Фред Варгас

Ветровете на Нептун

Фред Варгас (родена през 1957 г.) — Фред е съкратено от Фредерик, а Варгас
е името на героинята на Ава Гарднър от филма „Босата графиня“ — е археоложка,
специалистка по средновековието и авторка на криминални романи, пожънали
изключителен успех. Още първият й роман „Игрите на любовта и смъртта“ получава
наградата на фестивала в Коняк, а вторият — „Мъжът със сините кръгове“, е
удостоен с наградата „Сен-Назер“. „Бягай и не бързай да се връщаш“ е преведен на
двайсет и пет езика.

Париж, наши дни. Комисарят Адамсберг успешно е приключил аферата с

изрисуваните по парижките врати четворки („Бягай и не бързай да се връщаш“). И
ето че се появява нов, още по-заплетен случай.
Неизвестно лице извършва убийства в продължение на 50 години. Жертвите не
си приличат по нищо — те са мъже и жени, стари и млади, с най-разнообразни
професии и с различно местожителство. Затова и никой в парижката полиция не ги
свързва помежду им.
Освен странния комисар Адамсберг с неговите необичайни методи за водене на
разследване. За разлика от колегите си той установява, че оръдието на
престъплението е едно и също, а обвинените в убийствата до един са били
мъртвопияни и поразени от необяснима амнезия. Самият Адамсберг след тежък запой
се е озовал прекалено близко до поредното местопрестъпление, този път в Квебек,
Канада, и не си спомня какво се е случило.
Колкото до заподозрения от него съдия, той е починал преди шестнайсет
години.
И все пак комисарят ще разкрие истината, а българският читател за втори
път ще оцени големия талант на авторката, изобретателния й ум и тънкия й хумор.

На моята сестра близначка Жо Варгас

Облегнат на черната стена на мазето, Жан-Батист Адамсберг наблюдаваше

огромния котел, който по-предния ден бе прекратил всякаква дейност — по-предния
ден, сиреч събота, 4 октомври, при температура на въздуха около един градус и
вятър, задухал директно от Арктика. Комисарят се взираше в каландъра и
замлъкналите тръби с надеждата, че макар и некомпетентен, благосклонният му
поглед ще вдъхне живот на уреда или поне ще доведе специалиста, който трябваше
да дойде и който не идваше.
Не че студът му пречеше. Напротив, мисълта, че северният вятър е способен
да тръгне от ледниците и без да спира, нито да се отклонява от пътя си, да
стигне до улиците на XIII парижки район, пораждаше у него усещането, че една
крачка ще му е достатъчна, за да стъпи върху далечните ледове, да се разходи по
тях, да издълбае дупка и да си улови морж. Бе облякъл жилетка под черното си
сако и ако зависеше само от него, щеше търпеливо да чака идването на техника и
появата на моржовата муцуна.
Само че укритото в мазето могъщо съоръжение по свой начин участваше
пълноценно в разследването на случаите, които прииждаха по всяко време в
Криминалната бригада, като топлеше телата на трийсет и четири радиатора и
двайсет и осем ченгета. Тела, понастоящем сковани от студ, сгушени в подплатени
якета, усукали се около машината за кафе, обхванали с ръкавици белите
пластмасови чаши. Или направо забягнали в съседните кръчми. Вследствие на което
случаите направо ги грозеше бяла смърт. А ставаше дума за случаи от
първостепенна важност, за тежки престъпления. Които не интересуваха огромния
котел. Царствен и тираничен, той чакаше някой изкусен майстор да благоволи да се
премести в пространството и да коленичи в краката му. Така че в знак на добра
воля Адамсберг бе слязъл, за да му отдаде кратка и напразна почит, и главно за
да намери малко сянка и тишина, далеч от воплите на подчинените си.

Тези вопли, които не спираха, въпреки че температурата в кабинетите не

слизаше под 10 градуса, не вещаеха нищо добро за стажа по анализ на ДНК в
Квебек, където се очертаваше сурова есен — минус 4 вчера в Отава и дори сняг на
някои места. Две седмици, посветени на генетичните следи — слюнка, кръв, пот,
сълзи, урина и всякакви други секрети, уловени в електронните мрежи,
разпределени и обработени, всякакви човешки течности, превърнали се в истински
бойни машини на криминологията. Осем дни преди заминаването мислите на Адамсберг
вече летяха към горите на Канада, които, както разправяха, били необятни и
осеяни с милиони езера. По този повод заместникът му Данглар нацупено му
припомни, че идеята е да се взират в екрани, а не в езерни повърхности. Капитан
Данглар се цупеше вече от година. Адамсберг знаеше защо и търпеливо чакаше да му
мине.

Данглар не мечтаеше за езерата, а всеки ден се молеше някое ужасно

престъпление да задържи цялата Бригада в Париж. Вече от месец предъвкваше
предстоящата си кончина в избухващия над Атлантика самолет. Но откакто
специалистът, който трябваше да дойде, не идваше, настроението му се подобри.
Залагаше на тази непредвидена повреда на котела с надеждата студът да обезвреди
нелепите фантазии, породени от самотиите канадски ледове.
Адамсберг постави ръка върху каландъра и се усмихна. Дали Данглар бе
способен да развали котела, предвиждайки въздействието на подобен акт върху
настроението в Бригадата? Или да забави идването на техника? Да, беше способен.
Гъвкавият му ум проникваше в най-скритите механизми на човешкото съзнание —
стига все пак те да функционират на основата на разума и логиката. Адамсберг и
заместникът му от години стояха от двете страни на разделителната линия между
разсъдък и инстинкт.

Комисарят се изкачи по витата стълба и прекоси голямата зала на партера,

където колегите му се придвижваха със забавено темпо — тежки силуети, удебелени
от допълнителните шалове и пуловери. Никой не знаеше защо наричат това помещение
Съборната зала. Сигурно, мислеше Адамсберг, заради общите събрания, които
понякога приличаха на църковни събори. Съседното, по-скромно помещение пък
наричаха Капитула — там се свикваха заседания в по-тесен кръг. Откъде идваше
това име, Адамсберг нямаше представа. Вероятно от Данглар, чиято култура
понякога му изглеждаше безгранична и почти токсична. Капитанът получаваше
внезапни пристъпи на знание, чести и неконтролируеми, ще речеш, кон, който се
отърсва с шумно пръхтене. И от най-незначителния дразнител — рядка дума,
неуточнено понятие — можеше да произлезе ерудирано и не непременно уместно
експозе, което комисарят прекратяваше с едно махване на ръката.
С отрицателно завъртане на глава Адамсберг уведоми лицата, които се
обръщаха към него, докато минаваше през залата, че котелът отказва да даде
признаци за живот. Влезе в кабинета на Данглар. Заместникът му с мрачен вид
довършваше докладите, които на всяка цена трябваше да предаде преди
катастрофалното си отправяне към Лабрадор, докъдето нямаше да стигне заради
взрива над Атлантика, предизвикан от запалването на левия мотор вследствие от
запушването на турбините от ято скорци. Перспектива, която му се струваше
напълно да оправдава отварянето на бутилка бяло преди шест следобед. Адамсберг
седна на ръба на масата.
— Докъде стигнахме със случая Ернонкур?
— Приключваме го. Старият барон направи пълни самопризнания.
— Прекалено пълни — каза Адамсберг, като отмести доклада и придърпа към
себе си грижливо сгънатия на масата вестник. — Значи имаме семейна вечеря, която
се превръща в клане, колеблив и объркан стар човек, който изведнъж, без никакъв
преход преминава към пълни самопризнания. Не, Данглар, не става. Липсват ми
светлосенките.
Адамсберг шумно обърна една от страниците на вестника.
— Тоест? — попита Данглар.
— Започваме отначало. Баронът ни хвърля прах в очите. Прикрива някого,
най-вероятно дъщеря си.
 — Която ще позволи да опандизят баща й?
Адамсберг обърна нова страница на вестника. Данглар не обичаше комисарят
да му чете вестника, защото му го връщаше смачкан и разбъркан и после по никакъв
начин не можеше да го оправи.
— Може и да позволи — отвърна Адамсберг. — Има такава практика в средите
на аристокрацията. Главното е, че заради възрастта си старецът ще получи лека
присъда. Повтарям, нямаше светлосенки. Обратът е твърде очебиен, в живота така
не става. Значи има измама, на едно или друго място.
Умореният Данглар изпита внезапно желание да грабне доклада си и да го
захвърли. И да изтръгне вестника от ръцете на Адамсберг, който небрежно го
съсипваше. Истински или не, ама ще трябва да проверява тъпите самопризнания на
барона само заради неясната интуиция на комисаря. Интуиция, която според Данглар
приличаше на една примитивна раса безкраки мекотели с прозрачни тела, които
плаваха на повърхността на водата и дразнеха, дори отвращаваха точния и строен
ум на капитана. Ще трябва да проверява, защото тази безкрака интуиция твърде
често се оказваше точна по силата на неизвестно каква пророческа дарба и в
противовес и на най-изтънчената логика. Дарба, която от успех на успех бе довела
Адамсберг тук, на тази маса, на този пост, превърнала го бе в нелеп и занесен
шеф на Криминалната бригада на XIII район. Дарба, която самият Адамсберг
отричаше, наричайки я просто познаване на хората и на живота.

— Не можахте ли да ми го кажете по-рано? — попита Данглар. — Преди да

напиша целия този доклад?
— Едва нощес се сетих — отвърна Адамсберг и шумно затвори вестника. —
Докато мислех за Рембранд.
Бързо сгъна вестника, смутен от някакво остро неразположение, което го
обхвана внезапно, все едно че котка бе скочила на гърба му с извадени нокти.
Изпита усещане за удар, за тежест в гърдите, тилът му се изпоти въпреки студа в
кабинета. Сигурно щеше да му мине, вече му минаваше.
— Ами тогава — подзе Данглар, докато си прибираше доклада — ще трябва да
останем тук и да се хващаме за работа. Няма друг начин.
— Мордан ще поеме случая, когато заминем. Ще се справи. Докъде стигнахме с
Квебек?
— Префектът очаква отговора ни утре в четиринайсет часа — отговори Данглар
с набръчкано от тревога чело.
— Чудесно. Съберете осемте командировани в десет и трийсет в Капитула.
Комисарят замълча, после добави:
— Данглар, не сте длъжен да идвате.
— Така ли? След като префектът сам е направил списъка на участниците? И аз
съм начело?
Точно в този момент Данглар по нищо не приличаше на един от най-
изтъкнатите членове на Криминалната бригада. Страхът и студът го бяха лишили от
обичайното му достойнство. Грозноват и недоправен от природата — според
собствените му думи, — Данглар разчиташе на безупречната си елегантност, чрез
която да компенсира неоформените си черти и свлечените си рамене, както и да
придаде известен английски чар на дългото си отпуснато тяло. Днес обаче
опънатата му физиономия, нагъчканият му във ватено яке торс и покритата му със
скиорска шапчица глава обричаха на провал всеки опит за постигане на стил. Още
повече че шапчицата — явна собственост на някое от петте му деца — бе украсена с
помпон, който, макар и отрязан от Данглар в самата си основа, бе запазил нещо от
нелепата си червена разцветка.
— Винаги можете да се оправдаете с грип, причинен от аварирал котел —
предложи Адамсберг.
Данглар духна върху ръкавиците си.
— След два месеца ще ме произвеждат майор — промърмори той — и не мога да
рискувам да изпусна повишението. Имам да храня пет деца.
— Покажете ми картата на Квебек. Да видя къде отиваме.
— Вече ви казах — отвърна Данглар, разгъвайки картата. — Ето тук — додаде
той и заби пръст близо до Отава. — Ей в тази забравена от бога дупка, наречена
Хъл-Гатино, където ККЖ е установила една от щабквартирите на Националната банка
за генетични данни.
— КъКъЖъ?
— Вече ви казах — повтори Данглар. — Канадската кралска жандармерия. Конна
полиция с ботуши и червени униформи, като в доброто старо време, когато
ирокезите още са владеели бреговете на Свети Лаврентий.
— В червени униформи ли? Още ли ги носят?
— Само за пред туристите. След като толкова нямате търпение да тръгвате,
поне да знаете къде отивате.
Адамсберг широко се усмихна и Данглар наведе глава. Когато възнамеряваше
да мърмори, капитанът не обичаше Адамсберг да се усмихва широко. Защото, както
твърдяха в Клюкарника, тоест кътчето, където бяха струпани автоматите за кафе и
напитки, усмивката на Адамсберг пречупваше всяка съпротива и топеше арктическите
ледове. Точно така реагираше и Данглар — като девойче. Нещо, което, при неговите
петдесет и кусур години, му беше особено неприятно.
— Знам все пак, че тази КъКъЖъ е на брега на плавателния канал Утауе —
отбеляза Адамсберг. — И че там прехвърчат диви гъски.
Данглар изпи глътка бяло вино и сухо се усмихна.
— Червеногуши гъски — уточни той. — И Утауе не е плавателен канал, а река.
Десет пъти по-голяма е от Сена, обаче не е плавателна. И се влива в Свети
Лаврентий.
— Нека е река, щом държите. Прекалено много знаете, Данглар, за да давате
заден ход. Налага се да заминете. Уверете ме, че не вие сте повредили котела
нощес и не вие сте заклали специалиста, който трябва да дойде, но не идва.
Данглар вдигна обиден поглед.
— Че защо да го правя?
— За да блокирате енергиите, да попарите стремежа към приключения.
— Саботаж, а? Сериозно ли говорите?
— Мъничко саботажче, доброкачествено. По-добре повреден котел, отколкото
експлодирал самолет. Защото това е истинската причина за нежеланието ви да
заминете, нали? Нали, капитане?
Данглар внезапно удари с юмрук по масата и капки вино се разлетяха
наоколо. Адамсберг се стресна. Данглар можеше да дудне, да мърмори, мълчаливо да
се цупи — все сдържани начини за изразяване на неодобрение, но той преди всичко
беше учтив и възпитан мъж, чиято доброта бе колкото безгранична, толкова и
дискретна. Освен по един-единствен въпрос. Адамсберг се напрегна.
— „Истинската“ причина? — сухо каза Данглар с все още стиснат юмрук. —
Какво ви е еня за „истинската причина“? Не аз ръководя тази бригада и не аз съм
решил да ходим на майната си и да се правим на идиоти в снега. Мамка му.
Адамсберг поклати глава. За пръв път от толкова години Данглар казваше
„мамка му“ пред него. Както и да е. Комисарят не се засегна, тъй като
притежаваше наднормени запаси от нехайство и кротост, която за някои бе синоним
на безразличие, а на други лазеше по нервите.
— Напомням ви, Данглар, че става дума за единствено по рода си предложение
за сътрудничество и за една от най-съвършените системи за анализ на ДНК. В тази
област канадците са с едни гърди напред. Не ако отидем, а ако откажем, ще
изглеждаме като идиоти.
— Глупости! Не ми казвайте, че не друго, а професионалната етика ви
повелява да ни разкарвате из снеговете.
— Тъкмо тя.
Данглар гаврътна виното си, вирна брадичка и се вторачи в Адамсберг.
— Какво друго, Данглар? — тихо попита комисарят.
— Вашата причина — изръмжа капитанът. — Вашата истинска причина. Разкажете
ми за нея, вместо да ме обвинявате в саботаж. Разкажете ми за вашия саботаж.
Ето на, рече си Адамсберг. Дойдохме си на думата.
Данглар внезапно стана, отвори шкафчето си, извади бутилката бяло вино и
напълни чашата си. После се заразхожда из стаята. Адамсберг скръсти ръце в
очакване на бурята. При тази степен на гняв и вино нямаше смисъл да се спори.
Гняв, който избухваше с една година закъснение.
— Давайте, Данглар, щом искате.
— Камий. Камий е в Монреал и вие го знаете. Затова и само затова държите
да ни натикате в тъпия ви боинг.
— Тъй, тъй.
— Именно.
— Но това не ви засяга, капитане.
— Така ли? — извика Данглар. — Преди една година Камий отлетя, напусна
живота ви вследствие на един от онези дяволски номера, които само вие владеете.
И кой искаше отново да я види? Кой? Вие ли? Или аз?
 — Аз.
— А кой я проследи? Кой я откри? И ви даде адреса й в Лисабон? Вие ли? Или
аз?
Адамсберг стана и затвори вратата на кабинета. Данглар винаги бе обожавал
Камий, помагаше й и бдеше над нея като над произведение на изкуството. В това
отношение нищо не можеше да се направи. Само че въпросното закрилническо усърдие
зле се вписваше в бурния живот на комисаря.
— Вие — отвърна той спокойно.
— Точно така. Значи ме засяга.
— По-тихо, Данглар. Чувам ви, не е нужно да крещите.
Този път особената нотка в гласа на Адамсберг като че ли подейства. Също
като лекарствен препарат гласът на комисаря проникваше в опонента и отпускаше
мускулите му, пораждаше у него чувство на ведрост и удоволствие или пък го
упойваше напълно. Лейтенант Воазне, който бе завършил химия, често споменаваше
за това загадъчно явление в Клюкарника, но нито той, нито някой друг бе успял да
установи какво точно успокоително вещество се съдържаше в гласа на Адамсберг.
Бабина душица? Пчелно млечице? Восък? Смес от трите? Данглар снижи тона.
— И кой — продължи той по-тихо — хукна да я гони в Лисабон и провали
всичко за няма и три дни?
— Аз.
— Вие. Пълен абсурд.
— Който не е ваша работа.
Адамсберг се изправи, разтвори пръсти и пусна чашата в кошчето, точно в
центъра. Все едно че стреля, все едно че се прицелва. След което излезе от
стаята с равна крачка, без да се обръща.
Данглар стисна челюсти. Знаеше, че е прекрачил границата, че е навлязъл
твърде навътре в забранените земи. Но след месеци неизразено неодобрение и
притеснен заради историята с Квебек той не бе успял да отстъпи навреме. Потърка
бузи с грубата вълна на ръкавиците си, колебливо претегляйки месеците на тежко
мълчание, на лъжа, може би на предателство. Добре беше направил. Или зле?
Погледът му попадна върху разгънатата на масата карта на Квебек. Защо ли се
коси? След седмица ще е мъртъв, Адамсберг също. Скорци, погълнати от турбината,
пожар в левия мотор, експлозия над Атлантика. Грабна бутилката и пи направо от
гърлото. После вдигна телефона и набра номера на техника.

II

Адамсберг срещна Виолет Ретанкур при кафемашината. Изчака най-якият от

лейтенантите му да измъкне чашата си изпод цицките на апарата — машината
напомняше на комисаря дойна крава, сгушена в Криминалната бригада и бдяща над
тях като мълчалива майка, заради което и я обичаше. Ретанкур се изниза, щом го
видя. Това е положението, каза си Адамсберг, днес никой не ме харесва.
Днес или не днес, но лейтенант Ретанкур беше рядък случай. Адамсберг
нямаше в какво да укори тази внушителна жена — трийсет и пет годишна, метър и
седемдесет и девет, колкото могъща, толкова и умна, а и способна, както твърдеше
самата тя, да преобразува енергията си, в каквото пожелае. И наистина,
разнообразните средства, които Ретанкур бе използвала за една година с
впечатляващо умение, я бяха превърнали в един от стълбовете на Бригадата, в
нейна многофункционална бойна машина, подходяща за всякакъв терен — мисловен,
тактически, административен, боен. Само че Виолет Ретанкур не го обичаше. Не
проявяваше враждебност, просто го избягваше.
Адамсберг взе чашката си с кафе, потупа машината в знак на синовна
признателност и се върна в кабинета си, не особено впечатлен от избухването на
Данглар. Нямаше намерение с часове да утешава Данглар било във връзка с боинга,
било във връзка с Камий. Би предпочел само да не бе научавал, че Камий е в
Монреал, което не знаеше и което донякъде разваляше удоволствието му от
разходката до Квебек. Би предпочел да не оживяват образите, които бе заровил
извън обсега на очите си, в сладникавата тиня на забравата, заглеждайки ъглите
на челюстите, заличавайки детските устни, зацапвайки в сиво-бялата кожа на тази
дъщеря на Севера. Би предпочел да не оживява любовта, която безшумно се
разпадаше пред многобройните пейзажи, които му предлагаха другите жени. Истинска
мания на крадлив любител на недозрели плодове, която, естествено, обиждаше
Камий. Често я бе виждал да запушва уши с ръце след някой от набезите му, сякаш
мелодическият й любовник бе почегъртал с пръсти по черната дъска, въвеждайки
дисонанс в деликатната й партитура. Камий беше музикантка, което обясняваше
нещата.

Адамсберг седна напреки на стола и задуха кафето си, загледан в дъската,

върху която бяха закачени докладите, спешните задачи и в центъра — целите на
командировката в Квебек. Три листа, грижливо закрепени един до друг с три
червени кабари. Генетически отпечатъци, пот, пикня и компютри, кленови листа,
гори, езера, канадски елени. Утре ще подпише командировъчните и след седмица ще
отлети. Усмихна се и отпи от кафето, успокоен и почти щастлив.
И изведнъж усети същата онази студена пот да се отлага на тила му, същото
тревога да стяга сърцето му, същата котка с извадени нокти да се мята на
раменете му. Приведе се и внимателно остави чашката на масата. Втори пристъп
през последния час, непознато неразположение, като неочаквано посещение на чужд
човек, задвижило алармата. Наложи си да се изправи, да се раздвижи. Като не се
смятат шокът и потта, тялото му се държеше нормално. Прекара ръце по лицето си,
опъна кожата си, разтри тила си. Някакъв дискомфорт, нещо като конвулсивна
защитна реакция. Сигнал за бедствие, усещане за заплаха и отговорът на тялото
му. Сега си бе възвърнал подвижността, но в душата му все още се стелеше някаква
неизразима печал, нещо като мътно утаечно вещество, останало на брега след
прилива.
Допи кафето си и подпря брадичката си с ръка. Много пъти му се бе случвало
да не се разбира, но за пръв път излизаше от себе си. За пръв път отстъпваше
мястото си, макар и за няколко секунди, на пътник без билет, тайно промъкнал се
на борда на съществото му и хванал руля. В това бе напълно уверен — на борда му
имаше нелегален пътник. Всеки здравомислещ човек би изтъкнал нелепостта на
подобно твърдение и би предложил обикновено прилошаване и начало на грип. Но
Адамсберг долавяше нещо съвсем друго, долавяше краткотрайното посещение на
опасен непознат, който не му мислеше доброто.

Отвори шкафчето си и извади стари кецове. Този път нямаше да е достатъчно

да походи и поблее. Трябваше да тича, с часове, ако се налага, право към Сена,
после покрай нея. И докато тича, да заблуди преследвача си, да го пусне във
водите на реката или, защо не, по следите на някой друг.

III

Изтощен, преоблечен и изкъпан, Адамсберг реши да вечеря в „Черните води на

Дъблин“ — мрачна пивница, чиято шумна атмосфера и възкисела миризма често бяха
прекъсвали разходките му из парижките улици. Мястото, населено изключително с
ирландци, от чийто език не разбираше ни дума, имаше едно уникално предимство —
то предлагаше колкото ви душа иска човешко присъствие и неспирен брътвеж,
съчетани с абсолютна самота. Тук всичко му бе познато — „неговата“ маса, лепкава
от разлятата бира, наситеният с мирис на гинес въздух и сервитьорката Енид, на
която поръча свинска пържола и картофи. Енид сервираше месото с антична дълга
калаена вилица с излъскана от употреба дървена дръжка и три неравни зъбци —
прибор, който харесваше на Адамсберг. Комисарят я наблюдаваше как поставя
пържолата в чинията, когато нелегалният пътник отново изникна с грубостта на
изнасилвач. Този път му се стори, че е предугадил нападението част от секундата
преди началото му. Сви юмруци върху масата и се опита да се противопостави на
натрапника, като напрегна тялото си, призова други мисли, представи си червените
листа на канадските кленове. Не помогна — неразположението го връхлетя като
торнадо, което опустошава всичко по пътя си, бързо, неустоимо и яростно. След
което небрежно захвърли плячката си и продължи нататък.
Когато успя да разтвори пръсти, Адамсберг сграбчи вилицата и ножа, но се
оказа неспособен да докосне чинията си. Мъката, отложила се в душата му след
торнадото, му убиваше апетита. Извини се на Енид, излезе на улицата и колебливо
потегли нанякъде. За миг си спомни за болния си чичо, който се свиваше на топка
в нишата на една пиренейска скала и чакаше кризата да отмине. Когато камъкът
погълнеше треската, старият човек се разгъваше и се връщаше към живота.
Адамсберг се усмихна. Нямаше да намери в този огромен град бърлога, в която да
се сгуши като мечка и да схруска нашественика си с парцалите. Впрочем в този
момент натрапникът може би се бе нахвърлил върху някой ирландски клиент.

Приятелят му Ферез, психиатърът, сигурно би се опитал да анализира

механизма на проникването. Да долови скритото объркване, непризнатото
притеснение, което като някой затворник внезапно бе разтърсило веригите си. С
грохот, който предизвикваше потене и гърчове, с рев, който го караше да превива
гръб. Ето какво би казал Ферез с онази лакома загриженост, която проявяваше в
по-необичайните случаи — би го попитал за какво е говорел, когато първата котка
с остри нокти бе скочила отгоре му. Може би за Камий? Или за Квебек?
Адамсберг поспря на тротоара и зарови в паметта си, опитвайки се да си
спомни какво точно казваше на Данглар, когато потта бе избила по врата му за
пръв път. Да, Рембранд. Говореше за Рембранд, за отсъствието на светлосенки в
поведението на барона. Тогава се случи. Доста преди да се сдърпат за Камий и за
Канада. Освен това би трябвало да обясни на Ферез, че никога досега на раменете
му не е скачала бясна котка, каквито и неприятности да е имал. Че ставаше дума
за нещо ново, невиждано, нечувано. Че обстоятелствата и местата на набезите бяха
различни и липсваше всякакъв свързващ ги елемент. Какво общо можеше да има между
симпатичната Енид и заместника му Данглар, между масите на „Черните води“ и
дъската за обяви? Между тълпата в пивницата и самотата в кабинета? Нищо общо.
Дори умник като Ферез не би открил някаква прилика. И не би повярвал, че на
борда се е качил нередовен пътник. Комисарят приглади косите си, потърка ръцете
и бедрата си, сглоби тялото си. После продължи пътя си, прибягвайки до
средствата, които обикновено му даваха сила — спокойно крачене, далечно
наблюдение на минувачите, свободно плаващи мисли.

Четвъртият пристъп го изненада час по-късно на няколко крачки от дома му,

докато вървеше по булевард Сен Пол. Сгъна се на две, подпря се на уличния фенер
и замръзна, шибан от вятъра на опасността. Затвори очи, зачака. Не мина и
минута, и вече бавно повдигаше глава, разкършваше рамене, раздвижваше пръсти в
джобовете си, за четвърти път обхванат от онзи смут, който торнадото оставяше
след себе си. Смут, от който очите му се пълнеха със сълзи, покруса без име.
А името му трябваше. Името на това изпитание, на това безпокойство. Защото
този ден, който бе започнал така обикновено с всекидневното му влизане в
сградата на Криминалната бригада, завършваше по необичаен начин — комисарят се
чувстваше променен, разтърсен, неспособен да посрещне рутината на утрешния ден.
Нормален човек сутринта, изваден от равновесие вечерта, блокиран от изригнал в
краката му вулкан — огнена паст, разтворила се над непонятна загадка.

Отдръпна се от фенера и огледа наоколо, както би направил на

местопрестъпление, на което жертвата би бил той самият — търсеше знак, който да
му разкрие името на изненадалия го в гръб убиец. Отдалечи се на около метър и
застана точно там, където се намираше в момента на рейда. Погледът му обходи
пустия тротоар, тъмната витрина на магазинчето вдясно, рекламното пано вляво.
Нищо друго. Само един осветен зад стъклената си рамка афиш ясно се виждаше в
нощта. Ето значи последното, което бе мярнал преди нападението. Разгледа го.
Беше репродукция на класическа картина, пресечена с обява: _Академичните
художници на XIX век. Временна изложба. Гран Пале. 18 октомври — 17 декември._
На картината бе изобразен мускулест мъж със светла кожа и черна брада,
удобно разположил се в широка мида насред океана и заобиколен от наяди.
Адамсберг се съсредоточи за миг в този образ, без да разбира кое в него би могло
да предизвика щурма, кое го свързваше с разговора му с Данглар, със стола му в
кабинета или със запушеното помещение на Дъблинските води. Защото човек не
преминава от нормалност към хаос само с едно щракване на пръстите. Необходим е
преход. И тук като в случая Ернонкур му липсваха светлосенките, липсваше му
мостът между бреговете на сянката и светлината. Въздъхна безпомощно и прехапа
устни, взирайки се в нощта, в която бродеха празни таксита. Вдигна ръка, качи се
в едно и даде на шофьора адреса на Адриен Данглар.

IV
 Наложи му се да звъни три пъти, преди замаяният от съня Данглар да дойде
да му отвори. Капитанът се сепна при вида на Адамсберг, чиито черти сякаш бяха
станали по-отчетливи — по-извит нос и по-изопнати бузи под изпъкналите скули.
Обикновено комисарят се отпускаше толкова бързо, колкото се напрягаше. Не и този
път. Данглар бе прекрачил чертата, знаеше това. Откакто го бе направил,
премисляше вероятността от сблъсък, може би от някое конско. Или от наказание?
Или от нещо по-лошо? Неспособен да възпре талазите на своя песимизъм, капитанът
бе предъвквал възходящите си страхове през цялата вечеря, опитвайки се да не ги
показва пред децата, както и да не споделя с тях проблема с левия мотор. Успя,
като им разказа поредния анекдот за лейтенант Ретанкур, който истински ги
разведри, особено с обстоятелството, че тази едра жена — като че ли нарисувана
от Микеланджело, който, независимо от гения си, не е бил най-вещият в
изобразяването на женското тяло и неговата гъвкава неуточненост — носеше името
на едно нежно диво цветенце. Виолетка. През този ден, докато разговаряше тихичко
с изживяващата тежък сантиментален период Елен Фроаси, Виолет бе придружила една
от фразите си със солиден удар върху блокиралата от пет дни фотокопирна машина,
която незабавно проработи.
Един от близнаците на Данглар попита какво би станало, ако Ретанкур бе
цапардосала вместо машината главата на Елен Фроаси. Дали тогава мислите на
тъжната Елен биха тръгнали в правилната посока? Можеше ли Виолет да въздейства
на хората и вещите, като например ги натиска? И децата взеха да натискат
копчетата на разваления телевизор, за да изпробват собственото си могъщество —
Данглар разреши само по едно натискане, — но образът не се появи на екрана, а
най-малкият си удари пръста. Щом децата си легнаха, тревогата отново го понесе
из черните селения на предчувствията.

Озовал се лице в лице с началника си, Данглар се зачеса по гърдите в знак

на илюзорна самозащита.
— Бързо, Данглар — прошепна Адамсберг, — трябвате ми. Таксито чака долу.
Изтрезнял от това бързо възстановяване на мира, капитанът пъргаво навлече
сако и панталон. Адамсберг явно не му се сърдеше за избухването, то вече бе
забравено, погълнато от прословутата му снизходителност или от обичайното му
безгрижие. За да дойде комисарят да го търси посред нощ, значи, че бе извършено
поне убийство.
— Къде е? — попита Данглар.
— На Сен Пол.
Двамата мъже заслизаха по стълбите, като Данглар се опитваше да завърже
едновременно вратовръзката си и един голям шал.
— Жертвата?
— Побързайте, приятелю, спешно е.
Таксито ги остави до рекламното табло. Адамсберг плати, докато Данглар
изненадано оглеждаше безлюдната улица. Нямаше коли с буркани, нито технически
екип, само пуст тротоар и заспали сгради. Адамсберг го хвана за ръката и го
задърпа към таблото. Там, без да го пуска, му посочи афиша.
— Какво е това, Данглар?
— Моля? — попита Данглар объркано.
— Картината, за бога. Питам ви какво представлява. Какво е изобразено на
нея.
— Ама къде е жертвата? — попита Данглар, като обърна глава.
— Тук — отвърна Адамсберг и посочи гърдите си. — Отговорете ми. Какво е
това?
Данглар поклати глава, полуизумен, полушокиран. После ониричната нелепост
на ситуацията внезапно му се стори толкова забавна, че някакво ярко усещане за
чиста радост помете яда му. Почувства се изпълнен с признателност към Адамсберг,
който не само че не му държеше карез за обидите му, но и неволно му поднасяше
мигове, изключителни по своята екстравагантност. Само Адамсберг беше способен да
изстиска от обикновения живот подобни лудории, подобни кратки проблясъци на
чудата красота. Какво значение имаше при това положение, че го е измъкнал от
леглото, за да го довлече до Нептун на хапещия среднощен студ?
— Кой е този? — повтаряше Адамсберг, без да му пуска ръката.
— Нептун, който излиза от водата — усмихна се Данглар.
— Сигурен ли сте?
 — Нептун или Посейдон, както предпочитате.
— Той на кое беше бог, на морето или на ада?
— Те са братя — обясни Данглар, зарадван, че ще дава урок по митология
посред нощ. — Трима братя: Хадес, Зевс и Посейдон. Посейдон владее морето с
неговите бури, но и с дълбините и с опасните му бездни.
Адамсберг бе пуснал ръката му и го слушаше със скръстени на гърба ръце.
— Тук е заобиколен от придворните и от демоните си — подзе Данглар,
сочейки афиша. — Първите олицетворяват благодеянията му, вторите — властта му да
наказва, представена от тризъбеца му и от злотворната змия, която ви завлича на
дъното. Стилът е академичен, рисунъкът — мек и сантиментален. Не мога да кажа
кой е художникът. Някой неизвестен, който е работил за буржоазните салони и
вероятно…
— Нептун — прекъсна го Адамсберг замислено. — Добре, Данглар, безкрайно
благодаря. Прибирайте се сега и лягайте да спите. И извинявайте, че ви събудих.
Докато Данглар се накани да поиска обяснение, Адамсберг бе спрял едно
такси и натикал вътре заместника си. През прозореца капитанът видя комисаря да
се отдалечава с бавна стъпка — тънък черен и приведен силует, леко поклащащ се в
нощта. Усмихна се, машинално се потърка по главата и попадна на обръснатия
помпон на шапката си. Внезапно обзет от безпокойство, Данглар стисна ембриона на
помпона и го подръпна три пъти за късмет.

Щом се прибра, Адамсберг разрови разнородната си библиотека с надеждата да

открие някаква книга, която да го осведоми за Нептун — Посейдон. Намери стар
учебник по история, в който, на страница шейсет и седма, богът на морето му се
яви в цялото си великолепие и с божественото си оръжие в ръка. Разгледа го,
прочете краткия обяснителен текст под барелефа, после с книгата в ръка се просна
облечен на леглото си, смазан от умора и тъга.
Събуди се от вой на котки към четири часа сутринта. Отвори очи в
тъмнината, взря се в по-светлия правоъгълник на прозореца срещу леглото му.
Окаченото на дръжката сако бе приело формата на широк неподвижен силует, силуета
на натрапника, който бе проникнал в спалнята му и го гледаше как спи.
Нередовният пътник, трайно настанил се в леговището му. Адамсберг затвори за
малко очи, после пак ги отвори. Нептун и тризъбецът му.
Този път затрепериха ръцете му и пулсът му се ускори. Нищо общо с четирите
торнада, които го бяха помлели, само изумление и ужас.
Пи дълго направо от чешмата в кухнята и напръска лицето и косата си със
студена вода. После заотваря шкафовете — търсеше някакъв алкохол, някое силно,
остро питие, каквото и да е. Все трябваше да има нещо такова някъде, поне на
дъното на някое шише, недопито от Данглар. Накрая намери неизвестна му керамична
бутилка и бързо я отпуши. Завря носа си в гърлото, разгледа етикета. Хвойнова
ракия, 44 градуса. Дебелото шише трепереше в ръцете му. Напълни една чаша и я
гаврътна наведнъж. Повтори. Усети как тялото му се разпада и се свлече в старото
кресло, като остави да свети само една малка лампа.

Сега, когато алкохолът отпусна мускулите му, можеше да разсъждава, да

започне да разсъждава, да се опита да разсъждава. Да погледне чудовището, което
споменаването на Нептун бе измъкнало от собствените му пещери. Тайният, ужасният
натрапник. Непобедимият и високомерен убиец, когото наричаше Тризъбеца.
Неуловимият престъпник, който преди трийсет години завинаги бе променил живота
му. В продължение на четиринайсет години го бе гонил, преследвал, като всеки път
се надяваше да го залови и всеки път изпускаше подвижната си плячка. Тичаше,
падаше, пак тичаше.
И пак падаше. Бе изгубил надежда и главно бе загубил брат си. Тризъбецът
винаги му се бе изплъзвал. Титан, демон, Посейдон, излязъл от преизподнята,
който вдигаше тризъбото си оръжие и убиваше с един-единствен удар в корема.
Оставяйки след себе си своите жертви, белязани с три червени прободни рани.
Адамсберг се изправи в креслото си. Трите червени кабари на стената на
кабинета му — трите кървави дупки. Дългата тризъба вилица, с която боравеше Енид
— реплика на тризъбеца. И Нептун, вдигнал скиптъра си. Образите, от които му бе
станало толкова зле, които бяха задвижили торнадата и го бяха потопили в скръб,
отприщвайки калния поток на някогашната му мъка.
Трябваше да се досети, мислеше той сега. Да свърже силата на пристъпите с
мъчителния си и дълъг поход по следите на Тризъбеца. Никой не му бе причинил
повече мъка и ужас, покруса и ярост от този човек. Преди шестнайсет години
зейналата дупка, оставена от убиеца в живота му, трябваше да бъде запълнена,
замазана и забравена. Сега, през този ден и без всякаква причина тя неочаквано
се разтваряше пред краката му.
Адамсберг стана и закрачи из стаята с ръце, скръстени на корема. От една
страна, се чувстваше освободен и почти отпочинал от това, че идентифицира окото
на циклона. Торнадата нямаше повече да се върнат. Но внезапната поява на
Тризъбеца го плашеше. През този понеделник, 6 октомври, той бе изникнал като
призрак, внезапно минал през стената. Обезпокоително пробуждане, необяснимо
завръщане. Прибра ракията и изплакна чашата. Трябваше да разбере защо, поради
каква причина бе възкръснал старецът. Отново липсваше връзка, този път между
спокойното му пристигане в Бригадата и материализирането на Тризъбеца.
Седна на пода, облегна се на радиатора, прегърна коленете си и отново си
спомни за чичото, сгушен в скалната ниша. Трябваше да се съсредоточи, да се
втренчи в една точка, да проникне надълбоко, без да се разсейва. Да се върне към
първата поява на Тризъбеца, на началната атака. Ще рече, когато говореше за
Рембранд, когато обясняваше на Данглар какво го смущава в случая Ернонкур.
Припомни си сцената. Колкото запаметяването на думи му костваше мъчителни
усилия, толкова лесно образите се вбиваха в главата му като камъчета в мека
пръст. Видя се как седи на ръба на бюрото на Данглар, видя недоволното лице на
заместника си под шапката с прерязан помпон, чашата с бяло вино, светлината,
нахлуваща отляво. Видя се как говори за светлосенки. Каква поза бе заел? Къде
бяха ръцете му? Скръстени? На коленете? На масата? В джобовете? Какво правеше с
ръцете си?
Държеше вестник. Бе го взел от масата, разгънал и прелистил, без да го
гледа по време на разговора. Без да го гледа? Или напротив, като го гледа? И то
така го гледа, че от паметта му да се надигне цунами?

Адамсберг погледна часовника си — пет и двайсет сутринта. Стана бързо,

пооправи измачканото си сако и излезе. Седем минути по-късно изключи алармата на
портала и проникна в сградата на Бригадата, фоайето беше ледено, специалистът,
който трябваше да дойде предишния ден в деветнайсет часа, не беше дошъл.
Поздрави охраната и безшумно се вмъкна в кабинета на заместника си — не
искаше да безпокои нощния екип с присъствието си. Запали само настолната лампа и
потърси вестника. Данглар не беше човек, който да го остави да се търкаля по
масата, така че Адамсберг го намери надлежно поставен на етажерката. Без да губи
време да сяда, комисарят заразгръща страниците с надеждата да открие някакъв
нептуновски знак. Откри нещо по-лошо. На седма страница, под заглавие: _Девойка,
трикратно намушкана с нож в Шилтигем_, на една неясна снимка се виждаше тяло
върху носилка. Независимо от лошото качество, можеха да се различат бледосиният
пуловер на момичето и в горната част на корема — три червени дупки, разположени
на една линия.
Адамсберг заобиколи масата и седна на стола на Данглар. Държеше в ръце
последния фрагмент от светлосянката — трите мярнати пътем рани. Този кървав
белег, толкова пъти виждан в миналото и свидетелстващ за появата на убиеца, бе
лежал инертен в паметта му в продължение на шестнайсет години. И снимката го бе
пробудила, бе задвижила ужасната аларма и напомнила, че Тризъбеца се завръща.
Сега вече беше спокоен. Откъсна страницата от вестника, сгъна я и я пъхна
във вътрешния си джоб. Елементите бяха сглобени и ураганът нямаше да се завърне.
Нито Тризъбеца, възкръснал вследствие на простото наслагване на няколко образа.
Тризъбецът, който след това недоразумение щеше да се прибере в своята пещера на
забравата.

VI

Заседанието на осемте членове на групата, командирована в Квебек, протече

при температура 8 градуса и в унила обстановка — студът потискаше мъжете. Играта
щеше да е загубена без капиталното присъствие на Виолет Ретанкур. Без ръкавици,
без шапка, тя не показваше и най-малкия признак на дискомфорт. За разлика от
колегите си, които стискаха челюсти и се изразяваха с напрегнат глас, тя
запазваше енергичния си и ясен тембър, подсилен от интереса, който проявяваше
към стажа в Квебек. От двете й страни седяха Воазне, заврял нос в шала си, и
младият Есталер, който изпитваше към многофункционалния лейтенант дълбока почит,
отнасяше се към нея като към всемогъща богиня, снажна Юнона, кръстосана с
бързоногата Диана и дванайсеторъката Шива. Ретанкур насърчаваше, доказваше,
обобщаваше. Днес явно бе преобразила енергията си в способност да убеждава и
усмихнатият Адамсберг я оставяше да води хорото. Въпреки хаотичната си нощ той
се чувстваше спокоен и завърнал се към нормалното си маловодие. Хвойновата ракия
ни най-малко не му се бе отразила.
Данглар наблюдаваше комисаря, който се поклащаше на стола си, възвърнал
безгрижието си, сякаш забравил вчерашните му упреци и дори нощния им разговор с
бога на морето. Ретанкур продължаваше да говори, оборваше отрицателните
аргументи и Данглар усещаше, че бързо губи позиции, че някаква неумолима сила го
тласка към вратите на боинга с натъпкани със скорци мотори.
Ретанкур победи. В дванайсет и десет приеха да тръгнат за ККЖ в Гатино със
седем гласа срещу един. Адамсберг закри заседанието и отиде да уведоми префекта
за решението им. Преди да излезе, задържа Данглар в коридора.
— Не се безпокойте — каза му. — Ще държа конеца. Много ме бива за това.
— Какъв конец?
— Конецът, за който е закачен самолетът — обясни Адамсберг и направи
кръгче с палец и показалец.
След това кимна с глава, за да придаде повече тежест на обещанието си, и
се отдалечи. Данглар се запита дали комисарят не му се подиграва. Но той
изглеждаше сериозен, сякаш наистина си мислеше, че държи конците на самолетите и
не им позволява да падат. Данглар прекара ръка по помпона си, който от снощи
насам се бе превърнал в талисман. И чудна работа, мисълта за конеца и за
Адамсберг, който го държи, го поуспокои.

На ъгъла на улицата се намираше голяма бирария, където човек си прекарваше

добре, но се хранеше зле, докато в малкото кръчме отсреща си прекарваше зле, но
си хапваше добре. Този доста възлов екзистенциален избор стоеше почти
всекидневно пред служителите на Бригадата, които се колебаеха между
задоволяването на апетита в едно мрачно и неотоплено място и комфорта на старата
бирария, запазила пейките си от трийсетте години, но сподобила се с
катастрофален готвач. Днес въпросът с отоплението се наложи над всяко друго
съображение и двайсетина оперативни работници нахлуха в ресторанта. Той носеше
името „Бирария на философите“, в което имаше нещо налудничаво, като се има
предвид, че през заведението преминаваха дневно към шейсет ченгета, които като
цяло не си падаха по боравенето с каквато и да било философска идея. Като видя
накъде пое потокът на подчинените му, Адамсберг свърна към зле отопленото
кръчме, наречено „Храстчето“. От двайсет и четири часа почти не бе ял, след като
бе зарязал ирландската си храна, прогонен от пристъпите на ураганния вятър.

Като привърши специалитета на деня, Адамсберг извади страницата от

вестник, която се мачкаше във вътрешния му джоб, и я разгъна върху покривката,
заинтригуван от убийството в Шилтигем, запратило го във вихъра на бурята.
Жертвата, Елизабет Уинд, на двайсет и две години, била убита вероятно към
полунощ, докато се прибирала с колелото си от Шилтигем към селото си, на три
километра от града — маршрут, който изминавала всяка събота вечер. Тялото й било
намерено в храстите на десетина метра от междуградския път. Първият оглед
установил черепна травма и три прободни рани в корема, предизвикали смъртта.
Девойката не била изнасилена, нито съблечена. Задържан бил един заподозрян —
Бернар Ветийо, на трийсет и осем години, неженен и бездомен, открит на петстотин
метра от местопрестъплението съвършено пиян и заспал край пътя. Жандармите
твърдяха, че разполагат с убедителна улика срещу Ветийо, който, както сам
разправял, нямал никакъв спомен от нощта на убийството.
Адамсберг прочете статията два пъти. Бавно поклати глава, загледан в
светлосиния пуловер с трите дупки. Невъзможно, разбира се. Той най-добре знаеше
това. Прекара ръка по хартията, поколеба се, после извади мобилния си телефон.
— Данглар?
Заместникът му се обади от „философите“, говореше с пълна уста.
 — Началника на жандармерията в Шилтигем можете ли да го откриете?
Данглар знаеше наизуст имената на комисарите във всички градове на
Франция, но жандармерията познаваше по-малко.
— Толкова ли е спешно, колкото установяването на самоличността на Нептун?
— Не чак толкова, но да кажем, приблизително.
— Ще ви се обадя след четвърт час.
— Не забравяйте и да попришпорите техника.
Адамсберг допиваше двойното си кафе, което не можеше да се мери с кафето
на кравата хранителница, когато се обади заместникът му.
— Майор Тиери Трабелман. Имате ли нещо за писане?
Адамсберг записа номера върху хартиената покривка. Изчака старият стенен
часовник на „Храстчето“ да удари два часа и позвъни в жандармерията в Шилтигем.
Майор Грабелман се държа относително сдържано. Бе чувал за комисаря Адамсберг и
добри, и лоши неща, та се колебаеше какво поведение да възприеме.
— Нямам намерение да ви отнемам случая, майор Трабелман — веднага го увери
Адамсберг.
— Всички казват така, а после става друго. Жандармерията свършва мръсната
работа, а щом стане интересно, се намесва полицията.
— Трябва ми само едно потвърждение.
— Не знам какво ви се върти в главата, господин комисар, но трябва да
знаете, че нашият човек е заловен.
— Бернар Ветийо?
— Да, и имаме доказателства. Намерихме оръжието на пет метра от жертвата,
захвърлено в тревата. И точно съответстващо на раните. И с отпечатъците на
Ветийо по дръжката. Чисто и просто.
Чисто и просто. Толкова лесно се бе оказало. Адамсберг се запита за миг
дали да продължи, или да се откаже.
— Обаче Ветийо отрича — подхвана той.
— Когато момчетата са го прибрали, още е бил кьоркютук пиян. Не можел да
се държи на краката си. Това, че отрича, е без всякакво значение, тъй като не си
спомня нищо, освен че се е нарязал като краставица.
— Има ли досие? Други нападения?
— Няма. Обаче всяко нещо си има начало.
— В статията се говори за три прободни рани. С нож ли са нанесени?
— С шило.
Адамсберг помълча, после каза:
— Доста необичайно.
— Не толкова. Тези скитници мъкнат със себе си какво ли не. Шилото служи
за отваряне на консерви, на ключалки. Не го мислете, господин комисар,
гарантирам ви, че сме заловили, когото трябва.
— Още нещо, майоре — бързо каза Адамсберг, който усещаше, че Трабелман
губи търпение. — Шилото ново ли е?
Настана неловко мълчание.
— Откъде знаете? — попита Трабелман подозрително.
— Ново е, така ли?
— Така. Какво значение има?
Адамсберг постави ръка на челото си и се взря в снимката във вестника.
— Бъдете така добър, Трабелман, изпратете ми снимки от трупа и от раните в
едър план.
— И защо да го правя?
— Защото ви моля най-учтиво.
— Чисто и просто?
— Няма да ви отнема случая — повтори Адамсберг. — Имате думата ми.
— Какво ви безпокои?
— Един детски спомен.
— Добре тогава — каза Трабелман, внезапно станал почтителен и доверчив,
сякаш детските спомени бяха свят мотив и неоспорим „Сезам-отвори-се“.

VII

Специалистът, който не идваше, най-сетне бе стигнал до местоназначението

си, както и четирите снимки на майор Трабелман. На едната ясно се виждаха раните
на младата жертва, снимани точно отгоре. Адамсберг вече добре се справяше с
електронната си кутия, но не знаеше как да увеличи образите без помощта на
Данглар.
— Какво е това? — промърмори капитанът, като седна на мястото на
Адамсберг, за да поеме командването на машината.
— Нептун — отвърна Адамсберг с полуусмивка. — Белязал със скиптъра си
синевата на вълните.
— Ама какво е това? — повтори Данглар.
— Все ми задавате въпроси, а после не харесвате отговорите ми.
— Обичам да знам с какво се занимавам — обясни Данглар.
— Трите дупки от Шилтигем, направени от тризъбеца.
— На Нептун? Това фиксидея ли е?
— Това е убийство. Девойка, намушкана три пъти с шило.
— Трабелман ли ни ги праща? Да не са му отнели случая?
— Ни най-малко.
— Тогава?
— Тогава не знам. И нищо няма да знам, преди да видя увеличението.
Данглар смръщи вежди и се зае да сканира образите. Мразеше това „Не знам“,
една от онези най-често повтарящи се фрази на комисаря, които многократно го
бяха повеждали по неясни пътища, понякога стигащи до истински тресавища.
Данглар, за когото фразата бе подстъп към блатата на мисълта, често се бе
опасявал, че някой ден Адамсберг ще затъне в тях целия.
— Четох, че са заловили някакъв тип — уточни Данглар.
— Да. С оръжието на престъплението и отпечатъците му.
— И кое не е в ред?
— Един детски спомен.

На Данглар този отговор не оказа успокоителното въздействие, което бе

произвел върху Трабелман. Напротив, капитанът усети, че тревогата му се засилва.
Той увеличи максимално образа и даде команда за разпечатване. Адамсберг
наблюдаваше листа, който излизаше на пресекулки от принтера. Хвана го за единия
ъгъл, размаха го във въздуха, за да го изсуши, после запали лампата и го
заразглежда. Данглар с недоумение видя как комисарят грабва една дълга линия,
мери в едната посока, после в другата, прекарва една черта, отбелязва с точка
центъра на кървавите перфорации, прекарва друга, успоредна черта, пак мери.
Накрая Адамсберг захвърли линията и закрачи из стаята със снимката в ръка.
Когато се обърна, Данглар прочете по лицето му нещо като учудена мъка. Бе виждал
хиляди пъти тази банална емоция, но за пръв път я срещаше върху флегматичната
физиономия на Адамсберг.
Комисарят извади от шкафа нова папка, постави вътре страницата от вестника
и скромния си комплект снимки и прилежно написа отгоре й _Тризъбец №9_ с
въпросителна накрая. Налагаше се да отиде до Страсбург, за да види тялото. А
това щеше да забави спешните постъпки, които трябваше да се направят във връзка
със стажа в Квебек. Реши да ги повери на Ретанкур, която и бездруго по отношение
на този проект водеше с едно рамо.
— Придружете ме до вкъщи. Данглар. Ако не видите, няма да разберете.

Данглар мина през кабинета си, за да вземе голямата си чанта от черна

кожа, която му придаваше вид на учител в английски колеж, а понякога и на
цивилен свещеник, и последва Адамсберг в Съборната зала, където комисарят спря
да поговори с Ретанкур.
— Бих искал да ви видя, преди да си тръгнете — каза той. — Ще трябва да ми
помогнете.
— Няма проблем — отвърна Ретанкур, като едва вдигна поглед от папките си.
— Дежурна съм до полунощ.
— Чудесно. До довечера.
Адамсберг беше вече излязъл от залата, когато чу просташкия смях на
сержант Фавр, после и дрезгавия му глас.
— Трябвало да му помогне — хилеше се Фавр. — Ето я великата вечер,
Ретанкур, ще му помогнете да си набере виолетки. Шефът идва от Пиренеите и няма
равен в катеренето на планини. Истински покорител на невъзможните върхове.
— Момент, Данглар — каза Адамсберг, като задържа заместника си.
Върна се в залата, следван от Данглар, и се отправи право към бюрото на
Фавр. Внезапно бе настъпила пълна тишина. Адамсберг сграбчи металната маса за
края й и силно я блъсна. Тя се преобърна с грохот заедно със струпаните отгоре й
книжа, доклади и диапозитиви, които се разпръснаха по пода. Фавр замръзна с
чашата кафе в ръка. Адамсберг замахна със стола и събори и сержанта, и кафето
му, което се разля върху ризата му.
— Взимате си думите назад, Фавр. Извинения и разкаяние. Чакам.
Олеле майко, каза си Данглар, потърка очите си и се взря в напрегнатото
тяло на Адамсберг. За два дни бе видял у комисаря повече нови емоции, отколкото
през години сътрудничество.
— Чакам — повтори Адамсберг.
Фавр се подпря на лакти, за да си възвърне част от достойнството пред
колегите, които сега крадешком се приближаваха към епицентъра на битката. Само
Ретанкур, мишената на остроумията на Фавр, не бе помръднала. Обаче вече не се
занимаваше с папките си.
— Какво да си взимам назад? — изрева Фавр. — Истината? Какво казах? Че ви
бива в катеренето. Да не би да не е вярно?
— Чакам, Фавр — повтори Адамсберг.
— Я вървете на майната си! — отвърна Фавр, който започваше да се надига.
Адамсберг изтръгна черната чанта от ръцете на Данглар, извади оттам една
пълна бутилка и я удари в металния крак на масата. Парчета стъкло и пръски вино
полетяха из помещението. Комисарят пристъпи към Фавр със счупената бутилка в
ръка. Данглар понечи да го дръпне назад, но Фавр бе извадил револвера си и го бе
насочил към Адамсберг. Поразени, членовете на Бригадата стояха като вкопани и не
сваляха поглед от сержанта, осмелил се да насочи оръжието си срещу главния
комисар. Не сваляха поглед и от комисаря, когото за една година бяха виждали
раздразнен само два пъти, а и тогава раздразнението му бе изчезвало така бързо,
както се бе появявало. Всеки търсеше начин да предотврати сблъсъка, всеки се
надяваше, че Адамсберг ще възвърне обичайното си безгрижие, ще остави бутилката
на пода, ще свие рамене и ще се отдалечи.
— Прибери тъпото си оръжие на тъпо ченге! — изсъска Адамсберг.
Фавр презрително захвърли револвера и Адамсберг понаведе бутилката.
Изпитваше неприятното усещане за нещо прекалено, беглата увереност, че
ситуацията е гротескна, като не знаеше кой допринася повече за това, той или
Фавр. Отпусна пръсти и остави бутилката. Сержантът се изправи, сграбчи
настръхналото гърло на бутилката и с яростно движение го запрати към комисаря,
раздирайки лявата му ръка като с нож.
Хванаха Фавр и го принудиха да седне на един стол. После погледите се
насочиха към комисаря — всеки очакваше присъдата му в нововъзникналата ситуация.
Адамсберг спря с жест Есталер, който вдигаше телефона.
— Раната не е дълбока, Есталер — каза той с вече спокоен глас, свил ръка
пред гърдите си. — Повикайте патолога, той ще се справи.
Направи знак на Мордан и му подаде счупената бутилка.
— Сложете я в пластмасов плик, Мордан. Веществено доказателство за
проявата на насилие от моя страна. Опит за сплашване на един от подчинените ми.
Приберете неговия магнум и гърлото на бутилката, доказателство за опит за
нападение, без намерение да…
Адамсберг приглади косите си, търсейки думата.
— Напротив! — изрева Фавр.
— Млък! — извика му Ноел. — Не утежнявай случая си, вече направи
достатъчно глупости.
Адамсберг му хвърли учуден поглед. Обикновено Ноел подкрепяше с усмивка
мръсните шегички на колегата си. Сега обаче между снизходителността на Ноел и
грубостта на Фавр се бе разтворила пропаст.
— Без намерение да нанесе тежка телесна повреда — продължи Адамсберг, като
направи знак на Жюстен да записва. — Причина за конфликта — обиди, нанесени от
сержант Жозеф Фавр на лейтенант Виолет Ретанкур.
Адамсберг вдигна глава и преброи оперативните работници, събрани в залата.
— Дванайсет свидетели — добави той.
Воазне го бе сложил да седне, оголил бе ръката му и му даваше първа помощ.
— Развитие на конфликта — подзе Адамсберг уморено. — Мъмрене от страна на
висшестоящия, материални щети и сплашване без удари по тялото на сержант Фавр и
без заплахи за физическата му цялост.
Адамсберг стисна зъби, докато Воазне затискаше с тампон раната, за да спре
кървенето.
 — Употреба на служебно оръжие и на остър предмет от страна на сержанта,
леко нараняване чрез парче стъкло. Знаете продължението, довършете доклада без
мен и го изпратете в полицията на полициите. Не забравяйте да направите снимки
на помещението.
Жюстен стана и се приближи до комисаря.
— Какво ще правим с бутилката вино? — прошепна той. — Казват, че сте я
извадили от чантата на Данглар.
— Казват, че съм я взел от ей тази маса.
— По каква причина в службата присъства бяло вино в три и половина през
деня?
— Почерпка на обяд — предложи Адамсберг — за отбелязване на заминаването
за Квебек.
— А, да — каза Жюстен с облекчение. — Много добра идея.
— А с Фавр какво да правим? — попита Ноел.
— Временно освобождаване от поста и отнемане на оръжието. Съдията ще реши
дали от негова страна е имало нападение или законна самоотбрана. Ще видим, като
се върнем.
Адамсберг се изправи, облягайки се на ръката на Воазне.
— Внимавайте — каза Воазне. — Загубили сте много кръв.
— Не се безпокойте, Воазне. Отивам при патолога.
И той напусна Бригадата, подкрепян от Данглар, като остави подчинените си
изумени, неспособни да съберат мислите си и да отсъдят кой прав, кой крив.

VIII

Адамсберг се прибра вкъщи с превързана ръка, натъпкан с антибиотиците и

обезболяващите, които съдебният лекар Ромен насила го бе накарал да изгълта,
след като направи шест шева на раната.
От местната упойка лявата му ръка беше станала безчувствена. Несръчно
отвори гардероба в спалнята си и извика Данглар на помощ, за да извади картонена
кутия с архивни материали, тикната най-долу до един-два чифта стари обувки.
Данглар постави кутията на една ниска масичка и двамата мъже седнаха от двете й
страни.
— Изпразнете я, Данглар. Извинете ме, но не мога нищо да правя.
— Защо, за бога, счупихте тази бутилка?
— Да не би да защитавате онази гад?
— Фавр е лайно. Но с бутилката го направихте агресивен. Той е от този тип.
Докато вие обикновено не сте.
— Изглежда, че с подобни типове си променям навиците.
— Защо просто не го отстранихте като миналия път?
Адамсберг безпомощно сви рамене.
— Напрежение? — предпазливо предположи Данглар. — Нептун?
— Може би.
Междувременно Данглар беше извадил от кутията осем папки, които остави на
масата. Върху всяка от тях бе написано _Тризъбец №1, Тризъбец №2_ и тъй нататък
до номер 8.
— Ще трябва пак да поговорим за бутилката в чантата ви. Не прекалявате ли
с пиенето?
— Не е ваша работа — каза Данглар, повтаряйки думите на комисаря.
Адамсберг кимна.
— Впрочем обещах си нещо — добави Данглар.
И докосна помпона на шапката си, но не сметна за необходимо да обясни
защо.
— Ако се върна жив от Квебек, ще пия само по една чаша.
— Ще се върнете, защото аз ще държа конеца. Така че можете още отсега да
започнете да изпълнявате решението си.
Данглар неубедено кимна. В суматохата на последните часове бе забравил, че
Адамсберг ще държи конците на самолета. Само че сега Данглар имаше повече
доверие в помпона си, отколкото в комисаря си. Запита се дали отрязаният помпон
притежава същата защитна сила като целия помпон.
— Ще ви разкажа историята, Данглар. Внимавайте много, защото е дълга —
продължи четиринайсет години. Започна, когато бях на десет, пламна, когато
навърших осемнайсет, и горя, докато не станах на трийсет и две. Не забравяйте,
Данглар, че когато разказвам, хората заспиват.
— Днес няма такава опасност — отбеляза Данглар и се изправи. — Нямате ли
нещо за пийване? Тези събития ме поразтърсиха.
— Има хвойнова ракия зад зехтина в кухненския шкаф.
Данглар се върна с чаша и с тежкото керамично шише. Наля си, после отиде
да прибере шишето.
— Започвам — каза той. — Само по една чаша.
— Четирийсет и четири градусова е.
— Важно е намерението, жестът.
— А, това е друго нещо, разбира се.
— Разбира се. Месите се в чужди работи.
— Като вас. Дори и приключени, произшествията оставят следи.
— Именно — каза Данглар.
Адамсберг изчака заместника му да изпие няколко глътки.
— В моето село в Пиренеите — започна той — имаше един старец, когото ние,
децата, наричахме Феодала. Възрастните го наричаха с името и титлата му — съдия
Фюлжанс. Живееше сам в „Крепостта“ — голяма изолирана къща, заобиколена с
дървета и зидове. Не общуваше с никого, не говореше с никого, мразеше хлапетата
и ни плашеше до смърт. Събирахме се на групи и дебнехме сянката му вечер, когато
отиваше в гората да изпикае кучетата си — две едри френски овчарки. Как да ви го
опиша, Данглар, през очите на десет или дванайсетгодишно момче? Беше стар, много
висок, с бели, пригладени назад коси, с най-поддържаните ръце, които някога бяха
виждали в селото, с най-елегантните дрехи, които някога са носени по тези места.
Сякаш всяка вечер се прибира от опера, казваше кюрето, макар снизхождението да
бе част от мисията му. Съдията Фюлжанс носеше светли ризи, фини вратовръзки,
тъмни костюми и според сезона — къса или дълга пелерина от сиво или черно сукно.
— Конте? Сноб?
— Не, Данглар, човек, студен като змиорка. Когато влизаше в селото,
насядалите по пейките старци го поздравяваха с почтителен шепот, който се
разнасяше от единия до другия край на площада, като всички разговори замираха.
Беше повече от почит — беше възхита и почти благоговение. Съдията Фюлжанс
влачеше след себе си опашка от роби, които дори не удостояваше с поглед, така
както корабът оставя пенлива следа и продължава пътя си. Човек можеше да си го
представи как раздава правосъдие, седнал на каменна скамейка, а пиренейските
сиромаси пълзят в краката му. Защото се боят от него. Всички се бояха от него.
Големите, малките, старите. И никой не можеше да каже защо. Майка ми ни
забраняваше да ходим до „Крепостта“ и ние, разбира се, се състезавахме кой ще се
осмели да се приближи повече по вечерно време. Почти всяка седмица предприемахме
ново пътешествие, вероятно за да изпробваме куража и нервите си. А най-лошото от
всичко бе, че въпреки възрастта си съдията Фюлжанс беше изключително красив.
Бабите шепнеха, с надеждата, че Небето няма да ги чуе, че бил красив като
Дявола.
— Въображение на дванайсетгодишно дете?
Със здравата си ръка Адамсберг порови в папките и извади две черно-бели
снимки. Наведе се и ги хвърли на коленете на Данглар.
— Вижте ги, приятелю, и кажете дали става дума за детски фантазии.
Данглар разгледа фотографиите на съдията, едната в три четвърти фас,
другата почти в профил, и подсвирна.
— Красив? Впечатляващ? — попита Адамсберг.
— Много — потвърди Данглар и прибра снимките.
— Обаче неженен. Самотен гарван. Такъв беше. Но децата са си деца. Години
наред го тормозехме. Особено в събота вечер. Един ще събори някой камък от зида,
друг ще надраска пътната врата. Хвърляхме в градината му какви ли не боклуци —
консервни кутии, умрели крастави жаби, изкормени врани. Такива са децата,
Данглар, в тези селца, такъв бях и аз. Някои от нас натикваха запалена цигара в
устата на жабата и след три-четири вдишвания тя експлодираше. Вътрешностите й се
разлитаха като фойерверки. Аз гледах. Приспивам ли ви?
— Не — каза Данглар, отпивайки глътчица ракия.
Икономисваше си питието с печален вид, като някой бедняк. Но по този
въпрос Адамсберг нямаше грижи — заместникът му си бе напълнил чашата до ръба.
— Не — повтори Данглар. — Продължавайте.
— Никой не знаеше нищо за миналото му, за семейството му. Известно беше
само едно и то отекваше като гонг — бе работил като съдия. Толкова могъщ съдия,
че влиянието му още се усещаше. Жано, най-големият фукльо в групата…
 — Извинявам се — прекъсна го Данглар притеснено. — Жабата наистина ли
експлодираше, или това е образ?
— Наистина. Надуваше се, достигаше размерите на зеленикав пъпеш и изведнъж
експлодираше. Докъде бях стигнал, Данглар?
— До Жано.
— Веднъж Жано фукльото, от когото безрезервно се възхищавахме, направо
прескочи високия дувар на „Крепостта“. И щом навлезе сред дърветата, хвърли
камък в прозореца на Феодала. После бе принуден да се яви пред съда в Тарб.
Когато му четяха присъдата, още имаше следи от нападението на овчарките, които
за малко не го бяха разкъсали. Съдията го изпрати за шест месеца в изправителен
дом. За един камък — дете на единайсет години. Усещаше се пръстът на съдията
Фюлжанс. Той имаше толкова дълга ръка, че можеше да помете цялата страна само с
един замах и да насочи правосъдието, накъдето пожелае.
— Ама значи жабата пушеше, така ли?
— Хей, Данглар, слушате ли ме? Разказвам ви историята на един слуга на
Дявола, а вие все за тази скапана жаба.
— Слушам, разбира се, но все пак как може жаба да пуши?
— Ами така. Щом й пъхнеха запалена цигара в устата, жабата започваше да
пафка. Не като човек, който спокойно се е облегнал на бара, не. А като жаба,
която започва да пафка като невидяла, без да спира. Паф, паф, паф. И изведнъж
експлодира.
Адамсберг описа широка крива с дясната си ръка, очертавайки облака от
разлетели се вътрешности. Данглар проследи с поглед елипсата и поклати глава,
сякаш отбелязваше факт от голямо значение. После се извини.
— Карайте нататък — каза и отпи един пръст хвойнова ракия. — Влиянието на
съдията Фюлжанс. Фюлжанс фамилията му ли е?
— Да. Оноре Гийом Фюлжанс.
— Странно име. Фюлжанс. От _fulgur_ — светкавица, мълния на латински.
Предполагам, че му е отивало.
— Така казваше и кюрето, ако не се лъжа. Вкъщи не вярваха в нищо, но аз
все киснех у кюрето. Заради овчето сирене и меда, много са вкусни заедно. А и
заради множеството книги с кожени подвързии. Повечето религиозни, разбира се,
украсени с минитюри в червено и златно. Обожавах тези картинки. Прекопирал съм
десетки. Нямаше друго за прекопирване в селото.
— Миниатюри.
— Моля?
— Украсени с миниатюри.
— Ясно. Винаги съм казвал минитюри.
— Миниатюри.
— Добре де, щом искате.
— Всички ли бяха стари във вашето село?
— На децата всички им изглеждат стари.
— Но защо, като й пъхнеш цигарата, жабата започва да пафка? Паф, паф, паф,
докато експлодира.
— Нямам представа, Данглар! — каза Адамсберг и вдигна ръце.
Това инстинктивно движение му причини силна болка. Бързо свали лявата си
ръка и положи длан върху превръзката.
Данглар погледна часовника си и каза:
— Време ви е за обезболяващото. Ще отида да го донеса.
Адамсберг кимна и обърса потта от челото си. Този зловещ кретен Фавр.
Данглар изчезна в кухнята с чашата си, вдигна голям джангър с шкафовете и
чешмите и се върна с чаша вода и две хапчета, които подаде на Адамсберг.
Адамсберг ги глътна, отбелязвайки пътем, че по някакъв чудотворен начин нивото
на хвойновата ракия в чашата на капитана се е повишило.
— Докъде бяхме стигнали? — попита той.
— До миниатюрите на старото кюре.
— Да. Имаше и други книги, много поезия, илюстровани издания. Прекопирвах,
рисувах, попрочитах нещичко. На осемнайсет години още му ходех на гости. Една
вечер четях и драсках на голямата му дървена маса, която вонеше на гранясало,
когато това се случи. Точно затова си спомням дума по дума онзи откъс от
стихотворение, все едно че куршум е заседнал в главата ми и си е останал там.
Бях прибрал книгата на мястото й и към десет вечерта тръгнах да се разхождам в
планината. Изкачих се чак до Конш дьо Созек.
— До какво? — прекъсна го Данглар.
 — Пардон. Това е едно възвишение над селото. Та седях там и тихо си
повтарях редовете, които бях прочел и които обикновено забравях още на другия
ден.
— Я ги кажете.
— _Кой бог, кой жътвар на вечното лято небрежно бе захвърлил тоз златен
сърп в звездната нива?_
— Това е от Виктор Юго.
— Така ли? И кой си задава този въпрос?
— Една жена с голи гърди, Рут.
— Рут ли? Винаги съм мислел, че аз си го задавам.
— Не, Рут си го задава. Юго не ви е познавал, не забравяйте. Това е краят
на едно дълго стихотворение, „Спящият Бооз“. Но кажете ми само едно. И с водните
жаби ли става същото? Това с пушенето и експлодирането. Или само с краставите?
Адамсберг му хвърли уморен поглед.
— Съжалявам — каза Данглар и отпи от чашата си.
— Рецитирах си тези стихове и ми беше приятно. Бях изкарал първата си
година като дознател в полицейското управление на Тарб и се бях върнал на село
за двуседмичната ми отпуска. Беше през август, нощем захладняваше и аз потеглих
към къщи. Измих се, без да вдигам шум, живеехме девет души в две стаи и
половина, когато отнякъде изникна Рафаел с налудничав поглед и окървавени ръце.
— Рафаел?
— По-малкият ми брат. Беше на шестнайсет години.
Данглар остави чашата си, поразен.
— _Брат?_ Мислех, че имате само пет сестри.
— Имах брат, Данглар. Почти близнак. Бяхме като два пръста на една ръка.
Изгубих го преди близо трийсет години.
Съвсем смаян, Данглар запази почтително мълчание.
— Вечер се срещаше с едно момиче горе, до водната кула. Не някаква свалка,
а истинска любов от пръв поглед. Лиз, момичето, искаше да се оженят, щом
навършат пълнолетие. Което хвърляше в ужас майка ми и в ярост семейството на
Лиз, което беше против най-малката им дъщеря да се обвърже с такъв селяндур като
Рафаел. Тя беше кметската дъщеря, нали разбирате.
Адамсберг замълча за миг, после продължи:
— Рафаел ме хвана за ръката и каза: „Тя е мъртва, Жан-Батист, мъртва е,
убита е“. Запуших устата му с ръка, измих му ръцете и го завлякох навън.
Плачеше. Заразпитвах го. „Какво е станало, Рафаел? Разкажи ми, за Бога“. — „Не
знам — отговори той. — Бях там, коленичил до водната кула, окървавен и с шило в
ръката, а тя, Жан-Батист, тя беше мъртва, имаше три дупки в корема“. Умолявах го
да не вика, да не плаче, не исках семейството да го чуе. Попитах го откъде е
дошло шилото, дали е негово. „Нямам представа, беше в ръката ми“. — „Но преди
това, Рафаел, какво правеше преди това?“ — „Не си спомням, Жан-Батист, кълна ти
се. Много пихме с приятелите“. — „Защо?“ — „Защото тя беше бременна. Бях в
паника. Но не й мислех злото“. — „Не тогава, Рафаел, а между приятелите и
водната кула“. — „Минах през гората, за да отида на срещата, както обикновено.
Тичах, защото ме беше страх, или защото бях пиян, ударих се в табелата и
паднах“. — „Каква табела?“ — „Онази за Емериак, дето я изкриви бурята. После
вече бях до кулата. Три червени дупки, Жан-Батист, и шилото в ръката ми“. — „Но
между двете нищо ли не си спомняш?“ — „Нищо, Жан-Батист, нищичко. Може би от
удара в главата съм полудял или може би съм си луд или може би съм чудовище. Не
си спомням кога… кога съм я намушкал“. Попитах го къде е шилото. Беше го оставил
горе, до Лиз. Погледнах небето и казах, че имаме късмет — ще вали. После наредих
на Рафаел хубаво да се измие, да се пъхне в леглото и да твърди, ако някой се
появи, че сме играли на карти в малкия двор от десет и четвърт вечерта. „Играли
сме на екарте от десет и четвърт, ясно ли е, Рафаел? Ти си спечелил пет пъти, аз
— четири“.
— Фалшиво алиби — отбеляза Данглар.
— Точно така. И само вие сте в течение. Изтичах горе и Лиз беше там, както
ми я бе описал Рафаел, убита, с три прободни рани в корема. Взех шилото, цялото
му острие беше окървавено, а по дръжката имаше следи от пръсти. Притиснах го до
ризата си, за да запазя отпечатъка и дължината му, после го тикнах в джоба си.
Валеше ситен дъжд и отмиваше следите от стъпки около тялото. Хвърлих шилото в
Торк.
— В кое?
— В Торк, една река, която тече през гората и на места образува дълбоки
вирове. Хвърлих шилото в един дълбок шест метра вир и го затрупах с двайсетина
камъка. Нямаше скоро да изплува.
— Фалшиво алиби и укриване на доказателствен материал.
— Именно. И никога не съм съжалявал. Ама никак. Не съм изпитвал и най-
малкото угризение. Обичах брат си повече от себе си. И какво, да го оставя да се
затрие ли?
— Това си е ваша работа.
— Моя работа беше и съдията Фюлжанс. Защото, докато седях на възвишението
Конш дьо Созек, високо горе над гората и долината, го видях да минава. Той беше.
Спомних си за това през нощта, когато държах ръката на брат ми, за да му помогна
да заспи.
— Толкова ясно ли се виждаше отгоре?
— Част от пътеката се различаваше съвсем добре. Както и силуетите.
— Кучетата? По кучетата ли го познахте?
— Не, по лятната му пелерина. Торсът му се очертаваше във формата на
триъгълник. Другите мъже в селото бяха или дебели, или слаби, но всички бяха по-
ниски от него. Съдията беше, Данглар. Вървеше по пътеката към водната кула.
— И Рафаел е бил навън. И пияните му приятели. И вие.
— Все тая. На другия ден прескочих зида на „Крепостта“ и обиколих
селскостопанските постройки. В хамбара, между лопатите и беловете, имаше и един
тризъбец. Тризъбец, Данглар.
Адамсберг протегна здравата си ръка и вдигна три пръста.
— Три зъбци, три дупки. Погледнете снимката с тялото на Лиз — добави той,
като я извади от папката. — Вижте каква безупречно права линия. Как моят брат,
пиян и паникьосан, би могъл да забие шилото три пъти, без да мръдне встрани?
Данглар разгледа снимката. И наистина, раните бяха разположени на идеална
права. Сега разбираше какво бе измервал Адамсберг на снимката от Шилтигем.
— Бил сте съвсем млад дознател, новак. Как се снабдихте с тази снимка?
— Задигнах я — спокойно отвърна Адамсберг. — Този тризъбец, Данглар, беше
една стара вила с изгладена от употреба дървена дръжка и ръждясала напречна
основа. Но самите зъбци бяха блестящи, излъскани, не се виждаше и следа от
пръст, и най-малкото петънце. Почистени, непокътнати, девствени като зората.
Какво ще кажете?
— Че е смущаващо, но не е доказателство.
— Че е ясно като бял ден. Когато видях сечивото, истината избухна в лицето
ми.
— Като краставата жаба.
— Горе-долу. Облак от мръсотии и пороци, истинските вътрешности на
Феодала. Който впрочем стоеше на вратата на хамбара и държеше за каишките двете
си дяволски кучета, които бяха нахапали Жано. Наблюдаваше ме. А когато съдията
Фюлжанс ви наблюдава, Данглар, дори когато сте на осемнайсет години, със
сигурност ви се разтреперват мартинките. Попита ме какво правя в неговия хамбар
с онази толкова типична суха ярост в гласа. Отговорих, че съм искал да му скроя
мръсен номер — да развинтя гайките на тезгяха му. Толкова номера му бях правил
през годините, че ми повярва. Посочи ми вратата с царствен жест и просто каза:
„Давам ти малко аванс, младежо. Броя до четири“. Побягнах като луд към зида.
Знаех, че на „четири“ ще пусне кучетата. Една от овчарките откъсна парче от
крачола на панталона ми, но успях да се изтръгна и да прескоча зида.
Адамсберг запретна панталона си и постави пръст на крака си, на мястото на
дълъг белег.
— Ето го, още си е тук, ухапването на съдията Фюлжанс.
— Ухапването на кучето — поправи го Данглар.
— Все същото.
Адамсберг си открадна глътка ракия от чашата на Данглар.
— На процеса не взеха под внимание факта, че бях видял Фюлжанс в гората.
Бил съм необективен свидетел. По-лошото е, че не признаха тризъбеца за
веществено доказателство. При това, Данглар, разстоянието между раните беше
точно колкото между зъбците. Това съвпадение ги посмути. Направиха нови
експертизи, ужасени от съдията, който не спираше да ги заплашва. Новите
изследвания ги успокоиха — дълбочината на раните не съответстваше на дължината
на зъбците. Раните бяха по-дълбоки с половин сантиметър. Кретени, Данглар. Сякаш
съдията не е могъл, след като е извадил тризъбеца, да забие дългото шило във
всяка от раните и след това да го тикне в ръката на брат ми. Не дори кретени, а
страхливци. Съдията по делото също — истински лакей на Фюлжанс, по-лесно беше да
се нахвърли върху шестнайсетгодишен хлапак.
— Дълбочината на раните съответстваше ли на дължината на шилото?
— Напълно. Но не можех да им предложа тази теория, след като оръжието беше
мистериозно изчезнало.
— Твърде мистериозно.
— Всичко беше срещу Рафаел — Лиз беше негова приятелка, вечер се срещаха
при водната кула, тя беше бременна. Според магистрата той се бе уплашил и я бе
убил. Само че, Данглар, за да го осъдят, им липсваше най-важното —
неоткриваемото оръжие и доказателство, че по време на убийството е бил на
местопрестъплението. А Рафаел не можеше да е бил там, след като двамата играехме
на карти. В малкия двор, нали си спомняте? Дадох показания под клетва.
— А тъй като сте били полицай, думата ви е тежала двойно.
— И се възползвах от това. Е да, лъгах докрай. Сега, ако искате да
извадите шилото от вира, ваша воля.
Адамсберг изгледа заместника си, като притвори очи и се усмихна — за пръв
път, откакто бе започнал да разказва.
— Но ще е безсмислено — добави. — Извадих шилото много отдавна и го
хвърлих в една боклукчийска кофа в Ним. Защото на водата не може да се има
доверие, нито на бога й.
— Значи брат ви го оправдаха?
— Да. Но слуховете останаха. Никой вече не говореше с него, бояха се. А
той бе обсебен от това бяло петно в паметта си, Данглар, от невъзможността да
установи дали го бе _направил_, или не. Разбирате ли, Данглар? Така че вече не
смееше да се доближи до никого. Изкормих три стари възглавници, за да му докажа,
че като нанесе три удара, не може да получи _права_ линия. Двеста и четири пъти
намушках възглавниците, за да го убедя. Напразно. Работех в Тарб и не можех
непрекъснато да му държа ръката. Така изгубих брат си, Данглар.
Данглар му подаде чашата си и Адамсберг отпи два пъти.
— След това имах само една мисъл — да преследвам съдията. Той напусна
областта, на свой ред жертва на слуховете. Да го преследвам, да го осъдя, да
очистя името на брат ми. Защото аз и само аз знаех, че Фюлжанс е виновен.
Виновен за убийство и виновен за съсипването на Рафаел. Преследвах го неуморно в
продължение на четиринайсет години из страната, в архивите, в печата.
Адамсберг постави ръка върху папките си.
— Осем убийства с три дупки, разположени на една линия. Извършени между
1949-а и 1983-та. Осем приключени случая, осем виновни, заловени едва ли не с
оръжието в ръка — осем нещастници в пандиза и изчезналият ми брат. Фюлжанс
винаги се е изплъзвал. Дяволът винаги се изплъзва. Прегледайте тези досиета у
вас, Данглар, прочетете ги внимателно. Аз отивам в Бригадата да се видя с
Ретанкур. Ще дойда у вас по-късно вечерта. Може ли?

IX

По пътя Данглар премисляше чутото. Брат, престъпление и самоубийство.

Почти близнак, обвинен в убийство, изключен от обществото и мъртъв. Толкова
тежка драма, че Адамсберг никога не бе говорил за нея. При това положение как да
повярваш в обвинение, родено само от силуета на съдията, мярнат на пътеката, и
от една тризъба вила в хамбара? На мястото на Адамсберг и той отчаяно би търсил
виновен, който да замести брат му. Инстинктивно посочвайки селския враг.
_Обичах брат си повече от себе си._ Струваше му се, че Адамсберг упорства
да държи ръката на Рафаел в своята още от нощта на убийството. Сам срещу всички.
Още преди трийсет години напуснал света на другите, в който не можеше да живее,
без да пусне тази ръка, без да изостави брат си на вината и на смъртта. Ако беше
така, само посмъртното оневиняване на Рафаел можеше да освободи пръстите на
Адамсберг и да го върне в света. Или, каза си Данглар, като стисна чантата си,
признанието, че убиецът е брат му. Ако Рафаел бе извършил убийство, някой ден
това трябваше да се каже на висок глас. Адамсберг не можеше да прекара живота
си, обличайки една своя грешка в одеждите на ужасяващ старец. Ако съдържанието
на папките свидетелстваше в тази насока, Данглар щеше да е принуден да възпре
комисаря и да му отвори очите насила, колкото и грубо и мъчително да бе подобно
начинание.
 След вечеря, когато децата се прибраха в стаите си, Данглар се настани на
масата си със загрижен вид, три бири и осем папки. Всички си бяха легнали твърде
късно. Докато вечеряха, му бе дошла злополучната идея да им разкаже историята за
жабата-пушачка, паф, паф, паф — бум, и не можа да се отърве от въпроси. Защо
жабата експлодира? Защо жабата пуши? Колко голям става пъпешът? Вътрешностите
високо ли се разлитат? И змиите ли избухват? Накрая Данглар им забрани всякакво
експериментиране, всякакво завиране на цигара в устата на змия, жаба или
саламандър, както и на гущер, щука и каквато и да било проклета твар.
В крайна сметка доста след единайсет петте ученически чанти бяха подредени
и затворени, чиниите измити и лампите изгасени.

Данглар заразглежда досиетата в хронологичен ред, запомняйки имената на

жертвите, местата, часовете, данните за виновните. Осем убийства, до едно
извършени, отбеляза той, през тек години. Само че вероятността нещо да бъде
извършено през тек година е едно към две, което не може да се сметне дори за
съвпадение. Единствено упоритата увереност на комисаря бе свързала помежду им
тези различни случаи и нищо сякаш не доказваше, че зад тях стои един и същи
човек. Осем убийства в различни области — Лоар-Атлантик, Турен, Дордон,
Пиренеите. Можеше да се предположи наистина, че съдията се е местил, за да не го
разкрият. Но и жертвите бяха най-разнообразни по възраст, пол и външен вид —
имаше млади хора и старци, мъже и жени, дебели и слаби, кестеняви и руси. Което
зле пасваше на манталитета на серийния убиец. Оръжията също не си приличаха:
шило, кухненски нож, чекия, ловджийски нож, отвертка.
Данглар обезсърчено поклати глава. Беше се надявал, че Адамсберг ще го
убеди, но всички тези несъответствия представляваха сериозно препятствие.
Вярно бе все пак, че раните имаха нещо общо — три дълбоки прободни рани в
гърдите, под ребрата или в корема, както и черепна травма вследствие на удар,
нанесен, за да се зашемети жертвата. Само че измежду всички убийства, извършени
във Франция през последния половин век, каква вероятност имаше да се открият три
рани в корема? Голяма. Коремът е широка, лесна и уязвима мишена. Колкото до
трите удара, в тях сякаш имаше нещо очевидно. Три удара, за да е сигурно, че
жертвата е мъртва. Статистически често срещана цифра. Не приличате на запазена
марка, на собствен почерк. Просто три удара, нещо в известен смисъл доста
обикновено.

Данглар отвори нова кутия бира и се взря в раните. Трябваше да свърши

работата съвестно, да се опита да добие увереност в едната или в другата посока.
Трите рани безспорно лежаха на права линия или почти. Вярно бе, че ако намушкаш
някого три пъти, имаш минимални шансове да получиш идеална права. Как тогава да
не се сетиш за тризъба вила? Същото важеше и за дълбочината на раните — лесно бе
да я постигнеш със сечивото, докато ножът едва ли и трите пъти ще потъне чак до
дръжката. Подробностите в докладите обаче опровергаваха тези заключения. Защото
използваните остриета се различаваха по ширина и дължина. Раните също бяха на
различно разстояние една от друга и не бяха разположени на съвсем права линия —
с малко, с една трета или една четвърт от сантиметъра, но една от тях бе
изместена встрани или напред. Тези разлики изключваха възможността от употреба
на едно-единствено оръжие. Три много подобни удара, но недостатъчно, за да се
обвини едно сечиво и една ръка.
Освен това всички случаи бяха приключени, извършителите — заловени,
понякога дори направили самопризнания. Но с изключение на един друг юноша, точно
толкова податлив и подплашен като Рафаел, ставаше дума за малоумни типове, за
пияници или скитници, до един с високо съдържание на алкохол в кръвта в момента
на ареста. Никак не е трудно да изтръгнеш признания от подобни объркани, готови
да се предадат мъже.

Данглар отмести големия бял котарак, който бе легнал върху краката му.
Беше топъл и тежък. Не му бе сменил името, откакто преди година Камий му го
остави, преди да замине за Лисабон. По онова време беше пухкава бяла топчица със
сини очи, която нарече Пухчо. Бе пораснал неусетно и не си точеше ноктите по
креслата и стените. Щом го погледнеше, Данглар се сещаше за Камий, която не
умееше особено да се защитава. Вдигна котарака, като го хвана през корема, и
подразни с нокът възглавничката на едната му лапа. Но ноктите не излязоха,
феномен беше Пухчо. Остави го на масата, после реши все пак да му позволи да
лежи върху краката му. Стой там, щом искаш.

Никой от арестуваните извършители, записа Данглар, няма спомен от

убийството. Така се образуваше учудваща серия от амнезии. В живота си на ченге
бе срещал два случая на загуба на паметта след убийство поради отказ да се
изживее отново ужасът, поради несъзнателно отричане на деянието. Но този вид
психологическа амнезия не можеше да обясни осемте съвпадения. Затова пък
алкохолът можеше. Когато като по-млад пиеше ужасно много, му се случваше да се
събули с бяло петно в паметта, липсващ фрагмент, който другарчетата му по чашка
впоследствие възстановяваха. Бе започнал да укротява топката, след като научи,
че в Авиньон му бяха ръкопляскали, когато се бе изправил гол на масата и бе
рецитирал Вергилий. На латински. Тогава вече имаше корем и потръпваше само като
се сетеше за гледката. Бил много весел според приятелите си, много чаровен
според приятелките си. Да, с алкохолната амнезия бе напълно наясно. Познаваше го
този бял звяр. Само че появата му не можеше да се предвиди. Понякога, дори
мъртвопиян, човек всичко си спомняше, понякога — не.
Адамсберг тихо почука на вратата. Данглар гушна Пухчо и отиде да отвори.
Комисарят стрелна котарака с поглед.
— Тя добре ли е? — попита.
— Доколкото е възможно — отвърна Данглар.
Темата закрита, посланието прието. Двамата мъже са облегнаха на масата и
Данглар остави животното на пода, преди да изложи съмненията, които будеше у
него тази истинска или фалшива серия от убийства. Адамсберг го слушаше с
прибрана до тялото лява ръка и подпрял буза на дясната.
— Знам — прекъсна го той. — Мислите ли, че не съм имал време да анализирам
и сравня раните? Наизуст ги знам. Знам всичко за разликите, за дълбочината, за
формата, за отклоненията. Набийте си в главата обаче, че съдията Фюлжанс не е
обикновен човек, в никакъв случай. Не би бил толкова глупав да убива всеки път с
едно и също оръжие. Не, Данглар, Фюлжанс не е вчерашен. И все пак убива с
тризъбеца си. Това е емблемата и скиптъра на властта му.
— Избирайте — възрази Данглар. — Едно оръжие или няколко? Раните са
различни.
— Няма значение. Изумителното в тези различия е, че са _много малки_.
Разстоянията между перфорациите или спрямо правата линия се менят, но
незначително. Вижте ги пак, Данглар. Каквито и да са вариантите, общата дължина
на линията, върху която са разположени трите рани, никога не надвишава 16,9 см.
Точно колкото беше в случая с убийството на Лиз Отан, за което съм сигурен, че
съдията е използвал тризъбеца си — 16,9 см обща дължина с разстояние от 4,7 см
между първата и втората рана и 5 см между втората и третата. Обърнете внимание
на другите жертви. Номер 4, Жюлиен Субиз, убит с нож — разстояния от 5,4 см и
4,8 см при обща дължина на линията 10.8 см. Номер 8, Жана Лесар, убита с шило —
4,5 и 4,8, обща дължина 16,2 см. Най-дълги линии са получени при убийства с шило
или отвертка, най-къси — при убийства с нож заради тънкото острие. Но дължината
никога не е по-голяма от 16,9 см. Как обяснявате това, Данглар? Че осем различни
убийци, нанесли по три рани, винаги ги сместват в рамките на 16.9 см? Откога
съществува математическа граница за ударите в корема?
Данглар мълчаливо смръщи вежди.
— Колкото до другите отклонения, спрямо правата линия, те са още по-малки
— най-много 4 мм за нож и още по-малко за шило. Максимална ширина на линията —
0,9 см. Не повече, никога повече. Точно колкото върху тялото на Лиз. Как
обяснявате това ограничение на амплитудата? С някое правило? С някакъв кодекс на
убийците? До един пияни като талпи и с треперещи ръце? До един безпаметни? Но
нито един не посмял да нанесе удар извън тези 16,9 см дължина и 0,9 см ширина? С
какво чудо, Данглар?

Данглар мислеше бързо и се съгласи, че аргументите на комисаря са

обосновани. Но не виждаше как тези различия се връзват с наличието на едно-
единствено оръжие.
— Виждали ли сте тризъба вила? — попита Адамсберг и нахвърли една скица. —
Ето я дръжката, ето я напречната основа, а това са трите зъбци. Дръжката и
основата остават, но зъбците се сменят. Разбирате ли, Данглар? _Зъбците се
сменят._ Разбира се, в рамките на размерите на основата, тоест в нашия случай
16.9 см дължина и 0,9 см ширина.
— Искате да кажете, че човекът всеки път откъртва трите зъбци и временно
заварява друг вид остриета?
— Точно така, капитане. Той не може да смени оръжието. Изпитва към него
невротична привързаност и тази вярност е показателна за патологията му. Оръжието
трябва да е едно и също — това е абсолютното условие. Дръжката и основата са
неговата душа, духът му. Но за по-голяма сигурност съдията всеки път сменя
зъбците, като заварява остриета на различни ножове, на шила и отвертки.
— Не е толкова лесно да се заварява.
— Напротив, Данглар, не е много трудно. И дори ако заваряването не е много
стабилно, не забравяйте, че оръжието му служи само веднъж. За да проникне в
човешка плът, а не за селскостопанска работа.
— Което според вас принуждава убиеца да се снабдява за всяко ново убийство
с по четири еднакви ножа или шила — три, на които маха дръжките и чиито остриета
заварява на вилата, и един, който слага в ръката на изкупителната жертва.
— Точно така и не е много сложно. Затова оръжието на престъплението всеки
път е едно и също и главно, всеки път е _ново_. Съвсем ново сечиво в ръката на
скитник, това нормално ли ви се струва?
Данглар затърка брадичката си с ръка.
— Не е действал по този начин с младата Лиз — каза той. — Убил я е с
тризъбеца, после е забил шилото във всяка от раните.
— Същото е и с номер 4, другия обвинен младеж, пак в едно село. Несъмнено
съдията е решил, че разследването за произхода на ново оръжие, намерено у съвсем
младо момче, няма да доведе доникъде и измамата ще бъде разкрита. Затова е
предпочел да използва старо шило, по-дълго от зъбците на вилата, като по този
начин е увеличил дълбочината на раните.
— Звучи логично — призна Данглар.
— Звучи повече от логично. Един и същи човек, едно и също оръжие. Защото
аз проверих, Данглар. След като съдията се изнесе, огледах всеки сантиметър от
„Крепостта“. Сечивата бяха останали в хамбара, но не и тризъбецът. Беше си
отнесъл скъпоценния инструмент.
— След като връзките са толкова очевидни, как така истината не е
възтържествувала по-рано? През четиринайсетте години, докато сте преследвали
съдията?
— По четири причини, Данглар. Първо, извинете, но защото всеки е
разсъждавал като вас и не е стигнал по-далеч — различни оръжия и рани,
следователно различни убийци. Второ, географската отдалеченост на следователите,
липсата на междурегионални връзки, ясен ви е проблемът. Трето, защото всеки път
идеалният извършител им е бил поднасян на тепсия. И четвърто, не пренебрегвайте
влиянието на съдията, което го е правело, така да се каже, недосегаем.
— Но вас защо не са ви чули?
— Защото бях недостоен за доверие. Всеки магистрат веднага научаваше, че
съм лично заинтересован от случая, и обявяваше обвиненията ми за необективни и
маниакални. Всеки беше убеден, че бих се хванал за сламка, само и само да
оправдая Рафаел. И вие сте убеден, нали, Данглар? А и хипотезата ми се
сблъскваше с могъщия съдия. Така и не ме оставиха да разследвам случаите
сериозно. „Приемете веднъж завинаги, Адамсберг, че брат ви е убил онова момиче.
Изчезването му го доказва“. Дори имаше опасност да ме дадат под съд за клевета.
— Задънена улица — заключи Данглар.
— Убедих ли ви, капитане? Разбирате ли, че съдията вече бе убивал пет пъти
преди Лиз и уби още два пъти след нея? Осем убийства за трийсет и четири години.
Това е повече от сериен убиец, това е усърдно и педантично осъщественото дело на
цял един живот, дозирано, програмирано, разпределено във времето. Открих първите
пет престъпления, докато се ровех в архивите, и може и да съм пропуснал някое.
При последните две бях по петите на съдията и следях новините. Фюлжанс знаеше,
че не съм се отказал, и беше принуден непрекъснато да бяга. Но ми се изплъзваше
между пръстите. И работата е там, Данглар, че не е свършило. Фюлжанс е излязъл
от гроба си и е убил за девети път, този път в Шилтигем. Това е неговата ръка,
сигурен съм. Три прободни рани на една линия. Трябва да отида на място, за да
направя измервания, но ще видите, Данглар, че дължината на линията няма да
надвишава 16,9 см. Шилото е било ново. Обвиняемият е бездомник и алкохолик. И не
помни нищо. Всичко е налице.
 — Да, ама ако включим Шилтигем — каза Данглар с гримаса, — ще получим
период от петдесет и четири години. Невиждан в аналите на престъпленията.
— Тризъбецът също е невиждан. Изключително чудовище. Щяхте да ми
повярвате, ако го бяхте познавали.
— И все пак — рече Данглар — Фюлжанс спира да убива през 1983-та и започва
отново след двайсет години, така ли? Няма логика.
— Кой ви е казал, че не е убивал междувременно?
— Ами вие. Следили сте новините през цялото време. И нищо не сте открили в
продължение на двайсет години.
— Просто защото изоставих проучванията през 1987-а. Казах ви, че съм го
гонил четиринайсет години, не трийсет.
Данглар изненадано вдигна глава.
— Но защо? Уморихте се? Оказваха ви натиск?
Адамсберг стана и походи из стаята с наведена към сгънатата си ръка глава.
После се върна до масата, подпря се с дясната ръка и се обърна към заместника
си.
— Защото през 1987-а той умря.
— Моля?
— Умря. Съдията Фюлжанс умря преди шестнайсет години от естествена смърт в
Ришельо, в последния си дом, на 19 ноември 1987 година. Инфаркт, установен от
лекаря.
— Мили боже, сигурен ли сте?
— Естествено. Веднага научих и отидох на погребението му. Имаше статии във
всички вестници. Видях как ковчегът му се спуска в гроба и видях как пръстта
покрива чудовището. И през този черен ден разбрах, че никога няма да оневиня
брат си. Съдията ми се изплъзваше завинаги.
Настъпи дълга тишина, която Данглар не знаеше как да наруши. Беше напълно
слисан и механично поглаждаше папките с ръка.
— Хайде, Данглар, говорете. Давайте. Осмелете се.
— Шилтигем — прошепна Данглар.
— Именно. Шилтигем. Съдията се е завърнал от ада и аз отново имам шанс.
Разбирате ли? _Шанс._ И този път няма да го изпусна.
— Ако правилно ви разбирам — колебливо изрече Данглар, — той има
последовател, син, имитатор…
— Няма нищо подобно. Нито жена, нито дете. Съдията е самотен хищник.
Шилтигем е негово дело, а не дело на имитатор.
Вече съвсем разтревожен, Данглар се поколеба и избра снизхождението.
— Последното убийство ви е развълнувало. Ужасно съвпадение наистина.
— Не, Данглар, не.
— Господин комисар — бавно изрече Данглар, — съдията е мъртъв от
шестнайсет години. Превърнал се е в кости и прах.
— Е и? Какво ми пука? За мен е важна девойката от Шилтигем.
— Бре, да му се не види — нервира се Данглар, — в какво вярвате вие? Във
възкресението?
— Вярвам в действията. Знам, че е той и че отново имам шанс. Впрочем имаше
знаци.
— Какви знаци?
— Знаци, сигнали. Сервитьорката в ресторанта, плакатът, кабарите.
Данглар на свой ред се изправи. Беше напълно шокиран.
— За Бога, „знаци“! Да не ставате мистик? Какво преследвате, господин
комисар? Призрак? Дух? Зомби? Който живее къде? В главата ви?
— Преследвам Тризъбеца. Който не много отдавна живееше недалеч от
Шилтигем.
— Но нали е мъртъв! Мъртъв! — извика Данглар.
Под обезпокоения поглед на капитана Адамсберг се зае да прибира папките в
чантата си, една по една, грижливо.
— Какво може да направи смъртта на дявола, Данглар?
После грабна сакото си, махна със здравата си ръка и си тръгна.
Данглар се отпусна на стола си покрусен и вдигна кутията бира към устните
си. Свършено. Свършено бе с Адамсберг, окончателно беше превъртял. Кабари,
сервитьорка, плакат и зомби. Бе стигнал много по-далеч, отколкото Данглар се бе
опасявал. Край, свършено, това беше.
 След като поспа няколко кратки часа, Данглар отиде със закъснение в
Бригадата. В кабинета му го очакваше бележка. Адамсберг бе взел сутрешния влак
за Страсбург. Щял да се върне на другия ден. Данглар се сети за майор Трабелман
и мислено го помоли да прояви снизхождение.

Така както беше застанал на перона на гарата в Страсбург, майор Трабелман

приличаше на дребно набито животинче. Адамсберг се абстрахира от военната му
тонзура и ограничи огледа си до централния кръг на лицето, в който долови нещо
едновременно твърдо и весело. Както и доста слаба възможност за отваряне на
досието, което едва ли носеше. Трабелман се ръкува с комисаря, като безпричинно
се засмя, и заговори с ясен и силен глас.
— Трудова злополука? — попита той, посочвайки превързаната му ръка.
— Малко по-бурен арест — потвърди Адамсберг.
— Колко ви станаха?
— Арестите ли?
— Белезите.
— Четири.
— На мен седем. Още не се е родило ченгето, дето да ме бие по шевове —
заключи Трабелман и отново се засмя. — Носите ли си детския спомен, господин
комисар?
Адамсберг посочи чантата си с усмивка.
— Вътре е. Но не съм сигурен, че ще ви хареса.
— Нищо не ми коства да ви изслушам — отговори майорът и отвори вратата на
колата си. — Обожавам приказките.
— Дори за убийства?
— Че вие знаете ли други? — попита Трабелман и натисна газта. —
Човекоядецът от „Червената шапчица“ и от „Палечко“, детеубийството в „Снежанка“.
Спря на един червен светофар, отново се захили и подхвана:
— Убийства, навсякъде убийства. Ами Синята брада, какъв прекрасен сериен
убиец. В „Синята брада“ най` ми харесваше онова проклето петно от кръв върху
ключа, което все не можеше да се отмие. Търкаха го, изтъркваха го, но то пак се
появяваше, като доказателство за вина. Сещам се за него, когато някой престъпник
ми се изплъзва. Казвам си: ти, момченце, можеш да ми бягаш, обаче петното пак ще
се появи и накрая ще те хвана. Чисто и просто. Не мислите ли?
— Историята, която ви нося, прилича малко на „Синята брада“. В нея има три
кървави петна. Изтриват ги, но те пак се появяват. Обаче ги вижда само този,
който желае да ги види, като в приказките.
— Трябва да мина през службата да взема един от сержантите ми, така че ще
се повозим малко. Защо не започнете историята си още сега? Имало едно време един
човек…
— Който живеел в една крепост с две кучета — продължи Адамсберг.
— Добро начало, господин комисар, харесва ми — каза Трабелман и за
четвърти път безпричинно се засмя.

Като спря на малкия паркинг пред полицията, майорът бе станал по-сериозен.

— Има суми ти убедителни неща в това, което ми разказвате. Не споря. Обаче
ако вашият човек е убил младата Уинд, казвам „ако“, това ще означава, че той
размахва своя тризъбец цял половин век. Давате ли си сметка? На каква възраст е
започнала да вилнее вашата Синя брада? Още в началното училище?
Различен стил от Дангларовия, но същото възражение.
— Не, не точно.
— Давайте, господин комисар. Кога е роден?
— Не знам — избегна отговора Адамсберг. — Не знам нищо за семейството му.
— И все пак не е в първа младост, нали така? Някъде между седемдесет и
осемдесет лазарника, а?
— Именно.
— Няма да ви обяснявам каква сила е необходима, за да зашеметите възрастен
човек и смъртоносно да го наръгате с шило.
— Тризъбецът увеличава силата на удара.
— Но след това убиецът е завлякъл жертвата и колелото й на полето, на
десетина метра от шосето, като е преминал през една канавка и се е изкачил по
един насип. Знаете какво значи да влачиш инертно тяло, нали? Елизабет Уинд е
тежала шейсет и две килца.
— Последния път, когато видях мъжа, той не беше млад, но още излъчваше
голяма сила. Наистина, Трабелман. Висок е повече от метър и осемдесет и пет и
създава впечатление за жизненост и енергия.
— „Впечатление“, господин комисар — каза Трабелман, като отвори задната
врата за своя сержант, когото поздрави по военному. — И кога беше това?
— Преди двайсет години.
— Не ме карайте да се смея, Адамсберг. Може ли да ви наричам Адамсберг?
— Разбира се.
— Отиваме право в Шилтигем, така че ще заобиколим Страсбург. Толкова по-
зле за катедралата. Предполагам, че не ви е еня за катедралата.
— Днес не.
— Мен винаги не. Старите неща не ме интересуват, сериозно. Виждал съм я
сто пъти, забележете, обаче не ми харесва.
— А какво ви харесва, Трабелман?
— Жена ми, децата ми, работата ми.
Съвсем просто.
— И приказките. Обожавам приказки.
Не било толкова просто, поправи се Адамсберг.
— Приказките също са стари неща — забеляза той.
— Да, много по-стари от вашия човек. Продължавайте все пак.
— Може ли първо да минем през моргата?
— За да си направите измерванията, предполагам? Нямам възражения.

Адамсберг довършваше разказа си, когато влязоха в Института по съдебна

медицина. Когато забравяше да стои изправен, както в момента, майорът не беше
по-висок от него.
— Какво? — извика Трабелман, като спря в средата на фоайето. — Съдията
Фюлжанс? Да не сте се побъркали, господин комисар?
— И какво ако съм се побъркал? — спокойно попита Адамсберг. — Това пречи
ли ви с нещо?
— Е хубава работа, нали знаете кой е съдията Фюлжанс? Това вече не е
приказка! Все едно да ми кажете, че принцът издишва огън, а не драконът.
— Красив е като принц, да, обаче това не му пречи да издишва огън.
— Давате ли си сметка за кого говорите, Адамсберг? Има цяла книга за
делата, водени от Фюлжанс. Не за всички магистрати в тази страна са писани
книги. Фюлжанс е бил забележителен човек, истински праведник.
— Праведник ли? Не е обичал нито жените, нито децата. За разлика от вас,
Трабелман.
— Не правя сравнения. Бил е голяма фигура и всички са го уважавали.
— Всички са се бояли от него, Трабелман. Бил е жесток.
— Справедливостта е жестока.
— И е имал тежка и дълга ръка. От Нант е командвал съда в Каркасон.
— Защото е имал авторитет и е бил проницателен. Ама не ме карайте да се
смея, Адамсберг.
Към тях бързо се приближи облечен в бяло човек.
— По-тихо, господа.
— Здрасти, Менар — прекъсна го Трабелман.
— Извинете, господин майор, не ви познах.
— Запознайте се с комисаря Адамсберг от Париж.
— Чувал съм за вас — каза Менар и му стисна ръката.
— Голям шегаджия е — уточни Трабелман. — Заведете ни при Елизабет Уинд.

Менар грижливо нагъна чаршафа, с който бе покрит трупът, и откри младата

жена. Адамсберг я заразглежда, без да мърда, после полека обърна главата й, за
да види синините на тила. След това насочи вниманието си към прободните рани в
корема.
— Доколкото си спомням — обади се Трабелман, — дължината е около двайсет и
един, двайсет и два сантиметра.
Адамсберг поклати със съмнение глава и извади от чантата си метър.
 — Помогнете ми, Трабелман, имам само една ръка.
Майорът разгъна метъра върху тялото. Адамсберг постави края му върху
външния ръб на първата рана и го опъна до външната граница на третата.
— 16,7 см, Трабелман. Никога повече, нали ви казах.
— Случайност, чисто и просто.
Без да отговаря, Адамсберг измери максималната височина на линията на
раните.
— 0,8 см — обяви той и нави метъра.
Трабелман само поклати глава, леко смутен.
— Предполагам, че в управлението ще можете да ми кажете колко са дълбоки
раните — рече Адамсберг.
— Да, и ще ви покажа шилото и отпечатъците на човека, който го е държал.
— Но ще прегледате все пак папките ми?
— И аз съм професионалист като вас, господин комисар. Не пренебрегвам
никоя следа.
Трабелман избухна в кратък, съвършено неоснователен според Адамсберг смях.
В управлението в Шилтигем Адамсберг остави купчината папки върху бюрото на
майора, а един сержант му донесе шилото, прибрано в найлонов плик. Въпросният
инструмент беше най-обикновен и съвсем нов, ако не се смята засъхналата по него
кръв.
— Ако добре съм ви разбрал — каза Трабелман, настанявайки се на стола си,
— казвам „ако“, би трябвало да проведем разследване за покупката на четири шила,
а не на едно.
— Да, и ще си загубите времето. Мъжът — Адамсберг вече не смееше да го
нарече Фюлжанс — не прави грешката да купува четири шила наведнъж, та да
привлече вниманието като последния аматьор. Затова избира най-разпространените
модели. Купува ги от различни магазини, и то не в един и същи ден.
— И аз бих направил така.
В кабинета си майорът бе станал по-сериозен и вече не получаваше пристъпи
на жизнерадост. Вероятно защото е седнал, каза си Адамсберг, или заради
официалната обстановка.
— Едното шило може да е купено в Страсбург през септември — каза той, —
другото през юли в Рубе и тъй нататък. Не е възможно да бъде проследен по този
начин.
— Не е — съгласи се Трабелман. — Искате ли да видите нашия човек? Още
няколко часа подгряване и всичко ще си признае. Трябва да ви кажа, че когато го
прибрахме, имаше в кръвта си равностойността на бутилка и половина уиски.
— Поради което не помнеше нищо.
— Това непомнене много ви впечатлява. Не и мен, господин комисар. Защото
амнезията и психическото объркване могат да му спестят десет-петнайсет години
затвор. А това не е без значение, нали така? Всички го знаят този номер. Така че
в амнезията им вярвам колкото във вашия преобразил се в дракон принц. Но идете
да го видите, Адамсберг, убедете се сам.

Бернар Ветийо — около петдесет, дълъг и слаб, с подпухнало лице, разплул

се върху кушетката — безразлично погледна Адамсберг. Този или някой друг, какво
му пукаше. Адамсберг го попита дали иска да говори и той кимна.
— Обаче нямам какво да разказвам — изрече с безизразен глас. — Нищо нямам
в главата, нищо не помня.
— Знам. А преди, преди да се озовете на този път?
— Ами дори не знам как съм отишъл дотам. Не обичам да ходя. Три километра
са си бая разстояние.
— Да, но преди — настоя Адамсберг. — Преди пътя.
— За преди си спомням много добре. Хей, момче, не съм си забравил целия
живот я! Само този проклет път и всичко след него.
— Знам — повтори Адамсберг. — Та какво правехте преди?
— Ами пийвах си, какво.
— Къде?
— Отначало бях в кръчмата.
— Коя?
— „Малката тапа“, до зарзаватчията. Ха сега кажете, че съм си загубил
паметта.
— А после?
 — Ами после ме изхвърлиха, както обикновено, щото нямах пукната пара. Вече
бях толкова къркан, че нямах сили да прося. Тогава потърсих къде да поспя,
някъде на завет, че голям студ беше свил. Моето място ми го бяха заели едни
типове с три песа. Чупих се и отидох в градинката, където се заврях в онзи куб
от жълта пластмаса за децата. Вътре е по-топло. Нещо като ниша е, с малка
вратичка. А на земята има нещо като мъх. Обаче фалшив мъх, да не се ударят
децата, ако паднат.
— Коя градинка?
— Ами градинката с масите за пинг-понг близо до кръчмата. Не обичам да
ходя.
— И после? Сам ли беше?
— Имаше още един, който напираше да влезе в същата ниша. Голям карък,
рекох си. Обаче бързо си промених мнението, защото онзи имаше две бутилки в
джобовете. Келепир, рекох си, и веднага обявих цвета. Ако искаш нишата, ще делим
виното. Той се съгласи. Дашно другарче се оказа.
— Спомняш ли си го това другарче? Как изглеждаше?
— Ами не че нямам памет, ама вече доста бях гаврътнал, не трябва да се
забравя. И беше тъмно като в рог. Пък и на харизан кон зъбите се не гледат. Не
той ме интересуваше, а пиячката му.
— Но все пак си спомняш малко. Опитай, разкажи ми. Всичко, което си
спомняш. Как говореше, как изглеждаше, как пиеше. Какъв беше — висок, дебел,
нисък, млад, стар?
Ветийо се почеса по главата, сякаш за да си насърчи мисленето, надигна се
на кушетката и отправи към Адамсберг червения си поглед.
— Хей, тука нищо не ми дават.
Адамсберг предвидливо бе пъхнал в джоба си шишенце с коняк. Посочи с
поглед сержанта, който пазеше в килията.
— Аха — разбра Ветийо.
— След малко — произнесе Адамсберг само с устни.
Ветийо загря без много приказки и поклати глава.
— Убеден съм, че имаш отлична памет — подзе Адамсберг. — Разкажи ми за
другарчето.
— Стар — заяви Ветийо, — обаче и млад, не знам как да го кажа. Енергичен
такъв. Ама стар.
— Как беше облечен? Помниш ли?
— Ами както са облечени тия, дето се размотават нощно време с две килца в
джоба. И си търсят къде да спят. Стара ватенка и шал и две шапки една върху
друга, нахлупени чак до очите, и дебели ръкавици, абе както там си требе, за да
не ти измръзнат ташаците.
— Очила носеше ли? Бръснат ли беше?
— Нямаше очила, очите му бяха скрити под шапката. Нямаше и брада, ама не
беше бръснат. И не миришеше.
— Тоест?
— Мойта ниша не си я деля с такива, дето миришат, това е положението.
Всеки си е башка. Ходя на баня два пъти седмично, не обичам да мириша. И не
пикая в нишата на хлапетата. Като къркам, не значи, че не уважавам хлапетата.
Бива си ги хлапетата. Говорят си с клошарите като с всички останали. „Имаш ли си
татко? Имаш ли си мама?“ Бива си ги хлапетата, всичко им е ясно, докато големите
не им напълнят главите с тъпотии. Така че не им пикая в нишата. Те ме уважават и
аз ги уважавам.
Адамсберг се обърна към охраната.
— Сержант, бихте ли ми донесли чаша вода и два аспирина? Раната — обясни
той, показвайки ръката си.
Сержантът кимна и се отдалечи. Ветийо пъргаво протегна ръка и сграбчи
шишенцето с коняк. След по-малко от петдесет секунди сержантът се върна с една
пластмасова чаша. Наложи се Адамсберг да погълне хапчетата.
— А, я гледай — рече Ветийо, показвайки чашата. — Онова дашното другарче
си имаше един номер, дето не е много обикновен. Носеше си чаша като твоята. И си
пиеше от своята бутилка, а аз си пиех от моята. Обаче не пиеше направо от
шишето, чат ли си? Фасонлия си падаше.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм. И си казах, тоз е паднал от високо. Нали знаеш, некои падат
от високо. Некоя мацка ги зареже и хоп, пропиват се и се изтърколват надолу. Или
пък бизнеса им се скофти и хайде, пак се пропиват. Аз обаче си казвам, че от
къде на къде ще падаш от високо само защото мацката те е отсвирила или бизнеса
ти е отишъл. Казвам си, че трябва да се държиш, мамка му. При мен работата е
друга. Аз не съм паднал от високо, защото вече си бях на ниско. Където си и
останах. Схващаш ли разликата?
— Разбира се — каза Адамсберг.
— Забележи, никого не съдя. Но все пак има разлика. И когато Жози ме
заряза, това не ми помогна, признавам. Обаче пиех още преди това. Тя баш затуй
се чупи. Не можеш да я виниш, никого не съдя. Освен дебелите задници, дето не
пускат и една монета. На тия, верно, ходил съм да им се изсера пред вратата,
признавам. Но никога в нишата на хлапетата.
— Сигурен ли си, че е паднал от високо?
— Напълно, момче. И то не много отдавна. Защото при нас бързо преставаш да
се правиш на интересен и да пиеш от чаша. Да кажем, стискаш чашата три, четири
месеца, после — край, награбваш бутилката и пиеш като всеки жаден. Като мен.
Само дето не къркам с тия, дето миришат, но това е друго, въпрос на обоняние,
никого не съдя.
— Значи би казал, че не е бил на улицата повече от четири месеца?
— Е, не съм радар. Но все пак бих казал, че е отскоро на улицата. Може би
мацката му го е изритала и не е имал къде да отиде, знам ли?
— И разговаряхте ли?
— Ами не много. Казахме, че виното си го бива. Че е кучешки студ. Ей
такива работи, обикновените.
Ветийо бе сложил ръка върху дебелия си пуловер, над джоба на ризата,
където бе пъхнал шишето.
— Дълго ли остана?
— Да ти кажа, няма ме много по времето.
— Искам да кажа, тръгна ли си? Или заспа в нишата?
— Не си спомням. Там вече съм се отнесъл. Или съм тръгнал да ходя, не
знам.
— После?
Ветийо разтвори ръце, после ги отпусна върху коленете си.
— После — пътя. Сутринта — жандарите.
— Сънува ли нещо? Имаш ли спомен за някакъв образ? За някакво усещане?
Човекът смръщи вежди в недоумение, отново постави ръка на пуловера си,
дългите му нокти драпаха по износената вълна. Адамсберг пак се обърна към
сержанта, който тъпчеше на място.
— Сержант, бъдете така добър, донесете ми чантата, трябва да си запиша
нещо.
Ветийо излезе от вцепенението си и със змийска бързина измъкна шишето,
отпуши го и отпи няколко глътки. Когато сержантът се върна, всичко беше на
мястото си под пуловера. Пъргавина и ловкост, достойни за възхищение. Функцията
създава органа. Ветийо беше интелигентен човек.
— Има едно нещо — каза той внезапно, с позачервени бузи. — Сънувах, че съм
открил удобно, топло място за спане. И ме беше яд, че не мога да се възползвам.
— Защо?
— Ами защото ми се драйфаше.
— Често ли ти се случва? Да ти се драйфа?
— Никога.
— А да сънуваш, че ти е топло?
— Хей, ако прекарвах нощите си да сънувам, че ми е топло, щеше да е много
райско.
— Имаше ли шило?
— Не. Може пък онзи от високото да ми го е дал. Искам да кажа, онзи от
високото, който беше в ниското. Или съм го свил отнякъде. Знам ли? Знам само, че
съм убил горкото момиче с това чудо. Може да е паднала на пътя, може да съм я
взел за мечка, как да разбера?
— Вярваш ли в това?
— Ами нали отпечатъците ми са отгоре му. А и аз самият съм бил там.
— А защо ще си завлякъл мечката и велосипеда й в полето?
— Иди разбери кво става в главата на пияндето, иди разбери. Иначе
съжалявам, щото не обичам да правя лоши работи. Не убивам животните, тогава защо
ще убивам хората? Дори мечките? Не мисля, че ме е страх от мечки. В Канада май
имало много. И те като мен обикалят кофите за боклук. Ще ми се да можех да ги
видя, да пообикаляме заедно кофите.
 — Ветийо, ако искаш да знаеш всичко за мечките…
Адамсберг притисна устни до ухото му.
— Не казвай нищо, не признавай нищо. Затваряй си устата, говори само
истината. Че не помниш. Обещай ми.
— Хей — прекъсна го сержантът. — Извинявайте, господин комисар, но е
забранено да се шушука със затворниците.
— Съжалявам, сержант. Разказах му една соленичка история за мечка. Човекът
няма кой знае какви развлечения.
— Все едно, господин комисар, не е разрешено.
Адамсберг мълчаливо се взря във Ветийо. Направи му знак, който означаваше:
„Разбра ли?“ Ветийо кимна. „Обещаваш ли?“ — беззвучно произнесе Адамсберг. Ново
кимване, червен, но фокусиран поглед. Този тип му бе дал шишето, значи бе
приятел. Адамсберг се изправи и преди да излезе от килията, постави здравата си
ръка на рамото на Ветийо и леко го стисна, с което искаше да каже: „Разчитам на
теб“.

На връщане към кабинета сержантът бързо попита Адамсберг дали не може да

му разкаже историята с мечката. Адамсберг се измъкна благодарение на намесата на
Трабелман.
— Как ви се видя? — попита Трабелман.
— Бъбрив.
— Виж ти. Не и с мен. Доста се е скапал.
— Дори прекалено. Не се обиждайте, господин майор, но за отявлен алкохолик
като Ветийо е опасно да спира да пие изведнъж. Може да ви умре в ръцете.
— Известно ми е, господин комисар. Даваме му по чаша на всяко ядене.
— Давайте му по три. Повярвайте ми, господин майор, необходимо е.
— Дадено — каза Трабелман, без ни най-малко да се засегне. — И какво ново
избъбри?
— Човекът е интелигентен и чувствителен.
— Съгласен съм. Обаче, когато се наливаш като смок, това няма никакво
значение. Мъжете, които бият жените си, често са кротки като агнета до вечерта.
— Но Ветийо няма криминално досие. Дори не се е сбивал, нали така? Нали
така казаха полицаите от Страсбург?
— Така казаха. Не им е създавал неприятности. До деня, в който му е
изгорял бушонът. Вие да не сте на негова страна?
— Просто го изслушах.
Адамсберг резюмира разговора си с Ветийо, без да пропуска нищо важно. Не
спомена само за шишето, което така бързо и незабелязано бе сменило собственика
си.
— Нищо не пречи — заключи Адамсберг — Ветийо да е бил натоварен в
автомобил, на задната седалка. Било му е топло, удобно и му се е повдигало.
— Значи вие успявате да изфабрикувате кола, пътуване и шофьор само от
някакво си усещане за топлина?
— Да.
— Не ме карайте да се смея, Адамсберг. Напомняте ми фокусник, който вади
заек от празния си цилиндър.
— Обаче има заек.
— Имате предвид другия клошар?
— Клошар, който си има собствена бутилка и пие от чаша. Клошар, дошъл от
високо. Стар.
— Обаче клошар.
— Може би, не е сигурно.
— Я ми кажете, господин комисар, откакто сте в полицията, някой успявал ли
е да ви накара да си промените мнението?
Адамсберг честно помисли по въпроса.
— Не — призна той накрая с известно съжаление в гласа.
— Точно от това се боях. И нека ви кажа, че имате его, голямо колкото тази
маса, чисто и просто.
Адамсберг мълчаливо присви очи.
— Не че искам да ви засегна, господин комисар. Но в този случай тръгвате с
купчина лични идеи, в които никой никога не е вярвал. После нагаждате към тях
фактите. Не казвам, че анализът ви е безинтересен. Но другата версия не я
разглеждате, дори не я чувате. А аз имам един кьоркютук пиян скитник на три
крачки от жертвата с оръжието до себе си и с отпечатъците си отгоре му. Схващате
ли?
— Разбирам гледната ви точка.
— Но държите на своята. Другите да вървят на майната си, чисто и просто, с
всичката им работа, с идеите и впечатленията им. Кажете ми само едно. Улиците са
пълни с убийци на свобода. Архивите ни са пълни с незавършени разследвания,
водени от вас и от мен. А този случай дори не е ваш. Защо избрахте него?
— Когато прочетете досие №6 от 1973 година, ще научите, че обвиненият
младеж беше брат ми. Това му съсипа живота и го изгубих завинаги.
— Това ли бил „детският ви спомен“? Не можахте ли да ми кажете по-рано?
— Нямаше да ме изслушате докрай. Прекалено съм замесен, прекалено е лично.
— Именно. Загазилите близки най-лесно могат да накарат ченгето да свърне
от пътя.
Майорът извади папка №6, положи я с въздишка върху купчината и продължи:
— Вижте, Адамсберг, заради известността ви ще ги изчета вашите папки. Така
размяната ще е пълна и безпристрастна. Вие ще сте се запознали с моята работа,
аз с вашата. Така добре ли е? Ще се видим утре сутринта. Има един хубаво хотелче
на двеста метра оттук, по улицата вдясно.

Адамсберг дълго броди из града, преди да отиде в хотела. Не се сърдеше на

Трабелман. Майорът бе проявил отзивчивост, макар че му повярва не повече от
всички други. Навсякъде, открай време бе срещал недоверчиви погледи, навсякъде
носеше сам товара на съдията на плещите си.
Защото Трабелман беше прав в едно. Адамсберг нямаше да се откаже.
Амплитудата на раните съответстваше и този път, като не излизаше извън границите
на напречната основа. Ветийо бе избран, проследен и довършен с един литър вино
от човека с нахлупената над очите шапка. Който внимавал да не се докосне до
слюнката на другарчето си. После Ветийо бил натоварен на кола и оставен съвсем
близо до мястото на вече извършеното престъпление. Старецът е трябвало само да
сложи шилото в ръката му и после да го захвърли до него. След което да запали и
спокойно да се отдалечи, оставяйки новата си изкупителна жертва на усърдния
Трабелман.

XI

Като пристигна в девет часа в управлението, Адамсберг поздрави охраната,

същия онзи сержант, който искаше да научи историята с мечката и който със знак
даде да се разбере, че нещата хич не вървят на добре. И наистина, Трабелман бе
загубил вчерашната си дружелюбност и го очакваше в кабинета си прав, с
кръстосани ръце и скован гръб.
— Подигравате ли ми се. Адамсберг? — попита той с треперещ от гняв глас. —
Това да не е някаква полицейска мания, да взимате жандармите за глупаци?
Адамсберг стоеше пред майора и не отговаряше. Най-доброто в такива случаи
е да оставиш другия да се изприказва. Знаеше си, че така ще стане, но не бе
очаквал, че Трабелман ще е толкова бърз. Беше го подценил.
— Съдията Фюлжанс е мъртъв от шестнайсет години! — извика Трабелман. —
Починал, издъхнал, пукнал! И не ми казвайте, че не сте знаели! Последните ви
бележки са от 1987 година!
— Знам, разбира се. Бях на погребението му.
— И ми губите времето с безумната си история? Обяснявате ми, че старецът е
убил малката Уинд в Шилтигем? Без нито за миг да допуснете, че добрият жандарм
Трабелман може да се поосведоми по въпроса?
— Не допуснах и се извинявам за това. Но след като сте го направили,
значи, че случаят с Фюлжанс ви е заинтригувал достатъчно, за да пожелаете да
узнаете повече.
— На какво си играете, Адамсберг? Гоните призрак? Дано да не е така,
защото ако е така, мястото ви не е в полицията, а в лудницата. За какво сте
дошли тук? Ама честно.
— За да измеря разстоянията между раните, да поговоря с Ветийо и да ви
уведомя за тази следа.
— За последовател ли мислите? За имитатор? За син?
На Адамсберг му се стори, че отново изживява етап по етап онзиденшния си
разговор с Данглар.
— Не е последовател, нито син. Фюлжанс действа сам.
— В момента най-спокойно ми казвате, че сте се побъркали. Давате ли си
сметка за това?
— Давам си сметка, че мислите така, майоре. Ще ми разрешите ли да кажа
довиждане на Ветийо, преди да си тръгна?
— Не! — извика Трабелман.
— Щом искате да предадете на съда един невинен човек, това си е ваша
работа.
Адамсберг заобиколи Трабелман, за да си вземе папките и несръчно да ги
натъпче в чантата си — операция, която отнема време, когато се извършва само с
една ръка. Майорът не му помогна, както не му бе помогнал и Данглар. Комисарят
протегна ръка за довиждане, но Трабелман не я пое.
— Е, Трабелман, ще се видим някой ден и тогава главата на съдията ще е
набучена на тризъбеца му.
— Адамсберг, сгреших.
Комисарят учудено вдигна поглед.
— Егото ви е голямо не колкото масата, а колкото Страсбургската катедрала.
— Която не харесвате.
— Именно.
Адамсберг се отправи към изхода. В кабинета, в коридорите, във фоайето
тишината се бе изсипала като порой, помитайки гласове, движения, шум от стъпки.
Като излезе от вратата, комисарят видя младия сержант, който се опитваше да го
настигне.
— Господин комисар, ще ми разкажете ли историята с мечката?
— Не вървете подире ми, сержант. Ще си загубите поста.
Хвърли му последен поглед и тръгна пеш, без кола, която да го заведе на
Страсбургската гара. Но за разлика от Ветийо комисарят нямаше нищо против да
извърви няколко километра — само една кратка разходка, която едва му стигна, за
да прогони от ума си новия враг, прибавен към колекцията му от съдията Фюлжанс.

XII

Влакът за Париж тръгваше чак след час, затова Адамсберг реши, сякаш за да
направи напук на Трабелман, да отдаде почит на Страсбургската катедрала. Първо я
обиколи отвън, за да види дали наистина, както смяташе майорът, съдбата му е
отредила да притежава его с подобни колосални размери, дошли от друг век. После
преброди кораба, деамбулатория и съвестно изчете надписите. _Сграда в най-чист и
дързък готически стил._ Какво повече можеше да иска Трабелман? Вдигна глава към
върха на стрелата — шедьовър, _достигащ 142 м височина._ А той едва достигаше
изискуемия за полицай ръст.
Във влака, на минаване през ресторанта редиците бутилки го подсетиха за
Ветийо. В момента Трабелман сигурно го водеше по пътя на признанията, както се
води пияно животно към кланицата. Освен ако Ветийо не си спомни за молбата му,
освен ако не устои. Странно колко го беше яд на тази непозната Жози, която бе
оставила Ветийо да се спуска по нанадолнището, докато самият той бе зарязал
Камий на завоя.
В управлението го изненада миризмата на камфор, която се носеше в
Съборната зала. С разкопчана риза и подпрял чело на разперените си пръсти, Ноел
се бе отпуснал в ръцете на лейтенант Ретанкур, която разтриваше тила му от
раменете до основата на косите с кръгови и отвесни движения — манипулация, която
явно бе хвърлила Ноел в детинско блаженство. Като осъзна присъствието на
комисаря, Ноел се стресна и скоростно закопча ризата си. Ретанкур не прояви и
най-малко смущение и спокойно затвори тубичката с крем, кимайки за поздрав на
Адамсберг.
— Само момент — каза му тя. — Ноел, два-три дни избягвайте да правите
резки движения с врата. А ако трябва да носите нещо тежко, използвайте лявата си
ръка, не дясната.
После Ретанкур се отправи към Адамсберг, докато Ноел се изнизваше от
залата.
— С този внезапен студ — обясни тя съвсем естествено — сума ти народ се е
схванал.
— Умеете ли да масажирате?
 — Умея. Подготвих документите за командировката в Квебек, формулярите са
изпратени, визите са положени. Самолетните билети ще дойдат вдругиден.
— Благодаря, Ретанкур. Да сте виждали Данглар?
— Чака ви. Снощи дъщерята на Ернонкур е направила самопризнания. Адвокатът
възнамерява да пледира временно умопомрачение, което май е истина.

Данглар стана, когато го видя, и смутено му подаде ръка.

— Вие поне ми стискате ръката — усмихна се Адамсберг. — За Трабелман това
вече е изключено. Дайте да подпиша доклада за Ернонкур. Поздравявам ви за
свършената работа.
Докато комисарят се подписваше, Данглар го наблюдаваше, за да разбере дали
не го иронизира, след като самият той бе отказал да арестува барона и препоръчал
да се тръгне по тази следа. Обаче не, нямаше и помен от присмех на лицето му,
поздравленията му изглеждаха искрени.
— Не мина ли добре в Шилтигем? — попита Данглар.
— От една страна, мина добре. Ново шило и разположение на раните на 16,7
см на дължина и 0,8 см на височина. Същата режисура като при другите случаи —
виновникът е един вечно къркан безобиден бездомен заек, мечтаната жертва на
всеки ястреб. Преди драмата при него е дошъл един старец, за да му нанесе
последния удар. Един вид другар по нещастие. Който обаче елегантно пие от чаша и
отказва да докосне шишето на нашия пиян заек.
— А от друга страна?
— Далеч не толкова добре. Трабелман се заинати. Смята, че аз се
интересувам само от моята гледна точка и пренебрегвам всяка друга. За него
съдията Фюлжанс е паметник. Аз също впрочем, но от друг вид.
— От кой?
Адамсберг се усмихна, преди да отговори.
— От вида на Страсбургската катедрала. Казва, че егото ми е голямо колкото
катедралата.
Данглар подсвирна.
— Един от бисерите на средновековното изкуство — прокоментира той, —
шедьовър на Жан Шулц. Построена е през 1439-а, стрелата й се издига на сто
четирийсет и два метра…
С лек жест Адамсберг прекъсна лекцията на начетения си колега.
— Не е зле все пак — заключи Данглар. — Его, готическа сграда, его-тика.
Да не си пада по майтапите вашият Трабелман?
— Ами да, прихваща го от време на време. Но в този случай съвсем не се
шегуваше и ме изхвърли от управлението като някой голтак. Трябва да кажа за
негово оправдание, че беше научил за отколешната смърт на съдията и това хич не
му бе харесало. Има такива хора — подобни идеи ги притесняват.
Адамсберг вдигна ръка, за да пресече възражението на заместника си, и
смени темата.
— Отпусна ли ви? Масажът на Ретанкур?
Данглар усети, че отново го обзема раздразнение.
— Тилът ви е зачервен и миришете на камфор — обясни Адамсберг.
— Бях се схванал. Не е престъпление, доколкото знам.
— Напротив. Няма нищо лошо в това и аз лично се възхищавам на талантите на
Ретанкур. Ако нямате нищо против и понеже подписах каквото трябваше, смятам да
се поразходя. Уморен съм.
Данглар не реагира на противоречието, типично за Адамсберг, нито се опита
да има последната дума. Щом Адамсберг я искаше тази дума, да си я взема и да си
я носи. Халал да му е. Едва ли ораторското изкуство щеше да им разреши
конфликтите.

В Капитула Адамсберг направи знак на Ноел.

— Фавр? Докъде стигнаха?
— Разпитва го дивизионният комисар. Освободен е от длъжност до
приключването на разследването. Вашият кръстосан разпит ще се проведе утре в
единайсет часа в кабинета на Брезийон.
— Видях бележката.
— Нямаше да има проблем, ако не бяхте счупили онази бутилка. Като се има
предвид, че всеки съди по себе си, той не можеше да знае дали имате намерение да
си послужите с нея, или не.
— Нито пък аз, Ноел.
— Как така?
— Нито пък аз — спокойно повтори Адамсберг. — Не знам. Не мисля, че бих го
нападнал, но не съм сигурен. Този кретен ме вбеси.
— Да не вземете да говорите такива неща пред Брезийон, господин комисар,
че ще загазите. Фавр ще пледира законна самоотбрана, а за вас може да стане още
по-лошо. Ненадеждност, снемане на доверието, давате ли си сметка?
— Да, Ноел — отвърна Адамсберг, изненадан от съчувствието на този
лейтенант, за което дотогава не бе подозирал. — Напоследък често избухвам. Имам
един призрак на плещите си, който никак не е удобен за носене.
Ноел бе свикнал с неразбираемите намеци на комисаря и не поиска уточнения.
— Нито дума на Брезийон — продължи той разтревожено. — Никакви угризения,
никакви самоанализи. Казвате, че сте счупили бутилката, за да впечатлите Фавр. И
че сте щели да я хвърлите на пода, разбира се. Така мислехме всички и така ще
кажем.
Лейтенантът се втренчи в Адамсберг в очакване на потвърждение.
— Добре, Ноел.
Като му стисна ръката, Адамсберг имаше странното усещане, че за миг си
бяха разменили ролите.

XIII

Адамсберг дълго броди по студените улици, загърнал се със сакото си и

преметнал през рамо пътния сак. Прекоси Сена, после безцелно се отправи на
север. Мислите се блъскаха в главата му. Щеше му се да се върне в спокойния
момент отпреди три дни, когато слагаше ръка върху студения каландър на котела.
Оттогава насам всичко, до което се докоснеше, експлодираше като пушещата
крастава жаба. Като няколко жаби, които бяха пушили заедно и се бяха пръснали
през кратки интервали, за да се превърнат в облак от вътрешности и да се излеят
под формата на червеи дъжд. Стремителното завръщане на съдията зомби, трите
дупки в Шилтигем, враждебността на най-добрия му заместник, лицето на брат му,
стрелата на Страсбургската катедрала — сто четирийсет и два метра, принцът,
преобразен в дракон, размаханата пред Давр бутилка. И пристъпи на гняв — срещу
Данглар, срещу Фавр, срещу Трабелман и по някакъв коварен начин срещу Камий,
задето го бе напуснала. Не. Той беше напуснал Камий. Обръщаше нещата наопаки
като принца и дракона. Гняв срещу всички. Следователно гняв срещу вас самия, би
казал кротко Ферез. Върви на майната си, Ферез!
Спря да ходи, когато се улови, че докато се луташе из хаоса на мислите си,
бе започнал да се пита дали Страсбургската катедрала ще експлодира — паф-паф
бум, ако запуши портала й с дракон. Облегна се на един уличен фенер, увери се,
че никакъв образ на Нептун не го дебне някъде по тротоара, и прекара ръка по
лицето си. Чувстваше се уморен и раната го наболяваше. Глътна две хапчета без
вода, а като вдигна поглед, установи, че се е озовал в Клинянкур.
Значи пътят му бе очертан. Зави надясно и се отправи към старата къща на
Клемантин Курбе, завряна в края на малка уличка до битпазара. Не бе виждал
старицата от една година, от случая с четворките. И не смяташе, че пак ще я
види.

Почука на дървената врата и внезапно се почувства щастлив. Надяваше се, че

бабата е там, че шета някъде в дневната или на тавана. И че ще го познае.
Вратата се отвори и на прага застана пълна жена с рокля на цветя,
завързала на кръста си избеляла синя престилка.
— Извинявайте, че няма да ви стисна ръката, господин комисар — каза
Клемантин, — но в момента готвя.
Старата жена избърса ръце в престилката си и потегли обратно към печката
си. Адамсберг я последва, успокоен. Нищо не можеше да учуди Клемантин.
— Оставете си някъде сака — каза Клемантин — и се настанявайте.
Адамсберг седна на един от кухненските столове и я загледа. Върху
дървената маса бе разточено тесто, от което Клемантин отрязваше кръгчета с чаша.
— За утре са — обясни тя. — Тиганици. На свършване са ми. Вземете си от
кутията. И налейте на двама ни по чашка порто, няма да ви се отрази зле.
 — Защо, Клемантин?
— Ами защото имате неприятности. Знаете ли, че ожених момченцето си?
— За Лизбет ли? — попита Адамсберг, като си наля порто и си взе тиганица.
— Точно. А вие?
— Аз направих обратното.
— Да не би да ви е въртяла номера? На хубавец като вас?
— Напротив.
— Значи вие.
— Аз.
— Не са хубави тия работи — обяви старата жена, като изпи една трета от
портото си. — Такова мило момиче.
— Откъде знаете, Клемантин?
— Е, хайде сега. Доста време прекарах в управлението ви. И значи играхме,
занимавахме се, говорихме си.
Клемантин тикна тиганиците в старата си газова фурна, затвори скърцащата
вратичка и надникна вътре през опушеното стъкло.
— Проблемът е — подхвана тя, — че на женкаря му е голям тормоз, когато
хлътне по някоя, не е ли така? И си го изкарва на годеницата.
— Как така, Клемантин?
— Ами любовта му пречи да ходи по жени. Та затова трябва да накаже
годеницата.
— И как я наказва?
— Е как! Като й покаже, че кръшка. След което момето почва да плаче, а
това не му е по вкуса. Естествено, никой не обича да кара хората да плачат. И я
зарязва.
— И после? — попита Адамсберг, който внимателно слушаше, сякаш старицата
му разказваше някаква невероятна епопея.
— После го е яд, че изгубил момето. Щото да ходиш по жени е едно, а да си
влюбен — друго.
— Защо да е друго?
— Защото ходенето не прави мъжа щастлив. А обичането му пречи да ходи. И
той се мята ту насам, ту натам и на всичкото отгоре все не е доволен. Първо
плаче момето, после плаче той.
Клемантин отвори вратичката на фурната, погледна вътре, затвори я.
— Много си права, Клемантин — каза Адамсберг.
— Не е голяма философия — рече тя и забърса масата с парцал. — Ей сега ще
донеса свинските пържоли.
— Но защо женкарят ходи по жени, Клемантин?
Старицата заби големите си юмруци на кръста.
— Че защото е по-лесно. Когато обичаш, трябва да дадеш нещо от себе си, а
когато ходиш по жени, не е необходимо. Свинската пържола обичате ли я със зелен
фасул? Сама съм го почиствала.
— Тук ли ще вечерям?
— Ами вече е време. Трябва да се храните, не ви е останал задник.
— Не искам да ви лишавам от пържолите.
— Имам две.
— Знаехте ли, че ще дойда?
— Как не, да не съм врачка! Една приятелка ми е на гости от известно
време. Но тази вечер ще се прибере по-късно, та се чудех какво да правя с
пържолата. Мога да я изям утре, обаче мразя да ям свинско два дни подред. Не
знам защо, такава съм си. Ще ида да сложа още дърва. Ще ми наглеждате ли
фурната?

Дневната, малка и задръстена от овехтели кресла с дамаска на цветя, се

отопляваше само от една камина. В останалата част на къщата имаше две печки. В
дневната температурата не надвишаваше 15 градуса. Докато Клемантин засилваше
огъня, Адамсберг сложи масата.
— Не в кухнята — възрази Клемантин и взе чиниите. — Веднъж са ми дошли
видни гости, в салона ще ни е по-удобно. Изпийте си портото, ще ви даде енергия.
Адамсберг изпълняваше всичко, което му наредяха, и се почувства съвсем
удобно на масата в малката дневна, с гръб към пламъците в камината. Клемантин му
напълни чинията и му наля вино до ръба на чашата. Пъхна под яката си салфетка на
цветя и подаде една на Адамсберг, който направи същото.
 — Ще ви нарежа месото — рече тя. — Сам няма да можете, с тази ръка. И за
това ли сте се размислили?
— Не, Клемантин, в момента не мисля много.
— Когато не мислиш, си навличаш неприятности. Човек трябва винаги да си
блъска мозъка, малки ми Адамсберг. Да не би да ви е неприятно, че ви наричам на
презиме?
— Не, ни най-малко.
— Стига глупости — каза Клемантин и на свой ред се настани. — Та какво ви
се е случило? Освен онова с годеницата.
— Започнал съм да нападам всички наред.
— От това ли ви е пострадала ръката?
— Например.
— Забележете, невинаги съм против боя, така човек си излива яда. Но ако не
сте свикнали, добре е да си размърдате мозъка и да се запитате защо. Или е
заради малката, или заради нещо друго, или заради всичко едновременно. Няма да
си оставите от пържолата, нали? Искам всичко да се изяде. Човек, като не яде, не
му остава задник. Ще донеса сутляша.
Клемантин постави купичката с десерта пред Адамсберг.
— Ако постоите при мен две седмици, ще загладите косъма. Какво друго ви
тормози?
— Един жив мъртвец, Клемантин.
— А! Е, това може да се оправи. Не е толкова сложно като любовта. Какво е
направил?
— Убил е осем души и пак е започнал. С тризъбец.
— А откога е мъртъв?
— От шестнайсет години.
— И къде е убил отново?
— Близо до Страсбург, миналата събота. Една девойка.
— Девойката нищо лошо ли не е направила?
— Девойката дори не го е познавала. Той е чудовище, Клемантин, красиво и
ужасно чудовище.
— Сигурно е така. Какво е пък това сега, девет мъртви, които нищо не са ви
направили.
— Обаче другите не щат да повярват. Никой.
— Те, другите, често са дървени глави. Няма смисъл да се хабите и да се
опитвате да им налеете ум в главата. Ако това се опитвате да направите, губите
си времето за тоя, що духа.
— Права сте, Клемантин.
— Хубаво, да не се занимаваме повече с другите — отсече Клемантин и запали
една дебела цигара, — по-добре ми разкажете цялата история. Ще преместите ли
креслата до камината? Май много неочаквано застудя. Разправят, че идвало от
Северния полюс.

На Адамсберг му отне повече от час да изложи спокойно фактите пред

Клемантин, без да има представа защо го прави. Прекъсна ги само прибирането на
старата приятелка на Клемантин, една жена почти на нейната възраст, някъде около
осемдесетте. Но за разлика от Клемантин тя беше слабичка, дребна и крехка, с
лице, набраздено от симетрично разположени бръчки.
— Жозет, запознай се с комисаря. Разправяла съм ти за него. Не бой се, не
е лош човек.
Адамсберг забеляза изрусените коси, дамския костюм и перлените обици —
държеливи спомени от отдавна отминал буржоазен живот. Като контраст носеше груби
кецове. Жозет свенливо поздрави и заситни към кабинета, задръстен от компютрите
на момченцето на Клемантин.
— Че защо да се бои? — попита Адамсберг.
— Ченге сте все пак — въздъхна Клемантин.
— Извинявам се — каза Адамсберг.
— Говорехме за вас, а не за Жозет. Добре сте направили, като сте казали,
че сте играли на карти с брат си. Простите идеи често са най-добрите. Я ми
кажете, шилото, да не би да го оставихте в реката? Щото ще изплува.
Адамсберг продължи разказа си, като поддържаше огъня и благославяше онова
нещо, което го бе накарало да посети Клемантин.
— Много е тъп този жандарин — заключи Клемантин, като хвърли фаса си в
огъня. — Всеки знае, че принцът от приказките може да се превърне в дракон.
Доста задръстено трябва да е това ченге, та да не ги разбира тия неща.

Адамсберг полулегна на старото канапе, като постави ранената си ръка върху

корема си.
— Десет минути почивка, Клемантин, и потеглям.
— Разбирам, че ви яде тази работа с живия мъртвец, защото доникъде не сте
стигнали. Но следвайте мисълта си, Адамсберг. Може да не е вярна, ама не е и
невярна.
Докато Клемантин се обърне, за да разръчка огъня с машата, Адамсберг бе
дълбоко заспал. Старицата взе едно от одеялата, които бяха метнати върху
креслата, и го зави.
На път за спалнята срещна Жозет.
— Спи на канапето — обясни тя. — Това момче здравата го е загазило, Жозет.
Най ме безпокои това, че не му е останал задник. Забеляза ли?
— Не знам, Клеми, не го познавам отпреди.
— Е, щом ти казвам. Трябва да го поохраним.

Комисарят пиеше кафето си в кухнята заедно с Клемантин.

— Съжалявам, Клемантин, без да искам.
— Няма нищо. Щом сте спали, значи сте имали нужда. Изяжте и втората филия.
А ако ще се виждате с шефа си, ще трябва да сте по-спретнат. Ще ви изгладя
сакото и панталона, не можете да отидете такъв смачкан.
Адамсберг потърка брадата си с ръка.
— Вземете бръснача на момченцето ми в банята — каза тя и отнесе дрехите
му.

XIV

В десет часа сутринта, благодарение на изключителните благодеяния на

Клемантин, Адамсберг напусна Клинянкур заситен, обръснат, огладен и с временно
успокоен дух. На осемдесет и шест години старицата умееше да дава, без да прави
сметка. А той? Ще й донесе нещо от Квебек. Там сигурно имат топли дрехи, каквито
липсват в Париж. Някой хубав дебел халат от меча кожа на квадрати или ботинки от
кожа на лос. Нещо уникално като нея.
Преди да се представи на дивизионния комисар, Адамсберг си припомни
притеснените наставления на лейтенант Ноел, на които Клемантин не беше
възразила: „Да лъжеш себе си е едно, а да лъжеш ченгетата понякога е необходимо.
Няма смисъл да опереш пешкира заради едната чест. Честта си е нещо лично, тя не
засяга ченгетата“.

Дивизионният Брезийон ценеше резултатите на Адамсберг, който бяха далеч

по-високи от тези на другите комисари. Но не изпитваше симпатия към човека и
стила му. Въпреки това добре си спомняше на какво изпитание го бе подложил
случаят с четворките, който достигна такива размери, че министерството за малко
не го избра за изкупителна жертва. Като човек на закона Брезийон знаеше какво
дължи на Адамсберг. Но схватката със сержанта го притесняваше, а и го
изненадваше — струваше му се неприсъща на нехайния комисар. Бе изслушал
показанията на Фавр и тъпата вулгарност на сержанта ни най-малко не му бе
харесала. Шестимата свидетели до един упорито бяха защитавали Адамсберг. Само че
онази подробност, със счупената бутилка, звучеше доста сериозно. Адамсберг
нямаше само приятели в полицията на полициите и гласът на Брезийон щеше да бъде
решаващ.
Комисарят изложи една сбита версия на фактите, заявявайки, че е счупил
бутилката, за да посмачка фасона на Фавр, един вид с възпитателна цел.
„Възпитателна цел“ — словосъчетанието бе хрумнало на Адамсберг, докато се
разхождаше, и му се бе сторило да пасва на лъжата му. Брезийон го изслуша със
загрижен вид и Адамсберг усети, че е по-скоро склонен да го измъкне от батака.
Но беше ясно, че партията още не е спечелена.
— Искам сериозно да ви предупредя, господин комисар — каза Брезийон на
сбогуване. — Заключенията няма да са готови преди месец-два. Дотогава никакви
издънки. Да сте по-нисък от тревата, ясен ли съм?
Адамсберг кимна.
— И моите поздравления за делото Ернонкур. Раната няма ли да попречи на
стажа ви в Квебек?
— Не. Знам какво да правя. Патологът ме е инструктирал.
— Кога тръгвате?
— След четири дни.
— Имате късмет. Докато ви няма, ще ви позабравят.
След тези изпълнени с подтекст думи Адамсберг замислено напусна Ке-дез-
Орфевр. „Да сте по-нисък от тревата, ясен ли съм?“ Трабелман би се изсмял. „Не
ме карайте да се смея, Адамсберг“.

В четиринайсет часа седмината командировани се събраха, за да получат

технически и поведенчески инструкции. Адамсберг им раздаде снимки на пагоните и
значките на Канадската кралска жандармерия, които самият той още не бе запомнил.
— Никакви гафове, това е девизът — започна комисарят. — Ще си имате работа
с ефрейтори, инспектори и суперинтенданти. Не бъркайте ранговете. Отговорникът,
който ще ни посрещне, е главният суперинтендант Орел Лалиберте* — в една дума.
[* Свобода. — Б.пр.]
Чуха се смехове.
— Точно това трябва да избягвате — да се смеете. Имената и фамилиите им не
приличат на нашите. В Кралската жандармерия ще се сблъскате с Ладусьор, Лафранс,
че и Луисез*. Няма да се смеете. Ще срещнете Жинет или Филибер. Няма да се
смеете. Няма да се смеете и на акцента им, и на изразите им, и на начина им на
говорене. Когато квебекчанинът говори бързо, не е лесно да го разбереш.
[* Имената означават Нежност, Франция, Луи Шестнайсети. — Б.пр.]
— Квебекчаните — прекъсна го Данглар — смятат Франция за своя родина, но
не харесват особено французите и им нямат доверие. Намират ги за високомерни.
Убедени са, че французите ги презират и им се подиграват, защото смятат Квебек
за нецивилизована провинция, в която живеят селяндури и дървари.
— Разчитам на вас — подхвана Адамсберг — да не се държите като туристи и
най-вече като парижани, които говорят високо и оплюват всичко.
— Къде ще живеем?
— В една сграда в Хъл, на шест километра от жандармерията. Всеки ще си има
стая с изглед към реката и червеногушите гъски. Ще имаме на разположение
служебни коли. Защото там човек не ходи, а се вози.
Инструктажът продължи близо час, после групата се разпръсна. Всички бяха
доволни, с изключение на Данглар, който излезе от залата като осъден, побледнял
от страх. Ако по някакво чудо скорците не се напъхат в левия мотор на отиване,
то червеногушите гъски ще окупират десния мотор на връщане. А една гъска се
равнява на десет скорци. В Канада всичко е по-едро.

XV

Адамсберг прекара голяма част от съботата си на телефона. Обаждаше се в

агенции за недвижимо имущество, чийто много дълъг списък предварително бе
съставил, като всеки път поставяше един и същ въпрос по един и същи начин.
Питаше дали в околностите на Страсбург — градът не го интересуваше — някой
възрастен човек не беше наемал или закупил неизвестно кога имение, или по-точно
голяма усамотена къща. И дали съвсем наскоро този купувач не е напуснал или не е
продал въпросната къща.
Докато още го преследваше преди шестнайсет години, обвиненията на
Адамсберг безпокояха Тризъбеца достатъчно, за да го карат да сменя областта
веднага след поредното убийство и така да му се изплъзва измежду пръстите.
Адамсберг се питаше дали и след смъртта си съдията бе запазил този благоразумен
рефлекс. Всичките жилища, за които Адамсберг знаеше, бяха големи и луксозни
частни къщи. Съдията притежаваше значително богатство и винаги купуваше жилищата
си, а не ги наемаше. Предпочиташе да си няма работа със собственици.
Лесно можеше да се отгатне как бе натрупал подобен капитал.
Забележителните му качества, задълбочените му анализи, плашещата му вещина и
изключителната му памет за процесите на века, всичко това подплатено с
неповторима и харизматична красота, му бяха създали трайна популярност. Имаше
репутацията на „човека, който знае“, нещо като Луи Свети, седнал под своя дъб и
отсъждащ кое е добро и кое — зло. При това не само сред простосмъртните, но и
сред колегите си, засенчвани и вечно раздразнени от прекаленото му влияние.
Неподкупният магистрат никога не излизаше извън рамките на правото и на морала,
но пожелаеше ли да се намеси в някой процес, достатъчно бе дискретно да даде да
се разбере накъде клонят предпочитанията му, за да се разпространи слухът и
съдебните заседатели да гласуват в тази посока като един човек. Адамсберг
предполагаше, че много семейства на обвиняеми и дори магистрати добре са
заплащали на съдията, за да насочи слуховете, накъдето трябва.

Вече четири часа упорито телефонираше в различни агенции, без да получи

положителен отговор. До четирийсет и второто обаждане, когато един младеж го
уведоми, че е продал къща с парк между Агно и Брюмат.
— На колко километра от Страсбург?
— На двайсет и три птичи полет, в северна посока.
Собственикът, Максим Льоклер, купил къщата — _Der Schloss_, „Замъкът“,
преди около четири години и я обявил за продан предишния ден сутринта,
изтъквайки здравословни причини. Изнесъл се веднага и агенцията тъкмо била
получила ключовете.
— Сам ли ви ги даде? Видяхте ли го?
— Изпрати ги по икономката си. Никой в агенцията не се е срещал с него.
Продажбата се извърши с посредничеството на адвоката му, а размяната на
документите — по пощата. По онова време г-н Льоклер бе претърпял операция и не
можеше да се движи.
— Я гледай — рече Адамсберг.
— Напълно законно е, господин комисар. Полицията обяви документите за
автентични.
— Имате ли името и адреса на икономката?
— Госпожа Кутлие, живее в Брюмат. Мога да й открия координатите.

Дениз Кутлие крещеше по телефона, за да надвика бандата от деца, които се

биеха.
— Госпожо Кутлие, можете ли да ми опишете вашия работодател? — високо
попита Адамсберг, като неволно я имитираше.
— Ами всъщност, господин комисар — извика жената, — никога не съм го
виждала. Работех три часа в понеделник сутрин и три часа в четвъртък, заедно с
градинаря. Готвех и оставях продуктите за следващите дни. Беше ме предупредил,
че ще отсъства, беше много зает човек. Май имаше нещо общо с Търговския съд.
Естествено, помисли Адамсберг. Невидимият призрак.
— Имаше ли книги в къщата?
— Много, господин комисар. Но не мога да ви кажа какви.
— Вестници?
— Беше абониран за един всекидневник и за „Елзаски новини“.
— Поща?
— Това не влизаше в задълженията ми, а писалището му беше винаги
заключено. Разбираемо е, след като работеше за съда. Заминаването му беше
истинска изненада. Остави ми една много мила бележка, с която ми благодареше и
ми пожелаваше всичко най-хубаво, както и някои инструкции и едно хубаво
обезщетение.
— Какви инструкции?
— Ами да отида в събота и добре да почистя, тъй като щели да продават
„Замъка“. А после да оставя ключовете в агенцията. Преди час бях там.
— Бележката на ръка ли беше написана?
— А, не. Господин Льоклер винаги ми оставяше бележки, написани на машина.
Работата му го изисква, предполагам.
Адамсберг щеше вече да затвори, когато жената продължи:
— И не е лесно да го опиша. Виждала съм го само веднъж, разбирате ли, и то
за кратко. Преди цели четири години.
— Когато се е нанасял? Видяхте ли го?
— Естествено. Човек не може все пак да работи у непознати.
— Госпожо Кутлие — бързо каза Адамсберг, — опитайте се да бъдете възможно
най-точна.
— Нещо лошо ли е направил?
— Напротив.
— Бих се учудила. Такъв чист, педантичен човек. Жалко, че има проблеми със
здравето. Да кажем, че доколкото си го спомням, беше около шейсетте, не повече.
А на външен вид изглеждаше съвсем нормално.
— Опитайте все пак. Ръст, тегло, прическа?
— Един момент, господин комисар.
Дениз Кутлие въведе ред сред децата и се върна на телефона.
— Да кажем, че не беше много висок, по-скоро закръглен, червендалест. А
косите му бяха посивели, оплешивели отгоре. Носеше костюм от кафяво кадифе и
вратовръзка. Дрехите винаги ги помня.
— Чакайте да си запиша.
— Внимавайте все пак — каза жената, като отново повиши тон. — Защото
паметта може и да ви изиграе, нали така? Казвам „дребен“, обаче след толкова
време може и да греша. Костюмите му бяха по-големи от ръста, който си спомням.
Да кажем, че бяха за мъж, висок метър и осемдесет, а пък аз си го представях към
метър и седемдесет. Пълнотата смалява човека. За косата ви казах, че е сива, ама
в банята и по бельото съм намирала само бели косми. Но пък може да е побелял за
четири години, на тази възраст това става бързо. Затова ви казвам — спомените и
истината не са едно и също.
— Госпожо Кутлие, къщата има ли пристройки, някакви селскостопански
сгради?
— Има една стара конюшня, хамбар и къщичката на пазача. Но всичко беше
запуснато. Колата си оставяше в конюшнята. А градинарят ползваше хамбара да си
прибира инструментите.
— Спомняте ли си марката или цвета на колата?
— Никога не съм я виждала, господин комисар, тъй като, когато пристигах в
къщата, господинът вече беше излязъл. А и нямах ключове от пристройките.
— А в къщата — попита Адамсберг, мислейки за скъпоценния тризъбец — имахте
ли достъп до всички помещения?
— Да, освен до тавана, който винаги беше заключен. Господин Льоклер
казваше, че няма смисъл да си губя времето в този развъдник на прах и мръсотия.
Скривалището на Синята брада, би казал майор Трабелман. Забранената стая,
стаята на ужасите.

Адамсберг погледна часовника си. Или по-скоро часовниците си. Този, който
се бе решил да си купи преди две години, и подарения му от Камий в Лисабон —
мъжки часовник, спечелен от една улична лотария и белязал срещата и раздялата
им. Адамсберг така и не свали от ръката си този втори часовник,
водонепропусклив, спортен, с много копченца, хронометри и мини циферблати, за
които не знаеше за какво служат. Единият от тях, изглежда, можеше да ви уведоми
след колко време ще ви удари гръм. Много удобно, си бе казал Адамсберг. Не свали
впрочем и собствения си часовник, закачен на разхлабена кожена каишка, поради
което непрекъснато се удряше в другия. Иначе казано, от една година насам
комисарят носеше на лявата си китка два часовника. Колегите не пропуснаха да му
обърнат внимание на този факт, а той им отвърна, че също го е забелязал. Не
можеше да обясни защо държи да ходи с два часовника, чието сваляне на лягане и
ставане му отнемаше два пъти повече време.
Единият от часовниците показваше три часа без една минута, другият — три
часа и четири минути. Часовникът на Камий беше по-напред от неговия и Адамсберг
не се питаше кой от двата е прав, нито се опитваше да ги свери. Разликата го
устройваше — изчисляваше средното време, което приемаше за вярното. Така че сега
беше три часът и минута и половина. Имаше време отново да хване влака за
Страсбург.

Младежът, изпратен от агенцията, чиито зелени и учудени очи му напомняха

за сержант Есталер, го посрещна на гарата в Агно и го откара до „Замъка“ на
Максим Льоклер — обширно имение, заобиколено от борови гори.
— Не рискуваш да срещнеш някой съсед, а? — забеляза Адамсберг, докато
обикаляше из стаите на пустата къща.
— Господин Льоклер бе уточнил, че цени преди всичко спокойствието. Много
самотен човек. Има такива в неговата професия.
— Как ви се стори той? Мизантроп?
— Или разочарован от живота — предположи младежът. — И затова предпочиташе
да живее далеч от света. Госпожа Кутлие казваше, че има много книги. Това е
показателно.
Заради превързаната си ръка Адамсберг прибягна до помощта на младия човек,
за да снеме отпечатъци от местата, до които смяташе, че парцалът на г-жа Кутлие
не се е докосвал, главно вратите, дръжките и ключовете за осветлението. Подът на
почти празния таван беше покрит с грубо дюшеме, по което трудно можеше да се
различи някаква следа. И все пак първите шест метра не изглеждаха недокоснати от
четири години — покриващата ги прах не беше съвсем еднородна. Под една греда
върху тъмния под се открояваше малко по-светла линия. Би било рисковано да се
твърди, но ако мъжът е оставял някъде тризъбец, то тази едва доловима следа може
би се дължеше точно на неговата дръжка. Комисарят обърна специално внимание на
просторната баня. Госпожа Кутлие се беше много постарала сутринта, но
помещението бе достатъчно голямо, за да открие нещо. От тесния процеп между
крака на мивката и стената извади малък фъндък прах, в който се бяха заплели
няколко замърсени бели косъма.
Търпелив и учуден, младежът му отвори хамбара, после и конюшнята. Подът от
трамбована пръст беше изчеткан и не носеше никаква следа от гуми. Максим Льоклер
се бе изпарил с ефирната лекота на призрак.
Прозорците на къщичката на пазача бяха станали непрозрачни от мръсотия, но
сградата не беше изоставена, както мислеше г-жа Кутлие. Няколко следи показваха
редовно присъствие — нееднакво замърсените плочи, чистият сламен стол и тънките
черти, вероятно от книги, върху единствената етажерка. Тук се беше крил Максим
Льоклер от чистачката и градинаря през трите часа в понеделник и четвъртък, тук
бе чел, седнал на сламения стол. Самотно четене, напомнящо на Адамсберг
собствения му баща, който разлистваше вестника си с лула в устата. Цяло
поколение бе пушило лула и комисарят ясно си спомни, че съдията също имаше лула,
от морска пяна, възхитено уточняваше майка му.
— Усещате ли? — обърна се той към младежа. — Миризмата. Миризмата на мед
от тютюн за лула.
Тук столът, масата и дръжките на вратата бяха изтрити с красноречива
предпазливост. Освен ако, би казал Данглар, нищо не е било изтрито, защото
мъртвите просто не оставят отпечатъци. Очевидно обаче четат като всички
останали.

Адамсберг освободи служителя някъде след двайсет и един часа на

Страсбургската гара, където младежът сметна за свой дълг да го откара, тъй като
по това време в Агно не се движеше никакъв влак. Този път влакът тръгваше след
шест минути и нямаше начин да отиде да провери дали някой заблуден дракон не се
е укрил в преддверието на катедралата. Щеше да се разчуе, реши Адамсберг.
Докато пътуваше, комисарят безразборно нахвърля в бележника си
подробностите, научени в „Замъка“. Четирите години, прекарани там от Максим
Льоклер, носеха всички белези на крайна дискретност. Дискретност, граничеща с
невидимост, с многозначително неприсъствие.
Закръгленият мъж, с когото се бе срещнала г-жа Кутлие, не беше Максим
Льоклер, а някое от доверените му лица, натоварено с тази кратка мисия. Съдията
феодал имаше на разположение цяла кохорта от васали, съвършено разклонена мрежа,
която бе оплел през дългите години на съдийстване. Едно отлагане на присъдата,
известно снизхождение, някой прикрит факт — и обвиняемият се оказваше оневинен
или осъден на кратък срок. Тогава обаче попадаше в кюпа заедно с останалите
длъжници, които Фюлжанс използваше както намереше за добре. Мрежата простираше
пипалата си в света на злосторниците, но и в света на буржоазията, на бизнеса,
на съда и на самата полиция. За Тризъбеца да се снабди с фалшиви документи на
името на Максим Льоклер не представляваше никаква трудност. Със същата лекота
разпращаше слугите си по четирите краища на Франция, когато се налагаше. Или
мигом свикваше малка войска, която да му осигури светкавично изнасяне. Нито един
от заложниците му не можеше да се избави от съдията, без да разкрие
прегрешението си и да рискува нов процес. Точно такъв бивш обвиняем бе изиграл
ролята на собственика, за да заблуди икономката. След което съдията Фюлжанс се
бе нанесъл в имението под името Максим Льоклер.
Че съдията се е изнесъл, беше разбираемо. Учудваща бе бързината на
операцията. Това внезапно напускане незабавно след обявяването на къщата за
продан не се връзваше с изключителната предвидливост на Фюлжанс. Освен ако някое
неочаквано обстоятелство не го бе изненадало. Във всеки случай това
обстоятелство не беше Трабелман, който не подозираше чия самоличност се крие под
името Льоклер.
Адамсберг се намръщи. Какво бе казал Данглар тъкмо за самоличността на
съдията, за името му? Нещо на латински, като селския свещеник. Адамсберг се
отказа от намерението да се обади на заместника си, който по причина на Камий,
на живия мъртвец и на боинга от ден на ден ставаше все по-враждебен. Реши да
последва съвета на Клемантин и дълго си блъска главата. Бяха у тях, след
инцидента с бутилката. Докато отпиваше от хвойновата ракия, Данглар бе споменал,
че на съдията името Фюлжанс „му е отивало“. И Адамсберг бе кимнал.
Фюлжанс, _мълния, светкавица_ — това бяха думите на Данглар. Светкавица,
светъл, _clarus_, Льоклер. И ако не грешеше, Максим означаваше най-голям,
_maximum_. Максим Льоклер. Най-големият, най-светлият, най-голямата светлина —
мълнията. Съдията Фюлжанс така и не се бе решил да избере някое по-скромно
презиме.
Влакът забави ход — навлизаше в Източната гара. Гордостта може да провали
и най-великите, каза си Адамсберг. Ако собствената му готическа катедрала бе
висока сто четирийсет и два метра, което трябваше да се докаже, катедралата на
Фюлжанс сигурно пробиваше облаците. Властваше там горе, хвърляше златни сърпове
в звездната нива. Хвърляше брат му и толкова други на съда и в занданите.
Изведнъж се почувства много малък. _Да сте по-нисък от тревата_, му бе заповядал
Брезийон. Е, точно такъв беше. Обаче все пак прибра в чантата си няколко косъма,
паднали от главата на мъртвец.

XVI

На 14 октомври, вторник, осемте участници в мисията Квебек чакаха да се

качат на борда на боинг 747, час на излитане 16:40, предполагаем час на
пристигане полунощ, осемнайсет часа местно време. Адамсберг усещаше как терминът
_предполагаем_, приспивно повтарян по високоговорителите, уцелва Данглар право в
сърцето. Наблюдаваше го внимателно, откакто вече два часа се въртяха из летището
на Роаси.
Останалите от отбора сякаш се завръщаха в детството, объркани от
необичайния контекст — Бригадата се превръщаше в колония от възбудени
тийнейджъри. Хвърли поглед на лейтенант Фроаси, жена с доста жизнерадостен дух,
но все още непреодоляла любовната си депресия, както бе чувал да разправят в
Клюкарника. Тя не споделяше детинското оживление на колегите си, но тази скоба в
живота й като че ли все пак я разсейваше и Адамсберг дори я видя да се усмихва.
Но не и Данглар. Нищо не можеше да откъсне капитана от зловещите му
предчувствия. С приближаването на часа за отлитане дългото му и поначало меко
тяло все повече се втечняваше. Явно краката му вече не го държаха, та не мърдаше
от металическата си седалка, в която се бе наместил като в легенче. Адамсберг на
три пъти го видя да бърка в джоба си и да поднася някакво хапче към побелелите
си устни.
Колегите му дискретно се правеха, че не забелязват притеснението му.
Добросъвестният Жюстен, който вечно се колебаеше да изкаже мнението си от страх
да не сгреши или да не обиди някого, ту пускаше някакви шеги, то трескаво
преговаряше квебекските пагони. За разлика от енергичния Ноел, който участваше
във всичко най-активно. Ноел обичаше движението и пътуването нямаше как да не му
хареса. Както и на Воазне. Бившият химик и естественик очакваше от стажа научен
принос, но и всякакви емоции от геологически и растителен характер. Ретанкур,
разбира се, нямаше никакъв проблем — тя бе самото приспособяване, приело женски
образ, и превъзходно се настаняваше във всяка ситуация. Колкото до младия и
срамежлив Есталер, учудените му зелени очища само чакаха да зърнат някоя причина
за ново любопитство. След което ставаха още по-учудени. С две думи, мислеше си
Адамсберг, всеки открива нещо полезно за себе си или някаква неочаквана свобода,
която обясняваше шумната колективна възбуда.
Освен Данглар. Петте му деца бяха поверени на добрата съседка от шестия
етаж заедно с Пухчо, така че в това отношение всичко беше наред, ако не се смята
перспективата да останат сираци. Адамсберг търсеше начин да изтръгне своя
помощник от нарастващата му паника, но напрежението в отношенията им не оставяше
много място за утешения. А може би, казваше си Адамсберг, трябва да атакувам
постройката от другата й страна — като го провокирам, като го принудя да
реагира. И какво по-добро от разказа за посещението му в дома на призрака? Ето
това със сигурност щеше да вбеси Данглар, а гневът е далеч по-стимулиращ и
разсейващ от страха. Вече усмихнато обмисляше как да започне, когато по
високоговорителя призоваха пътниците за полета до Монреал — Дорвал да се качват
на самолета.
Местата им бяха едно до друго в средата на боинга и Адамсберг се погрижи
Данглар да седне от дясната му страна, възможно най-далеч от илюминатора.
Демонстрираните от жизнерадостната стюардеса инструкции за оцеляване в случай на
взрив, разхерметизиране на кабината и падане в морето, както и възможността за
весело спускане по надуваемия улей, не улесниха нещата. Данглар пипнешком
затърси спасителната си жилетка.
— Излишно е — успокои го Адамсберг. — Ако гръмне, ще изхвърчим през
прозорчето, без да усетим, и ще се пукнем като краставата жаба — паф, паф, паф,
бум.
Обаче не, и сянка на облекчение не се появи по смъртнобледото лице на
капитана.
Когато машината спря, за да усили моторите си до краен предел, Адамсберг
помисли, че наистина ще изгуби своя помощник, точно като тъпата жаба. Данглар
изтърпя излитането с впити в подла кътниците пръсти. Адамсберг изчака самолетът
да се издигне, преди да се опита да го поразсее.
— Ето там — обясни той — има един екран. Пускат хубави филми. Има и
културен канал. Вижте — добави той, разлиствайки програмата, — ще дават
документален филм за наченките на италианското Възраждане. Интересно, нали?
Италианското Възраждане?
— Вече го познавам — промърмори Данглар с каменно лице и все така
завинтени за подлакътниците пръсти.
— А наченките?
— И тях.
— Можете да си включите радиото, предават разговор за схващането за
прекрасното според Хегел. Струва си да се чуе, а?
— Познавам го — мрачно повтори Данглар.
Ясно, щом нито наченките, нито Хегел можеха да запленят Данглар, значи
положението е, кажи-речи, отчаяно, реши Адамсберг. Хвърли поглед към съседката
си Елен Фроаси, която бе обърнала лице към илюминатора и вече спеше или пък
предъвкваше тъжните си мисли.
— Данглар, знаете ли какво правих в събота? — попита Адамсберг.
— Все ми е тая.
— Посетих последното жилище на нашия починал съдия, близо до Страсбург.
Напуснал го е като дух седмица след убийството в Шилтигем.
В замръзналите черти на капитана Адамсберг долови нещо като потръпване,
което му се стори обещаващо.
— Чакайте да ви разправя.
Адамсберг бавно заразказва, като не пропусна нито една подробност —
хамбарът на Синята брада, конюшнята му, къщата на пазача, банята — и като
умишлено наричаше собственика „съдията“ или „мъртвецът“ или „призракът“. Ако не
гняв, то поне някакъв недоволен интерес пооживи лицето на капитана.
— Интересно, нали? — каза Адамсберг. — Този невидим за всички човек, това
недоловимо присъствие…
— Мизантроп — възрази Данглар сдържано.
— Мизантроп, който заличава всички свои следи? Който оставя след себе си,
при това случайно, само няколко бели като сняг косми?
— Нищо не можете да направите с тези косми — прошепна Данглар.
— Напротив, мога да ги сравня.
— С какво?
— С онези, които са в гроба на съдията в Ришельо. Достатъчно е да поискаме
ексхумация. Косите се запазват дълго време. С малко късмет…
— Какво е това? — прекъсна го Данглар разтревожено. — Това свистене?
— Поддържат налягането, нормално е.
Данглар се отпусна на седалката си с дълга въздишка.
— Обаче по никакъв начин не мога да си спомня какво ми казвахте за
значението на името Фюлжанс — излъга Адамсберг.
— Идва от _fulgur_, мълния, светкавица — не устоя Данглар. — Или от
глагола _fulgeo_ — хвърлям мълнии, блестя, осветявам, светя. В преносния смисъл
— проявявам се блестящо.
Адамсберг си отбеляза пътем новите значения, които помощникът му вадеше от
цилиндъра на ерудицията си.
— А Максим? Какво ще кажете за Максим?
— Не ми разправяйте, че не знаете и това — изръмжа Данглар. — _Maximus_ —
най-големият, най-важният.
— Не ви казах под какво име нашият човек е купил имението. Интересува ли
ви?
— Никак.
Данглар, естествено, прекрасно разбираше, че Адамсберг се мъчи да го
разсее от страха му, и макар и раздразнен от историята с имението, му беше
признателен за загрижеността. Оставаха още шест часа и дванайсет минути полет. В
момента бяха някъде над Атлантическия океан и още доста време щяха да летят над
него.
— Максим Льоклер. Какво ще кажете?
— Че Льоклер е много разпространено име.
— Не сте искрен. Максим Льоклер — най-големият, най-светлият, блестящият.
Съдията не се е решил да си прикачи обикновено име.
— С думите човек може да си играе като с цифрите, да ги кара да означават
каквото пожелае, да ги суче до безкрай.
— Ако не се бяхте вкопчили в своята рационалност — настоя Адамсберг,
колкото да го провокира, — щяхте да признаете, че има интересни неща в моята
гледна точка за случая в Шилтигем.
Комисарят спря една благотворна стюардеса, която разнасяше чаши шампанско
пред невнятния поглед на капитана. Фроаси отказа, Адамсберг взе две чаши, които
тикна в ръцете на Данглар.
— Пийте — нареди той. — И двете, но една по една, както ми обещахте.
Данглар завъртя глава в знак на лека признателност.
— Защото от моя гледна точка — подзе Адамсберг — може да не е вярно, но
може да не е и невярно.
— Кой ви каза това?
— Клемантин Курбе. Помните ли я? Ходих й на гости.
— Ако започнете да размахвате сентенциите на старата Клемантин, Бригадата
отива на кино.
— Не бъдете такъв песимист, Данглар. Впрочем вярно е, че с имената човек
може да си играе до безкрай. Например с моето. Адамсберг — планината на Адам.
Първият човек. Говори нещо, нали? Че и планина си има. Питам се дали оттам не
идва онази…
— Страсбургска катедрала — прекъсна го Данглар.
— Нали? Ами вашето име, Данглар? Какво ще кажете за него?
— Това е името на предателя от „Граф Монте Кристо“. Истински мръсник.
— Интересно, разбира се.
— Има и още — каза Данглар, вече изгълтал и двете чаши шампанско. — Идва
от Д’Англар, а Англар пък идва от германското Ангил-хард.
— Хайде, приятел, превеждайте.
— В _ангил_ се кръстосват два корена — сабя и ангел. А _хард_ означава
твърд.
— Значи получаваме нещо като непоколебим ангел със сабя. Много по-сериозно
от Първия човек, дето сам си ръкомаха на върха на планината. Страсбургската
катедрала трудно би се справила с вашия ангел отмъстител. Освен това е запушена.
— Ами!
— Да бе, от един дракон.
Адамсберг погледна часовниците си. Оставаха пет часа и четирийсет и четири
минути и половина. Усещаше, че е на прав път, но колко време още щеше да
издържи? Никога не му се бе случвало да говори седем часа непрекъснато.
Внезапно правият път бе пресечен от лампичките, които замигаха над вратата
на салона.
— Какво става? — разтревожи се Данглар.
— Затегнете си колана.
— Ама защо да си затягам колана?
— Въздушна яма, нищо особено. Може малко да ни раздруса.
Адамсберг се помоли на Първия човек с планината да направи така, че да не
друса много. Но на Първия не му пукаше, тъй като си имаше друга работа. И за
жалост турбуленциите се оказаха много силни — самолетът пропадаше в дълбоки по
няколко метра ями. И най-свикналите пътници спряха да четат, стюардесите седнаха
и закопчаха коланите си, а една млада жена дори изпищя. Данглар беше затворил
очи и дишаше ускорено. Елен Фроаси го наблюдаваше обезпокоено. Вдъхновен от
внезапно хрумване, Адамсберг се обърна към Ретанкур, която седеше зад капитана.
— Лейтенант — прошепна той между седалките, — Данглар никак не е добре.
Дали не знаете някой масаж, който да приспива? Или каквото и да е, което да го
упои, да го затъни, да го зашемети?
Ретанкур кимна, а Адамсберг не се изненада особено.
— Ще стане — каза тя, — стига да не знае, че съм аз.
Адамсберг поклати глава.
— Данглар — каза той, като хвана ръката на капитана, — затворете очи, една
стюардеса ще се погрижи за вас.
И направи знак на Ретанкур, че може да започва.
— Разкопчайте горните три копчета на ризата му — прошепна тя, докато се
освобождаваше от предпазния колан.
После, само с края на пръстите си, които бързо затанцуваха, сякаш свиреха
на пиано, Ретанкур се зае с врата на Данглар, спусна се надолу по гръбначния
стълб, изкачи се към слепоочията, Фроаси и Адамсберг наблюдаваха операцията
насред подскачанията на самолета, като местеха поглед от ръцете на Ретанкур към
лицето на Данглар и обратно. Капитанът сякаш забави дишането си, после чертите
му се отпуснаха. След по-малко от петнайсет минути вече спеше.
— Вземал ли е успокоителни? — попита Ретанкур, отлепвайки един по един
пръстите си от тила на капитана.
— Цял вагон — отвърна Адамсберг.
Ретанкур погледна часовника си.
— Сигурно не е мигнал през нощта. Ще спи поне четири часа, можем да сме
спокойни. Когато се събуди, ще бъдем над Нова земя. Видът на земята действа
успокоително.
Адамсберг и Фроаси се спогледаха.
— Акъла ми взима — тихо отбеляза Фроаси. — Ако я сполети любовна мъка, ще
я прегази като бълха по пътя си.
— Любовната мъка никога не е бълха, Фроаси, а висок зид. Не е срамно да не
можеш лесно да го прескочиш.
— Благодаря — прошепна Фроаси.
— Знаете ли, лейтенант, Ретанкур не ме обича.
Фроаси не го опроверга.
— Казвала ли ви е защо? — попита той.
— Не, тя не говори за вас.
Една стрела, висока сто четирийсет и два метра, може да се пречупи просто
защото дебелата Ретанкур дори не смята за необходимо да говори за нея, помисли
си Адамсберг и хвърли поглед към Данглар. Сънят му бе върнал цвета на лицето, а
турбуленциите утихваха.

Малко преди кацането капитанът се събуди, изненадан.

— Стюардесата — обясни Адамсберг. — Истинска специалистка. За късмет ще
пътува с нас и на връщане. Кацаме след двайсет минути.
Като не се смятат два кратки пристъпа на паника, когато машината шумно
пусна колесника си и когато крилата разгънаха въздушните си спирачки, Данглар,
все още под влиянието на приспивателния масаж, издържа почти прилично
изпитанието на кацането. Когато слязоха, той беше нов човек, докато останалите
от групата изглеждаха уморени и схванати. Два часа и половина по-късно се бяха
настанили в стаите си. Заради часовата разлика стажът щеше да започне едва на
другия ден в четиринайсет часа местно време.
Адамсберг получи двустаен апартамент с балкон на петия етаж, новичък и бял
като рекламно жилище. Готическа привилегия. Комисарят излезе на балкона, облегна
се на перилото и дълго съзерцава огромната река Утауе, която течеше долу между
дивите си брегове, а в далечината отвъд нея проблясваха светлините на
небостъргачите в Отава.

XVII
 На другия ден пред хотела им спряха три коли на Канадската кралска
жандармерия. Виждаха се отдалеч — върху белите им хълбоци се мъдреше бизонска
глава с полукротко, полузаинатено изражение, обкръжена от кленови листа и
увенчана с английската корона. Чакаха ги трима униформени мъже. Единият от тях,
когото Адамсберг разпозна по пагоните като главния суперинтендант, се наведе към
съседа си.
— Кой ще да е комисарят? — попита той колегата си.
— По-ниският. Брюнетът с черното сако.
Адамсберг дочу думите им. Брезийон и Трабелман щяха да са доволни — _по-
ниският_. В същото време вниманието му бе привлечено от малките черни катерички,
които подскачаха по улицата, невъзмутими и пъргави като врабчета.
— Христосе, какви ги говориш — възрази главният суперинтендант. — Онзи,
дето е облечен като просяк?
— Спокойно де, казвам ти, че е той.
— Да не е пък оня глистунгел, изтупания?
— Казвам ти, че е брюнетът. И е голям бос там, истински ас. Тъй че най-
добре си трай.
Главният суперинтендант Орел Лалиберте поклати глава и се отправи към
Адамсберг с протегната ръка.
— Добре дошъл, господин главен комисар. Как е главата след пътуването?
— Благодаря, добре — предпазливо отговори Адамсберг. — Приятно ми е да се
запозная с вас.
Всеки се ръкува с всеки в притеснено мълчание.
— Съжалявам за времето — заяви Лалиберте с мощния си глас, широко
усмихнат. — Мразовете дойдоха наведнъж. Рипайте в колите, имаме десет минути
път. Няма да ви извадим душата с работа днес — добави той и покани Адамсберг да
се качи в неговата кола. В знак на признание.

Сградата на жандармерията се намираше в обширен колкото френска гора парк.

Лалиберте караше бавно и Адамсберг успя да разгледа дърветата почти едно по
едно.
— Не ви липсва място — каза той, впечатлен.
— Точно тъй. Както казват по нас, нямаме история, ама имаме география.
— Това кленове ли са? — попита комисарят, като посочи с пръст през
прозореца.
— Точно тъй.
— Мислех, че листата им са червени.
— Не са ли ти достатъчно червени, господин комисар? Листата не са като на
знамето. Има червени и оранжеви, и жълти. Да не им е скучно. Значи ти си
големият бос в сегашното време?
— Аз съм.
— За главен комисар не се контиш много. Така ли ви оставят да се носите в
Париж?
— В Париж полицията не е армията.
— Недей да се нервиш. Аз говоря, без да заобикалям, по-добре да си го
знаеш. Виждаш ли тез сгради? Това е Канадската кралска жандармерия, там отиваме
— каза той и удари спирачката.
Парижката група се скупчи пред големите кубове от тухли и стъкло, искрящо
нови сред червените дървета. Една черна катеричка охраняваше вратата, като
хрупаше нещо. Адамсберг изостана с няколко крачки, за да разпита Данглар.
— Така ли е прието, да се говори на „ти“ с всички?
— Да, за тях е съвсем нормално.
— И ние ли трябва така да правим?
— Ние ще правим както искаме и както можем. Ще се приспособим някак.
— Титлата, с която ви удостои? Глистунгел? Какво означава?
— Дълъг разплут урунгел.
— Ясно. Както сам каза, Орел Лалиберте говори, без да заобикаля.
— Май да — потвърди Данглар.

Лалиберте заведе френския екип в просторна зала за събрания — нещо като

тяхната Съборна зала — и бързо представи колегите си: Мич Портланс, Реал
Ладусьор, Берт Луисез, Филибер Лафранс, Алфонс Филип-Огюст, Жинет Сен Прьо и
Фернан Санкартие. После главният суперинтендант твърдо се обърна към подчинените
си.
— Всеки от вас ще се чифтоса с един от членовете на Парижката бригада и ще
разтуряте двойките на два-три дни. Карайте от сърце и глава, ама не ги късайте
от бачкане, и те душа носят. Тук са да се тренират и да се учат. Така че
тренирайте ги без много зор. И не ми се правете на остри умове, ако не ви
разбират или ако не дрънкат като вас. И те са хора, нищо, че са французи.
Разчитам на вас.
Общо взето, почти същото слово, каквото бе държал Адамсберг на отбора си
няколко дни по-рано.

По време на досадната обиколка из управлението Адамсберг си отбеляза

местонахождението на автомата за напитки, който раздаваше главно „супи“, но и
кафета в количества, които биха напълнили халба за бира. Разгледа и лицата на
временните си колеги. Изпита незабавна симпатия към сержант Фернан Санкартие,
единствения подофицер в частта, чиято кръгла и розова физиономия с две кафяви
невинни очи го предопределяше за ролята на „добрия“. Комисарят с удоволствие би
се „чифтосал“ с него. Но следващите три дни щеше да движи с енергичния Орел
Лалиберте — йерархията задължава. Точно в осемнайсет часа ги освободиха и ги
отведоха до служебните коли, снабдени със зимни гуми. Само комисарят разполагаше
със собствена кола.
— Защо ги носиш и двата часовника? — попита Лалиберте, щом Адамсберг се
настани зад волана.
Комисарят се поколеба.
— Заради часовата разлика — внезапно обясни той. — Във Франция текат
разследвания, които ръководя.
— Не можеш ли да си я сметнеш на ума разликата като всички останали?
— Така е по-бързо — избегна отговора Адамсберг.
— Твоя работа. Хайде, добре дошъл, човече, и до утре в девет.

Адамсберг полека подкара, оглеждайки дърветата, улиците, хората. Като

излезе от парка на Гатино, се озова в побратименото градче Хъл, което той лично
не би нарекъл „градче“, тъй като се простираше на километри върху равна земя,
разделена на квадрати от пусти и чисти улици, покрай които се издигаха дървени
къщи. Нищо старо, нищо порутено, нито дори църквите, които повече приличаха на
захарни миниатюри, отколкото на Страсбургската катедрала. Тук като че ли никой
не бързаше, всички караха бавно мощните си пикапи, които като нищо можеха да
пренесат шест кубика дървен материал.
Нямаше кафенета, нито ресторанти. Адамсберг забеляза само няколко самотни
магазина, в които се продаваше всичко. Единият беше на стотина метра от
сградата, в която бяха настанени. С удоволствие отиде дотам пеш, снегът скърцаше
под краката му, а катеричките не се отместваха от пътя му. За разлика от
врабчетата.
— Къде тук има ресторанти, кафенета? — попита той касиерката.
— В центъра, там ще намериш всичко за нощните птици — любезно отвърна тя.
— На пет километра е, ще трябва да рипнеш в колата.
След което му каза, е, хайде, и приятна вечер, и бай.
Центърът беше малък и Адамсберг обиколи перпендикулярните улици за по-
малко от четвърт час. Влезе в бар „Четиристишие“, където прекъсна едно
поетическо четене пред многобройна и мълчалива публика. Излезе и затвори вратата
след себе си. Ще трябва да разкаже на Данглар за това място. След това се озова
в едно американско заведение, „Петте недели“ — просторна, прекалено отоплена
зала, украсена с глави на елени и мечки и с канадски знамена. Сервитьорът му
донесе вечерята спокойно, без да бърза, говорейки му за живота. Чинията беше
като за двама. Всичко в Канада е по-голямо и по-ведро.
Една ръка му помаха от другия край на салона. Жинет Сен Прьо, с чиния в
ръка, съвсем естествено дойде на масата му.
— Имаш ли нещо против туй да седна? — попита тя. — И аз съм сам-сама.
Хубава и бързорека, Жинет му зададе безброй въпроси. Първите му
впечатления от Квебек? Разликата с Франция? По-скучен? Как е в Париж? Как върви
работата? Весело ли е? Как живее? Така ли? Тя имаше деца и разни „хобита“,
главно музиката. Но за един добър концерт трябва да се отиде до Монреал,
проявява ли интерес? Какви са неговите хобита? Така ли? Да рисува, да ходи, да
блее? Че как е възможно туй? И как го прави туй в Париж?
Към единайсет часа Жинет се заинтересува от двата му часовника.
— Горкичкият ми — заключи тя, ставайки от масата. — То вярно, че с твоята
разлика е още пет часа сутринта.

Жинет забрави на масата зеления проспект, който през целия разговор беше
навивала и развивала. Адамсберг бавно го разгърна. Концерт на Вивалди в Монреал,
17–21 октомври, струнен квинтет, клавесин и пиколо. Куражлийка беше Жинет, да се
кандилка на четиристотин километра за някакъв жалък квинтет.

XVIII

Адамсберг нямаше намерение да прекара цялото си време втренчен в пипетки и

баркодове. В седем часа сутринта вече беше излязъл, примамен от реката.
Огромната река на индианците утауе. Вървя по брега, докато стигна до някаква
пътека. _Път на пирогите_, прочете на една табела, _по който е минавал Самюел
дьо Шанплен през 1613 г._ Веднага пое по пътеката, доволен, че върви по стъпките
на Древните — индианци и пътешественици, които са пренасяли на гръб пирогите си.
Теренът беше неравен и на места стръмно се спускаше надолу. Пред очите се
разкриваше зашеметяваща гледка — буйни води, грохот на водопади, колонии от
птици, брегове, покрити с червени кленове. Адамсберг спря пред една поставена
сред дърветата паметна плоча, на която бе разказана историята на въпросния
Шанплен.
— Привет — каза някой зад гърба му.
Девойка по дънки седеше върху плоска скала над реката и пушеше цигара в
ранното утро. В произношението на поздрава Адамсберг долови нещо парижко.
— Привет — отвърна той.
— Французин — заяви девойката. — Какво правиш тук? Пътуваш?
— Трудя се.
Девойката издуха дима, после хвърли фаса във водата.
— А аз чакам.
— Какво чакаш? — предпазливо попита Адамсберг, като в същото време четеше
надписите върху плочата на Шанплен.
— В Париж срещнах един тип във факултета по право, един канадец. Предложи
ми да отида с него и аз се съгласих. Изглеждаше страхотен френд.
— Френд?
— Приятелче, гадже. Искахме да живеем заедно.
— Аха — каза Адамсберг.
— И шест месеца по-късно знаеш ли какво направи моя Френд? Заряза Ноела,
която остана с пръст в устата.
— Ти ли си Ноела?
— Аз. В крайна сметка тя отиде да живее у една приятелка.
— Аха — повтори Адамсберг.
— Така че чакам — каза девойката и отново запали цигара. — Спечелвам по
някой долар в един бар в Отава и щом събера достатъчно, се прибирам в Париж.
Тъпа история.
— А какво правиш тук толкова рано?
— Тя слуша вятъра. Често идва сутрин, вечер. Казвам си, че когато чакаш,
трябва да си намериш някое местенце. Избрах този камък. Как се казваш?
— Жан-Батист.
— А фамилията?
— Адамсберг.
— И какво работиш?
— Ченге съм.
— Чудна работа. Тук на ченгетата им викат волове или псета, или прасета.
Моят френд хич не ги обичаше. „Чекни воловете!“, така казваше. Демек „Скивай
ченгетата!“ И се чупеше на минутата. Ти с ченгетата на Гатино ли бачкаш?
Адамсберг поклати глава и се възползва от мокрия сняг, който бе започнал
да вали, за да се измъкне.
— Чао — каза тя, без да мръдне от камъка си.
 В девет без две минути Адамсберг паркира пред жандармерията. Лалиберте му
махна от прага на вратата.
— Влизай бързо! — извика той. — Чекни каква е лапавица навън! Хей, мен,
къде си газил? — продължи той, като видя калния панталон на комисаря.
— Паднах на пътеката на пирогите — обясни Адамсберг, почиствайки с ръка
пръстта по панталона си.
— Излизал си сутринта? Че как може туй!
— Исках да видя реката. Водопадите, дърветата, старата пътека.
— Хей, мен, ти си малко болен — засмя се Лалиберте. — И как така успя да
фолнеш?
— Тоест? Не се обиждай, господин главен суперинтендант, но не разбирам
всичко, което казваш.
— Не се тревожи, не го вземам лично. И ми викай Орел. Исках да кажа: как
падна?
— Подхлъзнах се на един камък.
— Ама не си си спраскал нищо, нали така?
— Не, всичко е наред.
— Един от колегите ти още не е дошъл. Глистунгела.
— Не го наричай така, Орел. Той разбира квебекски.
— Че как може туй!
— Чете за десетима. Може да изглежда разплут, но в главата му няма и грам
урунгелство. Просто сутрин трудно отлепя.
— Дай да пием по кафе, докато го чакаме — каза главният суперинтендант. —
Имаш ли пиастри?
Адамсберг извади от джоба си шепа непознати му монети и Лалиберте изрови
нужната.
— Какво искаш, декоф или редовно?
— Редовно — реши да рискува Адамсберг.
— Туй ще те вдигне на кокили — рече Орел, като му подаде голяма гореща
чаша. — Значи сутрин ходиш да дишаш въздух?
— Ходя, да ходя. Сутрин, през деня, вечерта, когато и да е. Обичам да
ходя, имам нужда да ходя.
— Йе — каза Орел с усмивка. — Освен ако не ходиш да търсиш някоя.
Блондинка? Гърла?
— Не. Обаче имаше една, седнала съвсем сама близо до плочата на Шанплен в
осем сутринта. Стори ми се странно.
— Дори гнило, мен ако попиташ. Сама блондинка на пътеката сигурно търси
нещо. Там никога няма ноубоди. Внимавай, Адамсберг, докато се усетиш, ще те
уловят на въдицата.
Мъжки разговор край кафемашината, каза си Адамсберг. И тук като навсякъде.
— Хайде, идвай — заключи главният суперинтендант. — Няма да плямпаме за
жени с часове, имаме бачкане.

Лалиберте даде нарежданията си на събраните в залата тандеми. Екипите бяха

съставени, Данглар получи невинния Санкартие. Лалиберте бе групирал жените
помежду им, явно от тактичност, свързвайки Ретанкур с крехката Луисез и Фроаси с
Жинет Сен Прьо. Днес — работа с гражданите. Взимане на проби от обитателите на
осем къщи, съгласили се да подложат на опита. Пробите се поставят върху
специален картон, който задържа телесните вещества, скандираше Лалиберте, като
им представяше предмета с вдигнати ръце, сякаш беше Светото причастие. И
неутрализира бактериалните или вирусните зарази, без да е необходимо
замразяване.
— Нововъведение, което пести първо, време, второ, пари, трето,
пространство.
Докато слушаше стегнатото експозе на главния суперинтендант, Адамсберг
седеше на стола си с ръце във все още влажните си джобове. Пръстите му напипаха
зеления проспект, който бе взел от масата, за да го върне на Жинет Сен Прьо.
Книжката беше в окаяно състояние, цялата наквасена, и той внимателно я извади,
за да не я скъса. Дискретно я постави на масата и я оглади с ръка, за да й върне
формата.
— Днес — продължаваше Лалиберте — взимане на проби от първо, пот, второ,
слюнка и трето, кръв. Утре: сълзи, урина, сополи и кожа. Сперма от гражданите,
които се съгласят да напълнят епруветката.
Адамсберг потръпна. Не заради епруветката на гражданина, а заради това,
което прочете, докато оглаждаше мократа хартия.
— Чекнете — твърдо заключи Лалиберте, като се обърна към парижаните, — че
кодовете на картоните съответстват на тези на несесерите. Както винаги съм
казвал, всеки трябва да знае да брои до три: усърдие, усърдие и усърдие. Няма
друг уей.

Осемте двучлена се отправиха към колите, снабдени с адресите на

гражданите, любезно предоставили жилищата и телата си на изпитанието на пробите.
Адамсберг спря Жинет.
— Исках да ви върна това — каза той, като й подаде зеления проспект. —
Забравихте го в ресторанта, а изглежда държите на него.
— И още как държа, чудех се къде съм го тикнала.
— Съжалявам, но го наваля дъжд.
— Не се тревожи. Ще рипна да го оставя в бюрото ми. Можеш ли да кажеш на
Елен, че ей сега идвам?
— Жинет — рече Адамсберг, като я задържа за ръката и посочи проспекта. —
Тази Камий Форестие на виолата от квинтета в Монреал ли е?
— Ух, ноу. Албан ми каза, че виолистката щяла да си има малко. Била в
четвъртия месец, когато започнали репетициите.
— Албан?
— Първата цигулка, един мой добър френд. Срещнал тази Форестие,
французойка, прослушал я, шашнал се и хоп, наел я.
— Ей, Адамсберг — повика го Лалиберте. — Ще си размърдаш ли налъмите?
— Благодаря, Жинет — каза Адамсберг и се отправи към съекипника си.
— Аз какво ти казвах? — закикоти се главният суперинтендант, докато се
шмугваше в колата. — Не можеш да не ухажваш някоя, а? Че и една от моите
инспекторки, че и на втория ден. Бива си те, а?
— Нищо подобно. Орел, говорехме за музика. Дори за класическа музика —
додаде Адамсберг, сякаш епитетът „класическа“ удостоверяваше почтеността на
отношенията им.
— Музика в окото ми — насмешливо изрече главният и подкара колата. — Не ми
се прави на гипсов светец, не съм такъв наивник. Снощи се видяхте, райт?
— Случайно. Вечерях в „Петте недели“ и тя дойде на масата ми.
— Долу краката от Жинет. Тя е омъжена, ама съвсем омъжена.
— Връщах й една книжка, това е всичко. Ако щеш вярвай.
— Недей да се нервиш. Маматаркам се.

В края на изморителния ден, озвучен от мощния глас на главния

суперинтендант, и след като всички проби бяха взети от услужливото семейство на
Жюл и Линда Сент Кроа, Адамсберг се качи в служебната си кола.
— Какво ще правиш тази вечер? — попита го Лалиберте, почти проврял глава
през прозореца.
— Ще отида да видя реката, ще се поразходя. После ще вечерям в града.
— Ти май имаш змия в тялото. Все току пълзиш насам-натам.
— Обичам да се движа, нали ти казах.
— Ама най обичаш гърлите. Аз никога не вдигам гърли в града. Там много ме
познават. Когато нямам търпение, отивам в Отава. Окей, мен, давай! — добави той
и удари с ръка вратата. — Бай и до утре.
— Сълзи, урина, сополи, кожа и сперма — изрецитира Адамсберг, докато
палеше колата.
— Надяваме се и сперма — каза Лалиберте намръщено и цялото му
професионално усърдие са завърна. — Ако Жюл Сент Кроа приеме да направи едно
усилийце тази вечер. Каза йес отначало, обаче вече не ми изглежда навит. Тъй де,
туй не става насила.
Адамсберг остави Лалиберте на мислите му за епруветката и потегли право
към реката.

След като се насити на шума на Утауе, комисарят пое по пътеката на

пирогите. Смяташе да стигне пеш до центъра на града. Ако добре бе проучил
топографията, пътеката трябваше да го отведе до големия мост над водопадите
Шодиер. Оттам до центъра имаше не повече от четвърт час. Неравният път беше
отделен от една велосипедна алея с горска ивица, която го потапяше в почти пълна
тъмнина. Адамсберг беше взел един фенер от Ретанкур — единствен член на екипа,
сетил се да се оборудва със светило. Справи се сравнително добре, избегна
езерцето, образувано от реката навътре в брега, и успешно се запровира под
ниските клони. Вече не усещаше студа, когато стигна до края на пътеката, на две
крачки от чугунения мост — гигантско съоръжение, чиито кръстосани греди
приличаха на три Айфелови кули, проснати над Утауе.

Бретонската сладкарница за палачинки в центъра се опитваше да напомня

родната земя на дедите на съдържателя с увесените риболовни мрежи, спасителни
пояси и изсушени риби. И един тризъбец. Адамсберг замръзна пред закачения на
отсрещната стена инструмент, който сякаш го предизвикваше с остриетата си.
Морски тризъбец, харпун на Нептун, с три тънки пластини, завити като куки в
краищата. Много различен от неговия личен тризъбец, който беше земеделско
сечиво, дебело и тежко, земен тризъбец, така да се каже. Както говорим за земен
червей или дори за земна жаба. Но тези остри зъбци и избухливи жаби бяха далеч,
някъде из мъглите от другата страна на Атлантика.
Сервитьорът му донесе палачинка с ненормален размер, говорейки му за
живота.
От другата страна на Атлантика — там бяха останали тризъбците, краставите
жаби, съдиите, катедралите и хамбарите на Синята брада. Обаче го очакваха,
дебнеха завръщането му. Всичките тези лица и рани, всичките тези страхове,
завързани за стъпките му с неуморните нишки на паметта. Колкото до Камий, тя се
появяваше и тук, в сърцето на този град, изгубен в огромната Канада. Мисълта за
петте концерта, които щяха да се дадат на двеста километра от жандармерията, го
смущаваше, струваше му се, че може да чуе виолата от балкона на стаята си. Дано
Данглар да не научи, само това искаше. Капитанът беше способен да изприпка до
Монреал и после два дни да го зяпа и да ръмжи.
Избра си кафе и чаша вино за десерт и още преди да вдигне очи от картата,
осъзна, че някой е седнал на масата му, без да поиска разрешение. Оказа се
девойката от плочата на Шанплен, която извика келнера и му поръча още едно кафе.
— Добре ли ти мина денят? — попита тя усмихнато.
След което запали цигара и откровено го заразглежда.
Да му се не знае, каза си Адамсберг и се запита защо е недоволен. При
други обстоятелства би се възползвал от случая, без много да му мисли. Сега
обаче не изпитваше никакво желание да вкара това момиче в леглото си, било
защото събитията от миналата седмица все още го притесняваха, било защото се
опитваше да опровергае интуициите на главния суперинтендант.
— Досаждам ти — обяви тя. — Уморен си. Воловете са те скапали.
— Точно така — потвърди той и установи, че е забравил името й.
— Сакото ти е мокро — каза тя, като го докосна. — Да не ти тече колата?
Или си дошъл с колело?
Какво искаше да узнае? Всичко?
— Дойдох пеша.
— Никой тук не ходи пеша. Не си ли забелязал?
— Забелязах. Но аз минах по пътеката на пирогите.
— По цялата? И колко време ти отне?
— Малко повече от час.
— Трябва да си малко болен, както би казал моят френд.
— И защо да съм малко болен?
— Защото на тази пътека нощем се събират педалите.
— Е и? Какво смяташ, че ще ми направят?
— И изнасилвачите. Но не съм сигурна, това е слух. Когато Ноела ходи там
вечер, никога не отива по-далеч от плочата на Шанплен. И оттам може да гледа
реката. Цял ден съм сервирала на тия кретени французите. Келнерка съм в
„Карибу“, казах ли ти? Не ги обичам французите, когато са в група, предпочитам
квебекчаните, те са по-мили. Освен моя френд. Спомняш ли си, дето ме чупи,
мръсникът.
Девойката не възнамеряваше да млъкне и Адамсберг се чудеше как да се
отърве от нея.
— Ето, виж му снимката. Хубав е, нали? И ти си хубав посвоему. Не си
съвсем обикновен и чертите ти не са правилни, а и не си млад. Обаче носът и
очите ти ми харесват. И ми харесва как се усмихваш — каза тя, като прекара пръст
по очите и устните си. — И как говориш. Гласът ти. Знаеше ли за гласа си?
— Хей, Ноела — намеси се келнерът, който оставяше сметките на масата. —
Още ли работиш в „Карибу“?
— Да, Мишел, събирам пари за билет.
— И още ли го жалиш твоя френд?
— Да, понякога, вечер. Някои хора ги стяга шапката сутрин, други вечер.
Мен вечер.
— Ами не съжалявай за него. Спипали са го воловете.
— Без майтап? — възкликна Ноела и се изправи.
— Не ти говоря празни приказки. Свивал коли и ги продавал с нов номер.
Представяш ли си го туй?
— Не ти вярвам — каза Ноела, поклащайки глава. — Той работи с компютри.
— Ама че ти е бавен реотанът. Твоят френд е двулицев. Запали си фаровете,
Ноела. Във вестника го пише.
— Не съм го чела.
— Черно на бяло във всекидневника на Хъл. Една нощ се напълнил до гуша и
прасетата го пипнали за ревера. Проклето куче е твоят френд. Така че сядай му
отгоре и се завърти. Казах ти го, за да не го жалиш. Извинявай, една маса ме
вика.
— Не мога да повярвам — каза Ноела и обра с пръст захарната утайка на
дъното на чашата си. — Имаш ли нещо против да изпия една чаша с тебе? Трябва да
се съвзема.
— Десет минути — съгласи се Адамсберг и твърдо обяви: — После отивам да
спя.
— Разбирам — каза Ноела и поръча чашата си. — Ти се зает човек. Ама
представяш ли си? Моят френд?
— Какво значи „сядай му отгоре и се завърти“? — попита Адамсберг. — Какво
те съветва? Да забравиш?
— Не. Означава „съсредоточи се за малко върху проблема и размисли добре“.
— А какво значи да „се напълниш до гуша“?
— Да се напиеш до козирката. И стига толкова, Ноела не е речник.
— Питам, за да разбера историята ти.
— Е, както виждаш, още по-глупава е, отколкото си мислех. Трябва да се
поразвлека — каза тя и изпи чашата си на един дъх. — Ще те изпратя.
Изненадан, Адамсберг се поколеба какво да отговори.
— Аз съм с кола, а ти си пеша — обясни Ноела нетърпеливо. — Не смяташ да
се върнеш по пътеката, нали?
— Точно това смятах.
— Вали като из ведро. Да не би да те е страх от мен? Четирийсетгодишен мъж
се плаши от Ноела? Ченге се плаши от Ноела?
— Съвсем не — усмихна се Адамсберг.
— Хубаво. Къде живееш?
— Близо до улица Прево.
— Сещам се, аз съм на три пресечки оттам. Хайде.
Адамсберг стана, без да е наясно защо му е неприятно да последва тази
очарователна девойка в колата й.

Ноела спря пред хотела и Адамсберг й благодари, докато отваряше вратата.

— Няма ли да ме целунеш, преди да си тръгнеш? Не си много любезен за
французин.
— Пардон, аз съм планинец, грубиянин.
Адамсберг я целуна по двете бузи с каменно лице и Ноела обидено сбърчи
чело. Отключи вратата на сградата и поздрави пазача, който след единайсет часа
беше винаги нащрек. Взе душ и се излегна на широкото легло. В Канада всичко е
по-голямо. Освен спомените, които са по-малки.

XIX

Сутринта температурата беше паднала до минус четири градуса и Адамсберг се

отправи към реката тичешком. Малките езерца по пътеката бяха замръзнали и той
захвана да чупи леда с големите си обувки под зоркия поглед на катеричките. Щеше
да продължи нататък, когато мисълта за Ноела върху камъка го задърпа като въже.
Върна се назад, седна на една скала и се загледа в битката между колония от
патици и армия от гъски. Навсякъде войни за територии. Едната от гъските явно
изпълняваше ролята на високопоставено ченге и злобно нападаше, като махаше с
крила и тракаше с човка с постоянството на деспот. На Адамсберг тази гъска не му
хареса. Опита се да й запомни по някой белег в перата й, та като дойде пак на
другия ден, да види дали статутът на автократ й е отреден завинаги, или гъските
практикуват демократично редуване. После остави патиците да се съпротивляват и
отиде да вземе колата си. Отдолу се беше пъхнала една катеричка и опашката й се
подаваше до задната гума. Адамсберг бавно подкара, като внимаваше да не я
премаже.

Главният суперинтендант Лалиберте възвърна доброто си настроение, когато

научи, че Жюл Сент Кроа е изпълнил гражданския си дълг и е напълнил епруветката,
вече прибрана в голям плик, фундаментално, фундаментално нещо е спермата, викаше
Лалиберте на Адамсберг, разкъсвайки плика без никакво уважение към двамата Сент
Кроа, свити в един ъгъл.
— Два опита, Адамсберг — продължи Лалиберте, размахвайки епруветката
насред дневната. — Единият с взета на топло, другия с взета на сухо. На топло,
ще речеш, че с останала във вагината на жертвата. На сухо е по-сложно. Не е все
тая дали семето се намира върху плат, на пътя, на тревата или на килима. Най-
завързано е на тревата. Следиш ли ме? Разделяме дозата и я поставяме на четири
стратегически места — на пътя, в градината, в леглото и на килима в дневната.
Двамата Сент Кроа изчезнаха от стаята като виновни и сутринта премина в
залагане на капки сперма на най-различни места и в ограждането им с тебешир, за
да не ги изгубят от поглед.
— Докато съхнат — обяви Лалиберте, — се придвижваме към тоалетната и се
заемаме с урината. Взимай си картона и чантата.

Семейство Сент Кроа прекара труден ден, който изпълни главния

суперинтендант със задоволство. Беше накарал Линда да се разплаче, за да събере
сълзи, и Жюл да търчи на студа, за да му потече носът. Всички проби бяха добри и
Лалиберте се върна в жандармерията като победоносен ловец, нарамил картоните и
пликовете си. Една-единствена неприятност през деня — наложи се да се правят
размествания в последния момент, тъй като двама от гражданите доброволци упорито
отказваха да поверят епруветката си на женски екип. Което разгневи Лалиберте.
— Мамицата да им фъкна, Луисез! — разкрещя се той по телефона. — Кво искат
тия лунгури? Да не би спермата им да е течно злато? Да я пробутат на някоя
блондинка може, ама стане ли дума за работа, няма ноубоди. Кажи му го в
зъркелите на твоя скапан гражданин.
— Не мога, господин главен суперинтендант — отговори деликатната Берт
Луисез. — Заинатил се е като мечка. Ще трябва да се сменя с Портланс.
Лалиберте в края на краищата отстъпи, но вечерта още го беше яд.
— Това мъжете — каза той на Адамсберг — са тъпи като бизони понякога.
Сега, като свършихме с пробите, ще ида да им реча нещо на тия граждански псета.
Жените от моя взвод знаят сто пъти повече за спермата от тия балъци.
— Остави, Орел — предложи Адамсберг. — Какво ти пука, то си е за тяхна
сметка.
— Взимам го лично, Адамсберг. Върви при женските довечера, ако щеш, обаче
аз след вечеря ще ги посетя тия магарета и ще има да видят те откъде изгрява
луната.
През този ден Адамсберг разбра, че под експанзивната жизнерадост на
главния суперинтендант се крие и друг пламенен темперамент. Сърдечен и открит
човек, опериран от такт, и заедно с това твърд и упорит холерик.
— Заради теб ли му чернее пред очите? — попита разтревожено сержант
Санкартие.
Говореше тихо и стоеше в леко прегърбената поза на срамежливец.
— Не — отвърна Адамсберг. — Заради двама кретени, които отказали да дадат
епруветките си на женския тандем.
— Така става. Може ли да ти дам един съвет? — добави той, като погледна
Адамсберг с наситените си с доброта очи.
 — Слушам те.
— Той е добър френд, ама когато се майтапи, най-добре е да се хилиш колко
можеш. Искам да кажа, гледай да не го предизвикаш. Щото когато боса се ядоса,
точка по въпроса.
— Често ли му случва?
— Когато му рекат нещо напреки или когато е станал накриво. Знаеш ли, че
от понеделник сме един екип?
След групова вечеря, организирана в „Петте недели“, за да се отпразнува
първата кратка седмица, Адамсберг се прибра през гората. Сега вече добре
познаваше пътеката, предусещаше дупките и долавяше блещукането на локвите,
затова премина по нея по-бързо, отколкото на отиване. На средата се спря, за да
завърже обувката си, когато един лъч от фенер го освети.
— Хей, мен! — чу се силен и агресивен глас. — Какво стоиш там? Търсиш ли
нещо?
Адамсберг на свой ред вдигна фенера си и освети един як тип, който го
наблюдаваше, застанал с разкрачени крака, облечен като горянин и нахлупил
утайката си до очите.
— Защо? — попита Адамсберг. — Пътеката не е частна собственост, доколкото
знам.
— А — рече човекът след малка пауза. — От старата страна ли си? Французин,
а?
— Да.
— Питаш се откъде знам ли? — усмихна се човекът и се приближи до
Адамсберг. — Щото като говориш, аз не те чувам, ами те чета. Какво правиш насам?
Търсиш си мъж ли?
— Ами ти?
— Не обиждай, аз пазя обекта. Не можеш остави инструментите през нощта,
струват сума ти мъни.
— Какъв обект?
— Не го ли виждаш? — каза човекът и размаха фенера си.
В тази част на гората над пътеката Адамсберг различи в сянката един пикап,
някаква барака и инструменти, опрени в дърветата.
— Какво правят на този обект? — учтиво попита Адамсберг.
В Квебек изглеждаше нетактично да прекъснеш безцеремонно разговора.
— Изкореняват мъртвите дървета и засаждат кленове — обясни нощният пазач.
— Помислих, че си се наточил на материала. Христосе, пардон, ама туй ми е
работата, мен. Често ли рипкаш така през нощта?
— Обичам да се разхождам.
— Турист ли си?
— Полицай. Работя в жандармерията в Гатино.
Това заявление заличи и последните подозрения на пазача.
— Окей, мен, хубаво. Да му пийнем ли по бира в кабината?
— Благодаря, но бързам. Имам работа.
— Е, нищо, мен. Добре дошъл и бай.

Когато наближи плочата на Шанплен, Адамсберг забави крачка. Ноела беше

там, на камъка си, сгушена в груб анорак. Различи огънчето на цигарата й.
Безшумно отстъпи и се качи в гората, за да я заобиколи. Върна се на пътеката
трийсет метра по-нататък и забърза към дома си. Да му се не знае, това момиче не
е дяволът в края на краищата. Думата „дявол“ извика в съзнанието му образа на
съдията Фюлжанс. Човек си въобразява, че мислите му са отлетели, а те си стоят
там, в центъра на челото му, като три дупки, разположени на една линия. Просто
са закрити от някой мимолетен атлантически облак.

XX

Воазне възнамеряваше да прекара почивните дни, като се разходи из горите и

покрай езерата с бинокъл и фотоапарат в ръка. Поради ограничения брой коли той
взе със себе си Жюстен и Ретанкур. Другите четирима оперативни работници избраха
града и заминаха за Отава и Монреал. Адамсберг реши да тръгне сам на север.
Сутринта, преди да хване пътя, отиде да провери дали вчерашният кудкудякаш гъсок
бе отстъпил ръководното място на свой събрат. Защото ставаше дума за гъсок,
Адамсберг не се съмняваше в това.
Не, гъсокът деспот нищо не бе отстъпил. Другите гъски го следваха като
автомати, завиваха, щом шефът сменеше посоката, замираха на място, щом той
преминеше към действие, спускаха се към патиците с вдигнати платна, като
надуваха перата си, за да изглеждат по-големи. Адамсберг наруга гъсока, заплаши
го с юмрук и се върна в колата си. Преди да подкара, коленичи, за да провери
дали някоя катерица не се е пъхнала отдолу.

Отправи се право на север, обядва в Казабазуа и отново пое по безкрайните

пътища. На повече от десетина километра извън градовете квебекчани не си даваха
труда да асфалтират, тъй като през зимата пътното покритие така или иначе се
разрушаваше от студа. Ако продължеше да кара направо, помисли си Адамсберг с
огромно удоволствие, щеше да се озове лице в лице с Гренландия. Нещо, което не
може да ти се случи в Париж през почивните дни. Нито в Бордо. Умишлено обърка
пътя, тръгна на юг и спря край една гора близо до езерото Пинк. Гората беше
пуста, върху покритата с червени листа почва се белееха снежни петна. Тук-там
някоя табела препоръчваше да се внимава с мечките и да се проверява дали по
стволовете на буковете няма следи от ноктите им. _Черните мечки се катерят по
тези дървета, за да си хапнат жълъди._ Хубаво, каза си Адамсберг, като вдигна
глава и докосна с пръст белезите от нокти, търсейки с поглед животното сред
листата. Дотук бе видял само бентове на бобри и изпражнения на елени, като
самите животни оставаха невидими. Малко като Максим Льоклер в неговия „Замък“ в
Агно.
Не мисли за замъци, ами иди да видиш розовото езеро.
За езерото Пинк се съобщаваше като за едно от милионите езерца в Квебек.
На Адамсберг то се стори голямо и красиво. От Страсбург насам го бе обхванала
манията да изчита всички табели, та сега се запозна и с тази за езерото Пинк. А
тя го уведомяваше, че е попаднал на напълно единствено по рода си езеро.
Адамсберг потръпна. Влечението към изключенията, което бе открил у себе си
напоследък, го притесняваше. Прогони мислите си с обичайното махване с ръка и
продължи да чете. Дълбочината на езерото Пинк достигаше двайсет метра, а дъното
му бе покрито с триметров пласт кал. Дотук нищо особено. Но тъкмо поради
голямата дълбочина водата по повърхността не се смесваше с водата на дъното.
След петнайсетия метър дънната вода не помръдваше, нищо не можеше да я раздвижи
и никакъв кислород не проникваше в нея, както и в тинята, запечатала десет
хиляди и шестстотин години история. Под едно на вид нормално езеро, заключи
Адамсберг, и наистина розово и синьо, се криеше второ езеро, вечно застояло, без
въздух, мъртво, истинско изкопаемо. А най-лошото бе, че в езерото живееше една
морска риба, останала там от времето, когато морето все още не се е било
оттеглило. Адамсберг разгледа рисунката на рибата, която приличаше на бодлив
хибрид между шаран и пъстърва. Препрочете надписа, но не откри името й.
Живо езеро върху мъртво езеро. Приютило едно неназовано създание, за което
имаше скица, имаше образ. Адамсберг се наведе над дървената бариера, опитвайки
се да забележи под розовата вода някой от скритите й обитатели. Защо ли всичките
му мисли го връщаха към Тризъбеца? Като например следите от мечи нокти по
дърветата. Като това тинесто, сивкаво обозепочившо езеро, което битуваше
безшумно под живата повърхност, обитавана от жител, наследник на едно мъртво
време?
Адамсберг се поколеба, после извади бележника си от анорака. Потърка ръце,
за да ги сгрее, и прерисува възможно най-точно проклетата риба, която плуваше
между небето и ада. Беше решил да постои повече в гората, но езерото Пинк го
накара да поеме по обратния път. Навсякъде се препъваше в мъртвия съдия,
навсякъде се докосваше до обезпокоителните води на Нептун и до следите от
_прокълнатия_ му тризъбец. Какво би направил Лалиберте, ако беше на негово
място? Дали би се изсмял и помел случая с едно махване на едрата си лапа,
избирайки усърдието, усърдието и усърдието? Или щеше да сграбчи плячката си и
повече да не я пусне? Докато се отдалечаваше от езерото, Адамсберг имаше
чувството, че преследването се обръща и плячката забива зъби в плътта му. Бодли,
нокти, остриета. Може би Данглар с право го подозираше, че е обзет от истинска
фиксидея.

Бавно се отправи към колата. Часовниците му, които бе сверил по местното

време, спазвайки петте минути разлика, показваха средно шестнайсет часа и
дванайсет минути и половина. Дълго кара по пустите пътища, опитвайки се да
намери спокойствие в огромното еднообразие на горите, после се реши да се върне
в обитавания свят. Намали скоростта, когато стигна до паркинга на своята сграда,
след това бавно ускори, излезе от Хъл и се отправи към Монреал. Точно каквото не
искаше да прави. Което не спря да си повтаря в продължение на двеста километра.
Но колата вървеше от само себе си като дистанционно управлявана играчка с
постоянна скорост от 90 километра в час, следвайки предшестващия я пикап.
Ако колата знаеше, че отива в Монреал, Адамсберг пък отлично си спомняше
указанията на зеления проспект относно мястото и часа. Освен ако не вземе да
отиде на кино, помисли си той, като наближи града, или на театър, защо не. И ако
се наложи, да се откаже от тази тъпа кола и да вземе друга, която да не го кара
нито до езерото Пинк, нито на концерт в Монреал. В двайсет и два часа и трийсет
и шест минути и половина Адамсберг влезе в църквата точно след антракта и седна
на един от първите редове зад една бяла колона.

XXI

Музиката на Вивалди проникваше в главата му и задвижваше объркани и

напористи мисли. Видът на Камий, която се бореше с виолата си, го трогваше
повече, отколкото би искал, но знаеше, че може да си го позволи — ставаше дума
само за един откраднат час и за една тайна емоция, която не го обвързваше с
нищо. По силата на професионалната си деформация Адамсберг усещаше как
музикалната нишка се опъва като неразрешима загадка, почти скърца от безсилие,
после се отпуска и между проблеми и решения, въпроси и отговори настъпва
неочаквана хармония.
В един от тези моменти, когато струните навлизаха в частта „отговор“,
мислите му стремително се върнаха към спешното заминаване на Тризъбеца от
„Замъка“ в Агно. Тръгна по следата, наблюдавайки лъка на Камий. Съдията винаги
бе бягал от него — единственото му нищожно превъзходство над магистрата.
Адамсберг бе пристигнал в Шилтигем в сряда, Трабелман се разбесня на другия ден.
Така че събитието бе имало достатъчно време да излезе от жандармерията и да се
появи в петък в местните новини. Същия ден Максим Льоклер обявил имението си за
продажба и го напуснал. Можеше да се каже, че пак са двама. Адамсберг отново
преследваше покойника, но и покойникът знаеше, че преследвачът му пак се е
появил. Така комисарят губеше единственото си предимство и силата на мъртвеца
всеки миг можеше да му прегради пътя. Предупреденият струва колкото десетима, а
пък онзи струваше колкото хиляда. Като се върне в Париж, ще трябва да нагоди
стратегията си към тази нова заплаха, да избяга от овчарките, които ще се опитат
да му откъснат краката. _Давам ти малко аванс, младежо. Броя до четири._ Така че
тичай, Адамсберг, тичай!
Ако, разбира се, не грешеше. Помисли си за Вивалди, който му отправяше
този сигнал за опасност някъде от миналите векове. Биваше си го Вивалди, много
добър френд, обслужван от изключителен квинтет. Колата му ненапразно го беше
довела тук — за да открадне един час от живота на Камий и да улови ценното
предупреждение на композитора. Като бе стигнал дотам да чува мъртъвците, нищо не
му пречеше да изслуша шепота на Антонио Вивалди, а и беше сигурен, че този човек
е добра компания. След като произвежда такава музика, няма как да не ви даде
превъзходен съвет.
Едва в края на концерта Адамсберг забеляза Данглар, зазяпан в протежето
си. Тази гледка му отрови удоволствието. Ама къде се завираше този тип?
Навсякъде? В живота му? Явно отлично информиран за концертите, той седеше там,
на поста си, добрият, верният, безукорният Данглар. По дяволите, Камий не му
принадлежеше, да му се не знае! Какво се опитваше да направи с тази охрана? Да
се впише в съществуването й? Адамсберг закипя от яд срещу заместника си.
Благодетелите посребрените коси, който се промъкваше през вратата, оставена
открехната от мъката на Камий.
Скоростта, с която Данглар напусна залата, изненада Адамсберг. Оказа се,
че капитанът беше заобиколил църквата и чакаше музикантите на изхода. Несъмнено,
за да ги поздрави. Но не — Данглар натовари виолата в една кола и седна зад
волана, откарвайки Камий със себе си. Адамсберг потегли след тях — искаше да
знае докъде стигат тайните грижи на капитана. След едно спиране и десет минути
път Данглар паркира и отвори вратата на Камий, която държеше нещо увито в
одеяло. Одеялото и фактът, че нещото проплака, му позволиха мигновено да обхване
цялата сложност на положението.
Дете, бебе. И ако се съди по големината и гласа, мъничко бебе, на около
месец. Неподвижен, Адамсберг видя как вратата на къщата се затваря зад двойката.
Данглар, долният мръсник, гнусният крадец.
Който веднага излезе, приятелски махвайки с ръка на Камий, и се гмурна в
едно такси.

Господи, дете, повтаряше си Адамсберг по пътя към Хъл. Сега, когато

Данглар беше излязъл от ролята на прелъстител и отново се бе превърнал в добрия
и благосклонен капитан — което не намаляваше раздразнението му, — мислите му се
съсредоточиха върху младата жена. По какво невъобразимо чудо Камий имаше дете?
Чудо, което изискваше, съобрази комисарят, нахалната намеса на мъж. Едномесечно
бебе, изчисли той. Плюс девет прави десет. Значи само десет седмици след
заминаването си Камий му бе намерила заместник. Адамсберг натисна газта,
внезапно обзет от нетърпение да задмине проклетите коли, които послушно вървяха
една подир друга със свещената скорост от 90 км в час, фактът си оставаше —
Данглар знаеше от самото начало, а не му бе казал нищо. Разбираемо бе впрочем,
че капитанът му е спестил новината, от която дори днес му се свиваше сърцето. А
защо? На какво се бе надявал? Че Камий ще оплаква хиляда години изгубената си
любов? Ще се вкамени и ще се превърне в статуя, която той ще съживява, когато му
се прище? Като в приказките, би казал Трабелман. Не, тя бе продължила да живее и
бе срещнала някакъв тип, чисто и просто. Тръпчива реалност, която Адамсберг
грубо отблъскваше.

Не, мислеше си той, излегнат на леглото си. Не, докато губеше Камий, така
и не разбра истински, че губи Камий. Проста логика, която не му вършеше работа.
Сега съществуваше онзи тъп баща, който го изхвърляше от пейзажа. Дори Данглар се
бе опълчил срещу него. Лесно си представяше как капитанът влиза в майчин дом и
се ръкува с новодошлия — надежден мъж, сигурен, предложил своята почтеност като
благотворен контраст. Безупречен и праволинеен тип, индустриалец с лабрадор, с
два лабрадора и с нови обувки с връзки.
Адамсберг люто го мрази. Тази вечер би ликвидирал на място този тип заедно
с кучетата му. Той, ченгето, той, волът, псето, прасето би го убил. С тризъбец,
защо не.

XXII

Адамсберг се събуди късно. Този път не отиде да предизвиква шефа на

гъските и се отказа от съзерцателна разходка до езерата. Сви направо по пътеката
— девойката не работеше в неделя и имаше вероятност да я открие седнала върху
плочата на Шанплен. И тя наистина беше там, с двусмислена усмивка и цигара в
уста, готова да го последва в апартамента му.
В пламенността на спътницата си Адамсберг намери частична компенсация на
неудоволствието, изпитано предишния ден. Не беше лесно обаче да я отпрати в шест
часа вечерта. Седнала гола на леглото, Ноела не искаше и да чуе за тръгване,
решена да прекара нощта тук и никъде другаде. Дума да не става, меко отсече
Адамсберг, като полека я обличаше, колегите му всеки момент ще си дойдат. Облече
й якето, хвана я за ръка и я поведе към вратата.

Щом се отърва от Ноела, повече не помисли за нея, ами се обади на Мордан в

Париж. Майорът беше човек на мрака и нямаше да го събуди дори да му се обадеше
след полунощ. Към страстта му към бумащината се прибавяше демодирано увлечение
по акордеона и народните песни, та тази вечер се връщаше от бал, на който явно
се бе забавлявал.
— Честно казано, Мордан, не ви се обаждам, за да ви съобщя някоя новина.
Тук всичко е наред, няма произшествия.
— Как са колегите? — въпреки това попита майорът.
— Прилични, както казват тук. Приятни и компетентни.
— Свободни вечери или гасене на лампите в десет часа?
 — Свободни вечери, но нищо не губите. Хъл-Гатино не е точно градът на
кабаретата и панаирите. Тук е малко скучно, както казва Жинет.
— Но иначе е красиво?
— Много. Някакви проблеми в Бригадата?
— Нищо особено. Повод за обаждането ви, господин комисар?
— Броят на „Елзаски новини“ от петък, 10 октомври. Или на който и да е
местен вестник от тази дата.
— Какво търсим?
— Убийството в Шилтигем, извършено вечерта на 4 октомври, събота. Жертвата
се казва Елизабет Уинд. Разследването води майор Трабелман. Обвиняем — Бернар
Ветийо. Това, което търсим, Мордан, е антрефиле, съобщаващо за посещението на
парижки полицай и за подозрението, че става дума за сериен убиец. Нещо от тоя
десен. Петък, десети. Не друг ден.
— Парижкият полицай сте вие, предполагам?
— Именно.
— Строго секретно или става за Клюкарника?
— Абсолютно секретно, Мордан. Този случай ми носи само неприятности.
— Спешно ли е?
— С предимство. Уведомете ме, щом откриете нещо.
— А ако не открия?
— Също е много важно. Обадете ми се и в двата случая.
— Момент — прекъсна го Мордан. — Можете ли да ми изпращате всеки ден по
един имейл, описващ дейността ви в жандармерията? Брезийон ще иска точен доклад,
като се върнете, и предполагам, че ще предпочетете аз да го напиша.
— Да, благодаря, Мордан.

Докладът. Напълно го бе забравил. Адамсберг се насили да напише за майора

отчет за пробите, взети през изминалите дни, докато все още помнеше усилията на
Жюл и Линда Сент Кроа. И тъкмо навреме, тъй като аферата Фюлжанс, младият татко
и Ноела бяха изтикали на заден план картончетата с пот и урина. Иначе беше
доволен, че на другия ден ще се отърве от своя твърд и жизнерадостен колега и ще
поработи в тандем със Санкартие Добрия.
Късно вечерта чу някаква кола да спира на паркинга. Погледна през балкона
и видя да слиза монреалската група начело с Данглар, приведен под обилния
снеговалеж. С удоволствие би му казал откъде изгрява луната, както би се изразил
главният суперинтендант.

XXIII

Чудна работа, излиза, че три дни стигат, за да си създадеш навик и дори да

придобиеш рутина, мислеше Адамсберг, паркирайки пред Канадската кралска
жандармерия, на няколко метра от усърдната катеричка, която пазеше входа.
Усещането за нещо чуждо изчезваше, всеки започваше да вие гнездо на новата
територия и да го нагажда към собствената си форма, така както човек се намества
в любимото си кресло. Този понеделник всеки зае същото място в залата за
събрания, за да изслуша инструкциите на главния суперинтендант. След работата с
гражданите — лаборатория и обработване на пробите. Задачи, които Адамсберг
записа, за да ги включи в дневната си поща за Мордан.

Адамсберг остави Фернан Санкартие да се разправя с картоните и да пуска

автоматизираните пуансони. Облегнати на един бял парапет, двамата наблюдаваха
движението на остриетата. От два дни насам Адамсберг спеше лошо и монотонното
движение на десетките пуансони го замайваше.
— Туй нещо направо те зашеметява. Искаш ли да ида за по едно редовно?
— Двойно редовно и късо, Санкартие.
Сержантът се върна, като внимателно крепеше двете чаши.
— Да не се прогориш — каза той и подаде на Адамсберг кафето му.
Двамата мъже отново се наведоха над парапета.
— Някой ден — каза Санкартие — няма да можеш да се изпикаеш спокойно в
снега, без отнякъде да изскочи баркод и три полицейски хеликоптера.
— Някой ден — повтори Адамсберг като ехо — няма да имаме нужда да
разпитваме хората.
— Някой ден няма да имаме нужда дори да ги виждаме. Да им чуваме гласовете
и да се питаме дали случайно. Ще цъфтим на мястото на престъплението, ще взимаме
проба от изпарила се пот и после ще идем у дома му на виновния, ще го щипнем с
една пинсета и ще го турнем в кутия по мярка.
— Някой ден ще умираме от скука.
— Не го ли харесваш питието?
— Не особено.
— Не е по нашата специалност.
— Скучаеш ли тук, Санкартие?
Сержантът обмисли отговора си.
— По` ще ми е по вкуса да се върна на улицата. Където да си служа с очите
си и да пикая в снега, ако разбираш какво искам да кажа. Още повече че
блондинката ми остава в Торонто. Ама не казвай на боса, че ще дудне.
Светна червена лампичка и двамата мъже замряха за миг, загледани във вече
неподвижните пуансони. После Санкартие тромаво се отдръпна от парапета.
— Дай да се размърдаме, че ако боса ни пипне да броим гаргите, ще си изяде
чорапите.
Извадиха картоните и заредиха палетата с нови. Санкартие отново включи
пуансоните.
— В Париж много ли работиш на улицата? — попита той.
— Възможно най-много. Освен това се разхождам, крача, блея.
— Късметлия си ти. Значи разрешаваш случаите, като хвърчиш над облаците,
а?
— В известен смисъл — усмихна се Адамсберг.
— В момента имаш ли нещо хубаво?
Адамсберг направи гримаса.
— Не това е думата, Санкартие. В момента копая земята.
— Да не си попаднал на кост?
— На много кости. На цял мъртвец. Само че мъртвецът не е жертвата, а
убиецът. Един стар мъртвец, който убива.
Адамсберг се взря в кафявите очи на Санкартие, които бяха почти толкова
кръгли, колкото топчетата, завинтени върху лицата на играчките.
— Ами — отвърна Санкартие — щом още убива, значи не е съвсем мъртвец.
— Напротив — настоя Адамсберг, — съвсем мъртвец е, уверявам те.
— Ами значи се противи — заяви Санкартие, като разтвори ръце. — Мята се
като дявол в светена вода.
Адамсберг се облакъти на парапета. Най-после една ръка, които невинно се
протягаше към него след ръката на Клемантин.
— Ти си добро ченге, Санкартие. Улицата ти трябва на теб.
— Мислиш ли го туй?
— Сигурен съм.
— Във всеки случай — каза сержантът като поклати глава — някой ден ще ти
прещипе пръстите тоз дявол. Внимавай, ако ми позволиш. Все някой ще каже, че си
спрял на завоя.
— Тоест?
— Че спиш посред бял ден, че не си в ред с главата де.
— А, това вече го казаха, Санкартие.
— Тогава затваряй си човката и не се опитвай да ги убеждаваш. А пък в
моята книга пише, че си на права пътека. Търси си го проклетия демон и докато не
си го пипнал за ревера, не дрънкай много.
Адамсберг остана наведен над парапета, заслушан в облекчението, което му
носеха думите на колегата с чистото чело.
— А ти, Санкартие, защо не ме смяташ за луд?
— Защото не си, не е трудно за проумяване. Ще обядваме ли? Вече е време.

На другия ден вечерта, след още един ден, прекаран пред автоматичната
линия, Адамсберг със съжаление се раздели с благотворния си колега.
— Кой ще ти е еш утре? — попита го Санкартие, докато го придружаваше до
колата му.
— Жинет Сен Прьо.
— Добър френд е това момиче. Можеш да си на спокойствие.
— Но ти ще ми липсваш — каза Адамсберг и му стисна ръката. — Ти ми направи
голяма услуга.
— Как е възможно туй?
— Възможно е и толкова. А ти? С кого ще работиш?
— С тази, дето е скъпа за издръжка. Ще ми припомниш ли името й?
— Скъпа за издръжка?
— Дебела — смутено преведе Санкартие.
— Аха. Виолет Ретанкур.
— Извинявай, че пак вдигам въпроса, но когато го пипнеш онзи проклет
мъртвец, дори да е след десет години, можеш ли да ми го съобщиш туй?
— Толкова ли те интересува?
— Да. Щото ти станах приятел.
— Ще ти го съобщя. Дори след десет години.

В асансьора Адамсберг се озова лице в лице с Данглар; Двата дни със

Санкартие бяха смекчили настроението му и той отлагаше желанието си отново да се
разправя със заместника си. Затова само попита с неутрален тон:
— Ще излизате ли тази вечер, Данглар?
— Капнал съм. Ще взема един залък и ще си лягам.
— Как са децата? Всичко наред ли е?
— Да, благодаря — отвърна капитанът, леко изненадан.
Докато се прибираше вкъщи, Адамсберг се усмихваше. Напоследък Данглар не
го биваше особено в конспирацията. Предишния ден колата му потегли в осемнайсет
и трийсет и се прибра почти в два часа през нощта. Време, през което да отиде до
Монреал, да чуе същия концерт и да извърши доброто си дело. Кратки нощи, които
оцветяваха кръговете под очите му. Добрият Данглар, толкова сигурен в
инкогнитото си, стиснал устни, за да не издаде издадената си тайна. Тази вечер —
последен концерт и последно отиване и връщане за верния капитан.
От прозореца си Адамсберг видя предпазливото му излизане. Приятен път и
приятно слушане, капитане. Все още гледаше подир отдалечаващата се кола, когато
му се обади Мордан.
— Съжалявам за закъснението, господин комисар, тук имаше голяма патаклама,
един хем искаше да убие жена си, хем се обади да ни каже. Наложи се да обградим
сградата.
— Щети?
— Няма. Нещастникът заби първия си куршум в пианото, а втория в крака си.
За късмет се оказа с две леви ръце.
— Някакви новини от Елзас?
— Най-добре да ви прочета статията на осма страница. „Убийството в
Шилтигем под въпрос? В резултат от разследването, водено от жандармерията в
Шилтигем след трагичното убийство на Елизабет Уинд, извършено през нощта в
събота, 4 октомври, прокуратурата нареди да се задържи Б. Ветийо. Но според
информацията, с която разполагаме, Б. Ветийо е бил подложен на повторен разпит
от един високопоставен парижки комисар. Според същия източник убийството на
девойката може да бъде приписано на сериен убиец, който вилнее из страната. Тази
хипотеза беше категорично отхвърлена от майор Трабелман, който води
разследването. Според неговите изявления става дума само за слух. Майорът
препотвърди основателността на ареста на Б. Ветийо“. Това ли търсехте, господин
комисар?
— Точно това. Пазете статията като очите си. Остава само да се молим
Брезийон да не чете „Елзаски новини“.
— Искате този Ветийо да бъде обявен за невинен?
— И да, и не. Трудно се копае земята.
— Добре — заключи Мордан, без да разпитва повече. — Благодаря за имейлите.
Изглежда интересно, но не особено вълнуващо, с всички тези картони и пуансони.
— Жюстен се чувства в свои води, Ретанкур се приспособява без всякакъв
проблем, Воазне открива в анализите сюр натуралистична нотка, Фроаси търпи, Ноел
губи търпение, Есталер се чуди, Данглар ходи на концерт.
— А вие, господин комисар?
— Аз? Мен ме наричат „хвърчащ над облаците“. Запазете това за себе си,
Мордан. Както и статията.

От Мордан, Адамсберг премина към Ноела, чиято разгаряща се страст със

сигурност го разсейваше от дразнещото откритие в Монреал. Решителната девойка
бързо реши проблема с мястото на срещите им. Той я взимаше от плочата на
Шанплен, поемаха по велосипедната алея и за четвърт час стигаха до магазинчето,
където даваха колела под наем и чийто изметнат прозорец не се затваряше. Ноела
носеше в раницата си всичко необходимо за оцеляването им, ще рече сандвичи,
напитки и надуваем дюшек. Адамсберг си тръгваше към единайсет вечерта и поемаше
по пътеката на пирогите, която вече знаеше наизуст, минаваше покрай обекта,
махваше на пазача и поздравяваше река Утауе, преди да си легне да спи.
Работа, река, гора и девойка. Не изглеждаше толкова лошо. Да не мисли за
младия татко, а колкото до Тризъбеца, да си спомни думите на Санкартие. _Да
знаеш, не си на права пътека._ Щеше му се да вярва именно на Санкартие, въпреки
че според намеците на Портланс и Ладусьор в групата не ценяха особено
интелигентността му.

Вечерта една лека сянка помрачи картината — кратък диалог с Ноела, за

щастие бързо приключен.
— Отведи ме със себе си — бе заявила девойката, излегнала се върху
надуваемия дюшек.
— Не мога, женен съм — инстинктивно отговори Адамсберг.
— Лъжеш.
Адамсберг я целуна, за да й затвори устата.

XXIV

Дуетът с Жинет Сен Прьо вървеше добре, ако не се смята увеличаващата се

сложност на стажа, която принуди Адамсберг да си води записки под диктовката на
съекипничката си. _Преминаване в амплификационна камера, вадене на копия от
спесимена с апарат за термическо циклиране._
Добре, Жинет, както кажеш.
Обаче Жинет, която беше колкото разговорлива, толкова и непримирима,
улавяше разфокусирания поглед на Адамсберг и упорстваше.
— Недей да се инатиш, просто е като парче кекс. Представи си молекулярна
копирна машина, която вади милиарди екземпляри. Ясно?
— Ясно — машинално повтаряше Адамсберг.
— Пробите са маркирани с флуоресцентен индикатор, който улеснява лазерното
сканиране. Сега по-добре ли го разбираш туй?
— Всичко разбирам, Жинет. Ти работи, аз ще гледам.

В четвъртък вечер Ноела го чакаше, яхнала велосипеда си, с усмихната и

решителна физиономия. Щом надуха дюшека на пода в магазина, тя се излегна,
подпря се на лакът и протегна ръка към раницата си. Извади един плик и рече:
— Тя има изненада за теб.
Засмя се и го размаха пред очите му. Адамсберг го загледа подозрително.
— Купила си е билет за същия полет като теб. За другия вторник.
— Прибираш се в Париж? Вече?
— Прибирам се у вас.
— Ноела, женен съм.
— Лъжеш.
Адамсберг пак я целуна, по-разтревожен от предишния път.

XXV

Адамсберг спря да си побъбри с катеричката, застанала на пост пред

Канадската кралска жандармерия, отлагайки началото на деня, който трябваше да
прекара с Мич Портланс. Този ден катеричката си беше взела другарче, което
очевидно й пречеше да си изпълнява задълженията с нужното усърдие. Което не
важеше за сухара Портланс, учен от класа, влязъл в генетиката, както се влиза в
манастир, отдал цялата си любов на дезоксирибонуклеиновата киселина. За разлика
от Жинет инспекторът бе неспособен да допусне, че Адамсберг не схваща
обясненията му, още по-малко, че не ги гълта с въодушевление, затова излагаше
данните, без да намалява ход. Адамсберг записваше в тефтера си едно друго,
долавяйки откъслечни думи от този страстен дискурс. _Полагане на всяка проба
върху порест гребен… Вкарване в секвентор…_
Порест гребен? — записваше Адамсберг.
_Пренасяне на ДНК в разделителен гел с помощта на електрическо поле._
Разделителен гел?
— Внимание! — обяви Портланс. — Тогава започва надбягване на молекулите,
по време на което фрагменти от ДНК преминават през гела и достигат финалната
линия.
— Гледай ти!
— Тоест детекторът улавя фрагментите един по един, щом излязат от
секвентора, според дължината им във възходяща градация.
— Изумително — каза Адамсберг и нарисува една голяма мравка царица,
преследвана от стотина крилати мъжки мравки.
— Какво рисуваш? — сопна му се Портланс.
— Надбягването на фрагментите в гела. За да си го представя по-нагледно.
— И ето го резултата — възкликна Портланс, забивайки пръст в екрана. —
Профил от двайсет и осем ленти, показан от секвентора. Прекрасно е, не мислиш ли
тъй?
— Много.
— Тази комбинация — продължи Мич, — получена от урината на Жюл Сент Кроа,
ако си го спомняш туй, е генетичният му профил, единствен на света.
Адамсберг се полюбува на преобразената в двайсет и осем ленти урина на
Жюл. Ето какъв беше Жюл. Ето какъв е човекът.
— Ако това беше твоята урина — каза Портланс, като се поотпусна малко, —
щяхме, разбира се, да видим нещо съвсем различно.
— Ама пак двайсет и осем ленти, нали? Не сто четирийсет и две?
— Защо сто четирийсет и две?
— Само питам.
— Двайсет и осем, вече ти казах. Значи, ако пречукаш някого, нямаш интерес
да пикаеш върху трупа.
Мич Портланс сам си се засмя.
— Не се тревожи от туй, само така си приказвам.

През обедната почивка Адамсберг забеляза Воазне, който пиеше едно редовно
и разговаряше с Ладусьор. Направи му знак и Воазне го последва в един ъгъл.
— Разбрахте ли всичко, Воазне? Гелът, надбягването, двайсет и осемте
ленти?
— Горе-долу.
— Аз не. Бъдете така добър, изпратете дневния отчет на Мордан, аз не съм
способен.
— Сигурно Портланс го дава много бързо — разтревожи се Воазне.
— А аз го давам много бавно. Кажете, Воазне, тази риба говори ли ви нещо?
— добави Адамсберг, като извади бележника си.
Воазне с интерес разгледа скицата, която Адамсберг бе направил на рибата
от езерото Пинк.
— Никога не съм виждал такава — каза Воазне озадачен. — Сигурен ли сте, че
рисунката е точна?
— Нито една люспа не липсва.
— Никога не съм виждал такава — повтори лейтенантът, поклащайки глава. — А
не е да не познавам ихтиофауната.
— Кое?
— Рибите.
— Ами тогава казвайте „риби“, ако обичате. И без това трудно разбирам
колегите, не ми усложнявайте живота.
— Откъде идва тази риба?
— От едно тъпо езеро, лейтенант. Две езера, поставени едно върху друго.
Живо езеро върху мъртво езеро.
— Моля?
— Двайсет метра дълбочина, три метра тиня на десет хиляди години. На
дъното вече нищо не помръдва. Обаче вътре плува тази антична риба, наследена от
времето на морето. Нещо като живо изкопаемо, което няма работа там. Да се чудиш
как изобщо е оцеляло и защо. Във всеки случай е живо и здраво и се мята из
езерото като дявол в светена вода.
— Бре — възкликна Воазне, впил пламенен поглед в рисунката. — Сигурен ли
сте, че не става дума за някаква легенда?
— Надписът си беше съвсем сериозен. Вие за какво я помислихте? За
чудовището от Лох Нес?
— Неси не е риба, а влечуго. Къде е това езеро, господин комисар?
Адамсберг гледаше разсеяно в празното и не отговори.
— Къде е? — повтори Воазне.
Адамсберг погледна колегата си. Тъкмо се питаше какво би станало, ако Неси
се натика във входа на Страсбургската катедрала. Щеше да се разчуе. И щеше да е
необичаен, но не кой знае колко скандален факт, тъй като чудовището от Лох Нес
не издишваше огън от ноздрите си и следователно не можеше да подпали бисера на
готическото изкуство.
— Извинявате, Воазне, бях се замислил. Езерото се казва Пинк и не е далеч
оттук. Розово и синьо, прекрасно на повърхността. Но не се доверявайте на
външния вид. И ако забележите някоя риба, хванете ми я.
— А, не — възрази Воазне. — Аз не ловя риби. Аз ги обичам.
— Е, аз пък тази не я обичам. Елате, ще ви покажа езерото на картата.

Вечерта Адамсберг направи всичко възможно да не срещне Ноела — паркира на

една по-далечна улица и влезе в сградата си през задната врата на приземието.
Освен това избегна пътеката на пирогите. Мина през гората, пресече пътеката и
срещна пазача, който тъкмо бе застъпил на пост.
— Ей, мен — махна му пазачът. — Пак ли си раздвижваш кокилите?
— Да, здрасти и бай — усмихна се Адамсберг и продължи пътя си.
Запали фенера си чак когато бе изминал две трети от пътя, доста след
камъка на Ноела. Тогава се върна на пътеката.
Където тя го чакаше, облегната на един бук, двайсетина метра по-нататък.
— Ела — рече тя, като го хвана за ръката. — Имам нещо да ти казвам.
— Ще вечерям с колегите, Ноела, не мога.
— Няма да те задържам дълго.
Адамсберг я последва до магазина за наемане на велосипеди и предпазливо
седна на два метра от нея.
— Ти ме обичаш — обяви още с влизането си Ноела. — Разбрах още първия път,
когато се появи на пътеката.
— Ноела…
— Знаех го — прекъсна го Ноела. — Че си ти и че ме обичаш. Той ми го каза.
Затова седях на камъка всяка вечер, а не за оня, що духа.
— Кой „той“?
— Старият индианец Шауи. Той ми го каза. Че другата половина на Ноела ще
се появи до камъка край реката на древните утауе.
— Старият индианец — повтори Адамсберг. — Къде е този стар индианец?
— В Сент Агат-де-Мон. Той е алгонкин, потомък е на утауе. Той знае. Аз
чаках и дойде ти.
— За бога, Ноела, не ми казвай, че му вярваш.
— Ти — посочи го с пръст Ноела. — Ти ме обичаш и аз те обичам. Докато тече
реката, нищо не може да ни раздели.
Откачалка, пълна откачалка. Лалиберте се оказа прав. Имаше нещо гнило в
това момиче, съвсем само призори на пътеката на пирогите.
— Ноела — каза Адамсберг, като се изправи и закрачи из магазинчето. —
Ноела, ти се прекрасна и чаровна девойка, много си ми мила, но не те обичам,
прощавай. Женен съм и обичам жена си.
— Лъжеш, ти нямаш жена. Старият Шауи ми каза. И ме обичаш.
— Не, Ноела. Познаваме се от шест дни. Ти тъгуваше заради твоя френд, аз
бях сам и това е всичко. Дотук беше, съжалявам.
— Не беше дотук, едва сега започва и никога няма да свърши. Заради това —
добави девойката и посочи корема си.
— Кое това?
— Това — спокойно повтори Ноела. — Нашето дете.
— Лъжеш — глухо каза Адамсберг. — Не можеш да знаеш толкова скоро.
— Мога. Тестовете дават резултат още на третия ден. А и Шауи ми каза, че
ще имам дете от теб.
— Не е вярно.
 — Вярно е. И ти няма да изоставиш Ноела, която те обича и носи детето ти.
Адамсберг инстинктивно погледна към зле затворения прозорец. Доотвори го и
изскочи на улицата.
— До вторник — извика след него Ноела.
Адамсберг излезе на велосипедната алея и тичешком се отправи към сградата,
където беше настанен. Скочи задъхан в колата си и потегли към гората, карайки
прекалено бързо по коларските пътища. Спря пред едно самотно магазинче, купи си
бира и парче пица и ги изгълта като мечка, седнал върху един пън край гората.
Безвъзвратно приклещен в капана, без никаква възможност да се спаси от тази
побъркана девойка, която го беше пипнала за ревера. Толкова беше превъртяла, че
със сигурност щеше да цъфне на летището във вторник и да се настани у дома му в
Париж. Трябваше да се досети, да разбере, че й хлопа дъската, когато я видя на
камъка, толкова пряма и странна. Впрочем през първите дни я беше избягвал. После
обаче онази идиотска история с квинтета го хвърли като последния глупак в
хищните й обятия.
Вечерята и студът, който се усили с настъпването на нощта, му възвърнаха
енергията. Паниката му се превърна в ярост. Майната й, нямаше право да го
манипулира така. Ще я изрита от самолета, ще я хвърли в Сена.
Хубава работа, помисли си, като се изправи. Прекалено много се разяряваше,
твърде много хора изпитваше желание да смачка или направо да заколи. Фавр,
Тризъбеца, Данглар, младото татенце, сега и това момиче. Както би казал
Санкартие, беше спрял на завоя. И вече не се разбираше. Не разбираше нито
убийствения си гняв, нито дори облаците, над които за прът път нямаше желание да
хвърчи. Натрапчивите видения на жив мъртвец, на тризъбец, на следи от мечешки
нокти и на злотворни езера започваха да го потискат. Имаше чувството, че губи
контрол над собствените си облаци. Да, много бе възможно да е спрял на завоя.
Отправи се към апартамента си с тежка стъпка, като пак се промъкна през
приземието, все едно че беше виновен за нещо или беше обсаден от самия себе си.

XXVI

През почивните дни Воазне изтърча до езерото Пинк заедно с Фроаси и

Ретанкур, двама от колегите се втурнаха към баровете на Монреал заедно със
съвестния Жюстен, Данглар си остана в стаята да си отспи, а Адамсберг отиде на
потайна разходка. Природата винаги му бе действала добре — с изключение на
коварното езеро — и беше за предпочитане да се отправи към лоното й, вместо да
се мотае из апартамента, където Ноела като нищо можеше да се появи. Измъкна се
призори, още преди разсъмване, и забърза към езерото Мийч.
Прекара там дълги часове, като го обикаляше, прекосяваше дървените
мостчета, заравяше в снега ръце чак до лактите. Сметна за по-благоразумно да не
се връща в Хъл през нощта и преспа в едно хотелче в Маниуаки, като се молеше
Шауи пророкът да не се появи в стаята му и да му доведе своята озарена ученичка.
На другия ден до преумора броди из горите, като събираше съчки от върба и листа,
по-червени от всичко червено, и търсеше място, където да се укрие през нощта.
Поезия. Дали да не отиде в онзи поетичен бар? „Четиристишие“ не привличаше
младите хора и на Ноела не би хрумнало да го търси там. Остави колата си доста
далече от къщи и пое по големия булевард, а не по онази проклета пътека.
Изморен, напрегнат и неспособен да се съсредоточи върху някаква мисъл,
Адамсберг изпразваше чинията си с пържени картофи и слушаше с едно ухо
стихотворенията, когато видя, че до него седи Данглар.
— Добре ли прекарахте почивните дни? — попита капитанът с помирителен тон.
— А вие, Данглар? Добре ли спахте? — нервно отвърна Адамсберг. —
Предателството разяжда съвестта и поглъща нощите, то износва, изтощава.
— Моля?
— Предателството. Не говоря на алгонкински, както казва Лалиберте. Месеци
тайни и мълчание, без да броим онези хиляда и шестстотин километра, навъртени
тия дни от любов към Вивалди.
— Аха — измърмори Данглар, като постави двете си ръце върху масата.
— Именно. Ръкопляскане, изпращане, отваряне на вратата. Истински рицар.
— И после?
— И _преди_, Данглар? Взели сте страната на Другия. На оня с двата
лабрадора и новите обувки. И сте се опълчили срещу мен, Данглар, срещу мен.
— Не ви разбирам. Съжалявам — каза Данглар и стана от стола си.
 — Момент — каза Адамсберг, като го задържа за ръкава. — Говоря за избора,
който сте направили. Детето, ръкостискането с младия татко и бъдете добре дошъл
сред нас. Нали така, капитане?
Данглар прекара пръсти по устните си. После се наведе към Адамсберг.
— В моята си книга, както казват канадските колеги, вие сте един завършен
глупак, господин комисар.
Адамсберг остана на масата си напълно слисан. Непредвиденото оскърбление
кънтеше в главата му. Заслушани в поезията клиенти му обърнаха внимание, че той
и приятелят му им пречат да се съсредоточат. Адамсберг напусна заведението и
тръгна да търси някаква възможно най-долнопробна и пълна с пияни мъже кръчма,
където лудата Ноела не би влязла. Напразно. Не откри нито една добра стара
гнусна кръчма из чистите и спретнати улици. Докато в Париж от такива гъмжеше —
растяха като бурени в пукнатините на тротоарите. Спря в най-скромното заведение,
наречено „Шлюза“. Думите на Данглар явно го бяха потресли, защото усещаше, че
сериозно го заболява глава, което му се случваше веднъж на десет години.
_В моята си книга вие сте един завършен глупак, господин комисар._
Без да забравя казаното от Трабелман, от Брезийон, от Фавр и евентуално от
младото татенце. Нито ужасяващите думи на Ноела. Обиди, предателства, заплахи.
И след като болката в главата не стихваше, налагаше се да отвърне на
изключителното с изключително и да удави мъката в едно хубаво натаралянкване.
Адамсберг не обичаше да пие и едва си спомняше за последното си напиване,
случило се в съвсем младежките му години на един селски празник. За
последствията от напиването пък съвсем нямаше спомен. Но общо взето, и ако
можеше да се вярва на свидетелствата, хората оставаха доволни. Забрава носело,
така казваха. Точно каквото му трябваше.
Настани се на бара между двама квебекчани, вече „напълнени до гуша“ с
бира, и погълна като начало три уискита едно след друго. Стените не започнаха да
се въртят, всичко изглеждаше наред, а обърканото съдържание на главата му се
прехвърляше направо в стомаха му. Облакътен на барплота, той поръча бутилка
вино, тъй като все от достойни за доверие източници знаеше, че смесването на
жанровете дава задоволителни резултати. Изпи четири чаши и си поръча един коняк
за десерт. _Усърдие, усърдие и усърдие, няма друг уей._ Пустият му Лалиберте.
Пустият му френд.
Барманът започна да му хвърля разтревожени погледи. Върви на майната си,
мен, търся изход и този изход би се харесал дори на Вивалди. Така че ясна ти е
картинката.
Адамсберг предвидливо бе оставил достатъчно долари на бара, за да си плати
сметката, в случай че падне от стола. Конякът му нанесе един доста интересен
последен удар, като го дари с усещане за радикална загуба на собствената
личност, с пристъпи на ярост, примесени с изблици смях, както и с чувство за
могъщество, ела да се бием, ако си мечка, ако си френд, ако си мъртвец, риба или
какъвто и да е майтап от тоз чешит. _Ха си се приближил, ха съм те надянала_,
казала баба му с вила в ръка на немския войник, който вървял към нея с намерение
да я изнасили. Ама че смешка. Само като се сетеше, и започваше да се кикоти.
Готината му баба. Чу гласа на бармана, който идваше някъде много отдалеч.
— Кротко, мен. По-хубаво ще направиш да приключиш за тази вечер и да идеш
да походиш с кокили. Че вече сам си говориш.
— На теб ти говоря. За баба ми.
— Пука му на пуловера ми за баба ти. Виж, теб като те гледам, тръгнал си
от горе надолу и зле ще свършиш. И говоренето ти не е като хората.
— Никъде не съм тръгнал. Седя си тук, на стола.
— Отвори си ушите, французино. Къркан си като мотика и имаш кръгове около
зъркелите. Да не те е зарязала блондинката? Туй не е причина да се валяш по
земята. Хайде, чупка! Повече не ти наливам.
— Напротив — заяви Адамсберг и подаде чашата си.
— По-добре си трай, французино! Мърдай оттук или викам прасетата.
Адамсберг избухна в смях. Прасетата. Ама че смешка!
— Извикай прасетата и ха са се приближили, ха съм те надянал!
— Христосе — нервира се барманът. — Няма да се разправяме с часове. Вече
започваш да ми се движиш по големия нерв. Хайде, чупка де!
И барманът, мъж с телосложение на канадски дървар от книжките с картинки,
заобиколи бара, хвана Адамсберг под мишниците и го повдигна от стола. Извлече го
до вратата и го остави прав на тротоара.
— И да не си взимаш колата — предупреди той, като му подаде сакото и
докара грижата за клиента дотам, че му нахлупи и шапката на главата. — Тази нощ
ще падне голям студ. Съобщиха за дванайсет по-долу от нулата.
— Колко е часът? Вече не виждам часовниците си.
— Десет и четвърт. Време да си лягаш. Бъди послушен и се прибери на
кокили. Не се тревожи, ще си намериш друга блондинка.

Вратата на кафенето се захлопна зад Адамсберг, който с мъка вдигна сакото

си от тротоара и успя да го навлече откъм правилната страна. Блондинка, как не.
За какво му е блондинка.
— Имам една блондинка в повече! — извика той, застанал сам на улицата, по
адрес на бармана.
Колебливите му крачки машинално го отведоха на пътеката на пирогите. Имаше
смътното чувство, че Ноела може да го чака, спотаена в сянката като сивия вълк.
Извади джобното си фенерче и го запали, като освети околността с несигурен жест.
— За какво ми е! — изкрещя съвсем сам на пътеката.
Бабаит като него, способен да пребори мечка, прасета и риби, може да се
отърве и от една блондинка, не е ли така?
Адамсберг решително тръгна по пътеката. Въпреки че бе замаян от погълнатия
алкохол, споменът за пътя, настанен в ходилата му, дръзновено го водеше, макар и
от време на време да го отклоняваше от правилната посока и да го блъскаше в
някой дънер. Струваше му се, че вече е преполовил пътя. Страшен си, мой човек,
бива си те.
Но не достатъчно, за да избегне ниския клон, който препречваше пътя му и
под който обикновено минаваше с наведена глава. Дървото го халоса право по
челото и го събори на земята. Първо падна на колене, после по лице, като ръцете
му не успяха да направят нищо, за да смекчат удара.

XXVII

Повдигаше му се, когато се свести. Пулсиращата болка в челото му беше

толкова силна, че с мъка отвори очи. Когато успя да фокусира погледа си, не видя
нищо. Черен мрак.
Черно небе, разбра той, тракайки със зъби. Вече не беше на пътеката, а вън
от нея, проснат на земята в ледения студ. Повдигна се на лакът, прикрепвайки
главата си с ръка. След това седна на нестабилната почва, неспособен да направи
повече. Какви ги бе вършил, мили боже? Разпозна бученето на Утауе, съвсем
наблизо. По това поне можеше да се ориентира. Намираше се встрани от пътеката,
на петдесет метра от квебекския си дом. Трябва да бе загубил съзнание след удара
в клона, после бе ставал, падал, вървял и пак падал. Опря се с ръце на земята и
се изправи, подпирайки се на дънера на едно дърво, за да преодолее световъртежа.
Петдесет метра, още петдесет метра и ще си бъде у дома. Несръчно запристъпва в
хапещия студ, като на всеки петнайсет крачки спираше, опитвайки се да запази
равновесие, после пак тръгваше. Мускулите на краката му като че ли се бяха
стопили.
Осветеното фоайе насочи последните му крачки. Бутна и разтърси стъклената
врата. Ключът, за бога, гадният ключ. Подпрян на лакът на едното крило, с лице,
обляно в студена пот, Адамсберг го измъкна от джоба си и отключи вратата пред
изумения поглед на пазача.
— Христосе, добре ли сте, господин комисар?
— Не особено — произнесе Адамсберг.
— Имате ли нужда от помощ?
Адамсберг направи знак, че не, и болката разцепи главата му с нова сила.
Имаше само едно желание — да легне и да не говори.
— Няма нищо — слабо изрече той. — Сбиване. Банда.
— Мръсни псета. Вечно се разхождат на глутници и търсят с кой да се
сдърпат, майчицата им.
Адамсберг потвърди с кимване и влезе в асансьора. Щом се озова в
апартамента си, се втурна в банята и изхвърли максимално количество алкохол.
Господи боже, що за гнусотия са му дали? Просна се на леглото с омекнали крака и
треперещи ръце, като държеше очите си отворени, за да не му се върти стаята.
Когато се събуди, главата му все така тежеше, но най-лошото като че ли
беше минало. Стана и направи няколко стъпки. Краката му бяха по-стабилни, но все
още се огъваха. Отпусна се на леглото и подскочи при вида на ръцете си,
покафенели от кръв чак до под ноктите. Домъкна се до банята и се разгледа. Лоша
работа. От удара в челото бе произлязла голяма лилава цицина. Сигурно е уринирал
кръв, потъркал си е лицето и я е размазал по бузите си. Страхотно, помисли си,
докато си триеше лицето, хубава неделна вечер. Рязко спря крана. Понеделник,
девет часът, среща в жандармерията.
Будилникът показваше единайсет без четвърт. Мили боже, беше спал почти
дванайсет часа. Предвидливо седна, преди да се обади на Лалиберте.
— Какъв майтап ще ми сервираш, а? — весело се обади началникът. — Да не ти
се е развалил циферблата?
— Извинявай, Орел, не съм добре.
— Какво става? — разтревожи се Лалиберте и смени тона. — Звучиш смачкано.
— И така се чувствам. Разбих си мутрата на пътеката. Снощи. Всичко опиках
с кръв, повръщах и тази сутрин едва се държа на краката си.
— Чакай малко, мен. Малко си паднал или много си смукал? Щото нещо не ми
пасва.
— И двете, Орел.
— Я ми го разкажи туй нашироко и надълго. Значи първо си се понапълнил,
така ли?
— Да. Нямам навик и направо се отрязах.
— С твоите колеги ли се ряза?
— Не, бях съвсем сам, на улица Лавал.
— Защо пи? Блус ли имаше?
— Блус.
— Да не ти е мъчно за твойта си страна? Нещо не е наред ли тука?
— Всичко е идеално, Орел. Просто ме беше стегнала шапката. Не си струва да
се говори.
— Няма да ти додявам, мен. И какво стана после?
— Върнах се по пътеката и се ударих в един клон.
— Христосе, къде те халоса?
— По челото.
— Видя ли звездите?
— Паднах като чувал с картофи. После се влачих по пътеката и се прибрах
вкъщи. Едва сега дойдох на себе си.
— И се гушна целия опакован?
— Не разбирам, Орел — уморено каза Адамсберг.
— Легна си с дрехите? Толкова ли ти беше зле?
— Толкова. Сутринта имах страхотно главоболие и нямах крака. Това исках да
ти кажа. Не мога да шофирам веднага, ще дойда в жандармерията не по-рано от два
следобед.
— За гадняр ли ме смяташ? Ще си останеш у вас за рилакс и да се оправиш.
Имаш ли си нещо за главата?
— Нищо.
Лалиберте отмести слушалката от устата си и извика Жинет. Адамсберг чу
гласа му да кънти в кабинета.
— Жинет, да идеш да обслужиш комисаря медицински. Зле му е като на вол,
има бъркотия в стомаха и го боли под шапката.
— Сен Прьо ще ти донесе всичко необходимо — каза суперинтендантът, като
отново взе слушалката. — Да не мърдаш от вас. Ще се видим утре, като си по-
добре.
Адамсберг взе душ, за да не види Жинет покритите му със засъхнала кръв
ръце и лице. Изтърка с четка ноктите си и след като се облече, ако не се смята
синеещата на челото му цицина, придоби що-годе приличен вид.
Жинет му даде разнообразни лекарства — за главата, за стомаха, за краката.
Почисти раната на челото и я намаза с лепкава помада. После с професионален жест
разгледа зениците му и провери рефлексите му. Адамсберг се чувстваше като парцал
и се оставяше да правят с него каквото искат. Успокоена от прегледа, Жинет му
препоръча да взима лекарствата си на всеки четири часа, да пие много — вода,
разбира се, за да си прочисти тялото — и да ходи на вода.
— Да ходя на вода?
— Да уринираш — обясни Жинет.
Адамсберг унило кимна.
Този път Жинет прояви дискретност — тръгна си, като му остави хранителни
продукти за вечерта и няколко вестника, които му била донесла, за да се разсее,
когато се почувства способен да чете. Крайно грижовни колеги, ама наистина, да
не забрави да ги спомене в доклада.
Остави вестниците на масата и отиде да си легне целия опакован. Спа,
сънува, взира се във вентилатора на тавана, като на всеки четири часа ставаше,
изгълтваше лекарствата на Жинет, пиеше вода, отиваше на вода и пак си лягаше.
Главоболието изтичаше във възглавницата му, а краката му започваха да придобиват
тегло.
Когато му се обади Лалиберте да го пита как е, Адамсберг стана от леглото
почти нормално.
— Не си по-зле, нали? — попита началникът.
— Много по-добре съм, Орел.
— Вече не те боли? Не драйфаш?
— Вече не.
— Тогава съм доволен. Не бързай много утре, ще ви прекараме на летището.
Искаш ли някой да ти помогне за куфарите?
— Няма нужда. Вече почти съм се оправил.
— Спи като пор тогава и ни ела като нов.
Адамсберг се насили да погълне част от вечерята, оставена му от Жинет,
после реши да отиде до реката и да я види за последен път. Термометърът
показваше минус десет градуса.
Пазачът го спря на вратата.
— По-добре ли си? — попита той. — Лично ти беше в смешно състояние снощи.
Мръсен бандит. Поне даде ли му да разбере?
— Дадох й на цялата банда. Съжалявам, че ви събудих.
— Не си. Не спях, макар че беше почти два часа. Имам безсъния.
— Почти два часа? — попита Адамсберг. — Толкова късно?
— Точно два без десет. А аз не спях, не е ли гадно?

Адамсберг замислено пъхна юмруци в джобовете си, слезе към Утауе и веднага
сви вдясно. Изключено бе да седи покрай реката в този студ, че и да попадне на
онази фурия Ноела.
Два без десет. Комисарят крачеше напред-назад по малкия плаж на брега.
Шефът на гъските пак се бе хванал на работа и мобилизираше войските си за през
нощта, като приканваше към ред бегълците и заблудените. Чуваше го как кряка зад
гърба му. Ето ви един мъжкар, който не страда от душевни терзания и положително
няма да отиде да се натряска в неделя вечер в кафене на улица Лавал. Това беше
сигурно, но ни най-малко не намали ненавистта на Адамсберг към безупречния гъши
шеф. Гъсок, който всяка сутрин проверява дали перата му са добре пригладени и си
завързва връзките на обувките. Адамсберг вдигна яката на сакото си. Остави
гъсока и размисли, поблъскай си мозъка, както бе казала Клемантин, просто е като
парче кекс. Следвай съветите на Санкартие и Клемантин. Засега те са единствените
ти ангели хранители — една нестандартна възрастна жена и един невинен сержант.
Всеки със своите ангели.
Два без десет сутринта. Преди клона си спомняше всичко. Бе попитал бармана
колко е часът. Десет и четвърт, време да си лягаш, мен. Колкото и да залиташе,
едва ли са му трябвали повече от четирийсет минути да стигне до клона. Нека са
четирийсет и пет. Но не повече, защото тогава краката му си го носеха без
проблеми. Значи се е ударил в дървото към единайсет часа. После — събуждането
край пътеката и двайсетина минути до сградата. Ще рече, че е дошъл на себе си в
един и половина сутринта. Тоест че са изтекли два часа и половина от клона до
идването му в съзнание край пътеката. Сиреч, че за два часа и половина е изминал
разстояние, което обикновено не му отнема повече от половин час.
Какво е правил през тези _два часа и половина_? Никакъв спомен. Без
съзнание толкова време? При минус дванайсет градуса? Би замръзнал на място. Няма
как да не се е движил, да не е ходил. Освен ако непрекъснато не е падал по пътя
— падал и ставал, припадал и ставал.
Алкохолът, смесването на питиетата. Беше срещал мъже, които след цяла нощ
пиене и пеене не си спомняха абсолютно нищо. Мъже в изтрезвителя, които питаха
какво са правили предишния ден, след като бяха напердашили жена си и изхвърлили
кучето през прозореца. Губеха им се по два-три часа, преди да ги повали сънят.
Действия, думи, жестове, които не се запечатваха в пропитата им от алкохол
памет. Сякаш огнената течност възпрепятстваше записването на спомена, така както
мастилото от писалката не остава следи върху мократа хартия.
 Какво беше пил? Три уискита, четири чаши вино, един коняк. И ако барманът,
несъмнен специалист в своята област, бе сметнал за необходимо да го изхвърли,
значи е имало защо. Барманите измерват алкохолния ви градус със същата точност
като балоните на жандармерията. Човекът бе видял, че клиентът му прекосява
червената линия, и дори за няколко пиастри отгоре не би му сервирал още една
чаша. Те са си такива. Приличат на търговци, обаче са химици, бдителни
филантропи, спасители на плажа. Онзи впрочем му беше нахлупил шапката на
главата, много добре си спомняше.
Толкова по въпроса, заключи Адамсберг, тръгвайки обратно към апартамента
си. Монументално освинване и халосване по челото. Насвяткан и зашеметен. Два
часа и половина се беше клатушкал по тази тъпа пътека — напред, назад и надолу.
Толкова пиян, че наквасената му памет е отказала да си води записки. Бе влязъл в
този бар, за да открие прословутата забрава, сгушена на дъното на чашите. Е, бе
постигнал, дори задминал целта си.

Чувстваше се доста добре, когато се прибра и се зае да си приготвя багажа.

След него в белия апартамент нямаше да остане нищо. Щеше му се да намери и в
Париж подобен вакуум. Бе пренаситен с турбулентности, с черни облаци, които се
блъскаха един в друг като надути жаби, без да забравя за светкавиците, разбира
се. Налагаше се да разреже облаците на малки късчета, да постави всяко от тях
върху предметното стъкло. Вместо да смесва всичко в една голяма торба и да го
пренася в насипно състояние. Нямаше да е зле да отстранява препятствията както
го бяха учили тук, проба по проба, според дължината във възходяща градация. Ако
можеше. Помисли си за предстоящото препятствие — утре в 20:10 ч. Ноела щеше да
се качи заедно с него в самолета за Париж.

XXVIII

На сутринта главата вече не го болеше и Адамсберг пристигна в

жандармерията точно навреме. Паркира колата си под същия клен и поздрави
катеричката, намирайки някаква очистителна утеха в отскоро усвоената квебекска
рутина. Всички колеги го попитаха как е, без нито един да направи и най-малък
ироничен намек за напиването му. Сърдечност и дискретност. Жинет констатира, че
цицината на челото му е поспаднала, поздрави го и за пореден път я намаза с
лепкавата помада.
Такава дискретност, учуди се комисарят, че Лалиберте не бе счел за нужно
да уведоми френския екип за случката в „Шлюза“. Главният суперинтендант се бе
задоволил да запознае колегите с трезвата версия за нощен сблъсък с нисък клон.
Адамсберг оцени елегантния пропуск, още повече че всеки би се изкушил да се
позабавлява с подобна пиянска история. Данглар би извлякъл полза от набега на
комисаря в неговата запазена област, а Ноел не би пропуснал да разкаже някой и
друг двусмислен виц. И от дума на дума историята щеше да стигне до антуража на
Брезийон и да навреди на Адамсберг в разследването на случая с Фавр. Единствена
Жинет бе уведомена, за да се погрижи за здравето му, а тя бе останала също така
няма. Ако тук имаше Клюкарник, то благоприличието и сдържаността биха го свели
до размерите на носна кърпичка, докато в Париж той проявяваше склонност да се
разраства извън стените на управлението и да се разлива по тротоарите чак до
„Бирарията на философите“.
Единствен Данглар не го попита как е. Поради предстоящото излитане той
отново бе изпаднал в състояние на ужасено вцепенение, което се опитваше да
скрие, доколкото може, от квебекчаните.

Адамсберг прекара последния ден като усърден ученик, напътстван от Алфонс

Филип-Огюст*, човек толкова смирен, колкото прочуто бе името му. В петнайсет
часа суперинтендантът нареди да се спре работата и събра шестнайсетте съекипници
за кратко обобщение и чаша за сбогом.
[* Филип-Огюст Завоевателя (1165–1223) — крал на Франция. — Б.пр.]
Дискретният Санкартие се приближи до Адамсберг.
— Носът ти беше увиснал, нали? — попита го той.
— Как така? — предпазливо изрече Адамсберг.
— Няма да ме убедиш, че си се фраснал в клон. Ти си горски човек, а оная
пътека я познаваш като ботушите си.
— Е и?
— Е и в моята книга пише, че си имал блус с твоя случай или с нещо, от
което ти се е сгаднило. Взел си да пиеш и си се фраснал в клона.
Готов бе за улицата Санкартие, с тази наблюдателност.
— Има ли значение как съм се фраснал в клона? — попита Адамсберг.
— Има. Когато имаш блус, най-лесно се фрасваш в клони. А ти заради твоя
дявол е най-добре да ги избягваш.
Адамсберг му се усмихна.
— Не ме забравяй — каза Санкартие и му стисна ръката. — Обещал си ми да ми
кажеш, когато пипнеш твоя проклетник. Един течен сапун, с бадемово мляко можеш
ли да ми изпратиш?
— Моля?
— Познавах един французин, който имаше такъв. Аз лично харесах миризмата.
— Дадено, Санкартие, ще ти изпратя колет.
Щастие в сапуна. За миг Адамсберг завидя на желанията на сержанта.
Ароматът на бадемово мляко чудесно би му подхождал. Бе измислен за него.
Във фоайето на летището Жинет за последен път провери как е хематомът на
челото на Адамсберг, докато той се оглеждаше, очаквайки появяването на Ноела.
Наближаваше часът за качване и никаква Ноела не се виждаше наоколо. Комисарят
започна да диша по-леко.
— Ако те заболи в самолета заради налягането, вземи това — каза Жинет и му
изсипа четири хапчета в ръката.
После натика тубата с помадата в багажа му и му нареди да се маже с нея
още една седмица.
— Да не забравиш — добави тя недоверчиво.
Адамсберг я целуна, после отида да се сбогува с главния суперинтендант.
— Признателен съм ти за всичко, Орел, и благодаря, че не каза на колегите.
— Христосе, на всеки се случва да се натаралянка и не е полезно да се
барабани, та всички да чуят. После не можеш им затвори човката.

Бученето на реактивните двигатели произведе върху Данглар същия ефект като

на отиване. Този път Адамсберг не седна до него, но постави Ретанкур зад гърба
му със същата мисия. Която тя изпълни на два пъти по време на полета, и то
толкова добре, че когато на сутринта кацнаха на Роаси, всички се бяха схванали и
оклюмали, с изключение на Данглар, който бе отпочинал и в пълна форма.
Обстоятелството, че е невредим и стъпил на твърда почва в столицата, отваряше
пред него нови хоризонти и му вдъхваше снизходителни и оптимистични мисли. Което
го подтикна, преди да се качи в автобуса, да се отправи към Адамсберг.
— Съжалявам за онази вечер — каза му той. — Извинявам ви се. Не това исках
да кажа.
Адамсберг кратко кимна, после членовете на Бригадата се разпръснаха. Ден
за почивка и възстановяване.
И за възвръщане на старите навици. Сравнен с огромните канадски
пространства, Париж му се стори тесен, дърветата — хилави, улиците —
свръхнаселени, а катериците — приели формата на гълъби. Освен ако самият той не
се бе върнал смален. Предстоеше му размисъл, налагаше се да раздели пробите на
парчета и късчета, добре си спомняше.

Щом се прибра, Адамсберг си приготви истинско кафе, седна на кухненската

маса и се зае да изпълни необичайната за него задача на организирания размисъл.
Картонче, молив, предметно стъкло, проби. Не получи резултати, достойни за
лазерен секвентор. След час усилия бе отбелязал малко неща.
_Мъртъв съдия, тризъбец. Рафаел. Следи от нокти на мечка, езерото Пинк,
дявол в светена вода. Изкопаема риба. Предупреждението на Вивалди. Младият
татко, 2 лабрадора._
_Данглар, „В моята си книга вие сте един завършен глупак, господин
комисар“. Санкартие Добрия. „Търси си го проклетия демон и докато не си го
пипнал за ревера, не дрънкай много“._
_Запой. Два часа и половина на пътеката._
_Ноела. Отърван._
 Толкова. При това неподредено във възходяща градация. В бъркотията се
открояваше само един положителен факт — беше се отървал от онова побъркано
момиче, което бе задоволителен завършек.

Докато разопаковаше багажа си, попадна на помадата на Жинет Сен Прьо. Не

беше най-доброто като спомен от пътуване, макар в тази туба да бе съсредоточено
всичкото благоразположение на квебекските му колеги. Страхотно добри френдове.
Само да не забрави да изпрати на Санкартие ароматния течен сапун. Което го
подсети, че не бе донесъл нищо на Клемантин, дори едно бурканче с кленов сироп.

XXIX

Работата, която го чакаше в Бригадата този четвъртък сутринта във вид на

пет високи купчини хартия на масата му, за малко да го прати на разходка покрай
Сена, независимо че парижката река му се струваше жалка в сравнение с могъщата
Утауе. Но разходката го блазнеше повече от проучването на делата.
Първият му жест бе да закачи на дъската за обяви една пощенска картичка
със снимка на Утауе и бучащите й водопади сред червените дървета. Отстъпи, за да
види какъв е ефектът, който му се стори толкова жалък, че веднага махна
картичката. Снимката не носи в себе си ледения вятър, грохота на водата,
яростното крякане на гъшия шеф.
Проучва дела през целия ден, проверява, подписва, разпределя, запозна се
със случаите, появили се в Бригадата през последните две седмици. Един тип беше
пребил друг тип на булевард Ней и за завършек му се бе изпикал отгоре. _Ако
пречукаш някого, нямаш интерес да пикаеш върху трупа._ Този щеше да го пипне
тутакси благодарение на пикнята му. Адамсберг подписа и докладите на
лейтенантите си и си даде почивка, колкото да посети дойната крава хранителка и
да изпие едно „редовно“. Мордан пиеше какао, кацнал на едно от високите столчета
като голяма сива птица върху комин.
— Позволих си да проследя вашия случай в „Елзаски новини“ — каза той, като
изтри устните си. — Ветийо е в предварителния арест, процесът започва след три
месеца.
— Не е той, Мордан. Направих всичко възможно да убедя Трабелман, но
напразно, не ми вярва. Никой не ми вярва.
— Няма достатъчно доказателства?
— Няма нито едно. Убиецът е от невидимия вид. Вече от години се стопява в
мъглата.
Не смяташе да споделя с Мордан, че убиецът е мъртъв, и да загуби доверието
на още един от подчинените си. _Не се опитвай да ги убеждаваш_, бе казал
Санкартие.
— Какво смятате да правите? — попита Мордан с интерес.
— Да изчакам следващото убийство и да му скоча отгоре, преди да се е
изпарил.
— Не е много хитро — изкоментира Мордан.
— Никак даже. Но какво прави човек, когато иска да улови призрак?
Най-изненадващо Мордан се зае да обмисля въпроса. Адамсберг седна на
съседен стол и краката му увиснаха във въздуха. Осем такива столове бяха
завинтени за стената на Клюкарника и Адамсберг си мислеше, че ако осмина колеги
се настанят отгоре им, ще заприличат на лястовички върху жица. Но подобна
конфигурация до момента не се бе получавала.
— Какво прави? — настоя Адамсберг.
— Раз-драз-ва го — обяви Мордан.
Майорът винаги говореше извънредно отчетливо, разделяйки сричките,
понякога наблягайки на една от тях като пианист, който задържа пръста си върху
един клавиш. Накъсано и бавно темпо, в което бързаците се препъваха, но което
допадаше на комисаря.
— И как по-точно?
— В приказките някое семейство се настанява в дом, обитаван от призраци.
До този момент призракът се е държал прилично и не е досаждал на никого.
Явно не само Трабелман обичаше приказките. И Мордан ги обичаше. Може би
всички ги обичаха, дори Брезийон.
 — После? — попита Адамсберг, наля си още едно редовно заради часовата
разлика и се върна на клона си.
— После новодошлите раз-драз-ват призрака. Защо ли? Защото се пренасят,
почистват гардеробите, изпразват старите ракли, изхвърлят боклуците от тавана, с
две думи, лишават го от скривалище. Или му открадват най-съкровената тайна.
— Каква тайна?
— Ами тя винаги е една и съща — първородния му грях, първото му убийство.
Защото ако нямаше някакво тежко прегрешение, той нямаше да е осъден да обитава
бараката цели три века. Може да е зазидал съпругата си, да е убил брат си, знам
ли? Да е направил нещо, от което се пръкват призраци.
— Прав си, Мордан.
— След това, лишен от убежище, призракът се чувства в безизходица и това
го изнервя. Тогава започва всичко. Показва се, отмъщава си, въобще превръща се в
личност. От този момент нататък битката може да започне.
— Като ви слушам как говорите, май вярвате в призраци. Сблъсквали ли сте
се с призрак?
Мордан се усмихна и прекара ръка по плешивия си череп.
— Вие говорите за призраци. Аз само ви разказах една приказка. Забавно е.
А и е интересно. На дъното на приказките винаги има някой тежкотоварен камион. И
тиня, вечна тиня.
Адамсберг се сети за езерото Пинк.
— Каква тиня? — попита той.
— Толкова жестока истина, че се осмеляваш да я кажеш само под прикритието
на приказката. Замъци и едновремешни рокли и духове и магарета, които серат
злато.
Мордан хвърли чашата си в кошчето. Явно се забавляваше.
— Важното е да не сбъркаш в декодирането и да се прицелиш в точната
мишена.
— Значи дразниш, лишаващ от скривалище, откриваш първородния грях.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Четохте ли доклада ми за
стажа в Квебек?
— Четох и подписах. Човек би се заклел, че сте били там. Знаете ли кой
пази вратата на монреалските ченгета?
— Да. Една катеричка.
— Кой ви каза?
— Есталер. Това най-много го е поразило. На доброволни начала или по
задължение стоеше там?
— Есталер ли?
— Не, катеричката.
— На съвсем доброволни. Освен това се влюби в една блондинка и заряза
работата.
— Есталер ли?
— Не, катеричката.

Адамсберг седна до масата си, заинтригуван от коментарите на Мордан.

Изпразваш гардеробите, лишаваш от скривалище, провокираш. Раздразваш мъртвеца.
Откриваш първородния грях. Всичко изпразваш, всичко почистваш. Сериозно
начинание, достойно за герой от легенда, в което се бе провалял в продължение на
четиринайсет години. Нямаше кон, нито сабя, нито броня.
Нямаше и време. Зае се с втората купчина папки. Това поне го оправдаваше,
че не е разменил и дума с Данглар. Запита се как да се справи с това ново
мълчание. Капитанът му се бе извинил, но ледът между двамата не се пропукваше.
Сутринта Адамсберг изслуша международната метеорологична прогноза и изпита нещо
като носталгия. В Отава температурите се колебаеха между минус осем през деня и
минус дванайсет през нощта. Размразяване не се предвиждаше.
На другия ден, все още проучваш втората купчина, комисарят усети леко
безпокойство да бръмчи някъде у него като насекомо, заклещено в тялото му между
раменете и корема. Доста познато чувство. Нищо общо с неразположението, което го
бе омаломощило, докато вървеше по следите на съдията. Не, само това скромно
шумолящо насекомо, нищо и никакво, което се блъскаше в гърдите му като накупена
неприятност, изискваща вниманието му. От време на време Адамсберг изваждаше
картончето, върху което бе записал хитростите на Мордан относно най-добрия начин
да раздразниш призрак. Като започнеш да му се движиш по големия нерв, би казал
барманът на „Шлюза“.
Към пет часа леко главоболие го насочи към кафемашината. Добре, каза си
той, като си потърка челото, държа насекомото за двете крила. Запоят през нощта
на 26 октомври. Само че не запоят бръмчеше, а онези проклети забравени два часа
и половина. Въпросът упорито се завръщаше. Какво, да му се не знае, беше правил
толкова време на пътеката? Какво съдържаше това изгубено късче живот? Бе
поставил липсващото парченце на рафта на наквасената с алкохол памет. Но
очевидно тази подредба не задоволяваше ума му — парченцето все скачаше от рафта
си и дискретно го тормозеше.
Защо? — питаше се Адамсберг, докато бъркаше кафето си. Дали го терзаеше
мисълта, че е изгубил част от живота си, сякаш му я бяха взели, без да го питат?
Или простото алкохолно обяснение не му допадаше? Или — по-лошо — се безпокоеше
за това, което е казал или направил през тези изтрити часове? Защо? Тази тревога
му изглеждаше толкова нелепа, колкото ако се отнасяше до произнесени насън думи.
Какво друго би могъл да прави, освен да се клатушка с окървавено лице, да пада,
да припада и отново да тръгва по пътеката, може би на четири крака, защо не?
Нищо друго. Обаче насекомото трептеше с крилца. За да му досажда или по друга
причина?
От забравените часове не му бе останал образ, само едно усещане. При това,
осмели се той да го формулира, усещане за насилие. Вероятно свързано с клона, в
който се бе ударил. Но нима можеше да се сърди на клон, който, за разлика от
него не бе погълнал нито капка? На пасивен и трезвен враг? Можеше ли да каже, че
клонът е проявил насилие спрямо него? Или обратното?

Вместо да се върне в кабинета си, Адамсберг седна на ръба на масата на

Данглар и хвърли празната си чаша в кошчето.
— Данглар, в тялото ми е заседнало насекомо.
— Да? — предпазливо рече Данглар.
— Онази неделя, двайсет и шести октомври — бавно продължи Адамсберг, —
когато ми казахте, че съм „завършен глупак, господин комисар“, спомняте ли си?
Капитанът кимна и се приготви за разправия. Адамсберг явно възнамеряваше
да изпразни торбата със заяжданията, както казваха в Канадската кралска
жандармерия, а торбата бе тежка. Но това, което чу, не бе в очакваната посока.
Както обикновено, комисарят го изненадваше.
— Същата вечер се ударих в един клон на пътеката. Силен удар, зашеметяващ.
Знаете това.
Данглар отново кимна. Цицината на челото все още се виждаше, намазана с
жълтата помада на Жинет.
— Това, което не знаете, е, че след нашия разговор отидох право в „Шлюза“
с намерението да се напия. Което успешно направих, преди бдителният барман да ме
изхвърли. Дрънках нещо за баба ми и на него му писна.
Данглар дискретно продължи да кима, без да разбира какво иска да каже
Адамсберг.
— Когато тръгнах по пътеката, се блъсках в дърветата, затова не успях да
избегна клона.
— Разбирам.
— Това, което също не знаете, е, че в момента на удара беше единайсет
часът вечерта, не по-късно. Бях почти на средата на пътя, вероятно недалеч от
обекта. Там, където засаждат млади кленове.
— Ясно — каза Данглар, който така и не бе пожелал да мине по този див и
неравен път.
— Когато се събудих, бях стигнал до края на пътеката. Довлякох се до
сградата, в която бях настанен. Казах на пазача, че съм се бил с една банда.
— Какво ви смущава? Напиването ли?
Адамсберг бавно поклати глава.
— Това, което не знаете, е, че между клона и събуждането ми бяха изтекли
два часа и половина. Разбрах това от пазача. Два часа и половина за разстояние,
което обикновено изминавам за половин час.
— Ясно — обобщи Данглар с все така неутрален тон. — Да кажем, че
извървяването му е било трудно.
Адамсберг се наведе към него и изрече отсечено:
— И не ми е оставило и най-бегъл спомен. Нищо. Никакъв образ, никакъв
звук. Два часа и половина по пътеката, без да знам нищо по въпроса. Черна дупка.
А беше дванайсет градуса под нулата. Би трябвало да замръзна.
— Ударът — предположи Данглар, — клонът.
— Нямам мозъчна травма. Жинет провери.
— Алкохолът? — тихо подхвана капитанът.
— Естествено. Нали затова съм дошъл при вас.
Почувствал се в свои води и доволен, че ще избегне сблъсъка, Данглар
изправи рамене.
— Какво бяхте пили? Спомняте ли си?
— Спомням си всичко до клона. Три уискита, четири чаши вино и чаша коняк.
— Питиетата си ги бива, дозите също са прилични, но съм имал и по-тежки
случаи. Вашият организъм обаче не е свикнал и това трябва да се има предвид.
Какви бяха симптомите вечерта и на другия ден?
— Нямах крака. След клона и до края. Глава, стегната в менгеме, повръщане,
разбъркан стомах, всякакви световъртежи.
Капитанът направи гримаса.
— Какво ви безпокои, Данглар?
— Трябва да имаме предвид цицината. Никога не съм бил и натряскан, и
зашеметен. Но с удара по челото и последвалия припадък алкохолната амнезия не е
изключена. Напълно е възможно да сте вървели напред-назад по тази пътека два
часа.
— И половина — уточни Адамсберг. — Сигурно съм вървял. Само че, когато се
свестих, пак бях на земята.
— Вървял, падал, ставал. Малко ли такива пияници сме събирали?
— Знам, Данглар. И все пак нещо ме притеснява.
— Разбираемо е. Дори и на мен тези губещи се часове никога не са ми били
приятни. А бог знае, че съм им свикнал. После все питам приятелчетата какво съм
говорил и правил. Но когато съм бил сам, като вас онази вечер, и е нямало кой да
ме информира, дълго време ми е било чоглаво.
— Наистина ли?
— Наистина. Усещането, че си пропуснал няколко стъпала от живота си.
Чувстваш се ограбен, окраден.
— Благодаря, Данглар, благодаря за помощта.

Купчините папки бавно намаляваха. Адамсберг се надяваше да поработи през

почивните дни и в понеделник вече да може да се заеме с новите случаи и с
тризъбеца. Инцидентът с пътеката пораждаше у него нелогична потребност спешно да
се отърве от стария си враг, който хвърляше сянка върху най-дребното нещо, върху
следите от мечешки нокти, върху едно безобидно езеро, върху една риба, върху
едно банално напиване. Тризъбецът пъхаше остриетата си във всички пукнатини на
корабния корпус.
Адамсберг рязко се изправи и отново отиде в кабинета на заместника си.
— Данглар, ами ако тогава съм се напил като звяр не за да забравя съдията
и таткото? — каза той, като нарочно пропуснала включи Ноела в терзанията си. —
Ако всичко е започнало, откакто Тризъбеца излезе от гроба си? Ако съм се напил,
за да изживея това, което е изживял брат ми — алкохола, пътя през гората,
амнезията? Като подражание? За да намеря път към него?
Адамсберг говореше с пресеклив глас.
— Защо не? — отвърна Данглар уклончиво. — Желание да се слеете с него, да
го срещнете отново, да поставите крака в стъпките му. Но това не променя
случилото се през онази нощ. Припишете го на запоя и удара и го забравете.
— Не, Данглар, мисля, че това би променило всичко. Би означавало, че
реката е разрушила дигата и в кораба има пробойна. Ще трябва да тръгна по
течението и да го овладея, преди да ме е отнесло. След което да запуша течовете
и да изгреба водата.
Две дълги минути Адамсберг стоя прав и замислен под загрижения поглед на
Данглар, после бавно се отправи към кабинета си. Фюлжанс го нямаше, но той
знаеше откъде да започне.

XXX

В един часа през нощта му позвъни Брезийон.

— Господин комисар, в Квебек никога ли не се съобразяват с часовата
разлика, когато звънят у нас?
— Какво има? Фавр ли? — попита Адамсберг, който се будеше толкова бързо,
колкото и заспиваше, сякаш при него границата между съня и реалността не бе
много ясно очертана.
— Не става въпрос за Фавр! — извика Брезийон. — Има това, че скачате в
самолета от 16:50. Стягате си багажа и потегляте!
— Самолетът закъде, господин дивизионен комисар? — спокойно се информира
Адамсберг.
— Закъде искате да бъде? За Монреал, да му се не види! Току-що говорих с
главния суперинтендант Легалите.
— Лалиберте — поправи го Адамсберг.
— Все тая. Станало е убийство и имат нужда от вас. Точка по въпроса.
Нямаме избор.
— Съжалявам, не схващам. В жандармерията им не сме се занимавали с
убийства, а с генетични отпечатъци. Лалиберте не се сблъсква с убийство за пръв
път през живота си.
— Но за пръв път през живота си има нужда от вас.
— Откога парижката бригада се занимава с монреалските убийства?
— Откакто са получили писмо, анонимно, моля ви се, в което пише, че вие
сте човекът. Жертвата им е французойка и е свързана с някакъв случай, с който
сте се занимавали там. Абе има някаква връзка и сте им необходим.
— Е хубава работа — на свой ред се нервира Адамсберг. — Да ми изпратят
доклада си и ще им дам нужната им информация оттук. Няма цял живот да летя
насам-натам.
— Точно това му казах на Легалите, представете си. Но нищо не може да се
направи. Имат нужда от _очите_ ви. Легалите настоява. Иска да видите жертвата.
— Дума да не става. Имам купища работа. Да ми изпрати досието по случая.
— Чуйте ме добре, Адамсберг. Повтарям, че нямаме избор, нито вие, нито аз.
Министерството много е настоявало, за да ни сътрудничат за анализа на ДНК. Не
били много навити в началото. Така че сме им длъжници. Тоест няма накъде.
Схващате ли? Съгласяваме се възпитано и вие отлитате за Монреал. Обаче съм
предупредил Легалите, че няма да сте сам. Взимате и Ретанкур.
— Няма нужда, способен съм да пътувам и без екскурзовод.
— Предполагам. Обаче заминавате с придружител, и толкова.
— Тоест? С ескорт?
— Защо не? Чувам, че сте се затърчали подир някакъв мъртвец.
— Е това вече… — тихо каза Адамсберг.
— Именно. Имам един добър приятел в Страсбург, които ме информира за
забежките ви. Бях ви препоръчал да се поснишите, спомняте ли си?
— Отлично си спомням. Значи задачата на Ретанкур ще е да следи какво
правя? Заминавам със заповед и под контрол, така ли?
Брезийон смекчи тона си.
— Под закрила ще е по-точно — каза той.
— Причина?
— Не оставям моите хора да пътуват сами.
— Тогава прикачете ми някой друг. Данглар.
— Данглар ще ви замества, докато отсъствате.
— Тогава дайте ми Воазне. Не съм й по сърце на Ретанкур. Отношенията ни са
добри, но студени.
— Това е предостатъчно. Ще бъде Ретанкур и никой друг. Тя е
многофункционален полицай, който преобразява енергията си, в каквото пожелае.
— Да, известно ми е. От една година насам това се е превърнало в мит.
— Не сега е моментът да спорим и искам да си доспя. Натоварен сте с тази
мисия и ще я изпълните. Документите и билетите ще бъдат в Бригадата в тринайсет
часа. Лек път. Отхвърлете тази работа и се връщайте.

Адамсберг остана седнал на леглото си със слушалката в ръка. Беше изумен.

Жертвата е французойка и какво от това? Пак е от компетенцията на местната
жандармерия. Какво му става на Лалиберте? Да го кара да прекосява Атлантическия
океан, за да я види с _очите_ си? Ако става дума за разпознаване, да му изпрати
снимки по пощата. На какво си играе? На шефа на гъските?
Адамсберг събуди Данглар, после Ретанкур, за да им каже да бъдат на поста
си утре, събота, по нареждане на дивизионния.
 — На какво си играе? — попита той Данглар на другия ден сутринта. — На
шефа на гъските? Да не си мисли, че си нямам друга работа, освен да се разкарвам
между Франция и Квебек?
— Искрено ви съчувствам — заяви Данглар, който би се чувствал неспособен
да преживее още един полет.
— Какво може да означава това? Имате ли някакво предположение, капитане?
— Никакво.
— Очите ми. Какво им е на _очите_ ми?
Данглар замълча. Очите на Адамсберг несъмнено бяха особени. Направени от
почти разтопена материя като кафявите водорасли и способни като тях кратко да
проблясват на силна светлина.
— С Ретанкур на всичкото отгоре — добави Адамсберг.
— Което може би не е лоша идея. Започвам да мисля, че Ретанкур е
изключителна жена. Тя успява да преобрази енерг…
— Знам, Данглар, знам.
Адамсберг въздъхна и седна.
— След като нямам избор, както три пъти ми повтори Брезийон, вие ще трябва
да извършите едно спешно проучване вместо мен.
— Кажете.
— Не искам да занимавам майка ми с това, разберете. На нея и без това й е
достатъчно тежко.
Данглар присви очи и задъвка края на молива си. Имаше богат опит с
несвързаните приказки на комисаря, но притокът на нелепости и резките скокове на
мисълта му все повече го безпокояха.
— Вие ще го направите, Данглар. Вас особено ви бива за това.
— За кое?
— Да намерите брат ми.
Данглар отхапа цяло парче от молива си и го задържа между зъбите си. В
момента охотно би изпил чаша бяло вино, нищо, че беше девет сутринта. _Да намери
брат му._
— Къде? — деликатно попита той.
— Нямам представа.
— На гробищата? — промърмори Данглар и изплю парчето в ръката си.
— Какво общо има гробището? — изненадано го погледна Адамсберг.
— Общото е, че вече издирвате един убиец, мъртъв от шестнайсет години.
Няма да стане.
Адамсберг разочаровано сведе поглед.
— Вече не сте с мен, Данглар. Не проявявате солидарност.
— Къде не съм с вас? — повиши тон капитанът. — В гробниците?
Адамсберг поклати глава.
— Не проявявате солидарност, Данглар — повтори той. — Обръщате ми гръб,
каквото и да ви кажа. Защото сте взели страна. Страната на Другия.
— Това няма нищо общо с Другия.
— А с какво?
— Омръзна ми да търся мъртъвци.
Адамсберг вяло вдигна рамене.
— Толкова по-зле, Данглар. Щом не искате да ми помогнете, ще го направя
сам. Трябва да го видя и да поговоря с него.
— И как ще стане това? — процеди Данглар. — Като въртите маси?
— Какви маси?
Капитанът се взря в учудените очи на комисаря.
— Но нали е мъртъв! — извика Данглар. — Мъртъв! Как смятате да
организирате срещата?
Адамсберг замръзна на място. Светлината по лицето му помръкна като на
свечеряване.
— Мъртъв? — повтори той тихо — Откъде знаете?
— Как, нали вие ми казахте! Че сте изгубили брат си. Че се е самоубил след
онзи случай.
Адамсберг се отпусна на стола си и пое дълбоко дъх.
— Господи, приятелю, акъла ми изкарахте. Помислих, че сте чули нещо.
Изгубих брат си, да, преди близо трийсет години. Той замина някъде и повече не
го видях. Но все още е жив. И трябва да го видя. Няма да въртим маси, Данглар, а
дискове. Ще го търсите в мрежата — Мексико, САЩ, Куба, там някъде. Пътува,
обикаля градовете, сменя професиите, поне в началото беше така.
Комисарят рисуваше с пръст криви линии по масата, като ръката му следваше
скитническия път на брат му. Продължи да говори с мъка.
— Преди двайсет и пет години беше ключар в щата Чихуахуа, близо до
границата със Съединените щати. Продавал е кафе, домакински съдове, бельо,
мексиканска ракия, четки за дрехи. И портрети, които рисуваше по площадите.
Чудесен портретист е.
— Искрено съжалявам, господин комисар — каза Данглар. — Бях разбрал съвсем
друго. Говорехте за него като за изчезнал от света.
— Той наистина изчезна от света.
— Нямате ли по-точни сведения, по-скорошни?
— С майка ми избягваме темата. Но преди четири години на село попаднах на
една пощенска картичка, която й бе изпратил от Пуерто Рико. Това е последната
следа, с която разполагам.
Данглар си записа нещо на лист хартия.
— Пълното му име? — попита той.
— Рафаел Феликс Франк Адамсберг.
— Рождена дата, място на раждане, родители, образование, интереси?
Адамсберг му даде исканите данни.
— Ще го направите ли, Данглар? Ще го потърсите ли?
— Да — изръмжа Данглар, който се ядосваше, че е погребал Рафаел
преждевременно. — Поне ще опитам. Но с работата, която се е натрупала, имаме
други приоритети.
— Вече става спешно. Реката отнесе дигите, нали ви казах.
— Има и други спешни неща — промърмори капитанът. — Освен това сме събота.

Комисарят откри Ретанкур при отново блокиралата копирна машина, която тя

се опитваше да поправи по своя си начин. Уведоми я за мисията им и за часа на
отлитането. Заповедта на Брезийон все пак я озадачи. Тя разпусна късата си
конска опашка и отново я върза с машинален жест, колкото да спре за малко
времето, да размисли. Значи и тя можеше да бъде изненадана.
— Не разбирам — каза тя. — Какво става?
— Не знам, Ретанкур, но заминаваме. Там имат нужда от очите ми. Съжалявам,
че дивизионният ви натресе тази задача. Да ме охранявате — уточни той.

Половин час преди отлитането Адамсберг седеше в залата на заминаващите,

мълчаливо настанен до своя рус и солиден лейтенант, когато видя да се появява
Данглар в компанията на двама охранители от летището. Капитанът имаше уморен вид
и дишаше тежко. Явно бе тичал. Адамсберг за нищо на света не би повярвал, че
това е възможно.
— Тези момчета щяха да ме побъркат — каза той, като посочи пазителите си.
— Не искаха да ме пуснат. Ето — добави той, като подаде на Адамсберг един плик.
— И на добър час.
Адамсберг дори не успя да му благодари — пазачите незабавно го отведоха.
Разгледа кафявия плик в ръката си.
— Няма ли да го отворите? — попита Ретанкур. — Изглежда спешно.
— Спешно е. Но се колебая.
С несигурна ръка Адамсберг отвори плика. Вътре имаше един адрес в Детройт
и една професия — шофьор на такси. Данглар бе добавил и снимка, свалена от сайт
с портретисти. Комисарят се вгледа в лицето, което не бе виждал от трийсет
години.
— Това вие ли сте? — попита Ретанкур.
— Брат ми — тихо отвърна Адамсберг.
Който все така приличаше на него. Адрес, професия, снимка. Данглар беше
свръхнадарен издирвач на изчезнали лица, но сигурно бе работил като вол; за да
постигне този резултат за по-малко от седем часа. Адамсберг потръпна и затвори
плика.

XXXI
 Въпреки на пръв поглед сърдечното посрещане на летището в Монреал, където
го чакаха Портланс и Филип-Огюст, Адамсберг имаше чувството, че е под арест.
Отправиха се към моргата в Отава въпреки късния час за двамата французи — бе
минало полунощ. В началото Адамсберг се опита да измъкне информация от двамата
си канадски колеги, които отговаряха уклончиво и се държаха като анонимни
шофьори. Задължение за дискретност, нямаше смисъл да настоява. Адамсберг направи
знак на Ретанкур, че се отказва, и използва случая да поспи. Събудиха ги в Отава
— беше минало два часът.
Главният суперинтендант ги поздрави по-топло, здраво разтърси ръцете им и
благодари на Адамсберг, че е приел да дойде.
— Нямах избор — отвърна Адамсберг. — Виж, Орел, капнали сме. Твоят труп не
може ли да изчака до утре?
— Съжалявам, след туй ще ви заведат в хотела. Но семейството бърза да
прибере тялото. Колкото по-рано го видиш, толкоз по-добре.
Адамсберг видя как погледът на суперинтенданта избягваше неговия — знак,
че Лалиберте очевидно лъжеше. Дали смяташе да използва умората му? Стара
полицейска хитрост, която комисарят прилагаше по отношение на някои заподозрени,
но не и на колеги.
— Тогава дай да пием по едно редовно. Силно.

С гигантски чаши в ръце Адамсберг и Ретанкур последваха домакина си до

залата с камерите, където дремеше дежурният лекар.
— Не ни карай да чакаме, Ренал — нареди Лалиберте на лекаря, — те са
уморени.
Ренал заповдига синия чаршаф, с който бе покрита жертвата.
— Стоп — отсече Лалиберте, когато чаршафът стигна до раменете. —
Достатъчно. Ела да чекнеш, Адамсберг.
Адамсберг се наведе над тялото на съвсем млада жена и присви очи.
— Мамка му! — прошепна той.
— Изненадва ли те туй? — попита Лалиберте със замръзнала усмивка.
Адамсберг внезапно се видя в моргата в околностите на Страсбург, пред
тялото на Елизабет Уинд. Три подредени в една линия дупки се открояваха върху
стомаха на младата жена. Тук, на десет хиляди километра от територията на
Тризъбеца.
— Дървена линия, Орел — тихо помоли Адамсберг, като протегна ръка, — и
шивашки метър. Със сантиметри, ако обичаш.
Учуден, Лалиберте престана да се усмихва и изпрати лекаря да донесе линия
и метър. Адамсберг направи измерванията си в мълчание, три пъти, точно както ги
бе направил три седмици по-рано с жертвата в Шилтигем.
— 17,2 см дължина и 0,8 см височина — промърмори той и записа данните в
бележника си.
Провери още веднъж разположението на раните, които образуваха съвършено
права линия, без нито милиметър разместване.
17,2 см, повтори си той, подчертавайки цифрата. Три милиметра повече от
максималната дължина, измерена досега. И все пак.
— Каква е дълбочината на раните, Лалиберте?
— Около шест инча.
— Колко прави това?
Лалиберте смръщи вежди, за да пресметне.
— Около 15,2 см — обади се лекарят.
— И за трите рани ли?
— И за трите.
— Има ли пръст в раните? Зацапани ли са? Или са направени с нов и чист
инструмент?
— Има частици от хумус, от листа и парченца чакъл чак до дъното.
— Дръж — каза Адамсберг.
Подаде линията и метъра на Лалиберте и забеляза обърканото му изражение.
Сякаш бе очаквал от него съвсем друго нещо, не това педантично мерене.
— Какво има, Орел? Нали това искаше? Да я видя?
— Да — колебливо каза Лалиберте. — Но, Христосе, какво беше туй с
меренето?
— Оръжието намерихте ли?
— Няма и следа от оръжие. Но моите техници го разбраха какво е. Шило с
плоско острие.
— Твоите техници повече ги бива с молекулите, отколкото с оръжията. Не е
шило. Тризъба вила е.
— И откъде го знаеш туй?
— Опитай се да забиеш три пъти едно шило и да получиш права линия и
еднаква дълбочина. И двайсет години няма да ти стигнат. Тризъба вила е.
— Христосе, затова ли мереше?
— Затова и за още нещо, далеч по-дълбоко. Дълбоко колкото тинята в езерото
Пинк.
Главният суперинтендант все още изглеждаше объркан, ръцете му безпомощно
висяха до едрото му тяло. Беше ги довел тук с подозрителна бързина, но
измерването го бе изумило. Адамсберг се запита на какво всъщност се бе надявал
Лалиберте.
— Има ли травма на главата? — попита Адамсберг лекаря.
— Голям хематом отзад на черепа. Ударът е зашеметил жертвата, но не я е
убил.
— Как можеш да го знаеш туй от цицината? — попита Лалиберте.
Адамсберг се обърна към него и скръсти ръце.
— Извика ме, защото съм работил по подобни случаи, нали така?
— Йеес — несигурно отвърна суперинтендантът.
— Да или не, Орел? Караш ме да прелитам Атлантическия океан, за да ме
заведеш в два часа сутринта да видя един труп, и какво очакваш от мен? Да ти
обясня, че жената е мъртва? Щом си ме извикал, значи си наясно, че знам нещо по
случая. Поне така ми казаха в Париж. И е точно така, знам нещо. Но това като че
ли не те радва. Друго ли искаше от мен?
— Не го взимай лично. Чудя се, толкова.
— Още много има да се чудиш.
— Вдигни целия чаршаф — нареди Лалиберте на лекаря.
Ренал старателно нави чаршафа, както бе направил Менар в Страсбург.
Адамсберг замръзна, като забеляза четирите бенки в основата на шията. Което му
помогна да не подскочи. Мислено благослови бавните жестове на патолога.
Наистина беше Ноела. Адамсберг успя да овладее дишането си и да огледа
мъртвата, без да мигне. Така поне се надяваше. Лалиберте не го изпускаше от
поглед.
— Мога ли да видя хематома? — попита той.
Лекарят обърна главата, за да покаже задната част на черепа.
— Удар с тъп инструмент — обясни Ренал. — Само туй мога да кажа. Вероятно
дървен.
— Дръжката на вилата — уточни Адамсберг. — Той винаги прави така.
— Кой той? — попита Лалиберте.
— Убиецът.
— Ти познаваш ли го него?
— Да. И бих искал да знам кой ти е казал.
— А нея познаваш ли я?
— Да не си мислиш, че познавам лично шейсет милиона французи, Орел?
— Щом познаваш убиеца, може би знаеш и жертвите му.
— Не съм врачка.
— Искаш да речеш, че никога не си я виждал?
— Къде? Във Франция? В Париж?
— Някъде.
— Не съм — вдигна рамене Адамсберг.
— Казва се Ноела Кордел. Нищо ли не ти говори туй?
Адамсберг се отдалечи от тялото и се приближи до суперинтенданта.
— Защо държиш да ми говори нещо?
— Живяла е в Хъл от шест месеца. Може да си я срещал.
— И ти също. Какво е правела в Хъл? Женена? Студентка?
— Дошла е подир своя френд, обаче си е хапнала овес.
— Преведи.
— Зарязал я е. Работила е в един бар в Отава, „Карибу“ му е името. Нещо да
ти напомня?
— Не съм стъпвал там. Не играеш честно, Орел. Не знам какво е пишело в
анонимното писмо, обаче ти нещо го увърташ.
— А ти не?
— Аз не. Утре ще ти разкажа всичко, което знам. Тоест, което би могло да
ти помогне. Но сега искам да си легна, едва стоя на краката си, моят лейтенант
също.
Солидно настанена в дъното на помещението, Ретанкур изглеждаше съвсем
свежа.
— Преди това малко ще му побъбрим — заяви Лалиберте с лека усмивка. — Да
идем в офиса.
— Да му се не знае, Орел, три часът сутринта е.
— Девет часа местно време. Няма да те държа дълго. Можем да освободим
лейтенанта, ако искаш.
— Не — внезапно отсече Адамсберг. — Тя остава с мен.
Лалиберте царствено седеше в креслото си, а от двете му страни стояха
прави двама от инспекторите му. Адамсберг познаваше тази триъгълна конфигурация,
предназначена да впечатли заподозрения. Нямаше време да размисли над смайващия
факт, че Ноела е била убита в Квебек с тризъбец. Налагаше се да се съсредоточи
върху двусмисленото поведение на Лалиберте, което сочеше, че той вероятно знаеше
за връзката му с девойката. Но и това не бе сигурно. Играта щеше да е трудна.
Трябваше много да внимава какво отговаря на суперинтенданта. Това, че бе преспал
с Ноела, нямаше нищо общо с убийството, така че за момента се налагаше да го
забрави. И да се подготви за всяка евентуалност, разчитайки на силата на своята
пасивност — най-сигурната крепостна стена на вътрешната му цитадела.
— Кажи на хората ти да седнат, Орел. Ясна ми е системата и ми е неприятна.
Ти май забравяш, че и аз съм ченге.
Лалиберте направи знак на Портланс и Филип-Огюст да се отдръпнат. Те бяха
извадили бележници и се готвеха да записват.
— Това разпит ли е? — попита Адамсберг, като се обърна към инспекторите. —
Или сътрудничество?
— Не ми се движи по нерва, Адамсберг. Пишем, за да не забравим, това е
туй.
— И ти не ми се движи, Орел. Не съм спал от двайсет и два часа и ти го
знаеш. Писмото — добави той. — Покажи ми писмото.
— Ще ти го прочета — каза Лалиберте и разтвори една дебела зелена папка. —
„Убийство Кордел. Виж комисар Ж.-Б. Адамсберг, Париж, Криминална бригада. Лично
го е извършил“.
— Тенденциозно — изкоментира Адамсберг. — Затова ли се държиш като прасе?
В Париж си казал, че случаят бил мой. А тук като че ли мислиш, че жената е била
моя.
— Не ми пиши каквото не съм казал.
— А ти не се дръж с мен, сякаш съм някой глупак. Покажи ми писмото.
— Искаш да провериш?
— Именно.
На листа нямаше нито дума повече. Текстът бе напечатан на обикновен
принтер.
— Снел си отпечатъците, предполагам?
— Няма такива.
— Кога го получи?
— Когато трупът изплува.
— Откъде?
— От езерото, в което я бяха хвърлили. Беше се заклещила в леда. Спомняш
ли си какъв студ сви миналата седмица? Тялото си останало там, докато не се
размрази, и така го намерихме в сряда. Писмото дойде на другата сутрин.
— Значи е убита, преди езерото да замръзне.
— Не. Убиецът е разбил дупка в леда и я е пъхнал вътре заедно с двайсетина
камъни. Ледът се е затворил през нощта, като капак.
— Откъде знаеш?
— Ноела Кордел си е купила нов колан същия ден и го е носила. Знаем къде е
вечеряла и какво. Нали разбираш, че при този студ съдържанието на стомаха си е
останало като ново. Така че сега знаем датата и часа на убийството. Не се
заяждай за туй, да ти припомня, че тук сме все специалисти.
— Не те ли смущава това анонимно писмо, което пристига на другия ден? След
като новината за убийството се е появила в печата?
— Не ме. Много такива получаваме. Хората не обичат да си имат работа лично
с ченгета.
— И нищо чудно.
Изражението на Лалиберте леко се промени. Суперинтендантът беше ловък
играч, но Адамсберг умееше да различава вариациите в погледите по-бързо от
детектора на Канадската кралска жандармерия. Лалиберте минаваше в нападение.
Адамсберг още по-флегматично скръсти ръце и се облегна назад.
— Ноела Кордел е убита вечерта на двайсет и шести октомври — спокойно каза
Лалиберте. — Между двайсет и два и трийсет и двайсет и три и трийсет.
Прекрасно, ако може така да се каже. За последен път бе видял Ноела в
петък вечерта, на 24-ти, когато бе избягал през прозореца.
— Часът не може ли да се определи по-точно?
— Не. Вечеряла е към деветнайсет и трийсет и храната е била почти смляна.
— В кое езеро са я намерили? Далеч оттук ли?
— Ще продължим утре — внезапно реши Лалиберте и стана. — Иначе ще вземеш
да дрънкаш за квебекските ченгета, че били гадняри. Имах вкус да ти разправя,
затуй. Резервирали сме ви две стаи в хотел „Бребьоф“ в парка „Гатино“. Туй става
ли?
— Бребьоф име на човек ли е?
— Да, на един французин, упорит като муле, дето ирокезите го излапали,
понеже им проповядвал разни лъжи. Ще ви вземем в четиринайсет часа, та да си
починете.
Отново станал любезен, Лалиберте подаде ръка на Адамсберг.
— И ще ми я разкажеш от конец до игла оная история с тризъбата вила.
— Стига да искаш да я чуеш, Орел.

Въпреки добрите си намерения Адамсберг не се чувстваше способен да

размишлява над изумителната случайност, поради която се сблъскваше с Тризъбеца
на другия край на света. Мъртвите пътуват бързо, като светкавици. Бе предусетил
опасността в църквицата в Монреал, докато Вивалди му шепнеше, че Фюлжанс е
уведомен за подновеното преследване, и го съветваше да внимава. Вивалди,
съдията, квинтетът, само това успя да си каже, преди да заспи.
Ретанкур почука на вратата му в шест часа сутринта. С все още влажни коси
той тъкмо се бе облякъл и перспективата да започне този труден ден с разговор
със своя стоманен лейтенант не го блазнеше особено. Би предпочел да легне и да
мисли, тоест да се рее сред милионите частици на духа си, които дори лазерният
секвентор не бе в състояние да подреди. Но Ретанкур просто седна на леглото,
постави на ниската масичка термос с истинско кафе — откъде ли го беше изкопала?
— две чаши и пресни хлебчета.
— Донесох това отдолу — обясни тя. — Ако двете ченгета се появят, тук по-
спокойно ще си говорим. Мутрата на Мич Портланс би ми убила апетита.

XXXII

Ретанкур погълна, без дума да каже, чаша кафе и едно хлебче. Адамсберг не
се опитваше да й помогне да започне диалог, но мълчанието му явно не смущаваше
лейтенанта.
— Бих искала да разбера — каза Ретанкур, след като дояде първото си
хлебче. — В Бригадата не сме чували за този убиец с тризъбеца. Предполагам, че е
стар случай. И по погледа, който хвърлихте на мъртвата девойка, бих казала дори,
че сте лично заинтересован.
— Ретанкур, участвате в тази мисия, защото Брезийон не пуска мъжете да
пътуват сами. Но не ви е възложено да изслушвате изповедите ми.
— Пардон — възрази лейтенантът. — Тук съм, за да ви охранявам, сам ми го
казахте. А ако не знам нищо, няма да мога да го правя.
— Не ми трябва никаква охрана. Днес ще предам на Лалиберте информацията, с
която разполагам, и нищо повече.
— Каква информация?
— И вие ще я чуете. Той ще я приеме или не, както реши, негова си работа.
А ние утре си стягаме багажа.
— Така ли?
— Че защо не, Ретанкур?
— Хитрувате, господин комисар. Не се опитвайте да ме убедите, че нищо не
сте забелязали.
Адамсберг я погледна въпросително.
— Лалиберте вече не е същият човек — продължи тя. — Нито Портланс, нито
Филип-Огюст. Началникът се изненада, когато се заехте да правите измервания. Той
очакваше друго.
— Видях.
— Очакваше да рухнете. При вида на раните, после на лицето, което се
постара да не открие веднага. Но вие не рухнахте и това го притесни. Притесни
го, но не го обезсърчи. Инспекторите също бяха в течение. Не ги изпусках от
поглед.
— Не ви личеше. Седяхте си в ъгъла и скучаехте.
— Това е номерът — каза Ретанкур и отново напълни чашите с кафе. — Мъжете
не обръщат внимание на дебела и грозна жена.
— Глупости, лейтенант, не това исках да кажа.
— Но аз да — каза тя, като отблъсна възражението с едно небрежно махване с
ръка. — Не я гледат, тъй като не е по-интересна от някоя ракла. И я _забравят_.
На това разчитам. Добавете малко апатия, леко прегърбване и можете да се
обзаложите, че ще виждате всичко, без да ви виждат. Това не е дадено всекиму и
ми е вършило много работа.
— Преобразили сте енергията си, а? — усмихна се Адамсберг.
— В невидимост — сериозно потвърди Ретанкур. — Наблюдавах Мич и Филип-
Огюст съвсем безнаказано. По време на двете първи действия — разкриване на
раните, после на лицето, те си разменяха бързи съучастнически погледи. Също и
през третото действие в жандармерията.
— В кой момент?
— Когато Лалиберте ви съобщи датата на престъплението. И тогава липсата на
реакция от ваша страна ги разочарова. Мен не. Вие разполагате със забележителен
запас от флегматичност, която изглежда естествена, въпреки че е култивирана. Но
за да продължа да работя, имам нужда да знам.
— Вие ме придружавате, Ретанкур. Мисията ви се свежда само до това.
— Аз съм част от Бригадата и си върша работата. Мисля, че знам какво
търсят, но ми е необходима и вашата версия. Трябва да ми се доверите.
— А защо да трябва, лейтенант? Вие не ме обичате.
Неочакваното обвинение не смути Ретанкур.
— Не особено — потвърди тя. — Но това няма връзка със случая. Вие сте мой
шеф и аз си върша работата. Лалиберте се опитва да ви заложи капан, той е
убеден, че познавате девойката.
— Това не е вярно.
— Трябва да ми се доверите — настоя Ретанкур. — Разчитате само на себе си.
Знам, че стилът ви е такъв, но днес това е грешка. Освен ако нямате солидно
алиби за вечерта на двайсет и шести, от двайсет и два и трийсет нататък.
— Толкова ли е сериозно?
— Мисля, че да.
— Заподозрян съм, че съм убил девойката? Бълнувате, Ретанкур.
— Кажете ми дали сте я познавали.
Адамсберг замълча.
— Кажете ми, господин комисар. Торерото, което не познава животното си,
със сигурност ще бъде намушкано.
Адамсберг се взря в интелигентното и изпълнено с решимост кръгло лице на
лейтенанта.
— Добре де, лейтенант, познавах я.
— Лошо — каза Ретанкур.
— Дебнеше ме на пътеката още от първите дни. Не смятам да ви обяснявам
защо я заведох в апартамента си в неделята. Но точно това направих. Жалко,
защото тя беше откачена. Шест дни по-късно ми обяви бременност, гарнирана с
изнудване.
— Гадно — изрече Ретанкур и си взе второ хлебче.
— Беше твърдо решена да се качи в нашия самолет, да ме последва в Париж,
да се настани у дома и да сподели живота ми въпреки възраженията ми. Един стар
утауе от Сент Агат й бил предсказал, че сме родени един за друг. Беше се впила в
мен като пиявица.
— Не ми се е случвало, но си представям. И какво направихте?
— Опитах се да я вразумя, отказах й, отблъснах я. Накрая избягах. Скочих
през прозореца и побягнах като катеричка.
Ретанкур кимна с пълна уста.
— И повече не я видях — настоя Адамсберг. — Постарах се да не я срещам до
заминаването ни.
 — Затова ли бяхте нащрек на летището?
— Беше ме уверила, че ще е там. Сега знам защо не е дошла.
— Била е мъртва от два дни.
— Ако Лалиберте знаеше за тази връзка, щеше да изплюе камъчето веднага.
Явно Ноела нищо не е споделила с приятелите си, във всеки случай не и името ми.
Началникът не е сигурен. Затова удря напосоки.
— Обаче държи още един коз, с който може да ви види сметката — действие
трето. Нощта на двайсет и шести.
Адамсберг се втренчи в Ретанкур. Нощта на 26-и. Изпитал бе облекчение, че
убийството не е извършено в петък вечер, и не се бе сетил за нощта на 26-и.
— В течение ли сте? За онази вечер?
— Не съм. Като се изключи хематомът ви. Но след като Лалиберте си е
запазил тази карта за себе си, предполагам, че е важна.

Наближаваше часът, в който инспекторите от ККЖ щяха да ги поемат.

Адамсберг набързо информира лейтенанта за напиването си в неделя вечерта и за
амнезията си от два часа и половина.
— Лошо — повтори Ретанкур. — Не схващам обаче кое го кара да прави връзка
между една непозната девойка и един къркан мъж на пътеката. Явно има и други
козове, с които не смята веднага да цака. Лалиберте има ловджийска нагласа и се
наслаждава на гонитбата. Може да удължи изпитанието.
— Внимавайте, Ретанкур. Той не знае за амнезията ми. Само Данглар знае.
— Но оттогава насам сигурно е поразпитал. Излизането ви от „Шлюза“ в
двайсет и два и петнайсет, прибирането ви в два без десет. Длъжко е за човек с
ясен разум.
— Не се притеснявайте за това. Не забравяйте, че познавам убиеца.
— Вярно — призна Ретанкур. — Това решава въпроса.
— С изключение на една подробност. Дреболия, свързана с убиеца, но която
може да ми изиграе лоша шега.
— Не сте уверен в себе си?
— Уверен съм. Той обаче е мъртъв от шестнайсет години.

XXXIII

Този път суперинтендантът беше придружен от Фернан Санкартие и Жинет Сен

Прьо. Адамсберг си въобрази, че са дошли доброволно в неделя, може би, за да му
окажат подкрепа. Но двамата му бивши съюзници се държаха сковано и притеснено.
Само катеричката пазач, все така придружена от спътника си, го бе поздравила
любезно, сбръчквайки муцунката си. Добро малко френдче, предано.
— Сега е твой ред, Адамсберг — сърдечно започна Лалиберте. — Изложи ми
фактите, кажи ми какво знаеш и какво подозираш. Окей, мен?
Дружелюбие, откритост. Лалиберте използваше стари техники. В случая —
редуване на враждебност и приятелско отношение. Дестабилизираш обвиняемия,
успокояваш го, отново го нападаш, отново му даваш да си поеме дъх, докато
напълно го изкараш от равновесие. Адамсберг подреди мислите си. Суперинтендантът
нямаше да го принуди да побегне като подплашено животно, особено в присъствието
на Ретанкур, на която имаше странното усещане, че се е облегнал.
— Ден на доброта? — усмихна се Адамсберг.
— Ден на слушане. Плюй камъчетата.
— Предупреждавам те, Орел, че историята е дълга.
— Окей, мен, но не простирай много все пак.
Адамсберг проследи, без да бърза, кървавия поход на съдията Фюлжанс от
убийството през 1949 г. до възкръсването му в Шилтигем. Без да изпуска нищо,
свързано с човека, с техниката му, с изкупителните жертви, с основата на
тризъбеца и сменянето на остриетата. И без да крие безсилието си да улови
Феодала, закрилян от крепостните стени на властта си, от мрежата си от васали и
от изключителната си подвижност. Лалиберте си водеше бележки с известно
нетърпение.
— Не ме взимай за критикар, но виждам три бъркотии в историята ти — каза
той накрая и вдигна три пръста.
_Усърдие, усърдие и усърдие_, помисли Адамсберг.
— Не искаш да ми кажеш, че един убиец препуска из вас от петдесет години?
 — Имаш предвид, без да го хванем? Споменах ти за влиянието му и за
сменените остриета. Никой не се е и опитвал да постави под съмнение репутацията
на съдията, нито да свърже осемте убийства помежду им. Девет, с това в Шилтигем.
Десет с това на Ноела Кордел.
— Ама да ти кажа, този твоя тип няма да е в първа младост.
— Предположи, че е започнал на двайсет години. Сега ще е на седемдесет.
— Второ нещо — продължи Лалиберте, нанасяйки кръстче върху бележките си. —
Часове си се бъхтил над този тризъбец и основата му. Обаче сменените остриета са
си твоя идея, нямаш доказателства.
— Имам. Ограничената дължина и ширина.
— Точно тъй. Ама тоз път твоя проклет маниак май се е отклонил от навиците
си. Дължината на линията на раните е по-голяма от тази на основата на тризъбеца.
17,2 см, а не 16,9. Което значи, че ей, тъй като по чудо твоя убиец си сменя
рутината. На седемдесет години, Христосе, не е време за промени. Как ми го
обясняваш туй?
— Мислих по въпроса и намерих само едно обяснение — въздушният контрол. Не
е могъл да пренесе основата на тризъбеца, никога нямаше да го пуснат с подобно
желязо. Принуден е бил да купи на място друг тризъбец.
— Не купил, Адамсберг, наел. Вземи да си спомниш, че в раните имаше пръст.
Сечивото не е било ново.
— Правилно.
— Още едно отклонение на подредения ти убиец. Добави, че покрай жертвата
нямаше надрънкан скитник с оръжието в джоба. Никаква изкупителна жертва. Това е
много различно според моята си книга.
— Обстоятелствата са били различни. Като всички свръхнадарени убийци
съдията е гъвкав. Трябвало е да се съобрази със заледяването — жертвата му е
останала повече от три дни в леда. Трябвало е да се съобрази с чуждата
територия.
— Именно — каза Лалиберте и начерта още едно кръстче върху листа си. — Не
му ли стига старата страна на твоя съдия? Досега е убивал у теб, не е ли тъй?
— Не знам. Изброих ти само убийствата във Франция, защото съм се ровил
само в националните архиви. Ако е убивал в Швеция или Япония, няма откъде да
разбера.
— Христосе, колко си инатлия. Все намираш отговор, не е ли тъй?
— Нали това искаш? Да ти назова убиеца? Много ли хора познаваш, дето
убиват с тризъбец? Защото за оръжието съм прав, нали?
— Христосе, да, наистина са я набучили на вила. А кой е държал вилата,
това е друга оперета.
— Съдията Оноре Гийом Фюлжанс. Истински специалист по набучването, когото
ще пипна за ревера, гарантирам ти.
— Искам да видя досиетата — каза Лалиберте, като се поклащаше на стола си.
— Деветте досиета.
— Ще ти изпратя копия, като се прибера.
— Не, ей сега. Не можеш ли да поискаш от твоите хора да ми ги изпратят по
имейловата поща?
Нямам избор, каза си Адамсберг и последва Лалиберте и инспекторите в
общата зала. Мислеше си за смъртта на Фюлжанс. Рано или късно Лалиберте щеше да
научи, като Трабелман. Най-тревожно бе досието, свързано с брат му. В него имаше
скица на шилото, хвърлено в река Торк, и бележки за лъжесвидетелстването му на
процеса. Строго секретни документи. Само Данглар можеше да го спаси, ако се
сетеше да ги извади. Но как да го помоли за това под зоркия поглед на началника?
Щеше му се да разполага с един час за размисъл, но се налагаше да действа по-
бързо.
— Отивам да си взема нещо от палтото и се връщам — обяви Адамсберг и
излезе от помещението.
В пустия кабинет на суперинтенданта Ретанкур дремеше, отпусната на стола
си. Адамсберг бавно извади няколко торбички от издутите джобове на палтото си и
без да бърза, се върна при тримата офицери.
— Вземи — каза той на Санкартие, като му подаде торбичките и незабелязано
му намигна. — Донесъл съм шест шишенца. Дай и на Жинет, ако харесва този аромат.
А като ти се свършат, свиркай.
— Какво им даваш? — изръмжа Лалиберте. — Пукница от франция?
— Течен сапун с бадемово мляко. И това не е подкуп, предложен на държавен
служител, а балсам за душата.
 — Христосе, Адамсберг, не ме карай да се смея. Тук сме, за да се бъхтим.
— В Париж минава десет часът, а само Данглар знае къде са ми досиетата.
По-добре да му пусна факс вкъщи. Ще го види, като стане, и така ще ти спечели
време.
— Окей, мен. Както решиш. Пиши му на твоя колега.
Което позволи на Адамсберг да му пише на ръка. Това беше единствената
идея, която му дойде по време на кратката мисия „сапун“. Ученическа идея,
разбира се, но можеше пък и да проработи. Да промени почерка си, който Данглар
знаеше наизуст, като уголеми буквите, образуващи думата „риск“. Не беше
невъзможно в кратък текст, съдържащ думи като Адамсберг, тризъбец, досие,
скенер. Надяваше се, че Данглар ще си е отворил очите, че ще разбере за какво
става въпрос и че ще извади от досието компрометиращите документи, преди да ги
сканира.
Факсът замина под контрола на суперинтенданта и отнесе надеждите на
комисаря по субатлантическите кабели. Оставаше му да разчита на острия ум на
своя заместник. За миг се сети за ангела със сабята на Данглар и го закле поне
веднъж да помогне на питомеца си да мисли логично още от сутринта.
— Ще го получи утре. Повече нищо не мога да направя — заключи Адамсберг и
се изправи. — Казах ти всичко.
— Ама аз не. Има едно четвърто нещо, което ми е интересно — каза
Лалиберте, като вдигна безименния си пръст.
_Усърдие, усърдие и усърдие._
Адамсберг отново седна пред факса, а Лалиберте остана прав. Още един
полицейски номер. Адамсберг потърси погледа на Санкартие, който неподвижно
притискаше пликчетата със сапуна до гърдите си. И в очите му, които му се
струваше, че винаги изразяват едно и също — доброта, този път прочете нещо
друго. Капан, френд. Много внимавай.
— Не ми ли каза, че си започнал преследването на осемнайсет години? —
попита Лалиберте.
— Казах ти.
— Трийсет години лов, не е ли много туй?
— Не е повече от петдесет години убийства. Всеки със занаята си — той
постоянства и аз постоянствам.
— Вие във Франция нямате ли приключени дела?
— Имаме.
— Не си ли оставял неразрешени случаи?
— Не много.
— Но си оставял?
— Да.
— Тогава защо не си оставил този?
— Заради брат ми, казах ти.
Лалиберте се усмихна, сякаш бе отбелязал точка. Адамсберг се обърна към
Санкартие. Същият сигнал.
— Толкова ли го обичаше този брат?
— Толкова.
— Да го отмъстиш ли искаше?
— Не да го отмъстя, Орел. Да го оневиня.
— Не се хващай за думите, все е тая. Знаеш ли на какво ми мирише туй твое
разследване? Което влачиш от трийсет години?
Адамсберг не отговори. Санкартие гледаше началника си и мекотата бе
напълно изчезнала от очите му. Жинет бе навела глава и гледаше в краката си.
— На ненормална фиксирана идея — обяви Лалиберте.
— В твоята книга, Орел. Но не и в моята.
Лалиберте смени тактиката и ъгъла на атаката.
— Сега ти говоря като ченге на полицай. Твоят пътуващ убиец, не е ли
странно, че убива тук точно когато преследвача му и той е тук? Тоест ти,
фиксираното ченге, което го преследва от трийсет години? Не намираш ли го туй за
малко гнило като съвпадение?
— Много гнило. Освен ако не е съвпадение. Казах ти, че от Шилтигем насам
Фюлжанс знае, че отново съм по петите му.
— Христосе! И е дошъл чак дотук, за да те предизвика? Ако имаше ей тоничко
акъл, щеше да почака да се прибереш, не е ли тъй? Тоз тип, дето убива веднъж на
четири — шест години, може да се въздържи петнайсет дни, не е ли тъй?
— Не съм в неговата кожа.
 — Дали?
— Какво искаш да кажеш, Орел?
— Аз лично мисля, че ти сънуваш наяве. И че го виждаш навсякъде тоз твой
Тризъбец.
— Бабината ти, Орел! Казвам ти каквото знам и каквото смятам. Все ми е тая
дали ми вярваш. Разследвай си твоя случай и остави на мен моя.
— До утре в девет — приветливо каза суперинтендантът и подаде ръка на
комисаря. — Имаме още здраво да се побъхтим. Ще разгледаме досиетата заедно.
— Не заедно — каза Адамсберг и стана. — На теб ти трябва поне един ден, за
да ги проучиш, а аз ги знам наизуст. Отивам да се срещна с брат ми. С теб ще се
видим във вторник сутринта.
Лалиберте се намръщи.
— Свободен съм, нали? Да или не?
— Недей се коси.
— Отивам при брат ми.
— Къде стои брат ти?
— В Детройт. Можеш ли да ми дадеш една служебна кола?
— Като нищо.

Адамсберг отиде да вземе Ретанкур, която седеше като цепеница в кабинета

на началника.
— Знам, че имаш заповеди — засмя се Лалиберте, — обаче не го взимай лично,
ама не виждам за какво ти служи твоя лейтенант. Не ми изглежда да е измислила
копчетата с четири дупки. Христосе, на мен хич не би ми притрябвала.

XXXIV

Като се прибра в стаята си, Адамсберг си помисли дали да не звънне на

Данглар и да му каже да прибере документите от разследването на брат му. Но не
можеше да е сигурен, че телефонът не се подслушва. Когато Лалиберте научи, че
Фюлжанс е мъртъв, нещата щяха необратимо да се влошат. Е и какво от това?
Суперинтендантът не знаеше за връзката му с Ноела и ако не беше анонимното
писмо, изобщо нямаше да се занимава с него. Във вторник щяха да се разделят леко
скарани, като с Трабелман, и сбогом — всеки с работата си.
Бързо подреди сака си. Смяташе да пътува през нощта, да поспи два часа по
пътя и призори да стигне до Детройт, за да не изпусне брат си. Не беше виждал
Рафаел от толкова отдавна, че не изпитваше нищо, толкова нереално изглеждаше
начинанието му. Тъкмо си сменяше фланелката, когато Ретанкур влезе в стаята му.
— Да му се не знае, Ретанкур, можехте да почукате.
— Извинете, боях се да не сте се измели. В колко часа тръгваме?
— Заминавам сам. Частно пътуване.
— Аз имам заповеди — запъна се лейтенантът. — Да ви придружавам.
Навсякъде.
— Вие сте симпатична и ефикасна, Ретанкур, но става дума за моя брат,
когото не съм виждал от трийсет години. Оставете ме на мира.
— Съжалявам, но идвам. Ще ви оставя сам с него, не се притеснявайте.
— Оставете ме на мира, лейтенант.
— Ако толкова държите, вървете пеш. Ключовете от колата са у мен. Няма да
стигнете далеч.
Адамсберг направи крачка към нея.
— Колкото и да сте як, господин комисар, никога няма да ми вземете
ключовете. Предлагам да се откажем от тези детски игри. Тръгваме заедно и ще се
редуваме на кормилото.
Адамсберг се предаде. Да се бори с Ретанкур щеше да му отнеме поне един
час.
— Хубаво — каза той примирено. — След като не мога да се отърва от вас,
вървете да си стегнете багажа. Имате три минути.
— Багажът ми е готов. Ще се видим при колата.
Адамсберг се дооблече и се присъедини към своя лейтенант на паркинга.
Русият бодигард, превърнал енергията си в особено лепкаво охраняване.
 — Аз ще карам — обяви Ретанкур. — Вие цял следобед се борихте с Лалиберте,
докато аз дремех на стола. Чувствам се напълно отпочинала.
Ретанкур избута назад седалката си, за да се настани удобно, после потегли
в посока към Детройт. Адамсберг й напомни за ограничението от 90 км/ч и тя
намали скоростта. В крайна сметка Адамсберг не беше недоволен, че може да си
почине. Опъна краката си и постави ръце върху бедрата си.
— Не им казахте, че е мъртъв — обади се Ретанкур след няколко километра.
— И без това ще го научат утре. Напразно се разтревожихте, Лалиберте няма
никакви улики срещу мен. Това, което го яде, е анонимното писмо. Във вторник
свършвам с него и в сряда летим.
— Ако свършите във вторник, няма да летите в сряда.
— Защо?
— Защото ако се върнете в Монреал във вторник, те няма да си говорят
любезно с вас, а ще ви обвинят в убийство.
— Май обичате да драматизирате, Ретанкур.
— Просто наблюдавам. Една кола беше паркирана пред хотела. Следят ни още
от Гатино. Следят _вас_. Филибер Лафранс и Реал Ладусьор.
— Следенето не е обвинение. Влагате цялата си енергия в преувеличаване.
— Върху анонимното писмо, което Лалиберте не искаше да ви покаже, имаше
две тънки черни линии на пет сантиметра от горния край и на сантиметър от
долния.
— Фотокопие?
— Именно. С липсващ текст отгоре и отдолу. Монтаж, направен на бърза ръка.
Хартията, шрифтът и оформлението приличаха на тези на формулярите от стажа. Аз
се занимавах с досието в Париж, спомняте ли си? Ами тази формула — _Лично го е
извършил_? Не ви ли звучи по квебекски? Писмото е изфабрикувано в жандармерията.
— И с каква цел?
— За да се създаде приемлив мотив за шефовете ви да ви изпратят тук. Ако
Лалиберте беше обявил истинските си намерения, Брезийон никога нямаше да приеме
да ви екстрадира.
— Да ме екстрадира ли? Какви ги говорите, лейтенант? Лалиберте се чуди
какво съм правил през нощта на двайсет и шести, мога да го разбера. И аз се
чудя. Той се пита какво съм правил с Ноела, и това го разбирам. И аз се питам.
Но да му се не знае, Ретанкур, това не значи, че съм заподозрян.
— Днес следобед вие всички отидохте в общата зала и забравихте Ретанкур на
стола й. Спомняте ли си?
— Съжалявам, но можехте да дойдете с нас.
— Нищо подобно. Вече бях станала невидима и никой от тях не си даде
сметка, че ме оставят сама. Сама и в непосредствена близост до зелената папка.
Имах време да опитам.
— Какво да опитате?
— Да преснимам съдържанието й, фотокопията са в чантата ми.
Адамсберг се взря в лейтенанта в тъмното. Колата се движеше доста по-бързо
от разрешеното.
— И в Бригадата ли правите така? Свивате папки, когато ви хрумне?
— В Бригадата не изпълнявам охранителни функции.
— Карайте по-бавно. Не е сега моментът инспекторите да ни спрат с тази
бомба със закъснител в чантата ви.
— Прав сте — призна Ретанкур и вдигна крака си от газта. — Тия пусти
автоматични коли, без да искам, се увличам.
— Не само в това се увличате. Представяте ли си скандала, ако някой от
инспекторите ви беше пипнал на копирната машина?
— А вие представяте ли си скандала, ако не бях копирала досието? Беше
неделя и в жандармерията нямаше никой. Чувах шума от разговорите ви. При най-
малкото отместване на стол щях всичко да оставя на мястото му. Знам какво правя.
— Дали?
— Проучвали са ви. Най-подробно. Знаят, че сте спали с момичето.
— От хазяите й ли?
— Не. Но Ноела е имала тест за бременност в чантата си и пипетка урина.
— Била ли е бременна?
— Не. Няма тестове, които да ви дадат отговор само след три дни, но мъжете
не го знаят.
— Защо тогава е носела този тест? За бившето си гадже?
— За да ви тормози. Извадете доклада от чантата ми. Синята папка, страница
десета, ако не се лъжа.
Адамсберг отвори чантата, в която имаше всичко необходимо за оцеляване при
критични обстоятелства — клещи, въже, шперц, грим, ластик, нож, фенерче,
найлонови пликчета и какво ли не още. Комисарят запали лампата и отвори папката
на страница десета — изследване на урината на Кордел Ноела, улика РРТ 3067.
„Остатъчни следи от сперма — прочете той бързо. — Сравнение с проба СТГ 6712,
взета от чаршафите в апартамента на Адамсберг Жан-Батист. Сравнение ДНК
положително. Категорично потвърждение на сексуалния партньор“.
Под тези редове имаше две схеми на ДНК в двайсет и осем ленти, едната от
пипетката, другата от чаршафите. Съвършено идентични. Адамсберг прибра папката и
загаси лампата. Нямаше да му е кой знае колко неудобно да си говори за сперма с
лейтенанта си, но все пак й бе благодарен, че го остави да се запознае с
папката, без да коментира.
— Защо Лалиберте не обели и дума? — попита той тихо.
— Забавлява се, господин комисар. Пече ви на бавен огън. Наблюдава ви как
затъвате и това му доставя удоволствие. Колкото повече лъжете, толкова повече
расте купчината му от лъжесвидетелства.
— Дори и така да е — въздъхна Адамсберг. — Дори да знае, че съм спал с
Ноела, не виждам защо ще ме свърже с убийството й. Това е съвпадение.
— Не обичате съвпаденията.
— Не.
— Е, и той не. Девойката е била намерена до самата пътека.
Адамсберг замръзна.
— Не е възможно, Ретанкур — прошепна той.
— Напротив. В едно езерце — каза Ретанкур тихо. — Ще хапнем ли?
— Не съм много гладен.
— Аз пък ще хапна. Иначе няма да издържа. Вие също впрочем.
Ретанкур паркира на една отбивка и извади от чантата си два сандвича и две
ябълки. Адамсберг бавно задъвка, зареял поглед в пространството.
— Дори така да е. Какво доказва това? Ноела непрекъснато висеше на тази
пътека. От сутрин до вечер. Самата тя казваше, че е опасно. Не само аз минавах
по нея.
— Вече само вие. Ако не смятаме двамата гейове, на които Ноела Кордел
изобщо не им трябва. Ченгетата знаят много неща. Например че три часа сте
бродили по онези места, между десет и половина и един и половина сутринта.
— Нищо не съм видял, Ретанкур. Бях къркан, казах ви. Сигурно съм се
заблудил. Като паднах, загубих фенера си. Тоест вашия фенер.
Ретанкур измъкна от чантата си бутилка вино.
— Не знам дали е добро — каза тя. — Пийнете малко.
— Не искам повече да пия.
— Само няколко глътки. Моля ви.
Адамсберг се подчини, доста объркан. Ретанкур си взе обратно бутилката и
грижливо я запуши.
— Разпитвали са бармана от „Шлюза“. Казали сте за полицаите: _Хе са се
приближили, ха съм те надянал._
— Разправях му за баба ми. Много свястна жена.
— Свястна или не, но тези думи хич не са им харесали.
— Това ли е всичко, Ретанкур?
— Не. Знаят, че не помните нищо от онази нощ.
Двамата замълчаха и дълго не нарушиха тишината. Адамсберг се бе облегнал
назад с вдигнати към тавана очи, като човек, изпаднал в шок.
— За това съм казал само на Данглар — каза той глухо.
— Обаче и те знаят.
— Аз през цялото време минавах по тази пътека — продължи той със същия
безизразен глас. — Нямат нито подбуда, нито доказателства.
— Имат подбуда — теста за бременност, изнудването.
— Това е немислимо, Ретанкур. Машинация, дяволска машинация.
— На съдията?
— Защо не?
— Той е мъртъв, господин комисар.
— Все тая. Нямат доказателства.
— Имат. Момичето е носело кожен колан, купен същия ден.
— Той ми каза. И какво?
— Коланът е бил свален и захвърлен в листата до езерото.
 — Е и?
— Съжалявам, господин комисар. Снетите от колана отпечатъци са ваши.
Сравнили са ги с отпечатъците от апартамента ви.
Адамсберг седеше напълно неподвижно, изумен, замаян от вълните, които се
стоварваха отгоре му една след друга.
— Никога не съм виждал този колан. Никога не съм го свалял. Не съм срещал
момичето от петък вечерта.
— Знам — промърмори Ретанкур. — Само че вие им предлагате за извършител
само един стар мъртвец. А за алиби — загуба на паметта. Ще кажат, че сте били
обсебен от съдията, че брат ви е извършил онова убийство, че не сте били на себе
си. Че, озовал се в същите условия, пиян, в гората, лице в лице с бременна
девойка, сте възпроизвели деянието на Рафаел.
— Капанът прищраква — каза Адамсберг и притвори очи.
— Извинете ме за грубостта, но трябваше да знаете. Ще ви предявят
обвинение във вторник. Заповедта е готова.
Ретанкур хвърли огризката от ябълката през прозореца и отново подкара. Не
предложи волана на Адамсберг и той не й го поиска.
— Не съм го направил, Ретанкур.
— Безполезно е да го повтаряте на Лалиберте. Колкото и да отричате, той
няма да ви повярва.
Адамсберг внезапно се изправи.
— Но, лейтенант, Ноела е била убита с тризъбец. Къде бих могъл да намеря
подобно сечиво? На пътеката, материализирало се направо от въздуха?
Той рязко замълча и се отпусна на седалката.
— Какво има, господин комисар?
— Господи, обектът.
— Какъв обект?
— По средата на пътя имаше нещо като работна площадка с камионетка и
инструменти, опрени на дърветата. Изкореняваха изсъхналите дървета и садяха
кленове. Знаех за този обект. Могъл съм да мина покрай него, да видя Ноела, да
видя оръжието и да го използвам. Могат да кажат това, да. Защото в раните имаше
пръст. Защото тризъбецът се различаваше от тризъбеца на съдията.
— Могат да го кажат — потвърди Ретанкур със сериозен глас. — Това, което
им разказахте за съдията, не оправя нещата, напротив. Безумна, невероятна,
маниакална история. Ще я използват, за да ви обвинят. Имали са непосредствения
мотив, вие сте им подарили дълбоката причина.
— Умопомраченият, пиян, изпаднал в паника мъж. Аз, превъплътен в брат ми.
Аз, превъплътен в съдията. Аз — дезориентиран, напълно превъртял. Загубен съм,
Ретанкур. Фюлжанс ми видя сметката.
Ретанкур кара половин час, без да говори. Рухването на Адамсберг
изискваше, смяташе тя, дълга мълчалива почивка. Може би цели дни, ако можеха да
отидат до Гренландия. Но нямаше време.
— За какво мислите? — подхвана тя.
— За мама.
— Разбирам. Но не смятам, че сега е моментът.
— Човек мисли за майка си, когато вече нищо не може да направи. Е, вече
нищо не мога да направя.
— Разбира се, че можете. Да избягате.
— Свършено е с мен, ако избягам. Признание за вина.
— Свършено е с вас, ако се явите във вторник в жандармерията. Ще гниете
тук, докато излезе присъдата, и няма да има никакъв начин да се проведе
контраразследване. Ще лежите в канадските затвори и някой ден ще ви прехвърлят
във Френ с двайсетгодишна присъда минимум. Не, трябва да бягате, да се махнете
оттук.
— Чувате ли се какво говорите? Давате ли си сметка, че ако избягам, вие ми
ставате съучастничка?
— Напълно.
Адамсберг се обърна към лейтенанта си.
— А ако съм аз, Ретанкур? — изрече той.
— Трябва да бягате — отвърна тя, избягвайки въпроса.
— А ако съм бил аз, Ретанкур? — настоя Адамсберг, като повиши тон.
— Ако имате някакви съмнения, и с двама ни е свършено.
Адамсберг се наведе в сянката, за да я види по-добре.
— А вие не се ли съмнявате? — попита той.
 — Не.
— Защо? Не ме обичате и всичко е против мен. А не вярвате.
— Не. Вие не бихте убили.
— Защо?
Ретанкур леко са намуси и сякаш се поколеба как да формулира мисълта си.
— Да кажем, че това не ви интересува достатъчно.
— Сигурна ли сте?
— Доколкото човек може да е сигурен. Имате интерес да ми се доверите,
иначе наистина сте загазили. Вие не се защитавате и все повече затъвате.
В калта на мъртвото езеро, помисли Адамсберг.
— Не си спомням какво съм правил през онази нощ — повтори той механично. —
Лицето и ръцете ми бяха окървавени.
— Знам. Казал им го е пазачът.
— Може и да не е било моята кръв.
— Виждате ли? Затъвате. Приемате. Мисълта се промъква във вас като влечуго
и вие не се противите.
— Мисълта може би е била вече в мен, откакто възродих Тризъбеца. Може би
се е взривила, когато съм видял сечивото.
— Затъвате в неговия гроб — настоя Ретанкур. — Сам поставяте главата си на
дръвника.
— Ясно ми е.
— Господин комисар, размислете бързо. Кого избирате? Вас или мен?
— Вас — инстинктивно отвърна Адамсберг.
— Тогава да бягаме.
— Не става. Те не са глупаци.
— Нито ние.
— Вече са по следите ни.
— Не става дума да бягаме от Детройт. Заповедта за задържане вече е
изпратена в Мичиган. Във вторник сутринта се прибираме в хотел „Бребьоф“, както
е предвидено.
— И се измъкваме през мазето? Когато не ме видят да излизам навреме, ще
претърсят навсякъде. Ще обърнат наопаки стаята ми и цялата сграда. Ще установят,
че колата им е изчезнала, и ще блокират летищата. Никога няма да успея да
излетя. Нито дори да напусна хотела. Ще ме изгризкат като онзи Бабьоф.
— Но не те ще ни преследват, господин комисар. Ние ще ги заведем там,
където желаем.
— И къде е това?
— В моята стая.
— Вашата стая е не по-голяма от моята. Къде смятате да ме скриете? На
покрива? Те ще се качат на покрива.
— Естествено.
— Под леглото? В шкафа? Върху гардероба?
Адамсберг отчаяно сви рамене.
— Върху мен.
Комисарят се обърна към своя лейтенант.
— Съжалявам — каза тя, — но това ще трае само две-три минути. Няма друго
решение.
— Ретанкур, аз не съм фиба. В какво смятате да ме превърнете?
— Не вас, себе си ще превърна. В стълб.

XXXV

Ретанкур спря за два часа, за да поспят, така че в Детройт влязоха в седем

часа сутринта. Градът беше зловещ като стара разорена херцогиня, все още носеща
парцаливите си рокли. Мръсотията и мизерията бяха заместили отколешната пищност
на стария Детройт.
— Тази сграда трябва да е — посочи Адамсберг с карта в ръка.
Огледа високото здание, което беше доста почерняло, но в сравнително добро
състояние, както се оглежда исторически паметник. Какъвто зданието и беше, след
като в него мърдаше, спеше и живееше Рафаел. Непосредствено до сградата имаше
кафене.
— Прасетата паркират на двайсет метра зад нас — отбеляза Ретанкур. —
Правят се на хитреци. Какво си въобразяват? Че не знаем, че ги влачим с нас още
от Гатино?
Адамсберг се бе навел напред и скръстил ръце.
— Идете сам, господин комисар. Аз ще хапна в кафенето, докато ви чакам.
— Не мога — тихо каза Адамсберг. — А и има ли смисъл? И аз като него
бягам.
— Именно. Така няма да е сам, вие също. Вървете, господин комисар.
— Не разбирате, Ретанкур. Не мога. Краката ми са студени и вдървени,
занитен съм за пода с два чугунени винта.
— Може ли? — попита лейтенантът и постави четири пръста между лопатките
му.
Адамсберг кимна. След десет минути усети нещо като смазка, която потече по
бедрата му и им върна подвижността.
— Това ли направихте на Данглар в самолета?
— Не. Данглар само се боеше да не умре.
— А аз. Ретанкур?
— Вие се боите от обратното.
Адамсберг поклати глава и излезе от колата. Ретанкур се готвеше да влезе в
кафенето, когато той я хвана за ръката.
— Той е там — каза той. — На онази маса, в гръб. Сигурен съм.
Лейтенантът огледа посочения от Адамсберг силует. Без всякакво съмнение
гърбът беше гръб на брат. Ръката на Адамсберг все още я държеше.
— Влезте сам — каза тя. — Аз се връщам в колата. Направете ми знак кога да
дойда при вас. Бих искала да го видя.
— Рафаел ли?
— Да, Рафаел.
Адамсберг бутна стъклената врата с все още сковани крака. Приближи се до
Рафаел и постави ръце на раменете му. Човекът не трепна. Разгледа мургавите ръце
на раменете си, първо едната, после другата.
— Значи ме намери? — попита, без да мръдне.
— Да.
— Добре си направил.

От другата страна на тясната улица Ретанкур видя как Рафаел стана, как
братята се прегърнаха, как са заразглеждаха, вкопчени един в друг. Извади от
чантата си малък бинокъл и го насочи към Рафаел Адамсберг, чието чело докосваше
челото на брат му. Същото тяло, същата глава. Но колкото променливата хубост на
Адамсберг се появяваше като по чудо изпод хаотичните му черти, толкова хубостта
на брат му беше незабавна и бликаше от правилно построеното му лице. Бяха като
двама близнаци, порасли от един корен — единият в безредие, другият в хармония.
Ретанкур се отдръпна, за да хване Адамсберг в полупрофил. После рязко отпусна
бинокъла, ядосана на себе си, че се е осмелила да стигне твърде далеч, че е
понечила да открадне чуждото чувство.
Сега двамата с Адамсберг седяха и нямаха сила да си пуснат ръцете, които
образуваха затворен кръг. Ретанкур се облегна назад и леко потръпна. Прибра
бинокъла и затвори очи.

Три часа по-късно Адамсберг почука на прозореца на колата и повика

лейтенанта си. Рафаел ги нахрани и настани на едно канапе, като връчи на всеки
по чаша кафе. Братята не се отделяха един от друг на повече от петдесет
сантиметра, забеляза Ретанкур.
— Значи ще осъдят Жан-Батист. Сигурно ли е? — попита Рафаел лейтенанта.
— Сигурно е — потвърди Ретанкур. — Остава му само бягството.
— Под носа на десетина ченгета, които наблюдават хотела — обясни
Адамсберг.
— Не е невъзможно — каза Ретанкур.
— Каква е идеята ви, Виолет? — попита Рафаел.
С аргумента, че не е нито ченге, нито военен, Рафаел бе отказал да се
обръща към лейтенанта с фамилното й име.
— Довечера тръгваме обратно към Гатино — обясни Ретанкур. — Стигаме до
хотел „Бребьоф“ към седем сутринта, най-невинно и пред погледа на ченгетата.
Вие, Рафаел, тръгвате три часа и половина след нас. Можете ли?
Рафаел кимна.
 — Пристигате в хотела към десет и половина. Какво ще видят ченгетата? Един
нов клиент, който не ги интересува. Не той им трябва. Още повече че по това
време много хора влизат и излизат от хотела. Двамата, които ни следят, няма да
са дежурни утре, а новите няма да ви познаят. Ще се регистрирате с истинското си
име и ще се качите в стаята си.
— Ясно.
— Имате ли костюми? Костюми за делови срещи, с риза и вратовръзка?
— Имам три. Два сиви и един син.
— Чудесно. Елате с костюм и вземете и другия с вас. Сивия. И две палта,
две вратовръзки.
— Ретанкур, нали няма да натопите брат ми? — прекъсна я Адамсберг.
— Няма. Ще натопя само ченгетата от Гатино. Вие, господин комисар, щом
пристигнете, напускате стаята си, но така, сякаш сте избягали набързо.
Отърваваме се от вещите ви. Носите малко, така че няма да е трудно.
— Ще ги нарежем на парчета? Ще ги глътнем?
— Ще ги натикаме в голямата боклукчийска кофа на етажа, онова стоманено
нещо с капак.
— Всичко? Дрехите, книгите, самобръсначката?
— Всичко, включително служебното ви оръжие. Хвърляме вещите ви и спасяваме
кожата ви. Задържаме само портфейла и ключовете.
— Сакът няма да влезе в кофата.
— Ще го оставим в моя гардероб, празен, все едно че е мой. Жените носят
много багаж.
— Мога ли да задържа часовниците си?
— Да.
Двамата братя не я изпускаха от очи, единият с мек и разсеян, другият с
ясен и блестящ поглед. Рафаел Адамсберг притежаваше същата кротка гъвкавост като
брат си, но движенията му бяха по-живи, реакциите му по-бързи.
— Ченгетата ни очакват в жандармерията в девет часа — подзе Ретанкур,
местейки поглед от единия към другия. — След двайсет минути закъснение, не
повече, мисля, Лалиберте ще се опита да се свърже с комисаря в хотела. Няма да
получи отговор и ще бие тревога. Дежурните ще нахлуят в стаята му. Стаята ще е
празна, заподозреният ще е изчезнал. Точно това впечатление трябва да създадем —
че вече е избягал, че им се е изплъзнал измежду пръстите. Към девет и двайсет и
пет ще цъфнат в моята стая — да проверят дали не съм ви скрила.
— Скрила къде, Ретанкур? — попита Адамсберг неспокойно.
Ретанкур вдигна ръка.
— Квебекчаните са свенливи и сдържани — каза тя. — Няма голи жени по
кориците на списанията и по бреговете на езерата. На това разчитаме, на
целомъдрието им. Затова пък вие и аз — добави тя, като се обърна към Адамсберг —
ще трябва да зарежем всякакъв срам. Не сега е моментът да се изчервяваме. А ако
имате такова намерение, само си спомнете, че сте заложили главата си.
— Не съм забравил.
— Когато ченгетата влязат, аз ще съм в банята и по-точно във ваната.
Вратата ще е отворена. Нямаме особен избор на средства.
— А Жан-Батист? — попита Рафаел.
— Скрит зад отворената врата. Като ме видят, ченгетата ще отстъпят назад
към стаята. Аз ще се развикам, ще им се накарам за неуважението. От стаята те ще
ми се заизвиняват, ще замънкат, ще ми обяснят, че търсят комисаря. Нищо не знам,
ще им кажа, комисарят ми нареди да не мърдам от хотела. Те ще поискат да
претърсят банята. Отлично, но ако обичат да ми позволят да наметна нещо.
Отстъпват още малко, за да мога да изляза от ваната и да затворя вратата. Дотук
добре ли е?
— Следя мисълта ви — каза Рафаел.
— Навличам една хавлия, една много голяма хавлия, дълга чак до пода.
Рафаел трябва да ни я купи оттук. Ще ви дам мерките си.
— Какъв цвят да е? — попита Рафаел.
Любезният въпрос прекъсна тактическия устрем на Ретанкур.
— Бледожълто, ако може.
— Бледожълто — потвърди Рафаел. — После?
— С комисаря се намираме в банята, вратата е затворена. Ченгетата са в
стаята. Ясна ли ви е ситуацията, господин комисар?
— Напротив, точно тук нещо ми убягва. В баните обикновено има шкаф с
огледало и нищо друго. Къде смятате да ме заврете? Под пяната?
 — Върху мен, нали ви казах. Или по-скоро зад мен. Така ще образуваме едно
изправено тяло. Каня ги да влязат и шокирана стоя в ъгъла, с гръб към стената.
Те не са глупаци, ще претърсят банята основно, ще погледнат зад вратата, ще
бръкнат във ваната. За да ги смутя още повече, ще поотворя хавлията. Те няма да
смеят да ме погледнат, няма да рискуват да създадат впечатление на воайори. По
този въпрос си имат железни принципи и това е нашият коз. Като свършат с банята,
те излизат и ме оставят да се облека, отново със затворена врата. Докато
претърсват стаята, аз излизам, този път облечена, като естествено оставям
вратата отворена. Вие пак сте заели мястото си зад вратата.
— Лейтенант, не схванах етапа „едно изправено тяло“ — каза Адамсберг.
— Никога ли не сте участвали в ръкопашен бой? Не ви ли се е случвало
нападателят да ви се лепне отзад?
— Не, никога.
— Ще ви обясня хватката — каза Ретанкур и се изправи. — Да забравим кои
сме. Имаме един изправен индивид. Аз. Висок и дебел, това ни е шансът. И втори
индивид, по-лек и по-дребен. Вие. Вие сте под хавлията. Главата и раменете ви са
притиснати до гърба ми, ръцете ви плътно обвиват талията ми, тоест забити са в
корема ми, така че да не изпъкват. Сега краката. Увити около прасците ми,
стъпалата не докосват пода. Аз стоя в ъгъла на стаята със скръстени ръце и леко
разтворени крака, за да поема тежестта. Следите ли мисълта ми?
— Мили боже, Ретанкур, да не би да искате да се лепна за гърба ви като
маймуна?
— Дори като морски език. Да се лепнете, това е идеята. Цялата работа ще
трае не повече от две минути. Банята е съвсем малка и претърсването ще продължи
кратко. Те няма да ме гледат. Аз няма да мърдам. Вие също.
— Това е нелепо, Ретанкур. Ще ме видят.
— Няма. Аз съм дебела. Ще съм се увила в хавлията, ще стоя в ъгъла с лице
към тях. За да не се плъзнете по кожата ми, ще си сложа колан под хавлията, за
да се държите за него. На него ще закрепим и портфейла ви.
— Прекалено тежко ще ви е — каза Адамсберг и поклати глава. — Аз тежа
седемдесет и две кила, давате ли си сметка? Това е лудост. Няма да стане.
— Ще стане, защото вече съм го правила два пъти, господин комисар. За брат
ми, когато ченгетата го търсеха за някоя лудория. На деветнайсет години той беше
горе-долу с вашия ръст и тежеше седемдесет и девет кила. Навличах халата на баща
ми и той се лепваше за гърба ми. Издържахме четири минути без проблеми. Ако това
може да ви успокои.
— Щом Виолет казва — намеси се Рафаел, леко смаян.
— Щом казва — повтори Адамсберг.
— Едно нещо трябва да уточним, преди да вземем окончателно решение. Не
можем да си позволим да хитруваме и да се провалим. Правдоподобието е нашето
оръжие. Аз ще бъда наистина гола в банята, това се разбира от само себе си, и
следователно наистина гола под хавлията. А вие наистина ще сте закачен за гърба
ми. Можете да си сложите шорти, но никакви други дрехи. От една страна, дрехите
се пързалят, от друга, пречат на хавлията да пада нормално.
— Получават се гънки — каза Рафаел.
— Именно. Не можем да рискуваме. Ясно ми е, че е притеснително, но не
мисля, че сега е моментът да проявяваме свенливост. По този въпрос трябва да се
разберем отсега.
— Това няма да ме притеснява — колебливо каза Адамсберг, — ако вас не ви
притеснява.
— Отгледала съм четирима братя и смятам, че в някои екстремни условия
смущението е лукс. А ние сме поставени в екстремни условия.
— Добре де, Ретанкур, дори ако излязат от стаята ви, без да са ни
разобличили, те няма да прекратят наблюдението. Ще преобърнат хотел „Бребьоф“
надолу с главата.
— Естествено.
— Така че лепнат или не, аз няма как да напусна сградата.
— Той ще я напусне — каза Ретанкур, като посочи Рафаел. — Тоест вие чрез
него. Вие ще напуснете хотела в единайсет часа с неговия костюм, връзка, обувки
и палто. Ще ви подстрижа като него, щом пристигнем. Никой нищо няма да забележи.
Отдалеч не е лесно да ви различат. При това всички знаят, че се обличате
небрежно. Докато бизнесменът е в син костюм и са го видели да влиза в хотела в
десет и половина. В единайсет излиза и на тях им е все тая. Бизнесменът, тоест
вие, господин комисар, спокойно ще отидете до колата си.
 Седнали един до друг, двамата Адамсберг слушаха лейтенанта като
омагьосани. Адамсберг започваше да схваща гениалността на плана, основан на два
обикновено вражески елементи — дебелината и финеса. Обединени, те придобиваха
необичайна сила, истински таран, способен да удари с точността на игла за шиене.
— После? — попита Адамсберг, който започваше да се съживява.
— Качвате се в колата на Рафаел, оставяте я в Отава, на ъгъла на Норт
стрийт и булевард Лорие. Оттам взимате автобуса за Монреал от единайсет и
четирийсет. Истинският Рафаел ще тръгне доста по-късно, вечерта или на другата
сутрин. Ченгетата вече ще са вдигнали обсадата. Той ще си вземе колата и ще се
прибере в Детройт.
— Но защо да не направим нещо по-просто? — предложи Адамсберг. — Рафаел
пристига преди телефонното обаждане на Лалиберте, аз взимам костюма му и колата
му и се изнизвам, преди да са вдигнали тревога. А той тръгва веднага след мен с
автобуса. Така ще си спестим риска с ръкопашния бой в банята. Когато дойдат,
няма да намерят никого, нито мен, нито него.
— Но ще прочетат името му в регистъра или, ако се представи само като
посетител, ще узнаят за краткия му престой в хотела. Не усложняваме нещата за
удоволствие, господин комисар, а за да не натопим Рафаел. Ако дойде, преди да е
установено бягството, неминуемо ще го засекат. Ченгетата ще разпитат служителя
на рецепцията и ще научат, че Рафаел Адамсберг се е регистрирал сутринта в
хотела и после веднага е излязъл. Или че сте имали гост. Веднага ще разберат, че
е станала подмяна, ще пипнат Рафаел в Детройт и ще го обвинят в съучастничество.
Ако обаче дойде в хотела, след като са претърсили стаите и са установили
бягството, ще мине незабелязан покрай другите клиенти и няма да бъде заподозрян
в нищо. В най-лошия случай, ако ченгетата забележат името му впоследствие, няма
да могат да го укорят, че е дошъл да посети брат си и че го е изпуснал — това не
е престъпление.
Адамсберг внимателно изгледа Ретанкур.
— Толкова е очевидно — каза той. — Рафаел трябва да дойде по-късно, как не
се сетих. А уж съм ченге. Да не би да съм забравил да разсъждавам логично?
— Като ченге не сте забравили. Но в случая реагирате като преследван
престъпник, а не като ченге. Временно сте сменили занаята, сега сте от
неблагоприятната страна, там, където слънцето ви свети в очите. Ще се оправите,
като се приберете в Париж.
Адамсберг кимна. Преследван престъпник и рефлекси за бягство, без общ
поглед върху ситуацията, нито способност за анализ на подробностите.
— А вие? Вие кога ще се измъкнете?
— Когато претърсят целия сектор и разберат, че са прецакани. Тогава ще
вдигнат наблюдението и ще тръгнат да ви търсят по пътищата и летищата. С вас ще
се срещнем в Монреал веднага щом се разкарат.
— Къде?
— У един добър френд. Не ме бива за свалки по пътеките, но имам приятели
навсякъде. От една страна, защото умея да се сприятелявам, от друга, защото
приятелите могат да бъдат полезни. Базил със сигурност ще ни приюти.
— Чудесно — промърмори Рафаел, — чудесно.
Адамсберг мълчаливо поклати глава.
— Рафаел — каза Ретанкур и стана, — можете ли да ми дадете една стая? Бих
искала да поспя. Ще трябва да шофирам цяла нощ.
— И ти трябва да поспиш — каза Рафаел на брат си. — Докато си почивате, ще
отида да купя хавлията.
Ретанкур написа мерките си на лист хартия.
— Не мисля, че двамата ни преследвачи ще тръгнат след вас — каза тя. — По-
скоро ще останат да дебнат пред сградата. Купете и малко хранителни продукти,
хляб, зеленчуци. Така ще изглежда по-безобидно.

Излегнат на леглото на брат си, Адамсберг така и не можа да заспи. Мисълта

за нощта на 26 октомври го мъчеше като физическа болка. Пиян на онази пътека и
обзет от бяс срещу Ноела и целия свят. Срещу Данглар, Камий, младия татко,
Фюлжанс — истински снаряд от омраза, който от известно време насам не съумяваше
да контролира. Пътеката. Тризъбецът, много ясно. Толкова е удобен за
изкореняване на дървета. Беше го видял, когато разговаряше с пазача или когато
минаваше през гората. Знаеше, че е там. Върви нафиркан през нощта, обсебен от
мисълта за съдията и от необходимостта да намери брат си. Вижда Ноела, която го
дебне, сякаш е плячка. Снарядът от омраза експлодира, пътят към брат му е
открит, съдията влиза под кожата му. Взема оръжието. Кой друг би минал по тази
пуста пътека? Зашеметява девойката. Издърпва кожения колан, който му прегражда
достъпа до корема. Захвърля го в храстите. И убива с тризъбеца. Пробива леда на
езерото, завлича мъртвата в дупката, затрупва я с камъни. Точно както бе
направил трийсет години по-рано в река Торк с шилото на Рафаел. Същите жестове.
Хвърля тризъбеца в Утауе, чиито водопади го отнасят към Свети Лаврентий. После
дълго броди, накрая изпада в безсъзнание. Когато се пробужда, всичко е потънало
в недостъпните дълбини на паметта.
Адамсберг усети, че се вледенява, и се зави по-плътно с юргана. Бягство.
Ръкопашен бой. Да се залепи гол за кожата на тази жена. Екстремни условия. Да
избяга и да живее като преследван убиец, какъвто може би беше.
Смени занаята, смени гледната точка. Стани отново ченге, за малко. Един от
въпросите, които бе задал на Ретанкур и бе забравил покрай катастрофалната
зелена папка, отново изплува в съзнанието му. Как Лалиберте е научил, че не
помни какво се е случило през онази нощ? Явно някой му бе подхвърлил
информацията. А само Данглар знаеше. И кой е подсказал на суперинтенданта, че
преследването на съдията се е превърнало в негова фиксидея? Само Данглар знаеше
каква роля играе съдията в живота му. Данглар, който от една година насам го
гледаше накриво заради Камий. Данглар, който бе сменил лагера и го бе оскърбил.
Адамсберг затвори очи и прекара ръка по лицето си. Чистият Адриен Данглар.
Неговият благороден и верен заместник.

В шест часа вечерта Рафаел влезе в стаята. Взря се в спящия си брат, в

това лице, което му връщаше детството. Седна на леглото и леко разтърси
Адамсберг за рамото.
Комисарят се изправи на лакът.
— Време е да тръгваш, Жан-Батист.
— Време е да бягам — каза Адамсберг, седна и затърси обувките си в
тъмното.
— Вината е моя — каза Рафаел след малко. — Аз ти провалих живота.
— Не говори така. Нищо не си провалил.
— Провалих ти живота.
— Не си.
— Напротив. И теб натиках в тинята на Торк.
Адамсберг бавно завърза едната си обувка.
— Мислиш ли, че е възможно? — попита той. — Мислиш ли, че съм я убил?
— А аз? Мислиш ли, че съм я убил?
Адамсберг погледна брат си.
— Ти не би могъл да нанесеш три удара в права линия.
— Спомняш ли си колко хубава беше Лиз? Лека и вихрена като вятър.
— Но аз не бях влюбен в Ноела. И съм имал на разположение тризъбец. Така
че е било възможно.
— Само възможно.
— Възможно или много възможно? Много възможно или много вярно, Рафаел?
Рафаел подпря брадичката си с ръка.
— Моят отговор е твоят отговор — каза той.
Адамсберг завърза и другата си обувка.
— Помниш ли, когато един комар ти беше влязъл в ухото и остана там два
часа?
— Да — усмихна се Рафаел. — Бръмченето му ме подлудяваше.
— И се бояхме да не полудееш наистина, преди комарът да умре. Затъмнихме
къщата и аз дълго държах до ухото ти запалена свещ. Идеята беше на кюрето
Грегоар. „Ще прогоним от теб злия дух, момче“. Шегички на свещеник. Спомняш ли
си? И комарът пропълзя по ушния ти канал и се отправи към пламъка. И си опърли
крилата с лек шум. Спомняш ли си шума?
— Да. Грегоар каза: „Дяволът пука в огъня на ада“. Шегички на свещеник.
Адамсберг взе пуловера и сакото си.
— Мислиш ли, че е възможно, много възможно? — подзе той. — Да измъкнем
нашия демон от тунела му с малко светлинка?
— Ако е в ухото ни.
— Там е, Рафаел.
— Знам. Чувам го нощем.
 Адамсберг облече сакото си и отново седна до брат си.
— Мислиш ли, че ще го накараме да излезе?
— Ако съществува, Жан-Батист. Ако не сме ние.
— Само двама души вярват, че не сме. Един малко глуповат сержант и една
леко превъртяла старица.
— И Виолет.
— Не знам дали Ретанкур ми помага по задължение или по убеждение.
— Няма значение. Слушай я, тя е великолепна жена.
— В какъв смисъл? Хубава ли ти се струва? — учуди се Адамсберг.
— Да, разбира се, че е хубава.
— А планът й? Смяташ ли, че ще успее?
Произнасяйки тази фраза, Адамсберг изпита усещането, че е отново малко
момче и заедно с брат си заговорничат в планината. Да се гмурнат възможно най-
надълбоко в Торк, да отмъстят на бакалката за проклетията й, да издълбаят с нож
рога на вратата на съдията, да излязат през нощта, без да събудят никого.
Рафаел се поколеба.
— Ако издържи тежестта ти.
Братята си стиснаха ръцете, както правеха като малки, преди да се хвърлят
в Торк.

XXXVI

Адамсберг и Ретанкур се редуваха на кормилото по обратния път, следвани от

колата на Лафранс и Ладусьор. Когато наближиха Гатино, комисарят събуди
Ретанкур. Беше я оставил да спи възможно най-дълго, толкова се боеше да не се
огъне под тежестта му.
— Този Базил — каза той, — сигурна ли сте, че ще ме приеме? Ще пристигна
преди вас, сам.
— Ще му напиша бележка. Вие ще му обясните, че сте моят шеф и че аз ви
пращам. Оттам ще се обадим на Данглар да ни изпрати фалшиви документи колкото се
може по-бързо.
— Не и Данглар. Не се свързвайте с него по никакъв повод.
— Защо?
— Никой друг не знаеше, че ми се губят часове.
— Данглар е най-лоялният човек, когото познавам — шокирано каза Ретанкур.
— Той ви е предан и няма никаква причина да ви предаде на Лалиберте.
— Не е така, Ретанкур. От една година насам Данглар ми е сърдит. Но не
знам до каква степен.
— Заради спора ви за Камий?
— Откъде знаете?
— Говореше се в Клюкарника. Тази зала е истински кувьоз, в нея се ражда и
расте всичко, за каквото се сетите. Понякога дори някои добри идеи. Но Данглар
не говори. Той е лоялен.
Лейтенантът се намръщи.
— Не съм сигурен — каза Адамсберг. — По-добре не му се обаждайте.

В седем и четирийсет и пет стаята на Адамсберг беше изпразнена и

комисарят, по шорти и по два часовника, седеше пред Ретанкур, която го
подстригваше и изхвърляше всеки кичур в тоалетната, за да не оставя следи.
— Къде сте се научила да подстригвате?
— При един фризьор, преди да се отдам на масажа.
Ретанкур трябва да е живяла няколко живота, си каза Адамсберг, оставяйки
се да му въртят главата във всички посоки, успокоен от леките жестове и
равномерното щракане на ножиците. В осем и десет лейтенантът го заведе пред
огледалото.
— Абсолютно същата прическа, нали? — попита тя, зарадвана като девойка,
изкарала изпита си.
Абсолютно. Рафаел носеше по-късо подстригани коси от него, изтънени отзад
на черепа. Адамсберг бе променен, изглеждаше по-строг и по-достолепен. Да, с
костюм и вратовръзка щеше да измине няколкото метра до колата, без ченгетата да
реагират. Още повече че в единайсет часа вече щяха да са убедени, че отдавна е
избягал.
 — Не беше трудно — усмихнато каза Ретанкур, която явно ни най-малко не се
безпокоеше за онова, което им предстоеше.

В девет и десет лейтенантът беше вече във водата, а Адамсберг зад вратата,
и двамата в абсолютно мълчание.
Адамсберг бавно вдигна ръка, за да погледне часовниците си. Девет часът и
двайсет и четири минути и половина. Три минути по-късно ченгетата дебаркираха в
стаята. Ретанкур му бе препоръчала да си наложи да диша бавно и той си налагаше.
Последваха стъписването на ченгетата пред отворената баня и обидите,
отправени им от Ретанкур, точно както беше предвидено. Лейтенантът им затръшна
вратата под носа и след не повече от десет секунди позата „едно изправено тяло“
беше постигната без проблеми. Със зъл глас Ретанкур даде разрешение за влизане и
дайте да свършваме, да му се не види! Адамсберг здраво се държеше за талията и
за колана, краката му не докосваха пода, бузата му се притискаше до влажния
гръб. Смяташе, че мокрият му лейтенант ще рухне, щом си отлепи краката от
земята, но нищо подобно не се случи. Стълбът, за който бе говорила Ретанкур,
стърчеше в цялото си великолепие. Комисарят се чувстваше закачен така солидно,
както ако бе прегърнал стъбло на клен. Лейтенантът дори не се поклати, дори не
се опря на стената. Стоеше права, със скръстени върху хавлията ръце, без нито
един от мускулите й да потрепне, и създаваше впечатление за съвършена солидност,
което изуми Адамсберг и внезапно го успокои. Струваше му се, че може да си
прекара така удобно настанен цял час без никаква засечка. Тъкмо се бе пропил от
усещането за непоклатима стабилност, и ченгето приключи с претърсването, излезе
от банята и затвори вратата. Ретанкур бързо се облече и отиде в стаята, като
продължаваше да хока трите ченгета за това, че бяха нахълтали в банята й.
— Почукахме, преди да влезем — оправдаваше се непознат глас.
— Нищо не съм чула! — извика Ретанкур. — И не ми разхвърляйте нещата.
Повтарям ви, че комисарят ми е дал нареждане да не мърдам оттук. Искаше да бъде
сам с шефа ви тази сутрин.
— Колко часа беше на циферблата ви, когато ви го каза туй?
— Каза ми го, когато спряхме пред хотела, към седем часа. В момента трябва
да е с Лалиберте.
— Христосе! Не е! Издухал го е вятърът, вашия бос!
Иззад вратата, където отново се бе скрил, Адамсберг чу изненаданото и
шокирано мълчание на Ретанкур.
— Трябваше да отиде в жандармерията в девет часа — заяви тя. — Това поне
го знам.
— Ама не е отишъл! Вързал ни е ламарина и е отплувал!
— А, не, не би ме оставил тук. Винаги работим в тандем.
— Запалете си фаровете, лейтенант. Вашият бос ви е преметнал.
— Не разбирам — инатеше се Ретанкур.
Един друг глас, на Филип-Огюст, помисли Адамсберг, я прекъсна.
— Никъде нищо — каза той.
— Нищо — потвърди сухият глас на Портланс.
— Да не те безпокои туй — рече първият. — Ще го пипнем. Да тръгваме,
момчета, да претърсим хотела.
И след като още веднъж се извиниха за несръчното си нахлуване, ченгетата
излязоха от стаята.

В единайсет часа, със сив костюм, бяла риза и вратовръзка, Адамсберг

спокойно се отправи към колата на брат си. Дори не погледна към ченгетата, които
щъкаха във всички посоки. В единайсет и четирийсет автобусът му потегли към
Монреал. Ретанкур му препоръча да слезе на предпоследната спирка. В джоба си
имаше само адреса на Базил и една бележка от лейтенанта.
Следейки с поглед дърветата, които прелитаха край пътя, той си помисли, че
никога не бе разполагал с по-безопасно убежище от бялото тяло на Ретанкур. То
беше дори по-добро от планинската бърлога на стария му чичо. Как бе издържала?
Това си оставаше пълна мистерия. Която цялата химия на Воазне не би могла да
разгадае.

XXXVII
 Луисез и Санкартие без желание влязоха за рапорт в кабинета на Лалиберте.
— Босът съвсем е луднал — тихо каза Луисез.
— Цяла сутрин ругае като каруцар — усмихна се Санкартие.
— И това те забавлява?
— Това, дето ме забавлява, Берт, е как Адамсберг ни преметна. Хубав номер
му разигра на Лалиберте.
— Смей се колкото щеш, обаче сега ние ще оперем хавлията.
— Не сме криви ние, Берт, ние направихме каквото можахме, окей? Искаш ли
аз да му говоря? Не ме е страх от него.

Лалиберте стоеше прав насред кабинета си и издаваше последните заповеди —

да се разпространи снимката на заподозрения, да се проверяват документите по
пътищата и по летищата.
— Е? — извика той и остави слушалката. — Докъде я докарахте?
— Претърсихме целия парк, господин главен суперинтендант — отвърна
Санкартие. — Никой. Може да е отишъл да походи и да му се е случило
произшествие. Да не е пък срещнал мечка?
Лалиберте рязко се обърна към сержанта.
— Ама ти съвсем си изпуснал влака, Санкартие. Още ли не си разбрал, че се
е издухал?
— Не сме сигурни. Беше казал, че ще се върне. Той си спазва обещанията,
нали ни даде досиетата за съдията.
Лалиберте удари с юмрук по масата.
— Пет пари не му струва историята! Чекирай го ей туй — каза той и подаде
на сержанта един лист. — Убиецът му е мъртъв от шестнайсет години! Така че сядай
му отгоре и се завърти.
Санкартие без особена изненада се запозна с датата на смъртта на съдията и
поклати глава.
— Може съдията да си има подражател — кротко предположи той. — Онова с
тризъбеца добре изглеждаше.
— Много му е дърта историята. Истината е, че ни изцака. Това е.
— Нямам чувството, че лъжеше.
— Ако не е лъгал, става още по-лошо. Значи му ври и кипи в главата и му се
привиждат привидения.
— Нямам чувството, че беше луд.
— Не карай децата да се смеят, Санкартие. Историята му е зашита с бели
конци.
— Обаче не ги е измислил онези убийства.
— От няколко дена, сержант, не си съвсем в клас — каза Лалиберте и направи
знак на Санкартие да седне, — а от моето търпение е останала само една капка.
Така че хвани си логиката с две ръце и слушай. Онази вечер Адамсберг не е бил
като себе си, тъй ли е? Толкова е бил пил, че съвсем се е бил напил, тъй ли е?
Когато излязъл от „Шлюза“, вървял на зигзази и дори не можело да му се говори.
Така рече келнера, тъй ли е?
— Тъй е.
— И бил агресивен. „Ха са се приближили ченгетата, ха съм те надянал“.
_Надянал_, Санкартие, туй да ти напомня нещо? Нещо като оръжие?
Санкартие кимна.
— Бил е в любов с онази блондинка. А блондинката е ходела по пътеката, тъй
ли е?
— Тъй е.
— Може да му е била ритника, може да е бил ревнив като гълъб. Може ли?
— Може — каза Санкартие.
— Или пък според мен му е наговорила разни глупости и се е правила, че
чака бебе. Може би е искала да се омъжи насила. И нещата са се сговнили. Той не
се е борил с клон, Санкартие, борил се е с нея.
— Дори не знаем дали я е срещнал.
— Какви ги плещиш ти?
— Казвам, че засега нямаме доказателства.
— До гуша ми дойдоха твоите обструкции, Санкартие. Имаме цяла торба
доказателства! Имаме отпечатъците му върху колана!
— Може да ги е оставил преди, а? След като я е познавал…
 — Да не си заспал на двете си уши, сержант? Колана тя тъкмо си го била
купила. В един момент там на пътеката той видял гърлата. И изведнъж му станало
черно пред очите и я убил.
— Разбирам го туй, господин началник, но не мога да го повярвам. Не
намирам връзка между Адамсберг и убийство.
— Не се занасяй с туй, Санкартие. Познаваше го от две седмици и какво
знаеше за него? Нищо. Той е коварен като дръглива крава. Убило я е, проклетото
куче. Доказателството е, че има празно място в главата. Онуй, дето го е правил
през оная нощ, не го помни. Изтрил го е с гумата. Тъй ли е?
— Тъй е — каза Санкартие.
— Ами тогава пипнете ми го проклетника. Скъсайте се да работите овъртайм,
но ми го докарайте ей тука.

XXXVIII

Пристигането на един изтощен индивид без багаж не смути Базил, тъй като
човекът му беше препоръчан в бележката, написана от Виолет, която струваше
колкото правителствен пропуск.
— Тук добре ли ще ти е? — попита той, като го въведе в една малка стая.
— Да. Много благодаря, Базил.
— Ще хапнеш нещо, преди да си легнеш. Голяма жена е Виолет, а?
— Богинята Земя, би могло да се каже.
— Та значи тя ей тъй изцака всички ченгета в Гатино, а? — доволно попита
Базил. — Как успя?
Явно Базил беше в течение. Беше малко човече с розов тен и очи, уголемени
от очила с червени рамки.
Адамсберг му разказа накратко операцията.
— Не — рече Базил и донесе сандвичи. — Не ми резюмирай. Разправи ми
нашироко и надълго.
И Адамсберг изложи с най-големи подробности епопеята Ретанкур от системата
й „невидимост в жандармерията“ до системата й „стълб“. Това, което за Адамсберг
беше истинска катастрофа, хвърляше Базил във възторг.
— Едно не ми е ясно — заключи комисарят, — как не падна. Аз тежа
седемдесет и две кила.
— Ами трябва да го разбереш туй. Виолет превръща енергията си, в каквото
иска.
— Знам, нали ми е лейтенант.
Беше ми, помисли той, влизайки в стаята си. Защото, дори да успееше да
прекоси Атлантика, нямаше да се върне в Бригадата и да седна с крака на масата.
Избягал търсен престъпник. По-късно, каза си. Да разпределим пробите, да ги
разрежем на лентички, да ги поставим една по една върху предметното стъкло.

Ретанкур дойде към двайсет и един часа. Базил ентусиазирано й приготви

стаята, вечерята и изпълни всичките й нареждания. Купи за Адамсберг дрехи,
самобръсначка, тоалетни принадлежности и необходимите провизии за една седмица.
— Мина прекрасно — обяви тя, докато ядяха палачинките с кленов сироп,
приготвени от Базил.
Което напомни на Адамсберг, че още не е купил кленов сироп за Клемантин.
— Ченгетата отново дойдоха към петнайсет часа. Аз си четях на леглото,
ужасно разтревожена и убедена, че ви се е случило нещастие. Лейтенантът се
безпокои за своя шеф. Горката Жинет, почти й домъчня за мен. И Санкартие беше с
тях.
— Как е той? — живо попита Адамсберг.
— Разстроен. Струва ми се, че ви харесва.
— И аз го харесвам — каза Адамсберг, който си представи мъките на
сержанта, открил, че новият му приятел е набучил на вила една девойка, чисто и
просто.
— Разстроен и не особено убеден — уточни Ретанкур.
— В жандармерията го мислят за глупак. Портланс казва, че имал вода в
главата.
— Портланс има много здраве.
— Значи Санкартие не беше на тяхното мнение?
 — Така изглеждаше. Държеше се крайно сдържано, сякаш не искаше да си цапа
ръцете. Не желаеше да става съучастник. И миришеше на бадемово мляко.
Адамсберг отказа да си вземе втора палачинка. Мисълта, че Санкартие
Добрия, облян с бадемово мляко, не го бе хвърлил на кучетата, му дойде добре.
— Доколкото разбрах от разговорите по коридорите, Лалиберте бил бесен.
Вдигнали са наблюдението два часа по-късно и са опразнили парка. Тръгнах си
съвсем спокойно. Колата на Рафаел пак беше на паркинга на хотела. Минал е между
капките. Хубав мъж е брат ви.
— Да.
— Можем да говорим пред Базил — продължи Ретанкур и наля вино в чашите. —
За документите не искате Данглар. Добре. Имате ли си верен фалшификатор в Париж?
— Познавам няколко бивши, но не бих заложил и сантим на тях. Нямам им
вяра.
— Аз имам само един, но пък е сигурен. Можеш да му се довериш със
затворени очи. Само че, ако го използваме, ще трябва да ми гарантирате, че няма
да му създавате неприятности. Няма да ми задавате въпроси и няма да ме издавате
дори ако Брезийон ви пипне и започне да ви разпитва.
— Това се разбира от само себе си.
— Освен това бива го да краде коли. Отдавна не го прави, но ще го направи,
ако го помоля.
— Да не е брат ви? — попита Адамсберг. — Онзи под пеньоара ви?
Ретанкур остави чашата си с вино.
— Как се сетихте?
— По безпокойството ви. И по многото думи, които изговорихте.
— Отново ставате ченге, господин комисар.
— Понякога. За колко време може да ги изработи?
— За два дни. Утре ще си направим нови глави и нови паспортни снимки. Ще
му ги сканираме. В най-добрия случай паспортите ще са готови в четвъртък. По
бързата поща можем да ги получим следващия вторник и да отлетим същия ден. Базил
ще ни купи билети. Билети за два различни полета, Базил.
— Дадено — каза Базил. — Те търсят двойка, така че е разумно да се
разделите.
— Ще ти изпратим парите от Париж. Ще трябва ти да се занимаваш с всичко,
като майка на разбойници.
— Естествено — потвърди Базил, — вие няма да си показвате навън носовете и
няма да плащате с вашите кредитни карти. Снимката на комисаря ще се появи още
утре в „Дьовоар“. И твоята също, Виолет. Откакто си се измъкнала от хотела, без
да кажеш здрасти, не си в най-добра позиция.
— Седем дни затвор — преброи Адамсберг.
— Не е болка за умирачка — каза Базил. — Тук има с какво да се занимаваме.
Освен това ще четем пресата, ще пишат за нас и ще бъде забавно.
Базил не вземаше нищо на сериозно, дори факта, че е приютил потенциален
убиец. Думата на Виолет беше закон и той го спазваше.
— Обичам да се разхождам — усмихна се Адамсберг.
— Тук има един дълъг коридор. Там ще се разхождате. Виолет, за новата ти
външност ще ти отива да си като разочарована буржоазка. Става ли туй? Утре много
рано ще ида да попазарувам. Ще ти купя костюм, колие и кестенява боя за коса.
— Добре звучи. За комисаря си мислех, че трябва да е много плешив, три
четвърти от черепа му да е гол.
— Чудесно — одобри Базил. — Това преобразява мъжа. Костюм на малки бежови
и кафяви карета, плешивина и малко коремче.
— Побелели коси — добави Ретанкур. — Купи и фон дьо тен, бих искала да го
направя по-блед. И лимон. Ще ни трябват качествени продукти.
— Колегата, който води рубриката за кино, е добър френд. Познава
снабдителите на студията като джоба си. Още утре ще ми достави каквото ни
трябва. А снимките ще проявя в лабораторията.
— Базил е фотограф — обясни Ретанкур. — В „Дьовоар“.
— Журналист?
— Да — каза Базил и го потупа по рамото. — С една страхотна новина, която
вечеря на масата ми. Ето че си седнал върху гнездо на оси. Не те ли е страх от
туй?
— Има известен риск — поусмихна се Адамсберг.
Базил искрено се разсмя.
— Знам да си затварям човката, господин комисар. И съм далеч по-малко
опасен от вас.

XXXIX

Адамсберг бе изминал поне десетина километра в коридора на Базил и с

удоволствие би повървял на летището в Монреал след цяла седмица затвор. Но
наоколо гъмжеше от полицаи, та се отказа от мисълта за разходка.
Погледна се в един прозорец, за да провери доколко правдоподобно е
отражението му на шейсетинагодишен търговски представител. Ретанкур го беше
променила до неузнаваемост и той се бе оставил в ръцете й като кукла. Базил се
забавляваше много от преображението му. „Направи го тъжен“ — посъветва той
Виолет и тя го послуша. Под изскубаните и избелени вежди погледът на Адамсберг
много се промени. Ретанкур стигна дотам, че поизбели и миглите му, а половин час
преди да тръгнат, капна сок от лимон в очите му. Зачервената роговица на фона на
бледото лице му придаваше уморен и болнав вид. Обаче устните, носът, ушите
останаха непроменени и му се струваше, че крещят името му.
Бе сложил новите документи в джоба си и непрекъснато проверяваше дали са
там. Жан-Пиер Емил Роже Фьойе — това име бе написал братът на Виолет в един
съвършено подправен паспорт. Вътре фигурираха дори печатите от летищата в Роаси
и Монреал, които свидетелстваха за пътуването му Париж — Квебек. Майсторска
работа. И братът бе способен колкото сестрата. Явно ставаше дума за семейство от
експерти.
Истинските му документи бяха останали у Базил за в случай че му претърсят
багажа. Забележителен френд, този Базил, който не пропусна нито ден да донесе
вестник. Заклеймяващите статии за избягалия убиец и съучастничката му доставяха
неподправена радост на фотографа, който освен всичко друго се държеше към
Адамсберг и крайно внимателно. За да не се чувства много самотен, често го
придружаваше в разходките му по коридора. Бе любител на природата и планинар, та
разбираше, че затворникът му „има някои нетърпения“. Двамата крачеха напред-
назад, говореха си и само след няколко дни Адамсберг знаеше всичко за
блондинките на Базил, за географията на Канада, за Ванкувър и Гаспези. От своя
страна Базил не беше чувал за бодливата риба от езерото Пинк и си обеща да я
навести. Както и Страсбургската катедрала, ако някой ден мине през малка
Франция, добави Адамсберг.

Докато чакаше на гишето за проверка на документите, се опитваше да

изпразни главата си, както би направил Жан-Пиер Емил Роже Фьойе, който отиваше в
Париж, за да продаде кленовия си сироп. И странно, но умението да не мисли за
нищо, което му бе толкова присъщо и дори прекалено присъщо обикновено, през този
ден се оказа особено трудно постижимо. Той, който се разсейваше без всякаква
причина, изпускаше големи части от разговора и безцелно витаеше из облаците,
внезапно онемя, а главата му загъмжа от мисли, когато служителят на гишето взе
паспорта му за проверка.
Но Жан-Пиер Емил Роже Фьойе ни най-малко не заинтересува вардияните и
когато се озова в залата на заминаващите, Адамсберг се отпусна дотам, че купи
шишенце със сироп. Типично за Жан-Пиер Емил Роже Фьойе, който и в този момент
мислеше за майка си. Бученето на моторите и излитането го изпълниха с покой,
какъвто Данглар никога не би изпитал. Погледа как се отдалечават канадските земи
и си представи стотици объркани ченгета.
Оставаше да се премине бариерата на Роаси. Оставаше и Ретанкур, която щяха
да проверяват след два часа и половина. Адамсберг се безпокоеше за нея. Новата й
външност на богата и безделна жена беше забележителна — и много развесели Базил,
— но Адамсберг се боеше, че силуетът й може да я издаде. Образът на голото й
тяло мина пред очите му. Внушително, разбира се, но хармонично сложено. Рафаел
беше прав — Ретанкур беше хубава жена и той се укори, че не го е забелязал
заради свръхтеглото и енергичността й. Рафаел поначало беше по-наблюдателен от
него.
След седем часа колелата щяха да докоснат пистата в Роаси. Щеше да мине
през гишетата и за миг да се почувства жив, свободен. И да сгреши. Кошмарът щеше
да продължи на друга земя. Бъдещето, което го очакваше, беше пусто и бяло като
плаващ ледник. Ретанкур можеше да се върне в Бригадата, като обясни, че се е
бояла да не я арестуват като съучастничка. За него обаче започваше период на
небитие. С единствен другар — гризящото го съмнение относно забравените му
действия. Струваше му се, че би предпочел да е убил, отколкото да носи в себе си
ужасяващия полумрак на нощта на двайсет и шести.

Жан-Пиер Емил Роже Фьойе мина без проблеми през цедката на Роаси, но
Адамсберг не можа да се реши да напусне летището, преди да е разбрал дали
Ретанкур ще пристигне. Два часа и половина обикаля от зала в зала, като се
опитваше да бъде дискретен и да имитира онази невидимост, до която бе прибягнала
Ретанкур в Канадската кралска жандармерия. Но очевидно и тук като в Монреал Жан-
Пиер Емил не интересуваше никого. Сто пъти мина покрай таблата, на които бяха
обявени полетите, за да види дали някой от големите превозвачи няма закъснение.
Големите превозвачи, повтори си той. Неговата голяма Ретанкур. Без която днес
щеше да е в някой канадски зандан, заключен, изгорял, свършен. Ретанкур,
големият му превозвач и освободител.
Незначителният Жан-Пиер Емил застана, без много да се притеснява, на
двайсетина метра от вратата на залата за пристигащи. Ретанкур сигурно бе вложила
цялата си енергия в превъплътяването си в образа на Анриет Ема Мари Парийон. Бе
стиснал юмруци и наблюдаваше пътниците, които се изсипваха в залата и сред които
нямаше и следа от лейтенанта. Може би са я задържали в Монреал? Или са я върнали
в жандармерията? Разпитвали са я цяла нощ? Може би не е издържала? Издала е
Рафаел? И собствения си брат? Адамсберг започна да ненавижда всички тези
непознати, които минаваха покрай него, доволни, че са пристигнали, носещи в
чантите си кленов сироп и плюшени карибу. Упрекваше ги, че не са Ретанкур. Една
ръка го хвана за лакътя и го издърпа навътре в залата. Ръката на Анриет Ема Мари
Парийон.
— Вие сте луд — прошепна Ретанкур, без да променя безгрижното изражение на
Анриет.

Излязоха в Париж от метростанцията Шатле и Адамсберг предложи на своя

лейтенант да се възползват от последните часове на свобода, отредени на бледия
Жан-Пиер Емил, за да обядват в някое кафене като нормални хора. Ретанкур се
поколеба, после прие, успокоена от безупречно преминалото им пътуване и от
стотиците пешеходци по площада.
— Ще играем на какво би било, ако… — каза Адамсберг, щом седна пред
чинията си, изправил гръб, както би седял Жан-Пиер Емил. — Какво би било, ако не
бях аз. Ако не го бях направил.
— Епизодът приключи, господин комисар — обяви Ретанкур с укорителен тон,
който придаде на Анриет Ема необичайно изражение. — Всичко приключи и не сте го
направили. Сега сте в Париж, на ваша територия, и отново ставате ченге. Не мога
да вярвам в това за двама. Можем да образуваме едно тяло, но не и една мисъл. Ще
трябва да преоткриете своята.
— Защо вярвате, Ретанкур?
— Вече говорихме за това.
— Но защо все пак — настоя Адамсберг, — след като не ме обичате?
Ретанкур въздъхна с досада.
— Има ли значение?
— За мен има. Наистина.
— Не знам дали все още е валидно.
— Заради провала ми в Квебек?
— И заради него. Не знам вече.
— Все едно, Ретанкур. Кажете ми.
Ретанкур се замисли, като въртеше празната чаша от кафе в ръце.
— Може би вече няма да се видим, лейтенант — продължи Адамсберг. —
Условията са екстремни, не е време да се щадим. Винаги ще съжалявам, че не съм
разбрал.
— Екстремни условия, добре. Това, от което всеки в Бригадата се възхищава,
ме смущаваше. Небрежният начин, по който разплитате случаите, докато се
разхождате сам, докато се правите на мечтател, който стреля право в целта.
Забележително е, сигурно, само че аз виждах и нещо друго, едно друго лице, едно
непоклатимо вътрешно убеждение в собствената правота. Независима мисъл, да, но и
дискретно пренебрегване на чуждата мисъл.
Ретанкур замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи.
 — Карайте нататък — подкани я Адамсберг.
— Възхищавах се на интуицията ви, като всички, но не и на начина, по който
отхвърляхте мнението на подчинените ви, не и на маниера ви да ги чувате
наполовина. Не и на това безгрижно самоизолиране, на това почти непромокаемо
безразличие. Не обяснявам добре. Дюните в пустинята са красиви и пясъкът им е
мек, но за този, който я прекосява, тя е безплодна. Човекът знае това, затова
минава през пустинята, но не живее в нея.
Адамсберг внимателно слушаше. Спомни си тежките думи на Трабелман и те се
сляха с току-що чутите в сянка, която бързо премина по челото му с пляскане на
тъмни криле. Да вярва само на себе си, да отблъсква другите, да ги превръща в
отдалечени и взаимозаменяеми силуети, чиито имена не може да запомни. И все пак
бе убеден, че майорът греши.
— Доста тъжна история — каза той, без да вдига поглед.
— Доста. Но може би вие винаги сте били другаде и далеч, в компанията на
Рафаел, с когото сте образували кръг. Мислих по този въпрос в самолета. Когато
бяхте в кафенето, образувахте кръг, който ви изключваше от всичко наоколо.
Ретанкур очерта кръг на масата, а Адамсберг смръщи изскубаните си вежди.
— С брат ви — обясни тя, — за да не го напуснете никога, за да го
подкрепяте неуморно в бягството му. В пустинята заедно с него.
— В тинята на Торк — предложи Адамсберг, като бавно нарисува втори кръг.
— Щом искате.
— Какво друго прочетохте в моята книга?
— Че поради същите причини би трябвало да ме чуете, когато ви казвам, че
не сте убиец. За да убиете човек, би следвало другите да ви впечатляват, дори да
сте обсебен от тях. Убийството изисква промяна във връзката, прекаленост на
реакцията, на смесването с другия. Такова смесване, че другият вече не
съществува сам за себе си, а е ваша собственост, която можете да принесете в
жертва. Смятам, че сте далеч от всичко това. Човек като вас, който не установява
истински контакт, не убива другите. Защото дори не е достатъчно близък с тях, да
не говорим за желание да ги превърне в жертва на страстите си. Не казвам, че не
обичате никого, но във всеки случай не обичате Ноела. За нищо на света не бихте
я убили.
— Карайте нататък — повтори Адамсберг, подпрял бузата си с ръка.
— Съсипвате фон дьо тена си. Казах ви да не се пипате.
— Пардон — каза Адамсберг и махна ръката си. — Слушам ви.
— Това е всичко. Този, който гали отдалеч, не е достатъчно близо, за да
убие.
— Ретанкур — започна Адамсберг.
— Анриет — поправи го тя. — Внимавайте, за бога.
— Анриет, надявам се някой ден да бъда на висотата на помощта, която ми
оказахте. Но дотогава продължавайте да вярвате в тази нощ, която не помня.
Продължавайте да вярвате, че не съм убивал никого, превърнете енергията си в
това. Преобразете се в стълб, във вяра. Тогава и аз ще се превърна в стълб и ще
повярвам.
— Собствената ви мисъл — настоя Ретанкур. — Самотната ви увереност. Този
път ще е добре да си послужите с тях.
— Разбрах, лейтенант — каза Адамсберг и я хвана за ръката. — Но вашата
енергия ще ми послужи за лост. Запазете я за мен още известно време.
— Нямам причина да си променям мнението.
Адамсберг със съжаление пусна ръката й, сякаш пускаше дървото, на което се
бе опрял, и си тръгна.

XL

Комисарят провери в една витрина дали не се е развалил гримът му и още от

осемнайсет часа застана на пост на пътя, по който се прибираше Адриен Данглар.
Отдалеч забеляза дългото му отпуснато тяло, но тъй като капитанът не реагира при
вида на Жан-Пиер Емил Роже Фьойе, Адамсберг го хвана за ръката.
— Нито дума, Данглар, вървете.
— Господи, какво ви става? — каза Данглар, опитвайки се да се изтръгне. —
Кой сте вие?
— Един бизнесмен. Адамсберг.
— Хайде бе — прошепна Данглар, взирайки се в непознатото лице, за да види
чертите на Адамсберг под бледата кожа, зачервените очи, почти напълно плешивия
череп.
— Познахте ли ме, Данглар?
— Трябва да говоря с вас — каза капитанът, като се огледа.
— Аз също. Завиваме и отиваме у вас. И не се правим на интересни.
— Само не у нас — тихо, но твърдо каза Данглар. — Направете се, че сте ме
питали нещо, и си тръгнете. След пет минути ще се видим в училището на сина ми,
втората улица вдясно. Кажете на пазача, че имате среща с мен, ще ви чакам в
залата за игри.
Данглар освободи меката си ръка и се отдалечи. Комисарят го видя да завива
зад ъгъла.

В училището заместникът му го чакаше, седнал на детско столче от синя

пластмаса, заобиколен от топки, книги, кубчета и кукленски сервизчета. Седнал
така, на трийсет сантиметра от пода, Данглар му се стори нелеп. Нямаше обаче
друг избор, освен да седне до него на столче със същата височина, но червено.
— Изненадан ли сте, че не съм в ноктите на Канадската кралска жандармерия?
— Признавам, че да.
— Разочарован? Разтревожен?
Данглар го изгледа, без да отговори. Този плешив и бял като гипс тип, от
който излизаше гласът на Адамсберг, направо му взимаше акъла. Най-малкото момче
на капитана местеше поглед от баща си към странния мъж с бежов костюм.
— Ще ви разказа една нова история, Данглар. Но ще направите по-добре, ако
отпратите сина си с някоя книга. Историята е доста кървава.
Данглар отпрати детето, като му прошепна нещо на ухото, без да откъсва
поглед от Адамсберг.
— Става дума за един малък филм на ужасите, капитане. Или за клопка, ако
предпочитате. Но може би вече сте в течение?
— Чета вестници — предпазливо каза Данглар, опитвайки се да улови
втренчения поглед на комисаря. — Четох за обвиненията срещу вас и за бягството
ви.
— Значи нищо повече не знаете? Все едно сте най-обикновен гражданин?
— Горе-долу.
— Ще ви запозная с обстоятелствата, капитане — каза Адамсберг и придърпа
столчето си към Данглар.
Докато разказваше, без да изпуска и най-малката подробност, проследявайки
събитията от първата си среща с главния суперинтендант до престоя си у Базил,
Адамсберг наблюдаваше изражението на капитана. Но на лицето на Данглар се
изписваше само тревога, съсредоточено внимание и понякога учудване.
— Казах ви, че е изключителна жена — обяви Данглар, когато Адамсберг
разказа цялата история.
— Не съм дошъл да си бъбрим за Ретанкур. Да поговорим по-добре за
Лалиберте. Бива си го, а? Колко нещо само е успял да узнае за мен за толкова
кратко време! Дори факта, че не си спомням какво съм правил два часа и половина
на пътеката. Тази амнезия се оказа фатална. Сериозна улика.
— Естествено.
— Но кой знаеше за това? Никой от жандармерията. Нито от Бригадата.
— Предположил е? Отгатнал е?
Адамсберг се усмихна.
— Не, беше записано в досието като доказано обстоятелство. Но като казвам
никой от Бригадата, не съм съвсем точен. Вие знаехте, Данглар.
Данглар бавно поклати глава.
— Така че ме подозирате — спокойно каза той.
— Именно.
— Логично — констатира Данглар.
— Веднъж и аз да съм логичен. Би трябвало да сте доволен.
— Не съм. Щеше да е по-добре да се бяхте въздържали.
— Загазил съм здравата и всички средства са добри. Включително пустата
логика, на която толкова се мъчихте да ме научите.
— Не е зле. Но какво ви казва интуицията? Реенето? Сънищата? Какво ви
казват за мен?
— Вие ли искате да прибягна до тях?
— Този път да.
 Самообладанието на заместника му и упоритият му поглед объркваха
Адамсберг. Той познаваше издъно промитите очи на Данглар, които не бяха способни
да прикрият каквато и да била емоция. В тях можеше да се види всичко — страх,
неодобрение, удоволствие, недоверие. Появяваха се така лесно, както рибата плува
във водата. А комисарят не долавяше нищо, което да прилича на неискреност.
Любопитство и размисъл бяха двете единствени риби, които плуваха в очите на
Данглар. И на моменти някакво леко облекчение, че вижда комисаря отново.
— Сънищата ми казват, че не сте в играта. Но това са само сънища. Реенето
ми казва, че не бихте направили това, или не по този начин.
— А интуицията ви?
— Тя ми сочи ръката на съдията.
— Упорства, а?
— Вие попитахте. А знаете, че не харесвате отговорите ми. Санкартие ме
посъветва да не се отказвам. И аз не се отказвам.
— Сега мога ли аз да говоря? — попита Данглар.
Междувременно на момченцето му бе омръзнало да чете, бе дошло при тях и
седнало на коленете на Адамсберг, когото бе разпознало.
— Миришеш на пот — прекъсна разговора им то.
— Може — рече Адамсберг. — Идвам от дълъг път.
— Защо си се маскирал?
— Играх си в самолета.
— На какво?
— На стражари и апаши.
— И ти беше крадецът — заяви момченцето.
— Точно така.
Адамсберг прекара ръка по косите на детето, за да прекрати разговора, и
вдигна глава към заместника си.
— Не съм съвсем сигурен, но изглежда, че някой е влизал у вас и е търсил
нещо.
Адамсберг му направи знак да продължава.
— Преди повече от седмица, в понеделник сутринта получих факса, в който
искахте да изпратя досиетата в Канадската жандармерия. С някои букви, по-големи,
отколкото ги пишете обикновено. Разчетох думата „риск“. Схванах я като зов, като
предупреждение.
— Правилно, капитане.
— През онзи ден подозирахте ли ме вече?
— Не. Логичната мисъл ме посети на другата вечер.
— Жалко — промърмори Данглар.
— Продължавайте. Значи досиетата.
— Разтревожих се. Взех ключа от дома ви от кутийката с кламери в първото
чекмедже на бюрото ви, където стои винаги.
Адамсберг кимна.
— Ключът си беше там, но до кутийката. Бихте могли да го преместите в
бързината на заминаването. Но аз се усъмних. Заради онези букви.
— И сте били прав. Винаги слагам ключа в кутийката.
Данглар погледна белия комисар. Погледът на Адамсберг почти бе възвърнал
обичайната си мекота. И чудна работа, капитанът не му се сърдеше, че го подозира
в предателство. На негово място може би и той би направил същото.
— Така че като отидох у вас, хубаво се огледах. Спомняте ли си, че лично
аз бях подредил папките?
— Да, заради раната ми.
— Струва ми се, че ги бях подредил по-добре. Бях ги натикал на дъното на
шкафа. А през онзи понеделник се оказаха по-напред. Вие вадили ли сте ги? За
Трабелман например?
— Не съм.
— Я ми кажете, как го правите?
— Кое?
Данглар му посочи момченцето, което бе заспало на корема на Адамсберг с
глава, подпряна на ръката му.
— Знаете как, Данглар. Умея да приспивам хората. Включително малките.
Данглар го погледна завистливо. Винаги трудно приспиваше Венсан.
— Всички знаят къде държите ключа си от къщи — каза той.
— Имаме къртица в Бригадата? А, Данглар?
Данглар се поколеба и леко подритна топката, която полетя през залата.
 — Възможно е.
— Която търси какво? Досиетата на съдията?
— Точно това ми се изплъзва. Мотивът. Дадох да снемат отпечатъците от
ключа. Нямаше други, освен моите. Или съм изтрил предишните, или посетителят е
изтрил ключа, преди да го върне на мястото му.
Адамсберг притвори очи. Кой наистина би имал интерес да узнае подробности
за делата, свързани с Тризъбеца? Напрежението от пътуването и липсата на сън
тежаха на раменете му. Но мисълта, че Данглар явно не го беше предал, му
помагаше да се отпусне. Въпреки че нямаше доказателства за невинността му, ако
не се смята това, което четеше в погледа му.
— Този _риск_, как го изтълкувахте?
— Реших, че искате някои подробности, свързани с убийството през 1973
година, да не достигат до Канадската жандармерия. Но посетителят беше минал
преди мен.
— Лошо — каза Адамсберг, като се поизправи и наруши съня на момченцето.
— И всичко бе върнал на мястото му — довърши капитанът.
Данглар бръкна във вътрешния си джоб и извади три сгънати на четири листа.
— Нося ги с мен — добави той и ги подаде на Адамсберг.
Комисарят ги прегледа набързо. Бяха точно документите, които се бе
надявал, че Данглар ще укрие. И капитанът ги носеше със себе си от единайсет
дни. Доказателство, че не се бе опитвал да го предаде на Лалиберте. Освен ако не
му е изпратил копия.
— Този път, Данглар — каза Адамсберг, като му върна листата, — сте ме
разбрали на повече от десет хиляди километра, и то дори не от половин дума. Как
става така, че понякога не се разбираме на един метър разстояние?
Данглар подхвърли във въздуха друга топка.
— Въпрос на тематика, предполагам — отговори той с присъщата си лека
усмивка.
— Защо носите тези листа със себе си? — подхвана Адамсберг след кратка
пауза.
— Защото откакто избягахте, непрекъснато ме следят. Дори сградата, в която
живея, е под наблюдение. Надяват се, ако им се изплъзнете, да дойдете у дома.
Което впрочем възнамерявахте да направите. Затова сме в това училище.
— Брезийон ли?
— Очевидно. Неговите хора официално претърсиха апартамента ви веднага след
като Кралската жандармерия вдигна тревога. Брезийон изпълнява заповеди и е
напълно изваден от равновесие. Един от комисарите му — убиец и беглец. По
настояване на канадските власти министерството се е ангажирало да ви задържи,
щом стъпите във Франция. Всички ченгета в страната са предупредени. Няма смисъл,
естествено, да си ходите вкъщи. Нито да ходите в ателието на Камий. Всичките ви
потенциални убежища са обкръжени.
Адамсберг машинално галеше главата на детето, от което то сякаш потъваше в
още по-дълбок сън. Ако Данглар го беше предал, той нямаше да го води в това
училище, за да го предпази от полицаите.
— Извинявам се за подозренията, капитане.
— Просто логиката не ви е силната страна. За в бъдеще не й се доверявайте
много.
— Повтарям ви това от години.
— Не, не говоря за логика изобщо, а само за вашата. Имате ли къде да се
скриете? Гримът ви няма да издържи дълго.
— Мислех си за старата Клемантин.
— Чудесно — одобри Данглар. — Няма да се сетят за нея. Там ще си живеете
спокойно.
— И ще бъда затворник до края на дните си.
— Знам. От една седмица насам само за това мисля.
— Сигурен ли сте, че ключалката ми не е била насилена?
— Сигурен съм. Посетителят е взел ключа. Някой от нашите е.
— Преди година не познавах никого от екипа, освен вас.
— Но може би един от тях ви е познавал. Вкарал сте доста народ в затвора.
Може някой да ви мрази, да иска да си отмъсти. Някой член на семейството, решен
да ви накара да си платите. Някой, който ви натапя, използвайки онази стара
история.
— Кой би могъл да знае историята на Тризъбеца?
— Всички, които са ви видели да отивате в Страсбург.
 Адамсберг поклати глава.
— Никой не би могъл да направи връзка между Шилтигем и съдията, освен ако
аз самият не я оповестя. И освен още един човек — той.
— Смятате, че вашият жив мъртвец е проникнал в Бригадата? Взел е ключа,
преровил е досиетата ви, колкото да узнае разбрали ли сте какво се е случило в
Шилтигем? Впрочем живият мъртвец няма нужда от ключове, той минава през стените.
— Много вярно.
— Ако нямате нищо против, да се уговорим за едно нещо, свързано с
Тризъбеца. Наричайте го Съдията или Фюлжанс, щом искате, но ме оставете да го
наричам Последователя. Съвсем жив човек, който евентуално довършва започнатото
от покойния съдия. Готов съм да ви направя тази отстъпка, за да си спестим
споровете.
Данглар изпрати още една топка във въздуха, после подзе, като рязко смени
темата:
— За Санкартие ми казахте, че е на ваша страна?
— Според Ретанкур. Това важно ли е?
— Харесвах го. Малко бавномислещ, но ми харесваше. Интересна ми е
реакцията му. А Ретанкур? Как ви се стори?
— Изключителна.
— Не бих имал нищо против малко ръкопашен бой с нея — каза Данглар с
въздишка, в която като че ли прозираше истинско съжаление.
— Не мисля, че щеше да успее с вашите габарити. Изживяването беше
забележително, обаче, Данглар, не си струва да се убива заради него.

Гласът на Адамсберг бе станал по-глух. Двамата мъже бавно се отправиха към

дъното на залата — Данглар реши да изведе комисаря през гаража. Адамсберг все
така носеше заспалото дете. Знаеше в какъв безкраен тунел щеше да навлезе сега и
Данглар също го знаеше.
— Не ползвайте метрото, нито автобусите — посъветва го Данглар. — Вървете
пеш.
— Данглар, кой би могъл да знае, че съм си загубил паметта на двайсет и
шести октомври? Освен вас?
Данглар замислено подрънкваше с монетите в джоба си.
— Само едно лице — заяви той накрая. — Онова, което е причинило тази
загуба.
— Логично.
— Да. Това е моята логика.
— Но кой, Данглар?
— Някой, който е бил там с нас, някой измежду осмината ни. Без вас, мен и
Ретанкур остават петима. Жюстен, Воазне, Фроаси, Есталер, Ноел. Тази или този,
който е ровил в досиетата ви.
— А Последователя къде го слагате?
— Никъде. Първо взимам предвид конкретните елементи.
— Например?
— Например симптомите ви от вечерта на двайсет и шести. Те ме смущават.
Да, много ме смущават. Тези гумени крака ме дразнят.
— Бях кьоркютук пиян, както знаете.
— Именно. Взимахте ли някакво лекарство? Успокоително?
— Не, Данглар. Мисля, че в моя случай успокоителните са противопоказни.
— Така е. Но краката ви не ви държаха, нали?
— Да — потвърди Адамсберг изненадано. — Не ме държаха.
— Но едва след удара в клона, нали? Нали така ми казахте? Сигурен ли сте?
— Но да, Данглар. И какво от това?
— Ами това ме притеснява. А на другия ден имахте ли болки? Натъртени
места, синини?
— Болеше ме челото, главата и коремът, вече ви казах. Какво сте се хванали
за краката ми?
— Една липсваща брънка от логиката ми. Няма значение.
— Капитане, бихте ли ми дали вашия шперц?
Данглар се поколеба, после отвори чантата си, измъкна инструмента и го
пъхна в малкото джобче на костюма на Адамсберг.
— Не рискувайте излишно. И вземете това — каза той, подавайки му пачка
банкноти.
 — Благодаря, Данглар.
— Дали не бихте ми дали малкия, или смятате да си тръгнете с него?
— Извинете — каза Адамсберг и му подаде детето.
Не си казаха „довиждане“. Неуместна дума, при положение че не знаеха дали
някога ще се срещнат отново. Банална всекидневна дума, която оттук нататък ще е
недостъпна за него, помисли си Адамсберг, потъвайки в нощта.

XLI

Клемантин го прие, без да покаже и най-малката изненада. Настани го пред

камината и го насили да хапне малко макарони с шунка.

— Този път, Клемантин, не става дума само за вечеря — каза Адамсберг. —

Имам нужда да ме скриете. Всички ченгета в страната са по петите ми.
— Ами случва се — каза Клемантин, без да се развълнува, като му тикаше в
ръцете кофичка кисело мляко със забита вътре лъжица. — Ченгетата невинаги мислят
като нас, такава им е професията. Затова ли сте гримиран?
— Да, наложи ми се да бягам от Канада.
— Много е шик костюмът ви.
— Аз също съм ченге — продължи Адамсберг мисълта си. — Така че сам се
преследвам. Направих една глупост, Клемантин.
— Като каква?
— Като една огромна глупост. В Квебек се напих като казак, срещнах едно
момиче и го убих с една тризъба вила.
— Имам идея — каза Клемантин. — Ще разгънем канапето и ще го доближим до
камината. Ще ви завия с две дебели кувертюри и ще бъдете настанен като принц.
Само това мога да ви предложа, понеже Жозет спи в малкия кабинет.
— Чудесно, Клемантин. Вашата приятелка Жозет няма ли да се разприказва?
— Жозет е имала и по-добри времена. Дори навремето е живяла на широка
нога, като истинска дама. А сега си има друга работа. Няма да говори за вас
повече, отколкото вие за нея. Стига глупости, тази вила дали не е дело пак на
вашето чудовище?
— Нямам представа, Клемантин. Или е той, или съм аз.
— Това вече е битка — одобри Клемантин, докато вадеше кувертюрите. —
Вдъхва ти кураж.
— Не бях разглеждал нещата в тази светлина.
— Че то иначе на човек му доскучава. Не може непрекъснато да се ядат
макарони с шунка. Нямате ли някаква идейка дали е той или вие?
— Работата е там — каза Адамсберг и се зае да разгъва канапето, — че бях
много пиян и не си спомням нищо.
— И на мен ми се е случвало, когато бях бременна с дъщеря ми. Паднах на
паветата и после не можех да си спомня каквото и да било.
— А омекнаха ли ви краката?
— Ами! Разправят, че съм търчала по булеварда като заек. Подир какво съм
търчала? Мистерия.
— Мистерия — повтори Адамсберг.
— Е, не е страшно де. Човек никога не знае съвсем подир какво търчи в
живота си. Така че малко повече или малко по-малко, има ли значение?
— Може ли да остана. Клемантин? Няма ли да ви преча?
— Напротив. Смятам да ви поохраня. Ще ви трябват сили, ако ще търчите.
Адамсберг отвори сака си и й подаде бурканчето с кленов сироп.
— Донесох ви това от Квебек. Яде се с кисело мляко, с хляб, с палачинки.
Ще върви с тиганиците ви.
— Е, много мило. При всичките ви неприятности това ме трогва. Хубаво
бурканче. От дърветата им ли тече?
— Да. В цялата работа май бурканчето най-трудно се произвежда. Иначе
сцепват ствола на дървото и събират сиропа.
— Практично е. Ако можеше така да си произвеждаме и малко пържоли.
— Или малко истина.
— А, виж, истината не се открива току-така. Истината се крие като гъбите и
никой не знае защо.
— И как се намира. Клемантин?
 — Ами точно като гъбите. Търсиш сенчесто място и повдигаш листата едно по
едно. Понякога отнема време.

Адамсберг спа до обяд за пръв път в живота си. Клемантин беше запалила
огъня и сготвила, без да вдига шум.
— Трябва да направя важно посещение, Клемантин — каза Адамсберг, докато
пиеше кафето си. — Можете ли да поосвежите грима ми? Мога да си обръсна главата,
но не знам как да си избеля ръцете.
Душът бе извадил наяве матовата кожа на Адамсберг, която контрастираше с
бледото му лице.
— Не е по моята специалност — призна Клемантин. — По-добре се доверете на
Жозет, тя е като художник. По цял час се гримира.
С леко колебливи жестове Жозет осветли с фон дьо тен ръцете на комисаря,
оправи повредените места по лицето и врата и постави на корема му
възглавничката, която му придаваше известна закръгленост.
— Какво правите по цял ден с тези компютри, Жозет? — попита Адамсберг,
докато старата дама грижливо решеше белите му коси.
— Прехвърлям, изравнявам, разпределям.
Адамсберг не се опита да изясни този загадъчен отговор. Дейността на Жозет
би могла да го заинтересува при други обстоятелства, но не и в тези _екстремни
условия_. Поддържаше разтвора от куртоазия и защото не бе забравил упреците на
Ретанкур. Жозет модулираше деликатно треперливия си гласец и Адамсберг наистина
разпознаваше интонацията на едрата буржоазия.
— Винаги ли сте работили в информатиката?
— Започнах към шейсет и пет години.
— Не е лесно да се оправи човек.
— Справям се — каза старата дама с крехкия си глас.

XLII

Дивизионният комисар Брезийон живееше в луксозно жилище на авеню Бретьой,

където не се прибираше преди осемнайсет или деветнайсет часа. Освен това се
знаеше от сигурен източник, тоест от Клюкарника, че жена му прекарва есента в
дъждовна Англия. Ако имаше място във Франция, където ченгетата нямаше да го
търсят, това беше там.
В седемнайсет и трийсет Адамсберг спокойно проникна в апартамента с шперца
си. Настани се в един богато обзаведен салон със стени, отрупани с книги — по
право, администрация, на полицейска тематика и поезия. Четири центъра на
интерес, добре отделени на етажерките. Шест рафта с поезия, много по-добре
заредени, отколкото у селския свещеник. Прелисти томовете на Юго, като внимаваше
да не остави фон дьо тен по ценните подвързии, търсейки сърпа, хвърлен в
звездната нива. Нивата я беше локализирал над Детройт, но не бе успял да откачи
сърпа. Заедно с това репетираше речта, която си бе подготвил за дивизионния
комисар — версия, в която не вярваше или едва-едва, но която бе единствената,
способна да убеди началника му. Тихо си повтаряше цели фрази, опитваше се да
замаскира празнините на съмненията си и да възприеме тона на искреността.

Ключът се завъртя в ключалката по-малко от час по-късно и Адамсберг остави

книгата на коленете си. Брезийон подскочи и за малко да извика при вида на
непознатия Жан-Пиер Емил Роже Фьойе, седнал в салона му. Адамсберг сложи пръст
на устните си, приближи се до дивизионния, хвана го леко за ръката и го насочи
към креслото срещу неговото. Брезийон беше повече изумен, отколкото уплашен,
несъмнено, защото във външния вид на Жан-Пиер Емил нямаше нищо обезпокоително. А
и от изненада бе загубил и ума, и дума.
— Шт, господин дивизионен комисар. Да не вдигаме шум. Той само би ви
навредил.
— Адамсберг — каза Брезийон, реагирайки на гласа му.
— Дошъл отдалеч заради удоволствието да си поговори с вас.
— Няма да стане толкова лесно, господин комисар — каза Брезийон, възвърнал
гласа си. — Виждате ли този звънец? Само да натисна, и момчетата ще дотичат на
дузини. Няма да им отнеме и две минути.
 — Дайте ми ги тези две минути, преди да натиснете. Бил сте юрист, би
трябвало да изслушвате свидетелите и на двете страни.
— Две минути с убиец? Много искате от мен, Адамсберг.
— Не съм убил онова момиче.
— „Всички така казват“, нали?
— Но не всички имат къртица в екипа си. Някой е влизал в дома ми преди
вашето посещение. Използвал е ключа, който държа в Бригадата. Някой е чел
досиетата за съдията и се е интересувал от тях още преди първото ми пътуване.
Вкопчен в съмнителния си разказ, Адамсберг говореше бързо, съзнавайки, че
Брезийон ще му остави малко време и че трябва да го убеди от самото начало. Но
тъй като този ритъм на говорене не му прилягаше, той се блъскаше в думите, както
бегачът се спъва в появилите се изневиделица на пистата камъни.
— Някой е знаел, че минавам по онази пътека. Знаел е, че имам приятелка
там. Някой я е убил по маниера на съдията и е сложил отпечатъците ми на колана,
който е оставил на земята, а не във водата. Прекалено много улики, господин
дивизионен комисар. Прекалено пълно досие, без никакви светлосенки. Виждали ли
сте досега подобно?
— Или такава е жалката истина. Била ви е приятелка, отпечатъците са ваши,
пиянството е ваше. Както и пътеката, както и мисълта за съдията, от която сте
обсебен.
— Не съм обсебен, съдията трябва да бъде разследван от полицията.
— Според вас. Но кой е казал, че не сте болен, Адамсберг? Трябва ли да ви
напомням за случая с Фавр? А най-лошото от всичко и което показва колко сте
объркан е, че сте изтрил от паметта си вечерта на убийството.
— Откъде знаят за това? — попита Адамсберг, като се наведе към Брезийон. —
Само Данглар беше в течение, а той не е казал на никого. Откъде са узнали?
Брезийон сбърчи чело и отпусна възела на вратовръзката си.
— Само едно друго лице може да е знаело, че съм загубил паметта си —
продължи Адамсберг, използвайки фразата на заместника си. — Онова, което ми я е
отнело. Ето доказателството, че не съм бил сам в тази афера и на тази пътека.
Брезийон тежко се надигна, изрови цигара от един от рафтовете и отново
седна. Белег за наличие на интерес, за временна забрава на алармения звънец.
— Брат ми също бе загубил паметта си, както и всички арестувани след
престъпленията на съдията. Четохте досиетата, нали?
Дивизионният кимна и запали дебела цигара без филтър, подобна на тези,
които пушеше Клемантин.
— Доказателство?
— Никакво.
— Всичко, с което разполагате, за да се защитите, е съдия, мъртъв от
шестнайсет години.
— Съдия и негов последовател.
— Фантасмагории.
— Фантасмагориите заслужават да им се хвърли един поглед. В тях има нещо
поетично — рече Адамсберг.
Да подходи откъм тази страна. Дали един поет натиска алармения бутон без
колебание?
Брезийон, който сега се бе отпуснал в голямото си кресло, издуха дима и
направи гримаса.
— Канадската кралска жандармерия — каза той замислено. — Не харесвам този
начин на действие, Адамсберг. Повикаха ви, за да помогнете, и аз им повярвах. Не
обичам да ме лъжат и да поставят клопки на моите хора. Абсолютно незаконен
метод. Легалите ме измами.
Гордостта и професионалната принципност на Брезийон, накърнени от капана
на главния суперинтендант. Адамсберг не бе предвидил този благоприятен елемент.
— Разбира се — добави Брезийон, — Легалите ме увери, че е открил уликите
по-късно.
— Не е вярно. Вече ги бе включил в досието ми.
— Крайно нелоялно — презрително изрече Брезийон. — Обаче вие сте избягали
от правосъдието, а аз не очаквам подобно поведение от моите комисари.
— Не съм бягал от правосъдието, защото то не беше задвижено. Нямаше
предявено обвинение, никой не ми прочете правата. Все още бях свободен.
— Юридически това е така.
— Бях свободен да ми е писнало, свободен да им нямам доверие и да си
тръгна.
 — Гримиран и с фалшиви документи, господин комисар.
— Да го наречем необходимост — импровизира Адамсберг. — Игра.
— Често ли си играете с Ретанкур?
Адамсберг замълча, в съзнанието му изплува смущаващият образ на
„ръкопашния бой“.
— Тя само стриктно изпълни охранителната мисия, която й възложихте.
Брезийон изгаси фаса си с палец. Баща тенекеджия и майка гладачка,
предположи Адамсберг, като родителите на Данглар. Произход, който не се отрича
въпреки кадифето на креслата, нещо като знак за благородство, което човек носи
на бутониерата си и почита чрез избора на марката цигари и грубото движение на
палеца.
— Какво очаквате от мен, Адамсберг? — подхвана дивизионният комисар, като
потърка пръста си. — Да ви повярвам? Твърде много улики има срещу вас.
Посещението в дома ви е една малка точка във ваша полза. Както и фактът, че
Легалите е бил в течение на амнезията ви. Две точки, но миниатюрни.
— Ако ме предадете, авторитетът на Бригадата се срива заедно с мен.
Скандалът би могъл да се отложи, ако ми развържете ръцете.
— И ако обявя война на френското министерство и на Канадската жандармерия?
— Не. Само вдигнете полицейското наблюдение.
— Само това? Имам ангажимент, представете си.
— Но можете да го заобиколите. Като удостоверите, че съм на чужда
територия. Аз, естествено, ще се укрия.
— Скривалището ви сигурно ли е?
— Да.
— Друго?
— Оръжие. Нова карта с ново име. Пари за всекидневни нужди. Връщане на
Ретанкур в Бригадата.
— Какво четяхте? — попита Брезийон, посочвайки малката книжка с кожена
подвързия.
— Търсех „Спящият Вооз“.
— Защо?
— За два стиха.
— Кои?
— „Кой бог, кой жътвар на вечното лято бе захвърлил небрежно златния сърп
в звездната нива“.
— Кой е златният сърп?
— Брат ми.
— Или вие понастоящем. Сърпът не е само добродушната луна. Той може и да
реже. Може да отреже глава, да прободе корем. Сърпът е нежен и жесток. Един
въпрос, Адамсберг. Не се ли съмнявате в себе си?
По начина, по който Брезийон се наведе напред, Адамсберг разбра, че този
банален въпрос е решаващ. От отговора му зависеше дали ще го върнат в Канада,
или ще му развържат ръцете. Поколеба се. Логично бе Брезийон да желае убедително
уверение, което да го предпази от неприятности. Но Адамсберг подозираше друг вид
очакване.
— Съмнявам се в себе си всяка секунда — отвърна той.
— Най-добрата гаранция за невинност — сухо обяви Брезийон и отново се
отпусна в креслото си. — От тази вечер нататък сте свободен, въоръжен и невидим.
Но не завинаги, Адамсберг. За шест седмици. Щом изтекат, искам да ви намеря тук,
в тази стая и в това кресло. И следващия път звънете, преди да влезете.

XLIII

Последната задача на Жан-Пиер Емил Роже Фьойе беше да се снабди с мобилен

телефон. После Адамсберг с облекчение се отърва от тази самоличност под душа на
Клемантин. И с известно съжаление. Не че се бе привързал към това малко свито
същество, но намираше за невъзпитано да остави да се оттече в канала лицето Жан-
Пиер Емил, което му бе направило такива неоценими услуги. Затова му отдаде
кратка почит, преди да се върне към кестенявата си коса, към нормалния си силует
и тен. Остана му само тонзурата, която се налагаше да прикрива, докато косата му
порасне достатъчно.
Шест седмици отсрочка, огромно свободно поле, отстъпено му от Брезийон, но
крайно тясно, за да гони дявола или собствения си демон.
 Да почисти гардеробите, да изпразни старите ракли, да изхвърли боклуците
от тавана, с две думи, да го лиши от скривалище, бе казал Мордан. Тоест да
запълни пропуските в разследването си между смъртта на съдията и убийството в
Шилтигем. Това няма да му помогне да локализира новото му убежище, но кой знае,
може би от време на време съдията отново посещава таваните си.
Говореше по този въпрос, докато вечеряше с Клемантин и Жозет пред
камината. Не очакваше от Клемантин технически предложения, но присъствието на
старата жена го отпускаше и някак укрепваше самочувствието му.
— Важни ли са тези жилища? — попита Жозет с тънкото си колебливо гласче. —
Тези убежища от миналото?
— Ами да — отвърна Клемантин вместо Адамсберг. — Трябва да се знае къде е
живяло чудовището. Гъбите растат все на едни и същи места.
— Но важно ли е за комисаря? — повтори Жозет.
— Той вече не е комисар — отсече Клемантин. — Затова е тук, Жозет, нали
това обяснява.
— Въпрос на живот или смърт — каза Адамсберг и се усмихна на крехката
Жозет. — Или неговата кожа, или моята.
— До такава степен?
— До такава степен. При това не мога да тръгна да обикалям страната, за да
го търся.
Клемантин поднесе сладкиш от грис с грозде. Двойна порция за Адамсберг.
— Ако добре съм разбрала, не можете да ползвате подчинените си — плахо се
обади Жозет.
— Като ти казвам, че вече не е никакъв — рече Клемантин. — Вече няма
подчинени. Сам е.
— Разполагам неофициално с двама помощници. Но не мога да им възложа
задача, а движенията ми са блокирани отвсякъде.
Жозет се замисли и започна да строи къщичка от сладкиша си.
— Виж сега, Жозет — каза Клемантин, — ако имаш някаква идея, не я оставяй
да увехне. Нашият човек разполага само с шест седмици.
— Можем ли да му се доверим? — попита Жозет.
— Нали яде на масата ни. Не задавай тъпи въпроси.
— Ами значи — подзе Жозет, все така заета с изграждането на къщичката от
грис, — има движение и движение. Ако комисарят не може вече да се движи и щом е
въпрос на живот и на смърт…
Жозет замълча.
— Ето такава е Жозет — заяви Клемантин. — Останки от възпитанието й. Нищо
не може да се направи. Богатите приказват така, както вървят — предпазливо.
Умират от шубе. Сега си бедна, клета ми Жозет, така че давай.
— Човек може да се придвижва не само с крака — обясни Жозет. — Това исках
да кажа. И да стигне по-бързо и по-надалеч.
— Как? — попита Адамсберг.
— С клавишите. Ако трябва например да се намерят адреси, можете да влезете
в мрежата.
— Знам, Жозет — любезно отвърна Адамсберг. — В интернет. Но адресите,
които търся, не са на разположение на публиката. Те са скрити, тайни, подземни.
— Да — колебливо рече Жозет. — Но аз точно за подземието говорех, за
тайната мрежа.
Адамсберг замълча. Не беше сигурен дали разбира думите на Жозет. Клемантин
се възползва, за да му налее чаша вино.
— Не, Клемантин. След онзи запой вече не пия.
— Хайде сега, нали няма да ми направите и алергия към алкохола на всичкото
отгоре? Една чаша с яденето е задължителна.
И Клемантин доля чашата. Жозет потупваше неустановените стени на къщичката
си от грис, вадеше гроздовите зърна и правеше от тях прозорци.
— Тайната мрежа. Жозет? — меко попита Адамсберг. — Там ли пътувате?
— Жозет ходи, където си иска в тия подземия — заяви Клемантин. — Днес е в
Хамбург, утре в Ню Йорк.
— Компютърен пират? — изумено попита Адамсберг. — Хакер?
— Точно — доволно потвърди Клемантин. — Жозет взима от богатите и дава на
бедните. Като минава през тунелите. Изпийте я тази чаша де.
— Това ли означаваха онези „прехвърляния“ и „разпределения“? — попита
Адамсберг.
— Да — отвърна Жозет и бързо отмести поглед. — Изравнявам.
 Жозет заби едно гроздово зърно в покрива вместо комин.
— Къде отиват отклонените средства?
— В една асоциация и в моята заплата.
— А откъде взимате средствата?
— Отвсякъде. От големите богатства. Влизам в касите и чопвам по малко.
— Без да оставяте следи?
— За десет години само веднъж съм имала неприятности, преди три месеца,
защото се наложи да действам прекалено бързо. Затова сега съм у Клемантин.
Изтривам следите си, вече почти съм приключила.
— Тъй е то, не си струва да бързаш — рече Клемантин. — Но неговият случай
е по-специален. Той има само шест седмици. Ще трябва да се позанимаеш с него.
Адамсберг се взираше поразен в този пират, в този прегърбен хакер, дребна
и слаба възрастна женица с треперещи ръце. Която се казваше Жозет.
— Как научихте всичко това?
— То се учи от само себе си, когато си сръчен. Клемантин ми каза, че имате
неприятности. Заради нея бих ви услужила.
— Жозет — прекъсна я Адамсберг, — можете ли да проникнете в архива на един
нотариус например? Да го прочетете?
— Стига да е вкаран в компютъра — отвърна тънкото гласче.
— Да разбиете защитата? Да минете през стената?
— Да — скромно каза Жозет.
— Един вид като призрак — обобщи Адамсберг.
— Тъй би трябвало да направиш — обади се Клемантин. — Щото на него един
хубав призрак му е скочил отгоре. Жозет, не си играй с храната. На мен лично не
ми пречи, но на баща ми не би му харесало.

Изул обувките си и седнал по турски на старото канапе, облечено в дамаска

на цветя. Адамсберг извади новия си телефон, за да се обади на Данглар.
— Извинявайте — каза Жозет, — на сигурен приятел ли се обаждате? Защитена
ли е линията му?
— Мобилният ми е нов, Жозет. И се обаждам на мобилен.
— Трудно е да се засече, но ако говорите повече от осем до десет минути,
по-добре сменяйте честотата. Ще ви дам моя, той е защитен. Гледайте си часовника
и сменяйте, като натиснете ето това копче. Утре ще оправя и вашия.
Впечатлен, Адамсберг прие усъвършенствания апарат на Жозет.
— Имам шест седмици отсрочка, Данглар. Изтръгнати от скритото лице на
Брезийон.
Данглар учудено подсвирна.
— Мислех, че и двете му лица са от лед.
— Не, открих една пътека и тръгнах по нея. Получих оръжие, нова карта и
частично и неофициално прекратяване на наблюдението. Не гарантирам за
подслушването и не мога да ходя, където си искам. Ако ме засекат, и Брезийон
потъва заедно с мен. А той ми оказа неколкоседмично доверие. Освен това гаси
цигарата си с палец, без да се опари. С други думи, не мога да го компрометирам,
не мога да отида в картотеката.
— Тоест да отида аз.
— И в архива. Трябва да запълним празнотата между смъртта на съдията и
Шилтигем. Ще рече, да открием убийствата, извършени с тризъбец през последните
шестнайсет години. Можете ли да се заемете с това?
— Извършени от Последователя. Да, ще се заема.
— Изпращайте ми информацията по електронната поща, капитане. Един момент.
Адамсберг натисна копчето, посочено му от Жозет.
— Нещо бучи — каза Данглар.
— Смених честотата.
— Сложна работа — изкоментира Данглар. — Мафиотска история.
— Смених лагера и познанствата си, капитане. Приспособявам се.

Късно през нощта, завит с малко хладните кувертюри и загледан във

въглените в камината, Адамсберг обмисляше огромните възможности, които му
разкриваше присъствието в къщата на една възрастна хакерка. Опитваше се да си
спомни името на нотариуса, уредил продажбата на имението в Пиренеите. Някога го
знаеше. Нотариусът на Фюлжанс задължително щеше да си държи езика зад зъбите.
Юрист, най-вероятно извършил на младини нещо нередно, за което Фюлжанс бе узнал.
Веднъж попаднал в клопката на съдията, той се бе превърнал в негов доживотен
васал. Как се казваше, да му се не знае! Виждаше позлатената табела на фасадата
на буржоазна къща, когато бе отишъл да го попита на коя дата е купено имението.
Спомняше си млад мъж на не повече от трийсет години. С малко късмет можеше още
да работи.
Позлатената табела се сливаше с пламтящата жарава. Спомняше си също, че в
името имаше някаква цифра. Преброи от едно до десет. Десет. Десево. Метр Жером
Десево, нотариус. Хванат за топките от желязната ръка на Фюлжанс.

XLIV

Смаян от неочакваната сръчност на Жозет, Адамсберг седеше до нея и гледаше

как малките й и сбръчкани ръце пърхат над клавиатурата. На екрана се изписваха с
голяма скорост поредици от цифри и букви, на които Жозет отговаряше с точно
толкова неразгадаеми знаци. Пред очите на Адамсберг машината се променяше,
превръщаше се в нещо като голяма лампа на Аладин, от която щеше да излезе дух и
любезно да му изпълни три желания. Стига все пак да знае да работи с нея, докато
в добрите стари времена всеки глупак можеше да забърше лампата с парцал. По
отношение на желанията нещата сериозно се бяха усложнили.
— Вашият човек е много добре защитен — обяви Жозет с треперещото си
гласче, което обаче на свой терен не звучеше толкова свенливо. — Прекалено за
нотариус.
— Той не е обикновен нотариус. Един призрак го държи за топките.
— А, значи затова.
— Успявате ли, Жозет?
— Има четири последователни резета. Ще отнеме време.
Главата на старата дама потрепваше също като ръцете й и Адамсберг са
запита дали този тремор не й пречеше да разчита правилно изписаното на екрана.
Клемантин, която не се бе отказала от желанието си да угои Адамсберг, донесе
поднос с тиганици и кленов сироп. Адамсберг наблюдаваше дрехите на Жозет —
елегантен бежов костюм и груби червени кецове.
— Защо носите кецове? За да не вдигате шум в подземието ли?
Жозет се усмихна. Защо не? Леко и практично. Като за крадец.
— Цени удобството си, ето защо — обясни Клемантин.
— Преди — каза Жозет, — когато бях омъжена за моя корабовладелец, носех
само костюми и перли.
— Много беше шик — одобри Клемантин.
— Богат ли беше? — попита Адамсберг.
— Не знаеше какво да си прави парите. Но ги пазеше за себе си. Аз
отклонявах по някоя сумичка оттук-оттам за някой притеснен приятел. Така започна
всичко. Но тогава не бях много умела и той ме хвана.
— И стана скандал?
— Страхотен скандал, много шумен. След развода взех да се ровя в сметките
му, после си казах: Жозет, ако искаш да постигнеш нещо, трябва да работиш по-
мащабно. И постепенно се научих. На шейсет и пет години бях готова да отплавам.
— Къде се запознахте с Клемантин?
— На битака, преди трийсет и пет години. Притежавах там антикварен
магазин, подарък от мъжа ми.
— За да се намира на работа — уточни Клемантин, която стоеше права и
следеше дали Адамсберг си яде тиганиците. — Обаче асортиментът беше качествен,
не някой боклук. Добре се забавлявахме, нали, Жозет?
— Ето го нашия нотариус — каза Жозет и посочи с пръст екрана.
— Ха така — одобри Клемантин, която през живота си не бе докосвала
клавиатура.
— Този е, нали? Метр Жером Десево и съдружници, булевард Сюше, Париж.
— У тях ли сте? — попита Адамсберг, очарован, и приближи стола си.
— Все едно че съм се настанила удобно в апартамента му. Много голяма
кантора, седемнайсет съдружници и хиляди досиета. Обуйте си кецовете, тръгваме
на обиколка. Кое име търсим?
— Фюлжанс, Оноре Гийом.
— Имам доста неща — каза Жозет след малко. — Но нищо след 1987 година.
— Защото оттогава е мъртъв. Трябва да си е сменил името.
 — Това задължително ли е след смъртта?
— Предполагам, че зависи от работата, която ти предстои да свършиш. Да
имате случайно Максим Льоклер, закупил имот през 1999 година?
— Да — отвърна Жозет след кратко търсене. — Купил е имот, наречен
„Замъка“, в БаРен. Нищо друго с това име.

След петнайсет минути Жозет поднесе на Адамсберг списъка на всички имоти

на Тризъбеца, придобити от 1949 г. нататък. Все същият васал се бе занимавал с
делата на съдията не само до смъртта му, но и след това, чак до неотдавнашната
покупка на „Замъка“.
В кухнята Адамсберг бъркаше яйчен крем с дървена лъжица, както му бе
наредила Клемантин. Сиреч бъркаше, без да спира и с постоянна скорост, като
рисуваше осмици в тенджерата — единствен начин да не се образуват бучки.
Местоположението и имената на имотите на съдията потвърждаваха това, което вече
знаеше за миналото на Фюлжанс. Всеки от тях отговаряше на едно от убийствата с
три прободни рани, на които се бе натъквал през дългото си разследване. В
продължение на десет години съдията беше раздавал правосъдие в областта Лоар-
Атлантик и бе живял в имението „Брястовете“. През 1949 г. пронизва първата си
жертва, на трийсетина километра от дома си — двайсет и осем годишния Жан-Пиер
Еспир. Четири години по-късно в същия район е убита девойка, Ани Лефебюр, при
обстоятелства, много подобни на тези от убийството на Елизабет Уинд. След шест
години съдията набучва младеж, Доминик Ванту. Благоразумно продава „Брястовете“
и се установява във втория си район, в Ендр-е-Лоар. Нотариалните актове сочат
закупуване на малък замък от XVII век, наречен „Кулите“. На тази нова територия
убива двама души — Жюлиен Субиз, на четирийсет и седем години, и четири години
по-късно — един възрастен човек, Роже Лантретиен. През 1967 г. напуска областта
и се заселва в селото на семейство Адамсберг, в имението „Крепостта“. Минават
шест години, преди да убие Лиз Отан. Този път заплахата на младия Адамсберг го
принуждава веднага да побегне и да се установи в Дордон, имението „Гълъбарника“.
Адамсберг познаваше това място, където, както и в Шилтигем, бе пристигнал твърде
късно. Съдията се бе изпарил веднага след убийството на трийсет и пет годишния
Даниел Местр.
След това Адамсберг го бе открил в Шарант след убийството на Жана Лесар,
петдесет и шест годишна. Този път беше по-пъргав и успя да посети Фюлжанс в
новото му жилище „Кулата Мофур“. За пръв път го виждаше след десет години и
установи, че властният му блясък не бе помръкнал. Съдията се изсмя на
обвиненията на младия инспектор и заплаши да го съсипе, смаже и унищожи, ако
продължава да го тормози. Имаше две нови кучета, добермани, които яростно лаеха
в кучкарника. Адамсберг с мъка издържа погледа на магистрата, който от времето
на младостта му не бе загубил остротата си. Изброи осемте убийства, в които го
обвиняваше, от Жан-Пиер Еспир до Жана Лесар. Фюлжанс опря върха на бастуна си в
гърдите му и го избута назад, след което произнесе няколко окончателни думи с
тона на човек, любезно отпращащ посетителя си.
— Не ме докосвай, не се доближавай до мен. Ще привлека мълниите над
главата ти, когато пожелая.
После захвърли бастуна си, извади ключа за кучкарника и използва абсолютно
същата формула, която бе употребил преди десет години в хамбара.
— Давам ти малко аванс, младежо. Броя до четири.
Както и в миналото, Адамсберг побягна като луд от доберманите. Пое си дъх
чак във влака, изпълнен с презрение към високопарния език на съдията. Този тип,
който се правеше на аристократ, нямаше да го унищожи само като вдигне бастуна
си. Възобнови преследването, но Фюлжанс изненадващо бързо отлетя и от „Кулата
Мофур“. Едва след четири години, когато обявиха смъртта му, узна къде е било
последното му убежище — в една от къщите на Ришельо в Ендр-е-Лоар.
Адамсберг съвестно правеше осмици в яйчения крем. По някакъв начин това
упражнение му помагаше да не залитне, да не се вижда как, навлякъл демоничната
кожа на Тризъбеца, пронизва Ноела на пътеката, точно както би го направил
Фюлжанс.
Докато въртеше дървената лъжица, заслушан в кроткото й шъшкане, комисарят
обмисляше накъде да поеме из подземията на Жозет. Бе се усъмнил в таланта й,
представяйки си, че възрастната жена живее в химеричния свят на последните
останали й години. Но бързо разбра, че си има работа с дързък и опитен хакер,
удобно настанил се в бившето буржоазно тяло на старицата. И се изпълни с
възхищение. Дръпна тенджерата от огъня — кремът се бе сгъстил и нямаше бучки.
Поне това бе успял да свърши както трябва.

Адамсберг взе мафиотския мобилен телефон на Жозет, за да се обади на

Данглар.
— Още нищо — каза заместникът му. — Трябва ми време.
— Открих пряк път, капитане.
— Коларски?
— Асфалтиран. Един и същи нотариус е узаконявал имотите на Фюлжанс до
смъртта му. Както и тези на Последователя му — добави той предпазливо, — във
всеки случай „Замъка“ в Агно.
— Къде сте, господин комисар?
— В една нотариална кантора на булевард Сюше. Влизам и излизам, когато ми
се прище. Обул съм кецове, за да не вдигам шум. Вълнени мокети, лъскави класьори
и вентилатори. Много шик.
— Аха.
— След смъртта му обаче покупките са извършвани под други имена, като
например Максим Льоклер. Така че има шанс да открия имотите, купувани през
последните шестнайсет години, при условие че се досетя какви имена и презимена
си е избирал Фюлжанс.
— Правилно — одобри Данглар.
— Но няма да мога. Никакъв ме няма в етимологията. Можете ли да ми
направите списък на думи, които означават мълния, гръм, светлина, както и
величие, могъщество, като в Максим Льоклер? Запишете всичко, което ви хрумне.
— Няма нужда да пиша. Мога веднага да ви ги изброя. Имате ли химикалка?
— Давайте, капитане — каза Адамсберг, отново изпълнен с възхищение.
— Няма много възможности. За светлината — _lux_, потърсете Люс, Люсиен,
Люсне и други подобни форми, както и флам, фламбар. Вижте и производните от
_clams_ — блестящ, известен: Клер, Клар, евентуално умалителните Кларе, Клере.
Колкото до идеята за величие, опитайте с Месм или Месмен — народни форми,
производни от Максим, Максимин, Максимилиен. Вижте и Льогран, Мажорал, Мажорел
или Местро. Добавете Прима, евентуално Примар или Примо. Опитайте и с Огюст,
Огюстен — форми на августейши. Не забравяйте малките имена на велики личности
като Александър, Алекс, Цезар или Наполеон, макар последното име да е прекалено
крещящо.
Адамсберг веднага занесе списъка си на Жозет.
— Ще трябва да комбинирате тези имена, за да открием евентуалните купувачи
между смъртта на съдията и покупката на Максим Льоклер. Търсим малки замъци и
имения, всичките изолирани.
— Разбрах — каза Жозет. — Вече преследваме призрака.
Със скръстени на коленете ръце Адамсберг нетърпеливо зачака старата дама
да завърши окултните си манипулации.
— Имам трима подходящи — обяви тя. — Плюс един Наполеон Гранден, но в
малък апартамент в Курньов. Едва ли е вашият човек. Доколкото разбрах, не става
дума за пролетарски призрак. Затова пък открих един Александър Клар, купил
имение във Вандея през 1988 година, в община Сен Фюлжан, представете си.
Продадено през 1993 година. Люсиен Льогран, собственик на имение в Пюи-дьо-Дом,
община Пионса, от 1993-та до 1997-а. И Огюст Прима, имение в Нор, община Солем,
от 1997-а до 1999-а. Накрая Максим Льоклер от 1999-а до днес. Датите са
последователни, господин комисар. Ще ви разпечатам всичко това. Само ми дайте
малко време да изтрия стъпките ни от килима.

— Хванах го, Данглар — каза Адамсберг, задъхан от подземното си бягане. —

За имената, проверете първо дали фигурират в архивите на гражданското състояние:
Александър Клар, роден през 1935-а, Люсиен Льогран, роден през 1939-а, и Огюст
Прима, роден през 1931-ва. За убийствата вижте в радиус от пет до шейсет
километра около общините Сен Фюлжан във Вандея, Пионса в Пюи-дьо-Дом и Солем в
Нор. Записахте ли?
— Сега ще тръгне по-бързо. Имате ли датите на убийствата?
— За първото периодът е 1988-1993-та, за второто 1993-1997-ма и за третото
1997-1999-та. Не забравяйте, че последните престъпления вероятно са извършени
малко преди продажбата на имотите. Тоест през пролетта на 1993-та, през зимата
на 1997-а и през есента на 1999-а. Заемете се първо с периодите.
— Нечетни години — забеляза Данглар.
— Обича нечетните числа. Като тройката и като тризъбеца.
— Идеята за Последователя май не е много лоша. Започва да придобива форма.
Идеята за призрака, мислено го поправи Адамсберг, затваряйки телефона.
Призрак, който се очертаваше съвършено ясно, откакто Жозет бе разкрила убежищата
му. Нетърпеливо зачака обаждането на Данглар, като се разхождаше от единия до
другия край на малката къща със списъка в ръка. Клемантин го беше поздравила за
яйчния крем. Поне едно хубаво нещо.
— Лоша новина — обяви Данглар. — Дивизионният се е свързал с Лалиберте,
когото упорито продължава да нарича Легалите, за да му поиска сметка. Казва, че
една от точките във ваша полза е отпаднала. Лалиберте го е уверил, че знае за
амнезията ви от пазача на сградата, където сте живели. Разправяли сте му за бой
между ченгета и бандити, но на другия ден, уточнил пазачът, сте изразили
учудване относно часа на прибирането си. Без да споменаваме това, че боят е бил
измислен, а ръцете ви са били в кръв. Оттук Лалиберте е заключил, че ви се губят
няколко часа, след като сте си мислели, че сте се прибрали по-рано и сте
излъгали пазача. Така че няма анонимно обаждане, няма предател, няма нищо. Това
отпада.
— И Брезийон оттегля отсрочката си? — попита Адамсберг, сразен.
— Нищо не каза по въпроса.
— А за убийствата? Имате ли нещо?
— Знам само, че Александър Клар никога не е съществувал, нито Люсиен
Льогран, нито Огюст Прима. Това очевидно са псевдоними. За останалото не успях
да проверя с тези разправии с дивизионния. Освен това имаме убийство на улица
Шато. Лице, свързано с политическите среди. Не знам кога ще намеря време да се
заема с Последователя. Съжалявам, господин комисар.
Адамсберг затвори, обзет от отчаяние. Пазачът, който страдаше от безсъние,
чисто и просто. И елементарните изводи на Лалиберте.
Всичко рухваше, тънката нишка на надеждата му беше скъсана. Няма предател,
няма постановка. Никой не беше информирал главния суперинтендант за амнезията
му. И следователно никой не му бе отнемал паметта. Нямаше трети човек в сянка.
Беше фатално сам на пътеката, с тризъбец подръка и заплахата Ноела. И
убийствената лудост в главата. Може би като брат си. Или след брат си. Клемантин
застанало него и мълчаливо му подаде чаша порто.
— Разказвай, момче.
Адамсберг разказа с безизразен глас, загледан в земята.
— Това са идеи на ченгета — меко изрече Клемантин. — А между идеите на
ченгетата и вашите има разлика.
— Бил съм сам, Клемантин, сам.
— Че как ще знаете, като не помните? Нали го пипнахте призрака с Жозет?
— И какво от това, Клемантин? Бил съм сам.
— Това са само черни мисли и нищо друго — каза Клемантин, като му тикна
чашата между пръстите. — И няма смисъл да въртите ножа в раната. По-добре се
поразходете още малко с Жозет из подземията и ми изпийте това порто.
Жозет, която мълчаливо седеше до камината, понечи да се намеси, но се
отказа.
— Ако искаш да кажеш нещо, Жозет, не го оставяй да увехне, колко пъти да
ти казвам — посъветва я Клемантин с цигара в устата.
— Деликатно е — обясни Жозет.
— Не ни е до деликатности, не разбра ли?
— Мислех си, че ако господин Данглар — така се казва, нали — не може да се
занимава с убийствата, можем да го направим ние. Неприятното е, че ще трябва да
ровим в архивите на жандармерията.
— И кое те притеснява?
— Ами той ме притеснява. Нали е комисар.
— Вече не е, Жозет. Трябва ли да ти го казвам по сто пъти? Освен това да
си жандарин и полицай не е едно и също.
Адамсберг объркано погледна старата дама.
— Можете ли да го направите, Жозет?
— Веднъж влязох във ФБР, ей така, само на игра, за разнообразие.
— Не се оправдавай, клета ми Жозет. Няма лошо човек да си достави
удоволствие.
Адамсберг загледа с нараснало учудване дребната женица, на една трета
буржоазка, на една трета пътник, на една трета хакер.

След вечерята, с която Клемантин насила натъпка Адамсберг, Жозет се зае с

полицейските досиета. Бе поставила до себе си бележка, на която пишеше: „пролет
1993 г., зима 1997 г., есен 1999 г.“. От време на време Адамсберг се
осведомяваше как върви работата й. Вечер тя сменяше кецовете си с огромни сиви
терлици, с които заприличваше на слонче в краката.
— Много ли са защитени?
— Навсякъде има охрана, това трябваше да се очаква. Ако имах някой файл
там, нямаше да ми е приятно първата срещната баба по кецове да се рови вътре.
Клемантин отиде да си легне и Адамсберг остана сам пред камината, втренчен
в огъня, като сплиташе и разплиташе пръсти. Не чу Жозет, която се приближи до
него — терлиците заглушаваха стъпките й. Хакерските й терлици, за да бъдем
точни.
— Ето, господин комисар — каза само тя и му връчи един лист със
скромността на човек, добре свършил работата си и несъзнаващ колко е талантлив,
ще речеш, че бе забъркала яйчен крем, изписвайки осмици на екрана на компютъра
си. — През март 1993 година, на трийсет и два километра от Сен Фюлжан, една жена
на четирийсет години, Гислен Матер, била убита в дома си с три удара с нож.
Живеела сама в селска къща. През февруари 1997 година, на двайсет и четири
километра от Пионса, едно младо момиче, Силвен Бразилие, било убито с три удара
с шило в корема. Момичето чакало само на автобусната спирка през една неделна
вечер. През септември 1999 година бил убит шейсет и шест годишният Жозеф Февр на
трийсет километра от Солем. Три прободни рани.
— Извършителите? — попита Адамсберг, след като прегледа листа.
— Ето тук — посочи Жозет с треперещ пръст. — Една пияна и леко откачена
жена, която живеела в колиба в гората. Смятали я за местната вещица. За младата
Бразилие арестували един безработен, редовен посетител на кръчмите в Сен Елоа-
ле-Мин, недалеч от Пионса. А за убийството на Февр заловили един горски пазач,
заспал на пейка в околностите на Камбре с алкохол в кръвта и нож в джоба.
— И нищо не помиели?
— Всички до един.
— И оръжието е било ново?
— И в трите случая.
— Великолепно, Жозет. По следите му сме — от „Брястовете“ през 1949-а до
Шилтигем. Дванайсет убийства, Жозет, дванайсет. Давате ли си сметка?
— Тринайсет с това в Квебек.
— Бях сам, Жозет.
— Говорехте за последовател със заместника си. Ако е извършил четири
убийства след смъртта на съдията, защо да не е убил и за пети път?
— Поради една съвсем проста причина, Жозет. Ако си беше дал труда да дойде
в Квебек, то щеше да е, за да ме вкара в капана, както е направил с другите
изкупителни жертви. Ако някакъв последовател или ученик е поел щафетата от
Фюлжанс, то това би било от възхищение към съдията, от непреодолимо желание да
довърши делото му. Само че този убиец, дори да е омагьосан от Фюлжанс, не е
Фюлжанс. Съдията ме мразеше и искаше да ме съсипе. Докато другият,
Последователя, не може да изпитва същата омраза, защото дори не ме познава. Да
довърши серията на съдията е едно, докато да ме убие, за да ме подари на
мъртвия, е съвсем друго. Не вярвам в подобна версия. Затова ви казвам, че бях
сам.
— Клемантин твърди, че това са просто черни мисли.
— Но верни. И ако има Последовател, той не е стар. Възхищението е младежка
емоция. Можем да смятаме, че е между трийсет и четирийсет години. Мъжете от това
поколение не пушат лула или твърде рядко пушат лула. Обитателят на „Замъка“ е
пушел лула и косите му са били бели. Не, Жозет, не вярвам в Последователя.
Стигнал съм до задънена улица.
Жозет ритмично потупваше със сивия си терлик по стария тухлен под.
— Освен ако не повярвате в съществуването на живи мъртъвци — каза тя след
кратка пауза.
— Освен.
Двамата потънаха в дълго мълчание. Жозет разравяше огъня.
— Уморена ли сте, клета ми Жозет? — попита Адамсберг, учуден, че използва
обръщението на Клемантин.
 — Често обикалям из подземията нощем.
— След смъртта на съдията този човек — Максим Льоклер, Огюст Прима или
както там се казва — е напълно невидим. Или Последователя се опитва да запази
образа на Фюлжанс, или нашият жив мъртвец не желае да се разкрие.
— След като е мъртвец.
— Именно. За четири години никой не е видял Максим Льоклер. Нито
служителите в агенцията, нито икономката, нито градинарят, нито пощаджията.
Всички покупки е вършила икономката. Собственикът е давал указания с бележки,
евентуално по телефона. Напълно възможна невидимост, след като е успял да я
осъществи. И все пак, Жозет, струва ми се невъзможно съвсем никой да не го е
видял. За две години, както и да е, но не и за пет, не и за шестнайсет. По
принцип би могъл да се укрие, ако не се случи нищо неочаквано, нищо спешно, нищо
непредвидено. А за шестнайсет години това няма как да се избегне. Ако добре
преровим тези шестнайсет години, би трябвало да уловим неуловимия.
Жозет слушаше като съвестен хакер, очакващ поточни указания, поклащайки
главата си и терлика си.
— Мисля си например за лекар, Жозет. Внезапно прилошаване, падане,
нараняване. Непредвиденото събитие, които ви принуждава спешно да извикате
лекар. Ако се е случило нещо подобно, нашият човек не би извикал местния доктор.
Би се обърнал към анонимна служба, към „Бърза помощ“, към онези, които виждате
само веднъж и които веднага ви забравят.
— Разбирам — каза Жозет. — Но подобни служби едва ли пазят архивите си
повече от пет години.
— Което ни води до Максим Льоклер. Значи трябва да обходим центровете за
спешна помощ в БаРен и да видим дали някой лекар не е минал през „Замъка“ на
живия мъртвец.
Жозет окачи машата на мястото й, оправи обиците си и нави ръкавите на
елегантния си пуловер. В един часа през нощта тя отново включи компютъра, а
Адамсберг, останал сам пред камината, постави вътре две цепеници и зачака,
напрегнат като баща пред родилната зала. Бе започнал суеверно да стои далеч от
Жозет, когато тя работеше с Аладиновата си лампа. Боеше се, ако седи до нея, да
не види как на лицето й се изписват обезсърчение и разочарование. Чакаше
неподвижен, спрял на посещаваната от призраци пътека на пирогите. И вкопчен в
пренебрежимо малката надежда, която му даваха резултатите от крадливите
изследвания на старата дама. Резултати, които полагаше върху предметното стъкло
на мисълта си, докато се молеше ключалките да се стопят в пламъка на гения, с
който очевидно бе надарена дребната хакерка. Бе отбелязал термините, които Жозет
употребяваше, за да означи шестте степени на съпротива на заключените врати във
възходящ ред: добри, трудни, упорити, жилави, бетонирани, блиндирани. Някога бе
проникнала през блиндираните врати на ФБР, значи имаше надежда. Адамсберг чу
шъшкането на терлиците в коридора и стана.
— Ето — обяви Жозет. — Доста беше жилава, но се отвори.
— Казвайте — подкани я Адамсберг.
— Максим Льоклер е викал „Бърза помощ“ преди две години, на 17 август, в
14:40 часа. Вследствие на седем ужилвания от оса имал голям едем на врата и в
долната част на лицето. Седем. Лекарят пристигнал след пет минути. Отново дошъл
в двайсет часа и му бил още една инжекция. Разполагам с името на лекаря — Венсан
Куртен. Позволих си да вляза в неговия сайт.
Адамсберг постави ръце на раменете на Жозет. През дланите си усещаше
костите й.
— В последно време животът ми се намира в ръцете на жени вълшебници.
Подхвърлят си го като топка и непрекъснато го спасяват от бездната.
— Това неприятно ли ви е? — сериозно попита Жозет.

Събуди заместника си в два часа през нощта.

— Не ставайте, Данглар. Искам само да ви съобщя нещо.
— Продължавам да спя и ви слушам.
— При смъртта на съдията във вестниците се появиха много снимки. Намерете
четири — две в профил, една във фас и една в полупрофил, и поискайте компютърно
състаряване на лицето.
— Има отлични рисунки на черепи във всеки добър речник.
— Сериозно е, Данглар, и спешно. На пета снимка, във фас, нека добавят
оток на врата и на лицето, все едно че човекът е бил ужилен от оси.
 — Щом това ще ви достави удоволствие — каза Данглар примирено.
— Изпратете ми ги веднага щом можете. И не търсете повече липсващи
убийства. Имам ги и трите, ще ви изпратя имената на жертвите. Заспивайте,
капитане.
— Че аз не съм се събуждал.

XLV

На фалшивата полицейска карта, дадена му от Брезийон, бе изписано име,

което Адамсберг никак не можеше да запомни. Преди да се обади на лекаря,
комисарят тихичко си го повтори. Откакто неговата хакерка бе „подобрила“
телефона му, отвсякъде стърчаха червени и зелени жички, сякаш някакво насекомо
бе разгънало крачката си, а двете малки зъбчета за смяна на честотата образуваха
нещо като разположени странично очи. Адамсберг боравеше с телефона като с
тайнствен скарабей. Откри доктор Куртен в дома му, в събота сутринта в десет
часа.
— Комисар Дьони Лампроа на телефона — обяви Адамсберг. — От Криминалната
бригада в Париж.
Обръгнали на аутопсии и погребения, лекарите реагираха спокойно, когато им
се обаждаха полицаи от Криминалната.
— За какво става дума? — безразлично попита доктор Куртен.
— Преди две години, на 17 август, сте лекували пациент на двайсет
километра от Шилтигем, в имение, наречено „Замъка“.
— Веднага ви спирам, господин комисар. Не помня болните, които посещавам.
Случва ми се да имам по двайсет случая на лен и много рядко виждам пациентите си
повторно.
— Този човек е бил ужилен от оси. Седем пъти. Имал е и алергична реакция,
заради която сте му били две инжекции — едната в началото на следобеда, другата
в осем вечерта.
— А, да, спомням си случая, защото осите твърде рядко нападат масово.
Разтревожих се за стареца. Живееше сам, нали разбирате. Но не желаеше да го
посещавам отново, заинатил се беше като магаре. Аз все пак минах в края на деня
и той бе принуден да ми отвори, защото още дишаше трудно.
— Можете ли да ми го опишете, докторе?
— Едва ли. Виждам стотици лица. Стар човек, висок, белокос, високомерен,
доколко си спомням. Не мога да ви кажа повече, лицето му беше деформирано от
отоците.
— Нося няколко снимки.
— Само ще си загубите времето, господин капитан. Всичко ми се е изличило
от паметта, освен историята с осите.

В ранния следобед Адамсберг потегли към Източната гара с портретите на

състарения съдия в джоба. Отново Страсбург. За да скрие лицето и тонзурата си,
бе нахлупил канадската ушанка, купена му от Базил, която бе прекалено топла за
тукашния мек климат. Лекарят сигурно щеше да се учуди, че не желае да я свали.
Куртен не оценяваше тази насилствена консултация и Адамсберг усещаше, че му
проваля почивния ден.
Двамата мъже са настаниха до една отрупана с книжа маса. Куртен беше по-
скоро млад, намусен и вече нашишкавял. Случаят със стареца и осите не го
интересуваше, затова не попита за причините на разследването. Адамсберг му
показа портретите на съдията.
— Състаряването и едемът са изкуствени — каза той, за да обясни особения
вид на снимките. — Напомня ли ви нещо това лице?
— Господин комисар, не искате ли първо да си свалите шапката? — попита
лекарят.
— Искам — отвърна Адамсберг, който започваше да се поти под арктическата
си ушанка. — Истината е, че хванах въшки в една килия и половината ми череп е
обръснат.
— Странен метод — забеляза докторът, когато Адамсберг откри главата си. —
Защо не го обръснахте целия?
— Един приятел ме обръсна, бивш монах. Това обяснява нещата.
— А, добре — озадачено изрече лекарят и след кратко колебание се зае да
разглежда снимките.
— Ето тази — каза той след малко и посочи снимката, на която се виждаше
левият профил на съдията. — Това е старецът с осите.
— Казахте, че всичко се е изличило от паметта ви.
— Той се е изличил, но не и ухото му. Лекарите запомнят аномалиите по-
добре от лицата. Прекрасно си спомням лявото му ухо.
— Какво му имаше? — попита Адамсберг, като се наведе над снимката.
— Тази извивка тук. Положително е бил опериран от клепнали уши в детството
си. По онова време интервенцията невинаги е била успешна и често се е получавала
деформация на външния ръб на ушната мида.
Снимките бяха от времето, когато съдията още е работел. Тогава е носел
къса коса и ушите му са се виждали. Адамсберг се бе запознал със съдията след
пенсионирането му, когато носеше по-дълга коса.
— Трябваше да повдигна косата, за да разгледам едема — уточни Куртен. —
Така забелязах малформацията. Колкото до останалата част на лицето, мисля, че
приличаше на лицето от снимката.
— Сигурен ли сте, докторе?
— Сигурен съм, че лявото ухо е било оперирано и зле зараснало. Сигурен
съм, че при дясното ухо интервенцията е била успешна, тъй като го разгледах от
любопитство. Но едва ли е единственият във Франция с криво-ляво ухо. Разбирате
ли? И все пак обикновено двете уши реагират еднакво на операцията. Не се случва
често само едното да се деформира. Да речем, че точно това се наблюдаваше във
въпросния Максим Льоклер. Не мога да кажа нищо повече по въпроса.
— По онова време човекът трябва да е бил на деветдесет и седем години. На
преклонна възраст. Това съответства ли?
Лекарят недоверчиво поклати глава.
— Невъзможно. Пациентът ми не беше на повече от осемдесет и пет години.
— Сигурен ли сте? — учуди се Адамсберг.
— По този въпрос — напълно. Ако старецът беше на деветдесет и седем
години, нямаше да го оставя сам със седем ужилвания от оси по врата. Щях да го
вкарам в болница незабавно.
— Максим Льоклер е роден през 1904 година — настоя Адамсберг. — Бил е
пенсионер от повече от трийсет години.
— Не — повтори лекарят. — Категоричен съм. Извадете петнайсет години.

Адамсберг избегна катедралата от страх да не види как Неси задъхано излиза

от вратата, където глупаво се бе натикала заедно с дракона, или как рибата от
езерото Пинк се промъква през високия прозорец на кораба.
Спря и потърка очите си. Да повдига лист след лист в сенчестата зона —
така му бе препоръчала Клемантин да търси гъбите на истината. За момента му се
налагаше да следва стъпка по стъпка деформираното ухо. Чиято форма впрочем
донякъде напомняше гъба. Трябваше да внимава, да не позволява на оловните облаци
на мислите му да затъмнят трасето на тесния му път. Но категоричното твърдение
на лекаря за годините на Максим Льоклер го объркваше. Същото ухо, но не същата
възраст. А доктор Куртен преценяваше възрастта на хората, не на призраците.
_Усърдие, усърдие и пак усърдие._ При спомена за главния суперинтендант
Адамсберг стисна юмруци и се качи във влака. На Източната гара знаеше точно на
кого да се обади, за да извърви пътя към ухото.

XLVI

Свещеникът от родното му село ставаше с кокошките, както казваше майката

на Адамсберг, давайки го за пример. Адамсберг изчака часовниците му да покажат
осем и половина, преди да се обади на кюрето, което, изчисли той, трябва да беше
прехвърлило осемдесетте. Човекът винаги му бе напомнял за дебнещо куче и
комисарят се надяваше, че ще е запазил стойката. Отец Грегоар попиваше маси от
ненужни подробности, очарован от разнообразието, с което Всевишният бе сподобил
живия свят. Представи му се с фамилното си име.
— Кой Адамсберг? — попита кюрето.
— Онзи от старите ти книги. „Кой жътвар на вечното лято бе захвърлил
небрежно златния сърп в звездната нива“.
— Оставил, Жан-Батист, оставил — поправи го кюрето, което не изглеждаше
изненадано от обаждането.
— Захвърлил.
— Оставил.
— Не е важно, Грегоар. Имам нужда от теб. Да не те събудих?
— Не си, винаги съм ставал с кокошките. А с възрастта, нали знаеш… Дай ми
една минута да проверя. Взех да се съмнявам.
Адамсберг неспокойно зачака с телефона в ръка. Грегоар не усещаше ли вече
кога нещо е спешно? В селото бе известен с това, че реагираше на най-малкия
проблем, възникнал у някой от енориашите му. Нищо не можеше да се скрие от отец
Грегоар.
— Захвърлил. Прав си, Жан-Батист — каза свещеникът разочаровано, като се
върна на телефона. — С възрастта, нали знаеш…
— Грегоар, спомняш ли си съдията? Феодала?
— Пак ли той? — укорително каза Грегоар.
— Върна се от онзи свят. Или ще хвана този стар дявол за рогата, или си
погубвам душата.
— Не говори така, Жан-Батист — нареди му кюрето, все едно че още беше
дете. — Ами ако бог те чуе?
— Грегоар, спомняш ли си ушите му?
— Искаш да кажеш лявото му ухо?
— Точно — бързо каза Адамсберг и взе един молив. — Разказвай.
— За мъртвите само хубаво, обаче това ухо не беше много в ред. Не по
волята на бог, а заради грешка на докторите.
— Бог все пак е позволил да се роди с клепнали уши.
— Обаче го бе дарил с хубост. Бог разпределя всичко на този свят, Жан-
Батист.
Адамсберг си помисли, че бог май го претупва разпределянето, и добре, че
има такива като Жозет, та да му помогнат.
— Разкажи ми за ухото — каза той, опитвайки се да отклони Грегоар от
темата за неведомите пътища господни.
— Голямо, деформирано, с дълга и леко окосмена ушна мида. Спомняш ли си за
комара, който беше влязъл в ухото на Рафаел? Накрая го накарахме да излезе със
запалена свещ.
— Спомням си много добре, Грегоар. Опърли се на пламъка с едно такова леко
прашене. Спомняш ли си прашенето?
— Да. После се шегувахме с това.
— Вярно. Но кажи ми пак за Феодала. Сигурен ли си за ухото?
— Напълно. Имаше и малка брадавица на брадичката, вдясно, която сигурно му
е пречела, когато се е бръснел — добави Грегоар, черпейки от златната си мина с
подробности. — Дясната ноздра на носа му беше по-широка от лявата, а косите му
започваха доста навътре към бузите.
— Как ги помниш тия неща?
— Мога и теб да опиша, ако искаш.
— По-добре недей, Грегоар. И без това си имам достатъчно проблеми.
— Не забравяй, че съдията е мъртъв, момчето ми, не го забравяй. И се пази.
— Опитвам се, Грегоар.

Адамсберг отново заразглежда снимките с лупа. Брадавицата на брадичката

ясно се виждаше, различната ширина на ноздрите — също. Паметта на стария
свещеник ни най-малко не бе отслабнала — истински телеобектив. Като се изключат
годините, които според лекаря бяха с петнайсет по-малко, призракът на Фюлжанс
като че ли най-после излизаше от савана си. Издърпан за ухото. Вярно е, каза си
той, докато се взираше в снимките на съдията от времето на пенсионирането му, че
Фюлжанс винаги бе бил младолик. И че беше анормално як, което Куртен не можеше
да схване. Максим Льоклер не е бил обикновен пациент, нито, по-късно, обикновен
призрак.
Адамсберг си направи още едно кафе и нетърпеливо зачака Жозет и Клемантин
да се върнат от пазар. Сега, когато се бе отделил от стълба Ретанкур, тяхната
подкрепа му бе необходима, искаше му се да сподели с двете жени докъде е
стигнал.
— Държим го за ушенцето, Клемантин — каза той и взе кошницата от ръцете й.
— Остава само да го дръпнем.
— Браво. То е като кълбо прежда, като му хванеш края, трябва само да
дръпнеш.
— По нова следа ли тръгваме, господин комисар? — попита Жозет.
— Ама нали ти казах, че вече не е комисар. Голяма работа е клетата ми
Жозет.
— Потегляме към Ришельо, Жозет. Да търсим името на лекаря, който е издал
смъртния акт преди шестнайсет години.
— Лесна работа — каза тя, свивайки устни.

След двайсет минути Жозет откри името на лекарката, Колет Шоазел, лекувала
съдията от пристигането му в град Ришельо. Същата установила спиране на
сърдечната дейност и издала смъртния акт.
— Имате ли адреса й, Жозет?
— Затворила е кабинета си четири месеца след смъртта на съдията.
— Пенсионирала се е?
— Едва ли. Била е на четирийсет и осем години.
— Чудесно. Значи тръгваме след нея.
— Не е толкова лесно. Името й е доста разпространено. Но на шейсет и
четири години може още да практикува. Първо ще видим в професионалните списъци.
— Погледнете и в съдебните архиви дали няма следа от Колет Шоазел.
— Ако е осъждана, не би могла да практикува.
— Именно. Търсим оправдателна присъда.
Адамсберг остави Жозет в компанията на Аладиновата й лампа и отиде да
помогне на Клемантин, която чистеше зеленчуци за обяд.
— Плъзга се вътре като змиорка — отбеляза Адамсберг и седна.
— Че какво толкова, туй й е занаятът — каза Клемантин, която не схващаше
сложността на хакерските маневри на Жозет. — То е като картофите. Трябва ти
практика. Хубаво ми ги белете, Адамсберг.
— Мога да беля картофи, Клемантин.
— Не можете. Не чистите очичките както трябва. Трябва да ги чистите, те са
отровни. Ето, вижте.
С професионален жест Клемантин сръчно издълба малко конусче в картофа и
измъкна черната точка.
— Отровно е, когато е сурово, Клемантин.
— Все тая. Очичките се махат.
— Добре. Ще ги махам.
Под контрола на Клемантин картофите бяха сварени и масата сложена, когато
Жозет донесе резултатите от труда си.
— Доволна ли си, клета ми Жозет? — попита я Клемантин, докато пълнеше
чиниите.
— Мисля, че да — отвърна Жозет и остави един лист до приборите си.
— Не обичам да се работи на масата. Мен лично това не ми пречи, но на баща
ми нямаше да му хареса. Този път може, ама само защото имате шест седмици.
— Колет Шоазел работи в Рен от шестнайсет години — започна Жозет, като
четеше от бележките си. — На двайсет и седем години е имала неприятности. Умира
една от пациентките й, на която успокоявала болките с морфин. Много груба грешка
в дозирането, която е можела да й коства кариерата.
— Като нищо — обади се Клемантин.
— Къде е станало това, Жозет?
— В Тур, втория съдебен окръг на Фюлжанс.
— Оправдана?
— Оправдана. Адвокатът е доказал безупречното поведение на лекарката.
Изтъкнал е, че пациентката, ветеринарна лекарка, е имала възможност да се снабди
с морфин и да си го бие сама.
— Адвокат от свитата на Фюлжанс.
— Съдебните заседатели са приели, че става дума за самоубийство. Шоазел е
излязла от съда цялата в бяло.
— И заложница на съдията. Жозет — додаде Адамсберг, като докосна старата
дама по ръката, — подземните ви тунели ще ни изведат навън. Или по-скоро ще ни
заведат под земята.
— Ха така — каза Клемантин.
Адамсберг дълго размишлява, седнал до камината, поставил чинията с десерта
на коленете си. Пътят, който трябваше да измине, не беше лесен. Въпреки уж
възвърнатото си спокойствие Данглар щеше да го прати да пасе. Но Ретанкур щеше
да го изслуша по-невъзмутимо. Извади от джоба си скарабея със зелените и
червените щипци и набра номера върху лъскавия му гръб. Усети лек прилив на
блаженство и покой, когато чу сериозния глас на своя кленов лейтенант.
— Не се безпокойте, Ретанкур, сменям честотата на всеки пет минути.
— Данглар ми каза за отсрочката ви.
— Времето е малко, Ретанкур, и трябва да действам бързо. Мисля, че съдията
е надживял смъртта си.
— С други думи?
— Засега съм хванал само едно ухо. Но преди две години, на двайсет
километра от Шилтигем, това ухо още е помръдвало.
Самичко и космато, подхвръкващо като зловредна нощна пеперуда на тавана в
„Замъка“.
— Има ли нещо в края на ухото? — попита Ретанкур.
— Да, един съмнителен смъртен акт. Лекарката, която го е издала, е била на
подчинение на Фюлжанс. Мисля, Ретанкур, че съдията се е установил в Ришельо,
защото тази лекарка е работела там.
— Смятате, че смъртта му е била програмирана?
— Да, смятам. Предайте го на Данглар.
— Защо не му го предадете сам?
— Защото това го изнервя, лейтенант.

Данглар му се обади след по-малко от десет минути и сухо каза:

— Ако добре съм разбрал, господин комисар, успели сте да възкресите
съдията. Ни повече, ни по-малко.
— Така ми се струва, Данглар. Вече не преследваме мъртвец.
— А старец на деветдесет и девет години. _Столетник_, господин комисар.
— Давам си сметка.
— Напълно утопично. Деветдесет и девет години — човек рядко достига до
тази възраст.
— В моето село имаше един.
— Във форма ли беше?
— Не съвсем — призна Адамсберг.
— Разберете — търпеливо подзе Данглар, — че столетник, способен да нападне
жена, да я убие с тризъба вила и да я влачи из полето заедно с колелото й,
просто не съществува в природата.
— Обаче нещата стоят точно така и аз не мога нищо да направя. Съдията беше
анормално силен.
— _Беше_, господин комисар. Човек на деветдесет и девет години вече не е
анормално силен. Стогодишен убиец не съществува.
— Изобщо не ми дреме на колко е години. Имам намерение да поискам
ексхумация.
— Мили боже, дотам ли стигнахте?
— Дотам.
— Тогава не разчитайте на мен. Тръгнали сте по път, по който не желая да
ви следвам.
— Разбирам.
— Аз бях за Последователя, ако си спомняте. Не за живия мъртвец, нито за
грохналия убиец.
— Ще опитам сам да се справя. Но ако разрешението за ексхумация се получи
в Бригадата, елате в Ришельо с Ретанкур и Мордан.
— Без мен, господин комисар.
— Каквото и да има в този гроб, искам да го видите, Данглар. Държа да
дойдете.
— И без да пътувам, знам какво може да има в ковчег.
— Данглар, във фалшивата ми карта Брезийон ми е дал името Лампроа*. Това
говори ли ви нещо?
[* Lamproie (фр.) — речна минога. — Б.пр.]
— Това е една примитивна риба — отвърна капитанът с усмивка в гласа. —
Дори не е риба, а безчелюстно. Тънко като змиорка.
— Аха — каза Адамсберг разочаровано и леко отвратено заради онова
праисторическо същество от езерото Пинк. — Нещо специално ли има в това
безчелюстно?
— Миногата няма зъби. Няма челюсти. Тя действа примерно като вендуза.
 Като затвори, Адамсберг се запита как да тълкува избора на дивизионния
комисар. Може би като намек за известна липса на изисканост? Или за шестте
седмици отсрочка, които бе успял да му изтръгне? Като вендуза, която всмуква
всичко, което се изпречи на пътя й? Освен ако не е искал да намекне, че го смята
за лишен от зъби, тоест от тризъбец?

Да се убеди Брезийон да нареди ексхумация на съдията Фюлжанс изглеждаше

безнадеждно начинание. Адамсберг се съсредоточи върху миногата и се опита да
привлече дивизионния в тази посока. Брезийон отхвърли с едно махване на ръка
ухото, живяло в БаРен след смъртта на съдията. Колкото до смъртния акт, издаден
от доктор Шоазел, предположението за фалшификация му се струваше твърде крехко.
— Кой ден сме днес? — внезапно попита той.
— Неделя.
— Вторник, 14 часът — обяви Брезийон, рязко променяйки мнението си, точно
както бе направил, когато отпусна на Адамсберг кратката му свобода.
— Искам Ретанкур, Мордан и Данглар да присъстват — успя да каже комисарят.
Полека затвори капака на мобилния си телефон, за да не му нарани
пипалцата. Може би дивизионният комисар се чувстваше длъжен, след като бе
оставил „своя“ човек на свобода, да следва логиката на решението си и да помага
на Адамсберг до края. Освен ако не бе всмукан от вендузата на миногата. Чиято
посока на привличане щеше да се обърне в деня, когато победеният Адамсберг седне
в креслото в салона му. Сети се за палеца на Брезийон и не можа да не се запита
какво би станало, ако някой натика запалена цигара в устата на миногата.
Невъзможна задача, тъй като рибата живееше във водата. Тя впрочем се присъедини
към съществата, задръстили Страсбургската катедрала. В компанията на тежката
нощна пеперуда, която обитаваше тавана на „Замъка“ — полуухо, полугъба.
Всъщност нямаше значение какво си бе мислил дивизионният. Важното бе, че
разреши ексхумацията. И Адамсберг се почувства раздвоен между трескавото
очакване и най-истински страх. А не за пръв път щеше да присъства на ексхумация.
Но изведнъж му се стори, че ако отвори ковчега на магистрата, ще извърши
богохулство. _Тръгнали сте по път, по който не желая да ви следвам_, бе казал
Данглар. Път, който водеше към оскърблението, към поругаването. Слизане под
земята в компанията на съдията, който можеше да го завлече със себе си. Погледна
часовниците си. Оставаха четирийсет и шест часа.

XLVII

С нахлупена върху главата арктическа ушанка и вдигната яка Адамсберг

наблюдаваше отдалеч подготовката за светотатствената операция. Валеше студен
дъжд, който почерняше стеблата на дърветата в гробището на Ришельо. Полицаите
бяха оградили гроба на съдията с червено-бяла найлонова лента, все едно че
ставаше дума за опасна зона.
Брезийон бе дошъл лично — крайно изненадваща постъпка от човек, който
отдавна вече не работеше вън от кабинета си. Стоеше прав до гроба в сивото си
палто с черна кадифена яка. Адамсберг подозираше, че освен ефекта на миногата,
който може би го бе изстрелял в града на кардинала, имаше и още нещо — таен
интерес към ужасяващия маршрут на Тризъбеца. Данглар, естествено, също бе там,
но стоеше встрани от гроба, сякаш искаше да отклони от себе си всяка
отговорност. Там беше и майор Мордан, който пристъпваше от крак на крак под
разкривения си чадър. Именно той бе препоръчал да се раздразни призракът, за да
приеме битката, и може би точно в този миг съжаляваше за дръзкия си съвет.
Ретанкур чакаше без видимо вълнение и без чадър. Само тя забеляза Адамсберг в
края на гробището и му отправи дискретен знак. Всички в групата бяха сериозни и
съсредоточени. Четирима жандарми от града бяха преместили надгробната плоча.
Която, отбеляза Адамсберг, не се бе покрила с патина и лъщеше на дъжда, сякаш и
гробът като съдията хвърляше ръкавица на изминалите шестнайсет години.
Купчината пръст постепенно растеше, жандармите с мъка копаеха влажната
земя. Полицаите духаха в ръцете си или потропваха с крака, за да се стоплят.
Адамсберг усещаше как тялото му се напряга и не отместваше поглед от Ретанкур.
Така имаше чувството, че е плътно притиснат до гърба й, че диша чрез нея и вижда
чрез нея.
Лопатите застъргаха по дърво. Гласът на Клемантин проехтя над гробището.
Повдигай листата едно по едно на сенчестите места. Повдигни капака на ковчега.
Ако тялото на съдията се намираше вътре, Адамсберг знаеше, че ще потъне заедно с
него в земята.

Жандармите подпъхнаха въжетата под дъбовия ковчег и започнаха да го

издигат. Ковчегът са залюля във въздуха. Беше в доста добро състояние. Мъжете се
заеха да вадят винтовете, но Брезийон с жест им нареди да отворят капака с лост.
Премествайки се от дърво на дърво, Адамсберг се бе възползвал от това, че
вниманието на всички е насочено към ковчега, и се бе приближил. Следеше
движенията на клещите, които скърцаха по дървото. Капакът се разцепи и се плъзна
встрани. Адамсберг гледаше немите лица. Брезийон клекна пръв и протегна
облечената си в ръкавица ръка. С нож, подаден му от Ретанкур, той разряза
покрова, после се изправи. От ръкавицата му потече струйка блестящ бял пясък —
по-твърд от цимента, режещ като стъкло, течен и изплъзващ се, прекрасно
подхождащ на Фюлжанс. Адамсберг безшумно се отдалечи.

Час по-късно Ретанкур почука на вратата на хотелската му стая. Адамсберг й

отвори, засиял от щастие, и постави ръка на рамото й вместо поздрав. Лейтенантът
седна на леглото, което се огъна под тежестта й също като в хотел „Бребьоф“ в
Гатино. И също като в „Бребьоф“ Ретанкур отвори един термос с кафе и постави две
пластмасови чаши на нощното шкафче.
— Пясък — усмихна се той.
— Дълъг чувал. Тежеше осемдесет и три кила.
— Погребан след установяването на смъртта от доктор Шоазел. Капакът е бил
вече завинтен, когато са дошли от погребалната агенция. Какви са реакциите,
лейтенант?
— Данглар беше истински изненадан, а Мордан изведнъж се отпусна. Знаете,
че мрази тези представления. Брезийон изпитваше тайно облекчение. И може би бе
доволен от себе си, но при него е трудно да се каже. А вие?
— Мъртвия вече го няма, живият ми е по петите.
Ретанкур разпусна косите си и отново ги върза на конска опашка.
— В опасност ли сте?
— Сега вече да.
— И аз така мисля.
— Преди шестнайсет години бях скъсил разстоянието помежду ни и съдията
беше сериозно застрашен. Мисля, че това е причината, поради която е запланувал
смъртта си.
— Можел е и да ви убие.
— Не. Твърде много полицаи бяха в течение, смъртта ми щеше да се обърне
срещу него. Той искаше да си освободи пътя и го направи. След смъртта му аз
изоставих разследването и Фюлжанс продължи да убива без проблеми. И пак би
продължил, ако случайно не бях попаднал на убийството в Шилтигем. Сигурно щеше
да е по-добре да не бях отварял вестника онзи понеделник. Той ме доведе тук и ме
превърна в убиец, който бяга от скривалище на скривалище.
— Добра работа свърши този вестник — открихте Рафаел.
— Но не го спасих от миналото му. Не спасих и себе си. Всичко, което
направих, бе да разтревожа съдията. Той знае, че след бягството му от „Замъка“
отново съм по следите му. Научих това от Вивалди.
Адамсберг отпи от кафето и Ретанкур кимна, без да се усмихва.
— Бива си го — рече комисарят.
— Вивалди ли?
— Кафето. И Вивалди също, много добър френд се оказа. Сега, когато
разговаряме, Тризъбеца може би знае, че сме отменили смъртта му. Или ще го узнае
утре. Отново съм му преградил пътя, но не мога да го хвана. Нито да изведа
Рафаел от онази звездна нива, където се върти по орбитата си. Нито да измъкна
себе си. Фюлжанс продължава да правораздава.
— Да приемем, че ви е проследил в Квебек.
— Този столетник?
— Казах „да приемем“. Предпочитам столетника пред мъртвеца. В този случай
не е успял да се разправи с вас.
— Не е успял ли? Три четвърти от тялото ми е приклещено в челюстите на
капана му и разполагам с пет седмици свобода.
 — Което никак не е малко. Още не сте зад решетките и още мърдате. Той
правораздава, ясно, но не в съда.
— Ако бях на негово място, Ретанкур, щях да се отърва от проклетото ченге
възможно най-бързо.
— Аз също. Ще ми се да носехте бронирана жилетка.
— Той убива с тризъбец.
— Не непременно вас.
Адамсберг се замисли.
— Искате да кажете, че може просто да ме гръмне, ей така, един вид извън
серията?
— Да, като нещо странично. Смятате, че става дума за определена серия ли?
А не за спонтанни убийства?
— Често съм мислил по въпроса и много се колебая. Спонтанните убийства се
следват на по-кратки интервали от тези, които извършва съдията. Между две негови
престъпления има по няколко години затишие. Освен това при спонтанните убийства
интервалите непрекъснато намаляват. А случаят с Тризъбеца не е такъв. Неговите
убийства са редовни, програмирани и не зачестяват. Сякаш заникъде не бърза.
Търпеливото дело на един живот.
— Или умишлено проточвано дело, ако наистина е посветил на това живота си.
Шилтигем е може би последната му проява. Или пътеката в Хъл.
Адамсберг помръкна. Усети как го пронизва отчаяние, като всеки път, когато
се сетеше за престъплението до река Утауе. За ръцете си, изцапани с кръв до под
ноктите. Остави чашата, седна на ръба на леглото и кръстоса крака.
— Това, което не работи в моя полза — подзе той, като разглеждаше ръцете
си, — е евентуалното пътуване на столетника до Квебек. След Шилтигем е имал
достатъчно време да ми заложи капан. Не е било необходимо да бърза, нали? Защо
тогава спешно ще прелита океана?
— Напротив, Квебек е бил идеален за целите му — възрази Ретанкур. —
Техниката на съдията не е подходяща за град. Да убие някого, да го скрие, да
отведе замаяната си изкупителна жертва на местопрестъплението — всичко това не
може да се направи в Париж. Той винаги е вършил убийствата „сред природата“. В
това отношение Канада му е предлагала рядка възможност.
— Не е изключено — съгласи се Адамсберг, все така втренчен в ръцете си.
— Има още нещо. Чуждата територия.
Адамсберг погледна лейтенанта.
— Да кажем, напускането на родната територия. Изчезват ориентирите,
рутината, рефлексите. В Париж би било почти невъзможно да се допусне, че на
излизане от службата си един комисар внезапно ще бъде обзет от желание да убива
насред улицата.
— Така е — тъжно кимна Адамсберг.
— В Париж не биха ви сметнали за убиец. Но там — да. Съдията се е
възползвал от случая доста успешно. Планът му е бил отличен. Трябвало е само да
ви изненада в гората.
— Той ме знае от дете, познава навиците ми. Не е било трудно да се досети,
че ще се разхождам през нощта. Така че е възможно, но не е доказано. Би трябвало
да е бил информиран за командировката. Само че, лейтенант, вече не вярвам в
къртицата.
Ретанкур сви пръсти и заразглежда късите си нокти, сякаш правеше справка в
таен бележник.
— Признавам, че не разбирам как е станало — каза тя с раздразнение. —
Говорих с всички, правих се на невидима във всяка стая. Но никой като че ли не
приема идеята, че сте могъл да убиете онова момиче. В Бригадата са обезпокоени,
говорят тихо, екипът сякаш е спрял да работи и е заел изчаквателна позиция.
Хубавото е, че Данглар добре се справя със заместването и поддържа
спокойствието. Още ли се съмнявате в него?
— Да.
— Оставям ви, господин комисар — каза Ретанкур, прибирайки термоса. —
Колата тръгва в осемнайсет часа. Ще ви изпратя жилетката.
— Нямам нужда от жилетка.
— Ще ви я изпратя.

XLVIII
 — Майко мила — каза Брезийон в колата, която ги връщаше в Париж, доста
възбуден от погребалната си екскурзия. — Осемдесет кила пясък. Прав беше, да му
се не види!
— Което му се случва често — отбеляза Мордан.
— Това променя всичко — подзе Брезийон. — Излиза, че обвиненията на
Адамсберг са основателни. Човек, който симулира смъртта си, едва ли ще да е
кротък като агънце. Старецът още вилнее и има дванайсет убийства в актива си.
— От които последните три извършени на деветдесет и три, деветдесет и пет
и деветдесет и девет години — уточни Данглар. — Това изглежда ли ви реалистично,
господин дивизионен комисар? Стогодишен старец, който влачи през полето млада
жена и велосипеда й?
— Това несъмнено е проблем. Но не може да се отрече, че Адамсберг беше
прав за смъртта на Фюлжанс. Фактът си е факт. Не сте ли съгласен с него,
капитане?
— Интересуват ме не само фактите, но и възможностите.

Данглар се сви в ъгъла и потъна в мълчание, като остави смутените си

колеги да обсъждат възкръсването на стария магистрат. Да, Адамсберг беше прав. И
това правеше положението още по-трудно.
Щом се прибра, Данглар изчака да заспят децата и се обади в Квебек. Там
беше едва шест часът вечерта.
— Напредваш ли? — попита той квебекския си колега.
Нетърпеливо заслуша обясненията на събеседника си.
— Трябва да ускориш нещата — прекъсна го Данглар. — Тук има промени.
Ексхумацията беше извършена. Няма труп, само чувал с пясък… Да, точно така…
Дивизионният като че ли вярва. Но още нищо не е доказано, разбираш ли? Направи
каквото можеш и по-бързо. Той е способен да се измъкне невредим.

Адамсберг вечеря сам в малкия ресторант в Ришельо, в тъй уютната и

меланхолична тишина на провинциалните хотели извън туристическия сезон. Нищо
общо с гюрултията в „Черните води на Дъблин“. В девет часа градът на кардинала
беше вече пуст. Веднага след това Адамсберг се качи в стаята си, просна се върху
розовата кувертюра с ръце под тила и се опита да не оставя мислите си да
блуждаят, ами да ги разпредели върху предметни стъкла с два милиметра в
диаметър. Подвижният пясък, в който съдията се бе заровил, за да избяга от света
на живите. Тризъбата заплаха, която тегнеше над него. Изборът на Квебек за място
на екзекуцията.
Но възражението на Данглар натежаваше на другата страна на везните. Трудно
бе да си представи как столетникът мъкне тялото на Елизабет Уинд през полето.
Девойката не беше особено крехка, въпреки че името й навяваше мисли за лекотата
на вятъра*. Адамсберг примигна. Точно това имаше навик да казва Рафаел за
приятелката си Лиз: лека и вихрена като вятър. Защото тя пък носеше името на
топлия югоизточен вятър — Отан. Две имена, свързани с вятъра, Уинд и Отан.
Подпря се на лакът и се зае тихо да изброява фамилиите на другите жертви в
хронологичен ред: Еспир, Лефебюр, Ванту, Субиз, Лантретиен, Местр, Лесар, Матер,
Бразилие, Февр.
[* Wind (англ.) — вятър. — Б.пр.]

Ванту и Субиз* се подреждаха веднага след Уинд и Отан. Четири имена,

напомнящи за вятър. Адамсберг запали плафониерата, седна до малката масичка и
състави списък на жертвите, като търсеше комбинации, връзки между дванайсетте
имена. Но освен четирите не откри нищо.
[* Vent (фр.) — вятър. Bise (фр.) — студен северен вятър. — Б.пр.]
Вятър. Въздух. Една от четирите стихии заедно с Огъня, Земята и Водата.
Съдията може да се е опитвал да създаде нещо като космогония, за да стане
господар на четирите стихии. Да стане бог като Нептун с тризъбеца си или Юпитер
с мълнията си. Адамсберг се намръщи и препречете списъка. Само Бразилие*
напомняше за огън. Колкото до останалите имена, те нямаха нищо общо с пламъка,
земята или водата. Уморено побутна настрани листа. Неуловим старец, неразбираема
серия. Спомни си столетника от детството си — стария Юбер, който едва се
движеше. Живееше в най-горната част на селото и крещеше от прозореца си вечер,
щом чуеше пукота на избухнала жаба. Петнайсет години по-рано щеше да излезе и да
ги напердаши. _Извадете петнайсет години._
[* Brasier (фр.) — жар, жарава. — Б.пр.]
Този път Адамсберг съвсем се изправи и постави ръце на масата. Да се
вслушва в другите, бе казала Ретанкур. Доктор Куртен беше категоричен. Да не
пренебрегва оценката му, да не пренебрегва професионализма му само защото
мнението му не съвпада със собственото му. _Извадете петнайсет години._ Съдията
беше на деветдесет и девет години, защото бе роден през 1904-та. Но кой можеше
да определи възрастта на дявола?

Адамсберг се повъртя из стаята, после грабна сакото си и излезе в нощта.

Правите улици на градчето го заведоха до една градина, в чиято сянка се
очертаваше статуята на кардинала. Безскрупулен държавник, който не се е боял да
прибегне и до измама, когато се е налагало. Адамсберг седна до статуята, постави
лакти на коленете си и опря брадичката си с ръка. _Извадете петнайсет години._
Добре. Роден през 1919-а, а не през 1904-та. На петдесет, а не на шейсет и пет
години в деня на пенсионирането си. Понастоящем на осемдесет и четири, а не на
деветдесет и девет. На тази възраст старият Юбер се катереше по дърветата, за да
ги подкастри. Да, съдията винаги бе изглеждал по-млад, дори когато побеля. На
двайсет години в началото на войната, а не на трийсет пет, обобщи комисарят,
като преброи на пръстите си. На двайсет и пет през 1944-та, а не на четирийсет.
Защо 1944-та? Адамсберг вдигна поглед към бронзовото лице на кардинала, сякаш
очакваше да му отговори. Много добре знаеш защо, младежо, като че ли отвърна
мъжът в червено. Разбира се, че знаеше младежът.
1944-та. Убийство с три прободни рани, разположени на една линия, което не
бе включил в списъка си заради твърде младата възраст на извършителя — двайсет и
пет, а не четирийсет години. Адамсберг опря чело в коленете си, за да се
съсредоточи. Заръмя. Ситният дъждец го обгърна като мъгла. Остана да седи в
краката на печения кардинал и търпеливо зачака да се появят някогашните факти.
Или безименната риба да изплува от праисторическата тиня на езерото Пинк.
Ставаше дума за жена с три прободни рани. В драмата се намесваше и някакво
удавяне. Кога? Преди убийството? След него? Къде? В блато? Солница? Езеро? В
Ланд? Не, в Солон. Един мъж се бе удавил в езеро в Солон. Бащата. И жената бе
убита след погребението му. Пред очите му се мержелееха неясни снимки от стар
вестник. Бащата и майката. И над тях — заглавието. Явно доста шокиращо събитие,
за да заслужи статия във време, когато заради трескавото очакване на десанта
този вид факти се отразяваха с малки букви. С все така опряно на коленете чело
Адамсберг стисна юмруци, опитвайки се да си спомни заглавието.
_Трагично майцеубийство в Солон._ Това беше заглавието на статията. Верен
на инстинктивните си навици, Адамсберг застина. Всеки път, когато някоя
откъслечна мисъл започваше своето рисковано пътуване в главата му, той спираше
да мърда от страх да не я уплаши, същи рибар, хвърлил въдицата. Хвърляше се
отгоре й едва когато я примамеше на брега цялата — от главата до опашката. На
връщане от погребението единственият двайсет и пет годишен син на двойката бе
убил майка си и избягал. Имало е свидетел — прислужник или прислужница, — когото
младежът блъснал в бързината. Хванали ли са го впоследствие? Или се е изпарил в
суматохата около десанта и Освобождението? Адамсберг не знаеше, не се бе
задълбал в този случай, тъй като извършителят беше прекалено млад, за да бъде
Фюлжанс. _Извадете петнайсет години._ Майцеубийство. Извършено с тризъбец.
Думите на майор Мордан отново изплуваха в съзнанието му. _Първородният му грях,
първото му убийство. Онова нещо, от което се пръкнат призраци._

Адамсберг вдигна лице към дъжда и прехапа устни. Беше завардил всички
скривалища на призрака, беше го принудил да се превъплъти. Сега откриваше и
първото му убийство. Набра в тъмното номера на Жозет, сведен над телефона си с
надеждата, че дъждът няма да повреди крачката му.
Като чу гласа й, изпита усещането, че се свързва с един от най-ефикасните
си колеги. С една стара слабичка служителка с хитро изражение, която по терлици
и обици проникваше в тайни подземия. Кои ли носеше тази вечер? Перлените или
златните във форма на детелина?
— Жозет? Събудих ли ви?
— Съвсем не. Тъкмо съм отворила една каса в Швейцария.
— Жозет, в ковчега имаше пясък. Освен това мисля, че открих първоначалното
убийство.
— Чакайте да взема нещо за писане, господин комисар.
Адамсберг чу в дъното на коридора да проехтява силният глас на Клемантин.
— Колко пъти да ти казвам, че вече не е комисар?
Жозет отвърна на приятелката си, като й каза за пясъка.
— Ха така — рече Клемантин.
— Готова съм, слушам ви — подзе Жозет.
— Майка, убита от сина си през 1944 година. Преди десанта, около март или
април. Станало е в Солон след погребението на бащата.
— Три рани в една линия?
— Да. Убиецът, на двайсет и пет години, е избягал. Нямам спомен за името
на семейството, нито за мястото.
— И е много старо. Най-вероятно е погребано в железобетона. Тръгвам,
господин комисар.
— Колко пъти да ти казвам, че вече не е комисар? — обади се далечен глас.
— Голяма работа е тази моя клета Жозет.
— Жозет, обадете ми се, ако откриете нещо. Колкото и да е часът.
Адамсберг прибра мобилния си телефон, после бавно потегли към хотела.
Всеки в тази история си беше казал мнението и от известна гледна точка всяко
мнение бе основателно. Санкартие, Мордан. Данглар, Ретанкур, Рафаел, Клемантин.
И Вивалди, разбира се. Доктор Куртен и отец Грегоар. Жозет. Дори кардиналът.
Може би също Трабелман с пустата му катедрала.
Жозет се обади в два часа през нощта.
— Ето — обяви тя както обикновено. — Наложи се да мина през Националния
архив, после да се кача на тавана на полицията. Бетонирано, нали ви казах.
— Съжалявам, Жозет.
— Няма защо, напротив. Клеми ми донесе кафе с арманяк и топли питки. Глези
ме като подводничар, който подготвя торпедото си за изстрелване. На 12 март 1944
година в село Колери, окръг Лоаре, се е състояло погребението на Жерар Гийомон,
починал на шейсет и една години.
— Удавил се е в езеро?
— Именно. Злополука или самоубийство, така и не узнали. Лодката му, която
не била в добро състояние, потънала насред езерото. След погребението, когато
близките напуснали дома на покойния, синът, Ролан Гийомон, убил майка си, Мари
Гийомон.
— Спомням си, че имаше свидетел, Жозет.
— Да, готвачката. Чула писък на етажа, тръгнала да се качва по стълбите и
младежът я блъснал по стъпалата. Излизал тичешком от стаята на майка си.
Готвачката я намерила мъртва. В къщата не е имало никой друг. Никога не е имало
съмнение относно самоличността на убиеца.
— Задържали ли са го?
— Не. Предполага се, че се е укрил при партизаните и там вероятно е
намерил смъртта си.
— Открихте ли негови снимки? Във вестниците?
— Не, нито една. Било е през войната, нали разбирате. Междувременно
готвачката е починала, проверих. Господин комисар, нашият съдия ли е
извършителят на убийството? Той тогава е бил на четирийсет години.
— Извадете петнайсет, Жозет.

XLIX

Завесите на прозорците дискретно се открехваха при преминаването на

непознатия. Адамсберг нерешително се въртеше из тесните улици на Колери.
Убийството бе извършено преди петдесет и девет години, а той трябваше да открие
човек, който да си го спомня. Селцето миришеше на мокри листа, а вятърът
довяваше и дъх на изгнило от зелената повърхност на езерото. Никак не приличаше
на величествената подреденост на Ришельо. Село с гъсто разположени разнородни
къщи.
Едно дете му посочи жилището на кмета на площада. Представи се с картата
си на името на Дьони Лампроа и каза, че търси къде е живяло семейство Гийомон.
Кметът беше прекалено млад, за да ги е познавал, но всички тук бяха запознати с
драмата на Колери.
В Солон, както и на други места, не беше никак лесно да изтръгнеш
информация ей така, набързо, на прага на вратата. Небрежната бързина, присъща на
Париж, тук не играеше. И Адамсберг се озова с лакти, опрени на покрита с мушама
маса, пред чашка ракия, в пет часа следобед. Тук носенето на арктическа ушанка в
закрито помещение не правеше впечатление на никого. Кметът беше с каскет, жена
му — със забрадка.
— Обикновено — обясни кметът с пълна уста и любопитен поглед — не отваряме
бутилката преди седем часа. Обаче посещението на парижки комисар си е едно
оправдание. Не съм ли прав, Гислен? — добави той, като се обърна към жена си за
опрощение.
Гислен, която белеше картофи в единия ъгъл на масата, кимна в знак на
съгласие и повдигна с пръст големите си очила, чиято счупена дръжка беше увита с
лейкопласт. Нямаше много пари в Колери. Адамсберг й хвърли един поглед, за да
види дали и тя като Клемантин вади „очичките“ на картофите с върха на ножа си.
Вадеше го. Отровата трябва да се маха.
— Случаят Гийомон — каза кметът, като натика с длан тапата в бутилката. —
Що приказки са се изприказвали за него! Още нямах пет години, когато ми го
разказаха.
— Децата не би трябвало да слушат подобни неща — отбеляза Гислен.
— След това къщата остана празна. Никой не я искаше. Хората си
въобразяваха, че е населена с духове. Глупости разни.
— Разбира се — каза Адамсберг.
— Накрая я събориха. Разправяха, че онзи Ролан Гийомон не бил с всичкия
си. Ама дали е вярно, не мога каза. Обаче няма как да си с всичкия си и да
намушиш майка си.
— Да я намушиш ли?
— Когато убият някого с вила, то си е намушкване, не виждам как другояче
да го нарека. Не съм ли прав, Гислен? Да пуснеш някой куршум, да халосаш съседа
с лопатата, не казвам, че одобрявам, но да речем, че такива неща се случват,
когато ти кипне келят. Обаче с вила, извинете, господин комисар, това си е
диващина.
— Че и собствената си майка — обади се Гислен. — Какво ви интересува в
тази стара история?
— Ролан Гийомон.
— Не се отказвате лесно там при вас — отбеляза кметът. — Но след толкова
време трябва да има давност.
— Има давност. Но бащата Гийомон е далечен братовчед на един от хората ми,
та водим нещо като частно разследване.
— А, ако е частно, това е друга работа — рече кметът, като вдигна грубите
си ръце с жеста на Трабелман, почтително отстъпващ пред спомените от детството.
— Признавам, че едва ли е приятно да имаш убиец в родата. Само че Ролан няма да
го намерите. Той е умрял в гората, всички така казват. Онова време е било доста
размирно.
— Знаете ли какво е работел бащата?
— Вил е железар. Свестен човек. Сключил добър брак с една девойка от сой
от Ферте Сент Обен. И всичко това, за да се стигне до кървавата баня. И това ако
не е нещастие… Не съм ли прав, Гислен?
— В Колери някой познавал ли е семейството? Кой може да ми разкаже за
него?
— Ами вероятно Андре — каза кметът след кратък размисъл. — Той е на
осемдесет и четири лазарника. Като съвсем млад с работил с бащата Гийомон.
Кметът хвърли поглед на големия стенен часовник.
— По-добре идете, преди да е седнал да вечеря.

Ракията на кмета още изгаряше стомаха му, когато Адамсберг почука у Андре
Барлю. Старецът хвърли враждебен поглед на картата му. После я стисна между
деформираните си пръсти и заинтригувано я разгледа от двете страни. Сако от
рипсено кадифе, сив каскет, тридневна брада, остър и бърз черен поглед.
— Да кажем, че е частно разследване, господин Барлю.
Две минути по-късно, седнал пред чаша ракия, Адамсберг отново зададе
въпросите си.
— Обикновено не отварям шишето преди вечерната служба — обясни старият,
без да отговори. — Ама когато имам гости…
— Казват, че вие сте паметта на селото, господин Барлю.
 Андре му намигна.
— Ако разправя всичко, което е вътре — каза той, като сплеска каскета
върху главата си, — ще излезе цяла книга. Книга за човека, господин комисар.
Какво ще кажете за ракийката? Не е прекалено ароматизирана, нали? Ще ви проясни
главата, мене слушайте.
— Отлична е — потвърди Адамсберг.
— Сам си я варя — обясни Андре гордо. — Не може да ви навреди.
Шейсет градуса, реши Адамсберг. Течността пронизваше зъбите му.
— Беше почти прекалено добър, бащата Гийомон. Чирак съм му бил. Двамата
правехме чудо екип. Можете да ми викате Андре.
— Железар ли сте бил?
— А, не. Говоря ви за времето, когато Жерар беше градинар. С железарството
отдавна беше приключил. След злополуката с циркуляра. Хоп, и отишли два пръста —
обясни Андре и се удари през ръката.
— Как така?
— Ами така. Отряза си два пръста. Палецът и кутрето. На дясната му ръка
бяха останали само три, ей тия — каза Андре и насочи трите си пръста към
Адамсберг. — Та тогава, нали, свърши с железарството и стана градинар. Защото
все пак не беше еднорък. Много го биваше да върти лопатата.
Адамсберг гледаше като омагьосан сбръчканата ръка на Андре. Три опънати
пръста. Осакатената ръка на бащата във формата на тризъба вила. Три пръста, три
нокътя.
— Защо казвате „прекалено добър“, Андре?
— Защото беше точно такъв. Мек като пресен хляб, винаги готов да ви
услужи, да ви развесели с някоя шега. Не бих казал същото за жена му и винаги
съм си имал едно наум.
— За кое?
— За удавянето му. Тя го съсипа този човек. Здравето му взе. Така че
накрая или не е обърнал внимание на лодката си, която се е била сцепила през
зимата, или се е оставил да потъне. Истината е, че вината е нейна, задето потъна
в това езеро.
— Не сте я обичали.
— Никой не я обичаше. Идваше от аптеката във Ферте Сент Обен. От добро
семейство един вид. Хрумна й да вземе Жерар, щото Жерар на младини беше голям
хубавец. Пък после нещата не тръгнаха на добре. Тя се правеше на дама, гледаше
ни отгоре. Да живее в Колери с железар не беше достатъчно добре за нея.
Разправяше, че се била омъжила за човек от по-долен сой. А след злополуката
стана още по-лошо. Срам я беше от Жерар и не се свенеше да го каже. Лоша жена
беше, това е.

Андре добре бе познавал семейство Гийомон. Като деца си бяха играли с

малкия Ролан — и той като него беше единствено дете, на същата възраст и живееше
в отсрещната къща. Беше прекарвал цели следобеди с него, вечерял бе у тях. Всяка
вечер след ядене една и съща програма — задължителна партия маджонг. Така
правели в аптеката във Ферте и майката поддържала традицията. Не пропускала
случай да унизи Жерар. Защото, внимание, при игра на маджонг не трябва да се
смесват сериите, за да се спечели по-бързо. То е все едно да се смесят спатиите
с карите. Това не се прави, не е шик. Само селяндурите го правят. Андре и Ролан
не смеели да не се подчинят, предпочитали да загубят, отколкото да смесят
сериите. На бащата Гийомон обаче не му пукало. Взимал си плочки с трите пръста и
пускал майтапи. А Мари Гийомон през цялото време повтаряла: „Горкият Жерар, ще
обявиш маджонг, когато върбата роди круши“. За да го унизи, както обикновено.
Колко ли пъти я бил чул тази пуста фраза и произнесена с какъв само тон,
господин комисар! А Жерар се задоволявал да се изсмее и не обявявал маджонг.
Впрочем и тя не обявявала. Тя, Мари Гийомон, винаги облечена в бяло, за да може
да забележи и най-малкото петънце. Сякаш в Колери това имаше някакво значение.
Зад гърба й я наричали „белия дракон“. Тази жена съсипала Жерар, няма съмнение.

— А Ролан? — попита Адамсберг.

— Промиваше му мозъка, няма друга дума. Искаше да направел кариера в
града, да стане известен. „Ти, Ролан, няма да бъдеш некадърник като баща си.
Няма да бъдеш негоден за нищо“. И естествено, той започна да се смята за нещо
повече от нас, другите момчета в Колери. Гледаше ни отвисоко, надуваше се. Но
всъщност „белият дракон“ не му даваше да играе с нас. Не сме били компания за
него, така твърдеше. В крайна сметка Ролан не стана приятен като баща си, далеч
не. Беше мълчаливец, беше горделив и не прощаваше на никого. Агресивен и зъл
като куче.
— Биеше ли се?
— Заплашваше. Ще ви дам един пример. Когато бяхме петнайсетгодишни,
понякога се забавлявахме, като ловяхме жаби близо до блатото и после ги пукахме
с цигара. Не казвам, че беше много хубаво, но в Колери нямахме много
развлечения.
— Водни жаби или крастави жаби?
— Водни. Зелени водни жаби. Като им тикнеш цигара в устата, те започват да
вдишват и пук — експлодират. Трябва да го видиш, за да повярваш.
— Представям си го — каза Адамсберг.
— Та Ролан често идваше с ножа си и кръц, направо отрязваше главата на
жабата. Бликваше една кръв… Вярно, че резултатът беше същият. Искам да кажа, за
жабата — тя умираше, нали така? Но все ни се струваше, че има разлика, не
харесвахме начина, по който го правеше той. После изтриваше кръвта от ножа в
тревата и си отиваше. Сякаш за да ни покаже колко ни превъзхожда.
Докато Андре си наливаше нова порция ракия, Адамсберг се опитваше да пие
своята възможно най-бавно.
— Само че имаше един проблем — продължи Андре. — Колкото и да беше
послушен, Ролан обожаваше баща си, ако мога да кажа така. Не можеше да търпи,
когато драконът го обиждаше. Не казваше нищо, но вечер, като играехме на
маджонг, добре виждах как стиска юмруци, когато тя пускаше фразичките си.
— Хубав ли беше?
— Като картинка. Нямаше момиче в Колери, което да не се навърта около
него. Ние, останалите, на нищо не приличахме в сравнение с него. Но Ролан не
обръщаше внимание на момичетата, държеше се така, сякаш в това отношение не беше
нормален. После замина за града да следва като някой господин. Амбициозен беше.
— Да следва право.
— Да. А после стана тя, каквато стана. Нищо хубаво не можеше да излезе от
цялата тая лошотия вкъщи. На погребението на клетия Жерар майката една сълза не
пророни. Винаги съм мислел, че като са се прибрали, е казала нещо гадно.
— Като какво например?
— Нещо от нейните гадории. „Е, един по-малко“. От ония злобни фразички,
които имаше навик да изрича. И Ролан трябва да е побеснял след цялата мъка на
погребението. Не че го защитавам, но така си мисля. Сигурно му е кипнало,
грабнал е вилата на баща си и я е подгонил по стълбите. И готово. Убил е стария
бял дракон.
— С вилата?
— Така се предполагаше, заради раните и защото сечивото беше изчезнало.
Жерар си я поддържаше вилата, нагряваше я, изправяше зъбците й, остреше ги.
Грижеше се за инструментите си. Веднъж като работехме в една градина, един от
зъбците й се счупи в един камък. Мислите, че купи нова? Не, поправи я, завари
зъбеца. Биваше го в железарския занаят. Освен това изрязваше малки фигурки в
дървената дръжка. Мари се вбесяваше, че се занимава с такива глупости. Не
казвам, че беше някакво изкуство, но дръжката ставаше много красива.
— Какви фигурки?
— Малко като в училище. Звездички, слънца, цветя. Нищо повече, но все пак
Жерар си беше парче артист. Обичаше да разкрасява. Така правеше и с дръжките на
мотиката, на лопатата. Не можеше да сбъркаш неговите сечива. След смъртта му си
запазих лопатата за спомен. Нямаше по-свестен човек от него.
Старият Андре излезе от стаята и се върна с излъскана от годините лопата.
Адамсберг разгледа стотиците малки образи, издълбани на дръжката и патинирани от
времето. Приличаше на старинен тотем.
— Наистина е красиво — искрено каза Адамсберг, като внимателно прекара
пръсти по дръжката. — Разбирам защо сте я запазили, Андре.
— Мъчно ми става, като си спомня за него. Винаги ти казваше нещо мило. И
все се шегуваше. Виж, за нея никой не съжаляваше. Винаги съм се питал дали тя не
го направи. И дали Ролан не бе разбрал.
— Какво да е направила, Андре?
— Да пробие лодката — изръмжа старият градинар, като стисна дръжката на
лопатата.
 Кметът го откара с камионетката си до гарата в Орлеан. Седнал в ледената
чакалня, Адамсберг зачака влака си, като дъвчеше залци хляб, за да попият
ракията, която изгаряше стомаха му, така както думите на Андре изгаряха главата
му. Унижението на бащата с ампутираните пръсти, убийствената амбиция на майката.
И в това менгеме — бъдещият съдия, жаден да компенсира слабостта на бащата, да
превърне недъга във власт, като убива с тризъбеца като със саката ръка,
превърнала се в инструмент на всемогъщество. Фюлжанс бе взел от майка си
страстта към господство и от баща си — непоносимата обида на слабия. Всеки удар
с убийствената вила отдаваше почит и придаваше стойност на Жерар Гийомон,
потънал победен в тинята на езерото. Последната му шега.
И, разбира се, за убиеца е било невъзможно да се раздели с украсената
дръжка на сечивото. Ударите са щели да бъдат нанасяни от бащината ръка. Защо
обаче не е възпроизвеждал майцеубийството? Защо не е унищожавал майчини образи?
Жени на известна възраст, властни и потискащи? В кървавия списък на съдията
фигурираха както жени, така и мъже, млади, по-възрастни, стари. А сред жените
имаше съвсем млади момичета, точно обратното на Мари Гийомон. Дали не искаше да
завладее цялата земя, като удря, където му падне? Адамсберг преглътна хляба и
поклати глава. Това яростно унищожение имаше друг смисъл. То не просто
заличаваше унижението, то многократно увеличаваше могъществото на съдията, точно
както и избраното фамилно име. То беше крепост, издигната, за да го предпази от
всяко принизяване. Но как, като намушка един старец, Фюлжанс можеше да изпита
подобно усещане?
Изведнъж му се прищя да се обади на Трабелман и да го предизвика, като го
информира, че след като е хванал ухото, е измъкнал и цялото тяло на съдията и
сега се приближава към вътрешността на главата му. Глава, която бе обещал да му
донесе, набучена на тризъбец, и да спаси от затвора кльощавия Ветийо. Когато се
сетеше за майора, Адамсберг изпитваше желание да го завре в някой от високите
прозорци на катедралата. Една трета от майора, горната част на бюста. Досами
дракона от приказките, до чудовището от Лох Нес, до рибата от езерото Пинк, до
жабите, миногата и другите животни, които постепенно превръщаха перлата на
готическото изкуство в истински вивариум.
Но завирането на една трета от майора в готическия прозорец нямаше да
заличи думите му. Ако беше толкова просто, всеки щеше да го прави при най-
малкото раздразнение и в страната нямаше да остане празен прозорец, дори
прозорчетата в селските параклиси щяха да бъдат заети. Не, не ставаше така.
Сигурно защото Трабелман не беше далеч от истината. Истина, до която и Адамсберг
започваше предпазливо да се докосва благодарение на мощното подбутване на
Ретанкур в кафенето до Шатле. Когато русият лейтенант ви подбутнеше, през мозъка
ви минаваше нещо като мълния. Всъщност Трабелман беше сбъркал егото. Чисто и
просто. Защото понякога има аз и аз, мислеше Адамсберг, докато вървеше покрай
кея. Аз и моят брат. И беше възможно, защо не, абсолютната закрила, която
дължеше на Рафаел, да го е задържала в орбита доста далеч от света, във всеки
случай на добро разстояние от другите хора и в пълна безтегловност. И, разбира
се, на разстояние от жените. Да тръгне по друг път би означавало да зареже
Рафаел, да го остави да пукне сам в бърлогата си. Невъзможен акт. Дали всичко
това не го принуждаваше и да страни от любовта, дори да я унищожава? Напълно ли
да я унищожава?
Загледа се във влака, който навлизаше в гарата. Труден въпрос, който го
водеше право към ужаса на пътеката. Нищо не доказваше, че Тризъбеца е бил там.

Тръгвайки по уличката, където живееше Клемантин, Адамсберг щракна с

пръсти. Да не забрави да разкаже на Данглар историята с водните жаби от езерото
в Колери. Сигурно ще е доволен да научи, че и с водни жаби става. Пук — и
експлозия. Само звукът е малко по-различен.

Но не беше време за жаби. Едва пристигнал, и Ретанкур се обади да му

съобщи за убийството на Микаел Сартона, младежа, който чистеше помещенията на
Бригадата. Правеше го от седемнайсет до двайсет и един часа. От два дни
отсъстваше и го бяха потърсили в дома му. Бе убит с два изстрела в гърдите с
пистолет със заглушител през нощта на понеделник срещу вторник.
— Разчистване на сметки, лейтенант? Имах подозрения, че Микаел е замесен в
търговия с наркотици.
— Възможно е, но не е бил богат. Като се изключи една хубава сумичка,
внесена по сметката му на 13 октомври, четири дни след появата на информацията в
„Елзаски новини“. И чисто новият лаптоп в дома му. Нека ви припомня, че Микаел
внезапно бе поискал двуседмичен отпуск точно по времето на командировката в
Квебек.
— Къртицата, Ретанкур? Нали решихме, че не е имало къртица?
— Може и да е имало. Не е изключено да са се свързали с Микаел веднага
след случая в Шилтигем и да са поискали от него информация, както и да ми
последва в Квебек. И да проникне в дома ви.
— И да извърши убийство на пътеката?
— Защо не?
— Не ми се вярва, Ретанкур. Ако допуснем, че съм имал компания, съдията не
би оставил такова изискано отмъщение в ръцете на любител. И не би му връчил
тризъбец.
— И Данглар не вярва.
— Колкото до пистолета, той не е в стила на съдията.
— Казах ви мнението си по въпроса. Пистолетът е достатъчно добър за
аутсайдерите, за страничните убийства. За Микаел не е бил необходим тризъбец.
Предполагам, че младежът зле е преценил своя възложител, че е предявил към него
прекалени изисквания или се е опитал да го изнудва. Или пък че съдията чисто и
просто го е отстранил.
— Ако е той.
— Прегледали са лаптопа му. Твърдият диск е празен или е добре изтрит.
Момчетата от лабораторията ще го вземат утре, за да го проучат.
— Какво става с кучето му? — попита Адамсберг, изненадан от това, че се
тревожи за съдбата на едрия приятел на Микаел.
— Убито е.
— Ретанкур, след като ще ми пращате жилетка, изпратете ми и този лаптоп.
Разполагам с първокласен хакер.
— Как си представяте, че ще взема компютъра? Вие вече не сте комисар.
— Не съм забравил — каза Адамсберг и отново чу мърморенето на Клемантин. —
Поговорете с Данглар, убедете го, бива ви за това. От ексхумацията насам
Брезийон е по-скоро на моя страна и той го знае.
— Ще направя, каквото мога. Но сега той е шефът.

LI

Жозет стръвно награби лаптопа на Микаел Сартона. Адамсберг си помисли, че

не би могъл да й достави по-голямо удоволствие от това да й връчи тази
съмнителна машина — мечтата на хакера. Донесоха лаптопа в Клинянкур в края на
следобеда и Адамсберг подозираше, че специалистите на Данглар го бяха преровили
предварително. Логично, нормално — сега той беше шеф на Бригадата. Куриерът му
предаде и бележка от Ретанкур, в която се потвърждаваше, че твърдият диск е
излъскан като умивалник. Което още повече разпали похотта на Жозет.
Доста време й трябваше да разбие всички ключалки на почистената памет на
машината, която, потвърди старата дама, наистина беше току-що посещавана.
— Вашите хора не са си дали труда да си заличат следите. Нормално, не са
правели нищо незаконно.
Последната защита падна благодарение на прочетеното на обратно име на
кучето на Микаел — _вюлхо_. Младежът често водеше в Бригадата животното си —
едър пес, разлигавен и безобиден като охлюв, откъдето и името му, — което имаше
навик да разкъсва всички книжа, попаднали в полезрението му. Охлюв бе способен
да превърне някой доклад в топка лепкаво тесто — подходящо название за
тайнствените трансмутации, които се извършваха в компютрите.
След като преодоля всички блокировки, Жозет се сблъска с обявеното от
Ретанкур излъскване.
— Изтъркано с желязна четка и изплакнато — каза тя на Адамсберг.
Очевидно. Опитните специалисти от лабораторията не бяха открили нищо и
нямаше причина Жозет да има по-голям късмет. Обаче набръчканите ръце на
хакерката упорито стояха върху клавиатурата.
— Ще опитам пак — заинати се тя.
— Няма смисъл, Жозет. Момчетата от лабораторията са го обърнали с хастара
навън.
Беше време за порто и Клемантин повика Адамсберг, за да му поднесе
вечерното питие, така както се нарежда на ученик да си пише домашните. Сега
Клемантин добавяше към сладкото вино разбит жълтък. Така портото ставаше още по-
възстановително.
— Заинатила се е — обясни Адамсберг на Клемантин, поемайки пълната с гъста
смес чаша, с която вече бе свикнал.
— Като я гледаш, ще си кажеш, че с пръст да я бутнеш, ще падне — каза
Клемантин, като чукна чашата си в чашата на Адамсберг.
— Но няма да падне.
— Чакайте — прекъсна го Клемантин и хвана ръката на Адамсберг, който
поднасяше чашата към устните си. — Когато се чукат, хората се гледат в очите. И
отпиват веднага след това, без да оставят чашата. Иначе не става.
— Кое не става?
Клемантин поклати глава, сякаш въпросът на Адамсберг свидетелстваше за
вродената му глупост.
— Хайде пак — каза тя. — Гледайте ме право в очите. За какво говорех?
— За Жозет и за бутане с пръст.
— Да. Само така изглежда. Вътре в моята клета Жозет има един компас, който
винаги показва север. Хиляди е прибрала от големите риби. И няма намерение да
спира.
Адамсберг отнесе още една чаша с възстановителната смес в кабинета.
— Когато се чукат, хората трябва да се гледат в очите — обясни той на
Жозет. — Иначе не става.
Жозет усмихнато се чукна с него по всички правила на изкуството.
— Успях да открия фрагменти от една линия — каза тя с тънкия си гласец. —
Става дума за взривени останки от послание. Което вашите хора не са прочели —
додаде тя с едва доловима нотка на гордост. — В някои ъгълчета и най-добрите
следотърсачи не се сещат да погледнат.
— В луфта между стената и крака на мивката.
— Например. Винаги съм обожавала основното почистване, което дразнеше моя
корабовладелец. Елате да видите.
Адамсберг се приближи към екрана и прочете херметична поредица от букви,
оцелели от катастрофата: _дам ком дир ау дев ека_.
Жозет изглеждаше предоволна от откритието си.
— Само това ли е останало? — разочаровано попита Адамсберг.
— Само това, но все пак е нещо — все така весело отвърна Жозет. — Защото
групата от гласни _ау_ не се среща често във френския език. Колко думи има с
_ау_ — каучук, аутист, аула, бау-бау…
— Раут.
— Раут ли?
— Голям светски празник, Жозет.
— А, да. Наричаха го „жур“, когато живеех на широка нога. Може и да е
собствено име, Маугли например.
— Не вярвам Микаел да е чел Киплинг.
— А и това _дам_ е много интересно.
— Класическата парола за Амстердам. Почти сигурен съм, че Микаел е бил
дилър.
— Каучук може ли да означава дрога?
— Не съм чувал, но е възможно. Смолата на канабиса — каучук. Защо не?
— Което май прилича на кореспонденция на дилър. На останки от
кореспонденция.
Жозет си записа разпръснатите букви на един лист и двамата поработиха
малко в мълчание.
— Не знам какво да правя с _дев ека_ — заключи Жозет.
— Дрога за девет човека? Или девет кила от по-леката? — предложи
Адамсберг.
— Така получаваме нещо като Амстердам — … — … — каучук — девет — човека.
— Нищо общо с Тризъбеца — каза Адамсберг тихо. — Микаел вероятно се е
забъркал в трафик на наркотици не по негова мяра. Това е информация за отдела за
борба с наркотиците. Жозет, не за нас.
 Жозет деликатно отпи от портото си. От раздразнение личицето й още повече
се набръчка.

Ретанкур беше сбъркала къртицата, мислеше Адамсберг, докато разравяше

огъня. Как казваха в Квебек „разравям“? А да, „разръчквам“. Двете жени спяха, а
него сън не го ловеше. Той разръчкваше огъня. Никога нямаше да открие къртицата,
която най-вероятно никога не бе съществувала. Пазачът на сградата и само той бе
информирал Лалиберте. Колкото до проникването в дома му, то не почиваше на много
нещо. Един ключ, _може би_ преместен на няколко сантиметра встрани, и купчина
папки, която Данглар си мислеше, че е подредил по-добре. Кажи-речи, нищо. Никога
нямаше да открие малко вероятния си придружител на пътеката на пирогите. Дори да
възстановеше всички престъпления на Фюлжанс, пак щеше да остане сам на зловещата
пътека и щеше да стои там до края на живота си. Адамсберг усещаше как връзките
му със света се късат една след друга и го изолират като мечка стръвница,
останала върху откъсналия се лед и все по-отдалечаваща се от континента.
Приютила се тук, при портото с разбит жълтък на Клемантин и сивите терлици на
Жозет.

Облече сакото си, нахлупи арктическата ушанка и безшумно излезе в нощта.

Разбитите улички на Клинянкур бяха пусти и тъмни, на повечето места осветлението
не работеше. Комисарят яхна стария мотопед на Жозет, боядисан в два нюанса на
синьото, и след двайсет и пет минути спря под прозорците на Камий. Водеше го
инстинктивното предчувствие за още едно убежище, желанието да вдъхне, дори само
като гледа сградата, малко от спасителния въздух, който се носеше откъм Камий
или се образуваше в точката на съприкосновение между Камий и него. Трябват два
прозореца, за да стане течение, би заявила Клемантин. Изпита шок, като вдигна
поглед към остъкления седми етаж. Светеше. Значи се бе върнала от Монреал. Освен
ако не е дала жилището си под наем. Или, разбира се, освен ако таткото не се е
нанесъл горе като собственик. С двата лабрадора, единият от които се лигави под
мивката, другият — под синтезатора. Адамсберг не сваляше поглед от
предизвикателния блясък на стъклата и се опитваше да види сянката на натрапника.
Самонастаняването му го прониза като свредел. Дори му се стори, че вижда силуета
на гол мъж със стегнат задник и плосък корем, и този образ съвсем го довърши.
От малкото кафене на партера на сградата се разнасяха пикантни миризми и
пиянски гласове. Точно като в „Шлюза“. Чудесно, каза си Адамсберг, докато нервно
заключваше мотопеда за един стълб. Една хубава чаша коняк ще превърне на пюре
този гол-голеничък тип, който позволяваше на лабрадорите си да се лигавят на
пода на ателието. По отношение на мъжа с кучетата щеше да приложи същата
окончателна техника като тази на Охлюв, мир на праха му — щеше да го превърне в
лепкава топка от попивателна хартия.

Второ програмирано оливане в съзнателния му живот, си каза Адамсберг и

бутна вратата. Може би тази вечер няма да ги смесва. Или по-скоро да. След пет
седмици ще се озове в креслото на Брезийон без памет, без професия, без брат,
загубил северното си момиче и свободата си. Не бе сега моментът да разсъждава
над смесването на питиетата. Гадни лабрадори, помисли си още на първия коняк,
които щеше да натика право в кулата на катедралата с главата надолу и с краката
във въздуха. Когато всички изходи на перлата на готическото изкуство бъдат
задръстени от тази дива менажерия, какво щеше да стане с паметника? Дали щеше да
се задуши от липса на въздух? Да получи цианоза и да изпадне в агония? Или пуф-
пуф-пуф — и бум? А после, запита се на втората чаша, дали щеше да се сгромоляса?
И какво щяха да правят с руините, да не говорим за животните, озовали се сред
останките? Със страхотно проблемче щеше да се обзаведе Страсбург.
А ако запушеше прозорците на Канадската кралска жандармерия с излишъка от
животни? Ако блокираше притока на кислород и наситеше въздуха със смрадливите
еманации на зверовете? Лалиберте щеше да пукне на място в кабинета си. Ще трябва
да спаси Санкартие Добрия от задушаване, както и Жинет с помадата й. Но ще му
стигнат ли животните? Въпросът беше важен, операцията изискваше едри животни, не
охлюви или пеперуди. Трябваше му добър материал, но възможност огнедишащ, като
драконите. А дракони не се намираха под път и над път, криеха се, шубелиите, в
недостъпните си пещери.
 Ама не, напротив, имаше ги бол в маджонга, помисли той и удари с юмрук по
плота на бара. Единственото, което знаеше за тази китайска игра, беше, че
съдържа сума ти дракони, и то от всички цветове на дъгата. Трябваше само да
бръкне в резервите с три пръста като бащата Гийомон и да натика нужните му
влечуги във вратите и прозорците, без да пропуска аралъците. Червени за
Страсбург, зелени за Канадската кралска жандармерия.
Адамсберг не допи четвъртата си чаша и се озова залитащ до мотопеда.
Неспособен да свали катинара, той бутна вратата на сградата и изкачи седемте
етажа, като се държеше за перилото. Малко да си поговори с таткото, да му каже
откъде изгрява луната и да му нареди да се измита. И да му свие двете псета. Да
прибави към тях доберманите на съдията, които чудесно щяха да попълнят отворите
на катедралата. Но не и Охлюв, не, той беше симпатичен лигльо и беше на негова
страна, както и мобилният му скарабей. Идеален план, каза си той и натисна
звънеца. В паметта му прозвуча алармен сигнал. Внимание. Беше мъртвопиян, когато
е очистил Ноела. Внимание, не влизай. Вече не знаеш кой си, не знаеш колко
струваш. Да, ама лабрадорите му трябваха, да им се не знае.
Камий отвори вратата и на лицето й се изписа изумление.
— Сама ли си? — попита Адамсберг с предрезгавял глас.
Камий кимна.
— Без кучетата?
Думите трудно излизаха от устата му. Не влизай, нашепваше му грохотът на
Утауе. Не влизай.
— Какви кучета? — попита Камий. — Но ти си пиян, Жан-Батист. Звъниш в
полунощ и ми говориш за кучета?
— Говоря ти за маджонг. Пусни ме да вляза.
Неспособна да реагира бързо, Камий му направи път. Той седна нестабилно на
барчето в кухненската ниша, върху което имаше остатъци от вечеря. Поигра си с
чашата, каната, вилицата, опипа острите им ръбове. Озадачена, Камий се настани в
средата на помещението върху табуретката за пианото си.
— Знам, че баба ти имаше маджонг — подзе Адамсберг, фъфлейки. — Сигурно не
е давала да се смесват сериите, нали? _Ха си ги смесила, ха съм те обесила!_
Ама че са шегобийки тези баби!

LII

Жозет спа лошо и в един часа през нощта се събуди от кошмар — от принтера
й излизаха червени листа, разлетяваха се из въздуха и покриваха пода. Нищо не
можеше да се прочете, написаното бе удавено в яркия цвят.
Старата дама безшумно стана от леглото и се премести в кухнята, където се
зае да пълни една чиния с тиганици, залети с кленов сироп. Дойде и Клемантин,
загърната в дебелия си пеньоар. Приличаше на нощен пазач на обиколка.
— Не исках да те събудя — извини се Жозет.
— Нещо май те гризе отвътре — заяви Клемантин.
— Нищо ми няма, Клеми. Просто не мога да заспя.
— Машинката ли ти създава ядове?
— Предполагам, че да. В съня ми от принтера излизаха листа, на които нищо
не можеше да се прочете.
— Ще успееш, Жозет. Вярвам в теб.
„Ще успея да направя какво?“ — запита се Жозет.
— Имам чувството, че съм сънувала кръв, Клеми. Всички листа бяха червени.
— Мастило ли плюеше машинката ти?
— Не. Само листа изхвърляше.
— Е, тогава не е кръв.
— Той излязъл ли е? — попита Жозет, забелязала, че канапето е празно.
— Явно. Хрумнало му е нещо. Тия неща не зависят от тебе. И той си има
грижи. Хапни си хубаво, после пийни това, ще ти помогне да заспиш — посъветва я
тя, докато топлеше канче с мляко.

След като затвори кутията с тиганиците, Жозет отново се запита какво

трябваше да успее да направи. Облече жилетка върху пижамата си и замислено седна
пред изключения компютър. Лаптопът на Микаел лежеше отстрани като ненужен и
предизвикателен отпадък. Да постигне истинския резултат, помисли Жозет, този, за
който й бе намекнал кошмарът й. Нечетливият текст върху листата й подсказваше,
че погрешно е декодирала буквите на Микаел. Груба грешка, зачертана с червено.
Естествено, заключи тя, като препрочете превода на оцелялата фраза. Нелепо
беше да си въобразява, че който и да е дилър ще съобщава толкова подробности за
една доставка на дрога — вида на наркотика, теглото, града. Само името и адреса
дето не си беше написал. Подобна обстоятелственост бе напълно излишна в
кореспонденция, свързана с търговията на наркотици. Грешеше от начало до край и
копието й бе надраскано с червено.
Жозет търпеливо се зае отново да разглежда оцелелите букви, да ги
комбинира, да съставя с тях думи — напразно. Дойде Клемантин с чаша мляко в ръка
и се наведе през рамото й.
— Това ли ти е проблемът? — попита тя.
— Сбъркала съм и се опитвам да разбера къде е грешката.
— Ами да ти кажа ли нещо, клета ми Жозет?
— Ако обичаш.
— Тъмна Индия е тази твоя работа. И само индийците могат да я разберат. Да
ти донеса ли топло мляко?
— Не, благодаря, Клеми. Мисля да се позанимая с това нещо.
Клемантин тихо затвори вратата на кабинета. Не трябваше да безпокои Жозет,
когато си блъскаше мозъка.
Жозет отново се зае с работа, като се съсредоточи върху единствената група
от букви, която би могла да я насочи — онова _ау_, тази рядка комбинация от
гласни. Аутист, каучук. Наистина тъмна Индия — права беше Клемантин.
Жозет живо насочи молива си към листа. Разбира се, че беше тъмна Индия.
Думата не беше френска, бе чужда дума. Име на река, на индианска река. _Утауе_,
написа тя трескаво под двете гласни. Този път усети радостното трепване на
хакера, открил подходящия ключ за поредната ключалка. И _дам_ за Адамсберг, а не
за Амстердам. _Ком_ и _дир_ за командировка. Странно, помисли Жозет, колко
трудно се виждат нещата отблизо. Но в съня си бе разбрала благодарение на
червените листа. Не е кръв, увери я Клемантин. Разбира се. Не беше кръв, а
червените листа на канадския клен, които през есента покриват пътя. Прехапала
устни, Жозет постепенно написа думите, които най-после започнаха да се подреждат
и придобиваха смисъл. _Дев_ за девойка, а не за девет, _ека_ за пътека, а не за
човека.
След десет минути Жозет с облекчение съзерцаваше делото си — сега вече бе
сигурна, че ще заспи: _Адамсберг — командировка — Утауе — пътека — девойка_.
Постави листа на коленете си.
Излизаше, че Адамсберг е влачил след себе си доносник — Микаел Сартона.
Това не доказваше нищо, що се отнася до убийството, но поне бе сигурно, че
младежът знаеше къде ходи комисарят и с кого се среща на пътеката. И че
предаваше на някого тези сведения. Жозет затисна листа с клавиатурата и се пъхна
под завивките. Доволна бе, че грешката не е свързана с хакерската й работа, а с
декодирането.

LIII

— Твоя маджонг — повтаряше Адамсберг.

Камий се поколеба, после се приближи до чешмата. Опиянението лишаваше
гласа на Адамсберг от присъщия му чар, като го правеше по-остър и неясен. Камий
разтвори две хапчета в чаша вода и му я подаде.
— Пий — каза тя.
— Трябват ми дракони, разбираш ли. Големи дракони — обясни Адамсберг,
преди да изпие чашата.
— Говори по-тихо. За какво са ти дракони?
— За да запуша едни прозорци.
— Хубаво — съгласи се Камий. — Ще ги запушиш.
— Включително с лабрадорите на онзи тип.
— Включително. Говори по-тихо.
— Защо?
Камий не отговори, но Адамсберг проследи краткия й поглед. В дъното на
ателието забеляза миниатюрно легло.
— Да бе, разбира се — обяви той, като вдигна пръст. — Детето. Да не
събудим детето. Нито таткото с кучетата.
 — Значи знаеш? — каза Камий с неутрален тон.
— Нали съм ченге, знам всичко. Монреал, детето, татенцето с кучетата.
— Хубаво. Как дойде? Пеш ли?
— С мотопед.
Ха сега де, каза си Камий. Не можеше да го остави да кара в това
състояние. Извади старата игра на маджонг, останала от баба й.
— Ето — каза тя, като постави кутията върху плота, — поиграй си на домино.
Аз ще почета.
— Не ме оставяй. Загубил съм се и съм убил едно момиче. Обясни ми как се
играе. Искам да намеря драконите.
Камий хвърли изпитателен поглед на Адамсберг. Да насочи вниманието на Жан-
Батист към доминото изглеждаше за момента единственото разумно решение. Докато
подействат хапчетата и бъде в състояние да си тръгне. Ще му направи и едно силно
кафе, та да не заспи на бара.
— Къде са драконите?
— В играта има три серии плочки — обясни Камий с успокоителен тон и с
предпазливостта на жена, заговорена на улицата от не съвсем адекватен мъж. Да
говори кротко и да се измъкне, щом се появи възможност. Да го залиса с доминото
на баба си. Подаде му чаша черно кафе.
— Серията на Сапеките*, серията на Йероглифите, серията на Бамбука — от
номер едно до номер девет. Разбираш ли?
[* Сапеки — древна китайска монета. В играта маджонг се наричат и
„кръгчета“. — Б.пр.]
— За какво служат?
— За игра.
— Ето ги оньорите — Изток, Запад, Север, Юг. И твоите дракони.
— Аха — доволно каза Адамсберг.
— Четири зелени дракона — каза Камий и ги подреди пред очите му, — четири
червени дракона и четири празни плочки или бели дракона. Общо дванайсет дракона.
Ще ти стигнат ли?
— А това? — попита Адамсберг и посочи с несигурен пръст една плочка с
много рисунки.
— Това са цветята и сезоните. Общо осем. Те са само за красота. Не носят
точки.
— И какво се прави с всичко това?
— Играе се — търпеливо повтори Камий. — Трябва да събереш по три еднакви
или по три последователни от една и съща серия. Тройките носят повече точки. Все
още ли ти е интересно?
Адамсберг немощно поклати глава и изгълта кафето си.
— Взимаш плочки, докато събереш цяла ръка. Без да смесваш сериите по
възможност.
— Ха си ги смесила, ха съм те обесила. Така казваше баба ми. А на немеца
казала: „Ха си се приближил, ха съм те надянала!“
— Хубаво. Сега знаеш как се играе. Щом толкова ти харесва, ето ти тук
правилата.

Камий седна в другия край на помещението с книга в ръка. Да изчака всичко

това да свърши. Адамсберг строеше кули от плочки, които се срутваха. Започваше
да строи наново, като си мърмореше и от време на време си триеше очите, сякаш му
ставаше мъчно за недовършеното дело. Алкохолът изтръгваше от душата му емоции и
фантазии, на които Камий откликваше с леко кимване. След повече от час тя
затвори книгата си.
— Ако се чувстваш по-добре, върви — каза тя.
— Първо искам да видя онзи с кучетата — обяви Адамсберг и рязко стана.
— Хубаво. Как смяташ да процедираш?
— Като го измъкна от бърлогата му. Онзи, дето се крие и не смее да ме
погледне в очите, нали така?
— Възможно е.
Адамсберг обиколи ателието с колеблива стъпка, после се отправи към
стълбата, която водеше към таванската стая.
— Не е горе — каза Камий и се залови да подрежда доминото. — Можеш да ми
вярваш.
— Къде се е заврял?
 Камий разтвори ръце в знак на безсилие.
— Не и там — каза тя.
— Не там?
— Именно. Не там.
— Излязъл ли е?
— Отиде си.
— И те заряза? — извика Адамсберг.
— Да. Не викай и стига си го търсил.
Адамсберг седна на подлакътника на едно кресло, поизтрезнял от лекарството
и изненадата.
— Хайде бе! Изостави те? С детето?
— Случва се.
Камий прибра и последната плочка в кутията.
— Мамицата му — глухо изрече Адамсберг. — Голяма си късметлийка.
Камий сви рамене.
— Не трябваше да си тръгвам — обяви Адамсберг, като поклати глава. — Щях
да те закрилям, щях да те пазя като щит — каза той и разтвори ръце, като кой
знае защо се сети за шефа на гъските.
— Държат ли те вече краката? — кротко попита Камий, като вдигна очи.
— Разбира се, че ме държат.
— Тръгвай си тогава, Жан-Батист.

LIV

Адамсберг се върна в Клинянкур през нощта, изненадан, че може да държи

ръчките на мотопеда горе-долу стабилно. Лечението на Камий му беше разбъркало
кръвта и прояснило мозъка. Нито му се спеше, нито го болеше глава. Влезе в
тъмната къща, сложи едно дърво в огнището и го изчака да пламне. Срещата с Камий
го бе разтърсила. Беше я напуснал внезапно, за да я открие отново в тази
невъзможна ситуация с някакъв кретен, който се бе изсулил, стъпвайки на пръстите
на лъснатите си обувки и отнасяйки двата си песа. Хвърлила се бе в обятията на
първия тъпанар, обещал й кой знае какво. И резултатът бе налице. Господи, дори
не попита за пола на детето, нито как се казва. Изобщо не се сети. Правеше
купчини с плочките от доминото. Говореше й за дракони и за маджонг. И защо
толкова държеше да намери тези дракони? А, да, заради прозорците.
Адамсберг поклати глава. Пиенето не му понасяше. Не беше виждал Камий от
цяла година и отиде в дома й пиян като свиня, нареди й да извади доминото,
настоя да види таткото. Ама също като шефа на гъските. Никаква милост за шефа на
гъските — щеше да го натика в катедралата и да го остави да кряка като последния
глупак горе на камбанарията.

Измъкна правилата на играта от джоба, в който ги бе пъхнал, и тъжно ги

разлисти. Беше старо пожълтяло указание от времето на бабите. Сапеките,
бамбуковите пръчки, йероглифите, ветровете и драконите — сега си спомняше за
всичко. Бавно прегледа страниците, търсейки онази ръка, която според майката
Гийомон съпругът й не бе способен да събере. Спря на _Специални комбинации_,
които бяха много трудни за съставяне. Като например _Зелената змия_, пълна серия
от бамбукови пръчки, плюс тройка от зелени дракони. За игра, за развлечение.
Проследи с пръст списъка на комбинациите и спря на _Ръце от оньори_. Тези ръце
включваха тройки от дракони и ветрове. Пример: три западни вятъра, три южни
вятъра, три червени дракона, три бели дракона и чифт северни ветрове. Върховна,
почти непостижима комбинация. Бащата Гийомон е бил прав изобщо да не се опитва
да я постига. Не му е пукало за нея. Както на Адамсберг не му пукаше за
правилата на играта, които държеше в ръката си. Не тази книжка искаше да държи,
а Камий, тя беше едното от нещата в живота му, което искаше да държи. И което
беше прецакал. Както се беше прецакал на пътеката, както бе прецакал
преследването на съдията, завършило в Колери при белия майчин дракон.
Адамсберг замръзна. Белият дракон. Камий не му спомена за него. Вдигна
книжката с правилата, която беше паднала на пода, и бързо я разтвори. Оньори:
зелени дракони, червени дракони и бели дракони. Онези, за които Камий каза, че
са празни. Ветровете: Източен, Западен, Южен, Северен. Адамсберг стисна тънката
хартия. Четирите вятъра: Субиз, Ванту. Отан и Уинд. И Бразилие — огънят, ще
рече, идеален червен дракон. Бързо написа на гърба на книжката имената на
дванайсетте жертви на Тризъбеца, прибавяйки майката, с която ставаха тринайсет.
Майката, първичният бял дракон. Стиснал молива между пръстите си, Адамсберг се
опитваше да открие плочките от маджонга, скрити в списъка на съдията, в неговата
_ръка от оньори_. Онази, която бащата така и не бе успял да направи и която
Фюлжанс бясно събираше, за да му върне достойнството. С тризъбец, като ръката на
бащата, Фюлжанс вземаше жертвите си с трите си железни пръста. Но колко плочки
образуваха ръката? Колко, по дяволите?
С изпотени длани Адамсберг се върна в началото на правилата — четиринайсет
плочки. Четиринайсет. Значи липсваше една, за да се попълни серията на съдията.
Адамсберг четеше и препрочиташе имената на жертвите, като търсеше скритата
плочка. Симон Матер. Матер за майката, за белия дракон. Жана Лесар* — гущер,
зелен дракон. Другите имена не му говореха нищо. Не можеше да ги свърже нито с
дракон, нито с вятър. Не знаеше какво да направи с Лантретиен, Местр, Лефебюр.
Но вече държеше четири ветрове и три дракона — седем от тринайсет. Твърде много,
за да е случайно.
[* От _lezard_ (фр.) — гущер. — Б.пр.]
А ако не грешеше, внезапно осъзна Адамсберг, ако съдията се мъчеше да
събере четиринайсетте плочки за ръката от оньори, тогава Рафаел не беше убил
Лиз. Изборът на името — Отан, сочеше ръката на Тризъбеца и оневиняваше ръката на
брат му. Но не и неговата. Името Ноела Кордел не напомняше за никакъв оньор.
Цветята, спомни си Адамсберг. Камий каза нещо за цветята. Отново се съсредоточи
в правилата. Цветята — допълнителни оньори, които не влизат в състава на никоя
ръка. Нещо като украшения, които остават извън серията. Допълнителните жертви,
разрешени от закона на маджонг, които не бе необходимо да се пронизвате
тризъбец.

В осем часа сутринта Адамсберг чакаше в едно кафене да отвори градската

библиотека, наблюдаваше часовниците си, усвояваше правилата на маджонг,
повтаряше си имената на жертвите. Можеше, разбира се, да се допита до Данглар,
но заместникът му сигурно щеше да отхвърли поредната му фантазия. Беше го
накарал да преглътне един жив мъртвец, после един столетник, а сега му
предлагаше китайска игра. Но китайска игра, много разпространена през детството
на Фюлжанс, играна по селата и дори от бабата на Камий.
Сега знаеше защо в пиянството си бе поискал играта от Камий. Вече бе
мислил за четирите вятъра в хотелската стая в Ришельо. Срещал се бе с драконите.
Чувал бе за играта, белязала семейните вечери през детството на съдията, с
нейната славна ръка срещу осакатената ръка на бащата.
Изтича до библиотеката, щом отвориха вратите, и пет минути по-късно вече
поставяше на масата дебел етимологичен речник на френските малки и фамилни
имена. Със същото напрежение, с което играчът хвърля заровете и мислено се моли
за три шестици, Адамсберг разгърна списъка с имената. Бе изпил три кафета, за да
се освежи след безсънната нощ, и ръцете му трепереха над книгата като ръцете на
Жозет.
Първо провери Бразилие — _производно от жарава_. Чудесно — огънят,
червеният дракон. После потърси потвърждение за скрития смисъл на Жана Лесар —
_име на местност. Есар, означаващо гущер_. Зеленият дракон. По-притеснен се зае
с Еспир с желанието да го свърже с някой от ветровете — и наистина, _на
старофренски: дъх, полъх_. Пети вятър, осем от тринайсет. Прекара ръка по лицето
си. Изпитваше тревожното усещане, че прескача опасни препятствия и че коремът на
коня всеки миг може да докосне летвата или да я събори.
Сега пред него беше най-неясното. Загадъчното име Февр*, заради което
извисилата се до облаците кула може би щеше да рухне, Февр — _ковач_. Сърцето му
се сви от разочарование, Февр, най-обикновен тъп ковач. Облегна се на стола си и
затвори очи. Да се съсредоточи върху ковача с неговия чук. Може би изчуква
зъбците на тризъбеца? Отвори очи. Сякаш излязъл от учебника, в който преди
седмици беше разглеждал образа на Нептун, пред мисления му взор се появи Вулкан,
богът на огъня, представен като работник, застанал пред гореща пещ. Ковачът,
господарят на огъня. Пое дълбоко въздух и бързо написа до Февр името на
божествения ковач — вторият му червен дракон. После премина на Лефебюр — _виж
Лефевр, Февр_. Същото тълкуване — трети червен дракон. Тройка. Десет от
тринайсет.
[* Производно от _forgeron_ (фр.). — Б.пр.]
 Отпусна ръце и за миг притвори очи, преди да се заеме с препятствията
Лантретиен и Местр.
Лантретиен — _видоизменена форма на Латлен, означаващо гущер_. Зелен
дракон, написа до името с все по-схваната ръка, която деформираше почерка му.
Няколко пъти сви и опъна пръстите си, преди да премине към Местр.
Местр — на _окситански „моестр“, форма на „метр“. Умалителни Местрел или
Местрал, варианти на мистрал, северен вятър_. Северен вятър, написа Адамсберг.
Остави химикалката и си пое дъх. Стори му се, че усети студения северен
вятър, който слагаше точка на списъка му и разхлаждаше пламналите му бузи. Бързо
записа серията — тройка червени дракони с Лефебюр, Февр и Бразилие, две тройки
ветрове със Субиз, Ванту, Отан, Еспир, Местр и Уинд, чифт зелени дракони с Лесар
и Лентратиен и чифт бели дракони с Матер и убитата майка. Равно на тринайсет.
Седем жени, шестима мъже.
Липсваше четиринайсетата плочка, за да се направи _ръка от оньори_. И тя
щеше да бъде или бял дракон, или зелен дракон. Явно мъж, за да се получи пълно
равновесие между двата пола, между бащата и майката. Схванат и изпотен,
Адамсберг върна ценната книга на библиотекаря. Сега вече притежаваше ключа,
златния ключ на Синята брада, който отваряше вратата на стаята с мъртъвците.
Прибра се у Клемантин изтощен и напрегнат. Бързаше да хвърли през
Атлантика този ключ на брат си, на висок глас да обяви края на кошмара му. Но
Жозет не му даде възможност. Веднага му показа новия начин, по който бе разчела
буквите. _Адамсберг — командировка — Утауе — пътека — девойка._
— Не съм мигнал, Жозет, не съм в състояние да мисля.
— Оцелелите букви в лаптопа на Микаел. Бях сгрешила от начало до край и
започнах отново от _ау_. Никакъв аутист, нито каучук, ами Утауе. И се получи ето
това.
Адамсберг се съсредоточи върху треперещите думи на Жозет.
— Пътеката — прошепна той.
— Микаел наистина е информирал някого. Не сте били сам на пътеката. Някой
е знаел, че ще бъдете там.
— Това е само възможно тълкуване. Жозет.
— Няма хиляди думи, които съдържат _ау_. Този път съм сигурна в
декодирането.
— Забележително е, Жозет. Но за тях възможното тълкуване никога няма да
има стойността на доказателство, разбирате ли? Измъкнах брат ми от бездната, но
аз все още съм вътре, блокиран от много големи скали.
— Ключалки — поправи го Жозет — от много здрави ключалки.

LV

В петък сутринта Рафаел Адамсберг намери посланието, което брат му бе

нарекъл „Земя“ — така викат моряците, помисли Рафаел, така викат
мореплавателите, когато на хоризонта се очертае континент. Препрочете писмото
няколко пъти, преди да се осмели да схване смисъла на белязаното от нетърпение и
умора послание, на кашата от дракони и ветрове, подправена с ухото на съдията,
поръсена с пясък, забъркана с убийството на майката, възрастта на Фюлжанс,
сакатата ръка на Гийомон, село Колери, тризъбеца, играта маджонг, ръката от
оньори. Жан-Батист беше писал толкова бързо, че бе пропускал букви и цели думи.
Във възбуда, която достигаше до Рафаел, предадена от брат на брат, от бряг на
бряг, пренасяна от вълна на вълна, заляла убежището му в Детройт и безцеремонно
разкъсала сенчестата зона, в която протичаше незабележимият му живот. Не бе убил
Лиз. Отпусна се на стола си и остави тялото си да се рее по двата бряга,
неспособен да открие по какви странни пътища бе минал Жан-Батист, за да изрови
убийствения маршрут на съдията. Веднъж като деца бяха навлезли толкова навътре в
гората, че вече не виждаха нито селото, нито дори пътеката. Тогава Жан-Батист се
бе качил на раменете му. „Не плачи — бе казал. — Ще се опитаме да разберем
откъде са минавали хората преди“. И на всеки петстотин метра Жан-Батист се
качваше на гърба му и казваше: „Оттук“.
И сега бе направил същото. Бе се качил на високо и бе видял откъде е минал
Тризъбеца, открил бе кървавата му следа. Като куче, като бог, помисли Рафаел. За
втори път Жан-Батист го прибираше вкъщи.
 LVI

Тази вечер Жозет се занимаваше с огъня. Адамсберг се обади на Данглар и

Ретанкур, после си легна и спа цял следобед. Вечерта, все още замаян, зае
мястото си до камината и са загледа в хакерката, която _разръчка_ жаравата,
после си поигра с една запалена съчка — рисуваше в сумрака пламтящи кръгчета и
осмици. Оранжевата точка треперливо се въртеше и Адамсберг се запита дали,
подобно на дървената лъжица в тенджерата с крема, и съчката можеше да разбива
бучките, всички онези бучки, които все още се трупаха около него. Жозет бе обула
кецове, каквито още не бе виждал да носи — сини със златна лента. Като златния
сърп в звездната нива, помисли той.
— Бихте ли ми дали за малко пръчката? — попита той.
Заби върха на пръчката в жарта, после я разходи из въздуха.
— Красиво е — каза Жозет.
— Да.
— Във въздуха не могат да се рисуват квадрати. Само кръгове.
— Нищо, и без това не обичам особено квадратите.
— Престъплението на Рафаел е било един голям четвъртит катинар — обясни
Жозет.
— Да.
— Днес катинарът е разбит.
— Да, Жозет.
Пуф, пуф, пуф и бум, помисли той и добави:
— Но има още един. А с него нищо не можем да направим.
— Можем, господин комисар. Подземията са измислени, за да се отива от едно
място на друго. Проходите са свързани помежду си, а вратите, които ги
преграждат, могат да бъдат отворени.
— Невинаги, Жозет. Стигнали сме до най-неразбиваемия катинар.
— Кой?
— Този на застоялата памет, на паметта, останала на дъното на езерото.
Споменът ми, блокиран под камъните, собственият ми капан, падането ми на
пътеката. Там никой хакер не може да проникне.
— Ключалка след ключалка и едно по едно — това е тайната на добрия хакер —
каза Жозет, като събра разпръснатите въглени в центъра на камината. — Не може да
се отвори врата номер девет, преди да се отключи номер осем. Разбирате ли,
господин комисар?
— Естествено, Жозет — меко каза Адамсберг.
Жозет продължаваше да побутва съчките около запаления пън.
— Преди ключалката на паметта — подзе тя, посочвайки един въглен с върха
на машата — стои ключалката, която ви е накарала да се напиете в Хъл и да се
напиете снощи.
— Също неразбиваема.
Жозет упорито поклати глава.
— Знам, Жозет — въздъхна Адамсберг, — че сте се разхождали из ФБР. Но
вратите на живота не могат да се разбиват като вратите на машините.
— Няма разлика — възрази Жозет.
Адамсберг опъна краката си към огъня и бавно завъртя пръчката във въздуха,
като остави топлината на пламъците да премине през обувките му. Невинността на
брат му се връщаше към него като бавен бумеранг, заличавайки обичайните му
отправни точки, променяйки зрителния му ъгъл, въвеждайки го в забранени зони,
където светът сякаш дискретно променяше състава си. Какъв състав — той не
знаеше. Това, което знаеше, бе, че в друго време, всъщност до вчера, никога не
би разказал историята на Камий, дъщерята на Севера, на някаква си крехка хакерка
в синьо-златни кецове. Но го направи, от началото до пиянския разговор, проведен
с нея предишната вечер.
— Виждате ли? — завърши Адамсберг. — Няма топла връзка.
— Може ли да си взема пръчката? — срамежливо попита Жозет.
Адамсберг й я подаде. Тя тикна върха в жарта и отново я завъртя в
треперливи кръгчета.
— Защо търсите връзка, след като сам сте я зазидали?
— Не знам. Сигурно защото оттам идва въздухът, а без въздух има задушаване
или взрив. Като Страсбургската катедрала със запушените прозорци.
— Я гледай! — учуди се Жозет и спря да върти пръчката. — Запушили са
катедралата? Но защо?
 — Не се знае защо — каза Адамсберг с уклончив жест. — Но са го направили.
С дракони, миноги, кучета, жаби и една трета от жандарм.
— А, ясно — каза Жозет.
Остави пръчката при дървата и изчезна в кухнята. Върна се с две чаши за
порто, които постави с треперещи ръце върху полицата над камината.
— Знаете ли името му? — попита тя, докато наливаше виното и го изливаше
покрай чашите.
— Трабелман. Една трета от Трабелман.
— Не, имам предвид детето на Камий.
— О, не попитах. Вях пиян.
— Заповядайте — каза тя, като му подаде портото. — То е ваше.
— Благодаря — каза Адамсберг и пое чашата.
— Не говорех за портото — уточни Жозет.
Очерта още няколко горящи кръгчета, изпи чашата си и подаде пръчката на
Адамсберг.
— Ами добре — каза тя. — Оставям ви. Ключалката беше малка, но през нея
минава много въздух. Може би прекалено много.

LVII

Докато слушаше квебекския си колега, Данглар бързо си водеше бележки.

— Намери ми го колкото се може по-бързо — отвърна той. — Адамсберг е
проследил целия маршрут на съдията. Да, и всичко изглежда доста убедително.
Освен убийството на пътеката, което все още не пасва с останалото. Така че
постарай се… Не… Оправи се някак… Писмото на Сартона е без стойност, то е въпрос
на тълкуване. Обвинението ще го разбие без проблеми. Да… Сигурен съм… Все още
може да се измъкне, побързай.

Данглар размени още няколко думи със събеседника си, после затвори. Имаше
главозамайващото усещане, че всичко виси на косъм. Че или всичко ще загуби, или
всичко ще спечели. Разполагаше с малко време — и с тънък косъм.

LVIII

Адамсберг и Брезийон се бяха уговорили да се срещнат в едно дискретно

кафене в VII район някъде около средата на следобеда, когато няма много
посетители. Комисарят се отправи към кафенето, навел глава под арктическата си
ушанка. Предишната вечер беше останал край огъня и рисувал горещи въздушни
кръгчета дълго след като Жозет отиде да спи. Струваше му се, че откакто бе
прелистил небрежно онзи вестник в Бригадата, бе живял в нестихваща буря върху
сал, разтърсван от ветровете на Нептун. Оттогава бяха изминали пет седмици и пет
дни. Като съвършен хакер Жозет бе улучила целта и Адамсберг се чудеше как не се
бе сетил по-рано. Детето бе заченато в Лисабон и беше негово. Тази изумителна
истина поукроти вихрушката, но и породи остър ветрец, който тревожно засвистя на
близкия хоризонт.
_Вие сте един завършен глупак, господин комисар._ Задето нищо не сте
разбрали. Данглар бе потънал в тъжно и тежко мълчание. Двамата с Камий не
обелваха и дума, а той избяга колкото се може по-далеч. Толкова далеч, колкото и
Рафаел.
Сега Рафаел можеше да си почине, но той трябваше да продължи да тича.
Ключалка след ключалка, бе наредила Жозет, обута с небесните си кецове.
Ключалката на пътеката оставаше недостъпна. Но тази на Фюлжанс бе на негово
разположение. Адамсберг бутна въртящата се врата на луксозното кафене на ъгъла
на авеню Боске. Няколко дами пиеха чай, едната от тях с мастика. Забеляза
дивизионния комисар, настанен като сив паметник на една скамейка, облечена в
червено кадифе, с чаша бира на масата от лъскаво дърво.
— Махнете тази шапка — веднага му каза Брезийон. — Приличате на селянин.
— Това ми е маскировката — обясни Адамсберг и остави ушанката на един
стол. — Арктическа техника, която прикрива очите, ушите, бузите и брадичката.
— Побързайте, Адамсберг. Правя ви услуга, като се съгласявам да разговарям
с вас.
 — Помолих Данглар да ви съобщи какво открих след ексхумацията. Възрастта
на съдията, историята на семейство Гийомон, убийството на майката, ръката от
оньори.
— Съобщено ми е.
— И какво ви е мнението, господин дивизионен комисар?
Брезийон запали една от дебелите си цигари.
— Положително, с изключение на две точки. Защо съдията се е правил на
петнайсет години по-стар? Че си е променил името след майцеубийството е
очевидно. А и при партизаните това не е било трудно. Но възрастта?
— Фюлжанс е ценял властта, а не младостта. Бил е на двайсет и пет години,
когато е завършил право. Какво е можел да очаква след войната? Нищо повече от
бавния напредък на млад юрист, който мъчително изкачва стъпалата на йерархията,
Фюлжанс е искал съвсем друго. С неговата интелигентност и някоя и друга фалшива
препоръка той е можел бързо да стигне до най-висок пост. При условие че е
достатъчно възрастен, за да претендира за това. Зрелостта е била необходима за
амбицията му. Пет години след бягството си вече е бил съдия в Нантския съд.
— Добре. Втора точка. Ноела Кордел по нищо не прилича на четиринайсета
жертва. Името й няма връзка с оньорите от играта. Така че аз все още си бъбря с
един избягал от правосъдието убиец. Не сте оневинен, Адамсберг.
— Имаше и други странични жертви по пътя на съдията. Микаел Сартона
например.
— Още нищо не е доказано.
— Но може да се предположи. Както и за Ноела Кордел. Както и за мен.
— Тоест?
— Ако съдията е възнамерявал да ме натопи в Квебек, то той е разбрал, че
планът му се е провалил. Аз съм избягал от Канадската кралска жандармерия, а
ексхумацията го лишава от гробищното му убежище. Ако успея да убедя властите да
ме изслушат, той губи всичко. Не вярвам да поеме този риск. Смятам, че ще
реагира възможно най-бързо.
— Като ви елиминира?
— Да. Затова трябва да му улесня нещата. Да се прибера вкъщи съвсем
открито. И той ще се появи. Това съм дошъл да поискам от вас. Нужни са ми
няколко дни.
— Да не сте се побъркали, Адамсберг? Смятате да приложите стария номер с
козата? За да уловите вълка? Да го приложите на един луд за връзване с тринайсет
убийства на съвестта?
Или по-скоро номера с комара в ухото, помисли Адамсберг, стария номер с
рибата в езерната тиня, която привличаме със светлината на лампата. Нощен лов на
фенер. И този път рибата държеше тризъбеца, не човекът.
— Няма друг начин да го накараме да се покаже.
— Самоубийствен начин, Адамсберг, който при това няма да ви оневини за
убийството в Хъл. Ако съдията не ви убие.
— Поемам риска.
— Ако ви заловят в дома ви жив или мъртъв, Канадската кралска жандармерия
ще ме обвини в некомпетентност или в съучастничество.
— Ще кажете, че сте вдигнали наблюдението, за да ме хванете.
— И ще трябва незабавно да ви екстрадирам — каза Брезийон, като загаси
фаса си с широкия си палец.
— И без това ще ме екстрадирате след четири седмици и половина.
— Не обичам да изпращам хората си на смърт.
— Кажете си, че вече не съм един от хората ви, а беглец, с който нямате
нищо общо.
— Добре — въздъхна Брезийон.
Всмукан от миногата, помисли Адамсберг. Стана и нахлупи арктическата си
маскировка. За първи път Брезийон му протегна ръка за довиждане. Несъмнено
признание, че не е сигурен дали ще го види отново.

LIX

В Клинянкур Адамсберг натика бронираната жилетка и оръжието в сака си и

целуна двете жени.
— Малка експедиция — каза той. — Няма да се бавя.
 Но не е сигурно, помисли си, тръгвайки по старата уличка. За какво беше
този неравен дуел? За да изиграе последния си коз или за да превари смъртта, да
се изложи на ударите, които Фюлжанс щеше да му нанесе с тризъбеца си, вместо да
потъне в сянката на пътеката и да живее, без никога да узнае дали е намушкал
Ноела? Виждаше като през запотено стъкло как тялото на девойката се полюлява под
леда. Чуваше жалния й глас. _И знаеш ли какво направи моят френд? Заряза Ноела,
която остана с пръст в устата. Ноела спомена ли ти вече? За парижкото ченге?_
Все така навел глава, Адамсберг ускори крачка. Не можеше да намеси никого
в стария номер с комара в ухото. Наковалнята на вината, която тежеше на раменете
му след убийството в Хъл, не му позволяваше да го стори, Фюлжанс можеше да свика
васалите си и да организира истинско клане, да ликвидира Данглар, Ретанкур,
Жюстен, да окървави цялата Бригада. Кръв, която се разстла пред очите му като
червена кардиналска мантия. Върви сам, младежо.
Полът и малкото име. Перспективата да умре, без да узнае, му се стори
нелепа и грешна. Бръкна в джоба си, издърпа мобилния си телефон за едното от
червените му крачета и се обади на Данглар.
— Нещо ново? — попита капитанът.
— Нищо особено — предпазливо каза Адамсберг. — А иначе знаете ли какво ми
се случи? Открих кое е татенцето. Не е някой достоен мъж с лакирани обувки.
— Така ли? А какъв е?
— Някакъв.
— Радвам се, че сте узнали.
— Именно. Но бих искал да знам преди.
— Преди какво?
— Просто да знам пола и името.
Адамсберг спря, за да регистрира информацията. Нищо не проникваше в
паметта му, ако се движеше.
— Благодаря, Данглар. Още нещо. И с водни жаби става, не само с крастави.
Експлозията.

Докато се придвижваше към квартала Маре, над Париж се спусна потискаща

мъгла. Пред дома си спря и дълго се оглежда. Брезийон бе спазил обещанието си,
наблюдението беше преустановено, пътят от сянката към светлината бе свободен.
Бързо обиколи апартамента си, после написа пет писма — до Рафаел, до
семейството си, до Данглар, Камий и Ретанкур. Поддаде се на импулса си и написа
няколко думи и на Санкартие. Скри погребалното пакетче в спалнята си, на едно
място, известно на Данглар. Да се прочетат след смъртта му. Хапна прав и се зае
да подрежда стаите, да прибира разхвърляните дрехи и да унищожава личната си
кореспонденция. Тръгваш си победен, каза си, докато оставяше кофата с боклука
във фоайето на сградата. Тръгваш си мъртъв.

Всичко изглеждаше на място. Съдията една ли щеше да разбие вратата. Микаел

Сартона сигурно му бе извадил ключ. Фюлжанс беше предвидлив. И нямаше да се
учуди, ако завари комисаря да го чака с оръжие в ръка. Знаеше, че ще е така,
както знаеше и че е сам.
Щеше все пак да измине малко време, преди съдията да научи, че се е
завърнал. Така че нямаше да дойде преди утре или другиден вечерта. Адамсберг
разчиташе на една несигурна подробност — часа. Съдията обичаше символите. Със
сигурност щеше да му е приятно да довърши Адамсберг в часа, в който бе ударил
брат му преди трийсет години. Между единайсет и полунощ. Така че можеше да се
опита да го изненада. Да го атакува право в гордостта му, там, където се смята
за неуязвим. Докато идваше насам, Адамсберг бе купил една игра маджонг.
Разположи една партия на ниската масичка и подреди ръката от оньори на съдията.
Добави две цветя, за Ноела и Микаел. Видът на разгаданата тайна щеше може би да
накара Фюлжанс да произнесе няколко думи, преди да нападне. Което би дало на
Адамсберг няколко секунди отсрочка.

LX

В неделя вечерта, в двайсет и два и трийсет Адамсберг надяна тежката

бронирана жилетка и закачи кобура на пистолета си под мишницата. Запали всички
лампи, за да се знае, че е вкъщи, и голямото, скрито в пещерата си насекомо да
изпълзи на светло.
В двайсет и три и четвърт превъртането на ключ в ключалката го предупреди
за идването на Тризъбеца. Съдията нехайно хлопна вратата. Изцяло в стила му,
помисли Адамсберг. Фюлжанс се чувстваше като у дома си навсякъде — там, където
искаше и когато поискаше. _Ще привлека мълниите над главата ти, когато пожелая._
Вдигна оръжието си веднага щом старецът се появи в полезрението му.
— Какво варварско посрещане, младежо — каза Фюлжанс със скърцащ старчески
глас.
Без да обръща внимание на насоченото срещу него дуло, той свали дългото си
палто и го хвърли на един стол. Макар да беше подготвен за срещата, Адамсберг се
напрегна при вида на високия старец. Много по-сбръчкан от последния път, когато
се бяха видели, но запазил изправеното си тяло, високомерната осанка,
господарските жестове от детството на комисаря. Дълбоките бръчки по лицето още
повече подчертаваха демоничната му хубост, на която се възхищаваха жените от
селото му.
Съдията седна, кръстоса крака и заразглежда подредената на масата игра.
— Седнете — заповяда той. — Имаме да си кажем няколко думи.
Адамсберг не мръдна от мястото си, само коригира позицията на оръжието си,
като едновременно следеше погледа и ръцете на съдията. Фюлжанс се усмихна и се
облегна на стола. Явно се чувстваше съвсем удобно. Усмивката му, която бе
съставен елемент на красотата му, имаше една особеност — откриваше зъбите до
първия кътник. С времето усмивката се бе разширила и кътникът изглеждаше доста
зловещ.
— Не можете да се мерите с мен, младежо, и никога не сте могли. И знаете
ли защо? Защото аз убивам. Докато вие сте само едно дребно човече, дребно ченге.
Което едно нищо и никакво несръчно убийство на пътеката превръща в истински
парцал. Да, дребно човече.
Адамсберг бавно заобиколи Фюлжанс и застана зад него. Държеше оръжието си
насочено на няколко сантиметра от тила му.
— При това нервно — продължи съдията. — Съвсем нормално за дребно човече.
Посочи с ръка подредените дракони и ветрове.
— Всичко това е точно така — каза той. — Доста време ви трябваше.
Адамсберг проследи движението на тази ужасяваща ръка, бяла ръка с
прекалено дълги пръсти, с деформирани от възрастта стави и с поддържани нокти,
които китката местеше с онази странна и леко нехайна грация, която виждаме на
картините на старите майстори.
— Липсва четиринайсетата фигура — каза той, — която ще бъде мъж.
— Но няма да сте вие, Адамсберг.
— Зелен дракон или бял дракон?
— Какво значение има? Дори в затвора, дори в гроба тази фигура няма да ми
избяга.
Съдията посочи с показалец двете цветя, които Адамсберг бе поставил до
ръката от оньори.
— Това е Микаел Сартона, а това Ноела Кордел — обяви той.
— Да.
— Нека да поправя ръката.
Фюлжанс надяна една ръкавица, хвана плочката, съответстваща на Ноела, и с
рязко движение я прибави към резервните.
— Не обичам грешките — каза той студено. — Бъдете сигурен, че не бих си
дал труда да ви следя в Квебек. Аз не следя, Адамсберг, аз изпреварвам. Никога
не съм ходил в Квебек.
— Сартона ви е казал за пътеката.
— Да. След Шилтигем се информирах за действията ви, знаете това.
Убийството, което извършихте на онази пътека, беше много забавно. Престъпление
на пияница, лишено от елегантност и предумисъл. Колко просташко, Адамсберг.
Съдията се обърна към оръжието.
— Съжалявам, младежо, но това си е ваше престъпление и ви го оставям.
Кратка усмивка. Тялото на Адамсберг се покри с пот.
— Успокойте се — продължи Фюлжанс. — Ще видите, че се понася по-лесно,
отколкото сте си мислили.
— Защо убихте Сартона?
— Прекалено много знаеше — каза съдията и пак се обърна към играта. — Не
поемам подобни рискове. Ще научите също — додаде той, като взе от резервите ново
цвете и го постави до другото, — че доктор Колет не е вече на този свят.
Автомобилно произшествие. И че бившият комисар Адамсберг ще я последва в
отвъдното — каза той и постави трето цвете. — Смазан от извършеното от него
престъпление, твърде слаб, за да понесе затвора, той ще се самоубие. Какво да се
прави, стават такива неща с дребните човечета.
— Така ли смятате да процедирате?
— Точно така. Съвсем просто. Седнете, младежо, ставате досаден.
Адамсберг седна срещу съдията с насочено към гърдите му оръжие.
— Впрочем би трябвало да сте ми благодарен — усмихна се Фюлжанс. — Тази
бърза формалност ще ви отърве от едно непоносимо съществуване, тъй като споменът
за престъплението ви няма да ви остави на мира.
— Смъртта ми няма да ви спаси. Досието ви е попълнено.
— За всички престъпления има осъдени. Нищо не могат да докажат без
самопризнанията ми.
— Пясъкът в гроба е доказателство.
— Именно. Единственото. Тъкмо затова изчезна доктор Шоазел. И затова съм
тук и разговарям с вас за самоубийството ви. Проява на лош вкус е да се
разкопават гробовете, младежо. И тежък грях.
Лицето на Фюлжанс бе загубило презрителното си и усмихнато изражение. Сега
той фиксираше Адамсберг със строгостта на всемогъщ магистрат.
— Който вие ще изкупите — продължи той. — Като напишете със собствената си
ръка една малка изповед — съвсем естествено действие преди самоубийство. Ще
посочите, че сте заменили с чувал с пясък тленните ми останки, които сте
заровили в горите на Ришельо. Подтикван от обсебилата ви мания, естествено, и
готов на всичко, за да ми припишете убийството на пътеката. Схващате ли?
— Нищо няма да напиша, Фюлжанс. Нямам намерение да ви помагам.
— Напротив, дребно човече. Защото ако откажете, към тази редичка ще се
прибавят още две цветя. Приятелката ви Камий и детето й. Които ще екзекутирам
веднага след кончината ви, можете да не се съмнявате. Седмият етаж, ателието
вляво.
Фюлжанс подаде на Адамсберг лист и химикалка, които грижливо изтри, преди
да му ги връчи. Адамсберг прехвърли оръжието в лявата си ръка и започна да пише
под диктовката на съдията. С някои букви по-големи от обикновено.
— Не — каза съдията и взе листа. — С нормалния ви почерк, чувате ли?
Започнете отначало — заповяда той и му подаде нов лист.
Адамсберг написа каквото му продиктуваха и остави листа на масата.
— Чудесно — каза Фюлжанс. — Приберете играта.
— Как смятате да ме самоубиете? — попита Адамсберг, докато събирате
плочките само с една ръка. — Аз съм въоръжен.
— Но глупаво човечен. Така че разчитам на пълното ви сътрудничество.
Просто ще допрете оръжието до челото си и ще натиснете спусъка. Ако ме убиете,
двама от хората ми ще се нагърбят с приятелката и потомството ви. Ясен ли съм?
Адамсберг отпусна револвера си. Съдията се усмихваше. Беше толкова сигурен
в успеха на начинанието си, че бе дошъл невъоръжен. Щеше да остави след себе си
съвършен самоубиец и признание, което щеше да осигури свободата му. Адамсберг се
загледа в магнума, смешно малко могъщество, и изправи рамене. На по-малко от
метър зад съдията стоеше Данглар и пристъпваше тихо като котка. С шапката с
отрязания помпон на главата, с флакон с газ в дясната ръка и с беретата си в
лявата. Адамсберг вдигна револвера към челото си.
— Дайте ми малко време — помоли той, като долепи дулото до слепоочието си.
— Време за малко размисъл.
Фюлжанс направи презрителна гримаса.
— Дребно човече — повтори той. — Ще броя до четири.
На две Данглар беше захвърлил спрея и хванал беретата с дясната си ръка.
Фюлжанс се изправи с вик и се обърна към капитана. Данглар, който виждаше за
пръв път лицето на съдията, се стъписа за секунда и юмрукът на Фюлжанс улучи
брадичката му. Данглар силно се блъсна в стената и стреля, но пропусна съдията,
който вече бе стигнал до вратата. Адамсберг изтича на стълбището и се прицели в
гърба на стареца. Заместникът му излезе на площадката, когато той отпускаше
оръжието си.
— Слушайте — каза Адамсберг. — Колата му тръгва.
Данглар взе на бегом последните стъпала и се озова на улицата с оръжието
си в изпънатата ръка. Твърде далече, нямаше да улучи дори гумите. Колата сигурно
бе чакала съдията с отворена врата.
— Защо не стреляхте, по дяволите? — извика той, качвайки се нагоре по
стълбите.
Адамсберг седеше на дървеното стъпало с магнума в краката си, с наведена
глава и ръце, отпуснати върху коленете.
— Да застрелям в гръб невъоръжен човек? — каза той. — Нямаше да е законна
самоотбрана. Достатъчно съм убивал, капитане.

Данглар заведе комисаря в апартамента му. С полицейски нюх откри бутилката

с хвойнова ракия и наля две чаши. Адамсберг вдигна ръката си.
— Вижте, Данглар. Треперя. Като лист, като червен лист.
_Знаеш ли какво направи моят френд? Парижкото ченге? Споменах ли ти?_
Данглар изпи на екс първата си чашка с ракия. Докато си наливаше втора,
набра номера на Бригадата.
— Мордан? Данглар е. Охрана на дома на Форестие Камий, улица Тамплие,
номер двайсет и три, четвърти район, седми етаж, вляво. Двама души денонощно,
два месеца. Уведомете я, че аз съм наредил.
Адамсберг отпи от ракията. Чашата тракаше в зъбите му.
— Данглар, как се оправихте?
— Като полицай, който си върши работата.
— Как точно?
— Първо се наспете — каза Данглар, загледан в опънатите черти на
Адамсберг.
— За да сънувам какво, капитане? Аз съм убил Ноела.
_Оставил я е с пръст в устата. Клетата Ноела. Споменах ли ти за това? Моят
френд?_
— Знам — каза Данглар. — Имам пълния запис.
Капитанът бръкна в джоба на панталона си и извади петнайсетина хапчета,
различни по форма и цвят. Огледа резервите си с око на експерт и избра едно
сивкаво хапче, което подаде на Адамсберг.
— Изпийте това и поспете. Утре в седем сутринта ще дойда да ви взема.
— Къде ще ходим?
— Да се видим с едно ченге.

LXI

Данглар беше излязъл от Париж и караше внимателно по затисната от гъста

мъгла магистрала. Говореше си сам, мърмореше си сам, предъвкваше яростта си,
вбесен от това, че не е могъл да залови съдията. Не бяха видели добре колата, не
можеха да организират преследване. Седнал до него, Адамсберг изглеждаше
безучастен към този провал. Само в една кратка нощ увереността, че е извършил
престъпление, го бе стегнала като менгеме.
— Не съжалявайте, Данглар — каза той най-сетне с безизразен глас. — Никой
не може да залови съдията, казах ви.
— Под носа ми се изплъзна, дявол да го вземе!
— Знам, случвало ми се е.
— Полицай съм, въоръжен съм.
— Аз също. Това не променя нищо. Съдията изтича като пясък.
— Ще убие за четиринайсети път.
— Как се озовахте у дома, Данглар?
— Вие четете в очите, гласовете, жестовете. Аз чета в логиката на думите.
— Нищо не съм ви казал.
— Напротив. Проявихте отлична интуиция, като ме предупредихте.
— Не съм ви предупреждавал.
— Обадихте ми се за детето. „Бих искал да знам преди“ — така ми казахте.
Преди какво? Преди да посетите Камий? Не, вече бяхте минали през дома й,
мъртвопиян. Така че звъннах на Клемантин. Обади ми се някаква жена с треперлив
глас. Тя ли е вашият хакер?
— Да, Жозет.
— Разбрах, че сте взели жилетката и оръжието си. „Няма да се бавя“. Така
сте казали и сте ги целунали. Оръжие, целувки и успокоителни думи, които говорят
за несигурност. Преди какво? Преди битка, в която рискувате кожата си. Със
съдията, естествено. За тази цел няма друг начин, освен да се изложите на показ
на собствена територия. Старият номер със завързаната коза.
— Да, с комара.
— С козата.
— Както кажете, Данглар.
— При който козата обикновено я изяждат. Пуф и бум. Което ви е известно.
— Да.
— Но не искахте да се случи, след като ме предупредихте. Още в събота
вечерта се скрих в мазето на отсрещната сграда. От прозорчето виждах прекрасно
вашия вход. Мислех, че съдията ще удари през нощта, евентуално след единайсет.
Той си пада по символите.
— Защо дойдохте сам?
— По същата причина, поради която и вие дойдохте сам. За да няма клане. Но
сбърках или се надцених. Можехме да го пипнем.
— Не. И шестима не могат да спрат Фюлжанс.
— Ретанкур щеше да му блокира изхода.
— Именно. И той щеше да я убие.
— Не беше въоръжен.
— С бастуна си. Бастун-сабя. Една трета от тризъбец. Щеше да я набучи на
бастуна си.
— Възможно е — каза Данглар, като прекара пръсти по брадичката си.
Сутринта Адамсберг му бе завещал помадата на Жинет и сега челюстта му
лъщеше в жълто.
— Сигурно е. Не съжалявайте — повтори Адамсберг.
— Напуснах скривалището в пет сутринта и се върнах вечерта. Съдията се
появи в единайсет и тринайсет. Много спокоен и толкова висок, толкова изправен,
толкова стар, че нямаше как да го пропусна. Скрих се зад вратата ви с микрофона.
Записах признанията му. Вече имаме доказателства, че е извършил убийствата.
— И че не е извършил убийството на пътеката.
— Също. Повиши тон, когато каза: „Аз не следя, Адамсберг. Аз изпреварвам“.
Възползвах се от това, за да отворя вратата.
— И да спасите козата. Благодаря ви, Данглар.
— Вие ме повикахте. Това е част от работата ми.
— Както и да ме предадете на канадското правосъдие. И това е част от
работата ви. Защото карате към Роаси, нали?
— Да.
— Където ще ме чака някое тъпо квебекско ченге. Така ли, Данглар?
— Така.
Адамсберг се отпусна на облегалката и затвори очи.
— Карайте по-бавно, капитане, че с тази мъгла…

LXII

Данглар заведе Адамсберг в едно от многобройните кафенета на летището и

избра една крайна маса. Адамсберг седна с отсъстващо тяло, с поглед, глупаво
втренчен в отрязания помпон, който бе кацнал върху главата на заместника му като
усмихната и нелепа украса. Ретанкур можеше да го грабне, да го изстреля като
куршум през границите, да му помогне да избяга. Все още бе възможно — Данглар бе
проявил деликатността да не му слага белезници. Все още можеше да скочи и да
побегне, капитанът бе неспособен да го надбяга. Но мисълта за въоръжената му
ръка, която пробожда Ноела, му отнемаше всякакъв жизнен порив. Какъв смисъл
имаше да бяга, ако не можеше да ходи? Да живее вцепенен от ужас да не убие пак,
да не се озове, залитащ, пред проснат на земята труп? По-добре да свърши тук, в
ръцете на Данглар, който тъжно пиеше своето кафе с коняк. Стотици пътници
преминаваха пред очите му, заминаващи или пристигащи, свободни, със съвест чиста
като купчина изпрано и сгънато бельо. Докато неговата съвест бе противна като
мръсен и окървавен парцал.
Данглар внезапно вдигна ръка за поздрав. Адамсберг не направи усилието да
помръдне. Победоносното лице на главния суперинтендант беше последното нещо,
което имаше желание да види. Две големи ръце обхванаха раменете му.
— Не ти ли казах аз, че ще го хванем тоз проклетник? — чу Адамсберг.
Обърна се, за да види лицето на сержант Фернан Санкартие. Стана и
инстинктивно го прегърна. Мили боже, защо е трябвало Лалиберте да изпрати
Санкартие да го прибере?
— На теб ли се падна задачата? — тъжно попита Адамсберг.
— Изпълнявам заповед — отговори Санкартие, без да се разделя с добряшката
си усмивка. — Много имаме да си бъбрим — добави той, като седна на отсрещния
стол.
После силно стисна ръката на Данглар.
— Гуд джоб, капитане. Христосе, колко е горещо у вас — каза той и свали
подплатеното си яке. — Ето копие от досието — додаде, докато измъквате папката
от чантата си. — А ето и пробата.
Размаха една кутийка пред очите на Данглар, който одобрително кимна.
— Вече е изследвана. Сравнението те е достатъчно за обвинението.
— Проба от какво? — попита Адамсберг.
Санкартие откъсна един косъм от главата на комисаря.
— От туй — каза той. — Издайническо нещо е косата. Пада като червените
листа. Обаче изкопахме шест кубически метра от онази гнус, за да ги намерим.
Представяш ли си го туй? Шест кубически метра за няколко косъма. Все едно да
търсиш игла в купчина слама.
— Не е било необходимо. Нали имате отпечатъците ми по колана.
— Но не и неговите.
— Чии неговите?
Санкартие се обърна към Данглар, смръщил вежди над добряшките си очи.
— Не е ли на течение? — попита той. — Оставил си го да се хапе отвътре?
— Нищо не можех да кажа, преди да бъда сигурен. Не обичам да давам
напразни надежди.
— Ама снощи, Христосе! Можеше да му кажеш!
— Снощи имахме проблеми.
— А тази сутрин?
— Добре де, оставих го да се хапе. Осем часа.
— Не си добър френд ти — изръмжа Санкартие. — Защо си го направил туй?
— За да знае какво е преживял Рафаел. Ужасът от себе си, изгнанието и
забранения свят. Трябваше да го направя. Осем часа, Санкартие, не е кой знае
колко, за да настигне брат си.
Санкартие се обърна към Адамсберг и тропна по масата с кутията с пробите.
— Космите на твоя дявол — каза той. — Които се въргаляха в шестте
кубически метра изгнили листа.
Адамсберг внезапно разбра, че Санкартие е на път да го изтегли към
повърхността и към свободния въздух, вън от инертната тиня на езерото Пинк. И че
е изпълнявал заповедите на Данглар, а не на Лалиберте.
— Хич не беше лесно — каза Санкартие, — защото трябваше всичко да правя в
извънработно време. Вечер, през нощта, призори. И без да ме пипне босът. Твоят
капитан беше неспокоен като бълха, не можеше да я преглътне тази история с
омекналите крака след клона. Отидох да се уверя на пътеката и да намеря мястото,
където си се халосал. Тръгнах като теб от „Шлюза“ и вървях колкото ти си вървял.
Огледах стотина метра. Намерих счупени клонки и отместени камъни точно срещу
пътеката. Момчетата бяха вдигнали лагера, ама имаше кленови фиданки.
— Беше близо до пътеката — каза Адамсберг със затаен дъх.
Бе скръстил ръце и впил пръсти в маншетите си, съсредоточил в думите на
сержанта цялото внимание, на което бе способен.
— Ами да ти кажа, френд, нямаше нисък клон наоколо. Не е бил клон, дето те
е фраснал по главата. След което твоят капитан ме изпрати да търся пазача на
обекта. Той беше единственият възможен свидетел, разбираш ли го туй?
— Разбирам го туй, ама намери ли го? — попита Адамсберг, чиито почти
сковани устни с мъка произнасяха думите.
Данглар спря келнера и поръча вода, кафе, бира и кифли.
— Христосе, туй беше най-трудното. Направих се на болен, за да изляза от
жандармерията и да отида да питам в общинската служба. Ама къде ти! Наложи се да
се разкарам чак до Монреал, за да открия името на предприятието. Мога да ти
кажа, че на Лалиберте му беше дошло до шия с моите болести. А и твоят капитан,
дето ме тормозеше по телефона. Открих името на пазача. Беше отишъл на друг
обект, по горното течение на Утауе. Поисках още отпуска, за да отида дотам, и
този път бях сигурен, че на боса ще му се скъса големия нерв.
— И намерихте ли пазача? — попита Адамсберг, като изпи на един дъх чаша
вода.
— Хич да не се безпокоиш, пипнах го за ревера в пикапа му. Ама не беше
лесно да го накарам да се разговори. Правеше ми се на важен и ми сипеше врели-
некипели на килограм. Тогава аз му отпуснах края и го заплаших, че ще го вкарам
на горещо, ако продължава да ме прави на глупак с глупостите си. Отказ да
сътрудничи и прикриване на доказателства. Срам ме е да разправям нататъка,
Адриен. Не можеш ли ти да му го кажеш туй?
— В неделя вечерта пазачът, Жан-Жил Боавеню — подзе Данглар, — видял
някакъв човек, който чакал долу на пътеката. Взел бинокъла си и започнал да го
наблюдава.
— Да го наблюдава?
— Боавеню бил сигурен, че човекът е хомо и че чака своя френд — обясни
Санкартие. — Нали знаеш, че пътеката е място за срещи?
— Да. Пазачът ме беше питал дали и аз съм хомо.
— Голям интерес е проявявал към този въпрос — продължи Данглар. — Та значи
лепнал се бил на прозореца. Идеален свидетел, изключително внимателен. Бил
очарован, когато чул да се приближава друг мъж. Виждал прекрасно всичко през
бинокъла. Обаче нещата не се развили както се надявал.
— Откъде знаеше, че е било през нощта на двайсет и шести?
— Защото било неделя и бил бесен на другия пазач, който не се явил на
работа. Видял първия мъж, висок тип с бели коси, да удря другия по главата с
един клон. Другият, вие, господин комисар, се свлякъл на земята. Боавеню замрял.
Високият имал зъл вид, а той не държал да се намесва в семейни кавги. Но
продължил да гледа.
— Проснат по корем на седалката.
— Именно. Мислел, надявал се, че ще стане свидетел на изнасилване на
зашеметената жертва.
— Разбираш ли го туй? — каза Санкартие с пламнали бузи.
— И наистина, високият смъкнал шала на падналия и разтворил сакото му.
Боавеню съвсем се слепил с бинокъла и с прозореца. Високият хванал двете ви ръце
и ги притиснал върху нещо. Върху каиш, каза Боавеню.
— Колана — каза Санкартие.
— Колана. Но разсъбличането и опипването спрели дотам. Високият забил една
игла във врата ви, Боавеню е сигурен. Видял го да я вади от джоба си и да
регулира налягането.
— Омекналите крака — каза Адамсберг.
— Казах ви, че това ме човъркаше — каза Данглар, като се наведе към него.
— До клона сте вървели нормално, залитайки. А като сте се събудили, краката не
са ви държали. На другия ден — също. Смесването на питиета и последствията му
наизуст ги знам. Безпаметството не е задължително, а колкото до омекналите
крака, това пък съвсем не се връзва. Трябваше да има още нещо.
— В неговата си книга — уточни Санкартие и продължи: — После старият се
надигнал и те оставил на земята. Боавеню искал да се намеси още като видял
спринцовката. Не е той бъзливец, нали е пазач. Обаче не могъл. Ще му кажеш ли
защо, Адриен?
— Защото бил блокиран в краката — обясни Данглар. — Бил се подготвил за
спектакъла, като смъкнал работния си комбинезон до глезените.
— Боавеню го беше срам да го разкаже туй — добави Санкартие. — Докато си
вдигне комбинезона, стария се бил омел от пътеката. Теб те заварил припаднал и с
окървавено лице. Довлякъл те до пикапа, вкарал те вътре и те завил с едно
одеяло. И зачакал.
— Защо? Защо не е предупредил ченгетата?
— Не искал да го питат защо не се е намесил. Нямало начин да каже
истината, тя не била за казване. А ако излъже и рече, че се е напикал от страх
или че е спал, щял да си загуби работата. Не назначават пазачи, за да треперят
от шубе или да спят като зимни мечки. Предпочел да си затвори човката и да те
качи в пикапа.
— Можел е да ме остави там и да си измие ръцете.
— Пред закона. Но в неговата си книга пишело, че бог здравата ще се
разгневи, ако остави човека да умре, и искал да поправи гафа си. С онзи мраз
тогава можеше да замръзнеш като лед. Решил да види как си с цицината на челото и
спринцовката във врата. Да разбере дали е приспивателно или отрова. Лесно щял да
види. Ако тръгнело на лошо, щял да извика ченгетата. Наблюдавал те повече от два
часа и тъй като ти си спал и пулсът ти е бил равномерен, той се успокоил. Когато
си започнал да даваш признаци, че ще се събудиш, подкарал пикапа, свърнал по
велосипедната алея и те оставил в края на пътя. Знаел, че идваш оттам, познавал
те.
— Защо ме е пренесъл?
— Казал си, че в твоето състояние няма да можеш да извървиш пътеката и че
като нищо ще паднеш в ледената Утауе.
— Добър френд — каза Адамсберг.
— Беше останала една капка засъхнала кръв на задната седалка на пикапа му.
Взех една проба, познаваш методите. Пазачът не лъжеше, наистина беше твоята ДНК.
Сравних я с…
Санкартие се запъна.
— Със спермата — довърши Данглар. — Така че между единайсет и един и
половина през нощта не сте били на пътеката. Били сте в пикапа на Жан-Жил
Боавеню.
— А преди? — попита Адамсберг, търкайки студените си ръце. — Между десет и
половина и единайсет?
— В десет и петнайсет си напуснал „Шлюза“ — каза Санкартие. — В и половина
си поел по пътеката. Не си могъл да стигнеш до обекта, нито до тризъбеца преди
единайсет, когато Боавеню те е видял да се задаваш. И не си вземал вилата. Не е
липсвал никакъв инструмент. Съдията си е имал оръжие.
— Купено в Хъл?
— Точно. Проследихме го. Сартона го е купил.
— В раните имаше пръст.
— Бавен ти е реотанът таз сутрин — каза Санкартие усмихнато. — То е, щото
още не смееш да повярваш. Твоят дявол е зашеметил девойката на камъка на
Шанплен. Дал й е среща от твое име и я е чакал. Ударил я е изотзад, после я е
влачил десетина метра до езерцето. Преди да я промуши, счупил леда, а езерото
било пълно с листа и кал. Това е зацапало зъбците.
— И е убил Ноела — прошепна Адамсберг.
— Доста преди единайсет часа, може би преди десет часа. Знаел е към колко
часа тръгваш по пътеката. Свалил е колана й, после е избутал тялото във водата.
След което те е фраснал.
— Защо не по-близо до тялото?
— Било е прекалено рисковано. Можело е да мине някой и да се разприказва.
Откъм обекта е имало големи дървета, можел да се скрие там. Цапнал те е по
челото, дрогирал те е и е оставил колана до теб. Капитанът се сети за космите.
Защото нищо не доказваше, че е бил съдията, не е ли тъй? Данглар се надяваше да
му е паднал някой косъм на няколкото метра, които разделят камъка на Шанплен и
езерцето, докато е влачил тялото. Може да се е спирал, за да си поеме дъх, да е
прекарал ръка по черепа си. Прегледахме пръстта на пет сантиметра дълбочина.
Почвата беше замръзнала. Имаше вероятност космите да са се разпръснали в леда.
Така ми се наложи да преобърна шест кубични метра листа и клонки. А тука — каза
Санкартие, като посочи кутията, — тука изглежда и ти имаш няколко косъма от
съдията.
— Намерени в имението „Замъка“, да. По дяволите, Данглар, Микаел ли ги е
взел? Бях скрил пликчето вкъщи. В кухнята, в долапа с напитките.
— Прибрах пликчето заедно с документите за Рафаел. Микаел не знаеше, че
съществува, и не го е взимал.
— Какво сте търсили в долапа?
— Търсех нещо, което да ми помогне да размисля.
Комисарят кимна утвърдително, доволен, че капитанът е намерил хвойновата
си ракия.
— Оставил е и палтото си у вас — добави Данглар. — Открих два косъма на
яката, докато спяхте.
— Да не би да сте го хвърлили? Черното му палто?
— Защо? Държите ли на него?
— Не знам. Възможно е.
— Бих предпочел да държа демона, а не парцалите му.
— Данглар, той защо ме обвини в убийството?
— За да ви накара да страдате. И главно, за да приемете да се застреляте.
Адамсберг поклати глава. Извратеният ум на дявола. Обърна се към сержанта.
— Шестте кубика, Санкартие, нали не си ги преравял сам?
— От тоз момент нататък предупредих Лалиберте. Имах свидетелството на
пазача и ДНК-то на капката кръв. Христосе, щеше да се задуши от яд, когато му
разказах как съм го лъготил за болестите ми. Мога дълго да те уверявам какво
конско ми чете. Дори ме обвини, че съм ти бил съучастник и съм ти помогнал да
вдигнеш гугутките. Трябва да ти кажа, че направо си бях натикал главата в
торбата. Но го вразумих и успях да го накарам да намали децибелите. Защото за
шефа, нали знаеш, най-важно е усърдието. Тъй че накрая се охлади и загря, че
нещо куцукаше. Изведнъж се завъртя на сто и осемдесет градуса и разреши да се
вземат проби. И отмени обвинението.
Адамсберг гледаше ту Данглар, ту Санкартие. Двама мъже, които плътно бяха
стояли зад гърба му.
— Не си търси думите — каза Санкартие. — Отървал си се на много тънък
косъм.

Колата мъчително си проправяше път в задръстването на входа на Париж.

Адамсберг седеше отзад, почти легнал на седалката, с глава, опряна в прозореца,
с присвити очи, загледан в познатия пейзаж навън, загледан в тила на двамата
мъже, които го бяха измъкнали от батака. Изненадата и успокоението бяха толкова
големи, че го налягаше непреодолима умора.
— Не мога да повярвам, че си я разгадал таз история с маджонга — каза му
Санкартие. — Лалиберте се шашка, каза, че си нямаш еша. Ще го чуеш следобед.
— Ще дойде ли?
— Нормално е да не можеш да го търпиш, но вдругиден е повишението на твоя
капитан. Шефът ти Брезийон е поканил главния, един вид, за да се сдобрят.
Адамсберг с мъка осъзна, че ако иска, може още същия ден да влезе в
Бригадата. Да отиде дотам без утайката си, да бутне вратата, да каже „добър
ден“. Да се ръкува с колегите. Да седне на парапета край Сена.
— Търся начин да ти се отблагодаря, Санкартие, но не намирам.
— Не се безпокой, вече си благодарил. Лалиберте ме назначи за инспектор.
Заради твоята разпивка.
— Обаче съдията се изпари — мрачно каза Данглар.
— Ще го осъдят задочно — каза Адамсберг. — Ветийо ще излезе от затвора и
другите също. В края на краищата това е най-важното.
— Не — каза Данглар, като поклати глава. — Остава четиринайсетата жертва.
Адамсберг се изправи и опря лакти на облегалките на предните седалки. От
Санкартие се носеше ухание на бадемово мляко.
— Четиринайсетата жертва съм я пипнал за топките — усмихна се комисарят.
Данглар го изгледа в огледалото. Първата истинска усмивка от шест седмици
насам, установи той.
— Последната фигура — обясни Адамсберг — е _най-важният_ елемент. Без нея
нищо не е направено, нищо не е изиграно и нищо няма смисъл. Тя определя победата
на ръката от оньори, тя изнася на гърба си цялата игра.
— Логично — съгласи се Данглар.
— И тази най-важна и най-ценна фигура ще е бял дракон. Но във висша степен
важен бял дракон, оньор на оньорите. _Мълнията_, гръмотевицата, бялата светлина.
Ще бъде самият той, Данглар. Щом изпълни мисията си, Тризъбеца ще се присъедини
към баща си и майка си в съвършена _тройка_.
— Ще се прободе с вила? — намръщи се Данглар.
— Не. Естествената му смърт ще увенчае ръката. Има го в записа ви,
Данглар. _Дори в затвора, дори в гроба последната фигура няма да ми избяга._
— Но нали е длъжен да убива жертвите си с проклетия тризъбец — възрази
Данглар.
— Не и в този случай, защото съдията е тризъбецът.

Адамсберг се облегна назад и внезапно заспа. Санкартие му хвърли учуден

поглед.
— Често ли му се случва да заспива като пън?
— Когато му е скучно или когато е развълнуван — обясни Данглар.

LXIII

Адамсберг поздрави двамата непознати полицаи, които пазеха на площадката

на Камий, и им показа картата си. Беше все още на името на Дьони Лампроа.
Натисна звънеца. Бе прекарал предишния ден в опити да се върне към живот в
самота. Беше толкова замаян, че с мъка възстанови контакта със самия себе си.
След седем седмици в бурния океан се озоваваше проснат на пясъка, изтощен, мокър
до кости, едновременно затъпял и изненадан. Раните, нанесени му от Тризъбеца,
бяха заздравели. И знаеше едно — ще каже на Камий, че не е убиец. Поне това. А
ако намереше начин, щеше да я уведоми, че е открил човека с кучетата. Чувстваше
се неудобно с полицейската си фуражка, с обточените си с ширит панталони, със
сакото си с пагони и с медала на петлицата, фуражката поне прикриваше остатъка
от тонзурата му.
Камий отвори под наблюдението на двамата полицаи и им направи знак, че
познава посетителя.
— Две ченгета ме пазят непрекъснато — каза тя, като затвори вратата — и не
успявам да се свържа с Адриен.
— Данглар е в Префектурата. Попълва едно чудовищно досие. Ченгетата ще те
пазят два месеца.

Адамсберг се заразхожда из ателието и успя горе-долу да разправи историята

си, като се опитваше да заобиколи Ноела и някои от пробите. На средата на
разказа си спря.
— Освен това открих онзи с кучетата — каза той.
— Хубаво — бавно изрече Камий. — И как ти се струва?
— Като предишния.
— Радвам се, че ти харесва.
— Да, така е по-лесно. Можем да си стиснем ръцете.
— Примерно.
— Да разменим няколко думи между мъже.
— И това също.
Адамсберг поклати глава и довърши разказа си — Рафаел, бягството,
драконите. Преди да си тръгне, й върна книжката с правилата на играта, после
полека затвори вратата след себе си. Лекото тракване го шокира. Всеки от своята
страна на тази дървена плоскост. Живееха разделени, заключили се със собствените
си ръце. Двата му часовника поне си стояха един до друг на лявата му китка и
дискретно се докосваха.

LXIV

Всички в Бригадата бяха в униформи. Данглар доволно огледа събраните в

Съборната зала хора. В дъното бе подготвена естрада за официалната реч на
дивизионния комисар — служебно досие, комплименти, закачане на новата значка.
После — собственото му слово: благодарности, остроумия и емоции. След което
прегръдки с колегите, общо отпускане, хапване, пийване и гюрултия. Наблюдаваше
вратата в очакване да влезе Адамсберг. Възможно бе комисарят да не пожелае да се
върне в Бригадата точно в този тържествен и празничен момент.
Клемантин носеше най-хубавата си рокля на цветя, а Жозет бе по костюм и
кецове. С цигара в ръка, Клемантин се чувстваше като у дома си. Бе открила
сержант Гардон, който навремето любезно й бе заел тесте карти — жест, който тя
не бе забравила. Погълната от този полицейски свят, хванала чашата си с две
ръце, крехката хакерка, скъпоценната нарушителка на закона не се отделяше от
Клемантин. Данглар бе поръчал качествено шампанско в огромни количества, сякаш
искаше да придаде на вечерта максимална плътност и да я насити с фини мехурчета,
които да преминат през нея като редки молекули. За него церемонията бележеше
собственото му повишение много по-малко, отколкото края на мъките на Адамсберг.

Комисарят дискретно се появи на вратата и за миг Данглар се подразни, че

не е благоволил да си облече униформата. Но веднага се успокои, като видя как
мъжът колебливо се придвижва в тълпата. Този човек с красиво мургаво лице и
правилни черти не беше Жан-Батист, а Рафаел Адамсберг. Капитанът разбра как
планът на Ретанкур е могъл да се задейства на двайсет крачки от ченгетата в
Гатино. Посочи го с пръст на Санкартие.
— Ето го — каза той. — Братът. Онзи, дето разговаря с Виолет Ретанкур.
— Ясно как е изцакал колегите — усмихна се Санкартие.
Комисарят вървеше малко след брат си с нахлупена върху тонзурата фуражка.
Клемантин безцеремонно го огледа.
 — Три кила ми наддаде, Жозет — каза тя, горда с постижението си. — Отива
му този син костюм, хубав е.
— Сега, като вече няма ключалки, няма и да слизаме заедно в подземията —
със съжаление изрече Жозет.
Адамсберг прегърна брат си през раменете и се огледа. В крайна сметка този
начин да се върне в Бригадата, когато всичките му оперативни работници са в
пълен състав, му допадаше. След два часа всичко щеше да е свършило — въпросите,
отговорите, вълненията и благодарностите. Щеше да е много по-просто, отколкото
бавното придвижване от човек на човек, от кабинет на кабинет. Пусна Рафаел,
махна за поздрав на Данглар и се отправи към официалната двойка — Брезийон и
Лалиберте.
— Хей, мен — възкликна Лалиберте, като го потупа по рамото. — Здравата се
бях отклонил от кралския път. Можеш ли ти да ми приемеш извиненията? Задето те
преследвах като проклет килър?
— Имаше всички основания — усмихна се Адамсберг.
— С боса ти си говорехме за пробите. Лабораторията ви е работила
извънредно, за да приключи тази вечер. Космите са същите, мен. На твоя дявол са.
Не щях да вярвам, обаче ти си бил в здравия си разум. Страхотен джоб си свършил.
Стъписан от фамилиарността на Лалиберте, Брезийон, който изглеждаше твърде
старомоден в униформата си, сковано стисна ръката на Адамсберг.
— Радвам се да ви видя жив, господин комисар.
— Ама добре ме преметна, като се изсули като връв — прекъсна го Лалиберте
и здраво разтърси Адамсберг. — Ще ти го кажа, без да заобикалям — бесен ти бях.
— Представям си. Орел.
— Ама не се безпокой за туй, вече не ти се сърдя. Райт? Само така можеше
да държиш греблата. Бива си те за човек, дето хвърчи над облаците.
— Господин комисар — намеси се Брезийон, — Фавр е преместен в Сент Етиен и
е под наблюдение. За вас няма последствия, представих нещата като обикновена
заплаха. Но не мисля, че е било така. Съдията вече ви е бил обсебил. Лъжа ли се?
— Не.
— Така че за в бъдеще внимавайте. Предупреждавам ви.
Лалиберте прегърна Брезийон през раменете.
— Не се безпокой за туй — каза той. — Не може да има друг дявол като твоя
демон.
Смутен, дивизионният комисар се измъкна изпод едрите лапи на главния
суперинтендант и се извини — естрадата го очакваше.
— Скучен е като смъртта твоя бос — прокоментира Лалиберте и сви устни. —
Говори като някоя дебела книга и стои като да е глътнал бастун. Винаги ли е
такъв?
— Не. Понякога гаси цигарата си с палец.
Приближи се Трабелман с решителен вид.
— Краят на детския ви спомен — каза майорът, като му стисна ръката. —
Случва се и принцовете да издишват огън.
— Черните принцове.
— Черните принцове, чисто и просто.
— Благодаря, че дойдохте, Трабелман.
— Съжалявам за Страсбургската катедрала. Явно съм грешал.
— Не трябва да съжалявате. Тя беше с мен през цялото пътешествие.
Мислено оглеждайки катедралата, Адамсберг забеляза, че менажерията се е
изпарила, включително от камбанарията, високите прозорци, малките прозорчета и
вратата. Животните се бяха прибрали по обичайните си бърлоги — Неси в своя Лох,
драконите в приказките, лабрадорите във фантазмите, рибите в розовото си езеро,
шефът на гъските в Утауе, третината от майора в кабинета си. Катедралата отново
се бе превърнала в бисер на готическото изкуство и свободно се извисяваше в
облаците, много по-високо от самия него.
— Сто четирийсет и два метра — каза Трабелман, като си взе чаша шампанско.
— Никой не може да достигне тази височина. Нито вие. Нито аз.
И Трабелман избухна в смях.
— Освен в приказките — отбеляза Адамсберг.
— Естествено, господин комисар, естествено.

След речите и връчването на значката Съборната зала закънтя от

поздравления, разговори, гласове и викове, засилени от шампанското. Адамсберг
поздрави двайсет и шестимата от Бригадата, които след бягството му до един бяха
чакали развръзката със затаен дъх, без никой от тях да кривне към обвинението.
Чу гласа на Клемантин, около която се бяха скупчили сержант Гардон, Жозет,
Ретанкур — следвана по петите от Есталер — и Данглар, който следеше нивото в
чашите, за да ги напълни при най-малкия признак за дефицит.
— Аз като казвах, че този фантом си го бива, не бях ли права? Значи вие,
моето момиче — обърна се Клемантин към Ретанкур, — сте го изнесли под полата си
под носа на ченгетата, а? Колцина бяха?
— Трима, на шест квадратни метра.
— Уха! Ама човек като него можеш го вдигна като перце. Винаги съм казвала,
че най-простите идеи са често най-добрите.
Адамсберг се усмихна и отиде при Санкартие.
— Христосе, колко ми е драго да видя това — каза Санкартие. — Всички са се
издокарали като за парад. А ти си като влязъл в кутийка. Какви са тез сребърни
листа на еполетите ти?
— Не са кленови. Дъб и маслина.
— И какво значат?
— Мъдрост и мир.
— Да не се докачиш, ама не мисля, че ти отиват. Вдъхновение по` щеше да ти
отива. И не го казвам, за да те лъскам. Само че няма листа, дето могат да го
изобразят туй.
Санкартие старателно присви добряшките си очи и затърси символ на
вдъхновението.
— Тревата — предложи Адамсберг. — Какво ще кажеш за тревата?
— Или слънчогледа? Обаче ще е тъпо на раменете на ченге.
— Моята интуиция понякога е истински боклук. Плевел.
— Възможно ли е туй?
— Възможно е много туй. Случва се дори да си прещипе пръстите във вратата.
Имам петмесечен син, Санкартие, и научих за това преди три дни.
— Христосе, да не си изпуснал кораба?
— Напълно.
— Тя ли те изрита?
— Не, аз.
— Не беше вече в любов?
— Бях. Не знам.
— Ама ходеше по момичета.
— Да.
— Значи си кръшкал и на мацето му е било мъчно?
— Да.
— А в един момент си се чупил без много приказки?
— Не знаеш колко си прав.
— Затуй ли се надрънка онази вечер в „Шлюза“?
— И за туй.
Санкартие изпи шампанското си на екс.
— Не го взимай лично, ама щом ти е тъжно, значи нещо си заплел конците.
Следиш ли ме?
— По петите.
— Не съм врачка, но бих ти казал да си вземеш логиката в две ръце и да си
светнеш фаровете.
Адамсберг поклати глава.
— Тя ме гледа от много далеч и гледа на мен като на опасност.
— Е, ако ти е по вкуса да й спечелиш доверието, можеш да опиташ.
— Как?
— Ами като на онзи обект. Режат мъртвите дънери и садят фиданки.
— Как?
— Както ти казвам. Режат мъртвите дънери и садят фиданки.
Санкартие нарисува с пръст няколко кръга на слепоочието си, за да
подскаже, че операцията се нуждае от размисъл.
— Сядай му отгоре и се завърти? — усмихна се Адамсберг.
— Именно, френд.

Рафаел и брат му се прибраха пеш в два часа през нощта. Крачеха в пълен
синхрон.
 — Отивам на село, Жан-Батист.
— И аз ще дойда. Брезийон ми даде една седмица принудителен отпуск.
Изглежда съм изваден от равновесие.
— Мислиш ли, че хлапетата все още взривяват жаби горе до коритото?
— Без съмнение, Рафаел.

LXV

Осмината бивши командировани в Квебек придружиха Лалиберте и Санкартие до

Роаси, откъдето трябваше да отлетят за Монреал в 16:50. През последните седем
седмици Адамсберг се озоваваше на това летище за шести път, всеки път в различно
разположение на духа. Почти се учуди, когато в групата под таблото за полетите
не видя Жан-Пиер Емил Роже Фьойе. Свестен тип беше този Жан-Пиер, с удоволствие
би му стиснал ръката.

Отдалечи се на няколко метра от групата със Санкартие, който искаше да му

подари специалното си сако срещу лошо време с дванайсет джоба.
— Обаче внимавай — обясни Санкартие. — Двулично е. Откъм черното си добре
защитен. Снегът и водата се стичат отгоре ти, без да ги усетиш. А откъм синьото
пак се виждаш добре на снега, ама не е непромокаемо. Можеш да се намокриш. Така
че според настроението — веднъж слагаш едното лице, друг път — другото. Не го
вземай лично, ама то е като в живота.
Адамсберг прекара ръка през късата си коса.
— Разбирам — кимна той.
— Вземи го — каза Санкартие, докато тикаше сакото в ръцете на Адамсберг. —
Така няма да ме забравиш.
— Няма такава опасност — прошепна Адамсберг.
Санкартие го потупа по рамото.
— Запали си фаровете, грабвай ските и давай по следите, френд. — Предай
поздравите ми на катеричката.
— Христосе, значи си го забелязал? Жералд?
— Така ли се казва?
— Да. Нощем се сгушва в дупката под водосточната тръба. Хитро, а? А през
деня иска да ни услужи. Знаеш ли, че преживя голяма мъка?
— Не знам. И аз бях в дупка.
— Забеляза ли, че движеше заедно с една блондинка?
— Разбира се.
— Е, значи по едно време блондинката си вдигна наковалнята. Жералд се
скапа, през целия ден не излизаше от дупката. Вечер вкъщи аз му белех лешници, а
на сутринта ги поставях до тръбата. След три дни се предаде и дойде да се
нахрани. Босът здравата се разсмърдя. Кой бил тоз тъпанар, дето носел лешници на
Жералд. Аз си затраях, щото и без туй ме ругаеше заради тебе.
— А сега?
— Не остана закотвен дълго. Върна се на работа, а блондинката и тя се
върна.
— Същата ли?
— А, не знам. Катеричките не е лесно да ги различиш. Освен Жералд. Него ще
го позная сред хиляда. А ти?
— Мисля, че и аз.
Санкартие отново го потупа по рамото и Адамсберг със съжаление го остави
да се отправи към вратата на залата.

— Ще дойдеш ли пак? — попита го Лалиберте, като мощно му стисна ръката. —

Длъжник съм ти и имам вкус да ти го кажа. Чувствай се като у дома си, ела пак да
видиш червените листа и пътеката. Сега вече не е някаква прокълната пътека и
можеш да й стъпиш отгоре по никое време.
Лалиберте задържа ръката на Адамсберг в желязната си десница. През погледа
на главния, в който комисарят досега бе различил само три изражения —
сърдечност, строгост и гняв, премина мъгла на размисъл, която промени лицето му.
Под повърхността на водата винаги има нещо друго, помисли Адамсберг, припомняйки
си езерото Пинк.
 — Да ти го кажа ли туй? — продължи Лалиберте. — И сред ченгетата май не е
лошо да има хвърчащи над облаците.
Пусна ръката му и на свой ред потегли към вратата. Адамсберг проследи с
поглед масивния му гръб, който се отдалечаваше в тълпата. В далечината все още
виждаше главата на Санкартие Добрия. Охотно би взел проба от неговото
великодушие, би я поставил върху предметно стъкло и после би я инжектирал в
собствената си ДНК.

Седемте служители на Бригадата наближаваха изхода. Адамсберг чу гласа на

Воазне, който го викаше. Обърна се и бавно тръгна към групата, преметнал през
рамо двуликото сако на сержанта.
Грабвай ските и тръгвай по следата, хвърчащ над облаците.
И му сядай отгоре, мен.
И после се завърти.

$id = 10309
$source = Моята библиотека
__Издание:__
Автор: Фред Варгас
Заглавие: Ветровете на Нептун
Преводач: Росица Ташева
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: френски
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: Печатница „Симолини“
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 954-529-441-8; 978-954-529-441-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6521