Андрей Реутор

ПОРТАЛИТЕ
КЪМ ВСЕЛЕНАТА
Хакери на сънища
Продължението на Търсачи на Духа

Първа глава
ВЛИЗАНЕ В ПОТОКА
Залязващото слънце оцвети морето в пламтящо и алено. Максим гледаше водата,
слушаше шумоленето на вълните и мислеше колко е хубаво тук. Като дете мечтаеше да
стане моряк и четеше разказите на Джек Лондон. Но тази мечта, както и ред други, така
и си остана несбъдната.
— За какво мислиш? - усмихна се Борис, който приближи насам. - Я ми направи
място.
— За нищо особено. Гледам морето - Максим се премести и освободи част от
плажната хавлия. - Красиво е тук. Дори повече, отколкото в Геленджик.
— По-хубаво е - съгласи се Борис. - Идваме почти всяка година. Пропуснахме само
миналата.
— Общо взето, това е първото ми пътуване в чужбина — Максим взе камъче и го
хвърли във водата.
— Не преувеличавай. Откъдето и да го погледнеш, Абхазия не може да се нарече
чужбина.
— Но формално е така.
— Формално да, но на практика пространството се вла- дее от онзи, който го
контролира. Прав е по-силният.
— Ти обичаш да говориш за политика - констатира Максим.
— Харесва ми да проследявам течението на световните процеси. Първо: интересно
е. Второ: позволява да се откриват нови закономерности - Борис се огледа. - О, нашите
магьосници! Пак ще ни помъкнат към водата.
Максим се обърна - да, към тях идваха Айрис, Рада и Океана. Айрис разказваше
нещо, Океана тихо се смееше, а Рада, както винаги, сдържано се усмихваше. Обзе го
странно усещане, че никой от хората на плажа дори не подозираше кои всъщност са
тези момичета. Докато ги гледаше, Максим с тъга помисли, че навярно така покрай нас
отминават безброй удивителни тайни. Те са тук, наблизо, достатъчно е да протегнем
ръка, но ние просто не знаем за тях.
Максим, Борис и Айрис бяха пристигнали в Сухуми преди осем дни. Стараеха се
да не говорят за онова, което се случи в Геленджик. Да, Крамер си получи заслуженото,
но така или иначе, неприятното чувство остана. Впрочем, не във всеки от тях. Още
първия ден в Сухуми Айрис обобщи смъртта му с обичайния си колоритен стил:
— Виждали ли сте табелки по стълбове с надпис: „Качването е опасно за живота"?
— попита тя и внимателно погледна Максим. - Крамер се изкачи на такъв стълб. Ако
не беше ни досаждал, сега щеше да лежи на плажа, а не под земята.
Максим реши, че в думите й има известно основание.
Океана и Рада се присъединиха към тях три дни след като Роман и Денис се
завърнаха в Кленовск. Максим прие идването на Океана със сдържана радост, той вече
разбираше, че е влюбен - само с нея се чувстваше добре. Айрис винаги можеше да
сервира някаква изненада, а от Рада дори изпитваше боязън - добре знаеше каква сила
таи в себе си това мило и скромно момиче.
В сравнение с тях Океана изглеждаше неопитна и наивна, както веднъж я определи
Айрис, и още много трябваше да учи. По това двамата с Максим си приличаха, което
неволно ги сближаваше. В душата си той се надяваше да се завърне в Ростов и Океана
да го последва. Там щеше да им се наложи да създадат нова група, фактически да
започнат от нулата.
Момичетата приближаваха и околните започнаха да им обръщат внимание.
Предимно на Айрис — нейната изящна фигура и мека, грациозна походка приковаваше
погледите на летовниците.
— Обзалагам се, че ей сега ще каже някоя гадост - тихо рече Борис. — Личи по
усмивката й.
Така и стана. Айрис дойде при тях, хвърли небрежен поглед към Максим и поклати
глава:
— Облечен изглеждаш много по-добре. И без това просто няма какво да се види.
Борис, когато се приберете, не забравяй да му покажеш къде се намира спортната зала.
— На теб пък косата ти пада — отвърна Максим. - Освен това хъркаш насън.
— Лошо — вдигна рамене Айрис. - Примитивно. Освен това сам знаеш, че косата
ми е наред, а спя по-тихо и от мишка. Пиша ти двойка.
Тя се съблече, постла хавлията си. Грациозно приседна, тръсна глава и водопадът
на разкошната й коса се изля върху раменете й. Оправи тъмните си очила и легна, като
прекрасно съзнаваше колко очи я гледат. Изглеждаше великолепно и Максим беше
принуден да признае това.
— Тя е в лошо настроение - обади се Океана, докато разстилаше своята хавлия. -
Счупи си нокът.
— Кого се опитваше да одере? - лениво попита Борис.
Всички се разсмяха. Усмихна се дори Айрис.
— Виждаш ли? - попита тя Максим, без да обръща глава към него. — Така се
прави.
— Отивам да се къпя - заяви Рада. - Кой идва с мен?
Максим погледна Океана и леко я побутна с поглед:
„Ще тръгнеш ли?"
— Ние - отвърна Океана.
Тя улови Максим за ръката, рязко го изправи на крака и го поведе към водата.

Смъртта на Крамер не беше кой знае какъв удар за Дагс. Хората идват и си отиват,
но делото остава. Много по-големи неприятности можеше да причини изчезването на
някои документи, които Крамер беше взел със си в Геленджик.
— Непростима глупост от негова страна - въздъхна Дагс, когато разбра това. -
Трябваше самият аз да му извия врата. Между другото, как е умрял? — Той погледна
високия прегърбен човек пред себе си, на възраст около четиридесет и пет.
 Валентин Каретников, по прякор Плъхолова, представител на Легиона в
Краснодарския край, лично бе пристигнал да доложи на шефа за случилото се.
— Ето — Плъхолова пристъпи, остави върху бюрото на Дагс видеокасета и
веднага се отдръпна назад. - Всичко е тук.
— Успели сте да го запишете? — Дагс учудено го погледна.
— Не ние - Плъхолова се прокашля, явно нещо го смущаваше. - Един наш човек,
който отговаря за почивната база, си позволил да монтира видеокамери в стаите.
Разбрахме едва сега, когато претърсихме. Дръвникът казва, че е правил видеозаписи
просто така, за всеки случай.
Дагс се намръщи.
— Искате да кажете, че е снимал и мен? Нали аз също съм почивал, при това не
сам.
— Господин Дагс, взехме от него повече от сто видеокасети. Кълна ви се, че не
съм гледал нито една. Донесох ги със себе си, сега са ваши. Дори не погледнах
надписите върху етикетите, просто ги опаковах и докарах.
— Какво направихте с този нещастник? — полюбопитства Дагс и взе
видеокасетата от бюрото.
—Засега нищо, под стража е. Искате ли да поговорите с него?
— Не - Дагс се замисли. - Да направим така: откарайте го в морето, по-далеч от
брега, вържете му краката и го бутнете във водата. Да плува, докато потъне - искам да
се мъчи. Не забравяйте да направите видеозапис.
— Ще бъде направено - Плъхолова се ободри, чувствайки, че бурята го е отминала.
— Вече видяхте ли това? — Дагс почука с касетата по бюрото.
—Да - кимна Плъхолова. - Наложи се да го видим.
Дагс въздъхна, стана и отиде до телевизора в нишата.
Пъхна касетата във видеото, взе дистанционното, върна се при бюрото и включи
записа.
— Качеството не е много добро - кой знае защо, шепнешком поясни Плъхолова. -
Обективът се оказа малък.
На екрана все още живият Крамер се готвеше да спи. Ето, той легна, взе книга.
Започна да

— Сега - отново шепнешком каза Плъхолова. - Виждате ли, маската се разпадна?

Той я донесъл със себе си... А сега погледнете таблата на леглото! Виждате ли?
— Млъкни — прекъсна го Дагс, вторачил се напрегнато в екрана.
Изпълзялата иззад таблата на леглото стоманена нишка вече беше обхванала шията
на Крамер, после в кадъра влезе човек. Ето, той сне маската, но Дагс не видя лицето му.
Но нямаше и нужда — чу се как Крамер уплашено произнесе името му.
— Отново Слай — прошепна Дагс. — Проклятие!
Плъхолова благоразумно замълча, понеже разбра, че шефът му е в лошо
настроение.
В това време таблата на кревата пусна второ стоманено жило, което застина пред
лицето на жертвата. Дагс не слушаше внимателно разговора между Слай и Крамер -
тепърва щеше да разучава записа. Цялото му внимание беше приковано в стоманените
жила. Защото това, което се разиграваше пред очите му, беше твърде сериозно, щом
дори прехвалената му маска не беше помогнала.
Той се намръщи, после трепна, когато жилото проби челото на Крамер. Челото на
самия Дагс се покри с капчици пот. Да, това вече беше много сериозно.
После таблата на кревата прибра пръчките, изтънили се дотогава в жила. Слай
излезе от кадъра.
 — Това е всичко - въздъхна Плъхолова. И добави: - Вие може ли да обясните
какво беше това?
— Това беше смърт - също така тихо отвърна Дагс. Помълча малко и продължи: -
Ценен материал, Валентин Александрович. Много ценен. Свършили сте добра работа,
затова ще помисля за преместването ви в Москва. Тук има с какво да се занимавате.
Приберете се и не забравяйте да ми донесете касетата!
— Да, Владетелю.

Максим хареса почивката в Абхазия. Топло море, приветливи хора. Какво друго
освен приятна компания е необходимо, за да се прекара с удоволствие една почивка?
Но рано или късно всичко свършва. Дойде краят и на тази приказка. Въпреки това
Максим посрещна с радост завръщането в Кленовск, защото имаше към какво да
насочи вниманието си. Тревожеше го само ролята му на ленивец, понеже не беше
свикнал да живее за чужда сметка. Ето защо още в началото на септември, на третия
ден след почивката, реши да поговори с Борис за евентуалното си завръщане в Ростов.
Борис го изслуша с разбиране:
— По принцип можеш да отидеш в Ростов. Но за целта ще трябва изцяло да
промениш вида си. Никой от предишните ти приятели не бива да те познае.
Максим се намръщи. Не искаше да се променя, това предизвикваше в душата му
парещо чувство на протест.
— Не забравяй, че легионерите имат твои снимки и знаят почти всичко за теб. За
да не попаднеш в лапите им, трябва да станеш друг човек. Засега това е единствената
ти форма на самозащита.
— Добре, но какво разбираш под „промяна"? Различни дрехи, друг имидж?
— Също и това — съгласи се Борис. - Но да станеш друг човек, означава нещо
повече. Трябва да свалиш маската, която носиш сега, и да наденеш друга.
— Не бих казал, че нося маска - възрази Максим.
— Носиш — настоя Борис. - Както и всички ние. Знаеш как маговете следят
самите себе си, своите навици, реакции, начина си на възприемане на околната среда.
Това е част от изкуството на сталкинга. Добрият сталкер разбира в максимално висока
степен не само поведението на другйте хора, но и своето собствено. И нищо не му
струва да замени една своя същност с друга. Засега ти нямаш този опит, затова ще ти е
полезно да се поупражняваш.
— Добре - съгласи се Максим. - Ще опитам.
— Не - поклати глава Борис. - Засега не можеш сам да оформиш новия си имидж.
Нека доверим това на нашите момичета. Сигурен съм, че ще го направят с голямо
удоволствие.
— Е, добре - отстъпи Максим, като вътрешно се радваше, че Айрис не е тук. Беше
заминала в Белгород при Данила, с когото отдавна бяха влюбени. - Нямам нищо
против.
Рада и Океана охотно се съгласиха да поработят върху имиджа на Максим. При
това Рада веднага постави условие: те работят, той се подчинява. Нямаше как,
трябваше да се съгласи.
Като начало тя донесе ножица и машинка за подстригване. Това беше посрещнато
от Максим с известно опасение.
— Винаги си носил дълга коса - обясни Рада, докато го настаняваше на стола. -
Сега ще бъдеш е къса. Пусни си малки мустачки, ще ти отиват. И не се бой, знам какво
правя - тя се усмихна, докато включваше машинката.
— Надявам се, че е така — унило отвърна Максим.
 Подстригването отне около половин час. Не може да се каже, че той хареса кой
знае колко резултата, но все пак трябваше да го признае за задоволителен.
— Добре си го направила - каза на Рада, докато се оглеждаше.
— Някога учих за фризьорка - отговори тя. - В един друг живот. А сега тръгваме на
поход по магазините, трябва да те облечем.
Това мероприятие продължи три часа. През цялото време Рада подробно
обясняваше на Максим особеностите на новия му имидж. Океана почти не се
намесваше — просто разбираше, че в това отношение приятелката й наистина е
компетентна.
Преди всичко Рада забрани на Максим дори да мисли за джинсово облекло. Този
стил сега за него бил неприемлив.
— Създаваме ти облик на млад бизнесмен — заяви тя. — Уверен в себе си, делови,
осигурен. Знаеш цената си. Предишното джинсово момче изчезна, може да го
забравиш.
Тя сама избираше костюма и ризите, а Максим се мръщеше все повече. Смущаваха
го не толкова самите дрехи, колкото цената им - струваше му се неприлично да се
харчат такива пари за облекло. Като капак на всичко Рада му избра дузина вратовръзки,
също много скъпи. На въпроса за какво са му, той дори не умееше да ги връзва, тя само
се усмихна:
— Не може през цялото време да се ходи само с една и съща вратовръзка. Издигни
това в принцип и я сменяй всеки ден! Нека ти бъде нещо като задача.
Следващият пункт в турнето им беше магазин за обувки - разбира се, един от най-
модните.
— Дори не си мисли за маратонки! - веднага заяви Рада. - Само хубави обувки, и
то не един чифт.
— С маратонките е удобно - тъжно въздъхна Максим, който вече разбираше, че е
безполезно да се спори.
След обувния магазин се отбиха в още няколко. Тя му купи скъп електронен
часовник - не златен, но многофункционален, кожен колан, запалка, гребенче, чифт
игли за вратовръзка. Последната покупка се оказа средно голямо кожено куфарче.
— Да кажем, че засега е достатъчно - рече накрая Рада и Максим облекчено
въздъхна. - Ако нещо сме забравили, ще го купим после.
Обличаха го вече вкъщи. Когато се озова в костюма, се почувства зле. Всичко му
се струваше страшно неудобно И имаше усещането, че се е превърнал в бостанско
плашило.
Но Рада остана доволна.
— Забележително - каза тя, докато му връзваше вратовръзката. — Даже по-добре,
отколкото очаквах. Я се погледни в огледалото!
Максим се погледна. В огледалото беше съвсем друг човек. Висок, слаб и крайно
непохватен.
— Формен урод — промърмори той, докато се въртеше.
Океана тихо се засмя. Рада меко се усмихна.
— Чувал ли си фразата „Като на свинче — звънче"? - попита го тя. — Засега това
се отнася за тебе. Малко е да се облече костюм, трябва и да се чувстваш комфортно в
него. Сега по два часа всеки ден ще се разхождаш из града. И не просто ще се
разхождаш, а ще влизаш в магазини, в различни фирми. Интересувай се от стоките,
питай за цените, търси несъществуващи хора - всичко това ще ти помогне да влезеш в
образа на бизнесмен.
— Но аз не съм бизнесмен - възрази Максим.
— Кой знае - поклати глава Рада. - Може би тепърва ще станеш.
На Максим не му се искаше да спори.
 — Какво означава да търся несъществуващи хора? - попита той.
— Просто това е добър предлог да влезеш в което и да било учреждение. Може
дори предварително да си напишеш данните на този човек, да му измислиш и цяла
легенда. Например, че търсиш любима жена, която работи някъде тук - отново се
усмихна. - Това също е елемент от сталкинга. Разиграваш представление, но не за да
правиш хората на глупаци. Разиграваш го заради Духа. Ако не си изморен, може да
започнеш с разходките още сега.
— По-добре утре - кимна Максим.
Рада се усмихна едва забележимо.

На другата сутрин той излезе в града веднага след закуската. Чувстваше се твърде
некомфортно, защото му се струваше, че всички гледат само него. Костюмът
сковаваше движенията му и го дразнеше, обувките тропаха прекалено гръмко по
тротоара - какво ти сравнение е меката походка в маратонки? На всичко отгоре и тази
проклета примка на вратовръзката.
Максим така и не потърси несъществуващи хора. По-скита час из града и се
прибра. Настроението му беше отвратително. Новите дрехи не му харесваха. Едва
когато се озова вкъщи и облече любимите джинси и обикновената риза, се почувства
по-добре.
Настроението му не остана незабелязано. На обяд този-онзи се шегуваше с него, но
след като всички станаха от масата, Борис го покани да се качи при него.
— Казвай! - рече весело той, когато двамата се настаниха в креслата. - Какво се е
случило?
— Нищо особено - сви мрачно рамене Максим. - Просто не харесвам новия си
облик. Не обичам костюми и вратовръзки, те не са моят тип облекло, неудобно ми е в
тях. Не мисля, че ще свикна.
— Човек не е куче, свиква с всичко - увери го Борис. - Ако говорим сериозно,
допуснал си малка грешка: вместо да фокусираш вниманието си върху положителните
моменти, забелязваш само отрицателните. Не е странно, че целият свят ти се е сторил
отвратителен.
— Но на мен наистина ми е неудобно в костюма - възрази Максим.
— Грешиш. Просто си забравил главното правило: светът е такъв, какъвто искаме
да го видим. Спомни си какво говорихме за потоците. Известно ти е, че целият свят се
състои от потоци, но засега знаеш това само на нивото на ума си, а знанията нищо не
ти дават на практика. Ако беше запомнил какво ти казах, щеше да разбереш нещо
просто: с активното си неприемане и раздразнение сам си влял себе си в негативния
поток. Елементите на потока се свързват по симпатия, ето защо твоето недоволство
води до това, че светът отново ти предлага събития, способни да предизвикат
раздразнението ти. Влязъл си в потока, вървиш по негативна верига от събития и дори
не осъзнаваш това. Сега си в този поток, затова моите думи също те дразнят.
Максим мълчеше. Да, Борис беше прав за някои неща. Но костюмът наистина беше
неудобен.
— Трябва да проследяваш потоците, в които си навлязъл - продължи Борис. - Ако
си осъзнал, че се намираш в поток, не е трудно да излезеш от него. Принципът е прост:
длъжен си да извършиш някакво действие, което не съвпада със събитията от потока.
Например сега е достатъчно само да се усмихнеш. Да, това ще е насилствено действие,
защото нямаш желание да се смееш. Но то ще е първата крачка, за да се изтръгнеш от
негативния поток. Хайде, опитай!
Максим се усмихна против волята си.
 — Добре - похвали го той. - Вече си поел към оздравяването. Иначе казано,
болният е по- скоро жив, отколкото мъртъв. Сега, за да напуснеш окончателно
негативния поток, трябва да закрепиш постигнатия успех. Разкажи някой виц! Хайде,
не се стеснявай!
— Не помня вицове — отвърна Максим.
— Тогава аз ще разкажа. Вчера го чух. Кратък, но умен: две мишки гризат
филмова лента. Едната спира и поглежда другата: „Сценарият беше по-добър."
Максим се усмихна.
— И още един, докато не съм го забравил - продължи Борис. - Лепенка върху
колата: „Има ли живот след смъртта? Ако ме откраднеш, ще разбереш!"
Максим се засмя.
— Сега е твой ред - каза Борис. - Хайде, спомни си! Поне нещичко.
— Добре... - Максим се замисли за секунда-две. - Човек си седи на дивана. Някой
звъни на вратата. Отива - там бабичка с коса. „Коя си ти?" - пита я. „Аз съм смъртта."
„И какво от това?" „Ами това беше всичко."
Борис се усмихна.
— Нелош виц - каза той. — Макар и мрачен. А сега оцени състоянието си. Честно,
обективно. Анализирай чувствата си. В теб вече се борят два потока - старият и новият.
Максим знаеше за какво говори той. От една страна, все още му се искаше да
мърмори, да се ядосва, да се оплаква от живота. В същото време всичко това вече
изчезваше, губеше сила. Вицовете, макар да не го развеселиха кой знае колко, не бяха
лоши. Вече имаше избор: да се ядосва, както досега, или да избере смеха и веселието.
Борис го погледна:
— Кастанеда казва, че всички наши мисли и онова, което представляваме, се
определя от положението на точката на сглобяване. Ако използваме неговата
терминология, може да се добави: можем да преместваме сглобната точка, като
съзнателно влизаме в различни потоци. И ако сега отхвърляш костюмите, някъде има
такова положение на сглобната точка, където просто ги обожаваш. Ето защо за един
маг е въпрос на избор да харесва или да не харесва костюмите. Засега ти си избрал да
ги мразиш. Но възможността за друг избор е реална, съвсем наблизо. Следващия път,
когато облечеш костюм, се съсредоточи върху положителните моменти. Не е
задължително те да бъдат свързани с костюма. Достатъчно е просто да отбелязваш
всичко приятно и красиво около теб. Тази фиксация ще те приближи към благоприятен
поток, след което и костюмът вече ще ти се струва не чак толкова лош. След време
новото положение на сглобната точка ще се стабилизира и в костюма ще се чувстваш
като риба във вода. Именно това .е сталкингът - умението да се плъзгаш в потоците,
които ни обкръжават, и да избираш онези, които ти харесват. Ние не можем да се
освободим напълно от тях, това е невъзможно. Но можем да избираме онези, които ни
харесват.
Борис помълча малко.
— Има и друга тънкост - продължи той. — Работата е там, че можем да използваме
силата на онези потоци, в които сме въвлечени. Те може да са най-различни, например
религиозни, политически, социални — спектърът е почти безкраен. Влизаш в потока,
внасяш в него своето намерение, тепърва ще поговорим как се върши това. Получаваш
необходимия резултат, след което излизаш — преди потокът да те улови и да се
наложи да плащаш с енергия, а може би и с живота си. В зависимост от качествата на
необходимата ти енергия може да се включваш към различни потоци. Например, в
големите градове като Москва да използваш енергията на метрото. Ако си бил в него,
навярно си чувствал силата му. За мага не е важно какво представлява самият поток,
достатъчно е просто да го задейства за своите нужди. Потокът изпълнява желанието ти,
след което излизаш от него.
 — Но как може да се задейства енергията на метрото? — усмихна се Максим. -
Като скочиш под влака?
— Не е задължително. Темата наистина е сложна, ще я оставим за отделен
разговор. Сега да поговорим за потоците въобще. Спомни си упражненията е Пасианса
на Медичите - фактически там ти водеше не един, а четири потока едновременно. И ако
искаше да спечелиш на лотария, а тя е в потока кари, другите потоци — купите, пиките
и спатиите, ти пречеха. Затова етапът след Пасианса е да се научиш да работиш с
потоците без никакви пасианси. И ако искаш да спечелиш на лотария, да опиташ
просто да влезеш в потока кари. Сам трябва да измислиш как да стане това - Борис
меко се усмихна. - Утре ще споделиш впечатленията си от поредната разходка, ще
разкажеш и какво си намислил. Съгласен ли си?
— Добре - кимна Максим. - Ще помисля за всичко това.
— Това е друг разговор. Между другото, къде е сега твоето раздразнение?
— Отиде си - отговори Максим.
— Именно - съгласи се Борис. - Но по-скоро ти си отиде от него.

Следващият ден наистина се оказа по-приятен. Вече не се чувстваше толкова

скован. И макар костюмът все така да го притесняваше, той се стараеше да не фиксира
вниманието си върху него - защо да го прави, щом наоколо имаше толкова прекрасни
неща? Това небе и облаците. Момиченце със светла поличка. Деца със сладоледи в
ръце. Смешно куче със също толкова смешна стопанка. Светът е прекрасен, трябва
просто да го забелязваме. Той влизаше в магазините, оглеждаше стоките. Дори го
разсмиваше подчертано внимателното отношение на продавачите. Преди, когато
носеше джинси и също такова яке, обикновено го изпращаха с поглед, защото не
представляваше
интерес за тях. Сега им изглеждаше богат купувач, затова кръжаха около него и
хвалеха стоките
Максим стигна до извода, че не е чак толкова зле да изглеждаш богат.
Успя да поговори с Борис едва около полунощ, двамата с Роман бяха изчезнали
нанякъде - наближаваха кметски избори и противодействието срещу легионерите
отнемаше доста време.
Борис остана доволен от отчета му.
— Всичко си направил както трябва - каза той. - Сега виждаш колко малко е
необходимо, за да се влезе в добър поток. Главното е да разбереш, когато си уловен от
лош поток. Тогава е много по-лесно да се преместиш в добър. Между другото, намисли
ли нещо за влизането в потока на карите?
— Доколкото разбрах, трябва да фиксирам вниманието си върху всичко, свързано
с пари. Нали?
— Приблизително. Спомни си какво говорихме за Мрежата. Тя се състои от
различни потоци, големи и малки. Образно казано, има реки, но и тесни ручейчета. Ако
започнеш просто да фиксираш с поглед някакви елементи, свързани с пари, влизаш в
поточе. Всъщност създаваш го. Но то е твърде слабо. И ако пак опиташ Да спечелиш в
същата лотария, в най-добрия случай ще вземеш още някаква малка печалба. Силата на
потока, в който се намираш, ще е прекалено малка, за да ти осигури сериозна изгода.
Значи трябва да се преместиш в поток на по-високо ниво. Как да стане това? Като се
намерят елементи в реала, отразяващи това по-високо ниво. И тук навлизаме в една
много важна тема: географският израз на Мрежата. - Борис се изправи, отвори шкафа,
извади сгънат на четири голям лист хартия и отново седна. - Това е карта на града. В
антрето до телефона има указател, там са адресите на всички градски организации.
Твоята задача е да нанесеш част от тях върху картата. Но няма да ги избираш напосоки,
а по признаци, както в Пасианса на Медичите. Например - мрежата на най-големите
магазини. После кината, църквите, сградите на силовите структури като МВР, ФСБ,
военните окръжия и други подобни. С една дума, нанеси всички най- важни обекти на
града. При това е важно не просто да ги отбелязваш, а да ги структурираш в Мрежа,
като съединиш точките. Може да вземеш от Океана цветни моливи и да отделиш
участъците от Мрежата в различни цветове. Ще получиш нейно отражение върху
местността. Ако анализираш получената схема, ще отделиш върху нея пространствени
фигури: триъгълници, ромбове, пентаграми и хексаграми.
Следващата задача е да въведеш подобна геометрична фигура в своята верига. И
ако тази верига е от кари, трябва да намериш, например, триъгълник от банки или
големи магазини - тоест, някакви търговски структури. Колкото по-правилен е
триъгълникът или ромбът, толкова по-добре. След това трябва последователно да
посетиш всички възлови точки от този триъгълник или ромб. Така ще навлезеш в поток
от кари на по-високо ниво, ще включиш към себе си силата на тези структури. Тук има
още много тънкости, но сега знаеш общата схема и можеш сам да си я изясниш —
Борис го погледна с очакване. — Знанието има сила само когато се поизпотиш над
него. Затова вземи картата - и напред!
— Но нали структуризацията в четири вида е изкуствена? - попита Максим и
дръпна картата към себе си. — Тя не отразява цялото многообразие на елементите.
— Точно така - потвърди Борис. - Но какво ти пречи да създадеш своя
класификация? Направи я в десет вида, двадесет или само два! Тук има терен за
изследвания - колкото по- подробно разработиш елементите на Мрежата, толкова по-
добре. В крайна сметка всичко, което виждаме, е част от нея. Сега възприемаш света
така, както си свикнал, и в твоето възприятие няма място за вълшебство. Когато
налагаш Мрежата върху местността, започваш да променяш стандартното
светоописание и да го заменяш с магическо. За теб вече няма просто улици или
тротоари, банки и магазини - всички те се превръщат в елементи от Мрежата. След
като поработиш над картата, ще можеш да отделиш възлите и магистралите, да
изясниш йерархията в елементите на картата. В крайна сметка новото възприятие ще
измести старото и Мрежата постепенно ще започне да ти разкрива тайните си. За теб
ще започне истинската магия - например, ще разбереш, че всеки елемент от света
наоколо може да се превърне в точка за вход в системата. А именно точката на входа е
основният елемент в твоите любими портали. Представи си: вървиш по тротоара,
фиксираш вниманието си върху него. При това знаеш, че върху една улица в Ростов
има подобен тротоар. Или влизаш в асансьор някъде в някой град, а излизаш в друг.
Можеш да намериш десетки входни точки, но всичко това ще действа само когато
Мрежата заеме сериозно място в твоята картина на света.
— Има над какво да се помисли - съгласи се Максим. — А как самият ти откри
първия си портал? И кога?
— Преди седем години — Борис се замисли. — Тогава живеех в Подмосковието,
ходех с електричката на работа в Москва. Налагаше се да ставам в пет сутринта, още по
тъмно, до спирката вървях двадесет минути пеш. Там има път с кленове отстрани. Есен
беше целият обсипан с листа, цялото място много ми харесваше. Разбира се, денем, не
по мрак. Една есенна сутрин вървях по пътя — тъмно, студено, листата шумоляха под
краката ми. Спомних си, че докато отивам в работата си в Москва, минавам през парк
със също такива кленови дървета, а падналите листа шумолят по същия начин. За миг
дори ми се стори, че вече съм в града. Усмихнах се - и в същия миг видях пред себе си
фонтан. Фонтан от парка в Москва.
— И какво?
— Нищо. Трябваше ми дълго време, за да се съвзема. Погледнах часовника си, още
нямаше шест. Обикновено пристигах в Москва час по-късно... После три месеца се
опитвах пак да отворя този портал, но така и не успях. През януари заминах оттам, а
после вече имаше други портали. Обикновено така се започва. Отначало почти
случайно, после вече осъзнато.
— Добре, а как съзнателно да отворим портал? Навярно също има някакви
тънкости?
— Разбира се. Порталите ще си остават само приказка, докато не се научиш да
създаваш точка на вход. За това има различни методи, но бих те посъветвал следното:
внимавай за движението на въздуха! Например, опитай да съзерцаваш въздуха през
процепа на открехната врата, желателно е на тъмен фон. Ще видиш слабо трептене,
полъх. Продължавай да наблюдаваш! Задачата ти е да локализираш наблюдаваната
област в пространството, да забележиш нейните особености. Най- главното е да
доловиш трептенето на въздуха в процепа не само със зрението, но и с цялото си тяло.
Ако извършиш всичко правилно, избраната област в пространството ще се превърне в
тъмно петно. То е основата на портала. Ако го разшириш до нужния размер, можеш да
влезеш в него. Тук отново главното е комплексът от чувства на телесно ниво. Както аз
отворих първия си портал, използвайки шумоленето на сухите листа... При петното
трябва да използваш чувството си за него. На първия етап твоята задача е да умееш за
няколко секунди да създаваш точка за вход на всяко място и във всякакво обкръжение.
После можеш да се учиш да използваш портала, но много внимателно -
неконтролираното преместване през него може да те вкара в лудницата. Порталите
трябва да се използват само в краен случай. Ако подскачаш през тях насам-натам, ще
дойде момент да не успееш да го сториш, когато наистина ти трябва - просто не ще
имаш сили. Тоест, трябва да спазваш разумна мярка, както и във всичко останало.
Общо взето, опитай да поработиш върху точката за вход, навярно ще ти е интересно. —
Борис демонстративно погледна часовника си.
— Ще опитам - усмихна се Максим. - Благодаря ти. Лека нощ!

Втора глава
НОВА ЗАДАЧА
Дагс назначи Яна на МЯСТОТО на Крамер. Може би това учуди някои хора, но
никой не се реши да възрази на Владетеля.
Тя възприе повишението си като нещо нормално. Все някога това трябваше да се
случи, нали не можеше цял живот да се подчинява на нищожество като Крамер. Сега,
докато гледаше кадрите със смъртта му, тя се усмихна едва забележимо - би трябвало
да благодари на Слай.
— Как ти се вижда? - попита Дагс, когато записът свърши.
— Само Рада може да го е научила на това - отвърна Яна. - Винаги се е
интересувала от подобни неща.
— Ти знаеше ли, че са способни да ги вършат? - Дагс внимателно се вгледа в нея.
— Не — поклати глава тя. - Но добре зная кой с какво се е занимавал. При тях така
е прието - всеки се специализира в една област, после учи останалите. Същото е и в
отношенията между групите. Това е твърде ефикасен метод, който дава добри
резултати. Рада винаги се е интересувала от използването на съновните техники в
реала. Сега виждаме, че е постигнала успех.
—Нещо не разбирам - промърмори Дагс. - Ние имаме шест изследователски групи,
плащаме им луди пари, но всичко е напразно. Нашите некадърници не могат да усвоят
дори познатите методики, да не говорим за създаване на нещо ново. Ще ги пратя по
дяволите...
 Яна мълчеше. Шефът беше в лошо настроение и тя добре знаеше причината.
Легионерите се бяха опитали да привлекат на своя страна известен сибирски клан на
магове, за да го използват срещу хакерите. Обещаваха им големи пари и примамливи
перспективи, но маговете вежливо ги отпратиха. Да, в отговор можеха да им обявят
война, но Дагс се пазеше от прибързани стъпки. Достатъчни му бяха и хакерите, а със
сибиряците тепърва щеше да си разчисти сметките.
— Какво става с интернет? - намръщено попита той. - Работи ли вече новият
форум?
— Засега не - отвърна Яна. - Важно е не просто да се създаде нов сайт, а да се
организира обмислена атака срещу хакерите по целия фронт. Аз подбрах екип, който се
разпредели по всички по-известни форуми. Сега привикват с обстановката, завоюват
авторитет и доверие. Подхвърлям им различни материали, за да привличат хора към
себе си. Когато стане необходимо, ще кажат тежката си дума - Яна се усмихна, но
очите й останаха студени. - Колкото до главния форум, сега търсим водещ за него. Има
няколко кандидатури, но ми се иска да намеря по-солиден човек.
— Добре - въздъхна Дагс. - Ще почакам.
Помълча малко, след което отново я погледна:
— Сега да се върнем на главното. Вчера разговарях с Върховния йерарх, той видя
касетата със Слай и Крамер. Впечатлен е. Молят ни по-бързо да се справим с този
проблем, докато не е породил нови неприятности. Йерархът иска главата на Слай,
другите — живи. Какво ти е необходимо за тази цел?
— Ще ви донеса главата на Слай - Яна погледна втренчено Дагс. - Но в замяна ще
ви помоля да предадете в мое подчинение аналитичния отдел и пети отдел на службата
за охрана. Имам нужда от тях.
— За аналитичния разбирам, но за какво ти е пети?
— Трябват ми специалисти, а не онези смотаняци, които пробутахте на Крамер.
Спомнете си какво се случи при опита му да залови Слай. Спомнете си смъртта на
Дана - ако с мен бяха опитни хора, а не боклуци като Вена, щях да я заловя. Спомнете
си и взривяването на колата - и на глупак би трябвало да му е ясно, че ги примамват в
капан. Но онези идиоти така си умряха като идиоти, защото мозъците им не достигаха,
за да осъзнаят прости неща. Винаги, когато се появи горе-долу свестен човек, вие
веднага го вземате при себе си. После искате резултати от мен, но забравяте, че те не се
появяват на празно място. Извинете за резкия тон, но е точно така.
— Ти не приличаш на Крамер - мрачно се усмихна Дагс. — Имаш ли други молби?
В гласа му прозвуча заплаха. Но Яна не се канеше да отстъпва.
— Имам. Някога ми обещахте власт и знания, къде обаче са те? Ако бях останала
при хакерите, сега навярно щях да умея всичко, което умеят Рада или Айрис. Дойдох
при вас, но какво получих в замяна?
— Искаш да кажеш, че тази власт ти е малка?
—Знаете за какво става дума. Обикновената власт не струва и пукната пара.
Дагс гледаше Яна с нарастващ интерес. Виж ти, момиченцето се оказа с характер.
Как не беше забелязал досега?
— Какво конкретно ти е необходимо? - попита той.
—Достъп до архива на Легиона.
Той неволно се усмихна:
— Не е ли прекалена тази молба?
— Кой казва, че е молба? Това е настояване. Видяхте какво се случи с Крамер, не
искам и мен да ме сполети неговата участ. Имам нужда от знания, Владетелю. Трябва
ми архивът.
— Така да бъде. Ще помисля какво може да се направи - кимна Дагс. - А сега
върви. Време е да обядвам.
 Яна се усмихна пресилено, изправи се и тръгна към изхода. Затвори вратата,
нервно отвори чантичката си и потърси цигарите.
— Хитрец - промърмори тя, докато палеше. - На всичкото отгоре и педераст. На
кого да вярва човек.
Погледна с неприязън към кабинета на Дагс, после се обърна и забърза навън.

Следващият разговор е Борис се състоя след около седмица. Дотогава Максим вече
напълно свикна с новия си имидж, костюмът вече не беше толкова неудобен. Сега
представляваше само повод за смях; той не можеше да повярва, че се е ядосвал заради
такива дреболии.
— Просто към хората се прилепват всякакви излишни неща - поясни Борис, когато
сподели мислите си с него. - Всичко това може да се разглежда от различни позиции,
но фактът си остава факт - дори мъдрец може да бъде накаран да хленчи, ако се намери
уязвима струна в душата му. Именно затова маговете съветват да се освобождаваме от
товара на натрупаните в съзнанието ни отпадъци, да променяме светогледа си. Човек
не може да принадлежи едновременно на два свята, трябва да прави избор между
магическия и обикновения свят. По-скоро не да прави избор, а да го осъзнава. И тогава
изведнъж разбира, че единственото, което му е останало в живота, е светът на магията.
Там, където по-рано са се намирали всички обичайни помисли и стремежи, сега е
пусто. Товарът на човешките стремежи вече не тежи върху мага - именно след това
започва истинската магия.
Максим неволно се усмихна:
— Неведнъж казваш, че истинската магия започва едва след дадено събитие. И
всеки път това събитие е различно.
— Магията е комплексна дисциплина - отговори Борис. - Нито един от отделните
й елементи сам по себе си не прави човека маг; те действат само заедно. Да вземем
например обикновения компютър — спомни си колко различни елементи има в него.
Едни са по-важни, като процесора, други не чак толкова, но всички са необходими и
компютърът не може да работи, ако някой липсва. Така е и с магическите умения:
десетки различни техники, като всяка от тях сама по себе си изглежда не толкова
важна. Но заедно дават необходимия резултат.
— Да, разбирам... - Максим замълча. — Все искам да попитам: кога мога да се
върна в Ростов?
—Не ти ли харесва тук?
—Проблемът е, че не мога да седя без работа, трябва да се занимавам с нещо.
— Това време наближава - рече Борис. - Нима не си забелязал?
— Как така? - не разбра Максим.
— С какво ще се занимаваш в Ростов?
— Все още не зная. Може би ще отглеждам цветя.
— Да, интересна идея - съгласи се Борис. - Но пресмятал ли си колко ще ти струва
това и дали разходите ще се възвърнат? Пазарът отдавна е поделен и се контролира,
там не обичат новаците. Веднага ще попаднеш в полезрението на криминални
структури, те ще определят цената на твоята продукция. Такива са реалните на руската
пазарна икономика.
— Но аз не се каня да правя завод, а малка домашна оранжерия.
Борис вдигна рамене:
— Твоят проект има много минуси и малко плюсове. Да, на пръв поглед ще се
занимаваш с нещо, което ти харесва. Но нека продължим с размислите: на теб ти
харесват просто цветята или да ги продаваш?
— Просто цветята - отговори Максим.
 — Така си и мислех. Затова нека формулираме задачата другояче: значи искаш да
се занимаваш с цветя заради собствено удоволствие. Въпрос: а какво ти пречи да се
занимаваш именно с това? Хайде, анализирай!
— Липсата на пари - призна Максим. - Трябва някак да припечелвам.
— Правилно. Ти се опитваш да съвместяваш двете неща, но в днешните руски
условия този вариант е практически неосъществим. Има обаче и втора възможност: да
печелиш пари по друг начин, а да се занимаваш с цветя заради собствено удоволствие.
Как да стане това? Да се организира някакъв бизнес, после да наемеш управител и да
живееш за същото собствено удоволствие, като се занимаваш с онова, което ти харесва.
Мога да ти приведа пример със самия мен: аз съм собственик на няколко фирми, но
моята собственост се състои в това да получавам доход от тях. Всичко останало е грижа
на мениджърите. Предлагам ти да реализираш именно такъв вариант.
— Но аз не съм бизнесмен - възрази Максим.
— Кой ти пречи да станеш? Това също е сталкинг. Практикувай го, ще ти е
полезно във всяко едно отношение. Твоят имидж вече е напълно приличен, остава ти
само да намериш ниша. И не забравяй главния принцип: ролята ти се свежда само да
организиране на процеса, нека другите да работят.

— Не съм свикнал други да работят за мен - намръщи се Максим.

— Това са глупости. Погледни ситуацията под различен ъгъл: колко са
безработните в този момент и колко непочтени бизнесмени мамят работниците си? А
ти имаш възможност да дадеш на хората сигурна, високоплатена работа. Нима това е
лошо?
— Не, но... - Максим се обърка, защото не знаеше как да оправдае нежеланието си
да навлиза в бизнеса.
— Страхуваш се - подсказа му Борис. - Смяташ, че това не е твоята сфера. Че си
творец, а не търгаш. Мога да продължа почти до безкрай с такива опасения - той се
облегна в креслото.
Максим мълчеше.
— Току-що говорихме за шаблоните в нашето съзнание, за цялата тази глупост в
главите ни. Всички твои съмнения се определят именно от човешката страна на
съзнанието ти. Но за един маг, който се е избавил от всичките тези общочовешки
вехтории, всяка възможност е просто резултат от избор. Както във вица: мога да копая,
мога и да не копая. Това ми е безразлично. Опитай се да формираш подобно отношение
към бизнеса. Повечето бизнесмени са заложници на своя стремеж към успех, прекалено
много неща залагат на една карта. За тях крахът на един проект е катастрофа, мнозина
се самоубиват след подобен финал. Това е най- голямата глупост, каквато можем да си
представим. Тя е следствие от прекалено сериозното отношение към самия себе си.
Опитай да се отнесеш към бизнеса като към игра, сякаш е интересно уравнение с много
неизвестни. Бъди по- разтоварен, посрещай всяка ситуация със смях. Ако успея —
добре, ако не — какво пък, много важно!
— Но аз наистина не си представям с какво мога да се захвана — отговори
Максим.
— Имаш време да помислиш. Мога да ти посоча десетина варианта, но ми се иска
сам да определиш сферата на дейността си. Пък и на самия теб ще ти е по-приятно да
постигнеш успех със собствените си сили, а не с моя помощ.
— Добре — съгласи се Максим. - Ще помисля.
Следващият разговор на тази тема се състоя след два дни, веднага след обяда.
— Е, и какво? - полюбопитства Борис, докато се настаняваше удобно в креслото. -
Измисли ли нещо?
 — Програмиране - каза Максим. - Ще основа фирма за програмисти. Сега има
достатъчно работа за тях.
— Смислено предложение - съгласи се Борис. — Дори бих казал: много добро.
Плюсовете му се състоят в това, че сега има множество талантливи младежи, способни
да решават най-сложни програмни задачи. Те имат свои компютри, така че дори не се
налага да харчиш пари за оборудване. Могат да работят вкъщи, което е удобно и за тях,
и за теб - няма да наемаш помещение. Твоята задача е само да организираш работата.
Много добър вариант.
Максим въздъхна облекчено.
— Радвам се, че ти хареса - каза той. — Сега трябва да помисля как да организирам
всичко.
— Ще помислиш - съгласи се Борис. - Но това вече са подробности, които, честно
казано, не ме интересуват. Нямаш нужда от моята подкрепа и от съветите ми. Трябва
обаче да обсъдим едно нещо: магическата част на бизнеса. Дори не на бизнеса, а
въобще на всяко начинание.
— Какво имаш предвид?
— Технологията на успеха. Според маговете всяко дело се реализира на три етапа:
намерение, действие и резултат.
— Според мен това е ясно и без магия - не се сдържа Максим.
— Да - съгласи се Борис. - Но хората не знаят какви трябва да бъдат тези три
елемента, как правилно да се поставят акцентите. В графично изражение те
представляват равностранен триъгълник. В реала от три страни две винаги са по-силни,
една е слаба; но тази ситуация може да се променя. Какво означава това? Да речем, че
първата ни страна е силна, втората също е силна, а третата - слаба. В реала това ще
съответства на силно намерение, силна работа и слаб резултат. Тази ситуация може да
се опише с фразата: „Напънала се планината - родила мишка." Втори вариант: слабо
намерение, силно действие, силен резултат. Това е най-добрият вариант за водене на
бизнес: ти имаш слабо намерение, тоест не преследваш резултата на всяка цена и
просто добросъвестно вършиш работата си - втората силна черта. Тогава последната
черта - третата, вече по определение ще бъде силна. Така получаваш добър резултат.
Третият вариант съответства на силно намерение, слабо действие и силен резултат.
Именно този вариант често използват маговете. А именно: за постигането на някаква
цел просто формираш силно намерение, а после отпускаш ситуацията да се развива
сама. Снемането на контрола съответства на втората слаба черта, в резултат
конфигурацията на матрицата на събитията се оформя така, че получаваш необходимия
резултат - третата силна черта.
— Да допуснем, че имам огромно желание да отида на риба - първата черта е
силна, нали? Ентусиазирано копая червеи, вземам такъмите и тръгвам - втората силна
черта. Отивам на реката, хващам риба и се връщам - трета силна черта. И трите
елемента са силни, и резултат има. Такива примери са хиляди - когато човек е решен да
постигне нещо, полага усилия и го постига. Как този вариант се побира в твоята схема?
— Звездите помагат, но не задължават - по устните на Борис се плъзна усмивка. -
Схемите, които посочих, отразяват общите принципи за постигане на резултата. Да, той
може да бъде постигнат по различни пътища. Но аз твърдя, че най-просто е да се
постигне, ако имаме слабо намерение и силно действие.
— Може ли по-подробно за слабото намерение? — попита Максим. - Да искаш
слабо, означава ли, че искаш не съвсем?
— Не е точно така. Правилното намерение в тази схема трябва да бъде фино,
незабележимо. Ти знаеш какво искаш и просто започваш работа върху реализацията на
замисленото, без глупави спекулации. Такава схема съответства на законите на
мирозданието, тя е хармонична. Опитай се да я приложиш на практика и ще видиш
какъв забележителен ефект има. При този подход не губиш сили в напразно умуване, в
разговори за начинанието, в размисли дали ще стане, или не - просто действаш, като
преобразуваш потенциала си в реална работа, а не в имитация на самата работа. Когато
реализираш някакъв проект, е важно да хванеш потока. Ако си направил всичко както
трябва, ще почувстваш как той ще те подхване и понесе. Всичко ще се случва от само
себе си и събитията ще се подреждат по най-добрия за теб начин, защото правилно си
поставил акцентите.
Имам един познат занаятчия. Ипя, самоук. Той може да направи каквото си поиска,
създал е десетки уникални конструкции - от лек самолет и подводен радиоуправляем
робот до вятърна мелница и всъдеход. При това практически не обръща внимание на
никакви чертежи, подходът му към конструирането е горе-долу следният... В най-общи
линии определя какво точно иска да построи. В такъв случай един инженер веднага ще
седне над чертежите... А Иля отива да огледа килерите си, по-точно склада за
всевъзможни метални отпадъци, там има планини от тях. Прехвърля железариите си, в
движение пресмята какво може да му свърши работа. И още на този етап някои детайли
започват да се съчетават по-между си по странен начин - аз съм сигурен, че нито един
инженер никога не би стигнал до решенията, които Иля прилага в своите самоделки.
Фактически той формира поток, който го подхваща и носи по-нататък. В резултат за
сравнително кратък срок се ражда поредният шедьовър на техническата мисъл. Иля
вече се вози по блатата със своя всъдеход, докато един инженер на негово място все
още би се потил над чертежите. И твърде вероятно е никога да не създаде замисленото,
а цялата му инженерна активност да излети през свирката още на етапа на чертежите.
— Но едва ли може да се построи нещо без чертежи? - възрази Максим.
— Не казвам това. Самият Иля в техническо отношение е грамотен човек и също
прави чертежи. Въпросът е в подхода - той просто започва да прави и по-нататък
всичко се подрежда от само себе си. А инженерът на негово място ще натрупа купища
хартия и в края на краищата ще стигне до извода, че няма пари, нито нужните
материали, липсва оборудване и така нататък. После ще хвърли рулоните с чертежите
върху шкафа и всичко ще приключи. В дадения случай той ще има силно намерение,
силна активност, но слаб резултат. Иля ще прояви слабо намерение, силна активност и
ще получи силен резултат.
— Добре, съгласен съм. Тогава нека да допуснем, че имам силно намерение да
стана президент, но нищо не правя за това. Тоест, първата черта е силна, втората слаба.
Излиза, че въпреки всичко ще стана президент? Нали третата черта трябва да бъде
силна.
— Да, но тук ти засегна магическия способ за реализация на намерението. Твоята
връзка с намерението трябва да бъде много чиста, тогава конфигурацията на матрицата
на събитията ще се промени така, че по някакъв начин ще те забележат и на вълната на
народното обожание или по някакъв друг начин ще те изберат за президент.
— Значи, вторият начин не е за всички? — попита Максим.
— Принципно, да. Но понякога и обикновеният човек може несъзнателно да
реализира тази схема - случва се силните ни желания внезапно да се изпълнят по
вълшебен начин. Сякаш нещо се подрежда, съвпада, колелата на мирозданието
започват да се въртят, като преместват хора и обстоятелства, и внезапно получаваме
онова, за което сме мечтали. В дадения случай силното намерение играе роля на
катализатор, който включва съответната верига от събития. Конфигурацията на
матрицата от събития се променя и така получаваш желаното. Обикновеният човек в
тази ситуация ще каже, че му е провървяло, но дори няма да заподозре, че случайно е
включил механизма за реализация на своето желание.
—Разбрах. Не за пръв път споменаваш матрицата на събитията - може ли да
разкажеш по- подробно за нея?
 — Това е обикновен термин - усмихна се Борис. - Представи си колко вериги от
събития протичат едновременно около теб. Да речем, че вървиш в града, а наоколо
всичко се движи. Стотици, хиляди хора, и всеки води не една, а много вериги. Освен
това участва в стотици чужди вериги. Да допуснем, че си решил да организираш своя
фирма. Започваш да действаш: събираш нужните документи, тичаш по чиновници,
търсиш персонал... С това включваш верига от събития, която на свой ред започва да
влияе върху стотици други вериги. Това прилича на хвърлен във водата камък, от
който навсякъде се разстилат кръгове. Твоята активност поражда изменение на
текущата конфигурация на събитийното поле или в матрицата на събитията. В крайна
сметка тази матрица се променя, в нея се появява твоята фирма.
— Да, разбрах - кимна Максим. - Приблизително така си го представях. Но сега
трябва да обмисля всичко. Информацията е толкова много, че в главата ми е пълна
каша. Необходимо е да разпределя всичко по рафтовете.
— Разпределяй - съгласи се Борис и се надигна от креслото. - А аз след половин
час имам важна среща.
Нещата със сталкинга вървяха повече или по-малко гладко, но Максим все не
успяваше да отбележи напредък в усвояването на съновния свят. Първите сполучливи
стъпки вече не му изглеждаха толкова сериозни и не чувстваше по-нататъшен прогрес
в това отношение. По-скоро усещаше спад. Едно, максимум две кратки съновидения в
седмицата - и това независимо от огромното желание, от сериозната съзерцателна
практика. Изглеждаше, че цялата му работа е отишла на вятъра.
И ето сега, след разясненията на Борис, някои неща започнаха да му се проясняват.
Опитът на Максим да нахлуе в света на съновиденията съответстваше на схемата
„силно намерение - силно действие — слаб резултат". Очевидно трябваше да я
промени, да замени силното намерение със слабо. Борис каза, че намерението в такава
схема трябва да бъде фино, предпазливо. Излизаше, че трябва да забрави желанието си
да разбие със сила бариерата към съновния свят. Тоест, да не мисли за успеха, а да се
съсредоточи върху реалните аспекти на работата. Тогава според теорията третата черта
- резултатът, ще стане силна. Тази схема заслужаваше да бъде изпробвана.
За начало Максим просто си даде почивен ден, без всякакви практики. През деня
Океана го заведе в музей, а вечерта той я покани на кино. Тя се съгласи, Максим беше
горд и щастлив. Всичко мина добре. Той за пореден път се убеди, че всичко, казано от
Борис, има реална основа. От сутринта се настрои на успешна вълна, и ето — един
забележителен ден.
Тази нощ нямаше съновидения, но той не обърна внимание на това и не поиска да
спекулира с чувствата си. Изпълни обичайната програма, като започна със сутрешната
тренировка в спортната зала и завърши с вечерното двучасово съзерцаване на сух
кестен. Сега си спомни, че Рада го съветваше да не бърза към света на съновиденията,
да не се напряга, а да отиде и вземе онова, от което има нужда. Тази схема напълно
съответстваше на казаното от Борис: слабо намерение - силно действие - силен
резултат.
Поредната нощ също не му донесе успех, затова пък следващата остана в паметта
му с цяла каскада от кратки, но много ярки съновидения. В едно от тях Максим дори
видя Океана - опита се да я заговори, но веднага „изпадна" от съня.
Сутринта отиде в ателието й и попита дали го е видяла.
— Не - с усмивка отговори тя. - Очевидно това е бил спрайт. Но чрез него можеш
наистина да се озовеш при мен.
— Знам - кимна Максим. - Рада ми обясни.
—Искаш ли аз да те намеря днес?
—Можеш ли?
— Ще видим - уклончиво отвърна тя и отново се извърна към статива си.
 Максим се усмихна. Преди месец Океана би посрещнала с негодувание
съмненията в нейните способности, но сега вече беше по-сдържана. Той знаеше
причината — Айрис бе започнала да я обучава в сталкинг. Доколкото Максим разбра,
всички наставления се даваха на Поляната и той безкрайно съжаляваше, че не може да
присъства на тези срещи.
Легна си в два часа след полунощ - дотогава се ориентираше в тънкостите на
мрежовата структура на света. Лежа дълго, като си мислеше за предстоящото
завръщане в Ростов, после се опита да влезе в съновидение. Но не успя да задържи
вниманието си върху навлизането и след малко вече просто спеше.
Сънуваше Черно море. Гледаше водата, проблясваща на слънчевите лъчи, и се
радваше, че отново е тук. Изпита желание да се изкъпе и потърси с поглед плажна
кабинка, за да се преоблече. В този момент някой го хвана за ръката.
— Океана! - зарадва се той. — Не знаех, че и ти си дошла. Борис също ли е тук?
— Това е сън, Максим - Океана стисна силно дланите му и го погледна вторачено
в очите. - Спомни си, че ти обещах да те намеря в съновидение.
Погледът й предизвикваше странно чувство у него, за момент дори изпита страх. И
веднага осъзнанието започна да надделява...
— Привет отново! - каза весело Океана. - Странно, че хората не умеят да сънуват.
А е толкова лесно!
— Зависи - отговори Максим. - За мен е проблем.
— Не се ядосвай! - усмихна се тя и Максим забеляза колко е хубава. — Искаш ли
да ти покажа едно красиво място? Да вървим! - Без да чака отговор, Океана го задърпа
след себе си.
Морето и пясъчният плаж се размиха и изчезнаха, а след няколко мига се смениха
от великолепен планински пейзаж. Максим внимателно се огледа.
Двамата стояха на края на пропаст, Океана все така силно стискаше ръката му. Той
вече разбираше, че това му помага да запази осъзнанието си.
Под тях се простираше планинска долина, гъсто обрасла с гора, всичко
изглеждаше удивително живописно. Едва сега Максим си спомни, че е виждал същото
място върху една от нейните картини. А отзад, буквално на пет крачки, се издигаше
средновековен замък, който сякаш израстваше от планинския склон. Навсякъде растяха
рози. Червени, розови, големи и малки. Замъкът буквално тънеше в цветовете им, а
между тях се белееха само тесните каменни пътечки.
— Това е Замъкът на розите - каза Океана. - Идвам тук почти всяка нощ. Красиво
е, нали?
— Красиво е - съгласи се Максим, докато разглеждаше замъка. - Кой го е
построил?
— Ние, Максим - в съновидението. Тук нищо не се строи. Поне така, както е в
нашия свят. Замъкът е творе-ние на Рада, оригиналът се намира в Грузия. Тя много го
хареса и го пресъздаде в съновидение. Разбира се, промени някои неща по свой вкус.
— Има ли някаква полза от това?
— Дава ти опит. При желание в този свят може дори да се живее — разбира се, ако
го доведем до ума си.
— Но ти сама каза, че това е просто сън?
— Сън е - съгласи се Океана. - А Рада е маг. Най-добрата от всички, които
познавам. За тях няма нищо невъзможно. Спомни си, хората казват, че нашият свят е
създаден от Бога. Аз понякога си мисля, че Бог е великолепен съновидец - Океана се
засмя и смехът й прозвуча учудващо звънко. - Съновидците могат да създават свои
светове, така пише и Кастанеда. Сега виждаш един от тях. Все още не е оформен
докрай, но е само въпрос на време.
— Но нали не е истински?
 — Свикнал си да смяташ за истински само своя свят - възрази му Океана. -
Владееш само него, докато Рада вече не се ограничава. Все някога и аз ще се науча на
тия неща. Искаш ли да полетим?
— Тук? — Максим боязливо погледна надолу.
— Къде другаде? Ще видиш колко е вълнуващо! - Тя не изчака неговото съгласие
и го потегли след себе си.
В душата му се промъкна страх - Максим се оттласна от ръба на пропастта, полетя
надолу и след миг уплахата му се смени с възторг, толкова прекрасно беше. Той се
засмя, срещна погледа й и се почувства наистина щастлив.
Другата част от съновидението беше почти изтрита от паметта му. Помнеше как
летяха над долината и докосваха с длани короните на дърветата. После кръжаха,
хванати за ръце, и се гледаха в очите.
Всичко изчезна, когато прегърна Океана и се опита да я целуне.

В края на септември Максим почувства, че е готов да се завърне в Ростов. Борис не

възразяваше.
— Тези месеци не бяха пропилени напразно - каза той. - Ти стана много по-силен.
Разбира се, далеч си от нивото на маг, но вече не си и обикновен човек. Макар и малко,
за теб картината на света вече е променена. А по-нататък ще започнеш да събираш своя
група, както говорихме.
Разговорът за собствената група се състоя преди седмица. Всичко започна с
въпроса на Максим дали на Борис и другите членове от неговата група не им е скучно
да се занимават с него и Океана. Нали, откъдето и да се погледне, нивото на знанията
им беше твърде различно?
— Грешката ти е в това, че все още продължаваш да оценяваш отношенията между
хората от гледна точка на морала - отговори Борис. - Безусловно, той е важен, но в
случая с маговете не е определящ. Например, може да решиш, че като те обучавам, аз
проявявам някакво благородство или Бог знае какво. Но на практика всичко е много
по-просто и се определя все от същите закони на реала. А именно: за да получа нови
знания, аз трябва да споделя старите с някого. Това не е каприз, а обективна
необходимост - за да получиш нещо, трябва да дадеш друго. Така се формира верига от
предаване на знания и след време ти също ще бъдеш обучен как да обясниш някому
всичко това, за да можеш да продължиш по-нататък. Затова в тази ситуация никой
никому не е длъжен с каквото и да било - аз ти правя услуга, като ти разкажа нещо, ти
ми правиш услуга, приемайки моите знания. В крайна сметка всички са доволни.
В тези обяснения имаше нещо неприятно и Максим неволно смръщи вежди. Борис
се усмихна, явно доловил чувствата му.
— В теб отново говори моралът — рече той. - Не се ядосвай. На мен наистина ми е
приятно да си общуваме, ако от това ще ти е по-леко. Сега ти за пръв път се докосна до
още една страна на магията. Обикновените хора се движат от чувствата и изгодата, но
действията на маговете се диктуват от Духа. Затова обикновеният човек никога не
може да познае какви мотиви обуславят постъпките на един маг - Борис помълча
няколко секунди. - Разбира се, твоят въпрос има и обратна страна: ако на мен, да речем,
ми е скучно да си говоря с теб, дали на тебе ти е приятно да се чувстваш като ученик,
който винаги изостава? Именно оттук произтича необходимостта да се създаде група
от хора, приблизително равни по нивото на знанията си. Именно затова, въпреки
цялото си желание, не мога да те взема в своята група. Това ще е неправилно. Но ще ти
помогна да организираш група от хора, които са ти равни по знания. Засега сте двама,
ти и Океана. Вие ще бъдете ядрото й. Естествено, и ние няма да изчезнем, веригата за
предаване на знания винаги ще съществува. Така трябва да бъде. И ще бъде.
 Сега, припомняйки си подробности от този разговор, Максим отново се
убеждаваше в правотата на Борис. Да, добре е, когато някой споделя знанията си с теб,
но идва момент, когато трябва да стъпиш на краката си. Именно затова предстоящото
отпътуване предизвикваше в него чувството на радост и нетърпение. Пак щеше да види
Ростов, да мине отново по познатите улици.
— Исках да попитам още за нашата група - той погледна Борис. - Според
Кастанеда в нея трябва да има най-малко осем души. Защо не се придържате към това
правило?
— Правилата съществуват, за да бъдат нарушавани - усмихна се Борис. - А ако
говорим сериозно, то няма универсален вариант. Да кажем, сега сме петима: Роман,
Рада, Айрис, Данила и аз. Сега сме петима... - той въздъхна, защото явно си спомни
Дана. - Денис, макар да е с нас, не влиза в групата, защото не е хакер. Има други
интереси и задължения. При желание бихме могли да приемем още трима души, но
това не бива да се прави насила, всичко трябва да е естествено. Когато се появят
нужните хора, групата ще се разрасне. Важен е не толкова броят на хората, колкото
тяхната съвместимост, комфортът в общата им дейност.
— Но вероятно групата от осем души има по-големи предимства?
— Има — кимна Борис. — Първо: тя е по-устойчива. Второ: излиза на ново
енергийно ниво. Тоест, в нея две плюс две не е четири, а много повече. Нова структура
- нови възможности. В същото време ние, както и преди, изхождаме от схващането, че
човек може да постигне всичко сам. Затова групата сама по себе си никога не е била и
не е цел за нас. Просто ни харесва да бъдем заедно, това е всичко. Може би това е най-
точният отговор.

Щастието винаги е относително. Може да имаш много, но я си представи, че друг

има повече? Невъзможно е да си щастлив, ако някой те изпреварва. Именно това преди
време беше станало причина Яна да се раздели с хакерите. На нея винаги й се искаше
да е първа, но мисълта, че не може да настигне Дана и Рада, й тровеше живота. Да,
може да опиташ да изпревариш онези, които са пред тебе. Обаче може и да се избавиш
от тях.
Така Яна се озова в Легиона.
Отначало беше щастлива. Животът се подреди - разполагаше е добри пари, не бе
нужно да се крие. Имаше власт, макар и неголяма, защото ръководеше група от
неколцина легионери. Неин непосредствен началник тогава стана Крамер, за когото
смяташе, че е твърде посредствена личност. Яна никога не беше имала някакви
особени планове за него, понеже разбираше, че той е само обикновено стъпало в
кариерата й. И когато Крамер загина, тя дори изпита облекчение. Слай се беше оказал
наистина на ниво. Поне я беше освободил от необходимостта тя самата да свърши

Новата длъжност й донесе ред приятни моменти. Първо, заплатата й нарасна

сериозно, това вече бяха сериозни пари. Второ, след като изтръгна от Дагс правото да
ръководи аналитичния отдел и пети отдел на службата за охрана, получи много нови
възможности. Освен че сега при нея постъпваше цялата информация, тя командваше
двадесет елитни бойци и осем опитни оперативни служители.
Първата работа на Яна на новата длъжност беше да съкрати щатовете - тя изгони
всички некадърници, за които каза на Дагс. Дори се учудваше как са били взети на
служба тези хора. Или Крамер е смятал, че най-лесно се ръководят кретени?
При нея всичко щеше да е другояче.
Активността й беше забелязана. От Яна започнаха да се страхуват. Дори се
обръщаха към нея вече подчертано уважително, някак изведнъж се превърна в Яна
Игоревна. Утвърди се репутацията й на закоравяла кучка, което изобщо не я
смущаваше. Харесваше този имидж, който съответстваше на натурата й.
Но най-желаното събитие за нея беше допускането й до архива на Легиона. Беше
мечтала за това цял живот и заради него беше се опълчила дори на Дагс. В края на
краищата победи — получи паролата към заветната електронна Мрежа и сега се
надяваше да навлезе в най-съкровените магически тайни.
Уви, чакаше я разочарование. В архива наистина имаше ценни книги и документи,
преди време всичко това навярно би я довело до възторг. Сега нещата стояха другояче.
Яна разбираше, че по-голямата част от архива не струва пукната пара. Онова, което
наистина я интересуваше, липсваше.
Къде беше прочутата Еквадорска библиотека на Ерих фон Деникен? Говореше се,
че е открадната от агенти на ЦРУ. Но в такъв случай трябваше да е тук, в архива, макар
и неразшифрована. Нямаше я. Тук нямаше нищо, което наистина да представлява
интерес за нея и да й помогне по пътя към магията.
Разбира се, тя изказа възмущението си пред Дагс.
— Вашият архив не струва! - завърши Яна гневната си реч по време на тяхната
поредна среща. - Или вие ме мамите, като съзнателно ми подпъхвате боклук, или някой
мами вас.
Дагс помълча известно време, като я гледаше замислено. После неохотно разлепи
устни:
— Да караме поред - започна той. - Преди всичко, трябва да се избавиш от лошия
навик да повишаваш глас в мое присъствие. Отначало това ме забавляваше, сега ме
дразни. Второ предупреждение няма да има. Разбра ли ме?
Яна искаше да възрази, но спря пред студения му поглед. Може би наистина беше
прекалила.
— Да, Владетелю. Разбрах.
— Сега за архива. Той е истински, повечето смъртни ще изпаднат във възторг от
възможността да поработят с него. Но ти нямаш достъп до най-важните материали.
Мога да ти кажа, че аз също нямам. Достъп до тези материали има само висшето
ръководство на Легиона. Никога няма да стана негов член, защото съм имал
нещастието да се родя в Съветския съюз. На всички родени в СССР и в днешна Русия
се отказва пълно доверие. Ти също няма да станеш член на висшето ръководство,
защото си жена.
А сред Йерарсите никога не е имало жени. Аз се примирих с положението си,
примири се и ти! Научи се да бъдеш доволна от това, което имаш. Иначе може да
загубиш всичко. Разбра ли?
— Да, Владетелю.
Яна с труд произнесе тези думи. Но тя добре разбираше кога може да упорства, а
кога е по- добре да премълчи.
— В такъв случай си свободна.
— Да, Владетелю. Извинете, ако съм била прекалено рязка с вас - Яна се надигна и
излезе от кабинета.
Затвори вратата след себе си. По навик бръкна в чантичката си за цигарите.
— Никой не може да стои на пътя ми — каза тя и запали. - Дори и ти.
 Трета глава
САМОТНО ПЛАВАНЕ
РОСТОВ посрещна Максим с ТОПЛО, сякаш ЛЯТНО време. Когато слезе на
перона, той облекчено въздъхна - беше си у дома. Остави куфара и извади дъвки от
джоба си. Лапна една лентичка, вдигна куфара и уверено тръгна към хотела.
Нарочно направи тази малка пауза - тя отбелязваше началото на нова верига от
събития. Сега, докато вървеше към хотела, вече по навик отбелязваше приятни за
окото дреболии, които го вкарваха в успешен поток.
В хотела се регистрира за два дни. Беше му непривично да се настанява в хубава
стая и да плаща доста пари за нея, но трябваше да свиква. Представяше се за
бизнесмен, значи не може да отсяда в евтините хотели. Това не беше каприз, а
свойство на потоците.
Ако успееш да спестиш сили и да не ги пилееш за дреболии веднъж, втори, трети
път - ще се окажеш в ситуация, когато все повече ще ти харесва да пестиш енергията
си. Да, истинският маг никога не обръща внимание на дреболии, но Максим все още
беше твърде далеч от подобно ниво. Значи трябваше да се съобразява с атрибутите на
потока.
Двата дни в хотела се оказаха доста приятни. Приветлив персонал, прекрасен
интериор - всичко това подобряваше настроението. Дори се налагаше да отказва някои
услуги - например, когато първата вечер звънна телефонът в стаята и мек женски глас
полюбопитства дали не му е скучно и не желае ли да прекара времето си заедно с
приятна девойка, Максим вежливо отказа. Когато остави слушалката, дори му стана
смешно - виж ти какво още предлагал потокът!
Той нае квартира в Каменка - скромна, с телефон, която напълно съответстваше на
вкуса и възможностите му. Навярно преди непременно щеше да си позволи малка
почивка, преди да започне активна дейност. Но сега разбираше, че паузата може да го
изхвърли от потока. Кови желязото, докато е горещо — старата поговорка
придобиваше съвсем нов смисъл.
Започна с това, че си купи компютър. Съвсем обикновен, без излишни „екстри".
После започнаха грижите.
Установи, че работата на деловия човек е свързана с много тичане.
Организирането на фирма стана учудващо бързо, отне малко повече от две седмици,
през които почти нямаше свободно време. Постепенно работата потръгна. Да, не
наведнъж, защото потокът не беше вълшебна пръчица, която да изпълнява всички
желания. Но като цяло нещата вървяха добре, в средата на октомври фирмата му
получи първите поръчки. Самият той никога не би се справил с тази работа, но имаше
на разположение опитни програмисти. В края на октомври по сметките на фирмата му
започнаха да постъпват първите пари, което неописуемо го радваше.
Така започна неговата кариера на бизнесмен. Отначало контролираше всичко сам,
а през декември назначи управител - един от служителите си. Младежът беше честен и
разбираше от мениджмънт. След като помисли, Максим реши, че едва ли ще намери
по-добра кандидатура, и не сгреши в избора. От януари напълно предаде работата в
ръцете на управителя.
Още през ноември смени квартирата с малка къща недалеч от зоологическата
градина. Причините бяха две. Първо, купи си кола, запазена лада. Къщата имаше
гараж, не беше необходимо да я държи на паркинг или под прозорците. Второ, уговори
се със собственика постепенно да я изкупи - това му позволи да се чувства стопанин и
да преустройва жилището по свой вкус. Вече започна да има и свободно време, най-
после можеше да се заеме с цветята, за които толкова си мечтаеше.
 Ако с бизнеса всичко вървеше удивително добре, в магически план нямаше с какво
да се похвали. Въпреки това не мислеше да се предава. Сега не си поставяше задачи и
не се притесняваше, а предпочиташе методично и спокойно да се ориентира в
магическия свят. Това даде плодове - до края на есента успя да достигне три-четири
съновидения на седмица, което можеше да се смята за явен успех. Най-приятно беше
това, че все по-често успяваше да влезе в съновидение още при заспиването.
А в началото на декември се озова на Поляната. Всичко започна с обикновен сън.
В него вървеше по Вороши ловски проспект и неочаквано видя Борис. Зарадва се - и
веднага влезе в съновидение. Това наистина беше Борис, който го гледаше с мека
усмивка.
— Здравей — каза той и се ръкува с него. - Чух за твоите успехи.
— Какви успехи? — учуди се Максим. - И кой ти съобщи?
— Рада. Казва, че бизнесът ти върви. Както виждаш, не е толкова трудно.
— Откъде знае тя? Следи ли ме?
— Не я обиждай - засмя се Борис. - Разбира се, за нея е лесно да те следи, но
никога няма да изпита такова желание. Ти сам редовно й разказваш за своите успехи.
— Не си спомням... - започна Максим и млъкна. Спомни си, че понякога сутрин
беше имал странното чувство, че се е случило нещо, но не можеше да разбере какво
точно. В такива мигове на няколко пъти си беше мислил за Рада.
— Двамата почти всяка седмица се срещате в Замъка на розите - каза Борис. - Но
тези срещи протичат в лявата страна на осъзнанието ти.
— Необходими ли са всички тези усложнения? - не разбра Максим. - Защо не го
правим, както сега с теб?
— Понеже за тебе такова знание няма да има сила - обясни Борис. - Трябва да си
спомниш всичко, на което Рада те учи в съновиденията. Може да го сториш едва след
като се научиш да преместваш сглобната точка. А сега да вървим, чакат ни.
Преходът беше много бърз. Ворошиловският проспект мигом беше заменен от
познатия на Максим горски пейзаж. На пейките седяха Данила, Рада, Океана и Айрис,
които посрещнаха с ръкопляскания появата им.
— Ето го и нашия ростовчанин - весело каза Айрис, когато Максим приближи. -
Сядай, пазя ти местенце! - Тя потупа облегалката до себе си.
— По-добре тук - рече Максим, загледан в Океана.
— Все още се страхува от мен - каза Айрис и всички се засмяха. - Може ли да ти
дойда на гости? Тъкмо се каня да отскоча за два дни до Ростов.
— Защо, ако не е тайна? - попита Океана.
Айрис лениво махна с ръка:
— Просто така... една позната има неприятности. Устроили й автомобилна авария,
а сега й искат пари. Обикновен номер. Открих тези гадняри и ще си поговоря с тях.
— Не е ли опасно? - Максим добре познаваше сприхавия нрав на ростовските
бандити. - Искам да кажа, ще стане ли както трябва?
— Ако сме двамата с теб - непременно - увери го Айрис. - Нали няма да ме пуснеш
сама при

— Добре, ще отидем заедно - съгласи се той. - Само ме предупреди по-рано, за да

дам последни нареждания и да напиша завещанието си.
— Това вече е по-добре - подсмихна се Айрис. — Израстваш полека-лека.
По-нататъшните разговори не го касаеха, затова предимно слушаше.
Отначало обсъждаха засилената активност на легионерите, зад която явно се
чувстваше ръката на Яна. Сетне прехвърлиха вниманието си върху школата за
пазителите — за нея бяха намерили нова сграда, бивш интернат. Половината от нея се
заемаше от организираната от Роман наркологична клиника, в другата имаше училище.
Под прикритието на клиниката можеше спокойно да се води обучение, без да се боят,
че ще привлекат нечие внимание.
По-нататък разговаряха за много по-интересни неща. Данила разказваше за своите
последни находки, по-конкретно за някои свойства на коридорите на времето. Досега
Максим не беше чул за тези коридори и не разбра кой знае колко, но реши при първа
възможност да попита Борис или Рада.
После Айрис разказа за някои свойства на Мрежата. Беше успяла да изясни, че
причинно- следственото поле на матрицата на събитията има още едно ниво на
подреденост. Това означаваше, че веригите от събития са не само в пряка причинно-
следствена връзка - когато едното събитие повлича след себе си друго, но и могат да
въздействат върху нивото на нещо като мрежови резонанс. Най-отчетливо това се
проявяваше в двойни събития - например авиокатастрофи. Ако някъде падне самолет,
то в близките дни е голяма вероятност следва още една катастрофа.
Имаше и още едно, по-трудно забележимо ниво на връзка - например, някъде в
Сибир започва горски пожар, а като резултат в Аризона торнадо разрушава къща. В
Австралия пък фермер се кара на жена си, задето е паднал и си е счупил крака.
Айрис каза, че не всички събития са свързани по този начин, но в определен
момент възниква резонанс, заради който едно събитие провокира появата на друго, а
външно изобщо нямат никаква връзка помежду си. Добави, че тепърва трябва да се
ориентира в тънкостите на тази схема.
Максим слушаше до момента, в който почувства, че губи съзнание. Не му се
искаше да се измъкне от Поляната „по английски", без сбогуване, затова бързо се
надигна от пейката.
— Извинете, за мен е време - каза той, докато с усилие задържаше концентрацията
си - Довиждане!
— Значи се разбрахме? - успя да извика след него Айрис, той чу смях и отвори очи.
В стаята беше тъмно. Без да става от леглото, протегна ръка и напипа електронния
будилник върху края на масата. Натисна бутончето на лампичката, вгледа се в
циферблата. Три и половина сутринта. Върна го на мястото му, въздъхна доволно и се
усмихна - отново беше ходил на Поляната.

Максим не очакваше, че Айрис наистина ще дойде в Ростов - надяваше се, че се е

пошегувала. Затова беше искрено учуден, когато след три дни тя се появи. Както
обикновено, беше изключително елегантна - меки ботуш ки, джинси, яке е качулка, в
ръцете малко кожено куфарче, кафяво, в тон с якето.
— Привет! - каза Айрис и демонстративно се усмихна. - Идвам ти на гости. Ще ме
пуснеш ли вътре, или ще продължиш да държиш една дама на прага?
— Здравей, радвам се да те видя.
— Нима се радваш? - засмя се Айрис, докато влизаше в антрето.
— Ако ще се заяждаш, се дразня. Когато се разгневя, съм ужасен. Дай багажа! -
Максим взе куфарчето от ръцете й. — Събличай се!
— Как, веднага ли? - полюбопитства Айрис.
Максим чак трепна от изненада, а тя се разсмя.
— Отпусни се, момченце! - Тя съблече якето си и му го подаде, после изящно събу
ботушките си. - Хайде, по-казвай твоите палати!
Максим я поведе из къщата.
— О, тук е много мило! - каза тя, като огледа хола. - Колко са стаите?
— Три. Плюс кухня. Там е спалнята, а в онази стая имам оранжерия.
Той наричаше тази стая „оранжерия" съвсем условно. Лавици от рендосани чамови
дъски, лампиони за дневна светлина плюс специални фитолампи, няколко десетки
саксии с цветя - това беше всичко. Имаше намерение през пролетта да пристрои към
къщата истинска оранжерия от алуминиеви профили и двойни стъкла. Тогава щеше да
си има малък домашен рай.
— Много е красиво! - каза Айрис и в гласа й прозвуча искрено възхищение. -
Харесва ми. А какъв е този раздърпан храсталак?
— Монстера — отговори Максим с лека обида в гласа; как можеше това прекрасно
растение да бъде наричано храст, че и раздърпан! - До него е драцената.
— Само екзотика ли гледаш?
— Ами, каква ти екзотика... Ето, там има обикновено мушкато, аспарагус, колеус.
Всъщност ти как дойде? През портала?
— Да — отвърна Айрис.
— Ще сложа чай — каза той. - Имам варени картофи и пушена скумрия. Ще
вечеряме. Извини ме, че няма нищо готвено, но не обичам да готвя за себе си.
— Аз пък и за други не се старая много-много - Айрис отново се изсмя. - Имаш ли
баня?
— Засега само душ с газов бойлер. Ела, ще ти покажа как се борави.
— В твоя дом е опасно да се живее. Да не гръмнем? Ще бъде удивително нелепа
смърт: да минеш през схватки с врагове, да оцелееш в лабиринтите на неведомото, а да
умреш под душа - дали от газа, или от страх, че той ще се взриви.
— Няма да се взриви - намуси се Максим. - Само не изключвай водата докрай.
Иначе ще кипне и наистина ще хвръкнем във въздуха - добави, за да я нервира.
— Така си и знаех - въздъхна Айрис. - Тъжно е да се умира на седемнадесет
години. Добре, покажи ми домакинството си. Говоря за душа - поясни тя. — Че иначе
ще си помислиш нещо неприлично.
Максим се усмихна. Независимо от заядливостта й, с нея беше интересно. Никога
не можеше да се отгатне какво ще измисли в следващия миг.
Тя се къпа повече от половин час. Максим чуваше как звънко си пее някаква ария.
Когато най- после излезе, той вече беше приготвил вечерята.
— Напразно не поиска да се изкъпем заедно - каза Айрис, влизайки в кухнята. —
От нас щеше да излезе чудесен дует.
— Аха... - отвърна той. - А после ще дойде Данила и аз цял живот ще пея фалцет.
Айрис се засмя и очите й блеснаха.
— Това ми хареса. Остроумно.
Докато вечеряха, отначало говореха за всякакви дреболии. После Максим се
заинтересува защо е пристигнала в Ростов.
— Нали ти казах? - Тя посегна за парченце скумрия. - Трябва да поговорим
откровено с две отрепки. Честно казано, това е любимото ми занимание. След секса,
разбира се - очите й блеснаха присмехулно, но той така и не разбра дали се шегува, или
говори сериозно. - Надявам се утре да дойдеш с мен. Бързо ще ги натъркаляме по
асфалта.
— Добре - кимна Максим.
—Знаех си, че ще се съгласиш - каза Айрис и демонстративно се усмихна.
След вечерята Максим искаше да й зададе два-три въпроса за магията, но тя дори
не пожела да го слуша.
— Виждаш, че дамата е изморена - назидателно му от-върна тя. - Затова не й
досаждай с глупости!
Максим я сложи да спи на дивана в хола - което, естествено, беше съпроводено с
множество двусмислени шеги от нейна страна. Но той просто не реагираше, това беше
единственият начин да се справи със заядливата магьосница. Пожела й лека нощ и
също отиде да спи.
 Наспа се добре, само веднъж почувства присъствието й - тя го изтегли за няколко
секунди в съновидение, погледна го и запита: „Нима си мислеше просто така да се
отървеш от мен?" После се разсмя и изчезна.
За негово учудване на сутринта тя наистина започна да се приготвя за среща с
бандитите. Понеже разбра, че не може да я откаже от намерението й, още по-малко пък
да я пусне сама, той отиде до шкафа в хола, където държеше сгъваем нож, и се опита да
го пъхне незабелязано в джоба си, но Айрис го видя.
— Ей, Рамбо, само без оръжия! - Тя уверено бръкна в джоба му и извади ножа. -
Да не сме убийци? Няма страшно, всичко ще е наред. Просто бъди близо до мен, дръж
ръце в джобовете си и прави лицето си на квадратно!
Оказа се, че другарите, от които се интересуваше Айрис, работят в автосервиз.
Максим веднага разбра ситуацията: организират авария, смъкват пари от нещастния
шофьор. После кърпят своята таратайка - и отново в бой!
Сервизът се намираше в Темерник. Максим не обичаше разправиите, затова се
чувстваше доста некомфортно. Да, Денис го беше обучил добре, но ситуацията тук
беше съвсем различна. Едно е да се сбиеш с някого, друго - да влезеш в конфликт с
местните мутри. Те не обичаха да се шегуват и сблъсъкът с тях вещаеше големи
неприятности. Оставаше му само да се надява, че Айрис знае какво прави.
Вратата на сервиза беше затворена, но табелката „Отворено" разпръсна последните
му надежди.
Айрис уверено влезе вътре. Максим я последва, затвори вратата след себе си и се
огледа.
Помещението, в което влязоха, беше доста голямо, пълно с коли, стругове,
стелажи с инструменти. До самата врата се намираше сребрист мерцедес, малко по-
нататък над канала - синьо волво. Около тях работеха техници, малко по-встрани други
двама се въртяха около двигател, окачен на верига. После Максим чу смях, вгледа се и
видя още трима души. Те седяха до отсрещната стена върху нисичка скамейка и
пушеха. Видът им показваше, че нямат нищо общо с бачкаторите.
— Ето, онези двамата - Айрис кимна към тях. - В средата и вдясно. Да вървим!
Максим с ням вопъл я последва.
— Каква красавица! — извика един от тримата, когато приближиха. — При нас
ли?
— При теб, Мишенка — кимна Айрис. - И при Льоша - тя погледна седналия в
средата едър здравеняк.
Според Максим нямаше смисъл човек да се бие с такава горила. Можеше само да
бъде застреляна.
— Имам работа с вас - добави Айрис.
—Винаги се радваме да услужим на симпатична дама - ухили се Миша. - Какъв е
проблемът?
— Преди две седмици сте ударили колата на моя приятелка, Аня Андреева. Взели
сте документите. Сега трябва да си оправим сметките.
— А, значи носиш парите? - оживи се Миша. Той угаси фаса си в пода и се
надигна. - Така кажи... Нали знаеш, три хиляди долара?
— Добре - усмихна се Айрис - Три да бъдат. Значи даваш три хиляди и
документите на колата. Имай предвид, че не обичам да чакам!
Миша замря за миг, после се ухили. Приятелите му се закискаха. Сетне горилата се
изправи в цял ръст. Изглеждаше твърде внушително.
— Ти какво, миличка? — попита Миша. - Да не си се побъркала на стари години?
— Слушай какво ти се казва! - посъветва го Максим и демонстративно пъхна ръка
в джоба си. - Ясно ти казаха: парите и документите!
 Блъфираше, като се надяваше, че Айрис има план за действие. Да речем, че сам
можеше да просне Миша, както и третия, който тъкмо се надигаше от скамейката. Но
горилата...
— Сега ще те направя на кюфте! - заплашително каза онзи и тръгна към Максим.
— Как ще стане това с твоите счупени крака? - попита Айрис.
Горилата трепна, после внезапно извика и рухна на пода.
— Ох, мамка ти! - простена, а лицето му се изкриви от болка. — Ах, ти, кучко...
— Налага се да ти скъсим и езика - Айрис го погледна с мрачна усмивка.
Онзи отново се разтрепера и започна да хърка.
— Та, как стоят нещата с парите? - Айрис се обърна към явно недоумяващия
Миша и мило се усмихна.
— Ама тя ми разби цялата кола! - жално извика Миша.
—Коя си ти, че ме заплашваш?
— Аз да заплашвам? Та аз съм направо твоят ангел-пазител. Защото само аз мога
да те спася от зъбобола. Ето защо си плюй на петите, бегом за парите и документите!
— Какво? - неразбиращо попита Миша и изведнъж замря.
На лицето му се появи странен израз, сякаш се вслушваше в нещо. После започна
тихичко да стене и притисна скулите си с длани. В очите му се появи болка.
— По-нататък ще е по-зле - обясни Айрис. - Нито един зъболекар няма да ти
помогне. Само аз мога. Ей, ами ти? — Тя се обърна към последния от тройката, който
уплашено се отдръпна.
— Нямам нищо общо - той примирително вдигна ръце. — Просто си пушех с тях.
— Още по-добре. Но все пак помогни на Миша да намери парите и документите!
—Ще помогна. Миша, къде са документите?
— В стаичката - изохка Миша, от очите му потекоха сълзи. — Ще ги донеса...
—Не забравяй и парите! - напомни му Айрис.
Миша тръгна, приятелят му го подкрепяше под лакът.
Те се изкачиха по металната стълбичка, Максим забеляза там врата. Горилата все
още хъркаше на пода, върху почервенялото му лице бяха избили капки пот.
— Идва още един - предупреди Максим, който забеляза, че към тях върви един от
работниците, мъж на около тридесетина години. В ръцете си държеше гаечен ключ, а
видът му беше доста заплашителен.
— Какво става? - попита мъжът и хвърли поглед към проснатия бандит. После
изведнъж скочи към Максим и замахна с ключа.
Това не представляваше опасност, след уроците на Денис такива атаки бяха детско
забавление за Максим.
Плъзна се под удара, едновременно пристъпи напред и вляво, ключът изсвистя над
главата му; сетне подсече противника си с тласък под коляното и го довърши с длан по
гърлото. Удари немного силно, като преднамерено сдържа силата на замаха си, защото
нямаше намерение да го осакатява. Гаечният ключ падна върху бетонния под, мъжът се
сгромоляса до него.
— Не е лошо — усмихна се Айрис. — Нарочно не се намесих, за да не ти попреча.
—Разбрах — отвърна Максим. — По дяволите, още двама.
Единият държеше парче верига, другият — тръба.
— Просто деца — поклати глава Айрис. — Протегни ръка към тях! Уж се целиш с
пистолет. Хайде, по-смело!
Това беше глупаво, но Максим не посмя да възрази. Изпъна ръка - и внезапно
двамата работници се вцепениха. Тръбата иззвънтя върху пода, след миг до нея се
озова и веригата.
— Брато, няма проблеми - избъбри единият. - Не стреляй, ние си отиваме!
— Свали си ръката! - тихо нареди Айрис.
 Двамата работници заотстъпваха назад и се скриха зад една от машините. После се
промъкнаха покрай стената и изскочиха на улицата.
— Как стана това? - попита Максим.
— Те видяха пистолет в ръката ти - отговори Айрис. - Това се нарича „насочена
халюцинация". Ето го и Миша.
Миша и приятелят му вече бяха слезли по металната стълба. По бузите му се
плъзгаха сълзи.
— Ето - избъбри той. - Документите... парите. Тук са две по седемстотин, повече
нямаме.
— Добре, нека са две по седемстотин - Айрис взе парите и документите. Погледна
книжата и кимна. - Чудесно, Миша! Прощавам ти. Вече не те боли. Но имай предвид:
ако разбера, че пак разбиваш коли, ще те намеря и под земята. Дай на този чаша водка
— Айрис хвърли поглед към лежащата мутра. - Щом се наспи, ще му мине. Време е да
вървим. Довиждане, момчета! - Тя помаха с ръка и тръгна към изхода.
Максим я последва, доволен, че всичко приключи така добре.
— Как ти се стори? - попита го Айрис, когато излязоха на улицата.
—Брилянтно изпълнение - призна Максим. - Какво стана с краката на горилата?
— Обикновено внушение. Е, не съвсем обикновено. По принцип можех да устроя
шоу: със змии, крокодили и прочие живинки, но тогава ще тръгнат слухове, а това е
излишно.
— Сега няма ли да тръгнат?
— Да, но може да им се намери лесно обяснение. Ще си кажат, че са налетели на
хипнотизаторка, ще пият по този случай и ще забравят. Между другото, ти се държа
добре.
— Старая се - отговори Максим.
Айрис се засмя.
Тя си замина същата вечер.

Отново потече обичайното ежедневие. Максим продължаваше да практикува

картографиране и съзерцание, не по-малко от два часа дневно изразходваше за
физическа подготовка. Борис го беше посъветвал да продължи заниманията си със
спорт, тъй като магът трябва да има не само силен дух, но и здраво тяло. Здравото тяло
означаваше здрава енергетика. А без здрава енергетика не можеше и да се мисли за
съновна практика.
Наистина беше така. Максим забеляза явна връзка между физическото си
състояние и честотата на съновиденията. Колкото по-добре и по-бодър се чувстваше,
толкова по-често сънуваше. И обратно, достатъчно беше да занемари тренировките, за
да се отрази това върху качеството и количеството на съновиденията.
Така мина зимата. През цялото това време Максим едва няколко пъти видя в
съновидения Борис или Рада. Впрочем, само толкова помнеше. Беше убеден, че цял
пласт съновни спомени все още е недостъпен за него. Неведнъж се събуждаше е
чувството, че тази нощ се е случило нещо важно. Но при цялото си желание не можеше
да си припомни какво точно.
Понякога изпращаше на Борис съобщения по електронната поща и получаваше от
него отговори на въпроси, които го интересуваха. Все пак не се решаваше да му додява
прекалено често. Просто знаеше, че той не обича много-много този вид
кореспонденция, отговорите му винаги бяха лаконични. Както повечето хакери,
предпочиташе действието пред думите.
— Ако искаш да поговорим за нещо, идвай на Поляната - каза му Борис в едно от
съновиденията. - Енергетиката там ще ти помогне да задържиш осъзнанието си
достатъчно дълго и така ще общуваме нормално.
 — Как да попадна на Поляната? - заинтересува се Максим.
— Експериментирай! - усмихна се Борис. - Сега вече знаеш, че готовите решения
нямат нужната сила. Направи това част от своите изследвания.
Съветът беше разумен, затова Максим се стараеше по възможност във всичко да се
ориентира сам. Засега главното препятствие пред него беше краткото времетраене на
съновиденията — обикновено ги напускаше, преди да успее да изследва каквото и да
било. Въпреки това постепенно придоби известен опит в съновни те пътешествия.
Научи се да използва вятъра и стените при пътуванията от едно място на друго. За да
полети с вятъра, достатъчно беше просто да има такова намерение - след като
намислеше посоката, подскачаше и отнякъде се появяваше вихър, който го
подхващаше и носеше към целта.
Беше чувал за пътешествия с помощта на вятъра, но преместването чрез стените
измисли сам. Методът се оказа съвсем простичък: щом видеше стена на някаква сграда,
трябваше да мине през нея, като знае, че отвъд нея се намира мястото, което търси. В
този случай стената играеше ролята на транзит, а преместванията бяха практически
мигновени. В интерес на истината засега не успяваше да попадне на Поляната -
няколко пъти уж я намираше, но всеки път се убеждаваше, че е само илюзия. Неговата
Поляна винаги се различаваше от онази, истинската. А главното беше, че върху нея
винаги се оказваше сам.
В началото на март Максим получи дългоочакваното известие - най-после Океана
щеше да се премести в Ростов. Той си мислеше, че тя ще прекара известно време при
него, и наистина беше огорчен, когато разбра, че вече е купено жилище за нея.
Два дни преди идването на Океана Максим проведе труден разговор с Борис.
Както обикновено той го повика в съновидение. Този път се озоваха не на Поляната, а
при широка река. Върху невисока издатина лежеше стара, потъмняла дъска. Двамата се
поздравиха и Борис предложи да седнат.
— Къде сме? - попита го Максим.
— В един от световете - отвърна Борис. - При това този свят е напълно реален.
Както би казал Кастанеда, той притежава енергия.
— Същият ли е като нашия?
— Не, но прилича на него. Искам да чуеш една история. - Борис замълча. - Тогава,
в Сухуми, ти попита откъде имам толкова белези. Аз ти отговорих на шега, че съм
попаднал в лапите на тигър. Сега искам да ти разкажа как се случи... Чувал ли си за
прелитащите скитници?
— Да, Кастанеда ги споменава. Твърди, че са хищна форма на живот, която се
храни с нашата енергия.
— Ако скитниците просто се хранят с нашата енергия, това все още щеше да е
само половин беда. Проблемът е, че са истинските господари на нашия живот. Ние сме
кукли, а те - кукловодите. Във всеки момент могат да направят с теб каквото решат,
защото именно те контролират реалността. Дон Хуан казва, че дори нашият разум ни е
натрапен от скитниците. Според мен те променят разума ни, като вмъкват в него
„патчове", особени коригиращи вставки. Така ни превръщат в зомбита, енергийни
дойни крави. Отнемат по-голямата част от нашата енергия - и тогава за какви
съновидения и пробиви в неизвестното можем да говорим? Скитниците ни оставят
само толкова енергия, колкото ни е необходима, за да не умрем. Обикновените хора
нищо не знаят за тях, те обясняват своето лошо самочувствие и енергийната си
опустошеност с всичко друго, но не и със скитниците. Спомни си: за да подобриш
качеството на съновиденията, трябва да се занимаваш със спорт, със съзерцание, да
събираш и пестиш енергия по всички възможни начини. Това ти позволява да се
добереш до съновидения, започваш да сънуваш все по- добре и по-добре. А после -
бум, отново празнота, съновиденията изчезват. Защо? Понеже скитниците са те
оглозгали, останал си без енергия и отново ще трябва да я пестиш.
— Чел съм за това, но не мислех, че е толкова сериозно - каза Максим. - Можем ли
да се избавим от тях?
— Не е толкова лесно. Проблемът е, че са много. Избавяш се от един, но на негово
място идва друг. В християнството това явление се нарича „бесове". Има и дявол,
който е същество на по- високо ниво. Условно казано, царят на скитниците, господарят
на мрака. Ето защо задачата е не да се избавяме от скитниците, а да станем недостъпни
за тях. Да се издигнем над нивото, от което те могат да се хранят с нашата енергия.
Можеш да се топлиш до спокойния огън, но ако той е буен и от него лъха нетърпима
горещина, по-добре да се отдръпнеш. Особено ако наблизо има много други уютни и
спокойни огньове. Това е само аналогия, но тя отразява приблизително същината на
проблема.
За да станем недостъпни за скитниците, трябва да се избавим от чуждите вставки в
своето съзнание. Основната част от „патчове"-те на скитниците е насочена към
ограничаване на съзнанието ни. Да речем, че една такава модификация е забраната за
осъзнаване в съновидението. Същият „патч" действа и в реала; това се проявява в
обстоятелството, че сме обзети от привичната ни безсмислена суета. Фактически
действаме по същата програма, както и насън. Когато се събудим в съня, се озоваваме в
съновидение. Когато се събудим в реала, започваме да осъзнаваме същината на
процесите около нас. Но тази наша самодейност е следена от скитниците. Те имат
нужда от покорност, затова ни притискат. Устройват ни поредица от неприятности - от
дребни до по-сериозни. Удрят съзнанието ни, за да ни принудят да им се покорим. Това
не е просто естествената реакция на реала срещу опита да бъде променено нещо, за
която вече говорихме. Това е нещо много по-лошо. Променя се нивото на въздействие,
започват буквално да ни убиват. Удрят в най-уязвимите места... - Борис отново
замълча. - Някога имах годеница - продължи той след дългата пауза. - Щяхме да се
женим. Тогава воювах срещу скитниците и се опитвах да намеря методи за ефикасна
борба с тях. Те често ме удряха, но аз просто не им обръщах внимание. Смятах, че ще
издържа. Не признавах никаква власт над себе си, затова пет пари не давах за тях. И
тогава те ме удариха в гръб. Двамата се Олга се връщахме от пикник, а скитниците ни
устроиха автомобилна катастрофа. Олга загина на място, а аз лежах почти половин
година в болница.
— Защо смяташ, че те са я извършили? Всеки човек може да попадне в катастрофа.
— Отначало само ги подозирах. После един съновен учител потвърди
подозренията ми. Именно той ми обясни за какво става дума. След това неведнъж се
убеждавах, че е прав. Проблемът е, че скитниците на практика са доста глупави
същества. Дори не глупави, а просто имат други отправни точки на мислене, различна
скала за ценности. Те ме лишиха от годеницата ми и от всичко, което имах. Мислеха,
че ще ме накарат да се подчиня. Не са способни да разберат едно просто нещо - онзи,
който е загубил всичко, вече няма от какво да се страхува. Отново се опитваха да ме
притискат, понякога изпадах в опасни ситуации. Преди три години в планините на
Кавказ се сблъсках за пореден път е тях. По-точно с господаря им - той притежава
наистина невероятен ум, човек изобщо не може да се сравнява с него. Можеше да ме
убие, но не и да ме подчини. Аз го поставих в глупаво положение - ако ме беше убил,
щеше само да докаже поражението си, своята неспособност да се справи с мен. Ядоса
се, но оттогава ме остави на мира. Сега съм свободен, но получих свободата си на
твърде висока цена. - Той въздъхна и погледна Максим. - Разказах ти това само защото
зная, че харесваш Океана. Не отричай! - спря го, защото Максим искаше да възрази. -
Няма нищо лошо. Проблемът е, че скитниците може да забележат твоя интерес към
нея. Помисли с какво я заплашва това и не повтаряй моята грешка!
 — Какво да сторя? - попита тихо Максим. - Не мога да я забравя.
— Не казвам, че трябва да я забравиш. Никой няма право да ти забрани да я
обичаш, но просто бъди внимателен в проявите на своите емоции, не заявявай пред цял
свят за любовта си! Нека това си остане ваша малка тайна. Пазете я, крийте я!
Скитниците забелязват само ярките емоции. Не спекулирай с чувствата си, не ги
демонстрирай! Нека смятат, че Океана ти е безразлична или че е само мимолетно
увлечение, нищо повече. Тогава при вас всичко ще е наред. Не само аз съм платил за
неспазването на тези правила. Това е всичко, което исках да ти кажа - Борис го тупна
по рамото. - Ще се видим пак.
Максим остана сам. Речният пейзаж се разми, потъмня и изчезна.

Първите месеци на новата длъжност прелетяха почти незабелязано за Яна.

Реорганизацията на подчинените й структури вече даваше първите резултати. Тя не се
съмняваше, че в най-близко време ще оправдае доверието на Дагс. Успехът наистина я
съпровождаше; например подчини на Легиона една голяма магическа школа. Имаше и
по-малки победи.
Но срещу хакерите засега не успяваше. За нейно огромно разочарование те
почувстваха засиления натиск и напуснаха Мрежата. Яна подозираше, че някъде
съществуват и закрити интернет форуми, и реални срещи. Но информация за тях не
попадаше в Мрежата, нямаше никаква нишка, която да я заведе до целта. Хакерите
сякаш изчезнаха, минаха в нелегалност. А това беше тревожно. Тя предполагаше, че са
замислили нещо важно и затова са се скрили.
Нуждата от информация беше огромна. Хората й проверяваха всички, които имаха
някакво отношение по въпроса. В интернет форумите разполагаха въпроси капани, на
които можеха да отговорят само хакери. Специално организираха няколко мащабни
обсъждания на специфични техники с надеждата, че хакерите или техни последователи
няма да издържат и ще излязат от сянката. Това наистина се случи, но се оказаха
дребни риби; старателната проверка показа, че никой от тях няма достъп до съновните
хакери.
Времето минаваше и когато дойде пролетта, Яна беше принудена да признае, че е
загубила този етап от борбата.
Дагс се отнесе спокойно към неуспехите й. Освен това тя се справяше доста добре
в другите направления на работата. Толкова добре, че той лично я поздрави.
— Вие направихте за шест месеца такива неща, каквито Крамер не постигна за пет
години - Дагс се изправи иззад бюрото си и се приближи към нея. - Може да
констатираме, че деветдесет процента от религиозния и окултен живот на страната е
под пълен наш контрол. Поздравявам ви!
— Благодаря, Владетелю - Яна леко приведе глава. После се усмихна. - Честно
казано, сега подготвям един голям проект. Знаете, че така и не успяхме да намерим
общ език с православната църква. Не е тайна обаче, че сегашният патриарх изживява
последните си години. Ще се опитаме да сложим наш човек на негово място.
— Добра идея - Дагс потърка брадичката си и я погледна внимателно. - Даже много
добра. Имате ли подходящ кандидат?
— Да, Владетелю - кимна Яна. - Но позволете засега да не споменавам името му.
Не искам да прогоня късмета.
— Хубаво - съгласи се Дагс. - Но ви моля да ме държите в течение - без да дочака
отговора й, той се обърна и извади нещо от бюрото си.
— Това е за вас.
— Благодаря, Владетелю! - Тя развълнувано взе подаръка и го отвори. - О-о! Каква
прелест...
 Върху червеното кадифе лежеше малък черен пистолет. До него в специални
вдлъбнатини
имаше черен заглу шител и два пълнителя с патрони.
— Валтер ППК - поясни Дагс. - Оръжието на Джеймс Бонд. Ръчна направа,
произведен по специална поръчка.
Предавам ви го по заръка на Върховния йерарх, който е впечатлен от вашата
работа.
— Благодаря - Яна затвори кутията и погледна Дагс. — Предайте на Върховния
йерарх дълбоката ми благодарност.
— При случай непременно ще я предам - усмихна се Дагс. - Свободна сте. И се
надявам, че следващия път ще ми донесете добри новини за хакерите.
— Ще се постарая, Владетелю - отвърна Яна.
Тя се обърна и излезе от кабинета, като внимателно затвори вратата.
Малко по-далеч в коридора неколцина души чакаха за аудиенция. При появата на
Яна двама от тях, които не беше видяла при идването си насам, почтително се
надигнаха от канапето и я поздравиха. Тя им отговори с усмивка, но в душата си
кипеше от злоба.
Виж го ти Дагс, да й подари пистолет. Излиза, че е по-голям кретен, отколкото си
мислеше. Както, впрочем, и Йерархът му.

Океана дойде в началото на април. Максим искрено й се зарадва, но тъй като

помнеше наставленията на Борис, се стараеше да сдържа чувствата си.
Жилището й се намираше на проспект „Шолохов", срещу стадиона. Максим се
пошегува, че тя ще може да гледа мачове направо от балкона. Той с удоволствие й по-
могна да пренесе мебелите, разходи я из града. Океана хареса Ростов, но още повече й
допадна мекият климат. В Кленовск снегът все още не се бе стопил.
Прекараха заедно много приятно. Максим се стараеше да се държи коректно с нея
и Океана явно оцени това. Той виждаше, че тя се радва на всяка негова поява, и това
изпълваше сърцето му с радост. Предстоеше лятото. Мислеше колко хубаво може да се
окаже то и въображението му рисуваше наистина чудесни картини. Но още в средата
на май се убеди в старата истина: мечтите си остават само мечти.
Всичко започна с това, че Борис отново го повика в съновидение. Максим видя
вече познатата му река.
— Да побъбрим - предложи Борис. - Сядай.
Седнаха. Той помълча няколко минути. Максим очакваше, че пак ще стане дума за
Океана, но се оказа съвсем другояче.
— Твоите неща вървят добре. Много добре се справи с всичко. В същото време
именно сега си наближил опасен кръстопът. Животът ти се устройва, всичко ти е наред
— имаш пари, любимо занимание, любима девойка. Намираш се на върха на
планината. Но пътят оттам е само един: надолу. Може да паднеш, но също и да слезеш
спокойно и уверено, за да покориш нов връх. Това, разбира се, са само думи, но те
отразяват същността на ситуацията.
Максим се почувства неудобно, защото му се стори, че Борис оставя нещо
неизказано.
— Трябва ли да се откажа от бизнеса?
— Не, с твоя бизнес нищо няма да се случи. Но сегашното ти спокойствие и уют
са само илюзия. Нещо, което може да се разсее като дим. Разбира се, имаш възможност
да чакаш, докато това наистина се случи. Другият вариант е да преминеш този етап
контролирано. Да промениш ситуацията, без да чакаш тя да се промени сама. Такива са
законите на реала. Спомни си модела на ДНК-тонала — вече говорихме, че всички
събития са свързани във верига, едно кълбо от възприятия задължително се сменя с
друго. Задължително, разбираш ли? Самият аз вече съм преминал този етап и добре
разбирам какво изпитваш. Сега всичко ти е наред и за да не разрушиш ситуацията,
трябва съзнателно да излезеш от нея. Проблемът е в това, че ти все така се отнасяш към
околния свят като към реалност - което е неправилно.
— А как да се отнасям към него? - Максим внимателно се вгледа в събеседника
си. - Разбирам, че сега сме в съновидение, но нали не можем да определим нашия
реален свят като илюзия? Всичко, което ни се случва там, наистина се случва.
— Не се изразих точно. Да, този свят не е илюзия в обичайния смисъл на думата.
Илюзорни са обаче неговата статичност и стабилност. Всичко се движи, всичко се
променя. Това наподобява смяната на декорите в театъра. Разбира се, може и да
живеем в тази ситуация, да бъдем притеглени в нея. Когато престанеш да гледаш
отстрани, ставаш заложник на ситуацията, навлизаш вътре. Спомни си компютърните
игри и техните герои - доколко са свободни в действията си? Те са марионетки,
действията им се определят от съответната програма. Не трябва да бъдеш такава
марионетка.
—Но ние, така или иначе, живеем в реален свят. Докато сме живи, не можем да
престанем да си взаимодействаме с него - възрази Максим.
— Не можем — съгласи се Борис. - Но маговете подменят своята въвлеченост в
ситуацията с контролирана глупост. Да речем, двамата с теб сме бизнесмени. Каква е
разликата? В това, че ти наистина се смяташ за бизнесмен, а аз само играя тази роля. В
този смисъл светът наистина е илюзия - съществуват кълба от възприятия, които
последователно се сменят. Това, което се случва с нас, е определено от програмата на
текущото кълбо. Огледай се - виждаш река, гора... Но това е само едно от кълбата с
възприятия. Същото е и в реала — когато вървиш из града, трябва да разбираш, че
всичко, което те обкръжава, е само декорация, оформление на даденото кълбо от
възприятия. Когато възприемаш на доверие околния свят за чиста монета, във всеки
момент рискуваш да се окажеш излъган.
— Но нали лъжата също ще бъде само илюзия?
— Така е - съгласи се Борис и тихо се засмя. - Умееш да виждаш същността.
Лъжата наистина ще е само илюзия в смисъл, че и тя ще е поредното кълбо от
възприятия. Но тази схема не бива да се довежда до абсурд - говорим само за
принципи, за строежа на реалността. Всяка от тези илюзии е потенциално способна да
те убие.
— Разбрах за какво говориш - рече Максим. — Трябва да се отнасяме към света
като към кълба от възприятия, които се сменят?
— Да, но не само. Трябва да се избавиш от привързаността към конкретно кълбо
от възприятия. Вече ти говорих, че реалът винаги се съпротивлява на нашите желания,
надежди и очаквания. Например, ако си твърде привързан към колата си, възможността
да я разбиеш в катастрофа значително се увеличава. Ако пък просто се грижиш за нея,
но без особен трепет, нищо няма да й се случи. Така е и с кълбата от възприятия -
магът знае, че те са много, и просто избира онези, които му харесват.
— Но нали аз избрах онова кълбо, което ми харесва - каза Максим. - Не е ли така?
— Въпросът е, че тук става дума за едно от Абстрактните ядра. Затова аз все
обикалям около него, като се опитвам с думи да те накарам да го разбереш. Да,
наистина си избрал онова кълбо от възприятия, което ти харесва. Но това е избор на
обикновен човек, не на маг. В теб няма пауза, няма разстояние между възприемането
на ситуацията и нейното приемане, а това разстояние съществува при всеки маг. Ти
реагираш непосредствено, спонтанно, влизаш в нея. Но ние ще поправим това - Борис
го погледна и се усмихна. — Какво ще кажеш за едно малко пътешествие?
— А именно?
 — Отначало в Улан-Уде, там живее мой приятел. Сигурен съм, че ще ти е
интересно да се запознаеш с него. А после тук-там... - Борис се засмя. - Нека да остане
изненада.
— Искаше ми се да построя оранжерия - въздъхна Максим, чувствайки, че
всичките му планове рухват. Истинска, до къщата. Дълго ли ще отсъствам?
— Може би - кимна Борис. - Затова ще е по-добре, ако дадеш необходимите
разпореждания във фирмата си. Колкото до цветята, мисля, че Океана с удоволствие
ще ги наглежда.
— Кога тръгвам?
— Имаш два дни за подготовка. Може би ти предстои разходка сред природата.
Затова си купи раница, спален чувал. Общо взето, всичко освен продукти. Разходката
може да се окаже дълга. Няма да носиш нищо на гърба си, затова вземи всичко
необходимо.
— Палатка?
— Ще свърши работа - кимна Борис. - Малка, само за теб. Сутринта в сряда,
около единадесет-дванадесет часа, ела с багажа при Океана.
— При Океана? - учуди се Максим.
— Именно. Всичко останало ще узнаеш на място. Довиждане! - Борис вдигна ръка
и се стопи във въздуха.
Когато се събуди, Максим дълго възстановяваше в паметта си подробностите от
срещата. Все още не се беше научил да се отнася към съновните срещи като към нещо
реално, затова и сега се чувстваше малко глупаво. Доста смешно ще е, ако си приготви
раницата, отиде при Океана, а там се окаже, че срещата с Борис само му се е
присънила.
Въпреки това започна да се приготвя за пътуването, като методично изпълняваше
указанията. Съобщи на управителя на фирмата си за пътуването, даде му указания. Два
дни търча по магазините, за да накупи всичко необходимо. Сутринта написа на лист
хартия подробни инструкции за цветята. Погледна оранжерията и въздъхна - ех, сега да
имаше време да поработи в

Около единадесет и половина в сряда той слезе от тролейбуса и се приближи към

дома на Океана, превит под тежестта на раницата. Набра кода на ключалката на входа,
влезе, отиде при асансьора.
Океана живееше на осмия етаж. Максим излезе от асансьора, помъкна раницата
към вратата и натисна звънеца. Тя отвори почти веднага:
— Влизай, вече те чакат.
—Ето го и нашия пътешественик - посрещна го с усмивка Борис. - Готов ли си?
— Да — Максим рухна на стола и облекчено въздъхна. — Само че прекалих с
багажа. Ще оставя някои неща тук.
— Няма страшно. Нали ти казах, няма да го мъкнеш ти.
—Забравих да попитам как ще пътуваме: с влак или самолет?
— Ще видим - уклончиво отвърна Борис, после извика: - Океана, какво става с
обяда?
—Още две минути! - долетя гласът й откъм кухнята.
След като хапнаха, двамата се насочиха към антрето.
Докато Борис натискаше бутона на асансьора, Максим се сбогува с Океана. Той
подозираше, че пътуването може да продължи два-три месеца. Събра храброст и я
целуна по устата. Тя не се отдръпна, което си беше направо вдъхновяващо.
Максим подхвана раницата и я вкара в асансьора. Преди вратите му да се затворят,
успя да помаха на Океана. Асансьорът тръгна надолу, в един момент Максим
почувства сълзи в очите си. Извърна се встрани и замига бързо-бързо, за да не ги види
Борис.
Асансьорът спря. Максим се приготви да излезе, но Борис, кой знае защо, натисна
бутона за третия етаж и отново се заизкачваха нагоре.
— Къде отиваме? - не разбра Максим.
— Ще видиш — загадъчно се усмихна Борис.
Първото, което го учуди, беше цветът на стените.
А и апартаментите бяха разположени другояче
— Насам - Борис отиде пред една от вратите и натисна звънеца.
— Кой живее тук? — полюбопитства Максим, който разбра, че става нещо
непонятно.
— Мой приятел, нали ти казах за него.
Максим не успя да зададе нов въпрос - вратата се отвори и на прага застана нисък,
набит човек на около четиридесет и пет години. Беше твърде колоритна личност:
мургаво лице, тъмни насмешливи очи, мустачки. Обръснатата му глава блестеше на
светлината на лампата в коридора.
— Привет, Игор! Ние сме. Запознай се, това е Максим.
— Здрасти, братле! - Домакинът прегърна Борис, сетне погледна Максим и му
протегна ръка. - Приятелите на Борис са и мои приятели.
— Здравейте - отговори Максим, ръкостискането на посрещача им се оказа доста
силно.
— Давай по-простичко, на „ти"! — предложи домакинът. — Тук всички сме свои.
Максим остави раницата си в антрето, събу се. Съблече и закачи якето си, после
влезе в хола след двамата. Сега вече разбираше защо точно тук са купили апартамент
за Океана - нали във входа вече живееха свои хора.
— Ето, доведох го — Борис кимна към него. - Заемаш ли се?
— Защо не? - сви рамене Игор. - Тъкмо имам свободно време.
— Само да не го отровиш с твоите мухоморки — рече той.
— Няма да го отровя - обеща домакинът.
— Кога ще тръгнем? - попита Максим.
— В петък сутринта - отвърна Игор. - Сега ще проверим багажа ти, утре ще купим
още това- онова, ако трябва. Там няма магазини.
— Добре - сви рамене Максим. Сетне погледна Борис - В такъв случай ще отскоча
до Океана, забравих да й кажа за торовете.
Борис погледна внимателно Максим, после сви рамене:
— Отскочи, щом искаш.
— Предай й поздрави от мен! - помоли Игор, двамата с Борис си размениха
погледи и се засмяха.
Максим не виждаше причини за веселие, затова просто тактично се усмихна. Стана
от креслото и излезе на стълбищната площадка. Асансьорът още беше на етажа -
вратата се отвори веднага. Той влезе вътре, натисна бутона за осмия етаж. Кабината
трепна и пое нагоре. Накрая вратата отново се разтвори. Максим прекрачи - и спря.
Отначало помисли, че е сбъркал етажа. Това беше друга стълбищна площадка.
Погледна бутона в асансьора - осмия. Но кой знае защо, тук всичко беше съвсем
различно. По гърба му плъзнаха мравки. Той задържа вратата на асансьора, която беше
започнала да се затваря. Нещо бе кошмарно неточно.
Върна се в асансьора и натисна бутона за първия етаж. Изчака асансьора да слезе,
отиде към вратата на входа, погледът му долавяше все нови и нови разлики.
Това беше съвсем друг вход.
Сега вече Максим не се съмняваше. Бутна вратата на входа — тя се оказа без
кодирана брава, и излезе на улицата.
 Онова, което само предполагаше, се потвърди окончателно. Проспект „Шолохов"
беше изчезнал. Вместо него видя съвсем непозната улица. Като усещаше противно
треперене в коленете си, слезе по стъпалата пред входа, видя едно момче на тротоара и
го повика.
— Извинявай... Кой град е това?
— Улан-Уде — отговори момчето, погледна го учудено и забърза по пътя си.
Когато се върна в апартамента на Игор, първото, което чу, беше гръмък смях.
— Игор тъкмо разказа един виц - обясни Борис, когато го видя. — После ще ти го
кажа...
— Как е Океана? - усмихнато се поинтересува Игор.
— Това наистина ли е Улан-Уде? - попита го Максим.
— Наистина — потвърди Игор. - Защо, има нещо нередно ли? — блеснаха
присмехулно очите
Максим седна в креслото и погледна Борис.
— Дори не забелязах момента на прехода - рече той. - Не знаех, че през портала
може да бъде пренесен и друг човек.
— Всичко зависи от асансьора - отвърна Борис. — По принцип асансьорите са
стандартни, окото не улавя дребните разлики. Влизаш в Ростов, а излизаш в Улан-Уде.
Всичко е много просто.
— И практично - добави Игор. — Между другото, аз нямам подобни умения.
— Всеки си има своите таланти - тактично забеляза Борис.
— Да. Е, ще пийнем ли по петдесет грама за запознанството? Виждам, че ще се
отразят добре на Максим.
— Само по петдесет - съгласи се Борис. - И без мухоморки.
Яна имаше няколко натоварени седмици. Налагаше се доста да пътува, понякога
дори спеше по различно време, когато имаше свободни мигове. Новата длъжност
предлагаше големи възможности, но и отнемаше много сили. Въпреки това Яна не се
оплакваше. Искаше да се прояви на новия си пост и да направи добро впечатление на
йерарсите. Да, досега жени не бяха ставали Владетели. Но винаги има пръв път.

Беше сряда вечер. Яна токущо се беше прибрала.

Изкачи се на втория етаж в къщата си, напълни ваната, после дълго се взира в
огледалото и с тъга си помисли, че младостта постепенно си отива. Да, засега магията й
позволяваше да поддържа тонуса си. Но колко време щеше да продължи това?
Влезе във ваната и дълго лежа в топлата вода, размишлявайки за живота си.
Получи ли онова, което искаше? Не съвсем. Имаше ли шансове? Да. Заради това си
струваше да живее.
Тя влезе в хола, като решеше косата си и мислеше, че непременно трябва да си
намери някого
- прекалено много бяха станали самотните й вечери. В този момент извика и спря като
вкаменена
- някой седеше във фотьойла.
Беше Ким. Когато я видя, той се изправи и тя видя в ръцете му черно въже.
— Ким?! - в гласа на Яна прозвучаха учудване и страх. - Как си влязъл?
— Не ме ли чакаше? — мрачно се осведоми той, като бавно намотаваше края на
въжето върху дланта си. - Голям боклук си все пак.
Ким беше от онези, които Яна уволни, след като получи длъжността на куратор.
Просто смяташе, че такива хора не вършат работа и не може да им се довери нищо
сериозно. Няколко пъти той беше искал среща с нея. Винаги му отказваха. И ето че
сега сам беше дошъл.
 — Какво ти трябва? - заплашително попита Яна. - Вън от дома ми!
— А пък аз ти вярвах - каза Ким и бавно тръгна към нея. — Излязох глупак.
— Съвземи се! - Яна бавно отстъпи назад. - Какво правиш?
— Отгатни от три пъти - ухили се мрачно той. Сетне приятелски й довери: —
Знаеш ли, досега не съм убивал жена. Ти ще си ми първата.
Очите му гледаха студено и жестоко. Яна нямаше никаква възможност да се
справи с него - щом осъзна това, хвърли гребена и хукна да бяга. Ким се втурна след
нея.
— Няма да се измъкнеш — изрева той, докато вземаше по няколко стъпала след
нея към втория етаж. Опита се да улови крака й, но закъсня с част от секундата. Яна
изтича на втория етаж и ловко се шмугна в кабинета си. Масивната врата хлопна под
самия нос на Ким и миг по-късно ключалката изщрака.
— Няма да ми избягаш! - извика той и ритна вратата.
За негово учудване тя издържа удара. Наложи се да приложи по-голяма сила - и
сега вече се отвори. В този момент видя дулото на пистолета, насочено към него.
Куршумът го улучи право в гърдите. Той се олюля и рухна на пода.
Тя се отдалечи от него и приседна в края на бюрото. Тресеше я. Погледна
пистолета - виж ти, подаръкът се оказа не чак толкова глупав.
Сетне протегна ръка към телефона.
— Обажда се Яна. Има боклук за изхвърляне. Пратете кола!
Игор се оказа великолепен разказвач. Доколкото разбра Максим, той дълго време
беше работил като геолог. В неговата уста дори най-простичките истории звучаха
весело. Може би влияние оказа и алкохолът, защото нещата не се ограничиха само с
петдесет грама. До вечерта, която, отчитайки часовата разлика, настъпи доста бързо,
Максим вече се чувстваше съвсем комфортно в компанията му. Дори пътешествието
през портала вече не предизвикваше у него страх или резервираност - какво пък
толкова странно има в един портал? Нали затова са магове?
Вече минаваше два часът през нощта, когато Игор предложи да спят. На Максим
все още не му се лягаше, но трябваше да отстъпи. Борис каза, че неговата мисия е
завършена, и се прибира у дома.
— Предстои ми още работа - добави той и погледна часовника си.
— Не се оправдавай! - обади се Игор. - И не се тревожи за Макс, всичко ще е наред.
— Надявам се - рече Борис. - Е, довиждане! Ще се видим след време.
— Ще те изпратя - Максим излезе след него в антрето. — Колко ще стоя тук? -
попита тихо, за да не го чуе домакинът.
— Няма да се прибереш скоро. Игор ще ти обясни всички подробности.
— Всичко ще обясня - добави Игор, който се появи и очевидно беше чул
последната фраза. - За какво става дума?
— За неговото пътешествие. Казах му, че ще узнае всичко от теб.
— Естествено — съгласи се домакинът.
Сутринта Игор го накара да извади всички вещи от раницата си и внимателно ги
разгледа. Част от тях отдели като излишни или неподходящи. Сетне обиколиха
магазините - гардеробът на Максим се попълни със зелен анорак, високи ботуши,
шапка, пуловер, топло трико и вълнени чорапи. Всичко това го накара да увеси нос -
явно нямаше да се прибере скоро. Впрочем, той бързо се примири и предпочете да
получи удоволствие от това, което се случваше. Нови хора, нов регион. Нови
приключения - нима не е интересно?
Вечерта Игор разстла върху масата карта и показа къде ще отидат.
— Виж — рече той, като го повика при себе си. — Първата част на пътешествието
е следната: отначало със самолет до Багдарин, ето тук... - Дебелият му пръст се
движеше по картата. - После четири часа с всъдеход покрай тази рекичка до едно малко
селище, което не е отбелязано. Там имам къща - Игор погледна Максим и се усмихна. -
Цяло лято прекарвам в нея. Зимата - в града.
— А втората част от пътешествието? — попита Максим.
— За нея ще разбереш малко по-късно - уклончиво отвърна Игор.
Нямаше смисъл да възразява. Вечерта Максим на няколко пъти се опита да узнае
повече неща за домакина си, по-точно как е свързан с хакерите на сънища. Но Игор
деликатно отклоняваше отговорите. Накрая Максим загуби търпение и го попита
направо дали е маг.
— Маг съм — призна Игор. - В известен смисъл. Но това място не е подходящо за
разговори върху магията. Борис може да говори за нея навсякъде, защото не е като мен.
Аз не мога. Освен това този апартамент е жилище на обикновен човек, не на маг. Тук
не е мястото, където аз живея.
Нямаше смисъл да настоява. Затова цялата вечер си бъбриха за всичко друго, но не
и за работа.
В петък сутринта се събудиха рано. Максим вече знаеше, че някой трябва да дойде
за тях и да ги закара до летището. Всичко беше готово за пътуването; вещите му,
опаковани в раницата, и голямата чанта се намираха в коридора.
Приятелят на Игор позвъни на вратата около осем сутринта. На улицата ги чакаше
зелена „уазка" с червен кръст отстрани, явно принадлежеше на някаква болница.
Максим вкара багажа в каросерията и хлопна вратата след себе си. Игор се настани
отпред, до шофьора.
На летището, след час и половина чакане, се качиха на самолета, който се оказа
Ан-24. Максим все още не беше летял на такъв, затова възприемаше с интерес всичко,
което ставаше. Полетът трая по-малко дори от престоя им - самолетът неочаквано
рязко започна да се снижава и сърцето му запрепуска лудо. Но всичко беше наред.
След няколко минути колесникът докосна пистата.
След кацането отново трябваше да чакат. Игор отиде някъде, Максим скуча повече
от час на стотина метра от пистата. Накрая спътникът му се появи отново.
— След мен, амиго — подкани го. - Върви ни, ще пристигнем още днес. Хайде!
Пътят им отне двадесет минути, след което спряха пред ниска къщичка. Игор
остави чантите до оградата и доволно въздъхна.
— Тук е. Налага се да почакаме.
— Кого?
— „Златарите" ще се прибират, обещаха да ни закарат. По път им е.
Наложи се да почакат около час. После се чу някакъв шум, който постепенно се
превърна в истински грохот. От завоя се показа мощен верижен влекач. Той спря
наблизо и ги обгърна с кълба дим. Дясната врата се отвори:
— Влизайте!
Странно беше това пътешествие. Железният мастодонт, за който Игор обясни, че
бил артилерийски влекач, уверено пълзеше по разбитите пътища, като се полюшваше
върху неравностите. Някои участъци от пътя напомняха морски вълни. Максим
стискаше дръжката до себе си, по такъв път човек като нищо можеше да разбие главата
си в металните стени. Ето защо въздъхна с облекчение, когато след четири часа
влекачът спря в началото на някакво селище.
— Излизаме - каза Игор, чиито очи блестяха от радост.
Максим излезе от кабината, вмъкна се в каросерията и подаде багажа. Скочи и се
отдръпна встрани. Игор махна на водача. Влекачът зави и продължи по пътя си.
— Ето ни на мястото - усмихна се Игор. - Да вървим!
След четиричасовото боботене на двигателя тишината наоколо направо потискаше.
Само някъде далеч се чуваше джавкане на куче и детска врява. Явно нечие пристигане
тук винаги се превръщаше в събитие.
 При Игор дотича някакво момченце, каза му нещо на непознат език, очевидно
бурятски. Игор отговори и дребосъкът пъргаво побягна нанякъде.
— Да вървим, Максим! Моята къща е ей там.
Селцето се състоеше от около петдесетина дървени
хижи. Домът на Игор беше в самия край, до гората. Вместо катинар в халките на
вратата беше вкаран ръждив болт. Той го извади и отвори:
— Влизай!
Вътре беше тихо и тъмно. Максим се озърна неуверено, свали раницата си и я
остави до стената.
— Тук никой ли не заключва?
— Някои заключват, когато заминават - сви рамене Игор. - Аз - не. Никой няма да
влезе в дома на шаман.
За пръв път той нарече себе си „шаман". Но това не беше изненада за Максим.
— Събличай се, ще вечеряме.
Измина около час. Газената лампа светеше, в печката припукваха дърва. Беше
топло и уютно. Максим ядеше макарони „по моряшки" и мислеше колко бързо може да
се променят нещата. Само допреди няколко дни единствената му грижа беше
оранжерията. А сега седи в глухото Забайкалие и няма понятие какво ще му се случи
по-нататък.
Игор успя да се преоблече. Не надяна шамански одежди, а просто смени градските
си дрехи с по-удобни. Сега носеше панталони с неизвестен цвят, може би някога са
били зелени, риза и тънко зелено яке. Максим забеляза, че и самият домакин се
промени. Започна да говори много по-бавно, а в движенията и погледа му се появи
сила.
Докато вечеряха, Игор не каза нищо, Максим също мълчеше. Разговорите
започнаха, след като почистиха масата.
— Навярно искаш да разбереш защо си тук? - попита Игор, като се облегна удобно
на стола и го погледна добродушно. - Борис ме помоли да ти разкажа за шаманите.
Смята, че ще ти е полезно да погледнеш на света другояче. Аз съм съгласен с него. Но
отначало искам да те попитам: какво знаеш за шаманите? В най-общи линии?
— Друго, освен общи линии, не зная - усмихна се Максим. - Звънчета, ритуални
танци, добри и зли духове.
— Така си и мислех - кимна Игор. - Виж, днес почти не са останали истински
шамани. Има копия, фалшификати. Те скачат, дрънкат звънчета, някои дори може да се
докарат до транс. Но всичко това не е истинско. Мнозина се занимават с шаманизъм
само заради пари. Те правят театър, зад тях не стои реална сила. Бях още момче, когато
се опитвах да се уча от такъв лъжешаман.
Може би сега и аз щях да скачам с някакъв хлопатар, но после срещнах друг човек.
Именно той ме направи такъв, какъвто съм. Каза ми, че времената се променят, хората
все по-често гледат на шамана като на циркаджия. Знанието си е отишло, останала е
само външната форма, лишена от сила. Тук-там все още се срещат истински шамани,
но тяхното време е отминало безвъзвратно. Този човек ми показа, че може да си шаман
и без дайре или шамански одежди. Шаманизмът не е просто общуване с духове, а нещо
много повече. То е общуване с природата, със света. Ти - Игор притисна длани към
гърдите си - и светът.
Той разтвори ръце, сякаш за да обхване пространството наоколо. Лицето му беше
сериозно:
— Спомни си кое е главното в християнството? Любовта. Светът на шамана също
се основава на любовта. Трябва да обичаме този свят, Максим, всяка тревичка, всяка
птица, всеки човек. Любовта, красотата и хармонията са в основата на всичко. Навярно
добре познаваш учението на Карлос Кастанеда и си чел, че маговете са много студени.
„Студен съм като арктичен вятър" - казва неговият учител Дон Хуан. Много магове
възприемат тези думи като указание: когато се избавят от влиянието на света на хората,
те стават сухи и студени. Това е неправилно. Любовта е главната съзидателна сила във
Вселената. Голяма беда е човек да не разбира това. Когато се отърват от човешките
глупости, хората често отхвърлят и любовта. Те губят основата на живота, на
хармонията. В крайна сметка мнозина от тях се разболяват и загиват, защото животът е
невъзможен без любов.
Ние сме деца на тази Земя и не можем да не я обичаме. Всичко е свързано:
ромоленето на потока и полъхът на вятъра, пробягващото мишле и прелитащият орел.
Това са части от цялото. И ние сме част от него. Осъзнай себе си като част от този свят,
Максим, обикни го искрено, истински, и той ще ти отговори с взаимност. Ще те защити
от беди, ще ти помогне в трудни мигове. Животът ти ще се преизпълни със светлина и
радост. Кастанеда говори за маговете воини
- аз не разбирам и не харесвам този термин. С кого да воюваш? Защо? Казваха ми, че
магът воюва със самия себе си, иска да се освободи от всички човешки глупости. Но
това също не е вярно - не трябва да воюваш против себе си, трябва да се обичаш. Нали
самият ти също си частица от света? Никакво насилие, само любов и хармония.
Заставаш с лице към света и светът се обръща с лице към теб. Разбираш ли ме?
— Разбирам — дипломатично отговори Максим, като потисна неволното си
желание да се усмихне. Прекалено сериозно говореше Игор. Но какво ново казваше
всъщност? Нищо. Любов, красота... За тях са говорили и преди него, ще говорят и след
него.
— Ти не чувстваш - поклати глава Игор. - Аз говорих дълго с Борис за това и той
ме разбра. Айрис също разбра, и Роман. Сега те са други, не каквито бяха по-рано. И ти
ще станеш друг. Ето, виж: вие наричате себе си хакери на сънища. Но хакер означава
някой, който чупи, нали?
— Донякъде — съгласи се Максим. - Но аз по-скоро бих казал, че ние просто се
опитваме да се ориентираме във всичко, да разберем как е устроено.
— Може да се разбира по различен начин - възрази Игор. - Може да вземеш пушка
и да убиеш птичка. Да я оскубеш и да видиш какво има вътре в нея. А може просто да
седиш и да се наслаждаваш на пеенето й. Чувстваш ли разликата? Не трябва да има
насилие. От думите на Борис излиза, че вие сте лентяи, мързеливци: вместо да
намерите ключа, предпочитате да разбиете вратата. Но щом тя е заключена, значи това
е необходимо. От детето крият кибрита и барута, но когато порасте, бащата сам ще му
даде пушка. Всичко с времето си. Ако в душата ти има любов и хармония, вратите сами
ще се отварят пред тебе, няма нужда да ги разбиваш. Докосвай света нежно, обичай го!
Погледни себе си: ти си толкова млад, а душата ти вече е закоравяла. Не спори!
- Игор спря Максим, който искаше да възрази. - Аз зная какво говоря. Виждам го. Ти
си като в черупка, постоянно чакаш неприятни изненади от света. Винаги си нащрек,
отучип си се да виждаш красотата на света. В тебе има искрици, виждам ги, но те са
твърде малко. Ти не светиш, мрачен си. Затворен си в себе си. Спомни си детството,
себе си като малък. Радвал си се на този свят, бил си свързан с него чрез хиляди нишки.
Но сетне си пораснал и са се появили грижи. Нишките са се късали, оставали са все по-
малко. Сега си отделен от света чрез дебела черупка - светът си е свят, ти си ти. Това е
неправилно. Ти си част от него. Така трябва да бъде. Не ти и вятърът - а вие двамата с
вятъра. Не ти и слънцето - вие двамата със слънцето. Не ти и реката - вие двамата с
реката. Разбираш ли? При удобен случай поговори за това с Рада - тя носи светлина в
душата си и ме разбира най-добре от всички.
Игор се усмихваше, очите му блестяха в светлината на газената лампа.
Максим се замисли, в душата му се появиха първите съмнения. Може би в думите
на Игор имаше рационални зърна.
 — Ще помисля - каза той. — Навярно си прав.
— Прав съм — кимна Игор. - Ще видиш: когато разбереш своята връзка със света,
когато станеш част от него, светът ще се промени. Сега зверовете бягат от тебе, после
ще ти служат. Вървиш през гората, а тя разговаря с тебе. Шумоленето на клоните,
поривите на вятъра. Крясъкът на птиците. Ако някъде има лош човек, гората
непременно ще те предупреди. Или някъде се случва беда - веднага ще узнаеш. Ти и
светът ще бъдете заедно.
— А какво е отношението ти към лова? - полюбопитства Максим. - На прозореца
виждам гилзи, значи притежаваш и пушка?
— Да - призна Игор. - Но от лов до лов има разлика. Едно е, когато убиваш дивеч
за себе си, за да се нахраниш, понеже иначе ще умреш от глад. Друго е да ловуваш за
развлечение. Нормално е да вземаш толкова, от колкото имаш нужда. Не повече. Не
трябва да убиваш всякакви зверове. Някои са останали съвсем малко, например
тукашният елен кабарга. Ако го видиш, не стреляй, нека си бяга. Светът ще ти
благодари тройно.
— Разбрах - кимна Максим. - Горе-долу си мислех същото. Все исках да попитам:
ще отидем ли и на друго място?
— Ти ще отидеш - отговори Игор.
Излезе в съседната стая, после се върна с карта, сгъ-ната на четири. Разстла я върху
масата.
— Един сантиметър - два километра. Добър мащаб. Ние сме тук. Ето реката, до
нея са сто метра. Ще ти дам гумена лодка, тя е в обора. Ще се спуснеш по реката До
това място... - Пръстът му запълзя по картата. -
Виждаш ли, отбелязано е с точка? Няма да сгрешиш, там има стари постройки.
Петстотин метра по-нататък има ивица земя, ето я. Ще излезеш и ще влачиш лодката
около два километра. Внимавай, там има дълбоки места. И ето тук - отново докосна
картата - ще видиш къщурка. Там ще спреш. Оттук са приблизително осемдесет
километра. Ще пристигнеш за шест-седем дни.
— Там живее ли някой?
— Не - усмихна се Игор. - Само ти и светът. През про-летта ще те вземат. Ще
имаш време да се сприятелиш със света.
Най-лошите му опасения се потвърдиха. Да прекара цяла година сам в затънтена
къща!
— А как ще се топля през зимата? Там има ли брадва, трион?
—Всичко ще ти обясня - успокои го Игор.
Максим смяташе, че Игор разполага с обикновена на- дуваема лодка от магазина,
но сгреши. Тя се оказа доста голяма, от черна гума. Явно военна. Когато Игор я извади
и наду с помпата, му се стори направо огромна.
— Добра лодка е - успокои го Игор. - Сигурна. Борис е плавал с нея, Роман също.
Рада не, нали е жена, закараха я с вертолет - той се усмихна. — Ще ти хареса. Само
плавай внимателно, на места има водни прагове. Ще видиш къде се белеят буруните...
А за другото, мисля, че ти разказах всичко.
Подготовката не отне много време. Обкръжени от деца и местни зяпачи, Максим и
Игор пренесоха лодката и я спуснаха в реката. Натовариха багажа и храната. Игор му
обясни, че основната част от продуктите са закарали с вертолет още преди месец,
когато прибрали предишните заселници, момчета от московската група.
Накрая всичко беше готово. Максим се боеше най- много от първите минути на
пътуването - никога не беше плавал с лодка, затова сега, съпроводен от любопитните
погледи, се опасяваше да не се изложи. Игор вече му беше обяснил какво да прави, но
теорията и практиката бяха различни неща.
 Лодката тихо се полюшваше до разкривения пристан. Той се сбогува с Игор и се
намести в лодката. Седна на скамейката, улови веслата и внимателно обърна по тече-
нието. Реката беше тясна, налагаше се често да използва веслата за управление. Един
завой, втори - и селцето се скри зад гората. Максим се огледа и неочаквано за самия
себе си почувства възторг. Река, лодка. Къщичка го чака някъде в далечината. Нима не
е страхотно?
Беше му необходим около час, за да свикне с лодката. Някои неща в нея му се
сториха неудобни. Спря до брега, издърпа я до половината и преразпредели багажа
така, че да си направи облегалка. Потегли отново, изпробва промените — и остана
доволен. Сега плаваше, сякаш беше седнал във фотьойл, като от време на време
направляваше лодката е веслата и се наслаждаваше на природата, недокосната от
човешки ръце. Слънцето блестеше ярко, по едно време той дори съблече анорака.
Течението беше спокойно, няколко километра в час. След като прецени скоростта му и
продължителността на деня, реши, че след две денонощия ще пристигне до целта си.
Първата нощ прекара на пясъчно островче. Събра дърва, запали огън. Свари в
котлето простичка вечеря — готова каша от пакет, хапна и дълго седя до огъня,
загледан в тъмнеещото небе и бавните води на реката. Изглеждаше му странно, че на
километри наоколо няма нито един човек. Цивилизацията беше останала някъде там,
далеч. Тук бяха само той и светът.
Спеше, следвайки съветите на Игор, върху дъното на преобърнатата лодка. Беше се
получил своеобразен, но удобен хамак. Опъна и палатката - тя не обхващаше цялата
лодка, но все пак осигуряваше някакво подобие на комфорт.
Сънят му беше неспокоен. Отначало дълго не можа да заспи, после все се
събуждаше. Гората живееше своя нощен ясивот - струваше му се, че някой ходи по
брега, чуваха се крясъците на някаква птица. На пояса му висеше ловджийски нож, а в
краката си беше сложил брадвата, увита в чувал.
Събуди се по светло. Погледна часовника си - осем. Време беше за ставане. От
реката повяваше студ. Наложи се да облече нещо топло, напали огън. Закуси бързо,
отново натовари багажа в лодката и я спусна в реката.
Този ден пътува девет часа. Според изчисленията му би трябвало да измине
тридесет километра, но разбра, че фактическото разстояние е много по-голямо от
теоретичното - реката постоянно криволичеше. Когато се показа една от отбелязаните
върху картата плитчини, се оказа, че общо е изминал не повече от двадесет и два
километра.
Въпреки това остана доволен. Не бързаше за никъде, затова просто се
наслаждаваше на красотата на тези места. Понякога изникваха прагове, Максим
старателно избираше най-дълбоките места. От време на време, когато лодката се
носеше по пенливите бързеи, викаше от възторг. Едва сега, когато остана сам в глухата
тайга, внезапно осъзна, че никога през живота не е викал с пълен глас. Винаги имаше
някакви пречки - хора, обстоятелства.
Харесваше му да бъде сам с природата. Когато веднъж се събуди сутринта, видя до
лодката мечешки следи — господарят на тайгата беше стъпвал толкова тихо, че дори
не го бе събудил. Друг път забеляза ято патици, които почти не се плашеха и спокойно
плуваха пред лодката. Когато ги настигна, се гмурнаха рязко. Максим се опита да
отгатне къде ще изплуват, но видя само две, които се появиха до самия бряг.
— Не се плашете, патици - каза им той. - Няма да ви сторя нищо лошо.
Водата в реката беше удивително чиста - беше достатъчно само да се наведеш, за
да пиеш. Първичната, недокосната от човека природа поразяваше със своята красота.
Душата на Максим се изпълни с умиротворение — това беше неговият свят.
 Чак на шестия ден достигна до нужната му плитчина. В нея навсякъде стърчаха
камъни. Малко преди това забеляза върху брега почернелите от времето развалини на
навес, затова знаеше, че не е сбъркал. Излезе на брега.
Това се оказа най-трудната част от пътя. Лодката засядаше, трябваше да я оставя и
да дърпа ту единия, ту другия й край, за да премине над камъните. Предупреждението
на Игор за дълбоките места се потвърди — когато слезе от поредния камък, хлътна до
пояс във водата. Изруга, докато излизаше на по-плитко. Но после вече беше по-лесно.
Най-много се боеше, че не ще успее да намери къщата или че може да е изгоряла и
разрушена. Затова, когато отляво се появи дъсченият й покрив, той въздъхна с
облекчение.
Беше обикновена дървена хижа, доста стара, покривът на места беше покрит със
зелен мъх. Катинар нямаше, вратата беше завързана с парче кабел. Максим отвори и
влезе вътре.
Почти една трета от помещението беше заета от големи нарове - всеки поне за
петима души. При стената имаше навит дюшек. До прозореца маса, две скамейки.
Метална мечка. По стените - лавици с тенджери и чинии. В отсрещния десен ъгъл -
голям шкаф от дебели дъски. Шкафът беше заключен с катинар, но ключът висеше на
един гвоздей до него. Той отключи и повдигна капака.
Вътре имаше продукти - брашно, булгур, консерви. Запасите изглеждаха повече от
достатъчни. Спомни си наставленията на Игор, извади от шкафа част от храната и така
достигна задната му стена. Почовърка с ножа долната дъска и я извади, под нея имаше
ниша. Там лежеше Дълъг пакет, увит в зебло. Максим го развърза. Както му обеща
Игор, вътре имаше пушка шестнадесети калибър. Максим пошари в нишата и намери
пълен патрондаш, няколко кутии барут, торбички сачми и бренекета, кутия капсули.
Провери пушката, отвори я, пъхна патрон в патронника. Затвори и въздъхна - все
пак така беше по-спокойно. Окачи я на стената. Пак огледа новото си жилище и излезе
навън, за да разтовари лодката.
Най-странно беше чувството за свобода, липсата на необходимост да прави или да
се грижи за нещо. Да, тук също имаше нужда от определени ангажименти, но това
беше съвсем различно. По- рано непрестанно му тежаха някакви неотложни дела -
отначало учението, сетне работата. Ту едно, ту друго, безкрайна поредица от грижи и
проблеми, които непрекъснато изискваха внимание, сили и време. Грижите не
изчезнаха и след като се запозна с хакерите - дори напротив, станаха повече. Загубата
на привичния начин на живот, опасността да бъде заловен от легионерите,
организирането на собствен бизнес... После оранжерията, заниманията с постоянните
магически практики — картография, съзерцание, спиране на вътрешния диалог,
ежедневните физически тренировки. Не можеше току-така да се откъсне от всичко това
и да го изхвърли от живота си.
И ето че сега предишната суета беше изчезнала. Не тя си беше отишла - той бе
избягал от нея. За пръв път Максим имаше възможността сам да се разпорежда с
времето си, да избира какво да прави. И ако го прави, то кога и как. Тази рекичка,
гората, скритата горска къща бяха от съвсем друг свят. Околната тишина беше толкова
дълбока, че не можеше да бъде нарушена от редките крясъци на птиците или плисъка
на реката.
Първите дни тишината го потискаше и свикналият с вечния градски шум Максим
чувстваше истински сензорен глад. Той дори пееше песни, викаше, но всичките му
старания не можеха ни най-малко да нарушат покоя, завладял този свят.
През първата седмица огледа близките околности. Не се отдалечаваше твърде, за
да не се загуби. Винаги вземаше пушката със себе си, за всеки случай. На около три
километра от къщата откри още една река, не много широка, но дълбока. До една
висока скала имаше голям тих вир. Щом го видя, Максим веднага помисли, че тук
може да лови риба - и веднага разбра, че някой вече е правил това преди него.
Отначало застана нащрек, но после се сети, че са хвърляли въдици предишните
обитатели на къщата.
Риболовът наистина си заслужаваше. В навеса до къщата намери две стари
бамбукови въдици, а влакно и кукички си носеше. Не успя да намери червеи, наложи
се да хвърля на тесто. Отначало кълвеше слабо, улови само две дребни рибки. После се
досети, разряза едната на малки парченца и се опита да лови на тях. Тутакси всичко се
промени, след няколко минути измъкна великолепна пъстърва.
Оттогава ходеше на риболов всеки ден. Това му помагаше да икономисва
продукти, пък и беше интересно. Покоят наоколо постепенно проникваше в съзнанието
му. Все по-често си спомняше разговора с Игор за единението с природата и разбираше
колко е бил прав. Тук, в глухата тайга, човек ставаше част от нея. По-точно, опитваше
се да бъде такъв, стремеше се към това. Докато гледаше реката и пламтящия залез, той
сякаш се учеше да обича този свят, да вижда красотата му.
Думите на Игор за черупката, в която беше живял, вече не му изглеждаха
метафора.
Първите седмици просто си почиваше - от всичко, даже от магията. Ако по-рано
мъчително опитваше да се ориентира в тънкостите на магическите конструкции, тук
знанието идваше от само себе си. То просто се появяваше в съзнанието и поставяше
всичко на мястото му. Така беше и с „магическите занимания" - Максим неочаквано
разбра, че няма смисъл да се насилва с жесток режим и да се принуждава да върши
каквото и да било. Щом не искаш да съзерцаваш - не съзерцавай, дай си почивка! Ако
всекидневните тренировки са ти втръснали - почини си! Изчакай тялото само да поиска
натоварвания. Периодите на покой са също толкова важни, както и периодите на
активност.
Осъзнаването на тази проста истина му донесе множество приятни мигове.
Режимът се разпадна и изчезна. Той правеше каквото си иска и когато си иска.
Можеше няколко дни поред усърдно да реже дърва със старата бензинова резачка, или
пък просто да лежи на тревата, да скача по камъните и да се разхожда между
дърветата. После дойде време, когато отново се върна към съзерцанието - не защото
беше необходимо, а понеже така му се прииска. Съзерцаваше водата, гората и
склоновете на хълмовете. Съзерцаваше камъните. Буквално се изпълваше с тишината и
покоя, понякога му се налагаше съзнателно да възстановява вътрешния си диалог,
защото тишината в съзнанието му направо го плашеше, от време на време чувстваше
дори световъртеж и гадене.
Но скоро свикна с тази вътрешна тишина и тя започна да му доставя удоволствие.
Тишината не означаваше пълно изключване на мислите — по-скоро беше по-приятно
да забравиш всичко. Това чувство беше вече познато на Максим от веригите с
Пасианса на Медичите.
Ала сега тишината дойде сама.
Изминаха повече от два месеца, преди за пръв път да почувства скука. Отдавна
беше пребродил надлъж и нашир околностите, нарязаните дърва вече не се побираха
под навеса. Риболовът постепенно загуби очарованието си, като се превърна просто в
начин за добиване на храна.
Максим дори се уплаши, когато почувства, че вълшебството на това място
постепенно изчезва. Все по-често в съзнанието му започнаха да се мяркат мисли за
дома. Появяваше се и страх - той разбираше, че ще му се наложи още дълго да живее в
тази къща. Сега беше краят на юли чакаха го август, есента, зимата. А и почти цялата
пролет.
Доколкото можеше, прогонваше тези мисли. Измисляше си нови занимания -
направи ремонт на къщата, изработи странен музикален инструмент от празни бутилки
и консервни кутии. После наблегна на физическата подготовка - тренираше до
припадък. Всекидневното бягане стана за него също толкова необходимо, както
храната и въздухът. Не забравяше магическите практики, но в душата му така и не
настъпи покой. Все по-често се замисляше дали постъпи правилно, като свърза живота
си с хакерите, и дали това не беше най-голямата грешка в живота му. Заради тях изгуби
обичайния си начин на живот, а сега се намираше в тази жалка горска къщичка. Да,
светът им е пълен с тайни, с тях е интересно. Но дали си струва? И нямаше ли да е по-
добре да си живее спокойно, както всички други хора?
Това беше едната страна на медала. Но винаги изникваше и другата. Максим си
спомняше колко много неща узна напоследък, размишляваше за света на
съновиденията. Освен това — мислеше за Океана. Ако не бяха хакерите, никога
нямаше да я срещне.
Най-много го учудваше лекотата, с която се променяха възгледите му за света.
Само допреди минута се радваше на онова, което му се случваше, а после отново го
измъчваше тъга, искаше му се да седне в лодката и да замине. Сто и двадесет
километра надолу по реката, там ще изостави лодката, още тридесет километра - и ще
се озове сред хора. Тогава всичко ще приключи.
Изминаваха няколко минути и Максим отново се ужасяваше от мислите си — как
можеше да му хрумнат такива неща?
Тази разхвърляност доведе до удивителен резултат. Максим престана сам да вярва
на себе си. Окончателно се убеди в това, че нашите желания, мисли и емоции се
определят най-вече от точката на сглобяване. Когато тя се премести, премества се и
съзнанието ни, и възгледите ни за нещата. Най-добрият начин да мислиш е да не
мислиш изобщо, именно така казва учителят на Кастанеда. Сега Максим беше
принуден да се съгласи.

В края на август и през първата половина на септември валяха дъждове, сутрин

започна да се усеща студ. Чувстваше се приближаването на зимата. В началото на
октомври земята се покри със сняг. Той почти престана да излиза от къщата.
Разбираше, че топлината ще се завърне след не по- малко от пет месеца, но това не
будеше у него особени емоции. Постепенно, много бавно, в душата му настъпваше
покой - не поради някакви логични разсъждения, а просто се случваше. Струваше му
се, че дори започва да долавя разлика между отделните видове покой. Например,
когато пристигна, в началото го изненада тишината, царуваща в този свят. Тя буквално
го погълна, натрапи му своето безмълвие. Но това бе тишината на мястото. Сегашната
беше различна, сякаш принадлежеше на... други измерения? Нищо не можеше да я
наруши - нито припукването на цепениците в печката, нито воят на вятъра зад
стъклата, покрити с дантели от скреж и лед. Тази тишина просто дойде и остана.
Максим посрещна Нова година цели четири пъти. Отначало по местно време,
после по новосибирско. Знаеше, че тогава в Кленовск вдигат чаши. Третия път
посрещна празника по московско време, заедно с ростовчаните. И накрая, четвърти път
- по киевско. Съжаляваше, че не може да позвъни на родителите си. Не се беше сетил
поне да напише писмо и да го остави на Океана, за да го пусне преди Нова година. Но
умните мисли винаги идват твърде късно...
Отбеляза Нова година е вино от сини боровинки, собствено производство, беше
събирал плодовете през есента специално за този случай. Гордееше се с напитката и
съжаляваше, че няма кого да почерпи.
Все пак поздрави родителите си, като ги намери в съновидение. Оказа се доста
трудно, но се справи. Не знаеше дали те ще си спомнят тази среща, но и не беше
толкова важно. Повече не потърси никого, защото помнеше забраната на Борис. Сега
това не му изглеждаше глупаво или жестоко — чувстваше колко много са му дали тези
месеци самота. Беше станал друг човек, възгледите му за много неща се промениха
кардинално. В душата му се беше възцарил покой. Чувстваше, че се е приближил
много повече до околния свят. Черупката, за която говореше Игор, дори и да не се беше
строшила окончателно, навярно вече бе доста изтъняла.
В началото на февруари прекрати практикуването на съзерцание. Това се случи
след едно приключение, което запомни. Беше късна вечер и той съзерцаваше парче
захар, поставено върху изправена патронна гилза. Всичко вървеше много добре. Но в
един момент се случи нещо, което наистина го изплаши: внезапно почувства, че някой
се намира в къщата. Усещането беше съвсем осезателно, физическо - той скочи и
грабна пушката от стената. После замря, като се вслушваше в шумовете отвън.
Веднага разбра, че онова не е човек. Около къщата ходеше нещо наистина огромно
и движението му караше стомаха на Максим да се свива. Ето, съществото спря до
входната врата, после се опита да влезе. Той чак сега се досети, че вратата е затворена
само с обикновена кукичка. Ако не беше тя, вече щеше да е отворено. Неизвестният
гост дръпна вратата, сетне по-силно, нещо изпука. Максим насочи пушката, защото
разбра, че кукичката няма да издържи още един опит.
За негово щастие такъв не последва. Той почувства, че съществото е отишло при
прозореца. Ръцете му леко трепереха, стомахът му все така се стягаше - изглежда,
реагираше на всяко движение отвън.
В един момент разбра, че съществото се е залепило за прозореца и го гледа, но сам
нищо не можеше да види - там беше плътен мрак. После то се отдалечи от прозореца и
на два пъти бавно обиколи къщата. Застанал в средата на стаята, Максим се извръщаше
по посока на движението му с насочена пушка. После от тавана се посипа прахоляк,
той почувства, че съществото се е изкачило на покрива. Отново се чу пукот, дъските на
тавана се разтресоха. Печката задимя, сякаш някой бе запушил комина. Невидимата
тежест се стовари върху цялата къща, пукаха дори гредите на стените, сякаш бяха
стиснати в пипала на невидим октопод.
И внезапно всичко изчезна - пукотът спря, печката спря да пуши.
Краката не го държаха, той тежко се отпусна върху скамейката. Целият трепереше.
Остави пушката върху коленете си и прокара длан по черното дуло. Ръката му се
тресеше.
Тази нощ не можа да заспи, защото всеки миг очакваше завръщането на звяра. Но
той вече не се появи. Максим се реши да излезе чак когато окончателно разсъмна.
Първото, което го порази, беше липсата на каквито и да било следи. Вечерта беше
валял сняг, нощният гост не можеше да не остави дири след себе си. Но такива нямаше.
Снегът върху покрива също беше недокоснат.
Това обясняваше много неща.
Съдейки по всичко, го беше посетил така нареченият „съюзник" — едно от
съществата в магическия свят. Това обясняваше и присвиването на стомаха, и липсата
на следи.
След като размисли, Максим реши да прекрати временно практиката на
съзерцание, защото свърза появата на „съюзника" именно с нея. Съзерцанието спира
вътрешния диалог и премества сглобната точка, което на свой ред позволява околният
свят да бъде възприеман по друг начин. Именно там се намират „съюзниците". Засега
не искаше да среща отново своя. Вярно, казват, че с времето те стават помощници на
мага. Но по-добре беше да отложи този момент.
Веднъж Максим бе разговарял с Рада за техниката на безопасност, която трябва да
спазва един маг. Според нея необмислените действия могат да доведат дори до фатален
край. Затова магът трябва да си дава сметка за онова, което върши. И ако някои от
неговите манипулации са предизвикали преместване на сглобната точка с последващи
неприятни ефекти, най-правилното в тази ситуация е по-бързо да я върне на мястото й.
За целта е необходимо да стане съвсем обикновен човек за определен период от време.
А именно: напълно да забрави за каквито и да било магически практики и да се
съсредоточи върху най-обикновени занимания. Според Рада магическите практики
често увреждат енергийната обвивка на човека и само стабилизирането на сглобната
точка в обичайното й по-ложение може да поправи нещата.
И затова той изцяло се отдаде на битови проблеми. Подреди къщата, захвана се с
кулинария. Пееше си с цяло гърло. Това помогна. Повече не видя „съюзника", ако това
наистина беше той.
Пролетта връхлетя със силна буря. Зад прозорците виеше такъв вятър, че хижата
потрепваше. Максим възприемаше бурята със спокойствие, което вече му беше станало
навик. Дори му харесваше виелицата - все пак някакво разнообразие.
Последните дни на зимата му донесоха още едно развлечение. Всичко започна с
опита да се избави от автоматизма на движенията. Някъде беше чел, че повечето от
обичайните си действия извършваме с минимална степен на съзнание. На маговете се
препоръчваше да се избавят от този автоматизъм, да прехвърлят всичките си действия
в сферата на съзнанието. След като помисли, Максим реши, че това е достойна замяна
на съзерцанието.
Най-сложно се оказа да помни собственото си желание да се избави от
автоматизма. Отначало си спомняше за това по няколко пъти на ден, сетне все по-
често. Постепенно новото забавление го обзе изцяло, като се оказа не само интересно,
но и му позволяваше да убива времето.
По резултатите от първия ден той стигна до извода, че всички действия трябва да
се изпълняват много старателно и с огромен интерес. Това позволяваше вниманието да
се концентрира върху тях, а най-удивителното откритие беше, че тази практика
спираше вътрешния диалог не по-зле от съзерцанието. Когато вниманието беше
приковано към това, с което се занимаваше в определен момент, за мислите просто не
оставаше място.
Доставяше му истинско удоволствие да следи действията си. Ето, налива чай в
голямото алуминиево канче - отначало запарката, после врялата вода. Сега взема
лъжичката - ръката бавно се протяга към нея, вниманието изцяло е съсредоточено
върху това действие. Улавя лъжичката, гребва захар. Сипва в чашката, още една...
Старателно разбърква. Може да го прави по часовниковата стрелка или пък обратно.
Главното е цялото внимание да бъде приковано в този процес. Максим разбра, че
получава удоволствие от тази практика. Най-любопитното беше, че тя му позволяваше
изцяло да се потопява в текущия момент, да бъде тук и сега, а не мислите му да витаят
някъде далече.
Седмиците минаваха. Той продължаваше да усвоява тънкостите на използваната от
него техника, вече се беше научил практически постоянно да се намира в текущия
момент. Нещо повече, изобщо не му се искаше да се завръща в предишното си
състояние. Просто му харесваше новият начин на възприемане, изпитваше странно
чувство за битие. Усещаше в себе си сила и увереност, тялото му се наля с непривична
тежест. Или пък може би не беше тежест - засега не можеше да намери точната дума, за
да опише новото си състояние. Това беше странна хармония с околния свят и той
чувстваше, че е вплетен в момента и в пространството. Движенията му станаха плавни,
което напомняше медитация чрез раздвижване. Може би тя наистина беше налице, но
Максим не изпитваше желание да класифицира новото си състояние.
А това състояние му носеше все нови открития. Преди всичко с учудване откри, че
може практически мигновено да снема информация от околните предмети. Просто
гледаше нещо и в тила му се появяваше странно пулсиращо усещаше. Миг по-късно се
появяваше знанието. Невина ги успяваше да постигне това, но когато се получаваше,
изпадаше във възторг. Най-странно се оказа обстоятелството, че предметите пазеха
информация за предишните си собственици. Сега Максим със сигурност знаеше, че
Рада само веднъж или на два пъти е докоснала пушката. А Роман я беше носил доста
време. Също и още някой - Максим не го познаваше по име, но чувстваше, че е младеж
на около двадесет и пет годишна възраст. И беше сигурен, че при среща веднага ще го
познае.
Рада не беше харесвала и алуминиевото канче, а бе предпочитала да използва
малката керамична чашка със счупена дръжка. Борис беше счупил дръжката, когато я
бе изпуснал — Максим дори се усмихна, щом разбра това. Вещите пазеха спомена за
хората. Това най-много напомняше миризма, но изпълнена с конкретна информация.
Трудности се появяваха само при опита това знание да се облече в думи.
Той не знаеше колко е достоверна тази информация.
Или знаеше? Тук в играта влизаха привичните човешки стереотипи. Разумът се
съпротивляваше с всички сили и се опитваше да докаже несъстоятелността на всички
тези предположения, Максим беше готов да се съгласи с неговите доводи. В същото
време съществуваше и друга част от неговото „аз". Тя наблюдаваше с насмешка
опитите на разума да залази властта си. Тази част нямаше нужда от доказателства,
защото просто знаеше кое какво е.
Състоянието на битието се стори на Максим твърде перспективно, той чувстваше
неговия огромен потенциал. Понякога му се струваше, че във всеки момент реалният
свят и този на съновиденията ще се слеят в едно цяло — толкова призрачна му се
струваше границата меясду тях. Въпреки това се сдържаше, защото помнеше
посещението на „съюзника", а и по принцип предпочиташе да се движи постепенно
напред. Нещо му подсказваше, че през тези месеци и без това е преизпълнил с лихвите
нормата си.
Впрочем, не всичко вървеше гладко. След началото на работата върху състоянието
на битието Максим с удивление откри, че съновиденията му изчезнаха. Това стана
рязко, изведнъж и всички опити да ги върне не дадоха резултат. Реши, че е следствие от
новата му практика. В реала тя изискваше толкова внимание, че за съновиденията
просто не оставаше. Той се изправи пред необходимостта от избор: да продължи
търсенията си в реала или да ги изостави и да се върне към съновиденията. Но работата
върху състоянието на битието изглеждаше толкова обещаваща, че реши временно да
пожертва съновиденията. Просто знаеше, че винаги може да се върне към тях.
През април стана доста топло. Ромоляха пролетните ручеи, Максим прекарваше все
повече време на открито. Знаеше, че само след месец ще си е у дома, но това вече не
предизвикваше особени емоции. Ако трябваше, можеше да остане тук и още една
година. Честно казано, беше му безразлично дали ще се прибере, или ще остане тук,
защото и двете възможности обещаваха приятни изживявания. Вкъщи го чакаха
Океана, цветята. Ако пък останеше тук още година, щеше да получи възможност
спокойно да провежда магическите си изследвания.
Именно затова чакаше месец май със спокойна душа.
Тогава се завърнаха и съновиденията. Нищо конкретно не извърши за това, дори не
прекрати практиката за пребиваване в текущия момент. Всъщност и самата практика не
можеше да се нарече така, защото този нов начин за осъзнаване стана нещо обикновено
и замени стария. Сега Максим не разбираше как е могъл да живее по-рано, разкъсван от
стотици глупави мисли. Дори не глупави, а просто безполезни, сега беше сигурен.
Бавно, стъпка по стъпка, той влизаше в новия способ за познание, при който навикът да
мислиш се оказваше излишен. Знанието какво и как трябва да се върши само се
появяваше в съзнанието. Най-трудно беше да не му се съпротивлява, да не му пречи.
Много често навикът да мисли вземаше своето, Максим постъпваше така, както
смяташе за необходимо, а не както му подсказваше знанието, появило се сякаш от
нищото. И резултатът се оказваше не особено сполучлив. Винаги късно разбираше, че
би трябвало да следва интуицията си.
Скоро времето стана съвсем топло, той все обикаляше гората и се стараеше да бъде
част от околния свят. В някои моменти почти физически усещаше нишките, които го
свързваха с него - и това беше много странно и приятно. Чувството за хармония и за
единение със света беше удивително. Максим забеляза, че дори животните и птиците
вече се страхуваха по-малко, когато го срещнат. Впрочем, разумът и тук даваше лесно
обяснение: може би просто бяха свикнали с него.
В началото на май той срещна Борис в съновидение. По-точно Борис сам го
потърси.
— Аха, ето къде си - каза той, след като се появи неочаквано.
В този сън Максим вървеше по улиците на непознат град.
— Привет! Радвам се да те видя.
— Е, не ти ли доскуча одисеята в тайгата?
Максим сви рамене:
— Не. Дори ми харесва. Има време да се помисли за всичко.
— Растеш! - похвали го Борис. - Но от всичко хубаво по малко, да има и за после.
В неделя за теб ще дойде вертолет. Приготви си нещата, не забравяй лодката. И
пооправи къщата, след две недели ще дойде нов заселник.
— Кой, ако не е тайна? - полюбопитства Максим.
— Костя. На него също ще му е полезно да прекара една година там.
Максим се усмихна. Харесваше Костя.
— Добре, ще подготвя всичко, но продукти почти не останаха.
— Ще докарат - успокои го Борис. - Ще пренесеш всичко в къщата, но се постарай
да не се бавиш! Пилотът има работа и няма да чака дълго.
Очите на Борис сияеха. Максим така и не разбра дали се шегува, или говори
сериозно.
— Само пилотът ли ще бъде? - попита го.
— Да. Казва се Сергей, лети на Ми-2 — симпатично малко вертолетче. Ще те
остави в Багдарин, там ще те посрещне Игор. Ще долети някъде по обяд, затова се
приготви предварително, за да не се туткате. Премести багажа по-близо до площадката
за кацане.
— Разбрах всичко, благодаря.
— Тогава до неделя — Борис стисна ръката му. - Ще се срещнем в Улан-Уде.
— Довиясдане.
Борис изчезна.
Максим остана сам.
Направи няколко крачки и се събуди.
Сутринта в петък започна подготовката за отпътуването. Подреди къщата, сложи в
раницата само част от вещите си, а другите реши да ги остави. За последен път отиде на
риба, като с тъга съзнаваше, че вече никога няма да дойде тук. Или ще дойде? Нищо не
му пречеше да го направи сам, когато няма да присъства друг.
Реши да отложи последните си приготовление за неделя сутринта. До обяд щеше
да опакова всичко и да го пренесе до площадката на стотина метра от къщата. Всичко
показваше, че вертолетът ще се приземи именно там.
В събота сутринта извади навън и разгъна лодката - искаше да види дали всичко с
нея е наред след зимуването. Убеди се, че няма неизправности, отново я нави и върза.
Помисли, че не би било зле да я сложи в чувал - и точно тогава в далечината се чу тихо
бръмчене. Вслуша се. Да, беше вертолет. Значи бяха дошли по-рано!
Оказа се Ми-8.
 Максим неуверено спря, пусна раницата на земята. Борис беше казал изрично, че
ще бъде Ми- 2. Може би не идваха за него?
Вертолетът намали скоростта, явно готвейки се за кацане. Максим го гледаше
внимателно - и внезапно усети страх. Или не страх, сам не знаеше как да нарече
появилото се чувство. Беше онова безмълвно знание, на което в последно време се
беше научил да вярва.
И сега той изведнъж разбра: във вертолета има врагове.
Машината вече захождаше за кацане. Нещата явно вървяха на зле. Максим
погледна вратата на къщата, без да знае как да постъпи. Пушката беше опакована и
скрита - можеше и да успее да я извади от нишата й, но тогава със сигурност нямаше да
успее да излезе навън.
Можеше и просто да побегне. Ами ако е сбъркал в предчувствията си?
Не беше сбъркал. Вертолетът застина над площадката и внимателно докосна
земята. Вратата се отвори и един след друг навън започнаха да изскачат
широкоплещести здравеняци в маскировъчни униформи.
Максим побягна.

Четвърта глава
ЛОВ НА ХАКЕР
Дагс смяташе изминалата година за неуспешна. Сегашната също не му носеше кой
знае каква радост - почти всеки ден идваха тревожни съобщения. Той намръщено
четеше донесенията. Не го вълнуваше икономиката, нито плахите опити на Русия да
възстанови предишните си позиции. Безпокоеше го друго - променяха се хората.
Младежите отново започваха да ценят образованието, което само по себе си го
докарваше до ярост. Нали уж дадоха всичко на тези изроди: бира, сандвичи... Можеха
да се забавляват под пресипналите вопли на рала. Или да се друсат с наркотици. Какво
друго им трябваше, за да се чувстват щастливи?
Беше допуснал поражение. Засега това не личеше достатъчно ясно, но Дагс добре
чувстваше ситуацията и разбираше, че по-нататък тя може само да се влошава.
Проблеми имаше и на магическия фронт. Хакерите все така не се появяваха
никъде, но това не го успокояваше. Щом врагът се криеше, значи подготвя нещо.
Яна се беше представила добре на новата си длъжност, но те се оказаха прекалено
труден проблем и за нея. Фактически не беше постигнала нищо срещу тях през
изминалата година.
А самите хакери явно не дремеха. Материалите, които бяха попаднали при тях
заради провала на Крамер, дадоха резултат - Легионът претърпя ред крупни неуспехи.
Например историята с онова невзрачно военно заводче — ако легионерите бяха успели
да го завладеят и съсипят, цялата военна авиация на Русия за дълги години щеше да
остане без двигатели. Но информацията за тази операция попадна в тайните служби и
всичко рухна. Това беше само един пример, но такива имаше десетки. Когато си ги
припомняше, Дагс искрено съжаляваше за смъртта на Крамер - уви, Слай му беше
попречил лично да удави този негодник.
Дагс тъкмо четеше отчета за ситуацията в нефтената промишленост, когато
секретарят съобщи за Яна.
— Да влезе! - мрачно нареди Дагс.
После въздъхна и скри книжата в папката. Може би поне сега щеше да има добри
новини?
— Добър ден, Владетелю - поздрави Яна, влизайки в кабинета.
 —Здравей — отвърна Дагс. - Какво има?
Яна леко се намръщи, не й хареса неприветливият му тон. Въпреки това се опита
да скрие недоволството си.
— Струва ми се, че имаме шанс да заловим един от хакерите - каза тя.
— Наистина ли? — Дагс я погледна с мрачна насмешка. - Е, разказвай...
— Ще позволите ли да седна?
—Седни и разказвай!
Очите й блеснаха от яд, но тя и сега се сдържа.
— Хакерите имат няколко места, където изпращат новаците за около година.
Чувала съм за пещера в Алтай и хижа някъде в Забайкалието. Хакерът прекарва година
в самота, после се завръща. Вече няколко години се опитвам да открия тези места.
Засега нищо не мога да кажа за пещерата. Но мисля, че намерих къщата.
— Мислиш или я намери?
— Може би това е мястото — отговори Яна с твърд тон. - Зная, че при къщата
всяка пролет каца вертолет. Започнахме да събираме информация за всички
авиационни предприятия, за пилотите в региона. Накрая изяснихме някои неща — Яна
се усмихна доволно. - Сега имам всички данни. Зная името на пилота, къде и кога ще
лети. Деветдесет процента е сигурно, че вертолетът ще отиде именно за хакер. Остава
да решим как да използваме тази информация.
Дагс се замисли. Седя няколко минути с притворени очи, сетне отново я погледна.
— Имаш ли план? - попита той.
— Разбира се. Два варианта: можем просто да отидем там и да заловим хакера, или
пък да му позволим да се завърне. Да го проследим - може би тогава ще ни изведе на
по-едър дивеч. Изборът е наш.
— Кажи го по-простичко: искаш да прехвърлиш отговорността върху мен -
измърмори Дагс.
Яна се усмихна:
— Просто искам да зная вашето мнение, Владетелю. Колкото до мен, предпочитам
първия вариант.
— Защо?
— Той е по-сигурен. Много пъти сме следили хакерите, но винаги успяваха да ни
се изплъзнат. Те забелязват, когато някой ги следи.
Дагс отново се замисли, докато тихо барабанеше с пръсти по бюрото.
— Действайте! Макар че... - той разтърка врата си. - И аз ще дойда с вас. Надявам
се, че не възразяваш?
— За мен това е чест.
—Кога искате да тръгнете?
— Утре - отговори Яна.

Веднага забелязаха бягството му. Чуха се викове, разнесоха се автоматни откоси.

Над главата му извистяха куршуми. Максим неволно се приведе. После разбра: само го
плашат, трябва им жив. Обърна се за миг - и видя снайпериста.
Опитен снайперист. Отдалечил се встрани от вертолета, беше застанал на коляно.
Дулото на карабината бавно се движеше, напипвайки целта.
Двадесетте метра до гората ги пробяга, хаотично скачайки наляво-надясно. През
това време снайперистът успя да стреля три пъти. Първият куршум се плъзна по
бедрото му. Вторият засегна коляното — Максим извика, но не спря. Третият проби
левия му крачол и пръсна парченца от камъка пред него. Ето я и спасителната гора.
Докато отчаяно криволичеше между дърветата, той с тила си чувстваше бодливия
поглед на снайпериста. Още малко, зад онези храсти. Край, избяга!
 Снайперистът вече не стреляше, явно го беше изгубил. Но Максим разбираше, че
това е само началото. Погледна ранения си десен крак, върху панталона вече се
разстилаше кърваво петно. Но не го болеше, пък и нямаше време да огледа раната. Ето
защо, щом чу бръмченето на вертолета, отново хукна. Стреляха право пред него -
куршумите дупчеха земята, цепеха трески от стволовете на дърветата. Той се хвърли
наляво в опит да се скрие сред гъсталаците, огледа се - зад него между дърветата вече
се мяркаха силуетите на преследвачите.
Ако не беше вертолетът, отдавна щеше да се е скрил. Но проклетата машина
ревеше и смилаше въздуха с витлото си, неотстъпно висеше над него и не му оставяше
никакъв шанс за спасение. Не можеше да се измъкне. Действията на преследвачите му
явно се координираха от вертолета и Максим разбра, че го притискат към брега, където
беше ловил риба. Преливащата от дъждовете река беше непреодолима преграда и
хората във вертолета много добре разбираха това. Той също го разбираше - погледна
вертолета и отново зави наляво с надеждата да излезе от капана. Мигом куршуми
отново удариха земята отпред. Неволно забави крачка.
После се реши и отчаяно побягна под смъртоносния оловен дъжд.
На всяка цена го искаха жив. Автоматчикът веднага прекрати стрелбата и Максим
с надежда се спусна напред. Наистина можеше да им се изплъзне. Очевадно и във
вертолета разбраха това, машината зави, изпревари го и увисна над дърветата на
стотина метра пред него. Максим се взря и забави крачка. Бяха го надхитрили.
От вертолета бързо се спускаха двама автоматчици и му отрязваха единствения
път за бягство. След като осъзна, че не може да се промуши между тях, той побягна
към реката. Друг път просто нямаше.
Мътната вода, носеща боклуци и корени, внушаваше ужас. Един поглед беше
достатъчен, за да разбере, че не може да се прехвърли на другия бряг. Максим спря.
Вертолетът увисна малко встрани, стрелецът на вратата го държеше на мушка. Той се
огледа, видя бързащите насам преследвачи, обърна се и влезе във водата.
Стремителното течение го подхвана и понесе, като всеки миг заплашваше да го разбие
в камъните. За миг изплува и глътна въздух. Като насън видя висящия в небето
вертолет, обърканото лице на преследвача, изтичал на брега. И отново се гмурна.
Не мислеше, че ще успее да се скрие. Водата го мяташе във всички посоки. На два-
три пъти болезнено се удари в подводни камъни. За миг с усилие излезе на
повърхността, но веднага отново полетя в дълбочината, повлечен от някакво коренище.
Опита да се освободи, но не успя. Чувствайки, че губи контрол върху себе си, с всички
сили се устреми нагоре. Почувства как ризата му се къса — и ето я спасителната глътка
въздух.
Дишайки тежко, Максим се огледа. Вертолетът беше съвсем наблизо. Нищо не му
оставаше, освен пак да се гмурне.
Когато изплува за пореден път, не видя вертолета. Известно време плуваше по
течението, после се опита да изпълзи на брега, защото разбираше, че не може дълго да
издържи така. Първият опит да излезе завърши е неуспех. Замръзналите му ръце се
плъзнаха по камъните, водовъртежът го понесе отново. При втория му провървя повече
- показа се по-тих участък зад огромна канара. Водата връхлиташе върху предната част
на скалата, кипеше сред парцали пяна. Максим се устреми към спокойното
пространство отзад, приготви се за неизбежния сблъсък с камъните. Удар, втори и ето
че вече с труд се катереше по брега.
Беше много студено. В маратонките жвакаше вода, наблизо нещо шумеше. Не
реката, нещо друго. Вертолетът. Трябваше да се скрие. И той побягна. Падна в някакви
храсти. Вертолетът бавно премина над реката, като го оглуши с протяжния си рев.
Максим се залепи към земята. Грохотът се отдалечи и почти затихна. После се върна -
вертолетът премина обратно, направи кръг и отново провери течението на реката.
 Максим лежеше, притиснал се в земята, и мислеше, че тук рано или късно ще го
намерят. Ще огледат целия бряг и ще го намерят. Не трябваше да излиза тук, по-добре
щеше да е на другия бряг. Но беше късно за връщане. Добре, че въобще успя да
изпълзи.
Той се заслуша. Едва-едва се чуваше бръмченето на двигателя. Седна, запретна
десния си крачол, огледа коляното — нищо сериозно, куршумът беше откъснал парче
кожа, синините и драскотините не влизаха в сметката. Надигна се и побягна навътре в
гората.
Тичането донякъде го затопли. Не знаеше колко е пробягал - километър или по-
малко. Спря и рухна на земята. Известно време лежа, дишайки тежко и загледан в
изумително синьото небе, обградено от короните на дърветата. След като се посъвзе,
седна и събу маратонките. Изля водата от тях, изстиска чорапите. Обу се отново.
Вертолетът все така кръжеше някъде наблизо, но Максим вече не се плашеше - бяха го
загубили. Сега просто трябваше да се отдалечи от това място.
Едва след час си позволи нова почивка. Поседя петнадесет минути, сетне отново
тръгна, като се ориентираше по слънцето. Ако сметките му бяха точни, скоро трябваше
да излезе при онази река, по която беше пристигнал миналата година.
Така и стана, към обяд долови отблясъци на вода. Приближи се - да, реката. Също
по- пълноводна от обикновено, но именно тя. Ако тръгне нагоре по течението, ще
излезе на плитчината, която водеше към къщата. А ако тръгне надолу... Не знаеше
накъде да поеме. Или осемдесет километра нагоре до селището, където живее Игор,
или сто и двадесет надолу по течението, после още тридесет през гората. Надолу може
и да намери нещо, на което да плава. Нагоре ще трябва да върви пеш.
Отговорът дойде от само себе си: чисто и просто да се отдалечи от това опасно
място и да изчака. После да намери Борис в съновидение и да му разкаже всичко.
Реши да върви надолу по течението; всичко сочеше, че този маршрут е най-
безопасен. Там никой нямаше да го търси.
Вървя повече от час и половина, докато се натъкна на няколко паднали дървета,
които образуваха естествено укритие. Помисли, че тук не могат да го видят дори от
вертолета. Изтощеното му тяло искаше почивка и той не можеше да му откаже. Спа
няколко часа, легнал върху купчина трева и клонки. Не допускаше, че ще заспи; чак
когато отвори очи, разбра, че вече е пет следобед. Вслуша се - тишина. Чуваше се само
тихото плискане на реката.
Беше ожаднял. Спусна се към реката, гребна вода и се напи. Не го безпокоеше
това, че водата е мръсна. Върна се под дърветата и помисли, че не би било зле да си
направи заслон. Или не си заслужаваше да се занимава с глупости?
Не му се налояси да строи заслон.
Зад гърба му изпращя клонка. Максим рязко се обърна - тъкмо навреме, за да види
приклада, който се стоварваше върху главата му.

Когато се свести, дочу, че някой говори наблизо. Отвори очи и веднага направи
гримаса от болката в устата — изглежда, челюстта му беше счупена. Опипа зъбите си с
език, помръдна устни. Болеше, но май всичко беше цяло. Обърна леко глава и погледна
онзи, който говореше. Трепна, когато видя вече познатия му снайперист. На около
тридесет години, сух и жилест. Във военна маскировъчна униформа. Седеше върху
дънер и разговаряше е някого по радиостанцията. В лявата ръка — снайперистка
карабина. Повече от сериозен противник.
Едва сега Максим почувства, че ръцете му са оковани с белезници зад гърба.
Помръдна - и срещна погледа на снайпериста. Той прибра радиостанцията в джоба си,
без да бърза, извади цигара, запали. Мълчаливо предложи на Максим, който поклати
глава. Снайперистът прибра цигарите и дълбоко пое дим. Отново погледна Максим.
 — Караш ме да тичам, братле! Трябваше да те застрелям до къщата, щях да си
имам по-малко грижи.
— Защо не ме застреля? - полюбопитства Максим, докато се настаняваше по-
удобно.
— Това казвам, че трябваше... - Снайперистът небрежно тръсна пепелта и помълча
малко. - Ставай, трябва да вървим! Чакат ни.
— Ами ако не тръгна?
— Какъв е смисълът? Ако искаш, мога да повикам „вертушката". Ще докара две
момчета, а те вече ще те накарат. Решавай сам... - Той демонстративно пусна облак
дим.
Прав беше. Максим поседя известно време, докато размишляваше как да постъпи.
После тежко се изправи на крака. Уж случайно погледна противника си и помисли, че
има шанс. Ако се приближи само на още половин метър...
— Не си го и помисляй! - предупреди го снайперистът. - Имай предвид, че вече
няма да те предупреждавам. Ще прострелям коляното ти, а после се оправяй както
можеш. По-добре тръгвай!
— Къде?
— Там - хвърли цигарата и му показа посоката. - Напред!
Така и вървяха - той на няколко крачки отпред, снайперистът след него, като от
време на време посочваше пътя. Максим не разбра веднага, че сверява посоката с
показанията на джипиес навигатор.
След около час излязоха на познатите му места. През цялото това време не се
появи никакъв шанс за бягство.
Ето я и къщата, а недалеч от нея беше кацнал вертолетът. До него стояха
автоматчиците и неколцина цивилни. Сред тях висока девойка. Максим се вгледа в нея
и трепна. Беше Яна.
— Не е хубаво така, младежо - каза застаналият до нея висок, слаб мъж и го
погледна студено. Очевидно този беше главният. - Губите времето на сериозни хора.
Максим мълчеше. Пък и какво можеше да каже?
— Как е името ти? - попита Яна.
— Сергей - отговори Максим. - Сергей Савченко.
— Къде са документите ти?
—Нямам. Кой носи документи в тайгата?
Това си беше чиста истина, всичките му документи
бяха останали у Игор. Той беше обяснил, че тук не му трябват, просто няма кому
да ги покажеш, но съвсем лесно може да се изгубят или намокрят.
— Тепърва ще си поговорим - бавно каза мъжът. — Да тръгваме!
Той се обърна и закрачи към вертолета.
Явно това беше Дагс, Максим чу как Яна го нарича „владетел". Това още повече
усложняваше ситуацията. Донякъде го успокояваше, че досега не го бяха познали,
очевидно заради мустаците и брадата. Беше намислил днес да се обръсне, но не успя.
Приготвиха се за по-малко от две минути, завлякоха Максим във вертолета и го
настаниха на седалката. Видя през илюминатора как двама от нападателите плиснаха
бензин върху къщата, после единият извади запалка. Лумналият пламък облиза
гредите. Максим се извърна, беше му жал да гледа.
Пътуването отне няколко часа. През цялото време Максим беше плътно охраняван.
Дори не му позволяваха да затваря очи — веднага следваше вик или тласък в хълбока.
Максим разбираше тази предпазливост, Дагс и хората му се бояха той да не изчезне.
Ако всичко не беше толкова сериозно, щеше само да се изсмее на това, че го смятат за
ловък хакер.
 Но не му беше до смях. Именно затова по време на целия път се опитваше да
отвори портал. Знаеше, че му е крайно необходимо, надяваше се. Дори се опита да
говори с Мрежата, молеше я - хайде, миличка, помагай! Измъкни ме оттук!
Кацнаха на голямо летище. Не изминаха и двадесет минути, а той вече седеше в
луксозното кресло на частен самолет. Самолетът летеше към Москва.
В салона, освен Максим, Дагс и Яна, имаше двама охранители. Останалите или не
се бяха качили, или седяха в другия салон. Не можеше да става и дума за бягство.
Дагс седеше насреща му и внимателно го изучаваше. Под погледа му Максим се
чувстваше неприятно. Яна мълчеше и само го поглеждаше с усмивка от време на
време.
Накрая Дагс попита:
— Нищо ли не искаш да ни кажеш?
— Тебе са те излъгали, шефе - отговори Максим. - Там няма злато.
— Злато? - лицето на Дагс трепна. - За какво говориш?
— Тоест? - Максим се престори, че не разбира нищо.
— Повтори това, което каза! - заповяда Дагс.
— Нищо не съм казал - Максим сведе глава. - И въобще, шефе, нищо не знам. Има
грешка.
— Само не се прави на глупак! - намеси се Яна. - Много добре знаем кой си.
— Сериозно? — Максим демонстративно се усмихна. - Ами тогава казвай, не се
притеснявай! Аз пък ще слушам.
Дагс погледна единия от охранителите, който мълчаливо се надигна и с пълен
размах удари Максим в корема. Той се преви надве, като се опитваше да си поеме
въздух. Дагс и Яна го изчакаха да се съвземе.
— Да опитаме пак! - ласкаво каза Яна. - Нека започнем с нещо лесно: какво
правеше в онази кьщурка?
— Бях на почивка - отвърна Максим и веднага се преви от нов удар.
Този път се съвземаше доста по-дълго. Въпреки това остана доволен от себе си.
Изглежда, беше успял да посее съмнение сред тях.
— Чакам — напомни Яна и го погледна от упор. — Повтарям въпроса: какво
правеше?
— Търсех злато - отговори Максим и се закашля. - Ама няма.
— Отдавна ли живееш там? — попита Яна.
Във въпроса имаше капан. Да каже, че е отскоро? Но личеше, че къщата е
обитавана дълго време, навярно бяха разбрали това. Лъжата трябваше да е много добре
пресметната.
— От лятото. И тогава, и през есента дупчих земята. Щом се размекна, пак почнах.
Ама няма нищо. Празно е.
— Тогава защо си стоял на онова място? - обади се Дагс. - Малко ли е златото
наоколо?
— А защо ми е малко? — подсмихна се Максим. — Исках много. Всички казват,
че там има злато. Затова и търсих.
— Какво знаеш за хакерите на сънища? - Дагс впи поглед в очите му.
— За кого? - учуди се Максим. — Ти какво, шефе? Аз никога не съм имал
компютър. От мотоциклети разбирам, от коли също. Но компютрите не са ми по сърце.
Дагс неприязнено сви устни.
— Име и фамилия? - попита той. - Бързо!
— Ама нали вече казах? - рече Максим. - Сергей Александрович Савченко. -
Живея в Багдарин, при леля ми. Там са и документите.
— Тогава защо бягаше от нас? - недоверчиво го погледна Дагс.
 — Че как да не бягам? — изсмя се Максим. — Изглеждаш ми печен, трябва да
разбереш. Отначало ви сметнах за ченгета, после за мутри. Сега пак се съмнявам: дали
си от ФСБ, или от друга такава кантора? По-добре с никого да не се срещам, щом е
така - изпръхтя той.
— Добре де - съгласи се Дагс. - Да речем, че казваш истината. Тогава обясни ни
следното: защо утре за теб трябва да дойде вертолет? Нали ти предстои цяло лято, стой
там и копай!
— Какъв вертолет, шефе? За какво приказваш?
— Ваня... - Дагс погледна охранителя, който пак се надигна.
Този път го би по-продължително и силно. Накрая се върна на мястото си и го
остави да се гърчи върху пода. Изминаха няколко минути. След като се убеди, че е
дошъл на себе си, охранителят го хвана за яката и го тръсна обратно в креслото.
— Та, какво за вертолета? — полюбопитства отново Дагс.
Максим мълчеше. Независимо от болката, добре разбираше, че е рано да се
предаде.
— Ти си знаеш - прошепна той, мръщейки се от болката в хълбока.
— Боя се, че не разбираш цялата сериозност на ситуацията — Дагс го гледаше
внимателно. - Лично на мен не ми трябваш. Разкажи ми какво знаеш и ще ти подаря
живота.
— Нямам какво да разказвам.
— Когато наближим Москва - рече Дагс, - ще се снижим и ще наредя на пилота да
намали скоростта. После ще отворя вратата и ще те изхвърля навън. Желанието ми да
сторя това се увеличава с всяка минута.
— Не ни трябват мълчаливци — обади се Яна. — Или ще ни разкажеш всичко, или
ще се учиш да летиш. Твоят живот е в собствените ти ръце.
Максим настръхна. Дълго седя с приведена глава, сетне унило погледна Дагс:
— Не мога... после те ще ме вкарат в асфалта.
— Няма защо да се страхуваш - увери го Дагс. - С нас си в пълна безопасност.
Нещо повече, ако не ме разочароваш, дори съм готов да ти намеря място в моя екип.
Това е голяма чест и носи много пари.
— Добре - кимна бавно Максим. - Ще разкажа... Вярно, че вертолетът ще дойде за
мен. Поточно, за златото... Изкопал съм почти единадесет килограма — пясък, бучки...
Там е много добро място, друго такова няма никъде. В града, в Улан-Уде, ще дам
златото на един човек. Не зная фамилията му, всички го наричат Василий Сергеевич.
Той винаги плаща и никога не мами. А в началото на юни отново ще се върна. Тоест,
исках да се върна, сега вече няма къде. Нали изгорихте къщата.
В очите на Дагс се мярна разочарование. Той погледна мрачно Яна, която сви
рамене и се извърна встрани.
— И къде живее твоят Василий Сергеевич? - попита Дагс.
— Не зная името на улицата, мога само да я покажа - с готовност отвърна Максим.
- Това е там, където има глава на постамент. На две минути от нея.
Беше видял на картичка в апартамента на Игор огромната глава на Ленин. После,
когато ходиха по магазините, забеляза този паметник и не се удържа от изкушението да
го разгледа отблизо. Сега това беше първото, което му хрумна.
Дагс погледна Яна:
— Там има ли глава?
— Има - кимна тя.
— Ваня, отведи го при момчетата! Нека засега поседи там.
В съседния салон трима охранители играеха карти, появата на пленника не
предизвика никакви емоции от тяхна страна.
 — Седни тук! — Този, който го водеше, го бутна върху една от седалките. — Ако
опиташ съпротива, ще съжаляваш.
Оставаше му само да се подчини. Настани се удобно, доколкото позволяваха
белезниците, и започна да наблюдава играта на охранителите, като размишляваше как
ли ще приключи за него този полет.
След като отведоха пленника, Дагс погледна мрачно Яна:
— Какво ще кажеш?
— Изглежда сбъркахме. Той няма отношение към хакерите.
— Ти сбърка - уточни Дагс.
— Така да бъде - миролюбиво призна Яна. - Случва се. Какво да правим с него?
— Той ме видя — бавно каза Дагс. - Чу как ме наричаш. Нямам нужда от такива
свидетели.
— Орлетата се учат да летят? - подсмихна се Яна.
— Не - поклати глава Дагс. - Отначало ще го изпратим обратно в Улан-Уде, нека
там разберат за онова злато. Такива неща трябва да се държат под контрол.
— Добре - сви рамене Яна. - Така да бъде.
Самолетът кацна в Домодедово, Максим разбра това от разговора на охранителите.
Смяташе, че ще го откарат някъде, но никой не бързаше да го извежда от самолета.
Измина около час, охранителите започнаха да нервничат.
— Кога ще дойде оня дръвник? - мрачно процеди един от тях. - Вече се стъмни.
Едва ли говореше за Дагс. Измина малко повече от половин час и Максим най-
сетне видя човека, когото чакаха толкова дълго. Оказа се дебел мъж на около
четиридесет години, оплешивяващ, в леко кожено яке и барета.
— Той ли е? - попита дебелият и кимна към Максим.
— Да — отговори един от охранителите.
— Заведете го в първи салон!
Нареждането беше към неговите хора, застанали зад гърба му. Бяха трима
цивилни, новите му пазачи.
В първи салон го настаниха на мястото, където доскоро беше Дагс. Дебелият седна
насреща

— Свалете му белезниците! - нареди той.

— Благодаря — рече Максим, като с удоволствие разтърка подутите си китки.
— Дреболия - добродушно махна шишкото. - Виждам, че сте имали труден ден.
Искате ли коняче?
— Няма да откажа - кимна Максим. - Ако пък има и нещо за ядене...
— Ама, разбира се. Миша, конячето и виж там нещо да похапнем!
Думите му бяха отправени към стюарда, когото Максим вече познаваше от първата
част на пътуването.
— Закъде летим? - попита Максим, защото двигателите на самолета отново
заръмжаха.
— В Улан-Уде - усмихна се шишкото. - Но има време да говорим за работа.
Впрочем, аз съм Александър Сергеевич. Като Пушкин.
Независимо от добродушието си, този човек караше Максим да изпитва чувство за
опасност. Нещо му подсказваше, че с него трябва да е много предпазлив.
— Аз съм Сергей - представи се той. - Кажете, какви бяха хората, с които дойдох?
— Хора като хора. Влиятелни. Ако им помагаш, няма да останеш без награда.
— На това се надявам - съгласи се Максим.
Александър Сергеевич се оказа словоохотлив, но не и глупав. През целия път той
го разговори на различни теми. Максим чак след време усети, че събеседникът просто
проверява интелектуалното му ниво. Правеше го елегантно. Именно тук се оказаха
необходими уменията му, придобити в къщата. Дебелият усилено сипваше коняк и
Максим не можеше да отказва. Но не чувстваше опиянение и съзнанието му работеше
съвсем ясно.
Когато след няколко часа самолетът докосна пистата, той се поздрави мълчаливо -
беше спечелил и този рунд.
Навън отдавна се беше стъмнило. Преместиха Максим в микробус, без да забравят
да му сложат белезниците, сетне пътуваха доста. Той гледаше нощния град и мислеше,
че тази нощ трябва да избяга. Лъжите му можеха да бъдат разобличени още утре -
легионерите навярно щяха да изяснят къде живее митичният прекупвач или да се
върнат в къщата за също толкова измислените килограми злато. И двата варианта му
обещаваха неприятности.
Микробусът влезе в двора на голяма къща. Двама охранители поведоха Максим
към нея.
— Ще прощаваш - извини се дебелият, - ама правилата са такива. Ще подремнем, а
сутринта ще се заемем с работа.
Пазачите му бяха професионалисти и Максим осъзна, че няма никакви шансове за
бягство. Тръгнаха по тесен коридор, в чийто край имаше метална врата. Един от
пазачите я отвори, свалиха му белезниците и го бутнаха вътре. Вратата отново
прогърмя, ключалката изщрака и той най-после остана сам.
Огледа се. Бетонни стени. Дървен нар с дюшек, до него малка маса. Мивка с
кранче, тоалетна чиния. Над вратата мъждива крушка, в горния десен ъгъл — окото на
видеокамера.
На всяка цена трябваше да намери Борис. Легна върху нара и се опита да заспи.

След изморителния ден Дагс с удоволствие се наспа без сънища, просто му се

искаше да си отпочине. Когато се събуди, доволно се протегна и погледна часовника -
девет.
В кабинета си влезе след десет, секретарят му подаде списъка на срещите за деня.
Дагс се намръщи. Кметове, губернатори, бизнесмени. И всички искат нещо. Да,
повечето от тези хора си нямат понятие кой е всъщност той. Смятат го просто за много
богат и влиятелен човек - „особа, приближена до императора". Донякъде това
отговаряше на действителността. Но само донякъде. При предишния президент
наистина можеше да влиза по всяко време, да го съветва по различни проблеми, а и
направо да му казва какво да прави. Сегашният вече не беше толкова достъпен.
Сегашният президент — това е ФСБ. Тези момчета не обичат да ги съветват, още по-
малко да им казват какво да правят. Сами могат да смачкат когото поискат.
Утешаваше го това, че кралят, както обикновено, се представлява от свитата. А
Легионът имаше доста сериозни позиции в свитата.
Първият посетител беше Волгин, наричан Лалугер, представител на Легиона за
Калининградска област. Или, както предпочиташе да казва Дагс — за Кьонигсберг.
Докладът на Лалугера подобри настроението му. През последните години изолацията
на анклава се беше задълбочила, старанията на легионерите да затруднят връзките на
Калининградска област с Русия се увенчаха с пълен успех. Сега Лалугера предлагаше
да съсредоточат вниманието си върху Балтийск - база на руския военноморски флот.
Докато го слушаше, Дагс кимаше доволно.
— Добре - рече той и помисли, че непременно трябва да го възнагради. - Ще
помисля по този въпрос. Сега друго: доколкото си спомням, обещахте да отворите
пазара на областта за стоки от Полша?
— Това е по-трудно. Опитваме се да намерим общ език с губернатора, но засега
нищо не става. Все пак аз непременно ще реша този проблем.
 — На това се надявам - Дагс въздъхна. - Добре, Виктор Николаевич, свободен сте.
Дагс погледна списъка. Кой беше следващият?
Оказа се Яна.
— Здравейте, Владетелю! - тихо каза тя.
Седна в креслото, погледна Дагс и той разбра, че нещо се е случило.
— Какво има? — неохотно попита той. - Разправяй!
— Две новини. Както обикновено, добра и лоша.
— Започни с добрата!
— Нашето златно момче се оказа не криминален тъпанар, а хакер на сънища.
Дагс трепна:
— Сигурна ли си?
— Сега вече, да. А лошата е, че тази нощ е избягал.
Лицето на Дагс потъмня. Бяха ги изиграли съвсем елементарно.
— Как се е случило?
— Мога да покажа - Яна извади от чантата си касета и се приближи до видеото.
Вкара я в гнездото и погледна Дагс: - Включете.
Дагс взе дистанционното, облегна се в креслото. На екрана се появи килия - той се
вгледа и различи човек, който спеше върху нара. Човекът лежеше с гръб към
видеокамерата, но Дагс го позна по дрехите. Именно този младеж вчера им беше
разказвал небивалиците за златото.
— Сега - подсказа Яна.
Отначало на Дагс се стори, че младежът просто помръдна. Секунда по-късно
разбра, че не е така. Дрехите му изведнъж се оказаха празни, една от обувките падна на
пода. Всичко стана толкова бързо, че Дагс дори не забеляза момента на изчезването.
Току-що имаше човек, а сега върху нара беше останало само облеклото му.
Дагс върна записа и отново разгледа бягството на хакера. Именно на хакера, сега
вече нямаше съмнения.
— Това е — каза Яна. - Бях права.
— Тогава защо не настоя на своето?
— Аз не мога да възразявам на Владетеля - отговори Яна. И добави: - Шегувам се.
Лъжеше така ловко, че му повярвах. Реших, че наистина сме се заблудили.
— Изяснихте ли кой е?
— Засега не. Момчетата снеха отпечатъци от пръстите му върху крана на мивката,
сега проверяват.
— Ами ако се поработи с пилота на вертолета? - предложи Дагс. - Нищо не ни
пречи да се заловим е него.
— Безполезно е — поклати глава Яна. - Той е просто превозвач. Работи там вече
петнадесет години, познават го добре. Не отказва от време на време да припечели
допълнително, но нищо повече.
— Все някой се е договарял с него - възрази Дагс.
— Сам разбирате, че е несериозно. Тази следа е толкова очевидна, че хакерите
навярно са се погрижили за нея. В най-добрия случай ще попаднем на посредник, който
не знае нищо.
— Какво предлагаш?
— Нищо. Ще работим. Рано или късно ще го открием отново. Оставям ви касетата
- Яна се надигна от креслото. — За колекцията. Може ли да вървя?
— Върви — уморено кимна Дагс. - И кажи никой да не влиза следващите пет
минути.
Яна излезе. Дагс отново прегледа записа. Сетне хвърли дистанционното върху
бюрото, прекара длани по лицето си. Облегна се назад.
 — Понякога дяволски ми се иска да убия някого - каза той, докато гледаше към
празния екран. - Точно сега е такъв ден.

Сънуваше сън. Странен сън. Намираше се в една и съща стая с Рада. Тя му

говореше нещо, хванала го за ръката, но той не чуваше нищо. Въздухът в стаята имаше
жълтеникав оттенък, беше лепкав и мазен. Ето, тя отново каза нещо, като изговаряше
старателно думите. Максим се вгледа в устните й. Погледът му се замъгли, после
отново се избистри.
—... дръж се за мен и се събуди! - дочу края на изречението й. - Гледай ме! Хайде,
де!
Максим се усмихна, защото реши, че всичко това много прилича на съновидение.
Тази мисъл беше достатъчна осъзнанието му да надделее.
— Рада! - прошепна той.
— Свий юмруци! По-силно!
Едва сега обърна внимание, че Рада държи ръцете му. Беше невъзможно да не й се
подчини. Той започна да свива юмруци. Вече съзнаваше, че се намира в стаята на Рада,
а погледът му улови познатите саксии с цветя.
— Сега се събуди, като задържиш сцената със стаята! - заповяда Рада, тонът й не
допускаше възражения. - Хайде!
Не беше толкова лесно. В продължение на няколко секунди Максим изпитваше
чувство на ужасна безпомощност. Струваше му се, че балансира по острие на нож, на
границата на неведомото. Сви по-силно длани, видя пред себе си очите на Рада — и се
събуди.
В ушите му протяжно и унило звънеше. За миг помисли, че ще припадне, но това
не се случи, защото хвана ръцете й.
— Той е тук! - извика тя.
Вратата на стаята веднага се отвори. Максим завъртя глава и видя Айрис. След нея
влезе Борис.
Почувства, че го подхващат и влачат нанякъде. Аха, банята. Ваната е пълна с вода.
Водата се оказа страшно студена. Максим помисли, че това е ужасно
несправедливо - вчера беше плувал в ледена вода, сега пак. Опита се да излезе от
ваната.
— Не мърдай! - заплашително рече Айрис и натисна главата му надолу.
— Да не го удавиш - подсмихна се Борис. — И въобще, марш навън! Зазяпа се в гол
мъж.
— За тези синкави мощи ли говориш? - уточни Айрис. - Добре, оставям ги на
твоите грижи. Гледай да не изтекат в канализацията!
Максим слушаше Айрис и се усмихваше. Зла, но добра.
Той седя в студената вода не по-малко от четвърт час. После Борис му помогна да
излезе, Максим се изтри с кърпата, облече приготвените му дрехи. Наметнаха го с
одеяло и го поведоха към спалнята. Неговата спалня - той облекчено въздъхна, щом
видя познатото легло. Вече разбираше какво се е случило, но мислите му все още бяха
твърде мудни.
Когато се събуди, Максим лежа известно време и мислеше колко е странно всичко
това. Поднесе ръка към лицето си, за да види колко е часът, но се оказа, че няма
часовник. През изминалата година го беше смъквал само два или три пъти. Къде го
беше оставил сега?
Но часовникът бе най-малката му грижа. Той седна в леглото, нещо го прободе в
хълбока. Намръщи се, нави тениската. Синината беше сериозна. Ами да, Ваня се беше
постарал. Кракът също го наболяваше, Максим с учудване видя, че мястото, където го
беше одраскал куршумът, е покрито е лейкопласт. Под него имаше нещо меко, явно
марля с мехлем.
Облече се и отиде да се измие. Погледна в огледалото: брадат дивак с дълга,
сплъстена коса. Нямаше с какво да се обръсне. Пък и отначало трябваше да поработи
ножицата. Реши да остави подстригването и бръсненето за после, бързо се изми и слезе
долу.
Първа го видя Галина, която беше с престилка, весела и поруменяла.
— Здравей, Максимка — посрещна го тя. - Отивай в кухнята, всички са там.
— Добър ден, Галина. Благодаря.
Посрещнаха го с гръмки ръкопляскания и смехове. Бяха се събрали почти всички;
вляво с гръб към прозореца седяха Борис, Рада, Айрис и Данила. Вдясно се бяха
настанили Океана, Денис, Роман и Игор.
— Поздрави, Максим! - посрещна го Игор и блесна с ослепително белите си зъби. -
Казват, че си ми подпалил къщата?
Думите му предизвикаха още по-гръмък смях.
— Привет на всички! Колкото до къщата, наистина вече я няма.
— Не бива да ти се поверяват недвижими имоти - изсмя се Айрис.
— Ама че си обрасъл! - обади се Роман. — Истински монах.
— Следобяд ще се подстрижа - отвърна Максим. - Просто не успях.
— Сядай! - Борис му посочи почетното място в средата. — Ще празнуваме
завръщането ти.
Максим седна и се намръщи от болката в хълбока.
— Какво ще кажеш за едно коняче? - съчувствено го попита Айрис, всички отново
се разсмяха.
— По-добре бира.
Той чак сега имаше време да погледне Океана. Срещна нейния поглед и тя смутено
наведе

— Каква ти бира? - обади се Роман. - Само медовина, напитката на боговете.

Никакъв коняк не може да се сравнява с нея.
Едва сега Максим разбра каква е жълтата течност в двете големи пластмасови
бутилки.
След първия тост — за завръщането, поискаха Максим да им разправи
приключенията си.
— Ще разкажа - кимна той. - Но отначало вие: как разбрахте?
— Много просто - отвърна Борис. - Вчера следобед легнах да подремна и
едновременно с това реших да видя как се подготвяш за пътуването. Едва се настроих
на твоята вълна и ме нападна „страж". Събудих се, разбрах, че работата върви на лошо.
Обадих се на Рада. Пет часа не можехме да се доберем до тебе, онези твари винаги се
изпречваха насреща ни. После изчезнаха и гледаме, че си в самолет, а някакъв тип ти
налива марков коняк. Почти през цялото време, докато летяхте, двамата бяхме до тебе -
или аз, или Рада. А когато се озова в килията и заспа, веднага те измъкнахме. Между
другото, станал си доста по-силен. Преди година нямаше да успеем.
— Между другото, кой от легионерите беше с тебе? - попита Айрис. - Чии бяха
„стражите"?
— Нима все още не знаете? - учуди се Максим и разбра, че ей сега ще стане автор
на малка сензация.
Рада поклати глава:
— Как да го видим? „Стражите" охраняваха всички входове. Просто не можехме
да изплуваме, за да се ориентираме в ситуацията.
 — Това беше Дагс - каза Максим. На масата се възцари тишина. - С него беше и
Яна. Не ме познаха.
— Виж ти... — измърмори Данила. - Сигурен ли си?
— Абсолютно - убедено отвърна Максим. - Наричаха го Владетелю. Това променя
ли нещо?
— Това променя всичко - тихо се обади Рада.

Пета глава
ЗАВРЪЩАНЕТО
Яна възприе доста спокойно бягството на хакера. Не беше виновна, значи Дагс не
можеше да има претенции към нея. Нещо повече, надяваше се да извлече полза от
ситуацията. Сега хакерите навярно ще разберат кой е Дагс в реалния живот и
непременно ще опитат да се доберат до него. Тя нямаше нищо против. Веднъж Слай
беше подпомогнал кариерата й и сега можеше да го стори отново.
Информацията за личността на беглеца пристигна на другия ден. След като
прочете доклада, Яна само се усмихна - виж ти! Кой можеше да помисли, че този хакер
и онова момче в автобуса са един и същи човек?
Въздъхна и в душата й се промъкна тъга. Уж сега имаше всичко - пари, власт. Но
не и радост. Радостта остана там, в началото на 90-те години. Тогава бяха съвсем млади
- тя, Дана и Рада. Три неразделни приятелки, млади и безгрижни. Целият свят беше
готов да падне в краката им. Тогава всичко беше друго - и небето по-синьо, и хората
по-добри, не като тези животни сега наоколо й. Струваше й се, че й предстоят само
добри неща.
А после всичко се преобрази. Но не започна от Легиона, а доста по-рано. Рада и
Дана се оказаха по-талантливи от нея. Повечето от онова, което те постигаха сякаш на
шега, Яна овладяваше с огромен труд. Винаги беше отзад, за второстепенни роли. Не
тя обясняваше как, какво и защо - на нея обясняваха. Завиждаше ли? Да. Завистта
разяждаше душата й и чувстваше, че никога вече не ще настигне своите по-талантливи
приятелки. Времето минаваше, завистта постепенно се превърна в омраза. И когато
хакерите се сблъскаха с Легиона, Яна вече знаеше как да постъпи.
Приеха я много добре, а и самата тя не отиде с празни ръце, даде на легионерите
цялата информация, която беше придобила през тези години. Предаде им всичко и
всички, с имената и адресите. А какво направи онзи тъпак Крамер? Най-бездарно я
провали.
Сега всичко това беше в миналото. Яна добре разбираше, че няма път назад.
Стараеше се да не мисли за онова време, опитваше се да забрави, да изхвърли от
паметта си тревожните спомени. Изгори дори всички снимки, които й напомняха за
предишния живот. Направи всичко, което можеше, но от дълбините на душата й
навяваше тъга по нещо безвъзвратно изгубено.

Съобщението на Максим, че е видял Дагс, предизвика истинска суматоха. Когато

емоциите поутихнаха, го помолиха да разкаже как е попаднал в ръцете на легионерите.
Наложи се да обясни, при което пропусна някои излишни според него подробности —
как бяха стреляли по него, а после едва не се беше удавил в реката.
Веднага след закуска се уедини с Океана в нейното ателие. Имаше повод: тя
трябваше да нарисува портрет на Дагс по описание.
— Заради мен ли се събрахте всички заедно? - погледна я Максим.
 — Прекалено високо мнение имаш за себе си. Вчера празнувахме рождения ден на
Рада и все още не сме се разотишли.
Максим се засмя.
— Това действително обяснява всичко - каза той. - Защото направо се учудих: от
къде на къде такива почести? А, щях да забравя: как са моите цветя?
— Нищо им няма. Впрочем, радвам се да те видя. Седни, ще рисуваме.
Работата върху портрета на Дагс отне повече от час. Максим остана доволен,
рисунката беше сполучлива.
— Като жив е. Само очите на истинския са по-студени.
—Не се заяждай! — измърмори Океана. — Да вървим, ще го покажем на другите!
Чакаха ги, при появата им разговорите стихнаха.
— Ето - Максим подаде портрета на Борис. - Точен е.
—Не го познавам - каза Борис и го прехвърли към останалите. - Погледнете!
Никой не бе виждал този човек.
— Доколко си прилича с портрета? - попита Борис, когато рисунката се върна
отново при

— Едно към едно. Само погледът на оригинала е по-твърд. Дори когато се

усмихва, очите му остават студени.
— Трябва да го изпратим на питерци и московчани — намеси се Айрис. - Може те
да се доберат до някаква следа.
— Аз ще се заема с това - Рада стана, взе портрета и излезе от трапезарията.
Към обяд започнаха да се разотиват. Пръв беше Игор, който каза, че има билет за
влак и до вечерта трябва да бъде в Новосибирск. Малко преди заминаването си той
издебна удобен момент и повика Максим.
— Хареса ли ти престоят? - попита с широка усмивка.
— Да - отвърна Максим.
— ЛИЧИ СИ. Борис е прав, станал си по-силен. Освен това и по-открит, твоите
щитове са рухнали. Сега главното е да не ги създадеш отново. Последните събития те
тласкат именно към това. Не се затваряй в себе си, приемай света такъв, какъвто е. Не
реагирай ожесточено на нападките на хората. Помни, че те винаги си остават хора,
значи са несъвършени. Прощавай недостатъците им и не ги възприемай на сериозно.
Разбираш ли какво ти говоря?
— Разбирам - кимна Максим.
— Това е добре. Не позволявай да засенчат красотата на света, и всичко ще е
наред. Светът е винаги на страната на онези, които го разбират.
Игор замина, заедно с него поеха Айрис и Данила - до Новосибирск щяха да
пътуват заедно. Роман ги закара до автобуса. Не поканиха Максим да тръгне с тях.
Всички смятаха, че ще замине за Ростов заедно е Океана, а тя щеше да остане тук още
няколко дни - Рада я обучаваше на някакви съновни техники. Пък и самият Максим
беше все още твърде слаб, за да тръгне на път.
Денис също имаше някаква работа, затова скоро Максим остана с Борис, Рада и
Океана. Борис и Рада обсъждаха нещо в залата, а Океана се качи в ателието си, за да
рисува. След кратко колебание Максим се реши и я последва.
— Аз съм - рече той, когато влезе. - Исках да те попитам, по-точно да ти кажа... -
Той се обърка, понеже не знаеше как да започне.
— А именно? - усмихна се Океана и го погледна.
— Нека да бъдем заедно - предложи Максим. - Омъжи се за мен. Много ми
харесваш.
— Сериозно ли говориш?
—Да.
 Тя сведе поглед и се извърна към картината върху статива. Известно време мълча,
после отново се обърна към него:
— Максим, честно казано, ти ми харесваш. Но засега не съм мислила за брак.
Всичко е твърде неочаквано.
— Ами помисли!
Тя поклати глава:
— Не съм готова. Извини ме, но трябва да работя. Не ми се сърди.
— Добре. Не се обиждам. Прощавай, че ти попречих — Максим излезе от
ателието и внимателно затвори вратата; страхуваше се, че заради бушуващите у него
чувства ще я тресне с всичка сила.
Отиде в края на коридора, излезе на балкона и известно време стоя там, докато
дойде на себе си. Трудно беше да се успокои. Досега никога не се беше обяснявал в
любов.
По време на обяда се стараеше да не гледа Океана. Тя също отместваше погледа
си. Околните, изглежда, забелязаха това, защото после Борис го покани в стаята си.
— Скарахте ли се с Океана? — попита го той.
— Малко — отвърна Максим.
Нямаше желание да говори на тази тема. Но Борис явно мислеше другояче.
— Не й се сърди - рече той. - Женското сърце е най-великата тайна на света. Ти се
чувстваш измамен... не спори, виждам! Но помисли си, кое сега е повече у тебе:
любовта към Океана или ревността, обидата и раздразнението от отказа й.
— Говориш като психоаналитик - неволно се усмихна Максим, който разбра, че
Борис знае всичко.
— Просто разбирам от хора. Сега си разстроен, макар да криеш чувствата си.
Опитай се да оцениш ситуацията другояче! Ти си се измамил в очакванията си. Защо?
Защото си изпитвал някакви надежди, градил си някакви планове. Но си забравил
главното: магът няма своя съдба.
— Нали Кастанеда казва, че маговете сами формират съдбата си? — възрази
Максим.
— Това е така — кимна Борис. — В случая имаме налице магическо
противоречие. Външно едното изключва другото, но ситуацията лесно се решава на по-
абстрактно ниво. Общият принцип е следният: колкото повече се опитваш да вземеш,
толкова по-малко ти дават. И обратно: когато се отказваш да контролираш, получаваш
всичко. Разбираш ли къде е същността? Откажи се от себе си, от своето „аз", от
вечните опити на нашия разум да се постави в центъра на света. Тогава светът сам ще
ти подаде ръка. Когато се опитваш да построиш съдбата си и си казваш: „Това ще е
така, а онова иначе", постигаш точно противоположния ефект. Ти вече смяташе Океана
за своя собственост и през цялата изминала година навярно си живял в очакване на
срещата с нея. Мислил си колко хубаво ще е всичко между вас - не е ли така?
Максим мълчеше. Така си беше.
— Светът се съпротивлява на очакванията - продължи Борис. - Когато се опитваш
да контролираш ситуацията, получаваш точно обратния ефект. В живота на мага това е
изразено още по-явно, защото неговата връзка със света е много по-силна. Затова
грешките му имат по-сериозни последици от тези на обикновения човек. Може да се
каже, че системата е много по-чувствителна към мага. Единственият изход е пълният
отказ от контрол. Повери своята съдба на Духа, откажи се от себе си. Всички ние
обикновено имаме някакви планове, надежди, стремежи - именно това ни погубва.
Спомни си, че вярващите хора поверяват съдбата си на Бога. Магът прави същото,
разликата е само в термините. Откажи се от себе си, представи си, че си мъртъв, че
твоята битка с живота е безнадеждно загубена. Ти си повален, всичките ти блянове
никога не ще се реализират. Кажи си, че напълно си фалирал, признай го пред себе си,
примири се! Когато осъзнаеш, че всичко е изгубено, ще получиш нов поглед върху
света.
— Но нали човек не може да живее без надежда, без стремежи — възрази Максим.
— Ако в душата ти е пустота, какъв е смисълът от живота?
— Това не е пустота - поклати глава Борис, - а свобода. Свобода от
общочовешките глупости, от целия този боклук, който от момента на раждането се
трупа в главите ни. Помисли колко категорично е програмирано нашето поведение.
Пътят на всеки човек може да бъде вкаран в доста примитивна схема: родил се, учил,
работил, създал семейство, отгледал деца, остарял и умрял. Това е цялата схема. Тя
може да има незначителни вариации, но общият смисъл е все същият - прахосваме
живота си в преследване на пари, успех и благополучие. Някои разбират, че тези цели
са призрачни, затова търсят други: деца, семейство, любов. Но и това е само опит да
оправдаят провала си, да заглушат тъгата в душата си - тъгата по нещо изгубено. Човек
се хваща за всяка сламка, за да оправдае съществуването си, да докаже на себе си, че не
е живял напразно. Някой се хвали с научни открития, друг — с постижения в
изкуството или спорта. Трети се гордее с децата си. Сламките са много, но така или
иначе, си остават сламки. Маговете постъпват другояче: вместо да прехвърлят сламка
по сламка, търсейки утешение, изхвърлят целия сноп. Така магът остава очи в очи с
мирозданието. Той сякаш казва: „Ето ме, Господи! Отсега и во веки веков поверявам
съдбата си в Твоите ръце." Разбираш ли?
— Донякъде - честно си призна Максим. - Как може да се отказваме от любовта?
От влечението към прекрасното? Тъкмо се научих да чувствам красотата на света, а ти
ми предлагаш да се откажа от нея?
— Въпросът не е да се откажеш, а да промениш отношението си към тези неща.
Докато държиш на нещо, не си свободен. Но ако отстъпиш от себе си, можеш да
приемеш всичко, от което си се отказал. Разбираш ли? Докато се бориш за нещо и се
опитваш да го получиш, светът се съпротивлява на стремежите ти. Но ако се откажеш
от всичко, ще ти подаде ръка. Онова, за което дотогава упорито си се сражавал, сега
само ще ти се предложи. Спомни си Библията: „Бог се противи на гордите, блажени са
смирените." Това е същото, разликата е само в терминологията. Отстъпи от себе си,
признай на Бога или на онази вселенска сила, която владее света, правото да се
разпорежда с твоята съдба. Тогава ще видиш как светът около теб започва да се
променя.
— Винаги съм смятал, че Бог и магията са несъвместими — вдигна рамене
Максим. — Църквата винаги е заклеймявала маговете, защото уж били продали душата
си на дявола.
— Служителите на църквата не знаят почти нищо за истинската магия. От друга
страна, мнозина магове знаят твърде малко за църквата. Не бива всички да бъдат
мерени с един и същи аршин, защото и маговете са различни, и религиите не са
еднакви. Но всяка истинска система неизбежно води човека към Бога. Въпросът е какво
да смятаме за Бог. За мен Бог е Дух, силата, която управлява мирозданието. Той е онова
неуловимо нещо, което причинява всичко в този свят, което го движи към развитие.
Ако човек разбира това и повери съдбата си на Бога, той ще го насочи по щастливите
пътеки на живота. Ако обаче се съпротивлява и се опитва да постъпва така, както
диктува глупавата му индивидуалност, ще получи и съответния резултат. Хората са
странни същества, Максим. Отначало те правят всичко по свой си начин - така, както
смятат за необходимо. А сетне проклинат Бога, че са се провалили.
— Звучи логично — кимна той.
— Разбира се - усмихна се Борис. - Проблемът е, че най-трудно се осъзнават най-
простите истини. Ние може и да ги разбираме на нивото на разума, но те ще започнат
да дават плодове едва тогава, когато преминат през сърцето ти, когато станат част от
тебе. Опитай се да осъзнаеш всичко, за което говорим, и ще видиш колко лесен и
красив ще стане животът ти. Отдай се в ръцете на Бога, почувствай Неговата сила зад
гърба си. Престани да планираш живота и действията си, остави всичко на Божията
воля.
— Как така? - не го разбра Максим. - Надали Бог ще върши моята работа вместо
мен.
— Няма да я върши - съгласи се Борис. - Става дума за правото на избор. Когато ти
самият правиш избора, той обикновено е по-лош от онзи, който ти е предложил Бог. А
за да видиш правилния вариант, трябва просто да бъдеш внимателен. Да се вглеждаш в
събитията около теб, да слушаш сърцето си. Несъмнено в началото ще направиш доста
грешки, но постепенно ще се научиш да възприемаш повелите на Бога. Именно тогава
и само тогава светът на магията наистина ще се отвори за теб.
Максим тихо се засмя.
— Защо се смееш? - усмихна се и Борис.
— Така - махна с ръка той. - Дреболии.
Борис явно реши, че Максим не го е разбрал.
— Разбери - продължи той, - всичко, което ти говоря, е абсолютно реално. Не ще
станеш маг, ако не осъзнаеш тези истини. Разбирам, че е сложно и болезнено. Но няма
друг път. За да се роди като маг, човек първо трябва да умре като човек. Защото магът е
човек, който владее сила. Помисли - може ли Бог да повери сила на човек с объркан
разум? Който, щом получи силата, ще я използва по свое усмотрение? Отначало ще
убие някой неприятен съсед, сетне ще измисли пак нещо подобно. Именно затова в
небесната канцелария всичко е описано много точно и уменията се дават на мага едва
тогава, когато наистина е готов за това.
— Да, разбирам - замисли се Максим. - Но както каза ти, само на нивото на разума.
Трябва да обмисля всичко.
— Препоръчвам ти да поговориш за Бога с Рада. Сигурен съм, че ще ти е
интересно. Колкото до Океана, не я обвинявай, не й се сърди. Но и не я избягвай! Бъди
й приятел. Ако се върне при теб - приеми го като нещо нормално. Не се ли върне -
пожелай й щастие. Това е позицията на истинския мъж.
— Съгласен съм — въздъхна Максим. После неловко се усмихна: — Така и смятах
да постъпя.
Максим успя да поговори с Рада на другата вечер. След вечерята тя го покани в
своята стая.
— Някакви проблеми със съновиденията?
— Не, исках да те попитам за нещо друго. Вчера говорихме е Борис за Бога, за
взаимоотношенията между мага и мирозданието. И имам някои въпроси. Кажи, не ти
ли се струва, че пътят, по който вървим, е неправилен? Той е построен върху идеите на
Карлос Кастанеда. Но Кастанеда наскоро почина. При това от рак, а казват, че ракът е
резултат от нарушаването на хармонията в отношенията между човека и мирозданието.
Повечето съновидци също се разболяват. Това не е ли следствие от нарушаването на
хармонията? Да вземем хакерите... Не е тайна, че мнозина от вас се сблъскват с твърд
отговор на реала спрямо манипулациите ви. Започвам да се съмнявам: може би
подходът на хакерите е неправилен в някои отношения? Щом реалът им отмъщава,
значи ги възприема като врагове. Дори терминологията е военна: да разбиеш, да
проникнеш...
— Разбирам те - усмихна се Рада. — Това е важна тема. Прав си, че отношенията
на мага със света трябва да бъдат хармонични. Но какво представлява хармонията? —
Тя направи пауза и го погледна. - Отначало искам да ти разкажа една история. Моите
родители не бяха вярващи, но все пак са ме кръстили по настояване на баба ми. Това не
ми оказа никакво влияние и когато стигнах до магията, въобще не мислех за Бога.
Тъкмо тогава започвах да съновиждам и почти веднага се сблъсках с мощна атака на
неорганици. Те буквално ходеха на лов за мен - достатъчно беше да заспя, и веднага ме
нападаха. Беше много страшно и се стигна дотам, че просто се страхувах да си легна.
Мама дори ме водеше на лекари, които ми изписваха успокоителни. Нямаше полза от
тях, все така не можех да спя.
Тогава баба ме хвана за ръката и ме заведе при иконата на Богородица, извади
молитвеник и ме накара да прочета няколко пъти една молитва. Обърквах се, сричах,
но четях. После се върнахме у дома и за пръв път от няколко седмици насам заспах
спокойно. След това започнах да ходя на църква почти всеки ден и неорганичните ме
оставиха на мира. Чувствах радост и умиротворение. Разбрах, че вярващите хора не са
чак толкова глупави, че във вярата има рационална основа. Постепенно се завърнах
към съновиденията — отначало се боях, но после срещнах там майка Анастасия, която
стана моя наставница. Именно тя ме заведе при Бога. Разговаряше с мен, обясняваше
ми как трябва да се живее в този свят. Отначало не й вярвах, страхувах се, че зад
образа на майка Анастасия се крият демонични сили. Сетне й повярвах и оттогава се
виждаме често.
— Какво толкова ти говори? - не се сдържа Максим.
— Много неща - усмихна се Рада. - Ние си мислим, че сме свободни, но според
нея единствената свобода за човека е възможността да избере меясду Бога и дявола. За
съжаление повечето магове избират дявола. Не казвам, че го правят нарочно, просто се
заблуждават. Най- голямата лъжа е онази, която е примесена с истина. Там, където
няма Бог, мястото Му веднага се заема от дявола. Затова аз твърдя, че магията така,
както традиционно я разбират - тоест без Бога, е много лошо нещо. Радвам се, че си го
почувствал.
— Добре, но защо не си ми казала по-рано?
— Първо: всеки човек притежава свободна воля и трябва сам да избере пътя си.
Едно е да го доведат за ръчичка при Бога. И съвсем друго, когато той идва при Него по
повеля на душата си и чувства, че има нужда от това. Както е известно, дават двама
небити за един бит. Второ, има и друг проблем: много хора се опитват да избегнат
всичко, свързано с Бога. Някой нарича това „социална обусловеност", остатък от
безбожните десетилетия. Друг твърди, че е влияние на дяволски сили. Съществуват
различни обяснения, но фактът си остава факт: до ден-днешен вярата в Бога просто не
беше нещо модно. Затова предпочитам да говоря само за техниката на магията и да
оставя другото на самия човек.
— Но нима самата магия не е ерес, напи такава е позицията на църквата?
— Ерес е — съгласи се Рада. — Но тук трябва отначало да разбереш за какво са ти
необходими магията и магическите умения? За да придобиеш власт и богатство? Какво
обаче означават властта и парите на фона на неизбежната смърт? Или пък желаеш да
запазиш осъзнанието си след смъртта? Да, това е достойна цел. Може би е
единствената, която си струва да бъде търсена. Този проблем не може да бъде решен
чрез волеви натиск. Тук сработва все същият магически принцип: колкото повече
искаш нещо, толкова по-малко шансове имаш да го постигнеш. И обратно: ако не
искаш нищо, имаш шанс да получиш всичко. Затова хакерите на сънища променят
приоритетите — интересува ги знанието като такова, неговата красота. Самият Борис,
след като открие нещо интересно, може да подскача от радост като дете. Неговата
душа е чиста, привлича го самото знание, а не практическите предимства, които то
може да даде. Ако обаче се окаже, че знанието носи и дадени умения, те остават само
като страничен ефект, те са само следствие от движението по правилния път.
Хакерите изучават мирозданието - без корист, без мисъл за печалба. И получават
всичко. За да получиш нещо, трябва да се откажеш от всичко. За да повеляваш, трябва
да умееш да се подчиняваш. Това е един от най-главните принципи. Трябва да си чист
духовно, нравствено.
Какво означава такава чистота? Не само да не извършваш лоши постъпки. А и да
пропускаш през себе си всякакви въздействия, без да съсредоточаваш вниманието си
върху тях. Това може да се сравни с лупа и преминаващ през нея лазерен лъч. Ако
лупата е чиста, може да пропусне без вреда за себе си много силен лъч. Но ако в нея
има макар и дребен дефект, ще прегрее и ще се спука.
Магът също трябва да бъде абсолютно чист. В него не бива да има нищо, което
може да го доведе до „прегряване" и разрушаване. Истинският маг е звено от верига.
Ако само трупа в себе си сила и знания, ще стигне до прегряване и разрушение. За да
не се случи това, трябва да споделя знанията си, да ги предава на своите
последователи.
Даваш — получаваш. Ръката на даващия никога не ще обеднее - това е закон.
Същото е и с Бога: магът се отдава в Негова власт, признава над себе си силата на по-
висока йерархия. И получава и възможност да повелява. Докато си проводник, нещата
са нормални. Ако започнеш да се затваряш в себе си, ще се запушиш и ще изгориш.
Именно затова пътят на знанието е осеян с костите на хора, които го търсят. Те
забравят Бога, поставят се на върха на пирамидата и в края на краищата губят всичко.
Затова твърдя, че единственият правилен път е този с Бога. Бог е създал света, той се
стреми към неговото развитие. Ако си с Бога, ти също реално правиш света по-добър.
Въпросът е: дали светът ще ти протегне ръка?
— Трябва да протегне - сви рамене той. — Иначе във всичко това няма да има
логика.
— Логиката и магията трудно се съчетават - отвърна Рада. - Човек уж прави
всичко както трябва и разчита на някаква награда. А когато не получи такава, се
чувства измамен. Това е типичната психология на наемния работник - когато стори
нещо, да очаква законното възнаграждение за труда си. Но такава психология е
неуместна по отношение на магията. Защото там, както и в религията, действат други
закони и принципи. Всички трудности, болести, проблеми, за които ти спомена в
началото на разговора, са естествени атрибути на правилния път. Поне на определен
негов етап. Той е застлан с бодли, а не с розови листчета. В християнството дори
казват, че ако имаш много проблеми и скърби, значи Бог не те забравя. Но това е
повърхностен поглед върху проблема. Ето защо нека се ориентираме в него.
Да вземем фактите за изходна точка.
И така, човек започва да изучава магията; след известно време неочаквано обаче се
сблъсква с куп проблеми. Той вижда, че светът се е опълчил срещу него, което
предизвиква учудването и недоумението му. Той не разбира защо и с какво е разгневил
небесата. С това, че е навлязъл там, където не бива? Някои смятат именно така, затова
и отстъпват. Но ако отхвърлим емоциите и оставим само фактите, може да се направи
следният извод: нарастването на нашето осъзнание винаги предизвиква
противодействие от страна на някакви сили. Тоест: докато сме като всички други,
животът върви добре. Излезем ли обаче от редиците на заетите само със себе си
еснафи, веднага получаваме удари. Анализът на фактите и обстоятелствата позволява
да се направи още един важен извод: против нас воюва не околният свят, а нещо друго.
Защото точно отношенията с природата, с животинския свят стават твърде
хармонични. Помниш ли как общувах с врабчето в парка?
— Помня - кимна Максим. - Наистина беше впечатляващо.
Тази история се беше случила две седмици след запознанството му с Рада, когато
заедно с Океана бяха отишли в парка. Разхождаха се, разговаряха. В един момент Рада
се отдалечи от тях, протегна ръка и върху дланта й веднага кацна врабче. Тя
внимателно го погали, то дори не направи опит да отлети. Изпърха във въздуха, когато
тя сама го подхвърли нагоре. На въпроса на Океана как го е направила, Рада само
загадъчно се усмихна. Но понеже Океана настояваше, Рада им сподели, че просто е
приятелка на този свят. Тя не му вреди, той не й вреди и затова се разбира е

Максим прие обяснението й като нещо подразбиращо се от само себе си, но

Океана заяви, че врабчето е било дресирано и е познавало Рада.
— Онова врабче беше нагледен пример за хармонични отношения с околния свят -
продължи сега Рада. - То не се страхуваше от мен, тъй като знаеше, че няма да му
причиня зло. Отношенията между мага и света са толкова хармонични, че светът не го
възприема като враг. Дори го предупреждава в мигове на опасност. Спомни си
Библията - преди грехопадението отношенията между човека и света са хармонични,
но после всичко рухва. Маговете се стремят да се върнат към тази хармония, към онези
отношения преди грехопадението. Но нека си зададем въпроса: в какво се състои
грехопадението? Според Библията Адам и Ева опитват плода от дървото на познанието
и се научават да различават доброто и злото. В тези редове виждам завоалирано
описание за появата на прелитащите скитници. Казват, че древните магове случайно ги
открили в своите пътешествия из неизвестното. Опитвали се да познаят неведомото, но
случайно се заразили. Всъщност не е толкова важно откъде идват скитниците, по-
важно е Друго: тъй като са хищна енергийна форма на живот, те са поробили хората,
установявайки пълен контрол над тях.
Кастанеда твърди, че скитниците отглеждат хората в „човечарници", също както
ние развъясдаме кокошките в кокошарници. Те се хранят с нашата енергия, но не са
заинтересовани да увеличаваме осъзнанието си. Ето защо активно противодействат на
всички опити да се освободим от властта им. Най-неприятното за нас е, че скитниците
великолепно се ориентират във фините механизми на мирозданието. Владеейки това
знание, те са способни да контролират събитийния ред, а това означава и хода на нашия
живот. Основната част от неприятностите, с които се сблъсква магът, се обясняват с
противодействието на скитниците.
— Основната част, но не всички? — попита Максим.
— Не всички. Някои са резултат от елементарното невежество на самите магове.
Структурата на мирозданието е неимоверно сложна и магът трябва да разбира, че
необмислените действия биха довели до мрачни последици. Става дума за спазването
на елементарни правила на безопасност. Всичко е както в живота — не хващай оголен
проводник, не тичай пред автомобилите, не си играй с огъня! И ако от глупост си
пресякъл улицата на неправилно място, едва ли можеш да обвиняваш другиго. Именно
затова магът трябва да разбира какво точно прави. Но главната опасност са скитниците.
— Борис ми каза, че скитниците в терминологията на маговете и бесовете, за които
говори християнството, са едно и също нещо. Съгласна ли си?
— Да. Бесовете са низшето ниво на скитниците. Но съществува и дяволът -
същество на по- високо място в йерархията. Дяволът обикновено се появяват там,
където бесовете са безсилни.
— Разкажи ми по-подробно за влиянието на скитниците върху нас. Как се
проявява то на практика?
— Във всичко — меко се усмихна Рада. - Ние нямаме свои мисли, те идват отвън у
нас - или от Бога, или от сатаната. Човешкият разум може да се сравни с компютър,
който не може да мисли сам, той работи само с онова, което вкарват в него. Тази
информация може да се раздели на правдива - божествена, и лъжлива - от сатаната.
Проблемът е, че разумът на човека не може да различава истината от лъжата. Може да
се каже, че нашият компютър е заразен от вируси. Относно разума това се изразява в
контрол на скитниците върху него. Нашият разум в действителност не ни принадлежи,
защото един компютър, заразен с вируси, не може да работи нормално. Затова
първостепенната ни задача е да се очистим от тези вируси, от влиянието им върху
нашия разум.
— Звучи доста спорно — усъмни се Максим. — Обикновено вирусите в компютъра
се проявяват по някакъв начин. И ако моят разум е заразен, би трябвало да го
почувствам.
— Не можеш. Как да анализираш, щом самият ти анализиращ апарат е повреден?
За това става дума. В човешкото сърце трябва да живее Бог, а всъщност се е настанил
дяволът. Затова той просто не ти дава възможност да видиш истинското положение на
нещата.
— Добре, но защо там не може да се настани Бог? - попита Максим. — Нали Той е
по-силен от дявола.
— Защото Бог е преди всичко свобода. Свободата да избираш, свободата да
обичаш. За да може да направи нещо за човека, трябва първо човек да се обърне към
Него. Бог е Чистота, Истина. И докато в нашето сърце живее злото, Той никога не ще
влезе в него. Затова първо трябва да изхвърлим всички отпадъци оттам. Бог ще ни
помага в това, но инициативата трябва да идва именно от нас.
— Какво практически означава това?
— Че сме длъжни да молим Бога за прошка - отговори Рада. - Да Го молим да ни
прости греховете, незнанието, глупостта ни. Трябва да Го молим да ни вразуми, да ни
научи, да ни насочи по верния път. Ако в твоята душа има поне капка искреност, ако
наистина се изправиш пред Бога със примирено сърце, Той наистина ще ти помогне.
Твоят разум постепенно ще започне да се изчиства от бесовете, това прилича на
вдигането на щори - изведнъж виждаш, че истината съвсем не е такава, каквато ти се е
струвала до неотдавна. Духовният ти поглед се отваря, започваш да виждаш всички
уловки на бесовете, които се опитват да те отклонят от пътя. Тогава изпадаш в ужас,
понеже разбираш в какво блато си живял. Скитниците са те манипулирали, а ти нищо
не си забелязвал. Смятал си техните мисли за свои мисли, техните разсъждения - за
свои разсъждения.
И едва когато се обърнеш към Бога, разкаеш се пред Него и помолиш за помощ, ще
започнеш да виждаш истинската картина.
— Може ли да се постигне само с молитва? — попита Максим. - Навярно има и
други пътища?
— До целта винаги може да се стигне по различни пътища. Проблемът е, че сме
твърде слаби, за да вървим сами. Ако опиташ да се очистиш от скитниците без Божията
помощ, както се опитват повечето магове, непременно ще попаднеш в капан. Защото
разумът на дявола е много по-хитър от нашия. Именно затова магът трябва, първо,
изцяло да се осланя на Бога; второ, да спазва определени препоръки и указания на
хората, които вече са изминали този път. След време човек получава възможност да
разгадава и най-подлите интриги на бесовете. Той придобива истински духовен поглед,
вече може да различава доброто и злото. Именно на този етап, след избавянето от
влиянието на бесовете - а според друга терминология, от чуждородните вставки в
нашия разум, от имплантите, магът придобива истински умения. Може да се каже, че
тези умения му се дават от Бога. Сега Бог вече може да направи това, защото човекът
се е пречистил, притежава духовен поглед и никога не използва за зло уменията, които
притежава. На преден план винаги трябва да стои духовното усъвършенстване. Сега
сравни това с традиционния подход на маговете - те веднага се захващат с
овладяването на конкретни магически умения, без да размишляват дали е позволено,
или не. И понеже не могат да различават доброто от злото, попадат директно в
прегръдките на дявола. Смятат, че вървят по пътя на усъвършенстването, а всъщност
копаят гроба си. Най-лошото е, че всякакви увещания най-често се оказват безполезни.
Хората не вярват, че някой може да ги контролира. Или не съм права?
 — Права си - призна Максим. — Струва ми се толкова нереално просто защото не
чувствам никакъв контрол върху себе си.
— Точно за това говоря. Твоето съмнение е резултат от действието на имплант,
внедрен в съзнанието ти. Скитниците се боят, че човек ще осъзнае присъствието им, и
всякак се опитват да го отклонят от действия, които са вредни за тях. При това те така
ловко ни манипулират, че не забелязваме присъствието на чужда воля.
— Добре, а как се проявяват скитниците на обикновено, битово ниво? Можеш ли
да приведеш примери?
— Случайно си закачил някого с лакът в уличната блъсканица, онзи те е наругал.
В отговор ти го удряш в лицето. Уж всеки действа сам, но на практика и у двама ви
работи програмата на импланта. Задачата на чуждия разум е да ви предизвика да
изхвърляте енергията си. Всички ваши реакции са обусловени предварително, в тази
ситуация вие действате като марионетки. Единият изругал, другият не изтърпял
обидата. В резултат се биете, а скитниците ликуват и поглъщат енергията ви. Така е
във всичко, и в най-дребните неща: ти мислиш, че това са твоите желания, мисли,
подбуди и емоции. На практика са интриги на скитниците с цел да изстискат от тебе
още малко енергия. Именно затова маговете се стремят да се избавят от желанията,
понеже разбират, че всички тези желания не са наши. Обикновеният човек прилича на
кукла марионетка, окачена върху нишка от страсти и желания. Маговете прерязват тези
нишки една след друга. Така все някога идва момент, когато скитниците губят
способност да контролират човека. Просто няма как да го пленят. Такъв маг е като
вода. Колкото и да я хващаш, тя изтича между пръстите ти.
— Добре, това е ясно. Но ако просто искам да ям или да пия? И това ли е
обусловено от имплантите?
— Това са потребности на тялото, които може да бъдат коригирани от скитниците
- отговори Рада. - Например потребността от храна се превръща в чревоугодие.
Любовта се изражда в секс. Добави тютюна, алкохола и наркотиците - и ще видиш, че
скитниците си вършат добре работата. Остава само да им завиясдаме.
Максим неволно се усмихна:
— Кажи, а имаме ли въобще нещо свое?
— Ако човек е създаден от Бога, по дефиниция нямаме нищо свое. Имаме онова,
което ни е дал Бог, и другото - което са ни натрапили скитниците. Затова главната
задача е да очистим съзнанието си от всичко, което ни е чуждо и противоестествено.
Чак след това може да говорим за осъзнато лично развитие.
— Като цяло нещата ми се изясняват. Но все пак ми е странно, че някой ме
управлява в този момент. - Максим погледна Рада. - Звучи като фантастика.
— Вярваш ли ми?
— Вярвам ти — кимна той, защото вече знаеше какво ще каже.

Максим се завърна в Ростов в началото на следващата седмица. Беше заедно с

Океана. Още в Кленовск той й се извини и каза, че не е бил прав. Не чувстваше кой
знае каква вина, но този вариант му се стори най-подходящ. Не случайно казват: ако
жената не е права, искай прошка!
Така и стори. Външно всичко утихна, двамата се държаха подчертано коректно.
Въпреки това все още не можеше да се примири с мисълта, че тя не му отговори с
взаимност. Разумът го приемаше, но душата - не.
Вече знаеше, че неговата фирма продължава да работи успешно, за година щатът й
се беше увеличил с около петдесет процента. Когато се запозна е резултатите от
работата, Максим увеличи двойно заплатата на управителя. Не останаха без награда и
обикновените служители. Годишният доход беше внушителен. Максим прехвърли част
от него в една от сметките на хакерите, което предизвика у него законна гордост - вече
не само вземаше, но и връщаше. Понеже разполагаше със сериозни суми, започна да
обмисля създаването на още една фирма, което щеше да му позволи да се чувства по-
уверено. Въобще не се колебаеше е какво ще се занимава — само с цветя.
Уви, наложи се пак да отложи реализацията на тези планове, тъй като в поредното
съновидение срещна Борис.
— Привет! - поздрави го той. - Е, отпочина ли?
— Да, поех си дъх. Искаш да ме изпратиш някъде?
— Да - очите на Борис блестяха. - Какво ще кажеш, ако се поупражняваш в бойни
изкуства?
— Предлагаш да набием някого? - полюбопитства Максим.
— Не. Искам да те запозная с магическата страна в бойните изкуства. По-точно, не
аз ще те запозная, а друг човек.
— Нека се опитам да отгатна: нарича се Андрей и живее в Питер. Прав ли съм?
— Точно така - призна Борис. - Имаш ли нещо против да го повикаме?
Въпросът беше риторичен, Максим дори не успя да отговори. Долови някакво
движение вляво - и видя, че насам идва някой.
На вид беше на не повече от двадесет и пет години. Висок, рус, в обикновени
оръфани джинси и черна риза с навити ръкави. От тесния джоб върху дясното му бедро
се показваше дръжка на ловджийски нож, пръстите му почти я докосваха.
— Ето едни добри хора! - поздрави ги Андрей. - Привет, Борис! Здравей, Максим!
Чувал съм за теб.
— Радвам се да се запознаем - отвърна Максим.
— Мисля да го изпратим на стаж при тебе - каза Борис. — Какво ще кажеш?
— Ако не ти е жал за него — Андрей го погледна и двамата се разсмяха.
— На твое разположение е. Можеш да го вземеш.
— Веднага ли? — попита Андрей.
Максим се почувства неуютно.
— По-добре след два дни. Трябва да си подредя нещата.
— Тогава да бъде - съгласи се Андрей, сетне погледна Борис. - Изпрати ми адреса
му! Довиждане! — Той сметна на Максим, извърна се и изчезна.
— В сигурни ръце си - Борис потупа Максим по рамото. - Приготви се, а сега и аз
трябва да вървя...
Борис изчезна, Максим остана сам. Спомни си, че искаше да потърси птици - в
съновиденията те могат да покажат местата, където е скрита нашата просветленост.
В този сън Максим се намираше на улица в Ростов. Погледна към небето - и
веднага видя два гълъба, които полетяха към Театралния площад. Той се отблъсна от
земята, за да литне след тях, но не успя да задържи осъзнанието си и се събуди.
Влакът пристигна в Петербург рано сутринта. С Андрей се бяха уговорили да се
срещнат в десет часа, затова Максим се изкачи в чакалнята на втория етаж.
Андрей дойде петнадесет минути преди уговорения час. В джинси и лятно яке, с
полупразна раница на гърба - отначало Максим дори не го позна, този човек беше по-
слаб и не така внушителен, както в съновидението. Възрастта му наближаваше
четиридесет години, а тогава изглеждате много по-млад. И все пак беше именно той,
достатъчно беше да срещне погледа му, за да разбере това.
— Привет! - Андрей стисна ръката на Максим, който се беше надигнал при
появата му. - Как е настроението?
— Здравей - усмихна се той. - Настроението е бодро.
— Тогава да вървим!
Максим очакваше да отидат в дома на Андрей, но сбърка. Отначало взеха метрото
до Балтийската гара, там купиха два билета за електричката. Максим се въздържаше да
пита каквото и да било, а и самият Андрей не бързаше нищо да обяснява. Докато
чакаха влака, си бърбореха за всякакви дреболии. Към един часа следобед слязоха от
електричката на някаква малка спирка.
— Почти пристигнахме - обнадеясди го Андрей.
Максим търпеливо вървеше след него. Те заобиколиха
спирката отдясно и навлязоха в гората. Отначало вървяха по черен път, после
тръгнаха по някаква пътека. Прекосиха ручей по ствола на повалено дърво - и след
около час най-после стигнаха до мястото.
— Ето ги моите владения - усмихна се Андрей, когато между дърветата се показа
малка постройка.
— Тук ли живееш?
— Не, къщата принадлежеше на дядо ми, той беше горски пазач. След като
почина, я остави на мен. Тук е хубаво място - тихо, спокойно. Рядко някой наминава
насам.
Вратата беше заключена с катинар. Андрей пошари с ръце горе по рамката, извади
ключ и отвори:
— Влизай!
Домът се състоеше от антре и голяма стая. В нея Максим видя две обикновени
железни легла, до прозореца маса, малка печка. Няколко стола и лавици от широки,
гладки дъски допълваха интериора.
— Разполагай се! - покани го Андрей. - Сега може да се заемем с работа.
Доколкото зная, вече владееш азбуката в техниката на боя. Това е много полезно, но не
може да те спаси в някои ситуации. Ще те запозная с друг възглед за бойните изкуства.
Той се състои от два аспекта — философия и приложна техника. Бих предпочел да
започнем с философията, но по-добре веднага да ти демонстрирам нещо практическо,
за да видиш за какво става дума. Тогава ще разбереш, че не говоря празни думи. Да
излезем навън!
Времето беше тихо и приятно. През короните на дърветата се промъкваха слънчеви
лъчи.
Андрей влезе под неголям навес вляво от къщата и сне от един гвоздей връзка
здрава бяла връв. Размота парче, дълго около метър, скъса го без особено усилие и се
върна при него.
— И така, хватка номер едно - усмихна се и го погледна. — Нападни ме! Не се
притеснявай, удряй с всички сили.
Максим вече беше виждал как действа Денис с въже, като оплита с него ръцете и
шията на противника. Очевидно Андрей искаше да му демонстрира нещо подобно.
Явно най-важното в тази ситуация беше да не позволи на противника да омотае е
връвта ръката или крака му.
Той пристъпи, направи няколко къси лъжливи движения, после избра удобен
момент и удари Андрей в брадичката. По-точно - искаше да го удари!
Дори не осъзна какво се случи. Само почувства кратко разтърсване, много
неприятно, и тутакси разбра, че е паднал на колене. Ръцете му бяха вързани зад гърба,
той се опита да ги помръдне и окончателно се убеди в това. До него стоеше
усмихнатият Андрей.
— Е, как е? — попита го, докато му помагаше да се изправи.
— Нищо не разбрах - призна честно Максим. - Как го направи?
— Хайде още веднъж! — предложи Андрей и развърза ръцете му. — Този път стой
неподвижен, така ще ти е по-лесно да осъзнаеш всичко.
После застана на пет-шест крачки от Максим:
— Приготви се!
Той се приготви.
Андрей го гледаше и се усмихваше.
 — Готов съм - потвърди Максим.
— Ами тогава погледни ръцете си!
Максим погледна и трепна. Единият край на връвта беше вързан за лявата му
китка, другият — за дясната. Но той беше готов да се закълне, че Андрей дори не е по-
мръдвал от мястото си.
— Как го правиш?
— Именно това е магията на боя. В случая манипулирам възприятието за време. За
теб то си тече както обикновено, но за мен практически спира. По този начин мога да
дойда при теб и да направя каквото си искам. Между другото, това е доста високо ниво
и не е за всеки. Да преминем към нещо по-простичко. - Андрей развърза връвта и я
занесе под навеса.
После се върна, като носеше парче смачкана водопроводна тръба.
— Опитай се да я превиеш! — предлояси той и я подаде на Максим. — Само с
ръце.
Тръбата беше дълга около седемдесет сантиметра. Максим пробва и веднага се
отказа.
— Не мога — рече и му я върна.
Андрей внимателно огледа тръбата, после спокойно я омота около ръката си,
сякаш беше гумен маркуч. Максим добре чу как металът пука при огъването. Андрей
се усмихна, спокойно я разгъна обратно и отново му я подаде. Максим взе изкривената
тръба, тя беше топла. Прокара ръка по нея, като си мислеше каква ли сила е
необходима, за да се изпълни такъв трик.
— Въпросът е все същият - каза той и погледна Андрей. - Как става?
— Прави го моето съновно тяло. Аз мога да го пускам навън в определени
моменти. Разбира се, за кратко, само за секунди. Но това е достатъчно, за да бъде
спечелен и най-трудният бой - Андрей се усмихна и започна да разкопчава ризата си. -
Сега още една, последна демонстрация. - Удари ме с тръбата! Отстрани, както се сече
дърво. С размах. Удряй, без да сдържаш силата си!
— Няма ли да те заболи? - полюбопитства Максим, като хвана по-удобно тръбата.
— Ако нещо се случи, ето там има лопата. Ще ме закопаеш - усмихна се Андрей. -
Шегувам се. Бий, не се притеснявай!
Максим удари с всичка сила. Такъв удар можеше да счупи поне няколко ребра. Но
нищо подобно не се случи. Почувства само леко съпротивление - тръбата просто
премина през тялото на Андрей. Максим залитна и едва успя да запази равновесие.
— По дяволите... — измърмори той и погледна слисано Андрей.
— Умението да пропускаш предмети през тялото си също идва от съновиденията -
поясни Андрей. - Ти се учиш на това, когато там минаваш през стени. Но няма никаква
разлика дали самият ти минаваш през стена, или нещо минава през тебе. Като
използваш тази техника, можеш да пропускаш дори куршуми през себе си. Между
другото, в древността именно такива воини са всявали ужас сред враговете. Не ги
ранявали нито меч, нито стрела - Андрей облече ризата си.
— Това е страхотно — призна Максим.
— Да, така е - усмихна се Андрей, докато се закопчаваше. - Да поседнем.
Те седнаха на пейката.
— Очевидно искаш да разбереш как може да се овладее това - започна Андрей,
като гледаше спокойно Максим. — Доколкото знам, не си се занимавал с бойни
изкуства преди срещата си с хакерите. При мен нещата стоят другояче - първо се
увлякох от бойните изкуства, после дойдох при тях. Ти току-що се убеди какво се
получи от сливането на двете системи. Относно съновните техники нямам какво
особено да ти кажа - просто се учи да минаваш през стени в съновиденията си.
Минавай отново и отново, всяка нощ. Трябва да придобиеш този навик, да се изпълниш
със съответното усещане. Тогава, ако се наложи, ще го използваш и в реалния живот.
Така ще можеш с юмручен удар да разбиеш главата на човек заедно с каската, ще
успееш да завържеш автомата около врата му. Ще изтръгнеш сърцето или черния му
дроб — извини ме за тези подробности. Накрая ще успееш да минеш през стена или да
пропуснеш през себе си автоматен откос. Повярвай ми, това са доста необичайни
усещания. Дрехите ти на парцали, а ти си ясив. Но това е само част от практиката -
продължи той. - Спомни си, че маговете се делят на съновидци и сталкери.
Съновидците работят главно със съновидения, сталкерите — с реала. Самият ти ще се
занимаваш със съновидения, там нямаш нужда от моята помощ. Затова сега с теб ще
говорим за сталкинга. Кажи, кое е най-главното в бойните изкуства?
— Психологията? - предположи Максим, който вече беше разговарял с Денис на
подобни теми.
— По-скоро философията - поправи го Андрей. - Именно философията е
фундаментът, върху който се строи цялото здание на бойните изкуства. Знаеш, че те са
много. Човек може да избере която и да е система за бой, но при едно условие: тя
трябва реално да отговаря на потребностите му. Например, ти можеш да се занимаваш
с кендо - изкуството на меча. Забележителна система за отработване на техниката на
движенията и укрепване на Духа; зная, че Роман ти е дал начални навици. Но каква е
ползата от такава система в реален бой? Само във филмите героите носят мечове, в
реалността това е невъзможно. В схватката с Легиона ние сме слабата страна и не
можем да влезем в открита битка. Затова избрахме стратегията на тайната война,
когато врагът не знае къде и кога ще бъде нанесен ударът. Най-добрата система от този
клас е нинджуцу - мисля, че си чувал за това изкуство.
Именно него взехме за основа на хакерската бойна школа. При това взехме не
толкова техниката, колкото философията, духа му. Техниката е преходна, духът е
вечен. Тук трябва да те предупредя за една опасност. Философията на нинджуцу
променя кардинално мирогледа на човека. Затова е много важно да отбележиш
границата, под която не бива да слизаш. Може да се каже, че нинджуцу е тъмната
страна на силата. Тя те повлича - щом веднъж усетиш своето могъщество, може да не
поискаш да се върнеш назад. Защо трябва да се връщаш, щом се чувстваш бог, щом
можеш да се разпореждаш с чуждия живот и сам да решаваш кой да живее, а кой да
умре? Затова винаги трябва да помниш: ти не си нинджа, а хакер, който владее
изкуството на тайната война. Това е само изкуство, нищо повече. Една от частите на
света.
Когато е необходимо, влизаш в потока и се превръщаш в демон, изкусен и коварен
убиец. Свършваш работата и излизаш от потока, отново ставаш самият себе си.
Истинското изкуство се състои в това, да вземеш само онова, което ти е нужно — не
повече. Иначе чувството за собствената ти сила може да те погълне и в света ще се
появи още един маниак.
— Разбирам - каза Максим.
— Това е добре. Ще смятаме, че съм ти прочел правилата за безопасност, а ти си се
подписал в тетрадката - по устните на Андрей отново се плъзна усмивка. — Мисля,
Борис вече ти е казал, че ще прекараш тук около три седмици. Най-главното, което ти
предстои, е да почувстваш духа на нинджуцу. Разбира се, три седмици са твърде малък
срок, за да станеш боец. Но с времето ще овладееш целия комплекс от техники. Сега
просто поставяме основата.
— А теб кой те е учил на нинджуцу?
— Нямах учител - поклати глава Андрей. - Разбира се, чел съм книги, разговарял
съм с много хора. Но главният учител е духът на това изкуство. Просто влязох в потока
на традицията, настроих се на неговите вълни и той ме понесе в нужната посока.
Всичко останало протичаше от само себе си. Ще се убедиш колко добре работи този
метод.
— Надявам се - усмихна се Максим.
— В такъв случай да не губим време и да преминем към първата задача —
предложи Андрей. - На около пет километра оттук, на изток, има рекичка. Там почти
винаги ходят рибари, а и обикновени туристи. Твоята задача е да се промъкнеш
незабелязано, да ги наблюдаваш известно време и да се оттеглиш, без да те видят.
После ще повториш упражнението още няколко пъти. Колкото повече, толкова по-
добре. Не бива да срещаш никого - ако видиш, че идва човек, трябва да се скриеш,
докато отмине. Главната задача е всичко това да ти хареса, да почувстваш
удовлетворение от това, че виждаш някого, а той не те забелязва. Не се чувствай като
уплашен заек, който се крие от всяко прошумоляване - напротив, бъди хищник, който
се промъква към жертвата си. Ти си цар и бог, а тези хора са изцяло в твоя власт.
Именно ти решаваш дали да живеят, или да умрат. Това е трудно да се обясни, но ако
бъдеш обзет от чувството за сила, после ще ти е много по-лесно.
Остатъкът от вечерта прекараха все така в разговори — за магията, за бойните
изкуства. Когато притъмня, Андрей запали газената лампа. Легнаха рано. Максим беше
изморен от пътя и чувстваше, че трябва да се наспи.
Сутринта Андрей замина нанякъде и каза, че ще се завърне след седмица. Максим
остана сам. Преоблече се в чисти дрехи, после тръгна към реката.
Никога не му се беше налагало да следи някого. Затова сега по-скоро оглеждаше
местността, разбирайки, че може да се загуби по обратния път. След около час се озова
при реката - неголяма, но доста дълбока. Тръгна покрай брега, като отбелязваше следи
от хора: загаснали огнища, боклуци, отъпкана трева. Постепенно дори започна да
чувства раздразнение от това, че хората замърсяват такива хубави места.
Скоро се натъкна на първия въдичар. Цялото му внимание беше приковано към
брега, затова трепна, когато изведнъж забеляза гумена лодка, притаена сред
гъсталаците навътре в реката. В нея седеше човек. Максим бързо се приведе, сетне
осъзна, че мъжът не го вижда, затова притича между храстите. Продължи да го
наблюдава още няколко минути и отново тръгна покрай брега.
Почти веднага видя пред себе си мотоциклет, до него палатка, в която нямаше никой.
Явно принадлежаха на човека е лодката.
Чак сега Максим почувства удовлетворението, за което говореше Андрей.
Съзнавайки, че рибарят гледа плувката и съвсем не му е до мотоциклета и палатката,
той влезе в нея. Вътре имаше сгънат спален чувал, до него раница. Малко встрани —
транзистор. Ако на негово място сега беше крадец, рибарят със сигурност щеше да се
лиши от някои вещи.
От палатката излезе също така незабелязано. Изтича встрани, чувствайки, че леко
го тресе. Въпреки това остана доволен от себе си. Сега разбираше, че в думите на
Андрей за чувството на сила има определен смисъл. Проследяването беше
привлекателно и завладяващо, то вълнуваше. Погледна часовника си, все още нямаше
обед. Продължи покрай брега.
След около километър откри група туристи. Отначало чу детска врява и смях,
после долови удари на брадва. Приведе се леко и тръгна предпазливо към звуците, като
се стараеше да не настъпва сухи клони. Отпред се мярна нещо светло, той приседна.
Петното не помръдваше. Максим се ослуша и тръгна отново.
Светлото петно се оказа лека кола, спряла върху поляна. До нея мъж и жена
опъваха палатка, недалеч играеха две деца. Максим се досети, че е петък, значи бяха
дошли за почивните дни. Наблизо изпукаха съчки, той инстинктивно се просна на
земята.
 Появи се девойка на около седемнадесет години, която вървеше към палатката с
наръч сухи клони, явно дърва за огън. Ако не й пречеха клоните, тя щеше да го
забележи, защото премина съвсем близо до него. Налагаше се да е по-внимателен.
Реши, че за днес е достатъчно, и тръгна обратно към къщата.
Така започна да изпълнява задачата си. Проверяваше бреговете на реката всеки
ден, разходките му ставаха все по-продължителни. Постоянно откриваше нови детайли,
вече със сигурност установяваше какво трябва и какво не трябва да върши. И ако
първия ден буквално се промъкваше в гората, после осъзна, че това е глупаво. Нали
просто си вървеше и не вършеше нищо лошо? Дори ако го забележи някой, щеше да го
сметне за обикновен турист. Но ако видят промъкващ се човек, непременно ще
заподозрат нещо. Максим започна да се държи колкото може по-естествено и се
промъкваше едва когато хората вече бяха съвсем наблизо.
Първата седмица му донесе безброй нови усещания. Чувстваше как съзнанието му
се променя. Обикновено до обяд ходеше из гората, после се хранеше, правеше лека
почивка. Сетне тренираше, защото чувстваше, че не му достигат сила и ловкост, а
тялото му трябваше да е готово за новите задачи. И той го натоварваше, докато
станеше вирвода, до пълно изтощение.
Андрей се завърна след седмица. Изслуша отчета и остана доволен от успехите му.
— Нещата вървят добре. Почувствал си силата, това е главното. По-нататък ще
вършиш все същото, но с една малка промяна: ще излизаш нощем — той замълча,
очаквайки реакцията му.
— Добре - съгласи се Максим. - Ще опитам.
— Опитай! - усмихна се Андрей. — Сега главното е да се научиш как да не се
страхуваш от нощта. Всъщност, защо хората се боят от тъмното?
— Винаги е било така - сви рамене Максим. - Това е естествен страх.
— Да, но какво лежи в основата му?
— Навярно опасението да не срещнат хищник или просто нещо страшно -
предположи Максим.
— Така е - съгласи се Андрей. — Но ако се разровим още по-дълбоко, в основата
на всичко ще открием страха от смъртта. Човек не просто се бои, че в тъмнината го
чака нещо опасно, той се страхува да не загине. Именно страхът от смъртта го кара да
се крие нощем. Предстои ти да преодолееш този страх. Чувствай се не жертва, а ловец.
Не гост, а стопанин. Нощта ти принадлежи и в нея няма никой, който да е по-страшен и
опасен от самия теб. Трябва да се боиш не ти, а да се страхуват от теб. Разбираш ли?
— Да - кимна Максим. - Горе-долу.
— Това е добре. И най-главното: не смятай тъмнината за враждебна среда. Тя е
твой приятел, защитник, покровител. Сприятели се е нея и ще видиш колко много може
да ти даде. Някоя нощ изпълни следното упражнение: седни на тъмно, най-добре в поза
„лотос". Тъмнината трябва да бъде абсолютна. Протегни ръце и се опитай да я усетиш
върху краищата на пръстите си. Почувствай нейната сила, мощта й. После бавно
вдишай, като поемаш през пръстите силата на мрака. Щом почувстваш как тази сила
влиза в теб, може да отпуснеш ръце и по-нататък просто вдишвай тъмнината, като я
поемаш не само с дробовете си, но и с цялото си тяло. Опитай и ще видиш колко е
полезно!
— Ще опитам - обеща Максим.
— Давам ти две седмици за запознаване с нощта, това е трудна задача. После си
заминаваш, а останалите техники ще практикуваш вкъщи.
— Що за техники?
— Много са. Ще ти изпращам подробни инструкции. Следващата твоя задача ще
бъде запознанството с града. Зная, че винаги си живял в град, но това не означава
нищо. Трябва да изучиш Ростов от нови позиции. Например знаеш ли местата, където
може да се измъкнеш от проследяване?
— Не — неуверено отвърна Максим. — Не съм мислил по този въпрос.
— Защото не ти е било нужно. Сега трябва да ги намериш: подлези, безистени,
многолюдни места като например пазари, големи магазини е няколко изхода. Дори да
са само три в целия град, но ще знаеш, че там ще се измъкнеш. И това е само малка
част от онова, което ти предстои да усвоиш и изучиш. Ще те науча да проникваш в
закрити помещения, ще те запозная с оперативната химия. Ще узнаеш всичко за
оръжието, ще изучиш техниката на проследяването и подслушването. Има твърде
много хора, които умеят да воюват в гората или джунглите. Но много по-малко са
онези, които са способни да водят война в каменната джунгла на града. Ти ще станеш
един от тях.
— Смяташ ли, че ми е необходимо? - неуверено попита Максим.
— Необходимо е. Разбери, същността не е в това да те направя професионален
убиец, а в промяната на съзнанието ти. Всяка нова област от знания е съответна
настройка. Спомни си как неотдавна те преследваха в тайгата. Ти беше жертва, те -
ловци. Ако владееше моите умения, нито един от тях нямаше да остане жив. Може
много да се приказва за несъпротива срещу насилието, но ако пред себе си имаш враг,
който се стреми да те унищожи, възможностите ти за избор са две: да убиеш или да
бъдеш убит.
— Съгласен съм - кимна Максим. - Но непременно ли за тази цел... - той се обърка,
докато намери точната дума - трябва да навлизаме толкова дълбоко? Нощ, сила на
мрака, изкуството да убиваш... от всичко това намирисва на нещо дяволско.
— А какво представлява дяволът?
— Не зная - отговори Максим. - Рада смята, че всичко, което можем в живота, е да
изберем между Бога и него. Боя се, че в нашия случай се отдалечаваме от Бога и се
приближаваме към дявола.
— Възможно е - тактично се съгласи Андрей. - Рада е умно момиче и рядко греши.
Но аз имам свой поглед за нещата. Което и да е оръжие само по себе си не е лошо —
проблемът е в това, кой го държи. Дори ако тъмната страна на силата изцяло
принадлежи на дявола, значи аз бия врага със собственото му оръжие. Спомни си какво
ти казах: най-главното е да не пресечеш линията, зад която силата на потока ще те
промени толкова, че вече не ще можеш да се върнеш назад. Именно в това се състои
изкуството на мага - да вземеш само онова, което ти е нужно, и нищо повече. Просто
влизаш в потока, вършиш каквото ти е нужно и излизаш.
— Е, добре — Максим се настани по-удобно на пейката. - А не може ли бойните
умения да се придобият по линия на светлите сили?
— Как си го представяш? — подсмихна се Андрей. — Максим гръмовержец,
който поразява враговете със стрели мълнии? Рицар в блестящи доспехи? Има мечти,
но има и реалност. А реалността сочи, че трябва да се оцелява тук и сега, за което са
добри всички средства. Едва ли един воин на Светлината ще падне толкова низко, че да
забие нож в гърба на врага. Но аз ще го сторя, без изобщо да се колебая, понеже е
заложен ясивотът ми и този на моите приятели, а така ще победя. Това е цялата истина
за живота.
Максим не отговори. Облегнал се на дървената стена, той мислеше, че Андрей е
прав. Както впрочем беше права и Рада. В душата трябва да има Светлина, но когато
нещата достигнат до битка, важно е само онова, което помага за победата. И ако
оръжието на войната принадлежи на дявола - какво пък, нека бъде така!
Както и предишния път, Андрей замина на разсъмване. Сега Максим отново се
опита да прецени що за човек е той. Имаше ли в него нещо дяволско? Не, нямаше, беше
готов да се закълне. Чист, светъл поглед, добра усмивка. Да, в него се чувстваше сила,
но какво от това? Въпросът не е каква сила владееш, а как я използваш.
През деня Максим не отиде никъде. Приготвяше се за нощното си излизане.
Андрей му беше донесъл дрехи - черен панталон с връзки долу на крачолите, черна
риза и тънки кожени ръкавици, липсваше само обичайната за нинджите черна маска.
— Нямаш нужда от нея — каза му още вечерта Андрей. — А и тези дрехи ти
трябват само за да влезеш в образа. Ти живееш в град, а там черната униформа не ти е
необходима.
Преди да замине, домакинът му порови в раницата си и извади нож в черна кожена
кания.
— Подарявам ти го - каза той и го връчи на Максим. - Много добро острие, правил
го е един от най-способните руски майстори. Закалена стомана, наточен като бръснач.
Така че бъди внимателен с него!
Когато се стъмни, Максим започна да се подготвя за първото си нощно излизане.
Облече униформата, угаси лампата и около час се опитваше да диша мрак, както го
съветваше Андрей. Донякъде се получаваше. Струваше му се, че чувства тъмнината, но
засега тя не бързаше да го приеме.
Първото си излизане направи в околностите на къщата - не искаше да се
отдалечава, боеше се да не се заблуди.
Общо взето, беше доста неприятно. Максим постоянно се заплиташе из храстите,
спъваше се в коренища. Вслушваше се в нощната тишина и не разбираше какво
всъщност прави тук. След като скита един час около къщата, той се върна обратно -
към светлината на предвидливо запалената и оставена на верандата газена лампа.
Целия следващ предобед чувстваше раздразнение от неуспеха си. Действително
нищо не се получи и той го съзнаваше много добре. Следобед излезе от къщата и дълго
тренира с ножа, като упражняваше различни удари - това поне малко го успокои. Към
шест вечерта легна да си почине. Не мислеше, че ще заспи, но точно така се случи.
Събуди се около десет часа и след полунощ отново тръгна към гората.
Този път имаше напредък. Преди всичко промени стратегията си. Сега вече не се
стараеше да бъде някой, а просто опита да се слее с нощта. Вслушваше се в нейните
звуци, предпазливо се плъзгаше по познатите пътеки — съвсем не беше задължително
да хлътва навътре из горските гъсталаци. В един момент почувства вече познатото му
от дневните излизания чувство за разпаленост в онова, което вършеше. Това го увлече -
чувстваше се като бог или демон, обикновеният човешки страх пред нощта постепенно
изчезваше. Пък и от кого да се страхува? В тази нощна гора нямаше никой по-страшен
от самия него.
На петата нощ Максим реши да отиде до реката.
Още през деня проследи поредната група рибари, затова знаеше накъде да върви.
Успя да се приближи съвсем близо - виждаше контурите на палатката, чу хъркането
вътре. Ръката му неволно докосваше ножа на колана. Ако тези хора бяха негови
врагове, не биха доживели до утрото.
Отиде си също така незабелязан, както и бе допгьл.
През оставащите девет дни откри у себе си толкова нови неща, че това дори
предизвикваше у него чувство на страх — какви ли още изненади крие неговото „Аз"?
Кастанеда пише, че нашето съзнание се определя от сглобната точка. Сега Максим
се убеди в това на практика. Съзнанието се оказа изключително непостоянно. Ето, той
седи до масата и гледа пламъка на лампата - отвън е нощ, вали дъжд. Дори не му се
мисли да излезе от къщата. Но това е само едната страна на медала. Ако пък се
замислиш, отвън не е чак толкова лошо. Погледът му улови висящия на стената колан с
ножа, дланта му докосна гъстата набола четина по лицето му - отдавна не се беше
бръснал. Извади черната униформа, облече се бързо, погледна се в огледалото.
 Бурканчето с чудодейния грим собствено изобретение - смес от сажди и
растително масло, бе съвсем наблизо, трябваше само да протегне ръка. Докато се
гримираше, съзнанието му се промени изцяло. Оставаше му само да препаше колана с
ножа - и къде се дяна страхът от нощта? Къде беше онзи човек, който само преди пет
минути гледаше мъждивото пламъче на лампата и трепваше при силните пориви на
вятъра? Вече го нямаше.
Максим отвори вратата и се плъзна в нощния мрак.
Завърна се в пет часа сутринта - мокър, кален, изморен. Свали колана, изтри
саждите от лицето си. Изми се и легна да спи.
Събуди се следобед. Дъждът беше спрял, слънцето отново сияеше. Светът беше
светъл и приветлив, а съзнанието му - съвсем обикновено. Но той вече знаеше, че това
е само илюзия. Там, под черупката на обикновения човек, живееше друг Максим -
хищен, опасен, див.
Най-любопитното беше това, че нощните му излизания се оказаха полезни за
съновната практика. Максим попадна на цяла поредица великолепни съновидения. И
стигна до убеждението, че това е под влияние не на самите излизания, а на
съпровождащото ги чувство за сила и агресивност. Там, през нощта, той беше бог. Или
демон - изглежда, това беше прословутата тъмна страна на силата. Обладан от дявола -
не се съмняваше, че някой свещеник би му поставил точно тази „диагноза". Но дали
беше така? Засега всичко сочеше, че „дяволът" е само настройка на съзнанието. Но и
светецът беше същото. Човек може да се издигне толкова високо, колкото и ниско да
падне. Да получи на разположение целия диапазон на доброто и злото.
Именно това си мислеше Максим, когато се завърна от поредната нощна разходка.
Погледна часовника - пет часът сутринта. Най-подходящото време за съновидения.
Успя да намери Борис. Всичко стана от само себе си, дори не изпита нужда да прибягва
до някакви хитрости. Просто поиска да го види и го видя.
— Здравей - каза Борис. - Случило ли се е нещо?
— Не - сви рамене Максим. - Исках да си поговорим. Напоследък все повече ми се
струва, че по нашия път има твърде много неща от дявола. Говорих с Рада за Бога.
Това, което тя каза, ми хареса, защото ми е близко. Но сега, докато се занимавам с
бойни изкуства и се запознавам със силите на мрака, ми се струва, че когато търся
тъмната страна у себе си, предавам Бога.
— Да поседнем - Борис го улови за ръката и след миг пред тях се появи познатият
речен бряг с пейката.
Борис се отпусна върху нея, Максим седна до него.
— Същността е в това, че твоето съзнание сглобява околния свят. Спомни си
картинките в калейдоскопа и си представи, че всяка от тях е отделен свят. Щом го
обърнеш - картинката е вече друга. Тъмната страна е само една от тези картинки, не по-
добра и не по-лоша от другите. Сглоби я - и ще станеш демон, дявол, убиец. Със същия
успех може да бъдеш политик, свещеник, учител, лекар — списъкът е безкраен. Ти
самият сглобяваш света, който ти е нужен. Въпросът е в друго: какъв свят ти е нужен?
Можеш да станеш убиец или човек на знанието. Всякакви увещания тук са безполезни,
трябва сам да вникнеш в себе си. Да разбереш кое е по-близко до душата ти, към кое
наистина си заслужава да се стремиш.
— Пътят на злото не е за мен. Но забелязах и друго: ако пътят на злото и агресията
бъде наречен „тъмна страна", то тази тъмна страна дава реална сила. Дори това, че сега
съм тук с теб, се обяснява именно с влиянието на тъмната страна. Тя е в мен. Да,
дълбоко, но е налице. Андрей ме научи да я пускам на повърхността, но и досега се
съмнявам дали това е добро.
— Тъмната страна е във всеки от нас. В нас са и всички други страни. Може да се
страхуваме от това. А може и да го използваме за свои цели. Помисли си: хората са
овладели енергията на водата и вятъра, на огъня и атома, но и досега не са се научили
да използват енергията на съзнанието. Спомни си, че неведнъж сме разговаряли за
потоците. За да се включиш в един поток, трябва да се настроиш на него. Щом го
сториш, качеството на твоето съзнание рязко се променя. Сега ти за пръв път виждаш
бойните методики на хакерите, които те смущават. Това е добре - щом те смущават,
значи никога няма да станеш техен роб. Възприемай ги просто като инструмент и нищо
повече. Винаги имай техен противовес - нещо добро и светло.
— Андрей каза приблизително същото — кимна Максим.
— Със секира може да се построи къща, но и да се убие човек. Внимавай как ти се
отразяват различните потоци и практики. Наблюдавай се отстрани!
— Но нима смяната на съзнанието не влияе върху способността за оценка? -
попита Максим. — Нали, щом се променя съзнанието, се променя и скалата за оценка?
— Променя се — съгласи се Борис. - Но вътре у теб все пак остава едно
рационално ядро — твоето вътрешно „аз". Именно то не позволява да застинеш в
новото положение на сглобната точка. Ти просто надяваш маска, използваш я, после я
снемаш и отново се превръщаш в самия себе си. Важно е само да не останеш прекалено
дълго в чуждия за теб поток, за да не се сраснеш с него. Желая ти успех! Скоро ще се
срещнем.
Борис му смигна, обърна се и изчезна.
Днес трябваше да пристигне Андрей. Максим се прибра сутринта, свари каша от
елда. Около два часа следобед се чуха стъпки, Максим се усмихна — ето го.
Но се оказа, че не е Андрей. На вратата почукаха, после тя се отвори и Максим
видя на прага момче на около петнадесет години.
— Здравейте — каза момчето. — Вие ли сте Максим?
—Да — отвърна той.
— Андрей не може да дойде, защото има неотложни ангажименти. Помоли да ви
придружа до гарата.
— Влизай - предложи Максим. — Искаш ли каша?
— Не - завъртя глава момчето. - Трябва да бързаме, защото може и да не успеем.
Андрей помоли да ви предам да се завърнете вкъщи. После той ще ви обясни всичко.
— Добре - съгласи се Максим. - Ще се преоблека. Ще ме почакаш, нали?
Момчето кимна и излезе от къщата.
Наложи се бързо да събира багажа си - не допускаше, че ще му се наложи да
отпътува така припряно. Преоблече се, сложи багажа в раницата. Постави ножа на
самото дъно, за да не го открие някой прекалено старателен милиционер. Уж това беше
всичко. Ах, да, кашата. Изля я навън до най-близкото дърво. Бързо изплакна котлето,
изми ръцете си, огледа се в огледалцето - всичко беше наред, само дето така и не успя
да се обръсне.
Максим заключи катинара, скри ключа над вратата и погледна момчето:
— Как се казваш?
—Павел.
Павел се оказа доста затворен. Разговорът не вървеше, затова изминаха пътя до
спирката в мълчание. Понякога на Максим му се струваше, че Павел се бои от нещо,
погледът му обхождаше внимателно околните храсталаци. При това почти не
помръдваше главата си, не се озърташе - личеше школата на Андрей.
Накрая се озоваха на спирката и момчето го погледна:
— Аз имам билет, но вие трябва да си купите.
—Разбира се - кимна Максим.
Електричката пристигна след двадесет минути. През целия път до Петербург
цареше все същото мълчание, Павел изглеждаше напълно потопен в себе си. Въпреки
това явно подлагаше на контрол обстановката във вагона, като бегло наблюдаваше
влизащите и излизащи пътници.
Ето го и Петербург, влакът спря на Балтийската гара. Момчето слезе първо, сетне
го погледна:
— Довиждане - и за пръв път едваедва се усмихна. - Радвам се, че се запознахме.
То се обърна и забърза нанякъде.
— Успех! - подвикна след него Максим.
Но момчето сякаш не го чу, а заедно с другите пътници от електричката тръгна
към изхода. Максим го изпрати с поглед, оправи раницата си и пое към станцията на
метрото.
Пристигна в Ростов без проблеми. Когато влезе у дома си, първо погледна цветята
- какво правят без него? Остана доволен от състоянието на оранжерията и позвъни на
Океана да й благодари. Всъщност просто искаше да чуе гласа й.
Следващата седмица не донесе нищо неочаквано. Почина си от пътя, започна да
навлиза отново в работата. Няколко пъти провери пощата си, но нямаше нищо от
Андрей. Очевидно наистина бяха възникнали спешни проблеми.
Изминаха няколко дни и в къщата му закипя работа. Отначало прокараха вода,
беше налят и фундаментът на бъдещата оранжерия. Когато грубата работа приключи,
трябваше да се монтират алуминиевите конструкции — Максим гледаше как
работниците поставят направените по поръчка рамки и се радваше. Това вече щеше да
бъде не стая с лавици за цветя, а истинска оранжерия.

Шеста глава
ОТНОВО В ПЛЕН
Съобщението, че питерската група е засечена, пристигна при Яна около полунощ.
След като изясни всички подробности, тя нареди наблюдението да продължи. Яна
знаеше, че питерската група е една от най-силните, в нея имаше не по-малко от осем
опитни хакери. Още Крамер се беше опитвал да ги засече, но не беше отбелязал
никакъв успех - те не допускаха грешки, а Легионът не разполагаше с нито една нишка.
И ето че сега им провървя.
Тя не вярваше в късмета. Обикновено късмет имат глупаците, а в нейния случай
той е резултат от добре организирана работа. Така се случи и сега, когато един от
легионерите срещна случайно в данъчната служба на Питер Андрей Новиков - избягал
преди четири години от Красноярск. Легионерът предвидливо не беше проследил
хакера. По-скоро се беше уплашил да го стори, прекалено добре знаеше с кого си има
работа - тогава, в Красноярск, опитът Да бъде заловен Новиков завърши със смъртта на
петима бойци. Двамата осакатени, но оцелели казаха после, че дори автоматен откос от
упор не спрял хакера. Веднага след това Новиков изчезна, дори успя да изведе жената и
сина си, което между другото струваше ясивота на още двама бойци.
И ето че сега се появи в Петербург. Легионът имаше свои хора в данъчната
инспекция и лесно откриха адреса и сегашното му име. Още вечерта легионерите
знаеха всичко за него: къде живее, какво работи... Веднага започнаха да подслушват
телефоните му - домашния, собствения му мобилен и този на жена му, след което
съобщиха на Яна.
Сега трябваше да се реши какво да правят по-нататък. Не можеше да става и дума
Новиков да бъде заловен — Яна добре разбираше, че този човек не е лъжица за тяхната
уста. Въпреки това вече знаеше как да постъпи. Отначало ще проследят връзките му,
ще установят кои са в групата, а после... Да, Новиков е много добър хакер. Но на този
свят няма безсмъртни хора.
Сутринта тя разказа всичко на Дагс. Владетелят остана доволен и дори благоволи
да даде ценни указания. Яна почтително му благодари, но вътре в себе си го награди с
дузина нецензурни епитети. Най-много я дразнеше дори не това, че Дагс я съветва и
поучава като малко момиченце. Ядосваше я обстоятелството, че няма никакви лостове
за влияние върху него. Виж, с Крамер беше лесно - въртеше го на малкия си пръст, за
което беше достатъчно да го замъкне до леглото. Уви, Дагс в този смисъл
предпочиташе млади момчета, затова с нея се държеше подчертано студено.
За да държи в свои ръце нишките на събитията, Яна незабавно замина за
Петербург, Дагс й разреши да използва неговия самолет. Уж би трябвало да се радва,
но това дори я нервира. Искаше да има на свое разположение самолет, когато пожелае,
а не когато й позволят.
Проследяването на Новиков продължи около две седици. През това време успяха
да изяснят доста негови контакти. Но за огромно разочарование на Яна, всички тези
хора нямаха отношение към хакерите. Подробната проверка не даде никакви интересни
резултати. Появи се само един заслужаващ внимание факт - в неделя Новиков пътува с
електричка извън града. Слезе на малка спирка и навлезе в гората, където се опасяваха
да го следят заради риска да бъдат открити. На спирката се появи чак на другата
сутрин, дочака електричката и отново се върна в Петербург. Опитите да бъде изяснено
къде точно е бил, не се увенчаха с успех.
Дните се занизаха отново, но не постъпваше интересна информация. Постепенно
Яна започваше да мисли, че Новиков е скъсал с хакерите и отделя цялото си внимание
на семейството. Жена му Ана си седеше вкъщи с едногодишната Олга, синът Павел
учеше в гимназията. Самият той се занимаваше по цели дни с фирмата си,
специализирана в компютърните технологии.
Въпреки това Яна не се предаваше. Може би Новиков просто беше почувствал
нещо тревожно и затова беше преминал в „карантина", прекратявайки контактите си с
колегите от групата. Тя предположи, че може би предава информация чрез сина си.
Започнаха да следят и него.
Това даде резултат.
Две седмици по-късно Павел тръгна с електричката към вече познатата им спирка.
Този път успяха да проследят момчето до някаква горска къгцурка. В нея се оказа
младеж на около двадесет и пет години, който след половин час тръгна заедно с Павел
обратно към спирката. Не се спуснаха да го задържат. Непознатият и Павел се
разделиха на Балтийската гара. Момчето се прибра в къщи, младежът взе метрото до
Московската гара и си купи билет за Ростов. Разбира се, през целия път го
наблюдаваха. След пристигането в Ростов го предадоха на местния екип.
Яна разбра кой е той още преди да пристигне отчетът от Ростов. Достатъчно беше
да погледне снимките. Когато видя небръснатото му лице, учудено вдигна вежди. След
две секунди на устните й се появи усмивка.
— Нашето златно момче се намери.
Тя продължи да разглежда снимките, като все повече се убеждаваше, че е той. Сега
вече можеше да зарадва Дагс.
Усмихна се и посегна към телефона.

От сутринта Максим боядисваше тръбите и радиаторите в оранжерията. Работата

му доставяше удоволствие, защото винаги беше предпочитал сам да свърши нещо,
което умее. Днес боята, утре осветлението. После да се сглобят стелажите. След това
щеше да започне най- приятното - пренасянето на цветята.
 Чувстваше, че постепенно доброто му настроение се завръща. Единственото, което
все още не вървеше, бяха отношенията му с Океана. Уж не го отхвърляше, но и не
казваше „да". Може би просто се нуждаеше от повече време. Сега разбираше, че Борис
е постъпил много правилно, като го изпрати при Андрей. Смяната на обстановката и
новите занимания му бяха помогнали да отвлече вниманието си. Не обвиняваше в
нищо Океана, понеже разбираше, че тя е свободно момиче и има право сама да направи
избора си. Оставаше му само да чака.
Въпреки това поредната среща с нея отново го накара да почувства остра болка -
тя го привличаше и той не можеше да се справи с това. Срещна я в три часа следобед
при Дома на книгата. Изкачи се по стъпалата на подлеза и я видя до една будка. Тя
разглеясдаше нещо, после извади портмонето си и купи ваучер за мобилен телефон.
Докато плащаше, Максим стоеше малко зад нея и се чудеше дали ще се съгласи да
отидат на кино. И пи на театър, или в музея - каква разлика? Само да е с нея.
Океана сложи картата в портмонето си, обърна се и срещна погледа му.
— Максим! — в гласа й прозвуча искрена радост.
Това, разбира се, внушаваше надежди.
— Здравей — поздрави я той. - Радвам се да те видя. Как си?
— Разходих се в парка, сега отивам в книжарницата - Океана кимна към
отворените врати на магазина. - А ти какво правиш тук?
Максим не отговори. У него в миг се появи неприятно чувство. То беше
предизвикано от мъж на около четиридесет години, който тъкмо купуваше печени
фъстъци от близкия продавач. Беше готов да се закълне, че само преди секунда този
мъж ги наблюдаваше внимателно. Нещо повече — осъзна, че вече го беше виждал
преди около половин час. Тогава се беше отбил в един компютърен магазин, а когато
излезе, същият човек пушеше малко встрани от изхода. Случайност? Едва ли.
— Максим? — в гласа на Океана прозвуча учудване.
— Да се разходим! - предложи той, усмихна се демонстративно и прошепна: -
Струва ми се, че ни следят. Не се бой, може и да греша...
Океана пребледня и улови ръката му. Той леко се намръщи — точно сега това
нейно неловко движение беше съвсем излишно. Но така или иначе, вече нямаше да я
оставят на мира.
— Знам едно много симпатично кафе - рече доста високо той, като я гледаше
усмихнато. - Да отидем там, аз черпя. Ще се видим, ще отбележим срещата. Какво ще
кажеш?
— С удоволствие - Океана също се усмихна. - Далече ли е?
— Не много - отвърна Максим и тръгна към подлеза, като държеше ръката й.
Мъжът, който беше предизвикал подозренията му, не ги последва. Лъжлива
тревога? Може би. Но все пак не беше зле да провери. Максим прекоси „Голяма
Садовая" и тръгна към спирката, като продължаваше да държи ръката на Океана и
преценяваше как да постъпи. Ако го следят, вече знаят за нея, защото напоследък й
беше звънил няколко пъти, както и тя на него. Тогава защо вече не са ги заловили?
Явно се опитваха да проследят всички връзки на групата. Той не държеше нищо
компрометиращо у дома си, нямаше какво да унищожава - значи може и да не се връща
там. Още повече че легионерите ще предпочетат да ги хванат именно вкъщи, без много
шум и суматоха.
Може би вече беше въпрос не на дни, а на часове. Как да постъпи? Да се разотидат,
сякаш нищо не са забелязали, и после да опитат да се скрият незабелязано? Той ще
успее. Ами Океана?
Едва сега Максим оцени истински съвета на Андрей — да намери места за
отскубване от преследвачи. Беше си избрал само едно такова място, пък и него откри
съвсем случайно. Сега съжаляваше, че не е подходил е повече внимание към тази
задача. Все чакаше Андрей да му пише.
— Къде отиваме? — без да извръща глава, прошепна Океана.
— При Селмаш - също така тихо отговори Максим. - Там ще се скрием. Ето го
нашия автобус, да побързаме!
Вратите се затвориха веднага след влизането им. Това беше добре — даваше
сигурност, че никой не е влязъл след тях. Изправен в автобуса, Максим се вглеждаше в
колите отзад. Първа спирка - повечето от тях ги изпревариха и продълясиха напред. Но
един черен джип спря до бордюра, без никой да слезе от него. Случайност?
Автобусът отново потегли, джипът го последва. Ето, изпревари ги и изчезна
нанякъде.
— Знаеш ли - тихо каза Океана, - през последните дни съЩо забелязах
подозрителни неща. На моя етаж електротехници поправяха нещо.
— Обади ли ее в централата им? Попита ли съседите си дали някой от тях ги е
повикал?
Океана наведе очи:
— Не помислих за това.
Максим забеляза за втори път черния джип до стадион „Олимп", до дома на
Океана. Може би легионерите бяха решили, че двамата отиват в апартамента й и затова
ги чакаха именно тук. Автобусът потегли, джипът веднага пое след него.
— Те ли са? - попита тихо Океана.
— Възможно е - отговори Максим. - Но би трябвало да има и други. Движението е
твърде оживено, трудно е да ги забележим.
— Какво ще правим? - попита уплашено Океана.
— Ще се скрием.
Скоро автобусът наближи Селмаш. Мина под влаковия мост, зави надясно.
Максим погледна към Океана:
— Излизаме.
Слязоха от предната врата и бързо пресякоха уличното платно. Максим държеше
ръката й и вървеше спокойно, върху лицето му играеше усмивка - тя току-що му беше
разказала виц. Не биваше да показват, че нещо ги е разтревожило.
Следяха ги. Максим окончателно се убеди, когато отново видя вече познатия му
джип. Той спря на петдесетина метра зад тях, от него излязоха двама здравеняци и
тръгнаха след тях, без да бързат. Преследвачите им вече не се криеха.
— Къде ще отидем? - прошепна Океана.
— До безистена има подлез. Извежда точно на едно пазарче. Там има няколко
завоя, легионерите ще ни изгубят. После тичаме право напред, покрай спирката и
веднага наляво. Тогава вече можем да се измъкнем.
— А после? - Максим чувстваше как трепери ръката й.
— Ще напуснем града и на автостоп ще стигнем до Белгород. Знаеш ли адреса на
Айрис?
— Не, но имам телефона й.
— Само не звъни от своя мобилен. Изхвърли го в най-близкото кошче за боклук.
Иначе по него могат да те открият. Разбра ли?
— Да, но... Ти говориш така, сякаш ще отида сама.
— Океана, не зная какво ще се случи. Ако успеем да заминем заедно - добре. Ако
не успеем - ще отидеш сама. И недей да спориш! - спря я Максим, защото тя понечи да
възрази. - Измъкнеш ли се ти, аз със сигурност ще им избягам. Без теб ще ми е по-
лесно. Само не се обиждай! Нали знаеш, че те обичам? Затова не искам да ти се случи
нещо лошо. Просто ми вярвай и всичко ще е наред!
 Максим се надяваше, че наистина ще е така. Но нещата се развиха по друг начин.
До подлеза оставаха още двадесетина метра, когато точно пред тях една бяла тойота
закова с вой на спирачките си и им отряза пътя. Двамата едри мъже зад тях тутакси се
спуснаха насам.
— Бягаме! - извика Максим и в движение ритна отворената врата на колата.
Ударът беше добър, вратата приклещи крака на нападателя, който ee канеше да
изскочи оттам. Максим хвана Океана за ръката и хукна заедно е нея към подлеза. Отзад
се чуха псувни и тропот на крака — подгониха ги.
Още докато слизаха в подлеза, Максим разбра, че няма как да избягат. Ако беше
сам, имаше шанс, но Океана му пречеше. Тя не можеше да тича бързо. Ето, Океана се
озърна назад, Максим улови отчаяния й поглед и се реши.
— Съобщи на Борис! - извика той, пусна ръката на момичето и се обърна с лице
към нападателите.
— Максим! - извика Океана и спря.
—Бягай! - кресна й той и тръгна към най-близкия легионер.
Спря го, като събори под краката му сергията на един от многобройните улични
търговци в подлеза. Втория повали с удар между веждите, в основата на носа - нанесе
го жестоко, за пръв път, без да сдържа силата си. Третият се оказа учудващо пъргав и
отскочи. Максим успя да задържи него и другите двама нападатели. Отскочи назад,
събори друга маса, без да обръща внимание на ругатните на освирепялата търговка. За
миг се обърна назад - не видя Океана. Мярна му се мисълта да бяга и да се спасява, но
сподави желанието си и посрещна с ритник връхлитащия нападател, който прескочи
повалените сергии. Трябваше да даде време на Океана да избяга.
Все пак тази ситуация не можеше да продължи дълго. Един от легионерите го
хвана за ръкава, Максим се отдръпна в опит да се освободи, като в същия миг се
прикри с коляно от удар в слабините. Но в този миг висок широкоплещест бандит го
удари в стомаха, пред очите му притьмня, коленете му омекнаха. За да не падне,
налегна легионера с цялата си тежест, като с крайчеца на окото си забеляза, че един
нападател тича в подлеза, за да настигне Океана. Не успя да се задържи и все пак
рухна, като повлече високия след себе си, онзи го притисна към паважа. В очите на
бандита се четеше омраза, той улови Максим за яката и два пъти го удари със
свободната си ръка. Съзнанието му помътня. Последното, което видя, беше малка
черна кутийка в огромната лапа на легионера. Помисли си, че навярно е телефон.
Не беше телефон. От кутийката изскочиха искри и електрическия удар в хълбока
го накара да загуби съзнание.
Свести се, защото го тресеше. Отвори очи, помръдна. Прониза го пареща болка.
Ръцете му бяха оковани зад гърба. Изглежда, и краката му бяха завързани. Разбра, че
лежи в кола. Може би в багажника на същия онзи джип. Устата му беше залепена с
тиксо, не можеше да вика за помощ. Освен това го бяха покрили с нещо плътно,
изглежда, брезент. Най-вероятно чергило за кола.
Кратка спирка. Чу как работи двигателят на джипа, усети вибрацията с цялото
тяло. Опита да се обърне, нищо не се получи. Бяха го повили наистина старателно.
Отново тръгнаха. Няколко тласъка, изглежда железопътен прелез. Завой, колата набира
скорост.
Интересно, къде ли го карат?
Пътуваха около половин час. Отначало Максим се опитваше да брои завоите, но
накрая се обърка — явно колата сновеше из някакви тесни улички. Ето, тя за пореден
път зави и спря. Отново поеха, но за кратко. Почувства как колата се наклони по
някакво нанадолнище, сетне отново се изравни и спря. Чу се хлопането на вратите й.
Отвориха и задната врата и свалиха брезента от
 — Измъкнете го! — заповяда някой.
Извадиха го от багажника и го помъкнаха нанякъде, като го влачеха под
мишниците.
Стараеше се да запомни онова, което виждаше. Подземен гараж, коридор, някаква
стая с диван, билярдна маса и телевизор. Отново коридор, няколко метални врати е
мощни ключалки. Отварят една - значи е за него.
Изминаха няколко минути. Максим седеше на зазидан в пода метален стол, здраво
окован с белезници, до него стърчаха двама пазачи. Наоколо се суетеше ниско човече в
бяла престилка, явно лекар, което подрънкваше е някакви стъкленици. Максим видя в
ръцете му спринцовка.
Някой влезе.
Извърна леко глава - беше Яна. Тя хвърли небрежно чантата си върху масата в
ъгъла и се приближи към него.
— Свалете лепенката!
Един от пазачите смъкна тиксото от устата му. Това се оказа неочаквано
болезнено.
Яна придърпа към себе си още един стол, по-скоро табуретка - висока, кръгла, на
три крака. Седна насреща му, погледна го в очите и отново се усмихна.
— Казваш, злато? - попита тя, а в гласа й прозвуча насмешка.
— Злато — потвърди Максим, като я гледаше спокойно.
— Ти не си глупав. Знаеш, че този път няма да се спасиш.
— И какво? - усмихна се криво Максим. Разбитата устна не му позволяваше да се
усмихва нормално.
— Оставете ни! — заповяда Яна на пазачите, които мълчаливо се подчиниха. Щом
вратата се затвори след тях, тя отново се обърна към Максим: - Виж ме! Аз също
някога бях с хакерите, но ги напуснах. По собствена воля. Сега имам всичко: власт,
пари, уважение. Но най-важно е това, че съм заедно с онези, които реално управляват
света. Реално, разбираш ли? В момента се формира новият руски елит, който ще
управлява някогашната империя. Ти имаш избор: да умреш или да дойдеш при нас.
— Зная, че си умно момиче - тихо отговори Максим. - Борис е имал за теб много
високо мнение, а неговата похвала наистина е ценна. Ти си ги изоставила и си предала
онези, които са ти вярвали. Да, получила си пари и власт, но дали те компенсират
онова, което си загубила? Отговори честно, нали сме само двамата?
Яна мълчеше. Беше стиснала устни, а очите й бяха присвити.
— Знаеш, че съм прав. Да, мога да тръгна с тебе Но после защо да живея? И как ще
живее човек, след като знае, че е подлец? Знаеш, че Юда се е обесил. Как мислиш,
защо?
— Отклоняваме се от темата - студено отговори Яна. — Дай ми ясен отговор: с нас
ли си, или
не?
— Имаше един филм с Висоцки - продължи Максим. — Той и едно момиче
паднаха в плен. Героят на Висоцки й обясни: „Ще те отведат в кабинет. Там ще ти
предложат цигара. Сетне ще ти предложат да живееш. Цигарата може да вземеш. Но от
живота ще трябва да се откажеш."
— Глупак! - кипна Яна. - Не разбираш ли, че нямаш никакъв шанс? Всички ще
умрете: ти, Борис, Рада... Ето, гледай! - Тя бързо отиде при масата и отвори чантичката
си. Порови нервно в нея, извади няколко снимки. Приближи се до Максим и ги пъхна
под носа му: - Виждаш ли? Дори той не успя, даже него убиха! С всичките му таланти
и умения. Вие нямате никакъв шанс!
Максим леко се отдръпна назад и погледна снимките. Трепна. Беше Андрей.
Лежеше върху метална маса и от пръв поглед личеше, че е мъртъв.
 — Няма изход, разбираш ли? - извика в лицето му Яна.
— Няма!
— Винаги има изход - отвърна Максим. - Нима все още не си разбрала?
Тя не отговори, гледаше го мълчаливо. Очите й постепенно се пълнеха с омраза.
— Да не кажеш после, че не съм се опитала да те спася? - рече студено, докато
вървеше към масата. Взе чантичката, пъхна снимките в нея. Злобно удари вратата. Тя
се отвори, двама легионери влязоха вътре. — Действайте! - заповяда Яна. - Но не го
убивайте, утре ни трябва жив!
Тя излезе, вместо нея влезе лекарят. Приближи се към Максим, в ръцете си
държеше спринцовката.
— По-добре веднага отговори на всички въпроси! Повярвай ми, така е много по-
добре!
Иглата влезе във вената, Максим трепна. Понечи да се отдръпне, но пазачите
веднага го
притиснаха към стола.
— Ето! - усмихнато каза той и се отстрани. - Дайте му петнадесет минути и може
да започвате!
Отначало не почувства нищо. Изминаха поне пет минути, преди в съзнанието му
да настъпят първите промени. Улови се, че разговаря сам със себе си, засега само наум.
В един момент му стана смешно и той неволно се разсмя. Очевадно това беше сигналът
към легионерите да пристъпят към действие.
Отначало го биеха немного силно. Задаваха някакъв въпрос, после, без да чакат
отговор, удряха. Така измина час и двамата постепенно започнаха да се ядосват. Един
от ударите счупи носа му, болката беше много силна. Още преди това изгуби два зъба,
после дойде ред на ребрата. Когато му счупиха второ ребро, изпадна в безсъзнание.
Свести се от рязка, задушлива миризма. Отдръпна главата си назад, закашля се и се
сгърчи от болка. Пред погледа му се мярна бялата престилка. ,
— Наблюдавайте го! - каза лекарят. - И без глупости, аз отговарям за него.
Лекарят излезе. Максим бавно се огледа. Все същата килия. В средата познатият
му метален стол. До него на табуретки двамата пазачи. Дори в това му състояние не
рискуваха да го оставят

В устата му имаше съсиреци кръв. Максим трепна при спомена как плюеше
избитите си зъби. Около стола вече нямаше кървави петна, бяха ги изтрили. Едва сега
разбра, че лежи върху мръсния дюшек в самия ъгъл на килията. Ръцете му все така
бяха в белезници.
Той се надигна и седна, облегнат на стената. Пазачите контролираха всяко негово
движение. Тези бяха други. Щом осъзна това, Максим с половин зрение - лявото му
око беше съвсем отекло, ги погледна.
— Трябва да се измия — изхриптя той и кимна към мивката. — Моля.
— Добре - рече единият, след като се поколеба малко. - И без шегички, не си проси
белята! - Той се надигна от табуретката, дойде при него и ловко премести белезниците;
era ръццте на Максим бяха пред гърдите му. - Мий се!
Той се надигна с усилие, като се мръщеше от болка, после докрета до мивката.
Развъртя кранчето, наплиска лицето си - водата мигом стана розова. Докосна носа си.
Да, счупен. И няколко ребра отляво, чувстваше как частите им се докосват при всяко
вдишване, това причиняваше остра болка. Лошо, така няма да изкара дълго. Изми се,
глътна вода и отново се върна при дюшека, където легна, сгърчен от болки.
— Ей, не лягай! - дебелият пазач се надигна от стола си. - Няма да спиш! Хайде,
сядай!
 Максим се надигна. Няма да му дадат да спи, страхуват се, че пак ще изчезне. Дали
да се опита
да заспи незабелязано? Но не можеше. Достатъчно беше да затвори очи, за да чуе вика
на охраната.
Понякога пазачите излизаха от килията, редуваха се. Максим обърна внимание, че
отвън им отваряха при двойно почукване от тяхна страна. Значи там също има пазач.
Дали оттук може да се избяга? Това и в нормално състояние е трудно, а в неговото -
съвсем. Но има ли избор? Легионерите отчитат предишните си грешки и не ще му
дадат да заспи. Явно сега беше нощ, сутринта отново ще се заемат е него. Действието
на наркотика или каквото му бяха инжектирали, бе свършило, но това очевидно беше
само началото. Беше сигурен, че няма да преживее утрешния ден. Значи можеше да
разчита само на тази нощ.
С какво разполагаше? Бяха взели обувките му. От една страна, това бе лошо. Но
пък ударът, ако се наложеше да ритне някого, щеше да е по-бърз. Друго? Столовете.
Много добро оръжие за онзи, който може да го използва. По-високият пазач имаше
пистолет, личеше по издутото сако. Обаче тук не бива да се стреля, защото пазачът
отвън няма да го пусне. Трябва да се действа по- хитро. Но как? Почти безнадеждна
ситуация.
Въпреки това у Максим постепенно се разгаряше гняв. И решимост. Ако му беше
съдено да загине, поне да е в битка. Когато планът за бягството му придоби завършени
очертания, той пристъпи към действие.
Като начало започна все по-често да клюма — това караше пазачите да крещят.
После съвсем престана да отваря очи на виковете им, което провинение винаги
завършваше с ритник или силен плесник. В края на краищата високият пазач премести
стола си по-близо, за да може да го рита, без да става от мястото си. „
Това беше добре дошло. Седнал на метър от пазача, той се опитваше да пресметне
всичко до най-малката подробност, защото разбираше, че друга възможност няма да
има. Време беше.
Олюля се и падна с лице надолу право в краката на пазача.
— Ставай! - Легионерът се наведе и го обърна по гръб. Опита се да го надигне, но
главата на пленника висеше безсилно надолу, погледът му беше стъклен. - Припадна
ли?
Максим чакаше именно този момент. Събра всички сили, улови пазача и го дръпна
към себе си. Легионерът залитна и се прекатури през него. Рухна на пода, миг по-късно
получи силен удар в брадичката. Вторият пазач скочи от стола си, но се вцепени пред
дулото на пистолета, насочен към

— Ако гъкнеш, си труп - тихо каза Максим. - Нали знаеш, че нямам какво да губя?
Легионерът стоеше с поглед, вперен в него. Максим забеляза, че не беше уплашен,
явно
съобразяваше как да постъпи.
— Седни на стола! - заповяда му, като стискаше пистолета е две ръце. — Не на
този, там! — посочи зазидания в пода метален стол. - Извади белезниците и ключа!
Браво. Хвърли ключа пред краката ми! Сега се окови с белезниците за стола!
Пазачът послушно изпълни нарежданията. Без да сваля очи от него, Максим взе
ключа и се освободи от белезниците.
— Обърни се... Обърни се, казах!
Легионерът неохотно се извърна. Максим отиде при него и силно го удари в тила с
дръжката на пистолета. Онзи се изхлузи на пода, без да гъкне.
Максим отиде при вратата и почука два пъти, както правеха пазачите. След малко
чу звука на дръпнатото резе.
 Легионерът зад вратата изобщо не очакваше да види пленника. Ококори се смаяно,
а когато получи ритник с коляно в слабините, очите му съвсем се закръглиха. Простена
и тихо се свлече на пода.
Максим помнеше пътя, но не успя да излезе тихо - в стаята с билярдната маса
имаше трима легионери. Двама играеха билярд, третият гледаше телевизор. Той още в
коридора чу звука на телевизора, но нямаше избор - влезе в стаята, видя противниците
и насочи пистолета.
Те се оказаха добре тренирани. Успя да повали двама, третият обаче се хвърли
встрани и в движение извади пистолета си. Изстрелите им прозвучаха почти
едновременно. Максим почувства силен удар в хълбока, олюля се и стреля отново.
Легионерът изпусна пистолета и падна.
В ушите му все още ехтяха гърмежите. Докосна с лявата си ръка раната върху
хълбока, погледна дланта си. Тя беше в кръв, куршумът беше попаднал между
счупените ребра. Интересно, дълго ли ясивеят с такава рана? Впрочем, не е сега
моментът за тези мисли. Сега накъде? Натам...
За негова изненада повече никой не се изпречи на пътя му. Притиснал раната с
длан, отиде в гаража. Намери бутона за подемната врата, натисна. Вратата започна
бавно да се вдига.
Беше се издигнала на около половин метър, когато видя оттатък нечии крака.
Нямаше време да изяснява на кого са - прицели се в коляното и натисна спусъка.
Непознатият рухна, Максим стреля още веднъж. Онзи трепна и остана неподвижен.
Беше легионер, въоръжен с автомат. Изкушението да вземе автомата беше много
голямо, но Максим помисли, че просто не може да се наведе. Още по-малко пък после
да се изправи. Затова прекрачи пазача и с олюляване тръгна към външната врата.
Не знаеше как да я отвори, затова опита да се изкатери по нея, пъхнал пистолета в
колана си. Това се оказа невероятно трудно. Струваше му се, че всеки миг ще
припадне. Успя да се качи горе и вече беше готов да скочи от другата страна, когато
вратата на сградата се отвори. Някой изскочи оттам. Максим извади пистолета и
стреля, но не улучи. Натисна отново спусъка, но вече нямаше патрони. Като се
хващаше за оградата, се смъкна на земята. Изпусна пистолета. Озърна се и побягна;
вече в движение опита да се ориентира къде точно се намира.
Мястото напомняше вилно селище или предградие с частни имоти. Хубав път,
осветен. След като пробяга стотина метра, Максим свърна в първата тясна пряка.
Тичаше, по-точно преплиташе крака, като се олюляваше, уличните стълбове се
раздвояваха пред погледа му. Ризата под дланта му отдавна лепнеше от кръв, но той се
опитваше да не мисли за това. Ако му беше съдено да умре, по-добре на свобода.
Поредната пряка. Отново зави, сега вървеше в съвсем друга посока, като се
надяваше така да заблуди враговете си. Ето, наближава някаква кола. На легионерите?
Не, обикновен старичък москвич. Те не се возят в такива.
Това беше неговият шанс и Максим реши да го използва. Излезе на пътя в
светлината на фаровете, спря и вдигна ръка. Спирачките изскърцаха, той видя
изуменото лице на шофьора. Бавно отиде натам и се подпря на покрива на колата,
оставяйки кървава следа върху него.
— Моля ви, откарайте ме оттук! Иначе ще ме убият.
Шофьорът, мъж на около петдесет години, явно се колебаеше. В погледа му
Максим долови страх. До него седеше жена, изглежда, съпругата му. Именно тя взе
решението:
— Яша, отвори задната врата!
Мъжът се подчини мълчаливо. Максим влезе в кабината, помисли си, че ще изцапа
цялата тапицерия.
— Къде? - попита шофьорът, като се огледа назад.
 —Няма значение. Само по-бързо! Ако ни намерят, ще убият и мен, и вас.
Думите му имаха въздействие. Колата бързо набра скорост. Облегнат назад,
Максим преценяваше как да постъпи. Опита се да разбере къде отиват, но не успя.
Съзнанието му на моменти „отплаваше", той задържаше погледа си върху детайли в
кабината, за да не падне в безсъзнание.
— Да ви откарам ли в милицията? - без да се обръща, попита шофьорът.
— Не - поклати глава Максим. — Само не в милицията. Там непременно ще ме
открият. Навсякъде имат свои хора.
— Яша, той е ранен. Трябва да го закараме в болница.
Шофьорът отговори нещо, но Максим не чу какво. В
ушите му зазвъня, всичко наоколо потъна в мрак и изчезна.
Когато отвори очи, не разбра веднага къде се намира. Бяла стена, бял таван.
Бръмчене и тихо, сподавено хлипане. Опита да се надигне и простена от болката в
хълбока.
Отново се отпусна назад и погледна встрани. Този път успя да види врата и легло.
На леглото лежеше непознат, към него беше прокарана пластмасова тръбичка, върху
стойката равномерно „дишаше" апарат за изкуствено вентилиране на дробовете -
именно неговото „хлипане" беше чул Максим.
Болница. По-точно - реанимация. Да, нали "вчера стреляха по него. А и преди това
беше пострадал. Лявото му око все така почти не виждаше, върху носа му белеете
нещо; явно лекарите бяха забелязали счупването. Но със зъбите тепърва ще се
занимава — липсва един, вместо него стърчат остри отломки. Другите изглежда са
цели.
След около час влезе човек в бяла престилка. Беше млад, Максим реши, че е
санитар. Онзи срещна погледа му и се усмихна:
— Аха, свестил си се. Разбираш ли какво ти говоря?
—Да - тихо отвърна Максим.
— Това е добре. Навреме попадна при нас - само час по-късно и щеше да си
отидеш.
— Къде съм?
—В болницата, къде другаде? - вдигна рамене санитарят.
—В кой град?
—Ростов. Нищо ли не помниш?
Максим помнеше всичко или почти всичко. Но нещо му подсказваше, че засега е
добре да не се разпростира върху тази тема.
— Не... Не помня.
—Лошо. Но ти не се стряскай, паметта обикновено се връща. Трябва ли ти
„патица"?
—Какво?
—Подлога?
—Не - след пауза отговори Максим. - Засега не.
— Тогава си почивай! Скоро ще се обядва.
— Благодаря. А кой е този? - Максим посочи с очи съседното легло.
— Този? — санитарят погледна натам. - И него го докараха снощи, катастрофа.
По-зле е от

Санитарят излезе, Максим затвори очи. Съдейки по всичко, това беше обикновена
болница. Вероятно легионерите скоро ще го намерят. Трябва да бяга, но как?
Пак опита да се надигне и разбра, че без чужда помощ не може да върви. Кой може
да му помогне? Санитарят? Или да потърси в съновидение Борис?
 Вторият вариант му се стори най-сигурен. Затвори очи, опита се да заспи. И заспа.
Но сънят не му даде нищо. След като се събуди, Максим разбра: не само не е
съновиясдал, но дори не е и сънувал нищо. За съновиденията е необходима сила, а
неговата сега беше твърде малко.
Оставаше само да чака и да се надява.
На другата сутрин се почувства по-добре. Преди закуска го прегледа лекар,
направи му две инжекции. Хълбокът го болеше както преди, но причината според
лекаря беше не толкова раната, колкото счупените ребра.
Максим вече знаеше, че предишната нощ не само са му правили инжекции, но и са
му прелели почти литър кръв. Беше му известно и как се е озовал тук — някой го
оставил пред входа на болницата и почукал на вратата. Никой не видял кой е бил.

Това напълно го устройваше - явно собственикът на москвича и жена му искаха да

избегнат излишни разпити. Напълно възможно бе легионерите и досега да не знаят
къде да го търсят. Да, вероятно бяха открили капките кръв - и по външната врата, и по
пистолета. Но простата логика сочеше, че щом човек е избягал, значи не е ранен
сериозно. А всеки, който потърси медицинска помощ в болница заради огнестрелна
рана, дори лека, си навлича куп неприятности. Всичко показваше, че не може да се
намира в болница, нали не е глупак? А Яна не го смяташе за глупак.
Да, това беше надежда, макар и слаба. Все пак сред легионерите можеше да се
намери някой прекалено акуратен, който да провери болниците. Освен това навярно
сега те са изпълнени със злоба и ярост. Колко от тях беше убил - трима, четирима...
Странно, но мислеше съвсем спокойно за убитите врагове. Това дори го учудваше.
Опита се да предизвика у себе си чувство на разкаяние и съжаление. Напи все пак не
бяха буболечки, а хора? Нищо не се получи. След като бе видял снимките на Андрей, в
душата му нямаше място за милост.
След обяда го преместиха в друга стая, по-малка. В нея имаше само две легла.
Едното за него, другото беше свободно. За причините на това уединение той се досети
едва когато дойде следователят.
Разговорът с него продължи почти четиридесет минути. Максим не обясни нищо
за себе си, като убедително имитираше амнезия. Каза само, че помни тухлена стена и
някакви релси. Вагон... Нищо друго. Всички опити на следователя да го идентифицира
и да изясни къде и при какви обстоятелства е ранен, завършиха е неуспех. Накрая си
отиде, но обеща да го навести отново.
Максим добре осъзнаваше положението си. Ако легионерите успееха да разберат
къде се намира, вече нищо не можеше да го спаси. Утешаваше го само това, че Океана
беше успяла да се спаси, иначе Яна непременно щеше да го притисне и по тази линия.
Следващият ден започна с неприятности - в стаята влезе добре познатият му съобщи,
че са дошли за него.
— Прехвърлят те в лазарета на следствения изолатор - каза той. - Сега
документите.
Максим сви устни. Значи все пак го докопаха!
— Помогни ми да избягам - каза той, втренчил поглед в санитаря. - Ще ти платя
двадесет хиляди долара.
— За какво са ми такива проблеми? - вдигна рамене санитарят. - Така че
извинявай...
Той излезе от стаята. Максим се озърна - нищо не можеше да се използва като
оръжие. Беше загубил. Не можеше да бяга в сегашното си състояние - оставаше му
само с чест да посрещне неизбежното.
Той лежеше и чакаше, следователят все не се появяваше. Най-после в коридора се
чуха стъпки. Някой отвори вратата.
 Оказа се, че е непознат човек на около четиридесет години в строг сив костюм с
наметната бяла престилка. Неколцина други се мяркаха в коридора.
— Той ли е? — попита непознатият санитаря, който пак се промъкна в стаята, явно
не искаше да пропусне нещо.
— Той - потвърди санитарят. - Даже ми предлагаше пари, за да му помогна да
офейка, двадесет хиляди долара.
— Сериозно? — непознатият се усмихна. - Трябвало е да ги вземеш... Шегувам се.
Моля, оставете ни насаме! И затворете вратата.
Санитарят веднага излезе. Максим лежеше и си мислеше дали ще го убият веднага,
или ще го изведат навън, все пак легионерите имаха още въпроси към него.
— Е, здравейте, Максим Викторович! - непознатият бръкна в джоба си, Максим се
напрегна. Но вместо пистолет в ръката на посетителя се появи червено удостоверение.
Той го разтвори и учтиво го поднесе пред очите му: - Полковник Марченко, Федерална
служба за безопасност.
Микробусът е тъмни стъкла се носеше по градските улици. Легнал върху
носилката, Максим хвърляше коси погледи към пазачите си - трима едри мъже с черни
маски и униформи с надписи „ФСБ" на гърбовете. Бяха въоръжени, дулото на единия
от автоматите им сочеше право в лицето на Максим. Полковник Марченко беше седнал
до шофьора и не се обърна нито веднъж назад.

санитар и подписват
Пътуването отне около двадесет минути, Максим не успя да види къде точно го
докараха. По сенките над колата разбра, че минават под някаква арка, микробусът спря
във вътрешен двор. Чу бръмченето на автоматично затваряща се след тях врата.

Изнесоха Максим от буса и поеха заедно с него към входа. Дълъг коридор, слизане
с товарен асансьор. Той неволно броеше етажите - трети, четвърти, пети... Асансьорът
спря, отново го понесоха по коридори. Легнал върху носилката, Максим гледаше
металните въздухопроводи под тавана и тъжно мислеше, че оттук вече наистина не
може да се избяга.
Настаниха го в отделна стая или по-скоро килия. Чиста, светла, с минимум мебели
- до леглото имаше бяла пластмасова масичка и също такъв стол. Възрастен лекар със
строг вид внимателно прегледа раните му в присъствието на пазачи и двама санитари,
направи му инжекция. Даде нареждания на санитарите, след което групата излезе.
Максим остана сам. Очите му се затваряха - явно инжекцията беше приспивателно.
Той реши да не се съпротивлява на съня - кой знае, може би Борис или Рада само това
и чакаха?
Не знаеше колко е спал. Отвори очи. Видя все същия млечен плафон под тавана и
жълтеникавите стени. Явно го наблюдаваха, защото веднага влезе санитар. Даде му
вода в пластмасова чаша, после излезе, като каза, че вечерята е след час.
Изминаха още двадесет минути и вратата пак се отвори. Максим видя познатия
полковник. Той придърпа стола, седна до леглото и го погледна внимателно.
— Ще поговорим ли?
— Да поговорим — съгласи се Максим.
— Мисля, че се досещаш къде се намираш. Ще ти кажа направо: сериозно си
закъсал. В обвинението срегцу тебе има четири трупа, а в милицията - пистолет е
твоите отпечатъци. Обвиняват те в нападение с цел грабеж. Свидетели - море. Никога
не ще успееш да докажеш, че насила си бил отведен в онази къща. Най-добрата ти
перспектива е двадесет години в колония със строг режим. Но по-вероятното е
доживотна присъда. Така е на теория - полковникът мрачно поклати глава. — На
практика няма да живееш повече от месец, а преди смъртта ти ще те накарат да кажеш
всичко, което знаеш. Това са минусите.
— Нима има и плюсове? - криво се усмихна Максим.
— По-скоро са възможни. Трябва да разбереш, че нямаш път назад. Но аз мога да
ти дам нов живот и интересна работа.
— Това предложение ли е?
— Да.
—Ами ако откажа? - попита Максим.
— Не те чака нищо хубаво. Само помисли: от една страна - затвор и смърт, от
друга — работа за Родината. Ще имаш всичко, за което може да си мечтае човек.
Хубава къща, добра кола. Сериозни пари. Момичета. И главното: интересна работа,
възможност максимално да разгърнеш способностите си. На такива предложения не се
отказва.
Максим мълчеше.
— Не чакам отговор веднага, имаш време да помислиш до утре. И много се
надявам да отговориш правилно - полковникът се надигна от стола. — А, и още нещо:
оттук не може да се избяга. Погрижил съм се. Приятна почивка.
Полковникът излезе. Максим притвори очи и се замисли. Сега разбираше какво е
имал предвид Борис, говорейки за сложните отношения между хакерите и ФСБ.
Скоро донесоха вечерята. Той хапна. После дълго лежа с поглед, втренчен в
тавана. Искаше да спи, но се страхуваше да затвори очи - имаше чувството, че само да
притвори клепачи, и ще съмне.
А тогава трябваше да избере.
Все пак утрото настъпи. Максим се събуди от звука на отворената врата. Оказа се,
че е все същият строг, мълчалив лекар. Провери състоянието му и излезе. Пет минути
по-късно донесоха закуската.
После Максим зачака полковника. Вече знаеше какво да му каже. Защото
всъщност нямаше никаква възможност за избор. Най-ценното в живота на човека е
свободата. И никой няма право да му я отнема.
Марченко се появи след около час, този не път не цивилен, а в униформа. Няма
що, изглеждаше солидно, гърдите украсени с внушителни орденски ленти. След като
затвори вратата след себе си, полковникът седна и погледна Максим.
— И така? — попита той.
—Избирам затвора - отвърна Максим.
Известно време полковникът седя мълчаливо, после уточни:
— Това окончателното ти решение ли е?
—Да.
— Сам го избра - каза полковникът, стана и излезе от стаята.
Следващите няколко часа никой не го потърси. Имаше време да мисли за съдбата
си.
Съжаляваше ли за онова, което се случи? Не. Беше избрал света на съновните
хакери и ако можеше, пак би постъпил така. Казват, че тигърът, вкусил човешка кръв,
вече не иска друга храна. Така и човекът, навлязъл в тайните на магията, не може да се
завърне към обикновения живот. Мрачно сравнение, но именно то му хрумна сега.
Всичко може да се даде за шанса да докоснеш тайната. Да, не му провървя и той се
оказа сред губещите. Случва се.
Когато пак отвориха вратата, Максим дори се усмихна — край, това беше.
Преместиха го върху носилка и съпроводен от въоръжени пазачи, го понесоха към
асансьора. Докато се изкачваха нагоре, той помисли, че може би още веднъж ще види
слънцето.
 Наистина го видя - ярко, топло. Но веднага го закриха тъмните прозорци на вече
познатия му микробус. Не знаеше къде го карат. Марченко не беше в кабината,
съпровождаха го един майор и трима бойци с маски. Пътуваха доста дълго. В един
момент Максим дочу шум на самолет. Значи го водеха към летище.
Така беше. Микробусът спря, когато го изнесоха навън, видя наблизо самолет, май
беше Ту- 134. Отнесоха го в салона, там го чакаше лекарка. Тя му направи инжекция,
Максим не възрази. Знаеше, че ако се съпротивлява, момчетата с автоматите бързо ще
го укротят.
Последен влезе майорът от микробуса. След няколко минути самолетът започна да
рулира към пистата за излитане.

Седма глава
ПОСЛЕДНА БИТКА
Това вече беше прекалено. Щом узна, че хакерът е избягал, след като е застрелял
четирима пазачи, Яна се разгневи не на шега. Просто не разбираше как може да избяга
от затворническа килия, след като е бил в белезници, охраняван от две мутри.
Когато пазачите разказаха как е успял да изчезне, тя окончателно изпадна в ярост.
Ако беше използвал някакви магически хитрини, поведението на охраната все някак
можеше да бъде оправдано. Но той беше победил пазачите на техен терен!
Тя седеше в разкошното кресло на наместника на Легиона в Ростовска област.
Самият той, невзрачен и вече оплешивяващ човек на около петдесет години, стоеше
пред нея с наведена глава. Да, неговите хора се бяха провалили и Наместникът добре
разбираше това.
Той мълчеше, мълчеше и Яна, която обмисляше какво да прави с него. Достатъчно
беше да каже две думи на Дагс и този идиот щеше да изчезне. Но кой ще го замени?
Друг идиот?
— Ето какво, Константин Андреевич - рече най-после Яна. Наместникът трепна. -
В случая няма ваша непосредствена вина. Но вие добре знаете, че в крайна сметка
ръководителят отговаря за всичко. Ще смятаме, че този път ви е провървяло, но още
една грешка ще ви струва кариерата... в най-добрия случай. С онези кретени, които са
го изпуснали, се оправете сам. Ясно ли е? - Тя се надигна от креслото.
— Да, Яна Игоревна. Ще направя всичко, както трябва.
— Да се надяваме. Аз се връщам в Москва. Обадете ми се незабавно, ако има нещо
ново - тя взе чантичката си от бюрото и излезе от кабинета.
— Довиясдане, Яна Игоревна! - долетя след нея.
— Кретен - измърмори Яна.
Пред входа на сградата я чакаше лимузина, услужливият охранител отвори вратата.
— Към летището - кратко подхвърли Яна.
След минута колата вече летеше по улиците на Ростов. Яна гледаше мрачно през
прозореца, но мислите й бяха заети със съвсем друго. Тя основателно се гордееше със
своята интуиция. Тогава, в далечната 96-а година, без колебания премина на страната
на Легиона - бъдещето беше негово. Започваше новият век и новото хилядолетие. Но
сега в крайна сметка какво от това? Независимо от гигантските усилия на Легиона да
разруши Русия, тя започна да се възражда. Отначало с плахи проблясъци, възприемани
от ръководителите на Легиона като конвулсии на умиращия гигант. Никой не вярваше,
че Русия ще се изправи на крака, защото това противоречеше на здравия смисъл. Но се
изправяше. Потвържденията бяха все повече, това го осъзнаха дори Върховните
йерарси - и не случайно бързо разработиха стратегията за последния удар.
 Тогава, преди години, крахът на Съветския съюз беше предизвикан от
изкуственото спадане на цените на нефта, така империята беше лишена от доларовите
инжекции и рухна. Сега решиха да повторят същото с Русия. Ако можеха да я лишат от
доларовото захранване, лесно щяха да предизвикат социален взрив. Вече се знаеше кой
ще застане начело, както и кой ще ръководи вярното на Легиона ново демократично
правителство.
Да, отвън всичко изглеждаше точно: Русия беше обкръжена от всички страни, а
участта й - предрешена. Така мислеха Върховните йерарси. Но дали плановете им щяха
да се сбъднат?
Яна се съмняваше.

Максим не знаеше къде отиват. Нещо повече, не се интересуваше. След излитането

просто лежа още известно време, заслушан в шума на двигателите, после заспа.
Събуди се от силен тласък. Неволно се улови за носилката и разбра, че самолетът
току-що е кацнал. Десет минути по-късно внимателно го изнесоха навън. Нощ. Значи
бяха летели на изток, досети се Максим.
До самолета беше спряла линейка. Внесоха го вътре и го настаниха на кушетката.
До него седнаха майорът и двамата бойци. Задната врата хлопна, колата потегли.
Пътуваха двадесетина минути. Накрая линейката спря, задната врата пак се отвори.
Майорът излезе и отиде нанякъде.
Настъпиха тягостни мигове на очакване. После се чу шум, наблизо спря друг
автомобил. Майорът дойде насам.
— Вземете го! - каза той.
В линейката влезе някакъв човек. Максим го погледна и трепна. Беше Борис.
— Привет! — рече той и хвана носилката. - Спокойно, всичко е наред.
— Борис - прошепна Максим и въздъхна облекчено.
Отвън се показа Денис, двамата е Борис изнесоха но-силката. До линейката беше
спрял жълт микробус. Качиха Максим в него, известно време отвън се дочуваха тихи
разговори. После Денис седна зад волана, Борис в кабината отзад и хлопна вратата.
Двигателят меко забръмча, микробусът набра скорост.
— Жив ли си? — попита с усмивка Борис.
— Донякъде - отговори Максим. - Как е Океана?
— Нищо й няма - успокои го той. — След два-три часа ще я видиш.
— В Новосибирск ли сме? - досети се Максим.
— Отгатна.
— Какво се случи? Те ми обещаха да ме пратят в затвора. Мислех, че ме карат там.
— Навярно са ти предлагали работа? - досети се Борис.
—Да.
— А ти отказа?
— Точно така.
— Затова си тук. В затвора нямаше да имат никаква полза от тебе, просто са те
плашили, за да им сътрудничиш. Когато този вариант е пропаднал, са минали към
втория. Марченко ми позвъни, с него имаме отношения доста отдавна. Каза ми, че си
при тях, предложи да се договорим.
— Тоест? - не го разбра Максим.
— Услуга за услуга. Освобождават те, а ние им помагаме в решаването на един
проблем. Трябваше да се съглася.
— Що за проблем?
— Ще поработим върху един човек, служител на Белия дом. Тайните служби имат
нужда от него, ние ще им помогнем да го притиснат.
 — Как ще го направите? - попита Максим. Тази история въобще не му хареса.
— Ще вкараме жена му в кома. Когато той се съгласи да работи за нашите тайни
служби, тя отново ще се съвземе.
Известно време Максим мълча.
— Това не е хубаво - каза той.
— Не е - призна Борис. — Но такава е цената на живота ти и се наложи да
приемем. Освен това жената не е заплашена от нищо. Ще полежи две седмици в кома,
после ще я извадим.
— Нима е възможно? - учуди се Максим.
— Може. Човек просто трябва да бъде открит в съновидение и да бъде отведен там,
откъдето не може да излезе сам. Отражението на всичко това в реала ще представлява
заспиване, изпадане в кома. По-точно - в летаргичен сън.
— Значи летаргичният сън се получава, ако човек се заблуди, докато спи?
— Горе-долу — кимна Борис. — Обикновено се случва рядко, защото съществуват
вродени защитни механизми. Но опитният съновидец може съзнателно да отведе
човека в такива дебри, че той да не може да излезе самостоятелно оттам. И затова не се
събужда.
Максим замълча. След малко отново погледна Борис:
— Прости ми, че стана така. Грешката е моя.
— Забрави - махна с ръка Борис. - Ще се справим. А и грешката не е твоя, ти във
всичко постъпи правилно. Легионерите са те следили от самия Питер, просто не си
имал шанс да се измъкнеш.
Максим смръщи вежди:
— Яна ми показа снимки на Андрей. Мъртъв. Вярно ли е?
— Да - въздъхна Борис и сведе поглед. - Вярно е.
— Но как е възможно да убиеш човек, който не може да бъде убит?
— Всеки може да бъде убит. Андрей е бил отровен. Той почувства опасността и
успя да скрие жена си и детето. Но сам не можа да се спаси.
— Има ли деца?
— Да. Павел, на петнадесет години. И Олга, тя скоро ще стане на годинка.
Максим се замисли. Значи онова момче е било синът на Андрей.
— Да не мислим за тъжни неща — рече Борис. - Почивай, скоро ще бъдем у дома.
Явно пак беше задрямал. Щом отвори очи, разбра, че микробусът се движи сред
светлините на града. Няколко завоя по тесните улички, спирка. Чу се отварянето на
входната врата, двигателят отново избръмча. Е, това беше всичко.
— У дома сме - облекчено въздъхна Борис.
— Сега ще стана - Максим опита да се надигне, но той го задържа.
— Ще те пренесем!
Максим не възрази, защото чувстваше, че всеки момент може да припадне.
Внимателно го изнесоха от микробуса, наблизо се чу гласът на Океана:
— Как е той?
— Ще издържи - отвърна Борис. - Просто трябва да си почине.
Максим отвори очи. Видя приведената над него Океана и опита да се усмихне.
— Здравей - каза той. - Радвам се да те видя.
— Здравей, Максим - в очите й блеснаха сълзи. - Всичко ще е наред.
— Знам - отговори той.
С удоволствие хвърли поглед към резиденцията на хакерите, която се издигаше
пред него — познат дом, отдавна станал като роден. Ето я и Галина.
— Здравей, Максимка! Можеш ли да ядеш? Приготвила съм супичка.
— Вече мога всичко - усмихна се Максим и затвори очи.
Беше много приятно отново да се озове в своята стая.
 Лежеше в леглото си и чувстваше как сълзите му сами потичат. Сетне бързо
замига, понеже влезе Галина.
Веднага отхвърли нейните опити да го храни с лъжичка. Беше достатъчно
укрепнал. Наслаждаваше се не само на вкусната супа, но и на непрестанното бърборене
на Галина. Приятно му беше да я слуша. После заспа, а когато се събуди, беше вече
сутрин.
Пръв в стаята влезе вече познатият му лекар, който преди време беше преглеждал
Костя Прилуков. Сега той прецени състоянието на Максим и остана доволен:
— Всичко върви добре. Провървяло ти е, раната е доста късметлийска. В смисъл,
че е можело да бъде много по-лошо.
Максим закуси отново в компанията на Галина. Наближаваше десет сутринта и в
къщата нямаше никой от хакерите - всички имаха работа. След като се нахрани,
известно време полежа в размисъл за последните събития, после заспа.
Към обяд в стаята му се отби току-що завърналият се Борис, който носеше две
кутии бира.
— Нещо си притихнал - засмя се той и му хвърли едната кутия, без да го е грижа,
че Максим в момента е „инвалид".
После седна в креслото.
Максим улови кутията и почувства как нещо го бодна в хълбока. Неволно се
усмихна, Борис беше верен на себе си. Никакви събития не можеха да го извадят от
обичайното му поведение.
— Какво да говоря? — сви рамене той. - И така всичко е ясно. Благодаря, че ме
измъкнахте. Вече за втори път.
— Остави — Борис отвори кутията, пръсна пяна. — По Дяволите... Развалена? —
пийна, примлясна. - Не, добра е. Имам добра новина: най-после открихме Дагс.
Благодарение на тебе.
— Можем ли да се доберем до него?
— Да. Но не така, както си мислиш. Напоследък с Рада разработихме още една
методика. Нали помниш, че ти показах начин за програмиране на събитията?
— Да - кимна Максим. - Но така и не разбрах как се прави.
— Защото не сме говорили по-подробно. Както знаеш, има две нива за
въздействие върху събитията, условно можем да ги наречем „вътрешно" и „външно".
Външното ниво е работа с нещата, които непосредствено те обкръжават. Целият
инструментариум, всички елементи от веригите на събитията се намират пред тебе.
Използвайки намерение, можеш да сплетеш тези елементи в необходимата ти верига,
да играеш с тях като с детски „конструктор". Разбира се, трябва да се отчита течението
на събитията, характера на развитие на ситуацията. В този случай хакерът прилича на
стрелочник, който я прехвърля в нужния му коловоз. Стрелки са ключовите елементи в
ситуацията. Например някой се прицелва с пистолет в теб... извинявай, ако примерът е
неуместен... - Борис отпи от бирата. - За да избегнеш куршума, можеш да превърнеш
капсулата на патрона в ключов елемент от ситуацията. Капсулата просто няма да
сработи и няма да се получи изстрел. Твоето намерение ще насочи развитието на
ситуацията в необходимото ти русло. Нали патронът може да стреля, но може и да не
стреля? Шансовете са против теб - около деветдесет и девет срещу един, ако не и
повече. Но твоето намерение ти позволява да изтеглиш именно този шанс - разбираш
ли?
— Донякъде — призна Максим. — Ами ако противникът дръпне затвора и отново
натисне спусъка?
— Тогава си труп — сви рамене Борис. - Но все пак след първия неуспешен опит
за изстрел ще имаш време за някакви адекватни действия: да избягаш или да го
достигнеш, да не му позволиш да натисне отново спусъка. В случая твоите магически
умения ти дават шанс за спасение.
— Но едва ли ще успееш да повториш същия номер. Чудеса няма - Борис пак отпи
от бирата си. - За тренировка на това ниво за взаимодействие с реалността може да
поработиш с дребни събития, за чиято реализация потенциално всичко е готово.
Вероятността за такива събития сама по себе си е достатъчно голяма, това е идеален
полигон за отработка на техниката на намерението. Особено ако се има предвид, че
намерението на новака е слабо, фактически неработоспособно.
— Как изглежда това на практика? — попита Максим.
— Много просто. Например можеш да поискаш наблизо да прелети птица.
Формирай в съзнанието си картината на това събитие, представи си как птицата
прелита покрай тебе. Колкото по-отчетливо видиш тази картина с вътрешния си взор,
толкова по-добре. После спокойно чакай резултат. Отнасяй се към това без
напрежение: ако се получи - добре, ако не - голяма работа... Подобно безразличие е
един от ключовете към успеха. Вече казах, че когато активно искаш нещо, твоето
желание веднага предизвиква противодействие от страна на реала. А когато си
безразличен, имаш успех. Тук има още една тънкост: когато си безразличен към
резултата, все пак трябва да знаеш, че той ще се сбъдне. Това представлява безусловно
знание, че твоята поръчка ще се осъществи. Ти си маг, а намерението на мага е закон.
Щом всичко е извършено правилно, птицата ще прелети в близките десетдвадесет
секунди. Разбира се, ако наблизо изобщо има птица.
— Когато се срещнахме в Ростов, ти използва ли тази методика? Тоест,
представяше ли си как врабчето каца на пейката?
— Не съвсем. Картината е необходима на началния етап, Докато учиш. След време
ще е достатъчно само намерението. Изпълнявайки това упражнение, се учиш да
взаимодействаш с нагуала. За обикновения човек нагуалът не съществува. И затова в
живота му няма място за чудеса. Магът въвежда в своята таблица на мироописанието
нагуала като елемент, отговорен за чудесата. Учителят на Кастанеда казва, че нагуалът
е място, където обитава Силата. Магът се учи да взаимодейства с тази сила, да я
управлява.
Обърни внимание на това: ако просто въведеш нагуала в инвентарния си списък,
няма да има никаква полза. Трябва да се полагат усилия, подобни на тренировката на
мускулите - нагуалът става реален елемент от живота ти само когато започнеш да го
използваш. Упражнението, което описах, е предназначено именно за такава
тренировка. Около теб постоянно протичат множество дребни събития и ти започваш
да се учиш да им влияеш. Обикновено първите експерименти преминават доста добре,
сетне настъпва период на затишие - светът престава да реагира на твоите усилия. Това
е нормална реакция на реала спрямо намесата в неговите фини механизми, така той
проявява имунитета си. С времето твоята способност да влияеш върху околните
събития ще се възстанови - може да се каже, че системата ще разшири статуса ти.
Именно след това ще можеш наистина да развиваш уменията си, а за получаване на
резултат ще ти е достатъчно простото намерение да го получиш. Но както вече казах,
трябва да се започне с нещо лесно - полети на птици, пеперуди, падане на листа, лаене
на кучета, автомобилни клаксони и други подобни събития.
— Отчасти разбирам - кимна Максим. - Добре, това е външното ниво. А
вътрешното?
— Вътрешното представлява тайната на тайните. Рада разказа ли ти за
лабиринтите?
— Не - неуверено поклати глава той. - Веднъж спомена, че по време на
съновидение може да се попадне в лабиринт. Но не сме говорили подробно за това.
 — Сега имаме време. Какво представляват лабиринтите? Енергийни структури,
оказващи непосредствено влияние върху живота ни. Лабиринтите може да се разделят
на три типа - Борис се замисли. - Първият: лабиринтът на живота. Може да бъде
наречен още лабиринт на съдбата. Интересно е, че всичко това въобще не са метафори.
Лабиринтът на живота е конкретно енергийно образувание; всички хора, от раждането
до смъртта си, са обречени да се движат по него. Най- забележителното тук е, че
нашият престой в конкретен участък от този лабиринт оказва непосредствено влияние
върху живота ни. Лабиринтът на живота е шаблон, програма, която определя
протичането му. До него може да се достигне в съновидение или дълбока медитация.
Трудно е да се опише - това е нещо подобно на сложна мрежа от свързани помежду си
тунели. Когато се окажеш в лабиринта, може да се опиташ да преминеш в друго място -
чувството е като при полет, движение по тунел. Обикновено се стараеш да излезеш на
по-светло място. Ако успееш да се придвижиш в системата на лабиринта, твоят живот
в реалността ще се промени - ще се случат събития, способни рязко да го тласнат в
друга посока. Ето защо лабиринтът на живота е отговорен за големите, съдбоносни
събития в нашия живот.
Вторият лабиринт — продължи Борис - е този на събитията. От една страна, той
може да се разглежда като подчинен на лабиринта на живота; затова, ако си се
придвижил по лабиринта на живота, то лабиринтът на събитията веднага ще
„отбележи" това придвижване с конкретни събития. Но медалът има и обратна страна:
всичко, което се случва в лабиринта на събитията, ни придвижва и в лабиринта на
живота. Това може да се сравни с механичен часовник, където лабиринтът на живота е
часовата стрелка, а лабиринтът на събитията - минутната. Когато придвижваш едната
стрелка, се премества и другата. Тодст, магът може да работи както с единия лабиринт,
така и с другия. Разликата е само в нивото на йерархията, в мащабността на събитията.
Лабиринтът на събитията представлява причинно-следствената матрица, която
свързва милиони големи и малки събития. Ние сме в тази матрица, но повече като
статисти. Всеки от нас живее във водовъртежа на събитията, мятаме се насам-натам и
за обикновения човек е невъзможно да разбере накъде ще го отнесе този водовъртеж.
Човекът опитва да се бори, да постигне различни неща. Но в повечето случаи се
проваля. Главната причина е, че не разбира същността на целия този механизъм.
Третият лабиринт - продължи Борис след кратка пауза — е този на
привързаностите, на интересите. В нашата схема с часовника той може да бъде сравнен
със секундната стрелка. Именно нашите привързаност към едни или други вещи
формират по-голямата част от постъпките ни - в този смисъл определят и нашия живот.
Някой харесва спорта, друг книгите, трети обича кучета, има пристрастени към
наркотиците, интригите или политиканството. Такива привързаност са СТОТИЦИ, като са
характерни за повечето хора. Вредата от всичко това се състои още и в
обстоятелството, че привързаностите отнемат много енергия, постоянно изискват да им
обръщаме внимание. Те са истински капани за внимание. Животът на обикновения
човек се състои именно от такива капани, той влиза от един в друг и навсякъде жертва
част от силата си. Това ни изтощава по чудовищен начин. А когато човек остане без
енергия, не може и да влияе върху живота си. Лабиринтите го държат здраво в оковите
си, без да му дадат никакъв шанс. Именно затова Дон Хуан съветва Кастанеда да се
избави от привързаностите, да прочиства живота си от излишния боклук. Само тогава у
нас се появяват сили и можем реално да влияем върху съдбата си. Разбираш ли поне
приблизително?
— Приблизително, да — кимна Максим. — Но трябва да обмисля всички тези
неща.
— Естествено - съгласи се Борис. - Сега ни остава да разгледаме още една тънкост:
как човек попада в мрежата на лабиринтите. Както вече ти казах, и трите лабиринта
образуват ясна йерархична структура: лабиринтът на живота, лабиринтът на събитията
и на най-ниско ниво - лабиринтът на привързаностите. Може да се каже, че това е един
общ лабиринт, съставен от три части или поднива. Но най-интересното за нас е, че
лабиринтът постоянно разпръсква нещо като спори, зародиши, семена на бъдещото
развитие. Тези спори са способни да се внедряват в съзнанието ни. Всяка от тях
представлява зародиш на бъдеща привързаност. Ако човек е слаб, спората покълва и
той се разболява от интерес към нещо. Тоест, започва да пуши или се пристрастява към
алкохола - това са най-простите примери. Такъв зародиш на бъдещия лабиринт,
внедрен в човешкото съзнание, се развива бързо. Отначало човек пуши по цигара
дневно, после все повече. Излиза на определено ниво - да речем, кутия на ден. Това е
нивото на насищане в лабиринта на привързаностите. Секундната стрелка е завършила
обиколката си, започва да се движи минутната. После часовата. Движението на
минутната стрелка се изразява в харченето на пари за цигари, в кавги с жената, която
не понася тютюнев дим. Движението на часовата стрелка вече влияе върху целия
живот: пушачът заболява от рак на белите дробове. Това е нагледна схема за
развитието на лабиринтите и влиянието им върху нашия живот.
— Но тогава излиза, че всеки човек има свои лабиринти?
— Да, в известен смисъл. Те са характерни за всички хора, затова ги наричат още
и архетипични. Това може да се сравни с апартамент: уж живееш сам в него, но
наблизо стотици хора живеят в също такива жилища, а заедно Всички живеете в един и
същи блок.
— Добре, но нали не всеки лабиринт води до такива трагични последици като
рака?
— Разбира се - съгласи се Борис. - Но всеки лабиринт потенциално се стреми да се
развива. И когато има възможност да расте, нараства - Борис помълча няколко секунди.
- Сега най-главното за нас е следното: съществуват и изкуствени лабиринти. Тоест
такива, които са създадени от някого с конкретна цел. Отначало се създава спората на
бъдещия лабиринт, която има съвсем определена програма за развитие. Може да бъде
внедрена в съзнанието на човека по време на съновидение, а и самата спора се създава
там. Принципът е горе-долу същият: озоваваш се в съновидение, създаваш с помощта
на намерението основата на бъдещата ситуация. Разбира се, доста е трудно да се опише
с думи. Но на практика всичко е по-лесно. После разтваряш получената картина, като
оставяш само ивиците на намеренията. Свиваш ги в зърно, в спора и я поставяш в
тялото на човека - разбира се, за целта трябва да го срещнеш в съновидение. Това е
всичко. Човекът се събужда, без да подозира, че в него вече се намира зародишът на
бъдещия лабиринт. Зародишът покълва, като насочва събитийната поредица в нужното
русло. Какво точно ще се случи с човека, зависи от това, каква програма си заложил в
зърното. Тя може да бъде както полезна, така и негативна - например, да предизвика
определена болест. Но ти не използвай тази техника даже с добри намерения, защото
не трябва да се влияе върху хората без тяхно съгласие! Тогава се получава черна магия,
което е недопустимо за човек на знанието.
— Мисля, че разбрах - замислено отвърна Максим. - Искате да внедрите в
съзнанието на Дагс такъв зародиш?
— Да. Но този зародиш ще бъде особен - кимна Борис. - Преди известно време
проведохме редица изследвания, посветени на ефикасни начини за удължаване на
човешкия живот. Засега не постигнахме търсения резултат, но се появиха някои твърде
интересни детайли. Знаеш ли какво е прогерия?
— Думата ми е позната, но...
— Прогерията е болест, която се изразява в много бързо стареене.
— Сега си спомних - рече Максим. - Чувал съм за нея.
 — При тази болест десетгодишно дете може да изглежда като възрастен човек.
Биологичният часовник на болния от прогерия върви в друг ритъм, по-бързо от този на
обикновения човек. Резултатът е бързо остаряване и смърт. Успяхме да намерим такъв
човек и го изследвахме, за да се ориентираме в механизмите на болестта. Нали, ако се
изясни как функционира биологичният часовник на човека, се появява възможност да
бъде забавен и по този начин да се предотврати стареенето? Изясни се, че енергийното
тяло на болния от прогерия има своя характерна особеност. Не успяхме да премахнем
тази аномалия, защото се оказа извънредно устойчива. Но е напълно възможно тя да
бъде формирана в тялото на здрав човек.
— Пробвахте ли да извършите това?
— Не, разбира се. Само изяснихме потенциалната възможност за такова
въздействие върху човека. Рада проведе няколко опита върху мишки. Между другото,
това е много по-сложно, отколкото върху човек. Ефектът беше потресаващ — млада
мишка остаря и умря за броени дни. Сега се готвим да извършим същото с Дагс -
смятам, че след смъртта на Андрей имаме моралното право на това. Рада ще формира
необходимия зародиш и ще го вкара в тялото на Дагс. Ако всичко стане както трябва,
той ще живее не повече от месец.
— Магията започва да ме плаши - каза Максим с виновна усмивка. - Ами ако
подобни техники попаднат в ръцете на негодници?
— Именно за да не се случи това, ги пазим в тайна. Дори не се записват, а се
предават от човек на човек.
— Мога ли да помогна с нещо?
— He — усмихна се Борис. - Ти вече свърши своята работа: помогна ни да открием
Дагс. Ще си почиваш ли?
— Да, малко.
— Тогава приятна почивка. Има достатъчно време за разговори.
Наложи се Максим да лежи осем дни. През това време го наглеясдаше възрастната
санитарка Ана Андреевна, която беше довел лекарят. Самият той го посети още два
пъти. Накрая го прегледа внимателно и заяви:
— Забележително. Може да ставате по малко, но трябва да пристегнем
превръзката на ребрата. Мисля, че Ана Андреевна повече не ви е необходима.
Когато лекарят си отиде, Максим се почувства като мумия - толкова стегната се
оказа превръзката. Като се държеше за таблата на леглото, той седна, после бавно се
облече - дрехите му бяха на стола.
Е, животът продължаваше.
Към края на втората седмица се почувства значително по-добре, а след третата
започна леки тренировки в спортната зала. Роман му направи нови документи и той
излезе в града. Най-напред на зъболекар - трябваше да премахне последиците от
легионерските юмруци. Няколко пъти отиде на кино с Океана. Радваше се, че
отношенията им постепенно се подобряват. Отначало се боеше, че тя просто се опитва
да му благодари по някакъв начин, задето я спаси при схватката в подлеза. Но
постепенно опасенията му се разсеяха. В очите на Океана блестеше не благодарност, а
нещо повече. Любов? Много му се искаше да вярва, че е така.
Имаше и още един въпрос, за който Максим често мислеше напоследък - работата
му. За цветята, дома, фирмата. Загубата на фирмата не го безпокоеше, което учудваше и
самия него. Но възможността цветята да загинат без него, му причиняваше болка. Нали
те също са живи, имаха му доверие. А той ги изостави. Да, не по своя воля, но все пак
го направи.
Борис му беше казал, че магът няма своя съдба. Уви, беше прав, както винаги.
Докато съществуваше Легионът и се водеха битките с него, всички други проблеми и
грижи бяха на втори план. Жалко, че самият той не го разбра веднага.
 Интересно, имаше ли щастливи магове? Веднъж Рада му каза, че е щастлива. Пък и
си й личеше. Истинското й име беше Светлана, което означаваше светла. Достатъчно
беше човек да я погледне, за да го разбере. Винаги много спокойна, деликатна. Гледаш
я и ти се струва, че цялата тя излъчва вътрешна светлина - само очите й могат да те
омагьосат. Твърде необичайно съчетание от топлина, мекота и сила. Сякаш в нейно
присъствие дори часовникът на стената започваше да тиктака не така високо; нивото на
нейния покой беше просто заразително. Сякаш винаги я придружаваше облак от мека
тишина — Максим помнеше как Рада само с появата си потушава и най-разпалените
спорове. Просто в нейно присъствие те губеха смисъл. Когато я гледаше, понякога леко
се объркваше; разбираше каква бездна от усилия трябва да се хвърлят, за да се достигне
такова ниво. Тя беше успяла, а дали щеше да успее той?
В края на юни оздравя окончателно и се включи активно в работата. Сега вече
разбираше, че единствената му Цел е борбата срещу Легиона. Всичко останало после.
Главната задача на хакерите в този период беше разпределението на първия по-
масов випуск от Школата на пазителите. Сега те бяха двадесет и трима - едни се
завръщаха в своите градове, други се преселваха в нови. На много от тях трябваше да
се помогне при настаняването на новото място, да се осигури безопасността; всичко
това изискваше доста организационна работа. Максим взе непосредствено участие в
нея, понякога му се налагаше да пътува всяка седмица.
Пазителите, които бяха предимно млади момичета, се отнасяха към него с
уважение, което го развеселяваше и смущаваше. Смятаха го за хакер, макар реално да
нямаше никакъв практически опит. Въпреки това се справи блестящо с работата си,
като устрои благополучно четири възпитанички на новите им места. Засега бяха сами,
но с времето около тях щяха да се формират нови екипи. Важно беше и това, че още
отсега пазителките можеха вече да влияят благотворно върху атмосферата в своите
градове. Когато този проект обхванеше поне две трети от големите градове в страната,
легионерите щяха бъдат доста затруднени. Според думите на Борис тогава щеше да се
отключи ефектът на доминото: добрата енергетика на тези градове ще започне да влияе
и върху всички останали. Тогава легионерите волюневолю ще трябва да напуснат
страната.
Когато нямат подкрепа в душите на хората, всякакви игри губеха смисъл.
Започна втората десетдневка на август. Борис и Рада съобщиха, че всичко е готово
за решаващия двубой с Дагс. Бяха сигурни, че ще успеят.
— Добре, за Дагс е ясно - каза Максим по време на един от вечерните разговори. -
Но как ще постъпим с Яна?
— За разлика от легионерите, ние не воюваме с жени. Но вярвам, че рано или
късно тя ще си получи заслуженото. Просто не може да бъде другояче - онова, което
трябва да се случи, винаги се случва.
За обсъждането и подготовката на атаката срещу Дагс беше обявен общ сбор. На
четиринадесети август се събраха представители на няколко групи - общо единадесет
души. Мнозина от тях Максим виждаше за пръв път. Обсъждането продължи повече от
пет часа. Атаката щеше да бъде проведена едновременно от две страни: в реала и в
съновидение. Първата - през деня, втората - през нощта.
Вероятността за успех се оценяваше на тридесет процента - бодигардовете на Дагс
бяха бивши служители в правителствената охрана, които действаха много грамотно.
Очевадно Дагс предполагаше, че срещу него може да бъде организирано покушение,
затова използваше едновременно три кортежа, когато напускаше внезапно
резиденцията си. И трите бяха еднакви - никой не знаеше предварително в кой от тях
ще е той. Маршрутите постоянно се променяха, а бронираните корпуси и прозорци на
лимузините издържаха дори на едрокалибрени куршуми. Въпреки това бе решено
нападението да се извърши, защото дори неуспехът щеше да има своите положителни
страни. Дагс очакваше възможен атентат и след неговия провал щеше да спи спокойно,
уверен, че нищо не го заплашва в близко бъдеще. И ще се окаже неподготвен за
нападение същата нощ. На Денис и хората му беше възложено да подготвят и проведат
силовата акция.
— Надявам се да не доживее нощта - каза той, когато станаха ясни детайлите. - Е,
ако пък доживее, с него ще се заемете вие.
На сутринта всички гости се разотидоха. За дата на операцията беше определен
първи септември - Денят на знанията. В това имаше определен смисъл, защото се
изясни, че тогава Дагс винаги посещава един от московските икономически вузове.
Индустриалната група, официално ръководена от него, беше създала този институт
преди седем години. Разбира се, далеч не безкористно, защото всеки втори випускник
на института влизаше в състава на Легиона. Информацията къде точно ще пътува Дагс,
увеличаваше шансовете за успех на акцията.
Детайлите на нощната операция също бяха съобразени с информацията за Дагс. В
съня го охраняваха „стражи" - значи те трябваше да бъдат елиминирани, за да не
успеят да се намесят.
Напоследък Дагс беше в чудесно настроение. Явно ненапразно беше изразходвал
толкова сили и енергия, защото усърдието му беше отбелязано и справедливо оценено.
В писмото, доставено със секретната поща, му съобщаваха, че ще бъде повишен и
преместен в централния апарат на Легиона. На новия пост щеше да решава всички
въпроси за страните от Източна Европа и бившия СССР. Щяха да му бъдат подчинени
десетки обикновени Владетели, а това беше сериозна власт. Кой знае, може би след
време щеше да има шанс да израсне дори до Йерарх?
Новото назначение наложи необходимостта да си търси заместник за стария пост.
Най- подходяща беше Яна, но Върховните йерарси никога не биха одобрили такава
кандидатура. А и самият Дагс се съмняваше в целесъобразността да я издига и по-
нататък по служебната стълбица — според него тя вече беше достигнала „тавана",
достъпен за една жена. Затова след кратки колебания предложи мястото му да бъде
заето от Плъхолова — Наместника за Краснодарския край. Може и да не беше най-
умният кандидат, но затова пък беше честен и напълно предан на Легиона. Истински
служител — ревностен и изпълнителен. Едва ли можеше да се намери по-добър. А Яна
ще върши цялата работа, нали затова й плащат? Разбира се, ако Плъхолова я остави
при себе си. Дагс знаеше, че преди време отношенията между тях бяха доста изопнати.
През последните месеци Дагс проведе няколко блестящи операции - разбира се, с
помощта на кураторите от съответните направления. Докато си спомняше колко ловко
успя да използва противоречията между Русия и някои страни на ОНД, той доволно се
усмихна. Вярна беше сентенцията „Разделяй и владей!". Няма по-благодатна почва от
амбициите на политическите лидери в постсъветския елит. Най-интересното е, че
колкото помиярът е по-нищожен, толкова по- силно се опитва да ухапе бившия си
господар. Ако пък не успее, поне джафка, това го могат.
Въпреки това разбираше, че в сегашните условия възраждането на Русия е само
въпрос на време. Именно затова новото назначение му изглеждаше като изпратено
свише. Когато нещата тръгнеха на зле, щеше да отговаря някой друг. А самият него
никой и в нищо не ще може да упрекне.
Първи септември започна много добре. Слънцето блестеше ярко, Дагс се
оглеждаше в огледалото си и мислеше, че видът му в костюм е твърде солиден. Така и
трябваше да бъде.
Днес го чакаха в института. Дреболия, но приятна. Добре беше сам да отглежда
бъдещите кадри от пелените, да ги възпитава в дух на преданост към новите жизнени
идеали. Внезапно се сети за хакерите, които напоследък не развиваха никаква
активност. Дали се бяха предали и излезли от играта? Едва ли, не бяха такива хора.
Най-вероятно пак замисляха нещо.
Именно за това мислеше Дагс, докато влизаше в бронираната кола. От известно
време по съвета на началника на службата за охрана предпочиташе да пътува по този
начин.
От двора на вилата излезе първият кортеж, след него вторият и поеха към Москва
по различни маршрути. След тях изпълзя и кортежът с Дагс.
Седнал в летящия по шосето джип, той мислеше, че само след някой и друг месец
ще се сбогува завинаги с тези проблеми. Така или иначе, хакерите бяха най-сериозната
заплаха за него. Далеч от тях ще му е по-спокойно.
Експлозията проехтя в момента, когато кортежът намали скоростта си на завоя.
Отначало Дагс долови блясъка на взрива, миг по-късно отзад се разнесе гръм. Нещо го
залепи за облегалката - шофьорът се отдалечаваше бързо от опасното място. Озърна се
и видя лимузината, експлозията я беше запокитила в канавката. От гората към нея
излетяха огнените мълнии на реактивни гранати. Гърмежите на няколко взрива се
сляха в оглушителен грохот и скъпата кола се превърна в огнено кълбо.
Пребледнелият Дагс преглътна буцата, заседнала в гърлото му. Ами ако се
намираше там?
— Всичко е наред - успокои го началникът на охраната. — Отскубнахме се.
Дагс реши да не отменя посещението в института - никой не устройва два атентата
един след друг. А и враговете му навярно са уверени, че вече не е жив. Това му се
стори особено приятно; той нервно се разсмя, представяйки си физиономиите на своите
неприятели, когато узнаят, че е жив. Дори няма да разберат какво се е случило. Най-
вероятно ще решат, че са объркали кортежа. Впрочем, трябва непременно да поощри
началника на охраната. Да му уреди обиколка из Средиземно море в компанията на
симпатична блондинка. Може и с брюнетка, по негов вкус.
Изказването му, посветено на новата учебна година, премина блестящо - пък и
можеше ли да е другояче? Дагс въодушевено говореше за нова Русия, за нейното
икономическо развитие, за тясното й коопериране с международната общност. Как
именно на тях, събраните тук младежи, предстои да водят Русия напред. Те ще
ръководят перспективните отрасли и предприятия на новата руска икономика.
Ръкопляскаха му, той беше доволен. Не е нещо твърде важно, но все пак е приятно.
Пътуваше обратно в много добро настроение. Радваше го всичко: хубавото време,
добре преминалата среща, дори неуспешният атентат. Неговите хора щяха да изяснят
накъде водеха нишките на заговора. Всички участници щяха да си получат
заслуженото.
Вечерта прекара в компанията на неколцина от най-богатите хора в Русия.
Обсъждаха ред неща: цените на нефта, опитите на държавата да си върне разграбените
някога активи. Тези опити предизвикваха сериозна тревога сред събеседниците, но
Дагс побърза да ги увери, че нищо страшно няма да се случи. Максимум две-три
шумни съдебни дела, предназначени повече за утешение на обикновените хора.
Преданите на Легиона членове на правителството и парламента не ще допуснат нищо
по-сериозно.
Легна си след полунощ. Преди да заспи, остана дълго буден в размисли какъв ли
ще е новият му ясивот. Най-вероятно ще го настанят в Брюксел, оттам е най-добре да
се контролира работата на подчинените. Направо да ти се завие свят от новите
перспективи...
После заспа. Озова се в съновидение. Огледа се, провери дали стражите са по
местата си. Заповяда им да останат невидими, не обичаше да му се мотаят пред
погледа.
 Беше в добро настроение. Около час скиташе от сън в сън. Сенките на стражите се
мяркаха наоколо. Поредното видение - някакви спретнати сгради, павирани улици.
Прилича на швейцарските Алпи. Доста много хора, но нищо особено, обикновени
фантоми.
А, ето нещо интересно. До една от сградите стоеше висок чернокос младеж. На
около седемнадесет-осемнадесет години, не повече. Строен, дори изящен, с лек мъх на
очертаващите се мустачки. В обикновени сини джинси и сива риза, на краката
маратонки. Той се оглеждаше встрани.
Дагс физически усети чувството на радост, което излъчваше младежът. В
сравнение с бледите фантоми извеждаше учудващо ярък. Може би беше нов. Наскоро
се е научил да съновижда, затова и емоциите му са толкова силни.
„С него може да се прекара приятно - помисли той. - Отначало тук. Ще го опитомя,
за да свикне с мен. Ще му покажа колко приятно може да е това. Ако всичко стане
както трябва, може да го потърся и в реала. Да го поканя, да му намеря подходяща
длъжност... Защо да не го взема с мен в Брюксел? Разбира се, ако наистина ми хареса."
Младежът се готвеше да тръгва. Осъзнанието му беше твърде слабо. Дагс реши, че
всеки момент може да се събуди. Това го накара да побърза.
— Здравей! - каза той и се приближи до младежа. - Не се бой! Разбираш ли ме?
—Да - отвърна младежът след кратка пауза. - Вие също ли сте съновидец?
— Съновидец съм - потвърди Дагс. - При това един от най-добрите в света. Мога
да те науча на много неща. Хвани се за ръката ми, не се страхувай! Това ще ти по-
могне да запазиш осъзнанието си.
Младежът се поколеба секунда, после улови ръката му. Дагс помисли, че главното
сега е да не го подплаши. А после той сам ще разбере колко е приятно.
— Добре - меко рече Дагс, като го гледаше в очите. - Сега другата.
Гласът му звучеше успокояващо. Почувства другата ръка на младежа в дланта си и
се усмихна. Сетне, без да отмества поглед, се опита да събере ръцете им заедно. Успя,
младежът се оказа учудващо податлив. Беше много хубаво. Дагс изпита желание да
притегли младежа към себе си, да се слее с него. Но не бързаше, нека момчето прояви
инициативата.
Дагс почувства приближаването на разтревожените стражи и мълчаливо им
заповяда да се отдалечат. Те все така безмълвно се подчиниха. Уви, тези твари
невинаги оценяваха правилно ситуацията.
— Харесва ли ти? — ласкаво попита Дагс, вглеждайки се в очите на младежа.
— Отвратително е - тихо, но много ясно отговори той.
Хватката му изведнъж стана извънредно силна.
Ужас прониза Дагс.
Хубавичкото лице на младежа трепна, накъдри се като дим и се превърна в лицето
на Рада. Девойката вече не криеше силата си и това отново изпълни Дагс с кошмарен
страх.
— Ти ще дойдеш с мен — твърдо каза Рада. - Мачкайте тези гадини!
Второто изречение беше насочено към Слай и още шестима хакери, които се
появиха сякаш от нищото. Миг преди това Дагс почувства тласък - стражите се
опитваха да спасят господаря си, като го избутат навън от съновидението. Не успяха,
Рада го държеше здраво. Един от стражите разбра кой им пречи и се спусна към нея, но
двама хакери преградиха пътя му. Те стискаха малки огледала в ръце и щом стражите
наближиха, от тях блеснаха ярки, ослепителни лъчи. Дагс почувства басов, провлачен
рев - стражите ръмжаха от болка под гибелната сила на огледалата.
В един момент той помисли, че това е краят му. Силата на Рада го сковаваше, до
нея се чувстваше жалък и безпомощен. Пак опита да се измъкне, но не успя. Още
малко, и те ще победят.
 Те не победиха. Силата на огледалата се оказа явно недостатъчна, за да задържи
стражите. Един от тях повали Слай. Миг преди челюстите на зъбатото създание да го
захапят, хакерът изчезна. Вторият страж се биеше с другите хакери, третият забърза
насам да спаси господаря си.
Рада явно разбра, че е загубила.
— Така или иначе, ще умреш - каза тя и пусна ръцете на Дагс. — Обещавам ти.
Девойката изчезна. Миг по-късно Дагс с хъркане се изправи в леглото си.
— О, Господи! - простена той, целият трепереше. - Какво беше това?
Известно време седеше в леглото, докато дойде на себе си. После се изправи, отиде
при бара. Наля си половин чаша коняк, изпи го наведнъж, шумно въздъхна. Затвори
вратата на барчето и се върна в леглото си.
Навярно за пръв път в живота си се страхуваше да заспи. Разбираше, че всичко е
отминало, коварната атака на хакерите се беше провалила. И все пак се страхуваше.
Сега разбираше, че ако не замине, рано или късно те ще го настигнат.

Още по обяд стана ясно, че атаката на Денис и неговите хора е завършила с

неуспех - пристигна съобщение, че Дагс се е изказал пред студентите от института.
— Вероятно сме нападнали друг кортеж - каза Денис на Борис по телефона. - Сега
той е ваш.
— Да, Денис. Благодаря.
Никой и не беше разчитал, че Денис и бойците му ще успеят да ликвидират Дагс,
затова неуспехът не беше изненада.
— Ние сме на ход - каза Борис, след като съобщи какво се е случило. - Всичко ще
се реши тази нощ.
Максим вече знаеше, че в операцията ще участват осем души: Борис, Роман, Рада,
Айрис, по двама опитни хакери от московчаните и питерците. Самият той и Океана не
бяха включени, нямаха достатъчно опит.
— Опасно е - обясни му Борис в отговор на неговото предложение да помогне. -
Оцени ситуацията реално: не вземаме дори Океана, макар тя да съновижда много по-
добре от тебе. Там са нужни реални бойци, способни да се сражават. Вие засега не
можете.
— Разбирам - съгласи се Максим. - Поне разкажи как ще стане всичко.
— Рада ще го примами в капан, като приеме облика на хубавичко момче -
московчаните успяха да изяснят, че Дагс не е равнодушен към момчета. Това доста ни
улеснява. Когато се приближи, Рада ще го хване, а ние трябва да отблъснем стражите.
Докато те се занимават е нас, тя ще вкара зародиша в тялото на Дагс. Той дори няма да
почувства нищо.
— А поне може ли да се види това? — попита Максим. - Отстрани?
— Не - поклати глава Борис. - Сблъсъкът със страж може да завърши с реални
наранявания. Не си готов за такава среща. Затова двамата с Океана ще наглеждате
къщата.
Максим сви примирено рамене:
— Добре, ще наглеждаме.
Поради часовата разлика Борис, Рада и Роман си легнаха около три часа след
полунощ, всичките в една стая. Максим знаеше, че по същото време в Белгород ляга да
спи Айрис, двама хакери в Москва, други двама - в Питер. Ще се срещнат на Поляната,
след което Рада ще започне лова на Дагс.
Максим и Океана седнаха до вратата на стаята. Не се решиха да влязат вътре, за да
не пречат, но не искаха и да се отдалечават - малко ли неща може да се случат? Седяха
и от време на време разменяха тихи реплики.
 Часът наближаваше четири и половина, когато зад вратата се чуха гласове и
скърцане на легла. Океана скочи и бързо влезе вътре.
— Успяхте ли? - попита още от прага, щом видя, че рада седи на края на леглото.
— Успяхме — отговори Рада и се усмихна. Погледна Борис: - Натъртиха ли те?
— Не — поклати глава той. - Успях да им се изплъзна. Ама че зъби има онази
твар! - Той седна и уморено въздъхна.
Роман бавно се надигна в своето легло и ги погледна. На лицето му се появи
усмивка:
— Честно казано, заслужаваше си. Отдавна не съм се забавлявал така.
— Но не ни взехте - обидено рече Океана. - Не беше честно.
— Важно е, че успяхме - отвърна Рада. - Дагс има не повече от месец живот.
— Ами ако се отърве от зародиша? - попита Максим.
— Едва ли. Просто не знае за него. А когато зародишът покълне, вече ще е късно.
Между другото, какво ще кажете да пием по чаша чай и пак да си легнем? - Рада
погледна към Океана.
— Искаш да кажеш да сложа чай? - уточни тя.
— Понякога си страшно съобразителна - усмихна се Рада.

Яна посрещна със задоволство новината, че ще повишат Дагс. Беше сигурна, че

именно нея ще назначат на неговото място. Затова сериозно се раздразни от слуховете
сред подчинените й, че нов Владетел ще бъде Плъхолова. Мълвата не бе лишена от
основание, защото преди две седмици Дагс го повика и проведе тричасов разговор с
него. Владетелят рядко отделяше някому толкова време.
Яна познаваше отдавна Плъхолова и отношенията им не бяха добри. Преди време
той се беше опитал да я ухажва, веднъж в Сочи дори прескочи през балкона в нейния
апартамент, вероятно искаше да си припомни младостта. Предложението на Яна да
излезе вън само го разпали, няколкото шамара също не успяха да го охладят. Всичко
приключи с това, че Яна разби телефона в главата на Наместника и повика охраната на
хотела.
Оттогава отношенията им бяха подчертано официални, но тя неведнъж долавяше в
очите на Плъхолова нездрав блясък. Сега, когато стане Владетел, непременно ще й
припомни всички обиди, в това нямаше съмнение. Въпреки всичко тя все още не
вярваше, че може да бъде назначен на този пост. Нали ставаше дума за интересите на
делото — нима този тъп солдафон може реално да управлява? Та той ще съсипе
всичко, което беше създадено с толкова труд!
Уви, слуховете ставаха все по-настойчиви. Яна разбра от свои хора, че Плъхолова
вече си е намерил заместник и сега опакова багажа си.
Най-лошо бе дори не решението на Дагс да назначи него на своето място, а че
изобщо не се беше посъветвал с нея. Тя разбра за назначението последна - нима това не
беше обида? Наистина можеше да съжалява, че неотдавнашният атентат завърши
неуспешно.
В душата й бавно се надигаше чувство на накърнена чест. Яна опитваше да се
владее, но не успяваше. Седнала в разкошния си кабинет, гледаше унило прозореца и
си мислеше, че хакерите никога не биха постъпили така с нея. Тя наистина беше
изгубила всичко: приятели, радост, интерес към живота. А какво получи в замяна?
Скъпа клетка с басейн и тенис корт. Власт, възможност да се разпорежда с хората? Но
каква полза от всичко това, щом светлината в душата ти е угаснала?
Скоро се разбра, че чакат Плъхолова на двадесет и осми септември. Вече нямаше
смисъл да се отлага разговорът с Дагс.
 Разговорът беше тежък. Яна все още таеше надеждата, че той е назначил
Плъхолова, защото е решил самата нея да вземе със себе си. Нали все пак не е глупава,
може и там да му е полезна? Но тези плахи предположения изчезнаха още в първите
минути на разговора. Дагс се държа необичайно грубо, в един момент направо избухна
и започна да я обвинява, че едва не е загинал заради нея, че именно тя е виновна, задето
хакерите все още не са унищожени. Накрая й нареди да се маха и заяви, че ще даде на
Плъхолова нареждания за по-нататъшната й съдба, А самата тя трябвало да моли Бога
да не я изпратят в някое затънтено място.
Яна излезе от кабинета му като оплюта, никога не беше изпитвала такова
унижение. Неколцината чакащи отвън посетители навярно бяха чули всичко, зад гърба
й някой ехидно изхихика. Нямаше съмнение, че отсега нататък отношението към нея
рязко ще се промени.
Най-лошо бе това, че трябваше да се примирява, просто нямаше друг изход. Дагс
много добре знаеше това. Докато му беше необходима, се опитваше да поддържа добри
отношения, но сега й каза всичко, което мислеше за нея. Досега тя беше дясната ръка
на Владетеля, но при Плъхолова всичко щеше да е другояче. В най-добрия случай щяха
да я пратят в Молдова или Грузия, а може би и на по-лошо място. Уви, налагаше се да
търпи. И да вярва, че все някога ще отмъсти на този негодник.
До идването на Плъхолова оставаха две седмици. По нареждане на Дагс Яна беше
отстранена от всякаква работа, затова тя се напрегна, когато я повика — вероятно пак й
беше приготвил някаква гадост.
Кабинетът на Владетеля я посрещна с тишина и полумрак, тежките щори бяха
спуснати.
— Влез! - рече Дагс. Яна внимателно затвори вратата след себе си. - Сядай. Искам
да поговоря с теб. Можеш ли да кажеш какво се случва с мен? - Той протегна ръка и
включи настолната лампа.
Яна погледна лицето му и се смая. Лицето на Дагс беше покрито с бръчки, кожата -
отпусната и съсухрена. За петте дни, откакто не го бе виждала, той беше остарял с
двадесет години.
— О, Боже! — неволно ахна тя, като го гледаше със страх.
— Благодаря за добрата дума - мрачно отвърна Дагс. - Повтарям: можеш ли да
кажеш какво ми се случва?
— Вие остарявате...
— Не те питам за това! — избухна Дагс, но веднага се овладя. — Изглежда, е
някаква магия. Чувала ли си за нещо подобно?
— Не — поклати глава Яна. — Но кой може да го е направил?
— Твоите любими хакери — отвърна Дагс. - Просто няма кой друг. Кажи, какво да
правя?
— Не знам — тихо каза Яна. - Какво казват лекарите?
— Не са се сблъсквали с подобно явление - Дагс я погледна обнадеждено. —
Помогни ми и ще направя за тебе всичко, което поискаш. Свържи се е хакерите,
обещай им нещо! Всичко им обещай! Договори се с тях. Нека премахнат магията!
— Владетелю, те няма да разговарят с мен — наведе глава Яна. — Това е
невъзможно, вие знаете защо.
Дагс не отговори. Той дълго седя неподвижен, Яна виждаше как пулсира вената на
слепоочието му. Накрая се изправи и я погледна с предишната си студена
решителност.
— Вън оттук! - отсече Владетелят. - Махай се!
Яна сви устни. Изправи се бавно, прехвърли през рамо чантичката си. Направи две
крачки към вратата, после спря и отново се обърна към Дагс. | - Знаеш ли, аз дори се
радвам, че се случи така - каза тя с ледена усмивка. - Ти си получи заслуженото.
 — Вън! - кресна Дагс и удари с юмрук по бюрото.
— Дърт пръч! — каза презрително Яна, а в очите й пламна огън. — Можеш да ми
пратиш твоите отрепки, няма да се крия.
Тя тръгна към изхода, в надвисналата тишина се чуваха отчетливо токчетата й.
После вратата изскърца и всичко утихна...
Никой никога не беше разговарял по този начин с Владетеля. Яна чакаше всеки
момент отмъщението му, но то така и не последва. Дали бе сметнал за недостойно да
отмъщава на жена, или пък беше измислил нещо друго за нея?
Въпреки това от години не беше имала толкова лоши дни, както тези до идването
на Плъхолова. Отнеха й представителната лимузина и охраната, сега пътуваше със своя
мерцедес. Просто физически чувстваше как уважението към нея изчезва. По-рано
всички се натискаха да й бъдат приятели, сега демонстративно я отбягваха. Напуснаха
я дори онези, които беше смятала за близки приятели.
Беше й тъжно. Все по-често си спомняше за онази, предишната, весела и щастлива
Яна. Нали тогава беше щастлива? И приятели имаше, които за нея бяха готови да
влязат в огън и вода. Сега бившите й приятели станаха врагове — по нейна вина. А
какви станаха враговете й?
Ако Дана не беше загинала, всичко можеше някак да бъде поправено. Но сега път
назад нямаше. Яна изпадаше в отчаяние, защото виждаше как се разрушава животът й.
Плъхолова дойде в определения ден и го посрещнаха с всички полагаеми се
почести. Той се държеше демонстративно спокойно, Яна долови задоволство в погледа
му. Заедно с него дойдоха и петима души от екипа му, навярно някой от тях щеше да
заеме нейното място. Тя гледаше доволните им физиономии и чувстваше, че я обзема
желание за мъст.
Дагс вече две седмици не беше излизал пред хора, говореше се, че е съвсем зле.
Отказа да влезе в болница, Яна добре разбираше причината — той беше маг и
съзнаваше безполезността на каквато и да било лекарствена терапия. След като
предаде цялата работа на Плъхолова, се върна в извънградската си резиденция.
Три дни по-късно дойде съобщение за смъртта му.
Погребаха го с големи почести, на церемонията присъстваха видни държавни
чиновници. Държаха речи как бил истински патриот на родината си, а благодарение на
него Русия се била приближила към Европа. Един виден защитник на човешките права
заяви, че хуманните идеали на покойния още приживе му били спечелили заслужено
уважение, а паметта за него щяла да живее вечно в сърцата на хората.
Яна едва забележимо се усмихна, докато слушаше всичко това. Малцина от
присъстващите знаеха какъв в действителност е бил човекът в затворения ковчег. За
повечето той беше политик, известен и уважаван бизнесмен.
Тя си тръгна преди края на церемонията. Не искаше да губи време в задръстването
от десетки луксозни лимузини.
Повикаха я при новия Владетел във вторник сутринта. Яна знаеше, че разговорът с
Плъхолова ще е труден, затова предварително се беше подготвила за лош сценарий.
Охраната я пусна безпрепятствено - е, трябваше да е благодарна и за това. Изкачи
се на втория етаж, сетне почука на вратата.
— Влезте — чу ленивия глас на Плъхолова.
— Здравейте, Владетелю! - поздрави Яна, влезе в кабинета и внимателно затвори
след себе си.
Не чу насрещен поздрав. Разположил се в разкошното кресло на Дагс, Плъхолова я
гледаше
със самодоволна усмивка, като потропваше с пръсти по бюрото. Дори не гледаше, а
откровено я оглеждаше — Яна чувстваше как студеният му, преценяващ поглед се
плъзга по гърдите, бедрата и краката й. Наистина я оценяваше като улична
проститутка.
— Е, здрасти - измърмори най-сетне Плъхолова. - рещнахме се отново. Нищо ли не
искаш да ми кажеш?
— Не - с леден тон отвърна Яна. - Струва ми се, че миналия път ти казах всичко.
— Много жалко — вдигна рамене Плъхолова. - Мислех, че през изминалите
години твоето сърце поне донякъде се е размекнало.
— Сбъркал си.
Плъхолова въздъхна. Облегна се назад, погледна замислено към нея и продължи да
барабани е пръсти по бюрото.
— Така да бъде - наруши проточилото се мълчание. - Искам да ви поздравя, Яна
Игоревна, с новото назначение. Командирована сте в Туркмения, където имаме нужда
от наш човек. Топъл климат, приветливи хора. Мисля, че ще ви хареса.
— В Туркмения? - помръднаха устните на Яна.
Това бе по-лошо дори от онова, което очакваше.
— Много отговорен пост - Плъхолова се усмихна надменно. - Каспийският нефт,
наблизо е Иран. Ще имате възможност да демонстрирате всичките си способности.
Очите на Яна се присвиха - това вече беше прекалено. Никой нямаше право да й се
подиграва.
— Донесох заявление за напускане - каза тя и отвори чантичката си.
— Напускане? — повтори Плъхолова. - Яна, нали знаете нашите правила: никой не
може да ни напусне! Освен напред с краката.
— Знам - съгласи се Яна. - Но все пак ще опитам.
Тя извади от чантичката си малък пистолет със заглушител, изпъна ръката си и се
прицели в Плъхолова.
— Значи, ново назначение, а?
Плъхолова седеше неподвижен в креслото. Лицето му побеля. Той преглътна
тежко. Адамовата му ябълка играеше.
— Какво правиш, Яна? - прошепна, стиснал подлакътниците на креслото. - Недей,
това е глупаво... Пошегувах се, тепърва можем за всичко да се договорим.
— Не мисля така — поклати глава Яна. — Извини ме но направих грешка, когато
се свързах с вас. Сега се налага да я поправя.
Тя повдигна пистолета леко нагоре и стреля в него. Той изквича. Яна натисна
спусъка още няколко пъти, куршумите един след друг дупчеха тялото на новия
Владетел.
Всичко свърши. Плъхолова лежеше накриво в креслото, от устата му течеше тънка
струйка кръв. Яна демонстративно духна заглушителя и се усмихна.
— Трябваше да си по-учтив с мен - каза тя, загледана в него. - Просто не си
представяш на какво е способна една жена. Особено ако я ядосаш. Всичко хубаво!
Махна с ръка на мъртвия Владетел, скри пистолета в чантичката си и излезе от
кабинета. Тръгна спокойно по коридора. Насреща й се появи един от московските
чиновници, нисичък и дебел мъж.
— Той е зает - каза Яна. — Изчакайте половин час, сега има важен телефонен
разговор.
— Разбира се, Яна Игоревна - съгласи се чиновникът.
Излезе спокойно от сградата. Никой не я спря. Седна в мерцедеса, запали и
безпрепятствено напусна двора на вилата.
Оставаше да свърши още едно нещо - последното в живота й. Отиде в един от
апартаментите, с които разполагаше, седна зад компютъра и изпрати по електронната
поща предварително приготвения файл. За по-сигурно повтори операцията с няколко
познати й адреса - искаше да е сигурна, че материалите ще пристигнат до когото
трябва.
Това беше всичко. Излезе от апартамента, заключи и слезе с асансьора. Озова се на
улицата, постоя минута-две, сетне се качи в колата и пое извън града.
Пътят й отне четиридесет минути. Никой не я спря и тя успя да излезе спокойно от
града. Мярна й се мисълта Да изчезне безследно, но веднага я отхвърли. Беше глупаво
и безсмислено. Да, можеше да се скрие, но защо? КАК щеше да живее, щом нищо не й
беше останало?
Спря на тесен горски път, по-нататък нямаше защо да пътува. Наоколо се
извисяваха борове, през короните им ярко синееше небето. Тя пушеше мълчаливо,
погледът й беше спокоен. После изхвърли угарката през прозореца и въздъхна уморено.
Отвори чантичката си. Извади пистолета, погали го, после бързо пъхна заглушителя
под брадичката си и натисна спусъка.

ЕПИЛОГ
Максим не беше допускал, че някога ще успее да се завърне в Ростов. Но това се
случи още през април следващата година.
Чакаше го изненада - и къщата, и оранжерията бяха непокътнати. Дори цветята се
оказаха живи и здрави. Айрис беше наела една възрастна съседка да се грижи за тях.
Максим не очакваше от нея такъв подарък и й беше искрено благодарен.
За пръв път от доста време насам можеше да се разхожда из града, без да се
страхува от нищо. Е, почти от нищо. Сведенията, изпратени от Яна, се оказаха
наистина безценни, в тях имаше всичко: имена, адреси, длъжности. Цялата структура
на Легиона с всичките му подразделения и филиали. След като поприказва с полковник
Марченко, Борис му предаде получените материали - естествено, при определени
условия. Тази информация можеше да накара всеки да се почувства всемогъщ.
Местните легионери не издържаха координирания натиск на тайните служби и бяха
принудени да бягат. Мнозина предпочетоха въобще да напуснат страната, защото с
основание сметнаха, че така ще е по-безопасно за тях. В някои области все още се
държаха и правеха опити за съпротива, но след смъртта на Дагс и Плъхолова, както и
след разпадането на структурите на Легиона, това губеше смисъл.
Работата на Максим също вървеше добре - фирмата му беше укрепила позициите
си. След като помисли, той реши да направи управителя и основните служители в нея
акционери, за да се гарантира тяхната заинтересованост. Така намали личните си
доходи, но си заслужаваше.
Бизнесът му вървеше, но в личния живот все така цареше пълна неопределеност.
Океана изпитваше симпатия към него, ала сега вече самият Максим предпочиташе да
не пришпорва събитията от страх пред нов възможен отказ. Той чакаше завръщането
на Океана в Ростов и се надяваше, че тогава в отношенията им най-после ще настъпи
яснота. За да не се тормози, предпочиташе да не мисли много за това, а да се занимава
с цветята и магическите си търсения.
За свое учудване отбелязваше явен прогрес в магията. Съновиждаше почти всяка
нощ, за което нямаше нужда да полага особени усилия. Напредваше и в техниките на
реала, все по-добре се ориентираше в законите, които управляваха мирозданието.
Преди не можеше и да допусне, че реалът толкова осезателно ще реагира на мислите и
желанията му. Всичко това беше последица от чистотата, за която говореше Рада.
Изчезнаха глупавите мисли. Изцяло повери себе си на Духа, призна неговата власт.
Това беше трудно, но той успя да преодолее собственото си „аз". Всичко дойде на
местата си - за да повеляваш, трябваше да се научиш да се подчиняваш. Онзи, който
смята, че е на върха на света, прави голяма грешка.
Сега Максим разбираше колко противоестествен е бил предишният му живот, без
хармония и светлина. Беше живял в света, но не го беше виждал и чувствал. Сега
всичко се промени и той радостно осъзнаваше, че в живота му настъпва истинска
хармония.
Един топъл юнски ден, както обикновено, работеше в оранжерията си. Тъкмо беше
пресадил едно от цветята, когато чу, че някой чука тихо по стъклото. Огледа се и видя
Океана.
Максим бавно се надигна. Тя се усмихна, той почувства как от сърцето му пада
камък. Значи все пак пристигна!
— Здравей — каза Океана, когато Максим отвори вратата на оранжерията.
Погледът й беше мек и топъл.
— Здравей - отвърна Максим. Искаше му се да я прегърне и целуне, но се сдържа.
— Радвам се да те видя.
— Това ли е всичко? - погледна го дяволито.
— Ако зависеше от мен, щях да те целуна. Но ме е страх да не те обидя.
—Ами не се страхувай! - усмихна се Океана и направи крачка към него.
Това беше най-дългата и страстна целувка в ясивота му. Накрая Максим се
отдръпна от нея, погледна я в очите и отново потърси устните й. Тя не се противеше и
това му изглеждаше истинско чудо.
— Ако знаеш как те обичам - каза той. - Само ако знаеш...
— Знам, Максим. Затова съм тук - в очите й се мярнаха сълзи и тя се усмихна
виновно. - Без малко да забравя: честит рожден ден!
— Благодаря - той едва сега си спомни, че утре наистина има празник. - Бях
забравил.
— Но ние не сме забравили. А, ето ги и тяхНа улицата се чуха гласове, Максим
неволно се надигна, за да види кой е дошъл. Люляковият храст пречеше, но и така
можеше да се различи високият глас на Айрис. Тя не беше сама, на пътечката се
показаха Рада, Данила. След тях вървяха Роман и Денис, Борис и Игор.
— Посрещай гости! - каза Океана. - Нарочно ги изпреварих.
— Сякаш напук, хладилникът ми е празен - измърмори Максим.
— Ще се оправим някак - заяви тя. — А и те идват само за два дни.
— А ти? - попита я той.
— Искаш ли да остана?
— Искам.
— Тогава ще остана - рече Океана и се усмихна. - Върви, иначе Айрис ще счупи
вратата на къщата, нали не знаят, че си тук...
— Отивам - Максим прокара ръка по косата й, бързо я целуна и забърза към
къщата.
Добре знаеше, че никакви врати не могат да спрат Айрис.