Изхвърлен на морския бряг, Адам не си спомня нищо от миналото си,

херцогската си титла или дори корабокрушението, което едва не

отнема живота му. Въпреки това той се радва да чуе, че златокосото
видение, което се грижи за раните му, е неговата съпруга. Името и
лицето на Марая може да не са му познати, но нейното докосване и
топлината на тялото й са божествени…
Когато Марая Кларк се моли да открие противодействие срещу
набезите на досадните си ухажори, тя нито за миг не си представя, че
ще намери отговора на молитвите си захвърлен на безлюден плаж.
Оказва се изненадващо лесно да убеди Адам, че е неин съпруг, но
страшно трудно да устои на изкушението да се държи като негова
истинска законна съпруга…
„Очарователният първи роман от поредицата „Изгубените
господари“ категорично затвърждава авторката на бестселъри Пътни
като водеща сила в историческата романтика… Завладяващи герои и
превъзходна сюжетна линия катапултират тази приказка в собствен,
изключителен жанр.“
Publishers Weekly

Първа книга от поредицата

„Изгубените господари“

На всички учители, които ме научиха

 да обичам книгите и образованието.
Благодаря ви за търпението!

Глава 1

Кент, 1812 година

Посетители късно нощем никога не вещаят нищо добро. Лейди Агнес

Уестърфийлд се събуди от силно тропане по вратата на личното й крило в
обширната господарска къща в имението Уестърфийлд. Надяна чехли и
облече топла роба. Искаше да спре шума, преди да се събудят и учениците
й, а прислужниците спяха два етажа по-горе.
Докато отиваше към вратата, свещта хвърляше обезпокоителни сенки.
Дъжд барабанеше по прозорците; стенният часовник в преддверието
отмери два часа.
Сред спокойните хълмове на Кент едва ли крадци биха почукали на
нейната входна врата, но независимо от това тя попита:
— Кой е?
— Рандъл.
Чула познат глас, отвори със замах. При вида на тримата високи млади
мъже на стъпалата сърцето й замря.
Рандъл, Къркланд и Мастърсън бяха част от първите й ученици –
нейните „изгубени лордове“, които се нуждаеха от специално внимание и
образование. В онзи първи клас имаше шест момчета. Постепенно станаха
по-близки от братя. Едно изчезна в хаоса във Франция; второ се
подвизаваше в Португалия.
Никак не беше добре, че сега трима стояха с изтерзани изражения на
прага й.
С жест ги покани да влязат.
— С Балард ли се е случило нещо? – престраши се тя да зададе
тормозещия я от месеци въпрос. – Португалия е опасно място, докато
френската армия вилнее.
— Не с Балард. – Алекс Рандъл влезе и свали подгизналата си пелерина.
Накуцваше от раната, получена по време на Полуостровната война, но
продължаваше да е неустоимо привлекателен в алената си военна
униформа. – Става въпрос… за Аштън.
Аштън беше шестият от класа им; най-енигматичният и същевременно
най-милият от всичките. Тя неволно изтръпна.
— Мъртъв ли е?
— Да – отвърна Джеймс Къркланд категорично. – Научихме новината в
клуба и веднага дойдохме да ти съобщим.
Отчаяна, тя затвори очи. Не беше редно млади хора да умират, а
възрастни да продължават да живеят. Но тя отдавна знаеше, че не всичко в
живота е справедливо.
Нечия ръка я прегърна утешително. Отвори очи и видя до себе си Уил
Мастърсън; солиден, тих и винаги наясно как да постъпи.
— И дойдохте заедно да ме подкрепите, за да не изпадна в истерия ли? –
опита се тя да се държи като овладяната директорка, която познаваха от
години.
— Може би – усмихна се Мастърсън кисело. – Или ние да потърсим утеха
от теб.
Това вероятно повече отговаряше на истината, досети се тя. Никой от
нейните млади джентълмени не бе имал майка до себе си и тя неволно бе
заела тази роля.
Появи се сънена прислужничка и лейди Агнес й нареди да приготви
храна за гостите. Младите мъже никога не биха отказали да хапнат,
особено сега, след като бяха яздили чак от Лондон. Окачиха мокрите си
пелерини и тя ги поведе към салона. Всички, естествено, знаеха пътя,
защото често й бяха гостували дори след като завършиха обучението си
при нея.
— Малко бренди ще се отрази добре на всички ни – прецени лейди
Агнес. – Рандъл, ще ни налееш ли? – подкани го тя.
Без да промълви дума, Рандъл отвори шкафа и извади четири чаши.
Светлината огряваше русите му коси; беше напрегнат до крайност.
Тя пое предложената й чаша и се настани в любимия си фотьойл.
Брендито изгори гърлото й, ала същевременно изостри ума й.
— Кажете ми как е станало. Злополука ли е било?
Къркланд кимна.
— Аштън не е боледувал и ден през живота си. – Младият мъж
изглеждаше състарен поне с десет години. – Госпожица Емили тук ли е?
Редно е и тя да знае.
Лейди Агнес поклати глава. Предпочиташе, разбира се, дългогодишната
й компаньонка и приятелка да е тук, за да се отдадат заедно на скръбта.
— Замина при роднини в Съмърсет и ще се прибере след седмица.
Генерал Ролингс също отсъства. – Погледна чашата си и се запита дали е
прилично да се напие до безпаметност. Никога не го бе правила, но
моментът й се струваше подходящ. – Беше първият ми ученик – подхвана
тя тихо. – Ако не беше Адам, седмият херцог на Аштън, академията
„Уестърфийлд“ нямаше да се появи.
Не си даваше сметка, че неволно използва името на покойния херцог, а
не титлата му.
— Как точно стана? Никога не съм чувал цялата история. Знаеш какъв
беше Аш. Станеше ли въпрос за личния му живот, дори риба би минала за
бъбривка в сравнение с него.
Докато Мастърсън говореше, се появи прислужницата с тежък поднос.
Младите мъже се нахвърлиха като вълци върху храната – разни меса,
сирена, хляб и мариновани зеленчуци. Лейди Агнес се усмихна и наля
вино за всички, доволна да направи нещо поне за телата им, щом не бе в
състояние да направи нищо за духа им.
Рандъл вдигна очи и помоли:
— Кажи ни как започна всичко.
Тя се поколеба, но си даде сметка, че иска – има потребност – да разкаже
как е срещнала съвсем младия херцог на Аштън.
— С Емили току-що се бяхме прибрали след години пътешествия.
Обичах да посещавам далечни места, но беше време да се прибера у дома.
Баща ми вече не беше добре… Е, имаше и други причини, но те са без
значение. След три месеца в Англия се чудех с какво да се захвана. Вече
бях въвела ред тук, в имението Уестърфийлд, и се нуждаех от
предизвикателство. Жалко, че в Парламента не допускаха жени.
Къркланд откъсна поглед от парчето говеждо месо и се усмихна.
— С удоволствие бих те слушал в Камарата на лордовете, лейди Агнес. За
нула време би въвела и там.
— Намерих по-добро занимание да изразходвам енергията си. Един ден
се разхождах из Хайд Парк и се чудех с какво да се захвана, когато чух
изплющяването на камшик. Реших, че някой бие кон и влязох в
храсталака. Заварих противен дребен мъж да крещи, а на клон на дървото
пред него се бе сгушил Аштън с неописуемо грозно кутре в ръце.
— Бхану! – възкликна Мастърсън. – Още ми липсва това пале. Аш как бе
успял да го качи на дървото?
— И защо? – добави Къркланд.
— Мъжът се оказа частният учител на Аштън. Казваше се Шарп. В
интерес на истината Аштън го докарваше до умопомрачение – уточни тя в
името на справедливостта. – Отказвал да говори английски или да
погледне човек в очите. Единственият му приятел бил намереното
незнайно къде неугледно кутре. Шарп наредил да убият животното, но
сърце не дало на коняря да го стори и затова пуснал Бхану в Хайд Парк.
Щом Аштън разбрал, избягал от Аштън Хаус да го търси.
— И нямало да се откаже, докато не успее – промърмори Рандъл. – Най-
упоритият човек, когото съм срещал.
— Ти ли го казваш? – апострофира го Къркланд.
Последвалият смях разведри малко атмосферата. Лейди Агнес
продължи:
— Когато се появих и попитах какъв е проблемът, Шарп насочи
раздразнението си към мен. Бил нает да подготви момчето за „Итън“. След
две влудяващи седмици Шарп бил убеден, че новият херцог на Аштън е
глупак – не само не говорел английски, но било изключено да учи в
„Итън“. Момчето било дяволско изчадие! Не бил подходящ за херцог!
Титлата трябвало да отиде при достопочтения му английски братовчед!
Бащата на момчето бил далечен роднина и не очаквал да наследи титлата,
затова докато служел в Индия, се оженил за индуска уличница. Всички
други наследници обаче се споминали и нашият Аштън получил титлата
за ужас на цялата фамилия.
Всички ахнаха неволно.
— Изненадан съм, че Аш не е подгонил учителя си с нож – отбеляза
Мастърсън.
— Изкушавах се да грабна камшика от Шарп и аз да го нашибам –
призна лейди Агнес.
Вместо това погледнала нагоре и видяла многострадалното изражение
на момчето, докато преподавателят беснеел. Детето разбирало всяка дума
и съзнавало колко го презират.
В този миг спечелил сърцето й. Лейди Агнес знаела добре какво е да си
различен и да си прогонен от обществото, сред което си роден. Това малко
момче с изумителни зелени очи имало нужда от съюзник.
— Всички около Аштън се отнасяли презрително с него, след като го
откъснали от майка му в Индия и го докарали в Англия. Нищо чудно защо
мечтаел да се спаси някак от този нов отвратителен живот. – Тя изгледа
гостите си един по един. – И именно тогава, господа, ме споходи
вдъхновението и така се роди академията „Уестърфийлд“. Прибягнах до
най-величествения си тон и обявих, че съм лейди Агнес Уестърфийлд,
дъщеря на херцога на Роктън и съм собственик на училище за момчета със
знатно потекло и лошо поведение. Добавих, че по време на пътуванията си
из тайнствения Ориент съм овладяла древни методи за възпитание. Шари
се заинтригува и двамата се споразумяхме. Ако успея да смъкна Аштън от
дървото и го накарам да се държи прилично, Шари ще препоръча на
попечителите на момчето да го пратят в моята академия, а не в „Итън“.
Затова накарах Шарп да се отдалечи достатъчно, за да не ме чува и
заговорих на хинди, който бях понаучила в Индия. Помолих Адам да
слезе. – Домакинята се усмихна ласкаво при спомена. – Той, естествено,
говореше английски. Баща му определено го беше подготвил. Но понеже
се обърнах към него на хинди, той реши, че е крайно време да слезе от
дървото и да се справи със света наоколо. – По лицето му се стичаха сълзи,
когато стъпи на земята, но не възнамеряваше да оповестява този факт. –
Не говорех добре езика му, но поне се стараех. И двамата постигнахме
споразумение. Беше склонен да дойде в новото ми училище, ако му
позволя да задържи Бхану и да продължи да учи механика, по която го
беше запалил баща му. Прозвуча ми напълно приемливо. В замяна исках
да заляга над уроците и да овладее поведението на английски
джентълмен. Обещах му още, че личните му мисли ще са само негови.
Откъснат от мястото, където се бе родил и от майка си, на него му бе
потребно да го знае. А после се захванах да търся още ученици – добави тя.
Всички знаете как попаднахте в „Уестърфийлд“.
Английските благороднически среди изобилстваха с недоволни, буйни
момчета, които не се вписваха в предначертания им модел. Рандъл
например беше изключен последователно от „Итън“, „Хароу“ и
„Уинчестър“ – трите най-престижни училища във Великобритания.
Според нея постижението му оставаше ненадминато.
Родителите и опекуните на момчетата от първия й клас бяха благодарни
да намерят почтено училище, което да приеме проблемните им деца.
Обширното имение и огромната господарска къща на лейди Агнес бяха
подходящи за училище, а високото й обществено положение
представляваше мощна примамка. Както и успеха й да привлече генерал
Филип Ролингс. Военната му репутация беше звездна и родителите се
надяваха да командва с желязна ръка.
Той обаче споделяше нейното виждане първоначално да не се прибягва
до насилие, става ли въпрос за деца. Отегчен от пенсионирането си, прие
ентусиазирано предложението й за работа. С нейните връзки сред висшето
общество и с неговата способност да командва момчета, без да повишава
тон, те създадоха уникално училище.
Само след година родители молеха за място в училището им и
следващите класове бяха по-големи. Лейди Агнес се превърна в експерт
при прилагането на тайнствените си ориенталски прийоми за създаването
на добре образовани и възпитани млади джентълмени.
Всъщност методите й не бяха никак тайнствени, а само
неконвенционални. При първата опознавателна среща с момче тя
установяваше какво желае най-силно младежът и какво мрази най-много.
После се грижеше той да получи желаното и да не е принуден да търпи
нетърпимото за него.
В замяна изискваше момчетата да залягат над учебниците и да се научат
как да се държат в обществото. Учениците й бързо схващаха, че има начин
да играят предопределените им роли, без да губят душите си, и се справяха
добре.
Къркланд напълни отново чашите с вино и вдигна своята за тост.
— За Адам Даршан Лофорд, седми херцог на Аштън и най-добрият
приятел, който човек може да има.
И другите вдигнаха тържествено чаши. Лейди Агнес се надяваше да не
забележат сълзите й в оскъдно осветеното помещение; не желаеше да
накърни репутацията си.
След тоста Къркланд обяви:
— Сега братовчед му Хал е осмият херцог. Всъщност, той ни съобщи
новината. Намери ни, докато вечеряхме в „Брукс“, защото знаеше, че ще
искаме да бъдем известени веднага.
— Хал е добър човек – отбеляза Мастърсън. – Беше потресен от
случилото се. Няма нищо лошо да наследиш херцогство, но с Адам бяха
приятели.
Лейди Агнес познаваше Хал, братовчеда на Адам. Наистина беше
почтен, макар и малко банален. Животът и титлата Аштън щяха да
продължат. Запита се дали има специална млада дама, която да бъде
уведомена за смъртта на Адам, но той никога не бе проявявал интерес към
определена жена. Дори пред нея не споделяше много за личния си живот.
Е, новината съвсем скоро щеше да се разчуе.
Даде си сметка, че всъщност не знае какво точно е станало и затова
попита:
— При каква злополука е загинал? По време на езда ли?
— Не. Изпробвал новата си парна яхта „Начинание“ край Глазгоу –
обясни Рандъл. – Заедно с инженерите предприели изпитателно плаване
по Клайд. Изминали доста голямо разстояние. Точно обърнали, за да се
върнат, и парният котел избухнал. Яхтата потънала почти веднага.
Половин дузина инженери и хора от екипажа оцелели, но неколцина
загинали.
Мастърсън се обади мрачно:
— Аш вероятно е бил в машинното отделение и е човъркал нещо, когато
е станала експлозията. Загинал е… почти веднага.
Тя предположи, че Аштън би искал да си отиде точно така. Вероятно бе
единственият херцог в Англия с такава страст към всякакви машинарии.
Наистина бе необикновен в много отношения.
Замисли се над чутото и попита:
— Тялото му намерено ли е?
Младите мъже се спогледаха.
—Не, доколкото ми е известно – отговори Рандъл. – Възможно е обаче
информацията ни да не е пълна.
Значи има шанс да е жив! Отчаяно искаше да го вярва, ала съзнаваше
колко малко е вероятно. И въпреки това…
— Значи няма доказателства, че е мъртъв?
— Предвид пожара и потъването на яхтата, тялото може и никога да не
се намери – отбеляза Мастърсън тихо.
— Но не е невъзможно да е оцелял! – Тя свъси вежди и се замисли. –
Ами ако е пострадал, но е изплувал по-далеч? В едно писмо ми писа колко
силни били теченията край бреговете на Шотландия и Къмбърланд. Ако
например тялото е било отнесено много далеч и после не са го свързали
със станалата на километри оттам експлозия?
— Съществува подобна вероятност – съгласи се Рандъл.
— Тогава защо сте тук, а не го търсите! – тросна се лейди Агнес.
Всички се стреснаха от острия й тон. Последва дълго мълчание, преди
Мастърсън да постави рязко чашата си за вино на масата.
— Дяволски добър въпрос! Новината така ме шокира, че престанах да
мисля. Ще отида на север й ще разбера какво е станало. Оцелелите все ще
кажат нещо. Защо да не е… станало чудо?
— Малко вероятно е – отбеляза Рандъл мрачно.
— Дори да е така, поне ще узная подробности за смъртта му.
Мастърсън се изправи и тихо изруга, защото залитна.
— Идвам с теб – обяви Къркланд.
Той и Мастърсън погледнаха Рандъл.
— Няма смисъл! – тросна се Рандъл. – Като се вкопчвате в празни
надежди, истината ще ви се стори още по-болезнена.
— Няма – възрази Мастърсън. – Ще се почувствам по-добре, защото
поне съм се опитал. Да, малко вероятно е да е оцелял, но съществува шанс
тялото му да бъде намерено.
Рандъл се намръщи.
— Добре. Присъединявам се. Аштън заслужава да положим всички
усилия.
— Значи всичко е решено, господа. Прекарайте остатъка от нощта тук, а
на сутринта ще вземете отпочинали коне от конюшнята ми. – Лейди Агнес
се изправи и ги изгледа един по един. С нетърпящ възражения тон нареди:
– И, ако Адам е жив, от вас очаквам да го върнете вкъщи!

Глава 2

Къмбърланд, Северозападна Англия

Два месеца по-рано

Опознавателната обиколка на къщата отведе Марая Кларк в салона. Тя

бе на седмото небе от щастие.
— Прекрасна е!
Разпери ръце, завъртя се в кръг, а русата й коса се разпиля по раменете
все едно е шестгодишно дете, а не млада жена.
Баща й Чарлс отиде до прозореца, за да се наслади на Ирландско море,
чийто води проблясваха в западната част на имението.
— Най-после имаме дом. При това – съвсем достоен за теб. – Погледна я
ласкаво. – От днес си госпожица Кларк от имението Хартли.
Госпожица Кларк от имението Хартли. Звучеше доста смущаващо.
Време бе да започне да се държи като млада дама. Изправи рамене и събра
в опашка дългата си коса, за да прилича повече на двайсет и петте години,
на които беше. Също като Сара. Като дете често оставаше сама, затова си
въобрази, че има сестра-близначка Сара, с която постоянно да си играе.
Беше й напълно предана; наистина чудесна приятелка.
Освен това, за разлика от Марая, Сара бе образцова дама. Ако Сара беше
жива, щеше да е облечена безупречно и всеки кичур от косата й щеше да
си е на мястото; нямаше да има скъсани копчета или петна от трева по
роклята, след като е седяла на моравата; винаги щеше да язди странично, а
не да шокира всички, като яхва коня; щеше да умее да очарова всички,
като се започне от капризни дечица и се стигне до навъсени полковници.
— Ще се наложи да се науча да управлявам голямо домакинство. Може
ли да си позволим още прислужници? Тримата тук не са достатъчни за
такава голяма къща.
Баща й кимна.
— Играта на карти, при която спечелих имението Хартли, ми осигури и
прилична сума пари. Стига да внимаваме, ще стигнат и да наемем още
персонал и да направим подобрения. Ако имението се ръководи добре, ще
носи прилични доходи.
Марая свъси вежди, защото не искаше да си припомня как баща й се е
сдобил с имота.
— Джентълменът, който загуби къщата и земята, сега бедства ли?
— Джордж Бърк е от заможно семейство и няма да умре от глад. – Чарлс
сви рамене. – Не бива да играе на комар, щом не може да си позволи да
загуби.
Не беше толкова незаинтересована колкото баща си от съдбата на Бърк,
но все пак тя не продължи темата. Като малка живя с прабаба си, в чийто
вени течеше циганска кръв. След смъртта на баба Роуз Чарлс водеше
Марая навсякъде със себе си. Обичаше баща си, ала не й се нравеха
постоянните пътувания, по време на които той с чар и уменията си на
отличен картоиграч им осигуряваше ексцентричен начин на живот.
Когато портфейлът на Чарлс съвсем се изпразнеше, Марая
предсказваше по селските панаири бъдещето на любопитни люде – нещо,
научено от баба й. Всъщност момичето не умееше да вижда бъдещето, но я
биваше да преценява хората и след нейните предсказания те си тръгваха
по-щастливи.
Госпожица Кларк от имението Хартли никога нямаше да си признае, че
се е занимавала с гадания, а за щастие повече нямаше да й се налага да го
прави.
— Ще прегледам счетоводните книги на имението, за да съм по-наясно с
финансите ни.
— Моето практично момиченце – промърмори Чарлс развеселен. – Ще
подредиш всичко тук за нула време.
— Надявам се. – Тя отмести покривалото от най-близкия фотьойл. Беше
тапициран със син брокат. Като повечето мебели в къщата беше износен,
но използваем. По стените и из стаите имаше празни места – Джордж
Бърк бе изнесъл по-ценните вещи. Нямаше значение. Мебели и картини
можеха да се набавят. – С толкова малко прислуга нито градината, нито
къщата са добре поддържани.
— Бърк предпочита да харчи парите си в Лондон. – Чарлс я погледна с
умилението, което го обземаше, когато си помисли за майка й, която тя не
си спомняше. – Ще бъдеш чудесна господарка на имението, сигурен съм.
Още сега обаче трябва да те предупредя: след като се настаним, ще се
наложи да те оставя за няколко седмици.
— Налага ли се, татко? – погледна го тя изумена. – Сега, когато имаме
дом, мислех, че ще живеем в него.
 — Така ще бъде, Марая. – Той се усмихна кисело. – Вече не съм млад и
мисълта за уютен дом ме изкушава. Необходимо е обаче да се погрижа за…
някои семейни дела.
— Семейни дела ли? – смая се Марая още повече. – Не знаех, че имаме
роднини.
— Имаме, при това много. – Баща й отново насочи поглед към морето. –
Аз бях черната овца в семейството и татко ме лиши от наследство. Съвсем
справедливо, редно е да призная. Сега, когато постигнах това-онова, е
време да оправя нещата.
Семейство? Непознато понятие за нея…
— Имаш ли братя или сестри? Аз имам ли братовчеди?
— Определено. Но не съм се срещал с никой от тях. – Въздъхна. – Бях
много необуздан млад човек, Марая. Започнах да пораствам, едва когато
поех отговорността за теб.
Тя се опита да си представи какво ли е да има близки, а не само баща си.
— Разкажи ми за твоето… за нашето семейство.
Той поклати глава.
— Нищо повече няма да кажа. Не искам да се разочароваш, ако не ме
приемат. Наистина нямам представа какво ще стане.
Изражението му беше мрачно.
— Все някой от роднините ще ти се зарадва. – Постара се копнежът й да
не проличи, когато добави: – Може някога да ги посетя.
— Дори роднините, които продължават да не ме одобряват, с радост ще
се запознаят с госпожица Кларк от имението Хартли, сигурен съм. – Той се
ухили. – Хайде да отидем в кухнята. Открих, че госпожа Бекет е
ненадмината готвачка.
Младата жена се усмихна щастливо. Нямаше търпение да хапне от
хляба, чийто аромат долови, докато се печеше. Заслужаваше си да се лиши
от компанията на баща си за две-три седмици, ако най-накрая ще се
сдобие със семейство.

***

Имението Хартли,
няколко седмици по-късно

За поредна сутрин Марая се събуди с широка усмивка. Стана от леглото,

облече си робата и отиде до прозореца, за да погледне пясъчната ивица на
морския бряг. Още й бе трудно да повярва, че прекрасното имение се
превръща в неин дом. Предстоеше наистина още много работа, но всеки
ден имаше известен напредък. Баща й щеше да остане изненадан и
доволен от усилията й при завръщането си.
Заваля леко и ширналият се пред очите й пейзаж придоби вълшебен
вид. Никога не би избрала най-влажното ъгълче на Англия за свой дом, но
това вече нямаше значение. Откакто се засели тук, тя обожаваше всяка
капка дъжд, както и стелещата се мъгла.
Надяваше се днес да получи писмо от баща си. Облече се, като се постара
да заприлича на въображаемата си царствена сестра. Докато си разресваше
косата, мислено набелязваше задачите за деня. След закуска планираше да
отиде в селцето и да се отбие при викария – беше й обещал да я насочи
към добри ратаи за работа на полето.
Замисли се за викария. Господин Уилямс беше привлекателен ерген и
при всяка среща тя усещаше топлота в очите му. Ако си търсеше съпруга,
би предпочел Сара, а не Марая, но и тя постигаше известен успех в
изисканото си държание.
След посещение при викария ще пие чай с новата си приятелка, госпожа
Джулия Банкрофт. Познанството й с умна, забавна жена, почти нейна
връстничка, в някои отношения беше дори по-приятно от възхищението
на викария.
Младата вдовица Джулия бе акушерка, но изпълняваше и ролята на
местна лечителка, защото наблизо нямаше истински лекар. Справяше се с
дребни наранявания и заболявания и поназнайваше нещо за билките.
Двете се срещнаха след църковна служба и мигом си допаднаха. От баба
Роуз Марая бе научила доста за лечебните растения, но понеже не
притежаваше естествената дарба на Джулия да лекува, с радост сподели
познанията от прабаба си с приятелката си.
Прилежно си събра косата в спретнат кок на тила; Сара би останала
доволна. Млада прислужница внесе поднос с препечени филийки и горещ
шоколад, после помогна на Марая да се облече. Новоизлюпената стопанка
се почувства като истинска изискана дама.
След като се нахрани, сложи ръкавици, наметна пелерина, взе сламена
шапка и слезе по стълбите, подсвирквайки си весело. Преди да стигне до
кухнята обаче спря; Сара едва ли умееше да свири с уста.
— Добро утро, госпожице.
Госпожа Бекет, готвачката, говореше със силен северняшки акцент и
Марая едва я разбираше, но това нямаше значение. Беше отлична
готвачка и с радост прие новите собственици, защото обитаваха къщата.
Години наред бе по-скоро икономка на имота и готвеше само в редките
моменти, когато предишният собственик благоволяваше да се появи.
Приятно и бе да има хора наоколо.
— Трябва ли ти нещо от магазините в селцето? – попита Марая.
Готвачката поклати глава.
— Не. Килерът е пълен. Приятна разходка, госпожице.
Марая започна да си закопчава пелерината. В кухнята влезе
прислужницата.
— Господин Джордж Бърк е дошъл да ви види, госпожице – съобщи
притеснено тя с широко ококорени очи.
Ведрото настроение на Марая се изпари. Щеше й се баща й да е тук! Не
само че не беше, но вече цяла седмица дори не бе получила писмо от него.
— Изглежда се налага да го приема – промърмори тя. – Почти го да ме
изчака в малкия салон. – Прислужницата излезе, а Марая въздъхна. – В
този час едва ли е подходящо да му предложа нещо освежаващо. Защо ли е
дошъл?
Госпожа Бекет свъси вежди.
— Не знам какво е намислил господин Бърк. Бил отседнал в „Бик и
котва“, доколкото чух. Надявах се нехранимайкото да замине, без да се
отбива тук. Внимавайте с него, госпожице Кларк.
Хубаво бе, че Марая бе облечена за излизане. Това щеше да й даде повод
да отпрати госта бързо.
— Прилично ли изглеждам?
 — Да, госпожице.
Призовавайки овладяното изражение, което Сара би предпочела в такъв
момент, Марая се отправи към малкия салон. Завари Джордж Бърк да
разглежда малка помощна масичка. Към трийсетина годишен и светлокос
той бе симпатичен по един грубоват начин.
Тя влезе с думите:
— Господин Бърк? Аз съм Марая Кларк.
— Благодаря, че ме приехте. – Прокара пръсти по плота на масичката. –
Беше на баба ми.
Беше хубава вещ и Марая я харесваше, но с баща й се разбраха да
разрешат на Бърк да прибере всичко с някаква сантиментална стойност за
него.
— В такъв случай я вземете, господин Бърк.
Той не я погледна при влизането й, ала думите й го накараха да вдигне
очи. Изражението му се промени. За Марая то не бе непознато. Говореше
за събуден интерес у мъж, видял насреща си привлекателна жена и
озадачен дали ще успее да я вкара в леглото си.
— Много сте мила – отбеляза той. – Жалко, че се срещаме при такива
обстоятелства.
Тогава да не беше идвал, мина й през ума.
— На гости ли дойдохте в Хартли? – попита тя хладно.
— Отседнах в странноприемницата. – Той свъси вежди. – Неловко ми е,
признавам. Отбих се, защото се питах дали сте чули новината за вашия
баща.
Обзе я тревога.
— Каква новина? Ако желаете да говорите с него, трябва да изчакате да
се върне от Лондон.
— Значи не знаете! Точно от това се опасявах. – Бърк отклони поглед. –
Разбойници убиха баща ви край Лондон, в Хартфоршър. Бях отседнал в
местна странноприемница. Узнах за убийството и отидох да видя дали
познавам жертва. На часа разпознах баща ви. По лицето, белега на лявата
ръка… Без съмнение беше той.
Тя ахна смаяна, ала успя да попита:
— Откъде да съм сигурна, че казвате истината?
— Обиждате ме, мадам! – Бърк си пое дълбоко въздух. – Ще го отдам на
мъката ви. Ако не ми вярвате… Откога не сте получавали писмо от баща
си?
От доста отдавна. След като замина, получаваше писмо през ден.
— Мина… повече от седмица.
Тя се отпусна на стол, неспособна да осмисли напълно, че баща й го
няма вече. Ала пътищата бяха опасни, а и липсата на писма я безпокоеше.
Баща й обеща да й пише често и винаги спазваше дадената дума.
— Това беше на ръката на баща ви. Не знаех дали има семейство, но
понеже пътувах към Хартли, поех грижата да се опитам да го връча на
близките му.
Той извади от джоба на жакета си златен пръстен с плочка, гравирана с
усукан келтски мотив. Марая пое пръстена с треперещи пръсти. Беше й до
болка познат; баща й не се разделяше с него.
Стисна го в дланта на облечената й с ръкавица ръка и прие думите на
Бърк за истина. Беше останала сама на този свят. В последното си писмо
баща й не съобщаваше дали се е срещнал с роднините си и те едва ли
подозираха за съществуването й. Нямаше никаква представа къде живеят,
затова не можеше да им пише и да се представи. На практика те не
съществуваха.
Да, беше сама. Баба Роуз и баща й вече ги нямаше и на нея й оставаше
единствено имението Хартли – нещо, с което не разполагаше два месеца
по-рано.
Все още шокирана и невярваща, тя попита:
— Защо не ме уведомихте, за да го погреба подобаващо?
— В онзи момент дори не бях чувал за вас. Бъдете спокойна обаче.
Погребан е както трябва. Понеже го познавах, платих на местните власти
да го положат в църковното гробище. Също така им предоставих името и
адреса на адвоката на баща ви. Запознахме се при прехвърлянето на
собствеността върху Хартли. Ще се свърже с вас, предполагам.
— Благодаря – промълви тя вдървено.
— Много ми е трудно да изрека следващото, госпожице Кларк, но се
налага. Баща ви мамеше по време на играта, при която спечели имението
ми – заяви Бърк суховато. – Щях да си търся правата по съдебен път, но
смъртта му усложни ситуацията. Дойдох в Хартли да си върна имота и
узнах за вас. Реших да ви съобщя лошата новина, ако не сте я чули.
Думите му я изтръгнаха от сковаността.
— Как смеете да отправяте подобно обвинение?! Обиждате баща ми, сър!
Въпреки нейната разпаленост една част от съзнанието й се питаше дали
в твърдението има нещо вярно. Като цяло баща й бе честен картоиграч.
Както й бе повтарял многократно, така си подсигурявал добър „бизнес“.
Джентълмени не биха играли с мошеник.
Но Чарлс Кларк знаеше как се мами. Беше й демонстрирал как се
бележат карти, как се дават сигнали и я беше запознал с други техники, та
Марая да ги разпознава, когато самата тя седне да играе. Тя също играеше
умело и се бе убедила с очите си как достолепни дами мамят, независимо
колко стари или почтени са фамилните им титли. При необходимост
Марая бе готова да отвърне на измамата с измама.
Не се готвеше обаче да споделя пред Бърк съмненията си относно баща
си.
— Татко е честен човек. Ако беше тук, щеше да опровергае подобна
клевета!
— Тъй като не е вече между нас, няма да говоря какво е направил. – Бърк
я погледна изпитателно с бледосините си очи. – Госпожице Кларк,
съзнавам колко е неподходящ моментът, но ми хрумна нещо. Вие сте
сираче, а аз искам да си върна имота. Бях готов да си търся правата по
съдебен път, но съдилищата действат бавно и струват скъпо. Съществува
по-удобно разрешение и за двама ни.
Марая се вторачи в него, неосъзнала напълно думите му. Никакво
разрешение няма да върне баща й.
— На мен ми е необходима съпруга, а вие сте толкова крехка дама и се
нуждаете от мъж, който да ви защитава – продължи той. – Предлагам да се
венчаем. Така съдебният процес отпада и си спестяваме допълнителни
неприятности. И двамата ще имаме дом, доходи и положение в
обществото. Според мен това е много изгодно обвързване. – Огледа
одобрително салона. – Добре се справяте с поддържането на къщата, което
ми допада почти колкото вашата красота и изящество. Ще ми окажете ли
честта да станете моя съпруга, госпожице Кларк?
Тя го зяпна шокирана. Напълно непознат мъж й предлагаше брак,
защото е изгодно? Това беше неудобството да се преструва на дама:
очевидно приличаше на безпомощна глупачка.
Предложението му беше възмутително, дори да харесваше таи мъж,
което въобще не беше така. Да, беше приятен на външен вид и в доводите
му имаше известна логика, ала тя не изпитваше никакво желание да
обвързва живота си с комарджия. Беше наясно какъв ад създават такива
хора за семействата си. Омъжи ли се за него, щеше да е изцяло зависима от
неговото благоволение.
Абсурдността на думите му предизвика пристъп на истеричен смях. Тя
покри уста с ръка.
Бърк стисна зъби.
— Идеята ви се струва смешна? Произходът ми, уверявам ви, е повече от
приемлив, а бракът би бил изгоден и за двама ни. Всъщност, като имам
предвид съмнителното ви потекло, за вас дори ще е по-изгодно. На ваше
място бих обмислил внимателно предложението за почтен брак.
Госпожа Бекет я предупреди да бъде нащрек с Бърк, а злобните
пламъчета в очите му потвърждаваха, че не е човек на когото да
противоречиш. Тя се овладя и го дари с най-благото си изражение.
— Простете, господин Бърк. Не се въздържах, защото се разстроих от…
всичко случило се.
Постара се да звучи хем объркана, хем не на себе си от мъка. В това
време съобразяваше какво извинение да измисли, за да го отпрати веднъж
завинаги.
Хрумна й нещо нечувано. За част от секундата го премисли, като
същевременно бе ужасена от способността си да увърта нещата. Лъжата
обаче, която се готвеше да изрече, щеше да й свърши чудесна работа.
— Поласкана съм от предложението ви – обяви тя с най-искреното си
изражение, – но вече имам съпруг.

Глава 3

— Омъжена сте?
Очите на Бърк се стрелнаха към лявата ръка на Марая.
Тя не се поддаде на изкушението да скрие ръце зад гърба си. Той нямаше
как да забележи липсата на халка, защото за щастие беше с ръкавици,
понеже се канеше да отиде в селцето.
— Да, господин Бърк. Оказахте ми голяма чест, но очевидно не мога да
приема.
— Никой в селото не спомена, че имате съпруг – отбеляза той с
подозрителен тон. – А фамилията ви е Кларк, като на баща ви. Пък и тук
всички ви наричат госпожица Кларк.
— Съпругът ми е далечен братовчед и също се казва Кларк. – Тя сви
рамене. – Доколкото ме знаят и като госпожица, и като госпожа Кларк,
отговарям и на двете обръщения.
Той се огледа сякаш очакваше съпругът й да се материализира.
 — И къде е тайнственият ви партньор?
— В Хартли съм едва от няколко седмици – напомни тя. – Още не се е
присъединил.
Бърк я гледаше с още по-голямо подозрение.
— Що за мъж не придружава красивата си съпруга, когато тя се нанася в
нов дом?
Решила, че вече й е писнало от присъствието на Бърк, тя се изправи.
— Такъв, който служи на страната си на Полуострова, вместо да
пропилява на комар наследствения си имот, докато е пиян! Време е да си
вървите, господин Бърк! Вземете масичката на баба си и тръгвайте!
Вместо и той да си изпусне нервите, този влудяващ мъж й се усмихна.
Като всички комарджии обожаваше предизвикателствата; обичаше
рисковете.
— Простете ми, госпожо Кларк. Не биваше да говоря за личния ви
живот, докато още осмисляте новината за смъртта на баща ви. – Поклони
й се. – Приемете съболезнованията ми. Ще мина за масичката друг път.
Обърна се, излезе и затвори тихо вратата след себе си.
Тя предпочиташе никога повече да не види Бърк, но присъствието му
поне я откъсна за малко от мрачните й мисли. Усети как краката й се
подкосяват и отново седна. Разтвори дясната си длан и се загледа в
златния пръстен на баща си. Той беше мъртъв; не й се струваше реално.
Трябва да се свърже с лондонския адвокат, уредил прехвърлянето на
собствеността на имението Хартли, и да го помоли да организира по
нататъшно разследване. Ако узнае повече подробности, смъртта на Чарлс
Кларк навярно ще й се стори по-истинска. Ще провери и дали има начин
тялото да се докара в Хартли, за да бъде погребано тук. Баща й толкова
искаше да живее на това място…
Марая затвори очи, за да спре напиращите сълзи. Беше прекалено млад,
за да умре! Беше й необходим!
Тя често се бе сблъсквала със смъртта и знаеше, че тя не подбира. Ще се
опита да приеме живота си в Хартли. Изпитваше благодарност, защото
сега се намираше в много по-добро положение, отколкото преди два
месеца. Беше избегнала окаяното положение, защото умението на баща й
да борави с картите я бе превърнало в млада жена със средства. Това беше
последният му подарък за нея.
Притесняваше се единствено от огромната лъжа, изречена преди малко.
Докато пътуваше с баща си през всичките години, многократно бе
попадала в неблагоприятни ситуации и се бе научила да увърта нещата.
Умееше дори да разтваря широко големите си кафяви очи и да лъже
убедително, при необходимост, макар да не обичаше да го прави. Ала беше
практична жена и когато съчини тази лъжа, бе готова на всичко, за да
прогони Бърк и да остане сама.
Беше ли споменавала на някого в селцето, че е неомъжена? Доколкото
помнеше, темата не беше повдигана. Наричаха я госпожица Кларк и явно
всички я смятаха за необвързана, но тя никога не го бе изричала.
Като истинска дама на обществени места винаги носеше ръкавици,
затова липсата или наличието на халка е било забелязано само от
прислугата в имението и от приятелката й Джулия Банкрофт. Марая ще
намери пръстен, който да сложи, поне докато Бърк не напусне Хартли
завинаги. Как ще се смее баща й, като разбере какви ги е надробила…
 Опомни се и потрепери, осъзнала, че той е мъртъв. Разрида се
неутешимо.
Почивай в мир, татко.

***
Ден след посещението на Бърк пристигна писмо от лондонския адвокат,
погрижил се за прехвърлянето на собствеността на имението.
Потвърждаваше смъртта на Чарлс Кларк и изразяваше съболезнованията
си със суховат, юридически език.
Писмото уби таената от Марая надежда, че Бърк е излъгал за смъртта на
баща й с намерението да я подлъже да се омъжи за него. През следващите
дни, пълни с тъга, Джордж Бърк се отбиваше редовно. Носеше цветя и
оставяше най-добри пожелания. Първоначално тя дори не го приемаше.
Събираше сили колкото да се види само с прислугата и приятелката си
Джулия.
Най-накрая съзнанието й за обществено приличие я загложди и тя слезе
долу, когато Бърк се появи за пореден път. Държа се толкова възпитано и
чаровно, че тя се запита дали не се е заблудила по отношение на него. При
първата им среща и двамата бяха разстроени и не ги ръководеше здравият
разум.
Тя подозираше, че той се опитва да установи дали тя наистина има
съпруг. Определено го привличаше; долавяше го по излъчвания от него
копнеж и вероятно усещаше, че го е излъгала. Каквото и да си мислеше
обаче, той се държеше безупречно. След като той действаше като
джентълмен, се налагаше и тя да е на висотата на истинска дама.
Докато се приспособяваше към новия си живот, нейната въображаема
Сара започна да й нашепва да обмисли предложението на Бърк. Вярно,
харесваше викария, но той бе в сферата на бляновете. Бърк й бе направил
истинско предложение, а като омъжена тя щеше да има повече тежест в
обществото. Най-вероятно той щеше да прекарва по-голяма част от
времето си в Лондон и щеше да остави съпругата си да ръководи имението.
А и определено беше представителен. Жените, не случили на съпрузи, не
бяха една и две.
Освен това се чувстваше толкова самотна, особено след като съзнаваше,
че баща й никога няма да си дойде…
На този етап от разсъжденията си Марая обикновено заявяваше на Сара,
че няма как да е самотна с въображаема сестра като нея. Бърк беше
комарджия и щеше да превърне живота на съпругата си в ад. Най-
вероятно щеше да проиграе имението Хартли под носа на Марая. Тя
мечтаеше за стабилност от прекалено отдавна, за да постави
благополучието си и ръцете на един безотговорен човек. Далеч по-добре
беше Бърк да я смята за омъжена и недосегаема за него.
Ала Бърк проявяваше настойчивост и я обсипваше с внимание. Една
нощ Марая се събуди от сън, в който се омъжваше за него. Обявиха ги за
съпруг и съпруга, той стисна болезнено ръката й и заяви, че му
принадлежи завинаги. Съзнаваше защо сънува точно това; предишния
следобед отново я посети и сред комплиментите, с които я заливаше,
намекваше за съдебни дела, свързани с възвръщането на имението
Хартли. Той затягаше примката си около врата й.
Покри лице с длани и прошепна:
 — О, бабо Роуз, какво да правя? Ако Бърк продължава да ме навестява, в
момент на слабост вероятно ще кажа „да“.
Докато Сара бе плод на въображението й, баба Роуз представляваше
неделима част от спомените й. Смугла, спокойна и любяща, тя отгледа
Марая, научи я да готви, да язди и да смее. Марая винаги чакаше със
затаен дъх посещенията на баща си, ала баба Роуз бе центърът на нейния
живот.
Някои хора в селцето им Апълтън смятаха прабаба й за вещица. Това
бяха пълни глупости, разбира се. Баба Роуз вареше билкови отвари,
гледаше на ръка и даваше съвети на местните момичета и жени. Понякога
изпълняваше ритуали, за да се сбъдне нещо, но винаги повтаряше, че не
става въпрос за магия. По-скоро подсъзнанието насочвало ума към
желания и изход и така целите се постигали по-лесно. Също като
молитвите, но били прибавени и билки.
Марая се нуждаеше от въздействащ ритуал. Замисли се и прецени, че е
най-подходящо да си пожелае разрешение на проблемите си. Баба й вечно
й напомняше да не е прекалено конкретна и подробна в исканията си,
защото понякога най-добрата развръзка е онази, за която никога не ти е
хрумвало.
За късмет разполагаше с тамян, останал още от баба й, а тази вечер
имаше пълнолуние – най-благоприятният момент за ритуали. И без това
не можеше да спи, затова реши да направи един. Най-малкото това щеше
да укрепи намерението й да държи Джордж Бърк далеч.
Облече роба над нощницата, обу чехли и си наметна плътен шал на
раменете. Взе кутийка с огниво и тамян, слезе по стълбите и се отправи
към морето. Нощта беше хладна и ясна; лунната светлина огряваше
полетата и морската шир.
В градината имаше отворена беседка с каменен постамент и слънчев
часовник в съседство. Подходящо място за ритуал. Затвори очи, насочи
мисли към изгубените си близки и не след дълго усети дружелюбното им
присъствие.
Върху плота на слънчевия часовник посипа тамян, възпроизведе искра и
го запали. Призова за помощ в този труден за нея момент. Желаеше да се
съвземе от мъката си, защита, сила и късмет…
За миг си представи какъв иска да е съпругът й; не Бърк, а мъж,
въплъщение на мечтите й. Бързо обаче прогони подобен образ и се
съсредоточи върху молбата да получи психически и емоционални сили.
Скоро характерната миризма на тамян, подхваната от лекия вятър,
започна да отслабва и тя влезе в беседката и седна на каменната пейка.
Обзета от пълно спокойствие се облегна назад. Сплетената й на плитка
коса се бе разплела и се стелеше по раменете й, но тя не намираше сили да
я събере отново.
Като малка нямаше много деца, с които да си играе и затова измисли
Сара. Но баба й беше на разположение и години наред те правеха всичко
заедно. Тя се грижеше за възрастната жена по време на последното й
боледуване, а малко преди кончината й се появи баща й и охотно й
помагаше. С Чарлс тъгуваха за кончината на баба Роуз, а после баща й я
поведе на безкрайните си пътувания из Британските острови.
Сега и двамата ги нямаше. За пръв път в живота си тя бе напълно сама.
Именно затова Джордж Бърк й се струваше измамно привлекателен.
Сякаш наистина я харесваше, а на нея й допадаше да бъде желана.
Но не от Джордж Бърк. Да, искаше един ден да има съпруг, но да може
да разчита на него, да е мил като местния викарий. Когото избягваше,
откакто узна за смъртта на баща си, заради усложненото положение, в
което се озова. Не беше редно да хвърля лукави погледи на викария под
носа на Бърк, пред когото твърдеше, че е омъжена.
Затвори очи и се отпусна.

***
Дръж се, дръж се, дръж се… Повтаряше си той, за да се насърчава, ала
гласец в далечно ъгълче на съзнанието му нашепваше, че краят е близо.
Със сетни сили се беше вкопчил в живота, но скоро морето щеше да го
погълне. Вече му бе все едно дали ще живее, или ще умре; е, почти му бе
все едно…

***
Сънят накара Марая да се събуди рязко. Иди на брега! Гласът
приличаше на този на баба й и беше настойчив.
Без да се замисля, младата жена си загърна раменете с шала и хукна по
пътеката. Светлината от пълната луна беше ярка, но и някак странна;
побиха я тръпки; сякаш бе попаднала в свят, където са възможни всякакви
вълшебства.
Вълни се разбиваха с грохот на тесния чакълест плаж. Спря и се запита
каква лудост я бе накарала да дотича тук посред нощ. И тогава видя тъмно
очертание да плава недалеч от брега, а всяка следваща вълна го
изтласкваше все по-близо и по-близо.
Вгледа се по-внимателно. Боже, това глава ли беше? Ами ако е удавник?
Прилоша й от тази мисъл и бе готова да побегне. Но ако беше удавник,
християнският й дълг повеляваше да го изтегли на сушата, за да бъде
погребан. Скоро приливът щеше да се обърне и вероятно щеше да го
изтласка обратно в морето.
Без да се замисля, свали чехлите и ги уви в шала. Остави вързопа далеч
от водата и нагази в студените вълни. Едва не я събориха, но тя успя да
запази равновесие и продължи навътре. Докато стигне до целта, подгизна
цялата.
Ръцете на мъжа пред нея бяха прегърнали отломка от греда. Като се
питаше дали е възможно да е още жив, тя хвана дървото и започна да го
тегли заедно с товара му към брега.
Поредна вълна й помогна най-после да стигнат до плитчината. Дрехите
му бяха разкъсани и превърнати в парцали. Треперейки от студ, тя
коленичи и предпазливо постави ръка върху гърдите му. За своя изненада
долови слабо, забавено сърцебиене. Кожата му беше студена и на места
охлузена, но той беше жив!
Заради почти черната му коса и смуглия тен предположи, че е
чуждоземен моряк. Понеже водата обливаше стъпалата му, тя го хвана под
мишниците и започна да го тегли по-нагоре към брега. Докато го влачеше,
той се разкашля задавено. Веднага го пусна и го обърна настрана, за да му
помогне да изплюе погълнатата вода. Пристъпът премина и мъжът задиша
тежко, но най-важното бе, че е жив. Облекчена, се запита какво да
предприеме. Не искаше да го остави сам, докато търси помощ; щеше да е
по-добре възможно по-бързо да го прибере на топло.
С надежда той да има сили да върви тя попита:
— Разбирате ли английски?
Той кимна едва-едва.
— С моя помощ ще успеете ли да стигнете до къщата ми? Наблизо е.
Морякът отново кимна. Макар очите му да бяха затворени и да
трепереше от студ, той очевидно схващаше какво става наоколо.
Тя изчисти пясъка от стъпалата си, нахлузи чехлите, клекна до него и
преметна лявата му ръка през раменете си.
— Ще ви повдигна, доколкото мога, но няма да се справя сама.
С общи усилия той се изправи на крака. Със свободната си ръка тя го
наметна с шала с надежда вълната да го постопли малко.
— Да вървим. Не е далеч.
Трудно се вървеше по чакъла, но стана по-лесно, когато стигнаха
пътеката. Вярно, беше стръмна, но понеже Марая поемаше поне
половината от тежестта му, успяха да я преодолеят.
Пред къщата той се вкопчи в перилата, за да изкачи стълбите, а тя
продължаваше да го придържа. Вече вътре, тя се запита какво да
предприеме. Той видимо бе на края на силите си и беше изключено да
стигне до спалните на горния етаж. Тогава тя се сети за малката стая в
дъното на партера. Някога я обитаваше възрастна икономка и не бе
обзаведена напълно, но имаше легло и щеше да свърши работа.
Преведе морякът през притъмнената къща, като от време на време се
блъскаше в някоя мебел. Надяваше се спътникът й да се отърве с по-малко
синини от нея. Най-после стигнаха до стаята.
— Сега вече може да легнете.
Морякът се отпусна върху леглото и веднага се вкопчи във
възглавницата, както преди малко стискаше гредата. Марая вдигна
краката му върху дюшека и запали лампа. Макар стаята да не се
използваше от години, старателната госпожа Бекет поддържаше лампата
пълна с масло и дори бе наредила дърва в малката камина. Леглото не
беше застлано, но вероятно имаше одеяла в очуканото гардеробче.
След като запали огън, Марая посегна към възглавницата в ръцете му.
— Вече сте в безопасност. Няма страшно.
Издърпа я и по-внимателно огледа охлузванията му. Дрехите му бяха
толкова разкъсани, че не се налагаше да ги сваля. Част от дрипите, в които
се бяха превърнали, бяха обгорени. Възможно бе пожар на кораба да го бе
принудил да скочи в морето.
Имаше сериозни натъртвания и доста прорезни рани; тук-там се
виждаха и пришки от обгорявания, но слава богу не бяха големи. Явно
бързо се бе измъкнал от пожара.
По ръцете и краката нямаше тежки рани, а дори и да бяха кървели, то
морската вода бе отмила кръвта.
Извади одеяла и го зави добре. За щастие огънят се разгаряше и скоро
щеше да го стопли.
Взе лампата, отиде до стаята си, за да свали мокрите си дрехи и слезе в
кухнята. Докато чакаше чайника да заври и супата да се претопли, занесе
кана с вода и чаша на „пациента“ си. Той спеше. На оскъдната светлина на
лампата тенът му и доста дългата му коса изглеждаха още по-тъмни. Не
беше специалист, но ако съдеше по наболата брата, мъжът на леглото не се
бе бръснал поне от два-три дни. Ако през цялото това време е бил във
водата, явно бе здрав като бик, за да оцелее.
Заради лицевите охлузвания й бе трудно да прецени възрастта му, но
вероятно бе към трийсетина годишен. Не беше едър, но имаше мускулесто
тяло и мазоли по ръцете като на свикнал да работи човек.
Намръщи се, защото забеляза сплъстена коса от лявата страна на
главата му. Остави лампата и с пръсти разтвори кичурите. Видя дълбока
рана, още с кръв по краищата.
Веднага взе кърпа и започна да я почиства. Нараняването беше сериозно
и тя не знаеше какво да предприеме. Май най-добре беше да повика
Джулия Банкрофт още сега, а не да чака до сутринта.
Марая отметна мокър кичур от челото на моряка и се запита откъде ли е.
Сигурно от Средиземноморието. Придърпа одеялата по-плътно към
брадичката му, а клепачите му се вдигнаха и той я погледна с омайващи
зелени очи.

Глава 4

След цяла вечност в ледената вода, целият скован и почти напълно

отчаян, го бяха изтеглили на брега. Изваждането от водата го измъкна от
ступора, който му бе помогнал да оцелее толкова дълго. Бегло си
спомняше как се придвижва с нечия помощ, потъваше в тъмнина, сега се
събуждаше и виждаше насреща си… съвършенство.
Надвесената над него жена приличаше по-скоро на видение, но тя
излъчваше осезаема топлина. Очите й бяха ласкави и кафяви, а облак
златна коса обгръщаше прекрасното й овално лице. На оскъдната светлина
от лампата тя направо сияеше. Запита се дали не се е удавил и не се е
озовал в друга реалност. Вдигна с усилие ръка, за да пипне фините
къдрици. Все едно докосна коприна.
— Вече сте в безопасност. – Тя събра дългата си коса и я прибра на тила.
Всяко нейно движение беше изящно. – Говорите ли английски?
Наложи се да се замисли, за да й отговори. Английски… Език…
Разбиране… Облиза пресъхналите си устни и прошепна:
— Да…
— Чудесно. Това определено ще улесни нещата.
Пъхна ръка под раменете му и го повдигна, та той да отпие от чашата,
която приближи към устата му. Мъжът преглътна с наслада и си помисли
колко всъщност е зажаднял за вода, въпреки че именно тя едва не го уби;
същевременно се почувства неловко, задето е толкова немощен, че дори не
може да се справи без чужда помощ.
Тя го изчака да утоли жаждата си, отмести чашата и нежно го постави да
легне. Робата й я покриваше изцяло и въпреки това беше дяволски
привлекателна.
— Имате изумителни зелени очи. Комбинацията със смуглия ви тен е
впечатляваща – отбеляза тя.
Има зелени очи и е смугъл? Измести поглед към дясната си ръка и я
разгледа. Да, кожата му бе няколко нюанса по-тъмна от нейната, с цвят на
слонова кост. Даде си сметка, че няма представа как всъщност изглежда,
освен че е натъртен и охлузен.
Тя продължи:
— Ще ми кажете ли името си?
Той се замисли, но… нищо не му хрумна. Не знаеше името си, нямаше
представа откъде идва, не помиеше миналото си, нямаше идея как
изглежда. Нещо бе дълбоко не наред. Обзе го паника, по-ужасяваща от
студеното море, където за малко не се удави. Той беше никой, откъснат от
миналото и хвърлен в непознато настояще. Кошмарът от подобно усещане
отекна във всяка негова клетка. Опита се да овладее страха си и със
затруднение отрони:
— Не… знам.
Доловила страха му, тя обгърна студената му ръка между топлите си
длани.
— Преживели сте сериозно изпитание. Починете си, възстановете се и
със сигурност ще си спомните. – Поколеба се, но продължи: – Нима не
помните? Аз съм съпругата ви, Марая Кларк.
— Моята… съпруга?! – Погледна я смаян. Как е могъл да забрави, че е
женен за такава жена? Вярно, нямаше спомен за женитбата им, ала
опасенията му се уталожиха малко. – Тогава… аз съм мъж с огромен
късмет.
Тя му се усмихна мило.
— Починете си, докато донеса чай и супа. Пратих да повикат човек,
който знае как да се погрижи за раната на главата ви. Най-вероятно тя ще
пристигне всеки момент. До утре ще си спомните всичко за себе си.
Той опипа предпазливо раната от лявата страна на главата си. Беше
толкова натъртен и толкова го болеше всичко, че не бе обърнал внимание,
но сега усети как главата му е напът да се пръсне.
— С най-голяма радост… бих изпил един чай.
— Ще се забавя само няколко минути – обеща тя и излезе.
Той се загледа в тавана. Има съпруга? Страшно неприятно му беше,
задето не го осенява никакъв спомен за тази прекрасна жена, спасила
живота му, нито че е женен. Напрягаше се да си представи не само как я
целува, ами правят и други неща, но в съзнанието му не се появяваха
никакви образи. Беше страшно нечестно!
Докато я нямаше, той се ровеше в паметта си и се опитваше да не върже
на възел завивките с нервните си пръсти. Разпозна предмети около себе
си: легло, одеяло, огън. Навън небето розовееше. Значи… се зазоряваше.
Странно, но втора група думи веднага последва първата: паланг, камбал,
ааг. Значеха същото като хрумналите му английски думи; бе абсолютно
сигурен. Явно знаеше и друг език, макар да нямаше представа кой.
Липсваха му обаче лични спомени. Отново усети как го обзема страх.
Чувстваше се напълно уязвим, самотен и безпомощен, а дори не знаеше
какво точно го заплашва.
Странно, но същевременно дълбоко в себе си усещаше, че не за пръв път
през живота си е откъснат от корените си. Вероятно затова страхът му бе
толкова огромен. Но нищо не си спомняше от предишната ситуация,
каквато и да е била тя.
По-рано, при първото откъсване, оцеля. Този път имаше съпруга, според
която се намираше в безопасност. Положително щеше да се грижи за него,
докато той събере сили да се грижи за нея.
 Засега бе наясно с един съществен факт: той беше мъж, а Марая Кларк –
жена.

***
Почервеняла като цвекло, Марая трополеше с посудата из кухнята.
Защо, за бога, изтърси подобно нечувано твърдение? Защо се обяви за
съпруга на нещастния човек? Думите сами изскочиха от устата й, сякаш
баба Роуз говореше вместо нея.
Той изглеждаше така потресен, направо ужасен, че не си спомня нищо.
Сети се за собствените си страхове, задето е останала сама на този свят и го
разбираше. Беше достатъчно лошо да е сама, без познати роднини и
съвсем малко приятели, но поне знаеше коя е. Да не си наясно обаче със
собствената си идентичност… При тази представа я побиха тръпки.
Хрумна й странна мисъл. Извърши ритуал, за да получи помощ. В
рамките на час този необикновен мъж й бе поднесен като дар от морето.
Дори чу как гласът на баба й настоява да отиде веднага на брега. И беше
готова да се закълне: пак баба Роуз изрече думите, че е съпруга на този
мъж.
За да обезкуражи Джордж Бърк, Марая му се представи като омъжена.
Възможно ли е този напълно непознат за нея моряк, когото обяви за свой
съпруг, да е отговорът на желанието й? Баба Роуз ли я напътстваше, или тя
просто полудяваше?
Въображаемата Сара бе категорична: Марая е луда! Ала тя не се
чувстваше луда. Баба Роуз не беше нито вещица, нито магьосница, а
просто проницателна и вярваше в хорската интуиция. Ако нещо ти се
струва погрешно, значи е погрешно, независимо колко са оскъдни
фактите. Марая имаше лошо предчувствие за заминаването на баща й за
Лондон и се оказа права. Всеки ден препрочиташе писмото от лондонския
адвокат с надежда думите да се променят, но това не ставаше.
Също толкова вярно бе, че ако нещо ти се струва правилно, то вероятно е
такова, ако мислиш ясно. Именно интуицията я отведе при моряка и пак
тя й подсказа да се възползва от предоставилата й се възможност да се
сдобие с мним съпруг и да се отърве завинаги от Джордж Бърк. Постъпи
правилно, когато увери моряка, че не е сам на този свят. По изражението
му долови как думите й разсеяха доста от страховете му.
За него щеше да е най-добре да си спомни миналото си. Но тя познаваше
майстор от селото на баба й, който падна от един покрив, удари си главата
и никога повече не си спомни какво се е случило преди злополуката.
Продължи да води привидно нормален живот, а съпругата му сподели с
баба Роуз колко е доволна, задето той е забравил някои неща. Възможно бе
и с моряка да се случи същото.
Ако не си възвърне паметта, ще се наложи един ден да му съобщи, че не
са женени, но за момента няма да го лишава от тази утеха. А ако си
спомни, ще обясни, че се е представила за негова съпруга, за да не се
чувства самотен, изгубен и притеснен, задето се оставя на нейните грижи.
Всичките тези доводи й се струваха подходящи; направо – благородни.
Успокоила съвестта си, тя направи чай и прибави доста захар.
Пилешката супа вече беше гореща – сипа я в купичка и постави всичко
върху поднос. С влизането в стаята обяви ведро:
— Ето ме. Кое предпочиташ първо: чай или супа?
 — Чай, моля.
Имаше добри обноски и културен изказ. Вероятно бе получил някакво
образование, предположи Марая. А и говореше като англичанин, макар на
външен вид да приличаше на чужденец. Постави две възглавници зад
гърба му и наля половин чаша сладък чай.
Той отпи голяма глътка и въздъхна от удоволствие.
— Какво ли сме правили, преди чаят да бъде открит? – промълви той и
допи напитката вече по-бавно.
— Много сме страдали. – Тя отново напълни чашата. – Ментовият чай е
хубав, но не е същото.
— Марая – подхвана той колебливо, сякаш проверява как звучи името й
от устата му, – аз как се казвам?
В кухнята беше мислила по въпроса.
— Адам – отвърна тя веднага. Името на първия човек. Стори й се
подходящо за мъж, появил се от морето без спомени от миналото. – Адам
Кларк.
— Адам! – Чул нещо познато, изражението му се разведри. Разбира се!
Изненадана, тя попита:
— Помниш ли дали се казваш така?
— „Помня“ не е точната дума – отвърна той бавно, – но ми звучи
правдоподобно.
— Нещо друго идва ли ти наум?
Ако той си възвърне бързо паметта, има шанс тя да се откаже от
измислицата за брака им. Ще го помоли само да се представя за неин
съпруг, докато се отърве от Джордж Бърк. Адам й се струваше сговорчив
мъж и вероятно щеше да се съгласи да го направи от благодарност.
Той поклати глава, а изражението му помръкна.
— Не, нищо. Името Адам ми е някак познато, но не и Кларк. Стисна
устни. – Всички наоколо знаят за живота ми повече от мен.
— Всъщност не е така. Живея в Хартли от два месеца, а ти пристигна
наскоро и в района не те познават. – Той бе почти гол под завивките и тя
се постара да не се вторачва в красивите му рамене. През живота си много
рядко бе виждала голи мъжки рамене и гледката доста й допадаше.
Насили се да се държи благоприлично и продължи: – Баща ми спечели
имението на карти, затова тук сме непознати.
— Баща ти ли прати да повикат за помощ?
Тя прехапа устни.
— Не. За жалост е бил убит край Лондон преди няколко седмици.
— Много съжалявам. – В знак на съчувствие Адам я улови за ръката.
Хладните му пръсти й подействаха успокоително. – Влудяващо е, но
усещам чувството ти за загуба, а не съм в състояние да си представя лицето
му.
— Не го познаваше добре. – Сетила се какво наговори пред Бърк, добави:
– Ние сме далечни братовчеди и презимето ти също е Кларк.
— Значи след женитбата си станала Марая Кларк Кларк? – усмихна се
той.
— Така не се наложи да сменям подписа си – отвърна тя, доволна от
проявеното му чувство за хумор.
Впи зелените си очи в нейните.
— Разкажи ми повече за мен.
 Тя се поколеба. Ситуацията се усложняваше доста бързо.
— По-добре ще е сам да си припомниш. Не знам много за теб.
Запознахме се малко преди да станем съпрузи. – Наистина бе минало
удивително кратко време: по-малко от час. Овладя се и успя да обясни: –
Не желая да ти насаждам спомени, които може да се окажат неточни.
Той понечи да възрази, ала се въздържа. Вместо това въздъхна и кимна:
— Звучи разумно. Съзнанието ми е съвсем празно и е добре да внимавам
с какво го пълня.
Все още държеше ръката й и я милваше нежно. Макар да й бе страшно
приятно, тя я изтегли и му поднесе супата.
— Колко време прекара във водата?
— Струва ми се… цяла вечност. Помня поне две нощи и два изгрева.
Възможно е да са били повече. В главата ми е пълна каша. – Хапна
предпазливо от супата. – Съзнавах колко смъртоносна е ледената вода и за
да оцелея, забавих дишането си и се откъснах от действителността.
— Забавил си дишането си и си се откъснал от действителността? –
повтори тя смаяна.
Той я изгледа не по-малко озадачен.
— Тук не бихте ли постъпили така? На мен ми се стори съвсем
естествено.
— Не съм чувала подобно нещо, но е дало резултат.
Въпреки безупречния му английски, тя пак се запита дали не е
чужденец. Да се откъснеш от действителността, за да оцелееш при опасни
обстоятелства й се струваше… доста чуждоземно. Но при него явно бе
проработило.
— Защо бях в морето? – попита той.
Сети се какви лъжи наговори на Джордж Бърк и просто ги повтори:
— Замина за континента и си се връщал при мен тук. Към края на
пътуването явно е станало корабокрушение.
Изпита огромно облекчение, защото ги прекъснаха, преди той да зададе
нови въпроси. В стаята влязоха Джулия Банкрофт и конярят Том Хейс.
— Веднага се отправих насам, Марая. Това ли е пострадалият мъж?
Джулия остави чантата с лекарствата и приближи леглото. Приливът на
енергия явно се бе изчерпал и сега Адам изглеждаше напълно изтощен.
Марая ги представи:
— Госпожа Банкрофт, Адам Кларк.
— Извинете, че не ставам да ви посрещна, госпожо Банкрофт – обади се
Адам с усилие.
Джулия се усмихна и наведе тъмната си глава към него.
— Сега не е моментът за галантност, господин Кларк. – Докато Марая
крепеше лампата, тя разгледа внимателно раната.
— Нараняването е сериозно – прецени тя.
— Едва ли е толкова страшно, госпожо – възрази Адам. – Съпругата ми
се погрижи добре за мен.
Джулия стрелна Марая с поглед, но тя само поклати леко глава, за да
предотврати евентуални въпроси. Джулия схвана и затова попита:
— Ще донесеш ли чиста нощница за господин Кларк? И възможно най-
топлата.
Марая кимна и излезе.
След като узна за смъртта на баща си, тя отиде в спалнята му, докосна
дрехите му, вдиша аромата им; за миг това й създаде усещане за
безопасност. После, разридана, се прибра в своята стая. Сърце не й даде
обаче да изхвърли вещите му. Сега беше доволна, защото Адам, почти със
същия ръст, щеше да използва дрехите. Избра плътна нощница и топъл
вълнен халат, който щеше да бъде полезен на Адам, когато стане от
леглото.
Върна се в стаята на болния. Адам вече спеше с посивяло от умора лице.
Джулия бе поставила длани върху гърдите му, а изражението й бе
отнесено.
При влизането на Марая се обърна към приятелката си:
— Молех се – обясни тя простичко. – Няма да навреди.
Марая кимна. И според нея донесения от морето мъж се нуждаеше от
всичката помощ, която може да получи.
— Как е той? – поинтересува се тя.
— Относително добре. Иди в кухнята и приготви още чай, докато
господин Хейс и аз облечем нощницата на пациента ти. После ще дойда да
поговорим.
Марая отиде в кухнята. Небето изсветляваше и госпожа Бекет и
помощничката й скоро щяха да станат. Потискайки широка прозявка,
Марая прибави въглища в печката и напълни чайника с вода. Извади
самун хляб, отряза филии и ги сложи да се препичат. В това време Джулия
се появи. Вече я чакаха чай, топли филийки и дори мармалад. Марая наля
чай за двете и попита:
— Къде е Том Хейс?
— Предпочете да поспи още час, а не да закусва толкова рано. – Джулия
охотно си намаза филийка с мармалад, а след като отпи от чая, продължи:
– Не обичам да говоря за пациентите в тяхно присъствие. Дори да спят, е
възможно да чуват и възприемат повече, отколкото предполагаме.
С разтуптяно сърце Марая си остави чашата и попита:
— Адам в опасност ли е?
— Млад е и е силен. Според мен ще се възстанови напълно – увери я
Джулия. – Но аз не съм лекар и нямам опит със сериозни черепни рани.
— Да повикам ли хирург или лекар от Карлайл?
— Би могла, но честно казано, едва ли ще направи нещо повече от мен.
Раните по главите са загадъчни. На човек му остава само да чака и да види
как ще заздравеят.
Марая бе склонна да се съгласи. Джулия вече почисти раната и я намаза
с мехлем. Най-вероятно лекар щеше да направи същото, но щеше да
поиска да му платят повече.
— Вероятно се питаш защо не съм споменавала нищо за съпруг?
— Любопитно ми е, признавам, но тайните са и мой специалитет. –
Джулия се усмихна малко тъжно. – Имам ги достатъчно.
С други думи Джулия нямаше потребност да клюкарства за непознатия
и взаимоотношенията му с господарката на имението Хартли. Но Марая
изпитваше силно желание да се разтовари от бремето, с което сама се
нагърби.
— Да ти разкажа ли цялата история?
Джулия кимна и Марая сподели колко настойчив е бил Джордж Бърк,
което е провокирало нейната импулсивна лъжа, че е омъжена и в крайна
сметка ненадейно се появява мъж.
 — Надявам се скоро да си възвърне паметта. Щом стане, ще ми помогне
да се отърва от Бърк веднъж завинаги – завърши Марая.
— Може и да не си възвърне паметта, а и вече е привързан към теб –
отбеляза Джулия. Приема те за своя съпруга и това го крепи в този ужасен
за него момент. Какво ще предприемеш, ако не си спомни миналото и
предяви съпружеските си претенции? Мъжете са склонни да го правят.
Съпружески претенции? Препечената филийка придоби вкус на трици.
— Аз… не съм мислила толкова напред. – Представи си зелените му очи
близо до нейните, а тя – прилепнала към мускулестото му тяло и неволно
потрепери; ала не от отвращение. – Ако си допаднем взаимно, ще го
отведа бързо-бързо до Гретна Грийн* и ще направим нещата официални.
Многократно бих предпочела да взема мъжа от морето вместо Джордж
Бърк!
[* Гретна Грийн – село на границата между Англия и Шотландия,
където се извършват бракосъчетания с пристанала булка без
предоставяне на съответните документи и без изпълнение на
формалностите, изисквани от английския закон. – Бел. прев.]
— Напълно непознат, от неизвестно семейство и с незнайно потекло? –
Джулия вирна вежди. – Човек, който може да има съпруга и деца някъде?
Марая се задави с чая.
— Не бях помислила за това! Какво ли преживяват, ако го смятат за
мъртъв?
— Не знаем дали има, или няма семейство. Най-вероятно обаче някъде
липсва на някого. Рядко е да изчезне човек, без никой да не го е грижа за
това. – Джулия й се усмихна насърчително. – Напълно възможно е до
няколко дни ситуацията ще се разреши от само себе си, когато „твоя“ Адам
се съвземе от преживяния шок. Нямаше да говори така разумно, ако
мозъчните му увреждания са прекалено тежки.
— Звучи логично – облекчено възкликна Марая. – Ще изчакам да дойде
на себе си, а ако това не стане, ще му кажа истината.
— Не избързвай. – Джулия потисна прозявка. Навън птички вече
чуруликаха, готови да започнат деня си. – Според мен ще се възстанови, но
последиците от нараняванията по главата са непредвидими, а в момента
той е твърде немощен. Ще бъде травмиращо, ако узнае, че няма нито име,
нито съпруга и е попаднал в непознат свят.
С известно безпокойство Марая осъзна, че това е самата истина.
Импулсивно бе хвърлила на човека спасителен пояс. Не биваше да го
изтегля от ръцете му точно сега.

Глава 5

— Господин Бърк е дошъл да ви посети.

Марая вдигна поглед от счетоводните книги. След спасяването на мъжа
от морето изкара безсънна нощ и заради умората бе склонна да излъже, че
не е вкъщи. Същевременно желаеше да отпрати Джордж Бърк завинаги и
сега й се отдаваше подобна възможност.
— В салона ли е?
Прислужницата кимна.
 — Да донеса ли нещо да го почерпите?
— Не е необходимо. Господин Бърк няма да остане дълго.
Марая стана иззад писалището. Едва ли изглеждаше особено добре след
дългата тревожна нощ, но нищо; така щеше да се отърве по-бързо от Бърк.
Слезе до партерния етаж по задното стълбище и се озова в коридора
между салона в предната част на къщата и стаята на Адам отзад. От час не
бе проверявала как е и затова надникна. Той спеше по-спокойно, а
страните му вече придобиваха цвят. При отварянето на вратата се
размърда, но не се събуди. Джулия настояваше да го оставят да спи,
защото според нея това щяло да му се отрази най-добре.
Доволна, Марая се обърна и отвори срещуположната врата. Влезе в
салона и завари Бърк да гледа през прозореца.
Както винаги беше изискано елегантен. Определено бе представителен
мъж. Жалко, че не будеше особени симпатии.
За миг изпита съжаление към него. По глупав начин бе загубил на комар
имението и едва ли му беше приятно; даже напротив.
Съчувствието й се изпари, когато той се обърна и не само я дари с
широка усмивка, но и започна да я изучава с нахална откровеност. Тя
свъси вежди. Беше свикнала мъже да й се възхищават, но възпитаните се
ограничаваха в това да я гледат само в лицето.
— Марая. – Усмивката му стана прелъстителна. – Изглеждаш чудесно
днес.
Заради сенките си под очите се запита дали той е сляп, или е лъжец.
— Ласкаеш ме. Приличам на жена, която има нужда да се наспи добре.
Смяташе да добави колко до късно е стояла заради внезапната поява на
„съпруга“ й, но Бърк продължи с преувеличена загриженост:
— Носиш прекалено голям товар на плещите си за една жена.
Възхищават ме намерението и решимостта ти сама да управляваш
имението, но ти трябва мъж, за да се занимава с деловите неща.
— Не е вярно – възрази тя. – Напълно съм способна да се справя с
Хартли и сама, а ако ми трябва помощ, насреща е съпругът ми.
Той се усмихна снизходително.
— Не е ли време да се откажеш от тази преструвка? Измисли този
съпруг, за да ме държиш настрана, защото се държах като глупак и ти
предложих брак, когато още бе прекалено шокирана от вестта за смъртта
на баща ти. Дойде време да сме честни един към друг.
Пристъпи напред и хвана ръката й. На привлекателното му лице се бе
изписало мило изражение.
— Омъжи се за мен, Марая. Да отидем до Гретна Грийн и да се венчаем
още утре. – Тонът му стана още по-ласкав: – Редно е да те заведа в Лондон,
преди Сезонът да приключи. Заслужаваш Сезон в столицата и ще имаш
възможност да се запознаеш с прелестите на града с предан съпруг до себе
си.
Тя се изкушаваше да прихне; или да метне нещо по него.
— Не те виждам в ролята на предан съпруг. А дори и да си в състояние да
бъдеш, моят съпруг се върна снощи. – Опита се да издърпа ръката си от
неговата, но безуспешно. – И не съм ти разрешила да ме наричаш на
малко име. Аз съм госпожа Кларк.
След миг на стъписване той прихна.
— Настоятелна си в твърденията си! Къде е този твой съпруг? Бих искал
да се запознаем.
Раздразнена от арогантността му, тя успя най-после да си освободи
ръката.
— В момента няма да стане. Не е добре и си почива след тежко пътуване.
— А аз съм арабски шейх. – Изражението му се промени и днес за първи
път тя видя какво всъщност наистина го движи: похот. – Много те
харесвам, Марая. Заради теб дори бих могъл да бъда предан съпруг.
Преди тя да успее да отговори, той я притегли в обятията си и впи устни
в нейните. Лъхна я мирис на бренди. Толкова рано сутринта?! Затова
значи се държи толкова непристойно. Тя извърна лице и извика:
— Пусни ме!
Без да обръща внимание на протеста й, той подхвана:
— И двамата сме красиви и малко необуздани. Предопределени сме един
за друг, Марая.
Отново я целуна.
Тя се опита да се отскубне и тогава и двамата залитнаха. Стовариха се
върху масичката на баба му и я прекатурнаха, но той не я пусна от хватката
си.
Увлечени или леко напористи мъже бяха целували Марая и преди, но
никога не бе изпитвала страх, защото баща й винаги беше наблизо. Сега бе
беззащитна и нямаше как да надвие силния Бърк. Сред прислугата
нямаше мъже. В къщата бяха само готвачката и две прислужнички, а те
едва ли щяха да я чуят, дори да се развика за помощ.
Бясна от своята безпомощност, тя го ритна по глезена, но в резултат от
удара с изящната си пантофка той дори не трепна. Със смъдящ палец тя
вдигна крак, за да настъпи Бърк.
Преди да успее, той я пусна ненадейно и тя за малко не падна. Не, не
беше я пуснал; някой го дръпна. Адам.
Нейният моряк – бос, с бинтована глава и в износения халат на баща й –
стоеше пред нея. Докато тя гледаше втрещена, той подхвана тялото на
Бърк и го запрати в другия край на салона. Натрапникът се стовари пред
дивана слисан.
Адам я хвана за лакътя и попита загрижено:
— Добре ли си?
Тя кимна плахо.
— Горе-долу.
— Милата ми. – Обгърна раменете й с ръка и се обърна към похитителя
й. Макар и по-нисък от Бърк, Адам излъчваше смразяващ авторитет. –
Никога повече не докосвай съпругата ми! – Говореше с леден тон. – Ясен
ли съм?
— Не… вярвах, че Марая е омъжена – заекна Бърк.
— Не използвай малкото име на жена ми – скастри го Адам сурово и я
притисна по-силно. – За теб тя е госпожа Кларк и й дължиш извинение.
Не само й посегна, но и я засегна, като отказа да й повярваш.
Марая трепна вътрешно. Всъщност Бърк бе прозрял правилно лъжите й.
Това обаче не му даваше право да се държи безцеремонно!
Бърк се изправи с усилие на крака; вече не приличаше на самонадеяно
денди.
— Питах се, дали… не играе някаква игричка. Всички в Хартли я смятат
за госпожица. Когато за първи път спомена за съпруг, сякаш го измисли в
момента. Разчитах, след като осмисли новината за смъртта на баща си, да
види предимствата на брак с мен и да приеме предложението ми.
— Той иска да получи обратно имението – намеси се Марая. – Джордж
Бърк е предишният собственик. Загуби имота при залагане на карти.
Господ да е на помощ на всяка жена, достатъчно глупава да повери
бъдещето си в неговите ръце! – Въздъхна дълбоко. – Не допускам обаче
днес да е възнамерявал да ме нарани. Просто действаше безразсъдно и се
увлече.
Бърк се намръщи; изражението му бе нещо средно между гняв и
разкаяние.
— Извинявай за поведението ми, госпожо Кларк. Възхищението ми и
надеждите ми ме подведоха и разчетох ситуацията неправилно. – Взе си
шапката. – Днес напускам Хартли. Нищо не ме задържа повече тук.
Не обели и дума за съдебен процес; вероятно е било празна закана, сега
обезсмислена от наличието на съпруг от плът и кръв, готов да защитава
Марая и правата й. С надежда да не възникнат повече спречквания Марая
го отпрати:
— Желая ти всичко най-добро в бъдеще, господин Бърк.
Той кимна сдържано и си тръгна. Тя въздъхна облекчено.
— Жал ми е за него, но няма да ми липсва – сподели тя. Погледна Адам.
Сега, след преминалата криза, изглеждаше изтощен. – Чу ни как се караме
ли?
— Високите гласове и шумът от потрошени мебели привлякоха
вниманието ми.
Той вече съвсем се отпускаше върху раменете й и тя го поведе към
дивана.
— Седни. Удиви ме. Не само си събрал сили да дойдеш тук, а и ме спаси
от Джордж Бърк.
Адам й се усмихна нежно и дъхът й секна.
— Как да оставя този тип да нарани съпругата ми?
— Появи се съвсем навреме. Как успя да хвърлиш този едър мъж в
другия край на стаята?
Смутен, Адам свъси вежди.
— Дойде ми… отвътре. При някои техники използваш тежестта и ръста
на противника си, за да го надвиеш. Дори не се замислих какво да правя.
Видях те да му хе съпротивляваш и се задействах инстинктивно.
Каквото и да беше миналото му, явно умееше да води ръкопашен бой.
Съответстваше на загрубелите му ръце, но не се връзваше с културния му
говор. Представляваше истинска енигма. И безусловно вярваше, че са
женени. Спаси я от Бърк, без да му трепне окото и това я караше да се
чувства леко гузно.
— Ще ти помогна да се върнеш в стаята си, щом събереш сили.
Възстановяваш се чудесно, но Джулия няма да е доволна, ако се
преуморяваш.
— Ще ми се да поседя малко. – Притегли я до себе си на дивана и я
прегърна. – Липсваше ми.
Съзнаваше колко е неразумно, но се отпусна в ръцете му, благодарна за
готовността да я защитава.
— Имаш ли спомен да си бил с мен? – попита тя предпазливо.
— Не, опасявам се. – Отпусна глава върху нейната. – Но ми се струва
така естествено да те държа до себе си, че очевидно си ми липсвала.
Измамата й придобиваше все по-опасни размери, но Марая не събра
сили да се отдръпне от него. И тя се чувстваше съвсем естествено в
прегръдките му.
— Вече изглеждаш по-добре.
— Главата още ме боли и в момента съм немощен, но съм несравнимо
по-добре, отколкото когато бях във водата. – Плъзна пръсти по ръката й. –
Предпочитам в момента да не говорим за моето минало. Защо не ми
разкажеш за баща ти? Как спечели имението от неприятния господин
Бърк?
— Изкарваше средства да ни издържа, като постоянно обикаляше
имения и замъци, където се организираха големи събирания. Беше
чаровен гост, добър ловец и много забавен. Уменията му да играе карти
бяха достатъчно добри, за да живеем удобно. Господин Бърк обаче не е
добър картоиграч.
— Баща ти от този край ли е? – Адам се сепна. – Впрочем, къде се
намирам?
— Къмбърланд. Най-северозападната част на Англия. На юг от
Шотландия. Това говори ли ти нещо?
Той свъси вежди и с показалец започна да очертава някаква форма
върху края на халата, покрил коленете му. Марая разпозна, че всъщност
това е контурът на Великобритания.
— Къмбърланд е тук, нали? – посочи той точка в северозападния край.
— Точно така. Значи помниш Великобритания. – Погледна го плахо. –
Знаеш ли, дали си англичанин?
Той отново се намръщи.
— В съзнанието ми изплуват „да“ и „не“ едновременно.
— Интересна смесица от познати и непознати неща – отбеляза тя
замислено. – Постепенно ще си спомниш всичко, сигурна съм.
И колкото по-скоро, толкова по-добре. Щом Бърк изчезне от Хартли, тя
ще каже истината на „Адам“, ще му признае, че са непознати, а не съпруг и
съпруга.
Но как да му го причини? Той я гледаше все едно тя е центърът на
Вселената му. Невъзможно бе да му съобщи, че е сам, няма име, няма
приятели, няма семейство. Той й помогна да се отърве от Бърк. Сега е неин
ред да му подаде ръка, докато е толкова уязвим.
— Разкажи ми за себе си – помоли той. – Къде си родена? Откъде е
семейството ти? Сега, когато баща ти го няма, имаш ли роднини наблизо?
Тя се усмихна тъжно.
— Знам за семейството си съвсем малко повече, отколкото ти знаеш за
своето. С баща ми бяхме много близки. Той е човекът, когото познавах
най-добре на този свят. Той обаче никога не говореше за миналото си.
Нямам представа къде е роден, къде са близките му, къде е срещнал майка
ми. Дори не знам как е починала.
— Значи имаш двама тайнствени мъже в живота си. – Адам стисна
устни. – Защо ли баща ти не е говорил за миналото си?
— Роден е, според мен, в благородническо семейство, но са го изгонили
заради лошо поведение – отвърна тя откровено. – Бил е едва на двайсет,
когато съм се родила и загубил майка ми, когато съм била на две. Нямам
никакъв спомен за нея. След това живях при баба в Шропшър. Татко ни
посещаваше няколко пъти годишно. Прекарвахме великолепни коледни
празници. После отиваше да ловува в едно или друго имение, където го
чакаха.
Въздъхна при спомена за мъчителните им сбогувания.
— Значи семейството му е от Шропшър – заключи Адам.
— Баба Роуз живееше там, но никога не чух да имаме роднини в
околността. – Не възнамеряваше да се впуска в подробности за баба си, но
после промени решението си. След като изтърси такава опашата лъжа
пред Адам, се чувстваше длъжна да бъде откровена за всичко друго. – Баба
Роуз беше наполовина циганка. Всъщност тя ми е прабаба. Беше селската
акушерка и лечителка.
Марая изчака да види дали Адам ще се шокира, че във вените й тече
циганска кръв, ала той я гледаше единствено с интерес.
— Била е много специална за теб. Познавам го по тона ти. От нея ли си
наследила кафявите очи?
Марая кимна.
— Твърдеше, че циганската кръв правела жените в нашето семейство
неустоими. При мен кръвта вероятно се е разредила малко, но баба Роуз
беше красавица до сетния си дъх, а дъщеря й е била достатъчно прекрасна,
за да спечели сърцето на джентълмен.
— При теб кръвта никак не се е разредила – увери я Адам решително.
Гледаше я ласкаво и Марая се изчерви, преди да извърне лице. После
продължи :
— Бях на осемнайсет, когато баба Роуз почина, а след това тръгнах да
пътувам с татко. – Стисна устни. – Бърк го обвини, че е спечелил Хартли с
измама, но това е лъжа. Татко никога не мамеше. Не се налагаше. Бърк
заплаши да ме съди, за да си и върне имението, но ако се омъжа за него,
нямало да стигнем до съд.
— Възмутително е да се говори така на омъжена жена! Трябваше да го
хвърля и към другата стена, преди да си тръгне!
— Теб те нямаше, а и с никого не бях обсъждала моето положение. –
Засмя се леко. – Явно за моето семейство е характерно да не говорим за
миналото, затова разбирам защо не ми е повярвал. Но е влудяващо, че
според него ми трябва мъж, за да се грижи за имота. Не съм твърде веща
по земеделие, но ще се науча. И се справям със счетоводните книги
несравнимо по-добре от Джордж Бърк.
— Щом поукрепна, аз ще поема управлението на имението заяви Адам.
Тя го зяпна, смаяна от очакванията му да му прехвърли задачата, но той
се мислеше за неин съпруг, а според английските закони собствеността на
една жена принадлежи на съпруга й. Още едно неудобство заради лъжата
й, че са семейство.
Не разчел правилно изражението й, Адам продължи:
— Според мен дори притежавам земеделски умения, но нямам спомен
откъде. – Свъси вежди. – Просто го умея, усещам го.
— Още тайни – промърмори тя. После се окопити. – Очаквам скоро да си
спомниш всичко. Но когато се възстановиш, ще обиколим имението и ще
разберем дали усещането ти е вярно.
Макар и с известно усилие, той се изправи.
— С твоя помощ ще стигна до спалнята. Обещавам да се появя, ако се
налага отново да изхвърля нежелан буен посетител.
 Тя се засмя и го хвана през кръста. Приятно й бе да го докосва, да усеща
ръката му на раменете си. Влязоха в стаята му, той си съблече халата,
подкрепян от нея, и се настани в леглото. Докато го завиваше, той
прошепна:
— Ще успея ли да те уговоря да легнеш до мен? Само докато заспя.
Предложението му беше колкото шокиращо, толкова и примамливо; и
не би било шокиращо, ако наистина бяха женени. Решаващият фактор се
оказа умората й.
— Чудесна идея.
Внимателно легна върху завивката от дясната му страна, за да не
натисне раната на главата му, ако в съня си се извърти към нея. Мислено
си напомни да провери после дали превръзката има нужда от смяна.
Реши обаче за момента да се отпусне. Макар да лежеше върху одеялото,
а той – под него, беше й страшно приятно да усеща Адам до себе си.
Определено й допадаше…

***
Въпреки изтощението си Адам остана буден. Беше спал достатъчно и
предпочиташе да се наслаждава на усещането жена му да е в обятията му.
Тя веднага заспа, опряла глава на рамото му; беше съсипана от дългата
нощ и мъчителния разговор с онзи негодник Бърк. Слава богу, че Адам
събра достатъчно енергия, за да я защити.
По-голяма част от сияйната й руса коса бе прибрана на тила, но няколко
кичура се бяха измъкнали и като коприна галеха ръката му. При спомена
как като видение се надвеси над него предишната нощ му се прииска в
момента да е достатъчно силен, за да се прояви като истински съпруг.
Щеше да бъде огромна загуба, ако не си възвърне паметта. Искаше да си
припомня всякакви подробности: как са се срещнали, първата им целувка,
брачната нощ…
Искаше да усети дори пак болката, която безспорно е изпитал, когато е
трябвало да замине. Всъщност: къде беше ходил и защо въобще бе
тръгнал?
Въздъхна. Всяко нещо с времето си. Извърна се и я целуна по главата.
Ако никога не си възвърне паметта, просто ще се наложи да изградят нови
спомени.

Глава 6

Глазгоу

Каретата се движеше из натовареното движение в шумния град, а

Рандъл гледаше през прозореца.
— Не подозирах, че Глазгоу е толкова голям.
— Не и колкото Лондон, но тук са едни от най-крупните търговци и
производители на Великобритания – обясни Къркланд. – Затова е
оживено като в пчелен кошер.
— Започваш да придобиваш шотландски акцент – засмя се Мастърсън.
— Съвсем естествено е – отбеляза Къркланд още по-провлечено. – Но
ако смяташ това за шотландски, чакай да чуеш местен жител. Дори няма
да разбереш дали ти говори на английски.
Рандъл се усмихна леко на подмятаните от приятелите му закачки.
Общо взето по пътя от Лондон насам мълчаха. Наеха карета и потеглиха
към Шотландия при първа възможност. По време на пътуването почти не
спираха и това се отрази доста тежко на ранения му крак, но пък бързо
преодоляха разстоянието. От друга страна, ако я нямаше раната, сега щеше
да е отново на Полуострова и щяха да минат седмици, преди да узнае за
смъртта на Аштън.
Беше губил приятели и в битки, и от болести, като онази, заради която
върнаха Уил Мастърсън у дома да се възстанови, но се предполагаше, че в
Англия са в безопасност. Не се очакваше да загинат при взрив на борда на
проклета парна яхта.
Прекосиха река Клайд по широк, оживен мост и той се зарадва, че най-
после са тук. Сега имаха възможност да предприемат нещо.
— Знаем ли къде е корабостроителницата на Аштън?
— Някъде из пристанището на Глазгоу, западно от града отвърна
Къркланд. – Няма да е трудно да я открием. В Глазгоу гъмжи от инженери
и проект като този на Аштън го обсъждат във всеки хан и във всяка кръчма
в града.
— Ти май добре познаваш Глазгоу – отбеляза Мастърсън.
Къркланд сви рамене.
— Прекарах известно време тук като момче. Моята злощастна слабост
към търговските взаимоотношения ме обрече да уча в академията
„Уестърфийлд“, за което съм безкрайно благодарен.
Мастърсън се ухили.
— Много ми е интересно да узная всички причини, поради които
ученици са се озовавали в ръцете на лейди Агнес.
— Има безброй начини едно момче да кривне от цивилизованите
стандарти – подхвърли Рандъл суховато. – Всеки от нас е прибягнал към
някой от тях. Колко време ще ни трябва да стигнем до пристанището?
— Поне час. – Къркланд изгледа Рандъл изучаващо. – Дотогава ще стане
време за вечеря. Предлагам да си наемем стаи в странноприемница и да се
наспим добре, преди да започнем да разпитваме за Аштън и „Начинание“.
Рандъл кимна. Нетърпеливата му нагласа бе готова да се впуснат веднага
в начинанието си, но изтерзаното му тяло се нуждаеше от почивка. Не бе
загуба на време обаче. Доколкото познаваше Къркланд, опитен събирач на
всевъзможна информация, до сутринта щяха да са наясно откъде да
подхванат издирването.

***
Предположенията на Рандъл се оказаха правилни. На следващото утро,
когато се срещна с приятелите си за закуска в трапезарията на „Корона и
платно“, Къркланд разполагаше с адреса на главния инженер на
„Начинание“. Арчибалд Мактавиш живееше в приятна къща на тиха
уличка, недалеч от оживеното пристанище. Посрещна ги дребна
стеснителна прислужница, взе им визитките и отиде да съобщи на
господарката си за тримата господа.
Госпожа Мактавиш се оказа уморена млада жена с вкопчено в полите й
дете и не остана доволна да види тримата снажни джентълмени във
всекидневната си.
— Не разполагам с време за посетители – отсече тя направо. Да се
видите със съпруга ми ли сте тук?
— Ако е възможно – отвърна Къркланд с подчертан шотландски акцент.
– Приятели сме на херцога на Аштън и желаем да научим повече за
злополуката, отнела живота му.
— Вината не е на Мактавиш! – откликна тя разпалено.
Тактичен както винаги, Мастърсън се намеси:
— Не сме дошли да обвиняваме когото и да било, госпожо Мактавиш, а
само да разберем какво се е случило. Учихме заедно с Аштън и той ни е
скъп приятел. Бихме желали да разберем подробности, стига съпругът ви
да е достатъчно добре, за да говори.
— Ясно – отвърна тя неохотно. – Ще проверя.
Излезе от стаята с детето и след минути се върна сама.
— Ще разговаря с вас. Не го изтощавайте. Извади късмет и оцеля.
Отведе ги на втория етаж в спалня с изглед към река Клайд. Мактавиш,
мъж към средна възраст, беше слаб, с оредяваща червеникава коса, с доста
видими синини и превръзки. Гледаше страдалчески. Съпругата му го
повдигна да седне, постави възглавници зад гърба му и погледна
визитките.
— Дошли са да те посетят Къркланд, Мастърсън и Рандъл. Не съм наясно
кой кой е.
Къркланд отново взе пръв нещата в свои ръце.
— Аз съм Къркланд.
Пристъпи напред, готов да се здрависа, но спря. Дясната ръка на
Мактавиш от китката надолу липсваше.
Мъжът изви устни в горчива усмивка и вдигна осакатения си крайник.
— Вече не съм никакъв инженер, както се вижда. Какво ви интересува?
— Как и къде почина Аштън – отвърна Рандъл, преди мълчанието да
стане съвсем неловко. – Ако уточним мястото на експлозията, се надяваме
да открием тялото и да го приберем, за да го погребем.
Изражението на Мактавиш се смекчи.
— Така постъпват приятелите, макар морето да не сътрудничи винаги.
Добър човек беше Аштън. Мнозина дори не подозираха, че е херцог.
— На всички ще ни липсва – съгласи се Мастърсън тихо. – Знаеш ли
какво причини експлозията? Парните двигатели са коварно нещо, но в
писмата си Аштън пишеше, че проектът върви добре.
— Да, така беше. – Мактавиш сви лявата си длан в юмрук и гневно удари
по леглото. – Плавахме си славно до устието на Клайд. Двигателят
мъркаше като котенце.
— Говориш за доста голямо разстояние – изненада се Къркланд.
— Да. Ако разполагахме с достатъчно гориво, щяхме да стигнем дори до
Ливърпул. Точно обърнахме и парният котел експлодира. Все едно ни
удари светкавица.
— Възможно ли е? – намеси се Мастърсън. – Имаше ли буря…
Инженерът поклати глава.
— Беше малко мъгливо, но нямаше буря.
— Къде се намираше Аштън, когато котелът избухна? – Въпросът зададе
Къркланд. – Ти беше ли с него?
— Излязох на палубата, за да преценя колко навътре сме навлезли.
Наближавахме остров Аран, когато парният котел гръмна. Аз изхвърчах
във водата. – Мактавиш погледна обезобразената си ръка. – Дори не
помня какво я премаза. За мой късмет Дейви, нашият лоцман, е отличен
плувец. Хвана ме и ме извлече на брега на Аран.
— Видя ли Аштън във водата? – продължи да разпитва Къркланд.
— Въобще не – отвърна инженерът. – По това време най-вероятно е бил
в машинното отделение. Прекарваше доста време там. – Докосна
бинтованата си глава. – Не бях на себе и помня само Дейви. По-късно с
изненада узнах, че още двама са стигнали брега.
Рандъл пое дълбоко въздух, за да зададе най-трудния въпрос.
— Чувал ли си водите да са довличали тела в района?
— Островите са многобройни и тялото може да попадне къде ли не –
отвърна Мактавиш. – Според мен обаче тялото на Аштън най-вероятно се е
заклещило в отломките на яхтата.
Звучеше правдоподобно.
— Колко са всичките жертви? – попита Рандъл.
— Четирима, заедно с Аштън. Един от нашите беше намерен на плажа
Трун. – Мактавиш въздъхна дълбоко. – Доколкото знам, другите още не са
открити.
И нищо чудно никога да не бъдат.
Рандъл се върна към казаното от инженера по-рано.
— Щом „Начинание“ е бил близо до брега, има ли шанс да извадим
остатъците?
Мактавиш се замисли.
— Възможно е. Така евентуално ще се разбере и защо въобще възникна
експлозия.
— Ще ни трябва спасителен кораб, кран и опитен екипаж – прецени
Мастърсън. – Препоръчваш ли някого?
— Джейми Богъл от Грийнок е вашият човек. Разполага с най-доброто
оборудване в Шотландия. – В очите му се появиха искрици. – Бих искал да
видя какво ще извадите.
— Ще го уредим – увери го Къркланд. – А ако си търсиш нова работа,
чичо ми Дънлоп притежава корабостроителница и набира инженери с
опит.
— Ти си племенник на Джордж Дънлоп? – погледна го Мактавиш
удивен.
Съпругата му, застанала тихо в ъгъла, ахна. Сега, когато Мактавиш
остана осакатен, се притесняваха за пари. Инженерът погледна
обезобразената си ръка.
— Не съм… в състояние да правя онова, което правех преди…
— Работници се намират. Чичо иска хора със знание и опит. Ще го
предупредя, че ще му се обадиш. – Къркланд бръкна в джоба на жакета и
извади малък тефтер. – Какви са имената на другите оцелели и къде да ги
намерим?
Докато си тръгнат, госпожа Мактавиш бе толкова щастлива от
посещението им, че ги гости с чай и бисквити. Вече в каретата Рандъл се
поинтересува:
— Чичо ти Дънлоп наистина ли търси инженери?
— Дори да не е така, ще го убедя да вземе Мактавиш – отвърна
Къркланд. – Стана един от най-добрите корабостроители в Англия, защото
наема най-добрите. Този само ще му е от полза.
Рандъл се облегна. Не бяха постигнали особен напредък в откриването
на Аштън, но поне за инженера нещата се бяха стекли благоприятно.

Глава 7

Беше момче и се боричкаше със свои връстници.

— Ето така се отблъсква някой.
Илюстрира думите си като с усвоените методи да надделява над
противника си хвърли върху леглото рус хлапак.
Първоначално победеният се шокира, после настоя:
— Научи ме как да го правя!
— И мен, и мен! – развикаха се и другите в стаята.
Той се захвана с радост, защото бойните умения не само му
доставяха удовлетворение, но му печелеха и уважение.
Висока строга жена влезе в стаята в момента, когато две момчета
летяха във въздуха. Мигом се възцари тишина и се чу само тупването
на двете тела върху дюшеците.
— Явно ще се наложи да включа повече игри с топка в програмата ви,
за да не се избиете, докато изразходвате енергията си, момчета. Това
обаче изисква да се изправите срещу младежите от селото, защото в
момента в училището не сте достатъчни за два отбора по футбол или
крикет.
Тъмнокосо момче с още по-тъмни очи се обади:
— Ще ги победим. Кръвта си казва думата, според татко.
— Не и при състезание на писта – отбеляза жената, без видимо да се
впечатли от думите му. – Ще ви се отрази добре да ви натупат
момчета с повече умения, отколкото с благороднически произход. –
Изгледа всички един по един. – Време е да лягате да спите и да
престанете да трошите мебелите!
Всички възпитаници кимнаха, а след като тя излезе, се разхилиха. Но
нови хвърляния във въздуха не последваха.
Едро, добродушно момче с кестенява коса извади кутия с
джинджифилови бисквитки и всички ги опитаха, докато си приготвяха
леглата и бъбреха. Едни приказваха повече от други.
Не си спомняше нито имената, нито разговорите, но се чувстваше
добре; помежду им се долавяше разбирателство и симпатия.
Приятели! Той имаше приятели.

***
Адам се събуди рано, усмихнат от приятното усещане, останало след
съня. Внимателно протягане потвърди, че натъртванията и болката в
мускулите не са отшумели, но като цяло имаше подобрение и той се
чувстваше по-добре. Порови се из паметта си, като се питаше дали сънят е
бил част от миналото му, или просто сън, провокиран от сблъсъка му с
Джордж Бърк.
В истинските си най-ранни спомени сега отново беше във водата,
отправил се към смъртта. Преди това не си спомняше нищо, макар ясно да
съзнаваше какво му се е случило, след като Марая го изтегли от водата.
Най-жив от всички бе изпитаният страх, когато тя бе нападната от
ухажора си. Все още не бе наясно откъде събра сили да хвърли Бърк в
другия край на стаята. Същевременно съзнаваше, че ако се налага, щеше
да премине и през заключени врати, за да стигне до Марая.
Най-ярко от всичко си спомняше обзелото го спокойствие, докато
лежеше със съпругата си до себе си, след като Бърк си тръгна. Час-два по-
късно тя го остави, но преди това го докосна по косата. С целувка ли?
Надяваше се да е така…
После спа почти през целия ден, ала се будеше от време на време и
тогава хапваше, пиеше и използваше тоалетната. Имаше и бегъл спомен за
посещение на госпожа Банкрофт, която смени превръзките му и похвали
напредъка във възстановяването му.
Сега бе напълно буден и вече не се чувстваше като инвалид. Надигна се
и стана от леглото. Залюля се за миг, но успя да се задържи и стигна
безпрепятствено до легена и каната с вода. Видя отражението си в малкото
огледало над шкафа и направи гримаса. Изглеждаше съвсем неугледно:
набола черна брада, натъртвания, от лилави станали вече зелено-
жълтеникави, и нахлузена като чалма превръзка, килнала се на една
страна.
Опипа брадата си с пръсти и се запита на колко ли дни е. Невъзможно бе
да определи, ако не знае колко бързо расте. Изми си лицето и потърси
бръснач, но безуспешно. Щеше да помоли Марая да му донесе един.
Без да се замисля, седна по турски на износеното килимче на пода.
Постави свити в пръстите длани върху коленете, затвори очи и вдиша
дълбоко. След малко долови как ритъмът на дишане се забавя, без да си го
налага съзнателно.
Да седи по този начин явно бе нещо, което прави редовно, но усещаше,
че хората наоколо биха го възприели като нещо странно. Какво всъщност
правеше?
Медитираше. Думата изплува ненадейно в ума му. С лекота, придобита
несъмнено след дълга практика, прогони мислите и стигна до осмислянето
на същността на душата си. Въпреки тъмната завеса, която го делеше от
миналото му, беше жив, добре и в безопасност. Засега това бе достатъчно.
Няколко минути отпускане го подготвиха за всичко, което можеше да
последва. Заподозря, че медитира всяка сутрин, след като се събуди.
Водата, с която наплиска лицето си, вероятно разбуди добре усвоен ритуал.
Докато се изправяше, се запита какви други модели на поведение ще
изплуват.
При липсата на памет се налагаше интуицията да го води. Вече няколко
пъти определени теми му се сториха познати. Явно разбираше от
земеделие. Какво още знаеше?
Коне! Беше убеден, че разбира от коне.
Готов за изследвания, той надзърна в гардероба; вътре висяха носени, но
още годни за използване дрехи. Едва ли са негови, мина му през ума; той
би предпочел други цветове и тъкани. Дрехите бяха с хубава кройка и
добре ушити, но не отразяваха неговия стил. Изглежда Марая бе донесла
нещата, докато е спал.
Или със загубата на паметта се бе променил и вкусът му? Тревожна
мисъл… Щеше му се да смята, че е човекът, който винаги е бил, макар в
момента паметта да му изневерява. Изпитваше силна потребност да вярва
в нещо.
Например какъв щастливец е да има съпруга като Марая.
Сгрят от тази мисъл, той облече подходящи дрехи за разходка.
Междувременно се убеди окончателно – дрехите не бяха негови. Беше по-
висок и по-слаб в кръста, а жакетът и ботушите се бяха оформили по
тялото на друг. Но като цяло изглеждаше прилично. Далеч по-добре от
дрипите при спасяването си.
Вероятно са на тъста му, сети се той. Опита се да си представи бащата на
Марая и се получи неин мъжки образ: мъж с руси коси и топли кафяви
очи. Въображение, а не спомен. Нямаше никаква представа как изглежда
Чарлс Кларк.
Любопитен да разгледа дома, който никога не бе виждал, той тръгна на
пътешествие. Скоро всички от домакинството щяха да се надигнат, но
засега цялата къща бе тиха и той излезе навън. Основната сграда имаше
прекрасна гледка към Ирландско море и далечните острови. По залез
изгледът сигурно е великолепен.
Намери пътека към водата и тръгна към брега. Вероятно с Марая бяха
минали оттук, след като го извади от водата. Сега разстоянието му се стори
съвсем кратко; за разлика от онази нощ, когато му се видя безкрайно.
Вдиша соления въздух. Моряк ли беше, или човек, който плава? Не беше
сигурен. Ала морето му беше познато, нищо че за малко не отне живота му.
Но нямаше усещане това да е препитанието му; едва ли е бил капитан.
Ха! Защо така естествено му хрумна, че е възможно да е бил капитан?
Вероятно е бил в положение да дава нареждания.
Докато изкачваше пътеката обратно към къщата, усети как краката му
треперят. Макар умът му да се избистряше, тялото определено не се бе
възстановило напълно от премеждието.
Вместо да се прибере вътре, той сви към съседните сгради. В малко
заграждение до конюшнята се разхождаха няколко коня. Кестенява
кобила припна към него ентусиазирано.
Той се усмихна и ускори крачка; конете определено бяха нещо познато
за него.

***
На път за трапезарията долу Марая се отби да види как е Адам. Сърцето
й подскочи при вида на празната спалня. Ами ако е излязъл през нощта и
се е загубил? Ако се е озовал на брега и приливът го е отнесъл?
Мислено се смъмри да не се държи като идиот. Във времето, когато беше
буден, Адам бе съвсем разумен. Най-вероятно се е събудил рано и се е
почувствал достатъчно добре, за да стане от леглото. Бърз оглед в
гардероба показа, че някои от дрехите на баща й липсват.
С надеждата да не е стигнал по-далеч от кухнята, тя тръгна натам и
завари госпожа Бекет да пече овесени кифлички със сушени семена. Марая
взе една; беше още гореща и тя се изгори. Докато я мажеше с масло,
подхвърли небрежно:
— Господин Кларк вече е станал. Идвал ли е насам?
— Още не. – Готвачката я изгледа строго. – Не си споменавала, че имаш
съпруг.
— Толкова рядко го виждам. Все едно не съм омъжена – обясни Марая,
макар и с известни угризения. Ужасно е как една лъжа повлича след себе
си толкова нови. – Ще се наложи да се опознаем отново. – Отхапа от
кифличката. – Великолепна е!
Несъмнено безчет въпроси занимаваха госпожа Бекет относно внезапно
огласения брак, но тя не прояви настойчивост. Задоволи се да попита:
— Какво обича да яде господин Кларк? Сега, щом вече става, е редно да
похапва добре.
— Днес е хубаво да остане на лека храна – отвърна Марая, защото
нямаше никаква представа какви са предпочитанията на Адам. –
Предлагам супа и малко риба за вечеря. – Грабна още две кифлички. – Ще
погледна дали не е навън.
— Ако го намериш, за закуска ще му приготвя омлет с магданоз.
— И аз бих искала един. – Марая целуна готвачката по бузата. – Госпожо
Бекет, ти си истинско съкровище.
По-възрастната жена се засмя.
— Така е и не го забравяй.
Навън Марая огледа пътеката към морето, но не видя Адам. Тръгна към
конюшнята все още с кифличките в ръка.
От личен опит знаеше каква притегателна сила са конете за мъжете и
именно затова пое натам. Имението Хартли разполагаше с обичайните
работни коне и в добавка с два отлични коня за езда. Баща й ги бе
спечелил на карти.
Точно отхапваше от кифличката, когато баща й се появи на кон иззад
ъгъла на конюшнята.
Тя ахна и покри уста с ръка; изпусна кифличките, защото едва не
припадна от шок.
Адам скочи от коня и хукна към нея. В зелените му очи се четеше
тревога.
— Марая, какво става?
Адам; беше Адам, а не баща й. Разтреперана, тя успя да промълви:
— Помислих те… за баща ми. Облечен си в неговите дрехи, яздиш коня
му Турски султан. За миг бях сигурна, че е той.
Докато Турски султан се справяше с падналите на земята кифлички,
Адам я взе в прегръдките си. Тя долови аромата на баща си по дрехите, но
прегръдката определено бе на Адам.
— Горката – промълви той нежно. – Много неща ти се случиха
напоследък. Съжалявам, задето те изплаших така.
Зарови лице в гърдите му.
— Все още не съм свикнала с мисълта, че татко го няма. Ако го бях
видяла мъртъв, щеше да е различно, но така, само по слухове…
Адам я помилва по косата и тя си даде сметка, че в прегръдката му има
нещо необичайно. Не беше похотлива, а по-скоро успокоителна, като на
приятел. Или… интимна. Адам се смяташе за неин съпруг и бе готов да я
защити, напълно убеден, че е в правото си да я държи в обятията си.
Мисълта я смути, но допирът му бе така приятен. Така естествено се
държеше като съпруг, че тя се запита дали наистина няма съпруга някъде.
Жена, която отчаяно копнее да научи какво е станало с него, както Марая
отчаяно искаше да узнае какво всъщност е сполетяло баща й.
Потисна обзелите я мисли и се отдръпна от него. Той вдигна остатъците
от кифличките, преди Турски султан да погълне и тях.
 — Как чу за смъртта на баща си? – поинтересува се той. – Има ли
изгледи съобщението да е неточно?
— Научих новината от Джордж Бърк. – Видя изражението на Адам и се
усмихна тъжно. – Знам, не е достоверен източник, но ми донесе пръстена,
с който татко не се разделяше. Това ме убеди.
— Сега, когато видях що за човек е, не бих се учудил, ако го е откраднал.
— Напълно е способен, но малко след това получих писмо от адвоката ни
в Лондон. И той потвърди смъртта на татко. – Замисли се и добави: – А
главно ме впечатлява, че отдавна нямам вест от баща ми. Пишеше ми по
няколко пъти на седмица и изведнъж… нищо. Не би спрял да контактува с
мен така внезапно, ако всичко е наред. – Въздъхна. – Мъртъв е. Вярвам.
Но ми се стори така естествено да идва към мен, яхнал Султан.
— Естествено е човек да се надява да стане чудо. Все ни се иска да
избегнем трагедията.
— От опит ли говориш, или правиш мъдри съждения?
Той се замисли.
— Не знам, но едва ли съм особено мъдър.
Тя се засмя. Ако баба Роуз й е пратила съпруг, макар и мним, то
определено го бе подбрала с чувство за хумор.
— Допада ли ти Турски султан? Според татко е най-добрият кон, който е
притежавал. Спечели го, естествено, на карти.
Лицето на Адам засия.
— Прекрасен е. Красив е и енергичен, а не е своенравен. Кафявата
кобила също е много добра. И тя ли е придобивка от игра на карти?
— Да. Нея я яздя аз. Нарекох я Лешник. – Марая погледна Адам. В
дрехите на баща й приличаше на благородник, но чертите на лицето му
бяха изопнати. – Не очаквах да си излязъл да яздиш. Не ти ли идва малко
в повече?
— Силите ми не са се възстановили напълно – призна той – и въпреки
това ми се прииска отново да яхна кон. Защо да не обиколим имението
днес?
— По-късно, ако си готов. Госпожа Бекет ни приготвя закуска. Какво ще
кажеш за един омлет?
— С огромно удоволствие!
Хвана я за ръка и тръгнаха към къщата. Определено му допадаше да я
докосва. Марая се запита за пореден път дали не проявява непринудените
привички на женен мъж да докосва жена си, когато му се прииска.
Колкото по-бързо нейният дар от морето възвърне паметта си, толкова
по-добре щеше да бъде за всички.

***
След прекрасната закуска Адам се оттегли в стаята си, за да си почине. В
ранния следобед Марая надникна и го завари изтегнат по гръб напряко на
леглото. Беше си свалил ботушите и жакета, но още беше по риза и
бричове. Притежаваше хубава фигура и приличаше на джентълмен. Дали
беше благородник по рождение? Тя не знаеше, но той определено се бе
превърнал в такъв.
Реши, че ще го остави да спи, ако не го събуди лесно, и прошепна:
— Адам? Как се чувстваш?
Той отвори очи и й се усмихна сякаш е най-специалната жена на света.
 — Имам сили да пояздим из имението.
Огледа го; видимите му натъртвания я накараха да се замисли за всички
невидими. Все още не бе в най-добра форма.
— Да изчакаме до утре – предложи тя. – Не се насилвай.
— Тогава се налага да си намеря друго физическо занимание. – Хвана я
за ръка и я притегли да легне до него. Погледна я съсредоточено. – Ще ми
се да помнех първата ни целувка. Сега трябва да започнем от самото
начало.
Преди да схване намерението му, той я целуна. Устните му бяха твърди и
топли, а езикът – нежен, когато разтвори нейните устни.
У нея забушуваха чувства, размътиха разсъдъка й и трезвата преценка.
Бяха я целували увлечени по нея млади мъже и няколко пъти бе
отблъсквала пияници като Бърк, ала никога не бе получавала целувка като
тази. Долавяше каква наслада изпитва той и същевременно колко е
убеден, че двамата имат обща история; че си принадлежат един на друг.
Ахна неволно, когато ръцете му плъзнаха по тялото й и се задържаха
върху всяка нейна извивка. Гореше там, където телата им се докосваха.
Беше готова да се разтопи и да се остави да я целува, докато потъне в
пълна забрава.
Ръката му се плъзна под полата й и тръгна по голото й бедро. Беше хем
шокиращо, хем прелъстително. Колкото и да не й се искаше, тя се
отдръпна; сърцето й биеше лудо, но думите на Сара кънтяха в главата й:
„Вината е твоя!“.
Марая нямаше как да го отрече. Ако продължават така, нищо чудно да
загуби девствеността си и да тласне Адам към изневяра. Редно бе веднага
да се измъкне от тази неприемлива ситуация.
Той я погледна с поруменяло лице, леко объркан и дори обиден.
— Какво има, Марая?
За миг си помисли дали да не признае истината, но мисълта да го
откъсне от всичко, което поне отчасти му се струваше познато, й бе
непоносима. Потърси убедителен отговор: от една страна, да постави
дистанция помежду им, от друга – да е правдоподобен.
— Съжалявам, Адам. – Надигна се и седна на ръба на леглото. В обятията
му загубваше способността да мисли ясно. – Всичко ми идва малко…
изневиделица. Съвсем кратко време бяхме заедно и сега съм почти
непозната за теб.
— Но любима непозната – уточни той тихо. – А и няма как аз да съм
непознат за теб, освен ако не съм се променил страшно много.
Тя потрепери; дали чувствата му отразяваха отношението му към
истинската му съпруга, ако такава съществува, или Марая е удобен
заместител? Припомни си какво каза на госпожа Бекет и почти го повтори:
— Не си се променил, но ситуацията е доста необичайна. Защо не ме
ухажваш, все едно току-що сме се срещнали? Така ще се преоткрием
наново. – Хвана го за ръка. – Паметта ти, естествено, може да се възвърне
всеки момент и това би опростило нещата. Докато се случи обаче, нека
започнем отначало.
Той се поколеба и тя предположи, че предпочита да я опознае в по-
библейски смисъл. Ала той се усмихна, вдигна сплетените им длани и я
целуна по кокалчетата.
— Какво мъдро предложение. Госпожице Кларк, ти си най-прекрасното
същество, което съм срещал. Ще ме придружиш ли на разходка в
градината?
— С най-голямо удоволствие, господин Кларк – отвърна тя облекчена. –
Ще се порадваме на нарцисите и на взаимната ни компания.
Той се засмя, надигна се от леглото и посегна към ботушите.
— Дано те омайват брадясали мъже със синини и натъртвания. Нямам
представа как изглеждам.
— Напълно очарователно – заяви тя решително.
Определено беше така.

Глава 8

Докато Адам си обу ботушите и си облече жакета, за да излязат, Марая

се появи с шапка, богато украсена с цветя и поизносен син шал. Той й
предложи ръка.
— Изглеждаш пленително, госпожице Кларк.
Тя премигна кокетно и пое дланта му.
— Много си любезен, сър. Ако се държиш добре, ще ти позволя да ме
наричаш по име.
Той се ухили и отвори вратата, за да излязат навън.
— Ако не го намираш за прибързано, аз пък ти разрешавам да ме
наричаш Адам.
— Никога не прибързвам, господин Кларк. Аз съм една порядъчно
възпитана млада дама.
— Никой не би помислил друго – увери я той.
Беше разочарован – силно разочарован, – задето тя не му позволи да я
люби, ала сега си даде сметка, че всъщност е права. Трябваше им време, за
да се преоткрият и да изградят наново привързаност и другарство помежду
си. В брака плътското желание е хубаво нещо, но имаше нужда и от друго,
особено за жена, изправена пред съпруг, който не я помни.
Не само се опознаваха отново, но играеха забавна и приятна игра. Рано
или късно щеше да завърши в брачното ложе. Щеше му се да има спомен
как изглеждат извивките на тялото и без дрехи. Беше влудяващо да знае,
че са се любили, а да не е в състояние да възпроизведе как изглежда тялото
й; или какво е усещането да я милва и гали.
Вече навън тя го поведе наляво, далеч от конюшнята и
селскостопанските постройки. Той се наслаждаваше на топлината на
ръката й, опряна върху неговата и на лавандуловия аромат, който
долиташе от дрехите й.
— Нищо не разбирам от мода – призна той, – но шапката ти е
пленителна.
— Благодаря, сър. – Заряза престорената си скромност и се засмя. –
Многократно съм преправяла тази сламена шапка и едва ли е модна.
Обикновено не разполагахме с излишни пари и станах специалист в
преправянето на рокли и шапки, използвайки дантели и цветя.
Всички ли млади дами бяха склонни да признаят недоимъка на
средства, или беше толкова пряма, защото бяха женени? Каквато и да беше
причината, намираше непринудеността й за освежаваща.
 — Шалът ти обаче не може да се нарече модерен – отбеляза той.
Тя се загърна по-плътно в синьото наметало.
— Баба Роуз ми го изплете за една Коледа. Когато го използвам, все едно
ме е прегърнала и затова рядко се разделям с него.
Подметна го ведро и безгрижно, но той долови самотата в душата й.
Беше водила необичаен живот, който нямаше много общо с ежедневието
на другите млади дами.
— Беше ли ти трудно постоянно да пътуваш от едно място на друго и да
не усещаш корените си? Как се развличаше? В някои имения жените,
предполагам, не са били доволни да им гостува толкова хубаво момиче.
Тя направи гримаса.
— Много си умен, щом се досещаш за това. Всички се радваха на
присъствието на татко, защото беше чудесен компаньон. Дамите обаче
смятаха, че искам да се омъжа за синовете им, а не биха приели снаха без
средства.
Думите й го подтикнаха да попита нещо, което го тормозеше:
— И затова ти избра съпруг без пари, така ли? Все пак бях ли в състояние
да ти осигуря приличен дом?
Тя свъси вежди и извърна глава, сякаш в колебание какво да отговори.
— Ти беше умен и пред теб се откриваха доста перспективи. Не се
притеснявах за бъдещето ни. Наложи се да заминеш малко след като се
оженихме и беше логично да остана при татко, докато се върнеш. – Посочи
къщата. – После татко придоби Хартли.
— Колко дълго бяхме разделени?
— Стори ми се цяла вечност.
— Защо въобще заминах? С какво се занимавах?
— Вършеше тайни неща за правителството. Не говореше с мен по
въпроса. Предпочиташе да не задавам въпроси.
Побърза да смени темата. – Разходката щеше да е много по-романтична,
ако градините бяха по-поддържани, а не така занемарени. Бърк явно не е
влагал пари в тях. Госпожа Бекет, готвачката, спомена за стар градинар,
който починал и не бил назначен заместник. Сега градините приличат по-
скоро на джунгла.
Преувеличаваше, но не много. Тревата беше избуяла, а дърветата не
бяха подкастряни; лехите с цветя бяха запуснати. Дори сега, напролет,
всичко изглеждаше неугледно; до лятото някои участъци щяха да станат
направо непроходими.
— Да, доста работа ще трябва – съгласи се той, докато поемаха по
оформена каменна пътека. – Като цяло обаче общият план е добър, а и
растенията са жизнени. – Отмести един клон, за да мине Марая. –
Разрешаваш ли да опитам да придам по-приличен вид на градините?
Тя го погледна изненадано.
— И от градинарство ли разбираш?
— Така ми се струва. – Несъзнателно започна да свива и разпуска
пръсти. – Изпитвам желание да работя с ръцете си. Да се захвана с нещо и
да го направя по-красиво.
— Тогава точно оттук трябва да започнеш. Каквото и да пипнеш, ще бъде
подобрение. Ще наема хора от селцето да ти помагат, ако искаш.
— Добре, но чак когато реша какво да се направи. – Хвана я за ръка и
преплете пръсти с нейните. Тя затаи дъх, защото беше без ръкавици и
кожата му докосваше нейната. Тръгнаха отново и той отбеляза: – Сега,
когато обмислям съдбата на градините, ги виждам по по-различен начин.
Тя се засмя.
— Храстите плачат за внимание. В някои сектори дори не съм стъпвала.
Все възниква нещо друго за правене.
— Тогава заедно ще обходим всеки сантиметър. Накъде води тази
пътека?
— Нямам представа, но съм любопитна да разбера.
Тя се приближи съвсем близо до него, защото избуялите храсти
стесняваха пътеката.
— Определено ще ги окастря – заяви той; ръцете буквално го сърбяха да
се хване на работа. – Няма ли да е джентълменско от моя страна?
— За мен винаги си бил такъв.
Тя плъзна пръст по дясната му длан; допирът й му подейства еротично и
той трепна неволно.
Напомни си, че са в период на ухажване и няма как да я положи да легне
върху тревата и да преоткрие прекрасното й меко тяло. Пое дълбоко
въздух, за да се овладее.
Пътеката рязко сви надясно и попаднаха в закътана вътрешна градинка.
В далечния край на заграждението се срещаха под прав ъгъл две каменни
стени. Нарцисите в подножието бяха напъпили. Над едната стена бе
разперило клони плодно дръвче; червено увивно растение обгръщаше
другата.
Адам се закова на място и затаи дъх.
— Това ми е… познато.
Тя го погледна смаяна.
— Бил си тук и преди?
— Не – отвърна той бавно, докато се опитваше да осмисли мярналия се
за миг образ в съзнанието му. – По-скоро атмосферата ми е позната.
— По какъв начин?
— Закътано е и се чувствам в… безопасност. Сякаш съм защитен и това
ме успокоява. – Затвори очи и се опита да си припомни друга градина. –
Имам бегъл спомен от подобно място, но с доста повече цветя. Ярки цветя.
В единия край блика фонтан… със слон по средата. Поне мисля, че е слон.
— Градината може и да не е била в Англия.
— Определено не е – потвърди той уверено. – Нямам представа обаче
къде се намира.
Отвори очи и разгледа по-внимателно градината пред себе си. Листата
на храстите и шубраците представляваха приятна смесица от цветове и
форми. Няколко големи камъка в заграждението направо приканваха
човек да седне върху тях.
— Струва ми се, че и двете места са били създадени, за да те настроят
към размисъл, към молитва или към вътрешен мир и спокойствие.
— Като спомена спокойствие, ето я Анабел, котката на госпожа Бекет.
Животинката дремеше на огряно от слънцето място недалеч от плодното
дръвче. При приближаването на Марая бавно отвори очи и не възрази да я
вземат на ръце.
Марая трябва да се разхожда с котка навсякъде, реши Адам.
Представляваше неустоима гледка с русите си къдрици, докосващи
мъркащата в ръцете й котка на бели и черни петна. Нежността, която се
излъчваше от младата жена, я правеше още по-красива.
— Анабел явно прекарва и доста време при господарката си в кухнята –
подхвърли Адам. – С това си обяснявам пищните й форми.
— Много ласкаво я описа – засмя се Марая. – Страшно е гальовна.
Понякога дори благоволява да спи при мен, на леглото.
Адам отново се огледа наоколо и се замисли за другата градина. Сега я
виждаше малко по-ясно. Водата във фонтана се лееше от хобота на слон с
човешки торс. Доста не-английско. Въздухът беше парещо горещ, а жена
седеше в сянката на голямо дърво. Не я виждаше ясно, но знаеше, че е
тъмнокоса и красива…
Марая се отпусна върху един от камъните все така с котката в ръце.
— Разбирам защо такова място действа успокоително – сподели тя.
— Ще разчистя тук и ще го превърна в истинска градина за медитация –
реши спонтанно той. – Това ще е първият ми проект. — Седна на камъка и
погали лъскавата козина на Анабел. Пръстите му се озоваха провокиращо
близко до гърдите на Марая. – След като те ухажвам, госпожице Кларк, ще
използвам уединението ни, за да си открадна целувка.
Наведе се към нея и притисна устни към нейните нежно, все едно им е за
пръв път. Тя издаде тих, сподавен стон. Целувката, започнала съвсем
невинно, бързо прерасна в друго. Ръката му се плъзна и обгърна гърдата й.
Котката изсъска и скочи от ръцете на Марая.
Реакцията на Анабел накараха Марая да се дръпне.
— Позволих ти да си откраднеш целувка, но нищо повече. Аз съм много
почтена… млада дама.
Ръката му застина. Макар да копнееше да усети топлината на тялото й,
той обеща да не прибързва. Тя го заслужаваше.
— Като не дотам почтен джентълмен се извинявам за лошото си
държание, но тайно се надявам да го повторя възможно по-скоро.
Тя се засмя малко притеснено.
— Ти си по-откровен, отколкото се очаква от обикновен ухажор.
— Но нашето не е обикновено ухажване – напомни й той. Стана и й
подаде ръка. Чувстваше се приповдигнат. – Да продължим ли
опознавателната ни разходка?
— Стига да избягваме прекалено уединените кътчета. Да огледаме
кухненската градина. Зеленчуците там едва ли ще ни подействат
романтично.
Поколеба се, ала все пак го хвана под ръка. Той си напомни за пореден
път, че й трябва време, за да приеме настъпилите у него промени. Явно не
е мъжът, който е бил преди и фактът, че са женени не означаваше
автоматично тя да го покани отново да сподели постелята й.
С известно безпокойство се запита дали амнезията е основание за
анулиране на брак. Надяваше се да не е.

Глава 9

Островите Грийнок и Аран, Шотландия

В хладния дъждовен следобед „Ани“ вдигна котва и Уил Мастърсън се

хвана за парапета. Застаналият до него Рандъл попита:
— Какво е онова нещо на задната палуба?
— Капсула за гмуркане – отвърна Уил. – Заради тежестта си не се килва,
когато е във водата. Гмуркачите се спускат с нея, отиват до желаното
място, оглеждат го, като имат възможност да се върнат, да се покажат на
повърхността за глътка въздух или да ги изтеглят.
— Страшно находчиво! – възхити се Къркланд. – Какво ли още ще
измислят?
— Аристотел е описал отдавна принципа на подобна капсула. Не е кой
знае колко ново изобретение – осведоми го Уил.
Напоследък обаче са направили доста подобрения. – Тази, например,
има прозорче, за да гледаш, докато си под водата, а понеже е с
компресиран въздух може да остане долу по-дълго.
Рандъл свъси вежди.
— Дано да ни помогне.
— Аш най-вероятно е бил в машинното. Ако не грешим, би трябвало да
намерим тялото му.
Уил говореше спокойно, но далеч не се чувстваше така. Докато не
намерят тялото, все още мъждукаше надежда, макар и минимална, Аш да е
още жив.
Сред викове и със скърцане „Ани“ потегли. Арчи Мактавиш се оказа
прав: Джами Богъл от Грийнок притежаваше първокласно оборудване за
спасителни акции. Богъл разполагаше и с още нещо: личен мотив да
помогне за изваждането на „Начинание“. Братовчед му Доналд бе един от
изчезналите мъже, вероятно загинал.
— Доналд обичаше да работи за вашия херцог – бе подчертал Богъл при
първата им среща. – Не бил получавал по-хубава работа.
— Тогава да открием и приберем тялото му – предложи Уил.
— Това ще се хареса на семейството му – съгласи се Богъл. – Да тръгнем
ли със следобедния прилив?
Така и постъпиха. „Ани“ и лодка на буксир поеха на юг. Уил, Рандъл и
Къркланд заедно с Арчибалд Мактавиш и Дейни Колинс – двама от
четиримата оцелели при потъването на „Начинание“ – се намираха на
борда. Отне им по-малко от ден да намерят останките. Не бяха на голяма
дълбочина и не се очакваше операцията по изваждането да е трудна.
Под свъсеното заплашително небе спуснаха капсулата. Единият гмуркач
вътре беше Дънкан, син на Богъл. Не след дълго въжето на крана се
изпъна, защото прикрепиха останки към веригата. Гмуркачите изплуваха
и докладваха:
— Попаднахме на кормовата част на яхтата и на машинното отделение.
Ако действаме внимателно, ще успеем да ги изтеглим.
Баща му кимна и даде заповед на екипажа да действа. Веригата започна
да се намотава със стържещи звуци и скоро огромен къс от потъналата яхта
се издигна над повърхността. От всички процепи течеше вода.
Уил впи пръсти в парапета, питайки се дали Аш е вътре. Отказваше да
повярва, че Аш, с неговия буден ум и ненадмината преданост, наистина го
няма. Това бе и една от причините защо е толкова важно да намерят
тялото.
Кранът насочваше товара към лодката, но веригата се скъса и краят й
полетя към Дънкан Богъл. Бърз като котка Рандъл се хвърли, за да отмести
младежа от пътя на желязната верига; не успя съвсем и краят й със
страшна сила шибна Дънкън.
Младият мъж извика и падна на палубата. Отломъкът цопна обратно във
водата, надигна се вълна и „Ани“ се разклати доста силно.
Капитанът изруга и се наведе над пострадалия си син, превиващ се от
болка.
— Добре ли си, момче?
— Горе-долу… Ако англичанинът не ме беше дръпнал, проклетата верига
щеше да ме разполови.
— Страшничко беше – съгласи се Рандъл. Понеже бе натрупал известен
опит да се грижи за ранени на бойното поле, приклекна до Дънкън да го
прегледа. – Счупено рамо и може би пукнато ребро – констатира той. – Ще
те превържем и ще се възстановиш.
— Но известно време няма да се гмурка – свъси вежди Богъл. – Ще
сменя веригата, гмуркането обаче е за двама и Уий Горди няма да се
справи сам. Налага се да се върнем в Грийнок за друг гмуркач.
— Аз умея да се гмуркам – обади се Уил. – Като момче живях в
Карибския район и се научих да плувам, преди да проходя.
— Сигурен ли си? – попита капитанът, изпълнен със съмнение. – Това е
трудна и опасна работа дори за хора с опит.
— Ще се справя – увери го Уил. – Гмуркал съм се с капсула, за да търся
потънали испански съкровища.
— Не знаех – отбеляза присъединилият се към тях Къркланд.
— Всеки си има тайни – усмихна се Уил. – Колко време ти трябва, за да
спуснеш отново капсулата, капитане?
Богъл погледна небето и повърхността на морето.
— Времето се променя. Да действаме възможно най-бързо.
С много ругатни оправиха веригата в рамките на половин час. Най-
накрая капсулата беше готова, а Уил вече бе нахлузил водолазния костюм
на Дънкън. Беше му доста тесничък, но все щеше да го предпази отчасти от
студената вода.
Уий Горди, мускулест млад мъж, вече го чакаше в капсулата. Вътре беше
хладно и стана още по-студено, когато започна да прониква вода. Стигна
до глезените, после – до прасците. Уил си спомни с копнеж топлите води
на Карибите.
— Добре че отломъкът не е на голяма дълбочина – отбеляза Уий. – Пък и
вече огледах мястото. Достатъчно е да закрепим веригата и ще бъдем на
повърхността, преди да се усетим.
Съгласно предвижданията на младия мъж, операцията протече бързо.
Прикрепиха веригите, върнаха се в капсулата и дадоха сигнал да ги
изтеглят. На палубата веднага ги загърнаха с одеяла и им връчиха горещ
чай с много захар и малко уиски. Останките от „Начинание“ вече се
намираха в лодката.
— С Дънкън проверихте ли дали в другите останки няма трупове –
попита Уил.
— Да – кимна Уий. – Разбити са на парчета и дори да е имано тела,
теченията са ги отнесли към брега.
Допиха горещите напитки и отидоха да се преоблекат.
Когато Уил стъпи отново на палубата, Къркланд помагаше на Арчи
Мактавиш да се прехвърли от кораба на лодката. Инженерът бе твърдо
решил да разбере причината за експлозията.
Двама от екипажа на Богъл направиха отвори с лостове, за да проникнат
вътре. Другите чакаха със затаен дъх. В този момент заваля.
Уил се напрегна, когато един от моряците вътре извика:
— Тук има тяло!
С бавни движения го извадиха и с нужното уважение го положиха на
дъното на лодката. Рандъл се наведе, за да огледа по-добре. На Уил му се
стори цяла вечност, преди да го чуе да казва:
— Не е Аштън!
— Не – потвърди капитанът мрачно. – Това е братовчед ми Доналд. –
Свали си фуражката и я притисна към сърцето си. – Поне намерихме трупа
му.
— Да погледнем двигателя – предложи Уил, от една страна доволен, че
липсват доказателство за смъртта на Аш, от друга – все още в неведение за
съдбата на приятеля си.
Моряк запали фенери и Уил, Мактавиш и капитанът влязоха в отломъка
от машинното отделение. Инженерът огледа старателно двигателя
отстрани и отпред, докато другите двама държаха фенерите.
— Не виждам нещо, което да е причинило експлозията – отсече той.
— Мини тук, отзад – посочи Уил дупка в бронята на парния котел. – Да
не би да е имало слабо място в корпуса му? Това тук ми прилича на
заварка.
— Парният котел беше в отлично състояние! Тази дупка е направена
нарочно, а после е била заварена лошо с парче метал. Така рано или късно
котелът е щял да гръмне.
Капитан Богъл не вярваше на ушите си.
— Значи…
— …експлозията не е в резултат на злополука – довърши вместо него
Уил.

Глава 10

Мъж в ливрея отвори с мрачно изражение масивната врата. Видя кой

е на прага и се опита да я затръшне обратно. Адам мигом пъхна
стъпало в процепа, доволен, че обу най-тежките си ботуши.
— Искам да го видя – заяви Адам. – Ще ми кажеш ли къде е, или да
претърсим къщата?
— Държите се възмутително! – просъска лакеят, докато се
опитваше да отмести крака на Адам. Повиши тон и извика: – Помощ!
Нахлуват в сградата!
Без да му обръща внимание, Адам и тримата му спътници отвориха
вратата.
— Ще се движим вкупом – разпореди Адам. – Най-вероятно е горе.
Прислужнички пищяха, слуги викаха и сновяха наоколо, ала Адам и
приятелите му се насочиха към стълбите. В една от спалните
налетяха на непозволени любовни закачки между мъж и жена от
прислугата, но не намериха търсения човек. След като провериха и
последната стая Адам отсече:
 — Таванът!
Стълбището нагоре бе тясно, а горещината – убийствена. Повечето
помещения, явно служеха за спални на камериерките и в момента бяха
празни.
Намериха онзи, когото търсеха, в най-малкото и най-задушното
помещение. В единия край покривът се скосяваше, а подът бе прашен и
осеян с мъртви мухи. Нямаше никакви мебели – само проснат на пода
дюшек. Миризмата от инфектираното и немито тяло беше
отвратителна.
Адам ахна при вида на неподвижното измършавяло тяло, изплашен
дали приятелят му не е мъртъв. Лицето му беше безжизнено, а русите
коси – сплъстени и мазни. Вдигна обаче клепачи, когато Адам коленичи
до дюшека.
— Питах се… кога най-после ще се появиш – промърмори мъжът с
измъчена усмивка.
— Съжалявам. Щях да дойда по-рано, но бях извън града.
Адам огледа пострадалата фигура и се запита дали ще успеят да го
изнесат, без да причинят нови травми. Повиши тон и извика: – Някой
да донесе вода и одеяло от някоя от спалните!
След минута държеше нащърбена кана с хладка вода и напукана
керамична чаша.
— Искаш ли да пийнеш?
— Боже, да!
Адам повдигна главата на приятеля си, за да му е по-лесно да отпие.
Сухожилията на врата му се изопнаха, докато преглъщаше жадно.
— Стига засега – дръпна Адам чашата. – Прекалиш ли, ще ти
прилошее.
Русият мъж понечи да възрази, но се отказа. Вместо това помоли:
— Излей остатъка върху главата ми.
Адам изпълни желанието му и пострадалият въздъхна облекчено.
— Така разхладен не съм се чувствал бог знае откога…
— Да го загърнем с одеялото и да го измъкнем оттук – предложи
Адам.
Двама от спътниците му разстлаха одеялото на пода, вдигнаха
русия от дюшека и го поставиха върху импровизираната носилка.
Пострадалият изохка от болка, но не издаде нито звук повече, дори
когато го свличаха по тясното стълбище и от време на време – въпреки
старанието на двамата носачи – главата му се удряше в стената.
Следващото стълбище бе по-широко. Лесно стигнаха до
преддверието, където изскочи разгневен възрастен мъж и препречи
пътя им. Скъпите му дрехи говореха за богатство. Самият той
изглеждаше бесен и държеше пушка.
— Проклет да си, арогантна отрепко! – изръмжа той и насочи
оръжието към гърдите на Адам. – Нямаш право да го вземаш от
къщата ми!
Адам си пое дълбоко дъх, докато се питаше колко ли ще е голяма
дупката, ако го прострелят от такова разстояние.
— А ти нямаш право да го оставиш да умре, като не се грижиш за
него!
— Той заслужава да умре.
 Пушката се насочи към загърнатия в одеялото мъж, после – обратно
към Адам.
— Стреляй, щом искаш – подхвърли Адам суховато. – Ако не искаш да
предизвикаш скандал обаче, не извършвай убийство.
Дулото на пушката трепна и мъжът насочи оръжието надолу.
— Да те вземат мътните! – изруга възрастният мъж. – И теб, и
всичките ти безбожни приятели!
— Един ден клетвите ти може и да ни настигнат, но няма да е днес –
отвърна Адам.
Отвори вратата и даде знак на приятелите си да тръгнат, преди
мъжът да промени решението си и да стреля. Успяха да качат ранения
безпрепятствено в каретата.
Адам се загледа в отпуснатото лице на спасения мъж и се запита
дали все още има шанс да спасят живота му, или са закъснели.
Затваряше вратата на каретата, когато се чу изстрел.

***
Адам се събуди сепнат, с разтуптяно сърце. До слуха му долетя друг
рязък шум; не изстрел, а от брадва върху ствол на дърво. С Марая бяха
обсъдили дали да не отсекат едно умиращо дърво и най-вероятно точно
това се случваше в момента; съпругата му определено бе делова жена.
Стана и отиде до масата за миене, където вече имаше бръснач; щеше да
се постарае да укроти донякъде мустаците си. Докато се миеше и
бръснеше, се замисли за съня. Чиста фантазия ли беше, или реална
случка? На него му изглеждаше неподправено истинска.
Седна на кушетката и продължи да се пита как е свързан сънят с живота
му, ако отразява нещо наистина преживяно. Кой е русият мъж и какво е
накарало Адам да нахлуе в богаташката къща?
За някои неща се досещаше. Разбеснелият се възрастен мъж очевидно
ненавижда русия и го е оставил да умре от сериозни наранявания. Адам е
разбрал какво става и е отишъл да спаси приятеля си. Старецът мрази и
него. Най-вероятно ненавижда всички.
Бяха ли споменати имена? Нямаше спомен. Щеше да е за предпочитане,
ако възрастният мъж беше по-конкретен в отправяните обиди.
За какво друго загатваше сънят? Адам явно се движеше във висшите
среди на обществото, макар собственият му статут да не му бе напълно
ясен. И още: определено бе привикнал да дава нареждания.
И имаше приятели.

***
Докато Марая намине да провери как е Адам, той отново беше изчезнал.
Определено беше ранобудна птица. И достатъчно възстановил се, за да не
се налага да го надзирава постоянно.
Завари го в трапезарията, където с видимо удоволствие похапваше яйца,
шунка и препечени филийки.
— Тази сутрин изглеждаш добре – отбеляза тя и даде знак на
прислужничката да й донесе закуска. Наля си чай и седна срещу него. –
Чувстваш ли се уморен от вчера?
Той поклати глава.
— Само някой и друг мускул се обажда. – Докосна превързаната си
глава, но не направи гримаса. – Да, определено имам сили да обиколим
имението днес.
— Чудесно. Ще кажа да приготвят конете.
Изведнъж осъзна колко й е приятно да го наблюдава. Движенията му
бяха плавни и непринудени; действаше спокойно и уверено, независимо че
не помнеше миналото си.
Запита се дали щеше да е толкова самоуверен без фалшивата
самоличност на Адам Кларк, в която се бе вкопчил. Колко по-лесен щеше
да бъде нейният живот, ако можеше да признае истината! Колкото по-
дълго продължаваха лъжите, толкова по-бесен щеше да бъде той, когато
узнае за измамата. А фактът, че го намира за привлекателен, само
доусложняваше нещата. С известна надежда попита:
— Днес имаш ли нови спомени?
Той свъси вежди.
— Сънувах странно правдоподобен сън. Стори ми се нещо преживяно.
Но дори да е така, не ми напомни нищо. Не се споменаха нито имена, нито
места, но май се намирах в Лондон.
— Значи не ти е помогнал особено – въздъхна Марая разочарована.
Прислужничката й сервира яйца и хляб. – Е, нямам търпение да видим
колко разбираш от земеделие.
— И аз – ухили се той.

***
Три часа по-късно спряха с конете на върха на хълм, откъдето се
разкриваше чудесна гледка към имението, морето и околността. Тя вече бе
получила някои отговори. Адам бе превъзходен ездач и говореше вещо за
земеделие като управител на херцогски земи.
— Странен човек си, Адам – предпазливо подбра думите си тя. – До днес
не беше говорил много за земеделие, но темата очевидно не ти е чужда.
— И аз не подозирах, че знам толкова много за реколти и отглеждане на
добитък – призна той. – Дори съм наясно кои породи свине наддават по-
бързо и кои крави дават повече мляко. – Въздъхна. – Влудяващо е да
помня такива неща, а нищо за живота си.
— Постепенно спомените ще изплуват.
— Надявам се. – Насочи коня надолу по хълма. – Ти се оказа права. Бърк
наистина не е полагал никакви грижи за имението. Почвата тук е добра за
тази част на страната, но се нуждае от правилни вложения и подбор на
семената. По мои сметки за пет години имението ще удвои приходите си.
— Радвам се да го чуя – увери го тя.
Ще потърси вещ управител, който да движи нещата. Адам би се справил
чудесно, но едва ли ще се задържи дълго по тези места. Хвърли му кос
поглед и се възхити от стойката му върху коня. От друга страна, ако никога
не си възвърне паметта…
Временното й размечтаване бе рязко прекъснато от мисълта дали
някъде няма съпруга, разтревожена, защото мъжът й още не се е прибрал.
Ако Адам беше съпруг на Марая, тя определено щеше да започне
издирване. Ами ако и тази жена е постъпила така и ненадейно се появи на
прага на Хартли?
Марая потрепери и се упрекна, задето е позволила на въображението си
да се развихри. Зарадва се, когато Адам посочи черковната кула в
далечината.
— Това там селцето ли е? – попита той. – Хайде да го посетим.
Смутена, тя прехапа устни. Предпочиташе да не представя Адам като
свой „съпруг“ из селцето, но рано или късно щеше да се наложи.
— Добре, стига да имаш достатъчно сили. Не предпочиташ ли да се
приберем и да си починеш?
Той й се усмихна лъчезарно.
— Не – отсече той категорично.
Явно искаше да се насили до краен предел и да види докъде ще му
стигнат силите. Мъж до мозъка на костите си.
— Хайде тогава. Отиваме. След малко пътят се разклонява. Ако поемем
по дясната пътека, ще излезем на централната улица.
Стигнаха разклонението след минути. Десният път бе така обрасъл с
растителност, че се бе превърнал почти в тунел.
— Ако вали, водата тук сигурно се носи като приливна вълна – отбеляза
Адам.
Марая погледна стръмния склон.
— Вероятно си прав, но обикновено не минавам оттук.
Съвсем близо до селцето чуха отчаян лай на куче. Адам свъси вежди и
пришпори коня. Марая последва примера му. Взеха завоя пред тях и
видяха три момчета да замерят кученце с камъни. В опита си да се спаси
малкото същество тичаше към Марая и Адам, но наранена лапа го бавеше,
а прекалено стръмните странични скатове го държаха в капан.
Ужасена, Марая наблюдаваше разиграващата се пред очите й сцена:
най-голямото момче хвърли камък и уцели кутрето. То изквича, а по-
малките деца се развикаха от възторг. Адам заби шпори в хълбоците на
коня и в галоп се спусна по склона.
— Спрете! – Скочи от жребеца и изкрещя: – Как смеете да се гаврите с
беззащитно същество? Къде са родителите ви?
— То не е на никого – сопна се най-голямото момче. – Татко ми каза да
го разкарам.
— И затова решихте да измъчвате животинката? – възмути се Адам. –
Животът е ценно нещо и не бива да се отнема насилствено. Поведението
ви е безобразно! Ще ви бъде ли приятно да ви замерят с камъни, докато се
опитвате да се спасите?
Момчетата се спогледаха смутено.
— Не искахме да убием грозното помиярче, а само да го прогоним –
обади се едно от по-малките момчета.
Марая слезе от коня и взе задъханото кутре в ръце. Под кръвта и
мръсотията се виждаха клепнали уши и кафяви и черни петна, премесени
с бяла козина. Явно сред предците му имаше хрътка, но после всичко бе
оставено в ръцете на случайния подбор.
Кученцето се опита да се измъкне, но тя го стискаше здраво и му
говореше ласкаво:
— Горкото мъниче. Стой кротко. Вече си в безопасност.
Прекалено изтощено, за да продължи да бяга, то се отпусна в ръцете й.
Докато утешаваше животинката, пропусна част от нравоучителната
лекция на Адам, но сега, когато вдигна поглед, видя, че малчуганите са на
път да се разплачат. Чу следващите думи на Адам:
— Давате ли ми честна дума да не проявявате подобна жестокост отново?
 Те кимнаха мълчаливо, обърнаха се и хукнаха.
— Дали наистина ще се държат по-добре в бъдеще? – помита Марая.
— С една лекция няма да се променят напълно, но се надявам да се
замислят, преди отново да тормозят живо същество.
Обърна се и внимателно взе кутрето от ръцете й. Вече поокопитило се,
кученцето близна Адам по брадичката. Той се засмя. – Склонна е бързо да
прощава. Да я задържим ли?
Марая винаги бе обичала животните, но скитническия й начин на живот
не й позволяваше да държи домашен любимец. Сега, като собственичка на
истински дом, беше крайно време да се сдобие с такъв.
— Стига никой в селцето да не предяви претенции, ще е добре, защото е
очарователна. – Почеса животинката по главата. Кученцето близна ръката
й. – Как ще я наречем?
— Бхану – отговори Адам, без да се замисля.
— Не съм чувала подобно име преди – свъси тя вежди. – От къде ти
хрумна?
— Нямам представа – отвърна Адам с неразгадаемо изражение. – Но в
съзнанието ми определено е кучешко име.
— Още едно парченце от миналото се появи по необясним начин –
отбеляза Марая, докато си мислеше колко е привлекателно един мъж да
държи на животните. – Значи решено: Бхану. Виж й лапичките. Ще стане
огромна.
— И сега не е особено дребна. Аз ще я нося до вкъщи. Надявам се
крачето й да не е счупено.
Адам остави Бхану на земята и помогна на Марая да се качи на коня.
После й подаде кутрето, яхна своя кон и взе кученцето обратно. То се
настани щастливо в скута му.
Вече в лек тръс продължиха по пътя и скоро навлязоха в селцето.
Минаха край пристанището, приютило няколко рибарски лодки, и завиха
към главната улица.
По едно време Адам отбеляза замислено:
— Хартли ми изглежда познато. Не съм бил тук преди, но прилича на
други английски селца.
— Хем е типично, хем е много красиво – съгласи се Марая.
— Така е – усмихна се той.
Тя не се изненада, че се случи точно това, от което се опасяваше: хора
надничаха иззад завесите; някои дори излязоха на улицата. Като
собственичка на най-голямото имение в района, всичко, свързано с нея,
представляваше огромен интерес в Хартли. Особено неочакваното
сдобиване със съпруг.
Първа се появи госпожа Глесинг – бяха се засичали с Марая в черквата.
Жената, призната местна клюкарка, бе нетърпелива първа да разбере
какво се случва.
— Госпожо Кларк, огромно удоволствие е да те видя. – Препречи пътя
им и нямаше как да не спрат. – А този привлекателен мъж вероятно е
съпругът ти. Чух за появата му в имението. Морето го било докарало…
Марая съзнаваше, че подобна пикантна история е изключено да не се
разчуе досега, затова сговорчиво отговори:
— Точно така.
Госпожа Глесинг погледна навъсено кученцето.
 — Да не би този помияр да ви тормози? Мотае се из селото.
— Ако си няма стопанин, ще я вземем – обясни Адам възпитано, но
хладно; Марая още не го бе виждала такъв.
Освен това успя майсторски да избегне да отговори на въпросите, с
които госпожа Глесинг го обсипваше, за да извлече възможно повече
информация. На тръгване тя знаеше точно толкова, колкото и когато
застана на пътя им.
За щастие никой друг не прояви смелостта да ги спре и само неколцина,
с които Марая се срещаше в черквата, й махнаха отдалеч. Тя им се
усмихваше, кимаше, но не спираше. Минаха край странноприемницата
„Бик и котва“ и се запита дали Джордж Бърк вече си е тръгнал. Надяваше
се да го е направил.
— Нали черквата е много приятна? – попита тя, когато я наближиха. – Я
виж: Джулия Банкрофт точно излиза с господин Уилямс, викария. Тя
живее наблизо и редовно му помага.
Марая свъси вежди, докато наблюдаваше приятелката си и викария.
Възхищаваше се от господин Уилямс, откакто се запознаха. Беше мил,
начетен и изцяло посветен на Църквата и енорията; освен това бе и доста
привлекателен. Струваше й се, че проявява интерес към нея и дори се бе
питала какво ли ще е да стане съпруга на викарий.
Но не бе съвсем подходящ за нея. По-скоро бе джентълмен за жена като
въображаемата й сестра Сара; или за Джулия, която в момента се смееше
на нещо казано от него. Марая се запита дали между двамата не
прехвърчат романтични искри. Джулия определено би била образцова
съпруга на викарий.
С известна неохота, се отказа от мечтите си за господин Уилямс. Макар и
възхитителен, част от интереса й към него бе продиктуван от факта, че е
най-желаният ерген в района. Далеч повече предпочиташе Адам, макар и
да не знаеше нищо за миналото му. Дали е, или не е джентълмен нямаше
значение. Сега бленуваше за него.
За Адам, който може да има съпруга, която нетърпеливо го очаква
някъде.
Джулия обърна лице и ги видя.
— Марая, радвам се да те видя. Господин Кларк, рано е да яздиш!
Говореше обаче весело – като човек, който е наясно, че пациентите
невинаги спазват дадените им указания.
Марая остана доволна, задето Джулия представи новопристигналия,
защото не й се искаше да изрича лъжи пред викария. Господин Уилямс се
усмихна топло и подаде ръка на Адам.
— Чух как сте бил спасен, господин Кларк. Ръката на провидението се е
намесила и ви е върнала при съпругата ви.
— Напълно го съзнавам. – Адам пое протегнатата ръка. – Бих слязъл, но
ще обезпокоя кученцето, а денят й не беше от най-леките досега.
Уилямс се засмя и почеса увисналите уши на Бхану.
— Мотаеше се из селото. Вероятно са я изхвърлили от някоя ферма. Сега
изглежда щастлива.
— Джулия, би ли прегледала набързо задното ляво краче на Бхану? –
обади се Марая. – Момчета я замеряха с камъни и накуцваше, когато Адам
я спаси.
— Горкото животинче.
 Джулия опипа крачето; Бхану изджавка, но не се отдръпна.
— Според мен не е счупено, а само натъртено – определи Джулия. –
Извадила е късмет. Най-добре ще е да я изкъпете, когато се приберете.
— Да, госпожо – ухили се Адам. – Господин Уилямс, беше удоволствие
да се запознаем. Ще се видим на църковната служба в неделя.
Докато се прибираха, на Марая й хрумна, че с Адам заприличват все
повече и повече на двойка. Поколеба се дали това е добре, или зле.

Глава 11

Стоеше в голямо помещение с добра акустика, а наоколо се носеха хем

екзотични, хем до болка познати аромати.
Тъмнината беше задушаваща: толкова тежка, че можеше почти да я
хване в ръце. Месинговите лампи наоколо и трепкащите им пламъчета
загатваха за богато украсени таван и стени.
Обърна се, за да се ориентира, и с изненада забеляза голяма златна
фигура на женско божество, надвесено над него. Гледаше го
доброжелателно. Четирите ръце изглеждаха съвсем естествено. След
като дълго го изучава, богинята се извърна, все едно той е същество без
особено значение. В отчаян опит да си възвърне вниманието й, той се
затича след нея, ала тя изчезна в тъмнината.
Проблясване привлече погледа му и той зърна друга златна фигура.
Този път божество танцуваше в обръч от пламъци, а размахването на
многобройните му ръце внушаваше усещане за мощ и спокойствие.
Адам се опита да се приближи, но божеството вдигна ръце и огънят го
погълна.
В сравнение с тях Адам бе съвсем дребен – като мишка сред великани.
Докато тази мисъл се оформяше в главата му, се появи трето златно
божество. Този имаше човешко тяло, увенчано със слонска глава с
мъдри, древни очи. Беше го виждал някъде, без да е в състояние да си
спомни къде.
С разтуптяно сърце от заобикалящите го странности той падна на
колене, за да отдаде почит на божеството, но и то изчезна и остави
празнота след себе си.
Изправи се на крака. Изпитваше силно чувство на загуба и почти се
задушаваше от разнасящата се силна миризма на тамян. Ново
движение привлече погледа му. Този път се оказа истинска жена –
нормална на ръст и с естествен брой крайници. Тя коленичи пред
събрани на куп лампи и купчини цветя с ярки цветове. Той затаи дъх, а
тя се обърна с лице към него. Пъстроцветните й, богато обшити дрехи
подчертаваха красотата й. Виждайки го, тя се усмихна сияйно и
протегна ръце към него.
С преливащо от щастие сърце, той се затича към нея; съзнаваше, че
тя ще запълни празнотата в сърцето му. Но точно преди да стигне до
нея, мощна сила го сграбчи и го отдалечи. Отчаяно риташе и се
дърпаше в опит да се освободи, ала се оказа безпомощен.
Безпомощен… Златните божества бяха изчезнали. Богатите,
натрапчиви аромати се разсеяха и… тъмнокосата жена си беше
тръгнала завинаги.

***
Адам се събуди, раздиран от мъка. Грапаво езиче го лизна по бузата и
той прегърна Бхану, доволен да има топло, любящо телце до себе си.
Палето явно бе доловило тъгата му.
Защо след този сън изпитваше такова отчаяние? Вероятно защото
другите сякаш пресъздаваха истински събития, а този бе изпълнен с
видения и халюцинации. Опита се да си представи огромните златни
фигури, техните плавни движения, пригодени към друг ритъм на живот,
но подробностите му убягваха. Уж му бяха познати, а не помнеше защо.
И преди беше виждал съществото със слонска глава, когато си
припомняше отдавна видяна градина. И красивата чернокоса жена беше
истинска, не се съмняваше. Но каква бе връзката му с нея? Тя бе на
неговите години или малко по-млада. И беше изчезнала завинаги.
Вероятно затова сънят разпалваше така силно чувството за загуба, от което
цялата му душа се свиваше.
Възможно ли е амнезията да е начин да укрие тази загуба от себе си,
защото спомените са болезнено нетърпими? Марая бе котва в бушуващата
около него буря, ала знаеше изненадващо малко за живота му.
Обясняваше го с краткото време, прекарано заедно, но той подозираше, че
всъщност и е разказал оскъдно малко да себе си.
Дали бе извършил огромно престъпление? Или бе преживял небивала
трагедия? В такъв случай удара по главата му е осигурил блажено
избавление от нетърпимо минало.
Потиснат, седна в леглото. Беше късно през нощта, ала едва ли щеше да
заспи отново. В търсене на мир затвори очи, но умът му работеше
прекалено трескаво, за да медитира.
Отказа се напълно, когато Бхану се отпусна в скута му с доволно
скимтене. Почеса кученцето по главата. Макар да не бе станала по-красива
от деня, когато я намери, сега определено бе поне по-чиста.
— Кой ти разреши да спиш в леглото? Обсъдихме го и се разбрахме да се
настаниш на килимчето пред камината.
Бхану го гледаше с обожание, без да обръща внимание какви глупости й
говори. На светлината от тлеещия огън черно-бялата й муцунка бе направо
смешна. Той не се въздържа и се усмихна. Предпочиташе компанията на
топлата си красива съпруга, но все пак кученцето бе по-добре от нищо.
— Искаш ли да дойдеш в библиотеката?
Бхану вирна уши.
— Звучи ти като разходка и храна, а? Е, разходката не е чак толкова
дълга, но после ще ти намеря нещо за хапване.
Стана от леглото, облече топлия халат, нахлузи големите чехли, запали
лампа и тръгна към библиотеката. Надяваше се да намери книга, която да
му разкрие онова, което имаше потребност да знае.
Както останалата част от имението, и библиотеката бе занемарена.
Имаше само няколко полици с книги, а и те вероятно бяха купени от
антиквари, за да създават впечатление на четени. Преобладаваха
предимно томчета подвързани проповеди и колекции от стари,
безинтересни списания. Но дори в такъв случаен подбор все имаше
надежда да намери книга, която да отвори тайните на съзнанието му.
Усили пламъка на лампата и започна да търси.

***
Марая бе тръгнала към кухнята, за да си вземе нещо за хапване, когато
чу шум от малкото помещение, доста пресилено наричано „библиотека“.
Запита се дали Бхану броди из къщата, или иска да излезе навън, затова се
отклони от пътя си и завари Адам да преглежда методично полиците.
Вдигна лампата в ръката си и попита:
— Адам, нещо специално ли търсиш?
Съзирайки я, Бхану излая и хукна към нея. Адам се обърна; лицето му
беше изпито.
— Пак сънувах необикновен сън. Беше изпълнен със странни същества и
символи. Уж познати, като част от миналото ми, но същевременно не ги
помня. – Изражението му се промени. – Не ги помня! Все си повтарям:
това скоро ще се промени, нещата ще си дойдат на мястото… Наистина го
вярвам. Особено през деня, но през нощта… ми е по-трудно. Ами ако
никога не си спомня миналото? Ако съм обречен да бъда сам?
Досега стоически се владееше и приемаше положението, затова тя се
шокира да види болката, изписана върху лицето му. С изключение на
някои избледняващи натъртвания, вече нямаше окаяния вид на пострадал
човек; дори превръзката на главата беше махната, защото раната
заздравяваше добре. Духът му обаче бе много уязвим.
Остави лампата върху масата и прекоси стаята, за да хване ръцете му.
— Възможно е и никога да не си спомним – подхвана тя спокойно, – но
това не означава, че си сам. Виж само колко спомени създадохме през
последните дни.
Изражението му се разведри.
— Не знам какво бих правил без теб, Марая. Ужасявам се какво би
станало, ако водите ме бяха запратили на място, пълно с непознати, където
никой не знае името ми и не се интересува дали съм жив, или мъртъв.
Думите му й подействаха едновременно и като нож, и като верига.
Ненавиждаше се заради маскарада, който с всеки изминал ден ставаше все
по-голям и по-голям, но как да му каже, че наистина е попаднал сред
непознати? Той имаше нужда да вярва в нея.
Ами ако никога не си спомни истинската си самоличност? Ако се случи,
и я пожелае, тогава ще стане негова съпруга. Ако вече има такава някъде,
тя може да приеме, че е останала вдовица и дори да си намери нов съпруг.
Ако Адам е обречен да е мъж без минало, тогава е неин. Беше срещала
мъже – и приемливи и неприемливи, – но само Адам бе пожелавала за
себе си. Беше мил, забавен и интелигентен – всичко, което очакваше от
съпруга си. Ако не си припомни самоличността си… Е, ще изгради нова
тук.
Заедно ще ръководят имението Хартли и ще го превърнат в
процъфтяващо стопанство. Ще се погрижи обаче да се венчаят, както е
редно. Ще каже на Адам, че понеже е нов човек, се налага да подновят
обетите си.
Засрамена за пореден път от съсипващите я лъжи, тя подхвана:
— Миналото ни оформя, но важни са настоящето и бъдещето. Все още
разполагаш с тях, а те ще бъдат онова, в което ги превърнеш.
— Ти си не само красива, но и мъдра!
 Погледна я с копнеж и я целуна с жадни устни. Тя отвърна охотно;
приглушената светлина и помагаше по-лесно да изрази чувствата си.
Мъжът, изпратен й като дар от морето, бе така добър, скъп и омайващ… И
мъжествен. Независимо, че бе среден на ръст, тя го чувстваше силен и
едър, когато я прегръщаше.
Със замаян разсъдък се усети притисната към полиците с книги, докато
ръцете му я обхождаха без задръжки. Развърза робата й и постави длани
върху гърдите й. Интимният му жест й подейства колкото шокиращо,
толкова и възбуждащо.
Разтвори устни и езиците им се преплетоха. Топлината на тялото му я
омайваше. Дръзко плъзна пръсти под халата му. Спусна ги по мускулестия
му гръб. Мъже я бяха целували, но никога не бе приемала ласки така
охотно… Никога не бе стигала до положение да загуби контрол. Копнееше
да го притегни плътно към себе си, да слее плът с неговата.
— Толкова силно те желая, ненагледна моя съпруго – прошепна той.
Тя простена. Пъхна ръка под нощницата й и я погали по бедрото. Тя
почти се разтопи. Досега не бе изпитвала подобна наслада от мъжки ласки.
Ако я повали на пода и я обладае сега, тя нямаше да се съпротивлява;
щеше да го приеме на драго сърце.
Преди това да се случи, Бхану изджавка, за да привлече вниманието им.
Марая се отдръпна, припомняйки си всички причини, поради които не й е
позволено да стигне до интимности с Адам. Не и преди да му обясни защо
е девствена…
— Съжалявам… – прошепна тя. – Не съм готова да го направим в
момента.
— Защо? Страхуваш ли се от мен, Марая? Или не ме желаеш?
Щеше да се задави от истеричния смях, който я напуши.
— Питаш след току-що случилото се? Как ще ме е страх, когато си
толкова мил и разбираш всичко? Но за мен е все още прекалено рано.
Вероятно няма да ме желаеш, опознаеш ли ме по-добре.
— Изключено! – Погали я по косата. – Все едно те познавам с цялата си
душа. Но… някак не си те представям тук и сега… – Усмихна се. – Когато
кръвта ми се поохлади, май ще е най-добре да хапнем нещо. Трудно ми е,
но ще проявя благоразумие в момента.
Не само неговата кръв кипеше! Тя си загърна робата.
— Хапване звучи добре. И Бхану едва ли ще възрази, сигурна съм. Бях
тръгнала към кухнята, когато ви чух. Да видим какво ще намерим в
килера. Госпожа Бекет го поддържа допре зареден.
Той се засмя и я прегърна през раменете.
— Чудесна идея. Ако един апетит не бъде задоволен, да удовлетвориш
друг, е достоен лек.
Тя се изчерви, но докато вървяха към кухнята, с наслада понасяше
тежестта на ръката му върху раменете си. Бхану, естествено, припкаше
пред тях, за да им покаже пътя.
— Какво търсеше в библиотеката? – полюбопитства тя.
— Надявах се да намеря книга с образите, които видях в съня си. –
Въздъхна. – Колкото и да беше минимална вероятността, реших да
опитам, защото не можах да заспя.
— В библиотеката не съм намерила свястна книга. Не стават за нищо
друго освен да суша цветя между страниците – засмя се тя. – Хайде. Малко
топла супа ще ти дойде добре, а и вероятно ще те приспи.
— Звучи изкусително. – Погледна я хитро. – А за второто най-добре ще
се отрази, ако споделиш постелята ми.
— Нали се съгласихме, че моментът не е подходящ? – попита тя
престорено строго.
— Няма да настоявам да се любим. Просто ще си почина по-добре, ако си
в обятията ми.
Тя си представи как лежи до топлото му, стегнато тяло.
Благовъзпитаната й „сестра“ Сара веднага би казала „не“. Марая обаче не
бе толкова целомъдрена.
— И на мен ще ми бъде приятно.
Щеше да й бъде много приятно.

Глава 12

Смеейки се с Марая, той хапна хляб, супа и сирене. Кипналата кръв на

Адам не се успокои напълно, но процесът бе сведен до къкрене. По-късно
се качиха до нейните покои, където не бе стъпвал до момента. Подобно на
останалата част в къщата, украсата и мебелировката бе разнородна по
качество, но спалнята й се оказа приветлива, наситена с цветове и ухаеше
на свежа лавандула.
Леко притеснена, тя свали робата и легна в леглото. Той си даде сметка,
че все още е почти непознат за нея. Тя обаче не бе непозната за него;
странно, защото той бе загубил паметта си.
Настани се до нея, а тя се надвеси, за да го целуне по бузата.
— Лека нощ и да се наспиш добре – пожела му тя и му обърна гръб.
Не беше най-съблазнителната поза.
Това можеше да се поправи лесно. Той се завъртя и я обгърна с ръце. Тя
прилегна чудесно към извивките на тялото му.
— Божествено е да те усеща човек – промълви той.
Тя се напрегна, когато той плъзна ръка към талията й, но думите му я
успокоиха.
— И теб също – прошепна тя.
Изпита приятно усещане от допира на косата й до бузата си. Някой ден,
скоро, щеше да види златистите й къдрици разпилени около лицето й,
докато лежи под него, жадна за ласките му. Засега му стигаше да я
притиска към себе си и да не е сам.
Ръката му продължаваше да се плъзга по нощницата й, поизносена, но
мека и приятна като плътта й. Постави длан върху корема й и тя възрази
задъхано:
— Най-добре е да си отидеш в леглото. Това, което правиш, е прекалено
изкушаващо и не знам дали ще намеря достатъчно сили да ти устоя.
Част от него съзнаваше, че тя има право и той бе съгласен с нея; не
искаше обаче да я остави и да спи сам.
— Ако ти дам честна дума да не те обладавам тази вечер, ще ми
позволиш ли да си припомня удоволствието, на което сме се наслаждавали
преди?
— Имаш спомен как сме се любили ли? – изненада се тя.
 — Не – призна той разочарован. – Но подозирам какво съм нравил и
искам отново да го направя. И заради удоволствието да те докосвам, и
заради себичната надежда да решиш отново да се държиш като моя
съпруга.
Плъзна ръка към гърдата й и докосна зърното; то мигом щръкна.
— Боже… – Тя издиша бавно. – Наистина ли ми даваш честна дума да не
ме обладаеш?
— Кълна се. Няма да я наруша, защото тогава никога няма да ми имаш
доверие. – Лизна я по ухото. – И ще бъдеш права. Но за мен ще е
удоволствие да ти напомня какво могат да правят съпруг и съпруга, без да
стигат до крайност. Ще ми разрешиш ли да ти покажа?
Тя се засмя смутено.
— Ако бях по-благоразумна, щях да кажа „не“ и да отида да спя другаде,
за да не се изкушавам. Но не съм благоразумна, затова ще ти разреша да
ми демонстрираш. Само не забравяй обещанието си.
— Наистина си великолепна, Марая. Явно и двамата не сме
благоразумни. – Намести бедрата си под закръгленото й дупе; телата им си
паснаха напълно. – Понякога обаче благоразумието не е проява на
мъдрост.
Усетила нарастващата му възбуда, тя се напрегна, но не се отдръпна. Той
реши да остане в тази поза, защото иначе най-вероятно щеше да забрави
за даденото обещание. Освен това така имаше достъп до прелестните
извивки на тялото й.
Гърдите й… Съвършените й гърди, които се наместваха съвсем удобно в
шепите му… Не бяха нито твърде малки, нито прекалено големи.
Подозираше обаче, че каквито и да бяха, щеше да ги смята за идеални.
Сега, когато вече не се притесняваше дали няма да я обладае, тя охотно
откликваше на нежните му целувки по ухото, шията и брадичката. Не
възрази, когато плъзна ръка надолу, но отново се напрегна, усетила ръката
му между бедрата си.
Той започна да гали ритмично възбуждащата издатина. Адам правилно
заподозря, че тя няма и най-малка представа колко издайнически знаци
дава тялото й.
— Не! – възрази тя, усетила как ръката му иска да стигне до най-
интимното й място. – Ти обеща!
— Не съм забравил – увери я той, макар да полудяваше от копнеж. – Ще
спра веднага, ако това искаш.
— Не… Не спирай…
Беше толкова сладка и мила с безрезервното си доверие. Пръстите му се
плъзнаха по вече влажните меки гънки на интимните й части. Продължи
да ги гали все по-бързо и по-бързо и съвсем скоро долови възбудата й. Не
след дълго тя нададе сподавен стон, а тялото й затрепери. Шокиран, той
усети как също стига до кулминацията си. Двамата се притиснаха силно;
пламнали от преживяното усещане, телата и душите им се сляха.
Останаха дълго така. Едва когато си даде сметка колко силно я притиска
към гърдите си, той поразхлаби прегръдката си. Повдигна кичур и я
целуна по шията.
— Изборът ми да се спра на теб явно е най-сполучливото нещо, което
съм правил – прошепна той.
— Според мен… малко се поувлече с демонстрацията – успя да промълви
тя.
— Наистина не възнамерявах да стигнем дотам… – засмя се той.
Стана и отиде до легена и каната с вода, за да намокри пешкир.
Стъпките му предизвикаха излайване и драскане по вратата отвън.
Прецени, че малко разсейване ще им се отрази добре и пусна Бхану вътре.
Кучето се втурна в спалнята. Той го почеса зад ушите, върна се в леглото и
подаде пешкира на Марая.
— Възможно е скоро да си имаме компания – отбеляза той. – Зависи
дали Бхану ще успее да се качи при нас.
В този момент, опряла лапи на ореховата рамка, Бхану се надигна и
скочи в леглото. Завъртя се няколко пъти и се настани между краката им.
Марая се усмихна.
— Умница си ти, Бхану. Слава богу, леглото е достатъчно голямо да
поеме трима.
— Привличаш всички самотни същества, защото им носиш утеха –
отбеляза Адам.
Тя се облегна на рамото му.
— Не вярвам Бхану да е толкова придирчива. Би се задоволила с топлото
тяло на когото и да било.
— Това определено не важи за мен. – Целуна я по шията. – За мен
съществуваш само ти. Моята съпруга.
Тя затаи дъх и стисна ръката му, ала не каза нищо. Съвсем скоро задиша
равномерно.
По-рано, заради съня, той се питаше дали ще заспи отново. Сега му се
искаше да остане буден, за да се наслаждава на допира на топлото тяло на
Марая до своето; да си припомня неподправената й възбуда в обятията му.
За своя изненада се прозина и се отправи към страната на сънищата;
този път едва ли щеше да сънува кошмари…

***
Времето беше страшно неприятно. Валеше силен студен дъжд. Щеше
да е прекалено тежко да се пътува с карета, затова предпочете да язди
най-силния и надежден кон.
Обикновено не му отнемаше повече от час да излезе от града, но сега
бурята го бавеше. На няколко пъти се запита дали не е загубил пътя.
Усещаше как тялото му се вкочанява и се упрека, задето не взе някого
със себе си. Всъщност, не желаеше компания; не и при това пътуване.
Най-накрая стигна до елегантната къща с изглед към Темза. Отиде
направо в конюшнята, доволен най-после да се скрие от дъжда. Нямаше
коняр, защото бе донесъл съобщението от Лондон. Мъжът настоя да се
върне незабавно, но Адам възрази категорично – човекът бе видимо
грохнал от умора.
Адам се погрижи сам за коня: разнеса го, даде му храна и вода, въпреки
нетърпението си да влезе вътре. Отново подгизна до кости, докато
стигна до къщата и потропа на вратата.
Най-после прислужник отвори и ахна:
— Сър! Тук сте, слава богу. Не очаквах да предприемете пътуването,
преди бурята да отмине.
— Не беше съобщение, на което да не се откликне веднага. – Свали
подгизналия жакет; тежеше все едно джобовете са натъпкани с
камъни. – Къде е той?
— Горе, в стаята им. Не иска… да я остави сама…
Адам подаде мократа дреха и шапката на прислужника и се отправи
към стълбището. Беше идвал тук и при по-щастливи обстоятелства.
Сега наоколо витаеше тъга.
Завари приятеля си в стаята, която делеше с младата си съпруга.
Само огънят в камината осигуряваше някаква светлина. На леглото
под завивката едва се различаваше крехък силует.
Приятелят му – едър, широкоплещест мъж – седеше до леглото със
заровено в дланите си лице. При отварянето на вратата вдигна глава
и не остана изненадан да види посетителя.
— Отиде си – обяви той скръбно.
— Знам. – Адам прекоси помещението и постави ръка върху рамото
на приятеля си. – А бебето?
— Беше… Беше прекалено малко, за да оцелее. – Мъжът постави длан
върху ръката на Адам и въздъхна съкрушен. – Как ще живея без нея?
— Ще издържиш – отвърна Адам мрачно. – Ще тъгуваш, душата ти
ще остане наранена завинаги, но все някога ще продължиш напред. Тя би
искала да постъпиш така.
— Вероятно си прав, но е ужасно.
— Съгласен съм.
Адам видя на страничната масичка декантер и наля две чаши. И
двамата се нуждаеха от питие, макар и по различни причини.
Приятелят му погълна половината огнена течност, задави се, после
изпи остатъка. Пое си въздух с мъка и призна:
— Не знам какво ще правя оттук нататък.
— Нужен ти е нов дом и ново занимание. Нещо, което да ангажира
ума ти. – Адам бавно отпи от своето питие. – Нали щеше да
постъпваш в армията, преди да се ожениш? Може би това е пътят, по
който да поемеш сега.
Мъжът се загледа невиждащо в чашата, която въртеше между
пръстите си.
— Вероятно. Ще служа на родината и има шанс да ме застигне
куршум на бойното поле.
— Не казвам да отидеш да те убият! – тросна се Адам. – Забранявам
ти.
Мъжът се засмя горчиво и сънят пое в съвършено различна посока…

***
Марая никога не бе потъвала в толкова щастлив сън – топъл, ласкав и
скъпоценен.
Докато не си даде сметка, че не е сън, а действителност. Обзе я тревога,
като се сети какво се бе случило между нея и Адам по-рано през нощта.
Беше лудост да му позволи да я докосва по този начин! Щеше й се да не бе
изпитала огромната наслада. Беше пропаднала жена, точно както Сара би
я определила.
Бавно отвори очи и видя, че лежи в прегръдките на Адам, а зелените му
очи я изучават настойчиво. Наистина беше невероятно привлекателен, с
екзотични черти. За пуритан косите му вероятно бяха прекалено дълги, но
тя ги харесваше така. Вдигна ръка и докосна лъскавите тъмни къдрици.
 — Добро утро.
— Добро утро – отвърна той. – Как спа?
Усмихна се и забрави за тревогата си какво прави една жена, когато за
пръв път се събуди в обятията на мъж. Това е бракът, даде си сметка тя;
низ от интимности, които ги обвързват в частния им Рай. Дяволски
примамливо…
Насладата й се стопи, когато се запита дали друга жена не се е събуждала
така до него; не любовница, а негова обичана съпруга.
Стомахът й се сви на топка. За пръв път се помоли Адам никога да не си
възвърне паметта. Щеше да остане тук и да бъде неин съпруг, докато
смъртта ги раздели.
Ужасена от себичното си желание, тя се надигна и успя да се усмихне.
— Прекрасно. А ти?
— Не очаквах да заспя, но се получи – отвърна той замислен. – И
сънувах сън, но не беше кошмар като преди.
Бхану надигна глава, погледна ги и без да се замисля, се придвижи
напред и се настани помежду им. Чудесно. Колкото по-далеч бяха един от
друг, толкова по-добре. Тя погали кученцето зад ушите и бе възнаградена с
доволна кучешка въздишка.
— Какво точно сънува?
— Всъщност, няколко неща. Яхнал кон, отидох да видя приятел, загубил
жена си. Беше тъжно, но не беше кошмар. После сънувах как играя с две
други деца. Момче и момиче. Той беше на моята възраст, а тя – по-малка.
И двамата имаха зелени очи. Питам се дали съм имал брат или сестра.
За да не изрича повече лъжи, тя се намеси бързо:
— Дори да си имал, не си го споменавал.
— Чудя се дали не са починали. Докато това ми се присънваше, изпитвах
чувство за голяма загуба. – Поклати глава и се надигна от леглото. – Все
едно разполагам с множество парченца от пъзел, а не виждам цялата
картина.
— Дай си време – насърчи го тя. – Според Джулия Банкрофт мозъкът е
най-сложната част от човешкото тяло.
Докато Марая говореше, Адам си облече халата и си обу чехлите. В този
момент тя реши, че ще бъде най-добре той да си възвърне паметта, да бъде
неженен и да е готов да й прости измамата. В такъв случай биха могли да
имат общо бъдеще; но не виждаше сериозни изгледи в тази посока.
Най-добре бе да се наслади на времето, което им предстои заедно.
— Искаш ли да отидем да пояздим тази сутринта?
— С огромно удоволствие. – Усмихна се широко. – А после, милейди, ще
се захвана да ви оправя градината.

Глава 13

Грийнок, Шотландия

След поредния дълъг ден, посветен на самостоятелни разследвания,

тримата мъже се събраха да вечерят в частния салон на
странноприемницата, превърнал се в тяхна централа. Къркланд метна
влажната си пелерина на стол и постави върху масата дълга кожена туба за
пренасяне на документи.
Приятелите му вече бяха пристигнали. Рандъл хвърли лопата въглища в
камината.
— Проклето да е това студено шотландско време! – изруга мрачно той.
С накуцване се върна на стола си. Издирването се бе отразило зле на
наранения му крак.
Къркланд се ухили.
— Поносимо е. Само глезени англичани се оплакват. Някой поръча ли
вечеря?
— Всеки момент ще я донесат – успокои го Уил. – Откри ли нещо?
— Възможно е. А вие двамата? – попита Къркланд, поемайки чаша вино
от Уил, преди да се настани до камината, където протегна уморените си
дълги крака.
— Инженерите, които привлякох да прегледат двигателя, потвърдиха
опасенията на Мактавиш – подхвана Уил. – Запоената част от парния
котел е била предназначена да взриви яхтата. Истински инженер не би
закърпил така котела, но не открихме следа кой би извършил подобно
злодеяние.
— Все пак е бил човек с инженерен опит – настоя Къркланд. – Направил
го е така, че да нанесе щети в подходящия момент, а същевременно да не
бъде разкрит.
Уил кимна.
— Най-вероятно се е качил на борда, преди котелът да бъде закрепен на
място. Доколкото проект като този е бил предмет на разговори в
половината кръчми по течението на Клайд, умен човек лесно би съобразил
кога да действа. Ако запоеното място беше открито своевременно,
злополуката щеше да бъде предотвратена, но вандалът, извършил
поразията, едва ли щеше да бъде разкрит. Рандъл, ти научи ли нещо от
работниците, наети да построят „Начинание”?
— Разговарях с повечето от тях. Все уважавани местни жители, със
солидна репутация. Нямат никаква причина да унищожават чужда яхта –
отвърна Рандъл. – Познавате Аш. Не се скъпеше да плаща добре, за да
наеме най-подходящите.
Къркланд си наля още вино и промърмори:
— И все пак, ако не всички са били толкова добросъвестни?
— Един от изчезналите при потъването на яхтата се е появил тук
наскоро. Казва се Шипли – уточни Рандъл. – Бил е или ирландец, или
лондончанин. И мълчаливец; Никой не знае много за него и са го
избягвали, но човекът разбирал от инженерство и имал татуировки.
— Тялото му открито ли е?
— Още не – поклати глава Рандъл.
— Ако е загинал при експлозията, малко е вероятно да я е причинил той
– предположи Къркланд. – Възможно е, разбира се, да е подготвил
експлозията и да е напуснал яхтата преди злополуката. В такъв случай
обаче щяха да забележат отсъствието му, а никой от оцелелите не
споменава подобно нещо.
— Писах на лейди Агнес какво сме научили и я помолих да разпита дали
някой би желал смъртта на Аш – подхвърли Уил.
Последва кратка тягостна тишина.
 — Не сме сигурни дали увреждането на яхтата е целяло Аш да пострада –
отбеляза Къркланд замислено.
— Не, но това е най-близкото до ума. Друг на борда едва ли е мишена за
убийство – отсече Уил. – Все пак Аш е херцог и в някои среди ненавиждат
самото му съществувание.
— Ако някой иска Аш да умре, защо да не прибегне към нож или
куршум? – парира го Рандъл. – Ако са целели да го унищожат чрез
експлозията, са положили доста усилия, за да прилича на злополука.
— Злополуката не е сигурен начин да се отървеш от някого възрази Уил.
– Можеше да оцелее, както е оцелял половината екипаж на „Начинание“.
— Дори да беше оцелял, защо да не е бил направен втори опит за
покушение? – не се предаваше Къркланд. – Извадихме късмет, че
намерихме останките и бързо ги извадихме от водата. Ако бяха попаднали
в по-дълбоки води, никога нямаше да ги намерим и нямаше да имаме
подозрения.
— Е, ние казахме каквото имаме да споделим. Ти откри ли нещо,
Къркланд? – Уил хвърли поглед към кожената туба на масата.
Къркланд я отвори и извади карта.
— След нашата спасителна акция, от трима души продължава да няма
следа. Аштън, Шипли и моряка О’Рейли. Тази сутрин морето е изхвърлило
тяло на брега на север оттук.
— Аш ли? – попита Рандъл сковано.
— О’Рейли. Пуловерът му е с ирландска шарка. Значи липсват само
Аштън и Шипли. – Къркланд разгъна картата върху масата и постави
тежести в краищата й, та и другите да виждат бреговата ивица на север от
Глазгоу чак до Ланкашър. – Прекарах следобеда в една рибарска кръчма.
Черпех питиета и разпитвах за топлите течения. По-специално къде би се
озовало тяло, потънало край Аран.
— И къде е изплувал О’Рейли? – попита Рандъл, приближил се да
разгледа по-внимателно картата.
Къркланд посочи точка на картата.
— Близо до селцето Саутърнес.
Рандъл подсвирна леко.
— Толкова далеч?
— Влияят всевъзможни фактори: вятърът, времето, притаите. –
Къркланд въздъхна. – Невъзможно е някой, отнесен толкова далеч, да
оцелее. Не и в тези студени води. Ако Аштън беше стигнал до брега, вече
щеше да се е върнал в Глазгоу или поне да е пратил съобщение на хората
си там.
— Ами ако е пострадал тежко и е нямал сили? – упорстваше Уил.
За Къркланд бе ясно: Уил бе готов да се вкопчи и в най-малката
надежда.
— Така е – съгласи се той. – Но ми се струва малко вероятно. Минало е
прекалено много време от злополуката. Ако е бил сериозно наранен,
възможно е… да не е оцелял.
Рандъл посочи няколко места на картата, отбелязани с кръстчета.
— Какво означават тези знаци?
— Най-вероятните места, където тяло би изплувало при тукашните
течения. Най-добре е да се разделим и да проверим районите около
Саутърнес, за да разберем дали са намерени други удавници – предложи
Къркланд. – В някои от селата или фермите местните биха прочели
молитва и заровили неидентифицирано тяло.
— Тогава да си разделим територията – подкрепи го Уил.
Направиха го бързо, така че участъците да не се застъпват.
Когато приключиха, Рандъл отбеляза мрачно:
— Това е последното, което можем да направим. После ще трябва да се
върнем към нормалния си живот.
Уил въздъхна.
— Не ме радва перспективата да съобщим на лейди Агнес, че сме се
провалили.
— Тя винаги е настоявала да даваме най-доброто от себе си – напомни
му Къркланд. – Успехът се ценеше, но не бе най-важното.
Две прислужнички внесоха подноси с месо, хляб и картофи. Къркланд си
даде сметка колко е гладен и дискусията им приключи.
— След като свършим, да се срещнем в това селце на английския бряг.
Почти срещу Саутърнес е и изглежда достатъчно голямо, за да има
странноприемница. – Посочи с пръст върху картата. – Хартли.

Глава 14

Марая доста бързо разбра, че Адам не се шегува и наистина възнамерява

да й направи градина. През следващите няколко дни той нае половин
дузина мъже от селцето, за да разчистят и разкопаят занемарените лехи и
растения. Пролетта настъпваше и сезонът бе подходящ за подготвителните
работи.
Така минаваха дните; нощем деляха едно легло, но се придържаха към
физическите ограничения, наложени от Марая. Веднъж, ругаейки под нос,
Адам се върна в стаята си, преди да е изгубил контрол.
От една страна, тя беше доволна от въздържанието му, от друга –
съжаляваше, задето я остави. Обичаше да е в близост до него,
наслаждаваше се на удоволствията, които научаваше от него. И, макар и
предпазливо, се учеше как и тя да му доставя наслада. Затова след онази
нощ той не я остави повече.
Как щеше да свърши всичко това? Дали той щеше да си възвърне
паметта и да си тръгне, или щяха да станат любовници? Или и двете,
макар и не в тази последователност.
Стана фаталистка: възнамеряваше да му се радва, докато може и
същевременно избягваше да предприеме нещо, което що съсипе бъдещето
й.

***
Наетите от Адам работници се занимаваха с голямата градина, а той се
грижеше самостоятелно за малката, закътана сред хълмовете. Опитваше се
да създаде истинско място за медитация – да осигурява хармония и
спокойствие на всеки, който го посети. Рязането на храсти и разчистването
на терена го изпълваше с огромно чувство на удовлетворение, макар в
края на деня покритите му с пръст и кал дрехи да не отговаряха на въпроса
дали е благородник, или не е. Определено нямаше вид на такъв.
 Марая едва удържаше търпението си да види градината за медитация,
но Адам не възнамеряваше да й я покаже, преди да е готова. Веднъж
дневно тя излизаше от кабинета за глътка свеж въздух и се опитваше да се
промъкне в градината му. Той я спираше. Тази игра забавляваше и
двамата.
Точно бе приключил с разчистването на фонтана и чу Бхану да се
приближава. Следователно и Марая идваше. Изправи се бързо, избърса
ръце в стара кърпа и отиде да я пресрещне, преди тя да стигне до входа на
градината.
Марая го дари с изкусително подкупваща усмивка. Изглеждаше
прелестна в обикновената си синя дневна рокля.
— Свърши ли вече? Изгарям от любопитство.
Той поклати глава с весели пламъчета в очите.
— Още не. Всъщност една градина никога не е довършена окончателно,
но искам тази да е в приемливо състояние, когато я видиш.
— Като не ми позволяваш достъп, само изостряш желанието ми да вляза
– заяви тя и се опита да мине край него, ала той се засмя и я спря.
— Заслужава си човек да почака за някои неща.
Наведе се и я целуна, но без да я взема в обятията си, защото не искаше
да изцапа роклята й. Устните й бяха прелестни и никога не успяваше да им
се насити.
— Опитваш се да ми отклониш вниманието – отбеляза тя задъхано, щом
целувката свърши.
— И успях ли?
— Да, опасявам се. – Погледна го преднамерено объркано. – Защо бях
тръгнала по тази пътека?
Той хвана нежно брадичката й.
— Възнамеряваше да ме попиташ кога ще бъде готова градината, за да я
видиш, та да помолиш госпожа Бекет да приготви храна за пикник, която
да изядем тук.
— Това ли беше мисията ми? – засмя се тя. – Чудесно. И кога точно ще
стане това?
— След два дни, ако времето се задържи хубаво. – Погледна небето. –
Нещо, което никога не се знае в тази част на света.
— Надявам се всичко да върви по план. Госпожа Бекет, без съмнение, ще
откликне охотно. Неподправеният ти апетит много я радва.
Отново направи опит да мине край него.
Той я прихвана през талията и пак я целуна.
— Ще се видим по-късно за вечеря и ще разменим информация кой
докъде е стигнал.
— Добре – примири се тя. Погледна Бхану, която душеше енергично
наоколо. – Бхану, с мен ли идваш, или оставаш при Адам?
Кучето я погледна и продължи да души.
— Според мен в момента ти и градината я спечелихте.
— Тя е непостоянно същество и съвсем скоро ще тръгне да те търси. –
Озадачен, погледна животинчето. – Как е възможно едно същество да е
хем толкова грозно, хем толкова обично?
— Тя е невероятно талантливо куче – уточни Марая, въздъхна и се
отправи към къщата.
Адам имаше чувството, че сърцето му я следва по пътеката. Какъв
щастливец беше. Като се изключат откъслечни части от сънищата му, все
още нямаше спомен за миналото си, но Марая беше права, като твърдеше,
че значение имат настоящето и бъдещето. Докато тя бе негова, миналото
май нямаше значение.

***
Времето се задържа хубаво и Марая се радваше. Завиждаше на Адам,
задето работи навън. Тя прекарваше по-голяма част от деня в кабинета и
разработваше планове как да подобри нещата в имението с относително
скромните налични средства. Адам й бе от голяма полза. И още нещо
хубаво: викарият я запозна с Хорас Кочрейн.
Господин Кочрейн беше управлявал графство в Нортъмбърианд. Поради
напредване на годините се пенсионира наскоро и се върна в родния си
Хартли. Не мина и месец в бездействие и ръцете го засърбяха да работи, но
вече не с такова забързано темпо. Само след няколко дни, прекарани в
имението на Марая, вече се забелязваше разлика.
В деня, предшестващ посещението в градината на Адам, Марая трудно се
съсредоточаваше върху счетоводните сметки. С облекчение дочака пладне
– вече можеше да зареже заниманието си. На закуска Адам обяви
намерението си да й превърже очите при влизането й в градината – така
изненадата щяла да бъде пълна. Това я наведе на мисълта също да му
приготви изненада. С весели пламъчета в очите слезе в кухнята, за да
вземе приготвената от госпожа Бекет кошница за пикник.
Както винаги, той долови приближаването й по лъкатушещата пътека и
излезе да я посрещне. Работата на чист въздух му се отразяваше отлично.
Натъртванията бяха избледнели; изглеждаше във форма и здрав. Беше
гологлав и тъмната му разчорлена коса, разпиляна по челото,
подчертаваше зелените му очи. В бялата си риза и тъмносини панталони
определено изглеждаше впечатляващ.
Тя го поздрави с усмивка.
— Поръчаният от теб прекрасен слънчев пролетен ден е налице.
— Което ме прави особено щастлив. Молбите за хубаво време често
остават нечути.
Целуна я и тя потрепери от вълнение. Последните дни прекарваха
чудесно, все едно са на меден месец.
Той пое тежката кошница и попита:
— Някой от тези ли да използвам, за да ти превържа очите?
Тя кимна.
— Реших да придам на кошницата по-празничен вид, като завържа
няколко шала по дръжката. Все пак случаят е специален.
— Къде е Бхану? – попита Адам, озъртайки се.
— Чудеше се дали да ме придружи, но предпочете да остане в кухнята.
Госпожа Бекет пече плешка за вечеря. – Марая се ухили. – Освен това
Бхану и Анабел съвсем се сприятелиха. Видях ги сгушени пред камината.
— Невярно пале! – престорено се възмути той.
Остави кошницата и развърза син шал. Докато го слагаше върху очите й,
тя отбеляза:
— Постъпваш глупаво според мен. Каквото и да си направил, ще ми
допадне, сигурна съм. Няма нужда да ме изненадваш.
— Надявам се – отвърна той, взе кошницата и хвана Марая под ръка. –
Истинската причина да завържа очите ти е да усетиш градината с другите
си сетива, преди да я видиш. Зрението е толкова силно, че засенчва
останалите усещания.
— Интересна мисъл. – След десетина крачки добави: – Прав си.
Чувствам по-отчетливо камъните по пътеката. Тук-там са под наклон.
Между някои има туфи трева. – Хвана се по-здраво за него, когато стъпи
върху потънал в земята камък.
Странно е да трябва да разчиташ на друг, за нещо толкова елементарно
като пристъпването.
— Няма да те подведа – увери я той.
— Да не би да ми върза очите като вид метафора? – внезапно съобрази
тя. – Все пак аз не престанах да те водя, откакто не виждаш миналото си.
— Не съм го мислил по този начин, но е вярно – съгласи се замислено
той и я целуна по челото. – И ти също нито за миг не ме подведе.
Безрезервното доверие в тона му я накара да трепне вътрешно. След още
няколко крачки попита:
— Не минахме ли току-що под арката, която води към вътрешната
градина? Въздухът беше… някак си по-сгъстен.
— Много си проницателна. – Преведе я още десетина крачки напред,
спря и пусна ръката й. – Пристигнахме. Кажи какво усещаш.
— Първо: чух те да оставяш кошницата на земята. Стъпила съм върху
тухли, защото допирът не е същия като при плочника, по който минахме
преди малко. – Завъртя се бавно в кръг. – Въздухът е по-неподвижен.
Стените ни предпазват от бриза. Също така събират слънчевите лъчи. В
твоята градина е доста по-топло, отколкото отвъд стените.
— Какво чуваш?
Тя затаи дъх.
— Течаща вода! Лее се като каскада и издава различни звуци. Да не би да
си направил фонтан?
— Възстанових съществуващия. Беше скрит от шубраците, но го
разчистих. Какво още гали слуха ти?
— Песен на птици. Има ги навсякъде, но обикновено не ги чувам.
Истинска хармония от птичи чуруликания! И какви аромати! Ухае на
разцъфнали нарциси, струва ми се. И на други неща. Да не би ябълковото
дърво да цъфти?
— Много те бива – засмя се той. – Включи мириса, звука и допира.
Остана само вкуса. Да ти подам ли да сдъвчеш цвете?
— Представям си нещо по-различно. – Ориентирала се по гласа му, тя
пристъпи, хвана го за ръцете, надигна се на пръсти и го целуна по врата. –
М-м-м-м… Солено… Наистина много приятно…
Той се засмя и я взе в обятията си. Усещаше допира на тялото му до
своето; долавяше туптенето на сърцето му.
Той дръпна шала от очите й и тя се огледа. Изпита разочарование да я
откъснат от усещанията на другите си сетива, ала и се зарадва да види
привлекателното му смугло лице така близо до своето.
— Представи се бляскаво! – обяви Адам. – Имам усещането, че и мен са
ме въвеждали в непозната градина като дете. Нямам спомен, но всичко,
което сподели, ми се струваше преживяно. Затова ми беше любопитно
дали и ти ще изпиташ същото.
— Само веднъж ли посети градината, която споменаваш? – попита тя.
 — Вероятно, но всъщност не помня.
За да разсее мрачното му изражение, тя се огледа. И в неподдържания
си вид градината беше привлекателна, ала трудът на Адам я бе превърнал
в хармонично творение: под ябълковото дърво бе поставена гостоприемна
на вид пейка; между цветните лехи се стелеха тревни площи.
Най-прелестен беше фонтанът. Пристъпи напред, за да го разгледа по-
внимателно.
— Харесва ми как водата се лее от лъвската глава на върха, разпределя се
в различните корита и издава различни звуци. Казваш, че е съществувал
сред шубраците?
— Бяха го погълнали напълно. Наложи се само да отпуша тръбите.
Тя обикаляше наоколо и откриваше все нови и нови неща.
— Чудесно си се справил. Тук е достатъчно само да дишаш дълбоко и
изпитваш удовлетворение.
— Радвам се, че ти допада. Има още много за довършване, но започва да
се превръща в онова, което искам.
— Време е да отпразнуваме творението ти! – Отвори кошницата, извади
одеяло и го разстла на земята. Постави кошницата по средата. После седна
с елегантно движение; поне се надяваше да е елегантно. – Ти ми подготви
изненада. Сега е ред за моята. – Усмихна се лукаво. – Ще си направим
„обяд на тъмно“.

Глава 15

След тези думи на Марая Адам погледна към ясното слънчево небе,
осеяно тук-там с бели облачета.
— Не означава, надявам се, да ядем чак докогато се стъмни – подметна
той.
— Ще ядем сега, но със завързани очи – обясни тя. – Веднъж татко бил в
игрална зала в Париж, където поднесли „вечеря на тъмно“. В трапезарията
нямало никаква светлина, а персоналът бил от слепи сервитьори,
свикнали да обслужват масите, без да виждат. Поднасяли различни ястия.
Според татко било интересно, но и малко смущаващо. – Засмя се. – По
неговите думи вечерята всъщност била прелюдия към оргия.
— Баща ти е изрекъл подобно нещо пред младата си дъщеря? –
скандализира се Адам.
— Подбра по-деликатни думи, но това бе същността.
За миг изпита отново задушаваща болка от загубата на баща си; но
откакто се появи Адам, се беше смекчила малко. Вече почти не очакваше
да пристигне весело, пълно с новини писмо, с което баща й се извинява за
дългото си мълчание.
Окопити се и събра сили да продължи.
— Смяташе за редно да съм запозната с нравите, защото непрекъснато го
придружавах при гостуванията му в различните имения. Историята за
„вечерята на тъмно“ бе за забавление – беше се случила много отдавна, по
време на Голямата обиколка, когато е бил юноша.
— Правил е Голямата обиколка? Чудесно, че е имал тази възможност. –
Адам седна на одеялото. – От Френската революция насам младите
английски джентълмени вече не посещават големите европейски столици,
където да се излагат с поведението си. Баща ти от заможно семейство ли
произхожда?
Тя направи физиономия.
— Никога не говореше по въпроса. Останала съм с впечатлението, че по-
скоро е бил компаньон на наследника на високопоставен лорд. Не ми се
струва вероятно той да е бил инициатор на идеята.
Адам се засмя.
— Каквито и недостатъци да е имал, все пак е успял да отгледа и възпита
прекрасна дъщеря.
Тя развърза втори шал от дръжката на кошницата и сподели:
— И аз, като теб, нямам представа какво има вътре. Разказах на госпожа
Бекет за замисления „обяд на тъмно“ и я насърчих да използва
въображението си. Замисълът доста й допадна, затова бъди готов за
всичко!
Понадигна се и завърза очите му с шала.
— Виждаш ли нещо?
— През тъканта прониква малко светлина, но не виждам нищо.
Усещането е доста странно – призна той замислен. – Не е като нощната
тъмнина. Някак си… си по-уязвим. Можеш ли сама да си привържеш
очите? Не бива да мамиш!
— Ако го направя, няма да е забавно. Ще омотая шала около главата си,
но ти ще трябва да го завържеш. Ще си наведа главата, за да ти е по-лесно.
Чу как Адам се размърда. После пръстите му докоснаха тила й. Затаи
дъх, защото изпита еротична наслада. С леко разтреперан глас се обади:
— Това е вратът ми. Шалът е малко по-нагоре.
— Извинявай.
Пръстите му се плъзнаха по-нагоре, където тя държеше краищата на
шала. Докато го завързваше, тя се чудеше защо всяко тяхно докосване е
някак по-интимно, когато са с привързани очи. Дори допирът на пръстите
му до косата й бе възбуждащо чувствен.
След като шалът беше завързан, тя отвори капака на кошницата.
— Хайде сега да открием с какво разполагаме. А, четири салфетки. Така
има с какво да се покрием и резервни, ако разпилеем или разлеем нещо.
Ето, подавам ти твоите.
— Госпожа Бекет е съобразителна жена. Няма начин да не изтървем
нещо.
Търсещите му ръце напипаха салфетките.
— Най-добре ще е да ядем нещата едно по едно, защото ако оставим
нещо върху одеялото, после едва ли ще го намерим.
Марая разстла салфетката в скута си и бръкна в кошницата.
Да започнем с напитките. Госпожа Бекет каза, че е сложила те бутилки с
нещо подходящо, но не уточни какво. Ето твоята.
Тя съвсем ясно долавяше присъствието му; по някакъв начин дори по-
ясно, отколкото ако го гледаше. Усещаше топлината на тялото му,
движението на въздуха, когато Адам протяга ръка към нея. Много по-
осезаемо усещаше аромата му. Действаше й… интригуващо. Искаше да
зарови лице в гърдите му.
Изчерви се от помислите си. Слава богу, че той не виждаше как й
въздейства!
 Пръстите му хванаха бутилката съвсем близо до нейните.
— Държа я. Вече може да я пуснеш. А, има тапа, но не е пъхната докрай.
– Чу се изпукване, последвано от тихо свистене. – Шампанско! Госпожа
Бекет наистина много я бива! Да видим какво има и в другата бутилка.
Отвори и нея; отново се чу свистене.
— Шампанско и за двама ни. Ето твоето.
Тя пое бутилката и отпи. Пенливите мехурчета погъделичкаха гърлото й.
— Прекрасно е! – похвали го тя. – Сигурно е най-доброто от избата на
Бърк.
— Наистина е чудесно – съгласи се Адам. – Какво ще е следващото?
За да не се килне бутилката и да я намери по-лесно после, тя вдигна
полата си и я постави между коленете си. Отново изпита благодарност, че
той не вижда поведението й, непривично за една дама.
— Ти избери – предложи тя.
Чуваше се тих шум, докато той опипваше съдържанието на кошницата.
— Има неща във всевъзможни интересни форми – констатира той. –
Попаднах на нещо кръгло, увито в тензух.
— Какво е?
— Попаднах на две топки с неправилна форма, големи около пет
сантиметра. Топли са и меки на пипане. Според мен е пържено месо. –
Направи пауза и добави: – В някои страни част от репродуктивната
система на биковете е… деликатес. Да не би…
— Госпожа Бекет не би ни предложила… – Въздъхна. – Или би го
направила? Кой ще опита първи?
— Аз, защото съм безстрашен съпруг и съм готов да предпазя съпругата
си от неприятности. – Чу го как отхапва предпазливо. – Вътре има месо, но
и гъст сос. Май не е онова, което предположихме. Ето ти второто. Опитай
ти, за да го определиш.
След приятно преплитане на пръсти тя пое топлата топка от него. Една
хапка потвърди предположението й.
— Яйца по шотландски! – Отпи солидна глътка шампанско. Чувстваше
се приятно замаяна и лека като перце. Ако бяха на бал, щеше да танцува
цяла нощ. – Твърдо сварено яйце се обвива в кайма, поръсва се с галета и
се пържи. Много е вкусно.
— И на мен сега ми е много по-вкусно, като знам какво ям – засмя се той.
Изядоха яйцата и той я подкани: – Сега е твой ред.
Тя пъхна ръце в кошницата.
— Напипвам два буркана с коркови капаци. Още са топли. Супа,
предполагам. Госпожа Бекет прави великолепни супи. Ще опиташ ли?
Той пое буркана и вдигна капака. Лъхна го силен екзотичен аромат.
— Боже, с къри е! – възкликна той.
Тя отвори своя буркан и също помириса.
— Да, очевидно. Хапвала съм храна с къри. Явно и на теб ти е познато.
— Ароматът е характерен – отбеляза той бавно. – Имам чувството, че
често съм го ял, но не помня конкретните случаи.
— Възможно е като опиташ супата, паметта ти да се освежи. Би трябвало
в кошницата да има и лъжици. А, ето ги. Заповядай.
Бяха придобили известни умения по-лесно да си подават разни неща.
Пръстите му обгърнаха нейните и се плъзнаха към китката й.
— Напипвам нещо меко и топло. Много е приятно…
 — Лъжицата ти, сър! – тя се опита да прозвучи строго.
Той я пое и двамата се нахвърлиха на супата.
— Гъста е. Усещам моркови и лук, но не съм сигурен какво е месото.
Вероятно пилешко.
— Или заешко – предположи тя.
Щом свършиха, Марая прибра бурканите в кошницата.
— Вкусът на къри беше много приятен, но нищо не си припомних.
Доловила раздразнението в тона му, тя побърза да каже:
— Ще помоля госпожа Бекет да готви по-често с къри, за да се избистрят
спомените ти. Сега е твой ред да избираш.
Адам отново бръкна в кошницата.
— Пак нещо меко, увито в тензух. Да видим… Пухкаво е, защото е в тесто.
Ето твоето парче.
— Не е сирене… Нещо с месо е – прецени тя, усетила аромата, макар да
не успяваше да определи точно какво държи. Престраши се, отхапа и
възкликна: – Пастет!
— С гъби – уточни рой. – Госпожа Бекет предлага забележително
разнообразие.
Тя изяде своята порция и я прокара отново с шампанско. Всичко беше
много по-вкусно, когато го комбинираше с пенливата течност.
— Добре си хапнах, но кошницата още не е празна. Ще проверя дали
няма нещо сладко за завършек. – Напипа купа с капак. – Дали не е
пудинг? – Отвори и пипна предпазливо с пръст. Бързо го издърпа. – Боже,
отвратително е. Прилича на накълцани червеи!
— Не може да бъде – възрази той и също докосна съдържанието. – Да,
доста странно е, но ухае приятно. Вярвам в госпожа Бекет. Ще го опитам.
Чу го да дъвче и да преглъща.
— Макарони на фурна – обяви той след секунди.
— Ще си ги разделим, защото купата е само една. Ето ти вилица. Ще
държим съдинката между нас, за да я стигаме и двамата.
Макароните бяха много вкусни и двамата им се нахвърлиха. Засмяха се,
когато вилиците им се сблъскаха.
— Ще трябва да бръкна с пръст, за да разбера дали са останали още. А,
ето малко. Полагат се на теб, защото се престраши да опиташ онова, което
взех за червеи. Можеш ли да ги хапнеш от пръстите ми?
— За да докажеш, че си ръката, която ме храни ли? – засмя се той. – С
най-голяма готовност.
Тя потрепери от вълнение, когато той облиза пръстите й с топлите си
устни, за да поеме хапката. Дори и след като я погълна, не побърза да се
отдръпне.
— Пръстите… не са включени в менюто – успя да промълви тя.
— Не са ли?
Прокара нежно език по дланта й. Марая простена неволно.
Адам долепи буза към ръката й.
— Ти си по-вкусна и от най-изисканото блюдо – прошепна той.
Бутна кошницата настрана, придърпа Марая да легне върху одеялото и
потърси устните й. Тя охотно откликна на ласката.
Зашеметена от шампанското и еротичната игра, Марая копнееше все
повече и повече за допира му. Прекараните заедно нощи й бяха
подсказали каква наслада доставя страстта. Сега не можеше да му се
насити. Превръзките на очите ги отделяха от действителността и ги
потапяха в чувствеността. Всичките й сетива бяха възпламенени. Страшно
й допадаха вкуса му, аромата му, гласа му…
А най-много й харесваше допира на ръцете и устните му, докато
повдигаше полата й, за да я погали по бедрата. Затаи дъх, когато плъзна
ръка още по-нагоре, към интимните й части.
— Прелест – прошепна той. – Всяка част от тялото и душата ти са
истинска красота…
Опиянена от желание и от шампанското, тя не се интересуваше от
морала, от бъдещето или от последствията. Страстта се разгаряше помежду
им от първата им среща. Нищо нямаше значение, освен да се слеят в едно.
Простена, когато пръстите му проникнаха в нея. Цялата гореше от
желание. Секундите, които му отне свалянето на панталона, я изпълниха с
нетърпение и тя го захапа за рамото, готова да го погълне целия.
— Няма да успея да се въздържам дълго – накъсано обяви той,
притиснал се силно към нея.
— Няма значение! – увери го тя и обви врата му.
Отдадоха се на обзелата ги страст, без да се замислят повече. Той
проникна в нея напористо, но дори краткотрайната болка не охлади
желанието й, а напротив – само засили потребността й да се отдадат един
на друг.
Той ускоряваше ритъма, а тя с радост го следваше. Удоволствието бе
неописуемо; не бе и сънувала дори, че такова нещо е възможно.
Боже, боже, боже…
Впи нокти в гърба му, а той застина. Обгърна го с крака през кръста,
докато той се изпразваше в нея.
Мина известно време, преди страстта им да се охлади. Чак тогава,
овладяла вече дишането си, тя си даде сметка, че лежат полуголи върху
одеяло, а наоколо пеят птички, сякаш двете човешки същества не бяха
извършили току-що нещо, което по необратим начин променяше
взаимоотношенията им. Главата и се маеше от шампанското и от обзелия
я шок.
— Марая, любов моя…
Адам се обърна настрана, но остана близо до нея. Чу шумоленето, когато
си свали превръзката и тя направи същото.
Премигна от светлината, а той я целуна нежно. Беше толкова искрен,
доверчив, честен. За разлика от нея.
— Благодарен съм за деня, когато си станала моя съпруга, но… не
консумирахме ли брака си, след като се оженихме?
Дори сега проявяваше доверие към нея, макар фактите да заставаха
срещу нея. Обзе я силно чувство на вина. Скочи на крака и със сълзи в
очите промълви:
— Съжалявам… Съжалявам…
— Какво има, Марая? Обичам те и искам да съм добър съпруг. Много по-
различен ли съм отпреди?
Колкото и да й се искаше да потъне в земята от срам, бе длъжна да му
каже истината. Пое дълбоко въздух и заяви:
— Не знам какъв си бил преди. Не сме съпруг и съпруга. Не съм те
виждала преди нощта, когато те извадих от морето.
 Глава 16

Дъхът на Адам секна, все едно огромен великан го бе фраснал в корема.

Сияещата руса коса на Марая се стелеше по раменете й, както бе мечтал да
я види. Искаше да притегли Марая в обятията си, а тя твърдеше, че не
принадлежат един на друг.
— Не сме женени? – промълви той глухо, невярващ на думите й. – Не си
моя съпруга?
Тя грабна шала, за да избърше сълзите си. Дори с подпухнали очи и
зачервен нос беше прекрасна.
— Не съм. Много съжалявам. Излъгах и… всичко излезе извън контрол.
— Защо твърдеше, че сме женени?
Тя започна да мачка нервно влажния шал между пръстите си.
— Чувствах се страшно самотна, Джордж Бърк ме ухажваше… –
Говореше притеснено. – Осъзнавах каква грешка ще бъде да се венчая за
него, но като цяло той се държеше така чаровно и разумно. Бях на път да
кажа „да“. Така щях да си спестя съдебен процес, щях да се сдобия със
съпруг и да имам корени в Хартли. Всичко щеше да е далеч по-лесно. В
момент на слабост сигурно щях да го приема. Затова… Затова обявих, че
съм омъжена и съпругът ми е на Полуострова.
— Бие се с французите ли? – Образи на войници, обширни поля и
кървави битки се мярнаха в главата му. Истински преживявания ли бяха
това? Може просто да е чел за битките във вестника, защото образите не
бяха така ясни, както в сънищата му. – И в този момент съм се появил, без
да знам кой съм. Удобно въплъщение на несъществуващ на практика
съпруг.
— Има още – призна тя и седна на пейката. – Научих разни дребни
ритуали от баба Роуз. Начини да се съсредоточиш върху желанията или
потребностите си. Една нощ се събудих отчаяна и реших да изпълня
ритуал за разрешаване на моя проблем с Бърк. – Усмихна се мрачно. –
Баба Роуз твърдеше, че ритуалите й са като молитва с добавени билки.
— И си пожела съпруг?
— Не възнамерявах да съм чак толкова конкретна. Но докато горях
тамяна, открих как копнея за съпруга… от моите мечти. Някой различен от
Бърк. След ритуала ме обзе спокойствие и задрямах. Събудих се от
тревожен глас, който звучеше като баба Роуз. Каза ми да отида на брега. –
Погледна го плахо. – Тогава те намерих.
— Съмнявам се точно тогава да съм приличал на съпруг-мечта.
Седна на пейката възможно най-далеч от Марая. Усещането му за
самоличност бе напълно разбито. Не е Адам Кларк. Той е никой.
Беше предполагал, че обича Марая, защото е негова съпруга. Да го
повярва бе лесно, като се имат предвид красотата и добрината й. Но
всичко между тях се градеше върху лъжи. Бяха непознати и вече не беше
наясно какво изпитва към нея.
Тя продължи:
— Първоначално не те свързах с ритуала за сбъдване на желание. Исках
само да те извлека на брега, за да си в безопасност. – Замълча за известно
време. – Когато те попитах дали ме помниш като твоя съпруга, все едно
баба Роуз говореше чрез мен. Не е редно обаче да я виня. Думите изрекох
аз, а после не ги оттеглих.
По някакъв странен начин той разбираше как обстоятелствата
подреждат нещата да изглеждат правилни и логични, зори да не са такива.
Ала тя го бе излъгала относно важен факт, който се бе превърнал в негова
котва.
— Да приемем появата ми за предопределена от съдбата. Но защо не ми
разкри истината след заминаването на Бърк?
— Исках, но ти изглеждаше щастлив да ме смяташ за своя съпруга. –
Погледна смачкания на топка шал в ръцете си. – Притеснявах се как ще
реагираш, ако си сам, загубил паметта си и без да знаеш кой си.
Имаше право да се притеснява, но смяташе, че щеше да бъде по-лесно да
се възприемат като непознати от самото начало. От момента, в който дойде
в съзнание, се бе вкопчил в твърдението й, че са женени. Скоро след това
не му бе потребно да знае каквото и да било друго.
Сега много от тайнствените неща си идваха на мястото. Не бе чудно, че
тя не знае нищо за миналото му, за семейството му, за заниманията му.
Вероятно заради удара по главата бе приемал така охотно обясненията й.
Поглеждайки назад, се удиви, че не я е разпитвал по-настойчиво.
— Защо ме кръсти Адам?
— Той е първият мъж, а и ти го прие естествено. – Марая въздъхна. – Все
се надявах паметта ти да се възвърне и да се появи подходящ случай да ти
призная всичко. Ако бяха минали само ден-два, лъжата ми нямаше да е от
такова голямо значение. Щях да измисля приемливо обяснение. Колкото
по-дълго продължаваше преструвката обаче, толкова по-трудно ми беше
да кажа истината.
Следователно той бе безименен непознат и живееше от подаянията на
нуждаеща се от защита жена. Погледна мазолестите си ръце; не
принадлежаха на джентълмен. Мисълта дали не е градинар или моряк не
го разстрои особено; разстройваше се обаче, че не знае кой е.
— Утре ще си тръгна, но ще се наложи да ми заемеш дрехи, защото
нямам свои.
Изсмя се мрачно. Нямаше нищо, не знаеше нищо, беше нищо.
— Не! – възрази тя разпалено. – С радост ще ти дам дрехи и пари, но
къде ще отидеш? Какво ще предприемеш?
— Нямам представа. Няма обаче да приемам благодеянията ти като
просяк.
— Не си просяк! Ти си… мой приятел. Добре дошъл си да останеш тук
завинаги.
— Твой приятел? – Обзелата го празнота бързо засенчи силите и
щастието, с които Марая го даряваше. – Мислех се за нещо много повече.
Сега разбирам защо избягваше да споделяш постелята ми.
— Опитвах се… да проявя благоразумие – прошепна тя.
Той изучи внимателно лицето й.
— Защо промени решението си днес? Не биваше да даваш девствеността
си на непознат.
— Вече не си непознат. – Тя поруменя силно. – А и силно те желаех и не
се интересувах от последствията.
Обяснението й го ласкаеше, и същевременно го смразяваше.
— А ако последствията означават бебе?
 Кръвта се оттегли от лицето й.
— Не мислех за нищо освен колко много те искам…
— Бебетата са нормално следствие на любовния акт. – Погледна
изградената градина, която вече не беше негова. – Ако носиш дете, а мен
ме няма, ще имаш възможност да ме обявиш за мъртъв пред съседите.
Така ще си почтена вдовица. Обещавам да не се върна, за да не
усложнявам живота ти.
— Не искам да си тръгваш! – извика тя с очи, пълни със сълзи.
Той отново я изгледа изпитателно. Навярно трябваше да е и възмутен от
лъжите й, а се чувстваше дълбоко натъжен. Разбираше как е започнала с
една дребна лъжа, излязла от контрол. Сега измъченото й изражение
говореше за пълна искреност. А и проявената преди малко страст в
никакъв случай не беше подправена. Доскоро той й бе вярвал безрезервно,
но сега вече не знаеше дали може да продължи.
Ала все още я желаеше. Хвана ръката й. Студените й пръсти се впиха в
неговите.
— Ако искаш да остана, да превърнем лъжата в истина. Гретна Грийн не
е далеч.
Тя прехапа устни.
— Не желая нищо по-силно, но какво ще стане, ако вече имаш съпруга?
Думите й нанесоха смъртоносен удар на Адам. Беше ли възможно да е
женен за друга жена?
— Не съм… мислил за това…
— Лесно влезе в ролята на съпруг и се питах дали вече не си женен.
Доста вероятно е. Твърде привлекателен и добър си, за да те оставят на
мира момичетата. Възможно е дори да си обвързан с дребна блондинка
като мен и затова всичко да ти се е струвало така познато. Все си
представям как твоята отчаяна съпруга очаква завръщането ти. Възможно
е да имате и деца. Как да се омъжа за теб, докато отсъствието ти съсипва
друга жена? Ще бъде не само двуженство, но и съвсем нередно!
Адам усети как му прилошава. Децата бяха друга тема, която не бе
обмислял. Нищо чудно такива и да съществуваха.
— Ако имам деца, не бива да ги зарязвам. Но какво ще стане, ако никога
не си спомня кой съм? Сам ли трябва да прекарам остатъка от живота си?
— Доста мислех по въпроса – усмихна се тя колебливо. – Не е минало
чак толкова много време от злополуката ти. Факт е, че сънуваш разни
неща. Вероятно паметта ти скоро ще се възвърне.
Той си припомни сънищата. Някъде, заровена в съзнанието му,
самоличността му все още съществуваше. Оставаше само да я намери.
— Колко трябва да чакам, преди да продължа живота си?
— Май трябва да минат седем години, за да бъде обявен някой за умрял
– отвърна тя предпазливо. – Ако и тогава не знаеш кой си, или откъде
идваш, ще можеш да започнеш нов живот, предполагам.
— Седем години – повтори той безизразно. – Това е доста дълго време.
Много неща могат да се случат.
— Дали ще успееш отново да ми имаш доверие? – прошепна тя. – Или
ако не доверие, поне да ми… простиш?
— Надявам се. – Загледа се в деликатните й черти, огледа чувствената й,
пропорционална фигура. Прииска му се да я види гола. Чувстваше я
много, много скъпа. Но доверието и желанието не вървяха ръка за ръка. –
Засега обаче е прекалено рано.
Тя кимна; отговорът му не я изненада видимо.
— Ще ми се да направя нещо, за да възвърна паметта ти. Толкова много
ми помогна, когато ме отърва от Бърк. Откакто ти ме защитаваш, не ме е
заплашвал със съдебен процес.
— Радвам се, че вече не те тормози. – Въздъхна и се загледа в леещата се
във фонтана вода. – Ако си с дете, ще трябва да се омъжиш за мен. Тогава,
ако един ден се събудя с възвърнала се памет и се сетя, че имам семейство
някъде, ще си тръгна, а ти ще оплакваш настъпилата ми преждевременно
смърт. Така поне детето няма да е незаконнородено.
— Звучи… разумно – промълви тя задавено.
Нямаше й доверие, ала не издържаше да я гледа как страда. Приплъзна
се по пейката и я прегърна силно.
Тя се вкопчи за него; първоначално трепереше, но после се успокои.
Погали я по косите и впи пръсти в къдриците й. Искаше да я люби отново;
този път – бавно и чувствено; съвършено голи, за да усеща плътта й до
своята.
Но сега, когато знаеше, че не са женени, страстта не биваше да го
ръководи. Ако днес не бяха създали дете, не биваше да рискуват, докато
пред тях има толкова неизвестни.
Зарови лице в косите й и се запита какво ще се случи с тях.

***
Същата вечер спаха поотделно. Или по-скоро – не спаха.

Глава 17

Хартли, Северна Англия

С настъпването на лятото дните ставаха по-дълги. Уил Мастърсън беше

доволен, защото иначе сега щеше да язди по тъмно – нещо неразумно,
когато си на непознат път, по диви места.
Влезе в двора на „Бик и котва“ – единствената странноприемница в
Хартли – докато при залеза си слънцето потъваше и Ирландско море.
Ханът беше малък, но изглеждаше добре поддържан. Надяваше са да имат
свободна стая, макар при изпитваната в момента умора да бе готов да се
задоволи и с наръч слама в конюшнята.
Извади късмет. Три от петте стаи на странноприемницата бяха свободни
и ако Рандъл и Къркланд се появяха на следващия ден, какъвто беше
планът, щеше да има място за всички.
Тази вечер Уил бе доволен да е сам. В трапезарията предлагаха
прилично варено говеждо и бира. Обмисли дали да попита ханджийката за
тела, изхвърлени от водата през последните седмици, но предпочете да
изчака приятелите си. Нямаше сили да понесе нови тъжни новини.
Нахрани се мълчаливо, със съзнанието, че Хартли е краят на диренето им.
След вечеря се възползва от характерния за севера дълъг залез и отиде
до морския бряг. Половин дузина рибарски лодки бяха вързани на кея.
Плисъкът на вълните и граченето на гларусите му действаше
успокоително.
Макар приятелите му да го смятаха за непоправим оптимист, съзнаваше
колко нищожни са шансовете им да открият Аштън жив. Все пак се
надяваше да намерят поне тяло, което да върнат у дома. Аш заслужаваше
подходящо погребение. Вярно, имаше врагове заради общественото си
положение, но приятелите му бяха доста повече.
Изгледите за прилично погребение обаче засега бяха незначителни.
След толкова дълго време морето едва ли щеше да се раздели с удавника.
Уил се загледа в залеза и започна да се примирява с тази мисъл. Аш
обожаваше морето и то бе подходящ вечен дом за него.
Оставаше въпросът как е починал Аштън. Уил бе губил приятели в
битка, от болести и злополуки, а един глупак, който не смогваше да държи
панталоните си закопчани, бе застрелян от ревнив съпруг.
Ала никога не бе губил приятел при хладнокръвно убийство.
Издирването на тялото на Аштън беше приключило; но издирването на
убиеца му нямаше да приключи, докато мерзавецът не бъде намерен.

***
На следващото утро Уил с радост установи, че в странноприемницата
предлагат съвсем прилична закуска. Ели, хубавата дъщеря на ханджията,
се появи с поднос, на който имаше чаша димящ чай, пресен хляб, чиния,
пълна с наденички, и друга – с яйца, пържени картофи и лук.
Докато оставяше подноса, се поинтересува:
— Желаете ли нещо друго, господин Мастърсън?
— Това е предостатъчно. – Отпи от чая и събра сили най-после да
поразпита: — Мой близък изчезна, когато яхтата му потънала на север
оттук. С двама приятели обикаляме района, за да разберем дали тялото му
не е било изхвърлено някъде по тези брегове. Да си чувала за намерени
удавници през последните две-три седмици?
Тя поклати глава.
— Вълните довлякоха до брега съпруга на госпожа Кларк, но той е жив и
здрав. Никакви трупове, слава богу.
Озадачен, Уил продължи:
— Този господин Кларк добре ли го познават в околността? Злополука
ли е претърпял?
— За злополуката сте прав, но за Хартли е съвсем нов – обясни Ели. –
Съпругата му наследи имението Хартли наскоро и господин Кларк идвал
да се присъедини към нея, когато яхтата му потънала или нещо подобно. –
Свъси вежди. – Никой в селцето не знае какво точно се е случило.
Липсата на информация очевидно я дразнеше.
— Виждала ли си господин Кларк? – успя да изрече Уил, макар да му бе
трудно да диша. Момичето кимна и той продължи: – Как изглежда?
— О, много е привлекателен и истински джентълмен – сподели тя
ласкаво. – Виждала съм го няколко пъти да минава с кон през Хартли. Не е
много висок, но е представителен. Смугъл е, а очите му са рядък нюанс на
зеленото. Истинско чудо е как така не се е удавил.
Уил скочи на крака. Още преди Ели да свърши с описанието, той бе на
път за конюшнята.
 Глава 18

Марая изкара почти безсънна нощ; не спираше да се пита дали шокът на

Адам ще премине в гняв. Направо й прилоша, когато видя изписаното на
лицето му отчаяние при направеното от нея признание. Освен това,
въпреки чувството си за вина, той й липсваше в леглото. Наистина,
прекараха заедно само няколко нощи и се бяха любили веднъж, но
усещаше липсата му като от ампутиран крайник. Непоносима й бе мисълта
никога повече да няма физическа близост между тях.
Изпита известна утеха, когато отвори очи и видя Анабел, легнала върху
гърдите й; пухкавото черно-бяло същество обикновено спеше до камината
в кухнята, ала навярно сега бе доловило страданието на Марая. Каквато и
да бе причината, радваше се гальовното коте да е до нея.
Напрегната и нервна, Марая слезе долу. Не завари Адам в трапезарията.
Във въображението й веднага се мярна картина как той си събира багажа
посред нощ и с кон побягва от лъжкиня като нея. Сестра й Сара никога не
би изпаднала в подобно положение.
Той се появи, докато тя наливаше чая; дори я дари с лека усмивка,
когато пое поднесената му чаша.
— Добре ли спа? – поинтересува се той.
— Честно ли? – Усмихна се тъжно. – Не. Анабел ми правеше компания.
— А Бхану беше при мен. – Намаза си препечена филийка с масло. – Не
беше същото, като онова… с което бях свикнал.
Размениха погледи. Тя почти се разтопи от облекчение. Може и да не е
възможно да са заедно в бъдеще, но имаше нещо по-важно: не я мразеше.
Усети опасно желание да го целуне и тутакси я споходи още по-опасна
мисъл: всеки момент Адам може да си спомни живот, в който няма място
за нея.
— Опитай сладкото от боровинки. Дъщерята на госпожа Бекет го е
правила.
— Благодаря. – Сипа си солидно количество. – Според мен най-добре е
да продължим да се държим както преди. До един момент, разбира се.
Тя бе напълно наясно къде тегли чертата той. След онази последна,
отчаяна прегръдка в градината не я бе докосвал. Беше мъдър човек; по-
мъдър от нея.
— Съгласна съм. Предпочитам да съм в приятелски отношения с теб.
— И аз с теб – промърмори той.
Бъбреха непринудено, почти както преди признанията й. В един момент
влезе прислужницата с широко отворени очи от вълнение.
— Дошъл е джентълмен да се види с господин Кларк. Името му е
господин Мастърсън. Чака в салона.
Баба Роуз бе споделяла как понякога предчувствия я обливали като
ледена вода. За пръв път и Марая изпита същото смразяващо усещане.
Адам се надигна с думите:
— Сигурно е някой от селцето, който очаква да го наема. По-добре да
беше отишъл направо при Кочрейн, но вероятно не знае, че наехме
управител. Ще говоря с него. Искам да съм наясно какви хора наемаме… –
Адам спря и се поправи – Какин хора наемаш ти.
С разтуптяно сърце Марая също стана.
 — Ще дойда с теб. Възможно е да съм го виждал в черквата.
Докато вървеше редом с Адам, й се искаше да го хване за ръка и да
побегнат, но дълбоко в душата си знаеше, че предопределената съдба е
неизбежна и за двамата.
Влязоха в салона и тя веднага разбра защо прислужничката го определи
като „джентълмен“. Високият непознат, Мастърсън, стоеше до прозореца.
Едрото му тяло беше напрегнато. С кестенява коса и сиви очи, той
излъчваше власт и авторитет, за което допринасяше и добрата кройка на
дрехите му. Беше връстник на Адам и макар не толкова привлекателен,
приветливото му лице подсказваше склонност да се смее.
Още при влизането им се вторачи в Адам.
— Аш! – възкликна той.
Марая застина; бедствието беше настъпило.
Мастърсън пристъпи бързо напред и хвана десницата на Адам с две
ръце. Дори не забеляза Марая.
— Слава богу, жив си! Бяхме сигурни, че си се удавил!
Марая долови шока, преминал през Адам; шок, ала и доза нетърпение,
защото веднага попита:
— Познаваш ли ме?
— Вече от двайсет години. – Мастърсън предугади нещо нередно. Пусна
ръката му и свъси вежди. – Не знаеш ли кой съм?
— Не, опасявам се. – Адам затвори вратата. – Трябва да поговорим. Защо
ме смяташе за мъртъв?
Хвана Марая за ръка и я поведе към кушетката.
Мастърсън се настани на стол срещу тях.
— Яхтата ти се взриви, докато правеше пробно плаване около Глазгоу.
Изчезна и те обявиха за мъртъв. След като Рандъл, Къркланд и аз чухме
новината, отидохме в Глазгоу и оттогава търсим теб или тялото ти. Как се
озова толкова на юг?
Внимателно наблюдаваше безизразното лице на Адам.
— Получих нараняване на главата, което разбърка ума ми. – Адам
несъзнателно докосна заздравяващата рана на главата си. – Не помня
злополуката, но имам бегъл спомен как плавам дълго, вкопчен в отломък.
Дни наред. Най-накрая се появих на брега тук, без да помня нито името си,
нито миналото си. – Свъси вежди и се вторачи в Мастърсън. – Но… виждал
съм лицето ти насън. В леденостудена нощ, близо до Лондон, при смъртта
на жена…
Мастърсън пребледня.
— Имаше такава нощ. Нищо ли не помниш от времето, преди да се
озовеш във водата?
— Само сънувам, но сънищата може и да са действителност. – Тонът му
стана напрегнат. – Откъде се познаваме?
— Когато бяхме десет-единайсетгодишни, шест момчета се срещнахме в
първия клас на академията „Уестърфийлд“. Оттогава сме първи приятели.
– Усмихна се леко. – Беше училище за проблемни хлапета. Аз съм Уил
Мастърсън. Моят недостатък беше голямото ми вироглавство. – За пръв
път сякаш забеляза Марая и я изгледа изпитателно. – Ще ми представиш
ли тази дама?
— Госпожица Марая Кларк. Тя спаси живота ми, като ме извади от
водата и ме приюти. – Адам стисна силно ръката й. – Моята годеница.
 Марая бе почти толкова смаяна, колкото и Мастърсън, който направо
зяпна. Очевидно Адам искаше да поддържа илюзията, че са двойка; или
евентуално да бъдат такава. Опасявайки се да не чуе най-лошото, тя все
пак събра сили да попита:
— Не е женен, нали?
— Не. – Мастърсън се овладя. – Извинете ме. Истински съм изненадан.
Приятно ми е да се запознаем, госпожице Кларк. Особено след като си
спасила живота на Аш.
Марая бе на път да се разтопи от облекчение. Слава богу, привързаната
съпруга и любящите деца от въображението й не съществуваха! Не беше
сигурна защо Адам я представи за своя годеница, ала вероятно бе щит
срещу появилата се нова несигурност.
— Радвам се, че нямам семейство, което съм забравил – отбеляза Адам. –
Все още обаче не си ми казал кой съм.
Мастърсън се усмихна смутено.
— Прощавай. Не мисля ясно. Още съм потресен от чудотворната ти
поява. Името ти е Адам Даршан Лофорд.
— Адам?
Погледна Марая смаян.
— Спрях се случайно на името – прошепна тя.
— Затова го възприех така естествено. – Обърна се към Мастърсън: –
Значи съм Адам Лофорд. Къде живея? С какво се занимавам? Въобще –
имам ли професия?
— Разполагаш с няколко имения и къщи. Едната е в Лондон, разбира се.
– Мастърсън говореше, все едно това е напълно естествено. – Имаш и
други собствености, но основно обитаваш Ралстън Аби в Уилтшър.
Марая хапеше устни, докато гостът изброяваше богатството, Адам обаче
отбеляза предпазливо:
— Звуча като… преуспял човек.
— Много повече от преуспял си – засмя се Мастърсън. – И общо взето си
доста зает. Ти си седмият херцог на Аштън.
Облекчението на Марая от статута на Адам като ерген се изпари.
— Адам е херцог?!
Оказа се непостижимо далеч от нея.
Адам чу ахването на Марая. Беше не по-малко шокиран от нея;
същевременно новопоявилите се факти започваха да го уморяват
дяволски.
— Херцог, значи? Ако не се лъжа, това е доста висока титла.
— Най-високата, като се изключи кралското семейство – уточни
Мастърсън.
Херцог. На Адам това не се харесваше никак. Самата мисъл го
задушаваше.
— Струва ми се невероятно да съм херцог…
— Невероятно, но е факт – отвърна Мастърсън търпеливо.
Вероятно му беше странно да разговаря със стар приятел, който не го
разпознава.
Адам си припомни съня, в който младият Мастърсън току-що бе загубил
любимата си съпруга. Усети каква крепка дружба го свързва с Уил.
Същевременно нямаше никакъв спомен от хилядите дребни случки,
изградили тази дружба. И въпреки това изпитваше безкрайно доверие. В
съзнанието му не се прокрадваше никакво съмнение – Уил Мастърсън
говореше самата истина.
Адам очакваше с радост да преоткрие миналото си, но си представяше,
че спомените ще се върнат сами. Да му разказват живота му, беше толкова
странно…
— Радвам се, че не ме оплакват съпруга и деца. – Отново стисна ръката
на Марая. Колкото и необичайна да беше ситуацията, той познаваше тази
жена. – Имам ли семейство? Майка, братя, сестри?
— Нямаш близки роднини – свъси вежди Мастърсън. – Най-добре да
започна от самото начало. Роден си в Индия. Баща ти е бил представител
на Британската корона там. Братовчед е на херцога на Аштън, но не пряк
наследник на титлата. Имало е четирима-петима преди него. Затова,
когато се влюбил в индийка от благородническо семейство, нямало пречка
да се оженят. Мнозина британски офицери на служба там го правели.
Адам погледна тъмните си ръце. Това обясняваше тена му, нетипичен за
англичаните. Сети се колко познат му се стори вкуса на кърито и за
екзотичните цветове на цветята, които избра да засади в градинката. И се
замисли за красивата тъмнокоса жена от съня си.
— Другите претенденти за титлата, както и баща ми, са починали,
предполагам, и титлата е отишла при полу англичанин.
— Точно така. Доколкото знам, баща ти е бил информиран, че става
шестият херцог на Аштън и е кроял планове да се върне в Англия, но
хванал треска и умрял. – Тонът на Мастърсън стана суховат: – Властите,
естествено, се намесили и те върнали в Лондон с едно британско
семейство, за да бъдеш възпитан като английски джентълмен.
Колко безцеремонно от страна на „властите“ да го откъснат от всичко,
което му е било познато и близко до момента.
— А майка ми? Имам ли по-малки братя или сестри? – попита той, сетил
се за съня, в който си играеше с момче и зеленооко момиче.
Мастърсън се поколеба.
— Всъщност, като се замисля, не съм наясно с обстоятелствата около
смъртта на майка ти. Никога не си говорил много за миналото си.
Възможно е да е починала, преди баща ти да наследи титлата. Едва ли е
имало по-малки деца, защото и тях щяха да ги върнат в Англия.
— Какво „престъпление“ ме е вкарало в училище за проблемни момчета?
Че съм чужденец ли? – попита Адам и въздържано.
Мастърсън го погледна смутен.
— Това май е била основната причина. Държал си се своенравно и
настойниците ти не знаели какво да те правят. Но си извадил късмет,
когато са те пратили в академията „Уестърфийлд“. Основателка и
директорка е лейди Агнес Уестърфийлд. Невероятна жена. Много е
пътувала и е посещавала доста опасни места. Ако се държахме добре, ни
разказваше за пътешествията си. Създала училището, за да има с какво да
се занимава. Всъщност ти си първият й ученик. Превърнала се в майката,
която никой от нас не е имал.
Адам отново погледна тъмните си ръце и мазолите по тях.
Ева ли отговаряше на нечия представа за херцог.
— Имам ли някакви роднини? – насили се да попита той.
— Лятото и празниците прекарваше в дома на първи братовчед на баща
ти. Той и семейството му не били в Англия, когато си пристигнал, иначе
вероятно щяха да те пратят там, а не в „Уестърфийлд“. Наричаше ги –
съответно – чичо Хенри и леля Джорджиана. Той почина неотдавна, но тя
и двете им деца, Хал и Джейни, са живи.
Доволен, че не е съвсем без роднини, Адам се поинтересува:
— Братовчедите ми със зелени очи ли са?
Мастърсън се замисли, преди да отговори:
— Всъщност, да. Доста подобни на твоите. Доколкото ми е известно,
разбираш се добре и с двамата. Хал е добър човек, а Джейни е чаровница.
На Адам му хрумна нещо:
— Този братовчед, Хал, се явява мой наследник. Едва ли ще се зарадва
на оцеляването ми.
— Вероятно си прав. – Изражението на Мастърсън се промени. – Ще
бъде разочарован, ако не стане осмият херцог, но според мен ще бъде по-
щастлив да те види жив.
Изрече го обаче колебливо. Дори привързан братовчед би изпитал
известно разочарование, ако му отнемат титла, която смята вече за своя.
Ако Адам беше останал в Индия, именно той щеше да е херцогът и без
съмнение щеше да се радва на титлата.
Адам погледна Марая – седеше мълчалива и унила, с пръсти преплетени
с неговите. С красотата си и унилото изражение приличаше на наранена
мадона. Ако не беше напуснал Идния, никога нямаше да я срещне, затова
трябваше да е благодарен за наследството си, въпреки обърканите си
чувства към нея.
— Какво друго те интересува? – попита Мастърсън. – Не съм сигурен с
кое да продължа. Ти си уважаван и имаш много приятели. Обичаш да
работиш с ръцете си, независимо дали строиш яхта, или копаеш в
градината. – Погледна Марая. – И те смятат за един от най-желаните
ергени, откакто се появи в обществото.
Адам трепна.
— Това можеше и да не ми го съобщаваш. – Главата го болеше дори по-
силно, отколкото когато Марая го извади от водата. Сега, въпреки всичко,
искаше да е насаме с нея. — Май чух всичко, което съм в състояние да
осмисля в момента.
Схванал намека, Мастърсън се изправи.
— Очаквам Къркланд и Рандъл да пристигнат в Хартли днес, ако не се
случи нещо непредвидено. Ще искат лично да те видят жив. Кога е удобно
да минем?
Адам и Марая се изправиха и тя отговори:
— Елате на вечеря всички, стига Адам да не възразява.
Така разполагаше с остатъка от деня, за да се съвземе, затова Адам
кимна.
— Значи до по-късно, господин Мастърсън.
— Винаги си ме наричал Уил. — Спря пред Адам. – Благодаря на бога, че
си жив.
Излезе бързо, за да не видят обзелите го емоции.
Адам се обърна и взе Марая в обятията си.
— Мислех, че ще се зарадвам да разбера кой съм, а сега ми се ще
Мастърсън да не беше ме намерил.
Тя зарови лице в гърдите му.
— Според мен е по-добре да знаеш. Но наистина е… потресаващо.
 — Даже прекалено. – Пусна я и предложи: – Да излезем. Нужно ми е
спокойствие.
Навън, без да се уговарят предварително, тръгнаха към градината за
медитиране.
— Сънувах огромни златни многоръки същества – сподели той. – Тогава
не разбрах какви са, но май става въпрос за хиндуитски божества.
— Вероятно като дете в Индия си виждал статуи. – Погледни го. –
Градината, която спомена, и тя ли беше в Индия?
— Май да. Цветята и формите не бяха европейски. Няколко пъти сънувах
и красива тъмнокоса жена в ефирни копринени дрехи. Сигурно е майка
ми.
Тя стисна ръката му.
— Тъжно е, че си я загубил като малък.
— Поне съм бил достатъчно дълго с нея, за да имам някакви спомени. Ти
нямаш дори това от твоята майка.
Обзети от меланхолия, продължиха мълчаливо към градината.
Напрежението им понамаля, когато влязоха в заграденото пространство.
Ромоленето на течащата вода им действаше успокоително. Седнаха на
пейката съвсем близо един до друг.
— Питам се дали някога ми е било приятно да съм херцог. В момента
идеята въобще не ми допада. Прилича ми на… златна клетка.
— И на мен не ми е по вкуса – въздъхна тя. – Все таях надежда някой ден
да сме заедно, но сега тя се стопи. Ти си несравнимо по-издигнат от мен в
социално отношение.
— Не говори така! – сряза я той.
— Това е истината – отвърна тя тихо. – Човек с огромно богатство и
власт има много отговорности. Взема за съпруга жена от подобни среди, за
да се грижи за домакинството му, да посреща гостите му и да не посрамва
името му. Не взема дъщерята на комарджия, макар и почтен.
— Мастърсън не знае какъв е бил баща ти – обърна й внимание той.
— Не, но ме възприема като авантюристка, примамила те в момент,
когато си бил объркан и уязвим. – Засмя се леко. – Разрешавам ти обаче да
ме представяш за своя годеница, докато ти трябвам за щит срещу
амбициозни девици и майките им. Когато си възвърнеш увереността, ще
разваля годежа и нито един от двама ни няма да се превърне в жертва на
скандал. Давам ти честна дума. – Изражението й се промени, защото
съобрази, че той няма основание да й вярва. – Кълна се в гроба на баба
Роуз мнимият ни годеж да не бъде пречка за бъдещето ти.
Вярваше й; винаги й вярваше; в това бе проблемът.
— Приемам обещанието ти. Освен това съм доволен, че имам причина да
те държа близо до себе си, докато преоткрия напълно кой съм.
— Представянето ми за твоя годеница вероятно ще създаде и проблеми –
предупреди тя. – Никога те съм била същинска част от обществото, а то е
жестоко към онези, които смята за нискостоящи. Дори Мастърсън, който
изглежда добронамерен и добродушен, не остана доволен да чуе за годежа
ни.
Адам вдигна ръката й и я целуна. Марая потрепери от допира на устните
му.
Той преплете пръсти с нейните и сподели:
— До появата на Мастърсън не си давах сметка колко е непринуден
животът. Притеснявах се само от загубата на паметта си. Сега имам
чувството, че стоя на ръба на пропаст.
— Представям си колко объркан се чувстваш. – Стисна пръстите му. –
Съжалявам, задето направих нещата само по-сложни.
— Обяви ни за приятели, Марая. Просто продължи… да бъдеш такава.
Мастърсън ми харесва, но в момента познавам по-добре теб, отколкото
когото и да било.
Познаваше я и интимно; познаваше сладостта на тялото й, радостта да
чува смеха й…
Овладя фантазиите си, преди да се поддаде на желанието и с това да
влоши още повече създалото се положение.
— Каквото и да поискаш, ще ти го дам – увери го тя. – Дължа ти го.
Той въздъхна тежко.
— Ако бях по-силен мъж, щях да отхвърля помощ, предложена по
задължение. Засега обаче имам нужда да си до мен.
— Ти си силен, Адам. Повечето мъже щяха да са полудели след всичко,
което си преживял. – Млъкна, замисли се и попита: – Аштън ли да те
наричам? Или „ваша светлост”?
Той трепна.
Адам е достатъчно. Херцогството е голям залък за преглъщане.
— Всъщност никак не ми е трудно да си те представя като херцог – обяви
изненадващо тя. – Наясно си с толкова много неща от различни сфери.
Владееш се и се чувстваш свойски където и да си, държиш се авторитетно,
свикнал си да те слушат и да ти се подчиняват.
— И аз се чудех за последното – призна той. – Но по-скоро се
възприемах като морски капитан.
Имаше да извърви доста път, преди да започне да се възприема като
херцог.

Глава 19

Разтревожен, Уил язди няколко часа из околността, преди да се върне в

Хартли. Някъде след пладне влезе в двора на „Бик и котва“. Конете на
Къркланд и Рандъл бяха в конюшнята. Значи тримата щяха да вечерят в
имението.
Погрижи се за коня си и отиде направо в частния салон. Както
очакваше, приятелите му похапваха студени меса и сирена.
Къркланд наля бира от каната и предложи бокала на Уил.
— Сигурно и ти ще хапнеш. Ханджийката каза, че си пристигнал снощи,
а сутринта си поел нанякъде.
— Ако се питаш дали имаме новини, отговорът е „не“ – обади се Рандъл.
— За разлика от вас обаче, аз имам. – Уил отпи от бирата и се настани на
стол. – По-голямата част, но не всички, са добри.
Къркланд затаи дъх и промълви:
— Да не би да са намерили тялото на Аш наблизо?
— По-хубава вест. Открих го жив и в относително добро здраве, но е бил
с рана на главата и не помни нищо отпреди „Начинание“ да потъне. – Уил
отпи отново. – Това включва и нас. Аз съм напълно непознат за него.
 — Господи! – Рандъл скочи енергично и столът му се катурна. – Къде е
той? Защо не го доведе?
Лицето на Къркланд засия.
— Не вярвах да е жив. Но пък амнезия… — Поколеба се, ала попита: –
Той ли е? Сигурен ли си?
— Напълно. Дори видях белега, с който Аш се сдоби, след като разтърва
две биещи се кучета. Що се отнася до това защо не го доведох… – Уил
свъси вежди. – Приютила го е местна жена. Дъщерята на ханджията, която
ми съобщи, че Аш е намерен, го наричаше господин Кларк и спомена, че е
женен за някоя си Марая Кларк. Аш ми я представи като своя годеница.
Държи го здраво и няма да го пусне.
Рандъл седна отново.
— Решила е да се добере до парите на Аш. Това ще го оправим. Важното
е, че е жив.
— Не ламти за парите му, според мен. Изуми се, когато узна, че е херцог.
— Лесна работа за добра актриса – подметна цинично Рандъл. – Видяла
го е някога в Лондон, а сега го е разпознала при появата му тук,
безпомощен и объркан.
— Малко вероятно е. – Уил си отряза две филии хляб. – Аш се шокира,
когато му обясних кой е и не остана особено доволен.
— Той определено е най-добросъвестният английски херцог, но истинска
наслада му носят плавателните съдове и градинарството – отбеляза
Къркланд.
— Може да не му е приятно да е херцог. – Уил намаза хляба щедро с
лютеница, добави месо и сирене и се получи сандвич. – Сигурно е
дяволски изнервящо да не знаеш кой си, но същевременно ти дава
известна свобода. Госпожица Кларк е спасила живота на Аш, голяма
красавица е и притежава имението Хартли. Обстоятелствата изглеждат
странни, но тя не е беднячка, тръгнала да се издига в обществото.
— Естествено е да изпитва благодарност, без това да го задължава да се
жени за нея – подметна Къркланд.
Ашли не е в състояние да си избере съпруга след подобно сериозно
нараняване на главата – добави Рандъл.
— Защо да не е любов от пръв поглед? – Уил се бе почувствал така,
когато за пръв път видя Елен. Отхапа от сандвича. – Прави приятно
впечатление и, честно казано, драго ми е да видя Аш толкова увлечен.
Понякога съм се питал дали въобще харесва жени. Предпочита да ги
държи далеч от себе си.
— Той държи всички на разстояние – напомни му Къркланд. Дори нас.
Отличен приятел е, но нито се разкрива често, нито моли за помощ.
Израснахме заедно и все пак продължава да е загадка.
— Дали част от него не е прекалено чуждоземна, за да го опознаем? –
изрече Рандъл бавно.
—И мен са ме спохождали подобни мисли – призна Уил. – Обяснявам си
въздържаността му по-скоро като защита срещу общество, което невинаги
е било склонно да го приеме охотно. Марая Кларк сякаш е преодоляла
неговата резервираност. Или, като не е знаел кой е, се е разкрил пред нея
по начин, по който херцогът на Аштън не е можел. Интересна мисъл…
Рандъл смени темата:
— Достатъчно добре ли е, за да се върне в Лондон? Ще тръгнем утре
сутринта. Защо да се мотаем в това забравено от бога място?
— Има вероятност да предпочете да остане тук. – Уил си направи втори
сандвич. – Няма как да го отвлечем.
Рандъл сви рамене.
— Готов съм да предприема всичко необходимо, за да го измъкна от
лапите на тази хитруша. След като е пострадал, имаме право да се намесим
за негово добро.
— „За негово добро“ е разтегливо понятие – промърмори Къркланд. –
Така говореха за нас, когато бяхме деца и не правехме каквото ни казват
възрастните.
— Лейди Агнес никога не твърдеше, че прави нещо за наше добро –
възрази Уил. – Питаше какво искаме, обясняваше ни какво ще ни струва
успехът и ни помагаше да го постигнем, ако продължавахме да
настояваме. Като споменах лейди Агнес, ще й пиша, както и на Хал
Лофорд, че сме намерили Аш.
Последва мълчание. Накрая Рандъл го наруши замислен:
— Хал ще бъде шокиран. С Аш винаги са били в добри отношения, но
ако търсим човек с мотив да убие, Хал излиза на преден план.
Къркланд поклати глава.
— Познавам сравнително добре Хал. Не би направил подобно нещо. Да,
ще се радва да бъде херцог на Аштън, но не допускам да стигне до
убийство.
— Всъщност кой знае какво точно е на сърцето на друг? – попита Уил
философски.
Рандъл сви рамене.
— Доколкото не съм завеян мечтател, ще продължа да подозирам
Лофорд. Искам да се запозная и с хитрушата, лепнала се за Аштън.
— Съвсем скоро ще ти се отдаде тази възможност. – Уил си наля още
бира. – „Хитрушата“ покани всички ни на вечеря в имението Хартли.

Глава 20

Марая се облече внимателно за неочакваната вечеря, която даваше.

Никоя от роклите й не беше нова. При пътуванията с баща й, понякога
господарките на именията й даваха дрехи. Постоянно ги преправяше и
така се превърна в отлична шивачка. Най-изисканата й вечерна рокля бе
дар от жизнерадостна жена, която без да е дама въоръжи Марая с ценна
информация относно светските обноски.
Тази вечер облече семпла, но елегантна синя рокля със златисти
дантели, която й предаваше невинен и младежки вид; не приличаше на
златотърсачка, за каквато вероятно я мислеха приятелите на Адам.
Към менюто подходи по същия прагматичен начин. Уменията на
госпожа Бекет не стигаха, за да се мери с френските майстори в кухнята,
ала си беше отлична готвачка. От опит Марая бе наясно, че повечето мъже
са доволни, ако има добре опечен бут, за предпочитане в по-голямо
количество, а имението Хартли можеше да осигури това. Гостите щяха да
останат доволни и от прясно уловената риба, поднесена с винен сос.
Заради Адам Марая добави и пиле с къри. Заедно с предястията и
гарнитурите, никой нямаше да има основание да се оплаква.
Някъде херцогът на Аштън положително разполагаше с дрешници,
пълни с безупречно скроени дрехи, но се налагаше тази вечер Адам да се
задоволи с най-хубавия жакет на баща й и с панталоните му. В
продължение на няколко часа Марая преправяше горната дреха, а Адам
негодуваше.
— Не си давай толкова труд. По думите на Мастърсън познавам тези
мъже от двайсет години и няма нужда да ги впечатлявам.
— Ти не, но аз трябва да ги впечатля – отвърна тя. – Макар да не сме
сгодени истински, искам да видят, че добре се грижа за теб.
— Готов съм да се закълна в това.
Топлината в очите му я накара да сведе поглед и да се изчерви.
Докато чакаха гостите да пристигнат, седяха на кушетката, хванати за
ръце; Марая изучаваше крадешком Адам. Тази вечер изглеждаше особено
привлекателен, а правилните му черти бяха спокойни и овладени. След
посещението на Мастърсън бе доста тих. Перспективата да се срещне с
трима души, които знаеха много за него, докато на практика той не знаеше
нищо за тях, навярно изопваше нервите му до краен предел. Доколкото го
познаваше обаче, Адам нямаше да го признае.
Марая почти подскочи, когато на вратата се почука силно. Адам се
усмихна и й подаде ръка.
— Ела, скъпа. Вечерта обещава да е поучителна.
— Майстор си на сдържаните изказвания.
Беше благодарна за допира на ръката му. Двамата заедно щяха да се
изправят по-лесно пред тези непознати.
Прислужничката въведе гостите; очите й почти щяха да изхвръкнат от
вълнение, докато ги представяше:
— Лорд Мастърсън, лорд Къркланд и майор Рандъл.
После отиде в кухнята да помага със сервирането на храната.
Боже, Мастърсън и Къркланд също ли бяха благородници? Е, поне
Мастърсън й се усмихна; вероятно защото вече се бяха срещали.
Другите двама се насочиха към Адам напористо, но и малко
предпазливо. Рандъл беше рус, строен и изглеждаше опасен. Имаше
войнишка стойка и видимо накуцване.
Тъмнокосият Къркланд бе по-въздържан. Човек трудно би го разгадал,
прецени тя. В момента обаче и двамата изглеждаха радостни.
— Боже, Аш! – възкликна Къркланд и хвана ръката на Адам. – Мислех,
че Мастърсън се е побъркал, но наистина си ти!
Рандъл тупна Адам по рамото.
— Никога повече не ни карай да те мислим за загинал! През седмиците,
докато търсехме удавеното ти тяло, погълнах прекалено много шотландска
храна за моя вкус!
Адам стисна ръката на Рандъл. Марая се запита дали другите си дават
сметка колко му е неловко непознати за него хора в момента да го
поздравяват така свойски. Той попита въздържано:
— Мастърсън съобщи ли ви за амнезията ми?
Къркланд кимна.
— Усещането трябва да е дяволски странно. Надявам се, като ти
разкажем всичко, да си спомниш миналото. Все едно помпаш помпа.
Адам свъси вежди и погледна Рандъл.
 — Сънувах Мастърсън, а и теб. Беше болен и… насила те изкарах оттам,
където те държаха.
Рандъл направи гримаса.
— От всички проклети неща, точно за това ли намери да се сетиш? –
Припомнил си добрите обноски, той се обърна към Марая: – Извини ме,
госпожице Кларк. Не ти се представих.
Тя долови враждебност в погледа му. Мастърсън беше добродушен и
склонен да прояви снизхождение, заради Адам. Къркланд се въздържаше
да изрази отношението си, но би бил честен, прецени тя. Рандъл обаче
виждаше в нейно лице опасност за стария си приятел и нямаше да я
приеме лесно, ако въобще се стигнеше дотам.
— Няма нищо. Вълнувате се да видите изгубения си приятел – отвърна
тя сдържано. – Ако аз бях загубила Адам, щях да съм безкрайно щастлива
да го открия отново. Желаете ли шери, господа?
Всички приеха и тя се зае да налива питиетата. Адам се обърна към
Къркланд:
— Теб не съм те сънувал. Или може би… когато сме били момчета.
Присъни ми се как сме в стая с легла и скачаме по тях като подивели.
Появи се една дама и започна да ни усмирява. Прецени за подходящо да
ни пусне да играем срещу местните деца, та да изразходваме енергията си.
— Лейди Агнес! – подсказа Къркланд. – Често се налагаше да ни
усмирява.
С шери в ръка Адам отведе Марая до кушетката.
— Разкажете ми повече за това училище – предложи той.
Посетителите се съгласиха охотно. С питиета в ръка се пръснаха из
салона. Докато описваха живота си в академия „Уестърфийлд“, Марая се
убеди, че Мастърсън не е преувеличил, като твърдеше как никой от тях не
е имал майка в истинския смисъл на думата.
Но те са били под крилото на лейди Агнес, дъщеря на херцог с добро
сърце и с умението да се справя с малки, гневни момчета. Помощничката й
госпожица Емили, генералът, красивата природа на Кент – всичко изплува
пред очите й от живописните им разкази.
Адам също ги слушаше с интерес, ала в съзнанието му не се пробудиха
никакви спомени. Докато се отправяха към трапезарията, той отбеляза:
— Звучи като отлично, макар и необичайно училище. Колко време
прекарах там?
— Осем години, после постъпи в Оксфорд. Учеше се отлично.
Ваканциите прекарваше обикновено с братовчедите си отвърна Къркланд.
– Нищо ли от това не помниш?
— Не, но описанията ви не ми звучат… непознато. – Адам огледа
тримата гости един по един. – Четиримата сме били в първия клас, така
ли?
Докато се настаняваха около масата, Къркланд обясни:
— Имаше още двама. Откакто напусна училището, Балард е предимно в
Португалия. Ръководи семейната компания за производство на порто.
През година-две идва в Англия. За Уиндхам не сме сигурни… Или е жив,
или не е. Беше във Франция при изтичането на Амиенския договор, когато
французите интернираха всички англичани в страната. Оттогава не сме
чували нищо за него.
— Понякога интернираните успяват да пратят писма от Франция до
Англия – добави Мастърсън. – Не сме чували за Уиндхам, но това не
значи, че не е жив. – Вдигна чашата с вино към Адам. – Ето, ти се върна от
мъртвите.
Другите се присъединиха към импровизирания тост. Марая отпи
замислено от виното. Значи тези приятели вече бяха изживели
неизвестността дали един от тяхната група е жив, или мъртъв. Това
вероятно обясняваше настойчивостта, с която бяха издирвали Адам.
Мастърсън погледна Марая.
— Извинявай, задето те отегчаваме със спомени от училищните ни дни,
госпожице Кларк. Разкажи ни повече за себе си. В странноприемницата
стана дума, че наскоро си наследила имението.
Тя бе решила да не се преструва на някого, който не е.
— Баща ми го спечели от предишния собственик, Джордж Бърк.
Пристигнахме тук в началото на пролетта. Няколко седмици по-късно
татко замина за Лондон и по пътя… беше убит от разбойници. Сега
имението Хартли е мое.
Мислено си отбеляза отново да пише на адвоката. Все още очакваше от
него отговор, свързан с формалностите около нейното наследяване.
Вероятно бавеше отговора си, докато научи повече подробности около
смъртта на баща й.
— Съжалявам за загубата ти – промърмори Мастърсън.
Далеч не толкова учтиво се намеси Рандъл:
— Баща ти Чарлс Кларк ли е?
— Да. Познаваш ли го?
— Не лично, но съм чувал за него. Имаше репутацията на картоиграч,
който невинаги е честен.
— Информацията ти е грешна – отвърна тя хладно. – Беше много опитен
и не му се налагаше да мами. Опонентите му, често пияни или несведущи в
играта на карти, а често и двете, предпочитаха да петнят репутацията му, а
не да признаят своята липса на умения.
— Баща ти е спечелил имението, твърдиш ти – сряза я той. – Да
задигнеш имота на млад мъж не е джентълменска постъпка.
Тя стисна вилицата, но си напомни, че Сара никога не би нападнала гост
на трапезата си.
Сара да върви по дяволите!
— Не позволявам да говориш така за баща ми в моята къща! Извини се
или ще те помоля да си вървиш!
Чу глух шум. Вероятно Мастърсън бе сритал Рандъл по глезена.
— Извинявам се – промълви русият мъж сковано. – Забележката ми
беше неуместна, особено като се има предвид, че никога не съм срещал
баща ти лично.
— Приемам извинението.
Впиха поглед един в друг. Неискреността и на двамата бе очевидна.
Слава богу, добрите обноски взеха връх и благодарение на тях се
измъкнаха от неловката ситуация.
За да разведри атмосферата, Мастърсън се обади:
— Имаш отлична готвачка, госпожице Кларк. Дали ще ми даде
рецептата за гъби-фрикасе? Не съм ял нещо по-вкусно.
— Ще я попитам. Вероятно ще успея да склоня госпожа Бекет. Приятно
й е, когато харесват ястията й.
 И ако голямото количество, което погълнаха, го доказваше, то
приятелите на Адам й бяха направили сериозни комплименти.
Вечерята клонеше към своя край. Уж между другото Къркланд
подхвърли:
— Готов си, предполагам, да се върнеш в Лондон, Аш. Да пътуваме
обратно заедно.
Адам се напрегна.
— Не знам дали искам да се върна в Лондон.
Приятелите му се смаяха. Марая се запита не виждат ли колко му е
трудно – и плашещо – да се върне в свят, където засега няма устои. Хората
ще очакват да е какъвто е бил преди; той нямаше да е наясно на кого да се
довери и на кого – не; мъже като Адам представляваха магнит за
неблагонадеждни хора.
— Обвързан си с доста задължения – настоя Къркланд. – Няма как да ги
пренебрегваш вечно. Най-малкото се налага да разчистиш
недоразуменията, свързани с твоята предполагаема гибел.
— Като се има предвид, че не помня какви са задълженията ми, едва ли
ще съм в състояние да ги изпълнявам – отвърна суховато Адам. – Не съм
ли наел доверени хора да се грижат за имотите ми в мое отсъствие? Все ще
се справят…
— Разполагаш с чудесни помощници – увери го Мастърсън. – Но дори да
не работиш както преди, паметта ти вероятно ще се освежи, ако си в
позната обстановка.
Адам свъси вежди.
— До известна степен си прав. Добре е, че ме намерихте и ме
разпознахте, но ще бъде още по-добре, ако аз си спомня кой съм.
Със свито сърце Марая разбра, че го губи. Върне ли се към обичайния си
живот, тя щеше да е приятен, ала избледняващ образ. Но пък така бе за
предпочитане, защото тя не би се вписала в неговия свят, дори той да
искаше. Само дето не очакваше да го загуби толкова скоро…
Той я погледна изпитателно със зелените си очи.
— Ако се върна в Лондон, Марая ще дойде с мен.
Приятелите му се смутиха. Облекчена от думите му, но изпълнена със
съмнение, Марая се намеси:
— Дори като твоя годеница няма как да пътувам с теб и още трима мъже.
Хората с твоето обществено положение ги наблюдават постоянно. Моето
присъствие би било скандално.
— Тогава ще се оженим, преди да заминем. Гретна Грийн не е далеч.
Марая си пое сепнато дъх; сърцето й се бе свило.
— Колкото и да искам да се венчаем, много е скоро. Трябва ти време да
преоткриеш живота си.
Другите мъже край масата подхванаха възражението на Марая.
— Брак в Гретна ще бъде скандален и ще се отрази зле на госпожица
Кларк – подхвърли Мастърсън. – Ще последват предположения дали не те
е прелъстила да се обвържеш с нея, когато си бил в уязвимо положение.
Макар Рандъл да не отрони дума, иронично повдигнатите му вежди
подсказваха, че точно това ще се случи.
Адам се намръщи.
— По никакъв начин не желая да уронвам репутацията на Марая, но
няма да отида в Лондон без нея!
 — Ще спестим скандала, ако тя има компаньонка – подхвърли
Къркланд. – Имаш ли приятелка, която да те придружава, госпожице
Кларк? В противен случай ще отида до Глазгоу и ще доведа някоя леля
или братовчедка, без да гарантирам, че ще са забавна компания.
Адам се замисли и ненадейно попита:
— Дали госпожа Банкрофт би дошла, Марая? Вдовица е, разумна е и ти е
приятелка.
Марая също се замисли. Отчаяно искаше да е с Адам и също толкова
силно искаше да стигне до Лондон, за да разбере повече за смъртта на
баща си.
— Не знам дали Джулия ще се съгласи, но ще я попитам. Дори да приеме
да е моя компаньонка, едва ли ще иска да се появи в лондонското
общество. Ще й бъде неприятно.
— В Лондон гъмжи от приемливи компаньонки – увери я Мастърсън. –
Там лелята на Аш Джорджиана или братовчедка му Джейни ще влязат в
тази роля. Трябва ни компаньонка, която да ни спести скандала по пътя
дотам.
— Следователно планът е приемлив за всички, така ли? – попита Адам.
След уверенията на всички добави: – Значи заминаваме за Лондон.
Не звучеше особено ентусиазиран, но нямаше какво да се направи по
този въпрос. Не можеше да избягва дълго Лондон, а видимо се нуждаеше
от присъствието на Марая.
Влязоха две прислужници и започнаха да раздигат масата. По петите ги
следваше измъкналата се от кухнята Бхану. Адам щракна с пръсти и кучето
се устреми към него с веещи се уши. С една от редките си усмивки Рандъл
отбеляза:
— Имаш талант да намираш грозни кучета, Аштън.
За пръв път тази вечер Адам се засмя.
— Бхану не е грозна. Тя е красива по начин, какъвто не си виждал досега.
Мастърсън сепнато си пое въздух.
— И в училище имаше куче, което се казваше Бхану. Невероятно грозно
и голям любимец на всички. Бе косвената причина да попаднеш в
академията „Уестърфийлд“. Лейди Агнес ни разказа историята.
— Така ли? – Адам почеса кучето по главата. – Какво означава Бхану?
— Слънце – отвърна Къркланд. – На хинди.
Адам се усмихна.
— Явно и двете Бхану са красиви по особен начин.
Мъжете са засмяха и в този миг Марая беше сигурна: Адам щеше да си
възвърне паметта. Дребни неща от рода на името на кучето и сънищата на
Адам подсказваха, че миналото е близко и само чака да изплува в
настоящето.
Тогава той нямаше да има повече нужда от нея.

Глава 21

Прислужница внесе декантер с порто и четири чаши. Адам не се

изненада, че Марая стана бързо.
— Ще ви оставя да си изпиете портото, господа – обяви тя ведро.
 Докато Адам наливаше, Къркланд я попита:
— От Балард ли е? Старият съученик, за когото говорехме по-рано.
Неговото наистина е много добро.
— Наистина не знам – призна тя, запътила се към вратата.
— Ще се видим по-късно в салона – подхвърли Адам, доловил
желанието й да се откъсне от гостите за малко.
За жалост в този момент Мастърсън също се изправи.
— Тук, на север, е светло до късно. С удоволствие бих разгледал
градините, ако ми ги покажеш, госпожице Кларк.
Тя не изглеждаше очарована, ала бе прекалено учтива, за да откаже.
— Ще ми бъде приятно. Само да си взема шал.
Върна се, наметната с вехтия шал на баба си; явно изпитваше потребност
от подкрепата на баба Роуз. Мастърсън й отвори вратата и двамата
излязоха, следвани по петите от Бхану.
Адам се надяваше Мастърсън да е толкова благодушен, колкото
изглежда. Марая видимо се чувстваше напрегната в присъствието на
всички тези непознати мъже, нахлули в дома й. Запита се какво изпитва
самият той към тях. Бяха почтени, интелигентни; дори и Рандъл, въпреки
очебийното му подозрително отношение към нея. Засега обаче Адам не
долавяше никаква връзка с тях. Разтърка пулсиращото си слепоочие и си
даде сметка, че предишният му живот постоянно му докарва главоболие.
Щом вратата се затвори, реши да обясни:
— Хората в Хартли смятат, че аз и Марая сме женени. Така избегнахме
скандала, задето живея в къщата й. Моля ви да поддържате тази версия,
докато сте тук.
— Добре – съгласи се Къркланд. – Така наистина ще е по-лесно. Искаме
да обсъдим нещо с теб, Аш, а не ми се ще да го нравим пред госпожица
Кларк.
— Надявам се да не ме убеждавате, че не е подходяща за моя съпруга –
реагира Адам суховато.
Макар и несигурен дали й има доверие, за нищо на света не би позволил
да я критикуват мъже, които току-що са я срещнали.
— Нищо подобно. Тя е привлекателна, интелигентна млада жена и явно
държите един на друг, което е добра основа за брак. Става въпрос за
съвършено друго нещо. – Къркланд размени поглед с Рандъл. – Помниш
ли нещо за злополуката, при която си бил ранен и си се озовал в морето?
Адам свъси вежди.
— Върти ми се в главата как съм се вкопчил в отломък и плавам много
дълго в студена вода. За самата злополука обаче не помня нищо. Какво
значение има?
— Започнахме да те издирваме и първо извадихме остатъци от яхтата ти
„Начинание“ – подхвана Рандъл. – Парният котел, както установихме, е
бил повреден умишлено и след небрежната му поправка експлозията е
била неминуема. Някой определено се е опитал да те убие.
Потресен, Адам възкликна:
— Да ме убие?! Какво съм направил, за да се сдобия с такъв враг?
— Нищо – увери го Къркланд. – Но някои не приемат английски херцог,
който е наполовина индус. Бил си обект на злостни карикатури и
саркастични статии. Не е свързано конкретно с личността ти. Просто
някои принципно не харесват хора като теб.
 — Презират ме заради кръвта ми, както разбирам – изрече Адам бавно.
– Но това достатъчно ли е да взривиш шотландски плавателен съд с доста
англичани сред екипажа? Много сложен начин да убиеш човек, когато
куршум в сърцето ще свърши същата работа. Да не би злодеят да е искал
да унищожи самата яхта? Възможно е извършителят да е корабостроител-
конкурент.
Къркланд го изгледа мрачно.
— Всичко е възможно. Не разполагаме с доказателства. Но между
шотландските инженери и корабостроителите няма съперничество, което
да стига чак до убийство.
— Ако аз съм бил мишена, не е изключено да последва нов опит –
разсъждаваше Адам на глас, докато се мъчеше да си отговори защо някой
би го убил. – Ако заведа Марая в Лондон, с мен тя няма да е в безопасност.
Рандъл изглеждаше склонен да приеме това за основание да я оставят,
но Къркланд го изпревари:
— Ние сме в състояние да ви защитим, а и теб самият те бива да се биеш.
Просто не забравяй: някой ти мисли злото.
— Бива ме да се бия? – повтори Адам развеселен. – Нямах представа.
В очите на Рандъл се появиха весели пламъчета.
— На моменти стреляш чудесно, също като мен.
— И винаги си побеждавал Мастърсън, Рандъл и мен при ръкопашен бой
– добави Къркланд. – Усвоил си невероятна техника като дете в Индия и
понеже се нуждаеше от спаринг партньори, научи и съучениците си.
Никой от нас обаче не е толкова добър, колкото теб.
— Винаги съм те подозирал, че не си ни разкрил всички хватки, а и си
прекалено бърз, за да ги разгадая, но научих достатъчно и няколко пъти
съм си спасявал живота – отбеляза Рандъл.
— Значи хем съм херцог, хем майстор по бойни изкуства – промърмори
Адам. – Не съм го очаквал. Но знам едно: щеше да е много по-лесно, ако не
ме бяхте открили.
— Наистина ли го предпочиташ? – попита Къркланд плахо.
Чудейки се, Адам отново разтърка пулсиращите си слепоочия. Животът,
който бе оставил, изглеждаше сложен и не особено привлекателен. В
Къмбърланд се чувстваше спокойно, а и щеше да разполага с време да
избистри обърканите си чувства към Марая. Но докато паметта му не се
възвърне, постоянно щеше да се пита какво е загубил.
— Все пак е по-добре… да разбера истината – промърмори той.
И въпреки изречените думи, продължаваше да е несигурен.

***
На излизане от къщата с госта си Марая обясни:
— Адам се залови да възстановява градините, господин Мастърсън.
Може да се разходим из тях или да отидем долу, на брега, където го
намерих. Не е далеч.
— Наричай ме Уил. Като всички. Бих искал да видя къде си открила Аш.
– Мастърсън тръгна редом с нея – Утре, ако желае, той ще ни покаже
градините. Винаги се е интересувал от поддръжката им. Градините в
Ралстън Аби са едни от най-красивите в Англия. Градината в Аштън Хаус е
много по-малка, разбира се, но и тя е прекрасна. Като се разхождаш там
забравяш, че си в сърцето на Лондон.
 След две седмици Марая щеше да бъде в столицата като гостенка на
херцог. Това посещение щеше да бъде много по-различно, отколкото
пребиваването й там с баща й, когато отсядаха в евтини квартири, в най-
добрия случай достойни да бъдат определени като скромни. Тъгуваше за
времето, когато баща й беше жив и бяха неразделни, но връщане назад
нямаше. А докато тя и Адам са заедно, съществуваха макар и нищожни
шансове за общо бъдеще.
Минаха по пътеката към брега и стигнаха до една пейка. Мастърсън не
приказваше много, което я устройваше. Беше прав: дните на север бяха по-
дълги. Дори след вечеря слънцето все още се намираше над хоризонта. В
разгара на лятото почти нямаше нощи.
Беше ветровито и вълни се разбиваха върху брега. Бхану се затича
напред и излая, когато вълна намокри нослето й.
— Морето така бурно ли беше, когато го спаси? – поинтересува се
Мастърсън.
— По-бурно, а и почти наближаваше полунощ. – Посочи на кое място
видя Адам за първи път. – Имаше достатъчно лунна светлина и видях
нещо тъмно във водата. Взех го за удавник. – Направи физиономия. –
Изкушавах се да хукна и да се скрия, но отливът настъпваше. Изплаших се
да не отнесе тялото отново навътре, затова влязох и така намерих Адам. Не
беше мъртъв, но му оставаше малко. Нямаше да издържи още дълго във
водата.
— Какво те накара да слезеш на брега посред нощ? – полюбопитства той.
Ако му каже истината за ритуала на баба Роуз, той определено щеше да я
сметне за неподходяща за херцог.
— Бях неспокойна и не можех да заспя. Бърк, предишният собственик на
имението, се опитваше да ме склони да се оженим и се опасявах да не би в
момент на слабост да се съглася, а после да съжалявам цял живот. Затова
излязох да се поразходя и да се уморя.
Той кимна, все едно обяснението бе съвсем приемливо. Загледан към
водата, подхвърли:
— Аш е бил отнесен доста на юг. Изненадан съм. А и е оцелял в ледените
води. Яхтата му потъна край Аран, а не при Глазгоу, но дори и така е
прекарал дни наред в морето. Цяло чудо е, че е жив.
— Не съвсем. – Марая се опита да си припомни думите на Адам. – Бил
забавил дишането си и се свил в ъгълче на съзнанието си, за да се съхрани.
Не съм чувала за подобно нещо, но вероятно то го е спасило.
Заинтригуван, Мастърсън я погледна.
— Звучи като една от индуистките му магии.
— Магии ли?
Попита предпазливо, но не бе човек, който ще отрече съществуването
им. От баба Роуз знаеше, че съществуват доста неща, неразбираеми за
човешките същества.
— Е, вероятно не е точно магия, но си забелязала, предполагам, че Аш се
придържа към някои индуистки ритуали. Като всекидневната му
медитация, например.
Марая се почувства глупаво.
— Нямах представа… Не съм го виждала да го прави.
Озадачен, Мастърсън свъси вежди.
— Възможно е да е забравил. Медитираше в стаята си, след като се измие
сутрин. Ако се придържа към този навик, не е задължително да си го
виждала. Държи на уединението си. Докато живееше в Англия бе обект на
презрение и обиди, заради смесения си произход. В отговор на това реши
да е идеалният английски джентълмен и да прикрива индуския си
произход.
— Стана от болничното си легло и запрати Джордж Бърк в другия край
на салона, когато ми създаваше проблеми – промълви тя замислено. –
Запитах се как успя да го направи. Нямаше нищо общо с движения от
бокса. И това ли е индуистка техника?
Мастърсън кимна.
— Нарича се каларипаяту, индийско бойно изкуство, характерно за
Южна Индия. Адам е живял на север, но го е научил, както и много други
техники. По-късно предаде уменията си и на нас, но обикновено ги
практикувахме късно вечер. – Мастърсън се усмихна при спомена. –
Подрастващите момчета са истински чудовища. Аш обаче си спечели доста
уважение благодарение на уменията си да се бие.
— Защо ми разказваш тези неща? – озадачи се тя. – Това не е
непринуден разговор.
Той се усмихна тъжно.
— Надявах се да забележиш. Обяснявам ти потеклото на Аш, защото си
важна за него, а в момента и най-близкият му човек. Колкото по-добре го
разбираш, толкова по-хубаво ще бъде за всички ни.
Веждите й се стрелнаха нагоре.
— Значи не възразяваш годеницата на Адам да е дъщеря на комарджия?
— Ти играеш ли?
— Не. Не ми допада несигурността. – Усмихна се леко. – Според мен
парите трябва да се ценят и използват внимателно, а не да се харчат
безразсъдно.
— Мъдър подход. Имаш ли недостатъци?
Тя прихна.
— Да не ме интервюираш за поста съпруга на Адам?
Той също се засмя.
— Може би. Когато хората се срещат в обществото, обикновено знаят
какъв е произходът на другия или бързо могат да се информират. Случаят
сега не е такъв. Изглеждаш обаче мила и разумна и държиш на Аштън.
Намирам те за доста подходяща.
Тя извърна глава и се загледа във водата – мислеше си колко малко е
вероятно да стане херцогиня на Аштън. Не желаеше да се впуска в
обяснение защо Адам й няма доверие, но не пречеше да сподели поне част
от истината.
— Ако бъда честна, когато Адам се върне към стария си начин на живот и
си възвърне паметта, годежът ни ще приключи. Спомни ли си кои са
приятелите му, няма да има нужда от мен както сега.
— Дълбоко се надявам да си припомни кои са приятелите му – подхвана
думите й Мастърсън тържествено, преди да я погледне въпросително. –
Много спокойно посрещаш перспективата да го загубиш. Мислех ви за…
привързани един към друг.
Тя въздъхна. Оцени тактичността му да не попита направо дали е
влюбена в Адам. Не бе готова да обсъжда тази тема.
— Винаги се е налагало да съм практична. Твърде често романтичните
увлечения приключват болезнено. – Придърпа шала по-плътно около
раменете си. Искаше да усети баба Роуз по-близо. – Адам не е женен, но
съм се питала дали няма любима, която ухажва. Ако такава съществува, тя
ще побърза да се появи, щом разбере, че е жив.
— Не знам за съществуването на такава жена – отвърна Мастърсън
искрено.
Бхану дотича и постави калните си лапи върху подгъва на най-
представителната рокля на Марая. Тя се наведе, за да почеше кученцето
между ушите.
— Сигурен ли си, че няма такава?
— Не – призна той. – Както споменах: Аш е резервиран, а и аз доста
дълго отсъствах от Лондон през последните години. Но ако няма такава
жена и той продължава да иска да се ожени за теб, ще се съгласиш ли, или
влезе в ролята на годеница, защото е самотен?
За мъж Мастърсън бе забележително прозорлив.
— С радост бих се омъжила за него, стига той да го желае. Според мен
обаче известно време той няма да е наясно какво иска. После, ако се
отметне… – сви рамене, сякаш не е нещо важно – няма страшно, а и няма
да страдам, ако не съм херцогиня. Титлата предполага постоянно да те
наблюдават, преценяват и съдят.
— Особено красива млада херцогиня – съгласи се той. – Ще имаш
възможност обаче да водиш светски живот. Аштън редовно се появява в
обществото, но не е пристрастен към публичните изяви. Ще бъде доволен
да остава вкъщи, при теб.
Не звучеше никак лошо.
— Питаше за недостатъците ми, Уил. Имам богато въображение и
понякога това ми навлича неприятности. – Помисли си за порядъчната
митична Сара. – Старая се да го овладявам.
— Съществуват и по-лоши неща от богатото въображение. – Слънцето ги
галеше с последните си тъмночервени и лилави лъчи. – Стана хладно. Да
се прибираме.
Тя се загърна по-плътно с шала и тръгна след Бхану, която вече
припкаше по пътеката с мокри лапички и уши. Харесваше този приятел на
Адам; хубаво бе да има съюзник.

***
След като Марая и Мастърсън се прибраха, всички пиха чай в салона, а
после компанията се разпадна. Приятелите на Адам вече бяха съставили
план за пътуването на юг. Той охотно прие идеите им, защото не му
хрумнаха по-добри.
Двамата изпратиха гостите до вратата и въздъхнаха облекчено, когато
мъжете си тръгнаха. Докато се отдалечаваха от входната врата, той изпита
силно желание да я прегърне, но не се поддаде на изкушението. Прекалено
лесно щеше да е да възвърнат интимността помежду си, но нямаше да е
честно и за единия, и за другия, след като не бе наясно с чувствата си към
нея.
— Като цяло вечерята мина добре – отбеляза тя. – Появиха ли се някои
спомени, докато разговаряше с приятелите си?
Адам разтърка слепоочията си.
— Не, но разбирам защо сме станали приятели. Чувствам се удобно с тях,
макар и да не ги помня.
Забелязала жеста му, тя се разтревожи.
— Главата ли те боли?
— Малко. Гледаха ме с надежда и сякаш чакаха да извикам: „Спомних си
всичко!“. – Въздъхна. – Ще ми се да можех да ги зарадвам…
Информацията сякаш е заключена в ума ми, готова всеки момент да
изплува, но още не се е случило.
— Ще стане – увери го тя. – Върнеш ли се в дома си, една сутрин ще се
събудиш и всичко ще си е на мястото.
— Вероятно…
Предпочиташе да се събуди и да намери Марая до себе си. Стисна ръце в
юмруци, за да не я докосне.
— Лека нощ. Благодаря, че така добре забавлява старите ми приятели.
Тя се поколеба, сякаш чакаше целувка за лека нощ или поне погалване.
Разбра, че ласка няма да последва и промълви:
— Лека нощ, Адам.
Той я наблюдаваше как се отдалечава. Походката й беше грациозна, а
бедрата й се полюляваха. Желаеше я, да. Кръвта му кипеше. Но не бе така
сигурен какво изпитва отвъд желанието.

***
Адам спа неспокойно; сънува гневни божества и готови на убийство
непознати. Ако това бяха спомените му, той не ги искаше.

Глава 22

Следващата сутрин Марая отиде в селцето да види Джулия Банкрофт.

Приятелката й я посрещна на вратата с усмивка.
— Радвам се да те видя. Не сме разговаряли истински, откакто Адам се
възстанови достатъчно и няма нужда от моите услуги. Ще пиеш ли чай с
мен?
— Толкова ли много време мина? Вероятно, да. – Марая си свали
шапката и последва приятелката си в кухнята, в задната част на малката
къща. – Извинявай. Много неща се случиха.
Джулия наля чай на Марая и й предложи джинджифилови курабийки.
— Откакто тримата представителни джентълмени пристигнаха в „Бик и
котва“ кръжат всевъзможни слухове. Снощи чух, че били вечеряли при теб.
Марая въздъхна.
— Така е.
— Надявах се от теб да разбера как е минало – засмя се Джулия. – Ще
задоволиш ли любопитството ми?
Марая хапна курабийка, докато се чудеше откъде да започне.
— Джентълмените са приятели на Адам. Колкото и да е невероятно,
истинското му име е Адам. Откакто яхтата му потънала край остров Аран,
го търсят. Намериха го, но засега паметта на Адам не се е възстановила.
— Като имам предвид колко добре облечени са приятелите му, Адам,
предполагам, не е моряк. Той ли е собственик на яхтата?
— Много, много по-лошо е – усмихна се Марая кисело. – Той е херцог на
Аштън.
— Мили Боже! – възкликна Джулия. – Той е херцог?
— Да, стига приятелите му да не са изпечени лъжци. Искат да го
приберат в дома му в Лондон. Аз и той… Много държим един на друг, но
май го губя, Джулия. Преди да дойдат приятелите му признах, че съм
излъгала за женитбата ни. Той, естествено, се разстрои и сега не е сигурен
в мен. Не ме мрази, но ми няма доверие. Щом се върне към предишния си
начин на живот, няма да има място за мен.
— Много съжалявам – промълви Джулия. – Обстоятелствата ви събраха
твърде бързо. Разбирам защо си обявила, че сте женени, но разбирам и
защо той е толкова разстроен. Нищо чудно след време да ти прости
спестяването на истината.
— Има надежда, но не съм сигурна. – Марая се усмихна мрачно. –
Настоява да отида с него в Лондон. Явно се нуждае от познато лице. Ще
отмине, разбира се, върне ли се към стария си начин на живот. На мен
също ми се ходи в Лондон, най-малкото да разговарям за смъртта на татко
с адвоката.
— Още ли нямаш никакви новини? Сигурно е болен.
— Или е болен, или не желае да впряга сили за клиент, и то жена. Окаже
ли се така, ще потърся друг.
Марая не се въодушевяваше от перспективата да се занимава с небрежен
юрист, но вероятно щеше да се наложи да се научи да прави и това. Или
Мастърсън щеше да й помогне да намери нов, при необходимост.
— Тръгнеш ли за Лондон с група привлекателни млади мъже, ще ти
трябва придружителка – отбеляза Джулия. – Или още по-добре:
компаньонка.
— Това е една от причините да те посетя днес. – Усмихна се подкупващо.
– Искаш ли да отскочиш до Лондон, без да имаш грижа за разходите?
— Предлагаш да дойда с теб ли? – Джулия остави внимателно чашата
върху чинийката. – Невъзможно е. Какво ще правят пациентите ми?
Марая бе подготвена за възраженията на приятелката си. Джулия не бе
родом от Къмбърланд. По акцента си личеше, че е образована; вероятно
дъщеря на лекар или викарий. Марая си обясняваше идването й тук, в това
затънтено място, с бягство от миналото й. Лицето й засия при
споменаването на Лондон.
— Нали похвали помощничката си колко е веща? Ако е спешен случай,
Джени или пациентът ще извикат друга акушерка.
Джулия се изкушаваше, но още не беше напълно убедена.
— Не разполагам с подходящи дрехи. Дори транспортът и подслонът да
са осигурени, ще ми трябват пари за лични разходи. – Усмихна се. –
Приходите ми са предимно бартерни и едва ли кокошка ще ми послужи
като разменна монета в Лондон.
Марая се засмя.
— И на мен не ми се вярва. На ръст сме почти еднакви. Ще ти услужа с
дрехи. Гардеробът ми едва ли отговаря на лондонските стандарти, но през
годините съм получавала хубави неща от различни дами. Освен това много
ме бива като шивачка. Ще купим носени рокли и ще ги преправя. – Реши
да смени подхода: – Чудесно ще е да се махнем за малко. Заедно ще
разгледаме забележителностите на Лондон.
— Наистина не мога – въздъхна примирено Джулия, но в очите й се
четеше копнеж.
— Не е задължително да се явяваш в обществото, ако не желаеш –
добави Марая.
Джулия се усмихна тъжно.
— Откъде знаеш, че предпочитам да избягвам обществото?
— Просто ми хрумна. – Марая направи физиономия. – И на мен не ми
допада идеята, но искам да разбера дали се чувствам там в свои води, ако
случайно се омъжа за Адам. С татко не сме се движили в най-висшите
кръгове и пак се налагаше постоянно да се приспособявам. Според мен би
трябвало да се справя.
Изписаното колебание по лицето на Джулия изчезна.
— Не бива, знам, но… ще дойда с теб в Лондон. И аз имам да свърша
някои неща там. – Изправи се. – Колкото до дрехите, изчакай ме за
минутка.
Минутката се проточи, котката на Джулия скочи в скута на Марая и
заспа. Гостенката изпи още чаша чай и изяде две-три курабийки. Най-
после Джулия се появи с куп рокли в ръце. Всичките бяха от добро
качество и макар и не най-модни, от хубави платове и различни на цвят.
Марая избута котката и със затаен дъх промълви:
— Откъде…
— Не питай. – Джулия преметна дрехите върху облегалката на стола. –
Моля те.
Марая кимна; дрехите, досети се тя, бяха от времето на брака на Джулия.
Вероятно е била много млада, когато съпругът й е починал, защото бе
съвсем малко по-голяма от Марая, а живееше в Хартли от години.
Марая повдигна подгъва на най-горната рокля и отбеляза:
— Чудесна изработка. Не са най-модните, но ще успея да ги преправя.
— Не държа да са модни – предупреди я Джулия. – Просто семпли, а не
крещящи.
Това отговаряше на стила на Джулия в момента, но подозренията на
Марая за по-бляскаво минало на приятелката й се потвърждаваха.
— Както желаеш. Няма да ми е нужно много време. Ще прибавя дантели
и украси към по-дълбоките деколтета.
Джулия изтегли една розова рокля от купчината.
— Искам да ти дам тази. Цветът е доста по-подходящ за теб, отколкото за
мен.
Марая внимателно опипа копринения ръкав.
— Сигурна ли си? Материята е чудесна. Мога да я гарнирам с цвят, който
да подхожда на тъмната ти коса.
— Предпочитам ти да я носиш така.
Джулия свъси чело; явно роклята й навяваше неприятни спомени.
Марая издърпа приятна зеленикава дневна рокля.
— Облечи я и ще решим как да я преправим.
Обикновено сериозното лице на Джулия засия.
— Предстоящото пътуване ще бъде истинско удоволствие, Марая. Стига
да не се явявам в обществото, ще си прекарам чудесно!

***
На следващата сутрин Марая закуси и излезе, преди Адам да стане след
нощта, прекарана в неспокойни и накъсани сънища. Някъде по средата на
закуската влезе Рандъл, следван по петите от посрещналата го на вратата
прислужничка.
— Добро утро, Аш. Реших да те изведа да постреляме малко.
Адам премигна.
— Да не очакваш да избивам невинни същества, преди дори да съм
приключил със закуската?
Рандъл се ухили.
— Досега това е най-убедителното доказателство, че все още си онзи,
който беше. Да си взема ли малко шунка? – Без да дочака отговор, той си
взе месо, препечена филийка и чай от бюфета и се настани срещу Адам. –
Никога не си бил ценител на лова, но както споменах снощи: добре
стреляш. Да видим дали още те бива.
— Интересен въпрос. Умението да стреляш от съзнанието ли идва, или
от тялото? В момента дори не съм сигурен дали ще мога да боравя с
пистолет.
— Чудесно! Ако нараняването на главата те е превърнало в лош стрелец,
днес ще те победя.
Рандъл си взе още една препечена филийка.
— Да не сте се наговорили да се редувате да прекарвате време с мен, за да
видите какви спомени ще събудите у мен? – поинтересува се Адам
суховато.
— Бързо се досети. – Рандъл си отряза още шунка. – Готвачката на
госпожица Кларк наистина е великолепна. Нищо чудно, че не искаш да си
тръгнеш.
— Да не се състезавате кой най-добре ще стимулира паметта ми?
— Още не, но идеята не е лоша. – Рандъл опразни чинията. – Е, готов ли
си да постреляме?
— Явно нямам избор. Осигурил си оръжие, предполагам.
Адам се изправи; дълбоко в себе си бе любопитен да разбере дали е
съхранил умението си да стреля толкова добре, колкото го хвалеха.
— Оръжията са моят специалитет.
В преддверието Рандъл взе кожен калъф за пушки, оставен в ъгъла.
Леката утринна мараня бе отстъпила място на пролетното слънце. Адам
се запита къде ли е Марая. Чувстваше се по-щастлив, когато е близо до
него. Най-вероятно беше отишла в селцето, при Джулия Банкрофт.
— Отвъд градината има място, подходящо за стрелба. Дърветата са
малко, а отзад се издига възвишение и ще спре заблуден куршум.
— Значи все пак помниш основни неща – отбеляза Рандъл замислено.
— Така изглежда. Или просто проявявам здрав разум. – Адам хвърли
изпитателен поглед на приятеля си. Висок, рус, дългокрак – типичен
английски благородник. – Несравнимо по-весел си от снощи. Беше готов
да ухапеш някого. Кое настроение е по-обичайното за теб?
— Хапането, предполагам. Днес съм в добро настроение, защото най-
после осмислих, че си жив. Нямам много приятели и щеше да е тъжно да
остана без теб. Случва се да загубиш другар в армията, но не и богаташ,
който кръстосва Англия надлъж и нашир.
— Съжалявам, ако съм те разочаровал – Адам си даде сметка, че
непринудено си разменят шеги, както става между стари приятели. – Онзи
сън как те вземам от къща в Лондон, където лежиш сериозно болен,
всъщност действителен ли е?
 Изражението на Рандъл стана по-сурово.
— Племенник съм на човек, който не ме харесва особено. Не стигна
дотам да ме убие, но когато се върнах ранен от Полуострова, нямаше нищо
против да ме остави да умра.
Адам трепна.
— Радвам се, че съм се задействал. Възникнаха ли съдебни последствия
за мен, заради нахлуването?
— Не. Въздържа се да повдигне обвинения, защото трябваше да признае
какво е направил. В Аштън Хаус се възстанових отлично. Случи се
миналото лято. Ти ми спаси живота. Задължен съм ти.
— Като се има предвид амнезията ми, излишно е да се чувстваш
задължен. – Излязоха от градината и се озоваха на разчистеното
пространство отзад. – Ето подходящо място да постреляме.
— Идеално е.
Рандъл постави върху камък калъфа и го отвори. Вътре имаше две
пушки, чифт пистолети и барут.
Адам се загледа в оръжията.
— Винаги ли пътуваш така добре въоръжен?
— Да, когато прекосявам страната. Имам и нож, разбира се.
— Естествено – подхвърли Адам. – Истински джентълмен с цял арсенал.
Рандъл се ухили и взе едната пушка.
— Тази е моята, а другата е на Мастърсън. Къркланд добави един от
пистолетите. Да проверим ли колко помниш?
Без да се замисля, Адам вдигна пушката на Мастърсън и я претегли в
ръка. Хубаво оръжие. И добре почистено. С няколко ловки движения я
зареди и се прицели.
— Да проверим колко е точна. Целя се в цветето на върха на храста. –
Стреля и уцели. – Бие малко наляво. Оказа се, че не съм забравил и как се
язди. Очевидно мускулите имат памет, която не е свързана със съзнанието.
— Така излиза. Определено не си загубил умението си да стреляш –
потвърди Рандъл. – Не знам дали да съм доволен, или разочарован.
— Радвай се. Като се усмихваме, се чувстваме по-добре. Ако правилно
помня разговора от снощи, би трябвало и ти да си точен стрелец. Покажи
ми.
Рандъл зареди. Наблизо прехвърча гарга и той вдигна пушката.
— Движеща мишена е по-голямо предизвикателство.
Адам го спря.
— Недей. Съществото не ти е направило нищо.
Рандъл свали пушката. Върху лицето му бе изписано удивление.
— Наистина не си се променил. Поне вътрешно. Добре. Ще се прицеля в
цветето от лявата страна на същия храст.
Стреля и уцели.
— Да се насочим към друг храст – предложи Адам. – Този вече пострада
достатъчно заради прищевките ни.
Рандъл прихна.
— И това е характерно за теб. Добре завърнал се, Адам. Сега да опитаме
ли с пистолетите?
 Глава 23

През трите дни преди да потеглят за Лондон Марая почти не виждаше

Адам. Той често бе зает с приятелите си, а тя прекарваше по-голяма част от
времето у Джулия, където и двете трескаво приготвяха тоалетите си.
Чувстваше се по-спокойна с приятелката си, отколкото в компанията на
Адам.
Разполагаха с достатъчно теми за разговор: да, Джулия беше склонна да
придружи Марая; да, Къркланд бе наел две карети в Карлайл и щяха да
дойдат да ги вземат във вторник сутринта; не, Кочрейн няма да има
проблеми да ръководи имението в отсъствието на Марая, а и беше получил
указания да й пише до Аштън Хаус, ако възникне нещо важно.
Управителят се впечатли доста от предстоящото й гостуване у херцог.
Тя предполагаше, че Адам ще й съобщи, ако има промяна в паметта му,
но той мълчеше. Макар приятелите да разказваха за живота му, досега не
бяха изплували никакви спомени.
Последната вечер тя прекара в библиотеката, която й служеше и за
кабинет, и за работно помещение. Пришиваше украса към ръкава на една
рокля, когато на вратата се почука леко. Адам влезе. Изглеждаше овладян
и въздържан, но и дяволски привлекателен.
— Извинявай, ако те прекъсвам. – Стоеше на прага, сякаш се страхува да
се приближи. – Просто проверявам дали всичко е наред за тръгването утре
сутринта. Има ли нещо, което искаш да свърша?
— Не. Щом приключа с тази рокля, ще я прибера в багажа и съм
напълно готова. Джулия също е готова. Очаква с нетърпение предстоящото
пътуване.
Марая направи възелче и скъса конеца със зъби.
— Чудесно. – Той разтърка слепоочието си. Косата му бе достатъчно
дълга и скриваше белега, но раната очевидно още го наболяваше. – Дори
не те попитах дали ти се идва с мен в Лондон. Но искам да си там, за да не
се чувствам толкова самотен. Ако не ти се пътува обаче, не е късно да
промениш решението си.
Наистина бе изчакал последния момент. Тя отново вдяна конец в иглата.
— Каквото и да се случи между нас, наистина държа да стигна до
Лондон. Трябва да говоря с адвоката си, господин Гранджър, и да разбера
защо не отговаря на писмата ми. Дори да не е събрал повече информация
за смъртта на баща ми, редно е да ме държи в течение за наследството ми.
— Естествено. Ще се опитам да ти помогна. Прилича ми на ситуация,
при която е добре да се намеси херцог.
Адам пристъпваше от крак на крак; макар и видимо неспокоен, не
изглеждаше готов да си тръгне. От всяка пора на тялото му струеше
желание. И Бог да й е на помощ, но и тя изпитваше същото.
Имаше основателни причини да държат далеч един от друг неженени
мъже и жени. Сега, когато и двамата бяха заедно и сами, беше лесно да им
хрумнат нечестиви мисли. Запита се как ли би реагирал, ако тя прекоси
стаята, прегърне стройното му мускулесто тяло и го целуне.
Вероятно щеше да забрави всичките си колебания и да я обладае върху
килима в библиотеката с пълно съгласие от нейна страна. За миг затвори
очи и се отдаде на чувствените спомени от любенето им.
Не!
 Сети се, че има да му съобщи новина и промълви:
— Поне в едно отношение може да си спокоен. Не нося дете. Днес стана
ясно.
— Слава богу – въздъхна той облекчен.
Колко само се зарадва да се отърве от нея! Така силно заби иглата в
плата, че се убоде.
— Наистина не е необходимо да ме водиш в Лондон. Приятелите ти ще
се грижат за теб и междувременно ще ги опознаеш достатъчно добре, за да
не се чувстваш самотен. Мога да пътувам до Лондон и сама.
— Глупости! С нас ще бъдеш в безопасност. А и ще ти бъде по-удобно. –
Усмихна й се ласкаво и раздразнението й тутакси се изпари. – И наистина
желая да си близо до мен. Длъжник съм ти не само за гостоприемството,
но и за още толкова неща.
— Добре тогава. Пък и ще спестя пари, като пътувам с вас.
— Неприятно ми е да завися от приятелите си. Първо ти, после –
другите… Къркланд плаща за каретите, а Рандъл и Мастърсън поемат
разноските за храната и преспиването. Възнамерявам да се издължа на
всички, но в момента дори дрехите на гърба не са мои.
— Според мен си направил доста неща за приятелите си в миналото и
сега са щастливи да ти се отблагодарят. – След няколко бода обобщи: – Да
приемеш всичко великодушно, ще се отрази добре на душата ти.
Видимо по-спокоен, той се ухили.
— Чудесен съвет. Ще го последвам.
Тя отново направи няколко бода и едва тогава попита:
— Ще продължим ли да се представяме за сгодени?
— Да – въздъхна той. – Моля те прояви търпение към мен, Марая. Не
съм спрял да държа на теб. Нито за секунда. Но… ми е нужно време да
осмисля живота, който ми предстои, преди да реша какво да променя и
какво да приема.
Тя неволно се запита дали приятелите му ще бъдат склонни да признаят
с такава лекота своята уязвимост. Мастърсън вероятно да. А Къркланд? Не
беше толкова сигурна… Рандъл би приел по-скоро да го разчекнат диви
коне, но не и да покаже признаци на слабост.
— Прав си да подхождаш предпазливо. Опитвам се да си представя
какво ти е с всичко, стоварило се на главата ти, но успявам само да гадая. –
Усмихна му се. – Справяш се великолепно, да знаеш.
Той вирна вежди.
— Чувствам се тромав и неадекватен. Радвам се, че ти не мислиш така.
Марая отпусна ръце върху плата в скута си.
— Загубата на памет е и дар, и бедствие. Отдава ти се възможност да си
човекът, който искаш, без да те ограничава нито възпитанието, нито
очакванията на другите от теб. Приятелите ти намират ли те за променен в
сравнение с преди?
— Мастърсън отбеляза нещо в този дух днес – отвърна Адам изненадан.
– Спомена, че не се държа затворено, не и… по херцогски.
— Не звучи лошо, особено след като херцогството ти е било натрапено на
такава ранна възраст. – Свъси вежди. – Какво ли щях да си помисля за теб,
ако се бяхме срещнали преди злополуката ти? Нямам много общо с
висшето общество. Вероятно щях да те сметна за прекалено
високопоставен, за да разговарям с теб. Сега те намирам за много по-
достъпен.
Той се засмя.
— Достъпен звучи добре, но като повечето мъже предпочитам красива
жена като теб да ме смята за зашеметяващ или за привлекателен, или за
интригуващ.
— Ти си и всичко това – добави тя тихо.
При тези нейни думи ръката му стисна дръжката на вратата. Стояха с
очи, впити един в друг. Боже, колко много й се искаше да отиде при него!
В този момент той обяви:
— Сега ще се оттегля, преди да направим нещо, за което и двамата ще
съжаляваме.
Завъртя се на пети и решително затвори вратата след себе си.
Силно раздразнена, Марая захапа кокалчетата на ръката си. Кръвта й
кипна. Истинска дама не би изпитвала подобна… похот! Сара не би се
поддала на такива чувства. Марая бе по-скоро краварка, която не мисли за
последствията.
Единствената й утеха бе, че Адам определено изпита същото.

***
Адам си даде сметка каква грешка направи, като разговаря с Марая,
преди да си легне; след като я видя, го обзе възбуда и го изпълни с копнеж.
Тя изглеждаше така невинна и откровена, и същевременно – дяволски
пленителна. Но тя му се стори откровена още първия път, когато отвори
очи и я видя надвесена над леглото му. По-късната му преценка се оказа
погрешна. Май можеше да й има доверие. По-скоро не можеше да има
доверие в себе си.
Най-накрая задряма; споходиха го по-неспокойни от досегашните
сънища. Появи се момченце – викаше и пищеше, докато го откъсват от
дома му. Действието несъмнено се развиваше в Индия и беше разбираемо.
Но определено щеше да е по-щастлив да не си го припомня.
После му се присъни прекрасна млада жена в прегръдките му. Той й
говореше, а тя го гледаше със сияещо лице. Беше светлокоса, зеленоока и
очевидно англичанка, но не беше майка му. Макар да нямаше съпруга,
възможно ли бе да има възлюбена? Марая бе попитала дали не му прилича
на друга жена от живота му; може и да беше права.
Най-кошмарната част от съня бе как влиза в бална зала, пълна с
красиви, елегантно облечени хора, а той е напълно гол; всеки сантиметър
от тъмната му кожа е изложен на показ.
Събуди се, плувнал в пот. И главата, и сърцето му пулсираха силно.
Вдишай, издишай. Вдишай, издишай. След като се поуспокои, успя да
открие мрачен хумор в ситуацията. Беше напълно сигурен, че подобно
нещо никога не се е случвало. Най-вероятно сънят отразяваше страховете
му да не се появи в лондонското общество съвсем неподготвен. Щеше да се
чувства гол и уязвим независимо как е облечен.
Слава богу, че разполага с приятелите си. Дразнеха се, че му липсват
спомени, но не го изоставяха. Винаги щяха да го защитават.
Трябва да е благодарен и на Марая. Лъжата за брака им го нарани
дълбоко, ала тя продължаваше да е най-близкият му човек. Повече от
всички други го виждаше такъв, какъвто е сега. Чувстваше се по-добре в
нейната компания.
 За жалост не успяваше дори да говори с нея, без да изпита възбуда, а
същевременно колкото по-малко я виждаше, толкова по-силен ставаше
копнежът му по нея. Това бе още една причина да спи трудно.
Поне измисли как да се справи с възбудата си, макар да не бе толкова
удовлетворително, колкото когато беше с Марая. Докато се
самозадоволяваше, се запита дали подобно поведение е неприемливо в
английското общество. Прецени обаче, че точно тази информация не го
интересува.

***
След три дни, запълнени с всевъзможни задачи, Марая с облекчение
остави Адам да й помогне да се качи в „жълтата карета“ – отличителния
цвят на пощенските дилижанси. Вътре имаше място за четирима пасажери
и я теглеха четири коня. Такава карета щеше да вземе и приятелите на
Адам от Хартли.
Като сменят впряга няколко пъти на ден, се надяваха да пристигнат в
Лондон след около седмица. Пощенските дилижанси пътуваха по-бързо от
другите превозни средства. Навремето тя и баща й пътуваха с обикновени
карети, които се движеха по-бавно и далеч не бяха толкова удобни.
Отпусна се на кожената седалка и потисна прозявката си. През
изминалата нощ не спа много, защото се притесняваше дали е прибрала
всичко необходимо в багажа и доста мисли за Адам. Сутринта Анабел
скочи от леглото й, погледна я обидено и тръгна към кухнята. Марая се
надяваше, когато се върне в Хартли, котката да й прости отсъствието й. Но
и животинчето, и имението щяха да са в добри ръце, докато госпожа Бекет
и господин Кочрейн се грижат за тях.
Адам бе на път да се настани при нея, но Бхану го изпревари и скочи
ентусиазирано в каретата. Кучето се намести, видимо готово да пътува за
Лондон. Марая се наведе и го почеса по главата.
— Съжалявам, но оставаш тук. Помисли колко ще липсваш на Анабел.
Адам взе кучето в ръце.
— Ще трябва да я заключим вътре, иначе ще ни последва. Ще я отнеса в
кухнята и няма да усети кога сме тръгнали.
Мина известно време, преди да се върне и поеха. Адам не откъсваше очи
от къщата, докато се отдалечаваха.
— Мислиш, че никога повече няма да стъпиш тук ли? – попита тя.
Леко смутен той отвърна:
— Надявам се отново да дойда, но… не знам. – Каретата излезе на
главния път и къщата изчезна от погледа му. Обърна се към Марая: –
Толкова много неща се случиха тук.
— Питам се дали ще се случи нещо, което да възвърне паметта ти. Тогава
споменът за времето след злополуката ти ще избледнее – отбеляза тя
замислено. – Веднъж говорих с лекар, лекувал травми и рани по главата.
Според него всичко е възможно.
— Не си представям как бих те забравил.
Тя се размърда неспокойна под вторачения му взор. В този момент
каретата мина през дупка и коленете им се опряха.
— През по-голяма част от времето ще пътувам в другата карета – заяви
той. – Причината не е в теб, а по-скоро… в мен.
— Много разумно – съгласи се тя. – Джулия, естествено, ще пътува с мен,
иначе съществува опасност това да се случи.
Тя се приплъзна напред, обгърна раменете му и се опита с целувката си
да му каже всичко, което не можеше да изрече с думи: как го обича, колко
го желае, колко съжалява, задето го излъга…
Ако не бе измислената история, че са съпруг и съпруга, щяха ли да
станат толкова близки? Е, нямаше причина да си задава този въпрос сега.
Той постави ръце на талията й и отвърна на целувката.
— Това е опасно – успя да промълви той, отдръпвайки се за миг.
— В карета няма място за неморално поведение – засмя се тя.
— Мислиш ли?
Той я стисна по-силно през кръста и я придърпа към себе си; тя се озова
разкрачена в скута му.
Тя остана шокирана колко интимно са притиснати един към друг;
шокирана и възбудена. Направо се разтопи, докато ръцете му я милваха по
гърба, а бедрата й неволно подхванаха ритъма на неговите. Люлеенето на
каретата допринасяше за опияняващите им движения. Ръката й се плъзна
надолу.
— Не е разумно – сподавено промълви той и спря ръката й, преди да
стигне до слабините му. – За щастие пътят до Хартли е кратък.
— Боже! – опомни се тя и се опита да се отдръпне.
Той я задържа и прошепна:
— Разполагаме с още няколко минути…
Но само няколко. Запита се дали това ще бъде последната им целувка.
По време на пътуването щяха да разполагат с малко възможности да са
насаме, а стигнат ли Лондон помежду им бързо щяха да се появят
всевъзможни пречки. Постави глава на рамото му, докато мислеше за
предстоящите дни.
— Готов ли си за Лондон?
— Да, доколкото е възможно. Помолих другите да не обсъждат
амнезията ми. Близките ми трябва да знаят, естествено, но не бих искал
тази моя слабост да се обсъжда в лондонското общество.
— Не е слабост, а увреждане вследствие на раната.
— Считам го за слабост, особено след като всички знаят за живота ми
повече от мен.
— Херцог си – напомни му тя. – Надсмивай им се.
За нейна изненада той се засмя.
— Голяма хитруша си. – Прегърна я силно. – Извъртя го така, сякаш
всичко е в реда на нещата.
— Въпрос на гледна точка е. – Погали го по гърдите. – Чувствата са си
чувства. Вкусът, допирът, емоциите, вълненията са усещания. Идват от
сърцето. Кое е редно и кое не – решава умът. Там се изисква морал,
мъдрост, справедливост. – Въздъхна. – Често двете сфери си противоречат.
— Ти притежаваш в голямо количество мъдрост. В Лондон смятам да
сразя чудовищата, вилнеещи в ума ми. После ще видим какво ще
последва. – Погали нежно бузата й с опакото на ръката. След това
повдигна Марая и я настани обратно на седалката. – Изглеждаш
подвеждащо целомъдрена.
— Отдава ми се – заяви тя и отпусна скромно ръце в скута си.
След няколко минути спряха пред „Бик и котва“. Другата жълта карета
чакаше отпред, а приятелите на Адам използваха последните мигове да
постоят на чист въздух. Щом ги видяха, се качиха и поеха към малката
къща на Джулия, разположена в края на селцето.
Марая слезе и заедно с Адам отидоха до вратата. Джулия им отвори. Бе
напълно готова да тръгне. Дори си бе сложила шапката. Подобно на Марая
и тя щеше да пътува с малък денк и кутия за шапки. Адам вдигна багажа й.
— Аз ще го взема.
Джулия го погледна развеселена.
— Не знаех, че херцозите са и носачи.
— С приближаването към Лондон положително ще стана по-
високомерен – отвърна той тържествено. – В момента обаче предпочитам
да съм полезен.
Обърна се и тръгна към каретите.
Марая изчака приятелката й да заключи вратата.
— Да не си размислила и да изпитваш колебание? – попита тя.
— Многократно мислих и премислях – отвърна Джулия, докато се
насочваха към каретата. – Но се радвам за предстоящото пътуване. Трябва
да видя един човек, преди да е станало прекалено късно.
— Една друга ще се подкрепяме. Ще ни е необходимо.
Стигнаха до каретите и Адам представи Джулия на приятелите си. Те
бяха слезли, за да се запознаят. Мастърсън бе дружелюбен, както винаги, а
Къркланд се показа изключително учтив, ала Рандъл се намръщи и
изгледа Джулия смразяващо.
— Удоволствие е да ви видя, госпожо Банкрофт – поздрави той ледено.
— За мен също – отвърна Джулия невъзмутимо.
Позволи на Адам да й помогне да се настани в каретата, а Марая я
последва. Адам стисна дискретно ръката й, а после се обърна към
приятелите си и обяви, че няма егоистично да задържи две красиви дами
за себе си и попита кой иска пръв да се вози с тях.
— Какво беше това? – попита Марая шепнешком, докато мъжете
обсъждаха кой къде да седне. – Познаваш ли Рандъл?
Джулия поклати глава.
— Никога не сме се срещали. Явно от пръв поглед не ме хареса.
Марая изсумтя по начин, който никак не подхождаше на дама.
— Рандъл няма високо мнение за жените. Убеден е, че съм
златотърсачка, решила да оплете Адам в мрежите си.
— Та ти нямаше понятие кой е Адам, когато го спаси.
— Рандъл не допуска фактите да променят мнението му.
Двете се усмихнаха. Мастърсън отвори вратата и се присъедини към тях.
— Аз съм щастливецът, който спечели компанията на две прекрасни
дами.
Марая се засмя.
— Трябваше да вземем и Бхану за баланс, но, ако съм честна, аз я
намирам за красива.
— Щом си в състояние да обичаш грозно куче и да го смяташ за красиво,
не си губи времето да се омъжваш за привлекателен мъж като Аш, а се
насочи към мен, защото само аз мога да се възхищавам на дарбата ти да не
отчиташ действителността – отвърна той.
За миг й се стори, че донякъде говори сериозно, но това бързо отмина.
— Докато стигнем Лондон, всички ще сме си омръзнали порядъчно –
подхвърли тя.
 — Както и натъртени, сковани и изтощени от пътуването – добави
Джулия.
— Поне ще пътуваме неудобно бързо, а не бавно – опита се да ги утеши
Мастърсън.
Всички се засмяха. Добро начало, когато поемаш на дълъг път.

Глава 24

Адам очакваше Аштън Хаус да е прилична градска къща, а не истински

палат на Мейфеър, заобиколен от градини и висока каменна ограда.
— Мили Боже! – възкликна той, докато чакаха пред широките железни
порти. – Това е далеч повече, отколкото очаквах!
Седящият срещу него в каретата Къркланд, попита:
— Никой от нас ли не спомена, че притежаваш най-голямата къща в
Лондон? Всъщност е много удобна. Има място за всичките ти приятели.
Прилича по-скоро на особено изискан хотел.
— Аз винаги отсядам в Аштън Хаус, когато съм в Лондон. Отделил си ми
специални покои – обади се Рандъл. – Уговорката ни остава ли в сила?
— Разбира се. – Адам се взираше в огромната сграда. – Къщата е толкова
голяма, че може да минат дни, без да те виждам.
Пътуването мина сравнително гладко: сменяха конете по няколко пъти
на ден и само веднъж затънаха в кал по време на проливен дъжд. Отсядаха
в прилични странноприемници, наемаха три стаи и жените деляха една, а
мъжете се настаняваха в другите. Но дните, прекарани в каретите, им
осигуриха и прекалено много време за размисъл.
Без съмнение щеше да се справи с Лондон и изискванията му, макар
вероятността някой да бе направил опит да го убие да му идваше малко в
повече, що се отнася до вълнението. Никой не повдигаше въпроса, но си
даваше сметка колко зорко бдят приятелите му. Мастърсън бе изпратил
писма до Аштън Хаус и до братовчедите му, за да предупреди за
предстоящото му пристигане, затова не бе изключено евентуалният убиец
да се досети за маршрута им. Това бе още една причина да не пътува в една
карета с Марая. Ако него го застрелят, тя поне щеше да бъде в безопасност.
Ала подобна предпазна мярка означаваше двамата почти да не се
виждат. Усещаше отсъствието й болезнено, като след изваден зъб.
Засичаха се само когато шестчленната им компания сядаше да вечеря в
уединените трапезарии на различните странноприемници. Колкото и
дълъг да бе изминалият ден, Марая вечно беше спокойна и овладяна и
никога не се оплакваше.
Джулия Банкрофт се оказа също толкова благодатна спътница. Макар да
не вземаше често думата, присъствието й действаше успокояващо. Всички
я харесваха, с изключение на Рандъл, който неизбежно настръхваше в
нейно присъствие. Така и никога не се качи да пътува с дамите. С
приказките на Мастърсън и Къркланд все пак времето минаваше приятно.
След вечеря жените се оттегляха в стаята си. Адам не бе оставал насаме с
Марая, откакто двамата пътуваха от имението Хартли до селцето. Нямаше
начин в тази голяма къща да не намерят някакво уединение. Не искаше да
обладае Марая… Е, искаше, но нямаше да го направи. Стигаше му обаче и
да седи с нея, да пият чай и евентуално да държи ръката й. Да се отпусне в
нейно присъствие, което не му се отдаваше с никой друг.
Пазач в ливрея – възрастен, ала с остър поглед – излезе от къщурката до
входа и огледа двете окаляни жълти карети. Кочияшът на каретата на
Адам обяви тържествено:
— Херцогът на Аштън и приятели!
Пазачът вероятно бе информиран, че господарят му е жив, но все пак
надникна, за да се увери в самоличността на Адам.
— Добре дошли у дома, ваша светлост – поклони се той и отвори
портата.
Докато пътуваха по алеята към къщата, Рандъл отбеляза:
— Ето ни отново в света на суетяща се прислуга и социални задължения.
— Оплаквай се, щом искаш – промърмори Къркланд, – но аз с радост ще
се преоблека. – Огледа тъмнозеления си жакет и панталоните, придобили
доста окаян вид. – Ще разпоредя на камериера ми Джоунс да изгори тези
дрехи. След подобно тежко пътуване оценяваш удобствата на
цивилизацията.
— Тежко щеше да бъде, ако сега бяхме в Коруна – възрази суховато
Рандъл. – Пътят до Шотландия и обратно е просто уморителен. Но
признавам: да деля покои с теб и Мастърсън в продължение на седмици е
своего рода наказание.
Адам и Къркланд се засмяха. Каретата спря под широк навес. Млад
лакей с напудрена перука изскочи от къщата; лицето му сияеше от
вълнение. Отвори вратата на каретата и спусна стъпенката. Адам
промълви:
— Питам се колко голям ще е комитетът по посрещането ни.
Рандъл направи гримаса.
— Огромен. Макар никой да не знаеше кога точно пристигаме, до края
на следобеда цял Лондон ще е чул и половината ще дойде да се увери със
собствените си очи, че си жив.
— Да не говорим за прислугата, която в момента се е строила и те чака
вътре – подхвърли Къркланд.
Втората карета спря зад тяхната и лакеят помогна на Марая и Джулия,
следвани от Мастърсън, да слязат. Адам предложи ръка на Марая.
— Готова ли си да влезеш в бърлогата на лъва?
Усмихната уверено, тя го хвана под ръка.
— Да влизаме, ваша светлост.
От Хартли насам се докосваха за пръв път. Въздействието бе…
разтърсващо.
Независимо от раздвоенията й по пътя откри, че сега бе нетърпелива да
се потопи във водения от него живот преди това. Нямаше начин да не си
възвърне загубеното.
Цялата им компания влезе в обширното преддверие на триетажната
сграда. Беше препълнено с прислужници; десетки прислужници.
При влизането му с Марая последва вълна от реверанси на жените и
поклони на мъжете. Където и да погледнеше, срещаше сияещи лица. Тези
хора, които не разпознаваше, искрено се радваха да го видят жив. Зърна
няколко хубави камериерки и се помоли искрено да е бил истински
джентълмен и да не им е налитал.
Приближиха се трима старши прислужници. Жената на средна възраст
вероятно бе икономката; безупречно облечена, тя излъчваше
неподправена увереност. Мъжът вдясно от нея, също така спретнат
безупречно, явно бе икономът. Приятелите на Адам му бяха разказали за
висшия помощен състав, затова се досети, че пред него стоят господин и
госпожа Холмс. Странно… Помнеше как се поддържа в ред голям дом, но
не и собствения си живот.
Вторият мъж беше… съвсем различен. Макар и добре облечен, беше с
набито телосложение и набраздено с белези лице като на уличен
побойник. Рандъл прошепна:
— Онзи, третият, е Уорф, личният ти камериер. Трябваше да ти разкажа
повече за него…
Сега беше късно. Триото вече стоеше пред тях.
— Добре дошъл, ваша светлост – произнесоха те почти в хор.
Адам се запита дали са го репетирали.
— Радвам се да съм тук – отвърна той. – Познавате, вярвам, повечето ми
приятели, но не сте срещали госпожица Кларк и госпожа Банкрофт. Ще
отседнат в Аштън Хаус. Грижете се добре за тях.
— Естествено, ваша светлост. – Госпожа Холмс се замисли. – Сините
покои са с две спални, свързани с всекидневна. Това задоволително ли е?
— Разбира се – промълви Марая.
Джулия кимна в знак на съгласие. Израженията и на двете бяха
овладени и спокойни, сякаш редовно отсядаха в херцогски имения. Адам
се развесели, но не му бе приятно да си припомня колко добра актриса е
Марая.
— Господин Рандъл, обичайните ви стаи са готови. – Погледът на
икономката отново се насочи към Адам. – Ако е удобно за ваша светлост,
обядът ще бъде сервиран след час. Така вие и гостите ви ще имате време да
се освежите.
Бяха закусили на зазоряване и Адам беше гладен, а вероятно –
приятелите му също. Мастърсън и Къркланд възнамеряваха да се приберат
по домовете си, но Адам се чувстваше длъжен най-малкото да ги нахрани,
сега, когато отново разполагаше с подобна възможност.
— Чудесно, госпожо Холмс. Мастърсън, Къркланд, нали оставате?
— С радост ще прекарам следващия час в библиотеката ти с купчина
вестници и чаша шери – отвърна Къркланд на секундата. – Няма да
мръдна оттук!
Мастърсън се засмя.
— Присъединявам се към теб.
Многобройната прислуга се разпръсна, а хората от компанията на Адам
бяха поведени в различни посоки. Той се обърна към камериера си:
— И аз трябва да се преоблека. Ще ме отведеш ли до покоите ми?
— Естествено, сър.
Дотук – добре. Докато следваше Уорф по стълбището Адам се запита
какво ли го очаква следобеда.

***
Марая остави камериерка да разопакова дрехите й и отвори междинната
врата към общата всекидневна. Джулия вече беше там, поверила на друга
камериерка да оправя нейния багаж. Марая затвори вратата, за да
подсигури уединение и възкликна:
 — Виждала ли си подобно място, Джулия? Херцозите обикновено са
богати и заможни, но тази къща засенчва дори Карлтън Хаус!*
[* Карлтън Хаус – лондонската резиденция на крал Джордж IV,
съборена през 1825 г. след построяването на Бъкингамския дворец, до
който се е намирала. — Бел. прев.]
— Карлтън Хаус е по-величествена, но не толкова приветлива и
гостоприемна. Съдя по онова, което съм виждала.
Джулия отиде до прозореца и погледна градината.
— Била си в Карлтън Хаус?! – зяпна Марая.
— Преди много години, но това не е кой знае колко рядка привилегия –
отвърна Джулия с усмивка. – За всеки поканен там аристократ като гост на
принца регент се грижат десетки прислужници, слуги и перачки.
Марая се съмняваше Джулия да е посещавала резиденцията като
перачка, но не продължи темата. Вместо това сподели:
— Нямам търпение да разгледаме заедно забележителностите на
Лондон, но преди това трябва да открия и да се срещна с адвоката си.
Джулия седна на един от тапицираните с коприна столове.
— И на двете ни предстоят задачи, но ще разполагаме с време и да
пообиколим.
Видяла напрегнатото изражение на приятелката си, Марая отбеляза:
— Като те гледам, явно твоята задача е трудна. С радост ще те придружа,
ако това ще ти помогне.
Джулия поклати глава, но изражението й се смекчи.
— Няма нужда. Тъжно ми е, но не е нищо повече от обичайна тъга. Ще
посетя баба. Стара и немощна е и вероятно е последната ми възможност да
я видя. Живя дълго и добре, заради това много по-лесно приемам, че скоро
няма да я има. Наистина изпитвам силно желание да се срещнем, а ако ти
не бе настояла да те придружа до Лондон, нямаше как да се случи.
Безкрайно ти благодаря.
— Изгодата е взаимна.
Марая седна на елегантната кушетка срещу Джулия и разгледа
картините. Всекидневната им и спалнята й бяха най-прекрасните
помещения, в които бе стъпвала.
Аштън Хаус я караше да осъзнае каква широка пропаст има между Адам
и нея.
Непреодолимо широка.

Глава 25

Уорф отвори вратата към херцогските покои.

Адам го погледна.
— Рана на главата увреди паметта ми. Знаеш го, нали? – Камериерът
кимна и той продължи: – Спомням си невероятно малко от предишния си
живот. Включително и теб. – В очите му се появиха весели пламъчета. –
Сега е идеалният момент да ми напомниш за обещанието ми да ти увелича
възнаграждението.
— Нищо подобно, сър! – възкликна Уорф шокиран и затвори вратата.
Намираха се в просторно помещение с няколко врати. – Вече ми плащате
доста щедро.
Човекът бе прекалено честен, за да му хрумне идеята да се възползва от
безпомощността на господаря си. Това говореше добре за него.
— Надавам се с времето спомените ми да се възвърнат, но засега
предпочитам да не се разчува за моята слабост. Ще бъде невъзможно да
остане в пълна тайна, но колкото по-малко се знае, толкова по-добре.
Доколкото ти си най-ценният първоизточник за подобна информация, те
моля да проявиш нужната дискретност.
Уорф го погледна още по-шокиран.
— Никога и думичка не съм отронвал за личните дела на ваша светлост.
Определено няма да го направя и сега.
Нещата се подреждаха все по-добре и по-добре.
— Не се вписваш в традиционната представа за личен камериер. Как ти
станах работодател? Каква е историята ти?
Изражението на Уорф стана бдително.
— Роден съм в бедняшкия Ийст Енд. Баща ми беше пристанищен
хамалин. Умря, когато буре с шери падна върху него. Майка ми беше
перачка и не можеше да издържа всички ни. Изглеждах по-голям от
възрастта си и успях да се запиша в армията. Давах на майка ми парите, за
да гледа малките.
С това се обясняваше лондонския му акцент. Адам прекоси
всекидневната и отвори една от вратите. Водеше към спалня с голямо
легло с тежък син балдахин.
— А на колко беше всъщност? – поинтересува се той.
— На тринайсет, но съм едър. Изглеждах достатъчно голям, за да ме
вземат.
Адам прекоси спалнята. Уорф го следваше по петите. В дъното отвори
друга врата. Водеше към просторен будоар, пълен с ризи, панталони и
жакети. Ботуши, шапки и всевъзможни мъжки аксесоари бяха старателно
подредени по полици.
— Мили Боже, наистина ли нося всички тези дрехи?
— Ваша светлост е известен с безупречния си вкус. Не се обличате нито
прекалено екстравагантно, нито прекалено консервативно – уточни
камериерът малко надуто.
— На теб, предполагам, дължа до голяма степен тази своя репутация.
Врата в дъното на будоара водеше към спретнатата спалня на Уорф, която
също така имаше изход и към коридора. – Как стана мой камериер?
— Освободиха ме от армията, понеже ме раниха и ме повали треска.
Пратиха ме заедно с приятеля ми Рег вкъщи, да се възстановим, ако
успеем – обясни Уорф. – В Лондон ни нападна банда пияни побойници.
Доста ступаха и двама ни, но се появи майор Рандъл и ги прогони.
— Сам ли? – попита Адам. – Нападателите колко бяха?
— С Рег повалихме четирима, но имаше още толкова. Ако с Рег бяхме в
добра форма, щяхме да се справим и с тях, но не бяхме. Беше истинско
удоволствие да се наблюдава майорът в действие. Според него бивши
войници не биваше да гладуват по улиците, затова ни доведе при вас и
попита дали ще ни наемете на работа. Бях готов да мия пода в кухнята,
стига да ме храните, но ни предложихте нещо много по-добро. Пратихте
Рег в конюшнята, защото много го бива с конете и понеже имахте нужда от
нов камериер, ме попитахте дали съм склонен да се науча какво се изисква.
Отвърнах „да“ и наехте професионалист от агенция да ме обучи как се
поддържа гардероба на джентълмен.
Явно още тогава съм си давал сметка, че е по-добре да цениш лоялността
пред препоръките, прецени Адам.
— Очевидно съм те харесал, за да те обуча за длъжността.
— Да, а и макар да бях почти умрял от глад и с телосложение на борец,
винаги съм се обличал спретнато. За мен винаги е било чест да съм ваш
камериер. – Огледа Адам от глава до пети и добави: – Това, с което сте
облечен в момента, не е лошо, но не е на висотата на обичайния ви
стандарт.
— Какви са взаимоотношенията ни? – поинтересува се Адам. – Не съм те
взел в Шотландия със себе си. Защо не?
Уорф се опечали.
— Майка ми бе на смъртно легло и казахте да остана при нея, в Лондон.
Спомина се точно преди новината за злополуката ви.
— Моите съболезнования за загубата ти – промърмори Адам. – Би било
жестоко от моя страна да изисквам да пътуваш при такива обстоятелства.
— Повечето лордове биха се интересували само от собственото си
удобство – отвърна Уорф. – Тогава се зарадвах, задето не настояхте да
замина, но ако ви бях придружил на „Начинание“ сигурно нямаше да
бъдете наранен така лошо.
— Или щеше да умреш. Няма смисъл да се тюхкаме за минали неща. –
Адам огледа покритото с белези лице на камериера си. – Май
взаимоотношенията ни са по-… непринудени, отколкото обичайните
между джентълмен и камериер.
— Винаги съм си знаел мястото, сър. – Уорф внимателно подбираше
думите си. – Никога да не съм злоупотребявал. Вие сте най-добрият
джентълмен в Лондон и не го казвам, защото работя за вас. Но вие и аз… И
двамата сме малко по-различни от другите. Вероятно това влияе върху
отношенията ни един към друг.
— Моето различие, предполагам, е в индийската ми кръв – отбеляза
Адам, докато разглеждаше елегантните жакети в наситени цветове. –
Твоето какво е? Това, че не си бил научен на занаят ли?
Уорф се изчерви дълбоко.
— Това и… редно е да ви го кажа пръв, преди някой да ви дръпне
настрана и да обвини Рег и мен в… неестествена връзка.
Неестествена връзка? Това трябва да означава сексуална. Някъде в
дебрите на съзнанието си Адам се сети, че подобно поведение се смята за
престъпление. Явно затова Уорф изглеждаше толкова притеснен да го
спомене.
— Вие двамата…
— Да, сър – прошепна Уорф. – Ще си тръгнем, ако не одобрявате.
„Неестествената връзка“ вероятно обясняваше защо Уорф и приятелят
му са били нападнати от разгневените мъже. Адам се запита какво ли
точно правят двамата мъже заедно, но се въздържа да попита. Предпочете
да се осведоми:
— Знаех ли за това преди?
Камериерът кимна.
— И то не ме е смутило, предполагам?
Този път камериерът поклати глава.
 — Тогава не виждам защо да ме смути и сега. – Насочи вниманието си
отново към дрехите. – Ще ми избереш ли подходящо облекло за обяд?
Объркан съм от богатия избор пред мен. – Огледа дрехите, с които беше
облечен. – Този тоалет е взет на заем. Трябва да бъде почистен и
приготвен за връщане.
— Добре, ваша светлост – отвърна Уорф с видимо облекчение.
Адам излезе от будоара и понечи да отвори друга врата. Оказа се
заключена. Свъси вежди.
— Защо не мога да вляза тук?
— Стаята е ваш… личен кабинет. Затова го заключвате.
— Знаеш ли къде е ключът?
Камериерът кимна.
— От време на време аз я чистя, защото не желаете прислужничките да
влизат. – Отиде до елегантно резбовано писалище, отвори едно от
чекмеджетата и извади ключ изпод двойното дъно.
— Държите ключа тук.
Адам огледа внимателно тайното отделение.
— Явно внимавам никой друг да не влиза.
— Така е – потвърди Уорф и му подаде ключа. – Влезте, а през това
време аз ще ви приготвя дрехите.
Доволен от уединението, предоставено му от камериера, Адам отключи
вратата. Изгаряше от любопитство да разбере с каква ли тайнственост се е
обгръщала старата му същност. Влезе и се озова в… индуистко светилище.
Във въздуха се носеха аромати, а светлината, поникваща през високите
прозорци, осветяваше олтари, изрисувани с различни божества. Тъкани с
ярки цветове се спускаха от тавана, покриваха стените и превръщаха
помещението в екзотична палатка. Бронзовите газови лампи бяха като
онези в сънищата му.
Срещу вратата стоеше статуя на познатия му бог със слонска глава.
Ганеша. С лекота си спомни името му сега. Бог на успеха и
благополучието, покровител на знанието и мъдростта. Бог, който премахва
злото и препятствията по пътя. Пред него бе положен букет, ала цветята
бяха толкова изсъхнали, че нямаше как да бъдат разпознати.
Адам го вдигна и по пода се разпиляха сухи листа. Вероятно бе оставил
букета, преди да замине за Шотландия. За какво ли се бе молил? За успех
на парната си яхта или за нещо друго?
В атмосферата витаеше дълбоко спокойствие като в градина за
медитация. Погледна надясно и разпозна Лакшми, съпруга на Вишну,
богиня на красотата, любовта и плодовитостта. Също като Афродита и
Венера. Марая въобще не приличаше на тази тъмнокоса богиня, но
притежаваше същото дълбоко женствено излъчване. Имаше олтар,
посветен на Шива, разрушителят и страшният враг на демоните.
Статуетката на Вишну, пазителят на цялата Вселена, се издигаше над
всички останали.
Все богове от сънищата му.
Тук Адам изпита усещането, че се намира у дома си много по-силно,
отколкото когато пристъпи прага на Аштън Хаус.
Тази стая явно представляваше индуистката част от неговата същност.
Когато насила са го откъснали от майка му и са го довели в Англия, за да го
подготвят да наследи титлата, инстинктивно се е досетил, че за да запази
разсъдъка си, трябва да се държи като англичанин. Не можеше да прикрие
тъмния тен на кожата си, ала можеше да говори като лорд, да се облича
като такъв и да, изпълнява всичко, което се очаква от един благородник.
Това обясняваше и елегантните дрехи в будоара.
Дали някой друг освен Уорф бе виждал тайното му светилище? Не. Адам
усещаше, че дори приятелите му, зарязали всичко и стигнали до
Шотландия, за да го издирят, не подозират за тайното му светилище. На
никого не бе доверил тази част от себе си освен на камериера, който по
собствени причини си държеше езика зад зъбите.
Борейки се с мисли, които не успяваше съвсем да избистри, той погали
изображението на огнения обръч, в който танцуваше Шива. Съществуваше
дълбока, сложна връзка между амнезията му и начина, по който бе скрил
голяма част от вътрешната си същност. Продължаваше обаче да изпитва
съмнения дали ще успее отново да събере всичко в едно цяло.
Сети се как отиде с Марая в черквата в Хартли и как службата му се
стори естествена и приповдигната; въздейства му така, както му
въздейства и тази стая.
Излезе и заключи след себе си. В спалнята Уорф старателно четкаше
тъмносин жакет, който определено не се нуждаеше от това.
— Уорф, аз за християнин ли се смятах?
Камериерът го погледна в очите.
— Веднъж споменахте, че се чувствате хем християнин, хем последовател
на индуизма, но се съмнявахте дали хората биха ви разбрали.
Изненадан, Адам се засмя.
— Вероятно няма. Най-добре да продължа да не го огласявам. Ти ли
единствен знаеш за… личния ми храм?
— Май да, сър.
Очите им се срещнаха. Всеки от тях имаше своята тайна и уважаваше
тайната на другия. Адам извърна поглед.
— Значи ще бъда с този жакет, когато отново се присъединя към гостите
си?
— Да, сър. Извадих и други дрехи, но се спрях на тези, защото не
всичките ви приятели имат възможност да се преоблекат след пътуването.
След минути Адам беше облечен като херцога на Аштън: с великолепно
ушити жакет и панталони, с вратовръзка и лъснати до блясък ботуши. С
усещането, че се познава малко по-добре, отколкото когато пристигна,
попита:
— Как ще намеря гостите си?
— Ще ви отведа, сър. Къщата е огромна.
Воден от Уорф, Адам стигна до входа на трапезарията заедно с гостите
си. Марая се смееше на нещо казано от Джулия. Изглеждаше така
прелестна и сърцето му се сви, сякаш го стисна юмрук.
Разстрои се от лъжата й, че са женени, но индуисткото му светилище
доказваше, че и той не е бил напълно искрен в своя живот. Беше малко
рано да се ангажира окончателно – имаше да преоткрива още много неща,
– но бе готов да признае: искаше да бъде с нея. Усмихна се и й предложи
ръка.
— Да видим какво ще ни предложи кухнята на Аштън Хаус.
— Без съмнение ще е хубаво – подхвърли тя.
— Ще е много повече от „хубаво“, Аш. Имаш най-добрият главен готвач в
Лондон – увери го Къркланд и предложи ръка на Джулия. – Нашата
награда за всички погълнати по време на пътуването ни вечери.
Икономът Холмс улови погледа на Адам и посочи с очи челното място в
далечния край на масата, за да подскаже на господаря си къде да се
настани. Адам издърпа стола вдясно от себе си, за да седне Марая, и
прошепна:
— По-късно трябва да поговорим. Искам да ти покажа нещо.
Щеше да я заведе в скритото светилище, защото ако им предстоеше
общо бъдеще, тя трябваше да разбере и приеме онази част от него, която
той бе заровил. Не очакваше да има проблем. Марая бе толкова
толерантна, колкото и красива.
Адам се канеше да седне, ала трима души нахлуха в трапезарията.
Единият беше лакеят, който ги посрещна. По петите го следваха добре
облечен, светлокос мъж – връстник на Адам, и привлекателна дама на
средна възраст. Адам се загледа в зелените очи на младия мъж. Не толкова
тъмни, колкото неговите, но определено зелени. Нима това бе…
— Госпожа Лофорд и господин Лофорд – обви прислужникът задъхан.
Братовчедът и лелята на Адам – най-близките му роднини.
По лицето на мъжа се изписа широка усмивка.
— Аштън, това наистина си ти!
Пристъпи бързо напред и хвана Адам за ръката и му прошепна:
— Аз съм братовчед ти Хал.
Също шепнешком, Адам отвърна:
— Така си помислих и аз, но не бях сигурен. Благодаря за
потвърждението.
Отвърна на сърдечното ръкостискане, като си мислеше, че Хал изглежда
истински щастлив да го види жив.
Хал, естествено, вече бе чул новината и бе имал време да се подготви как
да реагира. Ако лъжеше, че е доволен, значи бе дяволски добър актьор.
Опипвайки почвата, Адам подхвърли:
— Не си ли разочарован, че не ти си наследникът на титлата?
Хал направи гримаса.
— Бих се радвал на титлата, разбира се, но предпочитам да изкарам
няколко безгрижни десетилетия и тогава да я наследя, защото са ти се
родили само дъщери.
Майката на Хал беше висока и елегантно облечена, с леко посребряващи
светли коси.
— Скъпото ми момче! Каква чудесна изненада да те видя жив. – Подаде
буза за целувка, макар в бледосините й очи да не се забелязваше особена
топлина. – Хал настоя да дойдем, щом чухме за завръщането ти.
Доволен, че му бяха казали името й, той отвърна:
— Приятно ми е да съм отново у дома, лельо Джорджиана. Ще се
присъедините към нас за обяд, надявам се.
Тя веднага прие и той разпореди да сложат още два прибора. Прислугата
се оттегли; останаха само роднините и приятелите и той добави:
— Чули сте, предполагам, за проблемите с паметта ми. Именно затова
нямах спомен каква красавица е леля ми.
Погледът й омекна от комплимента.
— Добре изглеждаш след изпитанието си и това ме радва. Длъжници сме
на приятелите ти, задето те намериха.
 — Положиха всички усилия – отвърна Адам. Постави ръка върху рамото
на Марая. – Да ти представя и новите си приятелки. – Кимна към Джулия.
– Госпожа Банкрофт и госпожица Кларк, които пътуваха с нас. – Стисна
рамото на Марая. – С госпожица Кларк сме сгодени.
Джорджиана го зяпна.
— Аштън, това е невъзможно! Сгоден си за дъщеря ми Джейни!

Глава 26

Сгоден за Джейни! Пръстите на Адам се впиха в рамото на Марая, а

нейното сърце биеше лудо. Топлината в изражението на Адам, когато се
засякоха преди малко пред входа към трапезарията, я бяха обнадеждили,
че ще изгладят проблемите си. Сега тази надежда се изпари.
Адам и Джейни бяха израснали заедно. Тя го познаваше така, както
Марая никога нямаше да го опознае. Бяха решили да се оженят, а един
джентълмен не разваля годеж. Никога.
— Защо никой не го е споменал? – възкликна Адам суховато.
Смаян, но не изненадан, Хал вирна вежди.
— От години очаквах да се стигне дотам, но все пак беше редно палавата
ми сестра да ми каже, когато е станало. Двамата винаги сте се разбирали
чудесно. Смятах, че изчакваш Джейни да навърши двайсет, за да й
поискаш ръката. Но само седмици я делят от пълнолетието. – Ухили се. –
Честито! Не съм си представял по-добър зет.
— Първоначално възнамеряваше да изчакаш, Аштън – намеси се
Джорджиана. – Дойде обаче да поискаш благословията ми, преди да
заминеш за Шотландия. – Усмихна се ласкаво. – Не искаше тя да се влюби
в друг по време на Сезона.
— Разбирам… – промълви Адам бавно. Марая долови опита му да
преглътне факта, че е сгоден за жена, която не помни. – Къде е Джейни
сега? Защо не е с вас?
— Изпадна във възторг, когато й предложи – започна да обяснява
Джорджиана. – С два Сезона зад гърба си не искаше да прекара този без
теб, затова реши да гостува на сестра ми и Линкълншър до завръщането
ти. Планирах да отбележим рождения ден на Джейни с голям бал и да
обявим годежа ви, но пристигна ужасната новина за злополуката ти. –
Придоби вглъбено изражение. – Писах й за сполетялата те смърт. Тя беше
потресена. Вместо да се прибере в Лондон предпочете да остане в
Линкълншър и да скърби в самота.
— Знае ли, че съм оцелял? – поинтересува се Адам.
— Щом получихме писмото от Мастърсън, й писах и вероятно вече е
наясно. Била е готова да се върне веднага тук, за да те посрещне, но се
разболяла и затова се бави.
— Нищо сериозно, надявам се – промърмори Адам вдървено.
— Има треска. Сигурно е комбинация от скръб и влага. – Джорджиана
свъси вежди. – Предупредих я за неприятния климат там, но настояваше
да види леля си и братовчедите си. Сестра ми няма да я пусне в Лондон,
докато не оздравее напълно. Ще минат няколко седмици…
— Желая й скорошно оздравяване – обади се Мастърсън.
 Джорджиана изгледа Марая ледено. Беше предоволна от перспективата
дъщеря й да стане херцогиня и по изражението й ясно личеше, че никоя
провинциалистка няма да попречи на това идеално семейно
споразумение.
— Затова, госпожице Кларк, е напълно изключено да сте сгодена за
Аштън.
Опитвайки се да запази достойнство, Марая отвърна:
— С Аштън, естествено, си давахме сметка за евентуалното съществуване
на обвързаност, която още не е станала обществено достояние. Приеми
най-сърдечните ми благопожелания, Аш.
Според нея звучеше спокойно, ала забеляза разтревожените изражения
на Джулия и Мастърсън.
— Благодаря – прошепна Адам и свали ръка от рамото й.
Появата на прислужници, които донесоха още два прибора, наруши
смразяващата тишина. Гостите се настаниха около масата и се насочиха
към първите блюда. Мастърсън и Къркланд, подпомагани от Хал Лофорд,
поддържаха по-голяма част от разговора. Жените като цяло бяха
смълчани, а Рандъл навъсено гледаше чинията си. Адам седеше вдървено.
Храната, макар и много вкусна, тежеше като камък в стомаха на Марая.
Обедът й се стори безкраен. При първа възможност тя се извини с умора
от пътуването и изрази желание да си почине. Адам я проследи с поглед,
докато излизаше. Ако беше по-себична, вероятно щеше да се радва, че той
страда не по-малко от нея.
Тя страшно се гордееше със себе си: успя да удържи сълзите, докато
стигне до стаята си.

***
Малко след като Марая се оттегли, компанията се разпадна. В суетенето
при тръгването на гостите Адам дръпна Уил Мастърсън настрана.
— Този годеж с Джейни Лофорд… Възможно ли е да съм предложил
брак?
— Никога не си загатвал подобна готовност, но – да, има логика –
отвърна Уил със свъсени вежди. – Винаги си проявявал голяма слабост
към Джейни. Според мен се отнасяше към нея като към по-малка сестра,
но чувствата се променят, а и тя се превърна от буйна хлапачка в красива
млада дама.
Адам се сети за съня, в който прегръщаше зеленоока млада красавица.
Дали си припомняше момента, когато с Джейни са се сгодили?
— Никой не се изненада да чуе за годежа – отбеляза той.
— С Джейни се чувстваше по-спокоен, отколкото с всяка фуга жена от
висшето общество, но като неин официален настойник щеше да е
неприемливо да декларираш чувствата си, преди тя да навърши
пълнолетие. – Уил се замисли. – Ако си изчаквал да стане на двайсет и
една, това обяснява защо не проявяваше интерес да ухажваш друга.
Адам усети как решетките на клетката се затягат: беше сгоден за жена,
която не помнеше. Въпреки опасенията си, че знае отговора, той все пак
попита:
— Ако не се лъжа, неприемливо е джентълмен да разтрогне годеж.
— Съвършено вярно. Просто не се прави. – По лицето на Мастърсън се
изписа съчувствие. – Видиш ли Джейни отново, ще си припомниш защо
искаш да се ожениш за нея. Тя е сърдечна, чаровна, интелигентна девойка.
– Поколеба се, но продължи: – Ако беше срещнал госпожица Кларк, преди
да предложиш на Джейни, щеше да е различно. Госпожица Кларк също е
сърдечна и интелигентна, а в добавка притежава зрелост и качества,
каквито Джейни още не е придобила. Срещна обаче госпожица Кларк
прекалено късно.
Препалено късно. По дяволите! Трябваше да настоява Марая да избяга с
него в Гретна Грийн!
Преди Адам да успее да каже още нещо, се приближи добре облечен
мъж на средна възраст.
— Ваша светлост, аз съм Джордж Формби, вашият секретар. Ако днес
следобед разполагате с време, някои спешни делови въпроси изискват
вашето внимание.
Значи се изпарява всякаква възможност да потърси Марая. Дългът го
зовеше, а херцогът на Аштън несъмнено винаги изпълняваше
задълженията си.

***
Организираният Формби бе подготвил планина от документи, с които
Адам да се запознае. Адам подписа по-простичките, спешните и онези, по
които лесно взе решение.
По-сложните случаи остави за по-късно. Секретарят търпеливо му
обясняваше всичко. Макар част от въпросите да се струваха бегло познати
на Адам, той в никакъв случай нямаше да се справи без Формби.
Работата се оказа изтощителна и за двамата. Късно следобед Адам
обяви:
— За днес се изчерпах. Налага ли се да се занимая незабавно с други
неща?
Формби посегна към купчина книжа, но се спря.
— Нищо, което да не може да почака. Добре се справихте през първия си
ден у дома. – Събра подписаните от Адам документи. – От името на всички
в домакинството, ваша светлост, моля приемете уверенията ни, че сме
щастливи от оцеляването ви.
Адам разтърка пулсиращите си слепоочия.
— Благодаря, Формби. И благодаря за проявеното търпение.
Секретарят кимна и се оттегли. Адам, изморен, остана зад писалището.
Кабинетът на партерния етаж представляваше приятно помещение с
тъмна ламперия, дебели ориенталски килими, много книги и удобни
мебели. Хубава пещера, където да се крие.
Нямаше ни най-малка представа с какво да се захване оттук нататък. По
време на пътуването се надяваше, че като влезе в коловоза на истинския
си живот, ще възвърне паметта си и чувството си за принадлежност.
Вместо това се чувстваше чужденец, попаднал незнайно как тук.
На вратата се почука.
— Да?
Появи се Марая и сърцето му подскочи. Изправи се и я погледна с
копнеж. Изражението й бе почти нормално, макар да бе опряла гръб на
затворената врата, готова да побегне.
— Дойдох да поискам разрешение някой лакей да ме придружи до
кантората на адвоката ми утре сутринта – съобщи тя съвършено
неутрално. – Желая да си свърша работата възможно най-бързо и да се
прибера вкъщи.
— Не е нужно веднага да напускаш Лондон – възрази той със стегнато
гърло. – Винаги си добре дошла в моя дом.
— Налага се да си тръгна – отвърна тя тихо. – Мястото ми не е тук.
Проявяваше мъдрост, по-голяма от неговата, защото на него му се
искаше единствено тя да е наблизо. Но изречеше ли го, само щеше да
влоши нещата още повече.
Постара се да говори неангажиращо.
— Ще ти дам, естествено, лакей, но защо първо не пратиш бележка? Така
ще си определиш среща. Иначе рискуваш да отидеш и да не го завариш. –
Усмихна се. – Използвай лист с герба на Аштън Хаус. Така ще привлечеш
вниманието му.
Тя свъси чело.
— Не ми е приятно да разчитам на името ти, но идеята наистина е добра.
Досега господин Гранджър не ми е обръщал внимание. Не е отговорил на
нито едно от писмата ми. Не е и изключено, разбира се, да е болен и да не
е имал тази възможност.
— Великодушна си да смяташ така, но по-вероятно е немарлив – възрази
Адам. – Един уважаван адвокат ще се погрижи чиновник да движи
нещата, ако е болен. Искаш ли да дойда с теб? За мен ще бъде удоволствие.
Тя премисли и кимна.
— Не би погледнал сериозно на сама жена. След като се запозная с него,
ще преценя дали да не наема друг.
— С радост ще помогна и на теб, и на госпожа Банкрофт. Усмихна се
тъжно. – Поне да се възползвам от високото си положение.
Марая също се усмихна тъжно.
— Ако съм научила нещо през живота си, то е да бъда практична.
Положително ще стреснеш адвоката. А ако някога Джордж Бърк отново ме
заплаши със съдебен процес, с радост ще наблюдавам как се справяш с
него. Благодаря, ваша светлост.
Той въздъхна болезнено.
— Моля те, не се обръщай към мен така. Предпочитам от теб да чувам
Адам, Аш или Аштън, но не и „ваша светлост“.
— Добре, Аш.
Обърна се и посегна към дръжката.
На него му се щеше да го нарича Адам, но явно й се струваше прекалено
интимно. Изпита потребност да поговорят за нововъзникналата ситуация
помежду им. Подхвана колебливо:
— Когато гадаеше дали не съм обвързан с жена, която не помня, не ми се
струваше вероятно, но се оказа права. Наистина… дълбоко съжалявам.
Марая изглеждаше тъжна, ала поклати глава.
— Аз също, но когато леля ти съобщи за годежа, си дадох сметка, че е
било умно да изчакаме, преди да извършим нещо необмислено.
Постъпиха необмислено онзи следобед в градината, но той не
съжаляваше.
— Ти си по-добър човек от мен. Първо се ядосах, задето не отидохме в
Гретна. Нищо нямаше да може да се направи, ако се бяхме върнали
женени в Лондон.
— Сега говориш така, защото не си спомняш Джейни. Помисли си какво
щеше да изпита тя? Познава те почти цял живот и вероятно те е обичала
през цялото време. Щеше да бъде покрусена, ако се беше върнал със
съпруга. – По лицето на Марая се четеше болка, ала тя се овладя. – Нищо
чудно да се окаже по-добра съпруга за теб. Израснала е в твоите кръгове,
познава приятелите ти и е запозната с правилата как да бъде херцогиня.
Адам въздъхна.
— Дори да си права, трудно ми е да изпитвам чувства към непозната. Теб
познавам и теб искам.
Тя присви очи.
— Пред трапезарията ме изгледа странно.
— Докато бях в моите покои, си дадох сметка колко пъти съм бил
неискрен и колко се огорчих от единствената лъжа, която си изрекла пред
мен. Готвех се да ти поискам прошка и да попитам дали да не продължим
оттам, където спряхме.
— Няма нищо за прощаване. – Тя извърна поглед, защото нямаше сили
да го гледа в очите. – Дори никога повече да не те видя, след като си
тръгна от Лондон, се радвам, че се срещнахме.
Думите и го пронизаха, но бяха справедливи. Ако е обвързан с друга
жена, щеше да е глупаво и нечестно да продължава да се среща с Марая.
Дори и да нямаше обаче възможност да прекара живота си с Марая,
държеше тя да знае за скритата му същност.
— Ще дойдеш ли в покоите ми? Искам да видиш нещо. – Усмихна се
тъжно. – Не бива да те каня там, знам, но предложението ми не е
непочтено. Според мен ще ти бъде… интересно.
— Любопитството ми винаги е надделявало над разума – отвърна тя с
усмивка, която го накара да се усъмни доколко наистина са почтени
намеренията му. – Води ме, ваша… Аш.
Докато се изкачваха по стълбището, той се поинтересува:
— Стаята ти удобна ли е?
— Най-хубавата, в която съм била, а съм ходила в много къщи. –
Погледна го въпросително. – Как се чувстваш тук? Познато ли ти е?
— Отчасти. Надявах се, когато се върна, да си припомня и миналото. –
На площадката той я насочи надясно. – Вместо това се чувствам леко
раздразнен. Засега само едно място ми говори нещо. Него искам да ти
покажа.
Отвори вратата към покоите си, отиде до писалището и извади ключа от
тайника. Не си даде труда да скрие къде го държи. Това бе много малък
жест на доверие в сравнение с разкриването на душата си, което
предстоеше да направи.
— Заповядай в скритото ми убежище.
Отвори вратата и насърчи Марая да влезе.
Вътре тя се завъртя бавно в кръг и очите и се разшириха. Не откъсваше
поглед от олтарите, статуетките и изображенията.
— Тук е като в храм – промълви тя.
— Добре го определи – кимна той.
Тя докосна изсъхналите цветя пред Лакшми.
— Запазил си детската вяра в сърцето си.
— Езическите ми навици отблъскват ли те? Не съм истински английски
християнски джентълмен.
— Знаеш англиканските молитви не по-зле от мен – напомни тя
замислено. – По-скоро си станал повече от обичайния английски
джентълмен.
Той въздъхна облекчен.
— Не бях сигурен как ще го приемеш. За теб едва ли е важно какви са
индуистките ми корени, но… за мен е съществено. Опасявам се да не се
отвратиш.
— Много, много отдавна баба Роуз каза, че роми… циганите
произхождат от Индия. Нищо чудно да сме далечни братовчеди. – Посочи
Лакшми. – Ти не се сепна, когато ти споменах за циганската ми кръв.
Двамата умеем да проявяваме толерантност.
— Благодаря, задето ме приемаш такъв, какъвто съм – промълви той. –
Да ти разкажа ли повече за отделните богове?
— Да, моля – усмихна се тя.
Докато говореше, успя да укроти надигащата се у него похот. На
излизане от помещението тя отбеляза:
— Доста си спомни за боговете. Поне тази част от паметта ти работи.
— Права си – отвърна той изненадан. – Дано това е добър знак. Според
мен осъзнаването на индуистките ми корени е важно, за да възстановя
миналото си. – Заключи вратата. – Дали Джейни ще приеме тази част от
мен, или ще бъде отблъсната?
— Според мен нямаше да й предложиш брак, ако не си вярвал, че ще те
приеме – прецени Марая. – Дори смятам за вероятно да си я водил тук.
— Интересна мисъл. Как така винаги си на крачка преди мен? – Свъси
вежди и се опита да си представи Джейни в убежището си. – Не вярвам да
се е случило, но как да си вярвам, когато дори нямам спомен как изглежда
тя?
— Въобще ли не я помниш?
— Май не – призна той неохотно. – Върти ми се неин образ… Обгръща
ме през врата и се усмихва сияйно. Вероятно когато съм й предложил брак.
— Сигурно – промълви Марая. Докато приближаваше вратата към
коридора, цялото й оживление се изпари. – Благодаря, задето ми показа
тази важна част от себе си.
Лицето й бе тъжно, а сърцето й кървеше. Тръгваше си и скоро щеше да
напусне живота му. Мисълта я съсипваше.
Той я догони, преди тя да успее да отвори вратата.
— Марая…
Тя се извърна; лицето й бе измъчено. Вкопчиха се един в друг. Целуваха
се и се милваха. Той зарови пръсти в слънчевите й коси. Устните й му
действаха опияняващо като вино, а тялото й прилепваше съвършено към
неговото. Забравил за всички бариери между тях, той не успяваше да й се
насити. Марая, неговата спасителка, бе центърът на живота му. Искаше
вечно да я защитава и също толкова дълго да я люби.
— Опитвам се да постъпя правилно, Адам – прошепна тя задъхано. –
Мъчително ми е обаче да те желая толкова силно, когато не бих могла да
те имам…
Изгарящ от копнеж, той успя да промълви:
— Какво му е нередното?
Все така дишаща тежко, тя се отдръпна.
— Това, което правим, е непочтено. Не бива да продължаваме, каквото и
да изпитваме един към друг.
 Искаше отново да я вземе в обятията си; нещо повече: да я отведе в
леглото. Но част от съзнанието му подсказваше – да, тя беше права.
— Изпитвам към теб много повече от страст. Но… честта е важна.
— Не бива отново да оставаме насаме. – Усмихна се плахо и оправи
косата си. Кога се бяха разпилели златните кичури? – И двамата сме
лишени от волята да се въздържаме.
— Не бива да сме насаме, но защо през малкото време, което ни остава,
да не сме заедно сред хората? – Изпитваше потребност да натрупа
спомени за предстоящите мрачни години, когато нея нямаше да я има. –
Ще пояздиш ли с мен утре сутринта? Яхнали коне, в парка и с
придружаващ коняр все ще устоим на изкушението.
Тя въздъхна дълбоко.
— Ако се ръководя от здравия разум, би трябвало да кажа „не“. Такъв
обаче често ми липсва. Добре. Утре сутринта ще пояздим. Но днес ще
вечерям в стаята си. Няма да издържа да седя на една маса с теб след
случилото се.
С обещанието за предстоящата езда той реши да я пусне за момента.
— Чакай да проверя коридора. По-добре е никой да не забележи как
излизаш от покоите ми.
— Обезателно. След като явно не успяваме да се придържаме към
приличното поведение, поне външно да спазваме приличие.
Той отвори и се огледа. Коридорът беше пуст. Отстъпи и я пусна да
мине.
На излизане обаче докосна сияещата й коса; трупаше спомени.

Глава 27

Марая стигна до спалнята си и се стовари върху леглото; трепереше.

Щеше ли да е по-добре, ако Адам не прости лъжата й? Беше нетърпимо
болезнено да вижда колко я иска сега, а ненарушимите правила на
обществото да застават между тях.
Мина й непочтената, не-в-стила-на-Сара мисъл да го съблазни, та той да
се ожени за нея; амнезията би трябвало да отслаби влиянието на
джентълменския код на честта. Мисълта бе изкусителна; силно
изкусителна. Ала животът на Адам бе все още прекалено объркан, пълен с
постоянни промени. Би била глупачка, ако го изманипулира да направи
нещо, за което после ще съжалява.
Но мисълта продължаваше да е… болезнено изкусителна.

***
Рано на следващото утро Джулия и Марая хапнаха препечени филийки
и пиха чай във всекидневната. После Джулия помогна на приятелката си
да облече тъмнокафяв костюм със сребристи гайтани, с който Адам не я бе
виждал.
Щом Джулия се оттегли, Марая се огледа в огледалото. Нямаше да
посрами херцога. Костюмът й бе даден от по-възрастна дама преди
няколко години, но умелите ръце на Марая го преправиха и го превърнаха
в модна дреха.
 Нарочно си припомни произхода на тоалета, за да осъзнае за пореден
път социалната дистанция между себе си и Адам. Той беше херцог, а тя
само почтена дама, която доизносва чужди дрехи. Освен това той беше
сгоден. Живееха в различни светове.
Прибра внимателно измъкнал се кичур под шапката. Щеше да се справи
с езда в парка с мъж, когото не можеше да има.
Излезе от стаята и тръгна към парадното стълбище. Адам я чакаше в
преддверието. Поздрави я с очи, пълни с възторг. Тя се помоли нейният
поглед да не е толкова красноречив, колкото неговия.
— Прекрасно утро за езда – отбеляза тя.
— Да. И харесах избраните от конярите коне – отвърна той също толкова
непринудено.
На път към конюшнята продължиха да си разменят нищо незначещи
реплики. И не се поглеждаха.
Конете наистина бяха красиви. Марая използва стъпенка, за да яхне
кестенява кобила. Беше по-добре да не позволява на Адам да й помогне да
се качи. Толкова осезаемо усещаше присъствието му, че се запита дали не
е по-разумно да откаже поканата. Но й се искаше да поязди, за да
изразходва натрупалата се енергия почти толкова силно, колкото искаше и
да е и компанията на Адам.
Водени от Мърфи, слаб и жилав ирландец, поеха към парка по улиците
на Мейфеър. Малко се поотпусна, когато стигнаха Хайд Парк. В
следобедните часове дългата около километър и половина алея Ротън Роу
гъмжеше от карета, ала сега бе почти безлюдна.
— Да се надбягваме! – подхвърли тя на Адам и без да дочака отговор
препусна по широката пясъчна алея.
Чувстваше се разкошно, докато пореше въздуха, сякаш щеше да избяга
от проблемите си. Чу Адам да се смее зад гърба й, също пришпорил коня
си. Догони я и един до друг стигнаха до края на алеята. Марая потупа
кобилата по гривата.
— Конете са наистина са чудесни, Аш.
— Притежавам впечатляваща способност да ги подбирам, по вероятно и
Мърфи има заслуга. – Насочи пълен с възхищение поглед към нея. – И ти
изглеждаш чудесно в този костюм. Не на всички русокоси жени им отива
да носят тъмнокафяво.
Преструвайки се, че не е чула комплимента, тя отбеляза:
— Май паметта ти за модните тенденции се възвръща. Спомняш ли си и
други неща?
— В съзнанието ми по-често изплуват случки, а не хора. – Въздъхна. –
Все се надявам нещо да отприщи спомените ми изведнъж и със замах да се
сетя всичко, но едва ли ще се случи.
— Щом Джейни се върне, вероятно всичко ще си дойде на мястото –
подхвърли Марая с неутрален тон.
Той сви рамене и смени темата:
— Докато се приберем в Аштън Хаус лакеят трябва да се е върнал със
съобщение от адвоката ти. Като единствена наследница на баща ти ще
наследиш всичко, предполагам, дори да не е оставил официално
завещание.
— Сигурно, но едно завещание щеше да улесни доста нещата.
Възнамеряваше да напише, но не знам дали е имал време преди… смъртта
си.
Запита се кога ще успее да споменава кончината му, без да трепва.
— Нищо не е в състояние да замести изгубен родител, но поне те е
оставил обезпечена – изкоментира Адам тихо.
— Да, наистина голям късмет – съгласи се тя с усмивка. – Много съм
благодарна. Сега съм госпожица Кларк от Хартли и това страшно повдига
самоувереността ми.
На връщане яздеха бавно по Ротън Роу, сякаш не искаха разходката им
да свърши. Мърфи ги следваше дискретно. Адам беше прав: присъствието
на коняр помагаше да контролират непокорните си импулси.
Сега наоколо се бяха появили още ездачи. Един мъж с военна униформа
идваше насреща им, а в далечината неколцина мъже яздеха в тръс. Трудно
бе да се повярва, че паркът е в сърцето на Лондон. Дърветата вдясно ги
отделяха от градските улици, а вляво патици плуваха в спокойните води на
„Серпантината“.
Неочаквано Мърфи извика:
— Сър, в клоните има стрелец! Пазете се!
Марая изви глава надясно и видя проблясването на насочено към тях
дуло. Адам пришпори коня си и застана между нея и стрелеца. Перна
задницата на коня й с камшик.
— Бягай!
Кобилата й хукна, а изстрел прониза сутрешната тишина. Докато Марая
се опитваше да се задържи на седлото, Адам я догони.
Запазила равновесие, тя погледна назад. С пистолет в ръка Мърфи
препускаше бясно към дърветата.
Чу се втори изстрел. Мина съвсем близо над тях, макар и двамата да
бяха снишили глави над конете. В галоп изминаха половината Ротън Роу и
едва тогава Адам премина в тръс.
— Вече сме извън обсега му.
По свъсеното му изражение съдеше колко му е неприятно да бяга,
докато друг преследва стрелеца. Беше предпочел да я отведе на безопасно
разстояние, вместо да хукне да преследва злодея.
— Що за човек ще стреля по непознати в парка? – удиви се тя.
— Не знам.
Той докосна дясното си рамо, а когато отдръпна ръка, по пръстите му
имаше кръв.
— Адам, кървиш!
Той погледна озадачен изцапаните си пръсти.
— Не бях забелязал, докато не го спомена. Рамото ме смъди, по не се
чувствам прострелян.
Шокирана от случилото се и ужасена да не е ранен лошо, тя скочи от
коня.
— Слез, за да те прегледам!
Той се подчини. Тя му помогна да свали жакета. Ризата върху дясното
му рамо беше разкъсана и имаше още кръв. Марая разкъса плата.
Куршумът само бе лизнал кожата.
— Не изглежда опасно, ако не се инфектира – констатира тя. – Като се
почисти и наръси с босилекова пудра ще зарасне бързо. – Извади носната
си кърпичка. После развърза вратовръзката му. – Слава богу, достатъчно
дълга е, за да послужи за бинт.
 — Кой да си помисли, че модните аксесоари могат и да са практични? –
опита се да се пошегува той, но трепна, когато тя постави кърпичката
върху охлузеното място. – Уорф няма да е доволен от съсипания жакет.
Марая завърза вратовръзката на гърдите му и наметна жакета върху
раменете му, за да прикрие раната.
— Но няма да се тюхка, защото ще бъде щастлив, задето си останал жив.
Ако куршумът те бе уцелил няколко сантиметра по-надолу, щеше да си
мъртъв.
Мърфи и военният се присъединиха към тях.
— Не успяхме да хванем злосторника, сър – съобщи конярят, докато
слизаше от коня. – Избрал е място в края на парка, за да изчезне по
улиците отвъд. – Навъси се, като видя превръзката. – Ранен ли сте, сър?
— Драскотина, Мърфи. Благодаря, че се опита да заловиш злодея.
— Уорф ми нареди да се грижа за вас, сър – отвърна конярят.
Адам кимна, сякаш думите на мъжа потвърдиха негова мисъл.
— Ти ли си приятелят, с когото е служил в армията?
— Да, сър – потвърди Мърфи леко нащрек.
— Радвам се, че двамата бдите над мен.
Военният, мъж с изправена стойка и сива коса, се обади:
— Стреля с пушка „Бейкър“. Познах по звука.
Мърфи кимна и уточни:
— Използва се в пехотата. А и негодникът е дяволски добър стрелец.
Извадихте късмет, сър. – Сетил се за присъствието на Марая, бързо
добави: – Извинете езика ми, госпожице.
— Напълно съм съгласна с описанието ти. – Погледна в посоката
накъдето беше избягал стрелецът. – Време е, според мен, да се върнем в
Аштън Хаус и да повикаме лекар.
— Добре. – Адам напъха ръце в ръкавите на жакета, като се стараеше да
не направи гримаса. После се обърна към военния. – Аз съм Аштън, а това
е госпожица Кларк. Благодаря, че прогонихте мерзавеца, преди да нанесе
повече щети.
Мъжът с проницателни сиви очи на обветреното си лице изгледа
изпитателно Адам.
— Херцогът на Аштън ли имате предвид? Наскоро се върнах в Англия,
след служба в Индия. Чувал съм за вас, но когато стигнахме Лондон,
разбрахме, че сте загинал при злополука с парна яхта в Шотландия.
— Пострадах, но оцелях. Прибрах се в Лондон вчера.
— Радвам се да ви видя жив – оповести по-възрастният мъж с
непроницаемо изражение. – Аз съм Джон Стилуел.
— Генерал Джон Стилуел от Майор ли, сър? – възкликна Мърфи.
Стилуел кимна.
— Да. Но се оттеглих от армията.
Скромните му думи прикриваха факта, че е военен герой, както знаеше
Марая от вестниците. Нищо чудно, че бе хукнал да гони опасен стрелец.
Колкото и да бе интересно всичко, тя взе нещата в свои ръце.
— Чудесно е, че двамата бяхте тук в момента, но сега е време да си
вървим. Мърфи, ще ми помогнеш ли да се кача на коня?
Той пристъпи напред и събра длани, за да я улесни да възкачи коня.
Адам последва примера й, като се опитваше да прикрие изпитваната
болка.
 — Генерал Стилуел, ще би бъда задължен, ако запазите случилото се в
тайна. Нямам желание да ставам обект на още клюки. Връщането ми от
мъртвите бе достатъчно драматично.
— Разбира се. – Стилуел също яхна коня си. – Разрешавате ли да ви
навестя? В Индия се познавахме с баща ви.
Адам се усмихна.
— Повече от добре дошъл сте, сър. Знаете ли къде се намира Аштън
Хаус?
— Има ли човек, който да не знае? – отвърна генералът шеговито. – Ще
се видим отново, Аштън.
Със замислено изражение обърна коня си към далечния край на Ротън
Роу и поднови разходката си.
— Да се приберем по друг път – предложи Марая. – За всеки случай.
Мърфи кимна в знак на одобрение.
И Адам, и Мърфи бяха подозрително неизненадани от нападението,
което можеше да завърши фатално.
Нещо не беше наред. Тя възнамеряваше да разбере какво точно.

***
На връщане към Аштън Хаус Адам забеляза, че конярят непрекъснато се
оглежда за евентуални опасности. Същински войник или по-точно –
телохранител. Ако Мърфи не бе проявил бдителност, стрелецът навярно
щеше да успее в мисията си.
Идеята таен враг да е организирал експлозията на яхтата му се струваше
малко отвлечена, но усещаше паренето в рамото си съвсем осезаемо.
Налагаше се врагът му да бъде открит и спрян, защото Адам не
възнамеряваше да се крие през останалата част от живота си.
Марая се бе погрижила външният му вид да не привлече тълпа от
разтревожени прислужници при влизането им в къщата, но още щом
стъпиха в преддверието, попита тихичко:
— Адам, ти и Мърфи не се изненадахте особено от опита да те застрелят
в средата на Лондон. Има ли нещо, което не споделяш с мен?
Марая имаше право да знае.
— Според приятелите ми някой се опитва да ме убие – отвърна той. –
Преди не го вярвах, но сега съм склонен да се съглася.
Тя пребледня.
— Защо някой ще иска да те убие?
— Интересен въпрос. Ще ми се да знаех отговора. Вероятно езическата
ми кръв е позор за английската аристокрация. Никой няма по-добро
обяснение. – Обърна се към дошлия да се погрижи за тях иконом: –
Холмс, ще повикаш ли лекар? Претърпях малък инцидент в парка.
Холмс се ококори при вида на кървавите петна, неприкрити напълно от
жакета на Адам.
— Веднага, ваша светлост.
Икономът хукна, а Адам продължи:
— Щом съм вероятна мишена, добре е да се върнеш на север. Колкото
по-бързо, толкова по-добре. Днес можеше да пострадаш. – При тази мисъл
още изтръпваше. – Ако това се случи, няма да го понеса.
— А аз не си представям как ще се прибера вкъщи и ще чакам да чуя, че
херцогът на Аштън е бил убит – тросна се тя.
 — Няма да се стигне дотам – отвърна той по-уверено, отколкото се
чувстваше. – Сега, когато се потвърди, че имам враг, ще впрегна
херцогската си власт да открия мерзавеца. – Не желаеше да се впуска в
подробности как точно ще го направи, защото просто нямаше отговор.
Приближи се към лъснатата до блясък полица, където лежаха
новопристигналите писма и отдели едно. – Ето отговора от адвоката ти.
Подаде го на Марая.
Тя разчупи печата и хвърли поглед на десетината реда.
— Писал го е чиновникът му. Господин Гранджър не е в града, но се
очаква да се прибере по някое време днес. Имам записана среща за утре
сутринта. Отсъствието на господин Гранджър обяснява липсата на отклик
досега.
— Чакам с нетърпение да чуя и неговото обяснение. – Забеляза как тя
свъси вежди и добави: – Ще пътуваме с обикновена карета, без герба на
херцогството. Не възнамерявам отново да се превърна в лесна лишена.
— Дано да е достатъчно – отвърна тя угрижено.
Не я винеше. Самият той бе неспокоен. Но не възнамеряваше да се крие
през остатъка от живота си.
Прегледа другите писма и забеляза едно, надписано с почерк, който му
се стори познат. Разчупи печата и установи, че е от лейди Агнес
Уестърфийлд.

Мой скъпи Адам,

Нямам думи, за да опиша радостта си, когато научих от Мастърсън,
че си оцелял. Достойните добри мъже на света не са достатъчно, та
един да бъде пожертван.
Според думите му раните ти са повлияли на паметта ти. Опитвам
се да си представя колко ли странно се чувстваш да не помниш
собствения си живот с някои малки изключения. Вероятно е страшно
обезпокоително.
Говорих с господин Ричардс, лекарят, грижил се за мнозина от моите
ученици, включително и за теб. Има известен опит с травмите по
главата. Било невъзможно да се определи дали паметта ти ще се
възвърне, или не, и тази мисъл ме плаши.
Въпреки това, ако никога не си припомниш ранните си години, ще
започнеш нов живот, а това не е изцяло лошо. Мнозина от нас биха
предпочели да забравят някои неща. Макар да не започваш като дете с
родители, които да те отгледат и защитават, ти си заобиколен с
много приятели, готови да направят всичко за теб. Брой и мен сред
тях.
Силно съм изкушена да дойда в града, за да те видя, но един от новите
ми възпитаници преминава през труден период и не е редно да го
оставя. Ще дойда обаче в Лондон при първа възможност. Приеми го или
като обещание, или като заплаха.
Като момче преживя големи промени в живота си и въпреки това се
приспособи чудесно. И този път ще успееш да го направиш.
С най-сърдечни пожелания,
Лейди Агнес Уестърфийлд

Докато четеше чуваше ласкав женски глас в ума си и в съзнанието му

започнаха да изплуват образи. Първият бе как гледа отвисоко стройна
привлекателна жена, която се държи сякаш е напълно естествено да
разговаря с момче, качило се на клон на дърво и стиснало здраво мръсно
куче. Приятелите му бяха прави по отношение на кучето: Бхану Първи
вероятно беше най-грозното куче на света, но и най-любящото. Лейди
Агнес веднага го бе схванала.
В главата му започнаха да нахлуват и други спомени. Как тя го учи,
напътства, утешава… Усети ръцете й около раменете си, докато плачеше,
четейки писмото от адвокатите на фамилия Аштън, с което го известяваха
за смъртта на майка му. Лейди Агнес му даде топлината, от която отчаяно
се нуждаеше и пред никого не спомена за проявената му слабост да
заплаче. Спомените го умиляваха, ала му действаха и болезнено.
Марая го хвана решително за ръка и го поведе към близката врата.
— Ще изчакаме лекаря в малкия салон. – Останали насаме, тя го
придърпа с угрижено изражение да седне до нея на кушетката. – Какво
стана? След като прочете писмото, изглеждаш все едно ударен от гръм.
Той си даде сметка, че разтърква пулсиращите си слепоочия и отпусна
ръце.
— Беше много мило писмо от лейди Агнес Уестърфийлд и пробуди
някои спомени от ученическите ми години. Да, подейства ми като удар, но
благоприятно.
— Чудесно! – Хвана го за ръка. – Спомняш ли си други неща? Например
как замина за Шотландия, за да изпробваш яхтата си?
Той се замисли и поклати глава.
— А нещо от детството ти в Индия?
Опита се да се върне там, но не откри нищо ново. Въпросите й обаче му
помогнаха да се фокусира върху изплувалите преди малко спомени.
— Сещам се предимно за случки от училище и с приятелите ми. Как сме
се запознали, как е започнала дружбата ни…
— Успяваш ли да ги подредиш хронологично?
— Да видим… – Свъси вежди и се опита да види образите по-ясно. –
Помня срещата с лейди Агнес, пътуването до Кент и как пристигаха
другите момчета. Учехме, правехме бели… – Сега изплува и Джейни.
Наистина беше очарователно дете.
— Да, повечето са оттогава, но са относително ясни.
Усмихна се при спомена как бяха започнали и как се бяха задълбочили
отделните дружби. Забавляваше се с приятелите си, имаха притеснения, а
понякога стигаха и до конфликти. Решението на Мастърсън, Рандъл и
Къркланд да отидат чак до Шотландия, за да търсят тялото му го беше
смаяло. Сега обаче разбираше, че щеше да постъпи по същия начин за
всеки от тях. Бяха по-скоро братя, а не приятели.
Ясно помнеше как хвърли през стаята Рандъл, докато учеше момчетата
на каларипаяту. Тогава Рандъл си счупи ръката, но въпреки болката се
смееше и щом се оправи, настояваше Адам да му покаже как се прави тази
хватка. Местният лекар, господин Ричардс, невъзмутим мъж на средна
възраст, намести счупения крайник. Мяркаха му се безброй истории,
включително и преживелици с другите му съученици – Уиндхам и Балард.
— Звучи обещаващо – отбеляза Марая. – След като възвърна толкова
голяма част от паметта си изведнъж, скоро ще се наместят и други
парченца.
 — Вероятно е въпрос да се намерят верните ключове – предположи той.
– Лейди Агнес отключи спомените ми от училищните години.
— Навярно Джейни ще се окаже ключът към по-следващите години –
подсказа му Марая с неутрално изражение.
В салона влезе Уорф. Изглеждаше разтревожен.
— Ваша светлост, ранили са ви!
Марая пусна ръката на Адам и се изправи.
— Оставям те на грижите на камериера ти. Лекарят скоро ще дойде.
Утрото бе пълно със събития.
Да. Опит за убийство и възвръщане на голяма част от паметта му.
Вълнуващо бе да си спомни такава голяма част от живота си. Не бе
изключено да намери и улика, която да го насочи към онзи, който иска да
го убие.
Но най-трудната част бе да гледа как Марая изчезва.

Глава 28

На Марая й ставаше все по-лесно и по-лесно да оставя Адам, без да

поглежда назад. Дано, когато го направи за последен път, съвсем да се е
усъвършенствала. Дори не се стовари върху леглото. Вместо това отиде в
общата им всекидневна с Джулия и се отпусна в един фотьойл.
Приятелката й я нямаше и цареше блажена тишина.
Жени ли бяха ключа към миналото на Адам? Лейди Агнес отключи
голяма врата; когато се върне в Лондон, Джейни щеше да направи същото,
подозираше Марая. Адам бе открил друга част от миналото си в личното
си светилище до спалнята му. Скоро щеше да си възвърне целия си живот.
Няма да има нужда от нея и така бе редно. За пръв път се срещнаха
неотдавна; преди няколко седмици. Щеше да се прибере вкъщи и да живее
като госпожица Кларк от Хартли. Когато остарее и побелее, времето,
когато е познавала Адам, щеше да представлява малка вълна в езерото на
живота й.
Ала няма да го забрави; никога няма да го забрави.
Сковаността й продължи, докато Джулия не нахлу със сияещо лице в
стаята.
— Марая, толкова се радвам да те видя! Прекарах чудесно при баба.
Колкото повече говорим, толкова по-силна става. Чудесно е, че предприех
това пътуване.
Марая изостави мислите си, които застрашително водеха към
самосъжаление.
— Самата ти изглеждаш подмладена поне с пет години. Разкажи ми за
баба си.
Джулия охотно се подчини.
— Умна е и безкрайно отзивчива. Винаги ме е одобрявала. Дори когато
никой от семейството не го правеше. Нямам представа какво щях да правя
без нея.
— Бабите са точно за това – отбеляза Марая носталгично. – Баба Роуз се
отнасяше благосклонно с мен, дори когато бях най-палава.
Джулия седна на стола срещу нея.
 — Приятно ли мина ездата с Аштън?
— Да, до момента, в който някой не стреля по него – отвърна Марая
мрачно. – Не пострада особено, но не бе хубаво начало на деня.
Джулия ахна, а приятелката й описа подробно какво се бе случило.
— За такъв приятен мъж се е сдобил с доста опасни врагове – отбеляза
Джулия. – Ти също можеше да пострадаш. Или дори да бъдеш убита.
Марая въздъхна.
— Ще бъда в безопасност, като си тръгна от Лондон, а това означава –
след няколко дни. Надявам се и Аш да се опази.
— Ще го направи. Силен е, интелигентен е и има верни приятели.
— Дано да е достатъчно. – Сърцето й се късаше при мисълта топлото,
страстно тяло на Адам да лежи студено и мъртво. Даде си сметка, че е
стиснала ръце в юмруци и ги отпусна. Беше й хрумнало нещо толкова
ужасно. Съзнаваше, че не бива да го изрича на глас, ала пренебрегна
съвета на добродетелната Сара. – Джулия, знаеш ли начин жена да не…
зачене?
Джулия премигна, но не издаде по друг начин шока си.
— Знам един-два метода. Не гарантират сто процента, но обикновено
дават резултат. – Усмихна се леко. – Това е една от най-честите причини
жени да идват при мен. Особено съпруги, родили вече много деца. Да
имаш или да нямаш дете винаги е било работа на жените.
— Как е най-добре да се предпазиш? – попита Марая, загледана в ръцете
си, отново стиснати в юмруци.
Щеше да умре от срам, ако Джулия я попита защо се интересува.
Джулия обаче не я попита.
— Натопена в оцет гъба обикновено дава резултат. – Спокойно обясни
какво точно се прави. – Всъщност нося няколко гъби със себе си. Човек
никога не знае кога ще попадне на изпаднала в нужда жена. Да ти дам ли
една?
— Моля те – съвсем тихо прошепна Марая.
Джулия стана, за да донесе гъбата от спалнята си. На минаване край
Марая постави нежно ръка на рамото й.
— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?
— Възможно е и да не го направя. – Ноктите на Марая се впиха в
дланите й. – Но… може вечно да съжалявам, ако се въздържа.
— Звучи ми честно.
Обърна се, за да отиде в стаята си. В този миг Марая се обади:
— Проявяваш ли романтичен интерес към преподобния господин
Уилямс?
— Боже милостиви, не! – възкликна Джулия с вирнати вежди. – Имала
съм съпруг и определено не се интересувам от втори. Давам ти разрешение
да флиртуваш с него, колкото искаш, когато се върнем в Хартли.
Марая се усмихна кисело.
— Нищо чудно и да го направя. Той е приятен и симпатичен и когато в
Хартли отново подхвана безупречен живот, вероятно той ще е
единственият подходящ мъж, когото някога ще срещна.
Джулия се засмя.
— Покажеш ли се в лондонското общество, мъжете ще закръжат около
теб като пчели около кошер.
Марая направи гримаса.
 — Нямам желание да ме ужилят.
Джулия придоби сериозно изражение.
— Искало ли ти се е вълните да бяха изхвърлили Аштън на друг бряг?
— Никога – отвърна Марая веднага. – И не съжалявам, задето се влюбих
в него. – Ето, изрече го на глас. – Сърцето ми е наранено, но ще оцелея.
Всъщност доста харесвам господин Уилямс. Един ден е възможно да
изпитам и друго.
Джулия излезе, а Марая се запита дали ще събере смелост да прелъсти
Адам и да използва гъбата. И ако опита, дали щеше да успее? Ако си
спомни годеницата си, честта ще го задължи да бъде верен на бъдещата си
съпруга. Но ако Джейни остава неясен образ… Е, тогава нещата ще бъдат
по-различни.
Джейни щеше да го притежава завинаги. Марая бе готова да се задоволи
с една-единствена нощ.

***
Срещата на Марая с адвоката бе назначена за късно сутринта. След като
закуси в стаята си, тя отиде в двора на конюшнята зад къщата. Адам,
застанал до малка затворена и доста неугледна карета, разговаряше с
Мърфи.
Развеселена, тя попита:
— Това превозно средство от конюшнята на Аштън ли се появи, или е
специално сътворено?
Адам се усмихна.
— Сътворено е специално. Вчера обясних на Мърфи какво точно ми
трябва и ето го сега това чудо.
— Чудесно си се справил, Мърфи – засмя се тя. – Каретата ще се слее
съвсем непринудено с другите по лондонските улици.
— Особено след като ще използваме задния вход на Аштън Хаус –
обясни Адам. – Надявам се злодеят да няма съучастници, които да
наблюдават всички изходи.
— Сутринта каретата мина през входа. Прилича на карета, каквато би
използвал търговец – обади се Мърфи. – Никой няма да се досети, че
вътре пътува херцогът.
Мърфи явно бе готов да ги предпази всячески, но докато се качваше в
купето, на Марая й се искаше това да не се налага. Седна с гръб към
движението, за да не са един до друг с Адам. Колкото по-голяма дистанция
имаше между тях, толкова по-добре, но в малката карета мястото не бе
много, дори двамата пътници да се стараеха да не се докосват взаимно.
Мърфи бе облечен спретнато, но скромно. По пътя през градините към
задния изход Марая забеляза мъже да патрулират край оградата.
— Пазачи ли си наел?
— Бивши войници – обясни Адам. – Всички, дори секретарят ми,
настояха. Мръкне ли, броят им ще се увеличи.
— Не е приятно да се живее така.
— Няма да е за дълго, надявам се. – Адам въздъхна. – Не бях склонен да
се съглася, но в къщата има много хора. Ти също си тук. Няма да си простя,
ако някой пострада заради моя небрежност. – Загледа се през прозореца. С
наближаването на Ситито движението по улиците ставаше все по-
оживено. – Предпазните мерки дават резултат, но едва ли ще те защитят
напълно от похитител, решен на всичко.
— За щастие оръжията невинаги стрелят точно. А ако те нападнат
директно, ти си в състояние да се защитиш – заяви тя прагматично. – Още
помня как запрати Джордж Бърк в другия край на стаята. – Усмивката на
Адам породи желанието й да се наведе напред и да го целуне. Не го
направи, ала й мина през ума, че напоследък не го бе виждала да се
усмихва много. – Според приятелите ти, както спомена, си в опасност.
Защо смятат така?
Веселото му изражение се изпари. Накратко й обясни какво бяха
открили за експлозията на борда на „Начинание“. Накрая тя обобщи:
— Значи някой иска да те убие, но без видим мотив, освен евентуално
негодувание срещу индийската ти кръв.
— Възможно е да съм обидил някого, но да не си спомням. Или да водя
тайно безпътен живот, неизвестен на приятелите и близките ми, и да съм
си създал изобилие от врагове. – Сви рамене. – Не ме интересува толкова
причината, колкото как да спра този тип.
— Съгласна съм. – Устните на Марая се извиха в усмивка. – Трудно ми е
да си представя как водиш безпътен таен живот.
— И на мен – призна той.
Двамата се спогледаха и прихнаха. Тя покри уста с ръка и погледна през
прозореца. Помисли си колко интимно нещо е споделеният смях.
Надяваше се той и Джейни да са в състояние да се смеят заедно.

***
Кантората на господин Гранджър се намираше в средата на деловия
район на Ситито; нито в най-скъпата му част, нито в най-бедната. Марая
забеляза това още щом слезе от каретата. Имаше логика. Баща й държеше
на компетентността, но би я потърсил срещу разумна цена.
Мърфи остана при каретата, а Адам въведе Марая в кантората. Мястото
бе добре поддържано, въпреки множеството папки по писалището на
младия чиновник. Той се изправи с усмивка.
— Вие трябва да сте госпожица Кларк.
— Да. А това е моят приятел, херцогът на Аштън – отвърна тя, решила да
се възползва максимално от благородническото присъствие на Адам.
Очите на чиновника се разшириха.
— Ще съобщя на господин Гранджър за пристигането ви.
Изчезна и се върна след по-малко от минута, а глас зад него се
провикна:
— Приготви чай за посетителите ни!
Марая се запита дали ако беше сама, щяха да й предложат чай. Влезе
във вътрешния кабинет, а Адам я следваше по петите. Господин Гранджър
пристъпи напред и я посрещна любезно. Беше солиден мъж с посивяла
коса и макар да хвърли поглед на Адам, нямаше вид на човек склонен към
подлизурство.
— Моля седнете – посочи той два стола пред масивното си писалище. –
Радвам се най-после да се запознаем, госпожице Кларк. Баща ви винаги се
хвали с вас и вашите бизнес умения. Той също ли е в Лондон?
Марая застина.
— Не знаете ли, че е мъртъв?
— Мили Боже, не! – възкликна Гранджър. – Кога стана?
 Тя преглътна с усилие; почувства се както когато за пръв път чу
новината. Забелязал състоянието й, Адам се намеси:
— Преди няколко седмици. На път за Лондон господин Кларк бил
нападнат и убит от разбойници. Както ни съобщиха, бил погребан в
местната черква в Хертфордшър.
— Господин Кларк ме посети преди два месеца – изрече адвокатът
бавно. – Обмисляше промяна в завещанието си и възнамеряваше да дойде
отново, но оттогава не съм го виждал. И през ум не ми е минавало, че ще
го сполети такава зла участ.
— Обясни ли защо иска да направи промени? – попита Марая
озадачена. – Аз съм единствената му наследница. Това ще се отрази ли на
наследството ми?
— Не обясни защо – отвърна адвокатът. – Доколкото предишното
завещание не е променено, вие наследявате всичките му притежания.
— Понеже наскоро се е сдобил с имението Хартли, вероятно е искал да
подсигури дългосрочната прислуга – предположи Адам.
— Възможно е, макар да не ми го е споменал. Може да му е хрумнало да
постъпи точно така. Често действаше импулсивно. – Мисълта на Марая се
насочи в друга посока. – Получих писмо от вас, господин Гранджър.
Потвърждавахте смъртта му.
— Не е възможно! – отвърна адвокатът невъзмутимо. – Днес за пръв път
чувам за кончината на баща ви.
— Писмото беше с вашия монограм.
— Не съм лъжец, госпожице Кларк – заяви адвокатът суховато.
Адам се намеси:
— Бланка с монограм може да бъде открадната или фалшифицирана.
Носиш ли писмото със себе си?
Марая поклати глава.
— Не очаквах да ми потрябва. Бях решила да скъсам отношенията си с
господин Гранджър, защото му писах четири пъти, а той не ми отговори.
Гранджър се намръщи.
— Не съм получавал никакви писма, госпожице Кларк. Веднага щях да
ви отговоря. Имението Хартли, знам, е в един от най-отдалечените краища
на Англия, но не се съмнявам, че кралската поща функционира и там.
— Естествено – съгласи се Адам и погледна Марая. – Кралската поща
стига до Хартли, но в повечето селца оставят пратките в общия магазин.
Ако е така и в Хартли, да не би Джордж Бърк да е подкупил собственика да
задържа писмата, адресирани до теб?
— Би било напълно незаконно! – възмути се господин Гранджър.
— Но не е невъзможно – уточни Адам. – Напълно е в стила на Бърк.
Марая ахна, защото й хрумна и друга мисъл.
— В такъв случай значи и писма от татко може да са укривани. Има
вероятност да е жив!
В очите на Адам се четеше състрадание.
— Възможно е. Но все пак отсъства от Хартли много повече, отколкото се
очакваше.
Той имаше право, даде си сметка тя. А и златният пръстен на баща й,
който Бърк й даде… Представляваше доказателство, че баща й наистина е
мъртъв. Изправи се неуверено.
— Моля да ме извините, господин Гранджър. Налага се да премисля
доста неща.
Двамата мъже също се изправиха.
— Разбира се, госпожице Кларк – кимна адвокатът. – Уведомете ме, ако
мога някак да помогна да разрешим тази загадка. – Поколеба се, ала
добави: – Без неоспоримо доказателство за смъртта на баща ви, ще
придобиете законно право върху имението Хартли след седем години.
— Ясно – промълви тя вдървено.
Адам я хвана под ръка с думите:
— Ако научите нещо полезно, господин Гранджър, пратете съобщение
до мен или госпожица Кларк в Аштън Хаус.
Марая съумя да не загуби контрол. Когато обаче се качиха в каретата и
потеглиха към дома на Адам, се разтрепери и се обърна към Адам, който я
взе в прегръдките си.
Надеждата причинява и силна болка.

Глава 29

Адам не пусна Марая, преди тя да спре да трепери; щеше му се да има

още какво да направи, за да намали болката й. По средата на пътя тя се
отдръпна. Бе потресена, но очите й бяха сухи.
— Бях започнала да приемам смъртта на татко. Сега… не знам какво да
мисля.
— Бърк вероятно е фалшифицирал писмото от Гранджър. Докато са
прехвърляли собствеността на имението, е научил кой е адвокатът на баща
ти. Според мен има и съучастник в Хартли, който е спирал писмата ти да
стигнат до Лондон. – Щеше му се да е по-оптимистичен, но все пак добави:
– Същият съучастник е пречел и писма да стигат до имението. Това обаче
не обяснява защо баща ти не се появи лично толкова дълго време.
Марая въздъхна.
— Основателен въпрос, но какво, ако е пострадал или е болен и не е в
състояние да пътува? Тогава е обяснимо защо се бави толкова дълго. Ами
ако в момента пристига в Хартли и е изненадан да не ме намери? – Гласът
й изневери. – Неизвестността е нещо мъчително.
Адам хвана ръката й.
— Трагедията се приема по-леко от неизвестността. Болезнено е, но е по-
лесно.
— Прав си – кимна тя. – Какво обаче да предприема сега? Как откриваш
човек, който липсва и дори може да е мъртъв?
— Ще наема хора да потърсят баща ти – увери я Адам. – Стигнал е до
Лондон, както ни е известно, защото е посетил Гранджър. Запиши всичко,
което ти е известно за графика му: кога е тръгнал от Хартли, кога е
възнамерявал да се върне, с какво е пътувал – пощенска карета или
обикновена? Всичко, с което си наясно, или което предполагаш. Опиши
външния вид на баща ти и навиците му. Има ли места или хора, които би
посетил, докато е в района на Лондон?
При перспективата да се действа тя придоби замислено изражение.
— До следобед ще ти приготвя тази информация. А когато видя Джулия,
ще я питам какво мисли за двойката, натоварена да отговаря за пощата в
Хартли.
— Много работа ти предстои. – Стисна ръката й и я пусна. – Ще открием
истината за баща ти.
— Бърк също може да ни каже какво знае.
— Да намеря този негодник оглавява списъка ми със задачи, повярвай
ми.
Удовлетворена, тя се премести на седалката срещу него. За пръв път
Адам беше доволен, задето е дяволски богат. Щеше да похарчи колкото е
необходимо, но да осигури душевно спокойствие на Марая.

***
Марая бе възвърнала част от самообладанието си, когато с Адам
пристигнаха в Аштън Хаус. Егоистично се надяваше мистерията около
баща й да я задържи още няколко дни в Лондон. Със завръщането на
Джейни Лофорд от Линкълншър ситуацията щеше да стане нетърпима за
Марая, но засега бе повече удоволствие, а не мъка да се подвизава тук.
Появи се икономът.
— Имате посетители, ваша светлост. – Холмс му връчи луксозна
визитка. – Генерал Стилуел, съпругата и дъщеря им ви очакват в малкия
салон.
Генералът не бе губил време да го навести. Адам се запита с досада какво
ли ще иска. Вероятно светска услуга, която да помогне на дъщеря му да се
омъжи. Но мъжът прояви смелост, като хукна след стрелеца и дори да
кроеше планове да се възползва от влиянието му на херцог, бе заслужил
това право. Щеше да се наложи да обсъди с Формби колко силно е
влиянието му всъщност и за какво го е използвал преди. Погледна Марая.
— Искаш ли да видиш Стилуел?
Тя се усмихна.
— Не успях да му благодаря подобаващо. Сега ми се отдава тази
възможност.
Адам последва Марая в салона и… застина на място; дъхът му секна.
Даваше си бегла сметка за високата фигура на Стилуел и младо момиче до
прозореца, но вниманието му бе приковано към жената, която се изправи
и го наблюдаваше с неопределена надежда. Беше чернокосата красавица
от сънищата му и бе облечена в бродирано алено сари. Невъзможно.
Невъзможно!
Тя се усмихна плахо, неуверена как ще бъде приета.
— Даршан?
Само тя го наричаше с второто му име. В главата му нахлуха спомени,
както стана след писмото на лейди Агнес. Сегашните обаче бяха
многократно по-силни. Припомни си детството, баща си, дългото пътуване
до Англия.
И не само ранните си години, но и времето в Англия след завършването
на училище. Беше се надявал спомените му да се възвърнат изведнъж, но
сега възникна опасността да го удавят.
Марая го докосна по ръката и го върна в действителността.
— Адам, добре ли си?
Той се овладя достатъчно, за да я дари с колеблива усмивка. С Марая
преживяваха странен ден; и двамата научиха, че изгубените им родители
вероятно не са изгубени. Част от него искаше да се отърси от разкъсващата
го болка, но нямаше как; не и когато пред очите му стоеше чудо. Протегна
ръце, опасявайки се дали е жива.
— Мамо?
Сияеща, тя взе ръцете му в своите. Допирът и бе топъл и нежен.
Притегли я в обятията си, като си мислеше за безбройните нощи, когато бе
плакал за нея. Сега, с лице заровено в рамото му, тя плачеше за него. Беше
много по-дребна, отколкото в сънищата му, но навсякъде щеше да я
познае по парфюма – екзотичен, непознат в Англия аромат. Беше
несравнимо по-красива, отколкото я помнеше.
Сега, отблизо, се различаваха фините бръчици около очите; имаше вид
на жена, видяла какво ли не през живота си. Същевременно бе много
млада, за да има син на неговата възраст. Явно е била почти дете, когато се
е омъжила за баща му. С пресипнал глас той успя да промълви:
— Казаха ми, че си мъртва.
Генерал Стилуел изсумтя.
— Изтръгнали те от ръцете на майка ти. Властите, естествено, ще се
придържат към тази версия, за да те откъснат от индийските ти корени. За
твое добро, разбира се.
За негово добро. Адам си представи как настойниците му говорят
подобни неща, убедени, че така е най-правилно да се погрижат за
малолетен херцог, за жалост със смесена кръв.
Майка му стоеше пред него и си бършеше сълзите.
— Съжалявам, задето съм такава ревла – извини се тя на безупречен
английски с очарователен акцент.
— Според мен случаят напълно заслужава човек да поплаче отбеляза
Марая спокойно. – Най-добре всички да седнем. Ще позвъня да ни
сервират чай.
Майката на Адам го притегли да седне до нея на кушетката. Марая се
намести отстрани и внимателно наблюдаваше дали Адам няма да има
нужда да му помогне. Той благодари на Бог, че Марая е до него да го
подкрепи в този водовъртеж от емоции и спомени. Ненадейно му хрумна
нещо. Обърна се към генерала.
— Ти си мой пастрок!
Стилуел кимна.
— Както споменах в парка, с баща ти бяхме приятели. Лакшми потърси
помощта ми, когато властите те отведоха, но аз бях на мисия. Докато се
върна, ти вече пътуваше към Англия. Не я информираха за нищо, освен че
ще бъдеш отгледан подобаващо за статута ти.
— Пълни глупости! – възкликна възмутено Лакшми. – Сякаш непознати
ще знаят как да възпитат сина ми! – Хвана ръката на Адам. Сиво-зелените
й очи се открояваха на тъмния й тен. – Винаги съм мечтала за този ден, но
не знаех дали ще настъпи. Когато пристигнахме в Лондон и чухме за
смъртта ти…
Потрепери.
— Понякога съм се питал дали Лакшми не се омъжи за мен, само за да я
доведа в Англия, където да те потърси – подхвърли Стилуел с тон, пълен с
нежност.
Ласкавият поглед на съпругата му го увери, че е схванала шегата му.
— Извадих голям късмет със съпрузите си – сподели Лакшми. – Сестра
ти също няма да го отрече.
 — Сестра ми? – повтори той неразбиращо.
Порови се в спомените си, но там нямаше сестра.
Майка му посочи младата дама до прозореца, която наблюдаваше
разиграващата се сцена с огромен интерес.
— Това е сестра ти, лейди Кири Лофорд. Бях бременна, когато баща ви
почина. Не го споделих с властите от страх да не вземат и нея.
— Кири. Какво прекрасно име! – възкликна той. Запита се дали е в
състояние да понесе нов шок. Новооткритата му сестра… приличаше на
Адам: тъмна коса, зелени очи и по-висока от майка им. Беше облечена в
европейски стил и щеше да се впише във всеки английски салон, въпреки
излъчваната лека екзотичност. Подобно на майка им, беше красавица. –
Винаги съм искал сестра – обяви той. Изправи се, прекоси стаята и отиде
при нея. – Ти обаче едва ли си искала по-голям брат. Чувал съм какви
чудовища са понякога.
Тя му се усмихна с весели пламъчета в очите.
— За щастие, брат ми, не беше наоколо, за да ме тормози, когато бях
малка.
— Ще ми се да бях, Кири – прошепна той нежно.
Усмивката й се стопи.
— И на мен – призна тя тихо.
Хвана ръката й и я стисна.
— Тогава да започнем да сме брат и сестра отсега, лейди Кири.
В този миг се обади генералът.
— Имаш също полусестра и полубрат. Томас и Лусия Стилуел.
— И са голяма напаст – вметна Кири невъзмутимо. – Ще те накарат да се
замислиш дали да ни приемеш.
— Кири! – сгълча я майка й.
— Нямам търпение да се запозная с тях – усмихна се Адам. Но не и днес.
Разтърка си главата. – Поразен съм от всичко научено.
Марая се намеси:
— Аштън бе ранен в главата при експлозията, която за малко не го уби и
паметта му е нарушена.
— Освен това вчера стреляха по него – допълни Стилуел и се изправи. –
Няма да останем за чай, но се интересуваме дали ще приемеш майка си и
сестра си.
Адам го погледна ужасен.
— Да не сте допускали, че няма?!
— Имаше подобна вероятност – отвърна Стилуел безцеремонно. –
Зависеше доколко адвокатите и настойниците ти са те настроили против
произхода ти.
— Така и не успяха. Ще вечеряте ли с мен утре? Всички. Включително
Томас и Лусия. – Надяваше се дотогава да се възстанови достатъчно и да
съумее да ги приеме с радостта, отговаряща на ситуацията. – Ще останете
известно време в Лондон, надявам се.
— Вероятно завинаги. – Майка му сви рамене. – Всичките ми деца са
наполовина англичани. Имат право да опознаят корените си. – Вирна
вежди въпросително. – На теб Индия липсва ли ти, или си по-доволен,
задето те доведоха в Англия?
Самият той не се бе замислял по въпроса и му трябваше известно време,
за да намери отговора.
 — И двете. Индия ми липсва, но държа на приятелствата, които
изградих тук.
Погледна Марая.
С известна угриженост в очите тя се изправи.
— Аш е прекалено голям джентълмен да ви помоли да си тръгнете.
Вместо него ще го направя аз. Още не се е възстановил напълно от
злополуката.
— Разбира се. – Майка му се надигна и го погали нежно по бузата. – Не
изглеждаш в бляскава форма. Почини си. Утре ще те видя и засега това ми
стига.
Той съумя да се държи овладяно, докато се сбогуваха, ала когато Марая
отиде да изпрати гостите – неговото семейство, – той се отпусна на
кушетката, опря лакти върху коленете и зарови лице в дланите си. Толкова
прекрасни неща се случиха днес. Защо изпитваше такава болка?

Глава 30

Докато семейство Стилуел изчакваше каретата си, майката на Адам се

обърна към Марая с очарователна усмивка. Нищо чудно, че бе омаяла
двама съпрузи.
— Извинявай, госпожице. Така и не ни представиха една на друга.
— Как да стане при толкова събития – отвърна Марая. Питаше се колко
точно да разкрие за ролята си в живота на Адам. – Аз съм Марая Кларк.
Вълните изхвърлиха Адам на брега на моето имение и го приютих.
Отначало не помнеше кой е, но сега се възстановява. Училищните му
приятели го намериха и предложиха да ме придружат заедно с моята
приятелка госпожа Банкрофт до Лондон. Аштън великодушно ни покани
да отседнем тук по време на пребиваването ни в града.
— Ти негова годеница ли си? – попита Лакшми със сияещи очи.
От този пълен с надежда въпрос сърцето й се сви.
— Не. Сгоден е за братовчедка си Джейн Лофорд. Скоро ще се
запознаете, предполагам.
Генералът прие спокойно обяснението, но двете жени изглеждаха
озадачени. Марая бе доволна от появата на каретата, защото това сложи
край на разговора.
Сбогува се и тръгна към Адам. Новооткритото му семейство определено
беше приятно и несъмнено щеше да му донесе много щастие. Но той
изглеждаше потресен от срещата и то – не от радост.
Влезе в салона и го завари приведен напред; едва дишаше. Седна до него
и постави ръка на гърба му.
— Приличаш на попаднал в ада човек – промърмори тя.
Той вдигна глава и се усмихна мрачно.
— Описанието ти е доста точно.
— Физическа болка ли изпитваш? Или психическа? Или и двете?
Пое си дълбоко въздух, докато обмисляше отговора и накрая отвърна:
— И двете. Раната ме боли, но на душата ми й е по-тежко. Множество,
ако не и всички спомени се върнаха и сега се борят за място в главата ми.
Крайният резултат ще бъде добър, но процесът е… мъчителен.
 Това обясняваше окаяния му вид.
— Ще успееш ли да стигнеш до стаята си горе?
Той отново пое дъх и се изправи.
— Да. Физически съм наред. Просто се давя в прекалено много щастие.
— Целият ти свят се промени, а промените винаги са болезнени.
Хвана ръката му и го поведе към спалнята му. Влязоха и тя веднага
извади ключа от тайника и отвори вратата към светилището му.
— Как се досети? – изненада се той. – Точно от това имам нужда: от
спокойствие и медитация. Ще се присъединиш ли към мен?
Благодарна, задето пожела компанията й, тя влезе в помещението.
Мигом усети спокойствие и си даде сметка, че това й е толкова нужно,
колкото и на него.
Не бе забелязала големите възглавници, пъхнати зад един от
пиедесталите, докато той не издърпа две. Тя седна с извити на една страна
колене. Адам се настани до нея; направи го с много по-голяма лекота,
вероятно заради натрупания опит.
Хвана я за ръка, затвори очи и започна да диша дълбоко и бавно. Тя
последва примера му и почувства как емоциите започват да се уталожват.
Адам щеше да й помогне да открие истината за баща й и тя щеше да я
приеме, каквато и да е.
След дълъг спокоен интервал от време той стисна ръката й.
— Главата още ме боли, но в хаоса започва да се появява ред. Благодаря
ти.
Тя отвори очи. Изражението му бе уморено, но отново приличаше на
себе си.
— Не мога да си представя какво изпитваш сега, когато научи, че майка
ти е жива и имаш цяло семейство, за чието съществуване не си подозирал.
— Тази част е чудесна. – Той направи гримаса. – Днес ме сполетя чудо, а
ти се сблъска с една несигурност. Не е честно.
— Дори татко като по чудо да не се върне от мъртвите, аз го имах през
всичките години, докато растях. Ти не си имал майка повече от двайсет
години. Ситуациите някак се балансират взаимно.
— До мен беше лейди Агнес. Беше достоен заместник. – Свъси вежди. –
Само като прочетох писмото й, част от спомените ми се върнаха. Появата
на майка ми възстанови друга, по-голяма част и сега именно тя бушува в
главата ми. Много е странно. Все едно вървиш по време на земетресение и
си наясно, че не можеш да имаш вяра дори на краката си.
— Дали са се възвърнали всичките ти спомени?
Стори и се по-безобидно да зададе въпроса така, вместо да го попита
направо дали помни как се е влюбил в Джейни Лофорд и е поискал ръката
й.
— Трудно ми е да си припомня онова, което не помня. Но благодарение
на медитацията постигнах спокойствие и се опитах да подредя образите и
случките. Нещата ми се струват доста цялостни. Поне допреди няколко
месеца. Помня как работех по плановете за парната яхта и как подготвях
пътуването до Шотландия. Има обаче празнина от есента до появата ми на
брега на Хартли.
Тя се отказа от заобиколния си подход.
— А помниш ли годежа си?
Той поклати глава.
 — Помня само съня си, в който държа Джейни в прегръдките си. –
Извърна глава. – И помня, че винаги съм имал… слабост към нея.
Колкото и внимателно да подбираше думите си, те пак я жегнаха. Явно в
тази насока нямаше да се случи никакво чудо. Джейни е скъпа негова
приятелка от години; врекъл се е да я направи своя съпруга. За щастие
Марая се бе усъвършенствала да крие реакциите си по този въпрос.
— А помниш ли нещо, което да ни подскаже кой се опитва да те убие?
— Никакъв спомен за врагове, готови да ме убият, или за таен безпътен
живот. – Със свободната си ръка, защото с другата все още държеше
нейната, посочи изображенията на индуистките божества. – Това май е
единственият таен живот, който имам.
Какво друго би било полезно да узнае?
— Доколкото Хал Лофорд най-много ще се облагодетелства от смъртта
ти, сещаш ли се за нещо, което би го уличило?
— Помня го като човек, напълно неспособен да лъже – отвърна Адам. –
Трудно ми е да си го представя като мой убиец.
— Понякога хората ни изненадват. – И какво по-добро прикритие от
това да се правиш на честен и прям като Хал? – Дано си припомниш още
нещо, след като съзнанието ти се успокои.
— Дано. – Изправи се, помогна й да стане и я изведе от помещението. –
Странно е, но и чудесно, да се ровя в ума си и да не откривам само празни,
ехтящи коридори. Лейди Агнес обаче е права: всички имаме неща, които
предпочитаме да забравим.
— Лоши неща, случили се на теб, или лоши неща, които ти си
причинил?
— Случилото се на мен е част от онова, което представлявам. Но ми е по-
трудно да се изправя лице в лице с нещата, които аз съм направил. –
Поколеба се, ала продължи: – Преди години бях на голям прием в
двореца. Присъстваше и един индус. Вероятно дипломат. Всички
присъстващи англичани подчертано го избягваха. Редно бе да отида при
него и да го заговоря. Вместо това се отдалечих. Не исках хората да ме
видят как приказвам с него и да се сетят за смесената ми кръв.
Тя трепна, но успя да отбележи:
— Е, това е само една дребна случка. Погледнато от друг ъгъл е измяна
спрямо учтивостта и онова, което си ти.
— Така е. – За пореден път си разтърка главата. – Сигурно ти е страшно
отегчително постоянно да се грижиш за мен. Доколкото си спомням,
преди експлозията на яхтата винаги съм бил в цветущо здраве.
Тя си припомни стройното му силно тяло и напълно му повярва.
— И пак ще бъдеш. След година ще гледаш на сегашния период като на
интересен сън. – Ако междувременно не го убият, мина й през ума. – Да
остана ли при теб?
Той поклати глава.
— Ще си почина с надеждата всичко в съзнанието ми да се подреди.
Дано не искам прекалено много.
— Аз никога не съм имала амнезия, а въпреки това не бих определила
съзнанието си като подредено – подхвърли тя с усмивка. – Да кажа ли на
господин Формби да започне разследване на случилото се с баща ми? Ще
ми се да се захване възможно по-бързо.
Той понечи да кимне, но спря.
 — По-добре говори с Рандъл. По-добър е в разследванията. Не мога да
ти опиша колко се радвам, че вече си припомням такива неща!
— Гледах те как се мъчиш преди. Уверявам те: вече никога няма да
приемам съзнанието и спомените си за даденост.
— Нито пък аз. – Хвана ръката й и я целуна, от което я побиха сладостни
тръпки. – Ти си съкровище, Марая. Благодаря на всички богове, че съдбата
ме срещна с теб.
— Дали е съдба или шанс, оказа се приятна изненада и за двамата. –
Щеше да е толкова лесно да се отпусне в обятията му. Вместо това тя
издърпа ръката си. – Дали Уорф няма да намери лек за главоболието ти?
Адам се замисли.
— Всъщност, доста е вещ по отношение на болките и лековете. Ще го
попитам.
Строен, тъмен и безобразно привлекателен, той дръпна шнура, за да
повика камериера си. Беше невъзможно човек да повярва, че някой иска
да го убие, но тя видя с очите си доказателството.
— До по-късно – промърмори тя. – Ако проспиш вечерята, няма да се
обидя.
Измъкна се от стаята и пое из обширната къща към своите покои.
Звънна да й донесат чай и се настани зад бюрото във всекидневната до
спалнята й. Колкото по-подробно опише баща си, навиците му и
пътуването му към Лондон, толкова по-полезна щеше да бъде
информацията.
Привършваше, когато се появи Джулия, усмихната след поредното
посещение при баба си. Докато приятелката й си пиеше чая и се
подкрепяше с джинджифилови курабийки, Марая й разказа за срещата с
адвоката. Завърши с думите:
— Допускаш ли двойката, която отговаря за пощата в Хартли, да е била
подкупена да краде писмата ми?
Джулия се замисли.
— Господин Уоткинс би бил шокиран от подобно предположение. Голям
педант е и много се гордее с отговорностите си. Виж, съпругата му Ани… –
Джулия поклати глава. – Все се заглежда по представителни мъже.
Възможно е да греша, но на Джордж Бърк не би му било трудно да я убеди
да краде чужда поща. Ти получавала ли си някакви писма, докато беше в
Хартли?
— Почти никакви. Бях улисана да ръководя имението и прислугата и не
разполагах с много време за кореспонденция. Нямам роднини освен баща
ми, а и поради пътуванията ни напред-назад от години, не бях изненадана
да получавам толкова малко писма.
— Твърдението на Бърк, че баща ти е бил убит, обяснява защо не си
получила писмо от него. А липсата на писма от адвоката вероятно се
дължи на негова немарливост.
— Точно така – съгласи се Марая. Изтри запотилите се длани в роклята.
– Все си повтарях, че татко е мъртъв, защото иначе щеше да се появи в
Хартли. Същевременно ми е невъзможно да не храня надежда за
обратното.
— Джордж Бърк е лош човек, факт. Но едва ли лъже за смъртта на баща
ти – отбеляза плахо Джулия.
Разумът на Марая го съзнаваше; сърцето й обаче проявяваше упорство.
 Запита се дали да сподели новината за новооткритото семейство на
Адам и реши да го направи. Тяхното преоткриване скоро щеше да е
известно на всички и бе по-добре приятелите му да са подготвени.
Описа посещението на семейство Стилуел и каква голяма част от
паметта на Адам се е върнала. Джулия поклати глава и весело изчурулика:
— Не бива да излизам от Аштън Хаус. Толкова неща се случват в мое
отсъствие!
— Днешната новина поне е хубава, а не като вчерашната стрелба по Аш.
– Сгъна внимателно бележките и се изправи. – Ще ги сваля долу, за да
стигнат до Рандъл.
Беше почти в подножието на стълбището, когато лакей отвори входната
врата. Влязоха Рандъл и Уил Мастърсън. С угрижен вид се отърсиха от
дъждовните капки.
— Марая, толкова се радвам да те видя! – възкликна Мастърсън. – Какво
става? Аш е бил прострелян!
— Само одраскване – увери ги тя. – Но последните два дни са пълни със
събития. Елате в малкия салон и ще ви разкажа всичко.
Влезе в помещението, следвана от двамата мъже. Мина й през ум, че
салонът вече й е толкова познат, колкото и всекидневната в Хартли. Първо
описа инцидента в парка и отново ги успокои, че Адам не е сериозно
ранен.
После премина на семейството му и как си е възвърнал паметта.
Приключи и Уил, изумен, поклати глава.
— Това е повече от чудесно. Значи си е припомнил почти всичко.
— Да, до последните няколко месеца преди да замине за Шотландия.
Рандъл изруга тихо.
— Дано Аш си възвърне скоро спомените и от този период. Ще ни
помогнат да заловим злодея.
— Адам те похвали колко много те бива в разследванията – обърна се
Марая към Рандъл. – Задвижил ли си вече процеса?
Той кимна.
— Познавам таен полицейски агент от Боу Стрийт, който ще разреши
мистерията. Роб действа от деня на завръщането ни в Лондон.
— Разполагаме и с друга възможност – обади се Уил. – При експлозията
на „Начинание“ е загинал и някой си Шипли, но тялото му така и не е
намерено. Човекът има голям опит с парните котли и е от Лондон. Още в
Глазгоу Къркланд нае хора да го издирят. Сутринта стана ясно, че Шипли
е жив и се е върнал в столицата… Ще бъде интересно да разговаряме с
него.
Приятелите на Адам не си бяха губили времето.
— Тайният ти агент от Боу Стрийт може ли да разследва няколко случая
едновременно? – поинтересува се Марая. – Имам спешни въпроси.
— Какви? – откликна Рандъл охотно, видимо забравил колко
подозрително се бе отнесъл към Марая първоначално.
Тя отново описа срещата с господин Гранджър и завърши с думите:
— Искам да разбера какво е станало с баща ми. Ако наистина е мъртъв,
ще го приема. Но ако е жив, то къде е, какво се е случило… – Подаде
записките си на Рандъл. – Описах всичко полезно, което се сетих.
Той ги прегледа набързо.
— Отлично. Ще ги дам на Роб. Вероятно ще поиска да говори и лично с
теб. Склонна ли си?
— Естествено – отвърна тя изненадана. – Защо да откажа?
— Някои дами приемат тайните агенти от Боу Стрийт за прекалено
недодялани за деликатните им натури – отвърна той суховато.
Тя се ухили.
— Вече гледаш на мен като на дама ли? Смаяна съм, но и искрено
поласкана.
Уил се засмя, а Рандъл, засрамен, сведе очи.
— Ти си много повече дама, отколкото аз – джентълмен. Ще ми
простиш, надявам се, проявената навремето грубост.
— Бранеше приятеля си. Как да те виня?
— Мнозина биха го сторили. – Прибра записките в джоба на жакета си.
– Освен информация за баща ти, искаш ли и Джордж Бърк да бъде
открит?
— Баща ми е по-важен, но вероятно би ни помогнало, ако намерим Бърк.
– Стисна устни. – Ако съзнателно е излъгал за убийството на татко, той е
достоен за презрение.
— Да го убия ли от твое име? – попита Рандъл учтиво.
— Не ме изкушавай – отвърна тя, без да е напълно сигурна дали той се
шегува, или не.
— Добре. Тогава само ще го ступам здравата.
Поради блясъка в очите на Рандъл този път Марая бе сигурна, че той не
се шегува.
— Не прекалявай все пак – реши да смекчи присъдата тя.
Макар и неохотно, бе длъжна да признае, че ако е истинска дама, като
въображаемата си сестра, предложението на Рандъл трябваше да я
шокира. През последните седмици обаче се убеди в едно – никога няма да
стане модел за подражание по отношение на поведението и най-добре бе
да спре да се опитва.
Адам спеше, а приятелите му си тръгнаха. Марая отиде да потърси
господин Формби. Секретарят разполагаше с просторен кабинет в задната
част на къщата и охотно й предостави адреса в Линкълншър, където бе
отседнала Джейни Лофорд. Дори й даде плик с предплатена марка, за да
не се налага тя да я купува.
Преди да започне да пише, Марая обмисли внимателно какво точно
иска да изрази. Не биваше дори да загатва за романтична привързаност
между нея и Адам. По-добре бе да звучи като загрижена леля.
Скъпа госпожице Лофорд… Започна с извинение, задето й праща писмо,
след като не се познават, после сбито предаде обстоятелствата, при които е
срещнала Адам. После премина към същината.

Майка ви, естествено, се притеснява за здравето ви, но ако сте се

възстановили достатъчно, за да пътувате, върнете се в Лондон при
първа възможност. Аштън е прекалено грижовен, за да поиска да
тръгнете от Линкълншър заради него, но като добра негова приятелка
считам за редно да знаете, че годеникът ви има нужда да сте до него в
този момент.
Ваша най-искрено,
госпожица Марая Кларк
 Въздъхна и запечата писмото, готова да го прати сутринта. Може да не е
истинска дама, но се опитваше да направи най-доброто за Адам.
Надяваше се някъде в небесата да отбележат този неин благороден жест.

Глава 31

Адам се разбуди; главата вече не го болеше. Всъщност – беше бистра,

каквато не я бе чувствал… от много дълго време.
Със затворени очи проследи какво става в съзнанието му. Отделните,
разпокъсани парченца, сякаш се бяха наместили в приятно цяло. Тук-там
в спойката имаше ръбчета, но вече не се чувстваше така разпокъсан и
фрагментиран както преди.
Сега ясно си спомняше живота си като херцог. Управляваше имотите си,
нещо само по себе си трудно, дори с компетентната и всеотдайна помощ на
Формби и другите. Седеше в Камарата на лордовете, слушаше дебати,
вземаше решения как да гласува. Помнеше хора, които са се обръщали
към него за помощ било за себе си, било за децата си.
В Къмбърланд му бе трудно да приеме статута си, но сега си даваше
сметка колко по-удобен е животът му като херцог. Беше работил съвестно,
бе използвал влиянието и парите си добре и бе успял в начинанията си.
Върна се назад, за да подреди живота си. Започна от детството си в
Индия. Макар да бе сънувал майка си, сега вече помнеше и баща си:
зеленоок, благ, добродушен, с всички сетива се наслаждаваше на
предлагания от Индия богат и различен живот. Десетте им години заедно
бяха се оказали достатъчни, за да опознае Андрю Лофорд и вечно да усеща
липсата му след това.
В главата му се въртяха всевъзможни ярки спомени. Най-старият
вероятно бе как язди кон, а Андрю го държи в прегръдките си. Баща му
посочваше всевъзможни цветя в гората, птички в небето. Назоваваше ги
бавно и многократно, та Адам да ги запомни. Сега му се привиждаха
ярките им цветове, чуваше чуруликането и усещаше букета от наситени
аромати.
След като баща му получи вестта за наследството си, шестият херцог на
Аштън започна приготовления да се върне в Англия. Адам обаче долавяше
неохотата му да се прибере. Само след две седмици треска повали Андрю и
след четирийсет и осем часа отне живота му. Не позволиха на Адам да
посети болния, за да не се зарази.
Като обръщаше поглед назад, Адам се питаше дали баща му толкова
силно не е искал да замине, че отслабените му съпротивителни сили да са
му навлекли болестта и сега костите му завинаги да лежат в любимата му
Индия.
Докато се взираше в този период от живота си, Адам попадна и на
откъслечни спомени за младия Джон Стилуел. Родените в знатни
семейства индийки обикновено водеха затворен живот, но след брака си
Лакшми излезе от уединението си. Дали се бе омъжила за англичанин,
защото е копнеела за повече свобода? Ще я попита, отбеляза си мислено
той. Самият факт, че има възможност да я попита, предизвика приятна
топлина по тялото му.
 Стилуел бе редовен гост у семейство Лофорд. Понякога погледът му
следеше Лакшми с тихо примирено възхищение. На Адам никога не му бе
минавало през ум, че майка му ще се омъжи повторно и ще има още деца,
но сега той бе доволен, задето е намерила човек, който я обичаше и
държеше на нея.
Преметна крака през ръба на леглото и се изправи. От предишната му
отпадналост и умора нямаше и следа. Нощта бе настъпила. Значи бе
пропуснал вечерята. Тихо влезе във всекидневната си, където светеше
една-единствена лампа.
Взе ключа от тайника и с лампата в ръка влезе в убежището си.
Статуетките на божествата го наблюдаваха с древна мъдрост.
Погледът му се спря на Лакшми – нейното име бе приела майка му.
Чувстваше се здраво свързан с индийските си корени.
Същевременно се чувстваше и англичанин, а също и християнин. Беше
образован като английски джентълмен, придържаше се към
благородническата чест. Двете му същности отдавна имаха потребност да
се слеят. Сега се бе случило. И да е проклет, ако продължи да крие какъв
всъщност е.
Излезе от светилището и погледна часовника върху полицата над
камината. Още нямаше полунощ. Възможно е Рандъл да е буден. Помисли
дали да обуе обувки, но се спря. Къщата е негова. Ако иска, има право да се
разхожда бос и по риза.
Излезе от покоите си. В Аштън Хаус цареше тишина. През деня
постоянно имаше жужене, защото прислугата кръжеше, за да поддържа
огромната сграда. Прекалено голяма всъщност за сам мъж. Но нали бе
сгоден? Ако е рекъл Господ, един ден деца щяха да запълнят празните
пространства.
Погледна надясно. Покоите на Марая се намираха в далечния край на
коридора. Всъщност – доста близо. Щеше му се да помни повече за годежа
си. Възстанови някои неща отпреди инцидента, ала нищо особено
полезно.
Спомни си как радостно се смееше на палубата на „Начинание“, когато
яхтата пое по река Клайд. Всички работеха трескаво и насладата бе пълна.
Приятно му бе да зърва удовлетворените лица на инженерите и екипажа.
Възнамеряваше да им даде щедри бонуси, а сега някои бяха мъртви;
вероятно защото бяха работили за него. Мир на праха им.
Спомни си и сияещото лице на Джейни, но с раздразнение откри колко е
замъглено. Наистина ли се бе влюбил в нея? Да, обичаше я. Беше му като
сестра, каквато Кири никога не би могла да бъде, защото той и Джейни
изкараха заедно детството си. Но обичаше ли Джейни както обича Марая?
Струваше му се невъзможно.
Поглеждайки назад, си даде сметка, че е смятал никога да не се жени, за
да не предаде тегобата на смесения си произход на децата си. Копнееше за
партньорка и семейство и съзнателно бе крил индуистката си същност. На
някакво дълбоко, ирационално ниво бе приел, че ако я разкрие, ще бъде
фатално. Именно поради тази причина държеше всички на известно
разстояние; дори най-близките си приятели. Далеч по-трудно щеше да му
бъде да се крие от своята съпруга.
Затова ли бе предложил на Джейни? Познаваше го от дълги години, бе
свикнала с ексцентричностите му и вероятно му се е струвала безопасна.
 Марая го познаваше по-добре от всеки друг и го приемаше. На нея
всъщност й харесваха странностите му, които го правеха различен.
Същевременно му бе абсолютно ясно: дори да не може да обича
Джейни, колкото обича Марая, няма как да развали годежа; и не само
заради английската джентълменска чест. Джейни го обичаше и да я
отблъсне, когато го приема така охотно, бе… немислимо.
Завъртя се на пети и тръгна към покоите на Рандъл. Под вратата се
процеждаше светлина, затова почука.
Чу се стържене от крака на стол и Рандъл отвори. Зад него Мастърсън и
Къркланд седяха около маса по ризи, с бутилка кларет пред тях и чаши в
ръка.
— Вие виждам, отново съзаклятничите – отбеляза Адам суховато. –
Време е да се присъединя.
Къркланд вирна вежди и обяви:
— Херцогът се завърна!
— Минаха вече няколко дни, откакто се завърнах – заяви Адам.
Влезе, прие чаша вино от Рандъл и седна. Покоите бяха обширни почти
колкото неговите. Заради отчуждението от семейството си, Рандъл нямаше
друга квартира в Лондон и Адам му предостави стаи в Аштън Хаус, които
приятелят му да използва, докато иска.
— Не и в този вид – уточни Къркланд. – Марая ни каза за посещението
на майка ти и как си възвърнал по-голяма част от паметта си. Промяната е
видима.
Адам свъси вежди.
— В какво отношение ви се струвам различен?
След известна тишина Уил отговори:
— По-прикрит си някак си. Беше такъв и преди амнезията, но сега това
се е засилило. – Отпи от виното. – Има ли истина в думите ми?
Адам си даде сметка, че откакто Марая го намери, той се обвиваше с
резервираност, за да се брани. Беше я култивирал още като момче.
Държеше се нащрек дори с най-добрите си приятели. Това ли искаше?
Изправи се.
— Елате е мен.
Озадачени, но склонни да се подчинят, приятелите му го последваха по
коридорите до неговите покои. Адам запали голяма лампа и отвори
вратата на светилището си. Преднамерено официално ги покани с жест да
влязат.
— Запознайте се с тайния ми живот.
Гостите огледаха мълчаливо.
— Това е индуистки храм, нали? – попита Рандъл несигурно.
— Изработката на статуетките е великолепна – отбеляза Къркланд,
докато обикаляше и внимателно разглеждаше изображенията на боговете.
– Доколкото схващам това е личен параклис, каквито има в много домове.
— Само дето по стените няма разпятия. – Уил изгледа Адам
изпитателно. – Не е кой знае каква изненада, Аш. Никога не си крил
индийския си произход.
— Не съм – призна той, – но винаги съм крил колко много означава той
за мен.
— Не ни подценявай чак толкова – подхвърли Уил развеселен. – Бяхме
наясно, но понеже никога не си го обсъждал, ние също си мълчахме.
 — Уил може и да се е досещал – обади се Къркланд, зяпнал с
възхищение танцуващия Шива. – Аз не бях толкова прозорлив. Това тук
обаче не променя нещата. – Посочи статуетките. – Ти си какъвто си. Не
бих искал да си различен.
Адам усети парене в очите. Вероятно беше пушек от лампата.
— Не съм сигурен защо съм изпитвал необходимост да прикривам
голяма част от природата си. Но го правех.
— И съвсем оправдано – отбеляза Уил със сериозно изражение. – Нас не
би ни шокирал, но непознати биха се стреснали, ако знаеха за езическите
изображения, с които си се заобиколил. Твоите настойници ти набиваха в
главата, че трябва да си по-голям джентълмен от самите англичани, за да
си достоен за английско херцогство.
— Да благодарим на Господ за подривните методи на обучение на лейди
Агнес – промърмори Къркланд. – Без тях всички щяхме да сме
безнадеждно деформирани.
Напълно вярно. Именно лейди Агнес позволи на Адам да държи на
индийското си потекло. Така му помогна да съхрани разсъдъка си в
момент от живота му, когато бяха настъпили прекалено много промени.
Рандъл се обади:
— Не забравяй, че онзи, който иска да те убие, може да е подтикван само
от омраза заради смесената ти кръв.
Думите му ги върнаха в суровата действителност. Приятели, които
познаваха Адам от години, щяха да го приемат много по-лесно от
настроени враждебно непознати. Ще съхрани вярванията си и няма да ги
огласява наляво-надясно, но същевременно няма и да ги крие.
Как ли щеше да реагира Джейни? Ще го приеме ли, или ще го осъди?
Ако е второто, дали няма да развали годежа? Тази мисъл го изпълни с
надежда. Ала ако е честен по отношение на Джейни, първата й реакция
може да е шок, но най-вероятно щеше да приеме смесената му природа,
както току-що бяха направили приятелите му.
— Като стана дума за човека, който иска да ме убие, появи ли се още
информация? – Бяха се върнали във всекидневната му. – Да седнем и да
поговорим тук. Разполагам с повече място и с по-хубав запас от вино.
— Подценяваш качеството на виното, което с известни увещания успях
да измъкна от иконома ти. – Рандъл се настани на кушетката и протегна
дългите си крака върху ориенталския килим. – Предстои ни обсъждане,
което ще изпие поне няколко бутилки.
Уорф влезе тихо в стаята. Гласовете им сигурно го бяха събудили. Огледа
ги и попита:
— Нужно ли ви е нещо, ваша светлост?
Адам си даде сметка, че умира от глад, защото проспа вечерята.
— Плато със студени мезета няма да е излишно. Меса и сирена, не нещо
сложно.
Извади от шкафа за напитки бутилка кларет и я отвори, а Уорф отиде в
кухнята. Изпита задоволство, задето се сети къде да намери желаното
вино. Със същата лекота щеше да предложи бренди или шери, ако някой
ги предпочиташе. Чудесно бе заобикалящата те среда да ти е позната.
Наля, вдигнаха чаши и отпиха.
— Добре. Сега на въпроса. Има ли нова информация?
— Нед Шипли е лондончанин, който е работил на „Начинание“ –
подхвана Къркланд. – Според моя източник в Глазгоу са ти го
препоръчали за проекта ти, заради опита му с парни двигатели. Бил
мълчалив, но си знаел работата и здравата се трудил. След експлозията
изчезнал и се предполага, че е мъртъв. Тялото му обаче не е намерено.
Адам свъси вежди. Шипли…
— Името ми се струва познато. Възможно е да е станал жертва на
експлозията, или да я е предизвикал.
— Търсим го тук, в Лондон. Може да се е представил с фалшиво име в
Шотландия. – Къркланд отпи от виното. – Разполагам с подробно негово
описание. Има татуирана котва на лявата си ръка и череп на дясната.
Адам лесно си представяше татуираните ръце, но не знаеше дали са
плод на паметта му, или на въображението.
— Спомена, че ми е бил препоръчан. От кого?
Приятелите му си размениха тревожни погледи.
— Не е съвсем ясно – обясни Къркланд. – Възможно е да е бил Хал
Лофорд.
Адам се загледа невиждащо в кларета. Не беше сигурно, но се налагаше
да приеме, че май Хал – лорд, бъдещ негов зет, както и братовчед – се
опитва да го убие. Титлата и богатството биха изкушили мнозина
неуравновесени мъже.
— Има ли начин да го потвърдим, без да питаме направо Шипли или
Хал?
— Едва ли – въздъхна Къркланд. – Споменал си, колко си доволен,
задето братовчед ти е препоръчал Шипли, но всичко е много неясно. Ще е
от полза, ако си спомниш тази част от живота си.
На него му се искаше същото, но засега не се получаваше.
— Рандъл, прати ли вече Роб да издирва тукашния стрелец?
— Да, но не разполага с много данни – отвърна Рандъл. –
Информаторите му издирват също и Шипли, а по молба на Марая – и
Джордж Бърк.
Адам присви очи.
— Някакъв резултат?
— Ако Бърк се е върнал в Лондон, лесно ще го намерят, защото едва ли
ще се крие. Ако е извън града, ще отнеме повече време.
Адам си припомни мъката на Марая, когато узна за смъртта на баща си.
Ако Бърк я е излъгал…
— Ще говоря с него, щом го открият!
Рандъл се намръщи.
— Опасно е да се движиш из Лондон. Ако вчерашният нападател беше
по-добър стрелец, щеше да си мъртъв.
— Да, но отказвам да живея като затворено в клетка животно! Ще взема
предпазни мерки. – Адам сви рамене. – Възнамерявам да измъкна
похитителя от скривалището му.
Рандъл и Къркланд го погледнаха ужасени, но Мастърсън отбеляза:
— Звучи разумно. Вие двамата бихте ли приели да стоите заключени
вътре? Съмнявам се.
— Ще използвам затворена карета и ще наема още пазачи. – Адам допи
виното. – И ще организирам вечеря тук. Ще поканя Хал, майка му, моята
майка и семейството й, вас тримата, Марая и Джулия. Дръж се
заплашително, Рандъл. Хал може да си признае.
 Наля си отново. Имаше възможност Хал да се окаже невинен, но едва
ли.

Глава 32

Драмите от последните няколко дни бяха повод на следващото утро

Марая да предприеме онова, което всяка разумна жена щеше да направи:
да отиде на пазар с най-добрата си приятелка. Започнаха от по-
обикновените магазини и постепенно стигнаха до Бонд Стрийт, където
нещата са по-скъпи, но пък и не се намират другаде. По обяд и двете бяха
натоварени с пакети, а от часове Марая не беше мислила за опити за
убийство или изчезнали родители.
В последния магазин за платове от набелязания им план Джулия си
хареса два; единият – мек розов муселин, а вторият – резедав поплин.
— Кой да взема? Не мога да си позволя и двата.
— Въпреки това купи и двата – насърчи я Марая. – И двата ще ти отиват
много, а в Карлайл няма да намериш такива. Да се възползваме от Лондон,
защото след няколко дни ще го напуснем. Бог знае кога ще дойдем пак, а в
бъдеще ще се наложи сами да плащаме разходите по пътуването. Затова
купи и двата със спестеното от пътя сега.
Джулия се ухили.
— Нямаше да тръгна, ако на практика не беше без пари, а и ти току-що
ме въоръжи с основателна причина да проявя известна екстравагантност.
Даде знак на продавачката, че е готова с избора си.
На излизане Марая се спря на прага и огледа оживената Бонд Стрийт.
— Обичам провинцията и нямам търпение да се върна в Хартли –
въздъхна тя, – но и Лондон страшно много ми харесва. С татко често
пребивавахме тук, когато не гостувахме в нечие имение. – Усмихна се. –
Квартирите ни, естествено, бяха доста по-скромни от сегашната.
— Дотук денят е прекрасен – отбеляза Джулия. – Не бива да купуваме
нищо повече, защото няма как да го носим. Да седнем да се освежим в
някоя чайна, преди да се върнем в Аштън Хаус. – Неволно изтърва пакет и
се наведе да го вдигне. – Сега съжалявам, задето не приехме
предложението на Холмс да вземем карета и лакей. Краката ме заболяха
от ходене.
— Не искам да свиквам с лукса, който Аштън Хаус предлага – отвърна
Марая твърдо.
Карета и лакей щяха да бъдат още едно напомняне за социалната
разлика между нея и Аштън, а тя не желаеше нови доказателства.
Някой до тях ахна. Марая видя как елегантно облечена жена, вторачена
в Джулия, се обърна към компаньонката си с думите:
— Това не е ли…
— Изключено! – отсече другата, също модерно облечена дама. – Тя е
мъртва!
Джулия пребледня. Марая инстинктивно я хвана под ръка, обърнаха се
и с бърза крачка свиха зад първия ъгъл. Отдалечиха се достатъчно, преди
да сподели:
— Чай наистина ще ни дойде добре сега.
 Джулия пое дълбоко дъх.
— Няма ли да ме попиташ коя е тя?
— Не, ако не желаеш да го обсъждаме.
— Благодаря. Може, и да го направя някой ден. Ще бъде добре да
поговоря за миналото си.
Прекъсна ги ведър мъжки глас:
— Госпожице Кларк! Госпожо Банкрофт! Какво удоволствие да ви видя
отново.
Марая се обърна и видя Хал Лофорд да слиза от карета. Усмивката му бе
дружелюбна, но не я напускаше мисълта дали той не стои зад опитите
Адам да бъде убит. Затова не намери сили да поздрави.
Джулия не страдаше от подобни задръжки.
— Добър ден, господин Лофорд. Удоволствието е взаимно.
— Обикаляли сте, виждам, лондонските магазини. – Хвърли око на
множеството пакети. – Защо не оставите покупките си в каретата ми, а аз
ще ви заведа на обяд? Зад ъгъла има чудесен ресторант.
Марая и Джулия се спогледаха.
— Аз съм напълно склонна да ме поглезят с малко лукс – призна
Джулия.
Вероятно приятелката й се нуждаеше точно от това в момента.
— Благодаря, господин Лофорд. На драго сърце приемаме и двете ви
предложения – изчурулика Марая.
— Моля ви, наричайте ме Хал. – Даде знак на лакея си да вземе пакетите
и да ги постави в каретата. – Както всеки ще ви каже, не държа
непрекъснато да се обръщат към мен с „господине“.
Трудно бе човек да не го хареса, призна Марая наум. Но и не преставаше
да си задава въпроса дали не е толкова дружелюбен само на повърхността.

***
В края на чудесния обяд Хал подхвана със сериозен тон:
— Узна ли се нещо за човека, опитал се да застреля Аштън?
Притеснявам се негодникът да не направи нов опит.
— И аз. – Марая присви очи. – Ако направим списък на хората, които
биха искали да го видят мъртъв, ти ще бъдеш начело.
Вместо да добие гузен вид Хал отбеляза кисело:
— Съвсем наясно съм. А иронията е, че аз наистина не желая да бъда
херцог. Въобще няма да се справя. Адам е роден да поема отговорност.
Баща му беше уважаван английски офицер в Индия, а Адам е наследил и
кръвта на индуистки принцове чрез майка си. Чете и разбира
предложените законопроекти, които мен биха ме приспали веднага.
Веднъж искаше да ме предложи за място в Камарата на общините.
Престижно е, но без да се колебая отказах. Щях да се отегчавам безумно.
Джулия го погледна въпросително.
— А от какво се интересуваш, Хал? От залагания? Да омайваш дамите?
— И двете ми допадат, но истинската ми страст е да отглеждам коне.
Майката на Аш е с царско потекло. Моята е ирландка, от семейство, което
поколения наред е развъждало първокласни коне. – Ухили се. – И колкото
и да ме отегчава работата с документи, поддържам страшно подробни
досиета за всеки кон, който някога съм притежавал. Това никога не ми е
било скучно.
 Жените се засмяха. Марая погледна зелените очи на Хал, така сходни с
тези на Адам, и се запита дали Хал Лофорд е честен човек, или най-
опасният лъжец в Лондон.

***
Адам беше различен. Марая го долови още щом той влезе в салона
преди вечеря. Заради експедицията по магазините, която предприеха с
Джулия, не го бе виждала цял ден.
Докато го наблюдаваше как уверено пристъпва, ясно си даде сметка, че е
крайно време да отпътува от Лондон. Раненият, пострадал мъж с амнезия,
когото извлече от морето, сега бе пълнокръвният херцог на Аштън. Съвсем
естествено и непринудено носеше безупречно ушитите си дрехи и
излъчваше достойнство, авторитет и сила. Откакто приятелите му дойдоха
да го вземат от Хартли, бе започнал постепенно да се отдалечава от нея.
Сега, върнал се отново към обичайния си начин на живот, нямаше повече
нужда от нея.
Преглътна, за да разкара заседналата в гърлото й буца. Не искаше той да
живее вечно без миналото си, но за кратко, когато бе просто Адам и
останалият свят бе далеч от тях, бяха щастливи.
Той отиде до шкафа с напитки и се обърна към нея и Джулия:
— Желаете ли шери?
Погледът му се задържа върху Марая. Топлината му подсказваше, че и
той не е забравил напълно Хартли.
Преди да успее да отговори, вратата се отвори и Холмс обяви
пристигането на семейство Стилуел. Зад него вече стояха Лакшми,
генералът, Кири и двама по-млади хора. Адам прекоси салона, за да ги
посрещне. Целуна нежно майка си по бузата.
— Значи вчера ти не беше сън.
Лакшми го хвана под ръка, сякаш не можеше да се насити да докосва
отдавна изгубилия се син.
— Питала съм се дали някога ще събера на едно място четирите си
красиви деца. С Кири вече се запозна. Това са Лусия и Томас. Прекрасни
са, нали?
Лусия поруменя, ала Адам се засмя. Стисна ръцете на двамата и
отбеляза:
— Сдобих се с голямо семейство.
Четирите деца на Лакшми започнаха да бъбрят оживено. Наистина бяха
красиви, а силната им прилика доказваше тяхното родство. Адам видимо
се наслаждаваше на позицията си на най-големия брат.
Марая отново изпита тъга, защото нямаше как да е до Адам, но
същевременно се радваше, че се е събрал с новооткритите си близки.
Лусия, около седемнайсетгодишна, се очертаваше да стане поразяваща
красавица, като Кири, макар очите й да бяха сиво-зелени, като на майка
им. Томас, година-две по-малък, имаше синьо-сивите очи на баща си.
Кожата и на четиримата беше по-светла от кожата на Лакшми, но беше по-
тъмна от тена на англичаните.
Докато Холмс наливаше шери за гостите, генерал Стилуел се приближи
към Марая и Джулия.
— Подчертано привлекателни са, нали? – попита той гордо.
— Да – съгласи се Джулия. – Взели са най-доброто от английския и от
индийския си произход.
Изпълнена с любопитство, Марая се поинтересува:
— Генерал Стилуел, опасяваш ли се, че децата ти ще се сблъскат с
нетолерантност тук?
— Разбира се. Работата на родителите е да се притесняват. – Усмихна се
ласкаво на двете приятелки. – Сами ще го разберете един ден. Но щяха да
срещнат нетолерантност и в Индия, а и трябваше да открият английската
си същност. Отгледах Кири като свое дете, но тя е дъщеря на херцог, а в
Англия това е важно. Редно е да се възползва. А и споделено откровено –
това ще е добре дошло за по-малката й сестра и брат.
Нищо чудно, че генералът се бе опасявал как Адам ще приеме полубрат
си и своята полусестра. Подкрепата на херцога на Аштън щеше да им
помогне. Кири бе в още по-изгодна позиция. Макар баща й да не бе
оставил завещание по очевидни причини, Адам несъмнено щеше да й
осигури зестра, подобаваща за социалното й положение.
Икономът обяви, че вечерята е готова за сервиране. Докато се отправяха
към трапезарията, Адам тръгна редом с Марая.
— Майка ми, две сестри и брат! Истинско чудо.
— Така е. – Позволи усмивката й да покаже колко се радва за него. –
Дори нещо повече: чудесни хора са, а не са несговорчиви като някои
роднини.
Широко усмихнат, той я хвана под ръка.
— Щях да ги приема и несговорчиви, но тези са далеч по-приемливи.
Наблизо нямаше никой, затова тя сниши глас и сподели:
— Говорих с Джулия. Според нея не е изключено Ани Уоткинс, която със
съпруга си отговаря за пощата в Хартли, да е била подмамена, подкупена,
или и двете, за да крие писмата от и за имението Хартли.
Погледът на Адам се изостри.
— Не е пряко доказателство, но е интересно. Ако Бърк се е върнал в
Лондон, лесно ще го открием. Той ще ни помогне най-добре да разберем
какво е станало с баща ти.
— Надявам се да го намерите по-скоро. – Пое си бавно въздух. – С
Джулия възнамеряваме да си тръгнем след три дни. Разрешаваш ли да
помоля Холмс да провери разписанието на дилижансите? – Ръката на
Адам неволно стисна нейната; изглеждаше потресен. Затова тя добави
нежно: – Време е, Адам. Ще ми пишеш за всяка информация, която
откриеш за татко, защото, уверявам те, ще се погрижа за Ани Уоткинс.
Няма да краде повече писма!
— Да, права си, знам. – Мълчаливо направиха няколко крачки. – Ще ви
дам една от каретите си. Не желая с Джулия да пътувате с дилижанс.
Тя прихна неволно.
— Много пъти съм пътувала така. Не е страшно, уверявам те.
— Искам да го направя за теб, Марая. Позволи ми.
В очите му се четеше колко много държи на нея.
— Щом си сигурен. Глупаво би било да откажа безплатен превоз, който
ще ме остави пред прага на дома ми. А дори и да исках да откажа, Джулия
не би ми позволила – подхвърли тя чистосърдечно.
— Бихте ли останали един ден повече? Ще дам вечеря, за да се запознаят
двата клона на семейството ми, и ми се иска да присъствате. – Усмихна се
леко. – Според мен с Джулия ще окажете благоприятно въздействие.
 — Джулия със сигурност няма да възрази.
А и така Марая щеше да прекара още един ден с Адам.

Глава 33

Само ден и половина се оказаха достатъчни, за да открият Джордж

Бърк. Адам седеше в кабинета си и се занимаваше с безкрайната
бумащина, съпътстваща управлението на имотите му. Колебаеше се дали
да поднови договорите с арендаторите в Йоркшър, но понеже тамошният
управител го посъветва да го направи, той подписа документа.
Следващият бе за предстоящ дебат в Камарата на лордовете. Сега, когато
вече си спомняше кой кой е, бе редно отново да започне да посещава
заседанията. По време на тази сесия щяха да обсъждат интересни въпроси.
С облекчение побутна настрана книжата, когато Къркланд и Рандъл се
появиха на прага.
— Носите ли ми оправдание да се откъсна от задълженията си?
— Определено – отвърна Къркланд. – Бърк е отседнал в един хан близо
до Ковънт Гардън. Допреди час беше в стаята си. Ще го посетим ли?
Адам напористо отмести стола назад.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Отново взеха старата, затворена карета. Докато излизаха пак от задната
порта, Адам се запита дали онзи, решил да го убие, наблюдава дома му.
Трудно му бе да го повярва в днешния ясен пролетен ден, но превързаното
рамо под модната риза и жакета му напомняше за необходимостта да
проявява предпазливост.
Ханът на Бърк бе неугледен и бе виждал и по-хубави времена. Адам се
чудеше как плаща, след като бе проиграл имението си.
Кочияшът спря пред входа. Тримата слязоха, а от сенките се показа
строен мъж със светлокестенява коса. Адам го разпозна: Роб Кармайкъл,
тайният полицейски агент от Боу Стрийт.
Кармайкъл посочи нагоре.
— Бърк е още тук. Стаята в дъното на последния етаж.
— Благодаря, че го откри. – Адам погледна прозореца. – Някакъв
напредък в издирването на тайнствения Нед Шипли?
— Напоследък са го виждали на дока, но информацията не е потвърдена.
– Макар Кармайкъл да бе облечен като работник, говореше с културен
акцент. Нищо чудно; и той бе възпитаник на академия „Уестърфийлд“. –
Да се кача ли с вас?
— Ще ни помогне, ако се стигне до по-задълбочено разследване.
Адам влезе, а тримата го последваха. Ханджията надникна от задната
стая, видя скъпо облечените посетители с решителни изражения и
благоразумно се оттегли.
Изкачиха стълбите и застанаха пред вратата в дъното. Адам почука, едва
въздържайки се да не започне да тропа с юмрук.
— Кой е? – чу се познат глас.
Адам се сети как спаси Марая от лапите на Бърк и стисна зъби.
— Нося парите – извика той.
Изтърси първото, което му хрумна, но споменаването на пари привлече
вниманието на Бърк.
Чу се стържене на метал, резето се дръпна и Бърк отвори. Беше по риза,
с кървясали очи. Свъси вежди.
— Срещали сме се, но мътните да ме вземат, ако помня къде! Да не сте
загубили от мен на карти?
— В салона в имението Хартли – обяви Адам и пристъпи напред, преди
Бърк да успее да затръшне вратата. – Натрапваше се на госпожица Марая
Кларк.
Нещо в изражението на Адам накара Бърк да отстъпи и припряно да
застане зад леглото.
— Няма защо да водите приятелите си, за да ме ступате. Намеренията
ми бяха почтени. По дяволите! Предложих й брак!
— Ако си спомнят първата ни среща, не ми е нужен никой, за да ми
помогне да те убия сам, с голи ръце. Приятелите ми са тук, за да ме
възпрат да направя точно това. – Адам го дари с ледена, заплашителна
усмивка. – И не предлагаше почтен брак. Опитваше се да принудиш
Марая да постави себе си и наследството си в жалките ти ръце. Това обаче
не бе най-лошото, което й стори.
— Отпътувах от Хартли, щом научих, че е омъжена – опита се да се
защити Бърк. – Не съм я наранявал.
— Като изключим гнусната лъжа за мъртвия й баща. – Адам бавно си
изхлузи ръкавиците, все едно се готвеше да мине към насилие. –
Собственоръчно ли го уби, господин Бърк? В Стария завет пише: „Око за
око, зъб за зъб“.
— Не! – изкрещя Бърк паникьосан. – Не съм виждал негодника, след
като отидохме в кантората на адвоката му, за да прехвърлим собствеността
на имението Хартли, което бях заложих на карти.
— И докато си бил там, си откраднал бланки с монограма на Гранджър,
за да пишеш на Марая и да я осведомиш за смъртта на баща й.
Бърк премигна виновно и така потвърди подозрението на Адам.
— Казах ви: исках да се оженя за нея! Ако се чувстваше сама на този
свят, щеше да иска мъж да се грижи за нея, а кой би го направил по-добре
от мен? Познавам имението и селцето. Тя е хубавица и щеше да е изгодно
и за двама ни. Не исках никой да пострада. Когато баща й се върнеше, тя
щеше да е щастлива да го види и всички щяхме да се посмеем.
— Но Чарлс не се е появил – възрази Адам. – Това води до логичното
заключение, че си го убил, за да увеличиш шансовете си пред госпожица
Кларк. Също така си прелъстил и подкупил Ани Уоткинс, отговорна за
пощата в Хартли, за да крие писмата на госпожица Кларк.
— Откъде знаете… – Бърк се окопити и се върна към главния въпрос. –
Не съм го убил! Няколко седмици след като загубих имението, спрях да
вечерям в странноприемница извън Лондон. Там беше местният съдия-
следовател. С подчинените си току-що бе задържал разбойници,
тероризиращи района. Бяха убили двама души и ограбили мнозина през
последните месеци. Магистратът показа пълна с бижута конфискувана
кутия. Представих се за един от ограбените и от любопитство поисках да
ги разгледам. Попаднах на пръстена на Кларк. Изработката му е
необичайна и го бях запомнил. Обявих го за мой и ми го дадоха.
— Защото си джентълмен ли? – попита Рандъл изумен. – Ти, Аш, може и
да имаш скрупули, но не и аз. Дай да се разправя с него!
 От думите на Рандъл Бърк пребледня.
— Кларк ли беше единият убит от разбойниците? – попита Адам.
— Не знам. Не ги назоваха поименно. Ако Кларк не се е появил в
Хартли, възможно е да е една от жертвите. Или са го застреляли другаде.
Той и не заслужаваше друго – тросна се Бърк. – След като се сдобих с
пръстена, съставих плана как ще кажа на Марая за смъртта на баща й и тя
ще приеме предложението ми. Не очаквах да отнеме много време, за да я
убедя. Но се кълна в гроба на майка си: ако баща й е мъртъв, не аз съм
причината!
— Знаеш ли дали съучастничката ти в Хартли е скрила писма, които да
доказват, че Чарлс Кларк е жив?
Бърк сви рамене.
— Нямам представа. Не съм виждал Ани Уоткинс, откакто заминах от
Хартли.
Джулия явно имаше право кой е крил писмата за Марая.
— Наистина ли не знаеш дали Чарлс Кларк е жив, или мъртъв?
Адам се приближи и постави ръка върху рамото и врата на Бърк.
Направи го небрежно, ала пръстите му бяха върху внимателно избран
кръвоносен съд.
Бърк ахна, вкопчи се в китката на Адам и отстъпи към стената.
— Не знам! За бога, пуснете ме!
— Роб, ти имаш най-много опит с крадци и лъжци. – Адам отпусна
хватката, та Бърк да не припадне. – Дали ни казва истината?
Роб се замисли.
— Според мен, да. Но ако желаеш, ще запаля пура и ще я допра тук-там.
Винаги дава добри резултати.
Бърк простена от страх. Отвратен, Адам го пусна и попита:
— Какво да правим с тази свиня?
— Да го дадем на комисията по насилствено събиране на моряци и
войници – предложи Къркланд. – Ще допринесе да подобри маниерите
си.
Бърк съвсем загуби ума и дума.
— С приказки вероятно ще успее да се измъкне – не одобри идеята Адам.
– Но може да го обвиним в измама и злоупотреба с кралската поща. Това
подсъдимо ли е?
— Определено – отвърна Роб.
Бърк бе на път да припадне.
През това време Адам продължи да разсъждава на глас:
— Съдебните процеси се точат дълго. Имам по-добро решение.
Не разчел правилно изражението на Адам, Бърк задъхано промълви:
— Не може просто да ме убиете! Ще ви обесят за това!
Адам го дари с ангелска усмивка.
— Бих могъл. Аз съм висш благородник, Бърк. Имам място в Камарата
на лордовете. Тези господа тук също са благородници, с безупречна
репутация и ще се закълнат, че съм те убил при самозащита. Виждаш ли
ме като обвиняем?
Изражението на Бърк подсказа, че е разбрал безизходността на
положението си. Адам можеше да направи каквото иска с него и щеше да
му се размине.
Подхванатата игра изведнъж обаче омръзна на Адам.
 — Според мен – обяви той – едно дълго морско пътуване ще се отрази
добре на Бърк. Къркланд, ти как мислиш?
— Определено. Освен това има късмет – отвърна Къркланд. – Кораб на
компанията ми отплава тази вечер за Индия. Все ще се намери място и за
Бърк, макар и не кой знае колко удобно.
— Ще трябва да се задоволи – отсече Адам. Извади плик от джоба. – Ето
ти двеста паунда, Бърк. Повече са, отколкото заслужаваш, но ще ти дадат
старт за нов живот. Можеш, разбира се, да ги проиграеш на комар за една
вечер и да умреш от глад, ако така предпочиташ. – Присви очи. – Но ако
някога пак се върнеш в Англия, внимателно преброй дните, които ти
остават, защото няма да са много.
Бърк схвана бързо: по-добър шанс нямаше да му се яви. Затова почти
изхленчи:
— Трябва да си взема багаж и да напиша няколко писма, за да уведомя
някои хора, че напускам Англия.
— Кърк, с колко време разполага, преди да се качи на кораба? – попита
Адам.
— Около два часа – отвърна приятелят му. – С Роб ще останем тук,
докато се приготви, а после ще го качим.
Адам кимна в знак на съгласие.
— Ако Роб не възразява, ще му бъда изключително благодарен. Ще
оставя каретата да ви отведе.
— Готов съм на всичко за теб, Аш – увери го Кармайкъл усмихнат. –
Чудесно е да те видя отново в действие.
— Какво толкова? Само прочистване от паразити.
Адам се завъртя на пети, благодари на приятелите си и тръгна, следван
от Рандъл.
Разпореди на кочияша да изчака Къркланд, Кармайкъл и Бърк и с бърза
крачка продължи към къщи. Рандъл не изоставаше.
— Малко прекали с твърдението, че разполагаш с трима джентълмени с
безупречна репутация – отбеляза майорът.
Адам се усмихна широко.
— Но прозвуча добре, нали? – Хвърли кос поглед към приятеля си. –
Като мой бодигард ли ме придружаваш?
Рандъл се ухили.
— Само ако искаш. Иначе просто се разхождаме.
Адам се запита колко ли време ще мине, преди животът му отново да се
нормализира и една разходка да е наистина разходка.
Вероятно щеше да мине доста време.

Глава 34

Марая разреса разпуснатата си коса; съзнаваше, че времето изтича. На

другия ден щеше да се състои вечерята, на която Адам щеше да представи
двете си семейства едно на друго. После, на сутринта, Марая и Джулия
щяха да потеглят на север, за да се приберат.
Навън вилнееше буря и дъжд обливате прозорците. В далечината
трещяха гръмотевици.
 Подходяща нощ да съблазни мъж, който не й принадлежи.
Дни наред се колебаеше; толкова силно искаше да е с Адам, но
съзнаваше колко е нередно и как от това болката й само ще се засили още
повече. Тази нощ обаче бе последната, с която разполагаше, и не можеше
да отлага повече.
Усмихна се предпазливо на отражението си в огледалото. Беше взела
решение: щеше да действа, та после да не съжалява, вместо да прояви
консерватизъм и след това да съжалява още повече. Вътрешният глас на
Сара се бе предал и вече дори не й говореше.
Беше късно, къщата бе тиха и вероятно няма да я видят как се промъква
към покоите на Адам. Потопи в оцет дадената й от Джулия гъба, постави я
където трябва, облече най-хубавата си нощница и роба – прекрасни
копринени зелени одежди, подарени й навремето от енергична вдовица.
Прибра със зелена панделка косата си на тила, взе лампа и се измъкна
от стаята си. Щеше да умре, ако той я отблъсне; да, той щеше да го
направи учтиво, но щеше ли да го преживее тя?
Е, поне щеше да опита, а после – ако ще, да умре.

***
Сега, вече вкъщи и възвърнал по-голяма част от паметта си, Адам отново
медитираше сутрин; понякога го правеше и нощем – така прочистваше
съзнанието си и му помагаше да заспи.
Но колкото и да медитираше, не бе в състояние да забрави: само след
ден Марая щеше да излезе от живота му завинаги.
Приключи ритуала в светилището, заключи го и загаси лампите във
всекидневната. Остави да свети само онази на нощното шкафче до леглото
си. Над града бушуваше буря; отдръпна завесите и се загледа в
пронизвания от светкавици Лондон. Обичаше бурите.
На вратата му тихо се почука. Звукът бе почти заглушен от тътен на
гръмотевица. Изпълнен с любопитство отвори и… пред него, на
сантиметри, стоеше Марая. Погледна го; беше напрегната, дребна и
подвеждащо крехка.
— Може ли да вляза? – попита тя тихо.
— Разбира се.
Направи й път, като се чудеше защо е тук. Нали не, за да…
Тя влезе, облечена в одежди видимо предназначени да съблазняват.
Обърна се към него, впи огромните си кафяви очи и вече не така уверено
подхвана:
— Няма заобиколен начин, по който да го кажа. Ще легнеш ли с мен,
Адам? Взела съм предпазни мерки да избегнем всякакви нежелани
последици. – Извърна глава. – Съзнавам, нередно е, но Джейни ще те има
цял живот. Аз ще бъда благодарна, ако имаме една нощ, в която се
отдаваме взаимно без задръжки, страстно и с чувство, ако… ме желаеш.
От всички преживени напоследък шокове никой не бе по-голям от този.
— Ако те желая? Никога не съм искал повече нещо или някого. – Сви
ръце в юмруци, за да преодолее изкушението да я докосне. – Не би
трябвало да го правя. Но не се чувствам сгоден за Джейни. Тя ми е много
скъпа, но да бъда с теб не ми се струва измяна. Смятам го за нещо… в реда
на нещата.
— Тогава тази вечер нека бъдем заедно. – Усмихна му се закачливо. –
Ще създадем спомени, които ще живеят вечно в сърцата ни.
Амнезията му показа колко голяма роля играе паметта при
определянето на същността на човек и как поради липсата на памет човек
губи тази същност. Споменът за любенето им в молитвената градина още
топлеше душата му. Жадуваше и за други такива спомени.
Взе лампата от ръцете й, постави я върху писалището и докосна лицето
й, запленен от нежната й кожа. Тя го гледаше смело и по всичко личеше,
че желанието й е не по-малко силно от неговото.
И преди се бяха целували, ала не така напористо и същевременно –
гальовно; нямаше как да е иначе: времето им изтичаше. Устните й бяха
сладки като мед. Той развърза панделката, която придържеше прибрана
косата й. Кичурите се посипаха по раменете й като златна река.
— Толкова много исках да те видя и усетя цялата – прошепна той.
— Желанието е взаимно – засмя се тя леко. – При първата ни среща
оглеждах раните и натъртванията ти и не те оцених напълно.
Плъзна ръка под ревера на халата му; той усети топлата й длан върху
гърдите си.
По тялото му се разля сладостно чувство. Разтвори робата й; на слабата
светлина, под нощницата й, се очертаваше изкусителната й фигура.
— Марая…
Не му хрумнаха думи, за да опише красотата й. Плъзна ръце по гърба й.
Със съвършените си пропорции тя наподобяваше опияняваща богиня.
Наведе се и целуна гърдата й; усети как зърното й щръква под езика му.
Задъхана, тя си пое въздух и разтвори халата му. Той стоеше пред нея
гол, а възбудата му личеше ясно. Простена, когато тя го докосна по
интимните части.
— По-добре да намалим темпото, скъпа, иначе ще приключим много
бързо.
— Предпочитам да използваме цялата нощ – промълви тя.
Отметна халата от раменете му и той се свлече на пода.
Адам не усети студ, защото цялото му тяло гореше. Отне му само секунда
да изхлузи нощницата й.
— Прекрасна е, но ти си по-прекрасна – изпита потребност да сподели
той.
— Както и ти – заяви тя, докато той я вземаше на ръце, за да я отнесе до
леглото.
Отвън гръмотевиците ехтяха около къщата и мебелите се тресяха; или
това бяха ударите на сърцето му, докато се настаняваше в леглото до нея?
— Искам да целувам всеки сантиметър от тялото ти…
Залепи устни към шията й и усети как пулсът се ускорява.
— Има доста сантиметри, но моля, заповядай – насърчи го тя и зарови
пръсти в косата му. – Не мога да повярвам, че сме тук, заедно. Опасявах се
да не проявиш здрав разум.
— С теб, скъпа, губя всякакъв разум и следвам сърцето си.
И преди се бяха любили, но сега бяха по-устремени и по-целенасочени.
Знаеха целта си и всяка милувка, всяко докосване и всяка целувка ги
изпълваше с трепетно очакване. Започна да я гали между краката и тя
потрепери от наслада. Отначало го правеше бавно, но постепенно ускори
ритъма. Тя едва си поемаше дъх. Неволно извика, достигайки
кулминацията, и впи нокти в раменете му.
 Едва след време отвори очи. Усмихна му се и обяви:
— А сега е време да свършим заедно.
Въпреки неистовата си възбуда, той успя да запази контрол достатъчно
дълго, за да проникне нежно в нея. Изпадна почти в екстаз, докато тя
наместваше тялото си под неговото, а после с видимо удоволствие
подхвана неговите движения.
Много бързо намериха общ ритъм, сякаш винаги са били партньори, но
изпитваха и трепета на нови любовници. Тя бе жена, за каквато бе мечтал
през всичките си самотни години; жена, която го правеше цялостен.
— Обичам те – прошепна той. – Завинаги.
— И аз те обичам – промълви тя с очи, пълни със сълзи.
И в този момент двамата стигнаха едновременно до връхната точка.
Той се изтърколи до нея, притегли я към себе си и я прегърна, готов да я
защити от вилнеещата отвън буря. Дори небето плачеше, защото се
обичаха, а това явно не бе достатъчно.
Докато Марая лежеше удовлетворена в прегръдките на Адам, той
задряма. Лицето му бе спокойно, както рядко се случваше, откакто
приятелите му го откриха в Хартли. Тя плъзна нежно пръсти по рамото му.
Радваше се на присъствието му. Трудно й бе да повярва, че никога няма да
са заедно по този начин отново; не искаше да го повярва.
Помилва го по лицето. Той отвори очи и й се усмихна.
— Студено ли ти е?
— Малко – призна тя.
Дъждовната нощ бе хладна, а те лежаха голи върху завивките. Тя
потърси топлина, като се сгуши в него. Намираше го за съвсем естествено
да лежи притисната към него. Цял живот, посветен на целомъдрие, бе
изчезнал за час. Дали някога щеше да изпита такава близост с друг?
— Изглеждаш тъжна – отбеляза той и отметна кичур от челото й. –
Съжаляваш ли, че дойде?
— Не – отвърна тя искрено. – Но съжалявам, че тази нощ ще свърши.
Чертите на лицето му се изопнаха и тя зърна тъгата в очите му.
— Жалко, че няма как да спрем времето. – На леглото, при краката им,
имаше сгънато одеяло. Той се пресегна, разгъна го и го метна отгоре им. –
Поне можем да си създадем удобство.
— Благодаря – промърмори тя. – Но предпочитам теб пред всяко
одеяло.
Той се ухили.
— Нали няма да пропилеем остатъка от нощта в сън?
— Предпочитам да си създадем още спомени.
Той се излегна по гръб, притегли я върху себе си и подхвърли:
— Ще измислиш как да ме прелъстиш отново, сигурен съм.
И тя го направи; загърби всякакви задръжки и се посвети на
заниманието да го притежава всячески.
Потни и омаломощени, и двамата стигнаха за пореден път до сладостна
забрава.
— Не знаех, че страстта има и такава страна – призна тя.
— Или пък теб много те бива в любенето, както те бива в толкова други
неща.
Той я погали по бедрото.
— И аз не съм се любил така преди. Явно приносът е на двама ни. А ако
ми задаваш завоалиран въпрос: нямам чак толкова богат опит, колкото си
мислиш. – Усмихна се кисело. – Жените са ме интересували, както
интересуват всеки млад мъж, но винаги ми е било трудно да сваля
защитната си обвивка. Докато не срещнах теб.
Тя постави сплетени пръсти на гърдите му и опря брадичката си на тях.
— Имах късмет да те намеря, когато не знаеше кой си. Така опознах
истинската ти същност.
— Сега се старая повече да съм такъв.
Обърна я с гръб към себе си, притисна се до нея и я обгърна през кръста.
Телата им се наместиха идеално.
Тя се опита да остане будна, за да не загуби нито един скъпоценен миг.
Вече заспал, Адам дишаше равномерно до нея. Времето им изтичаше…

***
Газта в лампата бе намаляла и светлината бе още по-слаба, когато
отново се събудиха. Целунаха се. Този път бавно и напоително се отдадоха
на плътското си желание, защото съзнаваха, че вероятно е за последен път,
тъй като се зазоряваше. Адам потъна в нея и през тялото й преминаха
вълни на наслада. Телата им вече се познаваха и се сливаха без усилие.
— Обичам те – прошепна той. – Никога не се съмнявай в това.
— Никога няма да те забравя. – Отвори очи, за да наблюдава любимото
лице и… видя тъмната фигура на мъж, надвесена над Адам, с нож в ръка. –
Адам!
Ритна по посока на нападателя и го уцели в чатала.
— Кучка! – Мъжът залитна и изпусна ножа. На ръката имаше татуиран
череп. – Заради това и ти ще умреш!
Хвърли се отново напред, но Адам я сграбчи през талията и двамата се
претърколиха далеч от похитителя.
Адам се изви така, че той пръв да падне на пода и да смекчи удара за
нея. После веднага скочи и извика:
— Марая, дръпни се!
Застана между нея и мъжа, който ругаейки, заобикаляше леглото,
отново с ножа в ръка. Висок, едър и целият облечен в черно, човекът
представляваше кошмарна гледка. В сравнение с него Адам – гол и
невъоръжен – изглеждаше ужасно уязвим. Безстрашно обаче изчакваше
противникът да предприеме първата крачка.
Марая се изправи и трескаво се питаше какво да предприеме. Беше
безполезна при схватка с въоръжен мъж.
През отворения прозорец нахлу студен вятър. Бог знае как злодеят бе
успял да се изкачи и откъде знаеше точно в коя спалня да влезе. До
прозореца обаче зърна шнура за повикване на прислугата. Хвърли се към
него и го задърпа яростно, за да разбуди всички слуги в къщата.
— Хубавица е. Ще се позабавлявам с нея, след като те убия.
Скочи напред и замахна с ножа.
С точно отмерени движения Адам пристъпи напред, хвана ръката на
нападателя, завъртя го и го запрати към стената.
— Боже, проклет езичник! – извика мъжът. – Ще те нарежа на ситно, та
и майка ти да не те познае!
— Колко ограничено разсъждаваш – присмя се Адам, приближавайки
го. – За развлечение ли убиваш херцози със смесена кръв, или ти плащат?
 — И двете – просъска мъжът и отново се хвърли към Адам.
Адам обаче вече не беше там. Като сянка се бе промъкнал встрани и успя
с ръба на дланта си да нанесе удар по врата на злодея. Той залитна, ала се
задържа на крака.
Вратата на будоара се отвори със замах. Уорф и Рег Мърфи нахлуха с
пистолети в ръка. Преценявайки светкавично ситуацията, Уорф извика:
— Негодник!
Той и Мърфи стреляха едновременно.
Натрапникът докосна ребрата си с длан; когато я отмести, пръстите му
бяха окървавени. Превъзхождан по численост, но не ранен сериозно, той
скочи към прозореца. На оскъдната светлина Марая забеляза висящо въже
там. Мъжът се вкопчи в него и изчезна.
Силно смутена, голата Марая вдигна одеялото от пода и се закри. По
коридора се чуваха тичащи стъпки. Адам я сграбчи за рамото и я тласна
към камериера си.
— Мърфи да я изведе през твоята стая, Уорф. Не позволявай никой да я
види! Уорф, прибери веднага тези зелени копринени неща!
Трудно й бе да се притеснява за репутацията си, когато едва не убиха
Адам пред очите й. Тя последва Мърфи към стаята на Уорф. Конярят
затваряше вратата зад нея, когато Марая чу гласа на нахлулия в спалнята
на Адам Рандъл.
— Аш!
С Мърфи прекосиха будоара и се озоваха в обширната стая на Уорф.
Леглото беше разхвърляно.
— Починете си и си поемете дъх, госпожице – посъветва я Мърфи. –
Известно време в коридора ще е доста оживено.
Едва сега тя осъзна, че макар събеседникът й и Уорф да действаха бързо
и умно, двамата мъже бяха полуголи. Погледна леглото, а после отмести
очи.
— Хубаво е, че двамата бяхте тук и готови.
Мърфи изглеждаше смутен.
— След заплахите към негова светлост Уорф предпочиташе да сме
въоръжени. Просто за всеки случай. И двамата сме служили в армията.
Нетрадиционният живот на Марая я бе направил по-веща в житейските
неща, отколкото другите млади дами. Досещаше се за истинската причина
двамата мъже да са заедно тук, но реши да не задълбава във въпроса. И
Мърфи, подобно на нея, имаше основателна причина да не го видят
другите от домакинството. Затова само отбеляза:
— Аштън е късметлия да му служат такива като вас.
— Херцогът се държи превъзходно и с двама ни. – Мърфи нададе ухо
какво става навън. – Май поутихна. Готова ли сте да рискувате да се
върнете във вашите покои, госпожице Кларк?
— Да, моля. – Усмихна се кисело. – Чувствам се глупаво, загърната в
това одеяло.
Той отвори вратата, огледа коридора и й даде знак да се приближи. Тя
излезе и следвана от Мърфи след секунди бе пред вратата си. Там й хрумна
нещо. – Трябва да проверите пазачите отвън. Похитителят вероятно е
наранил някого, за да се промъкне.
— Сигурно сте права. Сега ще погледна. – Поколеба се, но продължи: –
Не се притеснявайте, че ще се разприказваме, госпожице. Не бихме
направили никога нищо, с което да нараним вас или херцога.
Тя предположи, че животът е направил коняря специалист по
забранената любов.
— Благодаря, господин Мърфи. Колкото по-малко каже всеки от нас,
толкова по-добре.
Вмъкна се в спалнята си, където бе оставила лампа да свети. Бързо
нахлузи чехли и замени одеялото с дебела нощница и роба. Сплиташе
косата си, когато Джулия се появи.
— Марая, какво стана? Изстрел ли чух?
Само минути бяха минали от нападението. Премисли светкавично и
реши да сподели истината.
— Бях при Адам, когато убиец с нож нахлу в спалнята му. Адам се справи
с него с голи ръце, а аз дръпнах шнура да призова прислугата. Уорф
дотича с пистолет и стреля. Мъжът се измъкна през прозореца.
Нямаше нужда да споменава Мърфи.
— Мили Боже! – възкликна Джулия. После, стаила дъх, попита: – Нали
Аштън не е пострадал?
— Не – отвърна Марая. – Беше… невероятен. – Ако не бе проявил
котешка ловкост и великолепните си бойни умения, и двамата щяха да са
мъртви. Завърза панделка в долния край на плитката си. – Отивам в
покоите му, защото ще бъде изненадващо да не реагирам на изстрел.
— Идвам с теб. Така ще изглежда по-почтено.
Марая се надяваше да е така, защото единственото, което й бе останало,
бе да изглежда почтено.

Глава 35

През тази нощ Адам не мигна повече. Не беше изненадващо. Докато

нахлузи халата си, половината прислуга, привлечена от изстрела, се озова
в покоите му. Научил какво е станало, Рандъл бе готов на убийство. Излезе
навън да види дали ще открие следи от нападателя.
След няколко минути пристигнаха Марая и Джулия, загърнати плътно в
роби и изглеждащи точно толкова разтревожени, колкото човек би
очаквал, след като изстрел ги е вдигнал от дълбок сън. Марая срещна
погледа му за секунда, преди преднамерено да огледа помещението и да
попита:
— Какво стана?
— Нахлу мъж, но го издирваме. Никой не е пострадал – увери той
жените, като се стараеше да не мисли как изглеждаше Марая, докато
лежеше в обятията му.
— Добре си, слава богу. – Марая потрепери. – Ако Лондон е такъв,
предпочитам да съм в Хартли.
Хвана Джулия под ръка и двете си тръгнаха.
Той се питаше дали щеше да е още жив, ако Марая не беше с него.
Нападателят бе проникнал съвсем тихо. Лесно щеше да прониже сърцето
му, докато спи. Ритникът на Марая им осигури необходимите секунди, за
да се спасят. Мярна му се ужасяваща картина: той лежи мъртъв, убиецът
изнасилва Марая, а после отнема живота й.
 Докато Уорф подканваше всички да се прибират, Рандъл се върна; беше
мокър и мрачен.
— Един от пазачите е ударен. Изпаднал в безсъзнание и е бил вързан.
Дъждът е заличил следите и не е ясно къде точно нападателят е прескочил
оградата. Успял е да се качи на покрива и е спуснал въже до прозореца ти.
— Пазачът ще се оправи ли? – попита загрижено Адам.
Рандъл кимна.
— Извадил е късмет. Успя ли да видиш ясно вагабонтина?
— Има татуиран череп на ръката – отвърна Адам.
— Това е Шипли и значи е жив. – Рандъл си пое дълбоко въздух. – Сега
поне знаем кого търсим.
— По-трудно ще бъде залавянето му. – Адам се намръщи. – Както сам
отбеляза: няма нищо против да убие мръсен езичник като мен, а на
всичкото отгоре и му плащат за това. Въпросът е: кой му плаща.
— Значи трябва да хванем Шипли жив, за да ни каже кой го е наел.
Проклета работа! – Рандъл се отправи към вратата. – Ще отида да
осведомя Роб Кармайкъл за случилото се.
— Не буди Роб в този безбожен час – спря го Адам. – Шипли едва ли ще
се върне отново тази нощ.
Както, уви, и Марая.

***
След като закуси с Рандъл, който след това тръгна да намери тайния
агент от Боу Стрийт, Адам неохотно се отправи към кабинета си, за да се
захване с безкрайните отговорности на един херцог. Последното му
желание бе след страстите и събитията през изминалата нощ да чете сухи
правни документи. Тази вечер обаче щеше да се състои семейната вечеря,
което поне отчасти го разведряваше.
— Формби, ще приключа ли някога с работата тук?
— Добре напредвате, ваша светлост – отвърна секретарят му с
официален тон – знак, че днес няма да позволи на Адам да се измъкне.
— Да ти наема ли помощник? Някой да ти помага, за да имаш повече
време да вземаш важните решения?
Формби го погледна смаян, но мисълта да има кого да командва му се
стори примамлива.
— Би било добре, а и ще намали обема на документите, изискващи
вашето внимание.
Адам се опита облекчението му да не си проличи.
— Отлично. Започни да търсиш квалифициран и приемлив за теб човек.
Формби засия.
— Благодаря, ваша светлост. Имам племенник, който би бил подходящ.
Вратата се отвори. Влезе разтревожен лакей:
— Извинете, сър, но този джентълмен настоява да ви види.
Беше бутнат настрана от добре облечен, прехвърлил четирийсетте мъж,
с привързана дясна ръка и разгневено изражение. Застана пред
писалището на Адам и процеди през зъби:
— Какво правите с дъщеря ми?
Мили Боже, той имаше кафявите очи и русата коса на Марая. Явно бе
Чарлс Кларк. За миг на Адам му се стори, че мъжът е наясно какво е
правил с Марая предишната нощ. Не, нямаше откъде да знае.
 Адам нареди:
— Извикай госпожица Кларк, Формби. Веднага!
Секретарят кимна и излезе. Адам се изправи.
— Вие трябва да сте Чарлс Кларк.
— Почитаемият Чарлс Кларк Таунсенд. Син съм на благородник. Макар
да не съм херцог, семейството ми не е без влияние и нямате право да
държите и озлочестявате дъщеря ми!
— И нямам подобно желание – отвърна Адам кротко. Та онова, което
правеха с Марая не бе озлочестяване, а всеотдайна искрена любов. –
Дъщеря ви ме спаси да не се удавя. Тя е почетен гост в дома ми, заедно с
приятелката си от Хартли, госпожа Банкрофт, която е и почтена нейна
придружителка. – Но не от най-бдителните, добави той наум. – Впрочем,
няколко седмици носих ваши дрехи. Притежавате отличен вкус. Кое ви
кара да мислите, че бих озлочестил дъщеря ви? Тя е много независима
млада дама. Не би се оставила лесно, според мен. И как да се обръщам към
вас? Господин Кларк Таунсенд или господин Таунсенд?
— Таунсенд е достатъчно. – Посетителят свъси вежди, ала гневът му бе
попреминал. – Идвам от кантората на адвоката си. Гранджър ми разказа,
че Марая го е посетила, заедно с херцога на Аштън. Марая ме смятала за
мъртъв, а вие сте я наблюдавали като ястреб. Все едно е ваша пленница. От
седмици не отговаря на писмата ми, което означава, че я е сполетяло нещо
ужасно. Тя ваша почетна гостенка ли е, или заложница?
Независимо от болката и яда на Таунсенд, Адам се усмихна на
абсурдността на ситуацията. Кимна по посока на вратата, където Марая се
бе появила току-що в елегантна рокля с цвят на праскова. Изглеждаше
деликатна и благовъзпитана, а не като жена, ритнала мъж в слабините
снощи, докато бе по средата на страстно, макар и непозволено, любене.
Неговата невероятна Марая.
Таунсенд се обърна и шокът на Марая се превърна в небивала радост.
— Татко! – Разплакана се хвърли в прегръдките му. – Смятах те за
мъртъв!
Той трепна, когато тя се притисна към наранената му ръка, но я стисна
здраво с другата ръка.
— Толкова се тревожех, Марая! Какво стана? – Изгледа кръвнишки
Адам. – Този човек да не ти е причинил нещо лошо?
Марая се засмя.
— Нищо подобно. Татко, толкова много неща се случиха.
В единия край на кабинета имаше кът с кожени мебели.
Придърпа баща си на дивана и се настани до него.
Адам заобиколи писалището и седна на фотьойл срещу тях.
— Значи сте почитаемият Чарлс Кларк Таунсенд? Да не сте син на граф
Торингтън?
Кларк кимна.
— Аз съм най-малкият и черната овца. Баща ми почина преди няколко
седмици. Помирихме се на смъртния му одър. – Направи кисела
физиономия. – Вероятно е по-добре, че нямаше време помирението да
бъде подложено на изпитание. Бяхме съвършено различни. Но… и
двамата бяхме доволни да се разделим приятелски. Така ми се струва.
Най-големият ми брат е новият граф.
Марая ахна.
 — Питала съм се дали не си с благородническо потекло, но не очаквах да
си от висшите кръгове.
— Във вените на Таунсенд тече една от най-синята кръв в Англия.
Заради позорното ми поведение това изглеждаше още по-лошо – обясни
той. – Официално името ти е Марая Кларк Таунсенд. Сведох го до Кларк,
след като баща ми ме остави без наследство.
Адам свъси вежди.
— Почтен родител не би постъпил по този начин.
— Имаше основание да го направи, но малко се престара – въздъхна
Чарлс и се обърна към Марая: – Смятаха ме за необуздан още преди с
майка ти да избягаме в Гретна, съответно на седемнайсет и осемнайсет
години. Двете фамилии бяха скандализирани. Започнах да се вразумявам
едва когато поех отговорността за теб, а дори и тогава ми бе необходима
помощта на баба Роуз.
— Къде беше през последните няколко седмици? Джордж Бърк те обяви
за мъртъв. Фалшифицирал е писмо от Гранджър и ми показа златния ти
пръстен като доказателство. Разбрахме, че с негова помощ писмата ми са
били укривани, но това не значеше, че си жив. – Докосна превързаната му
ръка. – Не се върна в Хартли, когато те очаквах, защото си бил ранен ли?
— Отчасти. А ти? – Хвърли все още пълен с подозрение поглед към
Адам. – Защо си тук, в този лондонски дом?
Адам остави Марая да разкаже историята, макар и силно редактирана.
Тя завърши с думите:
— С Джулия възнамеряваме да се върнем в Хартли утре. Аштън любезно
предложи своя карета. Нали не възразяваш да ни придружиш? Готов ли си
да се прибереш вкъщи?
Баща й се усмихна пакостливо. Благодарение на този чар ставаше
предпочитан гост из разни имения през годините.
— Както казах: нараняването ми е само отчасти причина да не се
прибера. Още от тази причина се намира само на няколко преки оттук. Ще
дойдеш ли с мен, за да ти обясня всичко?
Тя се засмя.
— Вечно ме изненадваш. Искаш да се запозная с някои от роднините, с
които отново си говориш ли?
— Винаги вярно си разчитала действията ми. Да, точно така – призна
той. – Брат ми е далеч по-снизходителен към моите недостатъци,
отколкото баща ни. Но няма да кажа нищо повече. – Изправи се. –
Свободна ли си сега? Искам да те заведа незабавно.
— Добре. – Погледна Адам. – Ще дойдеш ли и ти?
Без да обръща внимание на начумерването на баща й, той отвърна:
— Разбира се.
Постара се да изглежда достатъчно невинен, за да не постави нащрек
баща, готов да защити дъщеря си.
Дълбоко се съмняваше, че успя да го постигне.

***
Бащата на Марая даваше указания и каретата на Адам ги закара до къща
в другия край на Мейфеър. Стъпиха на тротоара и Чарлс недвусмислено
предложи Марая да го хване под ръка. Тя подозираше колко по-щастлив
ще бъде, когато вече не живее в Аштън Хаус. Обикновено не бдеше така
зорко над нея, но беше много проницателен. Вероятно долавяше връзката
й с Адам.
Дъждът от предишната нощ бе измил небето и пролетният ден бе
чудесен. Намираха се пред добре поддържана къща, а сандъчета с цветя
красяха первазите на прозорците.
Баща й отключи вратата с ключ, което й се стори интересно. Изчака
Марая и Адам да влязат и се провикна:
— Върнах се и я водя!
Въведи ги в салон вдясно, където две жени бродираха. И двете скочиха
на крака. Едната бе дребна, привлекателна, около четирийсетгодишна, а
другата бе… Марая.
Марая ахна, готова да припадне. Адам я улови под ръка, за да я
подкрепи.
— Спокойно – промърмори той. – И ти като мен, мисля, имаш сестра, за
която не си подозирала.
Марая внимателно изучи другата млада жена. Приличаха си, ала лицето
на непознатата бе малко по-слабо, русата й коса бе сресана по-различно и
изражението й говореше за друг темперамент. Модната й дневна рокля
обаче бе в същия прасковен нюанс, като роклята на Марая.
— Марая? – промълви момичето колебливо.
Марая преглътна, преди да попита:
— Татко, да не си крил сестра-близначка от мен?
— Ами… да.
Звучеше колкото доволен, толкова и смутен.
На Марая и хрумна налудничава мисъл.
— Сара ли се казваш?
— Да! – сестра й я погледна с надежда. – Помниш ли ме?
— Не точно. Но кажи: олицетворяваш ли всички добродетели,
характерни за дами?
Сара я погледна изумена.
— Съвсем не! Според мама съм далеч от това.
Мама? Марая се обърна към по-възрастната жена, която я наблюдаваше
жадно. Беше малко по-ниска от Марая и в тъмнорусата й коса се виждаха
сребърни нишки, но приличаше на Сара.
Приличаше и на Марая.
Марая постави ръка върху сърцето си; имаше чувството, че ще изхвърчи
от гърдите й.
— Ти си моята майка?! Винаги съм смятала, че си починала, когато съм
била двегодишна.
Баща й си прочисти гърлото.
— Все казвах: „Загубихме майка ти“, а не че е починала.
Марая го изгледа потресена.
— Не ми казвай, че си оставил майка ни и си ни разделил със сестра ми,
сякаш сме кученца!
До нея Адам едва не прихна.
— Законно имаше право да вземе и двете ми дъщери, затова бях
благодарна, когато взе само едната. – Майка й пристъпи крачка напред.
Изражението й бе искрено: – Но не минаваше и ден, в който да не мисля
за теб. Моето изгубено дете…
Адам стисна по-силно лакътя на Марая, а тя местеше поглед от майка си,
към баща си и към сестра си. Не успя да се въздържи и прихна. Посъвзе се
и промълви:
— Татко, негодник такъв! През всичките тези години да не ми кажеш!
— Стори ми се по-простичко – отвърна смутено той.
— По-простичко? – Марая поклати глава. – Започва да ми се изяснява
защо баща ти те е оставил без наследство! – Обърна се към сестра си. –
Откакто се помня, си въобразявам, че имам сестра, която се казва Сара. Тя
винаги е безупречна дама. Беше моята съвест и често – единствената ми
приятелка. Сега ми се изяснява: това е бил споменът ми за теб.
— Определено се надявам да бъдем приятелки! – Сара пристъпи напред
и хвана ръката й, а в кафявите й очи се четеше копнеж. – Винаги съм
знаела, че имам сестра Марая и се молех един ден отново да се срещнем.
— И аз щях да се моля за същото, ако знаех.
В следващия миг Сара и Марая се хвърлиха в обятията си. Марая
протегна ръка към майка им и в прегръдката се озоваха и трите.
Най-накрая се разделиха и тя извади кърпичка от чантата си, за да си
избърше сълзите.
— Татко, още не ми е известно голяма част от онова, което ти се е
случило. Като начало: къде, по дяволите, беше? И защо ръката ти е
наранена?
— И аз нямам търпение да чуя – обади се Адам.
Майката на Марая погледна Адам.
— Не сте ни представели на приятеля ви.
— Извинявай, скъпа – обади се Чарлс с блеснали очи. – Да ви запозная с
херцога на Аштън. Ваша светлост, съпругата ми и по-малката ми дъщеря,
госпожа Таунсенд и госпожица Сара Таунсенд.
— Колко по-малка? – поинтересува се Марая.
— С около пет минути – отвърна майка й и погледна по-одобрително
Адам. – Имаме да обсъждаме много неща. Да седнем и ще звънна да
донесат чай.
Настаниха се удобно; Марая се намести близо до новооткритата си
сестра и майка, но погледна Адам с благодарност, когато той си избра
място срещу нея. Той, повече от всеки друг, разбираше какви емоции я
раздират.
Баща й подхвана:
— Марая, споменах ти, че искам да възобновя отношенията си със
семейството. По-специално исках да видя баща си, защото чух колко е
болен. Повече обаче желаех да се срещна с Анна. – Погледна с обич дълго
отсъствалата си съпруга. – Тя беше наследница и всички смятаха, че съм се
оженил за нея, заради парите. Грешаха.
Анна въздъхна.
— Като глупачка повярвах на онези, които ми казваха да не се доверявам
на Чарлс, защото бил необуздан мерзавец и се интересувал само от пари.
Един ден, когато вие, момичета, бяхте около двегодишни, се скарахме.
Започна от нищо, но си наговорихме ужасни неща и Чарлс си тръгна като
буреносен облак, със заканата да не се върне повече.
— А и аз, като пълен глупак, постъпих точно така – уточни баща им
тъжно. – В продължение на дълги години.
— Защо, татко? – попита Марая. – Не искаше ли да се прибереш?
— Осъзнах каква ужасна грешка съм допуснал почти веднага. – Той
направи гримаса. – Бях оплескал всичко. Бях нехранимайко, безполезно
нищожество. Реших да не се връщам, докато не постигна нещо сам. Исках
да докажа на баща си, че не съм непрокопсаник, а на Анна – че не съм с
нея заради парите й.
— И затова станахте професионален комарджия – обади се тихо Адам.
Чарлс се усмихна кисело.
— Комарджийството не е начин да натрупаш състояние, но нямах други
таланти. Печелех достатъчно, та с Марая и баба Роуз да живеем в
относително удобство, но не достатъчно, за да стана заможен човек.
Независимо от недостатъците ми, не бях склонен да мамя, за да лиша
някого от собствеността му. И тогава срещнах Джордж Бърк. Зрял мъж и
непоправим нехранимайко. Бе готов да загуби имота си и реших да се
опитам аз да го спечеля. Щом се сдобих с Хартли, дойде време да издиря
Анна и да я помоля да ми прости. – Отново погледна ласкаво съпругата си.
– Не смеех да се надявам, че ще бъде готова да ме приеме обратно, но поне
исках да й кажа колко дълбоко съжалявам. Никога не е имало друга в
живота ми.
Марая бе наясно, че това не отговаря напълно на истината, ала и не бе
виждала баща си влюбен в жените, с които имаше случайни връзки. Не
беше нужно майка й да научава тези подробности.
Чарлс извърна глава към Сара.
— Исках да видя и другата си дъщеря. Ти бе благодат за мен, Марая, но
погледнех ли те, все се питах как расте другото ми момиченце.
— Трябваше да се върнеш по-рано, Чарлс – промълви Анна и протегна
ръка към него.
Той я хвана и я целуна.
— Сега вече ми е ясно. Най-голямото чудо в живота ми е, че ми даваш
втори шанс.
Сара се наведе към Марая и дяволито прошепна:
— Държат се така, откакто той се върна.
Марая се засмя. Истинската Сара й допадаше много повече от
въображаемата в ума й, която я мъмреше от толкова много години.
Погледна превързаната ръка на баща си и попита:
— Да не би мама да ти е счупила ръката, преди да приеме извинението
ти?
Той се ухили.
— Не, но вероятно се е изкушавала. Пътувах в карета, за да отида при
нея в Хертфордшър, когато ни ограбиха разбойници. Глупаво оказах
съпротива, за да спася златния си пръстен. Беше ми подарък от Анна. Не
само го взеха, но и ми счупиха ръката. Имах късмет, че не счупиха врата
ми.
Анна поде историята нататък:
— Местният вестник съобщи за обира и публикува имената на жертвите.
Сред изброените видях и „Чарлс Кларк“ и нещо ми подсказа да отида в
странноприемницата, където се възстановяваше.
— Влезе в стаята ми, красива както в деня, в който се срещнахме. Обяви,
че не е изненадана от оцеляването ми при схватката, защото съм роден, за
да бъда обесен. – Засмя се. – Веднага се съгласих и продължихме оттам.
Погледнаха се влюбено.
Марая подхвърли:
 — Имам усещането, че гледам романтична пиеса от времето на
Реставрацията на английската монархия.
Сара се усмихна с разбиране.
— Наистина е странно. Но и много сладко. Ще си правят компания на
стари години.
Марая си представяше, че родителите й ще правят и много други неща, а
няма само да седят пред камината, хванати за ръце. Като се има предвид
колко млади са били при бягството си, разполагаха с доста време напред
за страст. Но възнамеряваше да не мисли за подробностите!
Откъсвайки вниманието си от съпругата си, баща й продължи:
— Писах ти, Марая, че ще се забавя и имам чудесна изненада за теб. Ти
така и не ми отговори. Първоначално бях погълнат от Анна и Сара и не се
разтревожих. С времето обаче се притесних. Мътните да вземат Бърк,
задето е крадял пощата ти!
— Той си получи заслуженото – обади се Адам. – Реши да замине за
колониите, където да положи ново начало.
— Не го е направил доброволно, предполагам – попита Чарлс
обнадежден.
— С известно подтикване – уточни Адам с безизразно изражение.
Изправи се. – Имате да наваксвате много, затова ще ви оставя. Тази вечер
давам семейна вечеря. Марая планира да присъства. Вие ще се
присъедините ли? Ще присъстват две нови новооткрити семейства, затова
и трето е добре дошло.
— С удоволствие ще приемем – отвърна Анна с доволна усмивка. – Със
Сара живеехме предимно в провинцията и е добре да разширим
лондонските си познанства. Това е градската къща на брат ми. Винаги ни е
канил да му гостуваме по-често.
— Прав си, Аш. Ще ми се да остана и да поговоря със семейството си. –
Марая стана. – Ще те изпратя. – В преддверието му се усмихна интимно,
както не можеше да рискува да постъпи пред близките си. – Ти по-добре
от всеки разбираш какво ми е.
— Да откриеш отдавна изчезналото си семейство е объркващо, но и
истинско чудо. – Наведе се и я целуна леко по устните. – Бъди щастлива,
Марая. И твоите роднини не са несговорчиви.
Тя се засмя, а той си тръгна. Продължаваше да го боли неистово от
предстоящата раздяла, но сега, слава на боговете, тя нямаше да е сама.

Глава 36

Беше почти време Адам да слезе долу, за да посрещне гостите си. Уорф
се появи с елегантен зелен жакет в ръце. Адам свъси вежди.
— Предпочитам жакет с пришит джоб за пистолет.
Уорф го погледна въпросително.
— Неприятности ли очаквате, ваша светлост?
— След като едва не ме убиха в леглото ми снощи, съм нащрек – обясни
Адам. – Напоследък животът е непредвидим. Джобните ми пистолети още
ли са в чекмеджето на писалището?
— Би трябвало, сър. Ще ви донеса подходящ жакет.
 Адам отиде до писалището. Лъскавата орехова кутия бе в най-долното
чекмедже, точно където трябваше да бъде. Отвори я, взе един от двата
пистолета и го зареди. През това време Уорф се върна с морскосин жакет.
Дрехата бе по-широка от предишната и вляво имаше пришит джоб,
където да се пъхне пистолет. Адам боравеше с дясната ръка и лесно щеше
да бръкне да го извади.
В пришития отдясно джоб сложи сачми и кесийка барут. Нямаше да
може да прегърне никого, без оръжието и мунициите да не бъдат усетени,
но пък и вечерта едва ли щеше да е изпълнена с много прегръдки.
Облече дрехата, върза си вратовръзката и се огледа в огледалото.
Приличаше на безупречния херцог, какъвто се стараеше да бъде от
години.
Същевременно толкова много неща се бяха променили. За малко не
умря; постепенно преоткри себе си; намери своето семейство; влюби се.
Неизбежната загуба на Марая тежеше като воденичен камък на сърцето
му, но животът му бе по-пълен и смислен, откогато и да било.
Питайки се колко добре ще се спогодят двете семейства – Стилуел и
Лофорд, – слезе долу.
Камината в салона бе запалена, защото вечерта бе хладна. Марая седеше
самотна на кушетката срещу огъня. С вдигнатата си коса и златистата
рокля приличаше на принцеса. Потисна желанието си да я докосне и
отбеляза:
— Тази вечер изглеждаш особено привлекателна.
Тя го погледна със сияйна усмивка.
— Адам, имам сестра! Толкова е прекрасно, че почти не го вярвам!
Нейното щастие правеше и него щастлив.
— Тя изглежда не по-малко очарована.
Марая оправи гънка на дрехата си.
— Сара ми зае тази рокля. Срещата ни мина великолепно. В някои
отношения сме напълно различни, но в други – абсурдно еднакви. Една
друга си довършвахме изреченията! Нейните дрехи са нови и модни, а
моите са често подаяния, но нейните ми стават идеално и харесваме едни
и същи цветове. Забеляза ли, че днес и двете бяхме в прасковен цвят?
Той кимна и се подпря на полицата над камината, защото съзнаваше
опасността да е близо до Марая.
— Цветът ви отива. Имате и някои сходни жестове. Притеснява ли те, че
е израсла в по-богат дом от теб?
— Не особено. С татко никога не сме били гладни. Завиждам й, задето е
имала мама на разположение, но тя изпитва същото като мен заради
татко. – Марая се замисли и продължи: – Май съм по-независима от нея и
по-лесно се приспособявам. Налагаше ми се. Тя ми завижда за онова,
което според нея са били приключения. Сара обаче е по-самоуверена
относно себе си и мястото си в обществото.
— Не е омъжена, нали? Странно как така две прелестни сестри са още
незадомени.
— Била е сгодена, но годеникът й починал. – Марая се натъжи и
предпочете да смени темата. – Не е ли невероятно съвпадение, задето ние
двамата открихме семейства, за които дори не подозирахме? Роднини,
възкръснали от мъртвите.
— И двамата са ни откъснали от естествената ни среда. При теб го е
направил баща ти, а при мен – всемогъщите ми настойници. Благодарение
на усилията на баща ти и моя пастрок си възвърнахме семействата, които
са съществували. Има съвпадение във времето, когато това ни се случи, но
самите събития са логични.
Тя се замисли над думите му и го поправи:
— Всъщност според мен не е съвпадение. По-скоро е низ от събития. Ако
не смятах татко за мъртъв, нямаше да изпълня ритуала на баба Роуз.
Нямаше да изляза, да отида на морския бряг и да те намеря. Било е
предопределено да се срещнем. – Марая отмести погледа си от него. – В
крайна сметка каретата ти няма да ни е нужна. Утре ще се преместя в дома
на вуйчо, за да бъда със семейството си. Ще поемем към Хартли след две
седмици с каретата на мама. Години наред са живели в къща в имение на
брат й. Била хубава, доколкото разбрах, но мама няма търпение да
заживее в свой дом. – Марая се засмя леко. – Свикнах да мисля за Хартли
като за моя къща и ще се наложи да си прехапвам езика, когато мама
започне да прави промени.
Адам подозираше, че е възможно да се стигне и до спречквания, защото
от години Марая управляваше живота си сама. С любовта, която струеше
между тях обаче, щяха да изгладят неразбирателствата.
— А Джулия? С радост ще й предоставя карета и прислужница, която да
й прави компания по време на пътуването на север.
Марая поклати глава.
— Джулия също ще дойде у нас. Прекарва по-голяма част от времето при
баба си и гостуването й няма да ни тежи.
Значи Марая ще бъде в Лондон, но той вече няма да я вижда всеки ден.
Ала дори така е по-добре, отколкото да е на стотици километри далеч.
Отиде до шкафа с напитките.
— Пренебрегвам задълженията си. Искаш ли шери?
— Да, моля. – Пое подадената чаша, като внимаваше пръстите им да не
се докоснат. – Толкова много гости ще пристигнат. Ще си предостатъчно
зает да наливаш на всички.
— Холмс ще ме отмени. След първите петнайсетина минути ще влязат
лакеи с подноси с хапки. Идеята е на госпожа Холмс. Мнозина от гостите
ми не се познават и така ще имат възможност да си поговорят, преди да
седнем около масата.
— Добре сте го измислили. – Марая вдигна чашата и отпи малка глътка.
– Храната и напитките ще предразположат всички.
Разговорът им бе прекъснат от влизането на леля Джорджиана и Хал.
— Добър вечер – посрещна ги Адам. Стисна ръката на Хал и се поклони
почтително на леля си. Видяла Марая, тя видимо се раздразни, задето
натрапилата се гостенка е още тук. Адам побърза да се намеси: – Има ли
новини от Джейни? Надявах се да се е върнала вече.
— Още не се е възстановила напълно, или поне така твърди. Била бледа.
– Леля му се усмихна. – Според мен не иска да я видиш, преди да е в
отлична форма.
— За мен няма значение как изглежда. – Което беше истина, осъзна той.
Наистина изпитваше най-добри чувства към Джейни. Дали я обичаше?
Какво значение има дали е бледа, или не? – Надявам се да се върне скоро в
Лондон.
— Ще го направи – увери го Хал весело. – Джейни обича забавите и
развлеченията. Няма да издържи дълго в провинцията.
Майка му свъси вежди.
— Не бива да рискува здравето си. Двамата ще имате години наред да се
радвате на компанията си, Аштън.
С пристигането на Мастърсън и Къркланд разговорът стана по-общ.
Рандъл и Джулия се появиха едновременно. Двамата не си говореха и не се
поглеждаха. Адам предположи, че неволно са се засекли на стълбището.
Съвсем скоро след това лакей въведе семейство Таунсенд. Марая стана
да ги поздрави. Лицето й сияеше от щастие. Всички присъстващи мъже се
вторачиха в Сара.
— Мили Боже, но това са две Мараи! – възкликна Мастърсън. Направи
дълбок поклон пред Сара и пред майка й. – Какво щастие за мъжете в
Англия.
Сара се изчерви, а Марая се засмя.
— Не е ли прекрасно? Днес открих близначката си! Да ви представя
родителите си, господин и госпожа Таунсенд и сестра ми Сара Таунсенд.
С подозрително ангелско изражение Марая продължи да представя
роднините си на гостите в салона. Джорджиана Лофорд погледна Чарлс
намръщено.
— Свързани ли сте с графа на Торингтън?
— Той ми е брат – отвърна Чарлс с аристократична усмивка. – Отсъствах
няколко години и съм щастлив да бъда отново у дома.
Джорджиана се навъси още повече и насочи вниманието си към Марая,
оказала се неочаквано внучка и племенничка на граф. Този статут й
позволяваше да стане дори херцогиня, което я превръщаше в още по-
голяма потенциална опасност. Лелята на Адам очевидно не вярваше
особено в чувството му за чест. Та той не би предал Джейни.
Помъчи се да се сети дали леля му винаги е била така намусена. Не бе
особено топъл човек, но се бе отнасяла относително прилично към него.
Поне докато съпругът й не почина. След това благоразположението
намаля.
Последни пристигнаха семейство Стилуел с трите си деца. Лусия, едва
напуснала ученическата скамейка, преливаше от вълнение да е на
бляскаво събиране на възрастни.
Усмихнат, Адам пристъпи напред и целуна майка си по бузата. Тя също
сияеше от възторг. В избродираното си със златни нишки червено сари
изглеждаше много млада и екзотично красива.
— Привлекателният ми син – прошепна тя нежно. – Струваше си да
преплавам половината свят, за да те намеря.
Адам поздрави генерала, брат си и сестрите си и се обърна към
присъстващите гости:
— Имам огромната чест да ви представя майка ми, наскоро дошла от
Индия, пастрокът ми генерал Стилуел, както и сестрите ми и брат ми.
Лейди Кири Лофорд и Лусия и Томас Стилуел.
Къркланд не се въздържа:
— Аштън, как успя да събереш на едно място толкова красиви дами?
Втренчи очи в Кири и й се поклони.
— Заслугата е на двете красиви майки, които раждат такива прекрасни
дъщери. Да пием за тях!
Адам вдигна чаша към Лакшми и Анна Таунсенд. Жестът и думите му
бяха подети от другите.
Леля Джорджиана беснееше вътрешно. Присвитите й очи бяха впити в
Лакшми. Адам долавяше негодуванието й, задето се наложи да се запознае
с човек, когото счита за по-нискостоящ. Бе усещал същото отношение и
към себе си навремето, ала от светско възпитание бе редно леля му да
прикрие нетърпимостта си.
Разведе семейството си из салона и ги представи вече отблизо на
другите. Марая мълчаливо бе поела ролята на домакинята и се грижеше да
предразположи присъстващите. Двамата с Адам действаха като естествен
тандем.
Скоро отвсякъде се носеха весели, безгрижни приказки. Сара, Кири и
Лусия се превърнаха в център на ентусиазираното внимание на
приятелите на Адам. За още по-голяма изненада генерал Стилуел, Томас и
бащата на Марая оживено обсъждаха нещо, а Лакшми и майката на Марая
бъбреха като първи приятелки.
Адам се огледа, за да е сигурен, че никой не е изолиран. Леля
Джорджиана, макар и не много словоохотливо, разговаряше с Джулия и
Хал.
Гледаше към вратата, когато тя се отвори и на прага застана висока,
облечена в пътнически костюм жена, с осанка на гръцка богиня.
Бе пристигнала лейди Агнес Уестърфийлд.
— Лейди Агнес!
Той прекоси салона и я прегърна.
— Аштън! – прегърна го и тя, широко усмихната. Вирна вежди, защото
усети пистолета под дрехата. – Въоръжаваш се в собствения си дом, така
ли, момко?
Той се ухили. В помещението присъстваха родната му майка, лелята, на
която редовно гостуваше като подрастващ, но най-близка чувстваше лейди
Агнес, положила основата на английския му живот.
— По-късно ще ти обясня. По-важно е да знаеш: възстанових по-голяма
част от паметта си и съм неимоверно щастлив да те видя, макар да помня
всяко твое мъмрене.
Тя се огледа, докато обясняваше:
— Проблемният ми ученик се съвзе и сега крикетът е приковал цялото
му внимание. Не смятам да се натрапвам. Дойдох само защото нямах
търпение да те видя. – Усмихна му се. – При влизането си в Аштън Хаус
срещнах и друг, който иска да те види. Щом узна за гостите обаче, тя отиде
първо да се освежи. За мен, на моята възраст, е без значение как
изглеждам.
— Изглеждаш прекрасно и ще останеш за вечеря! – Хвана я под ръка. –
Като начало ще те запозная с майка ми, Лакшми Лофорд Стилуел.
— Адам! Наистина ли? – възкликна възторжено лейди Агнес.
Докато прекосяваха салона, обясни набързо какво се бе случило, а по
пътя им се присъединиха и другите възпитаници на академия
„Уестърфийлд“. Стигнаха до Лакшми.
— Мамо, позволи ми да ти представя лейди Агнес Уестърфийлд, която се
грижеше за мен, когато ти бе далеч.
Майка му се надигна от кушетката и направи дълбок реверанс.
— Благодаря ви от цялото си сърце, лейди Агнес.
— А аз ви благодаря, задето сте родили такъв прекрасен син. Той бе
вдъхновението ми да основа училището си.
Адам се оттегли и отиде при Марая. Тя стоеше малко встрани и
наблюдаваше гостите. Посрещна го с усмивка.
— Толкова чудесни хора, събрани на едно място. Надявам се да се
запозная с лейди Агнес по-късно.
— Непременно.
Появиха се няколко лакеи, понесли сребърни подноси. Единият съзря
господаря си и веднага се приближи, за да предложи апетитни на вид
хапки от маслено тесто. Във всяка имаше забучена клечка за зъби.
Марая си взе една и отхапа. По устните й полепнаха трохи от тестото,
които тя деликатно облиза. Адам извърна глава. Не беше честно да е
толкова пленително очарователна, без дори да се старае.
— Страшно е вкусно – осведоми го тя. – Вътре има сирене и направо се
топи.
Взе си още една и въздъхна щастливо.
Адам също посегна; после втори път; след това – и трети. Когато
отказаха повече, лакеят се отправи към съседна група. Друг лакей идваше
към тях. На неговия поднос имаше малки печени наденички. Ливреята му
се различаваше от ливреите на прислугата в Аштън Хаус и Адам реши, че е
подкрепление от прислужниците на леля Джорджиана и Хал.
Докато мъжът ги приближаваше, Марая се намръщи леко, сякаш нещо у
него я смущаваше. Изведнъж последва оживление сред част от гостите и
някой се провикна:
— Джейни е тук!
Адам погледна към вратата и наистина – неговата годеница стоеше на
прага. Явно тя бе дамата, за която лейди Агнес спомена, че е влязла заедно
с нея. Беше в обикновена рокля, подходяща за пътуване, но косата й бе
сресана, а хубавото й лице – усмихнато.
— Здравейте! – поздрави тя весело. – Току-що пристигнах от
Линкълншър и разбрах, че сте се събрали тук. Нали не съм нежелана, Аш?
— Не, естествено – извика той от мястото, където стоеше, ала нервите му
бяха изопнати, защото пристигането й променяше всичко.
До него Марая изкрещя:
— Адам! Пази се!
Той извърна рязко глава. Докато вниманието на всички бе приковано
към появата на Джейни, приближилият се лакей бе измъкнал кама изпод
таблата и бе вдигнал ръка, за да наръга с нея Адам.
Високата му, едра фигура му се стори позната, а всякакви колебания се
разсеяха, когато процеди през зъби:
— Няма да се измъкнеш този път, езически негоднико!
Адам се дръпна и бръкна в джоба за пистолета. Камата разкъса ръкава
на жакета му. Предчувствието не го бе подвело и сега, когато моментът бе
настъпил, той се чувстваше ледено спокоен. Извади пистолета и се
прицели.
— Пусни камата, Шипли!
При вида на пистолета очите на Шипли се разшириха.
— По дяволите! – изруга той. Хвърли подноса, наденичките се
разпиляха по пода, а той сграбчи Марая. Притегли я към себе си, постави
ръка на кръста й, и опря камата в гърлото й. – Стреляй и ще убия хубавата
ти разюздана любовница!
 Из помещението се понесоха шокирани възгласи. Ненадейно Хал се
обади:
— Шипли, какво за бога, правиш?
Рандъл се опита да приближи натрапника.
— Недей! – сряза го Шипли и притисна острието към шията на Марая.
Потекоха капки кръв. – Приближиш ли, ще прережа гърлото на
никаквицата!
Блесналите му очи му придаваха налудничав вид.
С изопнати нерви Адам свали пистолета.
— Пусни я и ще те пусна да си вървиш – заяви той, опитвайки се да го
склони. – Тя не ти е сторила никакво зло.
— Разтвори си краката за долен индуски херцог! – изръмжа Шипли. –
Почтена английска дама не постъпва така!
Сара пристъпи напред. Беше смъртнобледа, но гласът й бе спокоен.
— Нима си видял нея? Може да съм била аз? Пусни я!
Недоумяващ, Шипли трепна. Погледна Сара, после – пленницата си.
Започна да отстъпва към вратата, като теглеше Марая със себе си.
— Дори да греша, ще я убия, ако някой ме последва!
Адам ясно съзнаваше, че Шипли ще убие Марая в момента, в който
излязат от салона. Пълен с омраза и бяс, негодникът жадуваше за кръв.
Адам изчака Шипли да извърне леко глава, за да види къде точно е
вратата, към която се бе устремил, и вдигна пистолета. Слава богу, главата
на Марая стигаше едва до брадичката на Шипли.
Молейки се безмълвно на всички известни му богове, той натисна
спусъка.

Глава 37

Сърцето на Марая биеше лудо, докато Шипли я влачеше към вратата.

Притискаше камата към шията й и същевременно се оглеждаше дали
някой от побеснелите мъже в стаята няма да го нападне. Единствено
фактът, че проклетникът е в състояние да я убие, преди някой да се
намеси, го спасяваше да не бъде разкъсан на парчета.
Тя опита да си поеме дълбоко въздух, за да не допусне да я обземе
паника. Само тя ли съзнаваше, че Шипли ще я довърши в момента, в
който излязат? Беше направил четири неуспешни опита да убие Адам и бе
повече от очевидно колко е кръвожаден.
Адам си даваше сметка, разбра тя. Прочете го в очите му. Щеше да
действа, а тя разполагаше само със секунда, за да увеличи шансовете си за
оцеляване.
Шипли извъртя глава, а Адам вдигна пистолета и се прицели. Като се
надяваше да е такъв добър стрелец, какъвто го описваха приятелите му, тя
впи пръсти в китката на Шипли и я отмести от шията си. Иначе, дори
мерникът на Адам да бе съвършено точен, ръката на похитителя й можеше
да трепне и това да я убие.
От изстрела, разбил черепа на Шипли, ушите й писнаха. Той се срина,
като притисна Марая с тежкото си тяло. Лежеше на пода, неспособна да
диша и се питаше дали не е ранена, ала още не го осъзнава.
 — Марая! – Адам отмести със замах тялото на Шипли и я прегърна
отчаяно. – Добре ли си?
Освободена от тежестта на Шипли, тя пое дълбоко въздух.
— Май… да. – Докосна шията си; по пръстите й имаше кръв, когато ги
отдръпна. Кръв имаше и наоколо. – Ще ми е по-лесно да дишам, ако не ме
притискаш толкова силно.
Той се изсмя дрезгаво и леко я отпусна. Тя затвори очи; трепереше, но бе
благодарна за топлината от гърдите на Адам. Само той я спасяваше да не
припадне от ужас.
— Милостиви Боже! – долетя истеричния глас на Джорджиана. –
Злодеят мъртъв ли е?
— Напълно – обади се Къркланд мрачно. – При това напълно
заслужено, но сега няма да разберем кой го е наел.
С бяла мъжка кърпичка в ръка Джулия приклекна до Марая.
— Дай да погледна. – Избърса кръвта. – Порязването е повърхностно.
Кърви, но не е опасно. – Нави кърпичката и превърза шията на Марая.
После се обърна към Адам: – Аштън, как е ръката ти?
— Не знам. Не вярвам да е сериозно…
Марая хвърли поглед към окървавения ръкав на Адам. Боже, дано
наистина не е сериозно. Достатъчно преживя напоследък.
Женска ръка стисна нейната и Марая веднага разбра – беше
близначката й.
— Толкова се изплаших да не те загубя, точно когато те открих –
прошепна Сара.
— Няма да се отървеш толкова лесно от мен – усмихна й се Марая. –
Много смело постъпи, когато се намеси, за да го разсееш. В замяна аз
унищожих прекрасната ти рокля.
Двете си стиснаха ръцете; нямаха нужда от повече думи.
Марая вдигна поглед и съзря Джейни Лофорд сред скупчилите се
наоколо гости. Беше красавица с тъмнорусите си коси и живите зелени
очи. Дали Адам щеше да си спомни годежа им сега, когато Джейни
присъстваше тук телом и духом? Наскоро други жени му помогнаха да си
възвърне голяма част от паметта…
Марая се измъкна от прегръдката на Адам. Бъдещата му съпруга беше
пристигнала и се налагаше Марая да го пусне завинаги.
Адам й помогна да стане. Тя веднага се обърна към Джейни.
— Когато ви писах, се стараех да звуча зряло и незаинтересовано.
— Сега не ми се струвате незаинтересована – отбеляза събеседничката й,
докато местеше поглед от Адам към Марая и обратно.
Без да коментира, Марая продължи:
— Изглеждате напълно възстановена от треската.
— Треска ли? – погледна я Джейни смаяна. – Аз не боледувам никога!
Адам, все още потресен колко малко оставаше да я загуби, все още
продължаваше да държи ръката си около талията на Марая. Този ужас го
накара да загърби всички светски норми. За нищо на света нямаше да се
откаже от Марая; не и сега.
Погледна братовчедка си и заяви:
— Радвам се, че се върна, Джейни. Налага се обаче да поговорим за
годежа ни.
— Хал ми съобщи, че умът ти е объркан, Адам, и сега го доказваш. –
Джейни свъси вежди. – За какъв годеж говориш? Няма такова нещо!
— Да, главата ми пострада. Вярно е. Майка ти ми напомни за годежа и за
решението да не го огласяваме, докато и двамата не се върнем в Лондон.
Споменът ми е неясен, но ти изглеждаше щастлива, докато се
прегръщахме. Тогава ли ти предложих брак?
— О, помня случая, но не си искал ръката ми – отсече Джейни.
Адам застина, защото в съзнанието му изплуваха нови неща. Изчака да
се подредят, преди да промълви:
— Да, точно така. Не ти предложих брак. Ти беше влюбена в неподходящ
мъж, срещу когото леля Джорджиана имаше огромни възражения. Аз
обаче, като твой настойник, имах право да ти разреша брак с него, дори тя
да е против. Затова ти казах: „Ако изпитваш същите чувства след шест
месеца, ще дам благословията си“.
Джейни кимна.
— Бях толкова развълнувана и затова те целунах. Ти ме чуваше! Мама
побесня, задето си склонен да ми разрешиш, ако Рупърт наистина е
човекът, когото желая. Тя обаче се оказа права. Щеше да бъде голяма
грешка. Разбрах го, когато се разделихме за няколко седмици.
— Това не обяснява защо майка ти ни обяви за сгодени. – Адам погледна
леля си. Хрумналата му мисъл не му допадаше. – Лельо Джорджиана,
винаги си се надявала, знам, двамата с Джейни да се оженим. Нима
използва амнезията ми, за да ни тласнеш към олтара?
— Щеше да се наложи да убедиш и мен, мамо! – възкликна Джейни. –
Винаги съм харесвала Адам, но то щеше да бъде все едно да се омъжа за
Хал!
— След като преодоля увлечението си по онова глупаво момче, се
надявах да размислиш – започна да се оправдава майка й. – С Аштън
винаги сте се разбирали чудесно. Бракът ви е идеално решение. – Хвърли
злобен поглед към Марая. – Не исках някоя жадна за титла и богатство
никаквица да грабне Адам, преди да си се върнала в Лондон.
Джейни поклати решително глава.
— Дори да бях склонна, а аз не съм, Адам винаги е гледал на мен като на
по-малка сестра.
— Възможно е плановете на мама да са били по-дълбоки – подхвърли
Хал с тон, какъвто Адам не бе чувал досега. Впи поглед в майка си. – Ти
нае Шипли, мамо. Другите прислужници го ненавиждаха, защото беше
грубиян, а и задълженията му бяха неясни.
— Познавах семейството на Шипли в Ирландия – сопна се Джорджиана.
– Затова, а и службата му в армията ме караха да мисля, че заслужава
почтена работа.
— Или го нае, за да убие Адам? – сряза я Хал.
Майка му вирна вежди.
— Не говори глупости! Той е слуга, нищо повече. Откъде да знам, че ще
полудее и ще опита да убие Аштън?
— При предишен опит Шипли призна, че да убие езичник като мен ще е
удоволствие за него, а и ще му платят – обяви Адам ледено. – Не само е
презирал смесената ми кръв, но и са му платили, за да ме убие.
Хал се приближи към майка си с отчаяно изражение.
— Мамо, как можа? Адам ти беше като син!
— Не ми е никакъв син! Баща ти настояваше да прекарва ваканциите си
при нас. – Тук Джорджиана вече съвсем не се сдържа: – Направих го
заради теб, Хал! Ти трябваше да си херцогът. – Обърна се с кръвнишки
поглед към Адам. – Беше редно съпругът ми да стане херцог на Аштън, аз
да бъда херцогиня, а Хал щеше да наследи титлата. Вместо това ме
принудиха да те приема в семейството. Обърнах внимание на съпруга ми,
че момченца умират често при злополука, но той се шокира. – С
изкривено от яд лице си пое въздух. – Ако се беше оженил за Джейни,
поне тя щеше да е херцогиня на Аштън, а внукът ми да бъде херцог. Ти
обаче не бе склонен, макар да няма по-красиво момиче от нея в цяла
Англия!
— Как откри Шипли? – поинтересува се Адам, жаден да получи всички
отговори, докато тя все още е достатъчно бясна, за да говори.
— Семейството му бе наето от моето в Ирландия – обясни тя
начумерено. – Когато той дойде в Лондон и поиска работа, си дадох
сметка, че е идеалното оръжие да се отърва от теб. Ненавиждаше
чуждестранните езичници и знаеше да убива. Остана очарован от
възложената задача. Първоначално искаше да изглежда като злополука,
но не се получи и прибягна към по-директен подход.
В царящата тишина думите й прозвучаха зловещо. Генерал Стилуел
прегърна съпругата си през раменете, а Джейни, готова да заплаче,
притисна пръсти към устните си.
— И реши да дадеш на Джейни и мен нещо, което не желаем – обобщи
Хал с горчивина. – Опозори всички ни. Срам ме е, че твоята кръв тече в
моите вени. – Обърна се съкрушен към Адам. – Ако повдигнеш обвинение
към нея, ще я обесят. Всички тук са свидетели на самопризнанието й.
Адам, все още скован от шок, гледаше изпитателно леля си. Доскоро не
бе склонен да смята, че Хал стои зад опитите за убийство. Сега, когато това
се оказваше леля му, също му се струваше невероятно, но по различен
начин. Винаги се бе държала резервирано към него, но нямаше представа,
че го мрази толкова и е готова да го убие.
— Адам – прошепна Джейни и го погледна умолително.
Адам си представи колко пагубен ще бъде съдебния процес за Хал и
Джейни и взе решение.
— Заради теб в Шотландия загинаха невинни мъже – отсече той, впил
очи в леля си. – Шипли за малко не уби Марая. Това, както и неговата
смърт, е твое дело. Заслужаваш да бъдеш обесена, но… нека да няма
повече мъртъвци.
Как да постъпи с нея? Не можеше да я изпрати на другия край на света,
както постъпи с Джордж Бърк, макар мисълта да го изкушаваше.
Хрумна му решение.
— Не желая братовчедите ми да станат свидетели на екзекуцията ти, но
и не искам да прекарам остатъка от живота си, като се озъртам през рамо.
Ще дам доказателствата за престъпленията ти на адвокат. Ти ще се
оттеглиш в имението на семейството си в Ирландия и никога повече няма
да стъпиш в Англия. Ако умра преди теб, доказателствата ще бъдат
връчени на съда, а ти ще бъдеш обесена!
Хал пое дълбоко въздух и промърмори:
— Това е много по-великодушно, отколкото заслужава. – Обърна се към
майка си: – Сега ще те придружа до вкъщи. Утре ще те съпроводя до
Ирландия.
 — Направих го заради теб – погледна тя сина си с насълзени очи. Сега,
когато гневът й бе преминал, изглеждаше съсипана и стара. – Ти
заслужаваше да си херцогът на Аштън.
— Ако наистина ме познаваше, щеше да си наясно, че далеч повече
предпочитам да се занимавам с конете си, а не да имам майка-убийца. –
Предложи й ръка и с невъзмутимо изражение обяви: – Мадам, време е да
ви отведа.
Джейни пристъпи към Адам с напиращи в очите сълзи.
— Благодаря, че не й даде заслуженото – прошепна тя. – Стореното от
нея е непростимо, но… тя ми е майка.
Последва брат си и майка им, като се стараеше да не изглежда
оклюмала.
След излизането им в салона се възцари тишина, но накрая лейди Агнес
я наруши.
— След подобна драма е най-добре да хапнем. – Усмихна се кисело. –
Отглеждането на момчета ме научи, че храната прави чудеса за
настроението, а ти, Аштън, разполагаш с един от най-добрите готвачи в
Англия.
Сетил се за многобройните си гости, Адам се овладя.
— Ще бъде жалко да не уважим превъзходно приготвените блюда. А
тази вечер имаме и много поводи да празнуваме – отново се събраха две
семейства. И не на последно място вече не се страхувам, че ще ме убият.
Тази заплаха доста ми опъваше нервите.
Марая, до момента седнала на кушетката, се обади:
— Извинявай. Ще се оттегля. В момента няма да съм добра компания.
— Ще дойда с теб и ще те превържа с нещо по-подходящо. – Джулия
погледна строго Адам. – Накарай Уорф да се погрижи за ръката ти.
Адам проследи с поглед как Джулия и Марая излизат. Неистово искаше
да е до нея, за да се увери, че всичко е наред; и да й каже колко много я
обича.
Преди да успее да я последва обаче, се приближи Холмс.
— Ще информирам най-близкия съдия-следовател за злополучните
събития, защото ще има… разследване. Вечерята ще бъде готова съвсем
скоро, но дотогава е най-добре да отведете гостите в малкия салон.
Адам се съгласи. Върху трупа на Шипли бе метнато одеяло, ала гледката
не беше приятна. Повиши глас:
— Да отидем в малкия салон, докато ни поканят за вечерята.
— Изгледа присъстващите един по един. – Властите ще бъдат уведомени
и вероятно ще искат да говорят с всеки от нас поотделно. Не желая никой
да лъже, но би било добре, ако… не споменете за опитите на леля ми да ме
убие.
Всички кимнаха с разбиране. Някои неща е най-добре да останат в
семейството.
Докато отвеждаше гостите си към малкия салон, Адам осъзна, че
наистина има много, което да отпразнува: семейството си, премахването
на заплахата срещу живота му и… Марая.

Глава 38
 Горе, в покоите им, Джулия свали импровизираната превръзка от шията
на Марая и избърса засъхналата кръв с мокра кърпа.
— Кървенето е спряло – отбеляза тя след щателен преглед.
— Ще сложа мехлем и пак ще те превържа.
— Така ще заприличам на французойка – пошегува се Марая, докато
Джулия й помагаше да съблече унищожената златиста рокля. – Говори се,
че по време на Революцията френските дами връзвали червени шнурчета
около шията си, за да намекват лекомислено за гилотината.
Джулия потрепери.
— Не ставай и ти лекомислена. По-добре да носиш шалчета следващите
няколко дни.
Марая се съгласи. След като Джулия смени превръзката, тя с радост
облече стара, но удобна нощница.
Преди да слезе долу, Джулия подхвърли:
— Щом Адам не е сгоден, нещата се променят.
Може би да, а може би – не.
— Не съм в състояние да мисля сега – отвърна Марая уморено. Утре,
когато по-малко емоции ще бушуват в душата й и няма да е толкова
изтощена физически, ще се посвети на задачата да разбере дали с Адам
имат общо бъдеще. – Всички в салона чуха, че Шипли ме е заварил в
леглото на Адам. Отсега виждам карикатурите, ако се ожени за мен:
„Херцогинята-мръсница“.
Джулия трепна.
— Повечето гости са роднини на единия или на другия от вас. Едва ли
ще се разприказват. Ако пък не… Не е необичайно двойка да изпревари
брачните обети.
— Не изпреварването е проблем, а че цял Лондон ще го знае. В момента
не съм в състояние да застана пред баща си, майка си или сестра си.
Или да разбере дали херцог би се оженил за жена с провалена
репутация.
— Искаш ли да остана? – попита Джулия.
— Не, благодаря. – Марая се наведе да събуе чорапите. – Предпочитам
да съм сама и да се наспя, а ти вероятно си гладна. Иди долу и се
забавлявай.
— Както желаеш. Но прати да ме извикат, ако искаш компания.
Останала най-после сама, Марая се отпусна на един стол и покри лицето
си с ръце. Бе доволна да не се преструва повече на спокойна и овладяна.
Никога няма да забрави хватката на злодея, нито допира на притиснатото
към шията й острие. Беше убедена, че ще умре и продължаваха да я
побиват тръпки от шок и ужас.
Утре ще съумее да изглежда силна. Надигна се, легна и се зави през
глава.
Тази вечер светът да върви по дяволите!

***
Вечерята беше колкото приятна, толкова и странна. Всички се стараеха
да са весели и докато поднесат второто блюдо това настроение вече бе
истинско. На Адам му се искаше да отиде при Марая, но тя трябваше да си
почива, а той – да възвърне самообладанието си.
 Съдия-следователят пристигна към края на вечерята. Свърши си
работата съвестно, но прояви и здрав разум. След като толкова
високопоставени свидетели твърдяха, че полудял лакей е опитал да убие
херцога на Аштън, но бил убит, защото заплашил млада дама, нямаше
съмнение какво се е случило.
След разпита в малкия салон роднините и приятелите си тръгваха. Адам
помоли следователя да говори първо със семейство Таунсенд, за да не се
налага да остава в компанията на бащата на Марая. Чарлс не изглеждаше
никак доволен, след като най-лошите му подозрения се потвърдиха.
Когато Лакшми и семейството й излизаха, майка му погали Адам по
бузата.
— Не искам да има повече опити за покушение срещу теб! Аз, твоята
майка, го забранявам!
Той се усмихна кисело, докато я целуваше.
— Надявам се Вселената да чуе.
Разпитаха Адам последен. Съдия-следователят обеща да се занимае
дискретно със случая и си тръгна. Адам завари Рандъл в кабинета с чаша
бренди в ръка. Веднага наля и на приятеля си.
— Ако някой заслужава питие, това си ти.
— Благодаря. Нямам спомен да ми е навик да се напивам, но защо да не
опитам?
— Не те съветвам. На другата сутрин цената е много висока. – Рандъл
отпи от брендито. – Възстанови ли напълно паметта си?
— Май да, но експлозията ми се губи напълно. Мисля, че е безвъзвратно.
Другите неща обаче си дойдоха на мястото.
— Радвам се, че както винаги се оказа отличен стрелец.
— И аз. – Адам също отпи. Ръцете му трепереха. – Не ми се мисли колко
лесно можех да убия Марая.
— Но не се стигна дотам. Беше премерен риск. Иначе тя щеше да умре от
ръката на Шипли.
— Досега не бях убивал човек. Ще ми се да не го бях направил и сега.
— Това е защото имаш душа. Иди си почини, Аш. Утре светът ще ти се
стори по-хубав.
— Благодаря, задето ме подкрепяш.
Рандъл го дари с една от редките си усмивки.
— Както и ти винаги си бил до мен – напомни той. Тръгна да излиза, ала
пътьом докосна приятеля си по рамото. – Не позволявай да те обземат
лоши мисли.
Останал сам, Адам затвори очи. Не бе в състояние да медитира истински
в момента, но духът му се успокояваше. И макар вечерта да бе пълна с
травмиращи събития, сега той бе свободен да се ожени за Марая. Нищо не
стоеше помежду им.
Допи питието и се качи горе. Марая му бе необходима така, както му бе
нужно да диша. Двамата преживяха много за кратко време. Може би даже
прекалено много. Имаше измама, прошка и страст. О, да, силна страст.
Влезе тихо в спалнята й. Нямаше запалена лампа, но през дръпнатите
настрани завеси влизаше достатъчно лунна светлина, за да различи
сгушената й фигура в средата на леглото. Беше се завила през глава,
отхвърляйки света наоколо.
Събу си обувките, съблече си жакета, легна и като внимаваше да не я
събуди, я прегърна през кръста. Засега му стигаше да е близо до нея.
Въпреки старанието му, тя въздъхна и отвори очи. Усмихна му се.
— Свърши ли този ден?
— Мина полунощ, така че официално вече е утре. Изтощен съм до краен
предел и мечтая единствено да поспя, но искам да съм до теб. – Нежно
погали златните й къдрици. – Ще се омъжиш ли за мен, Марая? Колкото
по-бързо, толкова по-добре.
Сърцето му се сви, защото тя се намръщи.
— Дори да не си сгоден за Джейни, нищо не те задължава да се ожениш
за мен. – Гласът й потрепери. – Разкрита съм като обезчестена жена. Ако
се разчуе, ще стане голям скандал.
— Дори годежът да бе действителен, вече бях решил да го разваля. – Взе
ръката й и целуна пръстите й. – Когато бях толкова близо да те загубя,
реших че не ме притесняват никакви скандали.
— Толкова много неща се случиха. Не е ли по-добре да изчакаме
няколко месеца? Нормалността може… да промени всичко.
— Но не и факта, че те обичам.
— Сигурен ли си? Да не би да смяташ така, защото бях до теб, когато
преживяваше труден момент?
От нейната несигурност го болеше, но и Марая бе преживяла много
тежка вечер. Сега й трябваха уверения и подкрепа.
— От години оглеждам лондонското общество, но не съм виждал жена,
за която да пожелая да се оженя. Ти си създадена за мен, Марая. Ти си
моята любов. Дано и ти изпитваш същото към мен.
— Да, разбира се! Но не искам по-късно да съжаляваш…
Душата му си отдъхна облекчено. Адам дори намери сили да заяви:
— Глупости! Аз съм херцог. Свиреп, властен, себичен и непоклатим.
Видя ли нещо, което искам – вземам го. А искам теб! – Целуна я. –
Приготви се да бъдеш надвита, скъпа. Моя си сега и завинаги.
— В такъв случай, любов моя, с радост ще се омъжа за теб. – Тя се засмя
щастливо. – Ще ме обладаеш ли, свиреп херцоже?
— Да, веднага! Отново и отново! Освен ако не искаш ти да ме обладаеш.
На драго сърце ще ти сътруднича. – Отново я целуна. – Ще извадя
специално разрешително. Сара ще бъде твоя шаферка. Ще станеш моя
херцогиня, преди да измислиш някоя глупава причина, за да откажеш.
— Ти си прекалено властен, за да ти устоя. Приемам да стана херцогиня.
– Усмихна му се лъчезарно. – Обичам те, Адам Даршан Лофорд. Ти си
моят дар от морето. Не вярвам на късмета си!
— Късметът е взаимен. Дължа благодарност на коварната си леля.
Никога нямаше да те среща, ако не беше тя.
Постави ръка върху гърдата й. Беше топла и съвършена, независимо
дали бе под износен памучен плат или под лъскава коприна.
Тя затаи дъх и прокара пръсти през косата му. После го притегли към
себе си, за да го целуне. Той изпита усещането, че за пръв път през живота
си се е завърнал у дома.
— Подозирам, че и в предишен живот съм те любил – промълви той. –
Индусите вярваме в прераждането. Това значи, че сме се обичали преди и
ще се обичаме и в бъдеще.
— Допада ми идеята да сме свързани във времето. Свят, който няма да
има край. Амин. – Усмихна му се дяволито, разхлаби вратовръзката му и
пъхна ръка под ризата му. – Изтощен ли каза, че си?
Не толкова, колкото смяташе.
Всъщност – въобще не беше изтощен…

Mary Jo Putney – LOVING A LOST LORD (2009)

The Lost Lord Series
Мери Джо Пътни – Изгубеният лорд
Книга първа от поредицата „Изгубените господари“
Американска. Първо издание
Превод: Ивайла Русева Божанова
Дизайн на корицата: Красимир Илиевски
Редактор: Златина Пенева
Предпечат: Иван Кръстев
Издател: „СББ Медиа“ (2022)
ISBN 978-954-399-413-7
Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране: Vanilla