когото
някога е срещала, нищо общо с онзи скот, с онази безсърдечна свиня Херман, чудовището,
убило най-добрия човек на света.
— Моят мъж — каза тя. — Той беше моят скъп, скъп мъж. Щяхме да се оженим.
Сигурна съм. На света нямаше друг за мен.
Разбраха, че като назовава Ивар за баща на детето си, в нея говори не убеждението, а
надеждата.
— Америка не е лоша идея — каза Клара.
Анна Егидия кимна. Една от дъщерите й беше прекарала там войната.
Анна Егидия разговаря с майката на Кристина. Клара купи билета за кораба до Америка
и се погрижи да има кой да я посрещне в Ню Йорк. Оставаше само да изчакат детето. Да
видят на кого прилича, когато покаже глава на белия свят. Дали е белязано с клеймото на
престъплението, или с печата на любовта.

По телефона от Ню Йорк дойде гласът на радостна, възторжена млада майка.

— Ако беше момче, щях да го кръстя Ивар — каза Кристина. — Но е момиче, затова ще
се казва Клара. Нужно ли е да казвам повече?
Едно мъничко личице, все още твърде малко, за да се усмихва, но не и за да покаже
доказателства за произхода си, беше затвърдило вярата й, че никога не е твърде късно
любовта да победи. Природата беше доставила своя дар, а истинският баща го беше
подписал. Ивар беше изпратил последен поздрав от отвъдното под формата на силна
брадичка, прав нос, чисто чело, тъмни вежди и черна косичка.
Клара споделяше възторга на младата майка, която беше излъгала съдбата. И все пак
нещо в Клара плачеше, сякаш е била изоставена. Когато самите ние сме нещастни, копнеем
да сме сред други като нас, копнеем за сладко-горчивото потвърждение, че страдаме не
защото сме извадили лош късмет или защото сме направили погрешен избор, а просто
защото такъв е животът. Клара имаше чувството, че от този ден нататък ще й е още по-трудно
да понася съдбата си.
Нейното собствено дете е било на този прокълнат кораб, само̀ с човек, за когото никой в
Марстал не се съмняваше, че е убиец. Кнуд Ерик също е можел да умре и Клара знаеше, че тя
би понесла смъртта му по същия начин, по който беше понесла всички смърти в живота си,
на Хенинг и на Алберт — като болезнено отритване от страна на живота. Никой не иска да
знае за нея. Всички й обръщат гръб, потъват в мрака, в дълбините, или заминават по море, а
последното е същото като да си умрял.
 Хелмер и Вилхелм се бяха върнали заедно с Кристина. Вилхелм все още не се беше
съвзел след тежкото прекосяване на Атлантика. Хелмер се беше разплакал при срещата с
майка си и баща си. Сега беше станал чирак в бакалията на Минор Йоргенсен.
А Кнуд Ерик?
Той беше останал да наглежда кораба, докато му се намери нов екипаж. Клара реши, че
така му е било наредено. Отиде при брокера, брат на покойния капитан Багер — Херлуф
Багер. Беше си представяла срещата като разговор между колеги, между мъже. Такива думи
си беше приготвила, когато влезе в кантората на „Конгегаде“.
— Естествено, добре разбирам, че момчето е преживяло много — каза Багер. След като
стана да я посрещне, той отново се настани в тапицирания си с кожа стол и сега изглеждаше
сякаш се е слял с него като олицетворение на неоспоримия — и Клара не можеше да не го
признае — мъжки авторитет. — Но все пак някой е трябвало да остане да се грижи за кораба.
— Той е само на петнайсет! — възкликна Клара.
— Но е жилаво момче. Хубави неща чух за него. Естествено, би могъл да си тръгне,
макар че по този начин би ни затруднил. Но той не е дал знак, че би искал подобно нещо.
Той я огледа критично и Клара веднага разбра, че причината да не задоволи желанието й
да върне Кнуд Ерик у дома е един фактор, който тя от самото начало е разбрала погрешно.
Това не беше среща между колеги. Това беше среща между една жена и един мъж, а
разтревожените майки не разбират нищо от морски дела.
Тя тропна с крак и излезе, без да се сбогува. Багер може да разправи всичко на всички,
ако иска. Безпомощността й я вбесяваше. За какъв се мисли този дребен самодоволен
дебелак? Тя като нищо може да го съсипе, да го смаже под същата подметка, с която току-що
беше тропнала по пода.
После отново се успокои. Трезва мисъл замени вълнението й. Нищо странно нямаше в
това, че не може да вразуми Кнуд Ерик. Не само той, целият Марстал живееше със заблудата,
че морето води към бъдещето, а всъщност то водеше единствено до оскотяване. И до
студената смърт на удавниците.

От един момент нататък Клара живееше с мисълта, че Кнуд Ерик е умрял.

Когато се оказа, че е жив, тя реши, че е време сама да го убие.
Кнуд Ерик беше навършил 20 години, когато един ден с присъщата си лаконичност я
уведоми, че си е намерил работа на борда на „Копенхаген“. Два месеца по-късно барката
изчезна на път от Буенос Айрес към Мелбърн. Търсиха я къде ли не — на Тристан да Куня,
на островите Принц Едуард, на островите Ню Амстердам. Нищо не откриха — нито дъската
с името на кораба, нито някоя преобърната спасителна лодка, нито дори пояс.
Когато оповестиха списъка с шейсет и четиримата изчезнали членове на екипажа, Кнуд
Ерик не беше в него. Вместо с „Копенхаген“, бил отплавал на борда на един от платноходите
на Клара — „Клаудия“. Често я беше молил за позволение, а тя всеки път беше отказвала. Но
този път не беше проверила списъка с екипажа, а капитанът беше назначил Кнуд Ерик зад
гърба й.
В страшните дни и нощи, през които беше смятала, че синът й е потънал с
„Копенхаген“, тя отново и отново си припомняше последния разговор между двамата. Кнуд
Ерик я беше попитал дали може да се качи на „Клаудия“. Това беше един от редките случаи, в
които той й се доверяваше, но тя му отказа. А сега беше мъртъв. С непримиримостта си го
беше изпратила на сигурна смърт.
— Знаеш ли — каза той онази вечер, — че барковете, които наследи от Алберт, са
последните големи платноходи в света?
Не само последните, те били и най-красивите — лебедовата песен на една цяла епоха.
Понесени на гърба на североизточния пасат, опънали тънки летни платна, те прекосявали
Атлантическия океан за дървесни багрила от Западните Индии. Всеки моряк трябвало да
изпита това поне веднъж в живота си — да застане под белите куполи на платната, под
попътния пасат и изгарящото слънце, на върха на главната мачта на 20 метра височина,
господар на целия свят.
Очите му светеха. Остави я да помисли.
Вече беше мъж. С дълги крайници, но не по детински слаб, а мускулест, самоуверен.
Клара виждаше Хенинг в него. Винаги го беше знаела. Но сега виждаше и нещо друго, нещо
по-хубаво и по-силно.
— Не — отговори кратко.
Ако наистина е умрял, защо го няма в списъка на загиналите след потъването на
„Копенхаген“? Къде е? Клара минаваше покрай работилницата на Събирача на мъртвите и не
смееше да надникне вътре. Ами ако точно в този момент издялква образа на удавеното й
момче в дървото?
Имаше нощи, в които без покой обикаляше стаите и плачеше с глас — за самата себе си,
за самотата си и за тази смърт, за която се чувстваше така ужасно виновна. Едит лежеше в
стаята си, захлупила глава с възглавница. Тя също плачеше за брата, когото и двете мислеха за
удавен. Но сега я изпълваше и страх за майка й, като я слушаше как без остатък се отдава на
мъката.
Тези, които минаваха по улицата пред дома на Клара, не я обявяваха за луда. Ние всички
знаем къде минава границата между скръб и лудост, знаем и че понякога няма друг изход
освен плачът.
После пристигна писмо от Кнуд Ерик с печат от Хаити. Ръцете й се разтрепериха. Тя
дълго държа плика в ръце, преди да го отвори. Реши, че идва от отвъдното, че самият Дявол й
е писал, за да я подиграе за нейната самонадеяност, с която мислеше, че може да спре морето
да й отнеме сина.
От писмото ставаше ясно, че Кнуд Ерик не знае за изчезването на „Копенхаген“ и
съответно изобщо не подозира какво е преживяла майка му. Той й пишеше, за да се извини.
Бил я излъгал, като й казал, че се качва на „Копенхаген“. Всъщност през последните месеци
плавал с „Клаудия“. Завършваше с обичайните думи, които винаги я разстройваха, защото
Клара знаеше колко тайни се крият зад тях: „Добре съм“.
Реакцията й беше незабавна. Разкаянието от нощите на будуване и плач изчезна. Тя
продаде палубата изпод краката на Кнуд Ерик. Когато „Клаудия“ акостира в Сен Луи дьо Рон,
тя вече беше предадена в ръцете на Густаф Ериксон в Мариехамн на Оландските острови.
Останалите баркове скоро я последваха.
Клара беше ликвидирала почти цялото корабоплаване в Марстал. Затова реши да убие и
сина си. Неизменния страх да не го изгуби — от него искаше да се отърве.
В продължение на няколко ужасяващи месеца го беше смятала за мъртъв и беше
обвинявала себе си. Сега всичко се беше оказало лъжа. Кнуд Ерик се върна в Марстал за
щурманския си изпит във Военноморската школа на „Торденскьолдсгаде“. Когато реши да се
отбие при майка си, Клара го видя от еркерния прозорец и нареди на прислужницата си да го
отпрати.
— Кажи му, че е мъртъв — каза тя.
— Няма да кажа такова нещо — отговори момичето.
— Ще кажеш! — викна Клара бясна.
Момичето отиде да отвори. Вместо да изпълни поръчението на Клара от прага, излезе
навън и затвори вратата зад себе си.
— Не иска да Ви вижда — каза тя. — Не знам какво й става. Най-добре опитайте пак
друг ден, когато е в по-добро настроение.
През еркерния прозорец Клара проследи с поглед как мъртвият й син крачи обратно към
пристанището.

Добър човек ли е тя? Или лош? Може би е човек, който иска да прави добро, но вместо
това причинява точно обратното?
Тези въпроси си беше задавала през безсънните нощи, докато вярваше, че Кнуд Ерик е
мъртъв по нейна вина. Беше я изпълнило колебание и единственият начин да го потуши беше
да не допуска Кнуд Ерик в живота си.

Беше основала дом за сираци. От училището й бяха казали, че децата от дома са сред
най-ученолюбивите и самоуверените в час. Не беше малко. Клара даде на Марстал
библиотека и осигури финансиране за Музея на морското дело. При това дори не правеше
даренията от свое име. Даряваше на дома за стари хора в Йостерсьо, в южната част на града,
с изглед към солниците и къпалните на дългия плаж Хален. Даде пари за купуване на
апаратура за болницата в съседния Ерьоскьобинг.
Кристина не беше единственото младо момиче, на което беше помогнала с пари за пътя
до Америка. Понякога си мислеше, че би било най-добре да изпрати всички момичета от
града през Атлантика, за да видят мъжете какво е. Поддържаше контакти с преподавателите
и ако някое момиче проявеше талант в ученето, Клара се намесваше и плащаше
образованието й извън острова. Такова бъдеще чертаеше и на Едит. Искаше да направи
жените самостоятелни. И да им помогне, като им даде оръжие срещу тиранията на морето.
Улиците на Марстал се пресичаха под прав ъгъл и открай време наричахме тези, които
сочат надолу към пристанището и морето, главни. После се появи „Киркестреде“ с
магазините, където властваха жените. Около техния живот Клара искаше да създаде един нов
град върху руините на стария. Сиропиталището, старческия дом, библиотеката, музеят.
Жените, които напускаха острова, за да се завърнат по-силни и по-мъдри — това беше само
началото.
Това беше тайният заговор, начело на който стоеше Клара Фрийс.

— Сега е големият ти шанс — каза Маркусен със сухия си невъзмутим маниер. —

Войната в Азия, гражданската война в Испания, провалените реколти в Европа. Светли
времена са сега. Търговията пак ще потръгне.
Изгледа я изпитателно с онзи поглед, който тя така и никога не успя да разбере напълно
и който едновременно я караше да се чувства в безопасност и несигурна. Той се грижеше за
нея. В това тя не се съмняваше. През всички тези години не й беше дал и един лош съвет. Той
я обучаваше, а тя беше схватлива ученичка и всеки път, когато откриеше правилното решение,
той я награждаваше с поглед, който й даваше да разбере, че все още не е използвала всичките
си възможности. Но в дъното на погледа му имаше и някакво хладно любопитство и тя се
досещаше, че ако се провали или потъне на дъното, той няма да се разстрои кой знае колко.
Щеше да проследи падението й, сякаш е поредният капитал в безкрайната счетоводна книга,
която представлява животът в неговите очи. Може би дори щеше да се почувства обогатен от
новите знания, получени при изучаването на провала й.
Движеха се като по опънато въже. Той й беше като баща. Баща, какъвто тя никога не
беше имала и за какъвто винаги беше копняла. Понеже така и не беше пробвала копнежа си
върху истински човек, не познаваше ограниченията на бащинството. Едва сега ги научи. Да,
той беше скала, на която може да се опре. Но и скала, в която може да се разбие на парчета.
Прие, че не трябва да го доближава твърде много и точно на това почиваше връзката им.
Самото му същество я държеше на разстояние.
Маркусен вече беше остарял. Артритът го беше сгънал на две и той сякаш растеше
надолу. Пристъпваше до нея превит над бастуна си с малки внимателни крачки, сякаш не е
сигурен доколко солидна е земята под краката му, и тази негова безпомощност внушаваше у
нея майчинска грижа, каквато отдавна не беше усещала. Но Клара знаеше, че трябва да крие
чувствата си. Не защото той би се обидил, ако му припомни, че с всеки ден е все по-крехък
— самият той кокетираше с това. Възползваше се от предимството на силния да парадира
сам със слабостите си. Всичко е въпрос на власт. Тя го виждаше много ясно. Маркусен беше
заобиколен с хора, които зависят от него, и във вниманието и отзивчивостта им виждаше
единствено личен интерес. Естествено че ще предпочитат да са в добри отношения с него.
Това е от полза за самите тях.
Клара го изведе на разходка из Марстал. Маркусен беше настоял. Снимката му никога не
се беше появявала във вестниците, затова никой не го разпозна. Беше ясно, че Клара има
важен гост, но повече никой не знаеше.
Двамата минаха покрай незастроените парцели. Той видя избуялата зад насмолените
огради коприва, а тя усети, че гледката го впечатлява. Той я погледна и се усмихна. Там сега
можеха да растат пари вместо плевели. С усмивката си признаваше силата на волята й.
— Какво мислят за теб? — попита той.
— Може би им се струвам малко луда. Но не ме мразят. А би трябвало.
Той се засмя съзаклятнически. Това виждаше в нея. Унищожителката. Отмъстителката.
Фурия, която наказва, но го прави тайно. Това го привличаше към нея. Това беше пактът,
който двамата бяха сключили. Той насочваше целия си опит в съветите си към нея и после я
оставяше да прави точно обратното на това, което би направил той. Той съграждаше, тя
рушеше.
Но какво цели с това той не знаеше.
Спуснаха се надолу към пристанището. Истинският монумент на усилията й седеше
кротко привързан към намазаните с катран колове. При тази гледка Маркусен още веднъж
повтори, че сега е шансът й.
Огромни боядисани в черно корпуси и тънки комини, високи почти колкото малките
мачти, които бяха вдигнати единствено заради товарните стрели — петте парахода —
„Единство“, „Енергия“, „Бъдеще“, „Цел“ и „Динамика“ — представляваха две трети от
марсталската флота. Останалото бяха малки корабчета — последните три или четири шхуни
от нюфаундлендския маршрут и няколко преправени платноходи с инсталирани мотори,
които плаваха само на местни рейсове. Надеждата за прогрес, заседнала в плитчина. А
плитчината беше Клара.
— Параходите ми ще останат там, където са — каза тя. — Няма да позволя отново да
плават.
Маркусен кимна. Клара Фрийс беше схватлива ученичка. Сега държеше Марстал в
хватката си. Градът имаше нужда да плава след дългата криза, последвала краха през 1929 г.
и обрекла голяма част от търговската флота на бездействие.
Но Клара щеше да се погрижи това да не се случи.

Закотвените параходи бяха символ на едно време, което според нея беше безвъзвратно
отминало.
Хората говореха за това. И тя добре го знаеше. Но не беше излъгала, като каза, че не я
мразят. Те гледаха закотвените в пристанището параходи и виждаха в тях типичен пример за
женска нерешителност и неумение по въпросите, запазени за мъжете. Прощаваха й и
отдаваха всичко на недостатъците на пола й. Бяха благосклонни, почти снизходителни, дори
и жените. Клара Фрийс не получи никаква благодарност за това, което беше направила за
града, но въпреки това тя тайно триумфираше от факта, че е направила онова, което смята за
правилно. Виждаше самата себе си като вълнолом, който пази сушата от унищожителната
сила на морето.

Едва когато седнаха на масата, а икономката им поднесе вечерята, Маркусен направи

една забележка, с която веднага предизвика колебанието на Клара по отношение на
плановете й.
— Ами ако все пак — почна той и се усмихна, сякаш просто й поставя интелектуална
задача, — ако все пак мъжете тръгнат по море? В Марстал вече няма сериозно
корабовладелско дружество, но те могат да си намерят работа към някоя компания извън
острова. Едва ли ще им е трудно. Марсталци имат отлична репутация. Столетия наред са
доказвали уменията си като моряци.
За момент той й прозвуча като Фредерик Исаксен.
— Няма да го направят — каза рязко. — В школата за щурмани всяка година има все по-
малко ученици от града.
— Честито! — каза той и вдигна чашата си. — Значи наистина си на път да постигнеш
целта си.
Нямаше как да не чуе сарказма в гласа му, но все пак вдигна чашата си и срещна погледа
му над ръба й.
— Ти не ме разбираш — каза тя.
— Права си. Не разбирам целта ти. Привидно правиш едно, а в действителност — точно
обратното. Библиотеката, сиропиталището, музеят, старческият дом, държиш се като
благодетел на марсталци и в същото време отнемаш препитанието им.
— Морето никога не е било истинското място да си изкарваш препитанието.
— Аз осигурявам препитание на много хора в тази страна. А съм корабовладелец.
И двамата замълчаха. Бяха стигнали точката, до която винаги стигаха.
 — Синът ти е моряк — каза той изведнъж.
Тя сведе поглед.
— А баща му загина в морето. Няма нужда да ми го припомняш. Нима наистина не
виждаш какво искам?
— Виждам — каза той. — Искаш невъзможното. Искаш да налагаш морето, докато
почне да моли за пощада.

Това беше последната им среща. Клара не се изненада. Бяха си казали всичко. Тя беше
научила всичко, което можеше. Той беше предал всичко, което искаше. Беше построил
паметник на Чън Сумей и макар този паметник да съществуваше само в главата на Клара
Фрийс, историята на някогашната му любовница вече не беше само негова. Остави на Клара
да разгадава смисъла й. Той явно не беше успял.

Клара Фрийс се опита да се постави на мястото на Чън Сумей. И тя като нея беше
измамница, която никога не разкрива картите си, но и двете имаха оправдание.
Оправданието на Чън Сумей е било любовта. Тя е искала да бъде незаменима за един мъж,
който никога преди това не е изпитвал нужда от един конкретен човек, затова изградила
империя около него. Той не беше имал полза от сърцето й, нито от скута или устните й. Но
от търговския й талант, от циничните методи, на които тя се беше научила в своя град на
беззаконието, от тях той не можел да се лиши. И тя му ги дала като дарове на любовта си.
Клара също искаше да направи подобен подарък. Не на един мъж, а на цял град. Искаше
да го освободи от морето. Искаше да върне на града синовете му, на майките — момчетата
им, на жените — мъжете им, на децата — бащите.
О, да, тя много добре знаеше — нощта на бурята и наводнението няма край. Отново и
отново бъркаше в разпенените води и търсеше опипом Карла. Всеки път, когато продадеше
някой кораб, или го закотвеше в Марстал, всеки път, когато Марстал беше изключен като
пристанище за някой чужд кораб, всеки път, когато корабостроителницата получеше една
поръчка по-малко от брокерите в града, всеки път, когато някой младеж си намереше
препитание на сушата, всеки път, когато броят на марсталските ученици във Военноморската
школа се окажеше по-малък от предната година — тогава тя имаше чувството, че напипва
Карла сред мътните води и я дърпа към повърхността.
Виждаше как водите спадат. За кратко и треската вътре в нея утихваше. Мечтаеше за
свят, където моретата пресъхват и отстъпват на сушата, която дава на хората дом, където да са
заедно — баща, майка и деца, един до друг завинаги.

— Сега е големият ти шанс — така й беше казал Маркусен, когато се разделиха за

последен път.
Имаше предвид войните в Испания и в Азия. В неговите очи гибелта на хиляди хора
беше добра новина. Търговията отново щеше да потръгне, корабите пак щяха да правят рейс
след рейс.
Но не и нейните параходи. Те оставаха неподвижни, а котлите им — студени.
Сега и тя щеше да търгува. Сега щеше да сграбчи шанса си. Но нейните кораби нямаше
да са част от оргиите от печалби, докато в килватера им плават удавници.
Клара се прибра в кантората си и се информира за цените на корабите. Сякаш беше
чакала точно този момент. Когато търговията потръгна, цените на корабите също тръгнаха
нагоре. Сега беше моментът да продаваш. Беше купила параходите от вдовиците десет години
по-рано, когато пазарът беше на дъното, и всички си мислеха, че е на загуба. Сега щеше да ги
продаде с голяма печалба и знаеше какво ще кажат търговците от града.
— Дявол да го вземе — ще възкликне един от тях.
А другите ще закимат в съгласие. Неохотно, но щяха да й го признаят, макар и през зъби
и ругатни. Но тя беше доволна и на такова признание. Те бяха смятали, че главата й, типично
по женски, не разбира нищо от търговия, че корабите й остават в пристанището заради
нейната нерешителност и незнание. Сега ще видят, че всъщност всичко е било хладнокръвни
сметки.
Други ще реагират по друг начин. Ще решат, че е изтръгнала хляба от ръцете на
марсталци. Те ще са по-близо до истината.
Дали Клара Фрийс не взима повече, отколкото е дала?

Какво ще остане от Марстал, когато тя продаде параходите си? Няколко ръчно

управлявани шхуни с помощни двигатели, повечето стъкмени като галеаси, предназначени за
местни балтийски плавания, тук-там с по някое излизане в Северно море. Кръгът е затворен.
С града ще е свършено, поне в досегашния му вид, във вида, в който е основан преди
повече от век.
Морето ще е загубило. Негово коравосърдечно величество вече няма да получава
човешки жертвоприношения.
А победителят?
Победители ще са жените.
Или може би нещата ще станат така, както Маркусен беше предрекъл? Може би мъжете
ще си намерят работа по чужди кораби и ще сменят адреса си с някой друг, накрай света?
Нима никога няма да има край?
IV.
Краят на света
Това беше краят на света.
Кнуд Ерик се беше озовал на някоя друга планета или в някакво неизвестно бъдеще.
Където и да беше, това място вървеше към гибелта си.
Кнуд Ерик беше сигурен, че ще умре, и затвори очи.
После осъзна. Беше сън. Но не негов.
Намираше се в чужд сън.
Беше на седем години и седеше на скамейката в лодката на Алберт Мадсен, и двамата
гребяха през Марсталския залив. Отново чуваше старецът да разказва за призрачен кораб,
боядисан в сиво, за големи обли сгради, обхванати в пламъци под нощното небе, озарено от
ослепителна фосфорно-бяла резка, докато въздухът трепери под натиска на избухващи бомби
и падащи къщи.
Там беше. В съня на стареца.
Отвори очи и видя същото, което Алберт Мадсен беше видял 20 години по-рано, и за
пръв път разбра, че сънищата на Алберт са били пророчески и че това, което за детските му
уши са били приключенски истории, за стареца са били зловещи видения.
— Тази история е най-хубавата от всичките, дето си ги разказвал — беше му казал
тогава. Сега участваше в нея. Така и не беше чул как свършва. Сега тя най-сетне щеше да бъде
разказана докрай, а точката й щеше да сложи собствената му смърт.
Видя една „Щука“ да пикира косо към кораба и да хвърля бомба. Времето спря, докато
следеше падащата бомба с очи. Секундите му стигнаха да си представи как тя ще мине през
боядисания в сиво комин, преди да избухне в машинното с тотално унищожителен ефект.
Мускулите в тялото му се стегнаха. Подготви се за прегръдката на смъртта.
Сега!
Бомбата с плясък потъна в реката на няколко метра от кораба. Не бяха изчислили
посоката правилно. Мускулите му все още оставаха напрегнати. Чакаше водния стълб и
внезапното накреняване на кораба, след като стоманените плочи се скъсат от налягането и
водата почне да нахлува в корпуса. Не се случи нищо. Попадението беше неточно.
Той зачака следващото.
Шумът беше оглушителен. Два танкера с гориво в северния край на Темза горяха. От
пламъците долиташе сърдит рев, сякаш вълкът Фенрис се опитва да скъса веригата си и да се
нахвърли върху целия свят. Черният пушек беше стиснат юмрук, вдигнат към далечните
звезди, и те една по една угаснаха, докато нощта и отровните облаци дим се сляха в едно.
Под похлупака от тъмнина всичко беше озарено, сякаш самото слънце е свалено с изстрел и
сега свети за последен път сред разбитите танкери.
Целият Саутенд гореше. Прозорците на жилищните сгради блестяха от пламъците,
които се издигаха над покривите като рядка, експлозивно избуяла растителност, израснала
само за да погълне и самата почва, която я е родила. Доковете се тресяха от тремора на
унищожението, сякаш някъде във вътрешностите им е започнала унищожителна верижна
реакция, която не може да бъде спряна.
От противовъздушните батареи, които не бяха опожарени, просветваха изстрели. От
корабите по реката също се стреляше. Някъде наблизо Кнуд Ерик чуваше старите картечници
„Люис“, които бяха монтирани на борда на „Даневанг“ няколко месеца по-рано. Четирима
от екипажа бяха минали военно обучение в английската флота, включително и самият той.
Скоро бяха осъзнали, че картечниците, наследени от Първата световна, са безполезни, когато
трябва да се защитава корабът. Но те имаха друга, по-важна функция. Бяха подобри от
уискито, по-добри от молитвата — ако изобщо някой все още си спомняше как да се моли.
Когато стиснеш в ръце картечницата, те изпълваше блажено спокойствие, макар че цената му
беше твърде висока. Нагорещеният метал гореше дланите. Дрезгавата й кашлица
проглушаваше ушите. Но поне за малко убийственото чакане беше разнообразено.
Поне отговаряш. Поне правиш нещо.
По някакъв странен начин картечницата беше най-сигурното място на борда на кораба
по време на нападение, макар че тези, които я обслужваха, се виждаха ясно насред палубата,
насред дъжда от куршуми и бомби, и дори се превръщаха в предпочитана цел за врага. Но
само там човек не рискуваше да полудее от съзнанието за собствената си безпомощност.
Сирените за въздушна атака завиха и корабите по Темза незабавно се отправиха към
буйовете насред реката. Това беше постоянна заповед. При въздушно нападение корабите
нямаха право да остават по кейовете. Ако бъдат ударени, може да минат седмици, докато се
разчистят останките, а това препречваше пътя за други кораби. С чувство на примирение
екипажите ги преместваха в открити води, където хората не можеха да изскочат на сушата,
ако корабът бъде ударен.
— Отиваме на гробищата — така си казваха.
Но не за да посетят починал роднина. Отправяха се към своя собствен гроб. Буйовете
насред реката бяха запазени за онези, на които им предстои да умрат.
Затова беше добре ръцете ти да стискат картечницата.
Още кораби пламнаха. Един от тях бавно се преобърна и почна да потъва. Моряците му
се бяха качили в спасителните лодки, които сега трескаво обикаляха в кръгове във водата.
Кейовете горяха, а един кран беше паднал напряко на пристанището.
Високо горе един след друг се отваряха парашути. С бавно поклащане се спускаха над
повърхността на реката. Отблизо Кнуд Ерик видя, че накрая на въжетата не висят пилоти.
Платнищата паднаха във водите, големите куполи бавно се спъхнаха и останаха да лежат на
повърхността на реката. Приличаха на цветя, пръснати върху гроб.
Един час по-късно се чу сигналът за край на атаката. Навътре в сушата кейовете все още
горяха. С нестихваща интензивност танкерите все още издигаха черните си кули от дим
нагоре към нощното небе. Над реката тегнеше острата миризма на петрол, сажди и прах.
Долавяше се и слаб мирис на сяра, за която не се знаеше откъде идва.
Очите на Кнуд Ерик пареха от умора.

Беше преживявал същото в Ливърпул, Биркънхед, Кардиф, Суонси и Бристол. Понякога

му се струваше, че плават сред океан от пламъци, а небето над главите им е изпълнено не с
купести, перести и дъждовни облаци, а от „Юнкерси 87 и 88“ и „Месершмити 110“. Когато
пресичаха Ламанша, попадаха в обсега на безкрайните немски батареи покрай Кале. В
Северно море дебнеха подводниците. Навсякъде и винаги. Целият свят се беше свил и
почернял като насоченото дуло на танк. Не го наричаха страх. Не чувстваха паника.
Приемаше друга форма — безсъние. В морето взимаха по две вахти. Но ако попаднеха под
нападение, нямаше спане. В пристанищата също не можеше да се спи добре, там вечно
изоставаха с времето и всички помагаха да се навакса. Спяха ли изобщо? Затваряха очи.
Изпадаха в моментно безсъзнание. После ги будеха, смъртта им кресваше „Па!“ в лицето и те
се изтърколваха от койките оцъклени, сякаш още се намират в някой сън, от който безспир
търсят изход. Но изход нямаше, нямаше люк в небето, нито в палубата, нито хоризонт, отвъд
който да се скрият. Живееха обградени от три стихии, но не морето, небето и сушата, а
подводниците, бомбардировачите, оръдията. Намираха се на някаква планета, която всеки
момент щеше да експлодира.
Алберт Мадсен се беше оказал прав. Беше видял в сънищата си края на света. Но беше
забравил да каже на Кнуд Ерик, че и той ще бъде там.

Легна да поспи два часа, после трябваше да стане и да събуди останалите. С отлива
трябваше да продължат нататък по Темза и той смяташе за свой дълг да е готов преди другите
кораби. Мечтаеше за сън без сънища.
Не знаеше, че на следващия ден ще научи нова дума. И тя, като повечето думи, които
беше усвоил през последните месеци, беше технически термин и говореше преди всичко за
необятната изобретателност на човека. Така и не успяваше да проследи тази изобретателност
по сложния й и често противоречив път към целта. Но целта беше ясна и макар речниковият
му запас да нарастваше с всеки изминал ден, смисълът на думите оставаше същият. Те
разказваха за все по-разнообразните и все по-фантастични начини за унищожение,
включително и на самия него.
Получи съня, за който се беше молил. Тъмнината се надвеси над него и го погълна, тази
рядка, мечтана тъмнина, която за момент му вливаше нови сили. Така дълго остана в нея, че
когато сънят най-сетне отпусна хватката си, той се изтърколи от койката си с оцъкления
поглед, който иначе само атаката предизвикваше. Беше пренебрегнал дълга си. Беше се
успал.
Излезе от каютата. От комините на повечето кораби наоколо вече се вдигаше пушек.
Миг по-късно това вече не беше само пушек.
Неочаквано над реката изригна гръмовен трясък, подобен на нощните бомбардировки.
После още един. Носът на „Свава“ щръкна нагоре, а после се откърти. Корабът веднага почна
да потъва, а от рубката в средата му се вдигнаха пушек и пламъци. Кнуд Ерик видя десетки
моряци да скачат в реката. Гърбът на единия гореше. После дойде ред на „Скагерак“. И този
път носът експлодира. След това във въздуха бяха вдигнати два норвежки парахода, после
един нидерландски.
Първата му мисъл беше да избяга. Но от какво? Къде е врагът? Небето беше чисто, не
можеше да е подводница.
От един от английските помощни съдове се приближи лодка. На носа стоеше мъж с
мегафон, който му викна нещо.
Това беше новият термин, който трябваше да усвои.
— Вибрационни мини.
На Кнуд Ерик не му бяха нужни повече обяснения. Когато двигателят заработи,
трептенията от кораба активираха мините. Това беше видял предната вечер — над водата с
парашути се спускаха вибрационни мини. И не само един гроб покриваха белите им цветове.
Превръщаха в гробище цялата река.
Още два кораба експлодираха. Останалите застинаха, изключили котлите си. Наоколо
горяха отломки, които само допреди секунди са били параходи. Флотилия от удавници и
обгорени трупове се носеше по водите между тях.

По-късно дойде заповед да оставят прилива да ги отнесе нагоре по реката. Без да

включват двигателите.
Единственото, което се чуваше, беше плискането на водите по бордовете.
Беше толкова тихо, както някога, в дните на платноходите.

Плаваха в конвой от Берген до Англия, когато по радиото пристигна съобщението за

немската окупация на Дания. Капитан Даниел Бойе веднага свика корабен съвет. Даде им
избор. Можеха да продължат до някое английско пристанище или да обърнат и да се приберат
в някое от датските или норвежките.
В известен смисъл вече бяха избрали. Плаваха в конвой под защитата на английски
бойни кораби. Не значеше ли това, че са във война с Германия също като корабите, които ги
придружават?
Добре знаеха отговора. Цените на товарните превози бяха високи. Същото важеше за
заплатите. 300% военни премии. С извънредните часове и различните добавки това правеше
четирикратно, понякога петкратно увеличение на парите. Затова плаваха — за пари. Сега
просто щяха да излязат на предните линии на войната. А мирът вече ги беше научил на
воюване. 79 датски моряци бяха загинали само по Великден. Над 300 си бяха отишли от
началото на войната, въпреки че всички плаваха на кораби, на чиито бордове беше
изрисувано знамето на неутрална Дания. За подводниците и техните торпеда нямаше
разлика. Всеки кораб на път към вражеско пристанище е просто кораб на път към вражеско
пристанище, независимо какви мотиви водят мъжете на борда му.
Всички в 17-членния екипаж на „Даневанг“ казаха „да“ на предложението да продължат
към Англия. От упорство, което вероятно нямаше много общо с войната. Казваха „да“ на
моряка в себе си. Никой нямаше да ги подплаши да слязат от палубата.
Инстинктивно се досещаха, че точно това упорство ще им спаси живота, не
патриотизмът, не любовта към родината, не една или друга идеология, нито убеждения,
свързани с войната. Не че нямаха такива — в по-малки или по-големи количества. Но никой
не ги питаше какво мислят за войната. От тях се очакваше решение, което щеше да има
основополагащи последици за целия им живот от тук нататък, последици, които те нямаше
как да избегнат. Но инстинктът им на моряци говореше, че въпросът е на живот и смърт.
Това, което ги накара да кажат „да“, беше упорството на моряка, когато се изправи пред
висшата сила — била тя ураган или „Месершмит 110“.
Не казваха „да“ на влизането си във войната. Просто продължаваха битка, в която
отдавна бяха влезли. Не казваха „да“ на Англия, а на пътя към Англия, на морето, на
предизвикателството, което ги караше да се чувстват мъже.

На 10-и април пристигнаха в Медил и веднага получиха заповед да продължат към

Тайндок, където корабът беше апроприиран от английското адмиралтейство. Нямаше
церемония, с която да се отбележи придобивката. Един офицер от английската флота просто
закачи бележка на задната мачта. С нея накратко се съобщаваше, че корабът вече е английски
в името на краля. Датското знаме беше свалено и на негово място беше издигнат The Red
Duster69 — червен парцал с „Юниън Джак“70 в единия край.
Никога не бяха полагали кой знае какви грижи за знамето си. Белият кръст беше зацапан
от пушека на комина, платът беше раздърпан по краищата. Но това си беше техният флаг.
Половината им идентичност, когато се намираха в чужбина. Сега бяха загубили тази
половина. Страната им се беше предала на немците без бой и затова знамето им беше
отнето. Влизаха в сметките на съюзниците само ако вече не се смятаха за датчани.
В този момент разбраха, че трябва да влязат в бой голи, а разсъбличането вече е
започнало.
Вторият механик попита колко ще е заплатата под английски флаг.
Три паунда и осемнайсет шилинга на седмица, плюс един паунд и десет шилинга
дневни, отговори офицерът.
Вторият механик направи бърза сметка наум. Хвърли поглед на останалия екипаж и
вдигна рамене. И те можеха да го сметнат. Заплатата беше една четвърт от това, което бяха
получавали досега. Но пък вече нямаха семейства, за които да се грижат. Кой знае колко
време щяха да са разделени от близките си.
— Don’t worry, you will be home for Christmas71 — каза офицерът, който внимателно
беше изучил лицата им.
Не се сетиха да питат коя Коледа.

Получиха заповед да боядисат „Даневанг“ сив като зимен ден в Северно море. Дори и
лакираните дървени врати и рамки на рулевата рубка не бяха пощадени. Това беше техният
кораб. Бяха стъргали ръждата и боядисали всеки квадратен сантиметър от него — черния
корпус, червен под ватерлинията, бялата надстройка, червено-бялата лента, увита като
панделка около комина, форщевена72. Бяха поддържали „Даневанг“ толкова чист, че можеха
да ходят по палубата с отпускарските дрехи, дори и след като са натоварили пълен трюм с
въглища. Поддържаха го в стария платноходен style, както се изразяваха те, търкаха палубата,
миеха преградите. Това беше тежка и мръсна работа, но в нея имаше и гордост. А сега
„Даневанг“ изчезваше под ръцете им. Сякаш потъваше в сивото зимно небе, от което беше
взел цвета си.

Някога домашното пристанище на „Даневанг“ беше Марстал. Като собственост на Клара

Фрийс дълги години той беше стоял на котва в пристанището, преди тя да го продаде на един
брокер в Накскоу. Капитанът, първият и вторият щурман, и тримата бяха от Марстал —
моряшкия град, който вече не притежаваше собствени кораби. Но пък марсталци се бяха
превърнали в аристокрацията на датската търговска флота. Бяха навсякъде, винаги на
мостика като щурмани или капитани. Ако се случеше да са обикновени матроси,
единствената причина да не са стигнали по-нагоре беше младостта им. Даниел Бойе беше
далечен потомък на Стопанина Софус. Беше капитан на кораба още по времето, когато той
беше собственост на рода Бойе и плаваше под името „Енергия“.
Някога той беше сред застъпниците на Исаксен, които го бяха изпратили с поглед от кея,
когато след неуспеха си Исаксен замина за Свенборг.
— Ти не го помниш — каза той на Кнуд Ерик, — но той помни майка ти.
 Кнуд Ерик смутен се покашля. Майка му беше чувствителна тема. Не беше я виждал,
нито чувал от десет години. Исаксен обаче го познаваше добре. Той беше запазил топлото си
чувство към марсталци и никога не затваряше вратите си пред тях, когато някой рейс ги
доведе в Ню Йорк. При това самият Исаксен беше женен за момиче от града. За госпожица
Кристина.
Беше я посрещнал на пристанището в Ню Йорк като истински джентълмен. Клара
Фрийс го беше помолила. „Знам, че не ми дължите нищо — пишеше в писмото й. — Но все
пак аз съм убедена, че сте човек с чувство за отговорност.“
Исаксен наистина беше такъв. До такава степен, че дори се ожени за Кристина. Беше и
добър баща, макар че двамата нямаха общи деца. Дали са щастливи заедно, Кнуд Ерик не
можеше да прецени. Имаше известни съмнения за отношението на Исаксен към жените.
Исаксен се радваше на жизнената Кристина, и с право. Но не по начина, по който един мъж
се радва на една жена. Поне доколкото Кнуд Ерик виждаше. Не я беше питал, макар че иначе
с Кристина Исаксен бяха близки.
— Малкият ми рицар — така го наричаше тя, като по-голяма сестра, макар той отдавна
да я беше надминал по височина.
Кнуд Ерик беше гостувал в Ню Йорк за конфирмацията на дъщерята на Кристина.
Странно усещане — да седи в протестантската църква в Горен Ийст Сайд и да гледа 14-
годишната Клара, кръстена на майката, с която той вече не се виждаше, защото беше заявила,
че в нейните очи той е все едно мъртъв. Грижовната страна от характера на Клара Фрийс му
беше непозната.
Когато някой споменеше начина, по който го е отхвърлила преди години, Кнуд Ерик
извръщаше глава и замълчаваше.

Сутринта на 9 април капитан Бойе получи две телеграми. Едната беше от брокера
Северинсен в Накскоу, който нареждаше „Даневанг“ да се върне в Дания или в най-близкото
неутрално пристанище. Другата беше от Исаксен.
Бойе я прочете и погледна първия щурман.
— Исаксен ни предлага да изберем някое английско пристанище — каза той. — Не че
зависи от него, корабът не е негова отговорност. Но в общи линии съм съгласен с него.
— Исаксен е честен човек — каза Кнуд Ерик.
Повечето датски брокери бяха направили като Северинсен. Мьолер, който явно беше
добре информиран, беше будувал цяла нощ със сина си преди нахлуването на немските
войски, за да телеграфира до всички кораби на дружеството с нареждане да потърсят
неутрално пристанище. На борда на „Йесика Мершк“ беше избухнал метеж. Моряците
вързали щурмана и го заключили в кубрика. Корабът плавал към Ирландия, която беше
останала встрани от войната. Сега екипажът принудил капитана да го насочи към Кардиф.
Слухът се беше разпространил бързо и „Йесика Мершк“ също беше получила телеграма от
Исаксен. В кантората му в Ню Йорк явно беше също толкова натоварено, колкото в годините
на активната му дейност.
Както Бойе беше отбелязал, Исаксен се бъркаше в неща, които не са му работа. Така
правят честните хора.
От друга страна, на борда на „Даневанг“ беше доста трудно да се чувстваш като честен
човек.
 Най-малкото честният човек беше останал без дрехи.
Случваше се да седнат в някоя кръчма в Ливърпул, Кардиф или Нюкасъл, заети да
поглъщат толкова „Гинес“, за колкото им стигнат силите между две сирени за въздушно
нападение. И все ще се намери някой, който — чул акцента им — веднага да попита: Where
are you from, sailor?73
И истината лъсваше.
Бързо разбраха колко съдбовен е този момент. Едно-единствено нещо не можеха да
кажат и то беше истината. Ако отговореха „от Дания“, обяснението се посрещаше с
мълчание, студенина или открита неприязън. Наричаха ги полушваби.
Веднъж в кръчмата „Сали Браун“ до Брюърс Уорф едно момиче с дълбоко деколте и
мамещи начервени устни приближи Кнуд Ерик. Той й поръча питие. Чукнаха се, тя го
погледна в очите над ръба на чашата. Той познаваше процедурата и знаеше как ще свърши
вечерта. Нямаше нищо против. Имаше нужда от това.
И тогава дойде въпросът. Кнуд Ерик не го беше чувал достатъчно често, за да знае какъв
ще е ефектът на истината, затова отговори, че е от Дания.
— Why aren’t you in Berlin withyour best friend Adolph?74
Кнуд Ерик побесня. По дяволите, седнал е тука, в някакъв пъб, на който половината му
прозорци са разбити, в някакъв бомбардиран град, залага си живота на карта за някаква
мизерна заплата, разделен от семейство и приятели. Можеше в момента да си лежи в
топлото легло в Дания. Вместо това всеки ден компания му правят всякакви видове
взривоопасни дяволии, готови да му се отплатят за жертвоготовността като сложат внезапен
край на жалкия му живот.
Момичето се отдалечи с люлееща се походка.
Нека знае от какво се лишава тоя младеж заради това, че е роден в грешната държава.
Когато пристигна съобщението за окупацията на Дания, брокерите им, правителството
им — всички ги съветваха да потърсят неутрално пристанище. Те бяха направили точно
обратното. Бяха се отказали от всичко. Не помогна. Нямаше безплатен „Гинес“ от
барманите, нямаше въргаляне в постелите на момичета с дълбоки деколтета и червени устни
— не и за полушвабите.
Можеха само да завиждат на чуждото щастие. В другия край на бара седеше едно момче,
по-малко от тях, с рус кичур над челото и сини очи. Край нямаха потупванията по гърба,
игривите погледи, безплатната бира и поканите за забавления в една или друга стая, където
матракът с изтърбушени пружини ще скърца цяла нощ.
Хлапето дори не знаеше английски, само едно изречение — I come from Norway!75
Норвегия участваше във войната, кралят и правителството бяха в изгнание в Лондон, 30
000 норвежци плаваха на съюзнически бойни кораби. И най-важното — плаваха под своя си
флаг. Корабите от норвежката търговска флота бяха иззети в полза на държавата и сега кралят
беше формалният им собственик.
Скандинавците бяха харесвани навсякъде, където се появяха. Само че в устите на
англичаните „скандинавец“ означаваше „норвежец“. Дания беше изпаднала от картата и ако
някой моряк си признаеше, че идва оттам, това звучеше като срамен спомен от някогашните
дни. На 9 април екипажът на „Даневанг“ остана без родина.
Всички си пиеха „Гинес“-а в мълчание.
Голи мъже, изправени за разстрел.
 Развръзката дойде рано едно януарско утро, около пет часа сутринта. „Даневанг“
превозваше въглища от Блайт към Рочестър. Впоследствие не можаха да си обяснят дали е
било вибрационна, акустична, магнитна или просто някоя старинна рогата мина. Носът беше
отнесен. Корабът почна да се пълни с вода, но не почна да потъва веднага. По пътя бяха
плавали без светлини. Когато се качиха по спасителните лодки, капитан Бойе нареди
светлините да бъдат включени. Отпуснаха ръце върху греблата и се сбогуваха с „Даневанг“.
Отвориха бутилка ром и взеха да си я подават. На борда почти никога не се пиеше. За
посрещането на Нова година капитанът беше водил дълги преговори с щурманите, преди да
позволи на екипажа си по чашка „Кияфа“76. Когато бутилката с ром се върна при него, още не
беше изпразнена. Седемнайсет мъже! Той ги огледа одобрително.
„Даневанг“ се наклони. От машинното се чуха експлозии, когато водата стигна до
запалените пещи. От разбитите стъкла на скайлайтовете хвърчаха буци въглища. Кърмата се
вдигна над водата. Още миг витлото продължи да се върти със свистене. После спря, а всички
светлини на кораба изгаснаха.
Кнуд Ерик затвори очи. И потъващ параход беше сънувал Алберт, и такъв сън му беше
разказвал.
Когато отново погледна, водите се бяха затворили над „Даневанг“.
Мъжете държаха кожените си елсинорки в ръка. Никой не казваше нищо. На Кнуд Ерик
му се струваше, че е редно капитанът да прочете молитва. Да изпълни ритуала за
погребение. Макар че кораби, естествено, не се погребват.
Стюардът смучеше цигара, а огънчето му светеше червено в мрака.
— Да, по една цигара ще ни дойде добре — каза капитанът и се обърна към стюарда. —
Хамерслеу, взе ли стековете?
Стюардът побутна юнгата, който дремеше до него.
— Цигарите, Нилс!
Момчето бръкна под задната скамейка и триумфално вдигна в ръка един стек. Всеки
получи по пакет цигари. Корабните сандъци и моряшките торби по принуда бяха останали на
борда. В спасителната лодка нямаше място за тях. Сега моряците имаха единствено дрехите
на гърба си.
И моряшки книжки, паспорти, които доказваха, че идват от страна, която вече не
съществува, защото войната я е закрила.
А сега — и по един пакет цигари.
И това стигаше. Щяха да се оправят. Бяха живи, а и скоро щяха да изпълнят дробовете си
с дим.
— Кибрит — каза Бойе. — Къде е кибритът, по дяволите? — Погледна гневно момчето.
— Ако си забравил кибрита, ще те изхвърля през борда.
Момчето безпомощно вдигна рамене:
— Всичко стана толкова бързо.
Стюардът им подаде цигарата си, за да си запалят от нея. Скоро в зимния мрак светнаха
седемнайсет малки точици. До съмване оставаха два часа.
— Нилс — каза капитанът на юнгата, — задачата ти е да гледаш винаги да е запалена
поне една цигара, ако ще и насън да пушиш. Ясно ли е?
Юнгата кимна сериозно и запуфтя, сякаш от малката червена светлинка до носа му
зависи оцеляването му.
 Кнуд Ерик се огледа. Последните три години беше плавал на „Даневанг“ като първи
щурман. Добър екипаж се беше оказал този. На борда имаше седем марсталци и един от
Омел. Останалите бяха от Лоланд и Фалстер. Сега щяха да се пръснат на всички посоки.
След година-две щяха да се върнат към този момент в мислите си и да си направят
сметка. От седемнайсетте моряци осем щяха да са мъртви. Капитанът, вторият щурман,
стюардът, един матрос, двама младши матроси, юнгата и механикът. От тях петима бяха
марсталци.
Капитан Бойе потънал заедно с един американски конвоен кораб. Юнгата бил на борда
на кораб с муниции, когато го ударило торпедо. От 49-членния екипаж оцелели трима, но
той не беше сред тях.
Но сега просто чакаха зората. Бяха близо до английския бряг и знаеха, че скоро ще ги
забележат.
Не мислеха за смъртта.
Занимаваше ги само едно — да пазят жива червената светлинка на цигарата, докато
някой ги прибере.

В Нюкасъл екипажът на „Даневанг“ получи двуседмична принудителна отпуска.

Повечето време прекарваха в новооткрития датски клуб на моряка, където усъвършенстваха
уменията си в билярда. Не че им липсваха въздушните нападения, мините или подводниците.
Копнежът по бомбите лесно можеше да се задоволи с една разходка из доковете — не беше
чак толкова зле колкото Лондон, но почти. Но те бяха направили избор и затова им се
струваше лудост да прекарат световната война в игра на билярд. При това на сушата се
хранеха отвратително. Яйчен прах, spam77, филии сив хляб, намазан със смрадлива, залоена
на вид субстанция, която се наричаше „Боврил“, „месо“ беше синоним на corned beef78. Не
спестовността определяше диетата на англичаните, а войната. И им личеше. Увисналите им
предвоенни дрехи показваха колко много са отслабнали. Дори на „Даневанг“ дажбите бяха
по-добри — там понякога имаше истински яйца или парче овнешко.
— Англичаните ядат също като на някогашните шхуни по нюфаундленския маршрут —
казваше Кнуд Ерик.
Той не беше плавал по този маршрут от съдбовния рейс с „Кристина“. „Клаудия“ беше
последният му платноход. След щурманския си изпит беше решил да плава на моторен кораб.
Беше се пробвал на „Бирма“ и „Селандия“ — и двата собственост на Далекоизточното
дружество. И двата пъти беше получил отказ, без да разбере защо. Не знаеше за връзката
между майка му и собственика на дружеството — Маркусен. Затова се беше пренасочил към
параходите.
Хелге Фабришус се засмя. Той беше втори механик на „Даневанг“. Нямаше трийсет и
беше твърде млад, за да е плавал до Нюфаундленд с шхуна. Кнуд Ерик беше на 30, няма и
десет години по-голям от него, но бяха родени от двете различни страни на границата,
поставена с изчезването на платноходите. Разликата помежду им беше по-малко от едно
поколение, но двамата бяха деца на съвсем различни светове.
Зад билярдната маса висеше дъска за обявления, на която с тебешир пишеше „свободни
места“ и отдолу — „Нимбус от Свенборг“. Нищо друго. Щурман ли им липсва, стюард ли,
механик ли? Отидоха да питат консула Фредерик Нилсен. За тяхна изненада той им
предложи целия кораб. Екипажът бил дезертирал. Ако го искали, „Нимбус“ бил техен. Кнуд
Ерик щял да бъде повишен в капитан.
Войната е и това. Не само ограничения, но и възможности.

Отидоха да видят кораба. На носа пишеше „Нимбус“, на кърмата — „Свенборг“. Или

поне се досетиха, че някога е пишело така. Нито една от думите не се четеше вече, освен ако
не впрегнеш въображението си.
Хелге Фабришус почна да брои. Крачеха напред-назад по кея и оглеждаха кораба, а той
не спираше. Нямаше нужда Кнуд Ерик да го пита какво брои.
— Екипажът бил дезертирал. Друг път! — каза той. — Мъртви са.
— 114 — каза Хелге.
— Единственото сирене, дето са яли на тоя кораб, е било швейцарско.
— Искам да ги видя как варят кафе — каза Хелге, който на 114 се беше отказал.
— Аз искам да ги видя как го пият.
Двамата се разсмяха и минаха по трапа. Бяха виждали кораби, на които им липсва
половината обшивка, с отнесени от обстрел надстройки, с огромни дупки в бордовете и
въпреки това останали на вода. Но такова нещо не бяха виждали. „Нимбус“ беше ударен
неведнъж, а хиляди пъти. Беше едновременно цял и напълно унищожен. Явно над него бяха
минали доста месершмити, вълна след вълна. И явно нито едно торпедо и нито една бомба
не бяха намерили целта си, защото иначе „Нимбус“ вече щеше да е на дъното. Но
картечниците им бяха уцелили. Имаше нещо смиряващо в тази гледка. Надупченият кораб
излъчваше някакво упорство, което изглеждаше почти човешко.
Двамата слязоха в камбуза. На печката стоеше син емайлиран кафеник. Напук на цялото
разрушение наоколо.
— Дявол да го вземе — каза Хелге.
В един шкаф намериха английско кафе от жълъди и се настаниха на масата, докато се
свари.
— Взимаме го тоя кораб — каза Кнуд Ерик. — Хелге вдигна поглед от врящата вода и го
погледна въпросително. — Късметлийски кораб е явно.
— Не, тоя кафеник е късметлийски. Очевидно той е единственото нещо на борда, което
няма дупки на грешните места.
Кнуд Ерик поклати глава.
— Не, корабът е късметлийски. Да си виждал толкова поражения на едно място? Обаче
ето го, „Нимбус“ си е още тука. И още е на вода. И ще сподели късмета си и с нас.
И двамата знаеха, че това са суеверия. На бойното поле — а морето е бойно поле —
няма никакви закономерности кой да бъде пощаден и кой да падне. Там властва
безпричинната случайност. Така че какво пречи да разчитат и на малко късмет. На
„Даневанг“ имаха картечница „Люис“. Но късметът е по-ефективна защита.
Отидоха при Нилсен, за да го информират, че взимат кораба. Консулът изглеждаше
облекчен.
— Имаме условия — каза Кнуд Ерик. — Не ни трябва чак толкова проветрение в
Атлантическия океан, затова искаме дупките да бъдат запълнени. Искаме и здраво желязо на
борда, за да можем да се защитаваме. А за екипажа ние ще се погрижим. Сами ще решим с
кого ще плаваме.
 Докато „Нимбус“ беше на ремонт, Кнуд Ерик и Хелге се настаниха в един ъгъл на
моряшкия клуб, недалеч от масата за билярд. На дъската за съобщения написаха какви хора
им трябват. И зачакаха.
След два дни вече имаха първи и втори щурман, момче за камбуза, помпиер и двама
матроси. Липсваха им само стюард и първи механик. Иначе матроси и младши матроси
имаха достатъчно. Екипажът беше от 22 души.
Кнуд Ерик не беше предполагал, че ще бъде капитан на такава ранна възраст. В уменията
си не се съмняваше. Но не знаеше дали има необходимия авторитет. Дали може да преценява
хората достатъчно добре, за да се възползва от силните им страни и да ги накара да забравят
слабостите си? При това двайсет и двама накуп?
На четвъртия ден в клуба влезе Вилхелм и поиска щурманското място. Бяха минали две
години, откакто двамата с Кнуд Ерик се бяха виждали за последно в Марстал. Вилхелм вече
имал семейство. Жена му била на неговата възраст, дъщеря на рибар от „Брьондстреде“,
имали едно момче и едно момиче. Заекването му така и не се върнало. Когато си бил в
Марстал, всяка неделя ходел на църква. „Пътеводителя на моряка“ го оставил вкъщи. Не му
трябвал. Все още го знаел наизуст.
— Как е баща ти? — попита го Кнуд Ерик.
Отдавна бил оставил тежката работа на песъкар и се занимавал с риболов, макар че
всъщност бил твърде стар и за това. Но не се давал, макар и затворен в собствения си глух
свят.
— Бил за риба край Ристинге, когато немците дошли. Естествено, не чул шума на
самолетите. Вдигнал поглед само защото над водите минавала сянка след сянка, твърде
бързи, за да са облаци. Иначе изобщо не би забелязал нищо. Повече го вълнува колко скариди
е хванал в капаните си. Това е то войната за него.
След него се появи Антон. На мига беше назначен за механик, а той поиска веднага да
се запознае с машините.
— Не знам, не знам — каза и намести черните костени рамки на очилата си, като
разбра, че „Нимбус“ има 800 конски сили. — Няма много top steam79 в тая черупка.
Попита какви въглища използват и добави:
— Трябва да са уелски. Нюкасълските правят твърде много сажди.
— Каквито въглища искаш, такива ще имаш.
Кнуд Ерик отговори съвсем напосоки. Нищо не разбираше от въглища, нито имаше
представа откъде се купуват.
Антон замълча и остана намусен. Кнуд Ерик очакваше да стане и да си тръгне. Някога
бяха приятели и все още се чувстваха близки, макар че често се намираха в двата края на
света. Но Антон не беше сантиментален, беше професионалист и беше ясно, че иска да
насочи таланта си на механик в нещо сериозно. Затова отговорът му изненада Кнуд Ерик.
— Оф, майната му — каза той. — Нали сме марсталци, трябва да се държим заедно.
Приемам. Тъкмо да се разходя малко.
Един черен мъж пристъпи до ъгловата маса и поиска да го наемат като матрос. Под
разкопчаната риза носеше бяла долна блуза в контраст с цвета на лъскавата му кожа. Решиха,
че е американец.
— Поздрави от Фриц — каза той на датски.
Кнуд Ерик го изгледа изумен. Съвсем не забеляза, че мъжът го е заговорил на родния му
език.
— Фриц не е ли в Дакар?
— Там е — каза мъжът, — поне там го видях последно. — Протегна ръка. — Най-добре
да се представя. Абсалон Андерсен от Стубекьобинг. Да, да, знам. Негър съм. „Черният
Самбо“ и всички тия. Но съм израснал в Стубекьобинг и ако някой реши да ме пита къде съм
научил датски, ще трябва и аз да питам вас същото.
Усмихна се, сякаш въведението вече е свършило и могат да преминат към същественото.
— Бях в Дакар заедно с Фриц — каза той. Придърпа си един стол и се настани от
другата страна на масата. Кнуд Ерик му предложи цигара. — Да, тази част от историята я
знаете, нали?
Кнуд Ерик кимна. Дакар във Френска Южна Африка бил кошмарът на всеки моряк. На
самия град нищо му нямало. Но когато Франция паднала в ръцете на немците,
градоначалникът първо обявил, че е на страната на съюзниците. Два дни по-късно размислил
и десетките кораби, пристигнали в пристанището, за да се включат във войната на
съюзническа страна, вместо това били интернирани, а жертвоготовните им екипажи —
обречени на месеци бездействие по напечените палуби на корабите си. Различни машинни
части били конфискувани, за да не реши някой да бяга. Англичаните почнали да бомбардират
пристанището и изведнъж моряците се озовали от грешната страна. Дяволско положение.
Един норвежки кораб се измъкнал. Екипажът настоял, че двигателите на кораба ще ръждясат,
ако от време на време не се припалват. Малоумните французи им дали конфискуваните
части, а екипажът им върнал дубликати. Изнесли се посред нощ. Останалите кораби — сред
тях имало и шест датски — киснели и гниели в пристанището. Войната ги зовяла, а те не
можели да се отзоват. Чувствали се напълно и изцяло ненужни.
— Ти не си норвежец — каза Кнуд Ерик. — Как се измъкна?
— Аз съм по-добре и от норвежците — каза Абсалон Андерсен и се ухили самоуверено.
— Аз съм черен. Просто си тръгнах. Никой не се опита да ме спре. В крайна сметка
приличам на всички останали негри. След много отбивки се озовах в Казабланка. От там
трябва да ви предам и поздрави от капитан Грьоне. Страшна работа сте вие, марсталците. Из
целия свят сте плъзнали.
— И как стигна тук?
— За това трябва да благодаря на бирата.
— На бирата? — каза Хелге и заинтригуван се наведе напред. — Да не си гребал от
Казабланка до Гибралтар в бирено буре?
— Не точно — каза Абсалон. — Но почти. Мнозина се опитват да се измъкнат, но
малцина успяват. Французите все пак си отварят очите. Ние намерихме една стара разбита
рибарска лодка малко по-нагоре по реката. А чак толкова подозрителни французите не са.
Най-малкото трябва да си съвсем откачен, за да излезеш в открито море с такава пробита
кофа. Проблемът беше водата. Трябваше ни вода за пиене по пътя. А не може да минеш през
целия град, понесъл буре с питейна вода. Веднага ще се досетят какво си намислил. Но
Грьоне ни подари две каси бира. Французите само се ухилиха, като ни видяха как залитаме
под тежестта им. Решиха, че отиваме на пикник. Намерихме си мачта и платна и вечерта
тръгнахме. През цялото време трябваше да изгребваме вода. Тая черупка пропускаше повече
от щайга с херинга. След четири денонощия стигнахме Гибралтар. Лодката потъна буквално
под краката ни, веднага щом влязохме в пристанището.
— В последния момент сте се добрали, значи — каза Кнуд Ерик впечатлен.
 — Да — Абсалон кимна сериозно. — Съвсем в последния. Беше ни свършила бирата.

Още един моряк пристъпи към ъгловата маса и Кнуд Ерик му хвърли кос поглед. После
вдигна ръка, като да го спре още преди да е отворил уста.
— Чакай, аз ще позная как се казваш. Или Свен, или Кнуд, или Валдемар.
— Валдемар — каза мъжът, а лицето му дори не трепна.
— И как така китаец се казва Валдемар? — попита Хелге и вдигна поглед към хилавия
младеж пред себе си. Беше на около 20 години, а може би и по-млад. Имаше високите скули
на ориенталец и тесни като цепки очи. Насмешлива усмивка се плъзна по изящно
оформените му устни. Беше хубав, но по изненадващо свенлив, почти женствен начин.
— Не съм китаец — каза той спокойно. — Майка ми е от Сиам, баща ми се казва
Йоргенсен.
— Надявам се, имаш датски паспорт — сопна му се Хелге. Отговорът на младия мъж го
беше смутил и той искаше отново да заяви авторитета си.
— Стига да имаш моряшка книжка, всичко е наред — каза Кнуд Ерик помирително.
Самонадеян блясък светна в тъмните очи на Валдемар Йоргенсен.
— Роден съм в Сиам — каза той. — Имам и сиамски, и датски паспорт. С датския се
сдобих с лъжа. Член съм на Seamen’s Union of the Pacific80. Това стига ли ви, момчета? — И ги
изгледа войнствено.
Кнуд Ерик се усмихна.
— Мястото е твое, ако го искаш.
— Повече ме интересува дали отиваме в Америка.
— Питай англичаните. Но най-добре ни брой за Северния Атлантик.
— Имам един съвет — в никакъв случай не се лъжете да си вземете американка за жена.
— Защо, какво им е на американките?
— Значи, преди всичко са real hot81. Обаче всичките искат да се женят. Плавал съм с
много излъгани момчета — като почнат да обясняват за ухажването, за годежните пръстени,
сватбени снимки, вечна любов, the works82. И после се оказва, че двама от тях са женени за
едно и също момиче. И знаете ли защо? Тия broads83 взимат по 10 000 долара вдовишка
пенсия при смърт на моряк на служба към съюзниците. Pain in the ass. You know what I mean?
84
— Sure do.85
Кнуд Ерик едва се сдържаше. Но момчето изглежда не забелязваше нищо.
— Ти не си женен, нали? Ама младежите като тебе по-лесно попадат в капаните им.
Take care, buddy.86
Валдемар явно не се усещаше, че дразни Кнуд Ерик и не беше забелязал, че той не носи
венчална халка. Кнуд Ерик се наведе напред.
— Слушай сега хубаво — каза той. — Не съм ти buddy. Аз съм капитанът на „Нимбус“ и
ако искаш да плаваш на кораба ми, ще смениш тона. Ясно ли е?
Валдемар удари пети и отдаде чест.
— Aye, aye, captain — каза той.
Малко преди да излезе от клуба, се обърна и се върна до Хелге.
— Listen. Ако имаш проблем с Валдемар, може да ми викаш Уоли.
 Плаваха в конвой, първо от Ливърпул до Халифакс и обратно, после до Ню Йорк през
Гибралтар. На запад бяха натоварени с баласт, а на връщане превозваха дървесина, стомана и
желязна руда. Бяха им монтирали четири 20-милиметрови автоматични оръдия — едно
отпред, едно отзад и две на крилете на мостика, всичките насочили заплашително дула към
морето. Нямаше да ги обслужва екипажът. На борда се качиха и четирима английски
„гънъри“87.
„Нимбус“ не беше направен за Северния Атлантик. Всъщност не ставаше ясно за какво е
направен. Антон приложи всичките си умения в машинното, но така и не успя да подкара
кораба с над девет възела. Когато плаваха в конвой и се чуеше предупреждение за
подводници, заповедта беше да плават на зигзаг, за да избегнат торпедата. 40-те кораба в
конвоя тръгнаха от Ливърпул в права редица, но се прегрупираха в правоъгълник, като
съдовете се подредиха в колони, и за „Нимбус“ беше трудно да поддържа позицията си. Не
беше достатъчно маневрен и вечно изоставаше.
Веднъж капитан Бойе беше казал на Кнуд Ерик, че когато има риск корабът да потъне,
капитанът не трябва да се води по правила и параграфи, нито да се вълнува дали съдът му е
застрахован, или не. Трябва да го води единствено неписаното правило: „Дръж се с другите
така, както би искал те да се държат с теб“!
Думите на Бойе събираха в себе си целия опит на Кнуд Ерик като моряк. По-късно чу, че
Бойе се е удавил, защото дал спасителната си жилетка на огняр, който в паниката забравил
своята в машинното. Неведнъж беше виждал капитани да се отклоняват от курса си, за да
помогнат на корабокруширали екипажи. Беше виждал и много моряци да правят същото за
другарите си.
Моряците не са нито по-добри, нито по-лоши от останалите хора. Но в ситуациите, в
които попадат, всички трябва да са сплотени. Тесният свят на корабната палуба прави
взаимозависимостта между тях толкова очевидна, че солидарността взима превес над
индивидуалния инстинкт за самосъхранение. Моряците знаят, че един без друг няма да се
оправят.
Кнуд Ерик наивно вярваше, че войната превръща целия свят в корабна палуба, а врагът,
срещу когото всички те се бият, в цялата си неудържима брутална сила прилича на морето.
Не знаеше, че войната ще го принуди да се раздели с простичкото си чувство за съпричастие,
което през целия му моряшки живот представляваше сърцевината и основата на цялото му
същество. Прекосяваше Северния Атлантик, натоварен с баласт в едната посока, и
превозваше дървен материал и стомана в обратната. Правеше го под въоръжен ескорт и с
риск за живота си. Беше влязъл във войната, защото на корабната палуба беше научил, че
човек не може да обърне гръб на събрата си.
Всъщност войната щеше да го направи по-лош човек. Но той го разбра твърде късно.

Щеше да дойде момент, в който да има чувството, че животът му зависи от няколко

червени светлинки.
Не светлините на торпедата, които заплашват да го заличат.
Червените светлинки можеха да му причинят нещо много по-лошо.
 При плаването в конвой има правила. Преди тръгване задължително има среща на брега
и командирът на конвоя винаги получава едни и същи нареждания. Трябва да се поддържат
скоростта и курсът. Всеки кораб си има своята позиция в конвоя и трябва да я спазва. Има
още едно правило, което с времето порасна в тях като тумор. Забранено е да се помага на
ударени кораби. Не трябва да прибират оцелелите. Ако спрат на едно място дори за кратко,
се превръщат в мишена за нападащите подводници и самолети и рискуват да изгубят товара
си. А точно заради този товар плават, не за да спасяват давещи се моряци.
Правилото произлизаше от горчивата необходимост. Кнуд Ерик си даваше сметка за
това. И въпреки всичко го усещаше като отрицание на онова, което представляваше самият
той. Не торпедо щеше да го унищожи. А това правило, което го принуждаваше да си запуши
ушите за виковете за помощ на давещите се.
Най-отзад в конвоя плаваха поддържащите съдове. Тяхната задача беше да събират
пострадалите, но често бяха възпрепятствани от агресивно нападащите самолети или от
белите струи вода след торпедата, които трябваше да избягват с рискови маневри. Така
оцелелите изоставаха все по-назад и постепенно изчезваха в необятното море. Последното,
което се виждаше от тях, бяха червените светлинки на спасителните им жилетки.
Те бяха късметлиите.
С вкочанени от ледените води тела те бавно заспиваха и потъваха в смъртта. Или се
отказваха, развързваха спасителните жилетки и се плъзваха в чакащия ги мрак. Червените
светлинки оставаха да светят още малко, а после и те угасваха една по една.
Когато някой кораб бъдеше ударен, а нападащата подводница — локализирана,
пристигаха „дистройърите“88 и хвърляха дълбоководните си бомби. Ако във водата все още
имаше оцелели, огромното налягане, толкова силно, че можеше да разкъса стоманения
корпус на подводница, ги смазваше отвътре. Излитаха нагоре във въздуха, подпрени от
плътни гейзери вода, които указваха къде е избухнала подводната бомба, а дробовете им
изригваха от устите — раздробени парченца някогашен човек, които дори не могат да
изкрещят.
Кнуд Ерик го беше виждал на връщане от Халифакс.
Имаха нареждане да не се отклоняват от курса, защото съществуваше постоянна
опасност от сблъсък с други кораби от конвоя, когато тръгнеха top steam да бягат от
подводниците. Застанал на мостика с руля в ръце, Кнуд Ерик беше насочил кораба право към
маковото поле от червени сигнални светлинки пред носа на „Нимбус“. Чу бясното блъскане
по обшивката, когато оцелелите в спасителните жилетки се плъзваха покрай носа в отчаян
опит да се оттласнат от кораба, за да не попаднат пред витлото. Килватерът се превърна в
червена пяна от смлени тела, които се въртяха във водата, докато Кнуд Ерик гледаше от
крилото на мостика.
Don’t look back89 — така гласеше правилото в подобни моменти и той наистина не го
направи втори път.
Но част от него остана да продължи да гледа онова, което минута по-рано е било човек.
Гледаше, докато не почувства, че се вкаменява. Никой — никой! — не би причинил това на
друго човешко същество. И все пак той го беше направил. Дръж се с другите така, както би
искал те да се държат с теб. Ако не му е останало дори това, какво му е останало?
Нищо, абсолютно нищо.
В капитанската каюта той броеше червените светлинки. Под тяхното сияние оставаше
гол. Беше изгубил и последната си опора. Достави товара си. Но всъщност направи точно
обратното на това, което трябваше. Причини вреда на други и по този начин осакати самия
себе си. Толкова тясно свързан беше с онези, които се носеха във водата и викаха за помощ.
Когато конвоят за пореден път попадна под атака, Кнуд Ерик отново излезе на мостика
със застинало и вкаменено лице. Не мислеше за подводниците. Не мислеше за това, че
удареният кораб като нищо може да е „Нимбус“. Готвеше се за появата на червените
светлинки. А когато се появиха, той безмълвно избута рулевия и пое кормилото. Нареди да
опразнят палубата. Искаше да бъде сам не докато се опитва да избегне растящото поле от
сигнални светлинки, а когато се врязва право в него, защото няма друг избор. Той е
капитанът. Той определя курса. Отговорността е негова.
Не замесваше екипажа си. Предпазваше ги. Ако искаха, можеха да обвинят него за
всичко.
Не знаеше какво си мислят. Никога не говореше с тях на тази тема.
Когато свърши, влезе в каютата си и отвори бутилка уиски. После се напи до
безсъзнание. Така заместваше покаянието, защото знаеше, че за него няма опрощение. Беше
направил нещо непростимо. Там, на мостика, беше изгубил правото да бъде щастлив.
Никакъв смисъл не беше останал в живота му. Гледаше се отстрани и не виждаше нищо.
Душата му се изпари, разбита във вълнолома на войната.
Дистанцира се от останалите. Спря да слиза в камбуза. Дори с първия и втория щурман
не общуваше. Нито с приятелите от детството си в Марстал. Хранеше се сам и отваряше уста
само когато дава заповеди.
Никой не понечи да го извади от усамотението. Никой не се обръщаше към него с
лековати забележки, нито с въпроси, различни от тези по ежедневната работа на кораба. И
все пак му помагаха. Помагаха му, като уважаваха усамотението му, сякаш знаеха, че цената,
която плаща, я плаща и вместо тях.
Други може би биха го приели като студенина от страна на екипажа, като
демонстративно отбягване на човека, който сам ги отбягва, може би дори като
неблагодарност. Всъщност беше точно обратното. Потупване по рамото, приятелска дума или
изпълнен с разбиране поглед биха го сринали.
Помагаха му да остане на крака. Пазеха го, за да може той да опази тях. Имаха нужда от
капитан и му помагаха да остане такъв.

Скъпи Кнуд Ерик,

Пиша, за да ти разкажа какво сънувах снощи.
Стоях на плажа и гледах вълните, така, както често правех като дете. Усещах
същата някогашна смесица от страх от морето и копнеж да заплавам надалече по
него. Изведнъж водата почна да се отдръпва. Чу се трополенето на камъчетата в
залива, когато отливът ги повлече. Водите бяха издухани като от силен вятър.
Отдалечиха се и най-сетне чак до хоризонта не остана нищо друго, освен голо
морско дъно.
Ако знаеш как съм чакала този момент. Знаеш колко мразя морето. То ни отне
толкова много. Но не изпитах триумф, макар че се беше сбъднала най-съкровената
ми мечта.
 Напротив, изпълни ме предчувствие за нещо ужасяващо.
Чух тътен. Далеч напред се надигна стена от бели разпенени води, които бързо
приближаваха. Дори не понечих да бягам, макар да знаех, че след миг ще бъда
отнесена.
Нямаше къде да бягам.
Какво направих? Какво направих?
Този въпрос кънтеше като вик в мен, когато се събудих.
Може да ти звучи налудничаво, но изпитвам страшна вина, когато ходя по
улиците. Виждам момчета и момичета, виждам продавачите, виждам жените — а
има много жени, — виждам старците. Но виждам толкова малко мъже и имам
чувството, че аз съм тази, която ги е прогонила, когато целенасочено унищожих
условията за морска търговия в града.
Марстал не е свикнал да брои загубите си. Но аз го правя. Има поне пет-
шестстотин мъже, които вече не са сред нас, синове, бащи, братя. Вие сте от
другата страна на някаква стена, която войната издигна около Дания и която се
нарича блокада. Плавате като част от съюзническите войски и само изходът от
войната ще определи дали някога отново ще се върнете у дома. Но дори и победата
не е гаранция, че ще оцелеете.
Над всички ни надвисват големите вълни от кошмарите ми, а аз съм тази,
която ги призова.
Исках да изпъдя моряка от сърцето на мъжа, а постигнах точно обратното.
Когато почти не останаха кораби в Марстал, вие потърсихте работа другаде.
Отплавахте още по-надалеч. Времето, в което си бяхте у дома, при нас, стана още
по-кратко. Сега всички вас ви няма и кой знае докога. Някои от вас — много от вас,
страхувам се — са си тръгнали завинаги. Единственото доказателство, че сте все
още сред живите, са писмата, които ни пращате с такива дълги паузи помежду им.
А когато спрат да пристигат, сами трябва да се досещаме за причините.
Скъпи Кнуд Ерик, веднъж заявих, че си мъртъв за мен, и това е най-страшното,
което една майка може да си причини. Знам толкова малко за теб, само това, което
чувам от другите, а в мое присъствие те мълчат. Чувствам, че гледат на мен като на
нещо неестествено. Дали са ми простили за това, което причиних на този град, не
знам. Дори не знам дали са разбрали, че аз стоя зад всичко. Но това, че се отказах
от теб — това никой не ми го е простил и сега съм по-сама от всякога.
Ти няма да видиш това писмо. Аз няма да го пратя. Когато войната свърши, а
ти се върнеш вкъщи, тогава ще ти го дам.
Моля се само за това — да го прочетеш тогава.

Майка ти

В Ню Йорк Кнуд Ерик не слезе на сушата. Страхуваше се от нея повече, отколкото от

морето. Досещаше се, че ако направи дори една стъпка на твърда земя, повече никога няма
да мине по трапа. А това би било предателство. Би било бягство от войната. Макар че този,
който остава във войната, също извършва предателство. На това го бяха научили червените
светлинки.
Това е единственият избор, който войната дава — между два вида предателство.
Сам на мостика, той изпълняваше дълга си, дълга си към съюзниците, към войната и
идващата победа, към конвоя и товара. Но не и към хората, които го молеха за помощ. А
имаше чувството, че го викат по име — всеки един от тях.

Вилхелм отиде в Горен Ийст Сайд, на гости на Исаксен и Кристина. За момент Кнуд
Ерик изпита желание да тръгне с него. Последния път ги беше виждал за конфирмацията на
Клара, след която го бяха поканили на вечеря. Изкуши се за миг да се присъедини към
Вилхелм, но после поклати глава. Върна се към уединението на каютата си. Върна се в нея
като в убежище.
Има мъже, които като ги стегне шапката, тръгват по жени. Сякаш мисълта за
завоеванията в чуждите пристанища им дава сили. В едното блюдо на везните — жените, в
другото — смъртта. Уравновесяват се.
Кнуд Ерик можеше да слезе в Ню Йорк и да уравновеси везните. Беше на 31 години и
неженен. Не му е късно, нито рано — така си казваше сам до един момент. В него имаше
някакво безпокойство и беше познал доста жени. Това, което го спираше да се спре на една,
не беше незрялата ненаситност, а някакво колебание, нерешителност, която произлизаше от
нещо недовършено вътре в самия него. Само не знаеше какво точно. Случваше се да се сеща
за мис Софи, онова объркано момиче, което му беше завъртяло главата, когато беше само на
петнайсет години. Така или иначе, не може да е заради нея. Та той изобщо не я познаваше, а
поведението й, което той първоначално беше сметнал за тайнствено и омайващо, беше
просто момичешка преструвка. И все пак тя сякаш го беше прокълнала. С внезапното си
изчезване, което можеше да означава всичко — и смърт, и приключение, — тя го беше
привързала към себе си. Не че търсеше нея в пристанищните барове или — за разнообразие
— в домовете на марсталските момичета. Но все пак нещо му липсваше, а всеки път, когато
се пресегнеше да го стигне, то изчезваше.
Само едно все още го връщаше в Марстал досега. Карин Вебер. А тя за пореден път беше
скъсала с него. „Ти винаги си така странно далеч“ — каза му тя и нямаше предвид
отсъствието на моряка. Той го знаеше.
Нещо в него ужасно много копнееше за семейство. Имаше нужда да спаси някого. Имаше
нужда от противотежест срещу всичко онова, което войната му е причинила, а такава
противотежест не може да се намери в пристанищните барове. Той беше кораб без котва.
Стоеше в каютата като монах в килията си. Но в самотата му нямаше просветление.
Просто броеше червените светлинки. Броеше парчетата, на които е разбита душата му.
Мечтата за живота, който би могъл да има, бавно се разпадаше — като пясъчен замък под
безпощадното слънце на пустинята.

В Ливърпул дезертира. Бягаше от чувството си за дълг.

Същото уиски, което му помагаше да запази равновесие, можеше да го накара и да
залитне.
В Ливърпул стана точно това.
 Ежедневното бръснене беше станало мъчително. Как се бръсне човек, без да се гледа в
огледалото?
Бръсненето е последният бастион преди да се предадеш. Кнуд Ерик знаеше, че това е
неписано правило за затворените в немските концентрационни лагери. Така се чувстваше и
той — като военнопленник. Беше попаднал в ръцете на врага, а врагът беше вътре в самия
него.
При последното си плаване пренасяха муниции. Ако ги уцелеха, това би означавало
мигновено унищожение. Дори капитанската му фуражка нямаше да оцелее, „Нимбус“ щеше
да се изпари в гигантски пламък. Кнуд Ерик се хвана, че мечтае за облекчението, което би му
донесла смъртта. Но нито едно торпедо не ги уцели, нито една бомба не си проправи път
през палубата до трюма.
„Нимбус“ наистина беше късметлийски кораб. Кнуд Ерик поддържаше курса през
давещите се и проклинаше този късмет.

Корабното радио хващаше честотата на Кралските военновъздушни сили и когато след

пресичането на Атлантика наближиха английския бряг, екипажът се събра на мостика, за да
слуша разговора между командира и пилотите. Чуха думите Good luck and good hunting90 и
това беше сигналът, че следва радиопредаване за битка на живот и смърт. Викаха за своите.
Проклинаха врага, когото не чуваха, но понякога виждаха, защото битките се водеха точно
над главите им. Стискаха юмруци. Вените изпъкваха по челата им. Скандираха за пилотите,
които си разменяха предупреждения или триумфални възгласи високо горе в ефира, а
понякога, както си говореха, пропадаха уцелени. Тези хора се жертваха за тях, и все пак
нямаше и един моряк, който не би искал да си размени мястото с някой от пилотите и да
сложи край на безкрайното чакане. В онзи момент нямаше нито един сред тях, който да не
иска да убива. Копнееха да причиняват смърт, вместо постоянно да чакат своята. Бяха
толкова разгорещени, че ако имаха револвери в ръка, сигурно би им било трудно да не почнат
да се избиват помежду си.
Само Кнуд Ерик не мечтаеше за досег до спусъка. Той искаше да е мишена за
изстрелите. По него можеха да стрелят. С радост щеше да им го позволи.

Спря Уоли, докато той минаваше по трапа с куфар в ръка. Беше го чувал да хвали
съдържанието му, което беше набавил в Ню Йорк. Найлонови чорапи, бледорозови сатенени
сутиени, дантелено бельо.
Кнуд Ерик с всички сили си наложи да каже това, което е решил.
— Вземи ме и мен — каза той с прегракнал глас. — Искам да видя какво може да
получи човек срещу тия долни гащи.
Това беше молба, но Кнуд Ерик й придаде звучене на заповед — заповед, която никой
капитан няма право да дава, ако иска да запази уважението на екипажа си — „покажи ми
пътя надолу към калта, нека бъдем другари в безчинствата“.
Беше излязъл от килията си, за да извърши самоубийство без да използва револвер.
Антон и Вилхелм ги нямаше. Те щяха да го спрат. Уоли обаче нямаше нито годините,
нито опита, за да го направи. Кнуд Ерик видя колебанието в погледа на момчето, но знаеше,
че то няма да посмее да възрази.
— Ай, ай, капитане — каза само.
До него стоеше Абсалон.
— Но, капитане…
Кнуд Ерик схвана неизреченото докрай възражение. Слизането му от кораба беше
равнозначно на дезертиране. Доковете в Ливърпул бяха под постоянен обстрел. Корабите
трябваше да се местят непрекъснато. В такава ситуация капитанът не може просто да
изчезне. Това е непростимо предателство. Какво пък, да го прибавят към останалите.
Кнуд Ерик предупредително вдигна ръка.
— Вилхелм ще се погрижи…
Абсалон отмести поглед.
По пътя към гарата, между редиците разрушени от бомбите къщи, където жени и мъже
разчистваха останките от съборените стени, той и Уоли се държаха на разстояние от Кнуд
Ерик. В това разстояние нямаше враждебност. Той беше капитанът. Те просто поддържаха
живи последните останки от авторитета му.
Веднъж беше казал на Уоли, че не му е никакъв buddy. Сега се опитваше да бъде точно
такъв. Усещаше как го изпълва отровата на самоотвращението и се надяваше да е
смъртоносна.
По пътя към Лондон заспа.
Уоли го събуди, когато влакът спря на перона. Кнуд Ерик объркан огледа купето.
Пътуването от Ню Йорк до Лондон винаги беше като пътуване във времето. Американците
обитаваха някакво перманентно предвоенно безвремие, охранени, с лица, грейнали от
фриволно здраве. За разлика от тях англичаните приличаха на пожълтели фотографии.
Всички цветове бяха избледнели от посивялата им кожа. Лицата им бяха неясни, като смътен
спомен в стар албум със снимки, забравен на някой прашен таван. Вегетираха в своята
страна на сенки и все по-оскъдни дажби.
Едва бяха излезли от гарата, когато засвири сирената за въздушна атака. Беше вечер и
между къщите лежеше плътен мрак. Те спряха объркани. Видяха няколко души да бягат
нанякъде и хукнаха след тях. Видяха смътното сияние на червена лампа. Това беше входът на
бомбоубежището. Кнуд Ерик не пропусна да отчете иронията. В морето червената светлина
означава поредният живот, който ще тежи на съвестта му. Тук тя насочва към спасението. За
момент му се прииска просто да остане на улицата и да изчака бомбардировката.
Абсалон забеляза колебанието му и го хвана под ръка.
— Насам, капитане.
Кнуд Ерик остави краката си да решават и тръгна след другите.
В бомбоубежището не светеше никаква светлина. Седнаха плътно притиснати един към
друг, заобиколени от непрогледно черен мрак. Кнуд Ерик чу шепот, кашляне, плачещо дете.
Беше се отделил от Уоли и Абсалон. Подейства му успокояващо да е заобиколен от напълно
непознати. Миришеше силно на немити тела и мухлясващи дрехи. Противовъздушната
батарея точно над бункера започна обстрел и въздухът затрептя. После заваляха бомбите. От
тавана се посипаха вар и прах. Сякаш на смъртта й бяха пораснали ръце и тя опипом
опознаваше лицата им, преди да им ги отнеме. Кнуд Ерик чу хлипове и скимтене. Някой
плачеше неутешимо, а друг го успокояваше с монотонен глас, докато в един момент не
избухна в паническо Shut up for Christ’s sakel91
— Leave her alone92 — намеси се трети глас. Само тъмнината ги спираше да не се сбият.
 — I want to go home, please93 — молеше някой.
Малко момиченце плачеше за майка си, а в отговор гласът на някаква старица
нареждаше „Отче наш“.
Една бомба падна съвсем близо и разтърси пода. Кнуд Ерик очакваше скривалището
всеки момент да се срине върху им. Всичко утихна, сякаш самата смърт им беше изшъткала
да мълчат.
После усети нечия ръка върху своята. Беше женска ръка, фина и малка, така му се стори,
но с груба длан — на жена, която работи с ръцете си. Успокоително я поглади. Главата й се
облегна на рамото му. В тъмното той прегърна непозната жена. Още една бомба падна
наблизо и бетонните стени на бункера отново се огънаха под натиска. Някой закрещя
истерично, после друг, докато въздухът завибрира от панически писъци, сякаш все още
живите отстъпваха пред неустоимата мощ на масовата истерия. Бомбите падаха равномерно,
като акомпанимент на барабанчици.
Жената обгърна шията му и нежно го целуна по устните, докато ръката й галеше скута
му. Той пъхна своята ръка под палтото й и усети контурите на бюста й. После изгарящият й
скут го обгърна. Виковете ги ограждаха като стена. Падането на бомбите диктуваше ритъма
на тласъците му. Сляха се в сляпа, брутална похот, и в същото време той си даде сметка колко
щедро е в ласките си мекото анонимно тяло на жената под него. Тя му даваше от топлината
на самия живот, а той й я връщаше, докато виковете им се сляха с хаоса от панически
гласове.
За един миг Кнуд Ерик беше забравил червените светлинки.

След няколко часа противовъздушната батарея над бункера млъкна. Отново се чу

сирената, прозвуча сигналът за край на бомбардировката и вратата се отвори към тъмните
улици. Явно беше среднощ.
Когато тълпата се втурна към изхода, Кнуд Ерик и жената се изгубиха. А може би той
нарочно я остави и тя вероятно също нарочно се откъсна от него. Навън градът гореше. В
потрепващото зарево той огледа лицата наоколо. Тя ли е? Или тя? Може би младото момиче
с кърпа на главата и сведен поглед? Или жената на средна възраст със суров израз на лицето
и размазано червило, което се опитваше да поправи на светлината от горящите къщи. Кнуд
Ерик не искаше да знае. И той, и непознатата жена бяха намерили онова, което търсеха.
Лицето и името биха били излишни подробности.

Кнуд Ерик остана в Лондон три дни.

Намираше любов по задните дворове, в тоалетните на пъбовете, в хотелски легла,
обичаше под акомпанимента на бомби, обичаше и без никакъв акомпанимент освен този на
тежките задъхани стонове, излизащи от неговите гърди и тези на случайната му партньорка,
докато не стигнеше до мястото, където тишината и мракът се сливаха и го поглъщаха. Пиеше
с мъжете и се обичаше с жените, а те правеха същото като него. Когато почнеха да падат
бомбите, никой не знаеше дали няма всеки момент да се присъедини към все по-бързо
растящия брой на мъртвите, дали работното му място не е превърнато в руини, дали
семейството му не е погребано под рухналите къщи. Толкова време бяха живели в страх, че
вече бяха белязани дори от загубите, които все още не са понесли. Всеки миг беше
прераждане, всяка целувка — отлагане, всеки задъхан стон — обяснение в любов към
живота, който прегръщаха в лицето на някой непознат, а опиянението, това безкрайно
опиянение, което Кнуд Ерик търсеше и намираше, беше подарък, защото също като някой
куршум в гърдите, то отнемаше всичко, което Кнуд Ерик е — лицето му, името, историята, и
най-сетне задоволяваше глада в тялото му. В продължение на три дни Кнуд Ерик беше само
жажда за живот, нищо друго.

Последната вечер събраха останалото в куфарите — бельо, найлонови чорапи, кафе,

цигари и долари, най-вече долари. Решиха да ги похарчат като янки и наеха апартамент,
който заемаше цял етаж от хотела. Момичетата си ги доведоха сами, прислужниците бяха
почерпени щедро, а сметката я водеше портиерът, за да знаят колко пари са им останали.
После се отдадоха на пиене и ядене, на танци и любов през цялата нощ на падащи бомби.
Уоли беше на грамофона. Танцуваха на Лена Хорн и се наливаха с бира, уиски, джин и коняк.
В единайсет часа се чуха сирените.
Камериерите потропаха на вратата и им викнаха да слязат в мазето.
— Предлагам да останем тук — каза Кнуд Ерик.
Беше оставил заповедническия тон. Не беше капитан, а buddy сред buddy-тата си.
— Ай, ай, капитане!
Уоли отдаде чест и си наля още един коняк.
Изгасиха лампите и отвориха завесите. Прожекторите претърсваха нощното небе.
Паднаха първите бомби, в началото далече, после — все по-близо. Звучаха като барабанист,
който изпробва комплекта си преди солото. Цялата сграда се разтресе. Пъхнаха се под
леглата. Знаеха, че матраците няма да ги опазят. Можеше да го направи само сливането на
две тела. Отдадоха се на инстинктите си — докато се обичаха, бяха недосегаеми.
Бомбите падаха все по-начесто. Зад прозорците се появи и изчезна синьо-виолетова
светлина. По тавана се разля сиянието на огъня. Всеки път, когато в изтощените им мозъци
се събудеше разумът и се опиташе да им внуши, че няма какво да чакат повече, че вече трябва
да слязат в скривалището, те придърпваха жените по-близо и влизаха по-дълбоко, докато
страхът и страстта почнеха да се захранват взаимно и стигнеха до самозабрава. После се
отпускаха изтощени, крайниците им омекваха, те разперваха ръце в мигновена блажена
дрямка, все едно вече са преживели кошмарната нощ.
Но нощта не си беше отишла. Бомбите не ги оставяха на мира. Страхът отново се
събуждаше, а заедно с него — и неизбежната му спътница, съзаклятничката му, неговата
приятелка и враг — страстта.
От мрака изпод едното легло се чу:
— Change? Кой иска да се сменим?
И те запълзяха по гърди и кореми до нови, неизследвани любовни пещери, където
чакаха нови обятия, хищни усти, влажни скутове, докато немските бомбардировачи биеха
тимпани по лондонските покриви.
Най-сетне всичко утихна. Изпълзяха изпод леглата, затвориха завесите и легнаха плътно
един до друг в непокътнатите легла.
Бяха победили.
 Кнуд Ерик беше там, когато „Мери Люкенбах“ излетя във въздуха.
Плаваха в конвой на север от Полярния кръг, на път към Русия с припаси за Червената
армия, когато се случи. Времето беше ясно, с отлична видимост.
Гледката буквално вцепени всички на мостика. И преди бяха виждали кораб да бъде
уцелен и във въздуха да изригне 200-метров пламък. Но такова нещо не бяха виждали никога.
Нито пък Кнуд Ерик. Но не от страх онемя.
От облекчение.
Бяха на половин морска миля от кораба, когато той избухна.
Немските „Юнкерси“ бяха само на 300 метра от „Мери Люкенбах“, когато пуснаха
торпедата си. Летяха толкова ниско над морето, сякаш всеки момент щяха да разпорят
вълните. После откъм палубата затрещя картечен откос. Единият мотор на самолета избухна
в пламъци.
Торпедата намериха целта си.
В първия момент „Мери Люкенбах“ беше там. В следващия на нейно място нямаше
нищо и последвалата тишина беше също толкова ужасяваща, колкото и предшестващата я
експлозия. Черен облак дим се издигаше величествено бавно във въздуха. Не горяха пожари.
В морето наоколо не плаваха отломки. Сякаш плътният дим беше имал силата да вдигне
хиляди тонове стомана и муниции във въздуха и сам да ги отнесе нагоре.
Пушекът се спря едва когато достигна слоя облаци няколко километра нагоре в небето.
После бавно се разтвори, докато покри половината небе. Над морето почна бавно да се сипе
черен сняг, сякаш експлозията е била предизвикана от изригване на вулкан, а не от
бушуващата война.
Нямаше да има червени светлини.
Това беше единствената му мисъл. Петдесет мъже бяха изпарени пред очите му. През
бинокъла си беше видял как гънърът се свива зад картечницата, а един черен юнга прекосява
палубата с кофа в ръка. Сега тях вече ги нямаше, а Кнуд Ерик изпитваше единствено
облекчение. Този път беше пощаден. Не жалкият му живот, който отдавна беше спрял да
цени, а съсипаната му съвест.
Пристигаха на вълни от по 30-40 самолета, на височина едва шест-седем метра над
водата, черен рояк над сивото море. На крилете им имаше монтирани сирени и свирки, от
които излизаше ужасяващ вой, целящ да стъписа противника и да го подлуди. 20-
милиметровите им оръдия не спираха да бълват червено-бели трасиращи снаряди над
палубата, а самолетите пускаха торпедо след торпедо. В паниката си неопитните гънъри
стреляха напосоки и куршумите им дупчеха спасителните лодки и надстройките на околните
кораби.
Нямаше как да не се възхитят от смелостта на немските пилоти, макар и с физически
осезаема съпротива. Със самоубийствена целенасоченост те се врязваха в стената от огън,
която ставаше още по-интензивна под обстрела на разрушителите, които съпровождаха
конвоя.
„Уакоста“ и „Емпайър Стивънсън“ бяха ударени, последваха ги „Макбет“ и
„Орегониън“.
Всичко приключи за пет минути. Един „Хайнкел“ принудително се приводни насред
конвоя, а екипажът му изпълзя върху едното крило. Вдигнаха ръце като знак, че се предават.
Вече не бяха врагове. Без машините си те бяха просто хора, при това вече беззащитни.
Въртяха се на всички страни, сякаш искаха да срещнат погледа на всеки един от моряците,
които се трупаха край релингите на околните кораби. После примирени сведоха глави.
Очакваха присъдата.
Чу се изстрел. Единият от немците се хвана за рамото и се преви на две, а после се
срина на колене върху крилото на самолета си. Удари го още един куршум. Той се просна по
лице и остана така, с горната част на тялото във водата. Тримата останали членове на
немския екипаж се защураха по крилото в отчаян опит да се скрият някъде. Единият се
опита да се мушне обратно в кабината. Уцелиха го в гърба и той падна на крилото, откъдето
се изтърколи във водата. Двамата оцелели паднаха на колене и молитвено сключиха длани.
Бяха разбрали какво се случва. Трансформацията не се беше осъществила. Не се бяха
превърнали в хора. Все още бяха врагове и доказателството за това висеше над главите им под
формата на черния облак, доскоро бил „Мери Люкенбах“. „Орегониън“ беше килнат на една
страна и бавно потъваше, след като три торпеда го бяха ударили в щирборда. Половината
екипаж милостиво се беше удавил. Останалите бяха изтеглени на борда на „Сейнт Кенан“,
където повръщаха машинно масло, а крайниците им бяха така измръзнали, че сигурно щеше
да се наложи да ги ампутират.
Това беше ехото на онези нощи, в които екипажът на „Нимбус“ настройваше радиото на
честотата на английската военновъздушна станция и всеки един от моряците копнееше пред
него да застане някой немец, в когото да изпразни револвера си. Ето че сега врагът беше пред
очите им, и то не бойна машина, а жив човек, когото можеш да нараниш и накажеш. Най-
сетне имаха шанс да оправят колосалния дисбаланс, в който се беше превърнал животът им.
В онези нощи Кнуд Ерик искаше да стои от другата страна и да бъде цел за куршумите.
Сега изпитваше същото ожесточение като останалите, внезапно и силно.
У него дисбалансът беше още по-голям, отколкото у всички останали.
Погледна двамата мъже, коленичили на крилото на сваления самолет. Погледна
моряците, които стояха със стотици до релингите на околните кораби, някои с пушки в ръце,
гънърите — по местата си зад картечниците. Стреляха лекомислено, като на стрелбище в
някой лунапарк през лятото. Може би просто отново се чувстваха хора, защото не е човешко
само да се спотайваш и да търпиш. Сега можеха да отговорят.
Куршумите пронизваха водата около сваления самолет. После още един от немците беше
ударен. Отскочи назад, сякаш дръпнат от мощна ръка, която иска да демонстрира
безсмислието на живота му и на молитвите, с които се опитваше да го опази. Снарядът явно
беше дошъл от една от голямокалибрените картечници. Мъжът падна във водата и изчезна.
Последният оцелял рухна. Сключените му ръце се разплетоха и паднаха върху бедрата
му. Торсът му се наклони напред. Той оголи тила си, сякаш чакаше удара, с който палачът ще
го довърши.
Всичко утихна. Мъжете свалиха пушките. Моментът беше изпълнен с тържественост,
сякаш всички сдържат дъха си преди изпълнението на екзекуцията. Бавно почнаха да
осъзнават какво е станало. Жаждата им за кръв беше утолена още преди да приключат с
врага.
Кнуд Ерик избута гънъра. Не беше опитен стрелец. Куршумите, които изскочиха от
картечницата, прокараха права линия през водите, преди да успее да ги насочи правилно към
крилото. После най-сетне намериха целта си.
Беше убил човек и всичко в него се обърна.
Задъхан се подпря на картечницата. Дори не забелязваше, че нажеженият метал изгаря
дланите му.
 Бяха минали северно от Мечи остров по 74-ия паралел, когато пристигна съобщение от
британското адмиралтейство — „Разпръснете се“. От съвещанието преди отплаването от
Хвалфьордур в Исландия, както и от всяко предишно плаване в конвой, Кнуд Ерик знаеше, че
тези думи са равносилни на смъртна присъда. Когато си част от конвой, нарушаването на
почти всяко едно правило може да е смъртоносно, но най-вече на това — дръжте се заедно.
Само заедно корабите могат да стигнат до крайната цел. Поотделно всеки от тях е загубен,
лесна мишена за подводниците, без защитници, без да има кой да прибере екипажа, ако
корабът бъде ударен.
Колко често екипажът на „Нимбус“ беше чувал същото съобщение от мегафона на някой
минаващ наблизо destroyer, когато въпреки усилията на Антон в машинното, корабът все пак
изоставаше. „Stragglers will be sunk“.94 Те знаеха, че не е заплаха, а присъда, сбогуване, само
дето не го следваше обичайното „до скоро“.
Знаеха и друго — че товарът трябва да стигне дестинацията си, че в крайна сметка
танковете, камионите и мунициите, които изпълваха трюмовете им, ще се озоват на други
далечни фронтове, където борбата за надмощие между немци и руснаци ще реши изхода от
войната и в крайна сметка — и собствената им съдба. Знаеха го, но нямаха категорични
уверения, че е точно така. Сигурни бяха единствено в това, което виждат пред себе си —
морето, нападащите юнкерси и хайнкели, белият килватер на торпедата, избухващите и
потъващи кораби, мъжете, които се борят за живота си в ледените води.
Приносът им към войната е важен. Трябваше да го вярват. Но в онзи момент, когато
получиха заповед да освободят мястото си в конвоя и да опитат сами да стигнат Молотовск,
осъзнаха, че това може да е било празна вяра. Сега и тя им беше отнета. Заместиха я
предположения за причината за съдбовните думи и както винаги при неясна ситуация или
под голямо напрежение съмненията се натрупваха и се превръщаха в подозрение. Един слух
следваше всеки от конвоите до Русия със същата неизбежност, с която пушекът следва
комина, килватерът — кораба, а торпедото — ценния товар: че конвоят е просто примамка.
Скрит в засада в един норвежки фиорд дебнеше 45 000-тонният немски боен кораб
„Тирпиц“. Той беше най-големият линеен кораб в света, заплаха за всичко, което се движи из
Северния Атлантик, и символ на нацистката мечта за световно господство. И може би беше
най-ценен точно като символ. Той почти не излизаше от скривалището си между защитните
стени на фиорда — като окован с верига вълк Фенрир95, като заплаха от Рагнарьок96, който
така и не идва. Но всички бяха убедени, че именно това следва — вълкът ще скъса веригата, а
плячката му ще бъдат самите те.
Целият им трудно извоюван опит, същият опит, който беше набраздил лицата им и
подложил крайниците им на безброй измръзвания, им казваше, че в момента, в който
прозвучи заповедта към 36-те кораба да се откажат от плаването във формация и всеки сам за
себе си да се отправи към Мурманск и пристанищата на Бяло море Молотовск и Архангелск,
в този момент немците вече дори нямат нужда от смазващата сила на 15-инчовите оръдия на
„Тирпиц“, за да сложат край на това, което доскоро е било конвой. Със сигурност
подводниците могат и сами да се погрижат. 36-те кораба трябваше да продължат без
британските разрушители и корвети, които ги бяха придружавали досега. Оставаха
беззащитни.
Но не беше само това. В засадата ги бяха подмамили именно досегашните им
защитници.
С горчивина осъзнаха собствената си незначителност. Съюзниците можеха и без тях.
Но можеха ли без товара им? В Хвалфьордур им бяха обяснили, че 36-те кораба в конвоя
превозват общо 297 самолета, 594 танка, 4 246 военни автомобила и 150 000 тона муниции и
експлозиви за Русия. Нима всичко това ще бъде пожертвано само за да могат британските
офицери да се изфукат, че са пратили „Тирпиц“ на дъното на морето?
Не го разбираха. Нищо не разбираха от тази война, единствено че могат да разчитат
само на себе си, за да оцелеят. А ако загинеха, щяха да изчезнат без да оставят и следа, без
никакво доказателство, че някога ги е имало, и без утехата, че саможертвата им е имала
смисъл.
Изпълни ги упорство. Не срещу врага, а срещу всичко, срещу враг и приятел, които вече
нямаха сили да различат един от друг.

За Кнуд Ерик тази заповед донесе облекчение. Вече не се налагаше да се измъчва заради
удавниците. Сега имаше значение единствено самият той и екипажът му. Най-сетне можеше
да се отдаде на онзи цинизъм, който неизбежно следва продължилите твърде дълго
угризения на съвестта. Бяха сами насред морето и той предпочиташе да си останат така.
Сами, без червените светлинки.
Определи курс на север, към остров Хопен, възможно най-близо покрай ледения шелф.
Над целия район висеше гъста ледена мъгла. Той нареди на екипажа да боядисат целия кораб
в бяло. В продължение на два дни останаха на място. Изгасиха пещите, за да не ги издаде
пушекът от комина. Ледът се вплътняваше и притискаше бордовете им. Стоманеният корпус
на кораба понасяше натиска с гръмовен тътен, който от време на време се превръщаше в
остър дискант, подобен на писък. „Нимбус“ беше късметлийски кораб, но под натиска на
леда късметът заплашваше да му изневери.
Кнуд Ерик се замисли за „Кристина“, която навремето се беше оказала заклещена сред
ледовете. Здравата дървесина на корпуса й беше гъвкава. Не държеше да се доказва, както
сега го правеше стоманата. Остави се на леда да я притиска, докато силата, която заплашваше
да строши кораба, просто го повдигна нагоре.
Кнуд Ерик не обръщаше внимание на пищящата стомана. По-добре ледът, отколкото
подводниците. Почти му се искаше да остави „Нимбус“ да замръзне и да се съживи едва
когато светът отново се стопли, а оръжията замлъкнат. През целия си моряшки живот се
беше борил срещу морето. Сега приемаше хватката на ледовете като приятелска прегръдка.

Включи радиото и нареди на екипажа да се събере, както навремето, когато слушаха

честотите на британските военновъздушни сили. Чуваха единствено призиви за помощ, от
ефира идваха SOS след SOS и всеки зов за помощ всъщност беше скръбна вест. Броени
минути деляха нападението от гибелта на кораба. Никой не идваше на помощ. Всеки
потъваше сам в ледените води. „Карлтън“, „Даниъл Морган“, „Хоному“, „Уошингтън“,
„Паулус Потър“. Преброиха 20 кораба. Нямаше къде да се скрият, не и тук, сред ледовете в
края на света.
Когато ледът ги пусна, се отправиха покрай ледения фронт на изток. Все още плаваха
северно от 75-ия паралел, докато стигнаха архипелага Нова земя, откъдето се отправиха на
юг към Баренцово море. В открито море срещнаха четири спасителни лодки. Това бяха
оцелелите от „Уошингтън“ и „Паулус Потър“. И двата кораба бяха потопени от формация
„Юнкерси“. Немските екипажи, прелетели над тях докато се качвали в спасителните лодки,
бодро им махали, а оператор ги снимал за кинопрегледите в Райха. Те не помахали в отговор.
Капитан Рихтер от „Уошингтън“ се качи на борда. Поиска да се консултира с морска
карта. След като я изучава известно време, попита дали имат излишен компас.
Хората му все още бяха в спасителните лодки.
— За какво Ви е компас? — попита Кнуд Ерик. — Ще ви вземем на борда.
Рихтер поклати глава.
— Предпочитаме да продължим сами.
— В открити лодки? Намирате се на 400 морски мили от най-близката суша.
— И искаме да стигнем до нея живи — отговори Рихтер спокойно.
За момент Кнуд Ерик помисли, че капитанът страда от снаряден шок.
— Може би не ме разбрахте — каза търпеливо, сякаш обяснява на упорито дете. — Не
можем да ви осигурим койки, но все ще ви намерим къде да спите на топло. Имаме
достатъчно провизии и въпреки климатичните условия се движим с девет възела на час. След
два дни сме там.
— Вероятно знаете какво се случи с останалите кораби от конвоя? — попита Рихтер със
същия спокоен тон като преди.
Кнуд Ерик кимна.
— Ако искаш да оцелееш, спасителната лодка е най-сигурното място. Немците няма да
си хабят барута за хора в лодка. Интересуват ги само корабите. Затова е най-добре да ви
оставям. Благодаря за поканата, но предпочитаме да се оправяме сами.
Рихтер взе компаса и се спусна по стълбата. Хората му се пляскаха по телата, за да се
топлят. Ако задухаше вятър, вълните щяха да ги залеят и да ги облекат в броня от лед.
И все пак те предпочитаха лодките. Натиснаха греблата, а Кнуд Ерик нареди пълен
напред. Дълго стоя на мостика и ги гледа как се смаляват.

На следващия ден на хоризонта изникна самотен „Юнкерс“, който се насочи право към
тях. Картечниците му почнаха обстрел още отдалече, а гънърите на мостика му отговориха.
Щурманската рубка беше ударена нееднократно, но не и хората на мостика. После
„Юнкерс“-ът пусна бомбата си. Самолетът беше толкова близо, че почти се удари в мачтата.
Бомбата избухна във водата, близо до щирборда, не достатъчно близо, за да удари кораба, но
достатъчно детонацията да вдигне „Нимбус“ наполовина над водата и да го тръшне обратно с
такава сила, че в машинното се спука тръба и двигателите спряха. Вече не можеха да
маневрират.
Самолетът обърна с вой и отново се спусна към тях. Картечниците не млъкваха. Рубката
отново беше надупчена и всички се хвърлиха на пода. Само гънърът на крилото на мостика
все още стоеше прав. Всички очакваха експлозията, която щеше да отбележи края на
„Нимбус“. Корабът превозваше британски танкове „Валънтайн“, камиони и тротил. Ако ги
уцелеха, нямаше да има време да се качат на лодките. Всички го знаеха.
— Давай, по дяволите! — Кнуд Ерик се чу сам да проклина.
Гънърът продължаваше да стреля, сякаш пръстите му са се свили в крампа. Зад
тракането на картечницата се чу как двигателите на самолета утихват. Нима пилотът
наистина е решил да ги пощади? Останаха проснати на пода, не можеха да повярват, че
опасността е преминала. След миг шумът на самолетните двигатели отново ще се усили и
всичко ще свърши. Но наоколо беше тихо. Осъзнаха, че и картечницата на мостика също е
замлъкнала.
— Свърши се — каза гънърът.
Станаха на крака, все още разтреперени.
Юнкерсът беше малка точка на хоризонта.
Пилотът явно се е връщал от мисия, когато ги е забелязал. Оставала му е само една
бомба и просто се е пробвал.
„Нимбус“ за пореден път беше доказал, че е късметлийски кораб.

Скъпи Кнуд Ерик,

Настъпи човек в калта и го виж как се държи под ботуша ти. Бори се да се
изправи? Крещи срещу несправедливостта, която го е сполетяла? Не, лежи си там,
горд от броя ритници, които може да понесе. Мъжеството му се крие в пагубната
му издръжливост.
Какво прави такъв човек, когато падне във водата? Мъчи се да изплува?
Не, гордостта му е в умението да си сдържа дъха.
Вие оставяхте вълните да минават над вас, виждахте корабните обшивки
разбити, мачтите — съборени през борда, корабите — хлътнали в едно последно
спускане, от което няма да излязат повече. Вие сдържахте дъха си десет години,
двайсет години, сто години. През 90-те години на XX век имахте 340 кораба, през
1925-а ви бяха останали 120, десет години по-късно — половината. Какво стана с
тях? „Уран“, „Свален“, „Смарт“, „Стар“, „Кронен“, „Лаура“, „Фрем“, „Сатурн“,
„Ами“, „Дания“, „Елиезер“, „Ане Мари“, „Феликс“, „Гертруд“, „Индустри“ и
„Хариет“? Безследно изчезнали, смазани под ледовете, отнесени от траулери и
параходи, потънали, разбити на трески, корабокруширали при Сандой, Бонависта,
Уотървил, Сънс Рок.
Знаеш ли, че всеки четвърти кораб, тръгнал по нюфаундлендския маршрут,
никога не се връща?
Какво може да ви накара да спрете? Малкото поръчки? Но броят на превозите
намалява все повече и повече, наполовина за десет години. Вие просто намалихте
заплатите, хранехте се още по-зле, стискахте зъби. Учехте се да сдържате дъха си.
Плавахте там, където никой друг не смееше или не искаше. Бяхте последните.
Вече не можехте да си позволите корабни хронометри на борда. Не можехте да
определите край кой паралел плавате и когато се разминехте с някой параход,
вдигахте сигналните флагчета, за да питате „Къде съм?“.
Къде сте наистина?
Отчаяна,

Майка ти
 Уоли го видя пръв.
Стояха на мостика и оценяваха щетите, когато той се обърна към останалите.
— Наистина ли не виждате какво прелестно място е това? — възкликна развълнуван.
Треперещи във вълнените си палта, те огледаха Молотовск. Пристанището беше пълно с
надупчени от изстрели кораби. По кея се виждаха огромни купчини отломки, които някога са
били складове. Отвъд тях ниският каменист пейзаж беше прорязан от редици подобни на
бараки сгради, опушени, покрити с насмолени брезенти. Беше лято, но макар и да светеше
през цялото денонощие, слънцето не успяваше да омекоти въздуха кой знае колко.
Постоянната светлина по-скоро ги караше да се чувстват все едно са им махнали клепачите и
се намират в свят, където сънят е забранен. Сякаш главите им натежаваха от замайване, от
някаква примамлива сънливост, родена от сивия скалист пейзаж, светлината и съзнанието,
че се намират на половин свят разстояние от всякаква цивилизация.
— Донесете усмирителната риза — каза мрачно Антон. — Момчето е превъртяло.
Мисли си, че е в Ню Йорк.
— Тук е по-добре от Ню Йорк. Механикът може и да е ослепял като къртица долу в
машинното, обаче за другите това не се отнася, нали?
Най-сетне прогледнаха и в следващия момент вече не можеха да си обяснят как това не е
било първото, което да забележат при акостирането си в Молотовск.
На кея нямаше нито един мъж. Жени разтоварваха и опасваха с ленти сандъците с
муниции в трюма. Жени с автомати на рамо патрулираха по кея, където мършави, тънко
облечени немски военнопленници товареха сандъците на чакащите камиони, за да бъдат
транспортирани нататък. Зад воланите им също седяха жени и чакаха да откарат товара на
фронта.
— Вижте й задника на тая — каза Хелге и посочи с пръст.
Не че имаше какво да се види. Жените носеха филцови ботуши и големи свободни
работни комбинезони, които скриваха формите им. Човек можеше да предположи най-много
дали тялото, скрито под увисналата униформа, е крехко или здраво, високо или дребно.
Някои жени бяха млади, повечето — над 30, но и възрастта им трудно можеше да се
определи. Лицата им бяха широки, с нездрав сив цвят. Косите им бяха скрити под каскети и
шапки, само някои носеха забрадки.
От последното слизане на екипажа в градски отпуск бяха минали три месеца и гледката
на жените в трюма и на палубата беше достатъчна, за да събуди най-важния елемент от
желанието на моряците — въображението им. Всеки си представяше предпочитаната част от
женската анатомия, докато събличаше с очи униформите и грубите мръсни работни дрехи с
напразната надежда, че вътре във всяка от жените — като пеперуда в мръсносив пашкул — се
крие истинско pinup-момиче97.
Кнуд Ерик беше сложил капитанската си униформа, която иначе никога не обличаше.
Известно беше, че комунистите уважават само униформата, затова беше решил, че е добра
идея да изглежда колкото може по-официално, ако иска да постигне каквото и да било от
преговорите си със съветските власти. Забеляза, че една от жените настойчиво се взира в
него. Реши, че е заради униформата. Срещна погледа й и го задържа. Жената беше слаба, с
пепеляво руса коса, прибрана в кок на тила, и приблизително на неговата възраст, макар че
беше трудно да се определи. Не знаеше защо е отговорил на погледа й. Беше някакъв рефлекс,
който не можеше да оправдае, макар да му беше ясно, че погледът му може да се приеме като
провокация. Тя не сведе очи, а продължи да го гледа. Сякаш изпитваше силата му. Така си го
обясни Кнуд Ерик, макар че не разбираше каква е целта.
Висок вик отвлече вниманието му. Един сандък с муниции беше паднал на кея и се беше
разбил. Един от немските пленници веднага почна да рови вътре. Вероятно беше решил, че в
сандъка има провизии и сега търсеше нещо, което поне за кратко да утоли глада му. Две
пристанищни работнички го хванаха и го издърпаха. За момент той понечи да се измъкне, но
бързо се отказа и се остави без съпротива да го поведат надолу по кея. Разтоварването беше
спряло.
Униформената жена, която допреди малко беше гледала Кнуд Ерик, кресна някаква
кратка заповед и работничките пуснаха пленника. Жената пристъпи към него, освободи
предпазителя на автомата, който носеше на ремък през рамо, и стреля от упор. Спря за миг,
сякаш за да се увери, че животът е напуснал мършавата фигура, просната пред нея. После
вдигна очи и двамата с Кнуд Ерик отново се взряха един в друг. Този път той не се запита
каква е целта. Тя го предизвикваше.

През деня Кнуд Ерик никога не пиеше. Когато вечерта седна сам в каютата си и остави
мозъка си бавно да бъде приспан от бутилката уиски, нямаше никакви съмнения кого е
срещнал. Тя беше ангел на смъртта. Беше дошла за него и по някакъв отблъскващ начин, на
който той все пак не можеше да се противопостави, тази ненормална приумица го изпълни с
желание и за пръв път след нощта на бомбардировките в Лондон той усети, че е възбуден.

Градът беше на няколко километра от пристанището и представляваше няколко дървени

къщи, струпани около площад. На няколкостотин метра почваха нивите, а улиците, които
излизаха от площада като спици на колело, не водеха никъде.
Имаше International Club, където ходеха вечер. Първото, което ги посрещаше там, беше
зле препарирана мършава на вид мечка, изправена на задни крака, с отворена паст и жълти
зъби. Кучешките бяха счупени — може би нарочно, — сякаш някой се е страхувал, че мечката
внезапно ще оживее и ще нападне гостите на клуба.
В единия ъгъл седеше плешив мъж с бяла риза и червени тиранти, а на масата пред него
имаше каса с пари. До него беше подпряна патерица. На сцената, скована от нерендосани
дъски, седеше акордеонист, който явно не беше в състояние да се придвижва без помощта на
патерица. И двамата бяха около петдесетте, с куп медали на гърдите. Те бяха единствените
мъже, които моряците от „Нимбус“ видяха в Интернационалния клуб за целия си престой в
града.
Вече бяха направили равносметка за загубите, понесени от конвоя. 12 от 36-те кораба
бяха стигнали целта, повечето се бяха отправили към Мурманск или Архангелск. В
Молотовск беше пристигнал само „Нимбус“, което означаваше, че в града, населен само с
жени, те нямаха конкуренция. Тук-там имаше и други мъже по улиците, но те бяха като
касиера и музиканта в Интернационалния клуб — сакати или беловласи старци.
От време на време деца, каквито в града също почти нямаше, ги приближаваха, за да
просят цигари или шоколади. Странните им, преждевременно помъдрели лица светваха в
подмазвачески усмивки.
— Fuck you, Jack! — казваха те.
 Този поздрав го бяха научили от английските моряци.
— Fuck you, Jack! — отговаряше Уоли и им подаваше фас.
Бирата в клуба имаше вкус на лук, затова се придържаха към руската водка, която беше
силна като спирт за миене на прозорци. От червените плюшени дивани, които заедно с една
маса без покривка представляваха цялата мебелировка на клуба, се вдигаше облак прах всеки
път, когато седнеха. Подът също беше мръсен, и Антон изведе максимата, че хване ли една
жена автомат в ръце, повече няма да я видиш да търка подове.
Екипажът на „Нимбус“ седеше в единия край на клуба, жените — в другия. Бяха
съблекли работните дрехи и носеха рокли, които приличаха на прекроени манти. Бяха си
вдигнали косите, но широките им лица с остри брадички бяха все така безцветни както на
дневна светлина. Войната им беше взела и гримовете.
Носеха се слухове, че всичките са шпионки и че единствената причина да общуват с
моряците от чужбина е за да изтръгнат тайни от тях. Но това само ги правеше още по-
интересни, а и екипажът на „Нимбус“ не знаеше никакви тайни.
— Ама да заповядат — каза Уоли, — аз нямам нищо против да ме шпионират.
Той прекоси дансинга, застана пред дамите и извади от джоба си червило. Всички
впериха светнали погледи в него и зашушукаха помежду си. Той подаде червилото на една
строга блондинка в бледосиня рокля, която веднага се зае да оцветява устните на най-
близкостоящата. Червилото обиколи всички, а после начервените устни се обърнаха към
Уоли в групова усмивка. Той сви своите като за целувка и нова вълна кикот мина през
жените.
Уоли се качи на сцената, където акордеонистът беше подхванал вечерната си програма, и
му подаде две цигари. Музикантът ги пъхна зад ухото си, стисна инструмента, от който
излезе скръбен стон, а после почна да натиска клавишите му в тежък маршов ритъм.
Уоли се върна при жените и се поклони на една от тях. Тя скочи на крака неочаквано
пъргаво и го отведе до средата на дансинга, където положи ръка на рамото му. На свой ред
той сложи длан на плътната й талия. Тя беше по-възрастна от него и не се колебаеше да го
води в непознатите стъпки. Когато музиката свърши, тя се поклони и се върна на мястото си.
— Голяма печалба изкара, няма що. — Беше се обадил Антон. Уоли се обърна към него.
— Това е само въведението. Първо искам да им покажа асортимента. После ще им дам
време да помислят.
— Явно не си вярваш много, щом си решил да ги подкупваш. — Хелге се заяждаше, но
останалите нададоха възгласи на протест.
— Какво се правиш на интересен? — каза Абсалон. — Всички прибягваме до това
понякога. Ти с твойта картофена мутра нямаше да имаш никакъв шанс, ако не оставяше по
една-две банкноти на нощната масичка.
Другите се засмяха.
— И те са като нас — каза Уоли. В гласа му имаше неочаквана мекота. — И те имат
нужди, и ние. Сигурно можем да получим комунистически трътки и напълно безплатно.
Обаче какво лошо има да ги поглезим малко? Честно казано, животът им не ми изглежда
особено розов.
Кнуд Ерик не се включи в разговора. Той стоеше сам встрани и обикаляше с поглед
жените в другия край на помещението. Дали ангелът на смъртта е сред тях? Не беше
сигурен, че би я разпознал без униформа. Стряскащата гледка на автомат в ръцете на жена
беше това, което беше привлякло вниманието му. Бяха се погледнали в очите и той беше
странно уверен, че ако тя е тук тази вечер, отново ще се опита да срещне погледа му. Не беше
необходимо да я търси. Тя щеше да го намери.
И все пак продължи да изучава лицата едно по едно. Повечето бяха груби и повехнали.
Някаква безкрайна умора имаше в тях, почти отчаяние, което събуди жал в него, но нито
човек, нито човешки проблеми търсеше той. Търсеше забрава.
Три вечери подред бяха в клуба, без Кнуд Ерик да изпита безпокойството, което изпълва
човек, когато някой тайно впие поглед в него. Заглеждаха го други жени. Носеше
капитанската си униформа, за да й е по-лесно да го разпознае, но златните нашивки по
ръкава и каскета привличаха и други погледи, освен този, който той търсеше. Една млада
жена с рокля, зелена почти колкото очите й, не откъсваше очи от него. Той извърна поглед и
не реагира на очевидния й интерес.
Танците вървяха. Мъжете сядаха на женските маси, жените — на мъжките. Бариерата
между руските жени и чуждите моряци беше паднала. Уоли, опитното момче-мъж с
неутолим апетит за жени, винаги беше в центъра на събитията.
Кнуд Ерик си оставаше на червения плюшен диван и не излизаше на дансинга.

Същата вечер над Молотовск имаше въздушно нападение. Целта на немските „Юнкерси“
беше пристанището. Среднощното слънце светеше над хоризонта, когато зави сирената.
„Нимбус“ беше единственият кораб в пристанището, открита мишена. Моряците скочиха
полупияни на кея и хукнаха без ред. Наоколо нямаше нито едно скривалище, а първите
бомби вече падаха. Противовъздушните батареи им отговаряха с трясък. И тях ги обслужваха
жени.
Забелязаха няколко циментови тръби, в които можеха да се скрият от бомбите. Бяха
достатъчно големи, за да стоят прави в тях. Един от бомбардираните складове беше уцелен.
Малко по-натам се взриви камион. Тежкокалибрените патрони на противовъздушните
оръжия, които не бяха намерили целта си, падаха като едър метален дъжд. После чуха
свистенето на един „Юнкерс“, който падаше спираловидно, а след него — тежък грохот.
Може би беше бомба, а може би машина, която е била уцелена и сега среща земята.
Противовъздушните оръдия не млъкваха. На светлината от горящия камион видяха как
един пробит парашут се носи към земята, а пилотът виси на ремъците. Парашутът стигна
земята и го покри. Той повече не се появи, нищо не се размърда под тежкия плат.
Когато след малко се чу сирената за край на нападението, „Нимбус“ все още стоеше там,
където го бяха закотвили. Изглежда не го бяха уцелили снаряди, но кратерът от една бомба на
кея точно до него показваше, че са били близо.
Някакъв внезапен импулс накара Кнуд Ерик да пристъпи към парашута. Антон отиде с
него. Той хвана плата и го вдигна, докато не се появи лицето на пилота. Сините му очи бяха
изцъклени, а устата му зееше отворена, сякаш собствената му смърт го е изненадала. Лежеше
сред тъмночервена локва от кървища. От кръста надолу тялото и краката му бяха извити по
странен начин спрямо горната част и се виждаше, че е бил почти разкъсан на две. Нямаше
как да е получил тази рана, когато самолетът му е бил ударен. Тогава не би бил в състояние
да излезе от кабината. Жените на противовъздушните оръдия бяха стреляли по него, докато е
висял от парашута си над земята, и тежките патрони, направени да свалят самолети, бяха
раздробили тялото му. Тъмни петна покриваха цялото платнище. Пилотът е падал, докато
кръвта му се е изливала като дъжд от изкормените му вътрешности.
 Нещо в тях замря при гледката.
— Няма смисъл, шкипер — каза Антон накрая.
Кнуд Ерик вдигна поглед. Антон никога не го беше наричал „шкипер“. И изобщо, имаше
чувството, че за пръв път от месеци друго човешко същество се обръща към него.
— Какво?
— Знам какво си мислиш. Няма полза да търсиш смисъл в нещата, на които си се
нагледал в тази война. Няма смисъл да обвиняваш себе си. Единственото, което помага, е да
забравиш. Забрави какво си правил ти самият, забрави какво са правили другите. Ако искаш
да живееш, забрави.
— Не мога.
— Ще трябва. Всички сме така. Но приказките не помагат. Може само да стане по-зле.
Един ден войната ще свърши. И отново ще бъдеш онзи, който си бил някога.
— Точно това не ми се вярва.
— Длъжни сме да вярваме — каза Антон. — Иначе не знам какво ще стане с нас.
Той сложи ръка на рамото на Кнуд Ерик и леко го раздруса.
— Хайде, шкипер. Койките ни чакат.

На следващия ден отново я видя. Стоеше на кея в униформата си, а на рамото й висеше
автоматът. Той отново усети погледа й, преди да вдигне очи и да срещне нейните. Беше като
някаква тайна връзка между тях, чувствителност към близостта на другия, която ги
свързваше със странна нишка. Нито веднъж усмивка или кимване не последваха погледа й, за
да подскажат какви са всъщност намеренията й. Само очите им се търсеха, а в лицето,
маската на недостъпност, която всеки войник носи, Кнуд Ерик не намираше никакъв знак, че
става дума за нещо повече от мерене на силите, което задължително трябва да свърши, когато
единият от двамата в крайна сметка коленичи пред другия и се предаде.
Мина му една мисъл, която събуди неочакван страх у него — че тя ще екзекутира още
един от немските военнопленници, които работеха на пристанището, и че ще го направи
заради него, сякаш мъртвото тяло ще е поредната брънка в тайната връзка между тях двамата,
която с всеки изминат ден ставаше все по-силна. За негово облекчение не се случи нищо.
Разтоварването вървеше бавно и екипажът сам се досещаше, че ще минат месеци, преди
да могат да отплават. Повечето моряци си бяха намерили приятелки. Вече всички жени
ходеха с начервени устни. Много от тях бяха оградили и очите си с нещо черно, явно също
добито в паузите между танците.
Минаха още седем дни, преди тя да се появи в клуба.
Кнуд Ерик се разочарова, когато я видя. Погледът й както обикновено събуди
гъделичкащо безпокойство по тила му. Без него не би я разпознал. Строгата пясъчноруса коса
беше сресана странично и падаше на плътен кичур над челото й. Беше оцветила устните си с
червено като останалите и го гледаше несмутимо. Седеше на една маса съвсем сама, а
останалите сякаш страняха от нея. Той веднага стана и отиде при нея, за да я покани на танц.
Всички, и мъже, и жени, го гледаха. За пръв път капитанът на „Нимбус“ излизаше на
дансинга.
Тя носеше бяла, току-що изгладена риза. Кожата й беше бледа, очите и косите — почти
безцветни. Имаше бръчици около устата и явно отиваше към 40-те. Животът беше оставил
следите си върху нея, но не беше непривлекателна.
 Не на външния й вид обаче се дължеше разочарованието му. Беше свалила униформата и
беше оставила автомата. Беше жена като всички останали, не беше неговият ангел на
смъртта. Изведнъж той осъзна, че е сгрешил. Гледала го е просто както жена гледа мъж. В
погледа й не е имало нищо друго. Но той беше толкова покъртен от разрушението, което
виждаше около себе си и в което сам участваше, че нормалните му реакции бяха изчезнали.
Единственото, което той търсеше, беше самозабрава, толкова интензивна, че да не се
различава от копнежа да умре.
Той я обгърна с ръка, а тя се притисна към него. Танцуваше добре и двамата останаха
дълго на дансинга. Тя го гледаше настойчиво и той виждаше желанието в погледа й. Тя
търсеше това, което той усещаше, че вече не е човешко същество. Искаше неговата нежност,
знаците на неговата любов. А той не можеше да даде нищо на никого, нищо освен брутален
пронизващ устрем, който цели единствено собственото си задоволяване.
На какво би могла да се надява, тя, която беше застреляла беззащитен човек пред очите
му и беше част от ужаса, който го заобикаляше? Как може в самата нея да има нежност,
любов, копнеж, увлечение? Нима вижда в него нещо, което той сам не вижда в себе си? Нима
си мисли, че може да намери спасение в него, че една нощ може да й върне онова, което беше
загубила завинаги, в момента, в който беше погубила друго човешко същество?
Откъде идва оптимизмът й?
Или просто е толкова обръгнала, че може да живее в два свята едновременно, този на
смъртта и този на любовта? Той не можеше. Знаеше го с категоричност, но тялото му реагира,
когато тя се притисна към него, сякаш част от него все още таеше някаква надежда, която
самият той смяташе, че е загубил.
Тръгнаха си заедно няколко часа по-късно. Не бяха разговаряли. За разлика от другите от
екипажа, той не си беше направил труда да научи няколкото думи, необходими за стопяване
на ледовете: да, не, благодаря, добър ден, лека нощ, сбогом, хубава, да се обичаме, няма да
забравя никога. Тя беше опитала да размени няколко думи с него, но той всеки път
отговаряше само с поклащане на главата.
Навън все още беше светло, онази тлееща, умираща и все пак мощна слънчева светлина,
която изпълва летните нощи на север от полярния кръг. Тя склони глава на рамото му.
Единственото, което знаеше за нея, беше името й, макар че всъщност би предпочел да мине
и без него. Казваше се Ирина. Той се запита дали отговаря на датското Ирене. Никога не беше
срещал момиче с това име, но то винаги му беше звучало като олицетворение на женствена
нежност и деликатност. Сега крачеше до хладнокръвна убийца, кръстена така.
Вървяха към опушените бараки, които вместо покриви имаха брезентови платнища.
Кнуд Ерик предположи, че това сигурно е някаква казарма, но нямаше нито пазачи, нито
портиери. Беше чувал историята за някакъв моряк, когото момиче тайно вкарало в една
подобна барака. Легнали си в голяма, тъмна обща спалня и той тъкмо си свалял панталоните
и се приготвял, когато лампите светнали. Той лежал, а членът му стърчал нагоре. Около него
в кръг стояли жени и го гледали.
Бараката изглеждаше празна. Спряха пред едно отделение, чиято врата беше заключена с
катинар. Тя извади ключ и отключи катинара. После спусна завеса от тъмен плат и запали
керосинова лампа. В стаята нямаше нищо освен едно легло и една маса. На масата имаше
снимка на жена, която Кнуд Ерик реши, че прилича на нея. Стоеше на полянка сред някакви
дървета заедно с мъж в униформа и едно момиченце на около пет години. Светлина
трептеше в дъното на гората, а те се усмихваха на фотографа. Момиченцето ги държеше за
ръце. Войникът, който си беше свалил фуражката и беше сложил ръка върху рамото на Ирина,
носеше бяла риза, същата като ризата, която Ирина беше облякла тази вечер.
Къде са те сега? Мъжът сигурно е на фронта или мъртъв. А къде е момиченцето — един
бог знае. Във всеки случай не в Молотовск. Може да е била евакуирана на по-безопасно
място някъде далеч във вътрешността на огромната страна.
Ирина извърна лице, когато видя Кнуд Ерик да изучава снимката, и той реши, че и
мъжът, и детето са мъртви. Тя легна на леглото и го зачака. Той припълзя до нея и я обгърна с
ръка. Положи длан върху гърдите й. Все пак колко мека и топла беше кожата й. Не искаше
нищо друго освен тази мекота и топлина. Обзе го нужда, по-силна от страстта, нещо
животинско, но не диво. Да се докосва до нещо живо, до дишаща плът, само това искаше, пък
ако ще и тази топлина да идва от жена, свикнала да отнема живот без да й мигне окото.
Какво си е мислела, докато го гледаше, след като стреля по пленника? Прошка ли е
търсела, разбиране? Може би се е питала, може би е питала и него, дали все още може да
види в нея човешко същество?
Той усещаше топлината на кожата й под дланта си, безкрайната, отстъпчива, пълна
мекота. Положи лице върху голите й гърди като корабокрушенец, който след като се е
измъкнал от леденостудените води, заравя лице в пясъчния бряг и прегръща спасителната
суша. Искаше да лежи така завинаги, никога вече да не помръдне, а да остане на един цял
континент от гола, топла женственост, който се простира без край във всички посоки.
В същия момент тя заплака. Притискаше го към себе си, ръцете й ровеха в косите му,
молитвено повтаряше името му, нищо друго, само името му, отново и отново. И тя като него
беше удавница.
Всичко в него угасна. Един удавник не може да спаси друг. Може само да го повлече
надолу със себе си.
Изтръгна се от прегръдката й. Не можеше. През цялото време си беше останал сам, дори
и докато лежеше върху голата й гръд. И трябваше да остане сам, беше осъден да остане сам.
Търсеше ангел на смъртта, а беше открил човешко същество. А точно това не можеше да
понесе.
Скочи от леглото и тичешком прекоси тъмната барака, а стъпките му отекваха така,
сякаш всички войници, които някога са изпълвали сградата, а след това са загинали, за миг
бяха оживели.

Отведоха Кнуд Ерик малко след обяд. Така го приемаше всеки път, когато трябваше да се
среща с местните съветски власти. Имаше чувството, че го „отвеждат“. Две жени, разбира се,
военна и преводачка. Преводачката също беше в униформа, но беше млада и самоуверена по
начин, който издаваше, че се възприема като представител на нещо голямо. Съветската
държава говореше чрез нейните изречения, които винаги излизаха със заповеднически тон,
на английски, по-добър от този на Кнуд Ерик.
Тя носеше съвсем леки сенки върху клепачите, с които Кнуд Ерик нямаше представа
откъде се е сдобила. Никога не я беше виждал в клуба и беше сигурен, че няма отношения с
някой от моряците, временно пребиваващи в Молотовск. Често се беше замислял, че ако има
някаква истина в слуха, че някои от жените са шпионки, тя най-много отговаряше на този
образ.
По правило на срещите говореха за товара. Разни дребни подробности, в които се
откриваха несъответствия, даваха повод за безкрайни дискусии и Кнуд Ерик винаги се
отправяше към тези срещи с едно и също настроение — примирен, че ще изгуби още един
ден в бюрократични глупости, докато в същото време е принуден да слуша обидни забележки
за неадекватните военни умения на съюзниците.
Един-единствен път остана изненадан. Подадоха му плик, пълен с чекове за членовете
на екипажа му. Военни добавки, които руснаците изплащаха — по 100 долара на човек,
лично подписани от Йосиф Сталин.
— Трябва да си много прост, ако влезеш в банката с тоя чек и си прибереш стоте долара
— каза Уоли, когато си взе чека.
— Да, може да са фалшиви — каза Хелге — и да те арестуват.
— Един мой приятел, казва се Стан, и той получил такъв чек и влязъл в една банка в
Горен Ийст Сайд да си вземе парите от Чичо Джо. Касиерът въртял хартийката на всички
страни, а после казал „Изчакайте един момент“ и го завел на четвъртия етаж при директора
на банката, който също взел да оглежда чека, все едно не е виждал чек преди. И Стан като
Хелге решил, че нещо не е в ред. „Ще ти дам 200 долара за него“, вика директорът на
банката. What?, вика Стан тъпо, защото нищо не схващал. „Окей, окей — вика директорът. —
300 долара.“
— И аз нищо не схващам — каза Хелге.
— Заради подписа. Личният подпис на Сталин. Той струва много повече от чека.

Този път тема на срещата не беше съдържанието на товара.

Преводачката му каза, че ще го водят в болницата.
— Няма нужда, здрав съм — каза той саркастично. Явно беше станало някакво
недоразумение.
— Не става дума за Вас — каза преводачката с тон, в който личеше, че й е приятно да го
поставя на мястото му. — Става дума за един пациент, когото искаме да върнете със себе си в
Англия.
— „Нимбус“ не е болничен кораб.
— Пациентът е здрав. Или поне по-здрав няма да стане. Може сам да се грижи за себе
си. Ние не можем да го задържим.
— Значи може да работи на борда?
— От Вас зависи какво ще му възложите. Освен това е датчанин като самия Вас.
Кнуд Ерик не й беше казвал, че е датчанин. Добре беше информирана.
— Да вървим — каза той рязко.
Предполагаше, че болницата на Молотовск е някъде до пристанището. Но тя беше извън
града, по един от пътищата, за които беше решил, че се губят в нищото. Беше ниска и дълга
дървена сграда и по нищо не личеше, че зад небоядисаните дъсчени стени има болница.
Намусена жена в мръсен работен комбинезон беше превърнала пода в блато от вода и кал,
които разбъркваше с един парцал в неубедителен опит да си придаде вид, че чисти. Обувките
им джвакаха шумно, докато крачеха по дългия сумрачен коридор, изпълнен с легла и
пациенти, които — ако се съди по звуците, които излизаха от тях — до един бяха на смъртен
одър.
В една болнична стая, в която едва се побираше леглото, пред прозореца на инвалиден
стол с висок гръб седеше превита фигура. Мъжът очевидно беше заспал, но при поздрава на
преводачката се събуди и се огледа сънено. Беше завит с одеяло, което скриваше по-голямата
част от тялото му, но Кнуд Ерик видя, че лявата му ръка я няма. Лицето беше подпухнало и
зачервено.
Бяха му обяснили, че човекът е в болница от четири месеца и Кнуд Ерик предположи, че
огненият цвят на кожата му едва ли се дължи на прекомерно излагане на слънце. Все пак
бяха в Русия. Дори и в болниците без съмнение имаше водка в изобилие.
Лицето на пациента се пропука в невярваща усмивка, когато видя Кнуд Ерик, облечен в
капитанската униформа. Явно искаше да направи добро впечатление и Кнуд Ерик напълно го
разбираше. Той също копнееше да се махне от тази пустош, наречена Молотовск, да се върне
в цивилизацията, независимо колко разбита от бомбардировки е тя в момента.
— Доколкото разбирам, Вие сте датчанин — каза мъжът, а гласът му беше грапав, сякаш
отдавна не е проговарял.
Кнуд Ерик кимна. Протегна ръка и се представи. Другият ентусиазирано пое ръката му,
но за момент сякаш се поколеба дали да каже истинското си име, или да си измисли друго.
После каза истинското.
Кнуд Ерик се обърна към преводачката, която стоеше зад него с добронамерена усмивка
на иначе вечно стиснатите устни, сякаш се радва на двама сродници, срещнали се отново
след години раздяла.
— Правете с това изчадие каквото решите. Ако питате мен, заключете го под земята или
го застреляйте на място. Или го пратете в Сибир, или където там по дяволите пращате
нежеланите си хора в Русия. Но на едно място със сигурност няма да стъпи и това е палубата
на кораба ми.
Той излезе от болничната стая, без да се обръща. Преджапа през коридора, където
чистачката беше преместила усилията си и очевидно бездънната кофа с вода.
— Капитан Фрийс — викна преводачката след него и той за пореден път се възхити на
перфектното й произношение, в случая — на датската му фамилия.
Миг по-късно вече беше излязъл от болницата и крачеше към Молотовск. Беше изминал
доста път и вече виждаше в далечината ниските дървени къщи, когато го застигна една кола.
От нея слезе преводачката. Едва сега Кнуд Ерик забеляза, че на колана й виси черен кобур с
пистолет.
— Мисля, че не разбирате колко е сериозна ситуацията, капитан Фрийс. Дадох Ви
заповед. Нямате избор.
— Ако искате, можете да ме застреляте — каза той със спокоен тон, като кимна към
кобура. — А после да направите тоя изверг почетен гражданин на Съветската държава. Все
ми е тая. Но няма да го кача на кораба си.
— Внимавайте какви ги говорите, капитане.
Тя се завъртя на пети и отново влезе в колата, която обърна и потегли обратно към
болницата.
Кнуд Ерик се качи на борда на „Нимбус“ и издаде заповед да отплават незабавно.
Първият щурман го изгледа смутено.
— Не можем, капитане. Първо трябва да запалим пещите. Липсват ни и много
документи. Ще ни настигнат и ще ни върнат.
— Дяволите да го вземат!
Кнуд Ерик закрачи напред-назад по мостика. Нетърпеливо чакаше неизбежното.
Не мина и половин час и на кея до „Нимбус“ се появи камион. В каросерията седеше
мъж в инвалиден стол. В скута си държеше моряшка торба. От кабината излезе преводачката.
Екипажът се струпа покрай релинга и зазяпа мъжа, който вдигна единствената си ръка и им
помаха.
— Здравейте, момчета — викна той бодро.
Преводачката нареди на двама от мъжете да свалят мъжа от каросерията заедно със
стола и да го пренесат по трапа. Когато го качиха на палубата, тя подигравателно отдаде чест
на Кнуд Ерик.
— Целият е Ваш, капитане.
— Веднага щом излезем от пристанището, излита през борда.
— Решението е изцяло Ваше, капитане.
Тя се обърна и отново се настани в кабината на камиона. Колата даде газ и излезе от
пристанището.
Мъжът в инвалидния стол чакаше. Кнуд Ерик застана до него и се обърна към моряците
си, които стояха наоколо и любопитно оглеждаха новодошлия.
— Да ви представя госта ни — каза той. — Името му е Херман Франсен.
Вилхелм и Антон се спогледаха смаяни. Бяха минали 18 години, откакто го бяха
виждали за последно. Херман се беше променил, изглеждаше смачкан и съсипан, ако не бяха
чули името му, нямаше да го разпознаят.
— Някои от нас тук на борда го знаят. Не с хубаво. Той е убиец и насилник и който от
вас намери подходящ повод го метне през борда, ще получи бутилка уиски в отплата.
Херман гледаше право напред, напълно безразличен към речта на Кнуд Ерик.
— Междувременно трябва да ти намерим нещо за вършене — каза Кнуд Ерик. — Стига
скатавки. Ставай.
— Не мога.
C единствената си ръка Херман спокойно отметна одеялото от себе си. От коленете
надолу крачолите на панталона му бяха празни. Не само ръката си беше изгубил. И двата му
крака бяха ампутирани.

Не го хвърлиха през борда веднага щом излязоха от Молотовск.

Никой не си направи това усилие за бутилката уиски, обещана от Кнуд Ерик, ако някой
помогне на Херман да се отправи на заслужена почивка на дъното на морето.

— Най-важното ми остана — каза Херман на групата, която се беше събрала около него
в салета98. — Дясната ръка, най-добрият приятел на моряка в дългите вахти. И мога да я
свивам. Какво повече му трябва на човек?
Чекиджийската ръка, така я наричаше Херман.
— Shake hands99 — каза той и им я подаде, след като им беше казал прякора й. — Измил
съм я. Размърда татуировката. — Старият лъв още ръмжи.
Останалите се подредиха в колона, за да се ръкуват с него.

През по-голямата част от деня Херман стоеше в салета. Помагаше с каквото може.
Слагаше и вдигаше масата. Това можеше да се прави и с една ръка. Работата можеше да се
нарече и унизителна, но това не смущаваше Херман. Когато времето го позволяваше, винаги
се намираше кой да го изведе на разходка по палубата. Някой, Кнуд Ерик не знаеше кой, беше
опънал едно въже, с което Херман можеше да се издърпва на мостика. Един ден го намери
настанен на висок стол пред руля, който той направляваше със здравия юмрук на
единствената си ръка.
Капитанът беше издал категорична заповед Херман да няма достъп до спиртни напитки
и сам си даваше сметка, че в основата на тази заповед стои тайното желание да направи
живота му непоносим. И въпреки това отново и отново го виждаше наквасен. Някъде на
борда на кораба явно имаше тайник с водка, от който екипажът го снабдяваше. Държаха се с
него не като с убиец, а като с талисман.
Трима души на борда нямаше да са живи, ако зависеше от Херман. Вилхелм, Антон и
самият Кнуд Ерик. Животът на госпожица Кристина щеше да е поел друга, много по-
щастлива посока, ако не беше той. Ивар би бил сред живите. Както и Йепсен. Един господ
знае на колко още мъже по цялото земно кълбо е отнел живота Херман впоследствие само
защото са му се изпречили на пътя.
И все пак ето го там, седи си най-спокойно, невъзмутим, весел и дружелюбен, и омайва
екипажа, все едно не е същинско чудовище, което е станало безобидно само защото са му
отрязали крайниците. Особено по-младите изглеждаха направо запленени от него. Застанал
с кафето на мостика, юнгата го описваше като интересен човек, който е преживял много.
— Умее да разказва — така каза Дънкан. Той беше на 17 години, от Нюкасъл.
— А разказвал ли ти е как е разбил черепа на баща си? Толкова силно го ударил, че
мозъкът се разтекъл? При това е бил по-малък, отколкото си ти сега.
Кнуд Ерик хвърли поглед към момчето, за да види какъв ефект са имали думите му.
Никакъв. Юнгата гледаше право напред, а в погледа му имаше упорство. Той си имаше своето
мнение за Херман и капитанът нямаше да успее да му го промени.
Кнуд Ерик добре знаеше защо е така. Преди войната всички биха се отдръпнали
потресени от Херман, ако научеха истината за него. Биха странили от него, а ако са
достатъчно смели, дори биха му показали презрението си. Но войната беше пробила
защитата им. Бяха видели твърде много, а вероятно и бяха участвали в твърде много. Как да
вземе Дънкан предупрежденията на капитана си насериозно, при положение че само преди
няколко месеца го е видял да убива свален пилот, коленичил пред него и молещ за пощада?
Каква е разликата между него и Херман?
Войната ги беше изравнила и Кнуд Ерик само се надяваше Херман никога да не научи
какво е правил той. Можеше да си представи погледа му.
— Не съм предполагал, че си способен на такова нещо — щеше да каже Херман,
изпълнен със злорадство, че още един се е предал пред злото у себе си.
Херман беше обръгнал от войната. Той беше от тоя тип хора, които се чувстват като у
дома си по време на война. Притежаваше едно умение, което според Антон всеки трябва да
придобие, ако иска да оцелее — можеше да забравя. Вече почти не беше човек. Огромната
буца груба сила беше сведена до беззащитна маса плът и въпреки това той не се беше предал.
Не се надяваше на бъдещето, живееше в това, което е. Някога беше живял с четири крайника
и това беше един вид живот. Сега имаше само една ръка. Това е друг вид живот, но все пак
живот. Херман беше като дъждовните червеи, които можеш да срежеш на две, без да им
стане нищо. Истински новатор всъщност — по време на война всички трябва да станат като
него или да се погубят.
 — Участвал е в битката при Гуадалканал в Тихия океан, сър.
Юнгата още стоеше на мостика до Кнуд Ерик.
— Той ли ти го каза?
— Да, сър. Корабът му бил потопен и той стоял един час във водата и се борил с една
акула. Каза, че човек трябва да ги боксира в муцуната или по очите. Там са им слабите места.
Обаче акулата постоянно се връщала. Кожата им е като шкурка и дере, където те докосне.
— И какво? Победил акулата в третия рунд и се разминал само с ожулвания?
Кнуд Ерик не криеше сарказма в гласа си.
— Не, сър — отговори Дънкан. Простодушието в гласа му засрами Кнуд Ерик. —
Акулата я застреляли от кораба, който дошъл да го спаси. Била го нахапала по крака и по
лявата ръка.
— И сигурно ти е показал белезите?
— Не, сър. Каза, че били на места, които после били ампутирани.
— Значи не заради акулата останал без крайници?
— Не, сър. Това било по-натам. От измръзвания.

Сърцевината на екипажа беше от марсталци. Това бяха самият Кнуд Ерик, Антон,
Вилхелм и Хелге. После идваше Уоли, наполовина сиамец, и Абсалон, който макар и
отраснал в Стубекьобинг, очевидно имаше корени някъде в Западните Индии от времето,
когато някои от островите още са били датски владения. Това бяха датчаните на борда на
„Нимбус“. Останалите идваха откъде ли не. Имаше двама норвежци, един испанец, един
италианец, гънърите всичките бяха британци, също и юнгата, имаше двама индийци, един
китаец, трима американци и един канадец. Плаващ Вавилон, воюващ с бог, който искаше да
срине кулата със земята.
Какво ги обединяваше?
Капитанът. Той беше ядрото, макар и сам крехък, изтощен от вътрешните си борби, и все
пак точно той олицетворяваше корабния закон и той даваше заповедите, които трябваше да
следват, ако искат да стигнат живи и здрави до следващото пристанище.
Дали се замисляха понякога защо плават? По принуда, по убеждения или заради нещо
по-дълбоко, което отново и отново ги тегли към опасността?
В началото на войната Кнуд Ерик вярваше, че същият морал, който кара моряците да се
поддържат и да си помагат, ако стане нужда, ги кара и да се включат във войната. Вече не
смяташе така. Но на мястото на някогашното обяснение не беше дошло ново.
Случваше се да си признае, че Антон е бил прав. Обединяващото на кораба беше
мълчанието. Ако заговореха за това, което се случва вътре в тях, щяха да зачоплят чуждата
гузна съвест и всичко щеше да се разпадне.
В момента бяха сключили примирие, но Кнуд Ерик знаеше, че то няма да продължи
дълго.

— Сега какви ги дрънка? — Кнуд Ерик никога не слизаше в салета, затова се

информираше от Дънкан, когато момчето му носеше кафето на мостика. Залъгваше се с
оправданието, че като капитан трябва да е в час с това, което се случва на кораба.
— Разказа за оня път, когато ги обстрелвали с торпеда и трябвало да се качат в
спасителните лодки. Водата била бистра като джин. Видял червено-белите ленти върху
торпедата, преди да ударят кораба. Кокът бил взел една брадвичка на борда на лодката и сега
почнал да сече релинга. „Какви ги вършиш, кок?“, попитал капитанът. „Прорязвам резка, за
да броим колко дни сме в лодката.“ „Ти продължавай в тоя дух и няма да броим още дълго.“
Дънкан млъкна и погледна Кнуд Ерик. Ясно беше, че очаква същата реакция като около
масата, където моряците бяха посрещнали историята на Херман с гръмък смях.
Кнуд Ерик дори не трепна. Само отпи от топлото кафе.
— И какво друго разказа?
— Че два дни по-късно видели във водата край лодката да подскача коркова тапа. Суша
не се виждала никъде. Обаче въпреки това се обнадеждили, защото тапата явно била
доказателство, че наблизо все пак има земя. Минали час-два и се появила още една тапа. Все
още не виждали земя никъде и почнали да си мислят, че в тия тапи, дето се носят из морето,
има нещо подозрително. И после, естествено, се оказало, че част от моряците били скрили
няколко бутилки уиски във форщевена и ги пресушавали една след друга, тайно от
останалите. Точно при тоя случай Херман получил измръзванията.
— И как точно?
— Ами, защото, капитане, той се сбил с тия заради уискито. И го хвърлили във водата. И
сума ти време се мотали да го издърпат отново на борда, така каза.
Херман превръщаше всички трагедии на войната, включително и своята, във виц. Но
историите му минаваха толкова близо, колкото е възможно, до нещата, които не трябва да се
споменават. Затова го слушаха.
Когато му измислиха прякора Old Funny100, Кнуд Ерик осъзна, че вече не мълчанието
обединява моряците му.
Обединяваше ги Херман.

Херман можел да пие научно. Това беше най-новата история, пристигнала от салета.
При една операция на Олд Фъни му били изрязали някои излишни вътрешности и сега там
вътре имало предостатъчно място. Било все едно да редиш трюма така, че да можеш да
побереш възможно най-много. Трябва си метод, а Херман бил открил този метод и той бил
основан на научни факти.
Ако трябвало да бъдат честни, не виждали Херман да пие по някакъв различен от
другите начин. И той се наливал като всички останали, единствената разлика била, че
оставал в съзнание, когато те се оказвали под масата. Но точно това било доказателството, че
пие научно, така твърдял сам той — че можел изобщо да не спира. И в това отношение
трябвало да се съгласят с него. Когато един след друг се отправяли към каютите, за да си
легнат, той оставал на масата и продължавал да пие.
Само веднъж Олд Фъни срещнал по-добър от себе си.
Бил някакъв младеж от Армията на спасението, който се качил на кораба му в Бристол,
за да обърне екипажа към Исус Христос. Олд Фъни му предложил облог. Ако мисионерът
можел да изпие толкова, че Херман да се откаже пръв, той щял да стане вярващ. Ако обаче
Херман спечелел, младежът от Армията на спасението трябвало да се откаже от мисията си
завинаги.
 — Естествено, въпросът не беше просто кой може да пие повече — казал Олд Фъни. —
Това беше сблъсък на две учения. Той си имаше своя Исус, аз — моя метод. Обаче той
спечели. В пет часа сутринта се строполих под масата. До ден-днешен не знам как стана
така.
— И сега си вярващ?
— Държа на думата си — казал Олд Фъни. — Вярвам в нашия Господ Исус Христос и
съм се отрекъл от Дявола. Господ се грижи за мен. Благодарение на него все още имам ръка
за чекии.
Той оставил чашата на масата и се прекръстил. Лявото чуканче се размърдало, сякаш
също иска да се включи в забавленията.
— Ама ти още пиеш — казал Уоли.
— Само когато съм се причестил, а аз редовно ходя на църква. При това ми се струва, че
го дължа на момчето от Армията на спасението. Защото слушайте сега… — Той се огледал и
останалите осъзнали, че историята още не е свършила. — След като се отказах и той разбра,
че ме е победил, стана и хвърли куртката си на земята. „Край с Армията на спасението“,
вика. Ние го гледахме тъпо, обаче той ни обясни. „Осъзнах го още като пресуших първата
чаша. Обичам да пия. Спечелих не защото Господ е бил на моя страна, а защото не мога да се
наситя!“
Всички около масата избухнали в смях. Известно време Олд Фъни мълчал, кимал
утвърдително и разглеждал прозрачната течност в чашата си. После вдигнал водката към
устните си и я пресушил на една глътка.
— Наздраве за Исус — казал той и се уригнал.

Кораби от Архангелск и Мурманск се присъединиха към „Нимбус“ и общо осем съда

потеглиха обратно към Исландия. Водеха ги един разрушител и два преправени траулера,
заредени с дълбоководни бомби. Защитата не беше особено сериозна, но като се изключи
баластът, се връщаха празни и британското адмиралтейство беше преценило, че немците
няма да си хабят барута за кораби без боеприпаси на борда. Немците обаче бяха на друго
мнение, както скоро щеше да стане ясно.
Вече беше октомври и ледоходът беше слязъл доста на юг. Минаваха максимално близо
до него, доколкото смееха, но за немските бомбардировачи, идващи от базите в Северна
Норвегия, това не беше никакво разстояние. Неочаквано им помогнаха есенните бури,
защото при лошо време и леден студ самолетите обикновено оставаха на земята. За
подводниците обаче бурите в Баренцово море бяха без значение.
Уоли стоеше на форщевена и се оглеждаше за торпеда. В рамките на един час успя да
даде три фалшиви тревоги.
— Пяната на вълните е виновна — оправдаваше се той.
— Нервите ти са виновни — каза Антон, който се беше качил на мостика, за да възрази
срещу ненужното издаване на заповедта „Стоп машини“.
Кнуд Ерик мълчеше замислен.
— Трябва да намеря друг — каза той.
— И аз се побърквам да стоя там горе, без да има с кой да разменя две думи — каза
Уоли с благодарност в погледа.
Кнуд Ерик слезе в салета. Както обикновено Херман седеше на масата и забавляваше
останалите, в случая само Дънкан и Хелге, които приготвяха вечерята. Хелге беше омекнал
към Херман и също като останалите го наричаше Олд Фъни. Понякога дори си говореха за
Марстал.
Кнуд Ерик не беше разговарял с Херман откакто го беше качил на борда.
Сега приближи до него без да го поздрави.
— Крайно време е да свършиш нещо полезно.
Нареди му да облече исландски пуловер, вълнено палто и мушамен гащеризон, а после
нахлупи на главата му шапка и я уви с вълнени шалове. На ръката му сложи ръкавица.
Долната част на тялото му беше увита в одеяла и една мушама. После го привързаха здраво за
инвалидния стол.
Херман не се трогна.
— Чувствам се като пеленаче, което ще го извеждат на разходка.
Дори не попита какво му готви капитанът.
— Дано да пукнеш от студ — каза Кнуд Ерик.
Двама от моряците издърпаха Херман нагоре по форщевена, където застопориха стола,
така че силното лашкане на кораба да не го обърне. „Нимбус“ не плаваше достатъчно
дълбоко, за да потъва целият нос под водата, но все пак леденостудени пръски обсипваха
предната част на палубата. Кнуд Ерик стоеше на мостика и гледаше компактната фигура,
която сякаш изпълваше целия нос. Кръгът беше затворен. Навремето Херман беше пратил
Ивар на бушприта. Сега самият той беше в също толкова опасно положение.
Видя го да вдига ръка и да поднася нещо към устните си. Някой тайно му беше бутнал
бутилка водка.
Да, Олд Фъни беше един от тях.

Бяха изминали два часа, когато Херман вдигна ръка. Към тях се движеше торпедо.
Кнуд Ерик даде заповед „Назад“ и долу в машинното Антон веднага реагира. Кнуд Ерик
си помисли колко странно е, че в този момент двамата изцяло се доверяваха на същия човек,
който навремето беше заплашил живота им. После видя пяната пред носа.
Предупреждението на Херман беше дошло в последния момент.
Торпедото продължи курса си към друг от корабите в конвоя, танкера „Хоупмаунт“.
Втора ивица пяна изникна успоредно на първата. Торпедата удариха „Хоупмаунт“ в средата
на корпуса през десет секунди едно от друго. Корабът се сцепи в средата. Двете му половини
тръгнаха в две различни посоки на суровото море, а предната част почна бързо да потъва.
Морето около разцепения кораб се изпълни с хора, които — къде със спасителни жилетки,
къде без — се бореха да останат на повърхността на ледените води.
„Нимбус“ продължаваше с пълен ход назад. Вече беше последният кораб в конвоя.
Приближи ги един траулер. Кнуд Ерик се надяваше, че идва да събере оцелелите. Ако
пуснеха дълбоководните бомби, това би означавало сигурна смърт за хората във водата.
На палубата в задната част на „Хоупмаунт“, която все още беше на повърхността,
изскочи полугола фигура. Морякът беше успял да нахлузи спасителната жилетка върху
дебелия си корем, но краката му бяха голи. Изкатери се по релинга и се хвърли във водата.
Кнуд Ерик го видя да се появява отново и с резки загребвания да се опитва да избегне
засмукването на щръкналата кърма, в която нахлуваше вода и която всеки момент щеше да се
отправи към дъното на морето. Сигналната лампичка на спасителната жилетка светеше в
червено сред сивите вълни.
Беше виждал всичко това много пъти преди и знаеше какво означава — поредното
предателство, поредното парче от и без това унищожената му човечност щеше да се озове на
дъното.
В този момент обезумя.
Заповяда „Пълен напред“, като в същото време завъртя руля и изви кораба към бакборда.
Бързо наближиха потъващата кърма на „Хоупмаунт“. Кнуд Ерик все още не изпускаше от
погледа си мъжа, който се бореше с вълните.
Плуващият отпусна глава назад и впери поглед в надвисналото небе, сякаш се мъчеше да
си поеме въздух. Една тежка вълна го поде и го скри от Кнуд Ерик. Когато човекът отново се
появи, изглеждаше все едно крещи, но шумът от мотора пречеше на Кнуд Ерик да чуе каквото
и да било. После водата наоколо почервеня.
Кнуд Ерик реши, че траулерът е пуснал дълбоководните си бомби и че всеки момент
морякът ще излети нагоре във въздуха с разкъсан гръден кош, но нищо не се случи. Да не го е
нападнала акула? Едва ли. Може би е бил ранен, преди да скочи във водата?
Бяха изминали една-две минути. Морякът беше съвсем близо. Но времето му бързо
изтичаше. В ледените води не можеш да издържиш много повече.
Кнуд Ерик нареди „Стоп машини“ и изскочи на мостика. Изкатери се на релинга и за
момент остана там и се олюля, сякаш може да падне и на едната, и на другата страна.
После скочи във водата.
Когато впоследствие си изясняваше сам ситуацията, си казваше — направих го, за да
върна равновесието в живота си. Но в момента, в който скачаше, не мислеше за абсолютно
нищо. Скочи по същия начин, по който човек си разтърква окото, защото нещо го дразни.
Една червена сигнална лампичка светеше и го дразнеше нетърпимо.
Наруши основното правило при плаването в конвой — никога да не спираш на място, за
да събираш оцелели. Не само за да не се превърнеш в по-лесна цел за нападащите
подводници, но и за да не те ударят плаващите отзад кораби. Имаше много примери, че и
най-малкото отклонение от курса може да предизвика верижна реакция от сблъсъци, често с
унищожителни последици за идващите отзад съдове.
„Нимбус“ плаваше на опашката на конвоя, затова нямаше кой да ги удари отзад. В онзи
момент, в който скочи от крилото на мостика, Кнуд Ерик залагаше на карта единствено
животите на собствения си екипаж. Но така е по време на война — воден от едни морални
норми, нарушаваш други. Едновременно си прав и жестоко грешиш.
Студената вода го удари като ритник в главата. Веднага я усети как минава през дрехите
му. Вдигна глава над водата, пое си въздух и се огледа трескаво, вече наполовина паникьосан.
Не виждаше давещия се моряк. После една вълна го повдигна и го забеляза. Загреба към него
и тежките движения накараха кръвта му да потече по-бързо. Устата на удавника все още беше
отворена. Сега Кнуд Ерик чу вика, пропит от болка и екстаз едновременно. Лампичката на
спасителната жилетка озаряваше лицето в червено. Кнуд Ерик изненадан видя, че това не е
мъж, а жена с къса черна коса и тесни, ориенталски на вид очи, в които се виждаше само
бялото. Ако не беше писъкът й, Кнуд Ерик щеше да реши, че е умряла.
Беше точно до нея. Ирисите й се върнаха на местата си, но погледът й остана странно
далечен, сякаш се е съсредоточила върху нещо, което се случва вътре в самата нея. Той реши,
че е от шока. После я задърпа към кораба. Трябваше да бърза. Студът пълзеше по тялото му и
го вцепеняваше. Само след миг силите му щяха да свършат, а нямаше спасителна жилетка,
която да го държи на повърхността.
Повечето моряци стояха до релинга и го насърчаваха като бегач близо до финиша. Бяха
пуснали една стълба покрай борда. Абсалон стоеше на най-долното стъпало, хванат здраво за
нея с едната ръка, протегнал другата напред. Непрестанно го заливаха вълни. Някой хвърли
въже от борда. Кнуд Ерик го хвана и се изтегли към стълбата, където Абсалон го сграбчи за
ръката и го издърпа. С другата си ръка Кнуд Ерик държеше жената под мишниците, а тя все
още изглеждаше сякаш не знае какво точно се случва. Едва сега той осъзна, че тя е спряла да
вика. Вместо това на лицето й се беше появила вглъбена усмивка.
Кнуд Ерик я повдигна над водата. Показа се голият й корем и той видя, че от него висят
кървави вътрешности. Явно близостта на смъртта беше направила погледа й толкова далечен.
Жената вече не викаше, явно битката приключваше.
Опита се да я вдигне на рамо, но нещо му пречеше. Погледна надолу. В ръцете си тя
държеше нещо. В следващия миг Кнуд Ерик осъзна, че не вътрешностите й висят от кървава
дупка в долната част на корема й. Това беше пъпна връв. В ръцете си тя стискаше дете,
сбръчкано и зачервено мъничко човешко същество, което беше изкарала на бял свят под вода.
Раждането явно беше почнало още преди „Хоупмаунт“ да бъде торпилиран. В
леденостуденото море, където заради студа тя би могла да оцелее едва няколко минути,
майката се беше борила не само за собствения си живот, но и за този на детето си.
Кнуд Ерик я подхвана под коленете и я повдигна към Абсалон. От релинга към тях се
протегнаха безброй ръце.
В същия момент капитанът чу глухия подводен тътен на дълбоководните бомби,
последван от плясъка на тежко падащи води. Затвори очи със съзнанието, че жената, която
допреди малко беше държал в ръце, вече е единствената оцеляла от „Хоупмаунт“.

Скъпи Кнуд Ерик,

Снощи бомбардираха Хамбург и цялото небе поруменя от заревото. Казват, че
пламъците стигали височина няколко километра нагоре във въздуха и че асфалтът
по улиците се разтопил. Гърмя цяла нощ, сякаш бомбите падаха тук, на острова.
Парчета от скалите Клинтеруп се откъртиха. Такова нещо последно се е случвало
през 1849 година, когато „Кристиан VIII“ излетял във въздуха насред фиорда
Екернфьорде, а Хамбург е доста по-далече.
Пред Хален намериха един американски пилот удавен в парашута си. Немците
наредиха да бъде погребан в шест часа сутринта, явно за да избегнат
демонстрации. Но ние всички се събрахме в гробището с гребла и кани вода в ръце
и им обяснихме, че в Марстал по традиция семейните гробове се почистват рано
сутрин. Естествено, не ни повярваха.
Иначе немците тук на Ерьо са спокойни и сдържани.
В Марстал всичко е мирно. Както винаги, смъртта идва откъм морето.
Рибарите се страхуват, че ще хванат в мрежите си някой удавник, а през лятото
никой не яде змиорки, макар че са по-тлъсти от обикновено.
Във всеки заден двор се гледат прасета, въпреки че е забранено. Сигурно така
е изглеждал Марстал преди 100 години, когато в града все още е имало обори. Но
от юг небето е озарено от огньове, а бомбардировачите се чуват ден и нощ.
 Във Военноморската школа има записани съвсем малко курсисти, но
малцината млади мъже там се радват на голямо внимание от страна на многото
жени в града, които не са виждали мъжете си повече от две години. Не ги съдя.
Всичко е в недостиг, дори любовта. Аз отдавна съм отвикнала от нея, но не всички
са като мен. А и с възрастта съм станала по-великодушна. Пропуснала съм толкова
много. Някои неща — по своя вина, други — не. Имах голяма мисия. Исках да дам
на жените възможност да обичат. Днес мисля, че изгубих. Оправих някои неща, но
не и собствения си живот. Напротив — отблъснах теб, а и Едит, която живее в
Орхус, я виждам съвсем рядко.
Някога смятах, че когато една жена срещне мъж, губи не само честта си, но и
мечтите си. Когато роди син, загубената чест се връща, но повторно губи мечтите
си.
Толкова много неща исках за теб. Но ти искаше нещо друго и аз разочарована
оттеглих любовта си. Така и не се научих да обичам безусловно. Имах чувството, че
животът не ми е дал нищо, и смятах, че трябва да си го взема сама, но животът не
искаше да търгува с мен. Може би това е най-голямото нещо, което човек може да
постигне — да обича, без да се нуждае от нищо в замяна. Не знам. Явно не
различавам нещата — такава голяма част от това, което се наричаше любов, за мен
беше просто горчива принуда и себеотрицание.
Мисля за теб всеки ден,

Майка ти

Всяка общност има своите митове. Същото важи и за корабите, които плаваха в
конвойните маршрути до Русия. Техните митове бяха невероятни, на границата с
неестественото. Човек ги слушаше със зяпнала уста и все пак за разлика от повечето добри
истории, те бяха истина.
Един от тях разказваше за Моузес Хънтингтън.
Моузес Хънтингтън беше черен, от Алабама, танцьор на степ и моряк. Имаше дълбок и
мелодичен глас, с който сам си акомпанираше танците. Но не уменията му на певец и
танцьор превърнаха Моузес Хънтингтън в мит и караха мъжете, които го срещнат, да искат
автографа му.
Причината беше „Мери Люкенбах“.
Кнуд Ерик беше видял през далекогледа си Моузес Хънтингтън на палубата на „Мери
Люкенбах“ с кана кафе в ръце. В следващия момент „Мери Люкенбах“ вече не съществуваше.
На мястото на кораба към небето се вдигна огнен облак дим, който няколко километра по-
нагоре се разтвори и заваля на черни парцаливи сажди, сякаш корабът е бил заличен от
вулканично изригване, а не от торпедо.
„Мери Люкенбах“ се изпари. Но Моузес Хъйтингтън все още го имаше.
Той се появи на половин морска миля по-назад в конвоя, където от морето го извади
екипажът на британския разрушител „Онслот“. Как е оживял никой не можеше да обясни,
най-малко самият Моузес. Оцеляването му беше противоестествено. Но той си беше там.
Живееше, танцуваше си степа и плаваше напред.
 Хората, които бяха чували историята на Моузес Хънтингтън, вдигаха чела и си връщаха
вярата, че има живот и след войната.
После идваше митът за капитан Стейн и китайския му екипаж на борда на „Емпайър
Старлайт“. „Емпайър Старлайт“ беше най-бомбардираният кораб в историята. От 4 април до
16 юни 1942 г. корабът почти ежедневно попадаше под обстрела на немски бомбардировачи
— „Месершмит“, „Фоке-Вулф“, „Юнкерс 88“, you name it101 — понякога до шест пъти на
ден. Директните попадения следваха едно след друго. Корабът беше закотвен в
пристанището на Мурманск и моряците можеха да слязат на сушата когато поискат. Но не
искаха. „Емпайър Старлайт“ беше техният кораб и те нямаше да го оставят. Всеки път, когато
го удареха, те поправяха всичко, което можеше да се поправи. Пренасяха оцелелите на борда
на други кораби. Свалиха четири вражески бомбардировача. „Идвайте, чакаме ви“ — това
беше тяхната позиция. Те бяха просто група китайци с американски капитан, но не се
предаваха.
Последните дни воюваха на сушата. „Емпайър Старлайт“ беше унищожен от удари,
повече не можеха да останат на борда му. Но продължаваха да се връщат с гребните лодки да
го закърпват и той с всеки изминал ден ставаше все по-техен.
Не искаха да се предадат.
Бяха като Моузес Хънтингтън. Не би трябвало да продължават. Беше противоестествено.
Но те продължаваха и всеки, който чуваше историята им, стисваше зъби и се стягаше.
А после се появи и Харалд Синия зъб.
Момчето, което се роди насред морето, пълно с подводници, торпеда, дълбоководни
бомби и давещи се моряци, насред морето, в което всички потъваха, а само той изплува. Там,
където животът свършваше, неговият започна.
Всички решиха, че е мъртъв, когато го извадиха на палубата, и замълчаха. Но той не
беше мъртъв. Кнуд Ерик преряза пъпната връв, уви го във вълнени одеяла и всички решиха, че
до ден-два ще трябва да го върнат на същото това море, от което току-що беше излязъл. Но не
стана така.
Датчаните на борда на „Нимбус“ бяха тези, които му дадоха името Харалд Синия зъб. На
борда вече имаше един Валдемар и един Абсалон, защо не и един Харалд Синия зъб?
Датчаните бяха малцинство на борда, затова в крайна сметка всички почнаха да му викат
Блутуут.
Точно под това име той се превърна в мит. Като Моузес Хънтингтън и „Емпайър
Старлайт“. Също като тях причината за митологизирането му беше просто, че е живял много
по-дълго от очакваното. В неговия случай — много по-дълго от първата глътка въздух.
Когато се съвзе, майка му не възрази срещу името. А тя се съвзе бързо. Младите майки
са жилави създания. Освен това тя също беше датчанка, макар да не изглеждаше така. Но
баба й и майка й бяха от Гренландия, а ескимосите в крайна сметка също са един вид
датчани. Баба й била кивиток, странница, която бродела сама и гола из ледовете и избягвала
компанията на други хора. Но поне с един човек ще трябва да е общувала, при това доста
отблизо. Той бил датчанин, художник, на възраст доста над средната, и така и не успял да
види дъщеря си. А дъщерята се омъжила за канадец на име Смит.
Седяха в кръг около майката. Тя лежеше в койката в капитанската каюта — поне това
удобство можеха да й предложат. Но всъщност почетният гост беше Харалд Синия зъб. Той
спеше на гърдите на майка си, сякаш напоследък не му се е случило нищо кой знае какво,
освен раждането.
 В този момент от разказа Кнуд Ерик се надвеси над майката и се вгледа в нея.
— Мис Софи? — каза той колебливо.
— Отдавна никой не ме е наричал така. Нито мис, нито мисис, макар че всъщност не
съм женена. Не че има някакво значение. Още ползвам моминското си име. Софи Смит, да,
това съм аз.
— Литъл Бей? — каза Кнуд Ерик.
Не защото искаше да се увери, че са се разбрали. Просто не знаеше какво друго да каже.
— Да, Кнуд Ерик, и аз те познах. Не е нужно да се представяш. Пачавра, така ме нарече,
когато си казахме сбогом. Ти си все същото хубаво момче. Само си по-висок. Но всъщност
тогава още не беше израсъл. А и очите ти — не са съвсем същите.
— Мислех, че си умряла, след като изчезна така.
— Да, сигурно ти дължа извинение. Съвсем бях откачила. Исках да видя свят и затова
тръгнах с един моряк. Много бързо му омръзнах, както и той на мен. После сама станах
моряк. Аз бях стюардът на „Хоупмаунт“. — Тя огледа останалите. — Къде са другите?
— Ти си единствената оцеляла.
Тя сведе поглед към Харалд Синия зъб и погали личицето му с пръст. По бузата й се
търкулна сълза.
— Понеже Кнуд Ерик те… — почна Антон.
Тя погледна Кнуд Ерик.
— Някога ти предсказах, че ще се удавиш. Просто се правех на интересна. Вместо това
ти спаси мен.
— Още не е късно — каза той. — Да се удавя де.

Кой е бащата на Харалд Синия зъб Софи не каза, а и изглежда не й беше особено важно.
Не беше от загиналите моряци от „Хоупмаунт“, както екипажът на „Нимбус“ беше решил в
началото, и те приеха, че е плод на някоя от многобройните случайни срещи, на които са
богати военните времена. Софи ги увери, че не е планирала да роди насред морето, по време
на конвоен рейс по един от най-опасните маршрути, които предлагаше войната. Разчитала да
се прибере в Англия преди термина, но „Хоупмаунт“ бил задържан за пет месеца в Мурманск
и изправена пред избора между руска болница и морето, тя определено предпочела второто.
Помагаше на Дънкан и Хелге в салета. Един от огнярите скова люлка за Харалд Синия
зъб. Херман както обичайно седеше край масата, освен когато го пращаха на форщевена да
гледа за опасности, и когато не се наливаше с водка според своя тайнствен научен метод, той
използваше чекиджийската си ръка, за да люлее Харалд. Олд Фъни и Блутуут, грозният тотем
на войната и малкото, едва напъпило семенце живот, изпълнено с надежда и доверие, заедно
се превърнаха в обединяващото ядро на кораба.

„Нимбус“ се отправи към Исландия, и оттам за Халифакс. От Халифакс се върнаха към

Ливърпул. Отпразнуваха Коледа насред Атлантика.
Олд Фъни разказваше историите си. От Блутуут екипажът очакваше единствено да е жив
и здрав. И той беше, и пишкаше, и дрискаше в импровизираните пелени от кухненски кърпи
и парцали за миене, уригваше се и гъргореше, и гукаше, и плачеше. Скоро получи обриви,
после имаше колики, но най-често моменти на тихо внимание, когато с очи като телескопи
оглеждаше салета, сякаш той е самата вселена и му разкрива тайните си. Двайсет мъже го
гледаха, сякаш са на кино. Гушкаха го и го гъделичкаха, а той им лапаше пръстите и ги
дърпаше за ушите. Предлагаха помощта си за преповиване и дундуркане, предлагаха съвети,
а сумарният им опит — Софи си го признаваше съвсем чистосърдечно — далеч надминаваше
нейния. Да, тя беше майката на Блутуут, но й беше за пръв път, и ако някой имаше добър
съвет, тя го приемаше с удоволствие.
— Той е цял дегаусер — казваше Антон за Блутуут.
Дегаусерът е електрическият кабел, който минава по протежение на целия кораб под
ватерлинията и обръща магнитното му поле, за да не привлича магнитни мини. Такъв беше и
Харалд Блутуут. Той не просто ги обединяваше, но и ги пазеше, най-вече от нещата вътре в
самите тях. Там, насред вълнуващото се море, те почувстваха, че имат корени.
Корените ти не са в детството ти. Твоите деца са тези, които те привързват към земята.
Домът е там, където са децата ти. Кнуд Ерик го осъзна най-неочаквано.
С Блутуут се чувстваше свързан. Не със Софи.

С нея се бяха срещнали два пъти в живота си, и двата пъти случайно, но две случайности
не правят закономерност. Първия път беше просто незряло младежко увлечение — от страна
на Софи дори не и толкова, просто фриволна заигравка с едно впечатлително момче. Тя сама
си го призна, когато стана дума. Той почти не я познаваше. Единственото, което го свързваше
с нея, беше недовършеното в неловката раздяла и нейното внезапно изчезване.
Тя вече не го привличаше. Но всъщност не го привличаше никоя жена. Там беше
проблемът. Привличаше го моментният екстаз сред развалините на бомбардировката, не
друго. Предпочиташе да обича на тъмно и искаше да вижда лицето само във фосфорното
сияние на падащите наоколо бомби. Подозираше, че дълбоко в себе си Софи е същата като
него, че и Блутуут е бил заченат по време на някой блиц, някъде сред руините.
Нещо ги привързваше един към друг, но не напълващата страст. По-скоро
леденостудените минути на близост до смъртта, които бяха прекарали заедно във водата,
когато той скочи в морето, за да я спаси. А може би той всъщност искаше да спаси себе си, тя
беше само случайният повод.
Разговаряха много и това беше голямата промяна в живота му. Тя освободи капитанската
каюта. Хелге й предостави своята и сам се премести при втория щурман. Макар че тя вече не
спеше там, самотата също си беше тръгнала от капитанската каюта. Софи беше година-две
по-голяма от него, опитна и лишена от илюзии. Беше изпълнила и преизпълнила
момичешката си мечта, но междувременно я беше надраснала, без на нейно място да се
появи нова. Беше видяла света. Можеше да изрежда пристанище след пристанище и да
говори с Кнуд Ерик като моряк с моряк. И точно такъв беше тонът между двамата.
Имаше една граница, която той така и не премина, но не се и опита. Никога не потърси
жената в нея и вероятно точно затова тя го приемаше. Навремето се беше крила зад изкусни и
престорени фрази, които не отиваха на младо момиче. Сега маниерът й беше на изпечен
моряк. Този свят той го познаваше, беше свикнал с него. Не му трябваше да изследва какво
има отвъд него. Нямаше нито сили, нито смелост. Съветът на Антон все още беше в сила —
най-добре да забравиш.
Нямаше желание да опознава друг човек, защото се страхуваше, че това, което ще
открие, може да го съсипе.
 Прибра бутилката уиски в шкафа и повече не я извади. Преодоля отвращението си от
Херман и почна да слиза в салета. Блутуут беше това, което ги обединяваше. Макар и да не
беше плод от неговото семе, детето нямаше изобщо да се появи, ако не беше той. Именно той
беше застанал на високия праг между живота и смъртта и беше дръпнал новороденото към
правилната страна. Не знаеше дали се е спасил. Но знаеше, че е спасил Блутуут, а това беше
по-важно. Кнуд Ерик нямаше деца и изведнъж му се стори, че именно това най-много му
липсва. Блутуут не беше негов. Но беше спечелил правото върху него с убийствения си скок
сред ледените вълни.
Случайност беше, че отново срещна мис Софи. Но не и че спаси Блутуут.
Животът го беше посочил с пръст и му беше дал задача.

На масата в салета Антон разказа за мъж на име Лауридс, който преди близо 100 години
участвал в битка във фиорда Екернфьорде и излетял заедно с кораба си във въздуха. И с него
станало горе-долу същото като с Моузес Хънтингтън. Приземил се на крака.
Антон разказа и за учител на име Исагер, чиито ученици за малко да го запалят в дома
му, за Алберт, който обиколил целия Тих океан, за да търси изчезналия си баща, а вместо с
него се върнал у дома със смалената глава на Джеймс Кук.
Кнуд Ерик, който беше чувал тази история и всъщност беше първоизточникът, от който я
знаеше Антон, го прекъсна. Някои неща той ги познаваше по-добре. Взе думата и разказа за
Първата световна война и за виденията на Алберт. Но Антон възрази, че не било съвсем така,
и Кнуд Ерик разбра, че когато е свил ботушите на Алберт, Антон е намерил и записките му и
ги е прочел.
Антон описа как е открил Алберт умрял, а двамата с Кнуд Ерик разказаха за бандата,
кръстена на покойния капитан. Вилхелм спомена как открили черепа на убития Йепсен.
Кнуд Ерик погледна мъжа, когото екипажът наричаше Олд Фъни, за да види какъв е ефектът
на тази история върху него.
Сега ще възрази, сега ще отрече всичко — така си мислеше.
Херман гледаше право напред.
— За мен говори Вилхелм — каза той замислено, сякаш едва сега е чул за убийството на
пастрока си. — Аз убих втория си баща. Пречкаше ми се. Бях млад. Бях страшно нетърпелив.
И заразказва как едва 15-годишен сам върнал брамселната шхуна в Марстал, сякаш
убийството е било само въведение и едва сега е стигнал до най-интересното в историята.
Моряците го слушаха зяпнали. Бяха увлечени от историята. Това е то Олд Фъни,
роденият разказвач. Значи бил и страшен убиец, аха. Значи капитанът все пак е бил прав.
Обаче вижте го сега, получил си е заслуженото.
Кнуд Ерик осъзна, че жалкото положение на Херман — безкрак и еднорък — е искане
за амнистия, което съвсем скоро ще бъде одобрено. Дори не е необходимо да моли комисията
за снизхождение, вече го имаше безусловно. Някога Олд Фъни е бил човек. Може и да е
убивал — но какъв е сега?
Антон, Кнуд Ерик и Вилхелм се спогледаха. Точно признание не бяха очаквали, искаха
да задълбаят в него. Но историята продължаваше, слушателите искаха да чуят още.
— И какво стана после? — попитаха те и се наложи Антон да им разкаже за Кристиан
Стерк и за убийството на Торденскьолд.
— Наистина ли го направи? — попита Уоли и хвърли укорителен поглед на Олд Фъни.
 Кнуд Ерик не можа да скрие триумфа в гласа си, когато разказа как са прогонили Олд
Фъни от града само с погледите си, че повечето членове на бандата дори не знаели, че е
убиец, а мислели, че цялата работа е заради един гларус.
Олд Фъни гледаше тъжно, сякаш съжалява за бягството си преди толкова години. После
смигна на Кнуд Ерик и се засмя.
— Онова вече ви го признавам — каза той.
После разказа за борсата в Копенхаген и за Хенкел, и как изгубил парите, които чакал
толкова години и най-сетне наследил. Как бил видял и добро, и лошо.
Вилхелм разказа за загубата на „Ане Мари“ и за „Пътеводителя на моряка“, който все
още знаел наизуст. Можели да го изпитат, ако искали.
— Значи и преди сте били в ледовете, знаете какви са условията — каза един от
британските гънъри. — Един вид сте имали генерална репетиция за конвойните плавания.
— Дявол да ви вземе вас марсталци — каза един от канадците. — Врете се навсякъде и
във всичко.
Историята стигна до госпожица Кристина и Ивар. Тази част я разказа Кнуд Ерик, а
тонът му ставаше все по-явно обвинителен.
Олд Фъни сам водеше защитата си.
— Няма да се призная за виновен — каза той, — защото това не беше убийство. Някои
издържат под напрежение, други — не. Аз просто го изпробвах, това е всичко.
Той се огледа, много от моряците кимаха.
— А госпожица Кристина? — настоя Кнуд Ерик.
Да, това било тъпо. Това си го признаваше. И вдигна чекиджийската ръка, сякаш всичко
в крайна сметка е било някаква дреболия.
— Ти съсипа цял един живот! — Кнуд Ерик беше бесен.
Да, да, сигурно било вярно. Херман не каза с думи „Обаче вижте ме мен“. Но тялото му
го каза и това стигаше. Всичко това беше минало. Той вече не би могъл да причини нищо
лошо на никого.
Кнуд Ерик скочи на крака и излезе.
Но историята продължаваше. Вече нищо не можеше да я спре.
Олд Фъни разказа за своята нощ в Сетубал. Перчеше ли се, или наистина се беше
случило? Трудно беше да се прецени. Във всеки случай тоя бил истински дявол — това се
четеше в погледите на всички присъстващи.
Историята се разпиля във всички посоки, а после отново се събра, докато не обгърна
„Нимбус“ като защитен обръч.
Блутуут лежеше тихичко в люлката си и местеше очите си като телескопи от лице на
лице. Изследваше вселената и изглеждаше така, сякаш я разбира отлично.
Макар и с нежелание и съпротива, около масата в салета те се превърнаха в „ние“, в
общност, без която никой кораб не може да стигне целта. И дори Кнуд Ерик трябваше да си
го признае.

Когато стигнаха Ливърпул, Херман поиска разговор с капитана. Той се състоя на същата
палуба, където преди време той беше заявил пристигането си и показал празните си крачоли.
Сега искаше не да се сбогува или да благодари. Молеше за позволение да остане на борда на
„Нимбус“. Все пак са земляци, от един град. Смятал, че се справя достатъчно задоволително
и в салета, и на носа. И държал да напомни, че при един случай дори е спасил кораба от
торпедо.
Кнуд Ерик поклати глава.
Херман сякаш се разпадна при отказа му. За пръв и единствен път Кнуд Ерик го
виждаше такъв.
— Погледни ме — каза Херман. — Ще ме заключат някъде, в някой приют или дом.
— Да те заключат в някой затвор, ако питат мен.
— И какво ще правя сега?
Херман сведе поглед. Изглеждаше жалък, но това само вбеси Кнуд Ерик още повече.
— Доколкото ми е известно, няма пречки един убиец да бъде обесен, нищо че има само
една ръка и е без крака.
Екипажът стоеше встрани и сумтеше. По увисналите рамене на Олд Фъни виждаха в
каква посока вървят преговорите. Абсалон пристъпи до двамата.
— Капитане — каза той, — направихме подписка.
Подаде му лист хартия. Кнуд Ерик плъзна поглед по него. Екипажът беше единодушен в
молбата си Олд Фъни да остане на борда. Само Антон и Вилхелм не се бяха подписали.
Както и Софи. Тя просто не искала да се меси. И без това не можела да се брои за член на
екипажа.
— Ще помисля.

Повика Антон и Вилхелм в капитанската каюта.

— Ако го оставя, вие ще напуснете ли?
И двамата поклатиха глави.
— Оставаме — каза Антон. — „Нимбус“ е добър кораб и вярвам, че Херман има заслуга
за това, макар и да не ми се иска да го призная. Знаехме, че ще кажеш „не“ и искахме само да
ти покажем, че сме на твоя страна. Противна ми е тая гад, но понякога се налага човек да
преглътне чувствата си.
Кнуд Ерик помълча малко.
— All right, ще го оставя — каза той. — Заради кораба.

Екипажът отпразнува решението, като изведе Олд Фъни на обиколка из града. На

следващата сутрин той зае мястото си в салета с кървясали очи и още по-зачервено лице от
обикновено.
— Ще дойде ден — каза той с тържествен тон, все едно чете от Библията, — когато
всички жени на света ще лежат в канавките и ще молят за чеп, обаче няма и палец да им се
даде.
— Да разбирам — каза Кнуд Ерик, — че всички са ти отказали?

От своя страна Кнуд Ерик помоли Софи да остане.

— Радвам се, че ти го предлагаш — каза тя. — Иначе аз щях да попитам дали може.
— Може да продължиш в салета. Говорих с Хелге.
Помълчаха малко. Той беше облекчен, но не знаеше как да изрази радостта си от
решението й. В крайна сметка каза:
— Момчетата ще се радват. Всички обичат Блутуут.
— Знам, че е безотговорно да обикалям света с бебе на кораб по време на война. Но ако
остана на сушата, ще трябва по цял ден да се трепя в някоя фабрика за муниции и изобщо
няма да го виждам. Той е само на два месеца. Няма да го понеса.
— Бомби падат навсякъде — каза Кнуд Ерик.
Даде си сметка, че говорят за Блутуут както съпружеска двойка би говорила за детето
си.
— Не знам какво бих правила, ако не плавах — каза тя. — Това е животът ми. Не мога
да живея по друг начин.
Разбираше я отлично. Уж сам беше избрал да е моряк, а после в един момент май
морето беше избрало него, но не това беше важното. Двамата със Софи бяха привидно
толкова различни, навремето, при първата им среща, но оттогава животите им са вървели
паралелно. И все пак нещо го дърпаше назад и той забеляза същото и у нея. Не физическо
безсилие. Може би душевно. Търсеше забрава в екстаза на мига. Само дотолкова му стигаха
силите. Не можеше едновременно да гледа лицето срещу себе си и да прави любов.
— Приличам на баба си — каза тя. — Тя била такава дивачка, че изобщо не понасяла да
е сред хора. Не можела да си намери мястото. Твърде много държала да бъде сама и затова се
отправила към пустошта. Избрала ледовете. Аз избрах морето. Мисля, че в основата си те са
едно и също.
— Ти вече имаш дете. Трябва да си намериш мястото. Блутуут има само теб.
— Има нас — каза тя.
Кнуд Ерик не беше сигурен дали с тази дума тя има предвид тях двамата или екипажа на
кораба, от който вече беше част. Искаше му се да попита, но не посмя, защото се страхуваше,
че с въпроса си ще развали всичко.
Тя беше тази, която наруши все по-неловкото мълчание.
— Много добре знам кой е бащата на Блутуут — каза тя. — Противно на това, което
вероятно повечето от вас мислят, не е някой моряк, когото съм срещнала случайно в някое
пристанище. Знам името му, знам адреса му, срещала съм родителите и приятелите му. Бяхме
сгодени и щяхме да се женим.
— Какво стана?
— Стана това, че той приличаше на Джеймс Стюарт, нали го знаеш, американския
актьор, метър и деветдесет висок и в лицето като момченце.
— Е, какво, значи е бил хубавец.
— Да, толкова damn nice102, че не знаех дали да плача, или да повръщам. Избрах второто.
Беше мил, порядъчен, солиден като скала, обичаше ме, имаше процъфтяваща адвокатска
практика в Ню Йорк, plenty money, plenty everything103, щяхме да живеем във Върмонт, децата
ни щяха да растат сред природата, войната щеше да е толкова далече, че дори и да взривят
най-голямата бомба в света, нямаше дори да я чуем.
— И ти не можа да го понесеш?
— Напротив, точно това исках. Но съм обещана на друг. Как се казваше онзи дребният
грозен дребосък, Румпелщилцхен? Няма принц, който може да ме спаси. Известно време
мислех, че Джеймс Стюарт може. Но всъщност предпочитам да си остана с Румпелщилцхен.
Знаеш ли в крайна сметка кое почнах да мразя в тоя мой boyfriend104 Джеймс Стюарт?
Проклетата му невинност. В един момент почна да ми изглежда като непочтеност. Водеше ме
на ресторанти. Седяхме един срещу друг, вдигнали чашите си за наздравица. Планирахме
бъдещето си. Войната все едно не съществуваше. Седяхме си там и ни беше така добре, по
нашия си тих, кротък начин, а после се прибирахме вкъщи и спяхме в мекото си легло, и
щеше да е все така до смъртта ни. Не издържах. Една вечер вместо да чукна чашата си в
неговата, я плиснах в лицето му. Вината не беше негова. В крайна сметка какво беше
виновен, че не е виждал сто мъже да се давят пред очите му или кораб да излита във въздуха.
В действителност проблемът е в мен. Но неговата невинност ми се виждаше обидна. — Тя
разпери ръце. — И не че това тук го обичам. Дори не мога да обясня защо съм тук. Никъде не
се чувствам на мястото си. Всъщност — може би все пак тук. Или по-скоро… — Изведнъж
тя се усмихна облекчено, сякаш най-сетне е намерила точната дума в потока от приказки. —
… това е от кивитокенската кръв.

Между двамата се породи известно доверие, но разстоянието оставаше и дори не се

смаляваше. Права е, мислеше си той. Заради войната е. Тя стои между двама им. Едва когато
войната свърши, би могло да има нещо между тях. Но кога ще свърши войната? И когато това
най-сетне стане, тях ще ги има ли още? Искаше да има дете с нея. Това беше някаква сляпа
движеща сила в него, но колко време можеха да чакат? Тя беше една-две години по-голяма от
него, на 34 или 35. Кога ражда за последно една жена?
Той се примири. Нали го има Блутуут. Той е неговото дете — негово и на целия екипаж.

Отпразнуваха Коледа преди Ирландия. В Халифакс Уоли се беше качил на борда с

елхичка на рамо. Одруса я здраво на форщевена, но чак когато я сложиха в салета, почнаха да
й падат игличките. Отнякъде Хелге беше намерил кесия кестени. За всеки имаше по четири.
Беше ги увил в светлочервена крепирана хартия и трябваше да минат за подаръци. И въпреки
това под дървото се появиха пакети. До един бяха за Блутуут, макар че той беше твърде малък
и не разбираше нищо. Софи ги разопакова вместо него. Вътре беше онзи свят, чието
опознаване детето трябваше да отложи за след края на войната. Имаше крави и коне, прасета
и овце, един слон и два жирафа. Повечето бяха издялани от дърво лично от тези, които му ги
подаряваха, а след това старателно оцветени с боите, които имаха под ръка. Цветовете бяха
като войната, от която бяха взети назаем, най-вече черно, сиво и бяло.
Блутуут пъхаше един по един кравите, конете и слона в устата си и ги опитваше на вкус.

Блутуут беше на около година, когато една вечер Софи слезе на сушата заедно с екипажа
в Ливърпул. Остави го да спи в матроския кубрик при Уоли — най-добрият му buddy, който
сам се беше предложил за детегледач.
Кнуд Ерик не знаеше какво търси Софи. Може би нещо, което двамата не могат да си
дадат един на друг, нещо, което може да се открие само у непознат?
Той винаги слизаше на сушата сам. Уискито го беше прибрал в шкафа и повече не го
извади. Но не можеше да се откаже и от нощите на брега. Срещнаха се в един пъб на „Корт
Стрийт“. Тя беше облечена в тъмночервена рокля, устните й бяха начервени и той се сети за
първия път, когато й беше отишъл на гости в дома на баща й в Литъл Бей. Сякаш по
предварителна уговорка и двамата извърнаха погледи и се направиха, че не са се видели.
 Малко след това той се върна на кораба и веднага си легна. Половин час по-късно
вратата на каютата се отвори и неочакван аромат на парфюм изпълни тясното помещение.
Нарочно ли беше забравил да я заключи?
— Не можем да продължаваме по този начин — каза тя и почна да се съблича в
тъмното.
— Убих човек — каза той. — Стоеше на колене и молеше за милост, а аз го застрелях.
Тя легна до него на койката. Взе главата му в ръце. Той едва различаваше чертите на
лицето й в слабата светлина от скайлайта.
— Моят Кнуд Ерик — каза тя, а гласът й беше дрезгав от нежност, каквато той никога не
беше чувал да излиза от устните й.
Кнуд Ерик се измъкна от обятията й и пристъпи към вратата.
— Трябва ми светлина — каза. Запали електрическата лампа и отново легна до нея. —
Червените сигнални светлинки.
Не знаеше защо го казва. Това бяха забранените думи, забраненото признание, което
трябва да крие, ако иска да оцелее. Но вътре в себе си той знаеше, че трябва да го направи,
ако иска да обича.
— Сред нас няма нито един, който да не мисли за тях — каза тя.
— Аз съм минавал с кораба си през тях.
— Ние — каза тя. — Ние сме минавали с кораба си през тях.
Той плъзна длан по лицето й и забеляза, че бузата й е влажна.
Дръпна я към себе си и я погледна в очите.
Наоколо беше съвсем тихо. Не пищяха сирени за въздушно нападение, не падаха бомби,
вълни не заливаха палубата, не избухваха кораби, натоварени с муниции. Чуваше се само
бръмченето на едно динамо, което се въртеше някъде в дълбините на кораба.
Той продължи да я държи здраво.
— Моята Софи — каза.

През август 1943 година датчаните въстанаха и издигнаха барикади в Копенхаген и

други градове. Правителството прекрати сътрудничеството си с немските окупатори и
подаде оставка. Офицерите от флота изпратиха собствените си кораби на дъното на
копенхагенското пристанище.
На корабите, които плаваха като част от съюзническите войски, отново можеше да се
види развято датското знаме. Но на „Нимбус“ бяха свикнали с Red Duster и го оставиха. Пък
и на борда имаше почти толкова различни нации колкото членове на екипажа, а дори и
малцината датчани бяха твърде разнородна група.
А Блутуут? Той беше роден сред Атлантика и беше негов почетен гражданин.
„Нимбус“ беше плаваща Вавилонска кула във война с Господ.
— Може да вдигнем пелената на Блутуут да се вее от мачтата — предложи Абсалон.
— Чиста или насрана? — попита Уоли.
На борда на „Нимбус“ той беше първенец по преповиване.
Изчистиха палубата и измиха вътрешните прегради със сапун. Докараха чистота в
платноходен style, както някога на борда на „Даневанг“, вечна му памет. Всичко беше заради
Блутуут.
Вече можеха да слязат на сушата и спокойно да седнат в някой бар. Вече не ги наричаха
полушваби и приятелчета на Адолф. Когато някой чуеше, че са от екипажа на „Нимбус“,
веднага питаше: „Как е Блутуут?“.
Отлично, благодарим. Опада му косичката и му поникна нова, черна като на майка му.
Излезе му първото зъбче, малко го боля. После първата стъпка, на палубата проходи. Сигурно
си мисли, че цялото земно кълбо се състои от хълмове — нагоре, надолу, нагоре, надолу — и
ще му е чудно, че сушата под краката му остава неподвижна. Случва се да падне и да се
удари. Но се кротва, като се гушне в майка си. Или в някой от многото си бащи. Не е лесно
човек да се научи да казва „татко“ на седемнайсет езика. Морска болест? Блутуут? Никога! В
цялата търговска флота на съюзниците нямаше моряк с по-здрав стомах.
„Нимбус“ си оставаше късметлийски кораб.
До един пролетен ден през 1945 година.

Плаваха към Саутенд. За пръв път от четири години прекосяваха Северно море. Все още
имаше подводници, но все по-редки, също като съобщенията за загубени кораби. Беше към
десет часа вечерта. Морето беше спокойно. На северозапад все още се провиждаше лента
светлина, лятото не беше далече. А после най-сетне ги удари торпедото, което бяха чакали
през всичките години като част от съюзническите сили. Войната им изпращаше прощална
целувка, за да им напомни, че не трябва да се отпускат, дори когато краят изглежда толкова
близо.
Торпедото ги удари близо до люк номер три и „Нимбус“ веднага почна да се пълни с
вода. И щирбордната и бакбордната спасителна лодка бяха непокътнати и ги очакваха,
закачени на весилките. Огнярите се появиха по долни гащи, изцапани със сажди. Всички,
които не бяха на вахта, също излязоха по бельо. Кнуд Ерик им се скара, беше заповядал да
спят облечени, в случай че ги удари торпедо, но вече никой не взимаше този риск на
сериозно. А навремето си лягаха със спасителни жилетки на гърба. Сега почти не помнеха
кога за последно са чували звука на пикираща „Щука“. А подводниците — останали ли са
подводници изобщо?
Три минути по-късно всички бяха по лодките и се отдалечаваха от кораба. „Нимбус“
беше загубил top steam в тихото време, когато удари торпедото, и продължи да поддържа
същата скорост, като в същото време носът заораваше все по-дълбоко и по-дълбоко във
водата, сякаш корабът се спуска по пързалка към дъното на морето. Когато водата стигна
палубата, от машинното се чу трясък и облак от дим и пара се вдигна към безоблачното
пролетно небе, където тъкмо изгряваха първите звезди. „Нимбус“ продължи курса си към
дъното. Последното, което видяха, беше кърмата с името на кораба и пристанището, от което
идва — Свенборг. После корабът изчезна. Надигна се само една вълна, която едва наруши
равната повърхност на морето.
— Нямааа — проточи Блутуут. Той седеше в скута на майка си, увит в одеяло, от което се
показваше само главата му. Подсмръкна тихичко, сякаш е простинал от студения вечерен
въздух. После заплака.
— Нареви се, момчето ми. Имаш пълното право. — Каза го Олд Фъни, седнал като на
трон на инвалидния си стол в средата на спасителната лодка. После се огледа, все едно е
говорител на Блутуут. — Това, дето изчезна, беше домът на детството му.
Останалите замълчаха, за да осмислят думите му. Така си беше. Блутуут беше на две
години и седем месеца. Не познаваше нищо освен „Нимбус“, а корабът вече го нямаше. Дори
за тях той беше нещо като дом. Малко от тях вярваха, че „Нимбус“ е късметлийски кораб. Но
постепенно това суеверие се беше сменило от убеждението, че собственото им упорство,
грижите, които полагат за кораба, и най-вече любовта им към Блутуут държат торпедата и
бомбите настрани.
Сега изведнъж усетиха как това упорство се е изчерпило. За тях войната беше
приключила — не защото я бяха спечелили, а защото повече не можеха. Нямаше триумф в
този момент. Бяха оцелели, а сега искаха да се махнат. Пазеха равновесие по ръба между
отчаянието и облекчението и когато чуха гласа на капитана, им се стори, че той изказва на
глас мислите на всеки един от тях.
— Мисля, че е време да се прибираме вкъщи — каза Кнуд Ерик.
Вкъщи. Едно е да го кажеш, друго да го направиш — домовете на екипажа бяха повече от
посоките на света.
— Доколкото виждам — продължи той, — намираме се някъде между Англия и
Германия. Тези, които се чувстват у дома в Англия, гребете натам. — Той посочи на запад. —
А останалите…
— Какво останалите? — прекъсна го Олд Фъни. — Къде да ходим? Доколкото виждам,
на борда няма немци.
— Няма да ходим в Германия. Отиваме си вкъщи.
— В Дания? — попита Софи.
— В Марстал.

Разпределиха се на двете спасителни лодки. Олд Фъни остана в лодката на Кнуд Ерик.
Явно беше приключил с бягствата. Искаше вече да се прибере вкъщи. Същото искаха и
Антон, Вилхелм и Хелге. Кнуд Ерик погледна Софи. Тя кимна. Уоли и Абсалон си казаха
„защо не?“, тъкмо да видят този град, който явно беше пъпът на света.
Разделиха провизиите. Имаше по три вълнени пуловера и по три мушамени гащеризона
на всяка от лодките. Тях ги дадоха на зъзнещите огняри. Лодките подскачаха по вълните борд
до бора, а моряците се ръкуваха през релингите. Блутуут минаваше от ръка на ръка и всички
го прегърнаха по ред. Беше неспокоен, не разбираше нищо. Току-що се беше сбогувал с дома
на детството си. Сега трябваше да се раздели и с повече от половината хора, заедно с които
го е обитавал. Плачеше за майка си, сякаш тя беше единствената стабилна точка, която му
беше останала на целия свят.
Загребаха. Олд Фъни настоя да го вдигнат от инвалидния стол и да го сложат на една от
банките, за да се включи в гребането. Дърпаше здраво греблото с единствената си ръка, но
му беше трудно да пази равновесие, затова Абсалон се премести по-близо до него, за да го
подпира с рамо.
В сгъстяващия се мрак другата лодка бързо се изгуби от поглед.

Скъпи Кнуд Ерик,

Навремето, когато мислех, че си се удавил, направих нещо, за което оттогава
не съм си позволявала да мисля.
Един следобед, както бродех безцелно из гробището, изведнъж се озовах пред
надгробен камък в северозападния ъгъл. Там почива Алберт. Никога не съм се
грижила за гроба му, макар че той беше моят благодетел.
Старият Тиесен, гробарят, стоеше отстрани с четка в ръка — щеше да боядисва
оградата от ковано желязо около гроба. Вече беше оплевил мястото и се виждаше,
че под грижовните му ръце занемареният гроб е на път да се превърне в истински
монумент на големия марсталски корабовладелец.
Сякаш всичко в мен, страхът ми, мъката и неведението ми, всичко вечно
скрито и самотно в живота ми, самообвиненията, тежката отговорност, почти
непосилната задача, която си бях поставила — сякаш всичко това се събра в
страховит изблик, в безумен пристъп на бяс, който нямаше за повод нещо
конкретно, а по-скоро произлизаше от чувството за безпомощност, изпълвало
целия ми живот. Грабнах кофата с боя и залях напукания сиво-бял мраморен къс,
където бяха изсечени датите на раждането и смъртта на Алберт.
Повтарях едни и същи три думи отново и отново. Исках да звучат
заклинателно, дори съдбовно, но подозирам, че у свидетелите на това изстъпление
те биха предизвикали по-скоро съчувствие, че лудостта ми е толкова очевидна.
„Всичко ще изчезне! Всичко ще изчезне!“
Плановете си, това крещях — но за щастие единствено Тиесен ме чу. А той
разбираше само думите, не и смисъла им.
Гробарят много добре знаеше историята ми. Знаеше, че съм прекарала много
дни на жестока неизвестност за съдбата ти. Сега хвана ръцете ми. По-скоро като да
ме предпази, отколкото да ме спре да нанеса допълнителни щети.
— Спокойно, госпожо Фрийс. Всичко е наред. Явно не сте на себе си — каза
ми той с успокояващ тон.
Най-страшното беше, че всъщност в онзи момент бях най на себе си. Никога
преди и никога след това не съм била по̀ на себе си. Думите идваха право от
сърцето ми. „Всичко ще изчезне.“ Целта на целия си живот, това разкривах в онзи
момент.
Всичко ще изчезне.
Най-сетне го бях казала.
Сринах се изтощена на тревата в краката на Тиесен.
— Извинете — казах, когато той ми помогна да се изправя. — Наистина не бях
на себе си.
Потвърдих погрешното му впечатление. Признах, че е прав. Длъжна бях да го
направя, ако исках да продължа да живея сред хората.
— Не, не съм съвсем на себе си — повторих.
Всичко ще изчезне. Сега наистина всичко изчезна, а аз знам, че всъщност
никога не съм искала да става по този начин. Крача по улиците на този град, който
ми се струва прокълнат, лишен от половината си жители и от всичките си мъже.
Виждам все повече жени, в чиито очи сякаш пише: „Мина толкова време без вест
от другата страна на блокадата, че изгубих всякаква надежда“.
В този град нямаме навик да броим мъртвите. Но аз знам, че са си отишли
много повече, отколкото Марстал е загубил по нюфаундлендския маршрут или в
предната война. И тези удавници ги чака същото, както всички преди тях. Няма да
намерят твърд, в която да почиват.
 Всеки ден ходя на гробището и слагам цветя и венци на малкото гробове,
които имаме. И вече аз се грижа за паметника на Алберт.
Моля те още веднъж, прости ми, че навремето те причислих към мъртвите.

Майка ти

Отне им три дни да стигнат брега. Беше ранно утро. Небето беше облачно. Една розова
ивица над сушата предвещаваше идването на слънцето. През целия път времето беше тихо.
Пред тях се простираше безкраен пясъчен бряг, а зад него — бели скали. Пребориха прибоя.
Абсалон и Уоли скочиха във водата, за да издърпат лодката на брега. После вдигнаха Олд
Фъни от банката и го положиха в инвалидния му стол. Трудно се буташе в пясъка. До него
подтичваше Блутуут. Трябваше да си раздвижи краката след дългото седене. В ръка държеше
играчка — кученцето Шкипер Руф, което според него било родено в морето. Нов живот
почваше и за двама им. Бяха приключили с безкрайното нагоре-надолу, нагоре-надолу на
вълните. Сега бяха на скучната твърда земя и щяха да останат там, поне за малко.
— Къде са къщите? — попита той. Никога преди не беше виждал плаж. Море и сринати
от бомбардировки пристанищни кейове — това беше светът, който познаваше.
Поне нещо си беше същото. Той се огледа. Ето го татко Абсалон, ето го татко Уоли, най-
добрият му buddy, ето ги татко Кнуд Ерик, татко Антон и татко Вилхелм. Олд Фъни си седи в
инвалидния стол както винаги, а ето я и мама.
Скоро откриха път, който водеше извън плажа. Беше пуст. Кнуд Ерик носеше в ръка
кожен куфар.
— Какво има вътре? — попита Уоли.
— Пари.
— Германски марки ли имаш? — Уоли го изгледа изненадан.
— По-добра валута. Цигари.
— Далновиден човек си ти — каза Софи.
— Понякога — отговори той. — Само понякога.

Дори не знаеха къде минава фронтът, дали са пред или зад него, дали немците са
удържали позициите си, или вече са изтикани. Руснаците бяха далече. Тук напредваха
американците. Намираха се някъде край Германския залив. Трябваше да стигнат до брега на
Балтийско море. Последната част от пътя до Марстал щеше да е по море.
През първите два часа не видяха никакви следи от войната. Пътят минаваше през равни
ниви с по някое стопанство тук-там, а други хора все още не бяха срещнали. Блутуут се беше
уморил да подтичва бодро и се беше покатерил в скута на Олд Фъни, който като по чудо беше
извадил бутилка ром от тайниците под одеялото си. Веднъж Уоли беше заявил, че столът на
Олд Фъни има двойно дъно, където той крие цяла каса течни провизии.
Още преди обяд стигнаха някакво село. От един от комините се вдигаше пушек. Кнуд
Ерик мина по пътечката и почука на вратата. Никой не дойде да отвори, но видяха някой да
наднича между пердетата на единия прозорец. Тук се виждаха и първите дупки от бомби —
пълни с вода ями покрай пътя, в които се отразяваше синьото пролетно небе. Скоро по пътя
почнаха да се срещат кратери и опожарени камиони. Наближаваха някакъв град, появиха се и
хора. Небръснати войници в мръсни униформи се отдалечаваха от града привидно спокойно.
Не ставаше ясно дали бягат, или просто изпълняват някаква задача, в която отдавна са спрели
да вярват. Застигаха ги конски коли, натоварени с купчини мебели и матраци. Зад тях вървяха
хора с угаснали лица, които крачеха механично, като оковани пленници. Други бутаха
градински и бебешки колички. Не разговаряха помежду си. Всички гледаха в земята,
потънали в нямо съзерцание на самите себе си.
— Look a horsey!105 — викна Блутуут на детския си английски и посочи с пръст.
Изшъткаха му не защото се страхуваха да не привлекат внимание сред все по-гъстата
тълпа, а защото веселият му възглас прозвуча твърде фриволно сред погребалното
настроение на хората по пътя. Скоро видяха, че не се отличават по нищо от останалите. Мъж
в инвалиден стол с дете в скута, една жена, група мъже — привидно случайно събрана група
бегълци. Пътищата на половин Европа бяха пълни с такива като тях. Бяха загубили дома си и
търсеха нов. Дом, който войната още не е унищожила. Но за разлика от останалите, те имаха
цел и надежда и точно тях искаха да скрият. Избягваха да се заглеждат в околните,
приглушаваха гласовете си, за да не се чуе колко обнадеждено звучат.
Осъзнаха нещо — никой не гледаше хората и разрушенията наоколо си. Всички виждаха
единствено носовете на обувките си, сякаш на света не е останало нищо друго освен това
сляпо крачене напред, което ги тласка от едни руини към следващите. Кнуд Ерик се беше
страхувал, че тъмната кожа на Абсалон ще ги открои, но никой дори не ги поглеждаше.
Немците гледаха себе си и собствените си съсипани животи и мечти. Само ако бегълците от
„Нимбус“ почнеха любопитно да се оглеждат около себе си, само ако в очите им светнеше
искрица живот, само тогава биха се откроили толкова, че да предизвикат нечие подозрение.

Влязоха в някакъв град. По-голямата част от него беше срината от бомбардировки, но и

преди бяха виждали разрушения — в Лондон, Ливърпул, Бристол и Хъл. На някои места
фасадите на къщите все още стояха, по четири-пет етажа високи, с празни дупки на
прозорците, заобиколени от почернели стени. На други места фасадите бяха сринати, а
етажите — оголени. Надничаха в стаи, които някога са били спални и кухни, и всеки момент
очакваха да видят как хората, с които се разминават по улиците, се връщат в своите полукъщи
със заковани дъски вместо врати и подемат новия си живот на сенки, в синхрон с
помръкналите им лица и сведени погледи.
Блутуут беше свикнал с руини. За него беше нормално къщите да са опожарени. Не
мрачните отломки привлякоха вниманието му, а една голяма бяла птица, кацнала на върха на
надупчена църковна кула.
— Вижте — каза той. — Ето го Фреде.
Този път го каза на датски, свободно минаваше от единия език на другия. Бяха му
разказали за щъркела на покрива на Голдстейн в Марстал. Но не и за опита за убийство от
страна на Антон. Сега детето беше решило, че вижда Фреде.
— Не, това не е Фреде. Но е щъркел, като Фреде. — Кнуд Ерик не можа да сдържи смеха
си и един мъж, който минаваше покрай него, го изгледа така, сякаш е извършил държавна
измяна и на висок глас е проклел Хитлер.
Щъркелът се вдигна от кулата и с тежък размах се понесе над улицата. Те го последваха.
Като стигнаха гарата, го видяха кацнал върху пробития покрив, сякаш ги изчаква, за да им
покаже пътя.
Локвите по каменния под на чакалнята показваха, че скоро е валял дъжд. Гарата беше
пълна с хора. Бяха се настанили върху отломките, сякаш са пейки и столове, сложени за
пътуващите. Сигурно повечето бяха останали без дом и не изглеждаха като да отиват някъде.
А и къде да отидат? В следващата съборена гара?
В един ъгъл раздаваха кафе и хляб. Бележка на стената съобщаваше, че по-късно през
деня ще има и супа. Макар че бяха гладни, не посмяха да се наредят на опашката, от страх да
не ги разкрият. Кнуд Ерик обиколи с пакет цигари и скоро се върна с един хляб, една
наденица и бутилка вода. Блутуут доволно замляска. Останалите дъвчеха бавно. Не знаеха
кога ще ядат отново.
Пренощуваха в чакалнята на гарата, а на следващата сутрин хванаха влака до Бремен.
Оттам щяха да се прехвърлят на влака за Хамбург. Нямаха билети. И този проблем беше
решен от цигарите на Кнуд Ерик. Перонът беше претъпкан, но използваха Олд Фъни като
ледоразбивач. Хората отстъпваха встрани. Вероятно смятаха, че е инвалид от войната.
Липсваше му само железният кръст на гърдите.
Насред перона стоеше жена в твърде дълго зимно палто. Не изглеждаше да отива някъде.
Просто стоеше. На бледото й изпито лице, наполовина скрито под кърпа, Кнуд Ерик видя
изписана такава загуба, каквато никога досега не беше срещал. Не беше вгледана навътре в
себе си. Просто сякаш изобщо я нямаше. Очите й бяха по-празни, отколкото ако се виждаше
само бялото. Сляпата тълпа я блъскаше от всички страни и изведнъж куфарът, който държеше
в ръка, се отвори и от него изпадна бебе. Кнуд Ерик ясно го видя. Овъглено малко трупче,
свито и почти обезформено, като мумия, изсушено от горещината на същия огън, който беше
отнел разсъдъка на майка му. Един мъж я блъсна, загледан във влака. После, без да си дава
сметка къде върви, настъпи телцето, което лежеше на земята пред него. Кнуд Ерик отмести
поглед.
— Видяхте ли? — каза Блутуут. — Оная жена си изпусна куклата негърче.

Няколко часа по-късно наближиха Хамбург. Близо половин час през прозореца не се
виждаше нищо освен руини. Мислеха, че знаят какво могат да причинят бомбите на един
град, но осъзнаха, че нищо не бяха видели. Тук нямаше надупчени и почернели фасади над
купчините чакъл и тухли. Тук изобщо не можеше да се различи къде са минавали
някогашните улици. Унищожението беше толкова пълно, че изглеждаше почти невъзможно да
е било причинено от хора. Но не приличаше и на природно бедствие. Тогава все нещо щеше
да е останало, щеше да си личи, че разрухата е била безразборна, но тук тя беше толкова
систематична, сякаш дело на някаква съвсем друга форма на живот, не човек, нито природа,
а някакво създание, чиито стихии не са нито водата, нито въздухът, а огънят и
всепоглъщащото унищожение.
За пръв път през тези близо шест години, през които продължаваше войната, усетиха, че
всъщност през цялото време са били в периферията й. И направиха същото като всички
останали в претъпкания влак — сведоха погледи надолу и навътре към себе си. Не можеха да
понесат гледката. Пред необхватния мащаб на разрушенията мисълта им се предаде, а очите я
последваха. Знаеха, че ако останат сред тези руини по-дълго, ще станат като всички, които
виждат около себе си, и ще загубят надеждата, която ги води.
Дори Блутуут отклони поглед и започна да си играе с едно копче на палтото си. Не
попита нищо и Кнуд Ерик си каза, че това е, защото детето е достатъчно мъдро да знае, че
всъщност не иска да чува отговорите.

На трети май, в четири и половина сутринта, откраднаха един шлеп от пристанището на

Нющад. Бяха планирали да стигнат до Кил, но трябваше да се съобразят с транспортните
възможности, които им се предлагаха. Последният стек от цигарите на Кнуд Ерик им
осигури превоз в каросерията на един покрит камион, който пътуваше към Нющад. На
пристанището нямаше никакви хора, когато обходиха кея в търсене на съд, който отговаря на
целта им. Блутуут спеше свит като кутре в скута на Олд Фъни. Антон беше този, който взе
решението за шлепа на име „Одисей“. Докато се прехвърляха на палубата му, Блутуут се
събуди. Майка му го беше взела на ръце, но той веднага настоя да бъде пуснат. Протегна се и
се прозя. После телескопските му очи отново тръгнаха на лов за новини от вселената.
— Вижте — каза той и посочи небето.
Те вдигнаха глави и погледнаха нагоре.
Високо над тях една голяма птица бавно пляскаше с криле и се носеше на северозапад.
— Това е щъркелът — каза Блутуут доволен. — Това е Фреде.
— Ще взема и аз да повярвам — промърмори Антон. — И май лети към Марстал.

На излизане от залива Любекер се разминаха с три пътнически кораба — „Дойчланд“,

„Кап Аркона“ и „Тилка“. Не видяха моряци нито на мостика, нито на палубите, но се
страхуваха, че кражбата им ще бъде разкрита, че някой ще се опита да ги последва. Когато се
отдалечиха от корабите, дадоха пълен напред. Бяха решили да плават на север от Фемерн.
Този курс щеше да ги изведе доста навътре в Балтийско море, почти до Гедсер, преди да
могат да обърнат на запад и да минат южно от Лангеланд. Маршрутът беше обиколен, но не
смееха да се движат твърде близо до немския бряг.
Следобед над морето се търколи глух тътен. Последваха още и за миг сякаш цялата
небесна твърд се затресе над тях. Навътре в залива се издигнаха кули от пушек.
Предположиха, че Нющад е под обстрел или че корабите, които бяха видели, са ударени. С
напредването на деня осъзнаха, че страхът им да плават твърде близо до брега е бил
безпочвен. Нямаше кой да прати кораби след тях, както си бяха представяли. Немците явно
съвсем бяха изпуснали контрола над Балтийско море и вместо тях сега там патрулираха
британските изтребители „Хоукър Тайфун“. Отново и отново чуваха далечния екот на
избухващи бомби от другата страна на морето.
Движението във водите беше натоварено, но повечето съдове идваха от източната част
на залива, където напредваха руските сили. Имаше риболовни и товарни кораби, малки
моторници и яхти, рибарски и гребни лодки с импровизирани мачти и платна. По целия
хоризонт се простираше лента дим. Навсякъде виждаха отломки и за малко да се врежат в
група замръзнали тела, които се носеха на повърхността на водата по лице. Отдалече ги бяха
взели за морска трева, но откриха грешката си навреме, за да променят курса си. Сред
удавниците имаше жени и деца. Нито един не носеше спасителна жилетка. Явно бяха
бегълци като тях.
„Няма ли край?“, помисли си Кнуд Ерик.
Еуфорията, че са избягали, изчезна и те осъзнаха, че ако искат да прекосят Балтийско
море живи, все още имат нужда от добрия си късмет. Плаваха на борда на немски съд и нищо
не би спряло следващия „Хоукър Тайфун“, който прелети над тях, да пусне смъртоносния си
товар върху им. От пет години не бяха виждали датско знаме. Сега им се искаше да имат
такова. Но може би дори и знамето не би помогнало. Сякаш самото море се беше обърнало с
вътрешностите навън и изплюваше хилядите хора, потънали на дъното му през столетията.
Плаваха през морето на удавниците и знаеха колко си приличат с тях.
На руля беше Кнуд Ерик. Заповяда им да си сложат спасителните жилетки. Нямаше
достатъчно за всички. Капитанът хвърли поглед към Херман, седнал в инвалидния си стол.
После сви рамене. Капитан Бойе се беше удавил, защото дал спасителната си жилетка на
един огняр, който забравил своята в машинното. Кнуд Ерик даде своята на Уоли и му нареди
да помогне на Херман да я облече. Ако ги ударят, щеше да е дал живота си за човек, когото
презира. Но нямаше избор. На едно го беше научила войната: може би съюзниците воюват, за
да победи справедливостта, но самият живот не познава справедливост. А той е капитан и
носи отговорност за екипажа си. Честта е единственото, което му е останало. Иначе и той би
станал част от всеобщото безсмислие.
— Ти няма ли да си сложиш жилетка? — попита Софи, която не беше забелязала
погледа му към Херман.
Той отклони въпроса с усмивка.
— Капитанът винаги последен напуска кораба. И последен си слага жилетката.
— Ти си същински Одисей — каза тя и отвърна на усмивката му. — И при това си
щастливец, че твоята Пенелопа е с теб на борда.
— Ние, моряците, не можем да се сравняваме с Одисей — каза той. — Ние сме по-скоро
екипажът му.
— Какво искаш да кажеш?
— Чела ли си историята?
Тя сви рамене.
— Не особено внимателно.
— Доста потискащо четиво всъщност. Одисей е капитанът, righf! Той преживява
фантастични приключения. Но не връща у дома и един от хората си. Това е ролята, която ние,
моряците, играем в тази война. Ние сме екипажът на Одисей.
Тя го погледна.
— Тогава най-добре се стегни, капитан Одисей — каза тя. — Защото един от моряците
ти е бременен.

Цяла нощ се движиха на половин мощност и с изгасени светлини. Бяха съвсем близо до
целта и тази близост до Марстал сякаш умножаваше страха им, че може да не стигнат. Досега
бяха живели в онова времево измерение, в което по принуда живеят всички, заложили
доверието си на вечно недостижимото щастие — в настоящето. Сега отново се осмеляваха да
повярват, че има бъдеще, и веднага ги изпълни страх, че няма да оцелеят. Някогашният ужас
от времената на конвоите се завърна. Небето над тях и морето под тях отново им се струваха
изпълнени с невидими заплахи.
Засега морето беше спокойно. Повърхността му беше като тъмносиня коприна, а
светлата пролетна нощ беше безоблачна. Във въздуха се усещаше онази мекота, която
предвещава лятото, и ако не беше миризмата на въглища и насмолени въжета, която
обгръщаше шлепа, щяха да доловят аромата на цъфнали ябълкови дървета откъм сушата. Но
водата беше студена. От нея зимата още не си беше тръгнала и този студ беше единственото,
за което можеха да мислят. Сякаш още плаваха през Северния ледовит океан. Отново почнаха
да търсят с поглед из водите разпенените струи, които издават торпедата, червените
сигнални светлинки, които бяха обозначавали собствения им морален провал и можеха да го
направят отново. Ослушваха се за плясъка на гребла, за викове за помощ. Продължаваше
безкрайната генерална репетиция за бялата смърт. Пролетта ги приветстваше с добре дошли,
но споменът за петгодишната зима, която бяха преживели, не ги напускаше.
Зад тях, в същия залив, от който бяха тръгнали тази сутрин, 8 000 съюзнически
военнопленници загинаха в пламъци, когато пътническите кораби, с които ги превозваха,
бяха бомбардирани. Други 10 000 бегълци се удавиха в същото море, в което плаваха те. Те не
го знаеха. Бяха видели кораби да потъват. Но никога не бяха виждали да потъва кораб с 10 000
души на борда. Никога не бяха чували колективния вик, който изригва от него, когато водата
изведнъж нахлуе от всички страни, а корабът се отправи към дъното, онзи вик, който идва
след най-последната молитва за помощ, когато все още живите осъзнаят горчивата истина, че
„спасение“ е просто една дума. Не, те не знаеха нищо от това. Не бяха чували този огромен
вик и въпреки това той мина през тях през онази нощ.
Цяла нощ останаха на палубата. Не смееха да слязат долу. Бяха увити в одеяла, които
бяха намерили из кораба. Не спяха, неспокойно се оглеждаха и се ослушваха.
Дори Блутуут будуваше. Лежеше тихичко и гледаше звездите, които почваха да
избледняват.
Точно той го чу пръв — тежкия плясък на крила.
— Щъркелът — каза той просто.
Вдигнаха погледи. Птицата преминаваше бавно над тях. Все още с курс северозапад. В
ранната утринна светлина в далечината съзряха фара на Киелдснор. Приближаваха южния
бряг на Лангеланд.

Късно следобед се появи Ерьо. През по-голямата част от деня бяха плавали покрай брега
на Лангеланд. „Одисей“ все още плаваше с половин мощност. Антон пестеше въглищата,
които бяха на свършване. На север видяха скалите Ристинге. После пак открито море, далеч
на запад — Дрейет и скалите край Вейснес. А в средата — червените покриви на Марстал.
Над тях се издигаше позеленелият от времето меден шпил на църквата с големия циферблат.
Малкото мачти в пристанището приличаха на останки от ограда, издигната някога, за да
защитава града, но вместо това съборена от незнайна сила. От това разстояние не се виждаха
плоският провлак и вълнолома, които обгръщаха града като ръка, която вече не може да го
предпази от нищо.
Малко преди пристанището в неподвижния въздух се извиха черни пушеци. По-отблизо
видяха и пламъци. Два парахода в Кльордюбет горяха. Войната ги беше настигнала. Кнуд
Ерик досега си беше мислел, че тя ще свърши в момента, в който види Марстал. Сега изпита
умора, почти отчаяние, мина му мисълта, че ако беше моряк, който търси спасение на
сушата, в този момент би се отказал.
Бяха точно до параходите, когато чуха воя на пикиращ изтребител. Вдигнаха очи и
видяха един „Хоукър Тайфун“ да се спуска към тях. Нещо блесна откъм едното му крило и
към тях полетя ракета, последвана от бяла опашка от пушек.
 После се чу трясък и жесток тремор разтърси целия шлеп.

Не бяха за деца онези времена. Всеки ден морето изхвърляше удавници на плажа и по
околните островчетата и все децата ги намираха. После викаха някой възрастен, но вече беше
твърде късно. Вече бяха видели подпухналите, полуразложени лица и след това имаха
толкова много въпроси, а на нас ни беше трудно да им отговорим.
Рано сутринта на 4 май един ферибот влезе в пристанището. Идваше от Германия и
беше пълен с бегълци. Мъжете на борда му бяха единици. Всички те бяха войници с кървави
превръзки на ръцете и краката. Останалите бяха жени и деца. Децата мълчаха. Мълчаха и
гледаха право напред. Бледи, с тънки вратлета над зимни палта, които изглеждаха твърде
големи за тях, сякаш децата растяха наобратно и се смаляваха в дрехите си. Сигурно не бяха
яли нищо свястно от дълго време. Но най-голямо впечатление ни правеха очите им. Гледаха
невиждащо и ние решихме, че това е, защото са видели твърде много. Една такава мъничка
детска главичка така лесно може да се изпълни с грозни гледки, че скоро да не остане място
за друго. После очите обявяват стачка и остават съвсем празни.
Дадохме им хляб и чай. Изглеждаха като да имат нужда от нещо топло. Грижехме се
добре за тях, макар и да не можеше да се каже, че са добре дошли.

Около 11 часа предиобед два парахода заседнаха в плитчини след опит да минат през
южния провлак. През последните дни английски изтребители често бяха прелитали над
града и над морето. И сега се появиха два. Изстреляха ракетите си и на двата парахода
избухнаха пламъци. Корабите имаха картечници както на носовете, така и на кърмите си и
веднага отговориха на огъня. Английските самолети продължиха обстрела. Единият от
параходите беше уцелен многократно и скоро пламна целият, като факла.
Едва когато обстрелът свърши, се осмелихме да приближим корабите и да помогнем на
оцелелите. Водите бяха изпълнени с хора, много от тях — обгорени или поразени от
шрапнели. Те крещяха и стенеха, докато ги изтегляхме на борда, но не можехме да ги
оставим в студените води. Грозна гледка бяха. Косите им бяха стопени върху черепите. Бяха
почернели от сажди и се виждаха кървавите меса, там където кожата е била изгорена. Много
от тях дори нямаха дрехи. Бяхме взели одеяла със себе си, но не можехме да завием
измръзналите нещастници, защото вълната щеше да залепне за оголената плът. Гледахме
почти да не ги докосваме, докато им помагахме да излязат на кея.
Имаше и много загинали. Тях оставихме във водата. Оцелелите бяха по-важни.
Ранените бяха откарани в болницата в Ерьоскьобинг, другите — разквартирувани в една
къща, която наричахме Ложата, горе на „Вестергаде“. После се заехме да приберем мъртвите.
Бяха много. Извадихме ги на кея до понтона Дампскибсбро, точно на входа на пристанището.
Общо 20 тела. Положихме ги в права редица и ги покрихме с одеяла. Едното тяло беше
обезглавено. В известен смисъл то беше най-малко страшното, защото нямаше лице, което да
гледаме, нито очи, които да затворим, нито зяпнала уста, застинала в ням вик, който да ни
преследва чак до гроба.

На пристанището имаше няколкостотин души, дошли да видят горящите параходи.

Единият беше изгорял почти напълно, но все още силно пушеше. Другият гореше в средата на
корпуса. На борда му имаше група пияни немски войници, които се щураха по предната
палуба заедно с няколко разсъблечени жени. Страхът от смъртта и алкохолът ги бяха
накарали да забравят всякакви задръжки.
Късно следобед англичаните се върнаха и подновиха обстрела на двата парахода. Цялото
пристанище беше почерняло от хора. Всички се бяхме събрали да видим зловещата сцена,
която се разиграваше във водите. Много от нас бяха загубили съпрузи, братя и синове в тази
война и не ни беше чужда мисълта, че сега немците си получават заслуженото. Но не си го
помислихме. Безброй пъти ние, бащите и дядовците ни се бяхме оказвали на палубата на
потъващ или горящ кораб и знаехме какво е. Потъващият кораб си е потъващ кораб. Все едно
кой е на палубата му.
Откъм южния провлак се появи един шлеп. Запленени от горящите параходи, изобщо не
го бяхме забелязали. Мястото е опасно за този, който не познава фарватера, но водачът на
шлепа се справяше добре, докато един от английските самолети не прелетя ниско над съда и
не изстреля ракетите си. Последва експлозия, която се чу дори далеч навътре в сушата.
Шлепът беше ударен и веднага го обгърнаха пламъци.

Гунар Якобсен, който същия ден беше излязъл в морето с рибарската си лодка,
впоследствие винаги казваше, че никога дотогава не бил виждал такава разнообразна група
хора. Дори негри и китайци имало сред тях. Както и мъж в инвалиден стол. Него го изсипали
през борда, преди останалите да скочат. Нямал крака, нито лява ръка, но успял да се задържи
на повърхността благодарение на спасителната си жилетка. Във водата скочила и жена с дете.
Половината свят плавал около лодката на Гунар Якобсен. Още по-голяма била изненадата му,
когато ги изтеглил на борда и се оказало, че и негърът, и китайците говорят датски, а
останалите — дори марсталски.
— Ти не си ли Гунар Якобсен — казал един от тях.
Гунар Якобсен присвил очи не защото бил късоглед, а защото се опитвал да го
разпознае.
— Дявол да ме вземе — казал той накрая, — ако това не е Кнуд Ерик Фрийс.
После разпознал и Хелге Фабришус, и Вилхелм. Мъжът без ръка и крака мълчал, а и
никой от другите не го представил.
— Антон — възкликнал Кнуд Ерик изведнъж и почнал трескаво да се оглежда наоколо.
— Къде е Антон?
— Антон, Ужаса на Марстал ли? — попитал Гунар Якобсен.
Всички се заоглеждали.
— Не е тук — казал Вилхелм.
Не бил и във водата. „Одисей“ се бил наклонил, а пламъците, които го обгръщали, се
издигали високо във въздуха. Невъзможно било на палубата да са останали живи хора.
Гунар направил няколко кръгчета наоколо, а всички викали Антон.
Самолетите отново и отново атакували параходите, сякаш трябвало да се отърват от
всичките си бомби и ракети преди края на войната.
В лодката на Гунар Якобсен били на път да се откажат и да се отправят към
пристанището, когато поредното торпедо уцелило „Одисей“. Този път ударът явно бил под
ватерлинията, защото шлепът веднага се преобърнал и почнал да потъва. Гунар Якобсен
сякаш се вцепенил при тази гледка. Изгасил мотора, все едно смятал, че дължи на шлепа
минута мълчание в последните мигове преди смъртта. Миг по-късно „Одисей“ изчезнал.
Нещо се въртяло във водата на мястото, където той бил потънал. Гунар Якобсен отново
запалил мотора и насочил лодката натам. В началото не разбрали какво е. После осъзнали,
че това са ужасяващите останки от човек. Видели гръб и глава. Антон бил гол, а по главата
му нямало коса. Спасителната му жилетка също я нямало, а ако нещо било останало от нея,
те не можели да преценят кое е той и кое — тя, защото гърбът на Антон бил черен като
въглен.
Софи закрила с ръка очите на Блутуут. Кнуд Ерик бръкнал във водата, за да изтегли
овъгления труп в лодката. Дори не се замислил какво прави. Просто не можел да го остави
така. Но в момента, в който го надигнал от водата, едната ръка паднала. Стреснат, той го
пуснал и когато тялото отново паднало във водата, това, което някога било плътта по тялото
на Антон, сега се отделило от костите, а те веднага потънали.

Моторът гърмял оглушително.

Гунар Якобсен бързал да стигне сушата възможно по-скоро.
Никой от спасените от борда на „Одисей“ не проговарял. И в техните очи седял същият
израз, който Гунар Якобсен бил виждал в очите на немските деца и който се надявал никога
да не види в очите на някой от своите. Той всъщност не знаел за войната нищо, освен онова,
което бил чел във вестника. Бил чувал гърмежите от юг, когато англичаните бомбардирали, и
бил виждал заревото от пламъците на хоризонта, когато пламтели Хамбург или Кил. Сега
наведнъж научил повече, отколкото през последните пет години взети заедно, и същото се
случвало всеки път, когато през следващите месеци срещал човек, преживял войната извън
границите на Дания. Имало им нещо, на всичките, просто не можел да обясни точно какво.
Не че казвали нещо, защото те не казвали нищо, сякаш всички пазели огромна обща тайна,
която не споделяли с никого просто защото нямало никакъв смисъл. Били част от някаква
зловеща общност, в която не можел да влезе никой друг и от която те самите не можели да
излязат.
Детето се разплакало. Не било видяло нищо, но се досещало какво се е случило.
— Вече никога ли няма да видим Антон? — попитало то.
— Не — казала жената, за която Гунар Якобсен предположил, че е майката. — Антон е
мъртъв. Няма го вече.
Що за брутални думи, помислил си Гунар Якобсен, той никога не би се изразил така
пред децата си. Но дълбоко в себе си оценил директния отговор. На децата на войната се
казва истината.
Високо горе над тях прелетял един щъркел. Приближил до единия от горящите параходи
и за момент сякаш изчезнал сред пушека. После отново се появил невредим от другата
страна. Продължил навътре към града, а когато стигнал края на „Маркгаде“, събрал криле, за
да кацне на покрива на къщата на Голдстейн.

Гунар Якобсен акостира край понтона Дампскибсбро. Точно там се бяха събрали
повечето хора. Макар и потресен от вида на трупа на Антон, той все пак усещал, че се връща
с фантастична история, която заслужава голяма публика. Водел първите марсталци,
завърнали се от войната след повече от пет години отсъствие.
Гунар Якобсен не беше съобразил, че на понтона все още лежат мъртвите и когато
изтикаха едрия инвалид от лодката на кея, той се озова точно насред редиците трупове.
Докато го зяпахме любопитно, Кристиан Стерк изведнъж викна:
— Ама това е Херман!
Новината предизвика пълен смут, а тези, които не знаеха кой е Херман, получиха не
особено благосклонни обяснения. Херман не се беше появявал в Марстал от 20 години, но
името му все още стигаше да изпълни с отвращение тези от нас, които бяхме чували за
събитията на борда на „Кристина“. Сега той лежеше изоставен сред мъртвите и с
чуканчетата вместо крака и ръка приличаше на изхвърлен от морето морж, който мята
плавници, но тази безпомощност не ни накара да го презираме по-малко.
— Помогнете ми да стана — каза той.
Ние продължихме да го зяпаме. Никой не искаше да го пипа и той остана там, докато от
мокрите му дрехи се образува цяла локва вода, а той се затресе от студ.

Горе на „Конгенсгаде“ някакъв мъж се развика. Тичаше към нас, махаше с ръце и не
спираше да крещи нещо, което заради голямото разстояние ние не чувахме.
В същия момент камбаните на църквата забиха в трескав задъхан ритъм, какъвто не
бяхме чували преди. Сякаш звънарят търсеше мелодия, подходяща за събитие, което не се е
случвало никога досега в историята на града — не погребение, нито сватба, не
богослужение, нито изгрев или залез.
С някаква необяснима убеденост всички разбрахме, че се е случило нещо голямо, нещо
много по-голямо от горящите параходи в пристанището и от внезапното появяване на
Херман.
После изведнъж чухме думите.
— Германците са се предали! Германците са се предали!

Погледнахме Херман и Кнуд Ерик, и Хелге, и другите мъже, чиито имена все още не
знаехме, погледнахме жената и детето и разбрахме, че те са едва първите. Морето беше
почнало да връща мъртъвците си.
Вдигнахме ги на ръце и ги понесохме по улиците. Дори Херман не оставихме да лежи в
локвата, която мокрите му дрехи бяха направили под него. Намерихме една градинска
количка и го качихме в нея. Викахме ура и крачехме по „Конгенсгаде“, после по
„Киркестреде“, надолу по „Мьолергаде“, нататък по „Хаунегаде“, нагоре по „Бугаде“,
пресякохме „Твергаде“ и слязохме по „Принсегаде“, където Клара Фрийс както винаги
седеше пред еркерния прозорец и с бледо лице се взираше в морето.
Върнахме се по „Хаунегаде“, а докато крачехме, ставахме все повече и повече. Тук се
появи акордеон, там — тромпет, контрабас, туба, устна хармоника, барабан, цигулка.
Смесвахме „Крал Кристиан“ с „Уиски, Джони“, „Красива земя е нашата“ с „What Shall We Do
With the Drunken Sailor“106. Имаше уиски и бира, имаше ром и още бира, имаше балсам от
Рига и йеневер — пазени точно за този ден, който винаги сме знаели, че все някога ще дойде.
По прозорците сложиха поставени запалени свещи. Из улиците със сух пукот горяха клади от
затъмняващи завеси.
 Накрая се озовахме отново на Дампскибсбро, където мъртвите лежаха в редици и ни
чакаха. Пиехме и танцувахме между телата, скоро щяхме да почнем да се препъваме в тях, но
така и трябваше. Мъртвите се бяха трупали през целия ни живот, удавените, изчезналите,
всички онези, които през столетията така и не са били погребани. Бяха останали далече от
нас, дори и гробището, и със своето непреодолимо отсъствие бяха погълнали целия ни
живот. Сега те се вдигнаха и ни хванаха за ръце. Танцувахме безспир в широк кипящ кръг, а в
средата седеше Херман и се тресеше, но вече не от студ, а от опиянението от наполовина
пресушената бутилка уиски в ръката му. Пееше с глас, дрезгав от изтощение и пиянство, от
болка, нетърпение и стръв, и уморена жажда за живот.

Shave him and bash him,

Duck him and splash him,
Torture him and smash him,
And don’t let him go!107

Сред нас имаше един черен мъж, един китаец, един ескимос, едно дете, което не
познавахме; там бяха Кристиан Стерк и Хенри Левинсен с кривия нос, там беше доктор
Кроман, там беше Хелмер, там беше Мари, която се беше научила да стиска юмруци, но все
още не знаеше, че е станала вдовица точно същия ден, Вилхелм после й разказа. Там бяха
майката и бащата на Вилхелм, и двамата глухи, но усмихнати; там бяха вдовиците Бойе —
Йохане, Елен и Ема, и в онази вечер не се колебаеха преди да ни хванат за ръка и да танцуват
с нас; с тях беше и далечният им роднина Капитан Даниел Бойе; там дотича и Клара Фрийс
от „Хаунегаде“ и разкъса кръга, докато намери Кнуд Ерик, и той й кимна, а малкото
момченце, чието име не знаехме, пристъпи към нея и каза нещо, което вероятно Кнуд Ерик
го беше научил — „бабо“. И я хвана за ръка и я придърпа в танца, и нашият танц беше като
дърво, което растеше и растеше, и трупаше нови и нови годишни кръгове.
Там беше и Теодор Багер, притиснал, както винаги, ръка на сърцето; там беше Хенинг,
някога най-хубавият огняр на борда на „Хидра“, със светлите коси и онзи кичур над челото,
който беше предал в наследство на Кнуд Ерик; там беше неуморната Анна Егидия, там бяха и
седемте й мъртви деца, и те се хванаха на танца ни, заедно с все още живата й дъщеря; там
беше пастор Абилгорд, който преди да умре най-сетне се сдоби с паство, където му беше по-
добре, отколкото при нас — гледаше ни през очилата с метални рамки и пристъпяше
несигурно под пасторското си расо; ето го и Алберт със скреж в брадата и Джеймс Кук под
мишница; ето го Лоренц, задъхан и измъчен, но никой не можеше да го спре да се включи в
танца; Ханс Йорген, който замина с „Несравнимата“; Нилс Петер; дори Исагер се появи с
дебелата си жена, гушнала най-сетне намерения Каро, заедно със синовете им Йохан и
Йосеф с негърската ръка, а зад тях — Стопанина Софус, после Малкия Клаусен, и Ейнар, и
Крестен, нещастникът с вечно сълзящата рана на лицето; над тях се извисяваше Лауридс в
тежките си моряшки ботуши, а зад тях и други, а най-сетне и Антон — усмихваше се с
пожълтелите от тютюн зъби и овъгленото лице; после екипажите на „Астрея“ и „Хидра“,
„Мир“, „Х. Б. Линеман“, „Уран“, „Свален“, „Смарт“, „Стар“, „Кронен“, „Лаура“, „Фрем“,
„Сатурн“, „Ами“, „Денмарк“, „Елиезер“, „Феликс“, „Гертруд“, „Индустри“, „Хариет“,
„Опит“, всички до един удавници. И после, в най-външния кръг, със смътни, замъглени лица
танцуваха всички те, плавалите на чужди кораби и отсъствали през петте години на войната.
 Толкова много от тях бяха мъртви. Колко точно — не знаехме.
Утре щяхме да ги броим. А през следващите няколко години щяхме да ги оплакваме,
както никога досега не го бяхме правили.
Ето тази вечер танцувахме с удавниците и те бяхме ние.
Източници
„Ние, удавниците“ е художествена измислица. Романът е вдъхновен от историята на
Марстал между 1848 и 1945 година и до голяма степен я следва. Използвал съм традиционни
родови имена в града, но съм разбъркал картите така, че всяка прилика с живи или починали
хора е случайна.

Романът е основан на проучвания в архивите на Марсталския музей на мореплаването,

както и на много публикации на музея. Освен там, открих ценни материали и във вестниците
„Ерьо фолкеблад“ и „Ерьо тиденде“, както и в списанието „Ерьобуен“.

Черпил съм вдъхновение и необходимите знания между другото и от следните автори и

книги: Хенинг Хенингсен (Crossing the Equator, Somanden og kvinden, Somandens vade grav,
Somandens toj), Уле Ланге (Den hvide elefant, Jorden er ikke storre), X. K. Рьодер (Dansk
skibsfarts renaessance т. 1 и 2, De sejlede bare), Холгер Драхман (Somandshistorier, Poetiske
Skrifter t. 4), Джоузеф Конрад („Прагът на зрелостта“), X. Туш Йенсен (Skandinaver i Congo),
Адам Хоукшилд (King Leopold’s Ghost), „Sondagstanker — kristelige Betragtninger pa Son — og
Helligdage af aeroske Praester“, „Somandspostillen“, Кнуд Ивар Шмит (Fra mastetop til
havneknejpe), Хариет Сарджънт (Shanghai), Е. Кроман (Marstals sofart indtil 1925, Dagligliv i
Marstal og pa /Era omkring ar 1900, Hans Christian Svindings
DagbogvedrorendeEckernfordetogtetogFangenskabet i Rendsborg og Gliickstadt, Danske Magazin,
Raskke 8, bd. 3), „Marstalsofolkenes visebog“, й. P. Хюберц (Beskrivelse af /Era 1834), K.T. Хьой
(Traek af Marstals Historic), Виктор Хансен (Vore Sohelte. Historiske Fortsellinger), „Salmebog til
Kirke — og Husandagt 1888“, Ан Салмънд (The Trial of the Cannibal Dog — Captain Cook in the
South Seas), Омир („Одисея“), Нурдал Григ (Skibet gar videre), Съмърсет Моъм („Палми край
тропическо море“), Херман Мелвил („Белият мундир“), Робърт Луис Стивънсън („Приказки
от Южните морета“, A Footnote to History), Марк Твен (Roughing it in the Sandwich Islands),
Виктор Юго („Морски труженици“), Ф. Холм Петерсен (Langfarere fra Marstal), Кнуд Гудниц
(En Newfoundlandsfarers erindringer), Рауер Бергстрьом (Kolvand). Пер Хансон (Hver tiende
mand matte do), Мартин Банц (Mellem bomber og torpedoer), Андрю Уилямс (The Battle of the
Atlantic), Ричард Уудман („Арктически конвои“), Клес-Йоран Ветерхолм (Dodens hav.
Ostersoen 1945), Едуард Е. Леели (Desperate Journeys, Abandoned Souls), Андерс Монрад
Мьолер, Хенрик Детлефсен, Ханс Кр. Йохансен (Dansk sofarts historic, bd. 5, Sejl og Damp),
Микел Кюл (Marstalleme solgte vaek, Marstals handelsflade 1914-1918, i Maritim Kontakt 26),
Карстен Хермансен (Soens kobmasnd), Карстен Хермансен, Ерик Кроман и колектив (Marstals
sofart 1925-2000), X. Меесенбург и Ерик Кроман (Marstal — et globalt lokalsamfund, i Bygd 17.
argang, no. 4), Туве Киербу (Krampeband og Klevesnak), Фин Аскгорд (Samling af soforklaringer
over forliste danske Skibe i Arene 1914-1918), Кристиан Тортцен (Sofolk og skibe 1939-1945),
Уле Мортенсьон (Sejlskibssofolk fra Det Sydfynske 0hav), Поул Ерик Хариц (Rundt om Selma fra
Birkholm).
Благодарности
Бих искал да благодаря на жителите на Марстал, които се събираха на моите четения във
Военноморската школа и в градската библиотека.

Освен това бих искал да благодаря и на следните хора, всеки от които посвоему ми оказа
неоценима помощ за работата по романа: Лис Андерсен, Ибен Йорум, Хенинг Теркилдсен,
Йенс и Хане Линдхолм, Хенри Ловел Кроман, Кнуд Ерик Мадсен, Кони и Мартин Бро
Микелсен, Ларс Клитгорд-Лунд, Наталия Мортенсен, Анелисе и Поул Ерик Хансен, Астрид
Рохауге, Пуле Тейлбиерг, Лейф Стерке Кристенсен и Берит Кристенсен, Регитце и Ули Пил,
Хьордис и Кай Халд, Ерик и Лилиан Албертсен, Ханс Крул, Карла Крул, Ерна Ларсен, Адам
и Ане Грюдехой, Сьорен Бул и Марюн Хейнесен, Гунар Расмусен, пастор Фин Поулсен, Ларс
Кроман, Лоне Сьондергорд, Франс Албертсен, Кристиан Багер.
Искам да отправя специални благодарности към Ерик Кроман, директор на Музея на
мореплаването в Марстал, който предостави архивите на музея на мое разположение, и към
Карстен Хермансен, който сподели с мен не само домашните си кифлички със стафиди, но и
неизчерпаемите си знания.
Дължа голяма благодарност на Кристофер Моргенстиерне за помощта с морската
терминология. Всички грешки, свързани със стъкмяването на платната и силата на вятъра,
останали в текста, са изцяло по вина на автора.

Огромна благодарност и на теб, най-скъпа ми Лаура. Отне ми половината твой живот да

напиша този роман, а ти през цялото време с нестихващ ентусиазъм споделяше мислите си
по него.

На теб, любима Лиз, дължа благодарност, за която един живот няма да ми стигне. Ти ме
подкрепя през цялото време с неповторимата си комбинация от професионализъм и любов и
само благодарение на теб стигнах пристанището.

Информация за текста
Информация за текста
Сканиране: ventcis, 2020
Корекция и форматиране: ventcis, 2020

Издание:
Карстен Йенсен
Ние, удавниците
роман
Преводна
Първо издание

VI, DE DRUKNEDE
Copyright © by Carsten Jensen 2006
Published by agreement with Leonhardt & Hoier Literary Agency A/S, Copenhagen

Превод от датски Мария Змийчарова, 2016

Редактор София Несторова, 2016
Оформление на корицата Джо Макларън, 2016
Коректор София Желева, 2016
Визуална адаптация Венета Атанасова, 2016

Формат 60/84/16
Печатни коли 52.25

Предпечатна подготовка: Студио Стандарт ЕООД — Пловдив,

тел. 032/60 90 50
Печат: Полиграфически комплекс Жанет 45 — Пловдив
бул. „Ал. Стамболийски“ №9,
тел. 032/60 90 90
Издателство Жанет 45 ООД — Пловдив
бул. „Ал. Стамболийски“ №9,
тел. 032/60 90 90; факс: 032/60 90 60
www.janet45.com
Издателство Жанет 45, 2016
ISBN 978-619-186-285-6

notes
1
Улици и квартали около пристанищата съответно на Валпараисо, Буенос Айрес, Сан
Франциско и Кардиф, известни с евтините кръчми и публичните домове, често посещавани
от екипажите на търговските кораби. — Б.пр.
2
„Бутайте здраво, веселите ми момчета! Бутайте здраво, душици!“ (англ.) — Б.пр.
3
„Истински баща“ (развален английски). — Б.пр.
4
„Много те харесвам“ (развален английски). — Б.пр.
5
Малък едномачтов кораб с широка кърма, грот и две или три предни платна. — Б.пр.
6
Въже за буксир и акостиране, на което е кръстена и извънсистемна мярка за дължина,
равна на 1/10 от морската миля. — Б.пр.
7
Най-задната част на горната палуба на кораб. — Б.пр.
8
Малка спомагателна котва. — Б.пр.
9
Вертикална макара за прибиране на въжета, котви и пр. — Б.пр.
10
Въжета, с помощта на които се опъват платната. — Б.пр.
11
Рангоут (от нид.) — съвкупност от устройства за разгръщане на платната, вдигане на
сигнали, извършване на товарно-разтоварителни работи. — Б.пр.
12
Видове въжета за вдигане и нагласяване на платната. — Б.пр.
13
Долното платно на кърмовата мачта. — Б.пр.
14
Десният борд на кораба. — Б.пр.
15
Малка помощна лодка на кораб. — Б.пр.
16
Ограда или перила на палубата. — Б.пр.
17
Малка лодка. — Б.пр.
18
От средновековието до началото на XX в. бирата се е пиела и претоплена, за сгряване,
понякога подсладена със захар или сироп и със запарени в нея подправки, вино или ракия. В
някои рецепти в топлата бира са настъргвали стар хляб или сирене, като тя замествала
оскъдното през есента и зимата прясно мляко. — Б.пр.
19
Група изкуствени островчета в Копенхаген, на които се е намирала Кралската
военноморска база. — Б.пр.
20
Общо наименование на около 30 вида кафяви водорасли. — Б.пр.
21
Първата мачта от носа към кърмата. — Б.пр.
22
Популярното название на „Учебник по християнска религия“, издаден през 1791 г. от
епископ Николай Едингер Бале за употреба в датските училища — версия на т.нар. Малък
катехизис на Мартин Лутер. — Б.пр.
23
Камбуз (от нидерл. Kombuis) — корабна кухня. — Б.пр.
24
Кубрик (от нидерл. Koebrug) — жилищно помещение за екипажа на кораб. — Б.пр.
25
От нидерл. bij de wind — „косо срещу вятъра“, когато ъгълът между курса на съда и
посоката на вятъра е по-малък от 90 градуса. — Б.пр.
26
От нидерл. voor de wind — „по вятъра“, когато ъгълът между курса на съда и посоката
на вятъра е 180 градуса. — Б.пр.
27
Бриг — двумачтов кораб с прави платна на двете мачти и допълнително гафелно платно
към гротмачтата. — Б.пр.
28
„Всички на котвата!“ (англ.) — Б.пр.
29
„Обръсни го и го цапни, натопи го и го изкъпи, измъчи го и го прасни, и гледай да не ти
избяга!“. — Б.пр.
30
В Шанхай било особено популярно екипажите на кораби да се събират с принуда или с
напиване на моряци из заведенията около пристанището. — Б.пр.
31
Crimp (англ.) — лице, което набира войници или моряци чрез убеждаване, измама или
принуда. — Б.пр.
32
Boardinghouse (англ.) — пансион. — Б.пр.
33
Shanty, chantey (англ.) — песен, с която екипажите на платноходи акомпанирали работата
си на палубата. С корени в морските традиции на Великобритания и други страни, тези
песни били особено популярни на американските търговски кораби преди Гражданската
война. Те се изпълнявали най-вече като съпровод на задачи, които изисквали координирани
групови усилия за дърпане или бутане, като вдигането и свалянето на платната и котвите. —
Б.пр.
34
Logis-Mutter (нем.) — съдържателка, гостилничарка. — Б.пр.
35
От „wash“ — „мия, пера“. Леки момичета, които се качвали на корабите под претекст, че
идват да изперат и закърпят дрехите на моряците. — Б.пр.
36
Skylight (англ.) — прозорец на покрив или таван, оберлихт, илюминатор. — Б.пр.
37
С термина blackbirding се нарича примамването или отвличането на работници. През
60-те години на XIX в. десетки кораби в Тихия океан превозват хора, които да събират гуано
от островите Чинча в Перу, а през 70-те години се търсят основно работници за плантациите
в Куийнсланд и Фиджи. Самата дума произлиза от blackbird — букв. „черна птица, кос“,
думата, с която европейските заселници в Австралия наричали аборигените, и от по-ранната
фраза „лов на косове“, с която имали предвид стрелбата за забавление по местните. — Б.пр.
38
Ураган. — Б.пр.
39
Малка лодка. — Б.пр.
40
Въжета, опънати под реите, по които моряците стъпват, за да прибират платната. —
Б.пр.
41
Свайка (от рус.) — моряшко шило за разделяне на въжета, разплитане на възли и др. —
Б.пр.
42
Гик (от нидерл.) — хоризонтално рангоутно дърво, закачено в единия край за мачтата,
на което се опъва долната част на платното. — Б.пр.
43
Диви-диви (Caesalpinia coriaria) — едър храст или дърво, което расте в Мексико,
Централна Америка, северната част на Южна Америка и Карибския басейн. От плодовете му
се извличат танини, които се използват за обработката на кожи. — Б.пр.
44
Датска монета в обращение между 1625 и 1873 година, 1/96 част от ригсдалера. — Б.пр.
45
„Ще пия уиски парещо и силно. Уиски, Джони! Ще пия уиски цял ден. За мен уиски,
Джони!“ (англ.) — Б.пр.
46
Песен с текст от Бьорнстерне Бьорнсон и музика от Ларс Нилсен. — Б.пр.
47
Кралският химн на Дания по текст на Йоханес Евалд (1778 г.). За разлика от другия
официален химн, „Прекрасна страна“, „Крал Кристиан“ звучи основно при военни събития и
такива, свързани с датското кралско семейство. — Б.пр.
48
Зюйдвестка (от нидерл. Zuidwester) — широкопола непромокаема моряшка шапка, по-
дълга на тила. — Б.пр.
49
Derselbe (нем.) — „самият, лично“. — Б.пр.
50
Лабскаус (labskauss) — ястие от Северна Германия, чиято бременска версия е популярна
и в Дания и се приготвя от пържено осолено говеждо, картофено пюре и лук. — Б.пр.
51
Биксемад (biksemad) — букв. „скалъпено ястие“, традиционно приготвяно от останките
от предишния ден. — Б.пр.
52
От „smart and powerful“ (англ.) — „умен и могъщ“. — Б.пр.
53
„Ти мил. Моля купи една малка бутилка шампанско“ (развален английски). — Б.пр.
54
Nyboder, букв. „новите жилища“ — квартал от някогашни военноморски казарми,
построен по времето на Кристиан IV за нуждите на служещите в Кралския флот и техните
семейства. — Б.пр.
55
Лао-йе (мандарин) — букв. „дядо“, уважително обръщение към по-възрастен мъж. —
Б.пр.
56
„Така се прави в Шанхай, лао-йе“ (англ.) — Б.пр.
57
Букв. „момиче от сампана“, прен. „местно момиче“. Сампан е общо наименование на
различни видове плоскодънни лодки, използвани за риболов и придвижване по реки и
крайбрежия в Югоизточна Азия. — Б.пр.
58
Съоръжение за строеж, ремонт и съхраняване на кораби. — Б.пр.
59
Буябес (фр.) — традиционна провансалска рибна яхния. — Б.пр.
60
„оцеляване на най-пригодните“ (англ.) — Б.пр.
61
„Woodbine“ (букв. „Орлови нокти“) — силни цигари, произвеждани в Англия от 1888 г.,
популярни сред войниците по време на двете световни войни. — Б.пр.
62
Алкохолна напитка с аромат на хвойна, от която произлиза джинът. — Б.пр.
63
Билкова алкохолна напитка на основата на водка, произвеждана в Рига от средата на
XVIII век. — Б.пр.
64
Комингси — водоизолиращи листове, дъски или греди, които ограждат люковете. —
Б.пр.
65
„Казвам се Джулия.“ (англ.) — Б.пр.
66
„Такова хубаво момче не трябва да си ляга само.“ (англ.) — Б.пр.
67
„Дайте му джин.“ (англ.) — Б.пр.
68
Сборник с проповеди по откъси от Библията. — Б.пр.
69
The Red Duster — букв. „червеният парцал за бърсане на прах“ (англ.), наричан още The
Red Ensign, „червеният флаг“. Това червено знаме с флага на Обединеното кралство в горния
ляв ъгъл се използва за обозначаване на граждански и търговски плавателни съдове. — Б.пр.
70
„Юниън Джак“ — националният флаг на Обединеното кралство. — Б.пр.
71
„Спокойно, за Коледа ще сте си вкъщи.“ (англ.) — Б.пр.
72
Форщевен — корабен нос. — Б.пр.
73
„Откъде си, моряче?“ (англ.) — Б.пр.
74
„Защо не си в Берлин, с приятелчето си Адолф?“ (англ.) — Б.пр.
75
„Аз идвам от Норвегия.“ (англ.) — Б.пр.
76
Марка датско черешово вино. — Б.пр.
77
Американска марка консервирано месо. — Б.пр.
78
Консервирано осолено говеждо. — Б.пр.
79
„пълна пара“ (англ.) — Б.пр.
80
Тихоокеански моряшки съюз (англ.) — Б.пр.
81
„страшно красиви“ (англ.) — Б.пр.
82
„всичкото това“, „цялата история“ (англ.) — Б.пр.
83
„женки“ (англ.) — Б.пр.
84
„Страшна досада. Нали ме разбираш?“ (англ.) — Б.пр.
85
„Естествено“ (англ.) — Б.пр.
86
„Пази се, приятел“ (англ.) — Б.пр.
87
gunner (англ.) — артилерист. — Б.пр.
88
destroyer (англ.) — разрушител, боен кораб за отбрана и ескорт на конвои. — Б.пр.
89
„Не се обръщай назад“ (англ.) — Б.пр.
90
„Късмет и успешен лов“ (англ.) — Б.пр.
91
„Млъкни, за Бога!“ (англ.) — Б.пр.
92
„Остави я на мира“ (англ.) — Б.пр.
93
„Моля ви се, искам да се прибера вкъщи“ (англ.) — Б.пр.
94
„Изоставащите ще бъдат потопени“ (англ.) — Б.пр.
95
Огромен вълк в скандинавската митология, който при настъпването на Рагнарьок ще се
освободи от оковите и ще тръгне на война срещу боговете. — Б.пр.
96
Поредица от катастрофални събития в скандинавската митология, които завършват с
битка, в която загиват много богове и герои. — Б.пр.
97
Pin-up — рисунки или снимки на млади момичета и жени в съблазнителни пози,
особено популярни сред войниците по време на Втората световна война. — Б.пр.
98
Корабна столова. — Б.пр.
99
„Стиснете ми ръката“ (англ.) — Б.пр.
100
„Забавния старец“ (англ.) — Б.пр.
101
„каквото се сетиш“ (англ.) — Б.пр.
102
„страхотен“ (англ.) — Б.пр.
103
„много пари, много всичко“ (англ.) — Б.пр.
104
„приятел, гадже“ (англ.) — Б.пр.
105
„Вижте, конче!“ (англ.) — Б.пр.
106
„Какво ще правим с пияния моряк?“ (англ.) — Б.пр.
107
Виж бележка под линия на стр. 128. — Б.пр.