Любен Дилов-син

Онник Каранфилян

ЛЯТОТО С ТЪЖНИТЕ КУРВИ

Българска
Първо издание
© Любен Дилов-син, текст, 2016
© Онник Каранфилян, графики, оформление и корица, 2016
Редактор Виктория Бисерова
Художник Онник Каранфилян
Коректор Саша Александрова
Предпечат Лиляна Карагьозова
© Enthusiast, 2016

http://4eti.me ТМ
http://ekni.ga ТМ

ISBN 978-619-164-231-1

2
 Съдържание
Нощем, на пясъка ......................................................................................................................................................................................... 4
Зад нудисткия плаж ................................................................................................................................................................................... 10
Безбожници ................................................................................................................................................................................................. 15
С цвят на сладолед ..................................................................................................................................................................................... 17
Малки пухкави човекоптичета ................................................................................................................................................................. 21
Простора отсреща ...................................................................................................................................................................................... 26
Петък вечер ................................................................................................................................................................................................. 32
Девиците, раждащи камъни ...................................................................................................................................................................... 34
Привечер ..................................................................................................................................................................................................... 44
Слепият там горе ........................................................................................................................................................................................ 46
Зимна приказка на плажа .......................................................................................................................................................................... 56
Онова лято, когато всички курви се влюбиха ......................................................................................................................................... 64
Как лодкаря Марио се сдобил с името си ................................................................................................................................................ 66
Отражението и гравитацията ................................................................................................................................................................ 67
Мълчанието и умението да бъдеш тук ................................................................................................................................................. 68
Лодкарите и изкуството на непритежанието ....................................................................................................................................... 70
Истинското име на Марио ..................................................................................................................................................................... 72
Кучетата ...................................................................................................................................................................................................... 76
Small Talk .................................................................................................................................................................................................... 79
Туше! ........................................................................................................................................................................................................... 84
Шапка върху шапка, un ange passе́ ........................................................................................................................................................... 89
За Любен Дилов-син ВСИЧКО СВОЕ НОСЯ СЪС СЕБЕ СИ ............................................................................................................ 101
За ONNIK ПОМНИ КРАЯ, ЗА ПОСЛЕ МИСЛИ ................................................................................................................................. 103

3
- да му обяснят какви боклуци са останалите и да се опитат да го отведат на самотно място, където да са
само двамата. Толкова често се е случвало. И с мъже, и с жени. Героят обича тяхното разочарование.
Често даже повече от своето.
-

5
 Героят изведнъж чува тишината. Ленените ризи и оскъдните бански са се запилели някъде... Съвсем в
далекото се чуват подвикванията им. Отдалечават се още.
- Не ми казвай, че не знаеш и това?!
- Не знам какво да кажа - Героят наистина е смутен. Толкова рядко му се случва. Усеща как започва да
се наслаждава на чувството.
- Искаш ли да ти разкажа за Габриела?!
Марта се изляга до него, притиска се до рамото му. Колената ѝ вече не скриват тъмното море и пясъка.
Дъхът ѝ е сладък и стар. Винаги е бил такъв. Смокиня и канела. И тютюн.
- Имаше същите коси като твоите. Вероятно щеше да стане и толкова висока. Много бързо растеше... А
раменете ѝ бяха като моите. Аз имам красиви рамене, нали, Герой?!
Героят мълчи. Защото сега Марта трябва да говори. Няма как да бъде казано нещо пичовско и цинично
в този момент.
- Беше си само моя. Баща ѝ не се интересуваше. Даваше пари, но си имаше неговото си дете. Момчето
му тъкмо завършваше колеж някъде в чужбина. Аз бях сигурна, че като порасне Габи, той ще я обикне.
Такава красавица. И така приличаше на него. И си живеехме чудесно. В къщата с градинката, с кучетата.
С приятелите, които идваха с техните деца. Имаше хамак... Тя се люлееше в него, а кучетата подскачаха
и захапваха въжетата на хамака. Издържаха много, цели минути, да се люлеят заедно с нея, държейки се
само със зъбите си. А Габи така се смееше, че дърветата ронеха листа наоколо.
Героят я прегръща. Марта се намества на рамото му и продължава със същия тон като преди малко.
Никаква разлика, никаква тъга. Сякаш разказва филм.
- Даваше ни къщата на морето за юни, юли и септември. Само август идваше с неговите си курви и със
сина му за няколко дни и тогава ние се местехме на хотел... Още на втората седмица Габи ставаше негърче.
Имаше кожата на баща си - кафе с малко мляко. Нито петънце. Много бях щастлива, че не е наследила
тоя сутляш, с който аз съм покрита... И тя беше много щастлива. Само за кучетата тъжеше. Баща ѝ не
даваше да се водят в морската къща. Преди десет години изведнъж кандиса. Качиха се на колата и
отпрашиха за София, за да ги вземат. Аз останах да ги чакам...
Героят леко помръдва. Няма сили да се изправи, а има нужда. Марта го усеща.
- Не ти е удобно така... Изобщо, айде да вървим при другите. Тук няма да стане по-весело...
7
 Изправя се делово и изтупва пясъка от роклята. После се завърта и още пясък се разхвърчава на малки,
режещи стъкълца. Роклята ѝ се завихря около нея, откривайки стройните, зрели крака. Героят ги гледа и
усеща любов. Най-после. Не му се иска да свърши този миг, но свършва. Роклята се спуска като завеса и
скрива представлението, а Марта му подава ръка - за аплодисменти и изправяне. Героят се надига бавно
и усеща алкохола в себе си. И морето.
И пясъка. И звездите. И годините.
Марта тръгва напред. Към крайбрежната улица, светлините и шума. Героят се повлича зад бялото на
роклята ѝ...
- Трябваше все пак да дойдеш на панихидата - казва Марта, без да се обръща - какъвто и да е, баща ти
е.

8
„Около езерото"

9
 Зад нудисткия плаж
Онова лято всички курви се влюбиха и платената любов бе по -тъжна от всякога. На плажа възрастните
обсъждаха статията „Близнак самоубиец по грешка застрелва брат си". Никой не обръщаше внимание на
двете малки момиченца и батко им, скрили се в сенките на каваците, обрамчващи дюните, тревите и
пясъка. Е, не съвсем никой...
- Приличат на тюлени-монаси - казва важно момчето и плюе презрително през зъби.
- И баща ни ли? - пита по-малкото от момичетата.
- И той!
Мълчание. След това малката си признава:
- Не съм сигурна, че знам какво е тюлен-монах. Има ли и женски? В смисъл, монахини?
- Много си тъпа!
- Е, обясни ѝ, де - нали си по-умен - намесва се по-голямото момиче. Досега беше заето да гризе
кожичките на ноктите си и да размахва дълъг загорял крак, провесен от клона на единствената стара върба
сред тополите.
Момчето въздъхва и скача от клона. Малкото момиче протяга ръце, той я гушва и тя се отпуска доволна
в него. След миг също е на земята. Само голямата продължава да люлее крака си над главите им.
- Добре, де - казва момчето, - цял ден ли ще стоим тук? По-интересно няма да стане!
„Каката" го поглежда презрително от високата си позиция.
- Ти какво предлагаш?!
- Каквото и да е, различно от това да гледаме циците и пишките на родителите ни!
Голямата оглежда нудисткия плаж пред тях, сякаш го вижда за първи път. След това въздъхва...
- Да, бе... Ебаси тъпнята е това лято!
- Каза „ебаси" - с укор съобщава малката.
Голямото момиче махва досадено с ръка, след това елегантно се хваща за клона и се спуска на земята.
Преди това не пропуска да остане за миг висяща между небето и земята. Потничето ѝ се вдига и момчето
10
зяпва елегантното малко пъпче...
- Да идем до мидите?
- Вчера нали бяхме - казва голямата, а малката бърчи носле:
- Там смърди. И е пълно с мухи. И никакви бисери няма... Големите са ги изяли!
- Тогава да идем да разровим в клозета - голямото момче закачливо разрошва косата на малката, - може
пък вече да са ги изакали?
Малката прихва, а кака ѝ поглежда неодобрително приятеля си.
- Мнооо смешно!
Момчето се засмива също.
- Знаеш ли вица за царя, дето заварил шутът да чука жена му. Царицата?!
- Защо я чука? С какво?! - пита малката, а голямата върти очи в изражение: „Ето! Сега ти ѝ отговаряй"...
- Добре, де! Какво е станало с царя и шута?
- Ами същото - погледал ги царят, погледал ги и после казал: „Мнооо смешно! Мноого смешно!!!".
Голямото момиче поглежда момчето с нещо смесено между съжаление и досада, махва с ръка и тръгва
безцелно сред сенките на тополите. Момчето и малката се повличат след нея. Нищо не разбрах - казва
малката - кое е било смешното?
- Ами... нали на шута работата му е да разсмива царя? И като правел секс с царицата, царят казва „много
смешно", но всъщност не му е смешно.
- Те секс ли са правили? Ти каза че нещо чукал...
- То е същото. Да чукаш и да правиш секс е едно и също.
В смисъл така се казва на разговорно-„чукам". Има още много думи - „шибам", и така нататък. Използват
се, когато е неудобно да кажеш онази дума... забранената.
- „Ебе" ли? - пита момичето.
- Да...
- Вие, двамата, няма ли да престанете?!! - голямото момиче се е обърнало към тях и изчаква да го
настигнат.
- Како, къде отиваме?! - малката изтичва до нея и я хваща за ръката.
- За сладолед...
11
 - Нямам пари в мен - казва момчето.
- Ще ги запишем на сметката - обявява голямата след кратък размисъл.
Тримата тръгват отново, смълчани под шарената сянка.
- Како... татко „чукал" ли е мама?!
Момчето се изхилва, а голямата му мята злобен поглед.
- Със сигурност. Поне два пъти. Иначе нямаше да ни има нас двете!
Малката се замисля над казаното, а момчето хваща сестра ѝ за ръка.
- Ако искаш аз да ѝ обяснявам?
- Няма нужда!!!
- Е, не се сърди, де! Цяла сутрин си ебаси киселяка!
- Това не трябваше да го казваш снощи! Цяла нощ съм мислила!
- Мислех, че знаеш...
Мислел си?!! Дори да съм си мислила подобно нещо, не исках да го мисля... Сега не знам какво... не
знам как ще я погледна...
- За какво говорите?-любопитства малката.
- За едни тъпотии - момчето хваща и нея за ръка. - Не са интересни!
- Настина са тъпотии! - ядно се тросва голямата. - Ама много големи тъпотии!
Момчето е сконфузено. Голямата си дърпа ръката от неговата.
- Ееее, какво чак толкова. Всички го правят!
- Правят го - изсъсква голямата, - но не и майка ми и баща ти!!! Ти как ги гледаш спокойно през цялото
време?! Представяш ли си ги?! Как го правят? Или си ги виждал?!
Момчето свежда глава. Не знае какво да каже. Малката ги гледа с любопитство. Нещо става, а тя не
разбира...
- Представяш ли си как я е затиснал с големия си космат корем?! Кажи ми, искам да знам!
- Гадна си - казва момчето. - Съжалявам, че ти казах. Мислех, че като сме приятели, можем да си казваме
всичко...
Гласът му е на предал се. Ако не е хитрост, значи наистина е искрен и разстроен. Голямото момиче май
си мисли същото, или по-скоро го усеща. Приближава се плътно до момчето и слага ръце на раменете
12
му...
- Ами... Ако всъщност сме брат и сестра?!
- Ти си луда! - момчето смаяно се дръпва назад, сякаш получило шамар. Малката ги гледа с огромно
любопитство.
- Защо? Напълно е възможно! Да не би да знаеш от кога правят това?!
- Неее... Няма какда...
- Няма как да... какво?! - момичето е настъпателно и зло. Разочарованието ѝ трябва да се излее върху
някого. - И защо големите правят такива неща? Не може ли просто като харесваш някого, да си само с
него? Защо ги правят?!!
- Не знам - казва момчето, - всички го правят...
- Това е гадно!!!
- За какво говорите, ма, какооо?! - малката не издържа вече.
- Да не си посмял да я лъготиш нещо! - изкрещява изведнъж голямата към момчето. То кляка пред
малката ѝ сестра, напълно объркано...
- Не знам как да ти го обясня... Малка си и няма да разбереш...
- По-сложно ли е от „ебане"?! - любопитства малката.
Момчето поглежда момичето. Тя го гледа сърдито, но репликата на сестра ѝ кара малките летни бръчици,
тръгващи от ъгъла на окото ѝ, да заиграят.
- По-сложно е - казва момчето, - много по-сложно.

13
„Ева в Райската градина"
14
 Безбожници
Това лято всички курви се влюбиха и платената любов бе по-тъжна от всякога. Прозрял този факт,
внезапен като бъбречна болка, човек хваща пътя. Надява се от друсането по неравните летни дни и
спомени да ги изтръска тези бодливи песъчинки или да ги изпикае на някой кръстопът на Родината...
Селцето има само шест улици. Четири надлъжни и две напречни. Идеята била те да се пресичат, но това
невинаги се получава. Или поне не всяка нощ. Освен това селцето е толкова малко, че даже си нямат
селски луд и местните трябва да се редуват. Няма интернет. И сигнал на мобилните няма. Телевизия има,
наистина, но като цяло - ако не си момченце, просто няма да има с какво да си играеш.
Затова и няма деца. Само старци...
Селото си има обаче всичко останало - кметство, кръчма, църква, площадче с паметник на първия
съветски трактор, дошъл по тези места през 1948-а. Има си даже и нощен живот, но вечерта, когато бях
там, я болял зъб и не можах да я видя. Поне така ми обясняват в малкия ресторант, чиято табела -
„Белведере" - се вижда дори от път Е-79. Твърдят, че селото е известно и с целебната си икона. В много
села и градове имало икони на плачеща Мадона, но само в местната църква била изложена прочутата
Хремава Богородица... Паднел ли термометърът под минус з градуса, носът ѝ веднага потичал... Чудо!
- Безбожници - изкрещях им. - Как смеете?!
Не сме безбожници - възпитано ми отговориха селяните. - Даже атеисти не сме. Надяваме се Добрият
Господ Бог да ни приема просто като конструктивна опозиция.

15
„Млечният път"
16
 С цвят на сладолед
Това лято всички курви се влюбиха и платената любов бе по-тъжна от всякога. Подобно на отраженията
в прашните витрини на цветарския магазини по Главната.
- Да, да знам - мъжете различават само два вида цветя: рози и „тези там, как им беше името"...
- Все пак мисля, че рози са по-подходящи за случая!
Цветарката не просто кокетничи. Движи се на сантиметри над стария линолеум, отрупан с листенца от
отдавна забравени букети.
Няма нищо по-обезкуражаващо от цветарница в летен курорт. Освен клюмнали от жегата цветя, в ътре
се предлагат гипсови пепелници с формата на череп, бакърени картини „Тайната вечеря", пластики от
пиринч, изобразяващи котви, пастирки и русалки.
Още: купища пошли магнитчета за хладилник, различни разфасовски с нещо, наричано съвсем
некоректно „розово масло", и, разбира се - неизменните катани, уж японски мечове, изработени в час по
трудово в непроизносим китайски град.
- Добре. Нека са рози... Ако ги сложа в багажника на колата, ще издържат ли до вечерта?
- Ще издържат... Аз ще увия целия букет в мокър вестник, но е добре колата да е на сянка, ако може...
- Някакви предпочитания за модела на колата?! За тапицерията на багажника? За дърво, под което да я
паркирам?
Клиентът така мило ехидничи, че цветарката се тресе от радостна възбуда. Поднася я нещо, това е
сигурно. Но пък е толкова приятно.
- Ами най-добре да дойда и да погледна автомобила... С професионално око.
Тя има малки, тънки мустачки, влажни и настръхнали от мократа жега. Също като гърдите - лисичи
муцунки, любопитни, надигащи потника. Едва ли има 25 години. Стегнато телце, малко ниско окачване,
но крачетата са мускулести и загорели, а дупето - като барабанче! Опънало сякаш тънка кожица късото
панталонче на дебело синьо-червено райе.
- Може - казва клиентът, - но трябва да знам името ти.
17
 Малки пухкави човекоптичета
Това лято всички курви се влюбиха и платената любов бе по-тъжна от всякога... Аз не че знам със
сигурност какво е курва. В даскалото така викаме на женките, дето не дават да ги цомбим. Но мисля, че
и сестра ми е курва. Или ще стане, когато престане да се занимава с тъпите си „малки пухкави
човекоптиченца". Така ги нарича... Сега ще обясня, ама първо да кажа, че името на сестра ми е друго, но
вкъщи всички я наричат Джиджи. Сутрин, когато се появи в кухнята с полепнала от потта нощничка, баща
ми захвърля таблета си и започва лудешки да танцува с нея. Двамата с е кълчат смешно, а той пее високо
и фалшиво: „Ето, идва хубавата Джиджи...".
В такива моменти или забивам поглед в чинията, или направо се омитам от стаята. Не мога да ги понасям,
нито пък да гледам възторженото светнало лице на майка ми. Чудя се какво тол кова ѝ харесват?! Всеки
път, когато се опитам със затворени очи да си представя физиономията на Джиджи, виждам само
размазано, бледожълто петно над полепналата от потта нощница. Не може да се опишат очите, носа,
устните ѝ - лицето ѝ е просто предна част на глава. Като на манекена в кабинета по анатомия...
Сутрин Джиджи се събужда преди мен. Отива да се изпишка, след което със страшен трясък се хвърля
отново в леглото и дълго скача, карайки пружините да вият. Това тя нарича „плавя гимнаститка на
клеватчето". Майка ми я гледа умилено и напомня, че закуската е сложена. Но Джиджи се завива през
глава и започва „да си мъти мисличките". Никой не става от закуска, докато сестра ми не дойде да разкаже
какви мислички е измътила. Отврат!
През целия ден се въртят само около нея. Четат ѝ приказки, водят я на разходка, играят малоумни игри
на таблета заедно. Случва се баща ми така да се заиграе, че да забрави да отиде на работа. Не дават да се
пуска телевизора, ако Джиджи не си е легнала...
Последния път, когато ходихме на риба, той настоя да вземе и нея. Това беше най-отвратителният
риболов, който си спомням. Всички „либки" бяха спасени, брахме „цъфтенца", пяха се „песенчички" и
искахме да разберем защо ехото не настива, след като е постоянно на течение... Дайте кофа да п овърна!
От няколко дни насам Джиджи непрестанно разказва на родителите ни как щяла да си снесе „мънички
21
стъклени яйчица", от които ще се измътят „малки пухкави човекоптиченца". А днес следобед съвсем
сериозно заяви, че за човекоптиченцата трябва да се направи гнездо на големия балкон. Когато мама я
попита къде ще си простира прането, Джиджи, сякаш чакала точно този въпрос, се впусна в дълги
обяснения, които просълзиха баща ми... Само да пораснели човекоптиченцата и тя щяла да ги научи да
хващат с човкоустенцата си чаршафите на мама, да литват високо, „чак до слънцето, където чалшафите -
пфъст - ще изсъхват за миг".
- Татко - опитах се да се включа в разговора, - скивай къв бияч имам. Страшно ми се ловка и брънзам
всички в махалата с него...
Баща ми изобщо не реагира на опита ми да му покажа новото си топче. А би трябвало - в махалата само
аз и няколко момчета играем на топчета. Всички други ловят покемони, тъпаците зомбирани! Майка ми
пък ме изгледа смразяващо и каза, че поне докато сме на масата съм можел да н е приказвам като каруцар.
Затова пък Джиджи, щом видя топчето, се изблещи и запищя:
- Яйчицето ми, яйчицето ми! Той ми е откладнал яйчицето, дето си снесох сутлинта!
- Мълчи, ма, гъско! - рекох ѝ. -Т'ва топче съм го кярил вчера следобед. Питай, който искаш!
- Е, хайде де - намеси се майка ми, - бъди кавалер и дай на сестра си малко да си поиграе с топчето?
- Да си дам бияча? Никога! С него съм на кяр постоянно и...
- Престани да приказваш като простак - намеси се и баща ми, - дай топчето на сестра си и отивай да
учиш.
Опитах се да обясня:
- Виж, мога да дам на Джиджи всичките си топчета, но не и това, защото е бияч, и...
Тук сестра ми ревна с цял глас и по дебелите ѝ бузи се затъркаляха големи, мазни сълзи. Щом тя заплаче,
баща ми сякаш вижда червата си в чинията пред него. И сега той скочи и се опита да ме хване. Аз побягнах,
той залитна и събори покривката с всичко върху нея. Джиджи зарева като параходна сирена, майка ми се
разкряка, а аз драснах към външната врата...
Баща ми ме настигна чак на стълбите. Още малко ми трябваше, за да избягам. Но не си бях вързал
кецовете и единият ми беше полуобут - като чехъл. Баща ми ме сграбчи за ризата, заизвива ми ръката,
докато топчето падна на плочите. Като се наведе да го вземе, аз се изскубнах и драснах. Поне не се счупи,
доколкото видях...
22
 Ходих в мола, мотах се. Бях решил никога повече да не се прибирам. А и телефонът ми остана вкъщи.
Ама привечер съседското момче Влади ме намери в двора на училището:
- Прибирай се бързо у вас. Сестра ти е много болна!
- Да пукне! - отвърнах му и плюх на земята.
Обикалях улиците, докато съвсем се стъмни, и накрая се озовах пред нашия блок. На етажа всичко
светеше, дори стаята на Джиджи, а тя би трябвало отдавна да е в леглото.
Реших, че е заради мен, и ме заля топла радост. „Така им се пада - мислех си - нека си спомнят, че имат
и син!"
Седях в тъмното под едно гъсто дърво и се наслаждавах на гледката, обмисляйки как точно да постъпя,
преди да ме обявят за издирване, когато видях някакъв лекар да излиза на бегом от входа. С него тичаше
и баща ми.
- Не я местете никъде! - изрева докторът и трясна вратата на колата си - До 20 минути ще се върнем с
линейката...
На всичко мога да устоя, но не и на любопитството си. Прибрах се. Още от вратата мама се хвърли на
врата ми, ревейки. Татко ходеше напред-назад и пушеше като локомотив. Една чинийка преливаше от
фасове. У нас няма пепелници, защото той не пуши вкъщи, откакто се е родила Джиджи...
Сестра ми лежеше в стаята си. Когато влязох, явно се зарадва, но се направи на безразлична.
- Какво ти е, Джиджи? - попитах я тихо.
- Нищо... като седнах вълху яйчицето, за да го мътя и то - хоп - влезе в мен. Сега вече знам, малките
човекоптиченца няма да се излюпят, а ще се лодят. Като мен и теб.
- Откъде знаеш как сме се родили аз и ти?
- Знам! - отвърна тайнствено Джиджи - Аз всичко знам. Виж! - сестра ми отметна чаршафа. Под него
неизменната ѝ нощничка се беше подула като фолксваген-костенурка. - Искаш ли да ми пипнеш корема?
Кимнах и Джиджи набра нагоре нощничката си. Коремът ѝ, огромен и бял, с тънки червени жилчици, по
цвят приличаше на маминия сервиз за чай.
- Колко си смешна! Ако се изправиш, ще приличаш на Спонджбоб... Или на онези, старите будилници?
- Глупак - отвърна ми Джиджи и се зави отново.
Това „глупак" беше последното, което чух от сестра си.
23
 После дойдоха докторите. Вкараха разни машинки в стаята, а мен и татко изгониха навън. Когато
излизаха от време на време, за да си мият ръцете или да говорят по телефона, изглеждаха като слънчасали.
После измъкнаха Джиджи на една носилка, покрита с чаршаф до брадичката...
Сега ходим през ден да я виждаме в една болница край града. Там лежи в нещо като аквариум, опасана
цялата в жици. Коремът ѝ е станал толкова огромен, че лицето ѝ изобщо не се вижда. Аз така и не го
запомних...
Сигурен съм, че ако се родят нейните „човекоптиченца", не знам дали ще са пухкави, ама съвсем няма
да са малки.

24
„В добра кондиция"
25
 - Мълчание. Сърдито.
- Добре. Не се сърди. Знаеш, че те обичам. Знаеш и за... брака, какво мисля. Дай да поговорим за тази
рокля, наистина ми стана интересно.
Мълчание. По-малко сърдито.
- А... нали няма да ми се смееш, като го кажа?!
Свиване на рамене. Тип „изобщо не ме интересуваш!".
- И няма да се ядосаш, обещай?!
Мълчание.
- Обещай! Иначе и аз ще млъкна. И няма да ти кажа моята хипотеза...
Колебание.
- Добре. Обещавам...
- Представи си... Тя е булка. Била е булка. Съвсем скоро. Но нещо се е случило... Нещо трагично.
Катастрофа, разочарование и самоубийство, нещастен случай... Нещо. Тя е мъртва. В момента е в моргата.
Погребението е утре... Не, вдругиден. И някой... обичащият я неин любим или майка ѝ... Някой е решил
да я погребат в булчинската рокля...
Смаяно мълчание.
- Изрод си, честно!!! Как можа изобщо да си помислиш това?! Какъв човек си, за да си го помислиш?
- Е, недей, де. Просто фантазирам. Драматично е...
- Как ти хрумна изобщо?!!
- Ами, не съм ти разказвал... имаше в квартала едно циганско семейство. И тяхната дъщеря, Миша...
така ѝ викахме, даже не помня как се е казвала действително... Тя се залюби с един корейски студент.
Абсурд да стане нещо повече и те се отровиха. Момчето май оживя, спасиха го, но циганет о сдаде
багажа... Бях на погребението. Миша беше в булчинската рокля на майка си.
Мълчание. Отново смаяно...
- Защо? Майка ѝ е искала да се оженят с корееца?!
- Не знам... Предполагам, че просто са нямали друга рокля, с която да погребат момичето.
- Това е ужасно тъжно... Наистина ли се е случило?!
- Да. Това беше единственото циганско семейство в квартала и... тогава си ги обичахме. Не като сега да
28
ги мразим... циганите, де. Цялата махала бяхме на погребението, а Миша беше в булчинска рокля...
Мълчание.
- Това е едно от нещата, заради които те обичам!
- Кое?!
- Че винаги ме изненадваш... Представям си това погребение. Толкова е... шекспировско. Все едно
Костурица го е измислил! Циганско погребение. Малко момиче в булчинската рокля на майка си... Нали
тази Нуша е била малка, когато това се е случило?
- Миша... Да. Не знам колко точно. 15 или 16-годишна...
- Ужас! Колко е тъжно!
- Тъжно беше, да...
Мълчание. Развълнувано.
- He! He може да е това! Нещо друго е. Някаква друга причина има някой да изпере булчинска рокля...
- Добре. Искаш ли да отида и да попитам?!
- Дааа, бе?!!
- Не, наистина ще отида. Ще звънна отдолу и ще попитам: „Защо сте изпрали тази рокля? Моята
приятелка се побърка да се чуди...".
- Да. Нали?!Трябва да се оправдаеш с мен... Не можеш ли да кажеш просто: „Минавах по улица та..."
или „Седях в кафенето отсреща, видях булчинска рокля на простора и... дойдох да попитам какъв е
случаят?!".
- Добре. Така ще кажа. Да отида ли?!
- Не!
Мълчание. Всеки е замислен.
- Кога ще се оженим?!
- Как можахме да седнем точно срещу тази рокля...
- Роклята няма нищо общо!!!
- Знаеш, че... първо трябва да се разведа.
- Знам, да. Просто не исках да те питам направо... Но сега ще ти го кажа. Искам да се разведеш. Ако го
направиш, може и да не се женим... Просто не искам да излизам с женен мъж!!!
29
 - Какво значи „да излизам"?! Ние сме заедно от пет години!!
- Не ми го натяквай!!! Не ми казвай, че няма да се оправя без теб!!!!
- Никога не съм ти казвал такова нещо. Никога!!!
Сърдито мълчание.
- Казвал ли съм ти някога, че няма да се оправиш без мен?!
- Не...
- Обичам те.
- И аз те обичам...
Мълчание. Нежно.
- Искаш ли да си ходим вече?!
- Да. Искай сметката...
- Оправих я вече.
- Да си ходим тогава...
Мъжът се надига. Събира от масата разни вещи. Ключ от хотел, цигари и запалка, тъничък портфейл...
После заобикаля масата и хваща количката и я дръпва леко. Жената слага ръка върху неговата. Двамата
застиват за миг. Така, ръка върху ръка... После тръгват...
- Добре, все пак кой и защо може да изпере булчинска рокля?!
Мъжът свива рамене. Зает е да бута инвалидната количка. И своето лято.

30
"Регата"
31
 Петък вечер
Това лято всички курви се влюбиха и платената любов бе по -тъжна от всякога. И е петък вечер...
В тоалетната ухае на момини сълзи. Парфюм? Не си помислихте друго, нали?
В тоалетната кротко пада сняг. И звезди.
Кокаин? Август. Едва ли ще е друго, нали...
А може би покривът го няма?
Дали?
Отвън...
Отвън лятото гъсто вали. Петък вечер...
- Госпожо, вие ме вълнувате - казва Морето на Луната. И рибарите хукват да си спасяват лодките...

32
„Морска нимфа"
33
 Девиците, раждащи камъни
Това лято всички курви се влюбиха и платената любов бе по-тъжна от всякога. Ето защо, в разгара на
юли, аз загърбих приятелските съвети (Парите не носят щастие, но с пари можеш да си наемеш яхта с
курви, а нещастен мъж на яхта с курви не съм виждал.) и заминах за люби мата ми провинция Фризланд,
на немско-датската граница. Спях из градчета като Лек, Нойкирхен и Нибюл, скитах по изящните
атлантически плажове на Зюлт и Рьомо, потънали в случаен кехлибар и луксозна тъга...
И там именно се натъкнах на този разказ, в който много подробности и имена ще трябва да останат
неназовани. Премълчавам ги по настояване на невероятно милия сбърканяк, който ми го разказа един
сенчест следобед във Ворпсведе.
Това почти непроизносимо име назовава малко градче, превърнато в нещо като етногр афски музей на
сецесиона, наричан от немците благозвучно „югендстил". Приютява целогодишно не повече от хиляда
души - местни и туристи с отнесени физиономии. Част от посетителите са жертва на малоумни
туристически програми от рода на „Културна Европа за три дни", а други са попаднали там съвсем
целенасочено. Най-често това са изтънчени маниаци, припадащи по Обри Биърдсли, Уилям X. Брадли,
Едуард Бърн-Джоунс, Пол Хилард, Ефраим Мозес Лилиен, Станислав Дембицки, Херман Гоехлер, Оскар
Граф или просто почитатели на далеч по-известните Алфонс Муха и Густав Климт. С вид на постоянно
слънчасали, те бродят по коридорите на няколкото галерии; блъскат се зиме и лете в кафене „Ферюкт"
(Лудост); снимат се задължително пред седемте стълби на знаменитата вила Баркенхоф, с ъздадена в
началото на миналия век от Хайнрих Фогелер.
Малко туристически справочници ще препоръчат Ворпсведе, при положение че могат да те пратят в по -
прочутия Бремен наблизо, където така да се оживотниш с бира, че да заприличаш на всичките бременски
музиканти, взети заедно. Цялата атмосфера на тази артистична колония, където и до днес живеят и работят
десетки художници предполага среща от рода на тази, за която ще разкажа.
Човечецът беше ярък представител на мъжкия род, определим с термина „аз танцувам са мо с мама".
34
Около 40-годишен, бурно оплешивяващ, с коремче, сив панталон от каша и кафяво рипсено сакенце с
оръфани ръкавки. Когато разбрах, че е секретар на православния архиепископ на Хелзинки, просто си
казах: „Да бе! Как ли не се сетих още от началото. Това е точно той! Знаменитост отвсякъде!".
Как ме заговори обаче, какво ми направи - не мога да кажа. По едно време стоях под щурото дърво,
пронизало кафене „Ферюкт" точно в средата на салона, слушах го с пресъхнала уста, въпреки „кирш-
шприц"-а пред мен и стисках в ръце гладкия речен камък, който той ми беше дал да подържа. Стисках го
напълно убеден, че ако и за миг леко си отпусна пръстите, камъкът като мряна ще скочи и ще изчезне
обратно в мътнобелите води на удивителния разказ.
Дължа спестените подробности и заради горещите уверения на господин секретаря на архиепископа, че
много от участниците в историята са все още живи и че шефът на катедрата по патологична бременност
в Стокхолмската клиника „Кралица Силвия" му е брат. Всяко споменаване на истинските имена би
навредило на героите в този разказ по начин, различен от класическата индуктивна магия, но в същата
мяра би бил съдбовен като последици. Според моя събеседник споменаването на имената им ще призове
отново дяволското внимание към тях, от което той ги е спасил, като изпратил камъка по своя владика
направо в Атон. Там мрачни отшелници и свети старци са го изрисували и пренарекли на съвсем други,
свети неща. „По този начин - твърдеше рипсеното сако - са затворили пролуката към онази пропаст, в
която, ако дълго се вглеждаш, тя също те поглежда..."

Само времето и водите могат да бъдат причина за формата на камъка. Но какво време и какви води! Той
има цвета на пресечено мляко. Ако неизрисуваната му страна се постави на равнището на очите, вижда
се как от сякаш някога живялата му вътрешност, застинала днес в пълния отказ да повярваме в произхода
му, излизат спираловидни, бели и сиви жилки, напомнящи за Млечния път. Самата рисунка от по -плоската
му страна е без значение. Изображението е на двуглав орел, с ореол, стискащ в ноктите си книга с
арамейски надписи. Вероятно е прерисувано от стара книга в Атонските манастири, по подобие на
стотиците подобни рисунки, поставяни от светогорските монаси върху камъни, хербаризирани листа за
разделители, изобщо-всякакви сувенири, които те изработват и продават в бутичетата на Урануполи.
Оттам прекупвачи ги разпространяват из целия православен свят, десетократно увеличавайки цената им.
Хитрият Хелзинкски архиепископ се е сетил точно по този начин да скрие уникалността на кам ъка -

35
превръщайки го в един от милионите безвкусни сувенири, които могат да се срещнат под път и над път
из Гърция, Сърбия, Русия и България.
Още за камъка. Стисках го в ръка след края на историята и си повтарях думите на смешноватия ми
събеседник:
„Това е камък убиец". Той е „побратим", но и различен от всички онези камъни, извадени от дъната на
Тигър, Ефрат или Инд; на Тибър, Дунав или По; на Амазонка, Нил или Потомаки - все едно - прикрепяни
към дървена дръжка или изстрелвани от животинските жили на прашка. Камъни, летели през времето и
пространството, за да се напият с кръвта на човешки същества. За разлика от речните камъни, използвани
за война или лов, които само за миг съдбовно се свързват с топлината на кръвта, този камък има своя
собствена топлина. Не е като студените убийци от Ерфат, Яндзъ, Нил или Амазонка. Този е топъл убиец.
Топлината му се усеща като смътен спомен. Подържиш ли го малко, внезапно разбираш, че е топъл самият
той, а не загрят от дланта ти. Прозрението е така внезапно, че може да го изпуснеш. Все едно химикалката,
с която пишеш, изведнъж да се заизвива в ръцете ти...
Защо този камък е такъв? Защо сякаш има пулс? Леко, неусетно трептене, като че ли след миг ще се
разгърне и протегне... Нещо във формата му ли... Точно така! Формата му! Не от хладните реки и
безцветното време е изваяна тя, а от околоплодните води на женската утроба. Стипчивият и сладък дъх -
ако го доближиш до ноздрите си - ти казва с думите на моя събеседник: „Това е камък, роден от жена.
Камък убиец".
Странният клисар на тази камбанна приказка, която все отлагам да започна, каза почти дословно:
„Топлият убиец е невинен. Както невинно Първоначално е всичко, родено от жена, макар че дядо
Владика, ако ме чуе, няма да се съгласи с мен... Духът на камъка може да се усети обаче в една картина.
„Златната клонка" на Търнър. Това е неговото място. Мястото, където току-що е минала Диана. Търнър го
е видял и го е нарисувал. Нарисувал е нейното „преминаване" - случило се много отдавна и случващо се
непрекъснато. Диана, или Артемида, е винаги току-що минала на това място. Усещането е винаги там,
където го е почувствал Търнър. Там е, за да ни тормози и да посочва, че изобщо не познаваме всичките
превъплъщения на нашия Бог Отец. И че те са по-древни от Петокнижието, по-стари от самата Библия.
Да ни каже, че преди Бог Отец май е имало Майка...
Розовите, влажни устни на финландеца примлясват, когато казва на немски: „мутти"... Мама... ".
36
 Да, не че е важно, но да кажа, че целият разговор се водеше на немски. Представете си тази невероятна
история, разпъната върху рационалността на немския език. Много по -лесно би повярвал в нея човек, ако
я чуе на френски, италиански, испански... Дори на английски. Но на немски?! „Хайде, свършвай разказа
по-бързо, че ни чака нападение над Полша"...

Ето как станало всичко. При брата на моя събеседник били доведени от разтревожените си родители две
момичета. Било началото на февруари. Дълбока, мрачна, скандинавска зима. Родителите на момичетата
имали всички основания да се тревожат - и двете били в напреднала бременност.
Тя внезапно се разкрила - за дни, твърдели, за часове. А и момичетата признали, че всичко се дължи на
лятната им ваканция в една местност близо до езерото Неми. До мястото, нарисувано от Търнър...
Все едно - скандинавци са това! Либерални, свободолюбиви хора. Установили веднъж причината, те не
задавали въпроси, а положили всички усилия ражданията да минат нормално. И момичетата родили...
Родили камъни! Сред суетня и слуз, сред топла смърт, тихо, без напъни и писъци, с безспирно шуртяща
кръв по белите им кореми, по гладките бедра, по току-що избръснатите им пубиси...
В сините чаршафи и в изтръпналите от уплаха ръце на брата на моя събеседник се изтъркаляли бели
речни камъни. Топли и кървави.
Момичетата издъхнали като въздишка. Като видение, което прогонваш поради пълната му неуместност.
Имало следствие, имало тайни консилиуми със специалисти от чужбина, десетки проучвания и
изследвания - на самите камъни, на телата на момичетата. Нищо. Обикновени момичета. Обикновени
речни камъни. Постепенно историята се забравила, потулила, никой не искал да си спомня за нея, защото
какво да каже?! Какво да обясни? Дори да я разкаже, не очаква някой да му отговори: „Да бе! Стават
такива работи, а на мен оня ден ми разказаха за..." За какво?! Какво, което да прилича на раждане на
камъни?
Да се върнем на мястото. Ето какво пише за него шотландецът Фрейзър, преразказвайки картината на
Търнър: „...Божественото въображение на художника е потопило в златно сияние сцената с малкото,
обградено от гора езерце Неми, наричано от древните „Огледалото на Диана". Който е видял тези тихи
води, прикътани в една зелена падина на Албанските планини, няма никога да ги забрави. Сякаш нищо не
нарушава тишината и усамотението им, нито двете типично италиански селца, потънали в дрямка на
37
брега, нито типичният италиански дворец, чиито терасирани градини се спускат стръмно към езерото... "
Двайсет години след смъртта на Фрейзър това място е изглеждало по същия начин. Вероятно така
изглежда и днес. Никой не се е завтекъл на специално поклонничество там. Само замъкът - палацо със
запуснати и обрасли градини - бил различен. Кой ли го е стопанисвал през столетията - интересно е да се
проучи. Последната му собственичка - полусляпа, издухала бабичка, се пренесла при роднини в Триест и
мястото вече по никакъв начин не се свързвало с наричаното някога Ариция, днешно селце Ла Рича.
Замъкът си стоял извън селото, извън времето, извън приказките на хората, докато някакъв предприемчив
„миланезе", чрез куп посредници, не го направил част от верига пансиони. Няколко туристически
компании без излишно напъване го предлагали на млади двойки като подходящо място за купон сред
природата за меден месец. И наистина - местността не предполага нищо друго освен разходки и любов на
отворени прозорци. Замъчето с десетте си стаи не би могло да бъде използвано дори за градски
прелюбодейник поради отчайващото отсъствие на по-големи градове наоколо и дълбоката католическа
благонравност на местните.
Двайсет години след смъртта на Фрейзър замъчето в Ла Рича било наето за цялото лято от две
скандинавски семейства. Многочелядни, руси и меднокоси, шумни, с лунички, с деца, с прииждащи и
тръгващи си приятели, с още деца и кучета, те се изсипали един ден, настанили се кой къде свари, а една
от стаите била предоставена на двете големи дъщери. Почти жени, те си били напълно достатъчни. Не
общували с другите, по цял ден се разхождали и кикотели на свои си, малки като гърдите им, сладки и
настръхнали тайнички.
Красивата скука на местността, сърдечната грубост и незаинтересованост на местни те, както и досадните
приказки на родителите им и закачките на техните братя и сестри, ги карали да предприемат всеки ден
все по-дълги разходки из околността на езерцето. Да се къпят из закътаните му заливчета, да тичат с
вирнати като рогцата на младо биче гърди, мокри и тръпнещи из сухата жълта трева, да се приличат на
слънце или просто да се излежават в прахоляка под неубедителната сянка на старите маслини...
Един ден, значително отдалечили се от местата на обичайните си разходки, двете момичета попаднали
на странна, стряскаща гледка. Млад мъж, с дрехи, добили цвета на кожата му, смешно смъкнал панталона
си, се сношавал с едно старо дърво. Това бил особен бук - без кора, гладък и хлъзгав, с вечна, неуместна
за тези места влажност. Мъжът бил прегърнал ствола му и с гръмки стенания се изпразвал в хладната,
38
разположена на север и обрасла със зелен мъх пролука на дървото. Краката на странния перверзник -
жилави и пъргави като ръце на грънчар, се блъскали в два голи корена на дървото, досущ като женски
бедра, стърчащи над прегорялата лятна трева.
Двете северни момичета били потресени най-вече от абсолютното безразличие на сношаващия се към
тяхното присъствие. Това, което виждали, нямало нищо общо с невинните им подчаршафни закачки вечер,
когато щурците продънват небето и карат звездите да дрънчат като капачки на панаирджийско
стрелбище... Странният тип свършил с шумна въздишка, вдигнал си панталоните, подвикнал им нещо
весело, лапнал суха клечица и отпрашил през хълма в рехавата горичка.
Вечерта двечките открили единствения знаещ английски в селото, който се явявал и нещо като управител
на пансиона, и го подпитали внимателно, описвайки му младежа.
- А-а-а, видели сте Маноло! - казал им управителят -Това е Маноло, бе! Последният горски цар...
Безобиден е, ама все пак стойте далеч от него. Малко е „пацо". Сиреч - луд.

Маноло. Последният горски цар. Откога е в селото, никой не помнел. От времето, когато Мании Егерий
посветил изчезналата вече свещена гора край Неми на Диана. Винаги е бил там. Още когато Калигула
пратил изкусни убийци да приключат с последния Горски цар. Не че някой в Ла Рича помни или дори
подозира за тези събития...
Какво се знае за „горския цар"? Не много: той е пазителят на свещената горичка. Връзката с доримското
минало на италийците. Освободен или избягал роб, търсен престъпник или беглец от армията. Никой не
можел да го арестува или прогони от там - може само да го убие, но трябвало да заеме мястото му. Ако
не го направи - умирал в страшни мъки месеци по-късно. Въоръжен само с един къс меч, той е пазител на
гората, спазващ ограниченията на най-тежката мъжка корона в света -тази на любовник на Диана. Той не
трябва да спи. Той трябва да бди, защото всеки момент може да бъде предизвикан и убит. От по -добрия
воин, от по-добрия любовник, от по-младия, по-безстрашен и по-предан на самоотречението от света
избягал роб. Или от прост скитник, решил да зареже грижата за прехраната, тъй като горският цар винаги
се изхранва с дарове от местните селяни. Гонен от глада, скитникът се натъквал внезапно на още един дар
- най-невероятните женски ласки на света. Овчарите на Ариция винаги се грижат за Горския цар да има
сирене, маслини, овче или агнешко месо, неквасен хляб, кисело топло вино в кози мехове. Невестите,

39
очакващи деца, го даряват с дрехи, плодове, кафяви сладки, които колкото по-дълго стоят, толкова по-
вкусни стават. Момите, които искат да се омъжат, му плетат венци и правят легла от цветя и постелки,
които на сутринта, след неговото ставане, свадливо се разкъсват на парченца и всяка отнася под
възглавницата си, за да ѝ се присъни нейният човек...
Но никоя не смее да го докосне. Фалосът му е обречен само на една - Диана. Семето му е нощният крем
на Артемида. Докосне ли се друга жена до него, гневът на богинята ще я настигне, където и да е. За нея
няма да има повече време, а оставащите ѝ минути ще се изпълнят с космос от болка и мистичен ужас... И
никога, никога не се е чувало някой от горските царе да е умрял от старост. Винаги имало мераклии да
заемат мястото им. Дори в скучните, модерни времена.
Откъде обаче можели да знаят тези неща двете скандинавки?! Нямало кой да им ги разкаже. Местните
нито с езиците се оправяли, нито пък много тачели Горския цар - имало го и толкова. Селски луд, дават
му малко храна, някоя стара дрешка. Така са правели и бабите, и прабабите им. Селският луд, бе! Разхожда
се със стар нож около едно дърво и никой не пуска до себе си. Даже не било истински нож, а щик от пушка
,,Лейбъл", белгийско производство от 1905 година, бил за кратко на въоръжение и в сръбската, и в
италианската армия.
Нямало кой да предупреди житнокосите шведки, че всяка стъпка земя около дървото на Диана е пропита
с кръвта на поколения горски царе. Династии, предавани с кръв, но не от раждане, а от убийство. Нямало
кой да им каже, че постоянно щръкналия като сух стрък фалос на Маноло не е безобидна играчка, а
възмездие за всяка жена, дръзнала да наруши територия, неоградена в пространството, но защитена по
друг начин.
И ето ги двете - безхитростно подмамили лудия Маноло.
В августовска нощ, с луна като прожектор, предрешени като Житни богини - с дрехи от слама и ечемични
стъбла, с корони от цветя и маслинови клонки - една след друга те попиват огнената същност на Маноло,
поливайки я със специално донесеното от къщата вино. Напили го до безсъзнание почти, подобно
Лотовите дъщери, те се изреждали да яхат жилавите му колене, да галят възлестия му корем, с
нетърпеливи луничави ръчички да проучват мъжеството му.
Прибрали се после, хихикайки и възбудени, възхитени, че са изпитали най -после едно от тайнствените
неща на света. Не че някой им е забранявал, но все пак - момински свян, отношения, обстоятелства. Колко
40
лесно би било, вместо с някой луничав съученик, да го направят с безименен италиански селянин, който
дори не може да разкаже какво се е случило!!!
Каквото и да си ги предупреждавали майките им за намиращия се между краката на момчетата живот,
нямало е как да им разкажат за мъстта на Богинята. За жената дърво, жената езерна повърхност, опънатата
тетива между дъното и нощното небе, жената невидим прилив и отлив на гняв. Жената убийца, не защото
е ревнива или изначално зла, а защото ужасно държи на малкото, което все още ѝ принадлежи в света на
католици, протестанти, мюсюлмани и православни. Само преди столетия всичко на Иберийския
полуостров е било нейно, сега само един Маноло от Ла Рича ѝ е останал. При положение че някога са я
почитали с млади телета, увенчани с корони от цветя; с непрекипяло вино; с тайнството на весталките, с
песни и танци, надвикващи първия любовен стон на девствениците, сами надяващи се върху дървени
фалоси, украсени с гирлянди от полски цветя.
Сега ѝ е останало какво?! Едно плашилоподобно момче, което двете скандинавки ѝ открадват.
Открадват ѝ го за едно прекрасно лято. Срещу малко вино всяка вечер те познават в Маноло помитащата
ветрена страст, любовта с мирис на прах, на пот и кисели джанки, на сдъвкано глухарче, което те кара да
кихаш и да се смееш.
За тях всичко е игра - тръпнеща, тайна, възбуждаща.
Игра е да смъкват смешния панталон на Маноло, да ласкаят игривото, свързващо земята и небето парче
месо, което се съкращава под милувките им - трепти и нараства. За тях то не е космогония, а кукла, мече,
което да гушкат преди заспиване, топло, тръпнещо и отпуснато, след като ги е обляло с лепнеща и сладка
тъга.
Лято със звук на щурци и неясните брътвежи от пияните устни на Маноло. Късо като стон.
Скандинавците си тръгват. Също така шумно, както са дошли. Обещават си момичетата пак да дойдат
при своя таен Маноло. Пак да целуват жилавите му бедра с цвят на оголено дърво, пак да свалят смешните
му, полуразпаднали се панталони, да допират бузите си до корема му - стегнат, сякаш изплетен от житни
стъбла; да хапят устните му - два стръка иглика; да дърпат ушите му и вдъхват косата му, побрала целия
прах, клечици слама и всички миризми на света. Обещават си да дойдат п ак, за да яхат колената му -
топли и здрави като дървените кончета от детството им...
Обясняват на Маноло на всички езици, които знаят, как пак ще дойдат, за да го хранят с лакрицови
41
бонбони и да го поливат със сладко вино. Той ги слуша, радостно кима и ни що не разбира. Безкритично
приема всичко, което се случва нощем около дървото. За него е важно само щикът от пушка, марка
,,Лейбъл" да му е под ръка, за да не може смъртта да го измъкне от прегръдките на неговото дърво, от
свежестта на водите на Неми, от ласките на италийската нощ, топла и дълбока като предопределение...
Обещали са си двете момичета пак да дойдат, без да знаят за приклекналото в коремите им очакване. И
наистина, те не са забременели като другите жени. Формите им не се заоблят, не им прилоша ва, гърдите
им не натежават от мляко. В гладките им момичешки кореми просто спокойно нараства хладна, каменна
плът. Бруст, на който точи бляскавата си повърхност древното проклятие. Тънко като острието на финска
кама, като лъч, проблясващ на залез по езерото Неми, тънко като разликата между миризмата на сперма
и пръст...
И какво пък толкова - живот и смърт! В крайна сметка, колкото и да е причудлив, всеки край е така
обикновен, като внезапно изваден речен камък. Вадят го за градеж или за смърт...
Казват, че и индийците имали подобен разказ. Поема, която започвала така:

И Ганг блести от красота,

и призорни звезди бледнеят,
върви убиец в утринта,
бере цветя, на глас се смее...

42
„Перспектива"
43
 Привечер
Това лято всички курви се влюбиха и платената любов бе по-тъжна от всякога.
Млада двойка тържествено се разхожда по светъл столичен булевард. Август е. Привечер. Мъжът е
висок, суров, излъчващ достойнство. Спътницата му - по-нисичка, жизнена, неспираща да приказва.
Едва успява да метне по някой неодобрителен поглед на предизвикателно разголените жени, с които се
разминават.
Мъжът върви с широки, спокойни крачки право напред. Женичката му подтичва около него като
пекинез. Ту изостава, ту леко напредва. И говори, говори. Радостно. Любвеобвилно. Мъжът мълчи. По
едно време, съвсем тихо, казва:
- Дай една цигара! - и продължава да върви.
- Сега! Сегичка... Ей сегинка!
Женичката му спира, трескаво се суети, ровейки в мънистена дамска чантичка. Докато вади поомачкан
пакет цигари, подприпква, за да не изостане от невъзмутимо крачещия си... може би, съпруг? Спира за
миг, за да запали цигарата. Старателно избърсва филтъра, да не би да има следи от червило, и пъргаво
настига големия си мъж.
- Ето, вземи, малко е кривичка... - радостно припва женичката.
- И курът ми е крив, 'ма го лапаш! - тържествено отговаря суровият мъж и продължава да върви все
така спокойно, вече пушейки.
Двойката потъва сред кестени и августовски здрач.

44
„Спомен"
45
 - Да - живо вметва и Серафимова, - Валери ми го разказа. Гледали го заедно с баща му. Знаете ли какъв
анализ му направи?
Не знаех. По тази причина изпивам още петдесет грама. Хубава му е ракията на този Серафимов. И жена
му е хубава.
- И все за това говореше! За абстрактния хуманизъм - не се спира Елиза. - Нямало проблемите на
истинското ни ежедневие, а само разни отвлечености.
- Да, отвлеченичък е малко - съгласявам се отново аз.
- Умно ни е момчето! - добавя Серафимов -Това за абстрактния хуманизъм много му разбира. И от
други неща, разбира се...
За малко да кажа „Разбира се!", но вместо това люсвам още петдесет грама.
- Серафимов, пусни кондисионера! - нарежда Елиза и се обръща към мен. - Знам, че са вредни, ама през
лятото са истинско спасение! Нали нямате нищо против, Александър?!
Господи, кой нарича климатиците кондисионер, още?! Не, нямам нищо против. Ако ще е предложено от
Елиза, готов съм и парното да пусне в този момент.
- А Валери с какво мисли да се занимава, когато се върне?
Серафимов и жена му се споглеждат.
- Амиии... не ни е казвал. Баща му искаше като него -
нещо с външна търговия, но Валери... май повече го влекат хуманитарните науки.
- И хуманитарните си заслужават.
- Наистина ли?! - Елиза сякаш не вярва на думите ми. - Аз пък не мога да си го представя като филолог,
като учител, де. Виж там, за абстрактния хуманизъм - няма грешка. Но за филологията - тя не е ли нещо
доста отвлечено?
- Отвлечена е понякога - казвам аз, отново съжалявайки за подхванатата тема. Но просто се чудя за
какво да говоря с тях.
- Търговията е истината! - спасително се намесва Серафимов. -Там всичко е ясно. Цифри, курсове,
дебит, кредит - пито-платено! И никакви абстрактни хуманизми. Човек е напълно наясно с материята и
най-вече със себе си.
- Това е много важно - съгласявам се. -Човек да е наясно със себе си. Останалото е абстрактен
50
хуманизъм!
- Хубаво го казахте! - промълвява Елиза, а очите ѝ, кой знае защо, пак се замрежват. Боже, колко секс
има у тази жена. И да се омъжи за Серафимов?!! Нещо подобно трябва да е и абстрактният хуманизъм.
Голяма лотария - на едни се пада, на други - не.
Замълчаваме. Онзи отгоре отново се чува. Напред-назад. Стъпки - потропване - спиране. Пак стъпки.
- Съседите ли нещо? - питам колебливо аз.
Серафимов се стресва и поглежда жена си.
- Да - отвръща Елиза. - Отгоре живее един сляп. Понеже няма кой да го разхожда, по цял ден снове из
стаята...
Че какъв ще е този слепец, който си позволява да живее в подобна сграда, а да няма кой да го разхожда,
мисля си аз.
- Няма ли роднини?
- Няма. Преди време Валери се сприятели с него. Разхождаха се заедно, но баща му се възпротиви. Каза
му, че няма работа с такива, не било правилно... не помня точно, нещо се скараха. И тогава Валери...
Внезапно Елиза се разхълцва неудържимо. Аз решавам, че нещо съм попрекалил с ракията, защото нищо
не разбирам.
- Елиз, Елиз, успокойте се!
Серафимов изтичва от стаята, но веднага се връща с някакви капки, които разтваря в чаша с вода. Гледам
домакините си, без да дишам. Серафимов подава чашата. Съпругата му отпива, зъбите ѝ тракат в стъклото.
Тя преглъща, по брадичката ѝ потича малка безцветна вадичка, която внезапно порозовява. Вероятно от
червилото ѝ.
- И после... Валери се пренесе да живее при него...
- Не е нужно да досаждаме на Александър с нашите истории - опитва да се намеси Серафимов.
Гласът му е леко гузен... И тогава Елиза избухва:
- Всичко ще му кажа! Всичко!!! - крещи тя, а шефът ми потъва в креслото си като цапардосан.
- Елиз, моля ви, успокойте се! Какво има за разказване толкова... Пък и А лександър, все пак, чужд
човек...
- Ще му кажа! Ще му кажа!
51
 Елиза ме хваща за ръкава и почва да ме дърпа, сякаш иска да полегна върху нея. Или поне да я прегърна.
Не че бих имал нещо против... при друг случай.
- Тогава Валери му каза, че всъщност абстрактен хуманизъм няма, че това са глупости и щом има
конкретни, а не абстрактни хора, то любовта към тях не е абстрактна, а най -важното нещо на света и че
Серафимов бил тъпак и еснаф, сметкаджия, бакалин и корумпиран, че... всички му се подигравали. Защото
не можеш да уважаваш някого, чието единствено умение е да купува евтино и да продава скъпо...
А ние го попитахме кои са тези, дето се подиграват, а той вика - приятелите на слепия там горе. И тогава
баща му каза, че е луд и никакъв слепец няма там горе, нито долу, нито никъде, а Валери каза че не той,
а Серафимов е луд, и че него всъщност го няма и никога не го е имало, ама само той не знаел това. И че
ако зависело от него, такива като баща му изобщо няма да ги има...
Елиза внезапно се задавя по средата на лавината от думи. Прави няколко трудни вдишвания, сякаш
наистина не ѝ достига въздух, след което нещо вътре в нея се скъсва и отприщва под формата на истински
рев.
Серафимов скача от фотьойла, където се е гушил досега.
- Валер... простете, Александър, извинете ни за малко... Шефът ми отвежда ревящата си жена от хола.
Останал сам, напълно шашардисан, бързам да си налея от уискито. На цвят е почти същото като ракията,
но ароматът му... Ооо! Както и предполагах. Тежък, йоден, дълбок златист торф. Скъп. Много скъп малц!
Заливат ме тихи вълни от щастие и бързо си наливам още една чаша. Този път леко разреждам с вода,
колкото да му излязат етерите. Вече наистина не ме вълнува откачената фамилия на шефа ми. Някъде в
съседната стая чувам, че Елиза продължава да реве като параходна сирена. В промеждутъците за
вдишване се долавя и тихото боботене на Серафимов. Отгоре слепецът спря да се разхожда. Сигурно и
той се вслушва в гласовете отдолу. После потропванията пак започват. Чудя се дали да потретя с уискито...
Серафимов влиза в хола. Сам. Налива си и той от малца и сяда...
- Такива работи, Александър - казва смутено. - Женски! От нищо - нещо! Цяла трагедия!
- Не се притеснявайте. Аз колко съм се карал с баща си.
И „партизанин" съм бил - нали знаете, като изчезнеш и не се обаждаш с дни. Ходиш да спиш у приятели...
Серафимов умислено клати чашата. Сложил си е лед в малца, простакът... Ледчетата карат кристала да
звънка.
52
 - Знам, знам - разсеяно казва той, - но тук нещата са по-различни.
Замълчавам.
- Знаете ли, Александър, всъщност над нас никой не живее.
- Моля?!
- Ами да. Ние сме последен етаж. Дори тавани нямаме. Лично съм участвал в проектирането на сградата.
Има само 75-сантиметрово буферно пространство, тръби и изолация. Мислехме да правим басейн на
покрива, но се отказахме. То и с просто око се вижда - нагоре няма нищо!
- Добре... но кой ходи тогава?!
Серафимов ме поглежда стреснат.
- Кой ходи?!
- Ами... нали казахте, някакъв слепец, който нямал роднини?!
- Глупости! Това го измисли жена ми... Тя малко превъртя, откакто Валери... таковата... Ние см е на
последния етаж. Над нас има само небе!
- Само небе ли?! - май не трябваше да смесвам ракията с малца. Дори и в момента чувах стъпките и
потропванията.
- Но аз дори и сега го чувам!
- Кого? Кой?!! - Серафимов изглежда истински объркан.
- Слепецът... там горе...
Посочвам към тавана на хола и веднага си давам сметка колко съм нелеп с този щръкнал показалец.
- Чувате ли го?! - Серафимов ме изглежда злобно. - Знаете ли, Александър, нещо се поуморих, пък и
жена ми... Ще ни извините, нали?! Сега ще поръчам такси...
- Не, не е нужно! - скачам аз. - Благодаря ви! Разбира се, аз ей сега...
В суетенето си се блъскам в него. После още веднъж във вратата и - трети път - когато се сетих, че трябва
да се върна за сакото си.
- Да ви поръчам все пак такси? Моят шофьор съм го освободил вече.
- Не, не! Не е нужно - бръщолевя аз, - ще се поразходя малко... това чудесно уиски, пардон, ракията,
де. Малко да се проветря така...
Серафимов ми подава ръка на вратата:
53
 - И пак заповядайте... Аз, Александър, разчитам на вашата дискретност. Извинявайте, че така се получи.
- Моля ви се, моля ви се, господин Серафимов!
Нямам търпение да се втурна надолу по стълбите към асансьора. Слизам на полуетажа и натискам
копчето.
Асансьорът тихо зажужава някъде четири етажа по-долу.
Над мен се захлопва вратата. Серафимов се е прибрал в апартамента си.
Асансьорът се отваря безшумно и ме залива с червена, неуютна светлина...
Не! Връщам се тихо нагоре по стълбите, на етажа на Серафимови. Стъпалата свършват на площадката
пред тях. Гледам тъпо стените с богаташка, венецианска замазка. Таванът отгоре, безутешно бял, също
леко розовеещ от светлината на асансьора, идваща отдолу...
- Забравихте ли нещо?! - не съм усетил кога Серафимов отново е отворил вратата. Проследява погледа
ми и тъжно се усмихва:
- Не ми вярвате?! Това е. Само стена. Отгоре е небето. Серафимов бавно затваря вратата, сякаш
внезапно е станала много тежка.
Долу, на алеята пред кооперацията спирам и отново зяпвам апартамента на злополучното ми гостуване.
Свети във всички стаи. И се отразява горе в августовското неб е. На последния етаж...
Какво разправяше онзи грък, Монтис, на сърцето си: „Не ми почуквай. Знам!".

54
„Ялла Хабиби"
55
 Зимна приказка на плажа
(На Боби)

Това лято всички курви се влюбиха и платената любов бе по-тъжна от всякога. В тази връзка Боби, ерген,
симпатичен и по своему честен, лежи на плажа. Точно там, където вода и пясък се превръщат в нещо,
подобно на грис-халва. Разбира се, има и луна. Не е известно Боби да обича грис-халва. Но обича жени.
И ето, в краката му се е облегнала жена. При това каква жена! Не иска да ѝ купува парфюм или ферари.
Не иска да я води в Сан Тропе. Даже и в стаята му не иска да се качи. Иска приказка...
- Как приказка, ма?! - недоумява Боби - Ела в стаята да ми разгледаш библиотеката?
- Носиш си библиотеката на море?
- Без нея не тръгвам! - хили се Боби в тъмното. - В едната кола се возя аз, а отзад - каравана с
библиотеката...
Тишината полепва по мрака. После морето я измива отново...
- Добре - казва момичето, - нещата стоят така. Няма приказка - няма стая. Ноу мартини, ноу парти!
- Ноууоман, ноу край.. .- опитва се да остроумничи Боби - което ще рече „няма жени, няма край".
- Не е смешно - казва момичето. И тази констатация прави краката му да изглеждат още по-дълги, което
искрено натъжава Боби.
- Знам, че не е смешно, но не мога да мисля, ако не пуша!
- Ами, пуши? Знаеш, че не обичам да пушиш, ама щом е за да мислиш...
- Не мога да пуша, защото нямам запалка! - Боби е искрено сърдит и нервен.
- Ами, измисли си запалка! Умните хора така правят.
Отново тишина. Августовски мрак. И отново вълна.
- Добре - след вълната приижда Боби, - това ще е една зимна приказка!
- Защото е горещо ли?
- Не, защото през зимата се случват по-истински неща - казва Боби, -лятото е лекомислено.
- Лятото е лекомислено? Това ми харесва!
56
 Момичето намества удобно главата си на корема на Боби. Двамата оформят почти прав ъгъл в един
августовски нощен свят напълно без ъгли...
- И така - започва Боби. - Едно време, в един малък град, далеч на север, наричан Одензее...

- Ама че студ - изтрака със зъби Безпризорният котарак - Това време решително не е за мъже!
Старата улична лампа го изгледа отвисоко:
- Разбира се, че не е! Нищо по-кекаво от мъжете не съм виждала! Дори когато бях мачта на пиратски
кораб...
- Ooo! He започвай пак! Много ще е тъпо точно е този студ да ме намерят умрял от скука...
Уличната лампа млъкна обидено, а Безпризорният, след като я обиколи няколко пъти, клекна отпред, в
светлината ѝ, сякаш може там да се стопли:
Ти всъщност какво си? Мъж или жена?

- Много ми харесва, че има котка. И стара улична лампа... - момичето на Боби намества глава по-удобно
на корема му, а краката ѝ тутакси се превръщат в две лунни пътеки. - А още по-хубаво е, че няма хора!
- Не ме прекъсвай. Ще има хора, разбира се!
- Добре... млъквам. Моля те, разказвай... само ако нещо не разбирам, тогава ще питам.

- Ти всъщност какво си, мъж или жена?-попита котаракът.

- Аз съм над нещата! - надуто отвърна лампата. Настъпи мълчание, в което още по-ясно се чуваше
хрипливия, пресеклив вой на вятъра...
- Както е тръгнало в този студ, нищо чудно отново да я видим - проскърца Лампата.
- Кого?!-сепна се Безпризорният, потънал в някакви свои котарашки работи.
- Ами... смъртта.
- Смъртта ли? Кккак такккка смърттта?- зъбите на Безпризорния изтракаха.
- Не помниш ли историята на Малката кибритопродавачка?
- Онази, дето измръзна ли?!
- Глупости! Ти си чул историите на безделника, дето живееше отсреща. Толкова беден беше, че нямаше пари

57
за собствена лампа и пишеше на моята светлина вечер. Помня всеки ред от писанията му и - повярвай - няма
нищо общо с истината!
- Значи не е измръзнала? - осведоми се котаракът. - Тогава можеш да ми я разкажеш, но накратко, разбира
се!
Той. галъовно отърка гръб в стълба на Лампата - негов запазен номер за прелъстяване - и измърка:
- Това, което не се е случило някому, няма нужда да се случва на мен!
- Беше люта зима, валеше сняг и настъпваше тъмна вечер - последната вечер на годината - започна Лампата
унесено, но внезапно се сепна, покашля се и доуточни: - Всъщност не съм сигурна за датата, но някъде около
Коледа, май...

Момичето на Боби не се стърпя:

- Това е приказката на Андерсен? За Малката кибритопродавачка?!
- Нали щеше да мълчиш?!
- Само искам да ми е ясно. Това е някакъв кавър, нали?
- Аха - каза Боби - както кавърмата е кавър на известното ястие „свинско със зеле".
- Ееее... - момичето на Боби сви кисело крака под себе си и отново се намести върху корема му - пак
изпростя! Когато ти се пуши, не си ти! По-доби кисе се се се е сесе с

58
„Ева и Змията в Мола"
63
 Онова лято, когато всички курви се влюбиха

Паякът обръща бавно една изсъхнала калинка,

две капчици роса в мрежата му звънкат.
Паякът прегръща нежно една изсъхнала калинка.
Може би се казва Тинка.

64
„Удоволствието от 1 цигара"
65
 Лодкарска песен някаква, несъдържаща поука.
Разбира се, на един прост лодкар е позволено да казва „Жените това, жените онова". За нас, съвременните
модерни и либерални мъже, всяко обобщение е обидно - както за нашата интелигентност, така и за идеята
цC на
т добрия
лнГоспод,
пр
лн зтвате
създал
ъ именно тази причудлива природна двойка, обречена внимателно да се вглем дъп

67
 Марио погалва тъмната вода и тя се задипля в следобедни искри около дланта му.
- Когато си с жена, спазвай едно основно правило: рядко казвай нещо, ако не си сигурен, че ще е по -
красиво от мълчанието. Вътре в жената бушува един непрестанен разговор. Тя е заслушана в него. Трябва
да кажеш нещо наистина важно. Думи, които да са в ритъма на този разговор. Вътрешното женско
говорене също е от гравитацията - приливите и отливите на женската кръв. Всичко им влияе - луната,
въртенето на земята, слънцето, звездите. А след като всичко им влияе, значи и те влияят на всичко. Нали
така? Нали съм прав? Опасно нещо е това женската кръв. Неслучайно се страхуват от нея мъжете. Когато
жената е лунна, те бягат. Измислят си суеверия. Тръпнат и се плашат...
- Добре, Марио! - за пръв път се обаждам аз. -Ти, като си все в тази лодка, как пък научи толкова за
жените? Хората се женят, развеждат, имат десетки партньори и пак не могат да кажат „знам"!
- Хъм. Добре, че попита. Умението да бъдеш тук е отговорът. Модерният човек непрестанно измисля
начини да отсъства. Да го няма от мига. Телевизия, кино, компютри, телефони, непрестанни развлечения,
пътувания. Някои могат да кажат, че човекът просто бяга от себе си. Сигурно и това е вярно. Макар че,
както и да се завъртиш, накъдето и да побегнеш, задникът ти е все отзад. Затова е важно изкуството да
бъдеш тук. Като правиш нещо, да правиш само него. Ето, ти например пушиш ли? Пушиш! А докато
пушиш, нещо човъркаш, четеш, пиеш кафе, разговаряш с приятели. Опитай само да пушиш. Като ти се
допуши, отиваш някъде, където си сам и пушиш. Ще видиш, че повече от половин цигара време трудно
ще издържиш. Неврастенията на тютюна се обръща срещу самия теб. Ще те кара да искаш да правиш
други неща. Да избягаш. Направи такъв експеримент - пуши по този начин, съсредоточено, отделено от
всичко останало. Много скоро не само ще намалиш цигарите, но и ще започнеш да разбираш умението да
бъдеш тук.
- Това за цигарите - ясно. Ама за отношенията с жените... какво е... общото? - услужливо не разбирам аз.
- Абсолютно същото-тържествува Марио, явно очаквал да го попитам - жената изисква да ѝ се посветиш.
Като си с нея, да си тук и с нея. А не с още двеста неща едновременно. И ще разбереш, че отдадеш ли се
на едно нещо изцяло, тогава бързо се разбира струва ли си това нещо, или не.
Все едно за цигари ли става дума, или за жена. Това не е някакъв героизъм - петнайсет минути на ден да
е, но цялото ти внимание да е насочено към нея. Тогава е твоя. Жената е лакома и рев нива Вселена! Не
търпи други вселени и небесни тела наоколо. Опасната близост с тях предизвиква неминуем катаклизъм
69
- или се завъртат в нейната орбита, или - катастрофа! Ето, когато се качиш в лодката - няма какво друго
да правиш освен да си в лодката. Съсредоточен си в преминаването. Някои ги е страх, други се настройват
романтично, трети си говорят с мен или пък потъват дълбоко в мислите си. Реката тече и отмива грижите
им... По същия начин се потапяш в жената. Наслаждаваш се на бързите ѝ води, оставяш да отнесат мислите
ти. Всичко важно е тук и сега. Няма грижи, няма планове, няма несвършени задачи. Нищо не трябва те
разсейва. Аз съм тренирал дълго време умението да бъдеш тук...

Лодкарите и изкуството на непритежанието

- Опитвал ли си се, приятелю, да задържиш живак в дланта си? Ако разпериш ръка и стоиш неподвижно,
капчиците се събират в една - голяма и сребриста. И стоят в дланта ти като една голяма капка. Стиснеш
ли юмрук обаче, те се разхвърчат на всички страни. Губиш ги.
- А и са отровни...
Аха! И са отровни! Повечето хора, за разлика от лодкарите искат да стиснат нещата. Да ги вземат. И се
тровят. Лодкарите оставят капката на дланта си и бавно я пренасят. Само това. Не е тяхна, няма и да бъде.
Само в мига, когато я носят. Така лодкарите пренасят хора и щастие. Те само дават. За разлика от жените
- които взимат всичко, а връщат живот... И мислят, че като върнат живот -връщат всичко. Ама не е така.
Жените, скъпи приятелю, не отговарят на нито един от важните въпроси за смисъла на живота. Вместо
това те предпочитат да умножават проблема, създавайки нови същества, които да си блъскат главата над
същите въпроси...
- Ама това е много нетолерантно изказване, Марио?!
- Аха... Нетолерантно е. Както казал рибарят, бършейки кървавото весло - ходиш-не ходиш по водата,
ама ми плашиш рибата! - смее се Марио.
- Сега и богохулстваш!
- Имам право! И ще разбереш след малко защо имам право! Като научиш как всъщност се казвам...
- Марио?!
- Това ще ти разкажа след малко. Сега искам да довърша за лодкарите и философията на
непритежанието. Лодкарите са хора, които пренасят жените. Те са тъжните еуфорици на света. Еуфория
70
идва от там - „еу" - радост, и „пфореи"- нося. Лодкарите живеят между бреговете на реката и винаги са
сами, и винаги заедно с някого. Най-добре умеят да гребат между две точки. Няма значение отиват ли,
или се връщат. За тях двата бряга са еднакво важни... Те се появяват неизменно пред хора, които се
нуждаят от брод, от преминаване. Преминават с тях, но не продължават. Няма за къде. Всички места за
стигане са предварително известни, а лодкарите са ги познали интуитивно, без да напускат реката си. Те
винаги са едни и същи и винаги различни, също като самата река. Душите и ръцете им са в мазоли от
гребане и носене, затова търпят много и понякога прегръдките им са груби. Те услужв ат, без да слугуват.
Не се нуждаят от състрадание и помощ, самите те са помощта и преминаването, и състраданието. Плаща
им се с дребни монети и малки моменти на споделени щастие и близост, преди да потънат отново в
мъгливата тъга на реката. Могат да бъдат всичко и нищо. Просто няма смисъл да лъжат или да се
представят за нещо, което не са. Животът им е в реката - видим отвсякъде. Но могат и да създадат хиляди
светове и места, където са били - защото познават света от разказите на минаващите, познават техните
любови, страдания и възторзи, надеждите и разочарованията им. Познават тяхното отиване и връщане. И
до ден-днешен много народи погребват мъртъвците си с монета в устата или на очите. Останало е от
предхристиянското поверие, че с тази монета трябва да се плати на лодкаря, който ще ги пренесе през
Стикс, през реката на смъртта. Лодкарството е призвание, еуфорията е мъдрата и тъжна радост от
краткостта на преминаването. Разпятието между два бряга - винаги като доближаваш единия, се
отдалечаваш от другия и няма среда, защото средата е смърт и течение, което те отнася. Има крайности,
брегове, които ни разпъват.
Марио се замисля и млъква. Чака, може би, нещо да попитам. Но и аз мълча. Слушам го.
- Най-великото познание и умение на лодкарите обаче не е в самото гребане и пренасяне. Това е
технология, която научаваш с всеки изтекъл миг. Не. Голямото им умение е изкуството на
непритежанието. И тук е големият сблъсък, генералното несъгласие между лодкарите и жените, които те
пренасят. Разбирането, че нищо свое няма да вземеш от този свят със себе си, че в крайна сметка рисуваш
с пръст върху водата важните неща от живота. Пишещи по водата, лодкарите пренасят смисъла - така,
както човекът съществува, за да може Вселената да се огледа в неговите очи и да се самопознае. Лод карите
са се самоосвободили от жаждата за притежание. Единствената лакомост, която си позволяват понякога,
е за чужди съдби. Те умеят да бъдат заедно, без да искат да притежават другия. Те нямат своя жена или
71
свой мъж. Дори децата им не са техни, а само спътници в лодката им за по-дълго или за по-кратко. Докато
стигнат до твърдо място, бряг, по който сами да поемат с уверени крачки, преследвайки своето щастие. В
това изкуство на непритежанието се разкрива и цялата прелестна разлика между любовта и обичането .
Между лакомостта и вкуса, между изяждането и целувката...
- Това Марио ми звучи, доста... оневиняващо. Оправдателно. Сякаш си си го измислил, за да се скриеш
от нещо, да избягаш от отговорността да живееш обикновен човешки живот...
Марио не дава признак, че е чул думите ми...
- Понякога лодкарите са цинични. Така се спасяват от разчувстване, от опасността да станат много
съпричастни с нечия съдба и живот. Живеят на иронична дистанция от пяната на дните и по тази начин
обричат себе си и на разстояние, и на постоянно отдалечаване от обикновените щастия. Има осъзнати и
неосъзнати лодкари. Но неизменно общото им име е еуфория - защото носят щастие и с щастие пренасят
грижите, трудностите, изпитанията на дните. Лодкарите са от малкото устояли на религиозните
изкушения. Защото се иска сила да вярваш най-вече в себе си. Необходими са мъдрост и щастие да се
усмихнеш, когато видиш някой да ходи по водата - сиреч да няма нужда от теб и от твоето пренасяне. И
вместо да се хвърлиш по очи пред чудото, казваш му: „Добре, човече! Една грижа ми отпадна! Теб поне
няма да пренасям, но ако искаш можеш да повървиш до лодката, че да си поговорим..."
Замълчаваме и двамата. Реката се разшумява, разплисква и лодката започва по -силно да се блъска в
старата автомобилна гума. Сякаш нещо - голямо и невидимо - е минало покрай нас и развълнувало водата.

Истинското име на Марио

- Някога - нарушава Марио мълчанието - тук наблизо е имало манастир. Сега е изоставен. Развалини...
И преди доста години в този манастир замръкнал млад мъж. Почти юноша , но пък бил огромен. Много
силен физически, малко глуповат, но най-вече - добродушен. Едвам говорел, нищо не умеел да прави,
нито пък да чете и пише. Името си даже не знаел. Чудели се монасите откъде се е взел такъв голям и
глупав. В гората ли бил израснал?! Приютили го, нахранили го. След две-три седмици игуменът
предложил да го подстрижат за послушник. Но младият мъж бил изключително неподатлив на всякакво
обучение - не искал да се научи да чете, не участвал в службите, а и в домакинството не бил много п олезен,

72
защото, каквото и да подхванел - трошел го с огромните си ръце. Дори козите не можел да дои. Направо
им откъсвал виметата. Зачудили се монасите какво да го правят -такъв огромен, как да го изхранват. И
решили да го пратят тук на реката - да превозва хората. И да помага на стария лодкар. Много му харесало
това на великана. Виждал всякакви хора, а и гребането се оказало не толкова трудна работа... Минали
месеци. Старият лодкар се поболял от треска и умрял. Погребали го в манастирското гробище, защото с и
нямал никого. След години извадили костите му, както е обичаят, и ги подредили в мощехранителница -
при черепите на останалите братя монаси. А младият и глупав великан станал лодкар.
И започнал сам да превозва хората, идващи и отиващи към манастира. Два или три дни след като останал
сам и единствен лодкар в реката, в лодката му се качил странен пътник. Малко момиченце. Съвсем само.
Било привечер. Момичето идвало от манастира, а лодкарят изобщо не можел да си спомни да го е закарал
нататък. Но не му било работа да пита. Почакал десетина минути, за да види дали няма да се появи спътник
на малкото момиче. А то седяло в лодката и дума не проронвало. Лицето му било бяло като месечина.
Направо светело в спускащата се над реката вечер. Самата вода притихнала, пти чките спрели обичайната
си предсънна врява. Цялата гора поела въздух и го задържала. Напънал веслата лодкарят и оттласнал
лодката от брега. С всяко следващо загребване му се струвало, че тя ставала все по-тежка. А в нея били
двама - само той и момиченцето.
Когато наближили средата на реката, лодкарят забелязал, че водата стига почти до ръба на борда.
Лодката била необичайно дълбоко потънала. Като да е натоварена с огромна тежест... Дървото запращяло
както гората, стегната от февруарски студ. Греблата се заогъвали в ръцете му - сякаш оживели и
съпротивляващи се. Лодкарят напънал всичките си сили. Огромните му мускули се издували, гърбът му
заиграл, запънал се с крака и започнал да гребе със силата на цялото си тяло. Стискал зъби, за да не
изстене. Струвало му се, че ръцете му направо ще се откъснат от рамене. Потта се стичала в очите му и
лютиво пречела да вижда, дъхът му станал хриплив, пресеклив, въздухът разкъсвал гърдите му, мъчително
проправяйки си път навътре и навън...
Стигнали някак. Момиченцето спокойно станало, без ничия помощ прекрачило борда и стъпило на брега.
Лодката веднага изскочила с две-три педи над водата и се залюляла с присъщата си лекота. В ритъма на
реката. Задъханият лодкар дума не можел да обели. А момиченцето се приближило и направо с ръка
обърсало потта от лицето му. Сякаш самата река го погалила с нежните си пръски. Задишал спокойно,
73
олекнало му...
- Какво става? Толкова хора съм пренесъл, но такава тежест...
- Аз съм Мария - казало момиченцето и се усмихнало. А усмивката му била и мъдра, и тъжна. Съвсем
като на голяма жена. - Аз съм Богородица. Аз съм всичките жени на света. Всичката болка на всичките
раждания. Моминските трепети и последната въздишка на старицата. Всичките възторзи и страхове на
всички живели жени. Тяхното вълшебство и греховете им - от началото на времето, от райската градина
до малкото момиченце, което току-що се роди долу в селото. Аз съм всичките тези жени, и всичките те
се возеха в твоята лодка. Целият страх за децата им, любовта, омразата, кръвта, която им изпива Лу ната,
и водите, в които плуват плодовете на страстта им. Аз съм Мария, а ти си Мариопфорус... Ти си
пренеслият Мария.

Марио потопи длан в реката до лодката и сякаш погали водата.

- След това момиченцето се скрило по пътя си, а лодкарят останал сам. С името с и. Оттогава всички
лодкари - няма значение как са ги кръстили, когато са се родили, щом седнат в лодката и хванат веслата,
приемат името Марио.

74
„Близост"
75
 Кучетата

Това лято всички курви се влюбиха и платената любов бе по-тъжна от всякога. А слепият мъж... О,
слепият мъж най-после си намери водач. Кучка.

***

Има и един човек, който събира в двора си празни кучешки колибки. Има доста... Хората наминават да
го видят, защото той не е някакъв темерут, а веселяк и общителен. Пък и по телевизията бяха пр авили
репортаж за него.
- Добре де... - питат го хората, - какъв е смисълът да се колекционират празни кучешки колибки?!
- Какъв би могъл да бъде, наистина! - отговаря им възпитано човекът.
Вероятно и той очаква отговор.

Дали заради проблеми със стомаха, дали заради развалени зъби, но кучето онова лято наистина имаше
ужасяващ дъх. Вероятно можеше да се постави монета върху дъха пред него и тя нямаше да падне на
земята.
Така наситен, гъст и интензивен беше този ужасен дъх. А любовта на кучето към стопанина с все ки
изминал ден се увеличаваше...

***

А същото лято в бара на плажа се появи мъж с малко кученце. Сакато. Неясно как и при какви ужасяващи
обстоятелства, кученцето беше загубило и четирите си крака. Момичетата на плажа Първоначално се
втурваха да го галят, защото кученцето - така, поставено на бара пред мъжа - изглеждаше още по-малко
76
и сладко. После забелязваха, че няма крака, и се дръпваха ужасени. Някои се питаха: „Боже, какво му се
е случило?!", а други просто харесваха мъжа, защото - голям мъж, който се грижи за малко сакато кученце,
няма как да не е направо един прекрасен мъж...
- Как му викат на това кученце? - попита барманът, смутен, бършещ чаши и не знаещ какво се казва,
когато на бара ти дойде мъж със сакато кученце.
- Както и да му викат, няма да дойде - отговори мъжът.

77
„Тъжна любов"
78
 Small Talk
Това лято всички курви се влюбиха и платената любов бе по-тъжна от всякога. Затова и никой не се
впечатли от странната двойка, настанила се удобно в малката плажна кръчмичка, под изсъхнала палма и
примамка за изгаряне на насекоми. Той на видими 6о, тя - около 20-25, може би. Той с накапана моряшка
фланела и тридневна бяла брада, тя със скъпа, изплетена на големи дупки черна плажна рокля и коса,
събрана на бърз кок, скрепен с молив и черно ластиче.
„Курва!!!"-казаха си посетителите и всеки потъна в своето си. Кой в бира, кой в облак, кой в - телефона
си.
А мъжът поръча перно с тоник. Странно, келнерът не му каза: „Ти на кого викаш перно, бе?!", ами взе
че донесе. И на двамата. Сложиха си лед, доляха от тоника, напитките приеха цвета на развален жълтък,
кипнаха леко от газираното и замириса на анасон.
- Мъжете са кораби, жените - пристанища - каза тя, продължавайки очевидно разговор отпреди да влязат
в кръчмата, - винаги има последно...
- Майната ти! - възпитано отговори мъжът с моряшката фланела, отпи и обърса устни в рамото си. По
състоянието на фланелата личеше, че този ден с това рамо само перно с тоник не е било бърсано...
Момичето - защото при по-внимателно вглеждане се виждаше, че това отвсякъде си е момиче, което
ужасно много иска да изглежда като жена - се наведе напред и попи устните на мъжа с малка хартиена
кърпичка. Той примлясна изненадано и се взря в нея:
- Вече почна и лигите ли да ми бършеш? А ще ме заведеш ли да се изпикая?
- Ще те заведа! - с готовност каза дамата.
- Ама и ще го държиш?!
- Това ми е любимото!!!
Мъжът въздъхна и се облегна назад. В стил „покажете ми най-красивата жена на света и аз ще ви покажа
един мъж, досаден до смърт от нея".
- Нищо няма да се получи между нас, казах ти! Разликата във възрастта ни е огромна...
- Вчера се получи!
79
 - Получи се да ми го... - мъжът се огледа, внезапно притеснен, че ще чуят боботещия му глас. - Получи
се секс. После нямаше за какво да си говорим!
- Как да няма - момичето май се засегна леко, - от сутринта какво правим? Говорим си.
- От сутринта се влачиш след мен и бръмчиш като овод... Също като вчера. И като онзи ден.
- Като какво?!
- Овод, конска муха... ужасно хапят! Някои им викат щръклица или въгарец, ама те май са различни...
- Хапя, да - доволно каза момичето.
Настъпи мълчание за кратко.
- Има такъв английски виц... - поде момичето и млъкна в очакване на реакция. Когато тя не последва,
то продължи нерешително:
- Искаш ли да ти го кажа?
- Не!
- Ще ти го кажа все пак! На един лорд му кацнала муха на главата. Жената на лорда рекла : „На
главата Ви има муха, милорд". Лордът, който четял вестник, мълчал десет минути, след което казал:
„Искате да кажете, че съм лайно ли, милейди?". Сега пък жената мълчала десет минути, след което тя
казала: „Една жена може да сбърка, милорд, но една муха-едва ли".
- И вицове не можеш да разказваш! - въздъхна моряшката фланелка и си заопипва джобовете на грубите
дънкови панталони. Краката му под масата - подути и натъпкани в грозни сандали. Палците - с голям,
извит и пожълтял нокът, сякаш лакиран.
- И цигари нямам - въздъхна повторно мъжът...
- Лошо е да се пуши!
- Лошо е да се досажда! Да се пуши може само да е вредно. Освен това съм на възраст, за която
докторите казват: „Е, сега вече всичко може да ядете!".
- Не разбрах?!
- Не само не можеш да разказваш вицове, но и не ги разбираш.
Мълчание.
- Искаш да кажеш, че нямам чувство за хумор ли?
А обичаш ли ме?!
80
 Мъжът въздъхна шумно, след което се изправи и тръгна към съседната маса.
- Я дайте една цигара, бе?! - гласът му, нетърпящ възражение, така стресна присъстващите, че двама
от тях скочиха и му подадоха изпомачкани пакети с евтини цигари.
Моряшката фланелка си взе най-невъзмутимо две цигари. Едната лапна веднага, а другата - съвсем
просташки - закачи зад ухото си. Избълва едно „благодаря" заедно с кълбата дим от първото дръпване
и се върна тежко на масата си. В заведението настъпи мълчание, в което всички присъстващи се
опитваха да осъзнаят станалото.
- И какво сега - мъжът издиша дим към събеседницата си, а тя се засмя и разгони синкавите кълба с
ръка:
- Ами, ще трябва да тръгваме. Когато си готов...
- Винаги съм бил готов за теб. Само да си допуша, може ли?
- Затова те обичам! Разбира се. Не бързаме за никъде!
- Не бързаме изобщо или не бързаме точно за Никъде? - информира се мъжът.
- Ха-ха... Знам ти номерата! Вечно искаш да ме объркаш. Толкова си елементарен! Искаш да знаеш
къде отиваме, нали? Какво да очакваш?
- Че какво лошо има в това? Кой не иска да знае какво го очаква?!
- Така е. Всички искат, ама на теб май изобщо не ти пука - само така си говориш. Да се намираш на
приказка.
- Да. Намирам се в приказка. Понякога е много уморително, знаеш нали?
- Кое?
- Ами да живееш в приказка.
- Оплакваш ли се?! Обиколи света... не знам колко пъти. Имаш жени, които да те чакат. Деца...
Приятели, които пият с теб ори когато те няма. Имаш любов... Знаеш ли колко хора живеят без любов?!
- Колко?!
- Повечето!
- Да пукнат!
- И това ще стане... - засмя се момичето.
Мъжът пусна изпушената цигара на пода и най-спокойно настъпи фаса със сандала си. После се загледа
81
в крака си...
- Трябваше поне ноктите да си изрежа, еба си!
- Нещо друго тъпо да се сетиш, докато си в компанията на най-фаталната жена на света?! -
полюбопитства момичето.
Мъжът я погледна. Дълго. Свали другата цигара от ухото си. Започна да я върти с пръсти, без да сваля
поглед от момичето. Тя го гледаше, спокойна и усмихната.
- Добре, бе?! Не е ли невероятна тъпотия да ми се явиш в образа на младо момиче?! Толкова е
тривиално!
- А ти предпочиташе като скелет, нарамил коса ли? - осведоми се младата дама.
- Де да знам! - засмя се мъжът с моряшката фланелка и рибарската мрежа от бръчки около очите му
заигра. Той погледна с внезапна обич момичето.
- Добре, де! Обичам те. Признавам си!
- Винаги си ме обичал - каза Смъртта.

***

- Инфаркт! - заключи докторът и се изправи от тялото. - Линейката може и да не бърза...

- Ама... той си стоеше там, пушеше и си приказваше нещо... Сам!!! - недоумяваше келнерът от
плажната кръчмичка.
- Абе, нямаше ли и едно момиче с него?!
- Къде е това момиче? - огледа се лекарят.
Струпаните около него клиенти на кръчмата се спогледаха объркано. Един от посетителите се зазяпа в
жълтия нокът на мъжа с моряшката фланелка.
- Докторе... Вярно ли е, че ноктите продължават да растат след смъртта?!
- Глупости - досадено отвърна лекарят, - просто тялото се дехидрира и свива. Плътта около ноктите
също и затова изглеждат по-големи... Нищо вече не расте.

82
"Детство"
83
 Туше!
Онова лято всички курви се влюбиха и платената любов бе по-тъжна от всякога. След август дойде
директно поправителната сесия, а след дъжда не изгря слънце, а носът на Прозерпина. Гледам я и се чудя
кое ли се е появило първо: невероятният нос или идеята на родителите ѝ да я кръстят точно Прозерпина...
Богиня някаква на плодородието била. Дори и най-тактичните от приятелите ми трудно издържат поне
веднъж да не го сбъркат с Презерватина.
Ето я и сега, появява се в рамката на вратата като бледния призрак на Гогол. Навлякла е някаква смешна
фланелка. В ръцете - с димяща кафеварка. Напълва две чаши, тросва ги на масата и с патешка походка се
отправя към музикалната уредба... Поредният цигулков концерт сякаш прена ся спрелия вън дъжд вътре в
стаята. Още първите безутешни звуци възцаряват нещо, напомнящо за кариес профунда... Но аз решавам
да бъда мил и добър. Трябва ли да бъдем жестоки с хората само защото харесват цигулкови концерти?!
- Колко е часът, на батко мравоядчето?!
Призракът на Николай Василиевич мълчаливо посочва лежащия на масата до леглото телефон. Надигам
се да го погледна и за кой ли път трясвам темето си във висящата над леглото рапира. Освен всичко
останало, Прозеприна е и фехтовачка. При това състезателка от националния отбор.
- Ще тлябва сколо да си тлъгваш. От тли съм на тлениловка, а после ще уча за изпита.
Казва го само и само да ме ядоса, но не е нужно да полага специални усилия. Ако си ударя още няколко
пъти главата в рапирата ѝ, ще загубя и последните си мозъчни клетки и ще остана само по чист сарказъм.
- Пълво махни тази лапила оттук и втоло, не можеш ли ти да отидеш на тлениловки, а аз да остана да
се излежавам и да те чакам тук?
Прозерпина е свикнала да се подигравам с нейното „р", но този път изл иза и трясва вратата. Не ѝ е леко
с това „р".
Не стига че се казва по този начин, ами и никога не може да произнесе правилно името си...
- Но защо са тези нерви? Защо така троснато, невъзпитано, а, Николай Василиевич?!
Е, добре. Да обобщим дотук: Прозерпина. Фехтовачка. Не може да казва „р". Обича цигулкови концерти.
84
Не пие и не пуши. В профил прилича на Гогол. Заради което се обръщам към нея с „Николай Василиевич".
Изпитва мазохистично удоволствие, когато се подигравам с недостатъците ѝ.
За разлика от мен, горд магистър по руска филология, тя учи в спортната академия. Характерна е с пълна
липса на самочувствие, когато е с мен, и неудържима спортна злоба, когато е на фехтовачната пътека.
Гледал съм я няколко пъти. Щом сложи черната маска и се преобразява. Прос то невероятно е как
дългоносото същество с патрава походка се превръща в два стройни бели крака, преминаващи в дълга
дясна ръка, преливаща в свистяща като камшик стомана!
- Николай Василиевич - провиквам се, - Николай Василиевич, няма ли да дойдете за кафето?!
Ето я... идва! Носи ми цигарите и запалката - мило, досетливо момиче! И не е чак толкова грозно, особено
погледнато анфас... Но, не! Тя сякаш нарочно, непрестанно гледа да е в профил! Върти главата си като
папагал и поглежда ту с едното, ту с другото око. Сякаш носът наистина ѝ пречи да гледа нормално. Седи
срещу мен и пие кафето си по такъв начин, че ми напомня баснята за щъркела и лисицата, дето все се
канели на гости...
- Николай Василиевич, знаете ли...
- Пликазката за щълкела и лисицата ли? - пресича ме тя и погледът ѝ става съвсем птичи.
- Господи, Прозерпина! Ти да не четеш мисли?!!
- Само по-плостите!
Засмивам се, но нещо не е наред...
- А сега можеш ли да отгатнеш какво мисля?
- Не е тлудно. Сигулно ще ме питаш дали като се фехтовам, носът не ми плечи, дали мога да си затвалям
междуналодния пасполт и дали спасителите не ми забланяват да плувам по глъб в молето, за да не си
мислят тулистите, че има акула... Нещо подобно!
Малко съм стреснат. Прозерпина никога не ми е говорила така.
- Не позна! Смятах да цитирам едно изказване на младия Хайне... Знаеш ли кой е Хайне? Не е спортист,
а немски пое....
- Свълзано ли е с носа ми? - пак ме пресича Прозерпина.
- Не точно с твоя, но... да кажем, с носовете изобщо.
- Аха... Ами, интелесно. Да чуем?!
85
 - Амиии. Когато една дама попитала младият Хайне: „Поете, къде е границата между плача и смеха на
човека, той отговорил: „Носът, госпожо!".
Прозерпина мълчи известно време. После се изправя с вид на човек, незнаещ накъде да поеме...
- И защо ми го каза?
- Ама и вие, Николай Василиевич! Така просто, да се образовате... Нали в спортната академия
единственото, което правите с глави, е челна стойка? Пък и да знаете какви мисли и чувства ме връхлитат,
докато лицезря профила ви... Това е едно особено усещане, все едно ти бъркат с пръст в пъпа - на
границата между смеха и плача...
- Чувала съм, че пледи да каже нещо, човек е хубаво да блои до тлийсет наум.
Протягам се доволно в чаршафите:
- Николай Василиевич, толкова е трудно да ви хрумне някаква мисъл... Ако броите до трийсет, преди
да я кажете, не се ли страхувате, че ще ви избяга отново?
Прозерпина, внезапно решила накъде да тръгне, пристъпва към мен и сваля рапирата от стената над
главата ми. Тази е истинска, без топче на върха. Може да убива. Взима я и вероятно ще е я прибере в сака.
Най-после да я махне от... Изобщо не видях движението. Само избухването на внезапната, пулсираща
болка на скулата ми... Кучка! Щеше да ми извади окото!!!! Острието бавно танцува точно пред носа ми...
Прозерпина, заела фехтоваческа стойка, казва ясно и отчетливо:
- Обичам Райна в тепсия! В рудницата има руди като мен.
Докосвам лицето си и топла влага се полепва по пръстите ми. Не мога да отместя очи от играещото пред
мен стоманено връхче. Напрягам цялата си воля, за да не се разтрепери гласът ми:
- Николай Василиевич, защо така?!
Ново, неуловимо движение на китката ѝ - страшен змийски съсък отнася главата на една от трите рози,
донесени от мен.
- Хайде! Обличай се и изчезвай!
- Но, Прозерп...
- Обличай се и изчезвай, казах! Омръзна ми!
- Винаги ли като държиш това желязо, ти изчезва говорният дефект?
Прозерпина не отговаря. Мълчаливо повдига с върха на рапирата си гащите и ризата ми и ги пуска в
86