© Искра Урумова, автор

© Фиделия Косева, дизайнер на корицата

© Ганка Филиповска, редактор
© Сиела Норма АД София • 2020

http://4eti.me

ISBN: 978-954-28-3290-4

2
 Съдържание

Съдържание.............................................................3
Анотация..................................................................4
За Автора.................................................................4
ОТКРАДНАТО 1-ви сезон...................................6
ОБРЕЧЕНО 2-ри сезон....................................108
ОПАЗЕНО 3-ти сезон......................................241

3
 Анотация
Трилогията „Самодивски сезони“ на Искра Урумова, разказваща за чудеса – наши
си, български, събрана в една книга.

Самодивите и овчарите водят вековна борба по българските земи. Властта над

природата и над златните залежи им дава сила и богатство, но и ги въвлича в жестоко
противопоставяне, в което обикновените хора са само пионки. Далеч назад в митовете
и в народните песни обаче са скрити следи, че тези могъщи създания невинаги враж-
дуват – че понякога между тях пламва любовна магия, която нарушава всички
забрани.

Красивата самодива Неда преживява истински кошмар, когато е пленена от овчаря

Марко – вместо да отреже косата ѝ и да я обрече на лудост, той я пощадява, защото
помни как като дете е бил спасен от нея в момент на смъртна опасност. Двамата се
впускат в непредвидима игра, която е част от съдбовна битка между техните общества
за златото в недрата на България. Неда и Марко знаят, че трябва да са врагове – но
сърцата им нашепват, че не могат един без друг.

Войната ще продължи три поредни самодивски сезона. И може би само една

прокълната любов ще донесе мир...

За Автора
Искра Урумова е родена на 04.10.1972
г. във Варна. Завършила е журна-
листика във Варненски свободен
университет „Черноризец Храбър“.
Работи като журналист над 17 години -
репортер и редактор във вестници,
радио, интернет агенции и телевизии.
Позната е на широката аудитория като
телевизионен кореспондент.

„Откраднато, обречено, опазено“ e трилогия със сюжет, вплитащ в едно

приказни образи от българския фолклор, увличаща любовна история и въл-
нуващо пътешествие в най-мистичните кътчета на България.

4
5
 ОТКРАДНАТО
1-ви сезон

“Чудесата не противоречат на законите на природата.

Те противоречат само на нашите представи за тези закони.”
Августин Блажени

24 юни (Еньовден) 00:44

Нещо никак не е наред!

Усещам миризма на човек. Не виждам, защото очите ми са завързани.

Последното, което помня, е, че излязох от водата, за да взема омайниче от
билките на сестра ми Гена. Голямото каменно корито на извора, бликащ в двора, бе
пълно със стръкове, но Дана, другата ми сестра, държеше на своето – трябвало ѝ още
омайниче!
Хладният вятър, преминал по мократа ми риза, ме накара да настръхна... Не, не е
от вятъра. Само приближаването на враг може да ме наелектризира така. Осъзнах го
точно преди да потъна в мрак, наситен с миризмата на ракия и змийска отрова.
Този човек ли ме упои? Ако е овчар, защо не мирише отблъскващо?
Мозъкът ми бавно се събужда, искам да размърдам изтръпналите си крайници, но
съм завързана за дърво. Болезнено усещам с гърба си грапавата кора на стъблото.
Някаква птица пищи уплашено, вероятно съм близо до гнездото ѝ.
Напрягам слух: шепот на листа и треви, едва доловим шум от крачетата на хиляди
насекоми, нежното трептене на крилца, почти беззвучното триене на пълзящи телца,
ровичкането на бръмбари в земята... Птиците са най-гръмогласни. Неспокойното пер-
нато отгоре продължава да прелита нервно.
Усещам човека по-близо. Ами ако отреже косата ми?

По-добре да остана без глава!

Иначе ще съм като птица без криле, като елен без рога или като кон без крака.
Силата, която имам, е скрита в косата ми.
– Вещице, налага се да останеш така! – гласът изневиделица попива в ушите ми
като плътен мед в току-що изпечен хляб. Умът ми крещи за опасност. – Искаш да ме
погледнеш в очите, нали? – всяко съмнение, че е овчар, изчезва. – Да видиш как се
мъча, докато зениците ми горят?
Дъхът му бавно минава по шията ми.

Помириса ли ме?

6
 Толкова съм вцепенена, че всичко, научено за това как се постъпва при среща с
овчар, изчезва от ума ми. Остава само агресията:
– Когато те хванем, ще искаш да си се родил сляп, миризливецо! – не мога да
повярвам, че този глас е моят.
– Да ме хванете с онези двете? Не разчитай на това! Когато се събудят, ще са
заети да оплакват изгубените си плитки. Не им е до теб.
Сърцето ми прескача от чутото. Той заравя пръсти в косата ми и ги плъзва
зловещо бавно по кичурите. Паниката ме пробожда с хиляди игли и накъсва дишането
ми така, сякаш някой впива нокти в дробовете ми. Успявам да отговоря през зъби:
– Ще те намеря и...
– Шшшт! – докосва ухото ми с устни. – Трябва да внимаваш с желанията, особено
в нощта срещу Еньовден. Не са ли те учили на това? – Тихият му смях ме смразява, но
поне пуска косата ми. Изведнъж топлината, идваща от тялото му, отслабва.

Тръгна ли си?

Усетих изчезването му, както може да се усети изчезването на хищник, стоящ с

оголени зъби до гърлото ми. Сравнението не е пресилено – те са свързани с животните
така, както ние с растенията. Не съм чувала растение да е прегризало гърлото на
животно.
Досега не съм се сблъсквала директно с овчар, а и с моите шестнайсет години
едва ли преценявам ситуацията най-правилно. Странно е, но той си тръгна. Странно е
и топлото усещане от гласа му – то ме тревожи, както и защо не подуших неприятната
овчарска миризма. Може би заради паниката?
Бавно успокоявам дишането си, умът ми се избистря. Ще ровя в него с въпроси,
когато се развържа и разбера какво става със сестрите ми.
Разхлабвам въжето, нетърпелива да махна превръзката от очите си. Ако го бях
погледнала, овчарят вече щеше да е сляп като къртица. Не мога да повярвам, че ме
остави невредима!

Може би съм самодива с късмет. Или нещо никак не е наред!

24 юни (Еньовден), 01:51

По-ужасно е, отколкото си представях – Дана и Гена изглеждат повехнали и не-
ориентирани. От прекрасните им коси са останали само стърчащи кичури, но най-
потресаващи са сълзите им. За пръв път виждам плачещи самодиви. В гърлото ми се
надига толкова гняв, че почти се задушавам. Сигурно е като да се разплачеш, но
никога не съм плакала, така че няма как да зная. Ние плачем само ако отрежат косите
ни. Не защото сме много силни, просто не можем да плачем за друго. Без косите си
ставаме обикновени жени, губим самодивската си сила, обливаме се в сълзи. После
идва лудостта...
Гена простенва, свита до големите камъни край извора. С треперещи ръце опипва
това, което е останало от косата ѝ, а сълзите ѝ се леят като ручейчета. Повдигам я вни-
мателно от земята и я премествам до Дана, която седи на стъпалата, водещи към
алеята на двора. Оставили са ги така, както са ги измъкнали от водата – белите ризи,

7
които обличаме за нашите ритуали, са раздърпани. С такава съм и аз – дълга до
коленете, ефирна и мека като коприна. Питам се какво ли е скрила от овчарските очи –
не от срам, не се срамувам от голотата. Яд ме е колко безпомощна съм била в ръцете
му.
Сядам между сестрите си и ги прегръщам. Усещам треперенето им и чувството за
обреченост. Не мога да ги утеша, но мога да им дам от силата си, за да преборят
лудостта.
– Да се приберем в къщата! – разтърсвам ги леко, сякаш ги будя от кошмара. –
Юдата скоро ще дойде, сигурна съм! Тогава всичко ще е наред.
Не зная дали ме чуват. Плачат, свити до мен, а аз внимателно оглеждам наоколо,
забелязвам стъпканата трева и отпечатъците от мъжки обувки.
Не зная за колко съм била упоена, но ориентирът ми за време и разстояние е без-
погрешен. Овчарят беше край мен не повече от десетина минути. Трябваха ми още
толкова, за да се развържа, след като той си тръгна, и около 50 минути, за да пробягам
петдесетте километра обратно. Общо час и десет минути. Пристигнах в двора току-що,
а сега е почти два през нощта. С Дана и Гена влязохме в басейна малко след полунощ.
Излязох от водата за омайниче около 00::10 ч. Упояването е отнело не повече от две
минути, нека са били пет, докато ме помъкне към гората – приблизително в 00:15 ч. Не
може да бъде! Трябвали са му максимум 25 – 30 минути, за да ме завлече на 50 кило-
метра, докато аз ги пробягах за двойно повече време! До мястото, на което бях
вързана, не може да се стигне с кола. Това е неравен терен през планината...

Този овчар лети ли?!

Повеждам момичетата към къщата. Дърветата намръщено ни съпровождат, цвет-

ните лехи изглеждат умърлушени, дори любимата беседка ми се вижда чужда. Сядам
между двете на голямото протрито канапе в дневната и те лягат в скута ми. Под-
чиняват се машинално и затварят очи, когато поставям длани върху челата им.
Сълзите им обаче не спират...
Не зная как обикновените хора усещат смисъла на израза „боли ме душата“, но
вероятно е това, което изпитвам в момента заради сестрите си.
Всъщност ние нямаме истински сестри. Винаги сме единствени деца, защото
самодива ражда веднъж, и то само момиче. Майките ни не са от най-грижовните,
растем и без бащи, които плащат за нашата поява с живота си. Наричат ни още
„мешани“. Същите сме като самовилите, русалиите и юдите. Разликата със самовилите
е в това, че те стават самодиви, след като умрат. Русалиите са русокосите самодиви –
по-милостиви са от останалите и по-често лекуват хората. Юдите са най-силните и
най-старите. Те са нашите господарки – онези, за които още преди векове са писани
легенди.
Ние, мешаните, сме много самотни в детството и когато пораснем достатъчно, за
да се съберем със своите, силно се привързваме към някои от тях. Както аз съм
привързана към Гена и Дана. Готова съм да им дам цялата си енергия. Искам да спрат
да плачат – само това искам.

И да спра да мисля за овчаря...

8
 30 юни, 00:02
Сигурно съм поставила нов самодивски рекорд с това мое спане – от 24-ти до 28-
и. Почти 100 часа сън. Звучи странно, но самодивите могат да спят непробудно много
дълго. Е, не и в началото на лятото. Заспиват така през зимата, ако не успеят да
заминат на топло. Но не е препоръчително, защото е крайна спасителна мярка и
изисква продължително възстановяване. Аз се събудих в нощта срещу 28 юни – точно
когато ме отписали от този свят...
Сутринта на Еньовден юдата и пазителката ни намерили на канапето: Гена и
Дана, успокоени и спящи дълбоко, а мен – в безсъзнание. Първият ми спомен след
това е как юдата стои до леглото с ръка върху челото ми. По-черни самодивски очи не
съм виждала в живота си, макар и за моите да казват, че са като непрогледна нощ. И
по-голям студ не съм изпитвала!
Сякаш се върнах в онзи ден преди четири години, когато бях на дванайсет и при-
паднах в двора насред снега. Ние трудно преживяваме зимата, докато сме деца, а ако
се случи някоя да прокърви по женски в студа, може да умре. Спасени сме от ежеме-
сечния цикъл, толкова досаден за жените – появява се веднъж в живота ни, но е
крайно опасен момент. Много, много рядко се случва в най-студения сезон, но на мен
ми се случи и тогава щях да умра, защото с кървенето се превръщаме в самодиви, а за
самодивите зимата е смъртоносна. Дядо трябваше спешно да търси моята пазителка
Сирма, която пристигна на другия ден въпреки снега и ме спаси с риск за собствения
си живот. Отведе ме на топлия остров Маргарита. Тогава разбрах, че съм самодива.
Та това сега ми е нещо като второ прераждане. Губят ми се доста часове... Тъпчат
ме с манов мед, цветен прашец, чай и специална отвара от млад силивряк 1. Горчи
ужасно, ала нямам избор, иначе ще умра, а Сирма няма да го допусне. Тя е една от
десетте пазителки на самодивите – другите са Ирина, Ангелина, Вида, Стойна, Мита,
Яна, Гермеруда и сестрите Гюра и Гюрга.
Юдите – нашите върховни господарки, са шест – колкото са месеците в годината,
които прекарваме в България. Всяка юда отговаря за един от тях и проспива
останалите единайсет, скрита на място, което само шестте знаят. Нямат сили да
будуват повече, защото енергията им се изчерпва бързо, докато денонощно бдят за
растенията и ги зареждат за времето, в което не сме тук.
Юда Магда, която ме спаси този път, владее месец юни. Тя е закрилница на
лечителите. Много прилича на юда Дена, но хубостта на Магда е по-мека и по-нежна,
а на Дена е жарка и буйна – също като горещия месец юли, за който отговаря. И двете
са тъмнокоси и блестящи като лятна звездна нощ. Дена закриля пътешествениците и
авантюристите. Август е месецът на червенокосата юда Димна, която покровителства
артистите, поетите и изобщо хората на изкуството. Русокосата Смита, закриляща
земеделските стопани, отговаря за март и всяка пролет идва в България преди всички
нас. Стана – владетелката на април – също е руса, тя се грижи за фолклорните
традиции и за хората, които ги почитат. За кестенявата Радка е месец май, тя пази
животновъдите.
Чудя се какво ще предприемат юдите след овчарското нападение на Еньовден...
1
Наричан още Родопски силивряк или Родопска хаберлея (Haberlea rhodopensis), а също и Орфеево цвете.
Легендата разказва, че там, където падали капки кръв при разкъсването на Орфей от вакханките, поникнало малко синьо
цвете. Изключително сухоустойчиво растение със силни лечебни свойства. В древността жреците го горели и дишали
пушека му, така изпадали в ритуален транс и предсказвали бъдещето. В народната медицина се използва за лечение на
бъбреците, черния дроб и стомаха. – Бел. ред.

9
Сигурно е, че вече сме във война с миризливците. Не зная какво значи това, защото,
откакто разбрах, че съм самодива, живеем в мир с тях. Разказвали са ни обаче, че
когато сме във война, те режат косите ни, а ние ги ослепяваме.
В миналото отглеждали овце, така не само изкарвали прехраната си, но и били
близо до дивите усои. Днес не им се налага да го правят: повечето са много заможни,
ядат месо и тренират телата си. Оттогава е останало името им – овчари – ние го свърз-
ваме с диващина, скитане по планините и ужасната им воня на стадо, мокра вълна и...
пфу! При мисълта за тяхната миризма ми се повдига, въпреки че съм я надушвала
само веднъж. Обикновените хора не я усещат, но ние имаме вродена непоносимост
към нея. Те обаче също ни подушват, когато сме наблизо – буквално, само че нашият
мирис е приятен. Това ухание е част от клопката на красотата ни – също като
приковаващия поглед, мелодичния глас, грациозното тяло и целия женски чар, който
притежаваме. Овчарите го знаят. Както и това, че понякога убиваме мъже. Може да
звучи зловещо, но е единственият начин да се раждат мешани. Ако няма достатъчно
мешани, балансът в природата ще бъде нарушен. Светът може да съществува с по-
малко мъже, но не може да съществува без растения, а растенията зависят от сезоните,
особено от пролетта. Простото обяснение е, че ние сме пролетта и ако нас ни няма, и
нея няма да я има. Ясно е защо съществуваме, нали?
Не зная как точно са се появили първите самодиви, но зная защо – за да събуждат
и поддържат природата с енергията и ритуалите си след зимата. И да разкриват силата
на билките. Неслучайно в приказките пролетта прилича на самодива... Чела съм
стотици истории, измислени от хората, и в тях има много фантасмагории. Иска ми се
да можех да летя, да яздя елен и изобщо всички вълшебни неща, които ни приписват...
Е, можем да „бъркаме“ в мозъците на хората и да влияем върху природата. Прите-
жаваме и свръхумението да говорим всички познати езици на света. Но дори леген-
дите не разкриват най-голямата ни тайна – талисмана, носен от всяка самодива.
Получаваме го, щом станем такива. Той ни закриля и лекува, никога не се разделяме с
него и не трябва да попада в чужди ръце. Ако мъж го открадне, придобива власт над
нас.
Моят талисман е тънка пъстра гривна, оплетена от фини вечно здрави конци,
украсени с няколко дървени кръгчета. Може би благодарение на нея запазих косата си
в нощта срещу Еньовден. Но със сигурност бях напът към отвъдното, след като прелях
в Дана и Гена почти цялата енергия, която имам, и се превърнах в Спящата красавица
(добре че децата не знаят за истинския сюжет на украсената по-късно приказка –
как принцът, който събудил красавицата с целувка, бързо се споминал за сметка на
нейното събуждане). Има неща, които е по-добре хората да не знаят, така по-малко
ще им вредим и повече ще им помагаме, а и овчарите по-рядко ще ни преследват.
Докато за пореден път се унасям, в ума ми се подреждат думите на стара песен,
която разказва как убивали самодивите – разбивали главите им с дървените си
криваци...

Дек паднале чръни очи,

там извреле две езера,
дек паднала тънка снага,
там израсло листно дръво,
дек паднала руса коса,
там изникна ситна трева,

10
 ситна трева детелина...

1 юли (Св. Врач), 00:57

– Не можеш да ме пипнеш, вещице! Престани!
– Махай се!
– Две нощи едва мърдаш, какво ти става сега?

Какво да правя?! Какво да правя?!

Чувствам се оплетена в паяжина, като сянка, ръкомахаща безтегловно, като

потънала в кошмар, от който не мога да се събудя...

Сънувам овчаря!

– Няма смисъл да посягаш и да риташ! Не можеш да ме докоснеш. Казах ти го и

снощи. Така те дрогират обаче, че си като невменяема!

Искам да се събудя!

Съвсем млад е, но поне с две глави е по-висок от мен. Има белег на лявата вежда,
който непрекъснато привлича погледа ми и ме тревожи... Наблюдава ме внимателно
със светлите си насмешливи очи, все едно съм мишка в клетка.
Не зная колко пъти досега е бил в съня ми, но имам смътен спомен, че се появява
от нищото – чух името си, отворих очи и той седеше на стола.
– Какво искаш, миризливецо!? – Не успявам да овладея гнева си. Няма как да
успявам – той е в стаята ми, възседнал стола (моя стол!) и продължава да ме гледа
подигравателно, а аз стоя със свити юмруци пред него.
Разперва ръце, имитира неразбиране – като безмълвно „Какво ти правя?“ Усещам
как впивам нокти в дланите си. Усещам! Защо тогава не мога да запаля зениците му,
нито да го пипна? Не мога дори да го заплюя (вбесяващо гръмогласно се разсмя,
когато опитах). Очите ми спират върху ивицата на веждата му, а той накланя глава и
изненадващо сериозно пита:
– Познали ме?
Що за тъп въпрос?
– Трябва ли да се запознаваме пак?
– Трябва да ме оставиш на мира! Миризмата ти ми идва в повече (заради
странното усещане за нещо познато и приятно)! И трябва да ми кажеш кой отряза
плитките на сестрите ми! Ако го направиш, ще те боли по-малко, когато ме срещнеш!
Това вече съм аз – овладян глас, студен поглед, забит в очите му, ръцете ми са
спокойни. Използвам най-очарователната си усмивка и в отговор той също леко се
усмихва:
– Не се прави на интересна! На шестнайсет си и... – май търси най-язвителния
израз, докато плъзга поглед по тялото ми – си недорасла да заплашваш овчар. Мисля,
че ти трябват поне още един сезон време и доста упражнения с обикновени мъже.
Изведнъж се чувствам глупаво, облечена в раздърпаната тениска и късите шорти,
но надменно питам:

11
 – Интересува ли ме какво мислиш?
– Да, интересува те, защото ще поостана – усмивката му се променя и зъбите му
проблясват, усмивка на хищник. – Трябваш ми.

Бяла мишка в клетка.

– С тебе ще науча повече за вас, вещиците.

– Не сме вещици!
Рязко става от стола и на свой ред се навежда над мен (може би е по-висок,
отколкото мисля).
– Да, бе, обаятелните самодиви от приказките сте! А ние сме смелите юнаци със
свръхчовешка сила, нали?
Инстинктивното желание да се дръпна от него, е голямо, но не колкото гнева и
гордостта ми. Затова продължавам да го гледам право в очите, като се старая белегът
да не ме разсейва. Вратът може и да ме заболи, но не мърдам от мястото си дори
когато се навежда съвсем близо до лицето ми:
– Аз не съм просто в съня ти, Неда, аз СЪМ сънят ти! Свиквай с мен!
– Откъде знаеш името ми? – изненадан е от начина, по който го гледам (какви са
тези негови синьо-зелени очи), секунда-две мълчи и се взира, затова бавно и тихо
повтарям: – Не разбра ли какво те питам?
Въпросът предизвиква трепване в клепачите му и той се отдръпва, но не откъсва
поглед от мен:
– Ама наистина ковеш с тези немигащи черни очи! Ряпа да ядат синеоките
русокоски, подскачащи в гората! Май ударих джакпота с теб, мешанице. Успя ли да се
запознаеш с майка си? Знаеш ли как е убила баща ти?
Ако можех да убия него, вече да е мъртъв и това е ясно, но той не спира:
– Сигурно тоя поглед действа безотказно на хората, а?
– Ела ми на гости, когато не спя, и ще ти покажа!
– Ами ако взема че дойда?
– Чувствай се поканен. Ще те посрещна с отворени... очи, после ще проветря.
Отговорът го разсмива:
– Да, зная, ти си необикновено гостоприемна самодива.
Трябва да запомня всичко и да открия този овчар, след като се събудя. Връщам се
в леглото, дръпвам завивката и затварям очи въпреки ужасното наелектризиращо
усещане от присъствието му. Талисманът на ръката ми сякаш гори.

Не може да го вземе, нищо не може да ми направи!

Нахалникът се изляга до мен, хвърля ме в тих ужас и шепне:

– Да видим колко нощи ще се преструваш, че спиш и че мириша неприятно.
– Да видим след колко нощи ще се откажеш – изричам го с цялото безразличие,
на което съм способна.
– Че защо да се отказвам? Нали ти ме покани.
Дори не отварям очи, а той продължава:
– Стой си така, щом ти харесва. Накрая ще ми кажеш като преди – ела пак!
– Дрънкаш глупости, овчарю.
– Разрешавам ти да ме наричаш Марко.

12
 Марко?!

– Този път не ми носи вода! Нужно е само да си една идея по-любезна.

Пъзелът на цялата небивалица се нарежда светкавично...

– Кой си ти?
– Марко.
– Защо те търсят?
– Защото е приятеля ми видяхме как танцуват самодивите..
– Не трябва да се гледат самодивите, Марко!
– Не казвай на никого, че съм тук!
– Къде е приятелят ти?
– Не зная... Много съм жаден.
– Какво ти е на веждата?
– Паднах.
– Има кръв. Трябва да почистя раната!
– Моля те, донеси ми вода!

Прав е – аз го поканих. Преди осем години. Тогава не го издадох на самодивите,

които го търсеха. На Еньовден се бе промъкнал с друг невръстен овчар до сборището
край Скока – водопада до нашето село. Не само не го издадох, ами го нахраних, преди
да се измъкне от селото, дори не казах на дядо за него.
– Мисля, че спасяването на хубавата ти коса е достатъчно. Квит сме! – пак
залепва за ухото ми овчарят. – Нали, Неда?
Правя нещастен опит да отрека:
– Определено не си наред с главата!
– Да се чуди човек как успя да ме скриеш преди осем години, след като още не си
се научила да лъжеш!
Опитва да ме предизвика, но за нищо на света няма да говоря с него повече!

Ще се махне, няма го и толкова!

Но споменът ми оживява – цветен и близък. Отново съм дългокосото момиченце,

което често заспива в тревата с венец от полски цветя. Вечно пеещо и танцуващо,
влюбено в растенията, водата и слънцето – единственото дете в малкото пиринско
село Кашина. Местните, освен мен и дядо, бяха всичко на всичко осмина старци:
петима мъже и три сестри, от които най-младата бе на 66 години. На онзи Еньовден,
преди два сезона, в къщата ни дойде красивата Магда – същата, която сега ме спаси от
смъртта. Тъмната ѝ коса беше сплетена на плитка, украсена с червен ширит. Роклята ѝ
шумолеше при всяка стъпка. Говореше тихо на дядо, а черните ѝ очи ме стрелкаха.
– Неда, търсим едно момче.
– Тука не идват момчета.
– Понякога идват, затова питам. Ако го видите, трябва да го задържите при вас на
всяка цена. Добре ще е да го вържете. Разбрахме се с дядо ти за това, но ако го
хванете, ти ще трябва бързо да тичаш до Любовище, за да ми кажеш – Магда се
доближи и нежно ме погали по лицето. – Ако стане така, тичай като сърничка!

13
 Само кимнах с глава, а тя се усмихна ослепително. После бързо напусна къщата.
Момчето, изскочило малко по-късно насреща ми в задния двор до плевнята, не ме
изплаши, въпреки че впери нахално в мен синьо-зелените си очи. Изглеждаше
стреснато, внимателно и високо и красиво – беше истинско чудо, защото в нашето
селце рядко идваха външни хора, а такова момче виждах за пръв път. Дори не ми
хрумна да го издам. Не исках дядо да го върже, нито пък да тичам до Любовище при
Магда. А и то имаше голяма рана на веждата, която трябваше да се почисти. Занесох
му вода и хляб и му помогнах за раната. Залепих върху нея листо от смрадлика, докато
то бързо гълташе хляба, а аз не спирах да бърборя, че съм на осем години и че в
нашето село няма други деца. После му казах откъде може да мине, за да стигне
незабелязано до Мелник. Беше толкова вълнуващо преживяване, че когато си
тръгваше, му казах името си и го поканих да дойде пак.
Тогава за пръв път в живота си не изпълних заръка, дадена от юда, и до ден
днешен не съм разказала на никого за това. Но бях малка и още не знаех, че Магда е
юда. Дори не знаех, че съм самодива, нито пък че момчето е овчар. То също не е
знаело каква съм, иначе едва ли щеше да ми се довери...

Но сега знае и нападна къщата в Любовище.

Гневът ми се връща с пълна сила, а овчарят продължава да лежи мълчаливо до

мен. Само на метри от нас в стаите си спят Гена и Дана, но дори и да разберат за него,
вече нищо не могат да направят. Сирма също не го усеща, иначе отдавна да е дошла.
Може би юдата щеше да го усети, но си тръгна на 28-и – веднага след като се събудих.
Месецът ѝ изтече и трябваше да се приготви за съня си, преди юда Дена да заеме
мястото ѝ с новия юли.
Все пак трябва да опитам да събудя пазителката! Скачам от леглото и хуквам към
стаята ѝ. Очаквам овчарят да ме спре, но нищо не се случва. Нахлувам в спалнята на
Сирма, викам я по име, а тя продължава да спи спокойно. Мъча се да я разтърся, но
ръцете ми потъват в тялото ѝ, както по-рано в тялото на овчаря. Гласът му ме стряска:
– Да се обзаложим каква ще е реакцията ѝ, ако споделиш, че всяка нощ в съня ти
идва овчар! Ще те помисли за луда или ще го приеме като последствие от пиенето на
силивряк – стои облегнат на рамката на вратата и се подсмихва, любопитно разглежда
спящата Сирма. Разбирам, че трябва да внимавам къде го водя насън...
– Ще ѝ разкажа, след като те ослепя.
– Не можеш! Значи няма да е скоро.
Заставам до него в рамката и се усмихвам:
– Откъде знаеш? Нали имаш какво да учиш за самодивите? – тръгвам към стаята
си, а той ме следва. – Май няма как да се разхождаш без мен? – питам подигравателно.
– С теб съм, плътно!
Отново лягам, а овчарят напук пак се намества на сантиметри от мен.
– Аз може да съм недорасла вещица, но ти със сигурност не си дорасъл овчар!
– Достатъчно дорасъл съм, за да те упоя, отвлека, вържа и после да те оставя
невредима, нали?
– Напротив! – обръщам се към него и очите ми го пронизват. – Порасналите
овчари не правят така! Не оставят самодивите невредими, след като са им посегнали
по какъвто и да е начин. Те знаят, че това е равносилно на слепота.
Намигам му заговорнически, докато той ме гледа със смесица от любопитство и

14
подигравка.
– А ти колко пораснали овчари познаваш? Май нито един. Спри да дрънкаш глу-
пости и се възползвай от това, че познаваш мен!
– Ти си пърлено месо и нищо повече! Може и да не миришеш на овчар, но ще
миришеш на изгоряло, когато приключа с теб!
– Сега ли да треперя от ужас, или може от утре?
– Ще те намеря!
– Звучи убийствено от твоята уста – прошепва с ирония и се намества по-удобно
на леглото.
Обръщам му гръб, кипяща от яд. Ще се събудя и той ще е изчезнал. И още утре
ще кажа на Сирма за него и ще я накарам да ме заведе в Мелник. Когато бягаше от
самодивите преди осем години, той търсеше пътя за там. И аз ще започна неговото
търсене от там...

1 юли (Св. Врач), 03:21

Нещо пак ме стресна в съня. Сърцето ми бие като лудо, а главата ми е силно
замаяна. Превръщам се в параноичка! Страхувам ли се от овчарите?
До Еньовден нямах ясна представа защо трябва да ги мразим толкова, но сега при
мисълта за тях мозъкът ми направо клокочи от гняв. Защо изобщо трябва да ги
търпим?!
Овчарите са се появили на света заради нас, защото в някакъв момент сме се пре -
върнали в заплаха за мъжете. Равновесието било нарушено и овчарите го
възстановили. Но после на свой ред го нарушили, като отрязали косите на твърде
много самодиви, превръщайки ги в полудели жени. И отново бил потърсен баланс –
самодивите започнали да ослепяват овчари, така се предпазвали от тях. Както нас ни
ужасява идеята да ни отрежат косата, така тях ги ужасява идеята да ослепеят. Толкова
много страдали от слепотата, че страхът от нея се загнездил дълбоко в гените им,
затова го носят от раждането си като непреодолима фобия. Ние изгаряме зениците
им – от своята пазителка знам, че чувството е като избухващ пламък зад нашите
зеници... Появи се в главата ми, докато бях в гората с овчаря. Исках да впия очи в
неговите. Усетих го като жажда – силна жажда да нараня.
Залива ме тревога... Ами ако нещо се е объркало в мозъка ми след този дълъг сън?
Защо имам усещането, че ми убягва важен спомен? Мръщя се, опитвам се да не
анализирам отново случилото се в гората на Еньовден, но не мога да не мисля за
овчарите. Има нещо странно в едновременното ни съществуване на този свят, но така
е решил Бог. И ни е научил да възприемаме времето не като хората: ние го делим на
четиригодишни периоди, които наричаме „сезони“. Започват през високосните години
на Еньовден. Тогава ние и овчарите получаваме ново знание и възможност да въз-
действаме съдбоносно върху хората и да променяме взаимоотношенията помежду си.
В началото на такъв сезон, преди много години, било сключено споразумение –
юдите и Старите се разбрали да живеем в мир. Сега той е нарушен и ако до 29 август –
Секновение – не се помирим, през целия следващ сезон от четири години ще сме във
война и равновесие няма да има. А всички големи природни катаклизми по тези земи
са се случвали в периоди на нарушено равновесие...
Колкото и да разсъждавам за случилото се, в момента не мога да правя друго
освен да спя. Часове наред лежа замаяна, с хаотични мисли и после... сънувам ?! Ето

15
това ми убягваше! Сънувам! Ние сънуваме изключително рядко и никога не е
случайно, а разказването на съня е забранено. Той показва неща, които никой друг не
трябва да знае.

Що за самодива съм, след като не помня съня си?!

Изплъзва ми се – някакво видение, усещане, спомен... Може да е от силивряка, от

силния чай или от това, че едва събирам енергия, за да стигна до извора на двора.
Съвсем се разкиснах от стоене във вода, заредена на луна и слънце, и от масажи с
ароматни масла. Сестрите ми гледат да са край мен, стараем се да бърборим както
преди. Косите им са хубаво оформени, но къси и никога няма да пораснат... Те вече са
обикновени млади жени. Остават си красиви като самодиви, но никога няма да ме
усещат, нито пък аз тях. Тъжно е, че няма да чувствам трудния за овладяване гняв на
Дана, нито огромната страст на Гена към музиката. Няма да зная кога замислят
поредното дълго бягство, нито как кроят капан за двете остроноски от село Огняново,
които са най-непоносимите русалии на света. Ще им трябва много време, за да свикнат
с мисълта, че са обикновени. Едва ли се свиква с нея, но... по-добре жива жена,
отколкото мъртва самодива.
Дрямката идва, докато рея поглед по ивиците лунна светлина върху стената.
Обръщам очи към прозореца. Бялата завеса се поклаща от летния ветрец навън. Вече
пия минимална доза лекарство от силивряк, но заради него сънят ми ту изчезва, ту
изведнъж потъвам в него – като скок в купа сено, като гмуркане в топла вода, като
отпускане сред зелена трева...

Трябва да си спомня съня!

1 юли (Св. Врач), 08:06

Пет метра. Ръцете му леко треперят, а скалата се хлъзга под пръстите му. Четири
метра. Катери тази канара за пореден път и времето, за което ще стигне върха ѝ днес,
със сигурност ще е по-кратко. Три метра. Мускулите му могат повече, винаги могат
повече! Два метра. Тук има удобна вдлъбнатина, която не бе напипал при първото
изкачване и тогава за малко да падне от 100 метра височина. Един метър. Хладният
въздух изпълва дробовете му при поредното дълбоко вдишване преди набирането
нагоре. Стъпва здраво на върха на огромната канара и поглежда часовника си – успя
да се изкатери по-бързо от вчера. Изправя се с лице към слънцето и затваря очи.
Обожава този момент – сам на върха след поредното катерене, кристален въздух,
тишина. Обича умората – мускулите, напрегнати до краен предел, бързия ритъм на
сърцето и учестеното дишане. Но най-много обича усещането, че е успял да надбяга
себе си. Нищо не радва Марко така, както победата. Откакто навърши 17 години, е
най-добрият катерач и бегач сред овчарите. Не спира да предизвиква тялото си и иска
да е все по-бърз и по-издръжлив.
Чува меките стъпки в основата на канарата, въпреки че е на сто метра по-нагоре.
Навежда глава с още затворени очи и се вслушва. Благодарение на овчарските сетива
за секунди познава вълка, който го следва всяка сутрин, откакто тича в тази част на
планината. Харесаха се от първия ден. Застава на самия ръб на скалата и прикляка,
търси да зърне хищника. Той е точно под него, седи като послушно куче и души

16
въздуха, гледайки нагоре.
– Добро момче! – прошепва, а вълкът изскимтява в отговор.
След седмата си година установи, че умението му да общува с всякакви животни,
не е присъщо за останалите хора. Необикновените способности са тайната на неговото
семейство, а баща му го учеше кога и как да ги използва. Тогава светът му беше
спокоен и сигурен – живееше с родителите си в Сицилия, имаха куче, котка и
породисти коне. Всичко бе приказно до нощта, в която любимите му хора внезапно
изчезнаха. Отидоха на пазар до близкия град, а него го оставиха у дома с учебниците
по математика. Докато ги чакаше, деветгодишният Марко бе заспал, облегнат на
огромното куче Чар. На зазоряване непознат белокос мъж внимателно го събуди.
Обясни му, че родителите му вече са на небето, и го отведе в България. Така се
запозна с дядо си, чието име носеше. Този спомен винаги болеше...
Плъзва очи по зеления килим, образуван под скалата от короните на дърветата.
Отстъпва навътре, присяда и се отпуска върху ръцете си, кръстосани под главата му.
Обича тази планина повече от другите. Върховете на Балкана му напомнят за
детството, за безгрижното скитане и лудите експерименти, които правеха с братовчед
му Момчил. И за ужасния край на техните приключения...
Бяха на 14 години. Дядо им ги заведе в Мелник, където имаше извънредно важна
среща на Старите. Да са в Пиринско по това време на годината, бе изключение – тряб-
ваше да останат в семейната къща в Балчик, но Старият не устоя на молбите им да
пътуват с него, а те само го изчакаха да излезе, и изчезнаха в търсене на поредното
приключение.
Още с пристигането Момчил започна да говори за вещиците. Марко винаги щеше
да се обвинява, че тогава прие откачената му идея да търсят самодиви в нощта срещу
Еньовден. Трябваше да го разубеди, трябваше да измисли как да го откаже. Но кой ли
можеше да откаже Момчил от щуротиите? Или се включваш в тях, или го оставяш сам
в поредната лудория, която си е наумил. А той никога не го оставяше и често го
спасяваше от наказанията, следващи много от белите им. Този път обаче не успя...
Двамата се измъкнаха от малката къща, в която дядо им ги остави под надзора на
леля Стойна. Отправиха се към село Рожен, после се отбиха от пътя и заобиколиха
Любовище – място, в което нееднократно им бе забранявано да ходят, особено от
април до септември.
Подминаха Любовище отдалеч, после малкото село Кашина и продължиха
навътре в гората. Благодарение на овчарското си зрение и слух, равни на тези на
хищниците, се ориентираха безпогрешно. Нищо в планината или в гората не беше
опасно за тях. Освен това, което търсеха. Откриха сборището до водопада малко след
полунощ. Отдалеч видяха танцуващите край водата прекрасни жени, облечени в бели
ризи, и Марко направи знак на Момчил тихо да се измъкват. Той обаче му махна и
приближи още. И красивите самодиви, едва пристъпващи по земята, и сиянието,
идващо от тревите и цветята, нахвърляни в краката им, бяха омагьосващи. Когато
високата жена в средата на кръга обърна лице към тях и вдигна ръка, момчетата
усетиха, че трябва да бягат. Хукнаха с всички сили през гората, но на 14 години и най-
бързият овчар няма как да надбяга юда и десет пазителки.
Марко се спаси, защото се подхлъзна в дълбока урва и падна на дъното ѝ, заровен
в изгнили листа и кал, които (както дълго време мислеше) скриха миризмата му от са-
модивите. Едва преди година разбра, че е роден без миризмата, която те усещат, и
осъзна, че тогава листата и калта просто са го скрили от очите на вещиците. Лежа

17
неподвижен и почти бездиханен в урвата до първите лъчи на изгрева, после хукна с
всички сили между дърветата. Преди да излезе от гората, прецени, че има опасност
самодивите да го пресрещнат, затова сви към Кашина. Мислеше да изчака някъде в
селото до обяд, после да заобиколи пътя... Когато излизаше от гората, се озова до
ограда, обрасла с цветя, и бързо прескочи дървените греди, после прилепи гръб в
ниска плевня. Наоколо цареше слънчев сутрешен покой, нарушаван от ранобудни
петли, от бръмчене на мухи и конско пръхтене, идващо от обора срещу плевнята.
Пъргаво се шмугна в нея и приседна до голяма купа сено. Надяваше се братовчед му
да е успял да избяга, и дори си представяше как после ще се смеят на това, че са
шпионирали самодивите. Тогава още не знаеше, че повече никой никога няма да види
Момчил.
След час стоене в плевнята гладът и жаждата бяха започнали да го измъчват.
Овчарите от малки ядат много храна и пият литри вода, а той не беше слагал нито
залък, нито капка в устата си от полунощ. Промъкна се в двора, за да се огледа за
кладенец или за чешма...
Вълкът, приклекнал в основата на скалата, тихо изръмжава, сякаш впечатлен от
спомените на Марко.

Ако тогава бях устоял на жаждата още пет минути...

Може би малката вещица нямаше да го види, нямаше да му донесе хляб и вода,

нямаше да му каже откъде да мине, за да се измъкне от селото. Пет минути забавяне
тогава вероятно щяха да му спестят всичко, което се случва сега. Тя вече е на
шестнайсет години и по дяволско съвпадение този път той спаси нея. Нямаше логично
обяснение защо го направи – просто не можеше да си представи, че ще ѝ се случи
нещо лошо, когато нападнаха къщата в Любовище. Обясняваше си го с това, че му е
спасила живота преди години.

Но вече не е малка и експериментът със съня и е откачен!

Легендата за самодивския сън му беше попаднала преди време: в един мързелив

следобед се ровеше из старите книги на дядо си, наредени на махагоновите рафтове в
огромната библиотека на къщата в Балчик. Когато връзваше самодивата за дървото в
нощта срещу Еньовден, му хрумна да провери възможна ли е тази магия от старите
писания.
Дългата коса падаше върху лицето ѝ и му пречеше да покрие очите ѝ с черната
кърпа, за да не го ослепи. Когато успя да я стегне здраво, не се стърпя, прекара пръсти
през тъмните коси, бързо извади ножа и отряза малък кичур – направи го като в транс,
а стореното предизвика изгаряща тръпка в тялото му. За пръв път разбра какво е
онова, което изпитват овчарите, докато режат самодивски коси. Беше като лудост,
дори най-екстремното приключение не можеше да се сравни с това усещане...
Желанието да отреже цялата ѝ коса, го измъчваше неистово, но той не можеше да ѝ
причини зло. С леко треперещи ръце внимателно прибра кичура в медальона със
снимката на родителите си, който винаги бе на врата му. На сутринта, след като се
прибра и наспа добре, след хладния душ и обилната закуска отново отвори медальона.
Тъмният кичур го примамваше с необяснима сила.

18
 Когато се мръкнало, овчарят сложил кичура от самодивската коса върху речен
камък и го закрил с лявата си длан., изричайки три пъти: „Твоят сън е моят сън!“.
После направил кръстен знак с другата ръка, точно над дланта си, положена върху
камъка, и в миг се пренесъл в съня на самодивата...

Помнеше всяка дума от странната легенда, но трябваше да изчака нощта, за да из-

пробва магията. Около полунощ бе направил всичко, описано в книгата, ала напразно.
Продължи с опитите близо два часа – нищо. Разочарован и ядосан, излезе да тренира
на фитнес уредите в лятната градина, докато се изтощи достатъчно. На другата нощ
опита отново – пак нищо, на следващата резултатът бе същият. Реши, че се превръща в
глупак, който вярва в небивалици, и на четвъртата нощ дори не отвори медальона.
Излезе още преди залез, за да се забавлява с приятели, после прекара час-два с
последното си дългокрако и с впечатляващи гърди завоевание. След бясно шофиране
по планинските завои се прибра в хижата през нощта, извади порцията филе, която
домашната помощница беше оставила в хладилника, разположи се в дневната и
лакомо се нахвърли върху храната. Докато сменяше каналите на телевизора, погледът
му се плъзна към речните камъни, наредени в поставка от ковано желязо под
прозрачния плот на декоративната маса. Изяде набързо среднощната вечеря и се
премести на кожения диван. Каза си, че опитва за последен път магията с косата на
самодивата. Извади един от камъните върху плота на масичката и сложи върху него
кичура, покри го с лявата длан и изрече три пъти: „Твоят сън е моят сън!“.
Пропадна в мига, в който направи кръст с дясната ръка. Все едно подът под него
се отвори и той полетя в черна дупка... За миг се озова в тъмна стаичка – Неда спеше в
голямо легло, пъхнала ръка под главата си. Той бързо надникна през прозореца и
разбра, че е в къщата в Любовище. Усещаше замайване и топлина, но всичко наоколо
беше реално, дори надушваше аромата на самодивата –

свежи цветя рано сутрин след дъжд в планината...

Изведнъж очите ѝ го приковаха като стрели. Само за секунди в изражението ѝ се

смени цяла гама от чувства. Опита да се надигне от възглавницата, но изглеждаше без-
силна. Ако всичко, описано в легендата, бе истина, тя не можеше да го ослепи насън и
допирът помежду им бе невъзможен... Бавно я приближи, докато тя го гледаше
объркано, наведе се и опита да я докосне. Ръката му потъна в очертанията на лицето ѝ
и той тържествуващо се изсмя. Това я накара отново да се помъчи да се надигне.
– Кой си ти? – ръцете ѝ неспокойно избутаха завивката.
– Сънят ти – отвърна Марко, безкрайно въодушевен от случващото се. –
Разходихме се заедно в гората на Еньовден.
Зениците ѝ станаха огромни. Стори му се, че вижда огън в тях. Въпреки очевид-
ната ѝ немощ ръката ѝ се стрелна като змия, за да го удари през лицето. Удивление и
смут замениха яростта в очите ѝ, когато разбра, че не може да го докосне.
– Трябва да се събудя! – простена самодивата и силно стисна клепачи.
Той се бе дръпнал от леглото, за да огледа тъмната стая. Въпреки мрака виждаше
идеално. Знаеше, че самодивите живеят бедно, и не се учуди на старите мебели –
очукан скрин, масичка и два дървени стола. Огромното огледало над скрина беше
истинска антика. Белите завеси на прозореца приличаха на произведение на
изкуството с дантелените си цветя: можеше да се обзаложи, че са украсявали спалнята

19
на някоя мома преди повече от сто години.
Ръчно изработено светло килимче покриваше дървения под, а от тавана висеше
малък полилей за свещи във формата на лале. Самодивите рядко ползваха електри-
чество, вярваха, че така пазят природата. В тази къща нямаше дори една соларна
батерия и това му се стори прекалено. Белите стени приличаха на варосани и той не се
стърпя да ги докосне, за да се увери, че е така.

В кой век живеят тези вещици?

– Махни се от съня ми! – тихият глас на самодивата го накара да се обърне.

Беше успяла да се надигне на лакти и го гледаше враждебно, а тъмната ѝ коса
падаше като водопад около красивото ѝ бледо лице. Ангелското изражение, с което му
даде хляб и вода преди осем години в онази плевня, вече го нямаше. Огромните ѝ
черни очи и тогава се взираха в него по същия начин, но сега, ако можеше, щеше да го
ослепи. Устните ѝ се движеха безмълвно, изричаха проклятие, с което да му причини
зло, а тялото ѝ трепереше от изтощение.
Тогава на ниска масичка до леглото той видя двете керамични чаши, покрити с
ленена кърпа. Приближи се да провери какво има в тях, докато самодивата безсилно го
наблюдаваше. Отметна кърпата, за да помирише съдържанието... Силивряк?! Рязко се
обърна към Неда и се вгледа в лицето ѝ. Нещо се беше случило, след като я остави в
гората. Нещо я беше докарало до прага на смъртта.
– Какво си направила, вещице?!
Гневът в очите ѝ отново бе припламнал, а ноздрите ѝ се разшириха
заплашително:
– Ще ви унищожа заради косите на сестрите ми!
– Аз питам защо нямаш сила да станеш.
– Махай се!
– Няма да се махна. Защо те лекуват със силивряк?
– За да не умра и да мога да те ослепя, после да те убия бавно! – усмивката, с
която го изрече, беше зловещо красива.
– Ще почакаш – усмихна се Марко. – И пропускаш факта, че не ти отрязах косата.
– Може да си сгрешил.
Беше се навел толкова близо над нея, че тя инстинктивно опита да го отблъсне с
ръце. Те обаче потънаха в тялото му и това я накара да замръзне.
– На сестрите ти така им било писано! – очите му бяха на сантиметри от нейните.
– Сестрите ми не ги мисли. Добре са си!
Той смръщи вежди озадачено, после невярващо се взря в лицето ѝ и разбра защо е
болна: предпазила ги е от лудостта. Да накараш две самодиви с отрязани коси да си
спомнят кои са, със сигурност изцежда енергията докрай. Спасила е другите, риску-
вайки живота си.
– Самодива самоубиец! – иронично заключи Марко. – Ще ми е безкрайно инте-
ресно да си сънувам с теб и друг път. Обаче скоро ще съмне, а като гледам, ти си
дрогирана стабилно и май няма да ни се получи тази вечер.
Бързо се отдръпна от леглото.

„Сънят те отнася, далеч ме пренася“ – изрекъл овчарят и се събудил, а от

самодивата нямало и следа...

20
 След като прошепна тези думи, вече бе буден. Камъкът и кичурът от косата на
Неда стояха на масата. Навън беше тъмно. Гледа няколко минути високия таван,
опитваше се да осмисли случилото се. В гърдите му бушуваха непознати емоции.
Доволно се изсмя, осъзнал колко възможности открива пред него това, което бе
направил. Знаеше и защо не беше успял да влезе в съня ѝ при първите опити – досега е
била на границата между живота и смъртта. Магията работеше!
Така влизаше в съня ѝ вече няколко пъти. Неда се бе превърнала в основното му
занимание – замаяна, объркана и много враждебна, но от снощи реагираше адекватно,
макар и доста бурно. Оказа се, че когато е в съня ѝ, може да разглежда всяко място, на
което тя отива. Беше се помъчила да събуди пазителката и той успя да види и нея, а
това е безценна информация, защото пазителките ревниво пазеха самоличността си.
Щеше да научи много самодивски тайни, ако я принуди да му ги разкрие. Тя
може и да е вещица, но е само на шестнайсет. Трябва да я надхитри!

Ако тя не ме надхитри преди това.

Спомни си странното усещане, че е длъжен да я спаси на всяка цена. Жегна го в

мига, в който тя се появи на двора в Любовище със снопове билки в ръцете часове
преди Еньовден. Позна я веднага въпреки изминалите години. Тананикаше някаква
песен и нареждаше билките на широка дървена маса в беседката. После се прибра
обратно в къщата – колкото той да се отърси от видението. След минута се появи с
нови снопове в ръцете. Вятърът мяташе косата ѝ, тя остави билките, събра кичурите си
с пръсти и ги завърза с ластик. Гледаше я замаян. Залязващото слънце я обагряше в
златисто и придаваше на момента приказна магичност. Добре че беше решил още
веднъж да огледа двора на самодивската къща, преди да я нападнат в полунощ. Неда
явно бе пристигнала през последния час, защото преди това тук имаше само две
вещици.

Сега са три. Тя е една от тях..

Това предизвика взрив в ума му – от гняв до благодарност, през разочарование и

огромен интерес към порасналото дете с големите черни очи... Бързо взе решение –
двамата овчари, с които бе изпратен тук – Борил и Васил, трябваше да се справят
сами, той щеше да я измъкне.
Върна се в Мелник при тях, но не им каза за Неда. Възползва се от изненадата им,
когато минути преди нападението видяха, че самодивите са три. Тогава им предложи
да се погрижи за третата. Двамата нямаха време да спорят. Трябваше да нападнат
преди ритуала с билките, защото, докато го извършват, вещиците са много опасни.
Когато минути след полунощ Неда излезе от водата за още треволяци, идеалният
момент настъпи. Васил за малко да не успее да приспи едната от самодивите в
басейна – друг път щеше да знае, че трябва обилно да напоява кърпата със смес от
ракия и змийска отрова. Кърпата на Марко беше добре напоена, защото веднага след
като затисна носа и устата на Неда, тя се отпусна в него. Увери се, че другите двама
нямат нужда от помощта му, и тръгна към задния двор, понесъл я на ръце. После
хукна навътре в гората. Не искаше да си спомня усещанията, предизвикани от
покритите ѝ само с тънката бяла риза форми. Никога нямаше да забрави лудостта,

21
обзела го, докато я носеше и после докато я връзваше на дървото – опиянение,
възбуда, власт и в същото време странна нужда да я пази. Беше му трудно да я остави
и да тръгне: емоциите, предизвикани от аромата ѝ, гласа ѝ, косата ѝ... особено
отрязването на кичура. Не беше просто желание, беше истинска жажда! Заповяда си да
тръгне веднага щом тя дойде в съзнание.
Впусна се бегом обратно към Мелник. В два часа след полунощ, докато
шофираше към Рибарица, звънна на Васил, който пътуваше към летището в София с
грижливо прибраните самодивски коси. Борил пък му се обади след разговора с Васил:
– Братле, това беше... – емоционалният му приятел звучеше превъзбудено – като
върховно садо-мазо, не се сещам за друго сравнение!
Марко подсвирна разочаровано:
– Видя ли какво изпуснах, докато разкарам третата?! Дължиш ми поне пет опаш-
ници на плажа!
„Опашници“ наричаха жените, а нарицателното идваше от „въртиопашка“ –
израз, с който някои от по-възрастните овчари определяха дамите без особени
задръжки. Двамата приятели нямаха нищо против жените с по-свободно поведение,
затова използваха това галено име.
– Веднага заменям десет опашници за още едно от същото, братле!
– Ще се наложи да почакаш поне четири години! И то без да е сигурно, че ще ти
се случи пак. Но имаш достатъчно време да се надяваш – иронично отвърна Марко.
– Трябваше да ѝ резнеш косата, няма такава тръпка!
– Пътуваш вече, нали? – Марко смени темата, защото разговорът връщаше и без
това пресния спомен от усещанията в гората.
– Дааа... Ти кога идваш?
Борил отиваше на малък гръцки остров, за да продължи тренировките по сърф.
Имаха уговорка да го последва, след като постои при дядо си в Шотландия.
– Ще се забавя, трябва да свърша още нещо. Ще затварям. И остави малко
незавъртени опашници за мен! – засмя се Марко и затвори.
После се обади на дядо си. Каза му, че задачата е изпълнена въпреки малкия
проблем. Секундите мълчание в повече от страна на стареца, след като научи за
третата самодива и как я е завел далеч в гората, леко го бяха притеснили. Дядо му бе
попитал защо не е отрязал и нейната коса още в Любовище. Обясни му, че е постъпил
така, защото задачата е била да вземат две самодивски коси. С Борил и Васил
преценили, че не трябва да се отклоняват по никакъв начин от указанията на Старите,
а нямало време да се съветват. Дядо му бе приел обяснението, но отново бе замълчал
няколко секунди в повече, когато му каза, че засега остава в Рибарица.
– До ю дни ще те намерят, не можеш да им избягаш за по-дълго, макар и да не те
надушват – бе отсякъл Старият, преди да каже, че го чака в Шотландия до седмица, и
да прекъсне връзката.
Марко се изправи и бързо започна да се спуска надолу. На около ю метра от
земята се отблъсна от скалата и скочи, приземявайки се стабилно.
Вълкът стоеше наблизо и го наблюдаваше. Приближи тихо до хищника и клекна
пред него, гледаше го право в очите. Животното наведе глава и полегна в краката му, а
той го потупа по врата. После хукна по обратния път към хижата, разположена на
около двайсет километра на едно от билата над любимото му село Рибарица. Така
приключваше кратката му сутрешна тренировка. Дългата правеше три пъти
седмично – тя му отнемаше повече време, защото тогава бягаше двойно по-голямо

22
разстояние. Към нея щеше да се върне, когато отиде при Борил, за да карат сърф. Беше
ограничил скитането в планината, тъй като вещиците търсеха жив овчар под дърво и
камък. Затова след нападението всички от неговите напуснаха страната и се пръснаха
по света до второ нареждане на Старите.
Разчитайки на това, че не могат да го надушат, Марко щеше да остане още малко,
за да разбере какво кроят. Овчарите имаха стотици информатори по целия свят и
навсякъде из любимите самодивски места – Пиринско, Видинско, Родопа планина...
Бяха изградили стройна мрежа от мъже и жени с различни професии, готови да им
дават всякаква информация – срещу услуги или пари, разбира се. Така още на другия
ден след нападението Марко научи, че в нощта срещу Еньовден в самодивската къща в
Любовище е пристигнала юдата заедно с една от пазителките. Рано тази сутрин пък му
се обадиха от Видинско, за да му кажат, че по пътя към село Шишенци има
необичайно оживление.
Днес е първи юли, Свети Врач, и юда Дена със сигурност ще направи всичко по
силите си, за да открие крадците на Ковчежето и да научи къде е то. Явно вещиците се
събираха, за да кроят отмъщение. Тази сутрин по телефона дядо му за пореден път го
предупреди, че е време да се махне от България и че седмицата, която му даде, вече е
изтекла. Но съмнението, че ако го стори, няма да действа магията със самодивската
коса, го караше да рискува. Имаше тайни и енергии, които само тази малка земя
пазеше: като силата на Жезъла да открива златото в недрата ѝ, като способността
блясъкът му да се вижда само в нощта срещу Еньовден, като лечебната сила на росата
сутрин в определени дни от годината, като мощта на кукерските и нестинарските
танци срещу злото. Само тук можеше да влиза в съня на Неда – това му казваше
овчарската интуиция.

1 юли (Св. Врач), 08:44

Тревожност. Това е първото чувство, което ме връхлита със събуждането.
Второто е усещане, подобно на топъл прилив във вените... и пак тревожност.
Помня съня! Всяка дума, движение, мирис, поглед! Изправям се в леглото като
попарена.

Марко?! Какво ще правя?

Хуквам боса, за да намеря Сирма и двете да измислим как да не заспивам, докато

не махнем овчаря. За малко да я съборя в коридора.
– Неда! Какво правиш? Добре ли си? – Тя хваща лицето ми с двете си ръце и ме
оглежда. – Не трябва така изведнъж да ставаш от леглото, дори и да се чувстваш
силна. Нужно е още малко време, за да се възстановиш. – Повежда ме обратно към
стаята, а аз се чудя откъде да започна разказа за овчаря. – Ако не ти се лежи вече, по-
добре наметни нещо и така излез навън. Има слънце, но е хладно. – Отваря скрина и
вади един от цветните памучни шалове. – Ето.
Загръщам се послушно и премятам косата си през рамо. Поемам дъх, за да ѝ кажа
за овчаря, но тя ме изпреварва:
– Трябва веднага да замина за Шишенци. Юда Дена се обади преди малко.
Откраднали са Ковчежето. Затова са им трябвали самодивските коси – за да го
отключат.

23
 – Овчарите са откраднали властта над златото?!
– Случило се е същата нощ – срещу Еньовден, след ритуала за зареждане на
Жезъла, който направихме с юдата и другите пазителки. Не зная как са научили къде
точно е Ковчежето, но докато идвахме насам, там други са ни обирали.
Не мога да повярвам, че някой е успял да измами Магда и да задигне под носа ѝ
най-голямата ценност на юдите!
– Как...?
– Не знам как – отговоря Сирма. – Юдата установила липсата веднага щом се вър-
нала на 28-и в Шишенци. Тогава разбрала причината за нападението тук: те са знаели,
че ще усети бедата и ще тръгне насам. Планирали са тревогата от отрязването на
косите на Дана и Гена да се смеси с безпокойството, което ще я връхлети при
кражбата. Така получават косите и се прикриват. Магда наистина беше страшно
неспокойна, докато ти спеше, но и скоро не се бе случвало овчари да режат косите ни,
нито пък самодива да е на крачка от смъртта като теб.
Залива ме вина.
– Има и друго. – Сирма тъжно поклаща глава, гледайки през прозореца. – Юда
Дена смята, че някой е помогнал на овчарите да узнаят къде е скрито Ковчежето.
Пазителките, наблюдаващи мястото, и съгледвачи от местните твърдят, че не са
видели нищо съмнително. Магда вече спи и до следващия юни не може да каже нищо
повече от това, което е написала в Свитъка на юдите. Затова Дена вика всички па-
зителки тази нощ в Шишенци. Днес е Свети Врач, ще подредим билките, събрани на
Еньовден, и ще видим какво ще заповяда да правим по-нататък. Спешно трябва да се
доберем до някой овчар, за да опитаме да си върнем Жезъла и Картата, но още не сме
открили нито един.

Един обаче откри мен.

Не мога да ѝ го кажа. Опитвам, но не мога. Не знам как се получава така, че

устните ми залепват и гласът ми изчезва. Искам, но не мога! Затова само я гледам
объркано.
– Сигурно вече са отворили Ковчежето чрез косите на Дана и Гена. Без
самодивска сила нямаше да могат, а никоя самодива не би им помогнала. Знаели са, че
косата ни е жива няколко дни след като я отрежат.
– Моля те, не казвай на сестрите ми! – гласът ми изведнъж се връща.
Не искам двете да научат за какво са използвани косите им, макар че не съм
сигурна дали ще изпитат вина като мен, след като вече не са самодиви. Отново
опитвам да ѝ кажа за Марко и отново онемявам. Ужасно е!
– Неда, Неда... – Пазителката сяда до мен и ме прегръща. – Ти си странно момиче,
което непрекъснато се тревожи за някого. А аз се тревожа за теб. Как се чувстваш?
– Добре съм... – Ней казвам, че имам нужда от време, за да помисля как да
накарам онзи да издаде къде се намира, след като очевидно само аз зная за него. – Ти
кога тръгваш?
– След половин час. Искам Дана и Гена засега да останат тук. Днес е празник,
забавлявайте се. Ще ви се обадя, след като науча какво ще правим.
– Добре че дойдох при тях за Еньовден. Щеше да е ужасно, ако ги бяхме
загубили!
– Добре че не загубихме теб!

24
 – Какво ще стане със златото? – мисълта, че овчарите имат цялата информация за
залежите, не ми дава мира.
– Не зная, Неда, времето ще покаже. Повече от век властта над златото не е била в
техни ръце. Ако не си върнем Ковчежето до края на август, следващата възможност
ще е в началото на новия сезон след четири години – отвръща Сирма, докато излизаме
на двора.
Спирам да я слушам, щом усещам лъчите на слънцето. Няма нищо по-обсебващо
от тях и енергията им.
– Дана и Гена още спят, но ти постой тук и не спирай да пиеш силивряк – днес
само супена лъжица, утре чаена, вдругиден – кафеена. После, ако се чувстваш силна,
не го пий повече. Но трябва да ядеш много мед и да стоиш поне половин час на ден в
изворна вода.
Усмихвам ѝ се успокоително:
– Мога да се грижа за себе си, бъди спокойна!
– Ти обикновено се грижиш за всички останали, но не и за себе си. Няма защо да
се боите от овчарите – покрили са се вдън земя. Хайде, по-добре да тръгвам! – Сирма
ми махва, качва се в малкото рено, паркирано до оградата, и потегля.
Долавям неприятния мирис на изгорял бензин. Обонянието ни е много чувстви-
телно към всичко, което цапа природата. Затова и рядко се задържаме в големите
градове или на места с вредни производства. Но и на самодивите им се налага да
шофират, когато трябва бързо да се придвижат. Може и да бягаме като сърни, но няма
как да се мерим с конските сили особено когато са събрани в един двигател.
Връщам се в уютната кухня на къщата и паля огън в голямата стара печка. Първо
ще стопля вода за ароматен чай, после ще обмисля как да накарам овчаря да издаде
къде се крие. Тази нощ сигурно пак ще се появи, а един дявол знае откога се разхожда
из сънищата ми... Изброявам наум колко нощи съм била в безсъзнание, опиянена от
силната отвара от силивряк. Цяла седмица! Това ме подсеща да взема една от
дървените лъжици и да измеря дозата си от билката в жълтата каничка на рафта,
приготвена от Сирма. Босите ми крака шляпат по пода, докато бързо разтребвам
наоколо. Не понасям мръсно и разхвърляно край себе си. Като се движа, мисля по-
бързо. А и е страхотно да се чувствам здрава и силна! Усещането ме прави щастлива
въпреки неспирната ми тревожност. Запарвам чая, наливам в любимата си чаша и
отново излизам под лъчите на слънцето. Шалът вече не ми е нужен, край изворчето е
топло. Присядам и потапям крака в хладната вода, пия чая, а усещането ме кара да
затворя очи от удоволствие.
Обичам тази къща и всичко в нея, както обичам малката къщичка в Кашина,
където пораснах с дядо. Тя обаче не е самодивска – няма извор и билки в двора, няма
толкова много цветя, нито пък ухае на самодиви.
Често мисля за дядо Нако и ми е тъжно, защото той беше много добър човек.
Грижеше се за мен всеотдайно, макар и по мъжки. Ако не бяха трите жени в селото и
самодивите, идващи през лятото, не зная как щяхме да се справим.
Дядо почина година след моето самодивско израстване. Видях го за последен път
в края на август, преди второто си заминаване за Кипър. Когато се върнахме на Благо-
вец, вече го нямаше, а от трите жени в Кашина бе останала само една. Тя ме видя, щом
отидох в къщата, и боязливо ми помаха от края на малката уличка да я последвам.
Заведе ме до гробището и бързо си отиде. Набрах цветя за дядо и оплетох красив
венец, който оставих на гроба му. Ако можех, сигурно щях да плача дълго.

25
 Когато бях съвсем малка, не се питах защо в селото няма други деца, защо дядо е
ням и защо никога не ме кара да ям месо. Научавах всичко от трите възрастни лели,
които ме гледаха през деня, докато дядо Нако се грижеше за конете и козите или
работеше в градината. Всяка пролет в селото се появяваха млади, красиви жени и
местните не се показваха навън след залез. Хубавиците задължително идваха у нас, за
да ме видят. Още тогава Сирма ми стана любимка – тя ме научи да чета, да пиша и да
смятам. Прекарваше с мен много време през лятото и почти се пренасях да живея с нея
тук, в Любовище. Като всяко самодивско дете учех всичко много бързо, но матема-
тиката и другите точни науки ми бяха неразбираеми. Нищо не отблъсква самодивите
така, както цифрите и парите. Но пък нямаме равни в литературата, рисуването,
пеенето, музиката, танците...
С помощта на юдите получаваме документи за завършено образование от затън-
тени училища, в които дори не сме стъпвали. Опасно е да ходим на училище с
връстниците си особено когато пораснем – предизвикваме суматоха сред момчетата,
момичетата не ни харесват, а ние сме безпощадни, ако някой ни обиди. Преди двайсе-
тата си година не владеем добре самодивските способности – както за лечение, така и
за нараняване – затова сме доста изолирани от хората. Ако някоя от нас иска да учи,
след като навърши двайсет, нищо не ѝ пречи да го прави някъде в топлите страни. До-
тогава общуваме предимно със своите.
Когато дойдеше есента, къщата в Любовище опустяваше, а жителите на селото
сякаш си отдъхваха. Същото ставаше и с хората от моето селце Кашина. С пожълтя-
ването на листата и сивотата на студеното оловно небе всичко у мен умираше:
започваха дългите, тягостни зимни дни и нощи. Дядо се грижеше за прехраната ни, а
аз се грижех за домакинството и си мислех за лятото. Това беше моят свят до два-
найсетата ми година, когато разбрах, че съм самодива – като красавиците, които
пристигаха всяка пролет. Влюбих се в топлия остров Маргарита, където Сирма ме
отведе. Вече четвърта година в края на август отивам на островите заедно с други
самодиви: до ноември в къщата край кипърския град Ларнака, а от ноември до края на
март – в Хуан Гриего на карибския остров Маргарита. С нетърпение тръгвам натам, но
после бързам да се върна тук, където съм родена.
На дванайсет разбрах защо дядо Нако е ням. Сирма ми разказа, че срещнал само-
дивите, докато търсел в планината майка ми Росина, надявал се да я омилостиви и да я
накара да се грижи за мен. Баща ми Михал – син на дядо Нако – изчезнал и възраст-
ният човек се оказал сам с бебе на ръце. И то не какво да е бебе, а мешано. Дядо не
намерил никого от моите родители, но открил сборището... Красавиците нищо не му
сторили, разпитали го какво търси, и той им разказал всичко. Те го успокоили, че ще
му помагат и ще ме наглеждат, докато порасна. После го изпратили да си върви. Дядо
ми се прибрал и заспал дълбоко. Събудил се от моя плач чак следобед на другия ден.
Когато понечил да ме успокои, разбрал, че вече няма глас. Такава се оказала цената на
самодивската помощ...
– Неда, добро утро! Искаш ли закуска? – гласът на Гена прекъсва мислите ми, а тя
се показва на двора сънена, по нощница и по чехли.
Това е сигурен знак, че вече не е като мен. Самодива никога не би обула краката
си, ако не ѝ се налага. Босите ни нозе непрекъснато черпят енергия от земята.
– Пия чай, закусвайте без мен! – вдигам чашата, за да покажа, че не ми трябва
друго.
Ходилата ми правят кръгчета във водата, докато се чудя как ще изляза от кашата

26
с овчаря, който се натресе в съня ми. Не зная начин да го спра, а той явно иска да
научи повече за нас. Е, аз пък трябва да науча къде се крие. Свалям дрехите и се
отпускам във водата с надежда тя да намали неприятните ми усещания. Водата може
да излекува всичко. Затварям очи и се оставям на силата ѝ: залива ме безкрайно
спокойствие и се потапям във вечността. Нищо не съживява самодивските сетива така,
както изворната вода, която идва от земята и носи цялото ѝ знание. Наслаждавам се,
но в главата ми продължава да е объркано и пълно с предчувствия.

Нощта ще настъпи и той отново ще се появи.

Тъмнината обаче е далеч, затова след двайсет минути пъргаво излизам от камен-
ното корито и заставам срещу слънцето – трябват ми още лъчи. Мократа ми кожа ги
попива. Изсъхвам и обличам дрехите, после се връщам в къщата при Дана и Гена,
които хапват препечен хляб с мед, седнали край кухненската маса.
– Хубаво е, че вече си на крака – усмихва се Дана. – Трябва да ядеш мед и да си
пиеш силивряка!
– Къде е Сирма? – пита Гена, преглъщайки.
– Трябваше да замине. Сега вие ще се грижите за мен! – изплезвам им се, а Дана
прави ужасена гримаса.
Трите избухваме в смях – като преди... Винаги ще ги обичам, нищо че вече са
обикновени хубавелки.
– Искате ли да ви направя брускети? – предлагам ентусиазирано. – Днес е
празник! Ако сте добри, може и ябълков сладкиш!
– Добри смееее... – запява Дана и започва да се върти около мен.
– Най-добрите – съвършено сериозно потвърждава Гена с физиономия, заради
която отново избухваме в кикот.
Предпочитам да се смея с тях и да им готвя, вместо да мисля за нощта.

2 юли, 02:43
– Проблем със заспиването ли имаш, вещице?
Този път стои прав, подпрял лакти на рамката на леглото откъм краката ми, и ме
наблюдава. Местя очи към луната, надничаща през прозореца, и си давам сметка, че
направих всичко възможно да не заспя, но не успях. Това сигурно е забавило
влизането му в съня ми и го е изнервило. Поглеждам го – сериозно лице, кестенява
коса, слънчев загар, набола брада, спортна тениска, синя като ирисите му, отпуснати
надолу длани с дълги пръсти с добре поддържани нокти.
– И? – отново ирония. – Колко от 2 до 6?
– Моите критерии са прекалено високи – отговарям студено.
– Все пак?
– Малко не ти стига за 3.
– Знаех си, че ме харесваш!
Сядам в леглото:
– Стига глупости, овчарско момче! Откога се мотаеш в съня ми?!
– Отскоро – приближава и бавно се навежда към косата ми.
– Да не си посмял да ме миришеш!
Изправя глава и се разсмива:

27
 – Овчарско момче! Върховно! – не спира да се смее. Вбесява ме откаченото му
поведение, но нямам време за губене.
– Там, където живееш, сигурно продават парфюми. Купи си един и го мириши
колкото искаш. Или се криеш вдън гора, където няма магазини?
Поглежда ме многозначително, отдалечава се и както обикновено, възсяда стола:
– Липсват ми шортите и тениската ти от снощи, но и със спортен екип си добре.
Подготвила си се. Това значи ли, че вече не си дрогирана?
Мълча в очакване какво още ще каже.
– Мълчи си, Неда! Въпросите, които задаваш, отговарят вместо теб... – намига ми
и белегът на лявата му вежда трепва. – По колко силивряк пиеш в момента?
– Не е твоя работа!
– Къде живея, също не е твоя работа, но искаш да научиш.

Този да не ми чете мислите?!

– Обясни ми защо ти е да знаеш къде живея, като не можеш да кажеш на никого?

Кръстосвам крака по турски и по навик премятам косата си над едното рамо.
Движението отклонява за миг очите му от моите.
– И аз не разбирам защо ти е да знаеш разни неща за самодивите, Марко, след
като веднъж едва не те убиха?
– Вероятно точно поради тази причина.
Взирам се в него и се усмихвам:
– Отмъщение за приятеля от детството ли търсиш? – погледът му се превръща в
лед. – Да ти кажа ли какво се е случило с него?
– Не, кажи ми какво се е случило с баща ти!
– Майка ми го е убила, естествено – казвам го с най-спокойния си глас, докато
той търси някаква емоция, изписана на лицето ми.
– Кога точно се превръщате в толкова безсърдечни кучки?
– Когато пораснем. А вие така си се раждате – вонящи, нали?
– Не зная. Откакто се помня, взимам душ два пъти дневно.
– А кога точно се превърна в алчен лъжец и крадец?
Бавно се изправя от стола, приближава и пак се навежда над мен, подпрял длани
върху коленете си.
– С теб по странен начин сме си близки, вещице, но...
– Не мисля.
– Но... – белегът му изведнъж става морав, успях да го ядосам – не си ми чак
толкова близка, че да ме обиждаш!
– А защо се обиждаш? Вие нарушихте споразумението, откраднахте Ковчежето и
ще изтъргувате залежите!
Сигурна съм, че ако можеше да ме докосне, в този миг щеше да ми стори нещо
лошо, толкова много ярост се изписа на лицето му.
– Споразумението беше нарушено заради вашето лицемерие! Живеете в
измисления си свят, с всичките си превзети ритуали, наранявате хората и се държите
като господарки на света! И си въобразявате, че Бог е искал това от вас!
– Без нас хората няма да ги има.
– Ако хората ги няма, вие на кого сте притрябвали?
– На растенията, на водата, на земята... Не ми се прави на защитник на хората!

28
Гледай си хищниците!
– Ние спасихме златото от вас! И не ми говори за алчност, защото тя не се мери
само с пари!
– И това го казва овчар, който от раждането си живее в лукс!
– А мизерният живот в комбинация с маниакална алчност за власт над цялата
природа какво е?
– Грижата ни за природата няма нищо общо с алчността!
– Защо не опознаеш по-добре себеподобните си и тогава да правиш кардинални
изводи за нас?
– Зная достатъчно за вас! Не аз съм в съня ти, нали? И не аз нахлух в дома ти, за
да те завлека в гората!
Усмихва ми се лукаво, но очите му остават ледени и гневни:
– Не е така, вещице. Не съм те влачил, носих те, и то много внимателно. И бях
безкрайно нежен дори с бялата ти ризка, докато те връзвах за дървото.
Представата за това свива стомаха ми. Спомням си пръстите му в косата си и
ужаса, че ще я отреже. Не отмествам очи от неговите и усещам как зениците ми
пламват.
– Хайде отречи, че бях добър с теб! – продължава да ме предизвиква.
Отново, както в гората, ме мъчи жажда да го нараня, а той се взира напрегнато в
лицето ми. Ставам от леглото, за да се отдалеча от него, но той нахално застава пред
мен:
– Я ми кажи, момиченце, досега ослепявала ли си овчар?
– Я ми кажи, момченце, досега рязал ли си самодивска коса?
– По-опитен съм от теб, повярвай ми!
– Не ме интересува опитът ти, повярвай ми!
– Добре, тогава няма да ти кажа от чия коса си отрязах.
В главата ми сякаш блясва предупредителна светлина, а той се отпуска на леглото
и нагло ме поглежда:
– Ще си лягаме ли?
– Чия коса си рязал?
Следва подигравателна усмивка:
– Е, защо да не споделя, след като няма да кажеш на никого?
– По тази логика можеш да споделиш къде живееш, къде са Жезълът и Картата, и
още куп неща.
– Ето, виждаш ли, Неда, отричаш да сме близки, а ме питаш за такива тайни. Има
някакво противоречие в цялата история. Искаш да ти се доверя, а си готова да ме
палиш.
– Няма да ти е за пръв път.
– Кое?
– Доверяването.
Гледа ме мълчаливо няколко секунди и сяда:
– Явно не бързаш да си лягаме.
– Чия коса си отрязал?
– На нито една от двете ти сестри.
Това е ясно – колкото и да е бърз, едва ли е имало начин да отреже косата на
някоя от тях и после да ме носи из гората. И без това времето, за което го е направил, е
плашещо кратко.

29
 – Отрязах си малко от твоята коса.
Краката ми се подкосяват. За да прикрия залитането, се подпирам на масата,
търсейки опора. Гласът ми едва излиза:
– Как така си отрязал от косата ми?
– Съвсем малко кичурче – докато беше упоена и вързана на дървото.
Стоя замръзнала до масата, а очите ми горят както никога досега.
– Ето, пак искаш да ме превърнеш в сляпо куче. Ако не можеш да понесеш
отговорите, които търсиш, по-добре не питай за нищо!
– Затова ли можеш да идваш в съня ми?
– Умница.
– Искам си косата обратно!
– Спасих я цялата само преди седмица! – възкликва овчарят и това ме кара да се
нахвърля отгоре му въпреки невъзможността да го докосна.
– Отвратителен...
– Знам, знам, ще съжалявам, когато ме намериш.
– Дай ми косата!
– А ти какво ще ми дадеш?
– Търпях те достатъчно!
– Аз решавам кога е достатъчно! Ако си искаш косата, ще си по-любезна и ще ми
кажеш каквото искам да зная за вас! Ако не, косата ти остава при мен!
Никога досега не съм усещала подобно унижение. Сякаш мачка парче от душата
ми между пръстите си.
– Значи освен всичко, което изброих, си и гнусен изнудван!
Няма да му позволя да ме използва! Както и предишните нощи, си лягам,
обръщайки му гръб. Все едно го няма! Ще изчезне.

Бяла мишка в клетка... Искам да заспя и той да се махне...

Не мога да се побера в кожата си при мисълта, че притежава кичур от косата ми!

Че влиза и излиза от съня ми, когато си поиска! Недоумявам как е възможно да
съществува пространство в умовете ни, което може така брутално да бъде присвоено!
Нима юдите и пазителките не знаят за тази магия? Колко ли овчари се разхождат из
сънищата на самодиви с помощта на откраднат кичур коса? Едва ли е толкова лесно да
откраднеш от опитна силна самодива, но всяка от по-младите се оказва застрашена...
Как да бъде спряно това, след като никоя от нас не може да споделя какво сънува?!
– Разкажи ми за вас, Неда – небрежно предлага Марко, но е ясно, че няма никакво
намерение да ме остави на мира. – Кога разбирате, че сте необикновени? Защо казвате,
че миришем лошо? – Мълча, но той не спира: – Твоята пазителка на какво те учи? Как
точно бъркате в мозъците на хората? – Продължавам да мълча. – Хм, май не
разбираш...
Приближава и сякаш мускулите ми се парализират от напрежение. Защо усещам
близостта му, след като допирът в съня е невъзможен?! Очите ми са затворени, а
усилието да се правя, че го няма, направо изгаря слепоочията ми.
– Няма да спра да идвам, вещице – казва до ухото ми. – Сигурен съм, че си
достатъчно умна да го предположиш. И ще направя така, че да започнеш да говориш. –
Устните му са на милиметри, все едно шепне направо в мозъка ми. – А и гласът ти
толкова ми харесва! Имаш такъв топъл, дрезгав тембър...

30
 Не издържам и се дръпвам по-далеч, в гърдите ми клокочат гняв и неистово
желание да изпепеля проклетите му искрящи очи! Ако всички овчари са така нагли,
нямам обяснение как сме запазили мира досега.
– И наистина не съм забравил онова „Ела пак!“, с което ме изпрати от Кашина
преди осем години. Заради него се чувствам твой специален гост.
– Забрави! – отсичам през зъби.
– Защо да забравя? Ти беше сладко дете!
– Бях.
Изсмива се:
– Тогава още не си знаела каква ще станеш, нали?
Извръщам глава и забивам зеници в неговите:
– Ако тогава знаех, дали сега щеше да се налага да търпя тъпите ти въпроси или
смешните ти опити да се правиш на неустоим?
Замълчава със странен израз в очите, спира ги на устните ми, скулите, косата:
– Да, налага ти се. И ще търпиш, докато не започнеш да отговаряш на въпросите
ми.
Пак му обръщам гръб и отпускам глава върху ръката си.

Не може да няма начин да го махна от съня си!

– Но не спирай да се надяваш, че ще се махна – казва овчарят, сякаш отново

прочел мислите ми. – Все някога ще ми омръзне. Колкото по-бързо науча каквото
искам, толкова по-бързо ще ми станеш безинтересна.
Пръстите му нарочно проследяват контура на косата и лицето ми, спускат се към
талията ми. Няма допир. Невидима, огнена като усещане следа.
– Внимавай, овчарско момче! Ще се окаже, че преди осем години съм те
измъкнала само за да ти видя сметката, когато порасна.
– Първо порасни, вещице! – усмихнато отвръща. – Второ – научи се да бъдеш
учтива с гости, които сама си поканила. Трето – свиквай да губиш. А докато пораснеш,
може да си говорим, говорим...

Няма да обеля нито дума повече, ако ще да идва в съня ми до гроб!

2 юли, 07:06
Марко се събуди малко след изгрева и както предишните утрини, първото, което
направи, беше да потърси с очи кичура от косата на Неда. Бе взел един от речните
камъни в спалнята си и правеше ритуала там. Не искаше някоя сутрин домашната
помощница леля Минка да го открие, спящ на дивана в дневната, и да реши, че
кичурът на масата е за изхвърляне. Усещайки косата между пръстите си, не се стърпя
и я помириса.

Свежи цветя рано сутрин след дъжд в планината...

Не очакваше да види толкова болка в очите ѝ снощи, когато ѝ каза за кичура.

Откачи, когато тя го нарече какъв ли не. Не се изненада, че знае за кражбата на Ковче -
жето, но омразата, с която говореше за овчарите, го вбеси. Тази малка вещица нямаше

31
представа за случващото се, нито за риска, който поемаха, за да защитят златните
находища, но бълваше отрова, защото ѝ бяха промили мозъка... Прибра косата в
медальона и стана, потискайки гнева си. Може би изобщо не трябваше да ѝ казва как
влиза в съня ѝ, но и не можеше да стои повече тук. Нямаше друг ход, с който по-бързо
да я направи разговорлива. Ако си иска косата, ще трябва да отговори на въпросите
му.
От дневната долу се чуваше тракане на чинии, сигурен знак, че леля Минка вече
се вихри в кухнята. Дръпна щорите на огромния панорамен прозорец и премигна от
ярката дневна светлина. Точно този прозорец и зелената безкрайност, която се
откриваше пред него, правеха хижата над Рибарица любимото му място. Получи я
като подарък от дядо си, когато стана на двайсет. Старецът знаеше за любовта му към
къщата и към селото. Нощем от прозореца, заемащ цялата стена, се виждаха милион
звезди. Тъй като бе построена на отдалечено възвишение над селото, закътана сред
дърветата, сградата оставаше невидима за чуждите погледи и нищо не смущаваше
покоя на нейния обитател. Когато Марко отсъстваше, възрастна двойка от местните се
грижеше за имота. Беше така, откакто се помнеше. Леля Минка отговаряше за
домакинството, а съпругът ѝ Стефан наглеждаше двора и правеше дребни ремонти.
Марко нямаше нужда от него, защото като всеки овчар разбираше от техника,
строителство, дърводелство и повечето неща можеше да върши сам. Но не му
оставаше време за това, пък и така Стефан се чувстваше полезен, а леля Минка –
спокойна за семейния бюджет.
Марко плъзна настрани едното крило на стъклената стена и излезе на голямата
тераса с ратанови мебели и цветя в пъстри глинени делви. Птичи песни огласяха
всичко наоколо. Завъртя се и тръгна към дневната на долния етаж с намерение първо
да изпие едно силно кафе и после да проведе телефонния разговор, който вчера
отложи.
– Добро утро! – той поздрави побелялата възрастна жена, която прибираше
чистите съдове от миялната машина в шкафа.
– Добро да е! Как спа?
– Като на самодивска поляна срещу Спасовден – намигна овчарят, а жената го
погледна с укорителна усмивка.
– Не се шегувай! След такова заспиване пиши се бега̀л!
Марко се разсмя и си направи от любимото еспресо. После се настани на дивана в
хола и отвори лаптопа. Пръстите му заиграха по клавишите и следващият час измина в
преглеждане на писма, новини и справки за приходите и проблемите в работата на
планинските хижи. Бизнесът му вървеше добре. Вложи много пари в обновяването на
порутените планински бази и сега посетителите в тях се увеличаваха, макар и бавно.
Реши да използва полагащите се с пълнолетието му средства точно за това начинание
и изобщо не съжаляваше. Дядо му го подкрепи не само защото го обичаше като свой
единствен внук, а и защото уважаваше любовта му към планините. Спортните зали за
катерене, които откри, също вървяха добре и приходите им бяха прилични. Уроците
увличаха много деца и това му носеше удовлетворение. Магазините за спортни стоки
засега почти компенсираха загубите от хижите. С разрастването на бизнеса работата
се увеличаваше. Винаги имаше сметки за оправяне, доставки, които трябва да се
организират, неуредици в хижите или в магазините. Понякога на Марко му писваше и
изчезваше някъде, разчитайки дядо му да се грижи за всичко, докато се върне.
Екстремните му хобита го привличаха като магнит и старецът постоянно го увеща-

32
ваше да намали темпото. Катеренето по опасни скали не му стигаше, затова се
занимаваше с рафтинг, караше сърф и сноуборд, гмуркаше се, изследваше пещери и
обожаваше скоковете с парашут, а наскоро започна да пилотира. Беше решил да купи
малък „Сириус“ за честите си пътувания, а и заради тръпката от летенето.

Овчар, който живее в лукс.

Думите на Неда от снощи изплуваха в ума му, но се съсредоточи върху справките.

Когато приключи и с тях, тръгна към спалнята си.
– Ще ти сготвя пилешка супа и капама – провикна се леля Минка, докато той се
качваше по стълбите към втория етаж.
– Златна си – отвърна ѝ Марко, но мислите му вече бяха в предстоящия разговор
със Стария.
Трябваха му поне още няколко нощи със самодивата, за да може да я разпита за
всичко. Даваше си сметка, че има риск тя да откаже и да му остави кичура, но ако
съдеше по реакцията ѝ от снощи, достатъчно силно искаше да си го върне. В същото
време дядо му настояваше да тръгне по-скоро за Шотландия заради опасността
самодивите да го открият, а и заради проблеми с корабната им компания, чието
седалище се намираше там. Наложи се през последната година да продадат два от
шестте си кораба. Възникнаха и неуредици с товарите от Бразилия. Може би карането
на сърф засега щеше да се отложи...

2 юли, 10:54
Тръгвам за Мелник. Дана и Гена още спят, въпреки че наближава единайсет, а и
не искам да ги водя с мен в кметството, където ще опитам да намеря някаква
информация за овчаря. Не ми се дават излишни обяснения и след изминалата нощ
настроението ми е под нулата. Чувствам се ограбена, омърсена и изнудена. Искам да
му отмъстя, да го нараня и да си взема косата обратно. Не се побирам в кожата си за-
ради наглостта да си въобразява, че може да ме превърне в доносник и да ме използва.
Изпивам набързо чая с дозата силивряк за деня, прибирам две ябълки в пъстрата
чанта и бързо излизам. Нямам търпение да вървя, затова тичам. Не съм бягала от дни,
темпото ми носи удоволствие и бързо изминавам километрите до Мелник.
Подминавам табелата за село Рожен и намалявам ход, защото тук има повече хора и
коли. Едно почти хвърчащо босо момиче би впечатлило всеки. Вадя от чантата си
чифт меки ниски сандали, нахлузвам ги на краката си и увивам косата си на кок.
Слагам слънчевите очила и вече съм нормално девойче, решило да тръгне на разходка
към Мелник. Навлизам в градчето и се отправям директно към кметството. Все едно
съм в човешки мравуняк, в който стотици хора пъплят и бръщолевят по тесните
улички. Суматохата ме дразни, но въпреки какофонията в главата си търся знак, който
да подскаже откъде да започна търсенето на следа към овчаря. Докато ние
предпочитаме уединени места за живеене, те обичат да се сливат с хората. Интуицията
ми подсказва, че тук някъде са били нападателите ни в нощта срещу Еньовден.
Другите самодиви не успели да открият следа, докато съм спяла, но това не значи, че
аз няма да намеря.
Отвратителна смрад се понася край лицето ми и погнусено се дръпвам от
преминаващия край мен пушач – миризмата на пушещите хора е близка по

33
нетърпимост до овчарската.
Стигам малката ъглова сграда на кметството и на входа ѝ засичам мъж:
– Как да ви помогна, млада госпожице?
Сетивата ми са като емоционален скенер за хората, затова веднага разбирам, че
при този човек глуповата молба би свършила повече работа от запленяване,
настойчивост или пък надменно искане.
– Ами аз... – смутено махам очилата – не знаех към кого да се обърна. Тук съм на
гости и... – Някаква жена с куп папки на ръце опитва да ме заобиколи. Отмествам се,
за да ѝ направя път. – Ох, съжалявам, може би не е удобно!
– Не се притеснявайте! – усмихва, се мъжът. – Какво ви трябва?
– Исках да използвам идването си тук, за да потърся едни далечни роднини, за
които ми разказваше дядо. Преди да почине, помоли баща ми да ги открие, но той
няма време да се занимава с молбите му, пък били те и последни.
Пускам в действие най-тъжното си изражение:
– Хрумна ми, че аз бих могла... Имали са къща някъде тук и помислих, че ако
мога да видя някакви архиви... Представяте ли си да ги открия!
– Спокойно – подканя ме човекът с усмивка и набира някакъв номер от телефона
си:
– Мария, ще ти пратя едно симпатично момиче. Моля те, помогни му! – Заслушва
се в гласа на жената. – Нищо особено, детето иска да направи справка за изгубени
роднини.

Детето?

Повдигам щастливо рамене:

– Страшно много благодаря!
– Качи се на втория етаж, Мария е в стаята до стълбите.
Не чакам нова покана, тичам нагоре при Мария, която и да е тя. Нужно ми е само
да се добера до някакви имотни архиви. Способна съм да изчета стотици страници за
минути, така че въпросът е веднъж да стигна до тях. Обяснявам сълзливата история на
Мария (възпълничка мома с очила) и тя ме води в прашно помещение със стелажи,
затрупани с документи.
– Нямам време да търся с теб, затова ще те оставя да потърсиш сама. Това, което
ти трябва, вероятно е в тия книжа – информацията вече е въведена в системата на
голямата община, но тези си стоят тук. Доста е прашно... Някъде в най-старите папки
има списъци на собствениците на имоти по азбучен ред, но не зная къде са. Как е
фамилията на тези роднини?
– Ммм... Маркови. – Струва ми се логично хрумване, като се има предвид, че
овчарите кръщават синовете си на техните дядовци. Това е стара традиция.
– Намираш буквата М и търсиш там. Моля те, остави всичко, както си го
намерила! Когато приключиш, обади ми се.
– Благодаря!
Мария се връща в канцеларията си, а аз започвам да ровя в прашните книжа. Не
че не можех да я накарам тя да търси, но всяко въздействие върху мозъците на хората
им причинява минимум силно главоболие. Няма наложителна причина да „ровя“ в
главата ѝ. След половин час прехвърляне на какви ли не имена и имоти попадам на
нещо, което ме впечатлява: Марко Златанов Марков, 70-годишен собственик на две

34
съседни къщи в градчето. Купил имотите преди 38 години.
– Здравей, дядо Марко! – прошепвам доволно и затварям папката, след като дан-
ните се запечатват в ума ми.
Напускам стаята, минавам през канцеларията на любезната Мария, помахвайки ѝ
за благодарност. На излизане от кметството виждам същия мъж отпред.
– Намерихте ли нещо?
– Надявам се... – казвам усмихнато, щастлива от откриването на следа. Задържам
очи в тези на мъжа, решена да му се отблагодаря за добрината. – Трябва да пиете
отвара от сварена царевична коса или от тиквено семе. И яжте много дини и
боровинки. Погрижете се за бъбреците си.
Мъжът повдига учудено вежди, но аз бързо тръгвам под парещите лъчи на
лятното слънце и си слагам тъмните очила. Необходими са ми около десет минути, за
да намеря адреса с двете стари, но на пръв поглед много добре поддържани къщи.
Висок каменен зид крие двора и първия етаж на по-голямата сграда от очите на
минувачите, а върху масивната двукрила дървена порта няма табела. Има домофон,
охранителни сензори и... труден достъп. Отстъпвам, опитвайки да видя повече над
оградата. Долавям движение в двора на съседния имот, разположен вдясно от този, и
погледът ми се стрелва натам. Дребничка старица стои до вратата на приземния етаж и
внимателно ме наблюдава. Нарочно обръщам глава в противоположната посока, после
бързо се отправям към оградата на любопитната съседка.
– Извинете – виквам отдалече, за да не ѝ дам възможност да се скрие, а тя
стреснато се дръпва, – искам да попитам нещо!
В мига, в който стигам до пътната врата, виждам двете дървета, издигащи се в
двора като стражи.

Пази се от явор и ясен! Тези дървета пият силата ни, стой далеч от тях!

Докато едно от предупрежденията на Сирма изплува в ума ми, съзирам край

пътечката, водеща към къщата, две дълги лехи, изпъстрени в яркожълто, бяло и
зелено, оформени с красиви камъчета по края и пълни с най-опасните за мен растения:
гороцвет, пелин, вратига и комунига.
Фактът, че дворът на старицата е барикадиран с всичко, що прогонва самодиви,
ме кара да остана пред портата. Вляза ли, рискувам да припадна на втората крачка.
Вглеждам се в жената, която не смее да мръдне от мястото си, и се усмихвам:
– Търся собствениците на къщата до вас. Бихте ли ми помогнали?
– Не съм оттук – глухо отговаря тя, – не ги познавам.
– А виждали ли сте някой да идва в къщата тези дни?
– Не! – припряно се обръща с намерение да влезе вътре.
Свалям слънчевите си очила и се втренчвам в нея, а тя боязливо навежда глава.
– Тук няма ли друг освен вас? Някой, който да ги познава?
– Не, хубавице, тук няма кой да ти каже – после повдига глава, но така и не ме
поглежда в очите. – Ела зиме. Май тогава идват. Хайде, с добро!
Тя се прибира в приземния етаж. Няма никакво съмнение, че къщата е овчарска, а
старицата я пази. Не ми остава друго, освен да огледам добре високата ограда и да се
върна в Любовище. Ще вляза, когато падне нощта.

3 юли, 02:55
35
 – Здравей, Марко!
Истинско удоволствие е да видя изумлението в очите му за няколкото секунди, в
които проумява къде се намираме този път. Завърта се и обхожда с очи собствената си
стая в къщата в Мелник.

Единствената стая, в която ужасната миризма на овчари не се усеща натрап-

чиво.

– Сърдиш ли се, че съм заспала в леглото ти? – изправям се и заставам зад гърба
му, а той само леко накланя глава. – Бих ползвала голямата дневна долу, но не
издържам на аромата там.
Бавно се обръща към мен, а очите му са от лед:
– Не се притеснявай, вещице, разбирам.
Вече познавам тази режеща ирония, но заплахата, лъхаща от него, е по-силна от
всякога. Продължавам да злорадствам:
– Харесва ли ти?
– Кое?
– Усещането... – усмихвам се примамливо, а той ме гледа все така ледено. –
Някой да се разхожда в дома ти без покана?
– Ами... – кръстосва ръце на гърдите си и поглежда тавана, имитирайки
замисляне. После бързо навежда глава на милиметър от лицето ми и аз примигвам
изненадано. – Толкова ми харесва, че ако някога ви хрумне да припарите в тази къща,
няма да си играя да режа коси! Директно ще ви откъсна главите! – Дишането му е една
идея по тежко от обичайното, а белегът на веждата му отново е морав. Гласът му обаче
е тих и спокоен. – Ти разбираш ли ме?
– Не се притеснявай, овчарю, разбирам – цитирам го любезно. – Трудно е да прие-
меш, че си надхитрен. Лошият навик да шпионираш самодиви, може пак да ти струва
скъпо.
Той се усмихва:
– Заплашваш ли ме, момиченце?
Гневът пулсира в главата ми, натрупан и чакащ да изригне, но го удържам:
– Не, предлагам ти сделка и ако си умен поне наполовина от наглостта си, ще се
разберем – веждите му отскачат подигравателно. – Ти си искаш къщата без самодиви,
а аз си искам кичура.
– Аз мога да предпазя къщата си от самодиви. Ти можеш ли да си вземеш кичура?
Отстъпвам и сядам на огромното ниско легло. Това ми дава възможност да го
огледам. Този път е облякъл бяла риза, а дънките му са по-тъмни.
– Не мога да си взема кичура веднага, но ти и бездруго сам ще спреш да идваш в
съня ми.
Приближава и кляка пред мен:
– Да не съм луд, че да се откажа от такава възможност?
– Имам сериозни съмнения, че си. Но поне не приличаш на глупав.
– Благодаря! Ти също, макар и да не е особено приятно да го призная.
– Не съм се родила, за да ти е приятно.
– Кой да ти каже...
Навежда се към мен и откривам, че ледът в очите му се е стопил. Сега блясъкът

36
им е топъл и мек, затова бързо изстрелвам:
– Нали няма отново да се правиш на големия лош вълк, който ме подушва, преди
да ме изяде? – Приближаването спира. Усмихва се по-широко и продължавам саркас-
тично. – Аз съм вещицата и съм от друга приказка. Не ме бъркай с Червената шапчица.
– А ти не ме бъркай с Хензел и Гретел – втренчва се в мен. – Ако искам да те
изям, ще те изям.
– Кой да ти каже... – подигравателно го имитирам.
Хрумва ми, че сме най-подходящи за сюжета на „Красавицата и звярът“, но се
въздържам да го изрека. Овчарят се връща на проблема, пред който го изправих:
– Кой освен теб знае за тази къща, вещице?
– Ти реши ли кога ще ми върнеш кичура?
– Когато ме поканиш на гости.
– Не мога да ти го причиня.
– Кое?
– Да ти сервирам постно меню.
Погледът му се спуска по тялото ми:
– Ти ще компенсираш. – Вижда намръщването ми и добавя: – С гостоприемство и
интересни отговори на моите въпроси за самодивите.
Тази близост ме изнервя и никак не ме приближава към целта – да си получа
косата обратно и да го махна от съня си. Ставам и се отдалечавам от леглото.
Присядам на ръба на масата, скръстила отбранително ръце.
– Хайде да спрем с това, Марко! Губим си времето – казвам със спокоен глас. –
Няма да получиш отговори за самодивите от мен. Все едно аз да искам от теб да
доносничиш срещу овчарите.
– Не е същото. Аз имам нещо твое, което ме води в съня ти, когато поискам. Ти
имаш ли нещо мое?
Надменността и нахалството му ме вбесяват и събуждат всяка частица отмъсти-
телност и ненавист към овчарите, скрита в природата ми. Ето затова не ги понасяме,
затова ги ослепяваме, затова винаги ще сме едни срещу други. Те са такива и той е
един от тях и за пореден път ме изнудва, докато аз му предлагам сделка.
– Питам те имаш ли нещо мое, вещице?
– Да. Имам – събуждането ти! Ако в момента спиш на място, разположено на
повече от десет минути път оттук, както предполагам, каквото и да правиш, утре няма
да пристигнеш навреме. Но аз ще се събудя точно тук.
Той застава пред мен, а аз с най-зловещата си усмивка питам:
– Харесваш ли старицата, която живее в другата къща на дядо ти – съседната?
Има ли внучета, които да прегърне? И наистина ли вярва, че с ясен, явор и разни
треволяци ще спре самодива, решила да стигне до нея?
– Ако нещо ѝ се случи...
– Знам, ще ми откъснеш главата.
– Не, няма. Ще те ослепя, за да не можеш да палиш овчарски очи. Ще ти оставя
косата, за да бъдеш с ума си и да разбираш това, което ти се случва. После ще те
заведа при други любопитни овчари и ще ти се наложи да отговориш на всичките им
въпроси за самодивите по един или друг начин. Как предпочиташ – да отговаряш само
на мен и да виждаш или на всички и да си сляпа?
– Явно старицата ти е скъпа – не спирам да се усмихвам въпреки заплахите. –
Затова колкото по-бързо престанеш да ме изнудваш и се договорим, толкова по-голям

37
е шансът нищо да не ѝ се случи. – Надигам се на пръсти към него и прошепвам в
лицето му: – Ти забърка тази каша, Марко, не аз. И ми се налага да я сърбам заедно с
теб, защото обидно много ме подцени.
Минавам край него и отново сядам на леглото, очаквам да се успокои и да се
разберем. Той обаче продължава да стои гърбом и вероятно обмисля как би могъл да
ме изиграе. Притискам го още малко:
– Утрото наближава, предпочитам да се разберем преди него. И двамата нямаме
сто процента печеливш ход. На теб ти трябва време, за да оставиш кичура ми някъде,
откъдето мога да го взема. На мен ми трябва време, за да се уверя, че си го оставил. Ти
рискуваш да нараня жената, аз рискувам да не ми върнеш косата. Така че... Надявам се
да станеш рано и в рамките на утрешния ден това да приключи.
Не ми отговаря, приближава прозореца, дръпва леко завесата и се заглежда навън:
– Знаеш ли, вещице, щеше да е много лесно, ако бях убеден, че си способна да
нараниш старицата – поглежда ме през рамо. – Не че се съмнявам в способностите ти.
– Не се съмнявай! Нападна къщата ми, открадна от косата ми, идваш в съня ми, за
да ме изнудваш и заплашваш.
– Обясняваш ми, че това сега е самозащита?
Отново скъсявам разстоянието помежду ни:
– Обяснявам ти, че няма да ме изнудваш! Върни ми косата и всичко спира дотук!
– Тази къща си я намерила, не си я сънувала и нищо не ти пречи да я посочиш на
останалите.
– И ти можеш да кажеш на овчарите как да влизат в съня на самодивите.
– Не, няма да им кажа, защото това ще доведе до абсолютен хаос!
– И аз няма да посоча къщата, ако ми върнеш кичура. Това е между нас! –
Гледаме се настойчиво и мрачно, прави насред стаята. – Ти знаеш за къщите ми в
Любовище и Кашина, аз знам за тези. Ти знаеш кои са сестрите ми, аз знам за
старицата и за дядо ти. Спасих ти кожата преди осем години, сега твърдиш, че си
спасил косата ми. Квит сме! Защо изобщо ти трябваше да взимаш този кичур?
– За да науча от теб повече неща за самодивите! Във война сме. Така ще зная как
да действам и да се предпазвам от ослепяването например – отговаря ми някак при-
пряно. – Щеше ли да ми кажеш, ако те бях питал това в гората, докато стоеше върза-
на?
– Не, нямаше да ти кажа!
– А сега ще ми кажеш ли?
– Да!
Не успява да скрие учудването си, но аз съм решена да се разберем до утрото,
защото тази игра на котка и мишка няма да доведе до нищо добро.
– Ще ми кажеш? – пристъпва към мен.
– Ти глух ли си? Да!
– Каква е уловката?
Усмихвам се уморено:
– Един въпрос – един отговор. И приключваме. Няма уловка. Както няма начин да
предпазиш зениците си от изгаряне, ако ги ползваш.
– Тоест...
– Тоест това ти е въпросът?
– Да!
– Няма да изгорят, ако вече си сляп. Или ако не си сляп, но не използваш очите си

38
при среща със самодива.
Заинтригувано ме гледа:
– Казваш ми да упражнявам слепота?
– Казвам ти това, което ме питаш.
Усещам вълнението му, докато минава край мен. Спира и отново се обръща:
– Тогава защо не ни обучават да го правим?
– Заради вродената ви фобия от слепота, разбира се – отговарям, учудена от
въпроса му.
Скептичната гримаса, която прави, ме обърква...

Няма овчарска миризма – няма овчарска фобия.

Осъзнавам го секунда преди него:

– Колко глупаво! Май проучваш врага, преди да си научил достатъчно за себе си?
– Колко глупаво – самодива да помага на овчар! – троснато ми отвръща, очевидно
объркан от откритието, че няма овчарската фобия.
– Не ти помагам. Договарям се за косата си.
– А преди осем години? – връща се обратно до мен. – Тогава какво договаряхме,
че не си спомням?
– И аз не помня – бях дете.
– Че сега не си ли? – Изпитвам желание да го ударя и да изтрия насмешливите
искри в очите му. – Пораснала си на ръст, форми, красота. Това прави ли те голяма?
– От поставящ условия те превърнах в договарящ условия, и то в собствената ти
игричка. Това прави ли ме голяма?
– Прави те хитра вещица.
– Просто кажи къде ще оставиш кичура! – раздразнението ми взема връх.
– Първо искам да разбера на какво още си пораснала – заяжда се с глас, приличащ
на мъркане.
– На това, на което ти очевидно не си, щом се държиш така! – Точно тази топлина
в очите му не искам да виждам, нито пък да ги усещам спрени на устните ми. – Аз съм
самодива. Няма как да скочиш толкова високо! Порасни, Марко!
– Малката вещица имала остри нокти – саркастично отвръща и нарочно се
навежда по-близо. – Не бъркай подигравките ми с нещо друго, момиченце! Ти може да
си много красива, но си самодива, а аз харесвам жени. – Бавно повтаря звук по звук: –
Ж-е-н-и. Не 16-годишни откачалки.
– Тогава всичко е наред. Не се прави на клоун. Отговорих на въпроса ти за
ослепяването. Сега, като истински пораснал овчар, спази уговорката с малката глупава
самодива.
– Не съм използвал думата „глупава“.
– Няма никакво значение какви думи ползваш. Върни ми кичура и изчезни!
Категоричността ми дава резултат. Отдръпва се:
– Къде искаш да е кичурът ти утре следобед?
– Чак следобед?
– Да.
– Или си много далеч, или обичаш да спиш до късно. – Не ми отговаря.
– Добре, донеси го тук, в града. Ще се срещнем пред заведението „Деспот Слав“.
В два часа следобед.

39
 – Страх те е да се срещнем насаме извън съня? – подигравателно пита.
– Вече си зададе въпроса и ти отговорих.
– Да направим като в приказката за златната рибка? Три въпроса?
– Просто донеси кичура там и да приключваме! Наистина се чувствам крайно
уморена от тази игра.

Откога бъркам тъгата, с умора?

Отказвам да мисля за странното усещане, предизвикано от изнудваческо-насмеш-

ливото му отношение и от мисълта, че всичко свършва по този начин.

А как да свърши – с благодарности и прегръдки ли?!

Заповядвам си да прогоня тези мисли и по-бързо да сложа край на цирка.

Отказвам се да питам за Ковчежето. Той няма да издаде нищо, а и най-важното сега е
да си върна косата.
– Ти имаш ли някакви въпроси за овчарите, Неда? – сарказмът му е стопен, но
може и да греша, затова оставам враждебна.
– Да.
– Питай.
– Искаш ли да имаш достатъчно време, за да тренираш слепота?
– Естествено, че искам.
– Тогава изпълни обещанието си и ми върни кичура. Ако не го направиш, ще
ослепееш, преди да си натрупал опит с тренировките.
Лицето му остава спокойно след заплахата, но през светлите му очи минава сянка:
– Ако има нещо общо между овчарите и самодивите, то е, че държат на
обещанията си – да ти кажа, ако не го знаеш...
– Зная го, но не ти вярвам.
– Щом съм казал, че ще си получиш кичура, значи ще го получиш.
Мълчание. Струва ми се, че мълчим повече от минута – в памет на...

В памет на какво? Стегни се!

– Наближава четири, алармата на телефона ми е настроена за четири и половина.

Приключихме ли? – не си правя труд да демонстрирам изкуствени усмивки, само го
гледам студено.
– Почти – отговаря ми изненадващо сериозно. – Но ако реша да остана в съня ти,
алармата няма да ти помогне да се събудиш.
– Държиш да усложняваш ситуацията? – звуча неприкрито враждебно.
– Не, няма да я усложнявам и за разлика от теб аз вярвам, че ще изпълниш обеща-
нието си. И преди осем години ти повярвах.

Това пък сега какво е?

– Това пък сега какво е? – изричам и на глас, докато той продължава да ме гледа
странно.
– Нищо – усмихва се замислено, отива до леглото и се хвърля отгоре му, подпира

40
се на лакът и потупва мястото до себе си. – Да си лягаме, Неда! След малко ще се
събудя на друго място и ме чака път насам, а ти, ако обичаш, не кради нищо от стаята
ми! – усещам нотка пресиленост в шегата. – И не плаши жената от съседната къща,
защото готви страхотно! – Понеже не мърдам от мястото си, добавя сериозно: –
Предпочиташ да ти отстъпя леглото и да дремна на стола?
– Сигурна съм, че не се нуждаеш от легло или от дрямка, за да излезеш от съня
ми.
– Сигурен съм, че светът няма да свърши, ако дойдеш в леглото ми. А и в твоето
вече сме го правили – още един опит за шегичка, в който обаче улавям нещо
различно...

Различно е само нелепото ми усещане за загуба.

– Приеми го като странен начин за сбогуване, вещице. Колкото по-бързо заспиш,

толкова по-бързо ще изчезна.
– Тогава да спим! – Едно дразнещо гласче в ума ми настоява да удължа още
малко момента, защото може би виждам овчаря за последен път. – Много глупав
начин за примамване на самодива. Не ти се получава, да знаеш.
Лягам с гръб към него и затварям очи, отпращайки гласчето по-далеч.
– Зная, че не ми се получава – шепотът му ме кара да стисна клепачи по-силно.
Ако спази уговорката, утре по това време общите ни сънища ще са минало.
Тишината обаче трае само секунди:
– Има нещо нескопосано в тази магия със сънищата, не мислиш ли?
– Например идеята ти да я ползваш?
– Не! Идеята да я ползвам, е чудесна. Виж как интересно си прекарваме. Но не
разбирам защо ми е да мога да те помирисвам... – Прилага трика с дълбокото
вдишване близо до косата ми. – След като не мога да те пипна.
Обръщам се към него и прошепвам:
– За да знаеш на какво мирише смъртта, ако някога решиш да ме пипнеш.
Очаквам да се разсмее подигравателно, но той казва сериозно:
– Вече съм те пипвал, забрави ли? И май съм още жив. Носих те безпомощна
повече от двайсет километра – очите му бързо минават по тялото ми.
– Може да размисля за договорката и утре да те пипна аз – натъртвам заплаши-
телно.
– Хм, подозирам, че би било... епично.
– И накрая трагично!
Засмива се и въздъхва, после ляга с ръце под главата:
– Мда, битката ще е неравна. По-добре да ти върна косата, а ти да не ми причи-
няваш зло.
– Водим глупав разговор, Марко. Вече се разбрахме – връщаш ми косата и забра-
вяме за това!
– Другият вариант не спира да ме изкушава, Неда... Да те накарам да дойдеш и да
си потърсиш кичура.
– Опитай!
Зная, че говори така заради удоволствието да се заяжда, а не защото цели
истински сблъсък. Погледът му пак залепва на лицето ми:
– И ако се върнем на темата, тази магия със сънищата не е честна спрямо нас,

41
както всичко останало, свързано с вас.
– Милите онеправдани овчари!
– Да! – насмешливо потвърждава. – Чувствам се като загубеняк, пред когото са
сервирали екзотичен десерт. Ето, виж, на сантиметри си. Миришеш страхотно, а не
мога дори да те опитам.
– Сериозно ли смяташ, че си забавен с това?!
– Така се получава, като заспиваш в овчарско легло.
– Така се получава, като крадеш самодивска коса!
– И косата ти мирише хубаво, дори отрязана...
– Млъквай! – надигам се, едва сдържайки гнева си.
Той изненадващо се надвесва над мен и лягам обратно.
– Не е честно да сте толкова красиви! И в същото време да сте такива проклети
вещици! – прошепва в лицето ми.
Знаеш ли колко е трудно да тормозиш приказна хубавица, докато си мислиш как
би я целувал например...
Изведнъж талисманът силно прогаря кожата над китката ми, а по гърба ми плъзва
странна тръпка:
– Добре че не съм приказна хубавица, а само недорасла вещица!
– Ти си...
Спира думите си с усилие. Чувам как сърцето му забързва ритъм, дишането му се
променя и долавям плетеница от емоции в енергията му – стихиен копнеж, съмнение,
раздразнение и някакъв порив да овладее всичко това...

Заради мен?

Невярващо замръзвам, опитвам се да скрия промяната в собственото си сърцебие-

не. Овчарят ме гледа, без да проговори. Ирисите му заприличват на синеещи пламъци.
– Добре че магията е нескопосана! – казва дрезгаво и се дръпва в другия край на
леглото.

3 юли, 05:01
Измъквам се през високия зид възможно най-бързо. Не искам някой ранобудник
да види как се катеря по оградата. Заобикалянето на сензорите от охранителната сис-
тема и затварянето на прозореца ми отне известно време, както и при влизането в
къщата вчера вечерта. Стъпвам на земята извън овчарския дом и ме обзема
спокойствие. Усещам как всяка минута, прекарана тук, е държала сетивата ми под
огромно напрежение. Сега остава да се върна в Любовище, преди Дана и Гена да се
събудят, а следобед да си взема кичура.

Ако овчарят го донесе.

В мига, в който отминавам и последната къща, се заточвам, за да не губя време.

Звънът на телефона ме стряска. Спирам и припряно го изваждам от джоба на черното
си спортно долнище. На дисплея е изписано името на Сирма.
– Ало?
– Неда, събудих ли те? – Без да дочака отговора ми, изрича бързо: – След час-два

42
съм в Любовище. Приготви си багажа, трябва да те заведа в Шишенци. Юда Дена ни
събира за ритуал.

Не! Не! Не!

– Какъв ритуал? Защо е това бързане? – преструвам се на сънена.

– Трябва да сме в Шишенци преди залез.
– Дори с твоето бавно шофиране пътят ни дотам е максимум пет-шест часа. Не
може ли да тръгнем по-късно?
– Не, тръгваме най-късно в девет. Приготвяй се!
Разговорът прекъсва, преди да успея да попитам кога се връщаме обратно.
Хуквам отново и спирам, щом стигам тъмната утроба на тунела, през който минава
пътят към село, и ядосано замахвам във въздуха. Иска ми се, като мина оттатък,
времето да спре за ден! Но тунелът не може да го спре... Издълбан е в една от
пясъчните пирамиди. Местните са го направили още през 1961 г. Копали на ръка с
кирки и лопати и за една година свързали селото с останалия свят. Не можели да
използват техника, за да не разрушат ронливата пирамида. Това е официалната версия.
Истината е, че тунелът е една от шестте Самодивски порти. Местна жена сънувала, че
трябва да я направят. Сънят я навестил в нощта срещу Благовец – деня, в който
самодивите се връщат тук...
Предната година заради сблъсъци с овчарите изворите в района започнали да
пресъхват и добитъкът и реколтата пострадали, но най-страшното било, че няколко
местни жители заболели тежко. На самодивите им домъчняло за хората, защото
нямали вина за войната с овчарите. Направили така, че жената да сънува портата,
чието предназначение не е просто пътна връзка. Тази порта лекува всеки, който пре-
мине през нея, защото е заредена със сила за здраве. За да се изцели човек от
болестите, трябва често да минава през тунела. Така през първата година след
прокопаването портата излекувала болните селяни. Родили се нови животни, а
самодивите спасили изворите от пресъхване.
На мен обаче магическата сила на скалата няма как да ми помогне да остана тук
до следобед, за да си взема кичура от Мелник. Бягам през тунела и обмислям
варианти, които да ни забавят. Стигам до къщата, бързо влизам в стаята си и събирам
багажа. Не ми хрумва никакъв правдоподобен мотив, с който да отложа тръгването
със Сирма, а няма как да ѝ кажа истината. На всичко отгоре през цялото време
снощното предателско гласче, напомнящо за овчаря, прави опити да надвика мислите
ми... Когато чантата за пътуването е готова, свалям дрехите с намерение да прекарам
поне половин час в басейна с изворна вода на двора, защото имам чувството, че цялата
воня на овчари. Преди да оставя дрехите в малкия плетен кош до скрина, където
събирам прането, помирисвам черната блуза, с която бях облечена в овчарската къща.
Освен гадната миризма на онова място усещам и миризмата на Марко. С яд пускам
капака на коша и изнасям дрехите си навън, за да ги изпера. Сигурно съм комична
картинка, докато пера екипа си рано сутрин гола на двора, но това не ме интересува, а
и тук няма кой да ме види. Всеки миг, в който мога да се разхождам свободно без
дрехи и боса на въздух, ми е безценен. Няма нищо по-хубаво от това да усещам с
кожата си слънчевите лъчи, трептенето на въздуха и докосването до земята. След като
дрехите са изпрани, ги простирам и скачам в каменното корито на извора със за-
силване – както правех като дете...

43
 Стигнех ли до реката, нямаше излизане. Край родното ми село Кашина минава
Лоповската река. Любимо ми е мястото до Скока – водопада, предполагам, че там
преди осем години Марко и неговият приятел са видели танца на самодивите... Един
ден Сирма разказа тази история по време на разходка с други самодиви край
манастира „Кикос“ в Кипър. Тогава научих, че когато Гюра хванала овчарското
момче, на мига го убила. Бях потресена от чутото заради спомена за момчето в
плевнята на дядо.
Излягам се и хладката вода отмива овчарската миризма на онази къща от тялото
ми, опитвам се да не мисля за Марко и за юдите, а за обраслия път край реката, за
стръмните скали, надвиснали над нея, и за дългите ми дни на скитане в планината...

Очакванията ми за безгрижно лято у дома през тази година приключват.

3 юли, 09:57
Марко взе поредния завой от оставащите около петдесет километра до Мелник и
усили рок парчето в опит да не връща постоянно мислите си към случилото се снощи.
Потегли от хижата в Рибарица двайсетина минути след като се събуди, дори взе
кафето си в картонена чаша, хвърляйки леля Минка в недоумение с бързането си.
Трябваше да е сигурен, че малката вещица няма да му извърти номер. Снощи ѝ каза,
че ще донесе кичура следобед, за да я заблуди за местонахождението си. Беше решил
още утре сутринта да отлети за Шотландия. Не искаше да остава тук нито ден повече.

Нито ден, в който да се изкуша да я видя отново.

Нямаше представа защо го привлича толкова силно... Безспорно е екзотична: гра-

циозно тяло, огромни черни очи, сладко носле, красиви скули и примамващи устни.
Косата ѝ... как да не си я представя пръсната по възглавницата си? Външността, гласът
и жестовете ѝ бяха съвършено изкушение, но той знаеше, че това е красотата на
отровните растения.
Можеше да има всяка жена, която поиска, защо една шестнайсетгодишна вещица
не му излиза от ума?
Тревожен клаксон го извади от мислите. Беше натиснал газта повече от необхо-
димото, без да усети. Вдигна ръка за извинение към шофьора, когото бе застрашил с
неразумното си изпреварване... Нямаше как да не признае бързината, с която само-
дивата намери начин да му постави условия. Снощи го бе извадила от равновесие,
когато се оказа с нея в собствената си стая в Мелник. „Кога друг път самодива ще ти
дойде на гости и ще ти спи в леглото, братле?“, щеше да каже Борил, ако знаеше за
случилото се. Какво обаче би казал дядо му, ако разбереше, че е допуснал самодива да
узнае къде е един от домовете им? А за това, че се е разхождала из къщата и че баба
Стойна, помощницата в Мелник, може да пострада? Марко се обади на старицата още
със събуждането си и изпита невероятно облекчение, когато чу гласа ѝ. Помоли я вед-
нага да замине при дъщеря си в София. Нямаше да си прости, ако жената пострада
заради безумните му идеи. Когато самодивата си вземе кичура, той ще иде до къщата,
за да провери дали там има нещо нередно. После ще бърза обратно към Рибарица, за
да събере багаж, да поспи и да тръгне към София, за да се качи на самолета сутринта.

44
 Половин час по-късно Марко паркира близо до мястото на срещата. Извади
кичура от медальона и бързо го постави в плик, запечата го и слезе от джипа. Сложи
слънчевите си очила. Знаеше, че изпъква сред останалите хора с ръста си и трудно
може да остане незабелязан. Спря срещу заведението и огледа внимателно наоколо. Не
видя нищо необичайно и продължи към отсрещния хотел, от чиито прозорци имаше
видимост към улицата. Нае си стая за няколко часа, разположи се удобно до прозореца
и зачака.
Минута след 14:00 замислено погледна часовника си, присви очи и се изправи.
Със сигурност не беше пропуснал идването на самодивата, нито на някого, който да
му направи впечатление. Може би тя също като него наблюдава отнякъде?
Напусна стаята и слезе пред заведението за уговорената среща. Остана там в
напрегнато очакване още десет минути. После бързо се отправи към къщата. Не откри
нищо обезпокоително, в стаята му нямаше следи от вещицата, само необичаен аромат
на цветя. Увери се, че баба Стойна вече е тръгнала за София. Реши да иде до
Любовище и да огледа около самодивската къща, въпреки че имаше риск всичко това
да е коварен капан. Върна се при джипа и потегли.
Мобилният му телефон завибрира на седалката до него.
– Разбрах, че си резервирал билет за сутрешния полет – гласът на дядо му
звучеше глухо. – Радвам се, че най-после идваш, защото ми трябваш.
– Добре ли си? – Марко смръщи вежди притеснен. – Звучиш като болен.
– Остарявам, Марко, не съм болен. Нямам намерение да умирам, така че те
чакам! – Любимото чувство за хумор на дядо му. Как да му каже, че още не е сигурно
дали ще лети...

Понеже трябва да проверя защо една самодива не си прибира кичур от косата..

Това, разбира се, го премълча:

– Утре съм при теб. Доскоро!
– Доскоро!
При бързо шофиране имаше няколко часа път обратно до Рибарица. Полетът му
беше в седем сутринта и трябваше да тръгне за София посред нощ, но не можеше да
вземе кичура със себе си. Бе дал дума и щеше да я спази. Ако Неда му устройва
клопка...
Паркира далеч преди Любовище и заобиколи чукарите, вместо да мине през
тунела. Самодивската къща беше в края на селото. Успя да стигне до нея, без да
срещне никого. Мина откъм високите храсти на източната част на зида и се покатери
внимателно на същото място, от което бе видял Неда в деня преди да нападнат
къщата. Сега там бяха двете ѝ сестри – легнали на слънце край извора. Марко любо-
питно се вгледа в късите им коси, в банските им и повдигна вежди. Вещицата я
нямаше. Забеляза дрехите, с които беше облечена снощи, прострени да съхнат на
слънце. Внимателно разгледа двора и видя следи от гуми. Скочи обратно на земята и
мина край зида до голямата порта. Там следите личаха по-ясно, бяха сравнително
пресни. Нямаше как да разпита хубавиците вътре, но му хрумна, че в селския магазин
на пътя може и да му помогнат. Бързо се отправи натам и завари в него побелял
магазинер, мързеливо гледащ сериал на стар телевизор. Човекът понечи да се изправи,
но той го спря с ръка:

45
 – Не ставай, чичо – усмихна се приветливо, за да приспи съмнението в очите на
възрастния мъж. – Една кола днес сутринта доста одра моята в Мелник. Жената каза,
че идва насам, но много бърза. Обеща да се обади, ама досега не е, затова я търся.
Минавала ли е оттук кола с хубава жена днес?
Мъжът приседна обратно на стола и го изгледа от глава до пети:
– Мина. Но вече я няма.
– Къде да я намеря, знаеш ли?
– Замина с едно от момичетата още сутринта. Ти откъде си?
– Не съм оттук. Благодаря!
Марко излезе от магазина и бързо напусна селото. Тръгна обратно към Мелник,
чудейки се какво крои самодивата. Подкрепление срещу него ли е намерила? Загриза
го съмнението, че го е подвела и сега всички вещици ще знаят, че не мирише като
другите овчари и че не го е страх от ослепяване. Но тя искаше да си върне косата... А
ако нещо ѝ е попречило да дойде?
Подкара към Кашина. Пътят дотам бе ужасен, затова остави колата на малка
поляна. Пеша щеше да стигне по-бързо... Не беше идвал тук от деня, в който се
измъкна на косъм от вещиците. Никога нямаше да забрави облекчението, когато дядо
му го пресрещна на пътя край Рожен... Обзе го мрачно настроение, щом навлезе в
гората край селото. Стигна до старата къща, в чиято плевня се беше скрил онази
сутрин. Пустош. В нея нямаше живот, имаше само спомени. Това усети, щом
пристъпи вътре. Изведнъж му хрумна да остави косата ѝ в плевнята. Огледа се,
откъсна парче от избелял парцал, провесен на една от гредите, и уви с него плика.
Очите му спряха на ръждясала подкова, закачена над вратата. Издърпа я заедно с
гвоздея, после я заби обратно, прикрепяйки отдолу плата. Провери дали е захванат
здраво и тръгна, отдалечавайки се с нетърпение от призрачността на пустеещото село.

46
 3 юли, 14:10
Сирма съсредоточено шофира, а аз я засипвам с въпроси за предстоящия ритуал:
танцът на 77-те. Служи за укрепване на самодивската сила, за сплотяване и за прогон-
ване на съмненията помежду ни – това каза пазителката. Но не вроденото ми любо-
питство към ритуалите е причина за интереса, който проявявам. Първо искам да
разбера дали юдата може да научи за историята с моите сънища и за овчаря по време
на този ритуал. Второ – когато говоря, е по-лесно да не мисля за това, че не успях да
си прибера кичура днес.

Ами като се появи в съня ми, докато съм в Шишенци?

Селото е крепостта на самодивите, нашето царство. Събираме се в голямата къща,

разположена на няколко декара. Нейни собственици са юдите. За нас е къща, но за
всеки страничен наблюдател прилича на хотел, ограден с висока каменна стена. С над
сто спални е, обзаведен от камък и дърво. Има басейн с изворна вода, градина с
дървета и всякакви билки. Векове наред мястото е зареждано със самодивска енергия,
а местните толкова са свикнали с присъствието ни, че го приемат за нормална част от
ежедневието си. Смешно е, че се пазят от нас с чесън и сребро като от вампири или
пък ръсят със сол праговете на къщите си.
В този район живеят предимно синеоки хора. Това е тяхната защита. Сините очи
са по-устойчиви на самодивски погледи, затова и овчарите се раждат светлооки.
– Значи не трябва да знам нищо повече за ритуала? – питам, докато се взирам в
летящите дървета край пътя.
– Няма нищо по-различно в този ритуал. Освен в броя на самодивите, които
участват в него. Така силата на магията е най-голяма.
Числото 77 е важно за нас. Затова в нощта срещу Еньовден се берат 77 и
половина билки. Тази година заради нападението аз и сестрите ми не можахме да си
наберем. Иначе по традиция правим ритуал в полунощ и после събираме лековити
растения. Тогава те имат изключителна магическа сила, която изчезва с изгрева на
слънцето. Всяка билка е за различна болест, а една – за „болестта без име“. Едни я
наричат самота, други – нещастна любов.
Предание разказва, че преди да бъде сътворен човекът, билките били обикновени
уханни и красиви растения, тъй като по Божи замисъл хората трябвало да бъдат силни
и здрави, защитени от зло и болести. Когато Господ изваял човека от кал и го оставил
да съхне, дошъл дяволът. С тоягата си започнал да пробожда фигурата и я направил на
решето. На сутринта, щом видял обезобразеното тяло, Господ се втурнал да го
спасява. Късал различни треви и запушвал с тях дупките, така раните мигом
зараснали. Останали само следи от травмите – слаби места за болести и страдания – но
за всяко от тях си имало лек. Защото Господ благословил с лечебна сила 77 и
половина билки, колкото били раните, и така дал чудотворна сила на тревите – да
лекуват и да спасяват хората.
Всички питат коя е билката, която е половина. Това е омайничето. Ако човек
намери своя любим, ще открие и тайната половинка на 78-та билка.
Омайничето е цветето, което някога младият бог на любовта пронизал със
стрелите си, а после го подарил на феите, за да омайват влюбените в тях. То хвърля

47
човек в несвястна любов. Наричат го още „стара билка“, защото е старо като
любовната магия. Лекува всичко – също както щастливата любов.
Спирам с въпросите към Сирма, за да не стане подозрително, и затварям очи,
преструвам се на унесена в дрямка. Ядосвам се на обстоятелствата, които ми пречат да
приключа историята с Марко. Трябва да взема мерки за нощта. Дали ще издържа без
сън, докато съм в Шишенци? Така би било най-сигурно, че нахалникът няма да
припари до голямата къща... Иска ми се да споделя с някого случилото се. Обръщам
глава към пазителката и я гледам през полуспуснатите си клепачи. Тя няма да опази
тайната ми. Ако Гена и Дана все още бяха самодиви, може би щях да им се доверя.
Разказвали са ми, че ако искат, юдите могат да научат мислите на всяка от нас само с
докосване. Участвала съм в няколко ритуала, но историята с момчето в плевнята си
остана неразкрита. Тя обаче е стара – отпреди да стана самодива. Ако юдата я научи,
сегашната ми тайна ще се окаже проблем. Сирма усеща напрежението ми и ме
поглежда. Усмихвам ѝ се в отговор и шеговито промърморвам:
– Гледай пътя! Аз съм дете, а ти си възрастна и отговаряш за мен!
Тя се разсмива и поглежда отново напред. Не зная на колко години е – изглежда
на около 25, но подозирам, че е поне на 50. При самодивите възрастта няма значение –
винаги са пленителни и млади. Сирма има красива тъмна коса с червеникави
отблясъци и продълговати черни очи, а кожата ѝ е като коприна.
– Когато бях малка, много исках да приличам на теб – споделям тихо.
– Ти си по-красива от мен – отвръща пазителката. – А си само на шестнайсет,
представи си каква магьосница ще бъдеш след ю години.
– Зная каква – стара!
Тупва ме леко заради нетактичния отговор и пуска тиха музика. Любими на
самодивите са народните песни. Особено тези от Пирин и Родопа планина. Мога с
часове да слушам специфичния ритъм и извивките на гласовете. Още след първите
думи на песента започвам да припявам:
– „Нема, нема, не ке се роди по-юбаво девойче от македонче. Кога коса
разплете, като коприна. Лична си е, по-лична от самодива...“
Сирма не се стърпява и също запява с мен... Винаги когато пея, ми става леко и
безгрижно. Така е и когато танцувам. Затова се оставям на музиката, казвам си, че
каквото има да става, ще стане. Независимо дали се тревожа, или не.

3 юли, 19:08
Марко влетя в хижата в Рибарица, набързо събра вещите си, грабна няколко киф-
лички от масата и потегли. През цялото време се стараеше да не мисли за Неда. Беше
приключил с нея. Сега трябваше да се съсредоточи върху проблема с корабната компа-
ния. Старецът беше отгледал този бизнес като любимо дете и страдаше от провалите,
свързани с него. Заради препускането по пътищата малко преди София горивото му
почти свърши, наложи се да спре на бензиностанция. Зареди, но докато се качваше в
колата, съзря в страничното огледало странна гледка – раздрънкан микробус, от който
слязоха три дългокоси красавици. Момичетата намръщено закриха носовете си с
длани и се спуснаха към тоалетните в бензиностанцията. Овчарските му сетива
пропищяха. Не надушваше миризмата им оттук, но беше сигурен какви са. Можеше да
разпознае самодива от пръв поглед.

48
 Трябва да съм на летището най-късно в шест сутринта...

Нямаше време за мислене, защото след малко те отново се качиха в буса и потег-
лиха. Подминаха джипа му, без да го погледнат. Марко изчака секунда-две и потегли
след тях. Не се учуди, когато се оказа, че пътуват в посока към Видин. Последва ги и
след повече от два часа шофиране бе убеден, че вещиците отиват в Шишенци.
Погледна часовника, минаваше полунощ, но така и така беше стигнал дотук... Спря,
защото навлязоха в пусти пътища, по които не можеше да ги следва отблизо. Изчака
20 минути и потегли към самодивското село. Никога не беше идвал тук, но от Старите
знаеше за голямата къща, където самодивите се събират на групи, преди да отпътуват
на топло като прелетни птици.

По-скоро като прелетни вещици!

Нямаше как да не види покрива на огромната постройка на хълма. Паркира доста-

тъчно далече. Под прикритието на нощта бързо стигна до горичката и високата ограда,
опасваща къщата. Отвън видя десетки коли и бързо се покатери по каменната стена.
Новопристигналите вещици от микробуса бяха в двора, а друга ги посрещаше.
Виждаше ги добре, а силният му слух долавяше думите им. Трите обясняваха защо са
закъснели, а другата ги успокояваше, че юдата я няма и ще е тук рано сутринта.

Истинско сборище!

Не беше виждал толкова вещици накуп. Наоколо се носеше омаен аромат на гора
и цветя, въздухът трептеше особено, а изящните фигури на самодивите сякаш се
носеха над земята, докато вървяха към голямата арка па входа на сградата. Всичко
беше обгърнато от омагьосваща тъмнина, усещаше адреналина във вените си като
огън. Опиянението обаче се изпари в мига, в който една фигура се появи на входа и
направи знак на пристигналите да влизат. Нямаше как да не я познае... Неда огледа
внимателно двора и започна да обяснява за някакъв ритуал, отложен за утре. После
влезе заедно с тях в къщата.
Очите му трескаво зашариха по прозорците, трябваше да разбере в коя от стаите
ще отидат. Съмнението, че вещиците кроят коварен план, го загриза отвътре. Какво
правеше тя тук и защо са се събрали по никое време на това място? Къде е заминала
спешно юдата? Дали е свързано с него и с появата му в сънищата ѝ? Прецени, че от
тази част на оградата лесно ще скочи в двора. Никой няма да усети миризма на овчар,
а щом главната я няма, рискът е по-малък. Утре със сигурност щеше да недоумява как
се е поддал на изкушението да влезе, но в този момент нищо не можеше да го спре.
Докато в ума му се оформяше план, с който да заблуди Неда, късметът му се
усмихна – тя се показа на една от терасите на втория етаж. Изчака я да се дръпне
навътре и светкавично се прехвърли в двора, пробяга безшумно разстоянието до
терасата и се скри под нея.

А ако всичко е, за да ме примамят вътре?

Щеше да рискува. Приседна в очакване, ослушвайки се напрегнато. Долови шум

от течаща вода, леки стъпки на десетки боси ходила, шумолене на дрехи... Започна да

49
отброява, решен да не чака повече от няколко минути, преди да влезе в стаята ѝ.
Нейната изненада със сигурност щеше да е по-голяма от неговата, когато я откри в
къщата в Мелник.

Сега ще видим кой на кого ще каже усмихнато „Здравей!“.

4 юли, 01:08
Още не мога да се побера в кожата си от яд, че дойдохме в Шишенци толкова
рано и не успях да взема кичура си от Мелник. Ако бях решила този проблем,
спокойно щях да чакам утрешния ден. Вместо това с пристигането следобед стана
ясно, че юдата ще е тук утре, че три от самодивите са неоткриваеми и губим време в
мотаене. По-късно неоткриваемите се оказаха на път за насам. Преди минути ги по-
срещнахме и вече са по стаите си.
Чувствам ужасна умора, но не бива да заспивам. Не искам по някое време през
нощта овчарят да се окаже насред стаята ми. Заради притесненията, нервното очакване
и изминатите километри усещам главата си натежала и нито басейнът,
разкрасителните процедури или билковият чай ми помогнаха да се освежа. Облягам се
на огромните меки възглавници върху леглото и отнесено се взирам в яркия си
педикюр. По-добре би било да правя нещо, което ме държи будна, но не ми се става.
Мекият халат ме стопля и унася...
– Добър вечер!

По дяволите, заспала съм!

Марко стои облегнат до балконската врата и ми се усмихва. Изправям се със

стиснати юмруци и процеждам:
– Обещанията ти не струват!
– А твоите да не би да струват? Защо не дойде?
– Защото не можах! Уговорихме се да ми върнеш косата, което значи да не я
използваш повече!
– Какво правиш тук, нещо свързано с мен ли?
– Не всичко на света е свързано с теб! Мислиш се за много значим!
– Не, мисля се за достатъчно умен.
– Ако беше умен, нямаше да крадеш от косата ми!
– Ако ми извъртиш мръсен номер, ще съжаляваш!
– Не ми се заканвай, че е смешно!
– Смей се колкото искаш! Ако самодивите научат за мен, за сънищата, за къщата
в Мелник, ще те убия.
– Можеше да ме убиеш в гората. Но пък тогава нямаше да влезеш в съня ми,
нали?
– Умно момиченце!
– Може би аз трябва да те убия, преди овчарите да научат за сънищата?
– Нямаш силата да ме убиеш, Неда – застава прекалено близо. – Поне не
физически.
Обзема ме онова усещане от гората – докато бях вързана за дървото – същата топ-
лина и туптенето на сърцето му. Близостта и шепнещият му глас ме объркват. Навеж-

50
да се над лицето ми и виждам в очите му...

Желание?!

– Никой няма да разбере за сънищата, обещавам ти! Аз съм ужасен егоист и

искам тайната само за мен. Това е истината!

Защо шепне така?

– Истината е, че си луд!

А аз защо шепна?!

– Истината е, че си права. Луд съм – вероятно по теб!

Дишането ми спира някъде дълбоко в гърдите, а той бързо отстъпва към балкона
и със странна нотка в гласа казва:
– Забрави какво казах! Но не забравяй да си вземеш кичура! Оставих го в Кашина.
В плевнята.
Спускам се към него като в забавен кадър, но в краката ми сякаш потича олово, а
той за секунда прескача дървения парапет на терасата. След малко вече пресича двора,
бяга към каменната ограда. Дланите ми силно стискат парапета, а очите ми се взират
напрегнато във високата фигура. Преди да се прехвърли от другата страна на зида,
спира и ме поглежда. После изчезва.
Имам нужда от въздух, не мога да дишам! За първи път в живота си изпитвам
такова парещо чувство...

Загуба?

Със залитане стигам до леглото и невярващо се втренчвам в балконската врата.

Не мога да повярвам как ме накара да мисля, че го сънувам за пореден път! Дали има
други овчари с него? Щях да усетя миризма, ако има други... Трябва ли да вдигна
тревога? Но как ще обясня... Нищо не мога да направя! Хвърлям се по очи на леглото
и заравям лице във възглавниците. Искам да крещя, да блъскам, да чупя! Оказа се по-
хитър от мен. Как е разбрал, че съм тук?! Защо не се усъмних, че това е сън? Овчар в
къщата в Шишенци!

Луд по мен?

Оставил кичура ми в Кашина? Какво беше това в очите му? Защо каза да забравя?
Изгарям от емоциите, блъскащи в гърдите ми. Лежа свита на кълбо и се моля този
огън в сърцето ми и в ума ми да изчезне.

4 юли, 05:56
С изгрева нещата не се оправят. Трябва да се стегна и да преживея ритуала, да
съм внимателна и готова за всичко. Искам час по-скоро да се махна оттук и да се
върна на село.

51
 Слизам до басейна малко след изгрев и оставам във водата почти час, опитвам се
да отмия превзелите ме емоции. Успявам да ги скрия зад усмивката, небрежните
разговори и обичайните приготовления. Сирма се появява, докато пия чай. Сяда с
няколко самодиви на поляната до пъстрите цветни лехи. На дневна светлина дворът на
къщата е невероятно красив особено когато слънцето е толкова ярко. Мястото по
нищо не прилича на диво самодивско сборище, по-скоро е райска градина, пълна с
красиви жени, до една облечени в дълги бели ризи. Как ли биха реагирали, ако знаеха,
че само преди часове в този двор е стъпвал нахален овчар?
– Момичета, юдата идва след малко – мелодичният глас на Сирма ме откъсва от
мислите. – С нея ставаме точно 77 и можем да направим ритуала.

Какво би сторила юдата, ако знаеше за немиришещия овчар?

– Мислех, че ще го правим в полунощ – не се стърпявам да отбележа гласно.

– Тогава се правят ритуалите, с които зареждаме природата. Тези, които са за нас,
се правят денем.
– Какво значи да са за нас? – пита Лидия от село Добротино, година по-млада от
мен мешана хубавица с весели трапчинки. Запознахме се при първото ѝ пътуване до
Кипър. Тогава я разведох из цялата планина Троодос. После прекарахме заедно
няколко безгрижни месеца на остров Маргарита.
– Такива, които ни помагат да имаме повече сила – отвръща Сирма и ме поглежда
въпросително. – Неда каза ли ви, че и тя за пръв път ще участва в подобен ритуал?
– Не сме говорили за ритуала – отговарям отнесено.
Само външно съм отпусната и спокойна, защото пожарът в мен не е стихнал.
Очите ми постоянно оглеждат високия зид и входната порта. Вече не знам какво да
очаквам от откачения овчар.
Появата на юда Дена в този миг няма как да остане незабелязана. Застаналите
близо до портата се отдръпват, правейки ѝ място, а тя усмихнато ги поздравява.
Изправям се заедно с момичетата наоколо, а Сирма тръгва към нея. От различни
посоки на двора пазителките също се запътват натам.

Като пчелно семейство в кошер при поява на пчелата майка.

Пазителките приличат на придворни дами, а ние, останалите, сме като

обикновени работнички. Докато в ума ми се въртят подобни асоциации, юдата
разменя няколко думи с пазителките, изкачва стълбите, така че всички да я виждаме, и
застава на входа на сградата.
– Хубаво е, че сме заедно – прави знак с ръце да се съберем по-близо. – Всички
вече са тук, надявам се – погледът ѝ укорително се спира на трите закъснели
самодиви, които посрещнахме снощи. – Искам да започна с това, че е много важно до
края на август всяка от вас да е съсредоточена и наблюдателна. Трябва да направим
всичко възможно, за да открием следите на Ковчежето. Не го ли сторим до Сек-
новение, следващите четири години Картата и Жезълът ще останат при овчарите и
никой няма да може да предвиди какво ще се случи със златните залежи. Алчността на
тези първични същества ни дава основание да мислим, че имат коварен план да
изтъргуват информацията от Картата и възможностите на Жезъла, за да увеличат
многократно своето влияние. Наглостта им може да стигне дотам, че да се опитат да

52
наложат пълно господство над териториите, които са най-ценни за нашите ритуали, и
над изворите, без които не можем.
Покрай мен се понася възмутено шушукане, а юдата ни дава няколко секунди, за
да асимилираме чутото:
– Искам да не се колебаете, ако срещнете някого от тях! Трябва да сте бързи в
свързването помежду си. Целта е да хванем поне един!
Поемам дъх, за да се концентрирам върху думите ѝ, но умът ми непрекъснато ме
връща към случилото се снощи. Разкъсвам се между обещанието да не казвам на
никого за овчаря, и дълга си към самодивите.
– Не зная дали бих се справила, ако срещна овчар – прошепва Лидия. – На думи
звучи лесно, но те са диваци, които режат косите ни! Как ще се справя с двуметров
мъж...
– Ако се наложи, ще разбереш как – отговарям тихо, без да откъсвам очи от
юдата, която продължава да говори.
– За да усилим тази връзка и възможностите ви да предавате енергия една на
друга, днес ще направим ритуала на 77-те. Чрез него вливаме в телата си слънчева
енергия и увеличаваме силите си.
– Значи 77 самодиви образуват голямо зарядно устройство – Лидия пак се обажда
до мен, а аз се усмихвам на думите ѝ, извръщайки глава настрани.
– Неда – ясно чувам името си, произнесено от юдата, и изненадано се втренчвам в
нея. – Ела при мен! – тя ме подканя с жест, а аз за кой ли път през последните няколко
часа спирам да дишам. Главата ми бучи от напрежение.

Как е разбрала, какво да обясня?

Стигам до стъпалата и спирам, а тя прави знак да се кача до нея. Движа се като

насън – сигурна, че след секунди ще се окажа пример за предателство и назидание.
Заставам пред Дена и събирам цялата си смелост, за да я погледна в очите.
Втренченият черен поглед се забива в зениците ми, докато устните ѝ се разтеглят в
прелестна усмивка.
– Ти вече си го правила – думите ѝ ме прерязват, но продължавам да стоя
привидно спокойна пред нея. – Даде от силата си не на една, а на две самодиви.
Едва успявам да сдържа въздишката си. Още не съм сигурна, че ми се е
разминало, а тя повишава глас и пак се обръща към другите:
– Неда го направи за своите сестри и оживя. Това трябва да е пример за всяка
самодива. Тя беше на прага на смъртта, но Магда я върна оттам и ето я! – юдата ме
посочва. – Дори по-силна от преди!
Заради нелепостта на случващото се не знам накъде да гледам. Иска ми се да се
махна от стълбите, но вместо това се усмихвам и срещам одобрителния поглед на
Сирма под ръкопляскането на самодивите. Юда Дена докосва косата ми и спуска
пръсти по дългата плитка. В очите ѝ проблясва странен огън:
– Сега можеш да отидеш при другите!
Усещам краката си по-разтреперени, отколкото при изкачването на стълбите.
Чувствам се ужасно въпреки облекчението, че най-страшните ми предположения не се
сбъднаха. Юдата ни подканя да отидем в градината, а аз търся с поглед моята
пазителка сред всички, които вече се нареждат за ритуала, образувайки няколко кръга,
заключени един в друг. В най-малкия за ръце се хващат 16 самодиви на възраст до 16

53
години, в следващия – 20 самодиви на възраст до 20 години, а в третия – 40 до 40
години. Това е максималната възраст, до която остаряват телата на самодивите (иначе
реалната продължителност на живота ни е между по и 120 години). Виждам юдата
в средата на най-вътрешния кръг. Заставам във втория, защото навърших шестнайсет
на 1 май. Самодивите до мен хващат ръцете ми и аз набързо ги оглеждам – отляво
самовила, отдясно – самовила, до нея – мешана като мен, после пак самовила...
Правилото за подредба по време на ритуал идва от разликата в появата ни – ние,
родените, сме по-силни от възкръсналите. Смъртта взема част от тяхната сила.
Сигурно това е цената, която Бог е договорил за откупеното време за душите им.
Никой не може да измами Смъртта... Пазителките, сред които е и Сирма, са в третия
кръг, всички те са родени като мен. Самовила не може да стане пазителка.
Косите ни са сплетени в плитки, защото от древни времена се знае, че сплетената
дълга коса е връзка с небето. Не напразно самодивската сила се крие именно в косата.
Тя е важна и за обикновените хора, но много малко от тях се замислят за това. За
силата на косата се разказва още в древността: в легендата за Самсон и Далила, а и в
писанията за прабългарите, в които се говори за хора с бръснати глави с по три плитки
отзад. Само кановете и колобрите имали привилегията да пускат дълга коса.
Индианците с култа си към дългите коси и с рязането на скалпове също са пока-
зателни...
Кръговете са готови, всички сме хванати за ръце, а юдата събира длани пред
гърдите си за молитва. Никой не знае молитвата на юдите – всяка има своя и тя е
заклинание, отключване на врата между Небето и Земята. Ние разбираме, че вратата е
отворена, по изтръпването в ходилата и дланите си. Усещането е като от пъплещи
мравки във вените, като приплъзване на поникващо стебълце, като пърхане на пепе-
рудени криле. Чрез дланите и ходилата си се превръщаме в мост за силата, която идва
от Небето в Земята през вратата, отворена от юдата. Когато тя запява, енергията
потича по телата ни, неусетно вдигаме хванатите си ръце и попиваме топлия
животворен поток. Докато тече през нас, сетивата ни се изострят до краен предел. Със
затворени очи виждаме всичко отвисоко, с поглед на прелитаща птица. Това са очите
на душите ни, които се издигат, а понякога политат толкова рязко, че повдигат телата
ни над земята.
Усещането, завладяло ме в този миг, е неописуемо – то е извън човешките
възприятия. То е... като да си вятър и слънце, топъл дъжд и покълване, разлистване на
цвят, птича песен, ухание на гора, шепот на зелена трева и плодородна почва...
Отвисоко виждам цялото село, полята около него, хората, а душата ми се рее в
слънчевите лъчи и пие жадно – лека и щастлива, както никога досега. Значи това бил
ритуалът на 77-те! Цялото вълшебство продължава не повече от десет земни минути,
но за душите ни времето е съизмеримо с часове...
В края на ритуала пускаме ръцете си. Щом юдата затвори вратата, душите ни
отново се сливат с телата. Тогава танцуваме с невиждащи очи. Танцът е израз на
щастието от преживяното, на неземната магия във вените ни, така оставяме с ходилата
си в земята част от натрупаната в нас сила. После всяка спира да танцува и пее.
Този път, когато спирам, изненадано откривам, че самодивите около мен лежат до
една на тревата, отпуснати и замаяни. На няколко крачки встрани виждам малката
Лидия и отивам до нея, като забелязвам, че само пазителките са на крака и ме гледат
втренчено.
– Какво им става? – питам високо, клякайки до Лидия.

54
 – Вече имам слънце дори в ноктите си – отнесено проронва тя, а юдата изведнъж
се оказва до мен и ми подава ръка, за да се изправя.
– Ще се съвземат скоро, спокойно – гласът ѝ е галещ и успокояващ. – Ела с мен.
Подчинявам се и двете тръгваме към къщата, а тя не пуска ръката ми. Вдигам
поглед към лазурното небе, усещам се силна и в същото време по-лека от перце.

4 юли, 13:24
– Искам да се прибера в Любовище поне за ден! – знам, че звуча като разглезена
досадница, но възможността от едно забутано село да се окажа в друго, и то
неизвестно за колко време, ми идва в повече. Не ме интересува какво ще си помисли
Сирма, нито какво е казала юдата. Искам да отида в къщата на дядо в Кашина, за да
проверя онова, което каза овчарят. Искам да съм сигурна, че повече няма да идва з
съня ми.
– Какво ти става?! Ще ти донесат багажа във Вещица, ако това е проблемът. –
Пазителката неразбиращо стои насред стаята си, която досущ прилича на моята.
– Искам сама да си взема багажа, да видя Гена и Дана поне за вечер и после ме
води където искаш!
Няма да отстъпя за нищо на света. От покоя, обзел ме след ритуала, вече няма и
следа. Изпари се до капка след няколкоминутен разговор с юда Дена. Няма да забравя
студените погледи на някои от пазителките, когато тя ми подаде ръка, за да се изправя.
Заведе ме в нейната стая, където първо ме покани да седна, после се настани срещу
мен със загадъчна усмивка и каза:
– Няма да ти обяснявам какво значи да си специална. Ще го научиш с помощта на
Сирма. Но искам да те предупредя, че ще получиш знания, които повечето самодиви
нямат.
– Защо? – не се стърпявам и питам.
– Защото спаси двете си сестри и доказа, че имаш уникална сила. Твоята задача в
следващите четири години е да трупаш знания и умения.
– С каква цел? – поредният въпрос предизвиква смеха ѝ и тя протяга ръка, за да
оправи кичура, измъкнал се от плитката ми.
– Ти наистина не се отказваш да питаш – с тези думи се изправя и аз съм
принудена да я последвам. – Ще получиш отговори на всичките си въпроси, Неда.
Дори на тези, които още не ти е хрумнало да зададеш. Върви да обядваш с другите,
защото после ви чака път.
Няма как да разпитвам повече, отправям се към вратата.
– Ще се видим след година. Тогава ще поговорим за целта – казва юдата.
– Значи до догодина – спирам на прага и също се усмихвам.
В лятната градина повечето самодиви хапват сирене, плодове и мед, насядали
около елегантни масички. Вече не изглеждат толкова замаяни и звънките им гласове
се сливат в жужене, приличащо на тиха мелодия. Сирма я нямаше там, открих я в
стаята ѝ, където ми съобщи, че отиваме в село Вещица вместо у дома в Любовище.
От десет минути споря с нея, че първо трябва да се видя с Гена и Дана и после да
ходя където и да е:
– Двете не могат да дойдат във Вещица, нали? Те ще останат да живеят в
Любовище като нормални жени, а след август аз ще замина в Кипър. Ще имам ли
време да се върна в Любовище до края на август?

55
 – Още не знам.
– Ето, виждаш ли? Защо е това бързане?
– Юдата каза да започнеш обиколката си възможно най-бързо.
– Чакай, каква обиколка? Къде трябва да обикалям?
Сирма нетърпеливо вдига ръка, спирайки с жест въпросите ми:
– Добре, Неда. Това ще го обсъдим по пътя. Тръгваме към Любовище, ще нощу-
ваме там, после се връщаме до Вещица.
Иде ми да я прегърна, но ние не демонстрираме близост с пазителките. За тях
всички трябва да сме равни и не бива да се привързват повече към една или друга от
нас.
– Чакам те навън до колата – отвръщам усмихнато и хуквам да си взема чантата.

4 юли, 14:50
След час полумълчаливо пътуване в жегата смятам, че е крайно време да погово-
рим:
– Защо този път всички лежаха на земята след ритуала?
– Защото ритуалът е такъв – неопределено отвръща Сирма.
– Какъв?
– Зареждащ. Това ги опиянява.
– Мен защо не ме опияни тогава?
– Юдата ти каза защо – отвръща с усмивка.
– Специална съм и ти ще ми обясниш защо. Това го разбрах. Минаваме край
прашно селце, раздърпано дете, играещо край пътя, проследява колата с любопитен
поглед.
– И какъв е планът? – питам отново, а Сирма пак отклонява очи към мен. – За
колко време и къде трябва да обикалям?
– Ще отидем на доста места. Ще ти обяснявам защо сме там, след като
пристигнем. Стъпка по стъпка.
– Опитвам се да разбера какво ме очаква...
– Очаква те знание, Неда. Нека оставим нещата да се развиват според плана.
Първо е Вещица, после Стояново, Лиляче, Карлуково, Боснек.
– Ехеее... – възкликвам след изброяването.
Тя леко се усмихва и продължава:
– Оттам отиваме на североизток – до селата Осмар и Аспарухово. Накрая ще се
върнем в Родопите – до Орехово.
Неспокойно се намествам, подпирам босите си стъпала на седалката и недоволно
обобщавам:
– До едно звучат като забравени от Бога места.
– Грешиш. Точно тези места Бог никога няма да забрави!
След още няколко часа пътуване правим кратка почивка, пием чай и изяждаме по
ябълка. Наближаваме Любовище, когато уж изневиделица предлагам на Сирма:
– Какво ще кажеш да отскочим до къщата ми в Кашина?
– Сега пък Кашина! – Пазителката поклаща неразбиращо глава. – Защо?
– Не знам, прииска ми се да отида там. Ако си уморена, аз ще отскоча после.
– Прави каквото ти харесва, аз предпочитам да се потопя в извора на двора и да
изям една салата.

56
 Нямам нищо против да отида в селцето сама, затова нетърпеливо слизам от
колата веднага щом Сирма спира пред голямата порта на къщата. Изтичвам боса, за да
отворя дървените крила, така че тя да паркира в двора. Чукам нетърпеливо и отвътре
чувам забързаните ситни стъпки на Гена.
– Аз съм, не се мотай! – Виквам силно и с усмивка чакам да отвори. Само след
секунди Гена ме прегръща радостно, а след нея Дана подтичва развълнувана. – Спо-
койно, нямало ме е само ден-два!
– Добре де, ще се правим, че не си ни липсвала – казва Дана, помагайки ми да
отворя портата.
– По-добре ни направете салата от доматите в градината!
– Това да искаш. – Гена винаги е готова за домакинска работа и след като
поздравява Сирма, бързичко се отправя към кухнята.
Преструвам се, че ровя из чантата в багажника, и изчаквам трите да влязат вътре.
После бързо се измъквам навън и с широка крачка тръгвам към Кашина. Разстоянието
е по-малко от десет километра. Изминавам половината от тях с тичане и скоро стигам
до първите къщи на селцето.

4 юли, 20:24
Залезът превзема неземната красота наоколо. Зелените склонове и малките къщи
бавно потъват в мрак, а десетината жители на селцето притихват под покривите на
овехтелите си домове в очакване на следващия ден. Обичам селото си – всяко
пустеещо, вълшебно красиво кътче от него. Къщата на дядо, станала моя след смъртта
му, е съвсем до гората. Отминавам отдавна затворения магазин, дома на трите сестри,
покрай които отраснах, и тръгвам нагоре. На ъгъла виждам белокос старец да мести
дървена количка, а край него няколко пъстри котки наострят уши, щом ме зърнат.
Въртят се неспокойно и едната жално измяуква. Човекът вдига глава и внимателно се
вглежда в мен, спирайки очи на цветната ми рокля и босите крака.
– Добър вечер, дядо! – Помахвам с ръка, за да покажа, че съм добронамерена, но
той бързо извръща очи, бутва количката встрани и тръгва към пътната вратичка на
близката къща. Още утре ще разкаже на останалите, че една от „онези“ от Любовище е
скитала насам. – Нищо няма да ти направя! – Провиквам се силно, за да ме чуе, преди
да се скрие в дома си, тъй като дни наред ще се бои от ослепяване...
Местните знаят за съществуването ни отдавна и винаги са се страхували от нас.
Ясно помня как хората тук внимаваха с мен, когато бях дете, особено след десетата ми
година. Усещах, че всички ме наблюдават зорко, но тогава не можех да си обясня
защо. Сега мога – очаквали са да се превърна в самодива. Нищо естествено не е имало
в това красиво момиченце да расте в пустеещо село, пълно със старци. Нито пък в
това, че всяка пролет куп красиви жени се изреждат, за да го видят.
Стъпките ми спират пред дядовата порта и в гърлото ми засяда буца тъга.
Посреща ме жалното проскърцване на ръждясалите панти. Стъпка навътре и потъвам в
покоя на застиналото време, превърнало се в господар на двора... Не съм идвала от
миналата година. Винаги, когато се върнем от островите, отивам на гроба на дядо.
Избягвам къщата, защото чувствата, останали от детството, са тягостни и странни. И
сега тъмните прозорчета ми приличат на тъжни детски очи, чакащи слънцето.
Спомням си дългите зимни дни, в които стоях зад стъклата и с часове се взирах навън.
Когато ми омръзваше, се връщах до огнището и дълго съзерцавах магията на пламъка.

57
Затварях очи и си представях, че е лято и че съм в гората. Така се спасявах.
И сега не искам да влизам в къщата. Там има много самота и тъга.
Откъсвам поглед от прозорците и минавам до малката порта, водеща към
вътрешния двор. Дръпвам старото резе, очаквайки да заяде както едно време, но
вратата се отваря и с бързи крачки стигам плевнята. Невидима сила ме кара да се
закова на място.

Аз съм част от невидимите сили, спират ме спомените...

Образът на високото момче с лазурните очи изниква на вратата на плевнята.

Косата му е рошава, лицето – мръсно и бледо, погледът му трескаво се впива в мен, а
на веждата му зее рана... Пристъпвам бавно, вътре е тъмно и задушно, мирише на
гнило сено, на старо дърво и на забрава. Оглеждам внимателно. Не ми се иска да
допусна, че овчарят ме е излъгал и че отново ще се появи, за да продължи абсурдната
си игра. Не ми се иска да измислям нови и нови начини, за да го накарам да си тръгне.
За нищо на света не искам да идва с мен навсякъде, където Сирма ще ме води. Овчар
не бива да знае толкова много за самодивите.
Вратичката зад гърба ми проскърцва от полъха на вятъра и стреснато се обръщам.
Очите ми се заковават върху парчето плат, висящо на гредата. Захванато е с пирон и
със старата подкова, която дядо беше окачил в плевнята преди много години...

Тя нали ще ми донесе късмет, дядо? Леля Маринка каза, че подковите носят

щастие.

Бързо дърпам подковата и пирона, но не успявам да ги извадя от гредата. Усещам

с пръсти, че в плата има нещо, разкъсвам го нетърпеливо и изваждам от него бял
хартиен плик. Отварям го трескаво и малкият тъмен кичур се сгушва в дланта ми. Не
ме е излъгал! С другата ръка свалям ластика, който придържа косата ми. Разтърсвам я
силно и тя се спуска до кръста ми. Приплъзвам кичура между двете си длани
съсредоточено и бавно, вдигам ги събрани над главата си, рязко ги разтварям и
плъзвам надолу по косата. Отрязаните косъмчета се сливат с нея и нито едно не пада
на земята. Усмихвам се доволно.

Облекчение и цялост.

Очите ми спират на подковата и скъсания плат. Овчарят се е погрижил пликът да

не се повреди. Навеждам се за хартията, паднала на земята.

Не го вземай!

Не се вслушвам в ума си и натъпквам плика в джоба на роклята. После излизам

навън и вдишвам притихналия въздух над родната си къща. Небосводът е обсипан с
ярки звезди. Обичам да лежа в тревата и да протягам ръка към тях, представям си как
ги докосвам. Нощта ми е скъпа колкото деня. Нейната магия е и моя – прави ме
свободна, безгрижна и лека.
Напускам тъжната къща в Кашина и се оставям на зова на гората. Тъмните
склонове ме привличат като магнит, клоните, полюшвани от вятъра, ме канят...

58
Спускам се в бяг нататък – не искам друго, само да съм част от нощта и гората. Зная
какво ме дърпа и къде точно отивам – до водопада и Гарвановата скала, където
звездите и небето са по-близо, а светът кротко поляга в краката ми.
Не спирам да тичам, забравила за света, устремена към любимото ми детско
приключение. Първо стигам водопада. Шум от вода и галеща тъмнина. Вълшебство.
Бързо събличам роклята, махам нетърпеливо всичко от тялото си и заставам под пеле-
ната от спускащи се струи. Усещам студената вода като втора кожа, като броня, с
която съм недосегаема. Сливам се с нея, попивам всяка безценна частица,
пречистваща душата ми. Спомням си как правех това като дете, как исках да остана
във водата завинаги... Почти забравям, че не дишам. Откъсвам се от мократа
прегръдка на водопада и жадно поемам въздух. Кожата ми настръхва, изстисквам
косата си, грабвам дрехите от близкия камък и тръгвам бързо по пътеката, водеща
нагоре. Мокрите кичури галят голия ми гръб, по ходилата ми полепват пръчици и
треви, а краката ми знаят наизуст всяко камъче и извивка на пътеката. Стъпвам на
скалата и спирам с широка усмивка. Отгоре е само мастиленочерното небе, обсипано с
ярки звезди. Очите ми са широко отворени, искам да запечатам в ума си тази приказно
блестяща феерия. Никъде няма такива звезди и такъв аромат на гора! Бавно се
обличам и присядам, вдигнала лице към небето. Магията на това великолепно място
винаги ще ме връща тук. Сякаш виждам красавицата Канта – змейовата любима от
легендата за Гарвановата скала – да стои на ръба на стометровата отвесна канара, об-
лечена в най-хубавата си премяна. Жените в село неведнъж са ми разказвали
историята на момата, избрала смъртта, за да спаси селото от бедствия.

Имало в Кашина мома с неземна хубост и сила. Казвала се Канта. Горда и не-
достъпна за кашинските ергени, тя все чакала кандидат от далечно и богато
място. От троновете си в недостъпните планински карпи забелязали хубостта
на Канта два змея: пиринският змей от Демиркапия и беласичкият от Попово.
Влюбени до полуда в Канта, двамата се вкопчвали в люти битки помежду си, за
да спечелят любовта ѝ. Над Кашина пристигали забулени в тъмни облаци. В
смъртоносни хватки, здраво вплетени един в друг, те сипели над кашинската
земя светкавици, гръмове и поройни дъждове. Гръмовете стряскали хора и
стока, мълниите изкоренявали и подпалвали вековни дървета, дъждовните
порои отвличали всичко по пътя си. Залиняло селото, наплашили се хората,
старо и младо тръпнело в ужас при всеки нов сигнал за поредната змейска
схватка над Кашина... В ярка звездна нощ, пременена в сватбена премяна, Канта
застанала на върха на Гарвановата скала и полетяла в дълбоката бездна.
Чирипски овчари я чули да вика: „Прощавайте, мили селяне! За вас курбан ста-
вам млада и зелена, още неженена... “.

Истината е, че Канта била самодива, убита от овчари. Никакви влюбени змейове

не е имало. Тогава било време на люта война между нас и овчарите, затова и
невиждани порои и бури вилнеели по тези места. Канта не издържала на магията на
Гарвановата скала и веднъж дошла тук сама въпреки опасността и преследването на
овчарите. Не успяла да им се изплъзне. Ослепила единия от преследвачите си, другият
обаче откъснал главата ѝ и хвърлил тялото ѝ от скалата.
Иначе Гарвановата скала е чудно творение на природата и се извисява над ждре-
лото на реката като самотен великан. Много хора идват тук денем, пленени от чудото

59
на покоя, царящ наоколо. Местни няма да видите нощем, случвало се е невежи
туристи да се навъртат понякога и след здрач, но не остават задълго.
Гледам още малко звездите и тръгвам обратно към Любовище, защото съм
сигурна, че Сирма и двете момичета вече се чудят къде скитам. Знам, че в уютната
къща ме чака вкусна салата, мек хляб, златист мед и ароматен билков чай. Понякога си
мисля, че ако можехме да общуваме по-свободно с хората, щеше да е интересно.
Някои откриват Любовище случайно и много се впечатляват от легендата за името му.
А тя пак е свързана с една неземна хубавица на име Люба.
Девойката живеела в единия край на селото, но била влюбена в момък, живеещ на
другия край. Когато вървяла по пътя, отивайки при любимия си, всички шушукали
„Люба вижте!“. Оттам и името Любовище.
В преданието не се казва дали Люба идвала по тия места напролет и си тръгвала
преди есента, но предполагам, че е било така. Какво е станало с любовната история, не
се знае, но в много от закътаните селца на Пирин има различни легенди за неземни
красавици и влюбени до безпаметност момци.

Има и легенди за смели юнаци с неземна сила.

Бързо изхвърлям мисълта, напомняща за Марко. Доволна съм, че той спази

обещанието си и кичурът ми вече не е у него. Аз ще спазя своята част от уговорката и
никой няма да научи за странния овчар без миризма и без страх от ослепяване, който
знае как да влиза в самодивски сън. Ако и той удържи на думата си да не казва на
останалите овчари за сънищата, значи тази история е приключена.
Ръката ми се плъзва в джоба на роклята и напипвам книжния плик. Ще го
изхвърля утре. Имам нужда да го докосвам още малко.

4 юли, 22:42
През тялото на Марко премина тръпка. Той се извърна бързо, вдишвайки плени-
телния аромат, докато очите му прескачаха с настойчивостта на гладен хищник от
фигура на фигура в препълнената зала. С гъвкава походка се придвижи в множеството,
следвайки миризмата, предизвикала интереса му.
Усещаше скрити погледи върху себе си. Костюмът и вратовръзката вършеха
чудеса, но той предпочиташе да е по-малко чудесен за сметка на удобството.
Не можа да откаже на дядо си и дойде на досадната благотворителна вечеря,
давана от един от висшите чиновници на Абърдийн. Не можа да откаже и на
настояването да остане на събитието до по-късно. Не му стигаше напрежението от
цялата превзетост и настойчивите погледи на домакинята, ами и един от адвокатите на
корабния брокер, когото цяла вечер убеждаваше в надеждността на компанията им, му
лазеше по нервите.
Щом усети тази миризма обаче, забрави всичко останало.

Свежи цветя рано сутрин след дъжд в планината.

Знаеше, че е невъзможно. Вероятността Неда да е тук, бе нулева и въпреки това

не можеше да не последва уханието, напомнящо за нея.
На няколко метра, почти до бара, мярна дълга, тъмна коса. Сърцето му подскочи.

60
Забърза крачка, впил очи в тъмнокосата жена, без дори да вижда лицето ѝ. Като насън
премина разстоянието до нея, докато ароматът ѝ пълнеше сетивата му.
Тя се обърна. Светлосини очи, голяма уста, леко гърбав нос, лунички.
Заинтригуван поглед, смутена усмивка. Шотландка на около трийсет.

Разочарование.

– Знаех си, че зад тази коса се крие интересно лице – нямаше равен, когато
искаше да очарова жена, независимо на кой от всички езици, които говореше.
Трябваше да има шотландката на всяка цена. Изпитваше наркотичен глад за аро-
мата ѝ. Нищо че отблизо уханието не бе точно онова, заради което стигна до нея, а и
нямаше видима прилика с причината за обзелата го лудост. Клин клин избива – така
казваха овчарите. Щеше да прогони Неда от ума си, докато синеоката шотландка стене
в леглото.
– Аз съм Марко. И вие ли едва издържате цялата тази шумотевица? – обезоръжа-
ващата му усмивка прикова погледа ѝ, ръката му едва притисна талията ѝ, докато се
навеждаше към лицето ѝ. – Спасете ме от това място, обещавам да не ви връщам тук.
– Аз съм Ванеса. Да излезем на терасата – предложи жената и стана от високия
стол, добавяйки нервно: – Като за начало.
– Съгласен съм, Ванеса. Като за начало.
Час и нещо след началото шотландката извиваше тяло върху него секунди преди
оргазма... Беше му доскучала на десетата минута, след като я съблече в хотелската
стая. Съдейки по движенията и стоновете ѝ, опашницата щеше да свърши всеки
момент. Не беше от интересните мацки в леглото, но и той не демонстрираше кой знае
какъв ентусиазъм, така че кавалерски щеше да я остави да свърши първа. След още
половин час щеше да я закара където пожелае, утре да ѝ изпрати цветя и... Всичко
хубаво!
Когато по-късно я остави пред дома ѝ, тя го целуна нежно, но той не се почувства
длъжен да каже, че е имал невероятна вечер. Просто се усмихна, изчака, за да се увери,
че жената се прибира безпроблемно, и потегли към скалистия бряг. Не че не я хареса,
привлече го сексуално от първия миг. Каза си, че просто не си пада по шотландки.
Паркира близо до пустата шир, брулена от вятъра, слезе със замах и седна на предния
капак, вдигайки лице към нощното небе.
Нищо не беше както трябва, откакто онази вещица се появи в къщата в Любовище
точно преди да нападнат с Борил и Васил. Нищо не успяваше да я изтрие от ума му –
нито разстоянието, нито работата и грижите около компанията, нито сексът с Ванеса
тази вечер. Ядосваше се на себе си, че мисли твърде често за самодивата, за нещата,
които му е казала, и за откачената си идея да отиде в свърталището им в Шишенци.
Истински късмет беше, че тогава я заблуди, че се измъкна невредим и успя да се качи
на самолета рано сутринта. Бе зарязал джипа на летището, затова по-късно се наложи
да уговаря как да го приберат на паркинг. Струваше му се, че откакто пристигна вчера,
дядо му го гледа особено, но се стараеше да не остава незает дори за миг. Предстояха
важни срещи и сделки, за да не се наложи да продадат още един кораб. Имаше куп
ангажименти и сложни казуси за решаване, затова нямаше нужда от шантави емоции,
свързани с някаква шестнайсетгодишна дивачка.
Бързо седна в колата и потегли с пълна газ към къщата на дядо си, разположена в
покрайнините на Абърдийн. Нямаше намерение да спи, защото до изгрева оставаха 2-3

61
часа. Щеше да слезе в залата за тренировки и както предната нощ, да върже очите си,
за да се опита да направи всички упражнения, ориентирайки се в мрака. Откакто
разбра, че е пощаден от фобията към слепота, бе твърдо решен да усъвършенства това
предимство. Засега пазеше наученото в тайна и се стараеше дядо му да не разбере за
„слепите“ тренировки. Моментът за разговор относно липсващата в тялото му
миризма за самодивите, а сега и за фобията още не бе дошъл. Имаше много въпроси,
но не искаше да притиска стареца, докато тревогите за компанията не му дават мира.
Преговорите за нови товари щяха да отнемат повече време, затова можеше да се лиши
и от ваканцията с Борил. Така нямаше какво да разсейва тренировките му, като се
изключат натрапчивите мисли за самодивата. Те все някога щяха Да отминат: въпрос
на време и на разнообразно женско присъствие.

5 юли, 10:02
Тичам с все сила по пътеката от водопада към Гарвановата скала, а по петите
ми са неколцина овчари с кучета. Дългата носия ми тежи, пречи ми да бягам.,
косата пада пред лицето ми, след като кърпата, с която е завързана, се закача
на един от стърчащите клони и остава да виси там, но аз тичам нагоре. Чувам
кучешкия лай и шума от преследващите ме тежки стъпки.
Дърветата наоколо са оголени и зловещи, духа студен вятър и мъртви
пожълтели листа се вихрят със свистене, приличащо на предсмъртно стенание.
Ужасена съм от есента и от чувството за обреченост. Излизам на поляната
към скалата – няма изход, а те са съвсем близо. Първото от огромните кучета
изскача от гората и оголва зъби насреща ми, не откъсвам очи от неговите.
Идват! Обръщам се към 100-метровата бездна, която е само на няколко крачки
зад мен, и се блъскам в Марко. Стоял е в засада, причаквайки ме на скалата, за
да ме довърши! Опитвам се да го избутам, да се отскубна от ръцете му,
виждам с периферното си зрение как до първото куче се появяват още три.
След минута и другите овчари ще са тук. Искам да изкрещя да ме пусне, но от
гърлото ми излиза само шепот. Ръцете му са като клещи около тялото ми,
пристъпва към ръба на скалата и чакам всеки миг да ме хвърли от нея. Аб-
сурдното е, че точно тогава изпитвам нужда да видя очите му – не за да го
ослепя., а за да ги видя., преди да полетя към смъртта.
Само сантиметри ни делят от бездната, а високите, страшно гледащи мъже с
огромни овчарски криваци в ръце вече са на поляната. Един замах е достатъчен,
за да откъснат главата ми. Какво ли предстои – дали Марко ще ме хвърли от
скалата, или ще ме бутне към тях, за да ме убият? Той се навежда до ухото ми
и казва:
– Няма да те оставя да умреш!
Топлина, нежност... Усещам ги в гласа му и невярващо се взирам в очите му.
Поглежда овчарите, дръпва ме и двамата политаме в бездната.

Събудих се ужасена и трепереща, с изтръпнало тяло. Светлината от изгрева се

промъкваше през завесата на прозореца и успокояващо пълзеше в стаята.
Дали не е намерил нов начин да ме въвлича насън в разни безумия?

Иска ми се!

62
 Започналият така ден няма как да е ведър. Мирише на дъжд от сутринта, а
слънцето крие лицето си, сякаш в тон с настроението ми. Не обелвам и дума, докато
Сирма шофира обратно към Северозапада, към селце, сгушено до Белоградчишките
скали и пещерата Магурата. Никой не знае защо се нарича Вещица. А и кой ли се
интересува от поредното тънещо в забрава местенце, населявано от няколко десетки
жители? Въпреки злокобното си име селото е красиво. В него рядко се отбиват
туристи: едва ли защото тук прелитат жени, яхнали метли... Животът на местните
минава между грижите за дома и градината и раздумките по пейките на селото.
– Вярно ли е, че в село Вещица се е родила първата самодива? – въпросът ми
предизвиква раздвижването на Сирма зад волана.
– Вече се чудех дали не си онемяла – казва тя вместо отговор. – Няма как там да
се е родила първата самодива. Самодивите са на земята от дълбока древност. Вещица е
било оживено село с над 500 жители, само християни, които обаче така и не построили
своя църква.
– Защо? – този факт събужда интереса ми.
– Защото колкото пъти започвали такъв градеж, толкова пъти в селото умирало
дете. Но имат старинен каменен кръст близо до кметството. Хората са гостоприемни,
но както и в Любовище, външните не се чувстват добре.
– Няма как да се чувстват добре, ако нощем обикаляме навън.
– Малкото туристи, посетили селцето, разказват, че са виждали движещи се като
сенки жени в зеленчуковите градини до реката, а когато местните минават по моста
над нея, казват, че са минали през вещиците.
– Там ли са танцували самодивите след ритуал?
– Да, на моста и край реката. Според невярващите във вещици името на селото
идва от вещината на местните в мелничарството. В миналото поддържали много
воденици и били прочути майстори мелничари. Според друга легенда богат турчин от
местния чифлик веднъж излязъл на разходка слез залез. Било жежко лято...
– Глупав човек – поклащам глава, досещайки се за края на тази история.
– Попаднал на красиви жени, къпещи се голи в реката. Потресен от видяното,
побягнал с викове „Вещици! Вещици!“.
– Легендата не разказва, че скоро след това се разболял и умрял – саркастично
довършвам разказа.
– Вероятно – потвърждава Сирма. – Но реката край Вещица таи огромна енергия.
Стигнеш ли до водата ѝ, няма как да не влезеш, толкова силно привлича. Довечера ще
идем там, а утре ще те заведа до Царицин гроб.
– Чий гроб?
– Това е местност, където е убита юда Вида.
За пръв път чувам за такава юда и самодивското ми любопитство направо
избухва:
– Каква убита юда? Никой не може да убие юда!
Сякаш за да ме опровергае, небето изведнъж се разтваря и очакваният дъжд
плисва като стена. Сирма включва чистачките и отговаря:
– Може, Неда. Старите овчари могат, но след Вида никога не се е случвало.
Защото да убиеш юда, е все едно да убиеш част от земното време на природата. След
това убийство имало немалко ужасни за хората години – робство, глад, суша, болести.
Докато не се появила новата юда – Радка.

63
 – Коя е била юда Вида? И как се появила Радка? – въпросите напират в ума ми, а
новината, че някой може да убие юда, ме стъписва.
– Едно по едно, спокойно – усмихва се Сирма. – Искаш ли да спрем някъде за
малко?
– Не, искам да ми разкажеш.
– Добре. Продължаваме – съгласява се пазителката, вземайки поредния завой. –
Вида е известната Баба Вида, изградила крепостта.
– Дето имала две сестри, които се омъжили несполучливо, и затова останала без
мъж до края на живота си?
– Не е точно така... Много красива и умна владетелка била. Грижела се добре за
поданиците си. Имала верни съветници, които управлявали, докато тя спяла дългия си
сън. Но дошли тежките години на робството и не стигало това, ами и овчарите ни
преследвали настървено, а юдите полагали неистови усилия, за да спасят баланса.
Богат турчин харесал земите на Вида за чифлик. Не само присвоявал имотите ѝ, ами
си наумил, че трябва да има красивата господарка, за която всички говорели, но
малцина били виждали. Вида се превърнала във фикс идея за неверника, а овчарите
научили за желанието му и се възползвали, за да я принудят да бяга.
– Но защо?
– Заради златото, Неда. Вида пазела Ковчежето, а те винаги искат златото и
властта, която то дава. Който има златото, може да купи всичко и всички. Повечето
хора са алчни и са готови да направят какво ли не за пари. Затова ние пазим знанието
за залежите – за да не допуснем овчарите да станат по-силни от нас във влиянието си
над хората и природата.
Угрижено поклащам глава, а тропотът на едрите капки по колата усилва
тягостното чувство:
– Но сега имат Ковчежето. Какво ще правим?
– Ще търсим начин да си го върнем.
– Къде е според теб?
– Някъде, където никоя от нас не може да отиде. Мога само да предполагам.
– Защо овчарите не обичат собствената си земя? – разпервам невярващо ръце. –
Нали тя е и тяхна? Нали знаят, че енергията ѝ зависи от равновесието, че хората
зависят от това?
– Не ги интересува, Неда. Те са богати, надменни и силни. Имат целия свят. За
тях не е проблем да живеят в Сибир или в Африка. Не са зависими от времето като
нас. Не оценяват природата и слънцето. Готови са да продадат златото. Но ще
направим всичко по силите си, за да им попречим. И ти ще ни помогнеш. Сега да ти
доразкажа за Вида.
Кимвам в знак на съгласие, а тя продължава:
– Овчарите подучили турчина да нападне крепостта и да принуди Вида да бяга,
като му обещали да я хванат и да му я предадат.
– Тя как не е разбрала за коварния план?
– Вероятно не е повярвала, че овчарите са способни да се съюзят с омразните
поробители. Била принудена да се спасява заедно с няколко самодиви, които живеели
при нея. Овчарите ги пресрещнали край Вещица. Ковчежето обаче било скрито и
нямало как да го вземат...
Затварям очи и си представям касапницата, сполетяла самодивите и юдата.
– Успели да ослепят много от тях, но силата на Вида не стигнала, за да ги спрат.

64
Загинали до една и по-късно в тяхна памет другите самодиви поставили на мястото
огромен изписан камък, разказващ за красивата и силна владетелка.
– А как се е появила новата юда Радка?
– Чрез силата на останалите пет юди. И с Божията помощ.
– Но как?
– През Вратата на богинята майка край Бузовград.
– Кой град?
– Това е село, казва се Бузовград, до Казанлък е.
– А вратата?
– Тази година е късно да ти покажа чудото на вратата, затова няма да ходим там.
Но догодина ще успеем.
– Кога догодина?
– На 21 юни, в деня на лятното слънцестоене. Мегалитът проследява линията на
залезите в пътя на слънцето. Най-южната точка съвпада с най-високия видим връх от
мястото на светилището. Залязващото слънце застава върху този връх на 22
декември – точно в деня на зимното слънцестоене, и след шест месеца в пътя си на
север стига до Вратата на богинята майка.
– Кой е направил този съвършен календар?
– Древните.
Изведнъж проумявам, че може би една от самодивските легенди е истина, и
развълнувано се обръщам към пазителката:
– Това е Тунелът, нали?
Сирма изненадано ме поглежда и бързо връща погледа си към пътя.
– Тунелът ли е? – настоявам аз.
– Нека не прибързваме, Неда. Искам да научаваш всичко стъпка по стъпка. Това е
важно. – Усетила недоволството ми, добавя: – Да, това е Тунелът. Ако не беше,
нямаше да се върне оттам силата на юдата и да се влее в Радка.
– Да! – въодушевено подскачам на седалката и се разсмивам. – Да! Тунелът
съществува!
Легендата за Тунела, през който самодивските души отлитат след смъртта, винаги
ме е обърквала. Няма самодива, която да не се е питала дали това е истина, къде е
Тунелът и какво значи „отвъд“.
– Според тракийските вярвания изгревът е символ на раждането и съзиданието, а
залезът – на смъртта и света на мъртвите – обяснява Сирма. – Вратата на богинята
става популярна сред хората неотдавна, дори има такива, пожелали да минат в света
на мъртвите точно през нея.
– Как така? – озадачено я поглеждам. – Тунелът не е ли само за самодивските
души?
– Не, веднъж разпръснали през него праха на починал и малко след това върху
скалата се изсипал ситен дъждец, въпреки че небето било ясно. – Сирма поглежда
облаците и въздъхва. – И тук ще вали пак, но по-късно.
– Тунелът е много древен, нали?
– О, да. Видял е много ритуали в почит към слънцето, светлината, силата и
войната. Там принасяли в жертва най-храбрите вражески воини. Смесвали кръвта им с
обредно вино и се поливали с него за повече мощ.
– Какво става с душите ни, след като преминат?
– Не зная, Неда. Някой ден ще науча, но предполагам, няма да мога да ти кажа –

65
усмихва се пазителката.
– Защо трябва да ме водиш по тези села и да уча разни неща? – очите ми чакат
отговорът да се изпише на лицето ѝ.
– Твоята енергия е по-силна. Рядко се раждат такива мешани и когато юдите ги
открият, ги отделят от другите, за да ги обучават за пазителки.
– Аз?
– Да, ти! И никой не бива да знае за това, което ще научаваш оттук нататък –
отсича Сирма със студен и сериозен глас, който съвсем ме вцепенява. – Никой!
– Добре.
– А сега ме остави да карам спокойно, заболя ме устата – престорено сърдито
отрязва възможността да я затрупам с още въпроси.

5 юли, 16:05
– Докато Тина сервира кафето и страхотния си лимонов пай, ще съм на
половината път, идвам! – говорейки по телефона, Марко излезе от офиса на
компанията в лъскава сграда близо до пристанището и припряно се вмъкна в
асансьора, като обличаше в движение сакото си. В подземния паркинг едва не се
сблъска с портиера – закръглен мъж, с две глави по-нисък от него. Извини се
усмихнато и бързо потегли към дома. Прибирането му отне около половин час и още с
влизането в голямата дневна разбра, че Старите търпеливо го чакат. Един по един, с
изключение на дядо му, възрастните мъже се изправиха да го посрещнат – Вълкан,
Петко, Стоян и Радой. Нямаше как да не впечатляват събрани на едно място. Петима
достолепни белокоси мъже, до един синеоки, красиви и внушителни.
По-висок от Марко беше само Радой, но пред всеки един от тях младият овчар се
чувстваше малък както в детството, когато със страхопочитание ги поздравяваше.
– Добре дошли! – подаде ръка на всеки и здравата хватка на ръцете им му
напомни кои са всъщност: най-силните сред овчарите.
– Изглеждаш перфектно, момче! – похвали го Петко и приятелски потупа рамото
му.
Дядо Марко доволно наблюдаваше отстрани, а очите му внимателно изучаваха
отношението на Старите към внука му. На малката маса близо до камината бяха
наредени чаши от вече изпито кафе и чинии с остатъци от сладкиш. Минаваше 16:30,
очакваше се гостите да останат за вечеря. Марко имаше планове, но ако се наложеше,
щеше да ги промени.
Дядо му посочи стола, приготвен за него, и той седна, опрял лакти на коленете,
спокойно сплел дългите си пръсти.
– Дошли сме, за да обсъдим ситуацията – започна Радой. – Дядо ти каза, че
последен си напуснал страната.
Петимата очакващо впериха погледи в него.
– Така е – отвърна Марко. – Останах, защото, докато нападахме къщата в Любо-
вище, се появи нещо непредвидено. Там имаше трета самодива и трябваше бързо да
решим какво да правим с нея. Инструкциите бяха за две коси, затова преценихме, че е
най-добре да се придържаме към поръчаното от вас. Както знаете, Борил и Васил отря-
заха косите на двете, а аз разкарах третата далеч в планината, защото не беше ясно
какво може да стане, ако се събуди.
– Опиши я! – Изненадващо му нареди Стоян и Марко усети, че трябва да внимава.

66
Замълча за секунда, повдигна небрежно рамене, гледайки питащия открито, и каза:
– Вещица. Прибрах се в Рибарица и накарах мои хора от района да наглеждат
мястото няколко дни. Интересното, заради което останах, е, че тази третата се оказа
странна.
Дядо му неспокойно се поизправи на стола:
– В какъв смисъл?
– Моите хора разказаха, че на Еньовден двете с отрязаните коси били съвсем
добре. Юдата и пазителката пристигнали там, но от третата нямало и следа.
Старите замислено се спогледаха, а той продължи:
– Това ми се видя наистина странно.
– Странно е – потвърди замислено Радой. – Мъртва е, пали?
– Не – отвърна Марко и думите му предизвикаха оживление. – Затова и останах.
– Спасила е двете с отрязаните коси и е жива? – невярващо попита Петко.
Марко кимна.
– Какво още научи? – обади се и Вълкан, най-мълчаливият и сърдит овчар сред
Старите.
– Ходила е в Мелник и е разпитвала за нас. Помощничката в къщата там твърди,
че вещица се е навъртала край имота. По описанието допускам, че е същата. Изпратих
старицата временно при дъщеря ѝ в София.
Дядо му кимна одобрително, а той се чудеше дали звучи достатъчно правдо-
подобно.
– Рискувал си да те надушат, момче! – Изрече Петко и той погледна дядо си,
който леко поклати глава. За другите това можеше да изглежда като знак на
неодобрение, но Марко го разчете като напомняне, че те не знаят за способността да
остава скрит за обонянието на самодивите.
– На мое място и вие щяхте да искате да научите какво става особено ако има
възкръснала самодива.
– И научи ли? – Вълкан се наведе очакващо напред.
– Пазителките са заедно в Шишенци.
– Това го знаем. Щом Магда се оттегли за сън, Дена спешно повика всичките на
Свети Врач – каза Вълкан.
– Да, но в нощта, преди да дойда тук, се оказа, че заедно с пазителките там има
още десетки вещици.
– Такааа... – Стоян въздъхна и се прокашля, после отпусна глава назад.
– А ти как разбра? – продължи да пита Вълкан.
– Отидох в селото.
Дядо му рязко се изправи от стола. Марко знаеше, че тази новина ще го притесни,
затова я беше спестил.
– Наистина не разбираш що за лудости вършиш, Марко! – гласът на Стария беше
тих и режещ, отиде до прозореца и замълча.
– Попаднах на самодиви на път за София – започна да обяснява младият овчар. –
Проследих ги и видях, че отиват към Видин. Учудих се, че по това време пътуват към
Шишенци. Отдалеч видях, че край голямата къща има паркирани десетки коли.
– Колко? – изстреля въпроса Стоян.
– Над петдесет.
– 77-те! – пророни Радой. – Кучките са готови на всичко!
– Заредени са и могат да издържат на всякакъв климат до края на август –

67
допълни дядо му.
– Трудно ще издържат на под 5 градуса – намеси се и Петко.
– Какво значи това? – Марко не разбираше за какво говорят.
– Това значи, че си извадил голям късмет, момче – отряза го неговият старец и
той разбра, че е по-добре да замълчи. – Те са десет. Вероятно имаме и нова, но тя още
не е обучена, така че не я броим. Чие място ще заеме, ще стане ясно след четири
години. Ако оцелее.
– Трябва да съберем информация: къде са, какво правят, къде отиват – всичко! –
делово нареждаше Вълкан. – Ще издирват по-млади и неопитни овчари, трябва да ги
опазим!
Докато той говореше, Петко стана, набирайки нечий номер на мобилния си
телефон:
– Искам до утре вечер всички момчета да са отпътували па място, където
температурата е под пет градуса!
– Аз се заемам с летищата и другите гранични пунктове – каза дядо му. – Радой,
Ковчежето е на сигурно място, нали?
– Няма как да стигнат до него. Освен това контактът с онези кръвопийци от
„Питърсън Индъстри“ вече работи. Настанал е смут, усетили са, че няма да лапнат нов
парцел. Вещиците ще си имат проблеми с тях.
– Ще се свържа с хората ни във Видинско, трябва да държим юдата под око – рече
Стоян и излезе, за да започне поредица от телефонни разговори.
Марко слушаше как петимата разпределят задачите, и си даде сметка, че наистина
се готвят за война.
– С какво да помогна? – не се стърпя да попита, докато Радой и Петко излизаха
след Стоян.
– Грижи се за компанията и товарите и си отваряй очите па десет за вещици.
Способни са на всичко, за да си върнат Жезъла и Картата – изрече дядо му.
– Сигурен съм, че мога да бъда полезен...
– Ти вече си полезен, синко. Без теб нямаше да знаем, че са направили ритуала на
77-те.
– Какъв е този ритуал?
Старецът вдигна ръка, спирайки въпросите:
– Ще говорим по-късно. Върши си твоите работи!
После се приближи до Вълкан и двамата тихо заговориха.
Марко се изправи и тръгна към спалнята си. Ядосано хлопна вратата, остави
телефона до купчина книги, зарядно и няколко флашки. Включи лаптопа, съблече със
замах блузата си и я метна на рафта за пране в голяма гардеробна.
Ако искаше да успее за уговорката за вечеря, трябваше да побърза. Провери
имейла си, после свали останалите дрехи и с удоволствие се пъхна под хладния душ в
банята.

Новата... Ако оцелее.

Чутото не излизаше от ума му, но този път нямаше намерение да се поддава на

глупави импулси. Щеше да помага на Старите с каквото трябва. Може би по-късно
щеше да се обади на Ванеса. Имаше нужда от миризмата ѝ и от дългата ѝ тъмна коса,
която да прокарва между пръстите си. Вещицата да върви по дяволите!

68
 5 юли, 16:30
Къщата във Вещица се оказа едноетажна бяла постройка в края на селото,
обзаведена оскъдно и простичко, но удобно. Сирма ме остави да си избера една от
трите спални, а тя се зае с приготвянето на вечеря. Обеща по-късно да отидем до
Салашка река, извираща близо до връх Жребче в Светиниколската планина. Странното
в нея е, че скалните ѝ форми са характерни само за Пирин.
– Кога ще идем до пещерата? – питам, докато хапвам от ароматната салата,
овкусена със зехтин и копър, Сирма е приготвила и ухаещи задушени картофи.
– Още утре. А малко преди полунощ тръгваме към реката.
– Нов ритуал?
– Не точно ритуал. Ще се качим нагоре по течението до място, на което остри
камъни се издигат от двете страни на реката. Когато луната застане точно в средата
им, водата между камъните оживява.
– Как оживява?
– С наша помощ става жива вода.
– Ще си вземем ли жива вода?
– Да, ще си вземем. А ти ще се окъпеш в нея.
– Еха! – възкликвам въодушевено. – Сега кажи, че ще стана безсмъртна!
– Няма да станеш безсмъртна, но ще станеш още по-силна.
– Днес те питах за първата самодива... Някой знаели коя е? Сирма се обляга и
вдига изящните си крака на другия стол. Сребристият педикюр блести върху матова ѝ
кожа. Цялата излъчва ефирност и нежност.
– Какво мислиш, докато ме оглеждаш? – изненадващо задава въпроса си.
– Чудя се каква си била на моята възраст.
– Много по-незряла и по-наивна – очите ѝ стават сериозни. – Ти си от малкото
самодиви, в които няма арогантна надменност и горделивост. При теб са заменени с
гордост и откритост, а самовлюбеността – със самовглъбяване и грижа за другите.
Никога не демонстрираш себе си.
– Стига! – махам пренебрежително с ръка.
– Ето! – Пазителката разперва ръце. – Чувстваш се неудобно.
– Това не е неудобство.
– Не държиш да си център на внимание.
– Така е!
– Но си, Неда. Ти си невероятно красива дори за самодива. Дори не забелязваш
завистта на другите самодиви, нито лицемерните опити на някои от тях да се сближат
с теб.
Това ме кара да вдигна учудено вежди.
– Така е! Трябва да си наясно, че обявяването ти за специална ти спечели нови
завистници, и то сред пазителките.
– Защо?
– Защото пазителките винаги са десет – от тихия ѝ отговор нещо в стомаха ми се
свива. Гледаме се няколко секунди и аз разтривам нервно челото си.
– Страхотно, няма що!
– Трябва да си готова за всичко – погледът ѝ ме пронизва. – За абсолютно всичко.
– Да питам ли коя е най-застрашената от мен пазителка?

69
 – Самата ти – отвръща ми Сирма. – Защото най-застрашената няма да ти отстъпи
мястото си ей така. Не мога да ти кажа повече.
Не изпитвам страх или притеснение. Само горчивина:
– Коя е най-млада по стаж от пазителките?
Тя се усмихва и въздъхва.
– Ти ли си? – учудването ми е искрено. Никога не съм се замисляла за това.
Пазителките изглеждат на една и съща възраст, а и малко познавам останалите девет. –
Откога си пазителка?
– Вече 25 години. Мешана със сила на пазителка се ражда веднъж на около
половин век.
– Може да има и други.
– Засега няма други. Само ти си.
– Голям късмет, а? – иронично се усмихвам/ но не спирам да мисля за предупреж-
дението. – А ти как оцеля?
– С помощта на м:оята пазителка. Ние сме странни същества, Неда. Всяка от нас е
необятен свят от крайности: ту сме състрадателни и нежни, ту себични и жестоки.
Някои от нас не умеят да поддържат равновесие и стават неконтролируеми, дори
опасни за останалите. Юдите имат грижата да ни наблюдават и направляват. Знаеш за
Свитъка. Всяка от тях записва в него послание към останалите юди – ежегодно, в своя
си месец. В това послание споделя всичко. Първото, щом се събудят от дългия сън, е
да прочетат посланието, оставено от предната юда.
– Но какво става със самодива, която е опасна? Дай ми пример за опасна!
– Която отказва да се подчини на вековните самодивски закони. Не мога да ти
кажа повече.
– Значи все пак има неща, които няма да ми кажеш.
– Но ще ти кажа много други – опасните пазителки умират.
– И минават през Тунела.
– Не.
– Как така?
– За тях има друга врата към отвъдното.
– Втори тунел за един ден! Не смея да мисля какво още ще науча до полунощ! –
тонът ми е и полушеговит, и полутревожен.
– Вторият тунел е до Старосел – скален мегалит, подобен на този край Бузовград.
Представлява два огромни яйцевидни къса, опрени един в друг, образуващи проход,
наричан Слънчеви двери.
– Нещо като гробище за самодиви престъпници – казвам го с нескрита тъга. –
Много ли са погребани така?
– Не толкова много – тихо отвръща Сирма и отклонява темата. – Има легенда за
мястото, която разказва за любовна история между девойка и момък от близкото село.
Момичето било толкова влюбено, че прескочило всички морални за онова време
норми и се отдало на любимия, без да му е съпруга. Близките ѝ я отхвърлили и
проклели да се вкамени. Така и станало – побягнала, но паднала по гръб и се вка-
менила. Затова мястото се нарича и Момини гърди.
– Има ли място по тази земя, за което да няма легенда?
– Сигурно има – разсмива се Сирма и се изправя.
– Така и не ми каза за първата самодива... – Ставам, за да ѝ помогна в
разтребването на кухнята.

70
 – Не зная коя е първата, Неда, нито точно кога Бог ни е пратил при хората.
Оставям съдовете в мивката и се облягам на шкафа, докато тя почиства трохите
от масата.
– Чела съм най-старото известие за самодиви от XIII век – споделям каквото
зная. – В една от грамотите на българските царе, издадена от Константин Асен, се
споменава местност, наречена Вилски кладенец. Което означава, че е имало места с
такива имена още преди това.
– Доста неща са изписани за самодивите. – Сирма пуска водата, за да измие
чиниите. – И верни, и небивалици.
– Има едно обяснение за появата на самодивите в старобългарски разказ от XVI
век.
– Къде ги намираш тези неща? – поглежда ме развеселено пазителката.
– В библиотеките. И в интернет, когато сме в Кипър и на Маргарита. Там има
слънчеви батерии и липсата на ток не е проблем. Та в този разказ е описано как по
време на походите на Александър Велики един младеж, който го придружавал,
отишъл да измие сушена риба на някакъв извор и тя оживяла. Той разказал на царя за
случката, Александър направил същия опит и неговата риба оживяла. Тогава наредил
на момъка да напълни от водата, защото била жива. Запечатал я в глинена делва и му я
дал да я пази, докато настъпи смъртният му час. Младежът грижливо пазел живата
вода, но единствената дъщеря на Александър поискала да разбере какво крие делвата.
Момъкът упорито мълчал, но тя го прелъстила и научила всичко...
– Ех, тази мъжка слабост! – разсмива се Сирма.
– Когато момъкът заспал, тя го убила и изпила водата. Така станала невидима и
безсмъртна.
– Звучи правдоподобно, нали?
– Накрая разказът завършва така: „Много има писано за нея, но няма да го
разказвам. Нямам време, пък и тя е прокълната от Бога“.
– Охо! – Пазителката попива водата от ръцете си с меката кърпа. – Или не смее да
разказва повече, за да не остане ням. – Разпуска дългата си коса, вдигната в небрежен
кок, и ме поглежда. – Запомни за после какво още искаш да ме питаш...
Оставам сама в кухнята и започвам да ровя в шкафовете, търсейки чай. Откривам
го в платнена торбичка, прибрана на единия от рафтовете. Ухае на мащерка и
розмарин. Слагам водата да заври на още топлата печка.
Огънят посред лято увеличава жегата, но това не ни пречи. Разравям жарта и се
взирам в светещите въглени. Мисълта за убитите самодиви, чиято пепел е разпръсната
през Слънчевите двери, не ми дава покой. Нарушаването на кой самодивски закон
води до смърт?

Аз вече самодива престъпник ли съм?

6 юли, 00:23
Ясно виждам каменния кръст до дивото крушово дърво. Улиците на селото са
пусти, а нощта е тиха и ясна. Сирма ме побутва да вървим, и след няколко минути сме
извън Вещица. Всяка от нас носи стомна, която да напълни с жива вода. Тя се разбира
най-добре с глината – чрез нея запазва паметта си...
Стигаме до реката и тръгваме срещу течението, тя ромоли кротко и приятно. Раз-

71
казва, разказва... Мълчим и слушаме. Хората не умеят да чуват водата, а в нея има
толкова истории!
Салашка река не прилича на другите реки – заради мястото, от което извира, носи
много силна енергия. Чувствам как ме кани, придърпва и обещава... Усеща ме и има
нужда от моята енергия, за да се пречисти. Иска да помълчим, слизайки се в едно.
– Когато стигнем скалите, ще нагазим във водата. Не я докосвай преди това –
прошепва ми Сирма и забързва.
Босите ни крака пристъпват сигурно и леко сред шубрака край речното корито,
дланите ни милват тревите, а самодивските ни очи виждат всичко в непрогледния
мрак. Насекоми и влечуги се отдръпват от пътя ни – ние сме господарките на
природата и те го знаят.
– Като наближим мястото, ще заредим водата в мълчание – тихо казва Сирма.
– Нали и хората могат да приготвят мълчана вода?
– Но трябва да е взета от три сладки извора от млада жена или момиче през
нощта, точно преди зазоряване. За да се запази магическата ѝ сила, се носи в пълно
мълчание до мястото, където ще се ползва.
– Само в затънтените села вярват в такива магии.
– Днес да, но преди години на Гергьовден с мълчана вода замесвали обредните
хлябове. В нея предварително слагали билки и цветя, за да поеме хлябът от тяхната
енергия. Нали знаеш, че мълчаната вода може да лекува хората дори от нашето
въздействие?
– Сами не могат! – поклащам глава.
– Могат, с помощта на овчарите и в седмицата след Петдесетница.
– Русалската неделя?
– Дотогава сме извършили най-силните си ритуали за плодородието на земята.
Опасността хората да ни видят по време на ритуалите, е най-голяма.
– Зная, че кичели домовете си с пелин, момите слагали стръкчета от него в
пазвата си, ергените – в левия джоб, а децата – на шията в малка торбичка като муска.
Така се пазели от нас. Тогава тръгвали и калушарите.
– Те не са друго освен овчари – казва пазителката. – Главатарят им се нарича
ватаф, а титлата се заема по наследство – по права мъжка низходяща линия. Само
ватафът може да бере лековитите билки, само той знае заклинанието, изричано над
билките и знамето, и тайните думи, с които предава от силата си на избрани от него
калушари.
– Да, чела съм за страшните им клетви...

В къщата ми огън да не гори, коминът дим да не пуща – змии и гущери в него

гнезда да вият, кукумявки и бухали в него да мътят. Жена ми люлка да не види, в
ъгъла агне да не проблее, вол и крава, кон и кобила – гласът им да се не чуе, куче
да не полае, петел да не пропее.. Тръни и бурени вред в къщата ми да растат. Аз
с очи да не видя, с уши да не чуя, с език да не продумам, с крака да не ходя, с ръце
да не ловя. Дето стъпна, да съхне, що подхвана, да гори, пред мен – чума, зад
мен – холера, и земята костите ми да не приеме, ако пристъпя клетвата на
Калуша.

– Сбъдвали ли са се?
– О, да! С пълна сила. Вземеш ли веднъж русалската тояга, няма мърдане!

72
 – Старите имат такива, нали?
– Да, имат. Това е единственото оръжие, с което могат да убият юда в пряк
сблъсък. Прави се от явор, ясен или дрян, около метър и половина е. В долния край е с
остър железен обков, има звънчета и чимшир с усукани разноцветни конци. В горния
край ватафът прави дупка, в която поставя лековити билки и я затапва с клин.
– Ти виждала ли си такава?
– Не съм, Неда. Само юдите са виждали. Тоягите се пазят от Старите. В миналото
ги давали на калушарите само през Русалската неделя. Тоягата не се унищожава,
наследява се като съкровище.
– Но днес вече не обикалят селата, за да лекуват, едва ли някой ги търси за
подобно нещо...
– Но преди са го правели. Само ватафът имал право да носи знамето. Той го
изработвал от бял ленен плат. В четирите му краища имало зашити чародейни билки –
ръсено с мълчана вода и заиграно с русалска свирня.
– Каква е тази свирня?
– С кавал или гайда, докарваща ги до транс. Лекували хората с песни, приличащи
на баене, и с танц, като накрая най-старият чупел с тоягата си гърнето с билките и
водата изпръсквала всички. Болният скачал и побягвал излекуван, а някои от
лечителите падали в несвяст, поемайки болестта върху себе си, после другите
калушари ги изцерявали.
– Ама днес кой ти вярва в самодивска болест?!
Усещам ръката на Сирма върху моята. Бързо оставям стомната, свалям
гащеризона си и бялата тънка риза се спуска до коленете ми. И Сирма е по риза.
Взимаме стомните и бавно нагазваме в реката. Студената вода ни прегръща. Виждам
двете скали, за които ми разказа пазителката, но луната е прикрита зад облак. Оставям
енергията ми да се смеси с тази на водата. Спираме в средата, с лице към острите
камъни, разположени от двете страни на коритото. Очите ни са притворени в очакване
сребърната светлина да прониже телата ни. Така кръгът се затваря – небе, светлина,
вода и камък, свързани от нас в едно...
Споглеждаме се, широко усмихнати от магията на зареждането, и се навеждаме
да напълним стомните. Сирма протяга ръка към мен със знак да ѝ дам моята и кимва
към водата. Щом поема съда, се навеждам и потапям първо пръстите си, после
лактите. Клякам, гальовно описвам кръгове с ръце и вълшебни мехурчета се събират
около мен. Отпускам се по гръб и реката ме завива с водата си като грижовна майка.
Поемам дъх и се потапям. За секунди съм част от потока и вечното му пътуване.
Усещам силата на земните недра, от които идва волята, с която реката си проправя път
през камъните. Стоя, докато дробовете ми започват да крещят за кислород. Изправям
се – мускулите ми са от гъвкаво желязо, сетивата ми са по-остри от всякога, а душата
ми иска да лети... Посягам към стомните, за да може да се потопи и Сирма, но тя
усмихнато поклаща глава и тръгва към брега, като ме подкани с жест да излизам. Не
може да говорим, докато не стъпим на земята.
– Какво стана? Защо не се потопи? – питам припряно веднага щом сме на сушата.
– Защото заредихме водата за теб. На мен ми стига силата, която дадох и взех с
краката си. Беше важно ти да поемеш достатъчно енергия.
– Чувствам се като доброто момиче от приказката, дето станало златно, след като
старицата го потопила във вълшебната река, за да си вземе каквото успее да хване.
– Ще ти дам една старица – разсмива се Сирма и внимателно оставя стомните. –

73
Да вземаме дрехите и да повървим, докато изсъхнем, искаш ли?
– Хайде – съгласявам се и премятам гащеризона през ръка, вземам стомната и
тръгвам, Сирма носи другата и върви след мен. – Можем да използваме водата, ако
срещнем болни хора, докато обикаляме в селата – предлагам, поглеждайки я през
рамо.
– За лечение с мълчана вода се избира ден през новолуние – отговоря тя.
– Знам. Приготвя се отвара от жълтениче или бабини зъби, заедно със синя
тинтява и върбинка. Престоява на открито под звездите. Казва се името на човека, за
когото е приготвена лечебната течност, и се припява заклинанието, свързано със
звездата закрилница на болния, за да му донесе изцеление.
– Значи трябва да се знае и денят на раждането му.
– Естествено – вдигам рамене, докато прескачам върволица мравки, пъплещи
покрай един камък.
– Стига с тези болести, можем да направим заклинание за любов – закачливо
подмята пазителката. – Ще потопим в глинен съд китка от върбинка, завързана с
червен конец, с два сребърни пръстена. Само трябва да си изберем кого да напръскаме
с водата.
– Има да се чуди човекът защо му подаряваме пръстени.
– Ще му обясним: единият се слага на дясната ръка, а другият, заедно с билката –
до иконата на светеца, който го закриля.
Развеселена, пазителката предлага:
– А защо да не орисаме някое бебе?
– Ние сме самодиви, не орисници, Сирма!
– Важното е да имаме бебе на три дни и пълнолуние.
– Трябва ни и самодивска поляна, и бял котел за мълчалата вода – дълга и
широка!
– Съдбата да не те забравя – започва тихо да нарича тя. – Със здраве и любов те
благославям!
– Да бъде! – добавям набързо, двете избухваме в смях и хукваме към къщата.

6 юли, 10:30
На сутринта минаваме през местността Царицин гроб, после тръгваме по пътя
към пещерата. Асфалтът е в ужасно състояние, по-нататък изчезва, преминавайки в
коларски път през букова гора. Вървим с бърза крачка една до друга, облечени в
спортни екипи. Вероятно приличаме на туристки, тръгнали на поход. Носим си
бутилки с вода, плодове и питки от лимец.
– Добре че днес няма много коли по този път. – Сирма намества слънчевите си
очила и вдига очи към небето. – Ще е горещо. С теб идвахме в пещерата преди две
години, нали?
– Да, но през август. После нощувахме в Шишенци, а на другия ден отлетяхме от
София за Ларнака.
– Тогава юда Димна ни натовари с две торби силивряк за Кипър и едва не ни го
конфискуваха на границата.
– Няма мъж, който да устои на чара ти – споменът ме разсмива. – Така омагьоса
митничаря, че беше готов да кукурига, ако се наложи, и сигурно можехме да изнесем
цял чувал.

74
 – Чувал щеше да е трудно – шегува се пазителката и прибира на опашка дългата
си коса.
Силиврякът е не просто билка, а чудо дори за нас, самодивите. Расте в
пукнатините на скалите в Родопа планина. Владее мнимата смърт, затова го наричат и
безсмъртниче. Може да преживее повече от три години изсушен в хербарий, след
което, ако се полива с вода, започва отново да расте. Много устойчиво и в същото
време страшно чувствително растение... като самодива. Прилича на иглика, но
цветовете му са синкаво-бели с фуниевидна форма. Толкова силна билка е, че се пие
само веднъж на пет години. Ако не беше безсмъртничето, вече да съм преминала
отвъд. Юдите знаят как от него се приготвя отвара, която връща към живота. Могат да
съживят и обикновен човек, но това е правено само няколко пъти, преди столетия... Не
бива ние да връщаме мъртвите при живите.
– Отдавна искам да те питам... – прекъсвам мълчанието. – Да?
– Онази песен за Крали Марко – дори от произнасянето на това име на езика ми
загорчава. – И за самодивите Вида и Гюрга. Това юда Вида, дето са я убили овчарите
до село Вещица, ли е?
Пазителката се усмихва тъжно:
– Убитата от овчарите е, да. А Гюрга е била пазителка, но не е нашата Гюрга.
Това се е случило много, много отдавна.
– Възможно ли е Крали Марко да е дядо на някого от днешните овчари?
– Напълно възможно е – кратко отвръща тя.
Млъквам замислено, а сюжетът на старата народна песен изпълва ума ми – яздил
Крали Марко със своя приятел Иве и го карал да пее, а онзи не искал, защото
минавали през самодивска порта и можели да предизвикат недоволството на
красавиците. Марко обаче настоявал и го успокоявал, защото Вида Баздарджийка му
била приятелка. Гюрга чула песента на юнака и бързо предупредила Вида, която
пронизала Иве с три стрели. Крилатият кон на Марко го накарал да полетят при Вида,
а тя, като разбрала какво се е случило, поискала прошка:

Да пойдеме през Пирин планина.

Тука има Магда самовила,
тука има Магдини градини
секакво е цвеке посеяла,
от секакви билки цвеке има.
Че наберем цвеке самовилско,
че свариме цвеке самовилско,
че запоим Иве, че окъпем
и веднага Иве че да стане,
ем по-боле юнак че да биде.

Образът на Крали Марко ме вълнува от тринайсетгодишна (имало защо) – още

тогава изчетох всичко, написано за него.
– Много ми е интересно защо народните песни се занимават дори с девствеността
на самодивите – думите ми предизвикват смеха на Сирма. – Е, не е ли абсурдно?
– Знам, знам – махва с ръка пазителката. – Тя ставала жена на този овчар, който ѝ
открадне крилата, дрехите и венеца, но щом успеела да избяга и да се окъпе в
самодивско езеро, отново се оказвала девойка.

75
 – Абсурдно е!
– Най-малкото защото не сме като обикновените жени и нямаме девственост.
– Демони сме – подигравателно се озъбвам насреща ѝ.
– Страшни! Като си толкова запалена по фолклора и историята, знаеш ли песента
за Русанта, която взела ума на трима юнаци едновременно?
– Как...
– Ей така – пленила ги.
– Разкажи ми.
– Крали Марко, Релю Крилатица и Момчил – тримата най-големи юнаци в
българския епос – излезли в Аин планина, за да се надхвърлят с камък. В това време
нещо засияло отдалече. Те не могли да разберат дали това е слънцето, ледовете в
планината или ято летящи лебеди. Докато се чудели, сиянието се доближило до тях.
Това била Русанта девойка. Тя се скрила зад едно дърво и оттам хвърлила перо.
Юнаците видели перото, а Марко се навел да го вдигне.
– А, че кой друг! – не пропускам ироничния коментар.
– Но то било толкова тежко, че го вдигнал само до кръста си. Момчил бил по-
силен и успял да го вдигне до гърдите си. Релю го вдигнал на раменете си, но не
можал да се качи с него на коня. И тримата се изумили от силата на девойката, а тя ги
подбрала и ги откарала в своята крепост в планината. Там си останали от Великден до
Спасовден.
– И за какво са ѝ били? – подхвърлям скептично.
– Е, кой да ти каже – многозначително се усмихва Сирма, а аз завъртам очи с
досада. – Спасовден си е невероятен празник.
– Наш празник е, не техен – отбелязвам раздразнено.
– Вярно е, че не умеят да празнуват и да танцуват като нас. И Русанта така се ока-
зала преметната – искала да поиграе хоро, затова извела тримата юнаци, за да играят с
нея, но не харесала играта им. Тогава хитрецът Релю ѝ рекъл, че са дошли, защото
един от тях иска да се ожени за нея.
– Хайде пак тъпотии!
– Самодивата харесала Релю, но той се оплакал, че няма да успее да ѝ свали
ризницата.
Тук не се стърпявам и избухвам в смях.
– Не е смешно – също през усмивка казва Сирма. – Той не знаел къде горната част
от ризницата ѝ се отделя от долната. Тя решила да му покаже и открила кръста си, а
той я разсякъл на две.
– Ама че гадина мръсна! – възкликвам с иронично неодобрение и пак се
разсмивам.
– Много метафора, много нещо – казва пазителката.
– По-скоро смешно опростяване...
– В представите на хората ние винаги сме проклети войнствени красавици с
нежна и самотна душа. Затова и легендите им за нас са такива.
– Да, да... Разболяваме обикновените мъже и ги убиваме, а овчарите ни виждат
сметката, знам.
Вървим почти безмълвно, наслаждаваме се на шумовете на гората и песента на
птиците. Пътят ни отвежда до село Рабиша, после тръгваме на северозапад и скоро
стигаме до пещерата, разположена на усамотения хълм, наречен Рабишка могила.
Залите на Магурата са невероятни и мисълта за древните, живели в нея, ме завладява

76
още щом пристъпваме вътре, след като плащаме входната такса и се присъединяваме
към чакащата на входа група. С нас са още петима ентусиасти – семейство с дете на
около шест години и възрастна двойка. Бързо минаваме първата зала – Триумфалната
арка – и същото като преди две години усещане за тихо прелитащи наоколо сенки
попива в кожата ми. Не е плашещо, странно е. Вероятно това е енергията на съще-
ствата, обитавали някога пещерата.
Следваме водача и впечатлените посетители, внимателно слушащи лекцията му.
Стигаме западния край на Срутището, свързан с алеята на рисунките и трите малки
зали: Слънчевата, Глинените гърнета и Мрачната зала. Спираме пред пещерните
рисунки – уникални шедьоври на първобитното изкуство на Балканите. Омагьосващи
са. Тук усещам сенките най-силно. Сякаш пещерните хора са наоколо и заедно с мен
разглеждат рисунките. Сирма знае какво чувствам, защото сетивата ѝ са като моите.
Групичката спира за по-дълго и ние използваме момента, за да се измъкнем. Целта ни
е Санаториумът – кътче с целебна сила. Преди около половин век използвали залата за
санаториум с 30 легла за лечение на страдащи от бронхиална астма. Условията са
уникални – абсолютно чист въздух, без алергени, с постоянна температура 11-12
градуса, постоянна влажност и много добра йонизация. Пациентите се повлияли
учудващо добре, но експериментът не продължил дълго... Силата на мястото обаче се
дължи не само на условията. Енергията в пещерата е запазена непроменена от дълбока
древност, недокосната от външния свят. Тя е като мощта на Сътворението, като
времето от преди 15 милиона години, когато Магурата започнала да се образува.
Мястото е приказно и ненапразно в легендите се говори, че е обитавано от
самодиви, хали и всякакви зли сили. Има предание, че пещерата обитавал зъл воден
бик – чудовище с тяло на човек, глава на бик и хриле на риба. Той отвличал девойки
от селото, ядял добитъка, а паднела ли мъгла, мучал страховито. За да омилостивят
звяра, хората хвърляли дарове във водите на Рабиша – най-хубавите плодове и цветя.
Но усилията им били напразни. За да се спасят от връхлетялата ги напаст, пренесли в
жертва най-красивата мома от селото. Но злият воден бик се влюбил в нея и помолил
сестра си – магьосницата Суша – да я направи безсмъртна. Сетне хубавицата му
станала жена и до днес живеят някъде край пещерата...
Стигаме до залата и заставаме в средата ѝ с лице една към друга, бързо се
събуваме боси, опираме дланите си и затваряме очи. Свързваме сетивата си, за да
накараме древната енергия да потече през телата ни. Чувстваме я – от босите си
ходила до върховете на допрените си пръсти – тънък лъч като парещ огън, зареждащ и
съживяващ... Телата ни са две биологични батерии, които трябва да се заредят.
Рискуваме посетителите да ни видят, но нямаме време да чакаме нощта.
Всъщност рискът е само за тях – зърнат ли ни, ще се разболеят. Никой не може да
стане свидетел на самодивски ритуал без последствия. До десет дни виделите го
започват да линеят, да страдат от безсъние, а очите им горят като в треска. Не се знае
колко време живеят така – месеци, години, може и десетилетия...
Когато отлепяме длани и отваряме очи, чувам гласовете на хората. Обръщам се с
надеждата, че не ни гледат озадачено.
– Не бива да се движите сами в пещерата, затова влизаме на групи! После кой ще
ви търси, ако се изгубите – проехтява строгият глас на водача, но по нищо не личи
някой да е видял странното ни поведение.
– Извинете, не знаехме – любезно казва Сирма, а аз припряно обувам еспадрилите
си.

77
 Щом забелязват, че сме боси, хората развеселено вдигат вежди, а водачът неодо-
брително поклаща глава. Сирма обаче невъзмутимо завързва връзките на гуменките
си. Въздъхвам облекчено и тръгваме след групата.
Доволна съм, че не са ни видели. Никога не съм разболявала хора, още по-малко
дете, макар че, за разлика от възрастните, влиянието ни над децата не е фатално.
Мисълта да навредя на човек, ме потиска и съм доволна, че никой не пострада.

6 юли, 18:15
Марко бавно отпи глътка от чашата с мерло и се усмихна на дядо си. Лицето на
стария овчар грееше, а очите му бяха спокойни за пръв път от много време. Тази
сутрин Старите си тръгнаха, а внукът му успя да подпише важен договор, спасяващ
корабната компания.
– Знаех, че ще се справиш, момчето ми – изрече дядо му, сочейки го с показалец
над ръба на кристалната чаша. – Ти си роден победител и аз съм горд с теб.
Разпалената камина хвърляше оранжеви отблясъци по лицата им – двама овчари,
млад и стар, но с еднакво живи и проницателни сини очи.
– Сега искам да спреш да се тревожиш – каза младият и придърпа широкото
кресло зад гърба на дядо си, за да се настани удобно. После се отпусна на другото,
замислено загледан в огъня.
– Не се тревожа за компанията, ти осигури товари за достатъчно дълъг период. Но
нещо тревожи теб и това тревожи мен.
Марко изненадано наклони глава:
– Нищо не ме тревожи, дядо... – Поизправи се в креслото и подпря лакти върху
коленете си. – Но искам най-после да ме извадиш от тази неизвестност. Още не си
казал на останалите Стари, че нямам миризма за самодивите. Защо?
Дядо му загрижено присви устни и кимна:
– Защото те ще искат да правиш неща, които са крайно опасни дори за овчар с
твоите умения. Ти си съвършено оръжие срещу вещиците, момчето ми.
– Аз съм на 22 години, дядо. Трябва да зная какъв съм!
– Различен си от другите овчари, това го знаеш.
– Но не знаех, че трябва да имам фобия от слепота – каза го, без да откъсва очи от
неговите, и възрастният мъж не можа да скрие сянката на тревога.
– Как разбра, че нямаш?
– Не изпитвам ужаса, който останалите описват при мисълта, че могат да останат
без зрение. Не изпитах страх от ослепяване, когато останах в България, за да видя
какво ще стане със самодивите. Дори не ми хрумна подобна мисъл. Ако имах тази
фобия, щях ли да отида в Шишенци?
Беше убедителен в лъжата, но старият овчар неспокойно рече:
– Това увеличава риска за теб. Страхът често ни пази от грешки.
– Не ме е страх от маниакални вещици! Ще използвам предимствата си и ще
упражнявам тази слепота, с която толкова ни плашат. Има слепи хора, които се
справят чудесно благодарение на останалите си сетива.
– Самодивите са умни, със силна интуиция, сетивата им улавят всеки трепет. Не
го забравяй! Служат само на природата и на себе си...
– Зная какви са – убиват бащите на децата си и после ги зарязват и тях. Какво
повече е нужно, за да ги опишем?

78
 – Умни и коварни. – Дядо му сведе поглед, сякаш се замисли, и добави: – И
много, много красиви.
Марко вдигна чашата за наздравица:
– Като всичко отровно.
– Ако научат за теб... – старецът поклати глава. – Мислил съм за това през годи-
ните. Ако се случи, трябва да потънеш вдън земя. Или ще умреш.
Младият овчар дори не трепна:
– Или трябва да убия всяка, която научи.
– Не можеш да убиеш всички, Марко. А юдите научават онова, което носят в ума
си самодивите.
Сърцето му прескочи въпреки спокойствието, което той излъчваше:
– Как го правят?
– Умовете им работят различно от тези на обикновените хора. И в това няма кой
знае какво чудо, просто е развита способност. Ползват различните честоти на вълните
в мозъка си.
Дядо му се изправи и се облегна на камината, а Марко внимателно го слушаше.
– Правят така, че вълните на лявото и на дясното полукълбо се изравняват по
честота и стават противоположни по амплитуда. Това води до образуване на стоящи
вълни, в които един вид енергия се преобразува в друг.
– Това има ли нещо общо с вълните на Шуман при екстрасенсите – резонанса,
чрез който стигат до природната енергия, за да оказват въздействие?
Дядо му кимна:
– Всеки човек може да получи достъп до тази енергия, стига мозъчните му
полукълба да работят синхронно. По принцип нашите думи и мисли се
материализират при резонанса между стоящите вълни на главния мозък и тези на
окръжаващото ни пространство. Именно този резонанс води до превръщане на
енергията на думите и мислите ни в конкретни събития. Така самодивите получават
информация от себеподобните и от хората, получават информация и за бъдещето,
което пък обяснява силната им интуиция.
– Така влияят и на природата, нали?
– Могат да заредят дори камък, Марко. Това, че и мисълта, и думите са
материални, е потвърждавано експериментално. Под въздействието на нашите мисли
водата променя структурата си и има памет. В основата на целия свят стои единна
вибрационна честота, която пренася нашите емоции.
– А юдите могат ли да четат мислите на пазителките и една на друга?
– Само със специален ритуал на специално място.
– Какъв ритуал?
– Не знам... Има неща, свързани с тях, които няма как да научим. Но знам, че го
правят чрез отвара от уникален сорт салвия.
– Градински чай? – скептично попита Марко.
– Не, отварата се прави от Салвия дивинорум.
– Оставаше и да не е диви не знам какво си – презрително се усмихна овчарят.
– Растението е използвано хилядолетия наред от шаманите в Мексико и има
силно въздействие върху съзнанието. Притежава единствената по рода си
психоактивна природна съставка – салвинорин А.
– Това супердрога ли е?
– Много мощна. Ефектът трае няколко минути. Преживяванията обаче може да са

79
безкрайни и много зависят от концентрацията на растението. И забележи – то не е
токсично, а употребата му не предизвиква зависимост.
– Опитвал ли си го?
– Всеки от Старите го опита преди много години – чрез пушене, защото не
знаехме как точно се приготвя тяхната отвара. Но може и да се дъвче.
– И какво стана? – Марко нетърпеливо отпи от чашата п се изправи.
– Нито един не успя да запази разума си чист от ефекта па растението. Ако юдите
хванат някого от нас, чрез този опиат ще научат всичко, което е в ума ни.
Замълчаха, гледайки се изправени пред камината.
– Значи не трябва да ви хванат – каза младият овчар, а дядо му кимна. – Къде я
има тази Салвия... – замисли се за миг – дивинорум?
– Среща се изключително рядко. Предполага се, че е култивирана целенасочено
от мексиканските индианци. Смята се, че е хибрид, но родителските му видове така и
не са открити.
– Мистерия, а? – подигравателно констатира Марко.
– Висока е повече от метър, с кухо стебло, големи зелени листа и бели цветове.
Ражда малко на брой семена, от които рядко покълват нови растения, но ефектите от
тях са умопомрачителни.
– В смисъл?
– Неконтролируем смях, спомени, отдавна забравени чувства и личности, докос-
ване до места от детските години, чувство за разпъване и изкривяване от силни
енергии, видения във формата на двуизмерни повърхности, превръщане в какво ли
не...
– Както индианците са се превръщали в различни животни, докато са в транс?
– Да, нещо такова...
Марко учудено вдигна вежди, а дядо му продължи:
– Усещане за пребиваване в две или повече реалности, па различни места едно-
временно, срещи с магически създания...
– Еее! – възкликна невярващо Марко. – Това дяволско растение ли е?!
– Това е самодивско растение. Знаеш ли какво видя всеки от нас, когато го опита,
освен всички други неща, които ти изброих?
– Какво?
– Дамата.
– Дамата?
– Това е самото растение, образът и душата му. Когато бях в Мексико, за да
донеса от тая чудесия...
– Ходил си там за растението?
– Трябваше, но това беше отдавна! – дядо му доизпи виното и остави празната
чаша на полицата над камината. – Много разпитвах за него. Там за пръв път ми
разказаха за Дамата: един шаман в малко селце, близо до Канкун. Тогава не му
обърнах внимание. Реших, че е прекалил с пушенето на трева. После тук всеки от
Старите опита от растението – един по един, пазен от другите четирима. И всеки видя
Дамата...
Старецът потупа Марко по рамото и рече:
– Отивам да видя готова ли е Тина с вечерята.
Преди да излезе, младият овчар го спря с въпрос:
– Как изглеждаше Дамата?

80
 Старият се обърна към него и се усмихна:
– Омагьосваща, дългокоса, с най-черните очи на света.
Марко усети гърлото си пресъхнало. Дядо му затвори вратата, а той изпи виното
на един дъх и мрачно се взря в пламъците.

И на какво да се надявам сега – вещицата да пази тайната ми или юдите да не

бъркат в ума ѝ?

6 юли, 19:05
Домашната торта на Тина и изглеждаше, и ухаеше страхотно: пухкави блатове,
ароматен ванилов крем и смлени орехи. Любимият десерт за Марко още от детството.
След крехкия телешки стек и остатъка от мерлото второто парче торта им дойде в
повече. Дядо му бутна чинийката настрани и наля вода във високите стъклени чаши.
– Сега ми разкажи за ритуала на седемдесет и седемте – предложи Марко.
– С него, чрез юдата, десетте пазителки изпиват силата на 66 самодиви. Правят го
само когато трябва да са силни извън България, защото, като напуснат страната, въз-
можностите им срещу овчарите отслабват. Така се зареждат допълнително, но оставят
другите да линеят години наред. Енергията, която им вземат без тяхно знание и
съгласие, трудно се възстановява.
– А лицемерните им принципи за единност и подкрепа?
– Те са валидни помежду им, но пазителките са самодиви от по-високо ниво.
– Юдите пък са над всички – много нива, много нещо!
– Йерархия. Пазителките въвеждат самодивите в тази йерархия, учат ги от съвсем
млади на вярност и сплотеност. Дават им много знания, но не толкова, колкото самите
те имат. Юдите пък контролират пазителките и ги ползват като свои оръжия и за
добро, и за лошо.
– Значи са заредени и тръгват на лов за овчари по света?
– Не по целия свят, но навсякъде, където температурата не пада под 5 градуса. Те
са като растенията. Трябват им слънце, топлина и вода.
Марко мислеше какво ли е станало с Неда, как е понесла изпиването на
енергията ѝ, какво ще се случи с нея, ако другите научат за сънищата. Не се стърпя:
– А какво значи онова, че има нова?
Дядо му повдигна замислено вежди:
– Нова вероятно е онази, която е оживяла в Любовище. Ако е доказала силата си
при ритуала в Шишенци, вече я готвят за пазителка.
Марко зададе друг привидно безразличен въпрос:
– Че нали пазителките са десет?
– Десет са, но щом се появи нова, я обучават. Като дойде време една да бъде
сменена, имат готова. Обикновено сменят най-непокорната и неудобната.
– Има ли такива?
– Винаги е имало, Марко. Не забравяй колко свободолюбиви са тези същества.
Някои от тях са по-състрадателни и прозорливи от останалите. Като мислят повече за
доброто на хората, те осъзнават истината – че тези над тях не просто пазят природата
и човека, а ползват силата си, за да манипулират и владеят.
– Защо им е това, не разбирам? Те така или иначе имат много власт.
– Но се налага да се съобразяват с нас. През шестте месеца, в които са в България,

81
са принудени да делят властта над изворите и горите. А не могат да ни понасят, самото
ни съществуване ги обижда, разбираш ли?
– Ние да не би да сме възхитени от тяхното?
– Не сме, но те са били тук преди нас. За тях сме като оръжие, което бащата е
насочил към детето си – като напомняне, че има граница, която не бива да преминават.
Никога няма да ни го простят и винаги ще искат да ни превъзхождат.
– Никой не ги безпокоеше в любимите им планини, всички умишлено се оттег-
ляхме по-далеч от техните места от март до края на август. Какво още искат? – гласът
на Марко стана гневен.
– Съюзявайки се с гладните за злато компании, смятаха, че ще си осигурят един-
ствен достъп до повече територии и извори.
– Само дето не е ясно тоя достъп за чий дявол ще им бъде, когато ония отворят
бездънни рани, докато дълбаят земята за злато. Когато отровят водата и оставят след
себе си пустош – тогава какво ще правят хората, за които те уж се грижат?
– На това му се казва косвени жертви.
– На това му се казва безочлива алчност и лицемерие – с нескрито презрение
отряза Марко. – Да не говорим колко е тъпо да пълниш джобовете на чужденци с
богатства от собствената си земя!
– Те са жени, природата им е твърде емоционална и крайна – усмихна се дядо
му. – Затова се намесихме. Ковчежето е на сигурно място. Сега по-важното е да сме
готови за набезите на пазителките. Опасността ще е това лято. През следващите три
години ще се дебнем и проучваме едни други и ще се подготвяме за началото на
другия сезон.
– След четири години ще трябва да върнем Жезъла в България, ще се сблъскаме.
– Да – рече Старият и стана от стола. – Да оставим Тина да почисти тук.
Марко го последва, възхищавайки се на изправената походка и жилавостта на
тялото му въпреки напредналите години.
– А как новата може да се е доказала в Шишенци?
– Ако не са успели да изпият силата ѝ, значи е като тях.
– Ако е пила от енергията на другите заедно с пазителките?
– Да, но едва ли има представа за това. Обучението им е бавно и продължително.
Докато усвоят всичко, загубват и малкото невинност, която все още носят у себе си.
– Знаеш ли, дядо, не разбирам защо винаги говориш за вещиците с някаква нотка
на... добронамереност.
Старият го изгледа развеселено:
– Бъркаш, момче. Не е добронамереност, а разбиране. Опознал съм ги и ги разби-
рам, но не ги оправдавам.
– Кое разбираш – отвратителния им нрав, превъзнасянето на скромния им начин
на живот, самочувствието, че са едва ли не божества? Кое?
– Много биха се засегнали от думите ти – шеговито се засмя дядо му. – Виж,
Марко, знам какви са. Могат да бъдат чудовищно жестоки и зли, но също така
състрадателни и добри; един път са примамливи и омагьосващи, друг път – студени и
горделиви. Могат да спасят цяло село от глад и болести, а после безмилостно да убият
мъжа, чието дете са родили...
– Това е маниакално и шизофренично!
– Те не са обикновени жени. Надарени са със силата да събуждат растенията,
земята и водата за нов живот.

82
 – Това не им дава право да се разпореждат с живота на другите и да се държат
като господарки на всичко!
Старият овчар се усмихна замислено. Тази непримиримост и искреният гняв на
момчето му напомняха собствената младост:
– Гневът не е добър съветник. Освен това най-лесно можеш да се справиш с
някого, ако го разбираш и предвиждаш реакциите, ходовете, чувствата му.
– Чувства? – Марко иронично разпери ръце. – Самодивите нямат чувства, те
обичат само себе си.
– Това също са чувства – спокойно отвърна дядо му. – И от тях зависят и
действията, и решенията им – всичко.
– Щом пазителките могат да бъдат сменяни, значи всяка от тях се бори да остане
такава, нали?
– Точно така.
– Те се убиват помежду си. Нали не греша?
Старият не отвърна.
– Явно пазителките пазят мястото си със зъби и нокти.
– Обикновените самодиви никога не биха посегнали на живота на своите, нито на
пазителките.
– Да де! – с отвращение възкликна Марко. – Но пазителките биха посегнали на
самодивите. И не ми казвай, че юдите не знаят за това.
– Знаят.
– Е, няма какво да ги разбирам! – разпалено заключи Марко и тръгна към вратата.
– Само ако ги разбираш, ще си по-силен от тях – тихо каза дядо му. – И ако
приемеш, че колкото и да си приличат, са различни една от друга.
– Предпочитам да заложа на тренировки и да съм готов за всякаква ситуация,
затова слизам в залата.
– Винаги ще има ситуация, за която няма да си готов, Марко. Тогава ще трябва да
импровизираш. Няма да ти се получи, ако не си проумял що за същества са.
– Знам, че са подли, жестоки и самовлюбени, не стига ли? – спря се на излизане
той.
– Не... – дядо му колебливо замълча.
– Какво не?
– Не е толкова просто. Върви да тренираш – махна Старият.

10 юли, 08:42
Странджа крие залежи от злато за над 50 милиарда лева, разкри експерт. Те се
намират по поречията на реките Велека, Резовска, Мечи дол, Катун и Караагач.
В последните месеци се наблюдава много сериозен любителски интерес за добив
на самородно злато. Паралелно с търсенето на съкровища от времената на
Римската империя и Древна Тракия вече има и професионални златотърсачи,
които пресяват речния пясък...

Марко четеше тази информация в новинарски сайт на телефона си, докато

закусваше на летището в Малмьо. Полетът му до Рим беше след час. Щеше да прекара
доста време във въздуха, докато от италианската столица стигне до Буенос Айрес и
после до ски курорта Сан Карлос де Барилоче.

83
 И сега под земята има големи залежи. Тези информации са обусловени и от
историческа гледна точка. Още по времето на Древен Рим били прокопани
десетки рудници, в които добивали злато. Залежите са в дълбочина и изискват
сериозна подготовка. По течението на реките обаче също има находища.
Районът бил изключително важен за римската аристокрация. Със златото от
тази планина секли цели емисии римски монети. Качеството на метала също е
много високо и стига до 22 карата. По турско време тук също добивали злато...

Чудеше се дали залежите в Странджа са описани подробно в Картата. Колко ли

неизвестни находища има още... Той знаеше за около 40, но учени твърдяха, че
златният потенциал на България е 20 000 тона краен продукт.
Не разбираше как самодивите са разполагали десетилетия наред с толкова ценна
информация. За всички Стари би трябвало да е ясно, че те не са надеждни пазители.
Как неуравновесени и самовлюбени същества като тях ще отговарят за сигурността на
златото? Как може да са толкова лицемерни в твърденията си, че пазят природата и
хората от болести? Как са паднали дотам, че да сключват сделки с тези, които убиват
всичко заради алчността си?
Беше потресен, когато преди време дядо му го заведе в района на Панагюрище и
видя следите, оставени от компаниите, добиващи злато – зеещи отровни ями. Огром-
ните кратери, пълни със застояла вода, бяха като очите на смъртта... Чудеше се колко
от онези защитнички на природата са ги виждали. Всъщност за тях по-важно е друго –
брането на билки на Еньовден, разни магии за плодородие и здраве или пък
измисленото лечение на Спасовден. Това май беше най-абсурдният им празник – 40
дни след Великден масови изневери сред природата за зачеване на деца. Много се
беше забавлявал, когато овчарите му обясниха истината за тази самодивска щуротия,
прилагана незнайно откога.
В нощта преди Спасовден „болните“ ходели да берат росен. Лягали до цветето, но
никой не трябвало да ги види, за да има ефект. И интересното – с тях отивал мъж,
който не трябвало да им е кръвен роднина. И не само това, ами било добре, когато
минат самодивите, да видят до главата на „болната“ нов пешкир, пита хляб, бъклица с
вино или шише с ракия, мед, печена кокошка и някой друг дар – везана кърпа или
чорапи. И ако всичко било както трябва, подухвал вятър, невидими, вещиците
откъсвали стрък росен, за да се закичат и да оставят знак за милостта си – цвят или
листенце в паничката с вода или върху белия чаршаф на „болната“, а тя и мъжът с нея
трябвало тичешком да се приберат преди първи петли, без да поглеждат назад. Жената
да пие 40 дни от водата и да е благодарна, че самодивите са приели даровете... Само
дето в историите за Спасовден не се обяснява, че болните били жени, които не можели
дълго време да заченат, а в миналото това бил единственият им шанс да имат дете.
Оттам и ироничния израз „Те ти булка – Спасовден!“.
Телефонът на Марко иззвъня.
– Братле, това, че сменям сърфа със сноуборд, ще го преживея. Обаче не ме
устройва теб да те няма и да се мотаеш из Европа – както винаги, гласът на Борил го
караше да се усмихва дяволито.
– Братле, устройва ме да ми пожелаеш дългокрака руса стюардеса в самолета! Но
бих преглътнал и скучаеща мутреса.
– Мъчи те мисълта за дългия полет, а?

84
 Марко се разсмя, барманката го стрелна с премрежен поглед. Нямаше време за
закачки с нея, затова предпочете да разпита Борил за ситуацията в Сан Карлос де
Барилоче. Ски курортът, в който вече се бяха събрали много от овчарите, се намираше
в аржентинската провинция Рио Негро. Градчето беше разположено в подножието на
Андите.
– Старите там ли са?
– Дядо ти дойде вчера.
– Това го знам.
– Само Радой липсва, щял да лети в началото на седмицата. Казват, че вещиците
тръгнали на лов по света и до септември трябвало да си траем.
– Трябва им овчарска кръв, а?
– Ако им трябва нещо друго овчарско, мога да се заема – я ножица за коса, я
кривак в главата...
– Само това? – иронично го прекъсна Марко.
– Зависи, ако много ми хареса някой талисман...
– Тогава ще трябва доста да помислиш, братле. Я набележи опашници по пистите,
че идвам.
– Това правя, Марко, това правя. Хайде!
Младият овчар прибра телефона в джоба на сакото си, преметна чантата за
пътуване през рамо и замислено тръгна към изхода за полета.

Ако много ми хареса някой талисман...

В съзнанието му изникна цветната гривна на вещицата. Нарочно не бе споменавал

талисмана ѝ в разговорите им, за да не я настройва допълнително срещу себе си, а и не
беше стопроцентово сигурен, че е прав за накита. Помнеше обаче мислите си за
ивицата на ръката ѝ, когато я изненада в Шишенци. Наистина ли тогава през ума му
мина абсурдната идея да я открадне?
– Извинете, господине!
Марко ядосано изгледа мъжа, с когото неволно се сбутаха на разминаване.
Поклати глава и бързо отмина, осъзнал, че се губи в някаква дупка всеки път, когато
Неда се появи в мислите му. Седна с мрачно изражение до останалите пътници,
чакащи до изхода за полета. Колкото и да не искаше, ежедневно се питаше какво ли се
случва с нея особено след като Старите казаха, че е „новата“. Повтаряше си, че е дос-
татъчно хитра да се грижи за себе си и че не е негова работа каквото и да е, свързано с
нея. Дълбоко в сърцето си обаче искаше да знае какво прави, къде ходи, на какво я
учат, ще намрази ли овчарите по-силно. Питаше се какво беше онова в очите ѝ, когато
в Шишенци като пълен глупак изръси, че е луд по нея, преди да ѝ каже, че е оставил
кичура от косата ѝ в Кашина. Нещо се появи в черните ѝ очи тогава... Нещо, което
измести гнева ѝ. Нещо, родено от думите му, което блокира реакциите ѝ – по-силно от
огъня, с който искаше да изгори зениците му.

Ако бях взел талисмана ѝ, щях ли да разбера какво е?

Гласът, приканващ пътниците да се качват в самолета за Рим, го върна в

действителността. Изправи се решително, тръгна към изхода и си заповяда веднъж
завинаги да забрави вещицата и усещанията, които предизвика у него.

85
 Овчар и самодива – по-голям абсурд май не ми е хрумвал досега!

10 юли, 11:34
– „Край монтанското село Стояново се намира красива и странна местност, в
която според легендите е митичното село на самодивите – змейково. Местността се
казва Солово. Именно в тези дупки те отгледали Крали Марко. Млякото им го
направило голям и силен...“ – Сирма спира да чете и ме поглежда.
– Бързо ме води в Змейково! – отхапвам от ябълката, докато клатя краката си,
вдигнати на пейката до мен.
Не ни свърта дълго в колата, затова вече двайсет минути си седим тук, а пазител-
ката ми чете от опърпана книжка историята на селото, към което пътуваме.
– „Във водата на река Ботуня, минаваща през скалните дупки, самодивите къпели
децата си. Тези деца имали човешки бащи – все отбрани юнаци, които помагали на
самодивите. Отрочетата израствали славни герои като Секула Детенце например.
Понякога самодивите прибирали в дупките на Сопово болни овчари. Чрез танците си
се свързвали с болестите им, защото болестта е жива и може да бъде изгонена със
силата на определени ритуали. С танците си самодивите карали злото да напусне
тялото. След срещата си с горските жени овчарите били като омаяни, отпускали се в
блажен унес: забравяли и стада, и жена, и деца, и целия си досегашен живот.“
Сетивата ми се напрягат и спирам да гриза вкусната ябълка.
– „Нерядко самодивите започвали любовна игра с овчари. Но ако овчарят не
изпълнявал желанията им или имал семейство, самодивата можела да го разболее от
самодивска болест, от която той да умре.“
– Всички непослушни любовници приличат на самодиви, така ли? – сарказмът в
гласа ми кара пазителката да ме погледне учудено.
– Всички хубави и непокорни жени, заради които мъжете се поболяват, са сравня-
вани с нас. И не са виновни жените, а мъжете – поболяват се от собствената си
нерешителност, от вътрешните си противоречия между какво искат и какво могат –
обяснява Сирма.
– Има ли истина в тия приказки? – не се стърпявам и задавам въпроса, който ме
мъчи вече толкова време. – Имало ли е самодиви, които... – дори не мога да го изрека.
– Са въртели любов с овчари ли? – довършва усмихнато пазителката. – Ами какво
да ти кажа... – Виждам отговора в очите ѝ, без да ми го казва. – Никога не съм срещала
такава самодива, но от по-старите пазителки зная, че се е случвало. Това са
изключения, Неда.
– Като са изключения, защо има толкова много легенди за овчари и самодиви? Да
не говорим за всички песни за самодиви, които насила ставали жени на овчари...
– Защото е имало и такива случаи. Самодивите са надарени със сила, но овчарите
също, така че в миналото, когато нравите и разбиранията били съвсем различни, не е
било невъзможно силен овчар да открадне талисмана на самодива, преди тя да успее
да го ослепи. Всичко след това може да е ставало доброволно, но може и да не е...
– Искаш да кажеш, че овчари са насилвали самодиви, за да ги подчинят!? – с
отвращение хвърлям ябълката в кошчето до беседката.
– Вероятно се е случвало. Ние и овчарите имаме дълга история. Нека ти дочета
това – предлага Сирма, а аз облягам глава назад и впервам очи в дървените греди над

86
мен.
– „Село Стояново е известно с железния си мост, построен през XIX век... “
– Стига, стига! Защо ме водиш по места, за които така или иначе можеш да ми
четеш и в Любовище?
– Защото е важно да си минала през тях. Да си усетила енергията им, да си ги
пипнала. Така споменът за тях остава в ума ти, в кръвта ти, в кожата ти...
Качваме се в колата и под жарките лъчи на юлското слънце потегляме.
– Догодина ще отидем другаде, всичко трябва да знаеш и да помниш, за да можеш
след време да предадеш цялото самодивско знание на другите – гласът на Сирма е
сериозен и настойчив. – Много си млада и е нормално да гледаш па това с известна
насмешка, но то е голяма отговорност и сила. Когато натрупаш знанията, ще
преминем към следващите етапи в обучението – ще ставаш все по-силна и ще
разчитаме на теб все повече. Но всичко ще е постепенно в годините: тук, в Кипър, на
Маргарита. Така до следващия сезон ще си напълно готова.
Изведнъж ми се иска да съм в топлото градче Хуан Гриего на остров Маргарита,
да стоя на брега и да гледам кафявите пеликани. Градът е кръстен на грък, прекосил
океана до Америка. Иначе остров Маргарита е в Карибско море – невероятно място с
девствени плажове, кристална вода и прекрасни мангрови гори. Живописните селца из
острова са уникални, атракциите по брега – също. Има нещо общо между Кипър и
Маргарита и това е не само фактът, че на гръцки „маргарита“ значи перла, нито пък че
и на двете места е екзотично... То е някакво мое усещане, свързано с атмосферата,
ароматите и дори с птиците. Има нещо общо между къщите, в които живеем на двата
острова: уютни постройки в средиземноморски стил. Може би и ние, самодивите, сме
общото...
Докато в мислите си се рея някъде по плажовете на Карибско море, Сирма
паркира край пътя между Лакатник и Стояново. Показва ми една от дупките в
камъните на отсрещния бряг покрай реката и тръгваме натам.
Камъните наистина придават на пейзажа извънземен вид. Сякаш всеки миг от
дупките ще изпълзят странни същества. Босите ми ходила прецапват през реката,
после безшумно стъпвам по гладката студена повърхност, следвайки пазителката.
Водата е чиста и е пълна с дребни рибки. Дупката в скалата е висока и тясна, с
елипсовидна форма, а точно пред отвора ѝ има миниатюрна зелена полянка.
– Че прилича на самодивско свърталище от приказките – прилича, няма спор –
обобщавам, докато надничам в интересната дупка. Вътре не виждам нищо освен
камък, паяжини и пръст.
– Формата ѝ много наподобява утробите в Родопите – отвръща ми Сирма. –
Просто тази е по-малка.
– Не съм ходила до утробите.
– Ще отидем, но следващото лято. Сега седни в отвора с лице към реката, допри
ходила и длани в земята и просто слушай.
Правя каквото ми казва, и минута по-късно дочувам звънлив смях, плискане на
вода, бебешко гукане... Различавам женски гласове и отделни думи. Отварям очи, но
не виждам нищо друго освен кристалната вода на реката. Ставам от земята като в
транс и приближавам бавно бистрия поток. Усещам го с ходилата си, клякам,
докосвам водата с длани – леко, като милувка. Цялата прозрачна повърхност се
превръща в картина, като екран.
Реката ми показва самодивите – стоят на камъните наоколо с разпуснати коси,

87
усмихнати под слънцето, прекрасни и спокойни, а в ръцете на някои от тях има малки
деца. Изведнъж една от красавиците обръща лице към мен. Трябва ми миг, за да
осъзная, че черните ѝ очи ме гледат. Устните ѝ се движат и разбирам, че ми казва
нещо. Напрягам се, за да я чуя.

... зи се... и него...

Всичко в мен крещи, че ТРЯБВА да я чуя.

Пази... Запази и...

Мозъкът ми свързва думите и мрачен страх ме стисва за гърлото със студени

пръсти.

Пази се, запази и него.

Дланите ми потрепват и образите в реката се размиват. Главата ме заболява така,

сякаш в нея забиват остриета, а с отварянето на клепачите светлината прогаря очите
ми. Изправям се и усещам как Сирма ме подхваща.
– Можеш ли да стигнеш до колата сама? – тихо пита пазителката.
Кимвам, но онзи страх не ме пуска. Метрите до колата ми се струват километри и
с облекчение сядам на предната седалка. Сирма бързо отваря багажника и вади малко
шишенце с мълчана вода от Салашка река. Сипва в шепата си от течността и измива с
нея лицето ми три пъти. Поглеждам я замаяна, а тя ме пита загрижено:
– Видя ги, нали?
– Видях ги.
– Ако са ти казали нещо, не бива да го споделяш с никого. Това е като сънищата,
Неда. То е само за теб.
Чувам гласа ѝ някак отдалеч, болката в главата ми изчезна така внезапно, както се
е появила. Заспивам...

18 юли, 17:00
Дните следват един подир друг в постоянно пътуване. Трябва да мина през
всички самодивски порти, за да постигна „пълно прочистване“. Поне така го нарича
пазителката. Нощуваме в различни къщи из малките селца, разположени близо до
портите. Хапваме вкусотии от градините, месим си хляб, разхождаме се по приказни
места, а Сирма не спира да ми разказва къде какво се е случило, коя самодива какво
направила, кой овчар колко пъти се опитал да я изиграе. Още не сме изминали и
половината от предвидените места, а усещам главата си препълнена с информация.
Следващата ни спирка е в Лиляче, за да стигнем до Жабокрек – Божия мост.
Портата представлява естествена арка, висока двайсет и широка двайсет и пет метра. В
тунела има три езерца, а наблизо лежат останки от древноримска крепост. Сирма
казва, че си прилича с някои от другите самодивски порти – Чудните мостове в Родопа
планина и пещерата Проходна край Карлуково. Усещането ми, когато минах през
портата, бе вълшебно – като потапяне и изплуване в море от светлина. Този път
нямаше говорещи призраци на самодиви... Стоях под свода и с премрежен поглед се

88
взирах в камъка. Беше хладно, личеше си, че преди реката е била доста пълноводна, но
вече е почти пресъхнала.
Не се стърпявам и потапям краката си в естествено образувания вир с форма на
тиган, дълбок около два метра, а Сирма се шегува, че по мен ще наскачат жабите на
Жабокрек. В една от следващите вечери пристигнахме в кокетна малка виличка край
Карлуково. За Карлуковския пролом отделихме повече време, защото е пълен с
пропасти, скални мостове и дупки, които искахме да разгледаме спокойно. Там има
стотици пещери и три скални манастира. Тази част на България е много живописна, но
ние сме тук най-вече заради Проходна – следващата Самодивска порта. Тя има два
входа, които са начало и край на естествен скален мост и са свързани помежду си от
пътечка, минаваща през цялата пещера.
В Проходна, също като в Магурата, са живели хора. Най-голямото вълшебство
тук са Очите на Бога и стотиците лястовички. Пристъпвайки навътре, освен същото
море от светлина като при Божия мост осезаемо почувствах и втренчения поглед на
Окната, както ги наричат местните.
Според Сирма силата на тези скални очи е неповторима в деня на пролетното
равноденствие – 21 март. Тогава през тях минава слънчев лъч и ако падне върху съд с
вода, я превръща в жива.
Тази вечер пристигаме в село Боснек. Тук няма самодивска порта, но според
пазителката мястото е изключително важно. Впечатлена съм от къщата на юдите, в
която отсядаме. За разлика от скромните самодивски домове тя е обзаведена с нови
мебели, всичко е от естествени материали, а на покрива ѝ има шест огромни слънчеви
батерии и ток в изобилие. Затова още с влизането нетърпеливо включвам зарядните на
телефона и лаптопа и чакам Сирма да ме повика за вечеря. Ровя се в страница, събрала
митове и легенди за самодиви и овчари.

Димна вила се къпала и оставила ризата си, венеца си, крилете си на брега на
езерото. Случило се, та минал по туй време тамо Рабро юнак, който бил
тръгнал по лов; той я съгледал, слезнал от коня, примъкнал се до ризата, венеца
и крилете, без да го съгледа тя, и ги зел. Когато те били в неговите ръце, той се
показал. Димна вила поискала да си облече ризата, но не я имало, венецът и той
липсвал, а липсвали и крилете. Тя се почувствала тогава обикновена мома,
защото без тия неща тя не е вече вила и не може да отиде при самовилите. Тя
го молила да ѝ върне вещите, като му предлагала „да му стане помайчима“.
„Помайчима си имам“ – проговорил Рабро; „Да ти стана посестрима“ – казала
самовилата; „И посестрима си имам – отвърнал Рабро. – Едно си нямам, първо
либе си нямам и ти първо либе ще ми бъдеш“. Хванал я за ръката и я отвел у
дома си.

Намръщено вдигам очи от текста и се взирам в тъмнината зад прозореца. Досега

не съм обръщала особено внимание точно на тази част от историята на самодивите, но
колкото повече чета, толкова по-неспокойна се чувствам.
– Неда, стига си стояла там, идвай! – гласът на пазителката ме сепва.
– Минута – отвръщам и се навеждам над текста.

Самовилите са откърмили мнозина от нашите юнаци. Народното вярване

посочва в песните няколко примера. Секула Детенце е сукал мляко от самовила,

89
 затова е станал юнак; Крали Марко – също; Момчил Юнак – също.
Съприкосновението на нашите юнаци и овчари със самовилите дотолкова е било
близко и интимно, щото много пъти тия самовили са ставали посестрими на
някой юнак и му помагали във време на нужда или напасти.

– Неда! – Сирма вече стои на вратата. – Голямо четене, голямо нещо! Хайде!
Затварям сайта и скачам на крака. Направила си е труда да ми приготви вечеря и е
обидно да я карам да чака.
– Извинявай, чета разни неща от фолклора.
Тръгваме към дневната, боядисана в ябълково зелено и обзаведена с мебели от
светло дърво.
– Мисля, че най-подходящо за теб ще е след 2-3 години да учиш история или пък
нещо, свързано с културно – историческото наследство в добро висше училище –
предлага Сирма.
– Мисля, че след 2-3 години идва новият сезон и ще си имаме друга работа
покрай овчарите.
– Явно смяташ, че пазителките няма да успеят до края на август и Жезълът с
Картата ще си останат при овчарите през следващите четири години.
– Има малко време до Секновение, Сирма. А и със сигурност са скрили добре
Ковчежето. Логично е. Нямат никакъв интерес да се занимават с нас сега. Това, което
им трябваше, вече го имат.
Тя ме поглежда замислено и кимва:
– Нека пазителките и юдата се занимават с това, работата на двете ни с теб е да те
подготвим възможно най-добре именно за предстоящото: дали след четири, осем или
дванайсет години, няма значение. Чака те дълъг път.
Усмихвам ѝ се и започвам да слагам в чинията си от всички ароматни ястия на
масата. Докато вечеряме, прочетеното в сайта не излиза от главата ми и нямам
търпение да потърся още информация. Вече съм наясно, че ми се губят важни нюанси
от цялата картина, показваща какви сме и какво всъщност представляват отношенията
ни с овчарите. Това, което зная дотук, е събирано в ума ми, след като навърших
четиринайсет, тоест през последните 2 години, и то в разговори, подобни повече на
беседи за деца. Май е време окончателно да изляза от детската представа и наивните
разбирания за случващото се... Надявам се моята пазителка да ми помогне да си
отговоря на много въпроси.
– Искам да знам защо според теб моята коса не я отрязаха на Еньовден?
Сирма спира да се храни и оставя вилицата с елегантен жест до чинията:
– Нямам представа, но логичните обяснения не са много.
– Затова питам, ти знаеш за овчарите повече от мен.
– Добре... Според мен, а и тогава юда Магда изказа същото мнение, просто са те
отвели далеч, за да не им пречиш.
– Как мога да им преча, след като съм упоена?
– Като се свестиш в неподходящ момент. Никога не е сигурно какво може да се
очаква, след като си вдишала миризмата на ракия, примесена със змийска отрова –
може да спиш час или да се събудиш на петнайсетата минута. А будната самодива е
опасна дори и вързана.
– Защо просто не са ме вързали в къщата? – настоявам аз.
– Не зная, Неда. Според юдите нападението е работа на млади неопитни овчари и

90
е планирано така съвсем умишлено. Ако нещо се бе объркало с кражбата на
Ковчежето през това време, щяха да се оправдаят с горещата кръв на младите.
Въпросително повдигам вежда.
– Начинът, по който са отрязани косите, следите край оградата, неволните дири,
които са оставили в Мелник, доказват това...
– Нали нищо не се намери при търсенето?
– Ами то си е нищо – няколко високи млади мъже са се мотаели в Мелник преди
нападението и толкова – Сирма небрежно повдигна рамене. – А и по-важно след
нападението бе да опитаме бързо да намерим следа към Ковчежето.
– Сигурно са го скрили веднага?
– Да, вероятно още на другата сутрин е напуснало пределите на страната.
– Имаме ли предположения къде е?
– Засега само бегли. Според юда Дена са го занесли някъде в Сибир.
– Никоя от нас не може да стигне в онзи леден ад.
– Но има хора, които могат. Затова искаме спешно да хванем някой овчар, който,
макар и да не знае къде са занесли Картата и Жезъла, ще ни насочи къде да намерим
Старите. Те знаят.
– Според мен всички са някъде на студено.
– Ще видим, деветте ги търсят.
– Къде търсят?
– Навсякъде по света. Всички хора, които работят за нас – също. Ще разберем
къде са и ще опитаме да стигнем до някаква информация. Ако знаем къде е
Ковчежето, ще изпратим хора да го вземат и от най-леденото място. Трябва да
направим всичко възможно, нямаме време.
Учудено замълчавам, защото зная, че извън България силата на самодивите е
много по-слаба.
– Вие имате повече сила срещу тях.
Сирма премигва леко и започва да разтребва масата:
– Ние имаме повече умения срещу тях заради знанията си, ако това наричаш
повече сила...
– Не, имам предвид, че извън страната самодивите по-трудно могат да се справят
с овчарите.
Тя сяда пак и виждам, че обмисля внимателно думите си:
– Пазителките са заредени с енергия, Неда, за да се справят с тях навсякъде по
света.
– Не могат навсякъде – разпервам ръце.
– Не могат на места с температура под нулата. Изключително трудно ще е и на
места с температура под 5-6 градуса. Навсякъде другаде в момента могат.
– Не знаех това, как? – питам въодушевено.
Тя ме гледа право в очите:
– Взехме силата на 66 самодиви в Шишенци. Но в случая на 65, защото твоята не
можахме, ти си като нас.
Гледам я неразбиращо няколко секунди, после проумявам – ритуалът, неверо-
ятното усещане тогава, замаяността на останалите, погледите на пазителките след
това.
– Взели сте я, без да знаят!? – тихият ми глас не може да скрие изненадата и
възмущението.

91
 – Така е, не знаеха.
Ставам от стола и гневно го бутвам към масата:
– Това е все едно да ги разболеете, без да знаят!
– Това е ритуал, който се прави, когато се налага – казва Сирма.
– Това е много сестринско, нали? – подигравателно питам, но ръцете ми стискат
облегалката на стола така, че кокалчета ми побеляват.
– Зная, че си ядосана...
– Не съм ядосана, предадена съм... – Тя нищо не казва, само ме гледа.
– Била си готова да изпиеш и моята енергия, Сирма. Заедно с всички вас съм се
превърнала във вампир за своите!
– Да, така се получава. Но целта е по-важна от всяка една от нас. Без тази енергия
нямаме никакъв шанс да си върнем Ковчежето. И не можем да поискаме енергията от
самодивите.
– Защо да не можете?
– Защото такива като теб, които я дават доброволно, се броят на пръсти, Неда,
затова! Едно е да допреш длан в челото на сестрите си и да прочетеш мислите им,
друго е да им дадеш енергията си. Ти най-добре би трябвало да знаеш това! Ако не
беше изключение, сега нямаше да си тук и да ти обяснявам!
– Какво става с другите?
– До пролетта ще са безсилни, някои ще са повехнали и апатични. Ще се
възстановят бавно, вероятно никога напълно.
Чутото ме натъжава толкова, че ми се иска да се махна и да не виждам и чувам
нищо повече.
– Това не е честно спрямо тях, знаеш го.
– Между нас и овчарите няма честно и нечестно! Това е битка за златото,
благодарение на което ние успяваме да държим властта над земята с горите и
изворите. Малко ли алчни корпорации дълбаят недрата, за да грабят? Тровят реките,
разболяват хората...
– Зная какво правят!
– В Картата има информация за още много находища, а Жезълът ще им помогне
да ги открият. Знаеш ли в какво ще се превърне тази земя, ако те се договорят с онези
ненаситници за пари!? И никой няма да може да ги спре – те са богати, силни и
пресметливи. Ние трябва да ги спрем, независимо от цената! Трябва да се борим с тях
и понякога със самите себе си. Има ли място за угризения във всичко това? Нали
знаеш защо съществуваме?
Думите ѝ парят ума ми, а тъгата за причиненото на самодивите в Шишенци свива
сърцето ми. Пазителката идва до мен и слага ръка на рамото ми:
– Зная какво изпитваш... От това, което сме, често боли, Неда. Теб ще те боли
повече, защото си по-чувствителна от другите самодиви, но силата ти ни е нужна,
нужна е на гората, на земята, на цветята. А те са нужни на хората. Трябва да пазим
всичко и да го възраждаме всяка пролет. Ние сме тук заради живота, не заради себе си
и собствените си чувства, не го забравяй!
Замълчава и понеже нищо не отговарям, тръгва към вратата и казва:
– Наспи се.
Оставя ме сама в дневната, а аз сядам обратно на стола и закривам лицето си с
длани. Не съм искала това, което ми се случва. Ако не бях такава, Сирма нямаше да
остане с мен, а щеше да е с деветте и да обикаля по света, търсейки овчари. Аз щях да

92
стоя безсилна и болна в Любовище, без да имам представа какво ми се е случило,
както вероятно се чувстват 65-те, които бяха с нас в Шишенци. Какво ли още не зная
за пазителките и юдите?
Ядосана съм, въпреки че всичко, което Сирма каза за целта на съществуването ни,
е самата истина. Отивам в стаята си и лягам по очи в мекото легло. Искам да върна
времето назад и всичко това да не се е случвало.
Няма да заспя скоро, затова отварям лаптопа. Прехвърлям няколко сайта, после
безцелно разглеждам снимки от различни краища на света. Искам да не мисля за
казаното от пазителката. Връщам се в сайта, в който четох за самодивите, и започвам
да ровя из различни митове и легенди. Откривам нещо със заглавие „Стъпките на
Крали Марко и коня Шарколия“. Наред с познатото прехвалване на големия юнак и
нечовешката му сила, дошла от Бога и от самодивското мляко, попадам на нещо
интересно и непознато.

Разправят, че Крали Марко бил любовник на Баба Вида. Баба Вида е пренасяла
във Видин чрез народа – от ръка на ръка – камъни, за да гради кули.. Понякога
любовниците се развличали, като се надхвърляли с камъни. Марко хвърлял от
Оряхово, баба Вида от Видин. Затуй парчета от същия камък, от който са
изградени Бабините Видини кули, могат да се намерят и на Марков баир в
Оряхово.
Във Врачанския балкан има местност Крали-Маркови откоси, има и местност,
казва се Дели Марков камък – над град Враца в местността Скакля. Крали
Марко навсякъде обикалял с коня Шарколия и навсякъде конят оставял следи от
копитата си. Така някога юнакът отбелязвал докъде му е държавата.

Възможно ли е наистина да са имали нещо общо и въпреки това той да я е убил,

договаряйки се с турците? Друга легенда в този сайт разказва за самодивата Магда,
която се влюбила в мага Слав. Смятало се, че техният син Боряк е дядо на Крали
Марко...
Главата ми ще се пръсне от мисли, затова затварям лаптопа и се отпускам по гръб
в удобното легло. Протягам се, за да прогоня сковаността в мускулите си. Не е добра
идея да разпитвам повече Сирма за тази част от отношенията ни с овчарите. Стана
ясно, че е имало изключения, в които самодива прави секс с овчар – доброволно или
не, имало го е. Точно този извод сериозно ме тревожи след случилото се с Марко. Но
той не показа такъв интерес към мен... Подмятанията и закачките му не бяха нищо
повече от подигравка и начин да ме изкара извън равновесие, за да наблюдава
реакциите ми.

Изглежда, е успял, след като не спирам да мисля за него.

Затварям очи и се унасям. Надявам се тази нощ да не сънувам. Но точно преди да

заспя, в ума ми се появява онази самодива, която чух край реката в Сопово. Детето в
ръцете ѝ е голичко и усмихнато... момченце. Така, секунда преди да потъна в сън,
разбирам кое е това, което ми се губеше в спомена от случилото се там.

Но нали самодивите раждат само момичета!?

93
 19 юли, 12:30
– Улица „Жива вода“?
Името предизвиква учудено-ироничния ми въпрос, докато със Сирма вървим в
жаркото утро по пътя в село Боснек и се разминаваме с щъкащи насам-натам хора,
които ни гледат с нескрит интерес. Вървим с енергична крачка и след около четиресет
минути стигаме гората, после и извора, за който пазителката ми каза сутринта.
– Водата тук наистина ли разпознава добрите от лошите хора? – нарушавам
мълчанието, докато спирам пред чудновата каменна глава, наричана змейска, но
приличаща повече на крокодилска. Наоколо е пусто и само птичите песни и горските
шумове се смесват със звука от стъпките ни.
– Една от историите за извора разказва за тежко болно момиче, което намерило
лек, след като се измило с водата – обяснява Сирма, докато аз любопитно се взирам в
устата на змея, от която капе тъничка струйка вода. – Подобен извор има само на още
едно място в Европа – във Френските Алпи. И до днес за хората си остава загадка поя-
вяването и изчезването на водата. В един от пътеписите си османският пътешественик
Евлия Челеби нарича извора Чешма на щастието.
– Звучи много красиво...
– Друга история разказва, че нагоре в скалата е поставена икона на Света Богоро-
дица, която се моли за спасението па душите ни. Именно ликът на Божията майка
помагал на тежко болните да възстановят здравето си.
– Ами историята за змея?
– Казват, че той държал кранчето на вълшебната вода и я пускал само на
покаялите се за греховете си. – Сирма кимна с усмивка към каменната глава. – Ще
опиташ ли?
– Чудя се още.
Думите ми я разсмиват и сяда на една от пейките:
– Наблизо съществувало езеро и в него живеел бик, който дълго време пакостил
на селяните. За да се спасят, хората се опитали да убият животното, но то се гмурнало
в езерото и според преданието сега се намира между него и извора, като се опитва да
излезе отново на повърхността. Затова водата спира и пак потича.
– Последно – бик или змей? – приближавам и се взирам отблизо в каменните очи
на змея.
– Ммм, ти си симпатичен звяр!
Сирма отново избухва в смях:
– А ти си истинска самодива! Искаш да омаеш звяра, за да ти пусне водата!
Поглеждам я сърдито през рамо и небрежно ѝ махвам:
– Нищо не разбираш!
Погалвам студения камък, хващам змейската глава и прошепвам:
– Добър змей – поставям ръката си под муцуната, от която едва-едва прокапва
вода. – Сигурна ли си, че тук тече вода? – В този миг върху дланта ми шурва силна
струя. Възкликвам изненадано и невярващо гледам водата, разсмивам се като дете,
получило вълшебство. – Видя ли? Даде ми вода! Змеят ми даде вода!
Тя ме наблюдава с широка усмивка:
– Измий лицето си с водата и пий три пъти!
Намокрям лицето си, но щом отдръпвам ръце, водата спира.
– Ей, какво правиш? – говоря с укор на каменната глава. Забавно ми е и се

94
чувствам щастлива. Пак протягам ръце, а водата потича отново. – Ама как става това?
– С магия – отвръща пазителката, докато аз държа едната си длан под водата, за
да не спира, а с другата пълня в шепата си и пия три пъти.
Не се стърпявам и целувам вкаменения змей по носа, смеейки се на
преживяването.
– И аз те обичам, звяр! – Дръпвам се назад и добавям: – Пак ще дойда някой път!
– Внимавай, уговаряш си среща със змей! – шегува се Сирма. – Ако не дойдеш,
ще те намери и ще те отмъкне в леговището си!
– И ще му народя змейчета, нали?
Пазителката също застава пред извора, протяга ръце и водата потича по тях –
прозрачна и хладна. Измива лицето си и също като мен отпива три глътки.
– Защо не си напълним?
– Защото няма същия ефект, ако се налее в съд.
– Какво е това място всъщност?
Тръгваме нагоре от извора и сядаме на няколко метра от него върху голямо
паднало дърво.
– Юдите разказват, че тук има подземна река – част от аортата на Земята,
животворен поток, хранещ природата. Има няколко такива места по света, където в
земните недра минават подобни реки. Наблизо расте вековен дъб, който също се храни
от тази подземна река, ще ти го покажа – точно до шосето е, дори има табела с надпис
„Село Боснек е белият дроб на Перник“. Дъбът е на шест века, на колкото са и първите
писмени свидетелства за това място.
– Искам да прегърна този дъб – тихо казвам и тя кимва.
И наистина го прегръщам, щом стигаме до него на път за пещерата Духлата.
– Ние как ще влезем? – очаквам да има някакво заграждение или охрана, въпреки
че не виждам нищо такова, докато се изкачваме по склона към входа на пещерата.
– Преди няколко години пробиха отвор в зазидания вход, защото правиха
специално заснемане – обяснява Сирма. – В пещерата текат седем реки, има няколко
етажа и десетки красиви зали с балдахини, драперии, езерца, кристали... Разкошна е,
но засега няма да влизаме, поне не оттук. Просто исках да знаеш къде е.
– Защо?
– Защото в тази пещера има тайна зала, в която някоя от нас може да се скрие, ако
не успее да напусне страната през зимата. Залата е подготвена за целта. Юдите и
пазителките знаят за нея и ако се наложи, ще дойдат да те събудят.
– Дано не ми се налага. – Представата да прекарам месеци наред, изпаднала в
летаргия във влажно подземие, ме ужасява.
– Сега отиваме до малка пещера, разположена по-нагоре над Духлата, наричат я
Пепелянката.
Пазителката ме повежда по стръмна козя пътека. Вървим с бързи крачки и не след
дълго стигаме до отвор в земята, препречен с метален прът. Предполагам, че пещерня-
ците го ползват за връзване на въжетата си при спускане.
– Преди време се наложи да разширят входа, защото някакъв младеж падна от 7-8
метра височина.
– Оживя ли?
– Да, нищо му няма. Тази пещера не е картирана и в нея много рядко влиза някой.
Свързана е с Духлата чрез тунел на подземна река.
Клякам до отвора и надничам любопитно вътре.

95
 – Оттук откраднаха Ковчежето – казва Сирма. Изненадано вдигам глава към
нея. – Беше скрито в тайна ниша на дъното на пещерата.
– Овчарите как са разбрали?
– Не знаем, но юдите смятат, че някой им е помогнал – изрича със загрижена
физиономия.
– Кой може да им е помогнал? Кой е знаел къде е Ковчежето?
– Юдите и пазителките.
Изправям се и намествам тъмните си очила, защото слънцето грее право в лицето
ми.
– Коя от пазителките може да...
– Никоя – раздразнено отговаря Сирма и поклаща глава. – Не знам, звучи ми
ужасно... Юдите ще се погрижат да разберат.
– А кога е било скрито тук?
– С идването ни в края на март. Всяка година го съхранявахме на различно място.
Миналата година беше във Врелото.
– Това пък какво е?
– Пещера, тук наблизо. Истинско гробище на вкаменелости от праисторически
животни.
– Кой решава къде да бъде скрито Ковчежето?
– Юдите.
– А кой го наблюдава?
– Юдите с помощта на специални хора – повтаря Сирма.
– Пазителките не участват ли?
– Само по нареждане на юдите.
Оглеждам възвишенията наоколо – абсолютна пустош.
– Не е ли опасно да криете нещо толкова важно в пещери? Нали разни хора все
пак обикалят, влизат...
– Ковчежето е като хамелеон, слива се със заобикалящата го среда. За човешките
очи е много трудно откриваемо.
– И какво е твоето обяснение?
Внимателно наблюдавам реакцията ѝ. Тя вперва очи в отвора на пещерата и
мълчи. После ме поглежда и изстрелва:
– Предателство! – Вади бутилка с вода от чантата си и я надига жадно.
– И какво за Пепелянката?
– Ако ти се наложи да останеш в Духлата през зимата или поради друга причина
искаш да се скриеш в нея, е най-добре да влезеш оттук.
– Как?
– С въже, Неда. Завързваш го и се спускаш надолу. Тъмнината не ти пречи, водата
също. Само трябва да се пазиш от стръмнините. Има знаци накъде да се движиш, но
няма да ти обяснявам сега. Следващото лято ще дойдем и ще се спуснем заедно.
Тогава физически ще си готова и ще те заведа до залата.

22 юли, 20:04
Залезът изпъстря природата в златисто и разкрива приказна картина. Погле-
дът стига чак до очертанията на Стара планина, а долината под нас е като необятен
открит храм. Вълшебната тишина приятно ме отпуска и усещам душевен покой.

96
Тревожността, която ме преследва от Еньовден насам, изчезва, няма ги и
противоречивите емоции и въпросите, блъскащи в ума ми...
Самодивската порта, наричана Окото, е и странна, и недостъпна. Представ-
лява каменна халка, разположена на върха на скала точно над най-запазения от
многото манастири край село Осмар.
– Защо самодивите са направили портата точно тук? – питам Сирма, а дланите ми
галят скалата, докато седим една до друга в Окото.
– Тази порта лекува душата. Всички търсят причините за болестите в тялото, но
повечето от тях тръгват именно от душата. Това, което се случва с тялото, е послед-
ствие – изрича пазителката. – Душата се лекува най-трудно, затова и пътят до портата
е изпитание. За да успее човек да промени нещо в душата си, трябва да мине през
трудни препятствия, необходими са воля и много желание.
Слушам внимателно всяка нейна дума и разбирам на какво се дължи обзелото ме
спокойствие.
– Някога Ванга казала на хората, че това място крие четвъртия по сила енергиен
заряд след Рупите, Царичина и Мадара. И не ги е подвела.
– Ще отидем ли и там?
– Разбира се, но не това лято, времето няма да ни стигне.
Нарочно дойдохме тук по залез, за да избегнем срещите с хора, избрали мястото
за разходка. Едва ли има ентусиасти, които биха обикаляли Осмарските манастири
нощем.
– Защо казваш, че няма да имаме време за другите места, до Секновение остават
почти 40 дни?
– Защото трябва да ни остане поне месец, в който да тренираш физическите си
умения – отговаря Сирма. – Целта на тази обиколка е да си възстановена и заредена
докрай, за да си силна по време на тренировките.
– Нали няма да ме превърнеш в сумо боец? – закачливо се усмихвам, намествайки
се върху скалата.
– Аз приличам ли ти сумо боец?
– Само на боец – намигам ѝ в тъмното. – Изнервящо е да ми подаваш информация
по лъжичка на час...
– Това те учи на търпение и бърза адаптация към случващото се. Тъй като си част
от света на самодивите, имаш своята роля и цел.
– Колело в самодивската машина – изводът предизвиква раздразнението ми.
– Не просто колело, а важна част. Представи си го по следния начин – обучението
ти ще мине така, както минава и целият ни живот – подредбата на събитията в него за-
виси първо от природата и целта на нашето съществуване, после от решенията на
юдите и накрая – от собствените ни желания. Ние вървим след съдбата си и животът
ни минава в следване на обща цел.
Раздразнението ми нараства. Може би трябва да разбирам тази философия и да я
приемам, но въпреки силата на портата душата ми се бунтува.
– А ако не съм съгласна? – въпросът ми отеква като шамар в нощния покой на
Окото.
Пазителката се усмихва и ми посочва ярките звезди в спусналата се над скалите
нощ:
– Ако една от тях изчезне, звездното небе по-малко красиво ли става? – Ней
отговарям. – Всеки ден умират звезди и се раждат нови, така е и с растенията,

97
животните и хората. Ние сме част от кръговрата. Ако ти не си съгласна да следваш
пътя, просто няма да си част от него и ще бъдеш заменена с друга.
– Не питам това. Въпросът ми е какво следва, ако реша, че не искам да съм
пазителка.
– Не можеш да бъдеш обикновена самодива, Неда. По-силна си от тях и няма как
да те приемат за равна. За юдите пък ще си разочарование, защото пропиляваш рядка
сила. Ако не искаш да си пазителка, ще си предател на природата, защото тя има
нужда от твоята енергия.
– И накрая ще ме изпратите отвъд през вратата на отлъчените в Старосел?
– Не е задължително, освен ако не обърнеш силата си срещу самодивите и
природата – Сирма скръства ръце и ме поглежда. – Има и такива случаи – на
самодиви, избрали да живеят далеч от своите и от хората. Това е като да се върнеш в
детството си – самота, предпазливи погледи, неразбиране. Този живот прилича на
присъда, Неда. Защо да избереш него пред мисията си на пазителка?
Нямам друг отговор освен бунта в душата си срещу това, че трябва да съм брънка
в машината и да следвам безусловно нечии решения. Ако всичко е толкова съвършено
и ясно, защо има такива, които избират самотата или се отричат от самодивите и
преминават отвъд Слънчевите двери като предателки?
На другия ден отиваме до следващата порта – Чудните скали. Приличат на
приказни островърхи кули на снежен дворец, изникнал от водата. Интересното е, че
камъните не са монолитни, а на блокове. По дължината на скалите са оформени три
тунела, до които стигаме с колата. Разбирам защо силата на тази порта не е така
осезаема – твърде много човешка намеса и присъствие има тук. Слънцето е разперило
нажежените си лъчи като ярък горещ чадър над земята и хората търсят хладината на
сенките в очакване на нощта. Обичам това време – заради маранята, аромата на лято в
гората, пеперудите, птиците и усещането, че съм си в къщи.
– Рядко идваме насам – казва пазителката, – наблизо е крепостта „Овеч“, любимо
място на много овчари.
Поглеждам я, откъсвайки очи от сводовете на скалата:
– Заради манията им по катеренето ли?
– Да, Провадийското плато там е високо 130 метра, а калето, на което се издигала
средновековната крепост, е обградено от 20-метрови скални откоси. Под него има
карстови пещери, в които в миналото съхранявали хранителните запаси на крепостта,
а тесен провлак води до платото Табиите.
– Знам. Византийците създали укреплението, за да се бранят от северните
племена, и го нарекли Проватон, което славяните буквално превели като Овеч.
Турците превзели крепостта с измама.
– Като енциклопедия си! – възкликва Сирма.
– Аха – отвръщам дяволито и плъзвам длани по скалната стена.
– А знаеш ли, че в Овеч са намерени пръстени печати, на които е изобразен
орел? – пита пазителката.
– Чела съм и за това.
– Орлите са приятели на овчарите. Има много такива истории – как им пазят
сянка, когато някой овчар е ранен, как им носят вода и разни други такива...
– Искаш да кажеш, че те са построили крепостта?
– Със сигурност са участвали в създаването ѝ.
– Тогава каква е логиката от съществуването на самодивска порта толкова близо

98
до тях?
– Не зная – вдига рамене Сирма. – Ходила съм до Овеч един-единствен път.
– Наистина? – заинтригувано спирам до нея.
– Да, рискувах и я разгледах набързо – усмихва се пазителката.
– Разкажи ми.
– Има внушителен мост между крепостта и Табиите, каменна порта и стражеви
кули. Един от запазените кладенци е дълбок повече от 8о метра. Легенда разказва, че
той не само снабдявал крепостта с прясна вода, но се ползвал и като таен изход.
Веднъж в него пуснали оцветена юрдечка (така местните наричат домашните патици),
която след дни изплувала на 12 километра от крепостта, чак в местността Петров дол.
Двете се гледаме с блеснали очи и се усмихваме.
– Защо не отидем? – питам тихо, но тя отривисто поклаща глава.
– Точно сега в никакъв случай!
– Хайде де! – разочаровано накланям глава. – Нали сега там няма овчари, какво
ни пречи?
– Техните места също имат енергия и тя много силно се сблъсква с нашата. Не си
готова за това, Неда, довери ми се. ще можеш да ходиш по техните места, когато
овладееш съвършено собствената си сила. – Тя не знае, че вече съм ходила в овчарска
къща и имам представа как действа енергията мм. Побутва ме към колата. – Тръгваме
към Орехово.
Съгласявам се мълчаливо и сядам в колата. Трябва да търся истинска информация
за овчарите: кои са техните места, повече за историята и заниманията им, а не да се
ровя само в приказки и песни. Те са реални мъже, част от човешкия свят и ако не
познавам добре начина им на живот, няма как да се справя с тях.

99
 26 юли, 14:13
Забравила съм за Сирма, за времето, за случващото се – за всичко... Обожавам
Пирин, но такова вълшебство има само в Родопа планина. Внушителните каменни
арки на Чудните мостове те карат да се чувстваш като мравка пред божество. Вековни
смърчове се извисяват над мостовете като стражи, а въздухът мирише на здравец,
свежест и безсмъртие. Не зная дали човеците някога ще разкрият всички тайни на
Чудните мостове и множеството пещери наблизо, но загадъчното природно творение
от векове вълнува мислите им. Според най-популярната легенда някога по тези земи
живял змей. Дълги години пастирите от село Забърдо страдали от набезите му, затова
веднъж натоварили едно магаре с прахан, запалили я и го изпратили към звяра. Ла-
комият змей глътнал магарето заедно с праханта, която бавно изгаряла вътрешностите
му. Обезумял от болка, той намерил пролука в земята и се свил в нея, а огромното му
туловище я разширило. След години, когато мъртвото тяло изгнило, от костите му се
образували огромни сводести мостове. Някои предания свързват мостовете с времето
на османското робство, когато поробителите се страхували да минават по тези места.
– Ела при мен! – махва ми пазителката, докато яде плодове и домашно
приготвени бисквити.
– Тук е прекрасно! – Сядам в тревата до нея и притварям очи срещу слънцето. – И
бисквитите ти са прекрасни! – добавям, наслаждавайки се на хрупкавото печено тесто.
– Всичко, свързано с мен, е прекрасно, ти също! Догодина ще дойдем тук на
Еньовден – усмихва се пазителката. – Преди брането на билки правим ритуала на
водопада.
– Кой водопад?
– Наблизо има три водопада: Дуплево, Скакалото и Костен камък. През пролетта
Костен камък е пълноводен и е прекрасно да усещаш водата му, падаща от над 30
метра.
– Знаех си, че Костен камък е нашият водопад!
– Да. Но се стига трудно до каньона на Коилов дол и до огромната каменна стена
Костен камък. Над нея се издига вековна смърчова гора – гласът ѝ замечтано
притихва.
– Липсва ли ти компанията на другите пазителки? – питам я, взирайки се в
лицето ѝ.
Тя се усмихва зад тъмните очила:
– Ами... не. Почивам си от тях, а и ние така или иначе не сме постоянно заедно.
Всяка има своите задачи. – После сериозно добавя: – Ако нещо ми липсва, то е онова
усещане за цялост, което изпитвам само по време на ритуалите, когато десетте
обединяваме енергията си. Ще разбереш за какво говоря през пролетта.
– Има ли още самодивски порти, през които трябва да мина?
– Не. Оттук отиваме в село Каснаково.
– Защо?
– За да ти покажа светилището на Афродита и входа на таен подземен тунел.
Сирма прибира плика с бисквитите в малката раница, изпива до дъно водата от
бутилката си и става на крака. Минаващ наблизо мъж прехласнато проследява движе-
нията ѝ, а тя му се усмихва надменно.
– Да вървим! – подканя ме и двете тръгваме обратно към Орехово.

100
 – Чувала ли си се с някоя от другите? Има ли следа от овчарите? – Интересувам
се от случващото се с останалите пазителки не само заради Ковчежето. Откакто
разбрах, че собствената ми съдба е свързана с тях, е важно да зная какво правят.
Трябва да имам поне бегла представа коя може да ме отстрани в даден момент.
– Вчера говорих с Мита. Тя е в Париж. Добрала се е до някакъв богаташ – съсоб-
ственик в голяма авиокомпания. Смята, че в бизнеса му участва един от Старите. С
техните самолети доста млади овчари са отлетели към Южна Америка. Надявам се
скоро да знае повече и да изпратим някого на място.
– Дори да изпратите, нямаме големи шансове, ако обикновени хора се занимават с
това. Сигурна съм, че всички млади овчари са някъде на студено, за да ви държат
далеч.
– Да – отвръща Сирма. – Според мен това, което правим сега с търсенето, е по-
скоро отчаян опит, отколкото нещо, с което ще имаме успех. Ние сме най-силни тук и
вероятно нещата ще се решат чак след четири години.
– Какво можем да предприемем дотогава?
– Можем да им стъжняваме живота всяко лято. – Пазителката ме поглежда и
повдига рамене. – Можем да ги ослепяваме, да тормозим хората им, да проваляме
сделките им, да им вредим по всякакъв начин – всичко, което се сетиш. Те ще ни го
връщат с преследване, с рязане на коси... Но наистина няма голям шанс да си върнем
Ковчежето до следващия сезон.
– Тогава кому беше нужно да се изпива силата на 66 самодиви? – замислено
подритвам камъчетата по пътя. – След като шансът е нищожен...
– Юдата е преценила така! – отговаря пазителката.
Онова горещо желание за противопоставяне отново се надига в гърдите ми:
– Ти сама каза, че почти няма шанс!
– Знам какво казах, но това не значи, че оспорвам преценката на юда Дена. –
Сирма спира, застава пред мен и слага длани на раменете ми. – Неда, ако всяка от нас
започне да се съмнява в правилността на взетите от юдите решения, ще настъпи хаос.
Те затова са юди – за да им се подчиняваме. Помежду си можем да спорим, да се
състезаваме, да се обсъждаме, да не се харесваме. Юдите са над нас, за да виждат
всичко като едно цяло и да се грижат за самодивския род. Решенията им са закон.
– Но те могат и да сбъркат – не се отказвам така лесно.
– Не зная... с огромния опит и силата, която имат. Но ние със сигурност понякога
грешим – прегръща ме през рамото и отново тръгваме. – Всички носим труден
характер. Знаеш колко номера и интриги може да ти спретне някоя от нас, ако не те
харесва или ако ти завижда.
– Знам.
– Как си представяш реда и взаимоотношенията ни, ако ги няма юдите? Силата ни
е много важна, в същото време може да е много опасна.
– Разбирам това.
– Тогава се доверявай на преценката им и ги следвай. Това е правилният път.

Правилният път моят път ли е?

Не задавам въпроса на глас, защото това би предизвикало нова вълна от тревоги и

наставления.
– Юдите само помежду си ли обсъждат решенията? Някога допитват ли се до

101
пазителките или до самодивите?
– Те имат свои начини да знаят какво мислят пазителките и самодивите.
– Ти знаеш ли какво мисля? – впивам очи в лицето на Сирма.
Тя продължава да върви, навежда глава и се подсмихва:
– Вече нямам право да чета мислите ти без причина, Неда. Само юдите имат това
право.
Още един странен въпрос напира на устните ми, но се чудя дали да го задам.
Усещам, че някои от въпросите ми предизвикват притеснение у Сирма, но все пак
питам:
– А възможно ли е самодива да скрие мислите си?
Пазителката спира като ударена от гръм и сваля слънчевите очила, впивайки очи
в мен:
– Дори не искам да мислиш за това! Никога не трябва да го опитваш, защото ще
бъдеш разкрита! Юдите имат начин да видят всичко в главата ти, дори в най-тайните
кътчета на мозъка ти!
– Не ме разбра, Сирма – спокойно прекъсвам разгорещената ѝ тирада, опитвам се
да обясня въпроса си с логична причина. – Питам това заради случилото се с
Ковчежето. Нали има съмнения за предателство? Ами ако някоя от пазителките знае
нещо важно, но крие мислите си от юдите?
Тя ме гледа втренчено няколко секунди, после слага очилата си:
– Никоя не може да скрие мислите си завинаги.

28 юли, 19:12
Пристигнахме в Каснаково сутринта и се настанихме в отдалечена къща, прили-
чаща на овехтяла развалина. Въпреки окаяния ѝ вид вътре е чисто и достатъчно
удобно, а голямата изненада е малка пристройка, в която има боксова круша, уреди за
фитнес и достатъчно място за упражнения. през времето, оставащо до края на август,
трябва да тренирам от сутрин до вечер, поне по думите на пазителката. Първото ми
занятие в импровизираната спортна зала продължи часове, въпреки това имам усеща-
нето, че никога няма да усвоя перфектните движения и ударите на Сирма. Тя обаче
твърди, че се справям учудващо добре. Дано е права. Когато отлетим за Кипър, трени-
ровките ми ще продължат, докато тя прецени, че мога да се справя с всеки не
благодарение на самодивските си способности, а чрез физически умения, тоест трябва
да мога да сритам няколко задника, вместо да ги упоя, хипнотизирам или разболея.
– Първият ден мина добре – казва Сирма, подритвайки камъчетата по пустата
улица, а аз само кимвам.
Отиваме към светилището на Афродита. Според преданията вечер там танцували
красивите повелителки на природата – нимфите, а ако жените пият вода от лековитото
изворче, ще зачеват по-лесно и ще раждат красиви мъжки рожби. Пазителката държи
да го видя по залез, защото тогава мястото било най-впечатляващо.
– В миналото тук са минавали две важни трасета: Вия Милитарис – пътят, по
който са се придвижвали римските военни части, и другият, който свързвал
старопланинските проходи с Източните Родопи. Той водел до Егейското крайбрежие –
разказва Сирма, докато вървим към извора на нимфите.
Стигаме до него след половин километър – насред зеленината виждам просторна
подпорна стена с три издълбани ниши, в които има два извора с три басейнчета от

102
тухли, наредени в полуелипса. Трети извор в средата е оформен с полукръгъл свод, на
който има надпис. Нетърпеливо приближавам, за да разчета гръцките букви: „На
добър час! Тит Флавий Бейтюкент Есбенериос и неговата съпруга Клавдия Монтана
направиха и посветиха извора на нимфите и Афродита“.
Гледката на фона на златните лъчи от залеза наистина е вълшебна, а ромоленето
на водата успокоява като тиха песен. Докосвам водата с пръсти, тя потича по кожата
ми и се влива в порите ѝ...
– Любов?! Тази вода носи любов! – възкликвам изненадано, търсейки очите на
пазителката.
– Точно така – отвръща тя и също потапя длани във водата. – Казват, че това е от
голямата любов на Тит Флавий към жена му. Когато започнало строителството на
храма в нейна чест, Тит сънувал сън – неземно красива нимфа, която му предлагала
любовта си. Сънят се повтарял всяка нощ, от него военачалникът започнал да слабее и
постоянно бил замаян.
– Някоя самодива го е набелязала – присядам на камъните до басейнчето, а погле-
дът ми следва отиващото си слънце.
– Въпреки това продължил строежа. Дошъл денят на откриването на светилището
и много хора се събрали, за да празнуват. Изведнъж се появила красавицата от съня на
Флавий. Всички ахнали пред неземната ѝ хубост и паднали на колене. Само тракиецът
останал прав, а тя застанала пред него и казала с изкусителен глас: „Ела при мен и ще
те даря с неземна радост и безсмъртие. Ела при мен и ще станеш равен на боговете“.
Тит Флавий се поколебал само за миг и сякаш събуден от сън, благодарил на краса-
вицата за щедростта, но отвърнал, че остава при жена си, която предано го чакала 30
години, докато воювал. Когато чула тези думи, нимфата се вкаменила пред смаяните
погледи на хората. Разказват, че дълги години статуята ѝ пазела храма и прославяла
любовта.
– Съществува ли наистина такава любов? – замислено протягам краката си напред
и продължавам да галя водата с пръсти.
– Може би. И до днес влюбените идват тук, докосват водата и прошепват името
на желания човек, а тя им дава силата да го привлекат.
Веднага изваждам ръката си от водата, защото първото име, изплувало в ума ми, е
на овчаря Марко.

Само това остава – да кажа името му на извора!

– Щуротии! Досега не съм чувала извор да влюбва без специални ритуали.

– А ако Клавдия Монтана не е била обикновена жена? – загадъчно ме поглежда
пазителката.
– Ех, защо ли подозирах, че е така? Може би е помогнала и за вкаменяването на
тази, която се е опитала да ѝ открадне мъжа?
– Може би. Да си чувала самодива да дели мъж с друга? Не зная дали Тит Флавий
е бил красавец, но със сигурност е бил много богат.
– Направил е нещо като Тадж Махал в Индия.
– Би могло да се каже. Ела да се разходим! – Сирма бавно се изправя и аз я
следвам. – На тази поляна през пролетта никне много росен. Идваме тук, за да си набе-
рем от него в нощта срещу Спасовден. Свети Спас е закрилник на селото.
– Пазителките ли?

103
 – Да, правим венци, които понякога оставяме до извора. Чрез тях хората се
зареждат със здраве.
– Ако стана пазителка, и аз ще плета венци за здраве на хората.
– Не ако, а когато – усмихва се Сирма.
Спираме сред поляната и се наслаждаваме на залеза. Слушаме звуците на настъп-
ващата нощ – заглъхващите птичи гласове, шепота на тревата, дори притихващия
вятър, сякаш пристъпващ в царството на тъмнината сред бледата луна и бляскащите
звезди.
– Древен летопис разказва за нимфата Траке, живяла по тези земи. Тя можела да
омагьоса и да подлуди човек, но можела и да го излекува с билки и заклинания –
разказва пазителката.
– Нимфи, самодиви... Все за едно и също говорим. Връзката ни с Афродита е
навсякъде.
– Да, двете лица на женската природа: Урания и Пандемос. Небесната,
възвишена...
– И земната, порочната – довършвам думите ѝ.
– Гърците са усложнили нещата с това делене на нимфите на земни и водни, но
нищо – засмива се Сирма.
– Аз съм земноводна, за теб не знам!
Тръгваме към възвишение, чиито очертания тъмнеят на по-малко от сто метра.
– Може да се каже, че ще станеш и подземна – след като изучиш всички тайни
тунели, които през вековете са ни помагали да се придвижваме и крием при опасност.
Виждам странен отвор миг преди пазителката да го посочи:
– Това е Киркова дупка – неизследвана пещера, в която се скрил Теодор Комнин,
след като бил разбит от цар Иван Асен при с. Клокотница.
– Това следа от подкова ли е? – клякам изненадано и слагам длан върху
отпечатъка в скалата.
– Да.
– Чия е?
– Не знам със сигурност, Неда. На много места има подобни следи. Казват, че са
оставени от конете на различни юнаци: Момчил, Марко и кой ли не още.
Бързо сменям темата:
– А какъв е този тунел, за който ми каза?
– Тук е, в пещерата. Свързва селото с Асеновата крепост.
– Ама... нали крепостта е овчарска територия?
– Ще научиш всичко за подземните пътища в България, но догодина, когато си
подготвена да се справяш в пещерите.
Наоколо вече цари тежък мрак. Няколко светулки се щурат край нас като
припрени съгледвачи със запалени фенери, бръмбари прелитат над главите ни, а в
тревата наоколо пъплят безброй насекоми. Чувствам се странно от извора и любовната
вода в него, а сега и тази следа от подкова...
Душата ми е стегната от странна тъга, която не иска да си тръгне. Крие се някъде
там и сякаш дебне всеки удобен момент, за да ме стисне за сърцето. Трябва да я спра,
като изхвърля завинаги спомена за овчаря.

Трябва да стана добра пазителка!

104
 21 октомври, 20:24
Марко, Борил и Васил седяха един до друг в удобните кресла на един от първите
редове в огромната заседателна зала в бизнес сградата в центъра на София. Час по-
рано тук се събраха всички млади овчари – десетки високи, красиви и синеоки мъже,
до един впечатляващи и успели. Указанията бяха дадени, действията до края на
първата година от новия сезон бяха уточнени и скоро всички щяха да си тръгнат. След
двайсетминутната пауза очакваха и последната част от събранието.
– Аз така и не разбрах защо не сравним със земята крепостта им в Шишенци,
докато юдите спят, и да им гледаме сеира напролет? – тихо попита Борил и скръсти
ръце с делово изражение.
Марко се подсмихна:
– Защото не може. Примири се!
– Готов съм да прибера една-две у нас, ако няма къде да спят – продължи Борил,
дори подсмръкна престорено загрижено. – Русалии. Че са по-беззащитни.
– Русото не ми е любимо! – отвърна Марко. – Но ако искаш да отскочим до Кари-
бите?
– Мерси! – подигравателно се изсмя Борил. – Ще се задоволя с успокоението, че
следващите четири години ония ще се пръскат от яд.
– Ще ни търсят цаката постоянно – рече Васил. – От април чакай нова порция га-
дости.
Марко се поизправи в креслото:
– Нали чухте Старите? От Благовец до Секновение максимално кратък престой
тук. Ако и след четири години запазим Ковчежето, ще ги сринем и може би най-
накрая ще си седнат на красивите задници!
– Ама пък красиви са им! – не се стърпя Борил.
– Айде стига де! – пресегна се Васил и го тупна зад врата. – Скоро май не си
пипал женски задник?
– А! – без грам обида се усмихна младият овчар. – То от задник до задник... –
бутна Марко по рамото. – Отвори го тоя, че ме дразни! Сякаш не помни ония трите! –
прехапа показно устна и зацъка. – Ако не трябваше да я резна тая коса и да бързаме...
– Какво? – предизвикателно го погледна Марко и се засмя. – Оргия в басейн с
билки правил ли си?
– Правил съм аз, насън.
Думите го обляха като студен душ заради спомена за Неда, но продължи:
– И като се събудиш?
– Спешно звъни на някоя руса на повикване – продължи думите му Васил.
– Опа, опа! – спря ги Борил. – Русите не са ми в списъка за повикване...
В този момент Старите се върнаха в залата и тримата прекъснаха закачките.
Разговорите утихнаха, осветлението намаля, а големият екран просветна. Радой
застана до него и високо каза:
– Останахте, за да ви покажем новото попълнение от снимки, които успяхме да
съберем миналото лято. Знаете, че трябва да ги запомните и да проследите тези само-
диви, ако ги срещнете. И веднага да съобщавате за всяка такава среща.
На екрана се завъртя калейдоскоп от фотоси на красиви жени. Лица и фигури,
способни да обсебят всеки мъж. Очи, които трудно можеш да забравиш.

105
 Марко усети нервна тръпка в стомаха, но остана спокоен и внимателно наблю-
даваше снимките. Някои от образите познаваше от минали години, едни бяха леко
променени заради грим и прически, други – не. Хвана се, че иска да види лицето на
Неда. В същото време се надяваше то да не е сред тези на екрана...
Черните като въглен очи на вещицата твърде често изпълваха мислите му. Поня-
кога се будеше нощем с усещането, че долавя аромата ѝ, и бързаше да потисне споме-
ните. Към края на юли се бе изкушил да търси информация, някаква следа към нея
чрез своите хора в България. Засякоха я в района на Карлуково, после в Пернишко.
Костваше му много да убеди себе си, че трябва да спре. Разбра, че е жива, толкова!
Поредната снимка обаче накара сърцето му да подскочи – познаваше тази пазителка.
Видя я в Любовище в една от нощите, когато влизаше в сънищата на Неда. Нейната
пазителка... Малката вещица обаче я нямаше сред тези, които бяха успели да снимат.
Ами ако нещо се е случило от август насам и... Възможно ли е да не е оцеляла?
Нарочно започна да изброява наум всички причини да я мрази.

Не ме интересува, да потъне вдън земя!

2 ноември, 10:32
Парижкото летище е пълно с хора, шумно е и дразнещо осветено. Тъмните очила
смекчават ярката светлина, но нищо не може да помогне на краката ми, изтезавани от
обувки с 10-сантиметров ток. Уча се да вървя с тях вече втори месец и съм на ръба да
ги изхвърля в най-близкия кош. Но съдейки по реакцията на мъжете, край които
минавам, май се справям добре. А може би ефектът се дължи на хубавата рокля,
стигаща на педя над коляното, или на чорапогащника, рисуващ фигури по краката ми.
Допускам, че и дългата ми плитка има нещо общо...
Игнорирам очевидното внимание, което привличаме със Сирма, и търпеливо
дърпам след мен пътната чанта, върху която е преметнато късо меко палто (няма по-
омразна дреха, но е ноември, месецът, в който от Кипър отиваме на остров
Маргарита). В чантата си нося дори шапка, шал и ръкавици за всеки случай, ако стане
нещо непредвидено и се наложи да излезем на открито. До полета за Каракас има
повече от час, но ние отиваме директно на гишето за регистрация, за да оправим
формалностите и спокойно да седнем някъде. Мъж, изчакващ пред нас, се обръща
съмнително често и ни гледа толкова настойчиво, че се взирам внимателно в него,
питайки се дали не е от хората на овчарите.
– Просто прехласнат глупак – тихо казва Сирма, усетила напрягането ми.
– Дразни ме! – прошепвам и демонстративно обръщам гръб на натрапника.
– Като се регистрираме за полета, ще мина през тоалетната. Ако не ти се идва с
мен, върви за проверка на багажа и ме чакай там!
– Ще те изчакам.
– Но не наранявай никого, докато дойда – шегува се пазителката, виждайки
смръщените ми вежди.
За моя радост служителката на гишето действа бързо и приключваме
експедитивно. Тръгваме със Сирма към тоалетните, а зяпльото от опашката се отправя
директно за проверка на багажа. Спирам до една от колоните.
– Стига си се напрягала заради глупости! – Сирма оставя чантата си до мен и
тръгва към тоалетната.

106
 Чувствам се странно неспокойна от сутринта, а щом прекрачих прага на
летището, нервите ми се опънаха докрай. Вероятно липсата на слънце ми действа зле.
Хващам дръжките на двете чанти и под акомпанимента на тракащите им колелца
бавно тръгвам край витрините.
Изведнъж по тила ми сякаш минава ток. Усещам странно присъствие някъде зад
мен. Обръщам се, готова за реакция...

Не! Не може да бъде!

Няма как да сбъркам наглата усмивка въпреки слънчевите очила, които скриват
лицето му. Походката, високият ръст, накланянето на главата... Марко!
Бързо се оглеждам за други овчари, събирайки цялото си хладнокръвие. Колебая
се как да постъпя. Той забавя крачка. Надявам се да не ме доближи. Повдигам
предупредително брадичка. Веднага схваща жеста ми и спира, сваля слънчевите очила
и ярките му очи насмешливо проблясват. После бавно ги спуска по тялото ми – чак до
земята и проклетите високи обувки. Веждата, прорязана с белега от детството,
подскача многозначително, докато погледът му се впива в лицето ми. За нищо на света
не искам да сваля очилата си, а желанието да се отдалеча, е толкова силно, че впрягам
цялата си воля, за да остана на място.
– Някой май пътешества? – този плътен глас така се е запечатал в ума ми, че бих
го различила между хиляди други на каквото и да е разстояние.
В гърдите ми се борят гняв, вълнение, желание за отмъщение, несигурност...
Избирам да мълча. Това явно не му допада и пристъпва напред. Изтръпвам цялата.
Идва съвсем близо, без да откъсва очи от лицето ми, и минава зад мен, обикаля ме
бавно:
– Спокойно, пътувам сам.
Всеки нерв в тялото ми е изпънат докрай, а усилието да контролирам дишането си
да е нормално, ми коства страшно много. Навежда се до ухото ми и тихо пита:
– Още ли не са те отстранили... пазителко?
Отдръпвам леко глава и без да показвам изненада, прошепвам:
– Какво искаш този път, овчарско момче?
– И аз се радвам да те видя! – минава отново пред мен и застава на сантиметри.
Въпреки високите ми обувки се извисява заплашително. Усмихва се и иронично
добавя. – Самодивско момиче.
Очите му спират на дългата ми плитка, преметната през рамо, и това, което
следва, ме вади от равновесие – плъзва пръсти по нея.
– Тази коса... Липсва ми!
Отмятам плитката на гърба си и гневно свалям очилата. Погледите ни се срещат,
а усещането е като челен сблъсък. Той не се отказва:
– В коя посока си, вещице?
– В обратната на твоята!
Прави разочарована гримаса. Виждам ясно всяка черта на красивото му лице,
извивката на устните, наболата брада... Усещам топлината на тялото му, чувам пулса
във вените му. Напрегнат е колкото мен, а очите му непрекъснато спират върху
устните ми.

Що за игрички играе пак?

107
 – Моята посока винаги е различна, Неда – гледа ме втренчено и странно
сериозно. – Все някога ще се срещнем пак, неизбежно е! – навежда се прекалено
близо, а аз се дръпвам с още няколко сантиметра. Вдишва дълбоко през ноздрите и
тихо прошепва: – Няма как да сбъркам този аромат, подуших те още щом влезе.
От гласа му кожата ми настръхва, а ръцете ми предателски потрепват. Бавно
слагам очилата си, дръпвам двете чанти и спокойно му обръщам гръб. Крачка, две,
три, четири... най-после стигам до тоалетната и невъзмутимо влизам. Затварям
припряно в мига, щом пристъпвам вътре, и облягам гръб на вратата. Виждам Сирма,
която оправя грима си пред голямо огледало.
– Какво има? – стреснато пита, а ръцете ѝ замръзват във въздуха със спиралата за
мигли в едната и с четката в другата.
– Нищо, стана ми замаяно, а не мога да си намеря водата. Моля те, дай ми от
твоята!
Тя бързо оставя спиралата и вади от дамската си чанта шишенце с изворна вода.
Слага ръка на челото ми, после на бузата. Изтръпвам при мисълта, че може да разбере
какво мисля, но тя притеснено казва:
– Трепериш! Сигурно е от климата и многото хора. Искаш ли да седнеш някъде?
– Не, не!
Оставям чантите, отпивам от шишето, после пускам вода от мивката. Свалям
очилата и наплисквам лицето си, питам се какво ще стане, когато излезем, ако той още
е там. Сирма няма да го подуши, но не е сляпа. Срещам лицето си в огледалото –
зениците ми са като на надрусан наркоман. Бързо ги скривам с очилата и хващам
чантата, решена да изляза преди пазителката и да разкарам овчаря, ако стои отпред.
– Чакам те навън – подхвърлям пред рамо и излизам.
От Марко няма и следа. Оглеждам внимателно наоколо, но никъде не виждам
високата му фигура. Присядам върху чантата и дълбоко поемам дъх.
Що за тъп късмет да се окажа на едно и също летище с овчаря по едно и също
време!? Възможно ли е да не е случайност? Винаги ли ще трябва да се оглеждам за
него?

Все някога ще се сблъскаме пак, неизбежно е...

108
109
 ОБРЕЧЕНО
2-ри сезон

„Това, за което човек постоянно мисли, ще дойде.

И това, което постоянно отрича, и то ще дойде.“
Петър Дънов

4 ГОДИНИ ПО-КЪСНО
25 юни, 16:26
Марко усети тялото си безтегловно, чувството приличаше на потъване и
изплуване, а клепачите му силно трепкаха в опит да отвори очи. Светлината ту
приближаваше, ту се отдалечаваше също като гласовете, които чуваше някъде отгоре.
– Няма увреждания на мозъка, последиците от сътресението ще отшумят
постепенно.
– Има множество натъртвания и рани...
– Виждам – гласът на дядо му. Разпозна го сред мътните проблясъци и звуци и
този път задържа очите си отворени. Ярката светлина прободе слепоочията му като
шило, но си заповяда да не потъва отново.
– Марко? Чуваш ли ме?
– Можем да му сложим още една доза приспивателно...
– Не! – Вдигна ръката си, оплетена в маркуча на системата, и погледът му
фокусира силуетите на хората около него.
Гласът му звучеше слаб и излезе на пресекулки измежду пресъхналите устни.
– Добре си, момче. Спокойно – каза дядо му, а пръстите на младия мъж се впиха в
ръкава му.
– Никакво приспивателно, дядо!
Старият хвана ръката му и допря длан до изпотеното му чело. Това сякаш намали
пронизващата болка в главата, погледът му се проясни и той срещна сините му очи,
после различи белите престилки на лекарите. Спомни си – проходът Вратник над село
Стара река, пътуваха към Сливен, трябваше да стигнат до село Младежко в Странджа.
Катастрофираха... Затвори очи, опитвайки да спре виенето на свят.
– Искаш ли малко вода? – попита дядо му.
– Да – надигна се и отпи няколко глътки от чашата, поднесена до устата му от
единия лекар.
– Не се напрягайте по какъвто и да е начин – предупреди медикът. – Главата ви е
ударена лошо. Извадили сте голям късмет двамата с дядо ви.
Марко се отпусна и огледа Стария – имаше ожулвания по лицето и ръката му
беше превързана.

110
 – Добре че и двамата бяхме с колани! – рече дядото.
– Нещо падна пред колата...
– Ще говорим после! Докторът каза да не се напрягаш.
Марко погледна лекаря, стоящ близо до вратата с друг по-млад свой колега.
– Никакви приспивателни не искам, докторе. И никакви лекарства, които да ме
замайват.
– Няма да ви даваме нищо такова, щом не желаете. Но трябва да лежите и да опи-
тате да спите, мозъкът ви има нужда от пълен покой.
Той не му отговори, а се обърна пак към дядо си:
– В главата ми е каша. Къде сме?
– В болница в Търново.
– Колко е часът?
– Наближава 17...
– Закъсняхме отвсякъде!
– Вече сме 25-и, Марко.
Изненадано се втренчи в дядо си.
– Всичко е наред – бавно каза Старият. – Наред е.
Което трябваше да значи, че Ковчежето все още е при овчарите. Главата му пак се
завъртя и пред очите му заиграха тъмни петна.
– Искам да поспиш, аз съм наблизо. Ще те нагледам след малко... – чу някак отда-
леч, защото пак се унасяше.

Само не ми умирай! Глупав овчар! Писна ми от теб! Дишай, по дяволите!...

Неда беше там! Споменът изплува в полусъня му – дънерът, срутил се пред тях
точно на един от острите завои, опитът му да овладее колата, преобръщането и
мисълта, че политат в урвата, дядо му, отпуснат на седалката до него, тъмнината...
Хладните пръсти, търсещи пулса му, и гласът ѝ. Бе мярнал силуета ѝ, борейки се
да не изгуби отново съзнание...
След няколко часа дълбок сън Марко отново отвори очи, но вече с ясен спомен
за случилото се. Впери поглед в прозореца на болничната стая. Навън беше тъмна
нощ. Чувстваше ума си по-бистър. Болеше го на много места по тялото, но това бе
добър знак – значи усещаше всичко нормално.
Наистина ли Неда беше там? Нямаше логика да си спомня, че е била там, ако не
е...
А това може да означава само едно – самодивите са хванали следите им и са
причинили катастрофата. Искали са да им попречат да стигнат за церемонията с
Жезъла. Но дядо му каза, че всичко е наред...

Само не ми умирай!...

Ядосаният ѝ глас отново пропълзя в главата му и той усети как онази странна
нишка, която години наред връщаше мислите му към самодивата, се увива около
душата му и стяга силно. Трябва да разбере какво е правила там!

111
 27 юни, 12:03
– Искам да зная подробностите. – Марко неспокойно барабанеше с пръсти по
коляното си, седнал на задната седалка в любимата кола на дядо си. Старият овчар,
разположил се удобно на сантиметри от него, го погледна и кимна. Напуснаха болни-
цата във Велико Търново преди минути и се отправиха към Елена. Симеон – верният
шофьор на семейството, спокойно взимаше завой след завой.
– Опитаха да ни убият – кратко рече дядо му и замълча. – Живи сме, защото
имахме късмет.
Тези думи ядосаха младия овчар:
– В късмета не вярвам и ти много добре го знаеш! И ако късметът ни е спасил,
това значи, че ситуацията е възможно най-зле!
– Вярваш или не – този път беше чист късмет! Когато Радой разбрал какво е ста-
нало с нас, сменил мястото за зареждане на Жезъла.
– Резервният вариант – каза Марко.
– Точно така.
– Вещиците?
Дядо му въздъхна с тревога.
– Искам да се срещна с юдата.
– Какво? – изумено се втренчи в него.
– Ще отида с Вълкан и Радой.
– Чакай, чакай! Защо ще се срещате с баш вещицата, след като са искали да ни
убият?
– Каквото и да са искали, запазихме Ковчежето.
– Няма да се откажат до Секновение, знаеш го. Що за откачена идея е тая среща?
– Трябва да се разберем с тях. Няма да получат Жезъла и Картата, но не може още
четири години да сме във война.
– Очакваш да спрат да преследват овчари? Тези отмъстителни егоистки? –
ироничното му изсмиване отекна в купето.
– Дори в най-ожесточените войни помежду ни спазваме някакви правила.
– Ти си един от Старите, дядо! Опитаха се да те убият! Какви правила?! Не се
посяга на живота на Старите и на юдите! – Марко ядосано разпери ръце и поклати
глава. – Нищо не разбирам!
– Имаме предимство – каза след кратко мълчание дядо му. – Те се издъниха, те
посегнаха и се провалиха, не ние.
– И какво всъщност се случи на пътя?

Беше ли там Неда, или спомените си играят с мен лоша шега?

Болката в главата му се върна с пълна сила и той нервно разтри чело.

– В Елена ни чака Петко. Той беше най-близо до нас онзи ден и най-бързо
реагира. Не зная много подробности, ще говорим, когато се видим.
– Но защо смятате, че е опит за убийство?
– Заради следите. Имало е и втора клопка на пътя.
Очите на Марко се присвиха, отпусна глава назад и затвори клепачи. Не искаше
112
да пита дядо си дали също е видял самодиви на мястото на катастрофата, защото още
не бе сигурен в нищо. Щеше да изчака разговора с Петко.
– Беше техен ред – тихо каза Старият.
– Какво?
– Наред са вещиците – да убият един от Старите.
– Как така?
Сините им погледи се срещнаха и дядо му се усмихна тъжно.
– По време на турското робство двама от Старите убили една от юдите.
Марко се поизправи на седалката, слушайки с интерес.
– Единият бил моят... нашият далечен, много далечен прадядо.
Въпросителното повдигане на веждите на Марко не остана скрито за Стария.
– Да, момче. Крали Марко бил много силен овчар, но и най-силният овчар има
слабости. Неговата най-голяма слабост се казвала Вида.
Този път веждите му се смръщиха.
– Вида от крепостта във Видин.
Очите на младия овчар невярващо се разшириха.
– Виждал я през един-единствен месец в годината и само за него живеел през
другите единайсет.
– Казваш ми, че онези истории от легендите...
– Във всяка легенда се крие истина. Дядо ни имал глупостта да се влюби в юда,
тя пък имала глупостта да се влюби в него. Резултатът бил убита юда и овчар, който се
мразел до края на дните си. Тя избрала своите, не него. Имало някаква история с
турчин, който много искал Вида и оплел дядо ни в интриги.
– Какви интриги?
– Пак за златото. И уж борейки се за властта над него, но всъщност заслепен от
ревност, Крали Марко убил юдата, за която умирал и която мразел.
– Е, ти ме разби с тоя романс! – иронично каза Марко, но в сърцето му нахлу
безпокойство.
Старият се взря в очите му настойчиво:
– Има истории, които не бива да се забравят и не бива да се повтарят. Не успяха
да ни убият, значи не е трябвало да умираме точно сега. Няма кой друг освен мен да
говори с юдата и да опита да спре колелото на смъртта.
– А юдите някога убивали ли са Стар?
– Вероятно, но аз не съм чувал. Знаеш ли какво си мисля? Че с убийството на
Вида Крали Марко е убил душата си.

27 юни, 20:21
Марко и дядо му се настаниха в удобните фотьойли, следвани от Петко, който
остави на ниската маса бутилка вино и три празни чаши. Овчарите рядко пиеха друг
алкохол. Здравословният начин на живот бе основен принцип в съществуването им
открай време. Имаше изключения, разбира се – случваше се млад овчар да се пропие,
да се увлече в съмнителни сделки или да се превърне в насилник с уникални умения.
Затова Старите държаха всичко под контрол, така можеха да взимат мерки навреме.
Но хубавото червено вино бе на особена почит сред всички, а семейството на Петко бе
113
превърнало тази страст в успешен бизнес в България, Испания и Аржентина.
Синеокият домакин отвори със замах бутилката с вино собствено производство и
наля от рубинената течност. Тримата вдигнаха мълчалива наздравица и отпиха.
Марко замислено въртеше чашата в дланите си. Главата го болеше слабо и от
време навреме усещаше замайване. Не обръщаше внимание на раните и охлузванията,
нито на болката в гърдите.
– Ако ти е лошо, върви да спиш – посъветва го Старият. – И утре може да
говорим.
– Не, не! Нищо ми няма. Главата ми е дебела, не се чупи лесно.
– А, знаем! – засмя се Петко. – Браво, момче! Реагирал си с волана така, че си
пазил него, не себе си – посочи с пръст дядо му. – Това видях, като ви намерихме. А аз
бях там на двайсетата минута.
– Какво друго видя? – веднага попита младият овчар и остави чашата.
– Колата беше над урвата, подпираше я голямо дърво. Добре че е било на пътя
на машината при падането. Преобърнали сте се два пъти, преди да се сурнете надолу.
– Откъде е дошъл оня дънер? – продължи с въпросите Марко.
– Отгоре. Бутнат е точно на пътя ви.
Тримата замълчаха.
– Целта е била да паднем в урвата и да умрем – каза дядо му.
– Защо да бутат дънера на пътя, а не направо върху колата? И що за странен
начин за убийство? – замислено вметна младият.
– Трябвало е да прилича на злополука, не са знаели, че ще пътувате с твоята
кола. Дядо ти каза, че сте го решили в последния момент. Очаквали са може би по-
бавни реакции от шофьора. Знам ли... – Петко отпи голяма глътка от виното. – На 500
метра по-нататък е имало втора клопка. Предполагам, че е било вид застраховка, ако
нещо се обърка с първата.
– Каква втора клопка?
– В гората над пътя намерихме туба с бензин, а две-три от дърветата бяха много
хитро подготвени за събаряне. Мисля, че там е трябвало едно дърво да падне пред
колата, за да спре, а другите – върху нея. После щеше да прилича на оголване на ската
и срутване от само себе си.
– Щели са да ни запалят и така да инсценират пожар в колата, причинен от инци-
дента – добави дядо му.
– С риск да запалят гората? – скептично попита Марко. – Възможно ли е да не са
самодивите, а някой, чиито интереси настъпихме покрай златото?
– Самодивите са. Може и да е уговорено с някого покрай златото, но са те –
отсече Петко.
– Сигурен си?
– Напълно. И знам, че не вярваш в късмета, но съм убеден, че късметът е бил на
ваша страна.
Марко направи неразбираща физиономия.
– Намерихме една от тях в урвата – каза домакинът.
Умът му сякаш пламна, Марко впи очи в Петковите и прикри изгарящото
усещане.
– Имаме самодива? – попита невярващо, а старите овчари кимнаха като по
114
команда.
– Паднала е на скала под мястото, на което висеше колата. Видяхме я, докато ви
вадехме.
– Как...
– Още не знаем как. Беше в безсъзнание и успяхме да я затворим, преди да
започне да бълва огън наляво-надясно.
Напрежението щеше да пръсне главата му, но се наведе напред и се усмихна, като
поглеждаше ту единия, ту другия от Старите:
– Искате да кажете, че сме хванали жива самодива?
– Абе странно е, че е жива, да ти кажа. Но да – подсмихна се Петко. Дядо му
мълчеше и отпиваше от виното. – Едното ѝ рамо отзад е направо раздрано, докторът
бая се потруди, докато ѝ спре кръвта. Но мисля, че главата ѝ е напълно здрава. Като
постои още ден-два без вода и храна, ще научим всичко, което искаме.
– Съпротивлява ли се?
– Опитах да говоря с нея през стъклото. Очаквано – изпадна в ярост и не е казала
нито дума, откакто отвори очи. Правих няколко опита. От вчера сутринта ѝ спряхме
водата и храната.
– Къде е? – надяваше се, че нетърпението му не личи.
– В подземието до Марков камък. До няколко дни ще изпадне в летаргия.
Знаеше, че не трябва да пита така разпалено, но не издържа:
– Сама ли е била? Тя ли е съборила дънера на пътя?
– Тя трябва да е била. По дрехите и по ръцете ѝ имаше следи от бутането на
дънера, беше оставила следи и по колата ви.
– Въпросът е какво ѝ е попречило да ни довърши – обади се дядо му.
– Нещо е станало и е паднала – отговори Петко и вдигна наздравица. – За тоя
късмет говорех, Марко!
– Вещиците търсят ли я? Какво ще правим, като ни каже всичко?
– Вещиците още не могат да разберат как тяхната хубавица се е издънила така.
Предполагам де. А пък ние... Няма какво да я правим после – нито можем да я върнем,
нито пък ни трябва. След разпита ще я оставим в подземието. След пълната летаргия
ще си умре сама. Без помощта на юдите никоя самодива не може да се събуди от
такова нещо.
– Това как ще се отрази на отношенията ни с тях? – обърна се към дядо си, а той
вдигна рамене.
– Моето предположение е, че те ще се направят на ударени и ще я изоставят.
Затова са я пратили сама – за да могат после да вдигнат ръце и да кажат: „Не сме ние,
тя го е планирала, поредната, която решава, че не иска да се подчинява“. Така няма как
да докажем, че са искали да убият един от Старите. А и тя е наясно, че щом се е
издънила, сама ще носи отговорност. Затова и мълчи.

Неда ли е?

Нямаше как да провери веднага и емоциите клокочеха в гърлото му като гореща

лава. Искала е да убие дядо му? Знаела ли е, че ще убие и него?

Дишай, по дяволите!

115
 Но какво се бе случило? Защо му казваше да диша? Противоречивите въпроси в
ума му причиниха поредно силно замайване и той облегна глава назад.
– Марко, върви да спиш. Утре ще говорим пак – настойчиво каза дядо му, но той
изправи глава и се взря в Петко.
– Кой я пази?
– Човек от местните наглежда колибата отвън. След като я оставихме там, долу не
е слизал никой освен мен.
– Значи няма как да избяга?
– Не може да избяга. Знаеш, че влизането е възможно, но излизането – трудно.
Когато се върнем от София, ще е готова за разпит.
– Ще съм тук, така че и аз ще наглеждам мястото – каза Марко.
– Няма нужда да слизаш при нея. Трябват ѝ само мрак и жажда.
– Няма да я убия преди разпита, спокойно. – Иронично се усмихна. – Кога
тръгвате утре?
– Преди обед – отговори дядо му.
– Добре, значи ще се видим сутринта. – Марко се изправи и усети гадене и силна,
тъпа болка в слепоочията. – Умирам за сън.
Бързо напусна стаята и с мрачно изражение стигна до спалнята си. Къщата на
Петко бе огромна и от дете познаваше всяко кътче в нея. Познаваше добре и
местността Марков камък, кръстена на рода му, познаваше и подземието там...
Затвори вратата зад гърба си и се облегна на нея. Още утре щеше да се върне на
мястото на катастрофата. Трябваше да си припомни всичко! Преди това обаче щеше да
изпрати Старите към София и да отиде в подземието.

28 юни, 22:07
Обречена. Нямам по-кратко и ясно определение за начина, по който се чувствам,
и това изобщо не е свързано с болката и безсилието в тялото ми, с размиващата се
пред очите ми картина или със сухотата в устата ми. Отвратителната белота на
затвора, в който съм, и непрогледният мрак – прозрачен за самодивските ми очи, са
само допълнение към цялата безнадеждност, в която се намирам. Не ми е до
драматизации, достатъчно оплескано е всичко. Но май по-безнадеждно не е било
досега. Мозъкът ми иска да спи – дълбоко и продължително. Съзнанието ми направо
вие за сън, гмуркайки се в дълбините на Морфей, а аз упорито се дърпам нагоре,
нагоре...
Зная какво ще ми се случи, ако заспя – смъртта. Мисля, че потънах за известно
време, но някак успях да се върна, излязох от дълбокото и от часове се нося между
съня и будуването. Успях дори да се надигна в седнало положение и да облегна гръб
на стената.
Трудно ми е да подредя спомените – колата с двамата овчари, бързането. На
живот и смърт е. Неговата смърт. Трябва да диша, не може да умре сега! Политам...
Чувам нещо неясно и повдигам глава, но нямам сили да отворя очи...

Трябва да съм будна!

116
 Цялата ми енергия сякаш изтича, докато повдигам клепачи – очите ми се впиват
в образа зад стъклената стена и светлите ириси на овчаря, наблюдаващ ме от другата
страна...
Оживял е. Явно е трябвало да го зная, преди да потъна отново. Отпускам глава
настрани, но след секунди чувам звук от отварянето на вратата, стъпки, които спират
до мен...
Не искам да мръдна, не мога, спи ми се... Но след леко щракване обонянието
ми долавя свежест, хладина – живот. Вода! Вдигам глава, следвам вълшебството на
това усещане и виждам през притворените си клепачи бутилка с бистра течност.
Синьо-зелените му очи ме гледат съсредоточено и сериозно, докато ми я подава.
Бавно взимам бутилката, изплашена да не я изтърва с треперещите си ръце. После
започвам да пия жадно. Той рязко дръпва бутилката от ръцете ми:
– Стига, след малко ще пиеш още!
Усещам как изворната вода съживява клетките в измъченото ми тяло. Не
казвам нищо, пестя енергия. Не ме интересува какво се случва, само искам още
вода, а той ми подава бурканче с мед и лъжица. Грабвам ги и изяждам първите три
лъжици, без да ме вълнува ще ми стане ли лошо, или не. За мен това е чудодейно
лекарство. Поглъщам меда ненаситно и по много, усещам как потича по брадичката
ми.
– Хей, хей! Ще се самоубиеш! – взима ми и буркана, а аз недоволно отмятам
косата зад ухото си. Потрепервам и плъзвам поглед из помещението. Губят ми се
моменти и това ме обърква, а той въпросително повдига вежда и накланя глава по
обичайния си начин:
– Помниш ли какво се случи?
Мълча. Усещам болка и опъване на дясната плешка. Правиха ми нещо там...
Шиха ме.
Отново ми подава шишето и аз отпивам – този път само глътка, но го задържам
в ръката си. Ще се бия до смърт за тази вода, ако се наложи.

Каква смърт, не мога да го убия дори ако залогът е собственият ми живот!

Та нали затова съм тук? Спомням си, че полетях в урвата. Преди това внезапно
усетих слабост, причерня ми – точно когато заобиколих колата, надвиснала над
пропастта. Главата на Марко бе по-лошо ударена. Минах откъм шофьорското място,
опитах да го събудя, говорех му настойчиво, но той бе загубил съзнание и дишането
му бе слабо...
– Неда? Неда! Вече можеш ли да мислиш нормално? – Изненадано го поглеждам
и силно стисвам бутилката с вода. – Нямаме много време, така че е важно да ме
слушаш внимателно. Разбираш ли?
– Ще ме пуснеш ли? – гласът ми излиза от гърлото на пресекулки.
– Не.
Залива ме ярост и гневно просъсквам:
– Тогава какво, по дяволите, правиш?!
В очите му има нещо, което не съм виждала досега – не мога да определя какво,

117
но е в моя полза. Затова опитвам пак:
– Трябва само да оставиш вратата отворена...
Щеше ли и този път да експериментира в странното си отношение към мен?
Мога ли да спася живота си чрез старото ни познанство? Той ядосано оставя
бурканчето с меда до мен и иронично се усмихва:
– И къде ще идеш, ако те пусна? При юдата или при пазителките?
– Ще го направим както кажеш. Другите да не разберат, че си ми помогнал.
После ще изчезна и ще съм ти задължена.
– Да, така със сигурност ще изчезнеш завинаги! Ще те убият или твоите, или
моите!
В гърдите ми се надига слаба надежда:
– И двамата изпълняваме обещанията си – не съм казала на никого, че нямаш
миризма и фобия от слепота. Ти също не си казал на никого за сънищата...
Навежда се до лицето ми толкова близо, че замръзвам.
– Знам какво направи! – изстрелва думите като куршуми. – Знам!

Че съм искала да те убия или че съм искала да те спася?

– С водата и меда предсмъртното ми желание ли изпълняваш? – саркастично

отвръщам и бързо загребвам от меда, за да имам сила да го зашеметя поне за малко.
– Смятам, че не ме разбра – продължава да ме пронизва с очи, а това ме изнервя
адски.
– Смятам, че си избрал тъп начин за сбогуване.
– Ти чуваш ли какво ти казвам, или ти трябва още вода? – После бавно и
отчетливо повтаря: – Знам какво направи!
Приближава лице на сантиметри от моето, а очите му плъзват към устните ми, но
веднага ги връща нагоре.
– Видях те и те чух. До колата – когато ме караше да дишам. Спаси живота на
дядо ми и моя. Огледах всичко, включително капана, заложен половин километър
нататък по пътя. – Стомахът ми се преобръща и увива, въздухът излиза от дробовете
ми на пресекулки, опитвам се да го прикрия. – Предполагам, че не си предвидила
преобръщането на колата, и с това всичко се е объркало.
Не издържам на очите му и отклонявам поглед за малко.
– Има време, ще говорим за това после – казва и се отдръпва. – Сега важното е да
се разберем как действаме.
– Изпращаш тук някого, когото ще приспя, и ще избягам – предлагам набързо
най-простичкия план.
– Забрави! А и не е безопасно за теб.
– Какво ти става?
– Нищо не ми става! Какво искаш? Да се отървеш от овчарите, за да те погнат
твоите ?
– Моите са моя грижа!
– Въобразяваш си, че ще те оставят просто така – без да бръкнат в главата ти и да
разберат какво се е случило? И като научат, че си спасила овчари, които е трябвало да
умрат?

118
 – Ако искаш да ми помогнеш, помогни ми, както ти казвам! – Ядът ми дава нови
сили и се изправям на крака.
Изведнъж всичко наоколо се завърта и бързо навеждам глава, за да овладея
световъртежа, а овчарят ме хваща за раменете:
– Няма да те оставя да умреш!
Онзи мъчителен сън отпреди четири години оживява за миг... Гарвановата скала,
овчари, които ме преследват, той ме прегръща и казва Няма да те оставя да умреш.
После двамата политаме в бездната... Дръпвам се от ръцете му като опарена и вдигам
предупредително длан.
– Казваш, че съм спасила живота ти, нали така?
– Не казвам, зная го!
– Тогава се отплати! Ще се оправя с юдата и пазителките.
– Не! То ще е същото като да оставя овчарите да те убият. Спирам очи на лицето
му и безсилно поклащам глава:
– Ама ти си бил голям познавач на самодивите!
– Зная за случилото се повече от теб и затова ти казвам, че ще го направим по моя
начин! – Гневът прозира в гласа му и оцветява белега на веждата му в тъмнорозово. –
Утре ще дойда с двама от Старите. От теб искам да се съгласиш с всичко, което ще
кажа. Това е изключително важно! Алтернативата на това е само една – да умреш тук!
Гледаме се втренчено и войнствено, а аз не проумявам какво точно ми казва.
– С какво да се съгласявам? Защо просто не ми помогнеш да избягам?
– Защото искам да живееш и начинът за това в момента е един-единствен!
Усещам го ядосан, напрегнат и мрачен. Не разбирам цялата гама от емоции, с
които ме залива, нито странната му настойчивост.
– Какъв начин...
– Ще се оженим.
– Какво?!
– Така получаваш защита. Овчарите няма да те убият, твоите няма да те търсят.
– Да не си откачил?!
– Изслушай ме!
– Какво да слушам?
Не мога да повярвам какво ми казва!
– Зная как звучи, но го приеми като договор. Няма да сме женени наистина,
всичко е за пред другите. Когато нещата утихнат, ще се махнеш. Ще измислим начин –
самодивите бягат от мъжете си и се връщат при своите, откакто свят светува...
– Дори не искам да те слушам! – толкова съм изумена от всичко, че едва се
сдържам да не го ударя.
Той гневно ме дръпва за ръката и се навежда над мен.
– Защо не вземеш да помислиш логично?! Нямаш друг сигурен изход! Аз съм
най-безопасният ти вариант! Стига с детинщините, защото нямаме време! За да ти го
предлагам, значи съм го планирал! Откраднал съм ти талисмана и съм те подчинил,
после ще успееш да си го върнеш и ще се махнеш!
Опитвам да се дръпна, но той хваща китката ми с гривните и я вдига нагоре.
– Само двамата ще знаем, че ти го оставям. Ако съм искал да го взема, досега да
съм го взел, повярвай ми!
Очите му спират на гривните, а дъхът ми – в гърлото. Неочаквано дръпва една от

119
оплетените разноцветни ивици и докато успея да се възпротивя, умело я сваля от
ръката ми. Талисманът обаче си остава с мен. После тихо добавя:
– Това е сделка – ти ще си самодивата, дето се е издънила, защото е допуснала
да ѝ вземат талисмана. Аз ще съм овчарят, дето като глупак си загубил акъла по
самодивата. С теб така или иначе го правим от деца – живот за живот.
Пуска ме и прибира шишето и бурканчето с лъжицата. Застава до вратата и ме
поглежда:
– Зная, че сега се питаш дали да ме нападнеш и да изчезнеш. По-добре не
опитвай, нямаш толкова сила, а и не зная какво би ме накарало да ти сторя.
Очите му спират на гривните, останали на ръката ми.
– Искам до утре да решиш ще живееш ли, или не – по моя начин, защото е най-
сигурен за всички. Не вярвам, че смъртта е по-симпатична от мен, колкото и да не ме
понасяш. Няма да ти обяснявам какво ще стане, ако утре пред Старите отречеш това,
което аз твърдя... – Студеният му поглед ме измерва от глава до пети. – Спасяването
ще е нещо, хвърлено на вятъра, а ти ще си умреш тук, независимо какво ще се случи с
мен.
– Звучи почти като изнудване – саркастично отвръщам, а той повдига рамене.
– Аз съм овчар, ти си самодива. Трудно е, не невъзможно... – Иронично добавя: –
Да ми се довериш.
Бързо излиза и заключва вратата, а аз оставам с обърканите си мисли. За
емоциите си дори не искам да споменавам! Съжалявам, че спасих двамата овчари!
Но когато Марко се появи с моята мишена – белокос висок мъж, когото вече бях
виждала на снимка, не можах да изпълня задачата си. Нямаше откъде да зная, че е
дядо му... Наблюдавах ги от високо дърво и въпреки разстоянието долавях отделни
думи – „моята кола“, „ще говорим по пътя“, и след малко вече тичах към клопката,
която бях устроила в прохода. Трябваше да мисля и преценявам рисковете, бягайки.
Трябваше да реша бързо кой от гласовете в ума си да послушам – този, който
крещеше, че съм самодива, или онзи, който настояваше, че не мога да убия Марко.
Нямах никакво време, всичко бе изчислено до минута – инцидентът,
подпалването на колата. Моята задача бе част от пъзел, от последователност на
събития, които водеха до успеха на самодивите и връщането на властта над златните
залежи. Трябваше да направя всичко, така че да не спирам изпълнението на плана, но
трябваше и да спася Марко.
Стигнах до колата си и бясно подкарах към мястото, определено за убийството на
овчаря. После я оставих в гората, след страничния черен път, почти невидим за движе-
щите се през прохода. Бягах между дърветата по билото над пътя с все сила, а в
главата ми вече се въртеше новият план – щях да ги спра преди мястото, на което
трябваше дърветата да ги затиснат и колата им да изгори. Все едно по нелепа слу-
чайност не са стигнали до моята засада. На около половин километър преди нея имаше
подходящо място за целта. Бях проучила подробно целия район и не ми се наложи да
обикалям дълго – изсъхналият дънер, на който се бях натъкнала, щеше да ми свърши
работа. Изглеждаше адски тежък, но нямах време за мислене, затова бързо намерих
здрав клон, с който да опитам да повдигна дънера, и да го търкулна по склона към
пътя, така че да накара овчарите да спрат колата.
Предвиждах да стигна до тях и да впрегна цялата си енергия, за да ги приспя едно-

120
временно. Нямах представа дали щеше да се получи, но разчитах на уменията си и
нивото на риска бе допустимо. А и да не беше – вече го бях решила.
Те нямаше да са стигнали мястото на засадата, щях да излъжа, че съм проверила
какво се случва, видяла съм суматоха на пътя половин километър напред, имало е
хора, които им помагат, било е твърде рисковано да въздействам на всички
едновременно, за да изпълня задачата... Щях да се обадя за инструкции достатъчно
навреме, за да може юдата да реагира и да съобрази плана със ставащото. Но нещата
се объркаха...
Раздвижвам внимателно дясното си рамо и опипвам шева. Раната на гърба ми,
отдясно на гръбнака, е дълбока. Нужно ѝ е промиване и чиста превръзка. Имам
пукнато ребро и силно натъртване на цялата дясна част на тялото, явно съм паднала на
нея.
Но как и защо полетях в урвата?!
Спомням си, че едва съборих дънера на пътя пред колата им, но Марко караше
толкова бързо, че набиването на спирачки не само завъртя автомобила, ами се стигна
до преобръщането му по таван на два пъти. После машината се понесе към скалите
край пътя, но се спря в голямо дърво. Бях до колата за секунди и видях, че и двамата
мъже са загубили съзнание. От главата на Марко течеше кръв по волана, той беше от
страната на пропастта. Прозорецът на дядо му бе свален. Пулсът му бе силен, сложих
длан на челото му, колкото да помогна на кръвообращението да се възстанови. После
внимателно заобиколих колата, като търсех опора, за да стигна от страната на Марко.
Бавно дръпнах тялото му назад. Дишаше накъсано и повърхностно, а пулсът му се
губеше. Изпаднах в паника при мисълта, че умира. Настойчиво и силно му говорех да
диша, докато вливах от енергията си в тялото му. Когато дишането му се нормализира,
понечих да се изкача горе, за да спра някоя кола, която да повика помощ. Преди това
щях да накарам всички да забравят, че съм била тук. Погледнах часовника на
таблото – в този миг трябваше да подпалвам колата им на 500 метра по-нататък... И
потънах.

29 юни (Петровден), 8:43

Марко стоеше прав на верандата пред къщата на Петко в Елена и наблюдаваше
как дядо му и домакинът слизат от джипа, с който пътуваха до София и обратно.
Усмихна се на своя старец, но сърцето му се сви при мисълта какво предстоеше да му
съобщи – новината неизбежно щеше да изкара възрастния мъж от равновесие.
– Наред ли е всичко? – попита дядо му отдалеч и разхлаби възела на
вратовръзката си.
– Да, наред е – отговори Марко, – но трябва да поговорим. Дядото го изгледа вни-
мателно, усетил сериозността му:
– Веднага ли?
– Да. Нека се разходим в градината.
Старият кимна и метна сако на канапето на верандата, после хвана внука си за
рамото. Слязоха по страничните стъпала, водещи към красиво озеленен заден двор, и
когато се отдалечиха достатъчно от къщата, Марко спря:
– Преди да ти кажа какво съм решил... – Пронизващите му очи приковаха тези на

121
дядо му. – Трябва да знаеш, че няма да се откажа, затова те моля да не хвърляш усилия
да ме разубеждаваш.
Настана тежко мълчание.
– Ще се оженя за самодивата, искам я! – изрече го спокойно и сам се учуди на
удовлетворението, което изпита, щом го каза.
Старецът замръзна и се взря в лицето му:
– Какво правиш?!
Марко не отклони очи и все така спокойно отговори:
– Получавам, което искам. Искам самодивата.
Дядо му нервно се изсмя и се завъртя настрани, объркано клатейки глава.
– Исках да кажа първо на теб. Ще го съобщя след малко и на Петко...
– Защо? Има хиляди невероятни жени, които може да са твои!
– Зная. Само че искам нея.
– Казах ти да не ходиш там... Омагьосала те е. Явно е много силна, щом може да
направи това с теб.
– Нищо не е направила. Беше в летаргия, аз я събудих.
Докато Старият невярващо го слушаше, той извади от джоба си гривната, която
бе взел от ръката на Неда, и я вдигна пред очите му.
– Моя е!
– А тя какво ще каже? – раздразнено рече възрастният.
– Ще каже каквото ти казвам аз. Талисманът ѝ е в мен и не съм забелязал да е
крайно разочарована.
– Естествено, нали ще живее! Нищо че искаше да те убие.
– Но сме живи. А аз ще разбера всяка подробност от това какво е искала и защо.
И вероятно ще науча повече, отколкото вие щяхте да научите, ако я бях оставил в
летаргия.
– Наистина ли вярваш, че самодивата те иска? – звучеше много ядосан. – Ти си
нейният изход от тук. По-вероятно е сама да те е насочила към талисмана, за да я
измъкнеш...
– Тя спеше, когато го взех – излъга овчарят.
– Даваш ли си сметка какво правиш? Даваш ли си?! Всички овчари ще се
настроят срещу теб!
– А може и да ми завиждат. Кой от тях е имал самодива?

Пък дори и само за пред другите.

Възрастният отвори уста, за да каже нещо, но се спря, а Марко му се усмихна

успокояващо.
– Вярвай ми, дядо! Искам да ме подкрепиш. – Приближи до стареца. – Зная, че ме
обичаш и се притесняваш за мен. Доверяваш ми се много... Досега не съм те подвел.
Моля те, довери ми се и сега. Нямам време да ти обясня всичко.
Двамата се гледаха известно време, после дядото наведе глава и тихо каза:
– Дано наистина знаеш! Аз така или иначе няма как да те спра.
Марко го прегърна, после тръгна към къщата, за да съобщи решението си и на
Петко. След като го стореше, нямаше връщане назад – за случаи като този се спазваха

122
строги традиции, макар и да не бяха прилагани от десетилетия.
Напрежение изпълваше високото му тяло, когато пристъпи прага на къщата, но
видът му бе достатъчно решителен. Дядо му остана неподвижен на двора. Не можеше
да повярва в случващото се и не проумяваше как е възможно всичко това да се
повтаря...

123
 29 юни (Петровден), 11:42
Не искам да заспя завинаги в тази дупка!

– Променило ли се е нещо от снощи насам? – В погледа му мярвам странна

смесица от притеснение и... молба ? „Вярвай ми“ – инстинктивно разчитам
посланието, въпреки че цялото му поведение показва превъзходство.
– Не. Талисманът ми е у теб. – Накланям глава, имитирам неговия навик: – Или
ми го носиш?
Ъгълчето на устните му се извива в лека усмивка.
– Не, Неда, не ти го нося. Знаеш какво значи това, нали?
– Зная, Марко. – С периферното си зрение улавям как зад стъклената стена дядо
му трепва, щом произнасям името му. Добавям мекота и очакване в гласа си. – Решил
си, че ти трябвам. Искаш да си повече от другите във всичко, но и да правиш нещата
по правилния начин. – Усмихвам се изкусително. – Иначе защо да се жениш за мен?
– При овчарите няма средни положения. Не е като при вас. Нещата са или-или.
Или си съгласна, или не си. Можеш ли да си жена на овчар, или не можеш? Не или да?

Без него не мога да се измъкна от тук! Те са много силни...

– Да! – Обръщам се към Старите и ясно повтарям: – Да, ще се оженим.

Черното на очите ми се сблъсква със синьото в очите на дядо му. Толкова тъга и
грижа виждам в тях, че за момент ми домъчнява за него. Внукът на един от Старите си
взима самодива за жена – това едва ли е повод за голяма радост... Другият, когото не
познавам, напуска коридора, без да каже нищо. Дядо му остава загледан във внука си
няколко секунди. Навежда глава, после бързо пристъпва към вратата и влиза при нас.
Енергията и миризмата му ме карат да се олюлея, но се надявам да свърже това със
слабостта ми, а не със самодивската природа, защото без талисмана не би трябвало да
имам тази сила на усещанията. Застава пред мен с неразгадаем израз на лицето, а
Марко напрегнато го гледа.

Пази ме от дядо си?

От никого не ме пази – това е неговият миг да покаже, че може да прави каквото

си иска, че е успял да подчини самодива... Потискам яда и не отклонявам очи от синия
взор на Стария. По-нисък е от Марко, но само с няколко сантиметра.
– Неда – изрича името ми бавно и имам чувството, че бърка право в мозъка ми.
Изведнъж се обръща към внука си:
– Ще предупредя едната от жените да ѝ приготви дрехи. Бързо напуска стаята и
вратата остава широко отворена.
Очите ми се стрелват към нея, но Марко застава между мен и изхода, навежда се до
лицето ми:
– Смяташ ли, че да те убия, е нещо, което искам?
Мислите ми препускат около вариантите, с които бих могла да се измъкна...
124
 – Ако решиш да бягаш, ще трябва да те убия! А аз няма да го направя! Разбираш
ли какво ти казвам? Ще те хванат за по-малко от половин час и ще ти откъснат
главата, без да се замислят.
– А ти ще си позор за дядо си – добавям студено.
Поклаща глава, все едно съм някаква, на която трябва да обяснява елементарни
неща.
– Живот за живот, Неда, разбрахме се. – Нова студено-делова нотка плъзва в гласа
му. – До няколко часа ще те отведа далеч. Събери сили, за да правиш каквото се
очаква.
Отново се надвесва над мен: – И не ме прецаквай! Няма да ти навредя. Излизаш
от тук, но с мен!
Отклонявам поглед, показвайки нежелание за спор. Нямам сили за нищо, дори не
зная как ще продължа да стоя на краката си, толкова съм жадна...
– Да се махаме! – хваща лакътя ми и ме повежда към вратата. Докосването
веднага сковава тялото ми, сигурна съм, че го усеща, но не казва нищо. Преминаваме
по коридор към тежка врата. Лека въздишка се отронва от устните ми, а пръстите му
се стягат около ръката ми.
– Няма да избягам – казвам тихо, но той не ме пуска. Тунелът, в който вървим, е
влажен, с грапави стени и мирише на гроб. Колко ли самодиви са заспали завинаги
тук...
Стигаме стълба, хваща дланта ми и тръгва нагоре. Дръпвам я, защото не
издържам усещането, но той ядосано се извръща към мен:
– Колкото по-бързо свикнеш с това, толкова по-безопасно ще се чувстваме и
двамата! Знам какво усещаш, защото го усещам и аз, но ако се държиш като ощипана
всеки път, когато те докосвам, ще ни разкрият още преди да сме тръгнали! Освен това
в края на стълбата светлината ще те заслепи.
В думите му има логика, затова замълчавам. Чувствам се като пълна глупачка,
като онова недорасло момиче, което бях преди четири години. Слабостта ми в
комбинация с неговото присъствие ме довършват.

Трябва да се стегна!

Ноздрите ми долавят свеж въздух. Нетърпението да усетя слънцето пърха в

гърдите ми като неспокойно птиче. Той се протяга някъде встрани, после премества
капак над главите ни... Поток от дневна светлина и свеж въздух плисва в лицето ми и
замайването е толкова силно, че наистина залитам назад, а ръката на Марко ме
задържа на горното стъпало, докато овладея сетивата си. Стъпвам насред прашна
запустяла колиба, през чиито прозорчета с изпочупени капаци нахлуват лъчи,
образуващи чудати сенки по пода и стените. Толкова е прекрасно да съм навън, а не
под земята... Възкръсване, прераждане, цялост... Както и да го нарека, съживява ме!
– Искам да правиш само това, което ти кажа аз – гласът му връща реалността. –
Дори и някой да ти казва друго.
– Дори ако този някой е дядо ти?
– Дори дядо ми.

Не вярва на дядо си заради мен.

125
 Звучи ми твърде невероятно, за да задържа мисълта, а той предлага:
– На 200 метра има малко изворче. Да идем там.
– Къде са Старите?
– В къщата. Чакат ни.
– Не е ли странно, че ни оставиха ей така. Ами ако те убия, ако избягам...
Подозрителността ми се връща заедно със силите.
– Не можеш, дори и да си във форма. А и те знаят, че съм взел талисмана ти. –
Очите му сякаш потъмняват. – Вярват ми.
Изведнъж осъзнавам тежестта на чувствата му – усещането, че подвежда, че
застрашава своите, раздвоението му между дядо му и убедеността, че ми дължи
живота си. Нервно преглъщам и припряно тръгвам към вратата, но той хваща ръката
ми точно до гривните, сред които е и талисмана.
– Ако застрашиш когото и да било от моите... – поглежда талисмана ми. – Ще
съжаляваш, че си ме спасила.
– Знам! – отвръщам светкавично. – Може да съм жадна и слаба, но не съм
оглупяла, така че да вървим до извора.
Пуска ме и излизаме навън – сред зеленото царство на гората, птиците и пеперу-
дите. Босите ми ходила пият сила от земята, кожата ми – от слънцето, а сетивата
лекуват тялото ми чрез енергията на природата. Следвам широкия гръб на овчаря,
докосвам с пръсти стволовете на дърветата, високите храсти, тревата. Мушици
нетърпеливо жужат край ушите ми, усетили самодивския ми аромат.
У дома съм. Ще живея. Няма нищо по-важно от това!
Стигаме до малък поток, виещ се в обрасла долчина, и аз с треперещи пръсти
загребвам от прозрачната течност, за да се напия до насита с чиста изворна вода.
Не ме интересува, че Марко е седнал на метър-два и гледа как обливам лицето и
ръцете си. Имам нужда да потопя цялото си тяло, но не искам да го правя пред него, а
той няма да ме остави сама. В същото време едва издържам мръсната блуза и
панталона, с които съм от деня на залавянето ми.
– Там, където отиваме... – колебливо заговарям. – Ще мога ли да се изкъпя?
– Откачате без вода, нали? Ще имаш време за баня, да. Когато си готова, тръгваме
към къщата.
– Трябват ми още десет минути – излягам се в тревата до потока и затварям очи.
Искам да попия сила от земята, да заровя пръсти сред тревата и да оставя тази
енергия да се слее с мен. Опитвам да не мисля за овчаря и за това, че усещам очите му
през цялото време. Вероятно се присмива на нещата, които правя, защото за хората
нашето поведение често изглежда налудничаво и нелогично.
– Ако скоро не отидем в къщата, ще ни потърсят – предупреждава ме тихо.
Подпрял е лакът на коляното си и ме наблюдава безизразно. Сядам и бързо
сплитам косата си през рамото. Направо копнея да я измия! Вдишвам с пълни гърди и
бавно се изправям, стъпвам стабилно. Тялото и умът ми са по-силни.
– Ако наистина спасяваш живота ми, ще се разберем за всичко останало и ще се
справим. Ако това се окаже гаден овчарски номер... – Погледът му става любопитен. –
Ще съжаляваш, че не те убих в колата!
Засмива се, взира се в тревата за миг, после се изправя. Всеки път се впечатлявам
от ръста му. Очите му пробягват по мен някак развеселено и посочва:

126
 – Натам сме. – Тръгва и ми хвърля поглед през рамо. – Радвам се, че вече си по-
добре. Ще обсъдим всичко после. Сега мълчи, стой край мен и опитай да гледаш
малко по-добронамерено.
– Предпочитам да гледам така, сякаш ми е лошо.
– Може и така. Само не гледай като зверче.

29 юни (Петровден), 14:53

Тежката натрапчива енергия се просмуква в тялото ми и ме прави крайно
несигурна. Усещането е смазващо в сравнение с онова, което почувствах преди четири
години, когато се промъкнах в овчарската къща в Мелник. Може би защото тогава тя
беше безлюдна или защото сега тук има двама от Старите, но мощта на тази сила
опъва сетивата ми като струни.
– Другите вече тръгват насам – казва дядо му, посрещайки ни в китен двор.
– А ние тръгваме след час – отговаря Марко. – Ще чакам обаждането ти.
– Къде отивате?
Очите им се срещат и двамата замълчават.
– Нека говорим после, дядо.
Синият поглед на Стария се прехвърля пак върху мен.
– На колко години си, Неда?
Това, че ме заговаря, е изненадващо.
– На двайсет – отговарям спокойно.
Стиснатата му челюст леко се отпуска:
– Къде си родена?
Трябва ли да ме разпитва така? Марко обаче не реагира, затова отговарям:
– В Пирин... В село Кашина.
Очите на Стария се стрелват към внука му, връщат се на мен, после обратно:
– Ти я познаваш...
– Нека говорим после!
Марко ме дръпва, за да влезем в къщата, но възрастният мъж го спира:
– Тя ли е?
– Коя?
Сблъсъкът на силните им енергии е като наелектризиране на въздуха, а ръката на
овчаря стисва моята по-силно. Старият тихо повтаря въпроса:
– Тя ли е тази, дето оживя след онзи Еньовден, бъдещата пазителка?
Навежда се към мен:
– Ти си тази, дето той не ѝ отряза косата, нали?
Във въпросите му няма гняв или обвинение, но нотката на обреченост, безсилие
и тъга е толкова осезаема, че в първия миг не зная какво да кажа. Марко повтаря:
– Ще говорим за всичко, нека мине срещата. – И настойчиво добавя: – Моля те,
дядо. Не сега!
Повежда ме към вътрешността на овчарската къща, а аз го следвам, като се боря
с болезненото трептене на всяка клетка в тялото си, причинено от енергията на този
дом. Влизаме в някаква стая и той заключва вратата след себе си.
– Така. – Напрежението личи по лицето му, в раменете му, обгръща го като

127
тежък воал. – Дай ми петнайсет минути. Ще ти донеса нещо за ядене. Знам, че ти
трябва и още вода. – Посочва врата вляво от мен. – Там е банята, ще отида да проверя
за някакви дрехи.
Не чакам втора покана. Банята е красиво обзаведена, има чисти хавлии, несесер с
мъжка козметика – вероятно негова, но тъй като не ми върши никаква работа,
започвам припряно да разглеждам съдържанието на малкото шкафче отстрани. За
радост, намирам съвсем обикновен сапун, нетърпеливо свалям мръсните дрехи и ги
оставям на пода.
Десетте минути под силната струя в душкабината и ефектът от сапуна ме съжи-
вяват. Раната на гърба ми пари, болката от счупеното ребро прорязва тялото ми, но
чувството за пречистеност е по-силно. Оставям водата да тече по лицето ми и си запо-
вядвам още малко да задържа лудия водопад от мисли за случващото се. Сега трябва
да действам и да оцелявам. Ще анализирам после.
Увивам се с мека кърпа. С друга бързо подсушавам дългите кичури на косата си и
за миг се взирам в образа си в голямото огледало на стената. Под очите ми има сенки,
а кожата ми е бледа. Стряска ме енергично почукване на вратата.
– Побързай! – подвиква овчарят и аз веднага отварям и излизам от банята.
Начинът, по който поема въздух, връща в ума ми спомен, скрит някъде дълбоко –
как демонстративно ме помирисваше, когато бях на шестнайсет. Очите ни се срещат и
разбирам, че споменът е общ. Бързо отвръщам поглед и студено казвам:
– Трябва да се облека.
На леглото са оставени лятна кремава рокля и тънка жилетка към нея. Малкото
багаж на Марко, който видях при влизането в стаята, вече е събран. На масичката има
чиния с плодове и кана с вода. Той премигва като в унес, грабва спортната чанта с
багажа си и тръгва към вратата:
– Чакам те отвън.
– Къде отвън? – стреснато питам. Идеята да се движа сама из къщата, ме притес-
нява.
Спира, преди да затвори, и ме успокоява:
– Тук съм, до вратата.
Осъзнавам колко е абсурдно да търся сигурност в присъствието му, но той е
единственият ми безопасен изход. След десет минути внимателно открехвам вратата –
стои точно там, където каза, че ще стои. Излизаме и ме повежда някъде зад къщата.
Минаваме през прекрасната градина, а ароматът на ярки цветя радва обонянието ми
заедно с лек ветрец, действащ като милувка върху зажаднялото ми за простор
същество.
Виждам ниска продълговата постройка с няколко метални врати, едната от които
е отворена. Дядо му пристъпва бавно край нея, с ръце в джобовете на панталона,
замислено гледащ в земята. Изправя глава с появата ни и впива очите си в нас.
Усещането, че рови в ума ми, се появява отново. Този път обаче разчитам в
погледа му различен интерес... Щом приближаваме, ъгълчето на устните му се повдига
в нещо като усмивка. Оглежда ме. Мести очи към внука си и синьото в тях веднага се
стопля.
– След срещата искам да се видим и да поговорим – казва старецът и тонът му не

128
търпи възражение.
Марко накланя глава:
– Нека мине срещата. Не изключвам те да се противопоставят. Ако стане така,
няма да имаме време да се видим. Ще те потърся.
Помежду им ляга мълчание и дълбока тъга – като сив, тежък воал. За пръв път
изпитвам вина.

Спасих им живота, не им дължа нищо!

– При всички положения трябва да се видим, така че ще ви намеря! – тихо казва

възрастният, слагайки ръка на рамото му.
– Всичко ще е наред, дядо! – Марко му се усмихва и ме повежда към гаража.
Вътре е паркиран голям, черен джип. Отваря вратата откъм мястото на предната
седалка до шофьора и аз се качвам, без да го погледна. Тази близост толкова ми е
опънала нервите, че наистина започвам да се държа като ощипана. Той заобикаля
предницата на джипа, мята чантата си отзад и се настанява до мен.
Двигателят глухо изревава, щом завърта ключа на стартера, минаваме край дядо
му и излизаме от задния двор на овчарската къща. Марко вдига ръка за довиждане, а аз
притварям очи и отпускам глава на облегалката.
Не изпитвам облекчение въпреки ясното усещане, че в овчарския палат ме
грозеше опасност. Убедена съм, че това е само началото на поредица трудности, и
наелектризиращото присъствие на Марко го доказва.
Изведнъж се сещам, че е Петровден – денят на двамата Христови апостоли Петър
и Павел. Св. Петър, ключарят на райските порти и главен съдник на човешките
грехове... Прекръствам се и докосвам леко устните си в мислена целувка на кръста.
– Това пък какво беше? – Долавям учудване в гласа на Марко.
– Петровден е.
Той млъква, но след малко подхвърля:
– Раят е за хората, не за самодивите.
Втренчвам в профила му, а той ме стрелва с очи.
– Зная какво съм и защо съм – отчетливо казвам, а той задържа погледа си на мен,
после пак се взира в пътя.
– И аз зная – иронично се подсмихва.
– Нищо смешно не виждам.
– Но все пак нещо виждаш, нали? – Острата нотка в гласа му няма как да ми
убегне.
– Важно е какво не виждам. Например не виждам твоята истинска причина да
правиш това, което правиш – гласът ми е тих и напевен, примамващ и дълбок.
Опитвам да привлека очите му. Още с качването в колата обмислям в кой момент
да му въздействам, така че да спре някъде и да успея да се махна. Първо обаче трябва
да проверя дали се поддава. Той отговаря:
– Правя за теб това, което ти направи за мен.
Не мога да преценя влияя ли му, затова продължавам:
– Няма защо да усложняваме всичко – влагам още малко от топлата въздействаща
нотка в гласа си. Той ме поглежда, няма признаци да разбира, че прилагам

129
внушение. – След половин час можеш да спреш колата и да ме оставиш.
Очите му отново се връщат на пътя.
– Ще ти посоча къде да спреш... – настройвам още малко тембъра си, така че да
успея да моделирам паметта му. Трябва да изтрия част от спомена за мен.
– Мога да спра и сега – спокойно ми отговаря, отбива колата и спира. Ръката му
се стрелва към мен, хваща тила ми и ме завърта към себе си така, че само сантиметър
дели лицата ни. Ярките му очи се втренчват в моите заплашително.
– Никога повече не си въобразявай, че може да ровиш в мозъка ми и да ме
манипулираш! Нося кръвта на Стар и не се поддавам на вашите трикове, вещице! Не
си залагам главата заради теб, за да ме подхлъзваш като някой зарибен мухльо!
Белегът на веждата му е яркочервен, а дишането му издава силен гняв. Синьо-
зелените ириси са като остри парчета лед, забити в лицето ми. От рязкото дръпване
болката в раната на гърба ми е удвоена, но не мигвам:
– Не помня да съм те молила за каквото и да било, овчарско момче!
– И аз не съм те молил – нито сега, нито преди 12 години, нали? Може ли вече да
спрем да се правим, че не си спасяваме живота от деца, и да изясним това като големи
хора?
Мълча.
– Може ли? – настойчиво повтаря и след като не му отговарям, ме пуска и
потегля. Сваля сенника и дърпа чифт слънчеви очила, които слага. След минута-две
предлага:
– Нека да говорим за всичко, след като стигнем в Рибарица.
– За кое всичко?
– За това, че спаси живота на един от Старите.
– Не съм знаела, че дядо ти е от Старите – троснато отговарям.
– И ако знаеше, какво? – обръща се към мен, но тъмните стъкла крият очите му.
Напрежението, болката в тялото ми и неизвестността взимат превес, колкото и да
опитвам да се владея.
– Хайде, наистина да не говорим сега! И аз предпочитам нещата да са конкретни
и ясни. Но очевидно не са! – облягам пак глава назад и затварям очи, показвайки, че
разговорът е приключен.

29 юни (Петровден), 18:27

Слънцето вече обагря земята в любимия ми златист цвят. През отворения
прозорец чувам птичи песни в синхрон с цялата прекрасна какофония от природни
звуци. Толкова е хубаво отново да виждам и усещам всичко това, че рея поглед в
небето и душата ми се носи в безтегловност навън. Не мога да спра обаче многото
въпроси за това как случващото се ще повлияе на статута ми сред самодивите – знаят
ли какво е станало, смятат ли ме за мъртва, върнахме ли си Ковчежето?
Остро завиване на колата ме издърпва от океана объркани мисли. Избегнахме
катастрофа с някакъв побеснял моторист. Поглеждам косо овчаря, но по лицето му не
трепва нищо.
– Съжалявам, ако съм те стреснал.
Звучи толкова нормално в ненормалната ситуация, в която сме... Овчар и

130
самодива. Внук на Стар и бъдеща пазителка.
– Това, което правим, е абсурдно! – изричам на глас мисълта си, а той ме
поглежда за секунда.
– И аз така го усещам, но не мога иначе.
– За кое? – Чудя се дали говорим за едно и също.
– За теб. – Пак ме поглежда.
– Чувстваш се абсурдно, защото не можеш да ме убиеш? – формулирам онова,
което разбирам от думите му.
– Не мога да позволя да умреш.
Изрича моето усещане. Не откривам следа от лъжа в гласа му.
– Това е странно – казвам тихо. – Самодивите и овчарите не си помагат, врагове
сме.
Овчарят прибира слънчевите очила в сенника:
– Според мен има нещо общо с онзи Еньовден преди 12 години, когато ме засече
в плевнята на дядо ти. Нещо като услуга за услуга...
– Това с побратимите и посестримите го има само в легендите!
– Е, ние направо ще се оженим без побратимяване – саркастично отбелязва и се
заглежда през прозореца, подпрял главата си с ръка.
Изведнъж се чувствам зле от ироничното заключение:
– Можеш да се откажеш.
– Не, не мога! – Ядосано ме поглежда. – Нали точно за това говорим?! Ти
можеше ли да ме убиеш в прохода?
На свой ред извръщам очи към пътя напред:
– Поне се съгласихме, че имаме голям проблем.
Подминаваме табелата на входа на селото и той въздъхва някак облекчено.
– Идвала ли си в Рибарица досега? – небрежно пита, но веднага усещам, че иска
да знае дали около къщата му някога са обикаляли самодиви.
– Самодивите нямат интерес към това село. Би трябвало да го знаеш.
Устните му се извиват в усмивка.
– Би трябвало да съм умрял преди 12 години или ти да си с отрязана коса отпреди
четири, но аз съм жив, а ти – с коса. И след пет минути ще те поканя да влезеш в
любимата ми къща. А след няколко дни ще съм първият от не знам колко години
насам овчар, който ще се ожени за самодива. Вече не знам какво би трябвало! – Той се
изсмива така, сякаш се подиграва на цялата ситуация, и усещам онази енергия, която
ясно помня от промъкването му в Шишенци. Тя кара очите му да светят налудничаво.
– Би трябвало да знаеш, че това значи опасност – охлаждам откачения му
ентусиазъм. – Първо – пускаш в дома си вещица, второ – печелиш врагове.
– Разчитам на това, че и ти го знаеш, вещице! – Отдавна не бях чувала тази лука-
вост в тембъра му – плетеница от мекота, опасност, примамливост, обещание и
заплаха. Срещам искрящите му очи и отчетливо заявявам:
– Ако ми прилагаш овчарската си „неустоимост“ и разни номера за обработване
на напудрени кукли... – Усмихвам се с най-слънчевото си изражение. – Ще ме ядосаш
и може и да те убия.
Той се разсмива, но не казва нищо. Завиваме в невидима от гъстите храсти
отбивка и джипът поема по стръмен път към билото. Дърветата образуват тъмен тунел

131
и по нищо не личи, че се движим към обитаемо място. Въпреки това само след
километър стигаме до висок каменен зид (разбира се!) и красива дървена порта. Сякаш
всички овчари са влюбени в тия масивни огради!
Марко вади дистанционно от преградата между седалките и натиска едно от
копчетата. Вратата плавно плъзва настрани и пред очите ми се разкрива широка,
извита алея пред къща, подобна на хижа. Дворът ѝ е приказен – див, обрасъл, с
причудливи камъни и арки – някак естествен и в същото време поддържан.
Той спира колата мълчаливо, а аз се взирам продължително в градината.
Обръщам се, очаквайки да срещна познатия подигравателен израз, но лицето му е
напълно сериозно. За миг отклонява очи:
– Дворът ми май ти харесва. За съжаление, няма да останем тук дълго. – Спира с
жест опита ми да отговоря. – Искам да изясним нещо.
Този негов тембър ми е непознат, долавяла съм го в гласа му, но много, много
бегло. Сега е изместил напълно подигравката, заплахата, презрението и гнева.
Долавям добронамереност и... очакване.

Какво очаква?

– Зная, че няма да стане изведнъж, но искам да се чувстваш спокойна с мен.

Приеми, че което и да е мястото, където ще живеем, независимо за колко време, ще е и
твое.
Гледам го недоверчиво. Опитвам се да разбера защо ми говори така, а той
продължава:
– Докато сме в тази къща, тя е твоя. Има достатъчно място, още утре ще набавим
всичко, което ти е нужно.
Явно недоверието ми е прекалено очевидно, защото към особения тембър се при-
бавя още нещо изненадващо – объркване.
– Виж... – Завърта се с цялото си тяло към мен, както е на седалката. – Да
забравим споровете, надцакването – това са детски истории!
Никога досега не съм го усещала така открит – сякаш е отворил широко
невидима досега врата и ме кани да вляза. Никой не ми е казвал, че овчарите могат да
правят това! Опитвам да избегна очите му, които златистата светлина навън прави още
по-блестящи. Любимият ми нюанс от деня омекотява чертите му, кара ме да виждам и
чувствам присъствието му по различен начин. Нещата, които казва, ми действат
едновременно успокоително и напрягащо:
– Това някакъв номер ли е?
– Не.
– Тогава какво е?
– Каквото казвам, че е.
– Доскоро беше друго.
Марко свежда поглед, след това отново впива очи в моите.
– Няма да ти се извинявам за нищо, Неда. Ти също недей. Да влезем вътре като
нормални хора, които са се договорили и искат всичко да е окей.
– Ако трябваше да влезеш в моя дом, в тази ситуация, окей ли щеше да ти е

132
всичко?
Присвива устни, създава впечатление на загриженост и разбиране.

Не мога да вярвам в желанието му всичко да е окей!

– Не, нямаше да ми е окей. Затова водим този разговор. Искам да повярваш, че

няма да имаш проблем от моя страна за каквото и да било, стига да не застрашаваш
нечий живот. – Излиза от колата, идва от моята страна, отваря ми вратата и казва: –
Най-добре е да започнем на чисто – това ти предлагам.
Слизам сковано от джипа, а той стои на нормално разстояние без криви усмивки
и надменни погледи.
– В къщата може да се влиза по външните стълби, които са от тази страна, може и
от горния вход в края на алеята. – Показва ми къде е стълбището с ръка. – По стълбите
е по-пряко откъм двора, но после трябва да слезеш от втория етаж на първия.
Птичите песни са като симфония преди залеза. Няма шум от автомобили и
човешка глъч, мирише на дървета, на трева и на всички мои любими неща.
Марко отключва вратата и със знак мълчаливо ме кани да вляза. Пристъпвам в
уютна дневна, напрегната съм от очакването за овчарската енергия. Вътре обаче ме
посреща спокойна атмосфера с оттенъци на човешко присъствие. Ухае на гора.
– Хората, които се грижат за къщата, са ни донесли най-необходимото – обяснява
овчарят и отваря широко хладилника, препълнен с всякаква храна и напитки. В ог-
ромен панер на кухненския плот са наредени жълти и червени ябълки. От хартиен
плик, оставен до панера, мирише на билки.
Залязващите лъчи от високите прозорци пълзят по мебелите и стените, съчетани в
бяло, бежово, топло кремаво и кафяво. Чувствам се още по-объркана. Какво общо има
тази приветлива къща с характера на наглия овчар? Осъзнавам, че го наблюдавам
доста объркано и той го вижда:
– Ела да ти покажа спалните.
Проследявам минаването му към вътрешна извита стълба. В основата ѝ спира и
казва:
– Нямам намерение да те притеснявам. Ако все пак нещо не ти харесва, просто
кажи, за да оправим нещата.
Със самодивските си сетивата мога да уловя и най-малкия знак за измама и
лицемерие в гласа, погледа, жестовете... Във всеки човек!
Откакто слязохме от колата, у него всичко е искрено и директно, но цялото ми
същество отказва да се довери!

Защото е твърде магнетичен и когато застане близо, ми въздейства.

Пазя се. Този инстинкт е нов за мен и е пореден удар върху ума ми. Свикнала съм
аз да съм тази, която въздейства! Щом той умее да блокира моето влияние върху
мозъка си, защо да не умее да си играе с моя мозък?
Всички тези мисли кипят в главата ми, докато се качваме на втория етаж. Виждам
три отворени врати. По обзавеждането на първата спалня веднага разбирам, че е
неговата. Той я подминава и внимателно оглежда другите две – до неговата и в дъното

133
на коридора. Веднага се насочвам към по-отдалечената:
– Тази е добре.
– Огледай и ако ти трябва нещо, кажи. Ще взема душ, после ще измисля бърза
вечеря. Ти нали не ядеш само мед? – усмихва се добронамерено, но аз го гледам сту-
дено. – Когато слезеш в дневната, ще говорим за нещата, които предстоят.
Кимвам, влизам в стаята си и затварям плътно вратата. Има ключ, който тихо
превъртам. Не че би спрял овчаря, ако реши да влезе неканен...
Въпреки съмненията съм убедена, че няма да ми посегне. Това обаче още повече
ме затруднява. Ако съм сигурна, че е враг или някой, когото използвам с конкретна
цел, ще ми е много, много по-лесно.
Излизам на малка тераса. Високо сливово дърво се извисява на сантиметри и не
се стърпявам да го докосна. Енергията му е силна и идва от мястото и грижите, които
се полагат за него. Очите ми се стрелват над зида. Докъдето виждам, чувам и
помирисвам, има едно – гора, гора, гора... Няма самодива, която да остане безразлична
при такова усещане, особено след толкова дни в тъмен затвор. Душата ми се изпълва с
щастие – отново възкръснах.

За да се омъжа за овчар.

Влизам обратно. Трябват ми малко дрехи и елементарни принадлежности като

четка за зъби, гребен и нещо, с което да прибирам косата си. Самодивите нямат нужда
от скъпа козметика и кой знае какви грижи за външния вид. Повечето мазила, които
ползваме, приготвяме сами. Кожата ни е гладка и чиста, раждаме се с едва забележим
мъх по цялото тяло и си оставаме така до края на живота. Съвършената примамка –
така Сирма определя природата и въздействието ни.
Но гледайки образа си в момента, особено объркания израз на очите си, изпитвам
съмнение в собствената си примамливост. Но пък коя друга самодива толкова пъти
има късмет да избяга от лапите на дълбокия сън?
Оценявам добронамереността на Марко. Може би наистина е благодарен, но аз
съм самодива, а той е овчар. Трябва да овладея тази обърканост и да се взема в ръце.
Нито е първият красив мъж, когото срещам, нито е първият, който се държи мило с
мен. Това, че си спасяваме живота, значи, че може да сме си полезни. Нищо друго!
Отдавна не съм на шестнайсет! Колкото по-бързо се разберем как действаме занапред,
толкова по-бързо ще се намери начин всеки да се върне към своя живот.

29 юни (Петровден), 20:18

Марко обърна омлета в широкия тиган с помощта на дървена шпатула и дръпна
чиниите по-близо на плота. Мислите му изобщо не бяха в готвенето... Взе душ и се
преоблече, направи огромна купа с пъстра салата, както я обичаше – домати, краста-
вици, чушки, лук, магданоз и маслини. Добави зехтин и сол, но спря преди да натроши
сирене върху всичко това. Не знаеше дали Неда обича сирене, макар че вече бе сложил
в омлета.

Не зная почти нищо за нея.

134
 Онова шестнайсетгодишно момиче вече е жена, която действа като опиум – беше
очевидно и му причиняваше толкова крайни усещания, че не знаеше как ще успее да
ги овладява. Емоциите му се мятаха от желание да я удуши, до желание да я прелъсти.
Затова и поведението му толкова рязко скачаше от една крайност на друга. Трябваше
му време, за да наложи контрол над приливите на адреналин, гняв, желание... Не
знаеше дали тя разбира притегателната си сила.

Тя е вещица и всичко разбира.

Защо тогава гледа толкова объркано понякога? Защо, щом я доближи, тя сякаш се
сковава и бърза да пусне ледена обвивка около себе си? Самодивите не правят така –
те обичат мъжете да ги боготворят, харесва им да флиртуват, да си играят с чувствата
на хората. Не им пречи никой комплимент или мило обръщение.
Чуваше движенията ѝ на горния етаж, а това, че избра по-отдалечената стая и се
заключи в нея, първо го развесели, после го засегна. Бе сигурен, че и тя чува
движенията му – сетивата им си приличаха по сила.
Не се изненада, когато чу босите ѝ стъпки по вътрешните стълби. Кожата му на-
стръхна от усещането, което предизвикваше присъствието ѝ. Твърдо решен да се
справи с противоречивите чувства, Марко се обърна усмихнат с тигана в ръка.
– Надявам се, че ядеш омлет.
Тя изненадано спря на второто стъпало.
По дяволите, щеше да му е трудно с тази нейна разпиляна коса и с босите ѝ крака!
– Яйца и сирене – каза овчарят с въпросително вдигната вежда.
Тя погледна купата със салата на масата и сухо отговори:
– Мога да ям зеленчуци, няма проблем.
Беше сложил чинии, прибори, салфетки, чаши и махна с ръка, сочейки ѝ да седне.
После се обърна към печката и попита гърбом:
– Стаята добре ли е?
– Да.
– Моята тераса е по-голяма от твоята, но ще се примириш. Да разбирам, че не
искаш омлет, така ли?
– Ще ми стане зле, ако ям яйца след гладуването – обясни Неда и седна на единия
от столовете. – Ние не ядем много животински продукти.
Нямаше как да не признае изключително силната ѝ воля. Сигурен бе, че умира от
глад след дните в подземието, но с нищо не го показваше. Никаква претенция не
изрази и нищо не поиска, дори вода не пи по пътя, докато той сам не извади шишето и
не ѝ го даде. Никакво изискване освен за билки, и то чак след като той я бе питал от
какво има нужда за раната.
– Водата е изворна и е напълнена днес – каза Марко, имайки предвид голямата
стъклена кана на масата. Секунда по-късно чу бълбукането. Докато се обръщаше с
чинията в ръка, видя как тя се поколеба дали да налее и в неговата чаша, затова я под -
кани:
– Не се чуди, и аз съм на вода.

135
 Тя наля и в другата висока стъклена чаша, остави каната и проследи сядането му
срещу нея. В поведението и жестовете ѝ нямаше нищо излишно или спестено – съвър-
шено съчетание между външност, изящност и овладяност. Загледа се в тъмните ѝ като
нощ очи и попита:
– Раната ти оправя ли се?
Само минути преди това тя бе видяла в огледалото в банята зашитата си кожа.
Трябваше ѝ промиване със смрадлика и чиста превръзка, а през нощта щеше да лежи
по корем и да остави наранената кожа да диша.
– Нужна ми е вряла вода за запарка и чисти марли или плат – чувстваше се
ужасно, че се налага да иска нещо от него и че изобщо трябва да споделя някаква своя
нужда.
Той веднага се изправи и включи електрическата кана на плота. Извади от шкафо-
вете тъмна керамична купа и я остави до каната. После седна обратно на стола.
– След малко водата ще е готова, билките са в плика – кимна към плота. – по-
добре си ги направи сега, за да почистиш раната, след като се нахраниш.
Продължаваше да го гледа с неразгадаем израз в очите и той остави вилицата,
която тъкмо взимаше.
– Неда, можеш ли да спреш да мислиш за това, че съм овчар? – Зададе въпроса
внимателно и без никаква агресия. – Ако не успееш, ще е много трудно да минем през
следващите месеци.
– Месеци?
– Поне до Секновение ще се наложи да живеем заедно. Малко преди 29 август ще
измислим как точно да стане твоето... отлитане – той се усмихна. – Нали така пише в
приказките? Самодивата успяла да си вземе пояса и ризата и отлетяла.
Отпускането ѝ бе очевидно. Явно е имала е нужда да чуе нещо конкретно за
бъдещето. Копчето на електрическата кана щракна и тя бързо стана, за да направи
запарката от билки, но след миг каза:
– Трябва ми и голяма чаша за чай.
Той реши да не я доближава, за да не връща напрежението помежду им:
– В шкафа горе.
Зае се да разсипва от салатата:
– Да ти сложа ли салата?
– Да – каза Неда, като си повтаряше наум, че трябва да започне да говори с него
нормално и да търси баланс в поведението си. Запари липа в чашата, а в купата сложи
смрадлика и невен. Покри и двете с чинии, които взе от другото крило на шкафа.
После седна обратно на мястото си, избягвайки облегалката на стола заради болката.
Салатата изглеждаше много вкусна и тя започна да се храни, но остана нащрек.
Ядоха мълчаливо няколко минути, след което той отпи от водата и попита:
– Ако искаш да си подправиш с още нещо салатата...
– Не, добре е.
– Мисля, че има и босилек...
– Не.
– Хлябът е домашно приготвен...
– Недей! – Тя се взря в лицето му. – Всичко е наред. Оценявам, че се опитваш да

136
се държиш нормално, но това не е нормално и ти го знаеш.
Той леко присви очи и се облегна назад.
– Да, ще опитаме да е поне малко нормално – продължи самодивата. – Нека не
преиграваме обаче. Става ли? От това нещата не се нормализират, а точно обратното.
– И предлагаш?
– Предлагам всеки да прави това, което иска – да си готви каквото иска, да го яде,
когато и където иска. Всеки от нас има своя ритъм и своя свят. Различни сме.
– Безспорно – съгласи се той.
– Да се стараем никой да не притеснява другия с каквото и да било. Ако ти трябва
нещо от мен, очаквам да ми кажеш. Ако на мен ми трябва нещо – ще ти кажа. –
Практичната и бързо мислеща жена в нея се бе върнала и тя се почувства по-сигурна. –
На мен не ми е нужно много пространство. Стаята е идеална. Кухнята ще ползвам за
кратко – да си направя чай, да си изпека хляб, зеленчуци... ям проста храна. Няма да се
мотая в твоето пространство прекалено много.
Продължаваше да я гледа съсредоточено.
– Нужно ми е да зная има ли наблизо река и обикалят ли хора наоколо. Няма как
да стоя затворена в тази къща, пък било и за няколко дни – категоричността ѝ и
директния начин, по който поставяше искания, му напомниха как договаряше с него
да ѝ върне кичура от косата преди четири години. Споменът предизвика отнесена
усмивка на лицето му.
– Какво? – тя моментално усети промяната.
– Нищо. Съгласен съм с почти всичко. На мен също не ми е нужно много – ставам
рано, тичам, тренирам, работя оттук и разни такива неща. Е, ям доста повече от теб, но
както и да е.
– Това ли е смешно?
– Хората, Неда, понякога се усмихват ей така – шеговито отвърна Марко.
– Зная достатъчно за хората.
– На мен ми е нужно само едно – твърдо каза Марко. – Да не излизаш без мен,
докато се оженим – това ще е до няколко дни. А за после искам да ми обещаеш, че
когато излизаш, не трябва да се чудя дали ще нараниш някого, дали ще се върнеш и
дали ще удържиш на думата си. И да договаряме всичко, което правим, докато се
водим женени. Искам да вярвам, че няма да се върнеш при юдите и пазителките и да
изложиш на опасност овчарите само защото съм ти се доверил.
Заедно с думите се променяше и погледът му – в очите му отново се мярна
предупреждение на границата на заплахата.
– А аз мога ли да вярвам, че няма да ме използвате като оръжие срещу
самодивите?
Той се облегна напред и синьо-зелените му очи се впиха в нейните:
– Защо да се женя за теб, ако не можеш?
– За да измъкнеш каквото ви трябва от мен по-лесно – натривате носовете на
вещиците, прибирате една от техните, доказвате, че още можете да подчинявате само-
диви. – В погледа ѝ се запали гневна искра. – А ти се оказваш първият, успял да
оплете самодива в мрежите си. Нали не греша – това да си първи във всичко, е
голямата ти страст?
Самодивската ѝ природа се показа – саркастична проницателност, мнителност и

137
умение да рови в душата на другите. И всичко това с пленителна интонация и горещ
поглед, в който потъваш. Марко само се усмихна накриво, а тя отпи от водата, като не
отделяше очи от лицето му.
Той опита да овладее раздразнението и желанието си да ѝ покаже надмощие:
– А защо ми е тогава това?
– Кое?
– Ами това! – посочи с жест масата, нея, къщата. – Не можех ли просто да ти
взема безценната гривна и всичко, което изброяваш, да е истина? Защо ми е да се
правя на женен за теб и да мамя своите, след като можех да не ги мамя и наистина да
си моя, без дори да се женя за теб?
– Нямам представа защо ти е – рече кратко и само лекото премигване на
дългите ѝ мигли издаде колко е объркана.
– Ще го кажа за последен път и повече не искам да се връщаме към това – когато
се чудиш защо ми е, запитай се защо ти е на теб да ми спасяваш живота, като
рискуваш своя.
Той се изправи, отиде до плота, извади кръгла питка домашен хляб, отряза две
парчета и ги сложи в малък плетен панер на масата. Взе кутия с шарена сол и седна.
Поръси обилно едното парче и преди да отхапе, каза:
– Не ти предлагам, разбрахме се, че кой от каквото има нужда, ще си го прави.
Нали така?
– Да – веднага се съгласи Неда.
– Хайде да изясним какво правеше ти в прохода, докато с дядо ми минавахме през
него – преглъщайки, предложи овчарят.
Цялото ѝ същество се възпротиви на идеята да му разказва за задачата си, но той
продължи:
– Нека първо аз кажа какво правехме ние там – отивахме на Петрова нива –
продължи да хапва от поръсения хляб, а Неда набоде още от салатата.
Беше гладна, но си налагаше да яде по малко и бавно, за да помогне на стомаха си
да заработи нормално.
– В Странджа?
– Точно така – потвърди овчарят.
В погледа ѝ проблесна любопитство.
– Там ли Старите заредиха Жезъла?
– Не знам, не успях да отида, за малко да ме убиеш – отговори с лека усмивка.
Неда повдигна рамене:
– Какво е Петрова нива?
– Петрова нива е високо плато на ю километра от границата с Турция. През 1903
г. ръководството на Одринския революционен окръг решава да обяви въоръжено
въстание в Тракия именно там.
– Където вие си правите овчарски събори с вино и чеверме – иронично каза
самодивата.
– И даже пеем песни от Илинденско-Преображенското въстание, има и борби.
Значи все пак знаеш нещо.
Неда се подсмихна, този път с добронамерена ирония:
– Може би ще попееш някой път.

138
 Той се разсмя и поклати глава:
– Не би искала, вярвай ми.
– О, за това ти вярвам.
– Но ти спокойно можеш да пееш вместо мен.
– Мога, ако искам.
Напрежението помежду им понамаля.
– Истината е, че реших да закарам дядо ми в последния момент. Планът бе от
София да отида направо там, но кацнах ден по-рано от Париж.
Това ѝ напомни за срещата на парижкото летище, когато със Сирма пътуваха от
Кипър към Карибите...

Все някога ще се сблъскаме пак, неизбежно е...

– Е, като спомена Париж – прогнозата ти се сбъдна, сблъскахме се – рече и остави

вилицата.
– Трябваше да ви проследя тогава, а не го направих. Честно казано, надявах се да
забравя тази среща – замълча Марко.
– И аз така се надявах.
– И забравяме тези надежди. Ще се справиш ли?
– Ще се справя.
– Налага се. Голяма сватба ли искаш, или скромна венчавка? – пошегува се той с
невъзмутим тон.
Погледът ѝ охладня.
– Започваме да обсъждаме нещата, които няма как да не обсъдим – оправда се
Марко.
Тя първо замълча, после вдигна брадичка по своя надменен начин и отговори:
– Да, най-добре е да обсъдим наведнъж всичко, което се налага.
– Със сигурност няма как всичко наведнъж, но поне повечето неща...
– Съвсем скромна венчавка – бързо отвърна самодивата.
– Чудесно, ще ни венчае тукашният кмет. Най-лесно е. Утре Старите се събират в
Елена. Такива са правилата – трябва да одобрят. Докато това не стане и докато не се
оженим, има риск някой да ни нападне.
– Ясно...
– Овчарската традиция в такива случаи е, тоест е била, самодивата, омъжена за
овчар, да получава пълна защита и никой освен мъжът ѝ няма право да я закача за
каквото и да било. Аз ще се правя, че опитвам да разбера някакви важни неща от теб,
добре ще е да ми подадеш две-три незначителни сламки информация, които да
съобщя...
– Старите не пасат трева – скептично вметна Неда.
– Скоро след сватбата ще заминем далеч и няма да могат да ни наблюдават и да
очакват информация. В крайна сметка най-логичното нещо на света е, щом имам
самодива за жена, тя да ми вземе акъла достатъчно, за да правя стихийни и
несъгласувани с другите неща. Пък и в крайна сметка аз съм господар на живота си.
– До Секновение има два месеца – напомни му хладно. – Ще зарежеш живота си
за два месеца и ще търпиш капризите на една проклета вещица?

139
 – Имам тези два месеца плюс целия си живот, дай боже, благодарение на теб –
делово отвърна Марко.
Тя се наведе напред:
– Всички овчари ли са толкова благородни?
– Предполагам.
– Без да се извинявам – не вярвам!
– И аз не вярвах, че си способна да ме убиеш.
– Ако исках, щях да те убия.
– Зная. Видях и втората засада на пътя. Отидох дотам веднага, след като бях при
теб в „клетката“ първия път.
– Когато дойде, каза, че вече си ходил там – подозрително отбеляза Неда.
– Това беше вторият път.
Красивите ѝ вежди се смръщиха леко.
– Когато дойдох първия път, ти потъваше в дълбока летаргия.

Идвал е, без да го усетя?

– Защо не ми каза? – войнствено изстреля въпроса, ядосана, че чак сега

разбира. – Много зле ли бях?
– Беше почти като Спящата красавица – опита да се пошегува овчарят.
Въпреки студената маска на лицето ѝ подозираше, че отвътре ври и кипи, затова
я успокои:
– Просто спеше много дълбоко, Неда. Видях, че си ранена лошо... Не знаех
колко вода и мед трябва да ти дам, затова ти дадох малко. После отидох в прохода и на
място възстанових спомените... как ми казваш да дишам.
Тя спокойно отпи вода. Видя в погледа ѝ нещо ново. Какво беше – учудване,
интерес...

Доверие?

– Ако не ви бях видяла заедно, щях да го убия. – Слепоочията на овчаря

затуптяха от думите ѝ. – Да кажа, че нямаше да го убия заради роднинската ви връзка,
значи да те излъжа. Не го убих, защото ти караше колата, предполагам. – Гледаше го
право в очите. – Вече знаеш за дънера, просто това беше първият възможен вариант,
нямах време да мисля за друг. Трябваше да прилича на инцидент, станал малко преди
мястото на моята засада. Иначе нямаше как да обясня защо не съм ви убила. Успях да
избутам дънера навреме, но ти караше като луд. За вас няма ли ограничения на
скоростта?
– Идеята е била да ме накараш да спра? – попита Марко.
– Може би щеше да удариш дънера, така щях по-лесно да ви приспя. Но с
преобръщането колата ти директно полетя към урвата. Ако не беше онова дърво, на
което се спряхте...
– Интересно ми е защо си паднала.
Тя раздвижи раменете си и въздъхна.
– Не зная. Мисля за това, откакто се свестих. Може би ми е прилошало. Все пак
ние сме хора, нищо че мозъците ни са различни.
140
 – А питаш ли се дали твоите те търсят?
Тя впери очи в неговите.
– Търсят ли ме?
– Засега няма такива признаци. Утре ще зная повече и ще ти кажа.
Почувства се жегната от чутото. Да, такива бяха правилата – ако се провали или я
хванат, сама е. Дори щяха да се отрекат от нея, твърдейки, че е нападнала овчарите без
тяхно знание. Беше инструктирана за всичко предварително, но се почувства
изоставена.
– Къде трябваше да отидеш, след като убиеш дядо ми? – попита овчарят.
– Още не сме си казали „да“, а ти вече се опитваш да печелиш своите сламки
информация?
– Грешиш, Неда. Питам се защо си паднала в рова. Окей, не ми казвай. Няма
значение – така или иначе не успяхте да вземете Жезъла. Златото е защитено още
четири години.
– Не бъркай „защитено“ с „подсигурено“! – Изтръпна от потвърждаването на
притеснението ѝ за Ковчежето. Значи все пак нейните се бяха провалили.
– Ти бъркаш за мотива на овчарите да притежават Ковчежето – твърдо заяви
Марко.
– А ти бъркаш собственото си разбиране с някакво друго меродавно! – контрира
го Неда и се облегна назад несъзнателно, при което рязко се дръпна напред и едва
забележимо изохка.
– Ще ти донеса чисти марли – изправи се Марко и тръгна към стълбите и
спалнята си. – Имам в аптечката в банята, трябва да ги намеря.
Тя прибра чинията и приборите си от масата, изми ги и доля вода в чашата си.
После намери малка цедка в едно от чекмеджетата и се зае да приготви първо чая,
после отварата за промиване. Той се върна с пакет марли, остави ги на масата и
повдигна вежда, щом видя, че е прибрала и измила това, което е ползвала при
храненето.
– Не знаех дали ще ядеш още, затова не прибрах твоите. Ще занеса отварата и чая
в стаята си. Обясни ми къде е реката – предложи Неда.
– Ще дойда с теб.
– Не искам да идваш с мен!
– Не те питам дали искаш!
– А аз не ти искам разрешение!
Той пръв се овладя и отстъпи крачка:
– Опасно е да излизаш сега.
– Марко, не съм крехката ти женичка, която трябва да пазиш. Това нали е ясно?
– Неда, светът няма да пропадне, ако дойда с теб. Но ако точно сега ти се случи
нещо, всички мои усилия ще идат по дяволите! Да не говорим, че ще бъда овчарят,
който си взе самодива и още първата нощ ѝ светиха маслото!
– Егото ти наистина е потресаващо! – крайно раздразнена възкликна Неда. –
Остави ме да дишам въздух без теб поне докато се къпя в реката!
– Ще дишаш колкото искаш въздух без мен, когато това свърши – категорично
отговори той. – И не се оплаквай от въздуха, аз не мириша на овчар. Дори ще ти
осигуря една риза от моите, понеже знам, че си нямаш.

141
 Опитът му за дружелюбност обаче я вбеси:
– Ако ще ми вървиш по петите постоянно, няма как да се получи! Никакъв такъв
начин няма!
– Ще ти вървя по петите, докато се възстановиш напълно. После ще те оставя да
се пазиш сама!
– Не може да решаваш вместо мен...
– Стига! – ядосан приближи до нея. – Трябва ти потапяне в реката! Нали така?
Какъв ти е проблемът? Не искаш да те гледам, срам те е, какво?
Тя иронично се изсмя:
– Толкова ли е немислимо, че просто не желая присъствието ти?
Секундите, в които той замълча, увиснаха помежду им и тя отново се изненада от
усещането, което долови у него. Наистина ли го засегна?
– Да ти намеря ли риза? – студено попита Марко.
– Не! И с роклята ми е добре. Нищо не ми трябва.
– Ти си знаеш. Отивам да обуя едни маратонки и тръгваме. На теб, предполагам,
и обувки не ти трябват!
Бързо изкачи стъпалата към спалните и след малко отново слезе при нея.
– Ще компенсирам присъствието си, като ти покажа най-прекия път през гората –
рече Марко, спирайки очи на изящните ѝ боси ходила.
– И сама мога да го намеря – отряза го Неда. – Тръгваме ли?
Насочи се към вратата, а той плъзна поглед по тялото ѝ. Непретенциозната рокля
не скриваше красивите извивки, които бе запомнил прекалено ясно още преди четири
години. Ароматът ѝ и импулсът да зарови пръсти в дългата до кръста ѝ коса го
измъчваха. Ядосваше се, че му действа толкова силно и в същото време толкова
демонстративно показва непоносимост към него.
Щом излязоха в двора, той тръгна зад къщата.
– Няма ли... – тя посочи портата.
– Няма – усмихна се Марко. – Казах ти – има пряк път. Самодивата го последва.
Видя голяма кучешка колиба.
– Къде е кучето?
– Чаро умря. Пораснахме заедно и когато си отиде, не взех друго куче. А и аз
постоянно пътувам, няма кой да се грижи за животни тук.
Овчарят подмина колибата и спря до широкия ствол на бор, издигащ се до
оградата.
– Зад ствола има врата. Смятай колко рискувам, като ти показвам втория изход на
къщата си!
– Смятам колко е нищожен рискът, щом ми го показваш! – отговори Неда.
Той се засмя и отвори малката врата в зида зад дървото. Босите ѝ ходила стъпваха
толкова безшумно, че ако не бяха острите му сетива и ароматът ѝ, щеше да помисли,
че върви сам.
– Наистина сте тихи като призраци! – промърмори мъжът и забърза крачка. След-
ваше го мълчаливо по пътеката, потопила очи в нощната гора, изключила съзнанието
си за всичко останало.
– Помирисвам реката! – В гласа ѝ се появи странна нежност и въодушевление.
Той се усмихна в тъмното. Никое същество не е способно да разчувства вещиците
така, както го правят реките, растенията и скалите.
142
 Ако искаш да нараниш душевно самодива, убий пред очите ѝ дърво или цвете,
стъпчи насекомо и изсипи мръсотия в реката – така казваше дядо му. За тях природата
е по-важна от човека, затова са и толкова жестоки към хората понякога. Манията им за
връзка със земята и растенията е толкова силна и обсебваща, че дори децата им нямат
по-голямо значение за тях и ги раждат само за да са в услуга на природата.
До реката оставаха метри и тя го подмина забързано:
– По-добре ме чакай тук!
– Колко време ти трябва?
– Само двайсетина минути. – В очите ѝ се настаниха предупреждение и някакъв
лукав огън, който приканва, но е готов да те изгори. Сякаш ароматът ѝ стана по-силен.
В непрогледната тъма косите и очите ѝ проблясваха. Видът ѝ предизвика тръпка в
тялото му. Усетила това, Неда нарочно попита:
– Самодива за невеста, а?
Той повдигна вежди неразбиращо.
– Красива приказка, която открих в интернет. Чел ли си я?
– Не, не съм я чел. Направо я играя! – тросна се овчарят.
– По друмовете броди момък млад да търси самодива за невяста. От род добър,
почитан и богат, но ум му взе девойката прекрасна.
Гласът ѝ го приковаваше и заставяше да я слуша. Той разбираше, че го
манипулира, но не я прекъсна.
– Забрави сън, родители, покой...
Видението бяло да намери,
се скита под дъжда и в палещ зной,
по сипеи и урви се катери...
Млъкна изведнъж и лицето ѝ стана сериозно, а Марко се усмихна
подигравателно:
– Какво, магьоснице, забрави си текста?
– Юначе лудо-младо, я поспри,
не искай воден образ за невеста.
Знай, този миг не ти принадлежи –
да видиш самодива, не е лесно...
– Настръхнах! – и засмя се овчарят.
За нищо на света нямаше да признае, че наистина е настръхнал. Погледът ѝ стана
студен:
– Просто стой настрани, по-здравословно ще е да не гледаш самодива насред
реката.
– Този номер с поемата и целия театър ще ти се получи, когато заведеш на реката
някой празноглавец. Прави каквото искаш, само не се бави повече от двайсет
минути! – Облегна се на най-близкото дърво. Когато тя се появи след по-малко от
двайсет минути – с мокра коса и рокля, невъзмутима и доволна от преживяването в
реката, той само ѝ обърна гръб и тръгна обратно към къщата.

Свежи цветя рано сутрин след дъжд в планината...

143
 Водата по нея удвояваше силата на аромата ѝ и сетивата му бяха като под въз-
действие на наркотик. Това го караше да бърза колкото може, а тя вървеше безшумно
след него.
Неда ясно усещаше желанието му да се отдалечи, но го отдаваше на досадата от
това, че трябваше да я чака. Може би вече бе започнал да съжалява, че ѝ помага?
Преди да влязат в къщата, спря и се огледа за нещо, в което да почисти краката
си. Той се обърна и на светлината от къщата още по-ясно видя каква невероятна
гледка е с мократа коса, спускаща се край лицето ѝ, с полепналата по тялото дреха и
суетенето заради останалите по ходилата ѝ треви и пръст от гората.
– Вместо да се чудиш, просто влизай и после почисти – не успя да скрие раздраз-
нението си, но то нямаше нищо общо с цапането на пода.
Тя студено го изгледа и тръгна бързо към стълбите.
– Май все пак ще се наложи да ти дам от моите дрехи – овчарят я последва, като
се мъчеше да не спира очи на тялото ѝ. – Утре ще ти купим разни неща.
– Нямам нужда от кой знае какво.
Той влезе в стаята си, измъкна от гардероба две свои тениски и тръгна към
нейната стая. Хвърли дрехите на леглото и видя, че е застанала с гръб към огледалото
в банята със смъкната презрамка на роклята и се опитва да види шева на раната.
Наведе глава, колебаейки се за секунда, после решително бутна вратата:
– Дай да видя!
Тя се дръпна.
– Ще се оправя. Трябват ми марлите и отварата.
Кожата ѝ по шева се бе разкървавила.
– Трябва да пазиш раната – предупреди я Марко, а тя гневно се втренчи в лицето
му.
– Много добре зная! Раната ми беше замърсена и трябваше да потече чиста кръв.
Сега ще я промия и ще сложа превръзка. Дръпни се, пречиш ми да сляза долу и да си
взема каквото ми е нужно!
– Ще ти донеса марлите и отварата. Можеш просто да кажеш какво ти трябва,
вместо да съскаш насреща ми! – не ѝ остана длъжен овчарят.
Тя още стоеше пред огледалото, преметнала влажната си коса през здравото рамо,
и внимателно опипваше кожата около шева с върха на пръстите. Той постави нещата
на малкия плот до мивката и видя как при натиска от отворената част на раната изтича
малко кръв. Неда взе една от марлите и се протегна да попие кръвта, но шевът бе на
милиметри от гръбнака и опитът да стигне до него, явно ѝ причиняваше болка.
– Дай на мен! – посегна Марко.
– Ще се оправя! – тросна му се самодивата, но при второто ѝ протягане той ясно
видя болезненото стисване на устните ѝ и раздразнено взе марлята от ръката ѝ.
– Наистина стига детинщини! – Притисна леко марлята към раната и дръпна съда
с отвара по-наблизо. – Справял съм се с достатъчно рани, няма да те убия!
Овладя трепването в ръцете си и с опитно движение почисти шева на гърба ѝ с
нова марля. Тя стоеше като замръзнала, забила поглед в плота на мивката.
Кожата ѝ беше като кадифе, с красив златист оттенък и отблизо ухаеше неверо-
ятно.

144
 – Да залепя чиста марля или искаш да сложим друго върху раната?
– Марля, но залепи само ъгълчетата, за да може да диша – каза самодивата.
Той сръчно изряза четири лентички лейкопласт и направи каквото му каза.
– Утре сутринта ще я почистим пак. Няма да те боли толкова.
– Болката не е проблем, въпросът е да няма замърсена рана – отвърна тя.
В душата ѝ бушуваха толкова разнопосочни усещания, че се молеше по-бързо да
я остави сама.
– Ако нещо ти трябва, дай знак.
Очите им се срещнаха и я обзе онази парализираща слабост, когато той с цялата
си лудост се натресе в Шишенци.

Омекват ми краката?

Докато осъзнае усещането, Марко бе излязъл и затворил внимателно вратата.

Още чувстваше изгарящите следи от пръстите му върху гърба си.

30 юни, 8:00
Отварям очи стреснато – с чувството, че закъснявам, че нещо пропускам, че съм
прекалила със съня. Бързо ставам от широкото легло и взимам изпраната си рокля от
терасата. Измивам се бързо и разресвам косата си с пръсти пред огледалото в банята.
Завъртам се, за да махна превръзката и да видя раната на гърба ми – вече няма кървене
и кожата около нея е спокойна. Болката от пукнатото ребро е няколко степени по-
слаба. Отварата стои на плота от снощи, затова напоявам една от малките марли и
внимателно промивам шева, едва достигайки мястото с върха на пръстите. От уси-
лието болката в ребрата се увеличава, но не е толкова трудно като снощи.
Тялото ми отново ме слуша и възвръща хармонията си. Усмихвам се.
Обличам роклята и преди да изляза от стаята, вдишвам дълбоко и прогонвам
всяка неувереност от ума си. Присъствието на овчаря ме обгръща още щом стигам
вътрешната стълба. Той вдига поглед от екрана на отворения лаптоп:
– По-добре ли си? – Плътният му глас предизвиква леко трептене в стомаха ми.
Тембърът му има специфично действие върху сетивата ми – така, както самодивският
глас служи за настройване на умовете на определени честоти. Само дето подозирам, че
той не го прави умишлено.
– Да – отвръщам кратко и се заемам с приготвянето на чай. До книжния пакет с
тревите виждам кана, пълна с вода, помирисвам я и бързо си наливам. Изпивам две
големи чаши. Докато разбърквам билките, отбелязвам мислено, че овчарят се е
избръснал, мирише приятно и... появата ми го разсейва тотално от това, което прави.
– Ако си гладна...
– Стига ми да има вода, хляб и мед... От храната по-нужни са ми гората и реката.
Усмихвам се непринудено и с нищо не показвам как ми действат синьо-зелените
му очи на фона на потъмнялата от слънцето кожа. Пръстите му замръзват върху
клавиатурата.
– Не е добре да ходиш до реката сега. До два-три часа чакам обаждане от дядо ми
с резултат от събирането на Старите в Елена.

145
 Въздишам разочаровано:
– Е, дано до довечера всичко се изясни!
Изваждам домашния хляб, прибран в един от шкафовете, взимам си малка чиния,
нож и вилица, отрязвам парче и обилно го поливам с мед. Зная как изглеждам –
уверена, сякаш живея тук от месеци. Сядам край масата, дръпвам салфетка от
поставката и започвам да се храня бавно. Усещам неговата изненада. Тя ми носи
отмъстителна наслада.
Вече съм добре и съм аз, а не шестнайсетгодишното несигурно момиче, нито
заспиващата и дезориентирана самодива. Сега всичко, което правя, зависи от силата и
желанията ми – да остана, да си тръгна или да променя нещо.
Сега сме равни и той го усеща.
– Защо смяташ, че трябва да се правим на женени до Секновение, а не до Илинден
например? – задавам въпроса делово. Искам да изясня всичко, което може да бъде
изяснено.
Марко се обляга на мекия диван, избутва лаптопа настрани и накланя глава:
– Така ще ограничим вероятността едните или другите да решат да ни ползват в
разправиите си.
– Те така или иначе ще го направят.
– Но няма да е тук, където силата на всички е най-голяма.
– Как гарантираш, че до Секновение няма да ми вземеш талисмана, да ме използ-
ваш или разпитваш?
– А ти как гарантираш, че до Секновение няма да ми приготвиш смъртоносна
отвара, да ме превърнеш в слабоумник или да изчезнеш вдън гора и да разкажеш
всичко за мен?
Гледаме се внимателно.
– Ти нали каза, че си защитен от моето влияние?
– А ти нали си достатъчно силна, за да опазиш талисмана си?
Изяждам последната хапка от хляба и ставам, за да си налея чай.
– Надявам се, че на двора е безопасно да стоя, защото имам нужда от слънце –
обръщам се въпросително към него, а той става и идва до плота, за да включи кафе
машината.
Наелектризиращото усещане се покачва рязко, щом застава на ръка разстояние, и
то така, че препречва пътя ми. Веднага задавам следващ въпрос:
– А ако Старите решат, че не са съгласни?
Той ме поглежда за малко:
– Ще бягаме – усмихва се лукаво и си прави кафе. – Хайде да ходим на слънце!
Щом излизаме, завива към долната част на двора с овощните дървета. Вървим с
чашите в ръка, заобикаляйки къщата, към навес, оставащ встрани. Там има дървена
маса и пейки, закътани до оградата, покрита със зеленина.
– Тук е по-добре, нали? – подхвърля през рамо Марко и сяда.
Настанявам се срещу него, наслаждавам се на птичите песни и полъха в клоните
на дърветата. Слънчевите лъчи падат точно върху мен и пълзят по косата и кожата ми.
Обожавам това усещане!
Той отпива от кафето и ме наблюдава, после оставя чашата и сплита пръсти върху

146
масата:
– Така. Докато ти се дрогираш със слънце и чай, аз ще ти кажа как виждам
нещата. – Добронамерен е и спокоен. – После е твой ред. – Кимвам, а той
продължава: – Старите нямат право да откажат да се оженя за теб, защото съм на-
правил всичко според правилата отпреди векове. Овчар, който вземе самодива за жена,
носи отговорност за нея и нейните постъпки.
– А ако научат, че талисманът ми не е у теб? – Следя внимателно всяка негова
реакция и жест. Трябва да съм напълно сигурна, че ми казва истината.
– Могат да го научат само от теб – бързо отговаря Марко, а очите му спират на
гривните ми, сред които е и талисманът. – Ако се издадеш. Предполага се, че без него
си почти обикновена жена.
– Ще имам известни трудности с миризмата, ако се налага да общувам с други
овчари, но щом се справих, докато ми беше зле...
– Успях да уговоря да впишат венчавката ни утре преди обед, без глупави цере-
монии. Историята е следната – оженили сме се в селото пред кмета, свидетели са ни
били хората, които ми помагат за поддържането на къщата – Минка и Стефан. –
Пронизва ме с очи, опитва да разгадае реакцията ми, но аз спокойно го гледам, докато
очаквам следващите думи. – Получи се малко забавяне, защото нямаш документи.
– Не си нося документи, когато съм тръгнала да убивам някого – равнодушно
отвръщам.
– Колко пъти ти се е случвало?
– Ти осуети първия ми път – усмихвам се накриво, а той прави извинителна
гримаса.
– До утре сутринта ще ми изпратят дубликат на личната ти карта. Не знаех, че
имаш гражданство в още две държави.
– Имам. Аз живея на много места.
– Кипър и Венецуела.
– Ясно е, че имаш добри информатори.
– Всичко, което имам, е добро – усмихва се на свой ред овчарят.
Изведнъж пъстрокрило птиче се спуска над главата ми и каца на облегалката до
мен, после скоква на бедрото ми. Обзема ме невероятно щастие – предава ми го
мъничкото същество, потърсило от енергията ми. За крилатите нашето излъчване е
като на тревите, цветята, храстите и дърветата. Много красота и волност има в
общуването с птиците и щом това приятелче не се поколеба да кацне на мен, значи
мога да вярвам, че съм напълно възстановена.
Разсмивам се от чудатите движения на главичката му, украсена с миниатюрна
човчица и оченца, кръгли и черни като перлички. Подавам му дланта си и то стъпва с
тънки като клечки крачета върху нея, а аз го повдигам нагоре и потърквам леко
брадичка в телцето му. Клъвва ме приятелски по ръката и после бързо излита, а очите
ми проследяват дъгата на полета. Осъзнавам, че напълно съм забравила овчаря, чак
когато срещам погледа му, пълен с интерес и нещо, приличащо на одобрение.
– Това го правите и с насекомите, нали? Можете да въздействате и на влечугите,
но по-трудно.
– Най-близки сме с пойните птици.
– Да, все прелетни сте. Та – ако все пак се окаже, че нямам съгласието на Старите,
147
с теб заминаваме още тази нощ. Ще е доста екстремно измъкване, но ще успеем.
Предвидил съм и такъв вариант. Ходила ли си в Австралия?
Почти се задавям с чая.
– Имам къща в Австралия, купих я миналото лято. Дори дядо ми не знае къде е.
– Ако нямаш съгласието, какво?
– Ще поискат да те върна в подземието.
– Няма да се върна в подземието! – тихо заявявам.
– Това казвам и аз – сериозно отвръща Марко. – Но и няма да те оставя да търчиш
при юдата и пазителките. Това ще е опасно за всички.
– Ти не можеш да ме оставяш или да не ме оставяш да правя каквото и да е.
Проумей го! – спокойно му давам да разбере, че този подход няма да доведе до
никъде. – Аз решавам.
Гледа ме замислен няколко секунди и се усмихва:
– Съгласен съм да го наричаме както ти харесва, Неда. Въпросът е да знаем какво
правим.
Снизходителността му ме дразни много.
– А ако нямат против?
– Дядо ми ще пристигне до довечера, за да говорим очи в очи как е минало
обсъждането, кой как е реагирал...
– Да... по-добре да се махнем. Така или иначе лъжем своите. Но Австралия е
твърде далеч.
– Австралия е място, където никой няма да ни закача! Навсякъде в Европа има
овчари и самодиви. Америките също са достатъчно познати и за едните, и за другите,
Азия и Африка са прекрасни континенти, но доколкото зная, на вас не ви понасят
добре за дълго време, защото там властват енергиите на други раси.
Май ще се окаже, че наистина знае доста за самодивите.
– Старите ли ви учат на тези неща за нас? – питам директно.
– Те и вие самите – веднага отвръща. – Интересни сте за наблюдение.
– Ние не сме бели мишки във ваш експеримент – ядосано казвам, спомняйки си
как ми досаждаше в сънищата. – Не сте ни създали вие, по-скоро вашата поява се
дължи на нас!
– Ние сме ви нещо като коректив, нали знаеш? – иронично повдига вежда. – Все
някой трябва да ви контролира.
Навеждам се напред и подпирам лакти на масата:
– Няма да споря за това чий контрол е по-силен, безсмислено е. За мен е важно в
настоящето ти да не си въобразяваш, че можеш да контролираш каквото и да било сам.
– В нормалните човешки взаимоотношения има едно нещо, което се нарича
доверие – да оставяш понякога контрола на друг.
– Не ми обяснявай нормалните човешки взаимоотношения. Нашите не са такива.
Не искам да ти се доверявам. Сигурна съм, че и ти не искаш да ми се доверяваш. С теб
трябва да опитаме да поделим контрола.
– Добре, щом трябва. – Усмивката не слиза от устните му. – Подозирам, че твоите
все пак ще опитат да се свържат с теб, щом научат, че си се омъжила за мен.
– Може и да не опитат.
– Наистина ли поединично се оправяте в беда? Някакъв вариант за помощ, шанс
148
за оцеляване при нужда?
Поклащам отрицателно глава:
– Всяка от нас е част от цялото, знае само каквото трябва, и е заменяема.
– Ти си бъдеща пазителка, не ми казвай, че си заменяема.
– Но провалих най-важната си задача.

И Ковчежето остана при овчарите...

Марко се навежда на свой ред над масата:

– Нямаше да получите Ковчежето дори да беше убила дядо ми, Неда. То не е
напускало скривалището си вече четири години. Заредихме само Жезъла – колкото да
поддържаме силата му през следващия сезон.
Не схващам... Значи те не могат да използват знанието в Ковчежето?! Картата и
Жезълът са свързани – ако не бъдат заредени заедно, спират да показват залежите.
Те не могат да владеят златото! Ние също – поне до Еньовден след четири години,
когато зареждането може да се направи както трябва.
– Искаш да кажеш, че ви стига само да знаете, че златото вече не е наше? –
саркастично питам, прикривайки объркването си.
Той се обляга назад:
– Не! Казвам, че ни стига да знаем, че е защитено от вашата лудост да владеете
всичко на всяка цена.
– Властта над залежите е била наша изначално! – ядосано натъртвам.
– Изначално и нас ни е нямало, но после сте се превърнали в масови убийци на
мъже. Природата ви е променлива и непредсказуема.
– Златото си беше на сигурно място и при нас!
Той не отговаря веднага, сякаш търси подходящите думи.
– Ти сама каза, че всяка от вас знае малка част от общото и почти нищо за
действията на останалите. Това, че от раждането ви втълпяват колко сме алчни и
безскрупулни и как, ако зависи от нас, светът ще се превърне в място с мъртва приро-
да и мръсна вода, е начин юдите да ви промиват мозъците.
– А не сте ли доказали колко сте алчни и безскрупулни?
– Колкото и вие сте доказали, че можете да сте жестоки и крайни!
– Ние служим на природата!
– Това включва ли тайно спазаряване на информация от Картата с мръсните
златотърсачи?
Изправям се рязко:
– Говориш глупости!
– Някоя от вас се е спазарила да подари информация за Странджа на една от най-
големите чужди компании, която рови земята ни години наред. Изнасят ценните
метали и трупат милиони, тровят земята, а дават на държавата жълти стотинки!
– Лъжеш! – Навеждам се срещу него и усещам огън в очите си.
– Срещу част от златото в Странджа те са ви обещали да съдействат за прогонва-
нето ни оттам и от районите на Стара планина, която е наша територия – тихо и
настойчиво продължава той.

149
 – Лъжеш! – повтарям, блъсвайки по масата, за да спра напора на огъня в очите
си. – Това ли е великият ти план – да злословиш срещу самодивите, за да оправдаеш
овчарите?!
И той се изправя.
– Казвам каквото знам за случилото се преди четири години. Ако за момент
излезеш от рамките на онова, с което са ти пълнили главата цял живот, ще видиш
нещата каквито са!
– Докажи го! Ако не го докажеш, си просто поредният лъжец, защото аз зная
какво правим за природата, и не ти вярвам!
Взимам си чашата и бързо се връщам в къщата, а той остава навън.

150
 30 юни, 12:06
Седя на терасата под жаркото слънце, обърнала голия си гръб към лъчите, а през-
рамките на роклята висят отпуснати по ръцете ми. Така раната ще заздравее по-бързо.
Звънът на телефона разцепва тишината на топлия покой наоколо. Дочувам гласа на
Марко от двора. След минута прозвучава долу край балкона:
– Имам съгласието на Старите.

Наистина ли е доволен, или само така изглежда?

– Ти сигурен ли си? – въпросът се изплъзва от устните ми неочаквано.

– Да, дядо ми се обади.
– Не! Сигурен ли си, че това е начинът?
Усмихва се иронично:
– Не ми се прави на разколебана булка, моля ти се! Разбрахме се вече! След малко
те чакам навън, защото трябва да ти купим дрехи – махва с ръка и заобикаля къщата.
Грубостта в гласа му ми действа като студен душ. Докато слизам по стълбите,
затваря лаптопа, взима телефона си и ключовете за джипа от масата и излиза, без да
каже нищо. Не ми остава друго, освен да го последвам.
– Предлагам да отидем направо до Ловеч, защото в Тетевен едва ли ще намерим
свестен магазин.
– Трябват ми два чифта дрехи, не е проблем – безразлично отговарям, но
изпитвам досада при мисълта да се мотая с него по магазините.
– Ти май забравяш, че за всички вече си обикновена жена. Жените се интересуват
от дрехи, от бижута, разни аксесоари...
– И аз се интересувам – заядливо го поглеждам след сядането в колата. – Дрехите
ми трябва да са от естествени материи, бижутата ми – от плат и камъни, а от аксесоари
нямам нужда, понеже съм красива над средното ниво.
Очите му преценяващо обхождат лицето и тялото ми, а аз се напрягам в очакване
на злобен коментар.
– Ммм... Не е точно така. – Завърта ключа, двигателят изревава, а той обръща
поглед напред. – Красива си не над средното ниво, а над всяко ниво.
Връща очи на мен:
– Познавам доста нива, довери се на преценката ми.
Ето я пак онази прелъстителна нотка.
– Зная как изглеждам, и нямам нужда от твоята преценка, довери ми се и ти.
Давай да купим малко парцали и да се връщаме.
Той кимва и дръпва тъмните очила от сенника. Щом скрива очите си, разговорът
ни приключва и потегляме.
Надвечер новите ми дрехи вече са изпрани и изсъхнали. Косата ми е измита и
вчесана, прибрана в любимата плитка. Раната на гърба слабо напомня за себе си и
откривам, че чувството ми за хумор се връща, защото вече виждам и смешни неща в
трудната ситуация. Като това, че яркият лак на маникюра ми е заприличал на
необяснимо произведение на изкуството. За сметка на това педикюрът ми си е

151
идеален.

Нагиздена младоженка съм, няма що! Я да си нагледам жениха!

Тръгвам към първия етаж и се засичам с Марко, който също отива долу. Спира
полуобърнат към мен:
– Дядо ми пътува насам. Не трябва да се усъмни в нищо.
– Ако не се налага да консумираме брака пред него, за мен няма проблем.
– Като зная как се изправяш на нокти, щом застана на крачка от теб... – не
довършва изречението и тръгва към стълбите.

Толкова ли силно усеща състоянията ми?

– Когато го правиш, за да демонстрираш а ла „да ти взема акъла“ – да! Не ми

понася! – Тръгвам след него. Той се обръща, а аз се застопорявам на горното стъпало.
В очите му се чете смях:
– А ла какво?
– А ла нищо! Не ми прилагай овчарски номера, прелъстителни погледи и тихо
говорене в стил Ален Делон от миналия век. – Усмихвам му се разбиращо. – Зная, че
ви идва отвътре, но е досадно. – Синьо-зелените очи се впиват в моите с интерес,
веждата с белега подскача леко нагоре. – Нека е когато каквото се налага, без да се
вживяваме прекалено. Нали при сватба не правите старите ритуали с бял чаршаф и
блага ракия?
Разсмива се с глас:
– Какъв бял чаршаф, женя се за самодива – поклаща глава. – Все едно да очаквам
монахиня да показва позите от Кама Сутра! Носят се легенди за уменията ви в
леглото. – И с тънка усмивка добавя: – Научих, че си имала интересни приключения с
няколко богати задници, сигурно могат да разкажат вълнуващи неща...
Спуска се бързо по стълбите, а аз за пореден път оставам изненадана. Откъде знае
за задачите ми с богаташите? Наистина имах кратка връзка с племенника на влиятелен
прекупвач на антики, за да открадна ценен накит от съкровище, открито край гроб-
ницата на Бастет в Странджа, както и с корумпиран министър, когото трябваше да
снимам в злепоставяща ситуация, за да го принудим да спре безразборното строител-
ство на частни вецове, които унищожават реките... Но връзките не бяха истински,
защото моделирах мислите на жертвите си според целите.
Значи все пак Марко не ме смята за недорасло дете! Защо тогава се почувствах
зле от представата му, че спя с мъже като онези?
– И да знаеш, че имам татуиран орел на гърба. Предполага се, че си го виждала –
подвиква овчарят, а звукът на приближаваща кола не ми оставя време да разсъждавам
за друго.
– Ако дядо ти види, че сме в различни стаи?
– Дядо ми няма навика да оглежда и рови в собствената ми къща.
– Ами ако пита за гривните ми?
– Няма да пита. Той вярва, че талисманът ти е у мен.
Излиза да посрещне Стария, а аз спирам насред дневната. Едва ли се очаква да

152
тичам с радостно нетърпение навън, но заставам на прага най-малкото за да не
изпускам от очи двамата мъже.
Портата се плъзва бавно и черен мерцедес влиза в двора. Шофира мъж на средна
възраст, с тъмни очила и непроницаемо лице. Задната врата се отваря и дядото на
Марко слиза, впивайки сините си очи първо в него, после в мен. Гледам го спокойно,
премествам поглед към внука му, който стои на метър от колата с ръце в джобовете.
Топлият вятър образува малки вълнички по ризата му и гали широките му рамене.
Усещам напрежение в Стойката му. Старият го прегръща бързо и силно, после махва
на шофьора:
– Няма да се бавя повече от час. Почини си, Монка!
После се обръща към мен:
– Здравей, Неда!
– Здравей! – отговарям с лека усмивка, а овчарската миризма вече ме е обгърнала,
силна и натрапчиво остра. Марко протяга ръка:
– Ела, Неда, защо стоиш там?
Приближавам го и ръката му ме обгръща.
– Стоян подкрепи Радой и се противопостави – съобщи възрастният овчар.
– Странно... – рече Марко. – Очаквах, ако има втори против, да е Вълкан.
– И аз се учудих. Досега Стоян винаги е показвал, че ме подкрепя.
– Наистина ли бяха готови да откажат?
– Смятат, че ще се превърнете в повод за изостряне на и без това лошите
отношения със самодивите. Обявиха го за прекалено голям риск – дядото ме поглежда
замислено.
– Според тях давам лош пример на останалите овчари – отвръща Марко. – Нямат
мотив да се противопоставят. Направил съм всичко според правилата.
– Радой беше доста краен в изказванията си... Неочаквано за мен.
– Няма да ги дразним излишно, дядо. Най-късно след седмица заминаваме. Добре
е двамата да сме далеч от всички. – Усмихва ми се. Нямам какво друго да правя, освен
да му отвърна по същия начин. Усещам изпитателния поглед на дядо му върху лицето
си.
– Те няма да те оставят просто така, момиче.
– Зная – казвам веднага.
– Ще направят всичко възможно, за да те убедят да му навредиш.
– Тя няма да ми навреди! – Марко бързо ни прекъсва и предизвиква стаен гняв у
Стария.
– А ти откъде си толкова сигурен?!
– Сигурен съм, защото ти и аз сме живи благодарение на нея! – Изтръпвам на
мига. – Няма да ми навреди! Щом го казвам, значи го зная!
Аз обаче не зная как да реагирам. Той обеща само двамата да сме наясно, че съм
го спасила, а сега обяснява всичко на дядо си.
– Не можеш да си сигурен... – продължава Старият.
– Мога! – Ръката му ме притиска по-силно и едва се сдържам да не го отблъсна.
Сетивата ми горят. – Тя ме спаси сега, скри ме и ми показа пътя преди 12 години в
Кашина...
Възрастният отваря уста да каже нещо, взирайки се в мен, после в него. Поклаща
глава ядосано, извръща се настрани, после пак към нас.

153
 – И ми казваш чак сега?! – Гневно втренчва очи в Марко.
– Бях на четиринайсет, Момчил изчезна, преследваха ме самодиви. Тя ме скри.
Откъде, по дяволите, можех да зная, че ще стане самодива?
– Че аз да не би да знаех, че си овчар?! – не се стърпявам да кажа.
Дядо му продължава да клати глава, втренчен в него:
– Затова ли не ѝ отряза косата в Любовище?
– Ти щеше ли да я отрежеш, ако ти беше спасила кожата преди това?!
– Ти си започнал! – тихо казва Старият и объркано приглажда бялата си коса.
– Какво? – питаме в един глас.
– Спасиш ли живота на самодива, тя ти е длъжник до гроб. Спаси ли те и тя – ти
на нея също. Каквото и да правите, не може да промените това!
– Завинаги? – невярващо питам.
Никога не съм чувала за подобна зависимост...
– Завинаги е, Неда – казва Старият. – От Кашина каза, че си?
– Да.
– Кой те отгледа там?
– Дядо ми. Нако.
– Нако... Коневъдецът?
– Когато бях малка, гледаше коне, да.
Очите му се преместват върху Марко.
– Водих те там веднъж с мен, купих кон от Нако. Ти беше десетгодишен, тогава
трябва да е било.
– Не помня такова нещо... – объркано казвам, а Марко свежда замислено глава.
Поглежда ме отнесено и изведнъж се разсмива:
– Няма как да помниш, била си на четири! Но аз помня смътно. Беше се
промъкнала в конюшнята, докато дядо ми гледаше друго животно навън. Дръпнах те в
последния момент от копитата на един кон.
Объркано се взирам в лицето му, ровейки в спомените, но не успявам да видя тол-
кова назад.
– Избяга веднага щом те дръпнах от коня – разказва Марко. – Не съм ти дал
никакъв шанс още тогава.
Дядо му внимателно ни гледа, затова се усмихвам.
– Никой не бива да знае! – тихо казва Старият.
– Никой няма за знае – отвръща Марко.
Тежко мълчание ляга помежду ни, а аз опитвам да осмисля чутото.
– Къде ще отидете?
– В Австралия. Там е най-безопасно.
– Добре – уморено кимва възрастният овчар. – Кога ще се венчаете?
– Утре, погрижил съм се за всичко. Да седнем на масата отзад, там е хладно –
предлага Марко. – Гладен ли си?
– Не, не, искам само вода – отвръща дядо му, а мислите му сякаш изобщо не са
тук.
– Вие вървете, аз ще донеса вода – веднага се дръпвам, благодарна, че поне за
малко ще остана сама. Сетивата ми имат нужда от глътка въздух. Влизам в къщата и
наливам студена изворна вода от хладилника в голямата стъклена кана. Облягам се на
154
плота и затварям очи. Трябва да издържа, докато дядо му си тръгне! Обречени до
живот да се спасяваме?! Сега поне зная защо не мога да навредя на Марко, макар че
обяснението е твърде странно и плашещо.
Защо Сирма не ми е казвала за тази зависимост между овчарите и самодивите? Не
вярвам, че юдите не знаят за нея и че не са я казали на пазителките.
Няма нищо притеснително, ако се забавя поне пет минути – колкото да прочистя
ума си. На връщане към масата с пейките подавам чаша вода на шофьора, който кимва
с благодарност. Когато тръгвам зад къщата, чувам гласа на дядо му:
– Зная, че трябваше да ти кажа по-рано, но не исках да допусна, че ще се случи и с
теб...
Млъква, преди да съм се появила иззад ъгъла, усетил приближаването ми, а
Марко стои мълчалив и напрегнат срещу него. Разтрива слепоочията си и прокарва
пръсти през косата си. Преструвам се, че не забелязвам нищо, и внимателно оставям
на масата подноса. Овчарят се взира в дядо си и сякаш не ме забелязва. Наливам вода
за тримата и сядам на пейката до бъдещия си съпруг. Той се обляга и премята ръка
върху облегалката на пейката зад гърба ми. Палецът му плъзва по рамото ми. Сякаш
прогаря кожата ми...
– Смяташ ли, че самодивите вече знаят за нас? – пита дядо си.
– Ако се случи нещо, което доказва, че знаят, искам да ми се обадиш. Аз отивам в
София. Когато напуснете България, заминавам.
– Добре, ще ти се обадя. Не искам да се притесняваш, помислил съм за всичко.
– И аз така смятах за себе си, синко – угрижено се усмихва Старият.
– Всичко е наред, дядо – отвръща Марко, гледайки го в очите.
Нещо ми убягва, сигурна съм. Нещо в разговора, който водеха, преди да се появя.
Възрастният мъж спира поглед на мен. Очите му преминават по лицето ми, по косата.
– Толкова си красива, че вероятно щеше да ти вземе талисмана и без тая
проклетия със спасяването на живота.
Чувствам се неловко, защото очевидно вярва безрезервно на Марко. Не допуска
какъв риск е поел. Усещам как дланта на овчаря покрива рамото ми.
– Съжалявам, че се оказах в пропастта. Нямаше да му се налага да ми краде талис-
мана и да се жени за мен, за да ме спаси. – Усмихвам се и отпивам от чашата. В този
миг пръстите на овчаря се плъзват по косата ми и това предизвиква усещане, подобно
на токов удар. Едва успявам да оставя чашата, а той се навежда към ухото ми и
прошепва:
– Аз пък грам не съжалявам!
Целува ме нежно по слепоочието, докато отчаяно опитвам да запазя
хладнокръвие.
– Ще тръгвам – изправя се Старият. – Чака ме път.
Овчарят хваща ръката ми здраво и тримата тръгваме към колата. Шофьорът вече е
готов за потегляне.
– Жалко, че не мога да присъствам на венчавката, но такива са правилата – казва
дядо му. – Австралия е далеч, зимата ще дойде и после пак ще е пролет. Много време
ще мине, докато тази история бъде забравена, и много опити ще има да ви навредят.
– Ще се справим, дядо! – Марко докосва рамото му.
155
 Той кимва, усмихва се и се качва в колата. Щом портата се затваря след
мерцедеса, аз се дръпвам и влизам в къщата. Тръгва след мен:
– Ако ще излизаш до реката, трябва да дойда с теб.
– Знам!
– Проблем ли има?
Присвивам очи гневно, въпреки че гласът ми е спокоен:
– Нали никой нямаше да знае, че съм ви спасила живота в прохода? Нали се
разбрахме, че спазваме уговорка?
– Спазваме, но той трябва да знае.
– Наясно съм, че опитваш да го успокоиш...
– Ничие спокойствие няма значение в случая! Ако оттук нататък с мен стане
нещо, щом той знае, ще направи всичко по силите си, за да те защити и да ти помогне.
Бързо го заобикалям и тръгвам към стаята си, за да не продължаваме разговора.

1 юли (Св. Врач), 9:05

Марко застана на вратата и отпи от горещото силно кафе, взирайки се в Неда,
седнала сред тревата на припек.
– Купил съм ти подаръци – освен че се женим, днес е ден на баячки, врачки и
билкари. Ти нали разбираш от тези неща? Значи имаш празник!
Тя само поклати глава.
– Изобщо не се шегувам, ела да видиш! – Той изчезна от вратата, а тя стана от
земята, поизтупа се и го последва.
Марко дръпна книжна торба, оставена до канапето. Занесе я на кухненската маса,
докато самодивата го гледаше учудено. Извади малка продълговата кутия със
слънчеви очила и друга – с мобилен телефон. Остави ги пред нея, а тя студено
премести очи от кутиите на лицето му.
– Понеже вчера не се сети да си купиш – обясни Марко.
– Ако исках, щях да си купя – отвърна тя.
– Е, купил съм ги вече. Телефонът е с добри параметри...
– Предполагам, но не съм го искала.
– Че ти не би поискала и вода дори да умираш от жажда! Очилата ти трябват, за
да криеш тоя странен втренчен поглед и да се оглеждаш спокойно. Телефонът е за да
имаш достъп до информация, може да се наложи да търсиш такава или пък да е нужна
връзка помежду ни. – Наведе се към нея и подпря длани на масата. – Вземи кутиите и
не драматизирай битовизми като едни очила и някакъв телефон.
Заобиколи я, наля си чаша вода и седна на канапето, после отвори лаптопа. Тя се
ядоса, задето се хвана на шегата му за подаръците. Взе кутиите и се качи в стаята си.
Докато Неда стоеше на втория етаж, Марко работеше в дневната. Опитваше
максимално да подреди всичко преди заминаването им, но непрекъснато мислеше за
Неда.
Бе потънал в някаква лудост от момента, в който разбра, че е спасила живота му
на пътя. Забъркваше се все по-дълбоко в опасна и непредвидима история, но вътрешно
изпитваше нарастващо нетърпение да види докъде би стигнало всичко. Самодивата бе

156
най-интересното и красиво женско създание, което някога е срещал, а тези нейни
приковаващи очи го караха да търси погледа ѝ постоянно. Обеща, че няма да я
притеснява, и смяташе да спази това.
Телефонът му завибрира върху масата – търсеха го от селото.
– Готово ли е? – попита Марко без предисловия.
– Всичко е готово, от пет минути си женен мъж.
– Да ми е честито! – иронично коментира. – Благодаря, че се обади.
Прекъсна разговора и погледна към стълбите, присвил замислено ярките си очи.

Моя е.

Мисълта се заби в мозъка му като нажежена стрела и почти едновременно го

обзеха удовлетворение, объркване и раздразнение. Тя не можеше да е негова.
Непоносимостта ѝ на моменти го заливаше като вълна. Вероятно щеше да стане по-
добронамерена и по-сговорчива с времето, но той не трябваше да мисли за нея по този
начин. Трябваше да я пази, а не да умува дали и как би могъл да я привлече. Това
нямаше да доведе до нищо добро и за двамата. Набра номера на Неда, за който тя дори
не бе попитала, и зачака. Още след първото прозвъняване чу босите ѝ стъпки по
коридора и прекъсна набирането при появата ѝ на стълбите.
– Какво правиш? Ти ли звъниш? – раздразнено попита тя, държейки апарата в
ръка.
– Призовавам те – шеговито каза той, стана и се приближи до нея. – Вече си
госпожа Маркова.
Самодивата опита да запази израза си непроницаем, но огорчението ѝ от новината
пролича.
– Съжалявам, че се налага да делиш едно пространство с мен, Неда! Подозирам
как те побърква това. Знам как се чувстваш...
– Наистина ли? – черните ѝ очи се впиха в неговите. – Кога ти се наложи да
дойдеш с мен насред самодивско сборище, да оставиш живота си изцяло в ръцете ми,
да те водя, където аз преценя, да постъпваш така, както аз казвам, че е добре, да делиш
дома ми с мен, да ти купувам дрехи и всичко необходимо? Да знаеш, че заминаваш с
мен някъде, където никога не си бил, и да разчиташ отново само на моята преценка? –
Той мълчеше. – И всичко това, докато ясно усещаш как понякога се питам луда ли
съм, че го правя? Наистина ли знаеш как се чувствам?!
Във въпросите ѝ нямаше агресия. Само горчивина. Марко толкова ясно усети
емоцията ѝ, че изпита почти физическа болка. Тя го заобиколи и излезе от къщата.
Видя себе си като някакъв дръвник, който изобщо не разбира колко ѝ е трудно.
Бързо я последва навън под палещото слънце и застана на пътя ѝ.
– Добре, глупаво е да твърдя, че зная как се чувстваш. Но се опитвам – гласът му
звучеше помирително. – И аз не съм общувал със самодиви всеки ден! Няма откъде да
зная как е най-добре да постъпвам. Можеш да ми помогнеш, нали?
Жестовете и интонацията му показваха, че е искрен.
– Трябва да разговаряме, Неда. Това е единственият начин да си помогнем. Не да
се заяждаме, да си правим напук, а да говорим и да обясняваме. И двамата сме
научени да се мразим, да се пазим един от друг, да не си вярваме. Не можем да
157
променим това с вълшебна пръчка, но сме в извънредна ситуация и трябва да
постъпваме извънредно. – Наведе се над нея. – Вече те помолих да ми вярваш. Мога да
те помоля отново, ако това ще помогне...
– За нищо не искам да ме молиш! И аз се опитвам! – Чувстваше се неловко и
неестествено от това, че този овчар почти ѝ се моли да опитат да се разбират. Той ли е
онова момче, което я омагьоса преди 12 години на двора в Кашина, или наглият
натрапник, който отряза кичур от косата ѝ преди четири години? Припряно добави:
– Опитвам да се държа нормално с теб!
Той се дръпна и кръстоса ръце:
– Добре, значи продължаваме да опитваме.
– Добре – тя понечи да мине край него към масата с пейките отзад, но той я
спря. – Да се раздвижим навън, да отидем до Кървавото кладенче.
– Там ще има много хора...
– Все някога ще сме на място, където има много хора.
Тя погледна босите си крака:
– Трябва да обуя нещо.
– Добре, чакам те.
Неда се обу и прибра набързо косата си в импровизиран кок. След малко двамата
вървяха по пътя, по който бяха пристигнали в хижата. Излизането навън веднага про-
мени настроението ѝ. Почувства се спокойна и силна.
– Семейството, което поддържа къщата, ще дойде за час-два. Има малко работа,
която трябва да свършат – каза Марко.
– Никой да не влиза в стаята, която ползвам, и да не ми пипа нещата!
– Няма дори да припарят в стаята ти, предупредил съм ги. Имат си работа в
градината и в кухнята.
– И защо не си вършиш тази работа сам?
– Защото те разчитат на тази работа при мен. Иначе мога и без тях.
– Можеш да им помагаш и без да се налага да ти слугуват.
– Мога, ако искат. Но не искат. И не ми слугуват, плащам им. Обикновените хора
също имат достойнство, ако не знаеш!
Мина пред нея. Сетивата му бяха нащрек. Съмняваше се, че някой от неговите ще
посмее открито да ги нападне, но бе научен да очаква всичко. Неда също следеше
всеки горски шум и полъх. Ако наоколо се появяха самодиви, щеше да ги усети първа.
Как би постъпила, не знаеше, но нямаше да позволи да им сторят зло. Бе убедена, че
той също не би позволил овчарите да ги наранят. Въпреки изпитанието да са заедно
това усещане за сигурност ѝ носеше странен покой.
– Георги Бенковски овчар ли е бил? – внезапно го попита и предизвика изнена-
дания му поглед. – Подозирам същото за Левски.
– Остава да кажеш нещо и за Райна Княгиня!
– Не мисля, че тя има нещо общо с нас, но сред жените войводи някои са били
самодиви. За Левски и Бенковски имам подозрения – настоя тя.
– Не само овчарите са синеоки, а и Левски не е бил особено висок.
Тя го гледаше внимателно с тъмните си очи:
– Това толкова голяма тайна ли е?

158
 – Няма тайна, не зная да са били овчари. Ако знаех, щях да ти кажа.
Неда събу обувките си и въздъхна, видимо облекчена.
– Учудващо е колко добре се справяш и с високи обувки – пошегува се Марко.
– Откъде знаеш?
– Помня гледката на летището в Париж.
– Аха, връщаме се в детството...
– Ти може и да си била дете – засмя се овчарят. – Аз бях на 22.
Тя сбръчка капризно носле:
– Правеше се на интересен през цялото време, но както и да е.
– Все някак трябваше да реагирам на самодивския ти чар.
Този път тя се разсмя:
– Не очаквай да проявя разбиране!
– Не очаквам.
– Сега по-нормален ли си?
– Не. Трябва ли?
– Пак би влязъл в къщата в Шишенци? – преценяващо го изгледа, а той се обърна
и тръгна заднешком пред нея с лукава усмивка. Веждата му с белега отскочи
насмешливо както едно време.
– Бих. Ако се налага.
– Тогава какво се налагаше?
– Трябваше да разбера какво кроите.
– И? Разбра ли?
– Не веднага.
Неда отклони очи след прелитаща наблизо птица, после ги върна на лицето му:
– Можеш да го броиш за извънредно спасяване на живота ти.
– Кое?
– Че тогава не те издадох.
– Ти изобщо не разбра, че съм там. Мислеше, че сънуваш!
– Разбрах достатъчно рано, за да ти видя сметката!
Той спря и тя почти се блъсна в него.
– Не можеш да ми видиш сметката, защото те спасих от копитата на коня, когато
беше четиригодишна. Нали чу какво каза дядо ми? – Наведе глава, така че да я
погледне отблизо. – Съдба. Примири се.
Обърна се и продължи, а тя изпуфтя неодобрително. И двамата премълчаха онзи
момент от нощта в Шишенци, когато той заяви, че вероятно е луд по нея.
– Близо до кладенчето има страхотни поляни. Можем да вземем нещо за ядене от
заведението и да постоим край реката, искаш ли? – предложи овчарят.
– Да.
Вървяха все по-бързо, а тя усещаше силен порив да тича през гората. Бяха
навлезли в труднопроходим район, който явно извеждаше пряко до целта им. Марко
уверено водеше, но това да го следва, вече я изнервяше.
– Има нещо, което искам да знам – тихо каза самодивата.
– Какво?
– Как успя да пробягаш 50 километра за 25 минути?
Той озадачено се обърна към нея.

159
 – На Еньовден, когато отрязахте косите на сестрите ми.
– Не съм рязал косите на сестрите ти, бях зает с теб. И дори да не бях зает с теб,
пак нямаше да участвам, защото задачата ми беше да обезопася района.
Видя гнева ѝ и разбра, че за нея няма значение дали бе физически извършител на
всичко. В ума ѝ беше виновен. Първо изпита безсилие, после гняв.
– Мога да бягам толкова бързо, колкото ми е необходимо – студено отговори.
Тя изведнъж хукна и той усети преминаването ѝ край себе си като повей. Веднага
побягна след нея. Трябваше му кратко време, за да я настигне, но гората беше гъста и
нямаше как да тича до нея, не искаше и да я изпреварва много, затова взе съвсем малка
преднина, заобикаляйки няколко дървета.
– Добро темпо за вещица! – подвикна ѝ през рамо и тя веднага скъси
разстоянието помежду им. Остави я да го изпревари само за да проследи движенията
на примамливото ѝ тяло. Не можеше да тича по-бързо от него – превъзхождаше я по
ръст и сила. Колкото пъргава и лека да беше, неговите физически възможности бяха
огромни.
Щом наближиха мястото, където трябваше да излязат от гората, подвикна:
– Ако не искаш да стреснем някого, след малко е добре да поспреш.
Неда се закова на място. Беше невероятно красива с блеснали от тичането очи и
порозовяла кожа. В дишането ѝ обаче нямаше никакво задъхване.
– Можеш и по-бързо, нали?
– Когато не са ми натикали в лицето ракия със змийска отрова – да!
– Съжалявам, съжалявам! – вдигна ръце отбранително. – Трябваше да те приспя,
нямаше друг начин.
– Защо избрахте сестрите ми?
– Защото къщата в Любовище беше най-удобната мишена. Гледаха се втренчено
няколко секунди.
– Ти изобщо не трябваше да си там – прекъсна мълчанието овчарят.
– Аз? – ядосано отвърна самодивата. – Това е моята къща! Не аз, а ти изобщо не
трябваше да си там!
Той се усмихна:
– Това нали е минало? Какъв е смисълът да спорим?
После тръгна напред, решен да не влиза в конфликт. Тя вървеше след него с
обувките в ръце. След десетина минути видяха края на гората и излязоха на поляна,
разположена на стръмно било. Овчарят заслиза по него, а самодивата го следваше.
– Преди седмица мина възстановката на гибелта на Бенковски. Правят я всяка
година – каза Марко.
– Сега направо на Костина ли излизаме? – попита Неда.
– Да, оттам започва местността – посочи надолу той.
Бе чела много за Бенковски и сега с интерес чакаше да види мястото, на което
турците го убили на 12 май 1876 г., както и Кървавото кладенче, в което измили
отрязаната му глава. Знаеше и за честването, което спомена Марко – всяка година
актьори пресъздаваха сцената на убийството на Бенковски и залавянето на другарите
му, дори скачането на Захарий Стоянов в ледените води на реката. Той единствен
успял да се измъкне от засадата и се лутал из горите няколко денонощия. Помогнал му
овчарят Иванчо, който по-късно бил убит.
– Ти да не си от потомците на овчаря, който помогнал на Захарий Стоянов?

160
 Марко се разсмя с глас и поспря насред високата зелена трева, тя също намали
ход, попивайки миризмата на природата наоколо.
– Не, нямам общо с тоя род – каза овчарят. – Моят идва от Прилеп, от рода
Мърнявчевич.
Очите ѝ го измериха внимателно. Не че вече не знаеше, но досега не го бе
потвърждавал така директно.
– Расови жребци ли имате? Ако Шарколия съществува, надявам се да ми го пока-
жеш – пошегува се Неда.
– Не, дядо ми приключи бизнеса с коне преди доста години. Но имам няколко без-
крили кончета в Австралия, ще ти ги покажа.
Имаше нещо магично в образа ѝ насред високата трева. Върховете на пръстите ѝ
несъзнателно галеха тънките дълги стъбълца, а те сякаш сами търсеха милувката ѝ.
Слънцето ярко препичаше, пръскаше лъчи наоколо, по блестящата ѝ прибрана коса, по
златистата кожа. Грееше дори в тъмните ѝ очи.
– Вече знам защо юнаците искали край тях да има самодива, когато умират от
раните си в планината – шеговито каза овчарят.
– И защо? – попита самодивата, а по лицето ѝ заигра студена усмивка.
– За предпочитане е да умреш край красота, пък била тя и самодивска. –
Намигна ѝ по своя очарователен начин и се загледа в две бели пеперуди, които
невъзмутимо си играеха край дланта ѝ. – Щом пеперудите и птиците те харесват, и аз
мога.
Тръгна бързо надолу, а тя остави крилатите да кацнат на ръката ѝ за секунда,
усмихна се и го последва.
– Не е задължително да ме харесваш, нито аз теб. Въпросът е да сме лоялни един
към друг, защото така или иначе сме заедно в тази история.
Знаеше, че я чува ясно въпреки разстоянието и тихия ѝ глас.
– Това зависи от нас – също толкова тихо каза Марко.
Между дърветата се показа реката, а по-нататък успоредно на нея и шосето.
Имаше доста хора. Той забави крачка, за да вървят заедно, а тя се обу.
– Ето я Костина, мостът и кладенчето са малко по-нататък вляво. Жалко, че не
можеш да видиш това място през зимата, когато всичко е бяло! Много е красиво.
– Нищо зимно и бяло не ми е красиво! Само вие си падате по студа.
– Дядо Боже си знае работата. Вие тържествувате лете, ние – зиме. Дори празни-
ците ни са разпределени според сезоните. А и януари си е чуден месец за празнуване –
има много месо и червено вино – подразни я овчарят.
– Да, да... Ама и вие признавате силата на водата! И Йорданов, и Ивановден са
свързани с водата.
– Естествено! Но тези водни обреди са за хората и тяхното добро. Вашите са си за
вас.
– И за природата!
– Вие всичко обяснявате с грижата си за природата.
– Вашите желания се сбъдват тогава, нали? В нощта срещу Йордановден, когато
небето се отваря? – престорено сниши глас Неда и той усети иронията.
– Почти като вашите желания на Еньовден. Виж как ти се сбъдна желанието

161
отпреди четири години.
– Какво желание?
– Да ме срещнеш отново, защото умираше да ме ослепиш. – Той се изсмя нахално
и се наведе към нея. – Още тогава те предупредих да внимаваш с желанията, ама ти не
внимаваш.
Тя ядосано го заобиколи:
– Животните и птиците проговарят ли ви с човешки глас преди Богоявление, или
това е част от измислиците?
Чу смеха му зад гърба си:
– Да, и всички реки и поточета спират да текат за миг, за да се пречистят. Понеже
цяло лято ги цапате.
– Ооо, точно пък вие с вашата миризма да твърдите, че ние цапаме нещо...
– Цапате ги с магии, после хората страдат. Зимата пречиства след вас.
– Що за нелепост?! Зимата е сънят на природата.
– Същото е.
– Няма да се разберем с теб по тази тема, ясно е! – Неда приключи спора и
забърза напред. Нямаше търпение да стъпи там, където са били последните минути на
Бенковски, за да усети мястото.
Съсредоточено попиваше енергията, разказваща за драматичните събития, за
емоциите, останали като спомен в земята, дърветата и реката. Докосна с длан паметни-
ка, издигнат на лобното място на героя, и затвори очи за секунда-две, а Марко любо-
питно я наблюдаваше. Без да му обръща внимание, тя се огледа и тръгна в посоката на
кладенчето.
Група млади хора, застанали наблизо, прехласнато я проследиха с очи. Овчарят
отчиташе всяка реакция на околните. Знаеше какво силно въздействие имат вещиците,
но начинът, по който я гледаха всички мъже, го подразни. А тя сякаш изобщо не
забелязваше. Вървеше уверено към Кървавото кладенче, разположено близо до
основите на моста.
Изчака една възрастна жена да се отдръпне, приклекна и бавно протегна ръка,
докосвайки камъка. Плъзна длан по студената повърхност и после рязко я отдръпна.
Пристъпи към реката и потопи пръсти във водата, сякаш да измие усещането от
камъка.
После събу обувки и нагази в студената вода, а по устните ѝ заигра щастлива
усмивка. Усетила погледа му, понечи да каже нещо, но се извърна и заоглежда хората,
разхождащи се от другата страна на реката. В същия миг Марко усети, че наблизо има
овчари.
– Не би трябвало да ги усещаш – тихо я предупреди, тя веднага сведе глава и
застана до него.
В този миг ги видя – двама братя от Тетевенско, които или бяха накарани да ги
шпионират, или случайно бяха на разходка тук. Край тях играеха децата на единия. И
двамата обаче открито гледаха в тяхната посока, без да крият, че са го разпознали.
– Според мен случайно се засичаме – предположи той.
– Не вярвам в такива случайности. Те ще приближат ли?
– Знаят, че съм ги видял, най-логично е да разменим няколко думи...
– Разменяй си – тихо отряза самодивата.
162
 Той се наведе, допирайки устни в ухото ѝ:
– Със сигурност ще разкажат, че са ни видели, а и няма да пропуснат да те
огледат добре. – Ръката му собственически обхвана кръста ѝ. – Приготви се за театър!
Завъртя я към себе си и преструвайки се, че ѝ показва нещо от другата страна на
реката, където останаха паметника и кладенчето, тихо каза:
– Ако заради миризмата или нещо друго ти стане непоносимо, кажи името ми. –
Отдръпна се леко и я погледна усмихнат. – Нали така?
– Точно така – усмихна му се нежно, убедена, че ги наблюдават. Усещаше
неприятелските очи на себеподобните му като пробождане. Те обаче не трябваше да
разбират това. Нито пък той, че да се преструват на двойка, я изнервя колкото
предстоящата среща с овчарите.
Марко се правеше на изцяло погълнат от присъствието ѝ и имитира леко
учудване от иначе очакваната среща.
– Марко? – подвикна единият от мъжете. – Не знаех, че се мотаеш наоколо по
това време на годината.
И двамата разглеждаха изпитателно Неда, която само сведе очи смутено и се
загледа в играещите наблизо момченца.
– Не за дълго – отвърна небрежно Марко. – Заминаваме на сватбено пътешествие.
– Виж ти! – развеселено възкликна другият мъж, а сините му очи се впиха в
самодивата. Тя се усмихна още по-широко и облегна глава на рамото на Марко.
– Това е жена ми – Неда. А това са Добрин и Петър – запозна ги овчарят и я
прегърна и с другата си ръка. Така предотврати възможността да се ръкуват с нея.
Погледите на тримата мъже се сблъскаха и тя усети изумлението и въпросите,
напиращи в умовете на двамата си нови познати.
– Точно така! – тихо каза Марко и тържествуващо повдигна вежди. – Самодива. –
И добави успокояващо. – Беше.
Прииска ѝ се да изтрие самодоволната му усмивка. А миризмата на овчарите
стигна чак до диафрагмата ѝ. Не знаеше от кое ѝ се гади повече – от нея или от думите
му.
Онези стояха безмълвни, опитваха се да възприемат чутото.
– Не съм срещал по-невероятна жена! Живота си давам за нея! – добави толкова
искрено, че в гърлото ѝ се надигна нервен смях. Погледна го с възхищение и
обещание.
– Все пак... трябваш ми жив – плъзна поглед по устните му и уж неволно прехапа
своите. После отново се усмихна на овчарите. – Нямам намерение да го убивам,
прекалено много го харесвам. – Очите ѝ се върнаха на неговите. – Засега.
Марко се наведе и нежно целуна ъгълчето на устните ѝ. Колкото и подготвена да
беше, това я парализира. Той впи зеници в нейните:
– Искам да ми обясниш подробно.
– После? – гласът ѝ беше като кадифе, но очите ѝ – студени.
– Когато кажеш, съкровище.
– Старите одобриха това?! – единият от мъжете не се стърпя и прекъсна
размяната на любовни закачки.
Погледът на Марко за секунди се вледени. Впери очи в неговите
предупредително:

163
 – Защо не ги попиташ?
– Питам теб – наежено отвърна другият.
Застана пред него:
– А дължа ли ти отговор?!
– Хееей, хей! – намеси се братът. – Марко може и да е луд, но не толкова, че да
показва самодива за жена ей така.
Неда напрегнато наблюдаваше мъжете и щом Марко ѝ протегна ръка, тя веднага
я хвана.
– Тръгваме! – каза той и поеха към шосето. Още след първия завой тя издърпа
ръката си. Изминаха мълчаливо около половин километър край пътя, после свиха през
гората.
– Гладна ли си?
– Не.
– Предпочитам да обядваме в къщата.
– Какво може да се очаква след тази среща? – попита самодивата.
– Обаждане до всеки, за когото се сетят, разпитване и разпространяване на
новината за теб и мен.
– Значи дори и да не са разбрали още, юдата и пазителките ще знаят до утре.
– Според мен вече знаят. Не очаквах тези да са наоколо, още по-малко с децата
си.
Той я погледна през рамо и заобиколи широк отсечен дънер. Тя спря и положи
длани върху отрязаното дърво. Веждите ѝ се смръщиха.
– Какво? – неразбиращо попита овчарят.
– Нищо. Боли го.
Той въпросително я изгледа.
– Дървото – обясни Неда.
Марко поклати глава с досада и продължи напред.
– Утре тръгваме за Пловдив. Не е добре да оставаме повече тук. Там ще ми
трябват два дни, после летим от София.
– Трябват ти два дни за?
– Работа.
– Тези двамата местни ли са?
– Да. От Тетевен са, но не живеят тук.
– И защо не се харесвате?
– Защото са завистници.
– Не може да бъде! – иронично възкликна тя. – Овчарите не са ли смели и честни
юнаци?
– Не ме дразни.
– Не те дразня. Просто сам потвърждаваш, че много от вас са точно такива,
каквито зная, че са.
– Както много от вас са самовлюбени змии, готови да наранят всеки, който не им
играе по свирката.
– Завиждат ти, защото си внук на един от Старите?
– И за това. Сигурен съм, че и сред вас има завист, и не виждам на какво се
учудваш. В случая ми завидяха за теб.

164
 – Едва ли. Това по-скоро ги шокира.
Той спря:
– Абе ти нямаш ли огледало?
Тя също спря, озадачена от въпроса:
– Какво огледало?
– Огледало. Нали понякога се оглеждаш?
– Това вероятно е преход към някой умен извод?
– Не, това е логичен въпрос! Като се оглеждаш в огледалото, не виждаш ли какво
представляваш?
Жегна я усещането, че предстои да чуе обида като онези отпреди четири години –
че е недорасла, че не е жена и други подобни.
– Всичко виждам – тросна се и понечи да продължи. Той обаче хвана ръката ѝ.
– Явно не умееш да виждаш с очите на мъж, още по-малко на овчар. Всеки би ми
завидял за теб.
– Май трудно излизаш от роля – гласът ѝ прозвуча по-остро, отколкото искаше.
– Проблем ли е?
– Кое?
– Да те целувам, когато се налага.
Заля я гореща вълна, но издържа погледа му:
– Когато се налага – не. Но когато можеш да ми го спестиш – не се колебай!
Очите му спряха на устните ѝ и тя си помисли, че ще я целуне пак. Но той
извърна поглед и тръгна бързо през гората. Ако не бяха срещнали двамата братя,
можеше и да се получи приятен ден. Сега обаче предпочиташе да се приберат в
къщата и да стои нащрек там, вместо навън, където при проблем не може да реагира
свободно особено ако наблизо има хора.

2 юли, 12:10
Пловдив е красив град, но шумотевицата и автомобилните газове действат драз-
нещо на сетивата ми. В тон с моето настроение по небето се събират тъмни облаци,
водещи след себе си лятна буря. Нека вали! Дъждът ще измие прахоляка и ще накара
намръщените и зомбирани хора да се сврат на сушина. Толкова са оглупели, че не им
хрумва колко полезна е тази небесна вода за телата и душите им.
Изведнъж ми се приисква да тичам в дъжда към Гарвановата скала до Кашина, да
застана на скалния отвее, а едрите капки да попиват в кожата ми...
– Отиваме извън града – уведомява ме Марко, докато шофира. – Гладна ли си
вече?
Само поклащам отрицателно глава. Избягвам да разговарям с него от вчера насам
(от целувката пред двамата братя овчари).
Хотелът се оказва в полите на Родопите, сред вековна иглолистна гора.
Още с влизането ни в просторното фоайе на рецепцията няколко препарирани
животни, сред които и огромен глиган, събуждат наново гнева ми. Присвивам устни
погнусено – това човешко занимание винаги ме е отвращавало. Неразбираемо ми е
защо някой преследва и убива живи същества, ако не е гладен и те не го застрашават,

165
още по-малко проумявам как ще изтърбушиш едно тяло и ще го превърнеш в
замръзнал трофей.
– Здравейте, господин Марков! Радвам се да ви видя! Апартаментът е готов! –
такова любезно отношение лъха от този глас, че не се стърпявам и се обръщам.
Строен мъж на средна възраст – усмихнат и очакващ нареждания до рецепцията,
тъкмо пуска ръката на Марко след здрависване. Поглежда ме едва-едва и кимва, като
се опитва да не показва излишно любопитство към мен.
– Имате ли багаж?
– Не много, аз ще го взема – отговаря овчарят. – След малко ще звънна за нещо за
ядене.
– Новият готвач е прекрасен. Препоръчвам ви телешкото бон филе...
– Нали има меню горе? – прекъсва го Марко.
– Да, да, разбира се.
– Ще ми дадеш ли ключа?
– О, да! – стреснато подскача мъжът, бързо минава зад рецепцията и поставя
ключ на дървения плот.
– Благодаря! – Марко взима ключа и натиска бутона на асансьора, а онзи продъл-
жава да кима любезно.
Влизаме в кабината и не се стърпявам:
– Много са любезни по принцип или парите, които си оставил тук, са много?
Той следи движението на вратите, докато асансьорът се изкачва:
– Просто са любезни.
Стигаме последния етаж. Апартаментът е демоде, но просторен и достатъчно
ненатрапващ се. Хубавото е, че в стаята ухае на борова гора и планина.
– Спалнята или холът? – пита Марко.
– Спалнята.
– Супер! И без това искам да работя до късно.
Все се чудя какво всъщност работи, но моментът да го питам не е настъпил. Мята
саковете на дивана, оставя чантата с лаптопа си и преглежда съдържанието на малкия
хладилник, преценяващо плъзва поглед по интериора на хола, после наднича в
спалнята, в гардероба и накрая в банята. Сяда на дивана, грабва менюто и се зачита в
него. Влизам в спалнята, взела съм сака с моя багаж. Нямам търпение да се изкъпя.
Когато след петнайсет минути се връщам в хола, него го няма и озадачено се
оглеждам. Питам се дали да не му звънна, след като още снощи настоя да запаметя
номера му в своя телефон. Странно е да изчезне така. Поглеждам през прозореца към
поляната край хотела. Няколко души се мотаят долу, две деца си подават топка.
Чувам, че асансьорът спира на етажа, а към вратата приближават два вида стъпки –
тежки и леки. Веднага допирам ухо до нея и в този миг се почуква.
– Аз съм – казва Марко и изпитвам едновременно облекчение и яд.
До него стои млада сервитьорка с отрупана табла в ръка. Момичето оставя
подноса на масата.
– Благодаря, Краси! – казва овчарят и тя бързо излиза.
– Ако си приключила с банята, ще я заема за малко. Ти яж.
– Щом не си влязъл в кухнята да приготвиш храната лично, пак добре!
– Така е, не съм, но им поръчах по-късно да ти приготвят кана билков чай и мед и

166
да ти ги донесат.
– Какъв късмет имам, че си специален гост! – усмихвам му се студено.
Той ме поглежда с нежелание да спори, и също се усмихва:
– Нищо специално няма, хотелът е на семейството ми – сваля блузата си и я мята
върху сака. За пръв път виждам в цялост огромния орел, татуиран на гърба му. Същите
пронизващи очи, макар птичи и нарисувани... Надявам се да не реши да събува пред
мен и дънките. Заемам се със салатата, като се старая да не се взирам в тялото му.
Забележителна форма, няма спор. Всеки мускул е на мястото си, а плочките на
корема му се броят достатъчно ясно. Малкият медальон, който обикновено носи,
проблясва върху кожата на гърдите му. Запомнила съм бижуто отпреди. Едва ли целта
на събличането е да ме впечатли, а и той се задържа пред очите ми само няколко
секунди. После чувам как пуска водата от душа.
Значи притежава този хотел. Имотите на богатото му семейство едва ли
приключват с къщите в Мелник, в Рибарица и това тук. Не ме вълнуват парите им, но
интуицията ми подсказва, че колкото повече научавам за него, толкова по-силен ще е
вътрешният ми конфликт. Ненавиждам сребролюбието на овчарите, в същото време
опитвам да видя в Марко положителни черти, за да направя съжителството ни поноси-
мо. Дали той има същия конфликт спрямо мен?
След малко застава на вратата, за радост – с дънки, но гол до кръста, и търка
мократа си коса с малка хавлия. Втренчвам се невъзмутимо в него и очите ми спират
на медальона, после кимвам към чантата с лаптопа:
– Трябва ми за малко.
Той оставя хавлията на един стол, вади чиста тениска от сака и я облича, без да
каже нищо. После издърпва лаптопа от чантата и го включва, поставя го пред мен и се
заема с храната.
– Нали не пишеш на юдата къде сме? – подхвърля Марко.
Поглеждам го многозначително, докато влизам в сайта на банката, в която имам
сметка, за да проверя от кой клон в Пловдив е най-удобно да изтегля парите си преди
заминаването. Отварям сметката си и...
Празна е, абсолютно празна! Присвивам очи замислено и проверявам историята
на движението на парите. Справката показва, че на 30 юни парите са изтеглени в брой
от клон на банката във Видин.
Но защо? Без разрешението на юдата никой не би могъл да рови в сметката ми.
Защо ме оставят без пари? Ами ако успея да избягам и искам да се върна? Или са ме
отписали напълно, щом са научили, че съм с овчаря?
Опитвам да не покажа емоция от откритието, че съм ограбена. Разочарованието
ми е толкова голямо, че бързо излизам от профила си в сайта, затварям го, ставам и
бутвам лаптопа към овчаря:
– Благодаря!
Той ме гледа въпросително:
– Какво?
Спирам до прозореца и се взирам навън. Знаят, че ако реша, мога да манипулирам
хората и да си набавя пари. Това е знак, демонстрация, която да стигне до мен –
„оправяй се“. Не мога да го тълкувам по друг начин, няма друго логично обяснение.
Защо нарочно ме затрудняват, в случай че се измъкна?
– Ще кажеш ли какво има? – повтаря Марко.

167
 – Не виждам какво трябва да има – хладно отговарям и се обръщам към него.

Ами ако той има пръст в това?

– Но нещо има – тихо отвръща, усетил подозрението ми.

– Парите ми са изчезнали.
Той се обляга назад.
– И как си го обясняваш?
– А ти?
– Вещиците не губят време. Извинявай – самодивите.
– Защо да са те?
– Защото никой от овчарите не се вълнува от твоите пари.
– Без пари ще съм малко по-бавна в евентуално бягство от теб.
Той се втренчва в мен:
– Повечето овчари вероятно биха се радвали да помогнат за едно такова бягство.
Така се доказва, че решението ми да се оженя за самодива, е абсурдно. Следователно
аз съм този, в когото би трябвало да се съмняваш.
– Да, съмнявам се.
– Виждам. Само че нямам представа за какви пари говориш! А ако изчезнеш,
последният начин, по който бих се сетил да ти преча, е, като ти взема парите. Сигурен
съм, че бързо би могла да намериш пари. Така че – харесва ти или не, моят извод е, че
твоите са ти изпразнили сметката.
Обръщам се пак към прозореца и очите ми потъват в зеленото на боровете.
– Искам да те помоля да не излизаш сама – явно усеща порива ми към гората. –
Ако съвсем не издържаш да стоиш затворена, нека излезем заедно. Това, което е
станало с парите ти, не бива да бъде подценявано. Тези пари твои ли бяха?
– Щом са били в моята сметка, чии да са?
– Не зная, нямам представа как се издържа всяка от вас.
– Всяка се издържа някак си.
– Добре, да попитам така – ти как се издържаш?
Предпочитам да не обяснявам. Дръпвам лаптопа отново и отварям електронния
магазин, който притежавам от три години. Чрез него имам продажби в целия свят –
предлагам ръчно изработени бижута, които правя сама. Продавам специални билкови
чайове и домашно приготвена козметика, но само на ограничен брой клиенти. Марко с
интерес разглежда сайта и пита:
– Те знаят ли за това?
– Да.
– Дали ще ти вземат и него?
– Не зная.
– Сама ли ги правиш?
– Да.
Поглежда гривните на ръката ми, които са подобни на някои от предлаганите в
сайта.
– И талисмана си ли сама направи?
– А ти откъде изобщо знаеш за талисмана ми?
– За твоя конкретно нищо не знам – казва с усмивка и изпъва крака небрежно. С
този ръст, който има, ми се струва, че заема половината стая. После изведнъж става
168
мрачен. – Научих, че самодивите имат талисмани малко след изчезването на братовчед
ми Момчил. Не всеки овчар знае за талисманите и за силата, която могат да им дадат
над самодивите. На мен дядо ми каза, защото искаше да имам оръжие срещу вас, да ме
предпази от вашето отмъщение. Притесняваше се, че все пак някоя може да ме разпоз-
нае след случилото се до водопада.
– Ти как разпозна моя талисман?
– Забелязах, че тази гривна е на ръката ти дори когато спиш – устните му остават
сериозни, но в очите му се настанява онзи бляскаво-ироничен израз от нощите, в които
нагло се разполагаше в стаята ми. – И в Шишенци беше с нея, въпреки че бе махнала
другите и очевидно скоро беше излязла от банята.
Местя поглед към прозореца, за да избегна очите му. Какво толкова има в този
мъж, че ме прави несигурна? Напук на себе си и все още загледана навън, казвам:
– Добре че тогава здравият ти разум надделя.
– Кога?
– В Шишенци. Не се изкуши от талисмана и се разкара – забивам зеници в очите
му.
– Нямаш представа колко грешиш – хищнически се усмихва насреща ми. – Беше
въпрос на предизвикателство, не на разум. Защо ми е талисманът на недорасла
вещица, след като нищо не ми коства да ѝ го взема?
Побиват ме тръпки, но и аз отвръщам с усмивка:
– Харесваш нещата да стават по трудния начин? Не опитвай този начин с
талисмана ми.
– Никога не се знае. – Светлият му поглед потъмнява с поне два нюанса.
– Тогава ще те убия – спокойно отвръщам, а той продължава да ме гледа
предизвикателно.
– Всъщност... ти кой труден начин имаш предвид? – Усещам уловка във въпроса,
но отговарям първосигнално:
– Най-трудния начин имам предвид.
Белегът отскача леко нагоре заедно с веждата му:
– Да ти взема талисмана насила? – Не отговарям и той недоволно поклаща
глава. – Неда, Неда... Не ме обиждай! Това не е най-трудният начин.
Вече съм достатъчно голяма, за да разчета погледа му по тялото ми. На свой ред
повдигам въпросително вежда и студено казвам:
– Е, всеки има своя представа за трудност. За нелепост – също.
С огромно усилие овладявам порива да се махна от стаята.
– Аз ли да сляза за чая, или трябва да ми го донесат? – сменям темата, все едно
нищо не се е случило.
– Те ще го донесат – отговаря Марко и се зачита в информацията от интернет
магазина.
Отпускам се на едното кресло, изпитала раздразнение от любопитството му към
моите неща:
– Какво? Билкар ли ще ставаш?
– Не, ограмотявам се – невъзмутимо чете той. – Нали затова си го направила?
Някъде пише ли, че е забранено за овчари?
– Не, но е странно, че се интересуваш от нещо друго освен от егото си.

169
 – И аз много те харесвам! – саркастично ми отговаря и зачита на глас. –
Босилекът има много магически свойства. В България се използва в църковните
богослужения, а в Индия се счита за свещен и се почита наравно с лотоса. Предпазва
от негативни вибрации, особено хора, които живеят близо до болници, гробища и
места с голямо количество отрицателна енергия. – Поглежда ме учудено и се
усмихва. – Действа благоприятно върху сексуалния живот, помага за сливането на
тялото и душата по време на секс.
– Как не си го знаел по-рано, а?
– Здравецът и индришето имат способността да излъчват от листата си ароматни
флавоноиди, които напълно неутрализират вируси и бактерии във въздуха. Добре е,
като минете покрай растението, да го погалите с ръка, така то отделя повече аромат
във въздуха. – Пак вдига очи към мен. – Затова ли постоянно галиш растенията и
дърветата?
Не му отговарям, облягам глава назад, игнорирайки въпросите му.
– Енергията на здравеца хармонизира атмосферата в къщата. Мента...
– Трябва ти! Ментата е за теб!
– Помага за облекчаване на умора, раздразнение и агресия. – Разсмива се. – Ето
какво ще ти набера аз – мащерка. Написала си, че отслабва енергията на гнева и е
добре да се гледа от сприхави хора у дома. Неутрализира завистта.
Гледам го през полуспуснатите си клепачи и казвам:
– Използвали са я при мумифициране. Нарича се и богородична трева и е една от
съставките за приготвяне на църковното миро. Според гръцка легенда мащерката е ро-
дена от горчивите сълзи на Елена от Троя.
– О, тази прочута ваша сестрица! Мащерката се смята за талисман срещу зли сили
и отрицателни енергии? – Присвива шеговито очи и през смях продължава. – В стара
ирландска легенда се разказва, че ако измиете очите си с роса, събрана от листата на
мащерка призори в първия ден на май, може да виждате феите?
– Там пише, че билките могат и да вредят.
– О, не се съмнявам! Особено ако ги приготви някоя... фея. Какво е това за
цветовете? Нюансите на сините цветя успокояват. Червеното, оранжевото, жълтото
стимулират концентрацията на ума.
– Така е. А ако се вглеждаш дълго в лавандула например, раните ти зарастват по-
бързо, но най-важен е зеленият цвят – дава съвършен покой на ума.
– Наистина ли говорите с цветята? – Пита ме с любопитство.
– Наистина ли говорите с хищниците?
– Слушат ни.
– Цветята нас също. Те реагират на думи, глас, дори на мисъл. Ако ги обичаш,
дават най-доброто от себе си.
Той връща поглед на екрана и сменя темата:
– Разбира се, отделила си много място за меда.
– Разбира се – потвърждавам аз. – Медът е дар от Бог.
– Да се чуди човек защо всички са смятали, че чрез него могат да гонят зли сили,
като вие не спирате да го ядете!
– Елементарно е – не сме зли, чрез него ни омилостивяват.
– Аха! – Прави се на изненадан. – С мед се намазват обредните хлябове за

170
новородено, за сватба.
– Ненапразно хората казват „Да ти върви животът по мед и масло“. Медът е
безценно лекарство.
– Акациевият мед има успокояващо действие, кестеновият разширява
периферните кръвоносни съдове, липовият мед има антисептично и успокояващо
действие, ментовият мед се използва най-много като аналгетик. Колко вида мед
знаеш?
– Има и други видове, но най-силен е горският.
– Манов?
– Да.
– И умееш да правиш разни мазила и еликсири?
– Да.
– Включително с кофти ефект, нали?
– Да.
Поизправя се и ме поглежда с леко присвити очи.
– Какво друго умееш?
– Почти нищо – шеговито отговарям.
– Сигурен съм, че никак не си губила време през изминалите четири години,
пазителко! На всичко са те научили, нали?
Събирам длани под брадичката си, подпирам лакти върху коленете и невинно го
гледам.
– Хайде, да не се опознаваме детайлно! Ако не е тази зависимост със спасяването,
досега или ти щеше да си сляп, или аз без глава.
Той мълчи само няколко секунди.
– Не, нямаше да ти разбия главата. Може би щях да устоя и на изкушението да ти
отрежа косата. – Втренчва се в талисмана ми. – Това обаче отдавна да съм ти го взел.
Усмихва се нахално. Показвам абсолютно безразличие към думите му:
– Предлагам да сложим точка на този тип разговори. Глупави са и има много по-
важни неща, за които да мислим. Нали така?
Той се подсмихва, затваря лаптопа и се изправя.
– Точно така. – Поглежда часовника си. – Имам среща след половин час и не зная
кога ще се върна. Моля те да не напускаш стаята.
– Е, щом ме молиш...
Кимва, прибира лаптопа в чантата и излиза. Потискам усещането, че съм
затворник, отивам в спалнята, отпускам се на леглото и затварям очи.

Това все някога ще свърши...

2 юли, 18:32
Изчезването на парите от сметката не ми дава мира. Странно е юдата да се
занимава с и без това неголямата сума, която притежавам. Със сигурност са
задействали шпионската мрежа и са научили много от случилото се – инцидента в
прохода Вратник, пленяването ми, омъжването за овчаря.

171
 Това ме подсеща, че трябва да връзвам върху гривната си някаква цветна лента
или нещо подобно, за да не се вижда. За нея знаят само юдите и моята пазителка, но
няма как да съм сигурна. В последните години откривам, че има важни неща, които
остават скрити за обикновените самодиви, а и твърденията на Марко, че овчарите са
спасили златото от нас, човъркат ума ми, колкото и да не му вярвам.
Не минава ден без да се питам дали да се обадя на Сирма. Не мога да го направя
от телефона, който ми даде овчарят, защото съм сигурна, че ще разбере...
Чувам приближаване към вратата. Почукване. Бавно отварям, нащрек за
изненади, но пред прага стои същото момиче, което по-рано донесе храната. Усмихва
се любезно с табла в ръце, на която има кана с чай, бурканче с мед, чаша. Ароматът е
на мащерка. И аз му се усмихвам и отварям вратата по-широко.
– Да оставя таблата и да прибера съдовете от храната? – пита момичето.
– Разбира се.
То внимателно и тихо разтребва, а аз приковавам очи в него и с подходяща
мелодичност на гласа казвам:
– Трябва ми телефонът ти. Носиш ли го?
Момичето ме поглежда, сякаш искам най-нормалното нещо на света, и вади
апарат от джобчето на униформата си. Подава ми го мълчаливо и продължава да
събира чиниите.
– Изчакай ме – нареждам кратко и то отново ме поглежда с отнесено изражение.
Въздействам му съвсем леко – колкото да имам няколко минути за разговор. Бързо
включвам опцията за скриване на номера, набирам Сирма и заставам пред прозореца,
питайки се дали не греша в действията си.
– Ало? – отговаря след третия сигнал свободно. Гласът ѝ ми носи радост и
тревога едновременно.
– Сирма.
– Неда?! Къде си? – В нейния глас също има тревога.
Запазвам самообладание, тя не трябва да знае, че все още усещам всички тези ню-
анси.
– Защо парите ми ги няма?
– Какви пари? Добре ли си?
– Моите пари, сметката ми е празна. Юдата ли нареди така?
– Не зная за какво говориш... Никой не е казвал нищо за пари. – Искрена е. –
Неда, добре ли си?
– Да, чакам мъжа ми да се прибере.
– Талисманът...
– Нямам талисман, омъжих се. Искам да зная какво значи това с парите, не
разбирам защо са изчезнали. Обаждам ти се тайно и не мога да говоря много –
опитвам да звуча спокойно.
– Той добре ли се държи с теб? Разпитва ли те?
Все пак нещо в гласа ѝ ме смущава.
– Не ме разпитва, чудесен е. И много красив.
– Разбери къде крие талисмана и пак ми се обади!
Ето – сега влага в тона си опит за внушение. Ако наистина съм останала без
талисмана си, така може да ми въздейства.
172
 – Добре – кратко се съгласявам. – Пак ще ти се обадя.
Прекъсвам връзката. Изтривам обаждането, махам опцията за скриване на номера
и бързо връщам апарата на сервитьорката, която стои и ме чака. Впивам очи в
нейните.
– Прибери телефона, никога не си ми го давала!
Тя машинално слага апарата в джоба си.
– Благодаря ти! Това е всичко – променям интонацията си и умът ѝ е свободен от
влиянието ми, няма спомен за случилото се.
Премигва объркано и се усмихва. До сутринта ще страда от главоболие. Пъргаво
взима другата табла с чиниите от храната, кимва, а аз ѝ отварям вратата, за да излезе.
Заключвам след нея, наливам си от чая и внимателно го помирисвам. Не е най-добрият
чай, който съм пила, но става.
Усещането от гласа на Сирма още ме държи. Логично е да иска да ми въздейства,
за да си намеря талисмана. Повече обаче ме занимава въпросът дали наистина не знае
за изчезването на парите и ако не знае, това какво значи? Юдата не може да е скрила
от моята пазителка такава намеса. Възможно ли е и юдата да не знае?
Сирма веднага ще я уведоми, че съм звъняла. За тях вече съм белязана от овчаря.
Защо да спасяват самодива, която сама е надробила тази каша? Но има и друг вариант,
който обаждането ми ще потвърди или ще отхвърли – да искат да ме няма на всяка
цена. Тогава ще намерят начин да засекат мястото, от което се обаждам, и ще дойдат.
Ако се случи преди да сме заминали, ще имаме неприятности...
Изпивам чая, изяждам няколко лъжички мед и грабвам две от географските списа-
ния, наредени на плота под масичката. Опитвам да ангажирам ума си с каквото и да е,
за да не мисля за бъдещето и за изгарящото желание да се обадя на пазителката отново
и все пак да опитам да се върна при своите.
Не мога да го направя, без да предам овчаря – ще трябва да се престоря, че съм
успяла да си взема талисмана, и да разкажа на юдата всичко, което знам. Дори и да
намеря обяснение защо не съм убила Марко, след като съм си върнала талисмана, те
ще го убият на всяка цена.

Не мога да допусна това!

След два часа размотаване из апартамента започвам да се чудя да го чакам ли

още, или сама да изляза в гората поне за малко. Все някъде наоколо ще има поточе, в
което да потопя крака. Нощта е топла и ясна, звездите блестят примамващо... Ако
обаждането ми до Сирма ще има последствия, очаквам, те да станат ясни най-рано
утре. Сега тъмнината е от добрите ми съюзници, така че и аз мога да постоя на въздух
под звездите. Излизам на терасата. На поляната са останали само няколко души, които
сигурно скоро ще се приберат да спят. Ушите ми приветстват пронизващата мелодия
на щурците, нощните звуци на гората и птиците. Присядам долу и впервам очи в
небето, потапяйки се в звездното вълшебство.
Само няколко минути по-късно обаче знак за опасност пронизва мозъка ми като
шило. Няма как да сбъркам усещането – в района има самодива с голяма сила. Пази-
телка.

173
 Толкова скоро?!

Погледът ми светкавично минава по цялата околност. Нищо притеснително не

виждам, но съм сигурна, че усещането не ме лъже. Бързо влизам в апартамента и
прибирам мобилния телефон, оставен на вибрация, в джоба на дънковите панталонки,
премятам през рамо малката кожена чанта с документите ми и слънчевите очила. За
секунди преценявам трябва ли да взема с мен нещо друго. Овчарят е с лаптопа си,
останалото са дрехи и лични принадлежности.
Затварям очи и събирам сетивата си в целенасочена сила – трябва да преценя
колко близо е пазителката. Не бива да допусна да ме намери. Съзнанието ми се
превръща в естествен радар, който обхожда пространство в радиус няколко километра.
Това изчерпва голямо количество от енергията ми и може да намали физическата ми
издръжливост. Ще е проблем, ако се наложи да бягам бързо и продължително.
Засичам присъствието много по-близо, отколкото се надявах. Приближава хотела
от югоизток, намира се на не повече от няколко километра. Разстоянието не ми
позволява да науча дали е Сирма, но интуицията ми подсказва, че не е тя.
Хуквам по коридора. Трябва ми кола. Спускам се по стълбите, после забавям
крачка в пустото фоайе. Приковавам погледа на рецепциониста, минавайки край него,
и тихо казвам:
– Не си виждал мен и Марко тук!
Нямам време за внимателно опипване на мозъка му и той смръщва вежди от
внезапното главоболие, но вече е забравил, че сме били в хотела. Грабвам една от
вазите на масичките във фоайето, бързо излизам навън и виждам няколко коли на
паркинга. Избирам бял ситроен и секунда преди да счупя страничното стъкло с вазата,
хладна вълна минава по тила ми. Тя е наблизо.
Трясъкът от стъклото сигурно се е чул в хотела, но не ме интересува, важното е
да се отдалеча възможно по-скоро. Щом сядам в колата, уменията ми не ме
подвеждат – дърпам точните кабели и запалвам двигателя веднага. Помня всеки завой
на пътя, по който дойдохме по-рано, и натискам педала на газта докрай. С
отдалечаването от хотела усещането от студената следа по тила ми леко отслабва.

Тя е тук, за да ми навреди.

В този миг телефонът ми започва да вибрира. Вадя го и поглеждам дисплея –

Марко. Няколко секунди се колебая дали да отговоря... Това е последната възможност
да обърна и да посрещна пазителката, убеждавайки я, че идва точно навреме.
Телефонът продължава настойчиво да вибрира. Вдигам, но мълча.
– Неда? – гласът му е тих и напрегнат.
– Кажи ми място, на което да се срещнем. В града.

Облекчена въздишка?

– Как се придвижваш?
– С кола.
– Ще те пресрещна. След малко съм до отбивката след града. Една от десетте те

174
търси в района.
Пазителката сигурно вече е в хотела. Ще ѝ трябват не повече от няколко минути,
за да се ориентира за посоката, в която съм поела.
– Зная. До 7-8 минути ще стигна отбивката.
Прекъсвам разговора и се съсредоточавам върху пътя. Шофирам в пълна
тъмнина, но виждам всичко. Дърветата наоколо сякаш угрижено свеждат огромните си
корони над пътя, чудейки се защо бягам от своите.
Каква ирония! Аз, обучавана години наред във всички самодивски тайни, бягам
от пазителка към овчар, за когото съм омъжена фиктивно...
Мисля за въздишката му, щом чу, че пътувам към него. Заради това, че тайните
му ще останат скрити от самодивите или защото съм жива?

Смъртта ми с нищо не би му навредила, но ако умра, без да проговоря.

Поемам дълбоко въздух, за да проясня ума си. Стига глупави разсъждения! Това е
оцеляване, схема, чрез която да остана жива. Сега може да са решили да ме убият, но
после може да се окажа полезна.
Поглеждам непрекъснато в огледалата за обратно виждане. Пазителката сигурно
вече е по петите ми. След стотина метра съзирам джипа на Марко, спрян на пътя. На-
малявам скоростта, а той слиза от колата. Спирам встрани, блъсвам вратата и хуквам
към джипа, махайки му с ръка да се качва. Щом сядам на предната седалка, овчарят
потегля и стрелката на километража се заковава на 160. Поглежда ме за кратко.
– Видя ли я?
– Ако я бях видяла, щеше да е късно, но със сигурност е след нас. Не трябва да ни
доближава.
– Странно е, че ни откриха тук.
– После ще говорим. Сега трябва да се махнем по-далеч от нея.
– Ще се махнем. Трябва да стигнем до църквата „Св. св. Константин и Елена“.
– После?
– После ще се движим под земята до Румъния. Докато сме в България, няма
сигурно място за придвижване горе, щом ни откриха тук.
– Какво значи под земята?
– През тунел – дори не ме поглежда, карайки с бясна скорост през града.
Чувала съм, че и овчарите имат свои подземни пътища като нас, но никога не съм
намирала достоверна информация за тях.
– Не знаем колко от десетте са се заели да те търсят.
– Ако пратената ме изпусне, всички ще се включат – мрачно отговарям. – Пред-
полагам, че юдата е наредила да ме убият. Ако разберат, че още имам силата си и стоя
с теб, мотивът им ще е по-силен. А пък ако научат, че не миришеш като другите и че
нямаш проблем със слепотата...
Този път очите му се задържат изпитателно на мен.
– Ще излетим веднага, щом стигнем в Румъния. – Вади телефона си и набира
някакъв номер. – Николаус, самолетът да е готов до няколко часа. – Говори на англий-
ски. – Двама сме. Искам максимално да съкратиш формалностите!
Свикнал е да се разпорежда и да изисква. Сигурна съм, че може да бъде краен и
жесток, ако нещата не стават по вкуса му.
175
 Провираме се из уличките на стария Пловдив, след малко прави рязък завой и
после излизаме до най-древния православен храм в града. Спираме няколко сгради по-
нагоре пред овехтяла порта. Марко слиза и отваря дървена пощенска кутия, която се
оказва прикритие за алармена система. Набира код и портата се открехва. После бързо
се връща в джипа и влизаме в запустял двор. Въпреки привидната разруха, която цари,
забелязвам няколко охранителни камери в двора. Той се връща до портата, затваря я и
тръгва навътре в двора към нещо, приличащо на хамбар. Широко разтваря двете крила
на вратата и пак се връща при мен.
– Завива ми се свят от врати и ключалки покрай теб – промърморвам, докато той
подкарва автомобила към хамбара.
Усещам, че гумите преминават върху твърда повърхност. Внимателно спира
върху нещо като платформа и отново слиза, за да затвори след нас. Пред колата, откъм
шофьорското място, някъде от пода бавно се издига висока обла колона с бутони като
на бариерите на паркингите, от които си взимаш билетче, за да влезеш. Когато се
връща в колата, не се стърпявам да питам:
– Трябва да паркираш по точно определен начин, за да се появи това чудо, така
ли?
– Защо питаш, смяташ да го ползваш сама ли?
– Остави! – махвам с ръка.
Той се протяга и набира код на бутоните, които не са с цифри, а с цветове. Все
пак запомням последователността. Джипът се разтърсва леко и плавно се спуска.
Платформата се оказва асансьор за подземния тунел на овчарите.
– Ние нямаме такива екстри. Разчитаме на ловкостта си с въжетата при спускане
под земята. Вие сте твърде свързани с технологиите и като всички момчета умирате за
такива играчки.
– Това пести време и не разбирам защо нещо трябва да се прави по трудния
начин, след като има лесен – студено коментира овчарят, докато се спускаме.
– Защото трудните начини поддържат тялото и ума във форма, затова. А и за да
направите това чудо, сте дълбали земята, вкарали сте в недрата ѝ метал, предизвиквате
вибрации, които въздействат негативно на енергията ѝ...
– Да, да – пазителките на майката Земя и нейната първичност! Хората се развиват,
Неда. По вашата логика още да живеем в родово-общинния строй.
– По нашата логика всеки трябва максимално да се стреми да не уврежда дома
си – Земята! – Успява да ме ядоса. – По вашата логика всичко трябва да се
модернизира и да е съвършено удобно на човека. Само че на тази Земя не е само
човекът!
Платформата спира да се движи с подскачане и виждам пред нас непрогледно
тъмен тунел.
– Няма да споря по вечните противоречия между овчари и самодиви! – заявява
Марко. – Ако е било възможно да се постигне единомислие, досега да е постигнато, не
мислиш ли? Ти имаш своите разбирания, аз – моите.
Синьо-зелените му очи просветват в тъмнината, докато говори полуобърнат към
мен.
– Добре. Но не ми навирай в лицето великите си технологии – спокойно казвам.

176
 – А ти не ми изнасяй лекции за опазването на природата! Пали двигателя и потъ-
ваме в плътната чернота пред нас. Усещането от земните дълбини ме притиска.
Никоя самодива не обича да стои под земята като къртица.
– Отзад има вода, ако си жадна. Взе си документите, нали?
– Разбира се. Що за въпрос?
– Кога я усети?
– Малко преди да се обадиш. Първо трябваше да намеря кола. Задигнах я от гост
на хотела ти.
Усмихвам се саркастично.
– Не е смешно.
Усещам, че се притеснява за хората в хотела, затова го успокоявам:
– Тя няма интерес да оставя каквито и да било следи, затова ще провери мястото
тайно. А и рецепционистът изобщо не помни, че сме били там.
Поглежда ме за миг:
– Това няма да му навреди, надявам се.
– Ще страда от главоболие известно време. Сервитьорката също.
– Защо?
– Защото аз предизвиках идването на пазителката, но не очаквах толкова бърза
реакция.
Овчарят рязко набива спирачки.
– Какво значи това?!
Невъзмутимо срещам ядосано-объркания израз на очите му:
– Използвах телефона на сервитьорката, скрих номера ѝ и се обадих на моята
пазителка.
– Ти да не си луда? – вбесено се навежда към мен.
– Ще съм луда, ако стоя и просто чакам да видя какво ще се случи. Така проверих
дали искат да ме намерят и какви са намеренията им. Сега вече зная какво ми готвят.
Не е ясно коя от пазителките са пратили, но тя идваше с намерение да ми стори зло.
– Не можеше ли да изчакаш да стигнем на възможно най-безопасния континент и
тогава да експериментираш с реакциите на самодивите?
– Не! Там усещанията ми ще са претъпени, защото енергията на Земята е друга.
– На този свят не си само ти! В хотела има много други хора, които поставяш в
риск!
– Казах ти – тя няма да нарани хората! Пък и при положение че нищо в
ситуацията не е сигурно дори за следващия един час, защо да чакам каквото и да било?
Той ядосано потегля:
– Сигурно е, че през следващите няколко часа ще пътуваме през тунел.
– Освен ако и твоите не решат да ти спретнат изненада.
След почти половин час мълчание решавам да разчупя потискащата атмосфера,
защото тунелът сякаш ме задушава.
– Този тунел би трябвало да прекосява почти цялата територия на страната. Колко
е широк – шест метра?
Мълчание. Но не се отказвам:
– Кога е прокопан?
– Копан е още от траките.
177
 – Колко входа и изхода има?
– Информация ли трупаш, вещице? – Не ме е наричал така от доста време. Явно
признанието, че съм звъняла на пазителката, го ядоса сериозно.
– Винаги трупам информация, не е лично отношение, овчарско момче – заядливо
отговарям.
Веждите му се повдигат – мимика по навик. Започвам да опознавам реакциите му,
вероятно и той моите.
– Може да се влезе и от параклиса „Свети Димитър“ до Асеновата крепост. Нача-
лото е в полите на Родопите, минава под Стара планина и крепостта Арчар, под дъно-
то на река Дунав и излиза в Румъния.
– Брей! Внушително копане! Бях чела нещо по темата от един изследовател на
тунелите.
– И аз съм чел такива неща – казва Марко.
– Малко смесват нашите и вашите подземни пътища.
– Хората не са длъжни да знаят, че ги делим на наши и ваши. Поредицата тунели
край Белинташ са били ваши, преди Александър Македонски да си хареса
светилището.
– Пещерите там все още са заредени с наша енергия.
– Никой не ходи във вашите тайни пещери край Момин и Равен камък, спокойно.
Обзема ме раздразнение:
– Откъде знаеш за тях?
– Ние знаем за вас повече, отколкото предполагате. Но не злоупотребяваме със
знанието.
– Белинташ е светилище, което вие пречите да ползваме!
– Щом така са решили Старите, значи нещо е станало, не зная. Вярно ли е, че
един от подземните пътища излиза над Бачково до Червената стена?
– Не съм минавала оттам, но тунелът е свързан с Бачковския манастир.
– А за Белинташ овчари и самодиви си спорят отдавна...
– Защо навремето да се мъчите да търсите свои скривалища, като е можело да
откраднете нашите?
– Явно и за Вълчан войвода си чела – подсмихва се по онзи свой очарователен
начин. Агресивно нападам:
– Бил е такъв златолюбец, че е измайсторил десетки капани по пътя към пещерите
само и само никой да не му пипа ограбените съкровища!
– Не са ползвали тунелите само за съкровищата. Криели са се там от турците –
обяснява Марко. – А и това е единственото място, което сме присвоили от вас.
– Това е много силно енергийно място!
– Има достатъчно други – подхвърля снизходително..
– Единственото ваше място, което съм искала да видя с очите си, е кладенецът
край село Гърло.
Той ме поглежда учудено:
– Защото е различен тип светилище?
– Да, но не само. Това, че е вкопано в земята, е колкото зловещо, толкова и инте-
ресно.
– Казват, че е служило за обсерватория.

178
 – Това е най-древният храм по българските земи.
– Ходил съм там, наистина е странно как е изграден само от камъни – без вар,
хоросан или какъвто и да е свързващ материал. Помещението и стълбището, което
води към него, са на три хилядолетия и все още са си в добро състояние. Само сводът е
леко наклонен.
– Ясно е защо искам да го видя.
– Докато имаш самодивска сила, не може.
Помежду ни се настанява мълчание за няколко минути.
– Кажи сега за този тунел – предлагам аз. – Свързан е с тепетата, нали? Под село
Марково ли минава?
– Да, Александър Македонски е имал там дворец, в който е пазел цялата плячка
от персийските си походи.
– Започвам да разбирам защо сте толкова богати всичките – грабители сте от
столетия!
Разсмива се искрено и ме поглежда:
– Скъсвам си задника от работа, момиченце! Никой не ми е дал пари наготово.
– Така ли? – Обръщам се на седалката към него. – И какво точно работиш?
Скитане по света в екстремни забавления? Самолетът, с който ще летим, твой ли е?
Лицето му става сериозно:
– Да, мой е.
– Познавам много хора, които си скъсват задника от работа, но нямат самолет.
– Житейският ти опит е ограничен – ъгълчето на устните му се извива капризно в
нещо като усмивка.
– Разбира се, аз съм просто селско самодивче.
– О, не, не си... – Поклаща глава. – Беше такова преди 12 години и почти такова
преди четири. Сега си обучена хищна прекрасност. Но житейският ти опит е
ограничен заради природата ти и начина, по който си възпитавана. – Поглежда ме. –
Ти си научена да гледаш на мъжете като на... нещо за ползване и си научена да мразиш
богатите мъже по принцип.
– Нямаш представа на колко много неща съм научена – тихо казвам, без да откъс-
вам очи от неговите. Снизхождението му ме вбесява. – Затова не се прави на познавач!
Извръщам се настрани и впервам поглед в чернотата зад прозореца. Усещам как
очите му се задържат на мен:
– Нямам нищо против да ми разкажеш за нещата, на които си научена. И да ми ги
покажеш. – Наглостта му ме кара да го изгледам студено, а той добавя. – Това е повече
от ясно, нали?
Обръщам се пак към прозореца. Отново стигаме до момент, в който предпочитам
да се изключа и да не падам в капана на неговите подмятания, но не се стърпявам:
– Да, ясно е, че нямаш нищо против. Кой овчар не би попълнил колекцията си със
самодива? Особено пък за да се докаже пред другите!
– Неда... – В гласа му се настаняват онези предупредителни и въздействащи ню-
анси, които предизвикват тръпка във вените ми. – За всички аз вече си имам самодива.
Вглеждам се в отражението му в прозореца до мен. Очите му са вперени напред, а
челюстта му е стегната от раздразнение.
– Така че дали искам да попълня колекцията си с теб, или не, касае собственото
ми желание. А пък дали го има, или не, е съвсем отделен въпрос. А трети въпрос пък е

179
изобщо вълнува ли ме колекционирането.
Поглежда ме, а аз наблюдавам отражението му.
– Ако наричаш колекциониране това, че правя секс с различни красиви жени – да,
колекционер съм и ми харесва! А жените нямат нищо против.
Затварям очи, подсмихвам се и приключвам разговора:
– Разбира се. Жени – какво да ги правиш.
Емоцията му ме залива – раздразнение, разочарование... Защото не признавам
неустоимия му чар или защото омаловажавам постиженията му с жените?
– Каквото и да ги правиш жените, няма с какво да те изненадат – не се отказва
овчарят. – Затова се ожених за самодива.
Махвам с ръка, показвайки, че не ми се говори повече.

180
 3 юли, 5:08
Развиделява се. Пазителките стоят срещу мен една до друга на поляната пред
къщата в Шишенци. Гледат ме мълчаливо и чакат да побегна. Приличат на глутница
вълчици, готови за лов. Това е краят – нямам изход, щом всички са срещу мен. Търся
юдата с очи, но не я виждам. Дали ще им заповяда да спрат, или ще ги остави да ме
разкъсат? Спирам поглед на Сирма, а тя ме наблюдава безизразно. До нея са
Гермеруда, после Ирина, Ангелина, Гюра, Гюрга, Вида, Стойна, Мита, Яна... Коя е
тази самодива до Яна?! Никога не съм я виждала – много е красива и ме гледа със
съчувствие. Иска да ми помогне. Пристъпва зад гърбовете на пазителките, а аз
неволно отстъпвам. Останалите не помръдват. Не я ли виждат? Спира зад Гюра и
Гюрга и впива очи в моите.
– Не им се доверявай! – казва го само с движение на устните. Не чувам гласа ѝ.
– Предателка! – изсъсква Гюрга и двете с Гюра – нейната най-близка посестрима,
тръгват към мен.
Заливат ме тъга и разочарование – точно те двете винаги са били най-мили. Те
бяха тези, които ми даваха съвети и ме окуражаваха преди първата ми голяма задача,
дадена от юдата... Непознатата бързо минава пред тях и идва към мен.
– Бягай от сестрите!
Очите ми се заковават на дългата ѝ бяла шия. Този медальон...
– Неда? – чувам гласа на Марко някъде отдалеч.
Какво прави тук? Ще го убият! Не трябва да ме вика, трябва да бяга! Мътният
светлик в небето преди изгрева създава призрачност и зловещо сияние над поляната.
Не мога да видя къде е Марко...
– Неда!
Объркано се въртя във всички посоки, но не го виждам никъде... Изведнъж гласът
му е до ухото ми:
– Събуди се!
Изправям се замаяна на седалката и поемам въздух като удавник, изплувал от
дълбока вода. Сънувала съм. Отпускам се назад и го гледам объркано. Изпитвам
огромно облекчение, че е било само сън, и колкото и странно да е – чувствам се в
безопасност, докато гледам лицето му, надвесено над мен.
– Заспала съм дълбоко – прошепвам с дрезгав глас. Опитвам се да дишам
нормално, а той ме гледа питащо. Плъзвам поглед по блузата му и виждам
очертанията на медальона, с който никога не се разделя. Медальонът, който носеше
непозната самодива от съня ми.
Дръпвам верижката и хващам бижуто, а той инстинктивно улавя ръката ми. Очите
ни се сблъскват.
– Какво правиш? – не пуска ръката ми, аз пък не пускам медальона.
– Откъде го имаш?
– Неда, пусни го.
– Искам да го видя!
– Какво ти става?!
– Кажи откъде го имаш!

181
 Той ядосано вади медальона през врата си и ми го подава:
– Беше на майка ми. – Потрепервам, щом казва това. Натисва малката
продълговата фигура, подобна на елипса, отваря я внимателно. Сърцето ми прескача.
Жената от съня ме гледа от снимката вътре. Едната половина е заета от нейния
образ, другата – от лицето на красив мъж с пронизващи сини очи.
Марко се отдръпва и затваря медальона. Гледам го скрит между пръстите в
дланта му:
– Защо не ми каза?
Слага го обратно на врата си и поглежда навън, опрял длани на волана.
– Слизаме под Дунав. Скоро ще излезем от тунела. Спеше толкова дълбоко, че
сякаш не дишаше. Затова те събудих.
– Защо не ми каза, че майка ти е била като мен?! – настойчиво питам отново,
вперила поглед в лицето му. Не ме поглежда.
– Разбрах го в деня преди да се оженим. Дядо ми разказа всичко, когато дойде.
– Къде е тя, къде са родителите ти?
– Умряха, когато бях на девет.
– Убиха ли ги?
– Предполагам, че твоите са ги премахнали, но няма доказателства за това. Което
значи, че може да са били и моите. И едните, и другите са против подобни семейства.
– Затова ли си толкова убеден, че сме в опасност?
– Ти не си ли убедена?
Не мога да разсъждавам трезво. Щом майка му е била като мен, той какъв е?

Овчар без миризма и без страх от ослепяване.

Гледам го с хиляди въпроси в ума.

– Самодивите могат да раждат само момичета... – мисля на глас. – Ти сигурен ли
си?
– От обикновените мъже – да, защото овчарите не могат да имат дъщери. Дядо ми
няма защо да ме лъже. Крил е от мен години наред. Сега се наложи да го признае
заради теб.
Пали двигателя и потегляме, а тунелът хлътва дълбоко в земята.
– Очевидно самодивите могат да раждат и момчета – добавя с иронична нотка в
гласа и приключва темата, а аз се боря с хаоса в мислите ми.
Сънят... Жестокият израз в очите на Гюра и Гюрга... Гюра беше тази, която ми
предаде лично последните инструкции на юда Магда за нападението над Стария.
Срещнахме се вечерта преди Еньовден в малко туристическо селище с десетина
бунгала, пихме чай и... Изведнъж в главата ми изплува споменът от тази среща и по
кожата ми отново плъзва неистов хлад.

Не е възможно!

Несъвършеното ми сърце отказва да приеме логичния извод, който съвършеният

ми ум прави веднага – вечерта преди моята задача Гюра направи чай за двете ни.
Чаках я на малката веранда пред бунгалото. Бях в перфектно здраве и идеална

182
физическа форма. Тренирах четири години за този момент – изпълнението на задачата
трябваше да докаже, че съм готова за пазителка. Нямаше никаква причина за
припадането ми до колата, когато опитвах да върна в съзнание Марко и дядо му.
Въпреки стреса и непредвидените обстоятелства имах енергия, умения и план. И знаех
точно какво правя. Щях да го направя, ако не беше...
Чаят. Сложила е в него добре премерена пропорция от подходящ еликсир. Изчис-
лила е точно кога трябва да припадна – веднага след нападението над овчарите в про-
хода. Планирала е да изгоря заедно с тях?

Сирма ме предупреди да се пазя от всяка от десетте...

Облягам глава назад, а колата започва изкачване нагоре:

– Минахме под реката?
– Да, след няколко километра сме навън.
Затварям очи и си припомням всичко в светлината на новия извод, който ми
донесе сънят. Пазителката, която се чувства застрашена от мен, има полза да се
проваля, да изчезна. Винаги съм смятала, че е Ирина. Тя ме мисли за недостойна и
надменно ме игнорира. Не пропуска да ме ухапе или злепостави. Винаги е била на нож
със Сирма. Но Гюра... Тя е от най-своенравните и крайни пазителки, но толкова пъти е
споделяла с мен какво ли не, смели сме се заедно, тренирали сме.
Какъв по-добър начин да се справиш с врага от това да го държиш наблизо и да
имаш доверието му? А сестра ѝ Гюрга, с която са неразделни? Няма начин да не си
помагат и в това.
Толкова надалеч летят мислите ми, докато разсъждам върху евентуалното ковар-
ство на двете пазителки, че почти не забелязвам кога спираме. С ловка маневра
овчарят позиционира колата на платформа, каквато имаше при влизането в тунела от
къщата в стария Пловдив.
Навън вече е светло. Движим се из промишлена зона със сиви големи халета,
пусти дворове с натрупани в тях различни машини и палети, а прашният път ни води
към малко възвишение.
– Сега остава да излетим – казва Марко и в този миг телефонът му завибрира.
– Да?
Чувам ясно гласа отсреща:
– Има проблем. Не е безопасно да летите със самолета. Някой е пипал в него, сега
проверяваме.
Лицето му се превръща в студена маска.
– Успях да резервирам два билета за Аделаида от Букурещ – бързо продължава
обаждащият се. – През Дубай. Полетът е в 12.20. Трябва да сте на летището най-късно
към 11.30.
– Ясно.
– Ще се погрижа за самолета, намерихме следите навреме.
– Искам да знам как са успели! – заплашително нарежда Марко.
– Ще разбера, но гарантирам, че външни хора не са припарвали до него...
– Ще говорим по-късно! – овчарят бързо набира друг номер.
След втория свободен сигнал разпознавам гласа на дядо му:
183
 – Марко?
– Искам веднага да напуснеш страната. Някой е ровил в самолета ми.
– Не мисли за мен, а за вашето пътуване.
– Една от пазителките ни откри край Пловдив.
– Къде сте?
– Пътуваме към Букурещ, не сме в България вече. Просто тръгвай! Ще ти се обадя
веднага щом кацнем в Дубай. Оттам е следващият полет.
– Трябва ли ти помощ?
– Не, трябва ми да зная, че си в Шотландия.
– Няма да ми посегнат втори път. Сега вие сте на прицел.
Погледът ми препуска по пейзажа навън, но мислите ми подреждат детайлите от
случващото се и го навързват с посланието от съня. Щом Марко приключва разговора,
казвам:
– Кога трябваше да излетим?
– След час. Има малко летище наблизо.
– А след колко време сме в Букурещ?
– След около три часа. Трябва да спрем някъде да заредя гориво.
Вдигам поглед към профила му. Той е единственото същество, на което имам
доверие в момента:
– Твоите способни ли са да те убият?
– Колкото твоите теб, предполагам – стрелва ме с очи.
– Значи ти отговаряш за твоите, аз – за моите.
Нервно прокарва пръсти по тила си.
– Щем, не щем, ще си пазим взаимно гърба, вещице. Това е положението.
– Налага се, ако искаме да оцелеем, овчарско момче.
Докато пътуваме, той се уговаря с някого да подсигури летището и да приберат
джипа. Дава кратки и ясни нареждания и се питам колко хора контролира, щом се
оказва, че на всяко място има подобни връзки. Явно овчарската мрежа не отстъпва на
нашата. Разликата е там, че ние оказваме контрол предимно чрез способностите си и
после чрез заплащане. При тях е обратното.
Свиваме в малка уличка, недалеч от центъра на румънската столица, и той спира
черния джип на голям обществен паркинг.
– Продължаваме с такси, ела!
Провежда кратък разговор с охраната на паркинга, виждам как бута в ръката на
мъжа банкноти и оставя ключовете. После кимва с глава да го последвам. Бързо вадя
слънчевите очила и прикривам очите си. Дърпам от малката чанта тънкия ластик и
омотавам кок на главата си.
– Крайно време беше да се поскриеш. Всички те зяпат – тихо казва овчарят.
– Какво от това? Теб не те ли зяпат?
Здраво хваща ръката ми, докато навлизаме в подлез, пълен с хора и шумотевица.
– Да не смяташ, че ще избягам? – раздразнено дръпвам ръка, но той не ме пуска.
– Смятам, че е по-безопасно така поне докато се качим в самолета.
– Смятам, че се застраховаш да не те прецакам!
– Е, да. Това ще е начин за реабилитация пред твоите. Искаш ли да опиташ? –

184
Има нещо зловещо в гальовния тембър, който използва. Нещо, напомнящо кадифената
красота на хищниците.
– И какво, ако те прецакам сега – ще ме убиеш ли? – Студената ми усмивка
приковава очите му.
– Знаеш, че не мога да те убия. Но пък талисманът ти продължава да ме изкушава.

Не се шегува.

Тази констатация ме стряска. Досега винаги усещах шегата – за заяждане, за

демонстрация на сила... Как така вече не се шегува с това?! Сковавам се.
– Ядосах ли те? – пита спокойно.
– За какво да се ядосвам?
– Когато се ядосваш, ноздрите на сладкото ти носле се разширяват.
Дръпвам ръката си и този път ме пуска.
– Това не разведрява обстановката. Неприятно е!
Излизаме до натоварен булевард. Марко спира такси и потегляме към летището.
Пътуваме дълго и мълчаливо. Овчарят поръчва на шофьора да спре възможно най-
близо до входа. Плаща сметката и бързо се отправяме вътре. Формалностите около
билетите отнемат десетина минути, през които и двамата изглеждаме съвършено
спокойни, но всъщност напрегнато следим всичко около нас.
– Багаж? – любезно пита мъжът на гишето.
– Не – отговаряме в един глас.
Онзи подава документите на Марко и тръгваме към проверката преди влизането в
залата, където трябва да изчакаме качването в самолета.
Позната тръпка обаче прорязва тила ми. Моментално хващам овчаря под ръка,
скривайки талисмана си, и се надигам към ухото му Прилича на обикновен жест на
близост, но той веднага разбира, че нещо не е наред.
– Тук има пазителка – прошепвам, а Марко ме отклонява към редица седалки и
премята ръка през кръста ми. Оставам сгушена в него, говоря в ухото му:
– Трябва да огледам...
Засмива се, сякаш съм му казала нещо забавно, и се навежда, после доближава
устни към врата ми. Така успявам да огледам помещението откъм гишетата.
Няколкото секунди, в които се прави на разнежен младоженец, са достатъчни, но не
успявам да я видя никъде.
– Там ли е? – прошепва в косата ми.
Отдръпвам се, имитирам изненада и се разсмивам на свой ред:
– Неее!
– Да! – веднага ми отговаря в същия тон, завърта ме на другата страна и пак
плъзва устни по шията ми.
Мярвам за миг силуета на Гюра в отдалечената част на залата, полуприкрита до
рекламен щанд. Наблюдава ни. Стисвам рамото му силно и той разбира в коя посока е
пазителката. Тръгваме към противоположния край. Забелязвам как двама мъже ни
следват на метри.
– Мои са – прошепва овчарят. Бързо влизаме в тоалетните и ме дръпва към

185
мъжката, където се затваряме в една от кабините. – Извинявай, просто е по-близка.
Усмихва се, но ясно чувствам напрежението му. Пръстите му бързо бягат по
клавиатурата на телефона, докато пише съобщение. Чувам, че някой влиза и застава до
мивките в преддверието. Не е Гюра, студът, който усещам, щеше да е по-силен, ако е
тя.
Марко открехва вратата и поглежда спокойно – явно един от неговите хора е
отпред. Ние пък стоим един до друг в тясната тоалетна и чакаме. Мълчим, защото
способностите на пазителката са огромни, не е сигурно на какво разстояние е и какво
може да чуе или усети.
– След две минути – тихо казва мъжът в преддверието и Марко ме поглежда,
прави ми знак да прикрия носа си. Кимва с глава към вратата, аз също кимвам.
И двамата сме наясно, че пазителката не бива да научи, че имам силата си и че
той не мирише на овчар. Това би накарало и едните, и другите да ни преследват до
гроб.
– Сега – казва овчарят и тръгваме бързо навън, а аз прикривам носа и устата си с
ръка. Пред вратата ни чакат десетина мъже. Блъсва ме отвратителната смрад на ракия
и змийска отрова. Олюлявам се, но Марко ме хваща и се затичваме към задната част
на залата. Мъжете образуват плътен кордон зад нас. Бягайки с разтреперени крака,
усещам студа, който присъствието на Гюра предизвиква по кожата ми. Чувам
суматоха зад гърба ни – пазителката е концентрирала цялата си енергия, за да се
справи с отровната миризма и да пречупи мъжете, които стоят между нея и нас.
Толкова мощна разрушителна сила рядко се прилага на място с много хора, защото
засяга десетки от тях. Гюра обаче я прилага.

Готова е на всичко, за да стигне до мен.

С тази смрад и усилието да ни настигне, може би няма да усети липсата на

овчарска миризма у Марко – тук има много хора и всякакви аромати... Спускаме се
през метална двойна врата и там ни посреща униформен служител на летището. Той
заключва отвътре и хукваме по извити коридори. Краката ми треперят все по-силно
заради упойващата миризма, която усетих пред тоалетната, но се стремя да не
изоставам от овчаря. Той хваща ръката ми.
– След малко сме в безопасност – казва тихо, а мъжът пред нас забавя крачка и
отключва друга метална врата.
Свеж въздух погалва лицето ми и дълбоко вдишвам, за да пречистя обонянието
си от заседналата в дробовете смрад. Качваме се в някаква служебна кола и
приближаваме един от големите самолети на пистите.
– Ще останем тук, докато всички останали се качат в самолета – казва служителят
на английски.
– Имате ли вода? – пита Марко.
Онзи му подава малка пластмасова бутилка, той пък я дава на мен. Отпивам
няколко глътки – има вкус на застояла, мъртва вода, но е по-добре от нищо. Връщам
бутилката на Марко и той също отпива голяма глътка. Продължаваме да стоим
нащрек, оглеждайки пистата и хората, качващи се по стълбата в самолета.

186
 – Ще я спрат – прошепва овчарят.
След пет минути служителят прави знак да тръгваме. Усещам замайване, гърлото
ми е сухо, но пъргаво се изкачвам по стълбата. Марко показва на стюардесата
билетите, тя кимва и ни настанява в първа класа.
Отпускам се на удобната седалка до него, закопчаваме коланите, след малко
машината се раздвижва и се насочва по пистата за излитане.
Още чувствам студа, предизвикан от желанието на пазителката да ме убие.
Гюра – същата, която се преструваше на доброжелателна години наред. Преглъ-
щам мъчително и студът превзема цялото ми тяло. Аз съм предател – не просто от
онези, които са избрали да са далеч от своите и от хората, а от онези, за които е
забранено дори да се разказва. Ако не беше забранено, Сирма щеше да ми е казала, че
има и трети вид самодиви – такива, които искат да са при овчарите и им раждат деца.
Че самодивите могат да раждат момчета, не само момичета...
Колкото по-високо се издига самолетът, толкова усещането в душата ми е по-
смазващо. Трябваше да не изпълня задача и да мина през ада, за да се убедя, че съм
била манипулирана и лъгана. Години наред потисках неподходящите емоции и
въпроси в ума си, защото трябваше да съм истинска самодива, да съм вярна на
мисията си и на юдите, да съм подготвена и силна. Сега всички тези емоции и въпроси
клокочат в душата ми и я изгарят.
– Добре ли си? – пита овчарят.
– И по-добре съм била.
– Тази беше като тайфун – изпъшка той. – Дано последствията върху хората са
поправими.
– При някои ще са, при други – не. Зависи от психиката и от енергията им.
– Винаги ли е така разрушителна?
– Не. Дори е дружелюбна.
– Коя е тя?
Поглеждам го уморено.
– Не мислиш ли, че е добре да зная коя от пазителките беше пратена да ни убие?
– Да ме убие – поправям го. – За теб не е сигурно какво е планирала.
– Едва ли нещо приятно. Познавам единствено лицето на твоята пазителка. Добре
е да зная от кого бягаме все пак.
– По тази логика трябва да ти покажа всички пазителки и юди. – Нямам сили да
споря с него, нито пък имам намерение да му поднеса на тепсия информация за моите.
Може да искат да ме убият, но не съм предател.
– Вода, сандвич? – мелодичният глас на стюардесата прекъсва разговора.
– Вода и чай с мед – казва овчарят. – И кафе.
– Разбира се – ведро се съгласява тя и отминава.
– Ще ми кажеш ли коя е? – настоява Марко. – Това ще бъде само за моя информа-
ция.
– И това, че съм ти спасила живота, щеше да бъде само за твоя информация, но
каза на дядо си.
– Обясних ти защо.
– Пазителката е Гюра.
– Че как така са я пратили без Гюрга?
187
 – Откъде знаеш...
– Казах ти, знаем много неща за вас.
– Ние за вас – също. Затова дядо ти няма да ме пази, ако теб те няма, и не беше
нужно да му казваш. – Очите ни пак се срещат. – Няма да е полезно за овчарите, а той
е Стар и служи първо на своите.
– Не е така – тихо казва Марко. – Той ми е обещал. А и веднъж вече е преживял
загубата на баща ми и майка ми. Не би простил нито на овчарите, нито на самодивите
втора такава загуба.
– Тя те пази – прошепвам тихо и затварям очи. Облягам глава назад. – Майка ти.
– Казваше се Лиляна.
– А моята – Росина. – Не изпитвам нито тъга, нито липса от това, че не познавам
майка си. За разлика от неговите чувства моите са типично самодивски. – Погледни го
така – ти поне си я познавал, усещал си я и я помниш. И дори ти липсва.
Чувствам сините му очи върху лицето си, но не отварям моите.
– Какво беше това с медальона ми? – пита след кратко мълчание.
– Не мога да ти кажа.
– Майка ми ли сънува в колата? – гласът му се напряга.
– Не мога да ти кажа – бавно повтарям.
– Вещерски суеверия!
– Не вярваш във вещерски суеверия, а открадна кичур от косата ми?
– Трупах информация за вас.
– Е, вероятно има още да трупаш!
– Имам и още как! Липсват ми страшно много наблюдения, особено наблюдения
отблизо. – Навежда се към мен, но не помръдвам. – Съвсем отблизо.
Въпреки че се шегува, за да разсее напрежението, емоциите му отново се транс-
формират – този път в нетърпение, интерес и осезаемо физическо желание.
Овчарят няма как да избяга от природата си – това е обяснението за емоциите му,
но дишането ми все пак се учестява с една степен. Отварям очи. Лицето му е на някол-
ко сантиметра от моето.
– Ще овладееш ли най-сетне тоя овчарски инстинкт да ме вкараш в леглото, или
това ще продължава да ни запраща в абсурдни спорове? Току-що се опитаха да ни
убият!
Неговото дишане също се променя, усмихва се лукаво.
– Адреналинът е виновен. Опитвам, но какво да направя, като ме привличаш?
– Продължавай да опитваш, но по-целенасочено. Защото няма да правя секс с теб.
– Сигурна ли си?
– Напълно.
– А можеше да е много приятно до Секновение... – цинично отговаря и не скрива
раздразнението си.
– Нищо не пречи да си го правиш приятно. Но не с мен. Надявам се, че в
Австралия няма да се налага да играем на щастливи младоженци и всеки ще може да
се забавлява, както намери за добре. Включително и в секса.
– Кафето и чаят – изчуруликва стюардесата и ние млъкваме.
Чаят е отвратителен и мирише на суха, прашна трева. Ароматът от кафето на
Марко ми се струва по-приятен. Бързо отпивам големи глътки от бутилката с вода, а

188
той помирисва кафето с притворени очи и преглъща малко от него. Усмихва се и пак
се навежда към мен:
– Твоите забавления в секса какви са? Имаш ли си любимо опитно зайче извън
тези, с които спиш по работа? Ще ти липсва ли някой мъж, или това усещане ти е
непознато?
– За мен мъжете са средство, нищо повече. Сам го каза.
Слепоочията му пулсират така, че усещам трептенето на въздуха различно.
Полага усилие... да не ме докосне.

Иска да ме подчини.

Може би това е емоцията, заради която в миналото овчарите са крадели талисма-

ните на самодивите и са ги правели насила свои жени. Някаква тъмна и жестока овчар-
ска жажда – да владееш и да налагаш. Сексуалното желание е само половината от нея.
Другото е нуждата да покажеш сила над съзнанието и волята на самодивата. Точно
това има в желанието на Марко към мен – жажда да владее.
– Трябва да спреш това, което усещаш в момента – казвам спокойно, а той изне-
надано се дръпва. – Улесни и двама ни и не се поддавай на изкушението да ме сложиш
на място! Мястото ми не е в леглото ти, нито пред печката в кухнята ти! Аз съм
самодива и животът ти зависи от мен, трябва да ме приемаш като равна. Спри да ме
гледаш с очите на преследвач! Контролирай се!

А аз как да контролирам емоциите си?

Отново затварям очи. Сърцето ми е прескачащо и пусто, а цялото ми същество –

изтърбушено и обгорено.
Марко ме спасява само защото като дете е имал глупостта да ме измъкне от
смъртоносните копита на дядовия кон. Това не е свободен избор, а наложена от
съдбата зависимост.

7 юли (Св. Неделя), 9:20

Имам имен ден, но се надявам, че овчарят не знае това. Ще е крайно неловко да
ми честити, а аз да се преструвам, че му благодаря. След като стана ясно, че
самодивите искат да съм мъртва и са готови да се погрижат за това, се чувствам още
по-зависима от него. Гардът ми определено е паднал, но се старая да не го показвам.
Няма защо да е наясно със смачканата ми същност и с обзелото ме разочарование.
Какво ти разочарование, то си е направо отчаяние....
С влизането в дневната промърморвам едно „добър ден“ и се заемам с приготвя-
нето на моята напитка за събуждане – чай. Усещам ярките му очи по гърба си. Секун-
дите, в които минах покрай дивана, стигат да запечатам в ума си всеки детайл – светли
дънки, разкопчана риза, чаша в едната ръка, дългите пръсти на другата пълзят по
клавиатурата на лаптопа. Миризмата му се слива с аромата на кафето... Сигурно пак
работи – прави някакви отчети, води разговори за спортни стоки, за здравината на
въжета за катерене, за оборудване на зали.

189
 – С какво ще ме почерпиш днес, именичке?
Естествено – веднага на въпроса, без заобикалки.
– Чай? – иронично предлагам, поглеждайки го през рамо.
– Не, пържола.
– Забрави! Самодивите не празнуват такива работи.
– Лъжеш.
– Докажи го.
– Не мога, ти си първата вещица, която познавам лично.
– А ти си първият миризливец, който ми се натресе лично!
– Аз съм изключение, не мириша, а твоето е самодивска неблагодарност. Ти ѝ
спасяваш живота, тя недоволства!
Облягам се на широкия дървен плот и отпивам от чая:
– Не съм те карала да се правиш на герой от малък и да ни обричаш на вечно
спасяване на живот. А и конят можеше да не ме убие.
Веждата му отскача подигравателно:
– Всичко, което е можело, няма значение. Важно е случилото се. – Поизправя се
и сяда, затваря лаптопа. – Ти си скръндза за черпене, обаче аз съм възпитан човек и
съм ти приготвил подарък.
– Какъв подарък?
– Не бъди мнителна – намига ми, – сестричке. Ще ти хареса.
Изправя се и тръгва към мен, а аз усещам как се напрягам. Откакто сме тук, не си
позволява сексуални намеци и закачки, държи се съвсем приятелски. Аз обаче винаги
съм нащрек – той може да е възпитан, но е овчар.
Заобикаля ме, изплаква чашата от кафето и я оставя в миялната машина.
– Ще те заведа на едно хубаво място.
– Какво място? – предпазливостта ми личи.
– Неда, изненада е. Не се дърпай – дойде с мен чак в Австралия. Странно е да
ставаш толкова подозрителна сега. Отивам за половин час в басейна и ако си навита,
после тръгваме.
– Нави ме веднага. Нали не се налага да обличам нещо специално?
– Не, не се налага – оглежда за секунда спортните ми панталонки и блузка.
– След час съм тук. – Грабвам от плота червена ябълка и с чашата в ръка тръгвам
към стаята си, а той към басейна.
Поделяме го без спорове – овчарят го ползва сутрин, аз вечер. Това е една от пър-
вите ни уговорки за къщата. Намира се насред долината Вароса, близо до река Мъри.
Аделаида е само на около 80 километра, а на 15 минути път има симпатично градче с
чудато име – Танунда. Австралийският дом на Марко не отстъпва по стил на хижата в
Рибарица – масивна къща на едно ниво, с три спални, просторна дневна и всякакви
удобства. Някак от само себе си още с пристигането въведохме правила – без внезапно
изчезване, без рискови контакти и излишни демонстрации. Поддържаме добър тон.
Почти истински брат и сестра – всеки със своя живот, делящи обща къща, но съобр-
азявайки се с другия.
Малко след 11:00 вече съм представена на Аврал и Аксел. Страхотни имена за
черни расови жребци. Приличат на някакви конски божества, разрешили на хората да
се любуват на присъствието им. Марко говори тихо на единия, докато гали разкошната
грива и кадифената му муцуна. Другият стои кротко до мен и любопитно души в

190
косата ми. Бавно и успокояващо плъзвам длан нагоре-надолу по шията му.
Обожавам конете и техния галопиращ свят – проходих край конете на дядо ми в
Кашина. В детските ми очи бяха прекрасни четириноги великани, а усещането да ме
носят на гърба си, бе най-волното и вълшебно преживяване в затворения живот на
село. След малкото възрастни, сред които растях, конете бяха най-близките ми
същества. Затова изпаднах в истинска еуфория, щом Марко ме доведе в тази
конеферма.
– Чувал съм, че това е едно от нещата, по които си приличаме – и вие като нас
харесвате конете.
– Да... По-благородни са от хората.
– Много животни са по-благородни от хората.
– Фермата е твоя, нали?
– Моя е – звучи някак виновно. – Но я стопанисват старите собственици срещу
заплащане. Аз съм идвал само три пъти тук. Конете са по-добре под техните грижи.
– Участват ли в състезания?
– Да, участват.
– Конете са събрали майка ми и баща ми.

Защо споделям с него това?

– Срещнали се през август покрай разходките с конете на баща ми. Една от

стариците в Кашина ми разказа историята, когато бях на десет години.
– Голям стрес си била ти за онова забутано село!
– Когато съм се родила, там е имало и млади хора. Баща ми Михал често яздел из
планината. Веднъж излязъл на разходка с любимата си кобила и жребчето ѝ.
Стъмнило се, а него го нямало. На разсъмване дядо Нако тръгнал да го търси. Баща ми
бил страхотен ездач, знаел всичко за конете. Имал слава на луда глава, но било
странно да не се прибере. – Овчарят внимателно ме слуша. Усмихвам се. – Дядо го
търсил цял ден къде ли не. Прибрал се по тъмно притеснен и поискал помощ от
съселяните. Баща ми бил единственото му дете, отгледал го почти сам, защото баба ми
Неделя починала на третата година след раждането.
– Имал опит в гледането на деца значи.
– Имал, но не и в гледането на самодивско дете. – Конят шумно изпръхтява в
косата ми и гъделичкането ме разсмива.
– Къде намерили баща ти?
– Не го намерили цяла седмица. Не е искал да го намират.
– Ммм, ясно. Майка ти го е намерила първа.
– Нещо такова, предполагам. Според лелята от селото майка ми се появила на
пътя на баща ми, прехласнала се по жребчето и така го омагьосала да слезе от коня и
да го отведе вдън гора. Открили кобилата и жребчето на далечна поляна, но от Михал
нямало и следа.
– И все пак го намерили?
– Не, след седмица сам се прибрал. – Потърквам чело в муцуната на коня. – Но
вече не бил същият. Не искал да говори с никого, не казал къде е ходил и през целия

191
август често изчезвал нощем и не се прибирал с дни.
– На това старите хора му казват „любен от самодива“.
– Знам. Момък, любен от самодива, става блед, а очите му горят. Прилича на
болен.
– Не прилича – болен е, направо обречен.
Повдигам рамене и погледът ми обхожда зеления простор наоколо. Фермата е
подредена и красива, а отвъд загражденията се ширят необятни склонове.
– Баща ми преживял есента и зимата след този август като насън и за всички в
село било ясно, че това е самодивска магия.
– Нарочно ли разболявате мъжете? – пита овчарят.
– Можем и нарочно.
– Но при всички случаи разболявате.
– Да. Разликата е само в това искаме ли някой мъж наистина, или не.
– Тоест за мъжа разлика няма.
Обзема ме гняв заради начина, по който говори, и макар че имам опит само в
умишленото въздействие върху мъжете, самоуверено отвръщам:
– Напротив!
– И каква е разликата? – не се отказва овчарят, притискайки ме с тона си.
– Разликата е в спомена за усещането.
Веждата му отскача въпросително.
– Помниш усещането – пояснявам бавно. – Когато самодивата е с теб, защото те
иска, помниш всяка секунда от преживяването. Когато самодивата ти въздейства и за
нея си без значение, не помниш тялото ѝ, нито усещанията, не помниш нищо. Не се
знае била ли е с теб наистина, или само те е накарала да мислиш, че е била.
– Внушавате на някои мъже, че са правили секс с вас, а всъщност не са. Но това
ги разболява. Тези, с които наистина правите секс и те се разболяват, но имат бонус –
докато тялото им умира, мозъкът им се пържи от спомена! Е, сега вече съм абсолютно
наясно защо сме се появили ние!
– Е, яснотата винаги е за предпочитане!
Той ядосано се мята на гърба на коня и животното веднага реагира напрегнато.
– Ще се справиш ли? – пита ме студено.
– С кое?
– С коня.
Става ми смешно, но несигурно поклащам глава:
– Не зная, ще опитам.
Конят на Марко нервно потропва, а той прави отегчена гримаса. В този миг се
мятам на гърба на моя красавец и с рязко движение го карам да хукне в галоп.
Неповторимо усещане! Жребецът направо лети! Прескачаме дървения парапет и го
насочвам към далечния тъмнозелен склон.
Овчарят със сигурност се е подразнил много, чувам галопирането зад мен, но не
се обръщам. Искам да сме само аз, конят и чувството за свобода.
Когато стигаме върха на склона, Марко е на метри назад. Спирам и извъртам
жребеца така, че да съм с лице към него.

192
 Възхищение и тъга?

Тези емоции се стопяват в очите му секунда след като срещат моите. Дори не съм
сигурна, че правилно съм разчела погледа.
– Чудесно се справяш с коня.
– Почти като на четири – намигам наперено, а той се подсмихва.
– Почти. Сега поне не се налага да съм ти бавачка.
– Не само сега не се налага!
Стоим на зеления хълм, а край нас се простира море от трева, в далечината се
виждат големи масиви лозя. Слънцето е топло и галещо. Красиво е, но не е като у
дома. Тук усещанията са други...
– Не доразказа за баща си.
Изненадвам се от интереса му и продължавам историята:
– Въпреки че бил блед и мълчалив, скитал из планината всеки ден цяла зима,
дори в най-студените месеци.
– Напомняла му е за майка ти.
– Сигурно... На Благовец излязъл и дядо знаел, че няма да се прибере скоро.
Дошъл си чак надвечер на Гергьовден – с бебе на ръце.
– Кога имаш рожден ден?
– Ние не празнуваме рожден ден.
– Да, да, вие сте част от голямото прераждане на природата. Но едва ли не знаеш
кога си се родила.
– На 1 май.
Усмихва се.
– Какво?
– На 1 май си е истинска разлистена пролет. Първият ден на първия месец без
буквата на студа – Р.
– За мен това винаги е бил първият ден на лятото.
– Майката ти появила ли се в селото?
– Не. Баща ми споделил само, че се казва Росина. Гледали ме двамата с дядо,
често ме взимал и изчезвал задълго в планината и така цяло лято. Може да ме е водил
при нея, не знам. Една нощ през август излязъл без мен и повече не се върнал. Дядо ми
се видял в чудо, не спирал да търси баща ми, надявал се, че може да намери и майка
ми. Накрая намерил самодивското сборище. Поне така казваха в селото – разбрал се
със самодивите, че ще му помагат за мен. И онемял завинаги.
– Не помня дядо ти. Имам съвсем смътен спомен от онази случка с коня. Но като
ме хвана до плевнята четири години по-късно, те запомних.
– Не съм те хванала, ти се промъкна там, аз просто бях добро дете и ти дадох хляб
и вода. За да се върнеш след осем години и да нападнеш дома ми!
В очите му проблясва странен огън:
– За да се върна след осем години навреме и да спася хубавата ти коса. Всичко е
въпрос на гледна точка.
– Минало! – отсичам и отново пришпорвам коня.
Не му трябва много време, за да ме настигне. Изравнява коня си с моя и подвиква:

193
 – После ще ме заведеш в едно много готино заведение в Танунда. Правят
страхотни вкусотии, има и безмесни.
Странно е как едновременно ме дразни и развеселява.
– Само ако обещаеш да не ядеш месо в мое присъствие!
– Ако ти обещаеш да пиеш вино – нагло се ухилва. – Малиново.
– Няма да те водя никъде значи!
– Наистина ли ставате секси феи, когато пиете малиново вино? Действало ви като
афродизиак и след няколко чаши спешно ви трябвал мъж. Слушал съм много интерес-
ни истории за това...
– Че от кого?
– От по-възрастни овчари.
– Малиновото вино е единственият алкохол, който понасяме. Не зная да е афроди-
зиак, сигурно просто действа отпускащо като всеки алкохол.
– Явно не си опитвала, така че няма как да знаеш.
– Не съм искала, не съм опитала!
– И не знаеш как действа?
– Не, на практика не зная как действа. Трябва ли да зная?
– Естествено! Ако някой те подмами и ти даде да пиеш, как ще се справиш?
– Ще усетя, че е малиново вино още преди да съм отпила.
– Но ако не усетиш? Ако се случи така, че насила те накарат да го изпиеш?
Смръщвам вежди неразбиращо:
– Понякога се чудя на странните сценарии в ума ти...
– Странното е, че не ви показват ефекта на виното, когато ви обучават. Още
повече че ти трябваше да си пазителка!
– На пазителките е абсолютно забранено да пият малиново вино!
– Ааа, ясно! Е, ако ти се прииска да опиташ малиново вино, аз съм насреща.
Обещавам да не се възползвам от пиянството ти и после да ти разкажа как точно ти
действа.
– Няма да се наложи да ми разказваш – ще помня. Но не изпитвам нужда да зная.
– Представи си, че пропускаш много важна информация!
– Представи си, че не ми пука какво е да си... секси фея!
– Хайде, тогава поне за малко бъди само фея! Няма да пиеш вино, а аз ще си ям
месо и ще прекараме приятен следобед.
Усмихвам се на помирителния му тон, а той се накланя към мен:
– Някъде в теб се крие едно добро елфче, нали?
– Понеже имам имен ден, за мъничко ще бъда само фея и ще ти кажа нещо много,
много важно – изчуруликвам в отговор.
– Да?
– Идеята за доброто елфче е първата фатална крачка към непоправимо заразяване
със самодивската болест. – Очите ми пробождат зениците му и ги задържам
достатъчно дълго, за да усети, че не се шегувам. – Остави феите и елфите на мира, ще
отидем в заведението. Сега да пояздим!
Спускам се с коня напред, наслаждавайки се на вятъра.

194
 7 юли (Св. Неделя), 21:07
– Не можеш да ме убедиш, че никога не си подозирала пазителките и юдите в
лицемерие! Нали разбираш колко е нелогично да разполагат с елементарни удобства
като електричество например, а обикновените самодивски къщи – не? Те се
придвижват с луксозни автомобили и самолети, обикалят света, а обикновените
самодиви пътуват единствено до Кипър и Маргарита.
– Те го правят, защото това изисква ролята им в цялостната организация на
самодивската мисия...
– Неда, сама каза колко зле си се почувствала, щом си разбрала за ритуала в Ши-
шенци.
– Независимо как съм го усетила, зная защо е бил направен.
Седим на масата до басейна в приятната зелена градина на къщата. Марко
небрежно е опънал крака, поглъща огромно количество чипс и фреш от портокал.
Ужасявам се от вредните му хранителни навици, но не е моя работа да пазя здравето
му. Аз пия изворна вода и хапвам плодова салата. След обилния късен обяд не мога да
вечерям друго.
Въпреки моята мнителност прекарахме много приятен следобед. След ездата
разгледахме Танунда, разхождахме се по всяка малка уютна уличка, надничахме в
интересни антикварни магазинчета. За мое учудване овчарят се държи адски свястно.
От надменността и иронията в поведението му няма следа. За пръв път разговаряме
часове наред без напрежение и заяждане.
– Ритуалът в Шишенци беше направен, за да могат пазителките да ловуват овчари
извън България. – Марко бутва купата с чипса и на един дъх изпива пълна чаша фреш.
– Така е, трябва да си върнат Ковчежето, което вие откраднахте.
– За да спасят златото от нас – кръвожадните алчни овчари.
Подхващаме опасна тема, която може да разруши крехкото равновесие помежду
ни. Не долавям войнственост обаче, нито пък враждебност към мен.
– Хайде, кажи защо ви е, ако не за да владеете територии и да спечелите
влияние! – подканям го спокойно и открито, а той също вперва синьо-зелените си очи
в лицето ми.
– На нас не ни трябват територии и влияние, имаме и двете.
– Страстта ви към власт е прословута – контрирам все така спокойно.
Той се навежда напред през масата и облягайки се на лакти, повдига много-
значително вежди:
– И власт имаме. А вие никога няма да се примирите с това. И сте готови на
всичко, за да наклоните везните във ваша полза. Помисли – в България сте само за
шест месеца, обикаляте на много места, но има такива, в които не смеете да се
застоявате. Заради нас. Как да промените това? Не можете сами, трябват ви съюзници.
– И вие, и ние имаме достатъчно съюзници сред хората.
– На вас ви трябват силни съюзници...
– Какво искаш да кажеш?
– Трябват ви съюзници с нашата власт и пари, с нашето влияние.
Златотърсачите – големите корпорации, които търгуват със залежи, са идеални за

195
целта.
– Това е абсурд! – тихо отсичам и гневът ми към него се завръща стихийно.
– Зная, че идеята те вбесява – бавно казва Марко. – Но ако го допуснеш, ще наме-
риш логиката на много от случилите се неща в годините назад.
– Това някакви овчарски измишльотини ли са, или разполагаш с факти?
– Аз не разполагам с факти, но вярвам на Старите. Според тях някоя от
пазителките се е споразумяла с една от най-големите чужди фирми, която иска да
заграби залежите в Странджа.
– Аз пък вярвам на юдите и ти казвам, че пазителките не могат сами да договорят
подобна нелепост!
– Което може би значи, че в това има и замесена юда.
– Глупости!
Усеща избухналия ми гняв и помирително вдига ръце:
– Неда, Неда, чакай! С теб просто обсъждаме случилото се.
– Нагло е да се изкарвате спасители на златото! Вие нападнахте първи!
Той замълчава, гледайки ме замислено. После казва:
– Знам. Бях там. Ти също – свежда очи за миг. – Забъркахме се в страшна каша с
теб... Дай да не се разстрелваме взаимно с обвинения и разправии! Овчарите са готови
да ме линчуват, че съм се оженил за самодива, теб пък те преследват, за да те убият,
защото си се провалила.

Да му кажа ли?

– Не съм се провалила. Гюра ме провали.

– В смисъл?
– Нямаше да падна от скалата и вие никога нямаше да разберете, че не съм ви
убила нарочно. Планът ми беше перфектен, макар и съставен в последния момент.
Марко присвива очи.
– Вечерта преди Еньовден се видях с Гюра. От нея получих последната инфор-
мация за задачата си. Сипала е нещо в чая ми – навеждам глава, взирам се в пръстите
си, чертаещи линия по столчето на чашата. – Трябвало е да припадна веднага щом
пламне колата на дядо ти. Планирала е да умра там, може би лично е щяла да провери
дали е успяла, и да ме довърши на място.
– Нейното място ли застрашаваше?
– Не зная, вероятно. – Вдигам глава и се усмихвам студено. – Но това не
означава, че приемам теорията за споразумение между самодиви и златотърсачи.
Юдите знаят какво причиняват онези хора на природата. Разбери, ние се раждаме
заради природата и живеем заради нея. Няма как да я продадем така – дори и за да ви
поставим на място!
– Мястото ни не го определяте вие. Определил го е Господ.
Изведнъж овчарят става от стола и се навежда напред. Инстинктът ми сработва
моментално и бързо се дръпвам назад, а той се разсмива:
– Като замръзнеш така, ме хвърляш в ужас, честна дума! Спри да се пазиш от
мен, не съм ти враг. Отивам за сладолед.

196
 Тръгва към дневната, а аз намръщено подхвърлям след него:
– Ще се самоубиеш.
Той се извръща бързо и спира:
– А, това е напредък – проявяваш грижа за здравето ми. Реших, че би лекувала
всеки друг, но не и мен.
– Ти нямаш проблем със здравето. Засега.
– Понякога имам проблем с психичното си здраве. Особено като ме изнервяш. Но
така е с по-малките сестри.

17 юли, 15:22
Сетивата ми са леко притъпени и успокоени. Това обаче не ме изправя на нокти
както обикновено. Австралия наистина е друг свят по отношение на енергията и
усещанията. Иска ми се да можех да заменя тази отпуснатост с тръпчивия вкус на
изострената си сетивност в България. Но няма такава опция поне до 29 август. Какви
са възможностите след тази дата... де да знаех!
Чувам как Марко приближава, и продължавам да рея поглед през прозореца на
колата.
– Хей, отиваме на парти, заспиваш!
Усмихвам се, но не го поглеждам:
– Така или иначе там ще е скучно.
Той се качва на шофьорското място и потегляме. Заедно с рева на двигателя от
радиото се изливат яростни хевиметъл звуци.
– Ако ти лази по нервите, намали го – предлага овчарят. – Какво прави днес?
– Същото като вчера – отегчено въздишам и местя очи към пътя пред нас.
– Плуваш, хапваш, тренираш, четеш...
– Умирам от скука – довършвам изречението.
– Някое ново бижу?
– Не още.
Преди дни ме снабди с всякакви материали за изработка на бижутата, които
правех през свободното си време преди случилото се на Еньовден. Довършвам
комплект гривна и колие, но тук дори любимото ми занимание върви една идея по-
бавно.
– И ти ли се чувстваш отпуснат и малко апатичен?
– В смисъл? – учудено ме поглежда Марко.
– Способностите ти. Усещаш ли ги притъпени?
– Не точно притъпени. По-скоро не изпитвам нужда да съм на педала постоянно.
Нямам необходимост да съм нащрек във всяка секунда.
– Това заради мястото ли е, или преди това сме били като пружини заради
случващото се?
– Вероятно и двете.
Замълчаваме. После изведнъж заедно поемаме дъх, за да заговорим.
– Кажи!
– Не, не – ти беше първа.
– Казвай де! – раздразнено повтарям.

197
 – Мисля, че вече свикнахме един с друг, затова е по-спокойно – изрича горе-долу
онова, което и аз щях да кажа.
– Поне малко се доверяваме, да.
– Че аз ти се доверих още на четиринайсет! – шегува се овчарят.
– Ти на мен или аз на теб? Я помисли! Не бях ли по-смела от теб за възрастта си?
– Ти винаги искаш да си по̀ ! Не ти ли стига, че си по̀ в твоята категория?
Напушва ме смях:
– Тук няма други от моята категорията освен теб!
– Аз не съм в твоята категория, вещице! Ти си кинта и шейсет, петдесет килца.
Вероятно само косата ти тежи два килограма.
Това вече ме разсмива с глас, но бързо ставам сериозна:
– Това не ми пречи да те отупам, без изобщо да пипам в мозъка ти.
Поглежда ме иронично, после пак се обръща към пътя:
– Ще те пробвам някой път.
– Не всичко е физическа сила.
– Мхм.
– И да се правиш на интересен, и да не се – все едно. Пак ще говорим!
– Само няма да се бием пред хората, ще ни излезе приказка, че сме брат и сестра
гамени.
Завиваме по широко разклонение на пътя и в далечината изплуват очертанията на
голямо стопанство.
– Пристигнахме. – Марко паркира до боядисана в бяло дървена ограда, покрай
която са оформени елегантни лехи с подредени като войници храсти. – Ако домакинът
или някой друг те притесни с нещо, моля, не им причинявай гадене и главоболие,
просто ме потърси.
– Била съм на много по-рискови места от това градинско парти с прехласващи се
по мен мъже. Забавлявай се, намери си компания...
– Ясно, ясно! Готова си да влизаме.
В този момент до широко отворената порта към градината се появява лъчезарната
домакиня. Русокоса и добродушна, приветливо усмихната – предизвиква в мен раз-
дразнение, защото напомня за бяла тъпа овчица, готова да я острижат или издоят.
Защо не и да я заколят.
– Добре дошли, милички! Брад преди малко питаше за вас! Марко ме прегръща
закрилнически и любезно отвръща:
– Тук сме вече, аз съм виновен, тренирах.
– Влизайте! Барбекюто е готово. За момичето има зеленчуци!
– Чудесно, благодаря! – усмихвам се топло.
Тя не е виновна, че е овчедушна и че мъжът ѝ е готов за изневяра толкова скоро
след сватбата. Такава си е, а той просто е мръсник.
– Закъснявате, приятели! – мръсникът се провиква отдалеч.
Бързо приближава, силно се здрависва с Марко и очите му веднага залепват за
лицето ми.
– Както винаги – прелестна! – едва прикрива похотта зад слънчевата усмивка.
– Тя е феята! – засмива се малко пресилено Марко. – Един трол в семейството
стига.
Онзи прихва на шегата и ни кани с жест да се присъединим към гостите. Веднага

198
се отлепям от ръката на овчаря и се отдалечавам. С един куршум – два заека. Нито
близостта на Марко ми действа добре, нито тази на навлека.
Групичката на няколкото барбита, дъщерите на местните богаташи, е идеален
параван. Превръщат се в писукащи птици, когато ги поздравявам. Първите пет минути
от разговора се посвещават на роклята ми, на косата ми, на очите ми. После
разговорът влиза в коловоза на досадните женски „тайнства“ – козметика, мъже,
прически, мъже, клюки, мъже...
Заглеждам се някъде над фризираните глави край мен и изключвам глъчката...
Боже, как искам да потъна в зеленото на полето и да слушам само звука на
полюшващата се от вятъра трева! Усещам втренчен поглед вляво и очите ми се местят
в тази посока. Синьо-зелено. Разбиращо-насмешливо. Марко.
Прави ми знак с ръка да хапна нещо. Мръщя се. Така или иначе преяждам с
бръщолевенето край мен. Отвръщам очи и се включвам в „жизненоважен“ разговор за
предимствата и недостатъците на връзка с момче, което е по-малко от теб.
След около три часа в подобни занимания съм на крачка да предизвикам масово
онемяване. Оглеждам се, търсейки Марко, за да го накарам да си ходим. Преди пет-
найсетина минути се прехласваше с 19-годишната дъщеря на един от винопроизводи-
телите в региона и сега не го виждам никъде. Дано приключи бързо каквото прави.
Отдалечавам се от шумотевицата на градинското парти и се насочвам към
спокоен кът с боядисани в снежнобяло пейка, плетени кресла, симетрично оформени
декоративни храсти и изкуствено фонтанче. Чувам два чифта забързани стъпки зад
мен.
– Неда, почакай! – Домакинята незнайно защо ме преследва. Не е сама. Обръщам
се, изпълнена с досада, но добронамерено усмихната и очите ми срещат зелен поглед.
Красив, рус, слънчев, поне метър и осемдесет, силни ръце. Виж ти!
– Искам да те запозная с моя племенник Джерард – задъхано казва жената, а
племенникът изобщо не чака повече. Протяга длан и усмивката му става по-широка:
– Здравей!
Поемам дланта за поздрав. Първо усещане – добронамерен и впечатлен от мен.
– Здравей!
– За малко си помислих, че леля е решила да ми прави номер, търсейки ми гадже,
но сега разбирам защо настояваше да ме запознае с теб.
– И? – развеселява ме директността му.
– Ти си... – зелените очи се присвиват за миг, изпращат ми закачливи стрели –
като парещо слънце посред зима... Разсмива се силно от повдигането на веждата ми и
се навежда по-близо. – Неда, ти си страшно красива! Сигурно хвърляш всяко момче
във възторг. А аз съм момче. – Кимвам разбиращо. – Затова говоря глупости. Ние,
момчетата, правим така, когато сме зашеметени от някое момиче.
Лелята също се разсмива, тупва го нежно по рамото и бърза да се отдалечи.
– Не мисля, че ти търси гадже – проследявам я и връщам поглед на лицето му. –
Иска да се похвали с теб, освен това те обожава – поне така ми се струва.
– Да, така е с лелите, знаеш! Опитва се да ми намери компания тук, за да идвам
по-често. Искаш ли да седнем там?
– Аxа.
Отпускам се в плетеното градинско кресло, а той сяда на пейката, като вдига

199
единия си крак на нея. Непринудено опира лакът в коляното си и нескрито ме
разглежда. В очите и отношението му има искрено възхищение – без нахалство.
– На колко години си, Джерард?
– 21. Ти?
– 20.
– И какво правиш тук, момиче отдалеч?
– Брат ми наскоро купи къща тук. Обещах му да дойда с него за известно време.
– Не скучаеш ли?
– Не, аз не обичам шумотевицата на големите градове, тук е приятно. Имам време
да правя каквото харесвам.
– А какво харесваш?
– Да чета, да се разхождам сред природата...
– Иначе с какво се занимаваш?
– Уча дизайн и история.
– Интересно!
– И правя бижута.
– Ехааа! Това на ръката ти твое ли е? – посочва гривните ми, сред които е и
талисманът.
В ума ми се прокрадва подозрение, у него обаче не долавям нищо смущаващо.
Само интерес и силно привличане към мен. Не подценявам възможностите на
самодивите, нито на овчарите – всички имат много помагачи сред хората, но не мисля,
че това момче има нещо общо с тях. Плъзвам пръсти по гривните си:
– Да, мои са.
– Ще ми покажеш ли и други неща, изработени от теб?
– Може. А ти? Наблизо ли живееш?
– В Аделаида, уча там, помагам на баща ми – той има автосалон. Успя ли да
разгледаш Аделаида?
Усещам гъделичкане по тила си – като от хладен полъх...
– Още не сме стигнали дотам – плътният глас на Марко кара новия ми познат да
се извърне. – Аделаида я видяхме за малко при пристигането.
Джерард се изправя и протяга ръка към овчаря:
– Ти си братът? Приятно ми е!
Погледът на Марко сякаш бърка в най-скритите чекмедженца в главата на
австралиеца, докато му се усмихва, гледайки го отвисоко заради ръста си.
– И на мен! Виждам, че божественото ми сестриче – искрящите ириси ме
пронизват за секунда – вече те е омагьосало.
Джерард се разсмива:
– Да, прилича на магия! Тъкмо ми разказваше за бижутата...
– Бижутата са ѝ страст, но понеже не прилича на никое друго момиче, за нея не е
мания да се кичи, а да ги създава. – Овчарят се навежда към Джерард. – Неда е очаро-
вателна особнячка, внимавай!
Май не само аз долавям заплаха в тембъра зад шеговитостта на Марко, защото
зелените очи на австралиеца спират озадачено на мен. Усмихвам му се широко и бързо
приближавам.
– Марко плаши всички с мен, откакто съм се родила – вид компенсация, че вече

200
не е бил единствен за мама и татко. Само че – предупреждаващо спирам поглед в
лицето на овчаря – за всички е очевидно кой е страшният в семейството. Спри да
плашиш всяко момче край мен, вече съм голяма! – добавям шеговито, разчупвайки
създалото се напрежение.
Марко мести очи на австралиеца и се включва в шегата:
– Не изглеждаш уплашен. Кажи ѝ, че си въобразява! Засмиваме се и тримата.
– Никак не си приличате обаче! Ти си толкова голям, кестеняв, синеок, а тя е
тъмна, крехка е като кукла! На майка си ли приличаш? – заинтригувано ме пита.
– Да, аз съм копие на мама. Марко е като татко.
– Неда е красотата и чарът, аз съм здравата ръка на семейството. Нали така,
сестричке? – Очите на овчаря пак ме пробождат студено, а Джерард одобрително
кимва.
– Родителите ви тук ли са?
Моментално пускам в ход натъжено изражение, Марко веднага въздиша тежко.
– Те загинаха в катастрофа преди година – изрича лъжата тихо и с
предупредителен поглед към момчето. А аз съм чувствителното момиченце на батко,
което не може да преживее загубата на родителите.
– О, съжалявам! – Джерард се приближава крачка към мен.
– Не се притеснявай... – усмихвам се тъжно. – Има неща, от които боли винаги.
Трябва да свикваме с тях.
– Последното, което искам, е да те натъжа! – Той изненадващо вдига ръка и
нежно поставя длан на рамото ми. Веднага усещам как през тялото му минава ток при
допира с кожата ми, емоцията му залива сетивата ми.
Зная как въздействам на мъжете, затова не съм изненадана, че ме гледа като
ударен от гръм. В същия миг у овчаря усещам гняв. Той се навежда към мен:
– Когато си готова да тръгваме...
– Искам още малко да поговоря с Джерард.
Гневът на Марко ме блъсва като порив на вятър, затова го поглеждам студено:
– Когато съм готова, ще те намеря при другите.
Той веднага слага разбиращо-усмихната маска:
– Доскоро, Джерард!
– Доскоро!
После се отдалечава.
– Не си ме натъжил – бързам да успокоя момчето. – Приех случилото се, но бях
доста зле и сега брат ми се притеснява при всяко споменаване на смъртта на нашите.
– Той е поел отговорност за теб, нормално е, останали сте двамата...
– Всичко е наред! Имаш ли много приятели в Аделаида?
– Да, има няколко момчета и момичета. Искаш ли да те запозная с тях? Може да
идем на разходка в града, там има повече забавления, не е като в Танунда.
– Супер!
Идеята да имам какво да правя извън къщата на Марко, ми харесва. Джерард
кимва доволно и с прелъстителна усмивка приближава до ухото ми:
– Нямаш идея колко е хубаво това, че искаш да излезеш с мен!
– Хубаво за теб или за мен? – закачливо питам, отговаряйки на флирта.
Той се поколебава дали да се поддаде на желанието да ме целуне, после решава да
не прибързва. Емоциите му са като отворена книга. Чела съм я много пъти с момчета и

201
с мъже. Няма с какво да ме изненада, просто този път преживяването е добре дошло
след цялата лудост от Еньовден насам.
– За мен е прекрасно, надявам се, че и за теб – възпитано отговаря австралиецът.
Не е лошо момче, мога да се видя с него отново.

А като се разболее?

Потискам мисълта и отстъпвам малко по-далеч от него.

– Да отидем при другите?
– Добре, ще ми дадеш ли номера си, за да се чуем за разходка до Аделаида?
– По-добре ти ми дай твоя, аз ще ти се обадя – вадя телефона от малката
чантичка, преметната през рамо.
– Става – съгласява се веднага Джерард и бързо диктува цифрите, а аз записвам в
телефона.
– Готово – усмихвам се, докато вървим обратно към гостите, чиято глъчка
достига до нас.
– Няма да се сърдя, че не ми даваш твоя номер. Ще остана при леля няколко дни,
така че наблизо съм.
– Добре. Ела да те запозная с няколко момичета! – Предлагам, щом виждам
групичката, с която говорих, като дойдохме. – Ще ти се зарадват!
Когато представям момчето на богаташките дъщери, настава голямо оживление.
Смеейки се на закачките им, забелязвам овчаря, приведен до ухото на червенокосото
момиче със сладки лунички. То развълнувано премигва и смутено навежда глава,
докато изкусният сваляч му подарява онази своя чаровна усмивчица.

Вълкът е тръгнал на лов.

Загърбвам картината с двойката, решила, че е крайно време да опитам да бъда

онази част от себе си, която съм била най-малко досега – безгрижно 20-годишно
забавляващо се момиче.
Въпреки че разни девойки го ухажват, очите на Джерард търсят моите постоянно.
Ръката му небрежно докосва талията ми, докато обяснява как по пътя насам се
наложило да заобикаля цял табун коне. За момичетата може и да не е ясно, но за мен
е – никоя от тях няма да привлече вниманието му.
Има нещо тъжно в това предварително да знаеш, че някой е твой. Губи се част от
емоцията на неизвестното, очакването...
– Момичета, ще го задушите! – подхвърля Марко на метър зад мен, моментално
събирайки върху себе си цялото женско внимание.
Изведнъж кудкудякащите са обхванати от респект и неловкост. Изумително е как
въздейства на жените.
– О, никакъв проблем не е за мен! – разсмива се австралиецът, без да сваля ръка
от кръста ми.
– За мен обаче е!
Мълчание. Следва широка усмивка на лицето на Марко.
202
 – Не ми оставяш женско внимание! – Добавя със съвсем различен тон и
момичетата избухват в смях, а очите им грейват срещу него с обожание.
– Неда, грижиш ли се добре за момчето? – Язвителната нотка във въпроса не ми
убягва. Как очите му постоянно се връщат на ръката на Джерард върху талията ми –
също.
– Разбира се! – Усмихвам се на Джерард. – За награда той ще ме заведе на
разходка. Нали?
– Нямам търпение! – отвръща обектът на флирта ми.
– И аз нямам търпение! – веднага казва овчарят. – Да стигнем у дома, за да си
изгледам следващия епизод на сериала.
– Готин ли е? – пита австралиецът.
– Върхът е!
– За какво се разказва?
– За лошите български мъже! – Усмивката му прилича повече на озъбване, но на
мацките край мен им спира дъхът.
– Да вървим! – Не издържам повече тоя театър. – Доскоро, Джерард! Ще ти се
обадя.
– Ще чакам!
– Обещала съм ти. – Махвам с ръка. – Чао, момичета!
– Чао, Неда! Марко, доскоро!
Той им смига дяволито, те пърхат с мигли, а австралиецът ме гледа като
дрогиран. Пътьом се сбогуваме с домакините, благодарим за прекрасното парти и
отказваме да ни изпратят до колата. Чувствам се преливаща от нежеланите енергии на
толкова много хора край мен. Искам да остана сама и на спокойствие.
– Бързаме? – лаконично пита Марко, вървейки до мен.
Поглеждам го и не отговарям.
– Не забелязах нетърпение да си тръгнеш. Ако знаех, че бързаш, щях по-рано да
те подканя да си ходим.
– По-рано беше зает – усмихвам се широко. – Иначе и аз щях да те подканя да си
ходим.
Превърнали сме се в майстори на лъчезарните усмивки.
– Така е, сестричке!
– Ех, братко!
– Батко!
– Батко да те наричат кудкудякащите!
Разсмива се гръмогласно и отключва колата с дистанционното. Отваря ми
кавалерски вратата и докато сядам, добавя:
– Малкият мухльо батко ли ти е?
– Да – любезно отговарям.
– Наистина? – иронично пита.
– Да. На 21 е.
– Леле, колко е голям!
Подминавам сарказма. Той се настанява на шофьорското място, пуска силна
музика и потегля. Странно мълчание се настанява помежду ни.
– Забавлява ли се? – нарушава тишината овчарят.
– Да.

203
 – Много си лаконична и това трето поред „да“ е съмнително.
Засмивам се.
– Малкият австралиец наистина ти харесва? – Погледът му е изненадващо
преценяващ и сериозен.
– Марко, разпитваш ли ме?
– Да.
– Защо?
– Защото трябва да зная какво мога да очаквам от това.
– Това е просто забавление – в най-нормалния смисъл на думата.
– Няма нормален смисъл на думата, ако този се гътне – студено отговаря овчарят.
– Внимавам.
– Неда, причиняваш го, без да искаш, какво значи „внимавам“?
– Значи, че зная какви може да са последствията, и внимавам! Разбрахме се, че
всеки прави каквото реши, като внимава, нали така? Защо аз да ти се доверявам, че
няма да ни навредиш, след като ти няма да се доверяваш на моята преценка?
– Вероятно защото в моята природа не е заложено да убивам жени.
Гледа пътя напред, а напрежението в колата расте.
– А, да... заложено е да убиваш само самодиви. За жените имаш други заложби.
– Просто не поставяй в риск живота на това момче!
– Просто приеми, че не съм толкова тъпа, за да го поставя в риск!
– Дори една твоя целувка може да го разболее – тихо казва Марко и гневът ми
взима връх.
– А какво може да причини една твоя целувка на червенокосото котенце, което
омагьосваш цял следобед?
– Във всеки случай не гадене, повръщане, безпаметност...
– Чакай, чакай, за да се стигне дотам, трябва да го целувам дни наред. Моята
целувка може да предизвика същото като твоята – виене на свят и пристрастеност,
причиняваща болка при липсата ти. Отречи го!
Той ме поглежда за миг и не отговаря.
– Няма да го отречеш? Разликата каква е? – разпалено продължавам. – Каква е?
Вярваш, че ти не разболяваш жените, с които спиш, след като ги зарежеш? Ще ти кажа
каква е разликата – ти ги убиваш душевно, просто не им отнемаш физическия живот.
– Говориш глупости, Неда!
– Кое е глупост? Ти нали знаеш какво представляваш?
Той отбива в полето край пътя и спира колата.
– Целта ми не е да се карам с теб! – обяснява бавно.
– Хайде да не ме третираш като капризно дете, на което трябва да обърнеш
повече внимание, става ли?! – избухвам. – Попитах те дали знаеш какво
представляваш като мъж? Как действаш на жените? Наясно си, нали?
Гледа ме няколко секунди и отговаря:
– Да, наясно съм!
– Наясно си и с емоционалния свят на жените, с ранимостта им, с надеждите и
нагласите.
– Да.
– Интересувал ли си се дали някоя от многото жени, с които си бил, не е посягала

204
на живота си, след като е осъзнала, че теб вече те няма?
Въпросът го хваща неподготвен.
– Не си? А дали си се интересувал как са се чувствали в мига, в който осъзнават,
че са влюбени безпаметно в мъж, който никога не е искал нещо повече от тялото им за
моментно удоволствие?
– Имал съм и връзки от по няколко месеца.
– Ама че сериозна продължителност! Значи това, че живеят с опустошена от теб
душа, е по-малък грях от физическото убийство? А не е ли по-милостиво да спестиш
доживотната мъка, чувството на отхвърленост, недостатъчност?
– Играеш си с мозъка ми. – Поклаща глава с крива усмивка. – Ненадминати сте в
това... Само че няма да се хвана!
– На нищо не си играя! Разговаряме и казвам какво мисля!
– А аз мисля, че не е задължително жените, с които съм бил, и конкретната
червенокоса да умират душевно след мен!
– Чуваш ли се?! Погледни се – ти си женска мечта в мъжки образ! Виждал си
очите си, тялото... – Правя неопределен очертаващ жест с ръка към него. – Какви ги
говориш?! Няма жена, която да не бъде разбита след теб!
Гледа ме искрено учудено.
– Какво ме гледаш? Това е все едно мъж да успее да забрави самодива, след като
е бил с нея! Няма такова положение и ти много добре го знаеш! За да не причиняваме
абсолютно нищо на мъжете, ние изобщо, ама изобщо не трябва да се движим сред тях.
Същото е и с вас. А това е невъзможно!
Продължава да ме гледа замислено.
– Защо спря, карай! – Нервно махвам с ръка и се намествам на седалката. – И ме
остави сама да преценя какво да правя с когото и да било! Ние сме партньори, ти не си
ми наставник! Ако съм преценила, че мога да разболея „малкия“ в поносима степен,
ще го разболея. Това е мое решение. Аз не ти се бъркам в авантюрите. И щом съм
поела ангажимент да не създавам опасни ситуации, значи няма да ги създам.
Впервам поглед напред, а той мълчаливо подкарва колата и единственото, което
отвръща, е:
– Надявам се!

18 юли, 12:05
Марко спря секунда преди да пристъпи навън. Неда тъкмо излизаше от басейна...
в цял бански с разпусната мокра коса. Невероятна гледка!
Усетила присъствието му, тъмните ѝ очи се заковаха в него, въпреки че стоеше в
сянката на стъклените плъзгащи се врати, разделящи дневната от градината.
– Шпионираш ли ме, овчарско момче?
Шегуваше се. Вече добре познаваше различните интонации на напевния ѝ, леко
дрезгав глас.
– Винаги под око, знаеш си! – отвърна ѝ в същия тон и излезе под слънцето,
докато тя обличаше тънък сребрист халат. Умело нави дългата си коса на кок и я
защипа с шнола.

205
 Марко остави третото за деня кафе на масичката и се изтегна в другия шезлонг,
притваряйки очи срещу слънцето. Ароматът на Неда витаеше около него като примам-
ващо пърхане на пеперуда. Не съжаляваше, че днес ѝ отстъпи басейна по-рано от
обичайното.
– Какво? – попита тя, виждайки зениците му, вперени в нея под притворените
клепачи.
– Миришеш на мокра вещица.
– Важното е да не мириша на мокра кокошка.
– Миришеш на свежи цветя рано сутрин след дъжд в планината.
Тя изненадано повдигна вежди:
– Наистина?
Очите му се отвориха и в гласа му се прокрадна ирония:
– Не знаеш как миришете ли?
– Зная, че миришем хубаво и примамващо, но ако трябва да обясня на какво, не
мога. – Неда седна на другия шезлонг и се отпусна назад, взирайки се в птиците,
прелитащи над дървото отсреща. – Имам спомени от това колко ми харесваше
миризмата на красивите жени, които идваха всяка пролет в село да ме видят. Когато
ме взимаха при тях в Любовище, ходех като омагьосана из къщата заради аромата.
Тогава не съм знаела, че причината за това са самодивите. Дори не съм знаела, че са
самодиви.
– Вие не се ли раждате с тази миризма?
Тя го погледна учудена:
– Има нещо, което не знаеш за самодивите? – подсмихна се. – Старите не са ти
казали кога започваме да ухаем?
Марко се усмихна и се извъртя в шезлонга с лице към нея.
– Ами не е ставало въпрос. Затова питам.
– Започваме да ухаем, когато станем истински самодиви. – Той продължи да я
гледа очакващо. – Когато прокървим, с цикъла ни.
– С разпукването на ароматната ви женственост значи. Началото на края за
незнайно колко мъже...
– Хайде, хайде! Без драматизации. Овчарите ви учат, че сме някакви горгони,
които сеят смърт сред мъжкия род.
Марко се разсмя силно и положи лакът под главата си, взрян в нея.
– Представих си как кичури от косата ти оживяват като змии и ме душат.
– Защо да се мъчат всички змии, като една може да те ухапе смъртоносно и да се
приключи?
– За да е по-драматично. Звънна ли на новия си приятел? – попита някак между
другото.
– Не, ще му звънна утре – спокойно отвърна Неда.
Той реши да не пита повече за австралиеца и да използва деня за нещо приятно.
– Искаш ли да дойдеш с мен до конефермата? Трябва да се видя със стопаните
там.
Тя колебливо наклони глава, затова Марко продължи:
– Ще пояздим, ще отидем до реката...
– Прозвуча като примамване.
– Примамване е. Скучно ще ми е сам – усмихна се лукаво и се изправи,
206
допивайки кафето. – Отивам да се облека, ако ще идваш, ще те изчакам.
– Ще дойда.
След петнайсет минути вече пътуваха и се наслаждаваха на усещането от топлия
вятър, нахлуващ на талази през отворените прозорци. Инстинктът му подсказваше, че
когато е с нея сред природата, тя е най-открита и достъпна. Имаше нужда да я усеща
такава и въпреки че изключваше порива да я притежава, не можеше да устои на жела-
нието за поне малко близост с нея. Нямаше как да изтрие напълно тази вековна овчар-
ска жажда – беше в кръвта му.
След половинчасов разговор с бившия собственик за издръжката на фермата и
инвестициите за ремонт на сградите Марко изведе Аврал и Аксел при Неда. Тя
използва този половин час, за да се наслаждава на малко жребче и кобилата,
разхождащи се из едно от загражденията.
– Сега да видим дали си му липсвала – каза овчарят и ѝ подаде поводите на
Аксел.
– Той няма да си признае – пошегува се Неда.
Двамата яхнаха конете и препуснаха в тръст към зелените хълмове. Навлязоха в
малка горичка с редки дървета и буйни храсти. Подплашени птички и стреснати
насекоми щъкаха на пътя на конете. Изведнъж Марко вдигна длан, привличайки
вниманието ѝ. Показалецът му се стрелна към дърветата вляво от тях. Тя веднага видя
фигурите на няколко кучета динго. Животните стояха неподвижни и втренчено ги
наблюдаваха. Овчарят кимна с глава в тяхна посока, за да ги приближат, и самодивата
не се възпротиви. Кучетата само леко наведоха глави и подушиха въздуха. Той спря
коня на два метра от тях и скочи на земята, като не ги изпускаше от очи през цялото
време.
Неда с интерес наблюдаваше реакцията на животните – бяха шест и стояха като
хипнотизирани, поглеждаха за кратко овчаря, а той сякаш им внушаваше спокойствие
и послушание. Приклекна и сложи длани на гърбовете на две от животните. Те веднага
седнаха на задни лапи, а пръстите му минаха гальовно по козината. Останалите
четириноги се скупчиха край ръцете му. Погледна я и се усмихна:
– Няма да те нападнат, ела! – главите на кучетата се извъртяха към нея като по
команда.
Ако това бе станало преди месец, нямаше да му се довери – овчар с шест диви
кучета не вдъхва вяра, откъдето и да го погледнеш. Макар и малки, това си бяха
кучета, хищници, а тя – самодива. Слезе бавно от коня и пристъпи към малката
глутница. Изпита вълнение и изненадваща топлина се разля по тила ѝ. За пръв път в
живота си заставаше толкова близо до диви хищници. Вековните инстинкти на
природата ѝ се задействаха. Огънят в ума ѝ припламна, готов да я брани, а тялото ѝ за
секунди се стегна, откликна на енергията, излъчвана от хищниците.
Едното от кучетата тихо изръмжа, но Марко веднага докосна муцуната му и впи
очи в неговите. Тя сякаш се поколеба.
– Няма да те нападнат, казах ти... – повтори овчарят. – Не ги гледай настойчиво.
Тълкуват го като агресия. – Самодивата приближи и клекна до него. – А пък с твоя
пробождащ поглед... Усещат, че очите ти са опасни.
Чувстваше главата си замаяна от близостта на кучетата, но емоцията бе пареща и
приятна. Напълно ново изживяване. Изглеждаше омагьосана и притихнала, изучаваше
207
животните отблизо и очите ѝ сякаш запечатваха всеки детайл.

Внук на Стар, обучена пазителка и шест динго някъде в Австралия.

Марко тихо се изсмя, а тя изненадано го погледна. Той не сподели на глас

мисълта. Сложи ръка върху главата на едното куче и я подкани:
– Погали го.
Очите ѝ станаха огромни и искрящи.
– Нали знаеш, че ако посегне да ме ухапе, ще го нараня?
– Нали знаеш, че няма да го оставя да те ухапе? Хайде! – кимна Марко към
животното.
Топлината по тила ѝ се превърна в огън. Синьо-зелените му очи се втренчиха
замислено в нейните. Тя протегна пръсти към гърба на кучето и ефирно докосна кози-
ната. Притисна леко длан и огънят от тила плъзна по гърба ѝ. Въпреки това усещането
бе магнетично и вълшебно, усмихна се. Овчарят се наведе към ухото ѝ:
– За миг помислих, че те е страх, вещице. – Отговори на шегата му с пренебрежи-
телен поглед и не отдели ръка от козината на дингото. – Харесва ти, нали?
Тя се усмихна доволно и по симпатичното набръчкване на нослето ѝ той разбра,
че не просто е доволна, а истински щастлива и развълнувана. Видя същата реакция и
когато донесе всякакви джунджурии за бижутата, които тя правеше.
Въпреки привидното си спокойствие той също изпитваше вълнение. По тялото му
пробягваха тръпки – от вълнението ѝ, от доверието ѝ. Завладяване... Притежаваше
ума ѝ поне за малко, като ѝ даваше нещо неизпитано досега.
Неда плъзна длан по гърба на кучето още няколко пъти и отдръпна ръка.
– Защо вашите овчарски кучета ни мразят?
– Не ви мразят, пазят нас.
– Ужасни сте с това, че сте създали такива кучета – престорено капризно се
нацупи.
– Да, трябвало е да се оставим на волята ви беззащитни – разсмя се Марко, докато
тя се изправяше.
– Сега тези кучета не ме харесват повече от преди, въпреки че бях толкова близо
до тях. Допускат ме само заради теб.
– Типична самодива! Иска всичко! Ти си имаш растенията, водата, птичките...
– Хищниците са предизвикателство.
– Мислех, че опитомяването е наша слабост.
– Грешно мислиш. – Неда отстъпи и бързо се метна на гърба на коня. – Остави ги
да правят каквото им харесва, подчинението никому не действа добре.
– Чухте я, момчета! Става много зла, когато нещо не ѝ е по вкуса. – Марко се
дръпна от кучетата и прошепна. – Бягайте!
Животните хукнаха и двамата проследиха отдалечаването им. Той хвана поводите
на коня си и спря за малко, преди да се качи на седлото:
– Нямаше да ми се довериш така, ако бяхме в България, нали?
– Не, нямаше. Там не е същото. Там сетивата ни са различни.
– Да... различни са. Там всяко нещо ни влияе. Инстинктът ни е силно изострен.

208
 – Да.
– Но голяма част от причината за това са останалите като нас, не ние самите.
Тя премигна озадачено.
– Ние с теб няма как да се убием взаимно – уточни той. – Като махнем този риск и
прибавим факта, че прекарваме много време заедно... Като изключим раздразнението,
което предизвикваме един у друг, остават едни съвсем нормални човешки отношения.
– А това, че нито ти, нито аз сме нормални човешки същества, къде го остави?
– То е към предимствата на нашата връзка, разбира се! – ухили се нахално
овчарят и се метна на коня.
– Разбира се! – саркастично повтори Неда.
– Все пак аз оценявам колко ми се довери току-що – сериозно каза Марко. – Не
мисли, че не го осъзнавам.
Подкара жребеца към реката, а тя го последва смълчана.

18 юли, 21:21
– Вашите мозъци могат да въздействат на хищниците и кучетата, защото сте на
едно ниво. Така излиза. – Неда повдигна малките си елегантни длани в жест на
иронично заключение.
Марко я гледаше със снизходителна усмивка, а върховете на дългите му пръсти
докосваха столчето на чашата:
– Надявай се!
– Ако не е така, защо не можете да бъркате в мозъците на хората като нас?
– Точно като вас не можем, но все пак успяваме да им въздействаме.
– Респектирате мъжете и омагьосвате жените, но го правите по човешки. – Тя се
облегна назад и премести чинията с нарязани плодове към средата на масата.
Марко стана и отвори един от шкафовете в кухнята, където преди час двамата
заедно приготвиха вечеря. Върна се и постави на масата бутилка вино, две чаши и
тирбушон.
– Не си толкова наивен! – подигравателно възкликна Неда при вида на
малиновото вино.
– Права си, не съм. Но така или иначе го купих. – Отвори бутилката с опитни
движения и я загледа очакващо. – Аз имам полза от твоето доверие.
Очите ѝ го фокусираха и той усети тънката нишка на нейното въздействие,
промъкваща се в мозъка му, но я остави да бръкне в емоцията му.
– Не искаш ли да направиш още нещо за пръв път в живота си днес? – повдигна
вежда, без да отделя поглед от зениците ѝ. – Ти се доверяваш на мен, аз на теб.
– Че ти за какво ми се доверяваш, пил си вино много пъти!
– Не и малиново вино със самодива. Ами ако ме нападнеш?
Неда направи скептична гримаса в отговор на неговата широка усмивка.
– Всъщност не е изключено. Малиновото вино прави самодивите много... настой-
чиви към мъжете. Виж, за овчарите не знам – влизат ли в това число, не влизат ли... Но
не искам да експериментирам.
– Шегуваш се! – той седна на стола срещу нея, наля си малко от виното, разклати

209
чашата и го помириса. – Хубав аромат! – Впи очи в лицето ѝ. – Наистина ли допускаш,
че искам да те напия с малиново вино, за да правя секс с теб?
Въпросът заседна в мозъка ѝ като огнена стрела и усети присвиване в
диафрагмата, после предизвика желание да отклони поглед. Вместо това повдигна
леко брадичка и се усмихна:
– Знаеш, че пипнах мислите ти и съм наясно с мотива. Въпросът не е в моето
доверие към теб.
– Напротив! Точно там е. Наздраве! – отвърна той и отпи глътка. – Сладко е за
вкуса ми, но не е лошо.
– Наздраве! – нейната чаша остана празна.
– Не вярваш, че мога да се справя с теб, ако се превърнеш в пияна съблазнителка.
Тя се разсмя звънко и поклати глава:
– Ето, изобщо не си наясно! Аз никога не мога да се превърна в пияна. А
съблазнителка съм се родила. Просто малиновото вино умножава способностите на
самодивите за съблазняване, защото увеличава желанието им да ги демонстрират.
– Сложно казано, но същото. Не вярваш, че мога да ти устоя, така ли?
– Откъде да зная можеш ли? – директно попита самодивата. – Доскоро не пропус-
каше да напомниш, че от овчар мога да очаквам или отрязване на косата, или...
– Твоята коса, като гледам, си е на главата. И каквото и да съм казвал или правил,
щях да помня, ако съм ти посягал достатъчно застрашително.
– Достатъчно застрашително не си. Иначе вече можеше да не виждаш добре.
– Щом не съм, значи си в безопасност. Аз също, защото самото ти присъствие
край мен от толкова време си е абсолютен тест. Ако излезеш извън рамките на това
какво би могло да стане, ще видиш, че да си опитала въздействието на малиновото
вино, е предимство за теб и за самоконтрола ти.
Тя замислено погледна бутилката.
– Нямам никакво намерение да те превръщам във враг. Пък и ако се сещаш за
друг мъж, който би могъл да не се поддаде на чара ти, посочи го. Лично ще го поканя
да опиташ за пръв път малиново вино в негово присъствие. – Усмихна ѝ се заговорни-
чески. – Смяташ ли, че има по-добра компания от мен за чаша малиново вино?
– Всъщност цялото това приказване може да се окаже излишно. Не съм сигурна,
че малиновото вино действа на самодивите по този начин в присъствието на овчар.
Не вярваше, че е възможно от няколко глътки вино да се хвърли на врата на
Марко. В ума му не откри никакво намерение да се възползва от ситуацията, вярваше
му.
– Малко? – Той наля вино в чашата и я сложи пред нея. Вдигна своята, за да чукне
леко нейната за наздравица. Мелодичният тих звън от тоста предизвика трепване в
миглите ѝ и тя спокойно отпи глътка. Усети тръпчива сладост и приятен аромат на
презрели плодове.
– Ммм, дотук добре – подсмихна се Неда и остави чашата. – Ако се окаже, че
нямам никакъв самоконтрол?
– Преди да започнеш със сексуалните посегателства, да ти кажа – с надеждата да
го запомниш... – Смехът ѝ прекъсна за секунда изречението му – Каквото и да правиш,
ще се събудиш в стаята си сама и без да си ме прелъстила!
– Преди да си въобразяваш, че ще се случи кой знае какво, нека аз ти кажа:

210
пиенето на малиново вино при нас няма симптоми на напиване – няма загуба на памет,
няма залитане, фъфлене и така нататък. – Той направи престорено разочарована
физиономия. – И още нещо. – Изведнъж очите ѝ станаха сериозни въпреки
усмивката. – Аз съм обучена за пазителка и владея мозъка и енергията си една идея
по-добре от останалите.
– Зная. Но ти не знаеш как се пие вино. Ако не ме нападнеш до минута-две, мога
да те науча.
Тя разклати леко чашата, помириса виното, отпи още една глътка, задържа я в
устата си и бавно преглътна.
– Да, добре е да усетиш вкуса с небцето си, но има и правила за чашите – добави
Марко.
– Стига с тия правила! – тихо отвърна Неда и устните ѝ останаха полуотворени в
лека усмивка. Той внимателно спря поглед на лицето ѝ, а тя се изсмя. – Подхлъзвам
те! Много бързо се хващаш!
– Е, няма да те уча на нищо тогава!
– Кажи, кажи, какво за чашите?
– Правилото за чашите е, че трябва да се пълнят две трети от общия им обем, за
да има място да се разгърне ароматът на напитката. В никакъв случай догоре! Чашите
с изстудени вина винаги се държат за столчето, а чашите с червено вино трябва да се
държат точно под основата на тумбестата част.
– Значи аз я държа правилно в случая.
– Абсолютно.
Половин час по-късно двамата разпалено спореха дали месото наистина е нужно
като храна за човешкия организъм.
– Храносмилателната система на човека доказва, че не е! – категорично отсече
Неда. Пиеше втората си половин чаша с малиново вино.
– За да е просто жив, може би, но за да е с развит мозък – не! Всички вегани и
крайни вегетарианци мислят и действат бавно. С изключение на вас, но вие не сте
просто хора.
– Месото разболява – натърти Неда.
– Нищо не разболява, ако не се прекалява с него!
– Ти прекаляваш с тренировките и физическите натоварвания, напът си да се
превърнеш в копие на грозника Шварценегер – изтърси изневиделица самодивата и
плъзна очи по широките рамене на овчаря.
– И ти тренираш не по-малко – бягаш, плуваш.
– Не и колкото теб.
– Аз съм по-голям като физическа маса от теб, затова.
Тя се усмихна широко, имитирайки го:
– Като физическа маса. Това буди асоциация с пълнота и... абе шишкавост.
– Всички не могат да са перфектни. Физическата маса си е физическа маса.
– Всички могат да са малко по-перфектни, ако искат. Трябва нормално хранене и
повече движение. – Тя усещаше приятна топлина по кожата си от около десет минути.
Виното – беше наясно, че е от него. Нуждата да спира поглед на лицето му – също.
– Има хора, които се харесват пълни.

211
 – Да, да! Затова ли жените все пазят диети?
– Да! Имам приятели, които харесват сочни жени, пухкави.
Нещо в очите ѝ проблесна за части от секундата – наистина ли видя някакво пла-
мъче в тия черни като нощ очи? Тя плъзна чашата си леко напред по масата,
изящните ѝ пръсти в основата на столчето сякаш се протегнаха към него.
– Какви са предимствата на пухкавите жени?
Той се подсмихна и смръщи вежди развеселено.
– Откъде да зная? Нищо не разбирам от жени!
Зениците ѝ го приковаха като горещи пирони към разпятие – заля го болезнено
сладко-горчиво чувство. Изобщо не бе усетил прехода от веселия разговор към
магнетичното усещане от погледа ѝ.
– А аз не разбирам от мъже... – към обичайната дрезгавина в гласа ѝ сега имаше
ясно доловима примамлива мекота. – Ти можеш да ми разкажеш за мъжете, аз на теб –
за жените.
По тялото му мина тръпка, а тя бавно дръпна чашата си обратно и отпи глътка
вино, усмихна се и попита:
– Хубаво ли разказваш?
– Леле! – тихо отвърна овчарят, облегна се на стола и нарочно прехапа болезнено
вътрешната част на устата си.
Зениците ѝ проследиха това с леко присвиване на очите и тържествуващо се
впиха в неговите.
– Признавам си, зашеметяващо е! – бавно каза Марко.
– Кое? – Невинно повдигане на веждите ѝ.
– Преобразяването.
Усмивката ѝ стана широка и озаряваща.
– Да се направя ли, че не зная за какво говориш?
– В никакъв случай! Кога друг път самодива ще флиртува с мен?
– Мисля, че още дори не съм започнала да флиртувам.
Неда взе чашата си и се премести на удобния мек диван, подви колене под себе
си. Остави я на ниската масичка след още едно отливане и пусна телевизора с дистан-
ционното. Дръпна ластика от косата си и тя се разпиля по гърба ѝ. Той замислено я
наблюдаваше.
– Лягай си, овчарю! – Дори не го погледна. – Докато не ти е омекнал мозъкът за
сметка на... – Изведнъж се взря в него. – Добре тренираните мускули.
Обърна се пак към екрана и превключи на някакъв музикален канал. В главата му
сякаш гръмна бушон от предизвикателството в гласа ѝ. Не, нямаше да наруши думата
си, но и нямаше да се лиши от усещането, изгарящо вените му. Стана и също взе
чашата си, приближавайки до дивана. Заобиколи масичката и седна до Неда, после
чукна чашата ѝ със своята.
– Не е възпитано да ме гониш от дневната, още повече пък да ми казваш кога да
си лягам. Не си ми майка.
– Не, сестра съм ти – усмивката ѝ бе едновременно надменна и прелъстителна.
Той се наведе към нея, преметна ръка на облегалката зад гърба ѝ и светлите му
очи я пронизаха:
– Не, ти си вещица! А аз съм овчар. Това много усложнява нещата, нали?

212
 Тя доизпи виното си и повдигна вежда:
– Няма да ми налееш пак, нали?
– Определено няма. Подозирам, че това, което правиш, расте като въздействие с
повишаване на изпитото количество.
Тя се разсмя, преметна коса през едното рамо и изненадващо плъзна длан по
ръката му, отпусната зад гърба ѝ.
– Няма как да знаем всичко за въздействието. Нали експериментираме?
Тялото му изгаряше от докосването ѝ. Увличаше го, примамваше го... Ароматът ѝ
направо замъгляваше мислите му. Не се стърпя и прокара пръсти през косата,
спускаща се над рамото ѝ.
– Ех, тази коса...
– Все ти е трън в очите?
– Стрела в сърцето ми е, не трън в очите. – Дланта ѝ не спираше да гали рамото
му. – Неда... – Дрезгаво изрече името ѝ. – Сигурна ли си, че не можеш да контролираш
това?
Тя се наведе по-близо.
– Марко, сигурен ли си, че искаш да знаеш дали мога?
Той си даде сметка, че е обещал нещо, което е напът да не изпълни. Нямаше
представа за силата на магията ѝ, нито за това как откритата ѝ покана за близост може
да стопи всяка логична мисъл в ума му.
Устните им бяха на сантиметри, съблазнителното ѝ тяло го докосваше, косата ѝ
го побъркваше. Ръката ѝ лежеше върху неговата на облегалката на дивана и опакото
на пръстите ѝ премина бавно от рамото през врата му и спря на тила. Сърцето му
блъскаше силно, нямаше как да скрие неравномерното си дишане. Погледът ѝ не се
отделяше от устните му, а упойващата миризма на свежи цветя изпълваше ноздрите
му. Очите ѝ се върнаха на неговите:
– Мога да контролирам това. – Наведе се до извивката на врата му, близо до
ухото, и помириса кожата му – така както той го бе правил неведнъж с нея. – Мога, но
не искам!
Вложи неистово усилие, за да овладее мъчителния глад за нея. Дръпна се леко и
опита да промени настроението с шега:
– Ти си съвършено биологично оръжие, честна дума!
– Много интересен комплимент!
– Специален е, затова.
– Да, едно е да си съвършена биологично, друго е да си и оръжие!
– Харесва ти, че ми е трудно, нали? – директно попита, без да отделя очи от
нейните.
– Много. Защото ти все ме подценяваш.
– Или се надценявам.
– Или няма значение, щом е хубаво.
– Хубаво е.
Никой от двамата не помръдна – тя го примамваше с очакване да не издържи и да
я целуне, той отчаяно си повтаряше, че трябва да я заведе в стаята ѝ и да я остави там.
– Е, дотук какъв е изводът от експеримента, овчарю? По-малко нападателна ли
съм от очакваното?

213
 – Не си нападателна. Но си безкрайно изкушаваща.
Тя чаровно наклони глава, откривайки още повече устните си, а той не можеше да
отдели поглед от тях. Целунеше ли я – край.
– Нямаш представа колко ми е трудно! – Изведнъж се изправи и я вдигна на
ръце. – За да ти спестя неудобството от залитането...
Тя се изсмя:
– Надявай се!
Той внимателно мина между дивана и масичката и тръгна към стаята ѝ с нея на
ръце. Тя обви врата му и прошепна до ухото му:
– Знам как настръхваш всеки път, когато съм близо до теб, пулсът ти се ускорява,
за секунда-две в ума ти настава хаос... – Стомахът му се преобърна от напрежение. –
После овладяваш онзи импулс да ме поставиш на място.
– Сега ще те поставя на място – в леглото ти да се наспиш – насила се пошегува
Марко.
– Браво! Страшна воля трябва за това!
– Железен съм! – Отвори с крак вратата на стаята ѝ и я пусна до леглото.
– Така си е – имаш железни нерви! – Тя го гледаше предизвикателно и в очите ѝ
се мярнаха ядосани пламъчета.
– Не забелязвам да оставаш по-назад от мен!
– Е, и да оставам – все пак аз съм малката самодива, дето пие малиново вино за
пръв път. А ти си железният овчар, дето може да си татуира до орела на гърба
„вещици напивам и приспивам“.
Марко вдигна лице към тавана и вдиша. Боже, тя нямаше представа какво му
коства да отстъпи... Неда грубо го бутна назад:
– Хайде, не е толкова трудно!
Той изненадано се взря в лицето ѝ.
– Две крачки и излизаш, спазил си обещанието, доказал си, че можеш. Всички са
доволни! Ти най-много!
Понеже той не помръдна, тя отново посегна да го избута. Улови ръката ѝ във
въздуха и я дръпна към себе си. Хвана и другата ѝ ръка, с която пак се опита да го
отблъсне. Тялото ѝ прилепна към неговото.
– Не си въобразявай, че знаеш дали съм доволен! – бавно прошепна в лицето ѝ. –
Ти имаш своя резултат от експеримента, аз – моя!
– И какъв е твоят? – попита Неда, впила очи в неговите.
– Повтори твоя на трезва глава и ще ти обясня всичко за моя!
Пусна я и веднага тръгна към вратата.
– Аз схващам от първия път. Нямам нужда от повтаряне на резултати.
Той спря, понечи да се обърне, но се отказа. Можеше и да остане, ако я погледне
пак, затова само отвърна:
– Лека нощ!

19 юли, 7:44
Предложих ли му се, или само го предизвиках?

214
 Той знаеше какво да очаква, аз също. Потвърди се – малиновото вино превръща
самодивите в ловци на мъже.

Ловувах овчар?!

Ядно прибирам косата си и я навивам на кок високо на главата си. Гледам се

обвинително в огледалото. Сигурно съм най-наивната и оглупяла самодива на света!
Бързо трябва да оправя всичко.
Когато отивам в дневната, за да си направя чай, Марко вече е излязъл за
обичайното си сутрешно бягане. Аз предпочитам моето да е по тъмно, няма нищо по-
хубаво от едно среднощно тичане и потапяне в реката.
Докато търся номера на Джерард в телефона си, мисля как излизане с него днес
ще е най-лесният и безболезнен начин да си спестя каквито и да било коментари за
„малиновата“ вечер. А и за Марко ще е добре дошло – удържал е на думата си, но
вероятно се чуди дали това ще повлияе на едва закрепилото се доверие между нас.
Всеки овчар знае, че дори бегъл знак, че мъж е готов да отхвърли самодива, е
достатъчен тя не просто никога вече да не го погледне, а дори да го сметне за враг. Не
трябва да мисли, че ми е враг.

Той отхвърли ли ме?

Набирам номера на момчето от Аделаида. Отговаря след четвъртия свободен

сигнал, май звъня малко рано...
– Ало? – Сънен е.
– Добро утро! Неда съм.
– Неда? – Вече е разсънен. – Това е хубаво събуждане!
Разсмивам се звънливо (смехът ми действа на мозъка му):
– Хубаво начало на хубав ден? Какво ще правиш днес?
– Каквото и да е, искам да е с теб.
Мога да се обзаложа, че на лицето му има широка замечтано-дяволита усмивка.
– Хм, хубав план за деня! – Чувам флиртуващите нотки в гласа си някак отстрани.
– Просто кажи кога да те взема.
– В десет?
– Супер! Ще ти звънна 5 минути преди да стигна до вас.
– Къщата е...
– Знам къде е, разпитах леля. Ако не ми беше звъннала и днес, утре щях да те
потърся у вас.
По гърба ми плъзва познато усещане, приличащо на полъх. Марко. Влиза в днев-
ната откъм двора, като дръпва големия стъклен прозорец, заемащ цялата стена. Усмих-
вам се за поздрав с чашата в едната ръка и мобилния телефон в другата. Заповядвам си
да не обръщам внимание на странния блясък в пронизващите му очи и докато се
разминавам с него на път към двора, мило казвам на Джерард:
– Явно много ти трябвам.
– Така е – отвръща той. – До десет.

215
 – Чао засега.
Марко веднага изстрелва:
– Добро утро и на теб! Десет сутринта или десет вечерта? Обръщам се към него, а
той съвсем открито спуска поглед по тялото ми. Простоватата ми памучна рокличка
едва ли си струва този театър, но щом му се играе...
– Този наш съвършен слух понякога ми идва в повече! – Бързам да обърна
разговора в шега. – Също като малиново вино след половината на чашата.
Напрежението ме залива като плътна вълна – моето и неговото изведнъж
образуват помитаща сила. Неподготвена съм за това усещане и шеговитото ми
изражение се размива, а неговата лека усмивка се стопява. Две секунди на водовъртеж,
в които очите ни се срещат и всяко усещане от снощи се връща с пълна сила.

Това трябва да спре!!!

Извръщам се, бягайки от въздействието на очите му, и сядам на шезлонга край

басейна. Търся спасение от изгарящата тръпка във вените си.
– Благодаря за търпението към моето прохождане в света на виното, опитът си
струваше. – Отпивам чай. – След всичко, което сме преживели заедно, остава само да
си резнем китките и да скрепим тази абсурдна връзка с ритуал по кръвно братство.

Откъде дойде този сарказъм в гласа ми?!

Марко приближава шезлонга и усещам заплаха – овладяна, стаена, жадна... запла-

ха.
– Има и други начини – тихият му глас попива в ума ми. – Безкръвни. Не са брат-
ски, но са силно скрепяващи.
Навежда се и подпира длани на колене си, взрян в лицето ми.
– Махмурлук ли имаш? – студенината в гласа ми се усеща от километри.
– Не. Пих малко и помня всичко! – отвръща овчарят.
– Аз пих повече от нужното, но също помня всичко! И затова вече ти благодарих!
Ако очакваш да изразя съжаление, че съм ти налетяла, напразно е. Иначе нямаше да
съм аз, нали така? Каквото и да правим, аз съм самодива, ти си овчар. Това, че
поддържаме равновесие в отношенията си, е чудесно. Заради обстоятелствата. Но те
не променят фактите, затова други скрепяващи начини няма! – Усмихвам му се. –
Дори в кръга на шегата.
Изразът на очите му е режещ. Синьо-зелен изгарящ лед.
– Няма за какво да ми благодариш, Неда. Аз го предложих и аз обещах, че всичко
ще е наред...
– Наред е! – прекъсвам го. Не искам да слушам гласа му толкова близо. – Но нали
не очакваш да съм очарована?
Изправя се.
– Сама го каза – ти си самодива, нормално е виното да ти действа така, няма за
какво да съжаляваш.

В гласа му има обида и разочарование.

216
 – Щеше да е сериозен проблем, ако беше пила още. Тогава можеше и да не успея
да ти откажа. Представяш ли си – сега трябваше със сутрешния чай да преглъщаш и
мисълта, че си преспала с овчар? – Иронично поклаща глава. – Какъв ужас щеше да е!
– Добре, благодаря ти още веднъж! – Ядосано оставям чашата на масичката.
– Има за какво! Та не разбрах онова за десет?
– Може ли да си изпия чая на слънце и спокойствие?
– Добре, добре... Сигурна ли си, че и това не е вид махмурлук? – подхвърля,
докато се прибира в къщата.

Не знам какво е това, но трябва да го спра!

20 юли (Илинден), 20:34

Звъни ми за трети път. Изключила съм звука на телефона. Прави го, за да ме
дразни.
Ядоса се, когато вчера сутринта Джерард пристигна пред къщата с лъскавата си
кола, за да ме заведе на разходка до Аделаида. С нищо не го показа, но енергията му
заприлича на гневен рояк жилещи насекоми. Когато се прибрах вечерта, него го
нямаше. Чух го да си идва късно и изобщо не излязох от стаята си.
Тази сутрин се видяхме за кратко. Поинтересува се прекарала ли съм добре
времето си с австралиеца, а аз му разказах за разходката и за запознанството ми с
неговата компания – две момчета и две момичета, достатъчно приятни, за да нямам
нищо против тази вечер да изляза отново с тях. Това не му хареса и пак започна да ми
чете конско за опасностите. А всъщност няма никакво право на претенции към моите
занимания. Както аз нямам към неговите.
– Неда, искаш ли десерт? Почти нищо не хапна – пита ме австралиецът с широка
усмивка.
Вечеряме в приятно заведение в центъра на Аделаида с неговите приятели. После
ще ходим в най-посещавания клуб в града. Непоносимостта ми към шумни и претъп-
кани места е притихнала или по-скоро си стои потисната в ума ми. След като искам да
се забавлявам като обикновено момиче, трябва да харесвам това, което харесват
обикновените момичета.
– Не съм гладна, благодаря!
– Какъв е климатът в твоята страна? – въпросът идва от момичето с къса рижа
коса на име Пита. Пита проявява особен интерес към родината ми от мига на
запознаването ни.
– Сега там е лято, но иначе имаме четири сезона.
– Това, че си имате море, планина, равнини и... всичко, е страхотно!
– Магично място е България! – Включвам се в ентусиазма ѝ. – Трябва непременно
да я видите с очите си.
Не изпитвам трудност с ролята на добронамерена възпитана чужденка.
– Всички българки ли са красиви като теб? – закача се Лео, 20-годишен мулат,
приятел от детинство на Джерард.
– О, има и по-красиви!
217
 – Аз определено ще дойда в България! – Категорично тропва с длан по масата, а
Линда, сестра му, го плясва по врата и всички се разсмиваме.
Вибрацията в джоба ми е притихнала. Може би най-после се е отказал.
Бъбрим оживено, докато всички приключат с вечерята, плащаме сметката и
тръгваме към клуба.
Телефонът на Джерард звъни и той изостава няколко крачки, затискайки свобод-
ното си ухо с длан, защото на улицата е шумно. Настига ме и ми подава апарата и на
мига разбирам, че овчарят не се е отказал. Просто е намерил друг начин.
– Някой танцува самодивско хоро в двора ти или какво? – питам на български с
отровно-сладък глас.
– Сестричке... – тъмната заплаха в тембъра му ме вбесява. – Телефона ли си
изгуби?
– Не. Изгубих си намерението да ти давам отчет.
Пауза.
– Нали щяхме да се държим като зрели хора?
– Марко! Няма да се наложи да криеш трупа му след мен – усмихвам се
лъчезарно на Джерард, който изобщо не подозира, че е обект на зловещ разговор. – И
ничий труп по принцип. Ако някой полудее в мое присъствие, няма да ме арестуват за
това. Дишай!
– Къде си?
– Където си искам! И повече недей да звъниш на гаджето ми!
Прекъсвам връзката и подавам телефона на австралиеца.
– Явно съм изключила звука на моя, благодаря ти!
– Никакъв проблем! Взел номера ми от леля, явно се е притеснил, че не
отговаряш.
– Той си е такъв!
Щом влизаме в огромния клуб, Джерард обвива ръка около кръста ми:
– Нямаш представа колко съм щастлив, че си тук!
Имам, но той няма как да го знае.
Час след настаняването ни в клуба познатият хладен полъх по тила ми се появява.
Удивлението в очите на двете момичета от нашата компания, вперени зад гърба ми,
потвърждават усещането. Не е нужно да се обръщам, за да видя, че Марко е влязъл. До
него пристъпват дългокраки русокоси хубавици, оглеждащи се малко смутено.
Чужденки. Долавям немска реч, докато едната прошепва нещо на другата.
Видял ме е още с влизането. Приближава ни с широка усмивка, а зъбите му про-
блясват на фона на черната тениска със зловещ череп отпред.
– Аделаида е малка – разперва ръце в самоуверен жест, очите му минават по мен,
намига ми и се здрависва с Джерард.
– Марко! – любезно го поздравява австралиецът и започва представяне на всеки
от компанията.
Следва кратък коментар как това е най-хубавият клуб в града.
– Не те свърта у дома? – усмихнато изстрелвам.
– Джерард, грижиш ли се добре за моето момиче? – пита овчарят, без да ми отго-
вори.

Моето момиче?!

218
 – Разбира се! – веднага влиза в диалога австралиецът и плъзва длан по ръката ми.
Очите на Марко проследяват жеста.
– Това са Карла и Ума – кима към германките, които само се усмихват неразби-
ращо. – Запознахме се преди час, имат нужда от гид и преводач. Сърце не ми даде да
ги оставя сами.
Всички край масата се разсмиват одобрително.
– Заведи си германките другаде, дошла съм тук първа! – казвам го на български,
така че да ме разбере само той.
– Територия маркират само хищниците... моето момиче – отговаря на български и
ми се усмихва нахално. После добавя на английски: – Забавлявай се, сърне! До после.
Побутва момичетата навътре в заведението и потъват в множеството край двата
бара.
– Неда, брат ти е забележителен! – възкликва Линда. – Толкова е... голям и
внушителен!
– Като татко е – висок. И тренира.
– Не, не е само това... Брат ти прилича на красив звяр!
Разсмивам се на заключението ѝ, а Лео завърта очи:
– Разгонила си се, Линда!
– И да не съм, покрай него е неизбежно! На колко години е? – продължава да ме
разпитва за Марко.
– На 26.
– Не издържам! – театрално простенва момичето и този път наистина ми става
смешно.
– Забрави го! Той е лош, Линда.
– Как лош? Защо?
– Така – ничий е. Идва, отива си.
– О, всички прекрасни мъже са така, Неда. Това е част от тръпката, такава е
играта.
– В смисъл? – правя се на неразбираща.
– Всеки знае, че няма вечна любов. Приключението е в това да впечатлиш мъжа,
да го накараш да иска точно теб, после да го задържиш максимално. – Линда отпива от
чашата и повдига вежди. – А най-големият трик е в това той да ти омръзне и да го
зарежеш, преди ти да си му омръзнала. Което обаче с такива като брат ти си е трудна
работа!
– Май не разбирам много от тези неща – невинно отвръщам, а Лео я избутва и
застава до мен.
– Не слушай измишльотините на Линда, изживява се като фатална жена. Дори
такива красавци като брат ти, които могат да имат всяка, попадат на някоя, която им
взима акъла. Това е любовта!
– Ей, ей, оставете я на мира! Пълните ѝ главата с глупости! – намесва се Джерард.

Хайде, и този ме пази!

Изпитвам раздразнение, че съм тук – от хората, мястото и празнодумието. Зная

какво чувстват, зная какво ще кажат, как мислят, какво искат. Усещам енергиите им,

219
болестите им, самотата им... Никога няма да съм на мястото си, щом не съм сред
своите и не правя това, за което съм създадена!
Впервам очи към дъното на клуба и въпреки десетките поклащащи се фигури,
ярки светлини и изникващи от тъмното лица виждам неговото. Облегнат е на единия
от баровете, говори с германките, а погледът му е фокусиран в мен. Студен,
неразгадаем поглед.

Защо се домъкна? Спасява австралиеца?

Каквато и да е причината за идването му, не ми харесва. Съсредоточавам

внимание върху Джерард и разговорите. Той рядко откъсва очи от лицето ми и все по-
смело търси близостта на тялото ми. Колкото е по-близо, толкова по-болен ще се
чувства после. Нямам намерение да правя секс с него, но забавлението с
омагьосването му си струва. Музиката е хубава, танцуваме, смеем се...
Диджеят пуска бавна, чувствена песен и австралиецът ме хваща за ръка, водейки
ме към група танцуващи двойки. Нежно ме придърпва към себе си и чувам как Лео
одобрително изсвирва. Какво пък – нали затова съм тук!
А танцът буквално довършва мозъка на Джерард. Енергията му е пулсираща и
жадна, тялото му търси моето настойчиво. Мога да контролирам всеки нерв в ума му и
възпирам това поглъщащо го опиянение. Песента свършва, но пускат следваща. Пове-
чето двойки остават на местата си, светлините са силно приглушени, а в очите на
австралиеца виждам изгарящо желание. В очите на Марко – заплаха.
Гледа ни през цялото време, глух за дрънкането на двете момичета до себе си.
Устните му описват едно „тръгваме“ в мига, когато открито срещам погледа му. Обръ-
щам му гръб, докато дланите на Джерард се плъзват по талията ми. След малко трябва
да го изведа на чист въздух и да разпръсна сладкото напрежение в ума му, натрупано
от близостта ни. Хващам ръката му и го повеждам към нашата маса, за да предложа на
всички да направим нощна разходка из града.
В този миг усещам приближаването на овчаря – като прашна буря, връхлитаща
изведнъж. Дръпва ме над лакътя и процежда в ухото ми:
– Тръгваме си!
Нямам време дори да кажа чао на компанията. Ръката му сякаш ме повдига санти-
метър над земята. Опитвам да се дръпна, но пръстите му се стягат. Срещам няколко
учудени погледа. Стигаме изхода на клуба и чистият въздух ме блъсва в лицето.
Гневът ми взима връх и с цялата си сила се извъртам пред него, избутвайки го с
другата ръка. Това го спира само за секунда.
– Веднага ме пусни!
– Казах, че си тръгваме!
Продължаваме към редица коли, паркирани през тясна ивица трева, и виждам
неговата на няколко метра. Пълно е с хора и не мога да си позволя открит скандал, а
ми иде да му отвъртя главата само с един удар. Все пак издърпвам малко ръката си и
отново го блъсвам с лакът, но вече сме стигнали колата. Той ме завърта и хълбокът ми
се удря в автомобила. Чувам Джерард да вика името ми зад нас.
Марко отключва с дистанционното, без да ме пуска, и грубо ме дръпва към

220
вратата, за да се кача. Аз обаче пак се извъртам в опит да го нараня. Хваща ръцете ми
и ме приклещва между себе си и колата.
– Неда, Неда? – Австралиецът е на два-три метра от нас.
– Ще му счупя краката – спокойно заявява овчарят, пускайки ръцете ми. – И
хубавия му нос. Качвай се!
Отваря вратата, забил искрящите си очи в моите. Агресията му е помитаща. Дже-
рард е спрял в очакване.
– Всичко е наред – бавно и отчетливо казвам, надниквайки зад тялото на сънарод-
ника си, който се отдръпва и без да поглежда момчето, се отправя към шофьорското
място. – Трябва да си вървя. Възникна нещо спешно и ще се прибера с брат ми.
Гласът ми моделира мислите му като пластилин. Изражението му става успокоено
и леко отнесено:
– Добре, доскоро!
Ще го боли от тази рязка и бърза намеса в ума му, но не трябва да помни
случилото се до колата, нито увлечението си по мен. Качвам се и Марко потегля с
мръсна газ.
Запазвам спокойствие, вперила очи напред, докато той шофира с бясна скорост.
Напускаме града в пълно мълчание. Агресията в колата е толкова плътна, че можеш да
я режеш с нож. Ако имах нож обаче, щях да го забия в проклетата му ръка, с която ме
влачеше.

Не може да има мир между нас. Колко глупава трябва да съм, за да си въобразя,
че може?

Заради високата скорост стигаме до къщата бързо. В мига, щом спира, слизам от
колата и гневно блъсвам вратата. Той също. Пресича пътя ми и ме спира. Гледам го
враждебно:
– Още ли има? Какво друго ще ми демонстрираш?
– Ти си по демонстрациите. – Спуска очи по роклята ми. – Аз съм по справянето с
последствията от тях.
– Нали затова са овчарите, откакто свят светува? Ако не ти харесва, да не беше
идвал там!
– Да, не ми харесва!
– Кое?
Опитва се да овладее първичния гняв, който му причинявам. Ненавистта към при-
родата ми на манипулатор и убиец на мъже, наслоявана в гените му поколения наред,
направо прелива:
– Не ми харесва докъде си готова да стигнеш заради проклетата си нужда да
нараняваш хората!
– А ти знаеш докъде съм готова да стигна, така ли? – отровата в дрезгавия ми тем-
бър го кара да присвие очи, а аз понечвам да го отмина. Пръстите му отново се впиват
в ръката ми. Вече усещам моравите синини по кожата си.
– Готова си да стигнеш до всякъде! – натъртва в ухото ми.
– Готова съм да стигна, докъдето реша. И ако продължим с това, ще е добре да
затвориш очи! – заплашително прошепвам, а в главата ми се блъска нажежено кълбо.

221
Болката от пръстите му го разпалва допълнително. Той обаче не отвръща поглед,
въпреки че усеща огъня, пламнал в ума ми... Магията на близостта, отключена от
малиновото вино онази вечер, ме залива отново.

Отключена? Заключвам ли я???

– Интересни граници имаш. Беше готова да поболееш малкия австралиец, но ти

дожаля да го пребия.
Свеждам очи.
– Пусни ме!
– Какво? Не ти се говори за него?
Издърпвам гневно ръката си:
– Защо просто не прибра двете германки тук да те забавляват? Така може би
нямаше да скучаеш и да се занимаваш с мен! – Тръгвам към къщата с единственото
желание да прекъсна тежкото напрежение помежду ни. – Какво правя с австралиеца,
не е твоя работа! Какво правиш ти с когото и да било, не е моя! Ние с теб сме си ни-
как-ви! Ако не сме врагове, сме никакви! Съжителстваме до края на август, после
всеки по пътя си, както може! Напиши си го някъде в мозъка и престани! – Спирам до
вратата. – Иначе ще ти го напиша аз!
– Предостатъчно си се разписала в мозъка ми! – отвръща той, а очите му спират
на моравите отпечатъци от пръстите му по ръката ми и странно потъмняват.
Пристъпва към мен:
– Съжалявам...

Не отново!!!

– Няма как да се разберем, Марко! Просто не се занимавай с мен! Това е! – Бързо

отстъпвам и се махам от двора – далеч от онова малиново усещане и от тъмната магия,
появила се в очите му.

23 юли, 01:17
Шум от спирачки ме дръпва грубо извън съня точно преди да заспя дълбоко.
Разпознавам двигателя му и раздразнено се обръщам на другата страна, тупвайки
възглавницата. Още щом паркира, глъчката от няколко гласа превзема пространството.
Неговият, друг непознат мъжки и... германките. Няма как да сбъркам тембъра им, щом
съм го чула веднъж. Марко все пак е приел съвета ми за забавленията, макар и малко
късно. Изпуфтявам и се обръщам по корем.
Дали да не почета нещо, докато тези приключат със среднощното парти?
Момичетата говорят завалено, смеят се на всичко, непознатият също. Малкото
изречения на овчаря показват, че само той е трезвен. Бих ги бутнала в басейна за
освежаване, вместо да отварям бутилки като него, но пък какво ли ме интересува...
След като половин час слушам пиянски кикот, възклицания и безброй глупости,
решавам, че ще рискувам да заспя със слушалки на ушите. Позволявала съм си го само
през месеците в Кипър и на Маргарита, когато шансът да се появи враг, е бил нулев.
Слагам слушалките. Тихата музика заема мястото на дразнещата глъчка и само след
222
десетина минути се унасям отново.
Изведнъж отварям очи, обзета от силно безпокойство. Бързо махам слушалките и
слухът ми попива тишината. Спала съм около три часа. Какво не е наред? Сетивата ми
напрегнато опипват стаята, въздуха... Не, няма чуждо присъствие в къщата. Марко
обаче е тук, усещам енергията му. Сигурно спи след истеричното парти с германките.
Изпитвам силна жажда и ставам, търсейки керамичната кана на масичката. В нея
са останали две глътки и примирено обличам тънкия халат, хвърлен на стола, за да
отида до дневната. Очите ми спират на големия прозорец. Този най-тъмен час преди
изгрева...
Неочаквано си спомням как като дете често се будех по това време и изпитвах
необясним страх от гъстия мрак около мен. Дядо спеше в съседната стая,
похъркването му ме успокояваше. Отивах боса до прозорчето на къщата в Кашина и се
взирах дълго навън в мрака, знаейки, че там има нещо, което ме влече и ужасява
едновременно...
Грабвам каната и тихо излизам от стаята. Тъмнината в дневната ме поглъща
някак напрегнато и очакващо. За няколко секунди, през които с пет крачки стигам до
кухненския плот, осъзнавам, че това усещане всъщност е предупреждение за опасност.
Обръщам се и очите на Марко ме пробождат в мрака. Излъгала съм се, че спи.
Надига винена чаша и отпива от кървавата течност, без да откъсва поглед от мен,
после зениците му се спускат по тялото ми до босите ходила и обратно.
За пръв път в живота си изпитвам толкова силен порив да скрия тялото си от
някого – като първичен инстинкт за самосъхранение, като крясък да бягам. Цветната
гривна на китката ми сякаш се стяга и пари кожата.
– Наздраве, вещице!
В ума ми избухва спомен – гласът му преди четири години в гората. Вързал ме е
за дървото, а аз вярвам, че след миг ще се разделя с косата или с главата си.
Поглеждам празната бутилка на масата.
– Пиян ли си, овчарю?
Усмихва се, става с чашата в ръка и пристъпва към мен.
– Овчарите, също като вас, не се напиват – спира на метър разстояние. Очите му
са като залепени за моите, а талисманът направо гори върху китката ми. – Виното
просто дава воля на инстинктите. – Застава точно пред мен и аз веднага отстъпвам.
Пълня каната с вода от декоративния резервоар на плота.
– Ами наздраве! – казвам небрежно и го заобикалям с намерение да изчезна от
погледа му по-бързо. Застава на пътя ми.
– И аз съм жаден.
– Ефект от много чаши вино.
– Много-много... бутилка и малко. – Допива последната глътка от виното си.
Наливам вода в чашата, която още държи, и питам ядосано:
– Така по-добре ли е?
Той изпива водата на екс, а аз отново тръгвам към стаята си. Но пак застава пред
мен и този път се навежда прекалено близо:
– Нали разбираш, че току-що ти напих водата, вещице?
– Защо не си легнеш, Марко? – отвръщам нервно и го избутвам, но той хваща
ръката ми и ме дръпва назад. Част от водата в каната се разплисква.

223
 – Ако ще ме пращаш в леглото, пак помисли. Ти си на ред да ме водиш до него.
Проклинам се, задето дойдох в дневната. За това, че не се замислих за опасността,
подсказана от интуицията.
– Пусни ме! – Придавам на гласа си възможно най-спокойна, но настойчива
нотка. – Просто се наспи.
– Наистина ли вярваш, че можеш да контролираш това? – заплашително пита, а
сините му очи блестят налудничаво на сантиметри от моите.
– Ти имаш проблем с контрола, очевидно е.
Дръпва каната от дланта ми и я запраща настрани. Чувам трясъка, разцепващ
нощната тишина някак отдалеч, защото в същия миг впива устни в моите. Помитащо
изгарящо усещане, което най-после облича витаещата опасност в конкретно
измерение. Иска това, което векове наред са искали другите като него, щом срещнат
самодива – ако не ти отрежат косата, ако не ти откъснат главата, ще те подчинят по
единствения възможен начин.
Целувката му е като опиум за сетивата ми. Няма нищо общо с всичко, изпитвано
досега. Първите няколко секунди ми се губят, но инстинктът за самосъхранение сра-
ботва и впрягам цялата си физическа сила, за да го отблъсна. Той обаче дръпва ръцете
ми надолу и ловко ги събира зад гърба ми, така че с едно движение успява да ме
притисне още по-силно към себе си. Почти избягва ритника ми, а опитът да се
отблъсна с крак от стената и да го съборя, завършва с още едно негово завъртане
заедно с мен. Опира гръб в стената, а аз отново опитвам да го ударя с коляно.
Неговият крак обаче също се свива и посреща удара, избутва моя настрани и го
приклещва. Губя равновесие и той използва момента, за да ме издърпа и събори на
канапето. За секунда ми се струва, че успявам да освободя ръцете си, но събира
китките ми над главата с едната си длан, а с другата хваща грубо лицето ми. Не мога
да помръдна.
– Много си добра, но не колкото мен! С малкия австралиец не играхте толкова
бурно, а? – говори тихо и задъхано. – Нямаше проблем с неговото натискане? Защо
имаш с моето? Той нежно ли те целуваше?
– Във всеки случай не ме целуваше насила!
Устните му се впиват в моите още по-ожесточено, ръката му се спуска по врата
ми, по гърдите и дърпа халата. Тялото му прогаря кожата ми през дрехите. Това няма
нищо общо с потисканото желание, прокрадвало се в овладените му реакции през
месеците назад. Никога не съм усещала подобна лудост у него!

Мисли! Мисли!

Забивам зъби в устната му и той изохква през смях, заравяйки лице в косата ми:
– Кръв ли искаш да ми пуснеш, съкровище?
– Германките не свършиха ли работа?
Поглежда ме с премрежени очи.
– Никоя не върши работа, защото искам теб!
– Това, че си пиян, достатъчно оправдание ли ще е утре? Целува врата ми, рисува
влажна диря по кожата. Като
жигосване – обидно и в същото време незабравимо. Усещането опиянява и отблъсква

224
едновременно.
– Нали изнасилването беше под достойнството ти?!
– Утре няма да си изнасилена, повярвай ми – нагло прошепва.
– Може би и ти няма да си сляп, повярвай ми!
Изсмива се отново и вдига лице над моето със затворени очи:
– Ще бъде истинска загуба, ако не мога да гледам, докато...
– Престани, по дяволите! – изкрещявам гневно, отприщила цялата обида и ярост
от случващото се. Той обаче не спира и устните му плъзват към гърдите ми. В
следващия миг усещам как пъха показалец под талисмана на китката ми. Изпадам в
истински ужас и бързо изстрелвам. – Хайде, отвори си очите и гледай! Стига
циркове – знаеш, че не мога да те ослепя! Щом можеш да ми вземеш талисмана –
давай!
Той вдига глава и приковава очи в моите. Ако сега не успея да го спра – край!
– Хайде, дърпай гривната и да приключваме! – тихо прошепвам, без да крия
треперенето в гласа си. – Гледай, наслаждавай се, убеди се какъв силен овчар си и...
просто се разкарай!
Очите му изстиват изведнъж, погледът му минава по тялото ми и раздърпания
халат. Пуска ръцете ми, без да ме поглежда, и бързо се изправя. Хваща празната
бутилка на масата за гърлото и я разбива в плота отсреща, докато минава към вратата с
бърза крачка. После излиза. Виждам като в мъгла широкия му гръб да изчезва, и бързо
изтичвам в стаята си.

Ами ако се върне?

Стоя замръзнала на леглото. Навсякъде цари тишина. Няма го. Няма да ми

посегне пак, видях го в очите му, преди да разбие онази бутилка. Но тялото ми
трепери неистово. Ужасено докосвам талисмана си. Вече можеше да го е скъсал и аз
наистина да не съм самодива...

А каквото всички мислят, че съм.

През прозореца се вижда светликът от наближаващите лъчи на изгрева. В душата

ми обаче е тъмно като в рог. Чувствам се ужасно, а усещанията от устните и
докосването на овчаря парят като горещи печати по кожата ми...

22 август, 21:02
– Марко, имаме проблем. – Дядо му звучеше напрегнато по телефона. –
Изпратили са хора за Неда.
Марко хвърли банкнота на масата, остави храната и тръгна към джипа, паркиран
пред крайпътното заведение, в което бе спрял за бързо хапване. Откакто се пренесе в
мотел, все по-често ядеше боклуци като пържолата, която заряза току-що. Не само се
хранеше зле, но и спеше неспокойно.
– Какво знаем? – попита, докато сядаше в колата и завърташе ключа на двигателя.
– Гюра и Гюрга са убедили юда Димна, че трябва да открият предателката и да
225
проследят какво става с нея. Пратениците са били инструктирани от юдата, но по-
късно Гюра пак се е срещнала с тях и вероятно им е дала допълнителни наставления.
– Откъде знаеш това? – Овчарят шофираше бясно към долината и къщата.
– Сред пазителките има разцепление. Вида и част от другите са научили факти,
които доказват нашата теза за договорки със златотърсачите. Гюра е имала такива
срещи. Освен това разбрали, че случилото се с Неда в прохода Вратник, когато...
– Не е било просто падане, а Гюра е искала да я отстрани. Това го знам.
– Да, но после без знанието на юдите откраднала парите на малката и ви
проследила до Пловдив. Вида ми каза, че Гюра иска Неда да изчезне завинаги, защото
може да я злепостави.
– Говориш си с Вида? Май няма да ни мине скоро родовата слабост към
вещиците – иронично каза Марко. – Кога идват онези и българи ли са?
– Мисля, че вече са там, да, българи са, преди малко научих това, което ти
казвам...
– Ще ти звънна после!
Марко затвори и припряно набра номера на Неда. Не я беше чувал нито веднъж
от онази нощ, когато се махна от къщата. Държеше я под око с помощта на един от
съседите по имот. Телефонът ѝ беше изключен. Той ядосано изруга и срещна очите си
в огледалото. Не се заблуждаваше – беше болен. Дори той, внукът на Стар, не успя да
спре тая проклета магия.
До долината оставаха по-малко от 200 километра. Дали не се тревожеше
прекалено за нея? Тя е обучена вещица и колкото и да са претъпени сетивата ѝ тук,
сигурно може да се оправи с няколко нападатели... Справяше се чудесно с
ежедневието си и без него. Нито веднъж не го потърси за каквото и да било. Набра
номера на съседа.
– Ало? – отговори човекът след третото прозвъняване.
– Чип, извинявай... – започна Марко. – Малко е късно, но спешно трябва да се чуя
със сестра ми, а телефонът ѝ е изключен. Притеснявам се да не се е случило нещо,
винаги отговаря...
– Няма проблем, разбирам – любезно отвърна съседът.
– Би ли отишъл до нас, на 5 минути е с колата...
– Да, да, тръгвам.
– Моля те, кажи ѝ да ми звънне, спешно е.
– Добре.
– Чип? – Замълча. – Ако нещо не е наред, веднага ми се обади.
– Разбира се, не се тревожи. До после!
Ами ако съседът завари там нещо, което не трябва да вижда? Ако пострада?
Овчарят потърка угрижено челото си и блъсна ядно по волана. Защо държи
телефона си изключен?! Най-малкото е краят на август и според уговорката им скоро
трябва да организират изхода от измисления си брак.
През първите няколко дни след онази нощ очакваше, че тя ще опита да избяга, че
ще иска да му отмъсти, като се върне при самодивите. Тя обаче не направи нищо
такова и това го накара да се чувства още по-голям мръсник.
Неда продължи да спазва уговорката им въпреки случилото се.
Сега, щом има разделение между пазителките, може пък да получи шанс за живот
при своите... Рискът да се издаде, че никога не е губила силата си, обаче остава. Както

226
и вероятността да разкаже за неговите необичайни особености.
Натисна още малко педала на газта. Сега трябваше да мисли за пратениците на
пазителката Гюра. Може би нарочно бе избрала този месец за плана си. Юда Димна бе
известна с доверчивостта и наивността си сред всички всесилни самодиви. Със своята
слабост към изкуството, красотата и вярата в доброто тя бе най-податлива на измами
от страна на коварните пазителки. Трябваше да стигне по-бързо до къщата, да
предупреди Неда и после да открие онези.
Мелодията на телефона прекъсна мислите му. Стомахът му се сви.
– Чип, какво стана? – Дори не опита да скрие тревогата в гласа си, а тишината
отсреща накара кръвта му да замръзне. – Чип?
– Какво искаш?
Неда. Звучеше студено и недоволно, но гласът ѝ предизвика невероятно облек-
чение у него.
– Да си държиш телефона включен! – тонът му нямаше нищо общо с огромната
радост, че тя е добре. – Идват пратеници на Гюра.
– И? – попита самодивата.
– Неда – той направи пауза за миг, – зная, че можеш да се пазиш, но тя иска да си
мъртва...
– Марко, това не е твой проблем.
– Трябва да... – опита да каже още нещо, но чу как тя любезно благодари на Чип,
после в ухото му прозвуча неговият глас.
– Тя е добре, готви нещо, което мирише вкусно – пошегува се съседът. –
Разбрахте се, нали?
– Да... Чип, забелязвал ли си някакви непознати коли и хора в долината тези дни?
Нещо необичайно? – Знаеше, че е непредпазливо да пита такива неща, но се чувстваше
безсилен заради нежеланието на Неда да говори с него.
– Не, Марко, нищо такова.
– Днес в едно крайпътно заведение чух за някакви крадци, които правели
неприятности на хората, затова...
– О, не, тук едва ли ще припарят – успокои го Чип. – Ще проверя дали сестра ти
заключва добре, не се тревожи!
– Благодаря много!
– Да, добре...
– До после!
Прекъсна разговора, защото нямаше какво повече да обясни на съседа, а да иска
отново да говори със самодивата, можеше само да доведе до странни за човека
ситуации. Стрелката на километража му не падаше. Бързо набра номер от телефона си
и след кратък разговор получи обещание до половин час да има информация за всички
българи, кацнали в Австралия през последната седмица.

24 август, 08:00
Овчарят е наблизо. Много пъти усещам присъствието му край къщата, но не се
учудвам. Не е луд да ме остави без надзор – зная неща, заради които силно се
съмнявам, че изобщо ще позволи да си тръгна жива. Вероятно най-сериозният му
проблем е проклетата зависимост, заради която не може да ме убие. Това е по-голям
проблем за мен обаче, защото ме превръща в заложник. Ако той имаше намерение да
227
спази уговорката, която направихме, досега трябваше поне веднъж да е дошъл...

Че защо да се занимава с мен?

Обидата от онази нощ ме обзема с пълна сила и бързам да я потуша. Преживявах

случилото се дни наред, вярвах, че той ще се появи, ще каже нещо... ще се извини, че е
бил пиян. Надявах се, че дори съвсем да съм му дотегнала, ще се прибере в къщата и
ще изясним какво правим – кога и как да замина, как постъпваме после при различно
стечение на обстоятелствата, кой какво обяснява на своите. Нищо – пълно мълчание.
Когато се убедих, че няма намерение да се появи, реших сама да организирам
заминаването си. При едно от редките си излизания до градчето купих евтин телефон с
карта и изпратих дълго съобщение на Сирма. Няма на кого другиго да се доверя.
Разбира се, не ѝ казах, че талисманът е на ръката ми, но че имам проблеми с овчаря –
да. Че ще опитам да се върна – също.
Сирма ми звънна същата вечер. Престорих се, че не мога да говоря много, но
успях да кажа точно толкова, колкото трябва – че съм открила начин да си върна
талисмана и че ми е нужно съдействие за самолетен билет и после да стигна до юдата,
преди пазителките да стигнат до мен. Чухме се още веднъж и сега тя трябва да
потвърди деня и часа на полета ми до Каракас. Още не зная как ще успея да скрия
подробностите от юдите, но трябва да успея.
Изненадах се, когато Марко се обади за пратениците на юда Димна. Сирма ме
предупреди, че идват хора за проверка, и подозираше, че Гюра може да ги използва в
нов опит да ме премахне. Но как той получава подобна информация дори тук?
Звучеше притеснен и изнервен, след като съседът Чип цъфна на вратата и непохватно
обясни как брат ми държал да ме чуе спешно.
Това, че телефонът ми е изключен, явно е нещо, което властният му мозък трудно
прие. Беше включен по всяко време през първите десет дни след изчезването му.
После просто го захвърлих в дневната. Сега продължава да е изключен и нямам
никакво намерение да го ползвам за разговори с него. Моите преследвачи са мой
проблем.
Чувствам ръцете си отмалели от бясното темпо, с което плувам в басейна.
Физическото натоварване ми помага да мисля за правилните неща и изтиква
празнотата, която ме е обзела. Затова плувам сутрин и вечер и тренирам два пъти по-
усилено.
Вече не се питам какво щеше да стане, ако онази нощ се бях оставила на
парещото усещане от устните и ръцете му... Ако не си бях заповядала да спра...
Този неистов глад за присъствието му и болезненото мислено самобичуване
заради емоциите ми са цената за глупостта да вярвам, че случилото се е нещо повече
от пиянска история. И че отношението му към мен е нещо различно от обичаен
овчарски инстинкт. Гласът му онази вечер по телефона събуди всичко отново и
превърна сетивата ми в разтопен мед.

Не трябва да го чувам повече!

26 август, 22:24
228
 Нямаше причина и тази вечер да стои, вперил очи в къщата отдалеч. Пратениците
вече са задържани. Кого заблуждава? Трябваше да говори с нея най-сетне. Месецът
изтичаше. Подкара джипа с решението да не отлага повече тази среща, колкото и
мъчително да бе усещането в гърдите му.
В същия миг Неда скочи в басейна. Трябваше да изтощи тялото си докрай, за да
може да заспи. Сирма ѝ съобщи, че пратениците са спрени. При проверка на
полицията открили пропуски в документите на единия. Подозираше кой има пръст в
това...
Бе позагубила темпото с тренировките заради съжителството с Марко, но
напоследък възвръщаше форма. Плуваше под водата, стараейки се да издържи
възможно по-дълго без въздух. Звукът от двигател до къщата обаче я изстреля на
повърхността. Извърна се с търсещ поглед и усети овчаря секунди преди да срещне
пронизващото синьо-зелено на очите му. Той влезе в двора откъм малкия външен
паркинг до високата ограда. Спря, щом я видя във водата. Пъхна длани в джобовете на
протърканите си дънки и наведе предупредително глава:
– Добър вечер!
Черна риза, сенки под очите, изпито лице... отслабване. Умът ѝ регистрира всичко
това за части от секундата, докато му обърна гръб във водата и се насочи към камен-
ните стъпала за излизане. Беше оставила халата си на единия шезлонг. Главата ѝ
забуча от напрежението, което се разстла като пелена над басейна, щом той тръгна
към пея. Събра мократа си коса, изцеди я и пристъпи по-бързо към стълбичката.
Марко трудно овладяваше усещането, което го превзе, щом я видя в басейна.
Ароматът ѝ попиваше в ноздрите му като дрога в жадната плът на наркоман... Знаеше,
че трябва да стои далеч, но импулсът да приближи, беше по-силен. Очите му не я
изпуснаха, докато излезе от водата. Дръпна халата от шезлонга секунда преди тя да го
вземе.

Проклетото желание да ѝ покажа надмощие!

Неда го изгледа, а едната от изящните ѝ вежди трепна едва забележимо. Ъгълчето

на устните му се повдигна в подсмихване и той кавалерски разтвори халата пред нея.
– Можеше да предупредиш, че ще идваш – студено каза самодивата и дръпна
халата от ръцете му, после бързо го облече и завърза колана стегнато около кръста
си. – Щях да ти освободя територия навреме.
Мина край него, а босите ѝ ходила не издадоха никакъв звук върху каменните
плочи. Сърцето ѝ биеше в гърдите като побеснял тъпан. Умът ѝ искаше Марко да се
махне по-бързо, но душата и тялото ѝ трептяха от емоцията, че го вижда.
Слабее и има тъмни кръгове под очите... Самодивска болест?!
Мозъкът ѝ отказа да приеме извода, но цялото ѝ същество усети огъня в неговата
енергия. Той тръгна след нея:
– Не ми трябва територия!
– Разбира се, тя си е твоя така или иначе! – отвърна през рамо самодивата.
– И не съм дошъл да се караме!
229
 Обърна се:
– А за какво си дошъл? – Черните ѝ дълбоки очи се впиха в неговите със сила, от
която сърцето му се преобърна.
– За да се разберем какво правим. Скоро е Секновение.
– Сети се за това изведнъж, докато се мотаеше някъде? – подигравателно попита
Неда, а той наклони раздразнено глава, без да откъсва поглед от нея.
– Някакъв проблем ли има?
Усмихна му се ослепително, но зениците ѝ пламнаха:
– Не, няма проблем. – Тръгна към къщата. – Просто излишните закъснели идеи са
дразнещи.
Той я последва:
– Значи все пак има проблем!
Неда не отговори, бутна полуотворената врата към дневната. След нея се носеше
уханието ѝ и Марко го следваше като омагьосан.
– Закъснението или раздразнението е проблемът? – продължи той, без да крие
горчивината в гласа си.
Тя отново спря и гневно изстреля:
– Проблема няма как да го разбереш, защото не ти си в моята къща, а аз – в
твоята. Защото не ти очакваш да се върнеш при своите с измислено бягство, а аз!
Защото, след като се напи толкова, че да ми късаш дрехите, реши просто да
изчезнеш – ей така! – Самодивата щракна с пръсти във въздуха.
– Нещо липсваше ли ти? – тихо попита овчарят.
– Да! Колкото и да разбирам от мозъци, няма как от такова разстояние да науча
какво става в твоя! Липсваше ми онова, което винаги ми е липсвало, откакто се
забърках в тази каша заради теб – информация! Защото ти не смяташ за нужно да я
имам, защото никога не си гледал на мен като на равна! Или това, че си пратил пачка
пари по чистачката и си лепнал за гърба ми онзи Чип решава всичко?!
Той я гледаше със студено изражение и тя ядосано махна, влизайки в дневната:
– Няма за какво да говорим!
– Има, затова върви да се облечеш и ела. Въпреки всичко, което казваш, съм тук –
отвърна Марко и влезе след нея.
Думите му предизвикаха нова вълна гняв:
– Ти наистина си уникално самовлюбен индивид! – Застана пред него. – И какво,
като си тук? Казах ти – това, за което си дошъл, не ми трябва!

Трябваш ми ужасно много ти!

Толкова се стресна от мисълта си, че се дръпна като опарена, а ледът в светлите

му ириси рухна от близостта ѝ.
– Ще си тръгна, като се разберем какво правим на Секновение – каза Марко,
проследявайки отдръпването ѝ. Това, което видя в очите ѝ, го обърка... Възможно ли е
и тя да усеща същата разяждаща жажда?!
Нейният ум веднага проработи защитно – той не трябва да знае, че е влязла в
контакт със своята пазителка, нито че вече има уговорен полет на 28-и. Ами ако я
спре?
– Нищо няма да правим на Секновение – отговори и тръгна към стаята си.

230
 Овчарят объркано се намръщи и я последва до вратата:
– Тоест?
– Тоест, като реша какво правя, може и да ти кажа. Ти нали така действаш? Сега
спокойно се върни към заниманията си някъде там, където и да е това. Не се налага да
стоиш тук.
Наведе се до лицето ѝ:
– Знаеш защо не стоя тук! – Дъхът му предизвика тръпки в цялото ѝ тяло. – И
много добре помниш какво се случи, нали?
Всякакви мисли изчезнаха от главата ѝ с изключение на една:

Ако пак си тръгне, ще полудея!

– А ти помниш ли? – попита с предизвикателна нотка в кадифения си глас, невяр-

ваща, че го прави. Само че вече дори не искаше да мисли как ще свърши това. Искаше
да го накара да остане.
– Точно защото помня, стоя далеч от теб! – Напрежението помежду им заприлича
на гореща, увличаща лава. По-близо и по-близо. Той не можеше да повярва, че не се е
дръпнала, че го гледа очакващо. – Защото не искам пак да...
– Да се напиваш? – тембърът ѝ го погали с мека дрезгавина.
Овчарят сведе очи, но после пак ги впи в нейните.
– Внимавай!
– Защо? – Тя се усмихна чаровно. – Защото този път никой не е пиян?
Марко събра останалото от здравия разум в замаяната си глава и отстъпи. Нямаше
да си прости, ако пак види онова отвращение в очите ѝ.
– Може би най-големият проблем между нас е липсата на алкохол – каза Неда и
отвори вратата на стаята си.
Думите ѝ го удариха като камшик и събориха усилието му да се владее. Дръпна
бравата и затвори вратата пред лицето ѝ. Голямата му длан обхвана шията ѝ
заплашително, докато приближаваше лице на милиметри от нейното.
– Подценяваш желанието ми да остана, Неда. И надценяваш това, че не съм пил.
– Свърши ли играта с напиването, Марко? – задъхано прошепна самодивата.
Кръвта му кипна от начина, по който произнесе името му:
– Това, на което ти си играеш... – Дланта му плъзна нагоре по врата ѝ и повдигна
главата ѝ така, че устните им се докоснаха леко.
– А ако не играя?
Двамата едновременно разбраха, че е дошъл краят, от който се пазеха с всички
сили и с цената на толкова спорове месеци наред. Това беше мигът, който опитваха да
избегнат от години – в мислите и в действията си. Секундите, в които черното и синьо-
зеленото на очите им се сляха, предизвикаха странна дупка във времето, пълна с
безсилие пред неизбежното.
Марко впи устни в нейните и за пръв път я усети податлива и жадна. Целуваха се
така, сякаш, ако спрат, някой от двамата ще умре. Тя опита да повдигне ръце, за да го
прегърне, но той изтълкува движението като опит да го отблъсне, и веднага притисна
китките ѝ до тялото.

231
 – Пусни ми ръцете... – каза Неда.
Мярна в погледа му отчаяние. Освободи ръцете ѝ и изправи глава, увеличавайки
разстоянието с няколко сантиметра. Тя го придърпа пак до устните си и обви ръце
около вратата му. После всичко се превърна във водовъртеж. Вековната стихия на тази
забранена страст между овчар и самодива безпощадно изтири всички други инстинкти
в умовете им и блокира спомена за това кой какъв е. И двамата знаеха, че нищо вече
няма да е същото, но не ги интересуваше.
Марко я вдигна на ръце, без да откъсва устни от нейните, и изрита вратата на
стаята, която послушно зейна пред сплетените им тела. Остави я на земята до високата
рамка на леглото и притисна тялото ѝ, завладян от най-вълшебното преживяване в
живота си. Вплете пръсти във влажната ѝ коса и с първична наслада захапа нежно
изящната ѝ шия. Другата му ръка умело развърза колана на халата и проследи
очертанията на гърдите ѝ.
Усещаше тялото ѝ тръпнещо и горещо и това го побъркваше. Дръпна косата ѝ
назад, наслаждаваше се на изкушаващите устни, на притворените дълги мигли... Тя го
искаше и това бе единственото, което му трябваше.
Неда отвори очи и той изумено се взря в тях. Бяха наситено сини – като лятно
небе в ясен ден.
– Виж ти... – възхитено прошепна. – Знаех си, че по нещо си приличаме! – Само-
дивата се усмихна, а дланите ѝ се плъзнаха по гърба му под ризата. Той бързо я свали,
без да се отделя от ръцете ѝ, и погали с палец нежната кожа под очите ѝ. – Не знаех за
тази магия... Разкошна е!
– И аз не знаех, но много ми харесва...
– Ако стават сини всеки път, като те събличам, много време ще си синеока!
– Какво...? – Тя озадачено спря.
– Твоето синьо е по-хубаво от моето!
Обърканото ѝ премигване го отрезви. Вгледа се в лицето ѝ с изненада и съмнение.
Завъртя я към голямото огледало на тоалетната масичка и щом видя образа си, Неда се
вцепени.
Очите ѝ бяха сини. Това не бяха нейните очи! Черното в тях беше изчезнало...
Защо никой не ѝ беше казвал, че очите ѝ могат да се променят така??? Срещна
искрящия поглед на овчаря в огледалото.
– Не знаеш, че очите ти стават сини, когато искаш секс? – Неговите се присвиха
замислено. – Ти със слепци ли си спала досега?
Тя потрепери. Беше невероятно красива със смъкнат по тялото халат, разпиляна
коса и объркан поглед. Умът му бързо стигна до другото логично обяснение:
– Или никога не си...?
– Или. Това нов проблем ли е? – хладно попита Неда.
Той веднага я завъртя към себе си, като не искаше да губи усещането за тялото ѝ
дори за секунда. Ръката му хвана здраво нейната точно до талисмана на китката ѝ.
Наведе глава и целуна цветната ивица заедно с кожата ѝ – като клеймо. Тя бе сигурна,
че устните му остават там завинаги, толкова невероятно бе докосването.
– Огромен проблем е, че не си правила секс досега! Костваше ми стотици
безсънни часове, в които исках да счупя вратовете на всички, които са те докосвали! И
безброй секунди, в които се питах с кого и как си... – наведе се до лицето ѝ. – Как
можа да ме оставиш да мисля...
232
 – Така искаше да мислиш. Аз съм вещица без девственост. Ние се раждаме мръс-
ници, нали?
– Не знам! – Той смъкна халата ѝ надолу, до като падна на земята.
– Ами ето, казвам ти. Ако съм променила представата ти за вещицата, изпукала
кого ли не, няма да се извинявам!
– Неда! – прекъсна я овчарят, плъзвайки устни по врата ѝ. – И аз няма да се
извинявам за егоистичната радост, че сините ти очи са мои. – Спря до ухото ѝ и бавно
повтори: – Мои са!
– Не съм била с никого, защото не съм искала никого.
Той зарови лице в косата ѝ:
– Искам да искаш мен!
– Винаги съм искала теб...
Прегърна я толкова силно, че въздухът ѝ почти спря. Вдигна я на ръце, целуваше
я като удавник, борещ се за кислород, нетърпелив да усети тялото ѝ с всяка клетка,
както беше мечтал стотици нощи през изминалите години.
През умовете им преминаха всички странни срещи, които съдбата им устрои – от
мига, в който очите им се сблъскаха на двора в Кашина, когато бяха деца, през нападе-
нието в Любовище и лудостта на общите им сънища до мрачната дупка, в която се
уговориха да измамят своите с фалшивата сватба... И всичко потъна в усещането за
другия.
На хиляди километри от тях, като по команда, Старите странно се умълчаха всеки
в своето занимание, а клепачите на петте юди неспокойно заиграха въпреки дълбокия
сън.
Будната юда Димна изненадано се вкопчи в перилото на високия прозорец, от
който досега замислено наблюдаваше небето над Шишенци, мислейки за
предстоящото си заминаване. Нещо не беше наред... Сякаш огнени пръсти бяха
откъснали част от вековните самодивски и овчарски сили.

27 август, 04:20
Оставя пареща следа по врата и рамото ми, докато заравя пръсти в разпиляната
ми коса. Енергиите ни са като два потока – увиващи се нетърпеливо, нажежени и
търсещи цялост. Чувството е поглъщащо, също като устата и ръцете му.
– Полудявам заради теб! Чуваш ли?! – прошепва задъхано и дръпва косата ми
назад, целува ме страстно и първично грубо.
Телата ни са в съвършена хармония – говорят на свой език с всеки допир,
движение, проникване... Като залепени сме от часове – от мига, в който се докоснахме
пред вратата на стаята. Душата ми е лека и опиянена, а насладата от близостта му е
прогонила и последната разумна мисъл. Емоциите ни са прозрачни, разголени и
невъзможни за криене – попиват в другия с цялата сила на нечовешките ни сетива и
правят усещанията сладко-болезнени.
– Толкова пъти съм си представял... – устните му се спускат по гръбнака ми, изви-
вам се от удоволствие. – Умирах да те вкуся! Искам всеки милиметър от теб!
Гласът му усилва наелектризиращия ефект от докосванията, с които
едновременно ме предизвиква и подчинява.
– Имаш го... – отвръщам почти без глас.
233
 – Какво имам? – Не спира да ме гали, сякаш чертае с горещ восък по кожата ми.
– Всеки милиметър от мен.
Потръпвам в ръцете му като листо, носено от повей. Няма значение къде ще ме
отвее. Важното е да не ме пуска... Прегръщам го със силата на порива, завладял ме
още с появата му в двора. Целувам го така, сякаш не мога да спра. От това и неговата
лудост се завихря по-силно. Дълбоко в мозъка ми се мярва убеденост, че няма...
– Няма начин да не те искам! – казва Марко за краткия миг, в който отделям
устни от неговите.
Дори мислите ни са оплетени в едно и довършва моите на глас! Не съществуват
самодиви, овчари, минало и бъдеще, няма нищо, освен света в тази стая – аз и той –
омагьосани един от друг, нетърпеливи за всяка задъхана дума...
В ръцете му изпитвам достатъчност, каквато никога никой не ми е давал.
Обречена съм на това усещане и зная, че няма да го забравя, докато дишам. Очите на
овчаря, впити в моите, създават уютно пространство, пълно с пулсираща топлина.
– По-сини ли са? – усмихвам се, а той заравя пръсти в косата ми, прибирайки я
назад.
– Прекрасно сини са – целува клепачите ми. – Щом започнат да чернеят, ще се на-
меся.
Дланите му се спускат от раменете надолу през гърба ми. Спират на кръста и сил-
ните му ръце изведнъж ме затварят в плътен обръч.
– Ако ме счупиш, очите ми ще си останат черни! – на свой ред стягам кръга, обра-
зуван от ръцете ми около врата му.
Онова примамливо повдигане на ъгълчето на устните му се мярва за кратко.
Бързо става от леглото, вдига ме, а аз инстинктивно стягам бедра около него. Веждата
му трепва закачливо:
– Точно така, дръж се здраво! Ако не те счупя, може да те изтърва... – тръгва към
вратата. – Или да ти причиня нещо друго.
– Трудно е – казвам, докато ме носи през коридора към дневната.
– Кое от всичко?
– Да знаеш, че можеш да ми направиш всичко.
Разсмива се и ме притиска по-силно до тялото си, като спира насред дневната:
– Живея с тази трудност от години, вещице!

Въпросът е как ще живееш с нея занапред...

Скривам тревожната мисъл зад шега:

– Завидна издръжливост, овчарско момче!
Замълчаваме усмихнати, осъзнавайки колко непредвидима и несигурна е точно в
този миг съдбата ни. И двамата обаче не искаме да мислим за бъдещето. Марко
накланя глава:
– Изправен съм пред огромна дилема. – Правя питаща гримаса, а той уточнява: –
Мъчително е да си пред дилема с гола самодива в ръцете, честна дума!
– Да ти помогна ли да ме пуснеш?
– В никакъв случай! По-мъчително е без гола самодива в ръцете.
Този път аз се разсмивам:

234
 – Май не знаеш какво искаш.
– Напротив! Искам да те нахраня и да те изкъпя в басейна. Просто се чудя кое да
направя първо.
Вдигам показалец пред лицето му:
– Имам идея! Ще приготвим храна и ще я занесем до басейна.
– Ммм... не зная – замислено измърморва.
– Какво не знаеш?
– Това значи, че трябва да те пусна, нали?
Целувам го и се отблъсвам от тялото му, но той ме държи здраво.
– Трябва да ме пуснеш, Марко!
– Не искам!
– Налага се. Дебне ни гладна и мръсна смърт.
– Готов съм да умра!
– Не може, трябваш ми жив!
Успявам да се измъкна от ръцете му и отивам към кухненската част, а той ме
оглежда с лукаво премрежен поглед:
– Сигурна ли си, че имаш реална представа колко дяволски красива си всъщност?
Усмихвам се, докато отварям големия хладилник:
– А ти?
– О, аз имам!
– За себе си имаш ли, питам.
– Аз съм прилично красив.
Предизвикателно бавно оглеждам голото му тяло от глава до пети:
– Твърде неприлично красив си, бих казала. – Грабвам сирене и кашкавал. –
Сандвичи?
Приближава и нарочно се протяга към хладилника, така че да се притисне в мен:
– Ще сложим и зеленчук. – Взима домат. – Но няма да печем нищо, защото това
ще ни забави.
Завъртам се с лице към него и невинно премигвам:
– Бързаме ли?
Пуска в действие онзи стар навик да вдишва аромата на косата ми, когато е близо.
Спомням си колко ме вбесяваше това преди, и се усмихвам по-широко. Затваря
хладилника зад гърба ми и ме премества до плота. Поставя пред мен голяма дъска за
рязане, вдига капака на плетения панер с домашно приготвени хлебчета, които
изпекох сутринта. Помирисва едното и го слага на дъската:
– Хлябът ти мирише вкусно. Като теб.
Както стои зад гърба ми, умело издърпва един от ножовете, стърчащи в дървена
поставка отстрани. Следя с полусериозно изражение ръцете му:
– Ти ли ще правиш сандвичите?
– Не – бързо и отмерено нарязва хляб, кашкавал и сирене. – Аз само режа, ти
подреждаш.
– Аха. Комбинация.
Целува ме по врата, а езикът му погалва кожата ми:
– Идеална комбинация сме двамата!
Доматът за секунди се превръща в симетрично оформени кръгчета. Изобщо не

235
поглежда в пръстите си, докато реже. Пресягам се към декоративна кутия с красиви
стъклени шишета, сред които е и зехтинът. Опакото на показалеца му проследява
наклона на тялото ми, спускайки се по гърба.
– Ще ядеш сандвич без месо? – започвам с нареждането на продуктите, като
капвам малко мазнина върху хлебчетата.
– Готов съм и да не ям край теб.
– Е, чак такава жертва... – хвърлям му ироничен поглед. – Звучи страшно
сериозно.
– Още ли не е ясно колко съм сериозен?!
Разсмивам се звънко – реакция на вълнуващия хаос от щастие и
предизвикателство, които изпитвам в този миг. Той се подпира на плота и прошепва в
косата ми:
– Неда...
Обръщам се:
– Да, добре е да казваш името ми – повдигам се на пръсти и допирам нос в
наболата му брада. – Забравих го заради овчарския ти чар!
Продължавам реденето на сандвичите, а дъхът му веднага опарва ухото ми:
– Аз пък изобщо не помня кой съм заради самодивските неща, които ми правиш
през последните няколко часа...
– Нямам представа за какво говориш – невинно отвръщам, поставяйки последен
резен домат върху сиренето.
– Така е. Нямаш представа какъв силен наркотик си с този аромат. Кожата ти... А
как се движиш...
– Как се движа?
– Перфектно спрямо мен се движиш! – нахално се изсмива. Бърша длани в мек
пласт хартия, а неговите ненаситно се разхождат по тялото ми. – Подозирах, че ще е
разкошно изживяване...
– Но?
– Но всъщност е нечовешки разкошно!
– Кое?
– Да се превръщаш от студен лед в топъл памук в ръцете ми – притиска ме
нетърпеливо. – Толкова хубаво се извиваш и...
– Знаех си, че годините в тренировки не са напразни! – опитвам с шега да се
задържа на ръба на останалото от ума ми, но Марко така ме обсебва, че е направо
плашещо.
– Тренирала си секс с луд по теб овчар?
– Не, гъвкавост съм тренирала...
– И да ме побъркваш, като стенеш името ми, ли си тренирала? Знаеш ли, че
действа като ударна доза от всичко, което ми причиняваш?!
– Не помня да съм казвала името ти.
– О, каза го. Може ли да го казваш предимно по този начин?
– Само сега или?
– Не, вечно!
Въпреки омагьосващия огън в очите му правя пореден опит да се върна в реал-
ността:
236
 – Нали знаеш, че няма как вечно да останем голи в тази къща?
– А само вечно голи? – навежда се до устните ми. – Аз ще те крия.
– Защо?
– Защото действаш смъртоносно на мъжете.
– Ето, и това забравих! Ти спасяваш мъжете от мен, ужасната самодива.
Палецът му минава нежно по долната ми устна, а зениците му се впиват в моите:
– Готов съм да убивам само при мисълта, че някой друг те целува. Затова
откачих, когато австралиецът те докосваше...
– Защо ти да можеш, а друг не? – предизвикателно питам.
– Защото си за мен, моя си! – Целува ме кратко с пеперудено докосване, крехко и
търсещо.
– Не съм твоя, Марко. Своя съм си.
– Дори да отричаш, синьото в очите ти винаги ще доказва, че си моя!
С нова целувка прекъсва опита ми да отговоря – този път е настойчив и изискващ.
Разпалва жарава в кръвта ми, но и желание да се противопоставя, да отхвърля твърде-
нието.

Не мога да съм негова... Аз съм самодива!

Но напук на ума, цялото ми същество копнее да го усеща близо. Толкова дълго

съм забранявала на този копнеж да вземе връх, че сега нямам сили да се върна назад
към дистанцията и студенината. Искам да изживея пълноценно всяка минута, в която е
мой! Всяка минута, в която не съм онази самодива, а просто... негова.

28 август, 07:04
Марко усети ставането ѝ от леглото въпреки унеса, владеещ го малко след събуж-
дането. Движенията ѝ, напомнящи полъх, можеха да останат незабелязани за обикно-
вените хора, но не и за него. Дори незначителна промяна в разстоянието помежду им
променяше трептенето на въздуха. Отдавна бе спрял да забелязва това, приемаше го
като нещо обичайно в нейно присъствие. Въпреки затворените си очи бе сигурен, че е
до широкия прозорец под слънчевите лъчи. Нямаше по-пристрастени слънцеяди на
света от самодивите!
Неда остана неподвижна за минута, после се отдалечи безшумно и напусна
стаята. Сините му ириси блеснаха на ярката дневна светлина и спряха на притворената
врата.
Чувстваше се умиротворен. В душата му се прокрадна тържествуващо доволство.
Затвори отново очи и изгарящи отрязъци от изминалата нощ се наредиха като пъзел в
ума му. Още усещаше горещия ѝ дъх, вкопчването ѝ в него и потръпването на извая-
ното ѝ тяло... Усмихна се. Беше я накарал да забрави коя е, да го прегръща, сякаш от
това зависи животът ѝ, да го предизвиква, да го иска.

Опитомена дива... вещица.

237
 Мисълта задържа усмивката на лицето му, той дръпна завивката, избутана настра-
ни, и дълбоко вдиша аромата на Неда, попил в меката материя. После стана със замах
и погледът му потърси дънките.
След минути намери самодивата седнала на кухненския плот – с разпиляна коса,
боса, само по широк цветен потник, кръстосала грациозно крака с голяма керамична
чаша чай в ръка. Приличаше на нахална горска фея. И се усмихваше като такава. Очи-
те ѝ изпитателно залепнаха за лицето му.
– Явно не ти трябва много сън, вещице – спусна зеници по фигурата ѝ. Тя веднага
улови ефекта от въздействието си върху енергията му, а и той не криеше колко е
пленен.
– Явно не – отпи чай и не отдели поглед от неговия. – Добро утро, овчарско
момче!
Марко застана пред нея:
– Не е добро.
– Нещо не е наред?
– Нищо не е наред! Събуждам се и те няма в леглото – подпря длани от двете ѝ
страни. – Не искам да се събуждам и да те няма в леглото, Неда! – Тя се подсмихна. –
Искаш ли да ми е празно и изнервено?!
– Ами... – самодивата нарочно забави отговора.
– Ами?
Дълбокото ѝ вдишване за секунда примами очите му надолу по тялото ѝ.
– Май не искам да ти е празно, Марко...
Върхът на носа му погали нейния, плъзна се по скулата ѝ и щом зарови лице в
косата ѝ, усети сладко очакващо трепване в тялото ѝ.
– Не ми го причинявай повече, вещице... – Целуна нежно крехката ѝ ключица и я
притисна към себе си. – Искам те близо!
– Не знаех, че дневната е далеч, извинявай!
Той вдигна глава и се засмя:
– Не може да бъде! Кажи го пак!
– Кое? – широка усмивка озари лицето ѝ.
– Повтори го! – този път целуна рамото ѝ. – Хайде, моля те!
– Не знаех...
– А, не! Не това! Не се прави на ударена!
Звънкият ѝ смях изпълни слънчевата дневна. Тя остави чашата, хвана лицето му в
длани и впи омагьосващите си очи в неговите:
– Извинявай!
– Ето, започвам да страдам от самодивското ти въздействие! Оглушал съм. Пак?
– А да ти хрумва, че ако ме караш да го повтарям, може наистина да оглушееш?!
– Поемам този риск! – посегна отново да я целуне.
Тя се дръпна и с най-сладкия си тембър повтори:
– Извинявай!
Намери устните ѝ – бързо и страстно, и усмихнато рече:
– И ти извинявай! Но няма да те пусна на разстояние, по-далечно от дневната!
В ума ѝ нахлу смут. Свободолюбивата ѝ природа се ядоса на шегата.

238
 А шега ли е? Може ли овчар да се шегува с желанието си за власт над
самодива?

– Разстоянието го определям аз, овчарю! – предупреди закачливо, но внимателно

следеше реакцията му.
– Мхм – кимна Марко. – А аз определям времето.
Тя за кратко отмести поглед встрани:
– Това прилича на математика... – Намръщи се. – Не ми харесва.
– Не бих ти го причинил... Да те занимавам с математика. Ярките му очи също
преценяващо я наблюдаваха, пълни
със смях, но и с категоричност, и Неда успя да зърне в тях притеснителен победоносен
блясък.
– Времето, което аз определям, е времето, за което ти можеш да стоиш на
разстояние от мен – заяви той.
По тила ѝ плъзна хлад, но продължи да се усмихва:
– Подвеждаш ме. Това си е математика!
– Това е искреност. Казвам, че не искам да си на разстояние от мен и че дори да го
увеличиш, аз ще го намаля.
– А ако не искам да го намаляваш? – шегата в гласа ѝ изчезна.
Марко се подсмихна, целуна бузата ѝ, а показалецът му проследи очертанията на
талисмана около китката ѝ. Сърцето ѝ сякаш спря, разкъсвано между две стремителни
желания – да го прегърне и да го отблъсне. Очите му обходиха лицето ѝ:
– А ако никога не поискаш да увеличиш разстоянието? Представяш ли си?
– Трудно ми е да си го представя – сериозно отвърна Неда.
– И на мен. Особено като се сетя за реакциите ти в годините назад. Затова, щом
веднъж съм намалил разстоянието, няма да приема да се появи пак.
Не се шегуваше.
– Ти не просто намаляваш разстоянието, Марко. Ти... нахлуваш! – тихо рече
самодивата.
– Иначе няма как да стигна до теб. Пазиш пространството си много ревностно.
Ако не нахлуя в него, ти ще ме отстраниш, ще ме загърбиш. Както ме загърби на
летището в Париж например.
– Там заслужаваше минимум ритник заради наглостта си.
– Там заслужаваше минимум целувка заради хубостта си.
– Вече не сме хлапаци, Марко.
– Аз и тогава не бях хлапе, Неда. И адски се вбесявах, че мисля постоянно за теб.
Но и ти си мислила за мен. Признай си!
– Разбира се, че мислих! – усмихна се тя. – Заканвах се да ти отмъстя за всичко,
ако отново се засечем някъде.
– Засякохме се.
– И вече не приличаше на детска небивалица.
Той обви ръка около кръста ѝ и я свали от плота:
– А сега? На какво прилича?

На опасна небивалица.

Но не изрече мисълта, родена в острия ѝ ум. Вместо това отговори:

239
 – Сега прилича на сън.
– Приключихме със сънищата преди цял сезон, Неда! – сякаш нарочно повтаряше
името ѝ в опит да я бележи и подчини. – Не ми се сънува. Искам това, което се случва
сега. И искам то да си остане такова!
– Ако аз поискам друго? – попита самодивата и усети как ръката му обхвана
кръста ѝ по-силно.
– Няма да поискаш друго! – онази негова властност, будеща гняв в душата ѝ, се бе
върнала.
Сърцето ѝ опитваше да отхвърли истината. Отказваше да послуша гените и опита,
трупан през всички години обучение и опознаване на овчарски тайни. Самодивата в
нея крещеше да сложи край на тази лудост, преди да е станало късно, преди с Марко
да се сблъскат за надмощие.
Самодивите бягат от мъжете си и се връщат при своите, откакто свят
светува.
Беше го казал още в подземието край Марков камък, когато уговаряха фалшивата
сватба.

Ако искаше да ме контролира на всяка цена, щеше да вземе талисмана в нощта,

когато беше пиян, и...

Но добре знаеше, че тогава не и го взе само защото категорично го отблъсна. Сега

бе усетил силата си над нея и ако тя опиташе да си тръгне, нямаше да го спрат нито от-
каза ѝ, нито желанието да остане вярна на същността си. А тя я зовеше все по-силно.
Заедно с разгарянето на страстта ѝ към Марко припламваше и острата нужда да се
върне при своите, където вече я очакват. Този начин на живот бе осакатил чувството ѝ
за принадлежност, но не и силата му. Усещаше, че изчезването ѝ е оставило рана в
самодивския свят и че въпреки коварството на Гюра там се нуждаят от нея. Сърцето ѝ
молеше да избяга от дълга към самодивите и от угризенията, че не е направила
достатъчно, че не служи на мисията, с която е родена. Умът обаче ѝ заповядваше да
бяга от Марко, от влиянието му и от заблудата, че не би я наранил, отнемайки
свободната ѝ воля.
Сгуши се в ръцете му и затвори очи, неспособна да приеме настойчивия повик на
кръвта си! Душата ѝ се късаше заради прозрението на самодивските ѝ сетива...

Ако поискам да си тръгна, той ще ми вземе талисмана.

Мога ли да остана?!

17 септември (Св. София – Надежда, Вяра и Любов), 00:46

Младият овчар отмести празния си поглед от чашата с вино и фокусира
огромното куче, излегнато мързеливо на терасата. Нито острите крясъци на гларусите,
нито шума на вълните смущаваха дрямката на четириногия пазач, отраснал в
семейната къща в Балчик.
Изправи се и усети замайване от изпития алкохол, но нищо в движенията му не

240
издаде това. Облегна длани на здравия дървен парапет и впи синьо-зелените си ириси
в безкрайния хоризонт над морето. Бризът носеше хладина и влага, но никак не
променяше огнения ад в ума му, нито изтриваше картините с вещицата, които
непрекъснато се връщаха пред очите му.
Трябваше да я мрази и да се надява, че един ден ще погледне в очите ѝ, по-черни
от дяволска магия, и ще разруши онази зависимост, като успее да ѝ откъсне главата.
Но първо трябваше да забрави аромата ѝ, тялото, устните, яркото синьо на очите ѝ,
докато я докосваше... Лъжите ѝ.
Наведе глава, проклинайки мига, в който повярва, че е негова. Никога нямаше да
забрави отчаянието и яростта си, щом разбра, че я няма, че е заминала, измъкнала се е
като крадец, без да каже нищо...
Видя дядо си и Вълкан да се задават в далечината и отпи още вино.
– Той ще се справи с това! – тихо каза Вълкан, загледан във фигурата на
верандата.
Двамата Стари се прибираха от късната си разходка край морето и обсъждаха
случилото се с младия овчар, който стоеше на терасата.
– Силен е – кимна Марко, – но тя е някъде на този свят и го е белязала завинаги.
– Постепенно ще се върне към живота – има работата, всичките си хобита...
– Точно това ме притеснява – отвърна Марко. – Ако досега беше непредпазлив, не
ми се мисли какви ще ги върши вече!
– И това е полезен опит, друже, знаеш го! Винаги в годините има една от тях,
която разбива един от нас, и после всички знаем защо не трябва да...
– Но все е за сметка на моето семейство – рече Старият. – Дано това е краят,
доброто разрешаване на нещата. Тази орисия, започнала преди векове от дядо ни и от
Вида, все някога трябва да свърши.
– Дано! – съгласи се Вълкан. – Щом не е тръгнал да я търси, мисля, че нещата ще
се наредят.
– При други обстоятелства щеше да обърне света, за да си я върне. Но не и щом
сама е заминала. Той е мой внук и гордостта му е по-голяма от страстта към нея.
– А ако някой ден я срещне?
– Не искам да мисля... – Старият Марко въздъхна. – Знаеш съдбата на Вида след
бягството от крепостта. Няма добър край в тази ситуация, затова дано Бог не ги среща
пак.
– Тя вече не може да бъде пазителка, но те ще я сочат за пример – за това, че няма
кой да ги спре да се върнат при своите.
– И това зная. Сега ми е по-важно Марко да се съвземе и да не прави нищо
прибързано, защото може да коства много на всички. Не знаем тя какво е успяла да
научи, той казва, че не много, но... Да се надяваме, че с връщането ѝ ще се появи
конфликт между пазителките. Интригите на Гюра няма как да не излязат наяве.
Видяха, че Марко се прибра от терасата, и тръгнаха към пътеката в скалите,
водеща към двора на къщата.
– Хайде да поспим, че е много късно – предложи Вълкан. – Времето ще покаже
кое и как. Ще го наглеждаме. Каквото има да става, ще стане, знаеш.

241
 17 септември (Св. София – Надежда, Вяра и Любов), 07:16
Отново сънувах реката. Трета нощ поред стоя край Ботуня в местността Солово и
слушам смеха на самодивите призраци, докато се къпят в кристалната вода. И както в
деня, когато Сирма ме заведе там преди повече от четири години, една от тях ми дава
настоятелни заръки...

Пази се, запази и него!

После тичам с все сила нанякъде и изведнъж разбирам, че съм в местността Цари-
цин гроб, където Крали Марко посякъл юда Вида...
Този сън ме ужасява толкова много, че и бездруго опънатите ми нерви започват
да ми играят лоша шега. Постоянно чувам в ума си думите на онази самодива и нещо в
душата ми се спотайва ранено и стенещо...
Трябва да забравя овчаря, стигат ми обвиненията и настървеното желание на част
от пазителките да ме линчуват. Гюра засега стои настрана, но тези дни щяла да при-
стигне в Кипър и очаквам всичко. Ако юда Димна изрично не бе заповядала да ме
оставят жива, преди да се оттегли за съня си, досега да са ме разкъсали. Спаси ме и
необичайното откритие, че не могат да усетят мислите ми. То обаче се е превърнало
във фикс идея и повод да твърдят, че съм особено опасна и че мозъкът ми трябва да
бъде подложен едва ли не на дисекция. Добре че никоя от пазителките не може да
разбере какво става в ума ми. Сирма и юдата го обясняват с необичайно дългия ми сън
преди четири години, когато бях на прага на смъртта. Още тогава разбрали, че моите
мисли са трудни за разчитане.
Затварям очи от усилието да изтрия ужасното усещане за загуба. Настани се у мен
от мига, в който преди 20 дни тайно напуснах къщата, в която остана дълбоко спящият
Марко. Имам чувството, че цялото ми тялото е в огнени следи от ръцете и устните му,
и не минава ден, без да изгарям от спомена за онези усещания... Дори пред себе си не
искам да призная, че в сърцето ми има скрито очакване – да ме потърси, да ме накара
да се върна, да усетя, че не може без мен, че...
Не мога да повярвам, че изпитвам толкова болезнена липса! Понякога дори ми е
трудно да дишам при мисълта, че няма да го усетя отново, че няма да го видя, да чуя
гласа му.
Трябва да се върна към живота си и да бъда полезна на своите... Трябва да
разплета интригите на Гюра и да проуча онова, което дълбае мозъка ми месеци
наред – твърдението, че някоя от нас се договаря със златотърсачите за власт срещу
информация за залежите.

Трябва да направя така, че никога повече да не срещна Марко!

Ставам решително от леглото и дръпвам завесите. Слънцето над Ларнака залива

кожата ми с галещи лъчи, чувам движенията на Сирма из къщата. Приготвя нещо
вкусно... Празник е – Надежда, Вяра и Любов. Усмихвам се. Повтарям си, че съм
самодива, която винаги оцелява. И че пак съм свободна.
242
 29 септември, 22:08
– Не могат да правят ритуала на юдите! Как е възможно шест от тях да подкрепят
тази лудост?! – гневно пристъпвам пред прозорците на дневната в Ларнака, а Сирма
притеснено ме наблюдава.
– Гюра е много убедителна, а твоята репутация е разклатена силно след брака ти с
овчаря – казва пазителката и думите ѝ още повече палят гнева ми.
– Тук съм от месец заедно с талисмана си! Само юдите имат право да ме упояват
и да ровят в ума ми!
– Неда... така или иначе шест от нас искат да го направят. Знаеш, че такава е заръ-
ката на юдите – когато имаме разногласия, а те не могат да се намесят, надделява
мнозинството сред пазителките. Но ритуала правим всички заедно. Аз ще съм там през
цялото време заедно с Ангелина, Вида и Стойна, които са на твоя страна. Няма да
позволим нищо извън онова, което правят юдите...
– Ако откажа? – Предизвикателно спирам пред нея, а тя неодобрително поклаща
глава.
– Няма как! И без това е цяло чудо, че отново си сред нас! – Очите ѝ замислено
спират на лицето ми. – Може и да не го осъзнаваш, но ти изобщо не си същата.
– Така ли? Какво ми има?
– Нищо не споделяш, мълчиш с часове... Просто не си същата.
– Няма как да съм същата, Гюра се опита да ме убие, плениха ме, бях омъжена за
овчар – спокойно отговарям, но тревогата се усилва.
– Именно. Няма да ти позволят да доживееш до Благовец, ако не разберат какво
има в ума ти.

Не мога да позволя на пазителките да видят спомените ми.

– Колко време мога да отлагам?

– 2-3 дни, не повече.
Обръщам ѝ гръб и се взирам навън. Трябва да измисля изход.
– Добре – казвам, без да я поглеждам. – Нека помисля.
Сирма се изправя и застава до мен:
– Усещам, че в душата ти е хаос, но единственото правилно решение е да се
довериш на своите. Иначе ще загубиш всичко.
– Трябва да помисля! – отсичам тихо и напускам дневната.
Права е – хаосът ме е превзел. Умът ми отказва да мисли логично, а в душата ми
воюват две половини на една лудост.
Никога не съм се чувствала така. Една засилваща се обреченост попива в сетивата ми
вече дни наред...
Затварям се в стаята, дръпвам завесите и търся убежище в мекотата на леглото.
Зная, че щом затворя очи, пак ще съм в онова усещане за ръцете и устните на овчаря.
Въпреки болката, която ми носи, не мога да го спра...
Силно чукане на вратата изведнъж ме вади от подобие на сън, приличащ на потъ-
ване в мътно блато. Изправям се в леглото и разбирам, че вече се съмва. Заспала съм
243
сякаш преди малко, а са минали часове...
– Неда, отвори! – Сирма звучи напрегнато.
– Идвам!
Необясним страх засяда в гърлото ми. Щом виждам очите ѝ, разбирам, че не
искам да чуя това, което ще каже. Тя обаче припряно влиза, минава край мен и спира,
взряна в лицето ми.

Не искам да знам!

– Току-що ми се обади Вида.

Не искам да знам!

– Овчарят...

Помита ме отчаяние, подобно на ято черни гарвани.

– Самолетът му... – Сирма поема дъх. – Разбил се е над Андите. Пилотирал е

малък „Сириус“ за някаква експедиция с катерене – техните дивотии... Открили са
останките на самолета...
– Не е вярно! – прошепвам с чужд глас.
– Вида е проверила всичко, вярно е.
Като насън дърпам завесата на прозореца, за да влезе мъждива светлина.
Пръстите ми се вкопчват в меката материята в опит да скрия треперенето си.
– Това е някакъв техен план, овчарски номер! – упорствам, отказвайки да приема
мисълта, че Марко е мъртъв. – Вида откъде знае?
– Вида има своите начини да го знае. Виж как съдбата нарежда всичко – твоето
място е при нас, всяка връзка с овчарите е изгорена.
Тя не лъже, сетивата ми го разбират, но не искам да е така.
– Вие ли имате пръст в това?! – гласът ми трепери от болката, пълзяща във вените
ми.
– Не! – категорично отрича Сирма. – Щях да зная. Вида също е изненадана от
смъртта му, но явно така е трябвало да стане. Утре Старите се събират в Рибарица за
погребението.
Гарваните връхлитат. Кълват душата ми... Чернота...
Свестявам се след нов почти 12-часов сън, а пазителката притеснено следи
състоянието ми. Не помня, че съм припаднала. Оставям я да ме заведе в дневната и
бегло виждам през прозорците, че навън е късен следобед.
– Неда, спри да мислиш за миналото! Слушаш ли ме? – Сирма се опитва да
привлече вниманието ми. Иска да се съсредоточа върху наставленията ѝ за ритуала
утре, при който пазителките ще прочетат всички мои мисли. Няма как да знае, че
усилията ѝ са напразни. Нека до последно вярва, че всичко ще мине добре. Защо да ѝ
причинявам по-рано това, което така или иначе ще ѝ причиня, когато научи истината?
За мен случващото се няма никакво значение. Все едно е, че ще научат какво съм

244
направила. Все едно е, че ще превърнат мозъка ми в безполезна материя и ще
разпилеят праха ми през вратата на отлъчените в Старосел. Усещам душата си мъртва
от мига, в който научих, че Марко вече го няма. Краят е въпрос на часове.
– Сега ще ти направя специален чай, който ще подготви ума ти за въздействието
на опиата утре и ще те предпази от страшните му странични ефекти – казва Сирма.
Кимвам, за да види, че я чувам, и просто чакам да ме остави на мира.
– Този чай ще изостри всичките ти сетива.
Отново кимам, а тя отива в кухнята да приготви напитката. В ума ми се мярва
мисълта, че също толкова доверчиво изпих чая, поднесен от Гюра вечерта преди
Еньовден, и за малко не умрях в прохода Вратник, когато спасих Марко и дядо му...
– След два часа тръгваме за село Дора в планината Троодос. Там в полунощ ще
направим ритуала. – Сирма поставя на масичката до мен голямата чаша с димяща
течност.
Взирам се няколко секунди в напитката с мътен зеленикав цвят. Отпивам бавно,
молейки Бог да умра още тази нощ. Не ми трябва повече време. Глътка, втора, трета.
Заслушвам се. Тиктакането на големия стенен часовник пробожда съзнанието ми като
ехо, но го чувам странно забавено.
– Трябва да го изпиеш! – тихо нарежда Сирма.
Гласът ѝ идва някак отдалеч, а аз сякаш изчезвам...
Отправям поглед към небето, надничащо през прозореца, и в ума ми изниква
шепотът на мъртвия овчар:

Сините ти очи са мои!

Синият небосвод е последното, което виждам...

Господ все още е на моя страна, щом умирам така.

245
246
 ОПАЗЕНО
3-ти сезон

„Вълшебствата никога не се случват на хора,

които не вярват в тях.“
Роалд Дал

4 ГОДИНИ ПО-КЪСНО
3 април, 14:22
Марко истински се забавлява с подскачащия край него папагал. Птицата е друже-
любна, но ловките му ръчички ѝ причиняват ужас, когато стягат телцето ѝ като клещи.
Трудно ще избяга от бързите му движения, с които не ѝ позволява да се отдалечи по
верандата, водеща към магазинчето.
– Не стискай толкова силно горкото птиче, слънчице, – казвам през смях,
наблюдавайки отчаяните опити на пернатото да избяга – плашиш го.
Той озадачено спира опитите да обсеби папагала, и синьо-зелените му очички ме
стрелват недоволно:
– Ние само си играем, мамо.
– Но той май не знае, че е игра. Опитай да му обясниш от разстояние, после го
повикай.
– Ти си страхливо пиле! – сериозният тон, с който говори на птицата, ме кара да
се усмихна още по-широко.
– Нана, готово! – провиква се отвътре Зурик, собственичката на овехтелия
магазин, прочут като най-добре заредения в околностите на Касъл Брус. Индианката е
от малкото останали истински потомци на местните кариб. Често се шегува как
предците ѝ на острова изяли предшествениците си от племето арауак.
За всички тук съм Нана, а Марко е Мак. Живеем на Доминика, откакто той се
роди преди 3 години. От април до октомври, когато самодивите са в България и
Кипър, слизаме в малката къщичка в селото. В края на октомври се качваме високо в
планината. Там имаме колиба, до която се стига по стръмна затънтена пътека досами
началото на горещите извори, бликащи на острова. Най-близкото село горе е Тете
Морне.
Досега не сме имали проблеми и непредвидени срещи със самодивите или с
овчарите, но винаги съм нащрек и крайно предпазлива.
Мъртва съм за всички, а синът ми дори не съществува за никого извън този
остров. Това положение обаче винаги може да се окаже само една измамна сигурност.
Влизам в сумрака на магазинчето и заставам до тезгяха, където индианката е оста-

247
вила двата пакета с покупките ми. На колене върху пластмасовия оръфан стол стои 10-
годишният внук на Зурик – Руе, и с отнесено изражение прехвърля ярки снимки на
таблета, вглеждайки се във всяка за по 3-4 секунди.
В едно съм сигурна – ще направя всичко възможно Марко да се докосне до тези
технологии възможно по-късно, колкото и да са му нужни после като умение в
живота. Очите ми обаче неволно спират на цветните картини, показващи многолюден
пазар с предимно тъмнокожи хора, хванати от обектива в заниманията си. Снимките са
наистина добри и са от електронния вариант на научнопопулярно списание, но
момчето няма нито търпението, нито желанието да ги разглежда обстойно.
Моите очи имат способността да го направят за няколкото секунди до плъзването
на пръста му по екрана, водещо следващия кадър. Разказват за държава, в която никога
не съм ходила – Белиз.
Оставям парите за покупките на тезгяха и се усмихвам на Зурик:
– Благодаря, че достави прясно месо за моето момче!
– Няма за какво, Нана! Децата трябва да ядат хубаво месо.
Поглеждам внука ѝ и поредната снимка – наистина впечатляваща смесица от
цветове и лица. Казвам си, че когато Марко заспи, трябва да намеря сайта на това
списание и да разгледам фотосите на спокойствие. Привличат ме багрите и
атмосферата в тях...
– Хайде, доскоро! – махвам на двамата, взимам пакетите под мишница и излизам
на верандата, където синът ми е придърпал папагала в краката си и съсредоточено го
разглежда.
– Да тръгваме, слънчице! – спирам до него, а той не откъсва искрящите си очи от
пернатото.

Тези пронизващи овчарски очи...

Птицата стои като хипнотизирана, струва ми се, че успява да ѝ въздейства. Дали

владеят езика на животните от малки, или развиват това умение с годините?
Имам стотици въпроси за израстването на сина си, но няма на кого да ги задам,
затова налучквам, наблюдавам, очаквам... Марко е по-умен, по-сръчен и по-силен от
връстниците си, макар че го сравнявам само с момченцата от острова. Те не са от него-
вата раса, нямат неговите гени и затова едва ли имам адекватна оценка.
Тръгвам към стъпалата, очаквайки да ме последва, но той вдига предупредително
ръчичка, пуска внимателно папагала, после го тупва леко с показалец по главичката.
Птицата веднага отскача настрани.
– Готово! – тържествуващо се изправя. – Вече го дресирам.
Разсмивам се на самочувствието, с което ме уведомява за своето постижение, и
кимвам одобрително:
– Сигурна съм, че следващия път сам ще дойде при теб.
Той хуква към колата и с трясък се настанява на задната седалка, а аз оставям
пакетите до него.
– Някой път вратата ще падне след теб – констатирам по навик след мощното
затръшване, следващо всяко негово качване в нисана.
– Ще я поправим – невъзмутимо отговаря детето и се намества така, че да гледа
248
през задния прозорец, докато шофирам към къщи. – Като порасна, ще ти купя за
рождения ден нова кола.
Думите му предизвикват толкова много обич в сърцето ми, че бурно го дръпвам
през насрещната врата, гушвам го и залепям на бузката му звучна целувка. Той се раз-
смива щастливо и прави уж сърдита муцунка:
– Мамо! Ще ме счупиш!
– И аз те обичам! – Заравям нос във вратлето му и смехът му става неудържим,
защото има гъдел на това място.
– Неее! – Успява да се дръпне, макар и на три години, е силен колкото дете на
шест.
Вдигам ръце помирително и му се изплезвам, затваряйки добре другата задна
врата на колата. Щом потегляме, той продължава да ми се плези зад гърба с усмихнати
очички.
Всичко на този свят си струва за щастливото му личице, затова натискам педала
на газта, готова за поредния следобед, пълен с игри, готвене, скитане и безкраен поток
от въпроси, предизвикващи неспирното му „защо“.
Обещавам си да не се безпокоя за бъдещето. Погрижила съм се да бъдем трудно
откриваеми, пари осигурявам от бижутата и сувенирите, които правя и продавам на
туристите чрез местните търговци с малки сергии. Когато останем без средства,
набавям пак от туристите – нужни са ми десетина минути непринуден разговор, за да
им въздействам и получа каквато сума реша. Внушавам им къде да оставят парите и
внимавам всичко да е чисто и незабелязано. Няма нещо, с което да не мога да се
справя.
Вечерта, след три приказки и няколко въпроса за съдбата на тримата братя и
златната ябълка, Марко заспива сгушен в леглото, а аз сядам край малката масичка в
двора на къщата и опъвам крака на плетения стол до мен.
Нощите тук нямат дъха на тези в Пирин, но свикнах с тях и им се наслаждавам –
това е време за мен и за мислите ми. Денем не мога да позволя умът ми да е зает с
негативизъм – детето много силно усеща настроенията и емоциите ми, а не искам да
го натоварвам. Научила съм се да потискам всеки спомен, свързан с миналото, но
понякога мъчителните мигове от онази кошмарна есен преди четири години изпълват
цялото ми същество – смъртта на овчаря, в когото се влюбих, прозрението за детето,
което нося, бягството и опасностите, докато инсценирам удавянето си...
Всичко прилича на нереален сън, в който живея вече цял един сезон – от мига, в
който пиех чая, приготвен от пазителката Сирма, и бях сигурна, че умирам и че
синьото на небето е последното, което виждам...

249
 ПРЕДИ 4 ГОДИНИ

30 септември, 17:51
Пазителката силно ме разтърсва:
– Неда, добре ли си?
Сякаш ме издърпва от черна дълбина..
– Всичко е наред, причерня ми...
Изплаших я с припадането си на зазоряване и непробудния сън, когато ми каза за
смъртта на Марко. За малко да припадна отново, взирайки се в синьото небе през
прозореца с желание за бърза смърт....
– Напоследък почти не се храниш. Искаш ли да хапнеш?
– Не искам..

Искам да умра.

– Не можеш да не ядеш. Аз ще приготвя брускетите, които обичаш. Пий чая по-

бавно.
Изчезва в кухнята, а аз избягвам да гледам навън. По-бързо да идва нощта, не ми
трябват светлина и небе! Въпреки наставленията ѝ глътвам напитката наведнъж и
ставам, за да отида в стаята си. Внезапно пред мен изниква онази самодива от виде-
нието край река Ботуня. Държи в ръцете си малко момченце и ми го подава със съ-
щите думи, които каза тогава:
– Пази се, запази и него!
Гледам уплашено бебето, а то ме пронизва с ярки синьо-зелени очи.
– Трябва да го пазиш! Пази го! – настоява самодивата.
– Не мога! – прошепвам. – Аз...
– Твое е! Трябва да го пазиш! – почти изкрещява тя.
– Неда! – чувам гласа на Сирма и стреснато се озъртам.
Стоя насред дневната, а пазителката ме наблюдава с тревога:
– Видение ли имаше?

Господи Боже, помогни ми!

Дори не мога да го изрека...

– Изпила си чая много бързо! Защо никога не ме слушаш? – ядосва ми се Сирма и
ме връща на дивана. Вглежда се в очите ми и млъква. Сякаш всеки миг ще закрещя.
– Неда, какво има? – тревогата в гласа ѝ връща силата на всичките ми сетива.
Преглъщам трудно и най-после го изричам:
– Бременна съм..
– Господи! – възкликва пазителката и прикрива устата си с ръка, гледайки ме
уплашено.
– Сирма, бременна съм! – повтарям, неспособна да кажа нищо повече.
Вече зная защо се чувствам така, все едно не съм аз. Заедно със способността

250
да мисля, се връща и болката.

Неговият син!

Забивам нокти в кожата си в опит да накарам ума си да работи въпреки отчая-

нието и мъката, които искат да ме потопят. Сирма продължава да ме гледа невяр-
ващо, затова я дърпам да се изправи и настойчиво се взирам в лицето ѝ:
– Трябва да ми помогнеш!
– Аз...
– Ритуалът ще убие не само мен, а и детето! Помогни ми! – Тя безмълвно
прехапва устни, усещам борещите се в нея чувства, затова продължавам: – Щом
това се е случило, значи Бог е искал да се случи! Пазителките не са Бог и не решават
вместо него! Помогни ми!
Тя объркано поклаща глава:
– Но юдите все някога ще научат...

Трябва да я нараня, за да я предпазя от гнева на другите.

Заради чая сетивата ми са като кристални струни, долавящи всяко трептене в

енергията ѝ. Прицелвам се в изящната ямка в основата на шията. Ударът ми е бърз
и премерен така, че да спре въздуха ѝ и да я изненада. Следващият удар е в корема.
Достатъчно е да я забави..
Хуквам навън, без да мисля за нищо друго, освен че трябва да се измъкна от
острова. След секунди тичам бясно към близкия булевард и скачам в първото такси..
Нареждам на шофьора да кара към летището. Малко преди да стигнем, настройвам
тембъра си на подходяща честота и му казвам да отбие таксито и да спре. Запо-
вядвам да ми остави всичките си пари и да върви през полето обратно до града. Той
дава парите и тръгва, а аз заемам мястото му. Така, ако го открият, преди да съм
изчезнала, ще разберат, че съм отишла към летището. Вместо в тази посока обаче
подкарвам таксито към Лимасол.
Заради бурята в ума ми почти не забелязвам как минава времето, докато
стигам града, зарязвам таксито и бързо се отправям към пристанището. Трябва да
намеря подходяща яхта!
Вървя сред тълпи туристи и зяпачи, наслаждаващи се на топлата кипърска
вечер. Умовете им са като отворени книги, чувам всеки шум в радиус от километър,
надушвам всеки мирис, а очите ми са по-бързи от на птица, дебнеща плячка в
небето.
Не ме интересува колко хора ще манипулирам, в колко мозъци ще бръкна и какво
друго ще направя! Нищо няма да ме спре, за да се измъкна и да спася детето.
Докосвам корема си с пръсти и сърцето ми се свива от болка...

В безопасност си... Аз те пазя.

251
 3 април, 22:12
Откъсвам поглед от звездите, в които съм се вторачила, пътувайки в спомените.
Разкършвам рамене и през следващия един час тренировките ме поглъщат изцяло.
Превърнала съм малкия дървен навес в зала за физически упражнения. Рано сутрин
тичам, вечер тренирам. Не съм спирала да поддържам форма нито за миг, защото сега
повече от всякога трябва да съм подготвена за всичко. От мен зависи животът на сина
ми.
Приключвам с упражненията, но не ми се спи и взимам таблета, за да открия
онези красиви снимки от научнопопулярното списание, които днес видях покрай
момчето от магазина. Бързо стигам до линка и цветните фотоси веднага заковават
вниманието ми. Екзотичната държава Белиз в Централна Америка е като рай – малко
хора, много природа, винаги топло време и внушителна история.
Авторът разказва кратко и увлекателно за най-характерните особености на
малката страна, разкрива прелестите ѝ в ярки картини. Има невероятен бариерен риф,
уникални резервати за растителни и животински видове.
Великолепен ягуар се е излегнал мързеливо на клон, примамващ поток се излива
от живописни скали, удивителни руини, които са били център на империята на майте,
живописен плаж. Ето го и пъстрия пазар – снимката е толкова добра, че хората на нея
сякаш всеки миг ще се раздвижат и почти чувам глъчката от оживените разговори и
подвикванията на търговците. Следват красиви бели птици с ярки червени крака,
наречени червенокраки рибояди, дървени къщички сред пищна зеленина...
Очите ми обаче отново се връщат на пазара. Има нещо в тази снимка. Нещо,
което гъделичка интуицията ми... Градчето се казва Пунта Горда, в южната част на
страната е и сред най-слабо населените.
Облягам се на стола и пак вдигам глава към небето, а ярките звезди премигат
усмихнато насреща ми. И аз им се усмихвам.
Затварям очи и отлитам мислено към Кашина и Гарвановата скала, преминавам
пътя до Скока, потапям се в студената пелена на водите му, после тичам по стръмната
пътека нагоре... Лягам в меката трева до 100-метровата отвесна канара и виждам
същите звезди.
Толкова ми липсва домът! Толкова много!
Изправям се бързо и спирам таблета, решена да се наспя, без да позволя на
мъката и празнотата отново да се настанят в сърцето ми.
Сега имам Марко и той е смисълът на всичко.
Минути след полунощ се събуждам с разтуптяно сърце. Питам се дали не съм
сънувала овчаря отново. В сънищата ми винаги е жив, но забулен в мъгла, безкрайно
недостижим... Въздухът спира в гърлото ми и с усилие вдишвам, осъзнала мисълта,
събудила ме този път.

Снимката!

Скачам от леглото като попарена и се втурвам в кухнята, където оставих таблета,

преди да легна. Включвам го с треперещи ръце, без ясна мисъл в главата, с

252
единственото желание да се убедя в прозрението, изплувало в спящия ми мозък.
Сайтът на списанието веднага се отваря, трескаво плъзвам пръст по екрана, търся
цветния пазар на Пунта Горда.

Това е невъзможно!

Но напук на невъзможното сред пъстротата от сергии, стоки, стотици фигури и

неясни лица откривам причината за водовъртежа, помел ме насън... Част от мъжка
фигура, част от лице.
Зениците ми попиват всеки микроскопичен детайл, невидим за обикновените чо-
вешки очи. Лицето е скрито наполовина в сянка, леко обърнато в профил, косата е
тъмна и дълга почти до раменете, слънчеви очила, вдигнати над челото, цветна риза,
от която се вижда само ръкавът, защото друга фигура скрива тялото.
Може би бъркам... Този ръст, този профил...
Сърцето ми препуска толкова бясно, че се задъхвам. Веднага търся името на
фотографа. Трябва да се свържа с редакцията на списанието, трябва да разбера кога е
правена снимката!

Трябва да зная жив ли е!!! Господи, моля те... Нека е той!

11 април, 17:08
Взирайки се във висока ограда, скриваща видимостта към непристъпен имот,
заобиколен от гъста растителност, Неда не спираше да се пита дали не полудява.
Чувстваше се така от мига, в който видя снимката в онова списание. Свърза се с
редакцията и се оказа, че кадърът е заснет само месец по-рано. Преди три дни остави
Марко при Зурик и дойде в Белиз, в градчето Пунта Горда. Прекара почти 8 часа на
пъстрия пазар от снимката. Отседна в овехтяло хотелче до островърха часовникова
кула насред разноцветни ниски сгради, а тази сутрин отново бе на пазара, разговаря с
хората, търсеше следа към овчаря. По обед попадна на жена, която, като видя
снимката, се сети за висок чужденец. Рядко се появявал, обикновено на пазара идвал
негов помощник, за да набави стоки за отдалечено туристическо селище, в което
ходели любители на дивата природа.
Веднага проучи картите на мястото, но имаше крайно оскъдна информация в
интернет. Опитите да разбере нещо повече в живописното градче, в което времето ся-
каш бе спряло, не доведоха до нищо, затова нае раздрънкан форд, с който да стигне до
екоселището.
Оказа се приказно местенце с двайсетина красиви колиби – жълти, с покриви,
подобни на тръстикови, сгушени сред пищна зеленина и оградени с висока здрава
мрежа, предпазваща от диви животни. На входа, обозначен с атрактивен свод и с
охрана, обясни, че е туристка и иска да разгледа. След третото изречение внуши на
пазача да я пусне без повече въпроси, и той послушно вдигна бариерата. Отне ѝ
половин час, за да научи, че собственикът на селището живеел наблизо, и още толкова,
за да открие дома му – насред нищото в единствената отбивка на черния път, водещ
дотук. Остави колата, прикрита сред дърветата, и обиколи пеша – отдалеч, защото
253
върху зида и голямата врата забеляза сензори и камери. Нямаше признаци на живот
вътре поне ако съдеше по шумовете и усещането за чужда енергия. Върна се до колата
и оттогава замислено се взираше в пътя. Ако никой не се появеше, щеше да дойде
отново през нощта...
Небето постепенно потъмняваше от бързо събиращи се облаци.
Цялото ѝ същество бе свито в очакване и тревога. Умът ѝ казваше, че
вероятността да е сбъркала, е огромна, а шансът Марко да живее тук – един на много,
много хиляди...
Чу приближаването на кола. Прашен джип зави по отбивката и се насочи към
оградата, а тя затаи дъх и бързо се промъкна през зеленината край черния път.
В краката ѝ се шмугна пъстро насекомо, но го забеляза мимоходом, забравила за
опасностите в тукашната непривична за нея природа. Дори не се замисляше за риска
от отровни змии, токсични растения или хапещи насекоми. Съзнанието ѝ бе толкова
съсредоточено в прашната задница на джипа, спрял на 15-ина метра от нея пред висо-
ката порта, че светът наоколо приличаше на неподвижен пейзаж, през който тихо
върви.
Мъжка ръка със силен слънчев загар се подаде от страничния прозорец, насочи
дистанционно към вратата и крилата ѝ се разтвориха.
Неда приближи още няколко метра, без да изпуска нито детайл от случващото се.
Секунда след като колата премина навътре, самодивата се стрелна през отворената
врата и се закова на 2 – 3 метра встрани зад возилото. Нарочно застана така, че да
успее да види шофьора, преди да е слязъл, а и той да я забележи веднага. Нямаше
намерение да се крие – ако този човек не беше Марко, щеше да се извини, че е
заблудена туристка. Ако беше...
Тъмно лице с набола брада, тъмни очила, тъмна дълга почти до раменете коса.

Моля те, Господи, моля те...

Небето изведнъж стана двойно по-намръщено, в далечината се чу слаб тътен от

гръмотевица. Сърцето ѝ заблъска толкова силно, че тя потръпна и леко наведе тяло
напред, опитвайки се да запази равновесие.
Познаваше този профил и никога не можеше да сбърка тази извивка на устните!
Ръцете ѝ предателски се разтрепериха, нямаше как да успокои препускащото си
сърце, нито стихията в ума си – стоеше вкаменена, втренчила очи в шофьора.
Марко замръзна, невярващо се взираше в страничното огледало – фигурата,
изскочила зад джипа, бе на дребна изящна жена с тъмни дрехи, дълга тъмна коса,
тъмни очила...

Тя е мъртва, мъртва е! Не може да е...

Изумлението го парализира, но след миг се превърна в помитаща смесица от

изненада, болка, радост, гняв, жажда за мъст и предпазливост. Не помисли дали е
сама, нито как го е открила.
Отвори вратата на джипа и с непроницаемо лице слезе от него и застана срещу
самодивата. Силен полъх на вятъра разпиля косата ѝ и омагьосващият аромат, който
254
така и не бе успял да забрави, предизвика тръпка в тялото му.

Проклета вещица!

Заля го ярост, каквато не бе изпитвал от онези кошмарни дни, след като тя си

тръгна тайно от къщата в Австралия, оставайки го опиянен от устните ѝ, спящ
непробудно.
Същите болка, празнота и безнадеждност, които тогава едва не го убиха... В
гърдите му се надигна онова желание да я унищожи, с което се бореше до деня, в
който научи от дядо си, че се е удавила.
Тя първа свали тъмните очила, а силата на зениците ѝ го прикова с огнено
примамващ блясък. Красивите ѝ устни трепнаха и дрезгавината на напевния ѝ глас
погали сетивата му:
– Здравей, Марко.
Той стисна челюсти в опит да контролира противоречивите импулси, които го
извадиха от равновесие преди секунди – порив да я убие, и в същото време жажда да я
докосне. Не помръдна от мястото си. Не искаше да я доближава.
Неда усети сгъстената стена на яростта му, заля я мрачно предчувствие. Марко
мълчеше, целият излъчващ враждебност и заплаха. Прецени, че наоколо няма други
вещици, поне сетивата му не подсказваха друго присъствие освен това на Неда, която
незнайно как се бе добрала дотук.
– Или си оглупяла до безпаметност, или много се надценяваш, щом си дошла
сама, вещице! – тихо и през зъби изрече и тя видя как дланта му се сви и отпусна.
Знаеше, че тя усеща агресията му. Очакваше маската на изненада и надежда,
изписани на лицето ѝ, да падне.
– Смъртта ти какво целеше? – продължи с презрение овчарят. – Да заблудите
всички, че те няма, за да се превърнеш в неочаквано оръжие?
– Твоята това ли целеше? – тихо попита Неда.
– Целта на моята е кристално ясна, след като ти изчезна обратно при своите! –
Яростта в гласа му я опари като удар с нажежен камшик.
– Не съм казала на никого за теб...
Той пристъпи към нея и тя се олюля от усещането за опасност, заливащо я като
лава.

– Мен ме няма! Мъртъв съм от четири години и това ще си остане така!

Защо не се пази? Какъв е номерът ѝ този път?

– Радвам се, че си жив – успя да промълви Неда, а той гневно свали очилата и
светлите му очи прободоха нейните със заплаха, от която ѝ се зави свят.
– А не трябва! Защото сега се налага един от нас да стане мъртвец наистина.

Не преувеличава, не играе, иска да ме убие.

Прозрението скова тялото ѝ с болка, равна по сила на тази от мига, в който преди

255
четири години научи за смъртта му. Но сега беше много по-страшно... Мразеше я и
искаше да я заличи с такова ожесточение, че единствената сламка, за която се хвана,
бе мисълта за сина ѝ, който я чакаше на остров Доминика.
Горчиво отбеляза наум, че с овчаря са живеели от двете страни на Карибско море,
мислейки се за мъртви. Май по-добре всичко да си беше останало така...
Устните ѝ се свиха пребледнели, но не отстъпи нито крачка. Единственото, което
той видя в черните ѝ очи, бе тъга.
– Не съм тук, за да те предам – рече с треперещ глас. Трябваше да остане жива и
да си тръгне. – Не изпълнявам задача. Те... ме мислят за мъртва.
Нищо в лицето му не се промени, дори не правеше опит да крие намеренията си –
мислите му се оплитаха около нея като смъртоносно въже, готово да прекърши
живота ѝ всеки момент.
Дъждът рукна изведнъж, сякаш небето се отвори и зарида заедно с душата ѝ.
– Не съм тук затова! – натърти Неда.
– А за какво си тук?!
– Заради теб! Открих те абсолютно случайно – чрез туристическо списание,
попаднал си в обектива на фотограф на пазара в Пунта Горда, разпознах те и така те
намерих...
– За какво си тук? – бавно повтори овчарят, навеждайки се на сантиметри от
лицето ѝ. Водата се изливаше върху им, но и двамата сякаш не забелязваха това.
– Исках да разбера дали си жив...
– Това имаше ли значение, когато изчезна като мръсен предател преди четири
години?
Миглите ѝ трепнаха издайнически, но не отклони поглед.
– Не съм те предала!
– Напротив! И няма дати позволя да го направиш отново!
– Никоя друга самодива не знае, че нямаш миризма, че нямаш фобия от слепота,
че си син на една от нас...
– Не е била една от вас, след като юдите са я убили!
– Не съм заплаха за теб!
Той се усмихна – горчиво и зловещо.
– Така е, не си! – Очите му се превърнаха в ледени късове и тя разбра, че няма
никакъв шанс да смекчи овчарската омраза у него. – И няма да бъдеш!
Неда не можеше да повярва, че е готов да я убие, въпреки че всичките ѝ сетива
крещяха, че е така. Вкопчи се в последната възможност да промени ситуацията,
питайки се ще има ли време да му каже за детето... Не можеше да остави сина си сам и
беззащитен.
– Как смяташ да ме убиеш, Марко? – Впи очи в неговите без капка войнственост,
без обида. – Ще ми откъснеш главата? Къде ще ме заровиш?
Светлите му ириси потъмняха болезнено, а нейните се отклониха към красивата
къща, разположена на десетина метра навътре. Дъждът не спираше.
– Сигурно имаш заден двор – продължи тихо самодивата, повдигнала леко
вежда. – Или подземие? Дядо ти би се гордял с теб – истински овчар!
Той леко вдигна ръка, свита в юмрук, но не я докосна:
– Не ми казвай какъв съм!

256
 – А ти не ме наричай предател! – Гневът ѝ избухна. – Това, че съм избрала да съм
без теб, не значи, че съм избрала да ти навредя!
Помежду им легнаха няколко секунди тежко мълчание, в което очите им останаха
вперени едни в други.
– Вече не съм част от самодивите. Не искам да зная нищо за тях...
– Не ме интересува! Не ти вярвам.
– Ако искаш, ми вярвай! Само аз зная, че си тук, и дойдох, за да се уверя. И...
– Не ме интересува! – повтори студено Марко. – Глуха ли си?!
Тя се почувства не само мразена. Почувства се нежелана, подритната и само-
дивската ѝ природа най-после надделя. Гордостта ѝ заповяда да си тръгва, да се махне
по-далеч.
– Ако ще ме убиваш, направи го. Ако не – тръгвам си и... – в гърлото и заседна
буца. – Все едно не съм била тук.
Отстъпи назад, а очите ѝ се обагриха в пламък, какъвто овчарят не бе виждал
никога досега – тлеещ, угасващ огън, черна тъга...

Не трябваше да идвам... Той ме ненавижда.

В неговите имаше студенина и гняв. Умът му отказваше да даде превес на

радостта от това, че е жива, и на импулса да я спре.

Никога вече... Лицемерна вещица! Дано потъне вдън земя!

Овчарят сложи тъмните очила въпреки мрачното небе и затихващия дъжд:

– Ако ми домъкнеш тук някого от България... Ще изгниеш в най-близката дупка
до мястото, на което те намеря. Предадеш ли ме, ще те намеря, вещице! Махай се,
докато главата ти е още на раменете – процеди Марко. – Не ме вълнува животът ти и
не искам да те виждам никога вече!
Тя също сковано сложи слънчевите очила на лицето си, изправи крехките си
рамене въпреки тежестта на огорчението и унижението, които я натискаха. Тръгна
бързо към изхода на двора, вкопчена в мисълта за искрящите очи на момченцето,
което щеше да я прегърне силно...
В гърдите ѝ се надигна неистов порив да изтича обратно и да му каже за детето,
но премина оградата и се затича към колата, скрита край пътя.
Не искаше да мисли за изгарящата болка в душата си, за опустошеното си сърце,
за унизената си гордост.
Той не я искаше, мразеше я. Можеше да ѝ отнеме Марко.
Тя трябваше да се върне при сина си, да го отгледа и когато той няма нужда от
нея, както сега, да му каже за баща му, да го насочи как да го намери. Съдбовната
нишка, свързваща я с овчаря, бе дотук. Сега трябваше възможно по-бързо да напусне
тази страна и да прегърне детето – единствената причина да не избере смъртта в този
миг.

257
 14 април, 16:00
– Това е къщата – каза пуерториканецът Джино и Марко видя на екрана на
лаптопа си овехтяла ограда, зад която надничаха две високи палми и част от нисък
покрив.
Седеше на удобния стол пред бюрото в импровизирания работен кабинет на дома
си в Белиз и замислено гледаше картината, която Джино му показваше в реално време.
Не се познаваха лично, но го наемаше за подобна работа за трети път. Пуерто-
риканецът бе сред най-добрите следови „кучета“ в тази част на света и най-вече без-
крайно дискретен. Стигаше му, че получава добра сума, не задаваше никакви излишни
въпроси.
Затова и без много бавене тръгна по дирите на вещицата веднага след като
овчарят се свърза с него. Засече я още на летището в Белиз, но я изгуби в Каракас.
Трябваше му ден да надуши отново следата. Твърдеше, че Неда е на малкия карибски
остров Доминика, едно от сравнително запазените диви места в района – без летище и
с интернет покритие само в определени части.
– Дано връзката не прекъсне – чу гласа на Джино в хендсфрито. – Жега е и доста
пусто. Далеч съм от къщата и не чувам нищо отвътре.
– Не приближавай повече – каза овчарят.
– Няма да ме забележи – успокои го другият. – Но това е единствената удобна
видимост. От половин час съм тук и никакво движение. Доста откъснато място,
направо дивотия.
Но идеално за нея, помисли овчарят и потърка наболата си брада, присвивайки
очи. Климатикът тихо жужеше, а спуснатите щори превръщаха ярката дневна
светлина в мек сумрак.
Нямаше как да я остави да си тръгне ей така, след като го откри. Трябваше да
знае къде отива и на кого би могла да каже. От години бе мъртъв за всички с
изключение на дядо си. Контактуваше с него само дистанционно, изключително рядко
и предпазливо, чрез обезопасени канали в мрежата. От него бе научил и за удавянето
на самодивата...
Не бе очаквал разкъсващата мъка, която го връхлетя тогава. Не и след като уж я
бе намразил заради бягството ѝ. Нищо не можеше да се сравни с отчаянието му при
мисълта, че я няма завинаги. Трябваха му повече от две години, за да се съвземе и да
се вкопчи в новия си живот тук, в Белиз.
Само преди месец си даде сметка, че най-после успява да усети подобие на
хармония в душата си... И тя се появи насред двора му, уверяваше го, че е дошла
заради него!
– Някой идва – подхвърли наемникът и завъртя картината към десния край на
оградата.
Момче на около 9-10 години, нарамило торбичка от плат, се зададе по пътя. Спря
пред олющената врата в стената и потропа с длан.
Марко напрегнато се изправи в стола. След малко вратата се отвори, но вътреш-
ността на двора остана в сянка. Джино мълчеше, предпазлив да не го чуе и види

258
жената, която следеше. Приближи още картината и образът за миг се размаза, а
искрящите очи на овчаря се впиха в екрана.
Момчето бръкна в торбата, извади две цветни книжки и ги подаде през вратата.
Поклати глава отрицателно, явно отказвайки да влезе. Звукът бе далечен и неясен и
Марко не успя да чуе нищо. Мярна светлосиня дреха в очертанието на вратата и тя се
появи, пристъпвайки крачка навън – с къса лятна рокля, косата ѝ бе прихваната ниско
на тила. Каза няколко думи на момчето, а то ѝ отговори и махна небрежно с ръка.
Трябваше да знае сама ли е там, или има други вещици с нея, с кого контактува...
Щеше да остави Джино да наблюдава колкото е нужно, за да разбере всичко. В
инсценирането на смъртта ѝ нямаше особена логика – той беше този, за когото се
оказа по-добре да умре заради безопасността си. До онзи ден мислеше, че удавянето ѝ
е дело на Гюра и Гюрга, че най-после са успели да постигнат целта си да я премахнат...
В този миг от вратата изскочи малко дете и застана между Неда и момчето.
Овчарят се наведе към екрана и затаи дъх.
Детето стоеше скрито от тялото на самодивата и не можа да го разгледа добре, но
видя топлата ѝ усмивка, когато се наведе и го придърпа към себе си. Подаде му
книжките, донесени от по-голямото момче, и малкото ги взе, но остана притиснато в
нея. Изведнъж пристъпи напред и сърцето на Марко сякаш спря.
– Приближи още! Детето! – настойчиво прошепна.
Джино веднага изпълни нареждането. Овчарят невярващо се взря в лицето на
момченцето, а сърцето му отново препусна побесняло в гърдите.
Синьо-зелените очи на детето се взираха в другото момче, докато Неда го изпра-
щаше, махвайки за довиждане. Дланта ѝ гальовно плъзна по главата на момченцето и
спря на тила му. Наведе се и го целуна по косата, като му говореше нещо за книжките
в ръката му. То се засмя и хукна навътре в двора, а тя го проследи с очи, влезе и
захлопна вратата.
Овчарят свали хендсфрито с трепереща ръка, стана от стола и захвърли устройст-
вото на бюрото. Прокара пръсти през порасналата си коса, неспособен да реагира.

Как можа да неми каже?!

Детето – тези очи, възрастта му... Трескаво изчисли кога трябва да е родено –
бяха заедно само две нощи в края на август преди четири години. Трябва да е роден
през май, значи сега ще навърши три години.
Грабна отново миниатюрната слушалка и я пъхна в ухото си.
– Там ли си?
– Да – веднага отговори пуерториканецът.
– Проучи навиците им, контактите им. Искам да знам всичко за нея и детето, и то
възможно по-бързо! – нареди Марко, крачейки напрегнато в стаята.
– Разбрано.
Прекъсна връзката и отново остави устройството на бюрото. Приближи големия
прозорец и дръпна щорите.
Изкушението да тръгне към острова веднага, бе огромно, но умът му спря този
порив.

259
 Тя не ми каза за детето!

Всички причини да иска да бъде смятана за мъртва, бяха ясни. Изпита огромна
радост, че не е захвърлила сина им, както правят онези като нея.
Искаше само да знае кога е научила, че е бременна – преди мнимата му смърт или
след нея. Дали е знаела още в Австралия? Нарочно ли е избрала той да не знае?
Яростта му към самодивата отново припламна, но нямаше и следа от онова
помитащо желание да я унищожи. Имаше горчивина, обида и потисната жажда, но над
всичко бе мисълта, че трябва да ги защити – детето и нея.
Умът му бе запечатал ярките очи на момченцето и усмивката му, докато тя го
прегръщаше...
Нищо от странната зависимост помежду им и от общото минало не беше умряло,
напротив!
Всичко започваше отново, но вече имаше завършен, ясен смисъл.

21 април, 02:28
Чувам дишането му наблизо и това е първият шум, който осъзнавам ясно.
Отварям широко очи, събуждайки едновременно всичките си сетива. За секундата, в
която разбирам какво се случи, в ума ми се надига панически ужас.

Това звук от самолетен двигател ли е? Детето?!

В следващия миг обаче отново го чувам – дъха му... Слушала съм го в съня му
всяка нощ, откакто се роди...
Обръщам замаяната си глава, следвам звука и ме залива нов шок. Студен страх
плъзва по кожата ми. Овчарят седи на удобно кожено кресло, а синът ни спи в ръцете
му, облегнал доверчиво главичка на него.
– Събуди се, когато се качихме в самолета, но му обясних, че трябва да си
почиваш. Преди малко отново заспа. В безопасност е – тихо казва овчарят, а ледените
му очи не ме изпускат. – Съжалявам, че трябваше да те упоя. – Гневно присвивам
устни, все още усещам отвратителната ракия със змийска отрова в ноздрите си и това
не му убягва. Добавя с ирония: – И двамата знаем, че иначе нямаше да се получи нито
бързо, нито безпроблемно.
Поглежда спящия Марко и хладината в погледа му изчезва, после бързо връща
очи на мен.
– Отиваме в Белиз. Оставил съм бележка на жената, с която контактувахте най-
много. Написала си ѝ, че спешно се връщате в Европа.
– Не можеш... – Вбесена от разпореждащия му тон, се надигам в спуснатия назад
стол.
– Мога! – тихо ме прекъсва, втренчен в очите ми.
Детето трепва и това спира на устните ми напиращите гневни думи.

Ще ми го вземе ли?

260
 Той се изправя с малкия в ръце и го оставя на успоредната седалка, като внима-
телно я отпуска назад, за да му е удобно.
Наблюдавам движенията му с мрачно изражение, а умът и тялото ми са парали-
зирани от единствения въпрос, който ме вълнува – ще ми отнеме ли детето.
– Ще летим още три часа – казва овчарят и се връща на своето място. – Трябва ли
ти нещо, за да се съвземеш по-бързо?
– Не можеш да се разпореждаш с живота на всички! – прошепвам ядосано, а той
се обляга назад.
Вдига длани, сочейки самолета, детето, мен. Усмихва се:
– Бих ти отговорил, че очевидно мога. – Изведнъж пак става сериозен и се
навежда напред. – Но не ми е важен животът на всички. Важен ми е животът на сина
ми. Признавам – учуден съм, че си го кръстила на мен.
Давам си сметка, че това е мигът, в който за пръв път от раждането на Марко
усещам спокойствие за него. Овчарят ще защити сина си с цената на всичко. Включи-
телно от мен.
Залива ме ужас, че минутите от този полет може да са последните, в които
виждам детето. Плъзвам очи по малката спяща фигурка и сърцето ми се свива, а
овчарят подпира лакти на коленете си.
– Трябваше да ми кажеш! – Няма заплаха, само хлад и предпазливост.
– Щях да му кажа за теб, щом порасне достатъчно. Още има нужда от мен...
– Значи ти можеш да се разпореждаш с нуждите на всички?
– Ти беше мъртъв!
Говорим тихо заради спящото дете, а енергиите ни враждебно се блъскат една в
друга.
– Нали се оказах жив?
– И искаше да ме убиеш.
Той замълчава, отмества очи към детето и ги връща на мен. Сякаш мълчанието му
продължава безкрай, а в израза на очите му се сменят десетки емоции. После пита:
– Неда, наистина ли вярваш, че искам насила да откъсна детето от теб?
– Ти искаше да ме убиеш! – Гласът ми трепва, докато бавно повтарям факта,
който никога няма да забравя.
– Да, исках. Нямаше как да зная за него и нямаше как да не реша, че идваш, за да
ме довършиш. Да намериш скрил се като мъртвец внук на Стар, овчар с необичайни
способности, може да накара вещиците да ти простят всичко.
Поклащам глава с горчива усмивка, замаяно ми е и от всяка разменена дума
изпитвам болка. Но пък синът ми е жив и здрав, макар отвлечен от собствения си
баща.
– Нищо не би могло да опрости съществуването на Марко в очите на самодивите,
така че не ми говори глупости!
– Добре, стига глупости. Давай по същество. Кога е рожденият му ден?
Намествам изтръпналото си тяло в стола и премятам коса над рамото:
– На 8 май.
Стомахът ми е свит в очакване на развоя.
– Добре... Предлагам ти да живееш с детето и мен в къщата, в която ме намери
преди десет дни. Нищо няма да ви липсва, а той получава защитата на двама ни.
Имам усещане за дежавю, но този път не става дума за ничия друга безопасност,
261
освен за тази на спящото на метър от нас дете.
– Можеш да избереш и друго, за да не сметнеш, че те изнудвам – казва овчарят и
белегът на веждата му трепва. – Свободна си да си тръгнеш и да правиш каквото
решиш, ако прецениш, че ти е невъзможно да живееш на едно място с мен.
Учудено се смръщвам.
– Но той остава! – заявява Марко. – И това не подлежи на никакво обсъждане.
Можем да се договорим кога и как ще го виждаш, но ако се върнеш при вещиците, ще
направя всичко възможно да те забрави.
Гневът ми пламва като взрив и стисвам облегалките на креслото:
– Страшна имитация на избор, няма що!
– Синът ми няма да расте без мен!
– Няма да расте и без мен! Още е малък и сега му трябвам аз!
– А аз не му трябвам, така ли?
– Можем да се договорим – да живее с мен, а ти да го виждаш понякога, докато
порасне достатъчно. После съм сигурна, че сам ще дойде при теб...
Той ядосано се спуска към стола ми и подпира длани на облегалките, наведен над
мен, а аз се дръпвам назад, избягвайки максимално близостта му.
– Няма да договарям времето със сина си! – Процежда в лицето ми. – Достатъчно
от него съм изгубил!
– Не аз те обявих за мъртъв, нали? – отвръщам и това още повече го ядосва.
– Пряко – не. Но иначе ти дойде добре дошло! – язвителната нотка в гласа му е
ужасна. – Всичко ти се е нареждало идеално, ако не си била бременна!
Толкова болка изпитвам от думите му, че без да се контролирам, ръката ми се
стрелва към лицето му. Искам да го нараня. Улавя я, преди да го ударя, и силно стисва
китката ми.
– Нали няма да даваме лош пример на нашия син, вещице? – Сарказмът му е
режещ. – Защо се изнервяш? На нещастна вдовица ли се правеше досега?
Усещането за ненавистта, която почувствах у него, когато ме прогони от къщата
си край Пунта Горда, се връща в ума ми. Същата къща, в която сега ми предлага да
живея само защото съм родила сина му. Нямам никакви илюзии за отношението му
към мен, но и той знае, че Марко има нужда от двама ни. Нямам и сили да играя
театър, нито да водя битка с думи.
Безсмислено е да повтарям онова, което му казах тогава – че съм отишла заради
него, защото...
Тъгата стяга гърлото ми с огнени пръсти, а неговите изгарят кожата ми. Пуска ме
и се отдръпва, оставайки прав.
– Сделката е като тази, която направихме със сватбата преди четири години.
Доколкото зная, все още се водиш омъжена за мен, така че особени промени в
договорката няма.
Ставам от стола и се премествам до детето. Слагам длан на косата му и го
целувам по челото. Спокоен е, явно овчарят е успял да не го уплаши при отвличането.
– Сделката остава, да – казвам с ледено спокойствие. – Но не се занимаваш с мен
по никакъв повод, аз с теб – също! Единствената допирна точка помежду ни е той.
Усещам как дишането му се променя, сърцето му забива по-силно. Не разбирам
защо се гневи, аз също имам право на условия.
– Интересно... това ли смяташе да договориш, когато дойде да се увериш, че съм
262
жив? – Искрящите му очи потъмняват, вперени предизвикателно в моите.
За няколко мига не мога да проговоря заради всички емоции, клокочещи в
гърдите ми.
– Няма значение! – Казвам накрая с възможно най-безразличен тон. Трябва да
приключа тази тема веднага, затова добавям: – Минало!
Всеки овчар знае – мъж да отпрати самодива, е нещо, случващо се веднъж на
милион, отпрати ли я обаче – край. Може и да избегне коварното ѝ отмъщение, но
станалото е необратимо. Никоя самодива не се връща към този, който веднъж я е
прогонил. Марко също би трябвало да го знае.
Трудно ми е да разгадая чувствата му в момента. Научил се е да ги крие, вече е на
30 години – зрял и опитен внук на Стар.
Надявам се, че моите 24 години и всичко преживяно поставят пред него същата
бариера. Никога няма да узнае, че исках да умра в мига, когато мислех, че е мъртъв. Че
детето бе единствената причина да преживея последния сезон, че отново пожелах
смъртта, когато ме изгони от дома си минути след радостта ми, че е жив.
Кимва в знак на съгласие:
– Добре, Неда. Минало е. – Сяда на едно от местата. – Взел съм малко от багажа
ви. В онзи хладилен шкаф има плодове и мляко, ако си гладна. Когато пристигнем, ще
кажеш какво е нужно. Приготвил съм отделна стая за детето и друга – за теб.
– Не ми трябва отделна стая, спя при него.
– Както предпочиташ. След като и аз ще съм там, няма защо да си нащрек 24 часа
в денонощието, но ти си знаеш. А сега вече и аз мога да поспя.
– В сигурността на този самолет убеден ли си? Кой пилотира?
Затваря очи, но отговаря:
– Сигурен съм, самолетът е мой, а пилотите не са ни видели нито на качване, нито
ще ни видят на слизане. Инструктирани са достатъчно добре.
– Дядо ти знае, че си жив, нали?
– Да, само той знае. Вече и ти – отвръща, без да отваря очи.

А за мен знаеш само ти...

Оставам загледана в лицето му известно време, плъзвам бърз поглед по високата

му фигура, силните ръце... И се заричам, че това е последният път, в който умът ми
припомня горещи картини и любовни думи от случилото се в Австралия.
Мога ли обаче да изтрия спомена, след като до мен спи най-явното доказателство
за онези часове, в които с овчаря забравихме за целия свят?
Нашият син – единственият смисъл на живота ми...
Детето въздиша в съня си и лека усмивка минава по личицето му.

263
 29 април, 10:32
Никога не се бе чувствал толкова завършен както сега, докато наблюдаваше през
прозореца на малката спортна зала на първия етаж как Неда върти в кръг Марко в
басейна, хванала ръчичките му, а той се залива от смях. Детето беше истинска магия
за душата му, а тя...
Откриваше в нея толкова нови неща, откакто ги доведе тук – беше едновременно
същата загадъчна, дразнеща хлапачка и съвсем нова жена, владееща се до съвър-
шенство. Дори не бе подозирал колко любов и отдаденост може да има в очите ѝ,
докато не видя как гледа сина им.
За него обаче това чувство в погледа ѝ го нямаше, заменено от предпазливост и
студено делово отношение.
Безсмислено беше да се преструва, че не го боли – искаше я с всяка своя клетка.
Искаше пак да види онова синьо на очите ѝ, докато правеха любов...
Проклинаше се, че я изгони, когато сама дойде при него. А преди това, когато бе
научил, че се е удавила, всеки ден се бе проклинал, че не опита да я върне дори с една
дума след бягството ѝ от Австралия.
Съдбата му бе свързана с нея завинаги, даваше му нов шанс, но тя никога не е
била толкова отдалечена и студена дори когато най-силно са се усещали като врагове.
Мислеше какво е преживяла, търсейки сигурност за детето, за рисковете, които е
поела. Искаше му се да разбере какво става в ума ѝ, да я накара да престане с това
дистанцирано поведение. Изгаряше за усещането от тялото ѝ, устните... Ясно помнеше
всяка минута, която бяха прекарали заедно.
Неда сякаш чувстваше очите му, втренчени в тях от прозореца, на който често го
виждаше да стои, докато тя се занимаваше с Марко на двора.
Трудно разгадаваше погледа му в минутите на „прехвърляне“ на детето. Нямаше
как да прекарват време тримата заедно, защото помежду им се настаняваше огромно
напрежение и малкият веднага го усещаше.
Баща му отделяше много време за него и това по никакъв начин не я дразнеше.
Никога не бе усетила желание у него да я отдалечи от сина им. Но тя правеше всичко
възможно да ограничи контакта си с овчаря и детето озадачено наблюдаваше
студената им размяна на думи, докато коментират нещо, свързано с ежедневието. Това
бяха единствените им разговори.
Опитите на Марко да излезе извън темата за случващото се със сина им и
неговите нужди, удряха на камък, защото Неда бе приела, че той го прави само за да
поддържа добри отношения – в името на спокойствието на малкия. Всеки път в ума ѝ
изплуваше погледът му, пълен с омраза, преди да научи за детето.
Той е готов на всичко за Марко, мислеше самодивата, дори на това да постигне
нормални отношения с мен. Така и така трябва да ме търпи. И от това сякаш я болеше
по-силно.
Тя също бе готова на всичко за доброто на сина си, затова и остана тук – въпреки
че ѝ беше адски трудно. Но никога нямаше да е готова за измислени отношения с
овчаря, нито за принудителната му загриженост към нея.
Докато Неда играеше с детето във водата, Марко излезе до басейна и веднага

264
привлече вниманието на малкото човече, което заплува към него доста умело. Широка
усмивка се появи на лицето на овчаря и той бързо съблече тениската си и остана по
спортните шорти, с които бе тренирал допреди малко. Гмурна се до детето, а то
изкрещя радостно.
Самодивата се усмихна на реакцията и отстъпи с намерение да излезе от водата.
Овчарят прихвана сина си с ръка през гърдите, остави го да се смее и рита сред
пръски.
– Нещо против? – спря очи в нейните.
Тя повдигна рамене:
– Не.
Той застана на пътя ѝ сред водата заедно със забавляващото се дете:
– Не или... не?
Интонацията му веднага я накара да застане нащрек. Сведе поглед за секунда-две
и очите ѝ се присвиха едва забележимо:
– Нямам нищо против да останеш с Марко в басейна – каза предупредително.
Ако му се е доиграло на флиртуване, да играе другаде, ядоса се Неда.
Момченцето се извъртя и обви врата му с ръчички, а той нарочно не искаше да се
отмести:
– Ти няма ли да останеш?
– Мамо, стой! – веднага каза малкият и плесна с ръчичка пред нея, пръскайки я с
водата.
– Как да я пуснем... – Синьо-зелените му очи погалиха лицето на сина им и бързо
се впиха в нейните – като мирише толкова хубаво?
Усети гнева ѝ като плесница. Стояха на сантиметри един от друг, а детето
учудено замълча, когато той добави:
– Свежи цветя рано сутрин след дъжд в планината.
Неда спря горещата вълна, плъзнала по вените ѝ, и се усмихна на момченцето:
– Мама отива да ти направи любимите картофи.
– И сиренце! – отвърна то.
– Разбира се! – Побърза да заобиколи овчаря и да се махне.
Той проследи излизането ѝ, изпивайки с поглед тялото ѝ, полуприкрито от красив
син бански.
– На мама синьото толкова ѝ отива! – каза овчарят уж на детето, а Неда тръгна
покрай басейна, глуха за думите му. – Особено в очите!
Тя гневно втренчи поглед в неговия.

Сините ти очи са мои!

Посланието в неговите я накара по-бързо да влезе в къщата.

Час по-късно момчето и баща му продължаваха игрите извън басейна, вдигаха
гръмогласен шум. На обед Марко го прибра и го пренесе на гръб в дневната.
Неда очакваше да ги остави сами за обяд, както обикновено. Негласно се бяха
споразумели за храненето с мъника – ако обедите с детето са нейни, вечерите са
негови и обратно. То обаче дръпна баща си за ризата:
– Тати, ти не искаш ли картофи?

265
 – Дай един! – Наведе се Марко и малкият му даде в устата своя картоф.
– Ммм, вкусни са! – Изправи се, наблюдавайки движенията на самодивата край
плота на кухнята. Тази изгаряща нужда да предизвика някаква емоция у нея, вече го
побъркваше. – Пипнели нещо мама, става магия. Вълшебна работа!
Ръцете ѝ замръзнаха върху зеленчуците, които режеше.

На щастливо семейство ли ще играем?!

И този път отхвърли острите думи, застанали на езика ѝ, само поклати недоволно
глава, надяваше се той да спре с глупавата овчарска игра. Постави пред детето чиния с
нарязани зеленчуци.
– Магиите са си магии. Работата си е работа. Като пораснеш, тате ще ти обясни,
че едното не трябва да се бърка с другото.
Той заобиколи стола и се наведе толкова близо, че тя трепна от усилието да се
владее. Усещаше колко много я иска в момента, но това палеше гнева ѝ с нова сила.
Чувстваше се като сладкиш, поднесен на тепсия – веднъж отблъснат, после пак
поискан. Сама му се беше поднесла, като дойде тук първия път, и това нямаше да се
повтори!
– Тате ще го научи на всичко – прошепна до ухото ѝ Марко. – А на някои неща е
роден научен.
Устните му плъзнаха по шията ѝ в чувствено докосване и когато вдиша дълбоко в
косата ѝ, нейното самообладание се стопи. Дръпна се рязко, а Марко добави:
– На това например – разроши косата на момченцето и излезе навън.
– Хапвай, слънчице! Идвам след малко – каза Неда и бързо последва овчаря.
Настигна го на двора и той спря, сякаш очакваше реакцията ѝ.
– Какво си мислиш, че правиш?! – Застана пред него, вбесена от случилото се, а
той се усмихна. – Забавно ли ти е?
Не му беше забавно. Беше му парещо тъжно заради гнева и студенината, с които
му говореше. Продължи да ѝ се усмихва мълчаливо, а тя заби показалец в гърдите му:
– Никога повече недей да...
– Какво? – Изгледа ръката ѝ и впери очи в нейните. – Да не те искам ли?
– Да не използваш Марко като повод да се забавляваш за моя сметка! Разбрахме
се нещо, като ни доведе тук, нали? Нали?!
– Има неща, които се случват, независимо какво сме се разбрали. И не използвам
детето...
– Точно това правиш! Знаеш, че няма да реагирам по начин, който да го обърка
или нарани. Използваш, че е с нас, и...
– Няма време, в което да не е с нас – прекъсна я овчарят. – По тази логика ти
също го използваш като щит срещу мен.
– Какво?! – изсмя се невярващо Неда.
– Не правиш ли нарочно така, че да не остава и миг, в който с теб да сме на едно
място, без и Марко да е там? Докога мислиш, че няма да му прави впечатление как си
го прехвърляме?
– Идеята да сме тримата на едно място, беше твоя. Казах ти, че ще стане сложно!
– Винаги можем да го променим!
266
 Самодивата объркано замълча, а той се наведе до лицето ѝ:
– Ние с теб имаме дете. И е безумно тъпо да искаш да забравя как сме го създали!
Помниш какво си ти всъщност, пали? Някой някога да е забравял самодива?!
– Да, ти! – изстреля без ясна мисъл в ума си Неда и цялата горчивина, таена в
сърцето ѝ, изплува в огромните ѝ черни очи. – И понеже си „голям“ овчар, не просто
ме забрави – първо умря, после оживя и накрая ме изгони със заплаха за убийство!
Гневът му избухна като пожар край нея и светлият му поглед охладня:
– А преди това аз ли се измъкнах като крадец от леглото ти, приспал те
дълбоко? – Веждата му с яркия белег скочи нагоре, а гласът му дълбаеше ума ѝ тих и
ядосан. – Аз ли изчезнах, аз ли уговорих тайно от теб бягство с моите?
Тя вдигна ръка и отстъпи в опит да спре думите му, но той веднага скъси разстоя-
нието:
– Аз не те убих, когато се появи тук, въпреки че имах всички логични причини да
го направя! Но ти почти ме беше убила с това, което ми причини...
– Наистина? – с ирония отвърна самодивата. – По нищо не личеше да те е
впечатлило особено!
Помнеше как тогава дълбоко в себе си очакваше той да я потърси, да покаже, че
се нуждае от нея... Точно от нея! Въпреки голямата разлика в ръста им, Неда се
надигна и скъси още сантиметрите помежду им:
– Ти си овчарят, който казваше „каквото искам, си го взимам“. Взе си го –
толкова, колкото ти е трябвало.
Той невярващо я гледаше, а тя се дръпна. Веднага улови ръката ѝ:
– Щеше да избереш мен, ако те бях потърсил? – В гласа му се настани сарказъм. –
Ти, готовата пазителка, която трябваше да чисти реномето си пред юдите, щеше да
избереш мен?!
Тя опита да издърпа ръката си, но той стисна още по-здраво.
– Щеше да избягаш с мен втори път, и то без да ти се налага? Това ли ми казваш?!
Искаше ѝ се да му изкрещи в лицето, че точно това щеше да направи. Че години
наред след случилото се всяка минута съжаляваше, че тогава недоверието и гордостта
им развалиха всичко... Че Съдбата е искала да са заедно, и ако не беше така, нямаше да
го има сина им. Беше готова да му го каже, когато научи, че е жив, и го откри, но...
Марко видя отговора в очите ѝ, въпреки че остана безмълвна. Истината блокира
ума му. Никога не му бе хрумвало, че е имала нужда да се увери колко я иска. Че
заминаването ѝ всъщност е било знак на несигурност, раздвоение между него и
своите...

И когато дойде сама, аз я прогоних.

Неда бързо възвърна самообладание, озърна се към къщата за детето и издърпа

ръката си от пръстите му.

Отново му се поднасям на тепсия.

Смръщи чело при тази мисъл и отстъпи.

– Чакай! – той посегна към нея.

267
 – Приключихме с това! – процеди самодивата с цялата ненавист, на която беше
способна. – Нищо не ми трябва от теб, освен да си държиш ръцете и овчарските
номера далеч!
Прибра се в къщата, а овчарят остана на двора, разкъсван между желанието да я
спре, и усещането, че я е изгубил завинаги.

29 април, 22:11
Разговорът от днес ме преследва каквото и да правя. Думите, очите и онзи
объркано-гневен израз на овчаря не ме оставят на мира.
Прибра се към осем и детето го посрещна на двора. Погледна ме само веднъж,
докато го поведе към дневната, за да си изберат нещо за вечеря.
Марко искаше да заспи с баща си и неговите приказки, затова го целунах за лека
нощ, излязох в градината и се настаних в хамака с поредната книга. Самодивските ми
очи позволяват да чета нощем и без изкуствена светлина. Щом ми се доспи, ще се
прибера в стаята при детето. Сега ми е добре под звездите...
Потъвам в сюжета на книгата, но изведнъж отварям очи и осъзнавам, че съм
задрямала. Обръщам се и в мрака срещам синия поглед на Марко. Стои до една от
каменните колони, които крепят покрива на широката открита беседка, осигуряваща
сянка денем над хамака. Наблюдава ме, скръстил ръце на гърдите си.
Ставам, бясна на себе си, че не се прибрах по-рано.
– Детето спи – казва Марко и поглежда босите ми стъпала. – Сигурно ти липсва
скитането нощем.
Гласът му гали сетивата ми по начин, който не искам. Заобикалям хамака, за да се
прибера, и не отговарям нищо.
– Бягаш презглава, а? – подхвърля и получава красноречив поглед от мен. Няма
да се поддам на това. – Толкова ли е сложно поне да опиташ да говориш с мен,
дяволите да го вземат! – изненадващо гневно изстрелва и блъсва по колоната.
Конструкцията се разтърсва застрашително, а вързаният хамак се залюлява като при
повей. – Няколко проклети изречения ще ти костват ли много?
Спирам, повдигнала въпросително вежди. Очите му искрят на лунната светлина,
високият му силует издава колко е напрегнат и ядосан... Изминалите години са го
направили още по-внушителен, но и по-сериозен, мрачен.
– С теб няма за какво друго да говорим, освен за нещата, касаещи сина ни – спо-
койно отговарям. – Ако има нещо, което искаш да обсъдим, може да го направим
утре...
– Когато е наоколо и няма да изпадаш в потрес, че току-виж съм те пипнал –
иронично добавя.
– Ще спреш ли с това?!
– Ще ми се наложи да спра, нали?

Защо ми го причинява?!

– Спря още в мига, в който ми показа вратата, като се чудеше дали да ме убиеш,
или не. Спря и преди четири години, когато за малко не ме изнасили. Пак – когато си

268
заминах, както всъщност се бяхме разбрали, че ще стане, но не намери за нужно поне
да попиташ какво се случва с мен. И също спря, когато избра да умреш, защото не
вярваше, че ще запазя в тайна какъв си и какво можеш. – В този миг се радвам, че не
мога да плача. – Не мисля, че спирането е проблем за теб, Марко. Ти... умееш да
спираш.

Трябва по-бързо да се махна и да не виждам очите му!

– Ако умеех, сега нямаше да стоим тук и да ми го казваш! Нямаше да мисля всяка
минута какво щеше да е, ако тогава те бях намерил. Ако ти бях казал, че... – Гласът му
трепва. – Ако... можех да върна времето.
– Приеми, че е свършило! Свършило е! Ще остана, докато детето има нужда от
мен. После всеки по пътя си.
Болката, която му причинявам, е като нажежена топка във въздуха. Моята е напът
да ме задуши, но имам твърде много рани в душата си, затова се вкопчвам в онова,
което иска умът ми:
– Нека спрем да изясняваме миналото! – нарочно наблягам на последната дума. –
То е каквото е. Ако наистина искаш да направим живота на детето възможно най-
спокоен, престани с това веднъж завинаги!
Пристъпва на ръка разстояние. Гледа ме, търси знак, че поне малко съм готова да
променя казаното, но не открива такъв нито в очите, нито в тялото ми. Кимва сковано,
а аз се моля това да приключи. Той обаче вдига ръка и плъзва пръсти по косата ми.
Дръпвам се като от прокажен и очите му помръкват. Отстъпва, готов да се отдалечи,
но пак скъсява дистанцията:
– Допусна малка неточност. – Гласът му е глух и безизразен. – Избрах да съм
мъртъв не от страх, че ще кажеш на самодивите за мен. Избрах го, защото без теб не
ме интересуваше нищо. Бях мъртъв така или иначе. И понеже смятах, че това ще те
улесни да си върнеш загубеното.
По-добре да ме беше ударил. Толкова болезнено усещам вдишването си... И пак
опитвам да сложа точка:
– В такъв случай сигурно си се чувствал адски прецакан, когато взех че се
удавих! – Дори успявам да наподобя иронична усмивка.
Имам чувството, че раздирам сърцето си с нокти. Лицето му остава каменно, но в
очите му минава водовъртеж о г тъга и болка:
– Истинска самодива си ти, не прощаваш отхвърляне! – горчиво се подсмихва
овчарят. – И пак грешиш. Когато се удави, се почувствах още по-мъртъв. А адски
прецакан бях, когато видях очите на сина си пред онази врата на остров Доминика.
Адски прецакан от собствената си глупост! Не просто прецакан – натъртва всяка дума,
самобичува се, като я изрича, – направо зверски прецакан от самия себе си!
Повдигам брадичка:
– С това голямо его трудно ще си го простиш.
Изсмива се сякаш над себе си. Не мога да повярвам, че в очите му блясват сълзи...
– Страшното е, че ти няма да ми го простиш, Неда!
Навежда глава и стисва устни в опит да овладее емоциите. После ме поглежда

269
така, все едно няма да ме види никога вече...

Мъртъв. Наистина се чувства мъртъв.

Усещането му попива в мен и убива порива да отмъстя за унижението, което ми е

причинил. Заобикаля ме, готов да си тръгне. Обръщам се като насън – не мога да
понеса болката му. Усещам я в агонията на собствената си душа. Ръцете ми го
обгръщат в неистов стремеж да махна тази убийствена празнота, превърнала и двама
ни в ходещи рани...
Той спира насред крачката, отдалечаваща го от мен. Не ме интересува дали ще ме
отблъсне пак. Нуждата да го прегърна точно в този миг, е над ума ми и над гордостта.
Впива устни в моите с такава жажда, че за миг всичко се превръща в помитаща
спирала от усещания... Прегръща ме едновременно отчаяно и тържествуващо. Всяко
лошо усещане от миналото избледнява. Нищо друго не съществува. Нищо друго няма
значение.

Пак се чувствам истински цяла.

30 април, 02:24
Сякаш някой залепи двете половини на сърцето му в мига, когато докосна устни-
те ѝ. Умът му дори не успя да формулира усещането, всичко бе чиста емоция –
толкова обсебваща и стихийна, че изтри и най-простата мисъл от съзнанието му.
Да я целува и чувства с тялото си след години на болезнена липса, гняв и само-
обвинения, разтърси Марко като огромна доза адреналин в сърцето. Притисна Неда
със страстта на умиращ човек, вкопчил се отчаяно в живота. Неистовият глад да я има,
вкусва, помирисва, се вля в нейната потискана и мъчителна жажда за него и светът
наоколо изчезна.
Вдигна я до тялото си, целуваше я ненаситно и задъхано, а ръцете и бедрата ѝ го
обгърнаха нетърпеливо и обещаващо. Устните им се отделиха, когато гърбът ѝ опря в
колоната на беседката, но само за миг. Не можеха да говорят, нито да мислят...
Лудостта, с която телата и душите им се търсеха, за четирите години на раздяла се бе
превърнала в неконтролируема стихия.
Овчарят дръпна по рамото ѝ широкото, приличащо на лодка деколте, за да могат
устните му по-бързо да стигнат до голата кожа. Звукът от късането на плата остана
незабелязан, а пръстите ѝ настойчиво плъзнаха под тениската и притиснаха гърба му.
В ума ѝ се мярна странното усещане, че докосва не само него... Сякаш погали
крилете на големия орел, татуиран върху плещите му. Той хвана лицето ѝ с длан и
прекъсна целувката:
– Не си тръгвай от мен!
Очите ѝ блеснаха синеещи и Марко се взря в тях като омагьосан. Неда посегна с
устни към неговите, но той продължи:
– Не искам да живея без това синьо! Не съм аз без теб, разбираш ли?! Когато те
видях насред двора ми... Жива! Не съм изпитвал такава лудост! Исках да те убия от
любов!

270
 Тя гальовно потърка лице в неговото, после дъхът ѝ погали врата му:
– Аз пък исках да умра от любов всяка минута, в която те нямаше...
Следващата им целувка превърна жаждата за другия в непоносимо чувство.
Марко я дръпна към земята, покрита с крехка трева, и тя се отпусна върху ръката му,
притисната под тялото му. Не искаше да губи и секунда от чувствения допир.
Стотици нощи през годините, в които я смяташе за мъртва, бе преживявал с
болка – отново и отново, спомените от онези часове в Австралия, когато за пръв път
правиха любов. Умът му пазеше дълбоко и силно аромата и вкуса ѝ, шепота и смеха ѝ,
сините ѝ очи... Цял един сезон умираше за усещанията от устните ѝ, за красивите ѝ
ръце и горещата ѝ самодивска плът. И ако овчарската му кръв го спаси от болестта и
физическата смърт, то душата му никога не успя да се излекува от липсата ѝ. Затова
сега нито искаше, нито можеше да овладее изпепеляващата страст...
Свали припряно тениската през врата си, а с нея се измъкна и медальонът с
образите на родителите му. Захвърли ги и нетърпеливо започна да я съблича. За
секунди махна всичко, което криеше изваяната красота на тялото ѝ. Бавно плъзна очи
по нея и пое дъх.
– И ти ли помниш всяка минута от къщата в Австралия? – прошепна самодивата.
– Не! Аз помня всяка секунда!
Тя се усмихна примамливо и ирисите ѝ засияха с дяволит син пламък:
– Дори да ти идва да ме убиеш, пак ще ме искаш, овчарю!
– Знам! – в погледа му се мярна хищническо проблясване. – И винаги ще те искам
само по коса, вещице!
Трескаво впи устни в нейните и огнената магия помежду им, избухнала преди
време на друг далечен континент, се разгоря с нова сила. Дланите и устните им
оставяха парещи до болка вечни отпечатъци по кожата на другия.
Забранената им любов бе оживяла за пореден път – върху топлата земя на тази
екзотична страна – чужда, но готова да се превърне в дом за уморените им от самота и
бягство души.

1 май, 06:55
– Честит рожден ден, вещице! Пожелавам ти слънце и безгрижие, живот без само-
диви и други овчари освен Марко и мен!
Усмихвам се сънено и галещата светлина, напираща зад завесите, изпълва прос-
транството. Изпитвам желание да остана завинаги така... Марко целува рамото ми:
– И ти желая всички рождени дни да посрещаш в леглото с мен!
– Колко пъти да ти казвам, че не празнувам такива неща, овчарю? – засмивам се
на пожеланието.
– Вече ги празнуваш! А и Марко вчера те издаде. Помни тортата, която си му
направила за предния си рожден ден. Няма да се измъкнеш! – Пръстите му минават по
кожата ми. – Ще е хубав рожден ден, довери ми се.

На никого другиго на света нямам такова доверие...

В този миг ситните стъпки на сина ни припват откъм коридора и той нахлува в
271
спалнята като малък вихър, който жонглира смешно с голяма чиния, пълна с вдигащи
пара палачинки.
– Събуди я! Чух! – сърдито се намръщва срещу баща си. – Казах ти, че аз ще я
събудя!
Марко веднага ме пуска и вдига длани оправдателно:
– Беше си будна, не съм виновен!
Бързо сядам и увивам завивката около тялото си:
– Носиш ми закуска, слънчице? – възхитено възкликвам и малкият се спуска
върху леглото заедно с опасно накланящата се чиния. Баща му веднага я подхваща и
така детето е свободно да се хвърли в прегръдката ми.
– Мамо! Имаш рожден ден! – целува бузите ми няколко пъти, притиска ме доста
силно за крехката си възраст.
– Обичам те, съкровище!
– Аз повече!
Потърквам нос в неговия:
– Не! Аз повече!
– Аз!
– Аааз!
– Аз, казах!
Марко се разсмива, защото знае, че това е една от любимите ни игри, понякога
продължаваща с часове – заради ината на малкия да има последната дума. Готов е да
повтаря „Аз!“ дори заспивайки.
– Ако продължавате така, ще изям палачинките сам! – заканва се овчарят.
– Не може! – мръщи вежди детето. – Нали ги направихме за мама?!
– Тогава я остави да яде – дръпва го от мен, а аз взимам една палачинка.
Два чифта ярки синьо-зелени очи се втренчват в лицето ми с очакване – едните
искрено, другите насмешливо. Преглъщам първата хапка със сериозно изражение и
премрежвам очи:
– О, божествен вкус!
Двамата надават победоносен вик, а дребосъкът самодоволно натъртва:
– Казах ти, че умира за палачинки!
– Мнооого са хубави! – кимам ентусиазирано.
– Значи има шанс да ни върнеш жеста и да направиш онази торта? – невинно пита
Марко.
Детето ме поглежда с надежда. Спирам да ям и ги стрелвам с поглед един по
един:
– Мирише ми на двама хитри овчари... – Усмихват се едновременно, като по сиг-
нал. Правят го толкова еднакво чаровно, че сърцето ми се разтопява. – Размеквате ме с
тези палачинки, за да ви направя торта, нали?!
– Абсурд! – отрича през смях Марко.
– Неее! – приглася синът ни.
Клатят глави и повдигат вежди по идентичен начин.

Толкова прилича на баща си...

272
 Навеждам се към овчаря и престорено сърдито питам:
– Ти ли го подучи?
– Защо аз?
– Защото си по-голям!
– Не! – намесва се веднага малкият. – Аз му казах за тортата с плодовете!
– Добре че си ти – Марко го прегръща – да ме пазиш от нея. Ужасна е, като се
ядоса...
– Хей! – тупвам го по рамото предупредително. – Имам рожден ден все пак!
– Е, нали не празнуваш такива работи?
– Прекаляваш... – Оставям чинията настрани и посягам към него, но хваща
ръцете ми.
– Бързо, чинията! – нарежда на детето, то светкавично грабва съда с палачинките
и го оставя на земята.
– Какъв си изпълнителен!
– Овчарите винаги се подкрепят! – отвръща баща му. – Особено когато става
дума за торта!
– Дааа! – изкрещява мъникът и се хвърля отгоре ни. – Искам торта!
Лягам, смеейки се на играта, в която усещам как и двамата уж ме нападат, но ме
пазят от тежестта си.
– Използвачи! Заради една торта сте готови на всичко!
– Сладка тортааа! – не спира да подвиква дребосъкът.
– За сладка самодива на всичко съм готов! – прошепва Марко. – Нямам търпение
да те изям!
– Ще те изядем!
– С тортата! – добавя баща му.
– Ако ви я направя!
Двамата отпускат хватката около мен:
– Трябва да сме мили, иначе ще я разсърдим – казва Марко.
– И няма да направи торта? – пита синът ни.
– Не вярвам, че ще ѝ даде сърце да ни остави без торта днес, но... Скоро е и твоят
рожден ден, да се надяваме, че тогава ще направи.
– Не играеш честно! – възмущавам се аз.
– Просто зная какво златно сърце имаш и искам синът ни също да го знае –
обяснява невинно овчарят. – Марко, провери за плодове!
– Че татко се страхува да не остане без десерт – иронично добавям.
Ярките му ириси предизвикателно спират в очите ми:
– Татко винаги си получава десерта.
– Той не се страхува от нищо! – заявява убедено детето, пъргаво скача от леглото
и хуква към дневната.
Погледът на Марко става сериозен и пръстите му нежно минават по брадичката
ми. Улавям промяната в енергията му и озадачено премигвам.
– Не е вярно – изрича тихо. – Откачам от страх, че може да се събудя и всичко
това да го няма. Усещането, че си тук, е най-хубавото нещо!

Страхува се, че ще изчезна?

273
 Оставя ме без думи. Овчар да признае на самодива, че се бои тя да не си тръгне,
вместо да следва инстинкта да ѝ вземе талисмана...
Откакто сме в тази къща, дори за миг не съм усетила такава опасност. Няма я
онази категоричност, с която в Австралия заяви, че той определя правилата. Иска ме
заедно с риска да си тръгна. Има ли по-силно доказателство за любов от това?
Притискам дланта му към лицето си:
– Няма да изчезна, Марко! Нито искам, нито мога да живея без теб...
Целувката му прекъсва думите. Потъваме в близостта на другия и в горещия
водовъртеж, който ни завихря винаги щом се докоснем.
– Ставайте! Няма плодове! После пак ще се целувате! – провиква се синът ни от
вратата.
Овчарят вдига глава, имитирайки го:
– Няма плодове, не чу ли?! Ставай бързо! – издърпва ме да седна и грабва детето,
премята го на рамо, а то щастливо се смее. – Отиваме да чистим след палачинките и те
чакаме! – обръща се и предупредително повдига вежда. – Не се бави! Ще ходим на па-
зар!
– Ами подаръкът? – тихичко пита малкият, докато виси на рамото му.
– Шшш, това е тайна! – отвръща му и ми намига чаровно.
Изпращам ги с влюбена усмивка. Толкова съвършено щастлива не съм се
чувствала никога!

Имам си цели двама приказни овчари!

Мисълта ме кара да се разсмея с глас.

– Не се смей, да не дойдем пак! – подвиква Марко откъм коридора.
Протягам се за чинията, оставена на пода, и бързо изяждам още една палачинка,
като не спирам да се усмихвам. Не мога да повярвам в случващото се – аз и той, овчар
и самодива, внук на Стар и родена за пазителка. Заедно сме с нашето дете.
Толкова години напразни опити да се разминем, да слушаме природата си, да
избягаме един от друг...
Не искам да се връщам в България. Тъжно ми е, че не мога да покажа на детето
неземната магия на родината, да го окъпя в някой от бистрите потоци, да се търкаля в
уханните треви на планината, да попива силата на земята и слънцето...
Там е светът на самодиви и овчари – мил и безценен, но смъртоносно опасен.
Горите, реките и планините на родната земя винаги ще ми липсват, но животът
ми има нов смисъл – двама овчари с едно име, събиращо цялата любов, на която съм
способна.
Затварям очи и си повтарям наум, че е време за празнуване. Имам рожден ден...

Пожелавам си случващото се днес да е завинаги!

274
 8 юни, 22:17
Въздухът над Скалище тежеше като топъл похлупак, а по улиците на селото не се
мяркаше жива душа. Няколко котки притичваха подплашени край дуварите в опит да
се скрият от приглушените звуци на далечна свирня на гайди, тъпани и кавали, идваща
от Шейтан кая. Призрачната музика, съпътстваща живота на местните от години, ту се
усилваше, ту заглъхваше. В нощи като тази хората избягваха да излизат навън.
Руините на старата воденица на левия бряг на реката, сочени за прокълнато
място, събираха за ритуал поне веднъж годишно юдата и пазителките. Преди много
векове тук живеели техните прародителки – във времената на най-голямата им сила,
когато владеели цялата територия и властвали необезпокоявани не само над
природата, но и над умовете на хората. До годините, когато се появили овчарите и
започнали да преследват и избиват красавиците, откъсвайки главите им и
разчленявайки прекрасните им тела. Същата съдба имали и хората, приближени на
самодивите – техните верни слуги. Обявявали ги за носители на зло и магии и ги
погубвали с жестоки ритуали, намушквали ги с кол в сърцето или ги приковавали с
гвоздеи.
След всяко овчарско нападение в самодивските крепости на различни места в
България оставали злокобни гробища с разчленени трупове, винаги погребани
отделно, за да е ясно, че нямат право на връзка с обикновените хора.
Стара черница и останки от чешма бяха единствените следи от самодивската
крепост в Скалище. Всеки втори от местните обаче разказваше за призрак на
прекрасна девойка воин с дълга руса коса, яздеща бял кон. Бродела нощем, а сутрин се
прибирала в гроба си на близката могила.
Всичко щеше да си остане обикновена легенда, ако в годините назад един от кме-
товете на селото не бе решил да разшири шосето. При копаенето в земята разкрили
зловеща находка – десетки гробове със следи от ритуали срещу вампирясване. И
скелет на момиче, погребано с вързани ръце и крака, затрупано с камъни. Хората
веднага приеха, че скелетът е на русата хубавица с коня.
Времената на зверските гонения на самодиви завинаги преобърнали съдбата на
господарките на природата, но не успели да ги отделят от техните места по тия земи и
дългата процесия от единайсет неземно красиви женски фигури, движещи се тази нощ
край Каменната сватба, бе най-силното доказателство за това. Начело вървеше юдата,
а след нея пазителките.
Необичайните скални форми на природния феномен, издигащи се на десетина
километра от селото, изглеждаха мрачни и заплашителни в нощната тъма въпреки
белотата си. Най-могъщите сред самодивите пиеха енергията на немите фигури тук и
на Каменните гъби. Така приемаха сила от миналото и го помнеха като горчив урок.
Легендите за тези места разказваха за мистично вкаменяване – на сватбари и смели
девойки, заради лоши помисли на свекър към бъдеща снаха и заради нападение на
зли нашественици.
Като в повечето приказни истории обаче и в тези истината бе останала колкото
зърно.
Сватбарите наистина били вкаменени – с най-могъщото и страшно проклятие на

275
юдите, но не защото бащата на младоженеца видял хубостта на булката и я поискал за
себе си, а защото булката била една от тях, а младоженецът бил овчарски син. Краса-
вицата се осмелила да погази всички самодивски закони точно в дните, когато сестри-
те ѝ били избивани навред от тези, с които тя избрала да свърже живота си. А гъбите,
намиращи се недалеч от сватбата, били вкаменени глави, но не на девойки, гонени от
нашественици, а на самодиви, бягащи с овчари като бъдещи техни жени.
Хората нямаше откъде да знаят тези истории, но юдите се грижеха те да бъдат
помнени добре от пазителките, така че съдбата на предателките в онези кървави
времена да не се забравя. Самодива да стане жена на овчар, е най-опасното
предателство, а овчар да види син цвят в очите на мешана, е най-силното му оръжие.
Щом синьото е превзело очите ѝ, значи овчарят е откраднал сърцето ѝ...
Юда Магда спря, когато стигнаха до причудливите каменни фигури, приседна до
една от тях, а пазителките я последваха в полукръг.
– Ако някоя от вас знае нещо, което може да попречи да изпълним всичко начер-
тано за този Еньовден, да каже! – Очите ѝ минаха по лицата на десетте. – Ако някоя от
вас пази в ума си съмнения, скрити сметки и надежди, нека ги сподели навреме!
– Не знаем нищо за плановете – рече Гюрга. – Има риск в това, че до последно не
сме наясно...
– Подготвена си достатъчно, за да реагираш при всяка непредвидена ситуация –
спокойно я прекъсна юдата. – Задачите, които сме приготвили за всяка от вас, са добре
обмислени.
– Вие не ни вярвате! – обади се Вида и отметна дългата си плитка на гърба, а
Магда я стрелна бързо изпод клепачи.
– Вярваме, че всички мислите доброто на самодивите и искате да си върнем
Ковчежето. Не вярваме, че знаете правилния начин да го постигнем.
Вида внимателно се взря в юдата и повдигна вежди:
– Целта не оправдава ли средствата?
– Целта може да е прикритие на други намерения. Средствата определят юдите –
отвърна Магда.
– Ние сме се врекли пред юдите – заяви Яна, а Мита и Стойна кимнаха в знак на
съгласие. – Досега не сме предавали доверието ви.
– Когато сте се съмнявали в нас, съмненията ви са се оказвали напразни –
допълни с мек тон Гюра.
Сирма внимателно слушаше разговора и следеше реакциите на всички.
Ангелина, Вида и Стойна също като нея нямаха никакво доверие на крайната и
жестока Гюра, която говореше меко и премерено само пред юдите. Гюрга бе вярна
като куче на Гюра открай време, а Ирина, Яна и Гермеруда бяха на нейна страна,
защото нравът им бе подобен. Само Мита се колебаеше в преценката си за това на
какво е способна Гюра, преследвайки надмощие и власт над останалите. Отказа да чуе
твърденията на Сирма, че преди четири години Гюра е опитала да убие Неда. А Ирина,
Яна и Гермеруда ги приеха, като отвърнаха, че открай време е така – бъдещите пази-
телки са застрашени от отстраняване. Ако успеят да се преборят с тази, която евен-
туално ще сменят, значи са достойни. Трите, които подкрепиха Сирма във възмуще-
нието от коварството на Гюра, останаха на нейна страна дори след смъртта на Неда, но
може би именно заради факта, че малката беше мъртва.

276
 Ако Гюра не бе обрекла Неда преди четири години с мисията в прохода Вратник,
сега тя можеше да седи с тях на нейното място...
Никой освен Сирма и юдите не знаеше, че мъртвата самодива носеше дете от
овчаря. Дълго търсеха следи към нея със съмнения около смъртта ѝ, но всичко, до
което се добраха, сочеше именно това – успяла е да се качи на яхта, плаваща към
Египет, в търсене на път за бягство от Кипър. Насред бурята, връхлетяла плавателния
съд малко преди пристигането му в крайната точка, опитала да помогне на екипажа, но
изчезнала. Синът на капитана твърдеше, че я видял как залита в задната част на яхтата.
– Този път овчарите ще донесат Ковчежето, иначе силата му ще изчезне завинаги.
Мястото на зареждане и пътя му ще научим в последния момент, затова и конкретните
инструкции ще получите на 22 юни в Шишенци – каза Магда.
– Само ако можехме да нападнем Старите накуп, когато се съберат за
зареждането... – каза Гермеруда.
– Не може да се пролива кръв близо до Ковчежето! Силата му ще изчезне –
прекъсна я Магда. – Няма да планираме ничие убийство, трябва да си върнем открад-
натото преди ритуала за зареждане, затова целта ни ще е пътят до мястото, избрано от
тях.
– Не е ли по-сигурно да си гарантираме неуспешното овчарско зареждане на
Картата и Жезъла? – попита Гюра. – Без един от Старите няма да имат силата да го
направят, ако успеем да убием поне един от тях.
– Няма да убиваме никого, Гюра! – бавно каза юдата, впивайки черните си очи в
нейните. – Никого!
– Дори ако се налага?
– Само по мое нареждане!
Десетте настръхнаха от силната воля на господарката. Гюра повдигна рамене в
знак на съгласие:
– Добре, значи като миналия път. Дано не повторим издънките.
Усмихна се ехидно на Сирма, насочвайки раздразнението си от ситуацията към
нея. Трябваше да излее на някого яда от реакцията на юдата.
– Сега няма бъдеща пазителка за отстраняване, рискът е по-малък – отвърна ѝ
подобаващо Сирма.
– Продължаваш с абсурдните си сплетни за миналото? Сирма, нямам вина, че
твоята Неда се оказа негодна...
– Интересно как беше годна до срещата ѝ с теб точно преди Еньовден. – Сирма не
откъсваше поглед от очите ѝ. – Интересно е и защо продължи да я преследваш, след
като стана негодна.
– Ако беше годна, нямаше да е първата от десетилетия насам с откраднат талис-
ман! – намеси се очаквано Гюрга.
– Миризливец да ти вземе талисмана, е предателство! – обади се и Ирина.
– Била е ранена и слаба – контрира я Вида. – И както стана ясно, не е издала нищо
от нашите тайни.
– Бог си свърши работата – заяви Мита в опит да спре препирнята. – Прибра и
двамата заради стореното.
– Ако това е успокоение, дай да не действаме по никакъв начин! – избухна
Гюра. – Коя от вас тогава бе достатъчно решителна?! Само аз, с помощта на Гюрга,

277
опитах да накажа предателката, преди да изчезне с овчаря в Букурещ!
– Достатъчно! – отсече юдата. – Този разговор вече сме го водили.
Всички замълчаха, а напрежението във въздуха над Каменните гъби бе гъсто и
тежко.
– Разбрахме се – нищо такова не се прави без знанието на юдата! Дори когато
става дума за предателство. – Магда се изправи. – Нищо няма да е като миналия път!
Оставете разправиите за после. Като си върнем златото, всички ще се успокоим. –
Спря поглед на Сирма. – Гюра се опита да накаже Неда за случилото се през главата
на всички нас и това няма да бъде забравено!
Подкрепящите Гюра се размърдаха, а тя обидено въздъхна.
– Както и това, че Неда бе една от най-силните бъдещи пазителки, които са се
раждали. Иначе нямаше да успее да си върне талисмана и да избяга от овчаря.
„Но знаеш, че беше белязана, и случилото се е най-доброто за всички“, прочете
Сирма в очите ѝ, а на глас юдата каза:
– Да направим ритуала и да тръгваме към града!
Силната ѝ енергия за миг разпръсна негативното усещане от разговора и успокои
пазителките. Десетте описаха кръг около нея, сплетоха ръце и единствените свидетели
на тайнството от сливането им с природата бяха онемелите глави на техните
посестрими от миналото.
Гъбите засияха на лунната светлина като посребрени, някак тръпнещи и тъжни.
Камъкът попиваше и отдаваше сила чрез самодивските тела и във въздуха се носеше
призрачен шепот – като тиха молба за прошка от онези, дръзнали преди векове да
изберат любовта на овчарите.

15 юни (Видовден), 17:10

Вида ловко се промуши през отворения прозорец и се набра нагоре, хванала
каменния перваз между третия и четвъртия етаж на сградата, сгушена в един от
централните райони на Рим. Тренираното ѝ гъвкаво тяло за секунди се премести към
кокетния балкон на два метра встрани и след малко изчезна в единия от
апартаментите, съседни на наетия от посредника на Филантропа. Току-що бе постави-
ла миниатюрни камери в дневната и в спалнята. Знаеше, че Гюра ще пристигне до час.
Да открият този човек и да научат кога и къде се срещат с пазителката, бе отнело
много време. За договарянето на Гюра първа бе узнала Вида – още преди осем години.
Сирма бе започнала да помага в следенето ѝ след пленяването на Неда.
Информацията от камерите днес щеше да разобличи посестримата им. В послед-
ните два сезона Гюра се превърна в опасен психопат, оправдаващ всяко свое действие
с мисията на пазителка. Оказа се, че юдата вече е наясно с част от информацията, и
сякаш вярваше във версията на Сирма, че лудата пазителка е опитала да отстрани Неда
още при задачата ѝ в прохода Вратник. Знаеше и за десетките пъти, в които Гюра
проявяваше излишна жестокост към хората, за алчността ѝ, за намесата ѝ в
отношенията на самодивите в Пирин, Родопите и за опитите ѝ да властва над тях. Ин-
формацията за близкия ѝ контакт с един от най-доверените хора на Филантропа обаче
превърна черните като въглен очи на Магда в ледени късчета. Юдите отдавна държаха
под око всички пазителки заради подозрението, че кражбата на Ковчежето е станала с
278
предателство. И до днес не знаеха как преди осем години овчарите са научили къде са
скрити Картата и Жезълът. Новината за връзка на една от пазителките със злато-
търсачите от „Питърсън Индъстри“ бе първото сериозно потвърждение на опасенията
им, че има контакти не само с овчарите, а и с чуждите алчни грабители.
Преди началото на миналия сезон Магда бе взела решението да нападнат един от
Старите. Но само ако в последния момент преди 24 юни всичко друго се окажеше
безполезно. До вечерта на 22-ри узна, че Картата не е минала границата заедно с
Жезъла. Нареди на пазителките да чакат решение за действията си на следващия ден.
През нощта извърши ритуал, с който свърза съзнанието си с това на спящите Смита,
Стана, Радка, Дена и Димна.
Ритуалът се правеше по изключение – беше труден, опасен и изискваше
подготовка и време. Но Магда искаше да има мислите на другите пет юди за това как
да постъпи. Чак тогава даде нареждания на пазителките, а те задействаха останалите
самодиви за начертания план. Единственото, което изрично разпореди преди ритуала,
бе да не се посяга на Стария. За подготовката на неговото убийство по-рано
отговаряше Гюра, за извършването му – Неда. Защо обаче Неда задейства задачата,
след като Гюра (както тя твърдеше) предния ден ѝ е наредила да не го прави, юдите
така и не успяха да разберат.
Неда бе пленена от Старите, един от овчарите взе талисмана ѝ и я подчини.
Когато успяла да избяга и се срещнала с Димна на 29 август, настоявала, че Гюра ѝ е
наредила да извърши убийството и че ѝ е дала чай с отложено упойващо действие, за
да умре при засадата заедно с овчарите. Димна бе заповядала на пазителките да
оставят Неда жива до събуждането на Смита.
Докато шестте вече спяха, обаче се бе случило бягството и удавянето, а
следващата година Сирма със свито сърце разказала на юда Смита, владетелката на
март, че пазителките искали да видят мислите на Неда чрез салвията и че преди да
избяга, Неда имала видение за дете от овчаря...
Когато преди дни Вида и Сирма разказаха на Магда за връзките на Гюра, юдата
поиска те още по-усилено да я следят. Нареди им при първа възможност да дадат
доказателство за срещите и договорките ѝ с човека на онзи златоядец – Филантропа.
Сега тя мълчаливо седеше насред хотелска стая на петнайсет минути път от
апартамента с камерите, в който се очакваше да пристигне Гюра. На масата срещу нея
имаше отворен лаптоп, чийто дисплей служеше за екран. Преди малко Вида се бе
върнала и сега проверяваше връзката със скритите камери. Пред очите им изплува
дневната. Мярнаха полуоблеченото стройно тяло на посредника, очакващ пазителката.
Мъжът бе на около 40 години, поддържан хубавец, и се разхождаше по лек халат.
Гюра не закъсня.
– Липсваше ми, Гери! – Придърпа я посредникът веднага щом тя влезе в
дневната, омайващо красива в копринената си рокля. Говореха на английски. – Имаме
няколко часа само за нас.
Не го отблъсна, но гласът ѝ преля в кадифено-въздействащ тембър:
– Първо работата, Ник... – Отвърна на страстната му целувка и дланите ѝ се плъз-
наха по гърба му. – Носиш ли ми новини?
– Сделката е валидна, но той е нетърпелив и иска данните за находището до края

279
на месеца. – Притисна я силно до тялото си. – Даваш му ги заедно с набелязаните
цели – не повече от трима.
– Уговорката беше за четирима.
– Преди осем години, когато ти се свърза с мен, може би. Сега той каза трима. И
постове в местните управи, които трябва да уредиш.
– На теб ли трябва да дам информацията?
Мъжът я дръпна към спалнята:
– Да. – Похотливо пъхна ръце под роклята ѝ. – Всичко даваш на мен!
Магда наблюдаваше сцената с непроницаемо изражение, а Вида замислено
потупваше плътните си устни с показалец. Докато мъжът и Пора се събличаха един
друг, пазителката тихо каза на юдата:
– Тя няма да му даде Картата. Сигурно ще опита да копира от нея информация и
да му посочи находище, неизвестно досега на добивните компании.
– Няма да види Картата! – отвърна Магда и през погледа ѝ мина сянка. – А
тримата набелязани са от Старите.
– Смята, че ако бъдат премахнати, ще ги обезсили...
– Зная какво смята! Въобразява си, че отрепките на Филантропа могат да ги пре-
махнат. След това ще припише всичко случило се на конфликт между овчарите и
златотърсачите.
Магда обърна гръб на лаптопа, безразлична към бурния секс, разиграващ се в
спалнята на посредника.

15 юни (Видовден), 22:02

„Трябва да се изработи корица на книгата, ръкописът е одобрен в този вид.
Подготвят проект.“
Старият овчар Марко прочете съобщението в електронната поща и спря поглед на
високата редица книги в библиотеката, заемаща цяла стена на работния кабинет в
къщата в Балчик.
Значи Магда вече знаеше за Гюра и златотърсачите. Какво щеше да реши обаче,
никой не можеше да прогнозира. Върна очи на последното изречение – „Подготвят
проект“.
Юдата щеше да каже плана за 23 и 24 юни в последния момент. Че Вида ще се
добере по-рано до предварителна информация, нямаше как да е сигурно. Дали щеше
да я сподели с него навреме, за да предотвратят нечия смърт – също. Откакто им взеха
Ковчежето, пазителката бе крайно предпазлива. Въпреки че ги насочи към мястото,
където бе скрито, и разбра защо го откраднаха, не можеше да прости на овчарите
отрязаните тогава коси надве от техните. Вероятно дълго след това съжаляваше, че
преди осем години му е подсказала къде са скрити Картата и Жезълът.
Старият и Вида отдавна ползваха електронната поща на малка издателска къща за
посредник в съобщенията помежду си. През последните четири години – по-често от
когато и да било.
Никой не знаеше за тайната комуникация между един от Старите и една от
десетте пазителки. Началото бе сложено преди 30 години, когато синът на Марко –

280
Златан, срещна повереницата на Вида – самодивата Лиляна. И двамата искаха да
развалят магията помежду им и макар и врагове, се съюзиха в опит да разделят овчаря
и самодивата, преди някой да пострада.
Бяха се срещали лично само два пъти за тези 30 години – първият бе, когато
пазителката искаше да убие сина му, и за малко да влязат в директен сблъсък. Вида
направи последен опит да вразуми Лиляна, точно преди влюбените да изчезнат
надалеч от всички.
Втората им среща бе няколко часа преди смъртта на Златан и Лиляна, когато го
предупреди да бърза към тях. Току-що бе научила, че живеят в Сицилия, а щом тя вече
знаеше, вероятно знаеха и другите.
Тогава Старият закъсня... Изгуби и другия си син, но успя навреме да измъкне
внука си, когото не бе виждал от бебе. Попаднеше ли в ръцете на самодивите, можеха
да го разкъсат – момче със самодивска кръв не се бе раждало от почти два века.
Юди и пазителки ден след ден унищожаваха в умовете и душите на самодивите
всеки спомен, всяка следа за миналото, в което да родиш син на овчар, не е било
смятано за предателство. Упорито и целенасочено на всяка нова сред тях бе
втълпявано, че може да роди само момиче от обикновен мъж, което да я замени в
дълга към природата и в ритуалите. Че самодива да се свърже с овчар, е предателство.
Така тази част от същността на вълшебните и свръхестествени жени, загнездена
дълбоко в гените им, бе приспана и забравена.
Макар че в най-тежките и страшни години на османското робство, когато надеж-
дата за свобода тлеела като пламък на свещица, именно раждането на повече само-
дивски синове бе спасило съществуването на българския род. Те били силни и
неуловими, дарени с бърз и остър ум. Така се появили достатъчно мъже с огнена кръв,
които отказали да търпят поробителите и техните издевателства.
В онези времена, сякаш водени от древен инстинкт за самосъхранение, дори
обикновените хора създавали повече деца – борци, които овчарските синове да водят.
Много самодиви помагали на юнаците, а някои дори имали свои чети срещу
османлиите.
За пръв път тогава всички заедно се възползвали от силата на Картата и Жезъла
на юдите. На Еньовден отивали на място, посочено в Картата, а Жезълът им показвал
къде точно има заровено имане, което използвали в помощ на делото за освобождение.
Усилията им турците да бъдат прогонени от тези земи след петвековно робство,
отнели много години, стрували много кръв и мъка, но донесли свободата.
Намесил се обаче непредвидимият нрав на самодивите – тези, които раждали син
на овчар, започвали да се мислят за по-достойни от сестрите си. Опитвали да манипу-
лират бащите на децата в стремеж към надмощие, хранели себичната си природа и
вродената слабост на мъжете си към парите и охолството.
И през цялото време не спирали домогванията до властта над златните съкровища
в земята – природни залежи, както и заровени от богати люде, за да останат скрити за
поробителя. Така конфликтите се множали, стигало се до кървави разправи и това
накрая довело до нова война помежду им и до нови мъки за хората.
Припомнили си тогава всички за участта на Марко и Вида – любовта между Стар
и юда, завършила кърваво и трагично преди векове, малко след падането на
българските земи под османско владичество. За мрачния и тежък живот на хората
281
после, за неизброимите нещастия и мъката. И се разбрали – всеки държи своите далеч,
всеки прави онова, за което е създаден, без да навлиза в чуждата територия. На общата
им история трябвало да се сложи край, а Ковчежето да бъде зорко пазено.
Любовта на Златан и Лиляна разруши надеждата, че лудостта между Крали Марко
и Вида, омагьосала преди столетия съдбата на техните наследници, е изтрита. Всички
опитаха да потулят тази история, но още тогава Гюра и Гюрга превърнаха омразата си
към Лиляна и стореното от нея в своя движеща сила. Накрая успяха да надушат следа
към бегълците и Гюра ги премахна.
Белокосият мъж разтърка слепоочията си и сплете пръсти, подпрян на бюрото.
Скоро трябваше да донесат Ковчежето обратно в България, да го опазят от
самодивите, за да са сигурни, че златото няма да попадне в чужди ръце.
Лудостта на Гюра и злобата на част от пазителките придобиваха застрашителни
размери. Това неизбежно се предаваше и на останалите самодиви.
Щеше ли да успее Магда да овладее своите? Можеше ли да жертва една от
десетте, след като няма кой да я замести, или щеше да избере последиците от кървава
война с овчарите?
Всичките им опити за среща с нея бяха напразни, а след случилото се с Марко и
Неда идеята за разбирателство пропадна с гръм и трясък. Сега, когато юдата знае за
кроежите на Гюра, когато самодивата, омагьосала внука му, е мъртва, дали мирът
помежду им има шанс?
Петко твърдо се противопоставяше на споразумение с вещиците, убеден, че
заради тях златото винаги ще е в риск. Вълкан го поддържаше, Стоян също. Само той
и Радой продължаваха да настояват, че и най-лошият мир с юдите е по-добър от
войната.
Природата отново отмъщаваше за техните дългогодишни сблъсъци –
наводненията пак отнемаха животи и домове, рушаха ежедневието на хората. Пожари
върлуваха из горите и огнените езици пълзяха все по-близо до селата. Градушки с
големина на яйце убиваха реколтата, урагани отнасяха покриви, върлуваха болести.
Балансът бе нарушен.
Днес никой не си обясняваше случващото се с битки на змейове и зли прокоби
като едно време. Сега обяснението беше озоновата дупка в атмосферата и
повсеместното замърсяване.
Но Земята негодуваше и този Еньовден щеше да е съдбовен. Овчарската му
интуиция крещеше, че нещо ще се случи – нещо страшно, горчиво поучително,
напомнящо прастарата повеля за мир със самодивите, древните господарки на
природата.
– Да прибирам ли масата в дневната? – сепна го гласът на помощницата,
застанала на вратата.
– Да, да, приключих. Благодаря, Елена! – усмихна се мъжът и излезе на широката
тераса с изглед към ширналото се море, сребреещо на лунна светлина.
Не бе чувал внука си от поне половин година. Веднъж месечно разменяха кратък
имейл – знак, че другият е добре. Не го занимаваше с нищо, свързано с овчарите или
самодивите, а и той не искаше да знае. Иначе можеше да му разкаже, че този сезон
ослепените сред тях вече бяха десетки, че лудите жени с отрязани самодивски коси
стигаха за цяло отделение в психиатрия, че омагьосаният кръг на посегателствата
282
между овчари и самодиви се затяга...
Облаци плъзнаха по небето и лунната светлина се стопи в искрящите замислени
очи на възрастния овчар. В този миг тих звън наруши тишината в къщата.
Той въздъхна – бе щастлив, че някъде там неговата кръв и плът живее, преборила
проклятието, но сега трябваше да остави това настрана и да проведе обичайния конфе-
рентен разговор с останалите Стари. Трябваше да доизбистрят плана за връщането на
Ковчежето в България.
Докато петимата белокоси синеоки мъже коментираха, спореха и отхвърляха
варианти – всеки разположил се удобно в някои от многобройните си домове, най-
голямата ценност на самодивите бе скрита далеч от всички възможни за нормален
живот места.
Не че там, където бе, нямаше живот...
Руският остров Врангел напълно покриваше вледеняващите представи за сурово
мразовито място. Превърнат във военна база, островът, разположен по средата между
Чукотско и Източносибирско море, на практика бе почти недостъпен и строго охра-
няван. Влиянието на Старите стигаше до него с помощта на могъщите им руски
приятели. Затова преди осем години занесоха Ковчежето именно там.
Добре инструктиран военен отговаряше за съхранението на ценната кутия. Само
веднъж бе допуснал до нея Стоян – преди четири години, когато той взе Жезъла, за да
го занесе за зареждане в България. Няколко дни по-късно го върна и съдържанието на
Ковчежето отново бе цяло.
На 21 юни Старият отново щеше да стъпи на мразовития остров, за да отнесе
скъпоценната вещ. Нейният пазач знаеше това и очакваше посещението, както и
щедрото заплащане за дългогодишната услуга.

16 юни, 21:24
Гюра протегна тялото си на шезлонга, опънат край басейнчето в къщата в Любо-
вище. Откакто Неда изчезна от пътя ѝ, с удоволствие идваше тук, наслаждавайки се на
успеха в отстраняването на своята съперница за мястото на пазителка. Сякаш не ѝ
стигаше смъртта на тази, която я застрашаваше. Искаше да тържествува над нея, като
се разполага на едно от най-свидните ѝ приживе места. Така лазеше и по нервите на
дразнещата Сирма и на Вида, която от години ѝ дишаше във врата.
А трите самовили, изпратени да живеят тук от края на март до края на август, се
поддаваха с охота на внушенията ѝ. Планът да ги използва за целите си, вървеше
добре – Севда, Добрина и Невяна щяха да се превърнат в идеалната примамка.
Първите две бяха осемнайсетгодишни. Невяна бе на шестнайсет и самовила едва от
година. Месец след петнайсетия си рожден ден се бе удавила край Ахтопол, погълната
от дънна яма. Другите две бяха жертви на катастрофи. Защо и как бяха избрани да
живеят след смъртта, знаеха само юдите. Душите на самовилите се връщаха през
вратата край Бузовград в деня след Петдесетница – Свети Дух, а юдата ги посрещаше
и отвеждаше в Шишенци.
Самовилите се връщаха от онзи свят до година от смъртта си, почти безпаметни
за миналия си живот, а след „покръстването“ на юдата изобщо забравяха, че някога са
били други. Получаваха нови имена и нов смисъл на съществуването си. Пазителките

283
нямаха досег с тайнството, но ги поемаха за обучение заедно с мешаните. Така Гюра
придоби влияние над трите момичета и вече бе набелязала Невяна – тя омагьосваше
невръстен овчар. Младокът се казваше Орлин и бе сигурна жертва. Убийството му
щеше да вкара овчарите и самодивите в яростен конфликт и юдата по-лесно щеше да
избере войната пред опитите за безкръвно разрешаване на битката за Ковчежето.
Само трябваше да се добере до Картата и точното местонахождение на поне една
от златните жили в Странджа, за да е доволен Филантропът. Щетите, които алчният
магнат щеше да нанесе на земята, бяха поносима цена за пълното владичество на само-
дивите. Хората също щяха да търпят последствията. Щяха да се справят, както са се
справяли векове наред при сблъсъците на самодиви и овчари. Независимо от
условията за живот, раждаха деца постоянно и всяко следващо поколение се
приспособяваше.
Всичко си имаше цена, бе научила Гюра в дългия си живот като пазителка и ако
искаш нещо силно, трябва да си готов да платиш за него. А тя повече от всичко
искаше да види овчарите сразени.
– Може ли да те питам нещо? – тихият глас на Невяна наруши размишленията на
пазителката и тя обърна студен поглед към нея.
– Разбира се, мила моя!
Със същата добронамереност бе спечелила и доверието на Неда преди време, а
тази беше наполовина умна и крайно маловажна за юдите – една от всички, които и
бездруго бяха обречени на целите им.
– Добрина и Севда искат да се разходим до Скока. Имаш ли някакви задачи за
нас, или можем да отидем?
За младите самодиви трябваше дисциплина и никаква милост, това щеше да ги
направи в пъти по-годни за бъдещето от лигавите и демократични методи на някои
други от пазителките. Каква полза от разглезени и мекушави самодиви?
– Почистихте ли склада за билки днес? – Меко, но категорично попита Гюра.
Малката кимна енергично и пазителката веднага изстреля нов въпрос: – А всичко след
вечерята оправено ли е? – Ново кимане и нов въпрос: – Имаше пране?
– Аз го изпрах, простряно е – рече миловидната Невяна. Пазителката се усмихна и
белите ѝ зъби блеснаха в тъмнината:
– Чудесно, ще отидем заедно. Ще бъде забавно!
Момичето нетърпеливо кимна за пореден път и изтича обратно в къщата да
предаде на другите, че Гюра ще дойде с тях на Скока.
Манипулирай, дръж в напрежение, натоварвай, после награждавай и привличай.
Тактиката на пазителката даваше отличен резултат от десетилетия. Беше превърнала
част от самодивите в лична свита, готова за нарежданията ѝ. Толкова дълбоко бе
влязла в умовете им, че ако се наложеше да я последват, дори юдите трудно щяха да
ги спрат.

19 юни, 19:46
Орлин следваше бързите стъпки на Невяна по дървената стълба, спускаща се под
Дяволския мост, а усещането от пръстите ѝ, вплетени в неговите, караше ума му да
осмисля случващото се по-бавно от обикновено. Настъпващият здрач и липсата на

284
други хора създаваше приятна тайнственост на мястото. 18-метровата арка на
чудатото скално образувание се извисяваше над главите им като мълчалив исполин, а
под краката им надничаше страховитото ждрело на Чатак дере.
После двамата минаха край пуста беседка с пейки и продължиха към водопадите.
Самодивата не спираше да говори, въздействаше на младото момче с мелодичния си
глас. Смееше се звънко и примамливо, докосваше го нежно и насърчаваше целувките
му. В същото време мислеше за задачата, която изпълняваше, и се ослушваше за
чуждо присъствие зад гърба си.
Гюра бе тръгнала от другия край на екопътеката откъм Буйновското ждрело, за да
ги пресрещне на най-екстремната част от прехода – Скалния кулоар. Отвесните канари
с дървените стълби бяха перфектни за целта ѝ. Вървеше бързо и съсредоточено,
облечена в обикновен спортен екип и с раница на гърба. Предстоеше ѝ поредно
убийство, но не ѝ трябваше друго освен вода, телефон и оборудване за катерене.
Всички смъртоносни умения, които владееше, бяха винаги с нея – в тялото и ума ѝ.
След двайсетина минути Невяна и Орлин спряха до скритите водопади и тя
радостно възкликна, щом хладните пръски стигнаха лицето ѝ.
– Да вървим! – рече Невяна. – Стъмнява се.
– Аз ще те водя в тъмното, няма страшно! – засмя се овчарското момче, видяло
шанс да се похвали с перфектното си зрение нощем.
Когато стигнаха първите стръмни стълби, хвана ръката ѝ и я поведе към
зейналата паст, образувана от над 50-метровите скосени стени. След няколко минути
чу шум точно преди един от завоите на маршрута край спускаща се скала и
изненадано се взря в здрача напред. Гюра застана на пътя им и черните ѝ пронизващи
очи плъзнаха по лицето на младия овчар като изгарящи пипала.
Той спря заради инстинктите си, разпознаващи опасността, макар и притъпени от
самодивското въздействие. Извърна се към Невяна, но тя отстъпи крачка и зловеща ус-
мивка се появи на красивите ѝ устни.
В очите му избухнаха гняв и недоумение. Тръгна към нея, но тя се дръпна още, а
пазителката тихо заповяда:
– Спри!
Ако момичето не бе замъглило сетивата му, може би щеше да удържи на волята
на Гюра повече от минута. Толкова продължи битката му със смачкващото ѝ
въздействие. Но дори и без участието на Невяна силата на вещицата с черните като
катран очи щеше да го обсеби без надежда за спасение.
Орлин усети тялото си подвластно на волята на Гюра, умът му отказваше да
мисли, но ужасът от случващото се бе ясен и поглъщащ.
Тя направи жест с ръка, сякаш го обърна към себе си от разстояние, и заповяда:
– Невяна, ела до мен!
Невяна мина край безпомощния овчар и застана послушно до своята пазителка,
която наведе глава и впи очи в светлите ириси на Орлин. Тялото му започна да
трепери, но той не можеше да помръдне, хванат в клещите на самодивската магия.
Викът му продра тишината над Дяволската пътека, когато усети в очите си
нажеженото пробождане – сякаш огнени свредла ги издълбаха. Болката и вечният
мрак го връхлетяха, превърнаха мозъка му в гърчещо се от паника и ужас кълбо.

285
 Невяна наблюдаваше всичко със затаен дъх, обзета от любопитство и страхо-
почитание.
– Тихо! – нареди пазителката, когато овчарският син проплака отчаяно. Мозъкът
му веднага се подчини. Стоеше на стълбите неподвижен и стенещ безмълвно, а Гюра
побутна Невяна към него. – Следващия път ти ще ослепяваш. Сега го довърши!
Момичето объркано я погледна.
– Хайде, само трябва да го избуташ в пропастта – търпеливо даде наставления
пазителката.
Самодивата застана пред момчето, което бе целувала допреди малко, и се взря в
ужасените му празни очи, спусна поглед по треперещото му тяло и се обърна
усмихнато към Гюра:
– Можем да правим с тях каквото си искаме, стигне ли се дотук, нали?
Жалко, че трябва да я убия, помисли пазителката и кимна одобрително. Малката
грубо бутна Орлин към парапета на стълбите, той отстъпи, тя пак го бутна. Искаше да
покаже на Гюра колко ѝ харесва да участва в убийството на овчар и как е готова на
всичко за мисията си. Преди да го събори от парапета, вдигна длан и плъзна пръсти по
устните му:
– Всъщност целуваше хубаво...
В следващия миг обезсиленото му тяло полетя сред скалите. Нямаше шанс да
оживее при тази височина.
– Хоп! – закачливо рече Невяна и се загледа надолу за малко, после се обърна,
надявайки се на ново поощрение от пазителката. Срещна очите ѝ на сантиметри от
лицето си и широко се усмихна. Така и не разбра какво се случва. Гюра счупи врата ѝ
с бързо, умело движение и преметна тялото ѝ през парапета:
– И хоп! – промълви пазителката.
Бе проучила терена долу, телата нямаше да са лесни за откриване. Но тя бе
свикнала да изпилва всичко докрай, затова тръгна обратно по стълбите до мястото,
най-удобното за спускане. Трябваше да слезе да провери лично в какво състояние са.
Пътьом реши, че е най-добре да откъсне главата на Невяна – така правеха овчарите.

19 юни, 23:04
Сирма наблюдаваше от хълма група мъже, събрани в центъра на село Борино по
никое време, и пронизващите ѝ черни очи внимателно проследиха накъде се отправят.
Бе пристигнала току-що, опитваше се да хване следите на Гюра, която съмнително
дълго се задържаше из този район. Внимаваше, защото жестоката ѝ посестрима не
биваше да знае, че е следена...
Спусна се безшумно към крайните къщи с намерение да научи къде отиват
мъжете. В същия миг слухът ѝ долови отчаяни женски вопли, идващи откъм малка
улица, чийто край се губеше към баирите. Отправи се натам, пристъпваше плътно до
оградите на къщите. Стигна до схлупена постройка, приличаща повече на колиба.
Плачът, идващ отвътре, ту затихваше, ту се усилваше. Пазителката безшумно се
вмъкна в дворчето, отделено от улицата само от паянтова дървена врата и мрежеста

286
ограда с изкривени бетонни колове. Ярката розова мазилка на къщата беше почти
изчезнала на места, а на други висеше олющена. Чу циганска реч и се заслуша
внимателно.
– Защооо? Нее... Какво направи с детето миии? Детенцетооо...
Пазителката смръщи чело. От къщата се носеше мъртвешки хлад. Открехна
вратата и влезе. Блъсна я застоял въздух и миризма на гранясало олио.
Плачеща жена седеше в края на старо, изтърбушено легло, превита над малко
детско телце. Сирма видя босите крачета – мръсни и с обелени коленца, и безжизнено
виснала ръчичка. В сърцето ѝ нахлу състрадание, примесено с тежка тревога.
Край затрупана с буркани и остатъци от храна маса седеше старец с празни очи.
Видя погледа му и разбра, че мозъкът му е превърнат в безполезна маса. Не искаше да
остава дълго в селото, затова тихо, но твърдо повика жената, която не я бе забелязала,
ридаейки над детското тяло:
– Хей! Какво е станало?
Тя стреснато се извърна и объркано впери разплакани очи в пазителката. Беше на
не повече от 20 години.
– Какво се е случило? – повтори Сирма и кимна към мъжа. – Той защо е така?
Циганката трепереща поклати глава и зарида неутешимо.
– Кажи какво стана! – заповяда ѝ самодивата.
– Отидоха за билки. Казах на баща ми да го пази, казах мууу... – Не спираше да
плаче. – Не знам... яло е нещо сигур или го е ухапало нещо...
– Къде ходят за билки?
– Долу, под скалитеее. До пътеката...
Мъртвото бе момченце на около три години. Пазителката положи длан на челото
му, после отвори единия клепач. Детският мозък не бе издържал на самодивското въз-
действие. Тревогата стисна по-силно гърлото ѝ. Те никога не нараняваха деца, особено
толкова малки. Защо някоя ще наруши това строго правило? Застана до мъжа и
повдигна брадясалото му лице, впи очи в неговите. Той нямаше да проговори никога
вече.
– Покажи ми! – прошепна, прониквайки дълбоко в ума му.
Трябваше да разбере какво е станало, макар че вътрешно вече знаеше кой е
наранил тези хора. Мислите на мъжа бяха превърнати в объркано кълбо от гърчещи се
несвързани спомени. Притъпени емоции и непознати образи се лутаха в тунелите на
съзнанието му. Пазителката напрегна сили да стигне до последния спомен в полумърт-
вия му мозък. Воплите на циганката се носеха в колибата като зловеща песен, на която
приглася самата смърт.
Минаха няколко минути, докато успее да изрови в ума му картините – детето тича
сред скали и камънаци, смрачава се, стръмни отвесни скали се вият наоколо... мъжът
го вика да се върне, тръгва след него... размазано сред скалите тяло на момче, на
повдигната скала има още едно – на момиче... детето е спряло... Тъмнокоса жена...
Гюра. Откъснатата глава на момичето е в ръката ѝ, пуска я до тялото с вперени в
детето очи... връхлитащ мрак...
Сирма притвори клепачи за миг, изправи се сковано и отиде до жената. Тя опита
да стане, но самодивата я спря, докосвайки рамото ѝ:

287
 – Не съм била тук! Те не са ходили за билки! Детето е било болно!
Изтри спомена за случилото се от ума ѝ, погледна мъртвото момченце и бързо
напусна къщата.

288
 19 юни, 23:49
Пазиш ли го?

Самодивата се надига от големия топъл камък до реката и ме сочи гневно.

Красавиците край нея замлъкват и няколко чифта пронизващи черни очи се впиват в
мен. Отстъпвам неразбиращо, препъвам се в нещо на земята и стреснато поглеждам
какво е. Връхлита ме студен ужас – Марко лежи свит до краката ми, а телцето му
потръпва. Взимам го в ръце и главата му клюмва безжизнено назад.

Казах ти да го пазиш!

Самодивата тръгва към мен, останалите – също. Хуквам към пътя край река
Ботуня без ясна мисъл в ума, но знаейки, че иде опасност. Спъвам се и политам в
реката, със сетни сили опитвам да задържа сина си над камъните и водата...

Неда?

С гласа на Марко идва надеждата, че ще успея да помогна на детето. Не зная

какво му е, но самодивите не трябва да ми го вземат! Щом баща му е тук, ще се
справим.

Неда, събуди се!

– Тук ли си, или още си... някъде? – Синьо-зелените му очи обхождат лицето ми
неспокойно. Целува ме. – Да се разберем нещо, сънища без мен – не!
Толкова е хубаво, когато го усещам близо... Заспала съм в ръцете му. Щяхме да
вечеряме и уж започнахме да готвим. Така си остана несготвено, защото гладът един
за друг и този път се оказа най-голям. Сякаш никога няма да спра да искам този мъж –
попил е в кръвта ми, във всяка клетка на самодивското ми тяло.
Изведнъж разсънването забива в сърцето ми нажежено копие от тревога, скачам
от дивана и хуквам към стаята на детето.
– Трябва да видя Марко!
Овчарят веднага усеща, че нещо не е наред, и тръгва след мен. Отровният дъх на
болест плъзва в ноздрите ми още преди да отворя вратата на малката спалня, която
само преди месец превърнахме в стая за нашето момченце. То лежи отпуснато в
леглото и потръпва, а клепачите му трескаво се свиват и отпускат.
– Слънчице! Какво ти е? – Гушвам телцето му и усещам, че изгаря, слагам длан
на горещото му чело. Веднага опитвам с енергията си да намаля огъня по вените му,
но напразно. Нещо страшно разяжда детето ми отвътре... Не познавам тази болест.

Не може да е болен! Овчарите не боледуват!

Усещам, че мозъкът и сърцето му няма да издържат дълго, и това превръща

289
лудата тревога в истинска паника, а шепотът ми става вик:
– Събуди се! Моля те!
Овчарят грабва детето от ръцете ми и го понася към нашата спалня. Трябва да го
охладим веднага. Минавам пред него и пускам крановете за вода в голямата вана в
банята. Марко го съблича:
– Целият гори! – тихо прошепва и усещам в гласа му страх.
– Нали не боледувате... Какво е това?!
– Не зная, Неда...
– Спри водата в банята. Провери да не е съвсем ледена. – Мразя това спокойствие
в гласа си. То означава, че чувствам безнадеждност.
Вдигам детето от спалнята, обгръщам го с тялото си, затварям очи и оставям
енергията ми да обходи всеки сантиметър от организма му. В него се е настанило
нещо силно и пагубно, нещо различно от човешките болести...
– Каква е тази болест? – прошепвам отчаяно. – Дори не мога да я отслабя!
Марко идва до мен и ме прегръща заедно с детето. Сърцето му бие тревожно.
– Ти си родена да лекуваш, да съживяваш, да правиш вълшебства – шепне
настойчиво в ухото ми, а ръката му нежно притиска главата на детето. – Той е силен,
защото е мой син! Кръвта му се бори с това, а ти ще му помогнеш! – Отдръпва се и
заковава пронизващите си очи в моите. – Не може да няма как!
– Да го потопим във водата... Подръж го.
Отивам до ваната, отпускам се на колене и докосвам водата с длани. Никога не
съм се молила на Бог толкова горещо и отчаяно, както докато я зареждам сега. Никога
не съм вливала в нея толкова много от енергията си. По повърхността започват да
пробягват искрици, чувствам ръцете си изтръпнали и парещи. Връщам се в стаята,
правя знак на овчаря да мълчи, и внимателно отнасям детето в банята, като затварям с
крак вратата зад себе си. Бавно потапям тръпнещото телце в прозрачната искряща
хладина във ваната и не спирам да се моля. С една ръка поддържам отпусната му
глава, с другата го обливам, галя всеки сантиметър от кожата му със заредената вода.
Не го докосвам. Само помагам на водата да го докосва.
След минута ме наляга тежест. Умът ми сякаш заспива, прозявам се безспирно,
докато отнемам силата на дяволската напаст в сина ми, а съзнанието ми постепенно
полита... Ръцете ми обаче не спират пътя си около тялото на Марко. Опитвам да
отворя широко очи, да прекъсна стремежа на клепачите да се затворят.
Изведнъж птичи песни прорязват тишината. Банята и ваната ги няма. Приседнала
съм в река Ботуня и водата ѝ се стича по голото тяло на сина ми, угася пожара в него.
Само двамата сме и реката. И песента на птиците. Вдигам лице към яркото слънце и то
ме заслепява. Зная, че имам видение... Но усещам, че помагам на детето, и не искам да
го спра.

Аз ли го направих? Доведох душата му тук заедно с моята?

– Мамо...
Свеждам очи. Гледа ме с огромните си синьо-зелени очи. Не помръдва, нито
говори, но чувам гласа му в ума си:
– Искам тук.

290
 Тогава тя се появява от нищото – самодивата, която заръча да го пазя още преди
осем години. Стреснато го притискам до себе си:
– Не мога да те оставя, слънчице...
– Остави го, иначе ще умре – студено казва красавицата.
– Не мога...
– Можеш! Ще си го върнеш, щом го прибереш където му е мястото. Остави го!
Детето ме гледа безмълвно, а тя протяга длан и я слага на главата му:
– Той иска да остане тук.
– И аз ще остана!
– Как ще останеш?! – с нескрит гняв пита самодивата. – Кой ще го доведе, ако
останеш?! Ти трябва да го доведеш! Ти!
– Тук ли да го доведа?
Тя отстъпва във водата и изведнъж тялото на Марко олеква в ръцете ми. Очите му
пак са затворени. Обзема ме истински ужас и умоляващо повтарям:
– Тук ли да го доведа? Кажи ми, моля те!
Отдалечавайки се, устните ѝ шепнешком изричат:
– В Небеска. По-скоро!

20 юни, 00:32
Шумът от лекото плискане на водата спря и наоколо се разстла призрачна
тишина. Очите на Марко не се откъсваха от вратата на банята. Тя щеше да спаси
детето. Щеше! И не само защото е една от най-силните самодиви, а защото му е майка.
Спрямо него силата ѝ е двойна. Още от баба си знаеше – всяка майка лекува детето си
с докосване. Затова е важно майките да прегръщат и целуват децата си, да ги галят.
Често чуваше баба си да учи други жени: „Когато детето не е добре, слагаш длан на
челото му и на корема, където е пъпа. Това помага!“.
Щом майката на сина му е дарена със самодивска сила за лекуване, значи ефектът
трябва да е много по-силен...
– Марко...
Беше шепот, но той го чу. Знаеше, че вика него. Само малък нюанс в
невероятния ѝ глас се променяше, когато изричаше имената им. Внимателно отвори
вратата и я видя приседнала до ваната. Придържаше тялото на момченцето с
треперещи ръце, главата ѝ бе сведена към гърдите. Дългата цветна тениска, с която бе
заспала до него в дневната, изглеждаше омачкана и мокра.
– Помогни ми... Завий го топло! – гласът ѝ почти изчезна и той разбра колко
много е отпаднала.
Подхвана детето от ръцете ѝ, а тя се свлече на пода и опря чело в земята, дишайки
дълбоко. Той вдигна малкия с една ръка и с другата посегна към нея, но гласът ѝ го
спря:
– Веднага го затопли!
Гушна детето и бързо го отнесе на спалнята. Попи водата от него и с умели
движения го уви в завивката на леглото, сложи и удобна възглавница под главата му.
Кожата му вече не гореше, изглеждаше дълбоко заспал. Върна се в банята, където

291
Неда лежеше безсилна на земята.
– Не ме пипай! Махни тази вода от ваната, после я напълни с нова хладка вода. В
дневната има торби с билки, сложи ги всички вътре. Донеси ми мед. Трябва да
постоя... – тя мъчително преглътна. – Не ми давай да заспя, преди да вляза във ваната!
Посегна отново към нея, но тя гневно го спря:
– Казах ти да не ме докосваш сега! Трябва да ме оставиш сама!
Той трескаво дръпна капачето на сифона и водата се просмука към канала на
ваната. Не отделяше очи от самодивата, захлупила лице върху лакътя си.
– Марко е добре, спи – опита да я успокои.
Тя едва-едва поклати глава:
– Не е добре... Трябва...
– Но ще е добре!
– Слушай ме! Ако аз... заведи го в България... в село Небеска. Чули?!
Заля го леден страх. Защо не го поглеждаше?
– Ще ми кажеш какво да правим, като се съвземеш!
– Заведи го в Небеска и извикай дядо си, той ще знае...
Обля повърхността на ваната и започна да я пълни наново с вода.
– Моля те, донеси билките и меда по-бързо! – прошепна самодивата.
Той се спусна към дневната и като обезумял затършува в шкафовете, където я бе
виждал да прибира цветните торби. Награби ги наведнъж, в другата ръка взе
керамичния съд с меда и за секунди бе обратно в банята. Тя не реагира.
– Неда! Не заспивай! Достатъчно си силна, за да не заспиш! – Нарочно ѝ
говореше високо, натъртвайки на всяка дума. – Слагам билките във водата, какво да
правя после? Медът е до ваната. Да те потопя ли във водата?
– Махни се... – Тялото ѝ помръдна в опит да се обърне, но някаква конвулсия я
преви на две.
– Няма да успееш сама, изтощена си...
– Излез веднага! – гласът ѝ хриптеше от безсилие, до като опита да се надигне на
лакът.
До ваната имаше само две крачки, но овчарят усещаше колко ѝ е трудно:
– Нека те пренеса, моля те!
– Махай се, овчарю! – просъска Неда, надигна глава и Марко замръзна. Сякаш не
беше нейният глас, а очите ѝ... Очите ѝ бяха вперени в него, черни като ада и жадни –
да убиват, да пият енергия.

– Когато единият казва нещо на другия, трябва да го слушаме. Дори да ни се

струва най-неправилното нещо.
– Зависи от нещото...
– Не! Не трябва да зависи. Ти трябва да ми вярваш, Марко, аз на теб – също!

Той бързо излезе от банята и затвори плътно вратата. Отстъпи потресен към
леглото със спящото дете и остана прав. Какво ѝ ставаше? Как се бе превърнала в
това? Щеше ли да го нападне?
Мислите препускаха все по-болезнени в пламналия му ум, а очите му не се

292
отделяха от вратата на банята. Сетивата му се изостриха от ясното усещане за смъртна
опасност. Затвори клепачи и притихна в готовност. За пръв път в живота си молеше
Бог да не го кара да убие самодива...

20 юни, 04:12
Звукът от разплисканата вода преобърна сърцето му. Тя излезе от ваната. Разбра
го от едва доловимия плясък на босото ѝ ходило по пода.

Моля те, Господи!

По-рано шумовете му подсказваха, че се влачи със сетни сили по пода, чу

драскане и звук, подобен на съскане и стон едновременно. После настана тишина.
Страшно тежка тишина! Досега.
Синът им спеше дълбоко и не помръдваше. Дишаше спокойно и бузите му
връщаха цвета си. Бог да му е на помощ, ако трябва да убие майката на детето си! Но
можеше ли да вярва, че тя няма да нарани сина им в това състояние?...
Още едно плясване на мокра стъпка по пода. Той затвори по-плътно очи и застана
между вратата и леглото.
Тихото щракване на вратата предизвика само леко навеждане на главата му.
Усещаше движението на тялото ѝ със съвършена точност. Трябваше му само намек за
заплаха и щеше да я нападне.
Неда спря, знаеше, че Марко е в готовност да атакува. На негово място и тя щеше
да постъпи по същия начин. Почувства присъствието на сина им в леглото, тялото му
бе едва доловимо като енергия. Замръзна на място и каза:
– Трябва да му дадеш вода.
Овчарят трепна от гласа ѝ, но не отвори очи. Продължаваше да е нащрек. Тя
стъпи встрани и бавно приседна на пода, опря гръб в стената. Щеше да се чувства
безсилна поне още ден-два, но нямаха време за губене.
– Трябва бързо да го заведем в България. Сега прилича на спящ, но... душата му я
няма. – Челото на овчаря се смръщи. – Поиска да остане там, дадох му енергия, но ако
не идем скоро, няма да го събудим никога.
Чу я как притихна. Нарочно стоеше далеч от него и детето, показваше, че не иска
да им навреди. Той бавно отвори очи и я видя отпусната до вратата на банята, увита с
хавлия. Мократа ѝ коса падаше край лицето, а очите ѝ бяха затворени.
– Моля те, дай му вода – прошепна Неда. – После и на мен...
Бързо клекна до нея и хвана лицето ѝ с ръка:
– Погледни ме! Какво стана?
Тя не отвори очи и той се наведе по-близо:
– Погледни ме!
– Мисля, че нямаше да те убия, но не съм сигурна в това.
Отвори очи. Красивите ѝ тъмни ириси и зеници бяха покрити с тънки млечнобели
ципи. Палецът му нежно погали кожата под едното ѝ око.
– Какво ти е на очите?
Тя тъжно се усмихна:
– Не съм сляпа, спокойно. Прогорени са. До ден-два ципите ще изчезнат.

293
 – Прогорени? – невярващо попита овчарят.
– Тоя огън все някъде трябва да изтлее... – Дръпна се леко от ръката му, но той
задържа лицето ѝ. Знаеше, че я боли. Пренесе я на леглото до детето и тя веднага
прегърна малкото телце.
– Отивам за вода – каза овчарят.
– Трябва аз да съм там, в Небеска, като го върнем. Трябваше да остана жива, но
му дадох много от енергия си и...
– Бързо имаше нужда от зареждане с нова – довърши Марко. Надвеси се над нея и
детето и прошепна в лицето ѝ. – Моята е много, знам.
Тя потрепери:
– Не мога да ти обещая, че няма да те убия, ако това ще спаси него. И ти щеше да
ме убиеш, ако бях излязла от банята преди няколко часа в онова състояние.
– Но не излезе. Избра несигурния начин за възстановяване.
Целуна я по устните, по врата и спря до ухото ѝ:
– Повече не ми забранявай да те пипам, вещице! Действа по-гадно от смъртта.
Изправи се и тръгна към дневната:
– Ще ти направя чай. После ми трябва малко време да уредя полетите. Ще сме в
Небеска възможно най-скоро и Марко ще оздравее.

20 юни, 05:08
– Овчарите нападнаха къщата в Любовище! Всичко е изпепелено, момичетата са
мъртви! – Гюра натисна педала на газта, докато говореше с юдата по телефона. –
Нападнали са преди по-малко от час, пътувах към Стара Загора, когато ми съобщиха
нашите хора. Все още събирам информация. – Въздъхна горчиво и продължи с добре
отиграната си разстроено-гневна интонация. – Вече успях да намеря следи към един от
тях. Демонстрират превъзходство, показват, че...
– Какви следи? – прекъсна я юдата с тих, студен глас.
– Посред нощ в Мелник е пристигнал Георги от Девин – отговори Гюра. – А
точно преди да ти се обадя, мой информатор ми каза, че станало нещо необичайно,
затова пътувам натам.
– По-конкретно за необичайното?
Усети ли наистина странна нотка за части от секундата в гласа на Магда? Или
напрежението си прави лоша шега със сетивата ѝ?
– Става нещо в дома на този Георги, снощи у тях се събрали много хора – Гюра
опита да се съсредоточи максимално. – Ще разбера какво става. Девин не е чак
толкова далеч от Любовище...
– Довчера нямаше информация близо до Любовище да има овчари, нито пък в
Девин да правят нещо особено... Да, трябва да провериш – съгласи се юдата. –
Сигурно ли е, че Георги е бил в Мелник?
– Да!
– Тогава вероятно има връзка с подпалването на къщата. – Магда замълча. –
Интересно, защо искат да привлекат вниманието ни точно там?
– Може би е достатъчно далеч от мястото, където планират да заредят Жезъла, и
294
искат да ни насочат натам? – подхвърли пазителката с надежда, че юдата ще сподели
нещо от информацията за плановете на овчарите, с която разполага. – Или просто
искат да ни извадят от равновесие дни преди Еньовден, за да ни отслабят...
– Или демонстрират превъзходство, като удрят точно Любовище... Преди 8
години започнаха войната там.
– Трябва да ги ударим! – разгорещено каза пазителката, преструвайки се на
вбесена.
– Ще си платят за това! Провери ситуацията в Девин и ми се обади. И бързо! –
Юда Магда прекъсна връзката, а Гюра замислено впери поглед в пътя.
Да, щеше да бърза. И ако Магда не отвърнеше на кръвта с кръв, знаеше прекрасно
чрез кого и как да уцели следваща самодивска мишена.
Ненапразно избра да убие сина на Георги – един от най-гневливите и горделиви
мъже сред овчарите, но малко признаван от Старите. За момент се бе притеснила, че
няма да тръгне веднага да мъсти за сина си, че първо ще се допита до другите...
Е, Старите със сигурност вече знаеха какво се случва, знаеха и за самовилата.
Юдата обаче още не знае, че всъщност Невяна е започнала всичко. Скоро щеше да
научи, че тялото ѝ е намерено под Дяволската пътека.
Гюра се усмихна студено – самата тя за момента също нямаше откъде да знае, че
изгорелите трупове в къщата са два, а не три. Че една самовила е решила на своя глава
да върши безумия преди Еньовден, че е намерена близо до трупа на овчарския син...
Докато юдата и Старите се лутат в тая каша, тя щеше да следва плана си по-лесно.
Магда щеше да е подозрителна и гневна към овчарите още повече, те пък нямаше как
да останат концентрирани след убийството, можеше да сменят мястото за зареждане в
последния момент... Хаос и в двата лагера.
В същото време нейната информаторска мрежа не спираше да работи, половината
от пазителките ѝ помагаха, без да го разбират. Най-важното бе да научи навреме
мястото за зареждане на Жезъла. Набра номера на Гюрга.
– Гю? Онези удариха в Любовище.
– Какво?!
– Момичетата са изгорели.
– Точно Любовище! – избухна най-близката ѝ сред пазителките. – Тези мръсни...
– Знаеш, че никога не драматизирам, но този път и мен ме заболя! – Гюра макси-
мално добре играеше и пред своята приятелка, с която бяха като сестри. – Пътувам
към Девин, защото овчарят Георги има пръст в това.
Гюрга винаги щеше да е на нейна страна, подкрепяше я безрезервно, но Гюра
никога нямаше да ѝ довери цялата истина. Така донякъде я пазеше, но основната
причина бе собствената ѝ сигурност. С нея еднакво не харесваха мекушавостта на
някои от десетте и търпението им към овчарите. Не ги бе грижа за младите самодиви и
не намираха манипулирането им за нещо неестествено. Но Гюрга почиташе юдите
повече. Ако узнаеше, че посестримата ѝ крои планове през главата на Магда, не е ясно
как щеше реагира.
– Какво каза Магда? – напрегнато попита Гюрга.
Гюра взе острия завой, намалявайки скоростта:
– Каза, че ще си платят. Надявам се да не бездействаме, докато овчарите избиват
нашите!

295
 – Абсурд е да не отвърнем! – съгласи се Гюрга.
– Ти къде си?
– Още съм в София. Ще остана тук до поставянето на задачите. Всяко място,
откъдето може да вкарат Ковчежето, е под око.
– Разчитам на теб да разбера, ако има нещо ново! – Бързо се поправи: – Всички
разчитаме!
Но беше важно да научи всяка новост веднага след юдата. Така щеше да посочи
навреме на Филантропа местонахождението на Старите, за които той обеща да се
погрижи.
– Ще знаем, спокойно. Онези двете божи крави свършиха поне едно полезно
нещо, като откриха следата към Русия.
Говореше за Вида и Сирма, дразнещите вечни защитнички на мира с овчарите и
хората...
– Те къде са? Нещо за другите? – попита Гюра.
– Покриват си районите със своите задачи.
Всяка от десетте отговаряше за определена територия от страната и следеше
всичко на нея, както и случващото се с мрежата на овчарите. Всяка получаваше задачи
само от юдата и даваше информация от района си само на нея. Част от пазителките
обаче споделяха наученото и с Гюра. Тя също им доверяваше информация, само че
незначителна и често полуизмислена, колкото да поддържа илюзията за взаимност.
Нямаше данни за много важни райони и се налагаше да я събира чрез хората – в
Родопите, Странджа, по крайбрежието. Там бяха Вида, Ангелина и Сирма – пазител-
ките, с които враждуваше. Със Стойна и Мита също внимаваше. Разчиташе на Ирина,
Яна и Гермеруда, но най-много на Гюрга.
– Тая тайнственост със задачите на всички до последния момент пак може да ни
докара беля като с откачената Неда, ама дано не съм права! – каза Гюра.
– Тя е мъртва. Друга такава засега не се е появила. Да се надяваме, че този път
късметът... – отвърна Гюрга.
– На надежди и късмет никога не се разчита! Макар че смъртта на хлапачката си
беше голям късмет!
– Господ си знае работата. Която се е хванала с овчар, бял ден не е видяла.
– Като си върнем златото, хубаво трябва да помислим как завинаги да избием от
главата на новите всяка идея за мир с овчарите!

20 юни, 05:42
Старият Марко влезе със замах в уютния кабинет на Радой в приветливата селска
къща край Трявна. Останалите четирима го чакаха, насядали около кръгла маса. Беше
се оказал най-далеч от мястото и затова пристигна последен. През целия път насам
води телефонни разговори, написа съобщение и на Вида.
Спря на метър от масата, пъхна ръце в джобовете на панталона, впери яркосините
си очи в мъжете и мрачно изпуфтя:
– Мътните да го вземат!
– Мътните не знам, ама вещиците не трябва да го вземат! – рече Радой и бутна
свободен стол към него. – Сядай!

296
 Марко се отпусна тежко на стола, а Петко облегна лакти на масата и сложи длани
една върху друга:
– Момчето на Георги е ослепено и хвърлено от скалите. Самовилата с откъснатата
глава е едната от трите, които живееха в Любовище.
– Другите две са убити и са изгорени в къщата от хората на Георги – добави
Стоян. – Събрал е много от своите в Девин и иска още мъст. Пратих там от моите да
ги удържат, говорих и с него, ама като знам какво му е...
– Георги твърди; че никой от неговите не е късал самодивска глава. Вещицата си
била така, като ги намерили. Навъртала се е около момчето от известно време. Това
успяхме да научим засега – каза Стоян. – Видели са ги в Борино, преди да тръгнат към
Дяволската пътека. Жалко за малкия Орлин!
– Трябва да оставим жалеенето за после! – Радой се поизправи на стола и се
намръщи. – И Георги трябва да остави отмъщението за после.
– Защо са решили да леят кръв точно преди Еньовден... – обади се и Вълкан. – Ей
това не ми се връзва. Какво ѝ става на Магда, че вместо да си плете кошницата за
Ковчежето, започва касапница, дето е ясно в какво ще ни вкара?
Марко спря поглед на лицето му:
– Ще ни вкара в беля, която ще ни излезе през носа на всички. На всички!
– Ако е въпросът да ги ударим и ние, България ще им се види тясна! – гневно се
закани Вълкан.
– И какво ще правим по-напред? Ще късаме самодивски глави, ще пазим нашите
или ще крием Ковчежето и ще губим ресурс, дето ни трябва, за да заредим Жезъла без-
проблемно? – попита Стоян.
– Именно! На тях същият ресурс им трябва, за да ни прецакат и да ни отмъкнат
златото. Защо палят тоя огън сега?! Нещо не е наред! – настоя Марко.
– Може ли да е лично отмъщение? Към Георги или пък към Орлин? – предположи
Радой.
– Към Георги няма за какво. Ако малката вещица си е нарочила сина му и... –
отвърна Стоян.
– Как пък точно овчарски син ще нарочи? – прекъсна го Вълкан. – И къде го
намери за нарочване? Те са в района на Мелник, Орлин не е ходил там от дете. Не е
случайно това, нито е нарочване ей така!
– Георги каза, че говорили с много хора в Борино и нищо особено не успели да
научат. Някакво дете умряло същата вечер, но според лекарите било инфекция. Никой
нищо странно не е видял в района – обясни Стоян. – В Любовище, знаете, не са
разговорливи на тема вещици. Но нашите хора в Мелник твърдят, че от време на време
в къщата идвала четвърта самодива. По описанието ми се струва, че е Гюра.
– Ей, това Любовище, ей! – през зъби въздъхна Петко. Погледна Марко изпод
вежди. – Хич не съжалявам, че са изпепелили проклетото сборище. Само ядове идат от
онова място!
– Дай да не ровим миналото! – отсече Радой. – Ясно е какво стана. Да видим
какво правим сега! На 22-ри вечерта пратката идва и всичко трябва да е планирано
чисто. Мен ако питате, това е да ни отвлекат вниманието и по-лесно да ни вземат
Ковчежето.
– И ако е така? – подхвърли Вълкан. – Траем си? Ами ако убият още някого?

297
Защо да ги оставим да им се размине?!
Петко скръсти ръце и се облегна, гледайки мрачно:
– През този сезон достатъчно поразии ни направиха – убиха поне десетина от нашите
помагачи и разболяха много повече. Ослепиха овчари, правиха ни засади, дебнеха за
следи към Картата и Жезъла. Рязахме коси, търпяхме, пак рязахме, пак търпяхме, ама
колко още?!
– Още няколко дни – тихо рече Марко. – Нека първо подсигурим зареждането и
опазим Ковчежето. После ще ги ударим. – Четиримата замислено се вгледаха в него и
той добави: – Три от техните са мъртви така или иначе.
– Самовили! – изсмя се Вълкан. – Най-слабите сред тях, някакви нови.
– Ами ако и те не са го планирали, ако юдата не знае? – Не се отказа Марко. –
Странно е това с откъсната глава на онази, дето е била с Орлин. Не сте забравили, че
Гюра се договаря със златотърсачите, нали? Не ви ли прилича на нагласено?
– Прилича ми на мръсна змийска история, на това ми прилича! – каза Петко.
– Змийска е, да! Само че не е много ясно кого обслужва!
– Не обслужва нас във всеки случай!
– Чакайте, чакайте! – намеси се Стоян. – Дайте да се съсредоточим на това какво
правим оттук нататък! Трябва да пътувам за пратката.
– Пазим се двойно повече. Бяха мирясали тая пролет и явно леко занемарихме
старанието – отвърна Радой. – Дал съм нареждания за тая работа.
– Добре – кимна Стоян. – Планът за внасянето в страната и резервните варианти
остават същите?
– Мислим ги от години до най-малките детайли. Не виждам какво още... Ако
някой от нас надуши нова опасност в последния момент, задействаме всички
планове – каза Марко. – Ще пратя в Девин и от моите хора, за да спрат всякакъв опит
на Георги за още мъст. Мъката му няма как да изтрием, но трябва да почака. Тая
работа намирисва.
– Толкова ли е трудно да хванем няколко от техните мешани и да накараме юдата
да се стресне малко?! Ако се впрегнем, можем да видим сметката и на някоя от
десетте – ядосано повиши глас Петко.
– Петко... Те са десет заради ритуалите – тихо рече Радой.
– Ще им скоча на ритуалите аз!
– Ти ще им скочиш, ама природата вече негодува, знаеш, че хората носят
последиците.
– Като им търпим мръсотиите, пак хората го отнасят! Преди четири години как
опитаха да убият Марко? Ние защо да ги пазим толкова? – намеси се и Вълкан.
– Нека решим и да не губим време! – вдигна помирително ръка Марко. – Удряме
ли ги сега, или като мине 24-ти?
– Сега! – тихо отсече Петко.
– Да! – съгласи се Вълкан.
– Не му е сега времето – противопостави се Стоян.
Всички погледнаха домакина Радой. Той поклати отрицателно глава, загледа се в
масата и каза:
– Не! След Еньовден лично мога да резна някоя друга коса като едно време, но
сега – не!

298
 Марко се изправи:
– Дайте ми ден-два. Имам нещо наум – ще разбера какво и защо е станало на
Дяволската пътека. Ако се окаже, че са го планирали така... – Старият се наведе над
масата и обходи с очи лицата им. – Знаете, че никой тук няма повече причини от мен
да ги иска смачкани!
Настана тежка тишина. Никой не му се опълчи. Той кимна кратко и напусна
къщата. Искаше час по-скоро да се свърже с Вида.

20 юни, 06:30
Магда излезе на малката тераса, дълбоко вдиша свежия утринен полъх над
къщата в Шишенци и притвори очи за миг, наслаждавайки се на ранната шумотевица
от птичи песни. Имаше нужда от покой в ума, колкото и трудно да бе това в момента.
Лъчите гальовно пъплеха по изваяното ѝ лице, по блестящата тъмна коса и сякаш
се спускаха като нежен водопад по стройното ѝ самодивско тяло. Пред нея се ширеха
зеленина и цвят, лазурно небе и простор – земя с вълшебна енергия и древно минало.
Съвсем скоро този едновременно силен и крехък свят можеше да бъде
смъртоносно ранен и това караше сърцето ѝ да се свива болезнено, отказвайки да
приеме, че векове наред усилията им за опазване на равновесието може да са били
напразни.
Алчността и жаждата за власт все надделяваха. Злото намираше пътища и
чертаеше кървави дири от огън и смърт, играеше си в умовете им с отровната любов
към златото и надмощието.
Юдата бавно се обърна към стаята, където до кръглата маса седеше Сирма,
тревожно вперила очи в нея. Онова, което ѝ разказа за село Борино и за Гюра, бе
потресаващо. Телефонното обаждане на самата Гюра час по-късно потвърди този
разказ, както и ужасното заключение, че се е превърнала в чудовище.
Магда пристъпи вътре, спря до масата и задържа поглед върху лицето на пазител-
ката. Знаеше, че може да ѝ вярва, и изобщо не се съмняваше в жестокостта на Гюра.
Допускаше на какво е способна, но част от нея все още не искаше да го приеме. Тряб-
ваше да вземе предпазни мерки, защото убийството на дете водеше след себе си
огромна беда.
– Ако наистина Гюра е виновна за смъртта на детето, причиненото всеки миг ще
се върне на нашите деца. Намери Вида и двете организирайте нещата така, че малките
да бъдат събрани на едно. Нека е в Кърджали. Единственото място, където по това
време има шанс да им помогнем далеч от хорските очи, е Утробата. В деня на лятното
слънцестоене, утре.
Сирма се изправи и кимна.
– Другите не бива да научат! Тръгвай! Нямаме никакво време! – тихо нареди
юдата. – Трябва да накараме Гюра да вярва, че планът ѝ работи.
Пазителката бързо излезе и след малко шумът от двигателя на колата ѝ наруши
птичата симфония навън.
Проверката, която Магда направи веднага след чутото за Борино и мъртвото дете,
даде обяснение за телата под Дяволската пътека, видени от Сирма в ума на циганина,
и потвърди предположението, че пожарът в Любовище е отмъщение на овчарите, а не
299
просто нападение...
Вибрирането на телефона я откъсна от мислите – второто обаждане на Гюра.
– Да?
– Една от самовилите е убила сина на Георги на Дяволската пътека до Борино! Не
мога да повярвам... – Гюра звучеше истински притеснена. – Затова са нападнали
Любовище. Не зная коя от трите си е позволила да направи такова нещо, но са
намерили тялото ѝ на скалите заедно с неговото. Главата ѝ била откъсната... Не ми го
побира умът! Никоя от тях не беше толкова своенравна, че да...
– Успокой се! – настойчиво рече юдата. За миг се запита дали пък Гюра наистина
не е знаела, че едно от момичетата крои планове зад гърба ѝ. – Кога за последно видя
самовилите?
– Два дни по-рано минах през селото да ги нагледам. Бяха ходили до Мелник,
може би там някъде са се засекли с малкия овчар. Не зная как се е озовала край
Борино...
– Ако и трите са крояли нещо, все една щеше да се издаде и да усетиш – отвърна
Магда.
– Ами ако е било кроеж на овчарите? Ако те са подмамили самовилата?
Юдата затвори очи, съсредоточавайки се върху най-скритите нюанси в тембъра на
Гюра. Възможно ли бе пазителката да се окаже невинна в тази ситуация?
Договорките ѝ със златотърсачите, за които всички юди щяха да узнаят от Свитъка, не
бяха заради алчност. Тя не търсеше богатство за себе си, водеше я неистовото желание
да си върнат Ковчежето, да се докаже пред юдите, както и омразата ѝ към овчарите.
Сега обаче посягаше на своите...
– Няма да се учудя, ако нарочно са го планирали така, все едно имат повод да ни
нападнат! – продължи пазителката.
Улови я – секундата, в която преиграната фалшивост на гласа я издаде. Магда
отвори очи и леденият блясък в тях можеше да смрази и най-горещия ден.
Гюра си въобразяваше, че е станала по-умна от всички и че е недосегаема.
Илюзията, че може да манипулира самодивите, включително и юдите, и да жертва
своите за фанатичните си цели, щеше да ѝ струва скъпо. За жалост, не само на нея...
– Ето, виждаш ли? А се чудеше преди време как Сирма не е усетила, че една от
нейните самодиви крои неподчинение. Или как Вида навремето не успя да спре
Лиляна – нарочно ѝ напомни Магда, а Гюра замълча насреща. – Винаги се появява
някоя, която опитва това по един или друг начин. Трябва да помислим как да контро-
лираме по-добре поривите за... самостоятелност.
Усети колебанието в едва доловимия дъх на Гюра и веднага смени тембъра си:
– Вие, пазителките, ще имате основна роля в това, но първо ще се оправим с
овчарите. Какво се случва в Девин?
– Много са се събрали в града. Идват и още.
– Искам да зная какво планират. Не е добре обаче да си твърде близо, щом са
толкова много...
– Зная. Пазя се!
„О, пазиш се и още как!“, помисли юдата и плъзна длан по масата. Трябваше да
ангажира предателката със задачи:
– Погрижи се за всички следи около смъртта на момичетата. Сигурна съм, че и
овчарите ги прикриват, но ти провери лично. Искам да зная със сигурност –

300
самовилата ли е започнала всичко, или те! Ако са те, ще съжаляват! Има достатъчно
овчари за убиване и достатъчно време до Еньовден, за да получат кърваво зареждане
на Жезъла!
Сякаш усети доволната усмивка на Гюра въпреки километрите между района на
Девин и Шишенци и реши да я подведе още мъничко:
– Ако нарочно привличат вниманието ни към този район, вероятно са решили да
вкарат Ковчежето именно оттам – през наши любими територии. Винаги са ни
подценявали... Искат да мислим, че понеже ни примамват на юг, ще го донесат от
север. Не трябва да отслабваме наблюдението си в нито един район!
– Ако е по суша, шансовете им са по-малки – вметна пазителката.
– Точно защото мислим така, ще го направят по суша – нарочно отговори юдата,
макар че според последната информация, до която се бе добрала, Ковчежето щеше да
пристигне в страната по въздух. В последния момент овчарите щяха да го транспорти-
рат до мястото за зареждане – пак по въздух. Нека обаче Гюра мисли, че научава нещо
ново. – Но ако е по въздух... Ти пилотираш добре и ще ми трябваш.
– Разбира се – делово отвърна Гюра.
– Ще те потърся по-късно.
Магда прекъсна връзката и тропна замислено по телефонния апарат с дългите си
лакирани нокти. Трябваше едновременно да разобличи и подчини пазителката, пре-
върнала се в смъртоносна заплаха за всички. Връзката ѝ със златотърсачите трябваше
да бъде унищожена. Но спасяването на децата бе най-важно, после всички сили щяха
да се насочат към връщането на властта над златото.
Без Гюра нямаше да се справят със свещените ритуали за природата.
Откакто свят светува, за тях бяха нужни десет пазителки. Нямаше нова пазителка
и въпреки стореното Гюра оставаше незаменима. Самата тя знаеше този факт прекрас-
но и той фигурираше в нейния списък със застраховки при евентуално разкриване на
плановете ѝ – като последен вариант за получаване на прошка от юдите. Разбира се, в
комбинация с основния ѝ мотив, доказващ нейната отдаденост на мисията ѝ –
постигане на неоспорима власт над овчарите.

20 юни, 13:10
Старият Марко за пореден път провери в телефона дали има отговор от Вида. До
утре трябваше да е наясно какво от случилото се знае юдата и планирала ли го е. Ако
Вида откаже контакт, бе по-склонен да мисли, че посегателството срещу Орлин е
планирано. Но откъснатата глава на момичето го притесняваше. Никой от овчарите не
бе сторил това, провериха. Щом не е някой от тях и ако все пак Магда не знаеше,
оставаше да е поредната схема на психопатката Гюра и другите като нея сред десетте.
Те винаги са искали открита война...
Реши да упорства в търсенето на комуникация с Вида. Тя бе единственият шанс
да разбере истината, затова написа ново кратко съобщение до нея, плати сметката в
заведението, където обядваше, и си тръгна.
Секунди след като се качи в колата и потеглиха, от паркинга насреща ги последва
бял очукан микробус. Шофьорът Симеон внимателно задържа очи в огледалото за
задно виждане:

301
 – Имаме лепка, шефе. Да го разкарам ли?
– Едва ли приготвят гранатомет – безразлично рече овчарят. – Но ако ти се стори,
че приготвят...
– Сам е.
– Значи някой се крие под седалката с гранатомета.
Симеон се подсмихна на шегата и увеличи скоростта, щом излязоха от града.
Белят бус ги следваше през три коли.
– Остави го да мисли, че не сме го забелязали – нареди Марко.
Всеки от Старите в различни моменти имаше опашка. Вещиците хващаха следите
им от време на време и веднага пускаха кучета, за да научат повече. Овчарите правеха
същото. Веднага щом разбра за убийството на Орлин, Марко бе насочил усилия да
открие къде се намира в момента всяка от пазителките. Така узна, че Вида е напуснала
района си в Странджа и се е насочила към Родопите, и то малко след случилото се на
Дяволската пътека. А Гюра е забелязана в района на Девин, явно слухти там.
– Възможно ли е пак да ти посегнат? – попита шофьорът и срещна синия поглед
на Стария в огледалото. Нямаше как да забрави случилото се преди четири години в
прохода Вратник. – Или този път ще ударят някого от другите?
– Не ми се вярва – каза Марко.
„Освен ако коварните пазителки не заплетат нова интрига“, добави наум. Беше
наясно, че тогава юдата не е заповядала нападението и че зад всичко стоеше Гюра. Тя
бе използвала Неда като оръжие срещу него през главата на Магда.
Овчарят извади един от телефоните си и набра номер:
– На десет минути след Стара Загора към Пловдив се движи бял бус...
Симеон бързо каза регистрационния номер на буса, а Старият го повтори.
– Спрете го някъде и се обади къде да дойда. Искам да говоря с шофьора.
Прекъсна връзката и се облегна, а очите му замислено се зареяха през прозореца.
Тихият звук от другия телефон прекъсна мислите му. Търсеше го Радой.
– Да?
– Георги е усмирен. Искаше да тръгва към село Дъждовница да пали още една
самодивска къща.
– Само това липсва! Стоян замина ли?
– Замина. Аз отивам на мястото. Вълкан се занимава с пътищата. После и ние
отлитаме. Ти научи ли нещо?
– Още не. Отивам да видя онази птичка в Пловдив. Като пропее, тръгвам към
Балчик.
– Дано има полза от пеенето – скептично отвърна Радой.
– Ще видим. Досега не сме стигали до някого, толкова близък на онзи лаком
задник.
– Обади се после!
– Да – съгласи се Старият и видя на другия апарат повикване от човека, на когото
поръча да се заеме с белия бус. – Търсят ме, Радо, хайде!
Смени телефоните и отговори:
– Какво има?
– Някой съвсем скоро се е интересувал от местонахождението ти чрез системата

302
за видеонаблюдение. Засекли са те, като си спрял в ресторанта в Стара Загора.
„Вида?“, зачуди се Марко.
– Благодаря! Не изпускайте буса, трябва ми! – отговори овчарят и пусна телефона
на седалката до себе си. Грабна другия и пак отвори пощата в търсене на отговор от
пазителката. Напразно.
Бързо написа трето съобщение:
„Ако редакторът не знае за последните промени на автора, имаме голям проблем!
Трябва да обсъдим пак проекта!“
Знаеше, че няма начин да накара Вида насила да се свърже с него. Ако този с буса
бе пратен от нея, трябваше да го използва като възможност. Надяваше се, че настой-
чивостта му ще свърши работа. Както и онези, които бе пратил да я търсят.
– Продължава да е след нас. Ще го спрат, като слезем от магистралата – рече
Симеон.
– Ще слезем след двайсетина минути.
– Толкова.
Старият кимна и пак потъна в тежки мисли.
И какво ако и този път се окажеше, че Гюра крои пъклени планове през главата
на юдите? Те бяха наясно с голяма част от случилото се в миналото – с опита за
неговото убийство, с мрежите, в които бе оплела Неда, вече и с непозволения ѝ
контакт с Филантропа. Можеха ли изобщо да я спрат, при положение че новата им
пазителка е мъртва? Половината от десетте бяха също толкова коварни и крайни.
Дебнеха се години наред в опит да разгадаят плановете си, да научат местата,
предвидени за зареждане, разпространяваха заблуждаващи слухове чрез хората,
нанасяха си удари с цел да се объркат едни други...
Овчарското предимство с пълната власт над земите през зимата бързо биваше
наваксвано от самодивите, щом се върнеха през пролетта. Умението им да бъркат в
човешките мозъци и съвършената им интуиция винаги изравняваха силите.
Случилото се с Неда и внука му бе голям удар за тях, но оттогава мина почти цял
сезон. Сега бяха много силни, макар и разединени отвътре. Никой не можеше да
предвиди какво ще се случи в нощта срещу Еньовден.

20 юни, 14:48
– Ужасно е, Видо! Те умират! Къде си? – попита Сирма и обходи с очи трите
легла в една от стаите на голямата самодивска къща в покрайнините на Кърджали.
Току-що в тях настаниха последните три от дванайсетте момиченца. – При всички е
едно и също. Имат треска и са в унес.
– На половин час съм от вас – отговори другата пазителка.
– Успях да сваля температурата на няколко от децата, но ми трябва помощ.
Побързай! Не познавам тази болест, отнемам силата ѝ за момента, но е там. Не мога да
я махна.
Момиченцата, лежащи в завивките, неспокойно помръдваха, а хубавите им
личица бяха бледи до бяло. Довчера всяко от тях бе здраво, енергично и усмихнато.
Хората, които се грижеха за мешаните – обикновено роднини на бащите им, бяха

303
силно уплашени от случилото се и трудно се разделиха с тях.
Сирма и Вида бяха организирали отпътуването на малките да е почти едновре-
менно и под формата на приемане в болница. Момиченцата живееха в затънтени селца
с малко жители и те не видяха нищо необичайно в случващото се. Всички тригодишни
боледуваха понякога, затова местните приеха, че става дума за инфекция.
Докато едни хора отвеждаха децата уж към болница в столицата, други имаха
грижата да убедят роднините, че няма как да ги придружат. Създадоха илюзията за
изолирано лечение на рядка инфекция и обещаха да дават информация за състоянието
на момиченцата по телефона.
– Магда ще пристигне довечера? – попита Вида.
– Довечера може да е късно за някои от децата, казах ѝ го, затова сигурно ще
дойде по-рано.
– Другите пазителки още не знаят, че тригодишните мешани са отведени, нали?
– И да научат, първо ще кажат на юдата. Тя има грижата да се оправи с тях и да ги
задържи в районите им.
– Не вярвам Гюра да подмине ей така факта, че мешаните от нейния район са
изчезнали.
– Заради нея са болни! Заради нейните машинации...
– Болестта им доказва, че е убила човешко дете – рече Вида. – Но не доказва, че
има пръст в смъртта на овчарския син и на Невяна...
– Остави това на Магда! – прекъсна я Сирма. – Чакам те! Приключи разговора и
излезе в коридора, отправяйки се към друга от стаите. Жените, събрани в къщата, за да
помагат, тихо се движеха между двата етажа. Сирма чуваше стъпките и приглушените
им разговори.
Отдавна не се бе чувствала толкова уморена, с почти изцедени сили – откакто с
Магда лекуваха Неда в Любовище преди осем години...
Пазителката безшумно мина между леглата, като пипна с длан челото на всяко от
децата. Много мощна бе тази зараза – като лепкава черна пихтия, обхванала енергията
им. Просмукваше се бавно и упорито, убиваше крехките им тела.
Щом Вида пристигне, ще отслабят още малко болестта, а Магда със сигурност
знаеше как да ги освободят от проклятието. Надяваше се, че знае...
Едното от момиченцата въздъхна едва доловимо и смръщи чело. Дългата му
тъмна косичка бе оплетена и влажна и пазителката нежно я оправи на възглавницата.
Ненадейно в мислите ѝ изникна лицето на Неда на същите години. Често мислеше
за нея и за странната ѝ съдба с овчаря, направил я своя жена. За детето, което каза, че
носи, и което очевидно искаше да спаси. Проклятието ги застигна бързо и жестоко и
доказа онова, на което ги учеха от столетия – овчар и самодива не бива да стават едно.
Такава връзка – с любов или не, е обречена и краят им го потвърди. Той обаче сякаш
отприщи таената с десетилетия мъст между овчари и самодиви, превърна враждата им
в опасен водовъртеж и смъртта ставаше все по-алчна и ненаситна.
Същите тежки мисли измъчваха ума на Вида, която бързаше към къщата в
Кърджали. Дванайсет мешани бяха на прага на смъртта и ако не ги спасят, нещо
страшно щеше да застигне всички. Не знаеше какво, но никога не бе чувствала
толкова силна опасност. Това нямаше да е просто поредното нарушаване на баланса.
Това щеше да е гибелно за много хора!

304
 Знаеше, че и овчарите го усещат. Сигурно затова старият Марко изпрати толкова
съобщения и настояваше за контакт. Още след първото поиска от доверени хора той да
бъде локализиран, и научи, че е в Стара Загора. После бе отишъл в Пловдив.
Това, че поддържаха таен контакт, по никакъв начин не изключваше
възможността той да ѝ навреди. И тя щеше да го удари, ако се налага. Целият живот на
самодивите и овчарите минаваше в тази игра на котка и мишка. Дебненето,
подвеждащите ходове и внезапните удари под кръста бяха неотменна част от нея.

20 юни, 18:08
Лицето на мъжа заприлича на восъчно – толкова силно пребледняло, чак сивеещо.
Стиснатите му устни трепнаха, а гневът в очите му изчезна, заменен от страх. Седеше
неподвижен на стола, дланите му, допреди малко спокойни и хладни, се вкопчиха една
в друга до побеляване на кокалчетата. Светлината пълзеше иззад спуснатите завеси в
стаята по фигурите на тримата наобиколили го здравеняци, напомняйки за света
навън. Можеше да изгуби всичко – бе проумял това току-що и отчаяно опитваше да
събере мислите си, за да се измъкне от този капан.
– Втори разговор няма да има, г-н Михайлов! – тихо каза старият Марко, застанал
прав до вратата. Втренчи студен поглед в изплашения мъж и добави. – И ако все още
се чудите на кого да заложите, да знаете, че нямам повече време.
Обърна се към вратата, а мъжът стреснато се надигна от стола:
– Чакайте! – гласът му показа, че е готов да издаде всичко. – С вас съм.
Щом го каза, се разтрепери силно и почти изхлипа:
– Но той ще ме разкъса, ако разбере! Трябва да съм сигурен, че ще ме защитите...
– Да не искаш да ти го подпиша?! – гневно го прекъсна Старият. – Той подписа ли
ти сигурността?
– Той е адски влиятелен и богат. И...
– И ти си тук, готов да работиш за нас! Как влиянието и парите му те предпазиха?
Не ми губи времето, господин... Някой си! Аз ти предлагам честна сделка – даваш ми
това, което знаеш, аз ти давам нов живот, далеч от тук.
Онзи само кимна и се отпусна пак на стола, а Марко го предупреди:
– Ако направиш глупостта да изтърчиш при Филантропа и да му разкажеш... Ще
се постарая да бъдеш уличен в предателство, независимо какво ще ми струва! Чувал
съм, че е много чувствителен към предателите. Разкажи на тези момчета всички
подробности за подготовката на убийствата, искам и най-дребните детайли. После се
обади на брат си – студентчето, че ще го вземеш на път за летището.
Наведе се над лицето на уплашения мъж и впи очи в неговите:
– За разлика от златния задник аз ще бъда коректен с теб и няма да ме видиш никога
повече. Ако и ти си коректен. – Замълча за миг и продължи: – Ако не си, ще събереш
червата на брат си от някой мръсен под и ще ми ги подариш, за да те удуша с тях.
Брадичката на мъжа потрепери, а Старият му се усмихна, после го тупна по
рамото, кимна на здравеняците и бързо напусна къщата в Пловдив. В нея бяха
примамили този лакей на Филантропа. Наученото от него потвърди колко е
напреднала Гюра в плановете си да ги премахне. Дори в най-лошите си представи не
бе допускал, че психопатията ѝ ще стигне дотам да готви убийството на всички Стари.
305
 Не знаеше ли тази откачалка, че това може да коства огромни щети за
обикновените хора?! И защо точно сега Вида мълчеше? Онзи от белия бус бе признал
от кого е пратен да ги следва. Проверката по веригата потвърди, че нареждането идва
от нея.
Качи се в колата и замислено се загледа напред.
– Към Балчик ли, шефе? – попита Симеон.
– Давай да се махаме от тоя град.
Шофьорът потегли, а овчарят понечи да провери за отговор от пазителката. В
този миг му звънна Петко:
– Бог ми е свидетел, ще взривя тези змии! Повръща ми се от номерата им!
– Какво става?
– Бъркат някаква нова помия в Пиринско. Един от нашите даде знак, че негови
съседи по къща в селото му имали странен проблем с двамата си синове. Станало им
нещо, ходели като улави. Снощи се събрали с други момчета от съседно село, дето
никога заедно нищо не са правили. Майка им после споделила, че ги чула да се нагова-
рят тая нощ да ходят в планината към водопада на Добротино.
– Мамицата му! – процеди Марко. – Има ли там някого от нашите?
– Няма, поне засега няма. Обаче с тия момчета не е чиста работата. Напът съм да
тръгна нататък и оная, дето се мотае там, ако я набарам, ще хвърчат глави! Не ме
интересува Гюра ли е, Мюра ли е...
– Чакай, чакай! Тя ще посегне на своите и ще обвини нас, схващаш ли?! Тая иска
да накара юдата да ни скочи на кръв.
Петко замълча.
– Готов съм да се обзаложа, че тя е скъсала главата на оная самовила при
Дяволската пътека! Току-що човекът на Филантропа разказа, че планират да ни
очистят всичките.
– Всички Стари? – невярващо попита Петко.
– Да, всички. Ако има кръв, тая работа ще мине по-леко. Не вярвам Магда да е
превъртяла толкова, че да иска смъртта на петимата Стари едновременно... Но три от
техните се водят убити от нас, ако има и още, това ще окървави достатъчно
отношенията ни. Тогава кой кого и как е убил...
– Това може да помете...
– Никой не знае какво може да последва, защото никога не се е случвало да бъдат
ликвидирани всички Стари, нито пък всички юди. Знаеш обаче какво е ставало, когато
някой от нас или от тях е бил убиван. Било е гибелно за много хора.
– Ще наредя в онова село да запрат тия момчета някъде. Няма да ходят към
Добротино! – каза Петко. – Ако това, дето го говориш, е така, ще ни трябва среща с
юдата.
– Да, трябва ни, само че не разчитай да стане преди 24-ти! Ако спасим
Ковчежето, ще е бясна и жадна за мъст. Ако успеят да го измъкнат, може и да не
поискат контакт с нас, доволни от резултата. Тогава онази напаст Гюра ще е
непредвидима! Все е имало обезумели пазителки, но тая е жив дявол и влече още от
другите със себе си!
– Все пак ще пратя опитни хора да наблюдават Добротино.

306
 – Не ми се вярва Гюра лично да посегне на своите, щом момчетата не отидат
нататък. Ако съм прав, трябват ѝ свидетели за пред Магда.
– Мога сам да я намеря и тоя проблем да изчезне – процеди Петко.
– И така ще накараме юдата да мисли, че наистина ги удряме. Не, аз ще остана
наоколо, ако се наложи нещо. Ти имаш друга работа сега. А Гюра ни трябва жива,
Петко! Жива и разобличена! Действай по твоите неща.
Прекъсна връзката и нареди на Симеон:
– Тая нощ оставаме наоколо.
Утре Стоян щеше да вземе Ковчежето от остров Врангел. Радой и Вълкан
подсигуряваха пътя му дотам и обратно. По план на 22 юни вечерта Стоян трябваше
да кацне в Балчик с безценния товар. Преди това тримата щяха да изпълнят сложна
схема от пътувания и прехвърляния, за да заблудят преследвачите.
Марко искаше да е в Балчик достатъчно рано, за да провери още веднъж цялата
подготовка и обезопасяването на района. Петко пък имаше грижата за територията
около Петрова нива, където трябваше да стане зареждането. Имаха куп работа, но не
можеха да оставят така случващото се в Пиринско. Ако нещо се объркаше, имаха два
резервни плана – за внасяне на Ковчежето и за зареждането на Жезъла. Кой от тях да
приложат, овчарите щяха да решат в последния момент. Всичко зависеше от
действията на самодивите. И от Божията воля.

20 юни, 23:10
Предивна светителко Параскево-Петке, наша опора и прибежище, защитнице
наша, към тебе като към единородна наша майка се обръщаме за помощ в
застигналата скръб, беда и злострадание – разрухата на Земята и смъртта на
хиляди...

Старицата редеше молитвата си тихо и настойчиво, приседнала в основата на

Серген кая до село Небеска. Невиждащите очи на жената, сляпа от десетилетия,
настойчиво се взираха напред, докато изричаше думите, а малките ѝ съсухрени длани
спираха молитвения жест само за да се прекръсти.
Всички в околните села познаваха 8о-годишната баба Дана от Небеска.
Половината от живота ѝ бе минал тук и хората, които помнеха идването ѝ по тези
места, вече бяха малцина. Но и някои от младите знаеха историята за странната сляпа
жена, пристигнала една сутрин през май в селото – прашна и изнурена от път,
уплашена и тъжна.
На 40 години, пък без мъж, без деца и без багаж, чудеха се тогава местните, но я
приютиха. После научиха, че идва от село Врата и че мъжът и синът ѝ се удавили в
река Сушица. Тя паднала с тях във водата и за малко да ги последва на оня свят, но
извадила късмет и се спасила. Не могла да остане в селото си, всичко там ѝ напомняло
за изгубеното семейство. Затова дошла в Небеска.
Не обичаше да говори за миналото баба Дана, но скоро след пристигането ѝ мест-
ните установиха, че макар и неграмотна, разбира от билки и церове. Така вече 40
години всички в района я знаеха като лечителка и търсеха помощта ѝ.
А тя на никого не отказваше лек, макар и никого да не допускаше близо до себе

307
си. Живееше бедно и самотно и правеше едно и също година след година – събираше
билки в скромната си къщичка, обикаляше в планината, сушеше, дробеше или
бъркаше мълчаливо нещо в разни копанки, редейки безмълвно молитви. Малцина
знаеха, че освен билки старицата ловеше и змии, които използваше пак с лечебни
цели. Усвоила бе тия знания и умения в родното си село Павелско, преди да се омъжи
във Врата.
Години наред майка ѝ около Еньовден я водеше заедно с други знахари край
крепостта Зареница. Винаги носеха със себе си няколко змии – вдлъбнаточели смоци.
Много се гневяха съскащите, когато ги улавяха, надигаха се като кобри и яростно
искаха да хапят. И понякога успяваха да оставят болезнени дири по кожата ѝ, но
отровните им зъби бяха толкова навътре в устата, че нямаше как да ѝ причинят друго
освен рани.
Знахарите от Павелско знаеха как да извличат отровата от змийските усти и в
какви пропорции да я ползват в лекарствата си. Толкова мощен цяр можеха да
приготвят с нея, че да върнат мъртвец от оня свят. Баба Дана знаеше как, но не искаше
да го прави. Знаеше какво става с лечителите, които дръзваха да се месят в Божиите
дела и да връщат към живот. Бе получила горчив урок, а смъртта на близките ѝ и
слепотата всеки ден ѝ напомняха за него.
Бе станала съучастник на майка си въпреки забраната. Мъката бе съсипала
старата, когато брат ѝ падна от коня и му оставаха няколко часа живот. Не издържа на
изкушението да спаси детето си и го върна от мъртвите. Накара Дана да ѝ помага. 40
дни по-късно родната ѝ къща в Павелско изгоря до основи, поразена от гръм в
страшна буря, извила се над селото. Майка ѝ и брат ѝ изгоряха живи в тоя огън.
Седмица по-късно реката изведнъж придойде и повлече от пътя каруцата, с която
мъжът на Дана и ю-годишният им син се прибираха от пазар.
Час по-рано тя бе задрямала, уморена от работа в двора, и сънува как реката ги
повлича. Ужасена бе хукнала нататък, яхнала кон без седло, молейки се горещо за
прошка и за живота на най-милите си.
Стигна мястото и видя тялото на сина си, мятано от водите. Хвърли се към него,
без да мисли, почти стигна детето, но буйните приливи отнесоха вече безжизненото
момче и мощно пометоха и нея... В онези минути искаше да умре, но оживя и оттогава
понякога сънуваше страшни неща още преди да се случат. Така във времето назад бе
предупредила за голям горски пожар до съседно село. С нейна помощ малобройните ѝ
съселяни в Небеска се подготвиха както трябва за ужасната зима преди няколко
години, бе сънувала и страшната градушка по-миналото лято. Добре че я бяха
послушали за преливането на язовирите „Боровица“ и „Тракиец“ миналата пролет и
накараха кметовете да се разтичат, че тогава много хора щяха да се издавят. Както при
преливането на „Иваново“, когато никой не искаше да я чуе...
Всеки път след такъв сън старицата отиваше при Серген кая и се молеше горещо,
най-много на света Петка, своята спасителка. Тя я бе издърпала от бурните води на
Сушица, тя ѝ се бе явила, когато се върна от оня свят, сляпа за видимото и виждаща за
невидимото. Светицата я бе довела в Небеска и до древното тракийско светилище,
приличащо на огромна гъба. До камъка с трапецовидните ниши и причудливи форми,
издигащ се като ключ към небесната енергия, Дана усещаше най-силна връзка с Бог и
затова тук просеше милост за хората.

308
 И сега от часове повтаряше думите, изпълнена с вяра, но и с много страх. Неслу-
чайно идеше тоя сън точно в нощта срещу лятото, с апогея на Слънцето и с огнения
празник на майката Земя.
Но как можеше тя, слабата старица, да предотврати ужаса, който видя насън? И
що значеше предупреждението: „Да бягат от кожуха, далеч от кожуха, иде огън!“.
Дана безпомощно отпусна отмалелите си ръце и страшните картини отново
оживяха в ума ѝ – невиждан тътен и погром, огнен ад, помитащ всичко по пътя си,
бягащи, ранени и предсмъртно стенещи хора, смазани тела, откъснати ръце и крака,
пищящи от болка и ужас деца... Кръв, кръв, много кръв.
Завладя я огромна мъка, но повдигна немощните си ръце отново и сухите ѝ устни
занареждаха гореща молитва за спасение към мастиления небосвод с безброй искрящи
звезди.
В същото небе по същото време, но на около 40 километра по-далеч, се взираше и
юдата. Трябваха ѝ няколко часа, откакто пристигна в Кърджали, за да овладее силата
на черната болест, покосила тригодишните мешани. Дори тя не можеше да я премахне
напълно, толкова мощно бе събудилото се проклятие.
Идеше ѝ да убие Гюра заради стореното! А сега и това странно видение! Бе
полегнала само за малко, колкото да възстанови сили. Оказа се в подножието на
Кожух планина. Бързо тичаше към конуса на отдавна заспалия вулкан. Видя, че водите
носят телата на умрели риби, а по пътя ѝ има нападали по земята мъртви птици.
Ставаше все по-горещо, дишаше все по-трудно, спря и изведнъж осъзна, че земята под
краката ѝ пари. Опита да помръдне, но ходилата ѝ сякаш бяха залепнали за горещата
земя.
– Мога да ти помогна – детски глас я стресна и тя бързо се извърна, залитайки
заради неподвижните си крака. Момченце на около три години седеше на голям камък
до пътеката, по която бе минала преди малко. Откъде се взе това дете?!
– Бягай оттук! Ще изгориш! – заповяда му Магда, но детето само наведе глава и
впери в нея искрящи синьо-зелени очи.
– Всички ще изгорим, ако не ти помогна! Помоли се за мен! – натърти момчето и
иззад камъка като видения се появиха дванайсетте мешани деца, чийто живот висеше
на косъм.
Юдата замълча, а около нея плъзнаха огнени езици. Децата стояха и мълчаливо я
гледаха. Тя напрегна сетни сили, извиваше се безпомощно, а пламъците ставаха все
по-големи...
– Помоли се за мен! – изкрещя силно момчето и се изправи на камъка. – Помоли
се за мен! Всички ще изгорим!
– Магдо...
Обърна се към гласа, прошепнал името ѝ съвсем наблизо.
– Неда?
Побиха я тръпки от черните очи на мъртвата самодива, вперени умоляващо в нея
през огнената стена.
– Помоли се за него! – прошепна Неда.
Трябваха ѝ няколко минути да се съвземе от видението. Седеше, взряна в
звездното небе, и се питаше какво предстои. В нощта срещу лятното слънцестоене
това бе знак за тежка прокоба. До полунощ оставаха броени минути. Набра номера на

309
Ангелина, която покриваше Северозапада.
– Да? – отговори пазителката след първия сигнал свободно.
– Веднага тръгни към Кожух планина! Искам да разбереш какво става там, нещо
не е наред.
– Вулканът?
– Би трябвало да спи дълбоко...
„Но хаосът може да събуди всяко зло. Когато няма баланс, помитащите сили на
природата се задействат“, добави наум юдата.
– Тръгвам! – Пазителката с нищо не издаде учудването си, че я пращат с такава
задача в района, където беше Гюра.
– До обед искам да зная, а следобед трябва да си пак на мястото си! – нареди
юдата.
– Ще бъда – отвърна Ангелина. – Ще ти се обадя скоро.
Магда бавно остави телефона. Това послание от отвъдното не вещаеше нищо
добро. Мъртвата самодива и синеокото ѝ момче... Защо мъртъвците искат
молитвата ѝ? Защо мешаните бяха с момчето?
Пак отиде до прозореца, а очите ѝ тревожно се залутаха навън. След два часа
тръгваха към село Ненково. Преди изгрев трябваше да са качили децата до Утробата.
Не можеше да позволи цяло поколение мешани да умре!
Никой от спокойно спящите в нощта обикновени хора не подозираше как в тези
часове балансът на живота около тях се разпада. Нямаха представа за огромните опас-
ности, които висяха над главите им, докарани от противоборството на сили, по-висши
от човешкия разум. Сили, призвани да ги пазят и да поддържат равновесието, но
надвити от собствената си тъмна природа.
Само петимата Стари знаеха, затова и в този час никой от тях не спеше, зает от
собствените си задачи за справяне с хаоса. Старият Марко току-що бе приключил
поредния разговор с Петко. В Добротино засега всичко бе мирно. С Радой, Стоян и
Вълкан нещата вървяха по план. Само дето от Вида още нямаше никакъв отговор...
Докато си го помисли, и телефонът му сигнализира за ново съобщение. Сърцето му
подскочи. Нарочно бе задал звука единствено за получаване на съобщения от внука
си:

Трябваш ми довечера в село Небеска. Ще съм там към 20.00 ч.

Какво беше това?! Старият поклати объркано глава и отново прочете краткото
съобщение, после написа отговор:

Това е опасно! Какво става?

Напрегнато зачака и след минута пристигна ново съобщение:

Дядо, ТРЯБВАШ МИ!!!

Звънът на телефона го сепна. Търсеше го един от хората им в Петрич:

– Г-н Марков, знам, че часът е...
310
 – Няма нищо, казвай!
– Още една от онези дойде тук. В района на Рупите е.
Цяла нощ обикаля край Кожуха.
Старият присви очи.
– Не я наближавайте! Постарай се да научите ще се срещне ли с някого.
– Добре.
Какво прави една от пазителките при заспалия вулкан? Кроят нови удари,
подвеждат ги или... Ами ако слуховете, че недрата там отново клокочат, са верни?
През последните години земята в Гърция и Турция все по-често се тресеше... Погледът
му пак спря на съобщението от Марко на дисплея на телефона му. Вече не беше
сигурен в нищо. Дали трябваше да търси така настойчиво контакт с Вида, щом Марко
е тръгнал насам? Ами ако вещиците или другите четирима Стари научат, че внукът му
е жив?
Подпря длани на масата в хотелската стая и затвори очи, притиснат от тревога и
усещане за обреченост. Сякаш всичко край него рухваше.

21 юни, 06:13
Юнското слънце ярко огряваше Серген кая и придаваше неземна красота на
цялата местност до Небеска. Утрото, приветствано от птичи песни, се бе настанило на
мястото на нощта и сякаш нищо не можеше да наруши покоя в тази част на света,
почитана от векове като свещена.
Старицата, свита в основата на Гъбата, се разбуди и слепите ѝ очи неспокойно
премигнаха срещу лъчите. Изправи се сковано, намери опипом бастуна си, подпрян на
камъка, и с немощни крачки заслиза по склона към селото. Снагата ѝ, смалена и
прегърбена от годините, нямаше сили, но тя се стараеше да върви бързо. Искаше час
по-скоро да се прибере у дома и да говори с някого, който да ѝ помогне за обяснение
на страшния сън.
Дано Господ и света Петка чуят молбите ѝ! Дано изпратят спасение на хората от
огнената стихия!
Напуканите устни на жената занареждаха молитви с нова сила, а слънцето
хвърляше лъчите си по земята, тържествуващо се наслаждаваше на деня, в който
застава най-високо и доказва, че мощта му е над всичко и всички.
На тая мощ се надяваше и Магда, застанала на входа на Утробата с лице към
небето. Пазителките стояха притихнали навътре до децата, които лежаха на земята по
дължината на Утробата, разпределени в две редици по шест. Ликът на Божията майка
ги наблюдаваше от малка икона, поставена незнайно кога и от кого в нишата най-
навътре. Ситните мушички, превзели дъното на пещерата, се хвърляха в смут и
неистово жужаха при всяко приближаване до тях.
– Трябва да се издигне още малко – промълви юдата. – Хубаво е, че няма облаци.
Ако остане така, ще имаме целия ден.
Слънчевата енергия ѝ бе нужна, за да е силна молитвата ѝ при ритуала за прогон-
ване на болестта от децата. А те бяха на ръба между живота и смъртта, чуваше все по-
слабото тупкане на сърцата им, едва доловимото им дихание, затихващо като пърхане

311
на умиращи пеперуди. Бяха твърде малки за силните билки, които можеше да приложи
при големите самодиви, а другите треви нямаше да им помогнат...
– Гюра ще плати жестоко за това зло! – рече твърдо Магда, а Вида и Сирма се
спогледаха тъжно.
Поемаха болката на децата като своя и усещаха страданието им в клетките си
като пълзящ отровен огън. Никоя пазителка досега не бе прекършвала толкова
животи – на свои и на обикновени хора, в името на собствените си амбиции. Не
можеха да простят това на Гюра.
Чакаше ги продължителен, тежък и несигурен ритуал. Трябваше да изчерпят
много енергия от Слънцето в този най-дълъг ден от годината и да опитат да я влеят в
крехките телца на дванайсетте момичета. Искаха да преборят черното проклятие със
силата на светлината и свръхестествените си способности, дадени им да събуждат
природата. А тя вероятно готвеше жестоко отмъщение за нарушения баланс – преди
минути Ангелина бе докладвала на юдата, че минералните води в района на Кожух
планина са повишили градусите си, както никога досега. Самодивските сетива на
пазителката бяха уловили необичайна динамика в недрата под заспалия вулкан. Земята
клокочеше и само един силен трус бе нужен, за да настане истински огнен погром.
А виновницата за умиращите деца шофираше съсредоточено към Благоевград и
прехвърляше наум вариантите за това какво се бе объркало в Добротино. Дали онези
двете – Сирма и Вида, не са надушили нещо? Или юдата?
Нямаше как да се свърже с нея. От днес само тя ги търсеше и пазителките не
контактуваха помежду си. Всяка вършеше задачите си, а според последните
инструкции нямаше да ходят до Шишенци. На 23-ти щяха да се съберат на място,
посочено от Магда в последния момент.
Идеята на Гюра да мотивира юдата за нападение чрез поредно убийство,
отпадаше, но когато се чуят, пазителката очакваше да усети дали нещо от кроежите ѝ е
разкрито. Ако не беше, смяташе да предложи удар в Елена. Именно там онези бяха
замъкнали Неда, когато преди четири години се прецака убийството на Стария Марко.
Щеше да припомни това на Магда и да предложи да хванат Петко и да го накарат да
издаде плановете за Ковчежето, без да го убиват. Следите на Марко от вчера ѝ
убягваха, но за Петко знаеше, че още е в Елена.
Предстоеше ѝ дълъг разговор с Филантропа и последни уточнения с хората му. С
тях поддържането на връзката щеше да продължи до срещата на пазителките с юдата.
Ако всичко вървеше по план, преди да падне нощта на 23-ти, щеше да научи, че краят
на Старите е настъпил. Следващата среща с канадеца щеше да е на 25 юни. Тогава
Гюра трябваше да му даде подробни координати на златно находище край
странджанските села.
Данните за него бяха скрити в магичното Ковчеже, което вече пътуваше на борда
на частен самолет, излетял преди минути от ледения остров Врангел.
Старият овчар Стоян спокойно бе положил длан върху поставения до него
обемист метален куфар, заключен старателно със секретен код. Първата спирка по
пътя му бе в Русия. Следваше полет до японския град Сапоро. Ако Вълкан и Радой
успееха да заблудят вещиците достатъчно, за да не надушат следите им, оттам летеше
за Турция или Румъния, а последна спирка за ценния товар трябваше да е летището до

312
Балчик. Пътят бе подсигурен с частни самолети, много допълнителни хора и резервни
варианти за бързи промени. Самият куфар, в който пренасяха Ковчежето, бе
огнеупорен и имаше няколко механизма за заключване. Бе прикрепен за китката на
Стоян със специални белезници и той нямаше да се раздели с товара до предаването
му в ръцете на някого от другите четирима Стари. Перфектната подготовка обаче не
приспиваше вниманието му нито за миг. Самодивите имаха способи да проникнат
навсякъде, а и хора на Филантропа бяха по петите им, затова овчарят стоеше нащрек и
очакваше най-лошото.

313
 21 юни, 12:28
Старият Марко покани с жест възрастния си гост да седне на пъстрото високо
канапе в малката гостна. Час след като пристигна в село Комунига, овчарят
организира тая среща, с която опитваше да си обясни защо внукът му пристига в
съседното село Небеска. Нямаше повече съобщения от него, а и не намираше логичен
отговор по каква причина си идва точно сега.
Допускаше и възможността някой друг да му пише от името на Марко. Не искаше
да приеме този вариант, защото той означаваше, че са разкрити. Можеше дори
момчето му вече да го няма... Затова и дойде по-рано от уречения час близо до
селото – за да проучи и огледа.
Поканеният на среща бе бивш кмет, който живееше в този район от раждането си
преди повече от 70 години.
– Как си, Чоно? Не съм идвал насам поне пет години – попита Марко и седна
усмихнат срещу госта.
– Бивам, Марко. Няма се даваме, я! Ти? Какво те води насам?
– Искам да видя спокойно ли е всичко, да нагледам имотите... Какво става по
селата, кажи сега! Местните управници грижат ли се за хората?
– А! Те сегашните само изпълняват каквото им кажат ония от горе. Няма какво да
чакаме на тях ние, да знаеш! Баба ти Дана повече ще измоли от небето, отколкото
кметовете от тия, дет са нагоре!
Дана лечителката от Небеска! Старият изобщо бе изключил, че в селото има
такава жена. Преди години им бе помогнала в лекуването на две момчета, разболени
от самодиви.
– Жива ли е още бабата? Ходят ли при нея за церове?
– Жива, ами! Крета напред-назад с бастуна, ходи като караконджул из
планината...
– Ама тя трябва да е много стара вече! Как има сила, ще падне някъде из горите!
Близки няма ли да я спрат?
– Няма кой да я спре баба ти Дана! Живее сама като куче. Пък и билките ѝ
помагат, да ти кажа! Преди два месеца дъщеря ми си оправи бъбреците с нейните
отвари, а лежа по болници преди това, мъчи се. Не останаха вече такива знахарки! Тия
измират, нови не се учат. Ей я и Дана! Никого не пуска да припари в къщата ѝ, почти
не говори с хората. Току се залепи за Гъбата и се моли ли, моли. Що не се хване да
научи някое момиче на тия неща, дето ги знае?
– Чувал съм, че от всеки не става знахар, Чоно – отговори Марко. – Може да не е
намерила подходящ човек.
– Еми те и други като нея така! Затова всички вече се тровят с хапове! Пък тя,
земята, всичко ни е дала, само трябва да знаем как да го употребяваме. И да го пазим
де!
Овчарят се подсмихна разбиращо, но умът му бе зает с въпроса има ли
лечителката нещо общо с намерението на внука му да дойде в нейното село.
– Извинявай за малко! Ей сега идвам! – изправи се домакинът и бързо излезе от

314
стаята. Обади се на двамата довереници, които вече бе пратил да обиколят в Небеска и
край селото. Нареди им да проверят къде е бабата и какво прави.
А жената изобщо не бе трудна за намиране – седеше на протъркан стол насред
дворчето си, махнала забрадката и затворила с наслада клепачи срещу слънцето.
Знаеше колко полезни и целебни са лъчите му точно днес, докато е най-горе на небето
по обед. След малко щеше да влезе на сянка при своите билки и да поднови молитвата
към света Петка. Никой в село не можа да ѝ подскаже какво беше туй, дето го сънува.
Но вярваше, че скоро ще има знак. Трябваше да има!
Знак чакаха и трите самодиви в Утробата. Юдата седеше на входа с лице към
слънцето, в средата на дългия слънчев лъч, стигащ почти до дъното – символ на
оплождането на майката Земя. Лъчът минаваше точно през дланите на Вида и Сирма,
хванали двете си ръце една срещу друга по-навътре в каменната ниша, в началото до
редицата легнали деца. Златистата ивица светлина продължаваше върху малките
отпуснати телца. Никое от тях не помръдваше. В пещерата цареше тайнствена тишина,
а звуците от природата идваха някак приглушено, като от друг свят. Имаха още часове
до залеза, но липсата на всякакъв знак за подобрение при децата беше притеснителна.
Никоя от трите самодиви в пещерата не искаше да мисли какво ще стане, ако не
успеят да помогнат на мешаните.

21 юни, 19:46
Не мога да повярвам, не най-после стъпвам по земята!

Вървим бързо, а сетивата ни са нащрек. Той носи детето в едната си ръка, главич-
ката му е отпусната на рамото му, а на другото е преметната голяма раница. Под
ризата му има пистолет и нож. Зная, че няма да се колебае да ги използва, ако се
наложи.
На моя гръб също има раница с багаж. Аз не нося оръжие. Мога да блокирам ми-
сълта на всеки човек за броени секунди. Ефектът от това е сравним с изстрел в мозъка,
само дето главата си остава цяла и безполезна.
Бегло осъзнавам неземната красота наоколо, потопена в топлата светлина от
скоро залязващото слънце. У дома съм, но не мога да почувствам онази опияняваща
цялост, позната от предишните ми завръщания. Тялото ми пие заряд от всичко
наоколо, но сърцето ми прилича на смачкана топка кал, посивяла и съхнеща...

Без сина ми не искам нищо от това, не искам да живея!

Зная го от мига, в който разбрах, че е болен, и ще обърна Земята, но трябва да го

спася! Най-голяма сила ми дава това, че усещам у Марко същата решителност.
Момченцето ни не е добре. През последните няколко часа ритъмът на сърцето му
е много слаб и усещането, че животът му бавно изтича, ме задушава и обърква
мислите ми. Поддържах енергията му по време на дългите полети дотук, опитах
всичко, но състоянието му не се подобрява. Влошава се, а ние още дори не знаем дали
идването ни има смисъл. Въпреки мълчанието и страха за него усещам как със
стъпването на родна земя двамата с овчаря сме с по-остри сетива, енергията ни рязко

315
се повиши и в неговите очи забелязвам познато хищническо пламъче.
Минаваме край порутени дървени навеси, в които някои от местните събират
сено. До първите къщи на селото остават около 300 – 400 метра.
– Ще отида сам, чакай ме тук – казва Марко и оставя детето върху ниска купчина
меко сено. – Ще ти се обадя съвсем скоро.
– Ако се появи опасност и трябва да се махна оттук, ще ти се обадя първа –
отговарям и очите ни се срещат.
Със сигурност вижда в моите колко съм изплашена. В неговите има настъпващо
отчаяние, но и твърдост. Навежда се към лицето ми:
– Ще го спасим!
Кимвам, а на гърлото ми напира ридание, въпреки че не мога да плача. Сядам до
Марко и слагам главата му в скута си. Милвам тъмната му гъста коса, детското нежно
лице. Толкова много искам да ме погледне с ярките си очи, да ми се усмихне... Гушвам
го силно и за пореден път опитвам да влея от енергията си в крехкото му тяло.
Не може да няма спасение в това село! Защо иначе онази самодива от съня ми
настояваше да дойдем тук?

Ами ако е, защото съм предателка, родила син на овчар? Ако това е отмъщение
на древните за стореното?

Пропъждам тези ужасни мисли и нарочно спирам очи на отиващото към заник
слънце. Днес е 21 юни... Денят на най-голямата му мощ.

Моля те, майко Земя! Моля те, Слънце! Боже, не ми взимай детето! Моля те,
майко Земя! Моля те, Слънце...

Не спирам да шептя, прегърнала сина си, докато не чувам забързани стъпки

откъм селото. Овчарят се връща, но не е сам. Това инстинктивно ме кара да скоча на
крака и да се прикрия с детето зад навеса. Оставям го внимателно на земята и заставам
нащрек. Надниквам иззад дървената преграда и виждам Марко да приближава заедно с
дядо си. Малко по-назад вървят двама мъже.
Изведнъж в ума ми изплува съмнение. Ами ако на дядото не може да се вярва?
Ако се окаже, че е готов да жертва детето?
Спират на пет метра от навеса, а аз не помръдвам.
– Имам нужда от помощ както никога досега! – казва Марко.
– Знаеш, че ще направя всичко за теб, синко – веднага отвръща Старият.
– Не за мен, дядо...
Показвам се иззад навеса, пристъпвайки бавно встрани. Очите на Стария се
впиват в мен, а Марко внимателно наблюдава реакцията му. Той изумено го поглежда
и пак връща очи на мен.
Няма агресия, няма престореност. Само огромна тревога и...

Радост?

Учудена съм от емоцията, доловена у стария овчар, но тя ме успокоява.

316
Поглеждам детето. То носи неговата кръв, той би трябвало да го пази, както е опазил
баща му. Връщам се зад навеса при сина си и внимателно го взимам на ръце. В мига,
когато се подавам заедно с него иззад съборетината, Марко и дядо му тъкмо спират на
метър от мен.
Реакцията на Стария събаря всяко съмнение, че може да ни навреди. Този голям и
силен мъж, преживял какво ли не – смърт, загуби, предателства, стои безмълвен,
втренчен в сина ни. Опитва да каже нещо, но не успява. Сините му очи се напълват
със сълзи и щом ме поглежда, разбирам, че сигурните ръце, в които е животът на
моето момче, вече са с две повече.
– Болен е – гласът ми трепва. – Моля те, помогни ни!
Идва по-близо и голямата му длан ляга на челото на детето.
– Допреди малко не разбирах защо сте дошли – заговори той. – Но Бог си знае
работата.
С внука му се споглеждаме и той веднага пита:
– Какво имаш предвид?
– Ти не знаеш ли? – учудва се дядо му.
– Не. Неда каза, че трябва да дойдем тук и дойдохме.
Старият кимва замислено и се обръща към мен:
– Тебе няма да те питам защо. Ако знаеше, да си му казала.
Погалва лицето на сина ни и ни подканя:
– Предчувствах, че е заради баба Дана.
– Коя е баба Дана? – пак пита Марко и взима детето.
– Местната лечителка – отвръща Старият и понася едната от раниците.
– Зная всичко за лечителството, но не можах да му помогна. Тази болест не е
обикновена. Билки няма да свършат работа! – казвам с тревога.
Вървим към селото, а двамата мъже, които досега чакаха отдалеч, се движат на
метри пред нас.
– Нека бабата да го види, едва ли напразно сте дошли точно тук.
– Безопасно ли е наоколо? Само два дни има до Еньовден – оглежда се Марко.
– Наблизо няма самодиви – отговарям вместо Стария. – Ако имаше, щях да ги
усетя.
Той озадачено ме поглежда, очите му спират на гривните ми и след кратко
колебание задава директен въпрос:
– Вие през цялото време ли бяхте заедно?
– Не. Тя ме откри преди малко повече от два месеца.
Старецът не скрива учудването си:
– Неда, ти някога изобщо губила ли си самодивската си сила?
Поглеждам го и след секунди мълчание казвам:
– Няма да навредя на овчарите. Синът ми е овчар.
Стигаме първите къщи на селото и заобикаляме изоставени постройки. Слънцето
бавно залязва и сумракът обгръща всичко наоколо. На единия склон виждам стара
къща с дървена ограда, почупена тук-там и покрита от едната страна със зеленина.
Възрастна жена мълчаливо стои насред двора и сякаш ни очаква. Наближаваме
още малко и разбирам, че жената е сляпа. Енергията ѝ обаче е особена – гъста и топла.
– При мене идете, нали? – подвиква старицата. – Кои сте?

317
 Минавам напред и бързо влизам през дървената портичка. Виждам как веждите на
бабата отскачат. Пристъпва към мен и съсухрената ѝ длан се вдига към лицето ми. Не
посмява да ме пипне обаче:
– Ти си дива, усещам те...
– Трябва ни помощ.
– Кои сте? – пита пак жената, този път по-високо.
Марко застава пред нея с детето в ръце и тя още по-стреснато се сепва:
– Кой му стори това на детето?
– Откъде знаеш, че има дете? Нали не виждаш, бабо Дано? – казва Старият.
– Усеща енергията му – отвръщам вместо нея.
– Усещам я, да – сопва се бабата. – А ти като ме познаваш, що не казваш кой си?
– Марко. Минах през вашето село преди време.
– Кой Марко?
Старият застава по-близо до нея:
– Онзи Марко.
Знахарката поклаща угрижено глава:
– Още преди години като дойде тука, знаех, че ще се върнеш! Вземи детето и
влизай! – Кимва към мен и внука му. – Тези вътре ги не ща!
– Няма да си оставя детето! – гневът ме залива като вълна.
– То е ясно, щом си го донесла! Ама ако искаш да му помогна, трябва да стоите
отвън! Това, дето ще му правя, няма да стане, ако сте вътре.
– Какво ще му правиш? – Марко застава до вратата с малкия в ръце и впива очи в
бабата, после в мен и пак в нея. – Сигурна ли си, че не трябва да влизаме?
– Сигурна съм!
– Аз ще съм вътре, спокойно! – намесва се Старият.
– Ако се окаже, че правиш със сина ни нещо, което му вреди... – предупреждава я
Марко.
– Синът ви е с единия крак в гроба. Или ще му изкарам крака оттам, или ще влезе
и с другия. Ако нищо не направя, по-добре ли ще е?
Забивам очи в слепите зеници на жената:
– Ако му сториш нещо, ще те унищожа!
– Ако край мен има мешани като вас двамата, няма да мога да му сторя ни зло, ни
добро! – спокойно отговаря знахарката. – Много самодивска кръв има у него! Но има
и човешка, на която трябва да помогнем.
– Ти откъде ги знаеш тия работи?!
– А ти откъде се научи да дойдеш тука? – не отстъпва старицата и аз
замълчавам. – Дядото ми трябва! Той знае калушарското наричане.
– Нямаме време! – отсича Марко и подава детето на дядо си, който изчезва зад
вратата с него.
Когато пристъпвам след тях, старицата ме спира:
– Няма да му навредя, ти казах! Навън стойте! – После се обръща към Марко: –
Ней давай да влиза!
Шмугва се в къщата, а ние с овчаря оставаме в двора, чувстваме се по-
безпомощни от всякога.

318
 21 юни, 20:30
– Тя каза „калушарското наричане“ – прошепвам със свито от притеснение гърло.
– Да, чух я – отвръща Марко.
– Калушарите не използват змии за лечение!
Змийското съскане, което от около минута чувам в къщата, ме хвърля в нов
пристъп на паника.
– И това знам, Неда. Но дядо ми е при нея и няма да позволи да му се случи нещо
лошо.
– При сина ни има змии! – Заставам пред него със стиснати юмруци, а той ме
хваща за раменете.
– Слушай! – Дръпва ме по-далеч от къщата. Очите му горят от притеснение. –
Няма как да си спокойна, когато не виждаш какво става там, зная. Моля те! Моля те!
Събери тая сила, дето я имаш, и се стегни! Сама поиска да дойдем тук – ето, стана
ясно защо. И аз се страхувам за него... Да ги оставим да направят каквото могат!
– Нещо не е наред с тази жена, казвам ти! – Не спирам въпреки успокояващото му
докосване. – Чувствам опасност в нея.
– Нормално е да чувстваш опасност! Тя знае каква си. Хората, които имат такива
сетива, са много малко. Нали точно те лекуват разболените от вас? Логично е
природата ти да я разпознава като враг.
Опирам глава в гърдите му и се опитвам да спра треперенето на тялото си. Той ме
обгръща с ръце, отдалечаваме се от къщата и прошепва:
– Трябваш ми хладнокръвна, вещице! – Целува косата ми. – Нали знаеш къде се
намираме? Искам да си вземем детето и да се махнем възможно по-бързо!
– Няма как да скъсаме връзката си с това място, не виждаш ли?! Дори Марко да се
оправи и да заминем, някой ден с него отново може да се случи нещо... Тя каза, че има
твърде много самодивска кръв.
– Няма смисъл в това самодивската кръв да му вреди.
– В случая му вреди, повярвай ми! От нея идва болестта.
– Че вие боледувате ли?
– Не, но... Поне аз не съм чувала самодивско дете да боледува... – докато го
изричам, ме осенява изненадваща мисъл.

Ами ако при мешаните съществува болест, за която не знам? Юдата със сигур-
ност знае...

– Обучена си за пазителка. Щом ти не си чувала за такава болест, значи не е от

това – казва Марко.
– Не бях чувала куп неща – махвам неопределено с ръка.
– Разчитаме на твоите знания за самодивите. Сигурен съм, че знаеш достатъчно!
– Ако тя не му помогне, ще намеря юдата!
– Какво?!
Погледите ни се сблъскват.
– Няма да се откажа, докато не опитам всичко! – Думите ми режат вечерната
тишина като нож. – Ако знахарката не му помогне, нямам други варианти. Няма да го

319
оставя да умре!
– Вероятността да умре, ако юдата знае за него, за нас, е сто пъти по-голяма! –
Ядосано ме гледа. – Наистина ли вярваш, че ще допуснат съществуването на дете като
Марко?!
– Трябва да измислим как юдата хем да го излекува, хем да го остави жив –
твърдо отвръщам. – Вместо да спорим, трябва да мислим!
Овчарят гневно свива устни:
– Няма да ти позволя да го вземеш и да отидеш при тях, да сме наясно!
– Дори животът му да зависи от това?!
Интонацията ни е спокойна, но агресията се промъква във въздуха като влечуго.
– Няма да разчитам за живота му на орда побеснели самодиви!
– Не разчиташ на тях, а на мен!
– И ти не можеш да разчиташ на тях, знаеш го прекрасно! Колко пъти опитаха да
те убият?! Забрави ли?
– Нищо не съм забравила! Ако лечителната не се справи, какво предлагаш ти?
– Ще се справи! – повишава глас.
– Но ако не се?! – прошепвам и страхът в очите ми го отрезвява. – Марко, не
искам да търся помощ от своите, но ако това е начинът, ще го направя. И не искам да
го правя, като бягам от теб, а заедно с теб. Помогни ми! Трябва да сме готови с план
как да стане това!
– Защо юдата да ти помага, Неда? Защо?
Кучешки лай нарушава притихналото падане на нощта над затънтеното селце.
Изострените ми сетива попиват всеки шум и трепване във въздуха, попиват и напре-
жението на овчаря:
– Защото ще има полза от мен. Може да реши, че има полза и от него. И затова ми
трябваш ти.
Той объркано свива вежди и за пръв път от много време насам усещам
подозрение и колебание в енергията му, въпреки това продължавам:
– Едно-единствено нещо е най-важно за нея в този момент...
Овчарят бавно поклаща глава, отрича онова, което вече знае, че ще кажа:
– Не ме карай да подвеждам своите!
– Не искам да подвеждаш своите! – Собственото ми напрежение взима връх. – По
дяволите твоите и моите! Синът ни е важен! Измисли нещо, за което тя да се хване –
достоверна информация за Ковчежето, за зареждането на Жезъла, за каквото
прецениш! Трябва да имаме нещо ценно в замяна на живота му! Само ти и аз ще знаем
за това, никой друг!
– Тоест искаш да подведа твоите ?
– Искам Марко да оздравее!
– И когато юдата научи, че е подведена?
Заставам съвсем близо и го гледам в очите:
– Ти си умен мъж. По-умен от повечето на тая земя... Защо ми задаваш въпроси,
чиито отговори знаеш? Какво различно се надяваш да чуеш?
Овчарят ме пронизва със светлите си ириси и бавно изрича:
– Няма да ти позволя да умреш!
– Ако! – Правя пауза, търся най-подходящите думи. – Ако се наложи един от
двама ни да умре в замяна на неговия живот, което е много вероятно, но не

320
задължително, е по-добре да умра аз. Занапред той ще има по-голяма нужда от теб. Ти
ще го спасиш и ще го отгледаш.
Думите ми звучат като заклеване и Марко хваща лицето ми, навеждайки се
напред:
– Искаш от мен да планирам смъртта ти?!
– Да! Смъртта ми ще е достатъчна компенсация за моите. Твоята работа ще е да
скриеш сина ни достатъчно далеч!
Ръката му трепва, а емоциите му са като нажежени струни.
– Уговорихме се да си вярваме и да слушаме другия! – Не спирам въпреки разкъс-
ващата увереност, че настъпи ли миг на сбогуване с овчаря и сина ни, това ще е по-
страшно от ада. – Ако наистина умираш за мен, както твърдиш... Ако наистина на този
свят няма по-важни хора за теб от детето и мен, планирай смъртта ми!
Не издържам на израза в очите му и го целувам. Притиска ме с такова отчаяние,
че сърцето ми се къса, но се дръпвам, за да кажа още нещо:
– Ако не го направиш, значи предаваш всичко, заради което спасих Марко.
Предаваш онова, заради което рискувах и те намерих! Планирай смъртта ми, но не
мисли, че имам намерение да умирам!

21 юни, 20:58
– Нещо не достига! – Магда отпусна ръце и за пръв път си позволи да издаде
обзелото я отчаяние.
Опитите им да помогнат на децата, продължиха през целия ден, но никое от тях
не показа признаци на подобрение. Усещаше, че Вида и Сирма са също толкова
обезверени, а вече и много уморени.
– Какво може да не стига? – попита Вида.
– Не зная... – тихо отвърна юдата. – Никога не съм лекувала такова проклятие, и
то при толкова много мешани наведнъж.
Тя се изправи и тръгна към изхода на Утробата. Трябваше да се свърже с остана-
лите пазителки, за да е сигурна, че всичко с проследяването на Ковчежето върви по
план.
Двете се отпуснаха на земята и отпиха по малко вода. Вида се пресегна към
цветната торба до себе си и извади мобилния си телефон – обхватът му беше почти на
нула. Изкушаваше се да провери дали има още съобщения от Стария, но се отказа.
– Май няма да е зле и аз да погледна моя – рече Сирма. – Районът ми уж е под
контрол...
– Магда се е погрижила.
– Сигурна съм, но има детайли, които могат да ни убягнат, ако не внимаваме.
Стана и взе своята чанта, оставена до изхода. И двете бяха изключили всякакви
звуци на телефоните, за да не смущават покоя на децата и самодивските молитви.
Щом извади апарата и активира екрана, видя няколко пропуснати повиквания. Никое
не ѝ се стори важно. Разгледа каквото ѝ бе нужно, и остави телефона върху чантата. В
този миг екранът светна от ново повикване от непознат номер.
Нещо под лъжичката я жегна, не можа да определи какво, но го усети ясно. Чер-
ните ѝ очи замислено се врязаха в телефона. Бавно се наведе и го взе. Дръпна се към
изхода и отговори:

321
 – Моля.
Мълчание.
– Ало?
– Сирма.
Почти изтърва телефона от изненада, а Вида внимателно се вгледа в нея.
– Зная, че не ти се вярва... Аз съм и трябва да говоря с Магда.
Не можеше да е Неда, умът на пазителката не го побираше, но знаеше, че е тя.
– Какво...?! – размърда устни Вида и също се изправи.
– Сирма, трябва спешно да говоря с юдата! – каза по-силно Неда.
Вида на свой ред замръзна, разпознала гласа, долетял от телефона.
Пазителките в един и същи миг усетиха присъствието на юдата. Стоеше на входа
и изгарящият ѝ поглед ги пронизваше. Без да каже нищо, Сирма ѝ подаде апарата.
– Ало? Сирма, трябва...
Магда затвори очи. Усети огромно притеснение и очакване, надежда и страх в
интонацията на обявената за мъртва самодива и отвърна студено:
– Виж ти... Неда възкръсна?
– Трябва да се видим.
– Трябва ли? Какво си ти сега, Неда? Призрак, самодива или обикновена жена?
Знаеше, че не е обикновена. Чувстваше го в гласа ѝ.
– Сега съм майка!
Въздухът се сгъсти от напрежението, което обгърна юдата. Тя изведнъж разбра
какво е казвал сънят ѝ. Очите ѝ се взираха разширени в дъното на Утробата, Сирма
наведе глава объркана, а Вида неразбиращо местеше поглед върху двете, дочувайки
отделни думи от разговора.
– Синът ми е болен – каза Неда. – Местна лечителка успя да го събуди след дълъг
сън, но продължава да е болен! – Натърти на думите притеснено. – И мисля, че няма
да се оправи без твоята намеса.
Магда огледа момиченцата, които лежаха неподвижни в пещерата.
– Мога да... – продължи Неда.
– Къде си? – прекъсна я юдата.
– В България.
– Неда, където и да си, ако искаш да помогна на сина ти, вземи тази лечителка и
веднага тръгнете към Утробата! Веднага!
– Даваш ли ми дума, че...
– Колко време ти трябва да стигнеш до Утробата?
Още колебание.
– Неда, колко време?
– До два-три часа ще бъдем там.
– С кого си? – беше ред на юдата да се усъмни.
– Не мога да ти кажа сега! Даваш ли ми дума, че...
– Вече за нищо не мога да ти дам дума! Чакам ви в Утробата! Трябва да доведеш
детето преди полунощ! Побързай!

322
 21 юни, 22:38
Тъмнината обгръща склона със звездна хладина. Усещам по гърба си повея, който
носи горски аромат и разтревожен шепот на листа. Първата от години нощ, в която
съм насред планината – истинско пиршество за самодивските ми сетива, но не и сега.
Вървя по пътеката като мрачна владетелка, ослепяла за величието на своето
царство. Усещам как тревите и дърветата ме приласкават, земята ме приема като
отдавна чакано дете, а край босите ми ходила поспират буболечки, привлечени от
магията, която нося на природата...
За какво ми е всичко това, щом Марко лежи на рамото ми безмълвен и
неподвижен? Как да чувствам собствените си сетива, когато неговите са замрели и
сякаш нито чува, нито вижда?
Лечителката и Старият го събудиха. Умът му обаче е като парализиран.
Марко до последно се противеше на идеята да се свържа с Магда, ала накрая
отстъпи. Когато тя изненадващо бързо се съгласи на среща, отново трябваше да го
убеждавам. Намесата на дядо му наклони везните в моя полза – Старият също заяви,
че ако някой може да помогне на сина ни, то това е юдата.
Около половин час път ни дели от Утробата. Половин час, в който трябва да се
преборя с най-страшните си мисли – че Магда може да ни убие още щом ни види или
по-ужасно – че може първо да погуби детето пред очите ми.
Нямам представа защо настоя да дойдем на това място, нито дали двамата овчари
ще успеят да се намесят навреме, за да измъкнат Марко при лош развой на събитията.
Нямам и голям избор.
Странно е, че юдата е тук по това време (ако е тук), както и желанието ѝ баба
Дана да дойде с нас. Сляпата старица бавно пристъпва зад мен, нарамила плътна
завързана торба на гръб. Носи в нея две големи змии. Товарът ѝ вече не ме плаши,
щом пълзящите не са близо до детето, но просъскването им се забива като отровна
игла в ума ми. Напомня за ужасната картина, която видях в съзнанието на бабата – как
пълзят по тялото на сина ми, докато тя и Старият шептят над него...
Вече можех да съм горе, ала тя няма моите способности, затова вървя с нейното
темпо и я изчаквам. Старият овчар и Марко ще успеят да минат безпроблемно откъм
горната страна на пещерата. Какво ще стане, когато Магда разбере, че ми помагат,
мога само да гадая.
– Няма как да вървя бързо, момиче – задъхано казва баба Дана и поспира.
– Още малко.
– Малко, много – спри да си почина! Умряла едва ли ти трябвам.
Спирам насред пътеката и поглеждам дребната жена, която немощно отпива вода
от малкото шише в ръката си. Видът ѝ наистина е уморен и ми е мъчно, че я карам да
катери наклона към Утробата.
Не се възпротиви, щом разбра, че искам да дойде с мен. Не възропта и когато ѝ
казах, че трябва да се срещнем с някого заради болестта на детето. Реакцията ѝ бе
повече от странна, само рече: „Трябва, трябва“, и набързо събра нещата си, готова за
тръгване. Тя не знае, че двамата овчари също са тук, казах ѝ, че тръгваме сами. Докато

323
пътувахме насам, ме попита знам ли нещо за някакъв кожух. Струва ми се, че не е
наред с главата, но съм убедена, че ме следва без лоша мисъл. Приела е, че трябва да
ми помогне.
– Да вървим! – пристъпва към мене и допира длан до лицето на Марко, облегнато
на рамото ми. – Още ли не следи нищо с очи?
– Още.
– Това не е хубаво... Болестта е заключила ума му.
– Зная. Затова давай да побързаме. Има още малко път до горе.
– И аз зная. Да не мислиш, че не съм идвала тук?
Вярвам, че е идвала. Светилището е древно и хора като нея, които лекуват
другите и усещат повече със сетивата си, обикновено биват привлечени от такива
енергийни места. А Утробата е истинско чудо със способността си да зарежда
човешкото тяло така, че то да се очиства от болестите.
– Защо си идвала тук? – питам старицата, докато напредваме по пътеката.
– Да се пречистя – отвръща ми кратко.
– Кой те водеше, като не виждаш?
– Аз може да не виждам, ама чувам и усещам!
– И как се пречистваш?
– Лягам и спя. Как? То за тая работа не е нужно кой знае какво – да се оставиш на
силата, дето е вътре. Ако вярваш и се оставиш, тя ти нарежда всичко на мястото му.
Давам си сметка колко енергия изцежда умението да лекуваш другите, а баба
Дана е посветила живота си на това. Откакто я срещнах, прочетох в ума ѝ за всички
жестоки загуби и за мъката в душата ѝ. Платила е жестока дан за стореното от
майка ѝ. И още я плаща.
Позабравено наелектризиращо усещане внезапно прекъсва мислите ми и се
заковавам, а сляпата старица почти се блъсва в тялото ми.
Виждам Сирма – стои на пътеката на около 20 метра пред нас. В далечината зад
нея са очертанията на възвишението, приютило Утробата. Черните ѝ очи се впиват в
мен и се спускат по телцето на Марко в ръцете ми. Усещам стаената заплаха, която
излъчва, но не и готовност да ме нападне. Да дам ли детето на баба Дана, за да
освободя ръцете си? Защо бившата ми наставница е тук вместо Магда?
– Неда, пораснала си. – Нищо в изражението ѝ не се променя, но в гласа ѝ няма
враждебност, само огромна предпазливост. – Сигурна съм, че разбираш колко открита
трябва да бъдеш точно сега.
Звучи като опит да ми подскаже да не лъжа. Тръгвам към нея, без да отделям очи
от лицето ѝ:
– Всичко разбирам.
Спирам на няколко крачки, а старицата бавно приближава отзад. Чувствам стра-
ха ѝ, докато съсухрената ѝ ръка леко докосва крачето на Марко. Сирма поглежда зад
мен, накланяйки глава:
– Няма от какво да се боиш – казва на бабата и погледът ѝ спира на Марко, после
на лицето ми. Гледа ме мълчаливо няколко секунди. – Синът ти е специален, няма
овчарска миризма.
Протяга ръка да го пипне и аз бързо отстъпвам. Още не зная да очаквам ли лошо

324
от нея, или не. Тя се усмихва някак тъжно:
– Няма да нараня детето ти, Неда. Да вървим!
Тръгваме към пещерата и сякаш главата ми ще се пръсне от напрежение, докато
питам:
– Къде е Магда?
– Тук е.
– Всички пазителки ли са тук?
Сирма спира и се завърта към мен. Зная, че усеща емоциите и притеснението ми.
– Защо питаш? – в гласа ѝ има студенина.
– За да преценя дали ще ни убиете веднага – отвръщам директно.
Топлината от тялото на сина ми е единственото оръжие срещу студените тръпки,
които ме побиват.
– Тогава и аз да те попитам. Старият и другият овчар, които виждам в нейните
мисли – кимва към баба Дана, – къде са?
„Другият овчар“ прозвучава многозначително.
– Когато Магда ме попита, ще ѝ кажа.
Пазителката не отговаря и тръгва напред. Лечителката тежко въздъхва зад гърба
ми и задъхано казва:
– Без ватафа нямаше да събудим детето.
– Мълчи! – прошепвам сърдито, макар да съм наясно, че в ума на жената няма
тайни за Сирма, за юдата ще има още по-малко.
– Тия змии кога си ги уловила? – пита пазителката.
– Съвсем скоро – отвръща бабата, а влечугите на гърба ѝ просъскват, ядосани от
тясното пространство, в което се намират.
– Щом на тия години успяваш да ги хванеш, браво!
– Като ми трябват, хващам ги! – казва знахарката по своя сопнат начин.
Няма нужда да обяснява повече – Сирма вече знае много за нея. Наясно е за
какво ѝ трябват змиите и как ги използва.
Стигаме съвсем близо до чудатите скали, образуващи върха на възвишението под
Утробата, и пътеката заприличва на улей, белеещ се в тъмнината. Предстои ни да из-
катерим големите камъни, за да стигнем дървената стълба, водеща в пещерата. Обръ-
щам Марко в ръцете си и се вглеждам в бледото личице. Очите му безизразно гледат в
нищото. Сърцето ми се свива. Целувам челото му, молейки се за едно-единствено
чудо – да се оправи.
Вдигам поглед към Утробата, която оттук остава полускрита. Цялото това място е
като една различна вселена, изтъкана от сили, невидими за човешките сетива. Камъ-
ните са различни, звуците, дори въздухът трепти с особена енергия.
– Кой е горе? – питам предпазливо. – Юдата не е сама...
– И Вида е горе – отговаря бързо Сирма и застава до лечителката. – С теб ще
минем по страничната пътека, по-бавно е, но оттук няма да успееш да се качиш. – Баба
Дана кимва и тръгва надясно, явно познава пътя, а пазителката се обръща към мен: –
Качвай се, чака те!

325
 21 юни, 23:18
Усещам огнените очи на юдата още преди да изкача последния камък, водещ към
основата на Утробата. Целувам детето по главата и решително стъпвам нагоре,
срещайки погледа ѝ. Стои до стълбата, облечена в черно от глава до пети – красива и
плашещо спокойна. Спирам пред нея, изпълнена с вихър от бушуващи емоции и стра-
хове. Вида се показва горе от входа на пещерата и замръзва до върха на стълбата.
Приличат на хищници, готови за скок. А откъм Утробата се носи мъртвешки хлад...

Искам синът ми да оздравее! Нищо друго не искам!

Зная, че мислите са изписани в очите ми и че това е най-важният миг в живота

ми. От юдата зависи съдбата на детето. Ако реши да ни убие, ще го направи.
Наблюдава ни съсредоточено и с полуприкрито учудване. Няма как да разчета
мислите на една от най-могъщите сред нас, но усещам, че съм успяла да я изненадам.
Пристъпва към мен:
– Проклятие или спасение си ти – ето това се чудя! – изрича спокойно, втренчила
очи в моите. Слага длан върху главата на Марко и аз трепвам болезнено от ужас да не
му стори нещо лошо, а тя сякаш изпива с поглед последните капки кураж от ума ми. –
Никога не си била толкова уязвима, нали?
– Готова съм да направя всичко, за да живее.
Не мога да позная гласа си, толкова е тих и отчаян.
– И почти го направи – веднага отговаря Магда, без да отделя длан от главата на
сина ми. – Направи повече, отколкото някоя от нас можеше изобщо да си представи,
че ще направиш!
– Бог така е решил – не отмествам очи от нейните.

Трябва да го спася!

– Да – съгласява се юдата. – Както и това детето ти да се разболее и да го доведеш

при мен с риск за живота му. Какво всъщност е решил тогава Бог? Трябва ли да
съществува на света овчарски син, роден от самодива?
Да, трябва!
Иде ми да го изкрещя в лицето ѝ и да ѝ кажа, че такъв син съществува на света
вече 30 години. Овладявам обаче стихията в мен и отвръщам:
– Ако си сигурна, че не трябва, вече щяхме да сме мъртви. – Надявам се да е така.
Надявам се, че интуицията не ме подвежда и тя ще спаси Марко. – Аз ще платя цената,
ако искаш, после ме убий. Всяка цена съм готова да платя!
– И това вече го правиш, Неда – тихо казва Магда. – Вероятно още не си платила
за стореното дори наполовина.
Маха ръката си от косичката на Марко и за пръв път, откакто лечителката и
Старият го събудиха, той премигва объркано. Дъхът ми спира някъде в гърлото:
– Слънчице?
– Рано е още да те чуе – казва Магда и усещам лукавост в гласа ѝ. – Не е готов.
Марко ли се казва?

326
 Успяла е да бръкне достатъчно дълбоко в ума на сина ми, в спомените му отпреди
болестта...
– Моля те! – прошепвам настойчиво и поглеждам за миг към Вида, която
мълчаливо ни наблюдава. Тя няма да се намеси без заповед на юдата, най-малко пък
ще ми помогне. – Той не е виновен, че се е родил!
– Така е. Виновни сте ти и баща му! И не ми казвай, че не си го искала! – в гласа ѝ
се прокрадва гняв. – Мешан никога не се ражда, ако баща му е бил нежелан! А от това,
което видях в ума на детето, баща му е повече от желан!
– Зная какво съм направила, затова стояхме далеч от тук...
– И ако синът ти не се беше разболял, един ден щеше да се окаже неочаквано и
страшно оръжие срещу нас!
– Никога не съм искала да е оръжие срещу когото и да било! Никога няма да го
обърна срещу своите!
Магда приближава лицето си към моето:
– Кои за него са свои и кои не? Наистина ли вярваш, че можеш да го опазиш от
природата му?!
– Ако основното в природата на овчарите е да са оръжие срещу нас, защо него го
има?
– Откакто него го има, ти мразиш ли овчарите като преди?
Замълчавам, а тя иронично се усмихва и продължава:
– Избра ли да се откажеш от своите и от мисията, с която си родена?
Повдигам брадичка и притискам детето до себе си:
– Ако овчарите знаеха за него, щяха да го вземат. Ако вие знаехте за него, щяхте
да го убиете. От нищо не съм искала да се отказвам. Нямаше друг начин да спася сина
си!
– Синът ти се казва Марко като баща си, който... уж беше загинал със самолета
си? – бавно пита Магда.

Ще ме убие...

– Да – няма какво друго да кажа.

– Къде е той?!
– Не дойде с мен.
Очите ѝ се превръщат във въглени, които ме прогарят. Чувам ядосаното
вдишване на Вида. Колкото повече призная, толкова по-голям шанс за прошка имам:
– Намерих лечителката в Небеска, не ме питай защо... сънувах. – Гърлото ми е
пресъхнало и стегнато. – Там дойде и един от Старите...
– Марко? Който се оказа, че бил много близък с другия Марко, дето ти взе
талисмана и се направи на мъртвец? – с леден глас пита юдата.
– Да. Научил за мен и...
– Стига! – отсича Магда. – Как смееш да ме търсиш за помощ и да ме предаваш
едновременно?! Къде са? Какво си се договорила със Старите?!
Огънят в очите ѝ е толкова гневен и опустошителен, че всяка моя надежда за
оцеляване се стопява.
– Нищо не съм се договорила... Той ми помогна заради детето! Дори ме
посъветва, че само ти можеш да го излекуваш. Мога да се върна при вас и да съм ви

327
полезна, зная достатъчно за тях и за Ковчежето – отчаяно предлагам. – Ще направя
каквото кажеш. Нека само детето да е здраво и да живее!

Важното е Магда да не узнае, че баща му също е син на самодива. Поне докато

успее да вземе детето и да избягат!

– Вида, ела тук! – заповядва юдата и пазителката за секунда е долу при нас.
Мярвам в погледа ѝ съжаление. – Дай ѝ детето! Ще живее!
Сърцето ми сякаш се разкъсва на две, а Магда повтаря:
– Нали искаш да е здрав и да живее? Ще бъде, дай го!
– Прави каквото искаш с мен, но нека първо видя, че е добре, моля те! – тихо
казвам, осъзнавайки, че докосвам сина си за последен път.
По-жестока е, отколкото се надявах, че ще бъде. Дори не пожела да разбере какво
зная за Ковчежето. Постъпва така, както предвидих, че ще постъпи, ако не убие сина
ми веднага. Ще убие мен и ще запази него, ще се опита да го превърне в отмъщение
срещу овчарите. Усеща огромната му сила и ще направи всичко, за да я използва.

„Потърси начин да побегнеш, ако знаеш, че ще те убие!“ „Няма да мога да избя-

гам, тя е много силна, а и тогава може да убие него! Ще опитам всичко, което
мога, Марко, ти ми обещай, че каквото и да стане, ще го вземеш от тях и ще
избягате!“ „Обещавам ти, Неда!“

– По-добре ми го дай! – казва Вида, заставайки пред мен, а аз прегръщам детето

силно и затварям очи.
Дано баща му изпълни обещанието, което ми даде, преди да се разделим! Искам
да запечатам в ума на сина ни усещането от ръцете и обичта си. Моля го наум да ми
прости, че го оставям...
Ужасен огън плъзва по пръстите на краката ми, кара ме да отворя очи и срещам
безпощадния поглед на Магда. Вида силно дръпва Марко от ръцете ми:
– Неда, дай ми го!
Пускам телцето му и в гърдите ми се надига болезнен вопъл...
Първо убива душата ми, като ми взема детето. После ме наказва с проклятието,
застигало векове наред предателките, дръзнали да изберат овчарите пред своите.
Мярвам силуетите на Сирма и лечителката, които тъкмо идват откъм
заобиколната пътека към пещерата, но вече не владея тялото си и не мога да моля за
помощ. Не мога да помръдна, нито да говоря. Пулсиращата болка от вкаменяването
бавно превзема краката ми. Никога не съм изпитвала по-силна физическа мъка, ала
страданието от това, че виждам сина си за последен път, е над всичко.
За миг си спомням как го родих насред джунглата на остров Доминика – сама и
скрита от целия свят, как го прегърнах за първи път, първите му стъпки, първото
„мамо“...
– Магда, недей... Децата! – чувам Сирма. – Тя ни трябва!
– Ако я убиеш, ватафът няма да ви помогне! – провиква се силно баба Дана.
– Магдо, спри! – гласът на Стария изневиделица прокънтява някъде от високото.
Изведнъж всичко изчезва и болката задушава съзнанието ми с плътна черна
328
пелена.

22 юни, 04:18
Вторият трус дойде час след първия и продължи повече от петнайсет секунди.
Прозорците на къщите и блоковете в градовете и десетките села, пръснати в Югоза-
падна България, засвяткаха едновременно, все едно са датчици на включена аларма.
Неспокоен кучешки лай огласи нощта, а по тъмните дворове и улици наизлизаха
стреснати полузаспали хора. Страшното бучене затихна, оставяйки земята потръпваща
и немощна като родилка в очакване на следваща контракция.
В този миг Неда отвори очи и погледът ѝ се залута объркано в звездното небе.
– Ставай! Трябва да бързаме нагоре! – Сирма се надвеси над нея и настойчиво я
дръпна, а тя се изправи до седнало положение. Огледа неразбиращо пустата поляна.
Силен повей шушнеше тревожно и в същото време сякаш успокояваше с милувка
тревата край нея.
Не знаеше къде е попаднала, но се почувства безкрайно щастлива, че диша.
Радостта ѝ обаче се изпари веднага, заменена от спомена за ужасната болка от
вкаменяването и за сина ѝ в ръцете на Вида. Мисълта, че нещо лошо се е случило с
детето, бързо я вдигна на крака. Впери въпросително очи в Сирма, която изглеждаше
уморена и разтревожена.
– Къде е детето ми? – Задъхано изстреля Неда и погледът ѝ внимателно обходи
близките дървета, търсейки някакво присъствие.
– Тихо! Детето е добре, но не е тук. На сигурно място е с другите.
Значи овчарят не е успял да го вземе...
– С кои другите? Къде? – Неда се спусна към нея, готова да напада, за да разбере
какво се случва със сина ѝ.
Изведнъж я връхлетя стаеното напрежение във въздуха и необичайното трептене
под краката. Острите ѝ сетива веднага разпознаха следите от земетресението и тя спря:
– Какво става, Сирма?!
– Първо сниши гласа си, може да не сме сами. Второ – всички сме в опасност,
много хора може да умрат – тихо отвърна пазителката. – Трябва да се качим горе и да
опитаме да спрем трусовете. Вече минаха два. Ако не ги спрем, Кожуха ще изригне.

Огън е тоя кожух, голяма смърт!

Споменът за думите на баба Дана прогори ума ѝ заедно с прозрението къде се

намира. Опита да открие в мозъка си някакъв знак от последните часове на
безсъзнание – дочут глас, особен мирис, допир... Нещо, което да ѝ подскаже как се е
озовала в подножието на Кожух планина до Рупите.
– Аз те докарах – рече Сирма, усетила учудването ѝ. Думите ѝ се разбираха
повече по движението на устните, отколкото с глас. – Магда ми нареди да те доведа,
ако успееш да се събудиш, или да те оставя, ако не се свестиш. Тя тръгна насам
веднага след като децата се съвзеха, и нареди всички да се съберем в северозападния
край на Кожуха. Наблизо може да е някоя от десетте.
– Какви деца... – Неда също движеше устни с едва забележим шепот.

329
 – Мешаните, всички тригодишни мешани се разболяха като сина ти. Бяха в
Утробата. Лечителката и Старият ги оправиха. Юдата нареди децата да останат при
сигурни хора, видях с очите си, че момчето е добре. Старият е в близките села да
организира евакуация.
Трябваше да разбере къде е Марко и да решат как ще вземат сина си!
– Ще ти обясня останалото, докато се качваме! – каза Сирма и тръгна напред. –
Имаш ли достатъчно сили да вървиш?
Неда я последва със замаяна глава:
– При децата ли трябваше да ме оставиш?
– Не, на друго място. Но реших да те доведа, защото знаех, че ще се събудиш. Ти
си много силна.
– Не се чувствах силна, докато Магда ме вкаменяваше...
– Важното е, че не те вкамени.
– Лечителката спомена Кожуха, когато я намерих, но не обърнах внимание.
– Тя потвърди това, което Магда вече подозираше. От известно време има знаци,
че вулканът се събужда. Старият също се притесни сериозно, като научи, че земята
започва да се тресе. Ще си помагаме с овчарите в това, така реши юдата.
– Защо ме доведе?
Сирма спря и впи черните си очи в нейните:
– Защото ни е нужна силата ти! – Замълча. – Гюра е полудяла, а юдата не може да
я отстрани. Трябва да спрем това! Болестта на децата и земетресението са последица
от всички тия лудости!
Бързо продължи да върви. Неда се загледа замислено в гърба ѝ, после тръгна след
нея, катерейки стръмнината към върха на скалистото възвишение.
– Магда как така допусна Стария до децата? – попита шепнешком.
– Заради лечителката. Видя в ума ѝ как са помогнали на твоето момче. Видя и
бащата.
Неда изтръпна от мисълта, че юдата е научила за същността на овчаря, но Сирма
не потвърди това, а доразказа:
– Калушарската молитва на Марко свести мешаните. Явно на човешката част от
кръвта им е била нужна тая сила... И бабата помогна с нейните змии. Тя остана с
децата.
– Синът ми събуди ли се напълно, проговори ли?
– Да – отвърна пазителката.
„Не казва нищо за баща му. Той трябва да е проследил къде го отвеждат, а и дядо
му сигурно знае“, помисли Неда.
Нямаше илюзии, че ще си вземе детето безпроблемно. Дори тази опасност тук да
отмине, спорът за Ковчежето тепърва ще се решава, а синът ѝ бе коз в ръцете на
самодивите.
– Тя няма да те убие. – Пазителката ѝ хвърли поглед през рамо. – Беше готова да
те вкамени, защото събуди огромна ярост в нея, задето си се съюзила с овчарите.
– Не съм се съюзила! Върнах се заради детето и искам отново да замина!
– Щом и баща му е жив и живеете заедно, това не е ли съюз?
Неда ядосано отмести дълъг клон на храст, препречващ пътя ѝ:
– Това не е съюз с всички овчари! Той също като мен е избрал да е мъртъв за
своите!
330
 – Значи е съюз на предатели?
– Не, Сирма, съюз е на родители! Ако цената е да сме предатели, нека да сме!
Пазителката спря и се обърна към нея:
– Съдбата наказва това, откакто свят светува, знаеш го! Смъртта ще ви дебне цял
живот...
– Но все още и тримата сме живи, нали?
Сирма повдигна брадичка и я измери с очи. В тях имаше гняв, тревога, но и
загриженост, дори искрица гордост:
– Преди осем години се чудехме как така един овчар не ти е отрязал косата, сега
се чудим как така си родила син на овчар... И как тримата още сте живи. Имаш
огромен късмет с тези твои срещи със смъртта, Неда!
Понечи да продължи пътя си, но спря:
– Ще се сблъскаш с Гюра, Гюрга и компания.
– Наясно съм! – сопна се Неда.
Искаше час по-скоро пак да види юдата. Не спираше да се надява да разрешат
ситуацията с добро и да я оставят да се махне оттук с детето.
„Ако Марко вече го е взел, е по-добре да бягам“, мислеше тя, но самодивската ѝ
душа настояваше да следва пазителката.
Сирма ѝ се доверяваше, защото бе убедена, че повикът на същността ѝ ще над-
делее. Каквото и да правеше или мислеше, Неда бе родена, за да пази живота и
баланса в природата. Дори влюбена в овчар и майка на овчар, тя си оставаше една от
тях.
Следващият трус щеше да е по-силен от предишните, а всеки изтласкваше
огнената стихия към повърхността. След разрушенията щеше да дойде изгарящата
мощ на лавата и никой не знаеше колко от нея ще избълва Земята и какви поражения
ще нанесе.

22 юни, 04:25
– Веднага изпрати всички налични автобуси насам, вече е уговорено хората да
отиват към Благоевград, оттам ще ги разпределят за по-нататък! В Петрич, Сандански
и Мелник нашите вече организират транспорт. Ще изчакам да опразнят Кърналово и
отивам в Старчево. Пратил съм човек във всяко село. Хората в Рупите вече отпътуват.
Нямаме време да чакаме!
Половин час, откакто пристигнаха в района на Кожух планина, възрастният овчар
не спираше да говори по телефона и лично ходеше по къщите заедно с кметовете и
спешно събраните в района техни хора.
Започнаха организацията по извеждане на хората първо от най-близките села. На
всички обясняваха, че се чакат по-силни трусове.
Много по-рано бе звъннал на Петко, който го обвини, че е полудял, и беше готов
на жестока разпра, но след първия трус също тръгна спешно към мястото.
Старият овчар едва успя да склони внука си да не следва детето и Неда, а да
дойде с него към селата до Кожуха. Докато бяха край Утробата, се уплаши, че Марко
ще приближи пещерата повече от уговореното. Знаеше, че ако бе видял сина си и как
Магда иска да вкамени Неда, нямаше да издържи да не се намеси. Със сигурност бе
усетил критичната ситуация, но спази обещанието да изчака на достатъчно отдалечено

331
място.
След напрежението и суматохата с юдата и болните деца новината, че древният
вулкан в Югозапада клокочи, дойде като гръм от ясно небе. Бабата се изправи до вече
будните мешани, поотупа се и рече:
– Ние хубаво ги оправихме, ама оня ми ти огън като доде...
– Какъв огън? – веднага бе попитала Магда.
Така старицата несвързано заразказва съня си, а юдата дори не изчака да чуе
всичко. Излезе от Утробата и погледна подозрително към Стария, седнал настрани до
пещерата. Той чу всяка нейна дума от спешните разговори и разбра колко страшно
нещо се задава, затова не се поколеба да ѝ предложи помощ. Поиска само да му
обещае, че ще пазят Неда и овчарското момче като своите деца, докато това отмине. И
че ще оставят за после уговорките за бъдещето.
Неда така и не дойде в съзнание и мъжете, пазещи района от нежелано
присъствие, я отнесоха заедно с децата, по думите на Магда, към Странджа. Това
малко го успокои, защото предположи, че тя ще е край малкия, след като се съвземе.
При първа възможност щеше да изпрати свои хора да проследят къде точно ги водят.
Договориха се с юдата, че той отива в селата край Кожуха и ще се погрижи за
хората, а тя и пазителките ще опитат да укротят смъртоносната енергия в недрата.
Щом развоят на събитията станеше ясен, щяха да се свържат отново.
Овчарят успя да пресрещне навреме внука си насред пътя му към Утробата.
Никога до този момент не бе спорил с него толкова разпалено и категорично...
Когато му каза за Кожух планина и за опасността, Марко се възпротиви на
ходенето там. Поиска веднага да намерят Неда и детето и всички да идат на безопасно
място.
– Ами хората къде ще идат? – гневно бе попитал Старият. – Там има деца, жени...
Твоите вече пътуват към такова безопасно място, но много други може да измрат!
Това, което се случва, е заради всички нас – овчари и самодиви! Заради нашата война!
Така чувството за дълг у внука му надделя и двамата тръгнаха към Кожуха, за да
помагат. Сега младият овчар не спираше да мисли за самодивата и детето им, докато
се отдалечаваше от центъра на село Рупите, където евакуацията почти приключваше.
Хората тръгваха с автобусите към Благоевград, събрали набързо най-нужното от
багажа си.
Тягостно напрежение витаеше във въздуха, уплашените жители на селото ту
недоволстваха, ту се вайкаха, но нямаха избор. Цялата машина от структури, отгова-
рящи за безопасността на населението при такива бедствия, вече бе задействана.
Марко правеше всичко възможно да остане незабелязан, докато наблюдаваше
опразването на Рупите, и често говореше с дядо си по телефона. Имаше огромен риск
да срещне други овчари или някоя от вещиците. Това можеше да е фатално за
плановете му по-късно да измъкне Неда с детето и да изчезнат надалеч.
Провери уличките в долната част на селото и се увери, че никой не е останал в
тъмните къщи. Имаше патрул на полицията, който щеше да следи за крадци и тайно
завърнали се по домовете хора.
Погледна часовника си и бързо тръгна към колата, която на идване остави близо
до пътя. Трябваше да се върне в Кърналово при дядо си и да разбере какво са научили
тези, които проследяваха пътя на Неда и тринайсетте деца. Надяваше се да изпревари

332
пристигането на Петко.
В мига, когато Марко потегли към Кърналово, натам тръгна и Гюра, но откъм
Старчево. Въпреки ясните заповеди на юдата тя не се отправи директно към Кожуха,
защото нейните съгледвачи твърдяха, че в селата наоколо има овчари, които заедно с
полицията и пожарната организират евакуация. Знаеше, че сега Магда я чака за важен
ритуал, който да спре земетресенията, но ако някой от Старите е толкова близо, не
биваше да пропуска тази възможност. Вече се бе свързала с хората на канадеца и
негови преследвачи пътуваха насам.
Жестокият ум на пазителката не приемаше вариант, в който вековната вражда да
бъде загърбена, дори това да костваше човешки животи и непоправими разрушения.
Шофираше съсредоточено към селото, а очите ѝ блестяха като на вълк, помирисал
плячка. На седалката до нея лежеше остър нож. Нямаше да губи време с ослепяване,
нито с изчакване на удобен момент. Бе готова лично да пререже гърлото на всеки
срещнат овчар.
Паркира до първите къщи на Кърналово, скри ножа в дрехите си и се промъкна в
тъмнината на улицата. Чуваше суматохата по-навътре в селото и усещаше
надвисналия страх. Кучетата по дворовете не спираха да лаят тревожно.
Пазителката мина по малка пресечка зад дворовете и забързано тръгна към място-
то, от което идеше човешката глъч. Приближаването ѝ отне съвсем малко време, а
очите ѝ внимателно обходиха множеството, събрано на площада – стари и млади, с по
една чанта в ръце. Бледите им лица изглеждаха призрачно на мъждивата светлина от
уличното осветление.
Задържаше внимание само на високите мъже, но не откри овчари сред тях. Дола-
вяше обаче специфичната им миризма във въздуха. Заобиколи тълпата и се насочи към
отсрещния край на площадчето. Тъкмо преполови пътя си, когато в морето от лица
съзря пронизващо сините очи на високия белокос мъж. Говореше на възрастна двойка
и настойчиво сочеше в посока на Кожух планина, вперил поглед в лицето на жената.
Тя клатеше отчаяно глава и плачеше.
„Здравей, старче!“, тържествуващо помисли Гюра, разпознавайки Марко. Ако
кучетата на Филантропа успеят да открият и другия Стар, нещата се нареждаха
идеално.
Още веднъж огледа внимателно всички наоколо. Не виждаше други овчари или
някого, който да пази Марко. Приведе глава и сви навътре към струпаните хора.
Надяваше се мишената ѝ да не я забележи в множеството поне докато не приближи
достатъчно.

22 юни, 04:26
Яна и Ирина изникват на пътя ни секунда след като тръпката от присъствието им
пролазва тила ми. Споглеждат се бързо и това е единствената реакция на неочакваната
ми поява, после вперват въпросително очи в Сирма.
– Магда ни чака – казва моята спътница. – Вече се срещнаха на друго място и каза
да я доведа.
– Интересно... – иронично отбелязва Ирина.

333
 – Може да е станала русалка – усмихва се саркастично Яна. – В океана ли се кри
досега?
– Да, за малко се показах, търся си принца – отвръщам подобаващо.
– Умирам да ти видя опашката! – не спира Ирина.
– Тоест гърба – поправям я уж любезно. – Яна, ти искаш ли да ми видиш нещо?
– Ако искате да си мерите... опашките, нека е след като стигнем до Магда! –
прекъсва ни Сирма.
– Тук съм! Другото го решава юдата! – заявявам на двете пазителки и тръгвам на-
пред.
Ако ще ме нападат, да го правят! В ума ми има толкова тревога за детето, за баща
му и за бъдещето, че последното, за което ми се мисли, са сплетните на пазителките.
Докато изкачваме скалистия баир, до нас долита плътният глас на Гермеруда:
– Най-после!
– Пълзите ли по тоя Кожух, какво правите? – обажда се и Гюрга.
Нейната реакция, когато ме вижда, обаче е доста по-бурна. Изправя се от големия
камък, на който седи:
– Ти?! – Спуска се, готова да ме нападне. – Мръсна предателка!
Шестте фигури, които чакат на възвишението, тръгват към мен. Само Вида не
помръдва.
– Стига! – отсича юдата и всички се заковават на място. – Неда е тук, защото аз
така преценявам! Всичко останало ще изясняваме после.
– После няма да ти се налага да се правиш на умряла! – просъсква приятелката на
най-големия ми враг сред десетте. – Ще си умряла!
– После е несигурно понятие, Гюрга – спокойно казвам, вперила очи в нейните. –
Често е и много изненадващо.
Усмихвам се загадъчно въпреки огъня, който гори в душата ми. Оглеждам
пазителките, събрани около мен. Косите им са сплетени, всички са готови за ритуала.

Защо са девет? Къде е Гюра?!

– Избрах северозападния склон на възвишението заради арагонита, чието излъч-

ване се усеща най-силно тук – казва Магда.
Всяка пазителка знае, че скъпоценният камък, образуван в недрата на Кожуха,
помага за отварянето на ума и за по-силно свързване със земята.
– Гюра близо ли е? – пита Гермеруда. – Изгревът наближава.
Юдата сигурно знае къде е пазителката, но не отговаря. Приближава ме и
втренчва очи в моите, останалите притихват в очакване.
– Това, че се появи точно сега, е знак, който още тълкувам – казва тихо.
Нямам представа какво от случилото се край Утробата знаят другите, нито какво
крои Магда. Надявам се, че не ми готви ритуала на изповядването, преди да се съберат
всички. А и имат по-важен ритуал за правене в момента.
– Дръжте я под око! – заповядва кратко Магда. – Никой да не я докосва дори с
пръст, докато се върна. Приготвяйте се!
Спуска се бързо по склона, отмята дългата си плитка на гърба и изчезва в
тъмнината. Оставам права насред деветте, усещайки огромната враждебност на някои
от тях. В останалите има подозрителност и неодобрение. Сръчно събличат дрехите си,
събуват се боси и обличат самодивските ризи.

334
 – Само не разбирам как си се прецакала – казва Ирина – да се върнеш, след като
те смятаха за умряла.
– Чакай да чуем, може пък да сподели? – престорено мило добавя Яна.
– Искаш да опиташ същото ли? – горчиво отговарям.
– А, не! Аз си пазя талисмана добре и не умирам за твоите „интересни“ преживя-
вания!
– Значи мога да ти спестя подробностите!
– Знаеш, че няма как да ти вярваме – намесва се Мита.
– Знам.
– И Магда не ти вярва.
– И това знам. Другарски съд ли ми спретнахте? – иронично повдигам вежда,
макар че така облечена и обута сред тях се чувствам различна и потисната.
– Юдата ще те съди! – обажда се Ангелина, а до нея Стойна само поклаща осъди-
телно глава.
– Ти си срам за нас, момиче! – казва Гюрга. – Огромен срам! На мястото на Магда
досега да съм те превърнала в камък!
– Никоя от нас не е Магда, така че престанете! Не е моментът... – спира ги Вида.
– Нея защитавай! – тихо отсича Гермеруда. – Вечно намираш оправдателно обяс-
нение за всичко, свързано с миризливците! Тя беше с един от тях! – Посочва ме като
прокажена. – Енергията ѝ е мръсна, не го ли усещаш?!
– Усещам, че май се съмняваш в решенията на юдата! – Сирма застава до мен. –
Защо не скочи срещу нея така преди малко?
– Браним малката си самодива, а? – подигравателно се изсмива Гюрга. Иде ми да
изтрия тази усмивка от изписаното ѝ лице.

Те само това чакат!

Заповядвам си да овладея гнева, пълзящ в ума ми. Трябва да разсъждавам хладно

и пресметливо, за да се измъкна от тази ситуация. Няма смисъл да опитвам нападение
или бягство сега, много са.
– Овчарите я заловиха, не забравяй това. Не им се е предложила сама! – Стойна
прави опит да ме защити и ме поглежда. – Върнала се е и е намерила Магда. Това не е
малко.
– Ти нея или тя теб намери? – не спира Гюрга.
Впивам очи в нейните с цялата сила, която имам, и дългите ѝ извити мигли леко
трепват:
– Аз я намерих, Гюрго. Аз!
Те явно не знаят подробностите около срещата ми с Магда до Утробата. Вида и
Сирма мълчат, което е добре за мен, но поражда вълна от въпроси в главата ми.
Нямам никаква представа какво се е случвало с юдите и пазителките през изми-
налите години. Интуицията и сетивата ми за техните емоции подсказват, че нещо е
променено – предпазливи са една към друга много повече отпреди. Страхуват се от
гнева на Магда, както никога. И преди бяха разделени, но сега ясно чувствам противо-
борството им.

335
 – Зная какво съм направила... – изричам на глас. – Но не разбирам какво е станало
с вас!
Девет чифта черни като въглени очи се забиват в мен, но това не ме спира:
– Само след минути ще се хванете за ръце и ще сте едно! Трябва да влеете в тая
земя успокоение и добра сила... Родени сте да поддържате равновесието в природата, а
вие самите сте като кошер с жилещи се оси!
– Хайде точно ти не ни поучавай! – отвръща Гюрга. – Ако толкова те беше грижа
за равновесието, нямаше да се отречеш от нас!
– А ти какво правиш? – пристъпвам към нея. – За равновесието ли се грижиш, или
за егото си? Не се ли отричаш от самодивите, когато вместо да пазиш целостта, си
готова да делиш? С какво си по-различна от мен?
– Не е спала с овчар – ехидно се обажда Ирина и надниква към Гюрга покрай
тялото на Гермеруда. – Нали?
Гюрга обаче не отделя очи от моите.
– Спала съм с овчар, да! – потвърждавам безцеремонно. – Посегнала ли съм на
някоя от вас – не! Бих ли посегнала – не! Ако ме убиете, ще станете ли по-сплотени
или по-добре ще пазите природата?
– Ще те убием, ако юдата ни нареди – спокойно казва Мита. – И ако не си наясно,
да ти обясня, че с овчарите сме във война вече два сезона. Няма как да сме онези,
които сме били. Ако си върнем Ковчежето...
– Да не си посмяла да ѝ казваш каквото и да било за Ковчежето! – пали се Герме-
руда.
– Не съм шпионин на овчарите! – обръщам се към нея. – Никога не бих...
Под краката ни се разнася толкова силно бучене, че думите ми заглъхват насред
шума. Вибрациите на земята преминават през клетките ми като остри зъбчати колела –
мачкащи и разкъсващи. Трусът е много силен, залитам към скалите и се вкопчвам в
най-близкия камък. Чувам гласа на завърналата се Магда като прекъсващо ехо:
– Ставайте! Бързо!
Изправям се и виждам как идва, избутвайки няколко изтърколили се отломъци
настрани. Оглежда се за пространство около себе си. Пазителките я наобикалят, а зем-
ните вибрации едва затихват. Чувствителните ни сетива са като пропищели от усеща-
нето и за телата ни са нужни няколко минути, в които да се овладеем.
– Неда, сплети си косата! – тихо нарежда юдата и аз невярващо се взирам в нея. –
Събувай се боса! Веднага!
– Не можеш! – прошепва. Гюрга. – Тя...
– Мога! – властно заявява Магда. – Гюра няма, не виждаш ли?!
– Къде е? Ти ли си ѝ сторила нещо? – яростно ми изкрещява пазителката.
– Нищо не съм направила. Не зная къде е Гюра... – объркано казвам и с
треперещи пръсти сплитам косата си, изхлузвайки леките обувки.
– Престанете! Нямаме време, трябва да го спрем! – Никога не съм виждала някоя
от юдите толкова разтревожена. – Никоя от нас няма значение в момента! Никоя! Ед-
но-единствено нещо трябва да усещат душите ви и трябва да успокоим земята! Вие сте
сестри! Бог ви е създал, за да владеете стихиите в природата и да помагате на хората!
Очите ѝ светят с мрачен блясък, а красивото ѝ лице е бяло като изсечено от

336
камък. Въздухът наоколо става по-плътен и тежък, всичко притихва изведнъж. Небето
над главите ни сякаш спуска призрачна мрежа. Една по една хващаме ръцете си и по
вените ни потича смирение пред волята на могъщата господарка на природата. А тя
остава в кръга, който образуваме, и свежда очи към земята, като устните ѝ зашепват
безмълвно заклинание...
Не разбирам думите, но чувствам силата им, молеща за врата към небето, която да
влее в телата ни укротяваща енергия и те да я предадат на земята. Представата ми за
време потъва сред опиянението, завладяващо тялото и ума ми. Опиянение, което не
носи лекота и наслада, а те завлича в някаква чернота... огъва, дърпа, гори, задушава...
Усещам как Магда влага неистово усилие да овладее стихиите, вихрещи се около нас.
Борим се и ние с цялата енергия, която имаме.
Като насън чувам странен звук – прилича на шум от забързано провлачване на
мокри ходила по земята... Изведнъж около босите ми стъпала се промушват студени
змийски тела. Замъглените ми очи съзират как пъстрите влечуги се събират в кръга
около юдата, чувам и усещам още от тях зад гърба си. Разпознавам котешките змии,
виждам очите им – вертикалните зеници са зловещо разширени, а съскането им звучи
оглушително.
Ще ни помогнат ли тези създания, носещи в себе си тайнството на връзката със
света на мъртвите? Или са дошли, за да ни попречат да се намесим в гневния танц на
недрата?
Магда не спира шепота си, затворила очи и вдигнала лице към небето. Израже-
нието ѝ магически се променя в образите на всяка от другите пет юди. Сякаш всички
наведнъж заживяват в тялото ѝ, борейки се с помитащата сила.
Ръцете ни се протягат нагоре, завихрят въздуха около пръстите ни в очакване на
енергията, която да се влее през телата ни в земята. Юдата отстъпва и на мястото ѝ от
песъчливата повърхност бълва пламък – ярък, синеещ и все по-висок. Разнася се
ужасен тътен.
Змиите панически се отдръпват от огъня и някак объркано се блъскат една в
друга. Някои надигат високо глави, подобно на кобри, и разполовените им езици
нервно се стрелкат напред, сякаш прогонват стихията.
Огромна тежест силно натиска гърдите ми и ми пречи да дишам. Усещам, че
сестрите ми изпитват същото, чувам задъхването им. Пред очите ми изплува личицето
на Марко – усмихнато и греещо като слънце. Превръща се в нажежена топка и ме
залива с ослепителна светлина.

22 юни, 05:10
Марко затича с всички сили към огнения стълб, изригнал в небето, и долови
мирис на пожар и сяра. Изплаши се, че е закъснял, че заспалият вулкан вече е буден и
бълва смъртоносна лава, която ще убие всяко същество на възвишението. Не можеше
да си прости, че бе оставил Неда и сина си в ръцете на вещиците и толкова късно бе
разбрал, че са я довели тук. Тази новина от съгледвачите дойде веднага след сблъсъка
с пазителката на площада в селото. Дядо му бе лошо ранен, а той дълго щеше да носи
по ръцете си белезите от острието на ножа ѝ.
Бе съзрял Гюра секунди преди тя да тръгне към Стария, навела глава и провираща

337
се в тълпата. Погледът ѝ бе пълен със смърт. В същия миг в другия край на площада се
появи Петко. Дори не се сети, че трябва да избегне срещата с него. Спусна се към дядо
си, разбутвайки хората. Възрастният овчар застина насред обясненията с някаква жена
и синият му поглед мина през множеството, беше усетил самодивското присъствие.
Когато Марко осъзна, че пазителката го изпреварва с няколко крачки, насила
разбута хората. Старият успя да реагира светкавично, така че да отклони точно преме-
рения удар на Гюра. Ножът обаче се заби на сантиметри от сънната му артерия, а
очите ѝ се впиха в сините му ириси, за да го ослепи. Последва втори замах.
В този миг младият овчар хвана ръката на самодивата и костта на рамото ѝ силно
изпращя от счупването. Въпреки изненадата тя умело прехвърли оръжието в другата
длан, завъртя се към него и проряза двете му ръце. Искаше да се измъкне от хватката,
сигурна, че щом забоде поглед в очите му, ще го отслаби. Срещна обаче плътно затво-
рените му клепачи.
Отскубна се и го нападна, но той усети движенията ѝ и улови и другата ѝ ръка в
болезнен възел. Събори я по очи на земята. Усети объркването ѝ от силата му и от
липсата на овчарска миризма. Дядо му веднага натисна главата ѝ и със свити от болка
устни дръпна блузата ѝ нагоре, закривайки очите и красивото ѝ лице.
Петко изникна до тях от тълпата, грабна забрадката от раменете на една жена.
Поля я с течност от плоско шишенце, а пазителката се замята в ръцете на Марко с
неистова сила, съскайки непознати думи.
Той усети пронизващо парене в очите и погледна дядо си, който болезнено стисна
клепачи. Вещицата опитваше да им въздейства със заклинание.
Мъжът, дотичал с Петко, хвана краката на Гюра и помогна да я спрат, а той
притисна напоения плат към лицето ѝ. Огнените иглички в очите им намаляха, а
пазителката дълго се бори, мятайки се в ръцете им.
Петко прободе младия овчар с неразгадаем поглед, но не издаде изумлението си,
че го вижда:
– Нека после ме мислят за алкохолик с шишичка в джоба! – Вдигна празното
„патронче“, което още стискаше в едната си ръка. – Цяло стадо от тия мога да упоя с
такова количество!
Като доказателство за това пазителката лежеше утихнала на земята, но те не
разхлабваха хватката. Твърде умела и лукава беше Гюра, допускаха, че може да се
преструва.
– Някой да донесе здрави въжета! – провикна се Марко. – Бързо!
Хората стреснато ги гледаха, затова добави:
– Трябва да я заведем в болница! Носи зараза и не е добре да стои тук!
Думата „зараза“ веднага ги размърда.
– Имам сезал, ще помогне ли? – попита един старец.
– Носи бързо! Но намерете и въже! – кимна младият овчар и притеснено се
загледа в кървавото петно на ризата на дядо си, близо до врата му. – Някой да му даде
чиста кърпа и да натисне раната!
– Имаме доктор, идва! – подвикна жена на средна възраст.
– Ще се оправя – тихо рече дядо му. – Дай първо да я махнем.
– Ти си оправи раната – каза Петко. – Ние ще я махнем... с умрелия.
Марко дълго щеше да помни укорителния му поглед, както и гнева му, когато

338
малко по-късно заряза всичко и хукна към Кожуха.
Направи го веднага щом онези, които трябваше да проследят Неда и детето, се
обадиха на дядо му. Възрастният мъж загрижено бе вперил сините си очи в него и
само каза:
– Детето е добре, но Неда е на Кожуха.
Всичките му предположения за довеждането ѝ бяха лоши – от използването ѝ
срещу овчарите до ритуалното ѝ убийство за назидание. Преодоляваше сипеите и
скалите по пътя си, молейки се да я открие жива. Била е толкова близо до него, а той
да се забави толкова много!
Изригналият пламък се бе появил на по-малко от половин километър, в северо-
западната част на възвишението. Преди това третият трус го завари в подножието на
Кожуха и го забави допълнително. Докато бягаше насам, си спомни, че точно в тази
част има изоставена кариера. Може би вещиците я ползваха за някакво скривалище и
бяха завели Неда там...
Искаше да мисли, че тя не е край бликналия в небето огън, но овчарските му
сетива упорито настояваха обратното. Ясно бе усетил стихиите, завихрени над
възвишението, приличащо на чудовище в агония, разтърсено от конвулсии.
Още долавяше вибрациите на земята, но бученето бе напълно утихнало и сега
съмнителният покой наоколо приличаше на мъртвешки.
Кожуха и небето над него бяха онемели и сковани като покрусени роднини над
тялото на близък, отишъл си завинаги. Първата светлина на изгрева плахо се задаваше
от изток с обещание да разкрие истината за станалото в пълната му картина.
Марко изкачи заоблената издатина на скалите, сигурен, че е стигнал мястото.
Огънят в малката падина, образувана между камъните, лумна леко нагоре и плъзна
встрани, сякаш недоволен от чуждото присъствие. В средата му се виждаше тъмен
отвор – като черно око, бълващо отровен газ.
Веднага съзря единайсетте тела на земята, образуващи неравен кръг. Пламъците
пълзяха към тях, гладни за красивата им плът. Край огъня имаше десетки обгорени
мъртви змии.
Единствената фигура в кръга, различна от останалите, накара дъха му да спре.
Само тя не беше с бяла риза. Издърпа тениската си през глава, откъсна половината от
плата и го върза на носа и устата си. Спусна се бързо по насипа, вдигна Неда от земята
и я пренесе далеч от огъня към група ниски камъни извън падината.
– Неда! – повика я и се наведе към устните ѝ, а дланта му потърси сърцето ѝ. Заля
го огромно облекчение, щом усети дъха ѝ, въпреки слабото тупкане в гърдите. Остави
я на земята и повдигна главата ѝ. Изглеждаше упоена, но още с първите глътки въздух,
далеч от кръга, опита да отвори очи. Разпозна лицето му и ръката ѝ се вкопчи в
неговата:
– Махни ги оттам – едва изрече и се закашля мъчително. – Махни ги...
Марко погледна към телата. Огнените езици вече докосваха някои от тях, прога-
ряйки кожата на краката им, но белите им ризи стояха непокътнати, неподдаващи се
на изгаряне.
Умът му се възпротиви на идеята да помогне на самодивите. Те бяха убили
родителите му, Момчил и още толкова хора! Можеше просто да вземе Неда и да
избягат. Нямаше кой да им попречи да измъкнат сина си. Можеше да ги остави да се

339
задушат в зловонието, бликнало от земята, да изгорят...
– Моля те... – Очите на Неда се впиха в неговите. – Спряхме го... – Гласът ѝ стана
по-твърд. – Махни ги оттам!
Овчарят стисна челюсти, но се изправи и бързо започна да пренася телата на
пазителките далеч от пламъците. Първо взе най-пострадалата от тях, стояла най-близо
до огъня. Позна я. В ума му изплува кошмарният детски спомен за смъртта на
братовчед му...
Същата красавица тогава седеше в средата на онзи кръг до Скока – юдата.
Пренебрегна горчивия спомен, остави Магда на метър от Неда и се върна за
следващата.
Пренасяше красавиците една по една на безопасно разстояние, стъпваше върху
неподвижните змийски тела и мачкаше мъртвите им глави. Колкото повече самодиви
отдръпваше от огъня, толкова силата на ярките му езици отслабваше. Щом донесе и
последната, видя че някои от останалите вече помръдват, а юдата го наблюдаваше
втренчено с черните си очи.
– Мога да извикам помощ, но предполагам, че не искаш свидетели на това –
студено ѝ каза овчарят.
– Самодивски син... – промълви замислено Магда, опитвайки да надникне в ума
му.
– Не се опитвай! Моите мисли са си мои!
Тя задържа поглед на лицето му и попита:
– Хората?
– Има ранени, но повечето са само уплашени.
Юдата кимна, а Неда се изправи залитаща от земята, той я подхвана и я вдигна на
ръце. Отстъпи от пазителките и пак се обърна към Магда:
– Ако ми пречиш да взема детето, ще ви се случи същото като на Гюра!
– Не зная нищо за Гюра...
– Преди около час опита да убие един от Старите.
По лицето ѝ премина гняв:
– Искам да ми я върнете жива! – каза тихо и настойчиво. – Защото не съм я
пращала аз!
– Старите решават.
Той не знаеше дали да вярва, че не е била наясно с нападението в Кърналово.
Усещаше мощната ѝ енергия въпреки слабостта и изгарянията по тялото ѝ. За пръв път
заставаше очи в очи с една от шестте и вече разбираше защо дядо му винаги бе
говорил с уважение за тях.
– Ще ти се наложи най-после да изслушаш някого от петимата – погледът му
мина по пазителките. – Ясно е колко е спешно, нали?
Развиделяваше се. Настъпващото слънце сякаш бързаше да помогне на господар-
ките на природата и да потуши смъртоносната енергия, чието клокочене в недрата за-
тихваше.
– Заведи я долу на горещия извор и промий раните ѝ с топлата вода, после трябва
да се потопи в реката – рече юдата. – И ние ще направим същото, щом се съвземем. И
да знаеш... Никоя самодива на тази земя няма право да посяга на теб или на сина ти!
Това е закон от векове! Върви!

340
 Овчарят погледна бледото лице на Неда, отпусната в ръцете му, и без повече
обяснения тръгна към ниското. Притисна крехкото ѝ тяло, благодарен, че е жива.
– Първо да те изкъпем, вещице, после отиваме да си приберем Марко – каза до
ухото ѝ и целуна хладното ѝ слепоочие.
– Той е добре, нали?
– Да.
– Какво е направила Гюра?
– Нападна дядо ми, но я хванахме. Ако те не я убият, ще я убия аз!
– Заведи ме при него, ако има нужда от помощ.
– Ще те заведа, но първо ти имаш нужда от помощ.
По ходилата ѝ белееха мехури от изгаряне, дрехите и плитката ѝ миришеха на
пушек, но ароматът, който омагьосваше сетивата му винаги когато беше близо до нея,
попиваше в ноздрите му. Потърка буза в косата ѝ и тръгна към топлия извор от източ-
ната страна на възвишението – там, където всеки ден идваха за лек много хора по
заръка на великата пророчица Ванга, завършила дните си в местността.
Слънцето огря живописната котловина и погали възвишенията със светлина.
Бистрите води на Струма проблеснаха радостно, посрещайки новия ден. Насред
Рупите блажено легна сутрешно спокойствие, а птиците отпуснаха звънките си
гласчета. Няколко големи облака преплуваха лазурното небе, колебливо спряха над
Кожуха и след миг от тях рукна ситен летен дъжд – чист като роса.

22 юни, 12:00
Кръстът белееше под обедните лъчи на яркото слънце и на фона му стройната
фигура на Магда изглеждаше тъмна и потръпваща в маранята. Внушителната каменна
композиция трябваше да успокои духовете на жертвите, погубени в древността от
страшния вулкан Кожух. Наблизо ясно личаха различни останки, напомнящи за
величието и живота на хората в миналото.
Странно и мистично бе мястото за всички и дори най-големите неверници,
идвайки тук, се убеждаваха, че енергията и лековитите извори на Рупите помагат.
Страшните истории, свързани с душите, бродещи наоколо – жертви от древната и от
по-новата история, не намаляваха притегателната сила на това парче земя.
Юдата усети приближаването на Стария още преди да го види. Зададе се откъм
църквата и сините му очи я прободоха със силата си. Тя бавно тръгна, за да се оттегли
настрани – далеч от неколцина приближаващи, които се заглеждаха в нея като омагьо-
сани.
Марко следеше движението ѝ и плавно смени посоката, съобразявайки се с ней-
ната. Поканата ѝ за среща дойде час след завръщането на внука му с Неда на ръце и
той за миг не се поколеба да приеме въпреки съмненията на Петко и останалите.
Вълкан, Радой и Стоян, които пътуваха към България, вече знаеха за земетресенията и
за неочаквания развой на събитията. Настояваха Марко да отложи тая среща с юдата
за след Еньовден и зареждането на Жезъла да стане по плана, който имаха. Тъкмо
самодивите бяха отслабени и нямаше да са такава заплаха за запазването на
Ковчежето.
Според него обаче това значеше, че войната продължава. Че не са си взели поука
341
от случилото се. Убеди ги, че трябва да потърсят мир, и дойде на срещата сам. Обеща,
че при първи признаци за измама или опасност ще си тръгне.
Докато вървеше след юдата, Старият плъзна очи по билото на Кожуха в търсене
на съмнителни знаци. Знаеше, че пазителките са някъде тук, но като гледаше Магда,
не чувстваше заплаха. Не я бе виждал от почти половин век, а единствената промяна у
нея бе в начина, по който е сплела косата си. Същата царствена осанка, притегляща
красота и омая – една от шестте могъщи владетелки на природата. Никой не знаеше
възрастта им, нито колко време имат на Земята. Това беше тайнство, недостъпно за
Старите.
Пристъпваше към красавицата и усещаше топлината от слънцето по лицето си.
Дълбоката рана от ножа на Гюра пробождаше ума му с постоянна тъпа болка, въпреки
че Неда бе намалила пораженията по телата на овчарите със силата на вълшебните си
ръце.
– Добра среща, Марко! – тихият глас на юдата, която вървеше напред, стигна до
ушите му съвсем ясно въпреки голямото разстояние помежду им.
– Добра среща, Магдо! – също толкова тихо отговори Старият.
Тя леко обърна глава в неговата посока, усмихна се и спря под сянката на голямо
дърво. Бавно се извърна и го посрещна лице в лице.
Силата на тия черни очи можеше да върши неземни чудеса и да носи
смъртоносни беди. Овчарят знаеше това, но сините му ириси останаха заковани в
нейните.
– Сгреших – рече Магда и напевният ѝ глас премина по него като пърхане на ято
пеперуди. – Трябваше да се срещнем преди четири години.
– Сгреши и когато допусна смъртта на внука ми Момчил преди много време! Тя
отключи злото!
Юдата замълча и се облегна на дървото. Листата му радостно трепнаха от
допира ѝ и привлякоха погледа му за малко. После той бързо върна очи на лицето ѝ.
– Злото бе отключено много по-рано от сина ти и Лиляна – рече Магда. – Но то
винаги идва с нещо добро за баланс. Успял си добре да скриеш другия си внук през
годините, овчарю...
– Ние правим всичко за децата си.
– Ако не беше така, той нямаше сега да отива към Странджа за своя син, нали? –
В гласа ѝ нямаше обвинение, нито агресия. Просто не криеше, че знае. – Няма да му
пречат да го вземе.
Старият кимна.
– Но Неда не е тръгнала с него, а е останала наблизо – загадъчно сниши интона-
цията си юдата. – Това сигурно го е объркало.
– И двамата знаем, че щом веднъж си я призовала на мястото на една от десетте,
не може да не те следва, ако не я освободиш! – твърдо отвърна, припомнил си гнева на
Марко, когато самодивата изненадващо поиска той да вземе сина им от Странджа и да
заминат без нея.
– Внукът ти обаче не знае за този обет?
Овчарят пристъпи към юдата и се взря в очите ѝ:
– Той се качи на Кожуха заради нея, но спаси всички ви. Въпреки че убихте роди-
телите му и момчето, което му беше като брат!
Замълчаха и напрежението около дървото стана толкова осезаемо, че ги притисна

342
като похлупак.
– Разбирам... – учудено рече Магда. – Той е бил другото момче в гората?
– Да! И други неща има за разбиране – Неда тогава го е скрила от вас в Кашина и
му е показала пътя да избяга!
Очите ѝ се присвиха изненадано.
– Обречени са един на друг от деца, Магдо, още от малки. Спасил е живота ѝ,
когато е била на четири години. Затова не е отрязал косата ѝ в Любовище преди два
сезона. – Юдата въздъхна, а Старият прошепна: – Господ ги е срещнал, защото така е
трябвало. И ще ги пази, докато е писано. Той няма да замине никъде без нея!
Настана мълчание.
– Неда се е погрижила за раната ти – прекъсна тишината Магда и погледът ѝ спря
на лицето му. – Остаряваш... Преди нямаше да допуснеш Гюра да те рани.
– Затова пък ти не остаряваш – веднага рече Марко.
Тя се усмихна и той съвсем ясно усети как това промени въздуха наоколо, зареж-
дайки го с невидимо вълшебство. Погледна хората, от които се бяха отдалечили. След
страшната нощ, която отмина, са дошли тук за утеха и вяра и срещат истинска
вълшебница, без дори да подозират това.
– Е, наистина злото идва с добро – каза юдата. – Че хванахте Гюра, е твоето
възмездие. Тя е преследвала сина ти и Лиляна, тя беше тази, която ослепи внука ти в
гората.
Лицето на Стария заприлича на буреносен облак, но Магда не се впечатли от
това:
– Ще реша за Неда, след като ми върнете другата. – Овчарят понечи да каже
нещо, но тя го прекъсна с жест. – Искам всички пазителки да видят мислите на Гюра.
– Гюра е готова да убие и предаде всеки! – Старият се разгневи открито. – Не ми
казвай, че не сте научили за кроежите ѝ с канадеца! Нали затова трябваше да вземем
Ковчежето!
– Знаеш, че сме научили. Както аз знам, че между пазителките и Старите винаги е
оставала тънка свързваща нишка!
Той се запита дали Магда намеква за контакта му с Вида или налучква, но про-
дължи:
– Гюра спретна онова със сина на Георги и самовилата на Дяволската пътека!
Никой от нас не е късал главата на момичето!
– И това вече зная!
– А знаеш ли, че се готвеше да жертва и една от вашите в Добротино, за да ни
припише още смърт?! Пазителката ви не я интересува запазването на баланса, живота
на хората и дори този на своите! Пази само болната си алчност за пълна власт!
Черните очи на Магда потъмняха заплашително и наоколо всичко странно
утихна.
– Доведете ми Гюра и Неда преди полунощ до входа на Дяволското гърло. Щом
излезем оттам, едната ще е получила заслуженото, а другата ще е свободна от обета да
ме следва. Давам ти дума!
– И ще останете с девет пазителки? – недоверчиво попита овчарят.
– Има обети, които и ние, и вие носим в кръвта си. От тях няма кой да ни
освободи. Винаги когато имаме нужда от Неда, тя ще усеща – това е проклятието на

343
оброка ѝ към внука ти. Всеки път ще трябва да решава коя е – жената на овчаря или
пазителката на природата. Помниш древното заклинание за кръвта, нали?
Юдата отстъпи, плъзна длан по кората на дървото и тръгна към кръста.
– На Дяволското гърло преди полунощ! На теб и на мен се пада товарът да
убедим другите, че е време за мир. А и природата по-ясно от това няма как да ни го
покаже... – Погледна го през рамо. – За Ковчежето ще говорим на сутринта.
– Тогава ще сме и петимата. Златото трябва да бъде опазено! – отсече Старият. –
С вас или без вас!
– Златото, равновесието, хората, природата, мирът – всичко иска пазене, нали? –
Магда посочи с грациозен жест към огромния бял кръст на склона. – Всички си носим
кръста в това опазване, овчарю!

22 юни, 23:23
Пътят през Триградското ждрело край входа на Дяволското гърло е тъмен и пуст.
Малко коли минават нощем през живописното, но рисково трасе.
Марко седи до мен в сребристата спортна кола и мълчи мрачно. Усещам колко е
гневен и затворен, но нямам намерение да се поддавам на влиянието му. Той не иска
да влизам в пещерата, не иска да участвам в ритуалите на юдата. Смята, че щом съм
им помогнала да спрат трусовете и изригването на вулкана, мога да ги оставя.
Поглеждам красивия му профил, очертан в нощната тъмнина...
– Магда е дала дума. Никой няма да ме нарани – нарушавам мълчанието, защото
се нуждая от гласа му, макар че казах същото няколко пъти, преди да тръгнем насам.
Той доведе сина ни от Странджа още по светло, напълно отхвърляйки идеята да
се върнат двамата в Белиз, а аз да ги последвам, когато това приключи. Щастието,
което изпитах, щом ги прегърнах, излекува всяка болка от тялото и душата ми. Детето
бърбореше и се смееше като преди, а умът му не помнеше почти нищо от случилото
се. Слънчевото му личице внесе бодрост и надежда у всички. Старият не можеше да
му се нарадва, а малкият размекна дори каменното сърце на Петко, който иначе
всячески ни избягваше.
Овчарят прокарва пръсти над устните си, потърква наболата си брада и
продължава да мълчи. Гневът му обаче гневи мен:
– Марко е добре. На сигурно място е, а до утре това ще е свършило!
Усеща острата нотка в тембъра ми и искрящите му очи спират на лицето ми:
– Ами ако не свърши? Ако там вътре – кимва към входа на Дяволското гърло –
нещо се обърка? Ако въпреки всичко Гюра се окаже по-влиятелна, отколкото мислиш?
Как може да вярваш на Магда, като само преди ден е искала да те вкамени?!
– Само преди ден много неща бяха различни.
Вече опитах да му обясня, че няма как да си тръгна и да не участвам в това,
защото то е мой дълг. Отказвам да изменя на усещанията си заради неговата
непоносимост към самодивите или заради притесненията му.
– Всеки от нас сам прави преценки и взема решения. Както ти реши, че трябва да
послушаш дядо си и да тръгнеш към Кожуха, за да помагаш на хората...
Виждаме, че тежката врата, водеща към пещерата, се открехва. Веднага от
предната част на тъмния бус, паркиран срещу нас, слизат дядо му и Петко с още един
от своите хора.
344
 – Ще вървя – казвам тихо и излизам от колата, а той веднага ме последва.
Пресреща ме до предния капак и ме дръпва до себе си, втренчил очи в моите:
– Как ще разбера, ако имаш нужда от помощ?!
Става ми едновременно съвестно и вълнуващо заради тревожните и страстни
нотки в гласа му. Поглеждам устните му и се усмихвам:
– Винаги забравяш, че мога да се справя с много неща сама. – Надигам се на
пръсти и го целувам жадно. – Само с това, дето ме дърпа все към тебе, не мога.
Чувам звука от плъзгащата се врата на буса и двама мъже изскачат от него. След
малко вадят отвътре Гюра. Знаех, че са я пленили, но не съм я виждала досега.
Главата ѝ е покрита с плътна черна качулка, не може да вижда и говори, цялата е
овързана и едва движи крака. Марко забива в нея очите си, пълни с убийствена омраза.
Очаквах да предизвика и у мен ярост и жажда за отмъщение, обаче в гърлото ми
се надигат само презрение и непоносимост. Сигурна съм, че ме е усетила, защото
поспира, обръща се в моята посока, но мъжете и двамата Стари бързо я водят към
пещерата, където я предават на някого зад вратата.
– Пусни ме! – казвам на Марко и тръгвам след тях.
– Ще те чакам! – тихо казва той, пуска с нежелание дланта ми, а аз се обръщам
към него и правя заднешком няколко крачки.
– Само да ме преметнеш! Имам намерение да изляза до сутринта!
Опитът ми за шега звучи несигурно дори за мен самата. Овчарят ме проследява,
докато приближавам вратата. Старите и мъжете с тях се дръпват, правят ми път. Дядо
му кимва и мярвам в очите му притеснение. Поглеждам Марко още веднъж и пристъп-
вам в чернотата на подземната паст, където ме чака Сирма. Докато тя затваря вратата
и я заключва с тежък катинар, долавям навътре тихите стъпки на Гюра и на още
някого.
Сирма мълчаливо прави знак с ръка да я следвам, и двете тръгваме през влажния
тунел, водещ към тайнственото Дяволско гърло. Бързо настигаме вървящите пред нас
и забавяме крачка. Изненадвам се, че лично юдата води Гюра. Обзема ме усещане за
нереалност... Как се стигна дотук?
Една от най-силните пазителки върви овързана и пленена пред мен, а аз – престъ-
пила най-важните самодивски закони, застанах редом с другите.
Идвала съм много пъти в тази мистична пещера, която според легендите е вход
към света на мъртвите. Те не могат да бъдат изведени от нея въпреки красивата
приказка за Орфей и Евридика, но предчувствам, че една душа тази нощ ще потъне
във водовъртежа на Дяволското гърло. Мислено си пожелавам всичко да приключи
бързо и да се махна оттук.
На уширението в Бучащата зала ни чакат останалите. Гюрга напрегнато се взира в
увитата фигура на посестримата си, а Гермеруда мрачно отклонява очи. Другите
наблюдават с каменни лица. Чувствам, че вече знаят повечето от нещата, които Гюра е
крила от тях през изминалите сезони. Неодобрението, което усетих към мен, докато
бяхме на Кожуха, сега е насочено към нея.
Магда я води пред наредените край каменната преграда пазителки. Сваля със
замах черната качулка от главата ѝ и дългата плитка се спуска на гърба ѝ разрошена и
безформена. Очите ѝ са вързани допълнително, а в устата ѝ е натъпкана кърпа. Блъсва
ме мирис на ракия и змийска отрова – слаб, но достатъчно гнусен. Явно са я държали
345
полуупоена, за да притъпят сетивата ѝ. Това не ѝ пречи да втренчи агресивно очи в
Магда, когато сваля превръзката от лицето ѝ и вади кърпата от устата ѝ. Веднага се
извръща и отровният ѝ поглед се забива в мен:
– Тази овчарска пачавра доведе всички беди! – тихо изстрелва и поглежда
Магда. – Заради нея Земята се разгневи! Заради предателството ѝ!
– А ти си безгрешна? – спокойно пита юдата.
Гюра поема дъх и спира очи на другите пазителки. Острият ѝ ум веднага схваща,
че е тук не за изясняване, а за присъда. Жестоките ѝ устни се свиват гневно:
– Защо аз стоя вързана, докато предателката е свободна?!
– Кого питаш? – Магда повдига вежда. – Мен или тях?
– Теб!
– А попита ли ме, когато уби самовилата Невяна и овчарския син?
Гюра повдига глава и отвръща:
– Не съм убивала...
– Не си ли? – Погледът на Магда потъмнява опасно. – А да си убивала едно три-
годишно циганче до скалите под Дяволската пътека?
Устните на Гюра едва забележимо трепват.
– Не си, разбира се... – усмихва се зловещо юдата, без да откъсва очи от
нейните. – Кой и как ли тогава докара проклятие на всички тригодишни мешани?
По лицето на пазителката пробягва изненада, а Магда продължава:
– Но ти не знаеш за това проклятие! Не знаеш и че животът им беше на косъм,
нали? – Тонът ѝ рязко се променя. – Ужасното, Гюро, е, че мисля, че дори да знаеше,
това нямаше да те спре!
– Какво говориш? – трепването в гласа ѝ вече е съвсем ясно.
Усещам страх у нея. Страх, граничещ с паника.
– Знаеш за какво говоря! – Юдата студено се дръпва от нея. – Но искам и те да
знаят! Всичко! Защото ние сме свързани помежду си, за да пазим природата и хората!
За да знаят защо това трябва да остане така и след теб!
Нещо дълбоко в душата ми се къса от случващото се. Усещам как отваря рана,
която никога няма да заздравее и ще боли във всяка от нас през целия ни живот.
– Тя вярва, че го прави за самодивите... – оправдателните думи се изплъзват от
устата ми като шепот.
– Млъквай, малка никаквице! – нахвърля се срещу мен Гюра. – Не смей да
обясняваш какво правя! Трябваше да умреш още когато се остави онези кучета да те
хванат!
Цялата горчивина, събирана в душата ми през годините заради нейните низости,
се надига в гърдите ми:
– Нямаше да ме хванат, ако ти не беше планирала да умра заедно със Стария! И
отдавна не съм малка! – тихият ми глас прорязва бучащия звук на пещерата.
– Затова ти се получи прекрасно с онзи немиришещия, нали? – злобно
продължава пазителката.
Пристъпвам към нея:
– Пропуснала си го. Преди много години си могла, а не си го убила. Представяш
ли си? После толкова пъти пропусна мен... – Поклащам иронично-неодобрително

346
глава, а тя е готова да ми прегризе гърлото. – Пропусна и факта, че си пазителка, която
изпълнява това, което ѝ кажат юдите. Нямам търпение да науча всичките ти...
пропуски.
– Върви по дяволите! – просъсква пазителката, осъзнавайки безсилието си, а аз ѝ
обръщам гръб и отивам до другите. – Търкаше овчарското легло и ни предаваше,
докато ние водим война с тях!
– Но беше с нас, когато трябваше да сме всички и да спрем бедата, макар и
животът ѝ да бе в опасност – прекъсва я Магда. – А теб те нямаше!
– Много по-лесно щяхме да си върнем златото, ако онези умрат и...
– И затова се договори да го дадеш на златотърсачите? И бе готова да погубваш
своите? Да манипулираш нас! Златото и властта не са най-важното нещо на този свят,
Гюро! – Юдата стисна юмруци. – Ето това си забравила! Хванете я!
Няколко от пазителките се спускат към Гюра и я събарят на земята, а тя ги
заплюва. Гюрга затваря очи и загърбва боричкането им. Дожалява ми за нея. Губи най-
близката си сестра сред самодивите. Магда изсипва в устата на обездвижената
пазителка тъмна течност от малко шишенце и само след миг тя притихва.
– Седнете в кръг около нея! – кратко нарежда и всички сядаме. – Нека чуем
всичко, което е мислила, което е крила и планирала. Дамата ще ни покаже цялата ѝ
душа.
Гюра не помръдва. По тялото ми полазват студени тръпки. Ето на това щяха да ме
подложат в Ларнака преди четири години, когато си тръгнах от овчаря и се върнах при
тях. Но щяха да го направят без юда, само те. Щяха да ме убият.
Обхождам лицата им с очи и щом отново ги спирам на Гюра, в стомаха ми се
надига жлъч. Налагам си да овладея порива да избягам от пещерата по стръмните
стълби, водещи към изхода.
Свитата на пода самодива трепва и отваря очи – в тях всичко се е сляло в чернота.
Няма цвят на очни ябълки, няма ириси, зеници. Всичко е зловещо черно.
– Гюра, седни! – тихо ѝ нарежда Магда и тя сяда.
Прилича на същество, изпълзяло от бездънните улеи на Дяволското гърло, създа-
ние на ада. Не мога да откъсна поглед от потресаващата картина, а въпросите на юдата
започват един след друг. Пазителката отговаря монотонно и в пълнота обяснява всич-
ките си пъклени действия и цели. Времето увисва безтегловно сред грохота на под-
земния водопад...
Заедно с другите изповядани истини чувам как е предизвикала катастрофата, в
която са загинали родителите на Марко, как решила, че трябва да ме убие още преди
осем години в онзи топъл ден насред поляната в Шишенци, когато се оказа, че пия от
енергията на самодивите, без дори да го искам. Как през цялото време на обучението
ми за пазителка нарочно стояла близо до мен и ми помагала, планирайки да умра в
коварна схема.
Смърт, смърт, смърт... Толкова много смърт и манипулации признава и толкова
подмолно оплетени мрежи сред самодиви и пазителки, че душата ми отказва да
приеме чутото. Усещам как останалите също се чувстват премазани от истината,
разкрита чрез тайнствената отвара.
Юдата седи, свела поглед, и каменното ѝ лице с нищо не издава емоция. Когато
най-после Гюра млъква и страховитите ѝ очи се втренчват в нищото, Магда вдига
347
глава и ме връхлита изумление – виждам на бузата ѝ сълза.
Тя обаче решително я избърсва, изправя се и ни нарежда да се дръпнем назад. В
ръката ѝ се появява масивна запалка, стояла досега в джоба ѝ. Приближава до пазител-
ката, седяща на колене на пода на пещерата, и подпалва косата и дрехите ѝ.
Дъхът ми спира в гърдите и със свистене излиза през гърлото. Цялото ми
същество иска да стигна до Гюра и да угася огъня, поглъщащ с ужасен пукот
разкошната ѝ коса. Сирма хваща ръката ми предупредително. Магда се обръща към
нас и пронизващият ѝ поглед бавно минава по пребледнелите ни лица.
– Ние сме създания на Бог и забравим ли това, адът ни чака! – изрича
заканително. Отдалечава се и присяда на земята с лице към изхода на пещерата. Там
301 стъпала се вият очакващо, стръмни и влажни като спасителна пътека към горния
свят, в чийто край самотна стои статуя на Богородица, попила океан от молби.
Рано е за спасение. Следваме примера на Магда, изцедени от ужаса на видяното.
Отпускаме се на каменния под една по една и молитвата сама идва на устните ни.
Времето напълно изчезва и не спираме да шептим думи към Божията майка, докато от
тялото на Гюра остават само обгорели кости и пепел.

23 юни, 03:39
Ярките фарове на трите автомобила превръщаха шосето и величествените скали
на ждрелото в зрелищен среднощен декор. Колите се движеха с рисково висока за
терена скорост, но умело следваха непредвидимите извивки на пътя само на
километър от Дяволското гърло. Щом стигнаха големия паркинг пред входа на
пещерата, спряха една зад друга успоредно на асфалта и от задните врати слязоха
Стоян, Вълкан и Радой. Тримата пристигаха от различни части на страната. Мрачните
им погледи едновременно се впериха в Марко и Петко, които ги чакаха, застанали до
буса, с който докараха Гюра. Петимата Стари си кимнаха, а Стоян попита:
– Вътре ли са?
– Да – отвърна Петко. – Вече почти четири часа. На изхода са внукът му и нашите
хора.
Тримата новодошли спряха очи на Марко и замълчаха. Първи наруши тишината
Вълкан:
– Ясно ми е защо беше по-добре да е умрял за всички, но това, че скрихте и от
нас...
– Ако е твоят внук и той поиска да е така? – прекъсна го тихо Старият.
– Не е правилно! – отсече Радой. – Знаеш, че винаги съм с тебе, обаче това не е
правилно! И да го говорим сега, свършила работа! – Ядосаният му вид омекна и
добави. – Да ти е честит правнукът!
Стоян и Вълкан също му честитиха, а Марко рече:
– Момчето носи голяма сила. Това, че Магда ни го върна без уговорки, е добър
знак. Тя знае, че някой ден детето може да стане един от Старите.
– И ние сме синове и внуци на Стари, то е ясно... Аз докато не я видя и чуя, на
нищо не вярвам. И тогава пак ще вярвам с много наум! – каза Вълкан.
– Бяхме на косъм от катастрофа, Вълкане. Те я спряха.

348
 – Ще я спрат, защото касае и тях!
– Хората съвземат ли се от трусовете? – попита Радой.
– Да, привечер ги върнаха по селата. Има някои ранени, но не тежко. За по-
старите къщи ще трябва ремонт. Тези, дето се срутиха, повечето са били развалини. В
градовете е по-добре. Ще имаме информация за описите на комисиите, от утре тръгват
за щетите. Ще помогнем – обясни Петко.
– Ако онази, която спазарява златото, излезе жива от пещерата, лично ще ѝ
откъсна главата! – закани се Вълкан.
– Няма да ѝ простят! – рече Марко. – Юдите не прощават такава измяна. Гюра е
отписана.
– Че на Неда как простиха? – намеси се Стоян.
– Не знам дали са ѝ простили – отговори Марко. – Като излязат, ще разберем.
Внукът ми е като обезумял, откакто влязоха... И има още нещо.
Високите възрастни мъже мигом се напрегнаха, но той продължи въпреки риска
да си осигури допълнително недоволство:
– И друго не ви казах, за да го предпазя. Няма миризма за тях. Няма и страх от
ослепяване. Предполагам, че и малкият ще е така.
Петко повдигна вежди, Стоян стисна челюсти, а Вълкан го гледаше ядосано.
Настана мълчание.
– Не исках да го използваме срещу тях...
– Така или иначе го използвахме още преди осем години в Любовище! Той е от
най-способните ни млади!
– Той е единственото ми живо дете! – прошепна Старият. – Знаете колко трудно
го опазих от вещиците, като убиха Златан и Лиляна! После и Момчил...
– Що за орисия е тая вашата, не знам! – изпъшка Радой.
– И аз не знам, но се уморих от смърт и от цялата тая лудост!
Петимата негласно се разбраха, че разговорът ще продължи друг път. Вълкан се
огледа:
– Тия са дошли през планината, сякаш нямат коли и нормален път. Да не се
измъкнат през чукарите и всичко да започне наново?
– На срещата си личеше, че Магда иска мир. Каза, че ще говорим за Ковчежето.
– Нали се подсигурихме така или иначе, нека излязат и то ще си покаже – рече
Петко.
– Щом са зарязали всичко друго от вчера насам, или са изпипали идеален план,
или ще се договаряме – коментира Стоян.
В последния момент овчарите бяха сменили пътя на Ковчежето до България – не
го донесоха по въздух, а през тунела от Румъния до Пловдив. Успяха да объркат
сериозно всички кроежи на Филантропа. Неговите убийци, повикани от Гюра, така и
не стигнаха до Кърналово миналата нощ, но не се знаеше какво може да им спретнат в
последния момент.
Докато те разговаряха пред входа на пещерата, Марко напрегнато се взираше в
изхода ѝ, застанал на каменната площадка до водата. Кътчето бе любимо за снимки на
посетителите денем, след като приключеше разходката им вътре. До прокопаването на
тунела, водещ към нея откъм пътя, този отвор бе служил за естествен вход към
древното творение на природата.
В непрогледния мрак сега всичко наоколо изглеждаше заплашително и
тайнствено, а шумът от спускащата се в дълбините вода засилваше чувството на

349
обреченост в ума на овчаря. Ако Неда не излезеше скоро от подземната паст, щеше да
слезе долу, независимо от последствията. Изминалите няколко часа му се струваха
дълги като дни, а през ума му минаваха безброй страшни мисли. Затова, щом долови
звука от стъпки по стъпалата, сърцето му подскочи като ударена камбана. Бързо даде
знак на мъжете, стоящи по-нагоре, и те мигом се отдалечиха.
От чернотата, напомняща паст на страшно чудовище, излезе първо юдата – бледа
и прекрасна като неземно създание, появило се от дълбините. Овчарят наведе глава,
пронизвайки я с потъмнели от тревога очи, а тя внимателно изучаваше лицето му.
– Миризмата и мислите ти не ги усещам, но това, че си готов да убиваш, е
осезаемо – тихо каза господарката на самодивите с нескрито учудване. – Дадох дума
на дядо ти. В думата ми ли се съмняваш, момче?
– Искам да я видя! – гласът му излезе дрезгав от напрежение.
– Неда, ела навън! – каза юдата, извръщайки се леко към пещерата. – Другите ще
се погрижат за праха.
Черните ѝ очи не се откъсваха от Марко, а Неда се показа и бързо тръгна към
него. Той я придърпа силно, а тя притисна лице до гърдите му. Зад юдата се появиха
Ирина, Стойна и Яна и се втренчиха в двамата прегърнати. В същия момент на
пътеката срещу изхода се появиха Старите. Тежката им остра миризма застана в
гърлото на Неда заедно с радостта от докосването на любимия мъж.
– Виж ти! – с неразгадаема усмивка реагира Магда. – Нечувана среща ще да е
това!
– Наложителна е, не зная дали е нечувана – отвърна спокойно Вълкан и за
секунда вниманието му се отклони към овчарския внук и самодивата.
Зад трите пазителки наизлязоха и останалите, а Марко и Неда се оказаха между
едните и другите.
Ревът на потъващите в Дяволското гърло води стана оглушителен. В клоните на
дърветата се изви неочакван вятър. Луната странно избледня и скри лице зад няколко
големи облака като уплашена.
Очите на Неда бяха приковани в Старите, а на Марко – в юдата и пазителките.
Прегръдката им приличаше на възел, който всички искаха да разсекат на две, да
заличат тази невъзможна връзка между противопоставящите се от векове
свръхчовешки същества. Сини и черни очи се пронизваха взаимно покрай двамата и
във въздуха се стелеше очакване, пълно с опасност и въпроси.
– Неда – Магда изрече името ѝ, пробивайки лепкавата от напрежение тишината. –
Свободна си да вървиш!
Самодивата трепна в ръцете на овчаря и се извърна към нея, като се питаше:
„Свободна?“...
Една-единствена дума, чието изричане свали оковите на влиянието, наложено от
юдата. Неда усети ума си странно олекнал и бодър и осъзна, че е спечелила правото на
избор.
– Така или иначе вече не си като нас. Дали ще си една от нас... – не довърши
юдата и по лицето ѝ сякаш премина сянка. – И вие вървете, но не се отдалечавайте
много! – нареди на пазителките.
Настръхването им срещу това се усети ясно, но Магда твърдо повтори:
– Само аз и Старите. Няма нужда от други мисли и гласове!
Пазителките се раздвижиха покрай нея с каменни изражения. В ръцете на Гюрга
лежеше керамична купа, покрита с кърпа. В нея бяха събрали останалото от Гюра.

350
След Еньовден щяха да разпръснат праха ѝ през Слънчевите двери в Старосел –
вратата, през която изпращаха в отвъдното всички отлъчени самодиви.
Красавиците минаха покрай възрастните овчари и никоя не трепна, нито сведе
поглед от мачкащото влияние на енергията и миризмата им.
– Марко! – повика го дядо му и успокоително кимна. – Колите са на паркинга. Ще
дойдем там.
Двамата с Неда се насочиха към пътеката, за да оставят Старите и юдата насаме.
Самодивата срещна погледа ѝ.
– Кръвта знае! – рече Магда в този миг, присвивайки магнетичните си очи.
– Кръвта знае! – повториха в един глас Старите.
Марко обви ръка около талията ѝ и двамата се отдалечиха бързо, а грохотът на
Дяволското гърло полетя след тях като протегнати ръце, искащи да ги придърпат към
мрачните подземни галерии. Излязоха прегърнати на поляната и ехото на
пропадащите води недоволно затихна, сякаш примирено със загубата.

Кръвта знае!

Думите кънтяха в умовете им като заклинание – повеля, проправяща си път във

вените им. Но в кръвта им имаше магия, по-силна от повика на гените, с които са
родени, и тя ги караше да прегръщат другия като единствено спасение.
Магия, която цял живот ги теглеше един към друг и която разбиваше на парчета всеки
опит да бъдат разделени.
Тази невъзможна любов се бе превърнала в по-голяма сила от омразата, трупана в
клетките им от поколенията, живели преди тях. Това беше сила, която никой и нищо
не можеше да преодолее, дори те самите – доказали го бяха всичките им безполезни
опити да се разминат през годините.

24 юни (Еньовден), 00:44

Нещо никак не е наред!

Кожата ми настръхва тревожно. Отдавна забравено усещане плъзва по сетивата

ми подобно на тичащи мравешки крачета, запътили се стремглаво нанякъде...
Чувството придърпва мислите ми като мощна фуния на времето и духом се оказвам в
онази гора – в същия час, преди осем години... Вързана за дървото и неразбираща
какво се случва, но с ясното предчувствие, че всичко се променя точно в този миг!

Какво се променя сега?

Марко застава по-близо до мен и ръката му хваща моята. Същият порив да ме

докосне, да ме усети – като в онази гора, където е разбрал, че не може да ме нарани
или да позволи друг да ми стори зло.
Сега обаче не стоим един срещу друг. Сега сме двамата срещу всички.
Взираме се внимателно в Старите и юдата, изправени на фона на обсипаното със
звезди небе. Разговарят толкова тихо, че от ниското място, на което сме, не долавяме

351
ясно думите им.

Дали не трябваше да се махнем преди ритуала за зареждането?

Тревожното очакване в ума ми расте и стисвам пръстите на овчаря.

– Скоро ще разберем защо поискаха да останем – казва той, вперил очи в шестте
фигури.
Старите приличат на исполини до крехката юда, държаща Ковчежето. Картината
е като сюжет от преди хиляди години, когато никой не знае какво се е случвало на
мистичното плато Белинташ, събрало върху себе си образа на звездите, Луната и
Слънцето. И до днес хората гадаят що за чудо е това място – с каменни ямки, улеи и
странни корита. Търсят следи към тайнствения бог Сабазий – покровител на
умиращата и възкръсваща природа, към несметни съкровища, скрити в земята, и
шушнат за кървави жертвоприношения. Екстрасенси идват да черпят енергия, а
туристи разказват за магнитни аномалии, които блокират телефоните и часовниците
им. Местните упорито твърдят, че са закриляни от висша сила. Според тях името на
светилището е Беланташ, а не Белинташ и настояват, че според преданията Ноевият
ковчег намерил пристан точно на това място, а каменните халки го държали здраво
към скалите.
Ние, самодивите, много обичаме мястото, а отъпканите посеви на хората и
необичайните явления в района подсказват за свръхестественото ни присъствие.
Няма и по-силно място за зареждането на Жезъла, затова не се учудих, когато
овчарите приеха този избор на юдата. Някои от пазителките реагираха доста противо-
речиво на самодивско-овчарския съюз за ритуала, но след случилото се в Дяволското
гърло нямаше оспорване на решението.
Така преди полунощ всички се събрахме близо до Стража – обърнатата на юг
скала лице, появила се незнайно кога и как. С Марко дойдохме първи. Юдата и
пазителките се появиха след нас. Старите донесоха Ковчежето веднага. Бяха изчакали
часа на срещата в една от къщите на близкото село Врата, където по-рано приспах
сина ни с любимите му приказки за юнаци и страшни хали. Оставих го с баба Дана,
която заради нас се бе върнала в селото след много години отсъствие. Незрящата
старица изпитваше истинска привързаност към детето и оставяйки го в нейните ръце,
бях спокойна.
По цялата територия около древното светилище бродеха огромни каракачанки,
водени от хора на овчарите. Силният им лай прорязваше тъмата от време на време, но
не приближаваха. Пиле не можеше да прехвръкне през платото, докато течеше риту-
алът. Единствен свидетел им бяха земята и небето. Нямаше нужда от нас, щом най-
могъщите бяха в съюз. Юдата вдигна ръка и това беше знак за пазителките да си
тръгнат. Никоя не спря до мен освен Сирма.
– Ще се видим – тихо прошепна тя и настигна останалите, а Марко се напрегна от
думите ѝ и стисна ръката ми.

Страхува се, че ще се върна при тях.

352
 Старите и юдата тръгват надолу от високото и изведнъж усещам странно забавяне
във времето. Като засилване преди скок, но на забавен кадър...
Магда застава пред нас с Ковчежето в ръце и очите ми минават по старото дърво,
от което е изработено, по красивите орнаменти, рисуващи магична плетеница от цветя
и слънца. Около него се носи аромат на трева и прохладно небе, а малкият катинар
проблясва като звезда.
Старите спират зад юдата и всички вперват очи в мен и в Марко. Забавеното
време напълно застива. Вече знам каква е промяната, която тревожно очаквам...

Не е възможно!

Юдата обаче бавно ми подава Ковчежето, а катраненият ѝ поглед се слива с моя:

– Вие ще го пазите до следващия Еньовден!
– Как така ние?! – изненадано пита Марко.
– Така – спокойно отвръща Магда. – Избирате ново място всяка година, ако
усетите опасност, сменяте мястото. От март до септември юдите трябва да знаят къде
е. От септември до март – Старите ще знаят.
– Ние имаме грижата за Филантропа. Ще го накараме да забрави за златото през
този сезон – казва дядо му.
– Много умно! – присвива очи Марко. – Чувството ни за принадлежност да не
заспива и да ни държите под око?
– Овчар си и овчар трябва да си останеш! – твърдо прошепва Старият, а другите
четирима го гледат строго.
Юдата се усмихва.
– Ако не искаме? – питам я мрачно.
– Никой не избира какъв да се роди, Неда. Синът ви имаше ли избор? – И двамата
настръхваме при споменаването на детето. – Тоя дълг се носи, не се избира!
Мога да разчета посланието в зениците ѝ – няма друг начин на живот за нас.
Илюзията, че можем да се скрием от всички тях някъде в този свят, се е стопила
необратимо...
Поглеждам овчаря и няма нужда от думи – и двамата знаем, че винаги ще ни е
трудно. Пуска ръката ми и синьо-зелените му очи казват да взема Ковчежето.
Поемам го от ръцете на Магда и то тежко ляга до гърдите ми.
Времето хуква неочаквано, възвръща нормалния си ход и настига замръзналите
минути от началото на новия четиригодишен сезон.
– Хайде! – казва юдата и тържествуващо добавя: – Вземете момченцето си и оти-
дете, където пожелаете! Целият свят е ваш!
Съдбата пристъпва зад гърба ми като любопитен зрител на спектакъл.
Наслаждава се на поредния необичаен обрат в живота ни. Усмихва се, доволна от
изобретателното си всемогъщество, а Магда и Старите се отдалечават в тъмнината и
ни оставят сами на платото.

Може би съм самодива с късмет или нещо никак не е наред!

353
 КРАЙ

354
 Искра Урумова

ОТКРАДНАТО
ОБРЕЧЕНО
ОПАЗЕНО
Самодивски сезони
Редактор: Ганка Филиповска
Дизайнер на корица: Фиделия Косева
Издателство: Сиела, 2020

Формат 60/90/16

http://4eti.me

ISBN: 978-954-28-3290-4

355